Завърнахме се в кръчмата на Знаменосеца. Обядът беше готов.

Скоро хъшовете запристигаха и

масата се заобиколи от изгладнели хора. Странджата напълни блюдата и всички започнаха да се
хранят шумно. Разговорите станаха оживени. Всички говореха, а аз само слушах. Когато
гаврътнаха по няколко чаши от киселото евтино вино на нашия домакин, очите пламнаха,
псувните и заканите зачестиха зачестиха. Петко Мравката и Димитрото се сдърпаха. Опитаха се
да ги помирят. Няколко гласа извикаха, че чорбаджиите са предатели и изедници. Спиро
Македонски изрева възгласа да живее комуната и удари с юмрук по масата, а двамата се хванаха
за косите, като си викаха предател и шпионин. Духът за борба зарази всички. Едни се застъпиха
за Димитрото, а повечето негодуваха против него и искаха да го изхвърлят като чорбаджийски
приятел. Той измъкна револвера си и Странджата се намеси. Каза няколко думи, които
задоволиха за една минута поразсърдените гости.
Македонски извика да живее Странджата и взе чашата си. Всички повториха възгласа и чашите
зачаткаха. Старият знаменосец развълнувано заговори, че народът помни нашите славни битки,
че нямаме потреба от пари и имоти и че нашата свята длъжност е да се жертваме за свободата на
България. Каза, че ни е трудно да гладуваме и да се скитаме немили-недраги по чуждите места,
на него – също, но няма защо да се жалим, защото народът пищи кански в робството, а ние сме
поне свободни. Напомни ни, че нашето отечество все още има нужда от нас, че хъш значи да се
мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш мъченик. Накрая завърши, че скоро ще се
размири политиката и че тогава ще умрем със слава и в борба за свободата на България.

Един възторжен вик повтори неговия възглас да живее България. Кръчмата екна, очите
пламтяха, чашите отново се наляха. Целият треперех от умиление и възторг. Исках да прегърна
всички тези хора, родени за страдания, за борба и за слава. Взех чаша и извиках нов възглас за
храбрия Странджа.
Някой предложи да вдигнем Знаменосеца на ръце и го направихме. После Македонски издигна
чашата си и каза, че съм пристигнал снощи от Турцията, че съм техен брат и достоен син на
майка България. Всички се отзоваха гръмогласно на неговия възглас в моя чест и десетина ръце
ме издигнаха нагоре до потона. Това бе моето кръщение в хъшовството. Гръмна песента „Тръба
звучи, Балкан стене“. Сам Странджата пригласяше. Когато се изкара и последният куплет, пак
насядахме на столовете си.

Отгоре от стълбите се зададе един момък с цилиндър и бастун. Хъшовете го нарекоха Владиков.
Той поздрави и каза защо е дошъл. Организира се в училището представление с народна цел.
Хъшовете приеха да играят в него. Драмата беше „Изгубена Станка“. Заразправяха се кой коя
роля ще вземе и когато се стигна до Станка, Владиков се замисли и каза, че трябва да се играе от
по-млад мъж и посочи мен, макар че не ме познаваше. Македонски ме представи. Смутих се,
защото учителят попита аз ли съм поетът и добави, че е чел мои поеми.

Приех с благодарение, макар че не съм мома, ролята на Станка. Мислех за целта на това
представление и неговата цел. Засмях се и казах, че ако сполучим са съберем от представлението
сумата за мисията, историята нявга ще каже, че изгубена Станка е убила султан Азис.

Странджата се приближи до Владиков и каза, че го е забравил. Учителят отговори, че ще е на

бюфета с костюм и че по̀ бих желал да го видя всред Стара планина, със знамето, където е
неговата сцена.

Още същата вечер се раздадоха всекиму ролите и подир една неделя се почнаха всяка вечер
репетициите. На другата неделя бяхме вече готови и обявленията се залепиха по улиците