Герасим К.

Балабанов

Градът, старците, пътят

1
 Стихосбирката се издава с любезното
съдействие на Емилия Канайкова - ЕМЕ.

Градът, старците, пътят

© Автор: Герасим К. Балабанов
© Художник: Еми Димитрова / EDraWings38 Art
www.edrawings.wixsite.com/edrawings38-bg

Издателство: БОН - Благоевград

ISBN 978-954-395-278-6

2
 Посвещавам на майка ми и на баща ми!

3
Изказвам своите благодарности към
моите учители – Анатоли Методиев,
Гроздан Готев и Ставри Карамфилов.

4
 Търсене на единство в множествеността

„И нахалос зовеш ти:

пусни ме, спирала!”

„Ад”, Гео Милев

Под тегобата на изначалната си вдаденост един лирик се

терзае да търси в себе си единство с безмерната множе-
ственост на установени от традицията стилови регистри......
И макар прикътан в дебрите на интимни изживявания, той
търси свой изказ на обзелите го чувства. Тъкмо в трудното
съревнование с предходниците той не унива, а експеримен-
тира с формата, набляга на езикови иновации, като в свърше-
ка на изповедите си ни внушава индиректно: “Това, че е така,
така е, ами ако е обратно”. Герасим К. Балабанов не е един-
ствен в изящната словесност, който къде явно, къде скрито,
подсказва, че полифункционалността на изкуството е нейни-
ят живец..... Капризни читатели биха се объркали, че се до-
верява на традиционни модели за изграждане на лирически
изказвания в мерена реч, но той е усърден в търсенията си и
в свободния стих...
Сегашната му подборка на творби от различни периоди
на развитието му като автор дано удовлетвори поне изтън-
чени познавачи на изящната словесност у нас, пък защо не
и в странство. Странна е ористта на поезията, понякога в се-
гашността на сътворяването си съвременниците ѝ не я забе-

5
лязват, пример с Хьолдерлин, чак след време, сякаш узрява
вино в бъчвите, се актуализира и намира истинските си це-
нители. Дано това е и нашето пожелание с „На добър път!“
спрямо твореца Герасим К. Балабанов да акостира в мечта-
ния от него пристан.

П. Вълков

6
7
*****

Аз съм имитация на самия себе си,

за жалост безпощадно стилизиран,
смилаем само за отракани глави.
Навярно съм отчайвал много хора,
когато са разбирали, че съществувам.
Понятно е. Самият аз понякога се стряскам
от наглата изобретателност на лудостта ми.
В такива дни сменявам личността си,
в такива дни наистина се губя.

8
*****

В полунощ реката е красива.

Под звездното небе, под моста седнали сме ние,
сред пожълтялото ветрило на върбите.
На масата скучаят няколко бутилки,
опразнени и вече безполезни. А ние,
сякаш яхнали камили, от дървените столове
на дълго пътешествие потегляме.
Назад, към спомените, в джунглите на младостта,
където лъвовете още бяха с грива
и пълна с антилопи утринната степ.
И слънцето изглежда беше по-голямо –
аз помня, че очите ни искряха,
че лъчезарни бяха нашите усмивки.
Живеехме в колиби край морето,
по цял ден трудехме се –
обработвахме земята, засявахме различни семена,
събирахме от плодовете на дърветата,
а вечер, на гърба на умните делфини, се скитахме
из лунното море. Желаехме да разберем
къде вълните се зараждат. Защо? Не помня вече.
В една такава нощ достигнахме ръкава на река,
която се здрависваше с морето
и срещу нейните води решихме да поемем...

9
Делфините естествено умряха.
Не бяха свикнали срещу течения да плават,
от камъните остри нежните им кожи се продраха
и стана кървава реката.
Без тях не можехме да продължим,
макар да знаехме, че изворът е някъде напред.
Така останахме на тези брегове.
След време съградихме и града,
и мост – разсеченото от реката му сърце да свързва.
Сега седим край тази маса,
с повяхнали, хартиени лица,
които, ако можехме, както децата,
завчас на лодки бихме сгънали
и щяхме да ги пуснем по реката.

10
11
*****

Вода,
отнеси мен до морето,
до морето...

Вода,
отнеси останалото от мен
до морето,
където мога
да съм.

До море под небето

където птиците са сън.

12
*****

За кратко стъпките ни
ще останат вписани във пътя,
когато със присъствието си
последваме нощта.
На тъмен прах,
нестигащ да отмери пълен час,
телата ни ще слегнат разрушени;
вятърът,
промушил своите копия във нас,
ще разпилява
тук дланите ни,
там нозете ни,
а някъде очите ни, отвикнали да виждат.
Ще станем част от дюни приказни,
без страх ще скачаме в гърлата на дърветата,
но ако паднем в плодородна пръст,
от нас не ще изникнат стройни кълнове.
Косите ни, коси когато бяха още,
вълни най-много искаха да бъдат;
сега прахта им кара
в морето корабните носове да кихат.
Но корабите накъде поели са,
претъпкани с мъже,
оставили брега и хленча на жените си?
Под женските препъстрени поли
се крият неродени синове, които
по пътя на незавърналите се бащи ще тръгнат.

13
Съвсем повтаря се това,
откакто са измислени числата и годините -
обвита в прах остава крайната ни цел.
Или е прах самата тя.

14
15
*****

Бих искал някой да почука

по старата забравена врата.
Бих искал подът да пропука
под стъпките на някой гост сега.

Бих скочил в миг и със усмивка

ще го приветствам аз като очакван крал;
на масата, върху самотната покривка,
бисквити ще сервирам и кафето бих налял.

И дълга искам аз да е нощта

с луна голяма над притихналата вечер.
Докато трамваите навън чертаят из града
и сънният часовник времето сече,

на моят гост историите бих изслушвал,

възкликвал бих и кимвал със глава,
но с тапи коркови ушите бих запушвал,
когато той разказва страшните неща.

Защото всеки гостенин е имал

в живота си непоносими, черни дни,
в които искало му се е да замине
далеч от тялото, в което вечер спи...

16
Бих искал някой да почука
по старата, забравена врата.
Бих искал и приятелите, тъй - наслука,
да се отбият в късните сезони на нощта.

Най-много ми се иска да си тук до мен

разсеяна, усмихната и чернокоса,
да мога със очи да галя твоя топъл тен,
а после да те вдигам на ръце и да те нося

из стаята, до ниското легло,

където чакал съм милиони пъти
във ден такъв към моята врата
поне един да бе намерил пътя.

17
*****

Вървят по керемидите, по нощниците кални,

със свещ в ръка и купичка-сърце,
вървят хиляди низвергнати
Луната да си вземат за баща.

18
*****

В един от тези дни ще се превърна в птица.

Ще изкълва с клюн предишната си самоличност
и възроден от силата на птичите криле,
изплували като весла от раменете ми,
ще полетя нанякъде (в началото несигурно)
да търся нови небеса и обещания.
Под мен като кристална топка сушата ще се смали,
но няма аз да се страхувам от високото.
А щом усетя, че крилата ми подпрени са на вятъра,
към островите на приятелството ще се спусна.
Небето разчертано е
от магистралите на свободата,
но за да го знаеш
трябва да си птица.
И тъй,
ще кацна на перваза на прозореца
до стаята, където често сме говорили,
че по-добре е постоянно да мълчиш.
Приятелите, уморени или весели,
ще влязат през вратата и край масата ще седнат.
По улиците вън вечерни хора ще минават,
до нощните фенери ще поспират кучета.
А аз ще гледам моите приятели.

19
Когато те ме забележат –
нахална птица със завидно самочувствие, -
за миг с човешка реч ще поговоря,
за да им съобщя последните си думи:
„Ние всичките неща около нас забравихме,
но заедно със тях и себе си...”
На изненадата им няма да се наслаждавам,
ще полетя към някоя скала,
в леговището на орли ще кацна.
И там спокойно ще заспя.
Дори когато ме разкъсват
и със плътта ми малките орлета хранят,
аз пак ще продължавам да сънувам,
че някога съм бил човек
превърнал се във нещо по-свободно.

20
21
*****

Одисей
Завърнеш ли се някога на този остров,
не бързай родната си къща да подириш.
Огледай първо улиците, спрели сред покрайнините
и се опитай да прозреш дали те чака някой тук.
За толкова години
дори и богове забравяли са хората,
а ти си само смъртен,
за някои от този град отдавна мъртъв.
На кораба изчакай нощ да падне по-добре.
Сред тъмнината ще се чувстваш в безопасност -
ако случайно зърнат те пазачите от крепостните кули,
по-скоро за видение ще те помислят.
Така
с окъсаните си и вехти дрехи,
които крият благородното ти потекло,
пред къщата на някой стар приятел спри.
Ако те помни той,
ако зарадва се и във дома си те посрещне,
не се страхувай своя път да му разкажеш.
Дали ще ти повярва не е важно -
видял ли си наистина циклопите и лестригоните,
говорил ли си с Посейдон разгневения,
да потвърдиш самият ти със сигурност не можеш

22
Защото всичките богатства,
които в своето пътуване натрупа,
са само вещите, с които смъртните запълват дните си,
и нямат нищо общо с боговете,
те тяхното присъствие не могат да докажат.
Но доказателствата нужни са на хората,
които никога не вярват -
не за тях измислени са боговете.
Кажи, дали наистина те чака някой тук?
Синът ти не е бебето,
което в своите ръце държеше,
той е вече мъж
по пътища, избрани от самия него, тръгнал.
Ще види ли далечните пристанища,
които корабът ти някога достигна,
това малцина знаят.
О, как прекрасни бяха тез пристанища
и колко радост те ти подариха.
Но ти винаги бързаше,
дори Калисто не успя да те опази
от силното желание да се завърнеш нявга тук.
Дано намериш родния си остров
такъв, какъвто в спомените го запази.
Но ако видиш, че отдавна си ненужен,
ако на двора в къщата ти чужденци пируват,
а твоята жена им носи вино,
не съжалявай - тъй съдбата е решила.

23
Все още корабът ти на брега те чака -
понякога предметите по-верни са от хората,
и има още толкова пристанища,
които струва си да бъдат посетени...
Завърнеш ли се някога на този остров,
което си оставил - не търси.

24
*****

Най-скъпото
Най-скъпото, което имам, е душата ми.
Дори да ми покажеш всички царства на света
с просторни храмове от дялан мрамор,
в олтарите им дето
благоуханни жертвоприношения горят;
жените им, облечени във злато и смарагди,
от чиито устни всеки мъж
би пожелал да пие както вино;
лазурните пристанища, където
търговците от корабите
аромати и жито донасят;
и подчинението на безброй
изпитани във битки храбри люде,
изкусни музиканти и слугини –
душата си за всичко туй
не бих сменил.
Най-скъпото, което имам, е душата ми.
Опитай се да ме оставиш с дни
без хляб и без вода
под слънцето в пустинята,
което мозъка разтапя,
а после да ме въведеш
сред сенчести градини
със извори студени и дървета,
които се превиват под мощта

25
на всякакви уханни плодове;
брашно пред мен на хляб да смесиш и да опечеш –
аз пак не бих продал душата си.
Най-скъпото, което имам, е душата ми.
Дори сред небесата необятни да ме разведеш,
в които залезите вечер се прибират,
да ми покажеш даже обещаните земи,
където хората до няколко столетия живеят
щастливи сред жените и децата си –
душата си за всичко туй
аз пак не бих сменил...

Защото в нея пазя всичките приятели,

които винаги, когато страдам, ме превеждат
през болките ми,
както през наивен лабиринт,
говорят с мен, разсмиват ме
и ми угаждат,
накратко казано –
обичат ме.
Семейството ми, без което
не бих намерил смисъл да живея.
Наситените с цветове и със сюжети спомени,
за мен по-ценни
и от приготвени за откуп, пълни с перли колесници.

26
И тази простичка любов към Бог,
дарена от Самия Него,
която с думи ми е непосилно да опиша.
Най-скъпото, което имам, е душата ми.
За нея бих пребродил цялата земя
и мелниците-великани на дуел бих предизвиквал.
В коремите на китовете със години бих стоял,
или на кръстовете сам бих възкачил се...
Най-скъпото, което имам, е душата ми –
неперфорираният ми билет за Рая.

27
28
*****

Боята черна нищо не прикрива,

защото няма за какво да се захване –
обувката, която носех като млад,
умря по-бързо и от мен...
Обувката е с дупка по средата,
със пропаст,
криеща мъгли, тъга
и вой на звяр прокажен...
Обувката не струва нищо вече –
дори попилата по нея моя пот
избяга боса във нощта.

29
*****

Дори сред розите, приятелю, оставаш сам,

а те,
поръсили пръстта,
те чакат с мирис,
но те няма.

30
31
*****

Сънувам думи,
които имат лица.
Очите им ме гледат
възмутително.

32
*****

Градът, старците, пътят

Отново е прохладна вечерта.
По градския площад, сред тъмнината му,
безгрижни, неми хора се разхождат,
жонглиращи из въздуха със суетата си.
Лицата им излъчват задоволство;
когато кимат си един на друг,
около тях усмивките им като блатни пеперуди пърхат.
Реката е поела своя кръстоносен поход към моретата,
по буйните води безброй разпятия се носят,
превърнати от досетливи бирници във салове.
Цената за такова пътешествие не се облага с данъци
и всеки може да я заплати.
Дърветата заели са местата си край пътя.
Загърнал с аромати хладното си тяло,
вятърът се скита между къщите,
отхапва на парчета тяхната мазилка.
Кафето е горчиво и студено,
но ние сме спокойни и пробудени.
Сега сме вън от сивата тълпа,
избягали сме някъде във себе си.
От радиото звучи позната музика,
но нищо тя не ни напомня.

33
Добре, че спомени не взехме
от този празен, скучен град. Добре е,
че по струните на чужди тротоари
краката ни дълбаят своите мелодии -
дано повярват ни, че и това изкуство е,
защото нищо друго ние не умеем.
Единствено да скитаме животът ни научи
и без значение е накъде -
движението е най-вярната посока.
Ще видим други градове и други мелници.
Катранени жени ще плуват из плътта ни,
беззъби старци ще ни сочат през смеха си.
Навярно някога и те били са като нас,
но вече тъй намразили са своите съпруги,
че често посред обед оглупяват -
не помнят имената си и одъртялата си самоличност.
Тогава бършат с длани сребърните вилици,
а после ги набождат по главите си.
- Това са нашите рога! - крещят,
- Със тях ще разорем земята,
удобни гробове ще изкопаем!...
Целта на тези представления е каничка ракия,
но в повечето случаи не я постигат -
съпругите са търпеливи екзекутори.
Все пак, с искреността си на побъркани актьори,
старците печелят нашата любов.

34
И тъжно е, че трябва да вървим,
че нямаме възможност да останем
и в огледалните им ириси да потършуваме.
Навярно има скрита мъдрост в тях,
навярно там са отговорите,
които още търсим.

35
*****

Безсмислено минават дните на живота ми,

между кафета и цигари, и мълчания,
и няма нещо от което да те заболи,
и няма влакове да водят към смъртта ми.

Във нощите ми ужасяващо безсъние

прегръща ме като намразена жена;
едва ли скоро ще се стигне до безумие,
но глуповата струва ми се моята съдба.

А някога аз можех да крещя,

покоя на града със глас да изтезавам
и лесно се намираше коя
на думите ми да се възхищава...

Как бързо ме отмина младостта.

Пропука се провинциалната ми кожа.
Но най-жалко е, че всичкото това
дори за миг не ме тревожи.

36
37
*****

Искам да ти говоря за времето,

когато новините,
с които конниците-вестоносци
завръщаха се всяка вечер,
за мене имаха все някакво значение.
Когато изпотените коне
се ровеха с копита в пясъка
и мускулите им трептяха от умора;
по залезният бряг след тях оставаха следи,
които днес са заличени от вълните.
Но аз съм същият
и в мене нищо не е променено;
и само по окърпения ми,
загубил пъстрите си багри плащ,
ще можеш да познаеш,
че са минали години.
Да бъдем точни –
тридесет лета, в които
лицата и усмивките на верните приятели
умело бяха заменени с неприветливи гробове.
И няма да се върнат вече те –
изпълнили това, което всеки между нас очаква;
закотвена, тъгата в моето сърце
противното усещане за безвъзвратност
и безпомощност натяква.

38
Дано смили се Бог над тях,
дано прости им глупавите грехове
и критите докрай в гърдите им надежди,
които често част са от човешката природа.
Една надеждица и мен така крепи
(макар да знам, че тя е невъзможна)
да можех да се върна във онез години,
когато вестоносците
по залез спираха се край студените вълни
и моят млад живот пулсираше с неспирни сили.

39
*****

По тялото ми стичат се протяжни, дълги дни,

като тесто, от мъка недомесено,
на някой вътре в мен му се крещи,
а трябва да се правя, че е весело.

Че всичко не е чак докрай загубено,

че някъде ме чака някоя жена,
че Слънцето, от дните ни безмилостно прокудено,
ще се завърне след априлската слана...

Аз знам животът бавно ще ме преведе

до пристана, където чака ме смъртта,
но даже там, в сърцето ми, преди да спре,
между кръвта и клапаните ще е скрита тя.

Онази, дето цял живот обичал съм,

и съм сънувал восъчната ѝ снага,
която нощите на мойто съществуване
огрявала е с пламъка на любовта.

Любов, изплъзваща се от оковите на думите,

любов, в очи целуващи се под безоблачна луна,
любов, която бавно чака по лагуните
да се превърне в пожеланата съдба.

40
*****

Търпението е единствената ми стратегия

в живота ми обгърнат и пропит от самота,
не знам дали ще стигна моста на победата
или край мен като година ще премине тя.

Като година от живота ми, в която

ръка и клон маслинен не предложих на врага,
в която не използвах светлината на доброто лято
да се огледам в себе си и да се подобря.

41
*****

Ти казваш, приятелю,
че славата те прави по-щастлив.
Че е хубаво да ти се усмихват млади момичета.
Канят те в разни предавания
и дори си позволяваш да говориш за политика.
Казваш,
че когато се разхождаш по площадите в зимата,
пълният ти портфейл нежно те топли.
От витрините те гледа престаряло лице,
но казваш, че почти винаги е усмихнато.

42
43
*****

Още имам приятели,

които ми подаряват цигари.
Малко са, но се случва понякога.
Пушим ги в мрачни квартири,
където се крият от жените си,
които ги търсят навсякъде.

44
*****

Морето е красиво в пурпура на залеза

и всяка негова вълна душа е на удавник.

Но ние, робите, не знаехме това,

оковани за греблата
в тясната хралупа на кораба.
Чувахме единствено:
„Греби, греби, греби!“,
задъхания пулс на барабана
и музиката на пълзящата
по здравите ни плещи пот.
И всичко беше толкоз просто.
И нашият живот пропит със смисъл беше…
Дано да са доволни господарите.
Дано са се спасили,
когато корабът ни беше потопен.

Морето е красиво в пурпура на залеза.

И ние част сме от вълните му…

45
*****

Приятелите ми на пръсти се броят,

а враговете имам ги мнозина,
когато тръгна някъде на път,
мечтаят си да се спомина.
Мечтаят си в каторга под земята
умът ми бавно да изтлее,
сред гънките му раснали цветята
лавина на забрава да залее.
Прахта ми да разхвърлят из морето,
но от това ще полудеят всички риби мили,
а щом погълнат ми сърцето,
ще се преобразят на гладни крокодили.
Оттам ще се разпръснат по земята,
из всички нейни блудни градове,
и под окото безразлично на луната
ще си направят пир със мойте врагове.

46
*****

На генералите им дайте хиляди войни,

с които да се перчат пред жените си,
но късно вечер пак ще ги боли,
когато козируват пред душите си.

47
*****

Помнете ме докато съм още жив –

когато си замина все ще ми е тая…
И, ако можете, правете ме щастлив,
и слагайте достатъчно от захарта ми в чая.

48
49
*****

Загубен в миражите на своята значимост

аз често стигах до гротескни психози.
Търсех и може би още го правя
нещо трайно и хубаво като път на коприната.
Думите често се трупаха като сажди на есен,
които вятърът продаваше на безценица
по пазари на зимата.
После бавно, като кьорава котка,
към душата ми се прокрадваха тежки мълчания.
И в мен ставаше тъжно и сиво,
и започвах да мисля, че другите са просто моя проекция.
Сам. Един на света. Други няма.
И тъгата е с вкус на захаросани ледчета.

50
*****

Искам да ми се довериш,
както се доверяваш
на изморените магазинерки,
когато ти връщат рестото.
Искам да повярваш в човека,
който някой ден мога да бъда.
Искам, когато сънуваш
да виждаш лицето ми,
и то да те пази от
натрапливите кошмари.
Искам сутрин да се събуждаш
с чувство на нещо изгубено
и после да го намираш
в прегръдките ми.
Искам просто да ме обичаш.

51
*****

Щом трябва, пътя аз ще извървя.

Надявам се да свършва край морето.
В душата си без страх ще застроя
едно удобно място за сърцето.
Ще срещна много тъжни хора.
Дано усмивката ми да ги вразуми.
Дано преборят се с коварната умора,
която е убила хиляди мечти.
Дано те срещна някъде щастлива,
готова пътя да посочи, ако съм се отклонил.
Макар съдбата ми да е понякога трънлива,
аз не съжалявам, че съм се родил.
Дълбоко вярвам ще се върнем най-накрая
при извора на всичкото хубаво и свято.
Да, знам, тук на земята вярват, че това ще бъде раят,
а аз си мисля, че ще бъде просто вечно лято.

52
*****

Забравено под клоните на август село.

По пейки старци бавно дишат.
И времето отдавна от гърдите е отнело
надеждата, че нещо хубаво ще дойде свише.
Жени във тежки, черни роби край реката
на дните скръбни дрехата перат.
И суха жега е приседнала в далечината,
до прашния катранен път.
По него вече само си отиват
и никой тук на се завръща.
Змиите само своите гнезда завиват
из опустелите порутени от мъка къщи.

53
*****

Ще стрие воденицата на лятото

сърцата ни като зърна и черен хляб ще меси.
И неподвижно пак ще е на дните блатото,
и тъжно, сякаш някой ще се беси.
Сред тихите провинциални спомени
телата ни ще се разхождат като сомнамбули.
И толкова коварно осезаема ще е тъгата ни,
че вътре в нас ще става на гранули.
Ще ни прогонят като еретици луди
от царството, където хора щастието са пленили.
И никой вече няма да се чуди
защо на този свят сме се родили…

54
55
*****

Палмов лист
Тъй много исках да се махна аз от онзи град,
че днес, когато в свойте
хищни лапи хване ме носталгията,
ми е доста мъчно
и срамувам се да си призная,
че бях подведен от наивната си младост.
Изглежда бях повярвал на историите,
който развалените мъже по кръчмите разказват,
когато прекаляват с виното.
Ах, разказите им звучаха тъй красиво –
за някакви далечни и невиждани страни,
където щастието по дърветата расте
и до невярване гостоприемни са жените им.
Аз спомням си,
тогава бях заседнал във период
на нелогична някаква безрадостност
и дните ми се виждаха
като огромни воденични камъни,
който се търкаляха по нежния ми гръб.
Навярно тук е мястото да споделя
и туй явление – Съдбата,
с което в повечето случаи е лесно да дообясниш
защо животът пилен е понякога с трагедии.

56
Но нека продължа – аз бях измамен както много други.
Събрах багажа си, помолих се
и докато тъмно още бе навън
измъкнах се през задната врата,
със никого не пожелал да се сбогувам.
(Страхувам се дори да си помисля
със тази си постъпка колко мъка причиних.)
Преди да осъзная накъде поел съм,
аз вече гледах кулата на родния си град,
как бавно крие се зад хоризонта на морето.
Естествено, на кораба ме хвана морска болест
и скоро се превърнах в посмешище на старите моряци.
Но даже те, горките, не разбраха
как старото корито се продъни в онзи риф.
И бих се обзаложил –
дори със нож не можеш изчегърта
в умът ми нечовешките им векове,
когато станаха храна на белите акули…
В града ми старците разправяха,
че независимо с какво животът те посрещне,
не трябва да униваш –
има Бог, който за теб се грижи и те наблюдава.
Тогава мислих си, че нещо бъркат думите,
че не говорят смислено,
понеже бяха доста престарели.

57
Но днес, това което казваха,
пред всеки аз бих потвърдил –
от всичките петдесет и осем пътници и екипаж,
единствен жив останах само аз.
Той, Господ,
преведе ме през необятното море
и цял-целеничък до брега на този остров ме донесе.
Е, вярно е – тук понякога е много скучно,
жива душа наоколо не можеш да намериш,
(и зъбите ми от еднородната храна отдавна изпопадаха),
но всеки доволен трябва да е от това,
което Провидението му е отредило.
Аз всеки ден присядам край брега
и върху палмови листа посланията мои пиша.
Когато събера дузина,
отивам при скалите и в морето ги захвърлям.
Навсякъде, край острова, приготвил съм дърва –
ако случайно видя някой кораб в хоризонта.
Проблемът е,
че ми е невъзможно да запаля огън,
но нека бъдем откровени –
никой не е съвършен.
Тъй много исках да напусна онзи град,
а днес бих дал живота си за да се върна.
Защото там оставих всичко,
даже себе си…

58
П.П.:
Ако случайно някой някога
намери този палмов лист –
на своите деца да бърза да го прочете!

59
*****

Животът със поредната си притча,

ще се усмихне някой ден дори на нас.
И всичко трудно на добро ще заприлича,
ще споделим и залеза във златния му час.
От някъде ще долети писмото старо –
„Обичам те такъв, какъвто си.
Недей да се разстройваш от кафето изветряло,
а просто ново сам си направи!”

60
61
*****

Ще кажете, че всичко е било напразно –

че скоро ще забравят подвизите наши.
Че сме преливали от пусто в празно
и пиели сме от строшени чаши.
Ще кажете, че никой няма да запомни
как борехме се с мелниците страшни.
Че никоя девойка със препълнените стомни
лицата ни не ще измие прашни.
Но аз в казвам – пътя, който извървяхме,
направи ни дори прашинка по-добри.
С едните плачехме, със другите се смяхме,
с едни в пустини бяхме, с други сред гори.
И даже да настъпва вече края,
и даже да е в залез Слънцето в живота,
за нас остава топлината на безкрая,
към който ще поемем със охота.

62
*****

Ще минат всичките сезони

и нашият живот ще изтече.
И сигурната смърт ще ни догони,
но може би така е по-добре.
Ако добро си сторил на децата,
ако обичал си без капка страх -
не е било напразно времето ти на земята,
дори да станеш шепа прах.
Ако приятел тъжен си прегърнал,
ако на просяка си дал храна,
ако след дълъг път си се завърнал
във хубавата и добра страна -
живял си, затова недей да съжаляваш!
Живота си изпълнил със финес.
И можеш без съмнение да се надяваш,
че хората с добро те помнят днес.

63
 Градът, старците, пътят
© Автор: Герасим К. Балабанов

© Художник: Еми Димитрова / EDraWings38 Art

www.edrawings.wixsite.com/edrawings38-bg

Българска,
първо издание

Издателство: БОН - Благоевград

ISBN 978-954-395-278-6

64