Преди да се родя и след това

(есе)

Любовта е една от най-трайните теми за произведения на изкуството през вековете, от

песни и поеми до романи и филми. Много доказателства сочат, че любовта е
съществувала през древността и в много части на света. Установено е, че романтичната
любов съществува в 147 от 166 култури, разгледани в едно проучване. Сложността на
любовта има много общо с това как хората я преживяват по различен начин и как тя
може да се промени с времето. Как ли се е променила от преди да се родя и след това?
Преди време, търсейки една книга, попаднах на купчина стари писма из нещата на
баща ми. Любопитството в мен надделя, настаних се удобно и отворих първото писмо.
Това беше кореспонденция между моите родители. По този начин разбрах каква е била
любовта преди да се родя – истинска. А след това? Къде е Тя сега?
Поне разбрах, че любовта е съществувала. Всеки има различни представи за нея. Но
според мен, истинската любов е тази, която остава и устоява на времето. Преминава
през трудностите и става все по-силна. Така както при родителите ми. Сега не съм
сигурна, че съществуват такива взаимоотношения.
Докато четях писмата, си представях цялата картинка. Беше нещо като машина на
времето, която ме транспортира магически в 1989 година. Баща ми е бил строен, висок,
мустакат младеж, който е бил слабост на много жени, но той е искал една определена –
майка ми. В писмата той я определя като „недостижима за мъжките сърца“. Разбира се,
тя не се е дала лесно. Учили са в едно училище, пламва искрица в очите им и преди да
се е превърнала в пламтящ огън… изведнъж ги делят километри. Баща ми се оказва в
казармата, а тя – студентка във Велико Търново. Тогава е изпратено и първото писмо.
Колко вълнуващо!
Искам и аз да изпитам такава любов! Уговаряли са се за среща единствено чрез
писмата, които не се знаят кога ще пристигнат до получателя. Нямало е достъпни
телефони, интернет, чатове и други методи за бърза кореспонденция, както в днешно
време. Но ето го, баща ми, очакващ майка ми на провинциалната гара. Срещали са се
рядко, в малкия опушен ресторант, сами сред пъстромислещия свят, сами сред влакове
и сред посоки, полудеца, полумладежи. Само догарящата цигара в неговите загрубели
пръсти и влагата в нейните очи са говорили без глас – като картини, че някой влак
наскоро ще замине, че някоя посока ще открадне единия от двамата. Единият ще грабне
обедите сини и целувките на падащите вечери, за да изпрати после пестеливо тъга и
радост, везани с мастило. Срещите минават в опушения малък ресторант, а те,
момичето и момчето се сливат с минали и идващи години. Един ден влакът идва само в
едната посока и на 22 септември 1991 година сключват граждански брак, а няколко
години по-късно се раждам и Аз! Едва ли са подозирали те, че ще създадат семейство и
ще бъдат заедно 32 години до момента. Ето на това казвам любов, която ще продължи
вечно!
Любовта е усещане. Не може да я предизвикаш, нито да си я купиш. Тя просто идва.
Връхлита те и променя живота ти. Променя и самия теб. Истинската любов остава.
Завинаги. Някъде. Някога. Случва се. Понякога се питам дали и на мен. Ще я срещна
ли? Ще дойде ли? Кафяви очи ли ще има или сини? А може би зелени? Ще има ли
искра, щом се сблъскат с моите? Ще полетя ли високо? Ще мечтаем ли заедно? Ще
бъда ли влюбена истински в него? Надявам се отговорите да бъдат позитивни, защото
това е смисълът на любовта! Но тя трябва и да е взаимна! Истинската любов е
споделена. Останалата – несподелена, неизживяна, невъзможна, тъжна. Истинската е
различна. Кара те да сияеш. И да вярваш. В него. В нея. В себе си. И те прави по-добър
човек. Изпълнен с мечти.
Споменатото разбрах от времето преди да се родя, но започнах да губя надежда след
това. Губя надежда, когато изляза на среща с някого. Та то няма какво да си кажем.
Срещите, на които съм ходила минават обикновено като монолог пред една видимо
незаинтересована и отегчена публика, която си поглежда постоянно часовника и
проверява социалните мрежи, забил глава в новия си мобилен телефон. Диалог няма. И
писма няма, но пък има чатове и лайкове. Ресторантите, в които ходим и те са одимени
като в този, в който нашите са ходили едно време. Разликата е, че не от догаряща
цигара, а от някое наргиле или вейп. В такива моменти много ме успокоява фразата
„само първите 100 години ще бъде така“, която често прочитах в писмата на майка и
татко.
Ивайло Петров някога е написал: „Дали няма да се окаже, че, ако съм бил щастлив, то
е било само преди да се родя или след смъртта ми…“ Понякога и аз това се чудя!
Предполагам, че предстои да разбера... Но тайно се надявам и аз да имам свои писма.

Автор: Симона Георгиева Георгиева

E-mail: mua.simona.georgieva@gmail.com
Телефон за връзка: 0882401450
Кратка автобиография: Аз съм родена в град Сливен. На 25 години съм. Живея в
гр.Стралджа и работя в гр.Ямбол като начален учител. В свободното си време и на
работа обичам да творя. Занимавам се с изкуство, рисувам и пиша. Имам опити и с
лириката, но прозата ми е по-силната страна.