Никога вече съзависим

Мелъди Бийти

Не е лесно да откриеш щастието в себе си и е невъзможно да го намериш някъде другаде.

АГНЕС РЕПЛАЙЪР
„Златното ковчеже"
Благодаря на Всички, които ми помогнаха
за написването на тази книга,
и най-вече на Бог,
на моята майка, Дейвид, децата ми,
Скот Егълстьн, Шарън Джордж,
Дкоан Маркюсьн
и всички онези сьзависими хора,
които се учеха от мен
и ми позволиха аз да се поуча от тях.
Посвещавам тази книга на себе си.

Предговор към второто издание

В началото на осемдесетте години, когато у мен се заро​ди идеята за книга за съзависимостта
и когато отчаяно се борех да се справя със собствената си болка, аз си дадох дума, че ако някога
успея да осмисля онова, което се случи с мен, и онова, което трябва да направя, за да облекча
положението си, наистина ще напиша книга по въпроса. Ре​ших, че това ще бъде неосъждаща и
неспециализирана книга, излъчваща топлота и нежност.
Тя трябваше да бъде изпълнена с доброта, защото имен​но от това имах нужда самата аз - от
информация и доб​рота. Нуждаех се от помощ, за да успея да се възстановя от съзависимостта си
с нейните специфични проблеми.
Пет години по-късно започнах да пиша тази книга. Току-що се бях разделила със съпруга си
след десетгодишен брак и в продължение на четири месеца аз и двете ми деца - Никол и Шейн,
се издържахме от социални помо​щи, докато пишех книгата, която държите в ръцете си.
Понякога се чудех как неспециалист като мен би могъл да създаде подобна книга. В такива
моменти се успокоя​вах, като си казвах, че трябва спокойно да изразя мислите си, тъй като и без
това едва ли много хора ще прочетат произведението ми. Написването на въведението също ми
отне доста време, тъй като се стремях не просто да представя книгата, а да представя и
концепцията за съ​зависимостта, както и самата дума, на света, който общо взето не беше чувал
за нея.
Сега, след още пет години, ме помолиха да напиша пред​говор по повод годишнината на
книгата, от която до този момент са продадени над два милиона екземпляра.
„За какво да се говори в него?” - попитах своята прия​телка и издателка от „Хейзълдън”
Ребека Поуст.
„Разкажи за промените, които са настъпили - у жени​те, у хората в нашата страна, у теб
самата, след като написа тази книга” - предложи ми тя.
„Да-а-а - замислих се аз. - Какви промени всъщност станаха, освен войната в Персийския
залив, краха на кому​низма в Съветския съюз и случая „Хил - Томас”.
Включвам телевизора. По една от програмите върви филмът на седмицата (не си спомням
как се казваше). Сю​жетът е следният: млада жена се опитва да се справи с ал​кохолизма си и с
последиците от изнасилването, което е преживяла; майка й, медицинска сестра, се бори
самоот​вержено, за да се освободи от разстроената и паразитна връзка със съпруга си - бащата на
момичето; майката и дъщерята често и без заобикалки разговарят за това, че не трябва да се
спасяват взаимно, тъй като подобни действия не дават желания резултат; в последната сцена от
филма дъщерята свири на китара и пее песен, написа​на от самата нея, за това, че вече не е
жертва.
Отивам в една църква, която не съм посещавала отдав​на. В тази студена зимна утрин
неделната проповед е малко необичайна. Пасторът прочувствено споделя, че не желае повече да
ръководи църква, основаваща се на срам, страх, вина и непочтеност. Вместо това, иска да бъде
част от църква, която, както твърди той, е съгра​дена върху равенство, почтеност, човешка
близост, толерантност, върху благотворната сила на Божията любов, пасторът иска да бъде част
от църква, в която би могъл да има свои собствени занимания и проблеми и където хората са в
здравословни и честни взаимоотношения помежду си и с Бога.
Дъщеря ми се прибира след първата си седмица в новото училище. „Мамо, знаеш ли какво
правим в училище? - пита ме тя. - Всеки ден четем откъси от твоята книга „Езикът на
освобождението” в един от часовете и ги обсъждаме. А пък в училището на една приятелка
говорят за проблемите на съзависимостта в часовете за здравна просвета.”
„Никога вече съзависим” с рисунка на разкъсани белезни​ци на корицата води класацията на
бестселърите във Франция.
Излиза, че някои неща наистина са се променили. Аз на​писах още четири книги, обиколих
света, разведох се (но не се омъжих отново) и върнах на Министерството на социалните грижи
средствата, които ми беше отпусна​ло като финансова помощ.
Сега още по-въодушевено поддържам идеята за изклю​чителната важност да се излекуваш от
съзависимост. И въобще сега съм по-въодушевена. Благодарение на пътя, който извървях, станах
по-спонтанна, приех напълно женствеността си и научих много нови неща - за грани​ците,
гъвкавостта и как да използвам собствените си сили. А също и за любовта. Уча се да уважавам
мъжете. Взаимоотношенията ми с хората станаха по-пълноцен​ни. Някои от тях се промениха.
Най-значителната промяна в живота ми е загубата на моя син Шейн. Както може би сте чули
или прочели, през февруари 1991 г., три дни след дванадесетия му рожден ден, миличкият ми
Шейн, който заемаше такава голяма част от живота и работата ми, загина при злополука със ски
в Алпите.
Научавам много неща за смъртта и живота.
Израснах и се промених. Забелязвам, че приятелите ми също израстват и се променят. Много от
вас ми писаха за собствената си промяна и израстване.

Все още полагам усилия да изживявам пълноценно чувс​твата си, да повярвам в процеса, през
който преминавам, в моя собствен път и в моята Висша сила. Понякога все още изпитвам страх.
Понякога забравям и се опитвам да контролирам всичко. Ако не си дам сметка навреме, се
случва да ме обземат натрапчиви мисли.
И въпреки че вече от години книгата ми е сред бестсе​лърите, най-честият въпрос, който
журналистите и много други хора все още ми задават, е: „И все пак, какво точно означава
съзависимост?”
Други неща пък не са се променили, или поне не много. Аз все още отказвам да приема себе
си за специалист и да бъда смятана за „гуру”. Все още обаче имам желание да спо​делям с вас
това, което виждам и в което вярвам.
Въпреки че някои неща изглеждат така, сякаш не са се променили, всъщност всичко
непрекъснато се променя. Съзнанието ни - и като личности, и като общество - се е издигнало на
по-високо ниво. Започваме да осъзнаваме, че жените имат душа, а мъжете - чувства.
А пък аз навлизам все по-дълбоко в собствения си оздра​вителен процес - толкова дълбоко,
колкото дори не съм и възнамерявала.
Нямам представа доколко книгите ми са допринесли за това издигане на съзнанието ни и
доколко то пък е оказа​ло влияние върху книгите ми. Но съм благодарна, че имам възможност да
бъда част от всичко, което се случва.
За мен е чест да бъда участник в едно движение, вдъх​новявано от хора като Ан Уилсън Шеф,
Джон Брадшоу, Патрик Карнс, Ърни Аарсън и водено от хора като вас, моите читатели -
истинските герои, които тихо и це​ленасочено работят върху собствения си оздравителен процес
и най-вече, чрез личния си пример, предават посла​нието и на останалите.
В пътуванията си из страната се запознах лично с мно​го от вас, от други получих писма.
Благодаря ви за любов​та, подкрепата и състраданието, които проявявахте през всичките тези
години и най-вече през тежките и су​рови месеци на 1991 г. след смъртта на Шейн.
Мнозина от вас ми писаха, за да ми кажат колко много съм им помогнала. Вие също много ми
помогнахте и ме развълнувахте.
Наскоро получих писмо от една жена, която ми съоб​щаваше, че е прочела всичките ми книги
и от години се възстановява от своята съзависимост. „Искам обаче да науча още - твърди тя. -
Искам да навляза по-дълбоко в проблемите на съзависимостта си. Моля ви, напишете повече по
въпроса.”
Може би не е необходимо да навлизаме по-дълбоко в проб​лемите на съзависимостта си.
Бихме могли, вместо това, да се впуснем в собствения си живот. Бихме могли да запом​ним и да
използваме всичко онова, което сме научили за пристрастяването, съзависимостта и
злоупотребата. Би трябвало да се посветим изцяло на любовта си към Бога, себе си и другите,
като проявяваме състрадание и спазваме определени граници. Би трябвало да се отдадем изцяло
на вярата си в Бога, самите себе си и собствения си процес.
Това ще означава, че сме готови за следващата стъпка. Пристигнали сме навреме и на
нужното място. Може да ни се има доверие, а и ние можем да имаме доверие в Бога. Все още
сме в състояние да оставяме нещата сами на себе си и да изпитваме благодарност. Така че - горе
главите и отворете сърцата си. И да видим какво следва.
МЕЛЪДИ БИЙТИ

Въведение
 За първи път се запознах с хора, страдащи от съзависимост, в началото на шестдесетте
години. По това вре​ме онези, които бяха тормозени от поведението на дру​ги хора, все още не се
наричаха сьзависими, а пристрасте​ните към алкохол и наркотици не бяха определяни като
зависими от химични вещества. Въпреки че не знаех как​во означава съзависими хора, аз знаех
кои са те. Самата аз бях алкохоличка и пристрастена към различни вещества, съсипвах живота си
и допринасях за появата на други съ​зависими около себе си.
Съзависимите бяха нещо като необходимо зло. Те бяха враждебни, контролиращи,
манипулиращи, уклончиви, и ми създаваха чувство за вина. С тях се общуваше трудно,
противопоставяха се на почти всичко и понякога ужасно ги мразех, тъй като бяха постоянна
пречка пред непрео​долимото ми желание да се надрусам. Те крещяха, криеха ми хапчетата,
цупеха се, изливаха ми пиенето в мивката, опитваха се да ми пречат да си набавям дрога, искаха
да знаят защо им причинявам това и какво не ми е наред. Те обаче винаги бяха наблизо, готови
да ме спасят от беди​те, които сама си навличах. Съзависимите хора около мен не ме разбираха и
неразбирането ни бе взаимно - аз не мо​жех да разбера нито себе си, нито тях.
Първата ми професионална среща със съзависими лич​ности беше доста по-късно - през 1976
година. По това време в Минесота наркоманите и алкохолиците вече се наричаха зависими от
химични вещества, семействата и приятелите им - значими други, а аз бях възстановяващ се
наркоман и алкохолик. Тогава работех като консул​тант в областта на зависимостите от химични
вещест​ва - онази широка мрежа от институции, програми и ор​ганизации, подпомагащи
възстановяването на хората със зависимост. Тъй като съм жена, а повечето значими дру​ги по
това време бяха жени, и тъй като бях най-отскоро в службата, а и понеже никой от колегите ми
не искаше да се занимава с това, шефът ми във възстановителния център в Минеаполис ме
натовари със задачата да орга​низирам поддържащи групи за съпругите на пациентите от
програмата.
Не бях подготвена за подобна задача. Все още смятах съзависимите за враждебни,
контролиращи, манипулира​щи, уклончиви, създаващи чувство за вина, трудни за об​щуване и т.н.
В моята група имаше хора, които се чувстваха отговорни за целия свят, но отказваха да поемат
отговорност за собствения си живот.
Срещах се с хора, които постоянно даваха на другите, но не знаеха как да получават. Имаше
личности, които се раздаваха до такава степен, че накрая се чувстваха гнев​ни, изтощени и
опустошени. В крайна сметка някои прос​то се предаваха. Дори си спомням за една жена, която
се беше жертвала и бе страдала толкова много, че почина „от старост” и естествени причини на
тридесет и три години. Тя имаше пет деца и съпруг алкохолик, който бе влязъл в затвора за трети
път.
Работех с жени, които се бяха специализирали да пола​гат грижи за всички наоколо, но не
вярваха, че са в състо​яние да се погрижат за самите себе си.
Срещах се с жалки останки от хора, които се лутаха безцелно, залавяйки се ту с една, ту с
друга дейност. За​познах се с угодници, мъченици, стоици, тирани, и с хора, които просто
задушават околните или пък отчаяно се вкопчват в тях, търсейки опора. Видях „хора с изпити
лица, излъчващи страдание”, ако използваме израза на X. Саклър от пиесата му „Голямата бяла
надежда”.
Повечето съзависими са завладени от мисълта за други хора. Изключително подробно и
педантично те биха мог​ли да ви изрецитират дълъг списък с различни постъпки и простъпки на
зависимите. Биха могли да ви кажат как​во той или тя са си помислили, почувствали, направили
или казали, както и какво не са си помислили, почувства​ли, направили или казали.
Съзависимите знаят точно как​во алкохоликът или наркоманът трябва и какво не тряб​ва да прави.
И много се чудят защо той или тя постъп​ват или не постъпват по определен начин.
 Същите тези хора, които проявяват такава прозорливост по отношение на околните, не са в
състояние да погледнат сами себе си. Те не знаят какво чувстват, не са сигурни какво точно
мислят и нямат идея какво биха могли да направят (ако въобще може да се направи нещо), за да
решат проблемите си. При положение, разбира се, че имат някакви други проблеми, освен
съжителството си с алкохолик.
Групата на съзависимите, с които работех, беше изк​лючително трудна. Те непрекъснато се
жалваха и оплак​ваха, опитваха се да контролират всички и всичко, с изк​лючение на себе си. А и
освен няколко скромни пионери в семейната терапия, повечето от консултантите (вклю​чително
и аз самата) не знаеха как биха могли да им помог​нат. В областта на зависимостите от химични
вещест​ва се работеше усилено, но вниманието бе съсредоточе​но върху оказването на помощ на
самите пристрастени. Литературата и обучението по семейна терапия бяха съвсем оскъдни. От
какво се нуждаеха съзависимите? Как​во искаха? Дали не бяха просто допълнение към съответ​-
ния алкохолик, посещаващ възстановителния център? Защо не можеха да ни съдействат, а вместо
това вечно създаваха проблеми? Алкохоликът имаше извинение за ненормалното си поведение -
той често бе пиян. Тези зна​чими други обаче, нямаха извинение, тъй като бяха трез​ви в
буквалния смисъл на думата.
Не след дълго започнах да се съгласявам с две популярни схващания. Тези откачени
съзависими (значими други) всъщност са по-болни от самите алкохолици. И в този смисъл никак
не е чудно, че алкохоликът пие - кой ли не би го правил, ако си има такава смахната половинка?
По това време бях успяла да остана трезва за известен период. Започвах да разбирам себе си,
но не разбирах съзависимостта. Опитвах се, но просто не бях в състояние да проумея за какво
става въпрос, докато след години не се заплетох до такава степен в съжителството си с алко​-
холици, че просто престанах да живея собствения си жи​вот. Престанах да мисля. Престанах да
изпитвам поло​жителни емоции и бях изпълнена с ярост, горчивина, ом​раза, страх, депресия,
отчаяние и вина. Често ми се приискваше да сложа край на живота си. Бях като изцедена. През
по-голямата част от времето се тревожех за разни хора и се опитвах да измисля как бих могла да
ги контро​лирам. Не можех да отказвам (освен когато ставаше въп​рос за забавления), дори и
животът ми да зависеше от това, което си беше точно така. Взаимоотношенията ми с приятелите
и членовете на семейството бяха абсо​лютна бъркотия. Чувствах се ужасно измъчена. Бях изгу​-
била самата себе си и не знаех как бе станало това. Не раз​бирах какво се беше случило. Струваше
ми се, че полудя​вам. И размахвайки пръст срещу околните, аз смятах, че това бе станало по
тяхна вина.
За съжаление никой, освен мен самата, не знаеше колко зле се чувствам. Пазех проблемите си
в тайна. За разлика от алкохолиците и останалите хора с проблеми около мен, аз не се щурах
насам-натам, забърквайки ужасни каши и очаквайки някой друг да ги оправя след мен.
Всъщност, в сравнение с алкохолиците, изглеждах доста добре - бях толкова отговорна и
толкова сигурна опора. Понякога самата аз се чудех дали наистина имам някакъв проблем.
Знаех, че се чувствам ужасно, но не разбирах защо нещата в живота ми не вървят.
След като бях потънала в отчаяние за известен пери​од, започнах да осъзнавам какъв е
проблемът. Като пове​чето хора, които съдят прекалено сурово другите, твър​де дълго и твърде
болезнено бях споделяла гледната точ​ка на тези, които осъждах. Сега вече разбирах откачени​те
съзависими, тъй като се бях превърнала в една от тях.
Бавно и постепенно започнах да се измъквам от черна​та дупка, в която бях попаднала. Заедно
с това, у мен се появи жив интерес към проблемите на съзависимостта. Любопитството ми на
консултант (макар усилията ми вече да не бяха съсредоточени единствено в тази област, аз все
още се смятах за такъв) и писател бе възбудено. Като „истински, неспасяем съзависим” (както
казваше един от членовете на „Ал-Анон”), който се нуждае от по​мощ, бях лично заинтересована
от тези проблеми. Какво се случва с хора като мен? Как става така? Защо? И най-важното - какво
трябва да направи съзависимият, за да се почувства по-добре, а и за да задържи този успех?
Разговарях с много консултанти, терапевти и съзави​сими. Изчетох малкото достъпни книги
по въпроса и раз​лични свързани с него теми. Препрочетох основната ли​тература в тази област -
книгите за терапия, издържа​ли проверката на времето, в търсене на идеи, които бих могла да
използвам. Посещавах събирания на „Ал-Анон” - група за самопомощ, работеща по дванадесетте
стъпки на „Анонимни алкохолици”, приспособени обаче към нуж​дите на хората, попаднали под
влиянието на нечий чужд алкохолен проблем.
В крайна сметка открих онова, което търсех. Започ​нах да виждам, да разбирам и да се
променям. Нещата в живота ми потръгнаха. Не след дълго вече водех нова гру​па за съзависими в
друг възстановителен център в Минеаполис. Този път обаче имах някаква представа за какво
става въпрос.
Както и преди, аз все още възприемах съзависимите като враждебни, контролиращи,
манипулиращи, уклончиви и т.н. Все още забелязвах всичките им странни личностни
отклонения, но сега вече виждах по-надълбоко.
Пред мен стояха враждебно настроени хора, които толкова често бяха изпитвали болка, че
враждебността им бе тяхната единствена защита срещу възможността да бъдат наранени отново.
Никак не се учудвах, че са тол​кова ядосани, тъй като всеки, допуснал да постъпят с него така,
както бяха постъпвали с тях, също би бил страшно ядосан.
Те се опитваха да упражняват контрол, тъй като всич​ко около и в самите тях бе извън контрол.
Бентът на тех​ния живот и на живота на хората около тях заплашваше всеки момент да се скъса с
ужасни последствия за всички. На всичкото отгоре, изглежда никой, освен тях, не забеляз​ваше и
не се интересуваше от това, което става.
Видях хора, които се опитваха да манипулират околни​те, тъй като се оказваше, че това сякаш
е единственият начин да се свърши нещо. Работех с хора, които говореха със заобикалки, тъй
като системата, в която живееха, из​глежда не бе в състояние да приеме искреността.
Работех с хора, които смятаха, че полудяват, тъй като бяха вярвали в толкова много лъжи, че
не можеха да се ориентират в действителността. Видях хора, които бяха така погълнати от
проблеми​те на другите, че нямаха време да открият и да се спра​вят със собствените си
неприятности. Те бяха толкова всеотдайно и често пъти разрушително загрижени за ня​кой друг,
че забравяха да се погрижат за себе си. Съзависи​мите се чувстват отговорни за толкова много
неща, тъй като хората около тях са ужасно безотговорни - те просто обират луфта.
Видях наранени и объркани хора, които се нуждаеха от утеха, разбиране и информация.
Срещах хора, превърнали се в жертва на алкохолизма, въпреки че те самите не пи​еха. Видях
жертви, които отчаяно се бореха да придо​бият някаква власт над своите мъчители. Те се учеха от
мен, а аз се учех от тях.
След известно време възгледите ми за съзависимостта започнаха да се променят. Осъзнах, че
съзависимите не са по-ненормални или по-болни от алкохолиците. Те обаче са също толкова,
ако не и по-наранени. Не са стигали до ръба на агонията, но са изтърпели болката без
обезболяващия ефект на алкохола, на някакъв друг наркотик, или пък на някое от специфичните
състояния, достигани от хора​та с компулсивни разстройства. (Компулсия - трудно контролируем
импулс, стремеж, нагон да се прави нещо. В съчетание с натрапливостта, компулсията е
същностна част от пристрастяването.) А болката от това да обичаш човек, забъркал се в
сериозни неприятности, може да бъде наистина ужасна.
„Чувствата на партньора, който е пристрастен към някакво вещество, са силно притъпени, а
болката на незлоупотребяващия е двойно по-силна, облекчавана един​ствено от гнева и
спорадични фантазии” - твърди Джанет Джеринджър Уойтиц в статия, публикувана в книга​та
„Съзависимостта - една новопоявила се тема”.
Съзависимите са трезви в буквалния смисъл на думата, тъй като са преминали трезви през
всичко онова, което е трябвало да преживеят.
Не е чудно, че съзависимите са толкова откачени - та кой не би бил, ако живееше с хората, с
които живеят те?
За страдащите от съзависимост никак не е лесно да по​лучат информацията и практическата
помощ, от която се нуждаят и която заслужават. Трудно е да убедиш един алкохолик (или човек с
някакъв друг проблем) да потърси помощ. Още по-трудно е да убедиш един съзависим - чо​век,
който изглежда сравнително нормален, но не се чувс​тва така - че има проблем.
Съзависимите преживяват своите страдания в сянка​та на болния си близък. Дори и когато се
възстановяват, това отново остава някак на по-заден план. Доскоро пове​чето консултанти
(каквато съм и аз) не бяха наясно как​во могат да направят, за да помогнат на такива хора. По​-
някога те бяха обвинявани, понякога бяха пренебрегвани, а понякога от тях се очакваше да се
оправят просто така - като по чудо (една остаряла нагласа, която не вър​ши работа при
алкохолиците и е също толкова безполез​на при съзависимостта). Рядко се случваше някой да се
отнася към съзависимите като към личности, които се нуждаят от помощ, за да решат
проблемите си. Още по-рядко им се предлагаше индивидуална програма за възста​новяване,
пригодена специално за техните проблеми и тяхната болка. А самата същност на алкохолизма и
оста​налите компулсивни разстройства е такава, че превръ​щат в жертва всеки засегнат от
болестта, така че от помощ се нуждаят дори и онези, които не пият, не взе​мат наркотици, не
играят комар, не преяждат и преодо​ляват компулсията.
Ето защо написах тази книга. Тя се появи в резултат на изследванията, които провеждах, на
личния и професио​налния ми опит и на огромния ми интерес към тези проблеми. Книгата
изразява едно лично, на места предубедено мнение.
Аз не съм експерт и това не е специализирана книга, предназначена за експерти. Независимо
дали човекът, под чието влияние сте си позволили да попаднете, е алкохолик, комарджия,
работохолик, престъпник, човек с хранително или сексуално разстройство, бунтуващ се юноша,
невро​тичен родител, друг съзависим или някаква комбинация от изброените неща, тази книга е
за вас - съзависимия.
В нея не става въпрос за това как да помогнете на ал​кохолика или на човека с някакъв
подобен проблем, макар че ако вие се чувствате добре, вероятността той или тя да се възстанови
също се увеличава. По проблема за това как да се помага на алкохолика са написани множест​во
добри книги. В тази обаче се говори за вашата най-важ​на и вероятно най-често пренебрегвана
отговорност - да се грижите за себе си. В нея става въпрос за това как​во да направите, за да се
почувствате по-добре.
Опитала съм се да подбера някои от най-добрите и по​лезни идеи, свързани със
съзависимостта. Включила съм цитати от хора, които смятам за специалисти по въпро​са, за да
представя тяхната гледна точка. Разказала съм и различни случаи от практиката, за да покажа
как хората са се справяли с конкретни проблеми. Макар поради диск​ретност да съм променила
имената и някои детайли, всички истории са действителни и участниците в тях не са
събирателни образи. От гледна точка на достовер​ността на информацията съм включила и
библиография, като целта ми е и да предложа допълнителна литерату​ра по темата, както и да
посоча източниците, които съм използвала. Повечето неща обаче съм научила от всички онези
хора, с които съм общувала, и от техните доста сходни размисли по темата. Много от идеите пък
са тръгнали отнякъде и са се разпространявали из общ​ността, докато източниците им
постепенно са се размили. Опитала съм се да посочвам съвестно авторите на отделните идеи, но
в тази област позоваването не вина​ги е възможно.
 Макар това да е практическа книга, чиято цел е да ви даде идеи как бихте могли да си
помогнете сами, не тряб​ва да забравяте, че не държите в ръцете си готварска книга с рецепти за
психично здраве. Всеки човек и всяка ситуация са уникални. Постарайте се да приспособите
идеите към своя собствен оздравителен процес. За тази цел може да се наложи да потърсите
професионална по​мощ, да посещавате групи за самопомощ като „Ал-Анон” и да разчитате на
съдействието на една по-висша сила.
Моят приятел Скот Егълстън, специалист в областта на психичното здраве, ми разказа една
притча, която из​ползва в терапевтичната си работа. Той я е чул от някого, който пък я бил чул от
някой друг. Историята е следната: Имало едно време една жена, която отишла да живее в някаква
пещера високо в планината. Там щяла да се обучава при един гуру. Според думите й, тя искала да
научи всичко, което може да се научи. Гуруто й дал ку​пища книги и я оставил сама, за да ги
изучава. Всяка сут​рин я посещавал, за да провери напредъка й. В ръката си държал яка дървена
тояга. Всеки път й задавал един и същ въпрос: „Научи ли всичко, което може да се нау​чи?”
Всеки път получавал един и същ отговор: „Не, не съм.” Тогава гуруто вдигал тоягата и удрял
жената по главата.
Този сценарий се повтарял месеци наред. Една сутрин гуруто влязъл в пещерата, задал същия
въпрос и когато чул същия отговор, вдигнал тоягата, за да удари жената. Този път обаче, тя
сграбчила сопата във въздуха и не му позволила да я цапардоса.
Изпитвайки едновременно облекчение от факта, че е предотвратила обичайния удар, но и
страх от наказание то, което може да последва, тя вдигнала поглед към учи​теля. За нейна
изненада на лицето му се появила усмивка:
Поздравявам те - казал той, - вече си готова. Сега знаеш всичко, от което имаш нужда.
Как така? - зачудила се жената.
Ти разбра, че никога няма да научиш всичко, което може да се научи. Освен това научи
как можеш да спреш болката.
Именно за това става въпрос в тази книга - как да спрете болката и как да поемете контрола
над собстве​ния си живот.
Много хора са се научили да правят това. Вие също мо​жете.

1
ЧАСТ
КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА СЪЗАВИСИМОСТТА
И КОЙ СТРАДА ОТ НЕЯ

П Ъ Р В А ГЛАВА
Историята на Джесика
Срещнах го в един прекрасен слънчев ден и всичко се обърна с главата надолу.
ДЖОРДЖИНА, омъжена за алкохолик
Това е историята на Джесика. Нека тя сама ви я разкаже.
Седях в кухнята, пиех кафе и си мислех колко много рабо​та имам. Да измия чиниите. Да
избърша праха. Да изпера. Ужасно много неща, а аз не можех да се насиля да започ​на. Беше ми
трудно дори да мисля за тях, да не говорим пък да го свърша. Такъв е и целият ми живот,
разсъжда​вах си аз.
Обзе ме познатото чувство на умора. Тръгнах към спалнята. Преди следобедната дрямка беше
лукс за мен, но сега се бе превърнала в необходимост. В момента можех само да спя. Къде ли се
беше изпарила мотивацията ми? Преди имах енергия в излишък. Сега трябваше да полагам
усилия дори за да се среша и да се гримирам - ето защо често не си давах труда да го правя.
Легнах на леглото и потънах в дълбок сън. Събудих се с някакво болезнено чувство и
мъчителни мисли в главата. Това също ми беше познато. Не знаех кое ме наранява по вече:
острата болка от мисълта, че бракът ми е приклю​чил - любовта е изчезнала, погребана под
лъжите, пиене​то, разочарованията и финансовите проблеми; горчи​вият гняв, който изпитвах към
своя съпруг - човекът, който стоеше зад всичко; отчаянието, което ме бе обзе​ло, тъй като Бог, в
когото преди вярвах, ме беше предал и бе позволил това да се случи; или пък смесицата от страх,
безпомощност и безнадеждност, която се вплита​ше сред тези чувства.
Проклет да е, помислих си аз. Защо му трябваше да пие? Защо не спря по-рано? Защо ме
лъжеше? Защо не ме обича​ше така, както го обичах аз? Защо не спря да пие и не прес​тана да ме
лъже преди години - когато все още ми пукаше? Не възнамерявах да се омъжа за алкохолик. Баща
ми беше такъв. Тъкмо затова много внимавах, когато си из​бирах съпруг. Страхотен избор. Още по
време на медения ни месец стана ясно, че Франк има проблеми с пиенето - един следобед
излезе от апартамента на хотела и се прибра чак в шест и половина сутринта. Защо не си дадох
сметка още тогава? Като отправях поглед назад, виждах, че всичко е било ясно още преди много
време. Колко съм била глупава: „О, не. Той не е алкохолик. Не и той.” Посто​янно го защитавах.
Вярвах на лъжите му. Вярвах на моите собствени лъжи. Защо просто не го напуснах, защо не се
разведох? Вероятно заради вината, страха, липсата на инициатива и нерешителността ми. А
освен това, някол​ко пъти съм го напускала. Тогава обаче изпадах в депресия, постоянно мислех
за него и се притеснявах за пари. Прок​лета да съм и аз.
Погледнах часовника. Три без петнадесет. Скоро деца​та ще се върнат от училище. След това
ще се прибере той и ще очаква вечерята да е приготвена. Днес не свър​ших никаква домакинска
работа. Никога не успявах да свърша каквото и да било. И за това е виновен той. ТОЙ Е
ВИНОВЕН!
Изведнъж превключих на друга емоционална вълна. Дали мъжът ми наистина беше на
работа? Може би е завел ня​коя жена на обяд. Може би си има любовница. Дали пък не си е
тръгнал по-рано, за да отиде да пие? А може да е на работа и да забърква някаква каша там.
Интересно, колко ли време ще се задържи на тази работа? Седмица? Месец? След това ще
напусне или ще го уволнят - както става обикновено.
Телефонът иззвъня и прекъсна тревогите ми. Обажда​ше се съседката, с която бяхме
приятелки. Заговорихме се и аз й разказах как съм прекарала деня.
- Утре отивам в „Ал-Анон” - каза тя. - Искаш ли да дойдеш?
Бях чувала за „Ал-Анон”. Там се събират хора, женени за пияници. Пред очите ми изплува
гледката на няколко сви​ти „малки женици”, които на тези срещи вдигат шум до Бога по повод
пиенето на мъжете си, след което им про​щават и се опитват да измислят различни начини, за да
им помогнат поне малко.
- Ще видя - излъгах аз. - Имам много работа - обясних след това и този път не лъжех.
Бях обзета от гняв и почти пропуснах останалата част от разговора. Естествено, че не исках
да ходя на среща на „Ал-Анон”. Постоянно помагах. Нима всичко, ко​ето съм направила за него,
не беше достатъчно? Разгне​вих се от идеята, че трябва да правя още нещо и да про​дължавам да
влагам сили в тази бездънна яма от незадово​лени нужди, която наричахме брак. Повдигаше ми
се от непосилното бреме да се чувствам отговорна за евенту​алния успех или провал на връзката
ни. Това е негов проб​лем, изругах аз наум. Нека той да си го решава. Мен не ме закачайте и не
искайте да върша още нещо. Оправете го него и аз ще се почувствам по-добре.
Затворих телефона и се замъкнах в кухнята, за да при​готвя вечерята. Във всеки случай, не аз
бях човекът, който се нуждае от помощ. Аз не пиех, не взимах наркотици, не ме уволняваха от
работа, не лъжех и не мамех онези, ко​ито обичам. Аз поддържах това семейство, и то с цена​та на
ужасни усилия. Плащах сметките и се справях с до​макинството, въпреки оскъдния семеен
бюджет. Бях нас​реща при всяка извънредна ситуация (а тъй като бях омъ​жена за алкохолик,
подобни ситуации възникваха непре​къснато), преживявах всички несгоди сама и често се по​-
болявах от тревоги. Не, реших аз, не аз съм безотговор​ният човек в това семейство. Напротив, аз
се чувствам отговорна за всеки и за всичко. Аз съм си съвсем наред. Просто трябваше да се
стегна и да продължавам да вър​ша всекидневната си работа. А за тази цел не ми бе нуж​но да
ходя на някакви си срещи. Щях да се почувствам ви​новна, ако излезех и оставех къщата
неоправена. А Бог ми е свидетел, че не се нуждаех от допълнително чувство за вина. Утре ще
стана и ще се захвана за работа. Нещата ще се оправят - утре.
Когато децата се прибраха, започнах да им крещя. Нито те, нито аз бяхме изненадани от този
факт. Мъ​жът ми беше готиният тип, добрият татко. Аз бях ло​шата. Опитвах се да бъда мила, но
рядко успявах. Гневът ми винаги бе готов да избие на повърхността. Дълго вре​ме бях понасяла
прекалено много неща. Нито исках, нито можех да продължавам да проявявам търпимост към
как​вото и да било. Винаги се отбранявах от нещо и се чувс​твах така, сякаш по някакъв начин се
боря за живота си. Впоследствие научих, че наистина е било така.
Когато мъжът ми се прибра, аз, макар и без особено же​лание, вече бях приготвила вечерята.
Седнахме да се хра​ним и едва разменяхме по някоя и друга дума.
- Днес имах добър ден - каза Франк.
Какво трябваше да значи това? Аз се зачудих. Какво ли всъщност си правил днес? Беше ли
наистина на работа? Пък и на кого му пука?
Чудесно - отвърнах.
А при теб как беше? - попита той.
Как, по дяволите, си мислиш, че беше? Изругах наум. След всичко, което ми причини, как
очакваш да бъде при мен? Пронизах го с поглед, насилих се да се усмихна и казах:
- Прекарах добре, благодаря.
Франк отмести погледа си. Той бе чул по-скоро онова, което премълчах, отколкото това, което
всъщност ка​зах. Ето защо повече не обели нито дума; аз също мълчах. Обикновено бяхме на
крачка от скандала, в който щяхме да си припомняме стари обиди и да си крещим, заплашвай​ки
се един друг с развод. Преди често си викахме, но вече ни бе омръзнало. Затова сега се карахме
мълчаливо.
Децата прекъснаха нашето враждебно мълчание. Си​нът ни искаше да отиде да си играе на
площадката, на ня​колко пресечки от къщата. Аз заявих, че не може да ходи там без мен или баща
си. Той започна да хленчи, че иска да отиде и че ще отиде, и че аз никога не му позволявам да
прави нищо. Изкрещях, че няма да ходи никъде и че това е положението. Той започна да ме моли
- трябвало да отиде, защото всички деца били там. Както обикновено, аз се предадох. Добре,
отивай, но внимавай и се пази - предупредих го. Чувствах се, сякаш съм загубила. Винаги имах
чувството, че губя - и с децата, и с мъжа си. Никой никога не ме слушаше; никой не ме вземаше
на сериозно.
Аз самата не се Вземах на сериозно.
След вечеря започнах да мия чиниите, а мъжът ми сед​на да гледа телевизия. Както
обикновено - аз работя, ти се забавляваш, аз се притеснявам, ти си почиваш. На мен ми пука, на
теб - не. Ти се чувстваш добре, а мен ме боли. Върви по дяволите. На няколко пъти прекосих
хола, като нарочно минавах пред телевизора, за да му преча да гледа, и тайно му хвърлях
изпълнени с омраза погледи. Той не ми обърна внимание. След като това ми дотегна, влязох в
хола и с въздишка казах, че отивам да почистя градината.
Споменах, разбира се, че това е мъжка работа, но вероя​тно ще трябва да я свърша аз. Той каза,
че ще я почисти по-късно. Аз отвърнах, че това по-късно никога не идва, освен това не мога
повече да чакам, защото градината просто е в ужасно състояние, така че да не си прави труда, и
без това съм свикнала да върша всичко сама, та ще свърша и това. Хубаво, каза той, нямало да си
прави труда. Излетях навън и започнах да вършея бясно из гра​дината.
Бях много изморена и ми се доспа рано. Отношенията ни в леглото бяха също толкова
обтегнати, колкото и из​вън него. Ние или не си говорехме и всеки се обръщаше с гръб към
другия, възможно най-далече от него, или той се опитваше да ме приласкае да правим секс -
като че ли всичко си беше наред. И в двата случая ситуацията беше напрегната. Ако бяхме с гръб
един към друг, аз лежах и в главата ми се рееха объркани и отчайващи мисли. Когато пък се
опиташе да ме докосне, замръзвах. Как можеше да очаква, че ще правя любов с него? Как
можеше да ме докос​ва, като че ли нищо не се е случило? Най-често го отблъс​квах рязко и казвах:
„Не, много съм изморена.” От време на време обаче се съгласявах. Понякога и аз имах желание
да го правим. Но обикновено правех секс с него, тъй като се чувствах длъжна да задоволявам
сексуалните му нужди, и когато му отказвах, изпитвах чувство за вина. Каквато и да беше
причината обаче, сексът не ме задоволяваше нито физически, нито психически. Казвах си, че
това не ме интересува, че няма значение. Никакво значение. Мно​го отдавна бях „изключила”
сексуалните си желания и нуж​ди. Преди много време се бях отказала от желанието си да
дарявам и да получавам любов. Бях замразила онази част от себе си, която изпитваше чувства и
се интересуваше от света. Трябваше да го направя, за да оцелея.
Очаквах толкова много от нашия брак. Имах толкова много мечти. Нито една от тях обаче не
се сбъдна. Бях измамена и предадена. Домът и семейството ми - място​то и хората, които
трябваше да ми предложат топлина, грижи, помощ и много любов, - се бяха превърнали в капан
без изход. Може би, казвах си аз, нещата ще се оправят. В крайна сметка всички тези проблеми
са по негова вина. Той е алкохолик. Когато състоянието му се подобри, и на​шият брак ще се
оправи.
Постепенно обаче започвах да се съмнявам. От шест месеца той не пиеше и редовно
посещаваше сбирките на „Анонимни алкохолици”. Съпругът ми беше по-добре, а аз не.
Достатъчно ли беше всъщност той да се възстанови, за да се почувствам и аз щастлива? Досега
това, че не пи​еше, въобще не променяше начина, по който се чувствах аз, а именно - една 32-
годишна, изчерпана, изхабена и сла​ба жена. Какво стана с нашата любов? Какво стана с мен?
След месец започнах да подозирам нещо, което, както по-късно щях да науча, си беше самата
истина. Дотогава единствената съществена промяна се състоеше в това, че се чувствах още по-
зле. Животът ми сякаш бе спрял, дори исках да свърши. Не се и надявах, че нещата могат ня​кога
да се оправят - та аз даже не знаех какво точно не е наред. Нямах никаква цел пред себе си,
освен да се грижа за другите, но и с това не се справях особено добре. Бях по​паднала в плен на
миналото и изпитвах ужас от бъдещето. Бог сякаш ме бе изоставил. През цялото време се
чувствах виновна и се чудех дали не полудявам. С мен се беше случи​ло нещо потресаващо, нещо,
което по никакъв начин не можех да си обясня. То се бе промъкнало край мен и бе раз​рушило
целия ми живот. По някакъв начин това, че мъжът ми пиеше, се беше отразило и на мен и така се
бе превър​нало в мой проблем. Вече нямаше значение чия е вината.
Бях изгубила контрол.

Срещнах Джесика тъкмо в този момент от живота й. Предстоеше й да научи три основни неща:

1. Тя не се е побъркала; тя е съзависима. Алкохолизмът и другите компулсивни

разстройства, са всъщност се​мейни заболявания. Начинът, по който заболяването се
отразява върху другите членове на семейството, се нарича съзависимост.
2. Когато това стане - когато съзависимостта настъ​пи, тя заживява свой собствен живот.
 Все едно че сте се разболели от пневмония или сте прихванали ня​какъв лош навик. След
като веднъж сте се заразили, няма мърдане.
3. Ако искате да се отървете от нея, именно вие сте чо​векът, който трябва да направи нещо
по въпроса. Няма значение кой е виновен. Съзависимостта е ваш проблем; а решаването на
собствените ви проблеми си е ваша работа.
Ако сте съзависими, трябва сами да откриете как да започнете собственото си възстановяване
или оздрави​телен процес. Преди това обаче е добре да разберете как​во представлява
съзависимостта и какви нагласи, чувст​ва и типове поведение са характерни за нея. Необходимо е
също така някои от тези нагласи и навици да бъдат променени, като съответно трябва да знаете и
какво произтича от промяната им.
Тази книга ще се опита да стимулира промените и да ви помогне да разберете до какво водят
те. Радвам се да ви съобщя, че историята на Джесика има щастлив край, или по-скоро, ново
начало. Тя се възстанови и започна свой собствен живот. Надявам се и вие да постъпите по
същия начин.
ВТОРА ГЛАВА
Други истории
Когато казвам, че съм съзависима, нямам предвид, че съм съзависима само в някаква степен.
Това означава, че съм изцяло съзависима. Човекът, за когото ще се омъжа,
няма да е от онези мъже, които изпиват по една-две бири след работа.
Той вероятно въобще няма да ходи на работа.
ЕЛЪН член на „Ал-Анон”
Може би, четейки предишната глава, вие сте се иденти​фицирали с Джесика. Нейният случай
е твърде краен при​мер за съзависимост, но аз често чувам подобни истории. Това обаче не е
единствената форма на съзависимост. Ва​риантите на тази история са горе-долу толкова, колко​то
са и съзависимите, които биха могли да ни ги разка​жат.
Ето някои от тях.
Джералд е на четиридесет години. Той е красив и предс​тавителен мъж, който смята, че е
„преуспял в бизнеса, но се е провалил в отношенията си с жените”. В училище, а после и в
колежа, Джералд има голям успех сред нежния пол и е смятан за изключително добра партия.
След като за​вършва обучението си, той се оженва за Рита, което е го​лям шок за приятелите и
семейството му. Рита се отна​ся ужасно с него - много по-зле, отколкото всички други жени, с
които е имал някаква връзка. Тя се държи студено и дори враждебно с Джералд и приятелите му,
двамата нямат почти никакви общи интереси и тя сякаш нито го обича, нито се интересува от
него. След тринадесет го​дини брак двамата се развеждат, тъй като Джералд нау​чава, че някои
неща, които е подозирал от години, са се оказали верни: Рита се среща и с други мъже и от
извест​но време (и то съвсем не отскоро) злоупотребява с алко​хол и наркотици.
Джералд е съкрушен. Той скърби в продължение на два месеца, но след това се влюбва лудо в
друга жена. Тя е от онзи тип алкохолици, които пият от сутрин до вечер и се напиват до
безсъзнание. В продължение на няколко ме​сеца Джералд се тревожи за нея, старае се да й
помогне, търси вината за нейното пиене в себе си, опитва се да я контролира, ядосва се, тъй като
тя не престава да пие, и в крайна сметка прекратява и тази връзка. Скоро след това се среща с
друга жена, влюбва се в нея и се премест​ва да живее в нейния апартамент. След няколко месеца
Джералд започва да подозира, че и тя е зависима от хи​мични вещества.
Постепенно той започва да прекарва все по-голяма част от времето си в „грижи” за своята
нова приятелка. Следи я, тършува из чантата й за хапчета или някакви други доказателства,
разпитва я какво точно е правила през деня. Понякога Джералд просто отрича, че тя има някакъв
проблем. В такива моменти той гледа непрекъс​нато да се занимава с нещо, опитва се да
прекарва добре, когато е с приятелката си (макар по-късно да твърди, че се е чувствал напрегнат)
и си казва: „Аз съм виновен. Нещо с мен не е наред”.
По време на една от многото кризи в тази връзка, в ня​какъв момент Джералд успява да
приеме истината и оти​ва при един консултант по зависимостите от химични вещества, за да
потърси съвет.
- Знам, че трябва да се разделим - казва Джералд, - но още не съм готов за това. С нея можем
да си говорим на всякакви теми. Ние сме толкова добри приятели. Освен това, аз я обичам.
Защо? Защо винаги се получава по този начин? Ако вляза в стая, пълна с жени, със сигурност ще
се влюбя в онази, която има най-много проблеми и, която ще се отнася възможно най-зле с мен.
Честно казано, такъв тип жени ми се струват по-голямо предизвикателство - признава Джералд.
- Ако някоя жена се държи прекалено добре с мен, започвам да се отегчавам.
Джералд твърди, че пие само за компания и никога не е имал проблеми с алкохола, както и че
никога не е вземал наркотици. Брат му обаче, мъж на около петдесет годи​ни, е алкохолик от
ранна юношеска възраст. Джералд от​рича някой от вече покойните му родители да е бил алко​-
холик, но неохотно признава, че понякога баща му „прека​лявал с пиенето”.
Консултантът изказва мнението, че алкохолният проблем в родното семейство на Джералд
може би все още оказва влияние върху него и взаимоотношенията му с другите хора.
- Как може техните проблеми да влияят на мен? - не​доумява той. - Татко почина отдавна, а с
брат ми се виж​даме толкова рядко.
След няколко консултации Джералд започва да се нари​ча съзависим, макар че не е съвсем
сигурен какво точно оз​начава това и какво може да направи по въпроса. След като най-
наболелите проблеми в неговата връзка вече не го притесняват толкова, той престава да ходи на
консул​тации. Джералд решава, че проблемите на неговата приятелка, свързани с наркотиците,
не са толкова страшни. Самоубеждава се, че неблагополучията му с жените се дъл​жат на лошия
му късмет и си казва, че може би някой ден нещата ще се променят.
Наистина ли проблемът на Джералд е в лошия му късмет? Или става въпрос за
съзависимост?
Пати е на около тридесет и пет и е омъжена от едина​десет години, когато един ден решава да
се обърне за по​мощ към психотерапевт. Тя има три деца, най-малкото от които е с церебрална
парализа. Пати винаги се е ста​рала да бъде добра съпруга и майка. Пред терапевта спо​деля, че
обича децата си и не съжалява за решението си да остане вкъщи, за да ги гледа, но ненавижда
еднообразието на домакинските задължения. Преди да се омъжи е рабо​тила като медицинска
сестра, имала е много приятели, различни хобита и се е интересувала от света около себе си. Но
след като се раждат децата, и най-вече след поява​та на последното, което е парализирано, тя
загубва своя​та жизненост. Ограничава контактите си с приятели и напълнява с повече от
тридесет и пет килограма. През по-голямата част от времето Пати не знае какво точно чувства, а
когато пък е наясно със себе си, изпитва вина, че се чувства точно по този начин. Според думите
й, тя се опитвала да се поддържа във форма, като помагала на приятелите си и работела като
доброволец в различни благотворителни организации. Тези усилия, обаче, най-често я карали да
се чувства безполезна и я изпълвали с огорчение. Тя се замисляла дали да не се върне на работа,
но не го правела, защото:
- Мога да работя само като медицинска сестра, но вече ми е писнало да се грижа за хората -
обяснява тя на терапевта си. - Семейството и приятелите ми ме смятат за олицетворение на
стабилността. Добрата стара Пати, на която винаги можеш да разчиташ. Винаги е тук. Винаги
държи нещата под контрол. Винаги е готова да ти помогне. Истината е - казва Пати, - че аз се
разпадам - тихо и незабележимо, но много сигурно. Изпаднала съм в депресия, която не мога да
преодолея от години. Разплак​вам се при най-малкия повод. Нямам никаква енергия. Пос​тоянно
крещя на децата. Нямам желание за секс, или поне не с мъжа си. Непрекъснато се чувствам
виновна за всич​ко. Чувствам се виновна дори за това, че съм дошла при вас - признава тя на
консултанта. - Би трябвало сама да решавам проблемите си и просто да се отърся от тези
глупости. Нелепо е, че губя вашето време и парите на мъжа си заради своите проблеми, които
вероятно сама си измислям и със сигурност силно преувеличавам. Все пак трябва да направя
нещо - признава Пати. - Напоследък дори мисля за самоубийство. Разбира се - добавя тя, - аз
никога не бих се самоубила. Прекалено много хора се нуж​даят и зависят от мен и не бих могла
да ги изоставя по този начин. Аз обаче, се тревожа и ме е страх.
Пати споменава също така, че преди да се оженят, мъ​жът й имал проблеми с алкохола. След
това започва да пие значително по-малко, задържа се на една работа и се спра​вя добре със
семейните си задължения. В процеса на разго​вора Пати признава на терапевта, че съпругът й
никога не е посещавал сбирките на „Анонимни алкохолици”, нито някаква друга подобна
организация. Вместо това, той не близвал алкохол в продължение на няколко месеца, след ко​ето
не изтрезнявал по два-три дни. Когато се напиел, мъ​жът й се държал като побъркан, а през
останалото време бил заядлив и зъл.
- Не зная какво стана с него. Това не е човекът, за ко​гото се омъжих. Още повече ме плаши
фактът, че не знам какво става с мен и коя всъщност съм аз. Трудно ми е да обясня какво точно
не е наред. Аз самата не го разбирам. Всъщност няма някакъв значителен проблем, който да
посоча и да кажа: „Ето къде е грешката.” Чувствам обаче, че губя себе си. Понякога си мисля, че
полудявам. Какво става с мен?.
- Може би съпругът ви е алкохолик и проблемите ви се дължат на това фамилно заболяване -
предполага консул​тантът.
Как е възможно? - озадачена е Пати. - Съпругът ми не пие чак толкова често.
Консултантът започва да разпитва за миналото на Пати. Тя разказва с голяма обич за
родителите си и два​мата си по-големи братя. По думите й семейството, в което е отраснала, е
било щастливо, сплотено и преуспя​ващо.
Терапевтът продължава с въпросите и Пати спомена​ва, че баща й е посещавал сбирките на
„Анонимни алкохо​лици”, когато е била малка.
- Татко спря да пие още докато бях в гимназията - казва тя. - Аз наистина го обичам и много
се гордея с него. Обаче годините, когато все още пиеше, бяха доста влудяващи за цялото ни
семейство.
Пати не само е омъжена за човек, който по всяка веро​ятност е алкохолик, но тя е и
„възрастен, дете на алко​холик”, както сега наричат такива хора. Цялото й семейс​тво е изпитало
влиянието на алкохолизма като семейна болест. Баща й спира да пие, майка й започва да
посещава „Ал-Анон”, животът на цялото семейство се подобрява. Пати обаче също е била
засегната. Може би от нея се е очаквало да преодолее това влияние просто така - като по чудо,
само защото баща й е спрял да пие?
Терапевтът предлага на Пати да прекратят консулта​циите и я съветва да се запише на курс за
повишаване на самочувствието и самоувереността. Освен това, той й препоръчва да посещава
сбирките на „Ал-Анон” или на ор​ганизацията „Възрастни, деца на алкохолици”. Това са групи за
самопомощ, основаващи се на Дванадесетте стъпки от програмата на „Анонимните
алкохолици”.
Пати се вслушва в съветите на терапевта. Тя не отк​рива някаква бързодействаща панацея, но
след няколко ме​сеца забелязва, че е започнала да взема решения с по-голя​ма лекота, да разбира и
изразява чувствата си, да казва това, което наистина мисли, да се грижи за себе си и да не се
чувства толкова виновна. Пати започва да проявява повече търпимост към собствената си
личност и по-мал​ко неприязън към всекидневните си задължения. Посте​пенно депресията й
отминава. Тя вече плаче по-рядко и все по-често се усмихва. Енергията и желанието й за жи​вот
се възвръщат. Междувременно съпругът й започва да посещава сбирките на ,Анонимни
алкохолици”, и то без Пати да настоява за това. Той престава да се държи тол​кова враждебно и
бракът им започва да се подобрява. Ос​новното тук е, че Пати установява контрол над собст​вения
си живот и нещата потръгват.
Ако сега попитате Пати какъв е или какъв е бил нейни​ят проблем, тя ще ви отговори: „Аз съм
съзависима.”
Хората, потърсили помощ от различни организации за психично здраве, работещи в областта
на зависимости​те от химични вещества, не са единствените, които страдат от съзависимост.
Рандъл е консултант по проб​лемите на химическите зависимости. Той се възстановя​ва от
алкохолизъм и в продължение на няколко години не близва алкохол, когато изведнъж се сблъсква
със сериозни неприятности. Рандъл също е възрастен, дете на алкохо​лик - баща му и тримата му
братя са алкохолици. Той е интелигентен и чувствителен човек и харесва работата си, но
неприятностите му са свързани със свободното му време. Когато не е на работа, Рандъл
непрекъснато се тревожи за другите и техните проблеми. Понякога се опитва да оправя кашите,
забъркани от разни алкохоли​ци, друг път им се ядосва заради бъркотиите, които той се чувства
длъжен да оправя. Понякога пък се разстройва от това, че околните, които не е задължително да
са ал​кохолици, се държат по определен начин. Рандъл непре​къснато поучава другите, чувства се
виновен, разкайва се или пък смята, че хората го използват, но рядко успява да постигне
истинска близост, с когото и да е от тях. За​бавленията също не са неговата стихия.
В продължение на много години той е убеден, че е длъ​жен да се тревожи за хората и да се
меси в проблемите им. Смята, че това е проява на доброжелателство, загри​женост, любов, а
когато е необходимо, и на справедливо негодувание. Сега вече, след като потърси и получи по​-
мощ относно своя проблем, той нарича поведението си съзависимост.
Понякога поведението на съзависимост е свързано по твърде сложен начин с желанието да
бъдеш добра съпру​га, майка, баща, съпруг, брат или християнин. Марлис е на четиридесет
години. Когато полага грижи за себе си, тя е доста привлекателна жена. През по-голямата част
от времето обаче се грижи за петте си деца и за мъжа си, който се лекува от алкохолизъм.
Единственият й стремеж е да ги направи щастливи, но въпреки това не успява. Обикновено тя се
ядосва и смята, че никой не оценява усилията й, а семейството, от своя страна, се ядосва на нея.
Прави секс с мъжа си винаги, когато той пожелае, независимо как се чувства самата тя. Харчи
прекалено много пари от семейния бюджет за играчки и дрехи за децата - купува им всичко,
което поискат. Тя постоянно готви, чисти, чете приказки на децата и ги развежда насам-натам с
колата, глези и обгражда с неж​ност хората около себе си, но никой не се грижи за нея. В
повечето случаи те дори не й благодарят. Марлис се ненавижда за това, че непрекъснато дава на
хората в своя живот. Тя мрази начина, по който семейството и неговите нужди и прищевки
контролират живота й. Често пъти изпитва отвращение и към професията си на медицинска
сестра.
- Чувствам се виновна, когато не направя това, което се иска от мен. Чувствам се виновна,
когато поведение​то ми не отговаря на собствените ми критерии за доб​ра съпруга и майка.
Чувствам се виновна, когато не правя онова, което другите очакват от мен. Просто непрекъс​нато
се чувствам виновна - споделя тя. - Всъщност дори плановете за деня и приоритетите си
определям под на​тиска на чувството си за вина.
Дали това, че Марлис непрекъснато се грижи за други​те, без да очаква никаква отплата, за
което от друга страна се ненавижда, означава, че е добра майка и съпруга? Или може би означава
просто, че е съзависима?
Алкохолизмът (и въобще зависимостта от химични ве​щества) не е единственият семеен
проблем, който може да превърне някого в съзависим. Алиса е майка на две деца и работи на
непълен работен ден в една организация за психично здраве. Един ден тя решава да се обърне за
по​мощ към консултант по семейни проблеми. (Преди това е посетила много други терапевти.)
Алиса отива на те​рапия, тъй като по-големият й син, който е на четири​надесет години,
непрекъснато й създава неприятности. Той бяга от къщи, закъснява вечер, не ходи на училище,
на​рушава установените семейни правила и, общо взето, прави каквото си поиска, когато си
поиска.
- Това дете направо ме побърква - споделя Алиса с консултанта.
И наистина е така. Тя просто се е поболяла от тревоги. Понякога е толкова депресирана и
притеснена, че не може да стане от леглото. Алиса опитвала да помогне на дете​то си по
всякакви начини. Три пъти го подлагала на лече​ние, на два пъти го изпращала в домове за деца,
като меж​дувременно постоянно водела цялото семейство ту при един, ту при друг терапевт.
Опитвала и други методи: заплашвала, плачела, крещяла и умолявала, решавала да дейс​тва
твърдо и се обаждала на полицията, когато той закъс​нявал, опитвала се да бъде нежна и му
прощавала, понякога дори се правела, че не забелязва прегрешенията му, заключ​вала го навън,
прекосявала половината щат, за да го прибе​ре, след като е избягал. Въпреки че досегашните й
усилия се оказали напразни, Алиса е завладяна от идеята да открие и направи онова единствено
нещо, което „ще го накара да осъзнае грешките си” и ще му помогне да се промени.
- Защо ми причинява това? - недоумява тя. - Та той съсипва живота ми!
Консултантът се съгласява, че проблемът с нейния син наистина е болезнен, изключително
неприятен и изисква незабавни действия. Той обаче смята, че не е задължително този проблем
да контролира и съсипва живота на Алиса.
- Вие не сте в състояние да контролирате сина си, но можете да контролирате собствения си
живот - казва той. - Можете да се справите сама със съзависимостта си.
Шерил също се смята за съзависима. Малко след като сключва брак с мъжа на своите мечти,
животът и се превръща в кошмар. Тя разбира, че съпругът й е прист​растен към секса. В неговия
случай това означава, че той не е в състояние да контролира желанието си да се наслаждава на
всякакви порнографски материали, непре​къснато се занимава с други жени и както казва самата
Шерил: „Бог знае още в какво и с кого се забърква”. Тя открива, че мъжът й е пристрастен към
секса една сед​мица след сватбата, когато го хваща с друга жена в лег​лото.
Отначало Шерил е обзета от паника, след това се ядос​ва, а после започва да изпитва
загриженост за съпруга си и неговия проблем. Приятелите й я съветват да го напус​не, но тя
решава да остане с него. Той се нуждае от по​мощ, нуждае се от нея. Може би мъжът й ще се
промени. Освен това все още не е готова да се откаже от мечти​те си за розовото бъдеще, което
ги очаква.
Съпругът й започва да посещава сбирките на „Анонимни пристрастени към секса” (S. А.) -
група за самопомощ, основаваща се на „Дванадесетте стъпки” на „Анонимни алкохолици”.
Шерил отказва да се присъедини към Со-SА (съзависими на сексуално пристрастени, група
подобна на ,Ал-Анон”). Тя не иска да говори за своя проблем пред не​познати и не желае да го
обсъжда дори с приятели.
След няколко месеца Шерил, която е преуспяващ фото-модел, започва да отхвърля все повече
професионални ан​гажименти, отказва да излиза с приятели и все по-често си стои вкъщи. Тя
иска лично да отговаря на телефона, ако случайно някоя жена потърси мъжа й. Иска да е у дома,
когато той излиза или се прибира. Иска да го наблюдава как се държи, как изглежда и как
говори. Шерил иска да знае какво точно прави съпругът й и с кого го прави. Чес​то се обажда на
неговия отговорник от S. А. и му се оп​лаква, докладва му и го разпитва относно напредъка на
мъжа си. Шерил, както самата тя казва, не желае повече да бъде мамена.
 Постепенно тя се отчуждава от своите приятели и обичайните си занимания. Шерил е
прекалено притесне​на, за да може да работи, и се срамува да споделя проблемите си. Съпругът й
има още няколко връзки с други жени; хората, които държат на нея, й се ядосват, че не го
напуска, а само се оплаква колко е ужасно, че се е омъжила за него.
- Не можех повече да го гледам. Презирах мъжа си, но не можех да го напусна - твърди
Шерил. - Не можех да правя нищо друго, освен да се притеснявам и да се опит​вам да го
надзиравам. За мен обратът настъпи, когато една нощ го подгоних с кухненски нож - разказва тя.
- То​гава достигнах дъното. Преследвах го из цялата къща, крещях и беснеех, когато изведнъж си
дадох сметка, може би за първи път, за самата себе си. Бях се побъркала. Бях полудяла - вече не
можех да се контролирам - а той прос​то стоеше там и ме гледаше спокойно. Тогава разбрах, че
трябва да потърся помощ.
Скоро след тази случка Шерил се присъединява към Со-SА. След няколко посещения тя
започва да нарича себе си съзависима, а загубата на контрол - съзависимост. Шерил се раздели
със съпруга си и те вече са в процес на развод. Сега тя се чувства много по-добре.
Въпреки че историите, които прочетохте, бяха доста драматични, съзависимостта не винаги
взема толкова ос​тра форма и не е задължително съзависимият да е в близ​ки взаимоотношения с
човек, изпитващ някакви сериозни проблеми. Кристен е омъжена, има две деца и нито в се​-
мейството на родителите й, нито в настоящото й се​мейство има алкохолици или хора с
компулсивно разст​ройство. Въпреки това, тя нарича себе си съзависима. Според нея проблемът
й се състои в това, че настроени​ето на околните оказва значително влияние върху нейни​те
емоции, а тя, от своя страна, се опитва да контроли​ра техните чувства.
- Ако съпругът ми е щастлив и смятам, че съм спомог​нала за доброто му настроение, то и аз
самата съм щас​тлива. Ако той е разстроен, аз се чувствам отговорна и за това. Тревожа се, зле ми
е и се притеснявам, докато той не се почувства по-добре. Опитвам се да му оправя настроението
и изпитвам вина, ако не успея. А той, от своя страна, ми се ядосва, че се опитвам да го контро​-
лирам.
Аз се държа като съзависима не само с него - добавя тя. - Правя го с всички: с родителите, с
децата и дори с гостите ни. По някакъв начин изглежда се изгубвам сред другите хора - сякаш
личността ми се смесва с тази на човека срещу мен.
Трябва да направя нещо по този въпрос - трябва да се справя със съзависимостта си, и то
преди тя съвсем да се е влошила. Не че съм ужасно нещастна - добавя Кристен, - но искам да се
отпусна и да се науча как да доставям удо​волствие на себе си и на другите.
Един свещеник обобщи нещата по следния начин: „Ня​кои хора са истински съзависими, други
са съзависими само до известна степен”.
Избрах тези случаи, защото ми се сториха интересни и защото предлагат различни гледни
точки. Тук трябва да обърна внимание на нещо важно: нито един от тези слу​чаи не изобразява
типичния съзависим и неговия или ней​ния опит. Съзависимостта е сложен проблем. Хората са
сложни същества. Всеки човек е уникален, всяка ситуация е неповторима. Някои личности
преживяват съзависи​мостта болезнено и изключително тежко, други я пона​сят по-леко.
Понякога съзависимостта възниква като ре​акция спрямо нечий алкохолен проблем, понякога
причини​те за появата и са съвсем други. Всеки човек има уникален опит, породен от ситуацията,
в която живее, неговата история и личността му.
И все пак, между всички тези случаи на съзависимост има нещо общо. Това е начинът, по
който реагираме спрямо хората около себе си, както и взаимоотношения​та ни с другите,
независимо дали те са алкохолици, комарджии, пристрастени към секса, имат проблеми с хра​-
ненето или са съвсем нормални хора. Съзависимостта включва в себе си влиянието, което
другите оказват вър​ху нас, както и начина, по който ние, от своя страна, се опитваме да им
влияем.
Или, както казват членовете на „Ал-Анон”: „Не се срав​нявайте, а открийте себе си”.
В Ъ П Р О С И И З А Д АЧ И
1. Открихте ли себе си в образа на някого от хората в тази глава? Кое ви помогна да се
замислите за собстве​ната си личност? Кои свои взаимоотношения си при​помнихте? Защо?
2. Може би ще ви е от полза да си вземете една голяма тетрадка, в която да си записвате
отговорите на въпросите, които ще откриете в края на всяка глава. Бихте могли да записвате
чувствата и мислите, кои​то се появяват у вас, докато четете тази книга.
3.
ТРЕТА ГЛАВА
Съзависимост
Връзката е като танц,
при който между партньорите преминава енергия,
видима с просто око.
Някои Връзки са бавен, мрачен танц на смъртта.
Колет Даулинг
Дотук използвах думите съзависим и съзависимост като разбиращи се от само себе си
понятия. Точната им дефи​ниция обаче е доста неясна.
Можем да определим понятието зависимост от хи​мични вещества като състояние, при което
някой е зави​сим (психически и/или физически) от алкохол или нарко​тици. Думите преяждане и
комарджийство също предиз​викват определени асоциации. Какво обаче представлява съзависи-
мостта?
Най-очевидното определение би било: партньорство в зависимостта. Тази дефиниция се
доближава до истина​та, но все още е доста неясна. Тя не успява да създаде ня​какъв конкретен
образ в съзнанието ни. Понятието съза​висимост е част от професионалния жаргон в терапев​-
тичните центрове, част от онзи специфичен език, кой​то е трудно разбираем за неспециалистите
и доста блуд​кав за някои от хората в занаята.
Жаргонът може да означава, а може и да не означава нещо конкретно. Той може да означава
различни неща за различните хора. Възможно е също така човек да усети какво е значението на
един термин, но да не е в състоя​ние ясно да го дефинира, тъй като той всъщност никога не е бил
дефиниран ясно.
Това са някои от проблемите, с които се сблъсках, до​като изследвах и се опитвах да дам
определение на поня​тията съзависимост и съзависим. Много хора дори не са чували тези
термини. Други знаят думите, но не могат да ги дефинират. Даже и да успеят, всяка от
дефиниции​те е различна. Някои пък определят понятията с други термини от професионалния
жаргон. На всичкото отго​ре, не успях да открия тези думи в нито един речник. Компютърът ми
продължава да ги маркира като грешно изписани и се опитва да ме убеди, че такива думи няма.
И все пак, съзависимостта означава нещо конкретно, нещо, което е определено важно за мен
и за милиони хора. Затова нека да изоставим професионалната терминоло​гия и да се насочим
към значението на думата.
Какво представлява съзависимостта?
Чувала съм и съм чела множество определения на съзави​симостта.
В статия, публикувана в книгата „Съзависимостта - една новопоявила се тема”, Робърт Съби
определя това понятие така: „Състояние: на емоциите, психиката и по​ведението, което се
развива в резултат на продължител​но подлагане и прилагане на някакъв набор от рестриктивни
правила и норми. Това са такива правила и норми, който не позволяват откритото изразяване на
чувства и директното обсъждане на лични и междуличностни проблеми”.
 Ърни Ларсън, който също е специалист по проблемите на съзависимостта и е един от
пионерите в тази област, я определя като: „Онези себенавреждащи, заучени поведенчески
модели или недостатъци на характера, които водят до намалена способност за създаване и
участие в любящи, интимни взаимоотношения.”
Предлагам ви и няколко не чак толкова професионални определения.
„Съзависимост означава - казва една жена - да се превърнеш в онзи, който се грижи за
всичко”.
„Да съм съзависима, означава да съм омъжена за алкохо​лик - смята друга. - Освен това
означава, че трябва да ходя в „Ал-Анон”.”
„Съзависимост значи, че здраво съм се забъркала с раз​ни алкохолици” - смята трета.
„Това значи, че постоянно търся за кого да се лепна и да го задуша с грижите си.”
„Съзависимост? Това означава, че всеки мъж, който ме привлича, в когото се влюбя или за
когото се оженя, със сигурност ще се окаже алкохолик или наркоман или пък ще има някакъв
друг, също толкова сериозен проблем.”
„Съзависимост - обяснява един човек - е да знаеш, че взаимоотношенията ти с другите винаги
ще протичат по един и същи начин (болезнено), или ще приключват по един и същи начин
(катастрофално). Или и двете.”
Определенията на съзависимостта са горе-долу толко​ва, колкото са и свързаните с нея
преживявания. В мо​мент на отчаяние (а може би на просветление) някои те​рапевти заявяват:
„Съзависимост е всичко и всеки е съза​висим.” И така, кой е уловил същността на проблема? Кое
е правилното определение? Може би една кратка ретроспекция на съзависимостта ще ни
помогне да си отгово​рим на този въпрос.
Кратка ретроспекция
Думата съзависимост се появява на психотерапевтичната сцена в края на седемдесетте
години на XX век. Не ми е известно кой точно я е измислил. Въпреки че няколко души биха
могли да претендират за това откритие, според Сондра Смоли - лицензиран психолог и водеща
фигура в областта на съзависимостта, терминът се по​явява едновременно в няколко
възстановителни цент​рове в Минесота. Може би авторството принадлежи на Минесота -
средище на борбата със зависимостите от химични вещества и на програмите за лечение на
компулсивни разстройства, основаващи се на „Дванадесет​те стъпки”.
В статия от книгата „Съзависимостта - една новопо​явила се тема” Робърт Съби и Джон
Фрийл пишат: „Пър​воначално терминът се използва за описание на хора, чий​то живот е силно
повлиян от взаимоотношенията им с човек, пристрастен към химични вещества. Съзависимият
брачен партньор, дете или любовник на алкохолика или наркомана разбива нездравословен
модел на справяне с живота, като реакция на нечия чужда злоупотреба с раз​лични вещества.”
Това обаче е само ново наименование на един познат проблем. Специалистите отдавна
подозират, че с хора​та, които поддържат близки взаимоотношения със стра​дащ от химична
зависимост, се случва нещо странно. Според някои изследвания, у повечето от тези хора, кои​то
не са алкохолици или наркомани, но са близки с алкохо​лик, се развива физическо, умствено,
емоционално и ду​шевно състояние, подобно на алкохолизма. Появяват се различни думи (по-
скоро думи от професионалния жаргон, превърнали се по-късно в синоними на понятието
съзависим), с които се описва това явление: съалкохолик, неалкохолик, параалкохолик.
Сигурно е обаче, че съзависимите са усещали ефекта на този феномен дълго преди самата
дума да се появи на бял свят. През четиридесетте години на XX век, след създа​ването на
„Анонимни алкохолици”, група хора (предимно съпруги на алкохолици) формират организации
за подкре​па и самопомощ, за да се справят с влиянието, което пи​енето на партньорите им оказва
върху тях. Те не са има​ли представа, че след време ще бъдат наречени съзависими. Знаели са
само, че алкохолизмът на съпрузите им има пряк ефект върху тях самите. Освен това са се
чувства​ли ощетени от факта, че алкохолиците имат програма за възстановяване, основаваща се
на дванадесетте стъпки, и съответно също са искали такава програма. Ето защо те използвали
дванадесетте стъпки на „Анонимни алко​холици”, преработили техните дванадесет традиции,
трансформирали името в „Ал-Анон” и работата потръг​нала! От този момент нататък милиони
хора са се въз​ползвали от услугите на „Ал-Анон”.
Основната идея по това време, както и по-късно, през 1979 г., когато се появява думата
съзависимост, е, че съзависимите (съалкохолиците или параалкохолиците) са хора, чиито
живот е станал неуправляем в резултат на обвързването им с алкохолик.
Оттогава досега определението на понятието съзави​симост се е разширило. Специалистите
започват да раз​бират по-добре влиянието, което пристрастеният чо​век оказва върху семейството
си, както и влиянието, ко​ето семейството оказва върху него. Откриват се и ня​кои други
проблеми, като например преяждане или недох​ранване, комарджийство и определени
нарушения в сексу​алното поведение. Всички тези компулсивни разстройс​тва имат множество
сходни черти с компулсивното раз​стройство, или заболяването, алкохолизъм. Специалис​тите
забелязват също така, че повечето близки на хора с подобни заболявания развиват у себе си
модели на реагиране и справяне, които много приличат на моделите, из​ползвани от близките на
алкохолици. Оказва се, че с тези семейства също се случва нещо странно.
Тъй като професионалистите започват да разбират сьзависимостта по-добре, се откриват все
повече соци​ални групи, за които се оказва, че страдат от това явле​ние - възрастни, деца на
алкохолици, близки на хора с емоционални и умствени нарушения, близки на хора с хро​нични
заболявания, родители на деца с поведенчески отк​лонения, близки на безотговорни личности,
професиона​листи - медицински сестри, социални работници и други хора от „помагащите”
професии. Дори възстановяващи​те се алкохолици и наркомани откриват, че са съзависими и
вероятно са били такива много преди да се прист​растят към някакви химични вещества.
Хора, засегнати от съзависимост, започват да изник​ват навсякъде.
Когато съзависимият прекрати връзката си с човека, страдащ от някакво разстройство, той
обикновено се насочва към друга подобна личност и повтаря с нея същите поведенчески модели.
Тези модели, наричани още механизми за справяне, действат през целия живот на съзависимия,
ако, разбира се той не ги промени.
Можем ли да приемем, че причината за съзависимост​та са взаимоотношенията с хора,
страдащи от сериозно заболяване, поведенчески отклонения или разрушително компулсивно
разстройство? Работата е там, че макар алкохолизмът в семейството да подпомага развитието на
съзависимост, съществуват и множество други фактори предизвикващи появата й.
Една доста често срещана обща характеристика са взаимоотношенията (лични или
професионални) с нещас​тни хора с различни отклонения или със зависими личнос​ти. По често
срещана обща характеристика обаче неписаните и неизказани правила, които обикновено се
създават в първичното семейство и стават основа за всички по-нататъшни взаимоотношения.
Тези правила забраняват обсъждането на каквито и да било проблеми, открито изразяване на
чувства, директно и откровено общуване, реалистичните очаквания, като например, да бъдеш
човечен, уязвим и несъвършен, егоизма, довери​ето към другите и себе си, игрите и забавленията;
и най-вече - разклащането на едва балансираната семейна лод​ка чрез израстване или промяна,
независимо колко здра​вословно и полезно би могло да бъде едно такова разкла​щане. Тези
правила присъстват в почти всички семейни системи на алкохолици, но могат да се появят и в
други семейства.
А сега да се върнем към въпроса, който зададохме по-рано: Кое е правилното определение на
съзависимостта? Всяко от тях е правилно. Някои описват причината, дру​ги - резултатите, някои
обхващат цялостното състоя​ние, други - само симптомите, някои обсъждат модели​те, други
предават болката. Понятието съзависимост е означавало или започва да означава всяка една от
изброе​ните по-горе дефиниции.
Не се опитвам да ви объркам. Определението на сьза​висимостта е доста мъгляво, тъй като
самото състоя​ние е неясно и трудно определимо. Твърде сложно, труд​но и свързано с чисто
теоретични проблеми е то да бъде дефинирано в едно или две изречения.
Може би се чудите защо е целият този шум около едно определение? Защото аз ще се опитам
да направя нещо, което, както казах, е изключително трудно - да дефинирам понятието
съзависим в едно изречение. Именно затова искам да видите по-широката картина, преди да ви
покажа по-стеснената. Надявам се, че този подход ще ви помогне да откриете съзависимостта у
себе си, ако, разбира се, има какво да откривате. Важно е проблемът да бъде определен, тъй като
това помага за намирането на решението. А тук решението е жизне​новажно. То означава да се
чувстваме по-добре, означава да се възстановим. И така, ето моето определение на съзависим
човек:
Сьзависим е онзи, който е позволил да бъде повлиян от поведението на друг човек
и е обсебен от идеята да контролира поведението на този човек.
Този друг човек може да бъде дете, възрастен, любов​ник, съпруг, брат, сестра, дядо, баба,
родител, клиент или близък приятел. Той може да е алкохолик, наркоман, да има някакво
психическо или физическо заболяване, да е нормален човек, когото от време на време обземат
мрач​ни чувства, или да е някой от онези хора, за които стана въпрос по-горе.
Сърцевината на определението, обаче, както и на въз​становителният процес, не е в другия
човек, независимо от нашата убеденост, че именно той е в основата на всичко. Тя трябва да се
търси в нас самите, в начина, по който сме позволили поведението на другите да ни вли​яе, и в
начина, по който се опитваме да оказваме влияние върху тях - в онова обсебване, контролиране,
натрапливо „помагане” и грижовност, в ниското самочувствие, стигащо до омраза към
собствената личност, самоогра​ничаването и постоянния гняв и вина, които изпитваме, в
странната зависимост от странни хора, влечението към ексцентричността и толерирането й,
центриране​то върху другите, водещо до оттегляне от собствената личност, проблеми в
общуването и в интимните взаимо​отношения и до непрекъснато главоломно пътуване през петте
стадия на реакцията на тъгата.
Заболяване ли е съзависимостта? Някои специалисти смятат, че не е. Според тях, това е
нормална реакция спрямо абнормни личности.
Други пък твърдят, че съзависимостта е болест, при това хронична и прогресираща. Според
тази концепция съзависимите желаят и се нуждаят от болни хора около себе си, за да се чувстват
щастливи по един нездрав на​чин. Съпругата на алкохолика е трябвало да се омъжи именно за
такъв човек и го е избрала тъкмо защото несъз​нателно е смятала, че той е алкохолик. Нещо
повече - тя се нуждае от неговото пиянство и побоищата му, за да се почувства удовлетворена.
Може би втората преценка е прекалено сурова. Аз смя​там, че съзависимите просто имат
нужда животът им да не бъде толкова труден. Другите хора са се отнасяли достатъчно жестоко
към нас. Самите ние сме се отнася​ли достатъчно жестоко към себе си. Страдали сме доста​-
тъчно, скъпи приятели. Били сме жертва на болести и на различни хора. Всеки от нас трябва да
реши сам за себе си каква роля е изиграл в собствената си виктимизация (процес на превръщане
в жертва).
Не знам дали съзависимостта е или не е болест. Аз не съм специалист. Но за да ви обясня в
какво съм убедена, трябва да довърша кратката ретроспекция на съзависи​мостта, която
започнах.
Макар първата група от движението „Ал-Анон” да се формира през четиридесетте години на
XX век, аз съм убедена, че ако се върнем назад, до началото на времена​та и на човешките
взаимоотношения, също ще открием следи от съзависимостта. Хората винаги са имали проб​леми
и другите винаги са изпитвали загриженост за при​ятелите и роднините, изпаднали в беда.
Изглежда, че чо​векът е започнал да се бърка в проблемите на другите от самото възникване на
междуличностните взаимоотно​шения.
Вероятно съзависимостта е преследвала човека през цялото му съществуване, чак до „тези
наистина ужасни времена на двадесетия век”, както казва в предаването „60 минути” Морли
Сейфър. Още с появата си хората са започнали да вършат всички онези неща, които наричаме
„прояви на съзависимост”. Поболявали се от тревога по други хора. Опитвали да помагат по
начини, които не вършат работа. Казвали „да”, когато им се е искало да ка​жат „не”. Опитвали се
да накарат околните да мислят като тях. Проявяваш конформизъм, за да не наранят не​чии
чувства и така наранявали самите себе си. Страхува​ли се да се доверят на чувствата си. Вярвали
на лъжи и се чувствали измамени. Искало им се е да си върнат и да на​кажат другите. Изпадали в
такава ярост, че изпитвали желание да убият някого. Борели се за правата, които околните не им
признавали. Носели са власеница, тъй като смятали, че не заслужават коприна.
Разбира се, съзависимите извършвали и добри дела. По самата си същност те са
човеколюбиви личности, загри​жени и отговорни за съдбините на света. Както пише То​мас Райт
в статията си от книгата „Съзависимостта - една новопоявила се тема”: „Предполагам, че от
истори​ческа гледна точка съзависимите винаги са въставали сре​щу социалната несправедливост
и са се борили за правата на потиснатите. Те имат желание да помогнат и вероя​тно често пъти са
помагали. Според мен обаче те си отиват от света с мисълта, че не са направили доста​тъчно,
отиват си с чувство за вина.
Нормално е да се опитваме да предпазим и да помогнем на хората, които обичаме. Нормално
е също така да бъ​дем повлияни и да реагираме по някакъв начин на пробле​мите на околните.
Колкото по-сериозен е проблемът и колкото по-дълго остава нерешен, толкова по-голямо вли​-
яние ни оказва и по-бурно реагираме.”
Особено важна тук е думата реагирам. Независимо как подхождате към съзависимостта, как я
дефинирате и от какви методологически позиции се опитвате да я диаг​ностицирате и лекувате,
тя си остава предимно реакти​вен процес. Съзависимите най-вече реагират. Често пъти
реакцията им е несъответна - по-остра или по-слаба от необходимото. Те обаче рядко действат.
Съзависимите реагират на проблемите, болките, живота и пове​дението на другите. Реагират на
собствените си проблеми, болки и поведение. В много случаи реакциите им са предизвикани от
стреса и несигурността от това да жи​вееш или да растеш сред алкохолизъм и други проблеми.
Нормално е човек да реагира на стреса. Не е ненормално, но изисква героични усилия и е важно
за самото ни оцеля​ване да се научим не да реагираме, а да действаме по няка​къв по-
здравословен начин. За тази цел обаче повечето от нас се нуждаят от помощ.
Вероятно една от причините някои специалисти да наричат съзависимостта болест е фактът,
че повечето съзависими реагират на някакво заболяване, като алкохо​лизма например.
Друга причина съзависимостта да бъде смятана за бо​лест е нейният прогресиращ ход.
Колкото повече се влошава състоянието на хората около нас, толкова по-енер​гично реагираме
ние. Това, което в началото е било леко безпокойство, може да доведе до изолация, депресия,
емо​ционално или соматично заболяване и дори до мисли за са​моубийство. Отключва се верижна
реакция и нещата бър​зо се влошават. Може би съзависимостта не е болест, но тя е в състояние да
ни разболее, както и да попречи на хо​рата около нас да се възстановят.
Трета причина съзависимостта да бъде смятана за бо​лест е фактът, че характерният за нея
модел на поведе​ние - както повечето себеразрушителни схеми на дейст​вие, - се превръща в
навик. Хората повтарят обичайни действия, без да се замислят. По този начин навиците
заживяват свой собствен живот.
Каквито и проблеми да има другият човек, съзависи​мостта отключва стереотипна система от
мисли, чувс​тва и начини на действие спрямо себе си и околните, които могат да ни причинят
болка. Съзависимото поведение и навици са себеразрушителни. Често пъти ние реагираме
спрямо хора, които се опитват да съсипят живота си, като се научаваме да съсипваме самите себе
си. Тези навици могат да станат причина за започване или поддържане на някакви
опустошителни връзки, които от самото начало са обречени на провал. Заучените схеми на
поведение са в състояние да провалят взаимоотноше​ния, които иначе биха се развивали добре.
Те може да ста​нат причина да не успеем да живеем спокойно и щастли​во с най-важния човек в
живота си - със самите себе си. Съзависимото поведение изхожда от единствената лич​ност,
която всеки от нас е способен да контролира, един​ствената личност, която сме в състояние да
променим - себе си. Следователно, всичко това си е наш проблем. В следващата глава ще се
спрем обстойно на поведенческите модели, за които стана въпрос.
В Ъ П Р О С И И З А Д АЧ И
1. Какво определение бихте дали на съзависимостта?
2. Познавате ли някой, който е оказал значително влия​ние в живота ви, за когото се
тревожите и когото бихте искали да промените? Кой е този човек? Напи​шете страничка -
две за него и за взаимоотношенията помежду ви. По-късно прочетете това, което сте на​-
писали. Какви чувства изпитвате?
3.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Характеристики на съзависимостта
Боже, дай ми смирение, за да приема онова,
което не мога да променя, кураж да променя
онова, което мога, и мъдрост,
за да видя разликата между двете.
Молитва на смирението
Ако двама души, страдащи от съзависимост, обсъждат помежду си проблемите на това
състояние, те навярно ще имат различни виждания за неговото определение, но по всяка
вероятност ще усещат интуитивно какво има предвид другият. Те биха имали общи схващания за
нещата, които ги свързват - онова, което правят, мис​лят, чувстват и казват - т.е. онова, което
характе​ризира съзависимостта. Повечето дефиниции и възста​новителни програми се
припокриват и постигат съгла​сие именно по тези точки - симптомите, проблемите, механизмите
за справяне или реакциите. Тъкмо те опре​делят оздравителния процес. Това са нещата, които
трябва да открием и приемем, с които ни се налага да живеем, да се справяме и да се борим,
както и често пъти да променяме.
Преди обаче да ви предложа списък на проявите, които характеризират поведението на
съзависимия, бих искала да направя едно важно уточнение: наличието на тези проблеми не
означава, че сме по-лоши, по-несъвършени или по-долнокачествени от останалите хора. Някои
от нас са усвоили тези поведенчески модели като деца, дру​ги - по-късно през живота си. Някои
вероятно са ги при​добили в резултат на собственото си тълкуване на рели​гията. На много
момичета им е внушено, че такъв тип поведение е задължителен за истинската жена. Където и
да сме усвоили всички тези неща, повечето от нас добре са научили урока си.
Обикновено съзависимите започват да се държат по този характерен начин, принудени от
необходимостта да предпазят себе си и да удовлетворят потребностите и желанията си. Ние
вършим, чувстваме и мислим всички тези неща, за да оцелеем - емоционално, душевно, а поня​-
кога дори чисто физически. Опитваме се да разберем и да съществуваме по възможно най-
добрия начин в сложния свят, в който живеем. Понякога е трудно да съжителст​ваш даже с
нормални и здрави хора. Още по-трудно е, ко​гато човекът до теб е болен, нещастен или има
сериозни проблеми. Ужасно е да живееш с алкохолик, който през по-голямата част от времето не
е на себе си. На повечето от нас често пъти се е налагало да се справят с изключи​телно трудни
ситуации и тези героични усилия заслужа​ват най-висока оценка. Направили сме всичко, което е
било по силите ни.
Тези средства за самозащита обаче в много случаи надхвърлят границите на
целесъобразността. Понякога нещата, които правим, за да се защитим, се обръщат срещу нас и
ни причиняват болка. Поведението ни се оказва саморазрушително. Повечето съзависими едва
оцеляват и рядко успяват да удовлетворят потребнос​тите си. Както казва консултантът Скот
Егълстън, съзависимостта е начин за задоволяване на потребности​те, чрез който потребностите
не могат да бъдат задоволени. Ние постъпваме неправилно, водени от правил​ни подбуди.
В състояние ли сме да се променим? Можем ли да усво​им някакви по-здравословни модели
на поведение? Не знам дали психичното, душевното и емоционалното здраве са неща, на които
човек може да бъде обучен, но със сигур​ност може да бъде мотивиран и окуражаван да работи в
тази насока. Бихме могли да се научим да действаме по ня​какъв по-различен начин. Можем да
се променим. Убедена съм, че повечето хора желаят да са здрави и да живеят живота си по
възможно най-добрия начин. Много от нас обаче не знаят, че няма нищо лошо в това да действат
по начин, различен от този, с който са свикнали. Често пъти ние дори не съзнаваме, че правим
неща, които не вършат работа. Повечето съзависими са толкова погъл​нати от проблемите на
другите, че нямат време да осъз​наят, още по-малко пък да се погрижат за собствените си
неуредени въпроси.
Много специалисти смятат, че първата стъпка към промяната е осъзнаването. Втората стъпка
е приемане​то. Именно в този смисъл ви предлагам да разгледаме ха​рактеристиките на
съзависимостта. Те са изведени въз основа на цялата литература, която съм използвала, как​то и
от личния и професионалния ми опит.
Загриженост
Съзависимите обикновено:
смятат и чувстват, че са отговорни за другите - за техните емоции, мисли, действия,
избори, желания, нужди, благополучие или липса на такова и въобще за съдбата им;
тревожат се, изпитват съжаление и вина, когато дру​гите имат проблеми;
чувстват се длъжни - едва ли не принудени, да помагат на околните да решават
проблемите си. Обикновено те дават съвети, които никой не им е искал, засипват хора​та с
идеи или „оправят” чувствата и настроението им;
ядосват се, когато помощта им се оказва неефективна;
предугаждат нуждите и желанията на околните;
чудят се защо околните не постъпват по същия начин с тях;
казват „да”, въпреки че биха предпочели да откажат, правят неща, които всъщност не
биха искали да пра​вят, бършат повече, отколкото предполага справедли​вото разпределение
на задълженията, както и неща, които другите сами биха могли да свършат;
не знаят какво искат и от какво имат нужда или пре​небрегват желанията и
потребностите си като мало​важни;
опитват се да угодят на другите за сметка на самите себе си;
по-лесно изпитват и изразяват гняв във връзка с някак​ва несправедливост, извършена
спрямо друг човек, от​колкото спрямо тях самите;
чувстват се най-сигурни, когато дават на другите;
чувстват се несигурни и виновни, когато някой друг им дава нещо;
 чувстват се нещастни, че цял живот са давали на дру​гите и никога не са получили нищо в
замяна;
изпитват някакво странно привличане към хора, из​паднали в беда;
откриват, че от своя страна привличат такива хора;
изпитват скука, празнота и чувство за безполезност, ако не преживяват някаква криза,
нямат някакъв проб​лем или човек, на когото да помагат;
изоставят собствената си работа, за да помогнат на някой друг;
товарят се с прекалено много задължения;
изпитват постоянно напрежение и се чувстват угнетени;
убедени са, че дълбоко в себе си другите се чувстват отговорни за тях;
обвиняват другите за собствените си проблеми;
твърдят, че другите са причината те да се чувстват по определен начин;
смятат, че околните се опитват да ги побъркат;
чувстват се ядосани, изтормозени, неоценени и изпол​звани;
откриват, че околните се дразнят и им се ядосват за​ради всички тези техни особености.
Самоподценяване
Съзависимите най-често:
са израснали в проблемни, ограничаващи или разстрое​ни семейства;
отричат семейството им да е било проблемно, огра​ничаващо или разстроено;
постоянно се самообвиняват;
укоряват се за всичко, за което се сетят, включително и за начина, по който мислят,
чувстват, изглеждат, действат и се държат;
ядосват се, започват да се отбраняват, възмущават се и се държат високомерно, когато
някой ги обвинява и критикува, независимо, че самите те често постъп​ват по този начин със
себе си;
не приемат комплименти или похвали;
депресират се от липсата на комплименти и призна​ние (лишаване от ласки);
чувстват се по-различни от останалите;
смятат, че не са достатъчно добри;
чувстват се виновни, ако похарчат някаква сума за соб​ствени нужди, ако направят за себе
си нещо, от което нямат належаща потребност, или просто се позабавля​ват;
страхуват се от отхвърляне;
приемат нещата прекалено лично;
жертви са на сексуално, физическо или емоционално наси​лие, небрежно отношение,
изоставяне или алкохолизъм;
чувстват се жертви;
убедени са, че не могат да свършат нищо като хората;
страхуват се, че могат да сгрешат;
чудят се защо им е трудно да взимат решения;
страдат от перфекционизъм;
чудят се защо никога не са удовлетворени от работа​та си;
имат множество неща, които „са длъжни” да свършат;
чувстват се виновни за нещо;
срамуват се от себе си;
смятат, че животът им не си струва да се живее;
опитват се да помагат на другите да живеят, но не се грижат за собствения си живот;
изкуствено повдигат самочувствието си, като оказ​ват помощ на околните;
 силно намаляват самооценката си - чувстват се обър​кани, неудачници и т.н., - в отговор
на проблемите и провалите на другите;
мечтаят да им се случи нещо хубаво;
убедени са, че никога нищо хубаво няма да им се случи;
убедени са, че не заслужават да бъдат щастливи или да им се случи нещо хубаво;
искат околните да ги харесват и обичат;
убедени са, че не е възможно околните да ги харесват и обичат;
постоянно се стремят да докажат, че заслужават бла​горазположението на другите;
склонни са да приемат някой да се чувства зависим от тях.
Потискане
Повечето съзависими:
изтласкват мислите и чувствата от съзнанието си, тъй като се страхуват от тях и изпитват
вина;
страхуват се да бъдат самите себе си;
рядко проявяват гъвкавост и обикновено се оставят да бъдат контролирани.
Обсебващи мисли
Съзависимите са склонни:
да бъдат ужасно притеснени заради някакъв човек или проблем;
да се тревожат за дреболии;
постоянно да мислят и говорят за някого;
денонощно да си блъскат главата върху някакъв проб​лем или върху поведението на
околните;
да се тревожат;
никога да не откриват отговора;
да контролират другите;
да хващат околните в прегрешение;
да не престават да говорят, да мислят и да се трево​жат за друг човек или проблем;
да изоставят задълженията си, тъй като постоянно са разстроени заради някого или
нещо;
да съсредоточават цялата си енергия върху околните или върху някакъв проблем;
да недоумяват защо страдат от постоянна липса на енергия;
да недоумяват защо не са в състояние да довеждат не​щата докрай.

Контролиране
Повечето съзависими:
са живели в неконтролируема обстановка и сред некон​тролируеми хора, което им е
причинявало болка и разо​чарования;
страхуват се да позволят на околните да бъдат таки​ва, каквито са, и да оставят събитията
на естестве​ния им ход;
не забелязват или не се опитват да преодолеят страха си от загубата на контрол;
смятат, че те знаят най-добре как трябва да стоят нещата и как трябва да се държат
околните; опитват се да контролират всичко и всички около себе си чрез безпомощност,
чувство за вина, насилие, заплахи, съвети, манипулиране или господство;
в крайна сметка се провалят в тези свои опити или предизвикват гнева на околните.
изпитват недоволство и гняв;
чувстват се контролирани от обстановката и хората около себе си.
Отричане
Съзависимите най-често:
си затварят очите за истинските проблеми или се държат така, сякаш те не съществуват;
подценяват сериозността на положението;
казват си, че може би утре нещата ще се оправят;
постоянно се занимават с нещо, за да не мислят за проблемите;
чувстват се объркани;
депресират се или се разболяват;
ходят по лекари и вземат успокоителни;
стават работохолици;
нямат задръжки при харченето на пари;
преяждат;
държат се така, сякаш всичко това не се е случило;
наблюдават безучастно как проблемите се задълбоча​ват;
Вярват на лъжи;
самозалъгват се;
недоумяват защо се чувстват така, сякаш започват да се побъркват.
Зависимост
Повечето съзависими:
не се чувстват щастливи, удовлетворени и в хармония със самите себе си;
търсят щастието извън себе си;
лепват се за всеки човек и всяко нещо, за които смя​тат, че биха могли да ги направят
щастливи;
страхуват се ужасно, че може да загубят човека или не​щото, за които са убедени, че стоят
в основата на щастието им;
не са получавали любов и одобрение от родителите си;
не обичат самите себе си;
убедени са, че околните не ги обичат и не биха могли да ги обичат;
отчаяно се стремят да получат любов и одобрение;
често пъти се опитват да спечелят любовта на хора, които не са способни да изпитват
подобно чувство;
убедени са, че другите никога не биха направили нищо за тях;
не правят разлика между любовта и болката;
усещат, че по-скоро се нуждаят от околните, отколко​то изпитват желание да бъдат с тях;
непрекъснато се опитват да докажат, че заслужават да бъдат обичани;
не се замислят дали околните заслужават благоразполо​жението им;
постоянно се тревожат дали другите ги харесват и обичат;
не се замислят над въпроса дали те самите харесват и обичат околните;
подчиняват цялото си съществуване на другите;
фокусират всички свои очаквания за нещо хубаво в жи​вота си върху взаимоотношенията
си с някого;
престават да се интересуват от собствения си жи​вот, когато обичат някого;
тревожат се, че околните ще ги изоставят;
смятат, че не са 6 състояние да се грижат за себе си;
поддържат взаимоотношения, които просто не вър​вят;
позволяват на околните да злоупотребяват с тях, за да не загубят любовта им;
чувстват се като в капан, поддържайки определени взаимоотношения;
изоставят стари връзки, които не ги удовлетворя​ват, и формират нови, които също не
 вървят;
чудят се дали въобще някога ще срещнат любовта.
Трудности в общуването
Сьзависимите често:
обвиняват;
заплашват;
упражняват насилие;
умоляват;
подкупват;
съветват;
не казват това, което мислят;
не мислят това, което казват;
не знаят какво всъщност мислят;
не се вземат на сериозно;
смятат, че околните не ги вземат на сериозно;
вземат се прекалено на сериозно;
искат онова, което желаят и от което имат нужда, по заобиколен начин - например
въздишайки;
изпитват трудности да поставят някакъв проблем директно;
не са сигурни какъв всъщност е проблемът;
подбират внимателно думите си, за да постигнат же​лания ефект;
говорят неща, които, според тях, ще се харесат на околните;
говорят неща, които, според тях, ще провокират околните;
говорят неща, които, според тях, ще накарат околни​те да действат според желанията им;
премахнали са думата „не” от речника си;
говорят прекалено много;
говорят за другите;
избягват да говорят за себе си, за собствените си проблеми, чувства и мисли;
самообвиняват се;
оправдават се;
убедени са, че мнението им не е от значение;
избягват да изразяват мнението си преди да са чули становището на другите;
лъжат, за да защитят и прикрият хората, които оби​чат;
лъжат, за да защитят себе си;
изпитват затруднения да отстояват правата си;
изпитват затруднения да изразяват откровено, отк​рито и по подходящ начин чувствата си;
смятат, че повечето от нещата, които биха искали да споделят с околните, са маловажни;
говорят по циничен, самопрезрителен или враждебен начин;
извиняват се на околните, че са ги отегчили.

Неустойчиви граници
Съзависимите често:
заявяват, че няма да позволят околните да се държат по определен начин;
постепенно разширяват границите на търпимостта си, докато, в крайна сметка, не
започнат да бършат и да позволяват на околните да вършат неща, за които са казвали, че
никога няма да допуснат;
позволяват на другите да ги нараняват;
 допускат другите да ги нараняват все повече и повече;
недоумяват защо се чувстват толкова наранени;
оплакват се, обвиняват и се опитват да контролират нещата, но упорито отказват да се
махнат;
в крайна сметка започват да се ядосват;
престават да търпят каквото и да било.
Липса на доверие
Съзависимите:
не вярват в себе си;
не вярват в чувствата си;
не вярват в решенията си;
не вярват в другите;
опитват се да проявяват доверие спрямо ненадеждни хора;
смятат, че Бог ги е изоставил;
загубват вярата и доверието си в Бога.
Гняв
Повечето съзависими:
се чувстват много изплашени, наранени и ядосани;
съжителстват с хора, които са много изплашени, нара​нени и ядосани;
страхуват се от гнева си;
страхуват се от гнева на околните;
смятат, че другите ще ги напуснат, ако във взаимоот​ношенията им се появи гняв;
убедени са, че другите ги карат да се ядосват;
страхуват се да предизвикат гнева на околните;
чувстват се контролирани от гнева на околните;
потискат собствения си гняв;
често плачат, изпадат в депресия, преяждат, поболяват се, вършат подлости и други
отвратителни неща, за да си върнат на някого, държат се враждебно или имат пристъпи на
ярост;
наказват другите, защото са ги ядосали;
били са порицавани заради това, че изпитват гняв;
самообвиняват се и срамуват заради гнева си;
изпитват все по-силен гняв, негодувание и горчивина;
чувстват се по-сигурни, когато са ядосани, отколкото когато са наранени;
чудят се дали някога ще успеят да се освободят от гне​ва си.
Сексуални проблеми
Някои съзависими:
постоянно „се грижат” за партньора си в леглото;
правят секс, дори и да нямат желание за това;
правят секс, когато по-скоро се нуждаят от ласка, гри​жа и любов;
опитват се да правят секс, когато са ядосани и наранени;
отказват да се наслаждават на секса, тъй като са ужас​но ядосани на партньора си;
страхуват се от загуба на контрол;
изпитват огромни трудности да поискат онова, от което се нуждаят в леглото;
емоционално са отчуждени от партньора си;
започват да изпитват отвращение от секса с посто​янния си партньор;
не говорят за това;
 въпреки всичко се насилват да правят секс;
превръщат секса в някакъв машинален акт;
недоумяват защо не са в състояние да се наслаждават на секса;
губят интерес към секса;
измислят си оправдания, за да не правят секс;
биха искали сексуалният им партньор да умре, да изчез​не някъде или да разбере за
чувствата им;
преживяват разтърсващи сексуални фантазии за други личности;
замислят или имат извънбрачна връзка.
Други характеристики
Съзависимите най-често:
са изключително отговорни личности или изключи​телно безотговорни личности;
превръщат се в мъченици, жертвайки своето щастие и щастието на другите в името на
каузи, които не зас​лужават подобна жертва;
не успяват да постигнат истинска близост с някого;
не умеят да се забавляват и да бъдат спонтанни;
реагират пасивно на проблемите, които им създава съзависимостта - с плач, болка и
безпомощност;
реагират агресивно на проблемите, които им създава съзависимостта - с насилие, гняв и
желание за господство;
съчетават пасивната и агресивната реакция;
колебливи са в решенията и емоциите си;
смеят се, когато им се плаче;
не желаят да изоставят поведението и хората, към които изпитват непреодолимо
влечение, дори когато те им причиняват болка;
срамуват се от семейните, личните или междуличнос​тните си проблеми;
не са наясно относно същността на проблема;
лъжат, прикриват и защитават проблема;
не търсят помощ, като се самоубеждават, че пробле​мът не е чак толкова страшен или че
те самите не зас​лужават чак такова внимание;
недоумяват защо проблемът не изчезва.
Прогресиращ ход
В късните стадии на съзависимостта хората понякога:
са обзети от летаргия;
чувстват се депресирани;
чувстват се отчуждени и изолирани от света;
усещат, че всекидневието им напълно е изгубило своя обичаен ход и подреденост;
занемаряват или злоупотребяват с децата си и остана​лите си задължения;
изпитват чувство за безнадеждност;
започват да планират как да се освободят от връзка​та, в която се чувстват като в капан;
мислят за самоубийство;
изпадат в ярост;
разболяват се от някакво тежко емоционално, психич​но или телесно разстройство;
страдат от разстройство на храненето (преяждане или недохранване);
пристрастяват се към алкохол и наркотици.
Този списък, макар и дълъг, не обхваща всички възможни характеристики. Като всеки човек,
съзависимият прави, чувства и мисли много неща. Не съществува някакъв опре​делен брой
личностни черти, който да показва със сигур​ност дали някой е или не е съзависим. Всеки човек
е разли​чен и върши нещата по свой собствен начин. Аз просто се опитвам да ви създам някаква
представа. Тълкуването или решението зависи от вас. Въпросът с първо да опре​делите онова
поведение или област, които ви създават проблеми, а после да решите какво искате да правите.
В края на третата глава ви предложих да дадете опре​деление на съзависимостта. Както казва
Ърни Ларсън, ако дефинирате проблема си като „съжителство с алкохо​лик”, може би ще
стигнете до извода, че решението му се състои в това да не съжителствате с алкохолик. В подо​-
бен извод има известна логика. Истинският ни проблем обаче се състои в собствените ни
характерни особенос​ти - в съзависимите ни модели на поведение.
Кой е съзависим? Аз съм съзависима.
Изчислено е, че около осемдесет милиона души са пристрастени към химични вещества или
са в близки взаимоотношения с подобни личности. Те вероятно са съзависими.
Онези, които се грижат, обичат или работят с хора, имащи сериозни неприятности, може би
са съзависими.
Онези, които са загрижени за хора с разстройства на храненето, вероятно са съзависими. В
своята книга „Зат​лъстяването е семеен проблем” Джуди Холис твърди, че човек, страдащ от
разстройство на храненето, може да създаде работа на петнадесет-двадесет съзависими. Мно​го
от хората с подобно разстройство също са съзависи​ми. „В свое неофициално проучване
установих, че най-мал​ко четиридесет процента от съпругите на алкохолици страдат от
затлъстяване” - пише Холис.
Може би четете тази книга заради самия себе си; може би вие сте съзависим. Или пък я
четете, за да помогнете на някой друг - в такъв случай най-вероятно също сте съ​зависим. Ако
загрижеността ви се е превърнала в натраплива идея, ако съчувствието се е развило в постоянна
загриженост и ако непрекъснато се тревожите за други​те, а пренебрегвате себе си, най-вероятно
страдате от съзависимост. Всеки човек трябва да реши сам за себе си дали съзависимостта е
проблем за него. Той трябва самос​тоятелно да прецени какво да промени и кога да го напра​ви.
Съзависимостта означава много неща. Това е зависи​мост от хората - от тяхното настроение,
поведение, болест или здраве, от тяхната любов. Това е парадоксал​на зависимост. Макар на пръв
поглед да изглежда, че окол​ните разчитат за всичко на съзависимите, всъщност е обратното - те
са зависими. Изглеждат силни, но се чув​стват безпомощни. Може да ни се стори, че съзависими​-
те контролират всички и всичко, но всъщност те сами​те са под чужд контрол - например под
контрола на ня​каква болест, като алкохолизма.
Това са факторите, от които зависи възстановяване​то. Решаването на тези проблеми може да
превърне озд​равителния процес в нещо приятно и забавно. Обикнове​но възстановяването от
проблеми, свързани с човешката психика, емоции и дух, е бавно и мъчително. В този случай
обаче това не е така. Като изключим естествените за всеки човек емоции, които така или иначе
бихме изпит​вали, и връхлитащото от време на време усещане за дискомфорт, породено от факта,
че сме започнали да се държим по някакъв по-различен начин, възстановяването от
съзависимостта е наистина вълнуващо. То ни дава ново усещане за свобода. Позволява ни да
бъдем самите себе си, Дава възможност на околните да бъдат такива, каквито са. Помага ни
отново да поемем контрола върху дадената ни от Бога способност да мислим, чувстваме и
действа​ме. Започваме да се чувстваме добре, обзети от спокойс​твие на духа. Възстановителният
процес ни дава възмож​ност да обичаме себе си и другите, да получаваме любов - едно от онези
хубави неща, към които се стреми всеки човек. Този процес осигурява оптимални условия за
оздра​вяването и поддържането на доброто здраве на хората около нас. Той ни помага да се
освободим от непоносима​та болка, с която повечето от нас живеят.
Възстановяването е не само нещо приятно, но и нещо съвсем просто. Не винаги е лесно, но
със сигурност е просто. В основата му стои една предпоставка, която много от нас са забравили
или никога не са усвоили: всеки човек отговаря сам за себе си. Това означава да се научим да се
държим по нов начин, като най-важното в него е да започнем да се грижим за собствената си
личност. Във втората част на тази книга ще обсъдим някои конкретни идеи за осъществяването
на тази цел.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Прегледайте внимателно списъка, който ви предложих в тази глава. Отбележете с 0
характеристиките, с ко​ито никога не сте имали проблеми. Отбележете с 1 тези, с които понякога
имате проблем, и с 2 онези, ко​ито често ви създават неприятности. В една от след​ващите глави
това ще ви помогне да определите цели​те си. Бихте могли да ги използвате още сега, като пъ​-
теводител към главите, които бихте искали да проче​тете.
2. Какви чувства изпитвате, обмисляйки възможността да се промените? Какво смятате, че ще
се случи, ако за​почнете да се променяте? Смятате ли, че можете да се промените? Защо?
Отговорете писмено на страничка-две на тези въпроси.
2
ЧАСТ
КАК ДА ЗАПОЧНЕМ ДА СЕ ГРИЖИМ ЗА СЕБЕ СИ
ПЕТА ГЛАВА
Отделяне
То не е отделяне от човека, на когото държим,
а от агонията на прекаленото обвързване.
Член на „Ал-Анон”
Доста се чудих каква тема да избера за първата глава от тази част на книгата. Спрях се на
отделянето, не защо​то този въпрос е много по-важен от другите, а защото то стои в основата на
всичко останало. То е нещо, кое​то трябва да правим често, ако се стремим към по-щас​тлив
живот. Такава е целта на повечето възстановител​ни програми за съзависими. Това е и първото
нещо, което трябва да направим, за да можем да продължим нататък. Не бихме могли да
започнем да работим върху себе си, да заживеем своя собствен живот, да разберем чувствата си и
да започнем да решаваме проблемите си, преди да сме се отделили от обекта, от който сме
обсебени. Въз основа на собствения си опит (а и въз основа на опита на други хора) мога да
кажа, че ако не сме осъществили процеса на отделяне, дори нашата Висша сила не може да ни
помог​не кой знае колко.
Привързване
Когато някой съзависим каже: „Мисля, че започвам да се привързвам към теб”, внимавайте!
Той или тя вероятно говори сериозно.
Повечето съзависими се прибързват към хората и проблемите около себе си. Под
„привързване” нямам пред​вид просто добро отношение към хората, загриженост за техните
проблеми или онова естествено чувство на свързаност със света. Привързването означава
прекомер​на въвлеченост, стигаща понякога до безнадеждно запли​тане.
Привързването приема различни форми:
Може да започнем да се тревожим прекалено много за даден човек или проблем и това
да обсеби цялото ни внимание (умствената ни енергия е привързана).
Възможно е да стигнем дотам, че да бъдем изцяло обсебени от хората и проблемите
около себе си и постоян​но да се опитваме да ги контролираме (умствената, физическата и
емоционалната ни енергия са насочени към обекта, от който сме обсебени).
Може да започнем да реагираме на постъпките на дру​гите, вместо да действаме
съобразно собствената си воля (умствената, емоционалната и физическата ни енергия са
 привързани).
Възможно е да станем емоционално зависими от хора​та около себе си (това вече е
същинско привързване).
Съществува и възможността да се превърнем в надзи​ратели (спасители, закрилници) на
хората около себе си (като по този начин здраво привържем собствена​та си личност към
нуждата им да бъдем постоянно около тях).
Проблемите на привързването са много. (В тази глава ще се спра на тревожността и
обсебването, а в следващите глави ще разгледам и другите му прояви.) Преко​мерната
въвлеченост под каквато и да било форма може да създаде у нас самите и у околните усещане за
постоя​нен хаос. Ако насочваме цялата си енергия към другите хора и техните проблеми, ние не
сме в състояние да жи​веем пълноценно собствения си живот. Така или иначе чо​век винаги има
за какво да се тревожи и да се чувства от​говорен. Ако се натоварим изцяло с всичко това, хората
около нас няма да имат какво да правят. По този начин ние се преуморяваме, а те остават без
работа. Пък и от притесненията и тревогите няма никаква полза. Те не решават проблемите ни и
не помагат нито на нас, нито на другите. Това е ненужно пилеене на енергия.
„Ако смятате, че като се чувствате зле или се притеснявате достатъчно дълго време, ще
успеете да промените нещо, вие сигурно живеете на друга планета, чиято реалност се различава
много от нашата” - пише доктор Уейн Дайър в книгата си „Вашите слаби места”.
Тревогите и натрапливите мисли създават такъв хаос в ума ни, че просто не сме в състояние
да решаваме собствените си проблеми. Когато се привържем по описания начин към някого или
към нещо, ние се отчуждаваме от самите себе си. Губим връзката със собствената си личност и
се лишаваме от способността и възможността да мислим, да чувстваме, да действаме и да се
грижим за себе
си – най общо казано, губим контрол.
Ужасно е да си обсебен от някаква личност или проб​лем. Виждали ли сте някога човек,
обладан от натрапливата идея за някого или нещо? Той не може да говори и да мисли за нищо
друго. Дори когато привидно ви слуша, вие знаете, че той не ви чува. Умът му се мята, преоб​-
ръща, извива и блъска отново и отново в безумната спи​рала на натрапливата мисъл. Той
постоянно е угрижен. Каквото и да кажете, той го свързва с обекта, от кой​то е обсебен -
независимо дали това, за което говорите, има някаква връзка с него. Такъв човек повтаря неп​-
рекъснато едни и същи неща, като понякога променя формулировката, а друг път дори използва
същите думи. Каквото и да кажете, за него няма никакво значе​ние. Дори ако го помолите да
престане той едва ли ще го направи. Вероятно би престанал, ако можеше. Проблемът е, че той
всъщност не е в състояние да го напра​ви (поне не в този момент). Човекът е изпълнен с пулси​-
ращата енергия на натрапливата идея. Проблемът му, или това, за което е загрижен, не просто го
притесня​ва, а изцяло го контролира.
Много от хората, с които съм работила в групите за семейна терапия, бяха обсебени точно по
този начин от обекта на своята загриженост. Когато ги питах какво чувстват, те ми казваха какво
чувства другият човек. Ко​гато ги питах какво правят, те ми отговаряха какво пра​ви другият.
Цялото им внимание бе обсебено от някой друг или нещо друго. Много от тях бяха живели така в
продължение на години - в постоянна тревога за околни​те, реагирайки на техните думи и
действия и опитвайки се да ги контролират. Бяха се превърнали в едва мъждука​щи сенки на хора.
Енергията им бе изчерпана, тъй като бе насочена към някой друг. Не можеха да ми кажат какво
мислят и чувстват, просто защото не знаеха. Те въобще не мислеха за себе си.
Може би и вие в някакъв момент сте били обсебени от някого или от нещо. Някой прави или
казва нещо. На вас ви хрумва някаква мисъл. Нещо ви напомня за случка от миналото. Сещате се
за някакъв проблем. Нещо се случва или не се случва. Или пък имате чувството, че нещо ста​ва,
но не знаете какво точно е то. Той не се обажда, а по това време вече трябваше да се е обадил. Не
вдига теле​фона, а трябваше да е там. Днес получава заплата. Преди винаги се връщаше пиян,
след като си вземеше заплатата. Спря да пие само преди три месеца. Дали ще се случи и днес?
Не знаете какво, не знаете защо и не сте сигурни кога точно ще стане това, но сте сигурни, че се
е случи​ло, в момента се случва или ще се случи нещо лошо - нещо направо ужасно.
Усещате го в стомаха си. Чувството ви обзема изця​ло - онова безпокойство, от което
вътрешностите ти сякаш се изпълват с олово и ръцете ти се разтреперват и което е толкова добре
познато на съзависимите. То ни кара да правим неща, които ни причиняват болка; то под​хранва
притеснението и натрапливите мисли. Това е страхът в най-лошата му форма. Страхът най-често
идва и си отива, като ни оставя или в паническо бягство, или готови за битка, или просто леко
изплашени. Тревож​ността обаче сякаш винаги тегне във въздуха. Тя сграбч​ва ума ни и го блокира
за всичко друго, освен за собствени​те си цели - за онова безкрайно предъвкване на едни и същи
безполезни мисли. Тя е силата, която ни кара посто​янно да контролираме някого или нещо.
Единственото, за което сме в състояние да мислим, е как да се наложим, как да контролираме
проблема и да го накараме да изчезне; това е самата същност на съзависимостта.
Когато сте обсебен вие не можете да престанете да мислите за дадения човек или проблем.
Не знаете какво чувствате. Не знаете за какво мислите. Не знаете какво трябва да направите, но
знаете, че трябва да направите нещо! И то веднага!
Тревогите, натрапливите мисли и контролирането са илюзии. Те са номера, които погаждаме
сами на себе си. Въобразяваме си, че правим нещо, за да решим проблеми​те си, но всъщност не
правим нищо такова. Мнозина от нас реагират по този начин и обикновено имат солидни
причини. Вероятно тези хора са преживели много сери​озни и сложни проблеми, които са
разтърсили живота им и които биха накарали всеки нормален човек да се раз​тревожи,
обезпокои, разстрои и почувства обсебен.
Може би някои от нас обичат човек, затънал в неприят​ности - някой, който е излязъл извън
контрол. Той може да страда от алкохолизъм, разстройство на храненето, комарджийство,
някакъв психичен или емоционален проб​лем и дори от няколко от тези неща едновременно.
Някои от нас може би нямат чак такива проблеми, но въпреки това се безпокоят. Може би
хората, които оби​чаме и на които държим, изпитват резки промени в нас​троението си. Може би
правят неща, с които ние не сме съгласни. Може би смятаме, че те трябва да се държат по
някакъв по-различен и по-добър начин, който няма да съз​дава толкова много проблеми.
Възможно е да сме си изградили характерната за при​вързването нагласа, като постоянно се
тревожим, реаги​раме и се опитваме да контролираме всичко около себе си. Може би сме живели
в неконтролируема обстановка, сред неконтролируеми хора. Може би чрез обсебване и контрол
сме успявали да поддържаме някакъв баланс и поне временно нещата не са се влошавали. После
вероят​но сме продължили да се придържаме към същата такти​ка. Страхуваме се да отпуснем
юздите, тъй като винаги, когато сме го правили, са се случвали ужасни и болезнени неща.
Може би сме били привързани към околните прекалено дълго време, живеейки заради тях и
вместо тях, и вече просто нямаме свой собствен живот. По-безопасно е да останем прибързани.
Макар че само реагираме, поне знаем, че сме още живи. Като обсебваме и контролираме, ние
поне имаме с какво да се занимаваме.
Съзависимите се прибързват към хората и проблеми​те по най-различни причини. Няма
значение, че като се тревожим, ние не решаваме въпроса. Не е важно, че тези проблеми често
въобще нямат решение. Не ни интересу​ва и това, че заради грижите, които са ни обсебили, не
можем дори да четем, да гледаме телевизия или да излезем на разходка. Няма значение, че
постоянно се трево​жим какво ще каже или няма да каже другият, какво е нап​равил или не е
направил и какво ще направи след това. Няма значение, че нещата, които вършим, не помагат на
никого! Цената няма значение - ние ще продължаваме да се държим по същия начин. Ще
стиснем зъби, ще дръпнем юздите и ще се вкопчим по-здраво от всеки друг път.
Някои от нас може би дори не съзнават, че са се хвана​ли като удавници за сламка. Те може би
са успели да убедят сами себе си, че това е единственият начин за оцеляване. Просто вярват, че
нямат друг избор, освен да реагират на дадения проблем или човек по този обсебващ начин.
Много често когато предлагам на хората да се отдръп​нат от проблема или човека, те подскачат
като ужилени. „О, не! - възкликват те. - Не мога да постъпя така. Пре​калено много го обичам и
държа на него, за да направя това. Този човек ти проблем е прекалено важен за мен. Длъжен съм
да бъда привързан!”
В такива случаи аз отговарям: „КОЙ КАЗВА, ЧЕ СТЕ ДЛЪЖЕН?”
Имам новини за вас - и то добри новини. Ние не сме „длъжни”. Има по-добър начин и той се
нарича „отделя​не”. Отначало може да изглежда малко страшничко, но после нещата със
сигурност ще потръгнат по-добре за всички.
По-добрият начин
Какво точно представлява отделянето? Какво всъщност ви карам да направите? (Както
сигурно се досещате, „от​деляне” също е термин от професионалния жаргон.)
Нека обаче първо разберем какво отделянето не е. То не е студено и враждебно отдръпване;
не е безропотно и от​чаяно приемане на всичко, което животът и другите хора ни подхвърлят; не
е механично съществуване и абсолют​на незаинтересованост и пренебрежение към проблемите и
хората; не означава и че трябва да гледаме на живота на​ивно и глуповато - като през розови
очила; нито пък озна​чава да кръшкаме от своите истински отговорности към себе си и околните;
отделянето не предполага и прекъсва​не на взаимоотношенията. То също така не е и оттегляне на
нашата любов и загриженост, въпреки че понякога този тип отделяне може да се окаже най-
добрият за момента.
Идеалният вариант на отделянето е откъсване или отдръпване от човека или проблема, но
направено с любов. Според една брошура, озаглавена „Отделяне”, която от години се чете на
сбирките на „Ал-Анон”, отделянето означава, че ние се освобождаваме умствено, емоционално
и дори физически от нездравословното (и често пъти мъчително) обвързване с живота и
отговорностите на някой друг, че се отърсваме от проблемите, които не можем да решим.
Отделянето се основава и на следните предпоставки: всеки човек е отговорен сам за себе си;
ние не може да решаваме проблемите на другите; от притесненията няма полза. Стремим се да
не се нагърбваме с чужди от​говорности и вместо това се грижим за собствените си задължения.
Оставяме хората, които са забъркали някак​ва каша, да си понесат последствията. Позволяваме на
околните да бъдат такива, каквито са. Разрешаваме им да поемат отговорности и да се разбиват.
Даваме и на себе си тази свобода. Опитваме се да живеем живота си по възможно най-добрия
начин. Стремим се да разберем какво можем и какво не можем да променим. След това
преставаме да се опитваме да променяме нещата, които не сме в състояние да променим.
Правим каквото мо​жем, за да разрешим даден проблем и после спираме да се терзаем и
измъчваме. Ако не можем да решим някакъв проблем и сме направили всичко възможно, за да
открием решението му, просто се научаваме да живеем с него или въпреки него. И в крайна
сметка се опитваме да бъ​дем щастливи - с усилие на волята се съсредоточаваме върху хубавите
неща в живота и постепенно започва​ме да изпитваме благодарност, че съществуват. Науча​ваме
магическата формула, че ако се възползваме макси​мално от това, което имаме, то се увеличава.
Отделянето означава „живот в настоящето” - същес​твуване тук и сега. Позволяваме на живота
да следва ес​тествения си ход, вместо да се опитваме да го пришпорваме и контролираме.
Преставаме да съжаляваме за мина​лото и да се страхуваме от бъдещето. Възползваме се
максимално от всеки нов ден.
 Отделянето означава да приемем действителността, т.е. фактите. То изисква вяра - вяра в себе
си, в Бога, в другите, вяра в естествения и предначертан ход на не​щата в света. Вярваме в
правилността и справедливост​та на всеки миг. Отърсваме се от неприятностите и грижите и си
позволяваме да се радваме на живота, въп​реки нерешените проблеми. Вярваме, че всичко е
наред, въпреки конфликтите. Вярваме, че Някой, който стои по-високо от нас, знае,
предопределя и се грижи за съдба​та ни. Съзнаваме, че този Някой може да направи много
повече от нас самите за решаването на проблемите ни. Затова се опитваме да не Му се бъркаме и
Му позволяваме да го направи. И в даден момент знаем, че всичко е наред, защото виждаме как
и най-странните (и често пъти най-болезнени) неща се оказват полезни и се развиват по бла​-
гоприятен за всички начин.
Джуди Холис посвещава една част от книгата си „Зат​лъстяването е семеен проблем” на
съзависимостта. Там тя определя отделянето като „поддържане на здравосло​вен неутралитет”.
Отделянето не означава, че вече не ни е грижа за няко​го. Смисълът му е в това, да се научим
да обичаме, да се грижим и да се обвързваме, без да се побъркваме. Отделя​нето означава да
престанем да създаваме хаос в ума си и около себе си. Когато спрем да се мятаме насам-натам,
из​мъчвани от притеснения и тревоги, ние вече сме в със​тояние да вземаме правилни решения
как да обичаме ис​тински хората и как да решаваме проблемите си. Чувст​ваме се свободни да
обичаме и да се грижим за околните по начин, който да е полезен за тях и да не наранява нас
самите.
Преимуществата на отделянето са много: спокойст​вие; усещане за душевен мир; възможност
да даваме и да получаваме любов по начин, който повишава самочувст​вието ни и ни изпълва с
енергия; способност да открива​ме истинските решения на проблемите си. Чувстваме се
свободни да живеем собствения си живот, без да изпит​ваме вина заради това и без да смятаме,
че сме отговор​ни пред другите. Понякога отделянето дори мотивира и позволява на хората около
нас да започнат да решават собствените си проблеми. Ние преставаме да се трево​жим за тях, те
поемат щафетата и в крайна сметка за​почват да се грижат сами за себе си. Какъв велик план!
Най-после всеки от нас започва да си гледа собствената работа.
В първата част на книгата описах какво представлява човек, затънал в блатото на обсебването
и постоянните тревоги. Познавам много хора, които е трябвало (или са избрали) да живеят с
такива сериозни проблеми, като например вечно пиян съпруг алкохолик, дете-инвалид или
юноша, който твърдо е решил да разруши живота си, като взема наркотици и се забърква в
различни престъп​ления. Тези хора се научаваха да живеят със своите проб​леми и въпреки тях. Те
скърбяха за нещата, които бяха за​губили, след това обаче не се примиряваха и не се поддава​ха на
мъката и отчаянието, а намираха начин да зажи​веят в душевен мир, ентусиазъм и благодарност
за хубавите неща в живота си. Те изпълняваха стриктно задъл​женията си. Даваха на другите,
обичаха ги и им помагаха, но обичаха и даваха и на себе си. Тези хора ценяха високо собствената
си личност. Те, разбира се, не постигнаха всички тези неща изведнъж, без усилия и проблеми, но
упорито се стремяха към тях и в крайна сметка ги овла​дяха.
Дължа голяма благодарност на всички тези хора. Те ме научиха, че отделянето е възможно и
ми показаха, че то наистина върши работа. Аз пък искам да вдъхна тази на​дежда на вас. Ще ми
се да вярвам, че вие, от своя страна, ще я предадете на някой друг и по този начин още хора ще
разберат, че отделянето е нещо съвсем реално и трябва постоянно да бъде насърчавано.
Това е действие, но в същото време и изкуство. Това е начин на живот. Убедена съм също така,
че отделянето е дар и хората, които се стремят към него, ще го получат.
Как протича процесът на отделяне? Как бихме могли да освободим чувствата, ума, тялото и
духа си от прим​ката на прекомерното въвличане? Отговорът е: като правим всичко, което е по
силите ни. Е, в началото може би ще сме доста непохватни. Според една формула, изпол​звана
отдавна от „Анонимни алкохолици” и „Ал-Анон”, от​делянето зависи от спазването на три
основни правила: честност, откритост и желание да опиташ.
В следващите глави ще обсъдим някои конкретни идеи за отделяне от някои определени
форми на привързване. Много от другите неща, за които ще говоря, са пряко свързани с
отделянето. Вие сами трябва да решите как те могат да ви бъдат от помощ, за да определите
собс​твената си стратегия. Смятам, че ще успеете, ако бъде​те по-отстъпчиви, ако проявите малко
търпение и поло​жите достатъчно усилия. Вярвам, че отделянето може да се превърне в навик по
същия начин, по който обсебва​нето, тревожността и желанието за контрол са се превърнали в
навик - с практика. Може и да не се справяте по най-добрия начин, но с това никой досега не се
е справял идеално. Вярвам също така, че независимо колко добре се справяте, отделянето ще ви
е от полза. Надявам се, че ще продължавате да обичате човека, от когото сте се отделили. Мисля,
че няма нищо по-хубаво от това да вър​шим нещата с любов. Понякога, обаче, по различни причи​-
ни, това е невъзможно. Ако не можете да се отделите с любов, според мен е по-добре да го
направите с гняв, от​колкото да останете прибързани. Когато сме отделени, ние можем да се
справим по-лесно с отрицателните си емоции, а когато сме привързани, можем единствено да
се чувстваме разстроени.
Кога трябва да се отделим? Когато усетим, че не можем да спрем да мислим, да говорим и да
се притесняваме за някого или нещо; когато осъзнаем, че сме се превърнали в котел от кипящи
емоции; когато започнем да се чувстваме така, сякаш трябва да направим нещо за някого, защото
не можем повече да издържаме; когато имаме чувството, че потъваме и сме се хванали за
сламка; и когато; сме убедени, че повече не можем да живеем с този проблем. Във всички тези
случаи е наложително да започнем да се отделяме. Скоро ще се научите да разпознавате кога
трябва да прибегнете към този процес. Предлагам ви едно изпитано практическо правило:
Необходимо е да се отделим, когато това изглежда последното нещо, на което сме способни.
Ще завърша тази глава със следната история. Една нощ към дванадесет часа телефонът ми
иззвъня. Бях си легна​ла и се почудих кой ли може да се обажда по това време. Предположих, че е
някакъв спешен случай.
Оказа се, че в известен смисъл наистина е спешно. Беше една жена, която не познавах лично.
Цяла вечер тя се обаждала на различни свои приятели в търсене на ня​каква утеха, но очевидно
не я беше открила. Някой й беше дал телефона на свой приятел, той пък й беше дал друг телефон
и последният й предложил да се обади у нас.
Веднага след като се представи, тя започна оживено да ми обяснява за какво се обажда.
Съпругът й посещавал сбирките на „Анонимни алкохолици”. Неотдавна обаче той я напуснал и
сега се срещал с друга жена, опитвайки се „да намери себе си”. Още преди да я напусне, той
спрял да ходи на сбирките и започнал да се държи като ненорма​лен. Та тя се чудеше дали мъжът
й не се е побъркал съв​сем, щом се среща с жена, която е толкова по-млада от него.
Отначало не можех да измисля какво да кажа, след това пък тя не ми даде тази възможност.
Не млъкна дори за се​кунда. Накрая ме попита:
Не мислите ли, че той е болен? Не смятате ли, че се държи странно? Дали според вас не
се нуждае от помощ?
Може би - отвърнах аз. - Но очевидно нито аз, нито вие можем да му помогнем. Повече
се тревожа за вас. Как​во чувствате и мислите вие самата? Какво вие смятате, че трябва да
направите, за да започнете да се грижите за себе си!
Искам да ви попитам същото, скъпи читателю. Знам, че имате проблеми. Разбирам, че ви е
мъчно и сте загри​жен за хората около себе си - някои от тях вероятно ру​шат пред очите ви своя
живот, вашия живот и живота на семейството ви. Нито аз, нито вероятно вие, можем да
направим нещо, за да установим контрол над тези хора. Ако е било възможно, сигурно досега
щяхте да сте го сторили.
Започнете процеса на отделяне. Направете го с любов или гняв, но го направете. Знам, че е
трудно, но посте​пенно ще ви става все по-лесно. Ако не можете напълно да освободите другия,
поне „отпуснете хватката”. Успо​койте се. Седнете удобно. Поемете дълбоко въздух. Сега вече вие
сте в центъра на вниманието.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Съществува ли проблем или човек, за когото много се тревожите? Напишете нещо за
този човек или проб​лем. Пишете дотогава, докато не усетите, че започва​те да се отърсвате
от него. След като сте написали всичко, което смятате за необходимо, съсредоточете
вниманието си върху себе си. За какво си мислите? Как​во чувствате?
2. Какви чувства предизвиква у вас идеята да се отдели​те от този човек или проблем?
Какво би могло да се случи, ако го направите? Дали пък това не е неизбежно? Досегашното
ви състояние на „привързаност” и тре​вогите, контролирането и обсебването, които го съп​-
ровождат, помогнаха ли ви досега?
3. Ако този човек или проблем отсъстваше от вашия жи​вот, какво щяхте да правите и какво
щеше да бъде по-различно? Какво щяхте да чувствате и как щяхте да се държите?
Представете си, че живеете, чувствате се и се държите по този начин, въпреки нерешения си
проблем. Представете си, че предоставяте този проблем или човек в ръцете на Бога. Вижте
как той нежно и с любов поема тази личност или пък с охота приема проблема. Сега си
представете, че вие сте в неговите ръце. В този момент всичко е наред. Неща​та са заели
своите правилни места. Всичко ще бъде на​ред. Нещата ще се подредят по-добре, отколкото
сте си мислели.
4.
ШЕСТА ГЛАВА
Не се оставяйте да ви носи течението
От бързане полза няма.
Девиз на програмата „Дванадесет стъпки”
Аз постоянно реагирам.
Един ден, докато си седях в кабинета, тази мисъл се загнезди дълбоко в съзнанието ми. Често
бях слушала хо​рата да обсъждат този проблем, но дотогава не си бях да​вала сметка колко често
всъщност реагирам.
Реагирах на чувствата, поведението, проблемите и мислите на другите. Реагирах на техните
евентуални чувства, мисли или действия. Реагирах на моите собстве​ни чувства, мисли и
проблеми. Силата ми изглежда бе в това да реагирам на кризисни ситуации - та аз възприе​мах
почти всяка ситуация като кризисна. Често пъти ре​агирах прекалено силно. През по-голямата
част от време​то бях обзета от скрита паника (която граничеше с ис​терия). Понякога пък реагирах
прекалено слабо. Когато се изправех пред някакъв сериозен проблем, обикновено при​бягвах до
помощта на отричането. Реагирах на почти всичко, което попаднеше в полето на вниманието ми
и въобще около мен. Съществуването ми бе едно постоян​но реагиране на живота, желанията,
проблемите, грешки​те, успехите и личностните особености на другите.
Дори и ниското ми самочувствие, което мъкнех със себе си като вонящ чувал с боклук, е било
реакция. Бях като ма​рионетка със стърчащи от нея конци, която само чакаше и подканяше някой
или нещо да започне да ги дърпа.
Повечето съзависими непрекъснато реагират. Реаги​рат с гняв, вина, срам, омраза към себе си,
притеснение, болка, опити да поемат контрола над ситуацията, с прояви на загриженост,
депресия, отчаяние и ярост. Реа​гират със страх и тревога. Някои от нас реагират тол​кова
интензивно, че просто е болезнено да бъдат сред другите и е истинско мъчение да попаднат в
голяма гру​па хора. Нормално е да реагираш и да отвръщаш по няка​къв начин на заобикалящата
те среда. Да реагираш е част от живота. Това е част от взаимодействието с другите и е
неизбежно, ако си жив човек. Ние обаче прекалено мно​го се разстройваме и объркваме. Нещо
малко, нещо голя​мо - всъщност почти всичко е в състояние да ни извади от релси. А начинът, по
който реагираме, често е в раз​рез със собствените ни интереси.
Може би вече сме усвоили определени модели на реаги​ране по един прибързан и
неконтролируем начин, които ни причиняват болка. Самото усещане за спешност и не​-
контролируемост е достатъчно, за да ни причини болка. Намираме се в постоянно кризисно
състояние - адренали​нът ни се е покачил, мускулите са напрегнати и ние сме готови да
реагираме на всякакви извънредни ситуации, за които обикновено се оказва, че не са
извънредни. Някой прави нещо и ние се чувстваме длъжни да направим нещо в отговор. Някой
върши нещо и ние се чувстваме длъжни да му отвърнем. Някой се чувства по някакъв начин, сле​-
дователно и ние сме длъжни да се чувстваме по определен начин. ВКОПЧВАМЕ СЕ В
ПЪРВОТО ЧУВСТВО, КОЕТО НИ СЕ ИЗПРЕЧИ НА ПЪТЯ, И СЛЕД ТОВА ИЗЦЯЛО МУ СЕ
ОТ​ДАВАМЕ. Замисляме се над първото нещо, което изникне в ума ни, и след това започваме да
се самонавиваме. Казваме първото нещо, което ни дойде на езика, и след това често съжаляваме.
Правим първото нещо, което ни хрум​не, в повечето случаи без дори да го обмислим. Именно в
това е проблемът - реагираме без да се замислим, без ясно да си дадем сметка какво е
необходимо да направим и как бихме искали да постъпим в дадената ситуация. Всеки и всичко
около нас е в състояние да контролира и да опре​деля емоциите и поведението ни. Без да го
съобщаваме направо, ние позволяваме на околните да ни казват какво да правим. Това означава,
че сме загубили контрол и сме се оставили във властта на другите.
Реагирайки, ние се лишаваме от своята собствена, да​дена ни от Бога способност да
разсъждаваме, чувстваме и действаме в съответствие с личните си интереси. Ос​тавяме другите
да определят кога да бъдем щастливи, кога да се чувстваме спокойни и кога - разстроени. Те ре​-
шават какво да говорим, правим, мислим и чувстваме. По този начин предоставяме правото си
на лично спокойст​вие на прищевките на околните. В крайна сметка, запри​личваме на лист
хартия по бреме на буря, запращан насам и натам, в зависимост от посоката на вятъра.
Ето и един пример за начина, по който много често реагирам. Имам две малки деца и работя
вкъщи. Понякога, докато аз си седя в кабинета, те се разбесняват из други​те стаи - бият се, тичат
нагоре-надолу, разхвърлят къ​щата, изяждат и изпиват всичко, което успеят да наме​рят в кухнята.
Първата ми инстинктивна реакция е да им изкрещя нещо от сорта на: „Веднага престанете!”,
след което продължавам да им се карам още известно вре​ме. Реакцията ми сякаш идва от само
себе си. Оказва се, че ми е по-лесно да постъпя по този начин, отколкото да си направя труда да
изляза от кабинета, да мина през цяла​та къща и да се кача на горния етаж. По-лесно ми е да се
развикам, вместо да се замисля как всъщност бих искала да постъпя в конкретната ситуация.
Проблемът е, че от крясъците и виковете полза няма. Пък и този начин на реагиране изисква
доста повече усилия, отколкото изг​лежда на пръв поглед. От него гърлото ми преграква, а де​цата
се научават как могат да ме накарат да си седя в ка​бинета и да крещя.
От реагирането в повечето случаи няма полза. Реагира​ме прекалено прибързано, остро и
импулсивно. Когато сме в това емоционално състояние, рядко можем да пос​тъпим по най-
добрия начин, А най-забавното в случая е, че въобще не сме длъжни и никой не иска от нас да
правим каквото и да било тъкмо в този момент. И въобще - мал​ко са нещата, с които не бихме се
справили по-добре, ако сме спокойни. Рядко можем да оправим положението, из​падайки в ярост,
макар в много случаи да ни се струва, че ситуацията изисква тъкмо това.
Защо тогава постъпваме по този начин?
Обикновено реагираме, защото сме разтревожени и се опасяваме от това, което е станало,
може да стане или става в момента.
Мнозина от нас реагират на всяко нещо като на кри​зисна ситуация, тъй като са преживели
толкова много подобни ситуации, че този тип реакция се е превърнала в навик.
Реагираме, защото смятаме, че нещата не трябва да стават по този начин.
Реагираме, защото се чувстваме така, сякаш нещо не ни е наред.
Реагираме, защото повечето хора реагират.
Реагираме, защото смятаме, че трябва да реагираме.
Това обаче не е така - не сме длъжни.
Не трябва да се страхуваме толкова много от хора​та. Те са просто човешки същества, като
нас самите.
Не трябва да изпадаме в ярост. Това не върши работа. Когато сме спокойни, ние разполагаме
със същата инфор​мация и същите средства, които са ни достъпни, когато
сме побеснели и разконцентрирани. Всъщност тогава разполагаме с повече ресурси, тъй като
умът и емоциите ни са свободни да действат по най-добрия възможен на​чин.
Не трябва да се лишаваме от способността си да мис​лим и чувстваме заради когото или
каквото и да било. Никой и не иска това от нас.
Не трябва да приемаме нещата (себе си, събитията, околните) толкова сериозно. Ние
обикновено преувели​чаваме важността на чувствата, мислите, действията и грешките си.
Постъпваме по същия начин с чуждите чувства, мисли и действия. Казваме си, че положението е
ужасно, непоносимо, трагично, че е дошъл краят на света. Вярно е, че много от нещата, които се
случват около нас, са тъжни, изключително неприятни и про​тивни, но единственото нещо, което
може да бъде на​речено края на света, е самият край на света. Чувствата са важни, но не бива да
забравяме, че това са само чувст​ва. Мислите също са важни, но и те са просто мисли - през
главата на всеки от нас минават доста различни разсъждения, които освен това подлежат на
промяна. Всичко, което казваме и правим, всичко, което казват и правят другите, има значение,
но светът не зависи от едно конкретно изявление или действие. И ако е от изк​лючителна
важност нещо да бъде направено или казано, не се притеснявайте - това ще стане. Бъдете по-
ведри. Дайте възможност на себе си и на другите да действат, да говорят, да бъдат такива,
каквито са - човешки съ​щества. Дайте възможност на живота си да следва своя естествен ход.
Дайте си възможност да му се наслажда​вате.
Не трябва да приемаме поведението на другите като отражение на собствената ни
значимост. Не трябва да се притесняваме, ако някой, когото обичаме, е решил да се държи по
неподходящ начин. Това е нормална реакция, но не сме длъжни да продължаваме да се
притесняваме, още повече пък, ако той продължава да се държи по подо​бен начин. Всеки
отговаря сам за собственото си поведе​ние. Ако някой се държи по неподходящ начин, нека той се
притеснява за това. При положение, че не сте направили нищо лошо, защо ще се тормозите?
Съзнавам, че този на​чин на мислене е малко труден за възприемане, но въпре​ки това може да
бъде усвоен.
Не трябва да приемаме отхвърлянето като отраже​ние на собствената ни стойност. Ако
някоя важна за вас личност (или дори някой не чак толкова важен) отхвърли вас самите или
избора, който сте направили, вие продъл​жавате да съществувате и да струвате точно толкова,
колкото ако не ви бяха отхвърлили. Преживявайте чувст​вата, породени от отхвърлянето,
споделете онова, кое​то си мислите, но не позволявайте самочувствието ви да зависи от нечие
неодобрение или отхвърляне. Дори и ако най-важният за вас човек не ви приема, вие продължа​-
вате да съществувате и да си бъдете съвсем наред. Ако сте направили нещо нередно, ако се
налага да решите ня​какъв проблем или да промените поведението си, напра​вете необходимото,
за да се погрижите за себе си. Важно​то е вие да не отхвърляте сами себе си и да не придава​те
толкова голямо значение на факта, че някой друг не ви приема. Това просто не е необходимо.
Не трябва да приемаме всичко толкова лично. Често вземаме присърце неща, които въобще
не заслужават та​кова внимание от наша страна. Например, да кажеш на един алкохолик: „Ако ме
обичаш, ще спреш да пиеш”, има горе-долу толкова смисъл, колкото да кажеш на човек, бо​лен от
пневмония: „Ако ме обичаш, ще спреш да кашляш.” Страдащият от пневмония няма да престане
да кашля, докато не бъде подложен на съответното лечение. Съ​щото се отнася за пиенето на
алкохолика. Когато човек с компулсивно разстройство прави всички онези неща, към които
чувства непреодолимо влечение, той не казва, че не ви обича - той казва, че не обича себе си.
Не трябва да приемаме, че всяка дреболия ни засяга лично. Ако някой е имал лош ден или
просто се е ядосал, не смятайте, че това има нещо общо с вас. Може да има, а може и да няма.
Ако има, така или иначе ще разберете. Не​щата много по-рядко, отколкото си мислим, имат нещо
общо с нас.
Някакъв разрив, нечие лошо настроение, остра репли​ка, лош ден, негативна нагласа,
проблеми или алкохолизъм не са неща, които трябва да контролират или съсипват живота, деня и
дори един час от деня ни. Ако някой не ха​ресва компанията ни или съсипва здравето си, това не
е критерий за собствената ни стойност. Това отразява единствено неговото сегашно положение.
Като прибягва​ме до процеса на отделяне, можем да намалим честотата и силата на
разрушителните си реакции спрямо заобика​лящата ни среда. Отделете се от нещата. Оставете ги
на мира и позволете на другите да бъдат такива, какви​то са. Откъде знаете, че разривите,
променливите нас​троения, репликите, лошите дни, неприятните мисли и проблемите не са
важна и необходима част от живота? Откъде знаете, че конкретният проблем в крайна смет​ка
няма да се окаже полезен за вас самите или за някой друг?
Не сме длъжни да реагираме. Имаме възможност да из​бираме. Именно това е хубавото на
възстановяването от съзависимостта. Всеки път, когато се възползваме от правото си да
избираме как да действаме, мислим, чув​стваме и как да се държим, ние започваме да се
чувстваме по-силни и по-добре.
„Но - може би ще възразите вие - защо да не реагирам? Защо да не отвърна, когато някой ми
каже нещо? Защо да не се разстройвам? Та той не заслужава да го щадя.” Той сигурно не
заслужава, но вие заслужавате. В момента става въпрос за вашите постоянни тревоги, грижи и
загуба на време. Както казваше Ралф Едуардс: „Това си е вашият живот.” Как бихте искали да го
прекарате? Отделянето не е заради другия. То е заради вас самите. А най-вероят​но в крайна
сметка всички ще имат полза от това.
Хората са като певци в голям хор. Ако човекът до нас започне да пее фалшиво, трябва ли и
ние да го последваме? Няма ли да бъде по-добре и за него, и за нас самите, ако се опитаме да се
придържаме към верния тон? Трябва да се научим да гледаме собствената си партитура.
Не е необходимо напълно да престанем да реагираме спрямо хората и проблемите. От
реакциите може да има и полза. Те ни помагат да определим нещата, които ха​ресваме и от които
се чувстваме добре. Помагат ни да открием проблемите в себе си и около себе си. Повечето от
нас обаче реагират прекалено бурно, и то най-често на дреболии, които нито са чак толкова
важни, нито зас​лужават времето и вниманието, които им отделяме. По​някога пък реагираме на
реакциите на другите спрямо нас самите. (Бясна съм, защото той побесня; той побесня, за​щото
аз бях ядосана; аз се ядосах, защото реших, че той ми е ядосан; той не бил ядосан, а бил обиден,
защото...)
Често се получава подобна верижна реакция, когато всички са разстроени и никой не знае
защо - хората прос​то са разстроени. В такива моменти всички са загубили контрол и са
попаднали под нечия чужда власт. Понякога околните реагират по определен начин, за да ни
провоки​рат и ние да реагираме по определен начин. Ако преста​нем да реагираме по очаквания
от тях начин, ние им от​немаме цялото удоволствие от тази игра. Измъкваме се от контрола им и
ги лишаваме от властта, която имат над нас.
Понякога пък нашите реакции провокират околните да реагират по определен начин.
Всъщност ние им пома​гаме да оправдаят поведението си. (Нали нямаме повече нужда от това?)
Понякога постоянното реагиране до​толкова стеснява полезрението ни, че започваме да реа​-
гираме само на симптомите, а не на същинските пробле​ми. Това занимание така ни поглъща, че
никога не успява​ме да отделим нужното време и енергия, за да открием истинския проблем, още
по-малко пък да измислим как да го решим. Напълно възможно е години наред да реагираме на
всеки запой на човека до себе си и на последвалите неп​риятности, без ни най-малко да си
даваме сметка, че ис​тинският проблем е алкохолизмът! Научете се да не реа​гирате излишно и по
начин, който не върши работа. Ос​вободете се от реакциите, които ви нараняват.
Предлагам ви някои идеи, които може би ще ви помог​нат да започнете процеса на отделяне
от определени хора и от разрушителните си реакции спрямо тях. Пак казвам, че това са само
идеи. Няма точна рецепта за от​делянето. Ще трябва лично да откриете най-подходящия за вас
самите начин.
1. Научете се да разпознавате в какви ситуации реагира​те и позволявате на някого или на
нещо „да ви дърпа конците”. Ако започнете да се чувствате разтревоже​ни, изплашени,
възмутени, обидени, отхвърлени, обър​кани, да изпитвате самосъжаление, срам или притесне​-
ние, очевидно нещо е поело контрола върху вас. (Не твърдя, че да се изпитват тези чувства е
погрешно. Вероятно всеки на ваше място би се чувствал по същия начин. Необходимо е обаче да
се научим сами да опреде​ляме колко дълго бихме искали да останем в дадено емо​ционално
състояние и какво желаем да направим по въпроса.) Употребата на изрази като: „Той (тя, то) ме
кара да се чувствам...” обикновено означава, че реаги​раме. Загубата на усещането за
спокойствие и душевен мир е може би най-яркият показател, че сме се заплели в някакъв вид
реакция.
2. Успокойте се. Когато усетите, че сте избухнали в ня​каква необмислена реакция, опитайте
да не правите и да не казвате нищо, докато не възстановите емоцио​налното си равновесие.
Направете каквото е необхо​димо (без да наранявате себе си и другите), за да се от​пуснете.
Дишайте дълбоко. Излезте на разходка. По​чистете кухнята. Вземете душ. Отидете на гости у
някоя приятелка или приятел. Посетете сбирка на „Ал-Анон”, Прочетете някоя книга за
медитация. Направете пътуване до някой друг град. Гледайте телевизия. Намерете начин да се
отделите емоционално, умстве​но и (ако е необходимо) чисто физически от онова, спрямо което
реагирате. Измислете как да намалите тревожността си. Недейте да пиете или да карате колата
си със сто и петдесет километра в час по ня​коя странична уличка. Направете нещо безопасно,
кое​то ще ви помогне да се успокоите.
3. Обмислете случилото се. Ако става въпрос за някакъв дребен инцидент, може би ще
успеете и сами да го ана​лизирате. Ако проблемът обаче е сериозен или силно ви е разстроил,
сигурно ще предпочетете да го обсъдите с някой приятел, който ще би помогне да си изясните
собствените мисли и чувства. Ако се опитваме да по​тиснем в себе си проблемите и емоциите, те
в някакъв момент ще избухнат. Споделете чувствата си. Поеме​те отговорност за тях. Дайте
възможност на емоци​ите да се изразходват. Помнете, че никой не е в състо​яние да ви накара да
се чувствате по определен начин. Някой може и да ви е помогнал да изпитате дадена емо​ция, но
чувствата ви зависят единствено от вас сами​те. Справете се с тях. След това признайте пред себе
си истината за това, което се е случило. Дали някой се е опитал да си го изкара на вас? (Ако се
колебая дали да приема нещо като обида или отхвърляне, аз предпочитам да мисля, че то няма
нищо общо с мен. Това ми спестява време и ми помага да поддържам доброто си настроение.) А
може би вие сте се опитали да конт​ролирате някого или нещо? Доколко е сериозен пробле​мът,
пред който сте изправени? Дали не се нагърбвате с чужда отговорност? Дали не сте ядосани,
защото ня​кой не се е досетил какво всъщност искате или какво сте се опитвали да му кажете? Не
приемате ли нечие поведение прекалено лично? А може би някой е провоки​рал усещането ви за
несигурност и вина? Дали това на​истина е краят на света, или ситуацията е просто неприятна и
предизвикваща разочарование?
4. Помислете какво трябва да направите, за да се почувс​твате по-добре. Вземайте решенията
си само когато сте спокойни и се опитвайте да бъдете реалисти. Не​обходимо ли е да се извините
на някого? А може би предпочитате да не се занимавате повече с този въп​рос? Или пък имате
нужда да проведете откровен раз​говор с човека до себе си? Необходимо ли е да вземете някакви
други решения, за да се погрижите за себе си? Докато обмисляте как да постъпите, не
забравяйте докъде се простират собствените ви отговорности. Вие не сте длъжни да накарате
някого „да прозре исти​ната”, нито пък „да го вкарате в правия път”. Отгова​ряте само за едно -
самите вие „да прозрете истина​та” и „да влезете в правия път”. Ако изпитвате безпо​койство във
връзка с някакво решение, просто не го вземайте. Явно още не му е дошло времето. Изчакай​те,
докато умът ви се избистри и емоциите ви се по​уталожат.
Намалете темпото. Няма от какво толкова да се плашите. Няма защо да се притеснявате и
насилвате - и утре е ден. Ако сами не си улесните живота, друг няма да го направи.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Смятате ли, че отделяте прекалено много време, за да реагирате спрямо някого или
нещо около себе си? На кого или на какво? Как реагирате? Така ли бихте се дър​жали и
чувствали, ако можехте да избирате?
2. Преминете през описаните стъпки за отделяне от чо​века или проблема, който ви
създава най-много неприя​тности. Ако искате да поговорите с някого по въпро​са, споделете
тревогите си с приятел, на когото мо​жете да се доверите. Ако е необходимо, потърсете
професионална помощ.
3. Кои дейности ви помагат да се чувствате по-добре и по-спокойни? (Аз например най-
много обичам да ходя на сбирките на някоя група за самопомощ, да си взема мно​го горещ
душ. да гледам някой хубав филм или да танцу​вам.)
4.
СЕДМА ГЛАВА
Освободете се
Отпуснете хватката
и оставете нещата в Божиите ръце.
Девиз на програмата „Дванадесет стъпки”
Казват, че съзависимите се стремят постоянно да конт​ролират положението.
Ние натякваме, поучаваме, крещим, викаме, плачем, молим се, подкупваме, принуждаваме,
надзираваме, покро​вителстваме, обвиняваме, преследваме, бягаме, убеждава​ме, разубеждаваме,
вменяваме вина, съблазняваме, залага​ме капани, следим близките си, показваме колко много са
ни наранили, връщаме си, като причиняваме болка на дру​гите - за да разберат как се чувстваме
ние, заплашваме, че ще се самонараним, използваме физическа сила, поста​вяме ултиматуми,
помагаме, отказваме да помагаме, потъпкваме правата на другите, разчистваме си сметки​те,
хленчим, даваме воля на гнева си, правим се на безпо​мощни, страдаме „безмълвно” - така че
всички да разбе​рат, държим се угоднически, лъжем, вършим малки под​лости, вършим големи
подлости, хващаме се за сърцето и казваме, че ще умрем, хващаме се за главата и заплашва​ме, че
ще полудеем, бием се по гърдите и се заканваме, че ще убием някого, опитваме се да спечелим
сподвижници за каузата си, мерим си думите, правим секс, отказвамe да правим секс, създаваме
поколение, пазарим се, задължа​ваме някого да ходи на терапия, караме го да спре да ходи на
терапия, говорим зад гърба на хората, държим се под​ло с тях, обиждаме, осъждаме, молим се да
се случи някак​во чудо, плащаме си за „чудесата”, ходим на разни места против волята си,
държим околните под око, инспекти​раме, заповядваме, нареждаме, оплакваме се, пишем писма
за някого, пишем писма на някого, седим си вкъщи и чака​ме някого, излизаме навън, за да го
търсим, обаждаме се на приятели и познати, опитвайки се да го открием, обикаляме нощем по
тъмни улички с надеждата да го зър​нем, преследваме го по тъмни улички с надеждата да го
хванем, бягаме от къщи през нощта, опитвайки се да се измъкнем от него, закарваме го вкъщи,
не му позволяваме да излиза, заключваме го навън, напускаме го, отиваме да живеем другаде
заедно с него, хокаме, опитваме се да нап​равим впечатление, съветваме, четем конско, вкарваме
в правия път, настояваме, отстъпваме, подмазваме се, провокираме, опитваме се да накараме
някого да ни рев​нува, опитваме се да го изплашим, напомняме, разпитва​ме, намекваме,
претърсваме джобове, надничаме в порт​фейли, ровим в чекмеджета, тършуваме в дрешника,
над​ничаме в тоалетното казанче, опитваме се да надник​нем в бъдещето, ровим се в миналото,
оплакваме се на роднините си, спорим, изясняваме нещата веднъж зави​наги, изясняваме ги
отново, налагаме наказания, награжда​ваме, едва не се отказваме, след това опитваме отново, и
то с удвоени усилия, и още много други хитри ходове, за които или не се сещам в момента, или
още не съм изп​робвала.
Ние не сме от хората, на които всичко се удава с леко​та. Съзависимите работят много
упорито, изразходват доста усилия и енергия, за да постигнат нещо.
Ние контролираме другите в името на любовта.
Правим го, само защото „се опитваме да помогнем”.
Правим го, защото най-добре знаем по какъв начин трябва да се развият събитията и как
трябва да се дър​жат околните.
Правим го, защото винаги сме прави, а останалите гре​шат.
Контролираме, защото се страхуваме да престанем да го правим.
Правим го, защото не ни хрумва нищо друго.
Правим го, за да спрем болката.
Контролираме, защото смятаме, че сме длъжни да пос​тъпваме по този начин.
Контролираме, защото действаме без да мислим.
Контролираме, защото това е единственото, което ни хрумва.
И в крайна сметка, може би контролираме, защото ви​наги сме го правили.
Тиранични и властни, някои от нас управляват с желяз​на десница от трона, на който сами са
се възкачили. Те са силни. Те са всезнаещи. Ето защо всички ще следват тях​ната воля, а те
внимателно ще следят дали нещата про​тичат по определения начин.
Други пък действат подмолно. Под прикритието на привидна доброта и любезност, те тайно
преследват своята цел - ДА СЕ БЪРКАТ В РАБОТИТЕ НА ДРУГИТЕ.
Трети въздишат и се оплакват, твърдят, че са нес​пособни да правят каквото и да е, тръбят, че
са зависи​ми от другите и са техни жертви и по този начин ус​пешно контролират всички чрез
своята слабост. Те са толкова безпомощни. Имат ужасна нужда от вашето съдействие и вероятно
даже не могат да живеят без него. Понякога обаче се оказва, че хората, които изглеж​дат най-
слаби и немощни, манипулират и контролират околните най-успешно. Те боравят изкусно с
чувството ни за вина и могат умело да предизвикат нашето съжа​ление.
Повечето съзависими съчетават най-различни такти​ки и методи. Важното е да постигнем
целта си. (Или по-скоро да не я постигнем, макар да продължаваме да се на​дяваме, че ще успеем
точно по този начин.)
Независимо какви тактики използваме, целите оста​ват едни и същи: да накараме другите да
правят това, ко​ето ние желаем, да ги принудим да се държат така, както ние искаме, да им
попречим да се държат по неподходящ според нас начин, както вероятно ще постъпят, ако не им
се притечем на „помощ”, да принудим житейските съ​бития да следват нашата воля, да
предотвратим онова, което се случва в момента или би могло да се случи в бъ​деще, да не
отпускаме хватката и да не позволяваме на нещата да следват естествения си ход. Ние сме
автори​те на тази пиеса и затова ще следим внимателно дали ак​тьорите играят правилно и дали
всичко се разбива спо​ред нашия замисъл. Няма значение, че продължаваме да бя​гаме от
действителността. Ако проявим достатъчно настойчивост и предвидливост, ние ще успеем (или
поне вярваме, че ще успеем) да спрем потока на живота и да променим по свой вкус събитията и
хората.
Ние обаче се самозалъгваме.
Ще ви разкажа историята на Мария. Тя се омъжва за чо​век, който се оказва алкохолик - или
по-скоро пияница. Той не пие редовно - всеки ден, всяка седмица или дори всеки месец, но
когато пие, става опасно. Пиянства по цели дни, понякога даже седмици. Започва да се налива в
осем сутринта и не престава, докато не изпадне в безсъз​нание. По време на запоите си повръща
навсякъде, опустошава семейните финанси, губи си работата и създава непоносим хаос около
себе си. През останалото време по​ложението също не е розово. Атмосферата е изпълнена с
чувство на обреченост и несигурност. Нерешени пробле​ми, породени от пиенето на съпруга,
тровят живота на семейството. По този начин то никога не успява да се отърве напълно от
неприятностите и да започне на чис​то. Все пак, Мария и трите й деца се чувстват по-добре,
когато той не пие. А и нали съществува надеждата, че може би този път нещата ще се оправят.
Но това никога не става. Години наред съпругът само чака Мария да се отдели от него за
малко и започва да пие. Ако тя замине някъде за ден-два или например постъпи в болница, за да
роди, ако той пътува извън града или по ня​каква друга причина за известно време не й е пред
очите, мъжът се запива.
Щом обаче Мария се появи, съпругът й изведнъж прес​тава да пие. Ето защо тя стига до
извода, че ключът към решението на алкохолния проблем на мъжа й е нейното присъствие.
Мария започва да мисли, че може да контро​лира пиенето му (и болката, която то причинява на
всич​ки) просто като си седи вкъщи и го наглежда. След като се превръща в негов надзирател, тя
постепенно се затва​ря в себе си и за това спомагат срамът, объркването, тревожността и въобще
всички онези травми, които съ​пътстват съзависимостта. Мария започва да отказва ан​-
гажиментите, свързани с пътуване далеч от дома. Прес​тава да посещава събиранията в църквата,
от които дос​коро живо се с интересувала. Не след дълго е обзета от идеята, че всяко нейно
излизане по-далеч от близкия мага​зин може да се окаже заплаха за крехкото равновесие, кое​то е
създала - или смята, че е създала. Въпреки нейната решителност и отчаяните усилия, които
полага, съпру​гът й постоянно намира начини да се напива. Прави го тайно у дома, независимо,
че тя е там, напива се и кога​то й се налага да отсъства за по-дълго време.
След един особено тежък запой той заявява, че причи​ната за пиенето му е ужасното
финансово състояние на семейството. (Той обаче забравя да спомене, че именно неговото
пиянство е причината за това състояние.) Мъ​жът казва, че ще престане да пие, ако Мария
започне каква работа, тъй като тогава няма да усеща това напре​жение. Тя обмисля
предложението и неохотно се съглася​ва. Мария не иска да ходи на работа, защото се притесня​ва
да остави къщата без надзор, пък и не знае на кого да повери децата. Освен това не се чувства
психически и емо​ционално подготвена да работи - а и защо трябва да из​карва пари, след като
мъжът й се отнася толкова безотго​ворно със семейните финанси. В крайна сметка обаче ре​шава,
че си заслужава да опита. Готова е на всичко, за да накара този човек да спре да пие!
Не след дълго започва работа като секретарка в една ад​вокатска кантора. Справя се много
добре - по-добре, от​колкото е очаквала от себе си. Причината е в това, че съза​висимите са добри
работници. Те не се оплакват, работят повече, отколкото се изисква от тях, правят всичко, за ко​-
ето ги помолят, стремят се да угодят на всеки, опитват се да си вършат работата по най-добрия
възможен начин - поне докато не се почувстват използвани и не се ядосат.
Постепенно Мария започва да се чувства по-добре. Об​щуването с хората й доставя
удоволствие - оказва се, че тъкмо това й е липсвало до този момент. Тя изпитва задо​волство и от
факта, че сама изкарва парите си (въпреки че все още се възмущава от безотговорния начин, по
който съпругът й се отнася към финансите на семейството). Ра​ботодателите й също я ценят
изключително много. Те й поверяват все по-отговорна работа и дори възнамеряват да я повишат.
Точно в този момент обаче Мария е обхвана​та от онова познато чувство на тревога - то винаги й
подсказва, че съпругът й отново ще започне да пие.
Това чувство я залива на талази в продължение на ня​колко дни. Един ден обаче тревогата я
удря с пълна сила. Усещането, от което ръцете се разтреперват, а стома​хът сякаш се изпълва с
олово, неумолимо я завладява, Ма​рия започва да звъни на съпруга си по телефона. Той не е на
работа - а би трябвало да е там. Работодателят му не знае къде би могъл да бъде. Тя продължава
да звъни, но ни​кой не знае къде е мъжът й. През целия ден Мария върти като обезумяла
телефоните, гризе си нервно ноктите и се моли колегите й да не прозрат истинските й чувства
през маската на безразличие, която си е надянала. Когато вечерта се прибира вкъщи, открива, че
съпругът й не се е прибрал и не е взел децата от забавачницата, както са се разбрали сутринта.
Нещата отново са излезли извън контрол. Той пак е започнал да пие. На другия ден тя на​пуска
работа - тръгва си без никакво предупреждение. В десет часа сутринта Мария вече си е вкъщи и
се е заела със задачата да пази мъжа си. След години тя заявява:
- Чувствах, че трябва да го направя. Трябваше отново да поема нещата под МОЙ КОНТРОЛ.
Кой кого контролира обаче, питам се аз?
Мария научи, че въобще не е контролирала мъжа си и неговото пиене. Тъкмо обратното -
алкохолизмът на съпруга й е контролирал нея.
Това мое предположение се затвърди по-късно, по вре​ме на груповата терапия със семейства,
която провеж​дах в един възстановителен център. (Искам предварител​но да кажа, че повечето от
моите клиенти са много по-мъдри от мен самата и аз съм научила много неща от сре​щите си с
тях.) По време на тази сесия жената на един ал​кохолик разговаря открито със своя съпруг, който
годи​ни наред бе пиянствал, стоял без работа или излежавал ня​каква присъда в затвора.
- Обвиняваш ме, че съм те контролирала и вероятно си прав - каза тя. - Ходех с тебе по
баровете, за да не прекаляваш с пиенето. Пусках те вкъщи, дори когато беше пиян и ме ругаеше -
само и само да не се наливаш по​вече и да не си направиш нещо лошо. Следях колко пиеш, пиех с
теб (макар че мразя да пия), криех ти бутилките и те водех на сбирките на „Анонимни
алкохолици”.
- Но истината е - продължи тя, - че всъщност ти ме контролираше. Когато беше в затвора, ми
изпращаше прочувствени писма, в които ми казваше точно това, което исках да чуя.
Непрекъснато ме засипваше с обещания и ми разправяше какво ли не. Всеки път, когато бях
готова да си тръгна завинаги - да те напусна - ти казваше или правеше тъкмо това, което можеше
да ме накара да остана при теб. Винаги знаеше какво точно искам да чуя - и ми го казваше.
Никога не си имал намерение да се промениш. Ти искаше само да ме контролираш.
Той кимна в отговор и се усмихна с половин уста.
- Да - отвърна той, - опитвах се да те контролирам. И мисля, че се справях дяволски добре.
Всеки път, когато се опитваме да контролираме няко​го или нещо, което въобще не ни е работа
да контроли​раме, ние попадаме в неговата власт. В такива моменти загубваме способността си
да мислим, чувстваме и дейс​тваме в съответствие със собствените си интереси. Често дори
напълно губим контрол над себе си. Нас обаче могат да ни контролират не само хора, но и
болести, като например алкохолизъм, разстройство на храненето или комарджийство. Общо
взето, компулсивните разст​ройства са могъщи сили. Никога не трябва да забравяте, че всички
хора с подобни проблеми са способни умело да контролират околните. Смятайте, че сте си
намерили майстора, ако се опитате да контролирате тях самите или болестта им. Ще загубите
битката, бойната, дори собствената си личност и живота си. Във връзка с това в „Ал-Анон”
казват: „Ти не си причината за проблема, не можеш да го контролираш, нито да го премахнеш.”
Така че престанете да си блъскате главата! Когато се опитва да направи нещо невъзможно,
човек обикновено се ядосва и по този начин пречи и на възможните неща да се случат. Убедена
съм, че когато се вкопча в някого или пък държа на всяка цена да постигна нещо, това пречи на
моята Висша сила и тя не е в състояние да направи какво​то и да било, за да ми помогне, фактът,
че аз се опитвам да контролирам някого или нещо, блокира Божията сила. Постоянният контрол
блокира способността на околни​те да се развиват и спъва нормалния ход на събитията. Пречи и
на мен, тъй като по този начин не мога да се нас​лаждавам на живота и на хората около себе си.
Контролът е илюзия. Той е напълно безполезен. Не мо​жем да контролираме компулсивното
поведение на хората - преяждането, сексуалните отклонения, нито каквото и да било друго тяхно
поведение. Не можем (а и не трябва да опитваме) да контролираме емоциите, мис​лите или
избора на околните. Не можем да контролираме хода на събитията. Не можем да контролираме
живота. Всъщност някои от нас едва успяват да контролират са​мите себе си.
В крайна сметка хората винаги правят това, което ис​кат. Чувстват се така, както им се иска
(или както се чувстват в действителност), мислят за това, което же​лаят, правят онова, което
смятат за правилно, и могат да се променят само ако са готови за това. Няма значение дали ние
сме прави, а те грешат. Няма значение дали си причиняват болка. Няма значение, че ние можем
да им по​могнем, стига да се вслушат в съветите ни и да ни съ​действат. НЯМА ЗНАЧЕНИЕ,
НЯМА ЗНАЧЕНИЕ, НЯМА ЗНАЧЕНИЕ, НЯМА ЗНАЧЕНИЕ.
Ние не можем да променим другите. Опитите ни да ги контролираме са самозаблуда и
илюзия. Резултатът е, че те или започват да ни се противопоставят, или още по-упорито се
стремят да ни докажат, че не можем да ги кон​тролираме. Понякога околните се приспособяват
към на​шите изисквания, но в момента, в който им обърнем гръб, започват да правят каквото си
знаят. Нещо повече - те винаги намират начин да ни накажат за това, че се опит​ваме да ги
накараме да правят нещо, което не искат да правят, иди да бъдат такива, каквито не искат да
бъдат. Ето защо, никаква форма на контрол не може да предиз​вика у другия желаната от нас
промяна. Понякога е въз​можно да направим нещо, което да увеличи вероятност​та у някого да се
появи желание за промяна, но дори и в това не можем да бъдем сигурни.
Такава е голата истина. Може да е неприятно, може да ви е трудно да го приемете, особено
ако някой, когото обичате, наранява себе си и вас, но нещата стоят по този начин. Човек може да
промени и трябва да контро​лира единствено себе си.
Отделете се. Предайте се. Понякога, постъпим ли по този начин, онова, което сме чакали и
сме се надявали да се случи, става бързо, почти като по чудо. Понякога не става толкова бързо.
Понякога въобще не се получава. Но вие със сигурност ще имате някаква полза. Отделянето не
означава да се откажете от грижите и любовта си. Не трябва да позволявате да злоупотребяват с
вас. Не трябва да изоставяте конструктивните и полезни методи, като например ползването на
професионална помощ. Не​обходимо е просто да спестите емоционалната, умстве​ната, духовната
и физическата си енергия и да оставите хората и събитията намира. Дайте им свобода. Правете
всичко необходимо за себе си, но не се опитвайте да кон​тролирате другите, Започнете да се
грижите за себе си!
„Но това е толкова важно за мен - ще кажат някои, -Просто не мога да се отделя.”
Аз обаче смятам, че ако наистина даденият проблем или човек е толкова важен за вас, това е
само още една ос​нователна причина да се отделите.
По въпроса за отделянето съм чувала някои мъдри раз​съждения дори от децата си. Понякога,
когато се прегръ​щахме с малкия ми син Шейн, той ме стискаше с всичка сила и не искаше да ме
пусне. После започваше да ме навеж​да към себе си и аз загубвах равновесие. Постепенно ставах
нетърпелива и се опитвах да се откопча. Предпола​гам, че го правеше, за да ме задържи до себе
си колкото се може повече. Може би по този начин се е опитвал да ме контролира - не съм
сигурна. Една вечер той отново се вкопчи в мен. Дъщеря ми го наблюдаваше известно време,
докато накрая дори тя загуби търпение.
- Шейн - каза тя, - време е да я пуснеш.
Това се отнася за всеки от нас - идва време, когато се на​лага да пуснем другите. Вие сами ще
разберете кога е настъ​пил този момент. Правилото е следното: човек трябва да се отдели, когато
осъзнае, че е направил всичко, което е по силите му. Дайте си сметка за чувствата, които
изпитва​те. Изправете се лице в лице със страха от загубата на кон​трол. Установете контрол над
себе си и собствените си отговорности. Позволете на другите да бъдат такива, каквито са.
Именно това е начинът да се освободите.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Съществуват ли във вашия живот някакъв човек или определени обстоятелства, които се
опитвате да контролирате? Защо е така? Напишете една-две странички по въпроса.
2. По какъв начин (психически, физически, емоционално и т.н.) ви контролират човекът
или обстоятелствата, които вие се опитвате да контролирате?
3. Какво ще стане (с вас самите и с другия), ако се опита​те да се отделите от този човек
или ситуация? Няма ли това да се случи при всички положения, въпреки опи​тите ви да
наложите контрола си? Какво печелите, като се опитвате да контролирате ситуацията? Как​-
во печели човекът до вас от тези опити? Успявате ли въобще да контролирате хода на
събитията?
4.
ОСМА ГЛАВА
Не се превръщайте в жертва
Много внимаваме никой да не бъде наранен.
Никой, освен нас самите.
Член на „Аа-Анон”
Вече от около година се възстановявах от съзависимостта си, когато осъзнах, че все още се
придържам към няка​къв модел на поведение, който ми причинява болка. Спо​ред мен, този
модел имаше нещо общо с факта, че много от взаимоотношенията ми се проваляха. Но не ми
беше ясно какво точно правех и затова не можех да престана да го правя.
Един слънчев ден се разхождах из града с моя приятел Скот. Изведнъж спрях, обърнах се към
него и го попитах:
- Какво е това, което съзависимите постоянно правят? Какво ни кара винаги да се чувстваме
толкова зле?
Скот се замисли за момент, после отвърна:
- Съзависимите постоянно се грижат за някого - из​живяват се като спасители. Те спасяват
човека, след това го преследват и накрая сами се превръщат в жертви. Вземи да прочетеш нещо
за ролевия триъгълник на Карпман.
Идеята за ролевия триъгълник и включващите се в него трима герои - спасителят,
преследвачът и жертва​та, е разработена в изследванията и трудовете на Стибън Б. Карпман.
Не можах да разбера какво има предвид Скот, но кога​то се прибрах вкъщи, изрових няколко
книги по психоте​рапия, които събираха прах в библиотеката ми, и се заче​тох. Не след дълго ми
просветна. Видях за какво става въпрос и разбрах идеята му. Почувствах се така, сякаш съм
открила огъня.
Ето значи какво било. Такъв бил моят модел. Такъв бил нашият модел. Именно това
постоянно правим с прия​телите, семействата, познатите, клиентите и въобще с всички около
себе си. Разбира се, като съзависими, ние вършим и много други неща, но този модел на
поведение ни се удава най-добре и към него прибягваме най-често. Та​кава е любимата ни
реакция.
Ние сме спасители, закрилници. Според Ърни Ларсън съзависимите се изживяват като
покровители на целия свят. Ние не само се грижим за околните, но се опитва​ме и да
предугаждаме от какво имат нужда. Глезим, изх​ранваме и се суетим около другите. Правим
каквото мо​жем, за да се чувстват добре, решаваме им проблемите и ги обслужваме, като при
това се справяме отлично с всички тези задачи. „Желанията ти са заповед за мен” е нашето мото.
„Твоят проблем е и мой проблем” е изпи​сано на челото ни. Грижата за другите е основната ни
цел в живота.
Какво означава да спасяваш?
Понятията спасяване и грижа за някого означават горе-долу това, с което обикновено ги
свързваме. Ние спасява​ме другите от техните отговорности. Поемаме грижа​та за техните
задължения. Не след дълго започваме да ги мразим заради това, което самите ние сме направили
за тях. Чувстваме се използвани и се самосъжаляваме. Имен​но такъв е моделът, триъгълникът
Думите спасяване и грижа за някого са синоними. Опре​делението им е тясно свързано със
значението на поня​тието закрила. Закрила е термин от психотерапевтичния жаргон и означава
деструктивна форма на помощ. Всяко действие, което дава възможност на алкохолика да
продължава да пие, което го предпазва от последствията на собственото му поведение или по
какъвто и да било начин го улеснява да си набавя и да консумира алкохол, се нарича закрила.
Както казва консултантът Скот Егмстън, ние се превръщаме в спасители всеки път, когато
поемаме от​говорност за друго човешко същество - за неговите мис​ли, чувства, решения,
поведение, израстване, добруване, проблеми и житейска съдба. Изброените действия са примери
за спасяване или поемане на грижа за някого:
Правим нещо, което всъщност не искаме да правим.
Казваме „да”, когато бихме предпочели да откажем.
Вършим нещо вместо някой друг, макар той да е в със​тояние и да е длъжен сам да го
свърши.
Грижим се за нуждите на околните, без да са ни молили и преди да сме се договорили за
това.
Когато ни помолят за помощ, вършим повече, откол​кото предполага справедливото
разпределение на за​дълженията.
Постоянно даваме на другите повече, отколкото полу​чаваме.
„Оправяме” чувствата и настроенията на другите.
Мислим вместо другите.
Говорим от името на някого.
Поемаме върху себе си последствията от поведението на другите.
Решаваме проблемите на околните.
Влагаме повече средства и енергия в някаква съвмест​на дейност, отколкото другият
участник.
Не си поискваме открито онова, което желаем, от ко​ето имаме нужда и към което се
стремим.
Най-общо казано, действаме като спасители винаги, когато поемаме грижата за някой
друг.
В случаите, когато спасяваме или полагаме грижи за оп​ределен човек, ние бихме могли да
изпитаме едно или ня​колко от следните чувства: притеснение и неудобство заради проблема,
пред който другият е изправен, нетър​пение и желание спешно да направим нещо по въпроса, съ​-
жаление, вина, усещане за собствената ни святост и из​висеност, тревога, чувство на огромна
отговорност за този човек или проблем, страх, усещане за натиск и при​нуда да направим нещо,
слабо или силно нежелание да пра​вим каквото и да било, чувство, че сме по-компетентни от
човека, на когото „помагаме”, моментно негодувание от факта, че сме поставени в такова
положение. Освен това ние често възприемаме човека, за когото се грижим, като безпомощен и
неспособен да свърши това, което ние правим за него. Чувстваме, че той временно има нуж​да от
нас.
Искам да отбележа, че тук не става въпрос за прояви​те на обич, добронамереност,
състрадание и за истинс​ката помощ - т.е. за ситуациите, в които някой съвсем основателно е
потърсил нашата подкрепа и ние, от наша страна, имаме желание да му помогнем. Именно в
тези неща можем да открием удовлетворението от живота, но не и в спасяването и полагането на
грижи вместо някого.
В действителност грижата за някого съвсем не е така​ва проява на добронамереност, каквато
изглежда. Това предполага безпомощност от страна на другия. Ние спа​сяваме „жертви” - хора, за
които сме убедени, че не са в състояние да поемат отговорност за себе си. В действи​телност
тези хора са способни да се грижат за себе си, макар че нито те, нито ние признаваме този факт.
Обик​новено нашите жертви си стоят кротко и само ни ча​кат да направим някакъв ход и да
скочим заедно с тях в триъгълника.
След като се проявим като спасители, ние неизбежно се прехвърляме в другия ъгъл на
триъгълника - преследва​нето. Започваме да се ядосваме и да се възмущаваме от човека, на
когото така великодушно сме „помогнали”. Гне​вим се, защото сме направили нещо, което не сме
искали и не сме били длъжни да правим, и защото сме пренебрег​нали собствените си нужди и
желания. На всичкото отго​ре жертвата - този нещастен човек, когото сме спаси​ли, не ни е
благодарен за подкрепата и не показва никаква признателност за нашата
самопожертвователност. Той въобще не се държи по начина, по който би трябвало да се държи.
Не приема дори съветите, които с такава го​товност му даваме, и не ни позволява да го убедим,
че трябва да ни бъде благодарен. Ясно е, че нещо не е наред. Ето защо смъкваме ореола от
главата си и грабваме три​зъбеца.
Понякога хората не забелязват или предпочитат да не забелязват лошото ни настроение. Друг
път самите ние правим всичко възможно, за да го скрием. Нерядко обаче даваме пълна свобода
на яростта си и то най-вече пред нашите близки. Сякаш нещо в семейството изважда на
повърхността истинското ни аз. Независимо дали показ​ваме, скриваме или поне отчасти се
опитваме да скрием яда и възмущението си, НИЕ СМЕ НАЯСНО какво става в момента.
В повечето случаи хората, към които сме се проявили като спасители, моментално усещат
промяната в наст​роението ни и дори отдалеч забелязват настъпването й. Това е тъкмо поводът,
който им е необходим, за да се нахвърлят върху нас. Дошъл е техният ред да заемат ъгъ​ла на
преследвача. Това може да се случи преди, по време или след като ние сме се разгневили.
Понякога жертвите отвръщат на гнева ни. Това най-често е реакция спрямо факта, че сме поели
отговорност вместо тях, което по един директен или заобиколен начин им показва за колко
негодни ги смятаме. Никой не обича да му казват или да му демонстрират, че е неспособен,
макар самият той често да се оправдава тъкмо с това. Хората се засягат, че допълнително ги
нараняваме, като започваме да им се ядосваме, след като веднъж сме им посочили колко са нес​-
пособни.
 И тогава настъпва моментът да направим последния си ход. Насочваме се директно към
любимото си местен​це - ъгъла на жертвата в дъното на триъгълника. Имен​но това е лесно
предвидимият и неизбежен резултат от спасяването. Тук преобладава чувството на безпомощ​-
ност, болка, мъка, срам и самосъжаление. Оказва се, че от​ново сме били използвани и отново не
са ни оценили. Хвърляме толкова усилия да помагаме на хората, да бъдем добри с тях. „Защо? -
жалваме се ние. - Защо ВИНАГИ СЕ СЛУЧВА НА МЕН?” Отново се е намерил някой, който да
ни тормози и да си го изкарва на нас. Дали винаги ще бъ​дем жертви, чудим се ние. Най-вероятно
- ако не преста​нем да спасяваме и да се грижим само за другите.
В някакъв момент от живота си повечето съзависими наистина са жертви - страдат от нечий
тормоз, пре​небрегване, изоставяне, алкохолизъм или някакви подобни обстоятелства, които
могат да ги превърнат в жертви. Случвало се е да бъдем истински безпомощни да се защи​тим
или да решим проблемите си. Нещо се е изпречило на пътя ни - нещо, което въобще не сме
искали и което ужасно ни е наранило. Всичко това е изключително непри​ятно, но още по-
неприятен е фактът, че повечето от нас започват да се възприемат като жертви. Мъчителна​та ни
история постоянно се повтаря. Грижейки се за дру​гите, ние им позволяваме да ни тормозят и
сами участва ме във виктимизацията си, като непрекъснато влизаме в ролята на спасители.
Спасяването и постоянните проя​ви на загриженост за другите не са прояви на обич. Ролевият
триъгълник е триъгълник на омразата. Той предиз​виква и поддържа усещане за неприязън към
самите себе си и ни пречи да дадем израз на нашите чувства към дру​гите.
Триъгълникът и сменящите се роли на спасител, прес​ледвач и жертва са видимата страна на
процеса, през кой​то преминаваме. Със смяната на ролята винаги настъпва и рязка промяна в
емоционалното ни състояние. Бихме могли да започнем и завършим целия цикъл за броени се​-
кунди, изпитвайки леки колебания в емоционалния фон, свързани с преминаването от една роля
в друга. Понякога се случва изпълнението на различните роли да се прото​чи с години и тогава
резултатът е мощна емоционална експлозия. Много от нас са способни да заемат ъгъла на
спасителя по двадесет пъти на ден.
Ще ви дам един пример за това какво представлява ак​тът на спасяване. Една моя приятелка е
омъжена за алко​холик. Винаги когато съпругът й се запие някъде, тя бук​вално обръща града
наопаки, обажда се за помощ на всич​ките си приятели и упорито го преследва, докато не го
открие. В такива случаи тя е обзета от великодушие, заг​риженост и съжаление - явен знак, че
възнамерява да иг​рае ролята на спасител. Това продължава до момента, в който успее да го
закара вкъщи и да го сложи в леглото, поемайки отговорност за него и за пиенето му. Тогава
обаче нещата се променят - тя преминава в ролята на преследвача. Приятелката ми не желае
повече да търпи този човек в дома си. Сега той дни наред ще се оплаква колко е болен. Съпругът
й не е в състояние да изпълнява семейните си задължения и постоянно се опитва да нака​ра
околните да го съжаляват. Правил го е толкова пъти! И така, тя се нахвърля върху него,
първоначално с леки упреци, като постепенно скандалът се разразява с пълна сила. Той, от своя
страна, известно време търпеливо из​слушва нападките й, след което от безпомощна жертва
изведнъж се превръща в отмъстителен преследвач. Тога​ва пък тя рязко сменя позицията и се
превъплъщава в ро​лята на жертва. Обзема я самосъжаление, чувство на без​помощност, срам и
отчаяние. „Ето как съм принудена да живея - започва да се оплаква тя. - Как може да се отнася
така с мен, след всичко, което съм направила за него? Защо все на мен се случва?” Приятелката
ми се чувства жертва на обстоятелствата, жертва на ужасното пове​дение на съпруга си, жертва
на съдбата. Никога обаче не й минава през ума, че освен всичко друго е и жертва на сама​та себе
си и на собственото си поведение.
Ето още един пример за спасяване. През лятото една моя приятелка ме помоли да я закарам
до някаква ябълко​ва градина. По принцип на мен също ми се ходеше, затова уговорихме дата, на
която да отидем. Уреченият ден настъпи, но се оказа, че в момента съм ужасно заета. Оба​дих й
се по телефона и вместо да й кажа, че вече не ми се ходи, я помолих да го отложим за
следващата неделя. Чув​ствах се виновна и отговорна как ще се почувства тя - сигурен белег за
начало на „спасителна операция”. Не мо​жех да си позволя да я разочаровам и смятах, че тя не
може да се справи и да поеме отговорност за собствени​те си чувства. Нямаше как да й кажа
истината, защото мислех, че ще ми се ядоса - т.е. отново се нагърбвах със задължението да се
грижа за неща, които не са моя рабо​та (в случая - нейния гняв). Следващата седмица се из​-
търколи неусетно и трябваше да вмъкна пътуването в още по-натоварената си програма. А
въобще не ми се хо​деше до никаква градина. Дори нямах нужда от ябълки - две отделения на
хладилника ми бяха натъпкани точно с ябълки. В момента, в който паркирах колата си пред къ​-
щата й, вече бях поела ролята на преследвача. Докато пътувахме към фермата, бях обзета от
мрачни мисли и кипях от негодувание. Скоро пристигнахме и започнахме да оглеждаме и
опитваме ябълките. Веднага стана ясно, че и на двете цялата тази работа не ни е особено
приятна. След няколко минути приятелката ми се обърна към мен и рече:
- Аз всъщност въобще не искам ябълки. Миналата сед​мица си купих няколко килограма.
Дойдох само защото мислех, че на теб ти се идва и не исках да ти откажа.
Тази история е пример за една от хилядите спасител​ни акции, които самоотвержено съм
провела през живо​та си. Когато започнах да разбирам този процес, аз си да​дох сметка, че съм
прекарала голяма част от съзнателно​то си съществуване в лъкатушене по ъглите на ролевия
триъгълник, поемайки отговорност за всичко и за всеки, освен за себе си. Понякога успявах да
осъществя мащабни спасителни операции, понякога се задоволявах с по-малки. Сприятелявах се,
поддържах отношенията и в крайна сметка ги прекратявах, в зависимост от развитието на
плановете ми за спасяване на конкретния човек. Ролята на спасител определяше
взаимоотношенията ми с члено​вете на семейството и с клиентите ми. Тя стоеше в ос​новата на
постоянното ми усещане за обърканост и тре​вога.
Връзката между двама съзависими може да се превърне в истински разрушително начинание.
Представете си, че двама души, на които им прави удоволствие да се харес​ват на другите, са
завързали определени взаимоотноше​ния помежду си. Сега си представете, че на същите тези
хора им е омръзнало да бъдат заедно и искат да се разде​лят. Както казва Ърни Ларсън, те са в
състояние да сът​ворят ужасяващи неща. Всеки от тях е способен едва ли не да унищожи другия и
себе си, преди да спре да играе ро​лята на спасител и да каже: „Искам да прекратим всичко
това.”
Съзависимите прекарват огромна част от живота си в спасяване на околните. Ние сякаш се
опитваме да дока​жем на практика, че човек може да бъде по-щедър дори от Господа. Аз
например бих могла да разпозная един съзависим още в първите пет минути от запознанството
ни. Такъв човек или ще ми предложи помощ, за която не съм го молила, или ще продължава да
си говори с мен, въп​реки че това очевидно не му е особено приятно и би же​лал да прекратим
разговора. Съзависимият слага начало​то на взаимоотношенията, като поема отговорност за мен,
но не поема отговорност за самия себе си.
Често някои са толкова изтощени от огромния то​вар, който мъкнат на плещите си - пълната
отговор​ност за всички хора на земята - че пропускат съжаление​то и загрижеността, които
съпътстват акта на спася​ване, и преминават направо към чувството на гняв. Ние постоянно сме
ядосани - изпитваме гняв и възмущение към потенциалните жертви. Всеки, който е изпаднал в
беда или има някакъв проблем, ни кара да се чувстваме така, сякаш сме длъжни да направим
нещо или да изпитва​ме усещане за вина. След като го спасим обаче, ние не си правим труда да
прикриваме враждебността си към него заради неприятното положение, в което ни е поставил.
Често съм наблюдавала това явление при хората от „по​магащите” професии. След като години
наред са спасява​ли другите, след като са давали толкова много, без да по​лучават почти нищо в
замяна, те придобиват една враж​дебна нагласа към клиентите си. Понякога е възможно те да
продължат да работят и въпреки всичко да „помагат” на хората. Според някои консултанти обаче
такива хора обикновено напускат професията, чувствайки се напълно виктимизирани.
Поемането на чуждите грижи не помага на никого - то само създава проблеми. Когато
полагаме грижи за околни​те и правим неща, които не искаме да правим, ние пренебрегваме
собствените си нужди, желания и чувства, пренебрегваме самите себе си. Понякога сме толкова
зае​ти да се грижим за другите, че съвсем забравяме да живе​ем собствения си живот. Повечето
съзависими се чувст​ват измъчени и прекалено ангажирани с чужди проблеми. Ние въобще не
умеем да се наслаждаваме на собствените си занимания. Обикновено изглеждаме преизпълнени
с чувство за отговорност, но всъщност не е така. Ние не умеем да поемаме най-важната
отговорност в живота на всеки човек - отговорността за самия себе си.
Ние постоянно даваме повече, отколкото получаваме, след което се чувстваме използвани и
пренебрегвани. Чу​дим се защо никой не забелязва нашите нужди, при поло​жение, че ние дори
предугаждаме нуждите на околните. И тъй като не успяваме да удовлетворим потребностите си,
често изпадаме в тежки депресивни състояния. Въп​реки всичко, съзависимите се чувстват най-
сигурни, кога​то дават на другите. А когато някой ни даде нещо или ко​гато по някакъв начин се
погрижим за собствените си нужди, изпитваме вина и неудобство. Понякога затъваме в ролята
на загрижени за другите до такава степен, че из​падаме в паника и се чувстваме отхвърлени,
когато не можем да се погрижим или да спасим някого - т.е. когато някой не ни позволи да му
„помогнем”.
Най-големият проблем при грижата за другите е, че се превръщаме в жертви и оставаме
такива завинаги. Убедена съм, че повечето от саморазрушителните мо​дели на поведение -
злоупотребата с химични вещест​ва, разстройствата на храненето, сексуалните разст​ройства, са
резултат от това вживяване в ролята на жертва. Като жертви, ние привличаме своите мъчите​ли.
Смятаме, че имаме нужда от някого, който да се гри​жи за нас, тъй като се чувстваме
безпомощни. В крайна сметка, някои от нас се оставят в ръцете на определен човек или
институция, които да направят нещо за психичното, физическото, финансовото или
емоционално​то им състояние.
Може би се питате защо едни на пръв поглед разумни хора се захващат с цялото това
„спасяване”? Причините са много. Повечето от нас не си дават сметка какво всъщност правят.
Ние обикновено смятаме, че действи​телно помагаме на другите. Някои от нас са убедени, че са
длъжни да спасяват околните. Оказва се, че представи​те ни за помощта са доста объркани. Често
пъти ние твърдо вярваме, че спасяването е благородно дело. Въз​можно е дори да смятаме за
проява на жестокост и безсърдечност една толкова студенокръвна постъпка, като това да
оставим някого да се справи сам с определено чув​ство, да понесе последствията от някакво свое
поведе​ние, да бъде разочарован от това, че са му отказали, да бъде помолен да отговори на
нашите нужди и желания, и въобще да бъде отговорен за собствената си личност и
съществуването й в света. Няма значение, че тези хора ще платят висока цена за нашата „помощ”
- може би мно​го по-висока от всяка неприятна емоция, с която иначе би им се наложило да се
справят.
Много от нас не си дават сметка за какво носят и за как​во не носят отговорност. Някои
съзависими може би са убедени, че трябва да изпадат в паника всеки път, когато определен човек
има някакъв проблем, тъй като те са от​говорни за чуждите проблеми. Понякога ние не можем да
понасяме повече да се чувстваме отговорни за толкова много неща, така че захвърляме всичките
си задължения и започваме да действаме напълно безотговорно.
В крайна сметка в основата на всички спасителни опе​рации стои един зъл дух -
самоподценяването. Ние спася​ваме околните, защото не се чувстваме добре в собстве​ната си
кожа. Грижата за другите ни зарежда, макар съв​сем за кратко и по изкуствен начин, с
положителни емо​ции, чувство за собствено достойнство и власт. Също както питието помага на
алкохолика веднага да се почув​ства по-добре, така и актът на спасяване ни дава възмож​ност
бързо да забравим болезненото чувство от факта, че сме такива, каквито сме. Тъй като не се
чувстваме обичани, ние се задоволяваме с това околните да се нуж​даят от нас. Тъй като сами не
се харесваме, ние се чувст​ваме принудени да направим нещо, за да докажем колко добри сме
всъщност.
Поемаме ролята на спасители, защото не харесваме и околните. Понякога с право, понякога
без, съзависимите решават, че другите просто не са в състояние да поемат отговорност за себе
си. Макар че понякога нещата изг​леждат точно по този начин, това просто не може да бъде
вярно. Всеки възрастен, който не страда от мозъч​но увреждане или от някакъв сериозен
физически недъг, е в състояние сам да носи отговорност за себе си.
Често поемаме ролята на спасители, защото така ни е по-лесно, отколкото да се справяме с
неудобството и неп​риятното чувство от сблъсъка с проблемите на другите. Не сме се научили да
казваме: „Много жалко, че имаш такъв проблем. Мога ли да направя нещо за теб?” Вместо това
за​явяваме: „Добре. Аз ще свърша тази работа вместо теб.”
Някои от нас са усвоили модела да се грижат за другите в детството си. Може би дори сме
били прину​дени да се държим по този начин, живеейки с родител ал​кохолик или при някакъв
друг семеен проблем. Други пък са започнали да го правят в по-късен етап от живота си, като
резултат от близките си взаимоотношения с алко​холик или друга подобна личност, която е
отказвала или пък се е оказала неспособна да се грижи за себе си. Те са ре​шили, че трябва да се
справят с проблема и да оцелеят по възможно най-добрия начин, ето защо просто са обрали
луфта и са се нагърбили и с чуждите отговорности.
Много от съзависимите са усвоили модела да се грижат за околните по някакъв друг начин.
Може би някой се е опитал да ни втълпи следните глупости и ние сме повяр​вали в тях: да не
бъдем егоисти, винаги да сме любезни и да помагаме на хората, в никакъв случай да не
нараняваме чувствата на другите (предпоставката в случая е, че чо​век може да накара някого да
се чувства по определен на​чин), никога да не отказваме и да не изразяваме личните си желания
и нужди, защото не е учтиво.
Някои от нас са научени да поемат отговорност за другите, но не и за себе си. Има жени, на
които отрано е втълпявано, че добрата и желана съпруга и майка се грижи за онези, които обича.
От тях се очаква и изисква да пос​тъпват именно по този начин - това е тяхно задълже​ние. Някои
мъже също смятат, че добрият съпруг и баща трябва да поеме грижата за онези, на които държи.
Той трябва да бъде нещо като свръхчовек, който е отгово​рен за задоволяването на всички нужди
и желания на всеки от членовете на семейството.
Когато някой се грижи за пеленаче или малко дете, поня​кога изпада в състояние,
наподобяващо съзависимост. От​глеждането на бебе изисква човек да остави на заден план
собствените си потребности (храненето в четири часа през нощта обикновено удовлетворява
единствено пот​ребностите на онзи, когото хранят), да прави неща, кои​то не са му по вкуса, да
потисне чувствата и желанията си и да поеме пълната отговорност за друго човешко същес​тво.
Грижата за децата не е спасяване. Това е истинска отговорност, а не онзи тип грижи, за който
ставаше въп​рос. Но ако родителят не се грижи и за себе си, не след дъл​го ще се сблъска с
несгодите на съзависимостта.
Някои съзависими пък са изтълкували религиозните ка​нони като напътствия за полагане на
постоянни грижи за околните. Казано е да даваме с радост, да полагаме допъл​нителни усилия,
да обичаме ближните си и ние се опитва​ме. Стремим се с всички сили да изпълняваме тези
повели и обикновено прекаляваме с усърдието си. След това пък се чудим какво не ни е наред и
защо християнските ни убеж​дения не вършат работа. Животът ни също не върви.
Християнските убеждения вършат чудесна работа. Животът ви също би могъл да бъде съвсем
наред. Пробле​мът е в това, че се изживявате като спасители. Както казва един приятел, това е
като да се опитваш да ловиш пеперуди с дръжка от метла. След всяка спасителна акция оставаме
объркани и зашеметени. Това е саморазрушителна реакция - още един от начините, по които
съзависимите се привързват към другите и се отчуждават от самите себе си. Опитваме се да
контролираме околните, но вместо това попадаме под тяхна власт. Грижата за другите
представлява нездравословна връзка от типа родител-дете, която може да се формира между
двама въз​растни или между възрастен и дете.
Постоянно налаганата загриженост спрямо другите по​ражда гняв. Хората, които постоянно
се грижат за други​те, обикновено се проявяват като гневни родители, гнев​ни приятели, гневни
любовници. Често пъти те се прев​ръщат в неудовлетворени, ядосани и объркани християни. А
пък онези, на които помагаме, са - или с течение на вре​мето стават - безпомощни, разгневени
жертви. Проявяващите загриженост се превръщат в жертви.
Сигурно сте чували библейската притча за Мария и Марта. Докато Мария седяла и
разговаряла с Иисус и уче​ниците му, Марта шетала и готвела. Не след дълго Мар​та започнала да
вдига врява и обвинила сестра си, че е мързелива. Тя се оплакала, че трябва да върши всичко
сама, докато Мария си почива и се забавлява. Не ви ли зву​чи познато? Иисус обаче казал на
Марта да замълчи. Мария знае кое е важно и добро, рекъл им Иисус. Тя е взела пра​вилното
решение.
Може би посланието на Христос е, че Мария е направила правилен избор, тъй като е по-
важно човек да се нас​лаждава на общуването с другите, отколкото да чисти и готви. Според мен
тук се съдържа и друго послание. Ние трябва да поемем отговорност за избора да вършим оно​ва,
което искаме, или - в противен случай - да си даваме сметка за гнева, който изпитваме. Може би
Мария е взела правилното решение, тъй като е действала в съответс​твие със собствените си
желания. Иисус е помогнал на много хора, но го е правил открито и прямо - без след това да се
превръща в техен преследвач. Освен това, той ги е питал какво искат от него. Понякога ги е
питал и защо искат точно това. Иисус е държал хората отговор​ни за собственото им поведение.
Смятам, че стремежът непрекъснато да се грижим за другите изопачава библейските
послания за даването, лю​бовта и помагането. Никъде в Библията не е казано, че трябва да
направим нещо за някого, след което да му изде​рем очите. Никъде не е казано, че трябва да
положим допъл​нителни усилия, за да помогнем на някого, след което да се нахвърлим злостно
върху него. Грижата за околните и всеотдайността са положителни качества - нещо, което би
било добре да правим, но някои съзависими тълкуват пог​решно напътствието „да даваш, докато
те заболи”. Ние продължаваме да даваме и много след като сме усетили бол​ка - често пъти
докато не започнем да се превиваме от болки. Хубаво е да предоставиш на другите нещо от себе
си, но не сме длъжни да даваме всичко, което притежаваме. Съвсем нормално е да оставим нещо
за себе си.
Убедена съм, че Бог желае да помагаме на хората и да споделяме с тях бремето, уменията и
парите си. Убедена съм обаче, че той иска от нас, когато даваме, да го правим от позицията на
хора с добро самочувствие. Мисля си, че проявите на добронамереност не са истински доброна​-
мерени, ако не сме в мир със себе си, ако не харесваме това, което правим, както и човека, за
когото го правим. Смятам, че Бог е във всеки от нас и говори на всеки от нас. Ако онова, което
вършим, определено не ни се нрави, по-добре е да не го вършим, независимо колко благородно
ни изглежда. По същия начин не би трябвало да правим разни неща вместо другите, при
положение, че те са длъжни и са в състояние да ги свършат сами. Хората око​ло нас не са
безпомощни. Ние също.
„Бог ни казва да сме готови да дадем живота си. Казва ни да даваме на ближните си - твърди
преподобният Даниъл Джоуис, главен пастор на Триединната лутеранска църква в Стилуотър,
Минесота. - Не мисля обаче, че той би искал хората да използват писанията, за да се държат по
някакъв нездравословен начин.”
Да даваш, да вършиш нещо за другите и съвместно с тях - всичко това е част от здравословния
живот и здра​вословните взаимоотношения. Но да се научиш кога да не даваш, кога да не
отстъпваш и кога да не вършиш разни неща за другите също е част от здравословния живот и
здравословните взаимоотношения. Не е правилно да пола​гаме грижи за хора, които ни използват,
за да избегнат по​емането на отговорност. Това е болезнено и за нас, и за тях. Разделителната
линия между оказването на помощ и нараняването на другите, между благотворното отдаване и
опустошителното себераздаване е съвсем тънка. Можем да се научим да правим тази разлика.
Постоянната грижа за другите е едновременно и дейс​твие, и нагласа. За някои от нас това се
превръща в роля, в подход към цялостния ни живот и към хората около нас. Убедена съм, че
поемането на грижа за някого е тяс​но свързано с мъченичеството (роля, която съзависимите
често са обвинявани, че играят) и с угодничеството (също нещо, в което често ни обвиняват).
Мъчениците, според Ърни Ларсън, „обикновено оплескват нещата”. Ние изпитваме нужда да
пожертваме собственото си щастие и щастието на други хора в името на някаква не​известна
кауза, която определено не изисква подобна жер​тва. На подмазвачите, твърди Ларсън, не може
да се има доверие. Ние лъжем околните. И тъй като постоянно се грижим за другите, ние не
полагаме никакви грижи за са​мите себе си.
Най-интересното нещо при поемането на грижата за другите е да се научим да го разбираме и
да си даваме сметка кога всъщност го правим - за да можем да преста​нем да го правим.
Можем да се научим да разпознаваме ситуациите, в които спасяваме някого. Отказвайте да
влизате в ролята на спасители. Не позволявайте на другите да ви спасяват. Поемете
отговорността за себе си и дайте възможност на другите да направят същото. Независимо дали
ще променим нагласите, житейските обстоятелства, поведението или съзнанието си, най-
доброто нещо, кое​то можем да направим, е да се освободим от ролята на жертви. А жертвите
сме самите ние.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Тази задача може да ви отнеме малко повече време, но ако грижата за околните е причина
за проблемите ви, това вероятно ще се окаже пробив в порочната систе​ма. Вземете лист хартия и
опишете подробно неща​та, които смятате за свое задължение - в работата, по отношение на
децата, по отношение на приятели​те и по отношение на брачния си партньор или инти​мен
приятел (или приятелка). След това, също така де​тайлно, избройте задълженията на хората около
себе си. Ако имате общи отговорности с някой друг, напи​шете какъв процент, според вас, би
трябвало да се пада на всеки. Ако например съпругът ви ходи на рабо​та, а вие сте избрали да се
грижите за домакинството и работите на половин ден, определете осигуряване​то на какъв
процент от финансите на семейството е ваше задължение и за каква част от домакинската рабо​-
та отговаря мъжът ви. Може би ще се изненадате с колко извънредни задължения сте се
нагърбили и колко малко отговорности сте оставили за другите. Въз​можно е също да откриете,
че сте били прекалено зае​ти с чуждите работи и сте занемарили някои от ис​тинските си
задължения.
2. Запознайте се с ролевия триъгълник на Карпман и по​мислете как протича този процес в
собствения ви жи​вот. Когато забележите, че сте влезли в ролята на спа​сител, наблюдавайте
внимателно какво се случва и как се променят емоциите ви. Ако усетите, че се чувства​те
използвани и възмутени, дайте си сметка за спаси​телната акция, която сте провели преди това.
Опи​тайте се да избягвате ролята на спасител. Отказвай​те, когато не искате да правите нещо.
Вършете оно​ва, което желаете. Не гадайте какво искат и от какво имат нужда околните. Вместо
това, настоявайте да ви казват направо какво биха желали да направите за тях. Започнете да
искате директно нещата, от кои​то имате нужда. Отказвайте да поемате чужди отго​ворности.
Когато престанете да полагате излишни грижи за другите, първоначално някои от тях може да се
почувстват ядосани или разочаровани, тъй като са свикнали да разчитат за много неща на вас.
Вие сте променили стереотипа, разклатили сте лодката. Това означава, че вече ще имат повече
работа и няма да мо​гат да ви използват. Обяснете им какво правите и им дайте възможност да
поемат отговорност за чувст​вата си. Може би по-късно ще ви бъдат благодарни за това.
Възможно е дори да ви изненадат - често пъти хората, за които сме най-убедени, че не са в
състояние да се грижат за себе си, се оказват напълно способни на това, стига да престанем да
го правим вместо тях.

ДЕВЕТА ГЛАВА
Независимост
„Какво става с мен? – питаше се тя. -
Нима човекът в моето легло трябва да е мьртвопиян,
за да се чувствам по-добре?"
Алис Б.,
съзавсима, с двама бивши съпрузи алкохолици
Чувствам се истински независима, само когато съм с някого - казва една полицайка,
която е имала няколко ин​тимни връзки с емоционално нестабилни мъже.
От десет години съпругът ми почти непрекъснато се въргаля пиян и не е внесъл нито
стотинка в семейния бюджет - разказва друга жена, директор на голяма орга​низация за
социално подпомагане. - Кой има нужда от та​кова нещо? - чуди се тя. - Вероятно самата аз.
Но защо? Какъв е смисълът?
Веднъж ми се обади една жена, която съвсем наскоро се бе присъединила към „Ал-Анон”. Тя
беше омъжена, работе​ше на половин ден като медицинска сестра, отглеждаше съвсем сама двете
си деца, беше поела на плещите си ця​лата домакинска работа, грижеше се за ремонтите по къ​-
щата и се оправяше сама с финансите на семейството.
- Искам да се разделя със съпруга си - хлипаше тя. – Не мога да го понасям и не искам повече
да бъда използвана. Но кажете ми, моля ви, смятате ли, че ще мога да се грижа сама за себе си?
Формата и думите са различни, но смисълът е един и същ: „Не съм щастлива с този човек, но
не мисля, че мога да живея без него. Оказва се, че по някаква причина не мога да намеря сили в
себе си и да се изправя лице в лице със са​мотата, е която трябва да се справи или от която се
опитва да избяга всяко човешко същество - става въпрос за необходимостта да започнеш да се
грижиш сам за себе си и да поемеш цялата отговорност за живота си на соб​ствените си плещи.
Не вярвам, че мога да го направя. Не съм сигурна, че го искам. Нуждая се от някого, какъвто и да
е той, който да ме предпази от тази самота. Няма зна​чение колко висока ще бъде цената.”
Колет Даулинг пише за този модел на разсъждение в книгата си „Комплексът на Пепеляшка”.
Пенелопи Ръшанов обсъжда същия проблем в „Защо смятам, че не стру​вам нищо без мъж до себе
си?”. Аз самата съм говорила за това много пъти.
Някои съзависими изглеждат крехки и безпомощни, други - солидни и властни, но във всеки
от нас се крие по едно изплашено, клето и уязвимо дете, което отчаяно се нуждае от любов и
грижи.
Детето в нас смята, че не заслужаваме любовта на околните и че никога няма да намерим
утехата, която търсим; понякога това уязвимо дете се отчайва до край​ност. Причината е, че
хората са ни изоставили - и в бук​валния смисъл, и чисто емоционално. Те са ни отхвърли​ли,
обидили и измамили. Те никога не са около нас, когато имаме нужда от помощ, никога не
разбират, не чуват и не се отзовават на нашите потребности. В крайна сметка започваме да
мислим, че хората никога няма да бъдат до нас, когато имаме нужда от тях. Много от
съзависимите са убедени, че дори Бог ги е изоставил.
Ние сме помагали на толкова много хора. Ето защо така отчаяно искаме някой най-после да
помогне и на нас. Нуждаем се от човек, който да ни спаси от абсолютната самота, отчужденост
и болка. Искаме да получим част от благата на живота, но не можем да ги открием в себе си. У
нас е останала само болка. Чувстваме се безпомощни и несигурни. Другите ни изглеждат
толкова силни и уве​рени в себе си. Затова решаваме, че в тях ще открием ма​гията за нашето
спасение.
Ето защо ставаме зависими от тях. Възможно е да станем зависими от любовниците,
съпрузите, приятели​те, родителите или децата си, от тяхното одобрение, от присъствието им.
Ставаме зависими от това дали те имат нужда от нас. Зависими сме и от тяхната лю​бов, макар да
сме убедени, че никога няма да я получим, смятаме, че не сме достойни за обич и никога няма
да ни бъде дадена обичта, от която имаме нужда.
Не твърдя, че съзависимите са някакви странни пти​ци, които по непонятни причини се
нуждаят от любов и одобрение. Всъщност повечето хора искат да бъдат оби​чани и желаят в
живота им да има някакъв по-специален човек. Повечето хора имат нужда от приятели и изпит​-
ват необходимост околните да ги обичат и харесват. Това са естествени, здравословни желания.
Общо взето, в повечето връзки - дори и в най-нормалните - има някак​ва емоционална
зависимост. Но голяма част от нас не просто имат нужда от околните - те не могат без тях. И
така ставаме подвластни на тази потребност - тя за​почва да ни контролира.
Прекомерната нужда от околните може да ни причини много проблеми. Постепенно
щастието ни започва да за​виси от тяхното присъствие. Насочваме цялата си енер​гия към другите
и животът ни започва да се върти само около тях. Според мен, това явление върви ръка за ръка
със съзависимостта и произтича от емоционалната ни несигурност. Смятам, че и постоянното
търсене на одобрение също е резултат от нашата несигурност. За​щото вярваме, че магията е в
другите, а не в нас. В тях, казваме си ние, са и всички положителни емоции. По тази причина,
колкото по-малко добро откриваме в себе си, толкова повече го търсим в другите. Те разполагат
с всички блага, а ние нямаме нищо. Нашият живот не е ва​жен. Били сме пренебрегвани и
изоставяни толкова чес​то, че накрая сами изоставяме себе си.
Силната нужда от околните и едновременно с това мисълта, че не заслужаваме любовта и
подкрепата им, може да се превърне в здраво вкоренено убеждение. Мно​го често решаваме, че
хората не искат да ни помогнат, макар фактите да показват тъкмо обратното. Тази нуж​да може да
замъгли съзнанието ни и да ни попречи да ви​дим любовта, с която може би сме обградени.
Има случаи, в които никое човешко същество не би могло да ни окаже подкрепата, която
търсим - да ни предпази напълно от външния свят, да се грижи непрекъс​нато за нас, да ни
накара да се чувстваме добре и да ни даде усещане за завършеност и сигурност.
Често разчитаме на другите и се нуждаем от тях тол​кова силно, че се задоволяваме с твърде
малко. Нерядко из​падаме в зависимост от алкохолици и хора с подобни проблеми. Възможно е
дори да попаднем във властта на личности, които всъщност не обичаме и даже не харесва​ме.
Понякога се нуждаем толкова много от човек до себе си, че се задоволяваме с когото и да е. Друг
път може би се нуждаем от даден човек, но се оказва, че точно той не може да задоволи нуждите
ни. Получава се така, че тър​сим подкрепата на определена личност, но този, когото сме избрали,
не може или не иска да изпълни това наше же​лание.
Бихме могли дори да убедим себе си, че сме неспособни да живеем без определен човек и ще
се поболеем и ще ум​рем, ако той не е до нас. В случай, че този човек е алкохо​лик или има
някакъв друг сериозен проблем, може да започ​нем да толерираме ужасното му държание и
лудостта му, само и само да запазим източника на емоционалната си си​гурност. Нуждата ни от
него може да стане толкова го​ляма, че да се задоволяваме с твърде малко. В такъв случай
очакванията ни спадат под обичайното ниво, под това, което би трябвало да очакваме от една
нормална връзка. Така се оказваме хванати в капан.
„... Вече няма никаква справедливост. Нещата дори са загубили човешкия си облик - пише
Джанет Джерииджър Уойтиц в статия от сборника „Съзависимостта - една новопоявила се
тема.” - Получават се някои доста стран​ни изкривявания. Ще остана защото: „Той не ме бие”.;
„Тя не ми изневерява”; „Той продължава да ходи на работа.” Представете си да се радвате на
неща, които обикнове​ните хора смятат за съвсем нормални. Но дори да се слу​чи най-лошото,
дори той да ви бие, дори тя да ви изневе​рява, дори той да не работи - дори тогава вие ще каже​те:
„Но аз обичам този човек!” А когато ви попитам: „Какво толкова намирате в него?”, вие не ми
отговаряте. Отговор няма, тъй като силата на емоционалната зави​симост е много по-голяма от
силата на разума.”
Не искам да кажа, че всичките ни връзки се базират на несигурност и зависимост. Безспорно
е, че любовта е по-силна от разума - така и трябва да бъде понякога. Във всички случаи, ако
обичаме някой алкохолик и искаме да ос​танем е него, трябва да послушаме сърцето си. Но
силата на емоционалната несигурност може далеч да надмине енергията на любовта и разума.
Чувството, че не сме в състояние да се концентрираме върху себе си и че не сме уверени в
емоциите си по отношение на собствената си личност, може да ни вкара в капан. По този начин
няма да смеем да прекратим някоя връзка, която фактически от​давна е приключила и има
разрушителен ефект върху нас. Възможно е да позволим на околните да злоупотребяват с нас и
да ни нараняват, а това със сигурност е в разрез с интересите ни.
Когато хората попаднат в клопка, те търсят изход. Ето защо съзависимите, които се чувстват
впримчени в някаква връзка, търсят начин да се измъкнат. Понякога идеята за бягство е
здравословна и позитивно заредена - постепенно започваме да правим стъпки по посока на фи​-
нансовата и емоционалната си независимост. В своята книга Пенелопи Ръшанов често използва
понятието „не​зависимост”. С него тя означава постигането на опреде​лен баланс, при който
признаваме и задоволяваме своята естествена нужда да бъдем сред хората и да получаваме
любовта им, без това да ни прави прекалено и болезнено зависими от тях.
Можем да започнем да учим нещо, да тръгнем на рабо​та или да си поставим други цели,
които ще ни помогнат да възвърнем свободата си. Най-често определяме тези цели, когато не
можем повече да понасяме безизходицата. Някои съзависими, обаче, намират болезнени и
нездравос​ловни пътища за бягство. Едни търсят спасение в алкохо​ла и наркотиците. Други
стават работохолици. Трети изпадат в емоционална зависимост от някой, който при​лича на
човека, от когото се опитват да избягат - нап​ример друг алкохолик. Много съзависими започват
да об​мислят идеята за самоубийство. За някои мисълта да сло​жат край на живота си изглежда
като единствения въз​можен изход от това ужасно и болезнено състояние.
Емоционалната зависимост и чувството за безизходи​ца са способни да съсипят дори връзка,
която може да бъде спасена. При положение, че все още поддържаме доб​ри взаимоотношения с
някого, има опасност да се почув​стваме прекалено несигурни, за да се отделим и да започ​нем да
се грижим сами за себе си. А това от своя страна значи, че или ще се свием в черупката си, или
ще прогоним човека до себе си. Постепенно прекомерната ни нужда от околните става явна и за
тях самите. Те могат да я усетят, да я почувстват.
Прекалената зависимост от определена личност може да убие любовта. Взаимоотношенията,
основаващи се на емоционална несигурност и обсебване, вместо на любов, могат да се окажат
саморазрушителни. Този тип връзки са безполезни. Работата е там, че прекомерната зависи​мост
плаши и отблъсква околиите и задушава любовта. Тя привлича определен тип хора, които не
могат да задо​волят истинските ни нужди. Постепенно тези наши потребности стават все по-
големи и ние все повече се отчайваме. Животът ни започва да се върти изцяло око​ло човека до
нас, като по този начин се стремим да запа​зим източника на щастието и сигурността си. Посте​-
пенно занемаряваме собствения си живот. След това за​почваме да се ядосваме на този човек.
Оказва се, че той ни контролира. Ние зависим от него. В крайна сметка по​вечето от нас започват
да се възмущават и ядосват на този, от когото зависят и който ги контролира, тъй като лично са
му предоставили властта върху самите себе си и собствените си права.
Отчаянието и зависимостта могат да ни изложат и на други рискове. Ако започнем да
вземаме решения, воде​ни от отчаянието, има опасност дори да се изложим на риск от заразяване
с болести, предавани по полов път, като например херпес или СПИН (Синдром на придобита
имунна недостатъчност). Не е безопасно да сме чак тол​кова нуждаещи се в една интимна връзка.
Понякога сами си погаждаме номера, за да скрием от са​мите себе си факта, че сме зависими.
Според Колет Даулинг, някои от тези трикове са следните: представяме някого за нещо повече,
отколкото е всъщност („Продъл​жавам да съм с него, защото е истински гений.”); омалова​жаваме
качествата и способностите му („Мъжете са като деца - Въобще не могат да се грижат за себе
си.”); използваме и любимия номер на съзависимите - поемане​то изцяло на грижата за някого.
Даулинг описва тези мо​дели в книгата си „Комплексът на Пепеляшка”. Там се раз​казва и
историята на Маделин - една жена, която се опитва да се освободи от разрушителната връзка със
съпруга си Мани, страдащ от алкохолизъм.
В този случай можем да открием и последния номер на съзависимите личности - вярата, че
са длъжни „да се гри​жат” за другия. Маделин винаги е била по-загрижена за Мани, отколкото за
себе си. Тя се е фиксирала изцяло вър​ху съпруга си - върху неговата инертност, неговата не​-
решителност, неговите проблеми с алкохола. По този на​чин Маделин съсредоточава цялата си
енергия върху това, да решава неговите или „техните” проблеми и ни​кога не се вглежда в самата
себе си. Ето защо цели дваде​сет и две години тя не успява да разбере простия факт, че ако всичко
продължава по този начин, ще бъде жесто​ко измамена - ще се окаже, че не е живяла собствения
си живот.
... Между осемнадесетата и четиридесетата си годи​на - времето, когато човек се развива,
съзрява и изслед​ва света, Маделин Боров не престава да си затваря очи​те за истината. Тя се
самозалъгва, че животът й е съв​сем нормален, че съпругът й всеки момент ще се осъзнае и ще се
оправи и че един ден тя ще е свободна да изжи​вее вътрешния си живот както подобава -
спокойно и съзидателно.
Така в продължение на двадесет и две години тя не на​мира сили в себе си да се изправи
срещу истината. По този начин, водена от най-добри намерения, но твърде изплашена, за да
заживее собствения си живот, Маделин продължава да се самозалъгва.
На пръв поглед историята на Маделин изглежда много драматична, но основните моменти в
нея съвсем не са толкова необичайни. Мекушавостта й, очевидната не​възможност да се отдели,
липсата дори на планове за пре​късване на една толкова изтощителна връзка и въобще цялата
тази безпомощност са често срещани характе​ристики при жените, страдащи от психологическа
зави​симост.
Защо си причиняваме всичко това? Защо се чувстваме толкова несигурни и уязвими, че не
можем да заживеем собствения си живот? Защо не можем да повярваме в себе си, след като
самият факт, че сме преживели такива ужасии неща, доказва нашата сила и способности? Защо
смятаме, че не можем да се грижим за себе си, след като сме такива специалисти в поемането на
грижите на окол​ните? Какво не ни е наред?
 Мнозина от нас постъпват по този начин, защото ко​гато са били деца, някой много важен за
тях човек не им е осигурил любовта, емоционалната сигурност и одобрени​ето, от което са имали
нужда. Ето защо правим всичко възможно, за да оцелеем и отчаяно и объркано търсим онова,
което никога не сме имали. Някои от нас все още не са се отказали от опитите си да разбият
стената с глава, като се мъчат да спечелят любовта на хора, кои​то, също като Мама или Татко, не
са в състояние да им дадат това, от което се нуждаят. Цикълът непрекъсна​то се повтаря - до
момента, в който не бъде прекъснат или спрян по някакъв начин. Аз наричам това недовърше​на
работа.
Вероятно сме научени да не се доверяваме на себе си. Това би могло да се получи, ако са ни
убеждавали, че начи​нът, по който се чувстваме, е погрешен и неправилен или са ни втълпявали,
че сме побъркани, когато сме искали да се опълчим срещу някаква лъжа или несъответствие.
Така губим вяра в онази дълбока и важна част от нашата лич​ност, онази част, която знае кои
чувства са правилни усеща истината и ни дава увереността, че ще се справим с изненадите на
живота. Не след дълго започваме да вяр​ваме, че наистина не сме наред и не може да ни се има
до​верие. Гледаме хората около себе. си, които често са бол​ни, имат проблеми или не могат да се
контролират, и си мислим: „Те са си наред. Би трябвало да е така. Те ме уве​риха, че са си съвсем
добре. Значи просто аз не съм в ред, проблемът е в мен.” Така се отчуждаваме от собствена​та си
личност и губим вяра в уменията и способностите си да се грижим сами за себе си.
Някои жени са приучени да бъдат зависими. Те са свик​нали да превръщат околните в център
на живота си и да се оставят на грижите на някой друг. Дори след появата на движението за
правата на жените много от нас дълбо​ко в себе си все още се страхуват да останат сами. Всъщ​-
ност голяма част от хората изпитват страх от самота​та и от възможността да бъдат оставени да
се грижат сами за себе си. Това е неделима част от човешката при​рода.
Някои от нас са започнали дадена връзка без да имат усещането за емоционална несигурност.
След това обаче са открили, че човекът до тях е алкохолик. Оказва се, че най-бързият начин да
разклатим емоционалната си сигур​ност, е като се влюбим в алкохолик или в човек с някакво
друго компулсивно разстройство. Този тип заболявания обикновено поглъщат изцяло
вниманието ни и водят след себе си объркване, хаос и отчаяние. Дори и най-здравия човек може
да започне да се съмнява в себе си след като поживее известно време с алкохолик. Животът с
такъв човек причинява много нещастия - любовта изчез​ва, потребностите ни остават
неудовлетворени и пос​тепенно нарастват, а ние започваме все повече и повече да се съмняваме в
себе си. Алкохолизмът създава емоцио​нално несигурни хора. И злоупотребяващите, и
незлоупотребяващите се превръщат в негови жертви. В крайна сметка всички ние започваме да
се съмняваме дали въобще сме в състояние да се грижим за себе си.
Ако случайно сте решили, че поради някакви причини не сте способни да се грижите за себе
си, не се притесня​вайте - имам да ви съобщя добри новини. Основната идея, на тази книга е да
подтикне читателите да започнат да започнат да се грижат за себе си Целта на тази книга е да
докаже, че това наистина може да стане. Ние не сме безпомощни. Желанието да бъдем такива,
каквито сме, и фактът, че носим отговорност за себе си, не бива да ни плашат и да ни
причиняват болка. Можем да се справим с абсолютно всичко, което ни поднася животът. Не е
необходимо да зависим толкова много от околните. Ние не сме сиамски близнаци и можем да
живеем без някой човек до себе си. Както наскоро ми каза една жена: „В продължение на мно​го
години бях убедена, че не съм в състояние да живея без някакъв определен човек. Лъжех се.
Имах четирима съпру​зи и всичките вече са мъртви. Аз обаче още съм жива.” Съзнанието, че
можем да живеем без определен човек не означава, че трябва непременно да живеем без него,
но то ще ни направи свободни да заживеем по-добре и да обича​ме другите истински.
Сега нека ви кажа и „останалата част” от новините. Не съществува някакъв бърз, лесен или
магически начин да се освободите от зависимостта.
Емоционалната сигурност и сегашното ни ниво на не​сигурност са важни неща и трябва да се
съобразяваме с тях, когато вземаме някакви решения. Понякога изпадаме в зависимост -
емоционална и финансова - от определен човек. В този случай се сблъскваме с два големи
проблема, които може и да са, а може и да не са свързани помежду си. Не трябва да подценяваме
нито единия от двата типа зависимост, всеки от тях изисква специално внимание. Моите думи
или вашите надежди не могат да заличат фактите. Ако сме емоционално или финансово
зависими, това е реален факт и той се нуждае от внимателно разг​леждане. Аз обаче вярвам, че
трябва да се опитаме да от​хвърлим зависимостта. Знам също така, че можем да ста​нем
независими - стига, разбира се, да поискаме.
Ще ви предложа и някои идеи, които може би ще са ви от полза:
1. Опитайте се веднъж завинаги да се откъснете от детството си. Поскърбете. След това
преодолейте мъ​ката и си набележете цели. Дайте си сметка дали някои събития от ранните
ви години не оказват влияние върху живота, който водите в момента.
Една жена, която на два пъти е имала интимна връзка с алкохолици, ми разказа следната
история. Баща й напуска семейството, когато тя е на пет години. В спомените й от тези пет
години той е вечно пиян. Въпреки че живеят в един и същи град, тя рядко вижда баща си, след
като той ги изоставя. След като майка й се развежда с него, той ги посещава няколко пъти, но не
поддържа близки отношения с дъщеря си. От време на време тя му се обажда, за да му съобщи за
най-важните събития от живота си: абитури​ентския бал, женитбата си, раждането на първото
дете, развода, втория си брак, раждането на второто дете. Все​ки път, когато тя му звъни, двамата
разговарят пет - десет минути, баща й казва, че трябва да се видят някой път и затваря. По-късно
жената споделя, че не се е чувствала особено обидена или огорчена, тъй като очаквала точно
това от него. Той никога не й е помагал. Едва ли е щял да й помогне и в бъдеще. Отношенията им
са сякаш едностран​ни - протичат без неговото участие. Баща й дори не по​казва, че я обича.
Жената обаче приема това положение като факт и не се разстройва много от него. Тя също така
вярва, че вече се е справила с проблемите, причинени от алкохолизма на баща й. Тези
взаимоотношения продължа​ват години наред. Години наред тя продължава да се обвър​зва с
разни алкохолици.
Една вечер, точно по времето, когато тя се развежда за втори път, телефонът иззвънява.
Обажда се баща й, който никога преди това не я е търсил. Както ми каза по-късно, тя
почувствала как сърцето й подскача. Баща й я попитал как я кара и как е семейството й -
въпроси, кои​то преди това винаги избягвал. За миг дъщерята се зачу​дила дали да му каже за
развода си (нещо, което отдавна искала да направи, тъй като си мечтаела да може да зап​лаче
пред него като малко дете, а той да я успокои), но точно в този момент баща й започнал да се
оплаква, че е затворен в психиатрия, че никой не зачита правата му, че не е честно и дали тя би
могла да направи нещо по въп​роса. След като изслушала всичко това, тя приключила рязко
разговора, затворила телефона, седнала на пода и започнала да крещи.
- Спомням си как седях на земята и виках: „Ти не ми помогна нито веднъж. Никога не беше
до мен. А сега аз имах нужда от теб. Един-единствен път си позволих да се нуждая от теб, а ти
отново не направи нищо, за да ми помогнеш. Вместо това искаш аз да се грижа за теб.”
Ето какво още ми разказа тя:
- Когато спрях да плача, почувствах се странно умиротворена. Мисля, че тогава за първи път
си позволих да се ядосам на баща си и да скърбя за него. Започнах истински да осъзнавам
нещата едва през следващите няколко седмици. Естествено, че никога не е бил до мен. Та той е
алкохолик. Никога не е бил готов да помогне на когото и да било, включително и на себе си.
Постепенно започнах да разбирам, че под маската на сигурна и уверена в себе си жена, аз се
чувствах ненужна и смятах, че не заслужавам да бъда обичана. Дълбоко в душата си бях
поддържала илюзията, че имам любящ баща, който стои далеч от мен и отказва да ме приеме,
тъй като не съм достатъчно добра. Явно, че нещо в мен не е както трябва. В този момент разбрах
истината. Не аз не заслужавах да бъда обичана. Не аз бях човекът, който винаги обърква нещата,
въпреки че и при мен не всичко беше идеално. Той беше този човек.
Нещо се случи с мен след това - спомняше си още тя. - Вече нямах нужда да бъда обичана от
алкохолик. Истина​та ме накара да се почувствам свободна.
Не твърдя, че след като престана да скърби и осъзна за какво става въпрос, тази жена реши
всичките си пробле​ми. Тя може би продължава да тъгува, вероятно все още й се налага да се
бори с характеристиките си на съзависима личност. Сигурна съм обаче, че тази случка
определено й е помогнала.
2. Грижете се и закриляйте изплашеното, уязвимо и клето дете, което се крие във вас. То
вероятно никога няма да изчезне, независимо колко уверени в себе си се чув​ствате. Всяка
стресова ситуация може да го накара да заплаче. Дори всичко да е наред, то може да се появи
и да поиска да му обърнете внимание, точно когато най-мал​ко го очаквате.
Във връзка с това искам да ви разкажа един свой сън, който е много показателен. Сънувах, че
едно малко деветгодишно момиченце е оставено само вкъщи за някол​ко денонощия. Късно през
нощта то започва да обикаля наоколо, но без да създава някакви сериозни проблеми. Ся​каш
търси нещо и се опитва да запълни часовете на очак​ване. Детето просто не иска да остава само
вкъщи след падането на нощта. Самотата го плаши. Когато майката се връща, съседите й се
оплакват, че момиченцето пос​тоянно обикаляло из квартала без надзор. Майката се ядосва и
започва да крещи на дъщеря си: „Казах ти да си седиш вкъщи. Предупредих те да не създаващ
проблеми.” Детето не отговоря нищо и дори не се разплаква. То просто стои, забило поглед в
земята, и мълчи. Накрая тихо казва: „Мисля, че ме боли коремът.”
Не се карайте на това клето дете, когато не иска да остава само в тъмното или когато е
изплашено от нещо друго. Не трябва да му позволявате да решава вместо Вас, но и не бива да го
пренебрегвате. Вслушвайте се в думи​те му. Позволете му да поплаче, когато има нужда от това.
После го утешете и се опитайте да разберете от какво се нуждае.
3. Спрете да търсите вашето щастие в другите. Из​точникът на собственото ви щастие и
благополучие не е в тях, а във вас самите. Научете се да концентрирате вниманието и
енергията си върху себе си.
Престанете да се фиксирате върху другите. Успокойте се и се обърнете към себе си. Не
търсете така неис​тово одобрението и признанието на околните. То прос​то не ви е необходимо.
Трябва ви единствено вашето собствено одобрение. Вие разполагате със същите ресурси да
бъдете щастливи и със същата свобода на избор, както и другите. Открийте и използвайте
вътрешния си резерв от добро самочувствие, благополучие и душевен мир. Взаимоотношенията с
другите могат да ви бъдат от полза, но сами по себе си те не са източник на щастие. Трябва да
създадете собствен център на емоционална сигурност вътре в себе си.
4. Можете да се научите да разчитате на себе си. Може би околните са ви отказвали
помощта си, но Вие трябва да започнете да си помагате сами.
Не пренебрегвайте себе си, нуждите, желанията, чувствата, живота си и всички онези
жизненоважни за съществуването ви неща. Обещайте си, че винаги ще си помагате. Можете да
си имате доверие. В състояние сте да се справяте добре със събитията, проблемите и чувствата, с
които се сблъсквате. Можете да се доверите на чувствата и преценките си. Можете да решавате
проблемите си. Можете да се научите да живеете и с нерешените си проблеми. Трябва да се
доверявате на единствения човек на когото винаги бихте могли да разчитате - на самия себе си.
5. Освен на себе си, можете да разчитате и на Бога. Той е с вас и не ви е изоставил.
Религиозната вяра може да ни даде огромна емоционална сигурност.
Ще ви разкажа една история, от която ще стане ясно какво имам предвид. Това се случи по
времето, когато още живеехме в квартал с лоша слава. Късно една вечер ми се наложи да изляза.
За да стигна до колата, трябва​ше да мина по пътеката зад къщата ни. Страхувах се, затова
помолих съпруга ми да гледа от прозореца на втория етаж, за да ми се притече на помощ, ако се
слу​чи нещо. Той се съгласи и аз излязох навън. Когато прис​тъпих в тъмното - далеч от
сигурността на дома, ме обзе страх. Погледнах през рамо и видях, че мъжът ми ме гледа, той
беше там. Изведнъж страхът изчезна и аз се почувствах сигурна и уверена. Тогава ми хрумна, че
благодарение на вярата си в Бога мога да открия в себе си същата увереност и сигурност, тъй
като знам, че той внимателно следи живота ми. Оттогава много раз​читам на тази сигурност.
Някои съзависими започват да си мислят, че Бог ги е изоставил. Ние сме изпитали толкова
много болка и сме изтърпели толкова много лишения, че накрая ни идва да извикаме: „Къде е
Бог? Защо го няма? Защо позволи това да се случи? Защо не ми помага? Защо ме е изоставил?”
Бог не ни е изоставил. Работата е там, че самите ние сме изоставили себе си. Той е там и се
грижи за нас. Но очаква да му съдействаме, като се грижим и сами за себе си.
6. Стремете се да бъдете независими. Започнете да изучавате механизмите на своята
емоционална и фи​нансова зависимост от хората около себе си.
Започнете да се грижите за себе си, независимо дали смятате да поддържате връзката си с
определен човек, или възнамерявате да я прекратите. В своята книга „Ком​плексът на
Пепеляшка” Колет Даулинг предлага да започнете този процес, като се опитвате да бъдете
„уязвими, но смели”. Това означава да продължавате да вършите нещо, независимо, че изпитвате
страх.
Можем да престанем да се плашим от чувствата си, да започнем да споделяме страховете си,
да се опитаме да възприемем себе си и положението, в което се намираме, и в крайна сметка да
поемем по своя път към независи​мостта. Можем да го направим. Не е необходимо да бъдем
силни през цялото време, за да се почувстваме независи​ми и да започнем да се грижим за себе
си. Позволено ни е да изпитваме слабост, безнадеждност и страх, а и едва ли ще успеем да
минем без тях. Това е нещо нормално, а в ня​кои случаи дори и здравословно. Истинската сила
идва не от пренебрегването, а от преживяването на чувствата. Да си силен не означава
постоянно да се правиш на неуязвим, а да признаваш слабостта и уязвимостта си, когато се
чувстваш по този начин.
Голяма част от нас са преживявали кошмарни нощи. Чувствали са се несигурни и самотни и
са изпитвали бол​ката от неудовлетворени нужди. Понякога житейският път е мъглив и хлъзгав.
Изпитваме огромен страх и безна​деждност и виждаме само тъмнината пред себе си. Във връзка
с това искам да ви разкажа една случка. Една нощ ми се налагаше да пътувам с колата, а времето
беше ужас​но. Не обичам да шофирам, особено пък при такива усло​вия. Бях се притеснила и се
чувствах много напрегната зад волана. Едва виждах, а фаровете осветяваха само ня​колко метра
от пътя. Чувствах се като сляпа и посте​пенно започнах да се паникьосвам. Можеше да се случи
как​во ли не! Изведнъж обаче ми хрумна нещо успокояващо, фаровете осветяваха само няколко
метра от пътя, но щом изминех този участък, те осветяваха следващите няколко метра. Нямаше
значение, че не виждах много на​далеч. Ако успеех да се успокоя, щях да имам достатъчно добра
видимост. Нещата не бяха идеални, но можех да се справя. Трябваше само да не изпадам в
паника и да използ​вам рационално ресурсите, които имах на разположение.
Вие също бихте могли да се справите с тежките мо​менти, пред които ви изправя животът.
Можете да се грижите за себе си и да вярвате в себе си. Вярвайте в Бога. Изминете разстоянието,
което е осветено в мо​мента, а след като го направите, ще можете да виждате още по-нататък.
Нещата трябва да се правят едно по едно.
 ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Разгледайте следните характеристики и преценете дали вашите отношения се основават на
зависимост (пристрастеност) или връзката би е нормална (изпъл​нена с истинска любов):

Любов Пристрастяване
(Отворена система) (Затворена система)
Характеристики
Зависимост, основаваща се на
Достатъчно пространство за
чувството за сигурност и комфорт;
израстване и развитие; стремеж и
демонстрация на силно увлечение и
другия също да се развива
необходимост от другия, като
доказателство за любов (тези неща в
същност могат да се окажат прикрит
страх, несигурност или самота).

Абсолютна обвързаност; ограничен

Собствени особени интереси;
социален живот; пренебрегване на
други приятели; поддържане на
старите приятели и интереси.
разнообразни взаимоотношения, на
които държите.
Прекомерна заинтересованост от
поведението на другия; собствената
Поощряване на израстването на
идентичност и самочувствие зависят от
другия; сигурност
неговото одобрение.
в собствената значимост.
Ревност, собственическо чувство,
страх от конкуренция; основен
Доверие; откритост
принцип -„моето си е мое”.

Нуждите на единия партньор се

Взаимно запазване на
пренебрегват заради другия; загуба на
интегритета.
идентичността.

Любов Пристрастяване
(Отворена система) (Затворена система)
Търсене на абсолютна сигурност -
стремеж да бъдат отстранени всички
рискове.

Чувството за сигурност се постига

Желание за поемане на рискове и чрез постоянно повтарящи се,
въобще за истински живот. ритуализирани действия.

Възможност да бъдат изслед​вани Липса на толерантност - невъз​-

чувствата, пораждащи се в можност за приемане на раздяла​та
конкретната връзка и от нея.
Способност да изпиташ радост,
дори ако партньорът отсъства.
(дори когато е за малко, напри​мер в
резултат от дребно скарва​не); здраво
вкопчване в другия. Реакции при
отдръпване на партньора - липса на
апетит, нервност, летаргия, силни
терзания.

Приключване на връзката Чувство на неадекватност и

Приключване на връзката без
загуба на чувството за собствено
достойнство и адекватност.
Партньорите се отнасят
доброжелателно един към друг,
въпреки раздялата; възможно е
впоследствие да станат приятели.
безполезност; често пъти решението за
скъсване е едностранно.
Бурен край, често пъти свързан с
омраза към другия; опити да се нарани
отсрещната страна; опити да бъде
възстановена връзката чрез
манипулиране.

Отричане; фантазии; надценяване на

Едностранно пристрастяване заинтересоваността у другия.

Търсене на решението извън

собствената личност -
наркотици, алкохол, нов любовник,
промяна на обстановката.

ДЕСЕТА ГЛАВА
Живейте собствения си живот
Живей и остави другите да живеят.
Девиз на програмата „Дванадесет стъпки”
Ако с тази книга успея да ви предам дори само една идея, надявам се тя да бъде следната:
Най-сигурният начин да се побъркаме е да започнем да се месим в работите на другите, а най-
бързият начин отново да станем нормал​ни и щастливи е да се захванем единствено със
собстве​ните си занимания.
Вече обсъждахме някои идеи и понятия, свързани с тази мисъл. Изследвахме характерните за
съзависимостта реакции. Стана въпрос и как бихме могли да реагираме по различен начин,
прибягвайки до отделянето. Но какво ни остава, когато се отделим и отпуснем хватката си
спрямо околните? Всеки от нас остава сам със себе си.
Спомням си деня, когато проумях този факт. Дълго бреме бях обвинявала другите за
собствените си неблаго​получия. „Вие сте причината за сегашното ми положе​ние! - крещях аз. -
Вижте какво съм принудена да правя с минутите, с часовете, с живота си!” След като се от​делих
и поех отговорност за себе си, започнах да се чудя дали пък наистина околните са били
причината да не жи​вея собствения си живот; може би те просто са ми слу​жили като извинение.
Съдбата ми - моето днес и моето утре - изглеждаше доста мрачна.
Възможно е идеята да заживеем собствения си живот да се стори не особено вълнуваща за
мнозина от нас. По​някога съзависимите са така погълнати от околните, че са забравили как да се
наслаждават на самите себе си и на собствения си живот.
Възможно е някои от нас да са постоянно в тежък емо​ционален стрес и поради това да
смятат, че нямат собс​твен живот, а само една нестихваща болка. Това не е вяр​но. Съществуването
ни е нещо повече от проблемите, с които се сблъскваме, или поне може да бъде нещо повече от
тях. И това ще стане, фактът, че животът ни е бил толкова болезнен до този момент, не означава,
че неща​та трябва да продължават по същия начин. Можем да ус​покоим болката - необходимо е
просто да започнем да се променяме. Животът ни може и да не тръгне само по мед и масло, но и
не е задължително да бъде все така тежък. Имаме нужда и можем да започнем свой собствен
живот. Както казва един приятел; „Нека поживеем.”
Някои съзависими смятат, че от съществуването им няма никакъв смисъл, ако не разполагат с
някакви перспек​тиви за бъдещето, е определена цел, с разтърсващи пре​живявания и големи
удари. Това също не е вярно. Убедена съм, че Бог е приготвил множество интересни и вълнува​щи
неща за всеки от нас. Сигурна съм, че можем да отк​рием много по-приятни и значими цели от
това, посто​янно да се грижим за околните и да бъдем просто прида​тък на някого. Бихме могли
да придобием тази нагласа, като започнем да се грижим за себе си. По този начин по​магаме на
своята Висша сила и се отваряме за добротата и богатствата, скрити в нас самите и около нас.
В тази книга аз често използвам израза да се погрижим за себе си. Чувала съм много хора да
използват тази фраза и немалко от тях са злоупотребявали с нея. Чувала съм как някои я
употребяват, за да контролират и да налагат во​лята си върху другите. (Изтърсвам се например на
гости на някого с петте си деца и котката и заявявам, че ще ос​танем за празниците - просто
искам да се погрижа за себе си!) Чувала съм как този израз се използва с манипулативна цел - за
да се оправдае преследването и наказване​то на околните, вместо човекът да се справи по
някакъв подходящ начин с гнева си, (Имам намерение цял ден да крещя и да ти се карам, защото
не изпълни желанието ми. Ти обаче не трябва да ми се сърдиш, тъй като аз просто се грижа за
себе си.) Често хората използват тези думи, за да избегнат поемането на отговорност. (Знам, че в
мо​мента синът ми си е в стаята и се боцка е хероин, но това си е негов проблем. Аз няма да се
притеснявам, а ще взема да отида на пазар и ще похарча петстотин долара. Няма да се тревожа и
откъде ще намеря пари, за да си пок​рия сметките. Просто се грижа за себе си.)
Когато казвам, че трябва да се погрижим за себе си, ня​мам предвид този тип поведение.
Грижата за собствена​та личност е определена нагласа към себе си и собствения си живот, която
предполага поемане на отговорност за собствените действия. Това означава, че съм отговорна за
живота, който водя. Означава, че съм отговорна за ду​ховното, емоционалното, физическото и
финансовото си благополучие. Отговорна съм за откриването и задово​ляването на собствените
си нужди. Отговорна съм да разрешавам проблемите си или да се науча да живея с оне​зи, които
не съм в състояние да реша. Отговорна съм за избора, който правя. Отговорна съм за това, което
да​вам и което получавам. Отговорна съм и за това, да си поставям цели и да ги постигам.
Отговорна съм доколко се наслаждавам на живота и всекидневните си занимания. Отговорна
съм за това, кого обичам и как изразявам лю​бовта си. Отговорна съм за начина, по който се
държа с другите, и за начина, по който позволявам те да се дър​жат с мен. Отговорна съм за
желанията и стремежите си. Цялостната ми личност и всеки аспект от моето съществуване са
нещо важно. Аз струвам нещо, животът ми има значение. Мога да имам доверие в чувствата си.
Разсъжденията ми са правилни. Ценя желанията и пот​ребностите си. Не заслужавам и няма да
позволя да бъда използвана и унижавана. Имам права и съм длъжна да ги отстоявам. Решенията,
които взимам, и начинът, по който ще се държа оттук нататък, ще отразяват искре​ното ми
самоуважение и ще бъдат съобразени с отговорностите, които имам към себе си.
Решенията ми също така ще бъдат съобразени с отго​ворностите ми към другите - към брачния
партньор, де​цата, роднините, приятелите. Ще се опитам да си дам сметка и да преценя какви
точно са тези отговорности. Ще се съобразявам също така с правата на хората около себе си -
правото им да живеят живота си по най-подхо​дящия според тях начин. Няма да нарушавам
правото на другите да се грижат за себе си и те също би трябвало да уважават моите права.
Грижата за себе си предполага отношения на взаимно уважение. Тя означава да се научим да
живеем отговорно.
Означава да позволим на другите да водят живота, кой​то са си избрали, стига да не ни пречат
да живеем така, както ние желаем. Грижата за себе си съвсем не е нещо толкова егоистично,
колкото го смятат някои хора, но не е и чак толкова безкористно, за колкото го обявяват повечето
съзависими.
В следващите глави ще стане въпрос за някои конкретни начини за полагане на грижи за себе
си - поставяне на цели, справяне с чувствата, прилагане на програмата Дванаде​сет стъпки и
други. Убедена съм, че полагането на грижи за себе си е изкуство. Това изкуство включва една
фундамен​тална идея, която мнозина не са усвоили: трябва да предос​тавяме на себе си онова, от
което се нуждаем.
Първоначално това може да се окаже твърде стряска​що за нас самите и за семейната ни
система. Повечето съзависими не са свикнали да искат онова, от което имат нужда. Много от тях
дори не знаят или не са мислили за това какво всъщност искат и от какво имат нужда. (В тази
книга използвам понятията нужди и желания като взаимозаменяеми. Смятам, че и двете неща
са важни и ще се отнасям към тях с еднакво уважение.)
Често съзависимите погрешно смятат, че потребнос​тите им са нещо маловажно и че не
трябва да говорят за тях. Някои дори са убедени, че потребностите им са нещо лошо или
погрешно и затова са се научили да ги потискат и изтласкват извън съзнанието си. Те нямат
навика да си дават сметка от какво имат нужда и да се вслушват във вътрешния се глас, тъй като
това и без друго няма значе​ние - потребностите им така или иначе ще останат неу​довлетворени.
Съзависимите обикновено не знаят как да задоволяват нуждите си по подходящ начин.
Съвсем не е трудно и аз смятам, че бързо можем да се научим как да предоставяме на себе си
онова, от което се нуждаем. Методът е прост - във всяка една ситуация бихте могли да се
отделите и да се запитате: „Какво трябва да направя, за да се погрижа за себе си?”
След това е необходимо просто да се вслушаме в себе си и в своята Висша сила.
Съобразявайте се с това, което чу​вате. Трябва да прекратим безумието да се наказваме за не​щата,
които чувстваме, мислим и желаем. Глупаво е да не се съобразяваме с това, което всъщност
представляваме и да не се вслушваме във вътрешния си глас. Имате ли идея по какъв начин
действа с нас Бог? Както казах по-рано, съв​сем естествено е да смятаме, че той ни е изоставил -
та нали ние постоянно пренебрегваме сами себе си. Необходи​мо е да се отнасяме по-нежно и с
повече разбиране към соб​ствената си личност. Ние сме не просто човешки същес​тва, а сме
създадени с идеята да бъдем човечни. Ако се на​учим да проявяваме състрадание към себе си,
вероятно ще успеем да се отнасяме с истинско съчувствие и към други те. Вслушвайте се в
думите на вътрешния си глас - той най-добре знае от какво имате нужда.
Може би трябва да се позабързате, за да стигнете навреме за някаква среща. Или пък е
необходимо да пона​малите темпото и да си вземете един ден отпуска. Може би имате нужда от
малко физически упражнения или от повече сън. Може би ви трябва малко усамотение или пък
точно обратното - да бъдете сред хора. Дали пък не е необходимо да си намерите работа? А може
би трябва да работите по-малко. Може би имате нужда ня​кой да ви прегърне, да ви целуне, да ви
разтрие гърба.
Понякога да си дадем онова, от което се нуждаем, озна​чава да си осигурим някакви
удоволствия - почерпка, нова прическа, нова рокля, нови обувки, нова играчка, посещение на
театрална постановка или пътуване до Бахамските ос​трови. Понякога означава, че имаме нужда
да поработим. Може би трябва да премахнем или да развием у себе си ня​какво качество; да
направим нещо за взаимоотношенията си с някого; а може би имаме нужда да се заемем със
задъл​женията си към околните или към самите себе си. Да пре​доставим на себе си онова, от
което се нуждаем, не озна​чава само да си правим подаръци. Това изисква да извършим
необходимото, за да започнем да живеем отговорно, без да се товарим с прекалено много
задължения, но и без да пре​небрегваме всичките си задължения.
Човек има различни потребности, които се променят е всеки изминал ден и дори във всеки
един момент. Усещате ли странното безпокойство, което е неизменен спътник на
съзависимостта? Може би имате нужда да посетите сбирка на „Ал-Анон”. Обзети ли сте от
негативни и отчай​ващи мисли? Може би имате нужда да прочетете някаква вдъхновяваща или
мотивираща книга. Притеснявате ли се за някакъв здравословен проблем? Може би имате нужда
да отидете на лекар. Ако пък децата са прекалено буйни и ви създават неприятности, вероятно
трябва да изработите някакъв план за затягане на дисциплината в семейството. Може би
околните постоянно потъпкват правата Ви? То​гава сигурно трябва да установите някакви по-
твърди гра​ници. Може би стомахът ви се е свил на топка от напре​жение и различни емоции?
Справете се е тях. Може би има​те нужда да се отделите, да намалите темпото, да нане​сете
някакви корекции, да се намесите, да започнете нова връзка или да подадете молба за развод?
Всичко зависи от вас. От какво смятате, че имате нужда?
Освен че трябва да започнем да предоставяме на себе си онова, от което се нуждаем, ние
трябва да започнем да съобщаваме на околните какво искаме от тях. Това е част от грижата за
собствената личност и от превръ​щането ни в отговорни човешки същества.
Както казва преподобният Фил А. Хансън, занимаващ се с проблемите на съзависимостта, да
предоставяме на себе си онова, от което имаме нужда, означава да се пре​върнем в свой личен
консултант, довереник, духовен нас​тавник, партньор, най-добър приятел и опекун в това ново и
вълнуващо начинание - да заживеем собствения си живот. Стремежът ни е да започнем да
вземаме решения въз основа на фактите от действителността и в съот​ветствие със собствените
си интереси; да се съобразява​ме със задълженията си към околните, тъй като именно така
постъпват хората с чувство за отговорност; да не забравяме, че задълженията ни към нас самите
също са важни. Целта ни е да започнем да вземаме решенията си без чувството, че сме „длъжни”
да правим нещо. Нужно е да се научим да вярваме в себе си. Ако се вслушваме в себе си и в
своята Висша сила, няма опасност да бъдем подве​дени. За да си осигуряваме онова, от което
имаме нужда, и за да се научим да живеем с мисъл за себе си, е необходи​ма вяра. Нужна ни е
достатъчно вяра, за да продължим да съществуваме. Необходимо е да правим поне нещо малко
всеки ден, за да започнем да се придвижваме напред.
Когато се научим да се грижим за себе си и за задоволя​ването на нуждите си, ние ще
започнем да се отнасяме по-снизходително към грешките си и да се поздравяваме, в случай, че се
справяме добре. Ще приемаме спокойно факта, че с някои неща се справяме доста посредствено,
а с други - направо зле. Това също е част от живота. Ще се научим да се шегуваме със себе си и е
човешките си сла​бости, но няма да се смеем, когато имаме нужда да си поп​лачем. Ще се
отнасяме сериозно към себе си, но не прека​лено сериозно.
В крайна сметка може би дори ще открием следната поразяваща истина: почти нищо в
живота не може да се оправи, като не се грижим за себе си или не си осигуряваме онова, от
което се нуждаем; тъкмо обратното - по​вечето от нещата могат да се оправят, стига да се пог​-
рижим за себе си и за собствените си нужди.
Аз самата се уча как да полагам грижи за себе си. Позна​вам много съзависими хора, които
вече са се научили или в момента се учат как става това. Убедена съм, че всич​ки сме в състояние
да усвоим този урок.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. През някой от следващите дни отделете малко време и помислете какво трябва да
направите, за да се погрижите за себе си. Правете го толкова често, колкото сметнете за
необходимо, но нека да е поне веднъж дневно. Ако преживявате някаква криза, може да ви се
наложи да го правите и на всеки час. След това си оси​гурете онова, от което се нуждаете.
2. Какво бихте искали от хората около себе си? В някакъв подходящ момент седнете заедно с
тях и обсъдете този въпрос.

ЕДИНАЙСТА ГЛАВА
Обикнете себе си
И най-важно:
бъди на себе си във всичко верен
и както ден след нощ от туй ще следва,
че няма никога да се окажеш
неверен и към другите.
Уилям Шекспир
„Обичай ближния си като себе си.” Проблемът е, че повече​то съзависими правят тъкмо това.
И което е по-лошо - много от нас дори не биха си помислили да се отнесат към другите по
начина, по който се отнасят към себе си. Те не биха се осмелили, а и околните най-вероятно не
биха им позволили.
Повечето съзависими страдат от онзи трудноосезаем, но болезнен недъг, наречен
самоподценяване. Ние не се чувстваме добре в кожата си, не се харесваме и трудно някой може
да ни убеди, че трябва да се обичаме. Отнесе​на към някои от нас, думата самоподценяване е
даже сла​ба. Ние не просто не се харесваме, ние се ненавиждаме.
Не харесваме начина, по който изглеждаме. Не можем да понасяме тялото си. Смятаме, че
сме глупави, неспо​собни, посредствени и в повечето случаи, че не заслужаваме да бъдем
обичани. Убедени сме, че разсъжденията ни са погрешни и неуместни. Възприемаме се като
незначи​телни личности. Смятаме чувствата си ако не за непра​вилни, поне за маловажни.
Убедени сме, че потребности​те ни нямат особено значение. Вярваме, че околните би трябвало да
се срамуват от нас. Възприемаме се като не​що по-долнокачествено и нещо по-различно от
останали​те - не в смисъл, че сме уникални, а в смисъл, че сме стран​ни и неприемливи за
другите. Никога не сме се опитвали да се преборим със себе си и затова се възприемаме не през
розови очила, а през някакъв замърсен, сиво-кафяв филтър.
Вероятно повечето от нас са се научили да прикриват своите истински чувства към себе си,
като се обличат по подходящ начин, правят си подходящи прически, живеят в подходяща къща и
имат подходяща работа. Ние се хва​лим с постиженията си, но зад тази фасада е скрито ис​тинско
подземие, където тайно и без почивка се измъчва​ме и наказваме. Понякога се самонаказваме и
открито - пред целия свят, като говорим унизителни неща за собс​твената си личност. Нерядко
дори приканваме околните да ни помогнат в самоомразата, например като позвол​яваме на
определени хора или религиозни обичаи да ни съ​действат да се почувстваме виновни или като
даваме възможност на околните да ни нараняват. Най-жестоки​те ни самоизтезания обаче се
провеждат насаме, в собс​твения ни ум.
Отново и отново се нахвърляме върху себе си, това​рим съвестта си с купища необмислени
разпоредби и тру​паме камари от отвратителното и съвсем ненужно чувс​тво за вина. То не трябва
да се бърка с истинската, заслу​жена вина, която действа като двигател на промяната, става
източник на ценни поуки и ни сближава със собс​твената ни личност, с другите и с нашата Висша
сила. Ние постоянно се поставяме в невъзможни ситуации в които единствената ни възможност
е да се чувстваме зле. Помисляме си нещо, след което си казваме, че не би трябвало да
разсъждаваме по този начин. Изпитваме някакво чувство, а после си казваме, че не трябва да се
чувстваме така. Взимаме някакво решение, привеждаме го в действие и веднага след това си
казваме, че не е трябвало да постъпваме по този начин. Всъщност във всички тези ситуации
няма нужда от никакви корекции, няма какво да поправяме; не сме направили нищо лошо.
Цялата тази схема е механизъм за самоизтезание, чиято цел е непрекъснато да се чувстваме
притеснени, разс​троени и потиснати. По този начин попадаме в собстве​ния си капан.
Един от любимите ми начини да се самоизмъчвам е ка​то започна да разсъждавам над
дилемата кое от две опре​делени неща да започна да върша. В крайна сметка реша​вам да се
захвана с едното от тях. В момента, в който приведа това решение в действие, аз си казвам:
„Трябва​ше да се заема с другата работа.” Веднага променям посо​ката, започвам да върша другото
нещо, но отново се нах​върлям върху себе си: „Ама защо се занимавам с това - пре​дишната работа
е много по-спешна!” Друг любим метод за самоизтезание е следният: оправям си прическата,
гри​мирам се, след което се поглеждам в огледалото и си каз​вам: „Боже, изглеждам ужасно! Не
мога да се появя пред хо​рата в този вид.”
Повечето съзависими са убедени, че са извършили таки​ва потресаващи грешки, че просто би
било нелепо да се надяват на някаква прошка. Някои дори смятат, че целият им живот е една
ужасна грешка и всяко тяхно действие е неправилно. Мнозина от нас твърдо вярват, че не са в
със​тояние да направят и едно нещо като хората, но едновре​менно с това изискват от себе си да
бъдат перфектни във всичко. Поставят си невъзможни предизвикателства, след което се чудят
защо не успяват да се справят.
И накрая - като капак, ние започваме да се самобичува​ме. Не харесваме нещата, които
правим, и онова, което сме. В самата си същност ние не сме добри хора. По някак​ва незнайна
причина Бог ни е сътворил като абсолютно непригодни за живота личности.
При съзависимостта, също както в много други облас​ти от живота, всяко нещо е свързано и
води до нещо дру​го. В случая ниското ни самочувствие често е пряко свързано с нещата, които
правим или не правим, и е при​чина за много от проблемите ни.
Тъй като съзависимите в повечето случаи изпитват силна неприязън към себе си, те смятат, че
не трябва да се съобразяват със собствените си нужди, или казано по друг начин - да проявяват
егоизъм. Поставянето на личните интереси на първо място е просто недопустимо. Обикно​вено
сме убедени, че струваме нещо, само ако работим в полза на другите или се грижим за тях и
затова никога не отказваме. Ако някой е толкова незначителен и маловажен, колкото сме ние,
той трябва да положи доста допълни​телни усилия, за да бъде харесван от околиите. Никой нор​-
мален човек не би могъл да изпитва удоволствие или да ис​ка да общува с нас. За да заслужим и
запазим нечие приятелс​тво, ние се чувстваме длъжни постоянно да правим нещо за този човек.
Непрекъснато се отбраняваме не защото се смятаме за непогрешими, а просто защото самочувс​-
твието ни е толкова ниско, че всяка атака заплашва да ни довърши - да ни унищожи. И без това
не можем да се по​насяме и изпитваме такава нужда да бъдем съвършени и да престанем да се
срамуваме, че в никакъв случай не бихме могли да допуснем някой да ни посочи поредната
грешка, която сме направили. Една от причините постоянно да натякваме и да критикуваме
околните е, че непрекъснато правим същото със самите себе си.
Също както Ърии Ларсън и някои други специалисти, аз съм убедена, че ниското ни
самочувствие и непоносимостта, която изпитваме към себе си, са пряко свързани с всички
останали аспекти на съзависимостта, като нап​ример: превръщането ни в мъченици; отказа да се
наслаж​даваме на живота; работохолизма и постоянната ни зае​тост, заради които не ни остава
време за нас самите; перфекционизма, заради който не сме в състояние да из​питваме
удоволствие от нещата, които вършим; прота​кането и огромния товар от вина и несигурност,
които носим на плещите си; избягването на близостта с хора​та - едностранното прекратяване на
взаимоотноше​нията, недопускането на обвързване, неспособността да се освободим от някаква
разрушителна връзка; създаване​то на взаимоотношения с хора, които могат само да ни навредят,
и избягването на личности, които са в състоя​ние да окажат благотворно влияние върху нас.
Ние проявяваме огромна изобретателност в изнамирането на различни способи за
самоизтезаване: преяждаме, пренебрегваме нуждите си, непрекъснато се сравняваме и
съревноваваме с околните, обсебваме ги, безспир предъвкваме разни мъчителни спомени или си
представяме ужасни сцени от бъдещето. Ами ако тя отново започне да пие? -мислим си ние.
Ами ако си има любовник? Ами ако някое торнадо разруши къщата? Този тип нагласа е изключи​-
телно подходящ, ако имаме желание да се заредим със со​лидна доза страх. Повечето от нас
постоянно се стряскат с подобни мисли, след което се чудят защо се чувстват толкова
изплашени.
Ние се лишаваме от всички блага, които би могъл да ни предостави животът, тъй като просто
смятаме, че не ги заслужаваме.
Повечето от нас са изключително враждебно настрое​ни към себе си. Подобна самоненавист
обикновено се усвоява в семейството, и то с помощта на родител алко​холик. По-нататък някои от
нас усилват тази нагласа към себе си, като напускат родителя, страдащ от алкохолизъм, и
сключват брак с друг алкохолик. Много често в хо​да на някаква връзка откриваме, че и жалките
останки от самочувствие, които сме притежавали в началото, са се изпарили. Част от нас нямат
никакви проблеми със самооценката, докато не срещнат определен човек или до​като не се появи
онзи проблем; постепенно или пък съв​сем изненадващо откриваме, че не можем да се понасяме.
Алкохолизмът и останалите компулсивни разстройства имат пагубно влияние върху
самочувствието на страда​щите от тях и на съзависимите. Този тип заболявания са
саморазрушителни. Много често дори не си даваме смет​ка за начина, по който подценяваме и
мразим себе си, тъй като постоянно се сравняваме с алкохолиците и остана​лите ненормални
хора около себе си; при подобно сравне​ние винаги се оказва, че нямаме никакви проблеми.
Запом​нете, че ниското самочувствие само чака да му предоста​вим удобна възможност и е готово
да ни нападне.
Всъщност няма голямо значение кога и как сме започна​ли да се самоизтезаваме. Важното е
да престанем още сега. Веднага да започнем да се отнасяме нежно и с разби​ране към себе си.
Чувстваме се добре. Радваме се, че сме това, което сме. Разсъжденията ни са правилни. Чувства​-
та ни са напълно уместни. Намираме се точно там, къде​то би трябвало да бъдем в този момент.
Всеки от нас си е съвсем наред. Ние сме напълно нормални хора. Дори и да сме грешили, това
не е проблем - важното е, че сме нап​равили най-доброто, на което сме били способни.
Дори при съзависимостта, в която сме изпаднали, с цялото това контролиране, спасяване и е
различните недостатъци на характерите ни, ние сме съвсем наред и сме точно такива, каквито
би трябвало да бъдем. Аз го​ворих много за проблеми, за недовършени задачи и неща, които
трябва да променим - това са предстоящи цели и работа, която трябва да свършим, за да
подобрим качес​твото на живота си. Но и в момента ние сме напълно нормални хора. Нещо
повече - съзависимите са измежду най-любвеобилните, най-щедрите, най-добросърдечните и
най-загрижените личности, които познавам. Пробле​мът е, че сме изпаднали в някаква заблуда и
сме започнали да правим неща, които ни причиняват болка. Сега ще се научим как да престанем
да вършим тези неща. Отново повтарям - проблемът е именно в тази заблуда, а не в са​мите нас.
Ако притежаваме някаква черта на характера, която да е наистина отвратителна, това е начинът,
по който се мразим и се нахвърляме върху себе си. Просто трябва да се откажем от този
нетърпим навик. За нача​ло трябва да престанем да се нахвърляме върху себе си за​ради това, че
постоянно се нахвърляме върху себе си. Не сме виновни за този свой навик, но сме отговорни за
то​ва, да се отучим от него.
Бихме могли да се радваме на себе си и на живота си. Можем да се грижим за себе си и да се
обичаме. В състоя​ние сме да приемем прекрасната си личност с всичките й недостатъци,
дефекти, силни и слаби страни, чувства, мисли и всичко останало. Тя е най-хубавото нещо, което
имаме. Тя е това, което сме и което би трябвало да бъ​дем. Собствената ни личност не би могла
да бъде някаква грешка. Ние сме най-великото нещо, което някога ни се е случвало. Повярвайте в
тази идея. Така животът става много по-лесен.
Единствената разлика между съзависимите и остана​лата част от света се състои в това, че
другите хора не се нахвърлят върху себе си заради онова, което са. Всички човешки същества
мислят по подобен начин и изпитват чувства от един и същ диапазон. Всички правят грешки или
пък постъпват правилно. Така че можем да преста​нем да се самообвиняваме за всичко.
Ние не сме втора ръка хора и не заслужаваме второкла​сен живот. Освен това не заслужаваме
второкласни взаи​моотношения! Ние сме достойни за любовта на околните и си струва човек да
ни познава. Хората, които ни ха​ресват и обичат, не са по-глупави или по-долнокачестве​ни от
останалите. Всеки от нас има право да бъде щастлив. Ние заслужаваме благата на живота.
Хората, които ни се струват най-прекрасни, са същите като нас. Единствената разлика е, че те
си казват колко добре изглеждат и открито се наслаждават на хубостта си. Хората, които говорят
безкрайно мъдро, умно или ду​ховито, са също като нас. Те просто се държат свободно и не се
притесняват да бъдат такива, каквито са. Онези, които изглеждат невероятно спокойни и уверени
в себе си, също не са по-различни от нас. Те са успели да преми​нат и през най-страховитите
изпитания, като са си каз​вали, че могат да го направят. И най-преуспелите личнос​ти са същите
като нас. Те са вървели напред, развивали са дарбите и способностите си и са си поставяли
цели. Ние не сме по-различни дори от хората, които гледаме по те​левизията - нашите герои и
кумири. Всички ние сме нап​равени от един и същ материал - човешката ни същност. Разликата е
в начина, по който се възприемаме, и в неща​та, които си казваме.
Ние сме добри хора - достатъчно добри, и имаме всич​ко, което ни е нужно, за да живеем
добре. Според мен, ос​новната причина за тревожността и страха ни е фак​тът, че постоянно се
самоубеждаваме как не сме способ​ни да се справим с живота и с изненадите, които той ни
поднася. Натаниъл Брандън нарича това „неуловимо усе​щане за непригодност към
действителността”. Аз ви уве​рявам, че сте напълно пригодни за действителността. Отпуснете се.
Където и да ви се налага да ходите, какво​то и да ви се налага да правите, вие сте напълно готови
за тази ситуация и ще се справите отлично. Отпуснете се. Чудесно е да бъдеш това, което си. Та
и какво друго бихте могли да бъдете? Просто трябва да давате най-доброто от себе си във всичко,
с което се захващате.
Какво повече бихте могли да направите? Понякога човек не е в състояние да даде най-
доброто, на което е спосо​бен, това също е съвсем нормално. Всеки изпитва чувс​тва, страхове,
през главата му минават различни мисли и често пъти се чувства уязвим. Трябва да престанем да
се самоубеждаваме, че сме по-различни от останалите, зара​ди нещата, които правим или
усещаме, уверявам ви, че другите хора вършат същите неща и изпитват същите усещания.
Трябва да започнем да се отнасяме по-добре към собс​твената си личност - с повече нежност и
съчувствие. Нима бихме могли да полагаме необходимите грижи за се​бе си, при положение че се
ненавиждаме или презираме?
Престанете да се отнасяте враждебно към себе си. Спрете със самообвиненията и
самоизмъчването. Поеме​те отговорност и направете необходимите стъпки, за да се освободите
от ролята на жертва. Натикайте чувс​твото си за вина в миша дупка. Срамът и вината не вър​шат
работа, когато имаме определена дългосрочна цел. Тяхната задача е да ни покажат, че в някакъв
момент ве​роятно сме нарушили собствените си морални норми. Ка​то начин на живот срамът и
вината са абсолютно безпо​лезни. Забравете фразата „длъжен съм да...” Опитайте се да си давате
сметка кога се наказвате и самоизмъчвате и се научете да си предавате положителни послания.
Ако се налага да свършите нещо, направете го. Ако откриете, че се самоизтезавате, престанете.
Постепенно ще ви става все по-лесно. Ще се научите да се шегувате със себе си, няма да
позволявате да изпадате в заблуди, ще започ​нете да се отнасяте по-нежно към собствената си
лич​ност и в крайна сметка ще се заемете със собствения си живот. Ако изпитвате истинска вина,
погрижете се за нея. Бог ще ви прости. Той знае, че сте дали най-доброто от себе си, макар
резултатът да е бил трагичен. Не е необходимо да се самонаказваме с чувство за вина, за да
покажем на Господ или на някой друг колко много съжаля​ваме. Трябва да си простим. Направете
четвърта и пета стъпка (виж главата за работа по програмата „Дванаде​сет стъпки”); поговорете с
някой свещеник; поговорете с Бога; поправете грешката си; след всичко това обаче просто
приключете въпроса.
Необходимо е да престанем да се срамуваме. Срамът, също като вината, би могъл само да
попречи при изпълне​нието на дългосрочните ни цели. Ако по някакъв дирек​тен или индиректен
начин околните се опитват да ни убеждават, че трябва да се срамуваме от нещо, ние не сме
длъжни да им вярваме. Неприязънта към себе си и срамът могат да бъдат полезни само за
определен кратък период от време. Спомняте ли си някакъв случай, когато нещата са се
подобрили от това, че дълго време сте се срамували или сте изпитвали вина? Успявали ли сте да
решите няка​къв проблем с помощта на този метод? По какъв начин? В повечето случаи вината и
срамът ни карат да изпитва​ме такова безпокойство, че просто не сме в състояние да дадем най-
доброто от себе си. Чувството за вина само утежнява ситуацията.
Всеки от нас има нужда да цени себе си, да взема ре​шения и да прави избор, който подобрява
самочувс​твието му.
„Ако успеете да действате като уверен в себе си, а не отчаян човек, ще видите, че следващия
път ще ви бъде още по-лесно” - твърди Тоби Райе Друс в книгата си „Да ги накараме да
изтрезнеят”.
Бихме могли да проявяваме нежност, любов, загриже​ност, внимание и добронамереност към
себе си, към свои​те чувства, мисли, нужди, желания, стремежи и към всич​ко останало, от което
сме сътворени. Всеки от нас е в състояние да приеме себе си. Започнете оттам, където сте в
момента, и ще стигнете много далеч. Развийте дарбите и способностите си. Вярвайте в себе си.
Отстоявайте себе си. Можете да си имате доверие и да се цените. Бъдете искрени. Уважавайте
себе си - именно в това е магията; в това е и нашият ключ към света.
Предлагам ви един откъс от прекрасната книга на Натаниъл Брандън „Да уважаваме себе си”,
в която става въпрос за изкуството на доброто самочувствие. Обърне​те специално внимание на
този цитат.
„От всички оценки, които правим през живота си, ни​коя не е толкова важна, колкото
оценката, която даваме на самите себе си, тъй като тя достига до самата сърце​вина на нашето
съществуване.
... Няма значима страна от мисленето, мотивацията, чувствата или поведението ни, която да
остава незасег​ната от начина, по който се оценяваме...
Първата стъпка към придобиването на уважение към собствената личност е утвърждаването
на принципа на разума: изборът да мислим, да си даваме сметка за не​щата, да изпращаме
осветяващия лъч на съзнанието на​вън към света и навътре към собственото си същес​тво. Да се
провалим в това начинание означава да се провалим в опитите си да проникнем в ядрото на лич​-
ността си.
 Уважението към себе си означава готовност да мислим независимо, да живеем според
собствените си разбирания и да имаме смелостта да възприемаме и оценяваме света
самостоятелно.
Уважението към себе си означава готовност да си да​ваме сметка не само за това, което
мислим, но и за онова, което чувстваме и желаем, от което имаме нужда, към което се стремим,
заради което страдаме, от което сме изплашени и ядосани - и да приемем правото си да изпит​-
ваме подобни чувства. Противоположната нагласа пред​полага отричане, абдикация от самите
себе си, самопотискане - отхвърляне на собствената личност.
Уважението към себе си означава една постоянна нагла​са на себеприемане - да се приемем
такива, каквито сме, без да се самопотискаме или самоосъждаме, без да прикри​ваме истината за
собствената си личност, опитвайки се да заблудим себе си или околните.
Уважението към себе си означава да живеем неподпра​вено, да говорим и действаме от
позицията на най-дълбо​ките си убеждения и чувства.
Уважението към себе си означава да не приемаме незас​лужена вина и да полагаме всички
усилия, за да се справим с чувството на вина, което може би сме заслужили.
Уважението към себе си означава да пазим ревностно правото си на съществуване, което
произлиза от съзна​нието, че животът ни принадлежи на нас самите и на ни​кой друг и че целта
на земното ни пребиваване не е да жи​веем съобразно очакванията на околиите. За много от хо​-
рата това е непоносима отговорност.
Уважението към себе си означава да обичаме собстве​ния си живот, да обичаме
възможностите си за израства​не и преживяване на различни удоволствия, да обичаме процеса на
откриване и изследване на нашите чисто чо​вешки способности.
По този начин ще започнем да си даваме сметка, че ува​жението към себе си означава да
проявяваме егоизъм в най-висшия, най-благороден и най-трудноразбираем сми​съл на тази дума.
А това, смятам аз, изисква огромна неза​висимост, смелост и почтеност.”
Ние имаме нужда да се обичаме и да поемем отговор​ност към себе си. Дължим си част от
безграничната пре​даност, която повечето от нас с готовност предос​тавят на другите. Високото
ни самочувствие ще се пре​върне в източник на истинска доброжелателност и мило​сърдие към
околните, а не на себичност.
Любовта към себе си само ще усили любовта, която да​ваме и получаваме от околните.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Какви чувства изпитвате към себе си? Напишете нещо по този въпрос. Разкажете за нещата,
които харесва​те и които не харесвате в себе си. След като приклю​чите, прочетете отново
написаното.

ДВАНАЙСТА ГЛАВА
Овладейте изкуството да приемате действителността
Искам да ви направя едно предложение:
нека се изправни лице В лице с действителността.
Боб Нюхарт в „Шоуто на Боб Нюхарт”
Здравомислещите хора съветват да се научим да прие​маме действителността. Това е и трябва
да бъде цел​та на повечето форми на психотерапия. Благотворно е да можем да посрещнем и да
приемем нещата такива, каквито са. Фактът на приемане носи душевно спокойс​твие. Това
обикновено е повратната точка на промяна​та. Много по-лесно е обаче да се каже, отколкото да
се направи.
Не само съзависимите, а и всички хора се изправят ежедневно пред дилемата дали да
възприемат или да от​хвърлят реалността на съпътстващите ги обстоятелс​тва. Всеки ден ние се
сблъскваме с множество събития които ни се налага да приемем. Житейските ни обстоя​телства
включват факти от рода на това кои сме ние къде живеем, с кого съжителстваме или съответно
не съ​жителстваме, къде работим, с какво се придвижваме, с колко пари разполагаме, какви
отговорности носим, как се забавляваме и какви проблеми евентуално възникват във
всекидневието ни. Понякога приемането на тези об​стоятелства е лесно и безпроблемно. То
сякаш идва от само себе си. Косата ни изглежда добре, децата са послуш​ни, шефът се държи
поносимо, парите ни стигат, къща​та е чиста, колата върви и ние обичаме съпруга или лю​бовника
си. Знаем какво можем да очакваме и сме готови да го приемем. Всичко е наред. Друг път
нещата не вър​вят толкова добре. Спирачките на колата отказват, пок​ривът тече, децата се държат
хулигански, чупим си ръка​та, уволняват ни от работа, любовникът или съпругът ни казват, че
вече не ни обичат. Нещо се е случило. Има​ме проблем. Нещата са различни. Те се променят. Ние
гу​бим нещо. Житейските обстоятелства вече не са толко​ва приятни. Те са се променили и трябва
да възприемем тази нова ситуация. Отначало може да започнем да отри​чаме истината или да се
съпротивляваме на промяната, проблема или загубата. Иска ни се нещата да останат та​кива,
каквито са били досега. Искаме да решим проблема максимално бързо. Искаме отново да се
чувстваме добре. Искаме да знаем какво можем да очакваме. Променената реалност не ни
харесва. Тя е неприятна и ни кара времен​но да загубим равновесие.
Съзависимите никога не знаят какво могат да очакват от своята връзка, особено ако тя е с
алкохолик, наркоман, престъпник, комарджия или човек с някакъв друг сериозен проблем.
Постоянно сме атакувани от различни неприят​ности, промени и загуби. Понасяме безброй
кавги, неосъ​ществени срещи, измамни обещания и куп лъжи. Губим емоционалната и
финансовата си сигурност, вярата в хо​рата, които обичаме, вярата в Бога - в крайна сметка
преставаме да вярваме дори в себе си. Можем да загубим и здравето си, материалните
придобивки, способността си да се наслаждаваме на секса, доброто си име, социални​те
контакти, кариерата, самоконтрола и самоуважение​то си и дори самите себе си.
Някои от нас губят уважението и вярата си в любими​те хора. Често се случва да загубим дори
любовта и при​вързаността си към хората, които доскоро сме обичали. Това е естествена и
нормална последица от болестта. Ето какво се казва в една брошура, озаглавена „Наръчник за
семейството на алкохолика”:
„Любовта не може да съществува без справедливост. В любовта трябва също така да има и
състрадание, което означава да изпитваш и да понасяш трудностите заедно с обичания човек.
Състраданието не означава, че сме длъжни да понасяме несправедливите действия на други​те.
Въпреки това, несправедливостта е често срещано явление в семействата на алкохолиците.”
Фактът, че несправедливостта е толкова широко раз​пространена, не я прави по-малко
болезнена. Чувството, че сме предадени, може да се окаже съкрушително, когато човекът до нас
ни нарани дълбоко.
Вероятно най-голямата загуба, която може да претър​пим, е крахът на нашите мечти, на
изпълнените с много надежда и понякога твърде идеалистични очаквания за бъдещето. Това е
фактът, с който може би най-трудно се примиряваме. Когато например мислим за новородено​то
си дете, ние възлагаме на него определени надежди - и те със сигурност не включват
злоупотреба с наркоти​ци и алкохол. Това липсва в нашите планове. В деня на сватбата си също
сме изпълнени е мечти. Бъдещето с на​шия възлюбен изглежда прекрасно и многообещаващо.
Този ден е началото на нещо велико, нещо чудесно, нещо, за което отдавна мечтаем. Мечтите и
надеждите може и да са останали недоизказани, но те със сигурност са присъствали в мислите
на повечето от нас.
„Всяка двойка започва своя съвместен живот по разли​чен начин - пише Джанет Уойтиц в
една статия от сбор​ника „Съзависимостта - една новопоявила се тема”. - Въпреки това процесът,
който протича в семействата на зависимите от химични вещества, е принципно една​къв. Нека
първо обърнем внимание на брачната клетва. В повечето случаи тя има следното съдържание: в
добро и зло, в бедност и богатство, в здраве и болест - докато смъртта ни раздели. Може би
проблемите започват още оттук. Давали ли сте си сметка какво казвате, когато сте произнасяли
тези думи? Ако тогава сте знаели, че ще ви съпътства злото, а не доброто, че ще живеете сред
болести, а не в здраве, че ви предстои бедност, а не бо​гатство, щеше ли да си заслужава да
преминете през всичко това само заради любовта си? Може би ще ми от​говорите положително,
но аз все пак изпитвам някои съмнения. Ако разсъждавахте по-реалистично, вместо да бъдете
така романтични, щяхте да тълкувате клетва​та по следния начин - в зло, но и в добро, което
означа​ва, че тежките времена трябва да са преходни и добро​то да преобладава в дома ви. Човек
сключва договор с вяра в бъдещето. Безполезно е да съжаляваме, когато вече е късно.”
Човек винаги има някакви мечти. И мнозина от нас пре​минават през разочарованията, като се
уповават единс​твено на тях. Ние се възправяме срещу действителността и размахваме мечтите
си в лицето на истината, като отказваме да приемем и да се задоволим с нещо по-малко от тях.
Но един ден реалността ни хваща за гърлото - тя не желае да бъде пренебрегвана. Оказва се, че
това не са нашите планове, желания и надежди. Те никога няма да се осъществят. Мечтите ни са
мъртви и никога няма да възкръснат.
Сигурно вашите мечти и надежди също са рухнали. Може би някои от вас са претърпели
провал в такова зна​чимо начинание, каквото е бракът, или пък в някакви дру​ги важни
взаимоотношения. Знам, че е много болезнено да се простиш с любовта или с надеждите си.
Никакви думи не могат да намалят болката и мъката. Ужасно е да загубиш мечтите си заради
алкохолизъм или друг подобен проблем. Тези болести са смъртоносни. Те убиват абсо​лютно
всичко, включително и най-прекрасните ни меч​ти. „Химическите зависимости унищожават
бавно, но си​гурно” - заключава Джанет Уойтиц. И това е вярно. Тъж​но е, но е истина. А аз ще
добавя, че нищо не умира по-бав​но и по-мъчително от мечтите.
Дори възстановителният процес води до определени загуби и промени, които трябва да се
опитаме да прие​мем. Нещата се променят, когато съпругът алкохолик спре да пие. Променят се и
моделите на взаимоотноше​нията ни. Налага ни се да се изправим пред загубата на представата за
себе си, породена от съзависимостта и от влиянието, което тя оказва върху нас. Въпреки че това
са положителни промени, те все пак са загуби - ние губим нещо, което може и да не сме
харесвали, но с което по някакъв странен начин сме свикнали. Старите модели са били част от
житейската ни ситуация. Преди поне сме знаели какво да очакваме, дори това да е означавало,
че не трябва да очакваме нищо.
Загубите, които всекидневно понасят съзависимите, са огромни и непрекъснато нарастват.
Това не са онези проблеми и загуби, с които се сблъсква обикновеният чо​век. При нас те са
причинени от хората, които обичаме. Въпреки че тези загуби и проблеми са пряк резултат от
някаква болест, определено състояние или компулсивно разстройство, на нас могат да ни се
сторят преднамере​ни и зложелателни действия, защото тези страдания ни причинява именно
човекът, когото обичаме и на когото се доверяваме.
Ние никога не успяваме да постигнем стабилно равно​весие, тъй като непрекъснато се
опитваме да се нагодим към заобикалящите ни промени и проблеми. Не знаем нито какво да
очакваме, нито кога можем да го очакваме. Житейските ни обстоятелства непрекъснато се
променят. Можем да претърпим загуба или промяна навсякъде и във всеки момент. Струва ни се,
че ще полудеем; децата ни са разстроени; съпругът или любовникът ни се държи така, сякаш се е
побъркал; взели са ни колата заради неиз​платени вноски; не сме ходили на работа от седмици;
къ​щата е в ужасно състояние; а спестяванията ни просто са се стопили. Неприятностите могат
да се стоварят наведнъж или да дойдат една по една. Положението ни се стабилизира за момент,
но после отново губим колата, работата, дома, парите и връзките си с хората, на кои​то държим.
Осмелили сме се да възродим мечтите си, само за да ги загубим отново. Не е важно, че те са
били по​родени от самозаблуди и напразни надежди, че проблемът ще изчезне от само себе си -
като по чудо. Разбитите мечти са си разбити мечти. Разочарованията са си разо​чарования.
Изгубените надежди са мъртви надежди, а те носят само болка.
Да приемем действителността ли? Та през по-голяма​та част от времето ние дори не знаем
каква е тя. Непре​къснато някой ни лъже, ние лъжем някого, и в крайна сметка се чувстваме
объркани от всичко това. През ос​таналото време срещата с реалността е повече от оно​ва, което
ние, или който и да било друг, можем да поне​сем. Ето защо не виждам нищо мистериозно във
факта, че отричането е неделима част от алкохолизма и други​те сериозни проблеми, свързани с
някаква загуба. Трябва да приемем толкова много неща, а обстоятелствата са направо
съкрушителни, В повечето случаи сме така зае​ти да се справяме с кризите и хаоса около другите,
както и с проблемите, които те създават, че въобще нямаме време да се занимаваме с приемането
на каквото и да било. Все пак понякога ни се налага да се изправим срещу истината, такава
каквато е. Ако въобще сме в състояние да променим обстоятелствата, първо трябва да прие​мем
действителността. Трябва да го направим и ако искаме да заменим старите си мечти с нови и
пак да се по​чувстваме нормални и умиротворени.
Опитайте се да разберете, че да приемем нещо не оз​начава непременно да привикнем към
него. Не е необходи​мо и да се примирявате с ужасното и жалко състояние на нещата около вас.
Това не означава и че трябва да прие​мате или да търпите да злоупотребяват с вас по какъв​то
и да било начин. Налага се да осъзнаете и да приеме​те обстоятелствата и хората около себе си
такива, как​вито са. Само когато възприемем тази позиция, ще можем да се почувстваме
спокойни и способни да преце​ним правилно заобикалящите ни обстоятелства, да нап​равим
необходимите промени и да решим проблемите си. Човек не е в състояние да се пребори с
опитите на околните да злоупотребяват с него, ако преди това не си даде сметка за тези опити.
След това трябва да преста​не да фантазира, че злоупотребата ще изчезне от само себе си, да спре
да се преструва, че такова нещо не съ​ществува и да не се опитва да я оправдава. Когато въз​-
приемаме адекватно действителността, ние сме спо​собни да постъпваме по много по-отговорен
начин. Тога​ва вече можем да променяме онова, което е във властта ни. Един алкохолик не може
да престане да пие, ако пре​ди това не приеме, че е безсилен пред алкохола и алкохо​лизма си.
Хората, които имат проблеми с храненето, не могат да се преборят с тях, ако не признаят своето
без​силие. Съзависимите също не могат да се променят, до​като не приемат характеристиките на
съзависимостта си - а именно, че не могат да влияят на хората, алкохо​лизма и другите
обстоятелства, които така отчаяно се опитват да контролират. Приемането звучи много па​-
радоксално: не можем да се променим, докато не прие​мем себе си такива, каквито сме.
Предлагам ви откъс от книгата „Да уважаваме себе си”, в който става въпрос за
себеприемането: „...Ако мога да се приема такъв, какъвто съм, да прие​ма, че наистина чувствам
това, което чувствам, и да призная, че съм направил онова, което съм направил - ако мога да
приема всички тези неща, независимо дали ми ха​ресват или не - тогава съм в състояние да
приема и са​мия себе си. Мога да се примиря със слабостите и съмне​нията си, както и с ниското
си самочувствие. След като вече съм приел тези факти, аз съм приел самата реалност и съм
престанал да се опитвам да се преборя с нея. Вече не се опитвам да изкривя съзнанието си, за да
поддържам самозаблудите относно житейската си ситуация. И по този начин правя първите
стъпки към изграждането на доброто си самочувствие...
Не можем да се променим, докато не се приемем таки​ва, каквито сме, докато не си дадем
сметка от какво са продиктувани решенията ни и докато не осъзнаем, че трябва да приемем
истината.”
 Знам също така от опит, че моята Висша сила отказ​ва да ми помогне, докато не приема онова,
което ми е предоставила до този момент. Приемането не е акт, който трябва да извършим веднъж
завинаги. То важи само за настоящия момент - но трябва да бъде направе​но от сърце.
Как да постигнем това спокойствие? Как да погледнем действителността в целия й блясък,
без да ни се налага да примижаваме или да си закриваме очите? Как да приемем всички загуби,
промени и проблеми, с които ни засипват животът и хората около нас?
Това, разбира се, не може да стане без някаква съпроти​ва от наша страна. Процесът на
приемане преминава през пет фази. Елизабет Кюблер-Рос за първи път описва тези фази при
хора, страдащи от неизлечимо заболяване, на ко​ито се налага да приемат последната загуба -
собствена​та си смърт. Тя нарича този процес печална реакция. По-късно специалистите
забелязват, че човек преминава през тези фази, независимо каква загуба претърпява. Тя може да
бъде малка - да изгубиш петдоларова банкнота или да не получиш очаквано писмо, но може да
бъде и значителна - загуба на съпруг заради развод или смърт, загуба на работа. Дори
положителните промени носят загуби - ако напри​мер си купим нова къща и напуснем старата.
Във всички тези случаи човек преминава през следните пет фази.
1. Отричане
Първата фаза е отричане. Отначало изпадаме в шок, вце​пененост, паника и отказваме да
приемем фактите. Опитваме се с всички средства да върнем всичко постарому или се
преструваме, че нищо не се е случило. В тази първа фаза сме обзети от страх и силна тревога.
Типич​ните реакции на отричането включват: отказ да повяр​ваме в реалността на фактите („Това
не може да е исти​на!”); отричане или омаловажаване на загубата („Е, голяма работа!”); отказ да
се признаят чувствата, породени от загубата („Това не ме интересува.”); отказ да мислим за за​-
губата (сънливост, натрапливи мисли, компулсивно пове​дение, поддържане на непрекъсната
заетост). Понякога може да се почувстваме така, сякаш сме се отчуждили от себе си, което, от
своя страна, би могло да повлияе на емоционалните ни реакции. Те изчезват, настъпва емоци​-
онално изравняване или пък чувствата ни стават неадек​ватни (смеем се, когато трябва да плачем,
и плачем, кога​то трябва да бъдем щастливи).
Аз лично съм убедена, че проявяваме съзависимостта си точно в тази фаза. Именно тогава
започваме да конт​ролираме, да обсебваме и да потискаме чувствата си. Вярвам, също така, че
тъкмо в това състояние започва да ни се струва, че ще полудеем. Имаме чувството, че сме се
побъркали, тъй като се опитваме да излъжем себе си и вярваме в лъжите на другите. А няма по-
сигурен начин да се побъркаме от това да започнем да вярваме в нечии лъжи. Вътрешният ни
глас знае и ни подсказва истината, но ние го отблъскваме и му казваме: „Млъкни! Ти грешиш.”
Според консултанта Скот Егълстън именно това е мо​ментът, когато решаваме, че нещо в нас не е
наред и че не е нормално да сме толкова подозрителни. Тогава си казваме, че не можем да си
имаме доверие и че интуиция​та вероятно ни изневерява.
Отричането не означава, че сме глупави, упорити или слабоумни. Дори когато се опитваме да
излъжем себе си, ние го правим несъзнателно. „Всъщност отричането не означава, че лъжем -
обяснява Ноел Ларсън, професиона​лен психолог-консултант. - По този начин просто не си
позволяваме да осъзнаем действителността.”
Отричането е като кошмар на живо. То много прили​ча на съня. В това състояние не можем да
си дадем смет​ка за действията си, докато не ги извършим. Всъщност в някаква степен ние
действително вярваме в собствени​те си лъжи. За това също има основателна причина.
„Когато сме в състояние на силен стрес, ние просто изключваме съзнанието си - най-често
само в емоциона​лен, понякога в интелектуален и по-рядко във физически аспект - пише Клаудия
А, Джует в книгата си „Как да по​могнем на децата да се справят с раздялата и загубата”. - Ние
притежаваме вроден механизъм, който пресява вред​ната информация и по този начин ни
предпазва от пре​товарване. Психолозите твърдят, че отричането е съз​нателен или несъзнателен
защитен механизъм, с помощ​та на който се предпазваме, избягваме или намаляваме тре​вогата си
в случаите, когато сме заплашени от нещо - продължава Джует. - Използваме отричането, за да
дър​жим далеч от съзнанието си информацията, която може да ни навреди”.
Отричането действа като буфер на душата ни. То е нашата инстинктивна и нормална реакция
спрямо болка​та, загубата и промяната. Задачата й е да ни предпази. Отричането ни защитава от
превратностите на живо​та, докато не съберем сили да се справим с тях по друг на​чин.
2. Гняв
След като престанем да отричаме загубата, преминаваме към следващата фаза: гнева. Той
може да бъде обоснован или безпочвен, т.е. възможно е да се гневим с право или пък просто да
изливаме яда си върху всичко и всеки, кой​то ни се изпречи на пътя. Понякога започваме да
виним себе си, Бога и всички околни за загубата си. В зависимост от това с какво ни се е
наложило да се разделим, ние може да сме леко раздразнени, малко ядосани, силно разгневени
или обзети от нечовешки бяс.
Ето защо, когато се опитваме да кажем истината на някого, да го върнем в правия път или
когато се изправя​ме пред някакъв сериозен проблем, често пъти събития​та не протичат според
очакванията ни. Ако човек отри​ча определен факт, той не може да го приеме направо, а първо
преминава през фазата на гнева. По тази причина трябва да внимаваме, когато се опитваме да се
преборим с някакъв сериозен проблем.
„Да се помага на хората, да се свалят маските им и да бъдат принуждавани да се изправят
срещу някоя дълго по​тискана истина, е доста опасно и понякога разрушител​но занимание - пише
Джон Пауел в книгата си „Защо се страхувам да ти кажа кой съм?”. - В някои случаи човек не
може да живее със съзнанието за определен проблем. Ето защо по един или друг начин той се
опитва да предпази психиката си чрез някаква форма на самоизмама... Ако съзнанието се
разпадне на части, кой ще ги събере, за да въз​станови отново горкото човешко същество?”
Била съм свидетел на ужасяващи и яростни действия от страна на хора, които в определен
момент са осъзна​вали някоя дълго отричана истина. Ето защо, ако плани​раме намеса, трябва
предварително да потърсим профе​сионална помощ.
3. Преговори
След като се успокоим, започваме опити да сключим сдел​ка е живота, със самите себе си, с
друг човек или с Бога. Ако аз постъпя така и така, или ако някой друг направи това и това, тогава
няма да страдам от загубата, казва​ме си ние. В такива случаи ние не се опитваме да отло​жим
или забавим неизбежното, опитваме се да го предот​вратим. Понякога сделките, които
договаряме, са разум​ни и плодотворни: „Ако аз и съпругът ми започнем да хо​дим на терапия, ще
успеем да запазим връзката си.” Друг път те са абсурдни: „Мислех си, че ако изчистя къщата
добре или ако почистя хладилника, мъжът ми може би ще спре да пие” - спомня си съпругата на
един алкохолик.
4. Депресия
Когато разберем, че от преговорите няма полза, щом престанем да се опитваме да се
преборим с действител​ността и решим да осъзнаем това, което ни е причинил животът, обзема
ни тъга и дори тежка депресия. Това е основната фаза от реакцията на печал - най-силната
проява на скръбта. Именно нея сме се опитвали да избег​нем на всяка цена. Дошъл е моментът да
се наплачем и да изпитаме истинска болка. Тази фаза от процеса започва, когато най-после
смирено капитулираме, казва семейната консултантка Естер Олсьн, която се занимава именно с
печалната реакция. Тя я нарича още и „процес на прошка​та”. Краят на тази фаза настъпва едва
когато успеем на​пълно да се справим със скръбта си и да я преодолеем.
5. Приемане
 Стигнахме и до последната фаза. След като сме си затва​ряли очите, съпротивлявали сме се,
водили сме преговори и в крайна сметка сме почувствали болката, достигаме и до приемането.
„Това не е безнадеждно примиряване и „капитулиране”, реакция от типа на „Какъв е
смисълът?” или „Вече нямам сили да се боря с това”, въпреки че често чуваме и подоб​ни
изказвания - пише Елизабет Кюблер-Рос. - Тези думи са знак за началото на края на борбата, но
те още не озна​чават приемане. Трябва да знаем, че тази фаза не е свър​зана с особено приятни
емоции. В нея сякаш всички чувства изчезват. Усещаме, че болката е отминала, а борбата е
приключила...”
Най-накрая сме приели нещата такива, каквито са. Имаме свободата да останем, а можем и да
продължим на​татък - свободни сме да вземаме всякакви решения. Най-после сме свободни!
Приели сме загубата, независимо кол​ко голяма е била. Тя е станала част от житейските ни об​-
стоятелства и вече не пречи на нормалния ход на живо​та ни. Ние сме се приспособили и
преустроили. Отново сме в мир със себе си и света.
Ние не само се чувстваме добре, но и промените, които сме преживели, ни карат да вярваме,
че сме извлекли полза от загубата, макар и понякога да не разбираме защо е така и каква точно е
тази полза. Чувстваме, че всичко е наред и че този опит ни е облагородил. Вярваме дълбоко и че
житейските ни обстоятелства са се подредили по най-доб​рия за момента начин - и то до най-
малкия детайл. Въпре​ки страховете, чувствата, вътрешната борба и обърква​нето ни, ние знаем,
че всичко е наред, дори и да не сме в състояние да го усетим. Приемаме нещата такива, какви​то
са. Успокояваме се. Преставаме да бягаме, да се пазим, да контролираме и да се крием. И в
крайна сметка ни ста​ва ясно, че вече можем да продължим нататък.
Това е начинът, по който хората приемат нещата. Освен печална реакция, терапевтката Естер
Олсън нари​ча това явление процес на прошката, оздравителен про​цес или „начинът, по който
Бог ни помага”. Този процес съвсем не е приятен. Всъщност той е доста мъчителен и често пъти
болезнен. Възможно е преминаването през петте фази да ни накара да се почувстваме така,
сякаш се разпадаме. В самото начало на процеса изпадаме в шок и паника. После, докато
преминаваме през отделните фази, се чувстваме объркани, уязвими, самотии и изолирани. През
цялото време ни преследва усещането, че сме загуби​ли контрол. Наред с това винаги усещаме и
някаква надеж​да, която в повечето случаи ни изглежда нереална.
Вероятно ще преминаваме през тези фази всеки път, когато приемаме някакъв факт от живота
си. На съзависимите и зависимите от химични вещества често се на​лага да преодоляват по
няколко загуби едновременно и по тази причина нерядко се намират в различни фази на този
процес по едно и също време. Възможно е отричане​то, депресията, преговорите и гневът да
започнат да ни заливат едно през друго. Съществува вероятност да не знаем какво точно се
опитваме да приемем. Възможно е дори да не осъзнаваме, че се стремим да приемем опреде​-
лено обстоятелство. А може и просто да започнем да си мислим, че сме се побъркали.
Това обаче не е вярно. Желателно е да се запознаете с този процес. Той може да отмине за
тридесет секунди ако загубата е незначителна, а може да отнеме и няколко години, или дори цял
човешки живот, ако е по-голяма. Не забравяйте обаче, че това е само теоретичен модел и
следователно поредността и съдържанието на отделни​те фази може да не съответстват напълно
на описание​то. Възможно е да започнем да се придвижваме напред-назад по тази ос - от гняв да
преминем към отричане, след това към преговори и накрая отново да се върнем към отричане.
Независимо от реда и бързината, е която пре​минаваме през отделните фази, ние не трябва да
пропус​каме нито една от тях. Елизабет Кюблер-Рос твърди, че това е един не само естествен, но
и необходим процес и всяка фаза е от изключителна важност. Така че трябва да преодоляваме
превратностите на живота, като ги от​ричаме, докато не намерим по-добър начин да се справим с
тях. Трябва да чувстваме гняв и вина, докато не успеем да ги преодолеем. Трябва да се опитваме
да преговаряме и да плачем. Разбира се, не е задължително преминаването през тези фази да
определя изцяло поведението ни. Но ако искаме да се чувстваме добре и да успеем да приемем
нещата около себе си, трябва да отделим време за всяка една от тях. Джуди Холис се позовава на
следните думи на Фриц Пърлс, бащата на гещалттерапията: „Единствени​ят начин да излезем от
нещо е да преминем през него.”
По принцип човекът е жилаво същество. В много от​ношения обаче сме крехки и раними. Ние
приемаме загуби​те и промените, но времето и начинът, по който става това, са строго
индивидуални - и те зависят единстве​но от нас самите и от Бога.
„Здравословно е да се тъгува - пише в „Повече от бла​гословен” Доналд Л. Андерсън,
свещеник и психолог. - Съв​сем наскоро започнахме да осъзнаваме, че отричането на тъгата е
всъщност отхвърляне на една съвсем нормална човешка реакция. Отказът от тази реакция може
да дове​де след себе си ужасни последици. Тъгуването, както всяко чувство, е съпътствано от
определени физически проме​ни и от освобождаването на психична енергия. Ако тази енергия
не бъде изразходвана в процеса на тъгуването, тя се натрупва и започва да действа
разрушително... Непрео​доляната мъка може да причини дори физическо заболява​не... Може и
трябва да тъгувате за всяко нещо, което пре​дизвиква у вас усещане за загуба. Това естествено не
озна​чава, че животът ни трябва да бъде едно безкрайно тъгуване. Необходимо е просто да си
даваме сметка за чувст​вата си и да не се опитваме да омаловажаваме болката. Ето защо е не само
желателно, но и здравословно да се от​даваме на тъгата, която съпровожда всяка загуба.”
Трябва да преминаваме през тази реакция дори и при най-малките загуби и промени. Добре е
да се щадим, тъй като това е изтощителен процес, който може да изсму​че енергията ни и да
наруши равновесието ни. Ето защо трябва да следим как преминаваме от една фаза в друга и как
се променят емоциите ни. Добре е да разговаряме с хора, които могат да ни осигурят подкрепата,
сигур​ността и разбирането, от което се нуждаем. Освободе​те се от всичко, което таите в душата
си. Лично на мен много ми помага това да благодаря на Бога за загубата и настоящото си
състояние, независимо как се чувствам и какво мисля в момента, В такива случаи може да ви
бъде полезна и „Молитвата на смирението”. Преминаването през този процес не трябва да се
отразява неблагоприят​но на поведението ни. Наложително е обаче да преминем през него. Не
сме първите, на които се случва. Опознава​нето на този процес ще ни даде сили да помогнем и на
други хора и да разберем как трябва да се държим и какво трябва да правим, за да започнем да се
грижим за себе си, след като сме преминали през него.
Овладейте изкуството да приемате действителност​та, независимо че това е свързано е много
тъга.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Помислете дали вие или някой около вас не преминава през процеса на тъга и печал
заради някоя голяма загу​ба? В коя фаза смятате, че вие или този човек се нами​рате в
момента?
2. Помислете за собствения си живот и си дайте сметка през какви големи промени и
загуби сте преминали. Припомнете си преживяванията по време на реакция​та на печал.
Напишете нещо за чувствата, които сте изпитвали тогава.

ТРИНАЙСТА ГЛАВА
Почувствайте чувствата си
Всеки път, когато потискам емоциите си,
стомахът ми се свива на топка.,.
Джон Плуъл
„Преди време посещавах психотерапевтични групи, къ​дето помагат на хората да се справят с
чувствата си - разказва една жена, съпруга на алкохолик. - Тогава бях в състояние открито да
изразявам емоциите си. Сега, след осемгодишна връзка с този човек, не бих могла да ви кажа
какво чувствам, дори и животът ми да зависи от това.”
Съзависимите често губят връзка с емоционалната страна на личността си. Понякога ние се
отдръпваме от хората, за да не бъдем наранени. Убедени сме, че е опасно да бъдем емоционално
уязвими. Болката се натрупва и натрупва, а сякаш никой не се интересува от това. Ето защо ние
предпочитаме да се оттеглим - много по-си​гурно е. В един момент се оказваме така претоварени
с болка, че просто даваме накъсо, за да се предпазим.
Обикновено съзависимите се отдръпват от определе​ни хора, за които смятат, че могат да ги
наранят. Тъй като им нямаме доверие, ние прикриваме емоционалната страна на личността си,
когато сме край тях.
Понякога просто сме принудени да оттеглим емоции​те си. Семейните системи, страдащи от
ефектите на алкохолизма и други подобни разстройства, отхвърлят емоционалната откритост и
понякога дори изискват от членовете си да проявяват притворство. Да вземем за пример опитите
ни да кажем на един пияница как се чувстваме, когато е потрошил колата, провалил е тържес​-
твото за рождения ни ден или е повърнал в леглото ни. Чувствата ни вероятно ще предизвикат
неприятни реак​ции у околните - например гняв. Откритото изразяване на емоциите ни може
дори да се окаже опасно за чисто физическото ни оцеляване, тъй като то силно разклаща
семейната лодка.
Даже семейства, които не са имали в историята си проблеми с алкохолизма, понякога не
допускат открито​то изразяване на чувства. Често може да чуем послание​то: „Не се чувствай по
този начин. Това не е правилно. Всъщност по-добре престани да изпитваш каквито и да било
емоции.” Бързо усвояваме лъжата, че чувствата ни нямат значение, че са някак погрешни. И тъй
като окол​ните отказват да им обърнат внимание, ние също прес​таваме да се вслушваме в тях.
Оказва се, че понякога даже е по-лесно да не чувстваш. И без това имаме толкова много
задължения, с които сме се нагърбили заради хората около себе си. И без друго ще трябва да
свършим онова, което е необходимо. Защо пък трябва да си губим времето и с разни чувства?
Нима това ще промени нещо?
Понякога се опитваме да се освободим от чувствата си, тъй като се страхуваме от тях. Ако
признаем пред себе си как всъщност се чувстваме, ще се наложи да взе​мем някакво решение -
нещо да направим или да проме​ним. Ще се наложи да погледнем действителността в очите. Ще
си дадем сметка какво наистина мислим, как​во изпитваме и какво е необходимо да направим.
Пробле​мът е, че все още не сме готови да пристъпим към дейс​твие.
Съзависимите са угнетени, потиснати и депресирани. Повечето от нас са в състояние без
замисляне да ви съоб​щят как се чувства някой друг, защо се чувства така, откога изпитва тези
чувства и как би могъл да реагира в дадения случай. Ние прекарваме живота си в постоянна
загриженост за чувствата на околните. Опитваме се да влияем върху тях. Стремим се да ги
контролираме. Не ис​каме да нараняваме хората, не желаем да ги разочароваме или обиждаме.
Убедени сме, че носим отговорност за оно​ва, което те изпитват. Но в повечето случаи или не сме
наясно какво чувстваме самите ние, или не знаем какво да правим с чувствата си. Мнозина от
нас отдавна са прес​танали или пък никога не са опитвали да поемат отговор​ност за
емоционалната страна от личността си.
Всъщност доколко са важни чувствата ни? Преди да отговоря на този въпрос, смятам да ви
разкажа за прежи​вяванията си от времето, когато се лекувах от зависи​мостта си към химични
вещества в болницата в град Уилмар, Минесота, през 1973 година. В продължение на десет
години бях злоупотребявала с алкохол, хероин, дилаудид, морфин, метадон, кокаин, барбитурати,
амфетамини, марихуана и всякакви други вещества, които обещаваха поне малко да променят
начина, по който се чувствах. Сега трябваше да се отърва от всичко това. Когато по​питах своята
консултантка Рут Андерсън и някои други терапевти как да се справя с тази задача, те ми
отвърна​ха: „Поработи върху чувствата си,” (Предложиха ми и да започна да посещавам сбирките
на „Анонимни алкохоли​ци”, но за това ще стане въпрос по-нататък.) И аз се зах​ванах с чувствата
си. В началото беше направо ужасно. Преживявах емоционални експлозии, които заплашваха да
ме разкъсат на парчета. Методът обаче подейства. За първи път успявах да остана трезва в
продължение на дни и цели месеци. После настъпи денят, когато трябва​ше да напусна
възстановителния център. Бях изправена пред почти невъзможната задача да се впиша отново в
обществото. Нямах почти никакъв трудов стаж, а за един наркоман и без това е доста трудно да
си намери и да се задържи на сносна работа. Трябваше да прекратя връзките си с всички свои
познати, които взимаха нарко​тици, а аз други хора не познавах. Семейството ми беше настроено
скептично към възможността да съм се опра​вила и макар да проявяваха разбиране, все още ми
се цупе​ха за някои от нещата, които бях сторила в миналото, фактически бях оставила след себе
си само развалини и хаос и не смятах, че ще успея да си намеря някакво мяс​то в това общество.
Животът се изправяше пред мен в доста неясни очертания и съвсем не изглеждаше много​-
обещаващ. В същото време консултантката ми казваше да изляза навън и да започна да живея
отново. Аз за втори път я попитах как според нея би трябвало да направя това. Тя и колегите й
отново ми казаха: „Продължавай да работиш върху чувствата си, посещавай „Анонимни алко​-
холици” и всичко ще бъде наред.”
Струваше ми се, че те прекалено опростяват нещата, но нямах кой знае какъв избор. За мое
огромно удивление, не без помощта на Висшата сила, в която вярвам, неща​та наистина се
оправиха. Но когато сметнах, че вече съм достатъчно опитна, за да се справям с чувствата си, на​-
газих в наистина дълбоките води на своята съзависимост. Поуката от цялата тази история е, че
работата върху чувствата и сбирките на „Анонимни алкохолици” могат да ни помогнат при
възстановяването от някаква зависимост. Но в крайна сметка нещата се оказват дос​та по-сложни
и това отговаря на въпроса, който зададох по-рано: „Доколко са важни чувствата ни?”
Чувствата не са алфата и омегата на съществуването ни. Те не трябва да диктуват и
контролират поведение​то ни, но не бива и да бъдат пренебрегвани. Затова няма да ги
пренебрегваме.
Чувствата ни са изключително важни. Те имат значе​ние и трябва да се съобразяваме с тях.
Емоционалната страна на личността ни е много особена. Ако отпъдим чувствата си, ако ги
отблъснем, ние ще загубим важна част от себе си и живота си. Те са източник на радост, но и на
тъга, страх и гняв. Емоционалната страна на лич​ността ни е онази, която се смее и която плаче.
В нея се съхранява топлият пламък на любовта, която даваме и получаваме. Благодарение на нея
изживяваме близостта си с околните и се наслаждаваме на нежното докосване и на другите
сладостни усещания.
Освен всичко друго, чувствата ни са и индикатори. Ко​гато сме щастливи, чувстваме се удобно,
по тялото ни се разлива приятна топлина и сме изпълнени със задоволство, това обикновено
означава, че за момента всичко в живота ние наред. Когато пък сме притеснени, ядосани,
уплашени или тъжни, очевидно чувствата ни съобщават за възник​ването на някакъв проблем. Той
може да е в самите нас - в нещо, което правим или което си мислим, или пък извън нас. Със
сигурност обаче знаем, че става нещо нередно.
Чувствата са в състояние да ни мотивират за пред​приемането на позитивни действия. Гневът
може да ни подтикне да решим някакъв досаден проблем. Страхът ни кара да бягаме от
опасностите. Честото нараняване и душевната болка ни подсказват, че е по-добре да стоим
настрана.
Чувствата биха могли да ни подскажат много неща за нас самите - за желанията, стремежите
и амбициите ни. Чрез тях можем да изследваме себе си и да открием какво в действителност
мислим. Емоциите са свързани с онази дълбинна част от личността ни, която търси и познава
истината, грижи се за нашето оцеляване, самоусъвършенстване, сигурност и доброта. Те са
свързани и със съзнателните познавателни процеси, както и с онази мистична дарба, наречена
инстинкт, или интуиция.
Емоциите имат и тъмна страна. Емоционалната болка е изключително неприятна. Тя създава
усещането, че е завладяла цялото ни същество и вечно ще го държи в хватката си. Болката и
тъгата могат да бъдат много упорити. Страхът би могъл да се окаже сериозна пречка, като не ни
позволи да направим нещата, които искаме и трябва да направим, за да продължим да живеем
собстве​ния си живот.
Нерядко просто затъваме в емоциите си - сякаш по​падаме в дълбок и мрачен кладенец и
изведнъж решаваме, че никога няма да успеем да се измъкнем от него. Гневът се разраства до
всеобемащо негодувание и горчивина, ко​ито заплашват да продължават вечно. Тъгата преминава
в депресия, която безмилостно ни задушава. Страхът ус​пява да се настани в живота ни задълго.
Чувствата биха могли да ни изиграят и доста лоша шега. Те са в състояние да ни подмамят в
ситуации, в ко​ито разумът ни казва да не се забъркваме. Понякога емо​циите са като захарен
памук - изглеждат по-значителни, отколкото са.
Въпреки тъмната страна на чувствата - тяхната бо​лезненост, продължителност и измамност,
картината би могла да стане много по-безнадеждна, ако решим да се освободим напълно от тях.
Отказът от чувства, емоци​оналното отдръпване и потискането на тази част от личността ни са
неприятно, нездравословно и саморазрушително действие.
Потискането или отричането на чувствата води до главоболие, стомашни проблеми, болки в
гърба и общо от​слабване на организма, което може да отвори път на мно​жество различни
заболявания. Потискането на чувства​та, особено през фазата на отричане при реакцията на
тъгата, би могло да ни създаде сериозни неприятности с неадекватни модели на поведение, като
например преяж​дане, недохранване, употреба на алкохол и наркотици сексуални разстройства,
безсмислено харчене, недоспиване, прекомерно продължителен сън, обсебване, контроли​ране на
околните и други видове компулсивно поведение.
Чувствата са енергия. Потискането им блокира енер​гията ни и ние не сме в състояние да
дадем най-доброто от себе си.
Друг проблем при изтласкването на чувствата е, че по този начин те не изчезват. Емоциите
продължават да си стоят някъде там, понякога дори се усилват и ни принуж​дават да вършим
множество странни неща. Налага се постоянно да бягаме една крачка пред тях, непрекъснато да
си намираме някаква работа и да вършим нещо. Не смеем да се усамотим и да останем
спокойни, за да не бъ​дем завладени от емоциите си. Въпреки всичко те успя​ват да си пробият
път и ни карат да правим неща, кои​то никога не сме възнамерявали да правим: да крещим на
децата, да изритаме котката, да съсипем любимата си дреха или да се разплачем на тържеството.
И тъй като се опитваме да потиснем чувствата си, ние все повече затъваме в тях, а те от своя
страна се държат като ня​кой нахален съсед - отказват да си отидат, докато не признаем
присъствието им.
Основната причина, поради която не трябва да потис​каме чувствата си, е фактът, че
емоционалното оттег​ляне води до загуба на положителните усещания. Ние се превръщаме в
безчувствени същества. Понякога това може да бъде приятно моментно облекчение - особено
ако болката е станала прекалено силна или продължител​на, но да се живее по този начин по-
дълго време не е ни​как препоръчително. Пренебрегвайки емоциите си, ние обръщаме гръб и на
своите основни потребности - пот​ребността да обичаме и да бъдем обичани. Възможно е да
загубим способността си да се наслаждаваме на секса, на човешкото докосване. Лишаваме се от
способността си да изпитваме близост към хората, позната ни като интимност. Преставаме да се
радваме на хубавите неща в живота.
Загубваме връзката със себе си и околния свят. Вече не можем да разчитаме на инстинктите
си. Не знаем какво ни съобщават чувствата и нямаме информация за проб​лемите, които
възникват около нас. Лишаваме се и от мотивиращата сила на емоциите. При положение, че не
сме в състояние да изпитваме чувства, ние не можем да изследваме и свързаните с тях размисли
и не знаем какво се опитва да ни каже собствената ни личност. А когато не работим върху
емоциите си, не бихме могли и да се променяме и развиваме. По този начин сме напълно блоки​-
рани.
Чувствата не винаги са източник на безмерна радост, но потискането им може да доведе до
големи нещастия. Какво е решението тогава? Какво да правим с тези досад​ни емоции, които
сякаш са едновременно и бреме, и из​точник на наслада?
Просто трябва да им се отдадем. Можем да изпитваме чувства. Това е нещо съвсем
естествено за всеки от нас. Чувствата не са нещо лошо - нито едно от тях не е из​лишно или
неправилно. Дори и мъжете могат да изпит​ват чувства. Няма неподходящи или погрешни
емоции. Не трябва да изпитваме вина заради това, което усеща​ме. Чувствата не са действия; да
изпитваш убийствена ярост е съвсем различно от това, да извършиш убийст​во. Чувствата не
трябва да бъдат окачествявани като добри или лоши. Те са емоционална енергия, а не личност​ни
черти.
Твърди се, че съществуват стотици чувства - от тежки и мрачни до весели и жизнерадостни.
Някои психотерапевти съкращават списъка до четири основни емоции - гняв, тъга, радост и
страх. Това са четирите главни групи, а всички останали чувства са техни разно​видности и
оттенъци. Например самотен и мрачен попада в категорията тъжен; тревога и нервност са вари​-
ации от групата на страха; безкрайно доволен и щаст​лив се определя като радостен. Можете да
наричате чувствата си както пожелаете, важното е да не ги по​тискате.
Това естествено не означава, че постоянно трябва да бъдем нащрек, за да не пропуснем едно
или друго чувство. Не е необходимо да прекарваме живота си в газене из леп​кава емоционална
кал. Тъкмо обратното - работата вър​ху чувствата означава измъкване от тази кал. Принци​път е
прост - ако някакво чувство (емоционална енер​гия, казано по друг начин) се изпречи на пътя ни,
ние му се отдаваме. Отделяме му известно време, колкото да си дадем сметка и да признаем
съществуването му, след ко​ето продължаваме нататък. Важното е да не цензурира​ме емоциите
си. Да не ги блокираме. Да не бягаме от тях. Да не си казваме: „Не бива да се чувствам така.
Явно нещо не е наред с мен.” Не трябва да се самоосъждаме заради чувствата, които изпитваме.
Необходимо е просто да ги преживеем, да позволим на емоционалната енергия да пре​мине през
тялото ни и да я приемем. След което си казва​ме: „Това е. Всичко е наред.”
После се заемаме с онова тайнствено нещо, което мно​го хора наричат „работа върху
чувствата”. На този етап ние отвръщаме по подходящ начин на емоциите си, изс​ледваме
свързаните с тях мисли и ги приемаме, без да ги потискаме или да им налагаме цензура.
След това решаваме дали е необходимо да предприе​мем някаква следваща стъпка. Именно тук
влиза в дейст​вие способността ни да даваме оценки. В играта се включва ценностната ни
система. Това отново не озна​чава да се самоосъждаме заради чувствата, които изпит​ваме. На
този етап ние решаваме дали искаме да направим нещо в отговор на обзелата ни емоция и
съпътстващите я размисли и какво евентуално да бъде то. Преценяваме ситуацията и избираме
определено поведение, което да е в съзвучие с ценностната ни система и необходимостта да се
погрижим за себе си. Налага ли се да решим някакъв проблем? А може би сме се заплели в
някакви абсолютно погрешни разсъждения? Дали не би било добре да коригира​ме определен
апокалиптично ориентиран начин на мисле​не от типа: „Чувствам се ужасно изплашена и
натъжена, тъй като колата ми се счупи и това вече наистина е кра​ят на света!” Може би е по-
правилно да кажем: „Съжаля​вам, че колата се счупи.” В състояние ли сме да решим проблема,
пред който сме изправени? Има ли той нещо общо с някой друг човек? Необходимо и приемливо
ли е да споделим чувствата си с този човек и ако е така, кога ще го направим? Може би ще се
окаже достатъчно само да из​питаме конкретната емоция и да си дадем сметка за съ​пътстващите
я мисли. Ако се колебаете какво да пред​приемете, ако обхваналите ви чувства са прекалено
силни или ако действията, които планирате, са твърде радикал​ни, съветвам ви да изчакате ден-
два, докато се успокоите и умът ви се избистри. С други думи - отделете се.
Не би трябвало да позволяваме на чувствата да ни кон​тролират. Не би трябвало да крещим
или да удряме няко​го, само защото сме ядосани. Не би трябвало по цял ден да лежим в леглото,
само защото сме тъжни или депресира​ни. Това, че сме изплашени, не може да бъде причина да
не кандидатстваме за някаква работа. Държа да подчертая, че по никакъв начин не намеквам и
не предлагам емоции​те ни да контролират нашето поведение. Всъщност аз твърдя тъкмо
обратното - ако потискаме чувствата си и не работим отговорно върху тях, те наистина ще
започнат да ни контролират. Когато полагаме усилия, за да се справяме с емоциите си, ние ги
подчиняваме на своя интелект, разум и ценностна система.
Освен всичко друго, когато отвръщаме по подходящ на​чин на чувствата си, ние показваме, че
умеем да поемаме отговорност за тях. Чувствата принадлежат само и един​ствено на този, който
ги изпитва. Никой не може да нака​ра друг човек да се чувства по определен начин; ние носим
цялата отговорност за онова, което изпитваме, независи​мо колко упорито се опитваме да
прехвърлим вината дру​гиму. Околните биха могли само да ни съдействат, но не и да ни принудят
да се чувстваме по един или друг начин. Те не са в състояние и да променят емоциите ни.
Отново ние сме единствените, които биха могли да го направят. Ос​вен това трябва да помним, че
не сме отговорни и за чув​ствата на другите, макар да сме отговорни за начина, по който се
отнасяме към тях. Хората с достатъчно високо съзнание често избират да проявят внимание и
загриже​ност за емоциите на околните. Съзависимите нерядко прекаляват със загрижеността си.
Необходимо е да се от​насяме с дължимото внимание и към собствените си чувс​тва. Те в
повечето случаи са реакция на житейските обс​тоятелства. Ето защо доброто възпитание изисква,
кога​то споделяме какво изпитваме към някого, да казваме: „Чувствам се така и така, когато ти
постъпваш по този начин, защото...”, а не: „Ти ме накара да се почувствам...”
Разбира се, възможно е да поискаме да направим и нещо друго в отговор на чувствата, които
изпитваме. Това важи особено за случаите, при които постоянно реагираме на нечие поведение
с голямо емоционално напрежение, но дори когато съобщим на човека за начина, по който се
чув​стваме, той продължава да ни причинява болка. Може би, ако се замислите, ще откриете, че
не се нуждаете особено много от чужда помощ, за да изпитате определени емоции. Запомнете,
че чувствата са индикатори и мотиватори. Наблюдавайте за някакви характерни схеми, по които
те протичат. Емоциите ни могат да ни кажат много неща за нас самите и за взаимоотношенията
ни с околните.
Понякога работата върху чувствата изисква и промяна в мисленето. В много от теченията в
психотерапията се признава пряката взаимозависимост между нещата, кои​то мислим, и онова,
което чувстваме. Разбира се, че между тях има връзка. Съдържанието на мислите ни оказва влия​-
ние върху нашите чувства. Много често неправилната, прекалено реактивна или неподходяща
схема на разсъжде​ние е в състояние да ни накара да изпитваме определени емоции или да
увеличи прекомерно тяхната продължител​ност. Ако смятаме, че нещо е ужасно, че положението
ни никога няма да се подобри и че ние и без това не заслужава​ме това да стане, естествено ще се
чувстваме напрегна​ти. Аз наричам такова мислене апокалиптично. Ето защо е от особена
важност след като изпитаме определена емо​ция, да изследваме и разсъжденията си, свързани с
нея. Да ги извадим на светло. Ако те са неприемливи, тогава ще зна​ем какво трябва да направим,
за да решим проблема.
Понякога се налага да обсъждаме чувствата и мислите си с други хора. Животът в изолация
определено не е здравословен. Споделянето на емоциите с околните съз​дава усещане за близост
и интимност. Освен това фак​тът, че някой друг ни приема такива, каквито сме, може да помогне
на нас самите да приемем себе си. Пък и това при всички случаи е едно прекрасно преживяване.
Много често ни се иска просто да поговорим с някой приятел, който да ни изслуша, докато се
освобождаваме от напре​жението и се опитваме да осъзнаем какво всъщност ста​ва. Нещата,
които сме затворили в себе си, биха могли да се разраснат прекомерно и да придобият огромна
мощ. Когато им позволим да се освободят, те в повечето слу​чаи губят много от размера и силата
си. Ние пък придо​биваме една по-добра представа за положението. А и ви​наги е приятно да
споделиш с някого и хубавите неща -радостите, успехите, някоя особено забавна случка. Ако
искаме да поддържаме истинска интимна връзка с опреде​лен човек, трябва да обсъждаме
чувствата си с него. Това се нарича емоционална откритост.
Внимание! Силните положителни емоции могат да бъ​дат също толкова объркващи и
плашещи, колкото и сил​ните неприятни усещания. Това, според Скот Егълстън, важи с особена
сила за съзависимите, които не са свикна​ли да преживяват позитивни емоции. Те са убедени, че
след моментите на щастие винаги идва нещо неприятно, тъй като в миналото събитията
обикновено са се развивали точно в тази последователност. Някои съзависими смятат, че не
могат, не трябва и не заслужават да бъдат щастливи. Понякога нарочно правим така, че след като
сме преживели нещо приятно и дори само при въз​можността за някакво приятно преживяване,
да изпита​ме негативни емоции. Няма нищо лошо в това да бъдем щастливи. Нормално е и да се
чувстваме тъжни. Позволе​те на емоционалната си енергия да се движи свободно в търсене на
равновесие и спокойствие.
Нерядко се налага да потърсим и професионална по​мощ, за да се справим с емоциите си. Ако
откриете, че сте затънали в някакво определено чувство, осигурете си онова, от което имате
нужда. Обърнете се към консул​тант, терапевт, психоаналитик или свещеник. Погриже​те се за
себе си - вие заслужавате това. Може да ни се на​ложи да потърсим професионална помощ и в
случаите, ко​гато дълго време сме потискали някаква емоция или подо​зираме, че изтласканите
чувства са твърде силни.
Понякога са необходими съвсем малко опит и осъзнава​не, за да събудим емоционалната
страна на нашата лич​ност. Когато аз самата искам да установя връзка с чувст​вата си, следните
неща са ми от голяма полза: физически упражнения, писане на писма, които не възнамерявам да
изпращам, разговор с хора, с които се чувствам сигурна, и прекарване на известно време в
спокойно медитиране. Необходимо е да превърнем в навик осъзнаването на соб​ствените си
емоции. Трябва много да внимаваме за нагла​сата от типа „не трябва да се чувстваш по този
начин”, с която често пъти се отнасяме към себе си; необходимо е да се грижим за собственото
си спокойствие; трябва да се вслушваме в нещата, които си мислим и казваме, и тона, с който ги
произнасяме; необходимо е и да си дава​ме ясна сметка за нещата, които вършим. Именно така ще
открием пътя до собствените си емоции и ще успеем да се справим с тях по ползотворен за нас
начин.
Трябва да поканим чувствата в живота си и да си дадем дума, че ще се погрижим за тях нежно
и с любов. Почувс​твайте чувствата си. Доверете им се. Повярвайте и в себе си. Вие притежавате
повече мъдрост, отколкото си мислите.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Прочетете онова, което сте написали досега в дневни​ка си. Как се чувствахте, докато
пишехте тези неща и изливахте душата си?
 2. Хайде да поиграем на играта „Какво би станало”. Какво би станало, ако точно в този
момент можехте да из​питате каквато си поискате емоция, без това да ви прави лош човек?
Какво щяхте да почувствате? Напи​шете нещо по въпроса.
3. Намерете някой човек, с когото се чувствате сигурни, който е добър слушател, проявява
разбиране и не се опитва да играе ролята на спасител, и обсъдете чест​но и открито
чувствата си с него. Изслушайте разка​за за собствените му чувства, без да давате оценки и
без да се опитвате да се грижите за него. Ще открие​те колко приятен може да бъде подобен
разговор. Ако не познавате никого, с когото бихте се чувствали си​гурни да направите това,
присъединете се към някоя подкрепяща група.

ЧЕТИРИНАЙСТА ГЛАВА
Гняв
- Какво мразиш толкова много в мен? -
пита съпругата си един мъж,
след като шест месещ не е близвал алкохол.
- Всичко. - отвръща му тя със свиреп блясък в очите.
Анонимен източник
Години наред почти никога не изпитвах гняв. Плачех. Чув​ствах се наранена. Но гняв? Не, не и
аз.
Когато започнах да се възстановявам от съзависимостта си, вече се чудех дали някога няма да
съм гневна.
Джанет Уойтиц сякаш е описвала мен в следния откъс от книгата си „Брак в криза”:
„Превръщаш се в непрек​лонна и недоверчива личност. Яростта напълно те пог​лъща и дори не си
в състояние да намериш някакъв от​душник. Всеки, който влезе в къщата ти, може да усети
вибриращия ти гняв. От него няма измъкване. Нима ня​кой някога е предполагал, че ще се
превърнеш в такава зловеща „праведница”?”
Гневът присъства в живота на почти всеки човек. Де​цата изпитват гняв, юношите изпитват
гняв, възраст​ните изпитват гняв. Много често гневните чувства иг​раят незначителна роля в
живота ни и не представляват някакъв проблем. Ние просто изпускаме парата и прес​таваме да
се ядосваме. Захващаме се отново със собстве​ните си работи и всичко е наред. При
съзависимите нещата обикновено не стоят по този начин, особено ако сме се обвързали с някой
алкохо​лик, наркоман или човек с друг подобен проблем. В тези случаи гневът може да завладее
огромна част от живота ни. Той би могъл да се превърне в начин на живот. Алко​холикът е
побеснял, ние сме побеснели, децата са побесне​ли и кучето е побесняло. Всички са завладени
от постоян​на ярост. Никой никога не успява да изпусне достатъчно пара. Дори и да не крещим,
дори и да се преструваме, че не сме ядосани, ние сме изпълнени с негодувание. То се чете в
погледа и в жестовете ни. Враждебността се е спотаила в нас и само дебне за удобна
възможност да из​лезе на повърхността. Понякога гневът избухва като бомба, но дори и след това
не се изчерпва. Алкохоликът заявява: „Как смееш да се отнасяш с такова ожесточение към мен?
Аз съм най-важният тук. Аз мога да изпитвам гняв към теб, но не и обратно.” Съзависимият
отвръща: „След всичко, което съм направил за теб, ще негодувам срещу поведението ти, когато
си поискам.” Съзависими​ят обаче скрито си мисли: „Може би той е прав... Как се осмелявам да
изпитвам такова ожесточение към него? Може би не съм съвсем наред, щом се чувствам по този
начин.” И така, ние нанасяме поредния удар върху само​чувствието си, добавяйки и малко вина.
Гневът не изчез​ва. Проблемите остават нерешени, а ядът продължава да бушува в нас.
Дори когато благодарение на Бога човекът до нас прес​тане да пие или започне да се
освобождава от някакъв по​добен проблем, гневът обикновено остава. По това вре​ме той вече е
достигнал връхната си точка. Никой, вклю​чително и самият алкохолик, не е в състояние да
понася повече цялата тази лудост. Понякога ситуацията даже се влошава. Съзависимият може би
за първи път си дава сметка, че няма вина за всичко това. Той дори би могъл да изпита ново
чувство на гняв поради факта, че до този момент е приписвал на себе си отговорността за
пробле​ма. За начало вероятно е най-безопасно съзависимата лич​ност да не потиска и да изрази
открито яда си. По-късно ситуацията ще се уталожи достатъчно, за да успеем да си дадем сметка
колко ядосани сме били и все още сме. Това вероятно ще предизвика нови конфликти. След като
вече е станал нов човек, алкохоликът сигурно ще иска да започне на чисто - без някой постоянно
да вади кирливи​те му ризи от миналото.
Ето защо алкохоликът казва: „Как смееш да се ядосваш точно сега? Нали започваме нов
живот!”
А съзависимияш отвръща: „Ти така си мислиш. Аз те​първа започвам.”
В такива случаи съзависимият прибавя към и без това ниското си самочувствие и към вината,
която изпитва, още една потайна, мъчителна мисъл: „Той е прав. Как мога да чувствам гняв
тъкмо сега? Би трябвало да съм из​паднал във възторг и да съм благодарен. Явно нещо не е на​ред
с мен.”
И тогава всички се чувстват виновни заради гнева си. След което пък започват още повече да
се ядосват зара​ди вината, която изпитват. Чувстват се измамени и раз​гневени, тъй като
решаването на проблема е алкохола не е донесло удовлетворението, на което всички са се надя​-
вали. Оказва се, че това не е повратната точка за един нов, по-щастлив живот. Не се
самозаблуждавайте. Ситуа​цията действително се е подобрила. Всичко е много по-хубаво, когато
човекът до вас е спрял да пие. Трезвеност​та обаче не е вълшебно лекарство за гнева и
проблемите във взаимоотношенията ви. Предишният гняв отмира, но на негово място се появява
нов, който подклажда огъ​ня. Вече не можем да обвиняваме алкохола или съответно​то проблемно
поведение, макар често пъти да правим именно това. Алкохолът или наркотикът не могат пове​че
да бъдат използвани като лекарство за гневните чувства. Често пъти съзависимите са лишени
дори от съчув​ствието и грижата на приятелите си, от които така се нуждаят. Та нима не е
чудесно, че човекът до нас е прес​танал да пие или че проблемът е решен? Какво ни става, чудим
се ние. Не можем ли да простим и да забравим? На​истина, какво ни става?
Макар че гневът е често възникваща емоция, справяне​то с него съвсем не е лесно. Повечето
съзависими не са се научили да работят върху гневните си чувства, тъй като околните просто са
им показвали как се справят с гнева, но не са ги обучавали, А и най-често хората ни по​казват
съвсем неподходящи начини, тъй като и самите те не са сигурни как точно става това.
Понякога получаваме и добри съвети, като например: „Гневете се, но не грешете: слънце да
ви не залязва гнев​ни...” „Не търсете разплата.” Повечето от нас не са в състояние да се
придържат към тези напътствия. Ние много често ги тълкуваме като: „Не изпитвай гняв.” Ня​кои
съзависими не са сигурни какво е отношението им към това чувство. В повечето случаи те имат
съвсем погрешна представа за него.
Най-разпространените митове за гнева са следните:
Не е редно да изпитваме гняв.
Гневът е загуба на време и енергия.
Добрият, праведен човек никога не изпитва гняв.
Ако сме обзети от гняв, трябва веднага да се отървем от него.
Ако се ядосаме, ще загубим контрол и просто ще се по​бъркаме.
Хората ще ни изоставят, ако им се ядосаме.
Другите хора са длъжни никога да не изпитват гняв към нас.
Ако някой ни се е ядосал, сигурно сме извършили нещо нередно.
 Ако околните изпитват гняв към нас, значи ние сме ви​новни за това и сме длъжни да се
погрижим за чувства​та им.
Ако ние изпитваме гняв към някого, значи той е вино​вен за това и е длъжен да се
погрижи за чувствата ни.
Ако изпитваме гняв към някого, това означава, че връз​ката ни е изчерпана и трябва да се
разделим.
Ако сме ядосани на някого, това означава, че трябва да накажем този човек, задето ни е
вбесил.
Ако сме ядосани на някого, това означава, че човекът трябва веднага да престане да се
държи по този начин, за да можем да се успокоим.
Когато сме ядосани, трябва да ударим някого или да счупим нещо.
Когато сме ядосани, трябва да крещим и да се караме с хората.
Ако изпитваме гняв към някого, значи вече не го обичаме.
Ако някой изпитва гняв към нас, значи вече не ни обича.
Грях е да изпитваш гняв.
Можем да изпитваме гняв само ако имаме основателна причина за това.
Много от хората, участващи в програми като „Ано​нимни алкохолици”, смятат, че в никакъв
случай не тряб​ва да изпитват гняв по време на възстановителния си процес. Идеята, застъпена от
този вид програми, е, че хората трябва да се научат да се справят веднага и по подходящ начин с
гнева си, преди той да се е разраснал до зловредно постоянно негодувание.
Съзависимите обикновено се страхуват от собстве​ния си гняв и от гнева на околните. Може
би някои от нас вярват в един или повече от изброените митове, а може би имат някакви други
причини да изпитват страх от гнева. Възможно е някой да ни е ударил или по друг начин да е
злоупотребил с нас в яда си. Възможно е самите ние да сме ударили някого или по друг начин да
сме му навре​дили, докато сме били ядосани. Понякога самата енергия, която блика от човек,
изпаднал в ярост, е доста стряска​ща, особено пък ако този човек е пиян.
Ние обикновено реагираме и на собствения си, и на чуж​дия гняв. Това е провокираща емоция,
която даже може да бъде заразна. А повечето съзависими са изпълнени с нея до краен предел.
Изпълнени сме с гнева, който е част от реак​цията на печал. Обзети сме и от гнева, свързан с
фазата на преследване от процеса на спасяване или грижа за другите. Мнозина от нас се
заплитат и не могат да се измъкнат от този ъгъл на триъгълника. Случва се да бъдем завладени
от неоправдан гняв, който може да бъде напълно безпричинен или предизвикан от реактивно,
апокалиптично мислене - всички онези „длъжен съм да...”, „това е ужасно”, „аз нико​га...”, „той
винаги...” Постоянно оправдаваме гнева си с ар​гументи от типа: „Кой не би побеснял, ако някой
постъпи с него по този начин.” Чувството на гняв често служи за прикритие на болката и страха
ни. Тъгата и уплахата обикновено се превръщат в гняв, а повечето от нас са ужасно огорчени и
уплашени. Вината също може да бъде из​точник на гняв. Независимо дали са оправдани или
безпоч​вени, угризенията лесно се превръщат в гневни чувства. Съзависимите, разбира се,
разполагат с почти неограниче​ни количества и от чувство за вина. Колкото и да не ви се вярва,
същото се отнася и за алкохолиците. Те просто се справят по-добре с превръщането на вината в
гняв.
Друга разновидност е реактивният гняв. При него ние се ядосваме, защото другият се е
ядосал. Той, от своя страна, още повече се вбесява и съответно ние изпитва​ме още по-силен
гняв. В крайна сметка всички са ужасно ядосани и никой не е сигурен каква е причината.
Важното е, че всеки е обзет от гняв и се чувства виновен от това.
Много често предпочитаме да бъдем ядосани. По този начин се чувстваме по-малко уязвими
и по-силни. Гневът ни служи като щит. Ако сме ядосани, няма да изпитваме божа или страх или
поне околиите няма да забележат това.
За съжаление мнозина от нас просто няма къде да се дя​нат с целия този гняв. Преглъщаме го,
държим си езика зад зъбите, стягаме се, стомахът ни се свива, оставяме го да бушува В ума ни,
бягаме от него, гълтаме хапове или се опитваме да го залъжем със сладкиши. Самообвиняваме
се, превръщаме гнева си в депресия, не смеем да станем от леглото, иска ни се да сме умрели и
много често дори се разболяваме. В крайна сметка молим Бога да ни прости, че сме такива
ужасни хора и най-вече, че изпитваме гняв.
Мнозина от нас са изправени пред истинска дилема как​во да правят с гнева си, особено ако
живеят в семейна сис​тема, която настоява: „Недей да изпитваш чувства и най-вече не изпитвай
гняв!” Един алкохолик със сигурност няма да иска да чуе колко сме му ядосани. Той най-вероят​-
но ще изпита досада, ако решим да обсъдим гневните си чувства с него, тъй като е убеден в
тяхната безпочвеност. Гневът ни може би ще включи усещането му за вина. Ето защо той ще се
опита да ни надвие със собст​вената си ярост, за да се почувстваме самите ние винов​ни и
потиснати.
Обикновено хората не са в състояние или не искат да споделят чувствата си със своите
родители. Те може би са много ядосани заради връзката ни с човек, който има проблеми с
алкохола или наркотиците. Или тъкмо обрат​ното - родителите ни виждат само добрите страни на
тази личност и смятат, че лошото ни отношение към нея е неоправдано и че сме неблагодарни.
Понякога дори на приятелите им омръзват постоянните ни оплаква​ния. Някои от нас изпитват
толкова силен срам, че не смеят да говорят за гнева си дори пред своя изповедник Свещеникът
вероятно ще каже само, че сме грешници, а ние не искаме да чуваме повече подобни обвинения.
Та нали и ние самите постоянно си натякваме тъкмо това. Повечето от нас никога не биха се
сетили да се обърнат към своята Висша сила, за да изразят гнева си.
И така - какво правим с цялата тази пара, която напира в нас? Същото, което правим с
повечето си емоции - по​тискаме я и после се чувстваме виновни. А потиснатият гняв, също
както останалите изтласкани чувства, винаги създава проблеми. Понякога той се процежда
навън в най-не​подходящия момент. В такива случаи ние крещим срещу ня​кого въпреки волята си,
мръщим се, свиваме устни и караме хората да изпитват нежелание да бъдат около нас. Често
пъти дори трошим чинии, макар да не можем да си го поз​волим, тъй като и без това сме
загубили толкова много.
Понякога гневът ни се проявява по съвсем друг начин. В един момент откриваме, че не
желаем или просто не сме в състояние да изпитваме удоволствие от секса. Оказва се, че не
можем да изпитаме удоволствие от как​вото и да било. Тогава добавяме нови количества към и
без това преливащата купчина самоомраза, като започва​ме да се чудим какво не е наред с нас и
едновременно с това продължаваме да се държим враждебно към всички. Когато някой ни
попита какъв е проблемът, ние през зъби отговаряме: „Няма проблем. Всичко е наред, благода​-
ря.” Често пъти някои от нас започват тайно да вършат различни малки или не чак толкова
малки подлости, за да си върнат на онези, които са ги ядосали.
Ако потискаме достатъчно дълго гнева си, той може да направи и нещо повече от това,
просто да се процеж​да навън. Неприятните чувства са като плевели - не из​чезват от само себе
си, ако не им обръщаме внимание. Те бързо израстват и завземат позиции. В някакъв момент
гневът ни ще изскочи с яростен рев на повърхността. В такива случаи казваме неща, които не
мислим, или пък както обикновено става - казваме тъкмо това, което мислим. Има опасност да
загубим контрол и да изпаднем в ярост, извършвайки ужасни неща - побоища, заплюване,
писъци, дърпане на коси и трошене на чинии. Възможно е и да се самонараним. Другият
вариант е гневът ни прос​то да се бетонира, превръщайки се в горчивина, омраза, презрение,
отвращение или негодувание.
 А ние продължаваме да се питаме: „Какво става с мен?”.
Можем да си повтаряме следната идея толкова често, колкото е необходимо, за да я
възприемем: С нас всичко е наред. Или както се казва в заглавието па една книга, „Раз​бира се, че
сте ядосани!” Естествено е да сте толкова ядосани. Всеки нормален човек на ваше място щеше
да е бесен. По този повод ви предлагам един великолепен от​къс от „Брак в криза”:
„Не е възможно да съжителствате с активен алкохолик и да не бъдете цялостно повлияни от
това. Всеки човек, който е преживял всичко, на което сте били подложени вие, трябва да бъде
поздравен дори само за това, че е оце​лял. Заслужавате медал даже единствено поради факта, че
сте сред нас и ни разказвате историята си.”
Гневът е един от най-значителните ефекти на алкохо​лизма. Той се появява в резултат и на
множество други компулсивни разстройства и проблеми, с които живеят съзависимите.
Дори и в живота ни да няма някакъв сериозен проблем или човек с компулсивно
разстройство, ние пак не бива да потискаме гнева си. Чувството на гняв е един от множес​твото
резултати на житейските влияния. Това е една от нашите емоции. Ето защо трябва да му дадем
възмож​ност да се прояви, или в противен случай ще се наложи да го потискаме. „Нямам доверие
на хора, които никога не се ядосват. Човек или побеснява, или си отмъщава” - твър​ди моята
приятелка Шарън Джордж, която работи в об​ластта на психичното здраве.
Всеки от нас има право да изпитва гняв. Ние сме в пра​вото си да бъдем точно толкова
ядосани, колкото сме. Същото се отнася и за околиите. Но носим и своята от​говорност (най-вече
пред самите себе си) да се справяме по подходящ начин с гнева си.
И така - припомням ви моя първоначален съвет: Рабо​тете върху чувствата си. Как да се
справим с такава мощна емоция, каквато е гневът? Как да престанем да се чувстваме толкова
ядосани? Кога става това? Къде отива гневът? С кого да поговорим по въпроса? Кой би искал да
слуша всичко това? Та дори ние самите едва ли бихме ис​кали да го чуем. А и нали все пак
човекът, на когото сме ядосани, страда от някаква болест? Не трябва ли да из​питваме
единствено състрадание и други подобни поло​жителни чувства към него? Наистина ли е
допустимо да чувстваме такава ярост към един болен човек?
Да, имаме право да изпитваме ярост към един болен чо​век. Ние не сме искали този проблем.
Макар че наистина би било най-добре да се отнасяме към такава личност със състрадание, това
едва ли е възможно, преди да се спра​вим с гнева си. Начинът за постигане на душевно равнове​-
сие може да бъде открит някъде между убийствената ярост и прехапването на езика от жалост
към този бо​лен човек. Аз обаче не вярвам, че човек е способен да се справи с дълго потисканите
емоции изведнъж - за една нощ, например. Това едва ли ще стане и за месец, и дори за година.
Спомнете си колко време сте трупали в себе си всичките тези чувства. Справянето с такова
голямо ко​личество потиснат гняв изисква време и усилия. Справя​нето с нововъзникващия гняв
предполага опит.
Предлагам ви някои идеи, с помощта на които бихте могли да се справите с гнева си:
Изправете се лице в лице с митовете за гнева, в които може би вярвате. Дайте си
разрешение да изпитвате гняв, когато имате нужда от това. Позволете и на околните да
правят същото.
Отдайте се на емоцията. Дори когато става въпрос за гняв, това е само емоционална
енергия. Тя не може да бъде правилна или погрешна и не предполага някакви оценки. Не е
необходимо гневът да бъде обосноваван или обясняван. След като тази енергия е налице,
прос​то я почувствайте. Почувствайте и останалите емо​ции, които стоят зад яростта,
например болка или страх.
Приемете мислите, придружаващи това чувство. За предпочитане е дори да ги
произнесете на глас.
 Изследвайте разсъжденията, съпътстващи съответ​ното чувство. Извадете ги наяве.
Вижте дали няма да откриете някакви дефекти в тях. Следете за опреде​лени схеми и
повтарящи се ситуации. По този начин ще научите много неща за себе си и заобикалящата
ви среда. Много често възстановяващите се алкохолици развиват порочна схема на мислене,
известна като „мръсно мислене”, която е показател за желанието им отново да започнат да
пият.
Вземете отговорно решение за действията, които е необходимо да предприемете -
естествено, ако това изобщо се налага. Помислете какво се опитва да ви съ​общи
собственият ви гняв. Дали насочва вниманието ви към някакъв проблем във вас самите или
в заобикаля​щата ви среда? Понякога, докато се молим на Бога да ни избави от гнева, Той се
опитва да ни каже нещо. Дали не се нуждаете от промяна? Дали не е необходимо да
получите нещо от някой друг? Незадоволените нужди пораждат огромно количество гняв.
Един ефикасен на​чин да се освободим от яда е да престанем да крещим срещу човека, на
когото сме ядосани, да помислим как​во искаме от него и просто да му го поискаме. Ако той
не е в състояние да ни го даде, трябва да помислим как6о е следващото нещо, което можем
да направим, за да се погрижим за себе си.
Не позволявайте на вашия гняв да ви ръководи. Дори когато открием, че гневните
чувства са поели конт​рола върху поведението ни, ние сме в състояние да се спрем. Не е
задължително да продължаваме с крясъци​те. Не ме разбирайте погрешно - понякога и от
крясъ​ците има полза. Понякога обаче няма. По-добре е ние да вземаме решенията, а не да
оставяме гневът ни да ре​шава вместо нас. Не е необходимо да губим контрол над действията
си. Все пак гневът е просто енергия, а не някаква магия. Отделете се. Излезте от стаята. Из​-
лезте от къщата. Успокойте се. След това помислете какво е необходимо да направите. Не
сме длъжни да позволяваме и на чуждия гняв да ръководи поведението ни. Често съм чувала
съзависимите да казват: „Не мога да направя това, защото той (или тя) ще се ядоса.” Без,
разбира се, да излагате на риск безопасността си, стремете се да не попадате под контрола
на собстве​ния си или нечий чужд гняв. Не сме длъжни да реагира​ме на гнева. Та това е
просто емоционална енергия. Не сме длъжни да реагираме и като самите ние изпаднем в
ярост, ако не желаем това. Опитайте някой път.
В подходящ момент обсъдете честно и открито чувс​твото на гняв, което изпитвате.
Не разговаряйте обаче с алкохолика, когато е пиян. Бихте могли да наме​рите множество
подходящи начини за открито изра​зяване на гнева си. Въпреки това внимавайте как под​-
хождате към хората. Гневът често пъти поражда гняв. Вместо да изливаме яростта си върху
някого, по-добре е да изпитаме емоцията, която ни е завладяла, да си дадем сметка за
съпътстващите я мисли, да от​крием какво искаме от този човек, след което да се върнем
при него и спокойно да му обясним от какво имаме нужда.
Поемете отговорност за гнева си. Бихме могли да ка​жем: „Ядосвам се, когато правиш
това, защото...”,вместо: „Ти направо ме побъркваш.”
Аз обаче предпочитам да оставям на хората повече свобода в общуването. Не винаги е
необходима абсо​лютна прецизност на изказа, сякаш току-що сме излез​ли от групова терапия.
Бъдете самите себе си. Прос​то си дайте сметка, че сте отговорни за гневните си чувства -дори
и ако те са справедлива реакция на не​чие неуместно поведение.
Поговорете с някого, на когото вярвате. Да погово​риш с някого за гнева си и да бъдеш
изслушан и разбран обикновено много помага за разведряването на атмос​ферата. По този
начин и самите ние по-лесно проявя​ваме разбиране към себе си. Помнете, че е невъзможно
да се придвижим напред, ако не си дадем сметка къде се намираме. И още нещо - има хора,
които се интересуват от нас. Може би ще се наложи да излезем от дома си, за да ги
 намерим, може би ще трябва да по​сетим сбирка на „Ал-Анон”, но така или иначе такива
хора има. Ако гневът ни се е разраснал до постоянно не​годувание, бихме могли да се
освободим от него, като поговорим с някой свещеник или предприемем четвър​тата и петата
стъпка (става дума за четвъртата и петата стъпка от 12-те стъпки на „Анонимни
алкохолици”) . Негодуванието може да ни навреди много повече, отколкото да ни бъде от
полза.
Изразходвайте енергията на гнева. Почистете кухня​та. Направете някакви физически
упражнения. Отиде​те да потанцувате. Изгребете снега. Почистете дво​ра. Заемете се със
строеж на къща, ако е необходимо. Гневът предизвиква огромен стрес, затова чисто фи​-
зическото изразходване на енергията много помага.
Не тероризирайте себе си и околните заради това, че сте ядосани. Не позволявайте на
околиите да ви удрят или по друг начин да злоупотребяват с вас, когато са гневни. Самите
вие не наранявайте другите, когато изпитвате гняв. В случай на злоупотреба потърсете
професионална помощ.
Пишете писма, които не възнамерявате да изпраща​те. Това много помага в случаите,
когато се чувстваме виновни заради гнева си. Започнете писмото по след​ния начин: „Ако
можех да изпитам гняв, без някой да знае и без това да е погрешно чувство, щях да съм мно​-
го ядосана заради следното:...” След като веднъж сме изложили гнева си на хартия, ние
можем да се освобо​дим от чувството за вина и да помислим как да се спра​вим с яда си. Това
упражнение може да ни бъде от пол​за и ако страдаме от депресия.
Справете се с чувството си за вина. Освободете се от незаслужената вина. Изхвърлете я
без остатък. От чувството за вина няма никаква полза. Бог ще ни прос​ти всичко, което сме
сторили. Пък и според мен Той едва ли смята, че сме извършили толкова много грехо​ве,
колкото си мислим ние.
След като веднъж започнем да работим върху гнева си, вероятно ще стигнем до извода, че се
чувстваме ядо​сани през огромна част от времето си. Това е често срещано явление. Държим се
като деца, които са получи​ли нова играчка. С течение на времето ще й се наситим. Необходимо е
само да проявим търпение. Първоначално сигурно няма да можем да се справяме идеално с
гнева си. Никой не е в състояние да го направи. Често ще вършим грешки, но и ще се учим от
тях. Съветват ни да не тър​сим отмъщение, тъй като това е най-често срещаната реакция спрямо
гнева. Ако сте извършили нещо неумест​но, справете се с напълно заслуженото чувство за вина и
продължавайте нататък. Стремете се да постигнете някакъв напредък.
Ако сме претоварени с огромни количества потиснат гняв, трябва да подхождаме
изключително внимателно към себе си. За всичко е нужно време. Може би тъкмо в този мо​мент
имаме нужда да сме ядосани. Когато това вече не е не​обходимо, можем да престанем да
изпитваме гняв, ако, раз​бира се, желаем. Ако смятате, че сте затънали в гневните си емоции,
потърсете професионална помощ.
Някои хора са убедени, че никога не се налага човек да изпада в ярост. Ако успеем да
контролираме мисленето си и да се отделим по подходящ начин, ние никога няма да реагираме с
гняв па каквото и да било. Това сигурно е вяр​но, аз обаче предпочитам да се отпусна и да
наблюдавам как ще се развият събитията, вместо постоянно да вни​мавам за реакциите си. А и
също като моята приятелка, и аз се отнасям с подозрение към хора, които са вечно ус​михнати и
твърдят, че никога не се ядосват. Не ме раз​бирайте погрешно - не ви съветвам да сте винаги
гневни или недоволни от нещо. Не смятам, че трябва да се със​редоточим и да се занимаваме
единствено с гнева си, нито пък да си търсим поводи да се ядосваме, за да изпи​таме себе си. „Не
е хубаво непрекъснато да изпитваш гняв” - твърди консултантката Естер Олсън. Не е здра​-
вословно да се държим враждебно. Животът ни съвсем не е само гняв.
 Съвсем нормално е обаче да изпитваме гняв, когато имаме нужда от това.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Какво смятате, че ще се случи, ако позволите на гнева си да се прояви?
2. Какво е истинското би отношение към гнева? В кои от разпространените за него митове
вярвате? Ако смя​тате, че е необходимо да внесете някакви промени в убежденията си, направете
го. Атакувайте митовете винаги, когато самите те се опитват да ви нападнат.
3. Как членовете на семейството ви се справят с гнева си? Как са се справяли с гневните си
чувства родители​те ви и вашите братя и сестри? Какъв е собственият ви модел за справяне с
гнева?
4. Ако смятате, че у вас се е натрупал потиснат гняв, на​пишете нещо по този въпрос в
дневника си. Може би ще се наложи да си купите нова тетрадка и да я посве​тите изцяло на
гнева.
5. Ако гневът би създава проблеми, направете така, че ви​наги да имате лист хартия и нещо за
писане подръка, за да можете да запишете какво се случва в моменти​те, когато сте ядосани.

ПЕТНАЙСТА ГЛАВА
Да, вие можете да мислите
Защото Бог не ни е дал дух на боязливост,
а дух на сила, любов и целомъдрие.
Второ послание на св. Ап. Павел до Тимофей 1:7
Какво според вас трябва да предприема? - попита ме веднъж една клиентка, която беше
затънала до шия в съзависимостта си. Въпросът й се отнасяше до едно важно решение,
свързано със съпруга и децата й.
А вие какво смятате, че трябва да направите? - по​питах я на свой ред аз.
- Мен ли ме питате? - учуди се тя. - Че на мен ми отне​ма петнадесет минути, докато реша
дали да купя малка или голяма бутилка белина. Колебая се и за най-дребното нещо. Как тогава
искате да взема такова голямо и важно решение?
Съзависимите рядко се доверяват на собствения си разум. По тази причина често се гърчим в
ада на нереши​телността. Чувстваме се безпомощни дори и пред най-незначителните дилеми,
като да речем какво да си поръ​чаме в ресторанта или каква бутилка с белина да купим. А по-
големите проблеми, като например какво да правим с живота си или с кого да живеем, направо
ни съкрушават. Ето защо мнозина просто се отказват и престават да мислят по тези въпроси.
Други пък оставят на заобикаля​щите ги хора и събития да вземат важните решения вместо тях.
Тази глава е кратка, но изключително важна. Целта на книгата е да ви подтикне да се
замислите за определени неща, да се опитате да ги проумеете, да си изясните как​во точно искате
от живота и да се заемете с откриване​то на решения за проблемите си. Някои от вас може би се
чудят дали това въобще е възможно. Целта на тази глава е да ви докаже, че вие наистина сте в
състояние да раз​съждавате, наясно сте с нещата около себе си и сте спо​собни да вземате
решения - и то добри и качествени ре​шения.
Въпреки това е възможно по някакви причини съзависимите да загубят вярата в способността
си да разсъж​дават. Може би фактът, че сме повярвали в толкова мно​го лъжи и сме лъгали самите
себе си (механизмът на отри​чане), хаотичният ни живот, стресът, ниското ни само​чувствие и
потисканите емоции са замъглили мислите ни и са ни объркали. Това обаче не значи, че ние не
можем да мислим.
Свръх интензивната реакция също е способна да нару​ши нормалното функциониране на ума
ни. Решителност​та например може да бъде потисната от притеснения​та ни какво си мислят
другите, от стремежа да сме вина​ги перфектни и от желанието ни да вършим нещата кол​кото се
може по-бързо. Освен това е възможно да ни споходи мисълта, че в никакъв случай не трябва да
правим „погрешен” избор, че това е последният ни шанс и че едва ли не целият свят зависи от
нашите решения. Не трябва да се поддаваме на тези чувства и разсъждения.
Няма да започнем да мислим по-добре и ако се мразим и си казваме, че не сме способни да
вземаме правилни реше​ния, затъвайки в императивното „длъжен съм да...” всеки път, когато ни
се налага да направим някакъв важен избор. Ако не се вслушваме в нуждите и желанията си и си
каз​ваме, че те са неправилни, ще се лишим от информация​та, която ни е необходима за
вземането на адекватни решения. Играта на криеница и постоянното „какво би ста​нало, ако...”
също няма да ни помогнат. Просто трябва да се научим да се обичаме, да се доверяваме и да се
вслушва​ме в себе си.
Възможно е досега просто да сме използвали ума си неп​равилно - предимно за притеснения
и обсебващи мисли - и той да е уморен, объркан и изпълнен с тревога. Ето защо е необходимо да
се научим да се справяме и с тези мисловни модели.
Вероятно сме загубили вярата в способността си да разсъждаваме, тъй като хората често са
ни казвали, че не можем да мислим и да вземаме правилни решения. Възмож​но е дори
родителите ни да са намеквали или да са казва​ли направо подобни неща, когато сме били малки.
Може би са твърдели, че сме глупави и просто са вземали всички решения вместо нас, като са
критикували всеки наш из​бор. А може и да са ни объркали, когато някой път са от​казали да
признаят проблемите вкъщи, дори и след като сме им ги показали ясно и точно.
Възможно е да сме срещали трудности при усвояване​то на някои от предметите в училище,
но вместо да се постараем да решим този проблем, ние сме си казали, че не можем да мислим и
съобразяваме.
Понякога хората подценяват интелигентността на жените. Това обаче е нелепо. Ние не сме
глупави. Жените могат да мислят. Мъжете също могат да мислят. И деца​та могат да мислят.
Вероятно в момента живеем с хора, които намекват или направо ни казват, че не можем да
разсъждаваме. Ня​кои от тях са способни дори да ни кажат, че сме се побър​кали. Алкохолиците
например често го казват на хората около себе си. Възможно е дори самите ние да сме започ​нали
да мислим, че полудяваме! Не вярвайте дори за миг.
Ние можем да мислим. Умът ни работи добре. Способ​ни сме да схващаме нещата. Можем да
си изясним какво искаме и какво можем да направим и кога трябва да го нап​равим. Способни
сме и да взимаме решения, които да по​вишат самочувствието ни.
Позволено ни е дори да имаме собствено мнение! И ние, естествено, имаме такова. Способни
сме също да мислим правилно и рационално. Ние дори сме надарени със способността да
оценяваме самите себе си и собствени​те си мисли и да коригираме разсъжденията си, ако са
станали твърде апокалиптични или ирационални.
Можем също така да следим и оценяваме собственото си поведение. Способни сме да
решаваме какво точно ис​каме от живота. Можем да изясняваме проблемите си и да откриваме
начините за тяхното решаване. Притежа​ваме и умението да вземаме както малки, така и големи
решения. Възможно е понякога да се ядосаме или разст​роим, когато сме изправени пред някой
важен избор или проблем, но това е нормално. Понякога дори е необходи​мо да изпитваме
подобни емоции, тъй като те ни пома​гат да постигнем някакво внезапно просветление. Тези
емоции просто са част от процеса.
Запомнете също и че не е задължително всички наши решения да бъдат безупречни. Самите
ние не сме длъжни да бъдем безупречни. Не се налага дори да се придържаме към някакъв
образец на съвършенство. Необходимо е просто да бъдем самите себе си. А това означава, че мо​-
жем да правим грешки, когато вземаме някакво решение. Не сме чак толкова крехки, че да не
сме способни да се справим с някой свой неправилен избор. Грешките не са нещо чак толкова
страшно! Те са част от живота. Сво​бодни сме да се учим от тях или просто да вземем друго
решение. Ще ви предложа една мисъл, която се отнася до сферата на бизнеса, но може да бъде
приложена и в други сфери на нашия живот.
„Ако вземете едно успешно решение в света на бизне​са, вие сте герой. А ако тридесет
процента от решенията би са правилни, тогава вече сте наистина голям иг​рач.”
Свободни сме дори да променяме решенията си. Може да го правим непрекъснато,
Съзависимите обикновено са колебливи натури. Често попадаме в неприятни ситуа​ции. Нерядко
се лутаме в мъглата на нерешителността; способни сме например да изхвърлим алкохолика от
дома, след което да го приберем обратно. Понякога си тръгва​ме, после се връщаме, а след това
пак си тръгваме. Това просто е нашият начин да пристигнем там, закъдето сме се запътили, и в
него няма нищо лошо. Нещо повече -колебливостта е съвсем в реда на нещата и често пъти дори
е необходима.
„Вие нямате представа какви номера е способен да ми погоди собственият ми ум - вероятно
ще възрази някой съзависим. - Много често ме спохождат ужасни мисли и неописуеми
фантазии.” Длъжна съм да ви кажа, че всички имаме такива мисли - особено ако живеем с
алкохолик. Възможно е дори да сме си представяли неговата смърт стотици пъти. Трябва да
знаете, че мислите ни са ключ към нашите чувства, както и чувствата са ключ към мис​лите ни.
Ето защо не бива да ги потискаме. Необходимо е просто да се отдадем на емоциите си, след
което да разберем от какво имаме нужда, за да започнем да се гри​жим за себе си.
Предлагам ви някои идеи, които ще ви помогнат да ук​репите доверието в собствените си
способности:
Умиротворете ума си. Отделете се. Отпуснете се. Ако ви предстои да вземете някакво
решение, трябва първо да постигнете душевен мир и чак след това да пристъпите към
избора. Изчакайте, докато не се уве​рите, че умът ви се е избистрил напълно. А ако се ока​же,
че въобще не сте в състояние да вземете определе​но решение, значи просто не му е дошло
времето. Когато моментът настъпи, вие ще сте способни да нап​равите верния избор.
Помолете Бога за помощ. Всяка сутрин аз Го моля да ми подскаже правилните мисли,
думи и действия. Моля Го да ме насочва и вдъхновява. Моля Го и да ми помогне да реша
проблемите си. Вярвам, че Той ще ми помогне. Уверена съм, че ще го направи. Знам обаче,
че и Той очаква от мен да Му помогна, като поразмърдам ума си. Известно ми е още, че
понякога събитията се разви​ват по-благоприятно от друг път.
Не злоупотребявайте с ума си. Тревогите и натрапливите мисли представляват
злоупотреба с ума. Ето защо трябва да спрете да правите това.
Захранвайте ума си с необходимата информация. По​давайте му всякакви данни, имащи
отношение към ва​шите трудности и възможните им решения, независи​мо дали става въпрос
за проблеми с храненето, алкохоли​зъм, изострени взаимоотношения или избор на нов ком​-
пютър. Дайте на ума си необходимото количество ин​формация, след това го оставете да я
обработи и той ще ви поднесе изненадващо добри отговори и решения.
Зареждайте ума си с позитивни мисли. Занимавайте се с неща, които могат да ободрят
духа ви и да ви заре​дят с положителна енергия. Всяка сутрин прочитайте част от някоя
вдъхновяваща книга. Опитвайте се да откриете нещо, което би могло да ви накара да каже​те
„аз мога”, вместо „аз не мога”.
Разширявайте познанията си. Много от нас вероятно са толкова загрижени за
собствените си проблеми и проблемите на другите, че са престанали да се инфор​мират от
вестниците, да гледат телевизия, да четат книги и въобще да се стараят да научават нови
неща за заобикалящия ги свят. Трябва да се интересувате какво става около вас. Добре е
човек да научава нови неща. За​пишете се в някакъв курс например.
 Престанете да подценявате интелектуалните си спо​собности. Стига вече сте си
казвали: „Аз съм глупав”, „Не мога да вземам правилни решения”, „Не съм особено умен”,
„Не мога добре да преценявам обстановката”, „Не ме бива много при вземането на
решения”. Да мис​лите и казвате положителни неща за себе си е също толкова лесно,
колкото и да се обиждате. Ако започне​те да мислите и говорите за себе си с позитивни тер​-
мини, вероятно много скоро ще повярвате в тях и ще откриете, че всичко това е съвсем
вярно. А това е много вълнуващо, нали?
Използвайте ума си. Вземайте решения. Съставяйте си мнение. Изразявайте го.
Подхождайте творчески към нещата. Обмисляйте всичко внимателно, но не се тревожете и
не попадайте в капана на натрапливите мисли. Не позволявайте на никого да взема решения
вместо вас, освен ако не сте под нечие попечителство. Но дори и в този случай вие имате
известна свобо​да да мислите и да действате самостоятелно. Не раз​решавайте на другите да
вземат решения вместо вас, защото това означава, че сте им позволили да влязат в ролята на
спасители, което от своя страна ще ви на​кара да се чувствате жертви. Вие обаче не сте жерт​-
ви. А освен това, не трябва да вземате решения вмес​то някой друг. Вие можете да овладеете
силата на соб​ствените си мисли. Дайте възможност и на околните да го направят. Ще
придобиете повече увереност в себе си, като започнете да се чувствате по-добре и да
вземате собствени решения, независимо дали са малки или големи. По този начин и хората
около вас ще ста​нат по-зрели, тъй като те също ще са свободни да пра​вят избор и да грешат.
Лесно бихте могли да започнете да се погаждате със собствения си разум. Трябва просто да го
опознаете и да разберете, че той е част от бас и работи за бас. До​верете му се и повярвайте в
способността си да го уп​равлявате.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Случва ли ви се някой да взема решения вместо вас? Как се чувствате от този факт?
2. Случвало ли се е някой важен за вас човек да ви каже, че не можете да разсъждавате и да
вземате правилни ре​шения? Коя е тази личност?
3. Направете следното нещо, което ще ви помогне да по​добрите ефективността на ума си:
прочитайте всеки ден някоя статия от вестника и си съставяйте мне​ние за написаното в нея;
след това поемете риска и споделете с някого позицията си по този въпрос. А може би дори
ще успеете да завържете оживен и инте​ресен спор по конкретната тема.

ШЕСНАЙСТА ГЛАВА
Поставяйте си цели
Повярвайте, че Животът си струва
и вярата ви ще превърне това в действителност.
Не се страхувайте да живеете.
Уилям Джеймс
Най-забележителното нещо, което открих, когато прес​танах да пия и започнах да се
възстановявам от съзависимостта, бе магията на поставената цел. Открих, че не​щата потръгват.
Положението ми се променя. Започвам да осъществявам много от значимите за мен проекти.
Самата аз се променям. Запознавам се с нови хора, озова​вам се на интересни места. С много по-
голяма лекота се справям с трудностите. Проблемите ми постепенно се решават. Успявам да
удовлетворя потребностите си. Мечтите ми се сбъдват.
Поставянето на цели страшно много ме въодушеви и аз се надявам да предам и на вас моя
огромен ентусиазъм. Нищо на този свят не може да се сравни с това, да оти​деш там, където
поискаш, да получиш нещата, към кои​то се стремиш, да решиш някакъв проблем или да напра​-
виш нещо, за което винаги си мечтал.
 Повечето съзависими не познават тази наслада. За мен това също е ново усещане. В
продължение на дълги години въобще не се замислях какво искам и от какво имам нужда къде
желая да отида и с какво ми се ще да се занимавам. Възприемах живота като нещо, което трябва
да понасям, за да оцелея. Не смятах, че заслужавам неговите блага. Струваше ми се, че повечето
от тях така или иначе не са ми достъпни. Всъщност възприемах съществуването си като някаква
притурка към хората около мен. Не се замис​лях за идеята да заживея собствения си живот - бях
пре​калено заета да се занимавам с другите. Постоянно реаги​рах, вместо да действам по
собствена инициатива.
Не твърдя, разбира се, че сме в състояние да контро​лираме всички събития в живота си. Това
просто не е въз​можно. Не ние, а Бог разполага с последната дума за пове​чето неща. Убедена съм
обаче, че ние можем да Му съдейс​тваме. Бихме могли да планираме, да отправяме молбите си и
да задействаме някакви процеси.
„Когато човек успее да поеме контрола над собствени​те си желания, те се превръщат в
могъща сила” - пише Дейвид Шуорц в своя бестселър „Магията на мащабното мислене”.
Неспособността да следваш желанията си, да вършиш онова, за което мечтаеш, води единствено
към посредственост. „Успехът изисква да вложите душа и сърце в работата си, а това е възможно
само ако наисти​на желаете онова, с което се занимавате.”
Освен всичко друго, целта ни дава посока и усещане за смисленост. Аз не влизам в колата, не
запалвам двигателя и не започвам да шофирам с надеждата просто да стигна някъде. Първо
решавам къде искам да отида или поне приблизително определям крайната цел на пътуването си
и едва тогава подкарвам колата в някаква посока. По този начин се опитвам да водя и живота си.
Понякога възникват и непредвидени обстоятелства и по една или друга причина не успявам да
стигна там, където бих иска​ла. Случва се да си променя решението или пък се появяват
проблеми, които не съм в състояние да контроли​рам, и тогава започвам да върша нещо различно
от онова, което съм планирала. Разписанието и конкретните обс​тоятелства често се променят и
това е напълно нормал​но. В крайна сметка се озовавам някъде, където се чувст​вам по-добре.
Това е мястото на приемането, доверие​то, вярата и способността да оставиш нещата да след​ват
естествения си ход. Важното е, че не се движа без​целно в живота. Успявам да постигна повечето
от неща​та, към които се стремя. Почти не се притеснявам за ре​шаването на проблемите си, тъй
като съм ги превърнала в цели. Вече мисля и се съобразявам с това какво аз самата искам и от
какво се нуждая.
Целите са нещо много приятно. Те са източник на ен​тусиазъм и интерес към живота. Те
правят съществува​нето ни много по-забавно и понякога дори вълнуващо. Дейвид Шуорц пише:
„... енергията се увеличава, умножа​ва се многократно, когато човек има желана цел и е твърдо
решен да работи за нейното осъществяване. Много хора - милиони хора, намират нови
източници на енергия, като си поставят определена цел и правят всич​ко възможно, за да я
постигнат. Целите лекуват от ску​ка. Целите могат да ни излекуват дори от множество хронични
заболявания.”
В поставянето и записването на целите се съдържа ня​каква магия. То пуска в действие
могъщи психични, духов​ни и емоционални сили. Откриваме и започваме да вър​шим нещата,
които имаме нужда да осъществим и пос​тигнем. Онова, за което мечтаем, само идва при нас и
за​почва да се сбъдва! Предлагам ви още един откъс от „Ма​гията на мащабното мислене”:
„Да анализираме по-задълбочено енергията, с която ни подхранва конкретната цел. Когато
последваме своето желание, когато ни погълне стремежът към определена цел, ние усещаме
прилив на физическа енергия, прилив на сили и ентусиазъм, необходими за осъществяването на
целта. Същевременно получаваме нещо повече, което е не по-малко ценно. Получаваме
„автоматичен уред”, необ​ходим за придържането към пътя, който ни извежда ди​ректно към
целта.
Когато имаме своя съкровена цел, най-изумителното е, че тя не ни дава възможност да се
отклоним от пътя към нея. И това съвсем не са празни приказки. На прак​тика се получава
следното - когато човек се посвети на целта си, тя започва да работи сама за себе си в него​вото
подсъзнание. Подсъзнателно човек винаги се стреми към равновесие. Съзнанието никога не
може да постигне такова равновесие, ако не е в съзвучие с под​съзнателното мислене. Без
пълноценното съдействие на подсъзнанието човек започва да се колебае, чувства се объркан и
нерешителен. Когато вашата цел е погъл​нала подсъзнанието ви, вие реагирате автоматично при
вземането на най-правилното решение. Съзнание​то вече е освободено за ясна и насочена
директно към целта мисъл.”
Какви цели сме си поставили? Какво искаме да се случи в живота ни - през тази седмица,
през този месец, през тази година, през следващите пет години? Кои проблеми искаме да
решим? Какви материални придобивки искаме да си осигурим? Какво желаем да променим в
себе си? Как​во мечтаем да работим? Какво искаме да постигнем?
Нямам намерение да ви преподавам като по учебник как точно да си поставяте цели. Това се
прави много отдав​на и поставянето на цели се е превърнало в една твърде скучна материя.
Просто ще ви предложа някои идеи, кои​то смятам за важни. Вашата задача е да откриете онзи
начин, който смятате, че ще ви свърши работа.
Превръщайте всяко нещо в цел. Ако имате някакъв проблем, превърнете решението му в
своя цел. Не е не​обходимо да знаете как бихте могли да го решите. Цел​та ви е просто да
решите конкретния проблем. Иска​те ли да притежавате нещо - ново водно легло, червен
пуловер, нова кола, по-дълга коса, по-дълъг маникюр? Превърнете го в своя цел. Искате ли
да отидете някъ​де - в Европа, в Южна Америка, на цирк? Желаете ли да установите
любовна и здравословна връзка? Превърне​те я в своя цел. Има ли нещо, което винаги сте
мечта​ли да правите - да продължите образованието си, да започнете работа в някоя
определена фирма, да пече​лите по четиридесет хиляди долара на година? Превър​нете го в
своя цел. Налага ли ви се да решавате каква професия да изберете? Превърнете Вземането
на ре​шение в своя цел. Иска ли ви се да се доближите до Бога, да ходите на църква всяка
неделя или всеки ден да чете​те Библията? Превърнете го в своя цел. Искате ли да
промените нещо в себе си - да се научите да отказва​те, да вземете някакво определено
решение или да пре​одолеете гневните си реакции? Превърнете го .в своя цел. Желаете ли да
подобрите взаимоотношенията си с определени хора - деца, приятели, брачен партньор или
роднина? Превърнете го в своя цел. Искате ли да за​почнете нова връзка, да отслабнете, да
качите килог​рами, да престанете да се тревожите или да спрете да контролирате околните?
Искате ли да се научите да се забавлявате, да започнете да се наслаждавате на секса, да
успеете да възприемете някой определен чо​век или събитие, да простите на някого?
Убедена съм, че човек лесно може да превърне в цел всеки аспект от живота си. Ако нещо
Ви тревожи, превърнете го в цел. Ако смятате, че трябва да промените нещо, превърне​те
това в своя цел. Ако искате нещо, превърнете го в своя цел.
Забравете израза „Длъжен съм да...” И без това сме се затрупали с достатъчно забрани
и заповеди, които контролират живота ни; не е нужно да ги включваме и в целите си.
Поставете си за цел да премахнете седем​десет и пет процента от заповедите и забраните,
ко​ито властват над вас.
Не се самоограничавайте. Стремете се към всичко - всичко, което желаете и от което
имате нужда, реша​ването на всеки свой проблем, постигането на всички​те си мечти и дори
удовлетворяването на някои от прищевките си. Не се тревожете - ако не трябва да
притежавате нещо, така или иначе няма да го получи​те. Ако пък сте в правото си да го
имате, аз смятам, че шансът да го получите многократно се увеличава с превръщането му в
цел.
Записвайте си някъде целите, които си поставяте. Когато нахвърляте целите си в
писмен вид, вместо небрежно да ги складирате в паметта си, това им при​дава изключителна
сила. Така ще се тревожите и ще мислите за по-малко неща, а и ще придадете по-голяма
целенасоченост и организираност на целите си. Запис​ването им ще ви помогне и да
насочите по-добре енер​гията си, както и да осъществите контакт със своя​та Висша сила. Не
е необходимо да ги изписвате при​лежно, да използвате определени формулировки или да ги
подреждате в стройна система. Просто нахвърляй​те върху листа всички цели, които ви се
иска да пос​тигнете.
Предайте целите, които сте записали, в Божиите ръце. Съобщете на Бога, че това са
нещата, които са важни за вас, помолете Го за помощ и смирено оставе​те всичко в Неговите
ръце. Казано е: „Да бъде Твоята воля...”
Оставете събитията да следват естествения си ход. Сложете листа с целите някъде
близо до себе си, където можете да го погледнете, ако имате нужда. Недей​те обаче да се
тревожите и постоянно да се питате как, кога и какво би станало, при положение, че...
Някои хора предлагат всекидневно да контролираме изпълне​нието на поставените задачи.
Аз лично не го правя, ос​вен когато си поставям някакви цели за деня. Вие сте свободни да
действате както намерите за добре. След като веднъж нахвърлям целите си на листа, аз се
опит​вам да не контролирам и да не насилвам нещата.
Не се претоварвайте и вършете нещата едно по едно. В рамките на всяко едно
денонощие свършете онова, което ви се струва подходящо и правилно. Направете онова,
което Бог е поискал от вас за този ден. Отдай​те се на вдъхновението си. Свършете онова,
което се налага да свършите. Направете го спокойно и с вяра. По този начин бихте могли да
осъществите велико​лепни неща. Просто трябва да опитате. Налага се да свършим своя дял
от работата. Убедена съм обаче, че ще го свършим по-добре, ако се захващаме с нещата едно
по едно. Ако е дошло времето нещо да бъде напра​вено, така или иначе ще разберете. Ако е
дошло времето нещо да се случи, то ще се случи. Доверете се на себе си и на Бога.
Поставяйте си целите редовно и винаги, когато се на​лага. В началото на всяка нова
година аз си поставям цели за следващите дванадесет месеца. За мен това оз​начава, че имам
желание да водя пълноценен живот през тази конкретна година. Не вярвам в новогодишни​те
пожелания и добри намерения; вярвам обаче в цели​те. Освен това през цялата година си
записвам целите, които ми хрумват. Ако съм изправена пред някакъв проблем, ако открия
някоя незадоволена потребност или усетя някакво желание, аз го превръщам в цел и го
поставям в списъка си. Използвам целите и за да се справя с кризисните си периоди, когато
съм много притеснена. Записвам си и всички неща, които бих искала да постигна през
конкретен ден, седмица или месец.
Отмятайте целите, които сте успели да постигне​те. Да, не след дълго ще започнете да
постигате цели​те си, да удовлетворявате нуждите и желанията си. Ще осъществявате
нещата, които са важни за вас. Когато това стане, зачеркнете тази цел, поздравете се и
благодарете на Бога. По този начин бързо ще при​добиете увереност в себе си, в поставянето
на цели, в Бога и в ритъма на живота. Ще се убедите, че и на вас се случват хубави неща.
Понякога преживяваме и разочарования, когато достигнем някаква цел, която е била
особено важна за нас и е изисквала много енер​гия, или когато сме използвали т.нар.
магическо мис​лене относно постигането й. (Магическото мислене включва разсъждения от
рода на „Веднъж този проб​лем да се разреши и завинаги ще бъда щастлива” или „Веднъж да
получа водно легло и завинаги ще бъда щас​тлива”). За да избегнем разочарованията, трябва
 да разполагаме с дълъг списък от цели и да не използваме магическо мислене. На мен
лично досега не ми се е случ​вало да постигна някаква цел или да реша определен проблем,
след което да съм вечно щастлива. Живо​тът продължава и аз се опитвам да живея щастливо
и в душевен мир.
Едва ли някога ще останем без списък от проблеми, които трябва да превърнем в цели. Не
вярвам да оста​нем и без желания и неудовлетворени потребности. Процесът на поставяне на
цели, обаче, освен че внася повече радост в съществуването ни, допринася и за из​граждането на
определена вяра в приливите, отливи​те и добрата същност на живота. Проблемите посто​янно
възникват, след което се решават. Откриваме в себе си желания и нужди, които впоследствие
удовлет​воряваме. В душата ни непрекъснато се раждат мечти, които след време обикновено
осъществяваме. Око​ло нас постоянно се случват разни веща, повечето от които са хубави. А
после възникват нови проблеми. И във всичко това няма нищо лошо.
Бъдете търпеливи. Имайте доверие в разписанието, което Бог е направил за нещата. Не
задрасквайте опре​делена цел от списъка си само защото не сте я постиг​нали тогава, когато
сте смятали, че това трябва да стане; онова проклето „длъжен съм да...” е проникнало във
всяка област от живота ви. Понякога изпълнение​то на моите собствени цели се проточва с
години. Случвало ми се е, когато си поставям задачите за нова​та година, да погледна в
списъка и да си помисля: „Ох, този проблем никога няма да се реши. Той си стои в списъка
ми от години.” Или: „Никога няма да успея да осъществя тази мечта. Записвам я вече
четвърта го​дина подред.” Или: „Никога няма да успея да се отърва от тази ужасна
привичка.” Не е вярно. Просто още не е станало. Предлагам ви едни от най-добрите размис​-
ли, които някога съм срещала по въпроса за търпение​то. Това е откъс от книгата на Денис
Уоли „Смелост​та да се промениш”, в която се обсъждат проблемите на алкохолизма.
„Започнах да осъзнавам, че чакането е изкуство и че благодарение на него може да бъдат
постигнати много неща, В чакането се съдържа огромна мощ. Времето е ценно нещо. Ако сте в
състояние да изчакате две години, понякога бихте могли да постигнете нещо, което няма да
успеете да постигнете днес, независимо какви усилия ще положите, колко пари ще хвърлите на
вятъра и колко пъти ще се опитате да разбиете стената с глава...”
Всичко става, когато му дойде времето - когато сами​те ние сме готови, когато Бог е готов,
когато светът е готов. Оставете нещата на естествения им ход. Но за​пазете целта в списъка си.
Имаме нужда да си поставяме цели заради самите себе си. Започнете още днес - веднага, щом
свършите тази глава. Ако не сте в състояние да измислите нищо, което бихте искали да
постигнете, напишете като своя първа цел: „Намиране на някакви цели.” Вероятно оттук ната​-
тък няма да заживеете във вечно щастие, но сигурно ще започнете да живеете по-щастливо.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Запишете целите си на хартия. Опитайте се да измис​лите поне десет точки, например
желания, нерешени проблеми и неща, които бихте искали да промените в себе си. Запишете
всички цели, които ви хрумнат.
2. Прегледайте отново списъка от „характеристики на съзависимостта”, който ви предложих
в четвърта гла​ва. Поставете си за цел да промените в себе си всички онези качества, които би
създават проблеми.

СЕДЕМНАЙСТА ГЛАВА
Общуване
Когато възнамерявате да направите нещо,
което смятате за правилно, нормално е просто
да го съобщите па околните - само веднъж,
 след което да откажете да го обсъждате повече.
Тоби Райс Друс
Прочетете внимателно диалозите, които ви предлагам. Възможно е да откриете себе си в
репликите, изписани с получер шрифт, както и в тълкуванията, дадени в кур​сив, в които се
обясняват намеренията и мисловните схе​ми на съзависимите.
Даниел възнамерява да се обади на Стейси по телефона. Тя иска Стейси да гледа трите й деца
през празниците, но няма намерение да я помоли за това; тя смята да я ма​нипулира и по този
начин да постигне целта си. Наблюда​вайте внимателно методите, които използва Даниел.
Стейси: Здрасти.
Даниел: (Промърморва.) Здравей. (Въздъхва.) Въз​дишката означава: „Горката аз. Толкова
съм безпомощ​на. Попитай ме какво не е наред. Спаси ме”
Стейси: (След дълга пауза.) О, здравей, Даниел, Радвам се, че се обаждаш. Как си? През
паузата Стейси си мисли: „О, не. Само не тя. Пак хленчи и въздиша. Какво, за Бога, ще иска
този път?”
Даниел: (Въздиша тежко.) Ами как да съм - все така. Проблеми, нали знаеш. С това тя
всъщност каз​ва: ,Хайде де, попитай ме какъв е проблемът.”
Стейси: (Отново след дълга пауза.) Какво има? Звучиш ужасно. По време па паузата
Стейси си мисли: „Няма да я питам, какъв е проблемът. Няма да се хвани на номера. Просто
няма да я питам и това е.” След като през ума й минават тези мисли, Стейси изпитва гняв,
после вина (все чувства, свързани със спасяването) и нак​рая все пак се втурва да спасява
Даниел, като я пита какво не е наред.
Даниел: Ами, мъжът ми току-що разбра, че през празниците ще трябва да пътува извън
града по ра​бота и ми предложи да отида с него. На мен много ми се иска да пътуваме
заедно. Нали знаеш - аз никога ни​къде не ходя. Проблемът е, че не знам на кого да оста​вя
децата. Никак не ми се искаше да му отказвам, но просто нямаше как. На него също не му
стана прият​но. Надявам се, че няма да ми се разсърди прекалено много. Е, какво да се
прави - май нямам кой знае какъв избор. (Въздъхва няколко пъти.) Даниел, разбира се, дос​та
преувеличава нещата. Тя иска Стейси да изпита съжаление и чувство на вина към нея, да
съжали съпруга ., Думите и са внимателно подбрани. Даниел естествено е казала на мъжа си,
че може да замине с него и че ще нака​ра Стейси да гледа децата.
Стейси: (След изключително протяжна пауза.) Ами, предполагам, че бих могла да видя
дали мога да ти помогна да се справиш... По време на паузата Стей​си си мисли: „ О, не. Не и
не. Мразя да й гледам децата. Тя никога не гледа моите. Не искам и това е. Няма да го направя.
Голяма гаднярка е постоянно да постъпва така с мен. Проклятие. Но как мога да й откажа?
Длъжна съм да помагам на хората, да се отзовавам на нуждите им. А пък и тя има такава
нужда от мен. Бог мие свидетел, че не искам да ми се разсърди. Пък и ако аз ней помогна, кой
ще го направи? Тя води толкова жалко съществуване. Само че това ще е за последно.
Наистина за последно.” Стейси преминава последователно през гняв, съжаление, вина,
чувство за собствената си святост и обратно към гняв. Забележете как подценява Даниел,
определяйки я като безпомощна. Обърнете внимание на хипертрофиралото й чувство за
отговорност: „Аз съм единственият човек на този свят, който може да й помогне.”
Забележе​те, също така, по какъв начин Стейси формулира отго​вора си. Тя се надява, че
приятелката й ще усети нейно​то нежелание и на свой ред ще я спаси, като откаже по-мощта
й.
Даниел: Наистина ли ще дойдеш да гледаш деца​та? Нямаш представа колко съм ти
благодарна. Ти си велика! Никога не съм се надявала, че ще направиш това за мен. „Кеф!
Пак се уредих.”
 Стейси: Няма проблем. Радвам се, че мога да ти помогна. „Въобще не искам да правя
това. Защо все на мен се случва?”
В следващия разговор Робърт иска от жена си Сали да се обади на неговия шеф и да му каже,
че Робърт е болен. Всъщност предната нощ той не си е бил вкъщи и е пиян​ствал до три часа
сутринта. Алкохолизмът му създава все повече проблеми и у дома, и в работата. По време на
разговора той се чувства зле, ядосва се, изпитва вина и отчаяние. Сали се чувства по същия
начин.
Робърт: Добро утро, скъпа. Как е моето сладкишче тази сутрин? „Господи, помогни ми,
чувствам се ужасно. Не мога да отида на работа. Тя ми е ужасно ядо​сана. Не мога да се явя в
този вид пред шефа. По-добре да я поизчеткам малко, да я накарам да се обади в служба​та,
след което ще се върна обратно в леглото. Освен това имам нужда да пийна нещо и то
веднага.”
Сали: Добре съм. (Казано през зъби, с мъченически тон, след студен, неприязнен поглед и
дълго мълчание.) Всъщност Сали иска да каже: „Чувствам се наранена и ядосана. Как можеш
да постъпваш така с мен? Снощи отново не се прибра и пак си се запи някъде. Обеща да не го
правиш повече. Животът ни се разпада, а на теб не ти пука. Погледни се - па нищо не
приличаш. Не издържам вече!”
Робърт: Скъпа, нещо ми е много зле. Май съм хванал грип. Дори не ми се закусва.
Можеш ли да се обадиш на шефа ми? Кажи му, че ако съм по-добре, ще отида утре. Нали
ще направиш това за стария човек? Хайде, моля те. Нали ме обичаш? Толкова ми е зле.
„Тол​кова съм безпомощен и имам нужда от теб. Погрижи се за мен и то веднага. Знам, че си
ми ядосана и затова ще се опитам да те накарам да ме съжалиш.”
Сали: Ами, не знам. Наистина не мисля, че трябва да се обаждам на шефа ти. Той
предпочита да говори с теб, когато няма да ходиш на работа. Винаги ме пита за разни
неща, за които аз просто не съм в със​тояние да му отговоря. Не смяташ ли, че е по-добре
ти да му се обадиш? Все пак ти по-добре знаеш какво искаш да му кажеш. „Мразя да се
обаждам на шефа му и да го прикривам. Но ако му откажа, той ще се ядоса. За​това ще се
направя на по-безпомощна от него.”
Робърт: Не мога да разбера какво ти става! Не можеш ли да ми направиш дори тази
малка услуга? Не съм знаел, че си такава егоистка. Виждам, че си ми ядосана. Ти винаги
си ми ядосана. Как няма да пия, с жена като теб! Продължавай в същия дух! Не се обаж​-
дай. Но ако си загубя работата, ти ще си виновна. „Как смее да ми отказва?” - мисли си той.
След което ре​шава да подходи по-твърдо. Ще се наложи да я принуди да свърши тази работа.
Първо ще я поразтърси с хубава порция вина, след което ще я довърши с малко страх. Ро​бърт
знае, че жена му е притеснена от възможността той да си загуби работата. По този начин
ще успее да си подсигури и днешния запой.
Сали: Добре. Ще се обадя. Но никога повече не ме карай да го правя. И ако още веднъж
се напиеш, ще те напусна. Чувствайки се като в капан, Сали се обажда в работата на мъжа
си. Робърт е успял добре да разиграе картите си и я е засегнал по слабите места. Тя се стра​-
хува да не би да я помислят за егоистка, тъй като смя​та, че това е нещо ужасно; чувства се
виновна, тъй като съзнава, че действително постоянно е ядосана; смята, че носи отговорност
за пиянството на Робърт; и освен всичко друго, тя се страхува, че мъжът й ще си загуби
работата. А заплахите, че ще го напусне, ако пак го види пиян, са празни приказки; на този
етап тя не е способна да вземе подобно решение. И когато следващия път Робърт отново
поиска от нея да се обади на шефа му, тя пак ще го направи. След обаждането Сали изпада в
ярост и започва да преследва мъжа си. В крайна смет​ка започва да се самосъжалява и да се
чувства като жер​тва. Освен това продължава да изпитва огромно чувст​во на вина, като
тайно се съмнява, че нещо с нея явно не е наред, щом може да се чувства и да реагира по този
на​чин. Та Робърт изглежда толкова силен, а тя е ужасно слаба и несигурна.
В следващия диалог един консултант разговаря със свой клиент алкохолик и съпругата му по
време на групова се​сия по фамилна терапия. Двамата изглеждат идеална двойка. Те не за първи
път посещават тази група, но за първи път консултантът им отделя по-специално внима​ние.
Консултантът: Стивън и Джоан, радвам се, че и двамата сте тук тази вечер. Как я
карате?
Стивън : Чудесно. Просто чудесно. Нали, Джоан?
Джоан: (Усмихва се.) Да. Всичко е наред. (Смее се нервно.)
Консултантът: Джоан, ти се смееш, но аз усещам, че нещо не е наред. Тук спокойно
можещ да разговаряш за нещата, които те притесняват. Няма нищо лошо в това да
говориш за чувствата и пробле​мите си. Тъкмо това е предназначението на тази група.
Какво се крие зад твоята усмивка?
Джоан: (Усмивката й угасва и тя се разридава.) Така ми е омръзнало всичко. Омръзна ми
той да ме удря. Омръзна ми да се страхувам от него. Писна ми от лъ​жите и от обещанията,
които никога не се изпълня​ват. Писна ми да ме размотават и да ме правят на глупачка.
След като „изслушахме” диалозите на няколко съзависими личности, предлагам да обсъдим
по-подробно начина, по който разговаряме самите ние. Комуникативните уме​ния на повечето
съзависими са доста слаби. Ние подбира​ме внимателно думите си, за да манипулираме, да
угажда​ме на хората, да ги контролираме, да ги прикриваме и да им вменяваме вина. Общуването
ни е изпълнено с потис​нати чувства и мисли, скрити мотиви, самоподценяване и срам. Смеем
се, когато ни идва да заплачем, казваме, че сме добре, макар да се чувстваме ужасно.
Позволяваме да се отнасят зле с нас, след това забравяме за случилото се. Често реагираме
неадекватно. Оправдаваме собствени​те си действия и действията на околните, намираме им
приемливи обяснения, използваме компенсаторни меха​низми и постоянно размотаваме хората
около себе си. Рядко отстояваме правата си. Дразним и заплашваме дру​гите, след което
отстъпваме. Често пъти си служим с лъжи или пък се държим враждебно. Постоянно се извиня​-
ваме за нещо и никога не казваме направо какво искаме и от какво се нуждаем.
Съзависимите обикновено говорят със заобикалки. Не казват това, което мислят, и не мислят
това, което казват.
Разбира се, не вършим всичко това нарочно. Просто сме се научили да общуваме по този
начин. В някакъв момент от живота си - било в детството, било в семейството, което сами сме
създали, ние сме усвоили правилото, че не трябва да говорим за проблемите си, да изразяваме
чувствата си и да споделяме мнението си. Научили сме, че дирек​тното заявяване на нуждите и
желанията е нещо лошо. Още по-лошо е да се отказва и да се отстояват собстве​ните права.
Родител или брачен партньор алкохолик с ра​дост ни е обучил на всички тези правила; а ние от
своя страна с готовност сме ги усвоили и възприели.
„Защо се страхувам да ти кажа кой съм” пита Джон Пауъл в заглавието на великолепната си
книга, посветена на общуването. Наистина, защо се страхуваме да кажем на хората кои сме
всъщност? Всеки от нас би трябвало самостоятелно да си отговори на този въпрос. Според
Пауъл причината е, че онова, което сме, е единствено​то, което притежаваме, и затова изпитваме
страх от отхвърляне. Някои от нас вероятно се страхуват, тъй като не са сигурни кои са всъщност
и какво искат да кажат. Често пъти ни възпират и контролират едно или повече от семейните
правила, за които вече стана въп​рос в тази глава. Нерядко трябва да спазваме споменати​те
норми, за да се защитим и оцелеем. Според мен обаче основната причина да се страхуваме да
съобщим на окол​ните кои сме всъщност е нашата неувереност в себе си. Ние почти никога не се
харесваме и нямаме доверие в себе си. Не вярваме в мислите и чувствата си. Не уважа​ваме
мнението си. Убедени сме, че нямаме право да отказ​ваме. Не сме сигурни какво искаме и от
какво имаме нуж​да; ако пък знаем, чувстваме се виновни заради желанията и потребностите си
и съвсем не сме готови да положим усилия за удовлетворяването им. Понякога изпитваме срам
заради проблемите си. Много от нас дори не вярват на способността си да определят какъв
точно е пробле​мът и затова са склонни да капитулират, ако някой нас​тоява, че такъв проблем не
съществува.
В общуването няма нищо мистично. Думите ни отра​зяват нашата същност - мислите,
оценките, чувствата, ценностите, нещата, които почитаме, обичаме, мразим, желаем, от които се
страхуваме, на които се надяваме, в които вярваме и на които сме се посветили. Ако смята​ме, че
сме непригодни за живота, това ще се отрази и на общуването ни. Ще си внушаваме, че околните
знаят от​говорите на всички въпроси, ще се чувстваме ядосани, на​ранени, изплашени, виновни,
нещастни и контролирани от другите. Ще се стремим да контролираме околните, да им
угаждаме на всяка цена и ще се ужасяваме при мисъл​та, че може да не ни одобрят или да ни
изоставят. Макар да мечтаем за много неща, ние ще бъдем убедени, че не заслужаваме и няма да
получим нищо, докато не принудим обстоятелствата да следват собствената ни воля. Ще
продължаваме да се чувстваме отговорни за чувствата и поведението на другите. Проблемът е, че
сме изпълнени до краен предел с негативни чувства и мисли.
Ето защо съвсем не е чудно, че срещаме проблеми в об​щуването си.
Никак не е трудно да разговаряме ясно и открито е хо​рата. Всъщност дори е много лесно. И
даже е забавно. Ве​роятно като за начало трябва да осъзнаете, че няма нищо лошо в това да
бъдете такива, каквито сте. Чувс​твата и мислите ни са си съвсем наред. Мнението ни има
значение. Няма нищо лошо в това да говорим за проблеми​те си. И е съвсем в реда на нещата да
отказваме.
Можем да кажем „не” винаги, когато поискаме. Много е лесно. Кажете „не” още в този
момент. Повторете го де​сет пъти. Видяхте ли колко е лесно? Не забравяйте, че и другите имат
право да ви отказват. Всичко е много по-лесно, когато разполагаме с равни права. Когато искате
да откажете, започнете отговора си с думата „не”, вмес​то с някаква колеблива фраза от рода на
„Ами, не съм съв​сем сигурен...” или „Може би...”
Казвайте това, което мислите, и мислете онова, кое​то казвате. Ако не знаете какво имате
предвид, по-добре не казвайте нищо и обмислете ситуацията. Ако отгово​рът ви е „Не знам”,
кажете: „Не знам.” Научете се да бъ​дете кратки. Престанете да усуквате и да размотавате
околните. Изяснете позицията си, след това замълчете. Говорете за проблемите си. Ако
разкриете собствената си същност и проблемите, над които работите, това в ни​какъв случай не е
проява на нелоялност към някого. По този начин просто ще захвърлите преструвките и отново
ще бъдете самите себе си. Споделяйте тайните си с хора, на които вярвате, които няма да
използват тази информация срещу вас и няма да се опитват да ви накарат да се сраму​вате. Вие
най-добре бихте могли да прецените с кого да разговаряте, какво да кажете и кога да го
направите.
Изразявайте чувствата си - открито, честно, по под​ходящ начин и с чувство за отговорност.
Давайте въз​можност и на другите да правят същото. Научете се да произнасяте думата
„чувствам”. Позволявайте и на окол​ните да я произнасят; научете се да ги слушате, без да се
опитвате да „коригирате” емоциите им, когато ви раз​казват за тях.
Спокойно можете да изразявате и мислите си. Науче​те се да казвате: „Така мисля”. Напълно
нормално е да има​те различно мнение от околните. Това не означава, че не сте прави. Не е
необходимо нито вие, нито другият чо​век да променя мнението си, освен ако някой от двамата
сам не пожелае това.
Напълно нормално е от време на време да грешите. Можете спокойно да казвате какво
очаквате, без да настоявате околните да се променят, за да отговарят на изискванията ви.
Другите също са в правото си да спо​делят своите очаквания, от което отново не следва, че вие
трябва да се променяте съобразно техните желания, освен ако, разбира се, сами не пожелаете
това.
Спокойно можете да изразявате желанията и потреб​ностите си. Научете се да казвате: „Имам
нужда да нап​равиш това и това за мен. Това искам от теб.”
Не се притеснявайте да казвате истината. Ако лъ​жем по отношение на мислите, чувствата и
желанията си, това не означава, че проявяваме учтивост, а само, че лъжем.
Въобще не се налага поведението ви да се ръководи от онова, което казват другите; не би
трябвало и вие да се опитвате да оказвате контрол върху тях с думите си или по някакъв друг
начин. Не е необходимо да се чувства​те виновни, да бъдете манипулирани, насилвани или при​-
нуждавани да правите нещо. Можете да си отворите ус​тата и да се погрижите за себе си! Научете
се да казвате: „Обичам те, но обичам и себе си. Трябва да направя това и това, за да се погрижа
за собствените си интереси.”
Както казва Ърни Ларсън, трябва да се научим да не об​ръщаме внимание на глупостите.
Можем да откажем да разговаряме с нечие заболяване, независимо дали то е ал​кохолизъм или
някакво друго компулсивно разстройство. Ако нещо е безсмислено, то си е безсмислено и такова
ще си остане. Не е нужно да си губите времето, за да откри​ете в него някаква логика или пък да
се опитвате да убеж​давате някого, че това, което е казал, е безсмислено. Нау​чете се да казвате:
„Не искам да обсъждам този въпрос”.
Бихте могли да отстоявате самите себе си и правата си без да проявявате агресия и да
оскърбявате другите. Научете се да казвате: „Аз съм дотук. Повече няма да търпя това”. Важното
е да говорите сериозно и да мис​лите онова, което казвате.
Бихте могли да проявявате състрадание и загриже​ност без да се превръщате в спасители.
Научете се да казвате: „Звучиш така, сякаш имаш някакъв проблем. Ис​каш ли да направя нещо за
теб?”. Научете се да казвате: „Съжалявам, че имаш такъв проблем”. След това оставе​те
събитията да следват собствения си ход. Не сте длъжни да решавате всички проблеми.
Би трябвало да обсъждаме чувствата и проблемите си, без да очакваме околните да ни
спасяват. Трябва да се за​доволяваме само с това да ни изслушат. А в повечето слу​чаи ние и без
друго май само това искаме.
Често съм чувала следното оплакване от страна на съзависими личности: „Никой не ме взема
на сериозно!”. Важното е самите вие да се отнасяте сериозно към себе си. Ако прибавите и
известна доза чувство за хумор за равновесие, няма да ви се налага да се притеснявате какво
прави или не прави някой друг.
Научете се да се вслушвате в онова, което казват или не казват другите. Научете се да се
вслушвате в самите себе си - в тона, думите, начина на изразяване и в мисли​те, които минават
през ума ви.
Речта е инструмент, но и удоволствие. Говорим, за да изразим себе си. Говорим, за да бъдем
чути. Говоренето ни дава възможност да разберем собствената си личност и ни помага да
разберем другите. То ни позволява да пре​дадем посланията си на околните. Понякога говорим,
за да постигнем близост и интимност. Случва се да не раз​полагаме с някаква умопомрачително
важна информация за съобщаване, а просто да се нуждаем от контакт с хора. Искаме да хвърлим
мост през пропастта, която ни разделя. Искаме да споделим нещо и да изпитаме чувство за
близост. Понякога говорим просто за развлечение - за да си поиграем, да се позабавляваме, да се
позакачаме с ня​кого и да изпитаме удоволствие. В някои случаи говорим, за да се погрижим за
себе си - да стане ясно, че няма да позволим да ни насилват и да злоупотребяват с нас, че се
обичаме и че сме взели определени решения, с цел да защи​тим интересите си. А понякога
просто си говорим.
Добре би било да поемем отговорност за общуването си. Думите ни трябва да изразяват
огромното уважение, което изпитваме към себе си и към другите. Бъдете от​кровени. Говорете
направо. Говорете открито и изразя​вайте нежността и любовта си, когато ситуацията го
позволява. Ако се налага, проявете твърдост. Най-важно​то обаче е да бъдете такива, каквито сте,
и да казвате онова, което смятате за нужно.
С обич и достойнство говорете истината - такава, каквато я мислите, чувствате и знаете - и тя
ще ви по​могне да се почувствате свободни.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Прочетете следните книги: „Защо се страхувам да ти кажа кой съм?” от Джон Пауъл и „Как
да бъда самоувере​на (но не агресивна) жена в живота, в любовта и в ра​ботата си” от Джийн
Беър. Втората книга е подходя​ща и за мъже.

ОСЕМНАЙСТА ГЛАВА
Програмата „Дванадесет стъпки”
„Как действат Дванадесетте стъпки?”
„Действат чудесно, благодаря.”
участник в А. А.
Ненавиждам заболяването алкохолизъм. Химичните за​висимости и останалите компулсивни
разстройства унищожават хората - прекрасни, интелигентни, чувс​твителни, способни, нежни и
грижовни личности, кои​то не заслужават подобна съдба. Тези болести убиват любовта и
мечтите, нараняват деца, разбиват семейс​тва. Алкохолизмът оставя след себе си премазани, раз​-
късани на части и объркани жертви. Понякога дори преждевременната смърт на алкохолика е
свързана с много по-малко болка, отколкото това проклето забо​ляване е причинило през
земното му съществуване. Ал​кохолизмът е ужасна, коварна, озадачаваща, могъща и смъртоносна
болест.
Обичам истински програмите, основаващи се на „Два​надесетте стъпки”. Изпитвам огромно
уважение към всички тях: „Анонимни алкохолици” - за хора, които ис​кат да престанат да пият;
„Ал-Анон” - за хора, засегнати от нечий алкохолен проблем; „Алатийн” - за тийнейджъри,
засегнати от нечий алкохолен проблем; „Ал-Атотс” - за деца, засегнати от нечий алкохолен
проблем; „Аноним​ни наркомани” - за хора, пристрастени към наркотици.
Съществуват и други програми, основаващи се на „Два​надесетте стъпки”, към които
изпитвам голямо уваже​ние: „Нар-Анон” - за хора, засегнати от нечия зависимост към химични
вещества; „Анонимни булимици” - за хора с разстройства на храненето; „О-Анон” програмата за
хора, засегнати от нечие разстройство на храненето; „Анонимни семейства” - за хора, загрижени
за химичната зависимост и свързаните с нея поведенчески проблеми на някой роднина или
приятел; „Възрастни, деца на алкохо​лици” - за хора, засегнати от алкохолния проблем в пър​-
вичното си семейство; „Анонимни емоции” - програмата за хора, които се опитват да подобрят
емоционалното си състояние.
Други ефективни програми, основаващи се на „Дванаде​сетте стъпки”, са следните:
.Асоциация на пристрасте​ните към секса” - за хора с компулсивно сексуално поведе​ние;
„Асоциация на близките на пристрастените към сек​са” - за хора, засегнати от нечий сексуален
проблем; „Ано​нимни комарджии” - за хора, които се опитват да се от​кажат от хазарта; „Гам-
Анон” - за хора, засегнати от не​чия пристрастеност към хазарта; „Анонимни родители” - за
родители, които злоупотребяват с децата си и проя​вяват немарливост към задълженията си или
се страху​ват, че това може да се случи, както и за юноши, сблъск​ващи се с различни проблеми в
резултат на минали или ак​туални злоупотреби; „Анонимни сексуални насилници”. Възможно е
да съществуват и други подобни програми, които аз или съм пропуснала, или пък са се появили
след на​писването на тази книга. Програмите, основаващи се на „Дванадесетте стъп​ки”, не са
просто групи за самопомощ, оказващи подкрепа на хора с компулсивни разстройства в опитите
им да престанат да вършат онова, което се чувстват вътреш​но принудени да вършат (да пият, да
помагат на някой ал​кохолик и т.и.). Тези програми обучават участващите в тях на определен стил
на живот - мирен, щастлив и ус​пешен. Те носят душевно спокойствие и утвърждават
възможността за излекуване. Програмите даряват с нов живот своите членове - и често пъти той
е по-богат и по-здравословен от онзи, който са водили преди появата на съответния проблем.
Дванадесетте стъпки са начин на живот.
В тази глава ще се спра основно на програмите за хора, засегнати от нечие компулсивно
разстройство, тъй като в книгата става въпрос за съзависимостта, а съзависимостта е точно това.
Ще опиша най-подробно дей​ността на „Ал-Анон”, тъй като самата аз „работя” по тази програма.
(По-нататък ще стане въпрос за израза „работя по определена програма”, който също е част от
професионалния жаргон.) Разбира се, с помощта на извес​тна проява на въображение от ваша
страна, информаци​ята, която ще ви представя, може да бъде приложена към всяка от програмите
„Дванадесет стъпки”.
Дванадесетте стъпки
Дванадесетте стъпки (виж по-долу) са ядрото на всяка от споменатите програми и в
основната си форма се из​ползват от всички тях. Отделните програми са ги приго​дили за своите
нужди, заемайки ги от „Анонимни алкохо​лици”.
Тълкуванията, предложени след всяка стъпка, изразя​ват моето лично мнение и не са
свързани, одобрени или включени в никоя от програмите, основаващи се на ,Дванадесетте
стъпки”. Всяка програма има и свои „тради​ции”, чиято цел е да я предпазят от опорочаване и да
оси​гурят ефективната й работа. В единадесетата тради​ция на „Ал-Анон” например се казва:
„Политиката ни спря​мо широката общественост се основава по-скоро на привличане, отколкото
на популяризиране...” Моля ви да разберете, че самата аз също не се опитвам да популяри​зирам
тази или която и да било друга програма. Просто споделям с вас мнението си, а по отношение на
„Дванаде​сетте стъпки” то е изключително високо.
1. Признаваме, че те безсилни пред алкохола и че жи​вотът ни е станал неуправляем. Тази
стъпка е много важна и трябва да бъде предприета най-напред. Неслучайно тя е първата стъпка.
Тук ни е довела най-вече борбата със самите себе си за признаването на съответния проб​лем -
алкохолизма или хранителното разстройство на любимия човек например. Отричането, опитите
да се пазаря, усилията ми да поема контрола над положението, ролята ми на спасител, гневът,
болката и мъката ми ме подтикнаха да дойда на това място. Два пъти в живота си съм се
опитвала да направя невъзможното - да поема контрол над алкохола. Борих се с него по времето,
когато самата аз злоупотребявах; тръгнах на война с него, кога​то открих, че обичаните от мен
хора пият и злоупотре​бяват с алкохол. И двата пъти претърпях поражение. Кога ли ще се науча да
не се сражавам с тигри с голи ръце? И двата пъти алкохолът успя да поеме контрола върху мен -
единия път пряко, чрез собственото ми пиянство, а втория път - опосредствано - чрез
злоупотребата на друг човек. Механизмът, по който това стана, няма осо​бено значение. Важното
е, че се случи. Мислите, емоции​те и поведението ми - целият ми живот - бяха насочва​ни и
управлявани от алкохола и от неговия ефект върху нечий друг живот. Бях попаднала във властта
на определени хора, но те самите бяха контролирани от алкохола. Веднага щом извадихме
проблема на светло, се видя кой командва - бутилката. След като осъзнах това, аз лесно си дадох
сметка и за нещо друго - че животът ми е ста​нал неуправляем. И действително беше така.
Душевното ми състояние, емоциите, умът и поведението ми се ока​заха извън контрол.
Отношенията ми с хората бяха неу​правляеми. Хаосът бе завладял и кариерата ми. Дори къща​та
си не можех да поддържам в някакъв ред.
Ако тази стъпка ви звучи като капитулация, то това е защото тя наистина означава
капитулация. Тъкмо тук ние преставаме да се съпротивляваме пред истината. На​истина сме
безсилни пред алкохола. Безсилни сме и пред за​боляването алкохолизъм. Безсилни сме пред
пиянството на другия човек и пред влиянието, което то оказва върху живота му. Безсилни сме
пред хората около себе си - пред онова, което правят, казват, мислят и чувстват или съ​ответно не
правят, не казват, не мислят и не чувстват. До този момент сме се опитвали да направим
невъзмож​ното. Но сега вече си даваме сметка за това и взимаме ра​зумното решение да
престанем с опитите си да извър​шим нещо, което няма начин да извършим, независимо какви
усилия полагаме. Тъкмо в този момент насочваме вниманието си към самите себе си - към
пораженията, които сме понесли, към собствените си характеристики и собствената си болка.
Вероятно това ви звучи безна​деждно и пораженчески, но не е. Просто приемаме реал​ното
състояние на нещата. Не можем да променим оно​ва, върху което нямаме контрол, а ако се
опитаме да го направим, може само да се побъркаме. Тази стъпка е свър​зана с едно съвсем
естествено смирение. Тя е и мост към втората стъпка. Признавайки безсилието си пред онова,
над което наистина нямаме никаква власт, ние се сдоби​ваме със сила, която си е наша по право -
силата да про​меним самите себе си и собствения си живот. Когато престанем с опитите си да
направим невъзможното, ние вече сме способни да направим възможното.
2. Убеждаваме се, че една по-висш сила е способна да ни върне към нормалния живот. Ако
първата стъпка ви се е сторила отчайваща, тази ще ви върне надеждата. Веднага щом престанах
да се сравнявам с побърканите хора около себе си, у мен не остана и капка съмнение, че самата
аз не съм наред. Начинът, по който водех живота си, бе ненормален; начинът, по който не водех
живота си, бе ненормален. Искаше ми се да вярвам, че мога отново да стана нормална. Искаше
ми се да вярвам, че болката ми може да утихне. Слушах, разговарях и най-вече виждах хора,
които, макар да бяха разстроени колкото мен, бяха успели да намерят душевен покой и в по-
тежко от моето положение, и това ми върна вярата. Нищо не е в състояние да замени личното
впечатление. Както се казва, да видиш - значи да повярваш.
Това действително е духовна програма. Слава Богу, ние вече не сме оставени да се оправяме
както можем. Това не е програма от типа „направи си сам”. И тази книга не е от типа „направи
си сам”. В този случай не се действа на принципа „оправяй се както можеш, на свой собствен
риск”. Ние сме духовни същества и имаме нужда от духов​на програма. Дванадесетте стъпки
удовлетворяват именно духовните ни потребности. Тук не става въпрос за религия, не случайно
използвах думата духовна. Смисъ​лът е да си изберем и да влезем в контакт с по-висша от нас
самите сила.
3. Решаваме да предадем волята и живота си в ръцете на Бога, така, както Го разбираме.
Бях предала волята и живота си в ръцете на алкохола и наркотиците; бях предала волята и
живота си в ръцете на други човешки същества (в повечето случаи алкохолици), години наред се
опитвах да наложа собствените си планове върху естес​твения ход на събитията. Време беше да
се измъкна от контрола на всичко и всички (включително и от собст​вения си контрол) и да се
оставя в ръцете на всеблагия Бог. „Погрижи се за мен - казах Му аз. - Оставям всичко на Теб -
собствената си личност, житейските си обсто​ятелства, къде трябва да отида и как да стигна
дотам.” Казах го веднъж. Казвам го всеки ден. Понякога произнасям тези думи на всеки половин
час. Предприемането на тази стъпка не означава да се оставим във властта на куп за​поведи и
забрани и да навлечем власеницата. Това по ника​къв начин не предполага продължаване на
мъченичество​то. Най-вълнуващото в тази стъпка е, че предприемане​то й означава наличие на
някаква цел и определен житейс​ки план - велик, чудесен, най-вероятно интересен и смис​лен
план, съобразен с нуждите, желанията, стремежите, способностите, дарбите и чувствата на
всеки от нас. За мен това бе добра новина. Дотогава бях убедена, че съм просто някаква грешка.
Не смятах, че за живота ми е пла​нирано нещо значимо. Крачех неуверено из своя свят, опитвайки
се да се възползвам максимално от онова, на което се натъквах, докато не научих следното: ние
сме тук, за да живеем, докато ни е писано, и всеки от нас трябва да следва собствения си път.
4. Предприемане подробно и смело изследване на собс​твените си морални ценности.
Преставаме да се вглеж​даме единствено в околните и отправяме поглед към себе си. Даваме си
сметка е какво точно си имаме работа, по какъв начин ни се е отразило то, какво правим, какви
са собствените ни характеристики, след което записваме наблюденията си на лист хартия.
Трябва да се вгледаме безстрашно в себе си, без самоомраза или самоосъждане, а с любов,
честност и загриженост за собствената лич​ност. Възможно е дори да открием, че истинският ни
нравствен проблем се състои в това, че не се обичаме достатъчно или дори че се мразим. Налага
се да стигнем до корена и на всички останали проблеми, включително и заслуженото чувство на
вина. Трябва да се вгледаме и в по​ложителните си качества, да обърнем внимание на болка​та и
гнева си. Предприемаме цялостно изследване на лич​ността си и на ролята, която играем в
собствения си жи​вот. Освен другото, тази стъпка ни дава възможност да преразгледаме
критериите, по които се оценяваме, да подберем онези, които смятаме за подходящи, и да се ос​-
вободим от останалите. По този начин ще успеем да се разтоварим от заслуженото чувство за
вина, да премах​нем незаслужената вина, да приемем всичко онова, което наричаме собствена
личност и да поставим началото на израстването и промяната.
5. Признаваме пред Бога, пред себе си и пред друго чо​вешко същество истинската същност
па своите прегре​шения. Изповедта е благотворна за душата. Нищо не може да се сравни с нея.
Оттук нататък вече няма нужда да се крием. Споделяме своите най-ужасни и срамни тай​ни с
човек, който е вещ в изслушването на признанията от петата стъпка. Казваме на някого колко
засегнати и ядосани се чувстваме. Някой ни изслушва. Някой е загри​жен за нас. Получаваме
прошка и раните започват да заз​дравяват. Самите ние прощаваме. Ето защо тази стъпка е толкова
освобождаваща.
6. Вече сте напълно готови за Божията намеса, която ще отстрани всички тези
недостатъци на характера ни. На този етап вече си даваме сметка, че някои от не​щата, които
сме вършили за самозащита, са причинявали болка на нас самите, а вероятно и на други хора.
Решава​ме, че вече сме готови да поемем риска и да се освободим от остарелите нагласи и
модели на поведение. Вече сме готови да се променим и дори да окажем съдействие в този
обновителен процес. Самата аз използвам тази и следващата стъпки като всекидневно средство
за пре​махване на онези недостатъци в моя характер, които ус​пея да открия. Смятам например,
че ниското ми самочув​ствие е недостатък и използвам тази стъпка, за да се справя с него.
7. Смирено молим Бог да ни освободи от недостатъци​те ни. Забелязала съм от личен опит,
че при тази стъпка ключовата дума е смирено.
8. Съставяме списък на всички хора, на които по няка​къв начин сме навредили, и проявяваме
готовност да се реваншираме на всеки от тях. Важната дума тук е го​товност, макар аз лично да
смятам, че тя е пряко свърза​на със смирението. Не забравяйте да включите самите себе си в
списъка. Забележете, че както пише Джейъл Гринлийф: „Текстът на осма стъпка не е:
„Съставяме спи​сък на всички хора, на които по някакъв начин сме навре​дили, и проявяваме
готовност да се чувстваме виновни за всичко, което сме им причинили”. Това е нашият шанс да
се освободим от заслужената си вина. Тази стъпка е мно​го важна част от един инструмент, с
който ще разпола​гаме през целия си живот, така че да не ни се налага да из​питваме чувство за
вина.
9. Правим всичко възможно, за да се реваншираме на тези хора, освен когато това може да
ги нарани или да навреди на някой друг. Това е проста стъпка в една прос​та програма. Понякога
най-простите неща са в състояние да ни направят щастливи.
10. Продължаваме да се самоизследваме и когато открием, че сме прегрешили, открито си
го признаваме. Продължаваме зорко да се самонаблюдаваме, като редовно оценяваме
поведението си. Даваме си ясна сметка какво харесваме в себе си, кои неща сме свършили
правилно и добре. След това се поздравяваме, изпитваме задоволст​во и благодарим на Бога.
Преценяваме какво от нещата, които правим, не харесваме, след което откриваме начин да го
приемем и да се погрижим за него без да изпитваме ненавист към себе си. Тъкмо това е
трудният момент - да успеем да си признаем, ако открием, че сме сгрешили. При положение, че
сме преминали осма и девета стъпка и сме се освободили от чувството си за вина, ние ще знаем
кога е нужно да кажем: „Сгреших” и „Съжалявам за това”. В тези случаи ще се чувстваме
заслужено виновни и ще сме в състояние да си даваме сметка за това. Ако обаче продължаваме
да се чувстваме виновни през цялото вре​ме, трудно бихме могли да разберем кога вършим нещо
не​редно, наистина заслужаващо разкаяние. Това би било просто поредната порция в и без това
преливащата куп​чина вина. Поуката от тези размишления е следната: ос​вобождавайте се от
вината; ако се натоварите е нова, своевременно се погрижете за нея.
11. Чрез молитва и размишления се опитваме да по​добрим съзнателния си контакт с Бог,
така, както Го разбираме. Молим се единствено да узнаем волята Му и да получим възможност
да я изпълним. Редовното и свое​временно използване на тази стъпка ще ни води към успех през
целия ни живот. За успешното й прилагане е необхо​димо да си дадем сметка за разликата между
предъвкване наум и размишление. Освен това трябва да решим дали вярваме, че Бог е
добронамерен към нас. Или, както казва един приятел, дали вярваме, че Бог „знае къде живеем”.
Отпуснете се. Отделете се. Отдайте се на молитва. Раз​мишлявайте. Попитайте Го какво иска да
направите. По​молете Го да ви предостави възможността да го извършите. След това оставете
нещата сами на себе си и наб​людавайте какво ще се случи. В повечето случаи волята Му е
свързана с един целесъобразен, разумен подход към живота. Случва се да се натъкнем и на някоя
изненада. На​учете се да се доверявате на Висшата сила, на която сте поверили живота си.
Стремете се да си давате сметка за начина, по който Той действа с нас. Научете се да си има​те
доверие. Бог действа и чрез нас самите.
12. Събудили духовното в себе си като резултат от предишните стъпки, ние се опитваме да
предадем това послание и на околните, както ида прилагаме усвоените принципи в
собствените си дела. Ще се събудим духовно. Ще се научим да се грижим за духовната си
същност (не говоря за религиозност, макар че и това е част от живо​та ни). Тази програма ще ни
предостави възможността да обичаме себе си и другите, вместо да ги спасяваме и да бъдем
спасявани. Предаването на посланието не означава, че ще се превърнем в проповедници. Идеята
е, че живо​тът ни ще се превърне в светлина и ние ще се научим как да я разпространяваме. Към
която и област от живота си да приложим тази програма, тя ще даде резултати.
Какво означава да работим
по програмата „Дванадесет стъпки"?
След като се запознахме с „Дванадесетте стъпки”, нека обсъдим какво означава изразът
„работя по програмата” или „работя по стъпките”. В цял свят „анонимните” хора се събират на
най-различни места - в църкви, по домове​те и дори в бръснарници. Срещат се веднъж дневно,
два пъти седмично или седем нощи в седмицата. Те не се ре​гистрират или пререгистрират.
Хората просто откри​ват къде се събира група, занимаваща се със същите проб​леми, които
вълнуват самите тях. На сбирките те не са длъжни да съобщават фамилията и местоработата си,
както и местоработата на брачния си партньор, не са длъжни да казват каквото и да било, ако
нямат желание за това. Не се налага да плащат нищо, макар че ако искат, могат да направят
някакво дарение, с което да подпомог​нат покриването на разходите за кафе и за наем на поме​-
щението, в което се събира групата. Не е необходимо да се записват някъде или да попълват
някакви формуляри. Не е необходимо да отговарят на каквито и да било въп​роси. Просто влизат
и сядат. Именно това означава по​сещаване на сбирка. То е особено важна част от работа​та по
програмата.
Едно от хубавите неща на тези събирания е, че хората могат да бъдат самите себе си. Не е
необходимо да се преструват, че проблемът им не съществува, тъй като всички останали имат
същия проблем. В противен случай те просто нямаше да са на това място.
Формата, под която протичат сбирките, зависи от самата група. В някои случаи всички се
разполагат около една маса и онези, които желаят, обсъждат определени чувства или проблеми.
Някои сбирки протичат под фор​мата на изказвания - един човек застава пред всички и го​вори за
някоя стъпка или споделя преживяванията си. В други групи се обсъждат предимно отделните
стъпки, като хората нареждат столовете си в кръг и всеки има възможност да каже нещо за
стъпката, която е тема на разговора за конкретната сбирка. Сбирките се провеж​дат под различна
форма, но почти винаги са свързани по някакъв начин със стъпките, традициите или някаква
сходна тема. На тези срещи хората научават за „Дванаде​сетте стъпки” и какво означават те за
останалите. Нау​чават и някои девизи. Девизите на „Ал-Анон” и „Анонимни алкохолици”
обикновено представляват лесно запомнящи се изрази от рода на: „Отпуснете хватката и
оставете нещата в Божиите ръце”, „От бързане полза няма”, „Вър​шете нещата едно по едно”.
Причината тези фрази да станат девиз на програмите е, че всяка от тях съдържа неоспорима
истина. Именно затова хората продължават да ги повтарят и слушат, макар да са правили това до
втръсване. Те им помагат да се почувстват по-добре. След края на сбирката участниците
обикновено остават, за да си поприказват, или отиват на ресторант, за да из​пият по едно кафе
или сода. Всички тези неща - научава​нето на стъпките и девизите, изслушването на чуждия опит
и споделянето на собствения, както и приятелст​вата, които се завързват, са част от работата по
прог​рамата.
На сбирките се продават книги и брошури на номинал​ната им стойност. В тях се съдържа
информация по проблеми, засягащи конкретната група. Понякога се раз​пространяват и книги по
медитация, съдържащи идеи, с помощта на които хората биха могли да се справят по-лесно във
всекидневието си. Четенето на подобна лите​ратура е част от изпълнението на програмата. По
този начин хората имат възможност да отнесат у дома нещо, върху което да поработят
самостоятелно. Освен това те си припомнят наученото на сбирките, а често пъти научават и
нови неща.
Докато изпълняват всекидневните си задължения, участниците в тези програми си мислят за
стъпките и девизите. Опитват се да открият как могат да ги прило​жат в собствената си дейност,
стремят се да осъзнаят какво чувстват, какво всъщност правят и как се развива животът им точно
в този момент. Те използват тази процедура профилактично, както и при възникването на
някакъв проблем. Понякога се обаждат на човек, с ко​гото са се запознали на сбирките, и
обсъждат с него неп​риятностите си или му разказват преживяванията си. Друг път извършват
нещата, описани в съответната стъпка - изследват собствените си морални ценности, съставят
списък на хората, които са наранили, или се опитват да им се реваншират по подходящ начин.
Ако ра​ботим достатъчно упорито по „Дванадесетте стъпки”, в крайна сметка те ще се превърнат
в привичен начин на мислене, поведение и справяне с различни ситуации, също както повечето
от характеристиките ни на съзависими са се превърнали в навик. Когато това стане, програмата
се превръща в стил на живот. Именно това се нарича ра​бота по стъпките или работа по
програмата.
И това е всичко, което се включва в израза „работя по програмата”. Програмите, основаващи
се на „Дванадесет​те стъпки”, са прости и се състоят само от едно ниво. Участниците не
завършват и не преминават към някакви по-сложни неща, а се придържат към усвоените
основни принципи. Програмите вършат работа именно защото са прости и основни.
Аз лично изпитвам особено вълнение от такива прос​ти неща, като посещаването на сбирките
и работата по стъпките. Ще се опитам да обясня за какво става въпрос, но думите могат да
предадат само малка част от онова, което смятам за важно. Когато посещаваме сбирките и
работим по програмата, с нас се случва нещо. Започва оз​дравителен процес, който води след
себе си и душевен по​кой. Променяме се и се чувстваме по-добре. Ние работим по „Дванадесетте
стъпки”, но и те правят нещо с нас. Сякаш в тези сбирки има някаква магия.
Не сме длъжни да правим нещо, което не е по силите ни, което намираме за неприятно или
просто не желаем да вършим. Когато настъпи подходящият момент да направим някаква
промяна, ние така или иначе ще го раз​берем и сами ще пожелаем да я направим. Тогава тя ще
бъде правилна и уместна. Целият ни живот тръгва по този път. Оздравяването и израстването се
превръщат в естествен процес. Дванадесетте стъпки успяват да станат формула на естествения
оздравителен процес. Ако само ги прочетете, едва ли ще успеете да разберете въодушевлението,
с което аз се отнасям към тях. Когато започнете да работите по тях, нещо се случва. Те сами​те и
силата, която носят в себе си, се проявяват. Може би няма да разберете за какво говоря, преди да
сте го из​питали лично.
Най-доброто описание на „Дванадесетте стъпки”, кое​то някога съм чувала, е историята за
„невидимата лодка”. Разказа я някакъв мъж на една сбирка, която посетих нас​коро. Той
говореше за „Анонимни алкохолици”, но според мен историята е приложима и за „Ал-Анон”, и
за останали​те подобни групи. Променила съм някои неща, за да мога да отнеса идеята му
конкретно към „Ал-Анон”, но ви пре​давам същността на сравнението, което той направи.
Да си представим, че стоим на брега на океана. Далеч навътре се намира островът, наречен
Спокойствие, на който властват душевен мир, щастие и освободеност от отчаянието на
алкохолизма и останалите проблеми. Ние силно желаем да отидем на този остров, но трябва да
открием начин да преодолеем водната преграда - ог​ромната пропаст между нас и лелеяното
място.
Разполагаме с две възможности. На брега стои луксо​зен презокеански кораб, който изглежда
изключително комфортен. Нарича се Лечение (или Терапия). До него, на плажа са се
разположили група странни хора. Те изг​леждат така, сякаш са седнали в някаква лодка и гребат.
Ние обаче не виждаме нито лодката, нито греблата. Забелязваме само тези щастливи хора, които
седят на брега и гребат от невидимата си лодка с невидимите гребла. Невидимата лодка се
нарича „Ал-Анон” (или „Анонимни алкохолици”, или някоя друга програма, осно​вана на
Дванадесетте стъпки). Сирената на презокеа​нския кораб бучи, призовавайки ни на борда, за да
започ​нем терапевтичното си пътешествие. Пътниците на палубата изглеждат щастливи и ни
махат с ръце. Оттатък пък онези шантави хора от лодката ни кре​щят да се присъединим към тях.
Кораба ли да изберем или лодката? Разбира се, че ще предпочетем луксозния пътнически кораб
и комфортното пътуване. И ето, че вече сме се отправили към острова на щастието.
Проблемът е, че на около половината път корабът спира, обръща и се отправя обратно към
брега, откъ​дето сме тръгнали. Там капитанът нарежда всички да напуснат.
Защо? - недоумяваме ние.
Нашето пътуване е само дотам. Единственият начин да стигнете до онзи остров е да се
качите на не​видимата лодка (наречена „Ал-Анон”).
Ние свиваме рамене и отиваме при хората от лод​ката.
Качвайте се! - викат те.
Не виждаме никаква лодка, в която да се качим - отвръщаме ние.
Няма значение. Просто се качвайте.
 След като вече сме се озовали при тях, те отново ни казват:
Вземайте греблата и започвайте да гребете (да ра​ботите по стъпките).
Не виждаме никакви гребла - заявяваме ние.
Няма значение. Грабвайте ги и се хващайте на ра​бота!
И така, ние хващаме невидимите гребла и започваме да гребем. Не след дълго вече виждаме
лодката, а после съзираме и греблата. Малко по-късно откриваме, че сме толкова щастливи от
съвместното гребане с тези шантави хора, че въобще не ни интересува дали ще стигнем до
острова.
Именно в това е магията на програмите „Дванадесет стъпки” - те просто вършат работа. В
никакъв случай не казвам и дори не намеквам, че от лечението и терапи​ята няма полза.
Напротив, за много от нас те са онова, от което се нуждаем, за да започнем пътешествието си. В
някакъв момент обаче пътуването ни достига до своя край и ако страдаме от компулсивно
разстройство или обичаме човек с подобни проблеми, ще установим, че трябва да се качим на
невидимата лодка с онези щастли​ви хора.
В края на тази глава ви предлагам различни тестове, с помощта на които бихте могли да
установите дали сте кандидати за постъпване В „Ал-Анон”, „Алатийн” или прог​рамата за хора,
засегнати от нечие разстройство на хра​ненето. Включила съм и някои въпроси от програмата
„Възрастни, деца на алкохолици” (ВДА) - Моля Ви да си даде​те ясна сметка, че тези групи не са
за хора, страдащи от определено разстройство, а за онези, които по някакъв начин са засегнати
от чужд алкохолен или какъвто и да било друг проблем. Хората често пъти не успяват да нап​-
равят това разграничение. Понякога пък онези, които страдат от химична зависимост и
посещават сбирките на „Анонимни алкохолици” например, откриват, че имат нужда да ходят и в
„Ал-Анон” или ВДА, за да се справят с ха​рактеристиките си на съзависими. Ако решите, че
може би сте кандидат за постъпване в някоя от програмите, основаващи се на „Дванадесетте
стъпки”, или дори ако само подозирате, че имате някакъв проблем, подобен на онези в групите,
за които стана въпрос в началото на тази глава, просто открийте такава група и започнете да
посещавате сбирките й. Убедена съм, че това ще ви помогне да се почувствате по-добре.
Знам, че никак не е лесно да се ходи на тези събирания. Знам колко е трудно да се
представиш пред група непоз​нати хора и да разкриеш проблемите си, така че целият свят да ги
види. Вероятно много от вас не могат да раз​берат каква полза би могло да има от посещаването
на сбирките, особено пък при положение, че проблемът е в другия човек. Полза обаче има.
Когато самата аз започнах да ходя в „Ал-Анон”, изпитвах огромен гняв. По това вре​ме вече бях се
включила в програмата за справяне с алко​холизма. Нито исках, нито имах нужда от още една
прог​рама или от още един проблем, върху които да работя. Освен това смятах, че съм направила
достатъчно, за да помогна на алкохолиците около себе си. Откъде накъде пък аз трябва да
посещавам някакви сбирки? Хората с ал​кохолен проблем са онези, които имат нужда от помощ.
На първата среща една жизнерадостна дребна женица се приближи, разменихме си няколко
думи, след което тя се усмихна и каза: „Та вие сте голяма късметлийка! Имате двойна полза,
щом работите и по двете програми.” Идва​ше ми да я удуша. Сега вече съм съгласна с нея.
Наистина съм късметлийка и спечелих двойно.
Някои съзависими смятат, че нямат нужда да посеща​ват тези групи, тъй като вече са
направили достатъчно за хората около себе си. И това действително е така. Ве​роятно наистина
са направили достатъчно. Ето защо е важно да се ходи на тези сбирки. Ние ги посещаваме зара​-
ди самите себе си.
Много от нас ходят в групите само за да помогнат на другите хора и изпитват разочарование
от факта, че ня​кой очаква от тях да работят върху собствената си лич​ност. В това също няма
нищо лошо. Здравето поражда здраве. Ако започнем да работим върху себе си, подобре​ното ни
здравословно състояние сигурно ще се отрази на околните, също както тяхната болест е оказала
своето влияние върху нас.
Някои съзависими се чувстват много притеснени на тези сбирки. Самата аз на първите срещи
можех само да седя и да плача, чувствайки се ужасно неловко. Оказа се обаче, че това е било
полезно преживяване. Сълзите ми са били сълзи на изцеление. Просто съм имала нужда да
посе​дя и да поплача. Когато се успокоих и се огледах около себе си, видях и други хора, които
плачеха. „Ал-Анон” е защите​но място, където можете да бъдете самите себе си. Хо​рата, които са
били там, разбират за какво говоря. Вие също ще разберете.
Спрях се на най-често срещаните възражения срещу посещаването на сбирките. Вероятно
могат да се измис​лят и други, но ако желаете да кандидатствате за членс​тво в някоя от
програмите, просто го направете. Мен лично нищо не е в състояние да ме разубеди. Дванадесет​-
те стъпки са Божествен дар за хората с компулсивии раз​стройства, както и за онези, които
обичат човек с по​добно разстройство. Ако ви се струва, че ще полудеете и че постоянно
реагирате на хората и заобикалящите ви обстоятелства, просто отидете. Ако не ви хареса първа​-
та група, към която сте се присъединили, намерете си друга и започнете да посещавате сбирките
й. Всяка от групите има своя собствена физиономия и характерни особености. Продължавайте
да търсите, докато не по​паднете на онази, в която се чувствате уютно. Ако пре​ди време сте
посещавали подобни сбирки, но сте се отка​зали, тръгнете отново. След като започнете да ходите
на събиранията, никога не се отказвайте. Алкохолизмът е заболяване, което остава за цял живот
и изисква дожи​вотно лечение. Характеристиките ни на съзависими се превръщат в навик и ние
сме склонни да се опираме на тях до края на живота си. Продължавайте да посещавате сбирките,
независимо дали състоянието на хората около вас се подобрява или влошава.
Продължавайте да ги посещавате, докато не се почув​ствате благодарни за тази възможност.
Както казваше един човек: „Чудесно е, че тези хора правят своите сбир​ки и ми позволяват да
идвам при тях. Никой друг не ме иска около себе си, когато съм в това ужасно състояние. А
хората от групата само се усмихват, стискат ми ръка​та и казват: „Радваме се, че си тук. Винаги
когато поис​каш, си добре дошъл!”
Продължавайте да посещавате сбирките и не след дъл​го ще видите лодката и греблата и ще се
почувствате щастливи. Посещавайте ги, докато не усетите, че маги​ята е започнала да оказва
въздействието си и върху вас. И не се тревожете - ако сте достатъчно настоятелни, тя със
сигурност ще ви подейства.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Попълнете тестовете и прочетете списъците от ха​рактеристики, представени на
следващите страници.
2. Ако искате да се включите в някоя от програмите, за които стана въпрос в тази глава,
потърсете коорди​натите им в телефонния указател или се обадете в съ​ответната хуманитарна
организация, работеща там, където живеете. Научете къде и кога се провеждат сбирките и
просто отидете.
Нуждаете ли се от програмата „Ал-Анон”?
Милиони хора страдат от алкохолните проблеми на ня​кой близък човек. Следващите двадесет
въпроса ще ви по​могнат да определите дали имате нужда от програмата „Ал-Анон”.
1. Тревожите ли се за това колко пие определен човек? Да Не
2. Имате ли финансови проблеми, породени от пиенето на определен човек? Да Не
3. Налага ли ви се да лъжете, за да прикривате нечий алкохолен проблем? Да Не
4. Имате ли усещането, че за любимия ви човек пиенето е по-важно от вас самия? Да Не
5. Смятате ли, че този човек пие заради компанията, в която се движи? Да Не
6. Често ли се случва да не можете да седнете на масата заради закъсненията на този
 човек?
Да Не
7. Случва ли ви се да му отправяте заплахи от рода на: „Ако не спреш да пиеш,
ще те напусна?” Да Не
8. Когато този човек се прибира и вие го/я прегръщате и целувате, опитвате ли се
тайно да подушите дали е пил? Да Не
9. Опитвате ли се да избягвате да разстройвате този човек от страх, че той/тя
може да изпадне в запой? Да Не
10. Чувствате ли се наранени или объркани от поведението му/й? Да Не
11. Имате ли усещането, че празниците и тържествата винаги се провалят
заради неговото/нейното пиене? Да Не
12. Възнамерявали ли сте някога да се обаждате в полицията заради
поведението му/й, когато е пиян(а)? Да Не
13. Случва ли ви се да тършувате за скрит алкохол? Да Не
14. Случва ли ви се да мислите, че ако този човек ви обичаше, той/тя
би спрял да пие, за да ви угоди? Да Не
15. Случва ли ви се да отказвате разни покани от страх или притеснение? Да Не
16. Случва ли ви се да изпитвате чувство на вина, като се замислите какви неща
сте правили, за да контролирате човека с алкохолния проблем? Да Не
17. Смятате ли, че ако този човек спре да пие, всичките ви проблеми
ще бъдат решени? Да Не
18. Заплашвали ли сте някога, че ще се самонараните, за да стреснете
този човек и да го накарате да ви се извини или да каже: „Обичам те”? Да Не
19. Случва ли ви се да се отнасяте несправедливо към околните
(към децата, подчинените, родителите или колегите си), защото сте се
ядосали на някого заради прекомерното му пиене? Да Не
19. Смятате ли, че никой не е в състояние да разбере проблемите ви? Да Не
Ако сте отговорили положително на три или повече от въпросите, „Ал-Анон” или „Алатийн”
могат да ви бъ​дат от полза.
Съзависими ли сте спрямо нечие разстройство на храненето?
С помощта на този въпросник от книгата „Затлъстява​нето е семеен проблем” бихте могли да
оцените до каква степен сте се обвързали с човек, страдащ от недохранва​не или преяждане.
Опитвате ли се да го принудите да спазва диета?
Заплашвате ли, че ще го напуснете заради теглото му?
Следите ли го дали спазва диетата?
Обещавате ли му разни неща, при условие, че човекът напъл​нее или отслабне?
Случва ли ви се да криете храна от човека, който преяжда?
Изпитвате ли постоянно притеснение за човека, страдащ от недохранване?
Случва ли ви се да „ходите на пръсти”, само и само да не раз​строите този човек?
Случва ли ви се да изхвърляте храна, за да не я намери чове​кът, страдащ от преяждане?
Прощавате ли променливото и понякога твърде агресивно настроение, дължащо се на
преяждането?
Случва ли ви да се отклонявате различни покани и да ограни​чавате социалните си контакти,
за да не се изкушава чо​векът, страдащ от преяждане?
Опитвате ли се да манипулирате със семейния бюджет, за да контролирате разходите за храна
и дрехи?
Случва ли ви се да купувате и да се опитвате да накарате този човек да яде „подходящите”
храни?
Опитвате ли се да го накарате да прави упражнения, да ходи по санаториуми или да се
подлага на различни „чудодейни” курсове на лечение?
Избухвате ли в емоционални тиради, когато хванете този човек да се тъпче тайно?
Изпитвате ли постоянно разочарование, когато този чо​век изпадне в поредната си криза?
Срамувате ли се от външния му вид?
Опитвате ли се да го успокоявате и залъгвате, когато той самият се срамува от вида си?
Случва ли се да подлагате на проверка волята на човека, страдащ от разстройство на
храненето?
Снижили ли сте очакванията и критериите си по отноше​ние на този човек?
Собственото ви тегло променя ли се в зависимост от ки​лограмите на обичания от вас човек
(например вие изпъл​нявате, а той или тя отслабва)?
Престанали ли сте да обръщате внимание на собствения си външен вид?
Страдате ли от множество болежки и имате ли оплаквания от вашето здравословно
състояние?
Често ли ви се случва да пиете, да използвате приспивател​ни или успокоителни?
Случва ли се да опитвате да подкупите този човек с храна?
Коментирате ли външния му вид със самия него или с други хора?
Смятате ли, че животът ви ще бъде идеален, ако човекът с разстройство на храненето се
оправи?
Чувствате ли се благодарни, че самите вие не сте „толкова зле”?
Смятате ли, че разстройството на храненето на този чо​век ви дава право да го напуснете?
Възприемате ли разстройството на храненето като изви​нение да останете?
Случва ли ви се „дискретно” да оставяте разни „полезни” книжки из къщата?
Случва ли ви се да четете книги за диетично хранене, макар да нямате проблеми с теглото?
Смятате ли, че всичко в семейството ви би било идеално, ако не беше човекът с разстройство
на храненето?
Използвате ли някакви хапчета, за да успеете да заспите или да се отървете от тревогите си?
Случва ли ви се по време на собствените ви терапевтични сесии постоянно да говорите за
човека, страдащ от раз​стройство на храненето?
Развитие на съзависимостта
Този въпросник също е взет от книгата „Затлъстяване​то е семеен проблем” и с негова помощ
бихте могли да проследите развитието на собствените си характерис​тики като съзависими.
Ранен стадий
- Обикновено човекът е отраснал в разстроено се​мейство и е усвоил правилото, че „грижата”
за други​те е мярка за собствената ценност.
- Не е успял да „излекува” родителите си, така че ще „излекува” човека, страдащ от
разстройство на хра​ненето.
- Открива човек с подобно разстройство, който „има нужда” от контрол.
- Започва да изпитва съмнения за начина, по който възприема нещата, и за да демонстрира
решителност, се опитва да контролира храненето на другия.
- Засегнат е и социалният живот. Изолира се от общността, за да „помогне” на човека с
разстройство на храненето.
Обсебване
- Отправя молби и заплахи, свързани е храненето на другия човек.
- Самоосъжда се и смята, че причината за преяждането/гладуването е в него.
- Крие храна.
 - Опитва се да контролира храненето на другия, крие храна, отправя празни заплахи, натяква,
вдига скан​дали.
- Показва гняв и разочарование, че човекът с разст​ройство на храненето не спазва обещанията
си.
Потайност
- Постоянно шпионира или прикрива човека, страдащ от разстройство на храненето.
- Поема отговорност за него и вместо него.
- По време на разговор обсебва изцяло вниманието, за да предотврати контакт между човека с
разстройс​тво на храненето и околните.
- Неуместни гневни изблици.
Загуба на контрол
- Отчаяни и агресивни опити да контролира храненето на човека до себе си. Постоянно се
сражава с него.
- Занемарява се физически и духовно.
- Насочва вниманието си извън брака, започва да изневерява, превръща се в работохолик или
е погълнат от някакви странични интереси.
- Загубва гъвкавостта си, обзет е от собственически чувства. През по-голямата част от
времето е ядо​сан. Внимава да не се издаде за домашните проблеми.
- Взема наркотици или страда от някакво заболяване, свързано с проблема, като например
язва, обриви, мигрена, депресия, затлъстяване или пък злоупотре​бява с успокоителни.
- Постоянни гневни изблици.
- Започва да се чувства зле и уморен от това, че постоянно се чувства зле и уморен.
Възрастни, деца на алкохолици :
Може би сте отраснали в семейство с алкохолен проблем? Тогава вероятно ще откриете, че
следващите четири​надесет въпроса са напълно приложими за вашия живот и личностните ви
особености.
1. Често ли се случва да се чувствате изолирани от окол​ните и да се страхувате от тях,
особено ако са властни личности?
2. Често ли търсите одобрението на околните, като дори загубвате собствената си
идентичност в този процес?
3. Страхувате ли се прекомерно от ядосани хора и лична критика?
4. Често ли се чувствате жертва в личните и служебните взаимоотношения?
5. Струва ли ви се понякога, че имате прекалено силно раз​вито чувство за отговорност,
което ви прави по-загри​жени за другите, отколкото за себе си?
6. Изпитвате ли трудности да вникнете в собствените си грешки и да поемете
отговорностите си към самия себе си?
7. Изпитвате ли чувство за вина, когато отстоявате пра​вата си, вместо да капитулирате пред
другите?
1. Изпитвате ли постоянна нужда от някакво силно усещане?
8. Случва ли ви се да обърквате любовта със съжалението и по тази причина да се
влюбвате в хора, към които да изпитвате съжаление и да можете да спасявате?
10. Трудно ли ви е да изпитвате и изразявате чувствата си, включително и чувство на радост
и щастие?
11. Случва ли ви се да се самоосъждате прекалено строго?
12. Самоподценявате ли се?
13. Често ли се чувствате изоставени във взаимоотноше​нията си?
14. Често ли ви се случва да реагирате, вместо да действа​те по собствена инициатива?
 Дванадесетте стъпки
на „анонимни алкохолици”
1. Признаваме, че сме безсилни пред алкохола и че животът ни е станал неуправляем.
2. Убеждаваме се, че една по-висша сила е способна да ни върне към нормалния живот.
3. Решаваме да предадем волята и живота си в ръцете на Бога, така, както Го разбираме.
4. Предприемаме подробно и смело изследване на собстве​ните си морални ценности.
5. Признаваме пред Бога, пред себе си и пред друго човеш​ко същество истинската същност на
своите прегреше​ния.
6. Вече сме напълно готови за Божията намеса, която ще отстрани всички тези недостатъци
на характера ни.
7. Смирено молим Бога да ни освободи от недостатъци​те ни.
8. Съставяме списък на всички хора, на които по някакъв начин сме навредили, и проявяваме
готовност да се ре​ваншираме на всеки един от тях.
9. Правим всичко възможно, за да се реваншираме на тези хора, освен когато това може да ги
нарани или да навре​ди на някой друг.
10. Продължаваме да се самоизследваме и когато открием, че сме прегрешили, открито си
го признаваме.
11. Чрез молитва и размишления се опитваме да подобрим съзнателния си контакт е Бога,
така, както Го разбира​ме. Молим се единствено да узнаем волята Му и да полу​чим
възможност да я изпълним.
12. Събудили духовното в себе си, като резултат от пре​дишните стъпки, ние се опитваме да
предадем това послание и на други алкохолици, както и да прилагаме усвоените принципи
спрямо собствените си дела.

ДЕВЕТНАЙСТА ГЛАВА
От всичко по малко
Когато прекрасният принц дойде и ме потърси,
аз сигурно ще съм при езерото и ще целувам жаби.
Цитат от поздравителна картичка
Тази глава съдържа разнообразна информация за съзависимостта и грижите, които би
трябвало да полагаме за себе си.
Пристрастяване към драматични ситуации
Много от съзависимите се пристрастяват към драма​тичните ситуации и кризите в живота си.
Колкото и да е странно, човек може да привикне към немалка част от своите проблеми. Оказва
се, че ако живеем достатъчно дълго време сред страдания, кризи и бъркотия, страхът и
стимулацията, причинени от тези проблеми, могат да се превърнат в предпочитани емоции. Във
втория том от великолепната си книга „Да ги накараме да изтрезне​ят” Тоби Райе Друс нарича
това „възбуждащо страдание”. Възможно е след време до такава степен да свикнем да сме
непрекъснато заети с някакъв проблем или криза, че да започнем да се бъркаме в проблеми,
които въобще не са наша работа. Може дори нарочно да започнем да си създа​ваме нови
проблеми или да преувеличаваме значението на настоящите, само и само да поддържаме
емоционалната си стимулация. Много вероятно е да започнем да се дър​жим по този начин, ако
прекалено дълго сме пренебрегва​ли собствения си живот и чувства. Когато около нас има
някакви проблеми, ние поне знаем, че все още сме живи. Когато обаче се справим с определена
трудност, извед​нъж ни обзема усещането за емоционална празнота и за​почваме да се чудим
какво да правим. Именно по тази при​чина постоянните кризи се превръщат в удобно убежи​ще,
което ни спасява от сивотата на живота. Тази пристрастеност много прилича на привикването
към сапуне​ните сериали - с тази разлика, че всекидневните кризи се случват в собственото ни
семейство и в живота на при​ятелите ни. „Джини наистина ли ще зареже Джон?”, „Дали можем
да помогнем на Хърман да запази работата си?”, „Как Хенриета ще се справи с тази трудна
дилема?”
Дори след като са се отделили и са започнали да се зани​мават само със собствените си дела и
най-сетне животът им е станал спокоен, някои съзависими продължават да копнеят за
предишните вълнения. Понякога новият начин на живот ни изглежда отегчителен. Свикнали сме
около нас да има толкова много вълнения и да цари такава бърко​тия, че настъпилото
спокойствие ни изглежда доста скуч​но. Ние обаче сме способни да свикнем и с него. В процеса
на собственото си развитие, наред с новите цели и нещата, от които сме започнали да се
интересуваме, постепенно ще открием, че настъпилият мир е нещо доста приятно - той е много
по-приемлив от хаоса. След като осъзнаем това, вече никога няма да изпитваме нужда или
желание да се върнем към „възбуждащото страдание”.
Трябва да се научите да си давате сметка за ситуации​те, в които търсите „възбуждащо
страдание”. Добре е да разберете, че няма нужда сами да си създавате проблеми или да се
бъркате в чуждите работи. Ако искате да задо​волите нуждата си от драматични преживявания,
тряб​ва просто да проявите малко фантазия - намерете си например работа, която да ви създава
достатъчно вълне​ния. Опитайте се да държите „възбуждащото страда​ние” далеч от живота си.
Очаквания
Тази тема може да се окаже доста объркваща. Всеки човек има някакви очаквания. Ние
имаме определени представи и очаквания за хода на заобикалящите ни събития и пове​дението
на хората около нас. Но ако искаме да се отде​лим, ще трябва да се откажем от тези очаквания.
Ето защо е необходимо да престанем да налагаме очакванията си на другите и да се опитваме да
контролираме събити​ята. Тези опити могат да ни създадат доста проблеми, а и в повечето
случаи остават без резултат. Тук възниква въпросът какво да правим с очакванията си.
Някои хора се опитват да живеят само за момента - без никакви очаквания. Това е достойно за
възхищение. Аз обаче мисля, че просто е достатъчно да сме в състояние да поемем отговорност
за очакванията си. Трябва също така да престанем да ги крием, да ги изследваме внима​телно и
да не се страхуваме да говорим за тях. Добре е да споделяме очакванията си с онези, за които се
отнасят, като едновременно с това проверяваме дали тези хора имат сходни с нашите очаквания и
дали те са реалистич​ни. Безсмислено е например да очакваме нормално поведе​ние от болни
хора; а да си мислим, че едни и същи дейст​вия могат да доведат до различни резултати, според
Ърни Ларсън е направо ненормално. Ето защо трябва да отпуснем хватката и да престанем да се
опитваме да влияем на естествения ход на събитията. Ако постоянно се чувстваме разочаровани,
биха могли да възникнат нови проблеми - с нас самите, с друг човек или определена си​туация.
Няма нищо лошо да имаме определени очаквания. Мно​го често те могат да ни подскажат
какво искаме, от как​во се нуждаем и какви са надеждите и страховете ни. Също така имаме
пълното право да очакваме добри неща от живота и приемливо поведение от хората около себе
си. Почти със сигурност тези наши очаквания ще се сбъд​нат. И вероятно веднага ще разберем,
ако те не бъдат из​пълнени. Трябва все пак да помним, че това са само очак​вания, те са лично
наши, а ние не винаги командваме пара​да. Ето защо е желателно очакванията ни да бъдат реа​-
листични, като същевременно не бива да им позволяваме да провалят нормалния ход на
събитията или хубавите неща, които ни се случват.
Страх от интимност
Повечето хора търсят любов и имат нужда от любов. Те желаят и се нуждаят от близостта на
себеподобните си. Страхът обаче често е толкова силен, колкото и лю​бовта. Ето защо тези две
чувства нерядко се конкури​рат. В тази част ще говорим по-специално за страха от интимност.
 Много от съзависимите се чувстват по-сигурни, кога​то са сами или когато имат
„емоционално необвързващи отношения” с някого, отколкото когато са емоционално обвързани,
уязвими и изпълнени с любов. Това е нещо, ко​ето мога да разбера. Предпочитаме да не се
обвързваме с никого, вместо да обичаме някого, който няма да може за​доволи нуждите и
желанията ни. По този начин не риску​ваме да попаднем в капана на несигурността и
уязвимостта, който прекомерната близост понякога крие. Избягва​ме и риска да изпитаме
болката, която любовта е в със​тояние да ни причини - а на мнозина от нас любовта на​истина е
донесла огромна болка. Не рискуваме и да завър​жем някакви безполезни и безсмислени
отношения. Не рискуваме, също така, да бъдем, каквито сме, което озна​чава да признаем
чувствата си и да понесем последиците от евентуалното отхвърляне. Избягваме и риска да бъ​дем
изоставени и въобще се опитваме да намалим риско​вете до минимум. По този начин се
предпазваме и от не​удобствата, с които е свързано създаването на нова връз​ка. Избягваме да се
сближаваме с хората и така поне знаем какво можем да очакваме от тях - нищо. Отричането на
любовта ни предпазва от тревогите, които са свързани с нея. Любовта и близостта често водят
след себе си чув​ство за загуба на контрол. Те пораждат мъчителните и плашещи въпроси за това
кои сме ние, има ли нещо лошо в това, че сме точно такива, какви са хората около нас и дали е
добре, че са точно такива. Любовта, близостта и обвързването с хората са всъщност най-
големите риско​ве, които човек може да предприеме. Те изискват чест​ност, непринуденост,
уязвимост, доверие, отговорност и желание да приемем другите и себе си. Любовта е из​точник
на радост и топлина, но понякога изисква от нас готовност да понесем болката и празнотата,
които не​рядко носи със себе си.
По тази причина мнозина от нас предпочитат да бя​гат от близостта и свързаните с нея
рискове. Човек може да отхвърли близостта и любовта по много начини. Ние нарочно
отблъскваме хората или им причиняваме болка, като с това целим да ги прогоним завинаги от
себе си. Самозалъгваме се с всевъзможни нелепости, като по този начин се опитваме да убедим
сами себе си, че не же​лаем да поддържаме близки отношения с никого. Намира​ме недостатъци
на всички хора, които срещаме, и ги отхвърляме още преди те да са си помислили да ни отблъс​-
нат. Слагаме си маски и се преструваме, че не сме такива, каквито наистина сме. Пръскаме
енергията и емоциите си за всевъзможни повърхностни Взаимоотношения, като по този начин
не успяваме да се сближим с никого - този метод се нарича „разреждане на млякото с вода”.
Създаваме изкуствени връзки, от които не може да се очаква особена близост. Играем различни
роли, вместо да се държим естествено. Отдръпваме се емоционално от вече формираните
взаимоотношения. Понякога отхвър​ляме близостта просто като отказваме да се държим честно
и открито. Много често сме така сковани от страх, че не можем нито да започнем нова връзка,
нито да се радваме на вече установените си взаимоотношения. Нерядко буквално бягаме от всяка
ситуация, където слу​чайно могат да се зародят любов или емоционална бли​зост. Или, както
казва един мой приятел: „Винаги държим готови чифт обувки в шкафа”.
Бягаме от интимността по много причини. Някои от нас, особено отгледаните в семейства на
алкохолици, просто никога не са се научили да създават връзки и да из​питват близост във вече
установените взаимоотноше​ния. В такива семейства близостта е нещо несигурно, нещо, на което
никой никого не учи, а понякога дори е заб​ранена. По този начин за много хора грижата за
другите и злоупотребата с химични вещества са се превърнали в заместител на интимността.
Други пък са си позволили да изпитат близост на някол​ко пъти, но са били наранени. Ето
защо са решили (съзна​телно или не), че е по-добре да не се обвързват с когото и да било, тъй
като една евентуална близост би могла да ги нарани отново.
Много съзависими са свикнали да се оттеглят от вред​ните за тях взаимоотношения. Но
бягството от бли​зостта и интимността може да се превърне в разрушителен навик и да ни
попречи да получим онова, от което всъщност се нуждаем. Възможно е някои от нас да се са​-
мозалъгват и поради тази причина да не знаят, че по принцип бягат от нещо или просто не си
дават сметка от какво точно се опитват да избягат. Така може би бя​гаме и когато не е
необходимо.
Близостта с хората често ни изглежда плашеща и опас​на, но това не е така. Постигането и
поддържането на близост не е чак толкова трудно. Дори обратното, бли​зостта би трябвало да ни
донесе положителни емоции - необходимо е просто да се отпуснем и да й позволим да навлезе в
живота ни.
Няма нищо лошо в това да изпитваме страх от бли​зостта и любовта. Съвсем естествено е
обаче и да ги до​пуснем до себе си и да изпитаме приятното усещане от това, че даряваме и
получаваме любов. Всеки от нас е спо​собен да реши кого да обича и кога да направи това. Съв​-
сем нормално е да бъдем такива, каквито сме, и пред околните. Поемете този риск. Доверете се
на себе си. Имате сили да преодолеете трудностите и мъчителни​те моменти, които са почти
неизбежни при създаването на нова връзка. Можете също така да намерите хора, на които да се
доверите. Способни сте да се държите отк​рито и честно и да не изневерявате на себе си. Имате
сили да се справите дори с болката и отхвърлянето. Мо​жете да обичате, без да губите себе си и
личните си гра​ници. Способни сте да обичате и едновременно с това да мислите рационално.
Ето защо смятам, че вече е време да изхвърлите резервния чифт обувки от шкафа.
За да сме наясно със себе си, бихме могли да се запита​ме следното: случва ли ни се да бягаме
от близостта в настоящите си връзки? Как го правим? Необходимо ли е да го правим? Защо е
необходимо? Има ли край нас човек, на когото може да се разчита и с когото искаме да уста​-
новим близки взаимоотношения? Защо не предприемаме нищо, за да се сближим с него? Искаме
ли да започнем нова връзка? Как бихме могли да го направим? Дали не се нуж​даем от повече
близост във взаимоотношенията си от онази, с която се задоволяваме? Защо е така?
Финансова отговорност
Някои съзависими изпадат във финансова зависимост от други хора. Понякога това става по
споразумение: напри​мер жената си стои вкъщи и отглежда децата, а съпру​гът й работи. Друг път
такова споразумение липсва. Ние често сме толкова измъчени, че не вярваме в способност​та си
да осигуряваме средствата за собственото си съ​ществуване. В началото на дадена връзка
повечето от нас са финансово независими, но когато алкохолизмът или друг подобен проблем на
обичания от нас човек започне бързо да се развива, ние сме толкова разстроени, че не сме в
състояние да работим. Съзависимите обикновено вдигат ръце и си казват: „Щом теб не те е
грижа за пари​те, и на мен не ми пука.”
Немалко от нас пък поемат финансовата отговор​ност за друг човек върху себе си. Често съм
виждала как съзависими жени работят на две или дори три места, а съпрузите им не носят
никакви пари вкъщи. Въпреки това те продължават да се хранят в тази къща, да гле​дат телевизия
и да живеят там, без да плащат наем.
Нито един от тези модели не е приемлив. Всеки човек е отговорен за себе си както
финансово, така и по всяка​къв друг начин. Това не означава, че домакините трябва да започнат
да работят, за да се издържат. Домакинският труд е като всички останали видове труд и е
достоен за уважение и признание. Според мен, ако човек реши да се посвети на семейството и
къщата, той поема своя дял от финансовата отговорност. Да бъдем финансово отговорни не
означава, също така, че трябва да вършим порав​но от всичко. Това е вид нагласа и светоусещане.
Да ста​нем финансово независими означава да определим какви са нашите отговорности и да се
заемем с изпълнението им. Освен това означава и че даваме възможност и дори нас​тояваме
хората около нас също да поемат своята финан​сова отговорност. По тази причина е желателно да
разг​ледаме всички подробности, засягащи приходите и разхо​дите ни и да определим кой какви
отговорности носи: кой кои сметки трябва да плаща, кога трябва да го прави, какви са
последните срокове за плащане, с колко пари трябва да изкараме до определена дата, какьв е
нашият дял във всичко това, дали не плащаме повече или по-малко, отколкото трябва, дори в
момента да не работим, дава​ме ли си сметка, че някой ден може да ни се наложи да за​почнем
работа, чувстваме ли се финансово отговорни за себе си, изпитваме ли страх по отношение на
финансова​та си отговорност, дали хората около нас са отговорни за себе си или ние сме поели
изцяло грижите за тях.
Грижите за парите са част от живота. Изкарването на пари, плащането на сметки и чувството
за финансова отговорност пък са част от грижите за нас самите. Много от съзависимите, които
първоначално са напусна​ли работата си и са прекъснали кариерата си, за да могат да
контролират съпруга си или по друг начин да посве​тят живота си на някого, впоследствие
откриват, че дори нископлатената работа на непълен работен ден може да направи чудеса за
тяхното самочувствие. Често сме забравили, че струваме нещо и че някой би се съгласил да ни
плаща за нашите способности. След като започнат работа, много от съзависимите, които
дотогава са били финансово зависими от съпруга си, откриват, че харес​ват изключително много
свободата, която им предоста​вят собствените доходи. И това наистина е доста при​ятно усещане,
финансовата независимост е нещо, за което трябва да помислим, когато започваме да живеем
соб​ствения си живот.
Финансовата зависимост може да доведе след себе си и емоционална зависимост. И обратно -
емоционалната за​висимост може да причини финансова зависимост. Пос​тигането на финансова
отговорност пък - независимо от начина, по който е осъществена - може да ни помог​не да
станем независими.
Прошка
Компулсивните разстройства, като алкохолизма, могат да развалят и изкривят дори най-
добрите човешки чер​ти, включително и великата ни дарба да прощаваме. Ние непрекъснато
прощаваме на едни и същи хора. Вслушваме се в обещанията им, вярваме на лъжите им и отново
се опитваме да им простим. Мнозина от нас обаче са дос​тигнали до състояние, в което повече
не могат да про​щават. Други не искат да го правят, защото смятат, че ако продължават да
прощават, ще станат прекалено уяз​вими и раними, а просто не са способни да понесат пове​че
болка. И така, постепенно, прошката се превръща в доста болезнено занимание.
Някои от нас искрено се опитват да простят, други си мислят, че вече са го направили, но и в
двата случая бол​ката и гневът не искат да ни напуснат.
Понякога просто не смогваме да следим бързия ход на събитията, за които трябва да
прощаваме - проблемите следват с такава скорост, че в повечето случаи дори не сме наясно
какво точно става около нас. Още преди да сме почувствали болката и да сме казали: „Прощавам
ти”, вече ни се е случило нещо още по-неприятно.
После пък идва чувството за вина. Чувстваме се винов​ни, когато някой ни каже: „Защо не
можеш просто да му простиш и да забравиш за това?” Хората, които не са добре запознати с
алкохолизма и другите компулсивни разстройства, често ни задават този въпрос. За повече​то от
нас проблемът не е в забравянето. Прошката и забравянето само подхранват склонността ни да
отри​чаме истината. Ето защо трябва добре да помислим, да си спомним, да разберем и да
преценим какво точно про​щаваме, какво можем да простим и какво все още не сме в състояние
да приемем, фактът, че прощаваме на някого, не означава, че трябва да му позволяваме да ни
наранява. Алкохоликът не се нуждае от прошка, той има нужда от, лечение. Не трябва да
прощаваме на алкохолиците или поне не е нужно това да бъде първото нещо, което пра​вим. В
началото е желателно просто да се отдръпнем от тях, за да престанат да ни притискат и
настъпват неп​рекъснато.
 Не казвам, че трябва въобще да престанем да прощаваме. Всички имаме моменти, в които се
нуждаем от прош​ка. Гневът и ядът ни нараняват, те не помагат особено и на човека до нас.
Прошката, от своя страна, е нещо прекрасно. Тя премахва вината и носи мир и хармония. Тя ни
кара да признаем и да приемем хуманността, която всеки човек носи в себе си. Благодарение на
нея сме в състояние да кажем: „Всичко е наред и аз те обичам.” Убедена съм обаче, че трябва
преди всичко да бъдем нежни, любещи и прощаващи спрямо себе си, за да можем да простим и
на другите. Освен това, трябва да си дадем ясна сметка как, кога и защо прощаваме на околните.
Прошката е тясно свързана и с приемането и премина​ването през реакцията на печал. Не
можем да простим неправилна постъпка, ако първо не сме приели пос​ледствията от нея.
Безсмислено е например да прощава​ме поредния запой на някой алкохолик, ако преди това не
сми приели, че той е болен от алкохолизъм. Голямата иро​ния всъщност се крие във факта, че
когато прощаваме на алкохолика и приемаме разкаянията му на сутринта след всеки запой, това
най-често го окуражава да продължава да пие.
Ако сме решили да се погрижим за себе си, трябва да знаем, че когато му дойде времето, ние
ще сме способни да простим. Не трябва обаче да позволяваме на околните да използват този
принцип срещу нас. Не бива например да се чувстваме виновни, само защото другите смятат, че
трябва да простим на някого, а пък ние сме убедени, че още не сме готови да го направим или че
това не е най-правилното решение на проблема. Необходимо е да пое​мем отговорност за
прошката си. Би трябвало да проща​ваме само когато сме сигурни в правилността на решени​ето
си, имаме добро самочувствие и знаем какво точно целим с това действие? Не трябва да даваме
прошката си, за да оправдаем факта, че се самонараняваме, не бива да я използваме и за да
помагаме на другите да си причи​няват болка. Ето защо е добре да си изработим собстве​на
стратегия по този въпрос, да заживеем собствения си живот и в крайна сметка да предприемем
четвърта и пета стъпка от програмата. Ако започнем да полагаме грижи за себе си, ще сме
наясно кои неща трябва да про​щаваме и кога е най-подходящото време за това.
И преди да сме приключили с темата, нека отново ви припомня нещо: трябва най-напред да
простите на себе си.
Синдромът на жабата
Сред съзависимите често се разказва следният анекдот: „Нали си чувал за жената, която
целунала една жаба, като се надявала, че жабата ще се превърне в принц? Само че вместо това
жената се превърнала в жаба.”
Голяма част от съзависимите обичат да целуват жаби. Причината за това се крие във факта, че
ние просто откриваме в тях множество положителни качества. След като са правили това
достатъчно дълго време, някои от нас дори са се пристрастили към жабите. Оказва се, че ал​-
кохолиците и хората с подобни компулсивни разстройс​тва са много привлекателни личности. Те
излъчват сила, жизненост и чар и са способни да ни свалят звездите от небето, фактът, че ни
причиняват и много болка, стра​дания и мъки е без значение. Думите и обещанията им са като
музика за ушите ни.
Ако не се захванем сериозно с характеристиките, по​родени от съзависимостта ни, най-
вероятно още дълго ще продължим да бъдем привличани и ще целуваме жаби. Дори и след като
поработим върху себе си, има вероят​ност склонността ни към жабите да не изчезне напълно.
Важното е обаче да се научим да не скачаме с тях в бла​тото.
Забавления
Съзависимостта определено не върви ръка за ръка със за​бавленията. Трудно е да се
забавляваме, когато се мразим. Още по-трудно е да си прекарваме добре, когато нямаме пари за
хляб, защото алкохоликът е изпил всичко при по​редния запой. А е направо невъзможно да се
забавляваме, когато сме преизпълнени с дълго потискани емоции, по​болели сме се от
притеснения, пропити сме от вина и отчаяние, упорито се опитваме да контролираме себе си
или някой друг и постоянно се притесняваме какво ще си помислят хората за нас. В повечето
случаи обаче хората въобще не си мислят за нас, те мислят за себе си и какво ние си мислим за
тях.
Съзависимите трябва да се научат на изкуството да се развличат. Уреждането и отдаването на
забавления са важна част от грижите за самите нас. Забавленията под държат доброто ни здраве.
Те ни помагат да работим по-добре и да балансираме живота си. Ние заслужаваме да се
забавляваме. Това е нещо естествено. Забавленията всъщ​ност са част от големия празник на
живота.
Можем да включим забавленията във всекидневието си. Способни сме да усещаме кога
имаме нужда от развлече​ния, както и да си даваме сметка какво точно ни доставя удоволствие.
Ако все още не сте в състояние да правите това, аз бих ви предложила да си поставите като
непос​редствена цел следната задача: „Да се науча да се забавля​вам”. Трябва да се научите да
следвате собствената си воля и да изпълнявате желанията си. Отначало може да ви се стори
малко трудничко, но ви уверявам, че с течение на времето ще ви става все по-лесно. В крайна
сметка ще се окаже, че дори ви е забавно.
Трябва да се наслаждавате на живота. Ако например мо​жете да си купите нещо, което ви е по
джоба и ви харес​ва, направете го. Ако искате да направите нещо, което би ви доставило
удоволствие, не е незаконно и не би нара​нило никого, направете го. Ако някога се окажете
въвлечени в някое неочаквано забавление, не търсете начини да се почувствате зле. Просто се
отпуснете и се наслажда​вайте на живота. Способни сме да открием много неща, които биха
могли да ни доставят удоволствие, и нищо не трябва да ни спира да се захванем с тях. Освен от
забав​ленията, можем да получим наслада и удовлетворение и от всекидневните си дейности.
Тревогите и мъките, от своя страна, могат да ни попречат да се почувстваме добре, дълго след
като алкохоликът, с когото сме съжи​телствали, е престанал да ни притеснява. Страданието може
да се превърне в навик, но същото важи и за радост​та от живота и доброто отношение към себе
си. Аз лич​но мисля, че трябва да опитате с второто…
Граници/предели
Казват, че съзависимите имат проблеми с определянето на ясни граници. Аз съм съгласна с
това твърдение. Дори ще добавя, че при повечето съзависими въобще липсват граници.
Границите са един вид предели на поведението: „Мога да стигна дотук. Това ще направя или
няма да направя за теб. Не мога да ти позволя да се държиш по този начин с мен.”
Когато започват нова връзка, повечето съзависими имат ясна представа докъде се простират
границите им. Те имат определени очаквания и притежават извест​на представа за това, какво ще
могат и какво няма да мо​гат да допуснат в тези взаимоотношения. Алкохолизмът и другите
компулсивни разстройства обаче арогантно пренебрегват всякакви граници. Тези болести не
само раз​ширяват границите - те просто ги прекрачват. Всеки път, когато те настъпват, ние
отстъпваме - премест​ваме границите си и освобождаваме пространство за бо​лестта. Правим
това винаги, когато заболяването пре​мине някоя наша граница и в крайна сметка стигаме до​там,
че започваме да толерираме и да правим немислими до този момент неща. По-късно процесът
на „увеличава​не на толерантността” спрямо недопустимото поведе​ние се обръща наопаки -
отказваме да търпим дори и най-нормалното човешко държание. Получава се така, че в на​чалото
извиняваме и най-отвратителното поведение и отношение, а накрая вече намираме кусури на
всичко.
Често не само понасяме нечие ненормално, нездравос​ловно и неправилно поведение, но
отиваме още по-далеч, като започваме да се убеждаваме, че то всъщност е нещо съвсем
естествено и заслужено. Свикваме до такава сте​пен с обидите и неуважителното отношение, че
преста​ваме да ги различаваме от нормалното държание. Но дълбоко в себе си все пак правим
тази разлика. Нашата същ​ност знае и може да ни каже кое е правилно и кое не, сти​га само да я
попитаме. Понякога такива обикновени наг​лед проблеми, като съжителството с алкохолик,
който е престанал да пие, но не посещава никаква възстановител​на програма, могат да ни
нанесат много по-големи вреди, отколкото и най-ужасните на пръв поглед неприятнос​ти. В
такива случаи усещаме, че нещо не е наред. Започва​ме да си мислим, че полудяваме, но не знаем
каква е причи​ната, тъй като не можем да си изясним какъв точно е проблемът.
Съзависимите се нуждаят от ясно установени грани​ци. Ние трябва да определим предела на
това, което можем да направим за другите хора. Трябва да поставим предел и на нещата, които
другите могат да правят за нас. Необходимо е, също така, да съобщим на хората око​ло себе си
докъде се простират границите на търпението ни. Това ще помогне и на двете страни. Не си
мисле​те, че ви карам да се превърнете в някакви тирани. Не одобрявам липсата на гъвкавост, но
все пак трябва да изясним докъде се простира поносимостта ни. Трябва, освен това, да знаем, че
сме свободни да променяме границите си всеки път, когато пожелаем, тъй като в нас тъй като в
тече непрекъснат процес на развитие и промяна. Ще ви запозная с някои от начините, по които
обикновено оп​ределят границите си възстановяващите се съзависими:
Няма да позволя на никого да ме обижда или да употре​бява физическа сила срещу мен.
Няма да вярвам и да подкрепям ничии лъжи.
Няма да позволя на никого да злоупотребява с химични вещества в дома ми.
Няма да търпя криминално поведение в дома си.
Няма да помагам на хора, затънали в проблеми заради алкохолизма или безотговорното
си поведение.
Няма да подпомагам финансово ничий алкохолизъм или каквото и да е друго
безотговорно поведение.
Няма да лъжа, за да предпазя себе си или някой друг от собствения му алкохолизъм.
Няма да превърна дома си в център за хора, възстано​вяващи се от алкохолизъм.
Ако искаш да се държиш ненормално, няма да те спи​рам, но не го прави пред мен. В
противен случай еди​ният от двама ни трябва да си отиде.
Имаш свободата да проваляш забавленията си, деня си и дори живота си. Аз няма да ти
преча, но не проваляй моите забавления, моя ден и моя живот.
Понякога се налага да поставим конкретни граници за определени взаимоотношения,
например: „Ще престана да наглеждам децата на Мери Лу, когато я няма, тъй като не ми е
приятно да го правя, а и тя просто ме използва.” Добре е да поставяте ясно границите си, но
трябва и да сте сигурни, че това са точно вашите граници. Неща​та, които не можем да понасяме,
и всичко, което ни кара да се чувстваме зле или ни застрашава, може да бъде знак, че трябва да
определим нова граница, а може и да ни под​сказва, че трябва да направим някаква промяна в
себе си. Трябва да казваме това, което мислим, и да мислим това, което казваме. Често хората
около нас се ядосват, че им определяме граници, тъй като вече няма да могат да ни използват.
Ето защо е възможно да се опитат да събудят чувството ни за вина, за да премахнем
ограниченията, да се върнем към стария тип взаимоотношения и да им поз​волим отново да ни
използват. Не трябва обаче да се под​даваме на този номер. Добре е да поставим твърдо грани​-
ците си и да следим за тяхното спазване. Трябва да бъдем верни на принципите си, тъй като
всяка нова граница, ко​ято поставяме, вероятно ще бъде изпробвана неведнъж. Хората го правят,
за да проверят дали този път сме сериозни и имаме намерение да спазим обещанията си. Рабо​-
тата е там, че като съзависими ние сме отправяли мно​жество фалшиви заплахи - ето защо не
трябва да ни е чудно, че другите не ни взимат на сериозно. Сега обаче трябва просто да съобщим
на околните какви са нашите граници. Трябва да го направим само един път - и то тихо и
спокойно. След това можем просто да наблюдава​ме нивото си на търпимост и да внимаваме да
не преми​нем в една от двете крайности.
Част от съзависимите, особено тези, които са в пос​ледните фази на връзката си с алкохолик,
много трудно успяват да установят и поддържат границите, свързани с поведението на децата си
или с държането на алкохоли​ка. За поставянето на границите са необходими време и обмисляне,
за тяхното поддържане - енергия и последова​телност.
Установяването и поддържането на границите обаче си заслужава цялото време, физическа и
мисловна енергия, които бихме могли да им отделим. Впоследствие те ще ни се отплатят с още
повече време и енергия.
Докъде се простират пределите ни? От какви нови граници имаме нужда?
Грижи за здравето
Когато навлязат в последните фази на съзависимостта, хората често престават да се грижат
дори за здравето и за външния си вид. Няма нищо лошо в това да изглеж​дате по възможно най-
добрия начин! Нищо не ви пречи да отидете на фризьор, например. Това е нещо съвсем
нормално. Трябва, също така, да се обличате по начин, който да укрепва доброто ви
самочувствие. Погледне​те се в огледалото; ако не се харесвате, просто се пос​тарайте да
направите нещо по въпроса. Ако и това не помогне, престанете да се мразите и се приемете
таки​ва, каквито сте.
Не трябва да пренебрегваме и ползата от физическите упражнения. Ако сме болни,
желателно е да отидем на лекар. Ако имаме проблеми е килограмите, трябва да се опитаме да
направим нещо по въпроса. Добре е да знаем, че колкото по-малко се грижим за тялото си,
толкова по-зле ще се чув​стваме. А понякога дори и най-незначителните грижи мо​гат да ни
помогнат да се почувстваме много по-добре. Ето защо трябва да започнем да обръщаме
внимание на тялото си, да се вслушваме в него и да му предоставяме това, от ко​ето има нужда.
Да се грижим за себе си означава да се гри​жим за тялото и за добрия си външен вид. Опитайте
се да направите тези неща част от ежедневието си.
Грижата за емоционалната страна на личността ни също е свързана с тялото. Колкото повече
обръщаме вни​мание на емоциите си и следим за задоволяването на ду​ховните си нужди, толкова
по-рядко ще се разболяваме. Ако откажем да се грижим за духа си, тялото ни ще въс​тане срещу
това и ще се разболее - като знак за нас и околните, че се нуждаем от по-добро отношение. Аз
оба​че си мисля, че е по-лесно да започнем да се грижим за себе си, преди да сме се разболели.
Професионална помощ
Трябва да потърсим професионална помощ в следните случаи:
Когато сме в депресия и ни спохождат мисли за самоу​бийство.
Когато имаме намерение да се намесим в живота на ня​кой алкохолик или друг човек със
сериозни проблеми.
Когато сме станали жертва на физическо или сексуално насилие.
Когато самите ние сме извършили сексуално или физи​ческо насилие над друг човек.
Когато имаме проблеми с алкохол или наркотици.
Когато смятаме, че не можем да се справим с даден проблем или да се отделим от някого
без чужда помощ.
Когато смятаме, че професионалната помощ би могла да ни бъде от полза.
Посещението при професионалист може да ни помог​не да си припомним, че трябва да
започнем да се доверя​ваме на себе си и да обръщаме внимание на чувствата си. Ако случайно не
сте доволни от службата или от човека, с когото работите, ако не ви харесват методите му на
лечение или ако по какъвто и да било друг начин открие​те, че помощта, която получавате или не
получавате, не ви вдъхва доверие, потърсете друг професионалист. Въз​можно е първоначалната
ви съпротива да се дължи на промяната, през която преминавате, но може просто да сте
попаднали на неподходящия човек. Не всички профе​сионалисти се справят еднакво добре с
проблеми като съзависимостта, компулсивните разстройства и химични​те зависимости.
Във връзка с това искам да ви разкажа следната исто​рия. Една жена решава да потърси
помощ при професио​нален терапевт, тъй като дъщеря й страда от зависи​мост към химични
вещества и има сериозни проблеми с поведението, които се отразяват зле на цялото семейс​тво.
Терапевтът събира цялото семейство и започва да посвещава голяма част от терапевтичните
сесии на опи​ти да убеди родителите, че причината за ужасното по​ведение на дъщеря им е в това,
че те пушат. Оказва се, че терапевтът има предразсъдъци относно пушенето. Пос​тепенно
фокусът на терапията се премества от „как да се промени поведението на дъщерята” към „как да
отка​жем мама и татко от тютюнопушенето”. В началото родителите са доста объркани, но
отчаяно се нуждаят от помощ, пък и решават, че терапевтът си знае рабо​тата, така че
продължават да посещават сесиите. След като ходят при него в продължение на три месеца, като
всяка седмица дават за тази странна терапия по 50 дола​ра, родителите решават, че този човек
въобще не е в състояние да им помогне, а освен това им струва доста пари. Не искам да кажа, че
има нещо лошо в това да се от​кажат цигарите, но в случая проблемът на това семейст​во е от
съвсем друго естество.
Ако помощта, която ни се предлага, не ни харесва, трябва просто да потърсим друга помощ.
Ако това, ко​ето правим в момента, не ни помага особено, трябва да опитаме да направим нещо
друго. При никакви обстоя​телства обаче не сме длъжни да губим способността си да мислим, да
чувстваме и да вземаме самостоятелни решения - дори ако пред нас стои човек с докторска
титла.
Ние сами сме способни да си осигурим най-добрите въз​можни грижи.
Градивни взаимоотношения
Градивни Взаимоотношения е термин, който навлезе в психотсрапевтичния речник преди
няколко години и води началото си от транзакционния анализ. Повечето от нас имат нужда да
общуват с други хора. Ние вероят​но поддържаме определени взаимоотношения поне с ня​колко
души. Когато сме с тези хора, ние може да излъчва​ме топлина и любов, може да се държим
безразлично, а може и да се отнасяме студено и враждебно е тях. Въз​можно е да им говорим
честно, нежно и добронамерено и те сигурно ще ни отвърнат със същото. Може и да ги лъ​жем, а
вероятно и те от своя страна ще започнат да ни лъжат. Ако заговорим за повърхностни и
незначителни неща, събеседникът ни сигурно ще ни отвърне по същия начин. Ако пък започнем
да обиждаме околните, те веро​ятно също няма да ни останат длъжни. Оказва се обаче, че от
време на време ние вършим по малко от всички тези неща.
Идеята на този подход е да се научим да поддържаме добри взаимоотношения с околните. Ако
например те не са честни, нежни, любящи и добронамерени, трябва прос​то да потърсим хора,
които отговарят на тези изисква​ния. Ако някой ни говори неприятни неща и ни принужда​ва да
му отвръщаме със същото, трябва да престанем да му отвръщаме и да се опитаме да го накараме
да преста​не да се държи по този начин. Ако той не желае да проме​ни отношението си, просто
трябва да си намерим друг събеседник. Ние се нуждаем от добро отношение, защо​то то ни кара
да се развиваме и ни помага да се чувства​ме добре.
Не трябва да позволяваме на другите да се отнасят зле с нас. Не бива да позволяваме на
никого да ни удря. Ние от своя страна също не трябва да удряме никого. Много по-добре е
вместо това, да прегърнем човека до себе си. Или ако прегръдката е неподходяща в дадения
случай, трябва да го докоснем нежно и с любов, като по този начин му предадем положителната
си енергия. А на хората, които си мислят, че прегръщането е загуба на време и проява на
ненужна сантименталност, ще предложа следния цитат от книгата „Затлъстяването е семеен
проблем”:
„... В началото на седемдесетте години на века за​почват изследвания върху нервната система
на човека и учените скоро откриват, че тя произвежда вещест​ва, чийто химичен състав
наподобява морфина. Впоследствие е установено, че тези вещества действат като
болкоуспокояващо и помагат на организма ни да преодолее травмите и шока.
Тази група химични съединения е наречена ендорфини. Ендорфините премахват
напрежението и болката и спомагат за подобряване на общото ни самочувст​вие. В хода на
изследването се установява, че алкохолиците и хората, които имат проблеми с храненето
произвеждат по-малко ендорфини от останалите индивиди…В последствие е доказано, че
колкото по-малко от тези вещества произвежда организмът ни, тол​кова по-зле се чувстваме.
Оказва се например, че захар​та стимулира производството на ендорфини и затова консумацията
на сладки неща спомага за преодоляване на лошото настроение...
Същият ефект се получава и при анорексията. Чо​век произвежда ендорфини при гладубането
и така из​пада в един вид еуфория. Това чувство се стимулира от факта, че по този начин се
надхвърлят границите на физическите ни възможности. Усещането много при​лича на
„еуфорията” при бегачите на дълги разстоя​ния... Но производството на ендорфини може да бъде
стимулирано и по друг начин... Чрез прегръщане. Точно така - чрез прегръщане. Прегръдката
стимулира про​изводството на тези химични вещества и лошото настроение изчезва, победено от
любовта на прияте​ля, който ни прегръща. Неслучайно кучето ни скача и се моли да го почешем
по корема или да го погалим по гла​вата. По този начин то просто поддържа високото си ниво на
ендорфини и доброто си настроение.”
Съзависимите често пъти са неспособни да приемат комплименти - положителни послания.
Трябва най-сетне да престанем да се съпротивляваме на факта, че сме доб​ри хора и имаме
множество чудесни качества. Ето защо, ако някой ни каже нещо приятно, ние трябва да го прие​-
мем - освен ако инстинктът не ни подсказва, че този чо​век ни говори така само защото иска да
ни използва. Но дори да е така, ние можем просто да приемем комплимен​та и да откажем да
бъдем манипулирани. Позволете на добрите думи да достигнат сърцето ви и да го сгреят. Ние
заслужаваме комплименти. Имаме нужда от тях. Те ни помагат да се преборим със себе си и да
повярваме, че наистина сме добри хора. Именно това е и най-хубавото на комплиментите - те ни
помагат да мислим положи​телно за себе си, а това от своя страна ни кара да се стремим да
станем по-добри.
Ние също можем да правим комплименти и съответно да излъчваме позитивна енергия.
Способни сме да казваме какво ни харесва в хората и кои техни качества ценим. Бъдете честни
спрямо другите, но същевременно се от​насяйте добре с тях.
Можем да се научим да усещаме момента, когато тряб​ва да поощрим някого. Трябва, освен
това, да разбираме и кога самите ние се нуждаем от хора около себе си или от подкрепа. Ето
защо трябва да си подбираме такива при​ятели, които ще се отнасят добре с нас. Понякога
съзависимите се сближават с хора, които ги мислят за жертви и слаби личности, неспособни да
се грижат за себе си. Та​кива приятели предлагат съчувствие, което е по-добро от нищо, но се
различава коренно от градивното общува​не. Хората, които се обичат истински, трябва да могат
да си кажат: „Ти имаш проблеми и аз ще те изслушам с го​товност, но не очаквай от мен да реша
тези проблеми вместо теб.” Истинските приятели пък трябва да мо​гат да заявят: „Имам високо
мнение за теб и затова ще ти позволя да откриеш сам решението на проблема си. Знам, че
можеш да се справиш.”
Доверие
Съзависимите никога не са сигурни кога и на кого да се до​веряват. „Харви се лекува от
алкохолизъм от две седмици. До този момент ме е излъгал 129 пъти. Сега пък е бесен, че не му
се доверявам. Какво да направя?”
Много пъти съм чувала подобни думи, И обикновено отговарям по следния начин: „Има
разлика между проява​та на доверие и глупостта. Това, че не вярваш на Харви, е нещо естествено.
Престани да се опитваш да вярваш на човек, на когото нямаш доверие.”
В тази книга непрекъснато повтарях една фраза и мис​ля, че сега трябва я кажа отново:
Можем да вярваме в себе си. Трябва да вярваме, че сме способни да изберем правил​ния човек,
на когото можем да се доверим. Голяма част от нас често са грешили в този избор. Ето защо
трябва да знаем, че не е много мъдро да се доверяваме на някой ал​кохолик, който ни казва, че ще
спре да пие, преди да се е подложил на лечение за алкохолизма си. Дори и да се е изле​кувал, не е
задължително да му се доверяваме безрезервно - защото човешкото поведение е променлива
величина. Можем обаче да вярваме на хората, че са такива, каквито са. Способни сме и да
започнем да ги разбираме по-добре.
Наблюдавайте внимателно дали хората около вас дър​жат на думата си. Дали наистина правят
това, което каз​ват? Или, както казваше една позната: „Той изглежда мно​го добре, но действа
също както преди.”
Ако се вслушваме във вътрешния си глас и наблюдабаме какво става наоколо, лесно ще
разберем на кого можем да имаме доверие, кога да му се доверяваме и защо да го пра​вим. Твърде
вероятно е, след като разберем това, да от​крием, че винаги сме знаели на кого можем да вярваме
- просто никога не сме се вслушвали във вътрешния си глас.
Секс
Обикновено първото нещо, което ми казват съзависимите, когато идват при мен, е че бракът
им се разпада. Вед​нага след това ме питат дали е нормално да имат сексуал​ни проблеми със
съпруга си.
На този въпрос винаги отговарям положително. Мно​го хора имат проблеми със секса.
Повечето от съзависимите имат тези проблеми. Причината е в това, че алко​холизмът и другите
компулсивни разстройства атаку​ват всички аспекти на интимността. Понякога загубата на
физическото проявление на любовта е последната за​губа, която преживяваме в дадени
отношения. Често пъти тя идва, за да ни покаже, че проблемите няма да от​минат от само себе
си, независимо колко дълго ги пренеб​регваме.
При част от случаите алкохоликът има проблеми със секса - той става импотентен или губи
желанието си за секс. Това може да стане и преди, и след неговото възста​новяване. В друга част
от случаите, съзависимите имат този проблем. Оказва се, че в спалнята могат да възник​нат
множество проблеми. Има вероятност да не можем да достигнем до оргазъм, да започнем да се
страхуваме от загубата на контрол или да загубим доверието си в партньора. Може да се
отдръпнем емоционално от него, да престанем да му вярваме или да загубим желанието си да
поддържаме интимна близост с него. Възможно е дори да започнем да изпитваме отвращение
към партньора си. Възможно е и той да престане да задоволява нуждите ни, тъй като самите ние
избягваме да ги споделяме с него. Причината за всички тези неща се крие във факта, че от​-
ношенията в леглото рядко се различават от тези извън него. Ако постоянно се грижим за
определен човек, вероят​но ще продължим да го правим и в леглото. Ако изпитваме болка и сме
ядосани, преди да правим любов с него, има голяма вероятност да се чувстваме по същия начин
и след това. Ако не желаем да поддържаме близки отношения с някого, едва ли ще искаме и да
спим с него. Ето защо тряб​ва да знаем, че сексуалните ни отношения са като огледа​ло на
цялостната ни връзка.
Сексуалните проблеми имат склонността да се про​мъкват в отношенията между хората. В
даден момент сексът може да се окаже панацея за една разклатена връз​ка. Той може да разреши
много спорове. Често пъти раз​говорите разведряват атмосферата, а сексът изглажда проблемите.
Постепенно обаче приказките престават да помагат. Точно обратното - те само задълбочават не​-
разбирателствата. Сексът също престава да помага и дори започва да влияе отрицателно.
Възможно е за някои той дори да се превърне в чисто физиологична дейност, която доставя
точно толкова удоволствие, колкото и миенето на зъбите. За други може да се окаже нещо много
унизително и позорно: по​редното неприятно задължение, което изпълняват, без да имат никакво
желание. Постепенно това се превръща в едно от многото неща, с които не се справяме, които
ни карат да изпитваме срам и вина и за които се опитва​ме да излъжем себе си.
Аз не съм сексолог. Не мога да ви препоръчам лекарства или технически средства - аз просто
имам здрав разум. По тази причина вярвам, че когато се опитваме да се гри​жим за себе си,
трябва да спазваме в леглото същите принципи, каквито следваме и извън него. И едно от пър​-
вите неща е да спрем да се мразим и обвиняваме.
След като си дадем сметка за всичко това, значи сме за​почнали да се държим честно към себе
си. Вече няма да бя​гаме, да се крием и да отричаме. Вместо това трябва да се запитаме какво
всъщност мислим и чувстваме. Добре е да се вслушаме в собствените си отговори и да им се
доверим. Следвайки този модел, постепенно ще започнем да се уважаваме. След което ще
престанем да се обиждаме и наказваме. После ще разберем, че проблемът ни е естест​вен
отговор на обстановката, 6 която живеем. Нормално е да имаме проблеми - те са част от
процеса, през който преминаваме. Дори би било странно, ако не изпитваме отвращение,
неприязън, недоверие и други негативни емоции. Ето защо трябва да престанем да си мислим,
че не сме нормални хора.
След като сме изяснили нещата за себе си, трябва да за​почнем да се държим честно и към
своя партньор. Трябва да му кажем какво мислим и чувстваме и какво очакваме да ни даде той
или тя. Добре е да осмислим възможните ва​рианти и ако е необходимо, дори да започнем да
прегова​ряме и да правим определени компромиси. Ако в краен слу​чай се окаже, че не можем да
решим проблемите си сами, трябва да потърсим професионална помощ.
Някои от нас може би са търсили утеха в извънбрачни връзки. Това обаче вече е минало, ние
трябва да си прос​тим и да си изясним какво трябва да направим, за да за​почнем да се грижим за
себе си. Трябва да предприемем четвърта и пета стъпка, добре би било и да поговорим с някой
свещеник. Време е да проумеем, че действията ни са нормална реакция на проблемите, с които
живеем.
Някои от нас могат да се опитат да избягат от проб​лемите си, като потърсят спасение в
поредица от без​разборни сексуални контакти, които вероятно няма да им донесат никакво
удоволствие. Това се случва най-чес​то, когато сме във фазата на отричане, тъй като тога​ва сме
най-застрашени от компулсивни действия. Не е нужно да правим това. Трябва просто да си
простим и да престанем да се нараняваме.
Възможно е някои от нас да търсят любов, а да откри​ват само секс. Ето защо трябва първо да
си изясним от какво имаме нужда и да открием най-добрия начин, по който можем да задоволим
потребностите си.
Други сигурно още се чудят от какво точно се нужда​ят. Трети пък може би все още не са се
научили да отказ​ват. А някои вероятно се опитват да съживят любовта в своите
взаимоотношения с помощта на секса. Това оба​че е невъзможно. Сексът не е любов сам по себе
си, той е просто секс. Не може да събуди любовта, ако тя не същес​твува. Сексът е само едно
проявление на любовта.
Някои от нас сигурно вече са се предали и са решили, че сексът не е нещо чак толкова важно.
Аз не мисля така. Това не е най-важното нещо в живота, но е основна част поне от моя живот.
Сексът е могъща сила. Той е източник на интимност и удоволствие. Не сме в състояние да
започнем да се гри​жим за себе си, ако сексуалният ни живот не върви така, както бихме желали.
Ние, освен това, сме отговорни за сексуалното си поведение и за наличието или липсата на
удоволствие в леглото. Сега е моментът да се запитаме: Какво може да ни разкаже сексуалният
ни живот за наши​те връзки?

ДВАЙСТА ГЛАВА
Как да си възвърнем способността да живеем и да обичаме
Поне вече не се щурам насам-натам
в търсене на собствената си гибел.
Член на „АЛ-АНОН”
Първоначално възнамерявах да разделя тази глава на две - „Как да си възвърнем способността
да живеем” и „Как да си възвърнем способността да обичаме”. След това ре​ших, че няма защо да
разглеждаме отделно съществуване​то и любовта. Трудността, с която се сблъскват повече​то
съзависими, е как да се научат да съчетават тези неща.
Според Ърни Ларсън и някои други специалисти, двата най-дълбоки човешки стремежа са: да
обичаш и да бъдеш обичан, да вярваш, че не си безполезен и да знаеш, че и ня​кой друг е убеден в
това. Чувала съм същата мисъл, изра​зена дори по-просто, с един допълнителен елемент: за да
бъдем щастливи, ние имаме нужда да обичаме някого, да правим нещо и да се надяваме на нещо.
Нямам намерение да изпадам в подробни разсъждения за това дали тези човешки стремежи
са нужди или жела​ния. Въпросът е, че те са изключително важни. Независимо дали сме си
давали сметка за тях, те вероятно винаги са били движещи сили в живота ни. Мнозина от нас са
се опитвали, съзнателно или не, да удовлетворяват тези свои потребности. Други пък са ги
потискали и изолира​ли, за да се предпазят. Независимо дали ги признаваме или отблъскваме,
нуждите, за които стана въпрос, винаги присъстват в нас. Ако успеем да разберем себе си и собс​-
твените си стремежи, ще се сдобием с изключително ценна информация. Трябва просто да се
научим да удов​летворяваме тези свои стремежи, потребности и жела​ния по начин, който не
наранява нас самите или някой друг и ни дава възможност да се наслаждаваме на живота в
максимална степен.
За мнозина от нас постигането на тази цел означава да започнем да вършим нещата по
някакъв различен начин, тъй като онова, което сме правили досега, за да удовлет​ворим
потребностите си, не е дало търсения резултат. Вече обсъдихме някои идеи, които биха могли да
ни бъдат от полза в тази посока: отделяне, отказ да изпълняваме ролята на спасители и да
контролираме обекта на свое​то внимание, директен подход към околните, грижа за са​мите себе
си, работа по програмата „Дванадесет стъп​ки” и извоюване на независимост. Убедена съм, че с
подоб​ряването на здравословното ни състояние ще настъпят промени и в любовта ни към
околните. Ако я допуснем до себе си и проявим настойчивост, тя ще се превърне в чу​десно
преживяване, много по-добро от всичко, което ня​кога сме изпитвали.
Струва ми се, че съвсем не е необходимо любовта ни да бъде някакво болезнено усещане,
каквото винаги е била. Просто вече не сме длъжни да й позволяваме да ни наранява по този
начин и определено не се налага да й да​ваме възможност да ни унищожи. Една позната много
точно определи ситуацията, за която става въпрос: „Омръзна ми да изпитвам необходимост да
бъда наранявана. Омръзна ми да се чувствам принудена да страдам. А най-много ми омръзна да
позволявам на разни мъже да си приключват недовършената работа в моя живот!” Не бива да се
заблуждаваме, че сме нещастни и поддържа​ме невъзможните си връзки, защото такава е
Божията воля. Това е нещо, което сами си причиняваме. Не сме длъжни да поддържаме
взаимоотношения, които ни но​сят само болка и отчаяние. Имаме пълната свобода да се
погрижим за себе си.
Лесно можем да се научим да правим разлика между пол​зотворни връзки и връзки, които
просто не вървят. Не е трудно да пристъпим към прекратяване на разрушител​ните
взаимоотношения и да се наслаждаваме на онези, ко​ито са се оказали продуктивни. Бихме могли
да усвоим нови модели на поведение, за да подпомогнат развитие​то на връзките, които смятаме
за удовлетворителни.
Убедена съм, че сам Бог допуска определени хора в жи​вота ни. Вярвам, обаче, че ние носим
отговорността за избора и поведението си при създаването, поддържане​то и евентуалното
прекратяване на тези взаимоотно​шения. Може би наистина имаме нужда от любов, но не и от
разрушителна любов. Когато сме твърдо убедени в това, посланието ни към другия човек ще бъде
пределно ясно.
Уверена съм, че професионалният ни живот също би могъл да бъде по-различен и много по-
щастлив. Можем да се научим да се грижим за себе си и да удовлетворяваме нуждите си на
работното място. И ако не сме така по​гълнати от другите и от техния живот, ако сме убедени в
собствената си значимост, имаме пълната свобода да си поставяме цели и да осъществяваме
мечтите си. Все​ки от нас е в състояние да си даде ясна сметка какво пред​ставлява и какъв би
искал да бъде собственият му живот. Всичко това е изключително вълнуващо, тъй като се оказва,
че нещата, за които мечтаем, могат да ни се случат и ще ни се случат, ако им дадем тази
възможност, ако имаме нужната готовност да ги приемем и ако сме достатъчно уверени, че ги
заслужаваме. Това вероятно няма да стане без борба и болка, но поне ще знаем, че се сражаваме
и полагаме усилия за нещо, което си струва, и страданията ни не са напразни.
Няма нищо лошо да успяваш, да ти се случват хубави неща, а взаимоотношенията ти да вървят
гладко и да са изпълнени с любов. Може би всичко това няма да стане с лекота и от само себе си.
Възможно е да ни се наложи да се борим, за да постигнем целите си. Сигурно понякога ще ни се
иска да заровим глава в пясъка. И това е съвсем естествено. Израстването не може да мине без
всички тези неща. Ако се чувстваме прекалено удобно, прекале​но естествено и ни е прекалено
леко, значи не израства​ме и не правим нищо по-различно. Вършим онова, което винаги сме
вършили, и затова се чувстваме толкова ком​фортно.
За да си възвърнем способността да живеем и да обича​ме, трябва да намерим нужния баланс
- да се научим да обичаме и едновременно с това да живеем собствения си живот; да си
възвърнем любовта, но без онази безумна емоционална обвързаност, така характерна за
досегашни​те ни връзки; да се научим да обичаме другите, без да пре​небрегваме любовта към
себе си. Трябва да се научим да живеем, да обичаме и да се наслаждаваме на всичко това, без
някоя от тези дейности да пречи на останалите.
Оздравителният процес се състои преди всичко в това, да открием и да успеем да
поддържаме нужното равновесие във всички сфери на живота си. Когато преце​няваме
отговорностите си пред себе си и пред другите, трябва да се пазим от крайни решения.
Необходимо е да намерим баланса между емоционалните си потребности и физическите,
психичните и духовните си нужди. Тряб​ва да поддържаме равновесие между онова, което
даваме, и нещата, които получаваме; имаме нужда да открием границата между свободата, която
предоставяме на съ​битията, за да следват естествения си ход, и извършва​нето на нашата част от
работата. Трябва да намерим баланса между решаването на проблемите и умението да живеем с
нерешените си проблеми. Страданията ни чес​то са предизвикани от необходимостта да
понасяме те​жестта на непреодолените трудности и от факта, че събитията не се развиват по
очаквания и желан от нас начин. Трябва да открием равновесието между способ​ността да се
отказваме от надеждите и очакванията си и съзнанието, че сме значими и ценни личности,
които заслужават достойно съществуване.
Откъде да започнем?
Много често хората ме питат: „Откъде да започна? Как да започна? Как да възстановя
равновесието си?”
В цялата тази книга аз обсъдих доста идеи и предло​жения, които може би дори са дошли в
повече на някои от вас.
За много от съзависимите възстановяването на собс​твеното равновесие изглежда
невъзможно. Чувстваме се така, сякаш сме проснати на пода на някаква мрачна изба и не сме в
състояние да изпълзим навън. Работата е там, че можем да го направим. „Анонимни
алкохолици” и „Ал-Анон” предлагат една проста формула от три части - честност, откритост и
упоритост - с помощта на ко​ято бихме могли да се измъкнем. В една от първите глави стана
дума, че промяната започва с осъзнаването и прие​мането. Третата стъпка за промяна на
поведението ни е предприемането на необходимите действия. В нашия случай това означава да
започнем да вършим нещата по различен начин. И така - бъдете честни, проявявайте откритост и
упоритост в опитите си да вършите не​щата по различен начин и това със сигурност ще ви дове​де
до необходимата промяна.
Изберете някой от типичните си начини на действие, върху който бихте искали да
поработите, и след като пос​тигнете удовлетворяващ резултат, се заемете с друга своя
характеристика. Чувала съм, че човек трябва да пов​тори едно действие двадесет и един пъти, за
да се пре​върне то в навик. Това е едно добро практическо правило, което си заслужава да бъде
запомнено. Списъкът с характе​ристиките, който ви предложих в четвърта глава, може да ви
насочи откъде да започнете, а въпросите и задачите в края на всяка глава, могат да ви подскажат
някои идеи от​къде да започнете. Помислете си къде бихте искали да сло​жите началото и просто
го направете. Започнете от​там, където сте в момента. Ако нищо не ви хрумва, започ​нете с
посещаване на сбирките на „Ал-Анон” или друга под​ходяща група. Ако приемете, че се намирате
в мрачна изба, просто се опитайте да изпълзите от нея. Постепенно ще се изправите и ще се
научите да ходите, след това ще въз​становите равновесието си.
Поставянето на началото е трудно, но и забавно зани​мание. Когато започнах да се
възстановявам от съзависимостта си, аз се чувствах хваната завинаги в собствения си капан и в
клопката на взаимоотношенията си. Сякаш бях обгърната от мрак, а депресията изглежда ме бе
при​ковала към леглото за вечни времена. Една сутрин точно бях успяла да се замъкна до банята,
за да се измия и среша, чувствайки се нещастна от факта, че съм още жива и че съм будна, когато
се появи синът ми и настоятелно ме задърпа към спалнята. Когато стигнах там, установих, че е
избухнал пожар. Пламъците се бяха разпрострели по заве​сите, килима и стигаха до тавана. Също
както преди, аз реших, че ще успея да се справя сама с положението. По​мислих си, че пожарът
не е чак такова бедствие, каквото изглежда, грабнах пожарогасителя и го изпразних върху
пламъците. Оказа се твърде недостатъчно и твърде къс​но. Когато напуснахме къщата, огънят
бушуваше с пълна​та си мощ.
Когато пристигна пожарната, домът ми вече бе уни​щожен. Това се случи две седмици преди
Коледа. Аз и се​мейството ми се преместихме в малък апартамент, бяха изгорели почти всичките
дрехи и бяхме лишени дори от най-елементарни удобства. Отчаянието и притеснение​то ми бяха
достигнали своя връх. Установих, че съм изгу​била толкова много неща, включително и самата
себе си. Домът ми бе моето уютно гнезденце, един от малкото останали източници на
емоционална сигурност, а вече бях изгубила и него. Бях лишена от всичко.
Минаха седмици и животът постепенно започна да изисква известна активност от моя
страна. Трябваше да се занимавам с описи за застрахователните агенции, пре​говори, разчистване
и планове за реконструкция на къща​та. Чувствах се притеснена и несигурна, но просто нямах
избор. Трябваше да мисля и да действам. Налагаше се да свърша определени неща. След като
започна същинската работа по възстановяването на къщата, аз бях затрупана с още повече
задължения. Трябваше да вземам решения за изразходването на хиляди долари. Работех наравно
със строителите и бършех всичко, което ми бе по силите, за да намаля разходите и да ускоря
завършването на строе​жа. Това изискваше физически усилия, от които отдавна бях отвикнала.
Колкото повече се увеличаваше заетост​та ми, толкова по-добре се чувствах. Започнах да се дове​-
рявам на способността си да вземам решения. Огромните количества гняв и страх сякаш се
изразходваха в работа​та ми. Когато се завърнахме в новопостроения си дом, вече бях успяла да
си възвърна равновесието. Бях се заела със собствения си живот и нямах намерение да спирам.
Чувствах се страхотно!
Основната идея в тази история е, че просто трябва да започнем отнякъде. Запалете огън под
краката си!
Как да продължим напред?
След като веднъж сме започнали, просто трябва да про​дължим да се движим и напредъкът ще
се превърне в ес​тествен процес. Понякога се налага да се върнем някол​ко крачки назад и в това
няма нищо лошо. Често дори е необходимо, за да можем да продължим напред.
Нерядко сме изправени пред трудни решения, свързани с прекратяването на потискащи и
разрушителни взаимо​отношения. Както казва Ърни Ларсън, ако една връзка е мъртва, просто я
погребете. Обмислете добре нещата, поработете върху себе си и когато му дойде времето, вие ще
сте в състояние да вземете правилното решение.
Някои от вас може би се опитват да „ремонтират” ня​каква накърнена, но все още жива връзка.
Бъдете търпе​ливи. Любовта и доверието са нещо изключително крех​ко, много наподобяващо жив
организъм. Веднъж наранени, те не могат да се възстановят изведнъж, като по коман​да. Любовта
и доверието не се възраждат автоматично, щом другият престане да пие или разреши
проблемите си. Те се възстановяват постепенно и за това е нужно време. Понякога пък въобще
не се възстановяват.
Понякога в живота ни няма някакъв специален човек, когото да дарим с любовта си. Това е
трудна, но не и не​поносима ситуация. Може би действително желаем и има​ме нужда да обичаме
някого, но според мен нещата ще бъ​дат наред, ако обичаме достатъчно самите себе си. Съв​сем
естествено е да имаме някаква интимна връзка, но не по-малко естествено е и да нямаме.
Намерете си прияте​ли, на които да дарите любовта си, които да ви обичат и да ви ценят.
Обичайте себе си и се уважавайте. Използвайте времето, в което сте останали сами, като въз​-
можност да си поемете дъх и да си починете. Оставете събитията на естествения им ход.
Научете онова, което трябва да знаете. Израствайте. Развивайте се. Работе​те върху себе си, така
че когато любовта ви споходи, да се влее в едно пълноценно и интересно съществуване. Лю​бовта
не бива да се превръща в единствената ни грижа или в бягство от някакъв противен живот.
Опитвайте се да постигате различни цели. Забавлявайте се. Довере​те се на Бога и на
предвиденото от Него разписание за нещата. Той знае и ще се погрижи за потребностите и
желанията ни.
Каквито и да са житейските ни обстоятелства, не сме длъжни да бързаме. Понякога сърцето
ни повежда на​някъде, а разумът се опитва да ни разубеди. Друг път ра​зумът ни тегли в
определена посока, а сърцето отказва да го последва. Нерядко привличането, което изпитва​ме
към жабите, може да ни отведе там, където нито сърцето, нито разумът желаят да отидат. И това
е на​пълно естествено. Няма установени правила за това кого трябва или не трябва да обичаме
или с кого да се об​вързваме. Свободни сме да обичаме когото пожелаем, както пожелаем.
Необходимо е само да забавим темпо​то и да помислим как да направим това по начин, който да
не ни наранява. Наблюдавайте внимателно какво се случва. Любовта трябва да избира от
силните ви стра​ни, а не от слабостите ви; поискайте от другия човек да направи същото.
Вземайте необходимите решения и се грижете добре за себе си. Подпомогнати от вашата Висша
сила, вие сте способни да изберете с какво би било най-добре да се заемете. Искрено се надявам,
че ще откриете хора, които искат да ви обичат и да стиму​лират израстването ви. Уверена съм, че
ще си намерите и хубава работа, която ще се окаже предизвикателство за развитието ви Бих
искала да ви отправя и едно предупреждение. Въз​можно е от време на време да изгубвате
равновесието си. Случва се да се засилим, да се хвърлим за скок и неочаквано да се окажем
проснати по лице на цимента. С изненада откриваме, че всички онези шантави чувства от
минало​то ненадейно са се завърнали. Не се плашете - това е на​пълно естествено.
Характеристиките на съзависимостта, начинът на мислене, емоциите са се превърнали в
привични модели на реагиране. Нормално е всички те да използват всяка удобна възможност, за
да се опитат да излязат на повърхността. Съзависимостта може да бъде провокирана от някаква
промяна (била тя и здравослов​на), от определени обстоятелства, които ни напомнят за
кошмарното съжителство с алкохолика, както и от всяка стресова ситуация. Понякога лудостта
се завръща и без видима причина. Разгледайте я внимателно, без да се срамувате или да се
опитвате да я прикриете. Имате достатъчно ресурси, за да се справите с нея и да оцелее​те.
Поговорете с доверени приятели. Бъдете търпеливи и се отнасяйте добронамерено към себе си.
Просто про​дължавайте да вършите онова, което смятате за нужно. Не след дълго ще се
почувствате по-добре. Каквото и да става, не забравяйте да се грижите за себе си.
Всъщност възстановителният процес е точно това - да успеем да възвърнем равновесието си,
след което просто да го поддържаме. Ако ви се струва, че задачата е прекалено трудна, не се
притеснявайте. Имате сили​те да го направите. Можете да си възвърнете способ​ността да
живеете. Можете да си възвърнете и способ​ността да обичате. Заедно с това бихте могли дори да
се забавлявате.
ЕПИЛОГ
Аз не съм учител, а будител.
Робърт Фрост
Желанието ми да напиша тази книга се появи много годи​ни преди фактически да се захвана с
нея.
Първоначално исках да напиша книга за съзависимостта, тъй като по времето, когато самата
аз се гърчех от болка сред тези проблеми, не можех да открия подходяща литература, от която да
разбера какво всъщност бе ста​нало. Искаше ми се да напиша книга за всички останали
несретници, в която да им обясня съзависимостта, да им помогна да я осъзнаят и да облекча
болката им.
Този мотив бързо се изпари, когато разбрах, че са ме изпреварили. Други хора започнаха да
пишат за съзависи​мостта. Оказа се, че и преди това е имало литература по въпроса, която аз
просто не съм открила.
По-късно се появи нов мотив за написването на тази книга. Искаше ми се не само да облекча
болката на други​те, но и да придам някакъв смисъл на собственото си страдание. Това беше част
от дългия път към приемане​то на действителността, който трябваше да извървя. Опитвах се да
сключа един вид сделка - ако напишех кни​га за онова, което съм преживяла, този етап от живота
ми нямаше да е пропилян напразно.
И този мотив бързо се изпари. Преди да се заема с на​писването на книгата, аз вече бях приела
случилото се. Това бе нещо съвсем нормално, независимо дали щях да го опиша в книга. Давах
си сметка, че всъщност съм спечели ла повече, отколкото съм изгубила. Чрез онова, което бях
преживяла като съзависима, аз бях открила себе си. Мина​лото ни подготвя и ни дава сили да
приемем настояще​то. Настоящето ни подготвя за бъдещето. От всичко има полза, нищо не отива
напразно.
Когато най-после седнах да пиша тази книга, мотиви​те ми бяха почти същите като в началото.
Исках да по​могна по някакъв начин на съзависимите хора и смятах, че имам някои ценни идеи,
които мога да им предам. Не заб​равяйте обаче, че тази книга е просто едно лично мнение и
съдържа ни повече, ни по-малко от собствените ми раз​мисли и идеи. За да стане по-ясно какво
имам предвид, ще приведа една мисъл на Гарисън Кейлър. Той говори за худо​жествената
литература, но думите му могат спокойно да се отнесат и към книгите за самоусъвършенстване:
„Трудно е да кажеш истината, особено когато... не си съвсем сигурен каква точно е тя. Човек
постоянно търси истината и успява само да отбележи някои неща, които са му направили
впечатление.”
Надявам се, че тази книга е успяла да ви насочи към ня​каква част от истината. Надявам се, че
съм ви помогнала да се взрете в себе си.

Превод Момчил Черигоров

Консултант Панайот Рандев