Маделин Милър

ПЕСЕН ЗА АХИЛ
Оригинално заглавие The Song of Achilles
Copyright © 2012 by Madeline Miller
All rights reserved.

Кристина Георгиева, превод

Радка Бояджиева, редактор
Павлина Върбанова, коректор
Издателство „Егмонт“, 2019

http://4eti.me - безплатни книги

ISBN 978-954-27-2262-5
 СЪДЪРЖАНИЕ
СЪДЪРЖАНИЕ
АНОТАЦИЯ
Първа глава
Втора глава
Трета глава
Четвърта глава
Пета глава
Шеста глава
Седма глава
Осма глава
Девета глава
Десета глава
Единайсета глава
Дванайсета глава
Тринайсета глава
Четиринайсета глава
Петнайсета Глава
Шестнайсета глава
Седемнайсета глава
Осемнайсета глава
Деветнайсета глава
Двайсета глава
Двайсет и първа глава
Двайсет и втора глава
Двайсет и трета глава
Двайсет и четвърта глава
Двайсет и пета глава
Двайсет и шеста глава
Двайсет и седма глава
Двайсет и осма глава
Двайсет и девета глава
Трийсета глава
Трийсет и първа глава
Трийсет и втора глава
Трийсет и трета глава
ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ НА ГЕРОИТЕ
Богове и безсмъртни
Смъртни
За авторa
 АНОТАЦИЯ

НИЕ СМЕ САМО ХОРА,

МИМОЛЕТНО ПРИПЛАМВАНЕ
НА ФАКЛАТА. ТЕЗИ, КОИТО
ЩЕ ДОЙДАТ СЛЕД НАС, ЩЕ НИ
ВЪЗВИСЯТ ИЛИ ПРИНИЗЯТ,
КАКТО ИМ Е УГОДНО.

В „Песен за Ахил“ Маделин Милър ни дава нов дълбоко въздействащ и

оригинален прочит на Троянския цикъл. С безгранично въображение Милър
разказва историята на една опустошителна любовна история и титаничния
сблъсък на богове и царе.

От векове се пеят песни за Ахил, но никоя не може да се сравни с тази. Дълбоко

въздействаща и изумително оригинална, тя предлага нов прочит на Троянския
цикъл. Оплела в себе си безгранично въображение, опустошителна любовна
история и разказ за титаничния сблъсък на богове и царе, историята на сина
Пелеев, изпята от обичния му другар Патрокъл, поставя всевечните въпроси за
цената на мира и вечната слава, безсмъртието и копнежите на човешкото сърце.

„Обожавам я.“
– Дж. К. Роулинг

„Динамична, автентична книга, която си заслужава… Великолепно постижение.“

– USA Today

„Подчертано романтична и изненадващо напрегната история… Вдъхва живот на мрачни фигури от миналото
и ни кара да се замислим за съвременния дебат за гей браковете.“
– Time Мagazine

„Една от най-добрите съвременни романизации на Омировата „Илиада“… Милър добавя нов съспенс към
историята с иначе предизвестен край.“
– Wall Street Journal

„Силна, страстна и красиво написана книга.“

– Boston Globe

На майка ми Маделин и на Натаниъл

 Първа глава
Баща ми беше цар и потомък на царе. Беше дребен на ръст, здрав като бик, с яки плещи. Взел майка ми за жена,
когато била четиринайсетгодишна, и жрицата му дала думата си, че девойката е готова да му народи многобройна
челяд. Бракът бил изгоден – тя била едно дете и всички владения на баща й щели да преминат в ръцете на съпруга й.
До деня на сватбата така и не разбрал, че акълът й е като на пиле. Баща й грижливо криел лицето й под покривало
до часа на вричането и моят баща го вземал на подбив. И да е грозна, младите робини и ратаи винаги са подръка.
Хората разказват, че когато накрая свалили покривалото, майка ми се усмихнала. Така разбрали, че е слабоумна.
Невестите не се усмихвали в деня на сватбата.
Когато съм се появил на бял свят, баща ми ме грабнал от ръцете й и ме връчил на една дойка. От жал жената,
която бабувала, бутнала на майка ми вместо мен една възглавница. Майка ми я прегърнала. Дори не забелязала
промяната.
Не минало много време и се заредили огорченията – бях дребно и хилаво дете. Не бях бързоног. Нито як. Не умеех
да пея. Най-хубавото, което казваха за мен, беше, че болест не ме лови. Простудите и стомашните болки, които
пипваха връстниците ми, ме подминаваха. Това само караше баща ми да стои нащрек. Да не би да са ме подменили,
да не би да съм с божествен произход? Следеше ме със свъсени вежди. Ръцете ми затреперваха, щом усетех погледа
му. А през цялото това време майка ми лигавеше брадичката си с вино.

Петгодишен съм, когато е ред на баща ми да бъде домакин на игрите. Людете прииждат чак от Тесалия и Спарта и
съкровищниците ни се пълнят със златото им. Сто слуги се трудят в продължение на двайсет дни, отъпкват пътеките
за надбягванията, обират камъчетата. Баща ми е решил да устрои най-великите игри на своето време.

Най-добре си спомням как бегачите се разкършват преди началото на състезанието и тъмните им като орех тела
лъщят от маслото под лъчите на слънцето. Широкоплещести семейни мъже се смесват с голобради юноши и
момчетии, всичките с напращели, изваяни мускули на прасците.
Бяха заклали вече бика и последните капки от кръвта му се отцеждаха в праха и в потъмнели бронзови купи. Той
издъхна мирно – добра поличба за предстоящите игри.
Бегачите са се струпали пред подиума, където седим с баща ми, около нас са наградите, които предстои да
раздадем на победителите. Има дълбоки златни съдове с дръжки, в които се размесват вино и вода, триножници,
изковани от бронз, ясенови копия с остриета от първокачествено желязо. Но истинската награда е в ръцете ми –
венец от прясно отрязани пепелявозелени листа, които палецът ми е изтъркал до блясък. Баща ми ми го даде с
неохота. Сам се успокоява, че от мен не се иска нищо повече, освен да го държа.
Първи ще тичат най-младите и нозете им шават по пясъка, докато чакат знака от жреца. Те сега израстват, острите
им кости се източват, щръкват през гладката им кожа. Между десетките тъмни и рунтави темета погледът ми се
спира на една светлокоса глава. Навеждам се напред, за да я разгледам. Косите светят като мед под лъчите на
слънцето и между тях проблясва злато – диадемата на царски син.
Той е по-нисък от другите и за разлика от тях е още по детски закръглен. Дългата му коса е вързана отзад с кожена
каишка и грее на фона на загорелия му гол гръб. Когато се обръща, лицето му е сериозно като на възрастен мъж.
Когато жрецът удря с жезъла по земята, той се шмугва покрай гъмжилото от тела на по-големите момчета. Бяга с
лекота, розовите му пети проблясват като пъргави езичета. Той е победителят.
Гледам втренчено как баща ми взима лавровия венец от коленете ми и окичва с него главата му. Листата чернеят
на фона на светлите му коси. Баща му Пелей идва да го прибере горд и усмихнат. Пелеевото царство е по-малко от
нашето, но се носи слух, че жена му е богиня и народът му го обича. Баща ми го наблюдава със завист – собствената
му жена е слабоумна, а синът му е твърде туткав, за да се състезава даже с най-малките. Той се обръща към мен.
– Ето такъв син трябваше да имам!
Без венеца не знам къде да дяна празните си ръце. Виждам как цар Пелей прегръща сина си. Виждам как момчето
подхвърля лавровия венец във въздуха и пак го хваща. То се смее и лицето му грее от радост след победата.

Останалото, което помня от тогавашния си живот, са само разпокъсани картини – свъсеното лице на баща ми на
трона, едно мило конче играчка, което обичах, майка ми на брега, обърнала поглед към Егейско море. В последния
спомен аз хвърлям камъчета по огледалната повърхност на морето – цоп-цоп-цоп – подскачат те. Тя обича да гледа
как накъдрените вълнички се разпръскват и морето възвръща гладката си повърхност. А може би обича самото море.
На слепоочието й като кост се белее звездно петно – белег от времето, когато баща й я ударил с дръжката на меча.
Пръстите на нозете й се показват от пясъка, където ги е зарила, и аз гледам да не ги закачам, докато ровя за
камъчета. Избирам едно и го запращам по равното море, доволен, че ми се удава. Това е единственият спомен, който
имам от майка ми, и е толкова хубав, та съм почти сигурен, че сам съм си го съчинил. Не беше присъщо на баща ми
да оставя насаме слабоумния си син и още по-слабоумната си жена. И къде се намираме? Не разпознавам брега,
нито гледката по крайбрежната ивица. Много неща се случиха оттогава.
 Втора глава

Повикаха ме при царя. Помня колко мразех дългата пътека в грамадната тронна зала. В края й коленичих на
камъка. Имаше и такива царе, които бяха наредили на слугите да застелят с черги голия камък, за да не убива на
коленете на вестоносците. Баща ми не беше от тях.
– Щерката на цар Тиндарей е станала вече мома за женене – каза той.
Чувал бях името. Спартанският цар Тиндарей владееше обширни територии от най-тлъстата южна земя, за която
баща ми даваше мило и драго. И за дъщеря му бях чувал да приказват, че била най-голямата хубавица по нашия край.
Разправяха хората, че майка й Леда била насилена от Зевс, самия цар на боговете, който се превъплътил в лебед.
Минали девет месеца и от утробата й се пръкнали две двойки близнаци: Клитемнестра и Кастор – децата от
простосмъртния й съпруг, и Елена и Полидевк – красивите млади лебеди на бога. Но за никого не беше тайна, че
боговете не стават за бащи, и от Тиндарей се очакваше да признае и четиримата за свои наследници.
Замълчах след съобщеното от баща ми. Такива неща не ме вълнуваха.
Той се покашля да прочисти гърлото си и звукът отекна гръмко в притихналата зала.
– Няма да е зле да я вземем в семейството. Затова ще отидеш и ще й поискаш ръката.
В залата нямаше други хора и само бащините ми уши чуха сепнатото ми пръхтене. Замълчах, защото
притесненията ми бяха ясни и без думи. Баща ми и сам знаеше как ще му възразя: че съм на девет, невзрачен, без
бъдеще и това изобщо не ме вълнува.
На другата сутрин потеглихме на дълъг път с тежки дисаги с дарове и провизии. Войниците в царската свита бяха
облекли най-хубавите си доспехи. Спомените от пътуването са се изличили, помня само, че пейзажът наоколо беше
скучен и безинтересен. От челото на колоната баща ми диктуваше нови заповеди на писарите и вестоносците, които
препускаха на конете си на различни страни. Бях забол поглед в кожените каиши и приглаждах с палец мъха. Не
знаех какво търся тук. И това като всичко друго, което баща ми правеше, ми беше непонятно. Магарето се
полюшваше, аз се полюшвах с него и даже на това развлечение бях доволен.
Преди нас в Тиндареевата крепост бяха пристигнали и други кандидати за ръката на дъщеря му. Конюшните бяха
препълнени с коне и мулета и слугите търчаха напред-назад да ги нахранят. Баща ми не остана доволен от
посрещането ни – видях го как търка ръката си по камъка на огнището в стаята и се мръщи. Бях си взел играчка от
дома – едно конче, чиито крачета можеха да се местят. Повдигнах едното копито, след това другото, представях си,
че него бях яздил на идване вместо магарето. Един войник се смили над мен и ми даде зарове от кост. Траках с тях
по пода, докато на всичките не излязоха само шестици.
Най-сетне един ден баща ми ми повели да се окъпя в банята и да вчеша косите си. Накара ме да се пременя първо
в една туника, после в друга. Аз се подчиних, макар да не виждах никаква разлика между лилавата със златистите
кантове и виненочервената със златистите кантове. Нито едната, нито другата скриваше кокалестите ми колене.
Баща ми изглеждаше могъщ и суров, черната му брада скриваше половината от лицето му. Даровете, които щяхме да
поднесем на Тиндарей, чакаха готови – дълбок съд от ковано злато за размесване на вино и вода, който
изобразяваше историята на царската дъщеря Даная. Зевс я прелъстил в образа на златен дъжд и тя му родила Персей,
убиеца на Горгона, който сред героите ни отстъпва първенство единствено на Херакъл. Баща ми ми подаде съда и
рече:
– Не ни опозорявай!
Чух голямата зала още преди да я видя – глъчката от стотици гласове кънтеше гръмко в каменните стени, звънтяха
бокали и доспехи. За да заглушат шума, слугите бяха разтворили широко прозорците, на всички стени бяха
провесили гоблени със скъпа и изкусна изработка. Никога досега не бях виждал толкова народ в едно помещение.
Не народ, поправям се. Царе.
Привикаха ни да се съберем и ни настаниха на пейки, покрити с кравешка кожа. Слугите се отдръпнаха назад,
прикриха се в сенките. Пръстите на баща ми се впиха в шията ми в предупреждение да не шавам.
Заплашително напрежение витаеше в залата, където толкова царски синове, герои и владетели се надмогваха, но
всички умеехме да се докараме, че сме благовъзпитани. Един след друг младите мъже се представяха, перчеха се с
лъскавите си коси, стройните си снаги и скъпите си одежди. Мнозина бяха синове или внуци на богове. Подвизите
им бяха възпети в не една песен. Тиндарей посрещаше всеки по реда му, приемаше даровете и ги трупаше в средата
на залата. Канеше всеки да назове името и титлата си и да поиска ръката на дъщеря му.
Баща ми беше най-възрастният от всички, с изключение на мъжа, който при идването на реда му се нарече
Филоктет. „Сподвижник на Херакъл“, прошепна мъжът до нас с благоговение, което разбирах. Херакъл беше най-
юначният ни герой, а Филоктет беше сред най-близките му другари, единственият, който беше още между живите.
Косите му бяха побелели, дебелите му пръсти бяха жилести и ловки и издаваха изкусния стрелец. И действително,
миг след това той вдигна високо най-големия лък, който бях виждал до този ден, от гладко тисово дърво, с
ръкохватка, облечена в лъвска кожа.
– Лъкът на Херакъл – изрече Филоктет, – предаден ми в часа на неговата смърт.
По нашите земи презираха лъка като оръжието на страхливците. Но никой не би посмял да каже такова нещо за
този лък – силата, която беше нужна, за да опънеш тетивата му, ни смиряваше.
Очите на следващия мъж бяха изрисувани като на жена.
– Идоменей, цар на Крит – представи се той. Беше снажен левент и когато се изправи, дългата му коса стигна до
пояса му. Той поднесе в дар двустранна бойна брадва, изработена от рядкото по наше време желязо. – Символът на
моя народ.
Движенията му напомняха танцьорките, които майка ми обичаше.
След това дойде редът на Менелай, син на Атрей, който седеше редом с непохватния си и едър като мечок брат
Агамемнон. Менелай имаше поразително рижи коси – с цвят на разтопен в огъня бронз. Беше набит, с яки мускули
и пращеше от здраве. Носеше в дар богато, пищно украсено платно.
– Макар че девойката не се нуждае от украшения – добави той с усмивка.
Това беше изящна похвала. Искаше ми се и аз да кажа нещо също толкова остроумно. Бях единственият, който
нямаше двайсет години и не произхождаше от божествен род. Навярно русокосият Пелеев син щеше да бъде на
мястото си тук, помислих си аз. Но баща му не го беше довел.
Един след друг се изреждаха мъжете и скоро имената им се сляха в главата ми. Погледът ми се насочи към
подиума и едва тогава забелязах, че до Тиндарей седят три жени с покрити лица. Вторачих се в белите воали, сякаш
през тях можех да разгадая чертите им. Баща ми искаше една от тях да ми стане жена. Три чифта ръце, украсени с
прелестни гривни, лежаха кротко в скутовете им. Едната от жените беше по-висока от другите две. Стори ми се, че
черна къдрица се подава изпод покривалото й. Спомних си, че Елена е светлокоса. Значи това не беше тя. Отдавна
бях престанал да слушам царете.
– Приветствам те с добре дошъл, Менойтий!
Сърцето ми замря, щом чух да произнасят бащиното ми име. Тиндарей гледаше към нас.
– Съжалявам за смъртта на жена ти.
– Жена ми е жива, Тиндарей. Не аз, синът ми идва днес да иска ръката на дъщеря ти.
Възцари се тишина, в която преклоних колене, смутен от множеството лица, които се обърнаха към мен.
– Синът ти не е станал мъж все още.
Струваше ми се, че гласът на Тиндарей идва някъде много отдалече. Не можах да доловя нищо в него.
– Не му и трябва. Аз съм мъж и за двама ни.
Хората по нашия край обичаха такива шеги, самохвални и дръзки. Но никой не се разсмя.
– Разбирам – кимна Тиндарей.
Каменният под режеше кожата ми, но аз не помръдвах. Бях свикнал да превивам колене. Никога по-рано не бях се
радвал на закалката, която бях добил в бащината ми тронна зала.
В настъпилата тишина баща ми отново заговори:
– Другите са ти донесли бронз и вино, масло и вълна. Аз ти нося злато и това е една съвсем малка част от
богатствата ми.
Пръстите ми докосваха разкошния съд и аз знаех, че под тях беше разказът, изложен във фигурите – Зевс, който се
появява от златния дъжд, уплашената царска дъщеря, съвкуплението им.
– Аз и дъщеря ми ти благодарим за щедрия дар, който си ни донесъл, нищо че за теб той е така незначителен.
Сред царете се разнесе сдържан шепот. Това беше оскърбление, което баща ми явно не разбра. Лицето ми пламна
от срам.
– Ще направя Елена господарка в моя дворец. Жена ми, както ти е известно, не е годна да бъде царица.
Богатствата ми превъзхождат всичко, което тези младежи притежават, а делата ми сами говорят за себе си.
– Нали уж синът ти е дошъл да иска ръката на Елена?
Извърнах глава натам, откъдето се чу този нов глас. Беше на мъж, който още не се бе представил. Последен на
опашката, той се беше отпуснал спокойно на пейката и огънят хвърляше отблясъци във вълнистата му коса. На
единия крак имаше нащърбен белег, а шевът, който закърпваше загорялата му кожа от петата до коляното, се увиваше
около мускула на прасеца и се губеше в сянката под туниката му. Прилича на следа от нож, мина ми през ума, или
нещо подобно – беше срязал плътта и оставил наръфани краища, чиято измамна мекота скриваше яростта, с която е
била нанесена раната.
 Баща ми побесня.
– Сине Лаертов, не помня да сме те канили в разговора.
Мъжът се усмихна.
– Не сте ме канили. Просто се намесих. Но ти не бива да се плашиш. Аз не гоня личен интерес. Говоря като
страничен наблюдател.
Някакво движение откъм подиума привлече окото ми. Една от забулените фигури се бе размърдала.
– Какво значи това? – Баща ми се намръщи. – Ако не е дошъл за Елена, тогава за какво? Да си върви на острова
при козите!
Мъжът повдигна вежди, но замълча.
Тиндарей също запази благодушието си.
– Щом синът ти е дошъл за ръката на дъщеря ми, както казваш, тогава остави го сам да се представи.
Дори аз се досетих, че беше мой ред да говоря.
– Аз съм Патрокъл, син на Менойтий! – Гласът ми изхриптя пронизително след дългото мълчание. – Тук съм, за
да искам ръката на Елена. Баща ми е цар и потомък на царе.
Повече нямаше какво да кажа. Баща ми не ме беше научил какво да говоря и какво да правя, дори не му беше
хрумнало, че Тиндарей ще се обърне към мен. Станах и отнесох съда към камарата от дарове и го закрепих на такова
място, където нямаше да падне. Обърнах се и се върнах на мястото си. Не се опозорих, не се разтреперих, нито се
препънах, а и думите ми не бяха глупави. Но лицето ми гореше от срам. Знаех как изглеждам в очите на тези мъже.
В това време опашката от женихи продължаваше да се ниже. Следващият, който коленичи, беше грамаден мъж и
приведен, беше равен на ръст с баща ми, освен това имаше широки плещи. Зад него двама слуги придържаха
гигантски щит. Щитът стоеше до него, като че беше част от просбата му, горният му край стигаше до темето му;
обикновен човек не би могъл да го носи. При това не служеше за украса – белезите и насечените краища носеха
свидетелства за битките, в които е бил носен. Аякс, син Теламонов, така нарече себе си този великан. Речта му беше
пряма и кратка, което доказваше, че потеклото му тръгва от Зевс, и привеждаше огромния си ръст и сила като
свидетелства за несекващото покровителство на прадядо си. В дар той беше донесъл копие, прекрасно издялано от
жилаво дърво. Каленият накрайник блестеше на светлината на факлите.
Накрая дойде ред на мъжа с белега.
– Е, сине Лаертов? – Тиндарей се извърна към него в креслото си. – Какво ще каже безпристрастният наблюдател
за тези дела?
Мъжът се облегна назад.
– Искам да знам как ще удържиш отвергнатите да не обявят война на теб или на щастливия избраник, който ще
стане мъж на Елена. Тук виждам половин дузина мъже, които са готови да се хванат един друг за гърлото.
– Явно това те забавлява.
Мъжът сви рамене.
– Хорската глупост ме забавлява.
– Синът Лаертов ни оскърби!
Беше гласът на здравеняка Аякс. Свитите му юмруци бяха големи колкото главата ми.
– Нищо подобно, сине Теламонов.
– Тогава какво, Одисей? Поне веднъж говори откровено! – Гласът на Тиндарей отекна остро.
Одисей пак сви рамене.
– Начинанието ти беше рисковано въпреки съкровищата и славата, които натрупа. Всеки един от тези герои е
достоен да стане мъж на Елена и го знае. Няма лесно да се откажат.
– Всичко това ми го каза по-рано насаме.
До мене баща ми застина. Заговор! По лицата и на други мъже в залата пламна гняв.
– Така е. Но сега ти предлагам решение. – Той вдигна празните си ръце. – Не нося дарове и не искам ръката на
Елена. Аз съм цар, както вече подхвърлиха, на един скалист остров и кози. В замяна на това искам от теб наградата,
която вече ти назовах.
– Кажи ми какво предлагаш, и ще си я получиш.
Отново онова недоловимо движение откъм подиума. Една женска ръка трепна и стисна дрехата на съседката си.
– Ето го тогава. Да оставим Елена сама да избере.
Одисей замълча, почака възмутеният шепот да стихне. Жените нямаха думата по такива въпроси.
– Тогава никой няма да може да те кори. Но тя трябва още сега да избере, за да не каже после някой, че ти си я
подучил кого да вземе за мъж. И... – Той вдигна пръста си – преди да избере, всеки от тук присъстващите трябва да
се закълне, че ще приеме нейния избор и ще се бие редом със съпруга й срещу онзи, който поиска да му я отнеме.
 В залата настъпи смут. Клетва ли? И то по такъв необичаен повод, когато жената сама избира мъжа си. Всички
застанаха нащрек.
– Много добре. – С неразгадаемо лице Тиндарей се обърна към забулените жени. – Елена, приемаш ли това
предложение?
Ниският и звънък глас стигна до всяко ъгълче на залата.
– Приемам.
Повече нищо не каза, но усетих как през мъжете наоколо пробяга тръпка. Бях дете, но я усетих и останах поразен
от могъществото на тази жена, която, макар и скрита под покривало, можеше да всее такава възбуда в залата.
Изведнъж си спомнихме, че кожата й, разказваха хората, била със златист загар, а очите – черни и искрящи като
лъскавия обсидиан, срещу който продавахме маслините си. В този час тя бе достойна за всички дарове в средата на
залата, че и за повече. Бе достойна да умрем за нея.
Тиндарей кимна.
– Тогава тъй да бъде. Всеки, който иска да даде клетвата, ще го стори сега.
Наоколо се разнесе яден шепот. Но никой не си тръгна. Гласът на Елена и покривалото, което леко потрепваше от
дъха й, ни държаха в плена си.
Изпратиха набързо да повикат един жрец, който доведе на олтара бяла коза. В залата беше по-подходящо да
заколят коза вместо бик, защото кръвта му щеше да изпръска каменния под. Добичето предаде леко богу дух и
жрецът смеси черната му кръв с кипарисовата пепел от огнището. Купата изсъска силно в смълчаното помещение.
– Ти ще бъдеш първи.
Тиндарей посочи Одисей. Макар да бях деветгодишен, и аз разбирах, че така е справедливо. Одисей се беше
показал прекалено голям хитрец. Несигурните ни съюзи вземаха връх само тогава, когато трябваше да попречат
някому да стане по-могъщ от другите. Навред между царете се разнесе доволно пръхтене – лисицата щеше да падне
в собствения си капан.
Устните на Одисей се разтегнаха в полуусмивка.
– Разбира се. С удоволствие.
Но аз се досещах, че не е така. По време на жертвоприношението бях забелязал как итакиецът се беше притулил в
сенките, сякаш желаеше да го забравят. Той стана и се приближи до олтара.
– Е, Елена – Одисей замълча с протегната ръка към жреца, – помни, че се кълна само в дружбата с другите мъже,
не като кандидат за ръката ти. Никога няма да си простиш, ако избереш мен.
Той говореше с насмешка и думите му предизвикаха приглушен смях тук-там из залата. На всички ни беше ясно,
че красавица като Елена няма да избере царя на скалистата Итака.
Един по един жрецът ни привикваше до олтара, белязваше ръцете ни с кръв и пепел, свързваше ни като с верига.
Повторих след него думите на клетвата и вдигнах ръка, за да могат всички да я видят.
Когато и последният се върна на мястото си, Тиндарей се изправи.
– Избирай сега, дъще!
– Менелай! – изрече тя без колебание и порази всички ни.
Очаквахме нерешителност, съмнение. Обърнах погледа си към рижокосия мъж, който стоеше с широка усмивка на
лицето. В необузданата си радост той тупна по гърба мълчаливия си брат. Останалите потънаха в гняв, огорчение,
дори скръб. Но нито един не посегна към меча си. Дебелите ивици клетвена кръв засъхваха по китките ни.
– Така да бъде! – Тиндарей също стана. – С радост приемам в семейството си по-малкия Атреев син. Ти ще
получиш Елена, както достойният ти брат взе някога моята Клитемнестра.
Той даде знак на най-високата жена да стане, но тя не се помръдна. Може би не го чу.
– Ами третата девойка? – провикна се един дребен мъж до гиганта Аякс. – Племенницата ти. Ще ми я дадеш ли за
жена?
Мъжете се разсмяха, щастливи, че напрежението спадна.
– Закъснял си, Тевкър! – надвика глъчката Одисей. – На мен е обещана.
Не можах да чуя нищо повече. Бащината ръка ме сграбчи за рамото и гневно ме побутна.
– Нямаме повече работа тук!
Още същата вечер потеглихме към дома и аз отново яхнах магарето си, изпълнен с огорчение – дори не успях да
видя лицето на Елена, чиято хубост мнозина възпяваха.
Баща ми никога повече не спомена това пътуване. Щом се завърнахме в нашия край, събитията странно се
смесиха в главата ми. Кръвта и клетвата, пълната с царе зала – те ми се струваха бледни и далечни като дългите
измислени истории на странстващите поети, а не като нещо, което действително бях преживял. Наистина ли бях
превил колене пред тях? Ами клетвата, която дадох? Тя ми приличаше на безумие, глупаво и неправдоподобно като
следобеден сън.
 Трета глава
Стоях насред полето. В ръцете си държах две двойки зарове – подарък. Не от баща ми, на когото не би му и
хрумнало да ми подари нещо. Нито от майка ми, която понякога не ме разпознаваше. Не помнех кой ми ги беше
подарил. Царствен гост? Раболепен благородник?
Бяха направени от слонова кост, с точки от оникс, гладки под палците ми. Беше късно лято, бях тичал от двореца
дотук и дишах тежко. От деня на надбягванията ми назначиха учител по всички атлетически изкуства – юмручен
бой, копиеборство и борба с мечове, хвърляне на диск. Но аз му избягах и се радвах на безгрижната лекота на
усамотението си. За първи път от много време оставах сам.
Но скоро се появи едно момче. Казваше се Клизонимус и беше син на един от благородниците, които често идваха
в двореца. Беше по-голям, по-едър и противно масивен. Той забеляза заровете в шепата ми. Погледна ме алчно и
протегна ръка.
– Дай да ги видя!
– Няма!
Не исках мръсните му и месести пръсти да се докосват до тях. А и аз бях царският син, нищо че бях малък. И това
право ли нямах дори? Но тези благороднически синове бяха свикнали да се подчинявам на желанията им. Те знаеха,
че баща ми няма да се застъпи за мен.
– Дай ми ги!
Дори не се напъна да ме сплаши. Мразех го за това. Аз заслужавах да ме сплаши.
– Няма!
Той пристъпи напред.
– Дай ми ги!
– Те са си мои! – оголих зъби и заръмжах като кучетата, които се биеха за остатъците от трапезата ни.
Посегна да ми ги вземе и аз го изблъсках. Той залитна назад, а аз ликувах. Клизонимус нямаше да получи това,
което ми принадлежи.
– Ей! – ядоса се той.
Бях дребен, говореше се, че съм слабоумен. Ако сега отстъпеше, щеше да се посрами. Приближи се към мен с
потъмняло лице. Несъзнателно отстъпих назад.
Той се подсмихна насмешливо.
– Страхливец!
– Не съм страхливец! – звънна гласът ми и лицето ми пламна.
– Баща ти мисли, че си. – Думите му бяха преднамерени и той сякаш им се наслаждаваше. – Чух, като го каза на
баща ми.
– Не е вярно!
Но знаех, че го е казал.
Момчето се приближи и вдигна юмрук.
– Лъжец ли ме нарече?
Знаех, че сега ще ме удари. Просто имаше нужда от повод. Отлично можех да си представя как го е казал баща ми.
Страхливец. Опрях ръце в гърдите му и го блъснах с всичка сила. Земята ни беше покрита с трева и пшеница.
Нямаше да го заболи, ако падне.
Оправдавам се. Почвата беше и камениста.
Главата му се удари глухо в един камък и аз видях оцъклената изненада в очите му. Земята наоколо се напои с
кръв.
Гледах втренчено, гърлото ми се сви от ужас от това, което бях направил. Досега не бях виждал човек да умира.
Бикове и кози – да, даже риби, които отваряха безкръвно уста. Бях виждал смъртта на картини и гоблени, и по
черните обгорели фигури върху подносите ни. Но не бях виждал предсмъртното хъркане, задушаването, дращенето
по земята. Вонята на изпражненията. Побягнах.
Намериха ме по някое време до кривото коренище на едно маслиново дърво. Лежах отпуснат и пребледнял в
собствената си бълвоч. Бях изгубил заровете, докато съм тичал. Баща ми се надвеси над мен, изтегли злобно бърни
назад и оголи пожълтелите си зъби. Даде знак на слугите, те ме вдигнаха на ръце и ме отнесоха в двореца.
Семейството на момчето поиска моето незабавно изгнание или смърт. Бяха могъщи люде и това беше най-
големият им син. Ако царят подпалеше нивите им или изнасилеше дъщерите им, щяха да го преглътнат, стига да
получеха отплата след това. Но синовете бяха неприкосновени. За тях благородниците щяха да се вдигнат на бунт.
Правилата бяха известни на всички; спазвахме ги строго, за да избегнем анархията, която вечно чукаше на прага ни.
Кръвна вражда. Слугите правеха свещения знак срещу злото.
Баща ми беше посветил живота си на това да укрепва царството си и нямаше да рискува да го загуби за такъв син
като мен, когато наследници и утроби, които ги износваха, се намираха под път и над път. Така че той прие – ще ме
пратят в изгнание и ще бъда отгледан в друго царство. В замяна на теглото ми в злато там ще се грижат за мен,
докато стана мъж. Оставах без майка и баща, без родово име, без наследство. По онова време смъртта беше за
предпочитане. Но баща ми беше практичен човек. Едно пищно погребение щеше да му излезе по-солено от теглото
ми в злато.
Ето как на десет години останах сирак и се озовах във Фтия.

Дребната като бисер Фтия беше най-малката градска крепост, разположена в една сгъвка на север, между
хребетите на планината Отрис и морето. Пелей, царят й, беше от галениците на боговете – самият той беше
смъртен, но остроумен, смел, красив и по-благочестив от всички благородници в града. За награда боговете му дали
за жена една морска нимфа. Това била най-голямата чест, която можели да му окажат. Че кой смъртен ще откаже да
получи в ложето си богиня и тя да му роди син? Божествената кръв пречистваше мръсната ни раса, даваше живот на
герои от прах и глина. А тази богиня носела още по-голямо обещание – орисниците предрекли, че синът й ще
превъзхожда баща си. Пелеевият род щял да се множи. Но както с всички дарове на боговете, и тук имало
препъникамък – самата богиня се дърпала.
Всички, даже и аз, бяха чували разказа как Пелей обладал Тетида. Боговете го отвели на тайното място, където тя
обичала да посяда на пясъка. Предупредили го да не губи време в увертюри – тя никога нямало да склони да се
венчае за смъртен.
Предупредили го и какво ще стане, щом веднъж я залови, защото нимфата Тетида била хитра като баща си Протей,
изкусния старец, господар на морето, и умеела да се преобразява в хиляди форми от козина, пера и плът. И въпреки
че човки, зъби, нокти, опашки и отровни жила щели да му смъкнат кожата, Пелей не бивало да я пуска.
Като благочестив и смирен човек той изпълнил заръките на боговете. Почакал я да излезе от сивите води, с черна
и дълга като конска опашка коса. Тогава я сграбчил и я държал въпреки отчаяната й борба, притискал я в обятията
си, докато и двамата се обезсилили и останали без дъх, изподраскани от пясъка. Кръвта от раните, които му
нанесла, се смесила с петната от изгубената непорочност по бедрата й. Съпротивата й вече била излишна –
отнемането на целомъдрието й било равносилно на брачен обет.
Боговете я принудили да даде клетва, че ще остане при простосмъртния си съпруг поне една година, и тя
изтърпяла присъдата си на земята, както й било отредено, безмълвна, равнодушна и мрачна. Когато Пелей я
прегръщал, тя не си давала труд да се гърчи и вие в знак на протест. Вместо това лежала неподвижна и смълчана,
угнетена и хладна като стара риба. Несговорчивата й утроба износила една-единствена рожба. В часа, в който
присъдата й изтекла, тя побягнала от къщата и се гмурнала обратно в морето.
Връщала се само колкото да види момченцето и винаги за кратко. През останалото време детето било оставено на
грижите на домашните учители и дойките, които били надзиравани от Феникс, най-доверения съветник на Пелей.
Съжалил ли някога Пелей за божествения дар, който бил получил? Всяка друга жена би била щастлива да има
съпруг с неговата благост и усмихнато лице. Но за морската нимфа Тетида нищо не могло да засенчи петното на
жалката му простосмъртна незначителност.

Бях въведен в двореца от един прислужник, чието име не чух. Може би той не го каза. Залите бяха по-малки от
нашите, сякаш скромността на царството ги ограничаваше. Стените и подът бяха от местния мрамор, по-бял от
този, който вадехме на юг, и нозете ми чернееха на фона му.
Нищо не носех със себе си. Малкото ми вещи бяха отнесени в стаята ми, а златото, което баща ми беше изпратил,
беше на път за съкровищницата. Уплаших се, когато се разделих с него. Седмици наред то ми беше спътник по време
на пътуването, свидетелство за стойността ми. Знаех наизуст съдържанието му – пет бокала с гравирани столчета,
тежък скиптър с обла дръжка, огърлица от ковано злато, две статуетки на птици за украса и дървена лира с
позлатени краища – знаех, че тя беше за замазване на очите. Дървото беше евтино, срещаше се под път и над път и
заемаше много място, на което иначе трябваше да сложат злато. Но лирата беше толкова красива, че никой не
възрази. Тя беше част от майчината ми зестра. Докато яздехме, все пъхах ръка в дисагите, за да погаля полираното
дърво.
Предполагах, че ще ме въведат в тронната зала, където щях да се преклоня пред Пелей и да го отрупам с
благодарности. Но слугата неочаквано се спря пред една странична врата. Цар Пелей го няма в двореца, каза ми той,
затова съм щял да се представя на сина му. Изгубих присъствие на духа. Бях се приготвил за среща с баща му, за него
си повтарях смирените слова на гърба на магарето. Пелеевият син. Още помнех тъмния лавров венец върху светлите
му коси и розовите му ходила, които хвърчаха по пътеката за надбягвания. Ето такъв син трябваше да имам! – бе
казал баща ми.
Той лежеше по гръб на широка скамейка, облегнат на възглавница, на корема си беше подпрял лира и лениво
подръпваше струните й. Не ме чу, когато влязох, или предпочете да не извръща глава. Ето как започнах да разбирам
къде ми е мястото тук. До този момент бях царски син, благородниците очакваха пристигането ми, слугите го
известяваха. А сега ме пренебрегваха.
Потътрих нозете си с още една крачка напред. Главата му се отпусна настрани, за да ме погледне. През петте
години, откакто не го бях виждал, той беше надраснал детската си закръгленост. Зяпнах го с отворена уста, поразен
от красивите му тъмнозелени очи и прекрасните му девичи черти. Хубостта му ме изпълни с неочаквана неприязън.
Аз си бях все същият.
Той се прозина с натежали клепки.
– Как ти е името?
Царството им беше наполовина колкото бащиното ми, една четвъртинка, една осминка от него, аз убих друго
момче и бях прокуден в изгнание, а той не беше чувал за мен. Стиснах зъби и отказах да отговоря.
Той повтори по-силно:
– Как ти е името?
Мълчанието ми беше простимо първия път – навярно не го бях чул. Но втория – не.
– Патрокъл.
Това име ми беше дал баща ми при раждането ми с надежда, но и с лекомислие, и то оставяше горчив вкус в
устата ми. „Бащина слава“, това означаваше името. Почаках го да си направи шега с него, да подхвърли някое
хапливо остроумие, с което да ме жегне за опозоряването ми. Той замълча. Може би е бунак като мен, помислих си
аз.
Момъкът се извъртя на една страна, с лице към мен. Един златен кичур падна в очите му и той го духна.
– Аз съм Ахил.
Вирнах леко брадичка, колкото да покажа, че знам. Известно време се разглеждахме един друг. След това той
примигна и пак се прозя, а устата му се разтвори широко като на котка.
– Добре дошъл във Фтия.
Бях отгледан в царски дом и щом чух това, разбрах, че срещата е завършила и е време да се оттегля.

Същия следобед открих, че не съм единственият питомец под Пелеевия покрив. Скромният цар се оказа богат с
отхвърлени синове. Носеше се мълвата, че самият той някога избягал от дома си и затова се слави с щедростта си
към прокудените. Дъсченото ми легло беше в просторна обща стая, пълна с още момчета, които се боричкаха и
излежаваха лениво. Един слуга ми показа къде са оставили багажа ми. Две-три момчета вдигнаха глави и ме
изгледаха. Сигурен съм, че единият от тях ме заговори, попита ме за името ми. Сигурен съм, че му отговорих. Те се
върнаха към игрите си. Някой простосмъртен. Стигнах до дъсченото легло с вдървени крака и зачаках вечерята.
По здрач някъде от пазвите на двореца се разнесе звън на бронзова камбана, който ни прикани на вечеря.
Момчетата зарязаха игрите и боричканията си и се изсипаха един през друг в коридора. Крилото беше строено като
заешка дупка и беше пълно с вити коридори, които най-неочаквано свършваха с вътрешни стаи. От страх да не
изостана и да се изгубя едва не се спънах в краката на момчето пред мен.
Трапезарията представляваше продълговата зала в предната част на двореца, с изглед към подножието на планина
Отрис. Беше просторна и можеше да побере още много пъти по толкова момчета. Пелей беше цар, който обичаше да
кани гости и да дава угощения. Настанихме се на дъбовите скамейки пред нащърбените маси, върху които затракаха
паници. Храната беше проста, но питателна – осолена риба, дебел комат хляб и сирене с подправки. Нямаше козе
или биволско месо. То се пазеше само за царското семейство и за празници. Отблясъкът на светлината върху една
светлокоса глава привлече вниманието ми в другия край на залата. Ахил. Той седеше с група момчета, които се
смееха с широко отворени усти на шегите или лудориите му. Ето такъв трябва да бъде един царски син. Забих поглед
в хляба, потърках с пръсти грубо смлените му зърна.
След вечеря бяхме свободни да правим каквото поискаме. Няколко момчета се събраха в един ъгъл.
– Искаш ли да играеш с нас? – попита ме едното.
Детските му къдрици още не бяха остригани. Беше по-малък от мен.
– На какво?
– На зарове.
Момчето разтвори шепата си да ми покаже издялканите кости с черните точки боя.
 Сепнах се и отстъпих назад.
– Не! – извиках твърде силно.
То премигна учудено.
– Добре – сви рамене и ме остави.
Същата нощ сънувах умрялото момче със спукания като яйце череп. Проследил ме е. Кръвта изтича по земята,
тъмнее като разлято вино. Очите му се отварят и устата му започва да се мърда. Запушвам ушите си с ръце. Вярваше
се, че гласът на мъртъвците има силата да помъти разсъдъка на живите. Не трябва да чувам гласа му.
Събудих се от ужас, надявах се, че не съм изпищял. Единствената светлина идваше от ситните като иглени бодове
звезди през прозореца, луната не се виждаше. Дишах тежко в притихналия мрак, рогозката от блатна тръстика
изскърца тихо под мен, одраска гърба ми като с пръсти. Присъствието на другите момчета не ме ободри. Нашите
мъртъвци идваха да си отмъстят, без да се интересуват, че има свидетели.
Звездите се въртяха, луната пълзеше някъде по небето. Когато пак затворих очи, той ме чакаше, целият облян в
кръв, с бледо като кост лице. И как би могло да бъде иначе? Коя душа ще поиска да я пратят рано-рано във вечния
мрак на подземния свят? Изгнаничеството може и да утоли гнева на живите, но не усмирява мъртъвците.
Събудих се със зачервени очи, с натежало, отпуснато тяло. Момчетата наскачаха от креватите наоколо, облякоха се
за закуска с нетърпеливо очакване на новия ден. Мълвата за моята чудатост бързо беше плъзнала и онова малко
момче повече не ми предложи да играем на зарове или на нещо друго. По време на закуската ръката ми мушкаше
хляба в устата ми и гърлото ми преглъщаше. Наляха ми мляко. Изпих го.
След това ни изведоха в сумрака на двора, където започнаха занятията за хвърляне на копие и бой с меч. Тук
вкусих пълната истина за Пелеевата добрина – един ден от добре подготвените му длъжници щеше да излезе
чудесна войска.
Връчиха ми копие и една мазолеста ръка поправи хватката ми, след това повторно я поправи. Хвърлих копието и
одрасках края на дъбовата мишена. Учителят издиша шумно и ми подаде второ копие. Очите ми се плъзнаха по
другите момчета, потърсиха сина на Пелей. Него го нямаше. Прицелих се още веднъж в дъба с напуканата кора,
цялата в дупки, от които се стичаше мъзга. Хвърлих.
Слънцето се издигаше все по-нависоко и по-нависоко. Гърлото ми пресъхна, полепна с прах. Изгарях от жажда.
Когато учителите ни разпуснаха, повечето момчета хукнаха към брега, където от морето още повяваше слаб бриз.
Там играеха на зарове, надбягваха се и вдигаха глъчка с шегите си на отривистите си северни наречия.
Главата ми тежеше, очите ми се затваряха, ръката ме болеше от сутрешното напрежение. Седнах под дрипавата
сянка на едно маслиново дръвче и се загледах в морските вълни. Никой не ме заговори. Бях от хората, които лесно
биват пренебрегнати. И тук не беше много по-различно, отколкото у дома.

На следващия ден всичко се повтори – утрото с изтощителните занимания, а сетне дългите следобедни часове,
изпълнени със самота. Нощем луната се смаляваше малко по малко. Гледах я, докато яркожълтият й резен не се
запечаташе на клепачите ми, и продължавах да я виждам даже със затворени очи. Надявах се да ме опази от
виденията с мъртвото момче. Нашата богиня на луната притежава магическа дарба и власт над мъртъвците и ако
поиска, може да прогони сънищата.
Но не го направи. Нощ след нощ момчето с оцъклените очи и сцепения череп ме навестяваше. Понякога се
обръщаше с гръб и ми показваше пукнатината в главата си, откъдето висеше пихтиестата каша на мозъка му.
Понякога посягаше да ме хване. Тогава се събуждах задавен от ужас и се взирах в мрака, докато съмнеше.
 Четвърта глава
Времето в сводестата трапезария беше единственият ми отдих. Стените не ме притискаха в клещите си, прахът на
двора не засядаше на гърлото ми. Устите се запушваха, натъпкани с храна, и вечно жужащият кошер от гласове
стихваше. Сядах сам и отново можех да си поема глътка въздух.
Единствено по това време виждах Ахил. Като царски син той прекарваше дните си отделно от нас, зает със
задължения, в които ние не участвахме. Но винаги се хранеше с нас и обикаляше масите. В просторната зала
хубостта му грееше като ярък и силен пламък и привличаше моя поглед против волята ми. Устата му беше извита
като сочна дъга, благородният му нос – заострен като стрела. Когато седеше, тялото му не се изгърбваше като моето,
а се отпускаше с грациозна лекота, сякаш позираше пред скулптор. Но най-забележителното у него навярно беше
непринудеността му. Той нито се перчеше, нито се цупеше, както правеха други надарени с хубост деца. Дори не
забелязваше въздействието, което произвеждаше върху момчетата наоколо. Макар че не можех да си представя как
успяваше, когато те се тълпяха край него като гладни кучета с изплезени езици.
Наблюдавах ги от мястото си на една маса в ъгъла и мачках хляба в юмрука си. Лютата ми завист приличаше на
кремък, от който всеки миг щеше да се разрази пожар.
Един ден той седна необичайно близо до мен, само през една маса. Докато се хранеше, прашните му нозе се
местеха по каменните плочи. Те не бяха груби и напукани като моите, бяха розови и сладко кафеникави под кирта.
Царски син, подсмихнах се вътрешно аз.
Той се извърна към мен, сякаш ме беше чул. За миг погледите ни се срещнаха и през мен премина силен трепет.
Отместих рязко очи и зачоплих хляба. Бузите ми пламнаха и кожата ми настръхна като пред буря. Когато най-накрая
се осмелих да вдигна глава, той ми беше обърнал гръб и разговаряше с другите момчета на масата.
След този случай бях нащрек, държах главата си сведена и бях постоянно готов да погледна встрани. Но той беше
още по-бдителен от мен и поне веднъж по време на вечерята се обръщаше и ме хващаше, че го наблюдавам, преди да
си придам равнодушен вид. Тези мигове от половин секунда, когато погледите ни се сливаха, бяха единствените
моменти от деня, в които чувствах нещо. Стомахът ми внезапно се преобръщаше, жилите ми кипваха от гняв.
Приличах на риба, която оглежда куката.

На четвъртата седмица от изгнаничеството ми влязох в трапезарията и го заварих на масата, където сядах винаги.
Моята маса, както бях започнал да мисля за нея, понеже малцина от другите пожелаваха да я споделят с мен. Но сега
заради него скамейките бяха наблъскани с момчета, които се мушкаха с лакти. Застинах в нерешителност между
бягството и яда. Ядът надви. Масата си беше моя и той нямаше да ме изгони от нея, все едно колко момчета е довел.
Седнах на последното празно място, раменете ми се изопнаха като за битка. Момчетата се докарваха пред него и
бърбореха за някакво копие, за птиче, което умряло на брега, и за пролетните надбягвания. Не ги чувах.
Присъствието му беше като камъче в сандала, което не можех да забравя. Кожата му имаше цвета на пресен зехтин,
беше гладка като полирано дърво, без струпеи и петна, с каквито бяхме покрити останалите.
Вечерята свърши, раздигнаха масите. В здрача зад прозорците на трапезарията увисна кръгла и жълта жътварска
луна. Но Ахил не си тръгваше. Той разсеяно отметна косата от очите си. Тя беше израснала за времето, откакто бях
пристигнал тук. Придърпа по масата една купа със смокини и загреба няколко в шепата си.
Заподхвърля ги във въздуха с едно движение в китката – една, две, три. Жонглираше с тях с такава лекота, че
тънката им кожа не се нарани. Добави четвърта, после и пета. Момчетата се развикаха и запляскаха с ръце. Още,
още!
Цветовете се размиха пред очите ми, смокините летяха толкова бързо, сякаш не се докосваха в ръцете му, а се
въртяха по своя воля. Жонгльорството подхождаше на скитащите актьори и просяците, но той го превърна в нещо
различно, нарисува жива картина във въздуха, красив мотив, пред който дори аз не можех да се преструвам повече
на безразличен.
Погледът му, който следеше въртележката от плодове, се премести върху мен. Преди да успея да погледна встрани,
той каза тихо, но отчетливо:
– Дръж!
Една смокиня полетя към мен в изящна дъга. Падна в шепите ми, мека и леко затоплена. До слуха ми стигнаха
радостните възгласи на момчетата.
Една по една Ахил улови останалите смокини и ги върна на масата с театрален жест. С изключение на
последната, която изяде. Тъмната кожа се разкъса под зъбите му и разкри розовите семенца. Плодът беше зрял и
сочен. Без да се замислям, отхапах от моята. Устата ми се напълни със сладък сок и семенца, усещах мъхестата кожа
на езика си. Някога много обичах смокини.
Ахил стана и момчетата се простиха с него в хор. Помислих си, че пак ще ме погледне, но той се обърна и тръгна
към стаята си.

На следващия ден Пелей се завърна в двореца и аз бях въведен в тронната зала, където в огнището гореше тисово
дърво и от него се носеше облак лютив дим. Коленичих, както беше прието, поздравих го и получих всеизвестната
му великодушна усмивка.
– Патрокъл – отвърнах му, когато ме попита.
Бях започнал да свиквам с голото си име, без бащиното ми след него. Пелей кимна. Видя ми се стар, прегърбен,
но беше връстник на баща ми и нямаше и петдесет години. Не приличаше на човек, който е успял да затисне една
богиня и да й направи такова дете като Ахил.
– Тук си, защото си убил момче. Разбираш ли това?
Това беше жестокостта на възрастните. Разбираш ли?
– Да.
Можех да му разкажа още и за сънищата, от които се будех с просълзени и кървясали очи, за виковете, които
раздираха гърлото ми, докато ги преглъщах. За звездите, които плуваха ли, плуваха нощем над безсънните ми очи.
– Добре дошъл в дома ми. Още има надежда от теб да излезе добър човек.
Царят искаше да ми вдъхне кураж.

Дали от него, или от някой слуга, който беше подслушвал, но до вечерта момчетата най-накрая научиха причината
за изгнаничеството ми. Трябваше да го очаквам. Често ги чувах да сплетничат за другите, слуховете бяха
единствената им разменна монета. И все пак неочакваната промяна у тях, страхът и възхищението, което
разцъфваше по лицата им, когато ме срещаха, ме свариха неподготвен. Дори най-смелите между тях шепнеха
молитви, когато раменете им се опираха в моите – бедите са заразни, а Ериниите, съскащите духове на
отмъщението, не бяха много придирчиви. Запленените момчета ме наблюдаваха от безопасно разстояние. Как
мислиш, дали ще му изпият кръвта?
Шепотът им ме задавяше, превръщаше хапките в устата ми в пепел. Тогава избутвах чинията и търсех някой ъгъл
или празна зала, където можех да се свра на спокойствие и откъдето само от време на време минаваше по някой
слуга. Ограниченият ми свят се сви още повече до пукнатините в пода и спираловидните орнаменти върху
каменните стени. Те тихо стържеха, докато ги обхождах с върха на пръста си.

– Казаха ми, че ще те намеря тук – ясен глас като разтопени ледени потоци.
Вдигнах глава. Седях в една изба, притиснал колене в гърдите си, приклещен между делви с гъсто маслиново
масло. Представях си, че съм риба, която проблясва сребристо на слънцето, докато скача в морето. Вълните
изчезнаха и пак се превърнаха в амфори и чували със зърно.
Над мен стоеше Ахил и ме гледаше със сериозно лице. Зелените му очи не трепваха. Настръхнах гузно. Нямах
работа там и го знаех.
– Търсих те навсякъде – рече той. Думите му бяха безизразни, не издаваха скрит намек. – Не си отишъл на
сутрешните занятия.
Лицето ми почервеня. Зад вината бавно и притъпено се надигна гняв. Той имаше право да ме скастри, но аз го
ненавиждах за това.
– Ти откъде знаеш? Нали не идваш с нас.
– Учителят видял, че те няма, и каза на баща ми.
– И той те изпрати при мен – рекох язвително.
Исках да го засрамя за грозната му постъпка.
– Не, сам дойдох. – Гласът му беше хладен, но челюстта му се сви леко. – Дочух разговора им. Дойдох да видя дали
не си болен.
Не му отговорих. Той ме разглежда известно време.
– Баща ми обмисля да те накаже.
И двамата знаехме какво означава това. Наказанията бяха телесни и обикновено публични. Един царски син
никога нямаше да бъде бичуван, но аз вече не бях царски син.
– Не си болен.
– Не съм – отвърнах мрачно.
– Тогава нямаш оправдание.
 – Какво?
В страха си не можах да го разбера.
– Трябва да измислиш оправдание къде си бил – обясни ми той търпеливо. – За да не те накажат. Какво ще им
кажеш?
– Не знам.
– Трябва да измислиш нещо.
Настойчивостта му ме разяри.
– Ти си царският син – троснах се аз.
Това го учуди. Той наклони леко глава, като любопитно врабче.
– И какво от това?
– Говори с баща ти, кажи му, че съм бил с теб. Той ще ми прости.
Казах това с увереност, каквато не чувствах. Ако аз се застъпех за друго момче пред баща ми, той щеше да го
бичува от злоба. Но аз не бях Ахил.
Между очите му се заформи лека бръчица и той каза:
– Не обичам да лъжа.
Това беше онази невинност, на която другите момчета се присмиваха и даже да я притежаваше, човек гледаше да я
прикрива.
– Тогава ме вземи с теб на твоя урок. За да не се налага да лъжеш.
Веждите му се повдигнаха и той ме изгледа. Стоеше напълно неподвижен, с притихналост, каквато не вярвах, че е
присъща на хората. Всичко в него застина с изключение на дъха и пулса – като сърна, ослушваща се да чуе лъка на
ловеца. Неусетно и аз затаих дъх.
После лицето му се измени. Беше взел решение.
– Ела!
– Къде? – попитах предпазливо.
Дали нямаше да си изпрося наказание за измамата, която предложих?
– На урока ми по музика. Както сам каза, тогава няма да се налага да лъжа. След това ще говорим с баща ми.
– Сега ли?
– Да. Защо не?
Той ме наблюдаваше с любопитство. Защо не?
Когато се изправих да го последвам, нозете ме заболяха от дългото седене на студения камък. Гърдите ми се
развълнуваха от нещо, което не можех точно да назова. Избавление, опасност и надежда се сляха в едно.

Вървяхме мълчаливо през витите коридори и не след дълго стигнахме до малка стая, в която имаше само една
голяма ракла и табуретки за сядане. Ахил ми посочи една от тях, с кожа, опъната здраво върху просто скована
дървена рамка. Стол за музиканти. Бях виждал такива само когато странстващите поети идваха от дъжд на вятър да
посвирят край огнището на баща ми.
Ахил отвори раклата. Извади отвътре една лира и ми я подаде.
– Не свиря – казах му аз.
Той сбърчи чело.
– Никога ли?
Чудно нещо, но се улових, че не искам да го огорчавам.
– Баща ми не обича музиката.
– И какво от това? Баща ти не е тук.
Взех лирата. Беше гладка и студена. Плъзнах пръсти по струните й, чух колебливия й, почти мелодичен звън. Беше
лирата, с която го видях още първия ден, когато пристигнах.
Ахил отново бръкна в раклата, извади друга лира и дойде да седне при мен.
Постави я върху коленете си. Изваяното позлатено дърво блестеше от внимателните грижи на собственика й. Беше
майчината ми лира, която баща ми беше пратил като част от моята цена.
Ахил дръпна струните. Тонът се издигна топъл, звучен и приятно чист. Майка ми винаги придърпваше стола си
близо до странстващите поети, толкова близо, че баща ми почваше да се мръщи, а слугите шепнеха. Изведнъж си
спомних тъмния отблясък в очите й от светлината на огъня, жадния й поглед, докато наблюдаваше ръцете на
музиканта.
Ахил подръпна друга струна и тонът отекна по-дълбоко от предния. Протегна ръка и завъртя един ключ.
Това е лирата на майка ми, едва не се изплъзна от устата ми. А след тях на езика ми беше да кажа: Това е моята
лира. Но замълчах. Как ли щеше да приеме едно такова заявление? Сега лирата беше негова.
Преглътнах с пресъхнало гърло.
– Красива е.
– Подарък е от баща ми – отвърна той безгрижно.
Само нежният начин, по който я държеше в ръцете си, възпря надигналия се у мен гняв.
Той не забеляза.
– Вземи я, ако искаш.
Познавах гладкото дърво като собствената си кожа.
– Не искам – изрекох с болка в сърцето.
Няма да плача пред него.
Ахил понечи да каже нещо, но в този миг влезе учителят – мъж на средна възраст. Той имаше мазолести ръце на
музикант и носеше своя лира от тъмно орехово дърво.
– Кой е този? – попита мъжът със суров и гръмък глас. Музикант, но не и певец.
– Патрокъл. Още не може да свири, но ще се научи.
– Не и на този инструмент!
Ръката на мъжа се спусна рязко да ми вземе лирата. Стиснах я инстинктивно. Не беше красива като майчината ми
и все пак беше разкошен инструмент. Не исках да го дам.
Не се наложи. Ахил го сграбчи за китката още преди да е стигнал до мен.
– Да, на този инструмент, щом така иска.
Мъжът се ядоса, но не каза нищо повече. Ахил пусна ръката му и той седна сковано.
– Започвай!
Ахил кимна и се приведе над лирата. Нямах време да помисля над вмешателството му. Пръстите му погалиха
струните и разпиляха мислите ми. Звукът потече бистър и сладък като вода, лъчист като яркожълт лимон. До този
момент не бях чувал такава музика. Тя сгряваше като топлината на огъня, притежаваше плътност и осезаемост като
полирана слонова кост. Хем вълнуваше, хем тешеше духа. Няколко кичура паднаха на очите му, докато свиреше. Бяха
прекрасни като струните и сияеха като тях.
Той спря, отметна косата си назад и ме погледна.
– Хайде сега ти.
Поклатих отрицателно глава, преизпълнен с вълнение, което заплашваше да прелее. Не можех да свиря след него.
Не и ако можех да го слушам вечно.
– Ти свири – отвърнах му.
Ахил отново погали струните и музиката се разля. Този път той запя, като преплиташе в акомпанимента си
звучния си плътен тенор. Отпусна леко глава назад и разкри нежната си, гъвкава като на елен шия. Лека усмивка
повдигна лявото крайче на устата му. Без да се усетя, се приведох напред.
Когато най-сетне песента свърши, усетих странна празнина в гърдите си. Той стана, прибра лирите, затвори
раклата. Сбогува се с учителя, който се обърна и си тръгна. Мина дълго време, преди да дойда на себе си и да
забележа, че ме чака.
– Сега ще отидем при баща ми.
Не смеех да заговоря, за да не издам вълнението си, затова кимнах и тръгнах с него по витите коридори към царя.
 Пета глава
Щом влязохме през обкованите с бронз двери на приемната зала, Ахил ме спря и рече:
– Почакай тук.
Пелей седеше в другия край, на стол с високо облегало, а до него стоеше по-възрастен мъж, когото бях виждал и
по-рано с царя. Двамата, изглежда, обсъждаха нещо. Гъст дим излизаше на кълбета от огъня и в залата беше горещо
и душно.
Стените бяха украсени с гоблени в тъмни шарки и стари оръжия, които бяха лъснати до блясък от прислугата.
Ахил ги подмина и коленичи в краката на баща си.
– Татко, дойдох да ти поискам прошка.
– Какво? – Пелей повдигна вежди. – Е, хайде, говори.
От мястото си видях как лицето му се изкриви от досада и раздразнение. Изведнъж се побоях. Бяхме прекъснали
разговора им, а Ахил дори не почука.
– Взех Патрокъл с мен на урока по музика и той изпусна сутрешните си занятия.
От неговите устни името ми прозвуча чуждо и аз самият едва го познах.
Старият цар свъси вежди.
– Кой?
– Менойтиада – отвърна Ахил. Менойтиевият син.
– Ах, да! – Погледът на царя се плъзна по килима и стигна до мен. Аз стоях на място и не смеех да мръдна. –
Момчето, което оръжейникът искаше да бичува.
– Да, само че той няма вина. Аз забравих да предупредя, че го искам за свой другар.
Думата, която използва, беше терапон. Събрат по оръжие на царския син, свързан с него с обич и кръвна клетва за
вярност. Във военно време тези мъже бяха неговата почетна стража, а в мирно – най-близките му съветници. Това
беше голямо признание и още една причина момчетата да се тълпят около Пелеевия син и да му се докарват.
Надяваха се да попаднат сред избраниците.
Пелей присви очи.
– Ела насам, Патрокле!
Минах по дебелия килим и коленичих малко зад Ахил. Усещах царския поглед върху себе си.
– Отдавна настоявам да си избереш верни другари, Ахиле, но ти отхвърляше всички, които ти предлагах. Защо
това момче?
И аз исках да знам същото. Нямах какво да дам на царски син като Ахил. На какво се дължеше тогава това негово
великодушие към мен? И двамата с цар Пелей очаквахме отговора му.
– Той е непредсказуем.
Вдигнах смръщен глава. Ако наистина мислеше така, то той беше единственият.
– Непредсказуем – повтори Пелей като ехо.
– Да.
Ахил не даде повече обяснения на баща си, макар че се надявах да го стори.
Пелей се почеса замислено по носа.
– Момчето е прокудено и върху него тегне позорно петно. Той няма да прибави слава към величието ти.
– Това не ми е и необходимо – отвърна Ахил нито надменно, нито самохвално, а честно.
Пелей прие отговора му.
– И все пак другите момчета ще започнат да завиждат, че си избрал такъв като него. Какво ще им кажеш?
– Не им дължа обяснение – последва без колебание краткият и ясен отговор. – Те нямат право да се бъркат в моите
решения.
Уплаших се от Пелеевия гняв и усетих как сърцето ми заби тежко. Но не последва нищо. Баща и син кръстосаха
погледите си и в ъгъла на царската уста цъфна слаба усмивка.
– Изправете се и двамата!
Подчиних се и станах замаян.
– Чуйте присъдата ми. Ахиле, Патрокле, дължите извинение на Амфидамант! Вървете и му поискайте прошка!
– Да, татко.
– Това е всичко!
Царят ни обърна гръб, с което сложи край на разговора, и продължи прекъснатото си съвещание.
 Отвън Ахил отново стана сдържан.
– Ще се видим на вечеря – рече той и понечи да си тръгне.
Преди час щях да бъда щастлив да се отърва от него, но чудно нещо, сега се почувствах жегнат.
– Къде отиваш?
Той се спря.
– Имам занятия по бойни умения.
– Сам?
– Да. Не се бия пред чужди очи.
Думите прозвучаха така, сякаш често ги повтаряше.
– Защо?
Той ме изгледа продължително, сякаш мислено претегляше нещо.
– Забраната е от майка ми. Заради пророчеството.
– Кое пророчество?
Не бях чувал нищо за това.
– Че ще стана най-великият воин на своето време.
Каза го като някое малко дете, което си фантазира, а в същото време така непринудено, сякаш произнасяше името
си.
Въпросът, който езикът ме засърбя да му задам, беше: И какво, стана ли? Но вместо това изрекох смутено:
– Кога е било направено пророчеството?
– Малко преди да се родя. Илития дошла и казала на майка ми.
Илития, богинята на раждането, за която се говореше, че лично полагала грижи, когато на бял свят идвали
богоравните, онези, чието рождение било твърде важно, за да бъде оставено на случая. Бях забравил. Майка му е
богиня.
– Колко хора знаят? – попитах нерешително, за да не би да отида твърде далеч.
– Едни знаят, други не, но тъкмо затова отивам сам на заниманията си.
Само че остана, не тръгна. Наблюдаваше ме. Явно изчакваше.
– Тогава ще се видим на вечеря – казах накрая.
Ахил кимна и се отдалечи.
Когато пристигнах, той вече седеше на масата, притиснат отвсякъде от обичайната дружинка шумни момчета.
Част от мен не очакваше да го завари там, сякаш утрото ми се беше присънило. Седнах, срещнах погледа му, бързо,
почти гузно, после отвърнах очи. Бях сигурен, че лицето ми гори. Ръцете ми отказваха да ме слушат и тромаво и
непохватно поднасяха залъците до устата ми. Преглъщах смутено, усещах всяко изражение, което преминаваше по
лицето ми. Вечерята този ден беше хубава – печена риба с лимон и подправки, прясно сирене и хляб – и той се
хранеше с апетит. Момчетата отдавна бяха спрели да ме забелязват и не ми обръщаха никакво внимание.
– Патрокле! – Ахил не смотолеви името ми, както често правеха хората, изяждайки звуците, като че ли да се
отърват по-скоро от него. Произнесе отчетливо всяка сричка: Пат-рок-ле. Вечерята беше към своя край, прислугата
раздигаше масите. Вдигнах глава, момчетата притихнаха, обзети от любопитство. Той рядко се обръщаше към нас по
име. – Тази нощ ще спиш в стаята ми.
Това беше толкова неочаквано, че ченето ми – аха – да увисне. Но наоколо беше пълно с момчета, а аз бях царски
син, възпитан в гордост.
– Добре – приех без въпроси.
– Слугите ще пренесат багажа ти.
Момчетата ни зяпаха с почуда и аз чувах неизречените им на глас мисли. Защо него? Пелей каза истината – той
често подканваше Ахил да си избере верни другари. Но синът му никога не беше проявявал специален интерес към
нито едно момче, макар че беше любезен с всички, както подхождаше на положението му. А ето че сега удостои с
дългоочакваната чест най-недостойния измежду всички – дребен, неблагодарен и навярно прокълнат.
Той се обърна и се запъти към изхода, а аз го последвах, като внимавах да не се спъна. Усещах на гърба си очите от
масата. Подминахме старата ми стая и царската зала с трона с високото облегало. Свихме по един коридор и се
озовахме в крило на двореца, което не познавах и което се спускаше надолу към водата. Стените бяха изрисувани с
ярки фигури и мотиви, които се разтичаха в сиво под светлината на факлата.
Стаята му беше досами морето и вътре се усещаше полъхът на соления морски въздух. Каменните стени бяха голи,
без украса, на пода се мъдреше един-единствен мек килим. Скромните мебели бяха с изящна изработка от дърво с
тъмни шарки, което не беше тукашно. В единия край видях дъсчено легло с дебел сламеник на него.
Той посочи натам.
 – За теб е.
Не знам защо, но не ми се стори уместно да му благодаря.
– Уморен ли си? – попита той.
– Не.
Той кимна, сякаш бях изрекъл някоя дълбока мъдрост.
– И аз не съм.
На свой ред кимнах. Всеки от нас наклони глава като врабче и с предпазливо, но учтиво любопитство заразглежда
другия. Възцари се тишина.
– Искаш ли да ми помогнеш да пожонглирам?
– Не знам как.
– Спокойно, ще ти покажа.
Започнах да съжалявам. Трябваше да се извиня, че съм уморен и ми се спи. Не исках да се изложа като първия
глупак пред него. Ала той ме гледаше с такава надежда, че щях да се почувствам като алчен скъперник, ако му
откажех.
– Добре.
– Колко топки можеш да хванеш?
– Не знам.
– Покажи ми ръката си.
Подадох ръката си с дланта нагоре. Той долепи отгоре й своята. Сепнах се, но се постарах да го скрия. Кожата му
беше нежна и леко лепнеше от вечерята. Пухкавите възглавнички на пръстите му бяха затоплени.
– Колкото моята. Тогава най-добре да започнем с по-малко топки. Избери си две.
Той извади шест кожени топки, от онези, с които жонглираха скитащите актьори. Покорих се и взех две.
– Щом ти кажа, хвърли ми едната.
При други обстоятелства щях да се ядосам. Но по необясним начин от неговата уста думите не прозвучаха като
заповед. Той започна да жонглира с останалите топки.
– Сега!
Подхвърлих му топката и тя се вля плавно в размитите очертания на кръга.
– Другата!
Подхвърлих му и втората топка и тя се смеси с останалите.
– Добре се справяш – похвали ме той.
Тозчас вдигнах очи. На присмех ли ме взимаше Ахил? Ала по лицето му беше изписана най-сърдечна искреност.
– Дръж!
Както смокинята предишната вечер, към мен полетя една топка.
От мен не се искаше голяма сръчност, но при все това играта ми допадна. Топките прелитаха гладко напред-назад
из въздуха и скоро открихме, че по лицата ни греят доволни усмивки.
По някое време той спря и се прозина:
– Стана късно.
Навън луната се беше издигнала високо в небето, ала аз не бях усетил как е минало времето.
Седнах на леглото, а той се зае с приготовленията си за лягане. Наблюдавах го как изми лицето си с водата от една
широкогърлеста кана и развърза кожената каишка, с която връзваше косата си. Сред възцарилото се мълчание
смущението ми се завърна. Какво търсех тук?
Ахил духна факлата.
– Лека нощ – пожела ми той.
– Лека нощ – думите прозвучаха чуждо в устата ми.
Времето минаваше. На лунната светлина успявах слабо да различа очертанията на изваяния профил на лицето му
в другия край на стаичката. Устните му бяха леко разтворени, едната му ръка беше преметната небрежно над главата
му. В съня си Ахил изглеждаше по-друг – красив, но хладен като лунното сияние. Осъзнах, че ми се иска да се
събуди, за да видя как животът се завръща в тялото му.
На следващото утро след закуска се върнах в общата стая, като очаквах да заваря там багажа си. Но не само че не
го открих, ами прислугата беше свалила постелките от леглото ми. Отбих се отново след обяда, след занятията по
хвърляне на копие и отново преди лягане, но старият ми креват стоеше все така гол. Така. Добре. Върнах се
неспокойно в стаята на Ахил, като почти очаквах слугите да ме спрат по пътя. Нищо подобно не се случи.
Пристъпих нерешително през прага на стаята му. Ахил се беше излегнал в същата поза, в която го заварих първия
ден след пристигането ми, единият му крак висеше от леглото.
 – Привет – поздрави ме той.
Ако бях забелязал и най-слабия намек за колебание или учудване, щях да се върна обратно и да спя на голата
тръстика. Но долових само непринудения тон в гласа му и зърнах изостреното внимание в погледа му.
– Привет – отвърнах аз и прекосих стаята, за да си легна.

Постепенно свикнах и спрях да се сепвам, когато ме заговореше, спрях да очаквам укора му вечно на тръни. Не
чаках да ме изгони. След вечеря краката ми по навик ме отвеждаха в стаята му, а за леглото, където спях, започнах да
мисля като за свое.
Нощем мъртвото момче продължаваше да ми се присънва. Но когато се будех плувнал в пот и вцепенен от ужас,
ярката луна осветяваше морската шир отвън и аз чувах лекия плясък на вълните по брега. В полумрака виждах
плавното дишане на Ахил, отпуснатите му сплетени крайници. Неусетно и за мен самия пулсът ми се успокояваше.
У него имаше някакъв живец дори в съня му, който караше смъртта и духовете да изглеждат смешни. Не след дълго
открих, че отново мога да спя. С течение на времето сънищата оредяха и накрая съвсем изчезнаха.
Узнах, че под достойнството и сдържаността си Ахил криеше друго лице, дяволито и разнолико като стените на
диамант, в който се отразяват лъчите на светлината. Обичаше сам да предизвиква възможностите си, да лови топка
със затворени очи, да прескача невъзможни препятствия, които стъкмяваше от легла и столове. Когато се усмихваше,
кожата в крайчетата на очите му се нагъваше като лист, поднесен до пламъка на огън.
Той самият беше пламък, блестеше ярко, привличаше погледите. Дори когато се будеше сутрин с разрошени коси
и сънливо лице, пак беше очарователен. Отблизо нозете му изглеждаха почти неземни, с приказно оформени
възглавнички на пръстите, със сухожилия, които потрепваха като струните на лира. Розовата кожа на петите му беше
покрита с бели мазоли, понеже навсякъде ходеше босоног, и баща му го караше да ги маже с масла, които ухаеха на
сандалово дърво и нар.
Вечер, преди да заспим, той започна да ми разказва преживелиците си от деня. Отначало само го слушах, но след
време езикът ми се развърза и аз започнах да му разказвам незначителни епизоди от двореца, а с времето и от
живота си по-рано – за камъчетата, които подскачаха по морската повърхност, за дървеното конче, с което си играех,
за лирата от майчината ми зестра.
– Радвам се, че баща ти е пратил и нея заедно с теб.
Скоро разговорите ни излязоха от пределите на нощта. Сам не вярвах колко много неща имах да му разкажа за
всичко – за брега, за вечерята в трапезарията, за едно или друго момче.
Спрях да търся подигравката, отровното жило на скорпиона в думите му. Той казваше това, което мисли, и
притворството го объркваше. Мнозина биха взели това за наивно лековерие, но не е ли умението винаги да стигаш
до същината на нещата дарба, дадена от боговете?

Един следобед тъкмо се канех да го оставя да отиде на личните си бойни занятия, когато той ми подхвърли:
– Защо не дойдеш с мен?
Гласът му беше малко плах и ако не го познавах вече така добре, щях да си кажа, че е развълнуван. Спокойствието,
което с времето се възцари между нас, изведнъж изчезна и въздухът се изопна от напрежение.
– Добре – приех аз.
Беше най-ленивият час на късния следобед; дворецът проспиваше жегата и бяхме само двамата. Поехме по най-
обиколната вита пътечка в маслиновия лес към постройката, където държаха оръжията.
Останах на прага, докато той си избра копие и един меч с малко притъпен връх. Посегнах и аз да си взема оръжие,
но се разколебах.
– Може ли?
Той поклати отрицателно глава. Не.
– Не се бия с друг.
Излязохме навън и аз го придружих до кръга с отъпкания пясък.
– Никога ли?
– Никога.
– Тогава откъде знаеш, че...
Гласът ми заглъхна. Той зае позиция в средата, с копие в ръка и меч на кръста.
– Че пророчеството казва истината ли? Предполагам, че не знам.
Кръвта на боговете се проявява различно във всяко богородено дете. Орфей разплакваше дърветата с гласа си,
Херакъл можеше да убие човек с едно потупване по гърба. Ахиловата сила беше бързината му. Той нанесе първия
удар. Копието му се движеше с такава стремителност, че не смогвах да го проследя с очи. То се завъртя, проблесна
отпред, обърна посоката и вече проблясваше отзад. Металът сякаш се втечни в ръцете му, черното му острие
затрепка като змийски език. Ахиловите нозе тъпчеха земята като в танц, без да се спират на едно място.
Стоях като прикован и го наблюдавах със затаен дъх. По спокойното му, безизразно лице не личеше никакво
усилие или напрежение. Движенията му бяха толкова отмерени, че ясно видях воините, които го нападаха – десет,
двайсет, мъжете прииждаха от всички страни. Той отскочи, замахна с копието си, докато другата ръка измъкна меча
от ножницата му. Размаха и двете оръжия. Движеше се като вода, като риба по вълните.
Изведнъж спря. В неподвижния следобеден въздух чух забързания му дъх, малко по-шумен от обикновено.
– Кой те е учил да се биеш? – попитах го аз, като не знаех какво друго да кажа.
– Баща ми, но малко.
Малко. Усетих как ме полазва страх.
– И никой друг?
– Никой.
Приближих се.
– Бий се с мен.
Той се засмя.
– Не, няма.
– Бий се с мен.
Гледах го потънал в унес. Баща му го научил да се бие, но не много. Откъде идваше останалото? От боговете ли? В
живота си не бях виждал нищо, което да стои по-близко до тях. Нашето варварско и мъчително бойно изкуство
изглеждаше красиво в неговата демонстрация. Разбрах защо майка му му бе забранила да се бие пред други хора.
Кой ли простосмъртен воин би могъл да се гордее с уменията си, когато на света съществуваше дарованието на
Ахил?
– Не искам.
– Предизвиквам те!
– Ти нямаш оръжие.
– Ще си взема.
Той коленичи и остави копието си и меча на пясъка. Погледна ме в очите.
– Няма да се бия с теб. Повече не ме моли.
– Пак ще те помоля. Не можеш да ми забраниш!
Приближих се предизвикателно напред. В гърдите си усетих огъня на някакво нетърпение, сигурност. Щях да
получа каквото исках. Той нямаше да ми откаже.
Лицето му се изкриви и като че ли в очите му припламна гняв. Това ми достави наслада. Ако не можех да го убедя
иначе, щях да го разсърдя и тогава той щеше да се бие с мен. Нервите ми звъннаха като изпънати струни пред
опасността.
Но той ми обърна гръб и си тръгна. Оръжията му останаха да лежат на пясъка.
– Върни се! – подвикнах след него, а сетне по-силно: – Върни се! Да не се уплаши?
Без да се обръща, той отново се разсмя с онзи необичаен смях.
– Не, не съм се уплашил.
– А трябва!
Казах го на шега, колкото да разведря напрежението, но думите ми прозвучаха сериозно в безветрения въздух
помежду ни. Гърбът му се взираше в мен, неподвижен, непоклатим.
Ще го накарам да ме погледне, помислих си. Краката ми изгълтаха петте крачки помежду ни и аз го блъснах в
гърба.
Той политна напред и аз се вкопчих в него. Паднахме заедно на земята и аз чух как дъхът му излезе шумно и остро
от гърдите му. Но преди да успея да кажа нещо, той се изви под мен и сграбчи като в клещи китките ми. Задърпах се
и без сам да знам защо, се нахвърлих отгоре му. Но сега той показваше съпротива, а това беше нещо, срещу което
можех да се боря.
– Пусни ме! – опитах се да измъкна ръцете си.
– Няма!
С едно бързо движение той се превъртя изпод мен и ме затисна, коленете му се забиха в корема ми. Дишах тежко,
но изпитвах странно удовлетворение.
– Не съм виждал друг да се бие като теб – признах му хем искрено, хем с укор.
– Още нищо не си видял.
Наежих се въпреки кротостта в гласа му.
 – Знаеш какво искам да кажа.
Погледът му беше непроницаем. Неузрелите маслини потракаха тихо над главите ни.
– Може би. Какво искаш да кажеш?
Извих се с всички сили и той ме пусна. Седнахме, прашните туники лепнеха по гърбовете ни.
– Искам да кажа...
Спрях на средата. В гласа ми звъннаха сърдити нотки, познатата парлива завист избухна като искра огниво. Но
горчивите слова заглъхнаха едва-що си ги помислих.
– Като теб втори няма – казах накрая.
Той ме гледа известно време, без да проговори.
– И какво от това?
Изрече го така, че и последната капчица гняв се изпари от сърцето ми. Някога това ми тежеше. Но кой бях сега, че
да роптая?
Сякаш чул мислите ми, той се усмихна и лицето му грейна като слънцето.
 Шеста глава
След тази случка приятелството ни изведнъж разцъфна, бликна като придошла река при пролетното топене на
планинските снегове. По-рано с момчетата си представяхме, че дните му минават в занятия, които подхождат на
царски син, като изкуството на управление с мъдрост и бой с копие. Но аз отдавна бях узнал истината – освен
уроците по лира и бойните тренировки, той беше свободен от занимания. В някои дни слизахме на брега да
поплуваме, в други се катерехме по дърветата. Измисляхме си игри, надбягвахме се и се боричкахме. Изтягахме се
блажено на топлия пясък и единият казваше: „Познай за какво си мисля“.
Сокола, който бяхме видели да кръжи от прозореца ни.
Момчето с кривия преден зъб.
Вечерята.
И тъй, докато плувахме заедно в морето, играехме и си приказвахме, в гърдите ми се появи чувство, изпълни ме,
както става със страха. Връхлетя ме бързо, както идват сълзите. Но не беше нито страх, нито печал, беше ведро
чувство, а не тягостно; лъчисто, а не мрачно. В стария си живот у дома бях познал доволството – кратки мигове, в
които се отдавах на самотни удоволствия като това да хвърлям камъчета, да играя на зарове и да се унасям в мечти.
Но в действителност това беше по-скоро радостта от отсъствието, отколкото от присъствието, временно отърсване
от страха – бях сам, нито баща ми, нито момчетата бяха наблизо. Не бях нито гладен, нито уморен, нито болен.
Чувството беше друго. Улавях се как се ухилвам до уши, додето бузите ме заболят, а косата ми понякога така
настръхваше, че скалпът сякаш щеше да хвръкне от главата ми. Езикът ми се отвърза и не се спираше, опиянен от
свободата си. Това и това, и това, разказвах му аз, без да се спирам. Не ме беше страх, че устата ми не млъкваше. Не
мислех дали съм твърде изнежен, или твърде бавен. Това, това и това! Научих го да хвърля камъчета по повърхността
на морето, а той ме научи да дълбая фигурки от дърво. Чувствах всеки нерв в тялото си, всеки полъх на вятъра по
кожата си.
Той свиреше на майчината ми лира, а аз го наблюдавах. Когато идваше моят ред да посвиря, пръстите ми се
заплитаха в струните и учителят се отчайваше от мен. Беше ми все едно.
– Посвири пак – подканвах го тогава и той свиреше, докато вече не различавах пръстите му в мрака.
По едно време забелязах, че съм се променил. Вече не ме беше яд, когато губех в надбягванията, а губех още и
когато плувахме до скалите, губех и когато хвърляхме копия и камъчета. Че кой би се свенил да изгуби от такъв
красавец? Стигаше ми да го видя как ме побеждава, да видя как нозете му се белеят пред очите ми, докато се носят
по пясъка, как раменете му се повдигат и снижават, докато плува в солените води. Това ми стигаше.

Беше в края на лятото и повече от година беше изтекла от началото на моето изгнаничество, когато най-накрая му
разказах как бях убил момчето. Бяхме се покатерили в клоните на дъба в двора на двореца и гъстият му листак ни
скриваше от поглед. Тук, над земята, облегнат на дебелия ствол, можех да се отпусна по-лесно. Той ме изслуша, без
да ме прекъсва, и когато свърших разказа си, ме попита:
– Защо не си казал, че си се отбранявал?
Тъкмо такъв въпрос беше в характера му да зададе – нещо, за което аз дори не се бях сетил досега.
– Не знам.
– Могъл си и да ги излъжеш, да кажеш, че си го намерил, когато вече е бил мъртъв.
Зяпнах го, смаян от този прост изход. Можех да излъжа. След това дойде и просветлението: ако бях излъгал, сега
още щях да съм царски син. Баща ми ме беше прокудил не заради убийството, а защото коварството и хитростта бяха
чужди на природата ми. Сега ми стана ясно защо ме гледаше с такова отвращение. Слабоумният му син си призна
всичко. Спомних си как стисна зъби, докато разказвах мрачната история. Той не заслужава да бъде цар.
– Ти нямаше да излъжеш – обадих се аз.
– Да, нямаше – призна той.
– А какво щеше да направиш на мое място?
Ахил затупка с пръст по клона, на който седеше.
– И аз не знам. Не мога да си представя какво значи онова момче да издевателства и да се гаври с мен. – Той сви
рамене. – Никой никога не се е опитвал да ми вземе нещо.
– Никога ли?
Направо не ми се вярваше. Животът без такива неща ми се струваше немислим.
– Никога. – Известно време той мълча замислено. – Не знам – повтори накрая. – Струва ми се, че щях да се
ядосам.
 Затвори очи и подпря главата си на един клон. Зелените дъбови листа се разпериха около главата му като корона.

По това време често виждах цар Пелей – понякога ни викаха да присъстваме на съветите в тронната зала, а друг
път – на вечерите, които в двореца даваха в чест на гостуващи царе. Бях получил позволението да сядам на масата до
Ахил, дори да участвам в разговорите, ако желая, но аз предпочитах да наблюдавам мълчаливо мъжете наоколо.
Скопс – този прякор ми лепна Пелей. Сова, заради големите ми очи. Тази всемирна и необвързваща доброта му се
удаваше с лекота.
След като гостите се разотиваха, сядахме край него пред огъня и слушахме истории от младостта му. Повехналият
сега старец с посивели коси ни разправяше как някога се бил редом с Херакъл. Когато се обадих, за да кажа, че съм
виждал Филоктет, той се позасмя.
– Да, носачът на Херакловия гигантски лък. По онова време той беше копиеносец и имаше най-смелото сърце
между нас.
Тези хвалби също бяха в характера му. Сега разбирах как така съкровищницата му беше пълна с дарове от
съюзници. Пелей беше изключение между нашите суетни и тщеславни герои, беше човек, когото природата беше
надарила със скромност. Оставахме да слушаме разказите му до късно, а в това време прислугата хвърляше един
дънер в огъня, а после и още един. Едва малко преди зазоряване той ни отпращаше да си легнем.

Ахил оставаше сам единствено когато отиваше да види майка си. Тръгваше посред нощ или призори, преди
дворецът да се е разбудил, и се връщаше с пламнало лице и мирис на море по кожата си. Когато го разпитвах,
отвръщаше непринудено, с необичайно безизразен глас:
– Всеки път се повтаря едно и също. Пита ме какво правя и дали съм добре. Разказва ми за славата ми между
хората. Накрая ме пита дали ще тръгна с нея.
Слушах го унесено.
– Къде?
– В пещерите на морското дъно.
Където живееха морските нимфи и цареше вечен мрак.
– А ти ще отидеш ли?
Той поклати глава отрицателно.
– Баща ми казва, че не бива. Казва, че никой смъртен, който ги е видял, не се е върнал същият.
Когато се обърна с гръб към мен, направих знака, с който селяните гонеха злото. Боговете да са ни на помощ.
Малко ме беше страх, когато го слушах да говори толкова спокойно за това. Когато в нашите предания смъртните се
забъркваха с боговете, от това никога не излизаше нищо добро. Но се успокоявах, че тя му беше майка, а той самият
беше полубог.
С времето срещите му с нея се превърнаха в поредната му причудливост, към която привикнах, също като
приказните му нозе или божествената пъргавина на пръстите му. Когато го чувах да прескача през прозореца на
разсъмване, измърморвах от леглото си:
– Тя добре ли е?
А той ми отвръщаше:
– Да, добре е.
А понякога добавяше:
– Днес морето е пълно с риба.
Или:
– Водата в залива е чай.
А сетне и двамата заспивахме отново.

Едно пролетно утро на втората година той се прибра от нощно посещение при майка си по-късно от друг път.
Слънцето вече се беше показало над морето и хлопатарите на кòзите стада се обаждаха по хълмовете.
– Тя добре ли е?
– Добре е. Иска да се запознае с теб.
Усетих как ме пробожда страх, но го скрих.
– Ти как мислиш? Трябва ли да отида?
Не можех да си представя защо й беше на майка му да се среща с мен. Знаех, че мрази смъртните.
Той отбягна да ме погледне в очите. Въртеше в пръстите си някакво камъче, което беше намерил.
– Нищо лошо няма да ти се случи. Утре вечер, така каза.
 Стана ми ясно, че това е заповед. Боговете не молеха. Познавах го достатъчно добре, за да разбера, че се чувства
неловко. Никога не се бе държал толкова неотстъпчиво с мен.
– Утре ли?
Той кимна.
Не исках да види страха ми, макар че обикновено не криехме нищо един от друг.
– Трябва ли... Да й занеса ли нещо в дар? Медено вино, да речем?
В празнични дни поливахме с него олтарите на боговете. Това беше един от най-скъпите ни дарове.
Той поклати глава.
– Тя не го обича.
На следващата вечер, когато всички в двореца заспаха, прескочих през прозореца. Полумесецът огряваше с ярката
си светлина пътя ми по скалите вместо факла. Той ми беше казал да я чакам при вълните и тя ще дойде. Беше ме
успокоил – няма нужда да й казваш нищо. Тя ще те познае.
Вълните бяха топли и мътни от пясъка. Преместих се, за да погледам белите рачета, които бързаха под пяната.
Ослушвах се. Стори ми се, че чувам плясъка на нозете й, докато приближава. По плажа духна остър вятър и аз
затворих очи срещу него с благодарност. Когато пак ги отворих, тя стоеше пред мен.
Беше по-висока от мен, по-висока от всички жени, които бях виждал. Черната й коса се спускаше свободно по
гърба й, а кожата й сияеше с невъобразима бледност, сякаш поглъщаше лунната светлина. Беше застанала толкова
близо, че подушвах миризмата на морска вода, примесена с тъмен мед. Затаих дъх. Не смеех да дишам.
– Ти си Патрокъл.
Трепнах, щом чух гласа й – дрезгав и груб. Очаквах звън на камбани, а не стърженето на скалите под морската
пяна.
– Да, господарке.
По лицето й пробяга отвращение. Очите й не бяха като човешките, бяха черни до самата им сърцевина и нашарени
със златни петънца. Не можех да се реша да срещна погледа й.
– Той ще стане бог – рече тя.
Не знаех какво да отвърна, затова замълчах. Тя се наведе напред и през ума ми мина, че се кани да повдигне
брадичката ми. Но тя, естествено, не го направи.
– Разбираш ли?
Усетих дъха й на бузата си. Беше леден като морските бездни. Разбираш ли? Той ми беше казал, че ненавиждала да
я карат да чака.
– Да.
Тя се приближи още повече, надвисна над мен. Кървава и пророческа, червената яма на устата й приличаше на
разпорения стомах на жертвено животно. Острите й зъби проблясваха като избелели кости.
– Добре – и нехайно, като на себе си, добави: – И бездруго скоро няма да си между живите.
Обърна се и се гмурна в морето, без да остави никакви следи подире си.

Не се върнах направо в двореца. Не можах. Отидох в маслиновата горичка, за да поседя между усуканите дънери и
нападалите плодове. Горичката беше далеч от морето. В този момент исках да избягам от мириса на солената вода.
И бездруго скоро няма да си между живите. Каза го студено, като факт. Не искаше да бъда негов другар, но не си
струваше да ме погубва. За една богиня краткият човешки живот не беше дори неудобство.
Тя мечтаеше той да стане бог. Каза го толкова простичко, сякаш беше очевидно. Бог. Не можех да си го представя
такъв. Боговете бяха равнодушни и хладни, далечни като месечината и нямаха нищо общо със сияещите му очи и
топлата му дяволита усмивка.
Желанието й беше амбициозно. Не беше лесна работа да направиш дори един полубог безсмъртен. Вярно, че това
беше ставало и преди с Херакъл, Орфей и Орион и сега те седяха в небесата, властваха над света като съзвездия и
пируваха с амброзия с боговете. Но тези мъже бяха Зевсови синове и в жилите на яките им мишци течеше най-
чистата божествена кръв. Тетида беше само една морска нимфа и стоеше по-долу и от най-незначителните богове. В
нашите легенди се разказваше, че тези божества действат с хитрост и ласкателства, за да си спечелят
благоразположението на по-могъщите богове. Самите те не бяха надарени с голяма мощ и не можеха да правят
почти нищо. Освен да живеят вечно.

– Какво си се умислил така?

Беше Ахил, тръгнал да ме потърси. Гласът му прозвуча звънко в притихналата горичка, но не ме сепна. Донякъде
очаквах появата му. Жадувах я.
 – Нищо – отвърнах аз.
Това не беше вярно. Предполагам, както става винаги.
Той се настани до мен, нозете му бяха боси и прашни.
– Каза ли ти, че скоро няма да си между живите?
Обърнах се и го изгледах стреснато:
– Да.
– Съжалявам – рече той.
Вятърът подухна сивите листа над главите ни и някъде наблизо се чу тихото тупване на паднала маслинка.
– Тя иска да бъдеш бог – осведомих го аз.
– Знам.
Лицето му се сгърчи от смущение и въпреки че не биваше, на сърцето ми стана по-леко. Отговорът му беше
съвсем момчешки. Съвсем човешки. Родители – навсякъде са едни и същи.
Но въпросът още висеше във въздуха незададен. Не можех да направя нищо, докато не научех отговора.
– Ти искаш ли... – Замълчах, като правех усилие да продължа, макар че си бях обещал да не се запъвам. Бях си
повтарял думите наум, докато седях сам в горичката и го чаках да ме намери. – Ти искаш ли да бъдеш бог?
В полумрака очите му се чернееха. Не можех да различа златистите точици върху зеления ирис.
– Не знам – отвърна той накрая. – Не знам какво означава това, нито как става. – Той прегърна с ръце коленете
си. – Не ми се ще да напускам двореца. Кога се очаква да стане това? Скоро ли?
Погледнах го с недоумение. Откъде можех да знам? Аз бях само един смъртен.
Той се смръщи, гласът му отекна още по-силно:
– Изобщо съществува ли такова място? Олимп? Тя дори не знае как ще го постигне. Преструва се, че знае. Мисли
си, че ако славата ми се разнесе надлъж и шир...
Гласът му заглъхна.
Този път поне можах да проследя мисълта му:
– Тогава боговете ще те вземат по своя воля.
Той кимна. Но така и не ми даде отговор на въпроса.
– Ахиле!
Той се обърна към мен. В очите му продължаваше да припламва раздразнение и някакво ядно смущение. Та той
беше още дете.
– Ти искаш ли да бъдеш бог?
Този път ми беше по-лесно.
– Засега не – отвърна той.
Свитото ми сърце се поотпусна и чак тогава разбрах колко съм се страхувал. Все още нямаше да го загубя.
Той подпря с длан брадичката си. Чертите на лицето му изглеждаха по-пленителни от друг път, приличаха на
издялани от мрамор.
– Но искам да стана герой. Струва ми се, че това е по силите ми. Ако пророчеството се сбъдне. Ако избухне
войната. Майка ми казва, че съм по-добър и от Херакъл.
Не знаех какво да му отговоря. Не знаех дали това е пристрастието на майчиното сърце, или факт. Не давах
пукната пара кое от двете. Засега.
Той мълча известно време. После изведнъж се обърна към мен.
– Ти искаш ли да бъдеш бог?
Там, на мъхестата полянка между маслините, въпросът му ми се стори смешен. Прихнах да се смея и той не
закъсня да се присъедини.
– Това едва ли ще стане някога – рекох му.
Станах и му подадох ръка. Той я пое и се изправи. Туниките ни се бяха напрашили, нозете ме сърбяха от
засъхващата морска сол.
– В кухнята има смокини. Видях ги! – подхвърли ми той.
Бяхме още деца, на по дванайсет години, за да изпадаме в мрачни настроения.
– Обзалагам се, че ще изям повече от теб!
– Който стигне пръв, е победител!
Засмях се. Хукнахме презглава.
 Седма глава
На следващото лято навършихме тринайсет, първо той, а после и аз. Телата ни започнаха да се издължават,
разпъваха ставите и сухожилията ни, затова в тях начесто се появяваха болка и слабост. Вече не можех да се позная в
огледалото от лъскав бронз – върлинест и измършавял, с кльощави крака и остра брадичка. Ахил продължаваше да
ме води по височина и да стърчи една глава над мен. След време щях да го настигна, но той възмъжа по-рано, с
учудваща бързина, която навярно се дължеше на божествената кръв в жилите му.
Момчетата също растяха. Сега редовно чувахме пъшкания зад затворени врати и виждахме сенки, които се
връщаха по леглата си на зазоряване. По нашия край младите мъже често си взимаха жена, след като им покара
първата рядка брада. Кога щеше да вземе някоя прислужница Ахил? Това трябваше да се очаква. Малцина
пристъпяха към брачното ложе, без да са били с жена преди това. Те наистина бяха за окайване – твърде
слабохарактерни, за да склонят насила някое момиче, твърде грозни в лицето, за да го запленят, и твърде бедни, за
да си платят.
Беше прието в дворците да се държат солиден брой жени с благородническо потекло, които се грижеха за
господарката на дома. Но Пелей нямаше съпруга в двореца и затова жените, които най-често се мяркаха пред
погледите ни, бяха робини. Едни бяха купени, други – взети в плен по време на война, трети – родени в двореца от
пленничките. Денем те наливаха виното на масата, търкаха пода и шетаха из кухнята. Нощем ставаха собственост на
воините или хранениците на царя, на знатните му гости или на самия Пелей. Надутите кореми, които се появяваха
след това, не бяха повод за срам, а облага – още роби. В тези сливания жените невинаги ставаха жертва на
изнасилвания, понякога се случваше да има взаимно удовлетворение и дори привързаност. Така поне мислеха
мъжете, които разказваха за тях.
За Ахил, а и за мен, би било безкрайно лесно да си вземем някое от тези момичета. На тринайсет даже бяхме
закъснели, особено той, тъй като царските синове се славеха с ненаситните си щения. Наместо това ние
наблюдавахме мълчаливо как осиновените момчета дърпаха момичета в скута си или как самият Пелей водеше най-
красивата в покоите си след вечеря. Веднъж го чух дори да я предлага на сина си. Ахил му отвърна почти плахо: Тази
вечер съм уморен. По-късно, докато се прибирахме в стаята си, той отбягваше да ме погледне в очите.
Ами аз? Мълчах свенливо пред всички без Ахил. Не смеех да си отворя устата пред другите момчета, камо ли
пред някое момиче. Предполагам, че като другар на царския син нямаше да се налага да обеля и дума, един жест
или поглед щеше да бъде достатъчен. Но тази мисъл дори не ми минаваше през ума. Странно, но страстите, които се
разпалваха нощем в душата ми, нямаха никаква връзка с тези слугинчета с техните сведени погледи и покорството
им. Наблюдавах как някое момче опипваше неумело под полите на момичето, докато то му сипваше вино с апатичен
израз на лицето. Аз бленувах за друго.

Една нощ останахме до късно в покоите на Пелей. Ахил се бе изтегнал на пода, подгънал ръка под главата си като
възглавница. Аз седях по-въздържано на стол. И не само заради цар Пелей. Не харесвах дългите си крайници, когато
се просвах с целия си ръст на земята.
С притворени очи старият цар ни разказваше някаква история.
– Мелеагър беше най-славният воин на своето време, но също така и най-гордият. Той чакаше да получи най-
хубавото от всичко и го получаваше, понеже хората го обичаха.
Погледът ми се премести върху Ахил, чиито пръсти се мърдаха едва забележимо във въздуха. Често правеше така,
когато композираше нова песен. Мелеагровата история, досетих се аз, която баща му разказваше.
– Но един ден калидонският цар рече: „Защо да даваме толкова много на Мелеагър? В Калидон има и други
достойни люде“.
Ахил се размърда и туниката се изпъна на гърдите му. Същия ден бях чул едно от слугинчетата да шепне с
надежда на приятелката си: „Как мислиш, царският син погледна ли към мен по време на вечерята?“.
– Мелеагър дочу думите му и се разгневи.
Същата сутрин Ахил бе скочил в леглото ми и долепи носа си в моя. „Добро утро“, ми каза. Спомних си парещия
му дъх върху кожата ми.
– Той рече: „От днес нататък няма да се бия за теб“. И се върна у дома си, за да търси утеха в обятията на жена си.
Усетих силно дръпване по крака. Ахил ми се усмихваше широко от пода.
– Калидон имаше свирепи врагове и когато те научиха, че Мелеагър вече няма да се бие за Калидон...
Преместих предизвикателно стъпалото си към него. Той уви пръсти около глезена ми.
– ... се нахвърлиха над града и Калидон претърпя ужасни загуби.
 Ахил ме дръпна за крака и аз се изхлузих почти целият от стола. Вкопчих се в дървената рамка, за да не падна на
пода.
– И тъй, народът отиде при Мелеагър да го моли за помощ. И... Ахиле, слушаш ли ме?
– Да, татко.
– Не, не слушаш, а мъчиш горкия Скопс.
Аз се постарах да си придам измъчен вид. Но усещах единствено прохладата на глезена си, където допреди миг ме
бяха държали пръстите му.
– Е, хайде, уморих се. Ще довършим разказа някоя друга вечер.
Станахме и пожелахме лека нощ на стария човек. Но тъкмо когато се обърнахме да си вървим, той подвикна след
нас:
– Ахиле, иди да потърсиш онова светлокосото девойче от кухнята. Чувам, че само обикаля пред вратите да те
види.
Не знам дали беше от отблясъците на огъня, но лицето му се измени страшно много.
– Не знам, татко. Тази вечер съм капнал.
Пелей се засмя, сякаш това беше шега.
– Сигурен съм, че тя ще те разбуди. – И с това ни махна да си вървим.
Наложи ми се да подтичвам след него, за да не изоставам, докато вървяхме по коридора към стаята ни. Измихме
си лицата, без да разговаряме, но някаква болка като развален зъб не ми даваше мира. Не можех да я оставя да ме
мъчи.
– Онова момиче, русокосото... харесваш ли го?
Ахил се обърна към мен от другия край на стаята.
– Защо? А ти?
– Не, не! – изчервих се силно аз. – Не исках да кажа това. – От първите дни след пристигането ми не се бях
чувствал толкова неуверен пред него. – Питам дали искаш...
Той се втурна насреща ми, блъсна ме назад върху кревата. Надвеси се над мен и каза:
– До гуша ми дойде да говорим за нея!
По врата ми изби червенина, обгърна като с пръсти лицето ми. Косата му падна от двете ми страни и ноздрите ми
се изпълниха с уханието му. Изпръхналите му устни се спряха съвсем близо до моите.
И тогава, както се беше случило сутринта, той стана. Отиде на другия край на стаята и си наля една последна
чаша вода. Лицето му беше спокойно и неподвижно.
– Лека нощ! – каза тихо.
Нощем дохождат съновиденията, донасят ми милувки, от които се събуждам сепнат, разтреперан. Оставам да лежа
буден, но те не си отиват – отблясъкът на огъня по шия, извивката на хълбок, която притегля погледа надолу. Гладки
и силни ръце, които се пресягат да ме погалят. Познавам тези ръце. Но дори тук, в мрака под клепачите си, не смея
да назова онова нещо, за което мечтая. Денем ставам неспокоен, не мога да си намеря място. Но колкото и да ходя,
да пея и да тичам, нищо не е в състояние да ги укроти. Те продължават да дохождат.

Лято е, един от първите ясни и слънчеви дни. Седим на брега след обяда, облегнали гърбове на едно полегато
парче дърво, което морето е изхвърлило. Слънцето се е издигнало високо и въздухът е топъл. До мен Ахил се
намества и отвореното му стъпало се опира в моето. Кожата е хладна, ожулена до розово от пясъка, мека след
прекараната зима в двореца. Той си тананика част от песен, която беше изсвирил по-рано.
Обръщам се да го погледна. Лицето му е гладко, без акнето, което започна да мъчи другите момчета. Чертите му
са като издялани от твърда ръка, няма и следа от немарливост, всичко е съразмерно и хармонично, изваяно
безпогрешно с най-острото длето. Но въздействието на произведението не е остро.
Той се обръща и вижда, че го наблюдавам.
– Какво? – пита.
– Нищо.
Усещам миризмата на маслата, с които маже ходилата си – нар и сандалово дърво, солта на чиста пот, дъха на
зюмбюлите, през които сме минали, и които са отъркали камбанките си в глезените ни. Под всичко това долавям
неговата миризма, онази, с която заспивам и с която се будя. Трудно ми е да я опиша с думи. Сладка е, но не само.
Силна, но не прекалено. Прилича на бадеми, но и това не е точно. Понякога, когато се борим, остава по кожата ми.
Той се подпира на едната си ръка. Жилите в ръцете му изпъкват леко, появяват се и се скриват при всяко
движение. Дълбоките му зелени очи се впиват в моите.
Сърцето ми се разтупква, но и аз не разбирам защо. Поглеждал ме е хиляди пъти, но в този поглед има нещо
различно, някаква непозната сила. Устата ми пресъхва и аз преглъщам шумно.
Той ме наблюдава. Струва ми се, че чака.
Правя едва забележимо движение към него, но ми се струва, че съм скочил от върха на водопад. До този миг и аз
не знам какво се каня да направя. Навеждам се и устните ни се притискат тромаво едни в други. Приличат ми на
угоените телца на пухкави, закръглени пчели, упоени от цветния прашец. Вкусвам горещата му уста, още сладка от
меда за десерт. Слабините ми потрепват и топла наслада се разтича под кожата ми. Още.
Силата на копнежа ми, бързината, с която разцъфтява, ме сепват. Отдръпвам се уплашено от него. За миг, само за
миг, виждам лицето му, огряно от следобедното слънце. Устните му са леко разтворени за целувка. Разширените му
очи ме гледат с учудване.
Изпълва ме ужас. Какво сторих? Но не ми остава време да се извиня. Той се изправя и отстъпва назад. Лицето
му – непроницаемо и далечно – се е затворило и възпира обясненията на устата ми. Най-бързото момче на света се
обръща и хуква да бяга далече от мен.
Става ми студено без него. Кожата ми се опъва и лицето ми, знам, е червено и гори като рана.
Моля ви, богове – минава ми през ума, – дано Ахил не ме намрази!
Да бях помислил, преди да призовавам боговете.

Когато свих зад ъгъла по градинската пътека, тя ме чакаше – прозорлива, с ум бръснач. Синята рокля беше
полепнала по тялото й, сякаш беше мокра. Тъмните й очи се впиха в моите и хладните й нечовешки бели пръсти се
вкопчиха в гърлото ми. Повдигна ме от земята и нозете ми се удариха един в друг.
– Видях – изсъска тя с грохота на вълни, които се разбиват в каменист бряг.
Не можех да й отговоря. Тя ме стискаше за врата.
– Той заминава. – Очите й бяха станали черни, като окъпани от вълните скали, и също толкова остри. – Отдавна
трябваше да го изпратя. Не се опитвай да го търсиш.
Не можех да си поема дъх. Но не се борех. Поне дотам ми стигаше разумът. Тя замълча и аз си помислих, че се
кани да каже още нещо. Но само разтвори ръката си и ме пусна. Свлякох се на земята, сякаш бях останал без кости.
Майчина воля. По нашите земи не струваше и пукната пара. Но тя беше богиня.
Прибрах се по тъмно в стаята. Заварих Ахил седнал на леглото и забил поглед в нозете си. Щом се показах на
вратата, той повдигна глава с надежда. Не казах нищо – черните очи на майка му още горяха пред погледа ми заедно
с петите му, които се повдигаха бързо по брега. Прости ми, беше грешка. Това щях да се осмеля да му кажа, ако не
беше тя.
Влязох в стаята, седнах на леглото си. Той смени позата си, очите му се стрелнаха към мен. Не носеше нито една
нейна черта, както децата обикновено носят чертите на родителите си – било в линията на брадичката или формата
на очите. Приликата идваше от нещо в движенията му, от сияйната му кожа. Син на богиня. Какво си мислех, че
може да стане?
Дори от леглото си надушвах миризмата на море по тялото му.
– Утре заминавам – рече и думите му прозвучаха почти като обвинение.
– О!
Устата ми беше се беше сковала, езикът ми лепнеше сух и аз не можех да произнеса ни една дума.
– Ще стана ученик на Хирон. – Той замълча, а после добави: – Бил е учител на Херакъл. И на Персей.
Засега не, беше ми казал. Но майка му беше решила друго.
Стана и свали туниката си. Беше топла, истинска лятна вечер и ние бяхме свикнали да спим голи. Месечината се
отрази в гладкия му стегнат корем със светлия мъх, който потъмняваше, колкото по-надолу под кръста слизаше.
Обърнах се настрани.
На другата сутрин той стана на разсъмване и се облече. Бях буден, цяла нощ не бях мигнал. От време на време той
се обръщаше към мен. В полумрака кожата му сияеше, гладка и сива като мрамор.
Преметна торбата си през рамо и се спря на вратата за последен път. Помня как стоеше в каменната рамка, с
пусната коса, разрошена от съня. Затворих очи, мина малко време. Когато ги отворих, на вратата нямаше никой.
 Осма глава
Докато стана време за закуска, вестта за заминаването му се бе разнесла. Погледите и шушуканията на другите
момчета ме последваха до масата, не спряха и когато започнах да се храня. Дъвчех и преглъщах, ала залъците хляб
тежаха в корема ми като камъни. Жадувах да изляза от двореца, имах нужда от въздух.
Тръгнах към маслиновата горичка по изсъхналата земя. Мимоходом се зачудих дали трябва да се върна при
другите момчета сега, когато той беше заминал. Мимоходом се зачудих и дали някой щеше да забележи, че ме няма.
Донякъде се надявах отсъствието ми да им направи впечатление. Ударете ми един бой с камшика, мина ми през
главата.
Усещах мириса на морето. Беше навсякъде – в косата, по дрехите ми, в лепкавата пот по кожата ми. Острата воня
на разложение откъм брега ме намери дори тук, в горичката, сред миризливите листа и пръст. Повдигна ми се и аз
се подпрях върху един дънер. Грубата му кора се заби в челото ми и аз се поокопитих. Трябва да се отърва от тази
миризма, казах си.
Тръгнах на север, по прашната бразда на пътя, отъпкан гладко от колелата на каруците и конските копита. Малко
отвъд стените на двореца той се разклоняваше на две. В едната посока продължаваше на юг и запад, през поляните с
треви, скалистите местности и ниските възвишения, откъдето бях дошъл преди три години. В другата се гънеше на
север към планина Отрис и отвъд нея – към пелионските върхове. Проследих пътя с очи. Известно време той се
движеше покрай гъстолистните хълмове в подстъпите на планината, а после се изгубваше между тях.
Горещото пладнешко слънце припичаше безмилостно от небесата, сякаш искаше да ме прокуди обратно в
двореца. Но аз не си тръгвах. Много бях слушал за хубостта на планините ни – круши, кипариси и бистри ледени
потоци. Там щях да намеря прохлада и сянка. Далече от ослепителните брегове и яркия отблясък на морето.
Мога да си тръгна, хрумна ми неочаквано. Бях излязъл на пътя само за да избягам от морето. Но той лежеше пред
мен, а също и планините. И Ахил. Гърдите ми се повдигаха и спускаха бързо, сякаш се мъчеха да догонят мислите
ми. Не разполагах с нищо мое, туниката и сандалите ми принадлежаха на Пелей. Дори няма да се наложи да си
стягам багажа.
Само лирата на майка ми, която държаха в дървената ракла във вътрешната стаичка, ме задържаше. Поколебах се
известно време, като обмислях дали да се върна и да я взема със себе си. Имах половин ден преднина, преди да
открият, че ме няма и – поласках се сам – да пратят преследвачи подире ми. Погледнах назад към двореца, където не
се виждаше жива душа. Стражите също ги нямаше. Ако ще бягам, трябва да стане сега, сега.
Побягнах. Далеч от двореца, надолу по пътя към гората. Напечената земя пареше под ходилата ми. Докато тичах,
си обещах, че ако някога пак го видя, ще пазя мислите си за себе си. Бях научил какво ще ми коства обратното.
Болката в краката ми, режещият въздух в дробовете ми имаха пречистваща сила. Продължих да бягам.
Кожата ми лъсна от потта, която падаше на едри капки по земята под нозете ми. Прах, много прах се напласти по
тялото ми, по нозете ми полепнаха малки бучици пръст и парченца листа. Светът край мен се стесни до неуморния
тропот на нозете ми и следващия отрязък от прашния път.
Колко време мина – час, два, – не знам, но накрая не можех повече да продължа. Превих се от болка под яркото
следобедно слънце, пред очите ми причерня, кръвта забуча в ушите ми. Пътеката сега вървеше през гъста гора, а
Пелеевият дворец беше останал далеч назад. От дясната ми страна се издигаше Отрис, а зад него – Пелион.
Погледнах към върха и се опитах да изчисля колко път ми остава. Десет хиляди крачки? Петнайсет? Тръгнах с бавен
ход.
Минаха два-три часа. Краката вече не ме държаха, коленете ми се огъваха. Слънцето отдавна беше превалило
зенита и се спускаше на запад. До падането на нощта оставаха четири, може би пет часа, а върхът беше все така
далече. Изведнъж ми просветна – няма да стигна Пелион, преди да се свечери. Нямах нито храна, нито вода, нито
надежда да се подслоня някъде. Имах само сандалите на краката си и подгизналата туника на гърба си.
Вече бях сигурен, че няма да настигна Ахил. Той отдавна е изоставил пътя и коня си и сега се катери по склона
пешком. Един добър съгледвач щеше да огледа внимателно гората край пътя и да забележи на кои места папратите
са прегънати или счупени, и да познае откъде е минало момчето. Но аз не бях добър съгледвач и шубраците край
пътя ми се виждаха все еднакви. Ушите ми жужаха от песента на цикадите, от острия крясък на птиците и
стърженето на собствения ми дъх. Усещах болка в корема си от глад и отчаяние.
И тогава до слуха ми стигна съвсем тих шум, който ухото лесно можеше да пропусне. Но аз го долових и въпреки
жегата по кожата ми полазиха студени тръпки. Познавах този звук. Беше шум от неволна стъпка, едва чуто шумолене
на листо, на човек, който се промъква крадешком. Но ми беше достатъчен.
Напрегнах слух, страхът ме стисна за гърлото. Откъде беше дошло шумоленето? Обходих с поглед гората и от
двете си страни. Не смеех да мръдна – склоновете щяха да понесат ехото на всеки звук. Когато побягнах, дори не
помислих за опасностите, но сега те се завъртяха в главата ми – войници, пратени от Пелей или от самата Тетида,
бели, студени като пясъка ръце, които ме хващат за гърлото. Или разбойници. Знаех, че те причакват жертвите си
край пътя, спомних си разказите за момчета, които били отвлечени и държани в плен, докато умрат от
издевателствата над тях. Пръстите ми побеляха от стискане. Стоях, затаил дъх, без да помръдвам, за да не се издам.
Погледът ми попадна на поляна с гъсто нацъфтял бял равнец, в който можех да се скрия. Давай, сега!
Нещо се размърда в гората отстрани и аз рязко извърнах глава. Твърде късно. Някой ме удари в гръб и аз политнах
напред. Паднах тежко по лице на земята, а човекът се хвърли отгоре ми. Затворих очи и зачаках да забият ножа.
Нищо не се случи. Наоколо цареше тишина. Усещах само коленете, които ме притискаха леко в гърба. След
известно време забелязах, че те бяха отпуснати така, че да не ми тежат.
– Патрокъл. Пат-ро-къл.
Стоях неподвижен.
Коленете се вдигнаха и две ръце ме преобърнаха внимателно по гръб. Над мен се беше надвесил Ахил.
– Надявах се да ме последваш – рече той.
Коремът ми се преобърна едновременно от страх и радост. Изпивах с поглед лъчистите му коси, леката извивка на
усмихнатите му устни. Радостта ме прониза с такава сила, че не смеех да си поема дъх. Не знаех какво щях да му
кажа. Навярно щях да му се извиня. А може би нещо повече. Отворих уста.
– Момчето удари ли се?
Попита дълбок глас зад гърба му. Ахил извърна глава. От земята под него можах да видя само
червеникавокафявите нозе и прашните глезени на получовек-полукон.
Гласът отново – бавен и отмерен:
– Допускам, че това е причината да се забавиш, Ахиле Пелеев?
Започнах да разбирам какво е станало. Ахил беше тръгнал към Хирон в планината, но не беше стигнал. Беше
чакал тук. Беше чакал да го настигна.
– Добър ден, мъдрецо Хироне, и приеми извиненията ми. Да, това е причината за забавянето ми.
Говореше с царския си глас.
– Разбирам.
Ахил продължаваше да седи с колене върху мен и аз се почувствах глупаво. Освен това ме беше страх. В гласа на
мъжа не личеше гняв, но не личеше и благост. Беше ясен, строг и спокоен.
– Стани – рече той.
Ахил стана бавно.
В този миг навярно щях да изкрещя, ако гърлото ми не се бе стегнало от страх. Вместо това изскимтях сподавено
и задрапах назад.
Яките конски крака преминаваха в също толкова якия торс на мъж. Гледах втренчено това невероятно съчетание
на кон и човек и как гладката кожа се сливаше с лъскава кафява козина.
До мен Ахил преклони глава.
– Мъдри кентавре – поде той, – съжалявам за закъснението. Трябваше да дочакам другаря си.
Той коленичи и чистата му туника се опря в прашната земя.
– Моля те, приеми извиненията ми. Отдавна искам да стана твой ученик.
Лицето на мъжа, на кентавъра, беше също толкова строго, колкото и гласът му. Видях, че беше на години.
Спретнато подрязана черна брада обрамчваше лицето му.
Известно време той разглежда Ахил.
– Не е нужно да скланяш колене пред мене, сине Пелеев, макар че учтивостта ти ме радва. И кой е този твой
другар, който ни кара да го чакаме?
Ахил се обърна към мен и ми подаде ръка. Поех я неуверено и се изправих.
– Това е Патрокъл.
Настъпи мълчание и аз разбрах, че е мой ред да говоря.
– Господарю! – рекох с поклон.
– Аз не съм господар, Патрокле, сине Менойтиев.
Вдигнах глава, щом чух бащиното си име.
– Аз съм кентавър и учител на хората. Името ми е Хирон.
Преглътнах и кимнах. Не посмях да питам откъде знае името ми.
Той ме огледа внимателно.
– Струва ми се, че си преуморен. Нуждаеш се от храна и вода. Пътят до дома ми в Пелион е дълъг, твърде дълъг, за
да вървиш дотам. Затова ще направим друго.
Той се завъртя и аз се постарах да не зяпам глуповато движенията на конските му крака.
– Ще пътувате на гърба ми – рече кентавърът. – Обикновено не предлагам такива неща още при първото
запознанство. Но понякога сме длъжни да правим изключения. – Той замълча. – Предполагам, че можете да яздите?
Кимнахме бързо.
– Жалко. Забравете всичко, на което са ви учили. Не обичам да ме стискат с крака и да ме дърпат. Този, който
седне отпред, ще се хване за кръста ми, а този отзад ще се хване за него. Ако усетите, че падате, ми кажете.
С Ахил се спогледахме бързо. Той пристъпи напред.
Конските крака се подгънаха и Хирон коленичи върху прашния път. Гърбът му беше широк и леко лъщеше на
слънцето от потта.
– Хвани се за ръката ми, да не паднеш – напътстваше кентавърът.
Ахил го послуша, прехвърли крак през тялото му и се настани.
Беше мой ред. Поне не ми се падна да седна отпред, където кожата преминаваше в червеникавокафява козина.
Хирон ми подаде ръка и аз се хванах за нея. Беше дебела и яка, гъсто покрита с черни косми, които изобщо не
приличаха на тези, които растяха по конската му половина. Седнах върху широкия му гръб и краката ми се
разчекнаха.
Хирон ни предупреди:
– Сега ще се изправя.
Движението беше гладко, но аз се вкопчих в Ахил. Хирон беше доста по-едър от обикновен кон и краката ми
увиснаха толкова високо над земята, че ми се зави свят. Ахил го хвана леко през кръста.
– Ще паднеш, ако не се държиш по-здраво – рече му кентавърът.
Ръцете ми се изпотиха – толкова силно бях впил пръстите си в гърдите на Ахил. Не смеех нито за миг да го пусна.
Кентавърът не вървеше плавно като кон, а и земята тук беше неравна. Пързалях се застрашително по потния конски
гръб.
Пътека не се виждаше, но се изкачвахме бързо между дърветата, носени от уверения и неуморен ход на Хирон.
Изтръпвах всеки път, когато при някое друсване петите ми се удряха в хълбоците на кентавъра.
Докато вървяхме, Хирон ни показваше всяка забележителност по пътя с все същия отмерен и спокоен глас.
Ето там е планината Отрис.
От тази страна, северната, кипарисите са по-дебели, ето вижте.
Този поток се влива в река Апидан, която тече през фтийските земи.
Ахил се обърна да ме погледне и се усмихна.
Продължихме да се изкачваме, а кентавърът размахваше дългата си черна опашка и гонеше с нея мухите и от
трима ни.

Хирон спря неочаквано, аз залитнах напред и се ударих в гърба на Ахил. Тук гората прекъсваше и образуваше
нещо като прорез, опасан наполовина от оголени скали. Намирахме се малко под върха и ясното синьо небе сияеше
отгоре ни.
– Пристигнахме.
Хирон коленичи и ние слязохме малко несигурно от гърба му.
Отпред имаше пещера, макар че да я наречем така означаваше да я оскърбим, защото вместо от черен камък тя се
беше образувала от бледорозов кварц.
– Елате – подкани ни кентавърът.
Влязохме след него през входа, който беше достатъчно висок, за да не му се налага да се навежда. Примижахме,
защото вътре беше сумрачно и все пак доста по-светло от другите пещери заради кристалните стени. В единия край
имаше малко поточе, което изчезваше някъде в скалата.
На стените бяха закачени странни бронзови сечива, които не ми бяха познати. На тавана на пещерата бяха
изрисувани точките и линиите на съзвездията и движението на небесните светила. Върху изсечените полици имаше
множество малки глинени гърнета, надписани с наклонени знаци. В единия ъгъл бяха закачени лири и флейти, а до
тях висяха инструменти и съдове за готвене.
Имаше едно-единствено легло с обикновени размери, застлано с плътни животински кожи и приготвено за Ахил.
Не виждах къде спи кентавърът. А може би не спи.
– Седнете – покани ни той.
След силното слънце навън, вътре беше приятно прохладно и аз се отпуснах със задоволство върху една от
възглавниците, които Хирон ни посочи. Той отиде до поточето, напълни две чаши и ни ги донесе. Водата беше
сладка и студена. Докато пиех, Хирон стоеше над мен.
– Утре всичко ще те боли и ще бъдеш отпаднал – каза ми той. – Но ще се почувстваш по-добре, ако се нахраниш.
От едно гърне, което къкреше на малък огън навътре в пещерата, той ни сипа гъста яхния с едри късове месо и
зеленчуци. Имаше и дребни горски плодове, които извади от една кухина в скалата. Лапах лакомо, учуден колко
много съм изгладнял. Погледът ми непрекъснато се връщаше към Ахил и аз тръпнех замаян от радост и облекчение.
Избягах.
Набрал кураж, посочих бронзовите инструменти на стената.
– За какво служат?
Хирон сгъна конските си крака и седна срещу нас.
– Използват се в хирургията – отговори ми той.
– Хирургията ли? – не бях чувал тази дума.
– Служат за лечение. Все забравям колко невежи са людете в равнините. – Гласът му беше неутрален, спокоен,
обективен. – Понякога се налага някой крайник да замине. Тези служат за рязане, а тези – за зашиване. Често пъти,
ако отстраним част от нещо, може да спасим цялото. – Той ме наблюдаваше, докато разглеждах инструментите и
острите им резци. – Искаш ли да изучиш медицината?
Изчервих се.
– Аз не знам нищо за нея.
– Не отговори на въпроса ми.
– Прости ми, учителю Хирон.
Не исках да го ядосвам. Той ще ме прати обратно в двореца.
– Не е необходимо да се извиняваш. Просто ми отговори.
– Да, бих желал да изуча медицината – позапънах се аз. – Изглежда, от нея има полза, нали?
– И то голяма – съгласи се Хирон.
После се обърна към Ахил, който следеше разговора ни.
– Ами ти, сине Пелеев? И ти ли мислиш, че от медицината има полза?
– Разбира се, но моля те, не ме наричай сине Пелеев. Тук съм просто Ахил.
В черните очи на Хирон проблесна весело пламъче.
– Много добре. Ти виждаш ли нещо, което искаш да изучиш?
Ахил посочи музикалните инструменти – лирите, флейтите и седемструнната китара – и попита:
– Свириш ли?
Хирон го наблюдаваше неподвижно.
– Да.
– Аз също – рече Ахил. – Чувал съм, че си научил Херакъл и Язон въпреки едрите им пръсти. Истина ли е?
– Истина е.
Изведнъж всичко ми се стори недействително. Той познаваше Херакъл и Язон, познаваше ги още от деца.
– Искам да ме научиш.
Строгото Хироново лице се посмекчи.
– Тъкмо затова са те пратили тук. Да те науча на всичко, което знам.

Под лъчите на късното следобедно слънце Хирон ни поведе по планинския хребет. Показа ни леговищата на
планинските лъвове, показа ни вира, където течението на реката се влачеше лениво и затоплената от слънцето вода
ставаше за плуване.
– Може да се изкъпеш, ако желаеш.
Кентавърът гледаше към мен. Бях забравил, че целият съм в пот и прах от пътя. Прокарах ръка през косите си и
усетих песъчинките.
– И аз ще се изкъпя – рече Ахил.
Той свали туниката си и малко след това и аз последвах примера му. Водата в дълбокото беше хладна, но приятна.
Хирон ни казваше имената на рибите от брега:
– Това са щипоци, виждате ли? И костур. Това е морунаж, който пò на юг не се намира. Ще го познаете по
обърнатата нагоре муцуна и сребристото му коремче.
Думите му се смесваха с шума на водата по речните камъни и заглаждаха всяко отчуждение между мен и Ахил.
Лицето му излъчваше някаква твърдост, спокойствие и вътрешна сила, която отново ни превръщаше в деца, и целият
свят изчезна, за да остане само настоящето. Докато той беше край нас, вече забравих какво можеше да се случи
предишния ден на брега. До масивната му фигура телата ни сякаш се смалиха. Как сме могли да си мислим, че сме
пораснали?
Излязохме от водата чисти и ободрени и изтръскахме косите си под последните слънчеви лъчи. Приклекнах на
брега и върху един камък изпрах праха и потта от туниката си. Трябваше да я почакам да изсъхне, преди да я облека,
но Хироновото въздействие се простираше дотам, че дори голотата ми не ме смущаваше.
Преметнахме изцедените туники през рамо и тръгнахме да се връщаме към пещерата. Хирон се спираше ту тук, ту
там, за да ни покаже дирите на зайците, ливадните дърдавци и сърните. Каза ни, че през идните дни ще отидем на
лов и ще се научим да четем следите им. Ние го изслушвахме, а после го разпитвахме разпалено. В двореца на Пелей
нямаше други учители, освен вечно намусения наставник по музика и самия Пелей, който често задрямваше по
средата на разказа си. Не познавахме дърветата и животните в горите, не знаехме нищо и за другите сръчности, за
които ни разказваше Хирон. Върнах се мислено към билките и инструментите за лечение на пещерната стена.
Хирургия, тази дума беше използвал той.
Когато наближихме пещерата, вече се беше смрачило. Хирон ни прати да съберем дърва и да накладем огън на
полянката пред входа на пещерата. Когато съчките се разгоряха буйно, насядахме до него, за да се сгреем на
топлината в захладнялата вечер. Телата ни тежаха приятно от умората, краката ни се сплетоха уютно едни в други.
Обсъждахме флегматично какво ще правим на другия ден, с мудни, тромави думи на задоволство. За вечеря отново
ядохме яхния с тънки питки, които Хирон опече на един бронзов лист над огъня. За десерт имаше горски ягоди с
планински мед.
Пламъците на огъня стихнаха. Бях полегнал затоплен на меката постеля от мъх и нападали листа и очите ми се
затваряха сънливо. Не ми се вярваше, че тази сутрин се бях събудил в Пелеевия дворец. Полянката и отблясъкът на
жарта по стените на пещерата бяха много по-ярки и по-живи от белия мраморен дворец.
Гласът на Хирон ме изтръгна от унеса.
– Ахиле, трябва да знаеш, че получих известие от майка ти.
Усетих как ръката на Ахил, която се опираше в мен, се изопна. Усетих и как в гърлото ми заседна буца.
– О, и какво казва майка ми? – Той подбра внимателно думите си.
– Казва, че ако прокуденият Менойтиев син те последва дотук, трябва да го отделя от теб и да го върна в двореца.
Скочих напълно разбуден.
Ахиловият глас се разнесе нехайно в мрака.
– А казва ли защо?
– Не казва.
Затворих очи и с облекчение си помислих, че поне нямаше да бъда унижен пред Хирон с разказ за случката на
брега. Но това беше празна утеха.
Хирон продължи:
– Предполагам, че чувствата й по въпроса са ти били добре известни. Не обичам да ме заблуждават.
Лицето ми пламна и аз се зарадвах, че в мрака никой нямаше да забележи. Този път гласът на кентавъра прозвуча
по-строго.
Гърлото ми пресъхна, покашлях се дрезгаво.
– Съжалявам – чух се да казвам. – Аз съм виновен за всичко, не Ахил. Дойдох по своя воля. Той не знаеше. Не
помислих, че... – Спрях се. – Надявах се, че тя няма да научи.
– Постъпил си глупаво. – Хироновото лице беше скрито в дълбока сянка.
– Хироне... – подхвана смело Ахил.
Кентавърът вдигна ръка.
– За късмет, известието пристигна преди вас, още сутринта. И въпреки глупостта ви, аз не бях заблуден.
– Ти си знаел? – Беше Ахил. Аз никога нямаше да посмея да се обадя толкова дръзко. – Тогава значи си решил? Ще
пренебрегнеш известието й?
В гласа на Хирон се чуха неодобрителни нотки.
– Ахиле, тя е богиня и освен това ти е майка. Желанията й нищо ли не означават за теб?
– Аз я уважавам, Хироне. Но тя греши.
Беше свил толкова силно ръцете си в юмруци, че на слабата светлина виждах сухожилията му.
– И в какво греши, сине Пелеев?
Стомахът ми се сви на топка, наблюдавах го в мрака. Не знаех какво се кани да каже.
– Според нея той... – Ахил се запъна, търсейки думи, и аз зачаках с притаен дъх. – Той е смъртен и не може да ми
бъде другар.
– А ти мислиш ли, че е достоен? – попита Хирон.
Гласът му не криеше загатване за мнението му.
 – Да!
Бузите ми пламнаха. Вирнал гордо брадичка, Ахил не се поколеба и за миг в отговора си.
– Разбирам. – Тогава кентавърът се обърна към мен. – Ами ти, Патрокле, мислиш ли, че си достоен?
Преглътнах.
– Дали съм достоен, не знам, но много искам да остана. – Замълчах и пак преглътнах. – Моля те.
Настъпи мълчание. След известно време Хирон заговори:
– Когато ви доведох тук, още не бях решил какво да правя. Тетида вижда в тебе много недостатъци – едни
въображаеми, други не.
По гласа му отново не можеше да се отгатнат намеренията му. В душата ми пламваха и гаснеха ту надеждата, ту
отчаянието.
– Тя е млада и страда от предразсъдъците на своята раса. Аз съм вече стар и се лаская, че чета по-ясно човешкото
сърце. Не виждам защо Патрокъл да не бъде твой другар.
Отдъхнах си. Сякаш буря беше преминала през мен.
– Това няма да й хареса, но аз и по-рано съм устоявал на гнева на боговете. – Хирон помълча. – Стана късно.
Време е да лягате.
– Благодаря ти, учителю Хироне – със сериозен и силен глас рече Ахил.
Изправихме се, но аз се поколебах.
– Искам само...
Помръднах с пръсти към Хирон. Ахил разбра и се прибра в пещерата.
Обърнах се с лице към кентавъра.
– Ще си тръгна, ако заради мен ще си навлечеш неприятности.
Дълго време той не отговори и аз си помислих, че не ме е чул. Най-сетне рече:
– Не се отказвай толкова лесно от победата, която завоюва днес.
След това ми пожела лека нощ и аз се мушнах в пещерата при Ахил.
 Девета глава
На следващото утро се събудих от тихото шумолене на Хирон, който приготвяше закуската. Бях спал дълбоко и
непробудно върху дебелата постелка на леглото. Протегнах се и малко се сепнах, когато бутнах Ахил, който още
спеше до мен. Погледах известно време розовите му бузи и спокойното му дишане. Нещо ме бодна в гърдите, но
Хирон ми помаха за добро утро отсреща, аз му отговорих срамежливо и тозчас всичко беше забравено.
След закуска тръгнахме с него да му помагаме в ежедневните занимания. Работата беше лесна и приятна –
набрахме горски плодове, наловихме риба за обяд, сложихме примки за пъдпъдъците. Това беше началото на
учението ни, ако може да се нарече учение. Хирон не обичаше да преподава предварително готови уроци, а
предпочиташе да се възползва от възможностите, които случаят му поднасяше. Когато козите, които скитаха по
хребета, заболяха, той ни научи как да приготвим очистително за болните им стомаси, а след като оздравяха – как да
им направим лапа, с която да прогоним кърлежите. Когато паднах по баира в една клисура, счупих си ръката и си
разбих коляното, той ни показа как се слага шина, как се почистват рани и кои треви се дават против възпаления.
Веднъж по време на лов, когато по невнимание подплашихме един дърдавец от гнездото му, той ни научи как да
се движим безшумно и как да разчитаме следите на дивеча. А когато го открием, как да се прицелим с лъкa или
прашката, така че смъртта да настъпи мигновено.
Ако ни се допиеше вода, а бяхме излезли в гората без кожените си мехове, той ни показваше от корените на кои
растения можеше да изцедим няколко капчици. Когато паднеше някой планински ясен, той ни учеше да цепим
кората на дървото, да го оглаждаме и да изработваме различни сечива от него. Така аз направих дръжка за брадва, а
Ахил – на копие. Хирон обеща скоро да ни покаже как се изработват металните остриета на тези оръжия.
Сутрин и вечер му помагахме в готвенето, от гъстото козе мляко правехме сирене и кисело мляко, чистехме
рибата. Като царски синове това беше работа, до каквато по-рано не ни беше позволено да припарваме, и ние жадно
се нахвърлихме да я вършим. Следвайки Хироновите напътствия, виждахме как пред смаяните ни очи млякото става
на масло, а фазановите яйца цвърчат на загретия на огъня камък и се втвърдяват.
Измина месец и един ден на закуска Хирон ни попита какво още искаме да научим.
– Това – посочих аз инструментите на стената.
Използват се в хирургията, беше казал той. Хирон ги свали един по един.
– Полека, да не се порежете. Много е остро. С това се изрязва загнилата плът. Натиснете ли кожата около раната,
ще чуете пукане.
След това ни накара да опипаме с пръсти костите по телата си, да прокараме ръка по издадените прешлени на
гърба на другия. Показа ни с пръст местата на различните органи под кожата.
– Раните във всеки от тях рано или късно ще доведат до неизбежен край. Но смъртта настъпва най-бързо ето тук.
Той почука леко с пръст по малката вдлъбнатинка на Ахиловото слепоочие. Ледени тръпки полазиха по гърба ми,
когато го видях да пипа това място, където Ахиловият живот беше тъй слабо защитен. Отдъхнах си, когато
заговорихме за друго.
Вечер се излягахме на меката трева пред пещерата, а Хирон ни показваше съзвездията, разказваше ни техните
легенди – Андромеда, разтреперена от страх пред челюстите на морското чудовище, и Персей – готов да се хвърли
да я спаси; крилатият безсмъртен кон Пегас, роден от отсечения врат на горгоната Медуза. Разказа ни още и за
подвизите на Херакъл и лудостта му. В умопомрачението си той не познал жена си и децата си, взел ги за свои
врагове и ги убил.
– Как е могъл да не познае собствената си жена? – попита Ахил.
– Такова е естеството на лудостта – отвърна Хирон с по-дълбок глас от друг път.
Спомних си, че е познавал този мъж, познавал е жена му.
– Но откъде е дошла лудостта му?
– Боговете поискаха да го накажат – отвърна Хирон.
Ахил поклати нетърпеливо глава.
– Но наказанието е било по-жестоко за нея. Боговете са били несправедливи.
– Няма закон, който задължава боговете да бъдат справедливи, Ахиле. А и може би е по-тежко да останеш сам на
земята, когато другият си отиде. Не мислиш ли?
– Може би – призна Ахил.
Слушах, без да се намесвам. Очите на Ахил искряха ярко на светлината от огъня, игривите му сенки рисуваха
отсечено линиите на лицето му. Бих го познал и в тъмното, и покрито с маска, помислих си аз. Бих го познал дори в
лудостта си.
 – Чуйте, разправял ли съм ви легендата за Асклепий и как научил всички тайни на лечебното изкуство?
Бяхме слушали вече историята, но искахме отново да чуем как героят – Аполоновият син, пощадил живота на
една змия. В знак на благодарност змията измила ушите му с език, за да можел да я чува, когато му нашепвала
тайните на целебните треви.
– Но не друг, а тъкмо ти си бил този, който го е научил да лекува – обади се Ахил.
– Така е, аз бях.
– И не възразяваш, че всички заслуги се приписват на змията?
Хироновите зъби се бялнаха в черната му брада. Усмихваше се.
– Не, Ахиле, не възразявам.
След това Ахил ни посвири на майчината ми лира, която беше взел със себе си.
– Де да бях знаел – казах му първия ден, когато ми я показа. – За малко не останах в двореца, защото не исках да
се разделям с нея.
Той се усмихна.
– Сега знам как да те накарам да ме следваш навсякъде.
Слънцето се скри зад пелионските върхове. Бяхме щастливи.

В тихата планинска идилия времето течеше неусетно. Дните преливаха един в друг и сутрините, когато се
будехме, станаха студени. Въздухът се стопляше едва-едва и с неохота под хилавите слънчеви лъчи, които се
процеждаха между вехнещите листа. Хирон ни даде топли кожуси, които да обличаме, а на входа на пещерата закачи
животински кожи, които ни пазеха от вятъра. Денем събирахме дърва за зимата или осолявахме месо. Още малко и
зверовете ще се приберат в леговищата си, казваше Хирон. Сутрин се възхищавахме на заскрежените листа. Бяхме
чували за снега от странстващите поети и техните разкази, но не го бяхме виждали с очите си.
Една сутрин се събудих и видях, че Хирон го няма. Това беше нещо обичайно – той често ставаше преди нас, за да
издои козите или да набере горски плодове за закуска. Излязох от пещерата, за да не събудя Ахил, и седнах да чакам
Хирон на поляната. От снощния огън беше останал дебел пласт бяла и студена пепел. Поразрових я лениво с пръчка,
докато се вслушвах в горските шумове. Един пъдпъдък измърмори нещо от храсталаците, обади се и плачеща
гургулица. Тревата изшумоля – беше или вятърът, или някое животно, стъпило непредпазливо.
Тъкмо се канех да донеса още дърва и да запаля огъня, когато усетих, че става нещо необичайно. Най-напред
космите по врата ми настръхнаха, миг след това пъдпъдъкът се умълча, след него и гургулицата. Листата оглъхнаха,
вятърът стихна, всички живи твари се спотаиха безшумно в храстите. Сякаш цялата природа затаи дъх. Като заек под
сянката на ястреба. Усещах как сърцето ми напира да изскочи.
Понякога, успокоих се аз, Хирон прави дребни магии, божествени чародейства, като например да стопли вода или
да укроти див звяр.
– Хироне? – извиках аз и тънкият ми глас заигра. – Хироне?
– Не е Хирон.
Обърнах се. На края на поляната стоеше Тетида, с бяла като кости кожа и лъскава черна коса, ослепителна като
мълния. Роклята й беше прилепнала плътно по тялото й и проблясваше като рибешки люспи. Гласът заседна на
гърлото ми.
– Ти наруши заповедта ми – рече тя с глас, който стържеше като остри скали по дъното на кораб.
Приближи се и там, където стъпваше, тревата вехнеше под нозете й. Тетида беше морска нимфа и земните
живини не я обичаха.
– Съжалявам – изрекох с мъка аз.
Гласът ми беше като шепот на изсъхнало листо.
– Предупредих те – отвърна тя.
Черните й очи се просмукаха в мен и започнаха да ме давят. И да бях посмял, пак нямаше да мога да извикам.
Стъпки зад мене, а сетне в затишието – силният глас на Хирон:
– Добра среща, Тетида!
Тялото ми отново се изпълни с топлина, поех си дъх. Не се затичах да го посрещна само защото твърдият й поглед
ме държеше прикован на място. Бях сигурен, че ако поиска, ще ме стигне.
– Плашиш момчето – подметна Хирон.
– Той няма място тук – отвърна тя.
Устните й бяха алени като току-що пролята кръв.
Хирон ме хвана здраво за рамото.
– Патрокле, върни се в пещерата. С теб ще си поговоря по-късно.
 Изправих се с омекнали нозе и покорно влязох вътре.
– Твърде дълго си живял сред смъртните, кентавре – чух я да казва, преди животинските кожи да се затворят след
мен.
Свлякох се до стената, в раздраното си гърло усещах вкус на солена вода.
– Ахиле! – повиках го аз.
Той се събуди и скочи до мен, преди да събера сили да продължа.
– Добре ли си?
– Майка ти е тук.
Видях как жилите се изопнаха под кожата му.
– Направи ли ти нещо?
Разтърсих глава. Не му казах, че такова беше желанието й. И щеше да ме нарани, ако не беше пристигнал Хирон.
– Трябва да изляза – рече той.
Кожите се разтвориха с леко шумолене, пропуснаха го да мине и пак се затвориха.
Откъм поляната не се чуваше никакъв говор. Шепнеха полугласно, а може би се бяха отдалечили от входа на
пещерата. Докато чаках, рисувах фигурки по отъпканата земя. Вече не се страхувах за себе си. Хирон нямаше да ме
изгони, а и беше по-стар от нея, появил се е още когато боговете са били в люлката, когато Тетида е била зародиш в
утробата на морето. Но имаше още нещо, което ми беше по-трудно да назова. Някакво предчувствие за загуба или
лишение, което тя беше донесла със себе си.
Върнаха се чак след пладне. Потърсих някакъв знак по Ахиловото лице, надникнах в очите му, огледах линията на
устните му. Но не открих нищо освен лека умора. Той се хвърли на леглото до мен.
– Огладнях – рече.
– Естествено, че си огладнял – отвърна Хирон. – Обед отдавна мина.
Той вече слагаше гърнето на огъня, като се движеше чевръсто из пещерата въпреки грамадното си тяло.
Ахил се обърна към мен и ми рече:
– Няма от какво да се страхуваш. Тя искаше само да си поговори с мен. Да ме види.
– Скоро пак ще дойде – обади се Хирон. И сякаш прочел мислите ми, додаде: – Така е редно. Тя му е майка.
Преди всичко тя е богиня, помислих си аз.
И все пак, като заситих глада си, страховете ми се поразсеяха. Бях се уплашил, че може да е разказала на Хирон за
деня на брега, но в отношението му към нас нямаше промяна, а и Ахил си беше същият, какъвто беше винаги.
Вечерта си легнах и ако не ми беше напълно олекнало на сърцето, то поне донякъде се успокоих.
От този ден нататък тя идваше често, както беше казал Хирон. Свикнах да се ослушвам за тишината, която се
спускаше като завеса, и тогава гледах да не се отделям от Хирон или да се крия в пещерата. Присъствието й почти
не ме смущаваше и аз си казвах, че нямам нищо против нея. Но винаги изпитвах облекчение, когато си заминеше.

С идването на зимата реката замръзна. С Ахил минавахме колебливо по нея, като се хлъзгахме на всяка крачка.
Когато ледът стегна хубаво, пробихме дупки в него и пуснахме в тях въженца с кукички. Рибата беше единственото
прясно месо, което се намираше. В гората бяха останали само мишки и от дъжд на вятър се мяркаха белки.
Снегът заваля, както беше предрекъл Хирон. Двамата с Ахил се просвахме по гръб на земята, чакахме
снежинките да накацат по лицата ни, а после ги топяхме с дъха си. Краката ни бяха боси, а нагоре се увивахме в
кожите, които кентавърът ни беше дал, и затова често тичахме да се посгреем на топло в пещерата. Дори Хирон си
облече една рунтава горна риза – била ушита от мечешка кожа.
След първия сняг започнахме да отбелязваме дните, като драсвахме по една черта за всеки ден върху камък.
– Дойде ли петдесетият ден, ледът в реката ще се пропука – рече Хирон.
Сутринта на петдесетия ден чухме страховит шум като при падане на дърво. Една напукана бразда се беше
отворила от бряг до бряг в замръзналата река.
– Пролетта наближава – обяви Хирон.
Не мина много време и тревата покара, а измършавелите и слаби като вейки катерици се подадоха от хралупите
си. Ние ги преследвахме, а после закусвахме в уханния пролетен въздух под новоразлистените шубраци. В едно
такова утро Ахил попита Хирон дали ще ни научи да се бием.
Не знам откъде му дойде тази мисъл. Може би бездейната зима, която изкарахме затворени в пещерата, беше
виновна, или пък идването на майка му предишната седмица. А може би нито едното, нито другото.
Ще ни научиш ли да се бием?
Дали така ми се стори, но Хирон като че помълча по-дълго, преди да отговори:
– Щом така искаш, ще ви науча.
 Същия следобед той ни качи на поляната на един висок връх. Носеше две копия и два тренировъчни меча, които
беше измъкнал от някой ъгъл на пещерата, където държеше оръжията си. Накара ни да му покажем какво можем. Аз
изпълних бавно ударите, защитите и стъпките, които бях научил във Фтия. С края на окото си, като в мъгла видях как
Ахил развъртя ръцете си като вихър и заби меча си във въображаемия противник. Хирон носеше една обкована с
бронз тояга и от време на време препречваше с нея ударите ни, замахваше, изпробваше реакциите ни.
Урокът продължи дълго и ръката ми омаля от вдигането на тежкия меч. Накрая Хирон ни разпусна. Напихме се с
вода от кожените мехове и се проснахме по гръб на тревата. Продължавах да дишам тежко, а на Ахил му нямаше
нищо.
Хирон ни гледаше мълчаливо.
– Е, какво ще кажеш? – Ахил гореше от нетърпение да чуе мнението му и аз си спомних, че Хирон бе едва
четвъртият човек, който го бе видял да се бие.
Не знам какво очаквах да чуя от устата на кентавъра, но каквото и да беше, бях на грешен път.
– Няма какво да научиш от мен. Знаеш всичко, което знаеше и Херакъл, дори повече. Ти си най-могъщият воин на
всички времена.
Ахиловите бузи пламнаха в яркочервено. Дали от стеснение, или от задоволство – не можах да преценя.
– Славата ти ще се разнесе надлъж и шир и царете ще пожелаят да поведеш армиите им – рече Хирон и замълча. –
Какво ще им кажеш тогава?
– Не знам – отвърна Ахил.
– Този отговор е приемлив сега, но след време ще се наложи да избираш.
Настъпи мълчание, във въздуха се долови напрежение. За първи път, откакто пристигнахме, Ахиловото лице
изведнъж стана сериозно и измъчено.
– Какво ще кажеш за мен? – обадих се аз.
Хирон премести черните си очи върху мен.
– От теб никога няма да излезе славен воин. Това учудва ли те?
Тонът на гласа му беше безучастен и това донякъде смекчи оскърблението ми.
– Не – признах честно.
– И все пак напълно е по силите ти да станеш способен боец. Желаеш ли да изучиш бойното изкуство?
Пред очите ми се мярнаха оцъклените очи на момчето, кръвта, която бързо се просмука в земята. Погледнах Ахил,
който беше най-могъщият воин на своето време. Помислих си и за Тетида, която, стига да можеше, щеше да ми го
отнеме.
– Не!
И това беше краят на военните ни уроци.

Пролетта си отиде, дойде лятото и постоплените от слънцето гори се отрупаха с плодове, навъди се и много
дивеч. На Ахиловия четиринайсети рожден ден пристигнаха пратеници, които носеха дарове от баща му. Те бяха
някак чужди на планината със своите доспехи и дворцови знамена. Гледах как очите им шарят ту по мен, ту по
Ахил, но най-много зяпаха Хирон. В двореца обичаха клюките и когато се върнеха, тези мъже щяха да бъдат
посрещнати като царе. Зарадвах се, когато най-сетне нарамиха празните си дисаги и си заминаха.
Подаръците ни бяха добре дошли – нови струни за лирата и туники, които бяха изплетени от най-фина вълна.
Имаше също нов лък и стрели с железни накрайници. Опипахме с пръсти острите им връхчета, с които в идните
месеци щяхме да поваляме обяда си.
Имаше и такива вещи, на които трудно щяхме да намерим приложение – твърди плащове, обшити със злато, които
от петдесет разкрача щяха да издадат присъствието на собственика им, и един колан, обкован със скъпоценни
камъни и затова твърде тежък да се носи за друго, освен за украшение. Имаше и един чул с гъста бродерия, ушит да
окичи коня на царски син.
– Надявам се, че това не е за мен – подхвърли Хирон и повдигна вежди.
Накъсахме го за превръзки и кърпи за компреси и почистване – грубият плат изтъркваше отлично засъхнала кал и
храна.
Следобеда се изтегнахме на тревата пред пещерата.
– Скоро ще стане една година, откакто пристигнахме – рече Ахил.
Бризът ни разхлаждаше приятно в жегата.
– Не усетих как мина времето – отвърнах сънливо, зареял поглед в ясносиния похлупак на следобедното небе.
– Дворецът липсва ли ти?
През главата ми се изредиха бащините му дарове, слугите и техните любопитни погледи, клюките, които щяха да
отнесат в двореца и които щяха да се предават от уста на уста.
– Не!
– И на мен. Мислех си, че ще ми липсва, но не ми липсва.
Дните и месеците се завъртяха и така изминаха две години.
 Десета глава
Беше пролетно време и бяхме на петнайсет. Зимните снегове се бяха задържали по-дълго от друга година и ние с
удоволствие излязохме отново да подишаме чист въздух, да се порадваме на слънцето. Бяхме захвърлили туниките и
телата ни тръпнеха наежени под лекия повей на вятъра.
Заради студа по цяла зима не се разделяхме с кожусите и наметалата, сваляхме ги нарядко, само колкото да се
измием набързо в издълбаната скала, която ни служеше за корито за къпане. Ахил разкършваше снагата си, която
беше зажадняла за движение след застоялия живот в пещерата.
Сутринта отидохме да поплуваме в реката, а после – на лов за дивеч в гората. Неизползваното ми дълго време тяло
беше натежало приятно от умората.
Наблюдавах го. Единственото огледало в планината Пелион беше вълнистата повърхност на реката, затова съдех за
себе си по промените в Ахил. Той беше все така тънък и строен, но мускулите сега изпъкваха под кожата му, докато
се движеше. Лицето му също беше станало по-строго, а плещите му бяха по-широки от преди.
– Изглеждаш възмъжал – подметнах аз.
Той спря и се обърна.
– Така ли?
– Да – кимнах. – Ами аз?
– Ела насам.
Станах и отидох до него. Той ме оглежда известно време и рече:
– И ти.
– Колко? – исках да знам аз. – Много ли?
– Лицето ти се е изменило.
– Къде?
Той прокара пръсти по челюстта ми.
– Ето тук. Сега е по-широко от преди.
Вдигнах ръка и опипах скулите си, за да видя дали ще почувствам разлика, но за мен кожата и костите си бяха
същите. Той взе ръката ми и я свали до ключицата ми.
– Тук също си станал по-широк. И тук.
Пръстът му докосна леко нежната адамова ябълка на гърлото ми. Преглътнах и усетих как пръстът му се повдигна
с нея.
– Другаде?
Той посочи тънката черна ивица косми, която се спускаше през средата на гърдите ми надолу към корема.
Там се спря и лицето ми пламна.
– Стига толкова! – отсякох по-рязко, отколкото исках.
Седнах отново на тревата, а той продължи да се разтяга. Гледах как вятърът си играе с косата му, гледах златистия
отблясък на слънчевите лъчи върху гладката му кожа. Облегнах се назад и повдигнах лицето си към слънцето.
Мина известно време, той прекрати упражненията си и дойде да седне до мен. Разглеждахме тревата, дърветата и
едва напъпилите пъпки.
Гласът му прозвуча апатично, почти нехайно.
– Струва ми се, че би останал доволен. От външния си вид, де.
Лицето ми отново пламна. Но повече не заговорихме за това.
Скоро щяхме да навършим шестнайсет. Пратениците на Пелей отново щяха да пристигнат с дарове. Скоро щяха да
узреят ягодите, плодовете им щяха да се зачервят и сами да падат в ръцете ни. Това беше последната година от
детството, преди да станем мъже и да започнем да носим не само туники, ами и пелерини, и хитони. Пелей щеше да
уреди брак за Ахил, а и аз можех да си взема жена, ако пожелаех. Отново си спомних слугините с техните угаснали
очи. Спомних си откъслечните разговори на момчетата, които стигаха до ушите ми и в които те споменаваха гърди,
бедра и съвкупление.
Пухкава е като каймак.
Обгърнат ли те един път бедрата й, ще забравиш и собственото си име.
Гласовете им преливаха от възбуда, лицата им горяха. Но щом се опитвах да си представя картините, които
описваха, въображението ми се изплъзваше като риба, която не даваше да я уловят.
На тяхно място се появяваха други образи. Извивката на шията, приведена над лира, отблясъците на огъня в
косите, ръцете с жилите, които играеха под кожата. Бяхме заедно от сутрин до вечер и аз не можех да избягам от
благоуханието на маслата, с които мажеше ходилата си, нито от голата кожа, която зървах бегло, докато той се
обличаше. Откъсвах с мъка очите си от него и си припомнях деня на брега, студенината в погледа му, преди да
побегне от мен. И никога не забравях за майка му.
Започнах да излизам сам на разходка сутрин, когато Ахил още спеше, или следобед, когато се упражняваше с
копието. Със себе си взимах една флейта, но рядко свирех. Намирах някое дърво, облягах се на дънера му и вдишвах
с пълни гърди силния мирис на кипариси, който вятърът донасяше от върха на планината.
Бавно, сякаш за да остане незабелязана, ръката ми се насочваше към слабините ми. Изпитвах срам от това, което
следваше, и още по-голямо смущение от мислите, които идваха с него. Но по-лошо би било да ме спохождат в
пещерата от розов кварц, когато той беше до мен.
Понякога след това не ми се връщаше в пещерата.
– Къде беше? – питаше той.
– На разходка... – отвръщах и посочвах неопределено.
Той кимваше. Но аз знаех, че е видял червените петна по бузите ми.

Дойдоха летните жеги и ние потърсихме прохладата на сенките по реката, чиито води хвърляха сияйни дъги,
когато скачахме от брега и се пръскахме. Нагазех ли в нея, нозете ми почваха да се хлъзгат по студените мъхести
камъни на дъното. Виковете ни плашеха рибата, която бързаше да се свре в калните си дупки или да избяга в по-
спокойните води нагоре по течението. Пролетното топене на снеговете беше преминало, аз лягах по гръб в
укротената река и се оставях на сънливото й движение. Обичах да усещам топлите лъчи на слънцето по корема си и
студените дълбочини под мен. Ахил се носеше наблизо или плуваше срещу ленивия ход на водата.
Когато ни налегнеше умора, се хващахме за по-ниските клони на ракитите и се издигахме наполовина от водата.
Този ден се заритахме един друг, краката ни се оплетоха, докато се мъчехме да бутнем другия в реката или пък да се
покатерим на неговия клон. Неочаквано и за мен самия, аз се пуснах от клона си и се хванах за него. Той извика от
изненада. Известно време се боричкахме през смях, но аз не го пусках. Изведнъж се чу остър пукот, клонът му се
счупи и двамата цамбурнахме в реката. Студената вода се затвори над нас, но ние продължихме да се борим, а
ръцете ни се хлъзгаха по мократа кожа.
Когато се подадохме запъхтени на повърхността, загълтахме жадно въздуха. Той се нахвърли върху мен и ме
повлече надолу през кристалната вода. Вкопчихме се един в друг, изхвръкнахме да глътнем малко въздух и пак
потънахме.
Накрая се завлякохме на брега с пламнали дробове и зачервени лица от дългото стоене под водата и се проснахме
между острицата и мочурливите бурени. Петите ни потънаха в хладната тиня по края на водата. Гледах как от косата
му продължават да се ронят ситни капчици, после се спускат по ръцете и очертанията на гърдите му.

В утрото на рождения му ден се събудих рано. Хирон ми беше показал една смокиня на отсрещния склон на
планината, която тъкмо беше узряла – първата за сезона. Кентавърът ме успокои, че Ахил не я знае. Дни наред
гледах как твърдите зелени торбички се издуват и потъмняват, натежават от семето в тях. И ето че днес щях да ги
обера за закуска.
Бях приготвил и още един подарък за него. Веднъж случайно намерих парче изсъхнало ясеново дърво и тайно
започнах да дялам меката му обвивка. След близо два месеца се появиха очертанията на момче, което свири на лира
с вдигната глава към небето и с отворена уста, сякаш пее. Носех фигурката с мен сега, докато се изкачвах по склона.
Налетите смокини висяха тежко от клоните на дървото, издутото им месо се огъваше леко под пръстите ми – още
два дни и щяха да преминат. Обрах ги в една паница, издълбана от дърво, и внимателно ги отнесох до пещерата.
Ахил седеше на поляната с Хирон, а в краката му стоеше още неотворен нов сандък, изпратен от Пелей. Видях как
ококори очи, когато видя смокините. Скочи и нетърпеливо грабна една от купата още преди да я оставя на земята.
Ядохме до пръсване и накрая пръстите и брадичките ни лепнеха от сладките плодове.
В Пелеевия сандък беше пълно с още туники и струни за лира, но този път по случай шестнайсетия му рожден ден
имаше и плащ, боядисан в скъпия лилав цвят от раковината на морски охлюв. Това беше царска наметка и аз видях,
че тя му достави удоволствие. Щеше да му стои добре, а златистите му коси щяха да изпъкват още повече на фона на
лилавия цвят.
Хирон също имаше подаръци – тояга за вървене в планината и нов нож за пояса. Накрая му подадох статуетката.
Той я разгледа, пръстите му обходиха дребните следи, оставени от ножа ми.
– Това си ти – рекох, като се усмихвах засрамено.
Той ме погледна и очите му грееха от задоволство.
– Знам.
 Една вечер скоро след това останахме до късно край жаравата на гаснещия огън. Ахил беше излязъл следобеда и
дълго не се прибра – Тетида беше дошла и го задържа по-дълго от друг път. Сега той свиреше на майчината ми лира.
Мелодията беше тиха и ярка като звездите на нощното небе.
До мен Хирон се прозина шумно и се сгуши още по-навътре в сгънатите си крака. Струните на лирата заглъхнаха
и гласът на Ахил прозвуча силно в нощта.
– Уморен ли си, Хироне?
– Да.
– Тогава те оставяме да си починеш.
Ахил обикновено не бързаше да си ляга, нито да говори от мое име, но аз самият се унасях и нямах нищо против.
Той стана и пожела лека нощ на Хирон, после тръгна към пещерата. Аз се протегнах, постоях още малко да се
погрея на огъня и го последвах.
Ахил вече беше в леглото, с мокро лице, което беше измил на поточето. Аз също се измих и водата разхлади
челото ми.
– Още не си ме питал за майка ми – подхвърли той.
– Как е тя?
– Добре е.
Винаги така ми отговаряше и затова понякога не го питах.
– Радвам се.
Загребах вода с шепата си, за да изплакна сапуна от лицето си. Приготвяхме го от маслото на маслините и затова
от него се разнасяше силният им ухаен аромат.
Ахил отново заговори:
– Каза, че тук сме далече от погледа й.
Не очаквах, че ще продължи да ми разказва за нея.
– Ммм?
– Не може да ни види тук. В планината.
В гласа му имаше някаква нотка, намек за нещо. Обърнах се към него.
– Какво искаш да кажеш?
Той се вгледа в тавана.
– Тя каза... Питах я дали ни държи под око тук. – Гласът му изтъня. – Тя каза, че не.
В пещерата се възцари тишина. Чуваше се единствено ромонът на поточето.
– О...
– Исках да знаеш. Защото... – Той помълча. – Реших, че ще искаш да знаеш. Тя... – Ахил отново се поколеба. – Тя се
разсърди, когато я попитах.
– Разсърди се – повторих аз.
Стоях замаян, умът ми прехвърляше отново и отново казаното. Не може да ни види тук. Когато се опомних,
осъзнах, че стоя вкаменен до водата, вдигнал кърпата към лицето си. Събрах сили и я оставих, върнах се до леглото.
В душата ми бушуваха дива надежда и страх.
Дръпнах завивките и легнах върху затоплените постелки. Той продължаваше да гледа неподвижно в тавана.
– Ти... ти остана ли доволен от отговора й? – попитах най-накрая.
– Да – отвърна кратко той.
Лежахме известно време в напрегнатото мълчание, което приличаше на живо същество. Обикновено вечер си
разказвахме шеги и истории. Таванът над главите ни беше изрисуван със звездите и когато се уморявахме от
приказки, ги показвахме.
– Орион – казвах аз, като проследявах пръста му. – Плеядите.
Но тази вечер мълчахме. Затворих очи и зачаках. Минутите се влачеха мудно. Накрая реших, че е заспал. Обърнах
се и го погледнах.
Той лежеше на една страна и ме наблюдаваше. Не бях чул кога се е обърнал. Никога не го чувам. Беше тих като
сянка, с безшумност, която беше само негова. Поех дълбоко дъх и забелязах малкото парче от тъмната възглавница,
което ни делеше.
Той се наведе към мен.
Устите ни се разтвориха и топлината и сладостта на неговата се изля в моята. Не мислех за нищо, с всяко дихание
отпивах нежните му устни. Беше вълшебно.
Треперех от страх да не го подплаша, да не избяга. Не знаех какво да правя, какво ще му хареса. Целунах го по
врата, по гърдите, вкусих солта. Сърцето му сякаш се разду под милувката ми, узря като плод. От него лъхаше на
бадеми и земя. Той се притисна в мен, смачка устните ми, както се мачка гроздето, за да пусне сок.
Погалих деликатната му кожа като най-нежните цветчета. Той застина. Познавах златистата кожа на Ахил,
познавах извивката на врата му, чупките на веждите му. Познавах лицето му, когато изпитваше наслада. Телата ни се
сляха като две ръце.
Завивките се бяха усукали около мен. Той ги захвърли от леглото. Потреперих от хладния въздух. Изрисуваните
звезди очертаваха силуета му. Полярната звезда беше кацнала на рамото му. Ръката му се плъзна надолу по корема.
Погали ме нежно, сякаш приглаждаше най-фина коприна. Потреперих под ласките му. Той също трепереше. Дишаше
тежко, накъсано, сякаш беше тичал от много далеч.
Прошепнах името му, струва ми се. То премина през мен като повей на вятъра. Бях куха тръстика, в която вятърът
свиреше. Времето изчезна, останаха само въздишките ни.
Сплетох пръсти в косите му. Духът ми обгърна целия свят, кръвта бликаше в жилите ми под ласките му. Той
притисна лицето си в мен, но близостта не ми беше достатъчна. Не спирай, прошепнах аз.
Той не спря. Любовта назряваше в мен, набираше сила, додето от гърлото ми се оттръгна дрезгав вик и аз извих
гръб като дъга, достигайки внезапно зенита.
Но това не ми стигна. Протегнах ръка към него, погалих го. Той притвори блажено очи. Дишаше тежко, тялото му
копнееше милувката ми. Неуморните ми пръсти следваха всеки негов стон. Клепачите му имаха цвета на пукнала
зора в небето. Той ухаеше на земя след дъжд. Устните му се разтвориха в неясен вик. Притиснахме се един в друг,
усетих бликналата от него топлина в слабините си. Той потръпна, сетне останахме да лежим неподвижни.
Бавно като спускането на здрача усетих как съзнанието ми се завръща, забелязах влажната пот по телата ни и
мокрите постели. Отделихме се един от друг с подпухнали и почервенели от целувки лица. В пещерата миришеше
сладко и топло, като нагрят плод от лъчите на слънцето. Погледите ни мълчаливо се срещнаха. Изведнъж изпитах
силен страх. Беше мигът на най-голямата опасност и сърцето ми се сви от ужас, че той ще съжали за стореното.
– Не съм вярвал... – понечи да каже той, но не довърши.
От всичко на света най-много исках да чуя това, което остана недоизречено.
– Изплюй камъчето – подканих го аз.
Ако не е добро, да се свършва по-скоро.
– Не вярвах, че някога с теб... – той подбираше грижливо всяка дума и аз не го винях.
– И аз не съм вярвал.
– Съжаляваш ли? – думите се изплъзнаха от устата му бързо, на един дъх.
– Не!
– И аз не съжалявам.
Замълчахме. Не давах пукната пара за мокрото легло и потта по тялото ми. Зелените му очи, поръсени със
златисти точици, ме гледаха, без да трепнат. В душата ми се надигна увереност, заседна на гърлото ми. Никога няма
да го изоставя. Ще го обичам вечно, докато той ми позволи.
Не намирах думи, с които да му кажа това. Всички ми се струваха недостатъчни, за да поберат тази всеобхватна
истина.
Той сякаш прочете мисълта ми и ме хвана за ръката. Не беше нужно да поглеждам. Тънките му, силни и ловки
пръсти, които никога не грешаха, се бяха запечатали в паметта ми с техните жилки, подобни на цветчета.
– Патрокле... – рече той.
Ахил винаги знаеше какво да каже.
На сутринта се събудих замаян, с размекнато тяло от топлите ласки. След нежността дойде ред на страстта,
движехме се бавно, без да бързаме, проточвахме до безкрай прелестната нощ. Докато го наблюдавах как лежи до
мен, положил ръката си като свито цвете на разсъмване, със ситни капчици роса по него, аз отново се уплаших.
Спомних си всичко, което бях казал и вършил, стоновете. Уплаших се, че вълшебството рухна, че светлината, която
се промъкваше през входа на пещерата, ще превърне всичко в камък. Но той се събуди, устните му се разтегнаха в
сънлива усмивка и ръката му се протегна към моята. Останахме да лежим, докато утрото не окъпа пещерата в
светлина и Хирон не ни повика.
Закусихме и изтичахме на реката да се изкъпем. Изпълваше ме радост, че можех да го гледам открито, да виждам
как шарените сенки си играят по ръцете му или как гърбът му се извива като дъга, когато се гмурка под водата.
Когато се уморихме, легнахме на брега и наново изучавахме телата си. Тук и тук, и тук. Бяхме като богове в зората на
сътворението, от щастие бяхме слепи за околния свят и виждахме само другия.
И да беше забелязал някаква промяна, Хирон не се издаде с нищо. Но аз постоянно се измъчвах.
– Как мислиш, дали ще се ядоса?
 Бяхме седнали в маслиновата горичка на северния склон на планината. Тук вятърът беше най-ласкав, прохладен и
свеж като изворна вода.
– Не ми се вярва.
Той ме погали по ключицата. Обичаше да следва очертанието й с пръсти.
– Ами ако все пак се ядоса? Досега сигурно се е досетил. Дали да не му кажем?
Не го питах за първи път. Често обсъждахме това, като внимавахме да не ни чуе.
– Ако ти искаш.
Същото беше казал и предния път.
– Но ти не вярваш, че ще се ядоса, така ли?
Ахил замълча и се замисли. Обичах тази черта на характера му. Все едно колко пъти го питах, той ми отвръщаше,
сякаш ми беше за първи път.
– Не знам. – Погледна ме в очите. – Има ли значение? Аз няма да се откажа.
В гласа му прозвучаха парещите нотки на желанието. По тялото ми премина ответен трепет.
– Но той може да съобщи на баща ти. И тогава Пелей ще се разгневи.
Изрекох го почти отчаяно. Скоро желанието щеше да завладее тялото ми и вече нямаше да разсъждавам трезво.
– И какво от това?
Първия път, когато го чух, се втрещих. Не проумявах, не можех дори да си представя как така Ахил ще продължи
да прави каквото си иска въпреки волята и гнева на баща си. Думите му ме омайваха като упойно питие. Не се
уморявах да ги чувам.
– Ами майка ти?
Това беше троицата от страховете ми – Хирон, Пелей и Тетида.
– Какво може да ми направи тя? – сви рамене той. – Да ме отвлече?
Може да ме убие, мина ми през ума. Но си замълчах. Ветрецът подухваше твърде ласкаво и слънцето напичаше
твърде приятно, за да изрека на глас такава мисъл.
Той ме погледна с интерес.
– Страх ли те е от гнева им?
Да! Ужасявах се от мисълта, че мога да разочаровам Хирон. Страхът от неодобрение беше вкоренен дълбоко в мен
и аз не можех да се отърся от него както Ахил. Но ако работата опреше дотам, нямаше да позволя той да ни раздели.
– Не – излъгах аз.
– Добре.
Погалих нежните кичури на слепоочието му. Той затвори очи. Заразглеждах вирнатото му към слънцето лице.
Чертите му притежаваха деликатност, от която изглеждаше по-млад за годините си. Устните му бяха червени и
сочни.
Той отвори очи.
– Кажи ми поне един герой, който е бил щастлив.
Замислих се. Херакъл изгубва разума си и убива семейството си. Тезей изгубва жена си и баща си. Старата жена
на Язон убива новата и синовете му. Белерофонт убива страшното чудовище Химера, но полудява, когато крилатият
му кон Пегас го хвърля от гърба си.
– Не можеш.
Той се надигна и се приведе напред.
– Не мога.
– Знам. Та кой ще те остави да бъдеш хем прославен, хем щастлив! – Той повдигна веждите си. – Ще ти кажа една
тайна.
– Казвай!
Обичах, когато беше в това настроение.
– Аз ще съм първият! – Той взе ръката ми и опря дланта ми в своята. – Закълни се!
– Защо аз?
– Защото ти си причината. Закълни се.
– Заклевам се! – изрекох и се изгубих в пламналото му лице и огъня в очите му.
– Заклевам се! – повтори той като ехо.
Седяхме с допрени ръце и се гледахме. Той се усмихна.
– Струва ми се, че мога да изгълтам целия свят на един залък.
Някъде по склоновете под нас изсвири рог. Звукът беше дрезгав и неблагозвучен и прозвуча като предупреждение.
Преди да се опомня, Ахил беше на крака и държеше кинжала, който измъкна светкавично от ножницата на кръста
си. Беше най-обикновен ловен нож, но в неговите ръце щеше да бъде достатъчен. Той застина неподвижно и се
ослуша с полубожествените си сетива.
Аз също имах нож. Измъкнах го тихо и се изправих. Той беше застанал между мен и източника на звука. Не можех
да реша дали да прекрача и да застана редом с него. Накрая се отказах. Това беше боен рог, а битките, както беше
казал Хирон, без да увърта, бяха негова дарба, не моя.
Рогът изсвири отново. Чухме шумоленето на чифт нозе, които се бореха със заплетените храсталаци. Един човек.
Може би се беше изгубил, а може би беше в опасност. Ахил пристъпи към звука. Сякаш в отговор, рогът пак се
обади. След него в планината се разнесе вик:
– Ахиле!
Застинахме на място.
– Ахиле! Дошъл съм за царския син Ахил!
От клоните хвръкнаха птички, подплашени от виковете.
– Пратеник на баща ти – прошепнах аз.
Само царски вестител можеше да знае къде да ни намери.
Ахил кимна, но нямаше желание да отговори. Представях си колко силно тупка сърцето му. Само преди миг беше
готов да убие.
– Насам! – провикнах се аз, като свих ръце на фуния.
Шумът стихна за малко.
– Къде сте?
– Следвай посоката на гласа ми!
Мина доста време, преди човекът да излезе на полянката. Лицето му беше издрано и туниката му беше подгизнала
от пот. Той коленичи тромаво и с нежелание. Ахил беше свалил ножа, но продължаваше да го стиска силно.
– Е, какво има? – изрече той с леден тон.
– Баща ти прати да те повикам. Работата не търпи отлагане.
Усетих как застинах на място, точно като Ахил преди малко. Ако притаях дъх и не мърдах, навярно всичко някак
щеше да се размине.
– Каква е тази работа, която не търпи отлагане? – попита Ахил.
Мъжът се поокопити малко. Припомни си, че разговаря с царски син.
– Прости ми, господарю. Не знам никакви подробности. От Микена пристигнаха пратеници. Тази вечер баща ти
ще говори пред хората си и иска и ти да дойдеш. Конете чакат в подножието.
Последва дълго мълчание. Мина ми през ума, че Ахил ще откаже. Но накрая той рече:
– С Патрокъл трябва първо да си стегнем багажа.
По пътя към пещерата, където ни очакваше Хирон, с Ахил обсъждахме какво може да се е случило. Микена се
намираше далеч на юг, а владетелят й Агамемнон обичаше да се нарича цар на мъже. Говореше се, че от всички
царства по нашите земи неговото имало най-могъщата армия.
– Каквото и да е станало, няма да отсъстваме повече от една-две нощи – увери ме Ахил.
Кимнах и мислено му благодарих за това. Само два-три дни.
Хирон ни посрещна с думите:
– Чух виковете.
С Ахил познавахме добре кентавъра и знаехме, че не е доволен. Той не обичаше да нарушават спокойствието в
планината му.
– Баща ми е пратил да ме повикат – обясни Ахил, – само за тази вечер. Скоро ще се върнем.
– Разбирам – отвърна Хирон.
Видя ми се по-едър от обичайното. Стоеше изправен, сивите му копита се открояваха на фона на яркозелената
трева, слънцето огряваше червеникавокафявите му хълбоци. Мина ми през ума дали няма да му бъде самотно без
нас. Никога не го бях виждал с друг кентавър. Веднъж го попитахме за тях, ала лицето му се изопна. Варвари, изрече
тихо.
Събрахме си багажа. Имах само две-три туники и една флейта, които взех със себе си. Ахил притежаваше две-три
неща в повече – дрехите, няколко остриета за копия, които беше направил, и фигурката, която бях издялал за него.
Сложихме всичко в кожени дисаги и отидохме да се сбогуваме с Хирон. Ахил, вечно по-дързък от двама ни,
прегърна кентавъра през кръста, там където конските хълбоци минаваха в човешка плът. Пратеникът, който чакаше
зад гърба ни, се размърда.
– Ахиле – рече Хирон, – помниш ли, че те попитах какво ще направиш, когато царете поискат да поведеш армиите
им?
 – Помня – отвърна Ахил.
– Време е да обмислиш отговора си.
Студени тръпки ме полазиха по гърба, но не ми остана време да помисля. Хирон се обърна към мен.
– Патрокле – повика ме той.
Излязох напред и той положи ръката си на главата ми. Дланта му беше голяма и топла като слънцето. Вдишах
миризмата на конска сила, пот, лечебни треви и гора.
– Възмъжал си, вече не се предаваш толкова лесно – рече ми той с тих глас.
Не знаех какво да му отговоря, затова му благодарих.
Лека усмивка.
– Бъди здрав!
Той свали ръката си и на нейното място усетих хлад.
– Ще се върнем скоро – повтори Ахил.
Очите на Хирон чернееха под полегатите следобедни лъчи на слънцето.
– Ще ви чакам.
Нарамихме дисагите си и напуснахме поляната пред пещерата. Слънцето вече клонеше на запад и пратеникът
стана нетърпелив. Спуснахме се бързо по склона и яхнахме конете, които ни чакаха долу. След толкова години
бродене пеша из планината бях отвикнал от седлото, а и конете ме плашеха. Очаквах едва ли не да ми заговорят.
Обърнах се назад да погледна Пелион. Надявах се да зърна пещерата от розов кварц и дори самия Хирон, но бяхме
много далеч. Обърнах се към пътя и се оставих да ме поведат към Фтия.
 Единайсета глава
Последните лъчи на слънцето пламтяха ярко на хоризонта на запад, когато подминахме граничния камък и
навлязохме в земите на двореца. Викът на стражите се извиси във въздуха, отговори му рог. Щом превалихме хълма,
дворецът се разстла пред нас. Зад него умислено се простираше морската шир.
Изведнъж като мълния на входа на двореца се появи Тетида. Черните й коси искряха на фона на белия мрамор.
Тъмната й рокля имаше цвят на бурно море – морави сенки, смесени с пепелява пяна. Някъде зад нея стояха
стражите и Пелей, но аз виждах само нея и острата й като извит кинжал челюст.
– Майка ти – прошепнах на Ахил.
Можех да се закълна, че очите й се стрелнаха към мен, сякаш ме бе чула. Преглътнах и с мъка продължих напред.
Тя няма да ме пипне с пръст. Хирон обеща, че няма.
Стана ми странно да я видя между смъртните. До нея всички – и стражите, и Пелей – изглеждаха бледи и изпити,
когато тъкмо нейната кожа беше бяла като кост. Тя стоеше отделно от тях и с чудовищния си нечовешки ръст се
опираше в небето. Стражите бяха свели очи къде от страх, къде от почит.
Ахил скочи от коня си и аз последвах примера му. Тетида го прегърна и аз видях как стражите прехвърлиха
тежестта си от единия на другия крак. Сигурно се чудеха каква беше кожата й, и вътрешно се радваха, че не знаят.
– Ахиле, рожбо, плът от моята плът! – изрече тихо тя, но думите й се разнесоха из целия двор. – Добре дошъл у
дома!
– Добре заварил, майко! – отвърна Ахил.
Тетида искаше да покаже, че той е неин син, и това беше ясно като бял ден на всички. Според обичаите ни синът
първо трябваше да поздрави бащата. Майките идваха чак след това, ако изобщо някой им обърнеше внимание. Ала
Тетида беше богиня. Пелей сви устни, но не каза нищо.
Когато се отделиха, Ахил отиде при баща си.
– Добре дошъл, сине – поздрави го Пелей.
След гласа на съпругата му богиня неговият прозвуча слабо и немощно. Царят се беше състарил, три години бяха
минали от заминаването ни.
– Добре дошъл и ти, Патрокле!
Всички се обърнаха към мен и аз се поклоних. Усещах втренчения, остър поглед на Тетида върху себе си. Кожата
ми пареше от него, сякаш от трънака бях скочил в морето. Отдъхнах си, когато Ахил наруши тишината.
– Какви са новините, татко?
Пелей изгледа стражата. Догадките и слуховете навярно се разнасяха мълниеносно по всички коридори.
– Ще ги съобщя, когато всички се съберем. Теб чакахме. Хайде, ела да започваме!
Влязохме в двореца. Исках да поговоря с Ахил, но не смеех. Тетида вървеше зад нас. Слугите се отдръпваха от
пътя й, надаваха уплашени възклицания. Богинята! Нозете й стъпваха безшумно по каменната настилка на пода.

Голямата трапезария беше претъпкана с маси и скамейки. Слугите притичваха с подноси, отрупани с храна, и
мъкнеха дълбоки съдове, пълни догоре с вино. В другия край на залата имаше издигнат подиум. Там щеше да седне
Пелей със сина си и жена си. Три места. Лицето ми пламна. Какво очаквах?
Въпреки глъчката по приготовленията, гласът на Ахил гръмна силно в ушите ми:
– Татко, не виждам стол за Патрокъл!
Бузите ми станаха още по-червени.
– Ахиле – пошепнах аз.
Няма значение – исках да кажа. – Ще седна при другите мъже. Няма нищо. Но той се направи, че не ме чува.
– Патрокъл е мой пръв и верен другар! Мястото му е до мен.
Очите на Тетида пламнаха. Усетих гнева в тях. Видях я как сви устни.
– Добре, синко!
Пелей даде знак на един прислужник, който донесе още един стол и за щастие, го сложи в другия край на масата,
далеч от Тетида. Като се стараех да не се набивам на очи, последвах Ахил до местата ни.
– Тя ще ме намрази – пошушнах му аз.
– Накъде повече? – отвърна той с усмивка.
Това съвсем не повдигна духа ми.
– Защо е дошла? – попитах шепнешком.
Само нещо наистина съдбоносно е могло да я измъкне от морската й пещера и да я докара тук. Враждебността й
към мен беше нищо в сравнение с ненавистните погледи, които хвърляше на Пелей.
Той поклати глава.
– Не знам. Не мога да си обясня. От дете не съм ги виждал заедно.
Спомних си думите, които Хирон му каза на раздяла: време е да обмислиш отговора си.
– Хирон мисли, че ще има война.
Ахил свъси чело.
– Че кога в Микена е царял мир? Ако това е причината, не виждам защо са ни повикали.
Пелей седна на масата, глашатаят наду три пъти рога и с това даде сигнал за началото на вечерята. При други
обстоятелствата мъжете се точеха по десетина минути в трапезарията, мотаеха се в двора след военните си
занимания и не бързаха да дойдат на вечерята. Но този път се изляха като потоп при топенето на ледовете и залата
се напълни за кратко. Всички се бутаха да седнат по-напред и си разказваха последните слухове. Чух нервната
възбуда в гласовете им, растящото вълнение. Нито един не си намери повод да се скара на слугите или да срита
кучетата, които се умилкваха в краката им. Нищо друго не занимаваше мислите им, освен пратеника от Микена и
вестите, които носеше.
Тетида също се настани на масата. Пред нея нямаше нито паница, нито нож. Боговете се хранеха с амброзия и
нектар, с аромата на жертвоприношенията, които изгаряхме, и с виното, с което поливахме олтарите. Странно, но тя
не изпъкваше така ярко тук, както беше отвън. Необяснимо как, но тежката обикновена мебел я принизяваше.
Пелей стана прав. В залата се възцари тишина чак до последните скамейки. Той взе чашата си.
– Получих вест от Микена – от Атреевите синове Агамемнон и Менелай.
И последното шумолене и шушукания секнаха. Дори слугите останаха по местата си. Затаих дъх. Под масата Ахил
опря крака си в моя.
– Извършено е злодейство.
Царят помълча, сякаш внимателно претегляше думите си.
– Жената на Менелай, царица Елена, е била отвлечена от двореца в Спарта.
Елена! – зашепнаха с приглушени гласове мъжете. След сватбата й хората още повече заговориха за прелестите й.
Менелай вдигна около двореца дебели стени от два реда камъни и отдели най-опитните си войници да го бранят. Но
при цялата му предпазливост някой я беше откраднал. Кой го е направил?
– Менелай приел пратениците на цар Приам от Троя. Предвождал ги синът му Парис. Тъкмо по негова вина
станало всичко. Той отмъкнал спартанската царица направо от покоите й, докато в това време царят спял.
Изблик на гневно недоволство. Само човек от Изтока може да се отплати с неблагодарност за добрината и
гостоприемството на домакина си. Всички знаеха, че там се къпеха в благоухания и душите им бяха покварени от
приятния и спокоен живот. Един истински герой нямаше да използва коварство, а щеше да я грабне открито, със
силата на меча си.
– Агамемнон и жителите на Микена молят воините от Елада да им се притекат на помощ и да тръгнат по море
към царството на Приам, за да спасят Елена. Разправят, че Троя е богат град и лесно ще бъде превзета. Така че
всеки, който влезе в битката, ще се завърне у дома покрит със слава и богатства.
Това беше казано добре. Богатствата и славата бяха две неща, за които мъжете ни винаги бяха готови да тръгнат на
война.
– Поискаха от мен да им изпратя войска от Фтия и аз дадох съгласието си. – Той почака глъчката да стихне, а
сетне добави: – Няма да взема никого насила. И няма аз да водя армията.
– Кой ще я води тогава? – провикна се някой в залата.
– Все още не е решено – отговори Пелей, но видях как очите му се стрелнаха към сина му.
Не – мина ми през ума. Ръката ми стисна ръба на стола. – Толкова скоро! Лицето на Тетида в другия край на
масата беше хладно и спокойно, очите й – сурови. Тя е знаела какво предстои – осени ме изведнъж. – И иска той да
замине. Хирон и розовата пещера ми се сториха недостижими, далечни, една отминала идилия от детството.
Изведнъж осъзнах тежестта на Хироновите думи – светът щеше да каже, че войната е в кръвта на Ахил, че ръцете и
бързите му нозе са били създадени само за превземането на могъщите стени на Троя. И щяха да го хвърлят пред
хилядите троянски копия и да гледат ликуващо, докато той цапа белите си ръце с кръв.
Пелей посочи с ръка стария си приятел Феникс, който седеше на една от предните маси.
– Мъдрият Феникс ще запише имената на всички, които поискат да тръгнат на война.
Мъжете се размърдаха по пейките, мнозина се надигнаха. Но Пелей вдигна ръка да ги спре.
– Това не е всичко. – Той взе едно парче лист, изписано нагъсто с черни знаци. – Преди годежа на Елена и цар
Менелай тя имаше много кандидати за ръката си. Тези мъже са дали клетва да я закрилят, все едно кой щял да
спечели ръката й. Сега Агамемнон и Менелай искат от тях да изпълнят дадената клетва и да я върнат на законния й
съпруг.
Той подаде листа на глашатая.
Опулих очи. Клетва. Изведнъж в съзнанието ми се появи образът на мангал и разлятата кръв на бяла коза. Богата
зала, претъпкана с едри, снажни мъже.
Глашатаят вдигна високо листа. Стаята сякаш се завъртя пред погледа ми. Мъжът зачете.
Антенор.
Еврипил.
Махаон.
Като на всички, и на мен много от имената ми бяха познати. Това бяха най-славните герои и царе на нашето
време. Но за мен те бяха нещо повече. Бях ги видял с очите си в каменна зала с гъсти облаци дим.
Агамемнон. Спомен за гъста черна брада, умислен мъж с присвити наблюдателни очи, на които нищо не
убягваше.
Одисей. Белегът по протежението на крака му, розов като венеца в устата.
Аякс. Исполинът, който стърчеше над всички мъже в залата с огромния щит на гърба си.
Филоктет, стрелецът с лъка.
Менойтиада.
Глашатаят позабави четенето и аз чух разнеслия се шепот: кой? Откакто ме прати в изгнаничество, баща ми не се
бе отличил с военни успехи. Славата му бе залязла, името му се бе изличило от хорската памет. А тези, които го
познаваха, не бяха и чували, че има син. Седях, без да мръдна, от страх да не се издавам. Вързан съм за тази война.
Глашатаят се покашля.
Идоменей.
Диомед.
– Това ти ли беше? Бил си там? – Ахил се обърна да ме погледне в лицето. Попита ме шепнешком, с едва чут глас,
но пак се уплаших, че някой може да го чуе.
Кимнах. Гърлото ми беше пресъхнало, не можех да обеля дума. Единствената ми тревога до този момент беше
Ахил и умът ми отчаяно търсеше начини да го задържи тук. Дори не бях помислил за себе си.
– Слушай! Това вече не е твоето име. Мълчи си. Все ще измислим нещо. Ще се допитаме до Хирон.
За първи път го чувах да говори така, думите му се надпреварваха, застъпваха се една друга. Възбудата му ме
накара да се поокопитя малко, а и той ми вдъхна смелост с очите си. Пак кимнах.
Имената продължиха да звучат, а с тях се връщаха и спомените. Три жени, седнали на подиума, едната от тях е
Елена. Купища дарове и смръщеното лице на баща ми. Камъкът под прегънатите ми колене. Мислех, че всичко е
било сън. Но съм се лъгал.
Когато глашатаят завърши четенето, Пелей разпусна мъжете. Те се надигнаха като един, нетърпеливи да стигнат
до Феникс и да се запишат във войската. Пейките заскърцаха. Пелей се обърна към нас.
– Елате. Трябва да поговоря с вас насаме.
Погледнах към Тетида, за да проверя дали и тя ще дойде, но нея я нямаше.

Разположихме се около огнището. Пелей ни поднесе чисто вино, без капка вода. Ахил отказа. Аз си взех една
чаша, но така и не се докоснах до нея. Царят се настани най-близо до огъня, в старото си кресло – онова с
възглавничките и високото облегало. Погледът му се спря на Ахил.
– Повиках те с мисълта, че ще поискаш да поведеш армията ми.
Думите бяха изречени, връщане назад нямаше. Огънят изпращя, дървото беше младо.
Ахил погледна баща си в очите.
– Не съм свършил с учението си при Хирон.
– Стоиш в планината повече от две години, повече от мен, повече от всеки друг герой преди теб.
– Това не означава, че трябва се втурвам на помощ на Атреевите синове всеки път когато някой им задигне жената.
Помислих си, че Пелей ще се подсмихне на шегата му, но не стана така.
– Не се и съмнявам, че Менелай е побеснял от кражбата на жена му, но пратеникът пристигна с известие от
Агамемнон. Троя израсна и натрупа богатствата си пред очите му и сега той иска да я заграби. Превземането на
града е подвиг, достоен за най-прочутите ни герои. Ще спечелиш големи почести и слава, ако отплаваш с него.
Ахил сви уста.
– Ще има и други войни.
Пелей не кимна, но видях, че се съгласи с истината в думите му.
– Ами Патрокъл? Той трябва да спази клетвата, която е дал.
 – Менойтий отдавна се отказа от него. Клетвата не го обвързва вече.
Благочестивият Пелей повдигна вежди.
– Това ми прилича на измамничество.
– Не съм съгласен! – Ахил гордо вирна брадичка. – Клетвата е изгубила силата си, когато баща му се е отрекъл от
него.
– Не искам да заминавам на война – обадих се тихо аз.
Пелей погледна към нас и след известен размисъл каза:
– Аз не съм човекът, който трябва да отсъди. Оставям на вас да решите как да постъпите.
Усетих как малка част от безпокойството се свлича от раменете ми. Той нямаше да оповести тайната ми.
– Ахиле, в двореца ще пристигнат царете, пратени от Агамемнон, за да говорят с теб.
През прозореца се чуваше постоянният шепот на вълните по пясъка. Надушвах мириса на сол.
– Ще поискат от мен да замина с тях – рече Ахил, но това не беше въпрос.
– Да, прав си.
– Ти би желал да ги приема и да ги изслушам.
– Да, точно така.
Отново последва мълчание, след което Ахил заговори:
– Няма да докача нито тяхната, нито твоята чест. Ще изслушам основанията им. Но отсега ти казвам, че не вярвам
да ме убедят.
Видях, че Пелей се изненада малко от твърдостта на сина си, но в същото време остана доволен от нея.
– И това решение оставям на теб – рече той благодушно.
Огънят отново изпращя, плюейки мъзгата под кората на дървото.
Ахил се преклони пред баща си и Пелей положи ръката си на главата му. Бях свикнал да виждам този жест от
Хирон, а и Пелеевата ръка се бе съсухрила, прорязваха я изпъкнали старчески вени. Човек трудно можеше да
повярва, че и той е бил воин и е крачил рамо до рамо с боговете.

Заварихме стаята на Ахил в същия вид, в който я бяхме оставили. В наше отсъствие бяха изнесли само леглото.
Останах доволен от това; имахме лесно извинение, ако някой се поинтересуваше защо спим в едно легло.
Протегнахме нетърпеливо ръце един към друг и аз си спомних нощите, в които лежах буден в тази стая и безмълвно
го обичах.
Късно през нощта Ахил се приближи до ухото ми и сънливо прошепна за последно:
– Ако се наложи да заминеш, да знаеш, че ще дойда с теб.
След това заспахме.
 Дванайсета глава
Събудих се от лъчите на слънцето, които огряваха клепачите ми и през тях светлината им се процеждаше в
червено. Беше ми студено, дясното ми рамо беше отвито, а бризът подухваше от прозореца, който гледаше към
морето. Мястото до мен беше празно, но възглавницата още пазеше очертанията му, а постелите – аромата и на
двама ни.
Бях прекарал доста самотни утрини в тази стая, когато той отиваше на среща с майка си, та затова не ми се стори
странно, че го няма. Затворих очи и последвах изтънелите нишки на съня. Мина време и стаята се затопли от
слънцето. Чайките се издигнаха във въздуха с крясъци, слугите станаха, дори воините. Чувах гласовете им от плажа
и залата за упражнения, тропането и шетнята в кухнята и коридорите. Седнах в леглото. Сандалите му лежаха
забравени на пода, с подметките нагоре. В това нямаше нищо странно, той ходеше босоног почти навсякъде.
Отишъл е на закуска, помислих си аз. Оставил ме е да се наспя. Част от мен искаше да го дочака в стаята, докато
се върне, но това беше от страх. Сега имах право да бъда до него и нямаше да позволя погледите на прислугата да ме
изгонят. Облякох си туниката и тръгнах да го търся.
Нямаше го в голямата зала, където слугите раздигаха масите и мъкнеха към кухнята вечната посуда. Нямаше го и в
стаята с лилавите гоблени по стените и оръжията на някогашните фтийски царе, където Пелей събираше
съветниците си. Нямаше го и в стаята, където някога свирехме на лира. Раклата, в която държахме инструментите,
сега стоеше безутешно в средата й.
Нямаше го и навън под дърветата, по които едно време се катерехме. Нито на издадената скала край морето,
където чакаше майка си. Не го открих и на двора, където потните войници се упражняваха и дървените им мечове
тракаха оглушително.
Едва ли е нужно да казвам, че паниката ми растеше, че се превърна в живо същество, което се изплъзваше от
ръцете ми, глухо за здравия разум. Затичах се – кухнята, приземието, килерите с амфорите с маслиново масло и
вино. И пак не го намерих.
Беше станало пладне, когато тръгнах към Пелеевите покои. Смелостта ми беше знак за опасенията ми – никога
досега не бях разговарял насаме със стареца. Когато понечих да вляза, стражата на вратата ме спря. Царят си почива,
казаха ми те. Бил сам и пожелал да не го безпокоят.
– Ахил... – Преглътнах и се постарах да не ставам за посмешище, да не подхранвам любопитството, което видях в
очите им. – Царският син при него ли е?
– Царят е сам – отговори един от мъжете.
Тогава потърсих Феникс, стария съветник, който беше отгледал Ахил. Задавях се от страх, когато влязох в
приемната му – скромна квадратна стая в сърцето на двореца. Пред него бяха разположени плочици с кривите и
недодялани черти и знаци на мъжете от предишната вечер, които бяха дали дума да тръгнат с Пелеевата войска
срещу Троя.
– Ахил, царският син – заекнах с хриплив от паника глас. – Не го намирам никъде.
Той вдигна глава изненадано. Не беше чул кога съм влязъл; слухът му беше отслабнал и той ме погледна със
сълзливи и помътнели от пердето очи.
– Пелей не ти е казал, значи.
Гласът му беше тих и напевен.
– Не.
Езикът ми натежа като камък в устата и аз едва успях да му отговоря.
– Съжалявам – рече той добродушно. – С майка си е. Взе го нощес, докато спеше. Заминаха, но никой не знае
къде.
Чак вечерта щях да видя червените следи, където съм забивал нокти в дланите си. Никой не знае къде. Може би на
Олимп, където никога нямаше да мога да го последвам. Или в Африка, в Индия. В някое селце, където нямаше да се
сетя да го потърся.
Грижовните ръце на Феникс ме отведоха до стаята ми. Съзнанието ми се мяташе отчаяно. Ще се върна при Хирон
и ще му поискам съвет какво да правя. Ще обиколя страната, ще го викам по име. Сигурно го е упоила или
измамила. Той не би тръгнал сам.
Свих се на кълбо в опустялата стая и си представих как е станало – бяла и студена, богинята се надвесва над
спящите ни топли тела. Ноктите й се забиват в кожата му, когато го повдига, шията й свети със сребристо сияние под
лунната светлина от прозореца. Спящото му или омагьосано тяло се полюшва на рамото й. Тя го отнася от мен,
както войник носи труп на другар. Тя е силна, прикрепя го само с едната си ръка, за да не падне.
 Не се питах защо го е взела. Знаех защо. Тя отдавна искаше да ни раздели и се е възползвала от първата
възможност, след като слязохме от планината. Ядосвах се на наивната ни глупост. Естествено, че ще ни раздели, как
съм могъл да повярвам, че сме в безопасност? Че закрилата на Хирон ще стигне и в двореца, където никога по-рано
не е стигала.
Тя ще го заведе в пещерите на морското дъно и ще го научи да презира смъртните. Ще му поднася храната на
боговете и ще изгори човешката му кръв. Ще направи от него фигура, която майсторите ще рисуват върху вазите,
поетите ще възпяват в песните си. Той ще замине на война срещу Троя. Представях си го облечен в черни доспехи, с
черен шлем, от който не се вижда нищо друго освен очите му, с бронзови наколенници на нозете. Стои с по едно
копие във всяка ръка и не може да ме познае.
Времето се сгромоляса като огромна вълна, затвори се над мен, погреба ме. През прозореца виждах
преображенията на луната, която първо изтъня, а после пак се изпълни цялата. Спях по малко, почти не слагах залък
в устата си. Като тежка котва скръбта не ми даваше да се надигна от леглото. Само споменът за Хирон човъркаше
сърцето ми и най-накрая ме вдигна от леглото. Възмъжал си, вече не се предаваш толкова лесно.
Потърсих Пелей. Коленичих пред него върху вълнен килим, изтъкан в ярки лилави цветове. Той понечи да
заговори, но аз го предварих. С едната ръка го стиснах за коляното, с другата го хванах за брадичката. Позата на
смирението и молитвата. Хиляди пъти бях виждал други да я правят, но на мен ми беше за първи път. Сега бях под
неговата закрила, законът на боговете го задължаваше да бъде справедлив и безпристрастен с мен.
– Кажи ми къде е – помолих го аз.
Той не помръдна. Чувах приглушеното туптене на сърцето в гърдите му. Не бях подозирал каква физическа
близост има в позата. Острите му ребра ме убиваха под бузата, кожата на старческото му коляно беше тънка и нежна.
– Не знам.
Ехото от думите му прозвуча из залата и стражата се размърда. Усетих как погледите им се забодоха в гърба ми.
Просителите бяха рядкост във Фтия – Пелей беше твърде добър цар за такива отчаяни мерки.
Дръпнах го за брадичката. Той не се противи.
– Не ти вярвам!
Мина известно време.
– Оставете ни! – заповяда той на стражата.
Войниците се повъртяха малко, но се подчиниха. Останахме сами.
Той се наведе и прошепна в ухото ми:
– Скирос.
Място под слънцето, остров. Ахиле!
Когато се изправих, коленете ми се бяха схванали, сякаш бях стоял там часове наред. А може и да бях стоял. Бях
изгубил представа за времето в дългата зала на фтийските царе. Очите ни сега бяха на едно равнище, но царят
отказа да ме погледне. Беше издал тайната, защото беше благочестив човек, защото аз го помолих смирено, защото
такава беше волята на боговете. При друг случай нямаше да го направи. Някакво униние се настани във въздуха
между нас заедно с нещо тежко като гняв.
– Ще ми трябват пари!
Не знам откъде излязоха тези думи. За първи път говорех така на друг човек. Но нямаше какво да губя.
– Иди при Феникс, той ще ти даде.
Кимнах леко с глава. Трябваше да направя нещо повече. Трябваше отново да коленича и да му благодаря, да ударя
чело в скъпия килим. Не го направих. Пелей се обърна и се загледа през отворения прозорец. Ъгълът на двореца
скриваше морето, но и двамата чухме далечния шум на вълните по пясъка.
– Върви си сега – отпрати ме той.
Стори ми се, че искаше да го каже с хладен и презрителен тон, като цар, който е останал недоволен от поданика
си. Но аз чух единствено умората в гласа му.
Кимнах още веднъж и излязох.

Златото, което ми даде Феникс, щеше да ми стигне най-малко за две пътувания до Скирос и обратно. Капитанът
на кораба се опули, когато го сложих в ръцете му. Видях как с опитно око претегли тежестта му и наум пресметна
какво може да си купи с него.
– Ще ме откараш ли дотам?
Нетърпението ми го подразни. Не обичаше да вижда отчаяние у пътниците, които търсеха услугите му.
Припряното бързане и щедрата отплата издаваха потайно престъпление. Но златото беше твърде много, за да ме
върне. Мъжът изсумтя недоволно и ме прати в каютата ми.
 Дотогава не бях пътувал по море и не знаех, че отнемало дни. Това беше търговски кораб с издута черупка, който
обикаляше лениво островите и продаваше на по-далечните царства вълнени платове, маслиново масло и разни
дървени мебели, произведени на континента. Всяка вечер спирахме на различно пристанище, за да напълним
делвите с прясна вода и да стоварим стоката. Денем прекарвах повечето време на носа, откъдето наблюдавах как
вълните се разбиват в насмоления корпус и чаках да видя земя на хоризонта. При други обстоятелства щях да бъда
запленен от имената на корабните части – фаловете, мачтите, кърмата, от багрите на водата и чистия уханен мирис
на морския вятър. Но сега дори не ги забелязвах. Мислите ми бяха устремени единствено към островчето,
захвърлено някъде пред нас, и към светлокосото момче, което се молех да заваря там.

Заливът на Скирос беше толкова малък, че го забелязах едва когато заобиколихме скалите по южния нос на
острова и той се изпречи пред погледите ни. Корабът ни се промъкна в тесния отвор, а моряците се надвесиха от
двете страни и със затаен дъх загледаха как скалите се плъзгат край нас. Вътре цареше пълно безветрие и мъжете
трябваше да седнат на веслата, за да стигнем на брега. Заливчето беше тясно за маневри и аз хич не завиждах на
капитана как щеше да се измъкне от него на връщане.
– Пристигнахме – изплю той намръщено, ала аз вече бях скочил на подвижното мостче.
Скалата се издигаше почти отвесно от брега, но в нея беше изсечена пътечка от стъпала, които се виеха нагоре и
водеха в двореца. Изкачих се по тях. На върха имаше ниски дървета и кози. Малко по-навътре се намираше и сивият
скромен дворец, вдигнат наполовина от камък, наполовина от дърво. Ако не беше единствената постройка наоколо,
едва ли щях да си помисля, че това е царски дом. Стигнах до вратата и влязох.
В тясната зала цареше сумрак, тежкият въздух миришеше на стари гозби. В отсрещния край имаше два празни
трона. Шепа войници убиваха времето в игра на зарове по масите. Те вдигнаха глави да ме огледат.
– Какво те води насам? – попита единият.
– Дошъл съм да се срещна с цар Ликомед – казах и вирнах гордо брадичка, за да им покажа, че съм от знатен род.
Бях облякъл най-хубавата от Ахиловите туники, които успях да намеря.
– Аз ще отида – обади се един от мъжете.
Той захвърли шумно заровете си и излезе прегърбен от залата. Пелей никога не би търпял такова непокорство. Той
се грижеше добре за хората си и очакваше същото от тях. Всичко в тази зала ми се видя сиво и овехтяло.
Не мина много време и мъжът се върна.
– Ела!
Последвах го и сърцето ми се разтуптя. Дълго бях обмислял какво да кажа. Бях готов.
– Ей тука!
Той ми посочи една отворена врата, после се върна обратно, за да продължи играта си на зарове.
Влязох в стаята. Пред жалките останки на огъня вътре седеше млада жена.
– Аз съм Дейдамия, дъщеря на Ликомед – съобщи тя.
Гласът й беше ясен, почти по детски звънлив и ме сепна след мрачната потиснатост на залата. Имаше чипо носле
и остро лице, като на лисиче. Беше хубава и го знаеше.
Повиках на помощ възпитанието си и се поклоних.
– Аз съм чужденец. Дошъл съм да измоля добрината на баща ти.
– А защо не моята? – Тя се усмихна и наклони главицата си. Беше смайващо дребна на ръст, предполагам, че ако
станеше, нямаше да стигне и до гърдите ми. – Баща ми е стар и болен. Можеш да отправиш молбата си към мен и аз
ще ти отговоря.
Тя зае царствена поза. Беше подбрала грижливо мястото, така че светлината падаше откъм гърба й.
– Дошъл съм да търся приятеля си.
– О, нима? – Тя повдигна вежди. – И кой е този твой приятел?
– Един младеж – отвърнах, като внимателно подбирах думите си.
– Разбирам. Тук имаме двама-трима младежи.
Гласът й беше закачлив, самонадеян. Черната й коса се спускаше по гърба й на гъсти и буйни къдрици. Тя отметна
леко главицата си, поклати я и пак ми се усмихна.
– Защо най-напред не ми кажеш името си?
– Хиронид – отвърнах аз.
Син на Хирон.
Името й беше непознато и тя сбърчи носле.
– Хиронид. И по-нататък?
– Търся мой приятел, родом от Фтия. Пристигнал е в двореца на баща ти преди около месец може би.
 Някакво пламъче присветна в очите й, а може и така да ми се стори.
– И за какво го търсиш? – попита тя.
Тонът й вече не беше тъй лекомислен, както преди малко.
– Нося му известие.
Много повече предпочитах да бяха ме завели при стария и болен цар, отколкото при нея. Лицето й беше подвижно
като живак и през цялото време менеше израженията си. Тя ме плашеше.
– Ммм... Известие, значи – усмихна се кокетно и потупа брадичката си с боядисан нокът. – Известие за приятел. И
защо ми е притрябвало да ти казвам дали познавам този младеж?
– Защото ти си могъща царска дъщеря, а аз те моля най-покорно.
Коленичих. Това й достави удоволствие.
– Ами може и да го познавам, но може и да не го познавам. Трябва най-напред да си помисля. Остани за вечеря и
чакай решението ми. Ако имаш късмет, мога дори да ти потанцувам с моите момичета. – Тя ненадейно наклони
глава. – Чувал ли си за свитата на Дейдамия?
– Съжалявам, но не съм.
Тя нацупи сърдито устни.
– Всички царе пращат тук дъщерите си да се грижим за тях. Само ти не знаеш това.
Сведох печално глава.
– Дълго живях в планината и не съм пътувал много по света.
Тя се понамръщи. После махна с ръка към вратата.
– Ще се видим на вечеря, Хирониде.
Следобеда изкарах на прашния двор. Дворецът се намираше на най-високата точка на острова, опрян сякаш в
синьото небе, и въпреки занемарения му вид гледката оттук беше прекрасна. Още щом седнах, се опитах да си
спомня всичко, което бях чувал за Ликомед. Той беше известен с добротата си, но беше слабоволев по душа и хазната
му беше почти празна. Евбейците от запад и йонийците от изток отдавна бяха хвърлили око на земите му и рано или
късно едните или другите щяха да тръгнат срещу него на война въпреки негостоприемните брегове на острова. Ако
до ушите им стигнеше вестта, че тук управлява жена, надали щяха да чакат още дълго.
По залез слънце се върнах в тронната зала. Слугите бяха запалили факли, но светлината само усилваше печалната
атмосфера в помещението. Дейдамия, която беше сложила златна диадема в косите си, влезе с един прегърбен
старец, когото водеше под ръка. Той беше навлечен с толкова много кожи, че от него не се виждаше нищо. Девойката
го настани на единия трон и с величествен жест повика слуга. Аз стоях по-назад, между стражите и още неколцина
мъже, чието положение не ставаше ясно от пръв поглед. Съветници? Роднини? И те като всичко друго наоколо
имаха същия плачевен и окаян вид. Единствена Дейдамия сияеше със зачервените си страни и лъскавата си коса.
Слугата посочи напуканите маси и скамейки и ние насядахме. Царят и дъщеря му не дойдоха при нас, а останаха
на троновете си в другия край на залата. Поднесоха ни обилна вечеря, но аз все поглеждах натам. Опитвах се да
отгатна по лицето й дали трябва да й напомня за себе си. Може би ме е забравила.
Но по някое време тя се изправи и се обърна към нашата маса.
– Чужденецо от Пелион – рече, – да не си казал никога повече, че не си чувал за свитата на Дейдамия.
Отново даде знак и гривните изтракаха на китката й. Влязоха много жени, навярно две дузини. Те тихо
разговаряха помежду си. Косите им бяха покрити и вързани назад с кърпи. Застанаха в кръг на празното място в
средата на залата. Пет-шест мъже извадиха флейти, тъпани и една лира. Дейдамия не дочака отговор от мен и дори
не се поинтересува дали я бях чул. Тя слезе от подиума, отиде при жените и си избра една от по-високите да й
партнира в танца.
Мъжете засвириха. Стъпките на танца бяха сложни и заплетени, ала девойките ги изпълняваха изящно. Бях
поразен въпреки волята си. Полите им се въртяха, златни и сребърни гривни подрънкваха на китките и глезените им.
Те отметнаха назад глави като буйни кобили и се завъртяха в кръг.
Дейдамия беше най-красивата от всички. Тя виеше гиздаво ръцете си във въздуха и с разпуснатите си коси и
златната корона в тях привличаше погледите на всички. Лицето й се зачерви от удоволствие и докато я наблюдавах,
забелязах, че тя засия още по-силно. Усмихваше се щастливо на девойката, с която играеше, почти флиртуваше с нея.
Ту свеждаше очи, ту се приближаваше да я докосне леко. Изпънах врат от любопитство да видя момичето, но
купищата бели фусти го скриха от погледа ми.
Последните ноти се извиха треперливо нагоре и танцът свърши. Дейдамия изведе свитата си напред, за да получат
ръкоплясканията ни. Девойката, с която игра, стоеше до нея в редицата със сведена глава. Тя се поклони с
останалите и вдигна очи.
Извиках тихо от изненада и сърцето скочи в гърлото ми. Девойката ме чу и погледна към мен.
 Няколко неща се случиха едновременно. Ахил – защото това беше той – пусна ръката на Дейдамия и от радост се
хвърли да ме прегърне с такава сила, че за малко да падна назад.
– Пира! – извика царската дъщеря и избухна в плач.
Ликомед, който съвсем не беше толкова изкуфял, колкото дъщеря му го беше изкарала, стана прав.
– Пира, какво правиш?
Не ги слушах. С Ахил се прегръщахме и говорехме несвързано, безмерно щастливи.
– Майка ми – прошепна той, – майка ми...
– Пира!
Ликомедовият глас се издигна над хълцанията на дъщеря му и се разнесе из цялата зала. Изведнъж ми светна, че
говореше на Ахил. Пира. Огненокосата.
Ахил не му обърна никакво внимание. Дейдамия зарева с глас, а царят показа благоразумие, което ме учуди. Той
огледа приближените си – мъже, жени, всички – и заповяда:
– Вън!
Те се подчиниха неохотно, като на излизане продължаваха да хвърлят погледи през рамо.
– На минутата!
Ликомед се приближи и аз за първи път видях лицето му. Кожата му беше пожълтяла, посивяващата му брада
приличаше на мръсно и проскубано руно. И все пак погледът в очите му беше ясен и изпитателен.
– Кой е този младеж, Пира?
– Никой!
Дейдамия задърпа Ахил за ръката. В същото време той отвърна хладно:
– Съпругът ми.
Ченето ми щракна бързо, за да не зяпна като риба с отворена уста.
– Не е вярно! Той не е никакъв съпруг! – Дейдамия изви високо глас и подплаши гълъбите, които спяха на гредите
под покрива.
Отгоре бавно заваляха перца. Може би щеше да каже още нещо, но плачеше толкова силно, че нищо нямаше да й
се разбере.
Ликомед се обърна безпомощно към мен като мъж към мъж.
– Вярно ли е това, чужденецо?
– Да!
– Не! – изпищя принцесата.
Без да обръща внимание на яростното й дърпане, Ахил кимна грациозно с глава на царя.
– Съпругът ми е дошъл да ме вземе и вече мога да напусна двореца ти. Благодаря за гостоприемството.
Той се поклони, както правеха жените. Някаква бездейна част от съзнанието ми забеляза, че го направи наистина
красиво.
Ликомед вдигна ръка да ни спре.
– Трябва най-напред да се допитаме до майка ти, която те повери на моите грижи. Тя знае ли за този съпруг?
– Не! – отново извика Дейдамия.
– Дъще! – Ликомед се намръщи по същия начин, какъвто беше навикът на дъщеря му. – Спри да правиш сцени!
Пусни Пира да си върви.
Лицето й се беше подуло и зачервило от плач, гърдите й се повдигаха шумно.
– Няма! – тя се обърна към Ахил. – Лъжеш! Ти ме предаде! Чудовище! Апатес!
Безсърдечен.
Ликомед се закова на мястото си. Ахиловите пръсти стегнаха моите в клещите си. В нашия език думите имат род.
Тя беше използвала формата за мъжки род.
– Какво беше това? – попита бавно Ликомед.
Лицето на дъщеря му беше станало бяло като платно, но тя вирна непокорно брадичката си и гласът й не трепна,
когато отвърна:
– Той е мъж! – А сетне: – Ние сме женени!
– Какво? – Ликомед се хвана за гърлото.
Устата ми пресъхна. Единствено Ахиловата ръка ме държеше да не падна.
– Недей, моля те – каза й Ахил.
Това, изглежда, я разгневи.
– Ще кажа всичко!
Тя се обърна към баща си.
 – Ти си един стар глупак! Само аз се досетих! За всичко се досетих! – Тя се удари в гърдите, за да придаде повече
сила на думите си. – И сега ще разкажа на всички, Ахиле! – Тя изпищя, сякаш искаше да пробие с името му дебелите
каменни стени и то да стигне до самите богове. – Ахиле! Ахиле! Ще кажа на всички!
– Не, няма.
Студените и остри думи прерязаха като нож виковете на царската дъщеря.
Познавам този глас. Извърнах се.
На вратата стоеше Тетида. Лицето й светеше с бяло-синьото сияние в сърцевината на пламъка. Черните й очи
гледаха от цепките в кожата й. В този миг ми се стори по-висока от всеки друг път. Пригладената й коса лъщеше
както винаги, роклята й също беше приказна, но този път имаше нещо диво и необуздано в излъчването й, сякаш
невидим вятър бушуваше наоколо. Заприлича ми на безмилостните Еринии, злите духове, които идваха да изпият
кръвта на мъжете. Косата ми се изправи, дори Дейдамия спря да ридае.
Мина известно време и тогава Ахил свали покривалото от главата си. Сграбчи деколтето на роклята си, разкъса
предницата й и гърдите му се показаха. Светлината от огъня заигра по кожата му, разтопи я като злато.
– Стига с тези игри, майко!
Нещо като гърч премина по лицето й. Уплаших се, че ще го убие на място. Но тя само го гледаше с неспокойните
си черни очи.
Ахил се обърна към Ликомед:
– Аз и майка ми те излъгахме, за което те моля да приемеш извиненията ми. Аз съм Ахил, син на цар Пелей.
Майка ми искаше да ме опази от войната и затова ме скри тук, предрешен като една от девойките, за които се
грижиш.
Ликомед преглътна и замълча.
– Сега си тръгваме – додаде Ахил кротко.
Думите му изтръгнаха Дейдамия от вцепенението й.
– Не! – изви тя отново глас. – Не може да си тръгнеш! Майка ти произнесе свещените слова, които ни свързват
като мъж и жена. Ти си мой съпруг!
Ликомедовото възклицание отекна гръмко в стените на залата. Очите му се впиха в Тетида.
– Вярно ли е това? – попита той.
– Вярно е – отвърна богинята.
Нещо се срина много отвисоко в гърдите ми. Ахил се обърна към мен, понечи да каже нещо, но майка му го
изпревари.
– Сега сме едно семейство, Ликомеде, и ти ще продължиш да криеш в двора си Ахил. На никого няма да казваш
кой е. В замяна на това някой ден дъщеря ти ще може да се похвали, че има славен съпруг. – Тя погледна нейде над
главата на Дейдамия, после отново към Ликомед и добави: – По-добър нямаше да намери.
Ликомед поглади бръчките на врата си.
– Аз нямам избор, както ти е известно – рече старецът.
– Ами ако не си мълча? – Лицето на девойката пламтеше яркочервено. – Ти и твоят син ми ограбихте честта. Аз те
послушах и му се отдадох и той ме обезчести. Затова като отплата още сега ще съобщя вестта пред приближените
ми.
Аз му се отдадох.
– Ти си едно глупаво и безразсъдно момиче – отвърна Тетида. Всяка дума се спускаше и сечеше като наточено
острие на брадва. – Бедно и незначително, нищо повече от една маша в ръцете ми. Не си достойна да бъдеш жена на
сина ми. Затова ще мълчиш като риба или ще станеш храна за рибите.
Дейдамия отстъпи назад с ококорени очи и побледнели устни. Ръцете й затрепериха. Тя се хвана за роклята при
корема си, сякаш за да не падне. Долу под двореца се чуваше ревът на огромните вълни, които се разбиваха в брега и
рушаха скалите.
– Бременна съм – прошепна принцесата.
В този миг наблюдавах Ахил и видях ужаса, който се изписа по лицето му. Ликомед изохка мъчително.
Усетих празнина в гърдите си. Достатъчно. Може би го казах на глас, а може би само си го помислих. Пуснах
ръката на Ахил и тръгнах с големи крачки към вратата. Тетида се беше отместила от пътя ми. Излязох сам в нощта.

– Почакай! – провикна се Ахил.

Забелязах, че много се забави да ме настигне. Сигурно роклята се заплита в краката му. Настигна ме, хвана ме за
ръката.
– Пусни ме!
 – Моля те, почакай. Остави ме да ти обясня. Моля те! Не исках да го правя. Майка ми...
Говореше на пресекулки, беше запъхтян. Не го бях виждал толкова разстроен.
– Тя доведе момичето в стаята ми. Тя ме накара. Аз не исках. Обеща... обеща ми, че... – Той се запъваше. – Обеща
ми, че ако изпълня желанието й, ще ти каже къде съм.
Стана ми чудно какво ли е мислила Дейдамия, когато накара девойките да танцуват пред мен. Нима е вярвала, че
няма да го позная? Можех да го позная по гладката кожа, по уханието му. И да ослепеех, пак щях да го позная по
стъпките, по диханията. Щях да го позная и в подземния свят между мъртвите.
– Патрокле! – Той обви с длан лицето ми. – Чуваш ли ме? Моля те, кажи ми нещо.
Пред очите ми все беше нейното тяло, опряно в неговото, пълните й гърди и заоблените й бедра. Спомних си
безкрайните дни, когато тъгувах по него, празните ми бездейни ръце, които галеха въздуха, както птичетата кълват
сухата земя.
– Патрокле?
– Било е напразно.
Безучастният ми глас го сепна. Но как иначе да прозвучи?
– Какво намекваш?
– Пелей ми каза къде си, не майка ти.
Кръвта се отдръпна от лицето му и той пребледня като платно.
– Не ти е казала ли?
– Не. Ти наистина ли вярваше, че ще ми каже?
Гласът ми се разнесе по-рязко, отколкото очаквах.
– Да – пошепна той.
Можех да му кажа хиляди неща, да го осъдя за наивността му. Той винаги е бил прекалено доверчив, животът не
бе му давал основания да се страхува, да бъде мнителен. По времето, преди да станем приятели, аз го мразех тъкмо
за това и някаква стара искра се опита наново да пламне в душата ми. Всеки друг на негово място щеше да се
досети, че Тетида преследва единствено своите цели. Как можеше да бъде толкова простодушен? Ядните думи
напираха на устата ми.
Но когато понечих да ги изрека, открих, че не мога. Лицето му почервеня от срам, под очите му имаше торбички
от умора. Доверието му в хората беше част от него, точно както ръцете и вълшебните му нозе. И въпреки болката и
обидата не исках да виждам как той се прощава с него, и за нищо на света не исках да го виждам уплашен и
неспокоен като всички нас.
Той ме наблюдаваше внимателно, отново и отново прочиташе израженията по лицето ми като жрец, който тълкува
поличбите. Тънката бразда на челото му говореше за крайното му вглъбение.
В душата ми нещо се разчупи като ледовете на река Апидан напролет. Бях видял как гледаше Дейдамия. Също като
момчетата във Фтия – с безразлични слепи очи. Никога досега, нито веднъж, Ахил не беше поглеждал към мен, без
да ме види.
– Прости ми – изрече той за втори път. – Не съм го искал. Не беше ти и на мен не ми... не ми хареса.
Това облекчи и последните остатъци от острата болка и отчаяние, загнездили се в душата ми от мига, в който
Дейдамия изкрещя името му. Гърлото ми се сви от напиращите сълзи.
– Няма за какво да ти прощавам.

Късно вечерта се прибрахме в двореца. В тронната зала цареше мрак, от огъня беше останала само жарта. Ахил се
беше опитал да пооправи роклята, но тя продължаваше да зее до кръста. Той я придържаше към гърдите си, за да не
би да срещнем някой страж, който още се мотае буден по коридорите.
От сенките се чу глас, който ни изкара умовете.
– Върнахте се.
Светлината от месечината не стигаше до троновете, но все пак различихме очертанията на човек, навлечен в кожи.
Ликомедовият глас ми се стори по-дълбок от преди, по-сериозен и умислен.
– Да, върнахме се – отвърна му Ахил.
Долових слабото му колебание, преди да отговори. Не беше очаквал да се изправи толкова скоро лице в лице с
царя.
– Майка ти си замина. И аз не знам къде.
Царят замълча, сякаш очакваше отговор. Ахил също мълчеше.
– Дъщеря ми, твоята жена, е в стаята си и плаче. Надява се да отидеш при нея.
Усетих как Ахил трепна гузно. Думите му прозвучаха сковано – вината за него беше ново чувство.
 – Съжалявам за надеждите й.
– Да, наистина жалко – отвърна Ликомед.
Стояхме известно време, без да разговаряме. Накрая царят въздъхна уморено.
– Предполагам, че ще искаш стая за приятеля си?
– Ако ти не възразяваш – отвърна предпазливо Ахил.
Ликомед се изсмя тихо.
– Не, Ахиле, не възразявам.
Отново настъпи мълчание. Чух как царят вдигна един бокал, отпи глътка и го върна на масата.
– Нали разбираш, че детето трябва да носи твоето име?
Ето за какво ни беше чакал в тъмното, под дебелите си кожи, край гаснещия огън.
– Разбирам – отвърна тихо Ахил.
– И няма да се отметнеш от думата си?
Последва мимолетно колебание. Дожаля ми за стария цар и се зарадвах, когато Ахил отговори:
– Не, няма да се отметна!
Старецът си отдъхна. Но когато пак заговори, направи го с официален тон. Отново беше станал цар.
– Лека нощ и на двама ви.
Поклонихме се и излязохме.
Във вътрешността на двореца Ахил намери един войник, който ни заведе в крилото за гости. Той го заговори с
високия си, нежен женски глас. Видях как очите на войника пробягаха по него, спряха се върху скъсаните места по
роклята и раздърпаната му коса. Мъжът ме погледна и се ухили до уши.
– На твоите заповеди, господарке.

В легендите се разказва, че боговете имали дарбата да забавят хода на луната по небесния й път и да проточват
нишката на нощта до безкрай. Тази нощ беше тъкмо от тези, в които часовете текат и не пресъхват. С Ахил я
отпивахме на едри глътки, прежаднели след пропуснатото време, в което бяхме разделени. Едва призори, когато
небето най-накрая започна да просветлява, аз си спомних Ликомедовите думи в залата. Между бременността на
Дейдамия, женитбата им с Ахил и нашата среща ги бях забравил.
– Значи, майка ти се е опитала да те скрие тук от войната?
Той кимна.
– Тя не иска да заминавам за Троя.
– Защо?
Та тя винаги е искала Ахил да стане славен воин!
– Не знам. Казва, че съм още много млад. Рано е още, така казва.
– И това е било нейна идея? – посочих парцаливите останки от роклята.
– И питаш! Ако зависеше от мен, нямаше да го направя.
Той направи физиономия и дръпна косата си, която още стоеше навита на букли. Неприятен, но не и осакатяващ
срам, какъвто щеше да измъчва някое друго момче на негово място. Ахил не се плашеше от присмех, никога не беше
ставал негова жертва.
– Както и да е. Целият театър ще свърши, щом войската потегли на път.
Умът ми се напрягаше да схване чутото.
– Значи, Тетида не те е отвела заради мен, така ли?
– Женитбата с Дейдамия беше заради теб, струва ми се. – Той огледа ръцете си и продължи. – Но другото е заради
войната.
 Тринайсета глава
Заредиха се тихи и спокойни дни. Сутрин закусвахме в стаята си, а после до вечерта обикаляхме и разглеждахме
острова и търсехме мижавите сенки под дръгливите дървета. Трябваше да се пазим да не би някой да види Ахил,
докато той лети на бързоногите си крака, катери се като коза и мята копие. Но никой не ни следеше, а и островът
беше пълен със закътани местенца, където той най-спокойно можеше да сваля женската си премяна.
На другия край имаше пустеещ каменист плаж, но затова пък двойно по-дълъг от нашите пътеки за надбягвания
във Фтия. Ахил нададе силен радостен възглас, когато го открихме, и начаса захвърли роклята. Гледах го как тича по
брега, сякаш плажът беше равен.
– Брой вместо мен – извика ми през рамо.
Започнах да тупкам отмерено с крак по пясъка.
– Колко? – провикна се той от другия край.
– Тринайсет! – извиках с пълно гърло.
– Още загрявам!
Следващия път бяха единайсет. А последния – девет. Той се отпусна до мен, без дори да се е задъхал от умора, с
поруменяло от щастие лице. Беше ми разказал за живота си като жена, за дългото и монотонно ежедневие, в което
единственото развлечение от вечната скука били танците. Излязъл сега на свобода от принудителния си затвор, той
се протегна блажено като някоя от планинските котки на Пелион, която се наслаждава на собствената си сила.
Вечер се прибирахме в тронната зала. Ахил отново навличаше неохотно роклята и приглаждаше косите си, които
често прибираше под забрадка, както в онази първа вечер. Косите с цвят на злато бяха рядкост тук и можеха да
привлекат вниманието на моряците и търговците, които спираха на скироското пристанище. Ако приказките им
стигнеха до ушите на някоя умна глава, не ми се мислеше какво щеше да стане.
Четиримата – Ликомед, Дейдамия, аз и Ахил – вечеряхме на масата, която сложиха за нас пред тронните кресла.
Понякога при нас сядаше някой и друг съветник, понякога бяхме само ние. Обикновено вечерята минаваше в
мълчание. Събирахме се заедно, за да пазим благоприличие, да разпръскваме слуховете и да поддържаме
измислицата, че Ахил е моя жена, поверена на грижите на царя. Дейдамия все го стрелкаше жадно с очи, надяваше
се на един негов поглед. Но Ахил не я поглеждаше. „Добър вечер“ – казваше с благопристойния си женски глас, щом
седнехме, но това беше всичко. Безразличието му беше съвсем неприкрито и аз виждах как по прелестното личице
на жена му преминаваха като мрачни облаци срам, обида и гняв. Тя все поглеждаше към баща си с надеждата той да
вземе страната й, но Ликомед пъхаше залъците в устата си и мълчеше.
Понякога тя ме хващаше, че я наблюдавам, и тогава изражението се сменяше, лицето й ставаше сурово и тя
присвиваше очи. Слагаше собственически ръка на корема си, сякаш за да се предпази от някаква магия, с която й се
струваше, че я заплашвам. Сигурно си мислеше, че й се надсмивам, че размахвам презрително победата си. Сигурно
си мислеше, че я ненавиждам. Дори не подозираше, че стотици пъти го молех да бъде по-добросърдечен с нея. Не се
налага да я унижаваш така старателно. Но Ахил страдаше не от липса на великодушие, а от липса на интерес.
Погледът му се плъзваше по нея, сякаш столът й пустееше.
Веднъж се опита да го заговори и гласът й затрепери от вълнение:
– Добре ли се чувстваш на острова, Пира?
Той продължи да гълта вечерята бързо, но изтънчено. Бяхме решили да отидем на другия край на острова и да
ловим риба на лунна светлина. Той нямаше търпение да тръгнем. Трябваше да го смушкам под масата.
– Какво има?
– Царската дъщеря иска да знае дали се чувстваш добре тук.
– О... – Той й хвърли бърз поглед, после се обърна към мен. – Да, добре се чувствам.
Дните продължаваха да се точат и Ахил привикна да се буди рано, за да се упражнява с копието и меча, преди
слънцето да се е изкачило високо в небето. Бяхме скрили оръжията в една отдалечена горичка, където той ходеше
сам, а после се връщаше към женската роля, която играеше в двореца. Понякога след това отиваше да види майка си,
сядаше на някоя назъбена скала и плацикаше краката си в морето.
В едно такова утро, когато беше излязъл рано, на вратата на стаята силно се потропа.
– Кой е? – попитах аз, но стражите вече бяха влезли.
Бяха по-важни и по-сдържани от всеки друг път, носеха копия и застанаха мирно. Стори ми се необичайно да ги
видя без заровете им.
– Идваш с нас! – заповяда единият от тях.
– Защо? – току-що бях станал и бях още замаян от съня.
 – Заповед на принцесата!
Двама мъже ме хванаха от двете страни и ме повлякоха към вратата. Когато се възпротивих, първият се наклони
към мен, като ме гледаше право в очите.
– За твое добро ще бъде да не вдигаш много шум.
С театрален жест той прокара пръста си по върха на копието, за да ме сплаши.
Не ми се вярваше да ми направят нещо, но и не желаех да ме влачат против волята ми по коридорите на двореца.
– Така да бъде – съгласих се аз.

Никога не бях стъпвал в тесните коридори, по които ме поведоха сега. Тук, далеч от главната част на двореца,
подобни на кошер от тесни килийки, бяха стаите, където спяха и прекарваха дните си доведените сестри на
Дейдамия. Иззад вратите се чуваха смях и вечното тракане на становете. От Ахил знаех, че тук слънцето никога не
огрява и вятърът не подухва през прозорците. Трудно ми беше да си представя как, но той беше изкарал близо два
месеца в това крило.
Накрая стигнахме пред широка врата, направена от по-хубаво дърво от другите. Стражът почука, отвори и ме
натика вътре. Чух как вратата се затвори плътно зад гърба ми.
Дейдамия беше седнала превзето на тапициран с кожа стол и ме разглеждаше. До нея имаше маса, в краката й –
столче, на което да ги подпре, но иначе стаята беше съвсем гола.
Мина ми през ума, че беше замислила това предварително, понеже знаеше, че Ахил е излязъл рано сутринта.
Нямаше на какво да седна, затова останах прав. Босите ми нозе хладнееха на студения каменен под. Имаше още
една по-малка врата и предположих, че тя води към спалнята й.
Докато оглеждах помещението, тя ме наблюдаваше с живи очета като на птица. Не ми идваше никаква духовитост
на ума, затова казах първата глупост, която ми хрумна:
– Искала си да говориш с мен.
Тя изсумтя подигравателно.
– Да, Патрокле, исках да говоря с теб.
Чаках я да продължи, но тя ме изучаваше мълчаливо и потропваше с пръст по страничното облегало на креслото.
Роклята й се спускаше свободно по тялото й, не я беше вързала през кръста, както правеше често, за да подчертае
стройната си фигура. Разпуснатите й коси бяха прибрани на слепоочията с гребени от слонова кост. Тя накриви
главата си и ми се усмихна.
– Най-смешното в цялата работа е, че ти дори не си красавец. Видът ти е най-обикновен.
Тя имаше бащиния си обичай да замлъква внезапно, както говори, сякаш очакваше отговор. Усетих, че се
изчервявам. Трябва да кажа нещо. Покашлях се, а тя ме изгледа свирепо.
– Мълчи! Не съм ти разрешила да говориш!
И продължи да ме гледа право в очите, сякаш да се увери, че няма да престъпя заповедта й.
– Ама че комична ситуация! Я се виж на какво приличаш! – Тя стана и с бързи крачки изгълта разстоянието
помежду ни. – Имаш къс врат. Гърдите ти са слаби като на момче. – Тя вдигна презрително пръсти. – Ами лицето
ти! – Направи гримаса. – Ужас! Момичетата ми са напълно съгласни с мен. Дори баща ми е на същото мнение.
Хубавките й устни се разтегнаха в усмивка и разкриха белите й зъби. За първи път стоях толкова близо до нея.
Надушвах някакъв сладникав аромат, като от цветовете на мечата стъпка. Видях също, че косата й не е чисто черна, а
тук-там мени цвета си в меките тонове на кестенявото.
– Е, какво ще кажеш?
Тя вирна ръцете си на хълбоците.
– Нали ми забрани да отговарям.
Лицето й се разяри от гняв.
– Ама че глупак!
– Не исках...
Удари ме през лицето. Ръката й беше малка, но притежаваше учудваща сила. Главата ми рязко отхвръкна встрани.
Кожата на лицето ми пламна, а устната ме заболя силно там, където ме беше ударила с пръстена. От дете не ми бяха
зашлевявали плесница. Момчетата рядко ги удряха през лицето, само бащите им, и то когато искаха да покажат
презрението си. Моят ме удряше. Бях слисан. И да знаех какво да кажа, пак нямаше да мога да обеля и дума.
Тя се озъби в лицето ми, сякаш ме предизвикваше на свой ред да я ударя. Когато видя, че няма да посегна, лицето
й се изкриви победоносно.
– Страхливец! Не само грозен, ами и малодушен! И кръгъл идиот, както чувам. Умът ми не го побира как така
той...
 Тя се спря на средата на крачката и ъгълчето на устата й увисна, като че се бе закачило на рибарска кука. Обърна
ми гръб, без да каже дума. Мина доста време, през което чувах как тихо си поема дъх, за да не се досетя, че плаче.
Знаех тази хитрина. Сам бях прибягвал до нея.
– Мразя те – каза с глух и немощен глас.
В душата ми се надигна жал и охлади пламналата ми буза. Спомних си колко тежко се понася безразличието.
Чух я да преглъща, ръката й се вдигна до лицето й, за да изтрие сълзите.
– Утре заминавам. Трябва да си щастлив. Баща ми иска рано да се оттегля. Бременността щяла да ме опозори, ако
ме видят с корема, преди да оповестим, че съм женена.
Да се оттегля. Чух горчивината в гласа й, когато изрече думите. Някоя малка къщурка в покрайнините на
Ликомедовите владения. Там нямаше да има приятелки, с които да си бъбри и да танцува. Щеше да остане сама с
някоя слугиня и едреещия си корем.
– Съжалявам.
Тя не продума. Гърбът й се повдигаше леко под бялата рокля. Пристъпих към нея, но се спрях. Бях понечил да я
погаля по косата, за да я утеша. Но милувката ми нямаше да й донесе утеха. Ръката ми се отпусна до тялото.
Стояхме дълго и само шумът от въздишките ни изпълваше стаята. Когато се обърна към мен, лицето й беше
почервеняло от плач.
– Ахил не ме поглежда – гласът й леко потрепери, – макар че нося детето му и съм негова жена. Защо? Кажи ми,
ако знаеш.
Въпросът й беше детински – като защо вали дъжд или защо морето вечно се люшка. Почувствах се по-зрял от нея,
макар да не бях.
– Нямам представа – отвърнах й тихо.
Лицето й се изкриви.
– Лъжеш! Ти си причината! Ти ще заминеш с него, а аз ще остана тук!
Добре познавах самотата. И как чуждото щастие все разяжда сърцето и не му дава покой. Но нямаше с какво да й
помогна.
– Сега ще си вървя – отвърнах колкото може по-внимателно.
– Стой! – тя бързо се изпречи на пътя ми. Думите заваляха от устата й една през друга. – Никъде няма да ходиш.
Ако мръднеш само, ще повикам стражите! Ще... ще им кажа, че си ме нападнал!
Нажалих се, на душата ми стана тежко. Дори да ги повикаше, дори да й повярваха, те не можеха да й помогнат с
нищо. Аз бях Ахиловият другар и бях несломим.
Изглежда, мислите се изписаха на лицето ми, защото тя се отдръпна като ужилена от мен и отново избухна в гняв.
– Ти ми завидя, че той се ожени за мен, че беше мой. Ревнуваше го от мен, и с право! – Тя вирна брадичката си,
както правеше по-рано. – Не го направихме само веднъж!
Били са два пъти. Ахил ми каза. Тя вярваше, че може да ни скара, да се превърне в ябълката на раздора между нас,
но напразно.
– Съжалявам – повторих отново.
Нямаше какво друго да й кажа. Той не я обичаше и никога нямаше да я обикне.
Тя сякаш чу мислите ми и лицето й се сгърчи. Сълзите покапаха по пода и капка по капка почерниха сивия камък.
– Ще повикам баща ти или някое от момичетата.
Тя ме погледна и прошепна:
– Моля те... моля те, не ме оставяй.
Трепереше цялата като току-що родено животинче. Цял живот до нея беше стоял някой близък, който утешаваше
дребните й скърби. Сега имаше само тази стая с голите стени и самотния стол – тъмницата на скръбта й.
Приближих се малко неохотно, а тя въздъхна като сънено дете и се отпусна признателно в обятията ми. Сълзите й
се просмукаха през туниката ми. Придържах закръглената извивка на кръста й, усещах топлата и нежна кожа на
ръцете й. Навярно и той я беше прегръщал по същия начин. Но Ахил беше далеч оттук, слънчевото му същество
нямаше място в тази мрачна, угнетяваща стая. Пламналото й като от треска лице се притисна силно в гърдите ми.
Виждах само вълнистите кичури на лъскавата й черна коса и бялата кожа на скалпа й.
Не след дълго риданията й стихнаха и тя се притисна още по-плътно в мен. Ръцете й ме погалиха по гърба.
Трябваше да мине малко време, докато разбера какво става.
– Ти не го искаш – казах и понечих да отстъпя назад, но тя ме стисна още по-здраво.
– Напротив, искам го.
В очите й блестеше силен пламък, който ме уплаши.
– Дейдамия! – призовах на помощ гласа, с който накарах Пелей да отстъпи. – Стражите са отвън. Не бива...
 Но тя си беше възвърнала спокойствието и увереността.
– Те няма да ни пречат.
Преглътнах, гърлото ми беше пресъхнало от страх.
– Ахил ще ме търси.
Тъжна усмивка изви устните й.
– Няма да се сети да провери тук. – Взе ръката ми. – Ела.
И ме въведе в спалнята си.
Ахил ми беше разказал за нощите им, без да се чувства неловко от това – между нас нямаше забранени неща.
Тялото й, разказваше той, е крехко и деликатно, дребничко като на дете. Идвала нощем в килията му с майка му и
лягала до него в леглото. Той се страхувал да не й причини болка. Всичко свършвало бързо и двамата мълчали. Той
се запъна, когато се помъчи да опише тежкия, силен мирис, влагата между краката й. „Мазно, рече, като маслиново
масло.“ Когато продължих да настоявам, той поклати глава. „Не мога да си спомня, честна дума. Беше тъмно и не
виждах нищо. Исках час по-скоро да свърши.“ Погали ме по бузата. „Липсваше ми.“
Вратата се затвори зад гърба ни и ние се озовахме в скромна стаичка. По стените бяха закачени гоблени, а подът
беше застлан с дебели килими от овча кожа. Под прозореца имаше легло, за да може бризът да гали лицето й.
Тя свали роклята си през главата и я пусна на пода.
– Харесваш ли ме? – попита ме тя.
Бях признателен, че от мен не се иска сложен отговор.
– Да.
Тялото й беше дребничко, с деликатна конструкция и само коремчето малко стърчеше там, където растеше детето.
Погледът ми беше привлечен към това, което никога не бях виждал досега – малкото окосмено пространство на
слабините. Тя забеляза, че я разглеждам. Хвана ръката ми и я допря в хълмчето, от което се излъчваше топлина като
от жарта на огън.
Кожата се плъзна по пръстите ми топла и нежна, толкова фина, че се уплаших да не би да я разкъсам. Погалих я
по лицето с другата си ръка, докоснах с пръстите си меката кожа под очите й. Погледът в тях беше ужасен – нямаше
нито надежда, нито наслада, само твърда решителност.
За малко да избягам. Но не можех да понеса да видя още скръб и разочарование по отчаяното й лице – поредният
мъж, който отказваше да й даде това, което иска. Затова я оставих да ме отведе с малко непохватните си ръце до
леглото, да ме насочи между бедрата си, където нежната кожа се разтвори и отвътре се отрониха топли капки роса.
Усетих съпротивление и щях да се отдръпна, но тя поклати отсечено глава. Дребничкото й лице се бе изопнало
съсредоточено, тя стискаше зъби, сякаш чакаше да я заболи. И двамата си отдъхнахме, когато кожата най-сетне се
отпусна, разтвори се. Когато се пъхнах в топлата обвивка на недрата й.
Няма да отрека, че в мен бавно напираше желанието. Странно, безметежно чувство ме обзе, много различно от
мъчителния, несъмнен копнеж по Ахил. Изглежда, спокойствието на натежалите ми клепачи я засегна. Ново
безразличие. Затова започнах да се движа, застенах от удоволствие, притиснах се в нейните малки и меки гърди,
сплесках ги под тежестта си сякаш в изблик на страст.
Тя остана доволна, изведнъж се разпали ожесточено, задърпа ме силно и бързо, в очите й грейна триумф, когато
чу въздишките ми. И когато вълната бавно се надигна в мен, малките й крачета се увиха твърдо около кръста ми,
замятаха се бурно и изтръгнаха от мен спазъма на сладострастието.
Когато всичко свърши, останахме да лежим един до друг, но без да се докосваме. Лицето й беше скрито в сянка,
далечно, позата й беше странно неестествена. Още замаян от екстаза, протегнах ръка да я прегърна. Поне това
можех да й дам.
Но тя се отдръпна и стана, като ме погледна предпазливо. Тъмните кръгове под очите й приличаха на синини.
Обърна се да се облече и закръглените й сърцевидни хълбоци сякаш ме изгледаха укорително. Не разбирах какво
беше очаквала от мен, знаех само, че не го беше получила. Станах и навлякох туниката през главата си. Щях да я
прегърна, да я погаля по лицето, но тя ме предупреди с будни и ококорени очи. Отвори вратата. Прекрачих навън без
надежда.
– Стой!
Гласът й прозвуча дрезгаво. Обърнах се.
– Предай му „до скоро виждане“ от мен.
После затвори и вратата от дебело тъмно дърво ни раздели.
Когато открих Ахил, прегърнах го с радост и облекчение, че се бях измъкнал от тъгата и обидата й.
След време почти успях сам да се убедя, че нищо не се е случило, че всичко е било ярък сън, предизвикан от
неговите описания и живото ми въображение. Но истината е друга.
 Четиринайсета глава
Дейдамия замина на следващото утро, както беше казала.
– Отива на гости на леля си – съобщи на закуска пред приближените си с равен глас Ликомед.
И да имаше въпроси, никой не се осмели да ги зададе. Дъщеря му щеше да се завърне у дома едва след раждането
на детето, когато Ахил можеше да бъде посочен за негов баща.
През следващите седмици времето като че странно увисна. С Ахил прекарвахме колкото може повече време навън,
на чист въздух, и радостта от срещата ни постепенно беше изместена от нетърпението ни. Мечтаехме час по-скоро
да се върнем към живота си на Пелион или във Фтия. След заминаването на царската дъщеря се промъквахме гузно
из двореца, почти като крадци – очите на Ликомедовата свита ни следяха зорко, а самият той ни поглеждаше
смръщено при всяка среща.
Не след дълго дойде и вестта за войната дори тук, на откъснатия и забравен от небето Скирос. Някогашните
кандидати за ръката на Елена бяха удържали клетвата си и войската на Агамемнон изобилстваше от царска кръв.
Разправяха, че направил нещо, в което никой преди него не е успявал – обединил разпокъсаните ни царства под една
обща кауза. Помнех го – неясна сянка с мрачно лице, рунтав като мечка. Деветгодишният Патрокъл бе харесал
повече брат му Менелай с огненочервените коси и весел глас. Но Агамемнон беше по-големият и армията му беше
по-многочислена, затова той щеше да поведе похода към Троя.
Беше утро към края на зимата, макар че това по нищо не личеше. Толкова на юг листата не падаха от дърветата и
ранният утринен въздух не прерязваше като с нож от студа. Седяхме в пукнатината на една скала, откъдето
наблюдавахме хоризонта и дебнехме лениво да зърнем някой кораб или сивия гръб на делфините. Хвърляхме
камъчета по стръмния склон и надничахме да ги видим как подскачат надолу, но бяхме твърде високо, за да чуем
трясъка, с който се разбиваха в скалите под нас.
– Да беше тук сега лирата на майка ти!
– И на мен ми липсва.
Но лирата беше останала във Фтия заедно с всичко друго. Помълчахме известно време, спомнихме си нежния звън
на струните й.
Изведнъж той се наведе напред.
– Какво е това?
Присвих очи. Зимното слънце беше слязло ниско на хоризонта и блестеше в очите ми от всеки ъгъл.
– Не виждам добре.
Вгледах се в мъглявината, където морето се опираше в небосклона. Сякаш имаше някакво петно, което приличаше
на кораб, но може и да беше игра на светлината.
– Ако е кораб, ще носи новини – рекох аз.
Както всеки път коремът ми се сви от страх да не пристигнат вести, че издирват и последния от кандидатите за
ръката на Елена – онзи, който не беше удържал на мъжката си дума. Бях млад и през ум не ми минаваше, че на света
няма пълководец, който ще пожелае да се разчуе как е имало и такива, дето не са се подчинили на волята му.
– Кораб е, сигурен съм!
Петното се беше приближило – изглежда, корабът се придвижваше с голяма бързина. Малко по малко от сивото
море се показаха и цветовете на платната.
– Не е търговски кораб! – обяви Ахил.
Търговските кораби използваха само бели платна, които хем бяха евтини, хем практични. Човек трябваше да е
много богат, за да пръсне пари за боя на платната си. Пратениците на Агамемнон имаха тъмночервени и пурпурни
платна, които царят беше видял от източните владетели. Този кораб имаше жълти платна с черни спираловидни
шарки.
– Познаваш ли шарките?
Ахил поклати отрицателно глава.
Корабът навлезе в тясното гърло на скироския залив и заседна в пясъка на брега. Моряците хвърлиха през борда
грубо издяланата каменна котва и спуснаха подвижното мостче да слязат. От мястото ни високо на скалите по
палубата не се виждаше нищо друго, освен черните им глави.
Бяхме се забавили твърде дълго навън. Ахил стана и забради косите си, които вятърът свободно развяваше досега.
Аз се заех да наглася роклята му, оправих диплите на раменете му, така че да се спускат елегантно, закопчах
коланчетата и връзките. Толкова бях свикнал да го виждам в рокля, че вече не ми се струваше странно. Когато
свършихме с приготовленията, Ахил се наведе за целувка. Устните му бяха меки и кръвта пламна в жилите ми.
 – Потрай до довечера – обеща той и тръгна по пътеката обратно към двореца.
Прибираше се в женското крило, където между становете и фустите щеше да дочака отплаването на кораба.
Усетих наченките на слабо главоболие зад очите, прибрах се в прохладната и тъмна стая с пуснати капаци на
прозорците, които скриваха пладнешкото слънце, и легнах да поспя.
Събудих се от чукане по вратата. Някой от слугите може би, или пък Ликомед.
– Влизай! – провикнах се, без да отварям очи.
– Късно е да ме каниш, вече влязох – отвърна развеселено нечий сух глас.
Отворих очи и седнах в леглото. На вратата стоеше мъж с яки плещи и късо подстригана брада на философ,
тъмнокестенява на цвят, обагрена тук-там със светли червеникави нишки. Усмихна ми се и в усмивката му видях
браздите на хилядите преди нея. Тази му привичка ми се стори много позната.
– Съжалявам, че наруших покоя ти.
Гласът му беше приятен, добре овладян.
– Няма нищо – отвърнах предпазливо.
– Надявах се да поговорим насаме. Имаш ли нещо против да поседна? – и посочи стола с разтворена длан.
Молбата му беше направена учтиво и въпреки опасенията си не намерих причина да му откажа.
Кимнах и той придърпа стола. Ръцете му бяха загрубели, с мазоли по тях. Лесно можех да си представя как
държат рало, и все пак обноските му говореха, че човекът не е от простолюдието. За да спечеля време, станах и
отворих капаците на прозореца. Надявах се мисълта ми полека да се избистри от мъглата на съня. Не можех да си
представя защо един непознат ще настоява да се срещне с мен. Освен ако не е дошъл да ми търси сметка за дадената
клетва. Обърнах се с лице към него.
– Кой си ти?
Мъжът се засмя.
– Хубав въпрос. Беше много грубо от моя страна да нахълтам така неочаквано в стаята ти. Аз съм един от
пълководците на могъщия цар Агамемнон. Обикалям островите и набирам за войската ни способни млади мъже
като теб. – Той наклони глава. – Стигна ли и до теб вестта за войната срещу Троя?
– Да, чух вече за това.
– Отлично.
Той се усмихна и изпъна нозете си напред. Гаснещата светлина падна на крака му и освети розов белег, който
разполовяваше загорялата плът на десния му прасец от глезена до коляното. Розов белег. Стомахът ми се преобърна,
сякаш бях политнал към морето от най-високата скала на Скирос. Поостарял и наедрял, мъжът беше достигнал
разцвета на силите си. Одисей!
Той подхвърли нещо, но не чух какво. Бях се пренесъл отново в онази зала. Спомних си будните му черни очи, от
които нищо не убягваше. Дали ме е познал? Огледах лицето му, но забелязах единствено лекото му озадачение. Той
чака да му отговоря. Потиснах страховете в сърцето си.
– Прощавай, не чух какво каза.
– Ще участваш ли във войната?
– Едва ли ще ви бъда от полза. Хич ме няма с меча и копието.
Устните му се извиха в иронична усмивка.
– Чудно нещо, всички така казват, когато разговарям с тях. – Каза го с весел тон, на шега, не като обвинение. – Как
ти е името?
Постарах се да му отвърна със същото безгрижие:
– Хиронид.
– Хиронид – повтори той.
Чаках да открия недоверие по лицето му, но не забелязах нищо. Поотпуснах се малко от напрежението.
Естествено, че не ме беше познал. Доста се бях изменил, откакто бях на девет години.
– Е, Хирониде, Агамемнон обещава да отрупа със злато и почести всеки, който се сражава редом с него. Походът
се очертава да бъде кратък. Ще те върнем вкъщи до следващата есен. Ще поостана на острова още някой и друг ден.
Дано да размислиш през това време.
Той отпусна ръце на коленете си в знак, че разговорът е приключил, и стана.
– Това ли беше?
Бях очаквал цяла вечер да ме увещава. Той се засмя дружелюбно.
– Да, това беше. Ще се видим на вечерята, нали?
Кимнах. Той понечи да се обърне към вратата, но се спря.
– Знаеш ли, странна работа, но все ми се струва, че съм те виждал някъде.
 – Съмнявам се – побързах да кажа. – Не помня да съм те срещал по-рано.
Той ме оглежда известно време, сетне сви рамене и се отказа.
– Сигурно те бъркам с някое друго момче. Нали знаеш какво казват хората. Колкото повече старееш, толкова
повече забравяш. – И се почеса замислено по брадата. – Чие момче си? Може пък да познавам баща ти.
– Аз съм прокуденик.
На лицето му се изписа съчувствие.
– Съжалявам, не знаех. От кой край си?
– От крайбрежието.
– Северното или южното?
– Южното.
Той поклати печално глава.
– Можех да се закълна, че си някъде от севера. Тесалия, да кажем, или Фтия. Закръгляш гласните точно като
тамошното население.
Преглътнах. Във Фтия изговаряха съгласните по-твърдо и отваряха устата си по-широко за гласните от всякъде
другаде. Речта им ми се бе сторила грубовата, докато не я чух от устата на Ахил. Дори не знаех колко много съм
прихванал от нея.
– Не знаех – измънках аз с разтуптяно сърце.
Да си върви по-скоро, защо се бави?
– За жалост, безполезните знания са моето проклятие.
Същата лека усмивка, отново беше развеселен от нещо.
– Хайде и не забравяй да ме потърсиш, ако промениш решението си. Или ако се сетиш за друго подходящо момче,
с което трябва непременно да се срещна.
Вратата се затвори с щракване зад гърба му.

Медният гонг за вечерята беше ударил. По коридорите цареше голямо оживление, слугите търчаха напред-назад с
подносите, мъкнеха столове. Когато влязох в тронната зала, следобедният ми посетител вече беше там и разговаряше
с Ликомед и с още един непознат мъж. Ликомед забеляза пристигането ми и рече:
– Хирониде, запознай се с Одисей, владетел на Итака.
– Добре че са домакините! – възкликна Одисей. – Чак когато си тръгнах от стаята ти, се сетих, че така и не ти
казах името си.
А аз така и не те питах за него, защото те познах. Направил бях неволна грешка, но не непоправима. Ококорих
очи.
– Ти си цар? – и паднах на колене с възможно най-добре изиграното си учудване.
– Всъщност той още не е станал цар – чу се провлечен глас над главата ми. – Аз съм царят.
Вдигнах глава и срещнах погледа на третия мъж. Проницателните му очи бяха толкова светлокафяви, че
изглеждаха почти жълти. Черната му брада беше къса, за да подчертава полегатите равнини на лицето му.
– Това е цар Диомед, владетелят на Аргос – представи го Ликомед. – Другар на Одисей.
И още един от кандидатите за ръката на Елена, макар че не помнех друго за него, освен името му.
– Царю! – сведох глава аз.
Дори не ми остана време да се уплаша, че ще ме познае, защото вече ми беше обърнал гръб.
– И тъй, заповядайте на масата – покани ги Ликомед.
На вечерята при нас седнаха и неколцина от неговите съветници и аз се изгубих между тях. Погълнати от
разговора с царя, Одисей и Диомед забравиха за нас.
– Е, как вървят работите в Итака? – попита учтиво Ликомед.
– Добре, благодаря ти. Оставих там жена си и сина ни – и двамата в цветущо здраве.
– Накарай го да ти разкаже за жена си – подхвърли Диомед. – Той се забравя, когато говори за нея. Чувал ли си как
са се запознали? Това е любимата му история!
В гласа му прозвуча съвсем открито предизвикателство. Мъжете край мен спряха да се хранят и зачакаха да видят
какво ще стане.
Ликомед погледна първо единия, после другия мъж и накрая се престраши да попита:
– Е, хайде, разкажи ни как си срещнал жена си, владетелю на Итака.
И да беше усетил нагнетената обстановка, Одисей не се издаде.
– Много мило от твоя страна, че питаш. Когато Тиндарей започна да търси съпруг за Елена, кандидати за ръката й
се стекоха от много близки и далечни царства. Сигурен съм, че си спомняш.
 – По това време вече бях женен и така и не отидох – отвърна Ликомед.
– Да, естествено, а пък тези тук са били още деца.
Той ми хвърли една усмивка и пак се обърна към царя.
– Измежду всички мъже аз имах късмета да пристигна първи. Царят ме покани да вечерям със семейството му.
Там бяха Елена, сестра й Клитемнестра и братовчедка им Пенелопа.
– Поканил го бил! – присмя му се Диомед. – Така ли му казват, когато пропълзиш между папратите, за да ги
наблюдаваш тайно от двора?
– Сигурен съм, че царят на Итака не би направил такова нещо! – смръщи се Ликомед.
– За жалост, той казва истината, но ти благодаря за вярата, която имаш в мен. – Одисей се усмихна сърдечно на
Ликомед. – Всъщност тъкмо Пенелопа ме сгащи в тревата. Наблюдавала ме повече от час и решила, че трябва да се
намеси, преди да налетя в трънаците. Естествено, получи се малко неловко, но накрая се появи Тиндарей и ме
покани да остана в дома му. По време на вечерята ми стана ясно, че Пенелопа е два пъти по-умна от братовчедките
си и също толкова голяма хубавица като тях. И тъй...
– Колкото Елена? – прекъсна го Диомед. – Затова ли на двайсет още не й бяха намерили мъж?
Одисей му отвърна кротко:
– Сигурен съм, че няма да поискаш от един мъж да сравнява жена си с друга, ако това ще я постави в неизгодна
светлина.
Диомед извъртя очи и се зае да си чисти зъбите с върха на ножа.
Одисей се обърна към Ликомед и продължи разказа си:
– И тъй, по време на разговора ни, когато стана ясно, че Пенелопа показва предпочитанията си към мен...
– Главата си залагам, че не е било заради хубостта ти! – подметна Диомед.
– Наистина не беше заради това – съгласи се Одисей. – Тя ме попита какъв сватбен подарък ще направя на
бъдещата си жена. Брачно ложе, отвърнах аз доста галантно, и то от най-хубавата дъбова дървесина. Но тя не остана
доволна от отговора ми. „Брачното ложе трябва да бъде направено от нещо живо и зелено, а не от сухо, мъртво
дърво“, рече ми тя. „Ами ако ти направя такова легло, ще ми станеш ли жена?“, попитах. А тя ми отвърна...
Царят на Аргос изсумтя с отвращение:
– До гуша ми дойде да слушам историята за брачното ти ложе!
– Но ти сам ми предложи да я разкажа.
– Проклятие! Ако скоро не измислиш нещо ново, ще си тегля ножа от скука!
Ликомед изглеждаше потресен – грубият език беше уместен в стаите на прислугата или на двора, но нямаше
място на царската трапеза. Одисей само поклати тъжно глава.
– Честна дума, с всяка изминала година мъжете от Аргос стават все по-големи варвари. Ликомеде, дай да
покажем на царя им какво значи цивилизовано общество. Надявах се да видим прочутите танцьорки от острова ти.
Ликомед преглътна и рече:
– Да, не се сетих...
Замълча и пак продължи с най-царствения глас, който успя да повика на помощ:
– Разбира се, щом желаете.
– Желаем, желаем!
Това беше Диомед.
– Ами тогава... – Ликомедовите очи се стрелнаха между двамата мъже. Тетида му беше заповядала да крие жените
от всякакви гости, но ако откажеше, щеше да събуди подозренията им. Той се покашля и взе решение. – Ами тогава
да ги повикаме!
Той махна рязко на един слуга, който тозчас излезе забързано от залата. Бях забол поглед в чинията си, за да не
видят страха по лицето ми.
Заповедта на царя беше сварила жените неочаквано и на влизане в тронната зала те продължаваха да гласят по
нещо дребно – коя по роклята, коя по косата си. Ахил беше между тях, с грижливо прибрана коса под забрадката,
скромно свел поглед. Стрелнах угрижено с очи Одисей и Диомед, но нито един от двамата не погледна към него.
Девойките заеха местата си и музиката гръмна. Пред очите ни се зареди сложната плетеница от стъпки. Беше
красиво, макар и не толкова сега, когато Дейдамия я нямаше. Тя беше най-добрата танцьорка от всички.
– Покажи коя е дъщеря ти – попита Диомед.
– Няма я тук, царю на Аргос. Замина на гости при леля си.
– Много жалко. Надявах се, че е онази там – и той посочи едно дребничко и чернокосо момиче в края на редицата.
Тя действително приличаше на Дейдамия и докато се въртеше, изпод ръба на роклята й се подаваха прелестните й
глезени.
 Ликомед се покашля неспокойно.
– Ти женен ли си, Диомеде?
– Засега – и царят на Аргос се поусмихна хитро, без да отмества очи от жените.
Когато танцът свърши, Одисей се изправи и заговори с ясен, силен глас, така че всички да го чуят:
– За нас беше истинска чест да танцувате пред нас. На пръсти се броят хората, които могат да се похвалят, че са
виждали скироските танцьорки. В знак на уважение и възхищение ние носим подаръци за вас и за царя ви.
Развълнуван шепот. Търговците рядко носеха накити и скъпоценности на Скирос – островът беше беден и тук
трудно се намираха купувачи за тях.
– Никога няма да забравим великодушието ви! – отвърна Ликомед, на чието лице грееше неподправено
задоволство.
Не беше очаквал тази щедрост. По знак, който Одисей им даде, слугите внесоха в залата тежките сандъци и
започнаха да отрупват дългите маси. Видях сияние на сребро, блясък на стъкло и скъпоценни камъни. Мъже и жени,
всички се приближихме с жадни очи.
– Моля, заповядайте, вземете каквото ви хареса – подкани ги Одисей.
Момичетата притичаха до масите и започнаха да разглеждат ту тази, ту онази лъскава дрънкулка. Имаше
благоухания в изящни стъкленици, запушени с парче от восък, огледала с дръжки от слонова кост, плетени златни
гривни, панделки и пояси, оцветени в ярки лилави и червени цветове. Между тях имаше и неща, които, както
предположих, бяха донесени за Ликомед и съветниците му – щитове, покрити с твърда кожа, дръжки на копия с
красиви дърворезби и посребрени мечове с ножници от мека ярешка кожа. Един от тях хвана окото на Ликомед
както въдица риба. Одисей стоеше до масите с вид на щедър и великодушен благодетел.
Ахил вървеше на опашката и разглеждаше, без да бърза, разкошните дреболии по масите. Спря се и мацна тънките
си китки с благоухание, погали с пръсти гладката дръжка на едно огледало. Постоя известно време пред чифт обици
със син камък между сребърни нишки.
Някакво движение в другия край на залата привлече вниманието ми. Диомед беше пресякъл дотам и говореше с
един от слугите си, който кимна и излезе през голямата двойна врата. Каквото и нареждане да му беше дал, надали
беше нещо важно – с натежали клепки, Диомед изглеждаше отегчен и полузаспал.
Обърнах отново поглед към Ахил. Той повдигна обиците до ушите си, повъртя ги ту насам, ту натам и нацупи
устни, както правят момичетата. Всичко това го забавляваше и ъгълчето на устата му се изви нагоре. Очите му се
стрелнаха през залата и за миг се спряха на лицето ми. Не можах да се стърпя. Усмихнах се.
Отвън се разнесе силно и тревожно изсвирване на тръба – продължително изсвирване, последвано от три по-
кратки. Това беше сигналът, който известяваше острова, че наближава страшна и неизбежна беда. Ликомед скочи на
крака, стражите извиха вратове към вратата. Девойките се разпищяха, вкопчиха се една в друга и захвърлиха
дрънкулките. По земята се разнесе звън на метал и счупено стъкло.
Всички девойки без една. Преди още последното изсвирване да е заглъхнало, Ахил грабна един от посребрените
мечове, измъкна го от кожената ножница и я захвърли. Прескочи като мълния масата, която препречваше пътя му
към вратата, и докато прелиташе над нея, с другата ръка грабна едно копие. Стъпи на земята с вдигнати оръжия в
поза за смъртоносна атака, каквато нито едно момиче, нито дори един мъж не можеше да заеме. Най-славният воин
на своето време.
Мигновено прехвърлих погледа си върху Одисей и Диомед и с ужас ги видях да се подсмихват.
– Добър вечер, Ахиле! – поздрави го Одисей. – Отдавна те търсим.
Стоях безпомощен, а в това време думите му проникнаха в съзнанието на всички в залата и те се обърнаха към
Ахил с увиснали ченета. За миг той остана неподвижен, сетне бавно свали оръжията.
– Цар Одисей! – Гласът му беше удивително спокоен. – Цар Диомед! – Кимна любезно с глава като един царски
син на друг. – Поласкан съм от усилията ви!
Хубав отговор им даде, изпълнен с достойнство и съвсем лека ирония. Вече нямаше да им бъде така лесно да го
унижат.
– Предполагам, че сте дошли, за да говорите с мен? Имайте малко търпение, идвам.
Той постави грижливо меча и копието на масата. Със сигурни пръсти развърза забрадката и я свали от главата си.
Косата му грейна като лъснат бронз. Жените и мъжете от Ликомедовия двор зашепнаха с негодувание. Очите им се
впиха в тялото му.
– Дръж, това ще ти свърши работа!
От някоя торба или сандък Одисей беше извадил една туника и сега я подхвърли на Ахил.
– Благодаря ти – рече той и я улови.
Всички гледаха като омагьосани, а в това време Ахил я разгъна, съблече се до кръста и я надяна през глава.
 Одисей се обърна към първите маси до троновете.
– Ликомеде, ще ни отстъпиш ли една от стаите за официални срещи в двореца? Чака ни дълъг разговор с царския
наследник на Фтия.
Ликомедовото лице беше застинало като маска. Знаех, че пред очите му е Тетида и наказанието й. Той не отвърна.
– Ликомеде! – Гласът на Диомед изплющя остро като плесница.
– Да – изграчи царят дрезгаво. Стана ми жал за него, за всички нас. – Да, ето оттук – и посочи с ръка.
Одисей кимна.
– Благодаря ти – и тръгна уверено към вратата, сякаш и за миг не се бе усъмнил, че Ахил ще го последва.
– След теб – подсмихна се Диомед.
Ахил се поколеба и крадешком погледна към мен.
– О, да – рече през рамо Одисей. – Ако искаш, вземи и Патрокъл. И с него трябва надълго да си поговорим.
 Петнайсета Глава
В стаята имаше четири стола и пет-шест овехтели гоблена по стените. Седнах и опрях изпънатия си гръб в
коравата дървена облегалка на стола, както подхождаше на царски син. Ахиловото лице беше напрегнато и от
вълнението по шията му беше плъзнала червенина.
– Послужихте си с хитрост – обвини ги той, ала Одисей остана невъзмутим.
– Ти хитро си се скрил на острова. Щом искахме да те намерим, трябваше да си послужим с двойно по-голяма
хитрост.
Ахил повдигна вежди с царствено високомерие.
– Е, намерихте ме. Какво искате от мен?
– Да дойдеш с нас в Троя – отвърна Одисей.
– И ако откажа?
– Тогава светът ще научи за роклята ти.
Ахил почервеня, сякаш го бяха зашлевили през лицето. Едно беше да носи роклята по необходимост, ала съвсем
друго беше мълвата за нея да тръгне по света. Народът ни беше отредил най-грозните си думи за мъжете, които се
обличаха като жени. След такъв позор животът му щеше да бъде погубен.
Одисей вдигна примирително ръка.
– Тук сме се събрали все благородници и няма защо да се стига до такива крайни мерки. Мисля, че ще можем да
ти предложим и по-добри причини да приемеш предложението ни. Слава, да речем. Ела с нас и ще се отрупаш със
слава.
– Ще има и други войни.
– Не и като тази – отвърна Диомед. – За тази война ще се разказват легенди, ще се пеят песни. Идните поколения
ще я запомнят като най-славната война на народа ни. Само глупак не може да види това.
– Не виждам тук друго, освен един съпруг рогоносец и алчността на Агамемнон.
– Значи си слепец! Има ли нещо по-героично от това да се сражаваш за честта на най-красивата жена на света
срещу най-могъщия град на Изтока? Нито Персей, нито Язон могат да се похвалят с това. Херакъл би убил повторно
жена си, за да може да тръгне с нас. Ще покорим Анатолия чак до земите на арабите. Имената ни ще се запечатат в
историята на бъдните векове.
– Нали уж военният поход щял да бъде лишен от трудности и до следващата есен всички сме щели да се завърнем
по домовете си – обадих се аз.
Трябваше да направя нещо, за да спра неумолимия поток на думите им.
– Излъгах. – Одисей сви рамене. – И аз не знам колко време ще продължи. Едно е сигурно – войната ще свърши
по-бързо, ако дойдеш с нас.
Той погледна Ахил. Черните му очи теглеха като отлива, все едно колко усърдно плуваше човек насреща му.
– Синовете на Троя се славят надлъж и нашир с мъжеството си на бойното поле и смъртта ще издигне името ти
до звездите. Изпуснеш ли войната, изпускаш шанса си да постигнеш безсмъртие. Ще останеш тук и ще бъдеш
забравен. Ако остарееш, ще старееш в самота и неизвестност.
Ахил се намръщи.
– Откъде си толкова сигурен?
Одисей се облегна на стола си.
– Сигурен съм, защото имам щастието да научавам това-онова от самите богове – и той се подсмихна, сякаш си
спомни някаква божествена пакост. – И те решиха, че е уместно да ми разкрият едно пророчество, което те засяга.
Трябваше да се досетя, че евтиното изнудване съвсем не беше единствената разменна монета, с която Одисей се
беше запасил на идване. В легендите го наричаха политропос – находчив, хитроумен, многолик. Страхът се
раздвижи в душата ми като пепел, вдигната от вятъра.
– Какво пророчество? – попита бавно Ахил.
– Онова, според което, ако не тръгнеш с нас за Троя, божествената ти природа ще угасне в теб неизползвана.
Силата ти ще намалее. В най-добрия случай ще изгниеш като Ликомед на някой забравен остров, без нито един
мъжки наследник. Няма да мине дълго време и Скирос ще бъде завладян от някое от съседните царства. Знаеш това
не по-зле от мен. Те ще пощадят живота му, защо им е да го погубват? И изкуфял и сам, той ще доживее старините
си в някой тъмен ъгъл, където ще тъпче беззъбата си уста с накиснат хляб. Когато издъхне, хората ще се питат кой
беше този.
Думите изпълниха стаята, изсмукаха въздуха от нея, докато започнахме да се задушаваме. Такъв живот беше
кошмар.
Но Одисеевият глас беше неумолим:
– Сега името му се знае само защото пътят му се е пресякъл с твоя. Ако потеглиш с корабите ни за Троя, ще си
спечелиш такава слава, че името на всеки, който ти е подал чаша вино, ще остане записано за вечни времена в
легендите ни. Ти ще станеш...
Вратата се пръсна и парчета от нея се разлетяха на всички страни. Разгневена като жив огън, на прага застана
Тетида. Божествената й природа ни помете, изгори очите ни, овъгли краищата на счупената врата. Усещах как силата
й разпъва костите ми, изсмуква кръвта от жилите ми, сякаш ще ме изпие. Свих се от страх на пода, както бе писано
да правят всички смъртни хора.
Малки парченца от останките на вратата имаше чак по черната брада на Одисей. Той стана.
– Добре дошла, Тетида!
Погледът й се плъзна към Одисей като змия към плячка и кожата й заблестя. Въздухът около него затрептя като
при мараня или вятър. Диомед, който беше паднал на земята, се отдръпна назад. Затворих очи, за да не видя взрива.
Настъпи тишина и най-накрая отворих очи. Одисей стоеше невредим. Юмруците на Тетида бяха побелели от
стискане. Вече можех да я гледам без страх, че очите ми ще изгорят.
– Совооката дева винаги е била милостива с мен – почти се оправда Одисей. – Тя знае защо съм дошъл, и ми даде
благословията и закрилата си.
Имах чувството, че съм пропуснал част от разговора им, и сега се опитвах да вникна в смисъла му. Совооката
дева – богинята на войната и нейното изкуство. Говореше се, че тя ценяла над всичко най-много ума.
– Атина няма дете, по което да скърби. – Изстъргани от гърлото й, думите на Тетида увиснаха във въздуха.
Одисей не си направи труда да отговаря, ами се обърна към Ахил:
– Хайде, питай майка си, питай я какво знае.
Ахил преглътна и звукът отекна шумно в притихналата стая. Той погледна в черните очи на майка си.
– Вярно ли е това, което казва Одисей?
И последните отблясъци на огъня изчезнаха, остана само мраморната й хладина.
– Вярно е. Но има нещо по-лошо, за което той не ти е казал. – Словата се отронваха безизразно, като от устата на
статуя. – Заминеш ли за Троя, никога няма да се завърнеш. Ще загинеш млад.
Ахиловото лице пребледня като платно.
– Това сигурно ли е?
Това е първият въпрос в устата на всеки смъртен – невярващ, поразен, уплашен. Не може ли да се направи
изключение за мен?
– Сигурно е.
Ако в тази минута беше погледнал към мен, нямаше да издържа и щях да се пречупя. Щях да заплача, без да мога
да спра. Но той беше приковал поглед в майка си.
– Как да постъпя? – прошепна тихо.
Лек трепет по неподвижната повърхност на лицето й.
– Не ме карай да избирам – рече тя.
И изчезна.

Не помня нито как се разделихме с двамата мъже, нито как сме се прибрали после в стаята. Помня само
изопнатите черти на лицето му, матовата бледност на челото му. Раменете му, които обикновено бяха изправени,
сега бяха увиснали безпомощно. Тъгата ме задушаваше. Смъртта му. Стигаше само да помисля за нея – и сякаш
умирах, пропадайки през сляпо черно небе.
Не бива да заминаваш! Безброй пъти бях на път да го кажа на глас. Ала вместо това стисках студените му и
неподвижни, отпуснати ръце.
– Няма да мога да го понеса – прошепна той накрая.
Беше затворил очи, за да не вижда ужасите. Разбрах, че не говори за смъртта си, а за кошмара, който надълго му
описа Одисей, за похабяването на дарованията му и загубата на божествената му същност. Бях виждал радостта,
която изпитваше от собствената си сръчност, и ведрата жизненост, която винаги бушуваше под кожата му. Какво
щеше да остане от него, ако му отнемеха божественото сияние и сила? Кой щеше да бъде той, ако не изпълнеше
предназначението си да се сдобие със слава?
– Не давам пукната пара – рекох аз. С мъка процедих думите от устата си. – Какъвто и да станеш, за мен няма
никакво значение. Нали ще бъдем заедно.
– Знам – отвърна той тихо, без да ме погледне.
 Знаеше, но не му беше достатъчно. Болката беше толкова силна, че ми идваше да раздера с нокти кожата си.
Когато умре, с него ще бъдат погребани бързоногият му летеж, красотата и слънчевата му ведрост. Исках да го спра,
но закъснях.
– Ще замина – рече той. – Ще замина за Троя.
Розовият отблясък на устните му, трескавата възбуда в зелените му очи. По лицето му нямаше ни една гънка, ни
една сива, мрачна бразда – беше свежо, пълно с живот. Ахил беше златната и сияйна пролет, а завистливата Смърт
щеше да изсмуче кръвта му и отново да се подмлади.
Той ме гледаше с очи, дълбоки като гроб. Попита ме:
– Ще дойдеш ли с мен?
Безкрайната болка на любовта и тъгата. Може би в някой друг живот щях да откажа, щях да заскубя косите си, да
закрещя, да го оставя сам да посрещне избора си. Но не и в този. Той щеше да отплава за Троя, а аз щях да го
последвам дори в смъртта.
– Да – отроних тихо. – Да.
Лицето му се отпусна с облекчение и той ме прегърна. Оставих го да притисне тялото си в моето, така че нищо да
не може да ни раздели.
Покапаха сълзи като роса. Над нас съзвездията се въртяха и луната се търкаляше уморено по вечния си път.
Часовете се нижеха, а ние лежахме будни и уплашени.
Призори той се надигна сковано и рече:
– Отивам да кажа на майка ми.
Беше блед, със сенки под очите. Една нощ, а вече изглеждаше състарен. В сърцето ми се надигна паника. Исках да
го задържа – Недей, не отивай! – но той си облече туниката и тръгна.
Лежах по гръб и се опитвах да не мисля за времето, което бързаше. Едва вчера имахме купища от него. Сега всяка
минутка беше капка погубен живот.
Сив здрач обгърна стаята, после изсветля до бяло. Леглото беше студено и твърде широко без него. Цареше
мъртвешка тишина, уплаших се. Сякаш лежа в гробница. Станах и разтърках ръце, потупах се по краката, за да
раздвижа кръвта в тях, като се мъчех да се отърся от напиращата истерия. Ето какъв ще бъде животът без него всеки
ден. Задушавах се, очите ми щяха да изскочат от орбитите, идеше ми закрещя. Всеки ден без него.
Излязох от двореца в отчаяното си желание да избягам от мислите си. Стигнах до най-високата скала на Скирос,
която се надвесваше над морето, и започнах да се катеря по нея. Вятърът ме блъскаше от всички страни, а от
морските пръски камъните се хлъзгаха, но мъчителното и рисковано изкачване ми възвърна спокойствието. Катерех
се като стрела нагоре към най-коварния връх, на който по-рано ме беше страх да се кача. Ръцете ми се изподраха от
острите издатъци на скалата. Нозете ми оставяха кървави следи. Чиста и обикновена, болката ми беше добре дошла.
Толкова лесно се понасяше, че ме напуши смях.
Стигнах до струпаните камъни на върха на скалата и се изправих. Още докато се катерех, ми хрумна дръзка и
безразсъдна мисъл.
– Тетида! – извиках срещу вятъра, който връхлиташе от морето. – Тетида!
Слънцето вече беше високо, значи срещата им отдавна е свършила. Поех си трети път дъх.
– Не произнасяй името ми никога повече!
Обърнах се назад и залитнах. Скалата се олюля под краката ми, вятърът ме блъсна. Хванах се за един издатък и се
закрепих. Погледнах нагоре.
Кожата й беше по-бяла от всякога, с цвета на първия зимен скреж. Тя дръпна устни назад и оголи зъби.
– Слабоумен глупак! – изсъска. – Слизай оттук! Идиотската ти смърт няма да го спаси.
Съвсем не бях толкова смел, колкото си мислех. Гледах я и от злобата по лицето й ме побиха тръпки. Но събрах
кураж да попитам онова, което трябваше да науча от нея:
– Колко време му остава?
От гърлото й излезе звук като лай на тюлен. В първия миг не разбрах, че се смее.
– И защо питаш? Да не си решил да се подготвиш? Искаш да предотвратиш смъртта му?
По лицето й се разля презрение.
– Да, ако мога – отвърнах аз.
Отново същият звук.
– Моля те! – паднах на колене. – Моля те, кажи ми!
Дали защото коленичих, но звукът секна и тя ме изгледа замислено.
– Пръв ще загине Хектор. Само толкова ми е дадено да зная.
Хектор.
 – Благодаря ти!
Тя присви очи и гласът й засъска като вода, изсипана върху горещи въглени.
– Не смей да ми благодариш! Дошла съм по друга причина.
Зачаках. Лицето й се белееше като натрошена кост.
– Няма да стане толкова лесно, колкото той си мисли. Орисниците му обещават слава, но колко? Той трябва
грижливо да пази честта си. Прекалено доверчив е. Елините – тя изплю думите – са кучета, които се бият за кокала.
Те няма току-тъй да отстъпят превъзходството на друг. Аз ще направя каквото е по силите ми. Ти също. – Очите й
огледаха дългите ми ръце и мършавите ми колене. – Няма да го позориш! Разбра ли?
Разбра ли?
– Да – отвърнах й и наистина разбирах.
Славата му трябваше да е достойна за живота, с който щеше да плати за нея. Слаб полъх повдигна ръба на роклята
й и аз разбрах, че се кани да тръгне, да се прибере дълбоко в морските пещери. Нещо ми вдъхна смелост.
– Хектор опитен воин ли е?
– Най-добрият – отвърна тя. – След сина ми.
Тя погледна надясно, където скалата се спускаше отвесно към морето, и рече:
– Той идва.

Ахил изкачи възвишението и дойде до камъка, на който бях седнал. Погледна ме в очите, видя кървавите ми нозе.
– Чух те да говориш с някого.
– Майка ти беше тук.
Той коленичи и сложи единия ми крак в скута си. Много внимателно извади от раните камъчетата и изтупа
пръстта и варовития прахоляк. Откъсна една ивица от долния край на туниката си и стегна с него ходилото ми, за да
спре кръвта.
Хванах го за ръката.
– Не бива да убиваш Хектор!
Той вдигна глава. Златните му коси обрамчваха прелестното му лице.
– Майка ми ти е разказала цялото пророчество.
– Да, разказа ми го.
– И ти вярваш, че никой друг, освен мен, не може да убие Хектор.
– Да!
– И искаш да откраднеш време от съдбата?
– Да.
– Аха! – на лицето му разцъфна дяволита усмивка. Той обичаше непокорството. – Че защо да го убивам? Хектор не
ми е направил нищо.
За първи път от вчера насам усетих слаба надежда.
Същия следобед отплавахме. Нищо вече не ни задържаше на острова. Верен както винаги на обичая, Ликомед
дойде да ни изпрати. Тримата стояхме неловко един до друг – Одисей и Диомед бяха отишли да нагледат кораба. Те
щяха да ни придружат до Фтия, където Ахил щеше да събере своя войска.
Оставаше едно последно нещо, което Ахил трябваше да свърши, макар и да не искаше.
– Ликомеде, трябва да ти предам заръката на майка ми.
Лицето на стареца потръпна, но той погледна твърдо в очите на зет си:
– За детето е, нали?
– Да, за детето.
– И какви са желанията на майка ти? – попита уморено царят.
– Иска тя да го отгледа. Тя... – Ахил се запъна пред изражението на стария човек. – Ще бъде момче, така казва. Ще
дойде да го вземе, когато го отбият.
Мълчание. Ликомед затвори очи. Сигурно мислеше за дъщеря си, която, след като остана без мъж, щеше да остане
и без детето си.
– Иска ми се да не беше стъпвал никога на острова ми!
– Съжалявам – отвърна Ахил.
– Вървете си – прошепна старият цар и ние се подчинихме.

Корабът, на който отплавахме, беше изработен от здраво дърво и имаше опитен екипаж. Моряците се движеха с
пъргава вещина, новите влакна на въжетата блестяха на слънцето, а наскоро отсечените мачти приличаха на живи
дървета. Фигурата на носа беше най-хубавата, която бях виждал. Представляваше висока жена с черни коси и очи,
сключила ръце отпред в съзерцание. Беше красива, но по един ненатрапващ се начин – с изящни линии на лицето и
вдигната коса, която разкриваше тънка шия. Художникът беше предал с великолепен финес играта на сенките и
светлината.
– Виждам, че се любувате на жена ми – Одисей облегна силните си ръце на перилата до нас. – Отначало отказа, не
даваше на художника да припари до нея. Трябваше да го накарам тайно да я проследи. Струва ми се, че се получи
доста добре.
Брак по любов – рядкост, каквато бяха и кедрите от Изтока. Малко ми оставаше да го харесам. Но достатъчно
често бях виждал усмивките му.
Ахил го попита любезно:
– Как й е името?
– Пенелопа.
– Корабът нов ли е? – намесих се аз.
Ако той имаше желание да разказва за жена си, аз предпочитах да говорим за друго.
– Съвсем нов. До последната греда от най-доброто дърво, което расте на Итака – и той тупна перилата с широката
си длан, както друг на негово място щеше да тупне задницата на кон.
– Пак ли се хвалиш с новия си кораб?
Диомед се беше приближил откъм гърба ни. Беше вързал косата си с кожена лента и острите черти на лицето му
изпъкваха още повече.
– Позна!
Диомед плю във водата.
– Днес царят на Аргос е забележително красноречив – отбеляза Одисей.
За разлика от мен, Ахил не бе видял по-раншната им игра. Очите му се местеха от единия мъж на другия. Лека
усмивка изви ъгълчето на устата му.
– Я ми кажи – продължи Одисей, – от баща си ли си наследил тази съобразителност? Нали изпил мозъка на онзи
негов враг?
– Какво? – изуми се Ахил.
– Не си ли чувал за аргоския цар, великия Тидей Мозъкоядеца?
– Чувал съм за него, но не и за... мозъка.
– Мислех си да платя на художник, за да изобрази сцената на паниците ни – обади се Диомед.
В тронната зала на Скирос погрешно бях взел Диомед за Одисеевото вярно куче. Но между двамата мъже се
усещаше силна симпатия и наслада от словесните им битки, която можеше да съществува само между равни.
Спомних си, че ако се вярва на мълвата, Диомед също е любимец на Атина.
Одисей направи гримаса.
– Напомнете ми нищо да не близвам, когато минем през Аргос.
Диомед се разсмя. Смехът му беше отблъскващ.
Царете бяха в добро настроение и останаха да поговорят с нас край перилата. Надпреварваха се да разказват
случки от плаванията си по море, от сраженията и от победите си, спечелени в отдавна отминали игри. Ахил жадно
поглъщаше думите им и задаваше въпрос след въпрос.
– Къде си получил този белег? – посочи той крака на Одисей.
– Ах, този ли? – Одисей потърка доволно ръце. – Тази история си заслужава да се разкаже. Но първо трябва да
говоря с капитана. – Той посочи слънцето, което като зрял плод беше увиснало ниско над хоризонта. – Скоро трябва
да спрем да пренощуваме.
– Аз ще отида. – Диомед се изправи от перилата, на които се беше подпрял. – Слушал съм и тази почти толкова
пъти, колкото и онази противна история за леглото.
– Ти губиш – подвикна Одисей след него. – Не му обръщайте внимание. Жена му е същинска кучка от ада, а това
би вгорчило живота на всеки. Докато виж, моята жена...
– Кълна ти се! – стигна до нас Диомедовият глас от другия край на кораба. – Ако довършиш това изречение, ще те
изхвърля през борда и ще те оставя да плуваш до Троя.
– Видяхте ли? – Одисей поклати глава. – Злобар!
Ахил се разсмя с удоволствие. Изглежда, беше простил и на двамата, че го разкриха, а и за всичко, което последва
насетне.
– Та за какво говорех?
– За белега – отвърна Ахил, изпълнен с нетърпение да чуе разказа.
 – Ах, да, белега. Бях тринайсетгодишен, когато...
Гледах как жадно Ахил поглъща думите му. Доверчив е до наивност. Но аз нямаше да бъда гарванът на рамото му,
който вечно вещае беди.
Слънцето се спусна ниско на небосклона. Наближихме тъмнеещата суша, където щяхме да прекараме нощта.
Корабът влезе в залива и моряците го изтеглиха на брега. За царете стовариха храна, постели и шатри.
С Ахил стояхме до малкия огън и шатъра, който стъкмиха за нас. Одисей се приближи и ни попита дали нещо не
ни липсва.
– Всичко е наред, благодаря – и Ахил се усмихна с непринудената си честна усмивка.
Одисей му отвърна също с усмивка и зъбите му се бялнаха в черната му брада.
– Отлично! Един шатър ще ви е достатъчен, надявам се? Чувам, че предпочитате да делите всичко. И стаите, и
постелите, както разправят хората.
Лицето ми пламна от гняв. До мен Ахил пое шумно дъх.
– Хайде, хайде, няма от какво да се срамувате. С почти всички момчета е така. – Той се почеса замислено по
брадата. – Макар че вие вече не сте момчета. На колко години сте?
– Това е лъжа! – Гневът от лицето ми се пренесе в гласа ми и той отекна гръмко по брега.
Одисей повдигна вежди.
– Истина е това, което мислят хората, а те мислят това, което ви казах. Но е възможно и да грешат. Ако слуховете
ви безпокоят, най-добре ги оставете зад себе си, когато отплавате за Троя.
– Това не ти влиза в работата, владетелю на Итака! – Ахиловият глас беше сърдит и недоволен.
Одисей вдигна помирително ръце.
– Приемете извиненията ми, ако съм ви обидил. Дойдох само да ви пожелая лека нощ и да се уверя лично, че
нищо не ви липсва.
Той кимна с глава и се прибра в шатъра си.
Влязохме в нашия и дълго време мълчахме. Отдавна очаквах това да се случи. Както каза и Одисей, отношения
като нашите не бяха рядкост между момчетата. Но с възрастта повечето се отказваха, освен ако нямаха връзка с роби
или платени момчета. Мъжете по нашия край обичаха завоеванията и гледаха с подозрение всеки, който сам е
паднал под властта на друг.
Не го опозорявай, предупреди ме богинята. И това беше част от смисъла, който беше вложила в думите си.
– Той е прав – наруших мълчанието пръв.
Ахил изправи глава и се намръщи.
– Не го мислиш истински.
– Не искам да кажа... – зачупих пръсти. – Аз пак ще бъда с теб. Но мога да спя навън, за да не бие толкова на очи.
Не е нужно да идвам с теб на съветите. Аз...
– Не! Фтийците не дават пукната пара. А останалите нека да говорят колкото си искат. Това нищо няма да
промени. Аз пак ще бъда аристос ахайон.
Най-славният между елините.
– Това може да хвърли срамно петно върху честта ти.
– Тогава нека хвърли! – Ахил непреклонно вирна брадичка. – Само глупаци могат да съдят за величието ми по
това!
– Но Одисей...
Той ме погледна със зелените си като пролетни листа очи.
– Патрокле, вече им дадох твърде много. Няма да им дам и това.
След тези думи нямаше какво повече да кажем.

На следващия ден южнякът изду платната и ние заварихме Одисей на носа.

– Владетелю на Итака – заговори Ахил с вежлив и сдържан глас. От детинските усмивки от предишния ден
нямаше и помен. – Разкажи ми за Агамемнон и другите царе. Искам да знам с какви мъже ми предстои да се
сражавам.
– Много мъдро от твоя страна, Ахиле Пелеев.
И да забеляза промяната, Одисей премълча. Заведе ни да седнем на пейките до мачтата, под издутото като голям
търбух платно.
– И тъй, откъде да започна? – Той несъзнателно потри белега на крака си. На дневна светлина голата и набръчкана
следа от раната се виждаше по-ясно. – Може би от Менелай, чиято жена сме тръгнали да спасяваме. След като
Елена избра да се омъжи за него – Патрокъл може да ти разкаже всичко най-подробно, – той стана цар на Спарта.
Добър човек е, безстрашен в битките и хората го обичат. Много царе събраха войските си, за да му се притекат на
помощ, и то не само тези, които са задължени от дадената клетва.
– Кои са те? – попита Ахил.
Одисей започна да ги изброява на едрите си ръце на земеделец:
– Мерион, Идоменей, Филоктет, Аякс. И двамата Аяксовци – големият и малкият.
Помнех единия, когото бях видял в тронната зала на Тиндарей – канара човек с щит. Другия не познавах.
– Старият цар Нестор от Пилос също ще дойде.
Бях чувал името. На младини той участвал в похода на Язон за златното руно. Старецът отдавна вече беше оставил
меча и копието, но беше повел синовете си, а и носеше мъдростта и опита си.
Ахил слушаше внимателно, с потъмнели очи.
– Ами троянците?
– Приам, естествено. Троянският цар. Говори се, че имал петдесет синове и всичките до един държали меч още
преди да проходят.
– Петдесет синове?
– И петдесет дъщери. Известен е с благочестието си и затова боговете го обичат. Славата на синовете му застига
бащината им – Парис, естествено, любимецът на Афродита, доста прочут с хубостта си. Дори най-малкият, който
няма още десет, бил свиреп и жесток. Троил, струва ми се, е името му. Имат и братовчед, който също ще бъде на
тяхна страна. Еней, син на самата Афродита.
– Ами Хектор? – Ахил и за миг не изпусна от поглед лицето на Одисей.
– Най-големият Приамов син и негов наследник, любимецът на бог Аполон. Най-могъщият троянски защитник.
– Опиши ми го, как изглежда?
Одисей сви рамене.
– Никога не съм го виждал. Разправят, че на ръст бил едър, но същото може да се каже за почти всички герои. Ти
ще го срещнеш преди мен, така че ти ще ми разкажеш.
Ахил присви очи.
– Какво те кара да мислиш така?
Одисей направи гримаса.
– Сигурен съм, че Диомед ще потвърди, но аз съм само един сръчен воин и нищо повече. Повече ме бива в други
неща. Ако аз се срещна в битка с Хектор, няма как да донеса някакви сведения за него. Но виж, с теб нещата стоят
по-иначе. Неговата смърт ще ти спечели най-голямата слава.
Полазиха ме хладни тръпки.
– Може и така да стане, но не виждам причини да го убивам – отвърна хладно Ахил. – Той не ми е направил нищо.
Одисей се подсмихна, сякаш Ахил беше казал нещо смешно.
– Сине Пелеев, ако всички войници убиваха само мъжете, които лично са ги обидили, нямаше да имаме повече
войни. – Той повдигна вежди. – Макар че това не е чак толкова лоша идея. В този свят аз щях да бъда аристос
ахайон, а не ти.
Ахил не му отговори. Беше обърнал глава и гледаше към вълните зад борда. Светлината на слънцето падаше върху
едната половина на лицето му и го огряваше в оранжево.
– Не ми каза нищо за Агамемнон.
– А, да, нашият могъщ цар на Микена. – Одисей пак се облегна назад и се намести удобно. – Горд потомък на
Атреевия род. Прадядо му Тантал бил Зевсов син. Не може да не си чувал историята му.
Нямаше човек, който да не знае за вечните Танталови мъки. Тантал оскърбил боговете, като се усъмнил във
всемогъществото им, и за наказание те го запратили в най-мрачните дълбини на подземното царство, където вечен
глад и жажда мъчат царя, докато той гази в бистра вода, а над главата му висят клони, отрупани със сочни плодове.
– Чувал съм за него. Но така и не знам що за злодеяние е извършил – рече Ахил.
– По времето на Тантал царствата по нашите земи били еднакво големи и всички живеели в мир. Но малко по
малко Тантал взел да недоволства от своя дял и започнал да заграбва със сила земите на съседите си. Владенията му
се удвоили, след време се утроили, но Тантал бил все така недоволен. Сполуката му го накарала да се възгордее и
след като надвил всички мъже, които се изправили насреща му, той поискал да надхитри и самите богове. Не с меч,
нито с копие, защото никой смъртен човек не може да се мери с тях в битка, а с хитрост. Той решил да докаже, че
боговете не са всезнаещи, както твърдели.
– И тъй, повикал той един ден сина си Пелопс и го попитал дали е готов да помогне на баща си. Пелопс
потвърдил, че е готов, а баща му се усмихнал, измъкнал меча си и с един удар прерязал гърлото му от ухо до ухо.
След това насякъл тялото грижливо на парчета и ги опекъл на шиш в пещта.
 Повдигна ми се, като си представих как нанизва на железния шиш месата на сина си.
– Когато опекъл момчето, Тантал отишъл при Зевс на Олимп. „Татко, рекъл му той, устроил съм пиршество в чест
на теб и другите богове. Не се бавете, защото месото е крехко и още пари.“ Боговете обичат пиршествата и тозчас се
пренесли в Танталовата зала. Но щом пристигнали, миризмата на печеното месо, която иначе така обичали, ги
задавила. Зевс тозчас се досетил каква е работата, и като сграбчил Тантал за краката, хвърлил го в мрачния Тартар,
където изтърпява вечното си наказание.
Небето светеше ярко, вятърът духаше поривисто, но под въздействието на Одисеевия разказ имах усещането, че
седим край огъня и нощта ни притиска от всички страни.
– Тогава Зевс събрал месата на момчето и вдъхнал в тялото му нов живот. Макар да бил още само дете, Пелопс
станал цар на Микена. Той бил добър цар, който се отличавал с благочестие и мъдрост, но въпреки това много беди
застигнали земите му по време на царуването му. Мнозина вярват, че боговете проклели Танталовия род и го
обрекли на злодеяния и гибел. Синовете на Пелопс – Атрей и Тиест, носели в себе си още от раждането си
честолюбивите стремежи на дядо си и престъпленията им били мрачни и кървави точно като неговото. Една
обезчестена дъщеря от родния й баща, един опечен и изяден син в отчаяната им борба за трона… Едва в наши дни,
благодарение на Агамемнон и Менелай, късметът започва да се усмихва на рода им. Дните на гражданската война
свършиха и Микена процъфтява под добросъвестното управление на Агамемнон. Той си спечели заслужена слава
заради умението си с копието и твърдата ръка в държавните дела. Извадихме късмет, че той ще бъде наш
пълководец.
Мислех, че Ахил отдавна вече не го слуша, но той се обърна с навъсено лице.
– Всеки от нас е пълководец.
– Разбира се – съгласи се Одисей. – Но всички ще се сражаваме срещу един и същи враг, нали така? С две дузини
пълководци на едно бойно поле ни чака само хаос и поражение. – И той ни се усмихна. – Знаеш колко добре се
разбираме помежду си – навярно накрая вместо троянците ще се избием един друг. Във война като тази победата ще
дойде само когато всички се сплотим с една обща цел и нанесем удар като едно-единствено копие, вместо хиляда
убождания с игли. Ти ще водиш фтийците, а аз – итакийците, но трябва да има един човек, който да използва всеки
според силите му – той побутна снизходително Ахил, – все едно колко славни са те.
Ахил пропусна похвалата покрай ушите си. Залязващото слънце хвърляше лицето му в сянка, погледът в очите му
беше суров и решителен.
– Аз идвам по своя воля, владетелю на Итака. Ще се вслушвам в съветите на Агамемнон, но няма да се
подчинявам на заповедите му. Искам добре да разбереш това.
Одисей поклати глава.
– Богове, избавете ни от нас самите! Още не сме влезли в битка, а ето че вече се безпокоиш за честта си.
– Не е...
Одисей махна с ръка.
– Повярвай ми, Агамемнон знае колко много значи за него участието ти в тази война. Той първи пожела и ти да
тръгнеш с нас за Троя. Ще те посрещне във войската ни с цялото великолепие и почести, каквито можеш да си
пожелаеш.
Ахил нямаше предвид точно това, но Одисей не беше далеч от истината. Отдъхнах си, когато морякът, който беше
на пост, викна, че вижда суша пред нас.
Когато се нахранихме, Ахил се отпусна по гръб в леглото.
– Какво мислиш за мъжете, с които ни предстои да се срещнем?
– И аз не знам какво да мисля.
– Радвам се, че поне Диомед си замина.
– Аз също. – Бяхме оставили царя на северния нос на Евбея, където щеше да дочака войската си от Аргос. – Не им
вярвам.
– Предполагам, че скоро ще разберем що за хора са – рече той.
Помълчахме известно време, всеки със своите мисли. Отвън заръми слаб дъжд, капките едва потропваха по
шатъра.
– Одисей предупреди, че тази нощ ще има буря.
Егейска буря, докато почне – и вече е преминала, но за по-сигурно моряците изтеглиха кораба на брега. На
сутринта слънцето пак щеше да се покаже.
Ахил ме наблюдаваше.
– Косата ти вечно стърчи тук. – Той ме докосна по главата, точно зад ухото. – Мисля си, че никога не съм ти казвал
колко много ми харесва това.
 Усетих как кожата ми настръхна под пръстите му.
– Не си ми казвал.
– А е трябвало. – Ръката му се спусна към ямката в основата на шията ми, погали леко с пръстите мястото, където
туптеше кръвта. – Ами това местенце тук? Казвал ли съм ти какво мисля за него?
– Не си.
– За това вече съм ти казвал. – Ръката му се премести на гърдите ми. Кожата ми се сгря под дланта му. – Казвал
съм ти, нали?
– За това си ми казвал.
Преглътнах, докато говорех.
– Ами за това тук? – ръката му се поспря на хълбока ми, спусна се по дължината на бедрото ми. – Говорил ли съм
ти за него?
– Говорил си ми.
– Ами за това? Положително не бих забравил за това. – Котешката му усмивка. – Кажи ми, че не съм.
– Не си.
– А също и това. – Ръката му се движеше неуморно. – Знам, че съм ти казвал за него.
Затворих очи.
– Кажи ми отново.
Късно през нощта Ахил спи до мен. Одисеевата буря е в разгара си и необработените кожи на шатъра се огъват
под напора на вятъра. Отново и отново чувам язвителния плясък на вълните, които заливат брега.
Той се обръща и въздухът се раздвижва с него, донася сладката миризма на мускус от тялото му. През ума ми
минава: Ето какво ще ми липсва. И още: По-добре да свърша със себе си, отколкото да ми липсва. А накрая: Колко
време ни остава?
 Шестнайсета глава
На следващия ден пристигнахме във Фтия. Минаваше пладне и слънцето вече се бе изкачило високо на
небосклона. С Ахил стояхме на борда при перилата и гледахме напред.
– Виждаш ли нещо там?
– Къде?
Както винаги очите му бяха по-силни от моите.
– На брега. Изглежда необичайно.
Щом наближихме, разбрахме защо. Брегът беше отрупан с народ, хората се блъскаха, проточваха вратове да ни
видят. А шумът – отначало ми се стори, че идва от рева на вълните или от кораба, който пореше стремително през
тях. Но той се усилваше с всеки удар на веслата, докато стана ясно, че това бяха хорски гласове, а не след дълго
различихме и думите. Тълпата ревеше отново и отново. Цар Ахил! Аристос ахайон!
Корабът акостира и в същия миг стотици ръце се вдигнаха във въздуха и стотици гърла изреваха едновременно и
удавиха всички други шумове – тропота на подвижното дървено мостче, което се удари в скалата, подвикванията на
моряците. Гледахме смаяни това посрещане.
Струва ми се, че това беше мигът, в който животът ни се промени. Не беше нито на Скирос, нито преди това на
Пелион. А тук, когато започнахме да разбираме величието, което винаги от днес нататък щеше да го съпътства,
където и да идеше. Той избра да се превърне в легенда и това беше началото.
Ахил се поколеба и аз стиснах ръката му под перилата, където тълпата не можеше да види.
– Върви! – подканих го аз. – Хората те чакат!
Той стъпи на мостчето, вдигна ръка за поздрав и народът ревна оглушително. Уплаших се да не се покатерят на
кораба, но стражата изблъска тълпата назад, строи се от двете страни на мостчето и ни отвори път през морето от
хора.
Ахил се обърна към мен, каза нещо. Не можах да го чуя, но разбрах. Ела с мен. Кимнах и двамата тръгнахме
заедно. Тълпата напираше от двете страни срещу веригата от войници. В края на пътеката ни чакаше Пелей. Лицето
му беше мокро, ала той не се и опита да изтрие сълзите си. Прегърна силно Ахил и дълго време не го пусна.
– Царският син се завърна!
Гласът му беше по-дълбок, отколкото го помнех, и отекна звънко далеч над шума на тълпата. Хората притихнаха,
за да чуят какво ще каже царят им.
– Фтийци, днес посрещам пред вас с добре дошъл възлюбения си син, единствения наследник на царството ми.
Той ще предвожда с величие войската ни към Троя и ще се завърне у дома окичен с лаврите на победата!
Въпреки жарките лъчи на слънцето ледени тръпки полазиха по кожата ми. Той никога няма да се завърне у дома.
Но Пелей още не знаеше това.
– Той е вече мъж, роден от утробата на богиня! Аристос ахайон!
Нямаше време да премислям казаното. Войниците удряха с копията си по щитовете, жените крещяха, мъжете
ревяха гръмогласно. Погледнах към Ахил. На лицето му беше изписано смайване, но не и недоволство. Забелязах, че
позата му се бе изменила, стоеше с по-изправени рамене и леко разкрачен. Изглеждаше някак си състарен и дори
по-висок. Наведе се да каже нещо на ухото на баща си, но не можах да чуя какво. Една колесница ни чакаше.
Качихме се в нея, а потокът от хора тръгна зад нас по брега.
Щом влязохме в двореца, около нас се струпа гъмжило от слуги. Дадоха ни да хапнем и пийнем по нещо на крак, а
след това ни заведоха на двора, където ни чакаха две хиляди и петстотин мъже. Те вдигнаха лъскавите си като
раковини правоъгълни щитове, за да приветстват новия си пълководец. И това може би беше най-чудното нещо от
всичко: че той беше техен военачалник сега и от него се очакваше да знае всичко за тях – имената, оръжието,
историите им. Изплъзва ми се.
И да беше напрегнат, дори аз не разбрах. Видях как ги поздрави, заговори им с решителен звънък глас, който ги
накара да изпъчат гърди. Усмихнаха се широко, всичко у техния прекрасен пълководец им харесваше – лъскавата му
коса, смъртоносните му ръце, бързите му нозе. Те се обърнаха към него като слънчогледи към слънцето, отпивайки
от сиянието му. Одисей беше прав, когато каза, че у него има достатъчно светлина, за да направи от всички тях
герои.

Около нас вечно имаше някой, който искаше от Ахил да хвърли око на чертежите и числата, да поиска съвета му
за запасите от храна и прясна вода и списъка с новобранците. Феникс, старият съветник на баща му, винаги ни
придружаваше, но въпреки това Ахил трябваше да отговаря на хиляди въпроси – колко, кога, кои ще бъдат водачите
на отрядите. Той правеше каквото беше по силите му, а после обявяваше: „За всичко останало се доверявам на опита
и мъдростта на Феникс“. Чух една прислужница да въздиша зад мен. Хем ослепително красив, хем с изтънчени
обноски.
Той знаеше, че аз нямам работа тук. Все по-често когато се обръщаше към мен, лицето му беше гузно. Винаги се
стараеше да слага плочиците така, че да мога и аз да ги виждам, и да иска мнението ми. Но аз не правех нищо, за да
го улесня, стоях безразличен най-отзад и слушах мълчаливо.
Не намирах спасение. През отворените прозорци се чуваше вечното дрънчене на оръжията, перченето на
войниците, които се упражняваха или остреха копията си. Мирмидонци, така бяха започнали да се наричат, хората
мравки, старо, благородно име. Поредното нещо, което Ахил трябваше да ми разясни, беше легендата за това как
Зевс създал фтийците от мравки. Наблюдавах ги как маршируват в стройни и гъсти редици по двора. Виждах ги да
мечтаят за плячката, с която щяха да се върнат, за победата. За нас тази мечта беше неосъществима.
Започнах да се измъквам. Докато помощниците му го водеха напред, аз си намирах причина да остана назад – я да
се почеша, я да си вържа връзките на сандалите. Те продължаваха забързано напред, без да забележат, че ме няма,
завиваха зад ъгъла и аз, за мое щастие, изведнъж оставах сам. Тогава тръгвах по витите коридори, които помнех от
първите си години в двореца, и с благодарност стигах до празната ни стая. Вътре лягах на студения камък на пода и
затварях очи. Въображението ми натрапчиво рисуваше как ще свърши всичко – пробождане с копие, удар с меч или
под колелата на някоя колесница. И мощната безкрайна струя кръв от сърцето му.
Една нощ през втората седмица лежахме полуунесени в дрямка, когато го попитах:
– Как ще кажеш на баща ти за пророчеството?
Думите отекнаха гръмогласно в среднощната тишина. За миг той остана неподвижен, а после рече:
– Няма да му казвам.
– Никога ли?
Той поклати глава едва забележимо в мрака.
– Той е безсилен да промени нещо. Това само ще го сломи.
– Ами майка ти? Тя няма ли да му каже?
– Не! Това беше едно от нещата, които я накарах да ми обещае в онзи последен ден на Скирос.
Смръщих чело. Досега не ми беше казвал за това.
– Какво друго си поискал от нея?
Видях, че се поколеба, преди да ми отговори. Ние винаги си казвахме истината, никога не се бяхме лъгали.
– Помолих я да те закриля – рече той. – След това.
Втренчих поглед в него с пресъхнала уста.
– Тя какво каза?
Ново мълчание. А после отговори с толкова тих глас, че си представих червените петна от срам по лицето му:
– Отказа ми.
Когато по-късно заспа, аз останах да лежа буден, гледах звездите и прехвърлях разговора ни през ума си. Мисълта,
че беше поискал от майка си да ме пази, ме стопли и донякъде прогони студената самотност на дните в двореца,
когато всеки миг някой го търсеше за нещо, а мен не.
А за отговора на богинята не давах пукната пара. Не се нуждаех от нея. Нямах намерение да живея, когато той си
отидеше.

Изминаха шест седмици, през които събраха войската, натовариха корабите и приготвиха храната и дрехите, така
че да издържат до края на войната – година, може би две. Обсадите винаги се проточваха.
Пелей настоя Ахил да получи най-доброто. Той похарчи малко състояние за доспехи и оръжия, които щяха да
стигнат за шестима мъже – имаше ковани бронзови нагръдници, гравирани с лъвове и възкръсващи птици феникс,
твърди кожени наколенници със златни обръчи, шлемове с гребени от конски косми, кован сребърен меч, десетки
глави за копия и две леки колесници. С тях вървяха и четворка коне, в това число двата коня, които Пелей получил
като подарък от боговете за сватбата си. Те бяха кръстени Ксант и Балий – Златушко и Пъструшко, и въртяха
нетърпеливо очи, когато не им даваха да тичат. Даде ни и колесничар, едно момче, което беше по-малко на години
от нас, но имаше яка снага и умееше да се оправя с буйни и вироглави коне. Името му беше Автомедонт.
И накрая – едно дълго копие от младо ясеново дърво с обелена кора и изгладено до блясък като сив пламък. От
Хирон, рече Пелей и го подаде на сина си. Надвесихме се над него, погалихме с пръсти гладката му повърхност, за
да доловим присъствието на кентавъра. Такъв изкусен подарък сигурно беше коствал на Хирон няколко месеца
труд – трябва да е започнал още в деня, когато заминахме. Дали е знаел каква съдба очаква Ахил, или просто се е
досетил? Дали докато е лежал в пещерата от розов кварц, не му се е явило някое пророческо видение? А може би
просто е предположил какво ще последва, с горчивината на дългия си опит, който му е казал, че всяко момче,
научено да свири или да лекува, накрая заминава на война, за да убива и да бъде убито.
И все пак това прелестно копие беше изработено не с горчивина, а с любов. То пасваше единствено на Ахиловата
ръка и беше толкова тежко и огромно, че никой друг освен него нямаше силата да го хвърли. И макар че върхът беше
остър и смъртоносен, самото дърво се плъзгаше под пръстите ни като тънката дръжка на лира.

Настъпи денят на заминаването. Корабът ни беше красавец и задминаваше дори Одисеевия – гладък и тънък като
върха на нож, той беше създаден да разсича морето. Носеше се ниско по вълните, натежал под товара от запасите с
храна и прясна вода.
А това беше само корабът водач. До него във водите на фтийския пристан, като град от дърво, кротко се
полюшваха още четирийсет и девет други. Лъскавите фигури на носовете им представляваха епос от животни,
нимфи и всякакви създания между тях, а мачтите им се издигаха високо като дърветата, от които бяха направени. На
предната част на всеки стоеше мирно по един от новопроизведените военни водачи и отдаваше чест, докато се
спускахме по кея към нашия кораб.
Най-отпред вървеше Ахил и бризът откъм морето развяваше пурпурния му плащ. След него пристъпваше Феникс,
а аз, също с нов плащ, го подкрепях. Народът посрещна с гръмки викове нас и войниците, които се качваха в колона
по един по корабите си. Наоколо отекваха оглушително последните обещания за слава и за златото, което ще
задигнем от богатия град на Приам и ще донесем у дома във Фтия.
Пелей стоеше на брега и помахваше за сбогом. Верен на думите си, Ахил скри от него пророчеството, само го
прегърна силно, сякаш за да попие с кожата си стария си баща. Аз също прегърнах мършавия му, но жилав гръб. Ето
какъв ще стане Ахил, когато остарее. Ала после си спомних – той никога няма да остарее.
Дъските на кораба още лепнеха от смолата. Наведохме се през перилата, за да помахаме последно за сбогом, и
стопленото от слънцето дърво се опря в коремите ни. Моряците вдигнаха четвъртита котва, която беше побеляла от
морските охлювчета, и разгънаха платната. След това заеха местата си на веслата, които опасваха кораба като
ресници на око, и зачакаха сигнала. Барабаните забиха отмерено, веслата се вдигнаха и спуснаха, и ни понесоха към
Троя.
 Седемнайсета глава
Трябваше да спрем в Авлида – земя, чиито брегове можеха наведнъж да поберат всичките ни кораби. Преди да
отплава за Троя, Агамемнон беше пожелал да събере на едно място могъщата си армия. Навярно като символ на
видимата сила на поругана Елада.
След като пет дни плавахме през бурни и разпенени води, накрая заобиколихме и последния риф в криволичещия
проток и Авлида се показа пред очите ни. Появи се изведнъж, сякаш някой беше вдигнал покривало – бреговете й
бяха нагъсто отрупани с кораби във всякакви цветове, форми и големина, а крайбрежието й беше застлано с
подвижен килим от стотици хиляди мъже. Зад тях чак до хоризонта се простираха платнените горници на шатрите,
ярки триъгълни знаменца отличаваха царските от другите. Гребците ни напънаха веслата към последното свободно
място на претъпкания бряг, все пак достатъчно голямо, за да побере всичките ни кораби. Петдесет котви бяха
спуснати в морето.
Изсвириха военни тръби. Мирмидонците от другите кораби вече газеха през водата към брега. Те се наредиха в
стройни редици и ни зачакаха. Белите им туники се издуваха от порива на вятъра. По даден сигнал, който не
видяхме откъде дойде, две хиляди и петстотин гласа се извиха като един. А-хил! Хората по целия бряг заизвъртаха
глави – спартанци, аргийци, микенци и всички останали. Вестта премина като вълна през тях и се запредава от уста
на уста. Ахил е пристигнал!
Докато моряците спускаха подвижния мост, царе и редовни войници се събраха да ни посрещнат. От далечното
разстояние не виждах лицата им, но познах знамената, които щитоносците носеха пред тях – жълтото на Одисей,
синьото на Диомед и най-яркото и най-голямото от всички – лъв на пурпурен фон, символа на Агамемнон и
Микена.
Ахил ме погледна и въздъхна – ревящата тълпа във Фтия беше нищо в сравнение с тази. Но той беше готов.
Личеше си по начина, по който изпъчи гърди, и по яростния пламък в зелените му очи. Отиде до подвижния мост и
стъпи на върха му. Виковете на мирмидонците отекнаха още по-мощно, а и други в тълпата започнаха да им
пригласят. Един широкогръд мирмидонски водач сви ръцете си на фуния и се провикна:
– Цар Ахил, син на цар Пелей и богинята Тетида! Аристос ахайон!
И в отговор сякаш въздухът наоколо се промени. Ярки лъчи пробиха зад облаците и окъпаха Ахил в светлина,
позлатиха косата, гърба, кожата му. Той изведнъж се извиси над нас, а омачканата му от пътуването туника се
изглади и заблестя снежнобяла и чиста като корабно платно. Отблясъкът на слънцето в косите му приличаше на
буен огън.
Между мъжете се понесоха смаяни възклицания, изригнаха нови радостни викове. Тетида, мина ми през ума.
Нямаше кой друг да бъде. Тя изваждаше на показ божествената му природа, покриваше с нея всяка педя от тялото му.
Помагаше на сина си да се покаже в целия блясък на скъпоплатената си слава.
Видях усмивката, която играеше в ъгълчето на устата му. Той отпиваше с наслаждение от преклонението на
тълпата. По-късно ми призна, че не е знаел какво става. Но приел всичко, сякаш било напълно в реда на нещата.
В сърцето на тълпата беше останала пътека, която отвеждаше право до царете. Всеки новопристигнал знатен
водач трябваше да се яви пред равните нему и новия си пълководец. Беше дошъл редът на Ахил. Той слезе по
дървения мост, мина покрай редиците от мъже, които се блъскаха с лакти, и спря на десетина крачки от царете. Аз
вървях малко зад него.
Агамемнон ни чакаше. Той имаше орлов нос, тънък и гърбав като хищна човка, а в очите му светеше искрата на
алчен и разсъдлив ум. Имаше яки и широки плещи. Изглеждаше зрял и кален мъж, но и обрулен от живота, доста
състарен за своите четирийсет години. На почетно място от дясната му страна стояха Одисей и Диомед. Отляво
беше брат му Менелай, спартанският цар, станал причина за войната. В лъскавите му рижи коси, които помнех от
залата на Тиндарей, сега имаше сребърни нишки. И той беше висок и широкогръд като брат си, с яки волски плещи.
Наследствените черни очи и орлов нос изглеждаха по-деликатни и меки у него. Лицето му беше красиво и
набраздено около устата от усмивки, докато братовото му не беше.
Единственият друг цар, когото разпознах с пълна увереност, беше старецът Нестор с неговата рядка бяла брада и
острите му проницателни очи върху набразденото му от възрастта лице. Разправяха, че бил най-старият измежду
живите и прозорливо опазил живота си в хиляди кавги, битки, заговори. Той беше владетелят на пясъчния Пилос
край морето и се бе вкопчил инатливо в трона си, за огорчение на десетките си синове, които от година на година
все повече старееха, докато с прочутите си и похабени вече слабини баща им зачеваше все нови и нови деца. Тъкмо
двама от тези синове го придържаха здраво сега и не даваха на другите царе да го избутат от мястото му. Старецът
ни разглеждаше с отворена уста и дъхът му поклащаше развълнувано проскубаната му брада. Той обичаше
суматохите.
Напред излезе Агамемнон. Разтвори приветствено ръце и зачака с царствена важност почтителните поклони и
клетвите за вярност, които му се полагаха. Ахилово задължение беше да падне на колене и да му отдаде дължимото.
Но Ахил не коленичи. Не поздрави могъщия цар, не сведе глава и не му поднесе дарове. Стоеше изправен пред
всички, с гордо вирната брадичка, и нищо повече.
Агамемнон стисна зъби. Изглеждаше нелепо с протегнатите си ръце и го съзнаваше. Погледът ми беше привлечен
от Одисей и Диомед, които мятаха мълнии. Около нас се възцари напрегнато мълчание, мъжете започнаха да се
споглеждат.
Наблюдавах играта на Ахил със стиснати зад гърба ръце. Лицето му изглеждаше като издялано от камък и целият
му вид отправяше предупреждение към микенския цар: Няма да се подчинявам на заповедите ти. Мъчителното и
неловко мълчание се проточи като певец, който, надскочил възможностите на гласа си, се опитва да завърши
несполучливо фразата.
В един момент Одисей понечи да се намеси, но Ахил го предвари:
– Аз съм Ахил, син на цар Пелей и нимфата Тетида, най-славният между елините. Пристигнах, за да ти донеса
победа.
Мина малко време в слисано мълчание, а сетне мъжете нададоха одобрителен рев. Гордостта ни прилягаше,
скромността не бе присъща на героите.
Очите на Агамемнон угаснаха. Но Одисей побърза да излезе напред, стисна силно Ахил за рамото, смачка
туниката му, а в същото време гласът му заглади изостреното напрежение.
– Агамемнон, царю на мъже, доведохме Пелеевия син Ахил, за да положи клетва за вярност пред теб.
Той погледна предупредително Ахил – още не е твърде късно. Но Ахил просто се усмихна и пристъпи напред,
така че Одисеевата ръка падна от рамото му.
– Идвам по своя воля, за да ти предложа помощта си – изрече той със силен глас, а след това се обърна към
многолюдното множество. – Горд съм, че ще се бия рамо до рамо с толкова много благородни воини от царствата по
нашите земи.
Разнесе се нов оглушителен рев и както ми се стори, мина дълго време, преди да заглъхне. Най-накрая гласът на
Агамемнон се разнесе дълбоко от гърдите му, с търпение, на което дълго се бе учил и с пот на челото си бе
завоювал.
– Истина е, че разполагам с най-добрата армия на света. Приветствам те с добре дошъл в нея, млади Ахиле. –
Усмихна се жестоко. – Много жалко, че толкова се забави.
Тук остана нещо недоизказано, но Ахил така и не получи шанс да му отговори. Гласът на Агамемнон се издигна
над главите ни:
– Елини, твърде дълго се бавихме. Утре потегляме за Троя. Починете си добре и се пригответе за път!
След тези думи се обърна и тръгна по брега.
Царете от най-близкото му обкръжение го последваха и се прибраха по корабите си – Одисей, Диомед, Нестор,
Менелай и още много. Но други останаха, за да се запознаят с новия герой – Еврипил Тесалийски и Антилох от
Пилос, Мерион от Крит и лекарят Подалирий. Привлечени от стремежа за слава или обвързани от дадената клетва,
мъжете бяха пристигнали тук от най-далечните краища на земите ни. Мнозина бяха дошли още преди месеци и
чакаха, докато разпокъсаната войска се събере. След продължителната скука, подхвърлиха те, като поглеждаха
многозначително Ахил, ще бъдат доволни от някое безобидно развлечение. Особено ако е на гърба на...
– Господарю, прости ми, че се намесвам така грубо – прекъсна ги Феникс. – Но си помислих, че ще искаш да
знаеш. Хората ти подготвят лагера.
Резкият му глас издаваше неодобрението му. Но нямаше да го смъмри тук, пред другите.
– Благодаря ти, достойни Фениксе – отвърна Ахил. – Ще ни извините ли?
Да, да, разбира се, че щели да ни извинят. Ще се отбият да ни видят по-късно днес или утре. Ще донесат от най-
хубавото си вино и заедно ще го изпием. Ахил им стисна ръцете, обеща им, че ще ги чака.

В лагера мирмидонците се суетяха, мъкнеха дисаги с храна, прътове и платнища. До нас се приближи мъж с
официални одежди и се поклони. Беше пратеник на Менелай. Господарят му изказвал съжалението си, че не можел
да дойде лично, но изпратил него на свое място да ни посрещне. С Ахил се спогледахме. Това беше тънък ход – ние
не си бяхме спечелили приятел в лицето на брат му, затова и Менелай не беше дошъл лично. И все пак най-славният
измежду елините заслужаваше някакво посрещане.
– Човек, който иска да е приятел и с двете страни – прошепнах на Ахил.
– Човек, който не може да си позволи да ме обиди, ако иска да си върне жената – отвърна също шепнешком Ахил.
 Дали сме щели да приемем една разходка из лагера, попита пратеникът. Да, отвърнахме ние с възможно най-
царствените си обноски, на драго сърце.
В основния лагер цареше главозамайващ безпорядък, хаос от движение – триъгълните знаменца плющяха на
вятъра, по въжетата висеше пране, стените на шатрите се издуваха и десетки хиляди нозе сновяха забързано напред-
назад. В края се виждаше реката, която беше спаднала с трийсетина сантиметра, откакто първите войски бяха
пристигнали тук. Следваха площадът, агората с олтара и набързо скованият подиум. А накрая, отходните места –
дълги отворени ями, които никога не оставаха празни.
Навсякъде, където минехме, хората ни разглеждаха. Следях отблизо Ахил, за да видя дали Тетида отново ще го
окъпе в сияние и ще направи тялото му по-едро. Но и да се бе намесила, аз не забелязах. Той вървеше с изящество,
което си беше само негово – скромно, непринудено, сияйно. Помахваше на мъжете, които го зяпаха, усмихваше им
се и ги поздравяваше, когато минавахме покрай тях. Чувах думите, които се отронваха иззад гъсти бради, счупени
зъби и мазолести ръце – аристос ахайон. Беше ли той това, което обещаваха Одисей и Диомед? Вярваха ли мъжете,
че тези тънки ръце ще издържат срещу войската на троянците? Възможно ли е едно шестнайсетгодишно момче да
бъде най-великият воин на нашето време? И навсякъде редом с въпросите виждах и отговорите. Да, кимаха те един
на друг, да, да.
 Осемнайсета глава
Същата нощ се събудих с отворена уста. Бях плувнал в пот, а в палатката не се дишаше от тежкия задух. До мен
Ахил спеше, също облян в пот.
Излязох навън, зажаднял за прохладния морски бриз. Но и тук въздухът беше тежък и влажен. На брега цареше
необичайна тишина. Не чувах плющенето на платнищата, нито дрънченето на конските сбруи. Дори морето беше
притихнало, сякаш вълните бяха спрели вечното си плискане по брега. А по-навътре, зад големите пенести вълни,
повърхността му беше равна като излъскано бронзово огледало.
Разбрах, че няма вятър. Ето откъде идваше странното усещане. Въздухът наоколо не помръдваше дори от най-
лекия полъх. Помня, че си помислих – ако времето се задържи така и утре, няма да можем да отплаваме.
Измих си лицето с прохладната морска вода, после се върнах при Ахил и се унесох в неспокоен сън.

Призори е все същото. Събуждам се подгизнал от пот, изгарящ от жегата. Изгълтвам с благодарност водата, която
Автомедонт ни донася. Ахил се пробужда, обърсва с ръка потното си чело. Смръщва се, излиза навън, връща се.
– Няма вятър.
Кимвам.
– Днес няма да отплаваме.
Мъжете ни са яки гребци, но даже и техните сили няма да стигнат за цял ден път по море. За да стигнем до Троя,
ни трябва вятър.
Но времето остава тихо. През целия ден, през цялата нощ и даже на другия ден. Агамемнон се вижда принуден да
се изправи на площада и да обяви, че заминаването се отлага още за известно време. Потегляме веднага щом вятърът
се завърне, обещава ни той.
Но вятърът не се завръща. Изгаряме от жега денем и нощем, въздухът сякаш излиза от огнена пещ и пресушава
гърлата ни. Досега не бяхме забелязали колко силно пари пясъкът и колко болезнено дращят одеялата ни. Мъжете
стават сприхави, избухват побоища. С Ахил цял ден киснем в морето, търсейки малкото прохлада, която то предлага.
Дните минават и на челата ни надвисва мрачен облак. Две седмици безветрие е нещо неестествено, но
Агамемнон стои със скръстени ръце и чака. Накрая Ахил казва:
– Ще говоря с майка ми.
Седя в палатката, потя се и чакам, докато той отива да я повика. Когато се връща, ми казва:
– Това е работа на боговете.
Но майка му не можела да каже кой е виновен.
Отиваме при Агамемнон. От жегата по кожата на царя е избил червен обрив и той е вечно ядосан – на вятъра, на
неспокойната войска, на всеки, който му се изпречи пред очите.
– Ти знаеш, че майка ми е богиня – казва му Ахил.
Агамемнон изръмжава в отговор. Одисей го стиска здраво за рамото.
– Тя казва, че боговете имат пръст в това безветрие. Изпращат ни знамение.
Недоволен от чутото, Агамемнон се мръщи сърдито и ни отпраща.
Минава месец, изтощителен месец от трескави нощи и знойни дни. Мъжете мръщят гневно лица, но вече не се
сбиват – твърде горещо е за това. Лежат в мрака и се мразят един друг.
Нов месец. Струва ми се, че всички сме на път да полудеем, смазани под задушаващата тежест на неподвижния
въздух. Докога ще продължава това време? Ужасно е – ослепителното небе затиска войската ни, всяка глътка горещ
въздух ни задавя. С Ахил сме сами в шатъра, където си измисляме хиляди занимания, но дори ние усещаме умора и
изтощение. Кога ще духне вятърът?
Накрая от уста на уста се понася вестта. Агамемнон бил говорил с прорицателя Калхас. Познаваме го – един такъв
дребен на ръст, с парцалива кестенява брада. Грозен мъж със заострена муцуна като на невестулка, който има
навика да намокря устните си с език, преди да заговори. Но най-грозни от всичко са очите му – сини, яркосини.
Когато ги видят, хората потреперват. Такива неща са уродливи. Имал е късмет, че не са го убили при раждането.
Калхас смята, че сме обидили богиня Артемида, обаче не казва защо. И дава обичайното предписание – голямо
жертвоприношение. Войниците покорно събират добитъка, смесват вино с мед. На следващата среща с войската
Агамемнон обявява, че е повикал дъщеря си, за да ръководи обредите. Тя е жрица на Артемида и най-младата жена,
която някога е била помазвана. Навярно ще може да усмири разярената богиня.
Тогава до ушите ни стига още, че повикали дъщерята от Микена не само за церемонията, ами и за да я омъжат за
един от царете. Боговете обичат сватбите и винаги гледат с добро око на тях. Може би това също ще помогне.
 Агамемнон изпраща хора да ни отведат в шатъра му. Кожата на лицето му е сбръчкана и подпухнала като при
човек, който не е мигвал от много време насам. Носът му още е зачервен от обрива. До него седи Одисей, както
винаги хладнокръвен.
Агамемнон прочиства гърлото си.
– Ахиле Пелеев, повиках те, за да ти направя предложение. Може би си чул, че... – Той поспира, пак се покашля. –
Имам дъщеря, Ифигения. Искам да я вземеш за жена.
Зяпваме опулено. Ахил отваря уста, затваря я.
Одисей се обажда:
– Агамемнон те удостоява с голяма чест, Ахиле.
Ахил се запъва с неприсъща за него недодяланост:
– Не ще и дума, и аз му благодаря.
Той поглежда Одисей и аз се досещам какво си мисли – ами Дейдамия? Ахил вече е женен, както това е добре
известно на Одисей.
Но царят на Итака кимва едва-едва, така че Агамемнон да не го забележи. От нас се очаква да се престорим, че
дъщерята на скироския цар не съществува.
– За мен е чест, че си ме избрал – изрича Ахил, като продължава да се колебае.
Очите му се стрелкат въпросително към мен. Както всичко друго, и това не убягва от погледа на Одисей.
– За зла беда ще имате на разположение само една нощ заедно, преди Ифигения отново да си замине. Макар че и
за толкова кратко време могат да се случат много неща. – Той се усмихва. Единствен.
– Струва ми се, че една сватба ще бъде от полза. – Агамемнон изговаря бавно думите. – Както за семействата ни,
така и за мъжете.
Той избягва да ни погледне в очите.
Ахил ме гледа и очаква отговора ми. Ще откаже, ако така пожелая. Пробожда ме ревност, но слабо. Само за една
нощ – мисля си. – Това ще го издигне в очите на хората, ще му спечели влияние, ще го помири с Агамемнон. Няма да
означава нищо. Кимвам леко по примера на Одисей.
Ахил му подава ръка.
– Приемам, Агамемноне. Ще бъда горд да станеш мой тъст.
Царят стиска ръката на младия мъж. Наблюдавам очите му в този момент – те са студени и почти нажалени. След
време ще си спомня това.
Той се покашля за трети път и казва:
– Ифигения е добро момиче.
– Не се и съмнявам – отвръща Ахил. – За мен ще бъде чест да стане моя жена.
Агамемнон ни отпраща с едно кимване. Ифигения. Името се завърта леко в устата, като топуркането на кози
копитца по скала – бързо, живо, прекрасно.

Няколко дни след това тя пристигна със стража от микенци – сурови възрастни мъже, които не бяха годни да
тръгнат на война. Когато колесницата й се приближи с трясък по каменния път към лагера ни, войниците
наизлязоха да позяпат. Дълго време беше минало, откакто повечето бяха виждали жена. Те се любуваха на тънката й
шия, на глезена, който се подаде изпод полите й, на ръцете й, които изящно пригладиха воланите на сватбената й
рокля. Кафявите й очи грееха от вълнение – беше пристигнала, за да стане жена на най-славния измежду елините.
Щяха да ги венчаят на площада, където бяха вдигнали четвъртита дървена платформа с олтар зад нея. Колесницата
наближи и мина покрай множеството, което се беше събрало. Агамемнон стоеше на издигнатата платформа с
Одисей и Диомед от двете му страни. Калхас също беше при тях. Ахил чакаше в единия край, както се полагаше на
младоженеца.
Ифигения слезе леко от колесницата и се качи на дървената платформа. Беше още почти дете, нямаше и
четиринайсет години, разкъсвана между достойнството на жрицата и детинското си нетърпение. Тя се хвърли на
врата на баща си, забоде пръсти в косите му. Прошепна нещо в ухото му и се засмя. Лицето му беше скрито от
погледа ми, но видях как ръцете му се изопнаха на тънките й рамене.
Разтегнали лицата си в усмивки, Одисей и Диомед пристъпиха напред с поклони. Тя отвърна любезно, но
нетърпеливо на посрещането им. Очите й вече шареха, за да видят съпруга, който й бяха обещали. Лесно го откри по
златорусите му коси. Усмихна се доволно от това, което видя.
В отговор Ахил тръгна да я пресрещне. Видях го как понечи да я хване за пръстите, тънки и бели като загладени
морски раковини.
Тогава момичето се препъна. Спомням си, че Ахил се намръщи. Спомням си, че направи крачка да я подхване.
 Но тя не падаше. Теглеха я към олтара зад нея. Никой не беше видял Диомед да помръдва, но огромната му ръка я
сграби, затисна крехката й гръд към камъка. Тя беше толкова стресната, че нито се съпротивява, нито дори разбра
какво стана. Агамемнон издърпа нещо от колана си. Слънцето се отрази в него и той замахна.
Върхът на ножа се заби в гърлото й и кръвта шурна в мощна струя, оплиска олтара и потече по роклята й. Тя се
задави, опита се да каже нещо, не можа. Тялото й се замята в предсмъртни гърчове, но ръцете на царя я държаха
здраво за камъка. Постепенно гърчовете отслабнаха, краката й все по-нарядко подритваха, докато накрая момичето
се отпусна безжизнено.
Кръвта омаза ръцете на Агамемнон. Той заговори в тишината:
– Богинята е усмирена!
Кой знае какво можеше да се случи тогава? Въздухът се насити със задушливата миризма на кръв. Човешките
жертвоприношения бяха ужасна мерзост, която отдавна беше изкоренена по нашите земи. При това собствената му
дъщеря! Бяхме ужасени, обзети от гняв и насилието напираше да прелее.
Но преди да направим и крачка, нещо погали лицата ни. Спряхме неуверено, а то се повтори. Леко, прохладно, с
полъх на море. През мъжете премина шепот. Вятърът. Вятърът се завърна. Лицата се отпуснаха, юмруците се
разгънаха. Богинята е усмирена.
Ахил стоеше като закован на мястото си. Хванах го за ръка и го поведох към шатъра през навалицата. Очите му
гледаха диво от изпръсканото му с кръв лице. Намокрих една кърпа и се опитах да го почистя, но той хвана ръката
ми.
– Можех да ги спра! – Беше блед като платно, гласът му дращеше хрипливо. – Бях достатъчно близо. Можех да я
спася!
Поклатих глава.
– Нямало е как да знаеш.
Той скри лицето си в ръце и не ми отговори. Прегърнах го и зашепнах всички утешителни думи, които ми дойдоха
наум.

След като изми кървавите си ръце и се преоблече в чисти дрехи, Агамемнон ни събра отново на площада.
Артемида била недоволна от голямото кръвопролитие, което се канела да причини многохилядната му армия. Затова
поискала предварително отплата. Кравите не били достатъчни. Богинята поискала жрица, непорочна девойка,
човешка кръв за човешка кръв. Най-добре било да дадат най-голямата дъщеря на водача.
Ифигения знаела какво я чака, и била дала съгласието си. Повечето мъже стояха твърде далече, за да видят ужаса в
очите й. Те повярваха с благодарност на лъжата на своя водач.
Вечерта изгориха тялото й на клада от кипариси – дървото на най-жестоките между боговете ни. За
празненството Агамемнон отвори сто бурета с вино. На другия ден заминавахме за Троя с утринния прилив. В
палатката Ахил заспа от изтощение, с глава в скута ми. Галех го по челото и наблюдавах потрепванията на спящото
му лице. В ъгъла лежеше захвърлена окървавената му сватбена туника. Докато гледах ту нея, ту него, в гърдите ми се
сви топка гняв. Това беше първата смърт, която виждаше в живота си. Свалих внимателно главата му от скута си и
станах.
Навън мъжете пееха и се деряха с пълно гърло, наливаха се с вино и все повече се опиваха. На брега кладата
гореше високо, раздухвана от вятъра. Вървях покрай лагерните огньове и залитащите войници.
Стражите седяха отпуснати пред палатката му и дремеха.
– Кой си ти? – попита ме сепнато единият и скочи.
Подминах го и повдигнах покривалото на входа.
Одисей се извърна. Стоеше изправен до една масичка, с пръст върху някаква карта. До нея имаше полупразна
чиния с вечерята му.
– Влез, Патрокле, влез. Няма нищо, познавам го – добави той към стража, който мънкаше извинения зад гърба ми.
Одисей почака мъжа да излезе. – Мина ми през ума, че може да дойдеш.
– Ти би казал това, без значение какво си мислил – изсумтях презрително.
Той се поусмихна.
– Седни, ако искаш. Тъкмо си дояждам вечерята.
– Ти ги остави да я убият! – сякаш изплюх насреща му.
Той премести един стол до масата.
– И какво те кара да мислиш, че можех да ги спра?
– Щеше да ги спреш, ако това беше твоята дъщеря!
Имах чувството, че от очите ми хвърчат искри. Исках да го изпепеля с поглед.
 – Аз нямам дъщеря.
Той отчупи един залък от хляба и го потопи в соса. Лапна го и задъвка.
– Жена ти тогава! Ако това беше жена ти?
Той вдигна глава и ме погледна.
– Какво искаш да чуеш? Че нямаше да го направя?
– Да!
– Прав си, нямаше. Но може би тъкмо затова Агамемнон е цар на Микена, а аз управлявам Итака.
Много лесно намираше отговори. Търпението му ме вбеси.
– Смъртта й тежи на твоята съвест!
Хитрата извивка на устата му.
– Приписваш ми твърде големи заслуги, Патрокле. Аз съм само един съветник, а не водач.
– Ти ни излъга!
– За сватбата ли? Да. Това беше единственият начин да накараме Клитемнестра да пусне момичето.
Майката в Аргос. В главата ми изникнаха куп въпроси, но аз познавах този негов номер. Нямаше да му позволя да
ме отклони от гнева ми. Забих пръст в лицето му.
– Ти го опозори!
Ахил беше твърде опечален от смъртта на момичето и още не си бе дал сметка за това. Но аз си давах. С измамата
си те хвърлиха срамно петно на честта му.
Одисей махна с ръка.
– Мъжете вече са забравили, че и той е бил там. Забравиха го, когато беше пролята кръвта на момичето.
– Ти имаш изгода да мислиш така.
Той си наля чаша вино, пи.
– Ядосан си и с право. Но защо си дошъл при мен? Не аз вдигнах ножа, не аз държах момичето.
– Цялото му лице беше опръскано с кръв! – изръмжах аз. – Имаше кръв и в устата му. Знаеш ли какво му причини
това?
– Той се измъчва, че не е предотвратил смъртта й.
– И още как! – изплюх ядно. – Не можеше името да си каже!
Одисей сви рамене.
– Той има меко сърце. Качество, достойно за възхищение, не ще и дума. Ако от това ще му олекне, кажи му, че
нарочно сложих Диомед на това място. Така че Ахил да не го види навреме.
Толкова много го мразех, че не можах нищо да кажа.
Той се наведе напред.
– Може ли да ти дам един съвет? Ако си му истински приятел, ще му помогнеш да остави тук мекото си сърце.
Той тръгва за Троя, за да убива хора, а не да ги спасява. – Очите му ме държаха в плена си като бързотечащ поток. –
Той е оръжие, убиец. Не го забравяй. Можеш да се подпираш на копието като на бастун, но това не променя неговата
същност.
Думите му изтръгнаха възклицание от гърлото ми и аз се заплетох:
– Той не е...
– Да, но е. Най-добрият, когото боговете са създавали някога. Време е и ти, и той да проумеете това. Ако не за
друго, поне за това ме чуй. Не ти го казвам с лоши чувства.
Не можех да се меря нито с него, нито с думите му, които се забиваха като игли и отказваха да паднат, когато ги
тръснеш.
– Грешиш! – извиках, но той не ми отговори, само мълчаливо ме изгледа как се обърнах и побягнах от него.
 Деветнайсета глава
Отплавахме рано на следващия ден. От кърмата на нашия кораб брегът на Авлида изглеждаше странно оголен.
Единствените следи, които напомняха за преминаването ни оттук, бяха изкопите за отходните места и бялата пепел
от кладата на момичето. Сутринта бях събудил Ахил с вестта, която му носех от Одисей – нямало е как да види
навреме Диомед. Той ме изслуша мрачно, с тъмни кръгове под очите, въпреки дългия сън. После каза:
– Това не променя нищо, момичето е мъртво.
Крачеше по палубата зад гърба ми. Мъчех се да привлека вниманието му към делфините, които плуваха до нас,
към издутите от дъжд облаци на хоризонта, но той беше неспокоен и ме слушаше с половин ухо. Към обяд го сварих
да се упражнява с меча и да се мръщи сам на себе си.
Всяка вечер спирахме на различно пристанище. Корабите ни не бяха строени за дълги пътувания и трябваше
начесто да се вадят от водата. Единствената ни компания бяха нашите фтийци и Диомедовите агийци. Флотилията
се раздели, така че да не се налага островите да приютяват цялата армия наведнъж. Бях сигурен, че не е никаква
случайност, че тъкмо аргоският цар беше наш спътник. Дали си мислеха, че може да избягаме? Правех всичко по
силите си да не го забелязвам, а Диомед, както по всичко личеше, беше доволен да ни остави на мира.
Островите ми се виждаха все едни и същи – високи бели скали, брегове с дребни камъчета, които дращеха с
варовитите си нокти черупките на корабите ни. Често бяха обрасли в шубраци, които се бореха да вирнат глави
редом с маслините и кипарисите. Ахил беше сляп за всичко наоколо. Стоеше приведен над бронята си и я лъскаше
дотогава, докато не блеснеше ярко, като отблясъка на огън.
На седмия ден слязохме на Лемнос, разположен точно срещу тясното гърло на Хелеспонт[1]. Беше по-нисък от
повечето наши острови, пълен с тресавища и застояли блата, които не се виждаха от водни лилии. Намерихме едно
езерце недалеч от лагера и седнахме на брега му. Над водата жужаха с крилцата си буболечки, а от тревите наоколо
надничаха кръгли, ококорени очи. Оставаха ни два дни път до Троя.
– Опиши ми как беше, когато уби онова момче?
Вдигнах глава. Лицето му беше в сянка, косата падаше на очите му.
– Как беше ли?
Той кимна, без да отмества поглед от водата, взираше се в нея, сякаш за да проникне с очи до дълбините й.
– Как изглеждаше?
– Трудно е да се опише с думи. – Беше ме изненадал с въпроса си. Затворих очи, за да си представя сцената. –
Спомням си, че кръвта потече бързо. Не можех да повярвам колко е много. Главата му беше сцепена и отвътре се
виждаше малка част от мозъка му. – Преглътнах, за да превъзмогна чувството на гадене, което дори сега ме
обземаше. – Спомням си глухото тупване, когато главата му се удари в камъка.
– Имаше ли гърчове? Както при животните?
– Не останах да гледам.
Той помълча известно време.
– Веднъж баща ми каза да мисля за тях като за животни. Хората, които ще убивам.
Отворих уста да кажа нещо, но пак я затворих. Той не ме погледна, а продължи да наблюдава водната повърхност.
– Не мисля, че мога да го направя – рече простичко, какъвто беше обичаят му.
Думите на Одисей ми тежаха, напираха на езика ми. Добре, идеше ми да му кажа. Но какво знаех аз? На мен не
ми се налагаше да завоювам безсмъртието си с война. Замълчах.
– Все ми е пред очите – промълви той тихо. – Смъртта й.
И с мен беше така. Не спирах да виждам ярката струя кръв, ужаса и болката в очите й.
– Няма винаги да е така – чух се да казвам. – Тя беше невинно момиче. В Троя ще се биеш срещу мъже, воини,
които ще те убият, ако ти не ги убиеш първи.
Той извърна глава и ме погледна съсредоточено.
– Но ти не би посегнал да убиеш, дори да те нападнат. Ти ненавиждаш войната и битките.
От всеки друг мъж това щеше да прозвучи като обида.
– Защото нямам дарба.
– Мисля, че това не е единствената причина.
Очите му бяха зелени и кафяви като гора и дори в сумрака виждах златните петънца в тях.
– Може би имаш право – признах накрая.
– Но ти ще ми простиш, нали?
Взех ръката му.
 – Няма какво да ти прощавам. Аз не бих могъл да те презирам.
Прибързани думи, но казани с цялото упование на сърцето ми.
Той погледна към сключените ни ръце. После ръката му се изтръгна от моята и светкавично се шмугна край мен.
Той стана, от пръстите му като мокро въже висеше нещо дълго и меко. Гледах го, без да проумея какво виждам.
– Хидрос – рече Ахил.
Водна змия. Беше сиво-кафява на цвят и плоската й глава висеше прекършена настрани. Тялото й още потрепваше
слабо в смъртта й.
Краката ми омекнаха. Хирон ни беше накарал да запаметим обиталищата и цветовете им. Сиво-кафявите се въдят
край водни места. Бързо се разяряват. Имат смъртоносна захапка.
– Дори не я забелязах – успях да смънкам с пресъхнала уста.
Ахил захвърли кафявата гадина със сплескан нос и тя остана да лежи в тревата. Беше й счупил врата.
– Не беше нужно. Аз нали я видях.

След този случай той се успокои и вече не крачеше напред-назад по палубата с празен поглед. Но аз знаех, че
Ифигения продължава да тежи на съвестта му. И на моята също. Той започна да носи едно от копията си навсякъде
със себе си. Хвърляше го във въздуха и го улавяше, и така до безкрай.
Лека-полека пръснатата флотилия отново се събра. Едни бяха тръгнали по обиколен път на юг, покрай остров
Лесбос. Други, които бяха минали по-напряко, вече чакаха край Сигея, на северозапад от Троя. А трети като нас
бяха плавали покрай тракийските брегове. Войската се събра отново край остров Тенедос, който беше недалеч от
широките троянски брегове. С подвиквания от кораб на кораб си предадохме съобщението какъв е планът на
Агамемнон – царете ще заемат предната линия, а войските им ще се разгърнат зад тях. При маневрите се възцари
пълен хаос, на три пъти кораби се сблъскваха един с друг и не остана съд, който да не е поочупил греблата си в
нечий друг корпус.
Накрая се наредихме; Диомед беше от лявата ни страна, а Мерион зае позиция от дясната. Барабаните забиха
отмерено и удар след удар, веслата понесоха редицата от кораби. Агамемнон беше дал заповед да се придвижваме
бавно и равномерно, в една линия. Но царете ни още се пръскаха от злоба, че се подчиняват на заповедите на друг
мъж, и всеки искаше за себе си славата да стигне първи бреговете на Троя. Лицата на гребците плувнаха в пот, а
водачите им не спираха да ги шибат с камшиците, за да гребат по-бързо напред.
Стояхме на носа с Феникс и Автомедонт и наблюдавахме как се приближава брегът. Ахил лениво подхвърляше
копието си. Гребците бяха започнали да отмерват маховете си по неизменния и постоянен удар на дървото в дланта
му.
Когато наближихме, започнахме да различаваме високите дървета и планините, които се появиха от мъглявите
очертания на зелено-кафявата суша. Бяхме се проврели малко пред Диомед и изпреварвахме Мерион с дължината на
цял кораб.
– На брега има хора – рече Ахил и присви очи. – Въоръжени са.
Преди да успея да му отговоря, някъде от флотилията изсвири рог и други му отвърнаха. Сигналът за тревога.
Вятърът донесе отзвука от викове. Бяхме си мислили, че ще изненадаме троянците, но те знаеха за пристигането ни.
И ни очакваха.
По цялата редица гребците свалиха веслата във водата, за да забавят наближаването ни. Нямаше никакво
съмнение, че мъжете на брега бяха войници, облечени до един в тъмнопурпурните цветове на Приамовия род.
Покрай стройните им колони прелетя колесница и вдигна облак прах. Мъжът в нея носеше шлем с гребен от конски
косми и дори от това разстояние видяхме очертанията на якото му телосложение. Беше едър, да, но не чак колкото
Аякс или Менелай. Могъществото му произтичаше от осанката му, от съвършено изправените рамене и изпънатата
линия на гърба му, насочена като стрела към небето. Това не беше някой прегърбен царски син, който се беше отдал
на разгул и от сутрин до вечер се наливаше с вино, както се говореше за хората от Изтока. Това беше мъж, който се
движеше така, сякаш боговете не го изпускат от очи. Всяка негова постъпка беше възпитана и добросъвестна. Не
можеше да бъде никой друг, освен Хектор.
Той скочи от колесницата и викна нещо на хората си. Те вдигнаха копия и опънаха лъковете. Бяхме още далеч, за
да ни стигнат стрелите им, но приливът ни теглеше към брега въпреки запънатите гребла, а и котвите не държаха.
По редицата се разнесоха объркани викове. Единствените заповеди от Агамемнон бяха: стойте на позиция, не
слизайте на брега.
– След малко ще влезем в обсега на стрелите им – рече Ахил.
Не изглеждаше никак разтревожен от този факт, но наоколо ни се вдигна паника и по палубата се чу тропот на
крака.
 Гледах приближаването на брега. Хектор не се виждаше вече, беше отишъл някъде в задните редици на войската
си. Но пред нас застана друг воин в кожени доспехи и шлем, който покриваше цялата му глава без брадата. Редицата
от кораби наближи още брега и той опъна тетивата си. Лъкът му не беше голям колкото Филоктетовия, но не беше и
много по-малък. Мъжът се прицели и се приготви да убие първия си грък.
Но така и не получи тази възможност. Не видях кога Ахил замахна, но чух свистенето на въздуха и тихата му
въздишка. Копието излетя от ръката му и пресече водното пространство, което делеше палубата на кораба ни от
брега. Беше само един лек замах. Нито един копиеносец не можеше да хвърли дотам, докъдето можеше да стигне
една стрела. Копието му ще падне много преди да стигне целта си.
Но не стана така. Черният връх се заби в гърдите на стрелеца и той залитна назад. Изстреляна напосоки от
безсилните му пръсти, стрелата изсвири безобидно във въздуха. Мъжът падна на пясъка и повече не стана.
Нашите от близките кораби, които видяха какво стана, нададоха викове и надуха победно тръбите. Вестта се
понесе и в двете посоки по редицата от гръцки кораби – троянците дадоха първата жертва, кръвта й беше пролята от
богоподобния фтийски цар Ахил.
Лицето му беше спокойно, почти невъзмутимо. Не приличаше на човек, който току-що бе извършил чудо. На брега
троянците размахаха копия и лъкове и закрещяха заканително на непознат, груб език. Неколцина от тях наклякаха
около убития мъж. Зад мен Феникс прошепна нещо на Автомедонт, който хукна нанякъде. Не мина много време и
момчето се върна с цял наръч копия. Без да поглежда, Ахил взе едно, вдигна го и хвърли. Този път наблюдавах
изящната извивка на ръката му, повдигането на брадичката му. Той не спря да се прицели, както правеха повечето
хора. Знаеше къде ще се забие копието. Още един мъж падна убит на брега.
Вече бяхме наближили доста сушата и стрелите полетяха и в двете посоки. Повечето паднаха във водата, някои се
забиха в мачтите и корпусите. Неколцина мъже нададоха викове от нашите редици, неколцина от техните паднаха.
Ахил взе спокойно един щит от Автомедонт.
– Скрий се зад мен – ми каза и аз го послушах.
Когато някоя стрела прелетяваше наблизо, той я отбиваше с щита. Взе ново копие.
Войниците обезумяха, побеснелите им стрели и копия засипаха водата. Някъде надолу по редицата Протезилай,
царят на Филака, скочи от носа на кораба си, като се смееше с пълно гърло, и заплува към брега. Може би беше
пиян, може би кръвта му кипеше от надеждата за слава, а може би гореше от желание да задмине фтийския цар.
Едно копие, хвърлено от самия Хектор, се завъртя във въздуха, уцели го и морската пяна наоколо почервеня. Това
беше първата жертва, която дадоха елините.
Нашите се спуснаха по въжетата, скрити зад огромни щитове и в мощен поток заляха брега. Троянците бяха добре
построени, но теренът беше гол и не предлагаше никакво естествено прикритие, а и ние ги превъзхождахме
числено. По заповед на Хектор те вдигнаха падналите си другари и отстъпиха. Бяха свършили най-важното – бяха
дали да се разбере, че няма лесно да се предадат.
 Двайсета глава
Добрахме се до брега и изтеглихме първите кораби на сушата. Напред бяха пратени разузнавачи, които да огледат
за нови троянски нападения от засада, разположени бяха и часови. Колкото и да беше горещо, никой не си свали
бронята.
Повечето кораби задръстваха залива зад гърба ни, но много бяха изтеглени бързо, за да отбележат разположението
на лагерите на всяко едно царство. Мястото, което бяха определили за фтийците, се намираше на другия край на
брега, далеч от бъдещия площад, далеч от Троя и всички други царе. Хвърлих бегъл поглед на Одисей – той беше
човекът, който беше избирал местата. Лицето му както винаги беше кротко и неразгадаемо.
– Как да разберем докъде да вървим? – попита Ахил.
Той беше заслонил с ръка очите си и гледаше на север. Бреговата ивица се простираше в далечината и краят й не
се виждаше.
– Вървете, докато свърши пясъкът – отвърна Одисей.
Ахил даде знак на корабите да тръгнат нататък и мирмидонските капитани започнаха да се отделят от общата
редица. Слънцето прежуряше над главите ни. Тук то сякаш бе по-ярко, а може би това идваше от белотата на пясъка.
Вървяхме, докато стигнахме до затревено възвишение. То имаше формата на полукръг и засланяше бъдещия ни лагер
откъм гърба и едната страна. На върха имаше гора, която се разстилаше на изток и водеше до проблясваща на
слънцето рекичка. На юг Троя изглеждаше като неясно петно на хоризонта. Ако изборът беше идея на Одисей, то
трябваше да му благодарим – това беше най-добрият лагер, който предлагаше зеленина, прохладни, сенчести места
и тишина.
Оставихме Феникс да наглежда мирмидонците и се върнахме в основния лагер. Навсякъде хората бяха заети с
едно и също – издърпваха корабите на брега, разпъваха шатрите, стоварваха припасите. Кръвта на мъжете кипеше от
трескава възбуда и безумна целеустременост. Най-сетне пристигнахме.
По пътя минахме покрай лагера на славния Ахилов братовчед, исполина Аякс, царя на остров Саламин. Бяхме го
мярнали отдалече в Авлида, но слуховете бяха стигнали и до нас – бил счупил палубата на кораба си, докато се
разхождал по нея, носил два километра един вол на гърба си. Сварихме го да мята на рамото си огромни чували от
трюмовете на кораба си. Мускулите му бяха големи колкото камъни.
– Сине Теламонов! – повика го Ахил.
Исполинският мъж се обърна и позна младежа пред себе си, който не можеше да бъде сбъркан. Присви очи и
отвърна глухо, със студена вежливост:
– Сине Пелеев! – остави товара си и му подаде ръка, цялата в бучки от мазоли колкото маслини.
Дожаля ми малко за Аякс. Ако не беше Ахил, той щеше да бъде аристос ахайон.
В основния лагер се изкачихме на хълма, който разделяше брега от полето, и се вгледахме в онова, за което бяхме
дошли. Троя. Тя се намираше зад тревиста равнина, опасана от две широки, лениви реки. Дори от това разстояние
каменните й стени блестяха под ярките лъчи на слънцето. Стори ни се, че виждаме металния блясък на прочутите
Скейски порти, чиито бронзови панти били с човешки бой.
След време щях да видя отблизо стените с четвъртитите им остри камъни, издялани майсторски, както гласеше
легендата, от самия бог Аполон, така че да прилягат плътно един върху друг. И щях да се зачудя как изобщо може
някога да превземем този град. Защото стените му бяха твърде високи за обсадните кули и твърде здрави за
катапултите, а нито един човек, който е с всичкия си, нямаше да тръгне да се катери по голата им, божествено
гладка фасада.
Когато слънцето се спусна ниско на небосклона, Агамемнон свика първия военен съвет. Бяха вдигнали просторен
шатър, запълнен с няколко реда столове в неравен полукръг. Най-отпред седяха Агамемнон и Менелай, а от двете им
страни се бяха разположили Одисей и Диомед. Един по един царете идваха и заемаха местата си. Научени от
раждането си да спазват йерархията, по-незначителните царе заеха по-задните места, като оставяха предните
редици за своите по-знаменити побратими. Без колебание Ахил седна на първия ред и ми даде знак да се настаня до
него. Седнах и зачаках някой да възрази, да поиска да се преместя. Но Аякс пристигна с незаконородения си
полубрат Тевкър, а Идоменей доведе щитоносеца и колесничаря си. По всичко личеше, че на най-славните бяха
позволени дребни привилегии.
За разлика от досегашните срещи, след които се надигнаха оплаквания в Авлида (пищни, безполезни,
безконечни), тази беше съвсем по същество – отходници, припаси и стратегии. Царете се разделиха на две: едните
бяха за нападение, другите защитаваха дипломацията – дали по-напред да не опитаме да се разберем като
цивилизовани хора с троянците? За обща изненада Менелай надигаше най-силно глас в подкрепа на преговорите.
 – Аз ще отида с радост да преговарям с тях – предложи той. – Това е мое задължение.
– За какво бихме целия този път, щом искаш да ги склониш сами да се предадат? – оплака се Диомед. – Можех
спокойно да си остана у дома.
– Ние не сме диваци – не отстъпваше Менелай. – Може би те ще се вслушат в гласа на разума.
– Малко вероятно. Защо да губим време?
– Защото, скъпи ми владетелю на Аргос, ако започнем война след известно отлагане и малко преговори, вече няма
да изглеждаме чак такива големи злодеи. – Това беше Одисей. – Което означава, че държавите от Анатолия няма да
се чувстват задължени да се притекат на помощ на Троя.
– Значи ти подкрепяш този план, царю на Итака? – попита Агамемнон.
Одисей сви рамене.
– Има много начини, по които да започнеш война. Винаги съм мислил, че набезите на околните села са добро
начало. Върши почти същата работа като дипломацията, но носи повече ползи.
– Да! Набези на селата! – изрева старецът Нестор. – Преди всичко трябва да им покажем силата си!
Агамемнон се почеса по брадичката и обходи с поглед шатъра с царете.
– Мисля, че Нестор и Одисей имат право. Първо набезите на селата. Тогава може би ще изберем пратеници. Утре
започваме.
Нямаше нужда да дава по-нататъшни указания. Набезите бяха обичайна тактика при обсада – вместо да нападнеш
града, нападаш земите около него, които го снабдяват с жито, ечемик и месо. Убиваш всички, които се съпротивяват,
а другите ти стават роби. Сега те ти дават всичко, което произведат, а ти държиш дъщерите и жените им като
заложници за предаността им. Който е успял да се спаси, щеше да потърси убежище в града. Градът бързо щеше да
се напълни с народ, щяха да избухнат болести и размирици. Рано или късно вратите ще се отворят – ако не от
гордост, то от отчаяние.
Надявах се, че Ахил ще се възпротиви, ще заяви, че в убиването на селяните няма никакво величие. Но той само
кимна, сякаш това беше сто и първата му обсада, сякаш цял живот не беше правил друго, освен да ръководи набези.
– И последно – ако има атака, не желая никакъв хаос. Трябва да се придвижваме стройно, в редици.
Агамемнон се размърда на стола си почти раздразнено. И нищо чудно. Царете ни бяха обидчиви, а мястото във
фронтовата линия беше първият знак за признание. Ако имаше недоволство срещу водачеството му, сега щеше да
избухне. Самата мисъл за това, изглежда, го вбесяваше и гласът му стана още по-груб. Той често правеше тази
грешка – колкото по-несигурно беше положението му, толкова по-противно се държеше.
– Аз и Менелай ще бъдем в центъра, естествено!
От редовете се надигна слаб ропот на негодувание, но Одисей го надвика:
– Много мъдро постъпваш, царю на Микена! Така пратениците ще могат по-лесно да те намират.
– Точно така! – Агамемнон кимна отсечено, сякаш тъкмо това беше причината. – От лявата страна на брат ми ще
бъде синът на фтийския цар Пелей. А вдясно от мен Одисей. Двете крила остават за Диомед и Аякс.
Това бяха най-опасните позиции, местата, които врагът щеше да обстрелва и да търси начини да пробие.
Следователно трябваше да се удържат на всяка цена и щяха да донесат най-много слава.
– Жребият ще определи местата на останалите.
Когато мърморенето стихна, Агамемнон се изправи.
– Всичко е решено. Започваме утре. Нападаме по изгрев слънце.
Слънцето вече залязваше, когато се върнахме по брега в нашия лагер. Ахил беше много доволен. Беше получил
едно от почетните места в атаката, и то без борба. Беше още рано за вечеря, затова се изкачихме по тревистия хълм
зад шатрите. От гората излизаше тясна пътека. Спряхме се на нея и огледахме новия лагер и морето, което се
откриваше зад него. Гаснещата светлина огряваше косата му и лицето му изглеждаше очарователно в здрача.
Един въпрос ме изгаряше и не ми даваше мира още от битката на корабите, но досега все не ми беше останало
време да го задам:
– Послуша ли съвета на баща си? Да мислиш за тях като за животни?
Той поклати глава.
– Изобщо не мислех.
Над главите ни се виеха и надаваха писъци чайките. Опитах се да си го представя озверял и с кървави ръце след
първия му набег утре.
– Страх ли те е?
В дърветата зад гърба ни се чу първият зов на славея.
– Не – отвърна той. – За това съм роден.
 На другата утрин ме събуди плясъкът на троянските вълни по троянския бряг. Оставих Ахил да спи и излязох от
шатъра. Навън денят беше ясен и безоблачен като предишния – слънцето грееше ярко, морето отразяваше
ослепителните му лъчи, които пронизваха очите. Седнах и усетих щипането на потта, която се стичаше по кожата
ми.
Набегът щеше да започне след по-малко от час. Бях заспал с мисълта за него и се бях събудил пак с мисълта за
него. Вече бяхме обсъдили, че аз ще остана тук, както и повечето мъже. Това беше царски набег, който щеше да
донесе първата слава на най-добрите воини. Предстоеше първото му истинско убийство.
Да, вярно, беше убил онези мъже на брега вчера. Но това стана отдалече, така че не видяхме кръвта. Те бяха
паднали почти комично, а ние бяхме твърде далеч, за да видим болката по лицата им.
Ахил излезе облечен. Настани се до мен и започна да яде закуската, която го очакваше. И двамата мълчахме.
Нямаше думи, с които да му опиша чувствата си. Нашият свят беше свят на кръв и славата, която тя носеше. Само
страхливците не се сражаваха в битки. Един царски син нямаше никакъв избор. Воюваш и побеждаваш или воюваш
и умираш. Даже Хирон му беше изпратил копие.
Феникс отдавна беше станал и вече строяваше мирмидонците, които щяха да го придружат. Това беше първата им
битка и мъжете искаха да чуят господаря си. Ахил стана и с широки крачки тръгна към тях. Наблюдавах огнените
отблясъци на бронзовите токи върху туниката му, лъчезарното отражение, което пурпурното наметало хвърляше
върху златистите му коси. Изглеждаше като истински герой и чак не ми се вярваше, че едва снощи се бяхме плюли с
маслинови костилки над чинията със сирена, която Феникс ни беше донесъл. Че бяхме вили от удоволствие, когато
той пъхна една мокра недоогризана костилка в ухото ми.
Той заговори, вдигна копието си и размаха сивото му острие, тъмно като камък или развълнувано море. Дожаля
ми за другите царе, които трябваше да се борят за властта си и с мъка носеха бремето й, а жестовете им бяха
разпалени и груби. Властта подхождаше на Ахил като дадена му от самите богове и мъжете вдигаха лицата си към
него, както биха направили, ако беше жрец.
После дойде да се сбогуваме. Отново беше станал обикновен земен човек и държеше копието си небрежно, почти
лениво.
– Ще ми помогнеш ли да си сложа бронята?
Кимнах и влязох след него в хладния шатър, а тежкото платнище на входа падна и вътре стана тъмно, сякаш някой
беше духнал лампата. Подавах му кожените каиши и металните закопчалки, които ми посочваше, набедрениците,
ръкавите, нагръдника. Наблюдавах го как ги слага едно по едно, виждах как твърдите каиши се забиват в меката му
плът, в кожата, която едва снощи бях галил с пръстите си. Ръката ми понечи пак да го погали, копнееше да разкопчае
стегнатите токи, да го освободи. Но не посегнах. Мъжете чакаха.
Най-накрая му подадох и шлема с конски косми. Наблюдавах как го надяна над ушите си и от лицето му остана
открита само една тясна ивица. Той се наведе към мен, обвит от бронза, и от него се разнесе миризма на пот, кожа и
метал. Затворих очи, почувствах устните му, които бяха останали единствената мека част от тялото му. Когато
отворих очи, него го нямаше.
След него шатърът изведнъж ми се видя тесен и душен от миризмата на кожите, които бяха окачени по стените.
Легнах в леглото и се заслушах в заповедите, които Ахил раздаде отвън, а сетне и в тропота и пръхтенето на конете.
Накрая се чу скърцането на колесницата му, която го отнесе. Поне не се измъчвах от страх за живота му. Докато
Хектор беше жив, той нямаше да умре. Затворих очи и заспах.

Ахил ме събуди. Беше опрял носа си в лицето ми и се притискаше настойчиво в мен, докато аз се опитвах да се
измъкна от паяжината на съня. От него се носеше някаква чужда остра миризма и за миг почти се погнусих от това
същество, което ме прегръщаше и притискаше лицето си в моето. Но после клекна на пети и пак си беше старият
Ахил, само че косата му беше мокра и тъмна, сякаш някой беше излял цялото утринно слънце от нея. Мокра и
сплескана от шлема, тя беше полепнала по лицето и ушите му.
Целият беше покрит с ярка кръв, още незасъхнала, като ръжда. Първата ми ужасна мисъл беше, че е ранен и
кръвта му изтича.
– Къде те раниха?
Очите ми напразно търсеха по тялото му да открият раната. Но отникъде не се виждаше да шурти кръв. Лека-
полека помътеният ми от съня разум схвана, че кръвта не е негова.
– Не можаха да се приближат достатъчно, за да ме ранят. – В гласа му имаше някакво смаяно тържество. – Дори
не предполагах колко лесно ще бъде. Като на шега. Трябваше да ме видиш! Мъжете ме приветстваха с гръмки викове
след това. – Говореше почти замечтано. – Ударите ми попадат винаги в целта. Ще ми се да ме беше видял!
– Колко? – попитах аз.
 – Дванайсет.
Дванайсет мъже, които нямаха нищо общо нито с Парис и Елена, нито с когото и да било от нас.
– Селяни?
Горчивината в гласа ми, изглежда, го накара да се опомни.
– Бяха въоръжени – оправда се веднага. – Никога не бих посегнал на невъоръжен човек.
– Колко мислиш, че ще убиеш утре?
Хапливият ми тон не му убягна. Болката по лицето му ме порази силно и аз се засрамих. Къде остана обещанието
ми, че ще му простя? Знаех каква орис му е отредила съдбата, и въпреки това бях избрал да дойда с него в Троя.
Беше твърде късно да роптая само защото съвестта беше почнала да ме гризе.
– Извинявай – рекох.
Помолих го да ми разкаже всичко така, както е било, без да крие нищо. И той ми разказа как първото му копие
пронизало бузата на един мъж и отнесло месото от нея, когато излязло от другата страна. Как вторият паднал
поразен в гърдите и как копието се запряло в гръдния му кош, когато Ахил се опитал да го извади. Когато си
тръгнали, в селото миришело страшно на кръв и желязо и мухите вече жужали над труповете.
Попивах всяка дума и си представях, че това е само приказка. Сякаш разказваше не за хора, а за черните фигури
върху ваза.

Агамемнон разположи постове, които да държат Троя денонощно под наблюдение. Всички чакахме някакво
раздвижване – нападение, пратеници или показ на сила. Но вратите на града оставаха залостени и набезите
продължиха. Свикнах да спя денем, за да бъда бодър, когато Ахил се завръщаше. Думите тогава напираха от устата
му и той ми разказваше до най-малката подробност за лицата на хората, за раните и движенията им. А аз исках да
мога да слушам, да смеля кървавите образи, да ги нарисувам плоски и скучни върху вазата за идните поколения. Да
го освободя от бремето на преживяното и той отново да стане предишният Ахил.
 Двайсет и първа глава
С набезите започна и подялбата на плячката и раздаването на трофеите, какъвто беше обичаят на народа ни.
Всеки мъж можеше да задържи всичко, което сам беше докопал – броня, свалена от мъртъв войник, скъпоценен
камък, откъснат от шията на вдовицата. Всичко останало – кани, килими и вази, се струпваше на една камара на
подиума, откъдето Агамемнон ги раздаваше на царете.
Стойността на предметите не интересуваше никого, въпросът беше в честта, която му се оказваше. Делът на всеки
се равняваше на положението му в армията. Първата награда обикновено получаваше най-добрият войник във
войската, но Агамемнон провъзгласи себе си за първи, а Ахил за втори. Учудих се, когато той само сви рамене.
– Всички знаят, че аз съм по-добрият. Така Агамемнон само изглежда по-лаком в очите им.
Естествено, той имаше право. И още по-приятно ни стана, когато понесохме нашата камара от съкровища, а
мъжете приветстваха с радостни възгласи нас, но не и Агамемнон. Само неговите микенци поздравиха Атреевия
син.
След Ахил беше ред на Аякс, Диомед и Менелай, а след тях – на Одисей и всички останали, докато за Кебрион не
остана нищо друго, освен дървени шлемове и пробити бокали. Понякога обаче, ако някой от мъжете се беше
проявил особено смело през деня, водачът можеше да му подари нещо особено хубаво още преди да е дошъл редът
на най-първия герой. По този начин дори за Кебрион имаше надежда.

На третата седмица между мечовете, тъканите килими и златните прибори на подиума се изправи и едно момиче.
Беше красиво, с тъмна кожа и лъскава черна коса. Високо на едната й скула имаше синина от юмрук, която бързо
растеше. В дрезгавината на вечерта очите й също изглеждаха посинени, сякаш си беше сложила египетско чернило
за очи. Роклята на рамото й беше съдрана и по нея имаше петна от кръв. Ръцете й бяха вързани.
Мъжете се насъбраха нетърпеливо на площада. Знаеха какво значи присъствието й тук – Агамемнон ни даваше
позволение да си вземем роби, жени и наложници. До този момент мъжете просто насилваха жените на полето и ги
зарязваха там. Личният шатър на всеки от нас предлагаше къде-къде повече удобства.
Агамемнон се възкачи на подиума, видях как очите му се плъзнаха по момичето, устните му се разтегнаха в лека
усмивка. Царят беше известен с апетитите си, както и целият Атреев род. Не знам какво ме прихвана тогава, но
сграбчих Ахил за рамото и прошепнах в ухото му:
– Поискай я!
Той се обърна с разширени от изненада очи.
– Поискай я за награда! Вземи я, преди Агамемнон да я е взел. Моля те!
Той се поколеба, но само за миг.
– Елини! – Той излезе напред с бронята от деня и петната от кръв по нея. – Могъщи владетелю на Микена!
Агамемнон се обърна и го изгледа смръщено.
– Сине Пелеев?
– Ще взема момичето като награда за днешната битка.
Най-отзад на подиума Одисей повдигна вежди. Мъжете край нас замърмориха. Искането му беше необичайно, но
не и неоснователно. Във всяка друга армия на него щеше да се падне правото пръв да избира. В очите на Агамемнон
светна гневна искра. Мислите се изписаха по лицето му – той не обичаше Ахил, но не си струваше да се показва
стиснат и свадлив пред войската си. Момата беше красива, но щеше да има и други, освен нея.
– Така да бъде, сине Пелеев! Момата е твоя!
Многолюдната тълпа се развика одобрително – войниците обичаха водачите им да са щедри, а героите им –
дръзки и похотливи.
Тя проследи с буден ум размяната на реплики. Когато разбра, че тръгва с нас, преглътна и погледът й се стрелна
по тялото на Ахил.
– Хората ми ще приберат останалото, което ми се полага. Момичето тръгва с мен.
Одобрителен смях и подсвирквания от насъбралите се мъже. Момата потрепери много леко, като заек, който
ястребът в небето тъкмо е забелязал.
– Ела! – заповяда Ахил.
Обърнахме се и тръгнахме. Тя ни последва със свита в раменете глава.

Когато се върнахме в лагера, Ахил извади ножа си и момичето трепна уплашено. По него още се виждаха
кървавите следи от днешната битка. Тъкмо нейното село беше ограбил по-рано през деня Ахил.
 – Дай на мен – обадих се аз.
Той ми подаде ножа и отстъпи назад почти засрамено.
– Сега ще те освободя.
Отблизо видях колко големи бяха очите й върху овала на лицето й, тъмнокафяви – с цвета на плодородна земя.
Погледът й се премести от ножа към мен. Спомних си битите кучета, които бях виждал и които се свираха по ъглите
наплашени и с подвити опашки.
– Не, не – изрекох бързо. – Нищо лошо няма да ти причиним. Само ще срежа въжето.
Тя ни погледна с ужас в очите. Боговете само знаеха какво си мислеше, че й казвам. Беше анатолийска селянка,
която никога в живота си не беше чувала гръцка реч. Приближих се още, за да я хвана за рамото и да й вдъхна
спокойствие. Тя се дръпна, сякаш очакваше да я ударя. Видях страха в очите й да не я изнасилим, че и по-лошо.
Не можех да понасям повече това. Не ми дойде нищо друго наум. Обърнах се към Ахил и го хванах за предницата
на туниката. Целунах го.
Когато го пуснах, тя се блещеше опулено. Блещеше се и само се блещеше.
Посочих въжето, после ножа.
– Няма нищо страшно.
Тя се подвоуми, а после бавно поднесе ръцете си напред.

Ахил остана да говори с Феникс – трябваше да се намери още един шатър за момата. Заведох я до тревистото
възвишение и я накарах да седне, докато аз приготвя компрес за посинялото й лице. Тя го взе, без да вдига очи от
земята. Посочих крака й. Беше срязан по дължината на прасеца.
– Може ли да погледна? – попитах, като й правех знаци.
Момата не отговори, но неохотно ме остави да взема крака й, да почистя раната и да стегна здраво превръзката.
Следеше всяко движение на ръцете ми, но така и не ме погледна в очите.
След това я заведох в шатъра, който тъкмо бяха разпънали за нея. Тя сякаш се стресна и не посмя да влезе.
Вдигнах платнището на входа и посочих храната, завивките, каната с вода и малкото чисти, но стари дрехи. Тя влезе
боязливо и аз я оставих да разглежда с ококорени очи.

На другия ден Ахил отново замина да плячкосва селата. Аз обикалях из лагера, събирах дърветата, които морето
беше изхвърлило, разхлаждах нозете си във вълните. През цялото време държах под око шатъра в края на лагера. Тя
още не се бе показала, покривалото на входа беше затворено плътно като Троя. Неведнъж се канех да отида и да я
повикам през платнището.
Накрая по пладне я видях да стои на входа на шатъра. Наблюдаваше ме полускрита отвътре. Когато забеляза, че
съм я видял, бързо се завъртя и понечи да се пъхне обратно.
– Чакай!
Момата замръзна на място. Туниката, която беше облякла – една от моите, – стигаше под коляното й и в нея
изглеждаше почти дете. На колко ли години е? Изобщо не можех да предположа.
Приближих се до нея.
– Здравей.
Тя ме гледаше втренчено с големите си очи. Беше вързала косата си назад, излагайки на показ нежните си скули.
Беше хубавица.
– Добре ли спа?
Не знам защо продължавах да й говоря. Навярно си мислех, че така ще я успокоя. Бях чул веднъж Хирон да казва,
че хората говорели на бебетата, за да ги утешат, когато плачели.
– Патрокъл – рекох, като се сочех с пръст.
Тя ми хвърли бърз поглед и тозчас погледна встрани.
– Пат-ро-къл – повторих бавно.
Тя не отговори, не се помръдна. Пръстите й стискаха здраво платнището на входа. Тогава ме досрамя. Плашеше се
от мен.
– По-добре да си вървя – сведох глава и понечих да си тръгна.
Момата произнесе нещо, но толкова тихо, че не я чух. Спрях.
– Моля?
– Бризеида – повтори тя. Сочеше към себе си.
– Бризеида? – попитах.
 Тя кимна свенливо.
Това беше началото.

Оказа се, че все пак поназнайваше малко гръцки. Пет-шест думи, на които баща й я беше научил, когато чул, че
войската ни е тръгнала насам. Едната беше милост. Да, моля и какво обичате? Баща, който учи дъщеря си как да
бъде робиня.
Денем в лагера оставахме само аз и тя. Разполагахме се удобно на брега и разговаряхме с накъсани, несвързани
изречения. Научих се да разчитам първо израженията на лицето й, спокойните й, замислени очи, усмивките, които
потрепваха на устните й и които тя скриваше с ръката си. През тези първи дни можехме да разговаряме за съвсем
малко неща, но това не ми пречеше. Беше ми приятно да седя до нея, докато вълните обливаха дружелюбно краката
ни. Напомняше ми донякъде времето, което прекарвах на пясъка с майка ми, но за разлика от нейните, в очите на
Бризеида светеше искрата на буден и наблюдателен ум.
Понякога в следобедно време се разхождахме из лагера и сочехме с пръст едно или друго нещо, на което тя все
още не беше научила името. Думите се трупаха в речника й толкова бързо, че скоро се наложи да прибегнем до
сложни пантомими. Приготвям вечеря, сънувах лош сън. Дори когато описанията ми бяха тромави и нескопосани,
Бризеида се досещаше и ги превеждаше в поредица от тъй точни жестове, че сякаш надушвах миризмата на
печеното. Находчивостта й често ме разсмиваше, а тя ме даряваше с прикритата си усмивка.
Набезите продължиха. Всеки ден Агамемнон се изкачваше на подиума при плячката от деня и казваше: „Няма
вести“. Това означаваше, че от града не идваха ни войници, ни сигнали, ни звуци. Троя седеше инатливо на
хоризонта и ни караше да чакаме.
Мъжете се утешаваха по други начини. След пленяването на Бризеида не минаваше и ден на подиума да не се
качат едно-две момичета. Те всички бяха селянки с мазоли по ръцете и изгорели носове, които бяха свикнали да се
трудят от сутрин до здрач под палещите лъчи на слънцето. Агамемнон взе своя дял от пленените момичета, а също и
другите царе. Виждаха се как сноват между шатрите и разплискват водата от кофите по дългите си омачкани рокли
или с каквото се беше случило да са облечени в деня, когато ги бяха отвлекли. Те поднасяха на масата плодове,
сирене и маслини, нарязваха месото и наливаха виното в чашите. Чистеха броните, като за целта сядаха на пясъка и
заклещваха нагръдниците между краката си. Някои от тях дори предяха нишки от сплъстената вълна на овцете,
които задигахме по време на набезите.
Нощем вършеха съвсем друга работа и аз запушвах ушите си, за да не чувам виковете, които стигаха даже до нашия
затънтен лагер. Опитвах се да не мисля за изпепелените им села и за убитите им бащи, но ми беше невъзможно да
се отърся от натрапчивите образи. Дълбока скръб беше белязала лицата на всички девойки и от очите им често се
лееха сълзи, както водата се плискаше от кофите, които се оплитаха в краката им. Имаше и синини от удари с
юмруци и лакти, а понякога и идеални кръгове по челата или слепите им очи от дръжки на копия.
Не можех да гледам как тези момичета се препъваха на влизане в лагера ни, за да бъдат раздадени на мъжете.
Пращах Ахил да поиска колкото може повече от тях, а другите царе го поднасяха за ненаситната му похотливост.
– Дори не подозирах, че харесваш момичета – взимаше го на подбив Диомед.
Всяка нова девойка отиваше първо при Бризеида, която я утешаваше на своя тих и мелодичен анатолийски език.
Разрешавахме й да се изкъпе, давахме й нови дрехи и тогава момичето отиваше при другите. Вдигнахме нов шатър,
който да побира всичките осем, десет, единайсет момичета. С тях говорехме предимно аз и Феникс, Ахил гледаше
да не се мярка пред очите им. Те го бяха видели да убива братята, възлюбените, бащите им. За някои неща нямаше
прошка.
Лека-полека се окопитваха. Предяха и разговаряха на родния си език, учеха се една друга на полезни думички,
които чуваха от нас, като сирене, вода и вълна. Не бяха толкова схватливи като Бризеида, но скалъпваха по някое и
друго изречение, колкото да ги разберем.
Не друг, а тъкмо Бризеида предложи идеята да ги уча по няколко часа на ден. Но уроците се оказаха по-трудни,
отколкото очаквах – момичетата ме гледаха изпод око, стрелкаха се една друга с очи и не знаеха какво да мислят за
ненадейната ми поява в живота им. Не друг, а пак Бризеида успокояваше страховете им и я с дума, я с жест
поясняваше нещо и разнообразяваше уроците ни. Сега тя говореше съвсем свободно гръцки и аз все повече и повече
й отстъпвах мястото си. Тя беше по-добър учител от мен, а също и по-забавен. Пантомимите й – полузаспал гущер,
две джавкащи се кучета – ни разсмиваха от сърце. Беше ми приятно да оставам с тях до късно, когато чувах
скърцането на колесницата и далечното дрънчене на броните и се връщах да посрещна своя Ахил.
В тези мигове не ми беше трудно да забравя, че войната още не е започнала.
 Двайсет и втора глава
Колкото и успешни да бяха набезите, оставаха си само набези. Мъжете, които умираха, бяха селяни и търговци от
многобройните села, които изхранваха и обличаха могъщия град, а не войници. По време на съветите Агамемнон
все по-начесто стискаше зъби, а мъжете ставаха все по-неспокойни – къде е битката, която ни обещахте?
Наближава, отвръщаше Одисей и сочеше постоянния поток от бежанци, който заливаше Троя. Градът сега сигурно
се пукаше по шевовете. Гладните семейства навярно прииждаха в двореца, набързо вдигнати шатри задръстваха
градските улици. Въпрос на време е, каза ни той.
И сякаш като по чудо, призовано от пророчеството му, още на другата сутрин над стените на Троя се развя знамето
за преговори. Войникът, който беше на пост, се спусна по брега, за да извести Агамемнон – цар Приам е готов да
приеме пратеници.
Вестта се разнесе като пожар из лагера. Сега вече все нещо ще се случи. Или те ще ни върнат Елена, или ще
започне истинска битка в полето за нея.
Съветът на царете изпрати Менелай и Одисей – очевидния избор. Двамата тръгнаха призори. Конете им имаха
лъскав косъм и пристъпваха наперено, а украсата им звънтеше. Те пресякоха тревистата равнина пред Троя, после
изчезнаха в размитите очертания на тъмносивите стени.
С Ахил чакахме в шатъра и се чудехме. Дали ще видят Елена? На Парис сигурно не му стискаше нито да я скрие
от мъжа й, нито да му я покаже. Менелай беше тръгнал без никакво оръжие и това биеше твърде много на очи. Може
би сам си нямаше вяра.
– Знаеш ли защо него е избрала? – попита ме Ахил.
– Менелай ли? Не знам.
Спомних си благодушното му и пращящо от здраве лице в онази тронна зала. Той беше хубавец, но далеч не най-
напетият и най-строен млад мъж. Имаше голяма власт, но мнозина имаха по-големия владения от него и бяха
вършили по-славни дела.
– Донесе й щедър дар. А и сестра й вече беше омъжена за брат му, така че сигурно и това е наклонило везните.
Сгънал ръка зад главата си, Ахил се замисли над казаното.
– Как мислиш? Дали е тръгнала по своя воля с Парис?
– И така да е, надали ще си признае пред Менелай.
– Ммм... – Той замислено се потупа с пръст по гърдите. – И все пак трябва да е станало точно така. Дворецът на
Менелай прилича на укрепление. Ако се е дърпала или е извикала, все някой е щял да я чуе. Тя е знаела, че той ще
тръгне след нея – ако не за друго, то заради честта си. И че Агамемнон само това е чакал, за да събере войска от
всички царе, които са дали клетвата.
– Аз нямаше да се досетя за последното.
– Ти не си женен за Менелай.
– Значи мислиш, че го е направила нарочно? За да предизвика война?
Това ме сащиса.
– Нищо чудно. Някога тя е била известна като най-голямата хубавица от царствата по нашите земи. А сега се
говори, че е най-красивата жена в целия свят. – И додаде с най-хубавия си фалцет: – Хиляда кораба тръгнаха с
издути платна заради нея.
Така пееха странстващите поети на Агамемнон – числото хиляда сто осемдесет и шест не прилягаше много на
стих.
– Може пък наистина да се е влюбила в Парис.
– Може би й е досадило. И мен да ме затворят десет години в Спарта, и аз ще искам да избягам.
– Може пък цялата работа да е дело на Афродита.
– Кой знае, може да я доведат с тях.
Позамислихме се над това.
– Мисля си, че Агамемнон пак ще нападне.
– Аз също. Те съвсем я забравиха вече.
– Споменават я само когато говорят пред мъжете.
Помълчахме известно време.
– Ами ти? Кого от младоженците щеше да вземеш?
Смушках го с лакът и той се разсмя.
 Привечер се върнаха сами. Одисей разказваше пред съвета как е минала срещата, а Менелай седеше безмълвен.
Цар Приам ги посрещнал топло, нагостил ги в залата си. После застанал пред тях, от двете му страни били Парис и
Хектор, а зад гърба им като войска се строили останалите му четирийсет и осем синове. „Знаем защо сте дошли –
казал им той. – Но царицата няма желание да се върне и разчита на нашата закрила. Никога не се е случвало да
откажа застъпничество на жена, няма тепърва да започвам.“
– Умно – обади се Диомед. – Намерили са как да се измъкнат сухи от водата.
Одисей продължи:
– Отвърнах им, че щом са взели твърдо решение, няма какво повече да говорим.
Изправи се Агамемнон, гласът му отекна величествено:
– Така е, няма какво повече да говорим. Опитахме с добро, но ни отказаха. Единственият достоен път, който ни
остава, е война. Утре тръгвате, за да спечелите славата, която ви се полага. Всички мъже, до последния.
Той продължи да говори, но аз вече не го чувах. Всички мъже, до последния. Обзе ме страх. Как можеше да не ми
мине през ума? Естествено, че ще очакват и аз да вляза в боя. Бяхме във война и всички трябваше да участват. Най-
вече другарят и спътникът на аристос ахайон.
Онази нощ почти не мигнах. Копията, които стояха подпрени на стените на шатъра, ми се струваха ужасно дълги.
Напрягах ума си, за да си спомня нещо от уроците – как да държа копието, как да залягам, за да избегна удара на
противника. Орисниците не бяха казали за мен нито колко ще живея, нито нищо. Събудих уплашен Ахил.
– Аз ще съм до теб – обеща ми той.

Станахме още по тъмно и Ахил ми помогна да се приготвя. Наколенници, ръкавици, кожена кираса и бронзов
нагръдник отгоре й. Струваше ми се, че всичко това повече ще ми пречи, отколкото да ме предпази. Нагръдникът се
удари в ченето ми, когато направих няколко крачки, ръкавиците ме стягаха, цялата броня ми тежеше. Той ми каза, че
ще свикна. Не му повярвах. Излязох от шатъра на утринното слънце и се почувствах глупаво – като човек, който е
надянал дрехите на по-големия си брат. Мирмидонците чакаха, блъскаха се възбудено един друг. Тръгнахме заедно
по дългия бряг към мястото, където се струпваше огромната войска. Много преди да пристигнем, аз вече се
задъхвах.
Чухме армията още преди да я видим – мъжете се перчеха един пред друг, подрънкваха с оръжията, надуваха
роговете. След това извитата брегова ивица се изправи и пред нас се разкри море от войници, строени в стегнати
прави квадрати. Над всеки се вееше знамето на неговия цар. Само едно предно място още стоеше незаето и чакаше
Ахил и неговите мирмидонци. Минахме най-отпред и се строихме: Ахил – начело, а зад него от двете ми страни –
цяла редица с водачи. Назад, ред след ред, блестяха броните на гордите фтийци.
Пред нас се простираше равното троянско поле, което свършваше пред огромните градски порти и кули. В
подножието им беше строено мътно тресавище от неясни глави и лъснати щитове, които проблясваха на слънцето.
Ахил се обърна и каза:
– Стой зад гърба ми!
Кимнах и шлемът се заклати над ушите ми. Страхът ме беше стегнал за гърлото и като препълнена чаша, която се
клатушка, заплашваше всеки миг да се разлее. Наколенниците се впиваха в костите на краката ми. Ръката ми омаля
да държи копието. Изсвири боен рог и гърдите ми се издуха. Време беше. Сега.
Юрнахме се напред, броните и оръжията задрънчаха, захлопаха. Така водехме битките си – войската се спускаше
бързо в атака, пресрещаше врага на средата на бойното поле. И стига да беше набрала достатъчно мощ, можеше
веднага да разбие редиците му.
Нашите редици набързо изгубиха стройния си вид и армията ни заприлича на пълчище. Някои жадни за слава и
нетърпеливи първи да пролеят истинска троянска кръв изоставиха другите назад. Още преди да стигнем до средата
на полето, от стегнатите отряди не беше останало нищо. Мирмидонците ме бяха задминали и се движеха като облак
вляво от мен, а аз бях изостанал назад между Менелаевите спартанци, които за битката бяха вчесали дългите си
коси и бяха намазали телата си с масло.
Тичах, бронята ми дрънчеше. Дишах тежко, а земята се тресеше под тропота на нозете, грохотът ставаше все по-
силен и оглушителен. Нищо не се виждаше от облака прах, който се вдигна при нападението. Не виждах Ахил, не
виждах даже мъжа до себе си. Нямаше какво направя, освен да стискам щита си и да бягам.
Първите редици се сблъскаха в експлозия от оглушителен трясък, взрив от трески, бронз и кръв. Гърчещата се
маса от хора и викове поглъщаше отряд след отряд като морското чудовище Харибда. Виждах зиналите усти на
мъжете, но не чувах гласовете им. Навсякъде гърмяха само ударите на щит в щит, на бронз в строшено дърво.
Един спартанец до мен падна ненадейно на земята, промушен от копие през гърдите. Озърнах се, за да видя кой
беше хвърлил копието, но не видях нищо, освен хаос от тела. Коленичих до спартанеца, за да затворя очите му и да
кажа кратка молитва, ала едва не повърнах, когато видях, че още е жив, гърдите му свирят и той ме гледа
умолително, с ням ужас.
Трясък до мен – сепнах се и видях Аякс да използва огромния си щит като копие и да премазва лица и тела. По
дирите му изскърца троянска колесница. Едно момче надничаше от нея и ръмжеше озъбено като куче. Одисей
притича след него, за да спре конете. Спартанецът ме стисна и кръвта му се изля по ръцете ми. Раната беше
прекалено дълбока, нямаше какво да се направи. Мрачно облекчение, когато светлината най-накрая угасна в очите
му. Затворих ги с разтреперани пръсти.
Изправих се замаяно на крака. Равнината се плискаше пред погледа ми като неспокойно море. Не можех да си
събера очите в една точка. Навсякъде кипеше бой, блестяха слънцето, броните, човешката кожа.
Отнякъде изникна Ахил. Беше изпръскан с кръв, дишаше тежко, лицето му пламтеше, копието му беше червено
чак до дръжката. Усмихна ми се широко, после се обърна и се хвърли в една купчина от троянци. Земята беше
застлана с тела и парчета от брони, с дръжки на копия и колела от колесници, но той не се препъна нито веднъж.
Беше единственото същество на бойното поле, което не се олюляваше трескаво като кораб в бурно море, докато на
мен ми прилоша да го гледам.
Не убих, нито понечих да убия. По пладне, след дългия сутрешен хаос, ми се виеше свят, слънцето ме заслепяваше,
ръката ме болеше от стискането на копието, макар че най-често го използвах, за да се подпирам на него, а не да
замахвам. Шлемът притискаше като камък ушите ми, които бавно се срастваха с черепа ми.
Имах чувството, че съм пробягал километри, ала когато погледнах в краката си, видях, че бях тъпкал сухата трева в
кръг, сякаш приготвях полето за танци. Постоянният ужас беше изцедил силите ми, макар че по необясним начин
през цялото време ме обграждаше странен пашкул от пустота и покой, в който не влизаше ни един мъж и животът
ми нито за миг не бе застрашен.
До такава степен бях замаян и оглупял, та едва в късния следобед проумях, че това беше дело на Ахил. Той не ме
изпускаше от очи и по свръхестествен начин надушваше мига, в който някой войник ококорваше очи пред лесната
мишена, която представлявах. И той го поваляше, преди мъжът да е успял да си поеме дъх.
Ахил беше възхитителен, от ръката му излитаха копие след копие, които той измъкваше с лекота от пречупените
тела по земята, за да ги хвърля по нови мишени. Отново и отново китката му показваше бялата си вътрешна част,
тънките му като флейта кости се тласкаха грациозно напред. Докато го наблюдавах, копието ми клюмна забравено
на земята. Вече дори не виждах противната грозота на смъртта, мозъците, строшените кости, които вечерта щях да
измия от кожата и косата си. Виждах единствено хубостта му, пеещите му ръце, бързината на нозете му.

Най-накрая падна здрач. Беше време да вдигнем ранените и мъртвите и да се приберем в шатрите си, смазани от
умора. Успешен ден, поздравяваха се царете и се потупваха по гърбовете. Добро начало. Утре продължаваме
битката.
И продължихме. Денят стана седмица, после месец. После два.
Беше странна война. Никой не печелеше територия, никой не взимаше пленници. Беше война за чест, мъж срещу
мъж. С времето се появи и общ ритъм – водехме цивилизовани битки седем от десет дни, а останалите три бяха
отредени за празненства и погребения. Никакви набези, никакви неочаквани нападения. Водачите ни, които
доскоро говореха с надежда за бърза победа, постепенно се примириха с проточилото се сражение. Армиите бяха
учудващо равностойни и дни наред се сражаваха, без нито едната страна да вземе видимо надмощие. Това отчасти
се дължеше на войниците, които прииждаха от всички краища на Анатолия, за да подкрепят троянците и да
обезсмъртят името си. Нашият народ далеч не беше единственият жаден за слава.
Ахил беше в разцвета си. Тръгваше замаян към полесражението, усмихваше се, докато се биеше. Самото убийство
не му носеше наслаждение – той бързо разбра, че нито един мъж не може да му се опре. Нито двама, нито трима.
Тази касапска работа не му беше по сърце и ръката му пощадяваше повече от половината от онези, които можеше да
повали. Но той живееше за нападението, за отряда от мъже, които връхлитаха срещу него, а нозете им бумтяха по
земята. Там, между двайсетината замахващи с меча, той най-накрая можеше да се бори истински. Радваше се на
силата си като състезателен кон, когото твърде дълго са държали затворен в конюшните, ала сега най-накрая го бяха
пуснали да се надбягва. С превъзбудена, трескава грация той поваляше десет, петнайсет, двайсет и петима мъже. Ето
най-сетне това, което умея да правя най-добре.
Не се наложи да го придружавам толкова често, както се страхувах в началото. Колкото повече се проточваше
войната, толкова по-излишно изглеждаше да измъкват и последния грък от шатъра му. Аз не бях цар, чиято чест е
заложена на карта. Не бях и войник, принуден да се подчинява на военачалника си, нито герой, без чиито
способности войската не можеше да мине. Бях изгнаник, мъж без обществено положение и звание. Щом Ахил беше
решил да ме остави в лагера, това си беше негова работа.
 Посещенията ми на бойното поле се стопиха на пет дни, после на три, а след това веднъж седмично. Накрая
отивах само тогава, когато Ахил ме помолеше. Това ставаше рядко. Повечето дни той тръгваше сам, хвърляше се в
битката и се сражаваше за себе си. Но от време на време самотата му дотягаше и той ме молеше да го придружа, да
си сложа кожената броня, станала твърда от потта и кръвта, и да прескачам с него телата на мъртъвците. Да стана
свидетел на чудесата му.
Понякога, докато го наблюдавах, зървах парче земя, до което войниците не припарваха. Обикновено то биваше
близо до Ахил и ако се вторачех в него, ставаше все по-светло и по-светло. Докато накрая неохотно издаваше тайната
си – жена, бяла като смъртта, по-висока на ръст от мъжете, които се бъхтеха край нея. Колкото и силно да хвърчаха
пръските кръв, нито една капчица не падаше върху светлосивата й рокля. Босите й нозе сякаш не стъпваха по
земята. Тя не помагаше на сина си, той нямаше нужда от помощ. Като мен и тя само гледаше с големите си черни
очи. Не можех да разгадая изражението на лицето й. Може би беше доволство или пък печал, а може би нищо.
С изключение на онзи път, когато се обърна и ме видя. Лицето й се сгърчи от погнуса и тя оголи зъби. Изсъска
като змия и изчезна.
Редом с него краката ми отново заякнаха на бойното поле. Започнах да виждам войниците цели, не само
разпокъсани образи на отделни части от тялото, пронизана плът, бронз. Можех дори да се скитам по бойните
редици, приютен под Ахиловата закрила, и да наблюдавам другите царе. Най-близо до нас беше Агамемнон, умел в
мятането на копие, който винаги се криеше зад грамадата на отлично строените си микенци. От сигурната си
защита той можеше да дава гръмки заповеди и да хвърля копие след копие. И действително много го биваше, щом
прехвърляше главите на двайсетината мъже, без да ги докосне.
За разлика от своя пълководец, Диомед беше безстрашен. Той се биеше като свиреп див звяр, хвърляше се напред с
оголени зъби, ръмжеше и с бързите си удари не толкова пронизваше, колкото разкъсваше месата на вражеския
войник. А след това се навеждаше и с вълча страст обираше мъртвеца, хвърляше дребните златни и бронзови
украшения в колесницата си и чак тогава продължаваше напред.
Одисей носеше лек щит и посрещаше врага си, клекнал като мечка, стиснал ниско копието си със загорялата си от
слънцето ръка. Наблюдаваше другия с блеснали очи, проследяваше потръпването на мускулите му, за да прецени
кога и къде ще падне копието му. И когато то го подминеше безобидно, той се втурваше напред и го промушваше
отблизо като човек, който набучва риба. В края на деня бронята му винаги беше плувнала в кръв.
Започнах да опознавам и троянците – Парис, който нехайно пръскаше стрели от литналата си колесница. Дори
стегнато и сплескано в шлема му, лицето му пак издаваше жестоката му красота – костите му притежаваха
изяществото на Ахиловите пръсти. С привично високомерие той се подпираше на страничните прегради на
колесницата си, а червеното му наметало се спускаше на гъсти дипли около него. Нищо чудно, че беше любимец на
Афродита – изглеждаше суетен като нея.
Отдалече и само набързо мярвах Хектор в пролуките, които се отваряха между сновящите мъже. Той винаги беше
сам, необичайно самотен в пространството, което другите му отстъпваха. Беше способен, уверен и внимателно
премисляше всеки ход. Имаше големи ръце, загрубели от работа, и понякога, когато войската ни отстъпваше, го
виждахме как ги измива от кръвта, за да се помоли чист. Човек, който продължаваше да обича боговете даже докато
братята и братовчедите му падаха мъртви заради тях, и който се сражаваше ожесточено повече заради семейството
си, отколкото за крехката, променлива слава. Тогава редиците се затваряха и той се скриваше от погледа ми.
Така и не се опитах да го приближа, нито пък Ахил, който грижливо му обръщаше гръб, щом зърнеше фигурата му,
насочваше се към другите троянци и нагазваше в други плитчини. Когато Агамемнон го питаше след това кога ще се
изправи срещу сина на троянския цар, той се усмихваше с най-простодушната си вбесяваща усмивка. „Че какво ми е
направил Хектор?“
 Двайсет и трета глава
В един от празничните дни скоро след пристигането ни в Троя Ахил стана призори.
– Къде отиваш? – попитах го.
– При майка ми – рече той и се мушна под покривалото още преди да успея да кажа нещо.
Майка му. Една част от мен глупаво се бе надявала, че тя няма да ни последва и тук. Че скръбта й ще я държи
надалече или поне на разстояние. Но естествено, бях се излъгал. Анатолийският бряг не беше по-неудобен от
бреговете на Елада. А мъката й само удължаваше срещите им. Той тръгваше призори и се връщаше чак след пладне,
когато слънцето се беше вдигнало високо в небето. А аз крачех неспокойно и го чаках. Какво му говори толкова
време? И се боях, че му разказва за някое предстоящо зло. За някоя божествена повеля, която щеше да ми го отнеме.
Бризеида често идваше да чака с мен.
– Искаш ли да се поразходим до гората? – питаше ме.
Само ниският й мелодичен глас и желанието й да ме утеши ми помагаха да се откъсна от мислите си. Разходката
до гората с нея винаги ме успокояваше. Точно като Хирон, и тя знаеше всичките й тайни – къде се спотайват гъбите,
къде са заешките дупки. Беше започнала да ме учи на имената на тревите и дърветата на родния й език.
Когато се уморявахме, сядахме на хребета над лагера, за да мога да го видя, когато се връща. В този ден тя беше
набрала малка кошница с кориандър и свежият дъх на зелените му листенца ни обгръщаше отвсякъде.
– Скоро ще се върне, сигурна съм. – Речта й беше скована и отмерена като нова кожа, която още не се е отпуснала
от употреба. Когато не й отговорих, тя попита: – Къде се бави толкова време?
Защо да крия от нея? Това не беше тайна.
– Майка му е богиня. Морска нимфа. Ходи да се види с нея.
Очаквах да се сепне или да се уплаши, но тя само кимна.
– Знаех си, че той е... по-различен. Не стъпва като обикновен човек.
Тогава се усмихнах.
– И как стъпват хората?
– Като теб.
– Тромаво, значи.
Думата й беше непозната. Аз й показах, като си мислех, че ще я разсмея. Но тя заклати енергично глава.
– Не! Ти не ходиш така. Не исках да кажа това.
Така и не чух какво е искала да каже, защото точно тогава Ахил превали възвишението.
– Помислих си, че ще те намеря тук.
Бризеида се извини и се прибра долу в шатъра си. Ахил се хвърли на земята до мен и подпря главата си с ръка.
– Умирам от глад.
– Яж! – рекох и му дадох остатъка от сиренето, което бяхме донесли за обяд. Той го захапа с благодарност.
– За какво говорихте с майка ти?
Малко ме беше страх да попитам. Времето, прекарано с нея, не беше недостъпно за мен и все пак някак го
отделяше.
– Тревожи се за мен – почти въздъхна той.
– Защо? – наежих се аз, защото това беше моя грижа.
– Казва, че става нещо между боговете, че се препират един с друг, взимат страна във войната. Страхува се, че са
ми обещали слава, но не твърде голяма.
Това беше нов страх, за който не бях и помислял. Но разбира се, в нашите легенди имаше много герои. Великият
Персей и скромният Пелей. Херакъл и почти забравеният Хилас. На някои се посвещаваха цели поеми, на други –
по един стих.
Той се надигна и обви коленете си с ръце.
– Струва ми се, че се бои да не би някой друг да убие Хектор… преди мен.
Още един нов страх. Прерязаната и бездруго нишка на Ахиловия живот трябваше още веднъж да се пререже.
– Какво значи това?
– И аз не знам. Аякс се опита и не успя. Диомед също. След мен те са най-добрите. Не мога да се сетя за никой
друг.
– Ами Менелай?
Ахил поклати глава.
– Дума да не става. Той е смел и силен, но нищо повече от това. Ще се прекърши срещу Хектор като вълна срещу
скалата. И тъй, оставам аз и никой друг.
– Но ти няма да го направиш – постарах се да не прозвучи като молба.
– Не, няма. – Той помълча известно време. – Но виждам всичко. И това е най-чудното нещо. Като насън. Виждам
се как мятам копието, виждам как той пада. Отивам до тялото и се надвесвам над него.
В душата ми се надигна ужас. Поех си дъх, издишах.
– А после какво?
– Ето това е най-чудното от всичко. Поглеждам тялото му и знам, че смъртта ми наближава. Но в съня нямам
нищо против. Преди всичко чувствам облекчение.
– Мислиш ли, че това е някакво пророчество?
Въпросът ми го накара да се опомни. Той поклати глава.
– Не, нищо подобно. Сън наяве.
Насилих се да отговоря със същата лекота в гласа:
– Сигурно си прав. Все пак Хектор не ти е направил нищо лошо.
Той се усмихна, както се надявах.
– Да, и аз така съм чувал.

През дългите дни, когато Ахил го нямаше, свикнах да излизам от лагера, за да си потърся компания или някаква
работа, с която да се захвана. Вестта на Тетида ме беше разстроила – кавги между боговете, могъщата Ахилова
слава, увиснала на косъм. Нищо не разбирах и въпросите се въртяха в главата ми, докато едва не ме докарваха до
лудост. Трябваше да се разсея с нещо практично и реално. Един от мъжете ме насочи към белия шатър на лекарите.
– Ако търсиш работа, там винаги имат нужда от помощ – каза ми той.
Спомних си спокойните Хиронови ръце, окачените инструменти по стените от розов кварц. Влязох вътре.
В шатъра беше мрачно, във въздуха се носеше сладникава, тежка и остра миризма заедно с металния мирис на
кръв. В единия ъгъл стоеше лекарят Махаон, с брада на квадратната си челюст, практично гол до кръста, където
беше вързал небрежно една стара туника. Той беше по-черен от повечето елини въпреки времето, което прекарваше
на закрито, и косата му също практично беше подстригана късо, за да не му влиза в очите. Той се наведе над крака
на един ранен и пръстите му внимателно опипаха връхчето на забитата стрела. В другия край на шатъра брат му
Подалирий привърши със закопчаването на бронята си. Подхвърли нещо грубо на Махаон, после мина странешком
покрай мен, за да излезе. Беше известен навред с това, че предпочита бойното поле пред лекарския шатър, макар че
служеше и на двете поравно.
Без да вдига глава, Махаон рече:
– Надали си тежко ранен, щом стоиш на краката си толкова време.
– Не, тук съм...
Замълчах – Махаоновите пръсти измъкнаха стрелата и войникът изпъшка облекчено.
– Е? – гласът му беше делови, но не груб.
– Имаш ли нужда от помощ?
Той изсумтя, както предположих, в знак на съгласие.
– Седни тук и ми подавай мехлемите – рече той, без да ме поглежда.
Подчиних се, събрах малките стъкълца, които бяха пръснати по пода. Едни тракаха с билките в тях, други тежаха,
пълни с мазила. Подуших ги и си спомних – мехлем от чесън и мед срещу възпаление, макови семена за успокоение
и бял равнец за съсирване на кръвта. Десетки билки, които ми напомниха за търпеливите пръсти на кентавъра, за
сладкия зелен мирис в розовата пещера.
Подавах му онези, които му трябваха, и наблюдавах как сръчно ги използва – щипка успокоително върху горната
устна на мъжа, за да може хем да подушва маковите семена, хем да ги сдъвква, мацване с мехлема против
възпаление на раната, после превръзките, които стягаха и покриваха крака. Махаон заглади последния
кремообразен слой от благоуханния пчелен восък и вдигна уморено глава.
– Патрокъл, нали така? Учил си при Хирон? Добре дошъл при нас.
Пред палатката се вдигна суматоха, развикаха се гласове, чуха се викове от болка. Той кимна натам.
– Донесли са още един. Ти го поеми.
Войниците, от Несторовите хора, оставиха другаря си на празния сламеник в дъното на шатъра. Дясното му рамо
беше пронизано от стрела с шипове на върха. Лицето му беше плувнало в пот и пяна и момчето беше изпохапало
устните си, за да сдържа виковете си. Дишаше тежко и глухо, на пресекулки, трепереше и очите му се въртяха
уплашено в орбитите. Устисках да не повикам Махаон – той беше зает с друг мъж, който виеше от болка – и взех
една кърпа, за да изтиря лицето на ранения.
 Стрелата беше пронизала най-месестата част от рамото и беше заседнала като чудовищна игла, забита до средата.
Трябваше да счупя оперението накрая и да извадя останалата част, без да разкъсвам повече ръката му и без да
оставям трески, които можеха да загноят.
Набързо забърках лекарството, на което Хирон ме беше научил – смес от мак и върбова кора, която упойваше
болния и притъпяваше болките. Той не можеше сам да държи чашката, затова повдигнах главата му да не се задави и
му дадох да пие. Усещах как потта, пяната и кръвта му се просмукват в туниката ми.
Стараех се да го успокоя, да не издавам паниката, която ме обземаше. Раненият беше с година-две по-голям от
мен. Един от Несторовите синове, Антилох, миловиден младеж, който предано обичаше баща си.
– Всичко ще бъде наред – отново и отново повтарях, но и аз не знаех дали на него, или на себе си.
Проблемът беше в дръжката на стрелата. Обикновено докторът пречупваше единия край, а после я изтегляше от
раната. Но от гърдите му стърчеше съвсем малко парче и беше невъзможно да счупя дървото, без да разкъсам още
повече месата му. Не можех нито да оставя забитата стрела, нито да я издърпам заедно с оперението на края. Какво
ми оставаше?
Зад мен на вратата се въртеше един от войниците, които го бяха донесли. Махнах му през рамо да се приближи.
– Нож, бързо! Най-острия, който намериш.
Учудих се от резкия и властен тон в гласа си и незабавното покорство на мъжа. Той се върна с къс, но отлично
наострен нож за рязане на месо, с ръждиви петна от засъхналата по него кръв. Отри го в туниката си и ми го подаде.
Лицето на момчето се беше отпуснало, езикът увисна разслабен в устата му. Надвесих се над него, хванах
дръжката на стрелата и смачках оперението в потната си длан. С другата ръка започнах да режа дървото влакно по
влакно, колкото може по-полека, за да не друсам рамото на момчето. То сумтеше и мърмореше нещо, упоено от
лекарството.
Режех, стисках и пак режех. Гърбът ме заболя и аз се наругах, че бях оставил главата му в скута си, а не бях избрал
по-удобна поза. Накрая перестият край се отчупи и остана само една дълга тресчица, която ножът набързо преряза.
Най-сетне!
Оставаше още едно затруднение – да измъкна дръжката от другата страна на рамото. В миг на вдъхновение
грабнах мехлема против възпаление и грижливо намазах дървото, като се надявах, че така то ще излезе по-лесно, а и
тъканите няма да загният. След това малко по-малко започнах да издърпвам стрелата. Стори ми се, че минаха
няколко часа, докато накрая отчупения край се показа, плувнал в кръв. С последните искри здрав разум превързах
раната и направих клуп през гърдите му.
На другия ден Подалирий ми каза, че чавка ми била изпила ума, щом съм рязал толкова бавно и под такъв ъгъл –
ако си напънал по-здраво, рече той, краят е щял да се счупи. Разкъсаното месо и треските в раната да вървели по
дяволите, я колко ранени още чакали за превръзка. Но Махаон забеляза колко бързо заздравява рамото, без
възпаления и почти без болки, и следващия път когато се появи ранен от стрела, ме повика и като ме гледаше с
очакване, ми бутна в ръцете остър нож.

Бяха странни времена. Ужасът от съдбата на Ахил неизменно висеше над главите ни, а в това време слуховете за
войната между боговете взеха да се чуват все по-гръмко. Но дори аз не бях способен вечно да се страхувам. Чувал
съм, че хората, които живеели до водопад, спирали да забелязват грохота му; по същия начин и аз се научих да живея
край бурния поток на гибелта му. Дните минаваха, а той беше жив. Минаха месеци и ето че се случваха цели дни, в
които да не се надвеся над бездната на смъртта му и да погледна в нея. Чудото продължи една година, после две.
Другите също се поотпуснаха лека-полека. Лагерът ни заприлича на семейство, което вечер се събираше около
огъня. Щом луната изгрееше и звездите пробиеха нощното небе, един по един пристигахме всички – аз, Ахил,
старият Феникс и жените, първоначално само Бризеида, ала после и останалите, които ни поздравяваха с кимване и
сядаха, добили кураж. Имаше и още един – Автомедонт, най-младият измежду нас, едва навършил седемнайсет. Той
беше тих юноша и с Ахил наблюдавахме как растат силата и сръчността му, докато се учеше да управлява буйните
Ахилови коне и да лети по бойното поле с необходимия размах на колесницата.
С Ахил ни беше приятно да бъдем домакини край собственото си огнище, да си играем на зрели мъже, каквито не
се чувствахме напълно, да поднасяме печеното месо и да сипваме виното. Когато огънят почваше да гасне,
обърсвахме мазните си лица и почвахме да врънкаме шумно Феникс да ни разкаже някоя история. Той се
привеждаше напред и ни угаждаше. На светлината на огъня костите на лицето му изпъкваха ярко, добиваха някаква
тайнствена значимост и дълбочина – за да ги разгадае, човек трябваше да бъде прорицател.
Бризеида също разказваше приказки – странни съновидения за вълшебства, за омагьосани богове и смъртни хора,
които ненадейно ги намират. Боговете в тях бяха причудливи, полухора, полуживотни – селски божества, които се
различаваха от върховните богове, почитани в градовете. Бяха хубави тези приказки, които тя разказваше с ниския си
напевен глас. Понякога бяха и смешни – с подражанията й на циклопите или сумтенето на лъв, който търси скрил се
човек.
Късно вечер, когато оставахме сами, Ахил повтаряше откъси от тях, като издигаше глас и изсвирваше няколко
ноти на лирата. Такива хубави истории лесно се превръщаха в песни. А и аз бях доволен, защото усещах, че той е
видял в сърцето й, че е разбрал защо прекарвам с Бризеида дните, когато него го няма. Тя вече е една от нас, казах си
мислено. Част от нашия кръг, завинаги.

Една подобна вечер Ахил поиска да му разкаже за Хектор.

Тя се беше подпряла назад на ръцете си и свивките на лактите й хвърляха червеникави отблясъци от огъня. Но
щом чу гласа му, се постресна и седна изправена. Той рядко се обръщаше направо към нея, както и тя към него.
Навярно последица от онова, което се бе случило в селото й.
– Не знам почти нищо. Никога не съм виждала нито него, нито някой друг от Приамовия род.
– Но все нещо си чула.
Ахил също приседна напред.
– Не много. Знам повече за жена му.
– Каквото и да е – подкани я Ахил.
Тя кимна, покашля се тихо, както често правеше, преди да започне някоя приказка.
– Казва се Андромаха и е единствената дъщеря на цар Еетион от киликийския град Тива. Носи се мълва, че от
всичко на света Хектор обича най-много нея. За първи път я видял, когато отишъл в царството на баща й, за да му се
поклони. Тя го посрещнала и на пира същата вечер го забавлявала. В края на празненството Хектор поискал ръката
й.
– Сигурно е красавица.
– Хората разправят, че е хубава, но не и най-хубавата, която Хектор е могъл да вземе за жена. Но е известна с
добродушието и благородството си. Селяните я обичат, защото често им носи храна и дрехи. Беше заченала, но не
знам какво е станало с детето.
– Къде е Киликия? – попитах аз.
– На юг, по крайбрежието. Не е далече, ако тръгнеш на кон.
– Близо е до Лесбос – обади се Ахил.
Бризеида кимна.
По-късно, когато всички се разотидоха, той ми каза:
– Знаеш ли, че направихме набег в Киликия?
– Не.
Той кимна.
– Спомням си този човек Еетион. Имаше осем сина. Опитаха се да ни отблъснат.
Разбрах всичко по тихия му глас.
– Ти си ги убил.
Цялото семейство изклано.
Ахил мерна изражението на лицето ми, макар че се опитах да го скрия. Но той никога не ме лъжеше.
– Да.
Знаех, че всеки ден убива хора; връщаше се в лагера мокър от тяхната кръв, с петна по кожата, които измиваше
старателно преди вечеря. Но имаше мигове като сегашния, когато осъзнаването на това ме смазваше. Тогава си
мислех за всички сълзи, които се бяха пролели заради него през изминалите години. А сега Андромаха и Хектор
също скърбяха заради него. В този момент сякаш целият свят ни делеше един от друг, макар че беше толкова близо
до мен, макар че усещах топлината, която излизаше от кожата му. Беше скръстил ръцете си в скута – целите в мазоли
от дръжките на копията и все пак толкова красиви. Това бяха най-нежните и най-смъртоносните ръце в целия свят.
Облаци забулиха звездите над главите ни. Нощта беше тежка и задушна. Щеше да излезе буря. Дъждът щеше да
напои земята, да я изпълни, докато тя прелее. Тогава водата щеше да рукне по планинските склонове и набирайки
сила, щеше да помете всичко по пътя си – животни, коне, хора.
Той е точно такъв порой, мина ми през ума.
Гласът му наруши тишината на мислите ми.
– Оставих единия син жив. Осмия. За да не се затрие родът им.
Странно, но тази дребна милост ми се стори като благодат. Кой друг герой би направил и толкова? Убийството на
цяло семейство беше повод за гордост и пъчене, славен подвиг, който доказваше, че извършителят му е достатъчно
могъщ, за да изтрие едно име от лицето на земята. На оцелелия син щяха да му се народят деца, които щяха да носят
неговото име, а той щеше да им разказва семейната история. Така поне паметта им щеше да се опази.
– Радвам се, че си го направил – отвърнах с преливащо сърце.
Цепениците в огъня побеляха от пепелта.
– Все повтарям, че Хектор не ми е направил нищо лошо. Но ето че той вече не може да каже същото за мен.
 Двайсет и четвърта глава
Минаха години и един от Аяксовите войници взе да се оплаква колко дълго се била проточила войната. Отначало
никой не му обръщаше внимание – мъжът беше отблъскващо грозен и също така голям мерзавец. Но думите му
ставаха все по-убедителни и красноречиви. Четири години, надвикваше се той, и още стоим с празни ръце. Къде са
богатствата? Къде е Елена? Кога ще се приберем по домовете си? Аякс го цапна по главата, но мъжът не се отказа.
Виждате ли как се отнасят с нас?
Лека-полека недоволството му плъзна от един лагер на друг. Случи се лошо време, паднаха обилни дъждове и
сраженията станаха почти невъзможни. Избухна епидемия, броят на ранените и изкълчените глезени растеше.
Мухите хапеха силно и бяха толкова нагъсто на някои места из лагера, че приличаха на облаци от дим.
Намусените мъже не спираха да се чешат и все по-начесто се навъртаха около агората. Отначало се събираха на
малки групички и шепнешком си говореха. Но не след дълго към тях се присламчи войникът, от когото започна
всичко, и гласовете им укрепнаха, станаха по-дръзки.
Четири години!
Откъде да сме сигурни, че тя дори е вътре? Някой да я е видял с очите си?
Троя никога няма да се предаде.
Най-добре да се откажем.
Когато това стигна до ушите на Агамемнон, той заповяда да ги бичуват. На следващия ден броят им се беше
удвоил. Немалко от недоволните бяха микенци.
Агамемнон прати въоръжена войска, за да ги изгони от площада. Мъжете се разбягаха, но щом отрядът се прибра,
се върнаха. В отговор Агамемнон нареди агората да се охранява от сутрин до вечер. Но това беше досадно
задължение, особено по пладне, когато слънцето напичаше най-силно, а мухите бяха най-многобройни. До края на
деня редиците на охраната бяха доста изтънели, а броят на размирниците се бе увеличил.
Агамемнон прати шпиони, които да му донесат имената на недоволните. След това войниците заловиха мъжете и
ги бичуваха. На следващото утро стотици мъже отказаха да се сражават. Едни се оправдаха, че били болни, други не
си дадоха и толкова труд. Мълвата се разнесе и изведнъж доста народ се натръшка. Хората нахвърляха накуп
мечовете и щитовете си и обсадиха агората. Когато Агамемнон се опита да пробие редиците им, те сплетоха ръце и
не се отместиха от пътя му.
Възпрян да се качи на собствената си агора, Агамемнон почервеня от яд, лицето му се наля с кръв. Пръстите му
побеляха от стискането на жезъла – яко дърво, обвито с железни обръчи. Когато мъжът пред него се изплю в нозете
му, Агамемнон вдигна жезъла и го стовари силно на главата му. Всички чухме хрущенето на счупения череп. Мъжът
се свлече на земята.
Не вярвам, че Агамемнон е искал да го удари с такава сила. Той стоеше като закован на място и гледаше тялото в
краката си, без да може да помръдне. Друг мъж коленичи и обърна тялото по гръб. Половината от черепа беше
хлътнала навътре от силата на удара. Новината плъзна между мъжете с бързината на съскащ пожар. Мнозина
извадиха ножове. Ахил ми прошепна нещо, а после ме остави.
По лицето на Агамемнон пълзеше все по-ясното съзнание, че е направил непростима грешка. Той най-неразумно
беше оставил верните си стражи и беше дошъл на площада без тях. А сега беше обграден. Нямаше кой да му се
притече на помощ, даже и да искаше. Дъхът ми секна; бях сигурен, че ей сега ще го убият.
– Елини!
Хората заизвръщаха учудени лица по посока на вика. Ахил се беше покачил на една купчина щитове, захвърлени
на подиума. Той беше герой до мозъка на костите си, силен, напет, със сериозно лице.
– Ядосани сте – рече.
Това привлече вниманието им. Беше самата истина. Не се случваше често някой от водачите им да признае, че
армията му е недоволна.
– Кажете каква ви е болката.
– Искаме да се приберем по домовете си! – чу се глас от крайните редици на струпаното множество. – Водим
безнадеждна война!
– Пълководецът ни излъга!
Вдигнаха се одобрителни възгласи.
– Четири години вече гнием тук!
Това беше най-гневният глас от всичките. Но мъжете не бяха виновни за нищо. За мен това време беше благодат,
изтръгната от ръцете на свидливите орисници. Но за тях това беше живот, откраднат от децата и жените им, от
семействата и домовете им.
– Ваше право е да се съмнявате. Чувствате се подведени, обещали са ви победа.
– Да!
Зърнах за миг изкривеното, злобно лице на Агамемнон. Но той беше притиснат отвсякъде, не можеше да се
измъкне и да заговори, без да стане за смях.
– Я кажете дали според вас аристос ахайон ще тръгне да се сражава в безнадеждна война?
Никой не отговори.
– Е?
– Не! – провикна се някой.
Ахил кимна сериозно.
– Не, няма и съм готов да се закълна в каквото поискате. Тук съм, защото мисля, че ще победим. И ще остана
докрая.
– Ти нямаш нищо против. – Нов глас. – А какво да правят тези, които искат да си тръгнат?
Агамемнон отвори уста, за да отговори. Можех да си представя какво щеше да излезе от нея. Никой няма да си
тръгне оттук! Бегълците ще бъдат избити! Но той имаше късмет, че Ахил го изпревари.
– Всеки е свободен да си тръгне, когато пожелае.
– Всеки? – усъмни се гласът.
– Всеки. – Той помълча и им се усмихна с най-наивната си и дружелюбна усмивка. – Но аз ще взема неговия дял
от плячката, когато превземем Троя!
Усетих как напрежението във въздуха спадна, чух тук-там одобрителен смях. Цар Ахил говореше за плячка, а там
където има алчност, има и надежда.
Ахил забеляза промяната по лицата им.
– Време е вече да излезем на бойното поле. Троянците ще си кажат, че сме се уплашили. – Той измъкна лъскавия
си меч и го вдигна във въздуха. – На кого му стиска да ги убеди в обратното?
Понесоха се одобрителни викове, съпроводени от проглушително дрънчене, когато мъжете отидоха да си вземат
обратно броните и оръжията. Неколцина от тях вдигнаха убития и го отнесоха. Всички се съгласиха, че мъжът си е
търсил белята. Ахил скочи от подиума и като мина край Агамемнон, кимна му хладно. Царят на Микена не обели
нито дума. Но видях, че дълго време след това не изпускаше Ахил от поглед.

След края на половинчатия бунт на Одисей му хрумна план да натовари мъжете с толкова много работа, че да не
им остава време за негодувание. За целта около целия лагер щеше да се вдигне огромна стена. Той искаше оградата
да бъде с обиколка от десет километра и да брани шатрите и корабите ни от равнината зад нея. В основата й щеше
да се изкопае ров, откъдето щяха да стърчат заострени колове.
Когато Агамемнон обяви плана, бях сигурен, че хората ще прозрат хитростта му. От началото на войната нито
лагерът, нито корабите ни някога са били застрашавани, все едно какви подкрепления идваха на помощ на града. Че
кой би могъл да се промъкне незабелязан покрай Ахил?
Но тогава Диомед излезе напред, похвали плана и наплаши хората със страшни картини на нощни набези и
подпалени кораби. Последната оказа особено силно въздействие над въображението на войниците – без корабите не
можехме да се завърнем по домовете си. Когато той свърши, очите на мъжете горяха от нетърпение. Щом те
тръгнаха бодро към гората с брадвите и инструментите си, Одисей издири първоначалния размирник – Терсит му
беше името – и нареди да го бият, докато загуби съзнание.
Това беше краят на бунтовете в Троя.

След тази случка всичко се промени – къде заради общата работа по вдигането на стената, къде от облекчение, че
касапницата се размина. Всички в лагера, от най-простия пехотинец до самия пълководец, започнахме да мислим за
Троя като за наш дом. Нашествието ни се превърна в окупация. По-рано живеехме като пладнешки обирджии и от
каквото се нуждаехме, задигахме го от околните села. Сега строяхме стената, но не само нея – вдигнахме ковачница,
кошара за добитъка, който крадяхме от близките стопанства, дори грънчарница. В нея неколцина мъже, които
отбираха от занаята, запретнаха ръкави, за да направят нови глинени съдини, понеже донесените от родните ни
места бяха я потрошени, я напукани и течаха. Всичките ни вещи бяха преправяни, крадени, живели вече поне два
живота като нещо съвсем друго. Само царските брони и оръжия блестяха от чистота като нови.
Мъжете също вече не приличаха толкова на войници от различни армии, а повече на селяни. Отплавалите от
Авлида критяни, кипърци и аргийци сега бяха просто елини, турени в един и същи кюп, бяха се омесили помежду
си и деляха храната, жените, дрехите и преживяванията си от битките. В крайна сметка Агамемнон не се беше
перчил напразно, че ще обедини Елада. Даже след години другарствата щяха да се запазят – нещо крайно
необичайно за нашите вечно насъскани едно срещу друго царства. Цяло поколение щеше да живее в мир след
завръщането си от Троя.

Дори аз бях непрекъснато с нещо зает. През тези шест-седем години прекарвах все повече време в Махаоновия
шатър и все по-малко на бойното поле с Ахил. Постепенно опознах другите мъже. Всеки рано или късно стигаше
при нас, па макар и само за един счупен пръст на крака или за враснал се в месото нокът. Даже Автомедонт цъфна,
като прикриваше с ръка останките от един ужасен пукнал се цирей. Мъжете се отнасяха грижовно с робините си и
ги водеха при нас с надути кореми. Ние израждахме непрестанния поток от ревящи деца, а като поотраснеха,
лекувахме раните им.
И не само простите войници идваха в шатъра. С времето опознах и царете. Нестор с неговия затоплен и подсладен
с мед сироп за гърлото, който взимаше преди лягане; Менелай и сънотворната настойка, която пиеше за
главоболието си; киселините, които мъчеха Аякс. Трогвах се, когато виждах какво доверие ми имат, как обръщат
лицата си към мен, за да потърсят утеха и надежда. Започнах да ги харесвам, все едно колко тежки бяха характерите
им по време на съветите.
Създадох си име в лагера, всички ме знаеха и уважаваха. Пращаха да ме викат, бях известен с чевръстите си ръце,
които пипаха леко и внимателно. Все по-рядко Подалирий даваше смени в шатъра. Когато Махаон го нямаше, аз бях
там.
Започнах да учудвам Ахил, като подвиквах на един или друг от мъжете, докато обикаляхме из лагера. Душата ми
се стопляше, когато ми махаха в отговор и сочеха белега, който беше останал от излекувана рана.
Когато продължавахме по пътя си, Ахил поклащаше глава.
– Не знам как ги помниш. Кълна се, на мен всичките ми изглеждат еднакви.
Засмивах се и ги посочвах с пръст.
– Това е Стенел, Диомедовият колесничар. А онзи там е Подарк. Брат му загина пръв, помниш ли?
– Твърде много са. По-лесно е те да ме помнят.

Лицата около огнището ни взеха да се топят, след като жените една по една, без много шум, взимаха някой от
мирмидонците първо за любим, а после за мъж. Вече не се нуждаеха от нашия огън, имаха си свой. Ние бяхме
щастливи. Смехът в лагера, нощните гласове, които се издигаха с наслада, че дори и надутите кореми бяха все неща,
които ни радваха, тяхното щастие беше като ширит със златна везба около нашето.
След време остана само Бризеида. Тя не си взе никого, въпреки хубостта си и многото мирмидонци, които тичаха
след нея. Вместо това се превърна в нещо като жена, която раздава благоухания, любовни билета и меки кърпи, в
които да изтриеш сълзите си. Ето така запомних нощите ни пред Троя – с Ахил седим един до друг, Феникс се
усмихва, Автомедонт разказва смутено поредната си шега, а Бризеида с нейните потайни очи разлива звънко смеха
си.

Събудих се преди пукването на зората и усетих във въздуха първия есенен хлад. Този ден беше празник –
събирането на първата реколта в чест на бог Аполон. Топлото Ахилово тяло лежеше до мен, тежко отпуснато в съня.
В шатъра беше тъмно и все пак виждах лицето му, силната му челюст и нежните извивки на очите му. Исках да го
събудя и да видя как ги отваря. Хиляди пъти го бях виждал да се пробужда, но това никога не ми дотягаше.
Ръката ми се плъзна по гръдта му, погали силните му мишци. Бяхме заякнали от дните на бойното поле. Сепвах
се, когато се случеше да зърна някъде отражението си. Бях възмъжал, имах широките плещи на баща си, но бях
много по-жилест и слаб.
Той потръпна под ръката ми и аз усетих как копнежът ми расте. Отметнах завивката, за да го видя целия. Наведох
се и притиснах устните си в кожата му, покрих с нежни целувки гръдта му и се спуснах към корема му.
Зората се промъкна крадешком през покривалото на входа. Вътре стана по-светло. Усетих мига, в който се пробуди
и ме позна. Ръцете ни се плъзнаха по пътеки, които бяха минавали толкова пъти вече, но още не бяха остарели.
По някое време станахме да закусим. Бяхме вдигнали покривалото на входа, за да влезе свеж въздух, и вятърът
приятно галеше влажната кожа. През отвора наблюдавахме мирмидонците, които сновяха напред-назад по
всекидневните си работи. Видяхме Автомедонт, който изтича надолу по брега, за да поплува в морето. Видяхме и
самото море, топло и приканващо след дългото знойно лято. Ръката ми лежеше непринудено на коляното му.
Тя не влезе през входа. Изведнъж изникна в средата на шатъра, където миг преди това нямаше нищо. Ахнах
уплашено и тозчас дръпнах ръката си. Беше глупаво от моя страна и веднага го разбрах. Тя беше богиня, можеше да
ни види, когато поиска.
 – Майко! – посрещна я той.
– Получих предупреждение.
Изрече думите рязко като бухал, който пробива с човката си кокал. В шатъра цареше полумрак, но кожата на
Тетида гореше със студена и ярка светлина. Виждах всяка отсечена линия на лицето й, всяка гънка на блещукащата й
рокля. Много време беше минало от последната ни среща на Скирос. Оттогава много се бях изменил. Бях заякнал и
възмъжал, беше ми поникнала брада, която редовно бръснех. Но тя си беше същата. И как иначе, нали е богиня.
– Аполон е ядосан и търси начини да направи ход срещу елините. Днес ще му принесеш жертва.
– Ще му принеса – съгласи се Ахил.
Винаги спазвахме празниците, покорно колехме животни и опичахме на огъня угоените им меса.
– Длъжен си! – Беше впила очите си в Ахил, сякаш изобщо не ме виждаше. – Хекатомба.
Това беше най-голямото жертвоприношение на сто глави овце или волове. Само най-богатите и най-могъщи мъже
можеха да си позволят такова разточително благочестие.
– Каквото и да правят другите, ти направи това. Боговете избраха на коя страна да застанат и ти не бива да
предизвикваш гнева им!
Целият ден щеше да замине, докато ги изколим, и в продължение на седмица след това в лагера щеше да мирише
на костница. Но Ахил кимна.
– Не се тревожи, ще направим хекатомба – обеща й той.
Беше стиснала устните си – две тънки линийки като ръбовете на рана.
– Има и още – продължи тя.
Плашех се от нея даже когато не ме поглеждаше. Където и да отидеше, тя носеше със себе си цялата неспокойна
вселена от знамения, разгневени богове и хиляди надвиснали опасности.
– Какво е то?
Тя се поколеба и страхът ме стисна за гърлото. Трябва да беше нещо наистина страшно, за да накара една богиня
да се подвоуми.
– Пророчеството, че най-добрите мирмидонци ще загинат, преди да са се извъртели две години.
Ахиловото лице бе неподвижно като камък.
– Това ни е известно.
Тя тръсна рязко глава.
– Не! Според пророчеството ти ще бъдеш жив тогава.
Ахил смръщи лице.
– Какво означава това според теб?
– И аз не знам.
Очите й бяха огромни. Черните им вирове се разтвориха, сякаш да го погълнат, да го върнат в утробата й.
– Страх ме е, че тук има някаква уловка.
Орисниците бяха всеизвестни със своите загадки, които ставаха ясни едва когато и последното парченце се
озовеше на мястото си. И то с горчива яснота.
– Отваряй си очите – рече тя. – И се грижи за себе си.
– Ще се грижа.
До този момент тя не ме бе погледнала, но в този миг обърна очи към мен и набърчи нос, сякаш надуши силна
смрад. Погледна отново към него.
– Той не те заслужава. Никога не те е заслужавал.
– Тук не съм съгласен с теб – отвърна й Ахил.
Изрече го така, сякаш го е казвал хиляди пъти досега. И навярно беше точно така.
Тя изсумтя презрително и изчезна. Ахил се извърна към мен.
– Майка ми е уплашена.
– Да, знам.
Покашлях се, за да прогоня буцата, която беше заседнала от страх на гърлото ми.
– Кой е най-добрият измежду мирмидонците според теб? Като махнем мен.
Изредих мислено имената на всичките ни водачи. Помислих си и за Автомедонт, който беше станал безценната
дясна ръка на Ахил на бойното поле. Но не можех да го нарека най-добрия.
– Не знам – свих рамене аз.
– Дали не става дума за баща ми?
Пелей, който беше у дома във Фтия и който се беше сражавал рамо до рамо с Херакъл и Персей. Станал легенда
на своето време с благочестието и храбростта си, при все че името му щеше да бъде забравено.
 – Може би е той – съгласих се аз.
Помълчахме известно време. После той наруши тишината:
– Е, предстои ни скоро да узнаем.
– Поне едно е сигурно – няма да си ти.
Същия следобед извършихме поръчаното от майка му жертвоприношение. Мирмидонците разпалиха високи
олтарни огньове, а аз държах съдовете за кръвта, докато Ахил прерязваше едно след друго гърлата на животните.
Изгорихме тлъстите задни бутове с ечемик и нарове, върху въглените изляхме от най-хубавото ни вино. Аполон е
ядосан, беше казала Тетида. Един от най-могъщите ни богове, чиито стрели пронизваха човешкото сърце с
бързината на слънчевите лъчи. Аз не бях измежду най-набожните мъже, но в този ден възхвалявах бога с жар, която
можеше да си съперничи с Пелеевата. И който и да беше онзи мирмидонец, помолих се на боговете и за него.

Бризеида поиска да я науча да лекува, а в замяна обеща да ми покаже всички местни билки – нещо крайно
необходимо за Махаоновите запаси, които бързо се топяха. Съгласих се и прекарах много щастливи дни с нея в
гората, където разтваряхме ниските сплетени клони на дърветата и беряхме изпод гниещите дънери гъби, крехки и
мекички като ушенцата на младенец.
Понякога ръката й случайно се опираше леко в моята и тогава тя вдигаше глава и се усмихваше, а от ушите и
косата й висяха като перли тежки капки роса. Дългата фуста, практично увита около коленете й, разкриваше яките й
нозе.
В един от тези дни седнахме да обядваме. Нагостихме се с хляб и сирене, които носехме увити в една кърпа,
тънки резени сушено месо, пихме с шепи вода от потока. Беше пролетно време и отвсякъде ни обграждаше
изобилието на богатата анатолийска земя. В продължение на три седмици природата щеше да се обагри във всички
цветове, всяка пъпка щеше да разцъфне, всяко пищно цвете щеше да разгърне листенцата си. А след като подивелият
й буен възторг отминеше, тя щеше да се захване с по-отмерената и спокойна лятна работа. Беше любимото ми време
от годината.
Трябваше да се досетя по-навреме. Сигурно ще ме вземете за глупак, че не ми мина по-рано през ума. Разказвах й
някаква история за Хирон, струва ми се, а тя ме гледаше с очите си, черни като земята, на която седяхме. Свърших, а
тя мълчеше. Седяхме един до друг, допрели глави, сякаш замисляхме нещо тайно. Надушвах миризмата на плода,
който беше изяла; надушвах миризмата на розовите масла, които приготвяше за другите момичета и които бяха
оставили петна по пръстите й. Помислих си, че ми е много скъпа. Сериозното й лице и будните й очи. Представях
си я като малко момиче как се катери с раздрани колене и окървавени нокти по дърветата. Тъгувах, че не съм я
познавал още тогава, че не е била до мен в бащиния ми дом, че не е хвърляла камъни по морската повърхност заедно
с майка ми. Почти я виждах до нас на брега да се рее някъде на ръба на спомените ми.
Устните й се допряха в моите. Бях толкова учуден, че не помръднах. Устата й беше нежна и малко неуверена. Беше
затворила мило очи. По навик и по своя воля устните ми се разтвориха. Мина малко време, земята под нас, бризът,
който носеше дъха на цветята... После се отдръпна, свела очи, и зачака присъдата ми. Кръвта забуча в ушите ми, но
не по онзи начин, както беше с Ахил. По-скоро приличаше на изненада и страх, че ще й причиня болка. Стиснах
леко ръката й.
И тя разбра. Почувства всичко по начина, по който взех ръката й, по начина, по който я погледнах.
– Съжалявам – отрони тихо.
Поклатих глава, но не знаех какво повече да кажа.
Раменете й се вдигнаха нагоре като прибрани крила.
– Знам, че го обичаш – продължи тя, като подбираше внимателно всяка дума. – Знам. Но си помислих, че...
мнозина имат и съпруги, и любими.
Личицето й ми се стори такова едно дребничко и толкова натъжено, че трябваше да кажа нещо.
– Бризеида – рекох, – ако някога поискам да си взема жена, не бих избрал друга, освен теб.
– Но ти не искаш жена.
– Не – казах колкото може по-внимателно. – Прости ми.
Тя кимна и отново сведе очи. Чувах как си поема бавно дъх, лекото вълнение в гърдите й.
– Не искаш ли да имаш деца? – попита ме тя.
Въпросът й ме изненада. Аз самият още се чувствах дете, макар че повечето ми връстници отдавна бяха станали
родители, и то по няколко пъти.
– От мен надали ще излезе добър баща.
– Това не го вярвам.
– Не знам. А ти искаш ли?
 Попитах я така, между другото, но изглежда, бръкнах дълбоко в душата й и тя помълча, преди да отговори.
– Може би.
И тогава разбрах, но твърде късно, какво беше поискала. Изчервих се, засрамен от лекомислието си, а също и
смирен. Отворих уста да кажа нещо. Може би да й благодаря.
Но тя вече беше станала и тупаше полата на дрехата си.
– Хайде да си вървим.
Не ми остана нищо друго, освен да стана и да тръгна с нея.

Тази нощ детето не ми излизаше от ума. Виждах как се преплитат прохождащите му крачета, черната му коса и
големите очи на майка му. Представях си как с Бризеида седим край огъня, а детето си играе с дървена играчка,
която съм му направил. Но някаква пустота зееше в картината, нещо болезнено липсваше в нея. Къде беше Ахил?
Мъртъв? Или никога не го е имало? Не можех да живея такъв живот. Но Бризеида не беше и искала подобно нещо от
мен. Беше ми предложила всичко – себе си, детето и Ахил.
Обърнах се с лице към Ахил и го попитах:
– Мислил ли си някога да имаш деца?
Беше затворил очи, но не спеше.
– Аз имам дете – отвърна ми той.
Всеки път мисълта за детето му от Дейдамия ме сепваше наново. Момче, беше му казала Тетида, кръстила го
Неоптолем. Нова война. По прякор Пирос заради огненочервените му коси. Смущавах се да мисля за момчето –
частица от Ахил, която скиташе някъде по света. „Прилича ли на теб?“, бях го питал веднъж. Ахил сви рамене. „Не
питах.“
– Иска ли ти се да го видиш?
Ахил поклати глава.
– По-добре ще бъде за него майка ми да го отгледа.
Не бях съгласен, но не му беше времето да му го казвам. Зачаках той да ме попита дали аз не искам да имам дете.
Но той не го направи и постепенно дишането му стана съвсем равномерно. Открай време заспиваше преди мен.
– Ахиле?
– Ммм?
– Бризеида харесва ли ти?
Той се намръщи, без да отваря очи.
– Да ми харесва ли?
– Приятно ли ти е с нея? Нали знаеш.
Той отвори очи и погледна по-уплашено, отколкото очаквах.
– Това какво общо има с децата?
– Нищо! – но очевидно лъжех.
– Тя иска ли да има дете?
– Може би.
– От мене?
– Не.
– Добре – рече той и пак затвори клепките си.
Мина време и аз бях сигурен, че е заспал. Но тогава той се обади:
– От теб, тя иска дете от теб.
Мълчанието ми отговори вместо мен. Той се надигна и завивката се свлече от гърдите му.
– Бременна ли е?
В гласа му имаше напрежение, което не бях чувал досега.
– Не.
Очите му се впиха в моите, потърсиха отговор в тях.
– А ти искаш ли дете?
Видях вътрешната борба по лицето му. Ревността му беше чужда, непривична. Беше го заболяло, но не знаеше как
да изрази болката си. Изведнъж почувствах, че беше жестоко от моя страна да повдигам въпроса.
– Не – повторих, – не мисля. Не.
– Ако искаш, нямам нищо против.
Произнесе грижливо всяка дума. Стараеше се да бъде справедлив.
Отново си помислих за тъмнокосото дете. Помислих си и за Ахил.
 – И така е добре.
Облекчението по лицето му ме изпълни с нежност.
Животът потече по несвойствен начин след този случай. Бризеида гледаше да ме отбягва, но както и по-рано аз се
отбивах да я взема и двамата отивахме заедно на разходка. Обсъждахме лагерните клюки, говорехме за лечителското
изкуство. Тя не отваряше дума за съпруги, а аз внимавах много да не се изтърва и да кажа нещо за деца. Продължих
да виждам нежност в очите й, когато ме поглеждаше. И правех всичко по силите си да й отвръщам със същото.
 Двайсет и пета глава
Един ден, на деветата година, на подиума се качи момиче. На едната й страна имаше синина, която ставаше все
по-голяма, като петно от разлято вино. От косата й се развяваха панделки – обредни ленти, които показваха, че
служи на някой бог. Дъщеря на жрец, чух да казват наблизо. С Ахил си разменихме погледи.
Беше красива въпреки уплахата – големи очи с цвят на лешници, закръглено лице, меки кестеняви коси, които се
спускаха свободно по раменете й, стройна и тънка снага. Докато я разглеждахме, очите й се напълниха със сълзи до
ръба, като черни езера, които ще залеят бреговете си, после сълзите потекоха по бузите й и закапаха на земята от
брадичката й. Тя не ги изтри. Ръцете й бяха вързани на гърба.
Докато народът се трупаше, тя час по час вдигаше очи към небето в безмълвна молитва. Смушках Ахил в ребрата и
той кимна, но преди да успее да я поиска, напред излезе Агамемнон. Той сложи ръка върху тънкото й превито рамо.
– Това е Хризеида – изрече той. – Взимам я за себе си.
Свали я от подиума и грубо я помъкна към шатъра си. Видях как жрецът Калхас се намръщи, поотвори уста, като
че да възрази. Но се отказа и Одисей продължи да раздава плячката.
Не мина и месец и бащата на момичето пристигна. Той мина по брега, като се подпираше на дървен жезъл,
обкован със злато и увит с венци. Брадата му беше дълга, по обичая на анатолийските жреци, косата му се вееше
разпусната, но украсена с панделки в тон с жезъла. Дрехата му беше препасана с червен и златен пояс и се вееше
свободно в краката му. Зад него младите жреци плетяха крака, превили гръб под тежестта на огромни дървени
сандъци. Без да ги изчаква, той крачеше непреклонно напред.
Малкото шествие подмина шатрите на Аякс, Диомед и Нестор, които бяха най-близо от другите до агората, и се
покачи право на самия подиум. Докато вестта стигне и до нас с Ахил и двамата хукнем между по-бавните войници
натам, той се беше настанил вече отгоре с тежкия си жезъл. Когато Агамемнон и Менелай се качиха на подиума,
жрецът дори не ги погледна, само стоеше гордо пред сандъците със съкровищата и запъхтените си служители.
Агамемнон гледаше навъсено цялото това нахалство, но държеше езика си зад зъбите.
Когато най-накрая се събраха достатъчно войници, привлечени от спотаената мълва от всички краища на лагера,
старецът обходи с поглед множеството, разгледа го, отдели царете от простолюдието. А накрая се спря на Атреевите
близнаци, които стояха пред него.
Заговори със звучен и тържествен глас, създаден да се издига в молитва към боговете. Каза си името – Хриз, и с
вдигнат жезъл обяви, че е върховният жрец на Аполон. После посочи сандъците с отворените вече капаци, за да
покаже златото, скъпоценните камъни и бронза, които проблясваха на слънцето.
– Така и не разбрахме причината за твоето пристигане, жрецо. – Менелаевият глас беше равен, но с нотка на
нетърпение в него.
Позорно беше на подиума на гръцките царе да се качват троянци и да говорят пред войниците.
– Дошъл съм, за да откупя дъщеря си Хризеида, която гръцката армия отведе незаконно от храма ни – рече той. –
Младо и стройно момиче с панделки в косите.
Елините зашепнаха. Човек, който иска да откупи дъщеря си, пада на колене и се моли, а не говори като цар,
раздаващ присъди. И все пак той беше върховен жрец, който не беше свикнал да се прекланя пред друг, освен пред
своя бог, така че към него можеше да се прояви снизхождение. Златото, което носеше, беше щедро, два пъти повече
от стойността на момичето, а и малцина биха се отказали от жреческото благоволение. Думата незаконно беше
остра като изваден меч, но трябваше да признаем, че беше казана намясто. Даже Диомед и Одисей клатеха
одобрително глави, а Менелай пое дъх и се приготви да каже нещо.
Но Агамемнон излезе напред, едър и широкогръд като мечок, и жилите на врата му се издуха от ярост.
– Така ли се молиш? Имаш късмет, че не те посякох на място! Аз съм пълководецът на тази войска – изплю ядно
той. – И никой не ти е дал разрешение да говориш пред хората ми! Ето и отговора, за който си дошъл: не! Взимай си
обратно златото! Момичето е мое и няма да го дам нито сега, нито никога! Нито за тези боклуци, нито за нещо
друго, което решиш да ми донесеш. – Пръстите му се свиха само на косъм от гърлото на жреца. – А сега си върви и
гледай повече да не се мяркаш в лагера ми, жрецо, че тогава и венците ти няма да те спасят!
Хриз стисна зъби, но дали от страх, или за да преглътне отговора си – това не знаехме. В очите му гореше болка.
Без да каже дума, той се обърна рязко, слезе от подиума и тръгна с широки крачки по брега. Зад него се проточи
колоната от младите му служители с техните подрънкващи сандъци със съкровища.
Даже след като Агамемнон си тръгна и хората наоколо се заеха да обсъждат случката, аз не изпусках от очи
отдалечаващата се фигура на оскърбения жрец. Мъжете в другия край на брега казаха, че викал нещо и размахвал
жезъла си към небето.
 Същата нощ бърза, тиха, внезапна като змия, между нас се плъзна чумата.

Когато се събудихме на следващата сутрин, видяхме мулетата, които се свличаха изнемощели край оградите,
дишаха хрипливо, от устата им излизаше жълта слуз и очите им се обръщаха нагоре. По пладне последваха кучетата,
които виеха и щракаха с челюсти във въздуха, а от увисналите им езици капеше кървава пяна. Привечер всички тези
животни бяха мъртви или умираха, треперейки от студ в локвите от кървав бълвоч на земята.
Аз, Махаон, а също и Ахил, се постарахме да ги изгорим колкото може по-скоро, за да отървем лагера от
подгизналите им в жлъч тела и от костите им, които тракаха, докато ги хвърляхме на кладите. Когато вечерта се
прибрахме в лагера, аз и Ахил изтъркахме телата си със солената морска вода, а после се измихме в чистите води на
горския ручей. Ние не ползвахме водата от Симоент и Скамандър, големите вити троянски реки, където другите се
къпеха и откъдето пиеха вода.
Когато си легнахме, дълго не можахме да заспим, говорехме приглушено, без да можем да спрем да се ослушваме
дали не са се появили хрипове в гърдите ни, дали на гърлото ни не се събира слуз. Но чувахме единствено как
гласовете ни повтарят лековете, на които Хирон ни беше научил, сякаш нашепват молитва.
На следващата сутрин чумата започна да коси наред. Болестта прониза десетки хора и както стояха изправени, те
се свличаха на земята, гледаха с влажни облещени очи, устните им се пукаха и по брадичките им потичаха тънки
червени вадички кръв. Аз, Ахил, Махаон и Подалирий, а не след дълго и Бризеида търчахме из лагера да изнасяме
всеки следващ мъж, покосен внезапно, сякаш от копие или стрела.
В края на лагера разцъфтя поле от чумави. Десет, двайсет, петдесет души, треперещи, молещи за вода, късащи
дрехите си, за да намерят облекчение за огъня, който ги гореше отвътре. Накрая привечер омекналите рани по
кожите им се пукнаха, разкъсаха се като дупки в овехтяло одеяло и от тях потече гной и кървава каша. Най-после
яростното треперене секна и те останаха да лежат в блатото на последния черен бълвоч със съсиреци кръв, който
червата им бяха избълвали.
С Ахил вдигахме клада след клада, докато изгорихме и последното дръвце, което успяхме да намерим. Накрая по
принуда оставихме приличието и обредите и започнахме да хвърляме в огъня по цяла купчина тела. Дори нямахме
време да изчакаме, докато плътта и костите им се стопят и прахът им се омеси.
Накрая и царете тръгнаха да ни помагат – най-напред Менелай, а после и Аякс, който поваляше цели дървета с
един-единствен удар, за да палим огън след огън. В това време Диомед тръгна из лагера да издири малцината, които
лежаха в шатрите си, трепереха от треската и повръщаха, скрити от другарите им, които не искаха още да ги пращат
на полето на смъртта. Агамемнон не си показа носа навън от шатъра.
Още един ден, а после още един, и всеки отряд, всеки цар губеше десетки войници. Странно, но с Ахил
забелязахме, докато затваряхме очите на мъртъвците, че нито един от тях не беше цар. Само дребни благородници и
обикновени войници. Забелязахме още, че нямаше и жени. Спогледахме се и подозрението ни продължи да расте,
докато мъжете падаха внезапно с вик, хващаха се за гърдите, където като бързолетна стрела ги беше ударила чумата.

Девет нощи трупове, огньове и пръски от гной по лицата ни. Прибрахме се в шатъра, капнали от умора, свалихме
туниките, които бяхме носили през деня, и ги хвърлихме настрани, за да ги изгорим. Бързахме да споделим
подозренията си, които се потвърждаваха по хиляди начини, че чумата не е естествена, че заразата не е плъзнала
случайно. Тази болест беше ненадейна и гибелна като затишието в Авлида. Божествен гняв.
Спомнихме си Хриз и справедливото му възмущение от богохулството на Агамемнон, от незачитането на
военните правила и честния откуп. Спомнихме си още и на кой бог служеше старият жрец. Бога на светлината,
лечителството и чумата.
Ахил се измъкна от шатъра, когато луната се вдигна високо. Върна се късно през нощта. Миришеше на море.
– Какво каза майка ти? – попитах аз и седнах в леглото.
– Каза, че сме прави за причината.

На десетия ден от появата на чумата тръгнахме по брега към агората с мирмидонците зад гърба ни. Ахил се
изкачи на подиума, уви ръцете си като фуния, за да се разнесе гласът му надалеч. Надвика рева на горящите клади,
плача на жените и пъшкането на умиращите и призова всички мъже в лагера да се съберат на площада.
Бавно, уплашено мъжете се затътриха насам, като мигаха с очи на яркото слънце. Бяха бледи, изплашени,
страхуваха се от стрелите на чумата, които потъваха в гърдите като камъни във вода и разпръскваха разложението си
като кръговете в езеро. Ахил ги гледаше как приближават, стегнат в бронята си, препасал меча си отстрани, косата
му блестеше като вода, излята върху лъскав бронз. Нямаше правило, което да забранява на друг, освен на
пълководеца, да свика лагера, но за десетте години в Троя това ставаше за първи път.
 Агамемнон си проби път през навалицата със своите микенци и се покачи на подиума.
– Какво става тук? – попита той.
Ахил го посрещна вежливо.
– Събрах мъжете, за да говоря за чумата. Позволяваш ли ми да се обърна към войниците?
Агамемнон беше привел раменете си от ярост, която произтичаше от срама му. Самият той трябваше отдавна да
събере войската и го знаеше. Не можеше сега да кори Ахил, че го е сторил, не и пред мъжете. Разликата между тях
никога не е била толкова ярка – спокойният, овладян Ахил, чието хладнокръвие отричаше погребалните клади и
хлътналите лица, и Агамемнон, намръщен и страшен, свил лицето си като юмрука на скъперник.
Ахил почака да се съберат всички – и знатните люде, и простите войници. После излезе напред и се усмихна.
– Царе, владетели, мъже от гръцките царства, как може да водим война, когато мрем от чумата? Време е, отдавна
дори трябваше да научим какво сме направили, за да заслужим гнева на боговете.
Бърз шепот и мърморене. Мъжете бяха предположили, че тук имат пръст боговете. Нали от тях идваше голямото
зло и добро. Но си отдъхнаха, когато чуха Ахил да говори открито за това. Майка му беше богиня и той със
сигурност знаеше каква е истината.
Агамемнон сви устни и оголи зъби. Премести се твърде близо до Ахил, сякаш искаше да го изтика от подиума.
Ахил като че не забелязваше.
– Между нас има жрец, човек, който стои близко до боговете. Не е ли редно да го чуем какво има да каже?
По многолюдната тълпа премина вълна от надежда. Чух тихото скърцане на метал – Агамемнон беше стиснал
ръката си за китката и бавно душеше металната ръкавица.
Ахил се обърна към царя:
– Нали и ти това ме посъветва, Агамемноне?
Агамемнон присви очи. Той не вярваше на щедростта, въобще на нищо не вярваше. Той гледа втренчено Ахил
известно време, сякаш очакваше капан. Накрая каза без никаква признателност:
– Да, това те посъветвах.
И като махна грубо на микенците, викна:
– Доведете ми Калхас!
Издърпаха жреца от тълпата. Той изглеждаше още по-отблъскващо от всякога с проскубаната си брада, със
сплъстената коса, смърдяща на кисела пот. Имаше навика, преди да заговори, да оближе бързо напуканите си устни.
– Върховни царю, цар Ахиле, вие ме изненадахте. Не мислех, че... – Уродливите му сини очи се стрелкаха между
двамата мъже. – Тоест не очаквах, че ще се наложи да говоря пред такова голямо множество.
Гласът му се издигаше и спускаше мазен и угоднически като невестулка, която се измъква от гнездото си.
– Говори! – заповяда Агамемнон.
Калхас изпадна в недоумение, езикът му отново и отново облизваше устните му.
Ясният глас на Ахил го насърчи:
– Ти несъмнено си правил жертвоприношения? Отправял си молитви?
– Аз... разбира се, да. Но... – Гласът на жреца затрепери. – Страх ме е, че онова, което ще кажа, ще разсърди един
човек от присъстващите. Могъщ човек, който не забравя лесно обидите.
Ахил сърдечно потупа по изцапаното рамо треперещия от страх жрец.
– Калхас, ние умираме. Сега не е време за подобни страхове. Кой от нас ще посмее да каже нещо срещу теб? Аз
няма да кажа нищо, даже да посочиш, че аз съм причината. Ами вие?
Той огледа насъбралото се множество. Мъжете пред него поклатиха глави.
– Виждаш ли? Никой човек, който е с акъла си, няма да посмее да вдигне ръка срещу жрец.
Жилите по врата на Агамемнон се изопнаха като корабни въжета. Изведнъж си дадох сметка колко необичайно
беше това, че царят стоеше сам. По-рано до него винаги беше брат му, Одисей или Диомед. Но сега те всички стояха
заедно с останалите царе.
Калхас се покашля.
– Гаданията по птичите вътрешности показват, че Аполон е ядосан.
Аполон. Името премина по множеството като вятър по поле със зряло жито.
Очите на Калхас се стрелнаха към Агамемнон, после се върнаха на Ахил. Старецът преглътна.
– Богът е оскърбен, така казват знаменията, от това как са се отнесли с предания му слуга Хриз.
Плещите на Агамемнон се вкамениха от напрежение.
Калхас продължи със запъване:
– За да го умилостивим, трябва да върнем девойката Хризеида, без да взимаме откуп, а великият цар Агамемнон
трябва да се помоли и да принесе жертви.
 Той замълча, последната му дума секна така неочаквано, сякаш изведнъж не му стигна въздух.
От гняв по лицето на Агамемнон избиха тъмночервени петна. Изглежда, крайната гордост и глупост му бяха
попречили да види сам вината си. Тишината беше толкова дълбока, че ми се струваше, че чувам как песъчинките се
търкат една в друга в краката ни.
– Благодаря ти, Калхас. – Гласът на Агамемнон разцепи притихналия въздух. – Благодаря ти, че ми носиш все
хубави вести. Последния път беше дъщеря ми. Убийте я, рече ти, защото сте разгневили богинята. А сега искаш да
ме унижиш пред войската ми.
Той се извърна към тълпата, лицето му се изкриви от ярост.
– Нима аз не съм вашият военачалник? Нима не съм се погрижил да бъдете добре нахранени, облечени и окичени
със слава? И нима моите микенци не са най-многобройната част от тази войска? Момичето е мое, аз го заслужих и
няма да се откажа от него. Да не би да сте забравили кой съм аз?
Той млъкна, сякаш се надяваше да чуе: Не! Не! Но мъжете мълчаха.
– Цар Агамемнон. – Ахил излезе напред. Гласът му беше спокоен, почти развеселен. – Не мисля, че някой от нас е
забравил кой предвожда армията ни. Но ти май си забравил, че ние също сме пълновластни царе на своите племена,
царски синове и глави на родове. Ние сме твои съюзници, не роби.
Неколцина закимаха с глави, а още повече бяха готови да го сторят.
– Сега, докато ние мрем, ти се оплакваш, че ще загубиш едно момиче, което трябваше да върнеш срещу откупа още
преди десетина дни. И не казваш нито дума за хората, които погуби, нито за чумата, която ни застигна по твоя вина.
Агамемнон издаде нечленоразделен вик, лицето му посиня от яд. Ахил вдигна ръка.
– Не се стремя да те опозоря. Искам само чумата да свърши. Върни момичето на баща му и да се свърши.
Даже бузите на Агамемнон се сгърчиха от гняв.
– Разбирам какво искаш, Ахиле. Мислиш си, че щом си син на морска нимфа, имаш право да си играеш на велик
цар, където и да отидеш! Ти така и не научи къде ти е мястото!
Ахил отвори уста, за да отговори.
– Мълчи! – изсумтя Агамемнон, сякаш удари с камшик. – Кажеш ли още една дума, ще съжаляваш!
– Ще съжалявам ли? – Лицето на Ахил беше напълно спокойно. Той говореше тихо, но думите се чуваха ясно даже
от разстояние. – Не мисля, велики царю, че можеш да си позволиш да говориш подобни неща тъкмо на мен.
– Заплашваш ли ме? – извика Агамемнон. – Чухте ли, той ме заплаши!
– Това не е заплаха. Какво струва армията ти без мен?
Лицето на Агамемнон стана мораво от злоба.
– Имаш много високо мнение за себе си – подхвърли той с насмешка. – Трябваше да те оставим там, където те
намерихме да се криеш под фустата на майка ти. Облечен във фуста!
Събраните мъже се намръщиха объркано, зашепнаха си един на друг.
Ахил сви ръцете си в юмруци, едва се владееше.
– Казваш това, за да отвлечеш вниманието от себе си. Ако не бях свикал хората на този съвет, колко време щеше да
ги оставиш да умират? Какво ще отговориш на това?
Но Агамемнон изрева и кресна:
– Когато всички тези храбреци пристигнаха в Авлида, те коленичиха пред мен в знак на вярност. Всички, освен
теб. Мисля, че доста дълго търпяхме гордостта ти. Време е, отдавна трябваше и ти да дадеш клетва.
– Аз няма какво да доказвам нито на теб, нито на някой друг от присъстващите. – Гласът на Ахил беше студен и
той презрително вирна брадичка. – Тук съм по своя воля и ти имаш късмет за това. Не аз трябва да коленича.
Това беше прекалено. Усетих как хората край мен се раздвижиха. Агамемнон се улови за казаното както птица,
която лапва риба с човката си.
– Чухте ли колко е горд? – Той се обърна към Ахил. – Няма ли да паднеш на колене?
Лицето на Ахил беше като издялано от камък.
– Няма.
– Значи си предател и ще бъдеш наказан като предател. Твоите военни награди ще минат в мои ръце като залог,
докато не ми окажеш дължимото ми покорство и смирение. Започваме с онази мома, как й беше името? Бризеида?
Тя ще замени момичето, което ме принуждаваш да върна.
Въздухът замря на гърлото ми.
– Тя е моя – каза Ахил. Всяка дума падаше от устата му като остър касапски нож. – Дадена ми беше от всички
елини. Не можеш да ми я вземеш. Ако се опиташ, ще се простиш с живота! Помисли си, царю, преди да си навлечеш
беда!
Отговорът на Агамемнон дойде бързо. Той нямаше навика да отстъпва пред лицето на тълпата. Никога.
 – Не ме е страх от теб. Ще взема момата! – И той се обърна към микенците. – Доведете я!
Лицата на царете около мен се изопнаха от изумление. Бризеида беше военен трофей, живо въплъщение на
Ахиловата слава и храброст. Взимайки я обратно, Агамемнон отричаше всичко, което Пелеевият син беше направил
във войната. Хората се развълнуваха и аз се надявах, че все някой ще надигне глас да възрази. Но никой не продума.
И понеже се обърна, Агамемнон не можа да види как ръката на Ахил посегна към меча му. Затаих дъх. Знаех, че е
способен на това – един удар право в страхливото сърце на Агамемнон. Видях борбата по лицето му. Така и не
разбрах какво го спря – може би искаше по-тежко наказание за царя от смъртта.
– Агамемноне! – извика той. Потръпнах от грубостта в гласа му. Другият мъж се обърна и Ахил забоде пръста си в
гърдите му. От учудване великият цар не можа да сдържи шумното си възклицание. – Днешните ти думи ще станат
причина за твоята смърт и смъртта на хората ти. Няма да се сражавам повече за тебе. Без мен армията ти ще загуби.
Хектор ще ви премаже, ще стъпче костите ви в кървавата пръст, а аз ще гледам и ще се смея. Ще дойдеш да ме
молиш за милост, но няма да я получиш. Те всички ще умрат, Агамемноне, заради това, което направи днес.
И той звучно плю точно между краката му. В следващия миг се изправи пред мен, после ме подмина, а аз го
последвах замаян, усещайки, че мирмидонците тръгнаха след нас – стотици хора, които се промъкваха през тълпата,
тръгнали гневно към шатрите си.

Ахил бързо се отдалечи по брега с широки гневни крачки. Буйна ярост гореше под кожата му. Мишниците му бяха
изопнати толкова много, че се страхувах да го докосна, боях се, че ще се скъсат като тетивата на лък. Не спря, когато
стигнахме в лагера. Не се обърна, не каза нищо на мъжете. Сграбчи покривалото на шатъра ни и го скъса на влизане.
Устата му се беше изкривила, грозна и стисната, каквато никога не я бях виждал. Очите му бяха обезумели.
– Ще го убия! – зарече се той. – Ще го убия!
Сграбчи трескаво копието и го счупи на две. Разлетяха се трески, посипаха се по земята.
– Ей толкова малко ми оставаше да го намушкам! Защо ли го оставих жив? Как смее? – Той хвърли една кана и тя
се пръсна на парчета. – Страхливци! Нали ги видя как хапят устни и не смеят да се обадят! Дано да им вземе всички
трофеи! Дано ги погълне един по един!
Един плах глас дойде отвън:
– Ахиле?
– Влизай – изръмжа Ахил.
Запъхтеният Автомедонт заговори смутено:
– Извинявай, че ти досаждам. Феникс ми каза да остана, за да чуя какво ще стане, и после да ти предам.
– И какво стана? – попита Ахил.
Автомедонт потрепери.
– Агамемнон попита защо Хектор е още жив. Каза, че нямали нужда от теб. Че може би не си... това, за което се
представяш. – Още едно копие се пръсна на парченца в Ахиловите ръце. Автомедонт преглътна. – Идват насам за
Бризеида.
Ахил беше с гръб към мен и не виждах лицето му.
– Остави ни – каза той на колесничаря.
Автомедонт излезе и останахме сами.
Идваха да отведат Бризеида. Стоях, свил ръцете си в юмруци. Чувствах се могъщ, непобедим, сякаш краката ми
пробиваха земята и стигаха чак до другия край на света.
– Трябва да направим нещо. Може да я скрием. В гората или...
– Той ще си плати сега – рече Ахил. В гласа му прозвучаха нотки на яростно ликуване. – Нека дойде да я вземе.
Сам се обрича на смърт.
– Какво намекваш?
– Трябва да говоря с майка ми.
Той понечи да излезе. Сграбчих го за ръката.
– Нямаме време. Докато се върнеш, те ще са я отвели. Трябва да направим нещо още сега!
Той се обърна. Очите му изглеждаха необичайно, потъмнелите му зеници се бяха разширили и сякаш изпълваха
лицето му. Гледаше ме сякаш от много далеч.
– За какво говориш?
Зяпнах го учудено.
– За Бризеида.
Беше негов ред да ме зяпне. Не можах да доловя какво се таеше в погледа му.
– Не мога да направя нищо за нея – рече накрая. – Щом Агамемнон е избрал този път, трябва да си понесе
последствията.
Обзе ме чувството, че тежки камъни ме теглят към дъното на морето.
– Ти няма да му позволиш да я отведе.
Той ми обърна гръб. Не искаше да ме погледне в очите.
– Това е негов избор. Предупредих го какво ще стане, ако я отведе.
– Знаеш какво ще й причини Агамемнон.
– Това е негов избор – повтори Ахил. – Той иска да ми отнеме достойнството? Да ме накаже? Няма да го спра.
В очите му пламтеше огън.
– Няма ли да й помогнеш?
– Няма какво да направя – отвърна решително той.
Зави ми се свят, сякаш бях пиян. Не можех да говоря, не можех да мисля. Досега никога не бях изпитвал гняв към
него. Не знаех как.
– Тя е една от нас. Как ще го оставиш да я отведе? Къде ти е честта? Как ще му позволиш да я омърси?
И тогава изведнъж разбрах. Изпитах отвращение. Обърнах се към вратата.
– Къде отиваш? – попита той.
Отвърнах му като обезумял, с дрезгав глас:
– Трябва да я предупредя. Тя има правото да знае какво си решил!

Стоя пред малкия кафяв шатър. Кожите на входа са вдигнати високо.

– Бризеида!
– Влез!
Гласът й е топъл и пълен с радост. По време на чумата не ни оставаше време да говорим за друго, освен за най-
необходимото.
Тя седи на столче, в скута си държи хаванче и чукало. Вътре се носи острата миризма на индийско орехче. И се
усмихва.
Усещам се смазан от скръб. Как да й кажа това, което знам?
– Аз... – понечвам да заговоря, но се запъвам.
Тя спира да се усмихва. Скача бързо на крака и идва до мен.
– Какво има? – Допира опакото на студената си ръка до челото ми. – Болен ли си? Ахил добре ли е?
Иде ми да потъна в земята от срам. Но няма време за самосъжаление. Агамемнон идва насам с войниците си.
– Случи се нещо – изричам. Езикът е надебелял в устата ми. Подхващам издалеч, увъртам. – Ахил говори днес
пред мъжете. Аполон е пратил чумата.
– Както и мислехме.
Тя кима, хваща ме нежно за ръката, за да ми вдъхне спокойствие. Едва събирам сили да продължа.
– Агамемнон не... той побесня. С Ахил се скараха. Агамемнон иска да го накаже.
– Да го накаже ли? Как?
Тя забелязва нещо в погледа ми. Притихва, затваря се в себе си. Събира сили.
– Какво има?
– Пратил е хора насам. За теб.
Виждам паническия й ужас, макар че тя се опитва да го прикрие. Пръстите й се затягат около ръката ми.
– Какво ще стане?
Срамът ме разяжда, изгаря всеки нерв в тялото ми. Сякаш сънувам кошмар. Очаквам всеки миг да се събудя, да си
отдъхна. Но не следва събуждане. Всичко се случва наяве. Той няма да помогне.
– Той...
Това е достатъчно. Тя се досеща. Дясната й ръка, напукана и загрубяла от тежката работа, стиска роклята й на
топка. Насилвам се да я успокоя, мънкам, пелтеча как ще я си я върнем обратно и как всичко пак ще бъде наред.
Лъжи, до последната дума. И двамата знаем какво я чака в шатъра на Агамемнон. Ахил също знае и все пак я
отпраща.
Съзнанието ми привиква природни стихии и бедствия. Пожелавам си земетресения, изригвания, наводнения.
Само те са достатъчно могъщи, за да поберат яростта и скръбта ми. Искам светът да се преобърне като кошница с
яйца, които се строшават в краката ми.
Отвън изсвирва рог. Тя изтрива сълзите от лицето си.
– Върви си – изрича шепнешком. – Моля те.
 Двайсет и шеста глава
В далечината двама мъже приближават по дългата брегова ивица. Облечени са в ярките пурпурни плащове на
лагера на Агамемнон, везани със знака на глашатаите. Познавам ги – Талтибий и Еврибат, главните вестоносци на
Агамемнон, ценени за благоразумието им, мъжете, които стоят най-близо до царското ухо. Дъхът ми спира от
ненавист. Искам да ги видя мъртви.
Вече са близо, минават покрай страховитите мирмидонци на пост, които заплашително подрънкват копия в
щитовете си. Спират на десет крачки от нас – сигурно смятат, че те са достатъчни, за да се изплъзнат от Ахил, ако
той загуби самообладание. Пускам на воля въображението си и се радвам на грозните картини – Ахил скача и
прекършва вратовете им, телата им увисват като убити зайци в ръката на ловец.
Мъжете измънкват някакъв поздрав и заболи погледи в земята, местят тежестта си от крак на крак. След което
съобщават:
– Дойдохме да вземем момичето.
Ахил им отвръща студено и горчиво, но и толкова хитро, че успява да скрие яростта си. Познавам го, играе роля,
показва благородство, търпимост и аз скърцам със зъби пред спокойствието в гласа му. Той обича този свой образ на
онеправдания младеж, който стоически приема кражбата на наградата му, същински мъченик в очите на целия
лагер. Чувам името си и виждам, че гледат към мен. Аз трябва да отведа Бризеида.
Тя ме очаква. Ръцете й са празни, не взима нищо със себе си.
– Съжалявам – прошепвам тихо.
Тя не отвръща, че всичко е наред. Защото не е. Приближава се към мен и аз усещам топлия й дъх на треви.
Устните й бръсват моите. После ме заобикаля и тръгва.
Талтибий я хваща от едната страна, Еврибат от другата. Пръстите им се впиват грубо в кожата на ръцете й.
Повличат я напред, нямат търпение да се махнат от лагера ни. Тя е принудена да върви, или ще падне. Главата й се
извръща назад, вътрешно рухвам, когато виждам отчаяната надежда в очите й. Впервам поглед в него, заповядвам му
да вдигне глава, да промени решението си. Той остава загледан в морето.
Скоро излизат от лагера, вървят с бърза крачка. След няколко минути вече не ги различавам от другите черни
фигури, които се мотаят по пясъка, ядат и настървено одумват враждуващите царе. Яростта ми пламва като горски
пожар.
– Как можа да я оставиш да тръгне? – питам през стиснати зъби.
Лицето му е безизразно и сухо, непроницаемо като непознат език.
– Трябва да говоря с майка ми – изрича той.
– Върви тогава – изръмжавам.
Наблюдавам го как тръгва към морето. Гърдите ми са изгоряла пепел, дланите ме болят там, където ноктите ми се
забиват в тях. Не познавам този човек, минава ми през ума. Никога не съм го виждал. Яростта ми към него кипи
като кръв. Никога няма да му простя. Представях си как раздирам шатъра ни, строшавам лирата на парчета,
намушквам се в корема, кръвта ми изтича, умирам. Искам да видя съсипаното му от болка и мъка лице. Искам да
разруша студената каменна маска, която скрива някогашното момче.
Той я отстъпи на Агамемнон, въпреки че знае какво ще последва.
Сега очаква от мен да стоя тук безсилно и покорно. Нямам какво да предложа на Агамемнон в замяна на
свободата й. Не мога да го подкупя, не мога и да му се моля. Царят на Микена чака твърде дълго триумфа си. Няма
да я даде. Напомня ми вълк, който пази кокала си. Имаше такива вълци на Пелион, които нападаха хора, ако са
изгладнели. „Издебне ли ви такъв – учеше ни Хирон, – трябва да му дадете нещо, което иска повече от вас.“
Има само едно нещо, което Агамемнон иска повече от Бризеида. Измъквам ножа от колана си. Никога не съм
обичал кръвта, но днес не мога да я избегна.

Стражите ме виждат със закъснение, но са твърде изненадани, за да вдигнат оръжие. Единият запазва присъствие
на духа и се опитва да ме хване, но аз забивам нокти в ръката му и той ме пуска. Недосетливците ме гледат с глупаво
учудване. Нали аз съм любимото зайче на Ахил? Ако бях воин, щяха да се сборят с мен, но не съм. Докато накрая им
просветва, че трябва да ме задържат, аз вече съм в шатъра.
Първото нещо, което виждам, е Бризеида. Ръцете й са вързани и тя се е свила в единия ъгъл. Агамемнон стои с
гръб към входа и й говори.
Обръща се намръщен, когато ги прекъсвам. Но щом ме вижда, лицето му се отпуска ликуващо. Дошъл съм да го
моля, мисли си. Тук съм, за да искам милост като Ахилов пратеник. Или пък да вилнея в безсилен гняв за негово
развлечение.
Вдигам камата и Агамемнон опулва очи. Ръката му посяга към колана, устата му се отваря да повика стражите. Но
не му остава време да издаде и звук. Разрязвам с ножа лявата си китка. Острието оставя резка по повърхността на
кожата ми. Отново замахвам и този път улучвам вената. Кръвта шурва наоколо. Чувам уплашения вик на Бризеида.
Лицето на Агамемнон е опръскано с капчици.
– Кълна се, че вестта, която нося, е истина – изричам аз. – Кълна се в кръвта си.
Агамемнон ме гледа смаяно. Кръвта и клетвата възпират ръката му. Той винаги е бил суеверен.
– Е, хайде, говори! – грубо ми казва, като се мъчи да запази достойнството си.
Усещам как кръвта се стича по китката ми, но не запушвам раната.
– Грози те голяма опасност.
Той се подсмихва подигравателно.
– Заплашваш ли ме? Затова ли те праща Ахил?
– Не. Той не ме е пращал.
Очите му се присвиват, виждам как мозъкът му намества парченцата в картината.
– Положително идваш с неговата благословия.
– Не.
Вече ме слуша внимателно.
– Той знае какви са намеренията ти спрямо момичето.
С крайчето на окото си виждам как Бризеида следи разговора ни, но не смея да я погледна направо. Тъпа болка
тупти в китката ми, усещам как шепата ми се пълни с кръв, после се изпразва. Пускам ножа и притискам с палец
вената, за да забавя пресушаването на сърцето си.
– Е, и?
– Не се ли питаш защо не ти попречи да я отведеш? – Гласът ми е изпълнен с презрение. – Можеше да убие
глашатаите и цялата ти армия. Мислиш ли, че можехте да го удържите?
Агамемнон се е зачервил. Но аз не го изчаквам да отговори.
– Той ти позволи да я отведеш. Знае, че няма да й устоиш, ала това ще бъде краят ти. Тя му принадлежи, заслужил
си я е с вярна служба. Царете ще се обърнат срещу теб, ако й посегнеш, а също и боговете.
Говоря бавно, отмерено и думите ми като стрели се забиват всяка в целта. Казвам самата истина, но той е
премного заслепен от гордост и похотливост. Тя е в негови ръце, но си остава Ахилова награда. Посегне ли й, все
едно посяга на самия Ахил, а това е най-страшната обида за честта му. Ахил можеше да го убие за това и дори
Менелай не би могъл да го обвини в несправедливост.
– Ти прекрачи границите на властта си дори само с отвеждането й. Царете не възроптаха, защото Ахил е
прекалено горд, но повече няма да търпят своеволията ти.
Ние се подчиняваме на царете си, но в границите на разумното. Ако наградата на аристос ахайон е застрашена,
какво остава за техните. Такъв владетел няма да царува дълго.
Агамемнон не е помислил за това. Истините го застигат като вълни, които ще го удавят. Той изрича отчаяно:
– Съветниците не ми казаха нищо.
– Може би не знаят какви са намеренията ти. А може би това е в тяхна полза. – Замлъквам, за да му дам време да
помисли над думите ми. – Кой ще стане цар, ако ти паднеш?
Той знае отговора. Одисей и Диомед, и Менелай като тяхна пионка. Най-накрая започва да схваща какъв голям
подарък му нося. Не беше стигнал дотук, защото е глупак.
– Предупреждението ти към мен е предателство към него.
Вярно беше. Ахил подготвяше меча, който да се стовари върху главата на Агамемнон, а аз заставах на пътя му.
Глухите думи горчаха в устата ми.
– Така е.
– Защо? – пита той.
– Защото не е прав – отвръщам аз.
Гърлото ме стяга и боли, сякаш съм се нагълтал с пясък и сол.
Агамемнон ме разглежда замислено. Известен съм с честността и доброто си сърце. Няма причини да не ми
вярва. Усмихва се.
– Добре постъпи – казва той. – Показа се верен на истинския си господар. – Замълчава, вкусва думите с наслада,
съхранява ги в паметта си. – Той знае ли какво си направил?
– Още не.
– Аха! – Примижава, представя си сцената.
 Виждам как лицето му разцъфва от доволство. Той е познавач на болката. Няма по-голямо страдание за Ахил от
това да бъде предаден на най-големия си враг от човека, който стои най-близко до сърцето му.
– Ако дойде и на колене ми поиска прошка, кълна се, че ще я освободя. Гордостта му го лишава от чест, не аз.
Предай му думите ми.
Запазвам мълчание. Отивам при Бризеида, прерязвам въжето, което стяга ръцете й. Очите й са пълни със сълзи.
Тя знае какво ми е коствало това.
– Ръката ти – промълвява.
Не мога да й отговоря. Чувствам се замаян от успеха и отчаянието. Пясъкът в шатъра е почервенял от кръвта ми.
– Отнасяй се добре с нея – казвам.
Обръщам се и си тръгвам. Тя вече е в безопасност, казвам си. Той се опива от дара, който му поднесох. Откъсвам
едно парче от туниката си, за да си превържа китката. Вие ми се свят – не знам дали от загубата на кръв, или от
стореното. Бавно поемам по дългия път по брега.

Той стои пред шатъра, когато се връщам. Туниката му е мокра от колениченето в морето. Лицето му е
непроницаема маска, но в чертите му се вижда умора. Аз също съм уморен.
– Къде беше?
– В лагера. – Още не съм готов да му кажа. – Как е майка ти?
– Добре е. Кървиш.
Превръзката е подгизнала.
– Знам.
– Дай да погледна.
Влизам покорно след него в шатъра. Той взима ръката ми и отвива ивицата плат. Донася вода, за да промие раната,
и я покрива със стрит бял равнец и мед.
– Нож?
– Да.
Знаем, че бурята наближава. Изчакваме толкова дълго, колкото можем. Той прави чиста превръзка. Донася ми
разредено вино с вода, а също и храна. Виждам по лицето му, че съм блед и болнав.
– Ще ми кажеш ли кой те рани?
Представям си как му казвам – ти. Но това е детинско.
– Сам си го причиних.
– Защо?
– За да дам клетва. – Не можех да отлагам повече. Погледнах го право в очите. – Ходих при Агамемнон. Разказах
му за плана ти.
– За плана ми?
Гласът му беше равен, почти безстрастен.
– Да го оставиш да изнасили Бризеида, за да му отмъстиш.
Казани на глас, думите звучат по-страшно, отколкото си мислех.
Той става и се поизвръща, за да не виждам лицето му. Прочитам всичко по изопнатите му плещи и врата.
– Значи го предупреди?
– Предупредих го.
– Знаеш, че ако беше я изнасилил, можех да го убия. – Същият равен глас. – Или да го пратя в изгнание. Да го
сваля от трона. Царете щяха да ме почитат като бог.
– Знам.
Настъпва застрашително мълчание. Продължавам да чакам да се обърне. Да извика, да ме удари. И накрая той се
обръща с лице към мен.
– Нейната безопасност срещу моята чест. Доволен ли си от сделката си?
– В предателството няма чест.
– Странно, че тъкмо ти казваш това.
Заболява ме повече от думите му, отколкото мога да понеса. Мисля за Бризеида.
– Това беше единственият път.
– Ти избра нея – казва той. – Пред мен.
– Пред гордостта ти.
Използвам думата hubris. Елинската дума за високомерие, което стига до звездите, за жестокост и ярост – страшна
и грозна като тази на боговете.
 Той свива юмруци. Сега вече ще се нахвърли върху мен.
– Моят живот е моята слава – изрича накъсано. – Само това имам. Не ми остава да живея още много. Мога да се
надявам единствено на това хората да ме запомнят. – Преглъща с мъка. – Това ти е известно. И все пак ще оставиш
Агамемнон да ме унищожи? Ще му помогнеш да ми вземе всичко?
– Не, няма. Но предпочитам паметта да е достойна за човека. Предпочитам да бъдеш себе си, а не някакъв
тиранин, когото ще запомнят с жестокост. Има и други начини да накараш Агамемнон да си плати. Ще измислим
нещо. Аз ще ти помогна. Кълна се. Но не с коварство. Никаква слава не заслужава това, което направи днес.
Той отново се обръща и мълчи. Гледам втренчено безмълвния му гръб. Запечатвам в паметта си всяка гънка на
туниката му, всяко зрънце сол и пясък, които са засъхнали по кожата му.
Когато отново проговаря, гласът му е пълен с умора и поражение. И той като мен не знае как да ми се ядоса.
Приличаме на мокри дърва, които не хващат огън.
– Всичко свърши значи? Тя е в безопасност, нали? Да, би трябвало. Иначе ти не би се върнал.
– Да, в безопасност е.
Уморена въздишка.
– Ти си по-добър човек от мен.
Началото на надеждата. Ранихме се един друг, но раните не бяха смъртоносни. Бризеида няма да пострада, Ахил
ще дойде на себе си, китката ми ще зарасне. Времето ще продължи хода си.
– Не – ставам и отивам до него. Полагам ръка върху топлата му кожа. – Това не е вярно. Ти се забрави днес. Сега
отново се опомни.
Раменете му се повдигнаха от дълга въздишка.
– Не бързай, докато не чуеш какво още направих.
 Двайсет и седма глава
На килимите в шатъра ни има три малки камъчета, които или сме подритнали вътре, или сами са се вмъкнали.
Взимам ги, за да има за какво да се държа.
Умората му изчезва, докато говори.
– ... Повече няма да се сражавам за него. На всяка крачка той търси начин да ми отнеме полагащата ми се слава.
Да ме засенчи, да хвърли отгоре ми съмнение. Не може да търпи друг да го превъзхожда. Но аз ще му дам урок. Ще
му покажа колко струва войската му без аристос ахайон!
Мълча. Виждам как гневът му набира сила. Сякаш гледам приближаването на ураган, когато наблизо няма
подслон.
– Елините ще паднат без мен като техен защитник. Той ще бъде принуден да ме моли на колене или да умре!
Спомням си вида му, когато отиде да се срещне с майка си. С безумен блясък в очите, трескав, непреклонен като
гранит. Представям си как коленичи пред нея, плаче от гняв, удря с юмруци назъбените морски скали. Казва й, че са
го обидили. Че са му се подиграли. Че са съсипали безсмъртната му слава.
Тя слуша и разсеяно подръпва кожата на дългата си, гъвкава тюленова шия и кима. Хрумва й нещо – отмъстителна
идея на богиня, изпълнена с гняв и злоба. Казва му какво е намислила, и той спира да плаче.
– Ще го направи ли? – пита учуден Ахил.
Говори за Зевс Гръмовержеца, царя на боговете, който има на главата си венец от облаци, а в ръцете си държи
мълнии.
– Ще го направи – казва Тетида. – Задължен ми е.
Зевс, великият пазител на равновесието, ще остави везните си да се наклонят на едната страна. Ще направи така,
че елините да губят, да губят, докато бъдат притиснати до морето, а котвите и въжетата се оплетат в краката им,
мачтите и носовете се разбият на трески в гърбовете им. Тогава ще разберат на кого трябва да се молят.
Тетида се навежда и целува сина си по бузата. Устните й са червени като ярка морска звезда. После се обръща и
потъва като камък на дъното на морето.
Пускам камъчетата на земята и те падат произволно или с умисъл, поличба или случайност. Ако Хирон беше с
нас, щеше да разгадае съдбата, която ни вещаеха. Но него го няма.
– Ами ако не дойде да се моли на колене? – питам аз.
– Тогава ще загине. Всички ще загинат. Няма да се сражавам, докато не дойде да ме моли на колене!
Той вирва брадичка, приготвя се да посрещне укорите ми.
Уморен съм. Раната на ръката ме боли и целият болнаво плувам в пот. Не отговарям.
– Чу ли какво казах?
– Чух. Елините ще загинат.
Хирон беше казал веднъж, че народите били най-глупавото човешко творение.
– Нито един човек не е по-достоен от друг, все едно къде е роден.
– Ами ако е твой приятел? – попита го Ахил, подпрял краката си високо на розовата стена в пещерата. – Или брат?
Трябва ли да се отнасяш с него като с непознатия?
– Задаваш въпрос, по който и мъдреците спорят – беше казал Хирон. – Навярно той е по-значителен за теб. Но
непознатият също е нечий приятел и брат. Е, тогава чий живот е по-важен?
Ние мълчахме. Бяхме четиринайсетгодишни и тези въпроси ни затрудняваха. Сега сме на двайсет и седем, а те не
са станали по-лесни за разбиране.
Той е половината от душата ми, както казват поетите. Скоро ще се прости с живота и славата е всичко, което ще
остане след него. Тя е детето му, най-свидната част от съществото му. Трябва ли да го виня за това? Спасих
Бризеида. Но не можех да спася всички елини.
Сега знам как бих отговорил на Хирон. Ще му кажа, че няма отговор. Който и да избереш, все ще сбъркаш.

По-късно същата вечер отивам отново в лагера на Агамемнон. Докато вървя, усещам любопитните и жалостиви
погледи върху мен. Очите надзъртат зад гърба ми, за да видят дали Ахил ме следва. Не ме следва.
Когато му съобщих къде отивам, отново се натъжи.
– Кажи й, че съжалявам – рече, без да вдига очи.
Не му отговорих. Дали съжалява, защото готви по-зло отмъщение? Отмъщение, което няма да порази единствено
Агамемнон, ами цялата му неблагодарна войска? Зарязах тази мисъл. Той съжалява. Това е достатъчно.
– Влез – казва тя с необичаен глас.
 Облечена е в рокля с втъкани в нея нишки от злато, на врата си носи огърлица от лапис лазули. На китките й висят
гравирани сребърни гривни. Когато става, те подрънкват, като че ли си е облякла броня.
Виждам, че се засрамва. Но не ни остава време да поговорим, защото самият Агамемнон се провира през тесния
процеп зад мен.
– Виждаш ли колко добре се грижа за нея? – обажда се той. – Да види целият лагер колко много уважавам Ахил.
Той трябва само да се извини и аз ще го отрупам с почестите, които заслужава. Колко жалко, че е толкова млад, а се
е надул от гордост!
Самодоволният израз на лицето му ме ядосва. Но какво съм очаквал? Аз съм виновен. Нейната безопасност срещу
неговата чест.
– Прави ти чест, могъщи царю.
– Предай на Ахил – продължава Агамемнон. – Предай му колко добре се отнасям с момичето. Може да идваш при
нея по всяко време.
Той се усмихва противно, а после остава в шатъра и ни наблюдава. Няма никакво намерение да си върви.
Обръщам се към Бризеида. Научил съм няколко фрази от нейния език и сега ги използвам.
– Наистина ли си добре?
– Да, добре съм – отвръща тя с резките напевни анатолийски звуци. – Колко време ще остана тук?
– Не знам – казвам.
И наистина не знам. Колко горещ трябва да е огънят, за да омекне достатъчно желязото, та да се прегъне?
Навеждам се и нежно я целувам по бузата.
– Скоро пак ще дойда – казвам на гръцки.
Тя кимва.
Тръгвам си и Агамемнон ме измерва с очи. Чувам го да пита:
– Какво ти каза?
Чувам я да му отвръща:
– Възхити се от роклята ми.

На другата сутрин всички останали царе тръгват с армиите си към бойното поле. Фтийската войска остава в
лагера. Аз и Ахил закусваме бавно. И защо да бързаме? Не ни чака никаква работа. Ако искаме, може да поплуваме,
да поиграем на дама или цял ден да се надбягваме. От Пелион насам не сме имали толкова много свободно време.
И все пак свободното време прилича повече на затаен дъх – като орел, застинал преди връхлитането върху
плячката. Раменете ми са се прегърбили и аз все поглеждам против волята си към пустеещия бряг. Чакаме да видим
какво ще сторят боговете.
Не ни се налага да чакаме дълго.
 Двайсет и осма глава
Същата вечер Феникс пристига с накуцване по брега и носи вестта за битка. Докато войските се събирали
сутринта, Парис минал наперено пред троянските редици в блестящата си златна броня. Предложил един-единствен
двубой и победителят получава Елена. Нашите надали одобрителни викове. Та имаше ли грък, който да не копнее да
си замине още същия ден? Да заложат Елена на една-единствена битка и да приключат завинаги с войната? А и
Парис изглеждал лесна мишена – блестящ и строен, с тънки бедра като на неженена мома. Но облогът бил приет,
разказа Феникс, от Менелай, който с рев се съгласил да си върне с един удар жената и честта.
Битката започва с копия, но бързо минават на мечове. Парис е по-бърз, отколкото Менелай е очаквал, не е блестящ
воин, но има подвижни нозе. Не след дълго троянският царски син прави погрешна стъпка, Менелай го хваща за
гребена от дълги конски косми и го поваля на земята. Парис рита безпомощно с крака, драпа отчаяно с пръсти да
свали ремъка под брадичката си, който го души. Тогава изведнъж шлемът остава в Менелаевата ръка и Парис изчезва
яко дим. Там, където се е въргалял троянецът, остава само прашната земя. Войските примижават с очи и шепнат:
Къде отиде? Менелай също присвива очи и затова не вижда стрелата, която някой от троянските редици изстрелва
от лък, направен от кози рога. Тя пронизва кожената му броня и се забива в корема му.
По краката му потича кръв, събира се на земята в локва. Раната е повърхностна, но елините още не знаят. Те
почват да викат и разгневени от троянското предателство, хукват в нападение. Започва кървава схватка.
– Но какво е станало с Парис? – питам аз.
Феникс клати глава.
– Не знам.

Двете страни се сражавали през целия следобед, докато изсвирила нова тръба. Този път бил Хектор. Той
предложил второ примирие, втори двубой, с който да заглади безчестието на Парисовото изчезване и изстрелването
на стрелата. Представил се на мястото на брат си, приканвайки всеки, който имал смелостта да отговори на
предизвикателството му. Менелай, разказва Феникс, отново се канел да излезе напред, но Агамемнон го спрял. Той
не искал да види как брат му загива срещу най-силния троянец.
Елините хвърлили жребий. Представям си напрежението, тишината, преди да разтръскат шлема и жребият да
падне. Одисей се навежда над прашната земя, за да го вдигне. Аякс. Всички дружно си отдъхват – той единствен има
шанс срещу троянския царски син. Тоест единственият, който взима участие в днешното сражение.
И тъй, Аякс и Хектор подхващат битката, замерват се с камъни, хвърлят копия, които разбиват щитовете на
трески, докато пада нощта и глашатаите обявяват края на борбата. Двете армии се разделят необичайно възпитано, в
мир, Хектор и Аякс си стискат ръцете като равни. Войниците шушукат – ако Ахил беше тук, битката нямаше да
свърши по този начин.
След като разказва новостите, Феникс става уморено и подкрепян от Автомедонт, се прибира с накуцване в
шатъра си. Ахил се обръща към мен. Диша на пресекулки, от вълнение чак връхчетата на ушите му порозовяват.
Сграбчва ръката ми и наперчено преразказва събитията от деня, как името му било в устата на всички, колко силно
са почувствали липсата му, която като циклоп минала с тежки стъпки между войниците. Вълнението от деня пламва
в него като огън в изсъхнала трева. За първи път мечтае за убийството, за славния неизбежен удар, с който ще
прониже сърцето на Хектор. Настръхвам, като го слушам да говори така.
– Виждаш ли? – казва той. – Това е началото!
Не мога да се освободя от чувството, че под повърхността нещо се пропуква.

Призори на другия ден изсвирва рог. Вдигаме се от леглата, изкачваме се на хълма и виждаме конна войска, която
язди от изток към Троя. Конете са едри и препускат с неестествена бързина, теглят леки колесници след себе си.
Начело язди мъж с исполински ръст, по-едър дори от Аякс. Намазаната му с масла коса се вее и стига до кръста му,
като у спартанците. Той носи знаме с формата на конска глава.
Феникс се качва при нас.
– Ликийците – казва той.
Анатолийци, стари съюзници на Троя. Всички отдавна се питаха защо досега стоят настрани от войната. Но ето
че пристигат, сякаш повикани от самия Зевс.
– Кой е този? – Ахил сочи исполина.
– Сарпедон. Син на Зевс.
Слънцето се отразява в потните от ездата рамене на мъжа. Кожата му е с цвета на тъмно злато.
 Портите се отварят и троянците се изсипват, за да посрещнат съюзниците си. Хектор и Сарпедон си стискат
ръцете, после повеждат войските си към бойното поле. Ликийците носят странни оръжия – копия със зъби на трион
и нещо, което прилича на гигантски куки за риболов и служи за изкормване на тела. Цял ден до нас достигат
бойните им викове и тропотът на конницата им. В Махаоновия шатър приижда непрестанен поток от ранени.
Феникс отива на вечерния съвет – единственият човек от лагера ни, който не е в немилост. Когато се връща,
поглежда остро Ахил.
– Идоменей е ранен, а ликийците са пробили левия фланг. Сарпедон и Хектор ще ни смачкат от двете страни.
Ахил не забелязва неодобрението на стареца. Обръща се победоносно към мен.
– Чу ли това?
– Чух.
Минава ден, после още един. Слуховете плъзват из лагера като тлъсти хапещи мухи – троянската войска настъпва
дръзко и непреклонно в отсъствието на Ахил. Царете ожесточено разискват отчаяни планове на съветите – нощни
набези, шпиони, засади. А после идват нови слухове – възбуден от битката, Хектор преминава през гърците като
горски пожар и всеки ден броят на убитите е по-голям от предишния. Накрая уплашени вестоносци донасят
новината за отстъпления и ранени между царете.
Ахил нищи слуха, върти го ту отсам, ту оттам.
– Няма да изкарат още много – заключава той.
Погребалните клади горят през цялата нощ и мъгливият пушек скрива луната. Старая се да не мисля, че това са
все хора, които познавам. Познавах.

Ахил свири на лирата, когато тримата пристигат – напред върви Феникс, след него идват Одисей и Аякс.
Аз седя до Ахил, малко по-настрани Автомедонт реже месото за вечерята. Ахил пее с повдигната глава, звучният
му глас отеква ясно. Изпъвам гръб и дръпвам ръката си от крака му.
Тримата се приближават, застават прави от другата страна на огъня и чакат Ахил да свърши. Той оставя лирата и
се надига.
– Добре дошли! Надявам се, че ще останете за вечеря?
Стиска сърдечно ръцете им, усмихва се на скованото им поведение.
Знаем защо са дошли.
– Трябва да нагледам приготвянето на вечерята – измънквам аз.
Усещам погледа на Одисей на гърба си, когато тръгвам.
Сочните агнешки парчета пращят и се зачервяват на скарата в мангала. Наблюдавам през облака дим как са
седнали около огъня като първи другари. Не чувам за какво си говорят, но Ахил продължава да се усмихва,
преструва се, че не вижда навъсените им лица. След това ме повиква и аз не мога да се разтакавам повече. Нося
покорно подносите и заемам мястото си до него.
Той говори разпокъсано за битки и шлемове, а в това време поднася вечерята – придирчив домакин, който
предлага втора порция на всички и трета на Аякс. Те се хранят и го оставят да говори. Когато свършват, обърсват
устите си и слагат подносите настрани. Всички знаят, че е настъпило времето. Разбира се, Одисей подема разговора.
Първо изброява вещи – небрежни думи, които една по една подхвърля в скута ни. Цял списък всъщност. Дванайсет
бързострелни коне, седем бронзови триножника и седем хубави девойки, десет златни кюлчета, двайсет котела и
още – купи, бокали, брони и най-накрая, последния бисер, който ни поднасят – Бризеида. Той се усмихва и разперва
ръцете си с простодушие, което помня от Скирос, Авлида, а сега и от Троя.
Последва втори списък, дълъг почти колкото първия, с безкрайните имена на мъртвите елини. Ахил стиска зъби,
докато Одисей вади плоча след плоча, всяка изписана нагъсто чак по краищата. Аякс гледа в ръцете си, те целите са
в струпеи от щитовете и копията, които е направил на трески.
След това Одисей ни съобщава новина, която още не сме чули – троянците са на по-малко от хиляда разкрача от
стените ни, разположили са се да лагеруват в завзетата равнина, която едва ли ще си върнем преди края на деня.
Искаме ли доказателство? Ще видим бивачните им огньове от хълма зад лагера ни. Ще нападнат призори.
Надвисва дълго мълчание, преди Ахил да заговори.
– Не! – отсича той и отхвърля даровете и вината.
Честта му не е някаква дреболия, която може да се върне с едно вечерно гостуване на трима пратеници, скупчени
около огъня. Тя му беше отнета пред очите на цялата войска до последния човек.
Царят на Итака разбутва огъня, който припламва между тях.
– Той не я е пипнал с пръст, да знаеш. Бризеида, де. Боговете знаят откъде е намерил сили да се въздържи, но
момичето е цяло и добре гледано. И тя, и честта ти чакат да дойдеш да си ги вземеш.
 – От твоите уста звучи така, сякаш сам съм се отказал от честта си – отвръща Ахил с тръпчив глас като неузряло
вино. – Такава мрежа ли плетеш? Ти да не си паякът на Агамемнон? Мухи ли ловиш с тези приказки?
– Много поетично – изрича Одисей. – Но утре няма да бъде песен на странстващ поет. Утре троянците ще пробият
стената и ще изгорят корабите ни до основи. А ти ще седиш и ще гледаш със скръстени ръце, така ли?
– Това зависи от Агамемнон. Ако поправи злината, която ми стори, ще прогоня троянците чак до Персия, ако
искате.
– Кажи ми – пита Одисей – защо Хектор е още жив? – Той вдига ръка. – Не искам отговор, просто повтарям това,
което царете искат да знаят. През последните десет години ти можеше да го убиеш над хиляда пъти. Но не го
направи. Човек започва да се чуди.
По тона му разбираме, че никак не му е чудно. Че знае за пророчеството. Радвам се, че с него е само Аякс, който
не схваща смисъла на разменените думи.
– Ти изкопчи още десет години живот и аз се радвам за теб. Но ние, останалите... – Устата му се изкривява. – Ние,
останалите, сме принудени да чакаме дотогава, докато на теб ти е угодно. Ти ни държиш тук, Ахиле. Беше ти дадено
правото да избереш и ти направи своя избор. Сега трябва да живееш с него.
Гледаме го втренчено. Но той не е свършил.
– Ти успя добре да сложиш прът в колелото на съдбата. Но не можеш вечно да тичаш пред нея. Боговете няма да ти
позволят. – Той замълчава, за да осмислим всяка негова дума. – Нишката ще продължи да се развива гладко, все едно
дали искаш, или не. Казвам ти като на приятел – не се бави, по-добре да играеш по своята свирка, отколкото по
тяхната.
– Тъкмо това правя.
– Много добре – отвръща Одисей. – Аз казах това, за което съм дошъл.
Ахил се изправя.
– В такъв случай е време да си вървиш.
– Още не – обажда се Феникс. – Аз също искам да кажа нещо.
Бавно, разкъсван между гордостта и уважението към стареца, Ахил сяда. Феникс започва:
– Когато беше момче, Ахиле, баща ти ми възложи да те отгледам. Майка ти беше заминала и аз бях единствената
ти бавачка, режех ти месото и сам те възпитавах. Сега си вече мъж, но аз пак гледам да се грижа за теб, да те пазя от
копие, меч, глупост.
Вдигам очи към Ахил и виждам, че целият е нащрек. Разбирам от какво се бои – страх го е да не отстъпи пред
добротата на старика, да не би думите му да го убедят да се откаже. И по-лошо – да не би внезапно да нахлуят
съмненията, че щом Феникс е съгласен с тези мъже, значи той бърка.
Старецът вдига ръка, сякаш да спре нишката на подобни мисли.
– Каквото и да правиш, аз ще стоя до теб, както е било винаги. Но преди да решиш по кой път ще тръгнеш, трябва
да чуеш един разказ.
Той не дава време на Ахил да му възрази.
– По времето на бащата на баща ти живял един млад герой Мелеагър, чийто град Калидон бил обсаден от народа
на жестоките курети.
Мисля си, че знам тази история. Чувал съм я от Пелей преди много години, докато Ахил ми се усмихваше широко
от сенките. Тогава по ръцете му нямаше кръв, над главата му не висеше смъртна присъда. Друг живот.
– В началото куретите губели битката, надвити от воинските умения на Мелеагър – продължава Феникс. – Един
ден собствените му хора обидили честта му и Мелеагър отказал повече да се сражава за своя град. Хората му
поднесли дарове и извинения, но той не искал и да ги чуе. Избягал в покоите си и потърсил утеха в обятията на
жена си Клеопатра.
Когато изрича името й, очите на Феникс ме стрелкат за част от секундата.
– Накрая, когато градът й вече падал и приятелите й измирали, Клеопатра не издържала повече. Отишла и
помолила мъжа си пак да вземе меча. От всичко на света той най-много обичал нея, затова приел и спечелил славна
победа за своя народ. Но макар че избавил своите от сигурна смърт, той бил закъснял твърде много. Прекалено
много човешки животи били пожертвани заради гордостта му. И тъй, сънародниците нито благодарили на Мелеагър,
нито го обсипали с дарове. Дарили го единствено с ненавистта си, задето не се смилил по-рано над тях.
В тишината чувам тежкото дишане на Феникс, който се е уморил от дългия разказ. Не смея нито да шавна, нито да
се обадя. Страхувам се, че някой може да види мислите, които ясно са се изписали на лицето ми. Нито честта, нито
приятелите, нито победата, нито отмъщението, нито дори собственият му живот са накарали Мелеагър да се
сражава. А коленичилата пред него Клеопатра с обляно в сълзи лице. Ето я Фениксовата хитрина – Клеопатра,
Патрокъл. Името й звучеше съвсем близко до моето, само някои букви бяха разменени.
 И да е забелязал, Ахил не се издава с нищо. Говори с благ глас от уважение към стареца, но пак отказва. Не и
преди Агамемнон да се отнесе достойно с мен, след като ме унизи. Дори в тъмното виждам, че Одисей не се учудва.
Представям си как съобщава резултата на другите с разперени от съжаление ръце: Опитах се. Ако Ахил беше приел,
добре. Но щом отказва, и то пред тези дарове и извинения, това прилича на лудост, на ярост или на безразсъдна
гордост. Те ще го намразят, точно както е станало в историята с Мелеагър.
Гърдите ми се свиват от страх, от внезапно желание да коленича пред него и да му се моля. Но не го правя.
Защото и аз като Феникс вече съм дал дума, взел съм решение. Аз повече няма да избирам посоката, а ще бъда
отведен в мрака и отвъд него от ръцете на Ахил, които сами държат кормилото.
Аякс не притежава хладнокръвието на Одисей. Очите му мятат мълнии, лицето му се изкривява от гняв. Не му е
било леко да дойде тук, да се моли за собствено унижение. Откакто Ахил не участва в сраженията, той е аристос
ахайон.
Когато си тръгват, аз ставам и подавам ръка на Феникс. Виждам, че тази вечер той е уморен и стъпва бавно.
Докато го изпроводя – старческите му кокали въздъхват тежко в леглото – и се върна в шатъра ни, Ахил вече спи.
Огорчен съм. Надявал се бях да поговорим, телата ни да легнат в едно легло и да се убедя, че онзи Ахил, когото
видях на вечеря, не е единственият. Но не го будя. Измъквам се от шатъра и го оставям да сънува.
Клякам на пясъка в сянката на малък шатър.
– Бризеида? – викам я тихо.
Настъпва мълчание, после чувам:
– Патрокле?
– Аз съм.
Тя повдига платното на шатъра и бързо ме вмъква вътре. Лицето й сякаш се е свило от страх.
– Много е опасно да идваш тук! Агамемнон е бесен! Ще те убие – шепне задъхано тя.
– Защото Ахил върна пратениците му с празни ръце? – шепна в отговор аз.
Тя кима и с бързо движение угасява малката лампа.
– Той често идва да ме види. Тук си в опасност. – В тъмното не виждам тревогата по лицето й, но я чувам в гласа
й. – Върви си!
– Няма да се бавя. Трябва да говоря с теб.
– Тогава трябва да те скрием. Той идва без предупреждение.
– Къде?
Шатърът е малък, гол, в него няма нищо друго, освен леглото, възглавниците и завивките и малко дрехи.
– В леглото.
Тя струпва около мене възглавнички, мята отгоре ми одеяла. Ляга до мен и завива и двама ни с покривката.
Обгръща ме познатият й и топъл аромат. Допирам устата си в ухото й, едва чуто зашепвам:
– Одисей казва, че утре троянците ще пробият стената и ще нападнат лагера. Трябва да намерим къде да те
скрием. При мирмидонците или в гората.
Усещам как бузата й се мърда, когато поклаща глава.
– Не бива. Той първо там ще ме потърси. Ще стане още по-лошо. Тук съм в безопасност.
– Ами ако превземат лагера?
– Ще се предам на Еней, Хекторовия братовчед, ако мога. Той е известен с благочестието си и баща му живя като
овчар навремето близо до нашето село. Ако не успея, ще намеря Хектор или някой друг от Приамовите синове.
Поклащам глава.
– Твърде опасно е. Не бива да разкриваш коя си.
– Не вярвам, че ще ми причинят зло. Все пак съм една от тях.
Чувствам се като пълен глупак. Троянците за нея са освободители, а не нашественици.
– Естествено – изричам бързо. – Ти ще бъдеш свободна тогава. Ще искаш да се върнеш при...
– Бризеида! – покривалото се дърпа назад и на прага се изправя Агамемнон.
– Да? – Тя се надига, като внимава да не ме отвие.
– Май ти чух гласа.
– Молех се, господарю.
– В леглото?
През дебелата плетка на вълната виждам светлината на факлата. Гласът му е силен, сякаш стои до нас. Заповядвам
си да не шавам. Тя ще пострада жестоко, ако ме спипат тук.
– Така ме е учила майка ми, господарю. Не е ли редно?
– Досега отдавна е трябвало да се научиш! Жреците не са ли те поправили?
 – Не, господарю.
– Тази вечер му предложих да те вземе обратно, но той не те иска. – Чувам грозния намек в думите му. – Ако
продължава да ми отказва, може пък аз да те взема.
Юмруците ми се свиват. Но Бризеида отвръща:
– Да, господарю.
Чувам как платното пада и светлината изчезва. Не мърдам, не дишам, докато Бризеида не се връща под завивките.
– Не можеш да останеш тук – казвам трескаво.
– Спокойно. Той само ме плаши. Обича да вижда, че ме е страх.
Суховатият й тон ме ужасява. Как да я оставя тук, при тези злобни и похотливи погледи, в самотния шатър с
дебелите като окови гривни? Но ако остана, ще я изложа на още по-голяма опасност.
– Трябва да си вървя!
– Почакай. – Тя хваща ръката ми. – Мъжете... – Тя се двоуми. – Бесни са на Ахил. Обвиняват го за загубите.
Агамемнон праща свои хора между тях, за да подклаждат недоволството. Вече почти са забравили чумата. Колкото
по-дълго не се сражава, толкова повече ще го намразят. – Най-големият ми страх нараства, разказът на Феникс се
превръща в реалност. – Той няма ли да се върне във войската?
– Не и преди Агамемнон да му се извини.
Тя прехапва устни.
– Троянците и те. Няма друг човек, от когото да се страхуват повече, когото да мразят по-силно. Ще го убият още
утре, ако могат, и с него всички, които са му близки. Трябва да се пазиш.
– Той ще ме закриля.
– Знам – отвръща тя, – но само докато е жив. Но даже и Ахил няма да може да надвие едновременно Хектор и
Сарпедон. – Тя пак се поколебава. – Ако лагерът падне, ще кажа, че си мой съпруг. Това все ще помогне. Но не
трябва да казваш кой си. Това ще бъде смъртната ти присъда. – Ръката й ме стиска силно. – Обещай ми.
– Бризеида, ако той умре, аз няма да остана много по-назад.
Тя притиска ръката ми в лицето си.
– Тогава ми обещай друго. Обещай ми, че каквото и да стане, няма да си тръгнеш от Троя без мен. Знам, че не
можеш... – Думите й секват. – Предпочитам да живея с теб като сестра, отколкото да остана тук.
– Няма какво да ти обещавам. Не бих тръгнал без теб, ако поискаш да дойдеш. Тъжно ми е, като си помисля, че
войната ще свърши утре и никога повече няма да те видя.
По гласа й личи, че се усмихва.
– Радвам се.
Премълчавам, че не вярвам някога да замина от Троя.
Прегръщам я, тя обляга глава на гърдите ми. За малко забравяме Агамемнон, опасността, умиращите елини.
Усещам единствено малката й ръка на корема ми и меката кожа на бузата й под пръстите ми. Чудно е колко
правилно ми се струва това. Колко естествено устните ми докосват меките й коси, ухаещи на лавандула. Тя въздъхва
тихо, сгушва се по-близо в мен. Почти си представям, че това е животът ми, обгърнат в нежната прегръдка на ръцете
й. Ще се оженя за нея, ще ни се роди дете.
Може би, ако не бях срещнал Ахил.
– Трябва да тръгвам.
Тя отгръща одеялото, пуска ме на свобода. Обгръща с длани лицето ми.
– Пази се утре. Най-добрият мъж. Най-добрият от мирмидонците. – Тя погалва с пръстите си устните ми, за да
спре несъгласието ми. – Вярно е. Поне веднъж не ме поправяй.
Отвежда ме в другия край и ми помага да се мушна под платнището. Последното нещо, което усещам, е как стиска
ръката ми за сбогом.

Същата нощ лежа до Ахил. Лицето му е невинно, отпуснато в съня и по момчешки прелестно и очарователно.
Обичам да го гледам. Това е истинската му същност – искрен и простодушен, голям дявол, но без зла умисъл. Той се
изгуби в лукавите двусмислици на Агамемнон и Одисей, в лъжите и борбата им за власт. Те го надвиха, вързаха го на
стълб и го подложиха на мъчения. Погалвам нежната кожа на челото му. Бих го освободил, ако можех. Ако той ми
позволи.
 Двайсет и девета глава
Събуждат ни викове и мълнии – от ясното небе изригва буря. Дъжд няма, само сив въздух, сух, пращи и от време
на време гръмотевици като плясък от гигантски ръце. Изтичваме до входа, надничаме навън. Парлив черен дим идва
откъм брега и носи миризма на обгоряла от мълнии земя. Нападението е започнало. Зевс спазва даденото обещание
и насърчава троянското настъпление от небосвода. Усещаме тропот дълбоко в земята – нападение с колесници,
предвождано навярно от огромния Сарпедон.
Ахил ме сграбчва за ръката, лицето му е неподвижно. За първи път от десет години троянците пресичат равнината
и заплашват портата. Ако пробият стената, ще опожарят корабите – единствения начин да се завърнем по домовете
си, единственото нещо, което ни прави войска, а не бегълци. Това е часът, който Ахил и майка му чакаха – елините
разгромени и отчаяни без него. Неочакваното, неопровержимо доказателство за стойността му. Но кога ще му
стигне? Кога ще се намеси?
– Никога – отвръща той, когато го питам. – Никога, докато Агамемнон не ми поиска прошка или самият Хектор не
влезе в лагера и не заплаши близките ми хора. Дал съм клетва да не се сражавам.
– Ами ако Агамемнон е мъртъв вече?
– Донеси ми тялото му и аз ще вляза в боя.
Лицето му е равнодушно като статуята на суров и непреклонен бог.
– Не те ли е страх, че хората ще те намразят?
– Да намразят Агамемнон. Неговата гордост ги убива.
И твоята. Но аз познавам изражението на лицето му, мрачната дързост в очите му. Той няма да отстъпи. Не знае
как. Осемнайсет години живея с него, а той никога не се е предавал, никога не е губил. Какво ще стане, ако го
принудят? Страх ме е за него, за мен самия, за всички нас.
Обличаме се и закусваме. Ахил говори смело за бъдещето. Говори за утрешния ден, когато ще отидем да плуваме,
ще се катерим по голите дънери на лепкавите от смола кипариси, ще наблюдаваме как морските костенурчета се
излюпват от яйцата си, които сега се мътят под топлия пясък. Но мислите ми все се изплъзват от думите му, понасят
се към сивия дим под небето, към студения пясък, който се белее като труп, и далечните замиращи викове на мъже,
които познавам. Колко още до края на деня?
Наблюдавам го как оглежда морето. То е необичайно неподвижно, сякаш Тетида е притаила дъх. Очите му са
черни, с разширени зеници, под мрачните сутрешни облаци дим. Пламъкът в косата му облизва челото му.
– Кой е този? – пита неочаквано.
Долу на брега носят някого на носилка към белия шатър. Някой важен човек, около него се е струпал народ.
Възползвам се от тази възможност да се поразтъпча, да се поразсея.
– Ще отида да проверя.
Извън нашия лагер гърмежът от битката се усилва – пищят пронизително конете, набучени на коловете в окопа,
крещят отчаяно пълководците, дрънчи метал в метал.
Подалирий минава странешком покрай мен и влиза в белия шатър. Вътре мирише на билки и кръв, на страх и пот.
Нестор изниква от дясната ми страна и ме стиска за рамото. Усещам ледената му ръка през туниката ми. Той крещи
зловещо:
– Изгубени сме! Стената ще падне!
Зад него Махаон лежи и диша тежко на едно легло, от разкъсания му от стрела крак изтича кръв. Подалирий се е
навел над него и вече работи.
Махаон ме вижда.
– Патрокле! – вика ме и едва диша.
Отивам при него.
– Ще се оправиш ли? – питам аз.
– Не мога още да кажа. Струва ми се... – Дъхът му секва, той стиска силно очи.
– Не го заговаряй! – тросва се Подалирий.
Ръцете му са покрити с братовата му кръв.
Несторовият глас продължава да изрежда припряно беда след беда: стената се е разцепила, корабите са в
опасност и толкова много ранени царе – Диомед, Агамемнон, Одисей лежат из лагера като смачкани туники.
Махаон отваря очи.
– Не можеш ли да говориш с Ахил? – пита той пресипнало. – Моля те. Заради всички нас.
– Да! Фтия трябва да ни се притече на помощ – или сме изгубени!
 Пръстите на Нестор се забиват в месото ми, лицето ми е мокро от уплашените пръски, които изхвърчат от устата
му.
Затварям очи. Спомням си разказа на Феникс, картината на калидонците, които коленичили пред Клеопатра,
покрили ръцете и краката й със сълзи. В моята фантазия тя не поглежда към тях, само им подава ръцете си, сякаш са
кърпи, в които да изтрият безутешните си очи. После се обръща към Мелеагър и стиснатата му челюст й казва какво
да отговори:
– Не!
Изтръгвам се от пръстите на стареца, които са се вкопчили в рамото ми. В отчаянието си искам да избягам от
киселата миризма на страх, която като пепел е полепнала по всичко. Обръщам гръб на сгърченото от болка
Махаоново лице и на протегнатите старчески ръце на Нестор и побягвам от шатъра.
Отвън се чува ужасен пукот, сякаш корпус на кораб се разцепва на две или огромно дърво пада с трясък. Стената.
Следват писъци – ликуващи и ужасени.
Наоколо хората носят падналите си другари, подпират се на каквото са докопали като на патерици, лазят по
пясъка и счупените им крака се влачат зад тях. Познавам телата им, покрити с белези, които са зараснали от
мехлемите и компресите ми. Кожата им, която пръстите ми са почиствали от желязо, бронз и кръв. Лицата им,
които се шегуваха, благодаряха ми и се кривяха в болезнени гримаси, докато ги зашивах. Сега същите мъже отново
са в кървави рани и със счупени кости. Заради него. Заради мен.
Малко напред един млад мъж се мъчи да стъпи на пронизания си от стрела крак. Еврипил, цар на Тесалия.
Не се и замислям дори. Подхващам го под мишците и го отнасям до шатъра му. Той е почти обезумял от болка, но
ме разпознава.
– Патрокле – изрича задавено.
Клякам пред него, държа крака му.
– Еврипиле, можеш ли да говориш?
– Проклетият Парис! Крака ми!
Месото е подуто и разкъсано. Вадя ножа си и се залавям за работа.
Той скърца със зъби.
– Не знам кого да мразя повече – троянците или Ахил. Сарпедон проби стената с голи ръце. Аякс ги удържаше,
колкото можа. Вече са тук – говори той задъхано. – В лагера.
Страхът ме пронизва в гърдите, но се преборвам с желанието си да побягна. Опитвам се да се съсредоточа върху
работата, която ме чака – да измъкна върха на стрелата от крака му, да превържа раната.
– Побързай! – подканя ме той, като заваля думите. – Трябва да се върна. Те ще подпалят корабите!
– Не бива да се връщаш там! Изгубил си твърде много кръв.
– Не – казва той, но главата му увисва назад.
Губи съзнание. Дали ще оживее, или ще умре, зависи от волята на боговете. Аз съм направил всичко, което е по
силите ми. Поемам си дъх и излизам навън.
Два кораба горят, троянците са подпалили дългите пръсти на мачтите им. Тълпа от мъже се катери по корпусите,
пищи, скача, хвърля се отчаяно на палубите, за да угаси пламъците. Разпознавам единствено Аякс, разкрачил
широко крака на носа на кораба на Агамемнон – огромен силует, очертан на фона на небето. Той не обръща
внимание на огъня, копието му се забива надолу в троянските ръце. Водата гъмжи от тях като от риба, която е дошла
да се нахрани.
Както стоя като закован и гледам смаяно, една длан се протяга над множеството и хваща острия нос на един
кораб. След това се показва уверената, силна и черна ръка, главата, широкоплещестото тяло изскача във въздуха като
делфин сред разгневените мъже отдолу. Сега цялото мургаво тяло на Хектор се извива на фона на морето и увисва
между земята и небето. Лицето му е спокойно, очите гледат нагоре – човек, който призовава на помощ боговете. Той
увисва така за миг, с изопнати мускули на ръката, бронята му се повдига нагоре и разкрива тазовите му кости, които
приличат на храмов корниз. След това с другата ръка засилва запалената факла към дървената палуба на кораба.
Майсторски хвърлена, факлата пада между стари загнили въжета и свалени платна. Пламъците тутакси се
разгарят, побягват по въжетата и подпалват дървото под тях. Хектор се усмихва. И защо не? Той печели.
Аякс реве от яд – още един кораб гори в пламъци, мъжете скачат уплашено от обгорялата палуба, Хектор се
измъква като змия от ръцете му, скрива се някъде в тълпата под него. Единствено силата му още крепи мъжете да не
се пречупят.
И тогава някъде отдолу проблясва сребристото острие на копие като люспи на риба под слънчеви лъчи. То
прелита толкова бързо, че едва не го изпускам от поглед. Изведнъж бедрото на Аякс разцъфтява в яркочервено.
Достатъчно дълго съм работил в Махаоновия шатър, за да знам, че е прерязало мускул. Коленете му потреперват и
бавно се огъват. Той пада.
 Трийсета глава
Ахил проследи с очи наближаването ми. Тичах толкова силно, че едва си поемах дъх, и усещах вкуса на кръв в
устата си. Плачех, тресях се, гърлото ми пресъхна до болка. Сега щяха да го намразят. Никой нямаше да запомни
славата, честността и красотата му. Златото му щеше да се превърне в пепел и руини.
– Какво стана? – попита ме той, свъсил загрижено чело.
Наистина ли не знае?
– Умират! – задавих се аз. – Всички до един. Троянците са в лагера, подпалват корабите. Аякс е ранен и само ти
можеш да ги спасиш.
Лицето му стана студено още докато говорех.
– Ако умират, това е по вина на Агамемнон. Предупредих го какво ще стане, ако отнеме честта ми.
– Снощи ти предложи...
Той изръмжа.
– Нищо не ми е предложил. Няколко триножника, две-три брони. Нищо, което да изтрие обидата му или с което да
признае вината си. Колко пъти съм спасявал и него, и войската му? – Гласът му беше глух от едва сдържан гняв. –
Одисей, Диомед и другите нека му лижат подметките, но да не чакат това и от мен!
– Той е позор за елините! – Сграбчвам го като дете. – И аз, и всички мъже го знаем. Трябва да му простиш. Както
ти сам предрече, той ще се погуби. Но не прехвърляй вината му върху другите. Не ги оставяй да загинат заради
неговото безумие. Те те обичат и почитат.
– Да ме почитат ли? Нито един от тях не застана до мен срещу Агамемнон. Нито един не се застъпи за мен пред
него. – Горчивината в гласа му ме порази. – Стояха отстрани и го оставиха да ме обижда. Сякаш беше прав! Десет
години се трудих за тях, а те ми се отплащат, като ме изоставят! – Очите му бяха потъмнели, далечни. – Те направиха
своя избор. Няма да роня сълзи по тях!
Долетя трясък от падаща мачта. Облакът дим се беше сгъстил. Горяха още кораби. Умираха още мъже. Те щяха да
го прокълнат, да го осъдят на най-тъмните окови в подземния свят.
– Те са глупаци, вярно е, но ние сме един народ!
– Мирмидонците са нашият народ. Останалите да се спасяват сами.
Той щеше да си тръгне, но аз го удържах.
– Съсипваш се! Никой няма да те обича, всички ще те намразят и проклинат. Моля те, ако...
– Патрокле! – изрече името ми остро, както никога досега. Прониза ме с поглед, гласът му прозвуча като присъда
на съдия. – Няма да го направя. Повече не ме моли.
Гледах го втренчено. Стоеше изправен като копие, пронизващо небето. Не намирах думи, с които да стигна до
него. Може би нямаше такива. Сивият пясък, сивото небе и пресъхналата ми уста. Сякаш това беше краят на всичко.
Той нямаше да се сражава. Мъжете ще умрат, а с тях и славата му. Без милост, без състрадание. Но умът ми драпаше
отчаяно, търсеше с надежда по ъглите си нещо, което да го смили.
Паднах на колене и притиснах ръцете му в лицето си. По бузите ми като вода по черна скала се стичаха безкрайни
сълзи.
– Заради мен тогава, спаси ги заради мен. Знам какво искам от теб. Но те моля. Заради мен.
Той ме гледаше отвисоко и аз забелязах вълнението му, борбата в очите му.
– Всичко друго, всичко. Но не и това. Не мога.
Погледнах красивото му каменно лице и се отчаях.
– Ако ме обичаш...
– Не! – Лицето му застина от напрежение. – Не мога. Ако отстъпя, Агамемнон ще може да ме унижава всеки път,
когато поиска. Ще изгубя уважението и на царете, и на войниците! – говореше задъхано, сякаш беше тичал. –
Мислиш ли, че искам всички да загинат? Но не мога. Не мога! Няма да му позволя да ми отнеме честта!
– Тогава направи нещо друго. Изпрати мирмидонците. Изпрати мен на твое място. Ще ме облечеш в бронята си и
аз ще поведа нашите. Те ще си помислят, че си ти.
Думите ми поразиха и двама ни. Сякаш излязоха не от мен, а чрез мен направо от устата на някой бог. Но аз се
залових за тях като удавник за сламка.
– Виждаш ли? Няма да нарушиш клетвата си и елините ще бъдат спасени!
Той се взираше в мен.
– Но ти не можеш да се сражаваш!
– Няма да се налага! Те са толкова наплашени от теб, че стига само да им се покажа – и ще побягнат презглава.
 – Не, твърде опасно е!
– Моля те! – стиснах му ръцете. – Няма страшно. Няма да се приближавам до тях. Автомедонт ще стои до мен
заедно с останалите мирмидонци. Щом не можеш да се сражаваш, не можеш. Но поне ги спаси! Остави ме да
поведа мирмидонците! Нали каза, че ще изпълниш всяко друго мое желание.
– Но...
Не му дадох време да ми отговори.
– Помисли! Агамемнон ще разбере, че не си му се подчинил, но мъжете ще те заобичат! Каква по-голяма слава от
тази да докажеш на всички, че призракът ти е по-могъщ от цялата войска на Агамемнон.
Той ме слушаше.
– Твоето могъщо име ще ги спаси от гибел, не ръката, която хвърля копието. Тогава Агамемнон ще стане за смях
със слабостта си. Разбираш ли?
Гледах го в очите, видях как малко по малко неохотата му отстъпва. Той си представяше как троянците побягват от
бронята му. А после хората падат в нозете му от благодарност.
Вдигна ръка.
– Закълни ми се! Закълни ми се, че ако отидеш, няма да се сражаваш с тях. Ще стоиш в колесницата с Автомедонт
и ще пуснеш напред мирмидонците.
– Да! – допрях силно ръката си в неговата. – Естествено! Да не съм луд. Искам да ги уплаша, това е всичко.
Бях плувнал в пот, виеше ми се свят. Бях намерил изход от заплетения лабиринт на гордостта и яростта му. Щях да
спася хората, щях да спася и Ахил от самия него.
– Ще ме пуснеш ли?
Той се поколеба още малко. Зелените му очи се взираха в моите. Накрая кимна бавно.

Коленичил на земята, Ахил ме закопчаваше. Пръстите му се движеха толкова бързо, че не можех да ги проследя,
усещах единствено бързото пристягане на коланите. Малко по малко той сглоби бронята – бронзовия нагръдник и
наколенниците, които стегнаха тялото ми, кожената пола. Докато правеше всичко това, тихо и настойчиво ме
съветваше. Да не се сражавам, да не оставям Автомедонт, нито другите мирмидонци. Да не слизам от колесницата и
да бягам при първия знак за опасност. Мога да преследвам троянците до Троя, но да не се опитвам да се сражавам с
тях пред града. И най-вече, най-вече не бива за нищо на света да се приближавам до стените на града и до
стрелците, които са накацали по тях и само чакат да вземат на мушка всеки елин, дошъл твърде близо.
– Няма да бъде както по-рано, когато и аз бях там.
– Знам.
Размърдах рамене. Бронята беше корава, тежка, неподатлива.
– Чувствам се като Дафне – рекох аз, надянал новата си лаврова кожа.
Ахил не се разсмя, само ми подаде две копия с лъснати до блясък върхове. Взех ги, кръвта започна да бучи в ушите
ми. Той пак говореше нещо, даваше ми съвети, но аз не го чувах. Слушах нетърпеливото биене на собственото си
сърце. – Побързай – спомням си, че му казах.
Накрая шлемът покри тъмните ми коси. Той обърна към мен бронзовото огледало. Видях се в бронята, която
познавах като двете си ръце, гребена на шлема, сребърния меч, увиснал на кръста, ремъците от ковано злато. Нищо в
нея не можеше да се сбърка, всеки щеше да я разпознае на секундата. Само очите бяха мои – по-големи и по-тъмни
от неговите. Той ме целуна и сладостната нежна топлина, която вдъхна в устата ми, секна дъха ми. После ме хвана
за ръка и излязохме при мирмидонците.
Те се бяха строили въоръжени и неочаквано страховити, металът на броните им лъщеше като ярките крила на
цикадите. Ахил ме отведе до колесницата, в която вече беше впрегната тройката коне – не слизай от колесницата, не
хвърляй копията – и аз разбрах, че се страхува да не се издам, ако вляза в бой.
– Не бери грижа за мен – казах тихо, обърнах му гръб и се качих в колесницата, изправих копията и застанах с
широко разкрачени крака.
Той говори известно време на мирмидонците зад гърба ми, махна с ръка през рамото си към димящите палуби на
корабите, към черната пепел, която се вдигаше на талази към небето, и гъмжилото от човешки тела, които се биеха
под тях.
– Върнете ми го цял и невредим – каза накрая.
Те кимнаха и в знак на съгласие заудряха с копия по щитовете си. Автомедонт се качи пред мен и взе поводите.
Всички знаехме защо ни е необходима колесницата. Ако тръгнех да тичам по брега, никого нямаше да заблудя, че
съм Ахил.
Щом усетиха колесничаря зад гърба си, конете изпръхтяха и издуха ноздри. Колата мръдна малко напред, аз
залитнах и копията издрънчаха.
– Вземи по едно във всяка ръка – рече ми Ахил. – Така ще ти бъде по-лесно.
Всички ме чакаха, докато прехвърля тромаво едното копие в лявата си ръка, а междувременно бутнах шлема си и
го изкривих. Вдигнах ръка да го наместя.
– Ще се оправя – казах.
На себе си.
– Готов ли си? – попита Автомедонт.
Погледнах за последно Ахил, който стоеше до колесницата почти жалък и изоставен. Подадох му ръка и той я
стисна.
– Пази се!
– Ще се пазя!
Имаше още какво да си кажем, но за първи път замълчахме. Ще има кога пак да говорим – довечера, утре, в
следващите дни. Той пусна ръката ми.
Обърнах се към Автомедонт.
– Готов съм.
Колесницата потегли, Автомедонт я насочи към отъпкания пясък близо до вълните. Усетих, когато стигнахме –
колелата вече не затъваха, колата тръгна по-гладко. Обърнахме към корабите, набрахме скорост. Усетих как вятърът
грабна гребена на шлема и конските косми се развяха зад мен. Вдигнах копията.
Автомедонт се сви ниско долу, за да видят първо мен. Изпод колелата ни хвърчеше пясък, мирмидонците тичаха
зад нас. Започнах да се задъхвам, стисках дръжките на копията, докато пръстите ме заболяха. Прелетяхме покрай
празните шатри на Идоменей и Диомед, подкарахме по извивката на брега. И накрая първите групи мъже. Лицата
им се размиваха край нас, но чувах радостните им викове, щом ме познаеха:
– Ахил! Това е Ахил!
Усетих как ме залива силно облекчение. Получава се.
На двеста крачки сега пред нас бяха корабите и войските, главите се извръщаха при шума на колелата и нозете на
мирмидонците, които биеха едновременно по пясъка. Поех си дъх и изправих рамене в неговата броня. А сетне
вирнах глава нагоре, вдигнах копията, опрях краката си в двете страни на колесницата и като се молех да не налетим
на някоя неравност, та да ме изхвърли, нададох див вик, който разтърси цялото ми тяло. Хиляди лица, троянски и
елински, се обърнаха към мен, застинали от страх и радост. И с грохот се озовахме сред тях.
Отново изкрещях, името му се изтръгна от гърлото ми и аз чух ответния вик на сражаващите се елини,
животински вой на надежда. Троянците се разбягаха назад със страх, който ме зарадва. Оголих победоносно зъби,
кръвта нахлу в жилите ми, злобна радост ме обзе, когато ги видях да бягат. Но те бяха храбри мъже и мнозина
останаха. Ръката ми повдигна заплашително копието.
Дали от бронята, дали от дългите години, в които го бях наблюдавал, но в стойката на рамото ми нямаше и помен
от предишната тромава несигурност. Държах копието по-високо, по-здраво и в пълно равновесие. А сетне, преди да
се опомня какво правя, го хвърлих – дълга спирала право в гърдите на един троянец. Факлата, която той се канеше
да прати на Идоменеевия кораб, падна и угасна в пясъка. Тялото му залитна назад. И да е имало много кръв и да се е
пръснал черепът и отвътре да се е показал мозъкът му, нищо не видях. Мъртъв, помислих си.
Устните на Автомедонт се задвижиха, той ме изгледа с ококорени очи. Ахил не иска да се сражаваш, досетих се.
Но другото копие само се повдигна с ръката ми. Мога да се справя. Конете отново обърнаха посоката и хората се
разбягаха от пътя ни. И пак същото усещане за пълно равновесие, светът – застинал в очакване. Мярнах един
троянец и хвърлих копието, усетих как дървото ме перна по палеца. Той падна, пронизан в бедрото – бях сигурен, че
ударът е раздробил костта. Двама. Наоколо всички крещяха името на Ахил.
Стиснах Автомедонт за рамото.
– Още копия!
Той се поколеба за миг, после дръпна поводите и намали, за да мога да се наведа отстрани на гърмящата
колесница и да издърпам едно от някой труп. Копието сякаш само скочи в ръката ми. Вече търсех с очи следваща
жертва.
Елините се ободриха – Менелай уби един мъж, един от Несторовите синове удари копието си в колесницата за
късмет, преди да уцели в главата един от троянските царски синове. Троянците отчаяно се хвърлиха в колесниците
си в пълно отстъпление. Хектор се разтича между тях, закрещя заповеди, за да въдвори ред. Настигна колесницата
си и поведе хората си към портата, а оттам по тесния път над защитния ров в равнината.
– Напред! След тях!
На лицето на Автомедонт се изписа неохота, но той се подчини и подкара конете в галоп. Аз издърпах още копия
от мъртвите тела, повлякох няколко трупа зад нас, преди да измъкна върховете им, и подгоних троянските
колесници, които сега задръстваха портата на лагера. Видях как колесничарите им се обръщат уплашено назад и
обезумели гледат Ахил, който като птицата феникс се беше родил отново след яростната си сръдня.
Не всички коне бяха пъргави като Хекторовия и колесниците на по-уплашените поднесоха встрани от пътя,
пропаднаха в рововете, където конете си изпочупиха краката, колесничарите им побягнаха пеш. Ние ги погнахме,
богоподобните Ахилови коне политнаха в галоп, а копитата им почти не докосваха земята. Можех да спра тогава –
троянците вече тичаха в безпорядък към града. Но зад мен имаше редица от сплотени елини, които крещяха името
ми. Неговото име. Не спрях. Посочих напред, Автомедонт шибна конете и ги подкара в широка дъга покрай
побягналите троянци, зави и ги пусна насреща им.
Копията ми улучват отново и отново, разпорват кореми и гърла, дробове и сърца. Не зная нито милост, нито
грешка, избягвам закопчалките и бронза, за да пронижа месата, от които потича червена кръв като от разкъсана
дупка в мях с вино. От дните в белия шатър знам всяко уязвимо място по човешкото тяло. Много е лесно.
От гъмжилото изскача една колесница. Управлява я едър мъж, дългата му коса се развява, той шиба конете, по
устата им избива пяна. Черните му очи са впити в мен, устата му се е разкривила от ярост. Бронята му приляга като
кожа на тюлен. Сарпедон.
Ръката му се повдига, той се прицелва с копие в сърцето ми. Автомедонт изкрещява нещо, дърпа поводите. Повей
на вятър над рамото ми. Острият връх на копието се забива в земята зад мен.
Сарпедон изкрещява, и аз не знам проклина ли ме, или ме предизвиква. Вдигам копието си като насън. Този мъж
уби толкова много елини. Неговите ръце събориха портата на лагера.
– Не!
Автомедонт ме хваща за лакътя. С другата ръка шибва конете и ние се понасяме през полето. Сарпедон обръща
назад колесницата си и за миг през ума ми минава мисълта, че се е отказал. Но след това отново завива и тръгва
след нас, повдига копие.
Светът избухва. Колесницата полита във въздуха и конете цвилят пронизително. Падам на тревата, главата ми се
удря в земята. Шлемът затулва очите ми, бутам го назад. Виждам, че конете ни са се оплели един в друг. Единият е
паднал, пронизан от копие. Не виждам Автомедонт.
Сарпедон се приближава отдалече, колесницата му лети неумолимо към мен. Няма време да бягам. Изправям се
да го посрещна. Повдигам копието, стискам го, сякаш е змия, която ще душа. Представям си как Ахил ще стъпи
здраво на земята, ръката му ще замахне назад. Той ще забележи пролука в непробиваемата броня или ще я направи
сам. Но аз не съм Ахил. Аз виждам нещо друго – единствения си шанс. Още малко и ще ме прегазят. Хвърлям
копието.
То го удря в корема, където плочата е най-дебела. Но земята е неравна и аз съм хвърлил с цялата си сила. Не го
пронизвам, но от удара той залита крачка назад. Това е достатъчно. Тежестта му преобръща колесницата и той пада
от нея. Конете ме подминават и той остава да лежи неподвижен на земята. Стискам дръжката на меча, ужасен от
мисълта, че ей сега ще се надигне и ще ме убие. Тогава виждам неестествения ъгъл на счупения му врат.
Убих един от Зевсовите синове, но това не е достатъчно. Те трябва да си помислят, че това е дело на Ахил. Прахът
вече се уталожва върху дългата коса на Сарпедон като цветен прашец по коремчето на пчела. Вдигам копието си и го
забивам с всичка сила в гърдите му. Кръвта шурва, но слабо. Сърцето е спряло, не бие. Когато дърпам копието, то
излиза бавно, като луковица от напукана земя. Всички ще си помислят, че е умрял от тази рана.
Чувам виковете, към мен прииждат мъже в колесници и пешком. Ликийци, които виждат кръвта на царя си по
копието ми. Автомедонт ме сграбчва за рамото и ме вкарва в колесницата. Той е срязал повода на мъртвия кон,
изправил е колелото. Диша тежко, побелял е като платно от страх.
– Трябва да тръгваме!
Конете хукват в галоп и ние препускаме с пълна скорост през равнината, далеч от преследващите ни ликийци. В
устата ми има ужасен, железен вкус на кръв. Дори не забелязвам колко близо съм бил до смъртта. В главата ми бучи
дива ярост, червена като кръвта, която разцъфтя по гърдите на Сарпедон.
За да се спасим от гонитбата, Автомедонт се е приближил до Троя. Стените се издигат над мен, тежки дялани
камъни, наредени, както разказват легендите, от ръцете на боговете, и огромната черна порта със стар бронз. Ахил
ме предупреди да се пазя от стрелците в кулите, но нападението и безредното бягство станаха толкова бързо, че
никой още не се е върнал в града. Троя е напълно беззащитна. И едно дете би могло да я превземе.
Мисълта за падането на Троя ме пронизва с дива радост. Те заслужават да изгубят града си. Те са виновни за
всичко. Изгубихме десет години, толкова много хора загинаха и Ахил също ще умре заради тях. Стига вече.
Скачам от колесницата и притичвам до стените. Пръстите ми откриват малки кухини в камъните, като гнезда на
извадени очи. Качвай се. Нозете ми намират безкрайно дребни стружки, за които се захващат в издяланите камъни
от боговете. Катеря се с мъка, без ловкост, ръцете ми драпат по камъните, преди да се вкопчат. И все пак се катеря.
Ще разруша неразрушимия им град, ще заловя Елена, ще пленя скъпоценното злато, което крият там. Представям си
как я влача под ръка и я стоварвам в краката на Менелай. Готово. Никой повече няма да умре заради суетата й.
Патрокле! Глас като музика над главата ми. Вдигам очи и виждам от стените да се надвесва мъж, който сякаш се
припича на слънцето, с дълга до раменете коса, препасан небрежно с колчан със стрели и лък. Сепвам се,
подхлъзвам се малко, ожулвам коляното си в камъка. Красотата му ме пронизва в сърцето, гладката кожа и изящното
лице светят с божествено сияние. Черни очи. Аполон.
Той се усмихва, сякаш само е чакал да го позная. После ми протяга ръка по цялото разстояние между вкопченото
ми тяло и нозете му. Затварям очи и усещам само как един пръст ме повдига за задницата на бронята и ме пуска
долу.
Падам тежко, бронята ми издрънчава. Съзнанието ми се замъглява леко от удара, от яда, че така неочаквано се
оказвам на земята. Мислех си, че се катеря. Но стената стои пред мен опърничава и неизкачена. Стискам зъби и
започвам отначало. Няма да й се дам. Бълнувам, горя в треска от видението как пленявам Елена. Камъните приличат
на тъмни води, които текат безкрайно по нещо, което съм изтървал и сега си го искам обратно. Забравям бога,
причината за падането ми, защо нозете ми се мушкат във все същите пукнатини, по които вече съм се изкатерил.
Може би през цялото време все това правя, мисля си в помрачение – катеря се по стени и падам от тях. Ала този път,
когато поглеждам нагоре, богът не се усмихва. Пръстите ме повдигат за туниката и ме провесват във въздуха. После
ме пускат.

Главата ми отново се удря силно в земята, ударът ме зашеметява, оставам без дъх. Пред погледа ми плува тълпа от
размазани лица. Дали са дошли да ми помогнат? А след това усещам хладния полъх на вятъра по плувналото ми в
пот чело, косата ми се развява свободно, най-сетне пусната на воля. Шлемът! Виждам го до мен, преобърнат като
празна черупка на охлюв. Бронята ми също виси размъкната по мен, всички ремъци, които Ахил беше стегнал, бяха
развързани сега от бога. Доспехите падат, пръсват се по земята, останките от спуканата ми разбита черупка.
Застиналата тишина се разцепва от дрезгавите гневни викове на троянците. Изведнъж се опомням – сам съм,
нямам оръжие и всички вече знаят, че съм Патрокъл.
Бягай! Скачам на крака. Проблясва копие, но за част от секундата се забавя. Одрасква кожата на прасеца ми,
оставя червена диря по него. Изскубвам се от нечия протегната ръка; пуснат на воля, страхът бие силно в гърдите
ми. През пелена от ужас виждам човек, който се прицелва в лицето ми. Необяснимо как залягам достатъчно бързо и
копието минава над главата ми, разрошва косите ми като дъха на любим. Друго копие се подава към коляното ми, за
да ме препъне. Прескачам го, изумен, че все още съм жив. През целия си живот не съм бил толкова бърз.
Копието, което не виждам, идва отзад. То пронизва кожата на гърба ми и излиза под ребрата ми. Препъвам се,
повлечен напред от силата на удара, от шока на раздиращата болка и изгарящото вцепенение в корема ми. Усещам
силно дръпване и върхът на копието изчезва. Топлата кръв шурва по ледената ми кожа. Струва ми се, че изкрещявам.
Лицата на троянците потрепват като в мараня и аз падам. Кръвта изтича на тревата между пръстите ми.
Множеството се разделя на две и аз виждам, че към мен върви мъж. Струва ми се, че идва от много далече, спуска
се, сякаш съм легнал на дъното на дълбока клисура. Познавам го. Тазови кости като храмови корнизи, сурово,
набраздено чело. Той не поглежда мъжете, които го обкръжават. Върви, сякаш е сам на бойното поле. Идва да ме
убие. Хектор.
Дишам тежко, на пресекулки, и всеки дъх е като нова рана, която ме разкъсва. Споменът бучи в ушите ми като
пулсирането на кръвта. Той не може да ме убие. Не бива. Ахил няма да го остави жив, ако ме убие. А Хектор трябва
да живее вечно, не бива никога да умира, даже когато остарее и тялото му отслабне дотолкова, че костите му да се
плъзгат под кожата му като разклатени камъни в поток. Той трябва да живее, защото животът му, мисля си аз, докато
се влача назад по тревата, е последният бент, който спира Ахиловата кръв да потече.
Обръщам се отчаяно към мъжете наоколо, драскам с нокти по коленете им. Моля ви, хриптя дрезгаво. Моля ви.
Но те не ме поглеждат, вперили са поглед в най-големия Приамов син, който крачи безжалостно към мен. Главата
ми отскача назад и аз виждам, че вече е близо, вдигнал е копието си. Чувам единствено свистенето на въздуха, който
дробовете ми поглъщат с усилие и изтласкват навън. Копието на Хектор се повдига отгоре ми, накланя се като
островърха кана. А сетне пада, лъскавото сребро потича към мен.
Не! Ръцете ми литват във въздуха като подплашени птици, опитват се да спрат необратимото движение на
острието към корема ми. Но срещу мощта на Хектор аз съм безсилен като младенец, дланите ми не удържат,
заприличват на развети кървави панделки. Върхът на копието потъва с такава болка, че дъхът ми спира, в корема ми
избухва огънят на предсмъртната агония. Главата ми пада на земята и последното нещо, което виждам, е сериозното
лице на Хектор, който се е надвесил над мен и върти копието, сякаш бърка в гърне. Последната ми мисъл е: Ахил.
 Трийсет и първа глава
Ахил стои на хребета и наблюдава черните силуети, които се движат по бойното поле пред Троя. Не различава
нито отделни лица, нито фигури. Нападението към града прилича на прилива. Мечовете и броните блестят като
люспите на рибите под слънцето. Елините громят троянците, както беше предрекъл Патрокъл. Не след дълго той ще
се завърне и Агамемнон ще падне на колене пред него. Отново ще бъдат щастливи.
Но Ахил не го усеща. Обхванало го е някакво вцепенение. Гърчещото се поле му напомня лицето на горгоната,
което бавно го превръща в камък. Змиите се гънат и усукват пред него, събират се в черен възел под портите на
града. Паднал е някой цар или царски син и се бият за тялото му. Но кой? Той засланя очи с ръка, но не вижда нищо.
Патрокъл ще се върне и ще му разкаже.

Вижда всичко накъсано. Мъжете прииждат по брега към лагера. Одисей куцука редом с другите царе. Менелай
носи нещо в ръцете си. Един крак виси отпуснат с петна от трева и кал по него. Разбъркани кичури коса са се
измъкнали от импровизирания саван. Вцепенението му е дошло тъкмо навреме. Още няколко последни мига. След
това – сривът.
Посяга да грабне меча си, за да му пререже гърлото. Едва когато ръката му се вдига празна, си спомня – дал го е
на мен. Антилох му хваща ръцете, всички мъже говорят едновременно. Но той вижда единствено окървавеното
платно. С рев изблъсква Антилох от себе си, поваля Менелай на земята. Пада върху тялото. Прозрението го
връхлита, задушава го. Вопъл се изтръгва от гърдите му. А след него още един и още един. Скубе косите си. Върху
окървавения труп валят златни кичури. Патрокле, повтаря той, Патрокле. Патрокле. Отново и отново се чува само
това. Одисей е коленичил някъде наблизо и моли да му донесат храна и вино. Пред очите на Ахил пада червена
пелена от ярост и едва не го убива. Но това означава да ме пусне. Той не може. Притиска ме с такава сила, че
усещам слабото туптене в гърдите му, подобно на крилцата на пеперуда. Ехо, последните остатъци от духа ми още са
привързани за тялото ми. Мъчение.

Бризеида тича към нас с разкривено лице. Навежда се над тялото, от прекрасните й черни очи се излива вода,
топла като летен дъжд. Тя закрива лицето си с ръце и ридае. Ахил не я поглежда. Той дори не я вижда. Изправя се.
– Кой го направи?
Гласът му е ужасен – глух и сломен.
– Хектор – отвръща Менелай.
Ахил хваща огромното копие от ясеново дърво и се опитва да се отскубне от ръцете, които го задържат.
Одисей го стиска за раменете.
– Утре – казва му. – Хектор се прибра в града. Утре. Чуй ме, утре ще можеш да го убиеш. Кълна ти се. Сега трябва
да се наядеш и да си починеш.
Ахил плаче горчиво. Полюшва ме нежно в прегръдките си, отказва да яде, не произнася друга дума, освен името
ми. Виждам лицето му като през вода, както рибата вижда слънцето. Сълзите му текат, но аз не мога да ги изтрия.
Това се случва с мен сега – полуживот на непогребания дух.
Пристига майка му. Чувам я, вълните се разбиват шумно в брега. Тя изпитваше отвращение към мен още докато
бях жив, а сега, когато сварва сина си да прегръща трупа ми, става даже по-зле.
– Той е мъртъв – изрича с равен глас.
– Хектор е мъртъв – отвръща той. – Утре.
– Нямаш броня.
– Не ми трябва – озъбва се, мъчение е да говори.
Бяла и студена, тя посяга да свали ръцете му от мене.
– Той сам си е виновен – казва му.
– Не ме пипай!
Тя отстъпва назад, гледа как Ахил ме прегръща.
– Ще ти донеса броня.

Това продължава до безкрай, покривалото на входа се повдига, надникват нерешителни лица. Феникс, Автомедонт,
Махаон. Последен – Одисей.
– Агамемнон е дошъл да те види и връща момичето!
Ахил не казва: Тя вече се върна. Може би не знае.
 Двамата мъже стоят един срещу друг на трепкащата светлина от огъня. Агамемнон се покашля.
– Време е да забравим разногласията между нас. Ахиле, водя ти момата цяла и невредима. – Той замълчава, сякаш
очаква вълна от благодарности. В отговор получава само мълчание. – Сигурно боговете са ни лишили от разум, щом
направихме толкова глупости. Но вече край на кавгите, с теб пак сме съюзници.
Последната част е изречена гръмко, за да го чуят всички мъже, които ги гледат. Ахил не отвръща. Той си представя
как убива Хектор. Само това го държи да не падне.
Агамемнон се колебае.
– Чувам, Ахиле, че утре си щял да влезеш в сражението?
– Да!
Неочакваният му отговор ги сепва.
– Много хубаво, това е чудесно! – Агамемнон чака още малко. – И на следващия ден пак ще се сражаваш, нали?
– Ако искаш – отвръща Ахил. – Все ми е едно. Скоро ще бъда мъртъв.
Мъжете наоколо се споглеждат. Агамемнон се съвзема.
– Добре. Значи е решено. – Той понечва да си върви, спира. – Съжалявам за смъртта на Патрокъл. Той се сражава
храбро днес. Чу ли, че убил Сарпедон?
Ахил повдига очи. Те са пълни с кръв, мъртви.
– Да беше ви оставил всички да измрете!
Агамемнон е твърде изненадан, за да отговори. Одисей се обажда в тишината:
– Ще те оставим да тъгуваш на спокойствие, Ахиле Пелеев.

Бризеида е коленичила до тялото ми. Донесла е вода и кърпа, за да измие кръвта и чернилката от кожата ми.
Ръцете й са нежни, сякаш умива младенец, а не мъртво нещо. Ахил повдига покривалото и очите им се срещат над
тялото ми.
– Махни се от него! – заповядва той.
– Почти свърших. Той не заслужава да лежи в мръсотия.
– Не го пипай с ръцете си!
Очите й парят от сълзите.
– Да не мислиш, че ти си единственият, който го обичаше?
– Махай се! Махай се оттук!
– Обичаш го повече сега, когато е мъртъв, отколкото приживе! – Гласът й е жесток от мъка. – Как си могъл да го
пуснеш? Нали знаеше, че не може да се сражава!
Ахил крещи и хвърля на земята една купа. Тя се пръска на парчета.
– Махай се оттук!
Бризеида не трепва.
– Убий ме! Това няма да го върне! Той струваше колкото десетима като тебе! Десет! А ти го прати да умре!
Той надава нечовешки вой.
– Опитах се да го спра! Казах му да стои близо до брега!
– Ти го принуди да отиде! – Бризеида прави крачка към него. – Той се сражава, за да спаси теб и скъпата ти слава!
Защото не можеше да те гледа как страдаш!
Ахил заравя лице в ръцете си. Но тя е неумолима.
– Никога не си го заслужавал! Дори не разбирам защо изобщо те обичаше! Ти обичаш само себе си!
Ахил вдига глава и среща погледа й. Тя се страхува, но не отстъпва назад.
– Моля се Хектор да те убие!
Гласът стърже на гърлото му.
– Мислиш ли, че аз не се моля за същото?

Ахил плаче неутешимо, когато ме полага на леглото. Трупът ми клюмва отпуснато. В шатъра е топло и скоро ще
замирише. Той не се интересува от това. Прегръща ме цяла нощ, притиска в устните си студените ми ръце.
На разсъмване майка му се връща с щит, меч и нагръдник, изковани през нощта, бронзът е още топъл. Наблюдава
го как се приготвя, и не се опитва да го заговори.

Той не дочаква нито мирмидонците, нито Автомедонт. Хуква по брега, подминава елините, които са излезли да
гледат. Те грабват оръжието си и тръгват след него. Не искат да изпуснат битката.
– Хекторе! – реве той с пълно гърло. – Хекторе!
 Минава като метеор през настъпващите троянски редици, яростно разкъсва гърдите и разбива лицата им. Минава
нататък още преди телата им да паднат на земята. Оредялата трева след десетте години война пие зажадняло
богатата кръв на царете и техните синове.
Но Хектор му се изплъзва, промъква се между колесниците и мъжете под закрилата на боговете. Никой не го
нарича страхливец за това, че бяга. Ако Ахил го докопа, с него е свършено. Облякъл е Ахиловата броня, нагръдника с
феникса, който не може да се сбърка с друг. Свалил я е от трупа ми. Мъжете наблюдават гонитбата – отстрани
гледката е странна, сякаш Ахил гони сам себе си.
Тежко запъхтян, Хектор се спуска презглава към широката троянска река Скамандър. Водите й проблясват с
млечнозлатист отблясък, който идва от камъните на дъното – жълтите скали, с които се слави Троя.
Но водите сега не са златисти, а кални и кипят с кървава пяна, затлачени от трупове и брони. Хектор се хвърля във
вълните и плува, ръцете му режат мътилката. Той се добира до другия бряг. Ахил скача да го последва.
От реката се извисява фигура, която препречва пътя му. От могъщите ръце се стича мръсна вода, лее се от черната
брада. Мъжът е по-едър и от най-едрия смъртен, издул се е от сила като потоците пролетно време. Той обича Троя и
нейните жители. През лятото те му правят жертвоприношения с вино и пускат венци от цветя, които се носят по
реката. Най-благочестив от всички е Хектор, синът на троянския цар.
Лицето на Ахил е опръскано с кръв.
– Няма да го опазиш от мен!
Речният бог Скамандър вдига тояга, дебела колкото дънера на малко дърво. Той няма нужда от меч. Един удар с
дървото ще потроши костите, ще счупи врата. Ахил има само меч. Копията му остават забити в телата на убитите.
– Струва ли си животът ти? – пита богът.
Не! Моля те! Нямам глас, с който да извикам. Ахил влиза в реката и вдига меча си.
С ръце, големи колкото човешки торс, речният бог замахва с тоягата. Ахил заляга, после чува свистене и се
премята напред, за да избегне втория удар. Скача на крака и замахва към незащитените гърди на бога. Той леко,
почти небрежно, се обръща настрани. Острието на меча минава безобидно покрай сърцето му, както никога досега
не се е случвало.
Богът се хвърля в атака. Ударите му принуждават Ахил да отстъпи между отломките, които опасват реката.
Скамандър използва тоягата като чук и там, където падне тя, се вдигат широки дъги от речна вода. Ахил трябва да
отскача всеки път. Водите не го повличат, както щеше да стане с друг на негово място.
Мечът на Ахил проблясва по-бързо от мисъл, но не може да остави даже драскотина по речния бог. Скамандър
отблъсква ударите му с могъщата си тояга и го заставя всеки път да бъде по-бърз и по-бърз. Богът е стар колкото
първия сняг, който се е стопил от планините. Стар и лукав. Видял е всички битки, които са се водили в тези
равнини, и нищо не може да го изненада. Ахил губи от бързината си, уморява се от усилието да удържа могъщия бог
само с тънкото острие на меча си. При всяка среща на оръжията им навред хвърчат парченца дърво, но тоягата е
твърда дебела и няма надежда да се счупи. Богът започва да се усмихва, когато вижда колко често човекът гледа да
заляга, вместо да посреща ударите му. Той се хвърля в неумолимо нападение. Съсредоточеното Ахилово лице се е
изкривило от напрежение. Той се бори на ръба, на самия ръб на силите си. Та той е само човек!
Виждам как събира сили, подготвя се за едно последно отчаяно нападение. Започва настъплението, мечът се
насочва с размити очертания към главата на бога. За част от секундата Скамандър трябва да се наведе назад, за да го
избегне. Ето този миг чака Ахил. Виждам как мишците му се напрягат за един-единствен последен удар. Той се
хвърля напред.
За първи път в живота си не е достатъчно бърз. Богът посреща удара и яростно го отблъсква встрани. Ахил залита.
Съвсем незабележимо губи равновесие и аз дори не го виждам. Но богът не пропуска да забележи. Зъл и ликуващ,
той се спуска напред в това колебание, този кратък отрязък от време, в който Ахил е залитнал. Дървото се извива
над него в убийствена дъга.
И той, и аз трябваше да се досетим. Тези нозе никога не са залитали, нито веднъж за всичките години, откакто го
познавам. Ако се е случила грешка, тя не е дошла от фините кости и извитите сводове на ходилата. Ахил беше
сложил човешката слабост като стръв на въдицата си и богът се хвана.
Когато се хвърля напред, Скамандър се открива и Ахиловият меч полита натам. В слабините на бога разцъфва
рана и в реката потичат златисти струйки от божествената кръв на господаря й.
Скамандър няма да загине. Но уморен и отслабнал, той трябва да се прибере в планините, при извора на реката,
за да излекува раната и да си върне силите. Затова потъва в нея и изчезва.
Потни струи се стичат по лицето на Ахил, той диша тежко. Но не се спира.
– Хекторе! – изкрещява и преследването започва отначало.
Някъде боговете шушукат:
 Той надви един от нас!
Какво ще се случи, ако нападне града?
На Троя не й е дошло времето да падне.

А аз си мисля – не берете страх за Троя. Той иска единствено Хектор. Само него и никой друг. Щом убие Хектор,
сам ще се откаже.
Под високите стени на Троя расте горичка, която е приютила свещения и виещ се лавър. Там Хектор най-накрая
спира да бяга. Под клоните му двамата мъже се изправят един срещу друг. Единият е с тъмна кожа, нозете му като
корени потъват дълбоко в земята. Той е облечен в златен нагръдник и златен шлем, лъснати до блясък наколенници.
Бяха ми по мярка, но той е по-едър от мен, с по-широки рамене. На врата му металът оставя отворена дупка.
Лицето на другия мъж е разкривено до неузнаваемост. Дрехите му са още мокри от битката в реката. Той вдига
копието от ясеново дърво.
Не, умолявам го аз. Той държи в ръцете си собствената си смърт, ще пролее собствената си кръв. Не ме чува.
Очите на Хектор са станали кръгли от страх, но се е отказал да бяга повече.
– Направи нещо за мен, върни тялото на семейството ми, когато ме убиеш – казва той.
Ахил издава звук, сякаш се задушава.
– Между лъв и човек не може да има сделки. Ще те убия и ще изям суровите ти меса!
Ярко като вечерницата, острието на копието полита в черна вихрушка и се забива в кухината на гръкляна на
Хектор.

Ахил се връща в шатъра, където чака тялото ми. Той е червен, червен, ръждивочервен до лактите, до коленете, до
шията, сякаш е плувал в просторните мрачни кухини на човешкото сърце и току-що е излязъл оттам целият плувнал
в кръв. След себе си влачи трупа на Хектор за един кожен ремък, който е промушил през петите му. Чистата брада се
е сплъстила от кал, лицето е почерняло от кървав прах. Влачи го зад колесницата си по целия път от троянските
стени, докато конете препускат в галоп.
Елинските царе го очакват.
– Ахиле, днес ти победи – посреща го Агамемнон. – Изкъпи се и си почини, след това ще се съберем на пир в твоя
чест.
– Няма да дойда.
Той минава през тях, влачи Хектор след себе си.
– ХОКУМОРОС – вика го майка му с най-нежния си глас. Скоросмъртен. – Няма ли да хапнеш нещо?
– Знаеш, че няма!
Тя го погалва по бузата, сякаш да изтрие кръвта.
Той се дърпа назад.
– Недей!
За миг лицето й застива, толкова бързо, че той не вижда. Когато заговаря, гласът й е суров:
– Време е да върнеш неговото тяло на семейството му, за да го погребат. Уби го и си отмъсти. Стига вече.
– Никога няма да ми стигне! – отвръща той.
За първи път от смъртта ми насам потъва в неспокоен сън.
Ахиле. Не мога да гледам как страдаш.
Ръцете и краката му потрепват насън.
Дай покой и на двама ни. Изгори ме и ме погреби. Аз ще те чакам сред сенките. Ще...
Но той вече се е събудил.
– Патрокле! Стой! Тук съм!
Разтърсва тялото до себе си. Когато не отговарям, отново ридае неутешимо.
На разсъмване става и влачи тялото на Хектор под стените на Троя, за да го види целият град. По обед отново
обикаля стените, привечер пак. Не вижда как елините вече отбягват да го погледнат. Не вижда неодобрително
стиснатите им устни, когато минава край тях. Докога ще продължава всичко това?
Висока и изпъната като пламък на свещ, Тетида го очаква в шатъра.
– Какво искаш?
Той захвърля тялото на Хектор пред входа.
По страните й са избили червени петна като кръв, пролята на мрамор.
 – Трябва да престанеш. Аполон е разгневен. Иска да ти отмъсти.
– Нека!
Той коленичи, приглажда косата на челото ми. Увит съм в одеяла, за да притъпят миризмата.
– Ахиле! – Тя отива с широки крачки до него, хваща го за брадичката. – Чуй ме. Прекаляваш. Няма да мога да те
защитя от него.
Той си дърпа главата и се озъбва.
– Не ми е нужна твоята закрила.
Кожата й е по-бяла от всякога.
– Не ставай глупав. Не е по силите ми...
– Какво значение има? – изръмжава той. – Патрокъл е мъртъв. Можеш ли да го върнеш с твоята сила?
– Не, нищо не може!
Той се изправя.
– Мислиш ли, че не виждам радостта ти? Знам колко го мразеше. Винаги си го мразила! Ако не беше отишла при
Зевс, той щеше да е още жив!
– Той е смъртен! А смъртните умират.
– И аз съм смъртен! – крещи той. – Какво струват боговете, ако не могат да съживят мъртвите? Какво струваш ти?
– Знам, че си смъртен. – Тя реди всяка дума като плочка в мозайка. – Знам го по-добре от всеки друг. Оставих те
твърде дълго на Пелион. Това те погуби. – Тя посочва окъсаните му дрехи, петната от сълзи по мръсното му лице. –
Това не е моят син.
Гърдите му се повдигат тежко.
– Тогава кой е той, майко? Не се ли прославих достатъчно? Убих Хектор! Кого още трябва да убия? Прати ми го!
Ще го убия!
Лицето й се изкривява.
– Държиш се като дете. На дванайсет, Пирос е по-зрял от теб.
– Пирос! – възкликва той.
– Троя ще падне при неговото идване. Орисниците казват, че градът не може да бъде превзет без него.
Лицето й грее.
Ахил я гледа втренчено.
– Ти ще го доведеш тук?
– Той е следващият аристос ахайон.
– Аз съм още жив.
– Но не задълго. – Думите изплющяват като удар на камшик. – Знаеш ли какво изтърпях, за да те направя велик? А
сега ти разрушаваш всичко заради това? – Със свито от отвращение лице тя сочи моето разлагащо се тяло. – Аз
приключих тук. Повече няма какво да направя, за да те спася.
Черните й очи се свиват като умиращи звезди.
– Радвам се, че той е мъртъв.
Това са последните й думи към него.
 Трийсет и втора глава
В най-дълбокия час на нощта, когато дори дивите кучета са се унесли в сън и бухалите са притихнали, в шатъра
влиза един старец. Целият е в кал и тиня, дрехите му са разкъсани, косата му е омазана с пръст и пепел. Плащът му
е мокър от реката, която е преплувал. Но когато заговаря, погледът в очите му е бистър.
– Дойдох да прибера сина си.
Троянският цар прекосява шатъра и коленичи в Ахиловите нозе. Свежда ниско побелялата си глава.
– Ще изслушаш ли молбата на един баща, могъщи фтийски владетелю, най-славни измежду елините?
Ахил гледа като в унес отгоре гърба на мъжа. Той трепери от старост, прегърбен е от бремето на скръбта. Този
човек е заченал петдесет сина и е изгубил неколцина от тях.
– Ще те изслушам.
– Дано боговете те възнаградят за добротата ти – отвръща Приам. Ръцете му са ледени върху парещата Ахилова
кожа. – Идвам отдалече тази нощ с надежда. – През тялото му пробягва неволна тръпка от нощния хлад и мокрите
дрехи. – Прости ми, че се явявам в този окаян вид.
Думите му поразбуждат Ахил.
– Стани – казва той. – Сега ще ти донеса храна и вода.
Той му подава ръка и помага на стареца да се изправи. Дава му сухо наметало и меките възглавнички, на които
Феникс толкова обича да се изляга. Сипва му вино. До сбръчканата кожа на Приам и бавните му крачки той
изглежда много млад.
– Благодаря ти за гостоприемството – изрича Приам. Говори бавно и с анатолийско произношение, но гръцкият
му е добър. – Чувал съм, че си благороден мъж, и се оставям на благородството ти. Ние сме врагове, но ти никога не
си се славил с жестокост. Моля те, върни ми тялото на сина ми да го погребем, за да не се скита объркана душата му.
Докато говори, той се старае да не поглежда към тялото, оставено да лежи по очи в ъгъла.
Ахил се вглежда в мрака на свитите си длани.
– Показваш смелост, като си дошъл тук сам. Как влезе в лагера ми?
– Водеше ме милостта на боговете.
Ахил вдига очи към него.
– Откъде си знаел, че няма да те убия?
– Не знаех – отвръща Приам.
Мълчат. Хлябът и виното стоят пред тях, но никой от двамата не посяга да яде, нито да пие. Ребрата на Ахил се
броят през туниката му.
Приамовият поглед открива другото тяло, моето, което лежи на леглото. Поколебава се, преди да попита:
– Това ли е... другарят ти?
– Филтатос! – отвръща остро Ахил. Най-обичаният. – Най-добрият човек, когото синът ти уби.
– Съжалявам за загубата ти. Съжалявам също, че тъкмо синът ми ти го е отнел. И пак те моля да проявиш милост.
Хората трябва да си помагат в скръбта, дори да са врагове.
– Ами ако ти откажа? – Думите прозвучават неотстъпчиво.
– Така да бъде.
Пак мълчат.
– Още не е късно да те убия – подхвърля Ахил.
Ахиле!
– Знам. – Гласът на Приам е тих и спокоен. – Но си струва да рискувам живота си, ако душата на сина ми ще
намери покой.
Очите на Ахил се премрежват. Той се обръща настрани, за да скрие сълзите си от стареца.
Приам му говори кротко:
– Няма нищо лошо в това да искаме покой за мъртвите. И двамата с теб знаем, че за живите няма покой.
– Няма – прошепва Ахил.
Нищо не потрепва в шатъра, времето сякаш е спряло. Накрая Ахил се изправя.
– Скоро ще съмне. Искам да се прибереш жив и здрав у дома. Ще заповядам на слугите да подготвят тялото на
сина ти.
Когато го отнасят, той се свлича до мен, с лице на корема ми. Кожата ми става хлъзгава от несекващия поток на
сълзите му.
На следващия ден ме отнася на кладата. Бризеида и мирмидонците стоят и гледат отстрани как ме поставя върху
дървата и драсва кремъка. Пламъците ме обгръщат и аз усещам как се изплъзвам все по-надалеч от живота,
изтънявам до едно слабо потрепване във въздуха. Копнея за мрака и тишината на подземния свят, където ще намеря
покой.
Той сам събира праха ми, макар че това е женска работа. Поставя го в златна урна, най-хубавата, която намира в
лагера, и се обръща към насъбралите се:
– Когато умра, искам да смесите праха ни и да ни погребете заедно.

Хектор и Сарпедон са мъртви, но други герои пристигат да заемат местата им. Анатолийската земя е пълна с
царства, които се обединяват, за да отблъснат нашествениците. Първи е Мемнон, синът на розопръстата зора, цар на
Етиопия, едър черен мъж с корона на главата. Той приближава начело на воини, черни като него, лъскаво черни.
Изправя се, усмихва се широко, с очакване. Дошъл е заради един човек и само заради него.
Този човек излиза насреща му, въоръжен само с копие. Нагръдникът му е стегнат небрежно, косата му, която по-
рано сияеше, сега е провиснала и сплъстена. Мемнон се разсмива. Лесна работа. Когато рухва пронизан в средата от
дългото ясеново копие, усмивката угасва на лицето му. Ахил уморено изважда копието си.
След това пристигат амазонките с непокрити гърди, кожата им блести като намазана с масло дърво. Косите им са
вързани назад, в ръцете си държат копия и снопове стрели. На седлата им са закачени извити щитове с формата на
полумесеци, сякаш изсечени от луната. Най-отпред на дорест кон язди фигура с пуснати коси, с черни и свирепо
извити анатолийски очи – парченца от камък, които шарят неспокойно по войската пред нея. Пентезилея.
На раменете си е наметнала плащ и тъкмо той я погубва. Една ръка я дърпа за него и събаря от коня гъвкавото й
котешко тяло. Тя се превърта във въздуха и пада с естествена грация, едната й ръка се стрелва към копието, което е
привързано за седлото й. Тя кляка на земята, стиска го. Над нея се надвесва мрачно, навъсено, изгубило блясъка си
лице. Мъжът не носи броня, кожата му е открита за върховете на копията и мечовете. Той обръща лицето си с
надежда и копнеж към нея.
Тя замахва и немислимо подвижно, безкрайно пъргаво, Ахиловото тяло отбягва смъртоносното острие. Вечният
му предател пак избира живота пред покоя, който носи копието. Тя замахва втори път и той пак прескача върха
свободно и леко като жаба. Надава скръбен вик. Надявал се е, защото тя е убила толкова много мъже. Защото на коня
приличаше толкова много на него самия – бърза, грациозна, неумолима. Но не е. Един удар я поваля на земята,
разпорва гърдите й, както плугът раздира полето. Амазонките крещят от гняв и скръб подире му, а той отстъпва с
наведена глава и превити рамене.
Последен излиза Троил, юноша, още почти момче. Досега го държат зад стените на града – най-младия Приамов
син, за когото се надяват да оцелее и да опази рода им. Но смъртта на брат му го изкарва на полето. Той е храбър,
безразсъден и не желае да слуша по-големите си братя. Виждам как се отскубва от ръцете им и скача в колесницата
си. Полита стремително напред, като отвързана хрътка, която търси отмъщение.
Дръжката на едно копие го удря в гърдите, които едва са започнали да възмъжават. Той пада, но не пуска поводите
и подплашените коне хукват, повличат го след себе си. Копието му трака по камъните, пише в прахоляка с бронзовия
си пръст.
Накрая момчето се освобождава и става, краката и гърбът му са издрани и покрити с кал. То се изправя срещу по-
възрастния мъж, сянката, която витае над бойното поле, зловещото лице, което уморено убива човек след човек.
Виждам, че блестящите му очи и храбро вирнатата му брадичка нямат никакъв шанс. Острието се забива в меката
издатина на гърлото му и оттам потича кръв с цвета на мастило, както ми се струва от полумрака, който ме
обгражда. Момчето пада.

Зад стените на Троя трескави ръце връзват бързо тетивата на лък. Подбират стрелата. Царските нозе тичат нагоре
по стълбата, към една от кулите, която се навежда над бойно поле, покрито с мъртъвци и издъхващи. Там го очаква
един бог.
Парис лесно открива мишената си. Мъжът тътри крака като ранен и болен лъв, но златните му коси не могат да се
сбъркат с други. Парис слага стрелата.
– Къде да се прицеля? Чувал съм, че бил неуязвим. С изключение на...
– Той е човек – отвръща Аполон. – А не бог. Простреляй го и ще умре.
Парис се прицелва. Богът докосва с пръсти оперението на стрелата. След това духва леко, сякаш стрелата е
прецъфтяло глухарче или лодка играчка по вода. И стрелата полита право напред в извита безшумна дъга към
Ахиловия гръб.
Ахил чува слабото свистене на полета й секунда преди да го уцели. Обръща леко главата си, сякаш за да види
приближаването й. Затваря очи и усеща как острието пробива кожата му, разкъсва дебелите мускули, проправя си
път между сплетените пръсти на ребрата му. Там най-накрая чака сърцето му. Кръвта потича между лопатките
тъмна и гъста като масло. Лицето му се удря в земята и Ахил се усмихва.
 Трийсет и трета глава
Морските нимфи пристигат да приберат тялото, одеждите им от морска пяна се влачат подире им. Те го умиват с
розово масло и нектар, сплитат цветя в златните му коси. Мирмидонците вдигат кладата и го слагат на нея.
Пламъците го поглъщат и нимфите ридаят безутешно. Прелестното му тяло се изгубва, превръща се в сива пепел.
Но мнозина не плачат. Бризеида, която стои и гледа, докато и последните въглени угаснат. Тетида, с изправен
гръб, с пуснати черни коси, които се развяват като змии на вятъра. Воините, царете и обикновените мъже. Те се
събират на разстояние, страхуват се от зловещите оплаквачки и заплашителните очи на Тетида. Аякс, с превързан
крак, който вече заздравява, единствен е на път да заплаче. Но може би си мисли само за дългоочакваното
признание.
Кладата изгаря. Ако никой не събере скоро праха, вятърът ще го разпилее, но Тетида, която трябва да свърши това,
стои и не мърда. Накрая пращат Одисей да говори с нея.
Той коленичи.
– Богиньо, искаме да чуем волята ти. Ще заповядаш ли да съберем праха му?
Тя се обръща да го погледне. Може би в очите й се таи мъка, а може би не. Невъзможно е да се каже.
– Съберете го. Заровете го. Аз направих всичко по силите си.
Той свежда глава.
– Велика Тетидо, синът ти пожела да смесим праха му...
– Знам какво е пожелал. Постъпете, както желаете. Това не е моя грижа.

Изпращат няколко слугини да приберат праха. Те го отнасят до златната урна, където лежа аз. Дали ще усетя праха
му, когато се посипе върху моя? Спомням си студените снежинки на Пелион върху бузите ни. Копнежът ми по него
прилича на глад, който ме дълбае. Душата му чака някъде там, но аз не мога да стигна до нея. Погребете ни,
напишете отгоре имената ни. Пуснете ни на свобода. Прахът му пада върху моя, но не усещам нищо.

Агамемнон свиква съвет, за да решат къде да вдигнат гробницата.

– Да я построим на полето, където падна убит – предлага Нестор.
Махаон клати глава.
– Аз предлагам на брега до агората, там е по-централно място.
– Последното нещо, което искаме, е да се препъваме в нея всеки ден – обажда се Диомед.
– На върха на хълма зад лагера им – казва Одисей.
Все едно къде, все едно.
– Дойдох да заема мястото на баща ми.
Ясният глас прекъсва разговора в шатъра.
Царете извръщат глави към входа. На прага стои момче. Косата му е яркорижа, с цвета на сърцевината на огъня.
Хубавец е, но със студена красота, като зимно утро. И най-големият глупак ще се досети кой е баща му. Той се е
отпечатал във всяка черта на лицето му и приликата е толкова силна, че ме разкъсва. Само брадичката му се
отличава, заостря се на върха като майчината му.
– Аз съм синът на Ахил – съобщава той.
Царете гледат с изумление. Повечето дори не знаят, че Ахил има наследник. Единствен Одисей проявява
съобразителност да попита:
– Може ли да научим името на Ахиловия син?
– Казвам се Неоптолем. По прякор Пирос. Огън. Но у него няма нищо огнено, освен косата. – Къде е мястото на
баща ми?
Идоменей е седнал на него. Става.
– Тук.
Очите на Пирос обхождат щателно критския цар.
– Прощавам ти дързостта. Не си знаел за идването ми. – Той сяда. – Владетелю на Микена, владетелю на
Спарта. – Леко кимане с глава. – Предлагам помощта си на войската ви.
Лицето на Агамемнон се разкъсва между недоверие и неудоволствие. Той е вярвал, че завинаги е приключил с
Ахил. А и арогантността на момчето е странна и дразнеща.
– Виждаш ми се още малък.
Дванайсет. Пирос е на дванайсет.
 – Живях с боговете на морското дъно – отвръща той. – Пил съм от техния нектар и съм се гощавал с амброзия.
Сега идвам да спечеля войната. Орисниците казват, че Троя няма да падне без мен.
– Какво? – Поразен, Агамемнон не вярва на ушите си.
– Ако това е истина, ние се радваме, че си между нас – избързва Менелай. – Тъкмо обсъждахме къде да вдигнем
гробницата на баща ти.
– На хълма – повтаря Одисей.
Менелай кима:
– Тъкмо място за двамата.
– За двамата ли?
Настъпва кратко мълчание.
– За баща ти и неговия другар. Патрокъл.
– И защо трябва този мъж да бъде погребан до аристос ахайон?
Въздухът се сгъстява. Всички чакат да чуят отговора на Менелай.
– Защото такава е волята на баща ти, Неоптолеме – да смесим праха им. Не можем да погребем единия без другия.
Пирос вдига заострената си брадичка.
– Робът няма място в гробницата на господаря си. Ако прахът им вече е смесен, това не може да се поправи, но аз
няма да позволя на никого да ограби славата на баща ми. Паметникът е само за него.
Не позволявайте това да се случи! Не ме оставяйте тук без него.
Царете се споглеждат.
– Отлично – обажда се Агамемнон. – Ще бъде, както ти кажеш.
Аз съм въздух и мисъл и не мога да направя нищо.

Колкото по-голям е паметникът, толкова по-велик е човекът. Камъкът, който елините изсичат за гроба, е огромен
и бял и се протяга към небето. АХИЛ – се чете върху него. Той ще стои тук и ще говори на всеки, който мине, че
Ахил е живял и умрял, но продължава да живее в паметта на хората.

Знамената на Пирос носят знака на Скирос, земята на майка му, не на Фтия. Воините му също са скиросци.
Автомедонт покорно строява мирмидонците и жените, за да го посрещнат. Всички следят как се приближава по
брега, войската е в лъскави нови брони, рижата му коса гори като пламък на фона на синьото небе.
– Аз съм синът на Ахил – казва им той. – Вие ми принадлежите по наследство и рождено право. От днес нататък
ще се подчинявате само на мен.
Погледът му се спира върху жена, която стои със сведени очи и сключени ръце. Той отива до нея и повдига
брадичката й.
– Как ти е името? – пита.
– Бризеида.
– Чувал съм за теб. Ти си била причината баща ми да се откаже от участието си в битките.
Същата вечер праща стражите да я доведат. Те я водят за ръцете към шатъра. Тя е свела покорно глава и не се
съпротивява.
Покривалото на входа се повдига и те я натикват вътре. Пирос се е излегнал на стола, единият му крак виси
небрежно отстрани. Някога Ахил сядаше по същия начин. Но очите му никога не са били такива, пусти като
безбрежните дълбини на черния океан, пълни единствено с безкръвните тела на рибите.
Тя коленичи.
– Господарю!
– Баща ми е оставил войската заради теб. Сигурно си била добра наложница.
Никога очите на Бризеида не са били толкова черни и прикрити.
– Думите ти ме ласкаят, господарю. Но не мисля, че той отказа да се сражава заради мен.
– Тогава защо? Ти какво мислиш, робиньо?
Изящната вежда се повдига. Ужасно е да го гледаш как разговаря с нея. Прилича на змия – човек не знае къде ще
го захапе.
– Аз бях военна награда и Агамемнон го унизи, като ме взе обратно. Това е всичко.
– И не си била негова наложница?
– Не, господарю.
– Достатъчно! – отсича той с рязък глас. – Никога повече не ме лъжи! Ти си най-добрата жена в лагера. Била си
негова!
 Раменете й се поизправят едва забележимо.
– Не бих искала да мислиш, че съм по-добра, отколкото заслужавам. Никога не съм имала това щастие.
– Защо? Какво ти има?
Тя се поколебава.
– Господарю, чувал ли си за мъжа, който е погребан с баща ти?
Лицето му е лишено от всякаква емоция.
– Естествено, че не съм чувал за него. Той е никой.
– И все пак баща ти го обичаше и ценеше. И щеше да бъде щастлив да знае, че са погребани заедно. Той нямаше
нужда от мен.
Пирос я гледа втренчено.
– Господарю...
– Тишина! – Думата изплющява като камшик. – Ще те науча какво значи да лъжеш аристос ахайон. – Той се
изправя. – Ела тук!
Пирос е само на дванайсет, но има тяло на мъж.
Очите й се разширяват.
– Господарю, съжалявам, ако те разсърдих. Може да питаш всеки, Феникс, Автомедонт. Те ще ти кажат, че не
лъжа.
– Заповядах ти нещо!
Тя стои, ръцете й тършуват из гънките на роклята й. Бягай – шепна й. – Не го приближавай. Но тя прави точно
това.
– Господарю, какво ще правиш с мен?
Той пристъпва до нея, очите му искрят.
– Каквото поискам.
Не виждам откъде изскача ножът, но той изведнъж се оказва в ръката й, а след това полита към него. Но тя никога
не е убивала човек. Не знае нито колко силно трябва да го забиеш, нито с какво убеждение. А и той е бърз, вече се
извърта настрани. Острието порязва кожата в нащърбена резка, но не потъва надълбоко. С една злобна плесница той
я просва на земята. Тя хвърля ножа в лицето му и побягва.
Изхвърча от шатъра покрай твърде мудните ръце на стражите, спуска се надолу по брега и се хвърля в морето. Зад
нея Пирос стои на входа с разрязана туника и кървяща рана през средата на корема. Той взима спокойно едно копие
от ръцете на обърканите мъже.
– Хвърляй – подканя го стражът.
Тя вече е навлязла навътре в морето.
– Още малко – измърморва Пирос.
Ръцете й се повдигат над сивите вълни като равномерния мах на крила. Тя винаги е била най-силният плувец от
трима ни. Някога се кълнеше, че веднъж преплувала до Тенедос, който е на два часа път с кораб оттук.
Единственият мъж, чието копие може да я стигне, сега е мъртъв. Тя е свободна.
С изключение на сина на единствения.
Копието полита от върха на брега безшумно и точно. Върхът му се забива в гърба й като камък, хвърлен върху
плаващо листо. Черните води я поглъщат цяла.
Феникс изпраща гмурец да потърси тялото й, но той не го намира. Може би нейните богове са по-милостиви от
нашите и тя ще намери покой. Бих дал повторно живота си, за да стане така.

Пророчеството се сбъдва. С идването на Пирос Троя пада. Естествено, той не я превзема сам. Не минава без коня,
хитрия Одисеев замисъл и цялата армия. Но тъкмо той убива Приам. Тъкмо той преследва Хекторовата жена
Андромаха, която се скрива в подземието със сина си. Той изтръгва детето от ръцете й и удря с такава сила главата
му в каменните стени, че разбива черепа на парчета като гнил плод. Дори Агамемнон пребледнява като платно,
когато чува.
Костите на града са потрошени и изсмукани. Елинските царе натъпкват трюмовете си догоре със златните му
колони и знатните му дъщери. Събират лагера по-бързо, отколкото ми се струва възможно, навиват шатрите и ги
прибират, убиват добитъка и съхраняват месото за из път. Брегът лежи оголен като добре оглозган труп.
Навестявам сънищата им. Не си тръгвайте – моля ги. – Не и преди да сте ми дали покой. Но и да ме чува някой, не
ми отговаря.
В навечерието на заминаването им Пирос иска да направи едно последно жертвоприношение за баща си. Царете
се събират на гроба му и Пирос стои най-отпред, с царските заложници зад гърба му – Андромаха, царица Хекуба и
младата Приамова дъщеря Поликсена. Сега той ги влачи навсякъде след себе си в едно безкрайно тържествуване.
Калхас довежда бяла юница пред гробницата. Но когато посяга да извади ножа си, Пирос го спира.
– Една-единствена юница! Това ли е всичко? Същото, което ще направите за всеки друг човек? Баща ми беше
аристос ахайон! Той беше най-славният между вас, а синът му доказа, че е още по-изкусен и от него. И въпреки това
се скъпите?
Ръката на Пирос улавя широката, издута от вятъра рокля на Поликсена и я дръпва силно към олтара.
– Ето това заслужава душата на баща ми!
Няма да го направи. Няма да посмее.
Сякаш в отговор Пирос се усмихва.
– Ахил е доволен – казва той и я заколва.
И сега продължавам да усещам солената струя с желязна жилка в нея. Тя се просмуква в тревата, където сме
заровени, и ме задавя. Народът ни вярва, че мъртвите жадуват кръв, но не по този начин. Не по този начин.

Елините отплават на разсъмване, аз съм отчаян.

Одисей!
Той спи леко, клепачите му потръпват.
Одисей! Чуй ме.
Той трепва. Дори в съня си не знае покой.
Когато дойде за помощ при Ахил, аз не те върнах. Няма ли да ми отговориш със същото сега? Знаеш какво беше
той за мен. Видя, преди да ни доведеш тук. Покоят ни е в твоите ръце.

– Прости ми, че идвам толкова късно, Пиросе.

Той се усмихва с най-непринудената си усмивка.
– Не спя – отвръща хладно.
– Колко мъдро! Нищо чудно че успяваш да свършиш много повече работа от всички нас.
Пирос го наблюдава с присвити очи. Не може да разбере дали му се подиграват.
– Вино? – Одисей повдига мяха.
– Може. – Пирос посочва с брадичка двата бокала. – Остави ни – заповядва той на Андромаха.
Докато тя събира полите си, Одисей сипва от виното.
– Е, сигурно си останал доволен от свършеното тук. Герой, а още не си навършил тринайсет? Не са много мъжете,
които могат да се похвалят със същото.
– Никой друг не може. – Гласът му е студен. – Какво искаш?
– Боя се, че ме води непривично за мен чувство на вина.
– Нима?
– Утре отплаваме, а зад нас оставяме хиляди загинали елини. Всички те са погребани според обичаите ни, а
имената им стоят на могилите в тяхна памет. Всички без един. Аз не съм благочестив човек, но не обичам да мисля,
че между живите бродят и души на мъртъвци. Предпочитам на съвестта ми да не тежат духове, които не намират
покой.
Пирос слуша, устните му се кривят в леко, привично отвращение.
– Не мога да кажа, че с баща ти бяхме приятели. Но аз се възхищавах на уменията му и го ценях като воин. А за
десет години хората се опознават, даже и да не искат. Затова мога да ти кажа, че той не би искал Патрокъл да потъне
в забрава.
Пирос застива.
– Той ли е казвал това?
– Той поиска да сложим праха им в една урна, за да бъдат погребани заедно. В този ред на мисли можем да кажем,
че такова беше желанието му.
За първи път съм благодарен за досетливостта му.
– Аз съм негов син. Аз казвам какво иска духът му.
– Тъкмо за това идвам при теб. Аз нямам думата. Аз съм само един честен човек, който иска да види, че
справедливостта възтържествува.
– Справедливо ли е, че славата на баща ми ще бъде опетнена? И то от човек от простолюдието?
– Патрокъл беше царски син и изгнаник. Той се би смело във войската ни и немалко хора му се възхищават. Уби
Сарпедон, който беше втори по сила след Хектор.
– В бронята на баща ми. С неговата слава. Без нея той е никой.
 Одисей накланя глава.
– Вярно е. Но славата е чудно нещо. Едни я печелят чак след смъртта, а за други тя залязва с нея. Това, от което се
възхищава едно поколение, предизвиква ненавист у друго. – Той разперва широките си ръце. – Няма как да знаем
кой ще надмогне унищожителната сила на паметта. Знае ли човек? – Усмихва се. – Може би някой ден дори аз ще се
прославя. Може би дори повече от теб.
– Съмнявам се.
Одисей свива рамене.
– Не ни е съдено да знаем. Ние сме само хора, мимолетно припламване на факлата. Тези, които ще дойдат след
нас, ще ни възвисят или принизят, както им е угодно. Патрокъл може би е от тези, които ще се възвисят в бъдещето.
– Това няма да стане.
– Тогава ще направиш едно добро дело, благородно и благочестиво. За прослава на баща ти и за покоя на един
мъртвец.
– Той е срамно петно върху славата на баща ми и върху моята. Няма да го допусна. Вземи си киселото вино и си
върви.
Думите на Пирос звучат остро и грубо.
Одисей се изправя, но не си тръгва.
– Имаш ли жена? – пита той.
– Не, разбира се.
– А аз имам. Не съм я виждал от десет години. Не знам нито дали е жива, нито дали аз няма да загина, преди да се
завърна при нея.
Винаги съм мислил, че жена му е шега, измислица. Но гласът му сега не е кротък и благ. Всяка дума излиза бавно
от устата му, сякаш изтръгната от дълбините на душата му.
– Утехата ми е, че ще се съберем в подземния свят. Че ако не в този живот, там поне ще се срещнем отново. Не бих
искал да бъда там без нея.
– Баща ми не е имал такава жена – отвръща Пирос.
Одисей поглежда неумолимото лице на юношата.
– Направих всичко по силите си – изрича той. – Нека се помни, че съм опитал.
Помня.

Елините отплават и със себе си отнасят и надеждата ми. Не мога да ги последвам. Привързан съм за тази земя,
където е положен прахът ми. Свивам се около каменния обелиск на гробницата му. Може би камъкът е студен, може
би топъл. Не мога да кажа. На него пише АХИЛ и нищо повече. Той е слязъл в подземния свят, а аз съм тук.

На гроба му идват хора. Едни стоят по-назад, сякаш се страхуват, че духът му ще се надигне и ще ги предизвика на
бой. Други стоят в основата и разглеждат сцените от живота му, които са изваяни на камъка. Резбата е направена
малко набързо, но е достатъчно ясна. Ахил убива Мемнон, Ахил убива Хектор, Ахил убива Пентезилея. Нищо друго,
освен смърт. Така може да изглежда гробницата на Пирос. Но така ли ще запомнят Ахил?
Идва и Тетида. Наблюдавам я, тревата вехне там, където стъпва. От много време не съм изпитвал такава силна
омраза към нея. Тя създаде Пирос и го обичаше повече от Ахил.
Разглежда картините на гробницата, смърт след смърт. Посяга, сякаш да ги докосне. Не мога да го понеса.
Тетида! – викам я аз.
Ръката й се дърпа назад. Тя изчезва.
По-късно отново се връща. Тетида! Не отговаря. Само стои и гледа гробницата на сина си.
Аз съм погребан тук. В гроба на сина ти.
Тя мълчи. Не прави нищо. Не чува.
Идва всеки ден. Сяда в основата на гробницата, струва ми се, че усещам студенината й през земята, лекия парлив
мирис на сол. Не мога да я накарам да си върви, но мога да я мразя.
Ти каза, че Хирон го е погубил. Ти си студена, богиня и не знаеш нищо. Ти го погуби. Виж как ще го запомнят
хората сега. Убиеца на Хектор, убиеца на Троил. Ще го запомнят с жестокостите, които извърши в скръбта си.
Лицето й е като самия камък. Не трепва.
Дните идват и си отиват.
Може би подобни неща минават за добродетели сред боговете. Но каква слава има в това да отнемеш живот?
Ние умираме толкова лесно. Искаш да направиш втори Пирос от него ли? Нека легендите за Ахил да бъдат нещо
повече.
 – Какво повече? – пита тя.
За първи път не ме е страх от нея. Какво друго може да ми причини?
Как върна тялото на Хектор на Приам – казвам аз. – Ето това трябва да се запомни.
Тя дълго мълчи.
– И още?
Умението му да свири на лира. Красивият му глас.
Тя сякаш чака.
Момичетата. Той ги прибираше, за да не страдат в ръцете на другите царе.
– Това беше твое дело.
Защо не си с Пирос?
Нещо припламва в очите й.
– Мъртъв е.
Изпълва ме жестока радост. От какво? Това е почти заповед.
– Уби го синът на Агамемнон.
Защо?
Дълго време не ми отговаря.
– Открадна жена му и я обезчести.
„Каквото поискам“ – беше казал на Бризеида.
Този син ли си предпочела пред Ахил?
Тя свива устни.
– Нямаш ли други спомени?
Аз съм изтъкан от спомени.
– Разказвай тогава.
Почти отказвам. Но страданието по него е по-силно от гнева ми. Искам да говоря за нещо, което не е нито мъртво,
нито божествено. Искам той да оживее.
Отначало се чувствам малко необичайно. Свикнал съм да го пазя от нея само за себе си. Но спомените набъбват
като пролетни води, прииждат бързо и аз не смогвам да ги удържа. Не идват с думи, а като сънища, които се вдигат
като мирис от мократа земя след дъжд. Това, казвам. Това и това. Отблясъкът на слънцето в косите му през лятото.
Сериозните му като на сова очи по време на уроците ни. Това, това и това. Хиляди щастливи мигове нахлуват в
главата ми.
Тя затваря очи. Кожата над тях има цвета на пясък през зимата. Тя слуша и също си спомня.
Спомня си как стои на брега, косата й е черна и дълга като конска опашка. Тъмносиви вълни се разбиват в
скалите. След това грубите ръце на смъртен, които оставят синини по гладката й кожа. Охлузването в пясъка,
разкъсването отвътре. Боговете, които я връзват за него.
Спомня си, че усеща детето, което свети в мрака на утробата й. Тя си повтаря пророчеството на трите старици:
синът ти ще стане по-велик от баща си.
Другите богове се ужасили, когато научили. Те знаели какво правят могъщите синове с бащите си – Зевсовите
мълнии още миришели на опърлено месо и отцеубийство. Дали я на смъртен, за да оковат във вериги могъществото
на детето. Да разводнят кръвта му с човешка, да го принизят.
Тя слага ръка на корема си, усеща го как плува в нея. Нейната кръв ще му даде сила.
Но не достатъчно. Аз съм смъртен! – крещи той насреща й, по мрачното му подпухнало лице са избили червени
петна.
Защо не отидеш при него?
– Не мога. – Болката в гласа й прилича на нещо, което се разкъсва. – Не мога да сляза под земята. – Подземният
свят с глухия мрак и неспокойните души, където само мъртъвците могат да влязат. – Само това остана – казва тя,
вперила поглед в гробницата. Вечност, вградена в камъка.
Извиквам във въображението си момчето, което познавах. Ахил, който се усмихва широко, докато смокините се
въртят бързо в ръцете му. Зелените му очи, които ме гледат през смях. Дръж – казва той. Ахил виси от клона над
реката, на фона на яркото небе. Близката топлина на диханието му нощем до ухото ми. Ако се наложи да заминеш,
ще дойда с теб. Забравените ми страхове в златния пристан на прегръдката му.
Спомените идват ли, идват. Тя слуша, взира се в зърната на камъка. Всички сме там – богинята, смъртният и
момчето, което беше и двете.

Слънцето се спуска над морето, разлива цветовете си по повърхността на водата. Тя седи до мен, мълчи в
припадащия здрач. Лицето й е гладко, както в деня, когато я срещнах за първи път. Скръстила е ръце на гърдите си,
сякаш да запази някаква мисъл само за себе си.
Разказах й всичко. Не спестих нищо за никого от нас.
Гледаме как светлината потъва в гроба на западното небе.
– Не можах да направя от него бог – казва тя.
Накъсаният й глас е пълен със скръб.
Но ти го създаде.
Дълго време не ми отговаря, седи, очите й светят с последните отблясъци на гаснещата светлина.
– Направих го – изрича тя.
Отначало не разбирам. Но тогава виждам гробницата и надписа, който е направила върху камъка. АХИЛ, пише
там. А до него – ПАТРОКЪЛ.
– Върви, той те чака.

Под земята две сенки протягат ръце през безнадеждния тежък сумрак. Пръстите им се докосват и светлината
потича, сякаш слънцето се разлива от хиляди златни урни.
ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ НА ГЕРОИТЕ
 Богове и безсмъртни

Аполон. Бог на светлината и музиката и защитник на троянците. Той праща чумата върху елинската армия в Първа
песен от „Илиада“ и има пръст както в смъртта на Ахил, така и на Патрокъл.
Артемида. Сестра близначка на Аполон и богиня на лова, луната и целомъдрието. Разгневена от
кръвопролитията, които ще причини Троянската война, тя предизвиква затишието в Авлида и елинските кораби не
могат да отплават. След жертвоприношението на Ифигения гневът й е укротен и ветровете се завръщат.
Атина. Могъщата богиня на мъдростта, тъкаческото и военното изкуство. Яростна поддръжничка на обичните й
елини срещу троянците и закрилница на хитроумния Одисей. Появява се често както в „Илиада“, така и в „Одисея“.
Афродита. Богиня на любовта и красотата, майка на Еней и твърда поддръжничка на троянците. Отнася се
особено благосклонно към Парис и в Трета песен от „Илиада“ се намесва, за да го спаси от Менелай.
Зевс. Царят на боговете и баща на много от героите, в това число на Херакъл и Персей.
Скамандър. Богът на едноименната река, която тече край Троя. Един от защитниците на града и жителите му.
Славната му битка с Ахил е разказана в Двайсет и втора песен на „Илиада“.
Тетида. Морска нимфа, която мени образа си, майка на Ахил. Орисниците предричат, че синът й ще надмине по
слава баща си, и това уплашило Зевс (който по-рано я желаел силно). Той се погрижва да омъжи нимфата за
смъртен, за да ограничи могъществото на сина й. Във вариантите на историята след Омир тя опитва различни
начини да направи Ахил безсмъртен, например го потапя за глезена в река Стикс и го пъха в огъня, за да изгори
смъртната му същност.
Хера. Царица на боговете и сестра-съпруга на Зевс. Подобно на Атина поддържа елините и ненавижда троянците.
В „Енеида“ на Вергилий тя е основният враг на главния герой Еней и след падането на града не спира да го
измъчва.
Хирон. Единственият добър кентавър, прославен учител на героите Язон, Асклепий и Ахил, а също така
откривател на лечителството и хирургията.
 Смъртни

Автомедонт. Колесничарят на Ахил, който умее да кара божествените му вироглави и буйни коне. След Ахиловата
смърт остава на същия пост при сина му Пирос.
Агамемнон. Брат на Менелай, управлявал Микена – най-голямото между елинските царства – и пълководец на
елинското нашествие срещу Троя. По време на войната с Ахил често имат сблъсъци, защото Ахил отказва да признае
правото му да бъде негов водач. След завръщането си у дома в края на войната е убит от съпругата си Клитемнестра.
Есхил описва случката и последиците от нея в известния си цикъл от трагедии „Орестия“.
Андромаха. Родена в Киликия, недалече от Троя, тя става вярна и любяща съпруга на Хектор. Ненавижда Ахил,
който избива семейството й при един от набезите на елинската войска. По време на грабежа на Троя Пирос я
пленява и я отвежда на кораба си. След неговата смърт тя и Хекторовият брат Хелен основават град Бутринт, който е
построен по образец на изгубената Троя. Вергилий разказва легендата за тях в Трета песен на „Енеида“.
Ахил. Син на цар Пелей и морската нимфа Тетида, той е най-славният воин на своето време, а също и най-
прекрасният. В „Илиада“ е наречен „бързоног“ и също така е хвален за хубавия си глас. Отгледан е от благия
кентавър Хирон и превръща прокудения царски син Патрокъл в свой верен другар. В юношеските си години
получава правото да избира между дългия живот и забравата и краткия и славата. Той избира славата и отплава за
Троя заедно с останалите елински племена. Но на деветата година от обсадата на града между него и Агамемнон
избухва свада, той отказва да се сражава повече и се завръща на бойното поле едва когато Хектор убива любимия му
Патрокъл. В яростта си посича славния троянски воин и за отмъщение влачи тялото му около стените на града.
Накрая е убит от брата на Хектор, Парис, с помощта на бог Аполон. Най-известният мит за Ахил и неговата уязвима
пета е всъщност доста по-късна история. Според „Илиада“ и „Одисея“ Ахил не е непобедим, а просто
изключително надарен за водене на битки. Но във времената след Омир започват да се появяват митове, които
обясняват привидната непобедимост на Ахил. В една популярна версия богинята Тетида потапя Ахил в река Стикс в
опита си да го направи безсмъртен. Тя сполучва, ала петата, за която го държи, остава уязвима. Но тъй като
„Илиада“ и „Одисея“ са моите основни източници на вдъхновение и тъй като тяхното тълкуване ми се струва по-
реалистично, реших да следвам по-старата традиция.
Аякс. Цар на Саламин и потомък на Зевс, известен с огромното си телосложение и сила. Вторият по ловкост
елински воин след Ахил, запомнен с отпора, който дава на троянската атака срещу лагера на елините, след като
Ахил отказва да се сражава. Когато след Ахиловата смърт Агамемнон решава да признае Одисей за най-значимия
воин, Аякс полудява от мъка и гняв и се самоубива. Легендата за него е разказана трогателно от Софокъл в
трагедията „Аякс“.
Бризеида. Пленена от елините по време на набезите им в селата около Троя, Бризеида е дадена като награда на
Ахил за уменията му в битките. Когато Ахил отказва да се подчини на Агамемнон, за наказание той я взима
обратно. Връща му я едва след смъртта на Патрокъл и в Деветнайсета песен на „Илиада“ тя и другите жени
оплакват смъртта му.
Дейдамия. Дъщеря на цар Ликомед, владетел на остров Скирос. За да го опази от войната, Тетида преоблича Ахил
като момиче и го скрива в свитата от девойки на Дейдамия. Царската дъщеря открива хитростта им, тайно се жени
за Ахил и зачева Пирос от него.
Диомед. Цар на Аргос. Известен както с коварството си, така и със силата си. Диомед е един от най-ценните
воини в елинската войска. И той като Одисей е любимец на богиня Атина, която в Пета песен на „Илиада“ го
надарява със свръхестествена сила в битката.
Елена. Според преданието най-красивата жена в света Елена е спартанска царица, дъщеря на царица Леда и бог
Зевс (във формата на лебед). Много мъже искат ръката й и всички дават клетва да поддържат брака й с нейния
избраник. Тя избира Менелай, но по-късно бяга с троянския цар Парис и става причина за избухването на
Троянската война. След края на войната тя се завръща в Спарта с Менелай.
Еней. Син на богиня Афродита и смъртния Анхис, троянският благородник Еней се слави с благочестието си. Той
се бие смело в Троянската война, но е най-известен с приключенията си след това. Според разказа на Вергилий
Еней се спасява след падането на Троя и повежда група от оцелели към Италия, където се жени за една местна
царска дъщеря и става родоначалник на римския народ.
Идоменей. Цар на Крит и внук на цар Минос, построил лабиринта за Минотавъра – чудовище получовек-полубик.
Ифигения. Дъщеря на Агамемнон и Клитемнестра, обещана за жена на Ахил и доведена в Авлида да укроти гнева
на богиня Артемида. Нейното жертвоприношение връща ветровете и елинската флотилия успява да отплава за Троя.
Легендата за нея е разказана в трагедията на Еврипид „Ифигения в Авлида“.
Калхас. Жрец, до когото елините се допитват. Той подканва Агамемнон да пожертва дъщеря си Ифигения и да
върне пленената Хризеида на баща й.
Ликомед. Цар на Скирос и баща на Дейдамия. Без никой да разбере, той приютява преоблечения като момиче
Ахил в двора си.
Менелай. Брат на Агамемнон и след женитбата си за Елена – цар на Спарта. Когато Парис отвлича Елена, той
призовава всички кандидати за ръката й, които са дали клетва, и заедно с брат си повеждат войската, за да си я
върнат. В Трета песен на „Илиада“ той се изправя в битка срещу Парис и е на път да спечели, но Афродита се
намесва на страната на Парис и обръща победата. След войната той и Елена се завръщат в Спарта.
Нестор. Старият цар на Пилос и някогашен поддръжник на Херакъл. Твърде стар е, за да воюва в Троянската
война, но е важен съветник, до когото Агамемнон се допитва.
Одисей. Хитрият цар на Итака, любимец на богиня Атина. Той предлага прословутата клетва, която заставя
всички кандидати за ръката на Елена да поддържат брака й. За награда поисква за жена умната й братовчедка
Пенелопа. По време на Троянската война той е един от главните съветници на Агамемнон и по-късно замисля
хитростта с троянския кон. В „Одисея“ Омир разказва за пътуването му към дома, което продължава десет години и
където са включени известните легенди за срещите му с циклопите, вещицата Цирцея, Сцила, Харибда и сирените.
Накрая Одисей се завръща в Итака, където го посрещат жена му Пенелопа и порасналият им син Телемах.
Парис. Син на Приам, който става съдия в известния спор между Хера, Атина и Афродита коя е най-красива
между тях и коя ще получи златната ябълка. Всяка от богините се опитва да го подкупи: Хера – с могъщество,
Атина – с мъдрост, а Афродита – с най-красивата жена на света. Той дава наградата на Афродита, а тя в замяна му
помага да отмъкне Елена от мъжа й Менелай и така слага началото на Троянската война. Парис е известен с
умението да стреля с лък и с помощта на Аполон убива славния Ахил.
Патрокъл. Син на цар Менойтий. Прокуден от дома си заради неволното убийство на друго момче, Патрокъл
намира подслон в двора на Пелей. Той е второстепенен герой в „Илиада“, но съдбоносното му решение да спаси
елините, като облича Ахиловата броня, довежда до развръзката на разказа. Когато Хектор убива Патрокъл, Ахил е
съкрушен и си отмъщава жестоко на троянците.
Пелей. Цар на Фтия и баща на Ахил от морската нимфа Тетида. Легендата как Пелей надвива менящата образа си
Тетида в неравен двубой, е известна в Античността.
Пирос. Първоначално кръстен Неоптолем, но наречен Пирос заради огнената си коса, той е син на Ахил и
Дейдамия. След смъртта на баща си се присъединява към елинската войска, участва в хитрата измама с троянския
кон и жестоко убива стария цар на Троя – Приам. Във Втора песен на „Енеида“ Вергилий разказва за ролята му в
грабежа на града.
Поликсена. Дъщеря на Приам, която Пирос жертва на гроба на баща си, преди да отплава от Троя към дома.
Приам. Най-старият цар на Троя, известен с благочестието си и многобройните си деца. В Двайсет и четвърта
песен на „Илиада“ той храбро се промъква в шатъра на Ахил, за да измоли от него тялото на сина си. По време на
грабежа в града е убит от Пирос, сина на Ахил.
Феникс. Дългогодишен приятел и съветник на Пелей, който заминава с Ахил за Троя. В Девета песен на „Илиада“
Феникс разказва как е отгледал Ахил, ала напразно се опитва да го убеди да отстъпи и да помогне на елините.
Хектор. Най-големият син на Приам и коронован цар на Троя, Хектор е известен със силата, благородния си нрав
и обичта си към семейството. В Шеста песен на „Илиада“ Омир описва трогателна сцена между Хектор, съпругата
му Андромаха и най-малкия им син Астианакс. Ахил го убива в последната година от войната.
Херакъл. Син на Зевс и най-прославеният герой. Известен със страшната си сила, Херакъл бил принуден да
извърши дванайсет подвига като наказание, наложено му от богиня Хера, която го ненавижда, защото е резултат от
една от многобройните любовни истории на Зевс. Умира много преди началото на Троянската война.
Хриз и Хризеида. Хриз е анатолийски жрец на Аполон. Агамемнон взема дъщеря му Хризеида за своя робиня.
Когато Хриз идва да я прибере и предлага щедър откуп за нея, Агамемнон отказва и го обижда. Разгневеният Хриз
вика на помощ бог Аполон, който за наказание праща чума на елинската войска. Когато Ахил публично приканва
Агамемнон да върне Хризеида на баща й, Агамемнон избухва и така ускорява отчуждението помежду им.
 За авторa

Маделин Милър е родена в Бостън и е отраснала в Ню Йорк и Филаделфия.

Следва в Университета „Браун“, където получава бакалавърска и магистърска степен
по класически езици и литература. През последните петнайсет години преподава
латински, гръцки и Шекспирово творчество.
„Песен за Ахил“ е нейният първи роман, с който през 2012 година печели най-
престижната литературна награда за жени писатели „Ориндж“. Романът е преведен
на повече от двайсет и пет езика, а Милър е обявена за бестселър автор на „Ню Йорк
Таймс“.

Уебсайт на автора: https://madelinemiller.com/

Книги от Маделин Милър:

· Песен за Ахил, The Song of Achilles (2011), изд. „Анишър“, (2019), прев.
Кристина Георгиева

· Цирцея, Circe (2018), изд.: „Егмонт България“, София (2018),

прев. Красимира Абаджиева
 Маделин Милър

ПЕСЕН ЗА АХИЛ
Превод от английски език
Кристина Георгиева

Оригинално заглавие The Song of Achilles

Copyright © 2012 by Madeline Miller
All rights reserved.

Кристина Георгиева, превод

Радка Бояджиева, редактор
Павлина Върбанова, коректор

http://4eti.me - безплатни книги

„Егмонт България“ ЕАД

1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9
www.egmontbulgaria.com

ISBN 978-954-27-1983-0
[1] Старото име на пролива Дарданели. – Б.пр.