Размисли за любовта – много, но много разсъждения и обосновки

Познавах едно момиче, което беше с 3 години по-малко от мен (14 годишно). На живо много не
се засичахме, но в една социална мрежа постоянно ми излизаха видеата ѝ, които бяха любовни
признания (повечето мои видеа в същата социална мрежа бяха също на тази тема). Тя там
пишеше как любимият ѝ изневерил с 3, не оценил жертвите, не оценил любовта ѝ и т.н.
Другите момичета в коментарите ѝ пишеха да си хване по-хубав, защото този не си заслужавал.
По-големите момчета от нея я намираха за атрактивна и предполагам нещата биха се
получили. Но не се получаваха, защото той беше объркан/страхлив/незрял, а по-големите
нямаха сериозни намерения? Ако наистина беше така тя оставаше по средата. Но да се върнем,
че беше харесвана и от други, да отидем някога в бъдещето, когато вече има нов човек в
живота ѝ и собствените ѝ видеа стават смешни за самата нея. Да се върнем и към настоящето,
което е в застой, защото тя не може да овладее чувствата си и да продължи напред. Отново да
се влюби в друг или да се откаже от всички и просто да чака любовта да я намери. Да си спести
разочарованията или чрез тях да натрупа опит. Не можем да ѝ помогнем, тя си знае за себе си.
Може би е редно да оставим на времето да ѝ даде отговорите. Това е сравнително лесна
ситуация и да си признаем – не вярваме в тяхната любов. Казваме си, че момичето още колко
много други ще срещне, още колко други ще обикне. И колко уроци ще ѝ даде животът.

На нейното място кой не е бил. Сега, ако реша да прочета стария файл ще погледна отгоре
случващото се тогава и ще разбера за причините – защо това ми се е случило? Защо той е
постъпил така? Имам всичките отговори, които тогава са ме измъчвали. Разбира се, редовете
писани някога в 2 през нощта със сълзи на очи, днес ще ми се сторят смешни. Лягах си в 2,
събуждах се в 6ч и повече не заспивах. Предполагам, емоционалният стрес от събитията не ми
позволяваше никакво спокойствие, а на мен мирът в душата ми липсваше. В 7ч си правех силно
горчиво кафе, което да ми оправи настроението за около три часа. Преди да сляза на долния
етаж, обичах да си седя в стаята и си пусках музика, като понякога дори танцувах май  и бях
погълната от мислите си. В тези часове беше постоянно в мислите ми той, но от нищото се
сещах тогава за една наша случка с Николата. Тогава не му знаех името и постоянно се чудех
защо ми е любопитно какво се е случило с това момче. Къде е той сега? После веднага се
връщах към този, за когото страдах и търсех спасение. Беше изморително. Както бях казала,
тогава постоянно получавах дежа вю за всичко. Дали онзи глас, който никога не ми даваше
мира, знаеше от самото начало, че ще има следващ? Знаеше кой точно дори?

Когато бях на село зимната ваканция, на 30ти декември ми се обади той. Беше разбрал, че съм
си дошла и е накарал брат ми да му даде номера ми. После явно му е казал да ми се обади и
да попита за среща. Разбира се, че такава среща не се състоя. Но това обаждане много неща
обърка, защото се зарадвах страшно много. В такива моменти човек има чувството, че старите
чувства отново се връщат и пожарът за пореден път пламва. Пожарът беше по-силен отвсякога,
като че ли. След разговора сърцето ми блъскаше, вълнувах се и тогава започнах да се чувствам
виновна малко, че се радвам. Ако ми се налагаше да избирам кого щях да избера? Забелязвах
промяната в него, беше осъзнал много неща и той като мен. Съжаляваше. Между думите му
чувах ,,Извинявай“. Трябваше ми много малко, за да го обикна по същия начин – една среща,
един разговор, една усмивка, да видя светлината в очите му. Същото се отнасяше и за Н. Един
ден след зимната ваканция отсъствах (към края на януари или началото на февруари), а на
следващия ден се появих и той беше толкова щастлив, имаше блясък в очите му, усмивката му
беше толкова широка. Спомням си и първия път в който аз му се усмихнах (октомври месец
мисля, че беше). Докато вървяхме в обратни посоки в двора на гимназията, се и гледахме.
Реших да му се усмихна (за да отвърна на неговата лека усмивка май). Задачата, която си
поставих ме затрудни. Защо ми беше толкова трудно да му се усмихвам? Той отвърна на
усмивката ми, която го направи щастлив. Преди това постоянно избягвах погледите му, гледах
бързо да се разминем, а в най-добрия случай да не се засичаме. Какво целях тогава?

Чувствах се виновна, защото щях да избера този, който ми даваше повече внимание. Щях да
избера този, който правеше повече за мен. Единият даваше повече, което много ме
натъжаваше. Не означаваше, че беше по-добрият. При другия нещата зависеха от мен. Ако
първа давах, щях и да получавам. Аз не обичах да правя такива неща и предпочитах да се
откажа направо.

Имаше една книга на Никълъс Спаркс и се разказваше за първата любов. Главните герои се
срещаха след дълги години в къщата на човека, който ги е криел.

С първата ми любов се видяхме на 14ти Януари. Баба беше в болница, цялото семейство и
роднини отдалеч се бяхме събрали. Видях го, караше из града (нямаше книжка), но спря и
слезе. Погледнахме се, но тогава едвам го познах. Имаше някакво вълнение...

Имаше и друга книга - ,,Нормални хора“ не си спомням авторката, но там главните герои бяхме
сякаш аз и Н. Някои неща бяха същите като в книгата. Тогава не бях влюбена в него и книгата
ми се стори безинтересна. Върнах я, за да мога да си взема друга, някоя по-интересна.

Истината е, че не прочетох и книгата на Никълъс Спаркс. И нея върнах : ))) Не беше това, което
търсех. Не ми беше любопитно какво ще се случи с главните герои, а пък мислех, че първата
любов е вечна тогава.

Сега се чудя коя книга да взема, че да не се налага да я връщам непрочетена. Чудя се и кой да е
третият човек, че да не се налага да се отказвам от него още докато изпитвам някакви чувства
към него. Да не се налага, защото тези опити ме изморяват и разочароват.

Всъщност за какво ми е нужен някой? С какво може да ми помогне той? Някой, който мисли
като мен и със същите проблеми? За какво ми е да си усложнявам живота? Ден след ден
стигам до мисълта, че в днешно време на тази възраст или до 20годишна възраст поне любовта
е невъзможна и излишна. Няма да се намери. И себе си не сме открили, пък какво остава да
открием нашия си човек. А има толкова много егоисти... Мога да играя игрички и винаги съм ги
знаела по инстинкт сякаш : )) (като всяко момиче), но това не е целта. Мога да направя първата
крачка, мога да направя щастлив някой, мога да му обещая вечна любов, мога да прощавам,
разбирам, изслушвам, подкрепям, мога да не ревнувам, мога да му създам безброй
незаменими моменти, топли усмивки, дълги прегръдки и после да си тръгна сякаш никога
нищо не е имало. Но това не е целта ми..