Punk 57

Copyright © 2016, Penelope Douglas

ПРЕВОД: NADIA © 2017

РЕДАКЦИЯ ОТ АНГЛИЙСКИ: LORA & RINA
РЕДАКЦИЯ НА БЪЛГАРСКИ: ELI
ОРИГИНАЛНА КОРИЦА: HELENA

Всяко копиране и разпространение без

позволението на екипа е забранено.
Моля, уважавайте чуждия труд!

Всички права върху този превод принадлежат на

THE DIARY OF A BOOK JUNKIE

За връзка и контакт:
➢ thediaryofabookjunkie@gmail.com
➢ http://thediaryofabookjunkie.blogspot.bg/
➢ https://www.facebook.com/thediaryofabookjunkie
➢ http://diaryofabookjunkie.bulgarianforum.net/
 „Бяхме перфектни заедно. Докато не се срещнахме.“

Миша
Не можех да спра да се усмихвам на думите в писмото й.
Липсвах й.
В пети клас учителят ми ни накара да си намерим приятели от
друго училище, на които да пишем. Като мислел, че съм момиче с
името Миша, учителят от другото училище ме събрал с ученичката
си - Райън. Моят учител, вярвайки, че Райън е момче като мен,
одобрил.
Не ни отне много време да открием грешката. И за нула време
вече спорехме за всичко. Най-добрата пицария, която доставя
храна. Android или iPhone. Дали Еминем е най-великият рапър на
всички времена…
И това беше началото. През следващите седем години това
бяхме ние.
Нейните писма винаги бяха на черна хартия със сребърни
букви. Понякога идваше едно на седмица, а понякога три на ден,
но аз се нуждаех от тях. Тя беше единствената, която ме държеше в
правия път, надприказваше ме и ме приемаше такъв, какъвто съм.
Имахме само три правила. Никакви социални мрежи, никакви
телефонни номера, никакви снимки. Имахме нещо хубаво. Защо да
го съсипваме?
Докато не попаднах на снимка на момиче в Интернет. Името
беше Райън, обичаше пица „При Гало“ и боготвореше нейния
iPhone. Какъв беше шансът?
Майната му! Имах нужда да я видя.
Просто не очаквах да намразя това, което открих.

Райън
Не ми е писал от три месеца. Нещо не е наред. Дали не беше
умрял? Или са го арестували? Доколкото познавам Миша, нищо не
е невъзможно.
Без него наоколо се побърквам. Имам нужда да знам, че някой
слуша. Вината е моя. Трябваше да му взема номера или снимка или
каквото и да е.
Може да си е отишъл завинаги.
Или да е точно под носа ми и аз дори няма да разбера.
 Скъпи, Миша,
Казвала ли съм ти някога за тайният ми срам?
И не, не гледам „Майки тийнейджърки“ като теб. Хайде
давай, отречи го. Знам, че не трябва да седиш при сестра си,
човече. Тя е достатъчно голяма да гледа телевизия сама.
Не, всъщност е доста по-лошо и малко ме е срам да ти го
кажа. Но смятам, че отрицателните чувства трябва да се
споделят. Само веднъж, нали?
Виж, има едно момиче в училище. Познаваш този тип
момичета. Мажоретка, популярна, взима всичко, което поиска…
Неприятно ми е да го призная, особено на теб, но преди много
време исках да съм като нея.
Част от мен все още го иска.
Ти със сигурност би я намразил. Тя е всичко, което ние не
можем да понасяме. Злобна, високомерна, повърхностна… от
типа, който не може да задържи една мисъл в главата си
достатъчно дълго, без да си подремне, нали? Въпреки това, тя
винаги ме е очаровала.
И не си върти очите. Усещам го.
Просто… въпреки всички тези нейни омразни черти, тя
никога не е сама. Разбираш ли?
Някак си й завиждам. Добре, наистина й завиждам.
Ужасно е да си сам. Да си на място пълно с хора и да се
чувстваш, сякаш не те искат там. Да се чувстваш все едно си на
парти, на което не си бил поканен. Никой дори да не знае името
ти. Никой да не иска да го знае. На никой да не му пука.
Смеят ли ти се? Говорят ли за теб? Подиграват ли ти се
все едно техния перфектен свят би бил по-добър, ако ти не си
там да им разваляш гледката?
Искат ли вече да схванеш намека и да си тръгнеш?
Доста често се чувствам така.
Знам, че е жалко да искаш място сред другите хора и знам,
че ще кажеш, че е по-добре да си сам и да си прав, вместо да
стоиш в тълпата и да си сгрешил, но… все още непрекъснато
усещам тази нужда. Усещал ли си я някога?
 Чудя се дали мажоретката я усеща. Когато музиката спре
и всички си отидат вкъщи? Когато денят свърши и тя няма с
кого да се забавлява? Дали демоните, които държи затворени,
започват да си играят с нея – когато няма с кого другиго - щом
си махне грима и свали смелата си маска, която носи през деня.
Предполагам, че не. Нарцисите не са несигурни, нали?
Трябва да е хубаво.

Телефонът ми звънна от централната конзола на пикапа и аз

извърнах очи от писмото на Райън, за да видя как пристига още
едно съобщение.
По дяволите, закъснявах!
Момчетата без съмнение се чудеха къде, по дяволите, бях, а все
още имах двадесет минути път до склада. Защо не можех да съм
невидимият басист, за когото на никого не му пука?
Взрях се в думите й отново, като прехвърлях изреченията в
главата си.
Когато си махне грима, свали смелата маска, която носи през
деня…
Тези думи ми се набиха на очи още, когато за пръв път
прочетох писмото преди няколко години. И стотиците пъти след
това. Как можеше тя да казва толкова малко и все пак толкова
много?
Върнах се и довърших последната част, като вече знаех как
свършва писмото, но обичах нейното отношение и начинът, по
който ме караше да се усмихвам.

Добре, извинявай. Тъкмо си взех Facebook почивка, така че се

чувствам по-добре. Не съм сигурна кога се превърнах в такава
идиотка, но съм доволна, че ти се примиряваш с това.
Продължавам.
Само да изясним след нашия последен спор, Кайло Рен не е
бебе. Разбираш ли? Той е млад, импулсивен и има роднинска
връзка с Анакин и Люк Скайуокър. Разбира се, че хленчи! Защо
това те изненадва? И той ще се поправи. Можем да се
обзаложим на това, само кажи на какво.
Добре, трябва да изчезвам. Но да, за да отговоря на въпроса
ти - текста, който ми изпрати последния път, звучи
страхотно. Продължавай с него и нямам търпение да прочета
цялата песен.

Лека нощ. Добра работа. Спи сладко.

 Най - вероятно ще спра да ти пиша сутринта.
Райън

Засмях се на нейната препратка към филма Принцесата

булка. Тя използваше това през последните седем години. Първата
година трябваше да си пишем като част от проект в пети клас,
събиращ учениците от нейния клас с тези от моя.
Но, когато учебната година свърши, ние не спряхме да си
пишем. Въпреки че живеехме на по-малко от тридесет мили един
от друг и макар сега да имаше Facebook, ние продължавахме да
комуникираме по този начин, защото това го правеше специален.
И аз не гледах Майки тийнейджърки. Моята
шестнадесетгодишна сестра го правеше и аз се загледах. Веднъж.
Не бях сигурен защо казах на Райън. Трябваше да се сетя, че така й
давах повод да ме дразни, по дяволите.
Сгънах пак писмото, износените ръбове на черната хартия
заплашваха да се скъсат, ако го разгъна и прочета още един път.
Много неща се бяха променили в нашите писма през годините.
Нещата, за които си говорехме, темите, за които се карахме, нейния
почерк… писането й - от почерк с големи и неравни букви на
момиче, което тъкмо се е научило да пише ръкописно се беше
превърнало в почерк със сигурни, уверени черти на жена, която
знае коя е.
Но хартията никога не се промени. Нито пък сребърното
мастило, което използваше. Нейните черни пликове в купа с
пощата на кухненския плот винаги ми действаха като инжекция с
адреналин.
След като прибрах писмото в моята кутия за ръкавици, сред
няколко от другите ми любими писма от Райън, извадих химикала
си и го задържах над тетрадката, която седеше в скута ми.
- Разпръсни своето великолепие, очертай очите и устните -
говорех си под носа, докато пишех на листа, - залепи пукнатините
и боядисай цепнатините.
Спрях да помисля, като дръпнах долната си устна между
зъбите ми, хапейки пиърсинга там.
- Малко тук – промърморих, докато текста се въртеше в
главата ми, – за да прикрие торбичките под очите ти и малко
розово на бузите ти, за да размажеш лъжите.
Бързо записах думите, моите драсканици едва се виждаха
вътре в тъмната кола. Чух, че телефонът ми иззвъня отново и
вдъхновението ми изчезна.
 - Добре – изръмжах, като исках проклетите съобщения да
спрат. Не можеха ли момчетата от групата да са домакини на парти
без мен за пет минути?
Оставих химикала на листа отново, докато се опитвах да
завърша мисълта си, но спрях, за да си спомня думите. Какво, по
дяволите, беше после? Малко тук, за да прикрие торбичките под
очите ти…
Затворих очите си, като си повтарях текста отново и отново,
опитвайки се да си спомня останалото.
Издишах. Мамка му, забравих го.
По дяволите!
Затворих химикалката и я подхвърлих заедно с тетрадката на
мястото до шофьора на моя Раптор.
Замислих се за последното й изречение. Само да кажех на
какво, а?
Добре, какво ще кажеш тогава за обаждане, Райън? Ще ми
позволиш ли да чуя гласът ти за първи път?
Но не. На Райън й харесваше нашето приятелство да бъде
такова. Все пак работеше. Защо трябваше да рискуваме да го
изгубим като го променим? И тя беше права.... предполагам. Ами
ако чуех гласа й и писмата й станеха по - малко специални?
Представях си личността й чрез нейните думи. Това щеше да се
промени, ако чуех гласа й. Ами ако го харесах? Ако смехът й в ухото
ми или нейното дишане в телефона ме преследваха толкова често,
колкото нейните думи и поисках повече?
Вече бях достатъчно вманиачен по нейните писма. Затова
седях в пикапа си на празния паркинг и препрочитах едно от
нейните стари писма, защото те вдъхновяваха музиката ми. Тя
беше моята муза и трябваше да го е разбрала досега. От години й
изпращах текстовете си и разчитах на мнението й.
Телефонът ми звънеше и го погледнах, за да видя името на
Дейн. Въздъхнах тежко и вдигнах.
- Какво?
- Къде си?
- На път съм – запалих пикапа и включих на първа.
- Не си, отново седиш на някой паркинг и пишеш текстове,
нали?
Извъртях очи и затворих, като хвърлих телефона на седалката
до мен. Шофирането ми помагаше да мисля. Той не трябваше да
ми мрънка, само защото не можех да се спра, когато ми хрумнеше
идея.
 Като завих към улицата, натиснах газта и се запътих към
стария склад извън града. Нашата група беше домакин на лов за
съкровища, с цел да съберем пари за нашето лятно турне след
няколко месеца и макар да смятах, че трябваше да организираме
само няколко концерта – може би да поканим няколко други
местни групи, – Дейн прецени, че нещо различно щеше да събере
по-голяма тълпа.
Предполагах, че щяхме да разберем дали е бил прав.
Хапещият февруарски студ проникваше през горнището ми с
качулка, включих отоплението и фаровете, чиято светлина
огряваше тъмнината отпред. Това беше пътят към Фалконс Уел,
където живееше Райън. Ако продължах напред, щях да подмина
склада, да завия при Заливчето – изоставен увеселителен парк – и
да стигна до нейния град. Много пъти, след като взех шофьорска
книжка, бях изкушен да карам до там, любопитството ми ме
побъркваше, но никога не го направих. Както казах, не си
заслужаваше риска да загубим това, което имахме. Освен ако тя
също не го искаше.
Протегнах се към мястото до мен и разбутах тетрадката и
някакви листове, докато си търсех часовника. Оставих го тук вчера,
когато миех отвън пикапа, а това беше едно от малкото неща, за
които отговарях. Часовникът беше семейна ценност.
Нещо такова.
Намерих го и задържах кормилото, докато закопчавах черната
велурена каишка около китката си Бил е на дядо ми, преди да го
предаде на баща ми на сватбата на родителите ми, за да го
предадат на първородния си син. Моят баща най-накрая се беше
отказал от него миналата година, само за да разбера, че беше
загубил оригиналния часовник. Античен часовник Jaeger-
LeCoultre, който е бил в семейството от осемдесет години.
И аз щях да го намеря. Но дотогава бях залепен към това парче
боклук, което стоеше на каишката на дядо ми.
Приключих със закопчаването и погледнах нагоре, за да видя
нещо на пътя отпред.
Докато се приближавах, различих движеща се фигура покрай
пътя - русата опашка, черното яке и неоново сините маратонки не
можеха да се сбъркат.
Трябва да се шегуваш! Мамка му!
Фаровете ми попаднаха на гърба на сестра ми, осветявайки я в
тъмната нощ. Намалих музиката, когато тя завъртя главата си към
рамото и най-накрая забеляза, че имаше някой там.
 Лицето й се успокои, когато видя, че бях аз и се усмихна,
докато продължи да тича.
Носеше също шибаните си слушалки. Страхотни мерки за
безопасност, Ани.
Намалих, свалих пасажерския прозорец и отбих до нея.
- Знаеш ли как изглеждаш? – изкрещях, докато стисках с
юмруци волана. – Като бонбонче за сериен убиец!
Засмя се тихо, поклати глава и ускори, принуждавайки ме и аз
да ускоря.
- А ти знаеш ли къде сме? – каза тя. – На пътя между Тъндър
Бей и Фалконс Уел. Този път винаги е пуст. Добре съм – вдигна
веждата си към мен. – И звучиш като татко.
Смръщих се от възмущение.
- Първо – казах, – аз съм на този път, така че не, той не е пуст.
И второ, не ми клати глава, само защото ти си единствената
достатъчно тъпа, за да тича в средата на нищото през нощта, а аз не
искам да те изнасилят и убият. И трето, това беше ненужно. Не
звуча като татко, така че не ме ритай по топките така отново. Не е
мило – и после изръмжах. – Сега се качвай в проклетия пикап!
Тя пак поклати глава. Точно като Райън, тя обожаваше да ме
дразни.
Ани беше единствената ми сестра и въпреки моите не толкова
добри взаимоотношения с баща ни, двамата се разбирахме
наистина добре.
Тя продължаваше да тича и да диша тежко, а аз забелязах
торбичките под очите й и хлътналите й бузи. Усетих желание да я
смъмря, но се въздържах. Работеше прекалено усилено и едва
спеше.
- Хайде де – казах й, с нарастващо нетърпение. – Сериозно,
нямам време за това.
- Тогава какво правиш тук?
Погледнах към пустия път, за да се уверя, че не се отклонявах.
- Ловът на съкровища е тази вечер. Трябва да се появя. Защо
не си на добре осветените пътеки в парка в безопасност с още две
дузини други тичащи наоколо? А?
- Спри да ми бъдеш бавачка.
- Спри да правиш глупости – отговорих.
Имах предвид, какво, по дяволите, си мислеше тя? Беше
достатъчно страшно да бъдеш сам тук през деня, а през нощта?
Аз бях една година по-голям, завършвах този май, но
обикновено тя беше отговорната.
А това ми напомни....
 - Ей – измърморих, – ти ли си взела шестдесет долара от
портфейла ми тази сутрин?
Забелязах, че липсват, понеже бях взел пари вчера. Не ги бях
похарчил, а това беше третият път, в който ми изчезваха пари.
Ани направи тъжната физиономия на десетгодишно дете, с
която знаеше, че ще ме умилостиви.
- Трябваше да купя няколко неща за научния проект, а ти
никога не си харчиш парите. Не трябва да се прахосват.
Извъртях очи.
Сестра ми знаеше, че може просто да поиска още пари от баща
ни. Ани беше неговият ангел, така че той би й дал всичко, което
поискаше.
Но как можех да й се сърдя?
Тя пътуваше и беше щастливо дете. Предполагам, че бих
направил всичко, за да е по-щастлива.
Ухили се, вероятно, защото видя, че ме е умилостивила,
наклони се, като хвана рамката на прозореца и скочи на стъпалото
под вратата.
- Ей, може ли да ми вземеш една коренова бира1 ? – попита тя.
– Леденостудена коренова бира, като се прибираш от склада към
вкъщи? Защото и двамата знаем, че ще останеш там за пет минути,
освен ако не намериш готино момиче, което да те примами да
станеш общителен, нали?
Подсмихнах се. Мръсница.
- Добре – кимнах. – Качвай се в пикапа и може да дойдеш с
мен до бензиностанцията. Какво ще кажеш за това?
- И няколко карамелени бонбона – добави тя, пренебрегвайки
искането ми. – Или нещо дъвчащо – после тя скочи от стъпалото и
затича с по-бързо темпо надолу по улицата, далеч от мен.
- Ани! – натиснах газта, докато я настигнах. – Сега!
Тя погледна към мен и се изкикоти.
- Миша, колата ми е ето там! – тя посочи напред. – Виж.
Преместих погледа си нагоре по пътя и видях, че е права.
Нейният син Мини Купър я очакваше от дясно.
- Ще се видим вкъщи – каза тя.
- Приключи ли с тичането?
- Дааа – тя драматично кимна с глава. – Ще се видим като се
прибереш, нали? Отивай да ми донесеш коренова бира и бонбони.

1Root Beer (Коренова бира) — не е бира, а американска безалкохолна

напитка, ароматизирана с кора от лаврово дърво. Тя се произвежда
посредством бирената технология, но до процеса на ферментация.(БГ -
барман). – Бел.Пр.
 Усмихнах й се подигравателно.
- Бих искал, но нямам пари.
- Имаш пари в централната конзола – подхвърли тя. – Не се
прави, че не прибираш дребни навсякъде, вместо да ги оставяш на
мястото им. Обзалагам се, че имаш сто долара разпръснати из
целия пикап.
Изсумтях. Да, такъв си бях. Лошият, голям брат, който не
оправяше след себе си и ядеше пръчици моцарела за закуска.
Натиснах газта и поех по пътя, като чух вик зад мен.
- И няколко пакета чипс с копър!
Видях я в огледалото за обратно виждане с ръце около устата,
докато крещеше. Натиснах клаксона два пъти, за да разбере, че я
бях чул и ускорих, за да отбия пред колата й.
В огледалото я видях да клати глава. Знаех, че ме мислеше за
арогантен, защото нямаше да си тръгна, докато не влезе в колата
си.
Съжалявам, но да. Нямаше да оставя моята красива
шестнадесетгодишна сестра на тъмен път в десет часа вечерта.
Тя извади ключовете от джоба на якето си, отключи вратата и
ми помаха, преди да се качи. Когато видях фаровете й да светват,
включих на скорост и най-накрая тръгнах.
Натиснах газта и се облегнах в седалката си, докато отивах
надолу по пътя към изоставения склад. Фаровете й изчезнаха от
огледалото ми, след като минах през малко възвишение и ме обзе
притеснение. Ани не изглеждаше добре. Не мислех, че е болна, но
изглеждаше бледа и уморена.
Просто се прибери у дома и си легни, Ани. Спри да ставаш в
4:30 сутринта и се наспи прилично през нощта.
От нас двамата, тя беше перфектната. Със средна оценка от
4.14, звезда на волейболния отбор в училището ни, треньор на
отбора по софтбол на малките момичета, без да споменаваме
клубовете и допълнителните проекти, които поемаше…
Стените на спалнята ми бяха навсякъде покрити с плакати и
текстове, написани с маркери. Стените на нейната спалня бяха
покрити с лавици с трофеи, медали и награди.
Само ако можеше всички да притежават нейната енергия.
Отбих по чакълестия път, направих няколко завоя и видях
сечището отпред, обградено с тъмни дървета. Масивната сграда
пред мен беше висока и внушителна. Повечето прозорци бяха
счупени и вече можех да различа светлините вътре и сенките на
хората, които се движеха наоколо.
 Мисля, че преди време тук са правели обувки или нещо такова,
но когато населението на Тъндър Бей заживели охолен живот,
производството било преместено в града, за да държи шума и
замърсяването далеч от крехките уши и носове на жителите.
Но склада, въпреки че се разпадаше, все още вършеше работа.
За празненства, партита, в нощта преди Хелоуин… Това беше място
за лудории и тази нощ беше нашето място.
След като паркирах, излязох от пикапа и го заключих, най –
вече, за да запазя писмата на Райън и моята купчина с текстове, не
толкова заради портфейла си в конзолата.
Отидох до входа и когато влязох не спрях дори, за да се
огледам. Докато се придвижвах през тълпата към ъгъла, където
знаех, че ще открия останалите момчетата, звучеше Square
Hammer на Ghost. Те винаги окупираха тези местата, когато
правехме парти тук.
- Миша! – извика някой.
Погледнах нагоре и кимнах на момчето застанало близо до
една колона с приятелите си, но продължих да вървя. Получих
потупване по гърба и няколко човека ме поздравиха, виждах
хората да се движат наоколо, смехът им се конкурираше с
музиката, докато екрани на телефони осветяваха въздуха и правеха
снимки около мен.
Предполагам, че Дейн беше прав. На всички изглежда им
харесваше събитието.
Момчетата бяха точно там, където си мислех, че ще бъдат -
седнали на диваните в ъгъла. Дейн работеше на iPad-а, вероятно
управляваше събитието онлайн. Той беше облечен в къси
панталони с джобове и тениска, обичайното му облекло,
независимо от времето навън. Лотус връзваше черната си коса на
опашка и разговаряше с няколко мацки, докато Малкълм вдигаше
бонга към устата си и палеше тръбата, а къдравата му кафява коса
покриваше, без съмнение, кървясалите му очи.
Страхотно!
- Добре, тук съм – наведох се към масата, за да вдигна кабелите
на китарата и ги преметнах на дивана, защото единият кабел беше
подгизнал от разлятата напитка – Къде ме искате?
- Ти къде мислиш? – отсече Малкълм, нашият барабанист.
Дим излезе от устата му, когато кимна с глава към тълпата зад мен.
– Те искат теб, красавецо. Направи няколко кръгчета.
Погледнах над рамото си и се намръщих.
- Да, ама не. – Да станеш и да пееш или да свириш на китара е
едно. Това ми беше работата и знаех как да си я върша.
 Но това? Колкото и да беше смешно, не знаех как да събирам
пари? Имахме нужда от тях и аз имах своите заложби, но
разговорите не бяха от силната ми страна. Не умеех да се смесвам.
- Ще охранявам – казах им.
- Нямаме нужда от охрана – Дейн се изправи с леко
загатнатата усмивка, която винаги носеше на лицето си. – Виж това
място. Всичко е страхотно – той дойде при мен и двамата се
обърнахме да огледаме тълпата. – Успокой се и отиди да
поговориш с някой. Има толкова много хубави момичета тук.
Кръстосах ръце пред гърдите си. Може би. Но нямаше да
остана дълго тази вечер. Песента все още се въртеше в главата ми и
исках да я завърша.
С Дейн продължавахме да гледаме тълпата и видях хората да
носят наоколо карти, които бяха взели на влизане. Всяка беше с
различни задачи за изпълнение за лова на съкровища.

Направи снимка на пирамида от шест човека.

Направи снимка на човек с червило.
Направи си снимка как целуваш непознат.

И после някои от задачите ставаха малко мръснишки.

Трябваше да качат снимките във Facebook, да отбележат
страницата на нашата група и ние да изберем случаен победител,
който да спечели… нещо. Забравих какво. Не обърнах внимание.
Всеки трябваше да си купи билет, за да влезе, но след като
имаше зареден бар, очевидно не беше трудно да докараш тълпа с
хора и да ги накараш да си платят. Предполагаше се, че барманите
искаха личните карти на всички, но знаех, че това са глупости.
Всеки пиеше и му се разминаваше в този град.
- Та, как си? – попита Дейн. – Баща ти пак ли те тормози?
- Добре съм.
Той замълча и аз знаех, че иска да продължи да дълбае, но се
спря.
- Е, трябваше да доведеш Ани. Тук щеше да й хареса.
- В никакъв случай – изсмях се, и усетих миризма на трева в
ноздрите си. – Сестра ми е забранена територия. Разбра ли?
- Ей, не съм казал нищо – той се преструваше на невинен, но
имаше самонадеяна усмивка на лицето си. – Просто си мисля, че тя
работи много и може да се позабавлява малко.
- Забавление - да. Проблеми - не – поправих го аз. – Ани е в
правия път и няма нужда от разсейване. Тя има бъдеще пред себе
си.
 - А ти нямаш?
Усетих погледа му върху себе си, предизвикателството витаеше
във въздуха. Не казах това, нали?
Дейн замълча за малко, вероятно се чудеше дали ще отговоря
и просто смени темата.
- Добре, виж сега - каза той, наведе се към мен и ми показа
iPad-а, – четиристотин петдесет и осем човека вече са се
отбелязали. Постват се видеа и снимки, стотици отбелязвания,
хората дори се пускат на живо от профилите си… Това работи по-
добре, отколкото си го представях. Показването вече се отплаща.
Гледането на клиповете ни в YouTube е станало четири пъти повече
тази вечер.
Погледнах екрана и видях името на групата ни с много снимки
в страницата. Напитките бяха вдигнати във въздуха, момичетата се
усмихваха и докато той плъзгаше екрана, някои клипове тръгнаха
и показаха склада.
- Добре си се справил – отново се загледах в тълпата. –
Изглежда, че турнето е финансирано.
Трябваше да му го призная. Изглежда, че всички се
забавляваха и ние печелехме пари.
- Отбий се утре – казах му. – Имам няколко текста, които
искам да опитам.
- Добре – отговори той. – Сега ми направи услуга и се отпусни,
моля те. Изглеждаш, сякаш си на турнир по шах.
Намръщих се, взех iPad-a от ръцете му и го оставих да се върне
при момчетата, докато се смееше. Скитах се наоколо, докато
разглеждах страницата. Разпознах много от имената на приятелите
и съучениците ни, които бяха дошли да ни подкрепят. Ароматът от
малките огньове в ямите достигна до ноздрите ми и аз се загледах в
снимката на момче с написана с маркер думата - КОН на ципа му.
Момиче сочеше към нея, докато позираше за снимка, а другата й
ръка беше над устата й и прикриваше, че е изненадана. Кадърът се
казваше, Намерих си кон!
Изсмях се. Разбира се, някои от задачите, като снимай се с кон,
не можеха да бъдат направени, освен ако не си особено
изобретателен. Браво на нея.
Имаше безкрайно много снимки и клипове и нямах идея как
Дейн щеше да разгледа всички тези глупости утре. Въпреки че,
доколкото го познавах, победителят нямаше да бъде случаен и
изобщо нямаше да е честно. Просто щеше да избере най-готиното
момиче от снимките.
 Докато разглеждах надолу, забелязах видео, в което момиче
беше взело пистолет за напитки от бара, насочваше го нагоре и
далеч от себе си и пръскаше вода. Водата се изстрелваше нагоре и
после падаше надолу като фонтан.
Тя изпълни кратък секси танц и се засмя към камерата.
- Стоя във фонтан – обявяваше тя, гърдите й бяха едва покрити
от потника й.
Тя носеше потник в мразовитото февруарско време на Ню
Ингланд!
И тогава един от барманите грабна пистолета от ръката на
момичето и го постави на мястото му на бара, поглеждайки я
раздразнено.
Чух тих смях от другата страна на камерата.
Момичето с потника се пресегна за телефона.
- Добре, това беше неловко. Дай го тук. Трябва да изрежа тази
част, преди да го кача.
- Ха, ха – подиграваше се женският глас зад камерата, докато
се отдръпваше.
Но момичето с потника настояваше, докато пискаше.- Райън! –
после се чу смях и видеото свърши.
Стоях там и се взирах в iPad-а, докато сърцето ми бавно
започна да блъска в гърдите.
Райън?
Момичето зад камерата се казваше Райън?
Не, не беше тя. Не можеше да бъде. Имаше много момичета,
които вероятно се казваха така. Нямаше как да е тук.
Погледнах видеото и погледът ми беше привлечен от имената
в началото на поста. Беше отбелязала групата и няколко други
човека. Тогава погледнах името на този, който го беше качил.
Райън Тревароу.
Изправих гърба си, гърдите ми се издуваха и спадаха от
плиткото дишане.
О, Боже мой!
По дяволите! Мигновено погледнах нагоре, не бях способен да
се спра да оглеждам тълпата, преминавайки от лице на лице.
Едно от тези момичета можеше да е тя. Тя беше тук? Какво, по
дяволите?
Погледнах отново надолу към iPad-а и протегнах пръст към
името й, колебаех се.
Познавах я от седем години, но никога не я бях виждал. Ако я
потърсех сега, нямаше да има връщане назад.
 Но тя беше тук. Не можех да не се оглеждам за нея. Не и когато
знаех, че можеше да е на една ръка разстояние.
Твърде много се искаше от мен.
А и ние никога не си бяхме обещавали, че няма да се търсим
във Facebook. Просто си бяхме казали, че нямаше да комуникираме
през социалните мрежи. Доколкото знаех, можеше да ме е търсила.
Можеше да ме търси в момента, като знаеше в коя група съм и че
това беше наше събитие. Може би затова беше тук.
Майната му! Натиснах името й и замръзнах, когато профилът
й се появи.
И тогава я видях.
Снимката й се появи, стомахът ми се сви и аз спрях да дишам.
Божичко!
Деликатни рамене под дълга светло кестенява коса.
Сърцевидно лице с плътни розови устни и дързък поглед в нейните
светло сини очи. Блестяща кожа и красиво тяло.
От това, което можех да видя, все пак.
Изтегнах главата си назад и вдишах. Майната ти, Райън
Тревароу!
Беше ме излъгала.
Е, не точно - всъщност не ме беше излъгала, но бях останал с
дяволски добро впечатление от писмата й, че тя не изглеждаше
така. Представях си зубър с очила с лилави кичури в косата и
облечена с тениска на Междузвездни войни.
Погледнах отново надолу към снимката й, очите ми попаднаха
на гърба й, където се подаваше част от кожата й, заради дизайна на
нейната секси блуза, докато тя гледаше през рамо към камерата.
Тялото ми се затопли и бързо прегледах профила й, търсейки
улики – каквито и да е, – че това не беше тя.
Моля те нека да не е тя. Моля те просто да бъде сладка,
социално непохватна, срамежлива и всичко онова, което аз обичах
от седем години. Нека не се объркаше всичко, заради това, че тя е
готина.
Но всичко беше там. Всяка улика потвърждаваше, че това беше
Райън. Моята Райън.
Беше се присъединила към „При Гало“, нейната любима
пицария, песните, които слушаше, филмите, които гледаше и
всичко това постнато от нейния последен модел iPhone. Нейните
най-любими вещ на света.
Мамка му!
Изключих iPad-а на Дейн и се запромъквах през тълпата.
Печките топлеха ледения въздух, минах покрай много огньове,
миришещи на печени бонбони маршмелоу. Музиката гърмеше от
колоните, които бяха разпръснати навсякъде, а аз стиснах челюст,
докато се опитвах да успокоя сърцето си.
Отидох до бара и оставих iPad-а, завъртях се и кръстосах ръце
на гърдите си. Просто се успокой. Ако беше тук, за да ме види,
щеше да ме намери. Ако не беше, тогава… Какво? Просто щях да го
забравя?
- Здрасти.
Вдигнах очи, с тежест в стомаха. Момичето от видеото с
фонтана стоеше пред мен, на няколко крачки разстояние.
И точно до нея…
Очите ми се заковаха в Райън. Знаех, че приятелката й тъкмо
ми беше казала нещо, но не ме интересуваше. Тя стоеше тихо до
нея, очите й бяха леко присвити, докато ме гледаше колебливо.
Косата й беше дълга и права – не къдрава като на снимката във
Facebook, – носеше черна блуза без рамене и тесни дънки, които
бяха нарязани. Можех да видя части от кожата на бедрата й.
Райън. Моята Райън. Стегнах юмруци под мишниците си и
мускулите ми се напрегнаха.
Тя не казваше нищо. Знаеше ли кой бях?
Чух, че приятелката й си прочисти гърлото и примигнах, като
преместих погледа си към нея и накрая й отговорих.
- Здрасти.
Момичето с фонтана вирна глава към мен.
- И така, трябва ми целувка – каза тя сухо.
Издишах плитко, толкова силно усещах присъствието на
Райън, че болеше.
- Така ли? – казах аз, и забелязах нейната дълга, тъмна коса,
която се разстилаше върху шал, под който се подаваше сив потник.
Беше адски студено тук.
Тя посочи картата си.
- Да, част е от лова на съкровища.
И после очите й се спуснаха по тялото ми, а усмивка се появи
на устните й. Предполагах, че това означаваше, че иска целувка от
мен?
Тя пристъпи напред, но преди да се приближи твърде много,
взех картата от ръката й и хвърлих едно око.
- Странно. Не го виждам тук – казах, докато й я подавах
обратно.
- Правя го заради нея – обясни тя, поглеждайки към
приятелката си. – Тя е срамежлива.
 - Аз съм придирчива – отвърна Райън и аз бързо погледнах
отново към нея, пренебрежителния й отговор ме предизвикваше.
Вдигна глава предизвикателно и ме погледна право в очите.
Това означаваше ли, че не си заслужавам? Добре, добре…
прикрих усмивката си.
- Лайла! – извика някой наблизо. – О, Боже мой, ела тук!
Приятелката на Райън обърна глава на ляво към група хора и
се засмя на това, което правеха. Явно тя беше Лайла.
Тя пак се обърна към мен.
- Ей сега се връщам. - Все едно ми пука. – Просто, моля те,
целуни я. Тя има нужда от това. – И когато забеляза как Райън я
застреля с поглед, пак се обърна към мен, за да поясни. – За лова
на съкровища, имам предвид.
И се отдалечи, докато се смееше. Почти очаквах Райън да я
последва, но тя не го направи.
Сега бяхме само ние двамата.
Студена пот избиваше по врата ми и аз погледнах към нея.
Между двама се беше настанило неловко мълчание.
Защо не казваше нищо? Трябваше да знае кой съм. Разбира се,
не знаеше, че наскоро бях сформирал група, защото исках да я
изненадам с истинска демо касета - като от старата школа - по
случай завършването ни след няколко месеца, но, по дяволите,
беше почти невъзможно да си невидим тези дни. Имената и
снимките ни бяха на страницата ни във Facebook и на плакатите до
входа. Тя занасяше ли се с мен?
Промени позата си и видях гърдите й да се повдигат от
дълбока въздишка,, сякаш ме чакаше да кажа нещо. Когато не го
направих, тя издиша и погледна надолу към картата си.
- Имам нужда също от снимка, на която ям нещо в стил Лейди
и скитника с някого.
Задържах ръцете си скръстени и присвих очи към нея. Явно
щеше да продължи с тази пародия?
- Или… - продължи тя, като звучеше раздразнено, вероятно
защото не бях отговорил – имам нужда от снимка на снимка на
снимка. Каквото и да означава това.
Запазих мълчание, но леко започвах да се изнервям, че тя се
преструваше, че няма представа кой бях. Седем години и това е
начинът, по който искаш да се срещнем, ангелче?
Тя поклати глава, все едно аз бях грубиянът тук.
- Добре, няма значение – и се обърна да си ходи.
- Чакай! – извика някой.
 Дейн изтича до Райън, като я спря и после дойде при мен,
мърморейки под носа си. – Пич, защо я гледаш, сякаш е
шамаросала баба ти? По дяволите!
Той се обърна към Райън и се усмихна.
- Здравей. Как си?
Отместих поглед, но само за момент. Дали наистина не знаеше
кой бях?
Предполагах, че имаше много хора тук, които не бяха чували
за нас. Не бяхме голяма работа и това вероятно беше единственото
парти, което се случваше в радиус от петдесет мили, така че защо
да не бъде тук, само защото нямаше какво друго да прави?
Може би нямаше никаква шибана представа, че в момента
стоеше пред Миша Леър. Момчето, на което пишеше писма,
откакто беше на единадесет.
- Как се казваш? – попита я Дейн.
Тя се обърна и очите й ме стрелнаха, давайки ясно да се
разбере, че беше вдигнала гарда си. Благодарение на мен.
- Райън - отговори тя, – ти?
- Дейн – и тогава той се обърна към мен. – А това е – но аз го
ударих с ръка леко в корема.
Не. Не по този начин.
Райън видя удара и сви вежди, вероятно се чудеше какъв ми е
проблема.
- Във Фалконс Уел ли живееш? – продължи Дейн, като схвана
намека ми и промени темата.
- Да.
Той кимна и двамата потънаха в мълчание.
- Добре и така… - Дейн плесна с ръце. – Чух, че трябва да
изядеш нещо в стил Лейди и скитника?
Без да дочака отговора й, той се протегна зад бара и извади
кутия с декорации.
Вдигна резен лимон и Райън трепна.
- Лимон?
- Предизвиквам те – каза той.
Но тя поклати глава.
- Добре, чакай - помоли той, а аз продължавах да я гледам, без
да мога да откъсна очи, докато се опитвах да осмисля, че това е
шибаната Райън.
Нейните тънки пръсти, които ми бяха написали петстотин
осемдесет и две писма. Брадичката, на която знаех, че слага грим,
за да прикрие малък белег, който има от падане с кънки на лед,
когато е била на осем. Косата, за която ми каза, че връзва всяка
нощ, защото нямало по-лошо нещо от това да се събудиш с коса в
устата.
Бях имал половин дузина гаджета и за всички тях знаех десет
пъти по - малко, отколкото знаех за това момиче.
А тя наистина нямаше идея…
Дейн се върна с дървен шиш от един от огньовете и на върха
му имаше печен маршмелоу.
Той се приближи и го бутна към мен.
- Съдействай, моля.
После се обърна към нея и грабна телефона й.
- Давайте. Аз ще ви снимам.
Изумените очи на Райън ме погледнаха и потъмняха, защото
очевидно не искаше да яде нищо в стил Лейди и скитника с мен.
Но не се отказа, нито се направи на срамежлива. Тръгна
напред, взе един бар стол и стъпи на стъпалото, за да се повдигне
по - високо. Не беше ниска, но определено беше по-ниска от моите
метър и осемдесет. Наведе се напред с отворени устни и се взря в
очите ми, а шибаното ми сърце подивя. Отне ми всичката воля,
която имах, за да не протегна ръце и да я докосна.
Но тя спря.
- Идвам към теб с отворена уста – посочи тя, – покажи ми, че
го искаш.
И не можах да се спра. Ъгълът на устата ми се изви в малка
усмивка.
Мамка му, тя беше секси.
Това не го очаквах.
И се огънах, вдигнах бонбона маршмелоу и отворих уста,
задържаш погледа й, докато и двамата се навеждахме, за да си
отхапем, и останахме така за момент, за да може Дейн да ни снима.
Погледът й беше преплетен в моя и можех да почувствам дъха й
върху устните си, докато гърдите й се повдигаха и спускаха.
Тялото ми гореше и когато тя се наведе малко повече, за да
отхапе по – голяма част, устната й докосна моята и аз изстенах.
Отдръпнах се, и погълнах проклетата хапка цяла. По
дяволите!
Райън дъвчеше хапката маршмелоу и като облиза устните си
слезе от стола.
- Благодаря.
Кимнах. Можех да усетя очите на Дейн върху мен и бях
сигурен, че усещаше, че нещо не беше наред. Хвърлих шиша на
бара и го погледнах. Свенлива усмивка бе изписана на лицето му.
Шибаняк!
 Да, добре. Хареса ми бонбона, Дейн. Бих желал да изям цяла
дузина с нея. Може би няма да бързам да се прибирам вкъщи все
още, става ли?
Телефонът в джоба ми звънна, извадих го, за да видя името на
Ани. Натиснах „затвори“. Тя вероятно се чудеше къде се бавех с
нейните снаксове. Щях да й се обадя след малко.
- И така… - каза Дейн – всички тези снимки, които качваш на
страницата… нямаш някое гадже, което ще дойде да ни търси,
нали?
Напрегнах се. Райън нямаше гадже. Тя щеше да ми каже.
- Нее – отговори тя. – Той знае, че не мога да бъда вързана.
Дейн се изсмя, а аз стоях там заслушан.
- Не, нямам гадже – най-накрая отговори сериозно тя.
- Трудно ми е да го повярвам.
- И също така не търся такова – отряза Дейн тя. – Някога имах
едно, но е все едно да имаш домашен любимец…
- И какво се случи? – попита Дейн.
Тя сви рамене.
- Бях занижила стандартите си. Твърде много явно. След това
станах придирчива.
- Някой мъж отговаря ли на стандартите ти?
- Един – очите й се стрелнаха към мен и после отново към
Дейн. – Но никога не съм го срещала.
Един. Само един мъж, който отговаряше на стандартите й.
Дали имаше предвид мен?
Телефонът ми отново извибрира и се протегнах към джоба си,
за да го заглуша.
Погледнах нагоре и видях навсякъде да святкат фотоапарати и
хора да си правят снимки пред стената с графитите в дясно.
Пристъпих напред и взех телефона й, с което я изненадах. Като
минах зад нея, включих камерата, смених я на режим селфи и я
наведох, за да хвана лицата ни на екрана. Но я нагласих така, че да
включва момчето зад нас, което се снимаше с две момичета пред
снимките на графити.
- Снимка… - казах тихо в ухото й и посочих селфито ни – на
снимка – посочих момчето зад нас на екрана как се снима – на
снимка – и й показах стената с графити, пред която стояха.
Най - накрая усмивка се беше появила на лицето й.
- Това беше хитро. Благодаря.
Заснех снимката, запазвайки момента завинаги.
Преди да се отдръпна и да й кажа довиждане, вдишах аромата
й и замръзнах за момент като се усмихвах на себе си.
 Наистина ще ме намразиш, ангелче, когато най - накрая се
срещнем някой ден и ти се сетиш за всичко това.
Райън взе телефона и бавно се отдалечи, като погледна през
рамо към мен, преди да изчезне сред тълпата.
Вече я исках обратно.
Бръкнах в джоба си и извадих телефона, като набрах сестра
ми. Колко ли щеше да ме намрази, ако й кажех да отиде да си вземе
снакса сама? В действителност, не бях сигурен, че съм готов да си
ходя все още.
Но когато й звъннах, нямаше отговор.
 Скъпи, Миша,
Какво, по дяволите?
Да, чу ме. Казах го. Може също да кажа, че това ще е
последното ми писмо, но знам, че не е вярно. Няма да се откажа
от теб. Ти ме накара да обещая, че няма - така че, ето ме тук.
Все още съм Проклетата Госпожица Благонадеждна след три
месеца без нито дума от теб. Надявам се, че се забавляваш,
където и да си, кретен!
(Но сериозно, не бъди умрял, става ли?)
Имаш бележките по текста, които ти изпратих в
предишните ми писма. Сега някак си ми се иска да си бях
направила копия, след като имам чувството, че няма да ми
отговориш никога повече, но какъв е смисълът? Тези думи са за
теб и само за теб, и дори ако не четеш писмата, или вече не ги
получаваш, имам нужда да ти ги пращам. Харесва ми да знам, че
те те търсят.
Най - новото при мен е, че ме приеха в колеж. Е, в няколко
всъщност. Странно е. Толкова дълго исках всичко в живота ми
да се промени и когато най - накрая е на път да се случи,
желанието ми за спасение намаля. Мисля, че затова хората са
нещастни за толкова дълго време, ти как мислиш? Нещастен
или не, по-лесно е да се придържаш към познатото.
Забелязал ли си? Как всички ние искаме просто да изживеем
живота си, колкото се може по - бързо и лесно? И макар да
знаем, че без риск няма победа, ние все още сме толкова
изплашени, за да го оставим на случайността?
Честно казано ме е страх. Продължавам да си мисля, че в
колежа нещата няма да са по - различни. Все още не знам какво
искам да правя. Няма да бъда по - уверена или сигурна в
решенията си. Ще продължавам да избирам грешните приятели
и ще се срещам с грешните момчета.
Така че - да. Много бих искала да ми пишеш. Кажи ми, че си
твърде зает, за да продължиш с това или че вече сме твърде
големи, за да си пишем, но просто ми кажи за последен път, че
вярваш в мен и че всичко ще бъде наред. Гадостите винаги
звучат по - добре, когато ги казваш ти.

Не Ми Липсваш, Ама Въобще,

Райън.

П.П. Ако разбера, че ме изоставяш заради кола, момиче или

последната игра на Grand Theft Auto, ще пиша гадости от твое
име във форума на Живите мъртви.

Затворих сребърната си химикалка, взех двата листа черна

хартия и ги потупах върху таблата, преди да ги сгъна на две.
Напъхах ги в подходящ черен плик, взех черната запечатваща
восъчна пръчка и я задържах над свещта върху нощното ми
шкафче, докато се запали фитила.
Три месеца.
Намръщих се. Никога досега не ме е оставял без отговор за
толкова дълго време. Миша често имаше нужда от пространство,
така че бях свикнала с периодите, в които не го чувах, но нещо не
беше наред.
Восъкът започна да се топи, задържах го над плика и го
оставих да капе. След това духнах пламъка, вдигнах печата и го
притиснах към восъка, като запечатах писмото и гледах как
кичозния, черен череп на отпечатъка се взираше в мен.
Подарък от Миша. Беше му писнало да използвам този, който
имах, когато бях на единадесет с печата на Грифиндор от Хари
Потър. Сестра му, Ани, му се подигравала, като крещяла, че
неговото писмо от Хагуортс било пристигнало.
Затова ми беше изпратил „по - мъжки“ печат и ми беше казал
да използвам него или нищо друго.
Бях се засмяла. Добре тогава.
Когато започнахме да си пишем преди години установихме, че
беше направена голяма грешка. Нашите учители в пети клас бяха
разпределили класовете по двойки - според пола, за да си пишат и
за да го направят по - удобно, но неговото име бе Миша, а моето -
Райън, така че неговият учител помислил, че аз бях момче, а моят,
че той момиче и т.н.
Отначало не се разбирахме, но скоро открихме, че имаме нещо
общо. И двамата имахме родители, които са ни напуснали, когато
сме били много малки. Неговата майка ги напуснала, когато бил на
две, а аз не бях чувала или виждала баща си откакто бях на четири.
Никой от нас не ги помнеше.
И сега, след седем години, и след като училището почти
свършваше, той беше станал най - добрия ми приятел.
Станах от леглото, ударих печата на писмото и го оставих на
бюрото, за да го изпратя сутринта. Върнах се обратно и оставих
принадлежностите си за писане на нощното шкафче.
Изправих се, сложих ръце на бедрата си и издишах тревожно.
Миша, къде си, по дяволите? Затъвах.
Предполагам, че можех да го потърся в Гугъл - ако бях толкова
притеснена - или във Facebook, или да отида до дома му. Той беше
само на тридесет мили и имах адреса му, все пак.
Но си бяхме обещали. Или по-скоро, аз го бях накарала да
обещае. Да се видехме, да знаехме къде живеем, да се срещнехме -
това би развалило светът, който си бяхме създали.
Точно сега, Миша Леър с всичките му недостатъци, беше
съвършен в главата ми. Изслушваше ме, надъхваше ме,
успокояваше ме и не очакваше нищо от мен. Винаги казваше
истината и единствено пред него нямаше нужда да се преструвам.
Колко хора имаха някой като него?
Колкото и да исках отговори, все още не можех да се откажа от
него. Пишехме си от седем години. Това беше част от мен и не бях
сигурна какво бих правила без него. Ако го издирех, всичко щеше
да се промени.
Не. Щях да почакам още малко.
Погледнах часовника и видях, че почти е време. Приятелите
ми щяха да са тук след няколко минути.
Като взех тебешир от кутията на бюрото ми, отидох към
стената до вратата на спалнята ми и продължих да очертавам
малките рамки около снимките, които бях залепила. Бяха четири.
Аз - миналата есен като мажоретка, обградена от момичета,
които изглеждаха точно като мен. Аз - миналото лято в моя джип, с
приятелите ми струпани отзад. Аз - в осми клас, когато
празнувахме Денят на 80-те, позирах усмихната с целия ми клас.
На всяка снимка бях отпред. Лидерът. Изглеждах щастлива.
И после, беше снимката от четвърти клас. Години по - рано.
Седях сама на пейка на игрището, усмихвах се единствено заради
майка ми, която ме беше завела на кино вечер в училище. Всички
други деца тичаха наоколо и всеки път щом се опитах да се
присъединя към тях, те се правеха, че не ме виждат. Винаги
тръгваха без мен и никога не ме чакаха. Не ме включваха в
разговорите си.
 Сълзи изпълниха очите ми, и протегнах ръка, за да докосна
лицето на снимката. Спомнях си това чувство, все едно беше вчера.
Все едно бях на парти, на което не бях поканена.
Боже, как се бях променила!
- Райън! – чух някой да ме вика от коридора.
Подсмръкнах и бързо избърсах една сълза, когато сестра ми
отвори вратата и влезе в стаята ми, без да почука. Прочистих
гърлото си, преструвайки се, че работя върху стената, докато тя
надничаше зад вратата.
- Време е за лягане - каза тя.
- На осемнадесет съм – напомних аз, все едно това можеше да
обясни всичко.
Не поглеждах към нея, докато оцветявах същата част, която
завърших вчера. Сериозно ли? Беше десет часа, а и тя бе само
година по - голяма. Аз бях по - отговорна от нея.
Можех да усетя парфюма й и с крайчето на окото си видях, че
русата й коса беше спусната. Супер. Това най - вероятно
означаваше, че някое момче щеше да идва и щеше да бъде доста
разсеяна, когато се измъкнех от вкъщи по - късно.
- Мама ми писа – каза тя. – Приключила ли си с
математиката?
- Да.
- Управление?
- Приключих със скицата – казах аз. – Ще поработя върху
доклада този уикенд.
- Английски?
- Качих рецензията си за Прекрасен Нов Свят в Goodreads и
изпратих линк на мама.
- Коя е следващата книга, която си избра? – попита тя.
Намръщих се към стената, докато белия прах се носеше към
пода.
- Фаренхайт 451.
Тя ми се присмя.
- Джунглата, Прекрасен Нов Свят, Фаренхайт 451… - продължи
тя, докато изброяваше последните извънкласни книги, които
четях, и за които получавах допълнителни джобни от майка ми.
- Боже, вкуса ти за книги е скучен.
- Мама каза да избера модерна класика – оспорих. – Синклер,
Хъксли, Оруел…
- Мисля, че е имала предвид Великият Гетсби или нещо
такова.
 Затворих очи и отпуснах глава назад, изхърках и пак вдигнах
глава присмивайки й се.
- Такова си хлапе – завъртя очи тя.
- Когато си в Рим…
Сестра ми беше завършила миналата година и учеше в
местния колеж, докато живееше вкъщи. Беше перфектно за майка
ни, която беше координатор на събития и често беше извън града
за фестивали, концерти и изложения и не искаше да ме оставя
сама.
Но ако трябваше да съм честна, нямах представа защо
оставяше Карсън да отговаря. Имах по-добри оценки и стоях далеч
от неприятности – поне доколкото те знаеха – доста по-успешно,
отколкото сестра ми.
Освен това, тя просто искаше да си легна и да не й преча, за да
може да прави секс, с което и момче да пътуваше към вкъщи в
момента.
Все едно щях да кажа на мама.
, сякаш ми пукаше.
- Просто казвам – каза тя и сложи ръка на кръста си, - че тези
книги са твърде тежки, за да си блъскаш главата с тях.
- Няма нужда да ми го казваш – престорих се аз. – Всички тези
големи понятия в моето миниатюрно мозъче. Достатъчни са, за да
ме накарат да се чувствам глупава като гъска. – И после я уверих. –
Но не се тревожи. Ще ти кажа, ако се нуждая от помощ. Сега може
ли да си лягам? Треньорът ще ни кара да правим обиколки
сутринта.
Леко ми изръмжа и погледна към стената.
- Не мога да повярвам, че мама ти позволи да направиш това в
стаята си.
После се завъртя и затвори вратата.
Погледнах към стената си. Бях я декорирала преди около
година, като използвах черна боя за тебеширена дъска, за да си
драскам, да рисувам и да пиша навсякъде. Текстовете на Миша
заемаха голяма част от нея, както и мои лични мисли, идеи и
малки драсканици.
Имаше снимки, плакати и много думи, като всяка означаваше
нещо специално за мен. Цялата ми стая беше такава и аз я
обожавах. Това беше място, където не канех никого. Особено
приятелите си. Щяха да се подиграват на моето творение - което
обожавах на записките ми, както и тези на Миша.
Преди доста време научих, че не трябва да разкриваш всичко
за себе си на хората около теб. На тях им харесваше да съдят, а аз
бях по - щастлива, когато не го правеха. Някои неща трябваше да
останат скрити.
Телефонът на леглото ми звънна и отидох да го взема.
Отвън, гласеше съобщението.
Потупвайки със средния си пръст по тъчскрийна отговорих:
Ще изляза след минута.
Най - накрая. Трябваше да се махна от тук.
Хвърлих долу телефона, съблякох потника си, събух късите си
панталонки, с които спях и оставих всичко да падне на пода.
Отидох до фотьойла и грабнах дънковите си къси гащетата.
Обух ги, плъзнах една бяла тениска през главата си,
последвана от сиво горнище с качулка.
Телефонът иззвъня отново, но го игнорирах.
Идвам. Идвам.
Напъхах малко пари и телефона ми в джоба, грабнах
джапанките си и вдигнах прозореца, хвърлих ги, те полетяха към
покрива на верандата и надолу към земята.
Дръпнах нагоре косата си, завързах я на опашка и се покатерих
на прозореца. Внимателно го затворих и оставих спалнята си тиха
и тъмна, все едно бях заспала. Като стъпвах внимателно върху
покрива, стигнах до стълбата отстрани на къщата, слязох до земята
и си взех джапанките, забързах през ливадата към пътя отпред,
където превоза ме очакваше.
Отворих вратата на колата.
- Здравей – поздрави ме Лайла от шофьорското място, след
като се качих. Погледнах назад и видях Тен на задната седалка и му
кимнах.
Затворих вратата, наведох се напред и обух джапанките си,
потрепервайки.
- Мамка му. Не мога да повярвам колко студено е все още.
Тренировката утре сутрин ще бъде отвратителна.
Беше април, така че се стопляше през деня, но рано сутринта и
вечер температурите все още падаха под 10 градуса. Не трябваше
да си обувам къси гащи.
- Джапанки? – попита Лайла, като звучеше объркана.
- Да, отиваме на плажа.
- Не – отговори Тен отзад. – Отиваме в Заливчето. Трей не ти
ли писа?
Погледнах през рамо към него. Заливчето?
- Мислех, че са сложили пазач на мястото, за да държи хората
далеч.
Той сви рамене, докато гледаше дяволито.
 Доообре.
- Е, ако ни хванат, вие двамата ще сте първите, които ще
издам.
- Не и ако ние те издадем първи – напевно отговори Лайла,
докато гледаше в пътя.
Тен се засмя зад мен, а аз поклатих глава - не бях учудена.
Лошото на това да бъдеш лидер беше, че някой винаги се опитваше
да те измести. Пошегувах се с коментара си. Но не мислех, че тя се
шегуваше.
Лайла и Тен – познат също като Тиодор Едуард Нелсън – бяха,
в общи линии, мои приятели. Познавахме се от средното училище,
с Лайла бяхме заедно мажоретки. Те ми вдъхваха смелост.
Да, можеше да са странни, да вдигат твърде много шум и
невинаги да се чувстваха добре, но се нуждаех от тях. Не искаш да
си сам в гимназията, а ако имаш приятели – добри или лоши -
имаш някаква власт.
В това отношение гимназията беше като затвора. Не можеш да
се справиш сам.
- Имам кецове отзад – каза Лайла на Тен. – Били й ги дал?
Той се наведе, като се бореше с това, което вероятно беше
планина от боклуци на пода на BMW-то, което е модел от
деветдесетте и наследство от майка й.
Тен метна едната обувка през седалката и после ми подаде
другата, веднага след като я беше намерил.
- Благодаря – взех кецовете, събух джапанките и започнах да
ги обувам.
Бях благодарна за обувките. Заливчето щеше да е мръсно и
мокро.
- Щеше ми се да знаех по-рано – казах, мислейки на глас. –
Щях да си взема фотоапарата.
- Че кой иска снимки? – отговори Лайла. – Отиди да намериш
някоя малка въртяща се кола, и когато пристигнем там, покажи на
Трей какво означава да си мъж.
Облегнах се назад и се усмихнах многозначително.
- Мислех, че много момичета вече са го правили.
Трей Бъроус не ми беше гадже, но определено искаше да се
възползва от привилегиите. Държах го на една ръка разстояние от
месеци.
На път да се дипломира като нас, Трей имаше всичко.
Приятели, известност, светът, кланящ се в скъпоценните му
крака… Но за разлика от мен, на него му харесваше. Определяше
го.
 Беше арогантен тъпанар с маршмелоу вместо мозък и его,
голямо колкото мъжките му цици. Ох, извинете. Наричаха се
гръдни мускули.
Затворих очи за момент и издишах. Миша, къде си, по
дяволите? Той беше единственият, пред когото можех да бъда себе
си.
- Е - Лайла проговори бавно, докато се взираше се през
прозореца, – той не те е имал и това е нещото, което иска. Но само
за теб е отделял толкова време, за да те преследва, Райън.Лесно
може да се насочи към някой друг.
Това предупреждение ли беше? Погледнах към нея с ъгъла на
окото си и усетих как пулсът ми се ускори.
Какво ще направиш, Лайла? Ще влетиш и ще го вземеш от
мен, ако не си легна с него? Ще се зарадваш на загубата ми,
когато му писне да ме чака и изчука някоя друга? Спи ли с някоя
друга сега? Може би с теб?
Кръстосах ръце пред гърдите си.
- Не се притеснявай за мен – отвърнах веднага, – когато съм
готова, той ще дотича. Без значение с кого си убива времето.
Тен се смееше тихо от задната седалка, винаги в моя защита и
без да подозираше, че говорех за Лайла.
Не че ме интересуваше дали Трей щеше да дотича или не. Но
тя се опитваше да ме подмами и го знаеше много добре.
И двете с Лайла бяхме разглезени деца, но бяхме много
различни. Тя просеше внимание от мъжете и почти винаги им
даваше това, което искаха, но бъркаше повърхностната любов с
истинските чувства. Разбира се, тя се срещаше с приятеля на Трей,
Джей Ди, но нямаше да ме изненада, ако тръгнеше и след Трей.
Да спечелеше един мъж, това я караше да се чувства повече от
всички нас. Те имаха гаджета, но искаха нея. Това я караше да се
чувства силна.
Докато не осъзнаеше, че те искаха всяка и тогава се връщаше в
началото.
Аз, от друга страна? Бях слаба. Исках да изкарам деня колкото
е възможно по - лесно. Без значение с кого се държах презрително,
просто го правех. Нещо, което научих много скоро, след като беше
направена снимката, на която седях на онази пейка по време на
кино вечерта.
Сега вече не бях сама, но бях ли по-щастлива? Все още не
знаех.
Жъни, жъни, жъни, дори нямаш представа, че всичко, което
си изстрадала е това, което си посяла.
 Усмихнах се леко на текста на Миша. Беше ми го изпратил
веднъж, за да разбере какво мислех и според мен текстът беше
доста смислен. Изпросих си го, нали?
- Мразя този път – отбеляза Тен. Гласът му беше изпълнен с
неудобство и аз примигнах, за да разсея мислите си.
Обърнах глава към прозореца, за да видя за какво говореше.
Фаровете на колата на Лайла прогаряха дупка в нощта, докато
лекия бриз караше листата на дърветата да потрепват -
единствения признак на живот на този главен път. Тъмно, празно и
тихо.
Бяхме на Олд Поинт Роуд между Тъндър Бей и Фалконс Уел.
Завъртях глава през рамо и казах на Тен.
- Хората умират навсякъде.
- Но не толкова млади – отговори той, докато се въртеше
неудобно на мястото си, – горкото дете.
Преди няколко месеца, спринтьорка на име Анастасия
Грейсън, която беше само година по - малка от нас, била намерена
мъртва отстрани на този път. Получила сърдечен удар, въпреки че
не бях сигурна защо. Както каза Тен, беше необичайно за някой
толкова млад да умре по този начин.
Бях писала на Миша за това, за да разбера дали я е познавал,
след като бяха живели в един и същи град, но това беше в едно от
многото писма, на които той никога не отговори.
След като зави на дясно по Баджър Роуд, Лайла зарови в
конзолата си и извади гланц за устни.. Свалих прозореца и вдишах
хладния, свеж, морски въздух.
Атлантическият океан беше зад хълмовете, но вече можех да
помириша солта във въздуха. Като живеех на няколко мили във
вътрешността, едва можех да го усетя, но когато идвах на плажа
или в Заливчето - стария тематичен парк близо до плажа, където
отивахме, – се усещаше като друг свят. Не забелязвах вятъра, но
можех почти да усетя пясъка под краката си.
Щеше ми се да отивахме на плажа.
- Джей Ди вече е тук – изтъкна Лайла, - и отби на стар, почти
опустял паркинг. Фарове й осветяваха тъмносин GMC Денали,
стоящ нехайно на необозначено място. Предполагах, че
маркировката се беше изтъркала преди много време.
Високи до кръста бурени се люлееха от бриза, там, където бяха
изникнали измежду пукнатините в паважа и само луната даваше
достатъчно светлина, за да разкрие какво има отвъд счупените
будки за билети и входовете. В далечината, кулите и сградите
изглеждаха тихи и тъмни, забелязах няколко масивни
конструкции, едната във формата на кръг – най-вероятно Виенско
колело.
Като завъртях главата си на сто и осемдесет градуса, видях
други подобни, разпръснати наоколо конструкции, включително
скелето на старо влакче на ужасите, което седеше притихнало и
натрапчиво.
Лайла изключи двигателя, взе телефона си и започна да пише,
докато излизаше от колата. Опитах да погледна през портите и
около разнебитените будки за билети, за да видя какво има отвъд -
в празния увеселителен парк, - но всичко, което можех да различа
бяха тъмни входове, дузини ъгли и тротоари, които продължаваха
ли продължаваха. Вятърът, който преминаваше през счупените
прозорци звучеше като шепот.
Твърде много кътчета и пролуки. Твърде много скришни
места.
Запретнах ръкавите на горнището си, изведнъж не ми беше
толкова студено. Защо, по дяволите, бяхме тук?
Когато погледнах надясно, забелязах черен Форд Раптор под
прикритието на дърветата в ъгъла на паркинга и прозорците му
бяха затъмнени. Имаше ли някой вътре?
Тръпка премина през гръбнака ми и потърках ръце.
Може би някой от приятелите на Трей или на Джей Ди беше
дошъл със собствената си кола тази вечер.
- Бу-ху, бу-ху, бу-ху – провикна се глас, имитирайки бухал.
Откъснах очи от Раптора, всички гледахме в посока на шума.
- О, Боже мой! – пръсна се от смях Лайла. – Момчета, вие сте
луди!
Поклатих глава, когато Тен и Лайла се развикаха, затичаха
към Виенското колело точно зад портата. Гаджето на Лайла, Джей
Ди и неговият приятел, Брайс, се изкачваха по мръсните жълти
прътове на около петнадесет метра от нас, между кабините на
стария атракцион.
- Хайде – каза Лайла, докато прескачаше предпазната ограда
пред Виенското колело. – Да вървим да видим.
- Да видим какво? – попитах. – Въртележки, които не работят?
Тя продължи, като ме пренебрегна и Тен се засмя.
- Хайде – хвана ме за ръка и се отдалечихме от колелото.
Последвах и се запътихме по - навътре в парка. И двамата
заскитахме из широките алеи, които някога са били пълни с хора.
Огледах се наляво и надясно едновременно очарована и ужасена.
Вратите висяха на пантите си, скърцащи от бриза, а лунната
светлина проблясваше от стъклата, лежащи на земята под
счупените прозорци. Вятърът духаше през слона и количките с
въздушни балони на детската въртележка, всичко беше празно и
тъмно. Минахме покрай въртележката, видях локви на
платформата и мръсотия върху напуканата боя на конете.
Спомних си, че съм се возила на това като малка. Беше един от
малкото спомени, които имах с баща си, преди да ни напусне.
Виковете и писъците на приятелите ни се заглушиха, докато
продължавахме да вървим навътре в парка, крачките ни се
забавяха, докато разглеждах колко много все още беше останало.
Това място е било пълно със смях и радостни викове, а сега
беше пусто и оставено да се разлага само. Всичката радост, която
някога беше съдържало беше забравена.
Няколко кратки години. Само толкова бяха минали, откакто
Приключенското Заливче беше затворило вратите си.
Но въпреки че беше опустяло и изоставено, то все още беше
тук. Вдишах дълбоко и поех миризмата на старо дърво, влага и сол.
Изоставен и занемарен, аз все още съм тук, аз все още съм тук,
аз винаги ще бъда тук…
Усмихнах се на себе си. Ето ти текст за песен, Миша.
Изостанах зад Тен, докато си спомнях за всички размишления,
които бях изпращала на моя приятел-чрез-писма през годините и
които той беше превърнал в песни. Ако някога пробиеше, ми
дължеше хонорар.
- Някак е тъжно – каза Тен, докато минаваше покрай
щандовете с игри и погали дървените рамки. – Спомням си как
идвах тук. Все още имаш чувството, че е живо, нали?
Нощният вятър профучаваше през празните алеи между
сергиите и щандовете за храна и караше косата ми да се носи около
мен. Увиваше се около краката ми и духаше срещу горнището ми,
като го залепяше към тялото ми като втора кожа и тръпки
започваха да се разпростират по врата ми.
Изведнъж се почувствах обградена.
, сякаш бях в центъра на бурно торнадо.
, сякаш някой ме наблюдаваше.
Кръстосах ръце пред гърдите си и се забързах към Тен.
- Какво правиш? – попитах, като се опитах да прикрия
нервността си с раздразнение.
Той дръпна капака на един дървен щанд за игри и въпреки че
поддаде малко не можа да се отвори напълно заради катинара,
който го държеше затворен.
- Взимам ти мече – отговори той,, сякаш трябваше да знам
това.
 - Ти наистина ли мислиш, че държат награди вътре след
всички тези години?
- Е, заключено е, нали?
Подсмихнах се и продължих да гледам как го хваща отстрани с
две ръце и го дръпва на обратно.
- Джей Ди, спри! – гласът на Лайла прозвуча от разстояние и
погледнах нагоре, за да видя как тъмните им фигури все още
изкачваха Виенското колело.
- Ха, ха! – някой друг се засмя.
Тен се отказа от дърпането и започна да разглежда
ключалката, все едно можеше просто да я отключи, когато
погледнах надолу, забелязах мърлявата, червено – бяла,
пластмасова маса със съдрано покривало, намираща се под капака
в долната част на щанда.
Лекичко я ритнах с крак, видях, че пластмасата поддаваше,
огъваше се навън и навътре, затова показах на Тен откъде да мине.
Той спря, забравил за капака и се намръщи към плата.
- Знаех това.
- Тогава отивай да ми вземеш мече – заповядах аз, като му се
усмихнах леко.
Той се наведе на четири крака и мърмореше, докато
пропълзяваше под драперията.
- Да, Ваше височество.
- Използвай си телефона за фенерче! – извиках му, когато
изчезна вътре.
- Добре. – Говореше с досада.
Засмях се на приглушения му отговор. От всички, които
наричах приятели в училище, Тен беше най - близо до истински
такъв. Не толкова близък като Миша, но почти. Не беше нужно да
се преструвам толкова много, когато бях с него.
Единственото нещо, което ме спираше от това да се привържа
твърде много към него беше приятелството му с Лайла. Ако се
откажех от комфорта на моя подреден малък свят той щеше ли да
дойде с мен?
Честно казано, не знаех.
- Няма мечета! – извика той. – Но имат надуваеми неща!
Като плажни топки?
- Надути ли са все още? – пошегувах се аз.
Но той не отговори.
Наведох се по-близо и наострих уши.
- Тен?
Не чух нищо.
 Настръхнах, изправих се, за да извикам отново, този път по -
силно.
- Тен? Добре ли си?
Но тогава нещо се обви около кръста ми и подскочих, поех си
въздух, когато чух ръмжащ глас в ухото си.
- Добре дошла на Карнавала, момиченце.
Пулсът ми се ускори и се дръпнах рязко, като размахах ръце, за
да открия как Трей държи фенерче под брадичката си. Светлината
осветяваше лицето му и подчертаваше дяволската му усмивка.
Идиот.
Усмихна се широко, а светло - кестенявата му коса и какаови
очи блестяха. Като пусна фенерчето, той се засили към мен и почти
нямах време да си поема дъх, преди да се наведе, да ме вдигне във
въздуха и да ме метне на рамото си.
- Трей! – изръмжах, рамото му се забиваше в стомаха ми. –
Престани!
Той се засмя, удари ме по задника и се свих, когато усетих как
ръката му погали бедрото ми.
Веднага, тъпако! – извиках и го ударих по гърба.
Той продължи да се хили като ме пусна да стъпя на краката си
и задържа ръката си около кръста ми.
- Мммм, ела тук – каза той и ме избута назад до стената на
щанда. – Подиграваш ми се, а? – Леко докосна голото ми бедро с
пръсти. – Носиш онази къса пола на мажоретка в училище, където
не мога да те докосна, а сега, когато мога, си с тези къси панталони.
- Какво? – казах игриво. – Краката ми изглеждат различно в
пола?
- Не, те изглеждат страхотно, каквото и да облечеш – той се
наведе и бирата в дъха му ме накара леко да трепна. – Просто не
мога да си пъхна ръката под чифт къси панталони.
И после се опита да бръкне,, сякаш за да докаже твърдението
си.
Избутах ръцете му.
- Да, работата е там… - казах аз. – Момчето хленчи. Мъжът не
оставя нищо да му се изпречи на пътя. Нищо.
Погледът му се плъзна по тялото ми и когато отново ме
погледна, се взря в очите ми - Искам да те изведа на среща.
- Да, знам какво искаш.
Трей флиртуваше с мен от известно време и знаех точно какво
имаше наум, а това не беше вечеря и филм. Ако му подадях пръст,
щеше да ми отхапе ръката. Може и да нямах нужда от пръстен на
ръката, за да се позабавлявам с някого, но не исках и да съм резка
на колана му.
Затова не му отстъпвах. Но не го и отблъсквах. Знаех какво се
случи с последното момиче, което беше направило това.
- Ти също го искаш – отговори той, широки му рамене и
твърди гърди ме обгръщаха. – Аз съм най-добрият, скъпа и винаги
получавам това, което искам. Просто е въпрос на време.
Можех да видя през фасадата му и там намерих момче, което
се хвалеше само защото беше твърде изплашен, че другите няма да
го направят вместо него или просто се опитваше да си напомни
колко е страхотен. Трей Бъроус беше тухлена къща, която се
крепеше на клечка за зъби.
Нещо докосна прасеца ми и погледнах надолу точно навреме,
за да видя как Тен пропълзява изпод щанда за игри. Преместих се
от пътя му и избутах Трей назад, когато забелязах, че Тен държеше
нещо в ръката си.
- Имам си меч – каза той и размаха надуваемата играчка пред
нас.
- Да, аз също – ухили се Трей.
Преглътнах лошия вкус в устата си при грубата му шега.
Той се завъртя мълчаливо и вниманието му веднага беше
привлечено от Виенското колело.
Толкова лесно се разсейваше. Толкова лесно се отегчаваше.
- Виж какво – казах, а докато говорех на Трей, отидох до Тен и
го хванах за ръката, – ще ти позволя да заведеш Тен у дома.
Трей рязко завъртя глава и ме погледна през рамо, сякаш бях
луда.
- И тогава може да ме закараш до вкъщи – довърших аз и
видях как веждите му се повдигнаха с интерес.
След шест седмици завършвахме училище. Можех да се
преструвам още малко. Не исках да излизам с него, но още по -
малко исках сутринта, когато се събудя да е плъзнал слух из
Facebook, който не е истина. Трей Бъроус можеше да бъде мил, но
можеше да бъде и тотален задник.
Устните му се извиха в усмивка и се обърна.
- Всичко, което трябва да направиш, е да ме хванеш – казах му
и сграбчих ръката на Тен. – Така че, брой до двадесет.
- Нека е до пет – пошегува се Тен и заотстъпва с мен. – Той не
знае как да брои до двадесет.
В мен се надигна смях, но успях да го потисна.
 Трей се подсмихна и се взря в мен, все едно бях храна, която
искаше и нищо нямаше да го спре. Тогава отвори уста и бавно
пристъпи към нас.
- Едно…
При това предупреждение, двамата с Тен се завъртяхме и
затичахме към задната част на парка.
Смеехме се, докато се състезавахме по алеите пълни с мокри
листа и паднали клони, като заобикаляхме счупени сергии.
Подминахме Orbiter, Log Flume и Tornado, за които си спомнях, че
обичаха да пускат много песни на Def Leppard.
The Zipper все още стоеше, тъмен и ръждясал, завихме към
старите люлки, а студените вериги се отъркаха в ръцете ми.
Изскърцаха и вероятно издадоха местоположението ни, след като
се хвърлих след Тен.
- Тук! – извика той.
Поех си въздух и го последвах, когато се мушна в малка сграда,
която изглежда е била предназначена за служителите. Пристъпих в
тъмнината, затворих вратата зад себе си и потреперих от застоялия
въздух, който ме удари в носа.
Тен извади телефона си, освети стаята с фенерчето му и аз
направих същото. Подът беше покрит с отломки и чух от накъде да
капе вода.
Но не спряхме, за да изследваме. Тен се запъти към нещо,
което приличаше на стълбище, заобиколи оградата и направи
крачка надолу.
Това беше странно. Стълбите водеха надолу, под земята.
- Там долу? – издишах, надзърнах през зелени, метални
решетки долу и видях само катраненочерна тъмнина. Обзе ме
страх, който изпрати тръпки надолу по гръбнака ми.
- Хайде – Тен започна да слиза по стълбите. – Това е просто
служебен тунел. Много увеселителни паркове ги имат.
Спрях за момент и осъзнах, че там долу можеше да се крие
всичко. Животни, бездомници… мъртъвци.
- Използвали са го, за да контролират електрониката на
увеселителните съоръжения и други неща от тук – извика към мен
той, докато се спускаше с надолу. – Това е начин за персонала да
обикаля бързо из парка. Хайде!
Откъде, по дяволите, знаеше всичко това? Не знаех, че
увеселителните паркове имаха подземие.
Но усещах заплашителната походка на Трей, който
приближаваше към нас. Въздъхнах, прескочих парапета и се
спуснах надолу след Тен.
 - Тук долу свети – каза той, когато стигна най - долу.
Приближих се зад него и надникнах над рамото му, за да видя
какво имаше отпред.
Стомахът ми се преобърна. Дълга, подземна пътека построена
само от бетон, квадратен тунел около три метра широк от стена до
стена и от тавана до пода. На места имаше локви, вероятно от
дъжд, теч на тръба или може би от пукнатини в стените, които
пропускаха вода от океана. Те блестяха от светлината, показваща
пътя над главите ни.
Черна бездна се виждаше в края на тунела и аз прокарах длани
по ръцете си заради внезапния студ.
- Вероятно светлините са свързани с града – казах аз. – Може
би светят непрекъснато.
Разбира се, нямах никаква представа – и защо биха светили
непрекъснато? Но като се самозалъгвах се чувствах по - добре.
Чух врата горе да се затваря и подскочих. Погледнах към
стълбите за секунда, преди да поставя ръка на гърба на Тен и да го
побутна напред.
- Мамка му! – прошепнах. – Давай, давай, давай!
Затичахме се надолу в тунела, сърцето ми биеше в гърдите,
подминавахме различни врати и няколко коридора водещи
настрани от главния, по който се движехме. Останах изправена,
силна, усещах как развълнувана усмивка се промъкваше въпреки
страха ми.
Не можех да спра да мисля, че ако Миша ни преследваше, той
не би тръгнал след мен. Но също не би и загубил. Щеше да намери
начин да ме надхитри.
Чух стъпки зад нас и погледнах през рамо, за да видя
спускащата се по стълбите светлина. Задържах дъха си, стиснах
тениската на Тен и го дръпнах в стаята в дясно. Вратата липсваше,
така че скочихме вътре и се скрихме зад стената, като дишахме
тежко, докато се опитвахме да не мърдаме.
- Внимавай, скъпа – каза Тен. – Държиш се така, сякаш не
искаш да бъдеш хваната.
Да, не исках да бъда хваната. Предпочитах да ми правят кола
маска. Всеки ден. Точно преди гореща, солена баня.
Не че не бях привлечена от Трей. Той беше красив и висок,
така че защо да не бях?
Но не. Нямаше да съм едно от неговите момичета, подскачащо
по коридора в, облечено в тясна пола, докато той ме удряше по
задника и неговите приятели го потупваха по гърба, защото бях
най - новия му сексуален трофей.
 С добавка отмятане на коса и кикот.
Нямаше никакъв шибан шанс.
Притиснах главата си близо до стената и се опитах по звуците
да преценя колко близо беше до нас.
Дали се беше върнал? Дали беше влязъл в страничен тунел?
Но после присвих очи и вместо това дочух лек звук. Все едно
комар жужеше в стаята.
- Чуваш ли това? – прошепнах на Тен.
Не можех да различа лицето му, но тъмната му фигура
застина, сякаш слушаше. После го видях да претърсва дънките си
за нещо. След миг телефонът му хвърли лека светлина в стаята,
обърнах се с широко отворени очи при вида на легло, разбъркани
бели чаршафи и малка маса.
Какво, по дяволите?
Тен влезе навътре в стаята и се приближи до леглото.
- Значи мястото има пазач. Мамка му!
- Е, ако има – казах тихо и го приближих като огледах
предметите върху чаршафите – защо не ни изгони, когато
дойдохме тук?
Тен вдигна телефона си и огледа стаята, докато преглеждах
нещата на нощното шкафче и леглото. Часовник със стара верижка
от черен велур лежеше върху снимка на часовник изглеждащ по
същия начин. Имаше и няколко хартиени плика на възглавницата,
iPod със слушалки към него и тетрадка с химикал до нея. Вдигнах
тетрадката, отворих я и видях, че е изписана с мъжки почерк.

Всичко върви, когато всички знаят.

Къде да се скриеш, когато техните постижения са
твоите падения?
Толкова много, толкова тежко, толкова дълго,
толкова уморително.,
Остави ги да ядат, докато ти рухваш.

Не се тревожи за лъскавите си малки устни,

Това, на което имат вкус накрая ще се изгуби.
Искам да ближа, докато все още има вкус на теб.
Гърдите ми се повдигаха и спадаха от плитки вдишвания, а
бедрата ми се стегнаха.
Искам да оближа…
По дяволите! Студена пот изби по гърба ми, като си
представих устни нашепващи тези думи в ухото ми. Никога не ми е
харесвала поезията, но, в този момент, исках този мъж да ми даде
повече от нея.
Въпреки това ме обзе познато чувство, докато оглеждах
опашките на у-тата и острите черти на с-тата, които приличаха на
малки светкавички.
Това беше странно.
Но не, страницата беше отрупана с писания върху още писания
и драсканици и задраскани думи. Беше бъркотия. Останалото по
нищо не приличаше на писмата на Миша.
- Е - чух Тен да мънка до мен, – това е зловещо.
- Кое? – попитах, като откъснах очи от остатъка от поемата и се
обърнах, за да го погледна.
Но той не гледаше мен. Проследих какво осветява фенерчето
му и най-накрая видях стената. Пуснах тетрадката на леглото и се
загледах, докато Тен преминаваше със светлината над цялата
повърхност.
САМ.
Беше написано с големи черни букви, неравномерно и със
спрей, а всяка буква беше висока почти колкото мен.
- Наистина зловещо – повтори Тен.
Отстъпих назад, за да мога да огледам стаята.
Да. Снимки на стената с издрани лица, неясна поезия,
мистериозни, депресиращи думи написани на стената…
Да не говорим, че някой спеше тук. В този изоставен, тъмен
тунел.
Далечният вой внезапно отново привлече вниманието ми,
проследих го, като се наведох близо до леглото. Вдигнах
слушалките и ги задържах до ухото си, чух да звучи ”Bleed It Out“.
Мамка му! Веднага пуснах слушалките, а дъхът ми заседна в
гърлото.
- iPod-а е включен – изстрелях аз. – Който и да е той, бил тук
досега. Трябва да тръгваме! Веднага!
Тен тръгна към вратата, а аз се обърнах с гръб към леглото, но
спрях.
Завъртях се обратно, наведох се и откъснах страницата от
тетрадката. Нямах представа защо я исках, но просто я исках.
Ако тук живееше момче, на него вероятно нямаше да му
липсва и без това, а дори да му липсваше, нямаше да знае къде
беше отишла.
- Тръгвай! – казах на Тен и го побутнах по гърба.
Сгънах страницата и я набутах в задния си джоб.
 Като държахме високо телефоните си, излязохме от стаята и
завихме на ляво. Но точно тогава някой ме обгърна с ръцете и аз
изписках, тъй като бях притисната и не можех да дишам.
- Хванах те! – похвали се мъжки глас. – Какво ще кажеш за
онова прибиране сега?
Трей.
Сгърчих се, измъкнах се от хватката му и се завъртях. Лайла,
Джей Ди и Брайс стояха зад него и се смееха.
- Мамка му! – извика Тен, като дишаше тежко. Очевидно също
беше изненадан от тяхното внезапно появяване.
- Може би трябваше да си изключите фенерчетата –
измърмори Лайла с усмивка. – Видяхме ги веднага, след като
слязохме долу.
Минах покрай тях обратно към стълбите и напълно я
игнорирах. Ако не бяхме разглеждали онази стая, фенерчетата на
телефоните ни щяха да са изключени.
- Какво изобщо правехте тук долу? – попита Джей Ди.
- Просто върви – наредих аз, като губех търпение. – Да се
махаме от тук.
Всички тръгнаха напред и надолу по тунела. Погледнах през
рамо, огледах тъмнината и вратата на стаята, където бяхме преди
малко.
Нищо.
Тъмни ъгли, сенки, влажни проблясъци от флуоресцентното
осветление в локвите с вода… не виждах нищо.
Но дишах трудно, неспособна да се отърся от зловещото
чувство. Някой беше там.
- Това не беше забавлението, за което си мислех, когато вие,
момчета, предложихте Заливчето – хленчеше Лайла, докато
прескачаше малка локва с вода.
Обърнах се, игнорирах страха си и се качих по стълбите.
- Да, добре, не се тревожи – измърморих достатъчно високо, за
да ме чуят – задната седалка на колата на Джей Ди не е далеч.
- О, да – изсмя се Джей Ди.
Устоях на порива да погледна още веднъж надолу към тъмния
тунел.
Изкачих стълбите и все още усещах нечий поглед върху себе
си.
 - Да вървим, момичета! – треньорът потропа два пъти с юмрук
по шкафчетата, докато минаваше. Всички се изхилиха и зашепнаха
около мен, прекарах пръсти през косата си и я събрах високо на
разбъркана опашка.
- Да, чух, че инсталират камери – каза Кейтлин Стивънс на
групата, докато сядаше на пейката. – Надяват се да го хванат на
местопрестъплението.
Сложих си дезодорант и пъхнах флакона обратно в спортния
сак, преди да проверя гланца си в огледалото на вратата на
шкафчето.
Камери, а? В училище?
Добре беше да знам.
Дръпнах през главата си горнището от униформата ми на
мажоретка, покрих сутиена си и пригладих блузата и полата си.
Набирахме нови членове за отбора, тъй като много от нас щяха да
се дипломират скоро, затова Тренера поиска да носим униформите
си в училище от време на време с надеждата повече първокурсници
да се заинтересуват.
- Чудех се какъв ли ще бъде следващия им ход — намеси се
друго момиче. – Той продължава да им се измъква.
- А аз се надявам да продължи – добави Лайла. – Видяхте ли
какво е написал тази сутрин?
Всички замълчаха и знаех точно какво гледат. Завъртях глава
и погледнах към стената. Точно над входа към офисите на
учителите по физическо. Там откъдето духаше климатика, нежно
се поклащаше залепен голям лист бяла месарска хартия.
Усмихнах се на себе си, сърцето ми заби по - бързо и се
завъртях, за да приключа с приготовленията си.
- Не критикувайте мастурбацията – каза Мел Лонг, като
цитираше съобщението, което всички бяхме видели под месарската
хартия преди сутрешната тренировка малко по - рано, – това е секс
с някой, когото обичаш.
Всички започнаха да се смеят. Обзалагах се, че дори не знаеха,
че това беше цитат на Уди Алън.
 Намериха графитите сутринта, тук, в женската съблекалня
този път и докато учителите го покрият с хартия, всички видяха
какво имаше зад нея.
Училището беше обект на вандализъм двадесет и два пъти
през последния месец и днес беше двадесет и третия път.
В началото беше инцидентно – по някоя случка тук и там, – но
сега беше по - често, почти всеки ден и понякога по няколко пъти
дневно., сякаш „малкият хулиган“, прозвището, под което тя или
той беше познат, беше развил склонност към нахлуването в
училище през нощта и оставянето на различни послания по
стените.
- Е - казах, докато слагах чантата си на рамо и затварях вратата
на шкафчето, - с камерите, които скоро ще бъдат навсякъде из
коридорите и които ще заснемат всички входове, съм сигурна, че
той или тя, или ще се вразуми и ще спре, или ще бъде хванат.
Дните им са преброени.
- Надявам се да го хванат – каза Кейтлин с вълнение в очите, –
искам да знам кой е бил.
- Уф – нацупи се Лайла. – Това не е забавно.
Завъртях се и излязох от съблекалнята. Да, разбира се, че
нямаше да е забавно, ако хванеха Хулигана. Никой не знаеше
какво да очаква, когато дойдеше на училище сутринта и се беше
стигнало до момента, в който графика на всички включваше да се
оглеждат, за каквото и да е послание оставено от вандала. Те
смятаха, че интригата беше забавна и докато бяха любопитни,
Фалконс Уел беше по - малко скучен.
Понякога посланията бяха сериозни.

Полирах блясъка си, но ти не можеш да заблестиш.

- Хулиган.

Всички бяха мълчаливи, очевидно избягваха криптираното

послание, сякаш беше нищо, но се знаеше какво се върти в главите
им цял ден - мисъл без нишка.
А понякога беше комично.

За твоя информация, майка ти не би излизала с баща ти,

ако можеше да избира отново.
- Хулиган.

Всички се смяха.
 Но на следващия ден чух, че няколко родители се бяха
обадили в училище, защото техните синове и дъщери ги бяха
разпитвали, за да разберат дали било вярно.
Посланията никога не бяха подписани и никога не бяха
насочени към някого конкретно, но се подразбираха. Кой беше
той? Какво щеше да напише после? Как го правеше, без да го
видят?
Всички предположиха, че беше „той“, а не „тя“, макар че
нямаше доказателства.
Но мистерията жужеше в училище и бях сигурна, че
присъствието се беше повишило само, за да не пропусне някой
какво щеше да се случи.
Отидох до шкафчето си, оставих чантата на земята и си поех
дълбоко въздух. Внезапна тежест в гърдите затрудни дишането ми,
докато въвеждах комбинацията на ключалката.
Главата ми падна напред, но аз я дръпнах рязко назад.
Мамка му!
Отворих вратата, за да се скрия от погледите на околните и се
протегнах под полата ми, под стегнатия ластик на късите ми
панталонки, за да взема инхалатора си.
- Хей, може ли да взема назаем велурената ти пола днес?
Подскочих, пуснах инхалатора и извадих ръката си.
Лайла стоеше отляво, докато Кейтлин и Мел бяха отдясно.
Вдигнах раницата си, извадих учебниците от снощи и ги
оставих в шкафчето.
- Имаш предвид онази, заради която продадох половината си
гардероб на магазин за втора употреба, за да мога да я платя? –
попитах аз, докато слагах книгите си на рафта. – В никакъв случай.
- Ще кажа на майка ти за всички дрехи, които криеш в
шкафчето си.
- А аз ще кажа на майка ти за всички случаи, в които не си
спала вкъщи през нощта – отвърнах аз, усмихвайки се, докато
слагах чантата си на куката в шкафчето и погледнах към Кейтлин и
Мел.
Другите момичета се смееха и аз се обърнах към шкафчето си,
за да извадя тетрадката си за рисуване и учебника по английски за
първите ми часове.
- Моля те? – примоли се тя. – Краката ми изглеждат толкова
добре в нея.
Поех си дъх с всичката сила, която имах, борбата да напълня
дробовете си растеше,, сякаш имах 450 килограма върху гърдите
си.
 Добре. Все тая. Всичко, за да я разкарам от тук. Протегнах се
към шкафчето и извадих полата, държаща се на пластмасовата
закачалка, която бях набутала отзад.
Хвърлих й гладката, светлокафява материя.
- Не прави секс с нея.
Тя се усмихна ликуващо, докато развяваше полата, за да я
огледа отново.
- Благодаря.
Взех несесера си с моливи за рисуване и телефона.
- Какво имаш сега? – попита Лайла, като преметна полата през
ръката. – Рисуване?
Кимнах.
- Не мога да разбера защо не се измъкнеш от това. Знам, че го
мразиш.
Затворих шкафчето си, като чух звънеца да звъни и видях, че
всички около мен започнаха да се блъскат.
- Почти края на годината е. Ще оцелея.
- Мммм – отговори тя разсеяно, вероятно не ме беше чула. –
Добре, да вървим.
Кимна с брадичка на Мел и Кейтлин и после ме погледна,
докато вървеше назад.
- Ще се видим на обяд, нали? И благодаря.
И трите изчезнаха по коридора, погълнати от тълпата, докато
отиваха към часа по испански - първият им за деня. Всички тичаха
насам - натам, бързаха по стълбите, затръшваха шкафчета и
потъваха в класните стаи… а аз усетих, че болката в гърдите ми
започваше да се разпростира. Стомахът ми изгаряше от усилието
да дишам, но тръгнах надолу по коридора, като раменете ми се
опираха в шкафчетата за опора.
Усмихнах се бързо на Брандън Хюит, един от приятелите на
Трей, докато минавах. Скоро всички врати започнаха да се
затварят, а стъпките и гласовете избледняха. Леко изсвистяване се
откъсна от дробовете ми, когато поемах въздух,, сякаш малки
струни се люлееха в гърлото ми.
Замигах бързо, светът започваше да се върти пред очите ми.
Поех толкова въздух, колкото можах, като знаех, че те нямаше
да видят как кокалчетата на ръцете ми бяха побелели, докато
стисках с всички сили учебниците или игличките забиващи се
около гърлото ми, като пръчици за коктейли, докато се борех да не
се изкашлям.
Бях добра в преструването.
 Последната врата се затвори и аз бързо се протегнах под
полата си и извадих инхалатора, който обикновено държах скрит
там. Задържах го пред устата си, натиснах и поех дълбоко въздух,
когато струята се освободи, като ми даде лекарството ми.
Горчивият химикал, който винаги ми напомняше на Лизол-а,
който погълнах като дете, докато мама го разпръскваше в къщата,
удари задната част на гърлото ми и се спусна по хранопровода.
Облегнах се на стената, натиснах още веднъж, вдишах още спрей и
затворих очи - вече усещах как тежестта се вдигаше от гърдите ми.
Вдишах и издишах, чух пулса си да препуска в ушите ми и
усетих как дробовете ми се разтягаха все по - широко, невидимите
ръце, които ги стискаха бавно ги освободиха.
Този пристъп дойде бързо.
Обикновено се случваше, когато бях навън или се напрягах.
Когато въздуха се сгъстеше, аз се извинявах и отивах до тоалетната,
за да направя това, което трябваше. Мразех, когато се случваше
така внезапно като този път. Имаше твърде много хора наоколо,
дори в тоалетните. Сега закъснявах за час.
Плъзнах инхалатора отново нагоре под подгъва на късите ми
панталонки, поех приветстващ дълбок дъх и издишах, докато
нагласях учебниците в ръката си.
Завъртях се обратно, завих надясно по следващия коридор и
започнах да изкачвам стълбите нагоре към часа по рисуване. Това
беше единственият час, който имах всеки ден и ми харесваше, но
оставих приятелите си да мислят, че го мразех. Рисуване, музика,
театър… всички бяха обект на подигравка и не исках да я чувам от
тях.
Внимателно отворих вратата на класната стая, пристъпих
напред и се огледах за госпожица Тил, но не я видях. Сигурно беше
в килера за материали.
А и нямах нужда от още едно закъснение, така че…
Преминах бързо през стаята, нагоре по пътеката между
чиновете, вдигнах очи и забавих крачка, когато видях Трей. Беше
се излегнал на чина ми, но на съседната седалка. Страхотно.
Защо трябваше да пропуска химията, на която го бяха скъсали
и която трябваше да вземе, за да се дипломира. Това беше
любимият ми час и той щеше да го съсипе.
Изпуснах лека въздишка и се усмихнах насила.
- Здравей.
Той издърпа стола ми с една ръка, отпусна се на мястото си и
се взря в мен докато сядах. Госпожица Тил вероятно нямаше и да
забележи, че Трей не беше един от учениците й.
 - Мислех си… - започна той, докато всички около нас си
говореха. – Ще правиш ли нещо на седми май?
- Хммм… - изглеждах арогантно, когато се облегнах на стола,
свих ръце над гърдите си и кръстосах крака. – Мисля си, че имаше
нещо тази вечер, но не помня какво.
Той постави ръката си на облегалката на стола ми и вирна
глава към мен.
- Е, мислиш ли, че ще можеш да си вземеш рокля?
- Аз… - но тогава спрях, като видях някой да влиза в стаята.
Беше едно момче, високата му фигура премина през стаята и
пое нагоре по пътеката към нас. Не дишах.
Изглеждаше ми познат. Откъде го познавах?
Той не носеше нищо – нито раница, нито учебници, нито дори
молив – и седна на празния чин срещу моя през пътеката.
Огледах се за госпожица Тил и се чудех какво се случваше.
Който и да беше той, не беше от този час, но влезе, сякаш винаги е
бил тук.
Нов ли беше?
Погледнах крадешком наляво, за да го огледам. Беше се
отпуснал в стола си, едната ръка почиваше на масата, а очите му
бяха насочени напред. Черни петна покриваха външната част на
дланта му, от китката до върха на кутрето му, както ставаше и с
моята ръка, когато рисувах и я оставях да се трие в графита по
хартията.
- Ехо? – Трей ме побутваше.
Откъснах очи и прочистих гърлото си.
- О, да, сигурна съм, че ще се справя.
Искаше да си купя рокля. Балът беше на седми май и никой
друг не ме беше поканил заради слуха, че Трей щеше да го
направи. Отне му време и бях започнала да се притеснявам. Исках
да отида на бала, дори ако трябваше да бъда с него.
Погледът ми отново се насочи към новото момче, като тайно го
оглеждах с периферното си зрение. Тъмносините му дънки бяха
изцапани с мръсотия, както пръстите и лакътя му, но тъмносивата
му тениска беше чиста, а обувките му в добро състояние. Очите му
бяха почти скрити под гъсти мигли, а късата му, тъмно кестенява
коса падаше леко над челото. Имаше сребърна обеца от едната
страна на долната му устна, която улавяше светлината. Захапах
устни между зъбите си докато я гледах и си представях какво би
било усещането да имаш пиърсинг там.
 - И може би да си направиш прическа? – Трей продължаваше
да ми говори отдясно. – Но я остави спусната, защото така ми
харесва.
Обърнах се, като откъснах очи от устата на момчето и се
поизправих, докато пренасочвах вниманието си.
Балът. Говорехме за бала.
- Няма проблем – отговорих аз.
- Добре – той се усмихна и се облегна назад. – Защото знам
едно страхотно място, където правят тако.
Избухна в смях, момчето до него се присъедини към шегата, а
аз се изчервих за момент смутена. Ох, ти си мислеше, че те канеше
на бала? Глупаво момиче.
Но не се разсърдих на опита му да ме накара да се почувствам
като идиот. Бронята ми се вдигна и аз допълних:
- Е, весело изкарване. Аз ще бъда на бала с Мани. Нали така,
Мани? – подвикнах, докато ритах крака на стола на момчето пред
мен няколко пъти, за да привлека вниманието на Емо хлапето.
Мани Кортез трепна, но продължи да гледа напред като се
опитваше да ни игнорира.
Трей и приятелят му продължиха да се смеят, но този път на
горкото хлапе и аз не можах да се стърпя да почувствам тръпка на
задоволство.
Другите чувства също бяха там. Вината, отвращението от себе
си, съжалението към Мани и как го използвах преди малко…
Но разсмях Трей и сега Мани и всякакъв изпитан срам бяха
много под мястото, където седях. Погледнах надолу към него.
Знаех, че беше там. Но беше все едно да гледаш мравки от самолет.
Бях в облаците, твърде високо, за да се притеснявам за това, което
беше на земята.
- Да, Мани. Ще ходиш на бала с момичето ми? – Трей се
пошегува, докато риташе стола му, както бях направила аз. – А, а?
– после се обърна към мен. – Не, дори не мисля, че харесва
момичета.
Насилих една полуусмивка, поклатих глава към него и се
надявах, че щеше да млъкне. Момчето си свърши работата. Не
исках да го тормозя.
Мани беше най - много четиридесет килограма, с толкова
черна коса, че беше почти синя и лице толкова бледо и гладко, че с
подходящите дрехи, лесно можеше да мине за момиче. Очна
линия, черен лак за нокти, тесни дънки, напукани и мръсни кецове
„Converse“… Имаше всичко това. С него бяхме заедно от детската
градина и аз все още пазех гумичката във форма на сърце, която ми
беше дал заедно с картичка за Свети Валентин във втори клас. Бях
единствената, която получи такъв подарък. Никой не знаеше за
това, дори Миша не знаеше защо я пазех.
Вдигнах очи и го видях да седи тихо там. Костите под черната
му тениска бяха напрегнати, главата му наведена и вероятно се
надяваше, че няма да кажем нещо друго. Може би се мислеше, че
ако останеше неподвижен и тих, щеше отново да стане невидим.
Познавах това чувство.
Но нещо отляво привлече вниманието ми, погледнах към
новото момче, което все още гледаше напред, но челото му беше
твърдо и напрегнато,, сякаш беше ядосан.
- Не, сериозно – продължаваше Трей, неохотно се завъртях
обратно, когато се обърна към мен. – Балът. Ще те взема в шест.
Лимузина, вечеря, ще се появим на танците… Ще си моя цяла нощ.
Кимнах, едва слушайки.
- Добре, нека да продължим – обяви госпожица Тил, като
излезе от килера и постави кутия с художествени материали на
масата си.
Тя свали екрана, изгаси осветлението, а аз отново отклоних
поглед в ляво, докато гледах как новото момче просто си седеше
там и се мръщеше. Дали имаше извинителна бележка? График на
часовете? Щеше ли изобщо да се представи на учителя? Започвах
да се чудя дали изобщо беше реален и бях почти изкушена да се
протегна и да го сръчкам. Единствено аз ли го забелязах да влиза в
стаята?
Госпожица Тил започна да разглежда няколко примера за
рисуване на права линия, докато гледах как Трей откъсва парче
хартия от тетрадката ми.
- Мани? – прошепна той, докато смачкваше на топка парче
хартия, колкото грахово зърно и го хвърляше към главата на Мани.
– Хей, Мани? Човече, вече не е на мода да си Емо. Или приятелят
ти те харесва така?
Трей и приятелят му се смееха тихо, но Мани беше като статуя.
Трей смачка друго парче, а вината ми – по-тежка от преди – ме
обземаше.
- Ей, човече – Трей хвърли хартиеното топче по Мани. То
удари косата му, преди да падне на пода. – Харесва ми очната ти
линия. Какво ще кажеш приятелката ми да я вземе на заем?
Движение отляво привлече погледа ми и видях ръката на
новото момче – почиващата върху масата – да се свива в юмрук.
Трей хвърли още една хартийка, този път по - силно.
- Можеш ли изобщо да намериш пишката си, педал?
 Потръпнах. Боже!
И тогава, за секунда, новото момче се протегна през чина,
сграбчи стола на Мани, докато гледах смаяна, как го издърпва
обратно към чина си и застава между Емо хлапето и нас. После
отново бързо се протегна, грабна скицника и кутията с моливи на
Мани и ги остави на масата, пред новия си партньор.
Сърцето ми запрепуска, но стиснах челюст като се опитвах да
изглеждам по - малко разтърсена, отколкото бях. О, Боже мой!
Учениците обърнаха глави, за да проверят какво ставаше,
когато новото момче се тръшна обратно на мястото си, без да каже
и дума или да погледне към някого и продължи да се мръщи. Мани
дишаше тежко, тялото му беше напрегнато и сковано от това, което
се беше случило, а Трей и приятелят му внезапно станаха тихи,
очите им бяха вперени в новото момче.
- Педалите се поддържат, предполагам – каза Трей под носа
си.
Погледнах крадешком към новото момче, като знаех, че го
беше чул. Стоеше неподвижен като камък. Само мускулите на
ръката му се издуваха, а челюстта му се огъваше.
Беше ядосан и го показваше. Никой не правеше така. Никога
не бях предизвиквана.
Трей не каза нищо повече, а останалата част от класа най -
накрая се обърнаха, докато учителката започваше. Опитах да се
концентрирам над инструкциите й, но не можах. Усещах го до мен
и исках да разбера кой, по дяволите, беше той?
И тогава ме осени. Складът. Майко мила!
Примигнах, докато гледах отново към него. Това беше момчето
от лова на съкровища преди няколко месеца. Все още имах
снимките ни в телефона си.
Дали ме помнеше?
Това е толкова странно. В действителност никога не качих
снимките на страницата, където се предполагаше да го направим.
След като го оставих с приятеля му, през цялата нощ бях толкова
ангажирана, докато се оглеждах в тълпата за него, че така и не
довърших лова си.
Но никога не го открих. След последното ни сбогуване, той,
сякаш беше изчезнал.
Госпожица Тил довърши кратките си инструкции, а аз
прекарах остатъка от часа като поглеждах крадешком, докато се
размотавах с безсмислени малки драсканици. Работех по един
проект от седмици, но днес го пренебрегнах, защото не исках Трей
да го види.
 И макар, че това беше часът, на който се наслаждавах най -
много, тук се чувствах и най - несигурна. Рисуването не ми беше
призвание, но обичах да правя разни неща с ръцете си и да бъда
креативна, така че трябваше да е това или часа в автомобилния
сервиз. А нямаше да прекарам пет месеца в стая с двадесет
момчета, които се опитваха да надникнат под полата ми на
мажоретка.
Затова бях тук и рисувах картина за Миша. Правех дизайна на
обложката на първия му албум като подарък изненада по случай
завършването. Не, не беше длъжен да я използва – не очаквах да го
направи, – но смятах, че щеше да го шашне. Нещо, което щеше да
го мотивира.
Разбира се, не исках Трей да я види и да ме пита за нея. Щеше
да се подиграе с нещо, което обичах.
Никой не знаеше за Миша Леър. Дори Лайла. Беше мой и
беше твърде сложно за обяснение. Не исках дори да опитвам.
Смятах, че ако не кажех на някого, той нямаше да бъде толкова
истински. И нямаше да боли толкова много, когато накрая
трябваше да го изгубя.
Което щеше да се случи, ако вече не се беше случило. Всички
добри неща имаха своя край.

- Той е – прошепна Тен в ухото ми, преди да седне на масата за

обяд с Лайла, Мел и мен. – Това е момчето, което вандалства из
училището.
Завъртя глава, кимна с брадичка зад нас и аз вдигнах глава от
домашното си по математика, за да се завъртя и да проследя
погледа му.
Новото момче седеше на кръгла маса само, с изпънати крака
под нея, кръстосани в глезените, а ръцете му бяха скръстени пред
гърдите. Черни жици падаха на гърдите му и водеха до слушалките
в ушите му, а твърдото изражение от сутринта беше изписано на
лицето му.
Сдържах една усмивка. Беше истински. Тен също го виждаше.
 Погледът ми се спусна към дясната му ръка и видях
татуировките, който се спускаха по дължината й. Възбуда удари
стомаха ми.
Не ги бях видяла тази сутрин.
Вероятно, защото не седях от правилната страна. Не можех да
разбера какви бяха рисунките, но можех да кажа, че ги
придружаваше текст. Огледах стаята и забелязах, че и други го
наблюдаваха. Любопитни странични погледи, тихи шушукания…
Обърнах се към масата, притиснах молива си отново на
страницата и довърших задачата, която ми дадоха тази сутрин, за
да не трябва да я решавам вечерта.
- Мислиш, че се промъква в училището? Какво те накара да
кажеш това?
- Ами, виж го. Бъдещето му е в затвор.
- Да, това си е доказателство – промърморих саркастично,
докато пишех.
Честно, той не изглеждаше толкова лош. Малко мръсен, малко
гневен, но това не означаваше, че беше престъпник.
Погледнах отново зад мен и за момент огледах лицето му…
мускулите на челюстта му, силните тъмни очи, извивката на носа
му и веждите,, сякаш беше непрекъснато недоволен… Изглеждаше
повече като типа, който по - скоро би те ударил, ако го поздравиш,
отколкото да пише текстове на песни със спрей по стените на
училището.
Погледът му внезапно се вдигна и погледна нагоре. Проследих
го.
Трей идваше насам, като каза нещо на директор Бъроуз докато
минаваше покрай нея, а новият ги гледаше.
- Нов ли е? – попита Лайла, като я видях да го оглежда. –
Изобщо не изглежда зле. Как се казва?
- Мейсън Лорън – отговори Тен.
Не можах да се спра. Казах името в главата си и го оставих да
се завърти в ума ми. Значи това беше името, което той се беше
опитал да скрие, когато спря приятеля си в склада?
- Той беше в часа ми по физика тази сутрин – обясни Тен.
- Той беше и в моя първи час – добавих аз, обърнах страницата
на учебника и написах набързо следващата задача. – Не говореше.
- Какво знаеш за него? – попита Лайла.
Свих рамене, без да поглеждам нагоре.
- Нищо. Не ме интересува.
Трей и Джей Ди седнаха, по един от всяка страна на Лайла, и
започнаха да ядат сандвичите си.
 - Здрасти, скъпа – Трей притисна картофче към затворената
ми уста. Взех го и го метнах през рамо и чух как той и Джей Ди да
се смеят, докато продължавах да си пиша домашното.
- Не мисля, че е казал нещо на някого – каза Тен, - господин
Клайн му зададе въпрос по физика, а той просто си седеше там.
- Кой? – попита Джей Ди.
- Мейсън Лорън – Тен посочи към новото момче зад нас. –
Днес му е първи ден.
- Чудя се как се промъква нощем – каза Лайла с тих глас.
Оставих молива си на масата и вдигнах очи, като я погледнах
остро.
- Не казвай „той“, сякаш знаеш със сигурност, че руши
училището. Не знаем това. Освен това, днес дойде. Вандализмът
продължава от месец.
Не исках да поема вината за нещо, което знаех, че не беше
направил.
- Добре – отсече тя, завъртя очи и си взе от салатата. – Чудя се
как „момчето“ се промъква нощем тогава?
- Е, аз имам идея – предложи Тен. – Всъщност, не мисля, че
изобщо напуска училището. Имам предвид, този, който пише по
стените.Мисля, че той остава в училището през нощта.
Джей Ди отхапа отново от сандвича си.
- Защо би направил това?
- Как иначе би преодолял алармите? – оспори Тен. – Помисли.
Училището е отворено до късно – уроци по плуване в басейна,
часове по Общо образователно развитие, отбори, използващи
стаята за вдигане на тежести, частните уроци… Той може да си
тръгва след училище, да яде и да прави каквото си иска и да се
връща преди вратите да бъдат заключени около девет. И тогава,
има цяла нощ. Може дори да живее тук. Атаките вече се случват
почти всеки ден, все пак.
Завърших последното си уравнение и моливът ми леко потъна
в хартията. Много добра теза. Как по друг начин някой щеше да
преодолее алармите, освен ако не се скриеше и изчакаше вратите
да бъдат затворени?
Или освен ако нямаше ключове и кодовете за алармата.
- Няма бездомни деца в това училище – изтъкнах аз. – Мисля,
че щяхме да знаем.
Все пак не беше огромно училище.
- Е, както каза – отвърна Лайла, – той току - що пристигна,
така че не знаем нищо за него все още – видях я да гледа над
главата ми и знаех точно кого гледаше. – Може да е бил тук през
последния месец преди да започне училище и никой да не е знаел.
- Значи определихте, че мръсното момче няма приятели? –
отвърнах аз. – Каква причина би имал той да осквернява
училището? О, чакайте. Забравих. Не ме интересува.
Приведох се към задачата си, попълних горния ред и
продължих:
- Мейсън Лорън не живее в училището. Той не пише по
стените, шкафчетата или други неща. Той е нов, забърквате
интриги и аз се отегчих от този разговор.
- Може да го разберем от него – намеси се Трей. – Или мога да
се промъкна в офиса на мащехата ми и да прегледам досието му.
Ще видя къде живее.
- О, да – съгласи се Джей Ди.
Злобният тон на гласовете им ме изплаши. На Трей му се
разминаваше за всичко, особено след като директорката му беше
мащеха.
Затворих учебника и тетрадката си и ги сложих един върху
друг.
- Какво забавление ще ми донесе това?
- Какво имаш наум? Кажи го – усмихна се Трей.
Поставих лакти на масата и обърнах глава през рамо, като
погледнах Мейсън Лорън. Неговото стоическо изражение беше
объркващо., сякаш не съществуваше никой около него.
Хората се движеха енергично, минаваха покрай него, гласовете
им се носеха през масата му, смях отляво и изпусната табла вдясно,
но него го заобикаляше балон. Животът продължаваше отвън, но
нищо не спукваше балона.
Но усещах, че дори да не реагираше на случващото се около
него, той беше наясно с него. Беше наясно с всичко и тръпки ме
побиха по ръцете.
Обърнах се към Трей, поех си въздух и издишах.
- Вярваш ли ми?
- Не, но ще ти дам повече свобода.
Джей Ди се засмя и аз се надигнах от масата, като бутнах назад
стола си.
- Къде отиваш? – попита Лайла.
Завъртях се и се запътих към Мейсън, като отговорих през
рамо:
- Искам да го чуя да говори.
 Насочих се към масата му - малка, кръгла, с четири места, в
края на стаята - и подпрях дупето си на ръба, като я хванах с ръце
отстрани.
Очите на момчето попаднаха на бедрата ми и бавно се
вдигнаха по тялото ми, докато стигнат до лицето ми.
Можех да чуя ударите на барабаните и китарите изливащи се
от слушалките, но той просто си седеше там, вдлъбнатините между
веждите му станаха по-дълбоки.
Протегнах се, нежно извадих слушалките и хвърлих поглед
през рамо към приятелите си, всички гледаха към нас.
- Смятат, че си бездомен – казах му, докато се обръщах и видях
очите му да се местят от тях към мен. – Но ти не ядеш и не
говориш. Мисля, че си призрак.
Усмихнах му се палаво и пуснах слушалките, като поставих
ръката си върху сърцето му. Топлината му веднага премина през
ръката ми и накара стомахът ми да подскочи леко.
- Не, задраскай това – добавих, като се придвижих напред. –
Усещам сърдечен ритъм. И се ускорява.
Мейсън просто ме наблюдаваше,, сякаш чакаше нещо. Може
би искаше да изчезна, но не ме беше отблъснал все още.
Махнах ръка от гърдите му и отново се облегнах назад.
- Помня те, знаеш ли? Беше на лова за съкровища през
февруари. В склада в Тъндър Бей.
Той все още не отговаряше и започвах да се чудя дали не бях
сбъркала. Момчето от онази нощ беше пестеливо на думи, но поне
накрая беше приятелски настроен. Как да си играеш с някой, който
не искаше да се включи?
- Обичаш ли да ходиш на кино на открито, Мейсън? – попитах
аз. – Така се казваш, нали? – погледнах надолу и се заиграх с
химикалката му, като се опитвах да бъда срамежлива. – Времето
ще бъде достатъчно добро за това. Може би, би искал да дойдеш с
мен и приятелките ми някой път. Искаш ли да ми дадеш номера
си?
Гърдите му спадаха с всяко издишване и усетих, че кожата ми
започва да оживява, докато той просто гледаше очите ми. Бяха
като дълбоки зелени басейни и блестяха с огън, който не можех да
определя. Гняв? Страх? Желание? Какво, по дяволите, си мислеше
и защо не говореше? Преглътнах буцата в гърлото си, чувствах се,
все едно чаках куклата да изскочи от кутията.
- Не харесваш ли хора – притиснах го, като се наведох напред и
прошепнах - или не харесваш момичета?
 - Госпожице Тревароу? – обади се строг женски глас, в който
разпознах директор Бъроуз. – Слезте от масата.
Обърнах глава, за да я видя, но тогава, внезапно, ръце
сграбчиха кръста ми и ме дръпнаха напред.
Изпъшках шокирано, докато се приземявах в скута на Мейсън,
бях го възседнала.
- Харесвам момичета – прошепна той в ухото ми и сърцето ми
заблъска толкова силно, че болеше.
Тогава върхът на езика му погали врата ми и аз замръзнах,
дишах тежко докато жега препускаше през вените ми.
Мамка му!
- Но ти? – дълбокият му глас и топъл дъх попаднаха на кожата
на врата ми. – Имаш вкус на лайна.
Какво?
После той се изправи, паднах от скута му и се приземих на
пода. Протегнах ръце, за да се подпра.
Какво, по дяволите?
Смях ехтеше около мен, бързо завъртях глава наоколо, за да
видя как няколко човека от близките маси се смееха, докато се
взираха в мен.
Почувствах се като в капан и потънах от срам.
Нямаше нужда да се обръщам, за да знам, че Лайла сигурно
също се смееше.
Копеле!
После видях как Мейсън Лорън взе тетрадката и химикала си,
пусна слушалките около врата си и ме заобиколи, докато
напускаше столовата, без да каже и дума.
Задник! Какъв, по дяловите, му беше проблемът?
Изправих се, изтупах полата си и се върнах на масата си.
Това не беше първият път, в който някой се смееше за моя
сметка, но щеше да бъде последен.
 - Отивам в „Banana Republic“ – подхвърли Тен и сложи ръка
около врата ми. – Искаш ли да дойдеш?
Поклатих глава и завих наляво по коридора.
- Трябва да се прибера. Мой ред е да приготвям вечеря
довечера.
Училището беше празно и тъкмо бяхме приключили
тренировка, но докато останалите се къпеха и се приготвяха за,
където и да отиваха, аз все още бях по шорти, спортен сутиен и
потник. Просто исках да се махна от тук. Този ден ме изкара извън
контрол и имах нужда да се прегрупирам.
Новото момче, Мейсън, беше голяма работа и аз трябваше да
си изключа телефона, за да игнорирам съобщенията от Facebook
след обяда. Слава Богу никой не беше имал време да заснеме как
ме изтърси по задник в столовата, но това не беше спряло Лайла да
създаде онлайн спомен, в който се шегуваше с това и в който ме
беше отбелязала.
Разбира се, тя „само ме дразнеше“.
Все тая. Така или иначе трябваше да се прибирам.
Успях да подготвя домашното по математика на обяд, но все
още имах няколко въпроса по литература и управление, които
трябваше да напиша вечерта.
- Уау. Това твоето шкафче ли е? – чух Тен да казва.
Погледнах надолу по коридора и забелязах купчина с вещи,
разхвърляни по пода. Точно където се намираше шкафчето ми.
Тен ме пусна и двамата изтичахме към бъркотията, за да
видим как вратата на шкафчето ми виси отворена и част от нея
беше огъната,, сякаш е била отворена с лост или нещо такова.
Какво, по дяволите?
Коленичих, дробовете ми се изпразниха, когато познах
дрехите си, iPod-а и купчина листове, разхвърляни извън папките,
където преди това бяха спретнато подредени.
- Какво се е случило, по дяволите? – избухна Тен. – Липсва ли
нещо?
Отворих широко вратата на шкафчето и претърсих останалото
съдържание. Малките розови полици и лампата, която бях
сложила отгоре бяха все още там, както и чадъра ми и якето, което
държах за всеки случай. Коленичих, прегледах нещата на пода и
видях, че всичките ми учебници бяха налични, както и обувките ми
Лобутен и тениските, които криех от мама.
- Не мисля – казах задъхано, все още объркана.
Защо щяха да ми разбиват шкафчето и нямаше да вземат
нищо?
Огледах се нервно и забелязах, че на никое друго шкафче не
беше посегнато, поне доколкото можех да видя.
- Чудя се какво означава това? – каза Тен.
- Какво? – погледнах нагоре и проследих погледа му.
Той затвори вратата на шкафчето и ми показа думата написана
с черен маркер отпред.
Празен.
Втренчих се в нея, объркана. Какво?
Дробовете ми натежаха и се замислих, като се опитвах да
разбера какво, по дяволите, се случваше.
Празен? И защо само моето шкафче?
Събрах всичките си неща и ги натъпках в сака напълно
ужасена, че някой беше направил това, докато аз бях на
тренировка. Канцеларията вече беше затворена, но аз определено
щях да докладвам за това сутринта.
Облякох си черното яке и се запътих към паркинга с Тен,
качих се в колата си, докато той скачаше в неговата. Незабавно
заключих вратите.
Трябваше да си взема и ново шкафче утре. Не можех да
разнасям тези боклуци с мен всеки ден. Дори да оставаше малко
повече от месец до завършване на училище.
По дяволите! Кой би се ровил в нещата ми? Не всички ме
харесваха – всъщност, Тен беше единствения, който вероятно
нямаше мотив да ме ядоса, – но никой не изпъкваше особено. И
какво, ако се случеше отново?
Бързо се прибрах към вкъщи и отбих по алеята, за да паркирам
в гаража, като видях, че все още нямаше други коли там. Сестра ми
сигурно още имаше часове, а колата на майка ми беше паркирана
на летището и я чакаше да си дойде утре сутрин.
Погледнах към екрана на телефона си и изпратих бърз отговор
на съобщението й от по - рано.

АЗ: Утре ще се прибера късно. Мажоретки…

плуване…
ТЯ: Добре. Вечерята ще те чака. Не забравяй да
опаковаш допълнителна храна утре.
 Да, да. Натъпках телефона в сака си. Няколко вечери в
седмицата оставах до късно в училище - за тренировка на
мажоретките и да преподавам уроци по плуване за два часа след
това. Имах малка почивка между двете, за да хапна нещо, след като
нямаше да съм си вкъщи за вечеря и за да си напиша домашното.
Затворих вратата на гаража, събрах си чантите и влязох в
кухнята през вратата от гаража, като си взех бутилка с вода от
хладилника, преди да се кача по стълбите.
Щях да се почувствам по – добре, след като се изкъпя.
Това, което се беше случило с шкафчето ми и епизода в
столовата днес… беше минало доста време, откакто последно се
чувствах така. Хората не ми се смееха и момчетата като него не ме
поставяха на мястото ми. Нямаше да го пусна в главата си, както
бях пуснала тях преди толкова години. Сега бях по-силна.
Отворих вратата на спалнята си и влязох, а чантите паднаха от
ръцете ми.
Какво, по дяволите?!
- Какво правиш, по дяволите? – извиках.
Мейсън, новото момче, седеше в стола на бюрото ми, облегнат
назад с ръце сключени зад главата. Чувах музика и погледнах към
док станцията на iPod-а ми, за да видя, че свиреше Stupid girl на
Garbage.
Той се подсмихна и ме погледна, отпуснат, сякаш не беше
влязъл с взлом в къщата ми и не беше насадил задника си, където
не му беше мястото.
- Ехо? – изръмжах. – Какво правиш в стаята ми, задник?
Като издиша бавно, той завъртя брадичката си към мен.
- Първо отидох до това, което предполагам, че е стаята на
сестра ти. Тази изглежда повече като твоя. Секси розови боклуци
на принцеса и със завивки с щампа на зебра.
Бързо затворих вратата си, защото не исках, когато сестра ми
се прибере да го види тук.
- Как влезе?
Игнорира ме и продължи.
- Обаче, не мисля, че твоето име светеше с лилаво - неонови
лампи над леглото – той започна да се смее, вероятно на глупавото
нарцистично обзавеждане на сестра ми и се изправи. – Райън,
нали? – попита той, докато оглеждаше стаята ми. – Трябва да
призная, изобщо не очаквах това.
Аз съм много повече от това, което не очакваш, тъпако.
- Изчезвай!
 - Накарай ме!
Свих юмруци.
- Как влезе?
- През входната врата – пристъпи към мен. – Къде е?
- Кое къде е? - свих вежди объркано.
- Нещата ми – оголи зъби и усмивката му изчезна.
Нещата му? За какво говореше той?
- Изчезвай! – извиках. – Нямам никаква представа за какво, по
дяволите, говориш.
- Изглеждаш нервна.
- Мислиш ли? – отговорих язвително. – Не ми харесва да има
странни момчета в къщата ми и наистина не харесвам да има
някой в стаята ми.
- Не ми пука – отвърна, като изглеждаше отегчен. – Ти взе
нещо мое. Две мои неща всъщност и си ги искам обратно.
- Не, не съм. Сега изчезвай!
Той се протегна зад гърба си, извади нещо от задната част на
дънките си и го задържа високо. Погледнах и стомахът ми се стегна
на възел.
Мамка му! Тетрадката ми.
Голям, бял дневник с кожена подвързия с тирадите и жалките
мисли, които ми минаваха през последните три години, това е
нещо, което не исках никой да вижда. Никога. Всяка лоша мисъл и
чувство, които някога бях изпитвала към себе си, семейството и
приятелите си и която не можех да изрека на глас, беше в тази
тетрадка.
Как го беше намерил?
- Да го скриеш под матрака не е много оригинална идея, знаеш
ли? – каза той. – И да, прочетох тази част. И другата. И следващата
също.
Сърцето ми биеше в ушите, а писък заседна в гърлото ми.
Скочих към него.
Хванах тетрадката, но той ме отблъсна назад, спънах се в
леглото, а тялото му падна върху моето.
Изсумтях и изплаках, докато се опитвах да взема тетрадката.
Протегна към нещо и в следващия момент ножиците от
бюрото ми сочеха към лицето ми. Замръзнах, загледана във върха.
- Не се притеснявай – подигра ми се с дълбок глас. – Ще се
постарая това да не попада в ръцете на майка ти. Ще откъсна всяка
шибана страница и ще ги залепя из цялото училище, така че ме
чуй много добре, тъпа кучко. Не искам да разговарям с теб или да
те виждам. Искам медальона и листа, които взе от Заливчето.
 - Заливчето? – изпъшках изпод тежестта на тялото му. –
Какв…
За какво, по дяволите, говореше?
И тогава се сетих. Заливчето. Миналата нощ. Листа хартия.
Искам да ближа, докато все още имаш своя вкус.
И тогава днес… Имаш вкус на лайна.
Взрях се в него втрещена.
- О, Боже мой!
Това беше неговата стая?
Бях права. Имаше някой в тунела. Беше ни видял.
Очите ми се разшириха. Беше разбил шкафчето ми! Затова
нищо не липсваше. Не беше намерил това, което търсеше.
Той се наведе и щракна с ножиците, а аз потреперих, докато
връщаше ножиците над мен - няколко от моите светлокестеняви
косъма се носеха във въздуха.
- Спри! – извиках. – Аз не… аз…
Присви тъмнозелените си очи, който гледаха заплашително и
право през мен.
Изръмжах, сграбчих възглавницата си и бръкнах вътре, за да
извадя сгънат, износен лист хартия.
Тикнах го в гърдите му.
Взе листа.
- Сега медальона.
- Не съм вземала медальон! – извиках. – Само листа.
Той щракна ножицата към косата ми отново и аз извиках.
- По дяволите! Казах ти! Не съм го взела! То...
Тен. Тен беше с мен. Той го беше взел.
Мамка му!
- Какво? – изръмжа Мейсън, вероятно беше видял всичко
изписано на лицето ми.
Издишах тежко и стиснах челюст.
- Приятелят ми беше с мен. Ще го взема. Става ли? Ще го
взема. Сега се махни от мен!
Спря и се вгледа в мен. Но накрая се оттласна от леглото и
хвърли ножиците на бюрото, като прибра поемата в задния си
джоб.
Изправих се, сграбчих опашката си и открих малкото коса,
която беше отрязана. Само около един сантиметър от няколко
кичура.
- Тъпак – намръщих се.
 - Утре – заповяда и игнорира обидата ми. – На паркинга след
училище – и после вдигна тетрадката ми. – Ще задържа това като
застраховка.
- Не. Не ти вярвам
- Ти да видиш, Скала? – усмихна се той. – Имаме нещо общо.
Аз също не ти вярвам. – Нави тетрадката, като я стисна в юмрука
си. – Сега не ми губи повече времето. Утре.
Стиснах зъби, докато го гледах как вървеше към вратата. Спря
на прага и се обърна, за да огледа за последно стаята ми.
- Знаеш ли… наистина ми харесва стаята ти – каза замислено.
– Може би, ако беше повече такава в училище, хората нямаше да
говорят зад гърба ти толкова много.
Излезе затръшвайки вратата зад себе си, а аз се оклюмах.
Загледах се в думата, написана на гърба на вратата ми с големи
тебеширени букви, каквито аз не пишех.
Измамник.

На следващата сутрин отидох до шкафчето на Тен, като преди

това се бях отбила в училищната канцелария и подадох оплакване
за разбиването на моето с искане за ново. Учениците се тълпяха в
коридора, хванах учебниците си в ръка и се обърнах навътре, за да
избегна всякакво внимание.
- В теб ли е? – попитах без първо да поздравя.
Вдигна поглед от шкафчето си и въздъхна, като изглеждаше
малко засрамен. Бях му писала снощи с искане да донесе
медальона днес.
Като се протегна към джоба на късите му до коляно панталони,
извади дълга верижка с кръгъл, сребърен медальон висящ на нея.
Взех го и веднага почувствах слабо облекчение, защото имах
това, което онзи задник искаше. Сега можех да си върна
тетрадката.
- Защо си го взел? – отсякох аз. Дали си мислеше, че ще отива
на тениската му J.Crew?
Но Тен просто сви рамене.
- Изглеждаше като антика. Помислих си, че може би струва
нещо.
 Мушнах медальона в джоба си.
- Клептоман.
- И така, как разбра, че съм го взел?
Защото готиното ново момче, което изглежда се беше
настанило в изоставен увеселителен парк, проникна в стаята ми
снощи, отряза косата ми и заплаши да изобличи моите грозни
вътрешни мисли за всички мои приятели, ако не му го върнех.
Да, ама не.
- Ще се видим на обяд – казах и игнорирах въпроса му,
обърнах се и се запътих към часа по рисуване.
Изрових медальона от джоба си, докато вървях, завъртях го и
разгледах остарялото сребро и заплетената фигура около големия
лунен камък поставен в средата. Тен беше прав. Изглеждаше като
антика. Имаше няколко драскотини и металът изглеждаше по -
плътен, по - солиден от обикновените бижута от Таргет2.
Какво означаваше медальона за Мейсън Лорън, обаче?
Отворих го, докато бавно изкачвах стълбите, хората тичаха и се
смееха около мен като далечно ехо.
Но веднага щом го отворих, вдигнах вежди, като видях не
снимки, както бях очаквала, а малко сгънато листче хартия.
Извадих го, развих го и го обърнах, за да прочета думите.

Затвори очи. Тук няма нищо за гледане.

Спрях, вгледах се в бележката и казах думите отново наум.

Звучаха ми познато,, сякаш ги бях чувала и преди. Или ги бях
казвала, или нещо такова…
Вторият звънец звънна - нашето едноминутно
предупреждение - затова сгънах бележката, набутах я в медальона
и го затворих.
Всички около мен бързаха нагоре и надолу по стълбите, а аз се
затичах към часа си, докато пусках медальона обратно в джоба на
късите ми дънкови панталони.
На кого принадлежеше? На член от семейството? На гадже?
Може би го беше откраднал. Живееше в Заливчето все пак и
съдейки по състоянието на ръцете и дънките му, не изглеждаше
като някой родител да се грижи за него. Вероятно нямаше пари и
ако можеше да влезе в моята къща, без да остави и драскотина,
тогава - сигурна бях, че го беше правил и преди.

2 Target – верига универсални магазини в Щатите. – Бел.Пр.

 Бях изкушена да го потърся сега и да си взема тетрадката
обратно, но тя вероятно беше в шкафчето или в колата му, а не
вярвах, че е способен да направи бърза размяна без другите да
забележат, че говорех с особняка, който ме беше хвърлил по задник
вчера. Не исках да ме виждат отново с него.
За щастие, не го видях в часа по рисуване. Може би се беше
измъкнал от него.
Или – сърцето ми се сви леко – може би не беше на училище
днес. Тревога затрептя под кожата ми. Ако трябваше да се върна на
онова бунище отново и да го търся, щях да се вбеся. Щях да си
взема тетрадката обратно.
След рисуването се запътих към часа по английски, като носех
учебника, тетрадката си и копие на Лолита. В момента, в който
пристъпих в стаята го забелязах да седи в редицата вляво от мен,
един чин по - назад.
Усетих едновременно облекчение и щипка раздразнение.
Вчера не беше в този час. Щеше ли да бъде и в други мои часове?
Изглежда, обаче, не ме бе видял. Точно както вчера по
рисуване, момчето просто си седеше там, взираше се напред с леко
намръщено лице,, сякаш всичко това беше такова неудобство за
него.
Седнах и забелязах, че дънките и черната му тениска всъщност
бяха чисти днес.
Господин Фостър включи проектора, екрана на лаптопа му се
появи на голямата бяла дъска пред класа и той започна да обикаля,
като връщаше последните ни есета. Последният звънец би и
гласовете се снижиха, докато учителят минаваше нагоре - надолу
по редовете.
- Така, ще се поставя в много неудобно положение – каза
Фостър, като спря до чина ми и ми подаде листа докато гледаше
към мен. – Прочете ли наистина книгата или чете рецензии?
Чух сумтене зад мен – от Джей Ди без съмнение – и се
усмихнах.
- Искахте анализ на историята, така че гледах филма –
обясних, като издърпах листа си за Анна Каренина от ръката му. –
Предупреждавам, имаше много секс в него.
Всички се засмяха и аз усетих прилив на адреналин във вените
си, който ме напомпа след малкото ми унижение вчера.
Господин Фостър и аз постоянно се съревновавахме и докато
рисуването може би беше часът, който харесвах най - много,
Фостър беше любимият ми учител. Той ни окуражаваше да
използваме ума си и беше единствения, който говореше с
учениците си като с възрастни.
- Поисках анализ на романа, Райън.
- И аз опитах – казах му. – Наистина опитах. Но беше
потискащ и някак безсмислен. Какво се предполагаше да науча?
Жени, не изневерявайте на мъжете си през деветнадесети век в
Русия или ще бъдете изгонени от обществото и принудени да се
хвърлите под влак? – Изправих се в стола си. – Схванах. И
следващия път, когато съм в Русия през деветнадесети век, ще си го
спомня.
Чух Джей Ди да се смее отново зад мен, както и други
кикотения из стаята.
Но Фостър снижи глас и ме погледна право в очите.
- Ти си по - добра от това – прошепна.
Вгледах се в него за момент и видях молба в очите му. Видях
колко високо оценява интелекта ми и колко беше ядосан, че не го
използвах по - добре.
Отдръпна се и продължи към следващия ученик, но все още
говореше на мен.
- Прочети Джейн Еър и го направи отново – заповяда.
Трябваше тихо да приема наказанието си и да бъда
благодарна, че ми даваше още един шанс, вместо да приема
четворката, която беше написал на есето ми върху Анна Каренина.
Но не можах да устоя на това да се правя на интересна още малко.
- Може ли поне да прочета нещо написано през последните сто
години? – попитах. – Нещо, в което мъж на средна възраст не
изнудва осемнадесет годишно момиче да извърши двуженство?
Той завъртя глава със строго изражение на лицето.
- Мисля, че достатъчно дълго отклонявахте вниманието на
класа, госпожице Травероу.
- Всъщност – продължих, - виждам последователност този
срок. Анна Каренина, Лолита, Момичето с перлената обица,
Джейн Еър… всички са истории за по - възрастни мъже и по -
млади жени. Нещо да искате да ни кажете, господин Фостър? –
намигнах два пъти, за да подразня възрастния мъж.
Смехът на класа беше по - висок сега и можех да видя как
гърдите на Фостър се издигаха, докато си поемаше дълбоко и
раздразнено въздух.
- Искам есето утре – каза. – Разбра ли?
- Абсолютно – отговорих и снижих гласа си до шепот. – Има
хиляди филми за Джейн Еър.
 Учениците около мен се подсмихнаха под носа си, защото се
разбираше, че не можех да прочета целия роман и да напиша есе
върху него с тренировка на мажоретките и плуване вечерта.
Приключих с присмиването, удовлетворена, че спечелих спора. В
техните очи, поне.
Въздухът беше хладен и свеж, когато изпълни дробовете ми.
- Какво ще кажеш за Здрач? – извика някой.
Замръзнах заради дълбокия глас зад мен. Господин Фостър
застана пред бюрото си, погледна нагоре и се фокусира над главата
ми.
- Здрач? – попита.
- Да, Скала? – подтикна ме Мейсън. – Харесваше ли Здрач?
Сърцето ми заби по - бързо. Какво правеше?
Но обърнах глава настрани и го погледнах с отегчено
изражение.
- Разбира се. Когато бях на дванадесет. Ти?
Ъгълът на устата му се изви и аз още веднъж бях привлечена
към пиърсинга там.
- Обзалагам се, че си го обожавала – каза, докато целия клас
слушаше. – Обзалагам се, че именно това те е запалило по
четенето. И дори ще се обзаложа, че си била на премиерата на
филма. Имаш ли също и тениска на Едуард?
Няколко подхилвания се чуха покрай мен и малкото
самочувствие, което почувствах преди момент потъна при вида на
злорадството в очите му. Как можеше да знае това?
Взех си книгата Здрач, когато бях малка, защото Робърт
Патисън беше на корицата и хей, бях на дванадесет, така че …
Но веднага след като я прочетох помолих мама да ми купи
всичките книги и прекарах всеки свободен момент, който имах
през следващите две седмици в четенето им.
Вдигнах вежда и погледнах учителя.
- Въпреки че е изумително, че той най - накрая говори и така
нататък, аз отново се чудя какъв е смисълът?
- Смисълът е… - отговори Мейсън, - не беше ли Едуард около
сто години по - стар от Бела?
Осемдесет и шест.
- Виждаш ли – продължи, - съдиш историите за по - стари
мъже и по - млади жени като някаква болна, лекомислена
перверзия на мъжката половина, докато всъщност е било доста
често срещано по онова време мъжете да изчакат докато завършат
образованието си и направят кариера, преди да са готови да
издържат съпруга.
 Замълча и после продължи.
- Съпруга, която почти винаги е била по - млада, защото е
трябвало да ражда много деца. Както е искало обществото. И все
пак, твоят скъп Едуард Кълан е над стогодишен, все още в
гимназията, живее с родителите си и се опитва да влезе в гащите на
непълнолетна в двадесет и първи век.
Целият клас избухна в смях и стомахът ми се сви.
С ъгъла на окото си видях Мейсън, който наведе чина си
напред, по-близо до моя и прошепна:
- Но той е секси, така че предполагам, че само това има
значение, нали?
Продължих да гледам напред, възлите в стомаха ми се затягаха
все повече. Разбира се, че Едуард беше десетилетия по - стар от
Бела. Но фактът, че беше красив нямаше нищо общо с това, че тя го
обичаше.
Мейсън продължи атаката си.
- Сега, ако изглеждаше както повечето стогодишни мъже биха
изглеждали – обади се и го видях да се изправя, - нямаше да е
романтично, нали? Нямаше да има никакви Бела и Едуард – отиде
отпред пред класа и заобиколи бюрото на учителя, после посочи
лаптопа. – Може ли?
Учителят кимна, изглеждаше предпазлив, но го позволи.
Мейсън се наведе и аз отказах да гледам как той пишеше нещо
в търсачката. Но когато прозвуча още смях - този път по - силен -
не можах да се въздържа.
Погледнах нагоре към екрана и веднага усетих гняв да свива
пръстите ми в юмруци.
Към нас се усмихваше голямо изображение на възрастен мъж,
покрит с бръчки, с липсващи зъби и плешив, но с твърди сребърни
косми поникнали на върха на носа му и аз погледнах към Мейсън,
който ми се ухили.
- Старият дядка Едуард е щастлив човек – каза злорадо, -
защото всеки момент ще се съблекат с Бела.
- О, да! – изкрещя Джей Ди и всички изгубиха контрол.
Учениците се захилиха два пъти по - силно и техния смях ме
заобикаляше като приближаващи се стени. Всичко се смаляваше,
усетих как пространството в дробовете ми намаляваше, когато се
опитвах да си поемах въздух.
Стиснах зъби. Кучи син!
Мейсън кръстоса ръце пред гърдите си и ме погледна, сякаш
бях ястие, което нямаше търпение да опита отново.
 - Разклати помпоните си, Скала – каза. – Току – що ни
напомни, че любовта наистина е само повърхностна.

Ходех колкото можех по - бързо, студена пот се стичаше по

врата и гърба ми, когато се мушнах в женската съблекалня.
Тежестта в гърдите ми се увеличаваше, подминах момичетата,
които се събличаха за физическо, като се плъзнах в една от душ -
кабините, дръпнах завесата и пуснах водата.
Пристъпих в ляво, за да не ме уцели струята. Шумът на водата
ме предпазваше от хората, които подслушваха, грабнах инхалатора
от джоба си, поех две бързи напомпвания и се облегнах на стената
на душа, като затворих очи.
Четири години. Не бях получавала шибана паник атака от
четири години. Винаги беше провокирана от упражнения.
Дробовете ми започваха да се отварят, бавно вдишах и издишах,
докато се опитвах да се успокоя.
Какво, по дяволите, не ми беше наред? Момчето не беше
заплаха. Можех да се справя с това. Предизвикваше ме. И какво от
това? Щях ли да откачам всеки път щом това се случеше? Рано или
късно щях да напусна безопасността на Фалконс Уел и нямаше
повече да бъда Лидерът. Реагирах като бебе.
Но за момент, всичко беше притъмняло. Бавно светът в очите
ми ставаше от малък, по - малък,, сякаш бях в тунел, който
вървеше на обратно. Светлината пред мен – Мейсън, господин
Фостър и другите ученици – станаха мънички, когато тъмнината
погълна стаята и аз се почувствах напълно сама.
Точно като преди.

- Добре, всички! – каза госпожица Уилкинс, моята учителка

в четвърти клас, докато се подреждахме до вратата в
класната стая. – Ако ще оставате вътре по време на
междучасието, няма да говорите. Ще работите – после
погледна към нас. – Останалите от вас… вървете, моля.
Първият в редицата бутна вратата и всички се
изстреляха, като тичаха навън към игрището. Някои ученици
отидоха при тетърбола3, други при лостовете, а някои се
разхождаха по асфалта, докато обмисляха какво им се правеше.
Всички минаваха покрай мен, докато бавно се разхождах,
въртях се и гледах как останалите намираха групите си и
започваха да играят. Слънцето беше горещо, бавно пристъпих в
хаоса и се огледах наоколо, без да съм сигурна къде да отида или с
кого да поговоря.
Това се случваше всеки ден.
Момичетата тичаха при други момичета, усмихваха се и
говореха. Момчетата играеха с други момчета, удряха топката
напред - назад и катереха съоръженията. Някои от съучениците
ми седяха на тревата и играеха с малки неща, които бяха
вмъкнали в училище, всеки беше намерил своето другарче.
Но никой не търсеше мен.
Тътрех краката си и усещах как стомаха ми се затягаше на
възли. Мразех междучасието. Трябваше просто да си остана в
стаята и да оцветявам, да пиша в дневника си или нещо друго.
Обаче, ми се искаше да разберат, че бях тук. Исках да ме
виждат.
Не исках да бъда забравена.
Погледнах към Шанън Бел и няколко други момичета от
класа, косите и дрехите им винаги бяха толкова готини и
красиви. Защо никога не можех да изглеждам като тях?
Прокарах ръце по полата си, която е дълга до коляното и поло –
тениската - изглеждах като такова добро момиче. Майка ми
винаги ми връзваше косата на конска опашка, но аз исках да я
накъдря като техните.
Облизах устни, преглътнах голямата буца в гърлото си и
отидох при тях.
- Здравейте – казах и усещах, че не можех да дишам.
Спряха да говорят и ме погледнаха, без да се усмихват.
Посочих към ръката на Шанън.
- Харесва ми лакът ти за нокти.
Всъщност, не ми харесваше. Жълтото ме отвращаваше, но
мама казваше, че правенето на комплименти е добър начин за
сприятеляване, така че…
Шанън леко се подсмихна, изглеждаше засрамена, че
нейните приятели ме виждаха да говоря с нея. Тя погледна бързо
към тях.

3Тетърбол - игра, играна с ракети и топка, спусната от въже на

изправен кол, целта на всяка страна е да увие въжето около кола като
удря топката в посока обратна на другия участник. – Бел.Пр.
 Усетих как невидима ръка ме отдалечаваше от тях. Искаха
да си отида, нали?
Но аз се насилих да се усмихна и опитах по - упорито.
- Хей – казах на друго момиче, като видях обувките й. –
Имаме еднакви обувки – и погледнах надолу към моите, за да й
покажа.
Тя се засмя и завъртя очи.
- Гадост.
- Момичета! – друго момиче смъмри приятелките си, но те
не спряха да се смеят.
- Какво е това? – Шанън посочи издутината в джоба на
полата ми.
Сърцето ми леко се сви. Никой друг в класа нямаше
инхалатор и сега той ме правеше дори още по - различна.
- Това е инхалаторът ми – отвърнах тихо. – Имам алергии,
астма и други такива. Не е голяма работа.
Не вдигнах очи, защото не исках да виждам погледите,
които си разменяха, извих устни настрани и усетих сълзи да
напират. Защо не можех да съм готина?
- Мислиш ли, че Кори Шулц е сладък? – проговори Шанън.
Примигнах, гардът ми се издигна.
- Не – отговорих бързо.
Кори Шулц беше в нашия клас и беше наистина сладък, но не
исках никой да знае, че мислех така.
- Е, аз мисля, че е сладък - каза. – Всички мислим така. Имаш
ли проблем с него?
Погледнах нагоре и поклатих глава.
- Не, просто… да, предполагам, че е малко сладък.
Момичето зад Шанън се засмя и Шанън внезапно се
отдалечи към баскетболното игрище.
Сърцето ми започна да препуска. Отиде до Кори и прошепна
нещо в ухото му, той се обърна да ме погледне и сгърчи лице с
отвращение.
Не.
Всички започнаха да се смеят, обърнах се и избягах, като
чувах зад мен:
- Райън харесва Кори. Райън харесва Кори.
Заплаках, сълзи се стичаха по лицето ми и се затресох от
ридания. Изтичах зад стената на сградата и се скрих, като се
сринах.
- Какво ти има сега? – попита сестра ми, която беше в пети
клас, като се приближи. Сигурно ме бе видяла как избягах.
 - Нищо – изплаках. – Просто си върви.
Тя изръмжа под носа си, беше ми ядосана.
- Просто си намери някакви приятели, така че да мога да си
играя с моите и мама да спре да ме кара да си играя с теб.
Можеш ли да го направиш?
Заплаках по - силно, когато тя се отдалечи. Беше засрамена
от мен. Не знаех какво не ми е наред.
Подсуших сълзите си и влязох в класната стая, като видях
няколко ученика да седят на чиновете си и да вършат работата
по проектите си, докато госпожица Уилкинс седеше на
компютъра си с гръб към мен. Плъзнах се на чина си и извадих две
папки, после ги изправих, за да направя ограда около себе си.
Наведох глава и се скрих.
- Искаш ли да ми помогнеш? – каза глас.
Погледнах на дясно и видях Дилайла да работи върху парче
месарска хартия на пода. Тя беше протегнала маркер, ноктите
й бяха мръсни, а русия й бретон висеше над очите й. Винаги
оставаше вътре по време на междучасието. За разлика от мен,
тя спря да се опитва да се впише преди много време.
Взех маркера и слязох на пода при нея.
- Благодаря – казах и погледнах нарисувана й на ръка
Айфелова кула, която беше висока почти колкото мен.
Усмихна ми се и ние започнахме да работим, да я
оцветяваме, докато тежестта започваше да се вдига от
гърдите ми.
Тя винаги беше мила. Защо ме интересуваше толкова много
какво си мислеха другите момичета? Защо исках да съм
приятелка с тях?
Опитах се да бъда мила, но това никога не беше
достатъчно.
Те бяха злобни, а всички ги обичаха.
Защо е така?

Наведох се в душ - кабината, като поставих ръце на коленете си

и отблъснах спомените. Това вече не бях аз. Добре съм. Ще се
справя с това. Той ме провокира, те се смяха, а аз се задуших.
Станах самодоволна. Просто трябваше следващия път да отвърна
на натиска. Бях добра в това.
Или просто щях да го игнорирам. Все пак не ми пукаше.
Никой от тях нямаше да е голяма работа след два месеца.
 Майната му на Здрач. Как изобщо беше предположил това?
Вдишах и издишах, мускулите ми най - накрая се отпуснаха.
Мейсън Лорън беше една стъпка пред мен.
Плъзнах инхалатора обратно в джоба си, спрях водата, излязох
от кабината и напуснах съблекалнята. Закъснявах за математика,
но продължих напред и се преструвах, че случката в часа по
английски никога не се беше случвала.
Никой не говореше за нея. Никой не пишеше за нея. Мейсън
Лорън все още беше извън радарите и никой не вярваше, че бях
повърхностна кучка, каквато той ме изкарваше.
Абсолютно никой.

Остатъкът от училищния ден мина безжалостно бавно.

Усещането, че нещо друго щеше да ме сполети не ме напускаше,
въпреки че отидох смело на обяд и смело влизах във всеки час.
Веднага щом последният звънец би, оставих учебниците си в
шкафчето, грабнах сака си за тренировката на мажоретките и
плуването, и забързах извън училището към паркинга.
- Райън? – чух Лайла да ме вика отзад.
Но аз просто продължих.
- Ей сега ще се върна! – извиках през рамо.
Знаеше, че имахме тренировка и вероятно се чудеше защо
напусках училище.
Докато минавах през паркинга, видях ученици да влизат в
колите си и да палят двигателите, докато прегледах тълпата за
новото момче.
Накрая го видях да пристъпва към черен пикап, но не носеше
нищо. Нито учебници, нито папки - нищо.
Като тръгнах към него, забелязах две момчета да го
поздравяват, а приятелката ми Кейтлин го приближи и свенливо
прокара ръката си по страната на пикапа му - държеше се толкова
срамежливо.
Надеждите ми се разбиха. Определено беше в радарите на
хората.
Поколебах се, докато я гледах как прегръщаше учебниците си
и говореше, като се кикотеше на нещо, което беше казала, взираше
се в нея, спокоен и хладен, без да изглежда по - приятелски
настроен, отколкото към мен.
Защо това ми харесваше?
Предполагах, че беше облекчение да знам, че не бях
специална. Беше груб с всички, освен с момчетата, които го бяха
приближили преди малко.
Или може би нямаше да ми хареса, ако го бях видяла да се
усмихва на нея, а не на мен или…
Поех си дълбоко въздух, ставах нетърпелива. Не исках да ме
види, че разговарях с него, но исках тази тетрадка.
Отидох при тях, вдигнах брадичка и кимнах на Кейтлин.
- Ще се видим на тренировка.
Тя застина, изглеждаше изненадана. Хванах дръжката на сака
си, която висеше от рамото ми и се вгледах в нея, докато я чаках да
се махне.
Накрая тя завъртя леко очи и тръгна, като ни остави сами.
Без съмнение, щяха да клюкарстват с Лайла.
Бръкнах в джоба на чантата си, извадих медальона и му го
подадох.
Взе го почти нежно и се вгледа в него за момент, преди да го
пъхне в джоба си. Вдигна очи към мен и забелязах нещо. За част от
секундата видях нещо различно., сякаш беше… разочарован или
нещо такова.
- Сега ми дай тетрадката – заповядах.
- Съжалявам – каза и задържа очите ми. – Опасявам се, че не е
в мен.
- Не ме ядосвай – изръмжах с тих глас. – Взех това, което
искаше.
- Това, което искам… - тихичко се усмихна на себе си,, сякаш
имаше нещо, което не разбирах.
Отвори вратата на шофьора и се качи в пикапа си. Но преди да
успее да затвори вратата, аз се протегнах и я сграбчих.
- Имахме сделка.
Той кимна.
- Така е. Но в момента нищо друго няма да ми хареса повече от
това да те вбеся – дръпна вратата от ръката ми и я затръшна.
Запали пикапа, натисна газта, а аз прокарах ръка през косата
си. Отчаянието си проправяше път през мен, но се поколебах само
за момент, преди да пусна чантата си, да се забързам след него и да
скоча на стъпалото на кабината.
- Задник! – казах, той натисна спирачките и ме погледна
гневно.
 Вероятно привличах внимание, но нямаше да търпя
глупостите му повече.
- Слизай от пикапа!
Поклатих глава.
- Не знам кой си или откъде си – озъбих му се, - но мен не ме
командват. В случай, че не си чул.
Кимна с брадичка, като посочи нещо зад мен и се усмихна.
- Предполагам, че ще видим.
Обърнах се и видях Лайла и Кейтлин да седят на площадката
на върха на стълбите и да ни гледат. Страхотно. Как щях да обясня
това?
- Внимавай. Ще бъдеш съдена – подигра ми се Мейсън. – Да не
се задушиш.
Слязох от кабината и той отново даде газ. Но преди да може да
тръгне, аз извиках:
- Живееш в изоставен увеселителен парк.
Отново спря колата и вдигна брадичка. Отидох до прозореца
му, усещах как част от силата ми се връщаше и му се усмихнах
леко.
- Просто ще проявя състрадание – казах - и ще кажа на
отговорен възрастен за твоето бездомно положение.
Застина при заплахата ми и аз въздъхнах съчувствено.
- Социалните служби ще дойдат, ще открият откъде си и ако
някой те търси… - продължих, като сложих пръста си на
брадичката в престорено размишление. – Чудя се дали Мейсън
Лорън има криминално досие? Може би затова се криеш?
Определено искаш да останеш невидим. Бих заложила пари на
това.
Намръщването му беше секси и можех да видя как челюстта му
се стяга. Да, може и да беше на осемнадесет и напълно способен да
се настанява, където си поиска, но това не означаваше, че иска да
му се обръща внимание. Може би родителите му го търсеха. Може
би имаше приемно семейство.
Може би го търсеше полицията.
Все пак нямаше много деца, които сменяха училището шест
седмици преди да завършат гимназия. Той бягаше от нещо.
Мейсън изключи от скорост отново и накрая каза:
- Ще ти я донеса довечера.
- Ще ми я донесеш сега.
Обърна и ме погледна.
- Ако ме приберат, никога няма да си я получиш обратно –
изтъкна. – Имам работа за вършене. Ще се видим довечера.
 Скъпа, Райън,
Задържах химикала замръзнал над хартията, милионите неща,
които исках да й кажа всеки ден изчезнаха в момента, в който
седнах да пиша. Просто започни! Не се притеснявах от това какво
щях да кажа. Просто трябваше да започна и всичко щеше да се
излее.
Преди Райън не можех да пиша текстове. А сега, след нощта от
преди три месеца, не можех да напиша нищо.
Взирах се в празния склад, черни сажди от угасналите огньове
покриваха стените и топъл бриз профучаваше през счупените
прозорци и удряше гърба ми.
Верига, висяща някъде в празното пространство над мен се
полюшваше от порива и се удряше в греда, докато тръпки се
спускаха по гърба ми.
Усещах се различно тук. Вечер това място беше пълно, но през
деня - тихо и празно. Любимото ми място, където можех да дойда,
когато се нуждаех от тишина.
Взрях се в името й, опитвах се да си спомня колко лесно бе да
споделям с нея.

Мразя това, казах й. Всичко боли дяволски много. Не

трябваше да я заравят. Не трябваше да му позволявам.
Беше гледала филм, като дете, за жена, която беше
заровена жива и това й бе изкарало акъла. Не искаше да
отиде под земята, но баща ми каза, че имаме нужда от
място, където да я посещаваме,, сякаш желанията й не
бяха най - важното нещо.

Затворих очи, влага покриваше края на клепачите ми.

Обземаше ме гняв, който се спускаше по ръцете ми, докато дълбаех
думите в хартията.

Не мога да ти пиша. А когато мога, не мога да

изпратя проклетите писма. Искам да те нараня. Не
знам защо. Вероятно, защото си единственият човек,
който ми е останал за нараняване. Всяко писмо, което
ми изпрати и на което не отговорих, е единственото
нещо, което още ме кара да се чувствам добре. Искаш
истината? Ето ти я. Харесва ми да си играя така с
теб. Доставя ми удоволствие да знам, че мислиш за
мен, но се чудиш дали аз мисля за теб.
Не мисля. Никога не го правя.

Продължих да пиша, оставих всяко грозно нещо да се излее,

защото тя ме обичаше, искаше да съм щастлив, да се усмихвам и да
правя обикновени глупости, като да говоря за Междузвездни
войни, музика и какво щях да правя с колежа. Коя, по дяволите,
беше тя, та си мислеше, че светът се върти около нея.

Всички твои писма през годините отиваха веднага в

боклука, след като ги прочетях. Знаеш ли колко жалка
изглеждаше? Да изпращаш по пет писма на едно мое?
Обзалагам се, че си се заблуждавала също.
Фантазираше ли, че съм ги запазил? Може би с малка
червена панделка, вързана спретнато около
купчинката, когато мастурбирам на тях, защото
обичам толкова много красивите ти думи?
Не. Защото, след като евентуално те изчуках, щях
да се отегча. Това беше всичко.

Вдишах през носа и стиснах челюстта си, като натисках

химикала към листа. Обзе ме вина.
Райън.
Лъжкинята. Позьорката. Повърхностната кучка, която не беше
по - различна от другите.
Но тогава погледнах надолу и си спомних…
Райън.
Хлапето, което беше мушнало пет долара в писмо в пети клас,
когато й бях казал, че баща ми ми беше взел джобните.
Момичето, което ме караше да се усмихвам, когато спореше, че
наденицата превъзхождала вкуса на пицата и ми беше изпратила
вегетариански пай за рождения ден, за да ми докажеше, че греша.
Но не успя. Любителите на месо бяха много по - добри.
Момичето, което разбираше всичките ми препратки към
филми, знаеше кога нещо не беше наред, казваше ми всичко, от
което имах нужда да чуя и спираше светът да се върти около мен.
Райън. Красивото, съвършено момиче, което беше толкова по -
различно от останалите.
 Прокарах ръка по челото си и през косата, гърлото ми беше
свито на възел, а очите ми горяха.
Мамка му! Сложих химикала до хартията и надрасках това,
което проклетото ми сърце можеше само да прошепва.
Липсваш ми всеки ден, написах. Ти си любимото ми
място.
И после оставих химикала и откъснах листа от тетрадката ми.
Извадих кибрита от дънките си, този, който използвах, за да
запаля лампата в стаята ми в Заливчето и запалих клечка, като
гледах как върхът гореше в оранжево и жълто. Вдигнах я до
писмото и запалих единия край. Ръбовете бързо изгоряха до черно,
като пламъците се разпростираха по хартията и заличиха всяка
дума, докато сините линии бавно изчезваха.
Въздъхнах, дръпнах халката на устната си между зъбите.
Момичето, което видях вчера в класната стая – тя ме разочарова.
Моята Райън, онази, която си мислех, че познавам, никога нямаше
да се отнесе с някого така, както тя го направи с онова момче -
Кортез. Начинът, по който просто стоеше и оставяше онзи духач да
се заяжда с него. Изчаках я. Седях там и я чаках да си вдигнеше
задника и да го защити, да каже нещо, да направи нещо, но…
Нищо.
Всичко имаше смисъл сега. Мажоретката, за която говореше в
писмата си и всичко, което мразеше – беше говорила за себе си.
Пуснах огънчето от ръката си на циментовия под, изправих се,
забих обувката си в праха и го стъпках.
Погледнах към часовника си и видях, че беше след седем. Бях
минал през вкъщи след училище, преди татко да се прибере, за да
си проверя пощата и да си взема някои неща, а после взех малко
храна и дойдох тук. Спомних си, че Райън ми беше писала, че
даваше уроци по плуване от вторник до четвъртък вечер в
училищния басейн. Вероятно там щях да я намеря сега.
Трябваше просто да й върна тетрадката. Беше намерила
медальона на Ани и не исках да започвам някакви глупости с нея –
особено, когато тя не беше причината да бъда тук и щях да напусна
града веднага щом вземех това, за което бях дошъл.
Двамата нямаше да пресичаме пътищата си отново.
Но трябваше да призная, да се ебавам с нея в час днес беше
първия път, в който се усмихвах от известно време. Трудно бе да
устоя.
Излязох от склада, отидох до пикапа си и се качих в кабината,
като затръшнах вратата.
 Но тогава видях вратата на седалката до шофьора да се отваря
и подскочих уплашено.
Дейн скочи в пикапа и ми се усмихна, като се облегна назад -
изглеждаше спокоен.
- Нетфликс и да се отпуснем?
Подсмихнах му се и завъртях ключа в стартера.
- Изчезвай!
Двигателят се събуди за живот с леко мъркане - бях работил
много, за да постигна това. Братовчед ми ми беше оставил този
пикап, когато не беше „на разположение“ за три години, но сега,
когато се бе върнал, не беше дошъл да си го потърси, така че,
предполагах, че е мой. Бях благодарен, когато ми даде ключовете
преди толкова много години. Когато дойдеше времето не исках да
моля баща си за кола.
- Та имах среща снощи – продължи Дейн, като пренебрегна
заповедта ми. – Спомняш ли си момичето от Сигма Капа Нещо Си?
Беше на шоуто вчера вечерта и всичко вървеше добре, и двамата се
чукахме с очи в продължение на четири шибани часа… - замълча и
се обърна към мен, гласът му стана настоятелен. – Заведе ме у тях,
пич и аз седях в дневната, докато тя беше в банята, и бях толкова
готов, защото беше толкова секси, сещаш се? И кой влиза?
- Дейн – затворих очи, исках да млъкне, по дяволите.
- Майка й, пич! – изстреля. – Майка й в нейната светлорозова
нощничка с толкова дълги крака. И нека ти кажа, човече…
Майката на Стейси все още става4?
Не можах да се сдържа. Избухнах в смях при препратката към
песента и стиснах извивката на носа си уморен, но една идея по -
отпуснат, макар че никога нямаше да му го призная.
Такъв е идиот.
Дейн беше на двадесет и една, но не беше успял да намери
мястото си след гимназията. Все още живееше при родителите си,
обичаше да прави музика, но не си даваше зор да бъде някой от
определена възраст. Искаше ми се да оставях нещата да отминават
толкова лесно, както го правеше той.
Въздъхнах спокойно и погледнах към него, изпълнен с вина, че
все още беше добър приятел, а напоследък аз бях ужасен.
- Съжалявам за групата.
След като Ани почина не виждах нищо друго. Пропусках
училище, напуснах групата, спрях да се опитвам да имам връзка с
баща си…

4Майката на Стейси все още става - Stacy’s mom has got it going on е песен
на Fountains of Wayne (англ.). – Бел.Пр.
 Беше съсипан, когато загубихме Ани и аз се движех на
автопилот два месеца, навъртах се наоколо, но не можехме да
скърбим заедно и не можех да остана да гледам. Беше тъжен. Аз
бях ядосан. Това, че я бяхме изгубили само дочупи слабата връзка,
която имахме помежду си.
А моята майка - боклук така и не беше дошла на погребението.
Всеки ден, в който мислех за това, ставах все по - гневен.
Дейн просто сви рамене.
- Убиваме време, докато станеш готов да се върнеш – каза. –
Знаеш, че не сме зле и без теб.
- Да, е… не съм писал от месеци. Не се получава, така че не ме
чакайте.
След като напуснах групата, всички момчета се включиха и
продължиха с трима човека. Все още свиреха тук - там и лятното
турне все още оставаше. Знаех, че Дейн се надяваше, че ще
размисля до тогава, но нямах никакъв интерес. Когато загубих Ани,
загубих и Райън, и сега нищо не ми се получаваше. Не знаех дали
някога щях да имам нещо, за което да пиша или нещо, което да
кажа.
- Какво е това?
Хвърлих поглед към Дейн - държеше бялата тетрадка на Райън
и прелистваше страниците, за да погледне вътре.
- Пишеш ли все пак? – попита, но после спря на една страница.
– Не. Това е момичешки почерк. – Продължи да чете и леко се
засмя. – Много лош момичешки почерк. Коя е тя?
Дръпнах тетрадката далеч от него и я метнах на седалката.
- Моята муза.
- Иска ли си го обратно?
Усмихнах се на себе си.
- Повече от всичко.
Грабна колана си и го закопча.
- Е, тогава да вървим.

На влизане в училището чух далечен шум от прахосмукачка,

вероятно идваше от библиотеката, тъй като това беше единствената
стая, в която бях видял килим в училището.
 Погледнах на ляво. Чистачът трябваше да е там. Не бях
сигурен колко бяха, но трябваше да са повече от един при толкова
голямо училище.
Моето училище, гимназия Търдър Бей, беше малко по - малко,
но - в много отношения – по - добро. Това във Фалконс Уел нямаше
почти никаква охрана – погледнах нагоре към камерите, които
бяха сложени, но все още не работеха – и отборът по атлетика тук
не струваше.
Коридорите бяха тъмни, класните стаи – затворени, а след
като видяхме на влизане, че паркинга беше почти празен, това
означаваше, че тренировките по лакрос, на мажоретките и на
пистата трябваше да са приключили за днес.
Може би няколко учителя се мотаеха на втория и третия етаж,
но освен чистачите, само Райън беше останала да преподава долу
при басейна.
Отидох до вратите на канцеларията, огледах се, за да се уверя,
че бяхме сами и подадох тетрадката на Дейн.
- Дръж това.
- Какво правим? – дръпна качулката на черното си горнище,
като поглеждаше нервно към една от неработещите камери.
Извадих динамо метричен гаечен ключ от джоба на дънките си
и веднага бръкнах отново, за да напипам кламера, който свалих от
една страница от тетрадката на Райън. Развих кламера и го
изправих, като само леко огънах върха.
Дейн гледаше докато вкарвах гаечния ключ, натиснах и опитах
на коя страна щеше да поддаде, преди да мушна кламера в
ключалката и да наместя щифтовете, като натиснах всичките пет
докато щракнат. Натиснах гаечният ключ и тогава…
Щрак.
Ключалката се завъртя и вратата се отвори.
- Къде си научил това? – прошепна, като звучеше изненадан.
- В YouTube. Спри да говориш.
И двамата потънахме в тъмния офис, бързо огледахме
наоколо, за да се уверим, че беше празно. Бюрата зад тезгяха
стояха пусти. Погледнах наляво, за да видя госпожа Бъроуз
написано на вратата. Отидох до там и завъртях бравата, но и тя
беше заключена. Мушнах гаечния ключ и действах бързо, като
усетих облекчение, когато бравата накрая поддаде и вратата се
отвори широко.
Вгледах се в офиса, изумен, че това действително се беше
получило. Никога не бях разбивал ключалка преди, докато не
проверих в Гугъл как ставаше този следобед и го упражних върху
няколко ръждясали стари врати в Заливчето.
- Кабинетът на директора – Дейн се приближи и запълни
касата на вратата заедно с мен. – Прекарах доста време в един от
тези. Мисля, че ми дадоха дипломата само, за да се отърват от мен.
Гласът му беше пълен с хумор. Напъхах инструментите
обратно в джоба си.
- Шшшт.
Влязох вътре и веднага се запътих към шкафовете, като
започнах да отварям чекмеджетата и да търся нещо дори близко
напомнящо на това, което ми трябваше.
Прелистих ученически досиета, бюджети, квитанции, списък
на учителския състав, дисциплинарни протоколи…
- Какво търсиш?
Отварях чекмедже след чекмедже, прокарвах пръстите си по
папките, докато оглеждах бързо. Трябваше да е тук. Ани ми беше
казала веднъж, че бе изпратила нещата по имейла тук.
- Пич, трябва да се махаме – пришпорваше ме Дейн и звучеше
нервно.
И тогава го видях. Плътна, кафява папка с надпис Лично с
ластик увит около нея.
Взех я, отворих я бързо и надникнах вътре. Беше пълна с
розови пликове и малък фото албум, болка прободе гърдите ми,
като преглътнах буцата в гърлото си.
Ани.
Затворих папката и увих ластика около нея, затворих
чекмеджетата и излязох от офиса. Все още имаше хора в сградата и
не исках да ме хванат.
Дейн вървеше непосредствено след мен, когато се обърнах и
натиснах бутона, като заключих и затворих вратата зад нас.
За съжаление, двойните врати отпред се заключваха с ключ,
така че нямаше как да прикрия следите си. Надявах се, че
служителите щяха просто да си помислят, че бяха забравили да ги
заключат на излизане този следобед.
Дейн погледна към папката в ръката ми.
- Това какво общо има с тетрадката? – вдигна дневника на
Райън.
- Нищо – тръгнах надолу по коридора към съблекалните в
задната част на училището и взех тетрадката от ръката му. –
Абсолютно нищо общо.
 Райън не беше причината, поради която дойдох във Фалконс
Уел, но знаех, че щях да се натъкна на нея тук. Нещо, от което се
боях.
Тя не заслужаваше вниманието ми. Само Ани имаше значение.
Но след месеците, в които не ми пукаше за нищо – семейството ми,
приятелите или музиката – да имах Райън наблизо беше вид
разсейване. По почти приятен начин.
Въпреки това, нямаше значение. Имах папката и веднага щом
имах другото, за което бях дошъл, щях да изчезна. Събрах
достатъчно кредити, за да завърша през януари и нямаше да се
върна вкъщи. Щях да взема фалшивото си име и фалшивата си
лична карта и щях да се опитам да забравя.
Щях да забравя, че си правех селфита с Райън онази нощ, като
пренебрегнах инстинктите и отговорностите си, докато сестра ми е
умирала сама на тъмния, студен път.
Влязохме в съблекалните, понеже знаех, че басейна беше
достъпен от тук. Минахме покрай офисите и през нишата, когато
видях нещо с ъгъла на окото си и зърнах две тела под душа.
Влязох в коридора и забавих ход, докато спрях… Дали тъкмо
видях…?
Кимнах с брадичка към Дейн и посочих напред.
- Има басейн натам. Дай ми секунда.
Той кимна мързеливо и излезе от съблекалнята. Завъртях се
обратно и като държах тялото си близо до стената, надникнах
внимателно зад ъгъла отново.
Смях разтегна ъглите на устата ми. Е, изглеждаше, че все пак
не всички от мажоретките и играчите на лакрос си бяха отишли у
дома за през нощта.
Трей Бъроуз, момчето, което си мислеше, че Райън беше
негова, стоеше под душа и държеше нейната най - добра приятелка
– Лайла, ли беше? – вдигната срещу стената на банята. Двамата
голи и мокри се чукаха, докато душът пръскаше около тях.
Класика.
Тъмната коса на Лайла беше вдигната на мокра опашка,
ръцете и краката й бяха увити около него, като се държеше здраво,
докато той стискаше задника й и влизаше в нея, двамата дишаха
тежко и стенеха тихо.
Това ли беше момчето, с което Райън искаше да отиде на бала?
Тя си избираше гаджетата почти толкова добре, колкото и
приятелите. Чудех се колко ли дълго, се чукаха зад гърба й.
Надявах се, че ако чукаше това момиче, значи Райън може би
не му пускаше.
 Малка частица удоволствие ме обля.
Обърнах се и тръгнах отново надолу по коридора, бутнах
вратата на съблекалните и видях впечатляващ вътрешен басейн с
десет коридора.
Родители седяха на скамейките, гледаха и снимаха, докато
Дейн се беше облегнал на стената. Отидох и застанах до него, като
проследих погледа му.
Райън беше в басейна с четирима ученика – всички бяха деца,
вероятно под десет години – и движеше ръце в големи кръгове
като потапяше лицето си във водата.
Учениците брояха.
- Едно, две, три, дишай! – викаха и Райън завъртя главата си
настрани, като пое въздух преди отново да я потопи. Направи кръг
с ръцете си отново, като се преструваше, че се избутва във водата и
замахна три пъти докато те брояха.
- Едно, две, три, дишай!
Вдигна главата си и се изправи, като махна косата от челото си.
- Добре, сега е ваш ред!
Всички деца започнаха да я имитират, докато тя броеше.
А аз просто я гледах. Беше широко усмихната, очевидно горда,
тъй като всички бяха в синхрон, изпълняваха загребванията си и
дишането, когато трябваше. Преборих се с импулса да се засмея,
когато едно от момчетата я изпръска случайно. Тя се намръщи
престорено и го напръска обратно.
- Добре, отново! – извика. – Едно, две – и тогава спря, очите й
попаднаха върху мен.
Присвиха се и аз задържах погледа й, като разпознах
припламване на раздразнение, когато усмивката й изчезна.
- Отново! – каза на децата, докато очите й се спуснаха към
ръката ми с тетрадката.
- Водата изглежда студена – коментира Дейн, последва лек
смях и аз знаех какво имаше предвид.
Оставих очите си да попаднат на гърдите й, като видях
твърдите върхове на зърната й да изпъват нейното черно
неопреново горнище с дълги ръкави. Доста впечатляваща проява,
предвид това, че мократа материя беше прилепнала към кожата й
и се виждаше, че тя носи и горнище на бански отдолу под блузата,
което допълнително добавяше още подплънка.
За което бях благодарен. Погледнах към скамейките и видях
няколко бащи да се взират надолу и докато те вероятно гледаха
децата си, на мен не ми харесваше, че може би гледаха нея. Не
трябваше да им изнася представление.
 Насочих очите си отново към нея, гледах я как се усмихваше на
децата.
- Добра работа, всички! – мина по редицата, като чукваше
ръцете им, преди да застане пред последното и да попита –
Пералня или гюле?
- Пералня! – изписка малко момиченце с лунички.
Райън я вдигна, прегърна я като в люлка в ръцете си и се
завъртя в басейна, първо наляво и после надясно, докато детето
стискаше очите си затворени и се смееше.
- Шуу, шуу, шуу, шуу – каза Райън, като имитираше звука на
пералнята.
Размърдах се и си поех въздух - осъзнах, че бях забравил да
дишам за момент.
- Аз, аз! – следващото дете махаше с ръка във въздуха и
викаше. - Гюле!
Райън го вдигна. Подметна го във въздуха и то полетя няколко
сантиметра над водата, преди да се гмурне с плясък под
повърхността. Откъснах очи, като си напомних, че не ми пукаше.
Стоях до Дейн и чаках да приключи с децата и веднага щом ги
пусна при родителите им, отидох до пейката, където се
подсушаваше.
- А аз си помислих, че ядеш деца – размишлявах, докато й
подавах тетрадката.
Хвърли кърпата си долу и взе тетрадката, като веднага я
отвори и разгледа отвътре.
- Е, обичам да си играя малко с храната, преди да я изям.
Тя разпери дневника, като вероятно искаше да види дали нещо
не липсваше.
- Не съм откъснал нито една страница – уверих я.
- Откъде да знам, че не си направил копия?
- Защото аз не си играя с храната, преди да я изям.
Дейн прочисти гърлото си до мен и каза тихо:
- Ще отида да чакам на паркинга. Не бързай.
Последва родителите и техните деца извън салона през
страничната врата. Райън напъха дневника в чантата си и вдигна
кърпата, като продължи да подсушава краката си. Черното й
долнище на банския, за разлика от неопрена, не беше толкова
консервативно, колкото ми се искаше. Краката й изглеждаха
стегнати и гладки, а капките вода по бедрата й накараха сърцето
ми да прескочи удар.
Осъзна, че още бях там и се намръщи.
- Е? – попита. – Може да си вървиш.
 Плъзнах ръце в джобовете си.
- И защо да го правя, Скала? Когато ми е толкова хубаво в
твоята компания.
- Защо продължаваш да ме наричаш Скала?
Игнорирах въпроса и задържах очите си заключени в нейните.
Но после забелязах треперенето й и без да се замисля погледнах
надолу, за да видя, че зърната й бяха по - твърди от всякога.
Очевидно й беше студено и картини на нея под топъл душ нахлуха
в главата ми. Голота, пара, горещина…
Чакай…
Душ. Погледнах зад мен към вратата на мъжката съблекалня.
Приятелката й и онзи шибаняк можеше все още да са там. Ами ако
чуеше нещо? Или ги видеше да излизат заедно?
Обърнах се към нея. И какво? Трябваше да разбере какви
шибани мръсници бяха тези хора, за чието мнение я беше грижа
толкова много. Трябваше да научи точно колко лоша инвестиция
бяха. Щеше да разбере.
Но поради някаква причина, не исках да се сблъска с това. Не
и неподготвена. Ако видеше кавалера си за бала и най - добрата си
приятелка заедно, никой нямаше да застане на нейна страна,
когато всичко се разчуеше.
Вероятно никой нямаше да бъде изненадан от поведението на
Лайла, а Трей щеше да е мъжкар.
Райън щеше просто да е глупавото момиче, което беше
измамено.
Не бях сигурен защо ми пукаше.
- Хайде – казах, - навън е тъмно. Ще те изпратя.
- Разкарай се!
Навлече някакви къси панталони, завърза тънките връзки и
после сложи бейзболна шапка без дори да ме погледне.
- Има някой, който прониква в училището през нощта -
изтъкнах, а гласът ми стана гневен. – Не трябва да си тук сама.
Тя се изсмя и се наведе, за да закопчае чантата си.
- Да, може би това си ти и просто искаш да се махна от тук, за
да можеш да продължиш да пишеш пълни глупости по стените.
Поколебах се.
Добре, да, бях влизал с взлом в училището няколко пъти. Беше
права за това. Но не бях аз този, който проникваше и
обезобразяваше мястото. Това определено не бях аз.
Не бих рискувал да дойда, за да ме хванат, докато правех
глупости.
Тя се изправи и се завъртя, за да ме фиксира с поглед.
 - Нарече ме кучка и ми отряза косата. Мислиш ли, че наистина
бих ти се доверила да ме защитиш? Не мигай твърде бързо, Лайно-
вместо-мозък. Може да изгубиш последните си няколко мозъчни
клетки.
Ококорих очи и всеки мускул в тялото ми се сви толкова силно,
че гореше. Какво, по дяволите, каза тя току - що?
Преди да разбера какво правех, я вдигнах в ръцете си и я
занесох от страни на басейна.
- Гюле или пералня?
Очите й се разшириха.
- Какв… ?
- Гюле да е! – извиках. И я хвърлих в басейна, като чух писъка
й, когато цялото й тяло удари водата и тя потъна изцяло.
Излетях от салона, без да погледна назад. Надявах се, че
учителят по плуване знаеше как да плува.
Изрових ключовете от джоба си и се запътих към пикапа.
Лайно-вместо-мозък? Мигам твърде бързо?
Имаше такава мръсна уста и отговор за всичко. Млъкваше ли
някога?
Качих се в пикапа и затръшнах вратата.
- По дяволите! – изръмжах. – Каква шибана... – но се спрях,
дишах тежко. Бях толкова дяволски ядосан, че почти ми се искаше
да свирехме довечера. Или да репетирахме. Исках да изкарам това,
което чувствах върху нещо.
Чух сумтене до мен и внезапно си спомних, че Дейн беше с
мен.
- Казах ти – каза. – Изглеждаше някак студена. Въпреки че се
обзалагам, че става хубаво, когато се стопли.
- Изобщо не ми пука.
Мушнах ключа в стартера, дръпнах лоста на първа и дадох газ.
- Да, така изглежда – коментира сухо Дейн.
 Скъпа, Райън,
Какво би казала този ред да замени последния на припева на
Титан? Знаеш - песента, която ти изпратих миналия път?

Не сдържай дъха си, защото не беше първата! Някой трябваше

да построи стълбите, които да изкачиш.

Бях в склада снощи и това просто изскочи в главата ми.

Мисля, че подхожда повече на песента и на ритъма. Мисля, че ще
ми хареса начина, по който ще стане. Идеи?
И да. Преди да започнеш да ми се подиграваш, бях на парти
снощи, седях сам и пишех музика. И какво? Честно казано мисля,
че това ми помага да поддържам имиджа си. Знаеш… тихият
самотник? Мистериозният, готин бунтар? Нещо такова?
Може би?
Както и да е. Майната му! Знаеш, че не харесвам хората.
И така, в последното си писмо ме попита за любимото ми
място. Складът е едно от тях. През деня, когато няма никой,
можеш да чуеш как гълъбите кацат на гредите на покрива и да
разгледаш всички графити без никой наоколо. Някои от тях са
наистина невероятни.
Но предполагам, че абсолютно любимото ми място, освен
теб, разбира се, е домът ми. Знам, знам. Баща ми е там, така че
защо бих искал аз да бъда там? Но всъщност… След като баща
ми и сестра ми си легнат през нощта, когато всичко е тъмно, се
покатервам през прозореца и после нагоре към покрива. Има
малка скрита вдлъбнатина между гредите, където седя с гръб
към комина - понякога с часове - цъкам на телефона си,
наслаждавам се на гледката или по някой път ти пиша. Харесва
ми там горе. Мога да видя върховете на дърветата, как се
люлеят от вятъра, светлината на уличните лампи и звездите,
звука на шумолящите листа… предполагам, че ме кара да се
чувствам така,, сякаш всичко е възможно.
Светът невинаги е това, което е точно пред теб, сещаш се?
Той е отдолу, той е отгоре, той е там навън някъде. Всяка искра
на всяка светлина във всяка къща, която видя, когато погледна
надолу от височината на покрива, има история. Понякога
трябва просто да променим перспективата си.
И, когато погледна надолу към всичко, си спомням, че има
нещо повече там навън, не само това, което се случва в моята
къща – глупостите с баща ми, училището, бъдещето ми. Гледам
към всички тези пълни къщи и си спомням, че аз съм един от
многото. Не искам да кажа, че ние не сме специални или важни,
но е успокояващо. Предполагам. Не се чувстваш толкова сам.

Миша.

Държах писмото му в ръката си, последното, което ми беше

изпратил през февруари, преди да спре да ми пише и се вгледах в
почерка, който вероятно само аз можех да разчета. Грубите черти и
резките кръстове пресичащи т-тата и точките на и-тата5 и начина,
по който никога не оставяше достатъчно разстояние между думите,
така че края на неговите изречения изглеждаше като един голям,
дълъг хаштаг.
Стана ми смешно. Въпреки това, никога не бях имала проблем
да разчета почерка му. Израснах с него, все пак.
Толкова пъти бях чела това писмо. Търсех улики – всякакви
улики, – за да разбера защо беше спрял да ми пише след това.
Нямаше намек, че това беше сбогом, никакъв признак, че щеше да
бъде по - зает от обикновено, че се беше отегчил или уморил от
мен…
Празнотата ставаше по-голяма, по-широка и по-дълбока.
Седях на леглото си, звучеше „Happy song“ от iPod-а ми и изучавах
думите му, които винаги хвърляха идеалната светлина върху
всичко.
Не бях готова да започна деня си.
Защо не исках да стана или дори да събера достатъчно
енергия, за да се разтревожа какво щях да облека?
Той беше единственото нещо, което очаквах с нетърпение.
Единствената причина да бързах към вкъщи от училище, за да
видя дали имаше поща за мен.
Погледнах нагоре и се взрях в думите, които бях написала на
тебеширената си стена снощи.

Сам.
Празен.

5 Има се предвид буквата i. – Бел. Пр.

 Измамник.

Сега думите на Мейсън бяха в главата ми. Не тези на Миша.

- Райън! – извика мама и почука на вратата на спалнята ми. –
Будна ли си?
Раменете ми леко се отпуснаха и се насилих да отговоря.
- Да.
Не лъжех напълно. Бях будна, седях в леглото с кръстосани
крака и четях.
Но когато чух стъпките й да се отдалечават надолу по коридора
и после по стълбите, погледнах към часовника и видях, че бях
отлагала достатъчно дълго ставането си. Сгънах отново писмото,
пъхнах го в белия плик и го сложих в нощното си шкафче. Другите
писма на Миша бяха под леглото ми, всяко едно от тях затворено в
случай, че ми потрябваха.
Изправих се, оправих си леглото и приготвих чантата си за
училище, преди да отида до килера и да измъкна чифт бели къси
гащи и черно горнище. Може и да бях обличала тези дрехи тази
седмица. Не бях сигурна. Изведнъж осъзнах, че не ми пукаше.
Щом се облякох, се насочих към банята, за да си оправя косата
и грима, тъй като се бях изкъпала след урока по плуване снощи.
Не можех да повярвам, че този задник ме беше хвърлил в
басейна. Беше мой ред да му се противопоставя и се справях
дяволски добре, но като типично момче, когато не можеше да
победи с ум - използва мускули.
Браво на Мейсън.
Може и да бе имал последната дума, но беше нарушил играта
си, за да го направи. Чувствах зрънце гордост и се усмихнах, докато
влизах в банята.
Изправих си косата, за да се отърва от рошавото гнездо, което
представляваше и започнах да нанасям грима, за да скрия тъмните
кръгове, които имах от стоенето до късно, за да си напиша
домашното снощи. Добавих също и малко руж, за да ме направи да
изглеждам здрава и щастлива.
Някой влезе и хвърли нещо пред мен. Погледнах надолу и
видях моя черен плик адресиран до Миша. Вдигнах го.
Беше писмото, което му бях написала преди няколко дни.
Знаех, защото беше с печата с планетите, който бях купила от
пощата миналата седмица.
Погледнах към сестра ми, видях, че косата й беше вдигната в
разбъркан кок и че носеше лятна рокля с черните ми пантофки, за
които не ме беше попитала дали можеше да вземе назаем.
 - Защо писмото ми е в теб? – намръщих се аз.
- Извадих го от пощенската кутия, когато отивах на училище
онзи ден.
- Защо?
- Защото не ти е писал от месеци – отсече. – Трябва да се
примириш.
Гняв закипя под кожата ми докато я гледах да се върти пред
огледалото и да оправя кока си.
- Кажи ми отново, как това те засяга – отсякох и не ме
интересуваше дали майка ни щеше да чуе.
- Райън, жалко е – каза, като ме гледаше, сякаш бях дете. –
Изглежда, сякаш го преследваш. Когато се справи с проблемите си,
може да те намери.
Хвърлих долу писмото и грабнах червилото си, като се обърнах
отново към огледалото.
- Не ми е гадже, което трябва да ми се отчита, а аз не трябва да
ти се обяснявам. Не ми пипай пощата отново.
- Добре – обърна се и тръгна към вратата, но спря и завъртя
глава, за да ме погледне. – О и мама те чака на кухненската маса.
Видяла е резултата ти на есето онлайн.
Излезе и аз затворих очи, докато обмислях идеята да
последвам примера на Мейсън за страхотния момент.
Гюле или пералня, Карсън? Може би подстригване?

Излязох от вкъщи и подминах джипа си, като държах

презрамката на училищната си чанта през рамо и носех писмото до
Миша обратно в пощенската кутия. Мушнах го вътре и вдигнах
флагчето, за да знае куриера, че вътре има писмо и да го вземе.
Но после очите ми попаднаха на кофите за боклук до
пощенската кутия и спрях.
Изглежда, сякаш го преследваш. Жалко е.
Жалко.
Преглътнах горчивата буца в гърлото си.
Може би, сестра ми беше права. Може би, не му бях приоритет
вече. Може би, имаше гадже и тя го беше накарала да спре да ми
пише. Може би, се беше отегчил. Все пак, писмата му бяха
намалели през последните две години. Нямах против, защото аз
също бях по - заета в училище, но все пак…
Миша никога не ми беше писал толкова много, колкото аз на
него. Всъщност никога не се бях замисляла за това до сега.
Измъкнах писмото от пощенската кутия, смачках го в юмрука
си и го хвърлих на върха на купчината в кофата за боклук. Майната
му!
Тръгнах обратно към джипа, сърцето ми започна да бие силно,
докато свежата роса по тревата мокреше краката ми през
сандалите.
После спрях, усетих вълна на загуба да преминава през мен.
Не. Не беше жалко. Миша не би искал да спра да му пиша. Беше ме
накарал да обещая. Имам нужда от теб, знаеш това,
нали? – бе казал. Кажи ми, че винаги ще имаме това.
Кажи ми, че няма да спреш. Това беше в едно от неговите
редки писма, където зървах всичко, което той криеше. Звучеше
изплашен и уязвим и затова му обещах. Защо изобщо бих спряла?
Не исках никога да го изгубя.
Миша.
Завъртях се и изтичах обратно до кофата за боклук, извадих
смачкания плик и го изправих отново. Загладих го колкото можах
и го мушнах обратно в пощенската кутия, после затворих капака.
Без да си давам време да го обмислям скочих в колата си и
подкарах към училище. Беше почти май и въпреки че бе малко
хладно, смело носех къси панталони и тънки блузи, като знаех, че
следобеда щеше да бъде по - топъл. Понеже имах свободни десет
минути, спрях на паркинга и гледах тълпите от ученици да си
убиват времето, когато тръгнах по тротоара към предния вход.
Свиреше музика от телефони, хората пишеха съобщения и
усетих ръка да се увива около мен, а познат аромат удари носа ми.
Тен беше с одеколон на Jean Paul Gaultier всеки ден. Обожавах го.
Караше коремът ми да се обръща.
- Какво е това? – попита, като вдигна дясната ми ръка.
Погледнах надолу и видях синя боя на показалеца си и малко
под нокътя.
По дяволите.
Дръпнах ръката си и сърцето ми ускори ритъм.
- Нищо. Майка ми боядисва банята и аз й помагах – казах.
Свих пръсти в юмрук и ги скрих под презрамката на чантата
си. Предполагам, че трябваше да се къпя доста по – добре вечерно
време.
- Виж – посочи на дясно.
 Обърнах глава, видях хора да обикалят ливадата и двамата
отидохме до ръба на тротоара, за да прочетем огромното
съобщение с големи, сиви букви, написани със спрей на тревата.

Лайла се изгуби, раздрусаха й салатата

В мъжката съблекалня снощи.
Някой беше възхитен, чукайки я грубо,
но кой ли беше? Не беше Джей Ди.

- О, мамка му! – прошепна Тен със силно изненадан глас.

Вгледах се в думите на ливадата, устата ми пресъхна от
внезапен порив на смях.
А, добре. Кой, по дяволите…?
Учениците се тълпяха, ахкаха и се смееха, някои снимаха,
докато Тен и аз се отдръпвахме.
- Това е първият път, в който го прави лично като казва имена
– каза Тен.
- Кой?
- Хулиганът – отговори, сякаш трябваше да знам. – Сега знаем,
че е някой, който ходи на училище тук. Някой, който ни познава.
Изстенах вътрешно. Да, но „Хулигана“ винаги подписва
съобщенията си. Това излизаше извън контрол.
Чух шум и погледнах нагоре, за да видя един от чистачите да
бута машина за почистване навън и да се опитва да маневрира с
нея по стълбите.
- Да вървим – казах на Тен.
Влязохме в училище и подминахме групи ученици, които бяха
заобиколили още съобщения на стените, но тези бяха подписани.

Целуна косата ми, докато пробождаше сърцето ми.

Но къщата ти ще се срути, преди да се пречупя.
- Хулиган.

Видях две момичета да вадят химикалки и да добавят думи

под редовете, за да оплюят стари гаджета. Пишеха неща като: Да,
Джейк.
Сдържах смеха си.
- Това ме убива – възкликна Тен, докато отивахме към
шкафчетата си. – Искам да знам кой е Хулигана и искам да се
включа.
Изсумтях. Разчитах на Тен. Разбира се, Лайла беше наша
приятелка, но и двамата знаехме, че написаното на ливадата не
беше лъжа, бях сигурна, че беше въодушевен да види
конфронтацията с Джей Ди.
- Трябва да открия кучката, за да разбера с кого е била в
съблекалните – каза, като спря пред шкафчето си.
Продължих да вървя, като му извиках през рамо:
- Ще се видим на обяд.
Бях сигурна, че никой нямаше да разкрие с кого се беше
занасяла Лайла снощи. Вероятно нямаше даже да признае, че беше
вярно.
Когато стигнах пред новото си шкафче, въведох комбинацията
си и го отворих, като видях вляво друг чистач да търка още едно
съобщение на стената. Вече беше изтрил първите няколко думи, но
знаех какво пишеше.

Обичаше ме, бяхме най - добри приятелки, дадох ти назаем

сенките си за очи.
Но някой ден ще си просто някой, когото съм познавал.
- Хулиган.

И под него имаше колаж от откъснати снимки от годишника

от миналата година, които бяха на спортните отбори и групи
ученици, които се усмихваха на ралитата и игрите, прегръщаха се и
се смееха един на друг.
Закачих чантата си в шкафчето и взех малкия лакочистител от
полицата. Огледах се наоколо, за да се уверя, че никой не гледаше,
отидох и го подадох на господин Томпсън, чистачът.
- Лакочистителят ще премахне всичко – предложих и видях, че
лицето му, беше изпотено и зачервено от голямото усилие, с което
търкаше.
Свъси вежди, вероятно учуден от това, че изведнъж започнах
да се държа мило. Не, че някога бях говорила с него, но може би
бях пропускала кошчето за боклук няколко пъти, докато си
хвърлях чашата от Старбъкс. Но прие шишенцето и кимна с
благодарност.
За щастие, нищо написано по стените не беше постоянно, но
все си беше суетене за почистващия персонал. Не, че ми пукаше,
но…
Обърнах се, за да се върна при шкафчето си, но очите ми
веднага срещнаха тези на Мейсън и аз спрях. Беше се облегнал на
шкафчетата от другата страна на коридора и ме гледаше с
кръстосани на гърдите ръце и любопитен поглед.
Тук ли е бил през цялото време?
 Насилих се да го игнорирам и започнах да вадя учебниците от
шкафчето си за първия час.
- Ето те и теб.
Обърнах се и видях Лайла, изглеждаше зле. Имаше пот по
веждите, а бузите й се бяха зачервили. Чух телефонът й да звъни.
- Какво се случи с другото ти шкафче? – попита.
Вдигнах вежди към нея. Наистина ли щеше да се държи, сякаш
в момента кирливите й ризи не бяха на показ на ливадата пред
училището?
Доообре.
- Някой го разби – отговорих и се обърнах към шкафчето си. –
Ти ли беше? Искаше черната ми блуза Bebe?
Хвърли ми злобен поглед.
-, сякаш щеше да ми стане. Гърдите ми са като топки за
софтбол, а твоите за бейзбол, скъпа.
Въздържах се да не й извъртя очи, като натъпках всичко, което
ми трябваше в чантата и се уверих, че си бях взела и бутилката с
вода. Погледнах бързо зад мен и видях, че Мейсън си беше отишъл.
Телефонът на Лайла продължаваше да звъни и не знаех дали
са съобщения от Facebook или Джей Ди напираше, но всъщност не
ме интересуваше.
Няколко момичета минаха, като покриха устите си с ръце и
Лайла им се намръщи.
- Майната ви, кучки! – изръмжа.
Отместиха поглед и отнесоха подсмихванията си с тях надолу
по коридора.
Мани Кортез се появи зад нея и се опита да си отвори
шкафчето, но тя се обърна с лице и към двама ни.
- Е, е, е, може би Мани ти е разбил шкафчето. Имаш ли нужда
от червило, което да отива на очната ти линия?
Видях как изражението му се стяга, но остана с гръб към нея и
не й отговори.
- Не – пристъпих и затворих шкафчето си. – Две различни
палитри цвят са. Аз съм с Планински залез. Той е с Димна нощ.
Лайла се засмя, но после спря, когато чухме вик.
- Горе главите!
И двете вдигнахме очи и видяхме топка за футбол да лети
право към нас. Изтичахме назад, но нямаше смисъл. Топката се
удари отляво в главата на Мани и той бе повален в дясно, тъй като
изпита болка ръката му веднага се стрелна, за да покрие ухото му.
 - О, по дяволите! – Трей изтича до нас и се смееше. –
Извинявай, пич. Честно, не го направих нарочно. Този път –
добави.
Гледах как Мани диша тежко, черните му вежди бяха свити от
болка. Вдигна ръка от ухото си и видях кръв. Очите ми се
разшириха и си поех въздух.
О, Боже мой! Това от ухото му ли беше или извън него? Преди
да имах възможност да разбера, обаче, Мани затвори с удар вратата
на шкафчето си и се затича, за да изчезне в тоалетните, точно
когато звънецът иззвъня.
- Браво на теб, задник – скарах се аз.
- Ей, беше случайно.
Видях го, че поглежда към Лайла и после видях Джей Ди да
изскача иззад него, докато всички ученици бързаха за час.
- Влизай в час – каза Джей Ди на Лайла, а челюстта му беше
стисната.
- Моля?
- Чу ме. Ще приключа разговора си с теб по-късно.
Тя стоеше там и гледаше ядосано, но не останах да видя какво
щеше да последва.
Минах покрай тях и се запътих към часа по рисуване, но не
видях Мейсън на мястото му. И когато звънецът иззвъня, той все
още не беше там.
Току-що го видях в коридора. Как така идваше и си отиваше,
когато му скимнеше и пропускаше часове?
За щастие, обаче, Трей също не се беше натресъл в часа. Бях
напълно сама, така че през цялото време можех да работя по
приключването на обложката на Миша.
Дори Мани липсваше, вероятно беше отишъл до сестрата, за да
му провери ухото. Надявах се да беше добре. Сигурно болеше.
След края на часа тръгнах за следващия - по английски, като
заобиколих група ученици и се мушнах в класната стая. Мейсън
седеше на мястото си и аз спрях изненадано.
Боже! Какво правеше? Появяваше се, когато му се приискаше?
Отново нямаше учебници, не се виждаше молив и
изглеждаше, сякаш просто беше дошъл, понеже нямаше какво
друго да прави. Не се ли притесняваше за завършването?
- Добре, вземете си въпросниците и оставете останалите си
неща долу – инструктираше и раздаваше листи господин Фостър,
когато се събрахме в стаята. – И не забравяйте да си вземете молив.
Щом кажа имената ви се събирате по двойки, взимате си нещата,
отивате в библиотеката и започвате работа.
 Ох, да. Беше Денят за проучване.
Понякога Фостър ни изпращаше в библиотеката, за да ни
остави да поработим върху уменията си. Разделяше ни по двойки,
даваше ни листове с информация, която трябваше да намерим и ни
оставяше сами през целия час. Това беше начин да се махнеш от
часа. Никога не се оплаквах.
- Лейн, Родни и Купър – извика Фостър по списъка си.
Трима ученици станаха, взеха си материалите и напуснаха
стаята.
- Джес, Кармен и Райли.
Той продължи - една група след друга, докато стаята бавно се
опразваше, а нервите ми се опънаха, когато осъзнах, че имаше
останали само няколко човека, включително Мейсън и аз.
Моля те, не него.
Но Фостър извика следващата група.
- Райън, Джей Ди и Трей.
Въздъхнах облекчено.
- О, да – зарадва се Джей Ди и го видях да чуква длан с Трей до
него. Започнах да се изправям, като взимах каквото ми беше
необходимо.
- И последните двама… - обяви Фостър. – Лайла и Мейсън.
Залитнах за момент и после преметнах чантата на рамото си,
като забързах навън.
Лайла и Мейсън. Супер! Тя нямаше да успее да се контролира.
Излязох от стаята и лицето ми изстина. Защо изобщо ми
пукаше? Не го харесвах. Не ми пукаше, ако флиртуваше с него,
което определено щеше да направи, така че нека го вземеше.
Добре.
Така или иначе тя беше проблем на Джей Ди.
И нямаше значение. Някой друг вече имаше сърцето ми и
Мейсън Лорън не беше този някой. Никога нямаше да бъде Миша.
- Родителите ми ще са извън града след две седмици – смушка
ме Трей и сложи ръка на кръста ми докато вървяхме. – Ще правя
парти и те искам там.
- Да, басейнът е топъл – добави Джей Ди зад нас.
Погледнах назад и видях Лайла и Мейсън да ни следват.
Мейсън ме гледаше.
- Да, знам – казах на Джей Ди. – Била съм в него. Помниш ли?
- Супер – включи се Трей. – Така че си вземи бански. Или
недей. Все тая.
Топлина се плъзна по гърба ми и внезапно се почувствах
обградена. Отново хвърлих бърз поглед назад и видях Мейсън да
гледа настрани, докато Лайла бъбреше нещо, но тогава - явно беше
усетил, че го гледах, защото очите ни пак се срещнаха.
Трей проследи погледа ми и забеляза, че вниманието ми не е
съсредоточено върху него. Преди дори да осъзная грешката си, той
се завъртя рязко и хвана Мейсън за яката, като го запрати към
шкафчетата.
- Хей! - каза с твърде приятелски глас. – Не мисля, че сме се
срещали. Аз съм Трей Бъроуз. Ти си Мейсън Лорън.
Джей Ди, Лайла и аз стояхме и гледахме как Мейсън остана
неподвижен и просто се взираше в Трей.
- Сега, след като се запознахме – продължи Трей, като се
приближи и се навря в лицето му, - нека да изясним няколко неща.
- Какво правиш, по дяволите? – приближих се леко.
- Да, Трей, хайде – проговори Джей Ди. – Той е добро момче.
Но Трей просто вдигна ръце.
- Спокойно. Ние просто си говорим. Обещавам.
Погледнах надолу и видях пръстите на Мейсън да се свиват в
юмруци, но не помръдваше докато с Трей стояха лице в лице.
- Сега, позабавлявал си се малко с момичето ми в час и чувам
също, че си се разправял с нея на паркинга вчера – заяви Трей. –
Каквито и тъпотии да правиш - спри веднага! Остави я на мира!
Погледът на Мейсън отскочи към мен и тежест се появи в
гърдите ми. Очите му бяха пронизващи и ядосани в началото, но
после погледът му се изпълни, сякаш с разочарование и с още
нещо. Тъга, може би?
Какво се случваше в главата му? Защо ме гледаше така?
- Не я гледай – изръмжа Трей и приближи лицето на Мейсън.
– Какъв е проблемът? Не можеш да говориш?
- Какво става?
Всички се обърнахме към директор Бъроуз, която стоеше в
средата на коридора, черния й костюм и винена блуза бяха
спретнати и изгладени.
Трей се изправи и се отдалечи от Мейсън.
- Нищо, Джилиан – присмя се на мащехата си той, като
погледна обратно към Мейсън. – Добре сме. Нали?
Очите на Мейсън бяха забити в пода, но не отговори.
- Къде се предполага, че трябва да бъдете? – Бъроуз попита
Трей.
Отговорих вместо него.
- Фостър ни изпрати в библиотеката за проучване.
- Отивайте тогава.
Кимнах и всички бързо тръгнахме надолу по коридора.
 - Ти, също – чух я да казва зад нас, вероятно на Мейсън.
Защо не беше направил нищо? Не че Трей беше дребен човек,
който можеш лесно да повалиш, но останах с впечатлението, че
Мейсън и преди се беше бил. Бе пъргав и импулсивен, така че защо
беше отстъпил?
Изкачихме се по стълбите и влязохме в библиотеката. Всички
други ученици вече бяха тук, шепнеха, движеха се наоколо и
събираха материалите, които им трябваха. Някои бяха на
компютрите, а други при лавиците с книги. Библиотеката ни беше
на два етажа и имаше хубава гледка към първия етаж отгоре от
балкона. Оставих чантата си на една маса отзад и видях Лайла и
Мейсън да заемат места две маси по - нагоре.
Джей Ди и Трей се тръснаха на столовете на нашата маса и
Трей си вдигна краката.
Да, няма да стане.
- Момчета, вие идете при компютрите и потърсете „Анотирани
Библиографии“ – казах им. – Отпечатайте няколко примера, а аз
ще отида да потърся няколко от вторичните източници.
Нямаше да правя заданието сама.
Трей въздъхна тежко, а Джей Ди се изсмя, но и двамата си
вдигнаха задниците.
Завъртях се и тръгнах към секция Научна литература.
Лавиците се издигаха високо и аз заобиколих стълбата на
колелца, завих наляво, като потънах навътре към задната част на
библиотеката, далеч от масите с ученици и техния заглушен шепот.
Протегнах се и прокарах ръка по гърба на книгите докато
минавах. Майка ми щеше да се чуди защо дори не бях започнала
Фаренхайт 451. Не че щях да загазя, просто щеше да се чуди какво
ме беше разсеяло.
- Знаеш ли, онова хлапе – чух някой да казва и завъртях глава,
за да погледна зад мен.
Мейсън ме приближаваше и сърцето ми заби по - бързо.
- Онова, което пише по стените нощем? – продължи. – Имаме
нещо общо. Аз също обичам да пиша върху разни неща – спря пред
мен и взе ръката ми. – Но ти знаеш това, нали?
Кожата ми се стопли там, където я докосваше, опитах се да
освободя ръката си, но той само я стисна по - силно.
Също обичаше да пише върху разни неща? Какво? И после си
спомних стената в Заливчето, тебеширената стена в стаята ми,
шкафчето ми през първия ден…
Завъртях ръката си по - силно и я издърпах.
 - Какво? Трей ти се стори твърде голям и страшен, и вместо
това ще си го изкараш върху мен сега?
Той просто ми се ухили и грабна ръката ми отново, като извади
маркер от джоба си с другата си ръка.
- Пусни ме.
Пъхна маркера в устата си, захапа капачката и го завъртя, като
го бутна обратно в капачката.
- Но аз си мислех, че искаше номера ми. За киното на открито,
помниш ли?
Погледна ме с невинно изражение на лицето. Нямах представа
какво правеше, но трябваше да призная, че бях някак изплашена и
не исках да се заяждам този път. Това, че ме беше хвърлил в
басейна, когато никой не гледаше не беше толкова смущаващо, но
ако сметнеше за необходимо да ме постави на мястото ми отново,
силно се съмнявах, да му пукаше, че не бяхме сами в момента. Не
исках шибания му номер.
Взе левия ми показалец и започна да пише от вътрешната му
страна, докато стисках зъби и се взирах в него.
- Знаеш ли, помня толкова много от нещата в онзи дневник –
мърмореше, докато пишеше. – Мога да кажа каквото си искам.
Нямам нужда от доказателство. Не и с тях – кимна с брадичка, като
показваше всички ученици, които седяха в частта с масите, която
не можехме да видим.
Дръпнах се отново, но затегна хватката си.
- Не се тревожи – усмихна се към пръста ми докато драскаше.
Кадифеният връх гъделичкаше кожата ми. – Нямам никакъв
интерес да те измъчвам. Не и така. Имам само един въпрос. –
Тогава спря да рисува и погледна нагоре, като се взря в мен. – Коя е
Дилайла?
Замръзнах и се загледах в него, забравих, че държеше ръката
ми и космите на тила ми настръхнаха.
- Какво?
- Надраскала си името й навсякъде из дневника си – каза. –
Коя е тя? Тайна приятелка? Таен срам? – свали очи и продължи да
пише. – Разкайващ се момент в твоя живот?
- Прочел си дневника ми. Би трябвало да знаеш.
- Не прочетох всичко – отвърна.
Загледах се в него. Не го беше прочел? Но…
- Разлистих страниците и видях името й от вътрешната
страната на корицата – обясни. – Мислиш, че ми пука какво се
върти в главата ти? Имам си по-добри неща за вършене.
Тогава защо ме питаше, след като не го беше грижа?
 Дръпнах ръката си и изръмжах под носа си.
- Ти си задник.
Задържах гласа си тих, въпреки че не виждах никой наоколо.
Но преди да се отдалеча, той сложи ръката си на лавицата и ме
приклещи.
- Знаеш, че можех да го сваля заедно с приятеля му с един удар
на момента. Какво ли чаках?
Вгледа се в очите ми в търсене на нещо.
- Може би същото, което онова хлапе Кортез очаква, когато
гаджето ти го тормози – каза с тих глас, устните му бяха на
сантиметри от моите. – Може би очаквах някой с вирната малка
опашка – разклати косата ми - и ела-ме-изчукай къси панталонки
да й дойде куража и да му се опълчи на тоя задник.
Ударих ръката му, за да я разкарам, стомахът ми се сви от гняв.
Но той отново ме приклещи и ме притисна.
- Това ли очакваше и Дилайла? – притисна ме той. – Теб ли
чакаше? И ти никога не се появи?
Сграбчи ръката ми и обърна пръста ми, за да видя какво беше
написал.
Погледнах надолу към дебелите черни букви написани от
вътрешната страна на пръста ми.
Срам.
- Не се притеснявай – каза. – Няма да кажа нищо. Твоите
тайни са си твои. Ти трябва да живееш с тях.
После, вдигна пръста ми до устните си и направи знак за
шшшт.
Дръпнах ръката си и го ударих в гърдите, с което го избутах.
- Следващия път, в който ме докосне, ще го довърша –
предупреди, като изви устните си в усмивка. – И после ще взема
дамата му за бала.
 - Стана ми малко самотно – измърка Лайла, облегната в стола
си с ръце свити на гърдите и кръстосани крака. – Нямаше те
толкова дълго.
Самотно? Съмнявах се, че дори знаеше смисъла на думата. Не
че ми пукаше за мацката, която изневерява на гаджето си – освен
ако гаджето не бях аз или някой от приятелите ми, – но не я
харесвах поради друга причина. Беше като Райън, но на наркотици.
Поне моята Райън беше все още някъде там. Виждах го в
начина, по който й ставаше неудобно, когато тормозеха онова
хлапе Кортез. Видях го и тази сутрин, когато даде лакочистителя на
чистача, за да му помогне да махне графитите.
И го виждах из цялата й стая. Колажите, поезията, текстовете,
които й бях изпращал за преглед, цитатите и цветовете навсякъде…
Това беше Райън, която познавах.
Но след десет години можеше да стане като Лайла.
Егоистична, фалшива и чукаща се с всеки, за да забрави колко
много се мразеше.
И всичко, което винаги бях намирал за невероятно в нея щеше
да е изчезнало.
Дръпнах стола си и седнах, като знаех дяволски добре, че
нямах намерение да работя по това задание. Миша Леър беше
приключил с училището, така че не бях тук за това.
- Ето – изправи се на стола и бутна няколко книги към мен. –
Изрових няколко първични източника, така че можем да започнем
с въпросника.
Но преди да кажа на мацката, да се оправя сама, бях бутнат
отзад, нечие тяло ме притисна надолу откъм гърба, а една ръка
притисна врата ми.
- Какво, по дяволите? – вдигнах бързо ръце, за да предпазя
главата си да не се удари в масата и тогава усетих дъх в ухото си.
- Райън! – чух някой да възкликва. Мисля, че беше Лайла.
- Не мърдай – прошепна Райън в ухото ми и аз усетих остър
връх да се забива в задната част на врата ми. – Не бих искала този
химикал да се плъзне.
 Разтресох се от смях – шокиран. Не й се е понравило, като я
притиснах отзад при лавиците и сега си беше изгубила ума.
Отлично.
Направих точно това, което искаше, въпреки че сърцето ми
препускаше и слабините ми пулсираха от топлина.
Усещах химикала да се плъзга по кожата ми в дълги, бавни
черти и всъщност бях изумен. Знаех, че хората гледат. Всички
внезапно млъкнаха, дори Лайла.
Химикалът се заби по - дълбоко и аз трепнах, когато усетих
драскане. Свърши и се изправи, като махна тежестта си от мен и
хвърли химикала. Усетих я да си тръгва и се изправих. Всички ме
гледаха. Видях Райън да минава покрай масата ми с чантата си на
рамото, като напускаше бързо библиотеката.
- Добре ли си? – попита Лайла.
- Да – кимнах и погледнах зад мен, като видях Джей Ди да се
усмихва и да клати глава, докато Трей се беше излегнал на масата и
се взираше в мен.
Беше го направила пред него. Добро момиче.
Обърнах се към партньорката си.
- Какво написа?
Лайла се изправи от мястото си и погледна. Чух я да сумти.
- А, сигурен ли си, че искаш да знаеш?
Супер!
Кимнах.
- Ъм… - започна да чете бавно на срички. – Скапан Задник С
пишка като игла.
Избухнах в смях. Невероятно. Наперената Райън Тревароу се
учеше как да играе в калта, а аз усетих вълнение да препуска по
вените ми.
- Искаш ли да отида да ти взема няколко мокри кърпички? –
Лайла сложи ръка на бедрото си, като се колебаеше.
Но просто й отказах.
- Майната му! Просто го остави.
Какво ми пукаше?
- Мейсън Лорън? – извика някой.
Останах седнал за момент, преди да примигна и да погледна
нагоре, като си спомних, че това беше името ми. Библиотекарката
държеше слушалката на телефона и се оглеждаше.
- Да?
Проследи гласа ми и срещна очите ми, когато затвори
телефона.
 - Директорката би искала да те види. Вземи си нещата за всеки
случай.
Не помръднах. Директорката? Жега изпълни вените ми и
изведнъж всичко ми натежа.
Защо, по дяволите, искаше да ме види? Дали знаеше?
Дишането ми се забърза, изправих се, като не взех нищо,
защото не носех нищо, и се запътих към вратите. Игнорирах
любопитните погледи и сумтенето, вероятно като ги подминавах,
можеха да видят глупостите, които Райън беше написала на врата
ми.
Трябваше просто да си тръгна. Да изляза през входните врати
точно сега. Но като стигнах до кабинета й, усетих, че бях твърдо
решен, когато отварях вратата. Все още не бях взел всичко, за което
бях дошъл. Нямаше да бягам, така че исках да чуя какво имаше да
каже.
Ако знаеше, значи знаеше. Ако беше открила, че документите
ми бяха фалшиви - набавени ми от една от сенчестите връзки на
братовчед ми, - че Мейсън Лорън беше измислено име, че живеех в
разнебитено мазе и се промъквах в училището, за да се изкъпя през
нощта - тогава щях да се справя с това.
Каквото й да беше, нямаше да си тръгна. Все още не.
Пристъпих в канцеларията и кимнах на една от
рецепционистките.
- Мейсън Лорън – казах.
- Може да влезеш – посочи към мое ляво, но аз вече знаех къде
да отида.
Отидох до вратата, почуках два пъти, като усещах как ръцете
ми трепереха леко и натиснах, за да отворя.
- Здравей, Мейсън – поздрави директора, вдигна глава от
бюрото си и се усмихна.
Подреждаше голям куп с папки, като разчистваше място на
бюрото си и се изправи с протегната ръка, за да се здрависаме.
Стиснах силно челюст и изправих гръб. Очите й бяха топли и
внезапно не исках да съм тук.
Насилих се да пристъпя напред, като бавно вдигнах ръка и
поех нейната, но я пуснах почти веднага.
Преместих очи настрани.
Замълча за момент и можех да усетя, че ме наблюдаваше.
- Моля, седни – каза накрая.
Седнах пред бюрото й, но задържах очите си фокусирани
настрани, като й хвърлях само кратки погледи.
 - Не се притеснявай – каза с хумор в гласа. – Не си загазил.
Просто обичам да се срещам с всички, които се записват, но с теб
бях пропуснала.
Добре. Това бяха добри новини, предполагам.
- Как ти се вижда Фалконс Уел за сега?
Отпуснах челюстта си и отговорих равно.
- Добре е.
- А часовете ти? – притисна тя. – Преместването ти лесно ли е?
Очите й не ме оставяха, наместих се в стола си, като кимнах,
докато се взирах в снимките с рамки, които имаше на бюрото си.
Спомних си, че ги бях видял онази нощ. Снимки на семейството й.
- Е – продължи, като започваше да се чувства неудобство в
гласа й. – Остава толкова малко време от учебната година, но
според твоите документи и оценки, не би трябвало да имаш
проблеми да вземеш последните си изпити – разлисти
документите от фалшивото ми досие, без съмнение. – Разглеждаш
ли колежи?
Поклатих глава.
- Е, ние тук имаме страхотен център за ориентиране към
колежи и кариера. Съветникът може да ти помогне да вземеш
решение къде да отидеш след гимназията и да провери как да
кандидатстваш там.
Кимнах и двамата продължихме просто да си седим там,
тишината ставаше още по - неловка. Очевидно искаше да бъде
вежлива, но вероятно преценяваше дали си заслужавах усилията,
когато излезех от училището й след шест седмици. По - скоро
всъщност, но тя не знаеше това.
Пое си дълбоко дъх и омекоти гласа си.
- Трей Бъроуз ми е доведен син – изтъкна. – Може да бъде
буйно дете, но… е моето буйно дете. Кажи ми, ако имаш някакви
проблеми, става ли?
Моето буйно дете. Стиснах юмруци, като накрая вдигнах очи
към нея. Не се тревожи, госпожо. Знам точно как да се оправям с
проблемите си. Синът ти ще стои далеч от пътя ми или аз ще
го накарам.
Усмихна се, а аз се изправих, без да чакам да ме освободи.
Излязох от офиса й, усещах стомаха си отпуснат и поех бързи,
плитки вдишвания, когато адреналинът накрая ме обхвана,
преминавайки по ръцете и краката ми. Веднага щом се оказах
извън вратите на канцеларията, изправен в празния коридор,
спрях и се усмихнах на себе си.
 Не ме беше разкрила. Не само, че можех да си тръгна, когато
си поисках, но и можех да остана колкото си исках.
Никой не знаеше.
 - Само го размазваш – каза засмян глас зад мен.
Обърнах глава и видях Райън, която стоеше с гръб към
отвореното си шкафче - присмиваше ми се. Махнах ръката си от
задната част на врата ми и хвърлих мократа кърпичка в кошчето до
фонтана. Ако си мислех, че нямаше да ми пука, че имах надпис
Скапан Задник С пишка като игла на врата, който всеки можеше
да види, бях сбъркал. Чувствах се като идиот.
Обърна се и бръкна в шкафчето си, като извади дълго парче
плат.
- Искаш ли да ти заема шал?
Изсмя се, а аз вдигнах вежда, незаинтересовано. Загледах се в
шкафчето й, като видях бутилката, която беше заела на чистача
тази сутрин, обратно на рафта и отидох до нея.
- Лакочистител. Сега.
Просто сви ръце над гърдите си и се разположи пред шкафчето
си, без да помръдва.
- Не си играй с мен – протегнах ръка. – Досега държахме
глупостите си под контрол. Мога да стана груб, ако искаш.
Изви устни и въздъхна леко.
- Добре. Предполагам, че мога да подбирам битките си.
Завъртя се, извади бутилката и я метна към мен. Хванах я,
отвъртях капачката, като бързо издърпах и шала от ръцете й.
- Хей!
Но беше твърде късно. Сложих малко ацетон на меката бежова
тъкан и я използвах, за да изчистя мастилото от задната част на
врата ми.
- Копеле! – извика. – Това е кашмир!
Свалих шала от врата си и видях черното мастило вече по
шала, а не на врата ми. Поне мислех, че беше повечето от него.
- Да – метнах й шала обратно и затворих бутилката. –
Почиства страхотно. Благодаря.
Сгърчи лицето си в отвращение и вдигна шала с две ръце, за да
види щетите.
Сложих бутилката обратно на рафта й и си тръгнах, преди да
имахме възможност да се заядем отново. Чух я да изръмжава леко
зад мен и да затваря шкафчето си с трясък, докато излизах от
училището.
Трябваше да спра да я предизвиквам, независимо от
удоволствието, което ми доставяше. Да я раздразня беше твърде
лесно. Защо, когато влезех в сградата, първата мисъл, която
минаваше през ума ми беше за нея, а не за истинската причина,
поради която бях тук?
Ако не се беше промъкнала в бърлогата ми в Заливчето и не
беше взела нещата ми онази нощ, пътищата ни можеше никога да
не се пресекат. Може би щяхме да имаме някои общи часове,
докато се мотаех тихо наоколо и чаках да си свърша работата, но
никога не бях имал намерение да…
Не. Това не беше правилно. Знаех много добре. Някак си
знаех, че това щеше да се случи и знаех, че щях да се поддам на
изкушението. Знаех, че Райън беше тук, знаех, че можех да я
виждам и да я чувам, знаех, че щеше да привлече вниманието ми,
защото независимо от всичко в главата ми, нямаше да мога да
сдържа любопитството си.
И тогава, когато открих, че беше популярна - не самотна - и
като изрязана по шаблон, а не оригинална, се ядосах. Беше ме
подвела да вярвам в тези неща. Музата ми беше лъжа.
До вчера на паркинга, когато я провокирах и тя ми отвърна.
Това беше моята Райън.
И исках да видя повече.

Извадих ключовете си и се огледах, като проверих прозорците

на главната къщата. Не видях колата на баща ми на алеята, но
можеше да е в гаража. Откакто търгуваше с антики и изкуство
държеше няколко магазина по брега, a графикът му беше гъвкав.
Можеше да го няма цял ден или да си бъде вкъщи по всяко време.
Отключих вратата на къщата за гости, влязох вътре и затворих
след себе си. Не беше дори обяд, така че беше светло навън, но бях
затъмнил повечето прозорци, когато се преместих тук след смъртта
на Ани. Извадих малкото си фенерче и го включих. Не исках да
включвам лампата, защото баща ми можеше да види.
 Повечето от дрехите и вещите ми бяха още тук и след като
Дейн ме въртеше на шиш всеки път щом си изпросех пералнята и
сушилнята му, реших да се върна тук и да си взема още неща, за да
избегна разпита му този път.
Тръгнах си от училището след случката с шала на Райън,
оставих пикапа си на паркинга и взех ферибота до Тъндър Бей. Не
исках баща ми или някой друг, който познавахме да забележеше
колата ми.
Не знаеше къде бях и исках да си остане така. Не че се беше и
обаждал.
Изрових сака от килера, изпразних чекмеджетата и натъпках
дрехите в чантата, като помирисах една сгъната тениска. Ароматът
заби игли в гърлото ми.
Омекотителят на Ани. Беше съгласна да се занимава с прането,
след като татко беше зает, а аз винаги го правех грешно. Оплаквах
се от аромата на цветя, който използваше за дрехите ми, но сега
затворих очи и се почувствах у дома. Погрижих се да продължим да
го използваме, след като тя си отиде. Нищо нямаше да се промени.
Никога нямаше да променим нещата, които, беше правила. Ани.
Примигнах, очите ми се насълзиха. Приключих със събирането на
дрехите, които ми трябваха и пакетирах допълнителен чифт
обувки, както и нашите снимки с Ани, които бях залепил на
стената над бюрото ми.
Минах покрай китарата си, оставена на стойката и купчина
постери на групата ни, които никога не бяха използвани. Преди
три месеца имах три неща, които обичах. Моята музика, моята
сестра и…
Дробовете ми се изпразниха и се извърнах от китарата,
неспособен да гледам проклетото нещо. Нямаше значение какво
бях имал. Ани я нямаше вече. Думите ми си отидоха, а Райън
беше… Не знам какво беше.
И тогава се сетих. Имах писмо от нея миналата седмица.
Вероятно до сега ми беше изпратила още едно, тъй като пишеше,
както аз си поемах въздух. Не че някога имах нещо против.
Писмата й бяха най - хубавите неща, при които се прибирах.
Напуснах къщата за гости, като носех сака и заключих след
себе си. Забелязах, че всичко изглеждаше по - тъмно, погледнах
нагоре и видях надвиснали ниско гръмотевични облаци. По
дяволите! Оставих ли прозореца на пикапа си свален? По-добре да
се връщах в училище. Фалконс Уел можеше да не бъде залят от
дъжда, но беше вероятно.
 Забързах към задната врата на главната къща и я отключих, за
да вляза вътре. Кухнята беше тъмна, така че баща ми трябваше да е
навън. Запътих се към плота, намерих купчината писма, всичките
за мен и веднага разгледах за опушено черен плик с печат със
скелет.
Но не намерих. Нямаше нищо, освен брошури от колежи и
заявления за кредитни карти. Да не би тогава да беше спряла да ми
пише?
Спокойно, пич. Дойде си вкъщи миналата седмица и провери
и там имаше писмо. Минали са само шест дни.
Но бях любопитен да видя дали щеше да ми пише за Мейсън.
Какво ли щеше да каже за него?
Райън много рядко споменаваше друго момче в писмата си.
След онова, в което ми беше казала, когато беше на шестнадесет –
онова, за което си беше снижила стандартите – изглеждаше, че
държеше момчетата на разстояние. Всъщност,, сякаш почти беше
загубила интерес, защото ми бе казала веднъж в едно нейно писмо,
че любовната игра беше надценена.
Казах й, че можех да считам това за предизвикателство. Все
пак, седем години писане на писма беше епична любовна игра, а тя
беше пристрастена.
Шест дни. Последното ми писмо от нея беше от преди шест
дни. Последното й писмо от мен беше от преди три месеца.
Накарах я да ми обещае, че никога нямаше да спре да ми пише и тя
го спазваше. Остана постоянна, въпреки че сигурно беше изгубила
надежда, че някога щях да й пиша отново. Раменете ми потънаха
леко, като се сещах, че винаги беше там за мен. Глупостите й ме
ядосваха, но за Миша, беше приятел. И то много добър.
Ани щеше да е разочарована от мен, ако се отнасях зле с
единствения човек, който обичаше всичко в мен.
По дяволите! Мамка му!
Въздъхнах тежко, отидох в коридора и като заобиколих
парапета, изтичах по стълбите. Приближих се до стаята на сестра
ми, бавно завъртях дръжката на вратата и влязох, аромата й и
остатъка от освежителя за килими внезапно се разнесоха към мен.
Сърцето ме заболя да видя всичко по начина, по който го беше
оставила. Подредено и готово за нея, след като се прибереше у
дома от тичането онази нощ. Легло, в което никога повече нямаше
да спи, гримове, които никога повече нямаше да докосне, задания,
които лежаха недовършени на бюрото й…
Болка се заби в гърлото ми и усещах, че исках да крещя. Ани,
какво си мислеше? Но тогава отново се ядосах на себе си. И на баща
ми. Как не го бяхме видели? Защо не се бяхме погрижили за нея по
- добре?
Отидох бавно до гардероба й и отворих внимателно и тихо
чекмеджетата,, сякаш щеше да влети всеки момент и да ми се
скара, че бях в стаята й. Когато отворих най - горното чекмедже на
скрина й, видях шаловете й, сгънати прилежно и подредени в две
купчини. Помирисах парфюма й и гърдите ми се разтресоха от
ридание, което насила потиснах, докато преглеждах и търсех шал,
който беше подобен на този на Райън. Не беше бежов, но беше
кашмирен. Изпитах моментна вина, но сестра ми би предпочела
Райън да го носеше, вместо да стоеше забравен в празната й стая.
Извадих светлосиния шал, затворих чекмеджето и го набутах в
сака си.
- Ехо? – чух заглушен вик от коридора.
Завъртях глава към вратата, бях разпознал гласа.
Баща ми.
- Мамка му!
Огледах се, знаех, че нямаше изход от тук. Плъзнах се зад
паравана, който сестра ми беше сложила за декорация до стената и
стиснах зъби, за да успокоя дишането си.
Видях сянка на прага на вратата да блокира светлината от
коридора и да пада на килима.
- Миша? – попита колебливо баща ми. – Тук ли си?
Знаеше, че бях тук. Трябваше да знае. Оставих вратата на Ани
отворена, когато влязох, а тя винаги беше затворена.
Но не помръднах. Не можех да говоря с него.
Надникнах през дупките в паравана, като се опитвах да го
видя, но не можех. Не беше в полезрението ми.
Не каза нищо повече, но гледах как сянката му падаше по-
навътре в стаята, докато пулсът ми бумтеше в ушите.
Влезе в полезрението ми, когато седна на края на леглото,
носеше обичайните си риза, вратовръзка и жилетка. Обличаше ме
така, когато бях дете. Докато не станах на девет и не започнах да
имам мнение. Това беше началото на нашите кавги.
- Винаги си бил толкова различен – каза, като гледаше
настрани.
Едва можех да дишам.
- Тениски и дънки вместо официално облекло, уроци по
китара, вместо по цигулка или пиано, винаги толкова труден за
мотивиране, за каквото и да е друго, освен за това, което ти искаше
да правиш… винаги толкова труден. Точка.
 Очите ми се замъглиха, но не помръднах. Беше прав. Според
него, се борех за всичко. Спорех, дори да нямаше за какво.
Според мен, просто исках да ме приеме. Затова се държах за
Райън толкова силно за толкова дълго.
- Спрях да бъда способен да говоря с теб – почти прошепна.
После затвори очи и се поправи. – Спрях да търся начин да говоря
с теб.
Вдигна одеялото на сестра ми от края на леглото и бавно го
поднесе до носа си, тогава тялото му незабавно се разтресе от
ридание.
Дръпнах халката на устната си между зъбите и дърпах, докато
ме заболя. Всичко болеше и мразех това. Мразех, че стаята на Ани
беше празна. Мразех, че къщата ни беше тъмна. Мразех това, че не
знаех къде трябваше да съм – не принадлежах никъде. И мразех
това, че мразех той да бъде сам. Не ме беше утешил след смъртта на
Ани. Защо да исках да бъда тук до него?
И защо изпитвах внезапна нужда да кажа всичко на Райън?
Щеше да разбере какво не й казвах и да ми каже правилните думи,
точно както правеше в писмата си. За да забравя Фалконс Уел и
какво правех там?
Да се върна, просто защото тя беше там.

Стигнах до училището, точно когато биеше последния звънец.

Дъждът беше завалял в Тъндър Бей, когато се качвах на ферибота,
но тук все още не валеше, макар облаците вече да бяха надвиснали.
Баща ми напусна стаята на Ани, веднага щом започна да плаче
и след като чух бученето на Брамс от офиса му, знаех, че беше
безопасно да се махна от къщата. Щеше да бъде там през остатъка
от нощта, щеше да пие скоч и да работи по модела си на бойно
поле от Втората световна война.
Можех да видя как отбора по футбол тренираше на игрището
вдясно от мен докато закачах сака си през глава, като увисна през
гърдите ми. Изрових шала от чантата, протегнах се в джипа на
Райън и го оставих на седалката на шофьора. Извадих маркера от
джоба си и се огледах, докато измъквах малко листче хартия, което
забелязах в държача за чаши. Оставих бележка на гърба на
квитанцията.
Ще изглеждаш по - добре в синьо. (И не, не съм го откраднал.)
Оставях я върху шала, когато учениците започнаха да пълнят
паркинга и да се качват в колите си. Беше петък следобед,
съмняваше ме Райън да има някаква отборна тренировка, но все
пак държах джипа й под око, докато се отправях към пикапа си, за
да се уверя, че никой нямаше да се опита да извади шала от
отворената кола.
Хвърлих сака си в багажника на пикапа ми, но случайно
вдигнах глава и забелязах, че хората се събираха пред капака на
колата ми. Взираха се в нещо и безпокойство се разля по тялото ми.
Сега какво?
Ахвания и шепот изпълниха въздуха, а тълпата започваше да
се увеличава. Отидох до предницата на пикапа и спрях, защото
открих цяла шибана бъркотия.
Големи кръгове бяла боя бяха пръснати по капака ми,
разливаха се във всички посоки и се стичаха отстрани,, сякаш
някой беше взел пушка за пейнтбол и бе използвал колата за
мишена. Част от боята вече беше изсъхнала, което означаваше, че
беше направено преди известно време, вероятно точно след като
бях напуснал училището.
И точно по средата, на върха на капака, с големи бели букви
беше написана думата ПЕДАЛ - ярка и гръмка, гледаше към мен.
Ярост изпълни всеки един мускул в тялото ми. Копеле.
Вдигнах очи, гняв и готовност вряха под кожата ми, докато
оставих погледа си бавно да премине по паркинга. Забелязах Трей
Бъроуз наблизо, до това, което предполагах, че е колата му – синьо
Камаро, което вероятно беше купено от любящата му мащеха.
Игнорирах хората, които се събираха наоколо и присвих очи, като
го гледах как се разхождаше наперен, дъвчеше сламка и хвърляше
похотливи погледи на Лайла, които най - добрия му приятел
вероятно не виждаше.
Откачих. Закрачих право към него, заех позиция, готов да
блъскам шибаното му лице в капака на шибаната му кола. Почти
бях доволен, че си беше изпросил бой сега. Искаше ми се да ударех
нещо цял ден.
Чух някой да вика „Мейсън“, но не спрях, за да разбера кой
беше. Насочих се право към него и го сграбчих за яката, после го
завъртях и го блъснах към колата му.
 Изръмжа, хвана челюстта ми с ръка и се опита да ме отблъсне,
но аз се извъртях от него и замахнах с юмрук, като стоварих кроше
в стомаха му.
Чух писъци и викове около мен, усетих как тълпата се
приближаваше и бързо го сграбчих отново, като го блъснах в
колата.
- Да ти го начукам, педал! – изстреля, като замахна с юмрук и
ме удари в лицето. Усетих металния вкус на кръвта в устата си от
вътрешността на бузата ми, но не отпуснах хватката си.
- Не можеш да понасяш шеги? – извика.
Вдигнах коляно и го ударих в стомаха. Преви се и вдигнах
юмрука си високо и ударих задната част на главата му два пъти.
- Мейсън, спри! – чух някой да крещи и мисля, че беше Райън.
Отново го хванах за яката и го хвърлих на земята, пот
покриваше гърба ми, а дробовете ми молеха за въздух. Но преди да
стигна до него и да нанеса още един удар, нечии ръце хванаха
раменете ми и ме дръпнаха назад. Борех се срещу захвата и
момчето, което ме държеше се спъна, като се опитваше да ме хване
докато гледах Трей кръвнишки.
- Какво става? – изкрещя жена.
- Доста се забави! – Трей изръмжа към момчето зад мен и
установих, че беше Джей Ди, приятелят му, този, който ме
държеше назад.
Директорката се застана между нас и ме гледаше, докато Трей
се изправяше от земята.
- Успокой се. – заповяда ми тя.
Дишах тежко, като си поемах въздух през носа. Всеки мускул в
тялото ми беше стегнат и държах очите си върху Трей, докато
ръцете зад мен най-накрая ме пуснаха.
- Какво се случи? – Бъроуз настояваше да разбере, като
гледаше между нас.
- Не съм направил нищо! – извика Трей. – Този задник се
появи и ми скочи!
Погледна към мен за отговор, но не казах нищо. Всички стояха
около нас, вниманието им беше окупирано, няколко човека
оставиха настрани телефоните си сега, когато директорът беше тук,
а аз не можах да се спра да не се усмихна леко, като видях капка
кръв в ъгъла на устата на Трей.
- Чия е тази кола? – попита директорката, като посочи пикапа
ми в дясно.
Но двамата с Трей се гледахме и отказвахме да кажем каквото
и да е.
 Изглежда, обаче беше направила своите заключения, защото
гледаше Трей, а гласът й стана строг.
- Ще вземете кофа и маркуч и ще изчистите всеки сантиметър
от него. И двамата! По-добре това да не е перманентна боя.
- Но…
- Сега! – сряза го. – И те предупредих какво ще се случи, ако
направиш още нещо…
- Не беше той, госпожо Бъроуз.
Примигнах, като чух гласа на Райън. Директорката спря и се
обърна към нея.
- Трей просто ме прикриваше – каза Райън. Чух гласа й някъде
отстрани, но отказвах да я погледна.
Какво, по дяволите, правеше? Можех да повярвам, че беше
съсипала колата ми, но да напише ПЕДАЛ на капака? Никакъв
шанс.
- Моля? – попита я Бъроуз.
- Да – продължи Райън. – Беше глупава шега. Съжалявам.
Гласовете се усилиха, тъй като всички зашептяха около нас, а
аз примигнах дълго и трудно. Кавалерът й за бала тъкмо щеше да
си го получи, а тя не можеше да позволи това да се случи, нали?
Щеше да бъде твърде унизително да се появи на бала сама.
Глупаво момиче.
- Направила си това на колата му?
- Беше шега – гласът на Райън беше спокоен и убедителен. –
Ще се погрижа за нея. Ще я закарам на автомивка и ще платя за
това. Още сега.
- По дяволите, не – включи се Трей.
- Просто млъкни – изръмжа му Райън и после снижи глас. –
Веднага ще се върна.
Не дочаках да ме освободят. Хвърлих на Трей един последен
намръщен поглед и отминах, тълпата ученици се разотива, когато
се насочих към пикапа си. Изрових ключовете от джоба си и
дръпнах вратата, за да я отворя, после се качих.
Това не беше приключило.
Райън се покатери на мястото до шофьора, пусна чантата си на
пода и можех да усетя очите й върху мен.
Прехапах езика си, прекалено дяволски ядосан, за да се
занимавам с нея в момента.
Запалих двигателя и натиснах клаксона, едва изчаках шумните
малки лайненца да си преместят шибаните задници преди настъпя
газта. Учениците пищяха и се отместваха от пътя, когато излетях от
паркинга, като оставях възможно най - голямо разстояние между
мен и всички там.
Всички, освен Райън.
Излязох на шосето, когато леки капки дъжд заудряха предното
стъкло и се вгледах в боята и глупостите по капака ми, ръцете ми
стискаха волана. Щях да го убия.
- Ето – каза Райън. – Не искам това.
Гледах напред, но хвърлих поглед настрани, за да я видя как
държеше синия шал на Ани. Трябва да го беше видяла в джипа си
преди боя да беше започнал.
- Просто го вземи – казах. – Беше тъпо да съсипя твоя. Дължах
ти го.
- Не го искам – настоя и го хвърли към мен. – Парфюмът на
друго момиче е по него, така че трябва да кажеш на мръсницата си,
че го е оставила на задната ти седалка.
Поклатих глава.
Кучка!
Взех шала и го пъхнах в централната конзола.
- Добре – изскърцах аз.
Беше на върха на езика ми да й кажа. Да й кажа, че беше на
сестра ми и някак си ми харесваше идеята Райън да имаше част от
нея, но каква тъпа идея беше това, защото, защо бих искал долна
пикла като нея да докосва нещо, което принадлежеше на Ани?
Но никога нямаше да покажа слабост пред нея. Никога. Не
исках съжалението й.
Завих наляво по Уитни и продължих надолу по пътя, рядко
населен, с няколко бензиностанции и дървета и отбих при
автомивка на самообслужване, като паркирах на една от празните
ниши.
Всъщност, всичките бяха свободни, предвид това, че валеше.
Лекият дъждец беше станал по - обилен сега, а небето беше пълно с
тъмни облаци, носещи се един върху друг и изпращащи проливен
дъжд. Шумът, всъщност, ме караше да се чувствам добре. Сърцето
и дишането ми започнаха да се забавят и аз затворих прозореца си
и изключих двигателя, но оставих Mudshovel да звучи по радиото.
Седяхме там тихо, никой от нас не помръдваше.
Погледнах към Райън.
- Е?
- Е, какво?
Облегнах се назад, сключих ръце зад главата си и се отпуснах.
- Ти си тази, която прецака колата.
Тя се намръщи.
 - Знаеш, че не бях аз.
- Да, знам – отговорих, забавление пролича в гласа ми. – И е
наистина трогателно да поемеш вината на твоя мъж, но ти ще я
миеш.
Устните й се извиха в леко ръмжене, видях раздразнението й,
но отвори вратата, скочи долу на земята и я затръшна, после се
насочи към таблото на стената и бръкна в джоба си. Затворих очи,
облегнах отново глава в ръцете си и се опитах да успокоя мислите
си.
Внезапно бях толкова уморен.
Откакто се помнех, чувах гласовете на другите в главата си и те
се опитваха да ми казват какво да правя. Съпротивлявах се,
отстоявах себе си и бях горд от решенията, които бях взел, но това
не означаваше, че нямах съмнения. Баща ми и защо не можеше да
ме обича толкова, колкото сестра ми. Момчетата в училище, които
мислеха, че беше яко да спортуваш и да чукаш по пет момичета на
уикенд. Майка ми и как си е тръгнала, когато съм бил на две, а Ани
на една. Може би причината да го направи беше, че не ни е искала.
Бях доволен, че никога не послушах гласовете в главата си,
но… все още ги чувах. Все още бяха шумни и аз все още ходех срещу
вятъра.

Не се променяй, беше написала Райън веднъж в писмо. Няма

никой като теб, а не мога да те обичам, ако спреш да бъдеш себе
си. Предполагам, че не трябваше да казвам това, но съм малко
пияна в момента – тъкмо се прибрах от парти, когато видях
писмото ти, – но какво, по дяволите? Не ми пука. Знаеше, че те
обичам, нали? Ти си най - добрият ми приятел.
Така че, никога не се променяй. Това е голям шибан свят и
когато напуснем малките си градове, ще открием племето си.
Ако не останем верни на себе си, как ще ни разпознаят? (И
двамата, защото знаеш, че сме от едно племе, нали?)
И дори да сме само двамата, ще бъде най - доброто.
Боже, обичах я. Когато и да ме обземеше тревога и гняв, тя
винаги казваше точните неща, за да сложи всичко в перспектива.
Имаше моменти, докато растяхме, в които се чувствах вбесен и
измъчван от писмата й, особено когато говореше за Здрач или как
Брад Уалст бил също толкова добър вокал на Three Days Grace
колкото и Адам Гонтиер – имах предвид, какво, по дяволите? – но
никога не се почувствах зле, след като прочетях писмо от нея.
Никога.
 Чух как струя удря колата, отворих очи и я видях пред пикапа
размазана заради водата, която изстрелваше към предното стъкло.
Защо никога не беше приела съвета, който с такава готовност
ми даваше?
Задържах ръцете си сключени зад главата и я гледах как се
движи около капака и върти маркуча нагоре и надолу, пръскаше
всеки сантиметър. Забелязах, че част от боята излизаше и
изтичаше надолу по пикапа, докато тя се опитваше да премахне
колкото можеше повече гадости с маркуча.
После пусна дръжката, спря потока и остави пистолета на
земята. Хвана подгъва на свободната си черна тениска, издърпа я
през главата си и откри тънък бял потник с леко прозиращ тъмно
розов сутиен, който надничаше от долу. Топлина обля слабините
ми и усетих, че започнаха да набъбват. Мамка му!
Отиде до вратата на мястото до шофьора, отвори я и едва
погледна към мен, преди да хвърли тениската си вътре и да
затръшне вратата отново. Като взе четката с дългата дръжка от
стената, завъртя крака си все едно щеше да свали сандалите си и се
запъти към предницата на пикапа, където скочи на бронята.
Не бях помислил за това. Вероятно беше твърде ниска, за да
успее да изтърка средата на капака, ако стоеше на земята. Може би
трябваше да й помогна.
Но погледнах през предното стъкло, струйки вода го
покриваха и видях красивото й тяло да се навежда напред над
капака, да търка толкова силно, че гърдите й се клатеха
достатъчно, за да ме накарат да се замая. Това беше лоша идея.
Не можех да сваля очи от нея. Потъмнели й бедра се
поклащаха срещу решетката на радиатора, докато потника й се
вдигаше от усилието, с което търкаше, като можех да видя
сантиметри от стегнатия й корем, косата й се спускаше около нея и
гърдите й се виждаха перфектно. Пенисът ми се втвърди, исках я
тук вътре, не там отвън. Исках да язди скута ми, близо и в ръцете
ми.
Скочи долу и заобиколи колата от моята страна, качи се
отново, този път на гумата. Излегната на капака, точно пред мен,
търкаше боята, малките мускули на ръцете й се огъваха и
мръщенето й се задълбочаваше, колкото по-силно работеше. Очите
ми пробягаха отново по корема й и ръцете ми молеха да докоснат
кожата й там.
Като нож с две остриета. Бях ли ядосан, че беше фалшива,
слабохарактерна, малка лъжкиня? Да. Но бях ли щастлив също
така, че имаше тяло на порнозвезда? По дяволите, да. Нямаше
нужда да ми говори, можех само да я гледам.
Изведнъж я видях да обръща глава и срещнах очите й -
гледаше ме, сякаш искаше да ме ритне в топките. Показа ми среден
пръст, като ме видя да я зяпам, а аз започнах да се смея на себе си.
Трей беше почти забравен. За момента.
Скочи долу и занесе четката отново на стената и пак вдигна
маркуча от земята. Докато пръскаше пикапа, отмиваше всичката
боя, бели вадички вода се стичаха по капака и на земята. Отново
затворих очи, като се наслаждавах на звука от дъжда и водата,
която покриваше пикапа.
Внезапно нещо студено и мокро удари лицето ми и аз се
завъртях, като отворих очи. Райън стоеше на мястото до шофьора,
пръскаше пикапа от страни и удряше широкия два сантиметра
отвор на прозореца, който беше оставен отворен на вратата.
По дяволите!
Въртеше маркуча, като пръскаше още, изръмжах, когато
водните пръски покриха вътрешността на колата и кожените
седалки.
- Мамка му! – извиках, отворих вратата си и изскочих. – Спри
го!
Черната ми тениска беше мокра, заобиколих пикапа, докато я
гледах. Небрежно пръскаше капака на колата, като се преструваше,
че си подсвирква.
- Какво? Какво направих?
- Дай ми маркуча – протегнах ръка.
Сви рамене в престорена невинност.
- Не знаех, че прозорецът е свален. Водата може да се изсуши.
Спокойно.
Закрачих към нея, защото беше тази с оръжието.
- Дай ми… маркуча.
Сви устни, очевидно опитвайки се да прикрие усмивка.
- Ела и си го вземи.
Пристъпих към нея, като знаех, че щеше да ме напръска, но
може би ако бях достатъчно бърз, можех да...
Изведнъж замахна с пистолета към мен и пръсна, студената
вода удари ръцете, дланите ми и накара тениската ми да залепне за
гърдите ми.
Изръмжах, скочих към нея, а тя изпищя, хвърли пистолета
към мен и дръпна задната врата. Вдигнах пистолета от мястото, на
което беше захвърлен и го насочих към вратата, като я видях да
лежи на задната седалка, с извита глава, дишаше тежко и държеше
ръцете си в защитна позиция, докато ме наблюдаваше.
Облиза устните си, останала без дъх, със следа от усмивка.
- Недей, моля те! – примоли се. – Съжалявам!
Тялото й се тресеше от тих, нервен смях, но аз не можех да
помръдна. Гледката - тя там на седалката, гърдите й се вдигаха и
спускаха, бедрата й бяха леко разтворени с един крак на земята, а
другия извит нагоре, накара тялото ми да се замае.
Господи!
Пот или вода - не бях сигурен – лъщеше по гърдите й и
руменина покриваше бузите й.
Приближих се и поставих маркуча, все още течащ, на покрива.
Водата се разля в широк, проливен поток надолу по предното
стъкло.
Задържах очите й.
- Намокри ме – изтъкнах. – Така е справедливо.
Дишането й се разколеба, взря се в мен, замръзнала. Дали
щеше да избяга?
Наведох се надолу, мушнах глава в кабината и се надвесих над
тялото й, като се облегнах на ръцете си. Очите й се стрелнаха към
предното стъкло; вероятно беше нервна, че можеха да ни видят. Но
водата изкривяваше гледката, като я замъгляваше.
Изправи се като се подпря на ръцете си и двамата се
срещнахме по средата, докато нейните секси, малки дихания
летяха към устните ми. Очите й попаднаха на устата ми.
- Какво е усещането? – попита тихо, като протегна плахо пръст
и докосна пиърсинга на устната ми.
Сподавих стон и я предизвиках.
- Ти ми кажи.
Погледна ме, сякаш беше изплашена, но после погледът й се
върна отново на пиърсинга. Като отвори устата си само леко,
показа езика си и близна халката.
Отново изстенах, неспособен да държа очите си отворени.
Мократа жега от малкото петънце постепенно се разпростря през
лицето ми, надолу по врата и се спусна ниско в корема ми, като
накара пръстите ми да се забият в кожената седалка.
Дъхът й отново докосна кожата ми. Отворих очи, за да видя
как нейните ме гледат съсредоточено, докато се връщаше за още.
Езикът й бавно прокара пътечка над халката, преди да се стрелне и
да захапе устната ми около нея, като дръпна цялото нещо в устата
си.
 Кожата ми гореше и щипеше навсякъде. Почти изгубих
шибаната си сила да се държа над нея. Очите й останаха отворени,
гледаше ме как се задъхвах и стенех от всичко, което правеше.
Смучеше и хапеше, близваше и дърпаше, докато аз просто висях
там, без да мърдам и без да й отвръщам, като я оставих да изследва.
Изсвири клаксон, но едва го отразих.
- Мейсън – прошепна, като прокарваше устни над халката,
отново и отново, и обви ръка около врата ми.
Мейсън.
Протегнах се и сложих ръка на корема й, най - накрая я бях
взел в ръцете си. Исках да каже името ми, по дяволите. Исках да
чуя името си от устните й точно сега.
- Хей, идиот! – клаксон на кола изсвири отново, примигнах и
осъзнах, че някой беше тук. – Къде е момичето ми?
О, по дяволите!
Райън също се дръпна, когато чу гласа на Трей и се взря в мен,
имаше следа от страх в очите й.
Погледнах през прозореца, видях размазаното синьо от
неговото Камаро да седи пред нишата. Не можех да го видя, обаче,
така че той също не можеше да ни види през водата. Ако можеше,
бях сигурен, че щях да съм го усетил преди много преди да
разберях, че е там. Погледнах към Райън, все още усещах
желанието да извира от нея.
- Тя е точно тук, Бъроуз – гласът ми беше тих, така че само
Райън да може да ме чуе, докато прокарвах ръка по корема й. – И
се чувства наистина добре.
Райън захапа долната си устна и поклати глава умолително.
- Ехо! Събуди се, задник! – излая Трей отново.
Вгледах се в Райън.
- Мокра ли си сега? – махнах се от нея, като излязох от пикапа,
докато й се подсмихвах. – Стой долу!
Като затръшнах вратата, видях Трей да седи в колата си със
свален прозорец. Дъждът все още се изливаше, а облаците бяха
станали по - тъмни.
Взех маркуча и го изключих, като го държах нагоре.
- Тя се чупи – казах. – Отиде си вкъщи. Сега се разкарай.
Изсмя се и поклати глава.
- Не се притеснявай, човече. Можеш да я имаш цялата след
бейзболния ни мач срещу Тъндър Бей следващата седмица.
Обичам да се забавлявам след победа, така че до тогава си чакай
реда.
 Какво, по дяволите, каза току - що? Гледах, докато ускоряваше
и изчезваше надолу по пътя и свих юмруци.
Нямаше да чакам реда си.
Той не можеше да я има.
 Облизах устните си, още усещах как топлия метал галеше
езика ми.
Миша.
Но тогава примигнах и се събудих, стаята изплува пред
погледа ми, а мъглата в главата ми бавно се вдигна. Миша?
Целувах Мейсън в съня си. Защо го бях нарекла Миша?
Мамка му! Извадих възглавницата изпод главата си и покрих
лицето си с нея. Бях объркана. Фантазирала съм за Миша и преди -
в една от моите извратени алтернативни реалности, където той ми
пишеше мръснишки писма и най-накрая се промъкваше в стаята
ми, и това беше първия път, в който го виждах, докато се плъзгаше
в мен.
Но Миша никога нямаше лице. Обаче, винаги имах усещането,
че беше висок и тъмен. Така и никога не разбрах със сигурност.
Предполагах, че след снощната случка и факта, че мислех за
новото момче сега, мозъкът ми просто бе направил връзката.
Фантазиите ми най-накрая бяха намерили лице на Миша.
Махнах възглавницата от лицето си и я захвърлих настрани,
докато събитията от вчера минаваха през ума ми. Вдигнах ръка и я
завъртях, за да видя остатъците от маркера му от вътрешната
страна на пръста си. Погледнах към тебеширената си стена отпред
и видях къде бях добавила Срам към дъното на списъка.

Сам
Празен
Измамник
Срам

Думите боляха, но снощи осъзнах нещо. Имаше нещо повече,

нещо което не виждах. Първата дума, Сам, беше написана в
бърлогата му в Заливчето. Тя не беше за мен. Имаше връзка с нещо
друго. Тези думи означаваха нещо друго.
И после колата и боя… Отидох до паркинга след училище и
веднага забелязах как Мейсън слагаше нещо в джипа ми. Изтичах
надолу по стълбите готова да му се развикам, особено след това,
което беше направил на шала ми, но когато видях какво имаше на
седалката на колата ми, замръзнах.
Разбира се, беше тъпо да ми дава шала на друго момиче, но бях
малко объркана, че той се беше почувствал достатъчно виновен, за
да поиска да ми се реваншира на първо място. Шалът беше красив
и мек и ми се искаше да го задържа.
И после автомивката. Колко развълнувана се почувствах,
докато ме следеше, сякаш бях плячка. Какво беше усещането на
гладката извивка на пиърсинга му, когато прокарах върха на езика
си по кръгчето. Колко търпелив беше, а не алчен или егоистичен -
просто ме бе оставил да го изследвам.
Как ръката му се беше плъзнала собственически под блузата
ми, замайвайки ме.
Вдигнах пръсти към устата си, докоснах върха на единия с
езика си. Гъделичкаше леко, но беше й дразнещо. Дали му беше
харесало, когато бях направила това? Исках да му хареса, дори да
го признавах само пред себе си.
Прокарах ръка по бузата си и надолу по врата, искаше ми се да
бяха неговите ръце. Искаше ми се да можех да върна времето до
снощи и да не го бях отрязала, като го накарах да ме закара до
училище, за да си взема колата и да избягам.
Но истината беше… ,че започвах да мисля за него. Много. И не
знаех защо. Особено, след като беше постоянно пред лицето ми и
ми казваше какво правех грешно.
Никога не съм била в опасност да си загубя ума по момчета
като Трей, но Мейсън - той поглъщаше вниманието ми. Винаги го
усещах.
И колкото повече се приближавах до него, толкова по-далеч от
Миша се чувствах. Чувството бе, все едно го предавах. Не че бяхме
романтично свързани, но сърцето ми беше негово и не исках да го
давам на никой друг. Усещах, че Мейсън беше заплаха.
Бях си казала, че щях да дам на Миша няколко дни, но имах
нужда да знам. Беше ли в безопасност? Беше ли жив? Беше ли
просто продължил?
Отметнах завивките, седнах и прехвърлих крака от страни на
леглото. Погледнах часовника и видях, че беше след девет.
Беше събота. Целият ден ми беше свободен. Можех просто да
мина покрай къщата му.
Не като някоя вманиачена преследвачка, която не можеше да
схване намека. Не, можех само да мина покрай тях. Да се уверях, че
къщата не беше изгоряла или не беше празна, защото баща му
беше извършил някое ужасно убийство и беше напуснал града,
избягал с Миша и сестра му посред нощ.
Кой знае? Може би щях да видя млад мъж да отбива по алеята
и да влиза в къщата и щях да го позная и тогава щях да знам, че
беше жив и беше добре. Нямах нужда от повече отговори освен
този, нали?
Като се изправих, навлякох чифт шорти за тренировка,
тениска и яке. Вдигнах косата си в рошава опашка, нямаше да се
притеснявам как изглеждах. Ако се изкъпех и оправех косата и
грима си, можех да се изкуша да почукам на вратата му. Ако
изглеждах ужасно, тогава нямаше да сляза от колата си.
След като си измих зъбите, изтичах надолу по стълбите и
заобиколих парапета, като се насочих към кухнята.
- Добро утро – каза мама.
Вдигнах поглед и ги видях с Карсън да седят на масата, и
заедно да разглеждат списание. Вероятно нещо за ремонтиране на
къщи, защото мама искаше да разшири гаража. Отворих
хладилника и извадих бутилка вода.
- Добро утро – отговорих.
- Директорката се обади снощи – прозвуча гласът на сестра ми.
Трепнах и бавно затворих вратата на хладилника, без да я
поглеждам. Мамка му! Точно така.
Дали им беше казала какво бях направила на пикапа на
Мейсън? Или какво й казах, че бях направила?
По дяволите!
Но не. Майка ми щеше да ми се накара още снощи, когато се
прибрах. Нямаше да чака до тази сутрин.
Плюс това, съмнявах се директора наистина да ми беше
повярвала, но тя нямаше какво да направи.
- Каза, че ще ходиш на бала с Трей – каза мама, като дойде до
мен в нейния халат и вдигната на кок коса. Изсипа чашата си в
мивката. – Искаше да знае кой е любимия ти цвят за корсажа.
Защо не си ни казала, че те е поканил?
- Забравих – свих рамене и леко се успокоих. –Нямаше те, а аз
бях заета.
Всъщност, не мислех, че си заслужаваше да го споменавам.
Популярно момиче отиваше на бала с популярно момче. Мястото
ми в годишника беше сигурно.
Но внезапно осъзнах, че почти не ми пукаше. Чудех се как ли
беше станало.
Тя кимна, сините й очи се усмихваха към мен, докато махаше
кичурче от бузата ми.
 - Твърде заета си. Скоро заминаваш за колежа. Искам да те
видя.
Целунах я по бузата и взех ябълка от купата на плота.
- Ще се прибера по-късно.
- И къде отиваш сега?
- Да видя един приятел – казах й, завъртях се и тръгнах към
фоайето. – Ще се върна.
- Райън? – протестираше мама.
- О, просто я остави – измърмори сестра ми, изправи се и
занесе чинията си в мивката. – Райън сега е толкова заета и важна.
Трябва да сме благодарни, когато ни удостои с присъствието си.
Грабнах портмонето и ключовете си от масичката в антрето и
стиснах зъби. Не помнех кога за последно сестра ми беше казала
нещо хубаво за мен. Или аз за нея, всъщност.
- Карсън – предупреди я мама.
- Какво? – отговори сестра ми. – Радвам се за нея. Поне не е
като в началното училище, когато нямаше никакви приятели и
трябваше да я взимам с мен навсякъде, за да не бъде сама.
Преглътнах горчивия вкус в устата си, без да поглеждам към
нея. Винаги знаеше какво да каже, за да ми развали настроението.
Усмивката, която обикновено се насилвах да дам заради майка ми,
потъна някъде дълбоко в корема ми, затрупана под куп с тухли, а
милите думи, които можех винаги да кажа не искаха да се появят
този път. Бях уморена.
Излязох през входната врата и скочих в джипа си преди сестра
ми да беше казала още нещо. Не ме интересуваше дали щях да
видя само градът му, къщата му или каквото и да било. Имах нужда
да видя нещо, което беше на Миша.

Карах по тихите, чисти улици на Тъндър Бей, вятъра духаше

през отворения гюрук на джипа ми, докато измъкнати кичури коса
летяха лудо около мен. Слънцето проблясваше през листата на
дърветата отгоре и морския въздух се носеше наоколо, като
изпълваше дробовете ми със свежия си аромат.
Sk8er Boi на Avril Lavigne звучеше по радиото, но аз не
припявах както правех обикновено. И едва забелязвах лекото
хриптене, което излизаше от гърдите ми, докато зяпах домовете и
моравите от двете ми страни.
Майко мила! Бяха далеч над възможностите ми.
Двуетажни и триетажни къщи с порти и арки и кръгли алеи,
по-големи от къщата ми, се издигаха пред мен, а колите, които ме
подминаваха вероятно също струваха колкото нея.
Божичко, Миша!
Разбира се, че моята къща не беше бедняшка. Беше повече от
достатъчно голяма и майка ми беше свършила добра работа с
обзавеждането й, но тези къщи бяха висшето общество.
По изключение, бях наистина щастлива, че карах Джип, за да
можех да се впиша тук. Това беше единствената кола на пазара,
която не издаваше колко много или малко струваш. Имаше богати
и бедни Джип ентусиасти.
Продължавах да карам, като поглеждах към картата на GPS-а
си и завих на дясно по Бирч и после на ляво по Жирард.
Жирард 248. Знаех адреса му наизустq откакто бях на
единадесет. Първоначално си помислих, че след като бяхме само
на половин час път един от друг, разбира се, че щяхме да се видим
накрая. Когато вземехме шофьорски книжки и имахме повече
свобода.
Но когато това време настъпи, имахме животи, приятели и
задължения и ни се струваше достатъчно да знаехме, че бихме
могли да се видим по всяко време, когато поискахме.
Ако поискахме.
Подминавах къщите, докато гледах номерата написани на
колоните, стените или портите на входовете им. 212, 224, 236 и
тогава…
Я видях. В ляво, с ограда от дървета и две малки каменни
колони, образуващи порта за преминаване пеша и порта за
преминаване с кола, която в момента беше отворена. Беше
триетажна къща в стил Тюдор, балансираща красиво с дърветата и
камъните. Спрях от другата страна на пътя, за да я огледам за
момент.
Беше старомодна и живописна, но не толкова масивна или
претенциозна, както много от къщите, които бях видяла по пътя
насам.
Но имаше фонтан отпред.
Беше израснал тук. Тук идваха писмата ми.
Нищо чудно, че се оплакваше толкова много, присмях се на
себе си. Къщата беше страхотна, но не му подхождаше. Миша,
който беше отстранен два пъти за сбиване, свиреше на китара и
мислеше, че телешка пастърма и енергийна напитка „Монстър“
бяха здравословна закуска, живееше в къща, която изглеждаше,
сякаш можеше да има иконом.
Усещах дробовете си да стават тежки и плътни. Извадих
допълнителния инхалатор, който държах в тайно отделение в
конзолата. Пролетта беше дошла и алергиите ме подлудяваха.
Поех две натискания и усетих как дробовете ми бавно
започнаха да се отварят отново.
Проверих си телефона, видях, че беше почти десет часа. Не
можех да седя тук цял ден, нали? Погледнах нагоре и видях две
жени да тичат към мен по тротоара, чух дете да крещи от някъде из
квартала. Потропах с крак по педала, внезапно раздвоена.
Казах си, че няма да излизам от колата, но… Бях толкова
близо, може би само на няколко метра от него. Толкова ми
липсваше. Имах нужда да знам какво се случваше.
Ако отидех до вратата, връзката ни, каквато я познавах досега,
щеше да приключи. Може би щеше да продължи по друг начин,
когато откриех какво не беше наред, но нямаше да бъде същата
веднъж, щом зърнех лицето му. Нещата щяха да се променят и щях
да съм съсипала това, което имахме. Щеше да бъде неловко, а той
нямаше да бъде подготвен ако просто да се появях така. Ами ако и
двамата само си седяхме там, въртяхме палци и не казвахме нищо,
защото бях лудата преследвачка, която го беше издирила и сега той
се чувстваше странно?
- Майната му! – казах, като осъзнах, че си говорех сама, но не
ми пукаше.
Разчитах на него. Имах това право. Бяхме обвързани от седем
години. Ако не искаше да се появя, тогава, мамка му, да ми беше
писал обратно и да ми беше казал, че всичко беше приключило.
Имах право да знам какво ставаше.
Отворих вратата, скочих от джипа и я затръшнах. Със слаби
крака и плитко дишане, притичах през улицата, като изблъсках
страха от ума си.
Не мисли! Просто върви! Той ме побъркваше, а имах нужда да
спре. Просто исках да знам.
Минах по алеята, огледах се и погледнах към прозорците, за да
видя дали някой ме виждаше, че приближавах. Пригладих назад
косата си и пооправих опашката, докато крачех към вратата.
Трябваше да се облека по-добре. Трябваше да си сложа грим.
Ами, ако си беше у дома и когато ме видеше започнеше да се смее?
Бях развалина.
 Не, Миша ме познаваше. Беше единственият, който познаваше
истинската мен. Нямаше да го интересува как изглеждах.
Дръпнах яката на тениската си от тялото ми и зарових нос в
нея, като я помирисах. Къпех се два пъти на ден – вечер, защото
обикновено бях потна от тренировката на мажоретките и
плуването и сутрин след упражненията ми, – но днес все още не
бях.
Предполагам, че миришех добре. Макар че, сестра ми веднъж
ми беше казала, че не можеш да се помиришеш сам.
Вдигнах ръка и почуках няколко пъти на вратата. После видях
звънец в дясно. По дяволите, трябваше да звънна.
Нямаше значение. Сгънах ръце на гърдите си, като се
прегърнах и се отпуснах на единия си крак, наведох глава и
затворих очи.
Миша, Миша, Миша, къде си?
Чух вратата да се отваря и сърцето ми пропусна един удар.
- Да? – каза някой.
Отворих очи и незабавно се поуспокоих, като поех малко
повече въздух. Беше мъж, доста по-стар, отколкото би бил Миша, с
посивяваща черна коса и зелени очи. Баща му?
Носеше тъмно синя роба, завързана над пълен комплект
пижама. Смущение затопли бузите ми. Беше събота сутрин. Може
би тъкмо се беше събудил.
- Ъм, здрасти – казах накрая, разгънах и отново сгънах ръце –
Дали, ъм.. Миша е тук? Случайно?
Видях гърбът му да се изправя леко,, сякаш заставаше на
стража.
- Не, съжалявам, той не е тук – отговори тихо той.
Не е тук. Значи живееше тук. Това беше неговата къща. Не
знаех защо потвърждението на това ме изпълваше едновременно
със страх и въодушевление.
А този мъж трябва да беше баща му.
- Знаете ли кога ще се върне? – попитах любезно, доколкото
можах. – Аз съм негова приятелка.
Гърдите му се повдигнаха от тежко дихание, а погледът му
потъна. Забелязах, че бузите му изглеждаха хлътнали и имаше
торбички под очите си,, сякаш беше болен или уморен, или нещо
такова.
- Ако си му приятелка, сигурен съм, че можеш да му се обадиш
и да разбереш – каза той.
Трепнах. Да, ако му бях приятелка, защо му нямах телефонния
номер?
 Може би той знаеше коя беше Райън. Може би трябваше да му
кажа коя съм.
- Искате ли да му оставите съобщение? – попита той, като
започна да отстъпва назад, за да затвори вратата.
- Не – изстрелях. – Благодаря ви, господине.
Той кимна и притвори вратата.
Но аз протегнах бързо ръка и го спрях.
- Господине? – той погледна нагоре, спрял. – Той добре ли е? –
попитах. – Аз просто… не съм го чувала от известно време.
Баща му беше тих за момент, гледаше ме, преди да отговори с
решителен тон.
- Добре е.
И после затвори вратата, а аз останах на стълбите замръзнала
и объркана.
Какво означаваше това?
Предполагах, че трябваше да съм доволна, нали? Той беше
добре, нали?
Живееше тук. Баща му беше казал, че не си е у дома в момента,
което означаваше, че понякога си беше у дома. Така че не се беше
преместил или умрял, или присъединил към армията.
Но аз не се чувствах доволна.
Той е добре. Живее тук. Не си е у дома в момента. Всичко
беше нормално. Нищо не се беше променило.
Така че, ако не се беше преместил или умрял, или
присъединил към армията защо, по дяволите, тогава не ми
пишеше вече?
Завъртях се и тръгнах към джипа си, като знаех какво Райън,
приятелката на Миша, би направила. Тя никога нямаше да се
откаже. Щеше да продължи да му пише с неумиращ ентусиазъм,
като вярваше, че има добра причина.
Но Райън, която Миша не познаваше – оцеляващата, - щеше
да се отдръпне сега, защото не обичаше да я разиграват.
Знаеш адреса ми, задник. Използвай го или недей.
Нямаше да сдържам дъха си повече.
 - Можеш ли да повярваш за Мейсън Лорън? – подсмихна се
Лайла, докато седеше до моето шкафче, а Тен пишеше съобщения
на телефона си до нея. Тя се взираше през рамото си към Мейсън и
група момчета от другата страна на коридора. – Вероятно е бил
изритан от предишното си училище за сбиване и Трей отнася една
камара глупости във Facebook за този бой. – Тя присви очи към
Мейсън. – Определено е секси, но е задник. Трябва да бъде
арестуван.
Трей отнася глупости за този бой? Задържах подсмихването
за себе си. Имаш предвид за това, че му наритаха задника.
Погледнах към Мейсън, който беше заобиколен от четири
други момчета, всички се смееха и се шегуваха, сякаш винаги са
били най-добри приятели. Мейсън се усмихна на един от тях и
поклати глава, като стискаше сламка между устните си, тъй като
пиеше от чаша 7-Eleven.
Усетих бузите си да се стоплят. Тези устни. Не можах да им се
наситя в петък вечер, а той дори не ме беше целунал.
Ами ако Лайла и Тен откриеха точно сега, че бях на задната
седалка в колата му и не исках да спира?
Изглежда ме беше усетил, че го гледах, защото обърна главата
си към мен и двамата заключихме погледи през препълнения
коридор. Зелените му очи ме заковаха на мястото ми, нещо топло
проблясваше в тях и внезапно не можех да направя и крачка.
Завъртях се обратно и хвърлих учебниците си в шкафчето.
- Да, е – отговорих аз, като се опитвах гласа ми да звучи равно
и отегчено. – Изглежда си е намерил тайфата.
- Да, дъното на варела - пошегува се Лайла, като гледаше
момчетата, с които беше Мейсън. – Всички те ще бъдат в затвора
след година.
Момчетата изглежда като такива. Мейсън беше тук от по-
малко от седмица и вече имаше тълпа от приятели, и всички те
изглежда подхождаха на стила му. Няколко пиърсинга тук,
няколко татуировки там и вероятно всички те бяха добре
запознати какво е да си пуснат под гаранция.
- Чух, че си го зарязала на автомивката? – Тен хвърли дъвката
си в сивото кошче до стената между моето шкафче и вратата на
класната стая. – Толкова си лоша.
- Да – извадих телефона си, за да го взема с мен на обяд. –
Времето ми е ценно. Така или иначе, той по-добре да свиква с
ръчната работа.
Лайла и Тен изсумтяха и всички хвърлихме развеселени
погледи към виновниците.
 Петъчният Мейсън нямаше никакви приятели, а сега… можех
да се обзаложа на всичко, че бяха дошли при него. А не обратното.
Сега всички го познаваха.
- Продължава да те гледа – каза Тен.
Престорих се на незаинтересована, като хвърлих бърз поглед
към Мейсън.
Пулсът ми се ускори.
Стоеше облегнал гръб на шкафчето, а очите му бяха върху мен.
Предизвикателен, весел, секси…, сякаш изобщо не беше забравил
къде бяхме спрели.
- Може да гледа колкото си иска – казах аз, затръшнах вратата
на шкафчето си и срещнах очите му, докато говорех с приятелите
си. – Но никога няма да го получи.
Ъгълът на устата на Мейсън се вдигна в усмивка през
коридора,, сякаш знаеше, че говорех глупости за него.
- Но, ако го направи – включи се Тен, – убеди се, че ще съм
първият, който ще разбере, нали? Искам подробности.
- Ще ходя на бала с Трей – присвих очи към Тен. – Мейсън
Лорън може да се възхищава от далече и да се радва на гледката.
Приятели ми се засмяха, но точно тогава, нещо удари кофата
за боклук и струя чиста течност се изстреля навън, право към нас.
Содата се разля по пода, изпъшках като удари краката ми и накара
Лайла и Тен да отскочат назад, когато лепкавата течност се разля
по глезените и обувките им.
- Задник! – изпищя Лайла през коридора.
Мейсън се отблъсна от шкафчетата, все още държеше сламката
и я дъвчеше, като се подсмихваше. Приятелите му го последваха,
докато всички се хилеха.
Сигурно беше хвърлил содата си от там в кошчето за боклук.
Тъпак.
- Съжалявам, Скала – Мейсън извади сламката от устата си,
наперения поглед в очите му се взираше в мен. – Не исках да те
изцапам.
Думите му бяха пълни с намек и приятелите му се засмяха по-
силно около него. Стиснах челюст, като умирах да шамаросам тази
усмивка от лицето му, докато той и новите му приятели си тръгнаха
надолу по коридора към столовата.
Никога не пропускаше да направи впечатление, нали?
- Тъпанар – изскърца Лайла. – Отивам до тоалетната да се
почистя.
Тя мина покрай мен и Тен я последва, като клатеше глава с
весела усмивка.
 - Ще се срещнем в столовата – каза той, докато минаваше.
Обърнах се и отворих пак шкафчето си, като извадих
кашмирения шал, който Мейсън беше съсипал. Вече беше мръсен,
така че какво значение имаше? Изсуших ходилата и глезените си и
го хвърлих обратно в шкафчето, като си отбелязах наум да го взема
вкъщи довечера и да го изчистя.
Звънецът иззвъня и аз се насочих към столовата, всъщност се
чувствах достатъчно гладна, че да оставя учебниците си в
шкафчето днес и да хапна нещо.
Но когато минах покрай лабораторията по физика, видях нещо
тъмно да ме приближава от ляво и едва имах време да осъзная, че
беше Мейсън преди да ме бутне през вратата. Препънах се в
празната класна стая, поех си въздух, докато той затваряше
вратата. Приближаваше се към мен, като ме притискаше до
стената.
Сърцето ми блъскаше в гърдите и пеперуди пърхаха в корема
ми. Но ги потиснах. Погледнах към него с ръце на кръста и
вдигната брадичка, като се принуждавах да изглеждам спокойна.
Взираше се в мен, без да казва нищо, докато гърдите му
докосваха моите. Стаята беше тъмна, като се изключи слабата
светлина идваща през прозорците. Приглушен смях и разговори се
носеха през стената от столовата.
Той беше близо.
Всичко се стопли под кожата ми, докато дъхът му докосваше
устните ми.
- Екипът ти на мажоретка е глупав – каза той.
Вдигнах глава.
- Странно, защото не можеше да свалиш очите си от мен преди
минута.
Очите му се спуснаха към устните ми и той се наведе,
дишането и на двама ни стана плитко, можех почти да го вкуся.
Облизах устни.
И той се предаде.
Протегна се надолу, сграбчи задната част на бедрата ми и ме
повдигна, а аз обвих ръце и крака около него, като издадох лек
хленч. Да!
Раздалечих устни, прокарах ги по халката на устната му и поех
усещането, когато той изстена и зарови пръстите си в бедрата ми.
Стегнах крака около него, имах нужда да го почувствам.
- Кучка – прошепна той.
- Загубеняк.
 И когато подадох върха на езика си, за да оближа малкото
парче метал отново, той престана да бъде търпелив.
Мейсън Лорън разби устните си в моите. Целуваше ме жадно и
настоятелно, и галеше езика ми със своя. Жегата и вкуса замаяха
ума ми. Спрях да дишам. Не ми пукаше. Просто се връщах за още и
още.
Той ухапа долната ми устна, придвижи ръце към задника ми и
го стисна, а аз издадох лек стон, усещането от него ме
подлудяваше. Не исках хората да ни чуят, но точно сега не ми
пукаше за нищо.
Очите ми се затвориха, докато устните и зъбите му се движеха
по врата ми, като изпращаха тръпки по гърба ми. Топлина се
събираше ниско в корема ми, докато стягах бедрата си около него.
Исках да съм по-близо.
Притисна слабините си в мен, а аз се спуснах надолу, поех
устните му и зарових езика си, като го дразнех така всеки път,
когато се навеждах за целувка.
- Продължавай да правиш това – изпъшка той.
Чух смях отвън и подскочих, като завъртях главата си към
вратата.
Но той не остави главата ми да се отдръпне. Протегна се и
завъртя ключалката, после ме понесе към един стол до една
лабораторна маса и седна, като ме остави да го яздя.
Сграбчи бедрата ми и ме придърпа към гърдите си.
- Мисли ли за мен този уикенд? – той захапа устната ми и я
пусна. – Хммм?
Усещането за зъбите му накара стомахът ми да се преобърне,
но все пак казах:
- Ще ти се.
Притиснах тялото си към неговото и потопих устните си в
неговите, докато той пак придърпваше бедрата ми.
- Говореше глупости на тъпите си приятели, нали? – попита
той, целувките и гризванията му бяха бързи и дразнещи. – Никога
не съм искал да дам урок на някого толкова силно, колкото искам
да дам на теб точно сега – той ме дръпна отново, клитора ми се
търкаше в издутината на дънките му. – Трябваше да дойда, да
вдигна полата ти и да започна да те облизвам точно там, така че
всички да разберат какво наистина харесваш.
Започнах да въртя бедрата си, бавно и дразнещо, но когато той
се наведе и се опита да хване устните ми отново, се дръпнах, за да
го дразня.
- Не знаеш какво харесвам.
 - Не мисля, че ще те разочаровам.
Заплахата му увисна между нас и погледнах надолу, видях
върха на татуировка да се подава от тениската му, която се
простираше от рамото му точно около сантиметър от врата му. Не
знаех какво беше, но се отпуснах надолу и я целунах, като прокарах
устни бавно нагоре по врата му до ухото.
- Извинявай, че трябва да хапна и да бягам – прошепнах аз, -
но приятелите ми ме чакат.
Не исках да тръгвам, но трябваше.
Опитах се да стана, но той ме дръпна обратно долу.
- Не става така, принцесо.
Очите му ме предизвикваха и аз усещах как пръстите му
стискат бедрата ми.
Сърцебиенето ми се ускори.
- Някой може да влезе – предупредих аз.
- И какво? Ще открие, че съм малката ти, мръсна тайна?
- Мейс... – но той се наведе и сграбчи устните ми, като ме
отряза. Целуна ме дълбоко и внезапно отново да обвия ръце около
него.
- Не ме наричай така, когато сме в това положение – прошепна
той срещу устните ми.
Не искаше да го наричам Мейсън?
- Защо? – попитах.
- Просто недей – той ме отхвърли и се изправи, като ме
принуди да сляза от скута му. – Сега би ли ми направила услуга,
като отидеш в столовата и седнеш в скута на Трей? Искам да
гледам, докато шибаният ти кавалер за бала си няма и представа,
че преди минута задникът ти се е отърквал в пениса ми.
Показа ми жестоката си усмивка и вдишах дълбоко. Вдигнах
брадичка и се опитах да не изглеждам смутена.
Но сърцето ми биеше като пневматичен чук. Какъв задник.
Преди да можех да отговоря с остроумна, саркастична или
напълно детинска забележка, той мина покрай мен и излезе през
вратата, докато звука от учениците в столовата нахлуваше.
Болка се появи в задната част на гърлото ми, но аз отказах да
заплача. Обърнах се, погледнах към прозореца и видях
отражението си в стъклото. Примигнах, за да прогоня сълзите и
огледах лицето си, за да се уверя, че спиралата и устните ми не бяха
размазани. Проверих, че косата ми беше гладка и перфектна
отново.
Уверих се, че момичето, което беше изплувало преди минути,
беше натъпкано обратно вътре, дълбоко надолу.
 Поех си дълбоко въздух и излязох през вратата, като се
присъединих към приятелите си в столовата.
 Седях в празната кабинка на Виенското колело. Oтпуснах
главата си назад и затворих очи, като оставих нощния вятър да
духа в лицето ми.
Океанските вълни в далечината се издигаха и разбиваха в
брега, като изпълваха тъмнината с неизменното си присъствие зад
гърба ми, докато кабинката над мен скърцаше от вятъра, а
останалите бяха ръждясали и тихи от много време.
Лампата за къмпинг, която използвах в стаята седеше под
подпрените ми крака, а аз държах химикал в ръката си и тетрадка в
скута.

Петдесет и седем пъти не се обадих

Петдесет и седем писма не изпратих,
Петдесет и седем шева, за да дишам отново и тогава
шибано се престорих.

Отворих очи и написах набързо последните два реда, като едва

можех да видя какво пишех в тъмнината. Предполагах, че нямаше
значение. Можех да го напиша тази вечер и да го прочета утре.
Пишех тази песен от две години, откакто Райън беше
започнала да говори за „мажоретката“ в някой от писмата си. Бях
заседнал по средата, защото не бях сигурен накъде отиваше
историята, която се опитвах да разкажа. Моите впечатления бяха
изцяло от думите на Райън, но не можех да продължа от там.
Като напуснах училището преди два дни, след като най-накрая
тя беше в ръцете ми в лабораторията, имах нужда да пиша. Усещах
разни неща.
Тя знаеше как да подходи към мен, как да ме подлуди - като
пред хората се държеше, сякаш бях кал под обувките й, но когато
бяхме сами, сякаш не можеше да ми се насити. Езикът и устата й,
лекото обсебване, което изпитваше към халката на устната ми,
начинът, по който се отъркваше в мен… и ако не бяха няколкото
пласта дрехи, щях да бъда в нея…
Да, тази превзета малка игра изчезваше като лош навик и тя
ставаше толкова секси, че исках да сваля всичко от нея освен онази
тъпа пола и да видя как се усещаше всеки сантиметър от нея.
 Ако цялата й надута банда знаеха как малката им принцеса се
разтапяше за мен…
Но вдигнах глава, вгледах се в увеселителния парк и осъзнах.
Не. Не за мен.
За Мейсън.
По дяволите, не можех да продължавам с това. Трябваше да си
тръгна или трябваше да й кажа. Никога нямаше да ми прости, че я
бях предал така. Че бях точно под носа й и толкова близо да я
прелъстя.
- Срам ме е, че не предположих още преди време, че ще бъдеш
тук! – извика един глас и завъртях глава и погледнах надолу към
земята.
Дейн стоеше отдолу с фенерче в ръката си.
Гледах го как започва да катери гредите нагоре до мястото,
където седях, около пет кабинки над земята и въздъхнах. Работех.
За първи път от месеци пишех. Такъв ми бил късметът.
- Ти и братовчед ти обичахте това място като деца – извика
той. – Трябваше да се досетя, че се криеш тук.
Той запълзя нагоре, подмина празните кабинки и се
прехвърли през гредата до моята. Колелото изскърца от
допълнителната тежест, но не помръдна. Годините на дъждове и
влажен морски въздух се бяха погрижили за това.
Той седна и забелязах, че носеше черна тениска на групата ни.
Името ни, Cipher Core, с някакви рисунки, по негов дизайн–седяха,
в ляво на гърдите му. Имах няколко в къщи. Дори Ани имаше
няколко, с които спеше.
Очите на Дейн паднаха на тетрадката ми и после ги вдигна към
мен, колелата в главата му вероятно се въртяха.
- Имаш ли нещо за мен там? – подтикна ме той, като имаше
предвид текстовете.
Засмях се на себе си, като му подадох тетрадката. Какво пък
толкова? Нека ми каже, че не струваха, за да можех да се предам и
след това да отидем до Стикс и да се напием вместо това.
Той, обаче, едва погледна тетрадката. Гледаше ме колебливо,,
сякаш търсеше думи.
- Баща ти не изглежда много добре, човече – каза той, като
задържа гласа си равен. – Магазините са затворени и никой не го
вижда вече. Липсваш му.
- Липсва му Ани.
- Той все още ходеше на работа след Ани – изтъкна Дейн. –
Оттегли се, когато ти си замина.
 Подпрях ръката си на облегалката на седалката и потърках
челото си. Той не се занимаваше с магазините? Да отваря и така
нататък?
Дейн беше прав. Баща ми го болеше след смъртта на Ани, но
не беше изоставил задълженията си. Другите освен мен, разбира
се. Не, беше ми дал цялото пространство, което му бях казал, че
искам.
Но все още се грижеше за къщата, управляваше магазините,
занимаваше се с бумащината и ходеше да тича сутрин.
Не ми се обаждаше, обаче.
Ако го болеше, ако се нуждаеше от мен – щеше ли да ми каже?
Спрях да бъда способен да говоря с теб. Спрях да търся начин
да говоря с теб.
Част от гнева ми се превръщаше във вина. Ани го обичаше. Тя
не би искала да бъде сам.
Погледнах към Дейн и го видях да вдига фенерчето и да чете
текстовете, които бях написал. Очите му се местеха съсредоточено,
но бавно по хартията и можех да кажа, че четеше всяка дума.
Погледна нагоре и срещна очите ми, после кимна.
- Готови сме да се захванем отново за работа. Идваш ли си у
дома?
Не знаех. Имах причини да напусна, но сега се притеснявах, че
имах причини да остана. И това не бяха причините, заради които
дойдох. Това беше проблемът.
Никога не трябваше да се доближавам толкова близо до
Райън. Сега беше сложно. Или трябваше да си тръгна и да запазя
приятелката си или да останех и да я загубя завинаги.
- Все още имам да свърша едно нещо – казах му. – И после ще
се прибера.

Когато стигнах до къщата, намалих докато спра и погледнах

часовника на таблото. Беше след полунощ и улицата беше тиха, а
къщите бяха тъмни.
Освен една.
 Погледнах към двуетажната тухлена постройка, единствената
светлина идваше от кабинета, а една фигура се движеше вътре.
Всички коли бяха на алеята, а Камарото на Трей беше по средата.
Това, което ми трябваше беше в тази къща.
Нещо мое – нещо на семейството ми – и щях да си го взема
обратно. Тъпака имаше бейзболен мач в петък вечерта и цялото
семейство щеше да бъде там. Можех да го направя тогава и после
щях да се махна от тук.
Сянката отново премина пред големия прозорец в кабинета и я
проследих с очи, топлата светлина от вътре беше толкова
подканяща, че гърдите ме заболяха. Колко хубаво беше да мислиш,
че децата ти бяха на сигурно място под твоя покрив, топли и спящи
спокойно, обградени от любов в техния перфектен свят.
Това щеше да се промени.
Включих пикапа на скорост и ускорих, като се запътих зад
ъгъла към училището. Къщата на Райън беше по пътя и внезапно
исках да я видя.
Исках да говоря с нея през изминалите два дни, но да… просто
се бях закопал в по-дълбока дупка, защото изглежда само това
знаех как се прави. Исках да се промъкна през прозореца й и
просто да я докосна и да говоря с нея, и да видя дали тя можеше да
ми помогне да приключа с това. Да ми помогне да разбера как да
превъртя назад и да започна отначало, преди да я бях изоставил
преди няколко месеца, когато трябваше да се държа за нея и да й
кажех колко много се нуждаех от нея.
Но ако можех да се върна – до преди да я срещна лично, –
дали наистина го исках ?
Не. Не бих заменил тези минути в лабораторията за нищо на
света. Или тези на задната седалка на пикапа ми.
В крайна сметка всички ние трябваше да преценим какво
искахме повече: да си върнем това, което беше преди или това,
което би могло да бъде. Да останем или да рискуваме всичко, за да
продължим напред.
Минах покрай къщата й. Тя имаше характер, а аз бях уморен
тази вечер.
Освен това, имах нужда от душ, преди да се опитам да се
промъкна в леглото при нея.
Паркирах от другата страна на улицата пред училището,
грабнах сака си с комплект чисти дрехи и притичах през пътя, като
се оглеждах за минувачи. Не че не беше мъртвило по това време,
но никога не се знаеше.
 Притичах през училищния паркинг, без да видя каквито и да
било коли, но се огледах за всеки случай. Чух, че щели да наемат
охрана, която да обикаля от време на време, за да се опитат да
хванат малкия вандал, който декорираше стените, но не виждах
никакви охранителни автомобили. А все още имаше време, докато
камерите заработеха, така че засега беше безопасно.
Прескочих оградата на игрището за тренировки, покатерих се
по някакво старо футболно съоръжение и вдигнах разхлабената
преграда, която водеше към мъжката съблекалня. Вдигнах
прозореца, скочих горе и положих задника си на перваза, преди да
преметна краката си. Хвърлих сака на земята и скочих долу, като се
обърнах, за да затворя отново прозореца
Бях рискувал така няколко пъти през последните две седмици,
но ми беше писнало да прося от Дейн да използвам неговия душ, а
и освен това, можех да изкарам тук цялата нощ, ако исках. Дори
диваните в библиотеката бяха по-удобни от Заливчето.
Взех кърпа и се съблякох, пристъпих в кабинката и пуснах
водата. Топлата струя разпростря тръпки по тялото ми и аз почти
изстенах от удоволствие. Това определено беше преимуществото да
не живееш в Заливчето. Липсваше ми душът вкъщи, изтриваемият
маркер, с който пишех по стената и всичкото време насаме,с което
разполагах.
Измих косата и тялото си, като се наслаждавах на
успокояващата температура на водата, вероятно по-дълго
отколкото трябваше. Веднага, след като приключих, се подсуших и
облякох чист чифт дънки и черно бельо, като прибрах мръсните си
дрехи обратно в чантата.
Но внезапно чух бибиткане придружено с някаква
шумотевица. Замръзнах и наострих уши.
- Да – каза мъжки глас. – Ще проверя тук долу и ще се
срещнем горе.
- Мамка му! – прошепнах аз. Натъпках останалите си дрехи в
чантата и скочих зад редицата с шкафчета точно, когато вратата се
отвори.
Мамка му! Добре, колата ми не беше на училищния паркинг,
бях затворил прозореца на влизане, бях си събрал нещата и…
Очите ми попаднаха на парата от душа, която все още се носеше
около тавана.
Мама му стара!
Промъкнах се зад ъгъла и видях охранителя да насочва
фенерчето си към душа. Шибаното ми сърце блъскаше в гърдите и
хвърлих поглед към прозореца, като знаех, че нямах шанс да се
измъкна от там. Погледнах към него отново и видях как проверява
парата, която се носеше отгоре, а веднага след това да насочва лъча
на фенерчето наоколо, докато ме търсеше. Знаеше, че някой е бил
тук.
Хукнах. Завъртях се на пета, спуснах се към редицата с
шкафчета и отворих вратата, а силното скърцане наруши
тишината.
- Хей! – извика той. После го чух да посяга към
радиостанцията си и да предупреждава другия.
Минах през най-близкото стълбище и се затичах към
следващото, прескачах стълби, докато стигнах до приземния етаж,
като през цялото време носех сака си. Влязох в коридора и се
огледах в двете посоки. Завих наляво и се затичах надолу по
следващия коридор, като държах очите и ушите си отворени.
Минах покрай изходи, затворени с вериги и продължих да
бягам, докато търсех начин да изляза.
Но после подминах столовата и видях нещо написано на
прозорците, гледащи навътре. Намалих, огледах се около мен, за
да се уверя, че пазачите не идват.
Прочетох съобщението.

Виждам те, като картини в рамка,

но не мога да те докосна и не мога да бъда същата.
- Хулиган.

Усмихнах се на себе си. Изглежда, че малкият хулиган беше

ударил отново.
Съобщението беше написано със спрей в тъмносиньо на два
реда през всичките четири големи прозореца. Дали и той влизаше
по същия начин като мен? Или по-добрият въпрос бе, как се
измъкваше през веригите, без да включи алармите?
Огледах се, докато се опитвах да разбера кой прозорец
трябваше да пробвам да отворя, но тогава чух друга врата да се
отваря и се затичах. Тичах надолу по коридора, от една врата на
друга, като въртях дръжките, за да проверя за отворена класна
стая.
Лабораторията по физика, в която бяхме с Райън преди два
дни се отвори и се мушнах вътре, точно когато видях светлината от
фенерче да подскача нагоре-надолу по пода на другия коридор.
Затворих леко вратата, огледах стаята и видях килера за
материали. Насочих се натам, отворих го и влязох вътре.
Чух лека въздишка.
 Точно зад мен.
Всеки косъм на ръцете ми настръхна, обърнах се, устата ми
внезапно пресъхна.
Не бях сам тук.
Протегнах се нагоре, сграбчих верижката на лампата, но
нежна ръка хвана моята и я дръпна.
- Не – прошепна женски глас. – Ще видят светлината.
Райън?
Примигнах, опитвах се да привикна към тъмнината, но тя ме
дръпна назад и ме поведе от отделението с лавици към другата
страна, до прозореца. Лунната светлина проникваше вътре и
виждах, че носи черни къси панталонки и нейния неопрен.
Сигурно беше имала уроци тази вечер. Косата й беше пусната и
къдрава от изсъхването на въздух и тя стискаше дръжката на черна
раница в ръката си.
- Какво правиш тук? – попитах я аз.
Тя се приближи, докато дишаше нервно и трепереше.
- Нищо.
- Райън!
- Шшт! – тя сграбчи китката ми и ме дръпна надолу, и двамата
клекнахме ниско, когато дочух заглушен звук от разговор да идва
от лабораторията.
- Не, чух врата да се затваря – каза един от пазачите.
- Това беше единствената отворена врата – отговори другия. –
Ти я провери. Отивам да претърся столовата.
Чух плиткото й дишане, докато и двамата гледахме процепа
под вратата и видяхме светлината от фенерче. Мамка му!
Погледнах обратно към Райън и внезапно свалих очи, после
спрях. Имаше нещо на ръцете й.
Вдигнах очи обратно към нея и после отново надолу, като взех
една от ръцете й и я завъртях.
Синя боя.
Или синя … боя от спрей.
Разгледах размазаната боя навсякъде по пръстите и дланта й и
започнах да осъзнавам.
Боже мой!
Погледнах отново нагоре, заключих очи в нейните. Брей, брей,
брей…
- Току-що стана много по-интересна.
Страх припламна в очите й и тя издърпа ръката си, дишането й
звучеше, сякаш всеки момент щеше да заплаче.
Подсмихнах се и тя стрелна с поглед вратата и после пак мен.
 - Моля те, не казвай нищо – помоли тя тихо.
Защо бих казал нещо? Това беше смешно. Райън Тревароу,
Царица Добро момиче, се промъкваше в училището нощем,
нарушаваше повече от едно правило, за да оставя анонимни
съобщения и да покаже мръсните тайни на учениците и то точно
под носовете им.
Отлично!
Чух радиостанцията на пазача да бибитка и още заглушени
разговори, заслушах се как говори, докато гласът му се
отдалечаваше от вратата.
Взех си чантата и тръгнах към нея, като се заслушах отново.
Гласът му сега беше доста далеч и открехнах вратата съвсем
леко, за да надникна. Ако останехме тук, щяха да ни хванат. Това не
беше първият път, в който бягах от ченгетата и знаех, че не трябва
да си избираш скривалище без изход.
- Какво правиш? – попита Райън.
Погледнах навън и видях светлината от фенерчето извън
вратата на класната стая, докато охранителят говореше по
радиостанцията. Погледнах през лабораторията, зад бюрото на
учителя и видях врата към друга класна стая, свързана с
лабораторията. Сграбчих ръката й в моята, издърпах я бързо през
стаята, като я чух да си поема въздух, докато стъпвахме тихо и
бързахме към съседната стая.
Като я издърпах през прага, заобиколих редица от високи
шкафове за папки и я бутнах в тъмния ъгъл, като коленичихме и се
скрихме.
Чухме го да влиза в другата стая отново, вратата изскърца,
когато се отвори и после затвори и измърмори „малко лайно“
преди да проговори на другия мъж по радиостанцията отново.
Вгледах се в Райън.
Тя беше Хулиган.
О, Боже мой! Беше се промъквала под носовете на всички и
продължаваше с този таен живот през нощта. И после, гледаше
реакциите им сутринта, докато се суетяха наоколо, като се опитваха
се да открият кой от техните беше виновника. Никога не биха я
заподозряли.
Защо биха я подозирали? Никога не беше създавала
впечатление, че не е повърхностна. Перфектното прикритие.
От колко време го правеше?
- Спри да ме гледаш – прошепна тя, тонът й най-накрая беше
намерил борбеността си отново.
 - Ще се насоча надолу по стълбите – чух да казва мъжа по
радиостанцията.
- Ще приключа с проверката тук и ще те срещна долу –
отговори другият.
Останах неподвижен, телата ни бяха близко, когато погледнах
надолу към нея.
- Защо го правиш ?
Тя вдигна очи нагоре, разделените й устни бяха на сантиметри
от моите.
- Не може да кажеш на никого. Никой няма да разбере.
- На кого му пука? – отговорих. – Приятелите ти са загубеняци.
- Твоите също.
- Поне аз не трябва да се преструвам пред тях – изскърцах аз.
Но тогава осъзнах, че това не беше вярно. Момчетата, с които се
размотавах, дори не знаеха истинското ми име, нали?
- Защо си две различни личности, Райън? – притиснах я.
- Какво ти пука? Не ме познаваш.
- Хей, кой е там? – извика един от пазачите.
По дяволите! Сграбчих ръката на Райън и се изстреляхме към
вратата на класната стая.
- Хей! – извика той.
Райън изплака, докато се опитваше да ме настигне, забързахме
по коридора и завихме на ляво.
- Спри! – чух го да казва и видях светлината на фенерчето да
проблясва след нас.
Радиостанцията му изпука и го чух да говори, но вече бяхме
зад ъгъла. Докато подминавахме един от изходите забелязах, че
той нямаше верига и го натиснах да се отвори, като чух алармата да
се включва. Но не излязохме. Дръпнах Райън в другата посока и
затичахме по стълбите.
- Мейсън – изпъшка тя, като дишаше трудно.
Предполагам, че можехме просто да изтичаме, пикапа ми
беше от другата страна на училището, но не знаех къде беше джипа
й, а можеше и да не успеем да избягаме, без да бъдем разпознати.
За щастие, с пускането на алармата, те щяха да си помислят, че
бяхме избягали.
Дръпнах я в библиотеката и затворих вратата леко преди за
забързам по стълбите, докато чувах как тя се бореше зад мен.
Забързахме към задната част, скрита зад лавици и редици от
книги, близо до диваните и столовете. Библиотеката беше тъмна,
само слаба лунна светлина влизаше през прозорците високо горе.
Стъпките ни бяха тихи благодарение на мокета и аз я завлякох зад
една лавица далеч, далеч от вратите отпред.
Бяхме се изолирали.
Алармата още се чуваше, но беше тиха.
Тя се срина пред мен.
- Мейсън …
Дишаше бързо и тежко, способна само на плитки вдишвания и
обвих ръце около нея, като усетих, че се отпускаше.
Какво, по дяволите?
Обзе ме безпокойство и хванах лицето й, докато тя се бореше
за въздух. Клепачите й бяха спуснати и изглеждаше, сякаш я боли.
- Чантата ми – издиша тя.
Какво? После очите ми се разшириха, спомних си. О, мамка
му! Тя имаше астма. Точно така.
Спуснах се към раницата й на пода и зарових в предния джоб,
докато извадих червен инхалатор.
Изправих се отново, обвих ръце около нея и я задържах права.
- Ето.
Тя се облегна на мен, главата й почиваше на гърдите ми,
докато пое едно пръсване и изчака за момент преди да вдиша още
едно.
Гърдите й се вдигаха и спускаха бързо и свалих едната си ръка,
за да я увия около кръста й, докато я държах до мен.
Слабото й тяло се притисна в мен, докато дишането й започна
да се успокоява и тя поемаше по-дълбоко въздух.
По дяволите! Беше се опитала да ми каже, докато препускахме
през училището, а аз не я изслушах.
Какво щях да правя, ако беше изпуснала чантата си някъде и
не можех да намеря лекарството й?
Прегърнах я по-близо и за първи път усетих колко малка беше
в ръцете ми. Райън винаги беше толкова голяма около мен. Никога
не се предаваше, увереността й винаги изглеждаше по-голяма от
живота.
Задържах главата й до гърдите си с другата си ръка и зарових
нос в косата й.
- Добре си – казах нежно. – Държа те.
- Сърцето ми не спира да бие – каза тя, като нежния й глас се
появи.
- Знам – усмихнах се. – Мога да го усетя.
Биенето на сърцето й се удряше в гърдите ми и можех да усетя
как тялото й бавно се стабилизираше и дишането й се
успокояваше.
 Какво щях да правя с това момиче? Точно, когато си мислех, че
я бях разгадал, тя ми показваше още малко.
Точно, когато си мислех, че не можех да я търпя и можех да си
тръгна, без да се обръщам назад, се обръщах обратно, за да съм
сигурен, че нищо нямаше да я нарани.
Ръцете й, притиснати близо до тялото й, докато я държах,
започнаха да се спускат, докато се отдръпваше от мен.
Тя вдигна очи, като изглеждаше леко засрамена и не каза
нищо, докато коленичеше и взимаше раницата си.
Като се изправи, сви устни и се огледа наоколо.
Алармата спря, а аз нямах никаква представа какво се
случваше отвън – дали охранителите си мислеха, че си бяхме
тръгнали през вратата или какво, – но тя нямаше да си тръгне още.
- Ако ти не кажеш на никой за тази вечер и аз няма да кажа на
никой, че си бил тук – каза тя. – Схвана ли?
Обърна се, за да си тръгне, но хванах ръката й.
- Мисля, че на хората ще им хареса тази твоя версия.
- Приятелите ми биха ме намразили.
- Те вече те мразят. Всички.
За част от секундата видях гримаса да пресича лицето й, но
бързо изчезна. Обърна се към мен, а светлокафявата й вежда беше
вдигната предизвикателно.
- Защо се преструваш? – попитах аз. – Защо се сравняваш с
тези хора и играеш игрички?
Тя пристъпи, като се опита да си тръгне, но аз я дръпнах
обратно.
- Не си тръгвай от мен.
- Това не е твоя работа! – изкрещя шепнешком тя, издърпа
ръката си и ми се намръщи. – Не ме познаваш.
- Някой познава ли те?
Тя погледана настрани, очите й внезапно заблестяха. След миг
проговори с тих глас.
- Не искам да бъда сама - призна тя. – Може да ме мразят, но
ме уважават. Не мога да бъда невидима или да ми се присмиват
или… - каза тихо тя и после продължи. – Не знам защо. Просто
никога не съм имала куража да застана отделно. Винаги съм искала
да се впиша.
- Всички искат да бъдат приети, Райън. - Дали си мислеше, че
никой никога не беше имал същите тези чувства? - Защо пишеш по
стените?
Тя стоеше там, взираше се и изглежда се опитваше да открие
думите.
 - Миша… - каза тя и спря отново.
Напрегнах се, сърцето ми се ускори.
Но после, поклати глава и остави мисълта да си отиде.
- Няма значение. Просто преди имах начини да изпусна
парата, по-точно начин да я изпускам, а сега нямам. Започнах да го
правя преди около два месеца.
Около два месеца. Скоро след като бях спрял да й пиша.
Примигнах дълго и трудно.
Фалшивите приятели, кръжащия родител, притеснението и
стреса от това да искаш да се впишеш просто като повечето други
хора там навън… аз бях нейния отдушник.
Бях толкова обсебен от собствената си загуба и гняв, никога не
спрях, за да помисля колко щеше да я заболи ако внезапно я
изоставех след седем години. Не че аз бях отговорен за действията
й, но бях отговорен за моите. Тя разчиташе на мен.
- Защо си тук? – попита тя, като насочи темата към мен.
Погледнах към сака в ръката ми, без да се срамувам, че се
нуждаех от душ, но пък този отговор би довел до повече въпроси.
Защо живеех в Заливчето? Къде бяха родителите ми?
- Ммммм – каза злорадо тя с фалшива усмивка на красивото
си лице. – Другите трябва да ти се изповядват, но не и обратното,
а? – тя отстъпи към стълбите. – От майка ми ме дели само едно
телефонно обаждане. Ще ме заведат вкъщи само с перване през
ръцете. Надявам се да се насладиш на дългата си тежка нощ в
студената килия – подигра се тя и после извика през рамо. – О,
господин Охранител? Помощ!
Тя се завъртя, аз се протегнах, за да я сграбча и я дръпнах
обратно към себе си.
- Млъквай! – изръмжах аз и запуших устата й с ръка.
Но тя незабавно ме удари с лакът в корема, като се опитваше
да се измъкне и се спънах назад, и я дръпнах с мен. Тя стъпи
накриво, падна върху мен и двамата се строполихме на пода.
Изсумтях, гърбът ми удари земята, а ръцете ми все още бяха
около нейното борещо се тяло. Тя лежеше върху мен, като гърбът й
беше опрян в гърдите ми.
Гърчеше се и опитваше да се измъкне, докато триенето на
задника й притискаше слабините ми. Напрегнах се, обзе ме жега.
Мамка му!
Тя издърпа ръката ми и изскърца под носа си.
- Пусни ме!
- Тогава спри да се движиш.
 - Няма да ме съдиш – продължи тя, като обърна лицето си към
мен, дъхът й падаше по бузата ми. – Или ме завърти или кажи
исканията си. Аз не съм твоя работа.
Тялото й се бореше в ръцете ми и задника й се отъркваше в
мен отново, като ме накара да изстена.
Но тогава чух нещо.
Хванах челюстта й и я принудих да спре, докато шепнех в
ухото й.
- Шштт.
Тя внезапно застина и двамата спряхме да дишаме, когато
пазача влезе в библиотеката.
Видях проблясък светлина през лавиците и чух ключове да
дрънчат. Те си говореха, но не можех да чуя какво казваха.
Райън хвърли разтревожен поглед към мен и аз също я
погледнах, като задържах погледа й.
- Какво ще правиш? – прошепнах ниско, за да чуем само ние,
докато гледах очите й. – Ще ме предадеш ли?
Тя лежеше там, вдишваше и издишваше, но не мърдаше.
Ръката ми около кръста й се стегна и не можах да устоя на
изкушението прокарам палец по кожата на челюстта й.
В очите й – тези сини очи – преминаваха дузина различни
емоции, когато тя погледна към мен. Можеше да каже най-гадните
неща, но ако видех страх или тъга в нейните очи, бях свършен.
Неопренът й се беше вдигнал по време на борбата и няколко
сантиметра кожа се бяха показали. Бавно плъзнах пръстите си по
корема й, като гледах как клепачите й се затварят.
- Да, казах ти, човече – извика един от пазачите. – Избягали са
през вратата. Нека да претърсим игрищата.
Прокарах устни по бузата й, като врата й се извиваше повече и
повече, докато устните й бяха на милиметри от моите. Можех да
вкуся шибания й дъх.
- Вдигни блузата си.
Тя отвори очи и поклати глава, като изглеждаше уплашена.
Наведох се и прошепнах срещу устата й.
- Хайде. Мислех, че обичаш опасността.
Пръстът ми беше над пулса на врата й и можех да почувствам
как се ускори, когато хванах долната й устна между зъбите си и я
дръпнах нежно.
Задникът й леко се търкаше в мен и аз сдържах стона си тих,
докато видях светлината от фенерчето да се отдръпва и накрая
охраната да напуска библиотеката.
 Веднага щом видях двата чифта ботуши да изчезват и вратите
да се затварят зад тях, плъзнах дланта си надолу към предната част
на късите й панталони и покрих устата й с моята, като издадох
стенанието, което потисках.
Котенцето й беше меко и гладко и аз потръпнах от жегата,
когато потопих пръста си в нея и усетих колко стегната беше.
- Не си моя работа, а? – предизвиках я. – Толкова си влажна
около пръста ми. Това е моя работа – плъзнах втори пръст в нея.
- О, Боже мой! – изскимтя тя. – Мейсън, не.
- Защо не? – хванах челюстта й, прокарвах целувки по бузата
й, докато помпах с пръстите си в нея. – Мислиш, че приятелите ти
ще те намразят, когато разберат, че си мръсница, която обича да я
чукат с пръсти на пода.
Плъзнах пръстите си докрай навътре и после навън няколко
пъти с дълги, силни движения, преди да ги извадя и да потъркам
клитора й.
Изпъшка, изви гърба си и пенисът ми изпълни дънките,
молеше да бъде пуснат.
- Да – тя облиза халката на устната ми, като триеше задника си
в члена ми. – Страхувам се, че ще разберат, че ми харесва.
Да! Целунах я бързо, докато се движех по устата й силно и
твърдо, защото усещах глад и тя беше единствената храна, която
исках.
- Тайната ти е на сигурно място – казах й. – Чаках твърде
дълго за това.
- А?
Гмурнах се обратно в нея, игнорирах въпроса й, като целунах
врата и челюстта й и дръпнах меката част на ухото й между зъбите
си. Вкусвах всяка частица кожа, която можех да достигна, без да
забавям пръстите си. Разбира се, не беше разбрала коментара ми и
аз нямаше да обяснявам. Тя нямаше представа, че беше в главата и
тялото ми от години, а не само от дни.
Пръстите ми продължаваха да се движат, дълбоко и здраво,
като понякога излизаха, за да се завъртят около клитора й, а аз
усещах треперенето й срещу мен. Тя разтвори краката си по-
широко и аз извадих пръстите си, за да покрия цялото й шибано
котенце, защото просто исках да попия усещането от нея. Цялата
беше в ръцете ми.
- Мейсън – въздишката й беше буйна и изпълнена с похот.
Мейсън. Исках тя да каже моето име. Не нечие друго.
- Мога да усетя колко твърд те правя – прошепна тя към мен и
целуна челюстта ми. – Какво, по дяволите, се случва?
 Не знам, но не мога да го спра повече, отколкото ти можеш.
- Вдигни блузата си – заповядах отново.
Но тя поклати глава.
- Сега – изръмжах аз и се наведох към бузата й. – Искам да те
видя.
Шепотът й погъделичка челюстта ми.
- Но ти няма само да гледаш. Ще пипаш.
Мамка му, да, щях да пипам.
- Имаш ли проблем с това? – попитах аз. – Защото котенцето
ти вече е някак си в ръката ми.
Тя ме целуна леко и нежно, като хапеше и дразнеше.
- Но, ако сваля горнището си – подразни ме тя, - ти ще
поискаш да сваля и долнището също.
Изстенах, пенисът ми нарасна болезнено. Мисълта за нея гола
накара стаята да започне да се накланя настрани.
Моля те!
Сложи ръката си върху моята, която се намираше върху
котенцето й и я притисна към себе си, като се отри в нея.
- И тогава ръцете ти няма да са достатъчни и ще поискаш да ме
чукаш – изстена тя, докато тялото й се триеше в моето. – А на
кавалерът ми за бала няма да му хареса това.
Стиснах кръста й и оголих зъби. Боже, знаеше как да се ебава с
мен.
- Той няма нужда да знае – казах й. – Стига да правиш каквото
ти се казва.
Прокарах ръка бавно нагоре по врата й и възбудена усмивка
проблесна по лицето й, докато тя се протягаше надолу и повдигаше
неопрена си. Пуснах я за кратко, за да може да го измъкне през
главата си, като отдолу се разкри прасковено горнище на бански.
Гърдите й се издигаха големи върху гръдния й кош, извивките й
бяха гладки, маслинената й кожа изглеждаше като хълмове пред
мен, а твърдите й зърна стърчаха през тъканта. Устата ми пресъхна.
Исках да я вкуся навсякъде.
- Добро момиче – прошепнах аз. – Сега свали и другото
горнище.
Тя вдиша бързо и погледна нагоре, като задържа очите ми
докато плахо се протегна зад врата си и дръпна връзките с едно
дълго, плавно движение.
Връзките се разхлабиха от нейната страна и аз се вдигнах
нагоре, като бавно махнах един триъгълник плат и разкрих
красивата й плът.
Божичко! Повече от достатъчни.
 Дръпна другия триъгълник и се вгледах възхитено в нея.
Толкова зашеметяваща. И не толкова тяло й, колкото начина, по
който си играеше с мен, казваше точните неща, за да ме подлуди и
да ме разгневи, да ме възбуди, да ме накара да се държа
собственически…
Внезапно вдигна ръцете си и се покри.
- Казах ли ти да правиш това?
Тя бавно свали ръце и се разкри отново за мен.
- Колко дълго искаш да ги гледаш? – попита срамежливо тя.
Плъзнах ръка обратно в долнището й и отново вкарах два
пръста дълбоко в нея.
- Докато свършиш – отговорих, докато я помпах и гледах как
циците й подскачаха, как тялото й се люлееше назад и напред.
Тя стисна очи и изстена.
- Харесва ли ти? – подразних я.
- Да!
- Кажи ми.
- Харесва ми! – изплака тя.
Зърното й настръхна и не можех да сваля очите си от нея,
докато я чуках и целувах устните й.
- Хайде, Скала. Купи мълчанието ми – изръмжах, докато тя
въртеше задника си срещу мен, като чукаше члена ми през
дрехите, а аз я чуках с пръсти. – Разтвори тези крака и свърши
върху пръстите ми, и няма да кажа на всички, че ти си малкото
лайно, което пише по стените.
Тя положи глава на рамото ми и се протегна назад с една ръка,
като хвана задната част на врата ми, докато чукаше ръката ми.
Нещо се събираше ниско в корема ми и нейното триене в члена ми
караше нуждата в мен да се върти, докато продължавахме по-силно
и по-силно. Циците й подскачаха диво и бързо и аз ги гледах, като
си представях члена си в нея - как я чукаше.
- Не казвай на никого. Моля? – помоли тя, докато се забиваше
срещу мен.
Кръвта нахлуваше в пениса ми и усетих капка сперма да
изтича от върха му. Мамка му, исках да съм в нея.
- Само още малко, скъпа – подтикнах я. –Колко си добричка,
съгласна си да ми го дадеш, за да си мълча? А?
- Ах – изскимтя тя. – Да, каквото поискаш.
- Каквото поискам?
Тя кимаше обезумяло и изплака.
 - Да! – тя се движеше по-бързо и по-бързо, преследваше
оргазма си и тогава накрая отметна глава назад и застина, стенеше
и трепереше, докато свършваше. – О, Господи!
Натиснах пръстите си дълбоко в нея, триех точката й и усещах
леките конвулсии на тялото й, докато оргазма й минаваше през
нея.
Тя дишаше учестено, тялото й се напрегна, а членът ми се беше
втвърдил и готов за действие, че чак болеше. Не исках да я чукам
за първи път в библиотеката, но и не очаквах, да съм толкова готов.
Оргазмът й отшумя и тя се успокои, гърдите й се вдигаха и
спускаха все по-бавно и по-бавно. Погледнах надолу към тялото й и
красивото й лице, вълна от глупости, с която не знаех какво да
правя, ме заля.
Вина, защото все още не знаеше кой бях и току-що затънал
още по-дълбоко.
Копнеж, защото ми липсваше. Липсваше ми да говоря с нея
като себе си.
Похот, по-силна отколкото бях усещал някога, защото когато
бяхме така, това беше единственото време, в което тя омекваше и
се променяше. Съгласяваше се да е с мен, а това е необходимост,
която беше в главата ми толкова, колкото и в тялото ми. Това ме
държеше в напрежение.
И още нещо растеше и ми показваше, че не исках да съм там.
Нещо, което можеше да направи тръгването ми много трудно.
И невъзможно да я забравя.
Гледах лицето й, тялото й беше неподвижно, а очите й бяха
наведени. Лошо чувство пропълзяваше в мен. Тя не ме гледаше.
След няколко минути, седна и изпълзя от мен, като се изправи
и грабна дрехите си. Поколебах се само за момент преди също да
седна, докато я наблюдавах внимателно. Облече се и сложи косата
си зад ухото, като гледаше навсякъде другаде, но не и в мен.
Моментът беше отминал.
Но все пак се взирах в нея, без да я оставя да й се размине.
Вдигна раницата си и най-накрая ме погледна.
- Ти го започна – отряза тя, гардът й беше вдигнат отново, -
така че, ако очакваш свирка, тогава…..
- Тогава знам къде да получа една – отговорих аз, като я
отрязах. – Не ми се случва за първи път.
Студ се настани под кожата ми и сега бях ядосан. Тя стисна
челюст и вдигна вежда.
Колко бързо можеше да стане от гореща, студена.
 Сложи раницата си и се завъртя, като се насочи надолу по
стълбите. Изправих се и отидох до парапета, като я гледах как си
тръгва от библиотеката.
Добре. Искаше атлетичния си кавалер за бала, за да живее в
някаква лъжа заради одобрението на всички? Можех да разбера
това.
Но това не значеше, че щеше да печели всеки рунд, който
играехме.
Мачът на Трей беше в събота, така че имах два дни за убиване
преди това. Ако тя искаше да играем, щях да играя.
 Не бях говорила с Мейсън от почти два дни - от сряда вечерта в
библиотеката. А сега, беше петък следобед и него отново го нямаше
в първия ни час днес. Как така просто идваше и си отиваше,, сякаш
не беше голяма работа? Беше ли предал изобщо някоя от задачите?
Никога не го бях виждала с учебници и бях изкушена да отида до
Заливчето и да го проверя. Дали все още беше там?
Не знаех защо се интересувах. Той постоянно ми се вреше в
лицето, а не знаех почти нищо за него. Той беше опасен за мен. Не
исках да си развалям рутината, когато годината почти беше
свършила. Бях стигнала толкова далеч и не исках никакви драми.
Той трябваше да стои настрана.
Но се улавях, че го търсех. В час. В столовата. На паркинга. И
дори, когато се прибирах у дома, този малък лъч надежда
проблясваше, че той щеше да ме чака в засада в стаята ми, както
беше направил първия ден миналата седмица.
Исках отново да остана насаме с него. Онези няколко
откраднати момента – в колата, лабораторията, библиотеката –
бяха като писмата ми от Миша. Нещо, което очаквах с нетърпение.
Не оставих никакво съобщение след урока по плуване снощи,
от части, защото почти ме бяха хванали предната нощ с него и
беше добра идея да се отдръпна за няколко дни, но и също, защото
внезапно не исках да го направя.
Мейсън беше отдушника ми сега.
И мразех това.
Когато Миша беше изчезнал и не знаех дали думите ми
достигаха до него, започнах да ги оставям в училище, за да можеха
хората да ги четат. Беше глупаво и детинско, но един ден преди
около два месеца, когато нещата ми дойдоха в повече, бях
уплашена, че щях да започна да крещя. Така че, онази нощ, преди
да бяха заключили басейна, взех мигновено решение и извадих
маркера си. Написах на едно шкафче – специално съобщение само
за един човек.
Беше случайност. Нямаше да се повтори отново.
Но на следващата сутрин, когато видях да го чете отново и
отново, чистача да го беше изчистил, след като накрая го записа и
залепи от вътрешната страна на шкафчето си, това стана нещо,
което исках да направя отново. Съобщенията станаха по-чести, по-
големи и по-шумни, но никога лични. Никога с имена на ученици.
Не и преди миналата седмица, когато действията на Лайла
бяха развети на предната ливада. Това не бях аз и това беше още
една причина да спра. Други ме следваха сега и не исках това да
излиза извън контрол. Бяха наели охранители, така че беше само
въпрос на време преди да включат камерите и някой да бъде
хванат.
Особено, след като аз използвах измиваща се спрей-боя и
маркери само върху неща - като метал, - които можеха да бъдат
почистени, но не и повредени с лакочистител. Но ливадата
трябваше да бъде окосена, тъй като, който и да беше направил
това, беше използвал перманентна спрей-боя и почистващата
машина не можеше да я отстрани. Колко време щеше да мине
преди да стане наистина разрушително?
Е, нямаше да ми го лепнат на мен. Не бях написала нищо
снощи и тази вечер също нямаше да се промъквам. Всички щяхме
да ходим до киното на открито, а мама щеше да очаква да се
прибера, защото имам вечерен час.
Но какво щеше да се случи, ако Мейсън вече не беше наоколо?
Ами, ако решах, че е твърде рисковано да продължа да се
промъквам в училището през нощта? Дали щях да се проявя по
друг начин?
Не. Слабите хора имаха пороци. Нямах нужда от Миша,
Мейсън или нещо друго, за да преживеех деня.
Но когато отивах към паркинга след края на учебния ден, не
можах да се въздържа да не огледам отново за него. За високата му
фигура, тъмнокестенявата му коса, зелените му очи, които винаги
ме откриваха и изпращаха електричество през тялото ми…
Бях гадна онази вечер. Отново.
На пода в библиотеката, след мръснишкия разговор и
обидните думи, и докосването, и целуването… беше станал нежен и
ме прегръщаше. След като ме накара да свърша, можех да усетя как
очите му ме изяждаха, но не ме беше притиснал за повече. Не се
беше опитал да свали останалите ми дрехи или да се качи отгоре
ми и да ме притисне за нещо, за което може би не бях готова. Той
просто лежеше там и ме прегръщаше.
А аз го отблъснах и избягах.
Бях привлечена от Мейсън, възхитена от него, заинтригувана
от него, но той не беше завинаги. Не исках да ходя на бала с Трей,
но исках да отида, а Мейсън не ме беше поканил. Дори не знаех
дали щеше да бъде тук след седмица.
 Нямаше да рискувам Трей и приятелите си за някой, който
никога не показваше, че действително ме иска.
Нямаше значение колко много започвах да го харесвам.
Лайла и Тен вече бяха при джипа ми, чакаха, тъй като щяхме
да ходим да си вземем храна след училище днес. Тя стоеше до
габаритите, върху гумата от страната зад шофьора, държеше се за
гредата и викаше на някой по-далече в паркинга, докато Тен
седеше отзад.
Хвърлих чантата си до него.
- Къде беше? – чух глас да пита.
Обърнах се и видях Трей да стои пред мен. Обикновено щях да
си помисля, че тъмносинята му тениска и бяла бейзболна шапка му
стояха добре, но сега виждах само голи ръце, без татуировки, и
досадни сини очи с досадни устни без пиърсинг.
Исках моят хулиган.
Лайла скочи от гумата и се изправи до мен, прекалено
любопитна, както винаги.
- Звънях ти, писах ти, а не обичам да бъда пренебрегван –
предупреди ме той.
Огледах се и вдигнах ръце, за да видя дали нямах нещо по
дрехите си.
- О, съжалявам. Трябва да съм загубила кучешката си табелка
– казах му. – Знаеш, онази, която казва, че съм твоя собственост и
ти докладвам.
Можех да чуя как Тен тихо се смее отстрани. Очите на Трей се
свиха до цепнатини.
- Знаеш ли – започна той, - няма да е лошо да ми обръщаш
малко повече внимание. Особено, когато цялото училище вижда
как се занасяте с Лорън.
Вгледах се в него, като задържах изражението си безстрастно.
Да, сигурна бях, че всички в училище бяха стигнали до няколко
заключения относно Мейсън и мен, предвид споровете ни и
фактът, че мислеха, че аз бях намазала пикапа му. Но Трей и аз не
се срещахме и аз не си бях помисляла дори за секунда, че той се
забавляваше сам. Нямах задължения към него, освен да изглеждам
добре на снимките от бала.
Бал, на който се бях съгласила да отида, когато Мейсън не
беше фактор.
- Ти не може да си несигурен – казах аз, като се опитвах да го
обработя. – Ти си Трей Бъроуз, а Мейсън Лорън ще разхожда
кучетата ти някой ден.
 Вгледа се в мен за момент и после изсумтя, очевидно успокоен.
Лайла се засмя на себе си, а аз изпуснах въздишка.
- Взе ли си рокля? – попита той.
Но Лайла ме смушка и му отговори:
- Ще ходим да пазаруваме този уикенд.
- Добре – той се приближи и ме хвана за бедрата, като се
притисна в мен.
Не исках да ме целува, така че бързо обърнах глава, но устните
му докоснаха челото ми все пак.
Погледнах нагоре и видях Мейсън.
Беше с гръб към мен и говореше с Джей Ди. Но главата му
беше обърната и ме гледаше през рамото си. Очите му се
преместиха към Трей и после обратно към мен, като се присвиха.
Дишането ми се накъса. Сега ли беше дошъл? Или е бил наоколо и
просто го бях пропуснала?
- Ще се видим на киното на открито довечера – палецът на
Трей погали корема ми и после ме погледна за последен път преди
да си тръгне.
Почувствах се притисната. Трей беше изискващ, Лайла ми се
вреше в нещата, а Мейсън беше… навсякъде. Усещах присъствието
му на паркинга сега, в дясно,, сякаш слънцето гореше от тази
страна на тялото ми.
- Какво ти става? – промърмори Лайла. – Ако не започнеш да
се държиш по-мило, ще намери някоя друга, която ще го направи.
Стрелнах я с очи, усещах, че горяха.
- Мило, като теб? – попитах аз. – Не изглежда, милото
държание да ти е свършило работа – и посочих към Джей Ди,
който се смееше с Мейсън.
Нейното гадже едва й беше проговорило от дни, вероятно
защото знаеше, че това, което беше написано на ливадата миналия
петък беше вярно – всички знаехме, – колкото и да го отричаше
Лайла.
Но после усетих закъснялата ми реакция - най-накрая
отбелязах, че Джей Ди говореше с Мейсън. Кога бяха започнали да
се сприятеляват?
- Мога да се оправям с гаджето си – каза тя.
- И аз мога да се оправя с Трей. Благодаря.
Завъртях се и отворих вратата, после се качих в джипа. Лайла
заобиколи предницата на колата и се плъзна на мястото до мен,
малкото ни спречкване все още витаеше във въздуха. Искаше ми се
просто да си отиде у дома. Всеки ден беше все по-труден заради
нещата, които ми се искаше да й кажа, защото знаех, че ме мрази.
Исках да й обърна внимание на това, но не знаех защо. Едва можех
да я търпя и имаше точно толкова глупости, за които да ме
предизвиква. Мейсън го правеше откакто беше дошъл тук. Двете с
Лайла бяхме лицемерки.
- Хей, вижте Кейтлин – каза Тен, облегна се напред и посочи
през предното стъкло.
Сложих ключа си на стартера и спрях, за да погледна нагоре.
Кейтлин отново говореше с Мейсън.
Джей Ди си беше отишъл, а тя стоеше близо до него,
усмихваше се и пишеше нещо на един телефон. После му го
подаде, а той го пъхна в джоба си, като гледаше надолу към нея с
цялото си внимание.
Какво?
Сърцето ми заби в гърдите и свих пръсти около волана, като
исках да я хвана за косата и да извлека задника й от там.
Наистина? Защо я гледаше така? Защо й беше дал телефона си?
- О, Боже! – изстена Лайла. – Какво прави тя?
- Наистина е тъпа като скала – изсмя се Тен. – След пет години
ще има четири деца от различни бащи. Просто гледайте.
Пулсът ми звънеше в ушите ми, докато те се смееха, но аз
примигнах и сведох очи.
Скала.
Тъпа като скала.
Вдигнах очи и се вгледах в Мейсън Лорън. Копеле! Така ли ме
беше наричал?
Завъртях глава, така че те да не забележат, че кипях. Задник!
Кейтлин се отдалечи от него, като изглеждаше доволна от себе
си и се насочи към нас.
- Да не би току-що да му даде телефонния си номер? – попита
я Лайла, като коленичи на седалката, с една ръка на гредата и една
на предното стъкло.
Кейтлин хапеше долната си устна и се опитваше да изглежда
срамежлива, докато хващаше вратата ми и се облягаше игриво.
- Е, помислих си, че може би ще го иска след снощи.
- Снощи? – притисна я Тен.
- Да, попаднах на него на паркинга след тренировката на
мажоретките вчера – призна тя и се изчерви, като снижи глас. –
Бяхме будни до късно.
Намекваше много повече с тези думи,, сякаш имаше тайна.
Стомахът ми се завърза на възел.
- Как е той? – попита Лайла с приглушен глас, внезапно
заинтересована.
 - Като животно – подсмихна се Кейтлин. – Изненадана съм, че
нямам следи от ухапване.
- Мммм – чух Лайла нежно да гука.
Мили Боже!
Кейтлин се отдалечи усмихната, а аз дадох най-доброто от себе
си, за да се престоря, че не седя тук – разбита - в момента. Исках да
повярвам, че лъже. Мейсън не би спал с нея. Не преследваше
бързата тръпка, нали? Той искаше мен в библиотеката. Мен. Не би
забравил това. Не толкова скоро.
Но… Беше казал, че знаеше къде да отиде, за да получи това,
което искаше.
Като животно. Хапането, грубостта, начинът, по който очите,
ръцете и устата му взимаха това, което искаха… Беше го описала
перфектно.
Преглътнах буцата в гърлото си. Повдигаше ми се.
- Е, предполагам, че има какво да се каже за лошите –
размишляваше Лайла, докато гледаше как Мейсън се качваше в
пикапа си. – И този пиърсинг? Обзалагам се, че чувството е
страхотно. Навсякъде.
Тен стисна рамото ми отзад и аз се фокусирах обратно,
отпуснах пръсти от волана. Кокалчетата ми бяха бели като сняг.
- Да вървим да ядем и да нападнем ликьора на майка ми преди
киното – каза той. – Лайла ще кара довечера, така че аз ще се
отрежа.
Да, не мисля, че можех да ям.
Но, може би, можех да пийна, след като гледах как Мейсън
напуска паркинга и вероятно отиваше да оправи кой знае кого.

Петък вечер, киното на открито беше оправдание за всички

тийнейджъри с кола във Фалконс Уел да се мотаят на едно място.
Особено, след като беше отворило преди няколко седмици, тъкмо
навреме за пролетта. Времето беше хубаво, имаше павилион за
храна, който е с отстъпка, силна стерео музика от колите и се
съмнявах, че дори една четвърт от хората тук гледаха филма тази
вечер.
 Един от онези тъпи нови кървави филми с много болка и
неопределен финал, сигурна бях.
След вечеря, бях отишла до вкъщи и се преоблякох в дънкови
къси панталонки и потник преди Лайла и Тен да минат да ме
вземат.
Трей пристигна с Джей Ди, тъкмо когато стигнахме там като
всички паркирахме на първата редица. Те започнаха да обикалят,
като говореха с различни хора и се размотаваха, докато аз се
насочих към павилиона за храна. Мама не ни позволяваше да си
„изпиваме калориите“, така че киното беше една от малкото
възможности, които имах, за да си взема кола.
Влязох в павилиона и се придвижих по редицата, като грабнах
чаша и я напълних с лед.
- Изпусна това онази вечер – каза спокоен глас.
Завъртях глава нагоре, за да видя Мейсън, който стоеше точно
до мен. Пеперуди полетяха в стомаха ми.
Погледнах надолу и го видях да държи инхалатора ми, а после
бързо се огледах, за да се уверях, че никой не ни наблюдава.
Издърпах го от ръката му и го плъзнах в джоба си. Мамка му!
Сигурно го бях оставила на пода в библиотеката след като ние…
Обърнах се пак към машината за кола, без да кажа нищо, като
си напълних чашата и сложих капачето.
- Как я караш? – попита той.
Но отказах да отговоря. Взех напитката си и тръгнах по
редицата, като си взех сламка и стиснах челюст от гняв. Картини на
Кейтлин, полугола с крака увити около него, докато той лежеше
върху нея на задната седалка на колата му, изпълниха главата ми.
Сложих сламката на плота и се опитах да я извадя от опаковката й,
но тя щракна и вместо това се счупи.
Хвърлих я в коша и грабнах друга. Как можеше да я погледне и
да я предпочете пред мен? Как можеше да я целува? Изобщо
имаше ли значение за него с кого беше? Мислех си, че е различен.
- Чула си, нали? – каза той, като ме последва, докато си
избирах бонбони. – Доволен съм. Исках да чуеш.
Наведох се и избрах пакетче Sour Patch Kids6.
- На никой не му пука какво правиш, загубеняк.
Той пристъпи по-близо.
- Ти имаш гадже – изтъкна той, като вдигна рамене. – Кейтлин
има страхотно тяло, добра е в леглото…

6 Sour Patch Kids – Сладко-кисели бонбони – Бел. Пр.

 Пръстите ми се свиха около картонената ми чаша, капачето
подскочи и колата преля, като се разплиска по ръката ми.
По дяволите!
Той изсумтя и аз забързах, като взех салфетки и се почистих.
Добра в леглото? Мисълта, че й се наслаждаваше – докосваше
я – ме караше да искам да натикам гумено пате в носа му.
Задник!
И нямах гадже. Имах кавалер за бала.
Той се наведе, а гласът му беше пълен със самодоволство.
- Ревнуваш.
Нагласих обратно капачето, хвърлих мокрите салфетки и се
обърнах към него, очите ми горяха.
- Скала? – разкрещях се, като смених темата напълно, за да
избегна тази, на която бяхме. – Тъпа като скала? Бъзикаш ли се с
мен?
Той избухна в смях.
- Отне ти доста време.
- Никога повече не ме наричай така! – и после отместих очите
си настрани, като видях две момичета от училище да ни хвърлят
любопитни погледи. Снижих глас. – И не ревнувам. Просто не ми
харесва да ми споделяш всичките си мръснишки глупости.
Пристъпи крачка напред, гърдите му се опряха в моите и
постави длани на плота от двете ми страни, за да не мога да
помръдна.
- А на мен не ми харесва той да те докосва – намръщи се към
мен.
Сигурно говореше за паркинга днес, когато беше видял Трей
да целува челото ми.
Протегнах се и взех кутия с пуканки, обърнах я и я разклатих,
за да му покажа, че беше празна.
- Заповядай – бутнах я в гърдите му. – Толкова ми пука.
Бутнах ръцете му и минах, като взех напитката си.
- Хей. Всичко наред ли е? – попита някой.
Погледнах нагоре и видях Тен, докато приближавах касата.
Поспрях, като видях как погледа му прескачаше между Мейсън и
мен, докато държеше сребърната си бутилка, за която знаех, че
беше пълна с ром и кола.
Игнорирах въпроса му и погледнах назад към Мейсън. Той
хвърли кутията за пуканки на плота и тръгна към мен, като
задържа погледа ми. Усетих топлината, която се излъчваше от
тялото му, но не помръднах, предизвиквах го да опита да започне
още един спор. Беше глупак, чиято единствена цел в живота беше
да прави моя нещастен.
Обаче не каза нищо и продължи да върви към изхода.
След като си беше отишъл, Тен издиша тежко и се обърна към
мен.
- В случай, че все още се опитваш да го разбереш – каза той, -
той те иска страшно много.
Обърнах се, неспособна да се отърся от желанието да започна
друг спор. Искаше ме много? Е, определено не изглеждаше, сякаш
страда от нужда. Изобщо.
Платих за питието и бонбоните си и се насочих извън
павилиона с Тен. Той тръгна към група момчета в кола с гюрук,
докато аз се отправих през колите към BMW-то на Лайла отпред,
като се опитвах да не се оглеждам за Мейсън. Небето сега беше
черно, но екрана излъчваше доста светлина и чувах щурците да
свирят в тревата в далечината. Забелязах Трей да стои до колата си
и да флиртува с някакво момиче.
Страхотно!
Продължих да вървя, но спрях, когато минах покрай голям,
черен пикап. На Мейсън.
Огледах се наоколо, видях го до новите му приятели,
включително Джей Ди - говореха и се смееха. Хората се разхождаха
наоколо, потънали в разговорите си и никой не ме гледаше.
Вгледах се в пикапа и внезапно се почувствах вдъхновена.
Сдържах усмивката си, оставих напитката и бонбоните на
земята до гумата и отворих задната врата от страната на шофьора,
после бързо се качих. Затворих вратата и веднага забелязах колко
тъмно беше вътре. Не бях забелязала това следобеда в автомивката.
Прозорците сигурно бяха доста затъмнени.
Коженият интериор блестеше в черно, точно както боята отвън
и миришеше тежко, наситено и опияняващо като него. Облизах
устните си, облегнах се и отворих конзолата между предните
седалки, като търсех нещо, с което да пиша.
Прерових монетите, няколко разписки и някакви
инструменти. Видях химикал и го извадих, натиснах върха му, за да
го включа и драснах на ръката си.
Черен.
Всичко тук беше шибано черно. Каквото и да напишех нямаше
да се вижда. Зарових обратно в конзолата и пръстите ми се обвиха
около нещо дълго с дръжка на него. Извадих го и видях, че беше
някакъв вид джобно ножче.
 Сърцето ми започна да бие по-бързо. Той беше гадняр, но не
бях особено сигурна, че исках да стана толкова разрушителна. В
главата ми зазвуча „Before He Cheats“ на Carrie Underwood.
Натиснах вдлъбнатината на тъпата страна и извадих острието,
като подскочих, когато то щракна. Извивката беше плашеща и
ослепителна, вдигнах го като го изучавах и се чудех дали наистина
исках да му оставя едно със сигурност доста скъпо послание.
И после си представих как Кейтлин го беше обкрачила на
точно тази седалка, яздеше го и исках да направя много повече от
това да нарежа пикапа му.
Но вратата внезапно се отвори и подскочих, когато видях
Мейсън да се качва и да идва право към мен, като затръшна
вратата, за да я затвори.
Изпъшках, хвърлих ножа към предната част на колата и се
завъртях, като дръпнах силно дръжката на другата врата.
Тя се отвори, но той я сграбчи и я затвори отново, като натисна
и ключалката.
Пикапът отново беше тъмен.
Той сложи ръце около мен и аз изпъшках, когато ме дръпна
обратно към себе си, като ме държеше, докато се борех.
- Махни се от мен! – извиках, като се опитвах да се освободя.
- Ревнуваше ли? – изръмжа в ухото ми и можех да чуя усмивка
в гласа му. – Беше ли бясна, че можеш толкова лесно да бъдеш
заменена? За това ли си тук, опитваше се да направиш някаква
глупост на колата ми?
Завъртях се, като се опитвах да се измъкна от хватката му.
- Преживей го – каза той. – Вагината си е вагина все пак и ако
не го получа от теб, много лесно мога да го получа от друга.
Тъпак! Разбира се, че не го интересувах. Дори не бях
изненадана.
Освободих се от ръцете му, но той ме дръпна към себе си и ме
притисна по-силно... дразнеше ме.
- Ако не те притесняваше, тогава нямаше да искаш да избягаш.
Дишах тежко, студена пот се спускаше по врата ми. Спрях да се
боря и успокоих дишането си, насилих се гласа ми да прозвучи
равно.
- Сега ме пусни.
Ръцете му се отпуснаха около мен, аз се изплъзнах от него и се
протегнах към дръжката.
Но той ме изпревари и хвана вратата, като я държеше
затворена.
 - Изобщо не мислех за теб, когато бях в леглото с нея снощи –
каза той. – Тя беше секси, беше ме възбудила, харесваше ръцете ми
да са върху нея, а на мен ми харесваше начинът по който я
чувствах… - дъхът му падаше на косата ми, думите му бяха жестоки
и коравосърдечни. – Тя не беше посредствена или отегчителна или
надута. Тя ме възбуждаше.
Долната ми устна се разтрепери, а сълзи изпълниха очите ми.
Но напрегнах всеки мускул в тялото си, като се опитвах да не му
позволявам да види. Надута. Посредствена.
Отегчителна.
- Кажи ми, че ревнуваш – настоя той.
- Ако не ме интересуваш, защо бих ревнувала?
Той се наведе по-близо и аз можех да усетя тялото му в гърба
си и устните му до ухото си.
- Кажи ми, че се опитваш да не мислиш колко много ми е
харесало да я чукам. Кажи ми нещо истинско и ще те пусна да си
отидеш.
Нещо истинско? Да му кажех какво? Какво искаше да чуе? Че
това болеше? Че ми беше харесало да го целувам последния път,
когато бяхме тук и всеки път след това? Че не исках никой да го
докосва? Майната му! Нямаше да му кажа нищо от тези глупости.
- Не можеш, нали? – гласът му беше тих и почти тъжен. – Не
можеш да говориш с мен.
И после гледах през замъглените си очи как той се наведе и
издиша към прозореца пред мен, като го замъгли и написа една
дума с пръста си.
СТРАХ.
Поклатих глава.
Сам, Празен, Измамник, Срам, Страх… Какво правеше той?
Какво означаваше това? Една сълза потече и аз изръмжах, като
изтрих думата от прозореца.
- Ти си тъпак. Просто стой далеч от мен.
Опитах да отворя вратата, но той сграбчи ръката ми.
- Не спах с нея.
Замръзнах, завъртях глава само на сантиметър. Какво?
- Излъгах – каза ми той. – Поканих я да хапнем вчера, за да те
накарам да ревнуваш, а днес когато тя намекваше глупости, които
не се бяха случили, аз й позволих. Но не съм я докосвал.
Топлината на дъха му се удряше във врата ми и можех да усетя,
че главата му беше сведена към косата ми.
 - Не искам да те нараня – прошепна той, а гласът му беше
пълен с емоции. – Не искам никой друг. Мисля само за теб – той
спря, а гласът му трепереше. – Мисля за теб непрекъснато, Райън.
За мен.
- Съжалявам – продължи той. – Трябваше да те притисна.
Исках да знам.
Обърнах главата си и го погледнах през сълзи.
- Не си я докосвал?
Той поклати глава.
Замахнах с ръка, за да го ударя, но той я сграбчи и ме дръпна в
скута си, като взе лицето ми в ръце.
- Имах всяко право да го направя – заяде се той, - особено след
като все още позволяваш на онзи задник да се лигави по теб,
докато успяваш да ме правиш твърд като скала за цяла шибана
седмица.
Захапах долната си устна и се опитвах да не заплача. Никога не
бях плакала пред тях.
- Ти ме възбуждаш – той взе лицето ми в ръце, махна косата от
очите ми и изтри сълзата от бузата ми. – Боже, възбуждаш ме.
Побъркваш ме. Искам да се нуждаеш от ръцете ми върху теб.
Нуждаеш ли се?
Задържах очите му, като виждах молбата в тях. Виждах, за
първи път, нуждата. Той отчаяно искаше да ме чуе да го казвам.
И аз знаех точно там и тогава, че исках да съм единственото
момиче, което той някога щеше да гледа така.
- Не си отегчителна – каза нежно той. – Не си посредствена и
не си надута. Вбесяваш ме, но ти ме възбуждаш.
Лицето му беше скрито в сянка, но аз можех да го усетя
навсякъде. Той сложи челото си до моето, шепотът му беше дълбок
и тежък, въртеше се като циклон в мен.
- Те не ни разбират – теб и мен. Знам, че от това се боиш. Ти си
съвършена. Аз никога не съм бил порядъчен. Ти си красива, а аз
съм лош, нали?
Дъхът му докосна устните ми, протегнах се и докоснах ръката
му, която се намираше върху лицето ми, като плъзнах студените си
пръсти между неговите топли.
- Те никога няма да имат значение за нас, Райън. Никой не
знае какво е чувството.
Сълзите напираха в очите ми и дишах тежко, като се поддадох.
Плъзнах бедро през скута му и го обкрачих. Стиснах в юмрук
тениската му, устните ни бяха на сантиметър разстояние.
 - Ако само я докоснеш - предупредих го тихо, - няма да ти
харесат последствията.
Той кимна.
- Знам. Ще задържа ножа тук за теб.
Засмях се и го целунах, ръцете му паднаха на бедрата ми,
когато притиснах тялото си по-близо. Сложих ръка на тила му и
задълбочих целувката, топлината на устните му проникна във
всяка клетка в тялото ми.
Но се отдръпнах и завъртях глава към предното стъкло. Мамка
му. Хората се разхождаха наоколо и можех да видя две момчета в
колата пред нас, както и две до нас.
Мейсън зарови устните си във врата ми, целуваше и хапеше.
- Прозорците са затъмнени – измърмори той срещу кожата ми.
– Толкова затъмнени, че е незаконно.
Обърнах се пак към него и се гмурнах в устата му отново, чувах
музиката и смеха им само на няколко метра, всички бяха около нас,
но не ми пукаше. Зърнах някой, който минаваше покрай пикапа и
изстенах.
Той се премести от устата към шията ми отново, като ставаше
алчен и затворих очи, докато се държах за него.
Като се премести нагоре, той пое лицето ми в шепи отново и
изтри сълзите с палци.
- Кажи ми нещо истинско.
Облизах устните си жадно, исках да усетя отново устните му,
но очите му бяха хванали моите в плен.
Наведох се и отново допрях челото си до неговото.
- Не ми харесва да имам сирене в сандвича си – признах аз,
като дъвчех устната си. – Мост към Терабития е любимата ми
книга - учителят ми в пети клас ни я прочете и тя завинаги остана в
мен. Понякога правя гевречета с халапеньо, защото веднъж мама
ми каза, че били любимите на баща ми – погледнах нагоре към
него и видях, че очите му бяха все още отворени и съсредоточени в
мен. – Той си тръгна, когато бях на четири и от тогава не съм го
виждала. Обаче, не ги правя, когато тя е наоколо.
Притиснах по-силно зъби към устната си, но палеца му
издърпа устната ми навън, вероятно виждаше колко нервна бях.
- Не се разбирам със сестра си – признах - и вече не се
чувствам близка с майка ми. Знам, че голяма част от това е по моя
вина. Бронята ми стана твърде дебела и спрях да допускам хората
до себе си – спрях и добавих, - повечето хора.
Нови сълзи бликнаха и започнах да ридая. Той ме целуна и ме
дръпна обратно само толкова, че да потърка устните ми с неговите.
 - Не мога да ти се наситя.
Усмихнах се леко.
- И понякога…. – продължих аз, като си откраднах още една
целувка – понякога искам да повърна върху Лайла, когато я видя.
Внезапно той изсумтя и избухна в смях. Широка усмивка се
разпростря по лицето му, докато цялото му тяло се тресеше. Отново
го целунах, а устните ни се сляха.
- А миналата петък вечер – прошепнах аз, като гризнах
долната му устна и се отърках в него, - след автомивката…
- Да? – той свали ръцете си до бедрата ми, като изсумтя, докато
аз се отърквах по-силно.
- Мислих за теб – прошепнах в ухото му. – Мислих за теб,
когато бях в леглото си онази вечер.
Усетих как пръстите му стиснаха бедрата ми и изръмжа леко,
докато ме целуваше отново и отново, като дишаше тежко.
Устните му се преместиха надолу по шията ми и едва
забелязах, че презрамката на потника ми беше свалена по ръката, а
топлината на устата му покриваше рамото ми.
Сграбчи ме за тила, за да ме задържи неподвижна, докато
прокарваше носа и устата си по шията ми... вдишваше ме.
- Усещаш ли ме? – прошепна той, като притисна силно бедрата
ми надолу към себе си. Изскимтях, докато се търках срещу
дебелината между краката ми.
- Да – но тогава усетих, че нещо беше разхлабено и въздуха
милваше кожата ми, където преди не го правеше. Сутиенът ми.
Беше разкопчал сутиенът ми отзад.
Презрамките паднаха надолу по ръцете ми, а страната, където
потника ми беше паднал, излагаше на показ сега голата ми гърда.
Бързо вдигнах ръце и се покрих.
- Мейсън, не.
Но той се приближи, целуна ме и сграбчи задника ми, като ме
притисна към себе си.
- Не мога да спра.
- Но хората ще ни видят.
Погледна нагоре към очите ми, докато гризеше устните ми.
- Никой не те вижда, скъпа. Само аз. А аз искам да те целуна.
- Ти ме целуваш.
Гризеше устната ми, а шепота му беше плътен и секси.
- Искам да те целувам на други места.
О, Господи!
 Гърдите ми хлътнаха, а жега изпълни корема ми, като накара
клитора ми да затупти, докато тялото ми го жадуваше толкова
отчаяно. Никога не се бях усещала толкова възбудена.
Той се взираше в мен, докато нежно издърпваше ръцете ми
настрани и плъзгаше другата презрамка на потника по рамото ми,
като разхлабения потник и сутиена паднаха на кръста ми.
- Мейсън – казах нервно, като се опитвах да вдигна ръце
отново.
Завъртях глава и се огледах около мен, като видях две момчета
да стоят точно до предницата на пикапа. Но Мейсън взе ръцете ми,
премести ги настрани и поклати глава с лека усмивка на лицето.
Страх препускаше през мен и караше сърцето ми да тупти
бързо, но бях също и възбудена.
- Господи, виж се – той издиша, а очите му пируваха, докато
оглеждаше гърдите и корема ми. – Имаш адски красиво тяло.
Тръпки преминаха по ръцете ми, усетих зърната си да се стягат
и да се втвърдяват под погледа му.
- Заведи ме някъде – казах аз, като се приведох към него - и ще
ти позволя да ме целунеш, където поискаш.
- Звучи примамливо – каза той. – Може би другия път.
Хвана кръста ми, придърпа ме близо, накара ме да се вдигна
по-високо на колене, така че гърдите ми бяха на нивото на устата
му.
- Мейсън – въздъхнах, когато хвана лявото ми зърно между
зъбите си и усетих вълните на удоволствие между бедрата ми.
- О, Боже мой, не можем.
Но той го засмука цялото в устата си и стиснах раменете му,
очите ми се затвориха и не ми пукаше, че половината ни клас беше
точно отвън.
- Да – изскимтях, останала без дъх и увила една ръка около
врата му, като го държах по-близо.
Езикът му, горещ и влажен, излизаше и се въртеше около
твърдата плът на зърното ми, дразнеше ме, а пръстите му се
забиваха в кожата ми, когато той се връщаше за още, като гризеше
цялата гърда.
Чух смях навън и опитах да завъртя глава, но Мейсън се наведе
към мен и ме накара да се извия назад, докато преминаваше към
другата гърда, целуваше и дърпаше зърното със зъби.
Изстенах, затворих очи и оставих главата си да падне назад.
- Мейсън, ще ни хванат.
 Но молбата ми беше жалка и той го знаеше. Засмука по-силно,
опъваше кожата ми и исках толкова много да се търкам в пениса
му, но беше трудно в тази позиция.
Устата и езикът му изследваха, дърпаха и засмукваха дотогава,
докато бях сигурна, че се зачервих. Изправих се, като оставих
устата му да проследи пътя до врата ми и обратно до устата ми.
Завъртях бедрата си, като се отърквах в него, докато той
целуваше и гризваше челюстта ми. Исках да почувствам всеки
сантиметър от него през дънките му. Бях толкова влажна.
Внезапно се отдръпна от мен и го видях да издърпва тениската
си през главата. Зърнах за кратко остатъка от татуировките по
ръката и на рамото му, както и няколкото по гърдите и корема му.
Той отново ме придърпа към себе си и притисна гърдите си в
моите.
- Искам да усетя кожата ти върху моята.
Хвана с едната си длан гърдата ми, докато плъзгаше другата
надолу към задната част на късите ми панталони и стисна задника
ми.
Вгледах се в зелените му очи. И двамата дишахме тежко, но го
видях да спира,, сякаш внезапно не беше сигурен за нещо.
И изведнъж, не бях притеснена, че можеха да ни хванат. Бях
притеснена, че можеше да спре.
Не спирай!
В очите ми напираха сълзи и бях толкова уморена. Толкова
уморена от това да задържа всичко, което чувствах и исках да кажа.
Толкова уморена да бъда някой, който не бях и да правя грешки, с
които не се забавлявах, докато ги правех.
Исках да почувствам това. Исках да се изгубя в него за толкова
дълго, за колкото можех.
- Мейсън? – сложих ръка на лицето му и наведох глава към
неговата, като говорех тихо. – Може ли да ти кажа нещо истинско?
Той кимна.
Плъзнах ръка между нас и я притиснах към пениса му.
- Искам да бъда изчукана.
Очите му се разшириха и захапах долната му устна.
Да, не очакваше това.
Издиша, звучеше шокиран, но не беше нужно да му повтарям.
Обви ръка около кръста ми, завъртя ме с гръб към седалката и
въздъхнах леко, без да съм сигурна дали от възбуда или от нерви.
Той се изправи, колкото можа и се наведе над мен, като гледаше
тялото ми. Захапах устната си и се опитах да не се засмея, колкото
и да ми се искаше.
 Протегнах се, гледах го в очите, докато разкопчавах колана му,
но когато стигнах до копчетата на дънките му, той ме спря.
- Казах, че искам да те целуна навсякъде – припомни ми той и
погледна късите ми панталонки. – Свали ги.
Хвърлих нервен поглед към прозореца над мен и видях някой
да минава. Влагата между краката ми се увеличи и не можех да
спра потока от топлина под кожата ми.
Боже, това беше толкова лошо.
Преглътнах буцата в гърлото си, разкопчах късите панталонки
и ги плъзнах под дупето ми надолу по краката. Мейсън се взираше
в дантелените ми, червени прашки и бавно плъзна един пръст
нагоре по бедрото ми, под подгъва на гащичките и ги дръпна
настрани, като оголи котенцето ми.
Изстенах от усещането, което предизвикваха впитите му в мен
очи. Моля те, докосни мен!
- Постоянно ли го поддържаш така голо? – попита той, като
все още се взираше в мен.
- Искаш ли да го правя?
Усмихна се и срещна погледа ми.
Прокарах ръка по гърдите му и я увих около врата му. Беше
странно. Понякога се чувствах така, сякаш го познавах., сякаш
наистина го познавах. Толкова лесно се свързвахме и дори когато
бяхме ядосани, все още се усещаше познато. И тогава ме осени
мисълта, че наистина не знаех нищо за него.
- Откъде си, Мейсън? – попитах. – Къде са родителите ти? От
какво се криеш?
Той се вгледа в мен, а изражението му стана предпазливо.
После се протегна и прокара нежно пръсти надолу по лицето ми,
като накара клепачите ми да се затворят.
- Затвори очи. Тук няма нищо за гледане.
Какво?
Но после усетих езика му да се плъзга по цепнатината ми и
въздъхнах, цялото ми тяло се напрегна.
- О, Боже!
Облизваше ме бавно нагоре и надолу, плъзгаше езика си
нагоре по котенцето ми и над клитора ми и след това се
притискаше към малката пъпчица и я засмукваше силно в устата
си.
Извих врата си, дишах тежко и го наблюдавах. Той стенеше,
докато въртеше езика си около мен и после подръпваше клитора
ми между устните си, като се връщаше за още – ближеше, смучеше
и гризваше.
 Пулсът между краката ми туптеше и усещах топлината на
входа си, като ставах все по влажна и готова за него.
Вдигна коляното ми, разтвори ме и продължи да ме облизва
по-силно, по-бързо и по-алчно. Езикът му ближеше, зъбите му
захапваха и дразнеха. Тогава ме покри с устата си, засмукваше и
обработваше клитора ми, докато изплаках.
- Моля те – изстенах. – Ах …
Той се протегна и запуши с ръка устата ми, докато все още ме
вкусваше, а аз погледнах нагоре и видях Трей точно над мен.
Спрях да дишам за секунда, очите ми се разшириха. Той
стоеше точно до задната врата на мястото до шофьора и викаше
някого.
О, мамка му!
- По дяволите, Трей – каза Мейсън, подсмихна се към мен и
извади езика си да ме оближе. – Котенцето на твоето момиче е
толкова стегнато.
Дръпнах се изпод ръката му, която беше на устата ми.
- Млъкни! – прошепнах.
Той отново ме облиза и засмука.
- Благодаря, че ми позволи да я заема, човече.
И после се гмурна, най-накрая плъзна езика си в мен и
проникна.
Въздухът ми заседна в дробовете, заскимтях и той отново
покри устата ми, докато движеше езика си в мен и обработваше
клитора ми с другата си ръка.
Завъртях бедра, опитвах се да го посрещна – опитвах се да го
вкарам по-дълбоко, – докато гърдите ми се люлееха напред-назад с
леки движения. Сграбчих врата му, държах го към мен, усещах
треперенето, където докосванията на езика му трупаха и трупаха,
докато всеки мускул в тялото ми се свиваше толкова силно, че
болеше.
- Да! – изкрещах под ръката му.
Оргазмът ми експлодира, разпростря се по корема и надолу по
бедрата ми и отметнах глава назад, като с ужас се взрях в Трей и
някакво момче, които стояха точно над мен. Сложих и двете си
ръце върху тази на Мейсън над устата ми, стенех и се надявах, че
никой не можеше да ме чуе през вратите.
Гърдите ми се надигаха и спускаха, невероятното чувство се
движеше през тялото ми, нагоре до главата и надолу по краката
ми.
Мейсън свали ръката си, като погали гърдата ми преди да я
пусне. Той се повдигна и се излегна над мен, като сложи ръка на
вратата зад мен, за да се задържи, докато разкопчаваше дънките
си. Сърцето ми отново забърза ритъм.
Твърдите му очи се взряха в мен, изпълнени с похот.
- Свали прашките или ще ги скъсам.
Погледнах нервно нагоре, изплашена да не ни хванат. Ами ако
пикапа се заклатеше?
Той се протегна към джоба на гърба на предната седалка,
извади презерватив и го отвори със зъби. Имаше презервативи тук
отзад?
Присвих очи и погледнах към него.
Той срещна погледа ми и просто се засмя.
- Не се тревожи. Ти си единственото момиче, което съм имал
тук отзад.
Тогава защо държиш презервативи на задната седалка на
пикапа си? За всеки случай?
Той се протегна към дънките си, бръкна и извади члена си,
твърд и готов, а аз останах без дъх, докато го гледах как си слагаше
презерватива.
Сложих ръцете си на гърдите му, без да съм сигурна дали беше,
защото исках да го докосна или, защото бях уплашена. Бях го
правила само веднъж и то преди две години. Беше грешка.
Но отново го усещах като първи път и бях нервна.
Той спря и ме погледна.
- Свали я – прошепна той. Имаше молба в очите му.
Облизах устни, дишах тежко и пулса ми препускаше.
Протегнах се бавно надолу, нервно разклатих тялото си,
докато свалях прашките и ги пуснах на пода. Исках го. Нямаше
нищо лошо в това да му позволя да ме усети само за малко, нали?
Щях да го накарам да спре и да ме заведе някъде другаде скоро.
- Само за минутка, нали? – помолих аз, протегнах се нагоре и
помилвах гърдите му. – И после трябва да спрем.
Усмивка изви крайчеца на устата му, докато вдигаше коляното
ми, а тежъкият му пенис се притискаше между краката ми.
- Само за минутка – обеща той. – И после ще спра.
Като раздвижи бедрата си бавно и сигурно, се протегна надолу
и нагласи пениса си в мен. Изстенах, усещах как се разпъвах,
докато потъваше в мен все по-дълбоко и се заравяше напълно.
- О, мамка му! – въздишаше той, лицето му беше извито от
болка, докато стоеше неподвижен. –Райън…
Дишаше трудно, когато наведе тялото си и зърната ми се
отъркаха в гърдите му. Потреперих, наслаждавайки се на
усещането, докато главичката му докосваше клитора ми и се извих,
като присвих още колене и разтворих бедра повече.
Само за малко.
Той ме целуна и едва имах време да свикна с него преди да се
издърпа назад и да тласне пак навътре, като ме разтегна добре.
- О, Боже! – звуците от филма се чуваха от далеч, както и
приглушените гласове на хора по-близо.
Но всичко, което виждах беше той. Устните му покриващи
моите, дъха му топлещ кожата ми, чукането му, което ставаше по-
силно и по-бързо, докато той се тласкаше между бедрата ми.
Погледнах нагоре и видях, че ръката му все още стискаше
вратата и мускулите му бяха издути и стегнати.
- Погледни ме! – прошепна той.
Спуснах очите си към него, облизах пиърсинга му и го чух да
ръмжи под нос.
Пикапа изскърца от движенията ни и аз изскимтях, стиснах с
пръсти бедрата му, докато той се движеше навътре и навън в мен.
- Пикапа ще се разклати – казах притеснено. – Трябва да
спрем.
Но само изстена и засили темпото. Гърдите ми подскачаха
нагоре-надолу и изстенах от удоволствието, че ме изпълваше.
Притисках го по-дълбоко с всеки тласък, въртях бедра, за да го
посрещам.
- Мейсън – замолих, облизвах и хапех врата му и усещах, че
пак щях да свърша. – Толкова е хубаво.
Той плъзна ръка под дупето ми и проникна по-дълбоко,
изръмжа, докато ме чукаше по-грубо. Чух шум под нас, от пикапа и
се огледах разтревожено.
- Забави! – помолих го. – Пикапът…
Но изръмжа и се наведе да целуне и захапе устните ми.
Плъзнах ръцете си надолу, стиснах задника му и го задържах
близо, докато той вкарваше члена си в мен отново и отново.
- Да, да – стенех пак и пак, усещах как друг оргазъм се
надигаше, докато го покривах с бързи, малки целувки.
- Мейсън, свърши ли вече минутката?
- Почти, скъпа – чух хумора в гласът му.
Членът му се заби дълбоко в мен и изплаках, освободих се и
свърших като котенцето ми се сви около него, задържа го твърде
стегнато.
- О, мамка му! – изстена той, сложи ръка над устата ми и
заблъска в мен по-бързо.
 Влезе в мен още веднъж и спря, тялото му се тресеше под
ръцете ми, дишаше тежко и стенеше в ухото ми.
Погалих с ръка гърба му, усетих потта му и затворих очи. В
главата ми беше мъгла, а вътрешността на пикапа се въртеше.
Оргазмът се просмукваше във всеки крайник, чувствах се
уморена, щастлива, и тъжна. Не исках да свършва.
Но, мамка му! Не трябваше да го правим тук.
Той си почиваше върху мен, ръката му все още държеше шията
ми и главата му лежеше на рамото ми. Стоях там, неподвижна и
тиха.
Дори не исках да поглеждам навън, за да видя дали някой
беше забелязал. Наистина ли си мислех, че можехме да спрем, след
като бяхме започнали?
Накрая той вдигна глава и ме погледна. Усмихнах се леко,
искаше ми се да бяхме паркирали някъде в гората. Някъде, където
можехме да останем цяла нощ и да правим още малко от това.
Веждите му се събраха и той изглеждаше така, сякаш търсеше
думи.
- Райън, аз …
- Какво?
Но той замълча.
Докоснах лицето му, но той просто поклати глава и отмести
поглед.
- Нищо. Всичко е наред.
Наред? Студ премина по кожата ми.
Какво е наред?
 Седнах на предната седалка, издърпах косата си през рамото и
я пригладих. След като приключихме, той се премести отпред и
потегли, за да излезем от киното, докато аз останах скрита отзад, за
да се облека.
Дъвчех крайчеца на устата си, докато притеснението ме
обземаше. Пикапът определено се клатеше.
Всеки можеше да ме е видял как се качих вътре преди това, а и
всички знаеха, че пикапа беше негов. Без да споменавам, че
оттогава беше тих, караше и дори не ме поглеждаше.
Типичен мъж. Казваше всичко, което трябва, за да се
вмъкнеше в гащите на момичето, но всички тези силни чувства и
горещи шепоти избледняваха, когато получише каквото искаше,
нали?
Както и да е.
Закопчах колана си. Киното се намираше зад нас, а пътят
отпред беше тъмен и празен.
- Оставих си чантата в колата на Лайла – казах повече на себе
си. – Ще трябва да измисля защо съм си тръгнала и как съм се
прибрала.
- Е, добре, че измислянето на лъжи ти се отдава.
Погледнах го лошо. Но после видях, че ми се усмихваше
шеговито и малко се успокоих.
Може би изобщо нямаше да ми се налага да лъжа. Просто щях
да й кажа, че бях позволила на Мейсън Лорън да ме закара вкъщи.
Какво можеше да стане?
Хвърлих поглед към екрана на радиото и видях името на
песента, която звучеше от iPod-а, усмихнах се и я увеличих.
Мейсън ме погледна, вероятно се чудеше защо изглеждах
щастлива.
- Какво?
Посочих радиото, от което звучеше Without Me на Еминем.
- Имам един приятел. Той мрази вкуса ми за музика – казах
му. – Веднъж му изпратих тази песен. Това доведе до безкраен
спор, който все още не е разрешен.
- На него?
Облегнах се в седалката.
 - В началното училище, учителите ни ни определиха за
партньори, които да си пишат писма – обясних аз. – Когато
учебната година свърши, обаче, просто продължихме да си пишем
и не сме спирали. Живее в Тъндър Бей, но никога не сме се
срещали.
Мейсън се взираше в пътя отпред, гърдите му се вдигаха и
спускаха равномерно. Не ревнуваше, нали? С Миша не бяхме
такива.
- Всичко ли му казваш? – попита той, все още без да ме
поглежда.
Присвих очи към него. Може би подозираше, че Миша беше
важен за мен.
Или, може би се чудеше дали моя приятел с писмата беше по-
важен от него.
Истината е, че Миша беше незаменим. Но дори на него не му
казвах всичко.
Обърнах глава и погледнах през прозореца.
- Казвам му повече, отколкото казвам на който и да е друг.
- Лъжеш ли го?
- Да – отговорих честно. – Получава тази моя версия, която
искам да бъда.
По някаква причина не чувствах срам като признавах това на
Мейсън. С майка ми, сестра ми, учителите и приятелите ми се
чувствах, сякаш ме съдеха., сякаш трябваше да живея според
очакванията им.
Дори с Миша, усещах вина, че никога не действах според
собствените си съвети и се надявах, че никога нямаше да разбере
колко ужасна можех да бъда понякога. Исках да си мисли най-
доброто за мен.
Но с Мейсън почти чувствах, че каквото и да направех, пак
щеше да ме иска., сякаш моите несъвършенства го забавляваха,
моите проблеми допълваха неговите, а два негативни знака
правеха един позитивен и така нататък.
- Ще му пишеш ли, за да му разкажеш за тази вечер?
Обърнах се към него с лека усмивка на лицето.
- Вероятно. Има ли значение за теб?
Той поклати глава, докато гледаше пътя.
- Няма да ревнуваш?
- Ще имаш нужда от приятелите си – отвърна той.
Вдигнах вежда. Какво, по дяволите, означаваше това?
 Той отби към алеята ми и спря до входната врата. Разкопчах
колана си и погледнах към дясната му ръка, която седеше в скута
му. Преди по-малко от половин час тази ръка беше на задника ми.
Никой не знаеше какво беше усещането.
Затворих очи, сега се чувствах самотна. Защо беше толкова
хладен? Не бях достатъчно тъпа, за да си мисля, че бяхме двойка
сега – никога нямах нереалистични очаквания към хората, – но
това беше странно. Настроението му се беше развалило,, сякаш
тази вечер беше грешка или нещо такова, а от това леко болеше.
Не, че някога щях да му го призная.
- Е… - въздъхнах и отворих вратата. – Предполагам, че ще се
видим.
Излязох и затръшнах вратата зад мен, като се запътих към
къщата ми. Чух друга врата да се затваря и се обърнах, за да видя
как Мейсън тичаше към мен.
Спрях.
Той докосна лицето ми, приближи се и се вгледа в мен.
- Как се казва?
- Кой?
Той се приближи по-близо, устните му бяха на сантиметър от
моите.
- Твоят приятел с писмата.
Дъхът му погали устните ми и аз отворих уста в очакване.
Боже, той ухаеше страхотно.
- Миша – прошепнах.
Той ме целуна, а устните му потънаха в моите, когато затворих
очи.
- Какво беше това? – подразни ме той, докато гризеше устните
ми. – Не можах да те чуя.
- Миша – въздъхнах преди да се потопя в него и да погаля
езика му с моя. Притиснах тялото си в неговото, усетих как
издутината в дънките му ме притискаше.
Накрая се отдръпна, останал без дъх и възбуден отново, точно
както в киното.
- Благодаря – целуна ме по устните за последно и се обърна,
като се насочи обратно към пикапа си.
Какво, по дяволите?
Гледах, отново объркана, докато той запали двигателя и
потегли, задните му светлини блестяха в тъмнината, когато зави по
улицата.
Познавах го много малко, но след всяка среща усещах, че го
познавам още по-малко.
 Не бях виждала Мейсън цял уикенд. Съботата дойде и си
замина. С приятелите ми прекарахме целия ден на футболното
игрище, ориентирахме новите попълнения на мажоретките за
следващата учебна година, а в неделя бях заключена в стаята си,
слушах музика, подготвях домашни и пишех на Миша.
Три писма.
Две от тях бяха пълни със скучни, глупави тъпотии, а третото –
онова за Мейсън – го смачках и го изхвърлих. Не бях сигурна защо.
Дори не знаех защо изобщо го бях написала.
Вървях надолу по коридора в училище в понеделник сутринта,
спрях пред шкафчето си и въвеждах комбинацията, когато видях
черен надпис и спрях.

Всичко, за да не се нуждая от теб,

Всичко, за да не си падах по теб,
Всичко, за да погледнех момиче, което не си ти,
Но, мила, няма нищо освен теб.

Усмихнах се. Мейсън.

Поне се надявах той да беше виновника. Изчервих се, мразех
колко щастлива ме прави това. Защо беше толкова хубаво да знам,
че той си беше мислил за мен този уикенд, когато се беше
промъкнал, за да напише това?
Опитах се да скрия усмивката си, но тя все още беше там,
когато отворих шкафчето си, като натъпках чантата и извадих това,
което щеше да ми е необходимо за сутринта.
Отидох до стаята по рисуване и влязох, очите ми веднага се
стрелнаха към негово място и бях облекчена да го видя, че седеше
там. Не знаех защо, но се страхувах, че всеки момент можеше да
бъде последния, в който го виждах.
Той говореше с Мани, който седеше до него и както
обикновено или не ме беше забелязал, или се правеше.
Отидох до масата и се обърнах, за да подредя материалите си,
но някой ме бутна и залитнах напред.
 - Извинявай – каза дълбок глас, а нещо беше пъхнато в ръката
ми.
Изправих се и завъртях глава, като видях Мейсън, който мина
покрай мен и се насочи към предната част на стаята, като ми се
подсмихна, докато хвърляше дъвката си в кошчето.
Свих пръсти около малкото листче хартия и седнах, като се
правех, че нищо не се беше случило. Той се върна, зае отново
мястото си и продължи разговора си с Мани.
Държах листчето в скута си и погледнах надолу, като го
разгънах и прочетох.

Нямам търпение да те целуна.

Кожата ми настръхна и пъхнах листчето в джоба си, като се

опитвах да изглеждам,, сякаш романтичните глупости не ми
влияеха. Не. Изобщо.
И въобще не си припомнях случката в киното хиляди пъти
този уикенд, както и колко страхотни бяха целувките му.
Но после погледнах нагоре и видях Трей да влиза в стаята.
Стомахът ми се сви. Нямах търпение Мейсън да седне близо до
мен, но Трей отново разваляше всичко. Трябваше просто да го
разкарам.
- Мисля, че наистина харесваш рисуването – казах, когато той
издърпа стола до мен. – Хората ще започнат да говорят.
- Ще ми простят, когато открият, че седя тук, само за да гледам
в тениската ти. – Tой сложи ръка върху облегалката на стола ми и
погледът му се насочи към широката ми тениска. Не можеше да
види нищо отгоре, но част от корема ми се виждаше отдолу, точно
над тесните ми дънки. – Ти си чудесна гледка.
- Да, добре... - Но спрях, като чух шум от драскане. Завъртях
глава и видях Мейсън да върти пергел в едната си ръка, острата
игла беше забита в дървената маса и бавно рисуваше кръг, докато
го притискаше. Погледнах лицето му и видях, че беше фокусиран
напред, но когато погледнах обратно надолу, забелязах, че черният
лак на масата сега беше надраскан и разкриваше тъмното дърво
отдолу.
Усетих усмивка да се появява на лицето ми. Не беше щастлив.
Добре. Ако искаше да си намеря нов кавалер за бала, тогава
можеше да събере кураж и да ме покани.
- Добре, тогава – продължих аз, като се включих в играта и
погледнах към Трей, но говорех достатъчно високо, за да можеше
Мейсън да чуе. – Трябва да видиш роклята ми за бала. Ще ти
хареса.
- Нямам търпение – ухили се той.
Отворих скицника си и продължих работа по проекта си,
докато госпожица Тил започна да обикаля стаята и да проверява
учениците как се справяха.
- Хей, Мани – чух Трей да вика шепнешком. – Няма да имаш
куче-пазач по физическо днес.
Притворих очи, обезпокоена. Мани остана неподвижен, почти
напълно скрит от поглед, от другата страна на Мейсън.
- Виждаш ли, Лорън? – каза Трей над главата ми към Мейсън.
– Не можеш да го наблюдаваш непрекъснато.
Продължавах да чувам драскането от пергела и погледнах
нагоре, като огледах стаята. Тил трябваше да разкара Трей от тук.
Ако Мейсън го нападнеше нямаше да му се размине отново без
наказание.
- Когато удариш някого под кръста, тази тъпотия не остава
незабелязана – заплаши Трей, - така че, ти също не се обръщай с
гръб. Следващия път няма да бъда сам.
- Боже, скучно ми е – измърморих на Трей. – Отивай на химия,
става ли?
Той вдигна вежда.
- Ще се видим на обяд – казах аз и го побутнах, за да схване
намека. – Сега трябва да поработя.
Изсумтя, сякаш се чудеше каква ли „работа“ можех да имам по
рисуване. Накрая завъртя очи, целуна ме по бузата, стана и излезе
от класната стая.
Протегнах се надолу, като се преструвах, че взимам нещо от
чантата си, докато шепнех на Мейсън.
- Кажи ми, че ревнуваш.
Казах му същите думи, които той ми беше казал в киното. Не
исках да ходя на бала с Трей. Дори не исках да говоря с Трей.
Но Мейсън не ми беше дал нищо, а междувремено аз трябваше
да продължа с живота си.
- Кажи ми, че съм твоя – казах аз.
Той остави пергела да падне на масата и погледна надолу, но
остана мълчалив.
Челюстта ме болеше и усещах, че сълзи се събираха в очите ми.
- Имам чувството, че ще изчезнеш всеки момент., сякаш не си
наистина реален.
- Ще ти кажа всичко – прошепна той. – Обещавам ти. Просто
изчакай.
 Избърсах влагата от крайчеца на окото си и прочистих гърлото
си. Харесвах Мейсън. Много. Но той нямаше корени тук и щом
годината свършеше, нищо нямаше да го задържи. Бях нервна.
Тихо къркорене привлече вниманието ми и аз обърнах глава,
като осъзнах, че идваше от стомаха на Мейсън. Той се въртеше в
стола си и изглеждаше леко засрамен.
- Ял ли си днес?
- Добре съм – каза той. – Просто не ми се ядеше храна от
бензиностанцията отново.
Гледах го, докато осъзнавах ситуацията. Дали направо отиваше
до Заливчето, след като си тръгнеше от тук? Сам ли беше през
цялото време? Колко пари имаше, за да яде, да си сипва гориво и
да се пере?
Заля ме тъга. Никой не се грижеше за него.
Трябваше да ме е усетил, че го гледах, защото завъртя
брадичката си към рисунката ми и смени темата.
- Какво е това?
Преглътнах, погледнах надолу към третия си опит в
скицирането с въглен, което изглеждаше повече като мастилено
петно от тест на Роршах.
Не струвах.
- Това е обложка за албум – казах му. – Онзи приятел, за
когото ти разказах? Миша? Той пише музика. Правех му изненада
за завършването.
Очите му се присвиха към рисунката и дишането му стана
бързо и плитко.
- Какво?
Той се завъртя, като мигаше бързо.
- Нищо.
Въздъхнах и се върнах към работата си. Нищо, нищо, нищо.
Може и да лъжех много, но поне казвах нещо.
Бръкнах в чантата си, извадих мюсли десертче и го оставих
пред него, преди да се извиня и да отида до тоалетната.
Беше само осем часа сутринта, а вече си мислех, че имах
достатъчно контакт с момчета за един ден.
 Изстисках пакетчето в купата, сложих отново капачето и
раздрусах салатата вътре. Дресинга Цезар се разбърка и покри
съдържанието, взех пластмасова вилица и бутилка вода, като се
преместих надолу по редицата в столовата към касата.
- Ще ядеш? – Лайла пристъпи към мен и се протегна да вземе
купичка с плодове.
- Да – подадох картата си за обяд на касиерката и тя я маркира.
– Пролетна умора. Може да ми мине като хапна. Не мога да се
концентрирам в училищните задачи днес.
Или поне не в училище. Умът ми беше зает с Мейсън през
цялото време. Тук ли беше? Беше ли близо? Щеше ли да ме блъсне
в някоя класна стая, да ме докосне и да ми вземе акъла с целувки?
Моля. Боже. Да?
- Знаеш, че трябва да ти кажа – каза Лайла и даде пари на
касиерката. – Да си тръгнеш от киното с Мейсън в петък вечер
беше доста гадно.
Спрях и я погледнах, сърцето ми се качи в гърлото. Не ме
интересуваше особено, ако тя знаеше, че си бях тръгнала с него, но
знаеше ли какво бяхме правили в пикапа му в киното?
Тя се усмихна саркастично.
- Той се измъкна от киното точно по средата на филма, а ти не
можеше да бъдеш намерена никъде? Не беше трудно да се сетиш и
се обзалагам, че Трей също се е сетил.
Издишах и малко се успокоих. Добре, тя не знаеше нищо
повече.
- Знаеш ли какво? – казах аз. – Всъщност не трябваше да ми
казваш нищо. Не си ме видяла да си тръгвам с него, нямаш
представа какво става между нас, ако изобщо става нещо. Ти си
карала повече момчета, отколкото може да побере един автобус.
Когато станеш перфектна, ще поговорим. Схвана ли?
Очите й пламнаха и ме стрелна с гаден поглед, докато
отваряше устата си да проговори отново.
Но аз я срязах.
- Приключихме – казах й. – Гладна съм. Хайде да ядем.
Завъртях се, но видях Трей и Джей Ди да приближават и
спрях.
Мама му…
- Искаш ли да се позабавляваш? – Трей се приближи и сложи
ръце на бедрата ми.
Какво? Издишах със смях, леко раздразнена. Не можех да
наваксам с интригите точно сега.
 Но примигнах и се опитах да се фокусирам отново и да намеря
съобразителността си.
- Разбира се – казах. – Чудех се кога ще започнеш да ставаш
интересен.
Джей Ди се засмя, а Трей вдигна вежда полуизумен и
изглеждащ така,, сякаш искаше да ме научи как да си държа устата
затворена.
- Изглежда, че Лорън не може да свали очи от теб – каза той.
Завъртя главата си през рамо и проследих погледа му, като
открих Мейсън да седи на маса пълна с най-големите хулигани в
училище. Беше се облегнал назад, дългите му крака бяха изпънати,
а ръцете му сключени зад главата. Смееше се с момчето, с което
говореше.
- И? – погледнах обратно към Трей.
- И аз мисля, че той те иска – отговори той. – Искам да
използвам това в моя полза.
После се наведе, хвана другата страна на лицето ми и
прошепна в ухото ми.
- Накарай го да дойде у дома другата седмица за партито.
Свих вежди, като смътно си спомнях, че беше споменал, че
родителите му щяха да бъдат извън града. И искаше да доведа
Мейсън. Така че да направиш какво? Да го пребиеш, след като го
бях примамила в капан, като във филм от 80-те?
Да, ама не.
Трей се отдръпна и се насилих тона ми да бъде равен.
- Това не ми звучи забавно.
Трей присви очи, очевидно ставаше раздразнителен от моята
липса на съдействие. Обърна се към Лайла, като й хвърли секси
усмивка.
- Лайла, скъпа – каза той, а аз видях как Джей Ди се напрегна.
–Стиска ли ти?
Лайла му се усмихна срамежливо в отговор, а аз поклатих
глава.
Ако не направех каквото искаше, Лайла щеше да го направи.
Улових подигравателния поглед, който Джей Ди хвърли към Трей
и Лайла и после към мен преди да отмести очи.
Въздъхнах.
- Мейсън не е глупав, Трей. Ще прозре право през нея.
Метнах салатата си към Лайла и минах покрай момчетата, като
отивах към масата на Мейсън.
 Пристъпих напред и спрях до него. Всичките му приятелчета
спряха разговора си и погледнаха към мен, но Мейсън не ме
погледна.
- Здрасти – сложих ръка на ханша си, като знаех, че е наясно,
че бях там.
Мейсън се усмихна, а нетърпеливите погледи на приятелите
му пробягваха между него и мен.
- Принцесо – каза той. – Какво мога да направя за теб?
О, моля те! Плъзнах се между него и масата, подскочих отгоре
и сложих ръце зад мен, като се облегнах леко назад, като бях
наясно, че тениската ми се дръпна нагоре и очите му пробягаха по
корема ми.
Няколко изсумтявания се чуха от приятелите му, а аз го
подразних с очи.
- Кавалерът ти за бала гледа – каза той.
- Той ме изпрати – отвърнах аз. – Изглежда си мисли, че ще
ми позволиш да те заведа на едно от неговите партита.
Чух как другите около масата измърмориха, докато Мейсън
просто изглеждаше развеселен. И двамата знаехме какво
планираше Трей. Можех да усетя как собствените ми приятели ни
гледаха.
- Не искаш приятелите ти да те мислят за страхливец, нали? –
включих се в играта аз.
Усмивката на Мейсън се разшири и погледна към неговата
страна, вероятно, за да види дали Трей наблюдаваше.
Не че на някой от нас му пукаше. Някак си ми харесваше тази
игра. Никой не би повярвал, че ние всъщност се харесвахме. Можех
да ги разигравам, стига да не се разигравахме един друг.
Той ме погледна и плъзна ръцете си под коленете ми, като ме
дръпна от масата и бавно ме снижи към скута си, докато го
обкрачих. Тих смях се разнесе около масата и внезапно желание се
появи между краката ми.
Облегнах се на него, гърди в гърди и прошепнах в ухото му.
- Не искам да отиваш – признах аз. – Той няма да бъде сам.
- Защо ти пука? – каза тихо, като задържа тона си равен. – Все
още ще ходиш на бала с Мачо-Пениса, нали?
- Някой друг поканил ли ме е?
- Би ли се съгласила?
Прокарах нос по ухото му и усетих нежната му кожа там.
- Покани и разбери.
- Тревароу!
 Завъртях се, когато чух да викат името ми. Не трябваше да се
обръщам, за да разбера, че беше директорката. Супер! Преместих
се, за да сляза от скута му, но той притисна ръцете си надолу към
бедрата ми и ме задържа там.
- Мейсън – подканих го аз. Щеше да ме вкара в беля и то пред
публика.
- Слез от скута му! – заповяда ми директор Бъроуз. – Веднага!
Сложих ръце на раменете на Мейсън и опитах да стана, но той
сграбчи бедрата ми отново и ме задържа долу.
- Тя ще слезе от члена ми, когато й кажа да слезе – каза той на
директорката.
Устата ми зейна отворена и очите ми се разшириха. Какво, по
дяволите?
Изражението на Бъроуз стана буреносно и чух смехове и
изсумтявания около масата зад мен.
- Моля? – възкликна тя.
Но Мейсън се наведе към ухото ми.
- Ще се видим по-късно.
И тогава стана, като внимателно ме пусна да се изплъзна от
скута му и да стъпя на краката си.
Не удостои никой с поглед и излезе от столовата, а токчетата
на Бъроуз се чуваха да тракат след него.
Някак си, обаче, се съмнявах, че щеше да е способна да го спре.
 Щях да отида в Ада. Бях почти убеден, че щеше да ме завлече
там със себе си.
Райън имаше ужасен характер и това беше единственото нещо,
което незнаех за нея, но бях щастлив да открия.
Възбуждаше ме.
Наклоних саксията и извадих ключа, който беше скрит отдолу.
Отключих входната й врата, махнах ключа и влязох в къщата,
когато старинния часовника показваше пет часа сутринта. За
щастие, всички все още спяха.
Щях да й кажа утре. Щях да я заведа до къщата на баща ми –
моята къща – и да й покажа нейните…
Не, трябваше да й напиша писмо. Нещо, в което можех да
подредя думите си правилно.
Не.
Мамка му! Нямаше да го приеме. Нямаше да може да го
преодолее. Щеше да ме намрази и да ме отреже, а животът ми
щеше да е пуст без нея. Трябваше да й кажа или да си тръгна.
А възможността, да направя точно това - да се махна като
страхливец, да я нараня и да избягам, - беше единствената
причина, поради която не предявявах претенции към нея.
Единствената причина, поради която не отблъснах ръцете на Трей
от нея и не пробих дупка в стомаха му.
Не можех да й отнема бала и приятелите, когато знаех, че
нямаше да бъда тук, за да събера парчетата. Или щях сам да се
махна или тя щеше да ме накара да се.
Как казваш на приятел – на най-добрият си приятел, – че си
бил точно тук, под носа й и си си играл с нея като с марионетка? Че
тя нямаше представа, че момчето, което я чукаше в петък вечерта
беше момчето, с което беше отраснала?
Всичко беше излязло много бързо извън контрол.
Затворих вратата, грижливо спуснах резето, за да не може, ако
някой е буден да разбере, че бях проникнал в къщата.
Огледах долния етаж, не видях и не чух никой, затова изтичах
на горния, като внимавах да стъпвам леко и бързо. Обърнах се
надясно, завъртях дръжката на спалнята на Райън и отворих
вратата. Но чух нечия въздишка и вдигнах поглед нагоре, където
видях Райън да се върти в леглото и да дърпа чаршафите над
гърдите си, докато се изправяше, за да седне.
Присвих очи, шокиран, че вече беше будна, докато затварях и
заключвах вратата. Тъкмо планирах да легна до нея и да се насладя
на усещането от тялото й за малко. Дните ни можеше да са
преброени.
- Какво правиш? – извика шепнешком тя. – Как влезе тук?
- По същия начин, както и предния път – отговорих аз и
тръгнах към леглото. – Има резервен ключ под саксията отвън.
Тя завъртя очи, вероятно на глупостта на майка си. Плъзнах
очи по тялото й, като забелязах присвитите й голи крака, но докато
връщах очите си нагоре, видях извивката на бедрото й, напълно
голо и едната страната на торса й, които се виждаха през късата
тениска, с която беше.
Какво, по дяволите?
Протегнах се надолу и вдигнах чаршафа й, като видях, че беше
без долнище. Без шорти, без бельо…
Тя издърпа обратно чаршафа и се покри, а бузите й се обагриха
в червено.
- Защо си гола? – изправих се аз и попитах подозрително.
Не изчаках да отговори. Отидох до гардероба и отворих
вратите, като се чудех с кой, по дяволите, беше тя тук. Очевидно я
стреснах, когато отворих вратата.
- Няма никой тук – каза тя. – Сама съм.
Огледах стаята, забелязах, че нямаше други места, на които да
се скрие някой. Освен… Коленичих и отметнах покривалото на
леглото, докато надзъртах под него. Нищо.
Защо, по дяволите, тогава беше гола?
Изправих се и я погледнах недоверчиво, докато тя се въртеше
нервно. И после ми просветна.
Взех чаршафа и го издърпах от нея, като игнорирах тихият
стон, който излезе от устните й и очите ми се спряха на малкият
черен вибратор с формата на голям куршум. Пулсът ми се ускори и
усетих как члена ми незабавно се поду.
Тя сложи ръце зад себе си, повдигна се със свити колене и
задъвка устната си, като извърна засрамените си очи настрани. Не
можах да сдържа развеселената си усмивка. Наведох се и хванах
връзката с пръст и когато я вдигнах, черното яйце се разклати във
въздуха.
- Мислеше си за мен, нали?
Леко изръмжаване помрачи свежото й сутрешно лице.
 - Ще ти се, загубеняк!
Гърдите ми се разтресоха от смях. Пуснах секс играчката, като
плъзнах ръка между краката й, всичките съмнения и страх от
преди минута се разсеяха, щом плъзгах върха на пръста си в
нейната влажна топлина.
- Свърши ли вече?
Тя ми хвърли друг намръщен поглед и продължи да гледа
настрани.
Наведох се към ухото й и прошепнах:
- Имаш ли някаква представа колко си съвършена?
Дишането й се насече и най-накрая обърна лицето си към мен.
Прокарах ръка по котенцето й, по нейния гладък, оформен корем и
точно под късата тениска, като галех долната част на гърдата й.
- Покажи ми какво правиш с него – помолих аз.
Извърна рязко очи към мен, а тревожност и нервност бяха
изписани по лицето й.
Погалих с пръсти твърдите й зърна.
- Ще харесам всичко, което правиш. Обещавам.
Тя поклати глава. Стиснах гърдата й по-силно и лек стон
излезе от гърлото й.
- Направи го сега – изръмжах настоятелно.
Главата й се отпусна назад и леко сбърчи чело от възбуда, а аз
изстенах в ухото й, бях дяволски възбуден.
Изправих се, за да се отдръпна назад и да се насладя на
представлението. Очаквах да легне, да го плъзне между бедрата си,
но тя не направи това. Вместо това, бавно се обърна по корем и
плъзна яйцето между себе си и чаршафа, по целия път до
котенцето й.
Седнах на стола до нощното й шкафче, без да мигна дори
веднъж. Не исках да пропусна и секунда.
Присви колене и го намести на идеалното място, а аз плъзнах
поглед по тялото й. Малката секси тениска, която свършваше по
средата на гърба й, перфектния й задник, нейните секси загорели
крака и когато вибрирането започна…
Изстенах, пенисът ми изпълваше джинсите ми. Тя обърна
глава към мен, изправена на лактите си и видях как бедрата й се
притиснаха в леглото, а котенцето й се отъркваше във вибратора.
Едва дишах, бях толкова хипнотизиран.
Задника й се движеше, въртеше се в малки кръгове, докато тя
си доставяше удоволствие и дишането се учестяваше. Погледнах
нагоре и срещнах очите й. Погледът й тежеше,, сякаш
въображението й я беше взело в плен и аз бях този, който тя
чукаше, а не играчката.
- Често ли го правиш? – попитах с дрезгав глас, а тя кимна
бавно. - Харесва ми да гледам как се движи този задник, скъпа.
- Виждам – развеселените й очи се спуснаха към ерекцията ми.
Те си изви, прокара ръка по бедрото и задника си, стенеше по-
силно, когато започна да се движи по-бързо. О, мамка му! Секси
движенията на бедрата й, начинът, по който задника й подскачаше
нагоре-надолу, бяха най-горещото нещо, което бях виждал. Тя ме
погледна, в очите й гореше пожар и искаше да ме изпепели.
Примамваше ме да вляза сам в огъня, да се предам.
- Чукала съм се много в това легло. Но никога с някой друг.
Е, беше време да променим това.
- Ох! - изстена тя от удоволствие.
Движенията й ставаха по-настоятелни – тялото й притиснато
към леглото, дразнеше клитора си, за да свърши. Наведох се
напред, с лакти на коленете, хипнотизиран.
- Толкова съм влажна – изстена тя. – Мога да усетя как се
стичам по клитора си.
Свих пръсти в юмрук.
- Харесва ми, когато ме гледаш – прошепна тя. – Кара ме да
искам да смуча пениса ти.
Очите ми се разшириха, изправих се и отидох до нея. Хванах
брадичката й, наведох се и я накарах да ме погледне.
- Ти си малка секси мръсница – изръмжах над устните й. – Но
само за мен, ясно ли е?
Сграбчих гърдата й, стиснах я грубо и я накарах да изстене.
Това беше мое. Тя показа езика си и облиза халката на устната ми.
- Вече те усещам в гърлото си.
Изстенах. Имах чувството, че цялата ми кръв се беше събрала в
пениса ми. Това беше. Не можех повече. Протегнах се под нея,
извадих вибратора и го метнах на пода.
- Какв.. – възрази тя, но коленичих на леглото зад нея,
сграбчих бедрата й и я дръпнах, за да застане на четири крака и
плеснах задника й.
Тя изписка, но последва стон. Раздалечи коленете си и изви
гръм, приветстваше ме. Свалих тениската си и я хвърлих на пода.
Бръкнах в джоба си, извадих презерватив и разкопчах джинсите
си, след което сложих кондома на пениса си.
Дали взимаше хапчета? Боже, какво не бих дал да я усетя
точно сега.
След което потънах в нея с един рязък силен тласък.
 - Ооооххх! – изстена тя.
Затворих очи, стегната й топлина ме обвиваше и преминаваше
през цялото ми тяло. Хванах здраво бедрата й и се движех в нея,
като притисках стегнатия й задник към себе си.
- Мамка му, страхотна си!
Тя стоеше изправена на ръце, дългата й коса се спускаше по
гърба й и подскачаше, докато я чуках. Прокарах едната си ръка по
гърба й, усетих как тялото й се движеше и търсеше пениса ми,
нетърпелива да ме срещне по средата, всеки път щом влезех в нея.
Плъзнах ръката си по врата й, вплетох пръсти в косата й и я
хванах здраво. Дръпнах я назад, завъртях главата й и я целунах,
езика й ме дразнеше, докато тя се отдръпваше и се връщаше за
още.
Проникнах по-силно и таблата на леглото започна да се удря в
стената.
- Трябва да забавиш – тя наведе главата си назад и затвори очи
от удоволствие. – Майка ми и сестра ми ще чуят.
- Майната му на това – изръмжах в ухото й. – Няма да се
сдържам отново.
Миналата петък вечер беше агонизираща и въпреки че й се
наслаждавах, беше мъчение да се въздържам, така че пикапа да не
се клати и никой да не я чуе как стене.
Потънах в нея, звукът от кожа в кожа изпълни стаята, заедно
със стоновете ни.
- Ще направя нещо леко незаконно тази вечер – казах й, като
леко захапах ухото й. – Съгласна ли си?
- Какво е? – издиша тя.
- Изненада. Не ми ли вярваш?
- Защо да ти вярвам? – подсмихна се тя. - Единственото нещо,
което знам за теб е, че имаш страхотно тяло и ме задоволяваш
добре.
Не можех да спра глупавото, шибано задоволство, което
изпълни гърдите ми. Не исках да съм само бройка за нея, но и бях
доволен, че я задоволявах в тази област. Тя притежаваше ума и
тялото ми. Когато разбереше кой бях, щеше ли да си спомни колко
перфектни бяхме заедно?
- Знаеш повече от това – прошепнах аз. – Няма да позволя
нещо да ти се случи. Ти си моето племе, Райън.
Тя спря и ме погледна в очите.
- Какво каза?
Всяка част от тялото ми се напрегна.
Мамка му! Племе. Беше написала това в писмо.
 Защо го казах?
Отклоних въпроса й, колкото се може по-бързо. Наведох се
към нея, като я притиснах надолу към матрака и започнах да
прониквам по-дълбоко и по-бързо.
- Казах, че няма да те изложа на опасност – протегнах се и
обхванах лицето й, завъртях главата й и я целунах. – Ела с мен,
докато всички други са на мача довечера.
Тя изстена, очите й се затваряха и можех да усетя как се
стягаше около члена ми.
- Хайде, ела да направиш някоя беля с мен – казах аз.
- И най-накрая да разбера, по дяволите, си ти? – изстреля
обратно тя, а дишането й стана тежко.
- Може би.
Тя кимна, веждите й бяха събрани и изглеждаше, сякаш всеки
момент щеше да свърши.
- Добре.
Тласнах се в нея, чуках я безмилостно. Имах чувството, че ток
преминаваше през вените ми и се спираше право в слабините ми.
- Да! Да! – дишаше тежко тя, докато извиваше задника си, за
да срещне тласъците ми.
Покрих устните й с моите, стоновете ни изпълваха стаята,
докато и двамата свършвахме, а котенцето й ме стискаше, като в
менгеме. След още няколко тласъка забавих темпо и накрая спрях
да се движа, като ми се искаше да можех да свърша в нея.
Мамка му, беше перфектна.
Хапех устните й с нежно. Харесвах устните й и леката пот,
която можех да усетя по тях.
Чух шум от затваряща се врата отвън в коридора и
предположих, че семейството й беше започнало да се събужда.
Клепачите ми внезапно натежаха, дишах тежко, но все още се
опитвах да се успокоя.
Трябваше да се махна от тук.
Погледнах надолу, а лицето й беше отпуснато на леглото,
очите й бяха затворени и изглеждаше доволна. Плъзнах ръка
между нея и леглото и стиснах гърдата й, преди да я целуна за
последно по бузата.
- Благодаря, Помпони. Ще се видим в училище.
Тя леко изръмжа, но очите й останаха затворени, а аз се засмях
на себе си, докато се почиствах и се обличах.
 - Мислиш ли, че някой ще се досети, че сме взели тези боклуци
от пекарната? – попита Лайла, като вдигна пакет с опаковани
бисквити.
Взех прозрачния плик от нея, завързах му червена панделка и
го оставих обратно на дългата пластмасова маса.
- Не са боклуци. Защото са от пекарната.
Часовете бяха приключили преди четири часа, но паркинга
беше пълен с коли, а ние стояхме зад масата си и поздравявахме
хората, преди да влязат в стадиона. Слънцето вече беше залязло и
осветлението на игрището беше включено и осветяваше района,
докато последните зрители минаваха през вратите.
С Лайла бяхме избрани от треньора да работим на
разпродажбата на сладки тази вечер и изискването беше да носим
униформите си на мажоретки. Набирането на средства беше едно
от многото ни задължения и тъй като не бяхме заети да ободряваме
тълпата по време на бейзболния мач, който щеше да започне, се
опитвахме да съберем пари за отбора и да помогнем с
приспособяването на няколко от новите момичета, които щяха да
дойдат следващата година.
На практика се предполагаше, че ние трябва да опечем
сладките, които продавахме – с помощта на майките от отбора, –
но не си планирахме добре времето и плановете ни се провалиха.
Беше пролет, училищният срок беше почти свършил, а аз все още
бях претрупана с работа. Затова нахлухме в Пекарната на Лийбър
по време на училищните часове днес, а после бяхме освободени от
последния час, за да опаковаме всичко в наши собствени пликове с
панделки в училищните цветове.
- Хайде, новобранци! – Лайла плесна с ръце. – Усмихнете се.
Това е новото ви задължение. Обещавам.
Изсмях се на себе си. Изобщо не им завиждах. Желанието да
сложа усмивка, която не чувствах на лицето си, почти ме беше
напуснало.
Сложих пакетите с бисквити и кексчета, за да заменя вече
продадените. Погледнах нагоре и видях Мейсън да стои близо до
пикапа си с група момчета от училище. Стомахът ми се обърна.
 Гледаше ме с развеселен поглед на лицето. Бях му казала за
разпродажбата на сладки по време на часа по рисуване днес, така
че се бяхме разбрали да се срещнем след това, за да правим каквото
и да беше планирал - Боже помогни ми!
След като се беше промъкнал в стаята ми тази сутрин и ме
хванал с вибратора ми, беше на косъм да събуди цялата къща –
защото имаше нужда да прави секс, – остатъкът от деня мина
сравнително спокойно. Всичко друго беше фасулска работа в
сравнение с това.
Устоях на порива да махна гигантската панделка от върха на
главата ми, която бяхме задължени да носим, като част от
униформата. Усещах смеха, който сдържаше чак от тук.
Видях го да приближава с приятелите си.
- Боже,, сякаш Дисни канала е повърнал по цялата маса –
пошегува се той, като огледа покритите с точки найлонови
торбички и покривките на цветя на масите.
Сложих ръце на кръста си.
- Хубава панделка – той кимна с брадичка, докато гледаше
върха на главата ми. – Ако я дръпна, има ли връв, която те кара да
говориш и да се движиш?
Чух изсумтяване, което се превърна в смях и стрелнах с поглед
Тен, който стоеше зад Лайла. Беше се превил леко и тялото му се
тресеше.
Той ме погледна, като видя как го гледах и се опита да се
сдържи.
- Съжалявам, де. Беше смешно.
Вдигнах вежда и завъртях очи към Мейсън. Той вдигна глава,
изглеждаше доволен от себе си.
Сграбчих яката на черното му горнище с качулка и приближих
лицето му, като се наведох към ухото му, като прикрих шепота си с
ръка.
- Оставил си синини по целите ми гърди тази сутрин – казах -
и ако не си мил, няма да ти позволя да ги целунеш по-късно, за да
им мине.
Той вдиша рязко.
- Сега си купи някакви бисквити – заповядах и го блъснах
назад.
Усмивка разпъна устните му, но аз вдигнах брадичка, докато го
гледах как вадеше портфейла си.
Подаде на Лайла стодоларова банкнота и примигнах, като се
опитвах да не изглеждам, сякаш съм изненадана. Добре.
Предполагам, че все пак беше добре с парите.
 Откъде беше взел толкова много пари? Безпокойство се
настани в корема ми.
- С толкова пари колко мога да си купя? – попита я той, но
държеше очите си върху мен.
Тя взе банкнотата и се вгледа в нея за момент. Но после хвана
пакет с десет бисквити и му го подаде.
- Ето.
Смях се надигна в гърлото ми. Този пакет със сладки струваше
пет долара, но не ми пукаше, че тя му го пробутваше. Той си го
заслужаваше.
Погледна пакета, очевидно знаеше, че беше измамен, но
замълча и го метна на приятелят му зад него. Плъзна портфейла си
обратно в джоба и задържа очите ми за кратко преди да се
отдалечи, следван от бандата си.
- Браво! – Лайла размахваше стотачката пред мен. – Какво му
каза?
- Забравих.
Не исках да чувам мнението на Лайла за Мейсън, част от мен
искаше хората да го видят как ме докосва, но по някаква причина,
все още усещах Мейсън като забежка и не исках да се опитвам да го
обяснявам на другите. Все още се опитвах сама да го обясня на себе
си.
Част от мен харесваше промъкването. Харесваше ми да имам
нещо, което ме правеше щастлива и което не трябваше да споделям
с никой друг.
Нещо като Миша.
Миша. Защо се чувствах, сякаш го предавах? Той ме изостави.
След националния химн и първия удар, Лайла, Тен и аз
приключихме, като изпратихме другите момичета да си ходят и
прибрахме останалото. Лайла грабна останалите закуски, като
каза, че ще ги дадем на бейзболния отбор, след като приключеха, а
Тен отиде да гледа мача и вероятно да намери Джей Ди и
останалата част от приятелите ни.
Сложих чантата си на рамо, взех си бутилката с вода и тръгнах
към паркинга вместо към игрището.
- Къде отиваш? – попита Лайла, като се обърна с кутия с
бисквити в ръце.
Посочих към чантата си.
- Да оставя това в колата си.
Продължих да вървя, без да дочакам отговор и се насочих
право към джипа си, като видях, че черния Раптор на Мейсън беше
паркиран от другата страна на редицата.
 Гледаше ме облегнал на вратата си, а двама от приятелите му
стояха пред него. Главите им бяха обърнати и също ме гледаха.
Като хвърлих чантата си отзад, се протегнах и развързах
панделката си, дръпнах ластика, който държеше горната половина
на косата ми назад. Разресах кичурите с пръсти, бухнах я и я
оставих пусната по гърба ми. Завъртях се, облегнах се на джипа ми
и подпрях лакътя си на ръба на колата, като гледах право в него.
- Не знам, човече – измрънка Фин Дамарис, като се
подсмихваше. – Тя изглежда, сякаш иска нещо. Какво мислиш?
- Да – онзи с прическата на гребен, чието име не знаех кимна и
захапа долната си устна, като остави очите си да се спуснат по
тялото ми. – Определено иска нещо.
Мейсън гледаше зад тях развеселен.
- Толкова е чиста – изкоментира Фин, като се обърна към
приятелите си. – Обзалагам се, обаче, че обича да се цапа.
- О, да - онзи с гребена се изсмя.
Завъртях очи, докато чаках. Сигурна бях, че това им
харесваше. Надутото момиче да си играе с един от техните…
- Вие момчета тръгвайте – каза Мейсън. – Аз ще се погрижа.
Тръгнах, облегнах се нежно на гърдите му, когато приятелите
му изчезнаха, като се кикотеха.
- И така къде отиваме? – доближих се до устните му.
Той вдиша дълбоко и леко ме целуна по бузата, като се
изправи.
- Хайде. Качвай се.

Скръстих ръце пред гърдите си, за да спра да нервнича.

- Трябваше да се преоблека.
Мейсън ме погледна, докато караше покрай квартала ми,
навътре в околността.
- Защо?
- Защото, ако ни видят да правим каквото ще правим –
обясних аз, - няма да бъде трудно да ме разпознаят в униформа на
мажоретка от Фалконс Уел.
Той се усмихна на себе си и погледна обратно към пътя.
- Няма да те видят.
 Поех си дълбоко въздух, протегнах се и включих радиото, като
се опитвах да потуша обзелото ме безпокойството, докато звучеше
So Cold на Breaking Bejamin.
Опитвах се да се държа, сякаш не ми пукаше, но честно казано,
бях адски нервна.
Трябваше да му откажа тази сутрин. Бях спряла да пиша по
стените и да направя нещо по-незаконно щеше да бъде твърде
рисковано. Имах писма за приемането ми в Ню Йоркския
Университет, Корнел и Дартмут. Не исках да застраша това, просто
защото бях увлечена по него и използвах всяко извинение, за да
бъда близо до него.
Всъщност беше трудно да му откажа каквото и да било, докато
беше в мен. Щях да му кажа, че ще си татуирам името му на врата
си, ако поиска.
Това сигурно щеше да му хареса. Погледнах към него, смеех се
вътрешно на идеята. Неговата кестенява коса, разбъркана и леко
вдигната нагоре, беше паднала напред. Вгледах се в устата му и си
спомних топлината на гладката метална халка, която галеше
десетките места, които беше целувал по тялото ми.
Внезапно исках да знам всичко. Какъв е бил като дете. Каква
музика харесваше. Къде ходеше, когато искаше малко спокойствие
и тишина и при кого отиваше, когато имаше нужда да поговори с
някого?
Кой обичаше? Кой беше до него? Кой го познаваше най-добре?
Кой го познаваше по-добре от мен? Не можех да спра
ревността, която изпитах при тази мисъл. Той имаше собствен
живот и история, които не включваше мен.
Задъвках крайчеца на устата си, като усещах толкова много
неща, които знаех, че не трябваше да казвам.
Но исках.
- Харесвам те – казах му, погледнах надолу, гласът ми беше
тих.
Видях го да обръща главата си към мен, но не каза нищо.
- Каза някои мили неща миналата петък вечер – продължих аз
- и исках да знаеш – в случай, че още не знаеш, – че всъщност те
харесвам. – Вдигнах очи и го видях да ме наблюдава с нещо в
очите, което не можех да разчета. – Знам, че мога да бъда… себе си.
Не ставам сантиментална и не издавам много какво става в главата
ми. Това е трудно за мен. – Спрях за момент, чувствах се малко по-
решителна. Исках да знае. – Но да, харесвам те.
 Знаех, че не беше много, но беше важно за мен, и се надявах,
че той го знае. Да му призная, че го харесвах ме правеше уязвима и
обикновено това не беше картата, която изваждах. Вече не.
Защото, честно казано, не просто го харесвах. Беше повече от
това. Мислех за него.
Липсваше ми, когато не беше наоколо.
Щеше да ме заболи, ако трябваше да си отиде толкова
внезапно, колкото се беше появил.
Беше тих и топлина от смущение покри кожата ми. Страхотно!
Браво на теб, Райън. Може би всичко, което той харесваше в теб
е това, че не беше лепка, а сега се държиш, сякаш си влюбена в
него.
- Кога ще пристигнем? – попитах, тонът ми беше рязък, като се
опитвах да сменя темата.
Гледах как бавно отби отстрани на пътя и паркира до стена от
дървета.
- Пристигнахме – отговори той.
Надникнах през плета, за да огледам по-добре, като стрелнах с
очи околността и видях тих, просторен квартал.
- Това е къщата на Трей – отбелязах и преминах в защитен
режим.
Той кимна и свали колана си.
- Има нещо мое вътре. Семейна ценност – Посочи към къщата
на Трей в дясно. – И си я искам обратно.
- За какво говориш? Защо Трей би имал нещо твое?
Той поклати глава.
- Не е в Трей.
- Какво?
Взе телефона от ръката ми и натисна няколко бутона на
екрана, докато се опитвах да разбера какво, по дяволите, ставаше.
Имаше нещо негово там вътре? Нещо, което си искаше обратно?
Трей и цялото му семейство бяха на бейзболния мач, така че
нямаше никой в къщата.
Щяхме да влезем с взлом ли?
- Мейсън, няма да влизам с взлом в къщата му.
- Не трябва да го правиш –подаде ми телефона обратно. –
Записах ти телефона си. Мисля, че все пак е време да го имаш.
Обади ми се, ако някой се прибере или видиш нещо странно.
Какво?
Вгледах се в него ужасена, но той просто излезе от пикапа и се
затича към къщата.
Моля?
 Отворих вратата, излязох и я затворих зад мен, като го
последвах.
- Не мога да повярвам! – извиках шепнешком, като го
настигнах по средата на моравата на Трей. – Не ми казваш нищо, а
сега влизаш с взлом и ме замесваш? Мога да загазя. И да, не искам
да изглеждам като лицемер, като се има предвид историята с
Хулигана и всичко останало, но не искам да правя това.
Той спря и стиснах телефона си в ръка, някак си исках да го
хвърля по него. До къде, по дяволите, стигаше неговата
безочливост? Той имаше приятели. Защо не помолеше тях?
- Защо ме караш да правя това? – попитах аз.
- Защото е важно.
Той се вгледа в мен, но не мислех, че беше ядосан. Издиша.
Изражението ми се смекчи, когато ме приближи.
- Защото имам нужда от това, което е вътре и защото… ти си
тази, на която имам доверие. Ти си тази, която искам тук.
- Да бе, благодаря ти!
- Сериозен съм, Райън. Довери ми се, може ли?
- Вярвам на хора, които не ме поставят нарочно в опасност –
изстрелях обратно. – Мислех, че ще правим нещо в Заливчето или
ще изкачваме водната кула или нещо такова. Не да проникваме в
къщата на директорката.
- Ти проникна в училището на директорката – изтъкна той.
Извих устните си и скръстих ръце на гърдите. Кретен!
Той ме погледна за момент и после премести очите си. Взе
ръката ми и сложи ключовете си в дланта ми.
- Права си. Върви и закарай пикапа до вас. Ще се срещнем там
– каза ми меко. – Само на миля от тук е. Мога да походя.
Какво? Не!
Но той се завъртя и тръгна към къщата на Трей, без да ми даде
шанс да протестирам. Не исках да си навличам неприятности, но
не исках и той да загази.
Нещо негово беше в къщата. Така че, ние нямаше да вземем
нещо, което принадлежеше на някого от тях. Добре.
Въздъхнах и побягнах след него.
Просто върви. Не го мисли.
Чудех се колко ли хора, които бяха в затвора с присъди, си бяха
казвали същото нещо, докато са вършили престъпленията си.
Видях го да се насочва към предната врата и да изважда нещо
от джоба си, но забелязах кучешката врата на гаража и после се
огледах. Всеки можеше да мине с кола покрай къщата или съсед
можеше да забележи Мейсън на вратата, докато се опитва да влезе.
 - Кучешката врата е по-добра идея – казах му, като знаех, че
родителите на Трей вероятно бяха взели хъскито с тях на мача.
Той завъртя глава и огледа правоъгълната дупка във вратата.
- Не мога да мина от там.
Разбира се, че не. Кучето им беше голямо, но не чак толкова.
Поклатих глава, поколебах се за момент. Но после въздъхнах и
тръгнах към вратата.
Можех да се опитам да се убедя, че познавах къщата, тъй като
бях влизала преди. Затова можех да го преведа през нея и да се
опитам да намеря това, от което се нуждаеше много по-бързо,
отколкото той можеше да го направи. Но истината беше, че исках
да разбера какво търсеше Мейсън и защо. Досега беше като
призрак, а аз бях любопитна.
Наведох се, промуших ръка през кучешката врата, докато се
ослушвах за стъпки, които се приближават тичешком или лай. Но
всичко, което чувах беше шумоленето на листата от вятъра.
Мейсън дойде зад мен и мушнах главата си вътре, като видях
само вътрешността на катранено черен гараж. Плъзнах ръката си
вътре, завъртях се настрани, преместих раменете си през тясното
пространство и сложих длани на студения циментов под, докато
завъртах тялото си през малката дупка.
Вдишах застоялия въздух и забелязах малка, зелена точка
светлина до кухненската врата. Предположих, че това трябваше да
отваря вратата.
Стъпвах предпазливо в тъмнината, държах ръцете си изпънати
и се приближавах към вратата, като се опитвах да избегна масата за
билярд, канапето и останалите мебели, които знаех, че бяха в
трансформираната мъжка бърлога.
- Не включвай никакви светлини – каза Мейсън.
- Аха.
Кракът ми се удари в стъпалото и протегнах ръка, за да
натисна бутона за отваряне. Моторът се завъртя и гаражната врата
започна да се вдига. Мейсън се наведе и се плъзна под вратата, а аз
натиснах бутона и отново я свалих.
Завъртях дръжката на кухненската врата и я отворих. Веднага
видях лунна светлина да струи през големия кухненски прозорец.
Мейсън влезе след мен, затвори вратата и вдишах - миришеше на
Трей. Странно е как хората миришеха на къщите си. Или
обратното.
Комбинации от кожени и дървени мебели, ароматизатор,
сапун за пране, различните одеколони и парфюми, които
родителите, братята, и сестрите ти ползваха, храната, която
семейството ти приготвяше… всичко заедно, което създаваше един
единствен аромат в къщата ти.
Освен Мейсън. Той миришеше на кожата от пикапа си с намек
за сапун. Това беше.
- Да вървим.
Поведе ме през къщата, оглеждаше наоколо,, сякаш
обмисляше накъде да отиде, което можех да му кажа, ако знаех
какво търсеше. Но като заобиколи стълбите, се затича нагоре и го
последвах.
- В стаята на Трей ли отиваш? – попитах аз.
- Ако е така, ще я открия – отвърна той. – Няма нужда да знам,
че ти знаеш къде е.
Усмихнах се на себе си.
- Не знам. Просто питах.
Той отвори врата и надниквах в тъмнината, като видях розови
стени и балони с горещ въздух висящи от тавана.
Това трябваше да е стаята на Ема. Полусестрата на Трей.
Знаех, че директор Бъроуз се беше омъжила за бащата на Трей,
когато Трей е бил на около четири. Въпреки че я наричаше
Джилиан и не се отнасяше с нея като с майка, тя на практика го
беше отгледала, а по-късно беше родила дъщеря, няколко години
по-малка от Трей.
Погледнах към Мейсън, чудех се защо не затваряше вратата.
Това, което търсеше не можеше да се намира тук. Ема беше около
шест годишна. Тя не беше откраднала нищо от него.
Но той просто стоеше там, като оставяше очите си да обхождат
стаята. Гърдите му се повдигаха от плитко дишане.
- Мейсън? – подтикнах го.
Но той не отговори.
Докоснах ръката му.
- Мейсън? – казах по-високо. – Какво търсим? Искам да се
махна от тук.
Той примигна и се завъртя, беше някак почти ядосан.
- Добре, хайде.
Той напусна стаята и затворих вратата отново, като улових
внезапно движение. Сенките на листата зад прозореца в коридора
танцуваха по килима и сърцето ми прескочи удар.
Като отиде до следващата врата, Мейсън влезе леко и спря за
момент, като се оглеждаше. Запъти се към шкафа, отвори едно
чекмедже и извади малко фенерче от джоба си. Натисна малката
лампичка и започна да разглежда кутията за бижута.
 - Не може да си сериозен? – изръмжах шепнешком и
пристъпих към него. – Да не би директорката да ти е откраднала
любимия наниз с перли?
- Това е дълга история, скъпа. – Той продължи да отваря
чекмедже след чекмедже, като бързо разглеждаше съдържанието и
разбъркваше предметите вътре, докато търсеше какво? Не знаех.
- И аз съм очарована – отвърнах язвително. – Но ако
откраднеш нещо, ще те накарам да кървиш.
- Подръж това –подаде ми фенерчето. – Няма да взема нищо,
което вече не е мое.
- Какво е твое? Какво търсиш?
- Часовник.
Часовник?
- Защо семейство Бъроуз ще имат твоя часовник? – попитах
объркана.
- По-късно – каза той. – Сега вдигни фенерчето.
Стиснах устни, като ставах нетърпелива. Но вдигнах фенерчето
и го насочих към чекмеджетата, в които ровеше той. Последвах го,
когато се премести към гардероба и зарови из пуловери и блузи,
като ги опипваше.
- Искаш ли да си вземеш душ довечера? – погледна ме той.
Намръщих се. Флиртуваше ли? Наистина?
Той се засмя.
- Не ми трябва наистина, но би ми харесало да изтрия това
малко намръщено изражение от лицето ти и се обзалагам, че
усещането, когато си мокра е страхотно.
Поклатих глава, опитвах се да изглеждам незаинтересована
към ужасния му избор на време за мръснишки разговор.
Въпреки че, горещ душ с него, докато го целувах и докосвах,
звучеше наистина добре.
- Просто побързай – прошепнах аз, като размърдах крака,
защото ставах неспокойна.
Той претърси остатъка от стаята – няколко малки кутии в
килера и нощните шкафчета – докато аз държах фенерчето и го
чаках да се предаде, така че да можехме просто да се махнем от тук.
Но той спря за кратко, докато стоеше до крака на леглото и
мислеше.
И тогава, преди да имах възможността да го подканя да се
махаме от тук, той се завъртя, излезе от стаята и пресече коридора.
Стаята на Трей. Най-накрая. Очаквах да претърси първо там.
Не знаех защо Трей би имал нещо негово, но беше много по-
вероятно той да беше откраднал нещо от Мейсън, отколкото
родителите му.
Огледах се в спалнята на директорката, за да се уверя, че
всичко си беше на мястото – шкафовете и чекмеджетата бяха
затворени – и затворих вратата, после притичах през коридора и го
последвах в стаята на Трей.
Осмелих се да огледам. Трябваше да се чувствам виновна за
това, че се промъквах в стаята на момчето, с което щях да ходя на
бала, но оставих погледа си да падне на неговото огромно легло, с
тъмносиньо покривало и сиви чаршафи и вместо това усетих
тръпка да пълзи по ръцете ми.
Нямаше начин някога да поискам да легна там с него.
Видях Мейсън да отваря нощното шкафче и да вади кутия с
презервативи, като ми я показа през рамото си.
- Какво мислиш? – подразни ме той. – За бала ли се запасява?
О, както и да е.
- Знаеш ли, продължаваш да намесваш бала – изтъкнах аз,
като се приближих зад него и прошепнах в ухото му. – Ако си
толкова притеснен какво може да се случи с тези презервативи,
може би трябва да направиш нещо по въпроса.
Усетих как тялото му се разтресе от тих смях, докато хвърляше
кутията обратно в шкафчето.
- Попитай ме – прошепнах, като прокарах устна по меката част
на ухото му. – Попитай ме и ще кажа да.
Той се наведе към устата ми, докато ме гледаше.
- Може би утре.
Отдръпнах се сърдито.
- Тъпанар.
Той се засмя зад мен. Огледах с фенерчето стаята, когато
Мейсън отиде до гардероба и отвори вратата на левия шкаф, като
разместваше чорапи, докато ровеше.
Но забелязах нещо в тъмнината и свих вежди, приближих се,
протегнах се и докоснах ръката му.
- Това шкафче трябва да е по-дълбоко – казах му, докато
пръстите ми удряха дървената дъска. Виждах дланта и китката му в
чекмеджето, а дълбочината трябваше да погълне половината му
ръка до лакътя.
И двамата започнахме да опипваме, Мейсън присви очи,
когато откри нещо и го издърпа.
Вдигна парчето дърво, дрехите паднаха назад, а аз видях друго
отделение отдолу.
 Мейсън се протегна вътре и извади нещо, което приличаше на
тесте карти. Обърна го и погледна, но после бръкна отново в шкафа
и набута картите обратно в отделението.
- Какво? – подтикнах го, като се протегнах и се опитах да взема
тестето от него.
- Нищо – той се опита да сложи дъската. – Не е това, което
търся.
Но аз се засилих напред и издърпах тестето от ръката му.
Стрелнах го с шеговито намръщване, обърнах картите и ги
погледнах.
Гърдите ми изтръпнаха. О, Боже мой!
Това не бяха карти. Бяха снимки. Както ги виждах, бяха с
размер десет на петнадесет сантиметра. Вгледах се във всеки образ,
докато ги разглеждах една по една. Корема ми се сви.
Линдзи Бек, от горните класове, завърши миналата година.
Фара Корели, от моя клас тази година.
Абигейл Дънст, още една от горните класове.
Силви Ланкуист, от долните класове.
Джорджия Йорк. По-голямата сестра на Джей Ди. Той
вероятно нямаше представа за това.
Момиче след момиче, голи и в различни пози. Някои бяха
селфита, някои бяха снимани от някой друг и на една от тях
момиче яздеше Трей. На лицето му имаше мръснишка усмивка.
Отвратена свих пръсти около снимките.
Бранди Матюс беше гола, на четири крака и камерата беше
хванала лицето й отстрани, докато Трей, предполагах, беше
коленичил зад нея и снимаше.
Сърцето ми се ускори и имах чувството, че щеше да изскочи от
гърдите ми. Обърнах следващата карта и видях Силви, устата й
беше отворена и…
Свалих ръце и погледнах настрани. Гадост!
Боже мой! Какво не му беше наред? Кой правеше снимки на
толкова много жени – момичета – докато извършваха сексуални
действия? Знаеха ли, че той го правеше с всички тях? А Силви беше
най-сладкото дете. Колко ли време й беше говорил сладки
приказки, за да получи каквото искаше?
- Съжалявам, скъпа.
Изсумтях и хвърлих снимките на шкафа.
- Мислиш, че не знаех какви ги върши?
- Е, ти все още ще ходиш на бала с него.
Хвърлих му вбесен поглед, защото продължаваше да повдига
темата.
 Не. Нямаше да отида на бала с Трей. Вече не. Ако се отнасяше
така с момичета, които беше способен да съблече, как щеше да се
отнесе с някого с когото не можеше да си легне?
Но не казах това на Мейсън. Той просто щеше да злорадства.
Погледнах надолу и видях друга снимка в ръката му и се
приближих.
- Какво е това?
Той притвори очите си и поклати глава,, сякаш трябваше да я
оставя на мира. Наведох се и грабнах снимката, като я задържах
пред мен.
Лайла беше гола и мокра, косата й беше подгизнала и
залепнала по бузите и врата й, а тя позираше срещу, това което
изглеждаше като стена на душ, ръцете й бяха над главата и гърдите
й се виждаха. Очите й се присмиваха на камерата – или на който и
да беше зад нея.
Трей. Ако той не беше този с камерата, все пак имаше нейна
снимка.
Но не се заблуждавах. Те се чукаха. И то наскоро. Лайла
носеше бронзовата гривна, която си беше купила, когато ходихме
да пазаруваме от преди три седмици.
Не ми пукаше за него, а и нея не я харесвах особено, така че,
защо усещах, че очите ми горяха и писък напираше в гърлото ми?
Не ревнувах, че той беше получил от нея това, което нямаше да
получи от мен и не ревнувах, че се бяха свалили. Но защо си
мислеха, че можеха да го правят зад гърба ми?
Усетих топла ръка да докосва лицето ми.
- Знаеш много добре какво правят двамата – каза Мейсън. –
Това не те изненадва.
Поклатих глава и примигнах през сълзите, които не можех да
спра.
- Не – едва прошепнах, докато се взирах в снимката.
Не, не бях изненадана. Просто се чувствах ужасно по някаква
причина. През цялото време си мислех, че побеждавах. Мислех си,
че бях на върха. Но зад гърба ми, хората, с които мислех, че можех
да се справя, се бяха справяли с мен. Въпреки всичко, те си
мислеха, че съм глупава. Някой, който им беше лесно да унижават.
Точно като преди.
Знаех, че Трей не държеше на мен, така че не ми пукаше. Но си
мислех, че бях разгадала Лайла. Мислех, че имах уважението й.
Колко ли трябва да се е забавлявала да стои до мен и да знае,
че получава част от някого, който тя си мислеше, че можех да
искам.
 Горещи сълзи се изливаха, докато усещах тежест на раменете
си. Не беше Трей. Не беше Лайла. Бях аз. Не знаех коя съм.
- Знаеш ли, превърнах се в това – казах му, гласът ми беше
дрезгав, а болка се загнезди в очите ми, - защото бях дете и мислех,
че имаше нещо повече. Размених приятели, които мислех, че не
бяха достатъчно добри, за други, които наистина не са достатъчно
добри.
Примигнах дълго и тежко, мокрите ми мигли падаха на бузите
ми.
- Дори Миша се отказа от мен.
Мейсън хвана нежно лицето ми.
- Сигурен съм, че Миша има причина – каза той тъжно. –
Защото няма нищо нередно в теб.
- Има толкова сбъркани неща в мен – ридание разклати
гърдите ми и аз заплаках по-силно. – Нямам никакви приятели,
Мейсън.
Нямах. Не и наистина. Можех да разбера хората в училище.
Получих това, което заслужавах. Избрах повърхностното, държах
се повърхностно и не получих нищо, което щеше да остане.
Не знаех дали Тен щеше да остане с мен, а сега Миша също си
беше отишъл. Не знаех какво бях направила, но трябваше да е
нещо, защото когато откриеш, че всички те мразеха, не бяха
виновни те. Ти сам си беше виновен.
- Имаш приятел – каза ми Мейсън, тонът му беше твърд и
сигурен. – Останалите от тези шибани загубеняци са непосилен
товар. Чуваш ли ме? – той прокара палците си по бузите ми и
изтри сълзите ми. – Ти си красива и умна, и имаш този огън в себе
си, към който съм пристрастен.
Топлина изпълни гърдите ми и аз вдигнах очите си към
неговите.
Той се наведе, бяхме опрели чело в чело.
- Ти си невероятна болка в задника, но Господи, обичам т….
Той спря и дъха ми заседна в гърлото.
- Го – довърши той. – Обичам го. Не мога да ти се наситя.
Мисля за теб непрекъснато.
Изсумтях, докато си поемах няколко пъти дълбоко въздух и
изтривах сълзите си. Сърцето ми прескочи. Звучеше така,, сякаш
щеше да каже нещо друго.
- Хайде просто да се махаме от тук, става ли? – отдръпнах се,
наместих дъската в шкафа и го затворих. Знаех, че не беше
намерил това, което търсеше, но трябваше да се махна оттук. Имах
нужда от душ след онези снимки или исках да направя нещо с
Мейсън, за да забравя, че бяхме идвали тук.
Събрах снимките, насочих се навън от стаята и завих на ляво,
за да сляза по стълбите. Но Мейсън сграбчи ръката ми и ме спря.
- Какво ще правиш с тези снимки?
- Ще ги изгоря – отговорих аз. – Вероятно ги е извадил на
хартия, защото не иска родителите му да ги намерят на телефона
му, така че няма копия. Не бих допуснала да ги покаже на
приятелите си.
Но Мейсън поклати главата си. Взе ги от ръката ми, направи
обратен завой и отвори вратата на спалнята на родителите.
- Какво правиш? – извиках шепнешком.
Но тогава го видях да мята ръката си нагоре, снимките
полетяха из цялата стая, падаха по пода и дори на леглото.
- О, Боже мой! – задавих се със смях и покрих устата си.
- Нека родителите да се оправят с него – каза Мейсън, хвана
ръката ми и затвори вратата зад нас.
Засмях се тихо, но все пак се засмях. Не можех да се спра.
Семейство Бъроуз определено щяха да разберат, че някой беше
влизал в къщата им тази вечер, но като съдех по снимките,
вероятно щяха да предположат, че е било някое раздразнено
момиче, което е ядосано на Трей.
Напуснахме къщата, като излязохме по същия начин, по който
бяхме влезли и бързо скочихме в пикапа му, като се оглеждахме, за
да сме сигурни, че нямаше никой наоколо.
Улицата беше тъмна и тиха, и Мейсън запали мотора, за да ни
махне от там.
- Съжалявам, че не взе това, което искаше.
Той ми се усмихна леко.
- Взех това, което искам.
Усетих пърхане в стомаха си, вдигнах ръката си и прокарах
върховете на пръстите си по горната част на ръката му, която
почиваше на конзолата.
След няколко минути той отби пред къщата ми и спря пикапа,
като остави двигателя да работи.
Поизправих се и се наведох към него, не исках да си
пожелаваме лека нощ.
Всъщност, исках никога да не си тръгва.
- Има къщичка на дървото в задния двор – погледнах към
него, докато го дразнех. – Навит ли си?
Той се усмихна.
 - Много бих искал. Но имам да свърша нещо точно сега – каза,
шепнейки в ухото ми.
Усетих разочарование, но го преборих и си залепих
незаинтересовано изражение, както правех винаги.
- Направи ми услуга, обаче? – помоли той, като целуна бузата
ми бавно и нежно. – Увери се, че ключа ще е под саксията. И не се
докосвай тази вечер. Остави го за сутринта, когато ще мога да
гледам.
Тялото ми се затопли от вълнение и аз се усмихнах. Ако не
беше толкова тъмно в пикапа, бях сигурна, че щеше да ме види как
се изчервявах.
- Ела по-рано – помолих аз. – Може да не успея да изчакам.
Той ме целуна, а аз се забавих преди да се отдръпна. Изскочих
от пикапа, погледнах веднъж назад към него и после отключих
вратата и влязох в къщата.
Веднага щом вратата се затвори го чух да тръгва.
Колко беше лесно да се изгубиш с него. Преди няколко минути
плачех, а сега нищо от това не изглеждаше да има значение. Исках
приятели, разбира се. Исках да знам, че Тен щеше да остане на моя
страна и исках Миша обратно, но…
Мейсън просто правеше всичко да изглежда по-малко., сякаш
имах нова перспектива. Той ставаше част от сърцето ми и аз се
чувствах добре, когато беше наоколо.
, сякаш никой от страховете ми нямаше значение, стига той да
беше там.
Утре - той каза, че щеше да ми каже всичко, но честно казано,
част от мен не беше сигурна вече, че исках да знам. Разбира се, че
колкото повече знаех за него, толкова повече усещах, че беше
истински. Исках да съм част от неговия живот, а не само той да е
част от моя. Харесвах го. Много.
Изкачих стълбите и тръгнах надолу по коридора, като влязох в
стаята си. Докато светвах лампата, изритах обувките си и паднах на
леглото, като оставих главата си да виси от края на леглото и се
вгледах отдолу нагоре във всички драсканици на тебеширената ми
стена.
Очите ми натежаха от изтощение, но не бях уморена.
Думите на Миша и моите се сливаха заедно, преплитаха се
едни с други по стената и вече не можех да си спомня кои думи на
кой бяха. Неговите мисли и текстове, моите мечти и размишления,
неговия гняв и моето объркване за всичко в живота ми… Миша
беше навсякъде и ми липсваше. За дълго време той беше моят
спасител.
 Но, Мейсън също ме караше да изпитвам кураж.
Нямах нужда той да запълва празнината, която Миша беше
оставил, но ми харесваше как ме насърчава и очаква повече.
Напомняше ми какво исках да усещам всеки ден, дали с него или
сама. Беше ме научил, че усещането да бъда тази, която бях, когато
бях с него, беше твърде добро, за да го жертвам за одобрението на
всички останали. Начинът, по който се обличах, момчетата, с които
говорех, игрите, които играех… всичко беше изкуствено, а когато
бях с него, бях златна.
Очите ми попаднаха на списъка с думите, които бях направила
през последните две седмици.

Сам
Празен
Измамник
Срам
Страх

И под него бях добавила реда, който ми беше казал на задната

седалка на пикапа в киното.

Затвори очи. Тук няма нищо за гледане.

Обожавах този ред., сякаш всичко, което имахме нужда да

знаем, не можехме да го видим. Всичко беше вътре в нас.
Примигнах към списъка, като четях думите отново и отново в
главата си.

Сам, Празен, Измамник, Срам, Страх,

Затвори очи. Тук няма нищо за гледане.

Хмм. Прочетох ги отново в главата си и още веднъж на глас.

Имаха рима. Като песен.

Сам, Празен, Измамник, Срам, Страх,

Затвори очи. Тук няма нищо за гледане.

Завъртях се и разгледах думите отново. Беше някак странно

как пасваха подредени по този начин.
Разбира се, беше ми давал думите отделно и никога не беше
показвал връзка между тях, но аз знаех, че имаше някакво
значение различно от това, което той ми казваше. Първата дума
беше в Заливчето, не беше предназначена за мен, все пак. Имах
предчувствие, че думите идваха от конкретно място.
Скочих от леглото си, издърпах стола си и седнах, като
включих лаптопа си. Написах думите в търсачката, натиснах Търси
и зачаках.
Снимки и YouTube клипове веднага се появиха на екрана и аз
се облегнах назад, като започнах да преглеждам попаденията, за да
видя дали беше от песен и ако беше така, от коя. Един от клиповете
в YouTube беше озаглавен Перли и аз цъкнах на него.
Видеото беше тъмно и с лошо качество, но можех да видя
сцената и светлините на малък салон, докато слушах тълпата да
крещи и подканя.
И после погледнах по-отблизо момчетата на сцената без да
мигам. Сърцето ми се ускори. Група, със своите барабани и китари
и…
Мейсън?
Дишах по-тежко и по-бързо. Какво?
Всички бяха на местата си, едно момче зад барабаните, други
две от двете страни на Мейсън с китари и Мейсън, изглеждащ
небрежно с ръка в джоба си и без инструмент. Кръвта ми кипна, а
гърдите ме заболяха. Какво, по дяволите, беше това?
Песента започна тежко и силно, барабаниста удряше с
равномерни удари, а тълпата подскачаше нагоре - надолу, докато
Мейсън поклащаше глава. Погледнах надолу под видеото и видях
името на групата.
Cipher Core. Той имаше група?
Ловът на съкровища. О, Боже мой! Бях си помислила, че беше
просто гост онази нощ. Някакво случайно момче, което се мотаеше
наоколо, но не е бил такъв. Това беше събитието на групата му.
Ръцете ми трепереха, докато премествах курсора на мишката и
кликнах на секцията Покажи повече. Текстът беше написан там и
аз видях Мейсън да затваря очи и да държи микрофона на стойката
му, докато нежният му, дълбок глас започна да пее думите, които
четях.

Снимката струва хиляди думи,

Но моите хиляди думи порязват по-дълбоко.
Това което не ни убива, ни прави по-силни.
Майната му. Станах играч на криеница.

Отнасяй се с другите, както искаш да се отнасят с теб,

Но какво, ако тази нощ искам да бъда изгорен?
 Каза ни, че е по-добре да си внимателен, отколкото да
съжаляваш,
И сестричката те послуша, но аз бях този, който го научи.

Жъни, жъни, жъни, дори нямаш представа,

всичко, което си изстрадал е това, което си посял!
Изисквам, лекувам, премахвам, съживявам.
Гълтай своите Перли7, но за мен беше твърде късно.

Прави повече, бъди повече, твърде много, прекалено,

На път съм шибано да се задавя, не мога да го преглътна.
Така че изпъни малките си конци за зъби и ги увий около
врата ми,
Ще се удуша с твоите Перли на мъдростта8 и ще умра
развалина.

Текстът ми напомни нещо. Повторих ги в главата си. Жъни,

жъни, жъни, дори нямаш представа…
С Миша сглобихме този текст. Цялата шибана песен беше на
Миша. Спомних си я и нещо ужасно и силно се изви през мен,
докато спрях да дишам, като зачетох кратката биография най-
отдолу.

Cipher Core е американска рок група основана в Тъндър Бей.

Група в Търдър Бей. Не… Преглътнах, кисела жлъч се

надигаше в гърлото ми.

Членове:
Дейн Луиз – китари и бек вокали
Лотус Мейнард – бас китара
Малкълм Уейнбърг – барабани
Миша Леър – вокали, китари
- О, Боже мой! – рухнах, плъзнах се от стола си на пода, хлипах
и клатех глава. – О, Боже мой! – изплаках.
Прокарах пръсти през косата си, като задържах главата си, а
гърдите ми натежаха. Поемах кратки, плитки вдишвания. Не
можех да дишам.
Мейсън беше Миша.
- Какво, по дяволите? – извиках.

7 Марка пробиотик. – Бел.Пр.

8 Wisdom (мъдрост) е марка продукти за дентална хигиена. – Бел.Пр.
 През цялото време. През цялото това време ми беше липсвал,
бях се тревожила за него, бях се чудила къде, по дяволите, беше и
защо не беше писал, а той е бил точно пред мен през цялото време!
Извиках, удрях ръцете си в пода и свивах пръсти в килима.
Не можех да повярвам. Не би ми причинил това. Не би ме
направил на глупачка и не би си играл с мен така.
Изправих се, избърсах носа си с опакото на ръката и се вгледах
в него на екрана. Той довършваше последния тон - дълго и
замечтано - на микрофона и от далечината на тълпата можех да го
видя как отпускаше глава, сякаш беше все още изгубен в песента,
след като беше свършила. Хората аплодираха, последните акорди
на китарата отзвучаваха, като чух няколко момичета да го викат.
Викаха Миша.
Всичко се клатеше, а стаята се въртеше, докато умът ми
препускаше.
Мейсън. Мистериозният, тих Мейсън, за когото никой не
знаеше нищо и който беше дошъл от никъде. Момчето, което
знаеше, че обичах Здрач, къде живеех и точно какво да извади от
раницата ми, когато бях получила астматичен пристъп, без да му
казвам.
О, Боже мой, как не бях разбрала? Затворих очи. Сълзи от
ярост се спуснаха по лицето ми.
Миша, най-добрият ми приятел, който ме вкара в леглото и ме
изчука с лъжа.
Ти имаш приятел, беше ми казал по-рано.
- Не – прошепнах на себе си, а яростта се надигаше, когато
затворих лаптопа си и излязох от стаята, за да взема ключовете от
колата на сестра ми.
Нямах приятели.
 Всичко беше тъмно, нито една лампа не светеше през някой от
прозорците. Баща ми, обаче, трябваше да си бъде вкъщи. Беше
доста късно.
Плъзнах ключа си в ключалката, винаги притеснен, че можех
да открия, че не пасваше. Разбира се, баща ми нямаше причина да
ме държи настрани – никога не ми беше казвал да си ходя, все пак,
– но и не бях сигурен, че ме искаше тук.
Пристъпих вътре, затворих вратата зад мен и прибрах ключа
обратно в джоба си. Остър мирис удари ноздрите ми и аз
потреперих, докато се оглеждах наоколо.
Тревога пропълзя в мен. Къщата беше бъркотия. Баща ми
винаги беше луд на тема чистота и със сестра ми помагахме с
домашните задължения, за да поддържаме къщата в добро
състояние.
Но сега се огледах и видях поща и вестници по пода, някакво
пране по стълбите и подуших някаква смесица от стара храна и
мръсни дрехи.
Минах покрай трапезарията, забелязах светлина от
всекидневната и надникнах, за да видя, че телевизора работеше.
Звукът беше намален, а баща ми лежеше на креслото с падаща
облегалка облечен в пижамата и робата си. Масата до стола му
беше пълна с чаши от кафе, салфетки и чинии с едва нахапана
храна.
Отидох до него и се вгледах в спящата му фигура, вина натежа
в мен. Дейн беше прав. Баща ми беше активен човек. Дори след
смъртта на Ани, той продължаваше да се грижи за нещата тук. Но
сега можех да видя нездравия цвят на бузите му и колко намачкани
бяха дрехите му,, сякаш ги беше носил повече от един ден.
Очите ми започнаха да горят и внезапно исках Райън.
Имах нужда от нея. Бях уплашен и не знаех какво да правя в
този момент.
Не можех да си взема обратно това, което исках от Фалконс
Уел, но не бях сигурен, че вече ми пукаше.
Също така и не исках да си тръгвам все още. Исках Райън. Но
усещах, че ако си тръгна сега и оставя баща си завинаги, Ани
наистина щеше да си отиде. Всяко подобие на живот, което имахме
преди щеше да бъде спомен.
Наведох се към дивана, докато го наблюдавах. Главата му беше
обърната настрани и забелязах шише с лекарства на масата.
Не трябваше да се заглеждам, за да видя, че е Ксанакс. Баща
ми ги държеше наоколо от години – нещо, което да намали ефекта,
когато отглеждането на две деца, като самотен родител станеше
стресиращо. Честно казано, обаче, мислех, че е започнал да ги
взема, защото мама си беше тръгнала. Той я обичаше, а тя се беше
измъкнала. Без бележки, без обаждания, без контакт. Беше
оставила децата си и никога не беше погледнала назад.
Аз се бях справил с това, баща ми се беше отдал на децата си,
работата и хобитата, за да не мисли за това, а Ани чакаше. Тя
винаги изглежда смяташе, че мама щеше да се върне и да иска да
ни види накрая. Тя щеше да бъде готова за нея.
Все още усещах сестра си в тази къща., сякаш щеше да мине
през вратата, потна и без дъх от тренировка и да започне да
раздава заповеди, да ми напомня, че беше мой ред да готвя вечеря
и да каже на татко да сложи дрехите в сушилнята.
- Тя ми липсва, татко – казах ниско и тихо, отчаянието ме
превземаше. – Обади ми се онази вечер.
Погледнах към него, искаше ми се да беше буден, но също така
бях доволен, че не беше. Той знаеше, че тя ми се беше обадила,
вероятно само минута преди да припадне на пътя, но нямаше да
слуша повече. Щеше да изпадне в ярост, защото знаеше, че вината
беше моя.
- Не отговорих, защото бях зает – продължих аз. –
Предположих, че беше за нещо дребно. Знаеш как винаги ми
мрънкаше, че не си бях измил чиниите или че бях откраднал чипса
й? – усмихнах се на себе си при спомена. – Мислех си, че беше
нещо маловажно и щях да й се обадя след минутка, но направих
грешка.
Издишах и затворих очи. Ако бях отговорил… можех да стигна
до нея навреме. Можех да извикам линейка за нея преди да беше
станало твърде късно.
- Когато й върнах обаждането, тя не отговаряше – казах аз,
повече на себе си. Преживявах отново нощта в главата си, докато
сълзите се спускаха. – Все още се будя уплашен до смърт и за
момент си мисля, че всичко е било кошмар. Взимам телефона си,
изплашен, че съм пропуснал обаждане от нея.
Зарових глава в ръцете си.
 През седмиците след смъртта на Ани, с баща ми или се
карахме или се игнорирахме един друг. Той ме обвиняваше, че не
съм бил там, когато тя се е нуждаела от мен. Беше се обадила на
мен, все пак, а не на него.
Аз също го обвинявах. Ако просто беше спрял да я притиска и
я беше убедил, че майка ни никога нямаше да се върне, тя можеше
да не разрушава тялото си, като се опитваше да бъде перфектната
ученичка, перфектния атлет, перфектното дете… И тогава нейното
бедно тяло може би нямаше да я предаде на онзи тъмен, празен
път.
Ако не беше взимал Ксанакс, когато му беше удобно, тогава
може би на Ани никога нямаше да й хрумне идеята да взима
амфетамини, за да си даде тласъка да направи повече, отколкото
можеше да поеме, за да бъде перфектна.
Ани щеше да бъде велика, бореше се за това, което искаше в
живота. Толкова изгубен талант.
- Понякога също така ми се иска да бях аз вместо нея –
погледнах нагоре и видях, че все още спи.
Беше ми го казал една нощ, когато се бяхме скарали и бях
наранен, въпреки че се държах,, сякаш не бях. Знаех, че не искаше
да каже това, но и знаех, че щеше да бъде по-щастлив, ако все още
имаше това дете, с което беше в по-добри взаимоотношения.
Какво имаше с мен?
Но не можех да го оставя. Ани беше в него, тя беше в тази къща
и ние бяхме нейното семейство. Трябваше да останем такова.
- Ние никога няма да имаме връзка като тази, която имахте
двамата, но аз съм тук.
Изправих се и тихо започнах да разчиствам разхвърляната
маса, като се насочих към кухнята, за да измия съдовете.

- Хей! - извика Дейн и вдигнах поглед, като го видях да се

връща през портата в Заливчето и да се насочва към мен.
- Писах ти – каза той.
- Да, видях – затворих вратата на пикапа и се приближих към
каросерията му, за да взема няколко кашона.
 След като бях почистил кухнята вкъщи, бях отворил няколко
прозореца, за да се проветри къщата, докато пусна една пералня,
прегледам пощата, изнеса боклука и почистя спалнята си. Което си
беше доста внушително, защото аз никога не правех това.
Бях завил баща ми с одеяло и се надявах, че когато занеса
покупки утре вкъщи, той щеше да се съгласи да се върна.
Предполагах, че щях да разбера.
- С момчетата разучавахме онази песен, която ми даде. Бяхме
будни до три часа снощи – каза ми той. – Мисля, че имаме нещо.
Кимнах, не бях особено заинтересован от това точно сега.
Главата ми беше на милион други места. Все още нямах представа
как щях да призная на Райън.
Боже, тя ще ме убие!
Дейн тръгна с мен, когато се насочих през паркинга към
портата на входа.
- Какво правиш? – попита той. – Местиш се обратно ли?
- Ще си бъда вкъщи скоро – казах аз. – Просто имам няколко
неща тук, за които първо трябва да се погрижа.
- Искаш ли помощ?
Завъртях глава през рамо.
- Иди да вземеш още кашони, ако искаш.
Той затича обратно и събра останалите кашони, които бях взел
от гаража у дома и тръгнахме през стария парк.
Не бях взел много със себе си, когато реших да се скрия тук,
така че нямаше да ни отнеме много време да опаковаме нещата ми,
но аз и не бързах.
Не исках наистина да си тръгвам, но не можех да остана тук
като Мейсън Лорън повече – име, което бях избрал просто така
преди месец, когато помолих братовчед ми да ми помогне да си
извадя фалшива шофьорска книжка и да подправя няколко
училищни документа. Бях запазил инициалите си.
Щом хората – всъщност двама определени души – разберяха,
че съм Миша Леър, всичко щеше да пропадне.
И не можех да я лъжа повече. Нещата никога не трябваше да
стигат толкова далеч.
Нямам никакви приятели. Да чуя думите й и да видя очите й
тази вечер, моментът, в който се беше пречупила - мразех се. Какво
щеше да си помисли утре, когато откриеше, че най-добрият й
приятел и беше забил нож в гърба и я беше гледал в очите, докато
го правеше?
С Дейн слязохме по стълбите в къщата за поддръжка и се
насочих към срещуположната стена, като включих няколко лампи.
Светлината проблесна, като освети дългите коридори, докато
продължихме направо към стаята, която използвах.
- Не знам как си спал тук долу – измърмори той. – Като във
филм на ужасите е.
Засмях се леко. Определено беше страшничко, но…
- Тогава не му мислих много.
Бях решил, че понеже беше близо до Фалконс Уел, вероятно
нямаше да бъда открит – или поне така си мислех – и имах хубави
спомени от идването на това място с Ани, когато бях дете.
Свих в стаята - Дейн ме следваше, - минах краткото разстояние
до таблата на леглото и светнах лампата.
- Уау! – каза Дейн.
- Какво? – вдигнах поглед и проследих неговия, но бързо
забелязах какво имаше предвид и спрях да дишам за момент.
Какв.....
- Какво, по дяволите, си правил тук?
Завъртях се в кръг, като гледах морето от хартии разпръснати
из почти всеки сантиметър от стаята. Плакатите бяха откъснати от
стените, дрехите ми пръснати наоколо и маса с някакви свещи
беше обърната - всичките ми лични вещи бяха на пода.
Внезапно усетих пулса си да тупти във врата ми, сякаш вената
се опитваше да пробие през кожата.
- Не съм направил това.
Наведох се и взех шепа листчета хартия от пода, като видях
името си в ъгъла на всяко писмо. Две от тях бяха от преди година
или две и едно от средното училище. Можех да кажа това, защото
аз бях написал името си Миш в някакъв глупав период, за да звучи
по-малко момичешки.
Всички тези писма бях изпращал до Райън. Тя ги имаше. Как
бяха....
Стомахът ми се сви и потреперих, защото знаех, че нямаше
друг начин тези писма да бъдат тук.
- Какво пише тук?
Изгубих равновесие, но погледнах нагоре, като проследих
накъде сочеше. На стената, написани с черен спрей имаше огромни
букви, които гледаха надолу към нас.

Изигра ме? Пази си гърба, почакай и ще видиш.

- О, по дяволите! – Мамка му, едва можех да помръдна. Това

беше текст от една от моите стари песни, която Райън ми беше
помогнала да напиша.
 Отпуснах се на полицата на нощното ми шкафче, като видях,
че няколкото предмета, които бяха прибрани там бяха извадени.
Посегнах към плика, където държах някои от писмата й –
любимите ми, които препрочитах, – но в момента, в който го
вдигнах усетих безтегловността му.
- Не, не, не, не… - вдигнах капака и погледнах вътре.
- Какво има?
- Мамка му! – изревах аз. Всяко едно от тях беше изчезнало.
Хвърлих плика далеч от мен. – По дяволите!
- Какво? Кой?
Боже Господи! Вдигнах ръце и ги прокарах нагоре-надолу по
лицето си. Тя знаеше кой бях, беше открила писмата си и си ги
беше взела.
Завъртях се и изтичах през вратата.
- Миша! – извика Дейн.
Но не спрях. Затичах по стълбите, нагоре към приземния етаж
и после навън, като ускорих през парка.
Тя щеше да ме изслуша. Щеше да разбере. Всичко това не
трябваше да се случва.
Зарових в дънките си за ключовете и скочих в пикапа, като се
изстрелях от парка на шосето.
Писмата. По дяволите! Като познавах характера на Райън,
вероятно вече бяха раздробени на дъното на мелачката за боклук.
Мамка му!
Стиснах волана, като търках очите си с другата си ръка. Пътят
беше размазан и се опитах да успокоя дишането си.
Тези писма бяха всичко. Те бяха нас двамата - деца, които
просто се опитваха да открият себе си, като минаваха през всички
болки на порастването. Те бяха мястото, където за първи път
започнах да се влюбвам и да се нуждая от нея. Те бяха шибаните
ми песни и част от мен.
Историята ни беше в тези писма. Всяко хубаво нещо, което тя
някога ми беше казвала, за да наклони света ми в правилната
посока.
Стомахът ми се преобърна. Ако бяха унищожени, Бог да ми е
на помощ…
И ако Райън не искаше да ме чуе, не знаех какво щях да правя.
След десет минути, накрая паркирах на улицата пред къщата
й. Угасих колата и изскочих, като побягнах към предната й врата.
Къщата беше тъмна и тиха, което се очакваше в един сутринта.
Но когато вдигнах саксията за цветя, ключът го нямаше. Свих
юмруци.
 Заобиколих къщата, като проверявах прозорците, за да видя
дали се повдигаха, но тогава забелязах една стълба подпряна
нагоре, отстрани на къщата и спрях. Погледнах нагоре и не видях
никаква светлина през прозореца на Райън.
Майната му! Ако тя не беше там, щях да почакам.
Започнах да се катеря.
Като продължавах нагоре по стълбата, стъпих на покрива и
отидох до прозореца й. Стаята й беше тъмна като катран, но чух
музика, звучеше True Friends на Bring Me the Horizon. Не се
поколебах. Вдигнах прозореца, прехвърлих един крак през перваза
и се наведох надолу, за да се плъзна вътре.
И моментално я усетих.
Като се изправих отново, чух поемане на въздух и се обърнах,
като видях тъмната й фигура да седи с вдигнати колене в ъгъла на
стаята.
Тя се изстреля от пода и тръгна към мен.
- Махай се!
Видях червените й очи, намачканите й пижамени къси
панталони и мокрия й от сълзи потник, попили в розовата
материя. Косата й висеше разбъркано около нея. Изглеждаше,
сякаш беше плакала от часове.
Но все пак, този неин характер беше там.
Пристъпих към нея.
- Къде са писмата?
- Майната ти! – избухна тя. – Изгорих писмата!
Завъртях се и ударих ръка в стената.
- Спри! – прошепна тя. – Майка ми ще те чуе.
- Не ми пука – казах аз, обърнах се и застанах пред лицето й –
Принадлежиш ми повече, отколкото някога си принадлежала на
тях.
Тя поклати глава, очите й отново се напълниха със сълзи.
- Как можа да направиш това? Трябваше да ти вярвам, а през
цялото време ти си бил точно тук, гледал си ме. Развали всичко!
- Не дойдох във Фалконс Уел заради теб – извиках обратно,
като я приближих. – Но повярвай ми, не съжалявам. Каква загуба
на време през всичките тези години. Сега знам.
Тя сподави едно ридание.
- Изчезвай.
Но не можех да си тръгна.
Никога не бях мислил, че мога да накарам Райън Тревароу да
плаче, но и двата пъти, когато го бях правил беше през последните
две седмици.
 Бяхме продължили да си пишем, защото се нуждаехме един от
друг, защото правехме живота на другия по-добър. Но дори, след
като я познавах от години, не ми отне много време да разваля това,
което бяхме имали.
Бяхме идеални един за друг.
Докато не се срещнахме.
Сега осъзнах, докато се взирах в гневният й поглед, които
съдържаха болка, която тя се опитваше да скрие от мен, че имаше
толкова много повече от нея, от онова, което беше в писмата й. И
толкова много в писмата й, което беше позволила само аз да видя,
и на никой друг. Исках всичко това.
- Толкова си егоистичен – изплака нежно тя. – Взимаш и
взимаш, и взимаш, и дори не си мислил за мен, нали? Никога не
съм била истинска за теб.
В очите й се появи отчаяние и омразата си проби път под
кожата ми. Мразех, че ме гледа, сякаш бях един от тях.
Отидох до нея, притиснах гърба й към стената и издърпах
тениската си през главата, като я стисках в ръката си.
Тя се вгледа в мен объркана.
- Какво, по дяволите, правиш?
- Виж – задържах очите й, исках да погледне тялото ми. Бяхме
твърде увлечени в киното, а в леглото тази сутрин бях зад нея, така
че не беше имала възможност да ме огледа добре.
Включих телефона си и го вдигнах, като осветих кожата си.
Очите й се спуснаха, изглежда се колебаеше, но бавно започна
да свежда погледа си по тялото ми. И знаех точно какво виждаше.
Очите й паднаха на касетата високо на торса ми, музикални
ноти излизаха от нея,а заглавието й гласеше Ръката Която
Управлява Света. Това беше игра на думи от поема, която Райън
беше цитирала в едно писмо веднъж, докато ме окуражаваше да
основа група.
Погледът й се спусна към малките черни птици, които летяха
отстрани на корема ми и по бедрото. Думите се носеха заедно с
картината и бяха Рой от белокрили да те приспи във вечния
покой. Беше от Хамлет, любимата Шекспирова пиеса на Райън.
Направих си татуировката след като Ани умря.
Тя взе телефона ми и бавно ме завъртя, като насочваше
светлината и оглеждаше гърдите и гърба ми. Перлата на
Мъдростта по ръката ми – друго писмо за родителите ни,
разлагащото се сърце на рамото ми, зашито до средата и свързващо
думите Ти си моето племе – вдъхновени от думите й, които дори
доведоха до песен, която написах. И после имаше безброй други
малки цитати и рисунки, сцени на неща, за които бяхме говорили,
за които бяхме мечтали и на които се бяхме смели.
Не бях покрит целия и нямах цели ръкави, но имаше доста за
гледане. И вдъхновението на почти всичко беше тя.
Райън отново застана пред мен, дишането й се учести, а в
очите й блестяха от сълзи.
- Беше единственото нещо, което беше реално за мен – казах й.
Гледаше ме, сякаш нямаше представа как да приеме всичко
това. Имах предвид, наистина. Какво очаквах? Дори утре, когато
имах намерение да й кажа всичко, как планирах да го направя?
Имаше ли някакъв начин да откриеше това, така че да го разбере?
- Миша? – прошепна и внезапно започна да ме оглежда от горе
до долу. Гледаше ме така,, сякаш най-накрая ме виждаше.
Взех телефона от ръката й и го пъхнах в джоба си. Приближих
се и вдигнах ръце, за да хвана лицето й, но тя трепна.
Отпуснах ги веднага.
- Трябва да ме чуеш.
- Райън? – извика някой, като чукаше на вратата.
Беше жена. Вероятно майка й.
- Разкарай я – прошепнах.
Райън примигна към мен, докато бършеше очите си.
- Д…да? – заекна тя, докато отговаряше. – В леглото съм.
- Добре – каза майка й. - Мисля, че чух телевизор или нещо
такова. Късно е. Трябва да спиш.
- Добре, лека нощ.
Облякох тениската и снижих глас, като чух вратата на майка й
да се затваря.
- Никога не съм възнамерявал това да стига толкова далеч –
обясних аз. – Имах работа тук и исках… - запънах се, докато търсех
правилните думи, защото бях уплашен. – Част от мен не можеше
да устои да бъде толкова близо до теб. Мисля, че част от мен имаше
нужда от теб. Никога не си бях мислил, че можем да говорим
отново след лова на съкровища. Не исках да разруша това, което
имахме, но после дойдох тук и…
Прокара ръце по лицето си и започна отново да плаче, а аз
усещах как я губех.
- Но после ти ми открадна нещата – продължих аз – и те видях
да тормозиш Кортез. След това се опита да се занасяш с мен в
столовата и едното нещо доведе до другото и ние постоянно бяхме
пред очите си. Беше, сякаш… Беше, сякаш, дори никога да не си
бяхме писали, все пак щяхме да се намерим един друг, нали знаеш?
 - Защо не ми каза? – изплака тя. – По всяко време можеше да
кажеш „Здравей, аз съм Миша!“ – поклати глава, докато ме
гледаше. – Целунах те! Спах с теб! През цялото време си ме
познавал, а аз нямах представа. Унижи ме! Бил си точно тук пред
мен, през цялото време. Имаш ли представа колко дяволски
зловещо е това?
- Нямах причина да ти кажа! – изръмжах почти шепнешком. –
Дори не знаех дали още те харесвах онзи първи ден! И определено
нямах причина да ти вярвам. Беше нахална, малка мръсница и го
знаеше. Защо ти ме излъга? – намръщих се. – Защо си мислех в
продължение на седем години, че беше силна и шибано мила?
Някой, който имаше кураж и отстояваше себе си?
Раменете й се размърдаха и въздъхна леко, докато се бореше
да диша. Бързо се огледах - ядосан и виновен едновременно. Видях
инхалатор на бюрото й, взех го и й го подадох, но тя го изби от
ръката ми.
- Излъгах за хората в живота ми и за тези части от мен, за
които се преструвах пред другите – обясни тя. – Всичко друго беше
истина. Филмите и музиката, идеите и мечтите ми, всичко друго
беше истина. Останалото не беше важно.
- Аз също ти вярвах – изтъкнах аз. – Вярвах в теб.
- Аз съм всичко, което казах, че съм.
- Можеш да кажеш каквото си искаш – отвърнах аз. – Това не
го прави истина.
Главата й се отпусна и вдиша колебливо през носа си,
очевидно се опитваше да се успокои и да контролира тялото си.
Инхалаторът лежеше на земята. Искаше ми се просто да беше
взела проклетото нещо. Изнервяше ме.
- Бях истинската аз, когато ти пишех онези писма – каза тя
тихо. – Аз бях всичко, което исках да бъда.
Можех да разбера това. Определено имаше няколко
маловажни неща, които не й бях казвал. Исках да бъда свободен с
нея, защото в къщи не можех. Но тя трябваше да го знае. Въпреки
че, постъпката ми беше лудост и нещата бяха излезли доста извън
контрол, бях също така наранен от това, че бях измамен. Да
откриеш, че човека за когото те беше грижа и беше сложил на
пиедестал, беше повърхностен и злобен към целия останал свят....
- А когато ми писа – попитах аз, - за да ми кажеш да се изправя
пред баща си, да повярвам в себе си, да остана истински без
съжаления… Защо ми каза тези неща, когато самата ти не ги
следваше?
 Тя погледна настрани, но не отстъпих. Вгледах се в нея,
държах я в плен. Защо ми проповядваше всички неща, които
нямаше куража да направи сама?
- Хмм? – подканих аз, като наведох глава, за да срещна очите
й.
- Защото… - прошепна тя, докато избягваше очите ми. –
Защото искаш хубави неща за хората, които… - тя дишаше бързо и
едва шептеше – обичаш.
Поех си рязко въздух. Боже, какво ми правеше?
Бих дал всичко – всичко – за да я имах в ръцете си сега.
Протегнах се към нея, взех лицето й в шепи, устата ми беше на
по-малко от сантиметър от нейната.
- Райън, моля те…
Сълзите и тихите хълцания започнаха отново и се опитах да я
успокоя, но тя ме отблъсна.
- О, Боже, махай се! – изплака тя, като държеше ръцете си
протегнати, за да ме държи надалеч. – Не мога да те гледам в
момента. Не мога да проумея това. Повдига ми се.
- Райън, моля те! – помолих аз, като усещах как болката в
гърдите ми расте. – Обичам те...!
- О, Боже! – сряза ме тя. – Махай се!
Трепнах, очите ми горяха от сълзи. Чувствах се, сякаш сърцето
ми се разкъсваше.
Гледах как заравя глава в ръцете си и стои там, гледах как се
пречупва.
Нямаше начин да се върна и да променя това. Може и да беше
гадна с другите, но винаги беше добър приятел за мен, а аз не
можех да кажа същото. Тя ме дразнеше и ме вбесяваше, но аз
развалих това. Аз бях виновен.
Наведох се и вдигнах инхалатора, сложих го на бюрото в
случай, че й потрябваше.
После прескочих обратно през прозореца и се насочих отново
към Заливчето. Нямаше да се прибера у дома.
Нямаше да ходя никъде, докато не станеше моя.
 - Къде беше тази сутрин? – попита Тен. Имаше намек за
притеснение в гласа му. – Лайла каза, че си пропуснала
тренировката.
Вървях с него по коридора в училище, бях си оставила много
малко време, за да стигна до шкафчето си и да побързам по
стълбите към часа по рисуване преди да започне първия час. Той
вървеше до мен.
- Бях уморена – дръпнах бейзболната си шапка още малко
надолу, за да прикрие червените ми очи.
- Успала си се? – тонът му беше объркан. – Треньора ще те
накара да правиш обиколки заради това.
Сигурна бях, че е прав. Но не можех да се насиля да ми пука
точно сега.
Докато се изкъпя, изсуша косата си и си сложа грим тази
сутрин, умът ми продължаваше да се връща към Миша и отново
започвах да плача. Не можех да задържа спирала си непокътната,
така че се предадох и си сложих шапка.
Очите ми горяха, а клепачите ми просто искаха да се затворят
завинаги. Примигнах трудно при болката, която дълбаеше черепа
ми между очите и стиснах презрамката на чантата си по-силно,
като се надявах той да не бъде тук днес. Ако не можех да мисля за
него без да плачех, определено не можех и да го гледам.
Обърнах се към шкафчето си в дясно, забелязах група ученици
отпред, някои спряха, за да прочетат нещо на стената, а други му
правеха снимки. Погледнах нагоре и веднага разпознах текста на
Еминем.
Игли се забиха в гърлото ми и отместих поглед. Можеше да си
го начука. Той не харесваше този рапър и въпреки че аз го
харесвах, да цитира негови песни нямаше да ме омилостиви.
- Брей, брей, брей – промърмори Тен. – Мислех, че са го
хванали или нещо такова. Беше намалил посланията.
Отидох до шкафчето си и започнах да въвеждам
комбинацията. Тен ме последва, докато си играеше с телефона си.
- Love the Way You Lie на Еминем – каза той. – Хей, той говори
твоя език сега.
 Насилих се да се усмихна леко на Тен. Той беше единственият
в живота ми, който беше непринуден, а не исках да знае, че нещо
не беше наред. Приятелството ни беше просто.
В интерес на истината, беше добър с мен. Може и да не бях
сигурна докъде се простираше лоялността му, но той беше тук сега.
Бях му благодарна за това.
Изпразних чантата си, като натъпках онези учебници в шкафа,
които бях взела вкъщи за през уикенда и извадих тези, които щяха
да ми трябват сутринта. Не бях виждала или говорила с Миша след
караницата ни и все още бях в шок. Бях ядосана, но бях и тъжна.
Мислех си, че реалността, че Мейсън беше Миша щеше да ме е
успокоила до сега и преминала в омраза.
Но не беше. Бях наранена.
- Добре ли си? – попита Тен, като се приближи и ме погледна в
лицето. – Изглеждаш, сякаш си била будна цяла нощ, не в хубавия
смисъл.
- Добре съм.
Приключих с взимането на нещата си, затворих шкафчето и с
Тен продължихме надолу по коридора. Но тогава погледнах нагоре
и забелязах още послания по стената.

Всичко беше истинско.

Поех леко въздух, усетих как гърдите ми се разтърсиха от

ридание. Беше с големи черни букви, обградено от разхвърляни
пръски синя - любимия ми цвят - и лилава боя. Спрях и се вгледах
в него, усещах раменете си тежки.
Беше влязъл с взлом в училището този уикенд и беше
направил това.
- Какво ти се е случило? – прошепна Тен, този път звучеше по-
загрижен. – Кажи ми истината.
Изтрих една сълза, преди да има шанса да потече.
- Нищо – казах, като се насилих гласът ми да остане равен. –
Просто сестра ми ме тормози за смесването на белите и цветните
дрехи в пералнята отново, нали знаеш…
Той се подсмихна, но можех да кажа, че не се беше хванал на
извинението ми.
Завих набързо в дясно към стълбите.
- Ще те видя на обяд, нали?
- Райън?
Но продължих да вървя по стълбите, спрях само за кратко,
когато видях другото послание на стената, за да го прочета.
 Нямах намерение да лъжа, но всяка целувка имаше значение.

Майната му! Затичах се.

Не трябваше да идвам на училище днес. Надявах се да се беше
върнал в Тъндър Бей. Сигурно беше написал посланията снощи.
Имаше твърде много хора в училището през уикенда и шанса,
персонала и чистачите да ги бяха изчистили сутринта, ако ги беше
направил по-рано, беше доста голям.
Не. Снощи все още е бил във Фалконс Уел.
Исках да си отиде. Не можех да спра сърцето си и това, което
то искаше въпреки болката, но можех да си помогна с тези чувства.
Всичко, което му бях казала за Миша-как не харесваше музиката
ми, нещата от киното и всичко друго, което искаше да знае, че
беше истина, – той вече знаеше всички тези глупости от писмата
ми. Какъв удар - да седи там и да ми обръща внимание, за да ми
свали дрехите.
Приближих вратата и се изправих на пръсти, за да надникна
през прозореца. Той седеше на мястото си, с една слушалка в ухото,
докато въртеше химикал в пръстите си и гледаше в тетрадката.
Спуснах се рязко обратно долу.
Супер! Човек можеше да си мисли, че щеше да се отдръпне,
поне за малко. Не че имаше нужда да бъде в училище повече, все
пак. Миша ми беше писал миналата есен и ми беше казал, че
имаше достатъчно кредити, за да се дипломира по-рано, така че,
ако не беше дошъл тук заради мен, тогава защо, по дяволите, си
играеше на ученик, когато нямаше нужда от това?
Защо наистина беше тук?
Отворих вратата и тръгнах надолу по редицата, като се опитвах
да не гледам към него, но вече усещах очите му върху мен.
Той беше всичко, което усещах и спомена за лабораторията по
физика внезапно ме заля, усещането за краката ми увити около
тялото му и пиърсинга му между устните ми.
Той не можеше да е тук. Не можех да направя това. Сълзи
потекоха от очите ми.
Но тогава някой, който стоеше на пътеката внезапно се обърна
към мен и нещо мокро и оранжево се блъсна в мен, като покри
ръцете и тениската ми.
- Ъгхх! – изръмжах, докато разглеждах ръцете и дрехите си.
Мани Кортез тръгна назад, като взе прясно боядисаната си
глинена купа със себе си.
- Съжалявам! – възкликна той, като изглеждаше уплашен.
 - Ще съжаляваш – заплаших го, като сочех зад него. – Пещта е
в тази посока, тъпако. Искаш ли карта?
Той трепна, очите му се сведоха, когато другите около него се
засмяха. Стомахът ми се обърна и стиснах зъби, за да задържа
риданието, докато минавах покрай него и отивах към мястото си
отзад.
Той се отдалечи, като потъна в стаята с материали.
Пуснах чантата си, седнах на мястото си и извадих скицника си
и моливите. Присъствието на Миша беше тежко до мен.
- Да, знам – казах, без да поглеждам към него. – Аз съм зла
кучка, нали?
- Не – каза той тихо, като гледаше напред. – Просто си слаба и
глупава. И щях да те разкъсам на парчета пред цялото училище,
ако не бях толкова сигурен, че вече се чувстваш като купчина лайна
отвътре.
Пропуках се, брадичката ми затрепери.
- Добре, да започваме – каза госпожица Тил.
Но коремът ми се тресеше от ридания, които не можех да
издам. Беше прав. Това бях аз.
И двамата го знаехме.
- Райън, готова ли си да говориш за проекта си и докъде си
стигнала по него? – попита Тил.
Но просто чоплех нокътя на палеца си, докато ръцете ми бяха
на чина пред мен. Всичко на масата се размаза.
Изкарах си го на Мани, защото беше лесна мишена. Защото
беше по-слаб от мен. Защото беше единственият по-слаб от мен.
Всички други виждаха през мен, а Миша беше отвратен от мен.
Мразеше ме.
- Райън?
Коя бях аз? Това, че никой не ме харесваше не беше по вина на
Миша. Аз бях направила това. Бях глупава, слаба и боклук.
Усетих сълзите ми да текат и се задавих с ридание. Протегнах
се надолу взех чантата си и я метнах на рамо, като вървях през
класа и избягвах погледите, и заглушените шепоти, докато излизах
от стаята.
- Райън?
Но веднага щом излязох в коридора, оставих сълзите да се
стичат и се затичах към тоалетната.
 - Къде беше? – попита Лайла, като дойде от моята страна в
редицата за обяд. – Нямаше те на тренировка сутринта, а Тен каза,
че те е видял преди първия час, но никой не те е виждал от тогава.
Носи се слух, че си избухнала в сълзи по време на часа по
рисуване?
Гласът й звучеше, сякаш е отвратена, но не я погледнах, докато
си вземах салата в шейкър и пакетче с дресинг. Не бях гладна, а
крайниците ми бяха уморени и тежки, но повече не можех да се
крия в библиотеката. Имах чувството, че губех всичко и мамка му,
имах нужда да се изправя и да го преодолея.
- Трей яко го е загазил този уикенд – каза тя, сякаш беше моя
вината.
Е, предполагах, че беше, въпреки че тя нямаше как да знае
това.
- Всички ние, включително целия отбор – продължи тя, -
отидохме у тях след мача в петък вечерта. Мащехата му отиде на
горния етаж, върна се обратно долу и изгони всички.
Гласът й стържеше в ушите ми.
Но тя продължи да ме притиска.
- Което ти щеше да знаеш, ако се беше появила.
- Не ми пука – изскърцах аз, извъртях се към нея, неспособна
да се контролирам. – Схвана ли? Писна ми от това да си мислиш,
че трябва да ми пука. Сега ме остави на мира.
Тя пристъпи назад, погледа й казваше „какво, по дяволите“ и
присви ядосано очи.
- Искаш да бъдеш оставена на мира? – попита тя. – Мога да го
направя. Всички можем да го направим, защото ни писна от
глупостите ти – очите й погледнаха тялото ми, като ме гледаше,
сякаш бях боклук. – Винаги изчезваш, отнасяш се с Трей като с
боклук… и не си мисли, че никой не забелязва тайните погледи,
които си разменяте с Мейсън Лорън. Ако искаш да си играеш с
този боклук, направи го тихо, защото няма да се преструвам, че ми
харесва.
Стиснах пластмасовия шейкър в ръката си и пристъпих, като се
доближих до нея. Кучка!
 Но тогава едно момче пристъпи между нас - приятелят на
Миша с гребена - и си взе грозде от една купа с плодове. Той го
подметна в устата си, докато гледаше Лайла.
- Здрасти, скъпа. Искаш ли да се чукаме?
Тя направи гримаса и почти изсумтя. Какво, по дяволите?
Устата й падна отворена, докато се взираше в момчето с
гребена, но после се завъртя обратно – вероятно беше загубила
нишката на мисълта си – и тръгна бързо натам, откъдето беше
дошла.
Момчето с гребена се обърна към мен, намигна ми и после си
тръгна.
Това за какво беше?
Прокарах ръка по очите си, като наместих шапката си и усетих
внезапна нужда да отида да си взема горещ душ и да остана там
цяла година.
Като се обърнах пак към редицата за обяд, видях Миша от
другата ми страна и подскочих, сърцето ми пропусна удар.
- Трябва да говоря с теб – каза той.
Заобиколих го и продължих надолу по редицата.
- Не те искам тук, Мейсън. – После спрях и се поправих. –
Миша. Просто си върви у дома. Върни се в Тъндър Бей.
- Не мога – появи се зад мен, сложи ръцете си на плота и ме
блокира в тях. – Нямам живот там, ако ти не си в него. Ти си част
от всичко хубаво, което някога съм правил, Райън. Моля те!
Хората се редяха на опашката и ни заобикаляха, като
продължаваха надолу към касата. Исках да го отблъсна, но вече
можех да усетя очите им върху нас и не исках да правя сцени. Може
би бях параноична, но знаех по-добре. Лайла си водеше бележки за
всичко, което правех.
- Ти си в музиката – тихият му глас достигна до ухото ми. – Ти
ме направи силен. Няма да направя нищо с живота си, ако ти не си
там. Съжалявам. Никога не съм искал нещо от това…
- Ти разби сърцето ми – срязах го аз, обърнах се и го погледнах
в очите. – Гледам те и не виждам Миша – тъга изгори очите ми и
не ме интересуваше дали можеше да я види. – Всички години,
всички писма, всичко избледнява в паметта ми сега,, сякаш петък
вечер помрачи всичко.
Погледът му се присви.
- Ти поквари всичко – казах му. – Цялата история. И скоро,
едва ще си спомням за теб или това, че бяхме приятели.
Оставих храната си и отблъснах ръцете му, като тръгнах към
мястото, където седеше Тен.
 Не знаех дали всичко, което казах на Миша беше истина, но в
главата ми беше постоянна мъгла. Чувствата ми бяха замъглени и
може би просто се нуждаех от дълга дрямка, дълго плуване или
дълго шофиране, за да прочистя главата си.
Всичко, което знаех беше, че не можех да го гледам. Мамка му,
не мислех, че дори можех да погледна себе си сега.
Седнах на масата и си взех едно от картофчетата на Тен, като
го гризях само, за да правя нещо.
- Ами родителите ти? – Джей Ди попита Трей, очевидно по
средата на разговора.
- По-добре да искам прошка, отколкото разрешение, нали?
- За какво говорите, момчета? – попитах аз.
Трей ме погледна и можех да усетя студенината в езика на
тялото му.
- Ще правя парти, помниш ли? – тонът му беше заядлив. –
Родителите ми са извън града за през нощта, но не казаха, че не
мога да си поканя гости. Но предполагам, че ти все пак няма да
успееш да дойдеш.
Каза го така,, сякаш вече знаеше отговора и чух Лайла и
Кейтлин да се хилят.
Парти. Погледнах през рамо, видях Миша да сяда на един стол
с всичките си приятели и не пропуснах погледа, който ми хвърли.
- Ще има ли пиене? – попитах, като се обърнах пак към масата.
- Разбира се. Много пиене – подсмихна се Трей.
- Добре, тогава. Може би точно това търся.
Той се усмихна и Тен плесна козирката на шапката ми, докато
се смееше.
- По дяволите, да!

С Тен си влачихме краката по моравата на семейство Бъроуз и

подминахме алеята и улицата, които вече бяха пълни. Картини от
последния път, в който бях тук накараха сърцето ми да ускори
ритъм, а и се чувствах малко странно да вървя към къщата.
Защо Миша трябваше да претърси това място онази нощ?
Защо беше във Фалконс Уел? Бях толкова погълната от
разкритието тази седмица и справянето с глупавото ми размекване,
че не бях помислила защо наистина беше тук. Бях твърде заета да
се чувствам предадена.
Какво беше казал? Нещо за идването тук поради някаква
причина и после постоянно сме били лице в лице и нещата просто
излезли от контрол, едното довело до другото и бла, бла, бла…
Да. С Тен бяхме взели нещата му в Заливчето и аз бях тази,
която отиде да го тормози в столовата първия ден, но той вече беше
тук. Като знаеше, че аз също бях тук. И се криеше на пръв поглед.
Но в секундата, в която го целунах в пикапа на автомивката, той
трябваше да си признае.
- Мамка му, погледни всички тези хора тук – засмя се Тен,
докато влизахме.
Етажът беше пълен с наши съученици, тълпяха се във
всекидневната и се изкачваха по стълбите и погледнах навън в
двора и видях, че басейна и терасата също бяха претъпкани. Хората
танцуваха и пиеха, а музиката гърмеше от говорителите поставени
из стаята.
Доста разсейване.
Носех бански под късите си дънкови панталони и тениска,
въпреки че не планирах да влизам в басейна. Но Тен беше казал, че
може да влезе и нямаше да го оставя сам, така че…
Опитвах се да не мисля, че Трей беше перверзно лайно или за
Лайла и как би била развълнувана да ме види да падам от
пиедестала си тази вечер. Ако останех с Тен, може би щях да изпия
едно, да потанцувам и да се посмея, и да се успокоя за достатъчно
дълго, за да забравя изминалите няколко седмици просто за пет
шибани минути. Имах нужда от това. Имах нужда да направя
нещо, за да се почувствам нормална отново.
- Съмнявам се, че ще оцелее до бала, момиче – каза ми Тен. –
Ако родителите му не са го наказали вече, ще го накажат след това.
- Не съм притеснена – не знаех дори дали щях да ходя и
определено нямаше да ходя с Трей.
Излязохме навън и се запасихме с две бири от кега, но когато
Тен вдигна бутилката с текила, аз я свалих обратно долу.
- Не – поклатих глава.
- Защо?
- Ще карам – напомних му. – Ти давай. Аз ще пия само бира.
Той сви рамене и сипа глътка в малка пластмасова чаша.
Потреперих, когато помирисах острия аромат. Бях пила текила
преди, но тази не беше студена. Как можеше да прави това?
Oблиза солта от ръката си, обърна шота и направи лека
гримаса преди да засмуче резена лимон в устата си.
 Засмях се. Познавах го достатъчно дълго, за да знам, че
обикновено предпочиташе алкохола си смесен с кола, сок, или
нещо.
- Хайде! – придърпа ме той. – Да танцуваме.
Усмихнах се, взех бирата си, като вече се чувствах малко по-
добре, докато ме водеше към музиката. Звучеше Dirty Little Secret и
топлината в стомаха ми от бирата премина през крайниците ми,
докато отпивах от питието си и се присъединявах към останалите.
Загубвах се в шума и въодушевлението.
През следващия час не правихме нищо друго освен да
танцуваме. Тен подмени празната ми чаша с бутилка вода и още
една бира, като два пъти проверих, за да се уверя, че той беше този,
който ми я налива. Лекото замайване, което имах от първата беше
загладило ръбовете, но мислех, че по-скоро музиката и енергията
на всички около нас бяха опияняващи.
Скачахме нагоре-надолу, смяхме се и танцувахме. Тен се
наведе към ухото ми.
- По-добре ли се чувстваш сега?
Кимнах и изкрещях през музиката:
- Да! Много по-спокойна, всъщност.
- Да, казват, че алкохолът не е отговора, но е приятно да
можеш да изключиш мозъка си за малко.
Довърших питието си и хвърлих чашата и си взех бутилка
вода, за да я изпия до края на вечерта, когато Тен се присъедини
към мен на бара.
- Още едно? – изчуруликах, като му налях шот.
Той се усмихна и този път го изпи без солта и лимона.
Облегнах се на него и помирисах упойващия му одеколон.
Някак хубаво беше да бъда там заради него този път.
Държах всички–приятелите си, сестра си и майка ми на
разстояние, защото бях започнала да вярвам, че никой не можеше
да ме хареса заради мен самата. Затова трябваше да се променя. И
всяко внимание, което ми обръщаха семейството ми или Тен беше
просто преструвка.
Затова обичах Миша толкова много. Не беше резервиран.
Беше близък и реален и беше толкова хубаво.
Но хубавите неща все още бяха около мен, въпреки нещата,
които правех, за да ги държа на ръка разстояние. Били са около
мен през цялото време.
Тен се отдръпна и взе бутилката отново, грабна шейкъра и се
обърна, за да ме погледне. Оглеждаше ме отгоре до долу, като
извиваше устните си настрани.
 - Какво? – попитах аз.
Той кимна с брадичка към мен и усмивка заигра на устните му.
- Разтвори си краката.
А?
- Хайде де – подразни ме той, като клатеше солта. – Искам да
разбера какъв вкус имаш.
Изсумтях и очите ми се разшириха.
- Абсолютно не.
- Моооооля те?
- Не! – избухнах аз, почти се изсмях на тъжното му лице.
Нямаше никакъв начин! Нямаше да направя това!
Никакъв шанс!
 Усещах вибрациите на цилиндричния барабан под краката си,
когато Дейн се включи и изсвири прехода, докато аз поддържах
ритъма на китарата заедно с Лотус.
Запях с висок, дрезгав глас и усетих да ме обзема възбуда,
докато затварях очи.

Отбележи го, каза мажоретката

Обещавам, че ще се върнем на това място.
Първо имам работа за вършене. Няма да чакаш дълго.

Не мога да я накарам да остане,

И не мога да я гледам как си тръгва.
Ще запазя огненото й сърце,
И ще го отбележа, преди да изстине.

Малкълм беше трепач, поддържаше енергията силна и пот

потече по гърба ми, докато попивах усещането, че свирех отново.
Стикс, любимо място на тийнейджърите в Тъндър Бей, беше
затворен за ремонт за повече от месец, но собствениците все още
ни позволяваха да използваме мястото, когато трябваше да
репетираме без публика.
Китарата на Дейн изстена, когато прекъсна на нотата и спря да
свири.
- Добре, спрете, спрете, спрете! – прекъсна той. – Мисля, че
трябва да я разделим някъде, да добавим музикален мотив. –
Посочи към Малкълм на барабаните. – Подкрепи ме с нещо
креативно, преди да се спуснем пак във вокалите.
- Запази силната енергия – казах аз.
Но той просто ми се изсмя, все едно ми казваше „ много ясно“.
- Да, знам какво харесваш.
- Добре, брой – извика Лотус, но задържах ръката си и махнах
презрамката на китарата през главата си.
- Имам нужда от нещо за пиене.
Слязох от сцената и отидох до една от масите, като отпих
глътка от бутилката с вода.
 Едно момиче стоеше зад бара – мисля, че беше една от
дъщерите на собствениците – брадичката й почиваше на ръката,
докато ме гледаше. Беше около моята възраст. Може би година по-
малка.
Приличаше на Ани. Руса коса, малко носле, слаби рамене…
Ани никога не ме беше слушала как свиря, обаче. Не че не ме
подкрепяше. Просто беше твърде заета, за да се заинтересува.
Разбира се, можех да кажа същото нещо за себе си и нейните
хобита. Единствената причина да присъствам на толкова много
мачове на женския волейболен отбор беше, защото тя ме бе
помолила да бъда там. Имаше нужда хората да бъдат горди с нея и
знаех защо.
Момичето ми се усмихна и й отвърнах, а после бързо отместих
поглед.
Имаше време, когато можеше да е мой тип. Красива, нежна,
сладка. Но само споменът за нервния дъх на Райън по устните ми,
преди да ме целуне онзи първи път в пикапа, караше тялото ми да
се развълнува. Тя беше сложна, темпераментна, малка бъркотия,
но ме възбуждаше.
Взех телефона си и проверих за съобщения. Надявах се на
нещо. Тирада. Обиди. Да се държи като кучка и да ми каже да си го
начукам.
Но нищо. Знаех, че трябва да я оставя на мира и да й дам
пространство. Просто имаше още толкова много неща, които да й
кажа. Толкова много, които не знаеше и имах нужда да й споделя,
преди да ме отблъсне завинаги.
Може би щеше да се срещне с мен. Утре, в дома ми, можех да й
кажа всичко. Не исках да я чакам в засада, но може би щеше да ми
даде шанс, ако се открия пред нея и сваля картите на масата.
Отворих Facebook, написах името й и отидох на профила й,
като реших, че просто ще й изпратя съобщение и ще оставя топката
в нейното поле. Трябваше да опитам. Ако не се съгласеше, тогава
щях да чакам толкова дълго, колкото трябваше.
Но когато профилът й се появи, видях видео, на което беше
отбелязана и се поколебах. Без да си дам време да помисля,
кликнах на него и видях, че беше качено преди няколко минути.
Райън стоеше до басейн, обградена от хора, които пиеха и
танцуваха, едно от бедрата й беше раздалечено, докато някакво
момче беше коленичило между краката й.
Какво, по дяволите?
 Гледах как той се наведе, като облиза дълга линия от
вътрешната страна на бедрото й, а тя избухна в смях и всички
извикаха.
Задникът беше с гръб към камерата и обърна един шот, докато
тълпата го окуражаваше, а Райън се смееше, като слагаше резен
лимон в устата си и го канеше да го изсмуче от нея.
Музиката гърмеше, а Райън обви ръце около него, устите им се
докоснаха преди тя да се отдръпне и да започне да се клати с
музиката.
- Кучи син – стиснах телефона в ръката си, плъзнах пръст по
коментарите, за да видя, че партито беше в къщата на Трей. Тя
беше в къщата му?
И хората споделяха това видео, в което някакво момче я
облизваше.
- Какво става? – попита Дейн.
Грабнах ключовете си от масата и пъхнах телефона си в джоба.
Защо, по дяволите, беше на парти в къщата на този задник и с кой,
мамка му, се натискаше?
- Да вървим! – изръмжах към момчетата.
- Къде?
- Ще ви обясня в пикапа.
Тръгнах през билярдната зала, като ги чух да оставят
инструментите си и да тичат след мен. Щом излязох, скочих в
кабината. Дейн се качи на мястото до мен, а Лотус и Малкълм
скочиха в каросерията зад нас.
Запалих двигателя, тръгнах от Стикс и излязох на шосето.
Настъпих газта, решен да мина петдесетте километра за десет
минути. Наистина ли пиеше в къщата му? Трябва да знае колко
глупаво беше това.
Искаше да купонясва? Добре. Искаше пространство? Добре. Но
да отиде близо до този задник или да бъде забавление за някакво
надървено малко лайно, което искаше да я докосва, ми идваше
твърде много. Райън не правеше шибани шотове от тялото.
Опитваше се да ме вбеси и го постигаше.
Помислих си за Ани и какво беше направила със себе си,
защото също не мислеше разумно.
Докато стигнем до къщата на Трей Бъроуз, бях разстроен
повече от всякога, но знаех, че ако вляза там неподготвен, тя щеше
да се съпротивлява и щях да си тръгна от тук без нея.
Слязохме от пикапа и можех да усетя вибрациите на музиката
отвън на улицата. Звучеше Bad Girlfriend, огледах се и видях, че
къщите бяха на достатъчно разстояние една от друга, но със
сигурност този шум се чуваше в някои от тях. Бях изкушен да
звънна на полицията, ако вече не се бяха обадили, просто за да го
спрат и да изпратят Райън у дома. Но не. Щях да я оставя да
избира.
Като влязохме в къщата, група момичета изтича покрай нас
към стълбите, като се смееха и се подпираха на стената, докато се
препъваха по стълбите.
- Супер! – изсмя се Лотус, като се престори, че ще да ги
последва.
Но сграбчих черната му опашка и го дръпнах обратно. Не
бяхме тук за това.
- Здрасти, човече – изскочи Джей Ди и стисна ръката ми. –
Радвам се, че си тук. Ще запалиш ли няколко фойерверки?
Засмях се на себе си, като знаех, че е наясно с факта, че по-
скоро бих глътнал игли, отколкото да бъда в тази къща.
- Не го бях планирал. Виждал ли си Райън?
Той поклати глава.
- Не и през последните петнадесет минути – и тогава присви
очи към мен. – Ще ми кажеш ли какво става между вас двамата?
- Не.
Той изсумтя.
- Добре – и после ме заобиколи на път към стаята за игри. –
Ще бъда наблизо. Ако ти трябвам.
Кимнах и погледнах обратно към партито, като разглеждах
тълпата, докато минавахме през всекидневната.
- Виж ти, виж ти – каза Трей, като пристъпи от тълпата и ме
приближи. – Какво, по дяволите, имаме тук?
Беше заобиколен от двама негови приятели, а аз стегнах гърба
си, като задържах изражението си твърдо, докато се взирах в него.
- Търсиш си белята ли? – каза той. – Можем да го уредим.
Усетих как момчетата от групата се приближиха малко по-
близо и очите на Трей отскочиха към тях,, сякаш най-накрая беше
разбрал, че не бях сам.
- Не и в къщата на родителите ми, обаче – уточни той,
внезапно изнервен.
Достатъчно!
- Къде е Райън? – попитах аз.
Той се изсмя.
- Провери ли в една от стаите горе? Малката дразнителка
пийна малко алкохол тази вечер, така че може най-накрая да е
дала котенцето си. Нямам търпение да дойде моя ред.
 Спуснах се и го хванах за яката на тениската му. И двете ни
групи се придвижиха напред.
Но видях нещо в мое ляво и погледнах надолу, като видях
каишка около китката на Трей.
А на каишката, подсигурен от две ленти, беше часовник Jaeger
– LeCoultre.
Сърцето ми забумтя в ушите.
- Откъде, по дяволите, взе този часовник?
Веждите му се вдигнаха и го разтърсих, като усещах плътна
буца жлъч да се надига в гърлото ми. Не го беше взел от нея. Тя не
би му го дала. Не!
- Миша! – извика някой. Но го игнорирах.
Всичко, което виждах беше Трей.
- Миша? – измърмори някой. – Кой е Миша?
Музиката все още звучеше, но го гледах, като усещах, че
повече хора започваха да се тълпят около нас.
Блъснах го назад и го пуснах, като стиснах юмруците си. Беше
го дала на него?
- Напусни! – заповяда Райън, като се появи до мен.
Завъртях глава към нея и се вгледах надолу, колебаейки се.
- Не говори и не мърдай! – казах й, като гледах гърдите й, ясно
очертани в горнището на банския й и блузата без рамене, която
висеше на нея като накъсано парче от шибана кърпичка. –
Отбелязана си из целия Facebook, клатиш си задника и правиш
шотове от тялото. Не съм щастлив.
Очите й се разшириха, проблеснаха шок и гняв.
- Моля? – извика тя, когато две момичета се захилиха.
Но аз се обърнах отново и приближих към Трей.
- Откъде, мамка му, взе този часовник?
- Какъв ти е проблемът? – озъби се той – Начукай си го!
Изправих се и го ударих в лицето, като го съборих на земята.
Цялата къща изригна, когато неговите приятели и моите тръгнаха
един към друг. Хората на партито пищяха и отскачаха от пътя.
Втурнах се и бръкнах за ключовете си в джоба, като извадих ножа
от калъфа и се наведох над Трей. Всички около мен откачиха и
сграбчих китката му, докато трепереше от болката.
- Разкарай се от мен! – Опитваше се да издърпа ръката си.
Но аз плъзнах тъпия нож между верижката на часовника и
китката му и дръпнах силно, като я отрязах от ръката му.
- Миша! – чух Райън да вика и се изправих, докато всички
около мен се препъваха.
 - Всички спрете веднага! – дълбок мъжки глас изкрещя отзад.
– Спрете музиката!
Погледнах зад мен и видях две ченгета в черни униформи да
влизат в къщата, единия от тях държеше ръцете си около устата и
крещеше.
Мамка му! Предполагах, че някой се беше обадил за шума.
Цялата тълпа се разбяга, всички тичаха през плъзгащите се
стъклени врати на кухнята, където вероятно имаше задна врата.
Тикнах часовника и връзката с ключове към Дейн.
- Вземи пикапа ми. Събери момчетата и тръгвайте!
Той грабна нещата от мен и сигнализира на Лотус и Малкълм,
докато двете ченгета бяха заети да се опитват да спрат децата да си
тръгнат. Приятелите ми се мушнаха през задната част и изчезнаха,
а аз стоях неподвижно, докато оглеждах и видях Райън. Учудих се,
че все още беше тук.
Бузите й бяха поруменели, но очите й бяха вперени в мен. Не
изглеждаше пияна.
Защо бях позволил на Трей да ме примами така? Райън не би
направила нещо толкова безразсъдно, като да се напие и да
последва някой на горния етаж. Просто си търсех причина, за да го
ударя.
И после погледнах към момчето, което стоеше зад нея и видях,
че беше Тен. Отне ми минута, но направих връзката. Руса коса,
синя тениска… Той беше момчето от видеото.
По дяволите! Значи бях бързал до тук, за да пребия момче,
което вероятно беше по-привлечено от мен, отколкото от Райън.
Супер!
- Хей! – извика Трей и се изправи. – Той ми открадна
часовника!
Стоях като вкоренен на мястото си, но извадих телефона си и
изпратих съобщение на Дейн, че вероятно щях да бъда арестуван.
Той знаеше какво трябва да направи.
Музиката спря и едният полицай се приближи, като застанаха
между Трей и мен.
- Какво правиш тук, синко? – попита ме той.
- Просто купонясвам.
- Той ми взе часовника – изскърца Трей.
Но аз просто вдигнах рамене.
- Претърсете ме. Нямам нищо.
Трей се приближи, като навлезе в пространството ми и се
вгледа в мен, но полицая го бутна назад.
- Вече достатъчно си загазил – каза му той. – Стой назад!
 Но Трей беше като стена. Не се приближи, но не се и отдръпна.
- Той не беше поканен, започна бой и ми открадна часовника –
каза отново.
Устните ми се вдигнаха в лека усмивка.
Ченгето ме погледна.
- Как се казваш?
- Не знам.
- Къде живееш?
- Забравих – отговорих аз, все още загледан в Трей.
Чух ченгето да диша тежко, започваше да се ядосва. Не исках
да създавам проблеми, но тъпака не трябваше да знае кой бях. Не
исках Миша Леър да попадне на мушката в този град. Все още не.
- Сложи ръцете си зад гърба –заповяда той.
Направих каквото ми каза и той ме заобиколи, за да ми сложи
белезници.
- Чакай, не! – оспори Райън.
Но я погледнах, като смекчих изражението си.
- Няма проблем. Не казвай нищо.
Не им казвай кой съм.
- Добре, взимам този с мен – каза офицера на другият
полицай, който беше зает с радиостанцията си. – Изясни това и се
обади на господин и госпожа Бъроуз.
Другият офицер кимна и се върна към радиостанцията.
Полицаят ме поведе извън къщата и погледнах към Райън.
Имаше милион неща, които исках да кажа.
Приключих тук. Отивам си вкъщи.
Ще бъда всичко, което поискаш, дори ще се махна, ако се
нуждаеш от това.
Обичам те!
Но просто вдигнах очи към Тен и му казах:
- Увери се, че се е прибрала вкъщи.

Час по-късно седях в полицейското управление, вече без

белезници. Бях облегнат назад в един от столовете срещу стената,
краката ми бяха изпънати и кръстосани в глезените, а ръцете ми
бяха свити пред гърдите. Жена полицай говореше по телефона зад
гишето, а аз потропвах с пръсти под ръката си, като свирех в
главата си мелодията, по която работехме в Стикс тази вечер.
Поне си бях върнал часовника. Взех и двете неща, за които бях
дошъл, така че трябваше да съм щастлив.
За съжаление, обаче, тези неща, които изглеждаха толкова
важни преди три седмици, сега бяха някак тривиални.
- Защо часовникът ти беше в него? – чух някой да пита.
Завъртях се стреснат и погледнах нагоре. Райън се беше
облегнала на крайчеца до стола ми, вероятно тъкмо беше дошла по
коридора от входа.
- Това беше часовника, който търсеше, нали? – притисна ме тя.
- Как стигна до тук? – седнах изправен. – Не си карала, нали?
- Трезвена съм – отговори . – Сега отговори на въпроса. Какво
правиш? Какво става?
Погледнах отново напред, докато се облягах в стола си.
Знаех, че трябваше да спра да увъртам и нямах причина да не
й кажа, но нямах предства откъде да започна? Исках да разбере. Но
също исках да знам, дали можехме да се върнем оттам, докъдето
бяхме стигнали, когато си пишехме писмата и докъдето бяхме
стигнали, когато бях Мейсън. Исках да стигнем до там без
съжалението й.
- Искаш да ти се доверя – изтъкна тя, - но все още имаш тайни
от мен.
Обърнах се към нея, отворих уста да проговоря, но точно
тогава три момчета дойдоха по коридора и влязоха в управлението,
като спряха, когато ме видяха.
Изправих се, но братовчед ми ме натисна обратно надолу.
- Съжалявам, човече – изстрелях аз, като мразех факта, че
трябваше да измине целия път чак до тук.
Но Уил просто ми се усмихна.
- Да те арестуват е ритуал за приемане на едно момче от
Тъндър Бей – пошегува се той, като грееше от гордост.
Завъртях очи. Двамата приятели на Уил, Майкъл Крайст и Кай
Мори, стояха зад него и изглеждаха развеселени.
Предполагам, че знаеха. Преди няколко години управляваха
родния ми град, когато бяха героите на баскетболния отбор в
гимназията и от тогава не бяха напускали светлините на
прожектора. Просто бяха подменили известността с порочността.
Уил кръстоса ръце на гърдите си и ме погледна снизходително.
- Би трябвало сам да се измъкнеш от това, нали знаеш? –
нападна ме той. – Гледай и се учи.
 Той се завъртя, тримата се насочиха към гишето, без съмнение
с най-чаровните си усмивки.
Райън се размърда в мое ляво, но и двамата останахме тихи.
- Здравей, аз съм Уилям Грейсън Трети – каза Уил на жената
полицай. – Офицер Уебър, нали?
Тя премести очите си между него и останалите двама, като
изглеждаше предпазлива.
- Дядо ми е сенатор Грейсън – каза й той - и аз наистина се
надявам, че е най-любимият ви човек на планетата. Винаги е
подкрепял полицейските служители.
Засмях се вътрешно на нежния му глас, който вероятно
работеше при нея. Кай се излегна на гишето, тих, но с лека усмивка
на лицето, докато Майкъл, основният пойнт гард на баскетболния
отбор Меридиан Сити Сторм, стоеше изправен и заплашителен.
Той протегна ръка.
- А аз съм Майкъл Крайст.
- О, да – тя се усмихна широко. – Съпругът ми ви е голям
почитател.
- Само съпругът ви ли? – подразни я той.
Руменина изби по бузите й, а аз исках да повърна.
После тя стисна ръцете на Уил и Кай, издиша дълбоко,
поведението й внезапно стана щастливо и отпуснато.
- Е, какво мога да направя за вас господа?
Уил се облегна на гишето и стана по-интимен.
- Миша Леър Грейсън също е внук на сенатор Грейсън и
нашият дядо би счел за лична услуга към него, ако оставите
семейството да се разправи с Миша.
Можех да усетя как Райън се напрегна до мен и потреперих.
Мамка му! Да, бях забравил, че не й бях казал също и точно този
определен детайл.
Уил продължи, като обърна глава към мен и полицая проследи
погледа му.
- Той е нещо като черната овца – сигурен съм, че се досещате –
обясни й той, докато очите й разглеждаха татуировките на ръцете
ми. – Ще го вземем обратно в Тъндър Бей и няма да се върне във
Фалконс Уел. Имате думата ни. Ще придружим малкото лайно до
дома му веднага.
Стиснах зъби. Очите на Уил блестяха от смях.
Полицаят се обърна към мен.
- Е, другият младеж твърди, че му е откраднал часовника –
обясни тя, - обаче, не е в него и нямаме свидетели. Щяхме да го
пуснем да си ходи така или иначе, но не искаше да ни каже къде
живее или имената на родителите си.
Уил кимна и изправи гърба си.
- Доверете ни се. Ние ще го заведем вкъщи.
Тя огледа тримата, видя идеалните им черни костюми, чисти
нокти и никакви видими татуировки, така че, разбира се, че те бяха
почтени господа.
- Добре – отстъпи накрая тя. – Заведете го вкъщи и го дръжте
далеч от неприятности.
Те й стиснаха ръката и се отдалечиха от гишето, като
изглеждаха самодоволно, докато се насочваха към мен.
Скочих от стола и се изправих пред Уил, като го гледах право в
очите и се опитвах да задържа гласа си тих.
- Аз съм черната овца? – предизвиках го. – Аз съм черната
овца? Да не би аз да изкарах две години и половина в затвора? Как
може да не знае кой си? Защо не си нави ръкавите и не й показа
твоите татуировки?
Уил нагласи яката и ръкавелите си, с които се беше наконтил.
- Казах ти, никога не позволявай на никого да види всичките
ти карти. Не ти ли казах това? Аз съм вълк в овча кожа. Те нямат
представа на какво съм способен, докато не стане твърде късно.
Приятелят му Кай тихо се изсмя до него.
- Казах ти да не си правиш татуировка на врата – изръмжа
Уил. – Не ти ли казах това? Видя ли как я обработихме? Трябваше
да можеш да се измъкнеш сам от това, ако имаше малко мозък.
- Не е на врата ми – оспорих аз. – Просто е – посочих към
врата си - малко нагоре и…
- Здрасти – чух спокоен, дълбок глас и погледнах назад, за да
видя как Кай се взираше в Райън.
Майкъл го последва и се приближи до нея.
- Значи това е тази, която е била на партито без теб и е правила
шотове от тялото, а?
Тя се намръщи и аз отговорих.
- Дейн трябва да си затваря устата.
Но Майкъл просто се подсмихна към Райън.
- Ако това беше моето момиче, задникът й щеше да е червен за
седмица.
- Да, само, че аз не заплашвам физически момичето си, разбра
ли?
- И виж я къде беше.
Уил бутна Майкъл назад.
 - Не го слушай – успокои той Райън. – Той не посяга на
момичето си. Тя има саби.
Кай тихичко се засмя отстрани, но лицето на Райън беше
намръщено от отвращение. Тя ме погледна.
- Кои са тези прасета?
Тръгнах към предната врата, като знаех, че всички щяха да ме
последват.
- Уил ми е братовчед. Тези са негови приятели. Обадих му се,
за да не трябва да звъня на баща ми.
- И как е моето бебче? – обади се Уил отзад, като имаше
предвид пикапа си. Беше ми го заел, когато го арестуваха преди
няколко години. Беше при мен през цялото време, докато беше
вътре, но откакто излезе, не беше идвал да си го търси, така че се
надявах, да е забравил за него.
- Надявам се, че не си го искаш обратно – казах му. – Имам
някои хубави спомени в този пикап.
Погледнах към Райън и видях бузите й да се изчервяват.
- Да, аз също – отговори Уил. – Предполагам, че мога да ти
позволя да го задържиш още малко.
Райън се вгледа напред, а челюстта й се стягаше.
- Махам се от тук.
Бутна вратите, но аз извиках след нея.
- Не. Трябва да поговоря с теб!
Но тя забърза към джипа си, който беше паркиран отстрани на
сградата на паркинга в ляво. Затичах след нея, като забравих за
Уил и приятелите му.
- Спри! – хванах ръката й и я дръпнах, за да спре на мястото до
шофьора.
- Какво искаш да кажа, а? Че прецаках всичко? Знам, че го
направих. Съжалявам.
Писна ми от нейното незачитане и как не отстъпваше. Просто
кажи, че ти липсвам.
Взех лицето й в ръце.
- Погледни ме.
Но тя отблъсна ръцете ми.
- Мразя те. Пусни ме.
- Защо? – изстрелях аз. – За да се върнеш на онова парти?
Обратно при кавалера ти за бала? Ще изчукаш и него ли?
- Може би! – извика тя. – Може би ще падна толкова ниско
като теб и ще имаме още нещо общо. Може би няма да те мразя
толкова много.
Оголих зъби и се вгледах в нея.
 - Не ме мразиш. Обичаш ме и аз те обичам.
Шамароса ме толкова силно, че главата ми се отметна
настрани, а огън се разпростря по кожата ми.
- Не казвай това – изръмжа ниско тя. – Искам Мейсън. Той не
ме обича. Той е просто добър с мен. – Тонът й беше
подигравателен, задъхан и страстен. – Наистина добър.
Не пропуснах това, което имаше предвид. Бях просто бройка и
нищо повече. Харесваше ме, когато бях само това. Когато не бях
Миша.
- Така ли? – обърнах очите си към нея и продължих играта й. –
Това ли искаш? – приближих се, сграбчих задната част на бедрата
й и я вдигнах нагоре. – Твоята малка мръсна тайна, която ще те
изчука на задната седалка на пикап, като те крие, така че надутите
ти, повърхностни приятели да не разберат колко добре ти го
вкарвам?
Дишането й се насече и тя се поколеба само за момент преди
да вдигне ръцете си и да стисне раменете ми. Наведох се, целунах
врата й и се изпълних с удоволствие, когато се отпусна назад.
Но тогава видях нещо с крайчеца на окото си и погледнах
нагоре, като осъзнах, че момчетата още бяха тук.
Майкъл и Кай бяха на предната седалка на джип, като Майкъл
се беше облегнал доста напред, за да може да гледа през прозореца
на Кай, докато Уил беше спрял до отворената си задна врата и
изглеждаше развеселен.
- Сериозно? – отсякох аз.
Майкъл и Кай бързо се извърнаха, а Уил прочисти гърлото си.
- Добре, тръгваме – той се качи в колата. – Стой далеч от
неприятности и го опаковай. В Ада няма толкова ярост, колкото на
дядо Грейсън, ако трябва да се занимава с бременна
тийнейджърка.
Ноктите на Райън се забиха в кожата ми, а аз затворих очи,
когато целунах силно устата й, като в същото време чух колата да се
отдалечава.
Целунах устните й, вдишах аромата й и бях толкова дяволски
изгубен в желанието си за нея. Езикът й галеше моя, а зъбите й
хапеха и гризяха, докарваше ме до лудост и не можех да мисля.
- Райън – въздъхнах аз, като притисках члена си в нея, докато
стисках задника й твърде силно. Трябваше да съм по-близо.
- Не трябва да правим това – тя се задъха, когато дръпнах
надолу блузата й и я докоснах навсякъде, където не беше покрито
от горнището на банския.
 - Не се прави, че ще ми кажеш не – отворих пътническата
врата. – Знам, че харесваш тази моя страна.
Тя се огледа, вероятно нервна да не бъдем видени, но паркинга
беше празен. Издърпах тениската си през главата, хвърлих я на
земята до нейната и започнах да разкопчавам късите й панталони,
докато се навеждах за още една целувка, за да заглуша всякакви
протести, които можеше да измисли.
Късите й панталонки паднаха на земята и изскимтя в устата
ми.
- Ела в скута ми – казах й, седнах и я дръпнах.
Тя се качи, а аз затворих вратата, като оставих дрехите ни
отвън. Протегна се назад и дръпна връзките на горнището, то
цялото падна и го грабнах и го хвърлих преди да направя същото и
с долнището й, като дръпнах връзките, които го държаха отстрани.
- Исусе! – изстенах аз, като я целувах отново, докато стисках
задника й с една ръка и се заравях между краката й с другата. Беше
толкова гладка и мокра.
Тя се протегна между нас, разкопча колана ми и направих най-
доброто, което можах, за да сваля дънките си надолу и да освободя
пениса си, докато се опитвах да не прекъсвам целувката.
- Дай ми го – изстена тя. – Искам го.
- Знам.
Извадих презерватив от дънките си, отворих го и го сложих,
като държах члена си здраво, докато я дърпах нагоре. Подвигнах я,
за да потъна в нея и я наместих удобно в скута си. Тя стенеше и
вече въртеше бедрата си в секси малки движения.
Намерих горещия й вход, надигнах бедрата си и плъзнах върха
на члена си в нея, а тя направи останалото. Снижи се, разтвори
краката си доколкото позволяваше седалката и я придърпах към
себе си, като се зарових дълбоко.
- По дяволите, да! – издишах аз.
Бедрата й се въртяха в бърз ритъм, в малки осморки. Беше
близо до мен, а гърдите й се търкаха в моите. Можех да вкуся
устата й, въпреки че устните ни не се докосваха.
- Кажи името ми – прошепнах аз. – Кой те чука в момента?
Продължи да ме язди, красивия й задник се люлееше напред-
назад и колата се изпълваше с влажна топлина.
- Аз те чукам – поправи ме тя. – И наистина не ми пука на кого
е пениса.
- Това са глупости.
 - Всеки можеше да е в този джип – каза тя, като хапеше
долната ми устна. – Може би дори някой от партито. Дори ти да не
се беше появил, все пак щях да яздя нечий член тази вечер.
Стиснах задника й с пръсти.
- Щеше ли да бъдеш лоша?
Тя изскимтя, докато кимаше.
- Покажи ми колко лоша, скъпа – вдигнах едната си ръка и
хванах гърдата й. – Как щеше да изчукаш някой непознат по-
късно?
Тя увеличи скоростта, като се наведе назад, така че имах добра
гледка на това как невероятното й тяло се движеше над мен.
Гърдите й подскачаха с всяко движение и затворих очи, като
оставих главата си да падне назад, докато търках клитора й с
палеца си.
- Щеше да го накараш да свърши толкова хубаво – подразних я
аз. – Със сладко малко котенце като това.
Стенанията й ставаха по-високи и бързи, отворих очи и я видях
да ме гледа. Но тогава внезапно се приближи отново, уви ръцете си
около врата ми и покри устата ми с нейната, като ме целуна
дълбоко и силно, докато отвеждаше и двама ни у дома.
Свърших, обвит в ръцете й, краката и устата й и усещах
нейната потна и нежна кожа залепена до мен. Тя изплака,
котенцето й се стегна силно около мен, докато свършваше и
въртеше бедрата си, като ме поемаше отново и отново, докато се
изтощи.
Държах я, докато и двамата се успокоим, жегата беше почти
непоносима. Нямах представа колко време щеше да мине преди да
ми позволи да я докосна отново, така че щях да се насладя на това.
Райън можеше да бъде кошмарна, но това все още беше по-
хубаво от всеки сън.
Дишането й се успокои, но остана заровена във врата ми, като
звучеше, сякаш беше заспала.
- Искаше ми се да се бяхме срещнали в началното училище –
казах тихо, като се усмихвах на себе си. – Щяхме да си играем
добре заедно. На площадката, имам предвид.
Тя дръпна главата си назад. В очите й имаше болка.
Хванах лицето й в ръце.
- Познавам те – казах й. – Познавам те сега. Ти не би искала
това от някой друг. Защото преди мен беше правила секс веднъж.
Преди две години.
 Веждите й се сключиха и можех да видя как проблеснаха
сълзи. Да, спомням си писмото, скъпа. Ти беше развалина,
чувстваше се засрамена и наранена, а аз исках да убия момчето.
- Всички ти казваха да го направиш и ти го направи –
прошепнах аз. – Той никога не ти проговори отново и затова ти
реши да ме чакаш.
- Не те чаках.
- Чакаше да го усетиш правилно – възразих аз, защото нямаше
да търпя още от нейните глупости. – Ревнувах, когато ми се довери
за първия си път. Тогава осъзнах, че имах силно собственическо
чувство към теб. – Погледнах право в очите й, никога не се бях
чувствал толкова сигурен за нещо. – Искам всичко свързано с теб,
Райън и знам, че й ти ме искаш.
Тялото й се раздвижи леко и се наведох и я целунах по бузата.
- Но обичам начина, по който лъжеш.
 На следващия ден го нямаше в първият ни час.
Знаех къде живее и това ме върна назад във времето, когато за
първи път забелязах, че беше спрял да пише през онези месеци.
Можех да го проверя, ако бях наистина притеснена. Той знаеше
къде да ме намери, ако искаше да ме види.
Но чакай… аз бях тази, която не искаше да го вижда. Казах му
да си върви. Ами ако си беше тръгнал?
Знаех, че никога не беше имал намерение нещата да излязат
толкова извън контрол и вярвах, че съжаляваше, но не можех да го
осмисля. Да се преструваш, че си някой друг беше достатъчно
лошо. Да се крие точно под носа ми и да ме прави на глупачка беше
ужасно.
Но да спи с мен? Как можа да го направи? Мейсън или Миша
беше в онзи пикап в киното? Наистина ли планираше да ми каже?
Не трябваше да отстъпвам снощи. Емоциите бяха силни. Той
ми липсваше и когато ме взе в ръцете си просто исках да спра да се
боря за пет минути. Исках да се почувствам добре с него отново и
да забравя.
Но сега, светлината на деня беше толкова ясна, че исках да
пропълзя обратно под завивките. Всички го бяха чули да ми се
кара на партито снощи. Държеше се, сякаш бях негова собственост.
Те можеше и да не знаеха какво се беше случило между нас, но
знаеха, че нещо се беше случило, за да ми бъде толкова сърдит. И
знаеха, че бях излъгала за това.
Преглътнах буцата в гърлото си и тръгнах към шкафчето си в
съблекалнята, точно до Лайла и Кейтлин, които се обличаха за
физическо.
- Здрасти – казах аз, като се опитвах да докарам весел тон.
Но Лайла не отговори. Вместо това тя вдигна носа си, подуши
въздуха и се оплака на Кейтлин, която беше точно до нея.
- Боже, чистачите чистили ли са снощи? Подушвам мръсотия
навсякъде.
Кейтлин се изсмя, а аз се напрегнах.
- Може ли да си представиш, че тази кучка дори не си даде
труда да се появи на тренировка отново тази сутрин? – казваше й
Кейтлин, достатъчно високо, за да чуя. – Предполагам, че няма
значение. Дебелият й задник ставаше твърде тежък за хващане.
Течна жега препускаше по вените ми и чувах пулса си в ушите.
Обърнах се към тях, докато се обличаха.
- Ако искаш да кажеш нещо, кажи ми го в лицето.
Но и двете ме игнорираха, сякаш не бях казала нищо.
- И така, Джей Ди нае ли лимузина? – попита Кейтлин Лайла.
- О, да. Една достатъчно голяма за всички ни – отвърна тя и
двете затвориха шкафчетата си, като минаха покрай мен надолу по
пътеката. – Тази нощ ще бъде върховна. Особено без Райън там,
която да умирисва колата.
Доволният им смях стържеше в ушите ми и сълзи се появиха в
очите ми, но затворих шкафчето си и отказах да се предам.
По време на целият час по физическо стоях далеч от тях,
усещах бавно как техния балон ставаше по-голям и ме притискаше
надалеч. Те си бяха те, а аз си бях аз. Точно тук, отделена, сама и
изключена. Бях извън балона.
Отново.
Как стигнах до тук? Какво можех да направя?
След часа се изкъпах и се облякох бързо, като се насочих към
шкафчето си преди обяд, а всъщност просто исках да си тръгна.
Беше по-лесно, нали? Вместо да се срещна с хора, които не
харесвах и да бъда там, където вече не чувствах, че принадлежа?
Била съм тук и преди. Несигурността, само-омразата,
безпомощността… всичко беше толкова познато. Но последния
път, взех тези чувства и ги обърнах навън, като накарах другите да
чувстват това, което чувствах аз. Това, което не виждах беше, че
тези чувства идваха от хора, които правеха същото с мен. Чувствах
и се страхувах точно от това, от което те искаха да се страхувам и да
чувствам.
Нямаше да отговоря по същият начин този път. Бях по-добра
от това.
Щях да бъда по-добра.
Като се придвижих надолу по редицата за обяд, си взех
портокалов сок от охладителя и тръгнах към касата, но едни ръце
внезапно се заключиха от двете ми страни, като ми пречеха да
мърдам. Сърцето ми подскочи, като си помислих, че беше Миша,
но тогава се обърнах и видях Трей зад мен.
- Знаеш ли, ако го искаше мръсно, щях да ти го дам мръсно –
подигра ми се той, като се взираше в мен. – Обаче, може би беше
добре, че Лорън те пречупи. Не ви отнема много време на вас
малките кучки да станете мръсници веднъж, щом усетите вкуса.
 Дишах тежко. Какво, по дяволите, ми казатоку-що?
Той се изсмя.
- Трябваше да видиш влакчето, което спретнахме на това
момиче миналата седмица. Момчетата се редяха на опашка за нея.
Беше толкова дяволски хубаво.
Отблъснах ръцете му и платих сока си, като занесох питието и
учебниците си на празна маса толкова далече от него, колкото
можах. Усещах очи върху себе си навсякъде,, сякаш хората се
смееха. Не бях сядала сама на маса от много време.
Отворих кутията със сока и тетрадката и се потопих в
домашното по математика, което беше за утре, като го използвах за
щит, за да не изглеждам жалка.
- Никой не те иска тук – каза женски глас и погледнах нагоре,
за да видя Лайла. – Дори не мога да ям, докато те гледам.
Вдигна кутията ми със сок и я изсипа в скута ми. Ахнах. Ледено
студената напитка ме накара да скоча от стола си, докато той се
спукаше по голите ми крака. Погледнах я кръвнишки и се
протегнах с две ръце, като я бутнах назад.
Препъна се, изпусна кутия, но се върна и ме бутна назад.
- О! – извика някой. – Бой!
Столовата избухна в шум, столовете стържеха по линолеума и
хората се местеха наоколо, за да виждат по-добре.
Лайла се протегна към косата ми, но се дръпнах назад и
плеснах ръцете й настрани. Тениската и късите ми панталони
лепнеха по кожата ми, а гняв бушуваше във всеки мускул. Спусна
се отново към мен и се приготвих за удар, да я отблъсна отново
назад, но тогава, изведнъж, една стена застана пред мен.
Стена с бяла тениска и татуировки.
Миша.
Трей дойде до Лайла и ни доближи, имаше предизвикателство
в очите му.
- Махни се от пътя – заповяда той.
- Накарай ме.
Трей се подсмихна, знаеше, че Миша не се шегува, но
очевидно не беше готов да се сбие пред всички. Особено, след като
му наритаха задника последния път.
- Ако я искаш, ще трябва да минеш през мен – заяви Миша и
аз пристъпих от едната му страна, отказвах да се крия.
Сокът лепнеше по краката ми и се стичаше в обувките ми,
докато се опитвах да игнорирам шепота около мен. Миша се беше
застъпил за мен пред всички и против волята ми сърцето ми се
стопли.
 - След училище – каза Трей. – Киното на открито.
- Не, ще съм зает довечера - отговори Миша.
Трей се засмя, погледна към приятелите си, всички те
вероятно си мислеха, че Миша беше твърде изплашен, за да се
появи.
- Така че, какво ще кажеш да го направим сега? – подхвърли
Миша спокойно и после удари с юмрук Трей в лицето, като
изненада всички ни.
Възклицания прозвучаха из тълпата и Трей се препъна назад,
като проклинаше.
- Мамка му!
Миша тръгна напред, но тогава Джей Ди го сграбчи отзад и го
задържа, докато директор Бъроуз пристъпваше между момчетата.
- Спрете! – извика тя на двамата. – Спрете веднага!
Миша се бореше срещу захвата на Джей Ди, а Джей Ди беше
станал червен само от борбата да го задържи назад.
- Добре, успокой се, човече. Успокой се.
- Махни този задник от мен! – Трей сочеше към Миша, като
крещеше на мащехата си.
- Ако се ебаваш с нея отново – изръмжа Миша, - ще направя
така, че това което се случи сега да изглежда като сън. – Замълча и
после каза на Лайла. – А ти. Не говори с нея отново. Ти просто
искаш тя да се чувства толкова грозна, колкото си ти самата.
Тя вдигна вежда и сви ръце на гърдите си. Знаеше, че беше
истина, точно както беше истина за мен, но нямаше да го удостои с
отговор.
- Няма да се ебавам с нея – подигра се Трей. – Изглежда, че ти
вече си бил там и си направил това.
Няколко хихикания се чуха около мен и Миша се освободи от
Джей Ди, като гледаше гневно в Трей и изглеждаше така,, сякаш си
умираше да се увери, че няма да говори глупости отново. Но вместо
това се завъртя, хвана ръката ми и ни поведе извън столовата.
- Господин Лорън! – извика директорката.
Но Миша я игнорира и ме дръпна в мъжката тоалетна,
намокри няколко салфетки и ги взе.
Побутна ме назад към мивката и коленичи, като вдигна крака
ми и го сложи на бедрото си, докато бавно изчисти изсъхналия
портокалов сок от крака ми.
Болеше ме глава, затова притворих очи, без да спирам да го
наблюдавам, докато тихо и внимателно се грижеше за мен.
Намокри още салфетки, обърна се към другия ми крак и после
започна да развързва подгизналите ми обувки.
 - Все още ли сме приятели? – попитах, а гласът ми се пречупи.
– Защото се нуждая от Миша, не от Мейсън.
Сгреших снощи. Всичко беше Миша. Те не бяха отделни.
И имах нужда от приятеля си.
Като държеше изцапаните ми кецове, той се изправи и хвана
ръката ми, все още мълчалив, докато ме водеше извън тоалетната.
- Къде отиваме?
- Далеч от тук.
Не си направихме труда да погледнем назад и вероятно утре
щях да съм загазила, но никой и нищо не можеше да ме държи
далеч от него точно сега. Затегнах хватката си около ръката му,
готова да го последвам навсякъде. Поне за днес.
Карахме дълго време и не говорехме. Музиката звучеше,
следобеда се заоблачаваше и клепачите ми натежаха, вероятно
защото последния път, когато спах добре беше в четвъртък вечер.
Не знаех дали бях готова да му простя, но го исках. Ароматът
му, образът му, усещането за него… Той дори не трябваше да ме
докосва. Просто да бъда до него в момента беше успокояващо.
Може би просто бях уязвима, но точно сега не исках да съм никъде
другаде.
Капки дъжд започнаха да падат, когато отбихме в алея водеща
към къща, която беше защитена от стена от дървета.
Пеперуди запърхаха в стомаха ми.
- Къщата ти?
Бяхме в Тъндър Бей? Не бях осъзнала, че съм задрямала за
толкова дълго.
Влезе в гаража и изключи двигателя.
- Била ли си някога тук?
Кимнах.
- Преди две седмици. Не ми беше писал от толкова дълго.
Исках да се уверя, че си добре…
- Не трябва да обясняваш – сряза ме той. – Трябваше да ти
пиша. Имаше абсолютното право да се притесниш.
- Защо спря?
Усмихна се нежно, отвори вратата си и взе обувките ми.
- История за някой друг ден. Но няма нищо общо с теб – увери
ме той.
- Баща ти каза, че си добре – излязох от пикапа и заобиколих,
като го последвах в къщата.
- Баща ми не разкрива лична информация. Каза ли му коя си?
- Щеше ли да ме познае?
 - Разбира се – отвърна той, като влезе в стая приличаща на
перално помещение и хвърли обувките ми в пералнята. – Виждал е
писмата ти да пристигат от години.
Да, разбира се. Ако му бях казала, може би щях да бъда
поканена в къщата и можех да видя снимка на Миша. И тогава щях
да разбера по-рано кой наистина беше той.
Миша дойде при мен и дръпна нагоре подгъва на тениската
ми, но аз спуснах ръцете си надолу и го погледнах.
- Няма никой вкъщи – увери ме той. – Нека да сложим дрехите
ти в пералнята. Може да си вземеш душ, а аз ще ти намеря нещо да
облечеш.
Отне ми само минутка да го обмисля. Нямах усещането, че
трябваше да си тръгвам скоро, а и бях цялата лепкава, въпреки
усилията на Миша да ме почисти.
Кимнах и съблякох дрехите си, подадох му всичко, едно по
едно. Той сложи късите ми панталони, тениската и бельото ми в
пералнята, добави прах за пране и я включи, а после ми подаде
тениска от сушилнята.
След като я облякох, го оставих да хване ръката ми и да ме
разведе през останалата част от къщата.
Минахме през голяма всекидневна, оглеждах зяпнала от
изненада.
- О, Боже! – измърморих.
- Какво?
Поклатих глава.
- Нищо.
Беше смешно наистина. Той се движеше с най-лошите от най-
лошите в училище, изглеждаше като престъпник и всички –
включително Лайла, Трей и дори аз веднъж – предположихме, че
беше бедно дете от приемно семейство или нищо друго освен
гангстер.
Ако Лайла откриеше, че живее в къща по-голяма от моята и
нейната взети заедно и имаше Гоген висящ на стената, щеше да е
първата, която да целуне задника му.
Къщата беше тъмна, но дори така можех да видя, че беше
изключителна. Имаше блестящо дърво навсякъде, луксозно
изкуство, дребни украшения за декорация и помирисвах богатия
аромат на лак. Какво беше казал в писмата си Миша, че работеше
баща му? Той беше търговец на антики?
И ако беше син на сенатор, тогава трябваше да бъде добре
осигурен.
 - Харесваш ли фъстъчено масло и желе? – попита той, като ме
водеше нагоре по стълбите. – Това е единственото нещо, което
готвя и не изгарям.
- Става.
Поведе ме към просторна баня, много тъмна и много мъжка и
отвори стъклената врата, като пусна душа за мен.
- Не бързай да излизаш, отпусни се – целуна ме по челото и взе
кърпа от полицата зад мен, като я остави на плота. – Ще отида да
ни направя няколко сандвича.
Гледах го, докато излизаше и въпреки височината и мускулите
на мъж, най-накрая го виждах като детето, което си представях
преди толкова много години, към което толкова се привързах и
обикнах. Онова, което си представях като мило, нежно и грижовно.
След душа се подсуших и облякох тениската отново, като
открих четка на плота и я задърпах през рошавата си коса. За
щастие, нападението на Лайла беше пропуснало главата ми, така
че не трябваше да си мия косата.
Излязох в коридора, чух нежните звуци от музика и пристъпих
тихо, като ги последвах – но внимателно, в случай, че беше баща
му.
Открих Миша в стаята му. Ходеше наоколо, вдигаше някакви
дрехи, а на леглото седяха чинии със сандвичи с фъстъчено масло и
желе, чепки грозде и кутии със сок до тях.
Сдържах смеха си. Не мислех, че бях обядвала нещо такова от
пети клас.
Песен на Пинк звучеше тихо и жеста ме накара да почувствам
топлота и уют. Той знаеше, че я харесвах.
Но после огледах стаята му и видях четири кутии, затворени с
капаци, сложени една върху друга до стената.
Отидох до там.
- Какво е това? – попитах, като повдигнах капака.
- О, ъм…
Но очите ми се разшириха от изненада и изпуснах капака на
пода.
Кутията беше пълна с черни пликове. Със сребърен надпис.
- О, Боже мой! – протегнах се към кутията и прегледах
пликовете, като видях почерка си на всеки един.
Той ги беше запазил.
Той ги беше запазил?
Не знам защо, но предполагам, че никога не съм си мислела,
че всъщност ги запазил. Защо би го направил? Като се замислех, не
можех дори да си спомня какво пишеше в тях. Не е било нещо
интересно, щом не си спомнях.
Другите три кутии вероятно също бяха пълни с писма.
- Не мога да повярвам, че съм ти писала толкова много – казах
с лек ужас. – Трябва да си бил толкова отегчен от мен.
- Обожавах те.
Погледнах нагоре и го видях да се взира в пода. Болка премина
през гърдите ми.
- Обожавам те – поправи се той. – Чел съм всичките поне по
два пъти. Любимите ми, много повече пъти.
Любимите му. И тогава си спомних. Писмата, които бях
намерила в Заливчето. Когато беше останал там – далеч от вкъщи,
– ги беше взел със себе си. Останалите бяха тук.
Сега се чувствах виновна.
- В бюрото ми са – признах аз. – Излъгах. Не ги изгорих.
Той ми кимна леко.
- Да, надявах се да е така. Твоите са в мен, онези които
разхвърля навсякъде в Заливчето. В случай, че си ги искаш
обратно.
Усмихнах му се леко с благодарност. Да, исках си ги обратно.
Сложих капака обратно, бях любопитна да отворя няколко
писма и да съживя всички засрамващи неща, които бях споделила
с него през годините. Целувката с език за първи път, музиката,
която предполагах, че бях смятала за толкова епична, но сега
осъзнавах, че беше някак смотана и всички спорове, в които бяхме
влизали.
Като се върна назад във времето, си мисля, че бях доста сурова
с него. Имам предвид, да използваш телефон с Android не го
правеше интроверт, който вероятно никога нямаше да има работа
или валидна шофьорска книжка в същото време. Нямах предвид
това.
И бях сигурна, че не беше имал предвид това, което беше
казал, когато ме беше нарекъл поклонник на Стийв Джобс, който
боготвореше лошата технология, защото бях твърде много с „глава
в облаците“ от приложения, за да знам разликата.
Като се замислех, не. Харесваше ми примирието, което имахме
днес. Писмата можеха да почакат.
Отидох и седнах на леглото му. Вдигнах краката си и ги
кръстосах. Той изрита обувките си и легна настрани, като подпря
главата си с ръка.
Взех сандвича и обелих горната коричка, докато той метна
грозде в устата си.
 Погледнах надолу към храната. Бях гладна, но бях и уморена и
внезапно се почувствах, сякаш не ми пукаше. Един от нас трябваше
да започне да говори.
Той искаше да му споделя нещо истинско? Нещо, което не
знаеше?
- Нямах много приятели в началното училище – казах му, все
още държах очите си сведени. – Имах един. Дилайла.
Беше тих и знаех, че ме гледаше.
- Тя имаше рошава руса коса, която изглеждаше къса отпред и
дълга отзад и носеше старомодни кадифени поли – продължих аз.
– Изглеждаха като тези на тридесет годишните. Не беше готина и
не се обличаше добре. Беше сама точно като мен, така че си
играехме заедно в междучасието, но…
Присвих очи, опитвах се да остана твърда, когато образът й се
появи в ума ми.
- Но на мен ми омръзна да не се размотавам с популярните
деца – признах си. – Виждах ги да се закачат едни с други, да се
смеят и да са обградени от всички, и почувствах… завист.
Изхвърлена от нещо по-добро. Чувствах се, сякаш ми се смееха. –
Облизах сухите си устни, все още отбягвах очите му. –, сякаш
можех да усетя очите им да пълзят по кожата ми. Бяха ли
отвратени от мен? Защо не ме харесваха? Не трябваше да ми пука.
Не трябваше да си мисля, че децата, които ме отбягваха си
заслужаваха, но си го мислех.
Накрая вдигнах поглед и открих неговите зелени очи да ме
гледат без да мигат.
- И в главата ми – продължих аз, - Дилайла ме спираше. Имах
нужда от по-добри приятели. Така че, един ден избягах. Когато
междучасието дойде, се скрих зад ъгъла, така че тя да не ме намери
и я гледах. Чаках я да излезе и да отиде да си играе с някой друг,
така че да можех да направя същото и тя да не ме търси.
Преглътнах, гърлото ми се разтягаше болезнено.
- Но тя не го направи – прошепнах аз, сълзи покапаха от очите
ми. – Тя просто седеше до стената, сама и изглеждаше странно и
неудобно. Чакаше ме. – Тялото ми се разтресе и започнах да плача.
– Това беше денят, в който станах това, което съм сега. Когато
започнах да вярвам, че променливото обожание на сто човека
струва повече от любовта на един. И за кратко, чувството беше
хубаво. – Сълзите потекоха надолу по лицето ми. – Бях изгубена в
новото усещане. Да бъда злобна, да пускам бързи обиди, да се
присмивам на другите и на учителите ми… чувствах се уважавана.
Обожавана. Новата ми кожа ми подхождаше.
 И след това ме заляха още образи, все още толкова живи след
всичкото това време.
- Но месеци по-късно, когато видях Дилайла да си играе сама,
да й се присмиват, без да има къде да принадлежи… започнах да
мразя тази кожа, в която ми беше толкова удобно. Кожата на
фалшив и повърхностен страхливец.
Изтрих сълзите, като се опитвах да си поема дълбоко въздух.
Той ме гледаше, но топлината от срама покриваше лицето ми и бях
притеснена. Какво си мислеше за мен?
- И когато започнах да ти пиша една година по-късно –
продължих аз - се нуждаех от теб толкова много в това отношение.
Нуждаех се от някой, с когото можех да бъда човека, който исках да
бъда. Можех да се върна. Можех да бъда момичето, което беше
приятел на Дилайла отново. Момичето, което се опълчваше на
злите деца и нямаше нужда от тях.
Затворих очи, просто исках да се скрия. Усетих как леглото се
помести под мен и ръцете му докоснаха лицето ми.
Поклатих глава и се дръпнах.
- Недей. Аз съм ужасна.
- Била си в четвърти клас – каза той, като се опитваше да ме
успокои. – Децата са зли и на тази възраст, всички искат да
принадлежат някъде. Мислиш си, че си единствената, която се
чувства ужасно? Която е направила грешка? – той побутна лицето
ми, като ме накара да отворя очи и да го погледна. – Всички сме
грозни, Райън. Единствената разлика е, че някои го крият, а някои
го показват.
Оставих храната настрани и пропълзях в скута му, като обвих
ръце около него и зарових лицето си във врата му, за да се сгуша
по-близо. Той нежно се отпусна назад, като легна и ме взе със себе
си.
Защо не бяхме направили това преди години? Защо бях
толкова уплашена да го срещна и да променя нещата? Бяхме тук,
един за друг, по време на погребението на баба му, дългите летни
лагери с почти никаква комуникация помежду си и дори две
негови гаджета, от които никога не му казах, че наистина ревнувах.
Защо си мислех, че всички думи, писма, и приятелството щяха
да избледнеят толкова лесно?
Ръцете му ме притискаха, докато главата ми лежеше на
гърдите му, чувах ударите на сърцето му и лекото ромолене на
дъжда по прозореца. Това беше ново за мен. Било ми е удобно на
много места, но мислех, че това беше първия път, в който бях
някъде, откъдето не исках да си тръгвам. Клепачите ми се
затвориха, сънят ме придърпваше.
- Имам въпрос – проговори той, като ме накара да помръдна.
- Хмм?
- Когато пишеше по стените в училище, подписваше
посланията като Хулиган. Защо?
Очите ми останаха затворени, но издишах леко с тих смях.
- Помниш ли писмото, което написа за първата си татуировка
и как баща ти ти беше казал, че изглеждаш като хулиган?
- Да?
- Това беше изявление към теб – казах му. – Призив към
грубияните и нарушителите.
- Но защо не използва собственото си име?
Присвих вежди.
- Защото не исках да ме хванат.
Разбира се.
- Добре… - каза той. – Така че, това, което направи беше да се
скриеш в тъмното и да споделяш мислите си анонимно, защото
искаше да бъдеш чута, но не и да ти се присмиват. Така ли?
Отворих очи, докато мислех. Това ли правех?
- Искаш да бъдеш обичана, без да рискуваш с последствията,
така че се протягаш, за да получиш вниманието, от което се
нуждаеш, докато се наслаждаваш на лукса да не поемаш
отговорност за тези думи.
Присвих се. Не ми харесваше какво казваше или фактът, че го
казваше, но не можех да отрека, че беше прав.
Не исках да чуя мнението на другите, защото ако знаеха, че бях
аз, реакциите им щяха да бъдат различни. Но също не беше много
честно да хвърлям неща в лицата им и да се крия под носовете им.
- Сам, Празен, Измамник, Срам, Страх – измърмори той, като
ме стисна по-силно. – Не го ли схвана вече? Не трябва да се
плашиш или срамуваш. Никой не го прави по-добре от теб. Не
можеш да бъдеш заменена. Не всеки ще види това, но само ти
трябва да го видиш.
Целуна косата ми, а аз обвих ръце около тялото му. Никой не
ме прави по-добър от мен самата.
Отново затворих очи, докато слушах това, което казваше. Бях
се променила, защото смятах, че това, което имах не си
заслужаваше достатъчно. Бях им позволила да ме накарат да мисля
така, но кой ги беше упълномощил? Можеше повече да не бъда
обожавана, но можеше също и да не бъдех толкова нещастна.
 И можеше и да ям сама, но това не беше толкова ужасна
компания, нали?
Усетих го да мърда под мен и после едно одеяло покри краката
и тялото ми, като запази топлината ни под завивките. Бавно се
предадох на съня под звуците на дъжда и сърцето му.

Нещо кадифено меко погали кожата ми и се опитах да вдигна

клепачи. Стаята беше по-тъмна, слънцето беше залязло, но меката
светлина от лампата на нощното шкафче осветяваше леглото и
погледнах през прозореца, за да видя, че отвън беше тъмно.
Дъждът продължаваше да вали силно, а гръмотевици отекваха в
тишината.
Миша беше с голи гърди и се беше подпрял настрани до мен, а
главата му беше до задника ми.
Който беше гол, защото той беше вдигнал тениската ми.
- Какво правиш?
- Шштт, не мърдай – заповяда той, като движеше химикал по
кожата ми. – Ти си най-близкото нещо, върху което мога да пиша.
Изкикотих се и отново затворих очи. По-добре да не използва
маркер. Щеше да отнеме дни, за да се махне.
Спокойният шум от дъжда навън ме отпускаше и свих ръце
под главата си, като усещах върха да се движи бързо по кожата ми
и да спира често, за да сложи точка на буквата И или за край на
изречение.
- Иска ми се да останем тук завинаги – въздъхнах аз.
- О, ти няма да мръднеш скоро. Задникът ти е твърде хубав за
гледане.
Кръстосах крака в глезените си, като го дразнех.
- Това ли е всичко, което едно момче от Тъндър Бей може да
направи със задника на едно момиче?
Леко плясване удари дясната ми буза и се засмях.
Но после, след кратка пауза, той спря да пише.
- Някога правила ли си… - попита той, като се запъна.
Отне ми момент, за да свържа точките, но после осъзнах какво
ме питаше.
 - Анален? – уточних аз. – Е, като имаме предвид, че бях
правила секс веднъж преди теб, сигурна съм, че знаеш отговора на
това.
Със сигурност не бих правила това първия път, без значение
колко наивна бях. И след като двамата с Миша не бяхме правили
това, тогава разбира се, отговорът беше не.
- Значи сме девствени тогава – каза той, гласът му звучеше,
сякаш се наслаждаваше на идеята.
- Да, девствени – измърморих. – И планирам да си умра
такава, защото няма начин да завреш това нещо там.
Той изсумтя и започна да се смее.
Затвори химикалката, премести се нагоре над мен и вдигна
тениската над главата ми. Извих врата си, като срещнах устата му и
го целунах. Зъбите му захапваха кожата ми и изпращаха
електрически вълни надолу към корема ми право между бедрата.
Предполагам, че дрямката беше помогнала. Той плъзна ръка
под гърдите ми, като хвана едната. Вече бях възбудена.
- Това добре ли е? – попита той.
Вгледах се в устните му, които се навеждаха за още. По
дяволите, да!
Изстенах, бях близо до екстаза, когато устата му си проправи
път по врата ми, като ме поглъщаше с горещи, изискващи целувки.
Той притисна бедрата си в мен и усетих твърдата издутина между
краката му.
- Говори ми – прошепна той. – Имам нужда от думите ти.
Да говорех? Сега?
Ръката му погали голият ми гръб, като отметна косата ми и тя
погъделичка кожата ми. Хвана задника ми, мачкаше го, като без да
се замисля, свих колене настрани и се отворих за него.
- Преди да те срещна – казах срещу устните му - си фантазирах
за теб.
- Но ти не знаеше как изглеждам.
- Знаех, че беше Миша – отговорих аз. – Това беше достатъчно.
Той изстена, докато хапеше ухото ми и заравяше ръка между
краката ми, а пръстите му се плъзгаха в мен.
Затворих очи, удоволствието да ме изпълва, ме правеше още
по-влажна.
- Една нощ имаше буря, като тази вечер – казах му, - тока
изгасна и цялата вечер беше тъмно и тихо.
Пръстите му излязоха, завъртяха се около клитора ми и
потръпнах. Дишането ми беше плитко, бях неспособна да спра
бедрата си да се опитват да се търкат в леглото и пръстите му.
 - Препрочетох всичките ти писма онази нощ – въздъхнах аз. –
Обичам онези за времето, когато получи първата си кола и как ти и
приятелите ти бяхте арестувани на купон с бира в някаква ферма.
Звучеше толкова лош, толкова забавен – облегнах се назад, за да
потърся устата му отново. – Но писмото, което обичам повече от
всички останали е, когато ми каза за бившата си приятелка, след
като бяхте скъсали. В началото бях толкова бясна. Имаше
приятелка и не ми беше казал, но…. Мисля, че тогава за пръв път
осъзнах…
- Какво? – издиша той.
- Че те исках. Беше мой.
- Бях – увери ме той. – Не ми отне много време, за да осъзная,
че не можех да говоря с никого, както говорех с теб.
Чувствах се по същия начин. Винаги се бях чувствала така. Не
можех да изляза с никого, без да го сравня с Миша. Той имаше
всяко право да излиза на срещи и бях сигурна, че която и да беше,
или бяха - защото вероятно бяха повече – не бяха лоши хора, но аз
все още се чувствах, сякаш защитавах територията си. Познавах го
първа. Никой нямаше да го познава по-добре от мен. Знаех, че
нямах право да изпитвам тези чувства, затова никога не му казах.
До сега.
- Започнах да си фантазирам за теб в тази дъждовна нощ. Това
беше първият път, в който си мечтаех за теб.
- Какво направи? – той вкара двата си пръста дълбоко, като
търкаше точката ми и се притискаше към мен. – Искаше ли да
бъдеш нея?
Поклатих глава.
- Исках да ме видиш. Исках да ме видиш и да ме пожелаеш
толкова силно. Не само писмата ми, но също така и тялото ми.
- Какво направи? – прошепна той в ухото ми.
Изстенах, усещах вълна от удоволствие да се надига в мен,
притиснах се към него, като исках да ме изпълни.
- Легнах в леглото – казах аз - и не можех да спра да мисля за
теб. Беше толкова тъмно и климатика не работеше. Колкото повече
мислех за теб, толкова по-горещо ми ставаше… докато…
- Докато какво? – той помпаше котенцето ми по-бързо и
потриваше члена си в мен по-силно. – Какво направи?
- Вдигнах тениската си…
- Да?
- И си представих, че стоиш в ъгъла на стаята ми, скрит в
сенките, и ме гледаш как си доставям удоволствие с пръсти.
- Не спирай.
 - Кожата ми беше покрита с пот, защото беше топло – изстенах
аз, протегнах се над главата си и хванах задната част на врата му - и
аз плъзнах ръката си надолу в гащичките ми…
- Харесваше ли ми това, което виждах?
- Да. Ние винаги бяхме само приятели. Толкова спокойни,
отпуснати и сладки, но аз исках да ме искаш. Исках да ме видиш и
имаш нужда да си в мен.
- Свърши ли? – изръмжа ниско той в ухото ми, докато аз се
притисках в него. – Свърши ли, докато си мислеше за мен и как те
гледах?
Кимнах, напълно изгубена във видението и пръстите му.
- Знаеш, че щях да направя всичко, за което ме помолиш.
Оставих те да имаш всичко, което поискаш.
- Това истина ли е?
- Всичко.
Извади пръстите си от мен и го чух да разкопчава панталоните
си.
- И какво искаш? – попита той, пръстите му отново се плъзгаха
по дупето ми.
Знаех какво искаше той. Сърцето ми биеше лудо и се тресях от
нужда.
Наведох главата си назад отново и въздъхнах върху устата му.
- Искам те навсякъде.
Усетих как усмивката му се изви над устните ми точно преди
да ме целуне. Премести пръстите си между бедрата ми отново, като
търкаше и ме овлажняваше.
- Навсякъде? – прошепна той.
Кимнах. Бях негова. Цялата.
Исках го навсякъде по мен.
Дъхът му премина по устните ми.
- Не прави това, защото си мислиш, че аз го искам – помоли
той. – Искам само това, което ти искаш да ми дадеш. Имам нужда
да знам, че отново ми вярваш.
Тъмната му коса беше над челото му и красивите му очи ми
казваха всичко, което имах нужда да чуя без да говори.
Беше ме наранил и аз го бях наранила, но лошите неща се
случваха и любовта не се променяше. Правеше ме по-щастлива,
правеше ме по-силна, знаеше всичко и все още ме искаше. Ако той
можеше да каже същото, значи това беше. Истинското нещо.
Това бяхме ние заедно.
 Майка ми ми беше казала веднъж: „Животът е петдесет
грешни завоя надолу по неравен път. Всичко, на което можеш да се
надяваш е да пристигнеш на някое хубаво място.“
- Вярвам ти – казах и потънах в устата му. – Искам те.
Той разнесе влагата между краката ми още назад и плъзнах
ръка между себе си и леглото, за да търкам клитора си, докато се
наместваше. Пулсирах навсякъде и сърцето ми блъскаше в гърдите,
когато притисна върха на пениса си навътре и спря. Въздъхнах
усещайки леко парене.
Свих се около него, дишах тежко и се търках по-бързо.
- Райън – издиша той. – Искаш ли да спра?
Поклатих глава, чувствах се толкова изпълнена и добре. Не
очаквах това.
- Не. Искам повече.
- О, Боже!
Той се плъзна навътре бавно до края и вирнах дупето си
нагоре, като му предоставих по-добра позиция.
- Боже мили! – изръмжа ниско той. – Усещам те толкова
хубаво. Искам да…
Затворих очи, всеки нерв беше жив и пулсираше от желание.
Той се наведе над гърба ми, като ме целуваше, докато се изтегляше
и после пак проникваше по-дълбоко.
- Ах – изстенах в устата му.
- Добре ли си?
- Не – изскимтях. – По-бързо.
Усмихна се, задържа се с една ръка и ме хвана за бедрото,
близо до кръста.
- Сигурна ли си?
Кимнах, силно удоволствие се разля в мен и ме накара да
стисна възглавницата, докато извивах врата си назад, за да срещна
устните му.
- Вярвам ти – казах му.
Захапа врата ми и започна да ме чука по-силно, без да се
въздържа, като никой от нас не остана тих.
За остатъка от нощта.
 Усещах цялото си тяло,, сякаш беше хванато от торнадо.
Мускулите на ръцете ми бяха болезнени, врата ме болеше, имах
синини по бедрата си, а задника ми…
Беше забавно, докато се случваше миналата нощ, но след като
се събудих тази сутрин с болка навсякъде, му казах, че не можеше
да направи това отново.
Той просто отговори, че тялото ми не било свикнало и че
трябвало да го правим по-често.
Боже, учителите ни от пети клас щяха да се гордеят.
Отбих на паркомястото в училище и изстенах, докато
внимателно слизах от джипа. Бяхме будни половината нощ, а
изобщо не бях уморена, но усещах някакво съжаление, че не си бях
останала вкъщи, за да се кисна във ваната днес. Трябваше да
преподавам плуване тази вечер, а си бях забравила Адвил-а9
вкъщи.
Протегнах се отзад в колата и издърпах сака си с банския и
резервните дрехи. След като се събудихме рано тази сутрин, Миша
ме беше закарал обратно в училище, за да си взема джипа и после
беше отишъл в Заливчето, за да си опакова нещата, докато аз
отидох вкъщи, за да се изкъпя и почистя.
Не бях сигурна дали щеше да дойде на училище днес, но
тогава усетих ръце да обгръщат кръста ми и потреперих, когато
шепот погали ухото ми отзад.
- Натъртена ли си? – подразни ме той.
Вдигнах вежда и се завъртях, като го видях да ми се подсмихва.
- Майтапиш ли се?
- Беше забавно, обаче.
Не можех да сдържа усмивката си, когато бузите ми се
затоплиха. Да, беше.
Влязохме в училище и се насочихме към шкафчето ми.
Забелязах, че беше залепен до мен.

9 Адвил - нестероидно противовъзпалително лекарствено средство,

което облекчава болката, намалява възпалението и понижава
температурата. – Бел.пр.
 - Добре съм, да знаеш – казах му. Вчера – Трей, Лайла и
столовата – имах усещането, че е било преди години. Не бях
уплашена.
- Знам.
- Мейсън – извика някой.
Обърнах се и видях госпожица Тил, учителката по рисуване, да
носи розов лист. Тя му го подаде, като каза сладко:
- Директорката иска да те види в кабинета си. Искаше да ти
дам това по време на първия час, но тъй като сега те видях... Може
да отидеш веднага.
Той взе листа, а тя го потупа по ръката и се отдалечи. Миша не
го прочете, само го смачка в ръката си и го хвърли на земята.
- Какво правиш? – попитах аз. – Ако не може да се свърже с
родителите ти заради боя, може да извика полиция. Искаш ли да
бъдеш открит?
- Мисля, че знаем за колко дълго ще бъда арестуван – отвърна
той с наперено изражение на лицето си.
Завъртях очи. Да, добре, Богато момче.
Докато вадех скицника си, забелязах кашмирения шал все още
да виси в шкафчето и се сетих нещо. Беше ми дал нов шал онази
първа седмица. С парфюм по него.
- Чий беше шалът, който се опита да ми дадеш онази първа
седмица?
Очите му се сведоха, изглеждаше тъжен.
- На Ани.
На Ани? Сестра му?
И после очите ми се разшириха и се обърнах към него -
спомних си какво бях казала.
- О, Боже! – избухнах аз. – Ани! Толкова съжалявам. Не мислех
това, което казах.
Свих се вътрешно. Бях я нарекла мръсница, като си мислех, че
беше някое случайно момиче, което си беше оставило дрехите
отзад в пикапа му. Мамка му!
- Няма проблем – усмихна се леко той. – Знаех, че не си
наясно.
Ъгх. Чувствах се зле. Бях най-лошата.
- Е, ти не можеше да ми го дадеш така или иначе – скарах му
се. – Тя ще си го иска обратно.
Той притихна, като отбягваше очите ми.
Напълно бях забравила за сестра му в цялата драма. Тя беше
по-малка. Къде ли беше снощи? Баща му сигурно се беше прибрал
по време на моята дрямка, защото Миша трябваше да заключи
вратата по-късно, за да не ни завареше, но Ани така и не беше
спомената.
- Господин Лорън.
Обърнах главата си, за да видя как директор Бъроуз идваше по
коридора. Учениците се движеха около нея, всеки насочил се към
първия си час.
- В кабинета ми! – заповяда тя. – Веднага!
Той се извърна от нея.
- Не, благодаря.
Останах неподвижна и гледах. Просто върви, Миша. Тя
нямаше да го остави да му се размине и това само щеше да се
влоши.
- Сега!
- Предпочитам да не оставям приятелката си сама, когато
онова лайно, вашият син, се скита из коридорите – изръмжа той. –
Няма ли закони за сексуалните хищници, на които им се забранява
да бъдат на определени разстояния от училище?
Гняв помрачи лицето й.
- Ако трябва да ви моля пак, ще повикам полицията.
- Ми... Мейсън – поправих се. – Просто върви.
Бъроуз сложи ръката си на гърба му и го подкани с жест да
тръгне.
Но той се измъкна от докосването й и се намръщи.
- Майната ти! – той я изгледа гневно и после се обърна към
мен. – Тръгвам си. Приключих тук. Ще бъда в Заливчето след
училище.
- Какво? – възкликнах аз.
Целуна ме по челото и хвърли последен поглед към Бъроуз
преди да тръгне надолу по коридора и да излезе през входната
врата. Огледах се и видях, че другите ученици гледаха размяната
на реплики.
Бъроуз срещна погледа ми за кратко, но не тръгна след него.
Завъртя се, тръгна обратно надолу по коридора и изчезна в тълпата
от ученици бързащи за час.
Миша си беше тръгнал и бях малко вбесена, че беше
предпочел да напусне училището и мен вместо да се разправи с
нея. Ако се преместеше обратно в Тъндър Бей, щях да го виждам
рядко. Поне до лятната ваканция.
Какво, по дяволите, ставаше с него?
И сега, когато най-накрая бях намалила достатъчно темпото,
за да помисля за това, той все още не беше отговорил на всичките
ми въпроси.
 Защо беше тук? Защо часовника му беше в Трей? И защо
оставаше в Заливчето?

Всички се насочиха към часовете си или към столовата за обяд,

а аз стоях до чешмата и си пълнех бутилката с вода. Не ми се
ходеше в столовата днес, въпреки че бях малко гладна.
Знаех, че трябва да вляза. Трябваше да седна на някоя маса,
без да се крия зад телефона ми, домашното или книга и просто да
бъда там. Ако чуех шепоти, тогава нека така да бъде. Нека си
говореха.
Но днес куража ми го нямаше по някаква причина. Може би
просто не исках да ги виждам. Може би не ми се искаше да ме
заливат със сок, когато трябваше да бъда тук половината вечер.
Може би си позволявах просто да се покрия за днес.
Коридорът бавно се изпразни, обувки скърцаха по пода и
шкафчета се затваряха. Тракането на табли и шума от разговори се
носеха по коридора и чух от лявата ми страна да се отваря врата.
Погледнах нагоре и видях Трей да излиза от тоалетната. Държеше
черна връзка с флагче закачено на нея и отиде до кошчето, скъса го
и го направи на парчета, а после го хвърли вътре.
Предположих, че това беше на Мани. Беше един от готик
герданите, които носеше с името на някаква група на нея или нещо
такова.
Трей вдигна очи и ме видя, а аз завих капачката обратно на
бутилката си за вода и тръгнах към него, като останах далеч от
дясно, за да отида нагоре по стълбите към библиотеката.
Но той се забърза и ме спря, като ме притисна към стената.
Издишах тежко и се обърнах ядосано.
- Къде ти е бодигардът? – попита той, като облегна ръцете си
на стената от двете ми страни и блокира бягството ми. – О, точно
така. Чух, че е напуснал училище. Ще се връща ли?
Бутнах ръката му, като се опитах да се изплъзна, но той ме
блъсна назад и изпуснах бутилката си.
- Махни се от мен, по дяволите! – изръмжах аз.
- Вината е само твоя – отвърна той. – Не трябва да си сама с
мен. Сама си изпроси това.
 Хвърлих поглед настрани, като търсех някой възрастен. Но
коридорът беше почти празен.
- Знаеш ли какво мисля да направя? – усмихна ми се
перверзно. – Някоя вечер, ще те хвана на паркинга след уроците ти
по плуване, ще разтворя тези красиви крака и ще те изчукам точно
там на земята. Би ли искала това, скъпа?
- Не ме е страх от теб.
- Но можеш ли да ме надбягаш? – погледна ме развеселено. –
Приятелят ти сега го няма. Всеки ъгъл, зад който завиваш, всяка
нощ, когато си лягаш, аз ще бъда там и ще открия точно какво съм
пропуснал.
Отблъсна се от стената и аз свих пръсти в юмруци, като
осъзнах, че бяха изтръпнали.
- Ти си просто като всяка друга кучка в това училище. Те
всички го искаха.
Поех дълбоко въздух, докато го гледах да върви надолу по
коридора към столовата и се опитах да нормализирам пулса си.
Не ме интересуваше, че си мислеше, че може да му се размине.
Щях да говоря с майка ми довечера и да отнеса въпроса до
директорката. Ако тя не се оправеше с него, тогава щяхме да
действаме през главата й. Той нямаше да ме заплашва отново.
Тръгнах към стълбите, но видях вратата на мъжката тоалетна,
от която Трей беше излязъл и си спомних черния гердан.
Сигурно го беше взел от Мани. Ако Мани беше там, защо не
беше излязъл все още?
Огледах се, не виждах никой в коридора и забързах към
вратата на тоалетната, като бавно я бутнах да се отвори.
- Мани? – извиках.
Защо, по дяволите, правех това? Той не би искал да ме види.
Сигурна бях, че беше добре.
- Мани, Райън е – казах аз.
Нямаше отговор и за момент си помислих, че тоалетната беше
празна, но после чух шум и пристъпих вътре.
Минах покрай празните кабинки, отидох до мивките към
скритото място, където стоеше сешоара за ръце.
Мани беше с гръб към мен, раницата му висеше от дясната му
ръка, а главата му беше наведена.
Трепереше.
- Мани?
Той вдигна глава, но не се обърна.
- Изчезни! – заповяда той. – Разкарай се, мамка му, от мен!
- Мани, какво се е случило?
 Пристъпих настрани, опитвах се да видя лицето му, но после
видях нещо и спрях. Кръв се спускаше от ухото му надолу по врата.
Дупката на ухото му, където беше стоял черния цилиндър сега
беше празна и кървеше, въпреки че кръвта изглежда беше спряла.
Трей. О, Боже мой, дали го беше изстръгнал?
Пристъпих към Мани, но той трепна и се отмести.
Разбира се. Защо тя би помогнала? За него бях толкова
опасна, колкото и Трей.
Той мислеше, че щях да го измъчвам. И защо не? Правех го
постоянно.
Тъга изпълни сърцето ми. Колко ли пъти го бях карала да се
чувства сам?
Останах на място, не исках да го плаша, но исках да помогна.
- Няма винаги да бъде така.
- Винаги е било така – отвърна той.
Стоях там, мислех си за началното училище. С Мани се
разбирахме добре до четвърти клас, когато аз… се промених. Но
дори преди това, той беше в периферията на каквото и да се
случваше. Беше малък и дългурест, никога не го избираха за
игрите и често беше загазил, защото не си беше предал задачите.
Тогава знаех, че му беше малко стресиращо вкъщи, но другите деца
не разбираха нещата така. Те просто съдеха.
- Когато бях малък – продължи той – можех да си отида вкъщи
и да се махна от това. Но сега сме по-големи. Имаме Facebook и
всичко, което казват за мен през деня, мога да го видя онлайн
всяка нощ.
Можех да чуя сълзите в гласа му и исках да взема малко
кърпички, за да почистя кръвта, но и не исках да спира да говори.
- Един от твоите приятели-задници бутна таблата, която носех
към дрехите ми и обърна цялата храна навсякъде по мен, а първото
нещо, което всички направиха беше да си извадят телефоните. И
после трябваше да го преживявам чрез снимките, които получавах
като новини на всеки час - дори дни и седмици по-късно. Отново и
отново. Не мога да избягам от това вече. Не мога дори и след като
напусна училище.
Никога не бях мислила за това по този начин. Когато бяхме по-
малки, динамиката на приятелствата и вписването бяха трудни
само в училище. Когато си отидехме у дома, бяхме свободни и
повечето от нас, за щастие, се чувствахме сигурни там. Сега,
единственото нещо, което напускахме след училище, беше
училището. Напражението, клюките, лошите чувства, всичко ни
следваше у дома онлайн. Нямаше почивка от това.
 - Това е константа. Унижението…
- Няма винаги да е така – казах отново, като се приближих по-
близо.
- Моето семейство го вижда, сестра ми и техните приятели.
Засрамвам ги – той трепереше, като хлипаше отново. – Затова се
друсам.
Извади парцал и флакон със спрей от раницата си, аз се
приближих, а буца беше заседнала в гърлото ми.
- Толкова надрусан, колкото мога и толкова често, колкото
мога – каза той, - така че да мога да понеса шибаната болка от
дишането, яденето и гледането на хора като теб.
- Мани…
- Когато всичко е болезнено… - той пусна раницата и пръсна от
флакона на парцала. – Започваш да се питаш „какъв е смисъла?“.
На никой не му пука и на теб започва да ти пука дори по-малко.
Просто искаш болката да спре.
Поднесе го към носа си, но аз се протегнах, като избих парцала
от ръката му и сграбчих флакона.
Обвих ръка около него и го дръпнах към мен. И двамата
започнахме да плачем.
- Всичко е наред, всичко е наред – прошепнах аз.
Пуснах нещата на пода и задържах крехкото му треперещо
тяло, докато сълзи се стичаха по лицето ми. Какво, по дяволите?
Как стигнахме до тук? Не беше такъв като дете. Никой от нас не
беше такъв.
Той дишаше тежко, а аз мислех за всичките случаи, в които не
се замислях какво причинявам на другите и за всички неща, които
не виждах. Всички случки, в които бях игнорирала какво се
случваше заради страха да бъда сама, празна и засрамена от това
коя бях.
Някога бяхме деца и се харесвахме. Бяхме щастливи. Как се
промени това?
Отдръпнах се и хвърлих нещата в боклука, намокрих няколко
кърпички, за да почисти врата си.
Подадох му ги, наведох се към плота и опитах да успокоя
риданията в гърдите си.
Това беше лудост. Как можеше да се наранява така? Трябваше
да знае, че ставаше по-добре. Светът щеше да се отвори и ние
нямаше да се чувстваме толкова като хванати в капан. Просто
трябваше да упорстваме.
Но когато погледнах към него - видях сълзи да се стичат по
лицето му, с торбички под очите му и се взираше настрани. Той
разсеяно триеше кръвта от врата си, като изглеждаше дяволски
празен и, сякаш беше приключил с упорстването.
Изтрих сълзите си и се опитах да звуча по-уверено.
- Няма винаги да е така – исках да знае това.
Но той просто погледна към мен, изглеждаше, сякаш се
държеше на косъм.
- Кога става по-добре?
Сърцето ме болеше. Да, кога? Колко дълго трябваше да чака?
Винаги трябваше да има надежда – ние се променяхме, нашето
обкръжение се променяше и нашите общности се променяха.
Щеше да стане по-добре.
Но това не означаваше, че бяхме безсилни междувременно. Не
можех да променя живота му досега, но можех да направя това
сега.
Вдигнах раницата му и се изправих, като му я подадох. Хванах
ръката му и го поведох към коридора, като го видях да хвърля
мокрия парцал в кошчето на излизане.
Пресякохме коридора към столовата и отпуснах хватката на
ръката му, просто в случай, че искаше да ме пусне.
Но той не го направи. Ходехме ръка за ръка към редицата за
обяд, вече чувахме оглушителния шум да утихва леко и мърморене
се разнесе из стаята.
Подадох му поднос и взех един за себе си.
- Защо правиш това? – попита той с тих глас. – Ти не ме
харесваш.
- Винаги съм те харесвала – обърнах очи към него. – И имам
нужда от приятел.
Той приемаше лошото ми държание към него лично, но
нещата бяха различни за мен.Никога не бях спирала да харесвам
Мани.
Преместихме се надолу по редицата, а гърба ми беше горещ.
Надявах се дължи на параноята, заради която усещах всички тези
погледи. Ако ли не, предполагам, че бях хвърлила ръкавицата. И
без Миша тук, този път, за да ме пази. Ето ни и нас.
- Аз винаги ям в библиотеката – той се огледа нервно.
Взех си купичка желе.
- В столовата се яде.
- Всички ни гледат.
- Това е, защото имаш по-хубав задник от моя, затова.
Той се засмя, но бързо спря, вероятно, защото не беше сигурен,
че можеше да ми се довери. Не го винях.
 Напълнихме подносите си с чипс, макарони със сирене и
кексчета. Взех си също и кола, защото, майната му, бях гладна и
исках да изпия няколко калории днес.
След като платихме, отидох до една кръгла маса и погледнах
назад, като се уверих, че ме следва.
Очите му оглеждаха в ляво и дясно, докато носеше таблата и
раницата си и вероятно беше адски нервен. Все пак, не можех да си
спомня последния път, когато го бях забелязала тук, а всички
гледаха към нас.
Задържах погледа си напред и оставих таблата си върху
масата, като седнах. Той бързо се плъзна в стола си от другата
страна на масата и въпреки че космите по кожата ми бяха
настръхнали, бях наясно с всеки шибан човек тук. Вдишах дълбоко
и му се усмихнах уверено.
- Виждаш ли? – похвалих се, докато отварях колата си. – Вече
става по-добре.
Но тогава нещо се разби пред мен, храната ми се разплиска и
изпъшках, като моментално застинах, когато макароните със
сирене удариха ръката и косата ми.
Какво по…?
- Уауу! – викове прозвучаха през стаята, последвани от смях и
знаех, че идваха от старата ми маса. Хората около нас забелязаха и
започнаха да се смеят, някои извадиха телефоните си и снимаха.
Седях там замръзнала.
Погледнах нагоре, видях дебел макарон със сирене да виси от
косата ми над челото и хвърлих поглед към Мани, когато се
протегна и вдигна червената ябълка, която се беше разбила в
таблата ми. Взираше се в мен, изглеждаше изненадан, но после
очите му се стрелнаха към макарона и той изсумтя.
- Хей! – казах. Това не беше смешно!
Но той все пак се смееше, тресеше се от смях.
Завъртях очи, усещах стомаха си свит на кълбо, но оставих
напитката си долу и издърпах макарона от косата си. Взех
кърпичка и започнах да си почиствам ръката, там където плътното
сирене беше полепнало за кожата ми.
- Здрасти – каза мъжки глас.
Погледнах нагоре и видях Джей Ди да си издърпва стол. Взе
ябълката от Мани и я метна през столовата, обратно там, откъдето
беше дошла. Не погледнах, но чух удар и писъци.
- Какво правиш? – попитах, докато го гледах как се обляга на
стола и се отпуска.
Той сви рамене, взе колата ми и разви капачката.
 - Е, когато момичето ти се чука с най-добрия ти приятел е
време за ново момиче и нов най-добър приятел, предполагам.
- Ние те харесваме повече, във всеки случай – каза някой.
Обърнах глава, за да видя как Тен сядаше до Мани. Той
погледна към хлапето.
- Здрасти.
Мани седеше прегърбен, внезапно уплашен дори да погледне
към някого.
- Здрасти – измърмори той.
Джей Ди отпи от колата ми.
- Кога разбра? – попитах го. Сигурна бях, че Миша не му беше
казал.
- Малко преди да напиша посланието на моравата, което я
издаваше.
Вдигнах рязко вежди, а Тен се вгледа в него шокиран.
- Бил си ти? – изстрелях аз.
Мили Боже! Ако е знаел тогава, как просто е стоял и се е
правил на глупав около тях през цялото време?
- Предполагам, че ме беше страх да стоя сам – обясни той. –
Докато не ви видях да го правите преди пет секунди.
- Ти не си Хулиган – изрече Тен повече като въпрос отколкото
като твърдение.
Джей Ди просто поклати глава.
- Ъм, не. Беше само онзи път.
Веднага се зачудих дали не трябваше да им кажа кой беше
Хулиган, но не. Неподходящо време, неподходящо място и не бях
сигурна, че Хулиган беше приключил все още. Не исках да излизам
на светло, докато не бях готова.
Приключих с почистването и отворих пакетчето с чипс
благодарна, че всички в стаята изглежда се бяха върнали към
разговорите си. Благодарение, без съмнение, на пристигането на
Джей Ди и Тен.
Предполагах, че това, което винаги си бях мислила, беше
наистина вярно. Безопасността беше в числеността.
- И така, имам лимузина за бала – каза ми Джей Ди, като
гледаше към всички. – Групова среща?
Тен кимна, но двамата с Мани замълчахме. Вярвах на Тен, но
не бях напълно сигурна за Джей Ди все още. Всичко, което бях
забелязала в него през последните няколко седмици ми казваше,
че беше честен, но сега бях параноична. Не исках да бъда
подлъгана да отида на бала и упс… после да бъда натопена в
животинска кръв като в Кери.
 - Това не е шега, нали? – попитах го. – Съгласен си?
Той ме погледна замислено.
- Ако Мейсън не е тук, те ще трябва да минат през мен, за да
стигнат до теб – и после погледна към Мани. – До теб също. И
повярвайте ми. На никой не му харесва да минава през мен.
Не можах да се сдържа и се усмихнах. Той беше осемдесет
килограмов бъдещ футболист на Университета в Южна
Калифорния и въпреки че винаги е изглеждал доста безобиден,
хората знаеха, че не трябва да се закачат с него.
- Звучи добре тогава. С удоволствие – обърнах се към Мани. –
Ти?
- Имаш ли рокля? – намеси се Тен, като го попита.
Мани се намръщи и му хвърли мръсен поглед.
- А ти?
Тен се усмихна, а Мани изглеждаше малко по-спокоен.
Той не отговори, но щях да му се обадя по-късно. Не ни
вярваше и не исках да го притискам точно сега.
Всички започнаха да ядат. Джей Ди крадеше храна от таблите
на всички, а аз извадих телефона си, за да пиша на Миша. Надявах
се, че нямаше нищо против да го поканя на бала.
Но после се замислих върху това и отидох в Гугъл, за да намеря
неговия Facebook профил. Бях чела толкова много за живота му и
сега мислех, че искам да го видя. Предполагах, че последното
нещо, за което искаше да говори беше бала, но исках да му го кажа
по-скоро. По-рано, отколкото по-късно, за да можеше поне да
помисли за това.
Но когато написах Миша Леър Грейсън в търсачката и плъзнах
пръст по страницата, за да намеря каквото ми трябваше, но
внезапно бях изгубена в много повече информация, отколкото
можех да се справя.
Коремът ми се сви и сърцето ми заби учестено.
О, Боже мой!
 Заливчето се зададе отпред, масивно и впечатляващо под
сивите облаци. Паркирах до пикапа на Миша, излязох от джипа и
тръгнах към входа.
Сега знаех защо беше спрял да пише преди три месеца.
Не трябваше да го оставям толкова дълго. Беше напълно
егоистично да седя там, да го чакам да се осъзнае и да ми пише –
като предполагах, че проблемите му бяха дребни и незначителни –
и че да запазя връзката ни такава, каквато е била, беше по-важно.
Разбира се, нямаше да спре да ми пише заради нещо
тривиално. Беше ми се отдал в продължение на седем години.
Защо си бях помислила, че ще бъде толкова нехаен, че да ме
зарежеше така внезапно?
И сега знаех защо се беше крил там, далеч от баща си дори.
Имаше смисъл.
Почти.
Докато вървях из парка, усещах студения бриз, от пороя вчера,
да гали ръцете ми. Въздухът беше плътен и тежък, а облаците
отгоре заплашваха със същата буря. Обгърнах се, за да се предпазя
от лекия хлад.
Като се огледах наоколо, минах покрай въртележките и
старите павилиони за игри, и забелязах къщата на поддръжката
отпред. Влязох и тръгнах надолу по тъмното стълбище, като
веднага видях светлина надолу по коридора.
Това място ме плашеше. Бях чула, че някакви хора от Тъндър
Бей са купили мястото и имали планове да съборят стария
увеселителен парк и да го превърнат в хотел с голф игрище и яхт-
клуб, но може би беше само слух.
Бих се натъжила ако мястото изчезнеше, но да… Завих зад
ъгъла, като почти очаквах да видя смъртоносни клоуни да се
кикотят сред разрухата.
Твърде много филми на ужасите, предполагах.
Стаята на Миша светеше. Видях включена лампа на нощното
шкафче, както и няколко свещи на масата в другия край на стаята.
Той лежеше по гръб на леглото, краката му бяха на пода, а ушите
му бяха покрити със слушалки, докато потупваше бедрото си с
молив.
 Имаше няколко кашона, които явно бяха пълни с нещата му и
седяха до вратата. Освен леглото, масата и лампата, всичко друго
беше опаковано.
Усмихнах се нежно, неспособна да откъсна очи от него.
Начинът, по който кракът му тактуваше в ритъма, който чувах от
слушалките. Начинът, по който халката на устната караше устата
му да изглежда като нещо за ядене. И тъмно кестенявата му коса –
почти проклето черна – висяща на кичури,, сякаш току-що е бил
отвън на вятъра.
Сърцето ме заболя, стомахът ми се преобърна и дробовете ми
се изпълниха с въздух, който изпрати тръпка надолу по гърба ми.
Обичах го.
Приближих се, като се качих върху него, обкрачих кръста му и
сложих ръце от двете страни на главата му. Той се завъртя и отвори
очи, погледът му стана нежен и щастлив, когато ме видя.
Дръпна слушалките си.
- Добре ли си?
Знаех, че беше притеснен да ме остави в училище с Трей и
Лайла наоколо и без него. Кимнах.
Бях изкушена да му разкажа за деня си. Заплахите на Трей,
Мани в тоалетната, Джей Ди и Тен на обяд. Но без повече
разсейване.
- Защо не ми каза за Ани? – попитах го.
Изражението му стана мрачно и той бавно се изправи и седна.
Преместих се, като се плъзнах на леглото и седнах до него.
- Щях да ти кажа – каза той, като избягваше погледа ми,
докато изключваше iPod-а си. – Просто чаках да се по-успокоим.
Можех да разбера това, но нямах предвид времето, когато
беше дошъл тук като Мейсън. Имах предвид писмата му.
- Бях чула за това и видях името в интернет – казах му, - но…
защо ми каза, че последното ти име е Леър?
Когато бях чула за седемнадесет годишното момиче, което
беше починало на Олд Поинте Роуд от сърдечен удар, бях прочела,
че името й е било Анастейжа Грейсън.
Ани, предполагах, че беше съкратено от Анестейжа, но Миша
никога не ми беше казвал истинската си фамилия.
- Леър е второто ми име – отговори той. – Фамилно име.
Всички в Тъндър Бей знаят кои са Грейсън, а дядо ми е важна
клечка. Винаги е имало натиск да бъда нещо определено и да се
държа по определен начин. Беше толкова тежко, когато бях дете и
когато започнах да ти пиша, видях това като възможност да бъда
свободен по някакъв начин. Без наистина да помисля, че хлапе на
нашата възраст едва ли знаеше кой е сенатор Грейсън така или
иначе – той леко се усмихна. – Законно го смених на Леър, когато
станах на осемнадесет, обаче. Подхожда ми доста повече.
Предполагам, че не бях единствената, която се преструваше на
някой друг.
- Тя беше ученик с почести – обясни той, - атлет и винаги
идеална. Чудех се как го правеше – как намираше времето и
енергията да бъде всичко, което беше. Твърде късно осъзнахме
какво е правила с тялото си. Имаше сигнали, а ние ги бяхме
пропуснали. Взимаше пари от портфейла ми, часовете, които
издържаше, намаления апетит…
Бях чела детайлите, когато накрая полицията издаде името й
преди няколко месеца. Беше тичала, било е късно и е била сама.
Колата й не била запалила, така че те предполагаха, че се е опитала
да изтича до бензиностанция или нещо такова.
Беше колабирала с телефона си в ръка и докато помощта
стигне до нея, тя беше починала. По-късно беше открито, че е
злоупотребявала с наркотици от доста време.
Не бях следила историята и не й отделих много внимание
тогава. Тя беше просто момиче, което не познавах. Но бях чула
достатъчно, за да знам подробностите и исках да се свия, като се
сетих за времето, когато си бях мислила за това, без да осъзнавам
коя беше тя.
Сестрата на Миша.
- Това беше нощта, когато се срещнахме на лова на съкровища
– казах аз, като си спомних датата в новинарската статия.
Той кимна разсеяно, все още загледан настрани.
- Двамата бяхме вътре и си говорехме, докато тя е…
Умирала. Отместих поглед.
- Не можех да понасям нищо след това – обясни той. – Спрях
да пиша, защото не можех да говоря за това, но не можех да говоря
също и за нищо друго. Не можех да продължа като преди и не
можех да се изправя пред реалността, че нея я няма. Чувствах се
ужасно – накрая той ме погледна. – Имах нужда от теб, но просто
не знаех как да говоря вече с теб. Или с който и да било друг. Бях се
променил.
- Може да говориш сега.
Той се усмихна, като ме придърпа обратно в скута си.
- Да. Не съм сигурен, че някога ще се откажа от теб отново.
Допрях чело до неговото, без да знам какво бих правила без
него. Мразех, че беше спрял да пише. Мразех, че се беше
преструвал на Мейсън. Но бях толкова доволна, че бяхме тук.
 Просто наистина мразех, че смъртта на сестра му го беше
довела тук.
- Разбирам защо спря да пишеш и защо си дошъл тук, за да се
махнеш, но… - погледнах го в очите. – Защо се записа на училище?
Ако не е било заради мен, за какво беше?
Той поклати глава и издиша.
- За нищо.
- Миша.
- Наистина беше нищо – каза той, като ме отряза. – Мислех, че
имам друга причина, за да бъда тук, някой, когото познавах, но не.
Беше тъпо и се чувствам глупаво. Не трябваше да идвам – и после
той се усмихна, като обви ръце около мен. – Но не съжалявам, че го
направих.
Вдигнах глава раздразнена. Отново беше потаен.
- Обичам те! – каза той. – Само това има значение.
Изглеждаше толкова спокоен и щастлив, не исках да развалям
това. Поех дълбоко въздух и се отпуснах в него.
- Може ли да получа шала обратно?
- Да.
- Обичам те! – казах. Пръстите ми изтръпнаха, а пулсът ми се
ускори.
Пръстите му стиснаха талията ми.
- Време беше, мамка му!
Издишах през смях и го целунах. Винаги трябваше да ме
дразни.
- И мисля, че е време да се запозная с майка ти – заяви той.
- Ъгх, трябва ли да го правим? – прокарах целувки по бузата му
и надолу по врата му, по-заинтересована от нещо друго в момента.
- Мислиш, че няма да ме хареса?
Въздъхнах, като погледнах нагоре към него. Майка ми беше
страхотна, но беше строга. Ако ме видеше влюбена и замаяна и
така нататък, първата й работа щеше да бъде да се увери, че
нямаше да зарежа колежа и да се омъжа.
- Е, ти си внук на сенатор, предполагам – казах му. – Може ли
да започнем с това?
Той изсумтя, докато клатеше глава. Предположих, че това
беше не.
- Добре, хубаво – казах аз. – Но после ще те помоля за услуга.
- Помоли ме сега.
- Ех! – възкликнах аз. – Ще ти кажа в пикапа. Малко е
незаконно.
 Вдигнах малкия сак и чух дрънкането на няколко флакона
вътре. Е, предполагам, че беше по-добре, отколкото преди. Не
исках да се издам пред семейството си, когато сляза долу, така че
бях увила флаконите в няколко дрехи, като се надявах да заглушат
звука.
Тази нощ щеше да е последното ми малко нападение и Миша
щеше да ми помогне. Само че, този път нямаше да имам вина за
това. Бяхме бунтовници с причина цел.
Добре, с малка причина цел, поне.
След като се огледах в огледалото за последен път, грабнах
чантата, когато чух звънеца да звъни и се усмихнах. Той беше тук.
Излязох от стаята и вдигнах подгъва на роклята си, докато
слизах по стълбите. Майка ми и сестра ми се бяха разположили в
дневната, свити около купа с пуканки да гладат страшни филми
тази вечер, но в действителност, просто чакаха, за да видят Миша
отново.
Когато го доведох вкъщи миналата седмица, майка ми
моментално го хареса. Много. Особено с нашата история. Тя
знаеше колко много означава Миша за мен и беше невероятно най-
накрая да го срещне.
Сестра ми, мисля, че беше просто подразнена. О, виж! Не ме е
изоставил. Харесваше ме. Обичаше ме. И беше готин.
Но тя ме дразнеше по-малко през изминалата седмица и се
опитвах да положа усилие с нея. Все пак, отношенията със сестра
ми бяха колкото по моя вина, толкова и по нейна. Може и да беше
зверче като дете, да мразеше, че винаги трябваше да ми държи
ръката, така че да не бъда сама, но като пораснахме, аз бях тази,
която се беше отдръпнала. Сега внимавах какво говорех и се
стараех да не издигам стена всеки път, когато навлезеше в
пространството ми. Щеше да отнеме известно време, но мислех, че
щяхме да успеем.
Тя дори ми беше направила прическата за тази вечер.
Стигнах края на стълбите и видях мама вече да се насочва към
фоайето. Оставих долу чантата и се изправих, точно когато отвори
вратата.
 Миша стоеше там, висок и облечен в черен костюм, бяла риза
и черна вратовръзка. Всичко му стоеше идеално и дори беше
затегнал вратовръзката си. Косата му беше стилизирана, а
единственото нещо, което си изглеждаше същото беше сребърната
халка на устната му. Дори яка покриваше малката част от
татуировката му, която се изкачваше по врата му.
Обичах начина, по който изглеждаше и се обличаше
обикновено, но имаше нещо в него с костюм. Изглеждаше толкова
пораснал. И наистина секси.
И оценявах усилията, които полагаше, за да впечатли майка
ми. Когато го бях довела вкъщи за първи път, беше взел горнище с
качулка от пикапа и го беше облякъл преди да влезем в къщата,
като беше придърпал надолу ръкавите, за да покрие татуировките
си. Беше притеснен, че майка ми щеше да го съди преди да го
опознаеше.
Но това се промени, когато тя му показа татуировката на
малката японска буква, която имаше на рамото си от колежа. По
онова време японските букви били върхът. Той си беше отдъхнал
леко.
Очите му срещнаха моите и после се спуснаха надолу към
роклята ми без ръкави, червена, дълга до земята, с висока яка и
украсена с връзки с камъни и перли, които се простираха през
голия ми гръб. Сестра ми ме беше и гримирала, а мама беше
пуснала музика и беше направила потопени в шоколад ягоди,
докато се забавлявахме заедно с приготвянето ми. Първоначално,
плановете бяха да отида с Лайла и момичетата до салона, но днес
беше идеално. Радвах се, че прекарах деня със семейството си.
Вдигнах ръце, позирах и дразнех.
- И така, изглеждам ли сладка?
Той пристъпи навътре и дойде до мен, като се наведе и ме
целуна по бузата.
- Не това е думата, която бих използвал – прошепна той.
- И двамата изглеждате страхотно – намеси се мама.
- Не си подхождате – отвърна сестра ми и погледнах нагоре, за
да я видя как влизаше във фоайето.
Беше облечена в оскъдните си къси панталонки за спане,
вероятно заради Миша и си помислих дали да не сложа оцет във
водата й за уста.
Подхождаме? Като вратовръзката му и роклята ми?
Но Миша я погледна и сложи ръка на сърцето си, като се
преструваше на искрен.
- Ние си подхождаме тук.
 Изсумтях и тихо се засмях.
Сестра ми завъртя очи, а мама поклати глава усмихната.
- Добре, да вървим – казах аз.
Наведох се, за да взема чантата, за която майка ми си мислеше,
че съдържа резервни дрехи за партитата, на които нямаше да
ходим по-късно.
Но тя извика:
- Снимки!
И аз спрях. Въздъхнах леко, слязох от последното стъпало и
Миша ме завъртя, като притисна гърба ми към гърдите си.
- Традиционна ухилена бална поза – обясни той.
- О, добре тогава. Щом трябва.
Сестра ми сви ръце пред гърдите си, изглеждаше недоволна,
докато гледаше как мама ни снима. Разбира се, че исках снимки.
Не бях човека, които щеше да развали забавлението. Но аз имах
онази първа наша снимка от лова на съкровища и усещах, че Миша
просто ми правеше услуга, като идваше с момчетата и мен. Не
исках да го притискам.
Но изненадващо, изглежда, че на него му харесваше. Като ме
завъртя обратно, обви ръце около мен и ме погледна в очите. Мама
направи няколко бързи снимки.
Сърцето ми вече биеше силно и се вгледах в устата му, като
усетих, че тялото ми се стопли. Предпочитах да бъда сама с него
тази вечер.
- Ъгх, вземете си стая – Карсън изхленчи и се обърна, като се
насочи обратно към дневната.
Продължих да се взирам в Миша.
- Райън, прибери се до два часа – каза мама.
- Това е бал – изтъкнах аз. – Нещо за цяла нощ е.
- Два часа – повтори тя, като гледаше между нас с ясно
предупреждение.
Но аз продължих все пак да споря.
- Седем.
- Три.
- Три и Миша може да дойде за закуска сутринта – притиснах
аз.
Тя кимна утвърдително.
- Добре. Но бухтички. Никакви гевречета с халапеньос.
- Знам.
Взех чантата предпазливо, като внимавах да не ударя
флаконите един в друг и прошепнах на Миша, докато минавах
покрай него.
 – Надявам се, че ще бъдеш тук наистина рано, защото няма да
ти позволя да си тръгнеш.
Той тихо се засмя и отвори вратата, като ме поведе навън.
Вероятно не искаше да се натъква на лошата страна на майка ми
сега, когато се бяха срещнали, но знаеше, че нямаше да може да ми
откаже.
Тръгнахме надолу по стълбите и той взе чантата от мен, когато
забелязах лимузината да стои на тротоара. Отидох до там, спрях и
му позволих да отвори вратата.
- Здравей! – разнесоха се гласове.
Видях Джей Ди, Тен и Мани да седят вътре, хапваха и пиеха
кола, но като познавах Тен, имаше алкохол някъде там.
- Здравейте, защо не влязохте, момчета? – попитах, докато се
качвах.
- Снимка от бала с четири момчета? – подразни ме Джей Ди. –
Помисли си какво би написала Лайла във Facebook за това.
Да, вярно.
Но после вратата на колата се затвори и аз извърнах очи към
Миша, за да видя как се навеждаше и надничаше през отворения
прозорец.
- Какво правиш? – попитах аз.
- Ще се видим на бала.
Какво?
Започна да се отдалечава и проврях глава през прозореца.
- Миша!
Обърна се, докато вървеше назад, а аз забелязах пикапа му зад
него. Трябваше да е карал до тук, а момчетата бяха дошли после.
- Не се тревожи – извика той - и се забавлявай. Ще бъда там.
Загледах се след него, напълно объркана. Беше взел също и
чантата със себе си. Нямаше да направи нещо без мен, нали?
По дяволите!
Седнах обратно на мястото си и се намръщих. Сега нямаше да
вляза на бала с четирима мъже.
Усетих как лимузината се задвижи и забелязах, че вътре също
беше тихо. Погледнах нагоре и видях, че Мани, Тен и Джей Ди се
взираха в мен.
И после Джей Ди проговори:
- Кой е Миша?
 Хотел Бакстър беше украсен, когато ние пристигнахме. Бели
светлини светеха в дърветата и красиви фенери от края на
деветнадесети век блещукаха с малки пламъчета, като ни
отвеждаха до балната зала. Бързата музика вибрираше в лобито и
вече можех да подуша храната.
Отпратихме лимузината, като се надявах, че Миша щеше да
задържи транспорта си, когато стигнеше до тук, но когато влязохме
на бала, все още не го виждах.
Стаята беше изящно украсена в черно и зелено – цветовете на
училището ни – с балони, свещи и бели ленени покривки на
масите. Погледнах нагоре към сцената, където групата свиреше
кавър.
- Виждаш ли го? – извиках в ухото на Тен.
Той трепна, като се извърна от разговора си с Мани и ми
отговори.
– Не съм оглеждал за него.
Добре. Спокойно. Току-що пристигнахме.
Но нещата тъкмо се бяха успокоили между Миша и мен и ние
се забавлявахме. Просто не исках нещо тъпо да ги развали.
Изясних всичко на момчетата в колата, като реших, че вече
нямаше да навреди да им кажа истинското име на Мейсън. Миша
беше казал, че нямаше да се връща в училище, а и аз отново имах
истински приятели. Беше ми странно да лъжа.
- Искаш ли нещо за пиене? – попита Тен, като посочи джоба на
гърдите си.
Махнах му за отказ.
- Искаш ли да танцуваме? – попита Джей Ди от другата ми
страна.
Отново се огледах наоколо, като търсех Миша.
- Да – отговорих накрая. Защо не? Беше ми казал да се
забавлявам.
Джей Ди ме поведе към дансинга, докато Тен и Мани седнаха
на една маса. Погледнах обратно към тях, като видях Мани да се
оглежда нервно наоколо,, сякаш очакваше нещо да се случи. Но
тогава… Тен се протегна и го сграбчи за вратовръзката, като го
издърпа по-близо, така че да можеше да я затегне.
Почти се засмях. Мани изглеждаше изненадан, но си
размениха поглед, а аз бях някак любопитна.
Не. Тен никога не би излизал с готик.
С Джей Ди се присъединихме към останалите на дансинга,
като се движехме с музиката, докато останалите се смееха и
говореха. Енергията и атмосферата бяха невероятни. Беше тъмно и
претъпкано и се усещаше точно както Миша го беше описал в едно
от писмата си. Почти осъзнаваш, че ти си един от многото и не се
чувстваш сам.
Почти се почувствах незабележима – не на показ – и някак ми
харесваше. Песента свърши и аз се отпуснах на Джей Ди, дишах
тежко и се смеех. Машината за мъгла и жегата от множеството
наоколо ми натежаха. Протегнах се за чантичката на китката ми и
извадих инхалатора си. Огледах се колебливо. Обикновено ходех в
тоалетната.
Майната му. Вдишах от инхалатора и видях Джей Ди да гледа
изненадано за около секунда, но просто изглеждаше учуден, докато
поемах още едно впръскване, като се опитвах да дишам.
- Добре ли си?
Кимнах и вдигнах палци.
- Добре съм.
Плъзнах инхалатора обратно в чантичката си и го оставих да се
приближи. Той сложи ръце на кръста ми, докато танцувахме бавно.
- Не мога да повярвам какво виждам – каза някой.
Обърнах се и срещнах очите на Лайла и Кейтлин, които се
взираха, докато всички танцуваха около нас.
Ръцете на Лайла бяха свити върху нейната секси розова рокля.
- Не знам какво да кажа, за да го опиша – промърмори тя.
Кейтлин се подсмихна зад нея и отпуснах глава напред, като се
престорих, че хъркам.
- О, съжалявам – вдигнах глава и погледнах към Джей Ди. –
Заспах. Какво се случи?
Той се засмя.
Честно казано, обаче, заслужавах враждебността на Лайла. Не
бях добра приятелка. Но с нея, не бях сигурна, че някой можеше да
бъде.
Забелязах Трей да се приближава тежко и гледах, докато
залиташе върху нея, като остави ръката си да виси върху нея. Очите
му бяха притворени и едва можеше да стои.
 - Хей, как върви? – каза неразбираемо той и посочи между мен
и Джей Ди. –Вие двамата, а? Подскачаш наоколо доста бързо,
момиче. Харесва ми.
О, моля ти се. Извъртях се от него, но не и преди да видя Лайла
как се опитваше да го махне от раменете си.
- Хайде де – извика той зад мен, - приятелите си споделят,
Джей Ди! Ти вземи моята за едно кръгче, а аз ще взема твоята.
Трей сграбчи ръката ми, но Джей Ди го избута.
- Стой далеч от нея!
Трей се приближи отново, но аз стегнах всеки мускул в мен.
- Достатъчно!
И точно тогава, един глас иззвъня и аз спрях.
- Благодаря на всички, че ни позволихте да се намесим – каза
Миша и примигнах, като осъзнах, че музиката беше спряла.
Като откъснах очи от Трей, погледнах нагоре към сцената и
видях Миша да стои на микрофона. Все още носеше костюма си, но
имаше китара увиснала пред него и срещнахме погледите си,
докато лека усмивка танцуваше в неговите.
Пристъпих замаяно.
- Ние сме Cipher Core и тази песен е посветена на мажоретката
– каза той.
Сърцето ми се качи в гърлото, като забелязах останалите от
групата на сцената, същите момчета, които бях видяла на видеото в
YouTube.
- Хей, това е Мейсън – измърмори Джей Ди. – Имам предвид
Миша.
Барабаните отброиха, ритъмът започна и китарите се
включиха, като създадоха бърза и тежка, но сантиментална
мелодия. Гласът на Миша се включи бавно и натрапчиво, но бързо
набра скорост.

Всичко върви, когато всички знаят

Къде да се скриеш, когато техните постижения са твоите
падения?
Толкова много, толкова тежко, толкова дълго, толкова
уморително,
Остави ги да ядат, докато ти рухваш.

Не се тревожи за лъскавите си малки устни,

Това, на което имат вкус накрая ще се изгуби
Искам да ближа, докато все още има вкус на теб.
 Отбележи го, каза мажоретката
Обещавам, че ще се върнем на това място.
Първо имам работа за вършене. Няма да чакаш дълго.

Не мога да я накарам да остане,

И не мога да я гледам как си тръгва.
Ще запазя огненото й сърце,
И ще го отбележа, преди да изстине.

Петдесет и седем пъти не се обадих

Петдесет и седем писма не изпратих,
Петдесет и седем шева, за да дишам отново и тогава
шибано се престорих.

Петдесет и седем дни, за да не се нуждая от теб

Петдесет и седем пъти, за да се откажа от теб
Петдесет и седем стъпки далеч от теб,
Петдесет и седем нощи с нищо друго освен теб.

Очите му бяха затворени и лицето му беше толкова красиво.

Всичко в мен се разпадаше, защото това беше най-перфектната
песен, която някога бях чувала и исках той да продължи.
Кога я беше написал? Докато се карахме? Преди да се
срещнем?
Отговорничката се качи на сцената след края на песента и
поклати глава неодобрително към групата. Те се усмихнаха и
оставиха инструментите си, като бързо се махнаха от там, защото
можеше и да имаха разрешение да изпълнят песен, но вероятно
нямаха разрешение да казват някои от думите в текста.
Засмях се, когато Дейн направи драматичен поклон и
публиката го аплодира. Дори не знаех какво се случи току-що.
Хората танцуваха ли? Къде бяха Трей и Лайла? Не знаех и не ми
пукаше.
Миша подаде китарата си на едно от момчетата и тръгнах
напред през тълпата, като го чаках да дойде при мен. Той скочи от
сцената, докато другата група поемаше отново и започна да свири.
Приближи се и обви ръцете си около мен, под задника ми и ме
вдигна. Засмях се, въпреки че сълзи мокреха лицето ми.
Докоснах бузата му, докато гледах надолу към него.
- Не исках да плача.
- Много от твоите думи са в този текст – каза ми той. – Заедно,
наистина правим много неща добре, нали знаеш?
 - Добри и лоши.
Той протегна врата си и погали устните ми.
- И ги искам всичките.
Целунах го, всички останали бяха забравени. Така че, това
беше 57. Беше ми пращал части от песента през годината, но
никога не я бях чувала цялата.
- Обичам те! – прошепна той. – И съм готов да си тръгна
веднага щом и ти си готова, така че ме дръж в течение.
- Готова съм.
Той се усмихна и ме пусна долу.
- Да вървим да се забавляваме.
Хвана ръката ми и тръгнахме през тълпата от танцуващи, като
се натъкнахме на Джей Ди, докато подминавахме масата с храната.
- Къде отивате, хора? – попита той.
Погледнах към Миша, а той сви рамене.
До Джей Ди имаше момиче, чието име не знаех. Не исках да го
отдалечавам от нея или от купоните след това, но…
- Можеш ли да изчезнеш с нас за час?
Той помисли малко и остави чинията си.
- Съгласен съм.
- Помни, че си казал това – предупредих го.
Той прошепна нещо на момичето и затича след нас, докато
Миша почука на масата на Тен и Мани.
- Да вървим.
Всички се събрахме в пикапа на Миша и видях сака ми на пода
на пътническото място, докато се качвах.
- И така, къде отиваме? – попита Тен, докато Миша палеше
мотора и излизаше от паркинга.
- В училище.
Сложих колана си и поставих чантата в скута ми, като я
разкопчах.
- Защо?
Хвърлих поглед към Миша, всичко в изражението му ми
казваше да продължа.
Извадих флакон с измиваща се спрей боя.
- Защото… е почти края на годината и имам да кажа още
няколко неща.
Вдигнах флакона и погледнах зад мен, като видях очите на Тен
почти да изхвърчат от орбитите им.
- Какво? – изстреля той.
- Ти? – Джей Ди ме погледна шокирано.
 Срещнах очите на Мани и можех да видя как се въртяха
колелата в главата му. Може би осъзнаваше, че аз бях тази, която
беше написала посланието на шкафчето му онзи първи път:

Не си сам. Ще стане по-добре.

Ти си важен и не можеш да бъдеш заменен.
Дръж се.

Разказах им всичко. Как беше започнало и как го оправдавах,

но също им казах какво още трябваше да направя тази вечер. Един
последен път, който имаше значение.
И след като всички щяха да имат какво да кажат по въпроса си
помислих, че можеха да искат да участват. Особено, след като Тен
вече беше показал, че би желал да се включи в екшъна, а Джей Ди
вече беше участвал веднъж.
- Така че, ще участвате ли? – попитах ги.
- По дяволите, да! – отговори Джей Ди.
Погледнах към Мани, който седеше мълчалив.
- Не си длъжен.
Не молех никой от тях да загази. Можеха да чакат в пикапа
или можехме да ги върнем на бала веднага.
Но той кимна, като посочи флакона в ръката ми.
- Искам черно.
Добре. Зарових в чантата, раздавах флакони и им припомнях
да се придържат към повърхности, които можеха лесно да бъдат
почистени. Да стоят далече от екрани, постери, художествени
творби и униформи, или дрехи в съблекалните.
Стигнахме до училището и паркирахме от южната страна, като
се плъзнахме през портата и затичахме през паркинга, нагоре към
басейна.
Подадох на Миша моя флакон и издърпах ключа си от
дамската чанта.
- Имаш ключ? – попита изненадано Джей Ди. – Не мога да
повярвам, че никога не са помислили да те разпитат преди.
Да, имах ключ. Често бях последната, която излизаше от
басейна и това ми беше работата. Бяха ми поверили да заключвам
вратата.
- Аз съм Райън Тревароу – пошегувах се. – Аз съм празноглава
с мозъчни клетки, които едва ми стигат, за да дишам.
Тих кикот се разнесе из групата и отключих вратата, като
подтикнах всички да влязат бързо вътре.
 - Откъде знаеш, че никой няма да го види утре и да се отърве
от боята преди понеделник? – попита Миша.
Беше събота вечер, така че беше възможно.
Но…
- Майсторите на покрива ще бъдат тук утре, за да поправят
течовете – обясних аз. – Учителите са помолени да стоят извън
сградата заради безопасността – огледах всеки един от тях. –
Знаете какво да правите?
- Да.
- Абсолютно.
- Готови.
Добре тогава.
- Да вървим.

Понеделник сутрин, с Миша влязохме в училище, като

гледахме напред, докато бурята се вихреше около нас.
Голяма част от мен знаеше, че не трябваше да го правим. В
крайна сметка имаше много начини, чрез които можехме да се
справим с проблемите си. По-добри начини да се справим с
конфликтите.
Но това, което беше казал Миша беше вярно. Всички сме
грозни, нали? Някои го показват, а някои го крият.
Предполагах, че просто ми беше омръзнало Трей да го крие.
И от това, че всички му позволяваха да продължава да го крие.
Направих лошо, лошо нещо.
- О, Боже мой! – измърмори момче отстрани на мен и
погледнах, като го видях да чете нещо, която бях написала в събота
вечер.
- Хей, видя ли това? – въздъхна момиче, като питаше
приятелката си, докато се взираха в противоположните стени.
Погледнах надолу по коридора, като видях няколко послания
написани тук и там, и хората се вълнуваха, докато ги четяха.

Не трябва да си сама с мен. Сама си изпроси това.

- Трей Бъроуз
Можеш ли още да намериш пишката си, педал?
 - Трей Бъроуз

Ще изчукам нея и после майка й. Само гледай.

Всеки ъгъл, зад който завиваш, всяка нощ, когато си лягаш,

аз ще бъда там и ще открия точно какво съм пропускал.

Не ви отнема много време на вас, малките кучки, да

станете мръсници, веднъж щом усетите вкуса му.

Трябваше да видиш влакчето, което спретнахме на това

момиче миналата седмица. Момчетата се редяха на опашка за
нея. Беше толкова дяволски хубаво.

Главата наведена, задника вирнат, това е начинът, по

който обичаме да чукаме.

Трей, Трей и пак Трей.

Продължихме да вървим, като подминавахме цитати, които
четиримата бяхме написали на стените, шкафчетата и по пода в
събота вечер, после завихме надолу по коридора и видяхме дори
повече.
Не всички от тях бяха от Трей, обаче. Някои от тях бяха
притежание на Лайла, Кейтлин, няколко от приятелите на Трей и
дори мои.
Защото, разбира се, да кажеш съжалявам беше лесно. Когато
се изправиш пред срама, започваше изкуплението.

Една от тези нощи, ще те хвана на паркинга и ще разтворя

тези красиви крака и ще те изчукам точно там на земята. Би
ли искала това, скъпа?
- Трей Бъроуз

- Това е отвратително – каза момиче от долния клас

потрепервайки.
Друго момиче извади молив и писа под послание Те всички го
искат.

Не, не го искаме, написа тя.

 Коридорите жужаха от движение. Бяхме се опитали да оставим
посланията си в двата основни коридора главно, защото всички
минаваха през тях, когато влизаха в училище.
Хората, обаче, бяха очаровани. Някои момичета изглеждаха
ядосани и отвратени. Някои момчета бяха изненадани.
- Всички ученици, моля, явете се в салона – гласът на
заместник директора се разнесе от високоговорителите. - Всички
ученици, моля, явете се в салона.
Тен ни спря в коридора, като изглеждаше нервен, но и
развеселен.
- С последният май малко прекалихме, а?
- Да – усмихнах му се сковано, но гледах как още ученици
пишеха послания на стената. – Погледни ги, обаче.
Изкажи си мислите и даваш на другите разрешение да
направят същото.
Обърнах се към Миша, като въздъхнах.
- Трябва да тръгваш. Няма нужда да си тук. Тя ще те задържи,
ако те открие.
Откакто си беше тръгнал от конфликта с Бъроуз преди повече
от седмица, не беше идвал на училище, но мислех, че беше
разтревожен как всичко това щеше да ни се отрази днес и искаше
да бъде тук.
Той поклати глава.
- Не ми пука.
- Е, полицията тъкмо дойде – информира ни Тен.
- Полицията? – прошепнах аз. – Не мислех, че това, което
направихме беше толкова лошо.
- Не, не е заради вандализма. За Трей е. Няколко деца –
момичета – са в офиса и го издават. Предполагам, че посланията са
стигнали до тях.
- Тогава наистина трябва да тръгваш – казах на Миша.
Но точно тогава, директор Бъроуз се приближи към нас и
сърцето ми прескочи.
- Господин Лорън? Елате с мен веднага!
Той се вгледа в нея за момент.
Но аз се намесих.
- Защо?
- Мисля, че той знае защо.
Миша се поколеба за секунса и мислех, че щеше да се бори
като последния път, но не го направи. Пристъпи.
- Не, не, не… - избухнах аз. – Той не е направил нищо.
- Всичко е наред – увери ме тихо той.
 Но Бъроуз ни прекъсна, като ме погледна.
- От записа виждам, че вие сте последният човек, освен
чистачите, който се е отписал и е напуснал училището в петък
вечерта – каза тя. – Сега, това не е необичайно, след като оставате
до късно, за да преподавате уроци по плуване, но после ми хрумна,
че имате ключ. И след това си спомних компанията, с която
внезапно се сдобихте – тя погледна към Миша. – Вие ли взехте
ключа й?
- Не! – отговорих вместо него.
- Да – каза той.
О, Боже!
- Всичко е наред – каза отново той. – Ще се оправя.
Тя го поведе напред и вдигнах ръце, чувствах се безпомощна.
Защо просто не си беше отишъл като последния път?
Не трябваше да ме защитава и знаеше, че нямаше да го оставя
да поеме вината.
Какво правеше?
 - Седни!
Предпочитах да стоя, но предполагах, че можех да се настаня.
Седнах пред бюрото й.
- След боевете и поведението ти през последните няколко
седмици, звънях на телефонните номера в досието ти – каза тя,
докато затваряше вратата на офиса си. – Никой от тях не работеше
или бяха грешни. Искаш ли да ми кажеш какво става?
Вгледах се в нея, докато сядаше зад подреденото си малко
бюро. Като разкопча сакото на костюма си, извади и отвори досие,
без съмнение моето. Беше почти празно.
Но аз продължих да мълча.
- Ако имаш притеснения относно Трей, трябваше да дойдеш
при мен – заповяда тя. – Не да влизаш с взлом в училището и да
пишеш ужасни обвинения по стената.
Обвинения? Не бяха ли достатъчно ясни снимките, които
откри в спалнята си?
- Къде е той? – попитах.
Тя се изправи.
- Изпратих доведения си син у дома за целия ден, докато се
оправим с тази бъркотия.
Исках да се усмихна, но не го направих. Просто я гледах. С
количеството разстроени ученици пред вратата й точно сега,
предполагах, че бъркотията щеше да отнеме доста време, за да се
оправи.
- Къде са родителите ти? – попита тя.
- Баща ми живее в Тъндър Бей.
- А майка ти?
- Изчезна.
Издиша и сви ръцете си на бюрото. Знаеше, че нямаше да
стигне до никъде така.
Като се протегна, вдигна слушалката на телефона и го задържа
до ухото си.
- Дай ми телефонния номера на баща ти.
Пръстите ми се свиха, но не се издадох. Това е.
- 742-555-3644
 - Как се казва? – тя натискаше цифрите на номера. –
Истинското му име!
Чух, че линията започна да звъни и сърцето ми заблъска
болезнено, но останах стоически.
- Матю – отговорих равно. – Матю Леър Грейсън.
Внезапно притихна и вдигна очи към мен. Дишането й се
ускори и изглеждаше така, сякаш беше видяла призрак.
Спомняше си името му. Това поне беше нещо.
Гласът на баща ми се понесе от другата страна на линията.
- Ало?
И тя погледна обратно надолу, а аз я видях да преглъща буцата
в гърлото си, като примигваше нервно.
- Матю?
- Джилиан?
Затвори телефона,, сякаш гореше и покри устата си с ръка.
Почти исках да се усмихна. Просто добавка към подигравката.
Вдигна очи, погледна в моите и изглеждаше изплашена от
мен.
- Миша?
Да.
И страхотно. Спомняше си името ми. Две точки за мама.
Сега вече знаеше. Това, че бях избрал да дойда в това училище
и да седя в този офис нямаше нищо общо с Трей. Всичко беше
заради нея.
- Какво искаш? – попита, а въпроса прозвуча като обвинение.
Засмях се на себе си.
- Какво искам ли? – после сведох очи и прошепнах на себе си.
– Какво искам?
Вдигнах брадичка и изправих глава, седях срещу нея и
започнах да й държа сметка.
- Предполагам, че исках майка. Исках семейство и исках да ме
видиш как свиря на китара – казах й. – Исках да те видя да ми се
усмихнеш в Коледната сутрин и да ти липсвам. Да подържиш
сестра ми, когато беше тъжна, самотна, или изплашена – гледах я,
докато просто седеше там мълчаливо, очите й блестяха. – Исках да
ни харесваш. Исках да кажеш на баща ми, че беше добър човек,
който заслужаваше нещо по-добро от теб и че трябва да спре да те
чака. Исках да ни кажеш да спрем да чакаме.
Стиснах челюст, ставах по-силен с всяка изминала минута. Не
го правих заради мен. Приключих с това да ме нараняват и да си
задавам въпроси, когато знаех, че отговора нямаше да е достатъчно
добър.
 - Исках да те видя – продължих аз. – Исках да те разбера.
Исках да разбера защо сестра ми умря от сърдечен удар на
седемнадесет години, защото взимаше наркотици, за да я държат
будна, за да учи и да бъде перфектната дъщеря, атлет и ученик,
така че когато ти се върнеше да бъдеш горда с нея и да я искаш!
Изучавах лицето й, виждах кафевите очи на Ани да се взират в
мен, болезнени и червени.
- Исках да разбера защо не дойде на погребението на
собственото си дете – обвиних я аз. –Детето ти, което лежеше на
тъмния, мокър, студен път само с часове, докато новите ти деца –
бутнах снимката в рамка на бюрото й, като я преобърнах напред, - в
новата ти къща – още една снимка в рамка, – с новия ти съпруг –
последната снимка в рамка, - бяха завити в безопасност и на топло
в леглата си, но не и Ани. Умирала е сама, без никога да усети
ръката на майка си около себе си.
Тя се прегърби напред, срина се и покри устата си с ръце
отново. Това не можеше да е изненада. Трябваше да знае, че това
щеше да се случи някой ден.
Имах предвид, знаех, че не ме беше виждала откакто бях на
две, но си мислех със сигурност, че щеше да ме познае. Онзи първи
ден, когато я видях в столовата, имах чувството, че щеше да се
обърне., сякаш щеше да усети или някаква подобна тъпотия.
Но не го беше направила. Не и тогава, не и когато ме дръпна в
офиса си за „Здрасти, как си?“… нито пък всеки път след това.
Беше ни изоставила и се беше преместила, когато Ани беше
само бебе. След време бях чул, че беше ходила в колеж и беше
започнала да преподава, но честно казано, едва болеше.
Можех да разбера, че е била млада – на двадесет и две с две
деца – и да не споменавам безмилостното семейство, в което се
беше омъжила. Но си мислех, че в крайна сметка, щеше да намери
пътя си обратно към нас.
А после, когато с Ани открихме, че е само на един град
разстояние, омъжена за мъж, който вече имаше син и беше създала
семейство с него, и все още не беше направила и най-малкото
усилие да ни потърси, се бях ядосал.
Ани беше правила всичко с надеждата, че майка ни щеше да
чуе за нея или да види отбора й във вестника и щеше да дойде за
нея.
- Сега… - казах, тонът ми беше спокоен и равен, - не искам
никое от тези неща. Просто искам сестра си обратно – наведох се
напред, като сложих лакти върху коленете си. – И искам да ми
кажеш нещо преди да си тръгна. Нещо, което имам нужда да чуя.
Искам да ми кажеш, че никога нямаше да ни потърсиш.
Пълните й със сълзи очи се стрелнаха към мен.
Да, можех да се убеждавам, че бях дошъл да взема фотоалбума
с училищните снимки на сестра ми и изрезките от вестници, които
Ани беше казала, че й е изпратила тук и които бях открил в шкафа
й с досиета заедно с часовника на дядо ми, но наистина, част от мен
имаше частичка надежда. Част от мен беше мислила, че можеше
все още да беше добър човек и да имаше обяснение. Начин да ми
кажеше защо – дори в смъртта – майката на Ани все още не искаше
да дойде за нея.
- Искам да ми кажеш, че не съжаляваш, че си ни напуснала и
че не си мислила за нас дори един единствен ден, откакто си тръгна
– заповядах аз. – Че си била по-щастлива без нас и не ни искаш.
- Миша....
- Кажи го! – изръмжах аз. – Нека си тръгна от тук свободен от
теб! Дай ми това!
Може би й бяхме липсвали, но не беше искала да обърква
животите ни. Може би й бяхме липсвали, но не беше искала да
обърква нейния живот. Или може би тази част от нейния живот
беше разбита и приключила и не искаше да се връща назад. Може
би не й пукаше.
Но знаех, че на мен не можеше да ми пука за това повече.
Взирах се в нея и я чаках да каже това, което се нуждаех да чуя.
- Нямаше да търся никой от вас – прошепна тя, като гледаше
бюрото си, а сълзи се стичаха надолу по лицето й. – Не можех да
остана. Не можех да се върна. Не можех да бъда ваша майка.
Ударих с ръка по бюрото й и тя подскочи.
- Не ми пука за извиненията ти. Няма да те съжаля. Сега го
кажи. Кажи, че си била по-щастлива без нас и че не си ни искала.
Тя отново започна да плаче, но аз чаках.
- По-щастлива съм откакто си тръгнах – изхълца тя. – Никога
не мисля за теб и Ани и съм по-щастлива без вас – тя рухна,, сякаш
думите бяха болезнени за изричане.
Тъгата се изкачваше по гърлото ми и усетих как сълзи
изпълниха очите ми. Но се изправих, изпънах гърба си и погледнах
надолу към нея.
- Благодаря – отвърнах аз.
Завъртях се, отидох до вратата, но спрях, като й казах с гръб
обърнат към нея:
 - Когато другата ти дъщеря, Ема, стане на осемнадесет, ще й се
представя – заявих аз. – Направи си услуга и не бъди задник.
Подготви я преди да дойде това време.
И отворих вратата, като напуснах офиса й.
Пристъпих в празния коридор и тръгнах към входа,
разстоянието между майка ми и мен растеше. С всяка стъпка се
чувствах по-силен.
Няма да съжалявам, че си тръгвам, казах на себе си. Няма да
мисля за теб нито един ден от сега нататък. По-щастлив съм
без теб и нямам нужда от теб.
Никога няма да те потърся отново.

- Попита ли я защо си е тръгнала?

- Не – седях до стената в стаята на Ани с Райън, отпусната
между краката ми.
- Не си любопитен за причините й? – притисна ме тя. – Как би
оправдала това?
- Преди се чудех. Но сега… не знам – не че не ми пукаше, но… -
Ако някой не ни иска, трябва и ние да спрем да го искаме. Преди си
казвах това и сега го вярвам – казах й. – Не е толкова трудно да се
изправиш срещу нея и да си тръгнеш. Ако искаше да обясни,
имаше как да го направи. Ако можеше да го направи, щеше да го
направи. Тя не ме последва. И знае как да ме намери, ако иска.
Райън галеше с ръка синия шал на Ани.
- Значи затова беше във Фалконс Уел.
- Да. Часовника беше в нея. Наследствена вещ, подарена от
бащата на баща ми на двамата на тяхната сватба – казах аз, като
зарових нос в косата й. – Според семейната традиция, отива при
първородния син. Взела го е, когато си е тръгнала – може би, за да
ядоса баща ми или, за да го заложи за пари, ако са й трябвали, – но
някак накрая го е дала на Трей.
- Сигурно си я мразил за това.
- Вече я мразя – изстрелях обратно аз. – Това боли, обаче. Вече
ни беше изоставила. Как можеше да открадне още едно нещо –
особено нещо, което по право принадлежеше на мен?
 Била е егоистична и злобна и може би, не беше същия човек
сега, какъвто е била тогава, но нямаше да я чакам, както беше
направила Ани. Прегърнах Райън по-силно. Това, точно тук, беше
всичко. Не можех да дочакам да изживея всички дни, които щях да
живея с нея. Щяхме да се забавляваме дяволски много.
Особено, откакто не трябваше да се тревожа за онзи шибаняк в
училище, че ще бъде с нея за остатъка от годината. Беше получила
съобщение от Тен по-рано, в което казваше, че е чул, че надзорника
се беше намесил и забранил крака на Трей да стъпва на
територията на училището, докато всичко не се изясни. И след като
няколко ученика щяха да повдигнат обвинения за снимките и
различните обиди, изглежда, че следващите няколко месеца от
живота на Трей щяха да бъдат прекарани в съдебната зала.
Райън се изправи и ме издърпа, като и двамата излязохме от
стаята. Бях дошъл тук, за да върна медальона на Ани и фотоалбума
й. Имаше също и писма с албума в плика, които бях взел от офиса
на майка ни. Ани не ми беше казвала, че й беше писала, само че й
беше пращала фотоалбум с нейни снимки и неща. Тя, обаче, се
беше уверила, че нямаше снимки с мен. Знаеше, че това няма да ми
хареса.
Може би, не трябваше да взимам албума и писмата. Обаче след
като майка ни не се появи на погребението, просто не исках да има
нещо от Ани.
Но сестра ми й ги беше дала. Предполагах, това беше нейното
желание - майка ни да има тези неща.
Ако си искаше плика обратно, можеше да си го вземе. Но
трябваше да дойде и да помоли.
Затворих тихо вратата зад мен и влязох в стаята си, като видях
Райън да седи на леглото и да чете лист хартия.
- Какво е това? – попита тя.
Погледнах надолу към белия лист.
- Писмо.
Тя го сгъна и го остави долу.
- Е, не съм го чела или нещо такова, но може и да е
предложение за разговор за договор за запис – подсмихна се тя. –
И има още няколко там – тя посочи към нощното шкафче. – Тези
не съм ги чела също, но се чудех дали и те не са писма от хора,
които са заинтересовани да сключат договор. Обзалагам се, че
няколко пича с добри връзки са видели клиповете на Cipher Core в
YouTube и искат да си поговорите.
Те не искаха Cipher Core. Те искаха мен, а аз не исках да
изоставям групата.
 Седнах до нея на леглото и я придърпах обратно, като я
погъделичках.
- Единствените неща, които искам да правя са нещата, които
няма да ме отделят от теб. Разбра ли?
Тя се смееше, гърчеше се и се опитваше да ме спре.
- Е, колежът не е толкова далеч! – хилеше се тя, като пляскаше
ръцете ми, за да ги махне. – Аз ще замина. И погледнах във
Facebook страницата на групата ти. Те имат дати за турне това лято.
- Това са просто шибани кръчми, панаири и фестивали – качих
се върху нея, като я обкрачих и вдигнах ръцете й над главата.
- Но това звучи невероятно.
Изплезих език и се наведох надолу, като се опитвах да докосна
носа й.
- Да не си на пет? – изписка тя, като се въртеше и се опитваше
да ме измести.
Наведох се още и близнах върха на носа й. Тя потрепери и
въртеше глава бързо, така че да не успея втори път.
Засмях се, като освободих ръцете й.
- Честно, не знам защо Дейн все още не се е отказал от тази
тъпотия. Казах му, че няма да отида.
- Да, ще отидеш.
Слязох от нея.
- Райън, аз....
- Спри! – каза тя. – Това не е завинаги. Трябва да отидеш.
Просто го последвай и виж докъде води.
Точно сега, не можеше да искам нещо по-малко. Идеята да я
оставя ме правеше наистина дяволски нещастен.
- Двамата имахме връзка от разстояние седем години –
продължи тя. – Мисля, че сме издържали теста на времето и
разстоянието. С писмата си, ти се доближи до мен толкова, колкото
никой друг не успя. Означаваш толкова много за мен. И сега, след
като се срещнахме и аз те обичам – каза тя, като се качи в скута ми
и уви краката си около мен – не се съмнявам в това. Трябва да
отидеш.
- Тъкмо те получих.
- А аз не искам да се спираш заради мен.
Плъзнах ръце по гърба й, като се наслаждавах на топлата й
нежна кожа.
- Ще имаме всичко, което искаме – каза ми тя, като се зарече.
– Това е единственият начин, по който искам това с теб. Ако
отидеш и не ти хареса, ела си у дома. Ако ти хареса, ще те чакам,
докато приключиш.
 Усещах гнева ми да се надига и не знаех как да се справя с това.
Предпочитах да не го мисля изобщо днес.
Исках ли да обикалям наоколо със стар автобус под наем и да
свиря някаква музика това лято? Може би. Това беше планът до
февруари.
Но сега имах Райън и не можех да си представя да не я видя
цял ден. Не виждах шибания смисъл да губя и минута без нея.
Нямаше да съм по-щастлив, ако имах само музиката.
Но Райън беше права. Тя заминаваше за колежа и, въпреки че
също можех да замина, нямаше да е в същото училище. Можех да
замина с нея, но… Не можех да я следвам. И двамата имахме нужда
от наши собствени кариери някой ден.
- Ако не опиташ – каза тя, - ще се чудиш по-късно дали не е
трябвало. Не ми вменявай тази вина.
Леко се изсмях. Боже, удари ме в топките, защо не?
- Ако направя това, имам мое собствено условие – казах й, като
я гледах в очите. – Искам да напишеш писмо.
Тя избухна в кикот.
- Писмо? Ще ти напиша повече от едно, докато те няма.
- Не до мен – поклатих глава. – До Дилайла.
Изражението й моментално замръзна. Можех да усетя, че
възможността да се изправи срещу този демон я разстройваше.
- Тя напусна Фалконс Уел в шести клас. Дори не знам къде е
сега.
- Сигурен съм, че е на разстояние от само едно търсене в Гугъл
– което тя знаеше. Просто си търсеше извинение да не се изправи
пред нея.
Тя извърна глава настрани, в опит да си спечели време, но
обърнах брадичката и към мен.
- Ами, ако дори не ме помни? – попита тя. – Ами, ако не е било
голяма работа за нея и помисли, че съм идиот задето все още мисля
за това?
Притворих очи.
- Имаш ли и други извинения или си приключила?
- Добре – изстреля тя като дете. – Ще го направя. Прав си.
- Добре – и аз я завъртях по гръб и я заковах долу отново. –
Сега се събличай. Трябва да наваксвам за времето, в което няма да
ме има.
- Какво? – заспори тя, докато издърпвах тениската й през
главата. – Ще наваксваш за изгубеното време, когато се върнеш!
- Да. И това можем да направим.
 - Райън! – чух да викат името ми. – Райън, хайде де!
Поклатих глава развеселено, докато се качвах на бордюра пред
сградата, в която беше апартамента ми. Портиерът на Делкор вече
държеше вратата отворена за мен, за да вляза.
- Не, Бил – казах на репортера от Таймс, когато той и още
няколко фотографа се забързаха към мен, като пресякоха пътя ми.
Опитах се да ги заобиколя, но те бяха навсякъде. Преминах
през тях.
- Номинация за Оскар за Най-добра оригинална песен? – Бил
Уинтроп държеше диктофон пред мен. – Трябва да сте доволни.
Той трябва да има нещо за казване! Хайде де!
- Той е в бърлогата, в която пише – казах, като тръгнах към
вратата. – Казах ти го и преди.
Обърнах се, като погледнах отегчено него и останалите
момчета, които се бяха настанили тук от цяла вечност.
- Наистина, тук сте от месеци. Вземете си една вечер почивка.
Вървете на среща.
Някои от репортерите и фотографите се засмяха, а светкавици
от фотоапаратите им ме осветиха.
- Да, минаха месеци, откакто някой го е виждал – измърмори
Бил. – Как да разберем, дали все още е жив?
Вдигнах глава и сложих ръце на кръста си, като направих вече
видимия си корем на бременна още по-забележим. Очевидно,
Миша беше достатъчно добре, за да направи това, нали?
Чух смях да се разнася отново.
- Знаеш, че Миша обича личното си пространство – изтъкнах
аз.
- Ще бъде ли на наградите?
- Не и ако може да го избегне – и се обърнах, като се насочих
към сградата.
- Невъзможна си! – чух разочарования вик на Бил и дори не си
направих труда да скрия усмивката си.
- И аз те обичам! – извиках през рамо.
 Наистина, това трябваше да бъде най-скучната работа. Да
чакаш наоколо, за да видиш как Миша излиза, за да отиде да си
вземе кафе или нов чифт обувки. Нямаше да продължи завинаги,
но съпругът ми предпочиташе да избягва вниманието на всяка
цена. Предполагах, обаче, че това просто го правеше по-
привлекателен и мистериозен. Мислех, че дори бяха направили
приложение, Отбележи Миша Леър, като шибаното Pokemon Go
или нещо такова.
Въпреки това, можех да разбера това интереса към него.
Накрая, беше дошъл при мен в колежа Корнел след лятното турне,
като беше казал, че неговите възможности можеха да почакат.
Имахме един живот и тказваше да прави нещо друго без да съм
него. Щял да изчака.
Бях притеснена, че щеше да пропусне големия си шанс, но
Миша знаеше кой беше и какво искаше.
И беше прав. Не беше минало много време след колежа, когато
той преобрази Cipher Core, като върна всички първоначални
членове обратно и те започнаха да обират награди и да определят
дати за турнета.
Беше невероятно пътуване и тъкмо започваше.
Минах през фоайето, като забелязах Рика да минава покрай
рецепцията.
- Здравей, как си? – попита тя, като носеше сак.
Огледах клина й, високите до коленете ботуши и твърде голям
пуловер, и ето ме мен, чувствах се като планета. Кога щеше да
забременее и тя все пак?
Жената на Майкъл Крайст – която също беше от Тъндър Бей –
и аз бяхме станали близки. И след като майка й и бащата на Миша
бяха станали внезапно много близки, вероятно накрая всички
щяхме да станем семейство.
Не можех да се оплача. Цялото им обкръжение от приятели
беше интересно - меко казано, - но бяха лоялни.
Погледнах извинително към нея, като посочих репортерите
зад мен.
- Съжалявам за това.
Но тя просто махна с ръка.
- Случвало се е и с Майкъл, когато стигна до плейофите, просто
не чак толкова – засмя се тя. – Мисля, че той всъщност ревнува.
Но, хей, баскетболния играч си е баскетболен играч. А една рок
звезда си е рок звезда.
- Не ми напомняй.
Тя нагласи чантата на рамото си и продължи да върви.
 - Е, аз отивам на доджо и после към Тъндър Бей за уикенда.
Ще се видим в понеделник и кажи на бъдещия ми доведен брат, че
съм казала здрасти – пошегува се тя.
- Ще го направя – и се насочих към асансьорите.
Качих се до двадесет и първия етаж, където имаше два
пентхаус апартамента и само един етаж над нас - той беше на
семейство Крайст. Обичах гледката и бях доволна, че на Миша му
харесваше да бъде в града. Често прекарвахме време с баща му в
Тъндър Бей, но нощния живот, шоутата и концертите бяха твърде
съблазнителни, за да останем далеч от тях. Харесваше ни шумът
тук.
Веднага щом влязох, подуших, че се готвеха пържоли и
стомаха ми моментално изкъркори. Имахме фитнес в сградата, но
харесвах часовете в доджото на Рика, затова се сблъсках с
репортерите днес, но сега умирах от глад. И имах нужда от вана.
Ръце се обвиха около мен изотзад, като обгърнаха корема ми и
се облегнах назад, като веднага се почувствах отпусната.
Опияняващият му аромат ме заобикаляше и имах нужда от
контакт.
- Помогни ми да се измъкна от тези дрехи – помолих аз.
Той издърпа тениската ми през главата и ми помогна да се
измъкна от спортния сутиен. Бях само в шестия месец – синът ни
се очакваше през март, – но играех ролята на безпомощна. Колкото
повече ме докосваше, толкова по-щастлива бях. А Миша не
обичаше да ме вижда ядосана.
След като се отървах от обувките си, чорапите и спортните
панталони, се обърнах и освободих косата си от опашката.
Той изглеждаше невероятно. Харесваше ми този домашен
арест, под който се държеше. Всичко, което правеше беше да се
разхожда из апартамента по цял ден, полугол, само по долнище на
пижама, слушаше музика и оставяше текстове на произволни
места. Те бяха написани навсякъде - по хладилника, салфетките, на
лепящи листчета по стените, което той беше започнал да прави,
след като откачих заради маркера, с който беше надраскал чисто
новата боя в спалнята.
Всичко беше част от творческия му процес, казваше той.
Както и да е. Работеше, предполагах.
- Хайде – той ме дръпна. – Напълнил съм ти ваната.
Последвах го в банята, като го гледах как се събличаше и
влизаше вътре, а после протегна ръка и ме покани.
Прескочих вътре и седнах в другия край на голямата вана, като
се усмихвах с благодарност, когато започна да масажира крака ми.
 - Репортерите са полудели – казах му. – Всеки иска част от теб.
- Е, тази част иска теб – и той взе крака ми и го бутна между
своите.
Бавно пропълзях върху него, като го обкрачих, но не можехме
да сме гърди в гърди заради корема ми.
Взе малката сребърна кана, която държах до ваната и започна
да полива косата ми. Извих шията си назад, одеяло от топлина
покри скалпа и тялото ми, като ме накара да изстена.
Целуна шията ми.
- Може ли да ти кажа нещо? – попита нежно.
Погледнах нагоре, като срещнах очите му и кимнах.
Приглади косата ми назад и ме погледна любящо.
- Обичам те много и когато се оженихме, се надявах да бъдем
заедно завинаги – заяви той, - но това нещо с огледалата – посочи
зад мен към дизайна на стената, който тъкмо бях закачила – ме
вбесява. Губя равновесието си, всеки път щом вляза тук.
Обърнах се и се усмихнах, като гледах редицата огледала,
поставени на стената, които отразяваха срещуположната стена.
Като се обърнах пак към него, вдигнах брадичка и кимнах.
- Ще свикнеш.
- Казваш това през цялото време – изхленчи той. – Примирих
се с готическата камина в преобразения ни дом хамбар в Тъндър
Бей, масите с крака от шевна машина, факта, че трябва да мина
през гардероб, за да стигна до голямата баня, но това с
огледалата…
Запъна се и аз целунах врата му.
- Това подлежи на преговори.
Изгледа ме с безразличен поглед.
Разтресох се от смях.
- Ако се разведеш с мен, няма да правим секс.
Изви нагоре устните си.
- Да, предположих.
Какво бебе. Знаеше, когато се женеше за мен, че обичах да
бъда креативна. Дори да не бях добра в това.
Протегнах се и завъртях кранчето, като включих душа над нас.
Водата падаше зад мен, но създаваше приятно жужене.
- Трябва да се покажеш за малко, за да те видят – казах аз.
Мразех да го притискам и обикновено не го правех, но
понякога се притеснявах, че не се забавляваше достатъчно.
- Уил ти звъни като побъркан – изтъкнах аз - и дори ми
досаждаше на работа днес. Каза, че трябва да „яхнеш влакчето,
докато можеш“.
 - Правя го – заяви той и после стегна ръцете си около мен. –
Просто искам да правя музика с теб и искам хората да я чуят и да я
обикнат, но нямам нужда да бъда повече от това. Нямам нужда от
прекалена публичност. Щастлив съм.
Погалих лицето му.
- Повечето хора не получават възможност да станат богове –
казах аз. – Сигурен ли си, че не пропускаш нещо? Все пак няма да
живееш вечно.
- Не, но музиката ми може.
Винаги имаше идеалния отговор за всичко. Беше прав. Не
пропускаше нищо. Щяхме ли да сме по-щастливи, като жертвахме
времето, което имахме заедно, за да го дадем на другите? Не.
- Ти и аз в текстовете – довърши той. – Това е всичко, което е
важно и няма да толерирам никакви разсейвания. Имам само един
опит, за да го направя правилно и точно това правя.
Придърпах го и го целунах. Обичах го толкова много.
Но думите му ми напомняха на любимият ми рапър и аз се
отдръпнах, неспособна да устоя да не го подразня.
- Хей, „само един опит“, точно както в Lose Yourself на Еминем.
И започнах да пея песента, като крещях текста с пълно гърло.
Той бутна главата ми назад, като ме потопи под душа, докато
аз пищях и се смеех.
Хей, какво бях казала?
 Скъпа, Дилайла,
Името ми е Райън Тревароу. Бяхме приятелки в четвърти клас.
Сигурна съм, че дори не си ме спомняш, но аз те помня.
Всъщност, доста често се сещам за теб. И ако ме помниш, тогава,
моля те, продължи да четеш, защото има много неща, които бих
искала да ти кажа.
Не си длъжна да го правиш, но бих била благодарна.
До сега, сигурна съм, че живота ти – също като моя – се е
променил много. Спомени те ти за мен – ако имаш такива – може
да варират от възмутителни до толкова неясни, че едва да
присъствам на тях. Може би, не си си мислила за мен от години.
Но просто за всеки случай… имах нужда да направя това.
Може би заради теб, но по-специално за мен. Изпитвам силна вина
и я заслужавам. Има неща, които трябваше да бъдат казани и то
преди доста време.
Виждаш ли, образът е все още в главата ми. Ти стоиш до
стената на игрището, сама, защото вече не ти бях приятелка. Не
мога да си представя какво си си мислела онзи ден и всеки ден след
това, но се надявам, че знаеш, че това, което направих и което
всички други казваха или на което те подложиха, никога не е било
по твоя вина. Беше по моя, а ти просто беше там.
Имам една тайна, която искам да споделя с теб. Не съм я
казвала дори на най-добрият ми приятел, Миша, защото беше
толкова срамна.
Когато бях на девет имах ритуал всяка неделя вечер. Около
шест часа, след вечеря, започвах да събирам всичките си
козметични продукти: шампоан, балсам, сапун, гъба за баня,
нокторезачка, пила… подреждах всичко на перваза над ваната и
през следващия час се къпех.
Точно така. Бях в банята, почиствах, търках и се уверявах, че
всяко шибано кичурче коса миришеше на ароматизирано с лилии
поточе в планинска ливада, в продължение на един час. Тогава,
най-накрая, се изправях и започвах да се мажа с овлажняващ
лосион и да почиствам ноктите си.
И таз хубава, нали? Но чакай, има още.
После прекарвах десет минути в четкане и почистване на
зъбите си и дори повече време, за да избера дрехите си, които,
разбира се, трябваше да се изгладят и подредят за понеделник
сутрин. Беше нова седмица и това бях нова аз. Щях да имам повече
приятели. Щях да бъда с популярните момичета. Хората щяха да
ме харесат.
Защото в моята девет годишна глава, ваната отмиваше повече
от ежедневната мръсотия. Тя отмиваше старата мен и някак,
защото излъсквах външния си вид, личността ми щеше магически
също да стане различна.
Това продължи за около година. Повече от петдесет недели на
силни надежди и повече от петдесет понеделника, завършващи с
нито едно шибано различно нещо от предишната седмица.
Никакво количество сапун и вода, идеални нокти или красива коса
нямаше да промени това, което мразех в себе си от вътре.
Това, че бях стеснителна. Това, че бях нервна и никога не
нарушавах правилата. Това, че се чувствах толкова неудобно в
големи групи и не можех да говоря лесно с хората. Това, че изборът
ми на музика и филми не беше като на обикновените деца.
Чисто и просто: не се вписвах.
Нямах нищо общо с другите деца около мен и бях ограничена
в моята малка среда, че не можех да намеря някого, с когото да
имам нещо общо. Постоянно се чувствах,, сякаш не принадлежах
там., сякаш се появявах на парти и хората просто ме чакаха да
схвана намека и да си тръгна.
Така беше до, преди да те срещна. Започнахме да се движим
заедно и да говорим за всичко. Всеки ден, по време на
междучасието, се разхождахме по игрището и говорехме за нещата,
които ни свързваха. Ти беше мила и забавна, слушаше ме и не ме
караше да се чувствам притисната или странна. Бях доволна, че
най-накрая имах приятелка.
Докато не започнах да се чудя защо нямах повече.
Разхождахме се и щяхме да продължаваме да го правим,
говорехме си, но рано или късно, очите ми се отклоняха към
мястото, където всички други си играеха и се смееха, и започвах да
се чувствам пренебрегната отново. Какво ги правеше толкова
специални, че бяха заобиколени от хора? Защо изглеждаха по-
щастливи и като част от нещо по-добро? Какво правеха и по какъв
начин се държаха, по който аз не?
Стигнах до заключението, че имах нужда да видя себе си като
по-добра, преди да можех да съм по-добра. И под по-добра имам
предвид популярна. Като сложих себе си на пиедестал с цялото си
противно поведение, вярвах, че издигах себе си. И по някакъв
начин, предполагам, че го правех. Да бъда злобна ми донесе тези
приятели, които си мислех, че исках.
 Сега, няма нищо, което да кажа и то да омекоти това, което ти
причиних. Знам това. Дори едно дете знае как да бъде мило. Но
исках да знаеш, че съжалявам. Не бях права и съжалявам за това,
което направих. Това беше първото действие в дълга поредица от
случки, които ме направиха едно много нещастно момиче и сега
наистина разбирам колко ценен е един добър приятел и колко
незначителни са онези популярни деца в големия, широк свят.
Не мога да променя миналото, но ще се справя по-добре в
бъдещето.
Съжалявам, ако съм те притеснила. Ако четеш това и се чудиш
защо постоянно мисля за нещо, което вероятно е толкова
незначително за теб. Може би си заобиколена от невероятен живот
и тонове щастие, а аз не съм дори и един спомен.
Но, ако съм те наранила, съжалявам. Искам да знаеш това.
Ти беше добър приятел и заслужаваш нещо по-добро.
Благодаря ти, че беше до мен, когато имах нужда от теб. Искаше ми
се да бях направила същото.

С обич,
Райън
 Всичко върви, когато всички знаят
Къде да се скриеш, когато техните постижения са твоите
падения?
Толкова много, толкова тежко, толкова дълго, толкова
уморително,
Остави ги да ядат, докато ти рухваш.

Не се тревожи за лъскавите си малки устни,

Това, на което имат вкус накрая ще се изгуби
Искам да ближа, докато все още има вкус на теб.

Отбележи го, каза мажоретката

Обещавам, че ще се върнем на това място.
Първо имам работа за вършене. Няма да чакаш дълго.

Не мога да я накарам да остане,

И не мога да я гледам как си тръгва.
Ще запазя огненото й сърце,
И ще го отбележа, преди да изстине.

Петдесет и седем пъти не се обадих

Петдесет и седем писма не изпратих,
Петдесет и седем шева, за да дишам отново и тогава
шибано се престорих.

Петдесет и седем дни, за да не се нуждая от теб

Петдесет и седем пъти, за да се откажа от теб
Петдесет и седем стъпки далеч от теб,
Петдесет и седем нощи с нищо друго, освен теб.

Аз съм просто хулигана, с който се развличаш,

Твоят трамплин, твоята тайна малка тръпка.
Нещо ми казва, че скоро ще се пречупиш,
Защото имам нужда да съм нещо повече за теб от просто
запълване на време.

Отбележи го, каза мажоретката

Обещавам, че ще се върнем на това място.
Първо имам работа за вършене. Няма да чакаш дълго.
 Не мога да я накарам да остане,
И не мога да я гледам как си тръгва.
Ще запазя огненото й сърце,
И ще го отбележа, преди да изстине.

Снимката струва хиляди думи,

Но моите хиляди думи порязват по-дълбоко.
Това, което не ни убива, ни прави по-силни,
Майната му. Станах играч на криеница.

Отнасяй се с другите, както искаш да се отнасят с теб,

Но какво, ако тази нощ искам да бъда изгорен?
Каза ни, че е по-добре да си внимателен, отколкото да
съжаляваш,
И сестричката те послуша, но аз бях този, който го научи.

Жъни, жъни, жъни, дори нямаш представа,

всичко, което си изстрадал е това, което си посял!
Сам, Празен, Измамник, Срам, Страх,
Затвори очи. Тук няма нищо за гледане.

Прави повече, бъди повече, твърде много, прекалено,

На път съм шибано да се задавя, не мога да го преглътна.
Така че нанижи гердана и го увий около врата ми,
Ще се удуша с твоите перли на мъдростта и ще умра като
развалина.

Каза ни да се приготвим сега и да играем по-късно,

Но това, което е тук вътре е по-добро от това, което е
там навън.
Взех си чадър, за да се предпазя от дъжда,
Но светкавицата удари, а на теб не ти пука.
 Жъни, жъни, жъни, дори нямаш представа,
всичко, което си изстрадал е това, което си посял!
Сам, Празен, Измамник, Срам, Страх,
Затвори очи. Тук няма нищо за гледане.