Дилия Оуенс

Където пеят раците

Посвещавам на Аманда, Маргарет и Барбара

Ето какво ви казах: ако не бях ви видяла,

как щях да ви опозная.
Видях ви, опознах ви,
обикнах ви навеки.

Първа част
МОЧУРИЩЕТО
Пролог
1968година
Мочурището не е тресавище. Мочурището е светло място, където тревата расте във
вода, а водата изтича в небето. Лъкатушат бавни поточета, отнасят със себе си
слънчевото кълбо към морето и дългокраки птици — сякаш несъздадени за полет —
неочаквано политат грациозно под крясъците на хиляди снежни гъски.
А след това в мочурището тук-таме пропълзява истинското тресавище с хлътнали
блатца, закътани в натегнали от лепкава влага гори. Водата в тресавището е
неподвижна и тъмна — погълнала светлината с калното си гърло. Дори и нощните твари
се промъкват денем в този полуздрач. Звуци, разбира се, има, но в сравнение с
мочурището тресавището е тихо, защото разлагането се извършва на клетъчно ниво.
Животът гние и смърди, и се изронва обратно на изгнили трици — мъчителен порив на
смъртта, зачеваща живот.
Сутринта на трийсети октомври 1968 година тялото на Чейс Андрюс лежеше в
тресавището, което, както си му е редът, щеше безмълвно да го погълне. Да го скрие
завинаги. Тресавището знае всичко за смъртта и не я определя задължително като
трагедия, още по-малко като грях. Но онази сутрин две момчета от градчето бяха
подкарали велосипедите си към пожарникарската кула и докато се катереха, забелязаха
от третата площадка джинсовото му яке.
Първа глава
Мама
1951година
Утрото пламтеше толкова по августовски горещо, че влажният дъх на мочурището бе
окичил дъбовете и боровете с мъгла. Участъците, обраснали с палми джуджета, бяха
необичайно тихи, с изключение на бавното пляскане на крилете на чаплите, които
излитаха от лагуната. И тогава Кая, която по онова време бе шестгодишна, чу как
шумно се затръшна замрежената врата на верандата. Както стоеше върху една
табуретка, тя спря да остъргва остатъците от кашата от царевичен булгур по
тенджерата и я натопи в мивката с поизветрял препарат. Вече не чуваше никакъв звук
освен собственото си дишане. Кой беше напуснал къщурката? Не можеше да е Мама. Тя
никога не хлопваше вратата.
Но когато Кая изтича на верандата, видя майка си, облечена с дълга кафява пола с
цепки, които се отваряха на глезените, докато тя крачеше с обувките си на високи
токчета по песъчливата пътека. Обувките с тъпи върхове бяха имитация на крокодилска
кожа. Единствените ѝ официални. На Кая ѝ се дощя да я извика силно, но знаеше, че
не бива да буди Татко, затова отвори вратата и застана на паянтовите стъпала от
тухли и дъски. Оттам видя и синият пътнически куфар, който носеше Мама. Обикновено
с увереността на кутре, Кая знаеше, че майка ѝ ще се прибере с месо, увито в
промазана кафява хартия, или с пиле с провиснала глава. Но никога досега не бе
ходила за това с крокодилските си обувки и никога не взимаше куфар.
Мама винаги се обръщаше да погледне назад оттам, където свършваше пътеката,
вдигаше високо ръка и размахваше бяла длан, преди да поеме по пътя, който
лъкатушеше през лонгозните гори, обраслите с тръстика лагуни и може би — ако
позволяваше приливът — най-сетне стигаше до града. Но днес тя продължи напред, без
да се обърне, като залиташе по коловозите. Високата ѝ фигура ту се появяваше, ту
изчезваше в пролуките между дърветата, докато сред листата остана да проблясва само
белият ѝ шал. Кая бързо изтича до мястото, откъдето се виждаше пътят. Сигурно Мама
щеше да ѝ махне оттам, но когато стигна, успя да зърне за миг само синия куфар —
какъв неподходящ за гората цвят, — преди той да изчезне от погледа ѝ. Като гъста
черна кал някаква тежест притисна гърдите на момиченцето, когато то се върна да
чака на стъпалата.
Кая беше най-малкото от петте деца — останалите бяха много по-големи от нея,
макар че по-късно не можеше да си спомни кой на колко години беше. Живееха с Мама и
Татко,натъпкани натясно като в заешка дупка в грубо скована паянтова къщурка, чиято
оградена веранда се блещеше изпод дъбовете.
Джоди — най-близкият ѝ по възраст брат, който въпреки това беше седем години по-
голям от Кая, излезе от къщата и застана зад нея. Той имаше тъмни очи и черни коси
като нейните, учеше я коя птица как пее, как се казват звездите и как да управлява
лодка през обрасналите с жилава острица участъци вода.
— Мама ще се върне — каза той.
— Не съм сигурна. Обула е крокодилските си обувки.
— Майките не оставят децата си. Не им е в природата.
— Ама ти нали ми разказа за онази лисица, която изоставила малките си.
— Да, но на онази лисица кракът ѝ беше разкъсан. Щеше да умре от глад, ако се
беше опитала да изхрани себе си и лисичетата. По-добре беше да ги изостави, да ѝ
зарасне раната, а после да се окучи с нови, когато може да ги отгледа. Мама не
гладува, ще се върне — Джоди съвсем не беше толкова сигурен в думите си, но го каза
заради Кая.
Със свито гърло Кая прошепна:
— Но Мама носеше синия си куфар, все едно отива на някакво важно място.
Къщурката се гушеше зад палми джуджета, които бяха плъзнали по пясъчните
плитчини до огърлицата от зелени лагуни и цялото мочурище зад тях в далечината.
Простираха се километри, обрасли с тръстиковидни треви, толкова жилави, че растяха
дори и в солената вода, с пръснати из тях силно наведени дървета, сякаш поели
формата на вятъра. От другата страна на къщурката се диплеха дъбови гори и
закриваха най-близката лагуна, чиято повърхност кипеше от живот. През дърветата от
морето нахлуваха солен въздух и крясъците на чайките.
От средата на шестнайсети век насам в заявяването на територия не бяха настъпили
много промени. Пръснатите из мочурищата парцели земя не бяха узаконени, само бяха
отбелязани по естествен начин от различните дезертьори — до границата на поточето
от тази страна, до изсъхналия дъб от онази. Човек не сковава в блато навес от
палмова дървесина, освен ако не бяга от някого или не е стигнал до края на пътя си.
Мочурището се охраняваше от разчленена брегова ивица, кръстена от най-ранните
изследователи "Гробището на Атлантика", тъй като силните насрещни течения,
ураганните ветрове и плитчините са разпердушинвали плавателните съдове като книжни
корабчета покрай онова, което е щяло да стане брегова линия на Северна Каролина. В
бордовия дневник на един кораб пишело: "… кръстосвахме покрай брега… но не
намирахме достъп. Свирепа буря ни връхлетя… и бяхме принудени да се върнем в
морето, за да спасим себе си, и ни понесе бързеят на силно течение…".
"Земята беше мочурлива и блатиста и ние се завърнахме на кораба си… Колко
обезсърчаващо за онези, които насетне ще дойдат да се заселват тук."
Хората, които търсели добра земя, продължили нататък, а в мрежата на
прословутите мочурища се задържала разнородна сбирщина от разбунтували се моряци,
корабокрушенци, длъжници и бегълци от войните, данъците или пък от законите, които
не им харесвали. Онези, които не били покосени от маларията или погълнати от
тресавищата, еволюирали до племе горски жители от няколко раси и най-различни
култури, като всеки от тях можел да изсече горичка само с една томахавка и да влачи
с километри на гърба си убит елен. Също като крайречните гризачи всеки си имал
очертана територия и въпреки това трябвало да се свива по периферията или просто
някой ден да изчезне в тресавището. След още двеста години към тях се присъединили
избягалите в мочурището роби, наричани марони, както и освободени роби, голи като
пушки и притиснати от всички страни, които се били пръснали из влажните земи заради
нищожните възможности, предлагани им там.
Земята може и да била сиромашка, но в никой случай не била постна. Предлагала
изобилие от всякакви живинки — от гърчещите се морски раци, заровените в калта
речни раци, водните птици, рибите, скаридите и стридите до охранените елени и
тлъстите гъски по бреговете ѝ. Човек, готов да се потруди за вечерята си, нямало
никога да гладува.
Сега беше 1951 година, така че вече четири века някои от заявените земи се
притежаваха от несвързани помежду си и нерегистрирани лица. Повечето бяха дошли още
преди Гражданската война. Други се бяха настанили незаконно в по-близки времена,
особено след световните войни, когато мъжете се завръщали сломени и без пукнат
грош. Мочурището не ги ограничавало, само ги определяло и като всяка свещена земя,
пазело дълбоко тайните им. Никой не го било грижа, че живеели на тази земя, защото
никой не я искал. В крайна сметка това били необработваеми блата.
Както уискито, така и законите на жителите на мочурището били контрабандни —
това не били закони, изсечени върху каменни плочи или записани в документи, те били
залегнали много по-дълбоко, в гените им. Древни и естествени като законите, които
се излюпвали сред соколите и гугутките. Когато бил притиснат в ъгъла, отчаян или
изолиран, човек се обръщал към онези инстинкти, които гарантирали пряко оцеляването
му. Бързи и справедливи. Те винаги били печелившата карта, защото за разлика от по-
кротките гени по-често се предавали от едно поколение на друго. Въпросът бил не на
морал, а на проста математика. Гугутките се бият помежду си не по-рядко от
соколите.
Онзи ден Мама не се върна. Никой не продума за това. Най-малкото пък Татко.
Вмирисан на риба и на нелегално варен алкохол, той затрака с капаците на
тенджерите.
— К'во има за вечеря?
Със сведени очи братята и сестрите свиха рамене. Татко изруга грубо, а после
закуцука навън, обратно в гората. И преди се бяха карали. Мама дори си бе тръгвала
един-два пъти, но винаги се връщаше и гушваше онзи, който ставаше за гушкане.
Двете по-големи сестри приготвиха вечеря от червен боб и царевичен хляб, но
никой не седна да се храни на масата, както щяха да направят при Мама. Всеки
загреба боб от тенджерата, плесна отгоре комат царевичен хляб и отиде да го яде на
дюшека си върху пода или на избелелия диван.
Кая не можа да хапне. Тя седеше върху стъпалата на верандата и гледаше към
пътеката. Висока за годините си, слаба като вейка, тя имаше силно загоряла кожа и
права коса, черна и гъста като гарваново крило.
Мракът сложи край на бдението ѝ. Макар че квакането на жабите щеше да заглуши
звуците от всякакви стъпки, тя все пак легна на леглото си на верандата и се
заслуша. Танали тази сутрин се бе събудила от цвъртенето на бекон в тигана и
аромата на содени питки, руменеещи във фурната на кухненската печка.
Навлече гащеризона си и изтича в кухнята да извади чиниите и вилиците. Да махне
гъгриците от царевичния булгур. Повечето утрини Мама я прегръщаше с широка усмивка,
"Добро утро, мое специално момиче" — и двете като в танц се заемаха с домакинските
задължения. Понякога Мама пееше народни песни или декламираше детски стихотворения
като напримерИ това прасенце отиде на пазар.Или пък повличаше Кая в ритъма на буен
танц: двете тропаха с крака по дъсчения под, докато не заглъхнеше музиката от
транзистора, който като че ли пееше сам на себе си от дъното на варел. Други
сутрини пък Мама говореше за разни възрастни неща, които Кая не разбираше, но
схващаше, че думите на Мама трябваше да идат някъде, затова ги попиваше през кожата
си, докато слагаше още дърва в печката за готвене. И кимаше, все едно разбира.
После започваха да се суетят, докато вдигнат и нахранят всички. Татко го нямаше.
Той имаше две състояния — да мълчи или да крещи. Затова беше просто чудесно, когато
оставаше да си доспи или пък изобщо не се връщаше вкъщи.
Тази сутрин обаче Мама беше смълчана, не се усмихваше и очите ѝ бяха зачервени.
Тя завърза белия си шал по пиратски, ниско през челото, но под него се провиждаха
моравожълтите очертания на синина. Веднага след закуска, още преди да измият
съдовете, Мама нахвърля някои вещи в куфара и пое към пътя.
На другата заран Кая отново застана на пост върху стъпалата, втренчена с тъмните
си очи в пътеката като в тунел в очакване на влака. Мочурището отзад бе забулено с
толкова ниска мъгла, че пухкавият ѝ долен край стигаше направо до калта. Кая
барабанеше с пръстите на босите си крака, хвърляше стръкчета трева по ларвите на
мраволъвите, но едно шестгодишно дете не можеше да седи дълго на едно място и скоро
тя се измъкна към приливните плитчини, където водата се засмукваше между пръстите
на краката ѝ. Клекнала на края на бистрата вода, тя наблюдаваше как рибките лещанки
се стрелкат между огрените от слънцето места и сенките.
Джоди ѝ изкрещя нещо откъм палмите. Тя го зяпна — може би идваше с новини. Но
докато сновеше между острите листа, от небрежния начин, по който се движеше, Кая
разбра, че Мама не е у дома.
— Искаш ли да играем на пътешественици? — попита я той.
— Ами ти каза, че си твърде стар, за да играеш на пътешественици.
— Нее, само така си приказвах. Не съм толкова стар. Хайде да се надбягваме!
Те хукнаха през плитчините, а после през гората към плажа. Тя изписка, когато
той я задмина, и се смя, докато не стигнаха при големия дъб, прострял огромните си
ръце над пясъка. Джоди и по-големият му брат Мърф бяха заковали няколко дъски в
клоните му като наблюдателница и укрепление на дървото. Сега повечето от тях бяха
изпопадали, увиснали на ръждясалите пирони.
Когато ѝ разрешаваха изобщо да се включи в игрите им, Кая обикновено беше
робиня, която носи на братята си топли содени питки, отмъкнати от тавата на Мама.
Но днес Джоди каза:
— Можеш да си капитан.
Кая вдигна дясната си ръка с жест за атака: "Гони испанците!". Отчупиха си
пръчки саби и се врязаха в гъсталака от калина, за да пронижат с крясъци врага.
А после желанието ѝ за игра наужким се изпари със същата лекота, с която я бе
завладяло, и тя седна на обрасъл с мъх дънер. Джоди също седна безмълвно до нея.
Искаше му се да ѝ каже нещо, за да разсее мислите ѝ за Мама, но думите не идваха и
те продължиха да наблюдават плаващите сенки на крачещите из водата птици.
По-късно Кая се върна на стъпалата на верандата и остана дълго да чака, но
когато погледът ѝ стигнеше до края на пътечката, тя не се разплакваше. Лицето ѝ бе
неподвижно, устните — стиснати на тънка черта под търсещите очи. Но Мама не се
върна и този ден.
Втора глава
Джоди
1951година
След като Мама си отиде, в рамките на няколко седмици най-големият брат на Кая и
двете ѝ сестри също се запиляха някъде, като че ли последваха примера ѝ. Известно
време успяваха да понасят Татковите пристъпи на ярост, които започваха с крясъци, а
след това ескалираха до юмручни удари или цапвания с опакото на ръката, после
изчезнаха един по един. Бездруго бяха почти пораснали. По-късно, точно както беше
забравила годините им, Кая не можа да си спомни и истинските им имена, помнеше само
че им викаха Миси, Мърф и Манди. Върху дюшека си на верандата Кая откри малка
купчинка къси чорапи, оставени от сестрите ѝ.
Сутринта, след като беше останал само Джоди, Кая се събуди от тракането на
съдове и съскането на гореща мазнина в тигана. Тя се втурна в кухнята, защото си
помисли, че Мама се е върнала у дома и прави пърженки от царевично брашно или
царевични питки. Но беше Джоди, който, застанал до печката, разбъркваше кашата от
булгур. Тя се усмихна, за да прикрие разочарованието си, а той я потупа по главата,
като тихичко я подкани да не вдига шум — ако не събудеха Татко, можеха да закусят
сами. Джоди не умееше да пече содени питки и нямаше бекон, така че той приготви
каша от булгур и бъркани яйца с мас, те седнаха да закусят заедно и през цялото
време се споглеждаха и се усмихваха.
Измиха бързо съдовете и изхвръкнаха през вратата към мочурището, той тичаше
напред. Но точно тогава Татко се развика и закуцука към тях. Беше невъзможно
кльощав и фигурата му като че ли се люшкаше от слабото земно притегляне. А
кътниците му бяха жълти като зъби на старо куче.
Кая погледна към Джоди.
— Можем да избягаме. Да се скрием сред мъха.
— Няма страшно. Всичко ще е наред — каза той.
По-късно, на свечеряване, Джоди откри Кая на плажа, загледана в морето. Когато
спря до нея, тя остана с прикован в мътните вълни поглед. Въпреки това по говора му
разбра, че Татко го е ударил по лицето.
— Трябва да се махна, Кая. Не мога повече да живея тук.
Тя понечи да се обърне към него, но спря. Искаше да го помоли да не я оставя
сама с Татко, но думите я задавиха.
— Като пораснеш още малко, ще разбереш — каза той.
На Кая ѝ се искаше да изкрещи, че може и да е малка, но не е глупава. Знаеше, че
всички те са си отишли заради Татко, само се чудеше защо никой не я взима със себе
си. И на нея ѝ беше минала мисълта да си тръгне, но нямаше къде да отиде и нямаше
пари за автобус.
— Кая, ще внимаваш, чу ли? Ако някой дойде, не влизай в къщата. Там могат да те
хванат. Бягай далеч в мочурището, скрий се в храстите. Винаги замитай следите си,
научилсъм те как. Също така можеш да се криеш от Татко.
След като тя продължи да мълчи, той се сбогува и закрачи през плажа към гората.
Точно преди да потъне сред дърветата, Кая най-сетне се обърна и го видя как си
отива.
— А това малко прасенце си остана у дома — каза тя на вълните.
Щом излезе от вцепенението си, изтича до къщурката. В преддверието извика Джоди
по име, но вещите му вече ги нямаше и дюшекът му на пода беше опразнен.
Кая рухна върху дюшека и дълго наблюдава как последната дневна светлина се
оттича надолу по стената. Както обикновено светлината сподири слънцето, част от нея
се събра в стаята и за миг изтърбушените дюшеци и купищата стари дрехи добиха
повече цвят и форма от дърветата навън.
Загриза я глад — каква досада — и това я изненада. Тя пристъпи в кухнята и
застана на вратата. През целия ѝ живот това помещение винаги бе излъчвало топлина
от печащия се хляб, врящия боб или къкрещата рибена яхния. Сега беше спарено, тихо
и тъмно.
— Кой ще готви? — попита тя на глас.
Със същия успех можеше да попита: "Кой ще танцува?".
Запали свещ, разрови жаравата в печката, добави подпалки. Задвижи духалото,
докато се появи пламъче, а после сложи още дърва. Хладилникът им служеше само като
шкаф, защото електричеството не стигаше до къщурката. За да озаптяват мухъла,
вратата зееше отворена, подпряна с една мухоловка. Въпреки това зеленикавочерните
вени на плесента гнездяха във всяка пукнатина.
Кая извади остатъците от храна и си каза: "Ще объркам кашата от булгур с мас и
ще я стопля". Така и направи, яде направо от тигана — непрекъснато надничаше през
прозореца дали Татко си идва. Но той не дойде.
Когато светлината на месечината най-сетне огря къщурката, Кая пропълзя в леглото
си на верандата — изтърбушен дюшек с истински чаршафи на малки сини розички, които
Мама беше купила на една дворна разпродажба — за пръв път в живота си сама през
нощта.
Отначало през няколко минути сядаше в леглото и надничаше през мрежата на
вратата. Вслушваше се за стъпки в гората. Познаваше силуетите на всички дървета, но
въпреки това някои сякаш все сменяха местата си и се придвижваха с луната. По едно
време така се беше вцепенила, че не можеше да преглътне, а после, като че ли по
поръчка, познатите песни на жабите и щурците изпълниха нощта. По-утешителни,
отколкото песничката за трите слепи мишки. Мракът ухаеше сладко със земния дъх на
жабите и саламандрите, преживели още един лепкаво горещ ден. Мочурището се сгуши
по-наблизо в ниската мъгла и Кая заспа.
Татко не се върна цели три дни и Кая си вареше листа от ряпа от градината на
Мама на закуска, обяд и вечеря. Отиде до кокошарника за яйца, но откри, че е
празен. Ни пиле, ни яйце.
"Курешки! Вие сте само една купчина курешки!" Смяташе да ги гледа, след като
Мама си отиде, но не направи кой знае какво. Сега бяха избягали на пъстър рояк и
къткаха далеч зад дърветата. Кая трябваше да разпръсне царевичен булгур, за да види
не може ли да ги подмами обратно. Вечерта на четвъртия ден Татко се появи с бутилка
и се просна на леглото си.
Когато на другата сутрин влезе в кухнята, се разкрещя.
— К'де са се запилели всички?
— Не знам — каза тя, без да го погледне.
— Тъпа си като сляпо кутре. И безполезна като циците на глиган.
Кая се изхлузи тихичко от верандата, но докато вървеше по плажа и търсеше миди,
надуши дим и видя, че откъм къщурката се вие пушек. Хукна с всички сили, а когато
излезе изпод дърветата, видя, че в двора гори голям огън. Татко хвърляше рисунките,
роклите и книгите на Мама в пламъците.
— Не! — изкрещя Кая.
Без да я погледне, той метна транзистора в огъня. Лицето и ръцете ѝ пламнаха,
докато тя посягаше за рисунките, но пламъците я отблъснаха.
Кая се втурна в къщурката, за да попречи на Татко да награби още вещи, и
кръстоса твърдо поглед с него. Той посегна да я цапардоса с опакото на ръката си,
но Кая не отстъпи. Внезапно баща ѝ се обърна и закуцука към лодката си.
Кая се свлече на дъсченотухлените стъпала и оттам загледа как нарисуваните от
Мама с водни бои сцени от мочурището се превръщат в пепел. Седя до залез, докато
всички копчета не станаха на въглен и спомените за буйните танци с Мама не се
стопиха в пламъците.
През следващите няколко дни, поучена от грешките на другите, а може би най-вече
от поведението на рибките лещанки, Кая проумя как да живее с Татко. Просто не
трябваше да му се пречка, трябваше да избягва да я вижда, да притичва от осветените
от слънцето места към сенките. Ставаше и излизаше от къщата, преди той да се е
събудил, живееше в гората и във водата, а после се промъкваше тихичко да спи в
леглото си на верандата, възможно най-близо до мочурището.
През Втората световна война Татко се бил срещу Германия, където един шрапнел
раздробил лявата му бедрена кост — предмет на последната им гордост. И
ежеседмичните чекове за инвалидност бяха единственият им източник на доходи.
Седмица след напускането на Джоди хладилникът се опразни и почти не останаха репи.
Когато в понеделник сутринта Кая влезе в кухнята, Татко посочи един смачкан долар и
няколко монети върху кухненската маса.
— С това тук ще купиш храна за седмицата. Нищо не се дава даром — каза той. —
Всяко нещо си има цена, а с тези пари ще трябва да въртиш къщата, да събираш дърва
за печката и да переш дрехите.
За пръв път в живота си Кая тръгна сама за продукти до градчето Баркли Коув —
това малко прасенце отиде на пазар.Гази повече от шест километра през дълбокия
пясък или кал, докато отпред не блесна заливът с градчето на брега.
Баркли Коув бе заобиколен от блатисти земи, които смесваха солената си омара с
тази на океана, а той пък се надигаше при прилив от другата страна на Главната
улица. Заедно мочурището и морето отделяха градчето от останалия свят, с него го
свързваше само шосе с едно платно, което куцукаше по напукан бетон с дупки по него.
Имаше две улици: Главната следваше извивката на океанския бряг с редичка от
магазини — от едната страна бакалията "Пигли Уигли", от другата "Уестърн Ауто" с
ресторантчето по средата. Имаше също така "За пет цента при Крес", "За едно пени"
(само каталог), пекарната на Паркър и магазина за обувки "Бъстър Браун". До "Пигли"
се мъдреше Проклетата бирария, където предлагаха хотдог, люто чили и пържени
скариди, сервирани в хартиени лодчици. Дамите и децата не влизаха вътре, защото се
смяташе за неприлично, но в стената имаше гише за храна за вкъщи, откъдето можеха
да си поръчат хотдог и газирана напитка от улицата. Цветнокожите не можеха да
използват нито вратата, нито гишето.
Другата улица, Широката, се насочваше от старото шосе право към океана и опираше
в Главната, където и свършваше. Така че на единственото кръстовище в градчето се
събираха Главната улица, Широката улица и Атлантическият океан.
Магазините и търговските обекти не бяха залепени един за друг както в повечето
градчета, а се отделяха от малки пространства, обрасли с морски овес и палми
джуджета, сякаш през нощта мочурището се примъкваше помежду им. В продължение на
повече от двеста години пронизващите солени ветрове бяха оцветили обшитите с
кедрови дъски сгради в ръждивокафяво, а боята по рамките на прозорците, предимно
бяла и синя, беше напукана и се лющеше. Градчето имаше уморен вид от спора със
стихиите и като че ли се захлупваше.
Кеят му, окичен с опърпани въжета и стари пеликани, се врязваше в малкия залив,
в чиято вода при липса на вълнение се отразяваха червените и жълтите цветове на
лодките за скариди. Сред дърветата, около лагуните и покрай океана, от двете страни
на магазините криволичеха черни пътища, край които се редяха малки къщички от
кедрово дърво. Баркли Коув беше в буквалния смисъл на думата затънтено градче с
къщи, разхвърляни тук и там сред приливните устия на реките и папура като гнезда на
бели чапли, разпилени от вятъра.
Боса и облечена с твърде окъсял гащеризон, Кая стоеше на мястото, където пътят
от мочурището се вливаше в главния път. Хапеше устна и ѝ се щеше да хукне към дома.
Не можеше да измисли какво да каже на хората, как да се справи с парите в
бакалницата. Но подтиквана от глада, пристъпи по Главната и тръгна с наведена глава
към "Пигли Уигли" по разнебитения тротоар, който от време на време надничаше между
туфите трева. Когато наближи "За пет цента", чу зад себе си шумотевица и отскочи
встрани точно когато три момчета, няколко години по-големи, профучаха покрай нея с
велосипедите си. Водачът се обърна назад, смее се на пропуснатата възможност да я
блъсне, а после едва не се бутна в жена, която излизаше от магазина.
— ЧЕЙС АНДРЮС, върни се веднага! Върнете се и тримата.
Те повъртяха педалите още няколко метра, но после размислиха и се върнаха при
жената — госпожица Панзи Прайс, продавачка на платове и галантерия. Някога
семейството ѝ бе притежавало най-голямата ферма в покрайнините на мочурището и
макар че много отдавна бяха принудени да я продадат, тя продължаваше да играе
ролята на благородна собственичка на земя. Което не беше лесно, ако живееш в
миниатюрен апартамент над ресторантчето. Госпожица Панзи обикновено носеше шапки с
формата на копринени тюрбани и тази сутрин тюрбанът ѝ беше в розово, като
подчертаваше червеното ѝ червило и наплесканите с руж страни. Тя се скара на
момчетата.
— Мисля да ви обадя на майките ви. Или още по-добре — на бащите ви. Толкова
бързо карахте по тротоара, че едва не ме блъснахте! С какво ще се оправдаеш, Чейс?
Велосипедът му беше най-лъскавият от всички — с червена седалка и високи
хромирани ръкохватки.
— Съжаляваме, госпожице Панзи, не ви видяхме, защото хей онова момиче ни
попречи.
Чейс, загорял от слънцето и с тъмна коса, посочи Кая, която се бе върнала на
тротоара и стоеше наполовина скрита в един миртов храст.
— Няма значение. Не можете да извинявате греховете си с други хора, дори и с
измета от мочурището. Сега, момчета, трябва да свършите нещо добро като извинение
за простъпката си. Вижте, ето там госпожица Ериъл идва с покупките си, идете да ѝ
помогнете да ги занесе до камионетката. И си приберете ризите в панталоните.
— Да, госпожо — отвърнаха момчетата и подкараха велосипедите към госпожица
Ериъл, която им водеше часовете във втори клас.
Кая знаеше, че родителите на тъмнокосото момче са собственици на магазина
"Уестърн Ауто", поради което то караше най-хубавия велосипед. Беше го виждала да
разтоварва големи кашони със стока от камиона, да ги внася, но никога не беше
обелвала и дума с него или с останалите.
Тя почака няколко минути, а после с наведена глава приближи бакалницата. В
"Пигли Уигли" разгледа изложения царевичен булгур и избра половинкилограмов пакет,
воденично мливо от "Мелница Аткинсън", защото отгоре му имаше червен етикет —
"Специално предложение за седмицата, както я беше учила Мама. Помота се между
стелажите, докато на касата не останаха хора, а после се приближи и застана пред
касиерката госпожа Сингълтъри, която я попита:
— Къде е майка ти?
Госпожа Сингълтъри беше с късо подстригана коса, ситно навита и боядисана в
пурпурно като перуника на слънце.
— Шета, госпожо.
— Е, имаш ли пари за булгура, или не?
— Имам, да.
Тъй като не знаеше да отброи точно монетите, тя подаде целия долар.
Госпожа Сингълтъри не беше сигурна дали детето различава монетите, затова,
докато връщаше рестото в отворената длан на Кая, започна бавно да отброява:
— Двайсет и пет, петдесет, шейсет, седемдесет, осемдесет и три пенита. Защото
царевичният булгур струва дванайсет цента.
Стомахът на Кая се преобърна. Дали не трябваше да върне нещо? Тя зяпна
непознатите монети в дланта си.
Госпожа Сингълтъри като че ли омекна.
— Добре тогава. Хайде, бягай.
 Кая изхвръкна от магазина и закрачи възможно най-бързо към пътеката за
мочурището. Мама ѝ бе казвала неведнъж: "Никога не тичай в града или хората ще си
помислят, че си откраднала нещо". Но веднага щом стигна пясъчната пътека, Кая тича
почти километър. Останалата част от пътя извървя с бърза крачка.
Когато се върна у дома, въобразила си, че знае как да приготви каша от царевичен
булгур, тя изсипа брашното във врялата вода, но то стана на буца — една голяма
топка, която отдолу загоря, а в средата остана сурова. Беше толкова жилава, че Кая
можа да хапне само няколко хапки, затова отново претърси градината и откри между
златника още няколко листа от ряпа. Свари ги и ги изяде всичките, като изсърба
течността от тенджерата.
След няколко дни му хвана цаката как да вари царевична каша, макар че колкото и
да бъркаше, кашата пак ставаше донякъде на бучки. Другата седмица купи ребра —
отново с червен етикет — и ги свари с царевичен булгур и зелено зеле на каша с
чудесен вкус.
Кая често переше с Мама, така че знаеше как да търка дрехите на пералната дъска
под чешмата в двора с калъпи сапун от луга. Гащеризонът на Татко беше толкова
тежък, когато беше мокър, че тя не можеше да го извие със слабите си ръце и не
стигаше до въжето, за да го просне, така че го провеси да капе от листата на
палмите джуджета в края на гората.
Така го караха с Татко на две нива, живееха отделно в една и съща къщурка,
понякога не се виждаха с дни. Почти никога не разговаряха. Тя разтребваше след себе
си и след него като сериозна малка жена. Не беше достатъчно умела готвачка, за да
му приготвя храна — обикновено него все го нямаше, — но през повечето време
оправяше кревата му, вдигаше разхвърляните вещи, метеше и миеше съдовете. Не защото
ѝ бяха наредили, а защото това беше единственият начин да поддържа къщурката в
приличен вид до завръщането на Мама.
Мама винаги казваше, че есенната луна изгрява за рождения ден на Кая. И въпреки
че не си спомняше рождената си дата, една вечер, когато луната изплува пълна и
златна от лагуната, Кая си каза: "Мисля, че станах на седем". Татко изобщо не
спомена нищо за това и разбира се, нямаше торта. Не каза нищо и за отиването ѝ на
училище, а тя, следкато не знаеше кой знае колко по въпроса, се страхуваше да го
повдигне.
Мама със сигурност щеше да се върне за рождения ѝ ден, затова на сутринта след
пълнолунието тя си облече басмената рокля и се загледа в пътеката. Мислено
подканвашеМама да се завърне в къщурката все със същите обувки от крокодилска кожа
и дългата пола. Когато не дойде никой, Кая взе тенджерата с кашата от булгур и
прекоси гората до морския бряг. Свила длани на тръба до устата си, вдигна глава и
извика "Кааа, кааа, кааа". От двете страни на плажа над разбиващите се вълни високо
в небето се появиха сребърни точки.
— Ето ги, идат. Не мога да ги преброя тези чайки, толкова са много — каза тя.
С крясъци и пищене птиците се виеха и пикираха, рееха се край лицето ѝ и
кацваха, когато Кая им хвърляше каша. Най-сетне се успокоиха и започнаха да се
почистват с клюновете си, докато тя седеше на пясъка с подвити настрани крака. Една
едра чайка се настани близо до Кая.
— Имам рожден ден — каза тя на птицата.
Трета глава
Чейс
1968година
Изгнилите основи на старата изоставена пожарникарска кула обкрачваха блатото,
издишващо собствени повесма мъгла. С изключение на грачещите врани, смълчаната гора
като че ли се бе притаила в очакване, когато двете момчета — Бенджи Мейсън и Стив
Лонг — и двете по на десет години, и двете руси, се закатериха по влажното
стълбищесутринта на трийсети октомври 1968 година.
— Не се очакваше есента да е толкова гореща — провикна се Стив към Бенджи.
— Да и всичко е тихо, без да броим враните.
Когато погледна надолу през стъпалата обаче, Стив каза:
— Стой. Какво е това?
— Къде?
— Виж там. Сини дрехи, като че ли някой лежи в калта.
 Бенджи се провикна:
— Хей, ти!К'во правиш?
— Виждам лице, ама не мърда.
Размахали ръце, те изтичаха обратно на земята и си пробиха път от другата страна
на основата на кулата, а зелената кал полепваше по обувките им. На земята лежеше
мъж, по гръб, със странно извит в коляното ляв крак. С отворени очи и уста.
— Господи! — каза Бенджи.
— Божичко, това е Чейс Андрюс.
— По-добре да доведем шерифа.
— Ама нали не трябваше да сме тук.
— Сега това няма значение. И враните ще го накацат всеки момент.
Обърнаха глави по посока на граченето, а Стив каза:
— Може би един от нас да остане да отпъжда птиците?
— Трябва да си луд да си помислиш, че ще остана тук сам. И се обзалагам на един
цент, че и ти няма да искаш.
След което двамата грабнаха велосипедите си и натиснаха педалите по дълбокия
пясък на пътеката обратно до Главната улица, прекосиха града и влязоха бегом в
ниската сграда, където шерифът Ед Джаксън седеше на бюрото си в полицейското
управление, осветено от увиснали на жиците голи крушки. Набит и среден на ръст, той
имаше червеникава коса, а лицето и ръцете му бяха обсипани с бледи лунички. Шерифът
седеше и прелистваше списанието "Спорт далеч от дома".
Без да почукат, момчетата се втурнаха през отворената врата.
— Шерифе…
— Хей, Стив, Бенджи. Да не е станал пожар?
— Видяхме Чейс Андрюс, проснат в тресавището под пожарникарската кула. Прилича
на мъртъв. Изобщо не мърда.
Още от основаването на Баркли Коув през 1751 година нито един правозащитник не
беше разпростирал юрисдикцията си отвъд блатните треви. През четиресетте и
петдесетте години неколцина шерифи бяха подгонили с кучета престъпници, избягали от
сушата в мочурището, и затова все още се гледаха кучета за всеки случай. Но като
цяло Джаксън пренебрегваше престъпленията, извършени в тресавището. Защо да пречи
на едни плъхове да избиват други плъхове?
Но пък в случая ставаше дума за Чейс. Шерифът стана и свали шапката си от
закачалката.
— Заведете ме.
Клони от дъб и зеленика стържеха отвън по патрулната камионетка, докато шерифът
маневрираше по пясъчната пътека с доктор Върн Мърфи, слаб и стегнат, с посивяла
коса, единствения лекар в града, седнал до него. И двамата се люшкаха в такт,
когато колата подскачаше по дълбоките коловози, главата на Върн почти се удряше в
стъклото. Стари приятели и горе-долу връстници, те ходеха заедно за риба и често
работеха по един и същи случай. Сега и двамата мълчаха пред перспективата да
потвърдят чие е тялото в блатото.
Стив и Бенджи седяха в каросерията на камионетката с велосипедите си, докато тя
не спря.
— Той е там, господин Джаксън. Хей зад онези храсти.
Ед слезе от камионетката.
— Вие чакайте тук, момчета.
След това двамата с доктор Мърфи изгазиха калта до мястото, където лежеше Чейс.
При идването на камионетката враните бяха отлетели, но отгоре бръмчаха други птици
и насекоми. Животът продължаваше дръзко своя марш.
— Вярно, че е Чейс. Сам и Пати Лъв няма да го преживеят.
Всяка поръчана автомобилна свещ, всяка сметка и всеки етикет, закачен в "Уестърн
Ауто" на семейство Андрюс, се правеха в името на единственото им дете Чейс.
Клекнал до тялото, Върн го преслуша със слушалките за сърдечен ритъм и потвърди
смъртта му.
— Откога според теб е така? — попита Ед.
— Бих казал, че е мъртъв поне от десет часа. Съдебният следовател ще каже със
сигурност
— Сигурно се е покатерил снощи. И е паднал отгоре.
 Върн огледа набързо Чейс, без да го докосва, после се изправи до Ед. И двамата
се втренчиха в очите на Чейс, които все още гледаха към небето от отеклото му лице,
а после хвърлиха поглед към зиналата му уста.
— Колко пъти казвах на хората от града, че непременно ще се случи нещо такова —
рече шерифът.
Познаваха Чейс още от раждането му. Гледаха го как израства от чаровно дете в
привлекателен юноша, звезден защитник в спорта и градски талант, който работеше при
родителите си. И накрая — красив мъж, женен за най-красивото момиче в градчето.
Сега лежеше сам, по-незначителен и от тресавището. Грубата ръка на смъртта както
винаги бе обрала овациите.
Ед наруши мълчанието.
— Работата е там, че не проумявам защо другите не са потърсили помощ. Винаги
идват тук на цяла тумба или поне по двама — да разпуснат.
Шерифът и лекарят размениха кратко, но многозначително кимване, означаващо, че
макар вече да беше женен, Чейс би могъл да доведе на кулата друга жена.
— Хайде да се върнем. Да огледаме нещата добре — каза Ед. Вдигаше крака по-
високо от необходимото. — Вие, момчета, стойте, където сте, не правете излишни
стъпки.
И като посочи следите, които водеха от стълбището през блатото и спираха на
около два и половина метра от Чейс, Ед ти попита:
— Тези стъпки вашите от сутринта ли са?
— Да, господине, дотам стигнахме — каза Бенджи. — Щом видяхме, че е Чейс, се
върнахме. Вижда се откъде сме го направили.
— Добре — Ед се обърна, — Върн, нещо не е наред. Край тялото няма следи. Ако е
бил с приятели или с когото и да било там, щом е паднал, те са щели да изтичат
долу, да го обкръжат, да коленичат до него. Да видят дали е жив. Виж колко са
дълбоки стъпките ни в калта, но други пресни следи няма. Никой не е ходил до
стълбите, нито пък е тръгнал оттам, няма следи и около тялото.
— Може би тогава е бил сам. Това обяснява всичко.
— Едно нещо обаче няма как да обясни. Къде санеговитестъпки? Как Чейс Андрюс е
минал по пътеката, прекосил е това калище до стълбището, за да се качи горе, и не е
стъпвал никъде?
Четвърта глава
Училището
1951година
Няколко дни след рождения си ден, докато шляпаше боса и сама в калта, Кая се
беше навела и наблюдаваше как на една попова лъжичка ѝ растат жабешки крака. Но
изведнъж нещо я накара да се изправи. Един автомобил разриваше дълбокия пясък в
края на тяхната пътека. Никой не идваше дотук с автомобил. После през дърветата
долетя приглушен разговор между мъж и жена. Кая изтича бързо в подраста, откъдето
можеше да види кой идва и после да избяга. Както я беше научил Джоди.
От автомобила слезе стройна жена и се запоклаща несигурно на високите си
токчета, точно както Мама, докато вървеше по пясъчната пътека. Сигурно бяха дошли
от сиропиталището да я вземат.
"Мога да я надбягам като нищо. Ще се просне по лице с тези нейни обувки." Кая не
помръдна, само наблюдаваше как жената пристъпва към мрежестата врата на верандата.
— Ехо, има ли някой вкъщи? Тук е служителката по самоотлъчка от училище. Дойдох
да заведа Катрин Кларк на училище.
Ставаше интересно. Кая седеше безмълвно. Беше съвсем сигурна, че би трябвало да
започне училище на шест години. И ето че дойдоха година по-късно.
Нямаше представа как да разговаря с децата, още по-малко е учителката, но искаше
да се научи да чете и да разбере какво следва след двайсет и девет.
— Катрин, миличка, ако ме чуваш, моля те покажи се. Такъв е законът, сладурче,
трябва да идеш на училище. Но освен това ще ти хареса, миличка. Всеки ден ще имаш
безплатен топъл обяд. Мисля, че днес имат пай с пилешко на фурна.
Това вече беше друга работа. Кая беше много гладна. За закуска си свари каша от
булгур с разбъркани вътре солени крекери, защото нямаше сол. Едно от нещата, които
вече беше научила в живота, бе, че не може да се яде царевична каша без сол. Беше
яла пай с пилешко само няколко пъти в живота си, но все още помнеше златистата му
коричка, хрупкава отвън, мека отвътре. Усещаше вкуса на соса съвсем истински тук и
сега. Стомахът ѝ накара Кая да се изправи по собствена воля сред палмовите листа.
— Здравей, миличка, аз съм госпожа Кълпепър. Вече си пораснала и си готова да
тръгнеш на училище, нали?
— Да, госпожо — отвърна Кая с наведена глава.
— Можеш да дойдеш боса, и други деца идват така, но понеже си малко момиченце,
трябва да носиш пола. Имаш ли рокля или пола, сладурче?
— Да, госпожо.
— Добре тогава, да идем да те облечем.
Госпожа Кълпепър последва Кая през вратата на верандата наложи се да прескочи
редицата птичи гнезда, които Кая беше наредила по дължината на дъските. В спалнята
Кая облече единствената рокля, която ѝ ставаше — плисиран сукман с една презрамка,
забодена с безопасна.
Чудесно, миличка, изглеждаш просто чудесно.
Госпожа Кълпепър протегна ръка. Кая се втренчи в нея. Не беше докосвала със
седмици друг човек и не беше докосвала непознат през целия си живот. Но сложи
малката си длан в ръката на госпожа Кълпепър, която я заведе по пътечката при един
форд феърлейн, шофиран от мълчалив мъж със сива мека шапка. Седнала на задната
седалка, Кая не се усмихваше и не се чувстваше като пиленце под крилото на майка
си.
В Баркли Коув имаше едно училище за бели. Учениците от първи до дванайсети клас
учеха в двуетажно тухлено здание на Главната срещу управлението на шерифа.
Цветнокожите деца си имаха собствено училище — едноетажен циментов блок близо до
Квартала на цветнокожите.
Когато я въведоха в училищната канцелария, в регистъра за ражданията на общината
откриха името ѝ, но не и рождената ѝ дата, затова я сложиха във втори клас, въпреки
че нито ден от живота си не беше ходила на училище. Казаха, че първи клас бездруго
бил твърде препълнен и за хората от мочурището нямало никаква разлика, защото така
и така посещавали училище може би само няколко месеца и след това не ги виждали
повече. Докато директорът я водеше по широкия коридор, в който отекваха стъпките
им, по челото ѝ изби пот. Той отвори вратата на една класна стая и я побутна леко.
Плисирани блузки, набрани поли, обувки, много обувки, тук-таме боси крака и очи
— и всички я зяпаха. Кая не беше виждала никога толкова много хора. Може би повече
от десет. Учителката, същата онази госпожица Ериъл, на която помагаха момчетата, я
заведе до един чин в дъното на стаята. Казаха ѝ, че можела да сложи вещите си в
една от преградките, но Кая нямаше вещи.
Учителката се върна до първите чинове и подкани:
— Катрин, моля те, изправи се и кажи на класа цялото си име.
Стомахът ѝ се преобърна.
— Хайде, миличка, не се срамувай.
Кая се изправи.
— Госпожица Катрин Даниел Кларк — оповести тя, защото Мама веднъж и беше
споменала, че това е пълното ѝ име.
— Можеш ли да ни кажеш буква по буква думата "куче"?
Втренчена в пода, Кая мълчеше. Джоди и Мама я бяха научили на някои букви. Но
никога не беше казвала на глас думи буква по буква.
Стомахът ѝ се сви на възел от нерви, но тя все пак опита.
— Ч-у-ч-е.
По редиците се надигна и затихна смях.
— Шът! Млъквайте! — провикна се госпожица Ериъл. — Никога не се надсмиваме,
чувате ли ме, никога не се надсмиваме помежду си. Знаете го много добре.
Кая си седна бързо на чина отзад в класната стая, опита се да изчезне като
бръмбар корояд, който се слива с набраздения дънер на дъбовете. Но колкото и да
беше притеснена, докато учителката продължаваше урока, тя се наведе напред в
очакване да научи какво следва след двайсет и девет. Засега госпожица Ериъл
говореше само за нещо, наричано "фоника"[1],и учениците, закръглили уста като
буквата О, повтаряха подире ѝ звуковете "а", "о" и "у", стенещи като гугутки.
Към единайсет часа уханието на топло масло от печащите се кифли с мая и тестото
за пая изпълни коридорите и се просмука в стаята. Стомахът на Кая я болеше и се
гърчеше и когато класът най-сетне се строи в редичка по един и тръгна към стола,
устата ѝ се напълни със слюнка. Кая последва примера на другите: взе си една табла,
зелена пластмасова чиния и прибори. В кухнята се отвори голям прозорец с тезгях
отпред и пред Кая се появи огромна емайлирана тава с парчета пай с пилешко, върху
който се кръстосваха хрупкави ленти тесто и димеше горещ сос. Високата чернокожа,
която се усмихваше и се обръщаше към някои деца по име, ѝ сипа голямо парче пай в
чинията, малко грах с масло и ѝ даде кифла с мая. Кая си взе сама бананов пудинг и
сложи картонена бяло-червена опаковка с мляко на подноса си.
Обърна се към стола, повечето маси вече бяха пълни с деца, които се смееха и
разговаряха. Тя позна Чейс Андрюс и приятелите му, които едва не я бяха съборили с
велосипедите си от тротоара, обърна глава на другата страна и седна на една празна
маса. На няколко пъти очите ѝ я подвеждаха и тя хвърляше бързи погледи към
момчетата — единствените лица, които познаваше. Но както и всички останали, те не ѝ
обръщаха внимание.
Кая се загледа в пая, пълен с пилешко, морковчета, картофи и грахчета. Със
златистокафява коричка отгоре. До масата ѝ се приближиха няколко момичета с набрани
поли, разперени допълнително от фусти на волани. Едното беше високо, слабо и русо,
другото — закръглено с топчести бузи. Кая се зачуди как ли ще се покатерят на дърво
или дори ще се качат в лодка с тези бухнали поли. Да не говорим, че не можеха да
нагазят във водата за жаби — от полите нямаше да могат да видят дори краката си.
Когато се приближиха, Кая заби поглед в чинията си. Какво щеше да им каже, ако
седнеха при нея? Но момичетата я подминаха, чуруликаха като птичета и седнаха при
свои приятели на друга маса. Въпреки глада, от който се свиваше стомахът ѝ, Кая
усещаше устата си пресъхнала и ѝ беше трудно да преглъща. Затова, след като хапна
само няколко залъка, изпи цялото мляко, натъпка колкото можа повече пай в
картонената опаковка и внимателно, за да не я види някой, я зави заедно с кифлата в
салфетката си.
През останалата част от деня не отвори уста. Дори когато учителката ѝ задаваше
въпрос, Кая оставаше безмълвна. Смяташе, че би трябвало тя да научи нещо от тях, а
не те от нея. "Защо да се излагам да ми се смеят?" — мислеше си.
След последния звънец ѝ казаха, че шофьорът на автобуса ще я остави четири
километра преди пътеката за дома ѝ, защото пътят там бил твърде песъчлив, и че тя
трябва да го взима оттам всяка сутрин. По обратния път, докато автобусът подскачаше
по дълбоките коловози и минаваше покрай обрасли с жилава спартина места, в предната
част започнаха да скандират:
— ГОСПОЖИЦА Катрин Даниел Кларк!
Високата-кльощава-блондинка и Топчестата-с — дебелите-бузи— момичетата, които
беше видяла на обяд, се провикнаха:
— Къде си, птицо, в това блато? С шапка от мъх, мочурищен плъх?
Най-сетне автобусът спря на едно неотбелязано кръстовище от преплитащи се пътеки
далеч в гората. Шофьорът отвори вратата и Кая се шмугна навън, като пробяга почти
цял километър, докато се задъха, а после тича в тръс през целия път до тяхната
пътека. Не спря при къщурката, а претича между палмите до лагуната, а после по
пътечката,която минаваше през гъстите дъбове с широки корони до океана. Изхвърча на
пустия плаж срещу морето, разтворило широко ръце, при вятъра, който разплиташе
сплетенатаѝ коса, и накрая спря на линията на прилива. Както и през целия ден, беше
готова да се разплаче.
Кая се опита да надвика рева на блъскащите вълни, за да призове птиците. Океанът
пееше басово, чайките пригласяха сопрано. С писъци и крясъци те кръжаха над
мочурището и над пясъка, докато тя им хвърляше на плажа корички от пая и парченца
от кифлата. Те кацаха с провиснали надолу крака и въртяха глави.
Няколко птици кълвяха лекичко трошички между пръстите на краката ѝ и тя се
разсмя, защото я беше гъдел, докато по страните ѝ не потекоха сълзи и най-сетне
дълбоки накъсани ридания не изригнаха от онова свито място под гърлото ѝ. Когато
опразни картонената опаковка, Кая си мислеше, че няма да издържи на болката, боеше
се, че и те ще я изоставят както всички останали. Но чайките се настаниха на плажа
около нея и се заеха да приглаждат с клюнове сивите си разперени криле. Затова и тя
също седна и ѝ се дощя да ги сграби всичките и да ги занесе на верандата да спят
заедно. Представи си всички напъхани в леглото ѝ, пухкава купчина топли пернати
тела заедно с нея под завивките.
След още два дни чу как отново онзи форд феърлейн разравя с гуми пясъка и избяга
в мочурището, като оставяше дълбоки стъпки из пясъчните наноси, направо да ти
извадят очите, а после прецапа на пръсти през водата, без да оставя следи, върна се
и пое в друга посока. Когато стигна до калта, затича в кръг, за да обърка всички
дири. Щом стъпи до твърда земя, прехвръкна през нея и прескочи от туфите в
клечките, без да оставя следи.
Още няколко седмици те идваха по веднъж на два-три дни, мъжът с меката шапка я
търсеше и преследваше, но никога не успя да я доближи. После една седмица не дойде
никой. Само враните грачеха. С отпуснати отстрани на тялото си ръце Кая се загледа
в пустата пътека.
Нито ден повече не се върна на училище. Продължи да наблюдава чаплите и да
събира раковини, от които смяташе, че може да научи нещо. "Вече мога да гукам като
гугутка — си каза. — И много по-добре от тях. Въпреки всичките им хубави обувки."
Една сутрин, няколко седмици след онзи ден в училище, слънцето припичаше,
нажежено до бяло, докато Кая се катереше в укреплението на братята си върху дървото
на плажа, за да потърси платноходи, окичени със знамена с череп и кръстосани кости.
В доказателство на това, че въображението покълва дори и в най-самотната почва, тя
изкрещя: "Хо! Пирати, хо!". Размахала сабя, скочи от дървото, за да атакува. Но
изведнъж дясното ѝ ходило бе пронизано от болка, която запламтя по целия ѝ крак. С
подкосени колене Кая падна настрани и изкрещя. Видя дълъг ръждив пирон, забит
дълбоко в ходилото ѝ. "Татко!" — изпищя тя. Опита се да си спомни дали се е
прибирал миналата нощ у дома. "ПОМОГНИ МИ, Татко" — извика отново, но никой не ѝ
отвърна. С бързо движение посегна и измъкна пирона, като пищеше, за да прикрие
болката.
Несъзнателно раздвижи със скимтене ръце в пясъка. Накрая седна и погледна
ходилото си отдолу. Кръв почти нямаше, само нищожен отвор на малка дълбока рана. И
точно тогава се сети за тетануса. Стомахът ѝ се сви и я побиха студени тръпки.
Джоди ѝ беше разказвал за някакво момче, което стъпило върху ръждив пирон и не му
били инжекцияпротив тетанус. Челюстите му се схванали и толкова се стегнали, че то
не могло да си отвори устата. После гърбът му се извил назад като лък и никой не
можел да му помогне, освен да стои и да го гледа как умира в гърчове.
Джоди ѝ беше обяснил пределно ясно — трябва да ти бият инжекцията до два дни,
след като си настъпила пирона, или си обречена. Кая нямаше представа как да се
добере до такава инжекция. "Трябва да направя нещо. Ще се схвана със сигурност,
докато чакам Татко." С оросено от пот лице тя изкуцука през плажа и с усилие
достигна накрая до по-хладната сянка на дъбовете около къщурката.
Мама киснеше раните в солена вода и ги превързваше с кал, смесена с най-различни
церове. В кухнята нямаше сол, затова Кая закуцука през гората до обрасло с папур
приливно езерце, толкова солено при отлив, че по краищата му избиваха блестящи бели
кристали. Седна на земята и накисна крака си в саламурата на мочурището, като през
цялото време движеше устата си — отваряше я, затваряше я, отваряше я, затваряше я,
имитираше прозевки, дъвчене, каквото и да е, само и само да не се схване. След
около часотливът се отдръпна дотолкова, че Кая успя да изкопае с пръсти дупка в
черната кал и внимателно пъхна крака си в копринената ѝ плът. Въздухът тук беше по-
хладен и тя се ориентираше по крясъците на орлите.
В късния следобед много огладня и се върна в къщурката. Стаята на Татко беше все
така празна и той вероятно нямаше да се върне у дома още дълги часове. Играта на
покер и пиенето запълваха времето му през по-голямата част от нощта. Царевичен
булгур нямаше, но докато ровеше из долапа, Кая откри стара мазна тенекиена кутия с
маргарин "Криско", топна малко от него и го размаза върху един крекер. Отначало
гризваше по-малко, а после изяде още пет.
Опъна се в леглото си на верандата и се заслуша за лодката на Татко.
Настъпващата нощ се втурваше и побягваше и тя заспиваше и се будеше на пресекулки,
но сигурно към сутринта бе заспала дълбоко, защото се събуди с изцяло огряно от
слънцето лице. Кая бързо отвори уста — все още действаше. Куцука така напред-назад
между обрасналото с тръстика езерце и къщурката, докато по движението на слънцето
не разбра, че са изминали два дни. Все отваряше и затваряше уста. Може би беше
прескочила трапа.
 Тази нощ, докато се мушкаше в чаршафите върху дюшека на пода, с крак, облепен
със засъхнала кал и увит с парцал, тя се почуди дали ще се събуди умряла. Не,
спомняше си, че нямаше да е толкова лесно — гърбът ѝ щеше да се извие, а крайниците
ѝ да се изкривят.
След няколко минути усети потръпване в долната част на гърба и седна. "О, не, о,
не, Мамо, Мамо!" Тръпката се повтори и я накара да замлъкне. "Това е само сърбеж" —
промърмори тя. Най-сетне, изтощена донемайкъде, потъна в сън и отвори очи едва след
като гугутките загукаха в дъба.
Цяла седмица Кая ходеше до езерцето по два пъти, като се хранеше със солени
крекери и "Криско", а Татко така и не се върна у дома през цялото време. Някъде към
осмия ден тя можеше да върти ходилото си без схващане и остана само повърхностна
болка. Кая изигра кратък буен танц за похвала на ходилото си, съпроводен с
писъците: "Справихсе, справих се!".
На другата сутрин отново се отправи към плажа да търси още пирати.
"Първото нещо, което ще направя, е да накарам екипажа да извади всички онези
пирони."
Всяка сутрин Кая се будеше рано и се вслушваше за тракането от припряното
готвене на Мама. Любимата закуска на Мама бяха бъркани яйца от собствените ѝ
кокошки, нарязани зрели червени домати и пърженки от царевично брашно, които тя
приготвяше, като смесваше брашното с вода и сол и изсипваше сместа върху толкова
гореща мазнина, че тя ставаше на мехури и краищата се запържваха като хрускава
дантела. Мама казваше, че едно пържене не е пържене, ако не чуваш цвъртенето от
другата стая, и през целия си живот, отвореше ли очи, Кая чуваше как пърженките
цвъртят в мазнината. Надушваше синкавия дим на горещия царевичен булгур. Сега обаче
кухнята беше тиха и студена и Кая се измъкна от леглото на верандата и пое към
лагуната.
Изминаха месеци и зимата се настани тихо, както подобаваше на зимите на юг.
Слънцето като топло одеяло обгръщаше раменете на Кая и я подмамваше да навлиза все
по-навътре в мочурището. Понякога тя чуваше непознати нощни шумове или се стряскаше
от паднала твърде наблизо мълния, но когато се спънеше, земята я поемаше. Докато
накрая, в един неопределен миг, болката в душата ѝ изтече като вода в пясъка. Пак
остана, но надълбоко. Кая положи ръка върху дишащата влажна земя и мочурището ѝ
стана майка.
Пета глава
Разследването
1968година
На фона на нажеженото до бяло слънце над главите им пееха цикади. Всички други
живинки се бяха скрили от жегата и само безцелно бръмчаха от подраста.
Шериф Джаксън обърса чело и каза:
— Върн, тук има още работа, но някак си не е редно. Съпругата на Чейс и хората
му не знаят, че е починал.
— Ще ида да им кажа, Ед — отвърна доктор Върн Мърфи.
— Признателен съм ти. Вземи патрулката. Изпрати обратно линейката за Чейс и Джо
с моята камионетка. Но не казвай и дума на никого. Не искам всички от града да
дотичат тук, а ще стане точно така, ако го споменеш.
Преди да тръгне, Върн огледа продължително Чейс, сякаш беше пропуснал нещо. Като
лекар би трябвало да оправи това. Тежкият въздух на тресавището се възправяше зад
тях като стена в очакване на своя ред.
Ед се обърна към момчетата.
— Вие оставате тук. Само това оставаше някой да се раздрънка из града, не
пипайте нищо и не правете повече стъпки в калта.
— Да, господине — каза Бенджи. — Мислите, че някой е убил Чейс, нали? Защото
няма следи. Може би го е блъснал?
— Не съм казвал нищо подобно. Това е стандартна полицейска процедура. Вие,
момчета, не се пречкайте сега и не повтаряйте нищо, което чуете тук.
Заместник-шерифът Джо Пардю, дребничък мъж с гъсти бакенбарди, се появи с
патрулката след по-малко от десет минути.
— Направо не мога да повярвам, че Чейс е мъртъв. Беше най-добрият защитник,
излъчван от града. Направо не ми го побира умът.
 — Правилно си разбрал. Е, да се заемаме с работа.
— Какво си открил досега?
Ед се отдръпна по-далеч от момчетата.
— Ами на пръв поглед изглежда като злополука — паднал е от кулата и се е пребил.
Но засега не съм открил нито една негова стъпка, която да води към стълбището, или
пък отпечатъци на някой друг да видим има ли доказателства, че някой е прикрил
следите.
Двамата мъже на закона претърсваха внимателно района цели десет минути.
— Прав си, никакъв отпечатък освен на момчетата — каза Джо.
— И никакви заличени следи. Направо не разбирам. Да вървим. Ще поработя върху
това по-късно — каза Ед.
Снимаха тялото, разположението му по отношение на стълбището, близък план на
раните по главата, на изкривения крак. Джо записваше, а Ед диктуваше. Докато
измерваха разстоянието от тялото до пътеката, чуха как гъстите храсти край нея
драскат по страните на линейката. Шофьорът ѝ, стар чернокож, който от десетилетия
се грижеше за ранените, болните, умиращите и мъртвите, сведе в почит глава и
предложи шепнешком:
— Тъй, тъй, ръцете му не могат да се свият кой знае колко до тялото, няма как да
го изтъркалям върху платнището, трябва да го вдигнем, а ще тежи, шерифе, шефе,
хванете главата на господин Чейс. Така. Боже, боже.
До края на сутринта го натовариха целия заедно с калта, полепнала по гърба му.
Тъй като доктор Мърфи вече беше съобщил на родителите на Чейс за смъртта му, Ед
каза на момчетата, че могат да се приберат у дома, а той и Джо тръгнаха да се
качват по стълбите, които отиваха догоре, като се стесняваха на всяка площадка.
Докато се катереха, краищата на света се разгъваха все повече и повече пред очите
им, а тучните закръглени гори и покритото с вода мочурище се разпростряха до
границите му.
Щом стигнаха до последното стъпало, Джаксън се протегна и отвори една желязна
решетка. След като се изкачиха върху площадката, той отново я спусна, защото тя
беше част от пода. Разцепените и посивели от времето дъски оформяха центъра на
площадката, но подът по периферията се състоеше от прозирни квадратни решетки,
които можехада се отварят и затварят. Докато бяха затворени, човек можеше безопасно
да върви по тях, но дори и една да беше отворена, можеше да падне на земята от
височина двайсет метра.
— Хей, виж там — Ед посочи далечния край на площадката, където една от решетките
беше отворена.
— По дяволите, какво е това? — попита Джо, докато вървяха към нея.
Надникнаха долу и видяха идеалното очертание на тялото на злочестия Чейс,
отпечатано в калта. Отстрани като мазки в картина се мержелееха нещо жълто и
лепкаво, както и водна леща.
— Тук има нещо неясно — каза Ед. — Понякога хората забравят да затворят
решетката над стълбището. Когато тръгнат да слизат. Намирали сме я отворена няколко
пъти, но другите почти никога не са оставяни отворени.
— Преди всичко защо му е на Чейс да отваря тази? Защо ще я отваря който и да
било друг?
— Освен ако някой не се е наканил да блъсне някого през нея — отвърна Ед.
— Тогава защо не са я затворили после?
— Защото, ако Чейс беше паднал през нея сам, нямаше да може да я затвори. Трябва
да е оставена отворена, за да изглежда като нещастен случай.
— Виж онзи трегер под отвора. Целият е очукан и ожулен.
— Да, виждам. Чейс явно си е блъснал главата в него, когато с падал.
— Ще се покатеря дотам да видя за проби от кръв или коса. Да събера няколко
трески.
— Благодаря ти, Джо. И снимай няколко близки плана. Аз ще ида за въже да те
осигурявам. Нямаме нужда от два трупа за един ден в тези калища. И трябва два
свалим отпечатъци от тази решетка, от решетката до стълбището, от парапета и
перилата. От всичко, което би могло да бъде докоснато от някого. Събери също така
косми и влакна.
След около два часа те разкършиха гърбове, дълго се бяха навеждали и лазили. Ед
каза:
— Не твърдя, че има нещо гнило. Рано е още. Освен това не мога да се сетя за
никой, който би искал да убие Чейс.
— Аз пък бих изредил цял списък — възрази заместникът му.
— Като например? Какво искаш да кажеш?
— Хайде, Ед. Знаеш какъв беше Чейс. Развяваше си байрака като разгонен бик.
Преди да се ожени, след като се ожени, с момичета и омъжени жени. Виждал съм
похотливите песове около разгонена кучка да се държат по-добре.
— Стига де, не беше чак толкова лош. Със сигурност. Имаше репутация на женкар.
Но не ми се вярва някой в този град да убива заради това.
— Казвам само, че имаше хора, които не го харесваха. Някой и друг ревнив съпруг.
Трябва да е бил някой, когото е познавал. Някой, когото ние всички познаваме. Малко
вероятно е Чейс да се покатери там с някой непознат — каза Джо.
— Освен ако не е бил задлъжнял до уши на някой извън града. Нещо, което не сме
знаели. И да е бил достатъчно силен мъж, за да блъсне Чейс Андрюс. Трудна задача.
Джо каза:
— Вече се сещам за неколцина, готови да го направят.
Шеста глава
Една лодка и едно момче
1951година
Веднъж сутринта Татко, току-що избръснат и облечен с извадена и закопчана риза,
влезе в кухнята и каза, че тръгвал с автобуса на "Трейлуейс" за Ашвил, за да обсъди
някои въпроси с военните. Каза, че му се полагали още пари за инвалидност и че
отива да уреди този въпрос и няма да се върне три-четири дни. Тъй като никога не
беше съобщавал на Кая какво прави, къде отива или кога ще се върне, тя само го
загледа мълчаливо, както стоеше пред него в твърде окъселия гащеризон.
— Май, щом всички си идат, ще оглушееш и ще онемееш — каза той и вратата на
верандата се тресна подире му.
Кая го проследи с очи как куцука по пътеката, изхвърляше настрани и после напред
крака си. Ръцете ѝ се свиха в юмруци. Може би всички един по един щяха да я
напуснат по тази пътека. Когато Татко стигна до пътя и ненадейно се обърна, тя
вдигна ръка и я размаха силно. В опит да го привърже. Той ѝ махна в бърз
презрителен поздрав. Но всепак беше нещо. Повече, отколкото бе направила Мама.
Оттам Кая отиде на лагуната, където ранното утро се отразяваше в блясъка на
стотиците крилца на водните кончета. Дъбовете и гъстите храсти обрамчваха водата и
я потъмняваха като в пещера. Кая спря и се загледа в лодката на татко, която
дрейфуваше привързана. Ако я подкараше из мочурището и Татко разбереше, щеше да я
нашиба с колана. Или пък с веслото, което подпираше до вратата на верандата —
"приветствената бухалка" му викаше Джоди.
Може би копнежът да посегне към далечината я теглеше към лодката — килната на
една страна, малка плоскодънна метална лодка, която Татко използваше за риболов.
Бешесе возила с нея още от малка, обикновено с Джоди. Понякога той ѝ даваше да я
управлява. Тя дори познаваше пътя през някои от обърканите канали и приливни устия,
коитосе виеха през плетеница от вода и суша, суша и вода, докато най-сетне стигнеха
до морето. Защото, макар че океанът беше точно зад дърветата около къщурката,
единственият начин да стигнеш до него с лодка беше да тръгнеш в обратна посока,
навътре в сушата и да лъкатушиш с километри през лабиринт от водни пътища, които
накрая свръщаха към морето.
Но тъй като беше само на седем години и беше момиче, Кая никога не беше излизала
сама с лодката. А лодката дрейфуваше там, вързана с едно-единствено памучно въже за
дънер. Сивкава мръсотия, очукани риболовни такъми и смачкани до половината
тенекиени кутии от бира покриваха пода ѝ. След като се качи, Кая изрече на глас:
"Трябва да проверя горивото, както казваше Джоди, за да не разбере Татко, че съм я
взимала". Тя мушна една дръжка от папур в ръждясалия резервоар. "Мисля, че ще
стигне за кратка разходка."
Като всеки разбойник намясто, Кая се огледа, а после отвърза въжето от дънера и
загреба напред с единственото весло. Безшумният облак от водни кончета са разцепи
надве пред лодката.
Кая не устоя на изкушението, дръпна въженцето на стартера и рязко се люшна
назад, когато моторът запали веднага и започна да плюе и да киха бял пушек.
Сграбчила лоста на руля, Кая подаде твърде много газ и лодката изви рязко, а
моторът застена. Тя намали газта, вдигна ръце и лодката с мъркане заплава полека.
Закъсаш ли — пускай. Върни на празен ход.
Вече с по-малко газ тя преведе лодката покрай стария паднал кипарис — ту-ту-ту —
и отвъд натрупаните съчки на бобровото леговище. След това, притаила дъх, я насочи
към входа на лагуната, почти скрит от калиновите храсти. Лодката се промуши под
надвисналите ниско клони на гигантските дървета и продължи да разпенва бавно водата
през гъсталака в продължение на още стотина метра, докато ленивите костенурки се
смъкваха от водните дънери. Плаващ килим от водна леща оцветяваше водата в зелено,
досущ като листния свод, и образуваше изумруден тунел. Най-сетне дърветата се
разредиха и лодката се плъзна сред ширнало се небе с развети треви и звуци на
грачещи птици. Сигурно, помисли си Кая, това вижда пилето, когато най-сетне разчупи
черупката на яйцето.
Тя гребеше, дребно момиченце, застанало в лодка, завиваше ту на една, ту на
друга страна по безкрайните приливни устия, които се разклоняваха и се преплитаха
пред нея. Хващаш наляво на всички завои, ѝ беше казал Джоди. Тя почти не подаваше
газ, докато насочваше лодката по течението, за да не вдига много шум. Когато
заобиколи гъсталака на папура, видя сърничка с бяла опашка и роденото ѝ през
пролетта сърненце, пиеха вода. Те вдигнаха рязко глави, при което пръснаха наоколо
капки. Кая не спря, защото щяха да побягнат, урок, който бе научила, докато
наблюдаваше дивите пуйки — ако се държиш като хищник и те се държат като плячка.
Просто не им обръщаш внимание и караш полека. Лодката мина бавно покрай тях и
сърните застинаха неподвижни като дървета, докато Кая не изчезна зад соленолюбивите
треви.
Тя навлезе сред тъмни лагуни, загърлени от дъбове, и се сети за един канал в
най-отдалечената им част, който се вливаше в огромно приливно устие. На няколко
пъти попада в задънени места и трябваше да се връща, за да намери нов завой.
Запомняше всички ориентири, за да може да се прибере. Най-сетне пред нея се появи
устието с толкова много ширнала се напред вода, че отразяваше цялото небе и
облаците по него.
Започваше отлив, както личеше по следите, оставени от водата по бреговете на
потоците. Когато водата се отдръпнеше много, някои канали щяха да станат твърде
плитки за лодката и тя щеше да заседне. Кая трябваше да се върне преди това.
След като заобиколи обрасло с високи треви място, изведнъж океанът навъси лице
пред нея — сиво, строго и пулсиращо. Вълните се блъскаха една в друга, плувнали в
собствената си слюнка, и се разбиваха в брега със силен тътен — енергия, която
търсеше отдушник. После се смаляваха до тихи езици пяна в очакване на следващата
голяма вълна.
Приливът я мамеше, предизвикваше я да разпори вълните и да навлезе в морето, но
без Джоди не ѝ стигна кураж. Бездруго беше време да се връща. В небето на запад се
трупаха буреносни облаци, кълбяха се като огромни сиви гъби, готови да се пръснат
по шевовете.
Нямаше никакви други хора, нито дори далечни лодки, затова Кая се изненада,
когато отново влезе в голямото приливно устие и там, близо до тревния гъсталак,
видя момче, ловеше риба от друга очукана лодка. Кая щеше да мине само на около шест
метра от него. Сега вече съвсем приличаше на дете на тресавището — с оплетена коса
и носени от вятъра пръски вода, изпъстрили прашните ѝ бузи.
Привършващият бензин или заплахата от буря не я изнервяха толкова, колкото видът
на друг човек, особено момче. Мама беше казвала на по-големите ѝ сестри да
внимаватс момчетата — ако изглеждаш съблазнителна, мъжете стават хищници. Стиснала
силно устни, тя си помисли: "Какво да правя? Трябва да мина точно покрай него".
С ъгълчето на окото Кая забеляза, че момчето е слабо, със златни къдрици,
натъпкани под червена бейзболна шапка. Беше много по-голямо от нея, на единайсет,
може би на дванайсет години. Тя го приближи с мрачно лице, но той ѝ се усмихна,
топло и открито, и докосна козирката на шапката като джентълмен, който поздравява
изискана дама, облечена с рокля и с боне на славата. Тя му кимна леко, сетне
погледна напред и подаде още газ, за да го подмине.
Вече си мислеше само как да се върне по познатите места, но изглежда, беше
сбъркала някой завой, защото, щом стигна до втората поредица от лагуни, не можа да
намери канала, който я отвеждаше у дома. Продължи да кръжи отново и отново покрай
чепатите дъбови клони и гъсталаците от мирта в търсене на път. Започна да я обхваща
паника. Вече всички тревни гъсталаци, пясъчни плитчини и завои ѝ изглеждаха
еднакви. Кая угаси мотора, застана точно в средата на лодката, като балансираше с
широко разтворени крака в опит да надникне зад тръстиките, но не успя. Седна.
Изгубена. Със свършващ бензин. Пред връхлитаща буря.
Припомни си ругатните на баща си и прокле брат си, че си е тръгнал: "Проклет да
си, Джоди! Да сереш огън и да паднеш в него! Направо да сереш огън и да паднеш в
него!".
Изскимтя веднъж, когато лодката пое леко по течението. Надвили слънцето,
набъбнали от дъжд, но безшумни, облаците се стелеха по небето, отблъскваха го
нагоре и влачеха сенки през бистрата вода. Бурята можеше да връхлети всеки миг. И
нещо по-лошо, ако Кая се забавеше твърде дълго, Татко щеше да разбере, че е взимала
лодката. Тя пое бавно напред, може би щеше да успее да открие онова момче…
След още пет минути по потока стигна до завоя и голямото приливно устие отпред,
от другата му страна беше момчето в лодката. На фона на все по-сивите облаци във
въздуха излетяха чапли като големи бели флагове. Кая прикова поглед в момчето. Хем
се боеше да го приближи, хем се страхуваше, че няма да го направи. Най-сетне пое
през устието.
Той вдига очи при приближаването ѝ.
— Хей — каза.
— Хей — отвърна тя, докато надничаше през рамото му в тръстиките.
— Къде отиваш всъщност? — попита я момчето. — Надявам се, че не в открито море.
Идва буря.
— Не — каза тя и заби поглед във водата.
— Добре ли си?
Гърлото ѝ се сви и тя потисна едно ридание. Кимна, но не можа да проговори.
— Изгуби ли се?
Тя отново кимна с глава. Нямаше да се разциври като момиче.
— Е, нищо. Аз непрекъснато се губя — каза той и се усмихна. — Хей, аз те
познавам. Ти си сестрата на Джоди Кларк.
— Бях. Той си тръгна.
— Е, все още си… — но момчето не довърши изречението.
— Откъде ме познаваш? — погледна го бързо Кая право в очите.
— О, понякога ходехме с Джоди за риба. Виждал съм те няколко пъти. Тогава беше
съвсем дете. Ти си Кая, нали?
Ето че някой знаеше името ѝ. Това я остави безмълвна. Кая се почувства някак
закотвена и същевременно освободена от нещо друго.
— Да. Знаеш ли къде живея? И как се стига оттук?
— Мисля, че да. Бездруго е време да тръгваме — кимна момчето към облаците. —
Следвай ме.
Изтегли въдицата от водата, върна такъмите в кутията и запали извънбордовия
двигател. Когато пое през устието, махна с ръка и Кая го последва. След като
обиколи бавно, момчето се насочи право към точния канал, обърна се да види, че и тя
е завила, и продължи напред. Така се обръщаше на всеки завой, чак до лагуните с
дъбовете. Когато зави в тъмния канал към дома ѝ, тя разбра къде е сбъркала, вече
никога нямаше да повтори грешката си.
Той продължи да я води — макар и Кая да му махна, че вече знае пътя — през
нейната лагуна и чак до брега, където се беше сгушила къщурката в гората. Кая
стигна при почти потъналия стар бор и завърза лодката. Момчето се беше оставило на
течението около лодката ѝ и подскачаше в обратната водна диря.
— Сега добре ли си?
— Да.
— Е, идва буря. По-добре да вървя.
Тя кимна, а после си спомни какво я е учила Мама.
— Благодаря.
— Ами добре тогава. Казвам се Тейт, в случай че ме видиш отново.
Тя не отговори и той каза:
 — Довиждане засега.
Докато поемаше напред, по брега на лагуната заплющяха едри дъждовни капки и Кая
си каза: "Ще вали като из ведро, момчето ще подгизне".
Наведе се над резервоара и потопи стеблото на папура в него, свила длани около
ръба, за да не влезе вътре дъжд. Може и да не умееше да си брои монетите, но със
сигурност знаеше, че не бива да позволяваш в бензина да влезе вода.
"Доста е намалял. Татко ще познае. Трябва да домъкна една тенекия от "Синг Ойл",
преди Татко да се е върнал."
Познаваше собственика му, господин Джони Лейн, който винаги наричаше семейството
ѝ "измета от мочурището", но пък си заслужаваше да се разправя с него, с бурите и
приливите, защото сега си мислеше само как отново да се върне на онова място с
трева, небе и море. Колкото и да я беше страх да го стори сама, страхът ѝ вече
преминаваше във възбуда. Имаше и друго. Спокойствието на онова момче. Кая не
познаваше човек, който да говори или да се движи с такава сигурност. С такава
увереност и лекота. Самият факт, че се бе приближила до него, и то не кой знае
колко, беше свалил напрежението ѝ. За пръв път, след като Мама и Джоди си бяха
отишли, тя си пое дъх без болка, усети нещо различно от болката. Имаше нужда от
тази лодка и от това момче.
Същия следобед, стиснал дръжките на велосипеда си, Тейт Уокър прекоси града,
като кимна на госпожица Панзи в "За пет цента" и мина покрай "Уестърн Ауто" до края
на градския кей. Огледа морето за "Чери Пай", лодката за скариди на баща си, и я
забеляза, яркочервена, далеч в морето, където широките ѝ мрежи се люшкаха по
вълните. Когато лодката се приближи, съпроводена от облак чайки, той махна и баща
му — едър мъж, с рамене като планина и гъста червена коса и брада, вдигна ръце във
въздуха. Скупър[2],както го наричаха всички в селото, хвърли на Тейт въжето и Тейт
го завърза, а после скочи на борда да помогне на екипажа да разтоварят улова.
Скупър разроши косата на Тейт.
— Как е, синко? Благодаря, че дойде да помогнеш.
Тейт се усмихна.
— Няма нищо.
Заеха се с моряците да товарят скаридите в касетки и да влачат касетките до кея,
провикваха се един на друг как ще му ударят по една бира в Проклетата бирария и
разпитваха Тейт за училище. По-висок с десетина сантиметра от останалите мъже,
Скупър вдигаше по три касетки наведнъж, сваляше ги по дървения мостик и се връщаше
за нови.Юмруците му бяха като на мечок, с изпръхнали и обелени кокалчета. За по-
малко от четиресет минути палубата беше измита, мрежите бяха прибрани и въжетата
завързани здраво.
Скупър каза на екипажа, че ще пийне с тях бира някой друг ден, защото трябвало
да свърши нещо, преди да се прибере. В кабината, където беше щурвалът, Скупър сложи
на прикрепения за плота грамофон плоча на Милица Корджъс[3]на 78 оборота и наду
звука. Двамата с Тейт слязоха и се вмъкнаха в трюма на машинното, където Тейт
подаваше инструментите на баща си, докато той смазваше частите и затягаше болтовете
в светлината на слабата крушка. А през това време сладките звуци на операта се
издигаха високо в небето.
През шейсетте години на осемнайсети век прапрадядото на Скупър, емигрант от
Шотландия, беше претърпял корабокрушение край бреговете на Северна Каролина и
единствен от всички беше оцелял. Доплувал до бариерните острови Аутър Банкс,
намерил си жена и народили тринайсет деца. Мнозина биха могли да проследят корените
си до онзи смелчак, но Скупър и Тейт не държаха да го правят. Не се включваха често
в неделните пикници на роднините с пилешка салата и фаршировани яйца, особено
приживе на майка му и сестра му.
Най-сетне в сивеещия здрач Скупър тупна Тейт по раменете.
— Готово. Да си вървим у дома да вечеряме.
Тръгнаха по кея, после по Главната улица и по един виещ се път стигнаха до
тяхната къща, двуетажна сграда с разядена от вятъра кедрова обшивка, построена в
началото на деветнайсети век. Белите первази на прозорците бяха прясно боядисани, а
моравата, която слизаше почти до морето, беше старателно окосена. Азалиите и
розовите храсти край къщата обаче се давеха в бурени.
След като изу в антрето жълтите гумени ботуши, Скупър попита:
 — Писна ли ти от бургери?
— Никога не ми писва от бургери.
Тейт застана на кухненския плот, за да направи кюфтета за хамбургерите,
подреждаше ги в чиния. Майка му и сестра му Кариан, и двете с бейзболни шапки, му
се усмихвахаот една снимка, закачена до прозореца. Ах, как обичаше Кариан тази
шапка на "Брейвс", носеше я непрекъснато.
Той отмести от тях очи и започна да реже домати и да разбърква печения фасул.
Ако не беше заради него, още щяха да са тук. Майка му щеше да маже пилето с
марината, а Кариан да реже содените питки.
Както винаги Скупър попрепече бургерите, но вътре бяха сочни и бяха с дебелина
на малък телефонен указател. И двамата бяха огладнели и известно време се хранеха
мълчаливо, после Скупър попита Тейт за училище.
— Биологията е интересна, харесвам я, но в часа по английски се занимаваме с
поезия. Не мога да кажа, че ми харесва кой знаe колко. Всеки от нас трябва утре да
прочетепо едно стихотворение на глас. Ти някога ми декламираше стихотворения, но аз
не си ги спомням.
— Имам едно специално за теб, сине — каза Скупър. — Любимото ми — "Кремирането
на Сам Макгий" от Робърт Сървис. Четях ви го на всички. Беше любимо и на майка ти.
Винаги се смееше, докато го четях, никога не ѝ омръзваше.
Тейт заби поглед в чинията при споменаване на майка му и забута боба с вилицата.
Скупър продължи.
— Не си въобразявай, че поезията е само за лигльовци. Че има сантиментални
стихотворенийца — има, но има също така и смешни, много за природата, дори и за
войната. Смисълът им е, че те карат да се разчувстваш.
Баща му повтаряше многократно, че един истински мъж плаче, без да се срамува,
чете поезия от сърце, усеща операта с душата си и прави всичко необходимо, за да
защити една жена. Скупър отиде във всекидневната и се провикна оттам.
— Някога го знаех почти цялото наизуст, но вече не. Ама ето го, ще ти го
прочета.
Той седна отново до масата и зачете. Най-сетне стигна до онази част.А там седеше
Сам, наглед измръзнал и нетрепващ сред пламъците на пещта, усмивката му грееше от
цяла миля, когато каза:"Моля затворете таз 'врата.Тук е чудесно, но се боя, че ще
пуснете вътре студа и дъжда,откакто напуснах Плъмтри в Тенеси, за пръв път
се стоплих сега ".
Скупър и Тейт се изкискаха.
— Майка ти винаги се смееше на това.
Усмихнаха се на спомена. Поседяха минутка. После Скупър каза, че ще измие
чиниите, а Тейт да си напишел домашните. В стаята си, докато разлистваше сборника
със стихотворения, за да си избере кое да прочете в клас, Тейт намери едно от Томас
Мур.…и в Мрачното тресавище отиде тя а през нощта, докато светеха светулките, във
лодката си бяла тя греба.Светулките ще зърна скоро аз и плясъка ще чуя на веслото
ѝ.Ний ще се любим дълго и щастливо, а сетя ли, че дебне ни смъртта,в кипариса
девойката ще скрия.
Думите го подсетиха за Кая, сестричката на Джоди. Изглеждаше му толкова малка и
самотна сред просторите на мочурището. Все едно че се беше изгубила неговата
собствена сестра. Баща му беше прав — стихотворенията те карат да се разчувстваш.
Седма глава
Риболовният сезон
1951година
Онази вечер, след като момчето, което ловеше риба, я беше превело през
мочурището до дома ѝ, Кая седеше със скръстени крака върху леглото на верандата.
През закърпената мрежа на вратата се просмукваше мъгла от пороя, която я докосваше
по лицето. Кая си мислеше за момчето — добро, но силно като Джоди. Единствените
хора, с които сега разговаряше, бяха понякога Татко, жената на касата в "Пигли
Уигли", госпожа Сингълтъри, която напоследък се бе заела да учи Кая как да
различава монетите от четвърт долар и от по пет и десет цента — Кая вече познаваше
пенитата. Но госпожа Сингълтъри беше доста любопитна.
— Миличка, как всъщност ти е името? И защо майка ти не идва вече? Не съм я
виждала, откакто извадиха репите.
 — Мама има много за шетане, затова изпрати мен в магазина.
— Да, миличка, но никога не купуваш достатъчно продукти за цялото ви семейство.
— Да, госпожо, трябва да вървя. На мама царевичният булгур ѝ трябва веднага.
Когато можеше, Кая избягваше госпожа Сингълтъри — отиваше при другата жена на
касата, която не проявяваше към нея никакъв интерес, само ѝ казваше, че децата не
бивада идват боси на пазар. На Кая ѝ идеше да отговори, че не смята да бере грозде
с пръстите на краката си. Та кой ли можеше да си позволи грозде изобщо?
Все по-често не разговаряше вече с никого освен с чайките. Чудеше се дали не
може да се спазари с Татко да използва лодката му. Навътре в мочурището можеше да
събира пера и раковини и понякога да вижда момчето. Никога не беше имала приятел,
но усещаше необходимостта, привличането. Можеха да карат лодките си из приливните
устия, да изучават блатистите местности. Той сигурно я мислеше за малко дете, но
умееше да се ориентира из мочурището и можеше да научи и нея.
Татко нямаше автомобил. Използваше лодката, за да лови риба, да иде в града и да
маневрира през тресавището до "Блатната чернилка" — брулена от стихиите пивница и
свърталище на покерджии, от която се стигаше до сушата по паянтово дъсчено мостче,
вързано с тръстика. Грубо скована от застъпващи се дъски, под тенекиен покрив,
сградата се кривеше от пристройка до пристройка и подът ѝ беше на различни нива в
зависимост от това колко високо "кокошите крака" от тухли са я издигнали над
тресавището. Когато Татко отиваше там или където и да било, той взимаше лодката,
много рядко ходеше пеш, защо тогава да ѝ я дава?
Но пък я даваше на братята ѝ, когато не му трябваше, вероятно защото ловяха риба
за вечеря. Кая не се интересуваше от риболов, но може би щеше да се спазари за нещо
друго — знаеше, че именно това е начинът да убеди баща си. Може би трябваше да
готви, да върши повече домакинска работа, докато Мама се върнеше.
Дъждът отслабна. Само по някоя капка разклащаше тук-таме някое листо като
помръдване на котешко ухо. Кая скочи, почисти шкафа хладилник, изми захабения
кухненски под от шперплат и остърга натрупаните с месеци остатъци от царевична каша
по кръговете на готварската печка. На другата сутрин изпра чаршафите на Татко,
които воняхана пот и уиски, и ги простря по палмите. С парцала за прах и метлата
мина през стаята на братята си, малко по-голяма от килер. В дъното бяха струпани
мръсни чорапи, по двата захабени матрака на пода бяха разхвърляни пожълтели
комикси. Тя се опита да си припомни лицата на момчетата, краката, които обуваха
чорапите, но подробноститеѝ се губеха. Избледняваше дори лицето на Джоди — за миг
Кая виждаше очите му, а после изчезваха и те и се затваряха.
На другата сутрин с четирилитрова туба за бензин в ръка тя пое по песъчливите
пътеки до "Пигли" и купи кибрит, кокали и сол. Спести две монети по десет цента.
"Не мога да купя мляко, трябва да купя бензин."
Спря на бензиностанцията "Синг Ойл", която се намираше точно в края на Баркли
Коув, сгушена в борова горичка и заобиколена от ръждясали камиони и таратайки върху
циментови блокове.
Господин Лейн я видя, че идва.
— Махай се оттук, ти, рошаво просякинче такова. Измет от мочурището.
— Имам пари, господин Лейн. Трябва ми бензин и шило за моторната лодка на Татко
— и тя протегна две десетцентови и две петцентови монети и пет пенита.
— Е, не си заслужава да се пъна за такива смешни пари, ма хайде, дай ги тука — и
той се протегна за очуканата квадратна туба.
Кая благодари на господин Лейн, който отново изгрухтя. Продуктите и тубата ѝ
натежаваха все повече с всеки изминат километър и ѝ отне доста време да се добере
до дома. Най-сетне в сянката на лагуната тя изпразни тубата в резервоара и почисти
лодката с парцали и домакински пясък, докато металните бордове се показаха изпод
мръсотията.
На четвъртия ден след заминаването на Татко Кая започна да го чака. Късно
следобед я обхвана студен ужас, който затисна гърдите ѝ. Ето че тя отново стоеше и
се взираше в пътеката. Колкото и да беше гаден Татко, Кая имаше нужда той да се
завърне. Най-сетне в ранната вечер Татко закуцука през пясъчните коловози. Тя
изтича в кухнята и сложи на масата гулаш от сварени листа на горчица, кокали и
царевична каша. Не умееше да прави сос, затова изля бульона от кокалите — в който
плуваха парченца бяла лой — в празен буркан от сладко. Чиниите бяха напукани, от
различни сервизи, но Кая беше сложила вилицата отляво, а ножа отдясно, както я беше
учила Мама. После зачака, залепена до хладилния шкаф като прегазен на пътя щъркел.
Татко блъсна входната врата в стената, с три крачки прекоси всекидневната до
стаята си, без да повика Кая или да погледне в кухнята. Това беше нормално. Тя го
чу да тръшва куфара си на пода, да отваря чекмеджета. Бе забелязал изпраните
чаршафи и със сигурност чистия под. Ако не с очи, щеше да усети разликата с носа
си.
След няколко минути той излезе оттам и влезе право в кухнята, погледна
пренесената маса, купите с димяща храна. Видя Кая, застанала до хладилника, и
двамата се зяпнаха, като че ли никога не се бяха виждали.
— Бреей, виж ти, момиче, к'во е това? Май си взела, че си пораснала. Готвиш и
разни там.
Не се усмихна, но лицето му беше спокойно. Беше небръснат, с тъмна немита коса,
провиснала над лявото му слепоочие. Но беше трезвен — тя познаваше признаците.
— Да, замесих и царевичен хляб, ама не се надигна.
— Е, благодаря ти. Браво на теб. Капнал съм и съм гладен като свиня в кочина.
Той измъкна стол и седна, затова седна и Кая. Напълниха мълчаливо чиниите си и
започнаха да гризат жилавото месо от почти голите кокали. Татко вдигна един прешлен
и осмука мозъка, а мазнината лъсна по бакенбардите му. Глозга ги тези кокали,
докато не ги лъсна като панделки.
— Това тук е по-добро от студен сандвич с царевични пърженки и зеле — каза той.
— Жалко, че царевичният хляб не се надигна. Може би трябваше да сложа повече
сода и по-малко яйца — на Кая не ѝ се вярваше, че изрича тези думи, не можеше обаче
да се спре. — Мама го правеше толкова хубав, но сигурно не съм внимавала достатъчно
кое как става…
После си помисли, че не е трябвало да споменава Мама, и млъкна.
Татко побутна чинията си към нея.
— Ще има ли още някоя лъжица?
— Да, има още много.
— О, и тури малко от царевичния хляб право в яхнията. Умирам да топя бульона и
се обзалагам, че този хляб става идеално за това, кашав е като качамак.
Тя се усмихна вътрешно, докато пълнеше чинията му. Кой би помислил, че
царевичният хляб може да ги свърже.
После обаче, след като поразмисли малко, Кая се разтревожи, че ако го помоли
сега да използва лодката, той ще реши, че е сготвила и изчистила само заради това,
което отначало така си и беше, но сега вече изглеждаше по-различно. Харесваше ѝ да
седнат и да се хранят като семейство. Нуждата ѝ да разговаря с някого беше много
остра.
Затова не спомена, че иска да кара лодката сама, а вместо това попита:
— Мога ли някой път да дойда с теб за риба?
Той се разсмя шумно, но не злобно. Смееше се за пръв път, откакто Мама и
останалите си бяха тръгнали.
— Риба ли искаш да ловиш?
— Да, искам.
— Та ти си момиче — каза той с очи в чинията, докато дъвчеше един кокал.
— Да, аз съм твоето момиче.
— Е, мога да те взема някой път.
На другата сутрин Кая тичаше по пясъчната пътечка, накланяше изпънатите си ръце
и издаваше влажни звуци, от което пръскаше слюнка. Щеше отначало да плава през
мочурището и да търси гнезда, а после щеше да се издигне и да хвръкне крило до
крило с орлите. Пръстите ѝ се превърнаха в протегнати косо към небето дълги пера,
които събираха под нея вятъра. Но после виковете на Татко откъм лодката я приземиха
рязко. Крилете ѝ се свлякоха, стомахът ѝ се сви — сигурно се беше досетил, че я е
взимала. Тя почти усещаше удара на веслото по дупето си и отзад по краката. Знаеше
как да се скрие и да изчака, докато е пиян, и той никога нямаше да я намери. Но
сега се беше отдалечила много по пътечката, беше точно пред погледа на Татко, и той
стоеше с всичките си въдици и пръчки и ѝ махаше да иде при него. Тя го приближи,
тиха и уплашена. Риболовните такъми бяха разпилени наоколо, под седалката му имаше
шише с царевичен алкохол.
 — Качвай се!
С това поканата му се изчерпа.
Кая понечи да изрази радост или благодарност, но безизразното му лице я накара
да замълчи, докато тя пристъпваше към носа на лодката и сядаше върху металната
седалка с лице напред. Татко запали и поеха по канала: промушваха се под сведените
клони, докато кръжаха нагоре-надолу по водните пътища, а тя запаметяваше счупените
дървета и остатъците от стари пътепоказатели. Татко заглуши мотора в една затънтена
лагуна и ѝ даде знак да седне на средната седалка.
— Хайде вземи и извади няколко червея от консервената кутия — каза той и си сви
цигара, която увисна в ъгъла на устата му.
Научи я как да закачва примамката, да хвърля въдицата и да подсича рибата.
Извиваше тялото си почти неестествено, за да избегне допира с нея. Говореха само за
риболов, никога не подхващаха други теми, нито пък се усмихваха много, но пък
общуваха уверено по въпроса, който ги свързваше. Той пийна малко алкохол, после
обаче се улиса в работа и не пи повече. Късно през деня слънцето въздъхна и избеля
до масленожълто, а те, може би без да забележат, най-сетне приведоха рамене и
мускулите на вратовете им се отпуснаха.
Кая тайничко се надяваше да не хване никаква риба, но усети подръпване, подсече
рязко въдицата и на нея увисна едра платика, блеснала в сребърно и синьо. Татко се
наведе и я хвана с кепчето, а после се облегна назад, като се пляскаше по коленете
и ухаше така, както никога не го беше виждала. Тя грейна в усмивка, двамата се
погледнаха в очите и затвориха кръга.
Преди Татко да я окачи на кокана, платиката се мяташе по дъното на лодката и на
Кая ѝ се наложи да се загледа в литналите в далечината пеликани, да се взре във
формата на облаците и изобщо да се занимава с всичко друго, но не и да гледа
умиращата риба в очите, втренчени в един свят без вода, докато всмукваше
безполезния въздух с широката си уста. Но цената за всичко това и цената, която
плащаше рибата, си заслужаваха да бъдат платени заради жалките останки от
семейството ѝ. Може би това не важеше толкова за рибата, но все пак.
На следващия ден те отново излязоха с лодката и в тъмната лагуна Кая забеляза
как по повърхността на водата припламват меките гръдни пера на голям вирджински
бухал. Всички пера се бяха извили нагоре от двете си страни и се носеха наоколо
като малки оранжеви лодки. Тя ги събра в шепа и ги пъхна в джоба си. По-късно
намери изоставено гнездо на колибри, свито на един протегнат клон, и го скри на
сигурно място на носа.
Вечерта Татко приготви вечеря от прясна риба — панирана с царевично брашно и
черен пипер и поднесена с царевична каша и зеленчуци. Докато Кая миеше чиниите след
вечеря, Татко влезе в кухнята със старата си мешка от Втората световна война.
Застанал до вратата, той я метна грубо на един от столовете. Тя се свлече на пода с
тупване,от което Кая подскочи и се обърна рязко.
— Мисля, че можеш да я използваш за твоите пера, птичи гнезда и всички там други
неща, които събираш.
— О — каза Кая. — О, благодаря ти.
Но той вече беше излязъл на верандата. Кая вдигна опърпаната мешка, направена от
достатъчно здрав брезент да издържи цял живот и изпъстрена с малки джобчета и тайни
отделения. С яки ципове. Погледна през прозореца. Досега Татко никога не ѝ беше
давал нищо.
Всеки по-топъл зимен ден и всеки пролетен ден Татко и Кая излизаха с лодката
далеч нагоре и надолу покрай крайбрежието, хвърляха стръв и въртяха макарите. Във
всякоприливно устие или поток тя се оглеждаше за онова момче Тейт в неговата лодка,
надяваше се да го види отново. Понякога си мислеше за него, искаше да се
сприятелят, нонямаше представа какво да направи и дори как да го намери. А после,
един следобед, просто така, тя и Татко взеха един завой и видяха момчето да лови
риба на същото място, където Кая го бе видяла за пръв път. То веднага се усмихна и
махна. Без да се замисли, тя също вдигна ръка и махна почти с усмивка. А след това
също толкова бързо си свали ръката, когато Татко я погледна изненадан.
— Един от приятелите на Джоди, преди да си тръгне — рече Кая.
— Трябва да внимаваш с хората тук — каза Татко. — Горите гъмжат от бели боклуци.
Почти всеки тук е никаквец.
 Тя кимна. Искаше ѝ се да се обърне и да погледне момчето, но не го направи. А
после се притесни, че то ще я сметне за темерут.
Татко познаваше мочурището, както ястребът познава ливадата си — как да ловува,
как да се скрие, как да тормози натрапниците. А въпросите, които задаваше Кая с
широко отворени наивни очи, го подтикваха да ѝ обяснява сезоните на гъските,
навиците на рибите, как да познава времето по облаците и насрещните течения по
вълните.
Някои дни Кая взимаше в мешката храна като за пикник и те ядяха ронливия
царевичен хляб, който тя почти се бе научила да пече, с нарязан лук, докато
залязващото слънце застиваше над мочурището. От време на време Татко забравяше
контрабандния алкохол и пиеха чай в буркани от сладко.
— Моите хора невинаги са били бедни, тъй да знаеш — изтърси веднъж Татко, докато
седяха в сянката на дъбовете, хвърлили въдиците в една кафява лагуна, звънтяща от
бръмченето на ниско литнали насекоми. — Имаха земя, богата земя, гледаха тютюн и
памук и такива неща. Близо до Ашвил. Баба ти от моя страна носеше капели колкото
колелата на каруца и дълги поли. Живеехме в къща с веранда, дето я опасваше цялата,
на два етажа. Беше хубаво, много хубаво.
— Баба ли? — Устните на Кая се разтвориха.
Някъде имаше или бе имала баба. Къде беше тя сега? Кая копнееше да разпита какво
се е случило с всеки. Но се боеше.
А Татко продължи.
— После всичко се срина накуп. Аз бях малък през повечето време и не разбирах,
но имало депресия, молец по памука и не знам още к'во и всичко замина. Останаха
само дългове, много дългове.
По тези накъсани подробности Кая се мъчеше да си представи миналото му. Не
знаеше нищо за историята на Мама. Татко изпадаше в ярост, ако някой споменеше
живота им, преди да се роди Кая. Тя знаеше, че семейството ѝ е живяло много далеч
от мочурището, близо до другите ѝ баба и дядо, на място, където Мама е носела
рокли, купени от магазина, с малки седефени копченца и атлазени панделки и обточени
с дантела. След като се преместиха в къщурката, Мама ги държеше в един сандък и на
няколко години вадеше по една, за да я преправи на работна дреха, защото нямаха
пари за нищо ново. Сега тези хубави дрехи бяха изчезнали заедно с историята си,
изгорени в огъня, напален отТатко в деня, след като всички си тръгнаха.
Кая и Татко продължиха да хвърлят въдиците, те изсвистяваха над мекия жълт
полен, който плуваше върху неподвижната вода, и тя реши, че това е краят на
историята му, но Татко добави:
— Някой ден ще те заведа в Ашвил и ще ти покажа земята, която беше наша и
трябваше да бъде твоя.
След малко дръпна рязко въдицата си.
— Я виж тук, сладурче, хванах си риба, голяма колкото Алабама-а!
След като се върнаха в къщурката, изпържиха рибата и бухти от царевично брашно,
"дебели като гъши яйца". После тя му показа сбирките си: внимателно забоде
насекомитевърху парче картон и закачи перата на стената в задната стая в мек и
вълнуващ колаж. По-късно лежеше в леглото си на верандата и се вслушваше в
боровете. Затвори очи,а после ги ококори отново. Ха, та той я беше нарекъл
"сладурче".
Осма глава
Нулеви данни
1968година
След като приключиха сутрешното разследване около пожарникарската кула, шерифът
Ед Джаксън и заместникът му Джо Пардю пуснаха вдовицата на Чейс, Пърл, и родителите
му Пати Лъв и Сам да го видят, положен върху метална маса под чаршаф в охладената
лаборатория на клиниката, която служеше за морга. Да се сбогуват. Вътре обаче беше
твърде студено за всяка майка и непоносимо за всяка съпруга. Наложи се да изведат и
двете жени от помещението.
Когато отново се върнаха в полицейското управление, Джо каза:
— Уф, беше възможно най-зле…
— Да. Не знам как хората успяват да преживеят подобни неща.
— Сам не пророни и дума. Никога не е бил много приказлив, но това ще го довърши.
 Някои твърдяха, че соленоводното мочурище може да погълне за закуска циментов
блок, без да му попречи нищо, дори полицейското управление с вид на бункер. Петна
от влага, очертани с кристали от сол, пълзяха по долната част на стените, а черната
плесен се протягаше като кръвоносни съдове към тавана. В ъглите се свиваха
миниатюрни тъмни гъби.
Шерифът измъкна бутилка от най-долното чекмедже на бюрото си и наля и на двамата
двойна доза в чаши за кафе. Отпиваха, докато слънцето, също толкова златно и течно
като бърбъна, не се гмурна в морето.
Четири дни по-късно Джо влезе в управлението и размаха във въздуха тесте
документи.
— Получих първите резултати от лабораторията.
— Дай да видим.
Седнаха от двете страни на бюрото на шерифа и запреглеждаха документите. От
време на време Джо смачкваше по някоя муха.
Ед зачете на глас.
— Време на смъртта между полунощ и два след полунощ на двайсет и девети и
трийсети октомври 1968 година. Точно както предполагахме и ние.
След като чете в продължение на минута, той каза:
— Не разполагаме с никакви данни.
— Прав си. Нямаме дори една улика, шерифе.
— С изключение на двете момчета, които са се изкачили до втората площадка, няма
други отпечатъци по перилата, по решетките — нищо. Нито от Чейс, нито от някой
друг.
Следобедът хвърляше сенки върху иначе червендалестото лице на шерифа.
— Значи някой ги е изтрил. Всичките. Ако не друго, защо по парапета и решетката
няма негови отпечатъци?
— Точно така. Първо нямаше стъпки, а сега и отпечатъци от пръсти. Няма никакви
доказателства, че е пресякъл калта до стълбището, качил се е по него или че е
отворил горе двете решетки — едната над стълбището и другата, през която е
пропаднал. Или пък че го е направил друг. Но липсата на данни пак е данни. Някой
наистина добре е почистил подире си или пък го е убил другаде и е пренесъл тялото
му на кулата.
— Но ако са докарали тялото му до кулата, щеше да има следи от гуми.
— Правилно, трябва да се върнем, да огледаме за следи от гуми освен на
патрулката и на линейката. Може да сме пропуснали нещо.
След като продължи да чете още минута, Ед каза:
— Във всеки случай сега съм сигурен, че не е нещастен случай.
— Съгласен съм — рече Джо — и не всеки може да заличи така добре следите.
— Гладен съм. Да минем покрай ресторанта на път за там.
— Е, бъди готов за засада. Всички в града са на нокти. Убийството на Чейс Андрюс
е най-сериозната случка тук, откакто го има града. Клюките се вият като димни
сигнали.
— Ами надавай ухо. Може да понаучим нещичко. Повечето безделници не умеят да си
затварят устата.
На фасадата на ресторантчето "Баркли Коув", обърната към пристанището, имаше
редица прозорци с противоураганни капаци. Само тясната уличка делеше построената
през1889 година сграда от влажните стъпала на кея. Покрай стената, под прозорците
бяха наредени стари кошове за скариди и смачкани риболовни мрежи, тук-таме по
тротоара се виждаха стъпкани раковини. Навсякъде ехтяха крясъци на морски птици и
се виждаха курешките им. За щастие, ароматът на кренвирши и содени питки, на варени
листа от ряпа и пържено пиле надделяваше над силната миризма на варелите с риба,
подредени в пристанището.
Когато шерифът отвори вратата, това предизвика леко раздвижване. Всички сепарета
— с високи облегалки и червена тапицерия — бяха заети, както и повечето маси. Джо
посочи два високи свободни стола до тезгяха за газирана вода и двамата тръгнаха
натам.
Докато вървяха, чуха как господин Лейн от "Синг Ойл" каза на механика си по
дизеловите двигатели:
— Мисля, че е работа на Ламар Сандс. Спомняш ли си, че хвана жена си да му върти
номера с Чейс на луксозната му яхта за водни ски? Ето ти мотив, а Ламар е имал и
други търкания със закона.
— Какви търкания?
— Той беше в онази тайфа, дето нацепи гумите на шерифа.
— Ама тогава бяха съвсем деца.
— Имаше и още нещо. Но съм забравил какво.
Зад тезгяха собственикът готвач Джим Бо Суини притичваше от тигана, където
пържеше кюфтета от раци, за да разбърка царевицата със сметана на котлона, след
което бързаше да обърне пилешките бутчета във фритюрника и после повтаряше всичко
отначало. Междувременно подаваше на клиентите препълнените чинии. За него казваха,
че можел с едната ръка да забърка тесто за содени питки, докато с другата разфасова
морска котка. Само няколко пъти годишно предлагаше прочутия си специалитет —
камбала на скара, пълнена със скариди и поднесена върху сирене с червен пипер.
Нямаше нужда от реклама — разчуваше се.
Докато шерифът и помощникът му се промушваха между масите към тезгяха, чуха
госпожица Панзи Прайс от магазина на Крес "За пет цента" да казва на една
приятелка:
— Може да е била онази жена, която живее в мочурището. Доста откачена е —
направо е за лудница. Обзалагам се, че такива работи ѝ допадат…
— Какво искаш да кажеш? Какво общо има тя с всичко това?
— Е, за известно време се беше забъркала с…
Когато шерифът и помощникът му стигнаха до тезгяха, Ед каза:
— Хайде да си вземем по един сандвич с месо за вкъщи и да се махаме оттук. Не
може да се забъркваме в тези истории.
Девета глава
Джъмпин[4]
1952година
Седнала на носа, Кая наблюдаваше как мъглата пресяга пръсти към лодката им.
Отначало над главите им струяха разпокъсани облаци, после мъглата ги загърна със
сивия си плащ, чуваше се само тихото тик-тик-тик на двигателя. След минути обаче
отпред неочаквано изникнаха цветни петна, докато пред очите им не се очерта
очуканият силует на морската бензиностанция — все едно че се движеше тя, а не те.
Татко угаси двигателя и лодката се бутна леко в кея. Кая беше идвала тук само
веднъж. Собственикът, възрастен чернокож, скочи от стола да им помогне — причината,
поради която го наричаха Джъмпин. Бели бакенбарди и прошарена коса обрамчваха
широкото му щедро лице скръгли като на бухал очи. Висок и слаб, той като че ли
никога не спираше да говори, да се усмихва и да отмята назад глава, докато се
смееше по свой си начин със силно стиснати устни. Не беше облечен с работен
гащеризон както повечето работници, а носеше изгладена и закопчана синя риза,
възкъс тъмен панталон и работни обувки. Не често, но понякога през най-горещите
летни дни добавяше и опърпана сламена шапка.
Бензиностанцията му за гориво и стръв се люшкаше на собствения си несигурен кей.
От най-близкия дъб на брега, на около дванайсетина метра през лагуната беше опънат
кабел, който го държеше здраво. В незапомнени времена, някъде преди Гражданската
война, прапрадядото на Джъмпин беше построил кея и къщурката от кипарисови дъски.
Три поколения бяха ковали навсякъде по нея ярки метални реклами — безалкохолно
"Ней Грейп", кола "Ройъл Краун", "Камъл Филтърс", наред с двайсетгодишна поредица
от автомобилни регистрационни номера на Северна Каролина — и само най-гъстата мъгла
можеше да скрие този взрив от цветове от идващите откъм морето хора.
— Здравейте, господин Джейк. Как сте?
— Добре. Събудих се и още шавам — отвърна Татко.
Джъмпин се разсмя, като че ли никога не беше чувал тази изтъркана фраза.
— Довели сте и малката си дъщеричка с вас и изобщо. Това е много добре.
Татко кимна. А после добави, сякаш му беше хрумнало допълнително:
— Да, това тук е дъщеря ми, госпожица Кая Кларк.
— Е, горд съм да се запозная с теб, госпожице Кая.
Кая се втренчи в босите си крака, но не откри там отговор.
Това не смути Джъмпин и той продължи да говори за добрия риболов напоследък. А
после попита Татко:
 — Ами, да го напълня ли, господин Джейк?
— Да, налей го чак догоре.
Мъжете поговориха за времето, за риболова, после отново за времето, докато
резервоарът не се напълни.
— Хубав ден на всички ви сега — каза Джъмпин, докато им хвърляше въжето.
Татко излезе бавно в блесналото море — на слънцето му отне по-малко време да
погълне мъглата, отколкото на Джъмпин да напълни резервоара. В продължение на
няколко километра лодката заобикаляше с пухтене обраслия с борове полуостров близо
до Баркли Коув, където Татко я привърза за издълбаните от въжетата стълбове на
градския кей. Наоколо шетаха рибари, които опаковаха рибата и връзваха въжетата.
— Мисля, че можем да хапнем няк'ва ресторантска манджа — каза Татко и я поведе
покрай вълнолома към ресторантчето "Баркли Коув".
Кая не беше опитвала никога ресторантска храна, никога не беше стъпвала дори
вътре. Сърцето ѝ заблъска, докато тя отупваше калта от твърде окъселия си гащеризон
и оправяше разрошената си коса. Когато Татко отвори вратата, всички посетители
спряха насред хапката. Няколко мъже кимнаха леко на Татко, жените се намръщиха и
извърнаха глави. Едната изсумтя:
— Сигурно не могат да прочетат, че тук се влиза с ризи и обувки.
Татко посочи на Кая да седне на масичка с изглед към кея.
Кая не можеше да прочете менюто, но той ѝ описа по-голямата част от него и тя си
поръча пържено пиле, картофено пюре, сос, грах и содени питки, пухкави като току-що
набран памук. Той си взе пържени скариди, сирене с пипер, пържена бамя и пържени
зелени домати. Сервитьорката сложи пред тях на масата цяла чиния с парченца масло
върху ледени кубчета, кошничка с Царевичен хляб и содени питки и изстуден сладък
чай, колкото им душа иска. За десерт си взеха плодов сладкиш с къпини и сладолед.
Кая така се натъпка, че се уплаши да не повърне, но реши, че си е струвало.
Докато Татко плащаше на касата, Кая излезе на тротоара, където над залива
тегнеше силната миризма от рибарските лодки. Беше завила в мазна салфетка остатъка
от пилето и содените питки. Джобовете на гащеризона ѝ бяха натъпкани с тънки солени
бисквитки, които сервитьорката беше оставила на масата — да си взимат.
— Здравей — чу Кая тихо гласче зад себе си и когато се обърни, видя около
четиригодишно момиченце с руси къдрици, вдигнало към нея лице.
Беше облечено с небесносиня рокля и протягаше ръчичка. Кая зяпна ръчичката —
беше пухкава и може би най-чистото нещо, което Кая бе виждала в живота си. Не я
бяха мили със сапун за пране и със сигурност нямаше кал от миди под ноктите си.
После погледна момиченцето в очите, където се отразяваше ти самата просто като
друго дете.
Премести салфетката в лявата си ръка и протегна дясната бавно към ръката на
момиченцето.
— Хей ти, махай се оттам! — госпожа Териза Уайт, съпругата на методисткия
свещеник, изхвърча внезапно от вратата на обущарския магазин "Бъстър Браун".
Баркли Коув сервираше религията си твърдо сварена и добре препържена. Колкото и
да беше малко, градчето издържаше четири църкви, и то само за белите, цветнокожите
имаха още три.
Естествено, пасторите и свещениците, да не говорим за съпругите им, се радваха
на уважение в градчето и се обличаха и държаха в съответствие с положението си.
Териза Уайт често носеше пастелни поли и бели блузи, с подходящи по цвят обувки и
чанта.
Сега тя се втурна към дъщеря си и я вдигна на ръце. След като се дръпна от Кая,
отново пусна детето на тротоара и клекна до него.
— Мерилин, миличка, не се приближавай до това момиче, чу ли? То е мръсно.
Кая гледаше как майката прекарва пръсти през къдриците на детето и не пропусна
да забележи колко дълго двете задържаха погледите си.
От "Пигли Уигли" излезе друга жена и бързо се приближи до тях.
— Добре ли си, Териза? Какво стана? Това момиче да не е досаждало на Мерилин?
— Видях го навреме. Благодаря ти, Джени. Ще ми се тези хора да не идват в града.
Погледни я само. Мърлява. Направо противна. В момента върлува стомашен вирус и със
сигурност знам, че е дошъл от тях. Миналата година ни докараха дребна шарка, а това
е сериозно — Териза си тръгна, притиснала детето.
 Точно тогава Татко с няколко бири в кафяв амбалажен плик подвикна зад гърба ѝ.
— К'во правиш? Хайде, да се махаме оттук. Отливът започна.
Кая се обърна и го последва, докато плаваха към дома си в мочурището, все
виждаше къдриците и очите на майката и дъщерята.
Татко все така изчезваше за по няколко дни, но не толкова често, колкото преди.
И когато се весваше, не рухваше в алкохолно вцепенение, а сядаше да се храни и си
говореха. Една вечер играха на карти и той се кикотеше, когато Кая печелеше, а тя
се кискаше, прикрила уста с ръка, като възпитано момиче.
Слезеше ли от верандата, Кая поглеждаше към пътеката и си мислеше, че макар
дивата глициния да увяхваше с отминаването на пролетта, а майка ѝ да си беше
тръгнала в края на миналото лято, тя може би щеше все пак да види Мама да се
прибира през пясъка. Със същите обувки, имитация на крокодилска кожа. Сега, когато
те с Татко ходеха за риба и разговаряха, можеше да се опитат отново да бъдат
семейство. Татко ги биеше всичките, най-вече когато беше пиян. Но когато беше
трезвен няколко дни подред, ядяха заедно пилешка яхния, а веднъж пуснаха на плажа
хвърчило. После отново пиене, крясъци и бой. Подробностите при някои от пристъпите
му се бяха врязали дълбоко в съзнанието на Кая. Веднъж Татко блъсна Мама в стената
на кухнята и продължи да я удря, докато тя не се свлече на пода. Кая докосна ръката
му и го замоли с ридания да спре. Той я сграбчи за раменете и като ѝ крещеше да си
свали джинсите и гащите, и наведе над кухненската маса. С едно-единствено плавно и
отработено движение смъкна колана от панталона си и я нашиба с него. Разбира се, че
тя си спомняше острата болка, разкъсваща голото ѝ дупе, но колкото и да беше
странно, много по-живо си спомняше джинсите, смъкнати около кльощавите ѝ глезени. И
как Мама, рухнала в ъгъла до кухненската печка, плачеше на глас. Кая не знаеше защо
беше избухнала кавгата.
Но ако Мама се върнеше сега, когато Татко се държеше свястно, можеха да започнат
на чисто. На Кая и през ум не ѝ беше минавало, че Мама ще си иде, а Татко ще
остане. Но знаеше, че майка ѝ няма да я изостави завинаги — ако беше жива някъде
там по света, щеше да се върне. Кая все още виждаше сочните ѝ червени устни, когато
Мама пееше в такт с радиото, и чуваше думите ѝ: "Слушай внимателно как приказва
господин Орсън Уелс, той говори като истински джентълмен. Никога не казвай ня'а —
това дори не е дума".
Мама рисуваше приливните устия и залезите с ярки маслени и водни бои, сякаш ги
беше взела от земята. Беше донесла със себе си някои неща за рисуване и купуваше по
някоя дреболия от "За пет цента". Понякога Мама оставяше Кая да рисува свои си
картини върху кафявите амбалажни пликове от "Пигли Уигли".
В началото на септември след това риболовно лято, в един избелял от жега
следобед Кая отиде до пощенската кутия в края на пътеката. Докато прелистваше
рекламите за хранителни продукти, изведнъж замръзна намясто, беше видяла син плик,
адресиран с четливия почерк на Мама. Няколко листа на чинара вече жълтееха както
тогава, когато тя си тръгна. През цялото това време от нея нямаше следа, а сега —
писмо. Кая го загледа втренчено, вдигна го срещу светлината, прокара пръсти по
идеално наклонените букви. Сърцето ѝ думкаше в гърдите.
"Мама е жива. Живее някъде другаде. Защо не се е върнала у дома?"
Дощя ѝ се да разпечата плика, но единствената дума, която можеше да прочете,
беше собственото ѝ име, а то не беше върху плика.
Тя изтича до къщурката, ала Татко беше отишъл някъде с лодката. Затова подпря
писмото върху солницата на масата, където той щеше да го види. Докато вареше
папуда[5]с лук, все поглеждаше писмото да не изчезне.
През няколко секунди изтичваше до кухненския прозорец и се ослушваше за
бръмченето на мотора. А после Татко изведнъж закуцука по стълбите. Смелостта ѝ я
напусна и тя се промуши покрай него, като извика, че отива в нужника и че вечерята
скоро ще е готова. Постоя в миризливия клозет, докато сърцето ѝ се спускаше в
стомаха. Покачена върху дървената седалка, надничаше през една дупка във вратата,
без да знае какво точно да очаква.
После чу как вратата на верандата се трясва и видя Татко да върви към лагуната.
Отиде право при лодката с хартиен плик в ръка и замина с нея. Кая изтича обратно в
къщата, влезе в кухнята, но писмото го нямаше. Започна да отваря чекмеджетата на
кухненския бюфет, прерови шкафа. "То е и мое! Толкова е мое, колкото и твое!" Върна
се отново в кухнята и надникна в кофата за боклук, където намери пепелта от писмото
в рамка от синя хартия. Извади изгорялото с лъжица и го сложи на масата, малка
купчинка остатъци в черно и синьо. Прерови боклука късче по късче — може би някои
думи бяха пропаднали на дъното. Но нямаше нищо освен следи от пепел по обелките от
лук.
Тя седна до масата, папудата все още къкреше в тенджерата, и се загледа в
малката купчинка. Може би Татко ще ми каже какво е написала. Не бъди глупава — по-
скоро над мочурището ще завали сняг.
Дори пощенската марка беше изгоряла. Сега Кая нямаше да разбере никога къде е
Мама. Тя изсипа пепелта в малко шишенце и го скри в кутията от пури до леглото си.
Татко не се прибра онази нощ, нито на следващия ден, а когато най-сетне се
върна, беше старият пияница, който залитна през вратата. Когато Кая събра смелост
да попитаза писмото, той изръмжа:
— Не е твоя работа — и после, — тя ня'а да се върне, така че просто забрави за
това.
С хартиения плик в ръка той повлече крак към лодката.
— Не е вярно — изкрещя Кая подире му, стиснала юмруци отстрани до тялото си.
Изгледа го как заминава, а после извика на безлюдната лагуна: — Ня'а дори не е
дума!
По-късно се чудеше дали не е трябвало сама да отвори писмото, без дори да го
показва на Татко. Тогава щеше да запази думите, за да ги прочете някой ден, а той
щеше да се чувства по-добре, ако не знаеше за тях.
Татко никога повече не я взе със себе си за риба. Онези топли дни бяха като
продължение на мач. Ниските облаци се бяха разтворили и слънцето за кратко беше
огряло нейния свят, а после облаците отново се затвориха, тъмни и застрашителни.
Кая не си спомняше как да се моли. Кое беше важно — как си държиш ръцете или
колко силно стискаш очи? "Може би, ако се моля, Мама и Джоди ще се върнат у дома.
При всички крясъци и олелия онзи живот беше по-добър от тази каша от булгур на
буци."
Пееше сбъркани откъси от химни — "и Той върви с мен, докато все още има роса по
розите" — единственото, което помнеше от малката бяла църквица, където Мама я
заведе няколко пъти. За последен път отидоха там на Великден, преди Мама да си
тръгне, но Кая си спомняше от празника само крясъци и кръв, как някой падна и те с
Мама побягнаха, така че изобщо потисна този спомен.
Погледна през дърветата към лехите царевица и ряпа на Мама, вече целите
буренясали. Със сигурност нямаше рози.
"Забрави. Кой господ ще дойде в такава градина?"
Десета глава
Само трева по вятъра
1968година
Пясъкът пази тайните по-добре от калта. Шерифът паркира патрулката в началото на
пътеката до пожарникарската кула, за да не заличат някое веществено доказателство,
че и друг е шофирал тук през нощта на предполагаемото убийство. Но докато вървяха
покрай пътеката и се оглеждаха за следи от гуми, които да се различават от техните,
песъчинките се местеха на безформени купчинки при всяка тяхна стъпка.
По-късно при дупките в калта и заблатените места близо до кулата откриха най-
различни следи — женски енот с четирите си малки бяха сновали напред-назад из
калта, охлюв бе изплел дантелена плетеница от следи, прекъснати от пристигането на
мечка, и малка костенурка бе лежала в хладната тиня и бе оставила гладка следа като
плитка паничка.
— Картинката е ясна, но освен нашите коли няма никакви следи от човек.
— Не знам — каза Джо, — виждаш ли онази права черта с малкия триъгълник накрая?
Би могло да е някаква следа.
— Не, мисля си, че е част от следа на пуйка, върху която е стъпил елен и я е
направил да изглежда толкова геометрична.
След още четвърт час.
— Я да идем пеш до онзи малък залив да видим дали някой не е стигнал дотам с
лодка вместо с камионетка.
Отместваха с ръце острите клонки на миртата от лицата си и се промъкнаха до
заливчето. По мокрия пясък имаше следи от раци, чапли и брегобегачи, но не и от
хора.
— А, я виж тук — Джо посочи почти идеален полукръг, отпечатан в пясъка. — Би
могло да е следа от лодка със закръглен нос, изтеглена на брега.
— Не. Виждаш ли вятърът как вее тази пречупена трева назад-напред в пясъка. Така
очертава полукръг. Това е само трева по вятъра.
Стояха така и се оглеждаха. Останалата част от малкия плаж с форма на полумесец
бе покрита с дебел слой черупки от миди, най-различни части от ракообразни и щипки
отраци. Раковините криеха най-добре тайните.
Единайсета глава
Конопените чували
1955година
През зимата на 1955 година Татко докуцукваше до къщурката все по-рядко. Минаваха
седмици без бутилка от уиски на пода, без тяло, проснато на леглото, и без пари в
понеделник. Кая все очакваше да го види как куцука между дърветата с хартиения плик
в ръка. Мина едно пълнолуние, после още едно, откакто го бе видяла за последен път.
Чинарите и американските орехи протягаха голи клони към унилото небе, а
безмилостният вятър изсмукваше всякаква радост, която зимното слънце би могло да
внесе в помръкналия пейзаж. Безполезен изсушаващ вятър в морска земя, която не
можеше да изсъхне.
Седнала на стъпалата пред къщурката, Кая размишляваше. Можеше да са пребили баща
ѝ при игра на покер и да са го изхвърлили в тресавището през някоя студена и
дъждовна нощ. Или може би просто беше паднал, докато се е прибирал пиян някъде из
горите, с лице, потопено във водата на някое блато.
"Мисля, че си отиде завинаги."
Кая прехапа устни, докато устата ѝ побеля. Не я болеше толкова, както когато
Мама си тръгна — всъщност насилваше се да жали за него. Но чувството да останеш
сама беше толкова необятно, че направо отекваше в душата ѝ и властите със сигурност
щяха да научат и да дойдат да я приберат. Трябваше да се преструва дори пред
Джъмпин, че Татко все още скита някъде наоколо.
И в понеделник няма да има пари. Кая успя да изкара седмици с последните няколко
долара, хранеше се с царевична каша, варени миди и по някое яйце от дивите кокошки.
Единствените ѝ запаси бяха няколко кибритени клечки, парченце сапун и шепа
царевичен булгур. С малкото останали кибритени клечки нямаше да изкара зимата. А
без тях нямаше да може да си свари кашата, която правеше за себе си, за чайките и
за кокошките.
"Не знам как да живея без царевичен булгур."
Помисли си, че където и да се беше запилял Татко, този път беше отишъл пеш.
Лодката остана за Кая.
Разбира се, тя трябваше да открие друг начин да си намира храна, но за момента
изтласка тази мисъл в някакво отдалечено кътче на съзнанието си. След вечерята от
сварени миди, които се беше научила да размачква на каша и да маже върху солени
содени питки, тя прелисти любимите книги на Мама, преструваше се, че чете
приказките. Дори и на десет години, Кая все още не можеше да чете.
После газената лампа примигна, избледня и угасна. Мекият кръг от онова, което
допреди малко беше нейният свят, се смени от тъма. Кая изхлипа. Татко винаги
купуваше газта и пълнеше лампата, така че тя не се беше замисляла много по въпроса.
Докато не остана на тъмно.
Кая поседя няколко секунди в опит да изстиска светлина от остатъците, но не успя
да направи почти нищо. После в мрака се очертаха закръглената издатина на хладилния
шкаф и прозоречната рамка и тогава тя прокара ръка по плота, докато не напипа
остатък от свещ. Трябваше да използва една клечка, за да я запали, а ѝ бяха
останали само пет. Но в момента трябваше да се пребори с тъмнината.
Фъш-ш. Кая драсна клечката, запали свещта и тъмнината се оттегли в ъглите. Тя
обаче се беше запознала достатъчно отблизо с нея, за да разбере, че ѝ трябва
светлина, а газта струваше пари. Кая задиша плитко-плитко. "Може би трябва да ида
до града и да се предам на властите. Поне ще ми дадат храна и ще ме пратят на
училище."
Но след като поразмисли минута, си каза: "Не, не мога да изоставя чайките,
чаплата, къщурката. Мочурището е единственото ми семейство".
Докато свещта догаряше, на Кая ѝ хрумна нещо.
На другата сутрин тя стана по-рано от обикновено, още докато имаше отлив,
навлече гащеризона и се измъкна с кофа в ръка, закривен нож и празни торби.
Клекнала в калта, засъбира миди по края на блатцата, както Мама я беше учила, и
след два часа клякане и лазене напълни два конопени чувала.
Слънцето се измъкваше бавно от морето, докато тя прекосяваше с лодката до
бензиностанцията на Джъмпин. Той се изправи, когато Кая се приближи.
— Здравей, госпожице Кая, сигурно искаш бензин?
Тя наведе глава. Не беше продумала с никого нито дума от последното си посещение
в "Пигли Уигли" и говорът ѝ изневеряваше.
— Може би и бензин. Ама зависи. Чух приказки, че купуваш миди, а аз тук съм
събрала. Можеш ли да ми платиш в брой и да добавиш малко бензин?
И тя посочи чувалите.
— Да, като нищо. Пресни ли са?
— Извадих ги преди изгрев. Току-що.
— Добре тогава. Мога да ти дам петдесет цента за единия чувал и пълен резервоар
за другия.
Кая се усмихна леко. Това бяха истински пари, които бе спечелила сама.
— Благодаря — каза само.
Докато Джъмпин ѝ пълнеше резервоара, Кая влезе в магазинчето му на кея. Никога
не му беше обръщала внимание, защото пазаруваше в "Пигли", но сега видя, че освен
стръв и тютюн той продаваше кибрит, мас, сапун и сардини, виенски кренвирши,
царевичен булгур, солени содени питки, тоалетна хартия и газ. Почти всичко, което ѝ
трябваше на този свят, беше складирано там. На тезгяха бяха подредени пет
половинлитрови буркана, пълни с бонбони за по едно пени — желирани червени, твърди
захарни и карамелени на клечка. Като че ли тук бяха събрани всички бонбони на
света.
С парите от мидите Кая купи кибрит, една свещ и царевичен булгур. Газта и
сапунът трябваше да почакат, докато донесе друг чувал. Наложи ѝ се да впрегне
цялата си воляда не си вземе един карамел на клечка вместо свещ.
— Колко чувала купуваш седмично? — попита тя.
— Сега какво, бизнес сделка ли сключваме? — попита той на свой ред, като се
засмя по особения си начин — със затворена уста и отметната назад глава. — Купувам
към двайсетина кила на всеки два-три дни. Но имай предвид, че и други ми носят. Ако
донесеш, а аз вече съм взел, тогава си извън играта. Който изпревари, той ще
натовари. Няма друг начин да се играе:
— Добре. Благодаря ти, ще стане. Довиждане, Джъмпин — а после добави. — О, между
другото, Татко ти праща поздрави.
— Така ли, добре тогава. И ти му предай от мен, моля. Довиждане и на теб,
госпожице Кая.
Докато тя тръгваше, той разцъфна в голяма усмивка. Тя също почти му се усмихна.
Пазаруването на бензин и продукти със собствени пари определено я правеше по-
голяма. По-късно, в къщурката, когато разопакова малката си купчинка запаси, Кая
намери и една изненада в жълто и червено на дъното на плика. Беше станала по-
голяма, ама не чак толкова, че да не се зарадва на карамела на клечка, който
Джъмпин ѝ беше пуснал в плика.
За да изпревари другите събирачи на миди, Кая се промъкваше до мочурището на
свещ и на светлината на луната, сянката ѝ се люшкаше по лъщящия пясък и тя събираше
мидив сърцето на нощта. Добавяше и стриди към улова си, понякога спеше край
каналите под звездите, за да стигне при Джъмпин още на разсъмване. На парите от
мидите можеше да разчита повече, отколкото на парите, които получаваше в
понеделник, и обикновено успяваше да изпревари другите събирачи.
Престана да пазарува в "Пигли", където госпожа Сингълтъри все я разпитваше защо
не е на училище. Рано или късно щяха да я пипнат и да я замъкнат там. Поминаваше
със запасите си от Джъмпин, имаше повече миди, отколкото можеше да изяде. Не бяха
чак толкова лоши, разбъркани с царевичната каша, ако преди това ги размачкаш до
неузнаваемост. Нямаха и очи да я гледат като онази риба.
Дванайсета глава
 След последното пени
1955година
Седмици след изчезването на Татко чуеше ли граченето на гарвани, Кая вдигаше
поглед — може би го бяха видели да куцука през гората. Наостряше уши при всеки
непознат шум, довят от вятъра, и се ослушваше дали не идва някой. Който и да било.
Щеше да се зарадва, дори и да ѝ се наложеше да се крие отчаяно от социалната
работничка.
Най-вече търсеше момчето, което ловеше риба. Няколко пъти през тези години го бе
зървала отдалеч, но не беше разговаряла с него, откакто преди три години, когато
беше на седем, той ѝ бе показал пътя до дома през мочурището. Беше единствената
душа, която Кая познаваше на този свят, освен Джъмпин и няколко продавачки. Когато
се плъзгаше с лодката по водните пътища, тя се оглеждаше за него.
Една сутрин, докато насочваше лодката в един гъсталак от упарцина[6],видя
неговата лодка, скрита сред тръстиките. Тейт носеше друга бейзболна шапка и вече
беше по-висок, но дори и от около петдесет метра Кая позна русите му къдрици.
Остави лодката да плава по инерция, насочи я във високата трева и надникна към
него. Както мърдаше устни, реши да се доближи и може би да го попита дали е хванал
риба. Май Татко и всеки друг в мочурището питаха точно това, когато срещнеха
някого: "Кълве ли? Лапат ли стръвта?".
Остана обаче само да го гледа, без да помръдне. Влечението ѝ към него беше
силно, но нещо също толкова силно я спираше и затова Кая остана здраво закотвена на
мястото си. Най-сетне пое полека към къщи, а сърцето ѝ блъскаше в ребрата.
Това се повтаряше всеки път, когато го видеше — наблюдаваше го като чаплите.
Кая и досега събираше пера и раковини, но ги зарязваше разхвърляни със солта и
пясъка върху паянтовите стъпала. Отлагаше всеки ден миенето и съдовете се трупаха в
мивката, а и защо ли ѝ трябваше да пере гащеризона си, като веднага го изцапваше
отново с кал? Беше започнала много отдавна да износва старите дрехи на напусналите
я братя и сестри. Ризите ѝ целите бяха на дупки. И вече изобщо нямаше обувки.
Една вечер Кая свали от телената закачалка роклята на розови и зелени цветя, с
която Мама ходеше на църква. От години само опипваше тази красота — единствената
рокля, която Татко не изгори — и докосваше розовите цветя. Отпред имаше леке,
избеляло кафеникаво петно под презрамките — може би кръв. Но сега почти не се
виждаше, изтрито, както и другите лоши спомени.
Кая навлече презглава роклята на слабото си тяло. Подгъвът стигаше почти до
пръстите на краката ѝ. Смъкна я и я закачи да чака още няколко години. Би било
жалко да я отреже и да я носи, докато рови за миди.
След няколко дни отиде с лодката до Пойнт Бийч — издадена в морето ивица земя,
покрита с бял пясък, няколко километра на юг от бензиностанцията на Джъмпин.
Времето, вълните и ветровете бяха издължили върха ѝ, където се събираха повече
раковини, отколкото по другите плажове, и Кая бе намирала там редки екземпляри.
След като завърза лодката в южния край, тръгна на север да търси. Изведнъж до ушите
ѝ достигнаха далечни гласове — пронизителни и възбудени.
Кая веднага притича през плажа към гората, където се издигаше огромен дъб, около
двайсет и пет метра в размаха на клоните си, обрасъл до колене в тропическа папрат.
Скрита зад дървото, видя група деца, които вървяха по пясъка и от време на време
цапаха из вълните и ритаха морската пяна. Едно от момчетата тичаше напред, друго
подхвърляше футболна топка. На фона на белия пясък карираните им шорти приличаха на
пъстри птици, подсказващи за смяната на сезона. По плажа към нея идваше лятото.
Когато се приближиха, тя се залепи за дъба и надзърна. Пет момичета и четири
момчета, малко по-големи от нея, може би дванайсетгодишни. Кая разпозна Чейс Андрюс
— хвърляше топката на момчетата, с които винаги движеше.
Момичетата — Високата-кльощава-блондинка, Луничавата-с-конската-опашка, Късата-
черна-коса, Винаги-нося-перли и Топчестата-с-дебели-бузи — вървяха подире им по-
бавно, на малка групичка, бъбреха и се кискаха. Гласовете им се издигаха до Кая
като звънчета. Тя беше твърде малка, за да се интересува от момчетата, очите ѝ бяха
приковани в момичешката група. Те клекнаха заедно, за да наблюдават един рак, който
бягаше настрани в пясъка. Облягаха се със смях една на друга, докато не се
строполиха накуп в пясъка.
Кая захапа долната си устна, докато ги гледаше. Чудеше се какво ли е усещането
да бъде сред тях. Радостта им оформяше почти видима аура на фона на дълбокото синьо
небе. Мама казваше, че жените имат нужда една от друга повече, отколкото от мъже,
но никога не ѝ бе обяснила как да се включи в прайда. Тя с лекота потъна още по-
навътре в гората и продължи да ги наблюдава иззад гигантските папрати, докато
децата не тръгнаха обратно по плажа и не се превърнаха в малки точки върху пясъка,
както бяха дошли.
Зората пламтеше зад сивите облаци, когато Кая приближи до кея на Джъмпин. Той
излезе от малкия магазин, клатеше глава.
— Толкова съжалявам, госпожице Кая — каза. — Но този път те изпревариха. Получих
седмичната си квота от миди и не мога да купя повече.
Тя угаси мотора и лодката се удари в един кол. Вече втора седмица я
изпреварваха. Парите ѝ се бяха свършили и не можеше да си купи нищичко. Беше
свършила всичко до последното пени и до трошица царевичен булгур.
— Госпожице Кая, трябва да изнамериш нещо друго да припечелваш. Не можеш да
залагаш само на един кон.
Когато се върна в къщурката, Кая седна да поразмисли върху паянтовите стъпала и
ѝ хрумна нова идея. Осем часа подред тя лови риба, после накисна улова си в солена
саламура за през нощта. Рано сутринта подреди рибите върху рафтовете на старта
пушалня на Татко, която по размери и форма наподобяваше нужник, напали огън в ямата
и започна да хвърля в пламъците зелени клони, както правеше той. Синкавосив дим
плъзна на кълба през комина и през всяка пукнатина в стените. Цялата постройка
запухтя.
На другия ден Кая подкара лодката към Джъмпин и без да слиза от нея, му подаде
кофата. В общи линии съдържанието ѝ беше жалка купчинка малки платики и шаранчета,
които се разпадаха на части.
— Купуваш ли пушена риба, Джъмпин? Имам тук малко.
— Бре, признавам, че наистина имаш, госпожице Кая. Виж к'во ще ти кажа — ще ги
взема на консигнация. Ако ги продам, ще получиш парите, ако ли не — ще си ги вземеш
обратно. Става ли?
— Добре, благодаря ти, Джъмпин.
Вечерта Джъмпин тръгна по пясъчната пътека към квартала на цветнокожите — колиби
и навеси, че дори и истински къщи, струпани край блатца със застояла вода и кални
мочури. Разпокъсаното поселище беше разположено дълбоко в гората, далеч от морето,
без никакъв бриз и с "повече комари, отколкото в целия щат Джордж'а".
След около пет километра надуши през боровете пушека от огнищата, на които
готвеха, и чу бърборенето на някои от внуците си. В Квартала на цветнокожите нямаше
пътища — само пътечки, които криволичеха през горите насам и натам до жилището на
едно или друго семейство. Джъмпин и баща му бяха построили истинска къща от чамова
дървесина, с ограда от грубо одялани колове около двор с твърдо утъпкана пръст,
който Мейбъл — неговата булка с щедри пропорции, измиташе до блясък, като че ли
беше под. Нито една змия не можеше да се промъкне и на трийсетина метра от къщата,
без да срещне мотиката ѝ.
Мейбъл излезе от къщата да го посрещне с усмивка, както често правеше, и той ѝ
връчи кофата с пушената риба на Кая.
— Какво е това? — попита го тя. — Прилича на нещо, което и кучетата няма да
довлекат.
— Ами пак онова момиче. Госпожица Кая го донесе. Понякога я изпреварват с мидите
и е започнала да опушва риба. Иска да ми я продава.
— Божичко, трябва да направим нещо за това дете. Никой няма да купи тази риба,
може аз да я сготвя на яхния. Църквата ни ще ѝ събере малко дрехи и други неща. Ще
ѝ кажем, че има семейство, готово да разменя пуловери срещу шарани. Кой номер носи?
— Мен ли питаш? Кльощава е. Знам само, че е кльощава като чироз. Мисля, че ще
цъфне още на съмване. Останала е без грош.
След като си изяде закуската от претоплени миди с царевична каша, Кая подкара
лодката към Джъмпин, за да разбере дали е спечелила нещо от пушената риба. През
всичките години на бензиностанцията я посрещаше само той или клиентите му, но този
път, докато приближаваше, Кая видя едра чернокожа жена, която метеше кея, все едно
беше кухненски под. Джъмпин седеше на стола, облегнат на стената на магазина, и
пресмяташе нещо в тефтера си. Щом я видя, той скочи и ѝ помаха.
 — Добрутро — каза тя тихичко, докато пускаше вещо лодката по инерция до кея.
— Здрасти, госпожице Кая. Тук има някой, с който да се запознаеш. Това тук е
булката ми Мейбъл.
Мейбъл се приближи и застана до Джъмпин, така че когато Кая стъпи на кея, се
оказаха близо една до друга.
Мейбъл се пресегна и взе ръката на Кая, задържа я нежно и рече:
— Много ми е приятно да се запозная с теб, госпожице Кая. Джо ми е казвал какво
добро момиче си. И една от най-добрите събирачки на стриди.
Въпреки че Мейбъл копаеше градината си с мотика и половин ден готвеше, чистеше и
кърпеше дрехите на белите, ръцете ѝ бяха меки. Кая остави пръстите си в тази
кадифена ръкавица, но не знаеше какво да каже и не пророни ни дума.
— Та, госпожице Кая, имаме едно семейство, което разменя дрехи и други неща
срещу пушената ти риба.
Кая кимна. Усмихна се на краката си, а после попита:
— Ама ще може ли и бензин за лодката ми?
Мейбъл обърна въпросителен поглед към Джъмпин.
— Ами виж — каза той, — днес ще ти дам, защото знам, че нямаш. Но ще продължиш
да носиш миди и такива неща, когато можеш.
Мейбъл изрече с гръмкия си глас:
— Божке, дете, няма да се тревожим за подробностите. Нека те огледам. Трябва да
разбера кой номер носиш, за да им кажа — и тя я заведе в магазинчето. — да седнем
тук и да ми кажеш от какви дрехи и от какво-що имаш нужда.
След като обсъдиха списъка, Мейбъл очерта ходилата на Кая върху парче кафяв
амбалажен плик, а после каза:
— Е, ела утре сутринта и ще те чака цяла купчина.
— Много съм ти задължена, Мейбъл — промълви Кая, а после продължи по-тихо. — Има
и нещо друго. Намерих стари пакетчета със семена, но не разбирам нищо от
градинарство.
— Е — Мейбъл се облегна назад и дълбоко в щедрата ѝ гръд заклокочи смях, — аз
пък със сигурност разбирам от градинарство.
След като обясни на Кая всичко с големи подробности и стъпка по стъпка, тя
посегна към тенекиените кутии на рафта и извади оттам семена от тиквички, домати и
тиква. Зави ги поотделно в хартия и нарисува отвън от кой зеленчук са. Кая не
разбра защо Мейбъл го е направила, дали защото не може да пише, или защото знае, че
Кая не може дачете, но и в двата случая свърши добра работа.
Благодари им и се качи на лодката.
— Радвам се да ти помогна, госпожице Кая. Ела утре да си вземеш нещата — каза
Мейбъл.
Още същия ден следобед Кая започна да разкопава с мотика земята, където някога
беше градината на Мама. Мотиката дрънчеше покрай редовете и изравяше мирис на земя
и розови червеи. После се чу различно дрънчене и когато Кая се наведе, откри една
от шнолите на Мама от метал и пластмаса. Тя я изтри внимателно в гащеризона си,
докато падна всичката мръсотия. Като че ли отразени в евтината вещ, видя червените
устни и тъмните очи на Мама по-ясно, отколкото от години насам. Огледа се, стори ѝ
се, че Мама върви сега по пътеката и е дошла да ѝ помогне да разкопае земята. Най-
сетне отново у дома. Беше изненадващо тихо, дори враните мълчаха и Кая чуваше
собственото си дишане.
Тя повдигна кичури от косата си и забоде шнолата над лявото си ухо. Може би Мама
никога нямаше да се върне у дома. Може би някои мечти просто трябваше да
избледнеят. Кая вдигна мотиката и като я стовари със сила върху буца твърда глина,
я раздроби на дребни парченца.
Когато на другата сутрин стигна с лодката до бензиностанцията на Джъмпин, той
беше сам. Може би едрата снага на жена му и всичките ѝ добри намерения бяха само
илюзия. На кея обаче я чакаха два кашона с разни неща, които Джъмпин ѝ сочеше с
широка усмивка на лицето.
— Добрутро, госпожице Кая. Това тук е за теб.
Кая скочи на кея и зяпна препълнените кашони.
— Хайде — каза Джъмпин. — Всичко е твое.
Тя извади внимателно гащеризоните, джинсите и истинските блузи, а не тениски.
Морскосините кецове с връзки и половинките в два цвята, кафяв и бял, лъснати така,
че блестяха. С полуотворена уста Кая вдигна бялата блуза с дантелена яка и синя
сатенена панделка по врата.
В другия кашон имаше кибрит, царевично брашно, кутия с маргарин, сушен боб и цял
литър домашно топена мас. Отгоре, завити във вестник, бяха сложени пресни репи и
зеленчуци, жълти репи и бамя.
— Джъмпин — каза тя тихо, — това е повече, отколкото струваше рибата. Това е
срещу месечен улов.
— Ами какво да правят хората със старите си дрехи, които им се подмятат из къщи?
Ако на тях са им в повече, а на теб ти трябват и ти имаш риба, пък на тях им трябва
риба— значи имате сделка. Трябва да ги вземеш сега, защото нямам място тук за тези
боклуци.
Кая знаеше, че последното беше вярно. Джъмпин нямаше излишно място, така че щеше
да му направи услуга да ги вдигне от кея.
— Тогава ще ги взема. Но ще им благодариш от мое име, нали? А аз ще опуша още
риба и ще донеса веднага щом мога.
— Добре тогава, госпожице Кая. Така е добре. Ще донесеш риба, когато хванеш.
Кая запърпори с лодката обратно към морето. След като заобиколи полуострова и
Джъмпин не я виждаше вече, тя изключи мотора, разрови кашона и извади блузата с
дантелената яка. Нахлузи я направо върху съдрания си гащеризон със закърпените
колене и върза малката сатенена панделка на врата си. След това с едната ръка върху
руля, а сдругата върху дантелата се плъзна през океана и каналите към дома.
Тринайсета глава
Перата
1959година
Източена, но жилава за своите четиринайсет години, Кая стоеше един следобед на
плажа и хвърляше трохи на чайките. Не можеше да ги преброи, все още не можеше да
чете. Вече не бленуваше през деня да литне с орлите — може би, когато се налага да
ровиш за обяда си в калта, въображението ти издиша като на възрастен. Плажната
рокля на Мама прилепваше плътно до гърдите ѝ и ѝ стигаше точно под коленете. Явно
Кая беше наваксала, че и надхвърлила на ръст. Тя се върна в къщурката, взе въдица и
блесна и веднага отиде да лови риба от един гъсталак в далечния край на лагуната.
Едва метнала въдицата, и зад гърба ѝ изпращя съчка. Кая рязко обърна глава и се
огледа внимателно. Чу стъпки в подраста. Не беше мечка, чиито големи лапи шляпат в
нападалите листа и клони, а силно изпукване в шубрака от калина. После се
разврещяха враните. Враните пазят тайни точно колкото и калта — видят ли веднъж
нещо любопитнов гората, трябва да го разкажат на всички. Който ги чуе, печели — или
е предупреден, че се задава хищник, или пък знае, че идва храна. Кая разбра, че има
нещо гнило.
Изтегли влакното и го намота около пръчката на въдицата, докато тихичко си
пробиваше път с рамене. Отново спря и се заслуша. Мрачната поляна — едно от
любимите ѝ места — зееше като пещера под пет дъба, израсли толкова нагъсто, че само
няколко размазани слънчеви лъча успяваха да пробият свода им и да осветят тучните
туфи трилиум и бели теменужки. Очите ѝ претърсиха поляната, но не видяха никого.
След това през гъсталака отвъд се промъкна силует и очите ѝ се завъртяха натам.
Силуетът спря. Сърцето ѝ заби по-силно. Тя клекна и приведена, се втурна безшумно
към подраста на границата на поляната. Когато надникна назад през клоните, видя
едно по-голямо от нея момче, крачеше бързо през гората, като въртеше глава на
всички страни. То спря, щом я видя.
Кая отскочи зад една глогина, а после се шмугна в някакъв заешки ходник, който
криволичеше през гъсталака от калина, дебел колкото крепостна стена. Все още
приведена, излази оттам, като изподра ръцете си в бодливия шубрак. Отново спря и се
заслуша. Сви се в изгарящата жега с пресъхнало от жажда гърло. Още десет минути
никой не се появи, затова тя пропълзя до един поток, направил езерце в мъха, и пи
вода като кошута. Почуди се кое ли е онова момче и защо ли е дошло. Това му беше
лошото на ходенето при Джъмпин — хората я виждаха там. Беше беззащитна като мекото
коремче на бодливо прасе.
Най-сетне някъде между здрача и нощта, когато сенките изглеждаха несигурни, тя
тръгна към къщурката през поляната край дъбовете.
 "Не хванах никаква риба за опушване заради това промъкващо се момче."
В средата на поляната имаше изгнил пън, толкова обрасъл с мъх, че приличаше на
старец с наметало. Кая го приближи, а после спря. Забодено в пъна, право нагоре
стърчеше тънко черно перо с дължина около петнайсет сантиметра. На повечето хора
щеше да им се стори най-обикновено, може би перо от крилото на врана. Но Кая
знаеше, че е изключителна находка, защото беше "вежда" от голяма синя чапла,
перото, което грациозно се скланяше от окото ѝ и се проточваше назад зад изисканата
ѝ глава. Едно от най-изящните късчета на крайбрежното мочурище бе точно пред очите
ѝ. Кая никога не беше намирала такова перо, но веднага разбра какво е, тъй като
през целия си живот беше клечала очи в очи с чаплите.
Голямата синя чапла имаше цвят на сива утринна мъгла, отразена в синята вода. И
също като мъглата можеше да се слее с фона, да изчезне напълно, с изключение на
концентричните кръгове на втренчените ѝ за лов очи. Чаплата е търпелив и самотен
ловец, който може да дебне дълго, докато не сграбчи плячката си. Или пък с очи
върху плячката да пристъпва бавно напред крачка по крачка като хищна шаферка. В
редки случаи ловува и от полет, стрелва се рязко като гмурец, водена от подобния си
на сабя клюн.
"Че как се е заклещило толкова право в този пън? — зашепна Кая и се огледа. —
Сигурно го е сложило онова момче. Може и сега да ме наблюдава." Тя замръзна
намясто, а сърцето ѝ отново заблъска. Запристъпва заднешком, остави перото и изтича
в къщурката, като заключи вратата на верандата, което правеше рядко, защото от нищо
не можеше да я спаси.
Въпреки това още с пукването на зората, която се запромъква между дърветата, тя
усети силното притегляне на перото — поне да го погледне още веднъж. По изгрев Кая
изтича на поляната и се огледа внимателно, после отиде до пъна и взе перото. Беше
гладко, почти кадифено на пипане. Когато се върна в къщурката, му намери специално
място в центъра на колекцията си от пера, разперена като крило на стената — от
миниатюрните пера на колибрите до големите опашни пера на орлите. Позачуди се защо
ли момчето ѝ е донесло перо.
На другата сутрин ѝ се искаше отново да изтича до пъна, за да види няма ли
оставено ново перо, но се насили да изчака. Не трябваше да се сблъсква с момчето.
Най-сетне вкъсната утрин отиде на поляната предпазливо, като се вслушваше. Не чу и
не видя никого, затова пристъпи напред и на лицето ѝ грейна рядка мимолетна
усмивка, когато Кая видя в пъна забучено тънко бяло перо. Дълго почти петдесет
сантиметра, то се извиваше грациозно до крехкото си връхче. Тя го взе и се засмя на
глас. Та това беше великолепно опашно перо на птица фаетон. Кая никога не беше
виждала тези морски птици, защото не се въдеха в този район, но в редки случаи
крилете на ураганите ги довяваха до брега.
Сърцето на Кая се изпълни с почуда как човек, който има такава сбирка от редки
пера, си позволява да ѝ подари точно това.
Тъй като не можеше да прочете стария наръчник на Мама, тя не знаеше имената на
повечето птици и насекоми, затова ги кръщаваше с измислени от нея самата имена. И
макар че не можеше да пише, Кая беше открила начин да означава образците си.
Талантът ѝ беше узрял и сега тя можеше да рисува с молив и с маслени бои и да
скицира всичко. С помощта на креда или водни бои от "За пет цента" скицираше
птиците, насекомите или раковините върху пликовете от покупките и ги закачваше на
мострите си.
Тази нощ Кая запали щедро две свещи и ги сложи в чинийки на масата, за да може
да нарисува перото на птицата фаетон.
Повече от седмица върху пъна не се появиха други пера. Кая минаваше покрай него
по няколко пъти на ден и надничаше предпазливо през папратите, но не виждаше нищо.
Наобяд оставаше в къщурката, нещо, което правеше рядко.
"Трябваше да накисна боб за вечеря. Сега вече е твърде късно." Тя обиколи
кухнята, претършува кухненския шкаф и накрая забарабани с пръсти по масата. Реши да
рисува, но се отказа. Отново отиде при пъна.
Още отдалеч видя дългото раирано опашно перо от дива пуйка. То прикова
вниманието ѝ. Пуйките бяха сред любимите ѝ птици. Беше виждала как до дванайсет
пуйчета се гушат под крилете на майка си дори когато тя вървеше, някои изоставаха,
а после се втурваха да я догонят.
 Но преди около година, докато Кая пресичаше една борова горичка, чу остър
крясък. Ято от около петнайсет диви пуйки — предимно женски и няколко млади и стари
пуяка — налитаха да кълват нещо, което приличаше на мазен парцал, метнат на земята.
Вдигнатата от краката им прах забулваше гората и се процеждаше през клоните, които
я улавяха. Когато се промъкна по-наблизо, Кая видя, че не е парцал, а женска пуйка
и че птиците от собственото ѝ ято налитат да я кълват и да я дращят с нокти по
врата и главата. Пуйката някак беше оплела крилете си в трънаците, така че перата ѝ
стърчаха под странен ъгъл и тя вече не можеше да лети. Джоди ѝ беше казвал, че
когато една птица започне да се различава от другите — ако е осакатена или
ранена, — има по-голяма вероятност да привлече хищник, така че останалата част от
ятото я убива, което е по-добре, отколкото да привлече някой орел, който заедно с
нея може да грабне и една от тях.
Една едра пуйка заби ноктите на големите си мазолести крака в злощастната
мъченица, а после я притисна до земята, докато друга пуйка я закълва по голия врат
и главата. Падналата пуйки пищеше и гледаше с обезумели очи как собственото ѝ ято и
напада.
Кая изтича на поляната с вдигнати ръце.
— Хей, какво правите? Махайте се оттук. Спрете!
С размаханите криле пуйките вдигнаха още прах, докато се пръсваха из храсталака,
а две от тях кацнаха тежко на един дъб.
Но Кая бе закъсняла. Жертвата им лежеше безжизнена с отворени очи. От голия ѝ
изкривен в прахта врат течеше кръв.
— Къш, махайте се оттук!
Кая подгони и последните едри птици и те се отдалечиха с тътрене на крака, след
като си бяха свършили работата. Тя коленичи до мъртвата пуйка и покри очите ѝ с
лист от чинар.
Онази вечер, след като бе видяла какво са направили пуйките, тя хапна остатъци
от царевичен хляб и боб, а после се опъна на леглото на верандата, откъдето загледа
как луната се потапя в лагуната. Изведнъж чу гласове, които се приближаваха към
къщурката през гората. Звучаха ѝ нервно и кресливо. Бяха момчета, а не мъже. Тя
седна в леглото. Нямаше задна врата. Трябваше да излезе сега или да продължи да
седи в леглото, когато дойдат. Бързо като мишка тя се шмугна до вратата, но точно
тогава видя запалените свещи с ореоли от подскачаща светлина. Беше твърде късно за
бягство.
Гласовете се извисиха.
— Идваме при теб, момиче от мочурището!
— Хей, там ли си? Госпожица Липсващо звено!
— Покажи си зъбите! Покажи ни мочурливата си трева!
Последваха изблици от смях.
Тя се сви още по-ниско под стената на верандата, докато стъпките се
приближаваха. Пламъците примигваха бясно, а после съвсем угаснаха и през двора
претичаха пет момчета, може би тринайсет-четиринайсетгодишни. Те мълчаливо
пробягаха с всички сили разстоянието до верандата и там плеснаха с длани по
вратата.
Свита до стената, Кая понечи да изхленчи, но притаи дъх. Можеха лесно да влязат
през вратата. Достатъчно бе да я дръпнат силно и бяха вътре.
Но те се върнаха по стъпалата и отново изтичаха в гората: провикваха се и
крещяха от облекчение, че са оцелели след посещението при момичето от мочурището,
при Вълчето дете, при момичето, което не може да каже буква по буква "куче". Думите
и смехът им достигнаха до нея през гората, после изчезнаха обратно в нощта — там,
където се чувстваха в безопасност. Тя загледа как отново запалените свещи подскачат
между дърветата.
Видеше ли диви пуйки, Кая винаги се сещаше за онзи ден и за онази нощ, но
въпреки това се развълнува при вида на перото върху пъна. Достатъчно ѝ беше, за да
разбере, чеиграта продължава.
Четиринайсета глава
Червените влакна
1968година
Тежката влажна жега размиваше утрото в мараня, в която се сливаха море и небе.
Джо излезе от сградата на полицейското управление и срещна Ед, който слизаше от
патрулката.
— Ела тук, шерифе. Имам още резултати от лабораторията по случая на Чейс Андрюс.
Вътре е жежко като в пещ.
Джо поведе Ед към голям дъб, чиито възлести корени бяха избили през пръстта като
юмруци. Шерифът го последва, жълъдите хрущяха под краката им, докато и двамата не
застанаха на сянка с обърнати към морския бриз лица.
Джо зачете на глас.
— "Охлузванията по тялото и вътрешните наранявания отговарят на падане
отвисоко." Той си е ударил главата в онази греда — потвърждават го кръвта и пробите
от косата, — което е причинило сериозни охлузвания и е увредило тилния лоб, но не
го е убило.
— Ето, значи е умрял, където го намерихме, не е бил пренесен. Кръвта и косата
върху напречната греда го потвърждават. "Причина за смъртта: внезапен удар върху
тилнияи теменния лоб на тилната мозъчна кора, тежки гръбначни… от падането от
кулата."
— Значи някой все пак е заличил всички стъпки и отпечатъци от пръсти. Нещо
друго?
— Чуй това. Открили са по якето му много чужди влакна. Влакна от червена вълна,
които не са били от неговите дрехи. Изпратили са ни образец — шерифът разклати
малко найлоново пликче.
Двамата се взряха в мъхавите червени влакна, залепнали като паяжина по пликчето.
— Казват, че били от вълна. Може да са от пуловер, шал, шапка — каза Джо.
— Риза, пола, къси чорапи, пелерина. По дяволите, може да са от какво ли не. И
ние трябва да го открием.
Петнайсета глава
Играта
1959година
На другия ден с притиснати до бузите си ръце Кая се приближи бавно до пъна,
почти изричаше наум молитва. Но на пъна нямаше перо. Тя сви устни.
— Разбира се. Трябва и аз да му оставя нещо.
Напипа в джоба си опашното перо от млад белоглав орел, което беше намерила
сутринта. Само човек, който познаваше птиците, щеше да разбере, че това раздърпано
перо напетънца принадлежи на орел. Тригодишен, още незакачулен. Не беше толкова
ценно, колкото опашното перо на птицата фаетон, но все пак беше нещо скъпо. Тя го
остави внимателно върху пъна и го притисна отгоре с малък камък, за да не го отвее
вятърът.
Тази нощ с кръстосани под главата ръце Кая лежеше на леглото на верандата, а по
устните ѝ играеше лека усмивка. Семейството ѝ я беше зарязало да оцелява в
тресавището, но ето че се беше намерил някой, който да идва сам и да ѝ оставя
подаръци в гората. Кая и досега изпитваше известна несигурност, но колкото повече
мислеше за това, толкова по-невероятно ѝ се струваше, че момчето ѝ мисли зло. Не
прилягаше на човек, който харесва птиците, да е подъл.
На другата сутрин Кая скочи от леглото и се зае с онова, което Мама наричаше
"основно почистване". Седнала до тоалетката на Мама, Кая възнамеряваше само да
прегледа какво е останало по чекмеджетата, но когато вдигна ножицата на Мама от
стомана и бронз с отвори за пръстите, оформени със сложно преплетени орнаменти от
лилии, тя внезапно изтегли назад косата си, която не беше подстригвана, откакто
Мама си беше отишла преди повече от седем години, и отряза от нея двайсетина
сантиметра. Сега косата ѝ падаше малко под раменете. Огледа се в огледалото,
отметна леко глава и се усмихна. Търка с четка ноктите и разресва косата си, докато
не залъщя.
След като върна намясто ножицата и четката за коса, Кая се зарови в старата
козметика на Мама. Фондьотенът и ружът бяха изсъхнали и напукани, но трайността на
червилото сигурно се измерваше с десетилетия, защото, когато Кая отвори тубичката,
то изглеждаше свежо. Тя си сложи червило за пръв път в живота си: в детството си
никога не се беше обличала като голяма жена. Размаза го с устни, после отново се
усмихна в огледалото. Реши, че изглеждаше поне мъничко хубава. Не колкото Мама, но
доста приятна. Изкикоти се, а после изтри червилото. Точно преди да затвори
чекмеджето, мерна шишенце изсъхнал лак за нокти "Ревлон" — бледорозов.
Вдигна малката стъкленица и си припомни как Мама се беше върнала веднъж от града
не с друго, а с това шишенце лак за нокти. Заяви, че лакът наистина щял да подхожда
на мургавата им кожа. Сложи Кая и двете ѝ по-големи сестри да седнат една до друга
на избелелия диван, каза им да протегнат босите си крака и лакира всичките им
пръсти на краката и на ръцете. После лакира и своите и те се смяха и се
забавляваха, като тичаха из двора и показваха една на друга розовите си нокти.
Татко беше отишъл някъде, но лодката беше закотвена в лагуната. И на Мама ѝ хрумна
да качи всички момичета в лодката — нещо, което никога не бяха правили.
Покатериха се в лодката и продължиха да лудуват, като че ли бяха пийнали. Наложи
се да дръпнат няколко пъти въженцето на стартера, за да потеглят, но най-сетне
успяха и поеха — Мама насочи лодката през лагуната в тесен канал, който водеше към
мочурището. Носеха се като перце по каналите, но Мама не познаваше много пътищата и
когато навлязоха в една плитка лагуна, заседнаха в лепкавата черна кал, гъста като
катран. Опитаха се да избутат лодката с пръти насам и натам, но тя не помръдваше.
Не им оставаше нищо друго, освен да се смъкнат отстрани, както бяха облечени с
поли, и да затънат до колене в тинята.
Под виковете на Мама: "Сега да не я обърнете, момичета, да не я обърнете", те
теглиха лодката, докато не се освободи, като пищяха при вида на изкаляните си лица.
Малко трудничко се покатериха отново вътре и се пльоснаха отстрани като току-що
уловена риба. И вместо да седнат на седалките, и четирите се натъпкаха на дъното на
лодката, наредени една до друга, вдигнаха крака до небето и замърдаха с пръсти, а
розовите им нокти проблясваха изпод калта.
Докато лежаха там, Мама каза: "Сега слушайте, това е като житейски урок. Да,
заседнахме, но какво направихме ние, момичетата? Превърнахме го в забавление,
смяхме се. За това са сестрите и приятелките. Да се подкрепят дори и в калта,
особено в калта".
Мама не беше купила лакочистител, затова, когато лакът започна да се бели и
лющи, ноктите на краката и ръцете им станаха на избелели петна, но и така им
напомняха за добре прекараното време и за онзи житейски урок.
Загледана в старото шишенце лак, Кая се опита да си представи лицата на сестрите
си. И каза на глас:
— Къде си сега, Мамо? Защо не остана?
На другия ден следобед, още щом стигна поляната с дъбовете, Кая забеляза ярките
и неестествени цветове на фона на приглушеното зелено и кафяво на гората. На пъна
имаше малка картонена опаковка от мляко в червено и бяло, а до нея — още едно перо.
Изглежда, момчето беше вдигнало мизата. Кая приближи и първо взе перото.
Сребристо и меко, то беше от качулката на нощна чапла, една от най-красивите
птици в мочурището. После Кая надзърна в картонената опаковка. Вътре имаше здраво
увити пакетчета със семена — репи, моркови и зелен боб, — а на дъното ѝ, опакована
в амбалажна хартия, автомобилна свещ за мотора на лодката. Кая отново се усмихна и
се завъртя в кръг. Беше се научила да се оправя без повечето неща, но от време на
време ѝ трябваше свещ за двигателя. Джъмпин я беше научил как да прави някои дребни
поправки, за всяка част обаче се налагаше да ходи до града и да плаща в брой.
А ето че имаше резервна свещ за двигателя, когато ѝ потрябваше. В повече. Кая
усети сърцето си пълно. Със същото чувство, както когато имаше пълен резервоар с
бензин или пък наблюдаваше залеза в пересто оцветеното небе. Стоеше съвсем
неподвижно и се опитваше да проумее какво ли означаваше всичко това. Беше
наблюдавала как мъжки птици ухажват женските, като им носят подаръци. Но беше
твърде млада, за да свие гнездо.
На дъното на картонената опаковка имаше бележка. Тя я разгъна и се загледа в
буквите, изписани старателно с едър шрифт, който можеше да прочете дори и дете. Кая
усещаше със сърцето си времето на приливите и отливите, можеше да намери пътя за
дома по звездите, познаваше всяко орлово перо, но дори и на четиринайсет години не
можешеда прочете тези думи.
Беше забравила да донесе нещо, което да му остави. В джобовете си имаше само
обикновени пера, раковини и семена, затова забърза към къщурката и застана пред
стената с перата — да избере. Най-изискани бяха опашните пера на тундровия лебед.
Тя свали едно от стената, за да го остави върху пъна, когато мине следващия път.
 Падна нощ, Кая взе одеялото и отиде да спи в мочурището, близо до едно дере,
пълно с луна и миди, и до зазоряване беше събрала два чувала. Пари за бензин. Бяха
много тежки за носене, затова тя извлече единия обратно до лагуната. Въпреки че
това не беше най-краткият път, мина през поляната с дъбовете да остави лебедовото
перо. Промуши се между дърветата, без да се озърта, и видя момчето с перата,
подпряно на един пън. Позна, че е Тейт, който ѝ беше показал пътя за дома през
мочурището, когато Кейт беше малко момиченце. Тейт, когото тя наблюдаваше седем
години от разстояние, без да посмее да се приближи. Разбира се, сега той беше по-
висок и порасъл, може би шестнайсет-седемнайсетгодишен. Златистите му къдрици
стърчаха изпод шапката на всички страни, лицето му беше загоряло и приятно. Той
беше спокоен, усмихваше се широко и от усмивката цялото му лице светваше. Но Кая
остана пленена най-вече от очите му — златистокафяви със зелени точици, втренчени в
нейните както очите на чапла, когато лови риба лещанка.
Тя спря, разтърсена, че ненадейно е нарушила неписаните правила. Та нали това му
беше забавното — игра, в която не трябваше да разговарят и дори да се виждат.
Лицето ѝ пламна.
— Хей, Кая. Моля те… не… бягай. Това съм… просто аз… Тейт — изрече той много
тихо и бавно, като че ли тя беше тъпа или нещо такова.
Вероятно хората от града приказваха точно това, че почти не може да говори.
Тейт не можеше да се удържи да не я гледа. Сигурно беше на тринайсет-
четиринайсет години, помисли си той. Но дори и на тази възраст тя имаше най-
поразителното лице, което бе виждал. Големите ѝ очи бяха почти черни, а малкото
носле над хубавите устни ѝ придаваше екзотичен вид. Беше висока и слаба, което я
правеше да изглежда крехка и гъвкава, сякаш изваяна от вятъра. И въпреки това с
ненатрапчива сила прозираха младите ѝ, едва загатнати мускули.
Първият ѝ подтик, както винаги, беше да хукне. Но Кая усети и друго. Пълнота,
която не беше изпитвала от години. Все едно в сърцето ѝ бяха влели топлина. Тя се
сети за перата, за автомобилната свещ, за семената. Всичко това можеше да свърши,
ако тя побегнете. Без да продума, вдигна ръка и му протегна прелестното лебедово
перо. Бавно, сякаш от страх тя да не хукне като подплашено сърненце, той се
приближи и го разгледа в ръката ѝ. Кая го наблюдаваше мълчаливо, приковала очи
единствено в перото, не влицето му, да не говорим за очите.
— От тундров лебед, нали? Кая, невероятно е. Благодаря ти — каза той.
Беше десетина сантиметра по-висок от нея и се приведе леко, когато го взе.
Разбира се, сега беше моментът да му благодари за подаръците, но Кая остана
безмълвна, с желание той да си тръгне и да продължат с тяхната игра.
В опит да запълни мълчанието, той продължи:
— Баща ми ме научи да различавам птиците.
Най-сетне Кая го погледна и каза:
— Не можах да прочета бележката ти.
— Ами да, нали не ходиш на училище. Забравих. В нея се казваше, че съм те виждал
няколко пъти, когато идвах за риба, и това ме накара да помисля, че може би ще
използваш семената и автомобилната свещ. Имах в излишък и помислих, че може да ти
спести едно ходене до града. Също така реших, че ще харесаш перата.
Кая наведе глава и продума:
— Благодаря ти за тях, беше много мило от твоя страна.
Тейт забеляза, че докато лицето и тялото ѝ загатват за съзряването ѝ като жена,
държанието и начинът ѝ на изразяване са донякъде детински. За разлика от момичетата
в градчето, чието държание — да прекаляват с грима, да ругаят и да пушат —
надхвърляше далеч подобно съзряване.
— Е, няма защо. Аз по-добре да вървя, става късно. Ще наминавам от време на
време, ако нямаш нищо против.
Кая не отрони и дума в отговор. Играта май беше свършила. Веднага щом разбра, че
тя няма да проговори повече, той ѝ кимна, докосна шапката си и се обърна да си
върви. Но точно когато наведе глава, за да навлезе в гъсталака от калина, се обърна
и я погледна.
— Знаеш ли, мога да те науча да четеш.
Шестнайсета глава
Четенето
 1959година
Дните отминаваха, а Тейт не се връщаше за урока по четене. Преди играта с перата
самотата се беше превърнала за Кая в нейно естествено продължение, като ръката ѝ.
Сега обаче се вкорени и притисна гърдите ѝ.
Веднъж късно следобед тя пое на път с лодката. "Не мога само да седя и да
чакам."
Вместо да спре лодката на кея при Джъмпин, където щяха да я видят, тя я скри в
малък залив южно от него и с брезентова торба в ръка тръгна по сенчестата пътека
към Квартала на цветнокожите. През по-голямата част от деня бе ръмял ситен дъждец и
сега, когато слънцето клонеше към залез, гората оформяше своя собствена мъглица,
която се носеше бавно на талази над тучните горски поляни. Кая не беше ходила
никога в Квартала на цветнокожите, но знаеше къде е и предполагаше, че ще намери
къщата на Джъмпин и Мейбъл, след като стигне там. Беше облечена с джинси и розова
блуза от Мейбъл. В брезентовата торба имаше два половинлитрови буркана с истинско
полутечно къпиново сладко, което беше сварила сама, за да се отблагодари за
добрината на Джъмпин и Мейбъл. Необходимостта да бъде с някого, шансът да разговаря
с жена приятелка я тласкаше към тях. Ако Джъмпин още не се беше върнал, може би тя
щеше да седне и да погостува на Мейбъл.
После, когато наближи един завой на пътя, чу, че към нея се приближават гласове.
Спря и се заслуша внимателно. Бързо отби от пътя в гората и се скри зад гъсталак от
мирта. Минута по-късно от завоя се появиха две бели момчета, облечени с парцаливи
гащеризони, влачеха риболовни такъми и връзка морски котки, дълга колкото ръката ѝ.
Тязамръзна зад храстите и зачака.
Едно от момчетата посочи надолу по пътечката.
— Виж там.
— Какви късметлии сме. Някаква чернилка се тътри към Квартала на чернилките.
Кая погледна надолу по пътеката и видя Джъмпин, който се прибираше за вечеря.
Беше съвсем наблизо и сигурно беше чул момчетата, но само наведе глава, навлезе в
гората, за да ги заобиколи, и продължи.
Какво му ставаше, защо не направеше нещо? Кая се ядоса на себе си. Знаеше, че
"чернилка" беше наистина лоша дума — знаеше от начина, по който Татко я използваше
в ругатните си. Джъмпин можеше да сблъска главите на момчетата една в друга, да им
е за урок. Но той бързо отмина.
— Една стара чернилка към градчето отива. Внимавай, чернилко, да не стъпиш
накриво — започнаха да римуват момчетата, за да подразнят Джъмпин, който бе забил
погледв краката си.
Едното от тях се наведе, вдигна камък и го хвърли по гърба му. С глух удар
камъкът го уцели точно под лопатката. Той залитна напред, но продължи да върви.
Момчетата серазсмяха, когато Джъмпин изчезна зад завоя, а после награбиха още
камъни и тръгнаха подире му.
Кая прекоси горичката и ги задмина, не сваляше очи от шапките им, които
подскачаха между клоните. Клекна на едно място, където до пътеката растяха гъсти
храсти — след секунди момчетата щяха да минат на някаква си педя от нея. Джъмпин
беше избързал напред и не се виждаше. Тя нави стегнато платнената торба със
сладкото и я върза около бурканите. Когато момчетата се изравниха с гъсталака, Кая
замахна с тежката торба и цапна по-близкото момче отзад по главата. То се препъна и
падна по лице. С крясъци и викове Кая се втурна към второто момче, готова да фрасне
и него по главата, но то търти да бяга. След петдесетина метра Кая се шмугна сред
дърветата и загледа как първото момче се изправя — държеше се за главата и ругаеше.
Като влачеше торбата с бурканите със сладко, тя тръгна обратно към лодката и се
прибра у дома.
Реши, че сигурно никога вече няма да гостува на никого.
На другия ден, когато звукът от моторната лодка на Тейт отекна през канала, Кая
изтича до лагуната, застана в храстите и се зае да следи как той слиза от нея с
раница в ръка. Тейт се огледа, извика я по име и тя бавно излезе, облечена с
джинси, които ѝ бяха по мярка, и бяла блуза с различни копчета.
— Хей, Кая. Съжалявам, че не можах да дойда по-рано. Трябваше да помогна на баща
си, но на бърза ръка ще те научим да четеш.
— Хей, Тейт.
 — Хайде да седнем тук — посочи той един извит дъбов корен в дълбоката сянка на
лагуната.
От раницата извади тънка избеляла книжка с азбуката и тефтер с раирана хартия.
Внимателно и бавно изписваше буквите между линиите— а А, б Б, —караше я да прави
същото и търпеливо чакаше, докато тя се мъчеше с изплезен език. Тейт произнасяше
тихо и бавно буквите на глас и тя ги пишеше.
Кая помнеше някои букви от Джоди и Мама, но не знаеше как да ги слива в думи.
Само след няколко минути той ѝ каза:
— Виждаш ли, вече можеш да изписваш дума.
— Какво искаш да кажеш?
— К — а — б.Можеш да напишеш думата "каб"[7].
— Какво значи каб? — попита тя.
А той се усети навреме да не се разсмее.
— Не се притеснявай, ако не знаеш думата. Да продължим. Скоро ще напишеш дума,
която знаеш.
По-късно ѝ каза:
— Трябва да поработиш повечко върху азбуката. Ще ти отнеме известно време да я
схванеш, но вече можеш да четеш по малко. Ще ти покажа.
Тъй като нямаха читанка, първата ѝ книга беше "Алманахът на Пясъчния окръг" от
Алдо Лиополд, собственост на бащата на Тейт. Той ѝ посочи първото изречение и я
накара да му го прочете. Първата дума бешеthere[8]и Кая трябваше да се върне отново
към азбуката и да упражнява изговора на всяка буква, но Тейт търпеливо ѝ обясняваше
специалния звукthи когато най-сетне тя го произнесе правилно, вдигна ръце във
въздуха и се разсмя. Тейт я наблюдаваше със светнало лице.
Лека-полека Кая разгадаваше всяка дума в изречението: "Има хора, които могат да
живеят без диви животни, а има и такива, които не могат".
— О — каза тя. — О!
— Можеш вече да четеш, Кая. Вече няма да има момент, в който да не можеш.
— Не е само това — тя почти шепнеше. — Не знаех, че думите могат да значат
толкова. Не знаех, че едно изречение може да бъде толкова пълно.
Той се усмихна.
— Изречението е много хубаво. Не всички думи значат толкова.
През следващите дни, седнал на дъбовото коренище на сянка или на брега на
слънце, Тейт я научи как да чете думите, които пееха за истинските гъски и жерави
наоколо. "Какво ще стане, ако не чуем повече музиката на гъските?"
В промеждутъците от време, което отделяше да помага на баща си или да играе
бейзбол с приятелите си, Тейт идваше при Кая по няколко пъти седмично и сега,
независимо какво правеше — дали плевеше градината, хранеше кокошките, или търсеше
раковини, — тя се вслушваше за звука на моторната му лодка, която бръмчеше по
канала.
Един ден на плажа, докато четеше какво обядват синигерчетата, Кая го попита:
— Ти със семейството си ли живееш в Баркли Коув?
— Живея с баща си. Да, в Баркли.
Тя не го попита дали е имал и други роднини, които може би също са си отишли.
Сигурно и неговата майка го беше напуснала. Дълбоко в себе си копнееше да го
докосне по ръката, но пръстите ѝ не помръдваха. Вместо това запечати в паметта си
синкавите вени отвътре на китката му, също толкова преплетени, колкото нарисуваните
жилки по крилете на осите.
Вечерно време, седнала на кухненската маса, тя преговаряше уроците на газена
лампа, чиято мека светлина проникваше през прозорците на къщурката и докосваше
долните клони на дъбовете. Единствената светлина в километричния мрак с изключение
на мекото примигване на светулките.
Отново и отново Кая изписваше и изговаряше старателно всяка дума. Тейт казваше,
че дългите думи са просто нанизани една до друга къси, така че тя не се плашеше от
тях и започна да заучава "плейстоцен" наред с думата "седна". Да се учи да чете,
беше най-забавното нещо, което ѝ се беше случвало. Но не проумяваше защо Тейт беше
предложил да обучава беден-бял-измет като нея, защо изобщо беше дошъл да ѝ носи
красиви пера. Тя обаче не го попита от страх, че ако се позамисли за това, той може
да си иде.
 Най-сетне Кая можеше да надпише етикетите на всичките си безценни образци. Тя
проверяваше в книгите на Мама за всяко перо, насекомо, раковина или цвете как се
пише името му и старателно го записваше върху рисунката на амбалажна хартия.
Какво следва след двайсет и девет? — попита тя един ден Тейт.
Той я погледна. Кейт знаеше повече за приливите и отливите, за снежните гъски,
орлите и звездите, отколкото много хора щяха изобщо да научат през живота си, и
въпреки това не можеше да брои до трийсет. Той не искаше да я засрамва и не показа,
че е изненадан. Кая много я биваше да разчита погледи.
— Трийсет — каза простичко. — Ето, ще ти покажа цифрите и ще се заемем с малко
елементарна аритметика. Лесно е. Ще ти донеса книги за това.
Кая четеше всичко, което попаднеше пред очите ѝ — указанията върху пликовете с
царевичен булгур, бележките на Тейт и приказките в нейните детски книжки, които се
бе преструвала, че чете от години. А после, една вечер, Кая възкликна о! И свали
Библията от полицата. Седнала на масата, започна да я разлиства внимателно и стигна
до страницата с имената на семейството ѝ. Откри своето най-накрая. Ето го рождения
ѝ ден: госпожица Катрин Даниел Кларк, родена на 10 октомври 1945 година. След това
продължи нагоре по списъка и прочете истинските имена на братята и сестрите си.
Господин Джереми Андрю Кларк, 2 януари 1939 година.
— Джереми — изрече тя на глас. — Джоди, със сигурност никога не съм и помисляла
за теб като за господин Джереми.
Госпожица Аманда Маргарет Кларк, 17 май 1938 година.Кая докосна името с пръсти.
Повтори го няколко пъти. И продължи да чете.
Господин Нейпиър Мърфи Кларк, 4 април 1936 година.
— Мърф, ама името ти било Нейпиър — каза тихо Кая.
И най-отгоре беше най-голямата,госпожица Мери Хелън Кларк, 19 септември 1934
година.Кая прокара отново пръсти по имената, като извикваше лицата им пред очите
си. Те се размиваха, но тя ги виждаше как, седнали натясно около масата, ядат
яхния, подаватси царевичния хляб и дори се смеят. Беше я срам, че е забравила
имената им, но сега, след като ги откри, вече никога нямаше да ги забрави.
Над списъка с имената на децата прочете:На 12 юни 1933 година господин Джаксън
Хенри Кларк взе за съпруга госпожица Жулиен Мария Жак.До този момент Кая не знаеше
истинските имена на родителите си.
Поседя така няколко минути с отворената Библия на масата. Със семейството си
пред себе си.
Времето така подрежда нещата, че децата няма как да познават родителите си на
младини. Кая нямаше да разбере никога как в началото на трийсетте години на века
красивият Джейк влиза наперено в млечния бар на Ашвил и забелязва там Мария Жак —
красавица с черни къдрици и червени устни, която е дошла на гости от Ню Орлиънс.
Докато пият млечен шейк, той ѝ разказва, че семейството му има плантация, че след
гимназията ще продължи да учи за адвокат и ще живее в имение с колони.
Когато обаче Голямата депресията се задълбочава, банката разпродава на търг
земята направо пред очите на семейство Кларк и баща му спира Джейк от училище. Те
се преместват по-надолу по пътя в малка къщурка от борови дъски, в която преди това
са живели роби. Джейк работи на полята с тютюн, ниже листа с чернокожите мъже и
жени, завързали новородените си деца на гърба с пъстри шалове.
Две години по-късно, една нощ, без да се сбогува, Джейк тръгва на зазоряване,
като взима със себе си колкото може повече от хубавите дрехи и семейните ценности,
включително златния джобен часовник на дядо си и пръстена с диамант на баба си.
Стига на стоп до Ню Орлиънс и открива Мария, която живее със семейството си в
красива къща близо до морето. Те са потомци на френски търговец и притежават
фабрика за обувки.
Джейк залага семейните ценности, води Мария по хубави ресторанти с червени
плюшени завеси и ѝ разправя, че ще ѝ купи онова имение с колоните. И когато
коленичи пред нея под една магнолия, тя се съгласява да се омъжи за него. Така през
1933 година минават под венчило на скромна църковна церемония, на която семейството
ѝ отива от немай-къде.
По онова време парите на Джейк вече са свършили и той приема да работи за тъста
си в обувната фабрика. Предполага, че ще го назначат управител, но господин Жак,
човек, когото е трудно да заблудиш, настоява Джейк да изучи занаята от самото
начало като всеки друг работник. И така Джейк превива гръб и изрязва подметки.
Живеят с Мария в малко жилище над един гараж, обзаведено с тежки мебели от
зестрата на Мария, омешани с маси и столове от битпазар. Джейк се записва във
вечерно училище, за да завърши гимназия, но обикновено пропуска занятията, за да
играе покер, и вмирисан на уиски, се прибира късно при младата си жена. След
третата седмица учителят го задрасква от списъците.
Мария го умолява да спре да пие, да прояви усърдие в работата си, за да може
баща ѝ да го повиши. Но започват да се раждат децата и той така и не спира пиенето.
Между 1934и 1940 година те вече имат четири деца, а Джейк е получил само едно
повишение.
Войната с Германия изравнява шансовете. Облечен в униформа със същия цвят, както
и всички останали, той може да прикрие срама си и отново да се почувства горд. Но
една нощ в някаква кална траншея във Франция се чува вик, че сержантът им е
прострелян и лежи кървящ на двайсетина метра от тях. Войниците са още момчета,
които би трябвало да седят на резервната скамейка в очакване да поемат батата и да
нервничат заради някоя бърза топка. Въпреки това те скачат веднага и се хвърлят да
спасят ранения мъж — всички без един.
Джейк се свива в ъгъла, твърде уплашен, за да помръдне, но точно тогава зад
траншеята избухва в жълто и бяло мина, която раздробява костите на левия му крак на
парчета. Когато войниците се строполяват обратно в окопа, довлекли сержанта, те
решават, че Джейк е бил ранен, докато е помагал на другите да спасят другаря си.
Обявяват го за герой. Никой не знае истината. Освен самия Джейк.
С медал и уволнение заради инвалидност го изпращат у дома. Твърдо решен да не
работи повече в обувната фабрика, Джейк остава само няколко нощи в Ню Орлиънс. С
мълчаливата подкрепа на Мария той продава всичките ѝ мебели и сребърни съдове,
после качва семейството си на влака и се премества в Северна Каролина. Научава от
стар приятел, че майка му и баща му са починали, а по този начин са разчистили
терена за неговия план.
Убеждава Мария, че за тях ще бъде ново начало да живеят в къщурка, построена от
баща му като подслон за риболов по крайбрежието на Северна Каролина. Няма да има
наем и Джейк ще завърши гимназия. Купува малка лодка в Баркли Коув и преминава
километри по каналите на мочурището със семейството си и имуществото им, натрупано
около тях, с няколко красиви кутии за шапки най-отгоре. Когато накрая слизат в
лагуната, където разнебитената къщурка с ръждясали мрежи на верандата се гуши под
дъбовете, Мария притиска в прегръдките си най-малкото им дете, Джоди, и едва
надмогва сълзите си.
Джейк я убеждава:
— Няма да се тревожиш. Ще я оправя за нула време.
Но така и не поправя къщурката, нито пък завършва гимназия. Скоро след като
пристигат, започва отново да пие и да играе покер в "Блатната чернилка" в
непрестанни опити да удави в чашките алкохол спомена за онази траншея.
Мария прави каквото може, за да превърне къщурката в дом. Купува чаршафи на
битпазара за дюшеците на пода и тенекиена вана за седящи, пере прането под крана в
двора и сама се научава как да засади градина и как да гледа кокошки.
Скоро след пристигането им, облечени с най-хубавите им дрехи, тя завежда децата
пеша до Баркли Коув, за да ги запише на училище. Джейк обаче се присмива на идеята
за образование и често поощрява Мърф и Джоди да не учат, а да ловят катерици или
риба за вечеря.
Джейк извежда Мария само веднъж с лодката на романтичка разходка на лунна
светлина, резултат от която е последното им дете, наречено Катрин Даниел и по-късно
получило прякора Кая, защото това бил отговорът ѝ, когато я попитали за пръв път
как се казва.
От време на време, когато е трезвен, Джейк мечтае отново да завърши училище, да
осигури по-добър живот за всички, но случката в траншеята хвърля сянката си върху
ума му. Някога самоуверен, наперен, красив и в добра физическа форма, той вече не
може да понася мъжа, в когото се е превърнал, и току надига бутилката в книжния
плик. Най-лесно му е да се слее с побойниците, пияниците и псуващите дезертьори от
мочурището.
Седемнайсета глава
 Поредният праг
1959година
Веднъж през онова лято с четенето Кая отиде с лодката при Джъмпин и той ѝ каза:
— Виж к'во. Госпожице Кая, има и друго. Нек'ви мъже ровят наоколо и подпитват за
теб.
Тя го погледна право в очите, вместо както обичайно да гледа встрани.
— Кои са, какво искат?
— Май са от социалните служби. Задават к'ви ли не въпроси. Навърта ли се още
баща ти наоколо, къде е майка ти, ще ходиш ли на училище тази есен. И кога идваш
тук, искаха най-вече да разберат по кое време идваш.
— Ти какво им каза, Джъмпин?
— Е, направих всичко възможно да ги разкарам. Казах, че баща ти е добре и просто
е отишъл някъде за риба — той се разсмя, като отметна глава назад. — После им
казах, че никога не знам кога ще дойдеш с лодката. Не бери грижа, госпожице Кая.
Джъмпин ще ги прати за зелен хайвер, ако дойдат отново.
— Благодаря ти.
След като напълни резервоара, Кая се върна право вкъщи. Вече трябваше да е
нащрек, може би трябваше да си намери скривалище в мочурището, където да се спотаи
за известно време, докато се откажат да я търсят.
В късния следобед, след като Тейт изтегли лодката на брега и корпусът ѝ застърга
тихо по пясъка, тя каза:
— Можем ли да се срещаме на някое друго място ‘свен тук?
— Хей, Кая, радвам се да те видя — поздрави я Тейт, все още седнал зад руля.
— Какво мислиш?
— Казва се "освен", а не "'свен" и е добре да поздравиш човека, преди да му
искаш услуга.
— И ти казваш понякога 'свен — отвърна му тя почти с усмивка.
— То ние всички ги плещим едни, защото живеем из пущинаците на Северна Каролина,
но трябва да се стараем.
— Добър ден, господин Тейт — рече тя и направи лек реверанс. Тейт усети как
дълбоко в нея проблясват кураж и дързост. Та можем ли да се срещаме някъде другаде
освен тук. Моля.
— Предполагам, че да, но защо?
— Джъмпин ми каза, че са ме търсили социалните. Страх ме е да не ме сграбчат
като пъстърва и да ме натикат в приемен дом или нещо подобно.
— Е, по-добре ще е да се скрием там, където пеят раците. Тежко и горко на
приемния родител, който ще те вземе — лицето на Тейт се озари от усмивка.
— Какво значи "където пеят раците"? Мама го казваше понякога.
Кая си спомни как Мама винаги я е насърчавала да изследва мочурището — "Иди
колкото можеш по-далеч — там, където пеят раците".
— Означава далеч в пущинака, където всички твари са диви и още се държат като
животни. Всъщност имаш ли някаква представа къде може да се срещаме?
— Има едно място, което открих веднъж — стара разнебитена колиба. Ако знаеш къде
да завиеш, можеш да стигнеш дотам с лодката, а аз мога да ходя оттук пеш.
— Добре, качвай се тогава. Този път ще ми покажеш откъде и следващия път ще се
срещнем там.
— Ако вече съм там, ще оставя малка купчинка камъни точно до дънера, на който
връзвам лодката — Кая посочи мястото на плажа в лагуната. — Иначе ще съм някъде тук
и ще дойда, щом чуя мотора ти.
Потеглиха бавно през мочурището, а после прекосиха на юг в открито море, далеч
от града. Кая подскачаше на носа на лодката с пръски морска вода по страните и
гъделичкащ хлад в ушите. Когато стигнаха до малък залив, тя го поведе по тесен
сладководен поток с надвиснали отгоре калинови храсти. На няколко пъти потокът като
че ли се смаляваше, но Кая даваше знак, че могат да продължат, и те си пробиваха
път през нови храсталаци.
Най-сетне излязоха на широка поляна, където потокът течеше покрай стара,
климнала дървена колиба само с една стая. Неодяланите дънери бяха поддали и някои
се търкаляха по земята като клечки от детска игра. Покривът, подпрян на половин
стена, се беше навел ниско на една страна като килнати шапка. Тейт изтегли лодката
в калта и тетихо минаха през отворената врата.
Вътре беше тъмно и смърдеше на урина.
— Е, дано не смяташ да живееш тук — цялото това чудо може да ти се срути върху
главата — Тейт натисна с ръка стената.
Тя обаче се оказа достатъчно здрава.
— Не, това е просто скривалище. Мога да се запася с храна, в случай че за
известно време се наложи да бягам.
Тейт се обърна и я погледна, след като очите им свикнаха с тъмнината.
— Кая, не ти ли е хрумвало някога да се върнеш на училище? Това няма да те убие
и може да те оставят на мира, ако го направиш.
— Сигурно са разбрали, че съм сама, и ако ида, ще ме хванат и ще ме пратят в
дом. Във всеки случай вече съм твърде голяма за училище. Къде ще ме сложат, в първи
клас ли? — очите ѝ се разшириха при мисълта да седи на столче, заобиколена от деца,
които могат да произнасят думите и да броят до петдесет.
— И какво, завинаги ли смяташ да живееш в мочурището?
— По-добре така, отколкото да ида в приемен дом. Татко някога ни заплашваше, че
ще ни даде в такъв дом, ако не слушаме. Казваше ни, че са гадни.
— Не, не са. Невинаги. Повечето семейства са добри хора, които обичат деца —
възрази той.
— Значи казваш, че предпочиташ приемен дом пред живот в мочурището, така ли? —
попита тя, вирнала брадичка и с ръка на хълбока.
Той помълча малко.
— Е, донеси си няколко одеяла, кибрит в случай, че застудее. Може би няколко
консерви със сардини. Те траят вечно. Но не дръж прясна храна, ще привлече мечките.
— Н'им се плаша на мечките.
— Не се плаша от мечки.
До края на лятото Кая и Тейт провеждаха уроците си по четене в порутената
колиба. До средата на август преполовиха "Алманахът на Пясъчния окръг" и макар че
Кая не можеше да прочете всички думи, бе разбрала повечето от тях. Алдо Лиополд я
научи, че естествено наводняваните равнини са живо продължение на реките, които
можеха да ги завземат отново, когато си решат. Да живееш в наводнявана по този
начин равнина, е като да чакаш отстрани на реката. Кая научи къде отиват гъските
през зимата и какъв е смисълът на тяхната музика. От тихите думи на Тейт, които
звучаха почти като поезия, разбра, че почвата гъмжи от живот и е едно от най-
големите богатства на земята, че отводняването на влажните зони изсушава земята
наоколо с километри и така убива растенията и животните наред с водата. Някои
семена можеха да спят с десетилетия всухата пръст и когато водата отново се
завърнеше, пробиваха през почвата и показваха личицата си. Това бяха чудеса и
познания за истинския живот, които Кая никога нямаше да научи в училище. Истини,
които би трябвало да знае всеки, но които, въпреки уж привидната им очевидност,
сякаш се криеха като семената.
Кая и Тейт се срещаха в дървената колиба по няколко пъти в седмицата, но през
повечето време тя спеше в своята къщурка или пък на плажа с чайките. Трябваше да
събере дърва за огрев преди зимата и тя си го постави за задача: влачеше товари от
близо и далеч и ги подреждаше внимателно между два бора. Репите в градината ѝ едва
подаваха глава над златника и въпреки това Кая имаше повече зеленчуци, отколкото
можеше да изяде заедно с елените. Обра последната късна лятна реколта и складира
тиквите и цвеклото в хладната сянка под паянтовите стъпала.
През цялото това време обаче се ослушваше дали не буксува някъде автомобил,
пълен с мъже, дошли да я отведат. Понякога слушането беше изморително и зловещо и
тя отиваше да спи в дървената колиба върху пръстения под, увита в едно от излишните
одеяла. Успяваше да съчетае събирането на миди и опушването на риба така, че Тейт
да може да ги закара на Джъмпин и да ѝ докара обратно стоки. Така не оголваше много
мекото си коремче.

— Помниш ли, когато прочете първото си изречение, каза, че някои думи значели
много?
— Да, спомням си. Защо?
— Това важи особено за стихотворенията. Думите в стихотворенията не само ти
съобщават разни неща — каза Тейт един ден, седнал на брега на потока. — Те събуждат
чувствата. Дори те карат да се смееш.
— Мама ни четеше стихотворения, но не си спомням нито едно от тях.
— Чуй сега, това е на Едуард Лиър — и Тейт извади един сгънат плик и
прочете:Тогава господин Дългокрак и господин Шкембеликсе втурнаха в морето пак с
един спонтанен вик.Намериха те лодка там с платна от розов плати стрелнаха се сред
вълните далеч назад, назад.
Кая каза с усмивка:
— Има ритъм като вълните, когато се удрят в брега.
След което навлезе в поетичната си фаза: съчиняваше стихове, докато караше
лодката през мочурището или пък търсеше миди — простички рими, напевни и глупави.От
клона сойка отлетя, и аз щях, имах ли крила.Те я караха да се смее на глас и
запълваха няколко минути от дългия ѝ самотен ден.
Веднъж, късно следобед, докато четеше на кухненската маса, Кая се сети за
сборника стихотворения на Мама и рови, докато не го намери. Томчето беше толкова
опърпано, че кориците му отдавна ги нямаше и два оръфани ластика крепяха страниците
да не се разпилеят. Кая ги свали внимателно и го запрелиства. Цялата книга беше
изпъстрена с бележки в полетата, а накрая имаше списък на страниците, на които бяха
любимите стихотворения на Мама.
Кая се зачете в едно от тях от Джеймс Райт:Студът ме смрази и погна и гол се
ширна двора.Копнеех да те докосна, в прегръдка да те затворя, мое дете, бъбриво мое
дете, усмихнато, кротко и буйно…Дървета и слънце нямаше, изчезна всичко навън.Майка
му пееше в къщата и чакаше като в сън.Обичаше ни, бог знае как —по тази земя,
потънала в мрак.
И едно друго от Голуей Кинъл:Неми е безразлично, не…Облякох истината с най-меки
думи.А сега… ме изпълва облекчение, че всичко това е свършило.Накрая изпитвам
единствено жалост към онзи копнеж за повече живот.… Сбогом.
Кая докосна думите, сякаш бяха послание, сякаш Мама ги беше подчертала нарочно,
за да може дъщеря ѝ да ги прочете някой ден под мъждукащия пламък на газената лампа
ида ги разбере. Не беше кой знае какво, не беше като написана на ръка бележка,
пъхната отзад в чекмеджето за чорапи, но пак беше нещо. Кая усещаше, че думите са
заредени с мощно значение, а тя не го разчита. Ако някога станеше поет, щеше да
пише ясни послания.
През септември Тейт започна последната си учебна година и не можеше да идва
много често при Кая, но дойдеше ли, ѝ носеше стари учебници от училище. Не каза и
дума, че учебниците по биология са твърде сложни за нея, и тя поглъщаше цели глави,
с чието съдържание нямаше да се сблъска и за четири години в училище.
— Не се притеснявай — казваше той, — всеки път ще разбираш по нещичко, докато ги
четеш.
И това беше вярно.
Когато дните се скъсиха, те отново започнаха да се срещат край нейната къщурка,
защото не им достигаше дневна светлина, за да идат до колибата за четене. Винаги
учеха навън, но една сутрин, когато задуха бесен вятър, Кая накладе огъня в
печката. Никой не беше прекрачвал прага на къщурка, откакто Татко изчезна преди
повече от четири години, и за нея беше немислимо да покани когото и да било вътре.
Когото и да било с изключение на Тейт.
— Искаш ли да седнем в кухнята край печката? — попита тя, когато Тейт изтегли
лодката на брега на лагуната.
— Разбира се — отвърна той, усетил, че не бива да придава голяма важност на
поканата.
Щом пристъпи на верандата, му трябваха поне двайсет минути, за да разгледа
възхитен колекциите ѝ от пера и раковини, кости и гнезда. Когато най-сетне седнаха
до масата, тя притегли стола си близо до неговия, ръцете и лактите им почти се
докосваха. Просто за да се чувства близо до него.
Когато Тейт беше много зает да помага на баща си, дните се точеха безкрайно от
зори до здрач. Късно една вечер Кая свали от полицата с книги на Мама първия си
роман —"Ребека" от Дафни дю Морие — и зачете за любовта. След известно време спря
да чете и отиде до шкафа. Облече плажната рокля на Мама и закръжи из стаята, като
развяваше поли и се въртеше пред огледалото. С разлюлени коси и бедра Кая си
представяше как Тейт я кани на танц. С ръка на талията ѝ. Все едно че тя беше
Ребека.
Внезапно видя отражението си и се наведе напред с кискане. После застана
неподвижно.
— Ела тук, дете — извика Мейбъл напевно един следобед. — Събрала съм ти някои
неща.
Обикновено Джъмпин донасяше кашоните с вещи за Кая, но когато идваше Мейбъл,
имаше по нещо специално.
— Върви да си вземеш нещата. Аз ще ти напълня резервоара — каза Джъмпин и Кая
скочи на кея.
— Я виж, госпожице Кая — рече Мейбъл и вдигна една рокля в прасковен цвят с
набор от шифон върху полата с цветя. Най-красивата дреха, която Кая беше виждала
някога, по-красива и от плажната рокля на мама. — Такава рокля подхожда на принцеса
като теб.
Тя ѝ я премери отпред, а Кая докосна роклята и се усмихна. После, след като
загърби Джъмпин, Мейбъл се наведе тежко през средата и измъкна от кашона бял
сутиен.
Кая цялата пламна.
— Е, госпожице Кая, не се срамувай, сладурче. Ще имаш вече нужда и от това. И,
дете, ако някога има нещо, за което искаш да поговориш с мен, нещо, което не
разбираш, кажиго на старата Мейбъл. Чу ли?
— Да, госпожо. Благодаря ти, Мейбъл.
Кая пъхна сутиена на дъното на кашона под куп джинси и тениски, пакет грах и
буркан бланширани праскови.
Няколко седмици по-късно, докато Кая наблюдаваше как пеликаните плуват и се
хранят в морето, а лодката ѝ подскачаше нагоре-надолу по вълните, стомахът ѝ
внезапно сесви от спазъм. Тя никога не страдаше от морска болест, а и тази болка
беше много различна от всички други, които бе изпитала. Кая изкара лодката на брега
при Пойнт Бийч и седна на пясъка с подвити на една страна крака като крило. Болката
се изостри и тя изкриви лице, простена тихо. Сигурно я хващаше разстройство.
Най-неочаквано чу мъркането на мотор и видя, че лодката на Тейт пресича
разбиващите се вълни. Тейт я забеляза, затова сви към сушата и пое към брега. Тя
изсъска някаква ругатня, която бе чула от Татко. Винаги се радваше на Тейт, но не и
когато можеше да ѝ се наложи всеки момент да изтича и да клекне сред дъбовете с
разстроен стомах. След като изтегли лодката си до нейната, той се свлече на пясъка
до нея.
— Хей, Кая. Как си? Бях се запътил към вас.
— Хей, Тейт. Радвам се да те видя.
Тя се опита да отговори с нормален глас, но стомахът я сви силно.
— Какво има? — попита Тейт.
— В смисъл?
— Не изглеждаш добре. Какво има?
— Май съм болна. Стомахът ме свива ужасно.
— О! — Тейт се загледа в морето и зарови пръсти в пясъка.
— Може би трябва да си вървиш — каза тя с наведена глава.
— Може би трябва да остана, докато ти олекне. Ами ако не можеш да стигнеш до
дома?
— Може да ми се наложи да тичам в гората. Може да повръщам.
— Може. Но не мисля, че това ще помогне — каза той тихо.
— Какво искаш да кажеш? Не знаеш какво ми е.
— Тази болка различна ли е от другите стомашни болки?
— Да.
— И ти си почти на петнайсет години, нали?
— Да. Какво общо има това с болката?
Той помълча малко. Размърда крака и зарови пръстите си още по-дълбоко в пясъка.
Без да я погледне, започна да обяснява:
— Може да е, знаеш ли, онова, което се случва на всички момичета на твоята
възраст. Помниш ли, че преди няколко месеца ти донесох една листовка за това.
Заедно с книгите по биология — Тейт я погледна за секунда с пламнало лице и отново
отклони поглед.
Кая сведе очи и се изчерви цялата. Разбира се, Мама я нямаше да ѝ каже, но
наистина училищната листовка, която ѝ донесе Тейт, обясняваше някои неща. Сега
моментът беше настъпил, тя седеше на плажа и се превръщаше в жена пред очите на
едно момче. Изпълниха я срам и паника. Какво трябваше да направи? Какво точно се
случваше? Колко кръв щеше да изтече? Представи си как кръвта попива в пясъка около
нея. Седеше безмълвна, докато острата болка раздираше стомаха ѝ.
— Можеш ли да стигнеш до вас? — попита той, все така без да я погледне.
— Мисля, че да.
— Всичко ще е наред, Кая. Всички момичета преминават без проблеми през това.
Върви си у вас. Аз ще те следвам от разстояние, за да се уверя, че ще стигнеш.
— Излишно е.
— Не се тревожи за мен. Сега тръгвай.
Той се изправи и се запъти към лодката си, без да я погледне. Включи двигателя и
я изчака доста навътре в морето, докато тя заобиколи брега до канала. От това
разстояние се виждаше като точица, но Тейт я следваше, докато тя стигна лагуната
си. Застанала на брега, Кейт му махна набързо със сведено лице, без да среща
погледа му.
Както проумяваше сама повечето неща, Кая проумя сама и как се става жена. Но на
другата сутрин още на зазоряване отиде с лодката при Джъмпин. Бледото слънце сякаш
беше увиснало в гъстата мъгла, когато Кая се приближи до кея и потърси Мейбъл,
макар да знаеше, че почти няма шанс тя да е там. Разбира се, Джъмпин излезе да я
поздрави.
— Здравей, госпожице Кая, бензин ли ти трябва вече?
Без да слиза от лодката, Кая отговори тихо:
— Трябва да се видя с Мейбъл.
— Много съжалявам, дете, днес Мейбъл не е тук. Може ли аз да помогна с нещо?
С ниско наведена глава тя каза:
— Трябва да видя Мейбъл на всяка цена. Бързо.
— Е, в такъв случай… — Джъмпин хвърли поглед през малкия залив, но не видя да
идват други лодки. Всеки, на когото му трябваше бензин по всяко време на деня и
всеки ден, включително и на Коледа, можеше да разчита Джъмпин да е там — не беше
пропуснал и ден през последните петдесет години, освен когато почина малкото им
ангелче Дейзи. Не можеше да зареже поста си. — Ти чакай тук, госпожице Кая, аз ще
изприпкам по пътеката да пратя някое дете да доведе Мейбъл. Ако дойде някоя лодка,
кажи им, че се връщам веднага.
— Ще им кажа. Благодаря.
Джъмпин забърза по кея и изчезна, а Кая остана да чака и да поглежда всяка
секунда към залива, ужасена, че може да пристигне лодка. Но той се върна бързо-
бързо и ѝ каза, че едни деца са отишли да извикат Мейбъл и че Кая трябвало да
почака "съвсем мъничко".
Джъмпин се зае да реди пакети с тютюн за дъвчене по рафтовете и да върши разни
неща. Кая остана в лодката си. Най-сетне Мейбъл се появи забързана на кея, който се
разтърси от крачките ѝ, все едно по него стоварваха пиано. Държеше малък книжен
плик и не поздрави силно, както правеше обикновено, а се надвеси над Кая и каза
тихо:
— Добрутро, госпожице Кая, за какво става дума, дете? Какво има, сладурче?
Кая още повече наведе глава и промърмори нещо, което Мейбъл не чу.
— Можеш ли да слезеш от лодката, или аз да се кача при теб?
Кая не отговори и Мейбъл с всичките си деветдесет килограма стъпи първо с
единия, а после и с другия крак в малката лодка, която жално се блъсна кея. Седна
на средната седалка с лице към Кая на кърмата.
— Хайде, дете, кажи ми какво не е наред?
Двете събраха глави, докато Кая шепнеше, а после Мейбъл я притегли до едрата си
гръд, прегърна я и я залюля. Кая отначало се вцепени, несвикнала да откликва на
прегръдки, но това не обезкуражи Мейбъл и най-сетне Кая се отпусна и се сгуши в
тези уютни възглавници. След малко Мейбъл се изправи и отвори кафявия амбалажен
плик.
— Е, предположих какво не е наред и ти донесох някои неща.
 И както седеше в лодката на Кая до кея на Джъмпин, Мейбъл ѝ обясни
подробностите.
— Виж сега, госпожице Кая, това не е нещо, от което да се срамуваш. Не е
проклятие, както казват хората, това тук е началото на живота и само жена може да
го дари. Сега вече си жена, момичето ми.
Когато на другия ден следобед чу лодката на Тейт, Кая се скри в гъсталака от
калина и загледа оттам. На всеки, който изобщо я познаваше, това би могло да се
стори странно, но Тейт вече знаеше за онова толкова лично събитие, което се бе
случило в живота ѝ. Страните ѝ пламнаха при тази мисъл. Щеше да се крие, докато той
не си тръгнеше.
Тейт доближи брега и излезе от лодката, носеше бяла кутия, вързана с канап.
— Хей, Кая, къде си? — извика. — Донесъл съм кексчета от Паркър.
Кая не беше вкусвала кекс от години. Тейт извади от лодката и някакви книги,
така че Кая се измъкна тихичко зад гърба му от храстите.
— О, ето те и теб. Виж само — той отвори кутията, където, спретнато подредени,
се мъдреха малки кексчета с размери най-много два и половина сантиметра, с ванилова
глазура и миниатюрна розова розичка отгоре. — Хайде, нападай.
Кая си взе едно и все още без да поглежда Тейт, отхапа от него. После натъпка
остатъка наведнъж в устата си. Облиза пръсти.
— Ето — Тейт остави кутията до техния дъб. — Хапни колкото искаш. Да започваме.
Донесъл съм нова книга.
И толкова. Заеха се с уроците, без да продумат и дума повече за онова нещо.
Идваше есен — вечнозелените растения може и да не го забелязваха, но чинарите
размахваха хиляди златножълти листа на фона на оловносивото небе. Късно един
следобед след края на урока Тейт се помайваше, вместо да си тръгне. Двамата с Кая
седяха на един дънер в гората. И тя най-сетне му зададе въпроса, който искаше да му
зададе от месеци насам.
— Тейт, оценявам, че ме учиш да чета и всички онези неща, които ми даваш. Но
защо го правиш? Нямаш ли приятелка или някой такъв човек?
— Не… е, понякога имам. Имах една, но сега нямам. Харесва ми да съм тук на
спокойствие, харесвам и че толкова се интересуваш от мочурището, Кая. Повечето хора
не му обръщат никакво внимание, освен да ловят риба. Смятат го за пущинак, който
трябва да се пресуши и да се разоре. Хората не разбират, че повечето морски животни
— включително и онези, които те ядат — имат нужда от мочурището.
Не ѝ каза, че му е жал за нея, задето живее сама, че знае как се отнасят с нея
децата от години, че хората от градчето я наричат Момичето от мочурището и измислят
разниистории за нея. Една от традициите бе да се промъкват през нощта до къщурката
ѝ, да притичват в мрака и да докосват стените, нещо като посвещаване на момчетата в
мъже. Какво говореше това за мъжете? Някои от тях вече се обзалагаха кой пръв ще
докопа черешката ѝ. Тези неща го вбесяваха и разстройваха.
Но не това беше основната причина да оставя за Кая пера в гората или пък да идва
да я види. Онези думи, които Тейт не изрече, бяха, че чувствата му към нея
наподобяват оплетено кълбо от нежна обич към изгубена сестра и пламенна любов към
момиче. Той самият не можеше да го разплете, но никога не го беше връхлитала
толкова мощна вълна. Чувствата бяха завладяващи, колкото болезнени, толкова и
приятни.
Както ровеше с тревичка в един мравуняк, тя най-сетне го попита:
— Къде е майка ти?
През дърветата премина ветрец и разклати леко клоните им. Тейт не отговори.
— Няма нужда да ми казваш нещо — издума Кая.
— Да казвам нищо.
— Няма нужда да ми казваш нищо.
— Майка ми и малката ми сестричка загинаха в автомобилна катастрофа край Ашвил.
Сестра ми се казваше Кариан.
— О! Съжалявам, Тейт. Обзалагам се, че майка ти е била наистина добра и хубава.
— Да. И двете бяха — каза Тейт на земята между коленете си. — Досега не съм
споменавал на никого за това. На никого.
Особено пък на мен, помисли си Кая и каза на глас:
— Моята майка си тръгна един ден и не се върна. Сърните майки винаги се връщат.
 — Е, поне можеш да се надяваш, че някой ден ще се върне. Моята със сигурност
няма.
Помълчаха малко, а после Тейт продължи:
— Мисля си… — но спря и отмести поглед.
Кая се извърна към него, но той беше забил очи в земята. Мълчеше.
Тя попита:
— Какво? Какво си мислиш? Можеш да ми кажеш всичко.
Той все така продължи да мълчи. С търпението на човек, който го разбира, Кая
чакаше.
Най-сетне той каза много тихо:
— Мисля, че бяха отишли в Ашвил да ми купят подарък за рождения ден. Имаше един
велосипед, който много исках да имам. В "Уестърн Ауто" не продаваха този модел,
затова си мисля, че бяха отишли в Ашвил да ми го купят.
— Но ти нямаш никаква вина — възрази тя.
— Знам, но се чувствам виновен — отвърна Тейт. — Дори не си спомням какъв модел
точно беше велосипедът.
Кая се наведе по-близо към него — аха да се докоснат, но не го направиха.
Въпреки това като че ли разстоянието между раменете им се стопи. Кая се почуди дали
и Тейт гоусеща. Искаше ѝ се да се приближи още повече, толкова, че ръцете им да се
допират леко. Да го докосне. И се чудеше дали Тейт ще забележи.
И точно в този миг вятърът се усили, от клоните се откъснаха хиляди, хиляди
жълти листа, които полетяха в небето. Есенните листа не падат, те летят. Не бързат,
лутат се и използват този свой единствен шанс да се издигнат нагоре. Докато
кръжаха, плуваха и трептяха в полъха на вятъра, те отразяваха слънчевата светлина.
Тейт скочи от дънера и ѝ извика:
— Да видим колко листа ще хванеш, преди да паднат на земята!
Кая също побърза да стане и двамата хукнаха и заподскачаха през завесите от
падащи листа, разтворили широко ръце, за да ги уловят, преди да паднат на земята.
Тейт със смях се хвърли към едно листо, което беше на сантиметри от земята, хвана
го, претърколи се и вдигна трофея си във въздуха. Кая разпери ръце и пусна обратно
по вятъра всички листа, които беше хванала. Докато тичаше назад през тях, те се
оплитаха, златни, в косите ѝ.
После, както кръжеше, се блъсна в Тейт, който се беше изправил, и двамата
замръзнаха, загледани в очите си. Спряха да се смеят. Той я хвана за раменете,
поколеба се секунда, а после я целуна по устата, докато листата тихо валяха и
танцуваха около тях като сняг.
Кая не знаеше нищо за целувките и главата и устните ѝ бяха като вдървени.
Двамата се откъснаха един от друг и се загледаха, учудени откъде се е взело това и
какво да правят нататък. Той вдигна нежно един лист от косата ѝ и го пусна на
земята. Сърцето му блъскаше лудо. От всички разпокъсани чувства, Които Кая
познаваше от разпиляното си семейство, нито едно нe приличаше на това.
— Сега аз ли съм ти приятелка? — попита Кая.
Той се усмихна.
— Искаш ли да бъдеш?
— Да.
— Май си твърде малка.
— Но познавам перата. Обзалагам се, че другите момичета не познават перата.
— Добре тогава.
Итой я целуна отново. Този път тя наклони главата си на страни и устните ѝ
омекнаха. И за пръв път в живота сърцето ѝ се изпълни.
Осемнайсета глава
Бялата лодка
1960година
Вече всяка дума започваше с писък, всяко изречение беше борба. Тейт сграбчваше
Кая и двамата се търкулваха — кога по детски, кога недотам — в киселеца, обагрен в
червено от есента.
— Стегни се поне за секунда — каза ѝ той. — Единственият начин да научиш
таблицата за умножение е да я запомниш.
И Тейт написа на пясъка 12 х 12 = 144, но тя притича покрай него, гмурна се в
разбиващите се вълни и заплува нататък, където морето беше спокойно, а той я
последва до място, на което сиво-сините лъчи светлина пронизваха водата и
очертаваха фигурите им. Лъскави като делфини. По-късно, солени от морската вода, с
пясък, полепнал по телата им, те се запремятаха по плажа с преплетени ръце, сякаш
бяха едно същество.
На другия ден следобед Тейт пристигна с лодката в нейната лагуна, но не слезе,
след като я изкара на брега. До краката му стоеше голяма кошница, завита с покривка
на червени карета.
— Какво е това? Какво си донесъл? — попита Кая.
— Изненада. Хайде, качвай се.
Излязоха по мудните канали до морето, след това свиха на юг към мъничко заливче
с форма на полумесец. Тейт тръсна одеялото и го постла на пясъка, после сложи върху
него покритата кошница и когато седнаха, вдигна покривката.
— Честит рожден ден, Кая — каза той. — Днес навършваш петнайсет години.
В кошницата се мъдреше купешка торта на два етажа, висока като кутия за шапки и
украсена с мидички от розова глазура, с името ѝ, написано отгоре. Около тортата
бяха наредени подаръци, увити в шарена хартия и вързани с панделки.
Тя стоеше смаяна, с отворена уста. Никой не ѝ беше честитил рождения ден, след
като Мама си отиде. Никой изобщо не ѝ беше подарявал купешка торта с името ѝ
отгоре. Никога не беше получавала подаръци, увити в шарена хартия и вързани с
панделки.
— Как разбра, че днес е рожденият ми ден? — тъй като нямаше календар, Кая нямаше
представа, че е днес.
— Прочетох в Библията ти.
Кая помоли да не разрязва името ѝ върху тортата, но той все пак отряза огромни
парчета и ги сложи припряно в мукавените чинийки. Загледани в очите си, те отчупиха
парченца и ги напъхаха в устата си. Замляскаха шумно. Облизваха си пръстите. Смееха
се с омазани с глазура уста. Ядяха тортата така, както би трябвало да се яде, по
начин, по който всеки би искал да я яде.
— Няма ли да си отвориш подаръците? — усмихна се Тейт.
Първият беше малка лупа: "За да виждаш в подробности крилете на насекомите".
Вторият беше пластмасова шнола, боядисана в сребърно и украсена с чайка от
изкуствени камъни: "За косата ти". Малко неловко той затъкна няколко къдрици зад
ухото ѝ и закачи шнолата. Тя я докосна. Беше по-красива от шнолата на Мама.
Последният подарък беше в по-голяма кутия и когато Кая я отвори, намери в нея
десет бурканчета с маслени бои, водни боички и четки с различни размери: "За
рисунките ти".
Кая опакова отново всяка боя, всяка четка. Сега имаше свои си запаси.
— Мога да ти донеса още, когато имаш нужда. Дори и платно, от Сий Оукс.
Тя сведе глава.
— Благодаря ти, Тейт.

Давай полека. Сега дай бавно — провикна се Скупър, когато Тейт задейства
лебедката, заобиколен от рибарски мрежи, изцапани с масло парцали и пеликани, които
си чистеха перата.
Носът на "Чери Пай" подскочи в рамата, потръпна и се плъзна по подводните релси
на Ремонтния док на Пит — крив пристан и ръждясал навес за лодките — единствения
буксирен пристан в Баркли Коув.
— Добре, успя да я качиш. Сега я изкарай.
Тейт натисна пак лоста на лебедката, лодката запълзя по релсите и влезе в сухия
док. Те я завързаха с въжета и започнаха да остъргват захванатите по нея полипи,
докато кристалните арии на Милица Корджъс се лееха от грамофона. Трябваше да
положат грунд, а после и ежегодния слой червена боя. Майка му беше избрала цвета и
Скупър никога нямаше да го смени. От време на време спираше да стърже и размахваше
вдъхновено големите си ръце в такт с музиката.
Сега, в началото на зимата, Скупър плащаше на Тейт надница като на възрастен
работник, за да помага след училище и в събота и неделя, но Тейт не можеше да се
измъква често при Кая. Той не го спомена пред баща си, никога не споменаваше пред
баща си нищо за Кая.
 Стъргаха полипите до тъмно, накрая дори ръцете на Скупър изтръпнаха.
— Много съм изморен, за да готвя, ти май също си изморен. Хайде да хапнем в
ресторанта на път за вкъщи.
Като кимаха на всеки срещнат, защото нямаше човек, когото да не познават,
седнаха на една ъглова маса. И двамата си поръчаха специалитета на заведението —
пилешка пържола, картофено пюре със сос, ряпа и салата от зеле. Содени питки и пай
от орехи пекан със сладолед. На съседната маса едно четиричленно семейство се бяха
хванали за ръце и бяха навели глави, докато бащата изричаше молитвата на глас.
Когато каза "Амин", целунаха въздуха, стиснаха си ръцете и раздадоха царевичния
хляб.
Скупър каза:
— Виж, сине, знам, че тази работа по лодката ти пречи на разни други неща. Така
е, но през есента не отиде на забавата в гимназията, никъде не отиде, а аз не искам
да пропускаш всичко, все пак си последна година. В павилиона ще организират голяма
танцова забава. Ще поканиш ли някое момиче?
— Не. Може и да отида, не съм сигурен. Но не искам да каня никое момиче.
— Нито едно момиче ли няма в училището, с което би искал да отидеш?
— Няма.
— Е, тогава — Скупър се облегна назад, когато сервитьорката сложи пред него
чинията с храната. — Благодаря ти, Бети. Добре си я напълнила.
Бети мина от другата страна и сложи чиния и пред Тейт, накамарена още повече.
— Яжте сега — подкани тя. — Има още много в кухнята. При специалитетите се яде
на корем — тя се усмихна на Тейт и тръгна към кухнята, като поклащаше подчертано
бедра.
Тейт каза:
— Момичетата в училище са глупави. Говорят само за прически и високи токчета.
— Ами, момичетата така си говорят. Понякога трябва да приемаш нещата, каквито
са.
— Може би.
— Виж, сине, аз не плащам данък на клюките, никога не съм го правил. Но упорито
се говори, че имаш вземане-даване с онова момиче от мочурището. — Тейт вдигна
възмутено ръце. — Чакай, чакай — продължи Скупър, — не вярвам на всичките истории,
които разправят за нея, тя сигурно е добро момиче. Внимавай обаче, сине. Не ти
трябва да сеобзавеждаш със семейство толкова рано. Разбираш какво ти казвам, нали?
Тейт му изсъска тихо:
— Първо твърдиш, че не вярваш на историите, които се разказват за нея, после ми
заявяваш, че не трябвало да се обзавеждам със семейство, и така показваш, че
смяташ, че е точно такова момиче. Е, от мен да го знаеш, тя не е такава. Тя е по-
чиста и невинна от всички момичета, с които ме караш да ида да танцувам. О, човече,
да речем, че някои от момичетата в този град ловуват на глутници и не взимат
заложници. И да, срещам се от време на време с Кая. И знаеш ли защо? Уча я да чете,
защото хората в града се държат толкова гадно с нея, че дори не може да ходи на
училище.
— Чудесно, Тейт. Много добре от твоя страна. Но моля те, разбери, че съм длъжен
да ти говоря такива неща. Може да не ни е приятно да говорим за това, но родителите
трябва да предупреждават децата си за разни работи. Това е мое задължение, така че
не се дразни.
— Знам — каза Тейт, ужасно подразнен, и ядно намаза една содена питка с масло.
— Хайде. Да си вземем допълнително, а после от пая с пекан.
Щом донесоха пая, Скупър подхвана:
— Е, след като поговорихме за неща, които никога не споменаваме, мога да кажа и
още нещо, което ми се върти в ума.
Тейт отклони поглед към пая си.
Скупър продължи:
— Искам да знаеш, сине, колко се гордея с теб. Ти сам-самичък изучи живота на
мочурището, наистина имаш добри оценки в училище, кандидатства в колеж, за да
продължиш образованието си. И те приеха. Не съм от хората, които говорят много за
такива неща. Но се гордея много с теб, сине. Ясно ли е?
По-късно, в стаята си, Тейт изрецитира част от любимото си стихотворение:Кога ли
ще видя Мрачното езеро и бялата лодка на моята мила?
Покрай работата си, доколкото успяваше, Тейт ходеше при Кая, но никога не можеше
да остане задълго. Понякога плаваше с лодката четиресет минути, за да си поговорят,
хванати за ръце, десет минути на плажа. С много целувки. Не губеха нито минута.
После се връщаше. Искаше му се да докосне гърдите ѝ, готов беше да убие само за да
ги види. Буден през нощта, копнееше за бедрата ѝ, сигурно бяха много меки и
същевременно стегнати. Всяка мисъл отвъд бедрата ѝ го караше да се оплита в
чаршафите. Но тя беше толкова млада и плаха. Ако оплескаше нещата, можеше някак си
да я нарани и после щеше да е по-лош и от онези момчета, които само говореха как ще
я пипнат. Желанието му да я защити беше толкова силно, колкото и другото му
желание. Понякога.
При всяко посещение при Кая Тейт ѝ носеше книги от училище или от библиотеката,
особено за животните от мочурището и по биология. Напредъкът ѝ го смайваше. Кая
вече можеше да чете всичко, каза ѝ той, а щом човек може да чете всичко, може и да
научи всичко. От нея зависеше.
— Хората не се опитват изобщо да си позапълнят мозъка каза той. — Приличаме на
жирафите, които не използват шиите си, за да стигнат до по-горните листа.
Сам-самичка с часове, Кая четеше на светлината на фенера как растенията и
животните се изменят с времето, за да се нагодят към неспирно променящата се земя,
как някои клетки се делят и се специализират в дробове или сърца, докато другите си
остават необвързани стволови клетки, в случай че потрябват по-късно. Как птиците
пеят на зазоряване, защото хладният и влажен въздух на утрото пренася по-бързо
песните и онова, което влагат в тях. През целия си живот Кая беше наблюдавала с
очите си тези чудеса, така че разбираше лесно природата.
И сред всички биологични светове търсеше обяснение защо една майка зарязва
детето си.
Един студен ден, когато листата на чинарите отдавна бяха обрулени, Тейт слезе от
лодката си с подарък, завит в червена и зелена хартия.
— Аз нямам нищо за теб — каза му Кая, след като той ѝ подаде подаръка. — Не
знаех, че е Коледа.
— Не е — усмихна се той. — В никой случай — излъга. — Хайде, не е кой знае
какво.
Тя внимателно разви хартията и откри речник на Уебстър втора ръка.
— О, Тейт, благодаря ти.
— Погледни вътре — подкани я той.
На буквата "п" имаше перо от пеликан, на "н" имаше незабравки, а на "г" —
изсушена гъба. Между страниците имаше притиснати толкова много съкровища, че
книгата не можеше да се затваря добре.
— Ще се опитам да дойда в деня след Коледа. Може би ще успея да донеса пуйка за
вечеря.
Сбогува се с нея с целувка. След като си тръгна, Кая изруга на глас. Това беше
първият ѝ шанс след напускането на Мама да подари нещо на човек, когото обича, и тя
го беше пропуснала.
След няколко дни, разтреперана в прасковената рокля от шифон без ръкави, тя
чакаше Тейт на брега на лагуната. Крачеше напред-назад, стиснала в ръка подаръка си
за него — снопчето пера от главата на мъжки кардинал, — увит в хартията, която беше
донесъл той. Веднага щом Тейт слезе от лодката, тя му тикна подаръка в ръцете и
настоя да го отвори. Той така и направи.
— Благодаря ти, Кая, нямам такива пера.
Е, Коледата ѝ вече беше пълна.
— А сега да влезем вътре. Сигурно си измръзнала с тази рокля.
Кухнята беше топла от готварската печка, но въпреки това той настоя Кая да се
преоблече с пуловер и джинси.
Двамата заедно стоплиха храната, която Тейт беше донесъл — пуйка с плънка от
царевичен булгур, сос от боровинки, запечени сладки картофи и тиквен пай —
остатъците от коледната вечеря с баща му в ресторанта. Кая беше опекла содени питки
и те ядоха на кухненската маса, която тя беше украсила със зеленика и раковини.
— Аз ще измия чиниите — каза Кая, докато наливаше гореща вода от печката в
мивката.
 — Ще ти помогна — той се приближи отзад и обви с ръце талията ѝ.
Кая отпусна със затворени очи глава на гърдите му. Пръстите му се промъкнаха
бавно под пуловера ѝ, по гладкия ѝ корем и поеха към гърдите ѝ. Както винаги, тя не
носеше сутиен и пръстите му обхванаха зърната ѝ. Задържаха се там, но по тялото ѝ
се разля топлина, сякаш ръцете му се бяха плъзнали между краката ѝ. Усети как в нея
пулсирапразнота, която настояваше веднага да бъде запълнена. Но Кая не знаеше какво
да прави, какво да каже и затова го отблъсна.
— Всичко е наред — рече ѝ той.
Просто продължи да я прегръща, и двамата дишаха тежко.
Все още в оковите на зимата, слънцето свенливо надничаше от време на време в
промеждутъците между дни, изпълнени с вятър и гаден дъжд. А после един следобед
пролетта за постоянно си проби път с лакти. Дните се затоплиха, небето сияеше,
сякаш го бяха лъснали. Кая говореше тихо, докато вървяха с Тейт покрай затревения
бряг на дълбок поток под надвесените клони на високи лешникови борове[9].Изведнъж
той я сграбчи за ръката, за да я накара да млъкне. Погледът ѝ проследи неговия до
ръба на потока, където под листата се криеше голяма американска жаба, почти цяла
педя. Съвсем обичайна гледка, с изключение на това, че жабата беше абсолютно
искрящо бяла.
Тейт и Кая се спогледаха усмихнато и продължиха да я наблюдават до мига, в който
тя не изчезна с безшумен грациозен скок. Въпреки това запазиха мълчание, докато не
се измъкнаха назад в храстите поне с още около пет метра. После Кая прикри устата
си с ръце и се изкиска. И отскочи от Тейт в буен момичешки танц с недотам момичешко
тяло.
Той я наблюдава около секунда, вече не мислеше за жаби. Тръгна целеустремено към
нея. Изражението на лицето му я спря под един голям дъб. Тейт я хвана за раменете и
я долепи до дървото. Притиснал ръцете ѝ от двете страни на тялото, я целуна, опрял
слабините си в нея. От Коледа насам те се целуваха и бавно се проучваха, ала не по
този начин. Той винаги водеше, но търсеше в очите ѝ знак дали да спре, а не както
сега.
Отдръпна се, дълбоките му златистокафяви очи се бяха впили в нейните. Бавно
разкопча блузата ѝ, свали я и разголи гърдите ѝ. Без да бърза, ги огледа и опипа с
пръсти, като описваше кръгове около зърната ѝ. После свали ципа на шортите ѝ и ги
засмъква, докато не паднаха на земята. Почти гола за пръв път пред него, тя вдигна
ръце да се прикрие, силно задъхана. Той нежно отмести ръцете ѝ и отново огледа
бавно тялото ѝ. Слабините ѝ пулсираха, сякаш цялата ѝ кръв се беше стекла там. Той
смъкна шортите си и без да спира да я гледа, притисна към нея еректиралия си член.
Когато тя свенливо се извърна настрани, Тейт вдигна брадичката ѝ и каза:
— Погледни ме. Гледай ме в очите, Кая.
— Тейт, Тейт — тя протегна ръце в опит да го целуне, но той я възпря, за да я
принуди само да го гледа.
Кая не знаеше, че абсолютната голота може да причини такъв копнеж. Тейт прокара
леко ръцете си отвътре по бедрата ѝ И тя инстинктивно раздалечи леко краката си.
Пръстите му се придвижиха между краката ѝ и започнаха бавно да масажират части от
нея, за които тя не знаеше, че изобщо съществуват. Кая отметна назад глава и
простена.
Той рязко се отблъсна от нея и направи крачка назад.
— Божичко, Кая, съжалявам. Съжалявам.
— Тейт, моля те, искам го.
— Не и така, Кая.
— Защо? Защо не така?
Тя посегна към раменете му и се опита да го придърпа отново към себе си.
— Защо? — попита отново.
Той вдигна дрехите ѝ и я облече. Без да я докосва там, където тя искаше, където
части от нея все още пулсираха. После я вдигна и я занесе на брега на потока. Сложи
я на земята и седна до нея.
— Кая, желая те повече от всичко на света. Желая те завинаги. Но ти си толкова
млада. На петнайсет години си.
— И какво от това. А ти си само четири години по-голям от мен. Не е като да си
някакъв възрастен чичко аз-знам-всичко.
 — Да, но аз не мога да забременея. И такова нещо не може лесно да ми навреди.
Няма да го направя, Кая, защото те обичам.
Любов. Тя не разбираше нищо, свързано с тази дума.
— Все още си мислиш, че съм малко момиченце — проплака тя.
— Кая, с всяка секунда ми звучиш все повече като малко момиченце — но се усмихна
и я привлече към себе си.
— Кога тогава, ако не сега? Кога ще можем?
— Все още не.
Помълчаха малко, а после тя го попита:
— Откъде знаеш какво да правиш? — с обронена глава, отново обхваната от свян.
— Откъдето и ти.
Един майски следобед, докато се връщаха от лагуната, той каза:
— Нали знаеш, че скоро заминавам. Отивам да уча в колеж. Беше ѝ споменал, че
заминава за Чейпъл Хил, но Кая изтика мисълта от съзнанието си, защото знаеше, че
пред тяхе поне лятото.
— Кога? Нали не сега?
— Не след дълго. След няколко седмици.
— Но защо? Мислех, че колежът започва през есента.
— Приеха ме на работа в една биологична лаборатория в студентския град. Не мога
да откажа. Така че започвам през лятото. От всички хора, които я бяха напуснали,
самоДжоди се беше сбогувал. Всички останали си бяха отишли ей така завинаги, но от
това не ѝ стана по-леко. Гърдите ѝ пареха.
— Ще се връщам колкото може по-често. Не е чак толкова далеч. По-малко от един
ден с автобус.
Тя седеше безмълвно. Най-сетне каза:
— Защо трябва да ходиш, Тейт? Защо не можеш да останеш тук и да ловиш скариди
като баща си?
— Кая, ти знаеш защо. Просто не мога да го направя. Искам да изучавам
мочурището, да стана учен биолог.
Стигнаха до плажа и седнаха на пясъка.
— А после какво? Тук няма работа за такива хора. Няма никога да се върнеш.
— Ще се върна. Няма да те изоставя, Кая. Обещавам ти. Ще се върна при теб.
Тя скочи на крака и стресна калугериците, които хвръкнаха с крясъци. Хукна от
плажа към гората. Тейт се затича подире ѝ, но когато стигна до дърветата, спря и се
огледа. Кая вече не се виждаше никъде.
Ала в случай че се беше скрила някъде наблизо и го чуваше, той извика:
— Кая, не можеш да бягаш непрекъснато. Понякога трябва да обсъждаш нещата. Да се
изправиш пред тях — а после, все по-нетърпеливо: — По дяволите, Кая. По дяволите!
Седмица по-късно Кая чу как лодката на Тейт бръмчи през лагуната ѝ и се скри зад
един храст. Докато той забавяше ход по канала, чаплата се вдигна в небето с бавен
размах на сребърните си криле. Част от Кая искаше да побегне, но тя излезе на брега
в очакване.
— Хей — каза той.
Този път не носеше шапка, а непокорните му златни къдрици се развяваха около
почернялото му лице. Като че ли през последните месеци раменете му се бяха
разширили, бяха станали като на мъж.
— Хей.
Той слезе от лодката, хвана Кая за ръка, отведе я до дънера, където преминаваха
уроците им, и седнаха до него.
— Излиза, че ще трябва да тръгна по-рано, отколкото си мислех. Пропускам
тържеството за завършване на гимназията, за да мога да започна работа. Кая, дойдох
да ти кажа довиждане.
Дори гласът му изглеждаше по-мъжки, готов за един по-сериозен свят.
Тя не отговори и остана да седи с извърнато настрани лице. Гърлото ѝ се беше
стегнало. Той сложи в краката ѝ две чанти с шкартирани книги от библиотеката и от
училище, предимно научни.
Кая не беше сигурна, че ще може да проговори. Искаше ѝ се той да я отведе отново
на онова място с бялата жаба. В случай че нямаше да се върне, искаше ѝ се да я
заведе там сега.
 — Ще ми липсваш, Кая. Всеки ден, по цял ден.
— Може и да ме забравиш. Като се заемеш с разните работи в колежа и срещнеш
всички онези красиви момичета.
— Никога няма да те забравя. Изобщо. Грижи се за мочурището, докато се върна, чу
ли? И внимавай.
— Добре.
— Имам предвид сега, Кая. Внимавай с хората, не позволявай на непознати да се
доближават до теб.
— Мисля, че мога да се скрия и да надбягам всеки.
— Да, вярвам ти. Ще се върна до един месец, обещавам. За Четвърти юли. Ще се
върна, преди да си се усетила.
Кая не отговори и той продължи да стои с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на
джинсите. Тя стоеше до него, но и двамата бяха зареяли очи в дърветата.
Тейт я хвана за раменете и я целува дълго.
— Довиждане, Кая.
За миг тя погледна над рамото му, а после се взря в очите му. Пропаст, която
познаваше до най-големите ѝ дълбини.
— Довиждане, Тейт.
Без да продума повече, той се качи в лодката и прекоси лагуната. Точно преди да
се скрие в канала зад гъстите храсти калина, се обърна и ѝ махна. Кая вдигна ръка
високо над главата си, а после я притисна до сърцето си.
Деветнайсета глава
Все пак май имаше нещо
1968година
На сутринта, след като прочете втория доклад от лабораторията, и на осмия ден,
след като бяха открили тялото на Чейс Андрюс в тресавището, заместник-шериф Пардю
отвори с крак вратата на полицейското управление и влезе вътре. Носеше две мукавени
чашки кафе и плик с горещи понички — току-що извадени от фритюрника.
— О, човече, мирише на заведението на Паркър — каза Ед, когато Джо остави всички
тези благини на бюрото.
Всеки си извади по една огромна поничка от кафявия плик с мазни петна.
Премляснаха звучно и си облизаха пръстите, изцапани с глазура.
Като се прекъсваха един друг, и двамата обявиха:
— Е, научих нещо.
— Давай — каза Ед.
— Разбрах от няколко източника, че Чейс е правел нещо в мочурището.
— Правел нещо ли? В смисъл?
— Не съм сигурен, но някакви мъже в Проклетата бирария казаха, че преди около
четири години започнал да ходи често сам в мочурището, бил много потаен. Пак ходел
за риба или с яхтата с приятелите си, но често пътувал сам. Мислех си да не се е
забъркал с някакви наркомани или нещо още по-лошо. Да е оплел конците с някакви
наркогангстери. Легнеш ли с кучета, ще те полазят бълхи. Или както в случая, изобщо
няма да станеш.
— Не знам. Беше момче спортист, трудно ми е да си представя, че се е забъркал с
наркотици — каза шерифът.
— Някога беше момче спортист. И въпреки това мнозина от тях се забъркват с
наркотици. Преминат ли дните на величие за героя, търсят тръпката другаде. Или пък
може да е имал там жена.
— Едва ли в мочурището има дами по неговия вкус. Той се мотаеше само с каймака
на Баркли. Не с измета.
— Ами може да е решил, че е паднал под социалното си ниво, и вероятно затова е
бил толкова потаен.
— Вярно — каза шерифът. — Във всеки случай, каквото и да е правел, това открехва
нова страница от живота му, за която не знаем нищо. Да се поразровим и да видим с
какво се е занимавал.
— Ти също каза, че имаш нещо ново?
— Не съм съвсем сигурен. Обади се майката на Чейс, каза, че имала да ни съобщи
нещо важно по случая. Нещо, свързано с някакъв гердан с раковина, който той
непрекъснато носел. Тя е убедена, че това е следа. Иска да дойде и да ни разкаже.
 — Кога ще дойде?
— Днес следобед, съвсем скоро.
— Няма да е зле да имаме истинска следа. По-добре е, отколкото да се разхождаме
и да търсим някой с червен вълнен пуловер, че и с мотив при това. Трябва да
признаем, че ако това е убийство, било е извършено хитро. Мочурището сдъвква и
поглъща всякакви доказателства, ако изобщо има такива. Имаме ли време да обядваме,
преди Пати Лъв да дойде тук?
— О, да, и специалитетът на заведението са пържени свински котлети. И пай с
къпини.
Двайсета глава
Четвърти юли
1960година
Облечена във вече окъсялата прасковена рокля от шифон, Кая отиде на четвърти юли
боса до лагуната и седна на дънера, на който четяха. Свирепата жега бе изсмукала и
последните струйки мъгла и въздухът бе изпълнен с тежка влага, в която едва се
дишаше. От време на време Кая коленичеше край лагуната и плискаше с хладна вода
врата си, като през цялото време се вслушваше за бръмченето на лодката на Тейт.
Нямаше нищо против да чака, четеше книгите, които той ѝ беше дал.
Денят влачеше бавно минутите си, а слънцето беше заседнало насред небето.
Дънерът започна да ѝ убива и Кая седна на земята, опряла гръб в едно дърво. Най-
сетне, почувствала глад, изтича до къщурката да изяде вчерашния кренвирш със содена
питка. Яде набързо, от страх, че Тейт ще пристигне, докато тя не е на поста си.
Горещото и задушно време докара комари. Никаква лодка, никакъв Тейт. На
смрачаване Кая стоеше изправена и неподвижна като щъркел, загледана в празния и тих
канал. Изпитваше болка да диша. Смъкна роклята и се потопи във водата, заплува в
тъмния ѝ хлад, водата се плъзгаше по кожата ѝ и освобождаваше тялото ѝ от
загнездилата се жега. Излезе от лагуната и седна, гола, върху петно мъх на брега да
изсъхне, докато луната се скрие зад хоризонта. После с дрехите си в ръка влезе
вътре.
Чака и на другия ден. Всеки час от деня до обяд се зареждаше с горещина, която
следобед прежуряше до мехури и пулсираше след залез. По-късно луната хвърляше по
водата надежда, но и тази надежда умираше. Още един изгрев, още един нажежен до
бяло ден. Отново залез. Надеждата на Кая разми очертанията си. Погледът ѝ се
местеше вяло и макар че се вслушваше за лодката на Тейт, тя вече не беше нащрек.
Лагуната миришеше едновременно на живот и на смърт — органична смес от обещание
и разложение. Жабите крякаха. Кая наблюдаваше с притъпени сетива светулките,
коиточертаеха траекториите си в нощта. Никога не затваряше светещите буболечки в
буркани — човек научава много повече, когато не затваря нещо в буркан. Джоди я беше
научил, че женските светулки примигват със светлинките си под опашките, за да дадат
знак на мъжките, че са готови за чифтосване. Всеки вид светулки имаше свой
светлинен език. Докато Кая ги наблюдаваше, забеляза, че някои женски присветваха —
точка, точка, точка, тире, — докато танцуваха на зигзаг, а други — тире, тире,
точка — в съвсем различен танц. Мъжките, разбира се, познаваха сигналите на своя
вид и отиваха само при своите женски. После, както ѝ беше обяснил Джоди, си триеха
дупетата едно в друго, както повечето живинки, за да родят малки.
Изведнъж обаче Кая седна и се загледа внимателно — една от женските беше
променила своя код. Първо просветна своята поредица от тирета и точки, с което
привлече мъжки от своя вид и се чифтосаха. После просветна различен сигнал и при
нея долетя мъжки от друг вид. Разчел посланието ѝ, вторият мъжки беше убеден, че е
намерил готоваза чифтосване женска от своя вид, и запърха над нея, за да я оплоди.
Но изведнъж женската светулка се пресегна, захапа го и го нагълта с всичките му
шест крака и две криле. Кая наблюдаваше и другите. Само като променяха сигналите
си, женските получаваха онова, което искаха — първо секс, а после храна.
Кая знаеше, че нямаше за какво да ги съди. Злото не участваше в играта, просто
животът продължаваше така, макар и за сметка на някои от играчите. В биологията
добротои злото бяха с един и същи цвят, но в различна светлина.
На другата сутрин, проклела остатъците от жестоката си надежда, тя отново отиде
да чака в лагуната. Седнала до водата, се ослушваше за звука на лодката по каналите
или из далечните приливни устия.
 След един час хвърли последен поглед и тръгна към къщурката. Усещаше под себе си
силно течение. Отлив, който познаваше добре.
Двайсет и първа глава
Ястребът на Купър
1960година
Горещият вятър потракваше с клоните на палмите джуджета като с малки сухи
костици. Вече три дни, откакто се беше отказала да чака Тейт, Кая не ставаше от
леглото. Упоена от отчаяние и жега, с влажни от пот дрехи и чаршафи, с лепнеща
кожа. Изпращаше пръстите на краката си на мисия — да търсят хладни местенца между
чаршафите, но те не намираха нищо.
Не забелязваше кога изгрява луната и кога всеки ден големият вирджински бухал
полита надолу, за да сграбчи сойка. От леглото си чуваше мочурището отвъд в шума на
крилете на косовете, но не отиваше при него. Душата я болеше от плача на чайките
над плажа, които я викаха. Но за първи път през живота си не отиде при тях.
Надяваше се болката от това, че ги пренебрегва, да измести раната в сърцето ѝ. Не
успя.
Апатично се чудеше какво ли е сторила, за да отпрати всички така от себе си.
Собствената си майка. Сестрите си. Цялото си семейство. Джоди. А сега и Тейт. Най-
горчивите ѝ спомени бяха незапомнените дати, на които членовете на семейството ѝ
изчезваха по пътеката. Последните проблясъци на белия шал през листата. Купчината
къси чорапи, оставени върху дюшеците на пода.
Същото беше и с Тейт, с живота и с любовта. Сега вече нямаше Тейт.
"Защо, Тейт, защо? — мърмореше тя глухо в чаршафите. — Уж беше различен. Уж щеше
да останеш. Каза, че ме обичаш, но такова нещо няма. Няма нито един човек на света,
на когото да мога да разчитам." Някъде дълбоко в себе си Кая си обеща вече никога
да не се доверява и да не обича никого.
Винаги намираше в себе си сили и воля да се измъкне от тресавището, да направи
следващата стъпка, независимо колко колеблива бе тя. И докъде я беше докарал този
неиндух? Потъваше в неспокоен сън и се будеше.
Изведнъж слънцето — силно, ярко и прежурящо — я блъсна в лицето. Никога през
живота си не беше спала до обяд. Чу тихо шумолене и когато се надигна на лакът,
видя, че един ястреб на Купър, едър колкото гарван, е застанал от другата страна на
мрежата на вратата и наднича вътре. За пръв път от дни в Кая се размърда някакво
любопитство.Тя се надигна и ястребът отлетя.
Най-сетне направи каша от гореща вода и царевичен булгур и се запъти да нахрани
чайките. Щом излезе на плажа, те всичките закръжиха и се застрелкаха суетливо, а тя
падна на колене и започна да им хвърля храна по пясъка. Когато се скупчиха около
нея, усети как перата им се докосват до ръцете и бедрата ѝ и отметна назад глава с
усмивка. Нищо че по бузите ѝ течаха сълзи.
След Четвърти юли Кая два месеца не напусна дома си, не излезе в мочурището и не
отиде при Джъмпин за бензин или продукти. Хранеше се със сушена риба, миди и
стриди. Царевична шипа и зеленчуци.
Когато опразни всичките рафтове, най-сетне пое с лодката към Джъмпин да се
запаси, но не остана да бъбри с него както обикновено. Свърши си работата и го
остави да стои и да гледа подире ѝ. В крайна сметка нуждата ѝ от хора винаги я
нараняваше.
Няколко сутрини по-късно ястребът на Купър отново кацна на стълбите ѝ и
занаднича през мрежата. "Колко странно — помисли си тя и наведе глава към него. —
Хей, Куп."
Той хвръкна с лек подскок, отмина я в полет, а после се издигна в облаците.
Докато го наблюдаваше, Кая си каза: "Трябва да се върна в мочурището". Изкара
лодката и се плъзна сред каналите и насрещните течения в търсене на птичи гнезда,
пера или раковини за пръв път, откакто Тейт я беше изоставил. Дори и сега не можеше
да не мисли за него. Интелектуалният чар на хубавите момичета в Чейпъл Хил го беше
подмамил. Кая не можеше да си представи как изглеждат жените в колежа, но каквито и
да бяха, явно бяха по-добри от рошавата и боса търсачка на миди, която живееше в
схлупена къщурка.
До края на август животът ѝ отново напипа руслото си — Кая плаваше с лодката,
събираше, рисуваше. Месеците минаваха. Ходеше при Джъмпин само когато продуктите ѝ
свършваха, но много малко разговаряше с него.
Колекциите ѝ ставаха все по-зрели, по-методично категоризирани по разред, род и
вид, по възраст, в зависимост от износването на костите, по размер до милиметри за
перата или пък по най-фините оттенъци на листата. Науката и изкуството обединяваха
сили — цветове, светлина, видове, живот, — извайваха шедьоври от знание и красота,
които изпълваха всеки ъгъл на къщурката ѝ. Нейният свят. Беше израснала с тях —
като стеблото на асма — самичка, но свързваща всички чудеса в едно.
Наред с нарастването на сбирките обаче растеше и самотата ѝ. В гърдите на Кая се
бе настанила болка с размерите на сърцето ѝ. Нищо не я облекчаваше. Нито чайките,
нито великолепните залези, нито дори и най-редките раковини.
Месеците се изнизаха в година.
Самотата ѝ порасна по-голяма от нея самата. Тя копнееше за нечий глас, за
присъствие, за докосване, но много повече ѝ се искаше да опази сърцето си.
Месеците се изнизаха в още една година. И в още една.
Втора част
ТРЕСАВИЩЕТО
Двайсет и втора глава
Познатият прилив
1964година
Деветнайсетгодишна, с по-дълги крака, по-големи и като че ли по-черни очи, Кая
седеше на Пойнт Бийч и наблюдаваше как раците вървят назад и се закопават в
размивания от вълните пясък. Изведнъж дочу от юг гласове и скочи на крака. Група
дечурлига — сега вече юноши, — които бе наблюдавала от време на време през
годините, се приближаваха бавно към нея, като си подхвърляха футболна топка, тичаха
и ритаха разбиващите се вълни. Разтревожена, че ще я видят, Кая хукна с големи
скокове към дърветата, от краката ѝ се разхвърча пясък, после се скри зад широкия
ствол на един дъб. Същевременно съзнаваше колко странно е поведението ѝ.
"Нищо не се е променило кой знае колко — помисли си тя, — те се смеят, а аз се
държа като пясъчен рак." Дивачка, която се срамува от чудатото си поведение.
Високата-кльощава-блондинка, Конската-опашка-с-луничките, Винаги-нося-перли и
Топчестата-с-дебелите-бузи лудуваха по плажа в плетеница от смях и прегръдки. По
време на редките си посещения в градчето Кая чуваше превзетия им провлачен говор.
"Ами, да, Момичето от мочурището се облича с дрехи от цветнокожите и трябва да
продава миди за царевичен булгур."
И все пак след всичките тези години те още бяха приятелки. Това не беше малко.
Отвън изглеждаха глуповати, да, но както няколко пъти ѝ беше повторила Мейбъл,
иначе бях бетон. "Имаш нужда от няколко приятелки, сладурче, защото са завинаги.
Без клетви. Малката група жени са най-нежното и най-жилавото нещо на земята."
Кая усети, че и тя се смее заедно с тях, докато ритаха една по друга солената
вода. После с писъци хукнаха като една към разбиващите се вълни в по-дълбокото.
Усмивката на Кая изчезна, когато излязоха от водата и се скупчиха в традиционната
си групова прегръдка.
Писъците им задълбочиха още повече тишината около Кая. Тяхната свързаност
протягаше ръце към нейната самота, но тъй като знаеше, че е нарочена като измет от
мочурището, Кая остана зад дъба.
Очите ѝ се спряха върху най-високото момче. С шорти и цвят каки и без риза, той
подхвърляше футболната топка. Кая гледаше как мускулите по гърба му потрепват.
Загорелите му рамене. Знаеше, че това е Чейс Андрюс, и през годините, откакто той
едва не я бе премазал с велосипеда си, го бе виждала неведнъж с тези негови
приятели на плажа, да влиза в ресторанта за млечен шейк или да купува бензин при
Джъмпин.
Сега, след като групата се приближи, тя наблюдаваше само него. Когато друго
момче хвърли топката, той се затича да я хване и се приближи до нейното дърво, като
заровибоси крака в горещия пясък. Вдигна ръка да хвърли топката, погледна случайно
назад и улови погледа на Кая. Върна топката и без да се издава пред другите, се
обърна и задържа погледа ѝ. Косата му беше черна като нейната, но очите му бяха
светлосини, имаше мъжествено, забележително лице. Върху устните му се оформи сянка
на усмивка. После той се върна при останалите с отпуснати рамене, самоуверен.
Обаче я забеляза. Задържа погледа ѝ. Дъхът ѝ се смръзна, докато я заливаше
гореща вълна.
Тя ги проследи с очи, предимно него, надолу по брега. Умът ѝ казваше едно,
желанието ѝ — друго. Тялото, а не сърцето ѝ наблюдаваше Чейс Андрюс.
На другия ден Кая се върна — със същия прилив, но по друго време, на плажа обаче
нямаше никой освен шумните брегобегачи и раците, яхнали вълните.
Опита се да си наложи да избягва този плаж и да броди из мочурището, където да
търси птичи гнезда и пера. Да стои на сигурно място и да храни чайките с царевична
каша.Животът я беше научил да замесва вещо толкова чувства, колкото може да поеме.
Но самотата имаше свой собствен компас. Затова Кая отиде и на другия ден да
търси момчето на плажа. И на по-другия.
Един късен следобед, след като отново беше търсила Чейс Андрюс, Кая пое от
къщурката си и легна на тесния плаж, загладен от последната вълна. Вдигна ръце над
главатаси да докосне влажния пясък и протегна крака с изпънати пръсти. Със
затворени очи се затъркаля бавно към морето. Хълбоците и ръцете ѝ оставяха малки
вдлъбнатини в лъщящия пясък, който проблясваше и помътняваше от движенията ѝ.
Когато се изтърколи близо до вълните, усети с цялото си тяло рева на океана и се
запита — кога ще ме докосне морето? Къде ще ме докосне най-напред?
Разпенените вълни се втурнаха към брега и посегнаха към нея. Изтръпнала от
очакване, тя задиша дълбоко. Започна да се върти все по-бавно и по-бавно. С всяко
претъркулване, точно преди лицето ѝ да докосне пясъка, вдигаше леко глава и
вдишваше слънчевосоления мирис. Близо съм, много съм близо. Приближава се. Кога ще
го почувствам?
Трескавото ѝ очакване се засили. Усещаше пясъка под себе си по-мокър, боботенето
на вълните по-силно. Забави още движението си, сантиметър по сантиметър, в очакване
на докосването. Скоро, скоро. Почти го усещаше, преди да е дошло.
Щеше ѝ се да отвори очи, за да надникне, да види колко още ѝ остава. Но се
сдържа, стисна клепачи още по-силно, а светлината на небето зад тях не ѝ подсказа
нищо.
И изведнъж изпищя, когато водата се втурна под нея, замилва нозете ѝ, помежду
тях, потече покрай гърба ѝ, завихри се под главата ѝ и издърпа мастилени кичури
коса. Тя се затъркаля по-бързо подир отдръпващата се към дълбокото вълна, срещу
потоци от раковини и разни парченца, носени от океана, в обятията на водата.
Притиснало я към силното си тяло, морето я сграбчи и я задържа. Не беше сама.
Кая седна и отвори очи към океана, който се пенеше наоколо на меки бели, вечно
променящи се талази.
След онзи път, когато Чейс я беше погледнал на плажа, тя вече два пъти за една
седмица ходи при Джъмпин. Без да си признава, че се надява да срещне там Чейс.
Когато те забележат, ти се приисква да общуваш.
Тя попита Джъмпин:
— Как е Мейбъл? Внуците у вас ли са? — както едно време.
Джъмпин забеляза промяната, но избегна да коментира.
— Да, сега четирима са у дома. Къщата се пръска от кикот и не знам още от какво.
След няколко сутрини обаче, когато Кая доплава до кея, Джъмпин не се виждаше
никъде. Накацалите по коловете кафяви пеликани ѝ хвърляха по едно око, като че ли
те стопанисваха магазина. Кая им се усмихна.
Подскочи, когато някой я докосна по рамото.
— Здравей — тя се обърна и видя Чейс Андрюс, застанал зад нея. Усмивката ѝ
угасна. — Аз съм Чейс Андрюс.
Леденосините му очи пронизаха нейните. Изглежда, изобщо не се притесняваше да я
зяпа.
Тя не отговори, но премести тежестта на другия си крак.
— Виждал съм те наоколо. През годините в мочурището. Как ти е името?
За миг му се стори, че няма да му отговори, може би беше тъпа или говореше на
някакъв първобитен език, както твърдяха някои. Един не толкова самоуверен мъж щеше
да си тръгне
— Кая.
Очевидно той не си спомняше случката с велосипедите на тротоара или я познаваше
само като Момичето от мочурището.
— Кая — странно име. Но хубаво. Искаш ли да си направим пикник? С моята яхта,
тази неделя?
Тя отклони очи от него, докато преценяваше думите му, но не можа да ги проумее
докрай. Това беше шанс да бъде с някого. Най-сетне отвърна:
— Добре.
Той ѝ каза да го посрещне по обяд на полуострова с дъбовете на север от Пойнт
Бийч. После се качи в синьо-бялата си яхта за водни ски, чиито метални части лъщяха
отвсякъде, и даде газ.
Кая се обърна при звука на други стъпки. Джъмпин припкаше по кея.
— Здравей, госпожице Кая. Извинявай, ама влачех един празни сандъци ей натам. Да
го напълня ли?
Кая кимна.
На път за дома изключи мотора и се остави да я носи течението, без да губи от
поглед брега. Опряла гръб на старата брезентова мешка, загледана в небето,
рецитираше наизуст стихотворения, както правеше понякога. Едно от любимите ѝ беше
"Морска треска" от Джон Мейсфийлд:…копнея само за облаци в бяг, подгонени през
деня,и пръски, и пяна като призрачен сняг,и чайки, които крещят.
Кая беше прочела едно стихотворение от не толкова известната поетеса Аманда
Хамилтън, публикувано наскоро в местния вестник, който тя си купи в "Пигли Уигли",
и издекламира и него:Впримчена в плен, любовта е като звяр в клетка, загризал
собствената си плът.Пуснете я да скита свободно, да ходи където поиска, за да не ѝ
секва дъхът.
Думите я подсетиха за Тейт и дъхът ѝ спря. Стигаше му само да намери нещо по-
добро и си отиде. Не дойде дори да се сбогува.
Кая не знаеше, че Тейт е идвал да я види.
В деня, преди да се качи на автобуса за дома онзи Четвърти юли, доктор Блум,
преподавателят, който го беше взел на работа, влезе в лабораторията по
протозоология и попита Тейт дали иска в събота и неделя да се присъедини към група
известни еколози в орнитоложка експедиция.
— Забелязал съм интереса ви към орнитологията и се чудех дали не искате да
дойдете. Имам място само за един студент и се сетих за вас.
— Абсолютно. Ще дойда.
След като доктор Блум си тръгна, Тейт остана сам сред лабораторните маси,
микроскопите и бръмченето на автоклава, не спираше да се чуди как се е поддал
толкова лесно. Колко бързо скочи, за да направи впечатление на професора. Каква
гордост изпита, че е единственият студент, когото са забелязали и поканили.
Следващият му шанс да се прибере у дома — и то само за една нощ — беше след
петнайсет дни. Бързаше неистово да се извини на Кая, която щеше да го разбере, щом
научеше за поканата на доктор Блум.
Тейт намали оборотите и сви в канала, където дънерите лъщяха от гърбовете на
припичащите се на слънцето костенурки. Някъде насред пътя забеляза лодката на Кая
старателно скрита сред високата жилава спарцела. Веднага намали и видя Кая далеч
отпред, беше коленичила върху широк пясъчен нанос, очевидно прехласната от някакво
дребно ракообразно.
Почти допряла глава до земята, тя не го забеляза и не чу бавно придвижващата се
лодка. Тейт сви тихо с лодката в тръстиките, за да не се вижда. Знаеше от години,
че Каяпонякога наднича през бодливия храсталак и го шпионира. Импулсивно и той реши
да направи същото.
Боса, облечена в отрязани джинси и бяла тениска, тя се изправи и протегна високо
нагоре ръце. При това движение изложи на показ тънката си като на оса талия. Отново
коленичи и загреба пясък с шепи, като го пропускаше между пръстите си и разглеждаше
внимателно организмите, които оставаха да се гърчат в шепите ѝ. Той се усмихна на
младата биоложка, съсредоточена и глуха за всичко наоколо. Представи си я как стои
най-отзад в групата по изучаване на птиците в опит да не бие на очи, но първа от
всички забелязва и определя всяка птица. Свенливо и тихо щеше да опише точния вид
на тревите, вплетени във всяко гнездо, или пък възрастта на наскоро излюпено женско
пиленце въз основа на цветовете по върховете на крилцата му. И най-дребната
особеност, характерна за вида. Същината.
Внезапно Тейт трепна, когато Кая скочи с пясък, разлетял се от пръстите ѝ, и се
загледа нагоре по течението, в посока, обратна на Тейт. Той едва дочу тихия звук на
моторна лодка, която се приближаваше — вероятно рибар или някой от жителите на
мочурището, запътил се към града. Мъркащ звук, обичаен и спокоен като гукането на
гугутките. Но Кая грабна мешката си, хукна през пясъчния нанос и се шмугна във
високата трева. Приведена ниско до земята, започна да хвърля погледи, за да види
дали онази лодка не се е показала, и тръгна по патешки към своята лодка, като
вдигаше колене почти до брадичката си. Сега беше по-близо до Тейт и той видя очите
ѝ, тъмни, с налудничавблясък. Когато стигна до лодката си, Кая се сви от едната ѝ
страна с ниско приведена глава.
Рибарят — старче с весело лице и нахлупена шапка — изникна бавно пред погледите
им, без да забележи нито Кая, нито Тейт, и изчезна зад завоя. Но тя остана все така
замръзнала да се вслушва в постепенно заглъхващите звуци на двигателя, а после се
изправи и обърса чело. И продължи да гледа по посока на изчезналата лодка, както
елен се взира в празния храсталак подир отишлата си пантера.
Тейт донякъде бе наясно, че Кая си се държи така, но след играта с перата не
беше виждал болезнената същина на нещата. Колко измъчена, изолирана и странна беше
тя.
Беше прекарал в колежа по-малко от два месеца, но вече беше навлязъл в света,
към който се стремеше, беше анализирал смайващата симетрия на молекулата ДНК, сякаш
беше пропълзял лично в искряща катедрала от спираловидни атоми, а после се бе
покатерил по виещите се окислени стъпенки на спиралата. Разбираше, че целият живот
зависеше от този точен и сложен код, транскрибиран върху крехки органични снопчета,
които веднага биха загинали в един малко по-топъл свят. И не на последно място, в
това негово влечение към целта му да стане учен биолог със своя собствена
лаборатория, който да общува с други учени, той бе заобиколен от жизненоважни
въпроси и от хора, любопитни като него самия да открият отговорите им.
Умът на Кая би могъл да живее лесно на такова място, но тя самата — не. Дишаше
тежко: беше изправен пред решението, което трябваше да вземе там, сред високите
треви —Кая или всичко останало.
"Кая, Кая, просто не мога да го направя — прошепна той. — Съжалявам."
След като Кая си замина, той се качи в лодката и отплава обратно към океана.
През цялото време проклинаше у себе си страхливеца, който не намери сили да се
сбогува с нея.
Двайсет и трета глава
Раковината
1964година
Вечерта, след като беше срещнала Чейс Андрюс на кея на Джъмпин, Кая седеше на
кухненската маса под леко примигващия газен фенер. Беше започнала отново да си
готви и дояждаше вечерята от питки със суроватка, репи и шарен боб, докато се
хранеше, четеше. Но мисълта за пикника с Чейс на другата сутрин размиваше всяко
изречение.
Тя стана и излезе в нощта под млечната светлина на непълната луна. Мекият въздух
се диплеше като коприна около раменете ѝ. Лунната светлина чертаеше неочаквана
пътека през боровете и подреждаше сенките им в рими. Кая тръгна като сомнамбул,
докато луната се измъкваше гола от водите и се катереше клон по клон нагоре по
дъбовете. Лъскавата кал в лагуната сияеше в силната ѝ светлина и хиляди светулки
блещукаха в гората. Облечена в бяла рокля втора ръка, с бухнала пола, Кая размаха
бавно ръце във въздуха и започна да танцува под песента на цикадите и петнистите
водни жаби. Плъзна длани по хълбоците си и нагоре по врата си. После ги придвижи по
бедрата с образа на Чейс Андрюс пред очите си. Искаше ѝ се той да я докосва по този
начин. Задиша по-дълбоко. Никой не я беше гледал така, както я гледаше той. Дори и
Тейт.
Продължи да танцува сред бледите крилца на еднодневките, пърхащи над ярко
осветената от луната кал.
На другата сутрин, след като заобиколи полуострова, видя Чейс в яхтата му близо
до брега. Тук на дневна светлина действителността я беше изпреварила и я чакаше.
Гърлото ѝ пресъхна. Кая се насочи към плажа, слезе от лодката и я затегли, дъното ѝ
захрущя по пясъка.
Чейс се изравни с нея, дрейфуваше по течението.
— Здравей.
 Кая го погледна през рамо и кимна. Той слезе от яхтата и ѝ подаде ръка — дълги
загорели пръсти и отворена длан. Тя се поколеба — да докосне някого, означаваше да
му даде част от себе си, част, която никога нямаше да си върне.
Въпреки това сложи леко ръката си в неговата. Той ѝ помогна да се закрепи,
докато стъпваше на кърмата и сядаше на тапицираната скамейка. Денят сияеше, топъл и
ясен, иКая, облечена с отрязани до коленете джинси и бяла памучна блуза — костюм,
който бе прекопирала от другите, — изглеждаше нормално. Чейс седна до нея и тя
усети как ръкавът му се плъзва леко през ръката ѝ.
Чейс подкара леко яхтата към океана. Откритото море я залюля по-силно от
мочурището и Кая знаеше, че от морското люшкане ръката ѝ ще се отърка в неговата.
Това предчувствие я накара да забие поглед точно пред себе си, но тя не се отмести.
Най-сетне ги подхвана по-голяма вълна — нагоре и надолу — и ръката му, силна и
топла, погали нейната. Отдръпваше се рязко и отново я докосваше при всяко повдигане
и падане на лодката. А когато се озоваха в мъртво вълнение, бедрата им се сблъскаха
и дъхът ѝ секна.
Докато поемаха на юг покрай брега — единствената яхта в безкрайността, — Чейс
даде газ. През следващите десет минути покрай линията на прилива се стелеха
километри плажове с бял пясък, защитени от другата част на света от плътна гъста
гора. Пред тях във водата Пойнт Бийч се разпери като бляскаво бяло ветрило.
Чейс не беше проронил и дума след поздрава, тя пък изобщо нищо не каза. Той
плъзна яхтата на брега и сложи кошницата с храната за пикника в сянката ѝ.
— Искаш ли да се разходим? — попита.
— Да.
Закрачиха покрай водата, всяка вълничка завихряше малки водовъртежи около
глезените им и после се оттегляше към морето със засмукващ звук.
Чейс не я държеше за ръка, но от време на време съвсем естествено пръстите им се
докосваха. Понякога коленичеха, за да разгледат някоя раковина или кичур прозрачни
водорасли, които артистично се виеха на спирала. Сините очи на Чейс бяха игриви,
той често се усмихваше. Кожата му беше силно загоряла като нейната. Двамата бяха
високи, елегантни и си подхождаха.
Кая знаеше, че Чейс е предпочел да не завършва колеж, а да работи при баща си.
Той беше забележителността на града, пуякът мъжкар. И някъде дълбоко в себе си Кая
се тревожеше, че тя самата също е произведение на плажното изкуство, някаква
рядкост, която той ще повърти в ръце, а после ще хвърли обратно на плажа. Но
продължи да върви. Беше дала шанс на любовта, сега искаше просто да запълни
празнините. Да притъпи самотата, докато огражда сърцето си със стени.
След около половин километър Чейс застана пред нея, поклони се ниско и я покани
подчертано с ръка да седнат на пясъка и да се облегнат върху голям плавей. Заровиха
пръстите на краката си в белите пясъчни кристали и се отпуснаха назад.
Чейс измъкна от джоба си хармоника.
— О — каза тя, — ама ти свириш.
Усети думите си някак грапави върху езика.
— Не много добре. Но когато имам публика, облегната върху плавей на плажа…
Със затворени очи той засвири "Шенандоа"[10],пръстите му пърхаха по хармониката
като птици, затворени зад стъкло. Песента беше хубава и тъжна като зов от далечен
дом. След това Чейс спря рязко насред песента и вдигна една раковина, малко по-
голяма от петцентова монета, кремавобяла, с ярки пръски червено и пурпурно.
— Хей, я погледни — каза.
— О, това еPecten ornatus,пъстра кръгла мида — отвърна Кая. — Срещам ги много
рядко. Има много от този род тук, но точно този вид обикновено се заселва на юг от
тази ширина, защото тези води са твърде студени за тях.
Той я зяпна. От всички клюки в нито една не се споменаваше, че Момичето от
мочурището, "момичето-което-не-може-да-казва-по-букви-куче", знае латинските имена
на мидите, къде се въдят — и защо,за бога.
— Не знам нищо за това — каза той, — но виж тук, извита е.
Малките крилца от двете страни на мидата бяха огънати и в основата ѝ бе скътана
съвършена дупчица. Той обърна мидата в дланта си.
— Ето, запази я. Ти си по мидите.
— Благодаря — и тя я плъзна в джоба си.
 Чейс изсвири още няколко песни и завърши с потпури от мелодии от южните щати,
после се върнаха при кошницата за пикник и седнаха върху карираното одеяло да
хапнат студено пиле, солена пушена шунка с питки и картофена салата. Кисели
краставички с копър. Парчета четирислойна торта с един пръст карамелена глазура.
Всичко това беше домашно приготвено и завито във восъчна хартия. Чейс отвори две
бутилки кола "Ройъл Краун" и наля в пластмасови чашки — първата газирана напитка в
живота ѝ. Щедрата трапеза за нея беше невероятна със старателно сгънатите хартиени
салфетки, пластмасовите чинии и вилици. Имаше дори миниатюрна солничка и
пипериничка. Сигурно майка му ги беше опаковала, помисли си тя, без да знае, че
Чейс отива на среща с Момичето от мочурището.
Говореха само за морските създания — за плавния полет на пеликаните и
подскачащите брегобегачи, — не се докосваха и рядко се смееха. Когато Кая му показа
неравната редичка от пеликани във въздуха, той кимна и се примъкна по-близо до нея,
така че раменете им леко се докоснаха. Когато тя го погледна, Чейс вдигна
брадичката ѝ с ръка и я целуна. Докосна леко врата ѝ, а после пробяга с пръсти по
блузата до гърдите ѝ. Започна да я целува по-настойчиво и да я държи по-здраво,
заобляга се назад, докато накрая и двамата легнаха на одеялото. Чейс бавно се
плъзна върху нея, притисна слабини между краката ѝ и с едно движение вдигна блузата
ѝ. Тя рязко отметна глава, измъкна се изпод него с блеснали очи, по-черни и от
нощта. Дръпна блузата си обратно.
— Леко, леко, всичко е наред.
Кая продължи да лежи с разпиляна по пясъка коса, с пламнало лице, леко отворени
алени устни — зашеметяващо красива. Чейс предпазливо протегна ръка да докосне
лицето ѝ, но тя скочи и се изправи по-бързо от котка.
Дишаше тежко. Снощи, докато танцуваше сама по брега на лагуната, докато се
люлееше в ритъма на луната и еднодневките, тя си въобразяваше, че е готова. Мислеше
си, че енаучила всичко за чифтосването от гугутките. Никой не ѝ беше казал нищо за
секса и единственият ѝ опит в любовната игра беше с Тейт. Тя обаче познаваше
подробностите от книгите по биология и беше видяла достатъчно живинки да се
чифтосват — и това не беше само като "си триеха дупетата", както ѝ беше казал
Джоди, — беше видяла много повече, отколкото мнозина други.
Но поведението на Чейс тук беше твърде безцеремонно — пикник, после чифтосване с
Момичето от мочурището. Дори и птиците мъжкари ухажваха известно време женските,
като се перчеха с искрящите си пера, строяха беседки, играеха невероятни танци и
пееха любовни песни. Да, Чейс беше направил пиршество, но тя струваше повече от
порция печено пиле. И песничките от южните щати не се брояха за любовни песни. Кая
би могла да предположи, че нещата ще се развият точно така. Мъжките бозайници
пърхаха само когато са разгонени.
Докато двамата се гледаха, тишината натежаваше, нарушавана само от дишането им и
звука на разбиващите се вълни. Чейс седна и посегна да я хване за ръката, но тя се
дръпна.
— Съжалявам. Всичко е наред — каза той, докато се изправяше.
Вярно е, че беше дошъл да я изчука, да е пръв, но бе запленен от вида на тези
пламтящи очи.
Опита отново.
— Хайде, Кая. Казах, че съжалявам. Да забравим случката. Ще те закарам до
лодката ти.
При тези думи тя се обърна и тръгна през пясъка към гората. С леко поклащащо се
издължено тяло.
— Къде отиваш? Не можеш да се върнеш оттук. Ще вървиш с километри.
Но тя вече се беше скрила в дърветата и затича по траекторията на птичия полет —
първо навътре в сушата, а после напряко през полуострова към лодката си.
Местносттаѝ беше непозната, но косовете я поведоха през мочурището из сушата. Не
спираше пред блатата и деретата, прецапваше напряко потоците и прескачаше
нападалите дървета.
Най-сетне се преви на две и падна на колене, дишаше тежко. Ругаеше със
старомодни думи. През ругатните ѝ риданията не можеха да избият на повърхността. Но
нищо не можеше да спре онзи срам, който я изгаряше, и болезнената тъга. Беше се
подмамила от простичката надежда да общува с някого, всъщност да бъде желана, да
бъде докосвана. Но тези забързано опипващи я ръце самовзимаха, не споделяхаине
даваха.
Заслуша се дали Чейс не е тръгнал подире ѝ, без да е сигурна дали иска той да се
промъкне през храстите и да я хване, да помоли за прошка. Ядосваше се отново и
отново. После се изправи изтощена и измина останалия път до лодката си.
Двайсет и четвърта глава
Пожарникарската кула
1964година
Буреносните облаци се трупаха и отместваха хоризонта, докато Кая навлизаше с
лодката в следобедното море. След пикника им на плажа преди десет дни не беше
виждала Чейс, но все още усещаше формата и твърдостта на тялото му, което я
притискаше към пясъка.
Нямаше никакви други лодки, когато пое към едно приливно устие на юг от Пойнт
Бийч, където веднъж беше видяла необикновени пеперуди — толкова невероятно бели, че
биха могли да са албиноси. На трийсетина метра от брега обаче изведнъж изключи
мотора, защото видя приятелите на Чейс да товарят ярките кърпи и кошниците за
пикник в лодките си. Кая бързо зави, за да потегли с пълна скорост, но тласкана от
силно привличане, се обърна да потърси с поглед Чейс. Знаеше, че този неин копнеж е
напълно безсмислен. Нелогичното ѝ поведение да запълни празнината нямаше да доведе
до нищо. Каква цена можеше да плати човек, за да победи самотата си?
Близо до мястото, където я беше целунал, го видя да върви с въдиците към лодката
си.Винаги-нося-перливлачеше подире му хладилна чанта.
Ненадейно Чейс извърна глава и погледна право към нея, докато Кая дрейфуваше с
лодката. Тя не се извърна и също го загледа. Но както винаги свенливостта ѝ
надделя, Кая извърна очи, даде газ и се мушна в едно сенчесто заливче. Преди да
стъпи на плажа, щеше да изчака, докато малката им флотилия си тръгне.
След десет минути излезе отново в морето и далеч напред видя Чейс сам в яхтата
си да подскача по вълните. В очакване.
У нея се надигна старият копнеж. Тя все още го интересуваше. Вярно е, че Чейс
беше прекалил на пикника, но когато Кая го бе отблъснала, беше спрял. Беше се
извинил. Може би Кая трябваше да му даде още един шанс.
Той ѝ махна и извика:
— Здравей, Кая.
Тя не се приближи, но и не си тръгна. Чейс докара яхтата по-близо.
— Кая, съжалявам за онзи ден. Искам да ти покажа пожарникарската кула.
Тя все така мълчеше, но остави течението да носи лодката ѝ към него, макар да
съзнаваше, че проявява слабост.
— Виж, ако никога не си се качвала на кулата, това е страхотен начин да видиш
мочурището отвисоко. Следвай ме.
Тя даде газ и обърна лодката си към неговата, през цялото време оглеждаше
морето, за да се увери, че приятелите му не се виждат.
Чейс ѝ посочи да тръгне на север от Баркли Коув — градчето остана в далечината,
ведро и колоритно — и слезе на плажа на малък залив, сгушен в гъста гора. След като
завързаха лодките, той я поведе по пътека, обрасла с восъчна мирта и бодлива
зеленика. Кая никога не беше идвала в тази наводнена и корениста гора, защото бе
разположена от другата страна на градчето и беше твърде близо до хората. Докато
вървяха, под храстите се процеждаха тънки вадички застояла вода, напомнящи
подмолно, че тази земя принадлежи на морето.
А после се ширна истинското тресавище с торфената си миризма и спарен въздух.
Едновременно изненадващо, коварно и безмълвно, то се врязваше в устата на тъмната
отдръпваща се гора.
Кая видя как над дървесния свод стърчи разнебитената дървена площадка на
изоставената пожарникарска кула и след още няколко минути те стигнаха до
разкрачената ѝ основа, направена от грубо издялани греди. Около пилоните и под
кулата се процеждаше черна кал, влажна плесен разяждаше гредите. Към върха се виеха
стъпала, конструкцията се стесняваше на всяко ниво. Прецапаха през калта и
започнаха да се изкачват, Чейс водеше. На петата площадка гъстите дъбови гори се
отдръпнаха на запад, докъдето стигаше поглед. Във всички останали посоки попътните
течения, лагуните, потоците и приливните устия се виеха сред искрящо зелената трева
към морето. Кая никога не се беше изкачвала толкова високо над мочурището. Сега
всички парченца от пъзела бяха пред очите ѝ и тя за пръв път видя изцяло лицето му.
Когато се изкачиха до последното стъпало, Чейс протегна ръка и вдигна желязната
решетка, която преграждаше стълбите. След като се качиха на площадката, той отново
спусна решетката. Преди да стъпи върху нея, Кая я пробва, като почука с пръстите на
краката си. Чейс се засмя.
— Здрава е, не се тревожи.
Поведе я към парапета, откъдето се откриваше гледка към мочурището. С вятър,
свирещ в крилете им, два червеноопашати ястреба се рееха на нивото на очите им,
извили изненадано глави към младия мъж и младата жена, които стояха в тяхното
въздушно пространство.
Чейс се обърна към нея и промълви:
— Благодаря, че дойде, Кая. Че ми даде още един шанс да ти кажа колко съжалявам
за онзи ден. Прекалих и няма да се случи повече.
Тя не отговори. Дълбоко в себе си искаше да го целуне, да почувства силата му до
себе си.
Вместо това бръкна в джоба на джинсите си и каза:
— Направих ти гердан с раковината, която намери. Ако не искаш, няма нужда да го
носиш.
Предишната вечер беше закачила раковината на тънко кожено ремъче: беше решила,
че уж ще я носи тя самата, но всъщност се надяваше да срещне отново Чейс и ако има
възможност, да му подари гердана. Дори и в своя изпълнен с желание блян обаче Кая
не си представяше как двамата стоят на върха на пожарникарската кула и гледат
отгоре света. От един и същи връх.
— Благодаря ти, Кая — каза той. Погледна гердана, а после промуши глава през
ремъчето, като опипваше раковината, която легна върху гърлото му. — Разбира се, че
ще го нося.
Не изтърси нищо банално от рода на "Ще го нося винаги, докато съм жив".
— Заведи ме в твоята къща — подкани Чейс.
Кая си представи дървената къщурка, сгушена под дъбовете, сивите ѝ дъски с
лекета от кръвта на ръждясалия покрив. Замрежените врати с повече дупки, отколкото
мрежа.Изкърпена отвсякъде.
— Далече е — каза само.
— Кая, не ме е грижа колко е далеч или как изглежда. Да вървим.
Ако откажеше, щеше да изгуби този шанс да бъде приета.
— Добре.
Слязоха от кулата и той я поведе обратно към заливчето, като ѝ махна да води с
нейната лодка. Тя пое на юг към плетеницата от приливни устия и наведе глава,
когато се плъзна в своя обрасъл със зеленина канал. Неговата яхта беше твърде
голяма за такава джунгла, да не говорим колко бяла и синя бе, но се промъкна между
стържещите по корпуса ѝ клони.
Пред тях се разкри лагуната ѝ, а фините подробности на всеки обрасъл с мъх клон
и на всяко блестящо листо се отразяваха в бистрата тъмна вода. Водните кончета и
белите чапли хвръкнаха за миг при вида на странната му яхта, а после грациозно и
безшумно се върнаха. Кая завърза лодката си, докато Чейс приближаваше към брега.
Голяматасиня чапла, отдавна приела не толкова дивите като нея, които се мотаеха
наоколо, стоеше неподвижно като щъркел на около метър от тях.
Прането на Кая от избелели работни гащеризони и тениски се вееше парцаливо на
въжето и към гората се бяха разселили толкова много репи, че беше трудно да се
определи къде свършва градината и къде започва пущинакът.
Докато оглеждаше кърпените мрежи на верандата, Чейс я попита:
— От колко време живееш тук сама?
— Не помня точно кога си тръгна Татко. Но мисля, че от около десет години.
— Страхотно. Да живееш така без родители, които да ти казват какво да правиш.
Кая не му отговори, само пророни:
— Вътре няма нищо интересно.
Но Чейс вече се изкачваше по паянтовите стъпала от дъски и тухли. Първото, което
видя, бяха колекциите ѝ, подредени върху самоделни рафтове. Колаж от трептящ живот
зад мрежата.
 — Ти ли ги събра всичките? — попита той.
— Да.
Чейс разгледа част от пеперудите, но бързо изгуби интерес. И си помисли: "Защо ѝ
е да събира неща, които може да види отвън пред вратата си?".
Малкият ѝ дюшек на пода на верандата беше оправен спретнато с износено покривало
от стара хавлия. С няколко крачки прекосиха тясната дневна с изтърбушения диван,
после Чейс надникна в задната стая, където на стената бяха закачени пера с всякакви
цветове, форми и размери.
Кая му махна да влезе в кухнята, чудеше се с какво ли да го почерпи, със
сигурност не разполагаше с кока-кола или студен чай, нямаше сладки, та дори и
студени питки. Царевичният хляб от предишния ден беше оставен отгоре на печката, до
тенджера с грах, обелен и готов да бъде сварен за вечеря. Нямаше нищичко за гости.
По навик Кая мушна няколко дръвца в готварската печка. Поразръчка ги с ръжена и
огънят веднага пламна.
— Това е — каза, обърната с гръб към него, докато наливаше вода в очукания
чайник с ръчната помпа — илюстрация на двайсетте години на века на показ през
шейсетте.
Без водопровод, без електричество или баня. Тенекиената вана с очукан и ръждив
ръб беше подпряна в ъгъла на кухнята. В кутията за хляб имаше някакви остатъци,
загърнати старателно с тънки кърпи за ръце, а изгърбеният хладилник зееше с
отворена врата, подпряна с мухобойка. Чейс никога не беше виждал нищо подобно.
Той задейства помпата и загледа как водата се излива в емайлирания леген,
използван като мивка. Докосна спретнато подредените дърва до печката. Само няколко
газени лампи с опушени до сиво стъкла даваха светлина.
Чейс беше първият ѝ посетител след Тейт, който приемаше нещата по съвсем
естествен начин, както останалите живинки от мочурището. С Чейс тя се чувстваше
разголена, сякаш някой я режеше на парчета като риба. В нея се надигна срам. Тя
продължи да стои с гръб към него, но го чуваше как ходи из стаята, следван от
познатото поскръцванена дъските. После застана зад нея, нежно я обърна към себе си
и я прегърна леко. Притисна устни до косата ѝ и тя усети дъха му до ухото си.
— Кая, никой от моите познати не би могъл да живее тук сам, по този начин.
Повечето деца, дори и момчетата щеше да ги е страх.
Кая помисли, че Чейс ще я целуне, но той свали ръце и отиде при масата.
— Какво искаш от мен? — попита го тя. — Кажи ми истината.
— Виж, няма да те лъжа. Разкошна си, свободна и дива като проклет вихър. Миналия
път исках да се доближа колкото може повече до теб. Кой не би го поискал? Но не
беше редно. Не трябваше да се държа така. Просто искам да съм с теб, разбираш ли?
Да се опознаем.
— И после какво?
— Ще разберем как се чувстваме. Няма да направя нищо, ако ти не го искаш. Какво
мислиш?
— Ами добре.
— Каза, че имаш плаж. Да идем на плажа.
Тя отряза за чайките парчета от стария царевичен хляб и тръгна първа по
пътеката, докато пред тях не се ширнаха лъскавият пясък и морето. Щом чуха тихия ѝ
зов, чайките се появиха и закръжиха над тях и около раменете им. Едрият мъжкар,
Големия червеноточко, кацна и се заразхожда върху краката ѝ.
Чейс стоеше малко встрани и гледаше как Кая изчезва сред вихъра от птици. Нямаше
намерение да изпитва чувства към това чудато и неопитомено босоного момиче, но
докато я наблюдаваше как се върти по пясъка с птиците на върха на пръстите си, беше
заинтригуван от способността ѝ да разчита само на себе си, както и от красотата ѝ.
Не познаваше друга като Кая — наред с желанието в него се размърда любопитство.
Когато тя се върна при него, той я попита може ли да дойде отново на другия ден,
обеща дорида не я хваща за ръка, каза, че иска единствено да бъде близо до нея. Кая
само кимна. За пръв път, откакто си отиде Тейт, в сърцето ѝ пламна надежда.
Двайсет и пета глава
Посещението на Пати Лъв
1968година
На вратата на полицейското управление се почука леко. Джо и Ед вдигнаха погледи,
когато силуетът на Пати Лъв Андрюс, майката на Чейс, се очерта като накъсана сянка
върху матираното стъкло. Въпреки това я познаха по черната рокля и шапка.
Побеляващата ѝ кестенява коса беше прибрана на спретнат кок. Носеше подходящо убито
червило.
Двамата мъже станаха и Ед отвори вратата.
— Пати Лъв, здравей. Влизай. Седни. Мога ли да ти предложа кафе?
Тя хвърли поглед към полупразните керамични чаши със следи от кафе по ръбовете.
— Не, благодаря ти, Ед — и седна на стола, който Джо ѝ придърпа. — Имате ли
някакви следи? Някаква нова информация освен доклада от лабораторията?
— Не. Нямаме. Преглеждаме цялата подръчна информация и ще съобщим най-напред на
теб и на Сам, ако изскочи нещо.
— Не е било нещастен случай, Ед. Нали? Знам, че не е било нещастен случай. Чейс
никога нямаше да падне сам от кулата. Знаеш какъв спортист беше. И беше умен.
— Съгласни сме, че има достатъчно доказателства да подозираме нещо нередно. Но
разследването продължава и още нищо не е категорично. Та спомена, че имаш да ни
кажеш нещо.
— Да, мисля, че е важно — Пати Лъв премести поглед от Ед към Джо и обратно. —
Имаше един гердан с мида, който Чейс носеше непрекъснато. От години. Знам, че
тръгна с него в нощта, когато отиде на кулата. Беше дошъл да вечеря при нас със
Сам, нали си спомняш, че ти казах — Пърл не дойде, защото това беше нейната вечер
за бридж, — и той беше с гердана точно преди да тръгне към кулата. А после, след
като… е, когато го видяхме в клиниката, гердана го нямаше. Предположих, че
следователят го е свалил, и тогава не го споменах, а покрай погребението изобщо
забравих за него. След това, преди един ден отидох с колата до Сий Оукс и помолих
следователя да ми разреши да видя вещите на Чейс, личните му вещи. Те ги пазеха за
лабораторните изследвания, но аз исках само да ги подържа, просто да усетя какво е
носил в онази последна нощ. Оставиха ме да седна до една маса и да ги прегледам и,
шерифе, гердана с мидата го нямаше. Попитах следователя свалял ли го е и той
отвърна, че не бил. Каза, че не бил виждал никакъв гердан.
— Много странно — рече Ед. — Какво имаше нанизано на гердана? Може да е паднало,
когато е паднал и той.
— Една-единствена мида на тънко кожено ремъче, дълго колкото да си промуши
главата. Не беше хлабав и беше завързан на възел. Не мога да си представя, че е
отхвръкнал.
— Съгласен съм. Кожените ремъци са здрави и правят яки възли — каза Ед. — Защо
го е носил непрекъснато? Да не би някой специален човек да му го е направил? Да му
го еподарил?
Пати Лъв помълча, забила поглед встрани от бюрото на шерифа. Ужасяваше се от
онова, което трябваше да изрече, така и не си беше признала, че синът ѝ е имал
вземане-даване с онзи измет от мочурището. Разбира се, из градчето се носеха клюки,
че Чейс и Момичето от мочурището са имали нещо помежду си повече от година преди
сватбата му. А Пати Лъв подозираше, че това е продължило и след това, но когато
приятелите започнеха да я разпитват за тази история, тя винаги отричаше. Сега обаче
нещата бяха различни. Сега тя трябваше да проговори, защото инстинктивно усещаше,
че онова момиче има нещо общо със смъртта на сина ѝ.
— Да, знам кой е направил гердана за Чейс. Онази жена, която кара лодка като
стар капан за плъхове, кара я от години. Направила го е и му го е дала, докато се
срещаха за известно време.
— Говориш за Момичето от мочурището ли? — попита шерифът.
Джо се намеси.
— Виждал ли си я наскоро? Тя вече не е момиче, може би е на двайсет и три години
и е истинска красавица.
— Онази жена Кларк ли? Просто искам да си изясня — каза Ед, свъсил вежди.
Пати Лъв отвърна:
— Не ѝ знам името. Нито дори дали има такова. Хората я наричат Момичето от
мочурището. Нали знаеш, от години продава миди на Джъмпин.
— Точно така. Говорим за едно и също лице. Продължавай.
— Е, бях шокирана, когато следователят каза, че Чейс е бил без гердан. А после
ми хрумна, че тя е единственият човек, който има интерес да го вземе. Чейс скъса с
нея, когато се ожени за Пърл. Тя вече не можеше да го има, затова вероятно го е
убила и е свалила гердана от врата му.
Пати Лъв се бе разтреперила леко, но си пое дъх.
— Разбирам. Е, това е много важно, Пати Лъв, и заслужава да се провери. Но нека
не избързваме — предложи Ед. — Сигурна ли си, че тя му го е дала?
— Сигурна съм. Знам, защото Чейс дълго не искаше да ми каже, но после го
направи.
— Знаеш ли нещо друго за гердана или за отношенията им?
— Не знам много. Дори не съм сигурна колко време са ходили. Вероятно не знае
никой. Той беше много потаен по въпроса. Както вече ви казах, кри от мен с месеци.
А после,след като ми съобщи, никога не знаех, когато излизаше с лодката, дали е с
приятели, или с нея.
— Е, ще разнищим въпроса. Обещавам ти.
— Благодаря ти. Сигурна съм, че това е следа — тя се изправи да си върви и Ед ѝ
отвори вратата.
— Отбивай се всеки път, когато искаш да поговорим, Пати Лъв.
— Довиждане, Ед, Джо.
След като затвори вратата, Ед седна отново, а Джо попита:
— Е, какво мислиш?
— Ако някой е свалил гердана от Чейс край кулата, това най-малкото го изкарва на
сцената и като нищо би могъл да бъде човек от мочурището. Те имат свои си закони.
Само се съмнявам, че жена би могла да блъсне як мъж като Чейс през онази дупка.
— Би могла да го примами там, да отвори решетката, преди Чейс да дойде, а после,
когато се е приближил към нея в тъмното, да го блъсне още преди той да я види —
заключи Джо.
— Изглежда ми възможно. Не е лесно, но е възможно. Не е кой знае каква
следа.Липсатана гердан с мида — каза шерифът.
— За момента е единствената ни следа. Като изключим липсата на отпечатъци и
тайнствените червени влакна.
— Точно така.
— Едно обаче не мога да разбера — продължи Джо, — защо ще си дава труд да му
сваля гердана? Добре, като наскърбена жена е решила да го убие. Макар че и този
мотив издиша, но защо ѝ е да сваля гердана, който може директно да я свърже с
престъплението?
— Знаеш как е. Като че ли при всяко убийство има по нещо нелогично. Хората
оплескват нещата. Може да е била шокирана и бясна, че той все още носи гердана, и
след като го е убила, не ѝ е струвало голямо усилие да го смъкне от врата му. Не би
могла да знае, че някой ще свърже гердана с нея. Твоите източници са ти казали, че
Чейс е имал нещо в мочурището. Може би, както спомена по-рано, това не са били
наркотици, ами жена. Онази жена.
— Друг вид наркотик — подметна Джо.
— А хората от мочурището знаят как да си прикриват следите, защото преследват
животните, ловуват с капани и така нататък. Е, няма да ни навреди да идем и да
поговорим с нея. Да я попитаме къде е била онази нощ. Можем да я разпитаме за
гердана и да видим дали това ще я стресне.
— Знаеш ли как да стигнеш до нейната къща? — попита Джо.
— С лодка не съм сигурен. Но мога да я намеря с патрулката. По онзи безкрайно
криволичещ път, който минава покрай верига от лагуни. Преди време трябваше да
посетя дома, за да поговоря с баща ѝ. Гаден тип беше той.
— Кога ще идем?
— На зазоряване, да видим дали ще можем да я заварим, преди да е отпрашила
нанякъде. Утре. Но преди това по-добре да потърсим гердана наистина старателно
около кулата. Може би с все още там някъде.
— Не виждам как. Претършувахме всяко местенце в търсене на отпечатъци от гуми,
влакна и следи.
— Въпреки това трябва да го направим. Да вървим.
По-късно, след като бяха преровили калта под кулата с гребла и с пръсти, решиха
твърдо, че няма никакъв гердан.
Под ниските тежки облаци на утрото се процеждаше бледа светлина, докато Ед и Джо
шофираха по пътя в мочурището с надеждата да заварят момичето, преди то да е
изчезнало някъде с лодката си. На два пъти объркваха завоите и стигаха в задънени
участъци или до друго порутено жилище. Край една такава барака някой изкрещя
"Шерифът!" и във всички посоки през гъсталаците от калина се застрелкаха тела,
предимно голи.
— Проклети наркоманчета — изсумтя шерифът. — Контрабандистите поне ходят
облечени.
Най-сетне обаче стигнаха до дългата пътека, която водеше към дървената къщурка
на Кая.
— Ето я — каза Ед.
Той сви с огромния си пикап по пътеката и след като стигна с угасен мотор до
къщурката, спря на петнайсетина метра от вратата. Двамата мъже слязоха безшумно. Ед
почука по дървената рамка на замрежената врата.
— Ало! Има ли някой вкъщи? — отговори му тишина, затова той опита пак. Изчакаха
две-три минути. — Да погледнем отзад дали лодката ѝ е там.
— Не е. Май я връзва за онзи дънер. Изчезнала е вече. По дяволите! — изруга Джо.
— Да, чула ни е, че идваме. Сигурно чува дори как зайците спят.
Следващия път, когато пристигнаха преди зазоряване, паркираха горе на пътя и
откриха лодката завързана за дънера. Но отново никой не отвори на чукането им.
— Имам чувството, че е някъде тук и ни наблюдава — прошепна Джо. — А ти? Скрила
се е сред проклетите палми. Съвсем наблизо. Усещам го — той завъртя глава да огледа
гъсталака от калина.
— Така няма да стане. Ако открием още нещо, можем да вземем заповед за обиск. Да
си вървим.
Двайсет и шеста глава
Приземяването
1964година
През първата седмица, откакто бяха заедно, почти всеки ден, след като свършеше
работа в "Уестърн Ауто", Чейс идваше в лагуната на Кая и двамата тръгваха да
изследват обраслите с дъбове закътани канали. В неделя сутринта той я заведе на
експедиция далеч нагоре по брега, на място, което Кая никога не беше виждала,
защото беше твърдеотдалечено за малката ѝ лодчица. Там вместо приливните устия и
огромните пространства, обрасли с трева, както в нейното мочурище, през рядката
кипарисова гора течеше бистра вода, докъдето ѝ стигаше погледът. Искрящо бели чапли
и щъркели стояха сред водните лилии и плаващите растения, които бяха толкова ярки,
сякаш светеха. Облегнати върху огромните като шезлонги коренища на кипарисите,
двамата ядоха сандвичи със сирене с червен пипер и картофен чипс. И се усмихваха на
гъските, които се стрелваха току над пръстите на краката им.
Както повечето хора, Чейс познаваше мочурището единствено като място, което може
да бъде използвано за каране на лодка и риболов или за пресушаване и земеделие, и
заради това осведомеността на Кая за живинките, теченията и папурите го
интригуваше. Мръщеше се обаче на внимателните ѝ докосвания, на плаването с бавна
скорост, на преминаването с изключен мотор покрай елените и шепненето край птичите
гнезда. Той самият не се интересуваше да научи повече за раковините или перата и
започваше да я разпитва, когато тя правеше записи в дневника си или събираше
образци.
— Защо рисуваш тревите? — попита я един ден в кухнята ѝ.
— Рисувам цветята им.
— Тревите нямат цветя — разсмя се той.
— Разбира се, че имат. Виж тези цветчета. Мънички са, но са прекрасни. Всеки вид
трева си има различно цвете или съцветие.
— За какво са ти изобщо всичките тези неща?
— Записвам, за да науча повече за мочурището.
— Не ти трябва да знаеш нищо повече, освен кога и къде кълве рибата, а това мога
да ти го кажа и аз — отвърна той.
Кая се засмя, за да му угоди, нещо, което не бе правила никога досега. Даде още
една частица от себе си само за да има в замяна някого около себе си.
Същия следобед, след като Чейс си тръгна, Кая излезе сама с лодката в
мочурището. Не се чувстваше самотна. Подаде повече газ от обикновено и зафуча с
развята дълга коса по вятъра, с лека усмивка на устните. Самата мисъл, че скоро ще
го види отново, че ще бъде с някого, повдигаше духа ѝ.
А после, зад един завой, обрасъл с висока трева, видя отпред Тейт. Беше доста
далеч, може би на около трийсет и пет метра, и не беше чул звука на двигателя ѝ. Тя
веднагаго изключи. Грабна веслото и загреба обратно в тревите.
"Предполагам, че си е дошъл от колежа", прошепна. Беше го зървала на няколко
пъти през годините, но никога от толкова близо. А ето че сега беше тук и
непокорната му коса се бореше с поредната червена шапка, а лицето му беше загоряло.
Тейт беше обул високи ботуши и крачеше през лагуната, за да взима проби от
водата в мънички шишенца. Не в старите бурканчета от сладко, както когато бяха
босоноги деца, а в малки епруветки, които прозвъняваха в специалната стойка за
носене. Държеше се като професор. Много над нейната класа.
Вместо да продължи да гребе, за да се измъкне. Кая остана да го наблюдава
известно време, като си мислеше, че вероятно всяко момиче си спомня първата си
любов. Отронитежка въздишка, а после с помощта на веслото се върна там, откъдето
беше дошла.
На другия ден, докато Чейс и Кая плаваха на север покрай брега, подире им
тръгнаха четири делфина. Небето беше сиво и пипалата на мъглата флиртуваха с
вълните. Чейс изключи мотора и докато лодката дрейфуваше по течението, измъкна
хармониката си и засвири старата песен "Греби, Майкъл, греби към брега", мелодичен
мотив, изпълнен с копнеж, който робите пеели през деветнайсети век, докато гребели
с лодките си към материка от островите на Южна Каролина. Мама обичаше да я пее,
докато переше, и Кая почти си спомняше думите. Сякаш заинтригувани от музиката,
делфините доплуваха по-близо и закръжиха около лодката, приковали пронизващи
погледи в Кая. После два от тях се плъзнаха току до корпуса, а тя с наведено на
сантиметри от муцуните им лице тихичко запя:Сестро, сестро, помогни, алилуя.Братко,
сили ти впрегни, алилуя.Баща ми зачезна в незнайни земи, алилуя.Греби, Майкъл,
греби към брега, алилуя.Йордан е дълбока и широка река.Майка ни чака отвъд на
брега, алилуя.Йордан е леденостудена река.Но не се смразява тъй лесно душа, алилуя.
Делфините погледаха Кая още няколко секунди, а после се върнаха в морето.
През следващите няколко седмици Чейс и Кая прекарваха мързеливи вечери с чайките
на нейния плаж, полегнали върху все още топлия от слънцето пясък. Чейс не я водеше
в града, на кино или на младежките забави, бяха само те двамата, мочурището, морето
и небето. Той не я целуваше, само я държеше за ръка и я прегръщаше леко през
раменете, когато станеше хладно.
А после една нощ остана до късно, двамата седяха на плажа под звездите до малък
огън, завити с одеяло, а раменете им се докосваха. Пламъците осветяваха лицата им и
мрака на бреговата ивица зад гърба им, както при всеки лагерен огън. Чейс надникна
в очите ѝ и я попита:
— Имаш ли нещо против сега да те целуна?
Кая кимна, той се наведе и отначало я целуна леко, а после като мъж.
Легнаха върху одеялото и тя се намести колкото се може по-близо до него. Усещаше
силното му тяло. Чейс я притисна до себе си с две ръце, но съвсем леко докосваше
раменете ѝ. Нищо повече. Тя си пое дълбоко дъх, пое топлината и аромата, неговия и
на морето, в цялото им единство.
Само след няколко дни Тейт, който още беше у дома след завършването си, влетя с
лодката в канала на Кая в мочурището — за пръв път от четири години насам. Все още
не можеше да си обясни защо досега не се е върнал при нея. Най-вече защото се
чувстваше страхливец, беше го срам. Но най-сетне щеше да я камери, да ѝ каже, че
никога не е спирал да я обича, и да я помоли да му прости.
През четирите години в университета той убеждаваше себе си, че Кая няма да се
впише в академичния живот, към който той се стремеше. През студентските си години
се опитваше да я забрави — в крайна сметка в Чейпъл Хил имаше достатъчно
развлечения от женски пол. Той дори завърза няколко дълготрайни връзки, но нито
едно от момичетата не можеше да се мери с Кая. Онова, което Тейт научи
непосредствено след като проумя тайните на ДНК, изотопите и най-ранните следи от
живот, бе, че не може да диша безнея. Вярно, Кая не можеше да живее в
университетския свят, към който Тейт се стремеше, но сега той можеше да живее в
нейния.
 Беше измислил всичко. Професорът му каза, че може да защити докторската степен
през следващите три години, защото работеше върху дисертацията си още от
университета и почти я беше завършил. А после, съвсем наскоро Тейт научи, че до Сий
Оукс ще се строи щатска научноизследователска лаборатория и той има сериозен шанс
да бъде назначен на щат като научен изследовател. Никой на този свят не беше по-
подготвен от него за тази задача — през по-голямата част от живота си той бе
изучавал местното мочурище, а скоро щеше да стане и доктор на науките. Само след
някакви си четири години можеше да дойде да живее тук, в мочурището, и да работят с
Кая в лабораторията. Щеше да се ожени за нея. Ако тя все още го искаше.
И докато лодката му подскачаше по вълните към нейния канал, изведнъж видя как
лодката на Кая профучава перпендикулярно на неговия курс. Той пусна руля, вдигна
ръце над главата си и замаха неистово, за да привлече вниманието ѝ. Извика я по
име. Но тя гледаше на изток. Тейт погледна натам и видя яхтата за водни ски на
Чейс, завиваше към нея. Тейт се остави на вълните и дълго наблюдава как Кая и Чейс
описват един около друг кръгове по сиво-сините вълни, все по-малки и по-малки, като
орлите, когато се ухажват в небето. А следите от лодките им завихряха силно водата
подире си.
Той не откъсна очи от тях, когато се срещнаха и допряха пръсти през разпенената
вода. Беше чул слухове от старите си приятели в Баркли Коув, но се надяваше да не
са верни. Разбираше защо Кая може да си падне по такъв човек, красив, без съмнение
романтичен, който да я вози насам-натам с луксозната си яхта, да я води на
фантастични пикници. Тя не знаеше нищо за живота му в града — че се среща и ухажва
други млади жени в Баркли, та дори и в Сий Оукс.
"А и кой съм аз, че да роптая против това? — помисли си Тейт. — И аз не се
отнесох по-добре с нея. Наруших обещанието си, нямах куража дори да скъсам, като я
гледам в очите."
Той наведе глава, а после хвърли още един поглед точно когато Чейс се наведе
напред и я целуна. "Кая, Кая — помисли си Тейт. — Как можах да те изоставя?" Бавно
подаде газ и обърна към градското пристанище, за да помогне на баща си да пресипе
скаридите в сандъци и да ги занесе до брега.
След няколко дни, тъй като никога не беше сигурна кога ще дойде Чейс, Кая отново
се улови, че се вслушва за шума от двигателя на яхтата му. Както навремето се
вслушваше за Тейт. Независимо дали плевеше, сечеше дърва за печката, или събираше
миди, тя навеждаше глава на една страна, за да улови звука, "отваряше си ушите",
както казваше Джоди.
Изморена от бремето на надеждата, Кая натовари в мешката царевични питки за три
дни, студена говежда рибица и сардини и тръгна към старата разпадаща се колиба —
"читалнята", както я наричаше наум. Там, наистина далеч от всичко, беше свободна да
скита, да събира каквото си поиска, да разшифрова езика на пущинака. Това, че не
чакаше ще дойде ли някой, ѝ дойде като облекчение. И ѝ даде сила.
В една гъста борова горичка, точно след завоя по течението от колибата, тя откри
мъничко перо от гушката на червеногуш гмуркач и се засмя на глас. От незапомнено
време ѝ се искаше да намери такова перо, а ето че то я чакало тук, на една ръка
разстояние надолу по течението.
Но Кая беше дошла тук най-вече да чете. След като Тейт я изостави преди няколко
години, тя вече нямаше достъп до книгите, които ѝ носеше, затова една сутрин тръгна
с лодката покрай Пойнт Бийч и плава още десет километра чак до Сий Оукс — малко по-
голямо и много по-претенциозно градче от Баркли Коув. Джъмпин ѝ беше казал, че
всеки може да взима книги от тамошната библиотека. Тя се съмняваше, че това важи и
за хората, които живеят в тресавището, но беше решила да провери.
Завърза лодката на градския кей и прекоси обрамчения с дървета площад, който
гледаше към морето. Докато вървеше към библиотеката, никой не я зяпаше, не шушукаше
задгърба ѝ и не я гонеше от витрините. Тук тя не беше Момичето от мочурището.
Кая връчи на библиотекарката госпожа Хайнс списък с учебници за колежа.
— Ще мога ли да заема от вас "Ръководство по органична химия" от Гайсман,
"Зоология на безгръбначните" от Барне и "Основи на екологията" от Юджийн Одъм… —
беше видяла тези заглавия като препоръчително четиво в последните училищни
учебници, които Тейт ѝ беше дал, преди да замине за колежа.
— О, божичко! Разбирам. Библиотеката трябва да ги заеме от Университета на
Северна Каролина в Чейпъл Хил.
И сега, седнала пред старата барака, тя взе един журнал с научни статии. Една от
статиите за стратегиите за възпроизводство носеше името "Ловките осеменители". Кая
се засмя.
Както е добре известно, започваше статията, обикновено самците с най-силно
изразени вторични полови белези, например с най-големи рога, най-силни гласове,
най-широки гърди и с по-добри познания, си осигуряват най-добрите територии, защото
отстраняват по-слабите самци. Женските избират да се чифтосват с тези внушителни
алфа-мъжкари и по този начин са осеменявани с най-добрата ДНК, която се среща
наоколо и която те предават на поколението си — едно от най-значимите явления в
приспособяванетои продължаването на живота. В добавка към това женските получават и
най-добрата територия за своите малки.
Някои от отхвърлените самци обаче, които не са достатъчно силни, надарени или
умни, за да си осигурят добри територии, прибягват към купища хитрини, с които да
измамят женските. Те се надуват, когато разхождат по-дребните си тела, или често
издават викове, макар и с пискливи гласове. Заложили на преструвките и лъжливите
сигнали, успяват да си уредят някое и друго чифтосване. Мъжките американски жаби,
които тежат едва половин килограм, се крият в тревата близо до алфа-мъжкаря, който
квака разпалено, за да привлече партньорки. Когато няколко женски едновременно са
привлечени от силния му глас и алфата е зает да се чифтосва с една от тях, по-
слабият мъжкар скача и се чифтосва с някоя от другите. Тези мъжкари шарлатани ги
наричаме "ловките осеменители".
Кая си спомни как преди много години Мама е предупреждавала по-големите ѝ сестри
да внимават с младежи, които форсират двигателите на ръждясалите си пикапи или
пъккарат таратайките си с надуто до дупка радио. "Недостойните момчета вдигат голям
шум", казваше Мама.
Тя прочете и някой и друг утешителен ред за женските. Природата бе достатъчно
изобретателна, за да направи така, че самците, които сменят често женските си,
почти винаги накрая да остават сами.
Друга статия се занимаваше с дивото съперничество при оплождането.
При повечето животински форми самците се състезават да осеменят женските.
Мъжките лъвове понякога се бият до смърт, съперничещите си мъжки слонове преплитат
бивници и изпотъпкват всичко под краката си, докато разкъсват взаимно плътта си.
Въпреки ритуалния им характер сблъсъците все пак може да завършат с осакатяване.
За да се избегнат такива наранявания, осеменителите при някои видове се
състезават с по-малко насилствени и по-творчески методи. Най-голямо въображение
проявяват насекомите. Членът на мъжкото равнокрило водно конче е снабден с малко
черпаче, което изгребва спермата на предишния опонент, преди да вкара своята.
Кая пусна списанието в скута си и остави ума си да се рее с облаците. Женските
насекоми изяждаха мъжките, майките на някои бозайници изоставяха малките си, много
мъжки животни измисляха рискови или находчиви начини, за да преодолеят спермата на
съперниците си. Нищо не се смяташе за непристойно, докато животът продължава
равномерния си ритъм. Тя знаеше, че това не е някаква тъмна страна на Природата, а
просто изобретателни начини да устоиш срещу всички превратности. Сигурно хората
измисляха още повече такива номера.
След като не откри Кая три поредни дни, Чейс започна да я пита може ли да дойде
в определен ден, в определено време, за да я види в къщурката ѝ или на този или
онзи плаж, и винаги пристигаше навреме. Тя забелязваше отдалеч как ярко оцветената
му яхта — като шарените пера на мъжка птица — плава по вълните и знаеше, че е дошъл
именно за нея.
Кая започна да си фантазира как той я взима на пикник с приятелите си. Как
всички се смеят, втурват се във водата и ритат пяната на вълните. Как той я вдига и
я върти. А после сядат с другите и си поделят сандвичите и питиетата от хладилните
чанти. Лека-полека въпреки съпротивата ѝ в главата ѝ започнаха да се оформят
картини за семейство и деца. Може би това беше някакъв биологичен подтик към
възпроизвеждане, каза си тя. Но защо да не може да има хора, които да обича, както
всички останали? Защо не?
Въпреки това всеки път, когато понечваше да го попита кога ще я запознае с
приятелите и родителите си, думите засядаха в гърлото ѝ.
 Няколко месеца след като се бяха запознали, в един горещ ден, докато се носеха с
крайбрежното течение, той каза, че моментът е идеален да поплуват. Сваляй дрехите и
скачай, после и аз. Кая се изправи пред него и се закрепи в лодката, но когато
смъкна тениската си през главата, той не извърна очи. Протегна ръка и пробяга леко
с пръсти по твърдите ѝ гърди. Тя не го спря. Чейс я придърпа към себе си, свали
ципа на шортите ѝ и ги смъкна с лекота около стройните ѝ бедра. След това си
съблече тениската и шортите и нежно бутна Кая върху хавлиите.
Коленичил до краката ѝ, прокара пръсти леко като шепот по левия ѝ глезен и от
вътрешната страна на коляното, а после бавно от вътрешната страна на бедрото ѝ. Тя
изви тяло към ръката му. Пръстите му се поспряха в горната част на бедрата ѝ,
потъркаха се в гащичките ѝ, сетне прекосиха корема ѝ, по-леки и от мисъл. Кая усети
как тръгват нагоре от корема към гърдите ѝ и се опита да се отстрани. Той уверено я
бутна по гръб и плъзна длани към гърдите ѝ, като очертаваше бавно зърното ѝ с
пръст. Гледаше я, без да се усмихва, а ръката му се придвижваше надолу, докато не
дръпна гащичките ѝ. Тя го желаеше, целия, и тялото ѝ се притисна към неговото. Но
след няколко секунди го хвана за ръката.
— Хайде, Кая — подкани той. — Моля те, чакаме цяла вечност. Бях доста търпелив,
не мислиш ли?
— Чейс, ти ми обеща.
— По дяволите, Кая. Какво чакаме? — той седна. — Със сигурност ти показах, че те
харесвам. Защо не?
Тя седна и облече тениската си.
— И какво ще стане после? Как да знам, че няма да ме зарежеш?
— Може ли някой да знае? Но, Кая, аз съм тук. Влюбвам се в теб. Искам да бъда с
теб през цялото време. Какво да направя още, за да ти докажа?
Досега не беше споменавал нищо за любов. Кая се вгледа в очите му в търсене на
истината, но откри в отговор само твърдия му поглед. Неразгадаем. Тя самата не
знаеше какво точно изпитва към Чейс, но вече не беше самотна. Това ѝ се струваше
достатъчно.
— Добре, скоро.
Той я притегли по-близо до себе си.
— Всичко е наред. Ела тук.
Прегърна я и останаха да лежат под слънцето, както дрейфуваха по морето, с
плисъка на вълните под яхтата.
Денят се изцеди и настана тежка нощ, светлинките на градчето проблясваха тук-
таме по далечния бряг. Високо над главите им, над техния свят от море и небе
блещукаха звезди.
— Чудя се какво ли кара звездите да блещукат — каза Чейс.
— Атмосферни смущения. Ами, ветровете във високата атмосфера.
— Така ли?
— Сигурна съм, знаеш, че повечето звезди са твърде далеч от нас, за да ги
виждаме. Виждаме само светлината им, която може да се изкривява от атмосферата.
Звездите, разбира се, не са застинали, а се движат много бързо.
От книгите на Алберт Айнщайн, които беше прочела, Кая знаеше, че времето е също
толкова подвижно, колкото и звездите. Времето препуска и се огъва около планетите и
слънцата, различно е в планините и в равнините и е част от същата тъкан като
пространството, което се изкривява и разширява като морето. Предметите, било то
планети, или ябълки, падат или се движат по орбита не заради гравитацията, а защото
се изстрелват в копринените гънки на пространство-времето — като вълнички в
езерце, — създадени от обектите с по-голяма маса.
Кая обаче не спомена нищо по въпроса. За съжаление, гравитацията нямаше влияние
върху човешката мисъл и в уроците, които се преподаваха в гимназията, ябълките
падаха на земята поради силното земно привличане.
— Представяш ли си — каза Чейс, — помолиха ме да им помогна при тренировките на
футболния отбор на гимназията.
Тя му се усмихна. А после си помисли: "Както и всичко останало във Вселената,
ние се стремим към обектите с по-голяма маса".
На другата сутрин при едно от редките ѝ посещения в "Пигли Уигли", за да си купи
разни неща за лична употреба, които не се предлагаха при Джъмпин, Кая тъкмо
излизаше от бакалницата, когато едва не се сблъска с родителите на Чейс — Сам и
Пати Лъв. Те знаеха коя е — всички знаеха.
През годините ги беше виждала няколко пъти случайно в града, предимно отдалеч.
Човек можеше да срещне Сам зад тезгяха на "Уестърн Ауто", обслужваше купувачите,
отваряше касата. Кая си спомняше как, когато беше малко момиченце, той я гонеше от
витрината, сякаш щеше да уплаши истинските му купувачи. Пати Лъв не работеше на цял
работен ден в магазина, за да ѝ остава време да крачи бързо по улиците и да раздава
листовки за Годишния конкурс по направа на парцалени кувертюри или за Фестивала на
кралицата на сините раци. Винаги облечена с хубави дрехи и с обувки с високи
токове, с чанта и шапка в тон според сезона в южните щати. Независимо от темата тя
успяваше да вметне, че Чейс е най-добрият футболен защитник, с когото е разполагал
някога градът.
Кая се усмихна свенливо и погледна Пати Лъв право в очите с надеждата, че
двамата ще ѝ проговорят и ще се запознаят с нея. Може би ще я признаят като
момичето на Чейс… Но те се заковаха намясто, не казаха нищо и я заобиколиха много
по-отдалеч, отколкото беше необходимо. Продължиха по пътя си.
Вечерта след тази ненадейна среща Кая и Чейс се бяха оставили на течението,
докато лодката ѝ не доплава под един дъб, толкова огромен, че коренищата му се
подаваха от водата и бяха оформили малки пещери за видрите и патиците. С тих глас,
отчасти за да не смути зеленоглавите патици, отчасти от страх, Кая разказа на Чейс,
че е видялародителите му, и го попита ще се запознае ли скоро с тях.
Чейс мълчеше, от което стомахът ѝ се сви. Най-сетне каза:
— Разбира се, че ще се запознаеш. Скоро, обещавам — но отклони поглед, когато го
изрече.
— Те знаят за мен, нали? За нас? — попита тя.
— Разбира се.
Течението, изглежда, беше отнесло лодката твърде близо до дъба, защото точно
тогава един вирджински бухал, охранен и лек като пухена възглавница, се спусна от
дървото на големите си криле, размаха ги бавно и с лекота прекоси лагуната.
Гръдните му пера хвърляха по водата меки отражения.
Чейс се протегна и хвана за ръка Кая, за да изцеди съмнението от пръстите ѝ.
Седмици наред залезите и изгревите на луната проследяваха бавните движения на
Чейс и Кая през мочурището. Но всеки път, когато тя се възпротивяваше на опитите му
за сближаване, той спираше. Спомените за гугутките или за пуйките, които оставаха
сами с изморителните си отрочета, докато мъжкарите отдавна се бяха запилели по
други женски, тегнеха настоятелно в съзнанието ѝ.
Стигаха най-много до това да лежат голи в яхтата, независимо какво казваха
хората от градчето. Макар че Чейс и Кая не се набиваха на очи, градчето беше малко
и хоратаги виждаха заедно в яхтата му или по плажовете. Ловците на скариди не
пропускаха почти нищо, което ставаше в морето. Хората приказваха. Чешеха си
езиците.
Двайсет и седма глава
На Хог Маунтин Роуд
1965година
Къщурката се спотайваше мълчаливо сред плясъка от крилете на косовете, които
излитаха рано сутринта, а гъстата зимна мъгла се надигаше от земята и се кълбеше по
стените ѝ като дипли памук. С парите, спечелени от продажбата на миди в продължение
на няколко седмици, Кая бе купила специални продукти и сега пържеше парчета
маринована шунка и бъркаше кафяв сос, за да ги поднесе с питки със заквасена
сметана и конфитюр от къпини. Чейс пиеше нескафе "Максуел Хаус", а тя горещ чай
"Тетли". Бяха заедно вече почти цяла година, макар че никой от двамата не го
споменаваше. Чейс каза какъв късмет било, че баща му е собственик на "Уестърн
Ауто".
— Така ще имаме хубава къща, когато се оженим. Ще ти построя една на два етажа
на плажа, с опасваща веранда. Или каквато къща поискаш, Кая.
На Кая ѝ секна дъхът. Той искаше да я има в живота си. Това беше не само намек,
ами нещо като предложение. Тя щеше да принадлежи на някого. Да бъде част от
семейство. Скова се още повече на стола. А той продължи:
— Не мисля, че трябва да живеем в града. Ще ти дойде в повече да направиш такава
голяма крачка. Но можем да си построим нещо в покрайнините. Знаеш ли, близо до
мочурището.
Напоследък в ума ѝ се зародиха няколко смътни идеи за брак с Чейс, но не смееше
да ги обмисля. А ето че той изричаше това на глас. Кая дишаше плитко-плитко — хем
не ѝ се вярваше, хем същевременно подреждаше подробностите на онова, което чуваше.
Мога да го направя, помисли си тя. Ако живеем встрани от другите, може да
проработи.
А после с наведена глава попита:
— Ами родителите ти? Каза ли им?
— Кая, трябва да разбереш нещо за нашите. Те ме обичат. Кажа ли им, че съм
избрал теб, готово! Направо ще се влюбят в теб, когато те опознаят.
Тя подъвка устната си. Толкова ѝ се искаше да му повярва.
— Ще построя ателие за всичките ти неща — продължи той. — С големи прозорци, за
да виждаш подробностите на всичките тези проклети пера.
Кая не знаеше дали чувствата ѝ към Чейс са като на съпруга, но в този миг
сърцето ѝ се изпълни с нещо като любов. Край на събирането на миди.
Тя се протегна и докосна гердана с мидата на врата му.
— О, между другото — каза Чейс. — След няколко дни ще ходя до Ашвил, за да купя
стоки за магазина. Мислех си, защо не дойдеш с мен?
Със сведени очи тя отвърна:
— Но градът е голям. Ще има много хора. И аз нямам подходящи дрехи, нито пък
знам кои дрехи са подходящи и…
— Кая, Кая. Чуй ме. Ще бъдеш с мен. Аз знам всичко. Няма нужда да ходим по
някакви засукани места. Ще видиш още от колата голяма част от Северна Каролина —
Пидмонт[11],Грейт Смоуки Маунтинс[12],за бога.После, като стигнем там, можем да си
вземем бургери за вкъщи от гише за автообслужване. Можеш да облечеш, каквото имаш.
Няма нужда да разговаряш с никого, ако не искаш. Аз ще се погрижа за всичко. Бил
съм там много пъти. Ходил съм дори в Атланта. Ашвил е едно нищо. Виж, ако ще се
женим, можеш да почнеш да излизаш малко по малко сред хората. Да разпериш тези твои
големи криле.
Тя кимна. Ако не друго, поне да види планините. А той продължи:
— Работата е за два дни, така че ще трябва да пренощуваме. В някое
непретенциозно място. Нали разбираш, в малък мотел. Това е нормално, защото сме
големи хора.
— О! — само каза тя. А после: — Разбирам.
Кая никога не се беше возила с автомобил, така че след няколко дни, когато Чейс
пое на запад от Баркли Коув с пикапа си, тя зяпаше през прозореца, стиснала
седалката с две ръце. Пътят се виеше с километри през острица и палми, а морето
изостана в задния прозорец.
Повече от час познатите треви и водни канали преминаваха покрай прозореца на
пикапа. Кая различаваше тръстиковите орехчета и белите чапли и това я успокояваше,
все едно не беше напуснала дома си, ами го беше взела със себе си.
След това рязко, сякаш бяха пресекли невидима черта, ливадите в мочурищата
свършиха и пред тях се ширнаха прашни земи — грубо раздробени, заградени квадрати,
изорани на бразди. В изсечените гори се открояваха поляни с паралитични дънери. Към
хоризонта се точеха стълбове с опънати жици. Кая, разбира се, знаеше, че
крайбрежните мочурища не покриват земното кълбо, но никога не беше излизала извън
тях. Какво бяха причинили хората на земята? Всички къщи приличаха на кутии за
обувки върху подкастрената морава. В един двор се хранеха ято розови фламинги, но
когато изненадано се завъртя да ги огледа, Кая видя, че са от пластмаса. Елените
пък бяха от цимент. Единствените летящи патици бяха нарисувани върху пощенските
кутии.
— Невероятни са, нали? — каза Чейс.
— Какво?
— Къщите. Никога не си виждала такива, а?
— Не, не съм.
След няколко часа, вече из равнините на Пидмонт, тя видя Апалачите, очертани в
бледосиньо на хоризонта. Когато се приближиха, около тях се заиздигаха върхове, а
гористите планини се губеха в далечината, докъдето ѝ стигаше погледът.
 В обятията на хълмовете лениво се гушеха облаци, които после се кълбяха нагоре и
отлитаха. Части от тях се завиваха на стегнати спирали и следваха очертанията на
по-топлите клисури като мъглите по усойните блата в мочурището. Една и съща игра на
физиката в различна биологична област.
Кая бе родена в низина, в земя на хоризонти, където слънцето залязваше и луната
изгряваше навреме. Но тук, където топографията беше объркана, слънцето балансираше
по върховете, ту се скриваше зад някое било, ту изскачаше отново, щом пикапът на
Чейс изкачеше поредния хълм. В планините, забеляза Кая, времето на залеза зависеше
от това къде си застанал на хълма.
Чудеше се къде ли са земите на дядо ѝ. Може би нейната рода гледаше прасета в
посивял от времето хамбар като онзи, който Кая бе видяла на една ливада с поточе
край нея. Семейството, каквото някога със сигурност е имала, се трудеше, смееше се
и плачеше сред този пейзаж. Някои от членовете му сигурно все още бяха живи,
пръснати из страната. Безименни.
Пътят премина в магистрала с четири платна и Кая се хвана здраво, когато пикапът
на Чейс заснова на по-малко от метър сред другите бързо движещи се автомобили. Той
сви по дъгата на едно платно, което като с магия се втурна към небето и ги поведе
към града.
— Автомобилна детелина — каза Чейс гордо.
На фона на планините се издигаха огромни сгради на по осемдесет етажа. Десетки
коли щъкаха като пясъчни раци и по тротоарите имаше толкова много хора, че Кая
притисна лице до стъклото и заоглежда лицата им с мисълта, че Мама и Татко сигурно
са сред тях. Едно загоряло и тъмнокосо момче, което тичаше по тротоара, ѝ заприлича
на Джоди, тя рязко се извърна да го види. Брат ѝ, разбира се, вече беше пораснал,
но тя продължи да следи момчето с поглед, докато не завиха зад ъгъла.
В другия край на града Чейс ги регистрира в мотел на Хог Маунтин Роуд — редица
едноетажни кафяви стаи, осветени от неонови светлини във формата на палмови
дървета, да не повярваш.
След като Чейс отключи стаята им, тя влезе в помещение, което ѝ се стори
достатъчно чисто, но смърдеше на дезинфектант с мирис на бор и беше обзаведено с
американскиевтинии — имитация на ламперия, провиснало легло с масажор, който се
включваше с петцентова монета, и черно-бял телевизор, прикован за масата с
невероятно огромна верига с катинар. Чаршафите бяха в празенозелено, килимът —
оранжев и рошав. Кая се върна мислено към всички места, където бяха лежали заедно —
върху кристалния пясък до приливните езерца, в лодки по течението, огрени от
луната. Тук мястото на леглото се набиваше на очи като централно, но стаята не
предизвикваше любов.
Тя нарочно остана до вратата.
— Не е кой знае какво — каза Чейс, докато оставяше брезентовия сак на стола.
Приближи се до нея.
— Време е, не си ли съгласна, Кая? Време е.
Разбира се, така го беше планирал. Но тя беше готова. Тялото ѝ копнееше за него
от месеци и след като бе заговорил за брак, Кая отстъпи. Тя кимна.
Чейс се приближи бавно и разкопча блузата ѝ, обърна я нежно с гръб към себе си и
махна сутиена ѝ. Обиколи с пръсти гърдите ѝ. Топлината на възбудата плъзна от
гърдитекъм бедрата ѝ. И когато Чейс я придърпа върху леглото под червените и
зелените неонови светлини, които се процеждаха през завесите, тя затвори очи.
Досега по време на всички онези моменти, когато това бе напът да се случи, но тя го
възпираше, скитащите му пръсти ѝ носеха вълшебно усещане, пробуждаха за живот
различни части от нея,караха я да извива тялото си към неговото, да копнее и да го
желае. Сега обаче, когато най-сетне разрешението беше дадено, Чейс бе обхванат от
някакво нетърпение и като че ли пренебрегнал нуждите ѝ, бързаше. След едно остро
разкъсване тя извика, решила, че нещо не е наред.
— Всичко е наред. Ще става все по-добре — каза той много авторитетно.
Но не стана и скоро той се изтърколи до нея ухилен.
Докато Чейс заспиваше, тя наблюдаваше примигващите светлини на надписа "Свободни
стаи".
Няколко седмици по-късно след закуска с пържени яйца и каша от булгур с бекон в
къщурката на Кая двамата с Чейс седяха на кухненската маса. Тя се беше увила плътно
с одеяло след любенето, което не се бе подобрило кой знае колко след първия им опит
в мотела. Всеки път оставаше незадоволена, но нямаше и най-малка представа как да
подхване темата. Пък и така или иначе не знаеше как би трябвало да се чувства. Може
би това беше нормално.
Чейс стана от масата и като повдигна с пръсти брадичката ѝ, я целуна с думите:
— Е, през следващите дни няма да идвам често, задава се Коледа с цялата патърдия
около нея. Има много сбирки и разни ми ти работи, и роднини, които ще ни гостуват.
Кая вдигна очи и каза:
— Надявах се, че сигурно ще мога… ами, да дойда на някои от сбирките и срещите.
Поне на коледната вечеря със семейството ти.
Чейс седна отново на стола.
— Виж какво, Кая, исках да поговоря за това с теб. Ще ми се да те поканя на
танците в клуб "Елк" и на разни такива неща, но знам колко си стеснителна, как дори
избягваш да идваш в града. Знам, че ще ти бъде непоносимо. Няма да познаваш никого,
няма да имаш какво да облечеш. И изобщо знаеш ли да танцуваш? Не умееш нито едно от
тези неща. Разбираш го, нали?
Със забит в пода поглед тя отговори:
— Да, така е. Ама нали трябва да започна да си намирам донякъде място в живота
ти. Да разперя криле, както каза ти. Предполагам, че трябва да се сдобия с нужните
дрехи, да се запозная с приятелите ти — тя вдигна глава, — и ти можеш да ме научиш
да танцувам.
— Ама, разбира се, и ще го направя. Но все си представям нас двамата с онова,
което имаме тук. Харесва ми как си прекарваме времето тук заедно, само ти и аз. Да
ти кажа правичката, започнал съм да се изморявам от всичките онези глупави танци.
Едни и същи от година на година. В гимнастическия салон на гимназията. Стари и
млади на едномясто. Една и съща тъпа музика. Готов съм за промяна. Знаеш ли, когато
се оженим, все едно няма да се занимаваме с такива неща, защо да те въвличам сега?
Безсмислено е. Съгласна ли си?
Тя отново заби очи в пода, затова той пак вдигна брадичката ѝ и задържа погледа
ѝ със своя. А после каза с широка усмивка:
— И, божичко, що се отнася до коледната вечеря с моето семейство… Ще пристигнат
древните ми лелки от Флорида. Не млъкват нито за минута. Не бих го пожелал на
никого.Най-малкото на теб. Повярвай ми, нищо не пропускаш.
Тя продължи да мълчи.
— Наистина, Кая, искам да си наясно. Онова, което имаме тук, е най-прекрасното
нещо, на което може да се надява човек. А всичко останало — и той разпери ръце във
въздуха — е просто глупаво.
Чейс се пресегна и я сложи да седне в скута му, а тя отпусна глава на рамото му.
— Тук всичко е истинско, Кая. Не като онова, другото — и я целуна топло и нежно.
После се изправи: — Е, трябва да вървя.
И както всяка година, откакто си беше тръгнала Мама, Кая посрещна Коледа сама с
чайките.
Два дни след Коледа Чейс все още го нямаше. Кая наруши обещанието, което си беше
дала, да не чака никого повече и тръгна по брега на лагуната с коса, сплетена на
френска плитка, и устни, начервени с червилото на Мама.
Мочурището се ширеше отвъд, наметнато със зимния си плащ в кафяво и сиво.
Повехналите треви, пръснали вече семената си, свеждаха на километри пораженчески
глави към водата. Вятърът шибаше и дереше, а грубите стебла тракаха в шумен хор.
Кая разпусна рязко косите си и избърса червилото с опакото на ръката си.
Сутринта на четвъртия ден седеше сама в кухнята и побутваше содените питки и
яйцата в чинията си. "При всичките му приказки кактук всичко е истинско,защо го
няма досега? — изфуча тя. Мислено виждаше как Чейс играе на топка с приятелите си
или танцува по забави. — Май се занимавас онези глупави неща, от които вече се
изморявал."
Най-сетне дочу бръмченето на моторна лодка. Скочи от масата, тресна вратата и
хукна от къщурката към лагуната точно когато лодката се появи в канала. Но това не
бешеяхтата за водни ски на Чейс, нито пък той самият, беше младеж със златноруси
коси, подстригани малко по-късо, но скиорската шапка все така ги удържаше с мъка.
Приближаваше се старата рибарска лодка и в нея, прав, въпреки че лодката
продължаваше напред, стоеше Тейт, пораснал мъж. Лицето му вече не беше момчешко,
беше красиво и зряло. В очите му се четеше въпрос, по устните пробягваше свенлива
усмивка.
Първата мисъл на Кая беше да побегне. Но умът ѝ изкрещя — НЕ! Това е моята
лагуна, защо винаги бягам? Не и този път. Следващата ѝ мисъл беше да вдигне един
камък и тя го запокити по него от пет-шест метра. Той бързо се приведе, а камъкът
профуча покрай челото му.
— Мамка му, Кая! За какъв дявол? Чакай — докато тя вдигаше друг камък и се
прицелваше. Той вдигна ръце да закрие лицето си. — Кая, за бога, спри. Моля те. Не
може ли да поговорим?
Камъкът го уцели болезнено по рамото.
— МАХАЙ СЕ ОТ МОЯТА ЛАГУНА! ТИ, ДОЛЕН МРЪСЕН ПОДЛЕЦ! НЕ ТИ ЛИ ХАРЕСВА ТОВА
ВМЕСТО РАЗГОВОР!
Развилнялата се като продавачка на риба Кая се озърна трескаво за друг камък.
— Кая, чуй ме. Знам, че сега си с Чейс. Уважавам това. Искам само да поговоря с
теб. Моля те, Кая.
— Защо да говоря с теб? Не искам да те виждам повече, НИКОГА!
Тя вдигна шепа по-дребни камъни и ги запрати в лицето му.
Тейт рязко изгуби равновесие, наведе се напред и се хвана за планшира, докато
лодката му се врязваше в пясъка.
— КАЗАХ ТИ, МАРШ ОТТУК! — изстреля тя все още силно, но вече по-тихо изрече: —
Да, сега съм с друг.
Тейт си възвърна равновесието след удара на лодката в пясъка, а после седна на
седалката на носа.
— Кая, моля те, има неща, които трябва да знаеш за него.
Той не идваше, за да разговарят за Чейс. Това негово изненадващо посещение при
Кая никак не се развиваше според очакванията му.
— Какви ги дрънкаш? Нямаш право да ми говориш за личния ми живот — беше се
приближила на около метър-два и плюеше яростно думите си.
Тейт каза твърдо:
— Знам, че нямам, но все пак го правя.
При тези негови думи Кая се обърна да си върви, но Тейт заговори по-силно на
гърба ѝ.
— Не живееш в града. Не знаеш, че Чейс излиза с други жени. Точно снощи го видях
как си тръгва от едно празненство заедно с блондинка в пикапа си. Той не е
достатъчно добър за теб.
Кая се завъртя рязко.
— О, така ли? ТИ беше онзи, който ме изостави, който не се върна, след като
обеща, който никога не се върна. Ти беше онзи, който не драсна и ред, за да обясни
защо го направи или поне дали си жив, или умрял. Нямаше кураж да скъсаш с мен. Не и
като истински мъж, който да се изправи пред мен. Просто изчезна. ОСРАНА КОКОША
ТРЪТКА! И сега ми пристигаш тук след всичките тези години… Ти си по-лош от него.
Той може да не е идеален, но ти си по-лош, много по-лош — тя рязко млъкна и заби
поглед в него.
С разтворени длани Тейт се заоправдава:
— Права си за мен, Кая. Всичко, което каза, е вярно. Аз съм осрана кокоша
трътка. Нямах право да говоря за Чейс. Не ми влиза в работата. И няма никога повече
да ти досаждам. Просто имах нужда да се извиня и да ти обясня всичко. Съжалявам от
години, Кая, моля те.
Тя посърна като платно на лодка, останало без вятър. Тейт беше нещо повече от
първата ѝ любов, той споделяше любовта ѝ към мочурището, беше я научил да чете и
беше единствената връзка, макар и незначителна, с изчезналото ѝ семейство. Той беше
страница от живота ѝ, залепена в албума изрезка, той беше всичко, с което Кая
разполагаше. Сърцето ѝ заблъска, докато гневът ѝ се изцеждаше.
— Виж се — толкова си красива. Вече жена. Как се справяш? Още ли продаваш миди?
Тейт бе останал смаян от промените в нея — чертите ѝ бяха станали по-нежни, но
пак се запечатваха в паметта, скулите ѝ се бяха изострили, устните ѝ бяха сочни.
— Ето, нося ти нещо.
От един плик Тейт извади и ѝ подаде малко червено перце от главата на златист
шилоклюн кълвач. Тя си помисли дали да не го хвърли на земята, но никога не беше
намирала такова перо, защо пък да не го запази? Мушна го в джоба си и не му
благодари.
Той заговори бързо:
— Кая, да те изоставя, бе не само погрешно, но и най-лошото нещо, което съм
правил или някога ще направя в живота си. От години съжалявам за това и винаги ще
съжалявам. Мисля за теб всеки ден. До края на живота си ще се упреквам, че те
изоставих. Наистина смятах, че няма да можеш да напуснеш мочурището и да живееш в
другия свят, затова не виждах как бихме могли да останем заедно. Но лошото и
глупавото бе, че не се върнах да поговоря с теб. Знаех колко пъти са те изоставяли.
Затварях очи пред това колко зле съм те наранил. Не се държах като мъж. Точно както
ти каза — той млъкна и я загледа.
Най-сетне Кая продума:
— Какво искаш сега, Тейт?
— Само някак си да ми простиш — изрече той на един дъх и зачака.
Кая беше забила очи в пръстите на краката си. Защо ли наранените, все още облени
в кръв, трябваше да поемат бремето на прошката? Не му отговори.
— Просто трябваше да ти кажа, Кая.
След като тя продължи да мълчи, Тейт продължи:
— Сега следвам в университета, зоология. Предимно протозоология. Щеше да ти
хареса.
Кая не можеше дори да си го представи и зарея поглед из лагуната в очакване на
Чейс. Това не убягна от вниманието на Тейт, той веднага се беше досетил, че Кая е
излязла да чака Чейс.
Миналата седмица Тейт бе наблюдавал как Чейс с бял смокинг танцува с различни
жени на коледното галатържество. Танците, както и повечето събития в Баркли Коув,
се провеждаха в гимнастическия салон на гимназията. От твърде малката хай-фай
уредба под баскетболния кош звучеше измъченото "Ули Були" и Чейс въртеше в обятията
си една брюнетка. Когато започна "Мистър Тамбурин Ман", той изостави дансинга и
брюнетката и отиде при други бивши спортисти, с които се редуваше да отпива от
плоската метална джобна бутилка уиски "Уайлд Търки". Тейт беше наблизо и бъбреше с
двама от бившите си учители, когато чу Чейс да казва: "Даа, дива е като лисица в
примка. Точно каквото може да се очаква от палавница от мочурището. Струва си всеки
цент от парите, похарчени за бензин".
Тейт се насили да се отдалечи.
Студеният вятър шибаше и къдреше водата в лагуната. В очакване на Чейс Кая беше
изтичала навън по джинси и лек пуловер. Тя обхвана тялото си зиморничаво с ръце.
— Замръзваш, да влезем вътре — Тейт посочи къщурката, където от ръждивия кюнец
пуфкаше дим.
— Тейт, според мен трябва да си тръгнеш.
Тя хвърли няколко бързи погледа към канала. Ами ако пристигнеше Чейс и Тейт все
още беше тук?
— Кая, моля те, само за няколко минути. Наистина искам отново да видя колекциите
ти.
В отговор тя се завъртя и изтича към къщурката, а Тейт я последва. На верандата
спря рязко. Колекциите ѝ от детско хоби по естествена история се бяха превърнали в
музей на мочурището. Той вдигна черупката на кръгла мида, на етикета ѝ имаше
рисунка с водни бои на плажа, където беше намерена, плюс вмъкнати допълнения, че
това създание яде по-дребни морски животни. Това се повтаряше за всеки образец —
стотици, може би хиляди от тях. Някои вече беше виждал като момче, но сега, като
кандидат-докторпо зоология, ги гледаше като учен.
Той се обърна към нея, още стоеше на прага.
— Кая, чудесни са, с великолепни подробности. Можеш да ги публикуваш. От това ще
излезе книга — много книги.
— Не, не. Те са само за мен. Помагат ми да уча, това е.
— Кая, чуй ме. Знаеш по-добре от всеки друг, че справочници за този район почти
не съществуват. Тези бележки, технически данни и великолепни рисунки — това са
книгите, които всички очакват.
Беше вярно. Старите справочници на Мама за раковини, растения, птици и бозайници
в този район бяха единствените печатни издания, и то печално неточни, само с
простички черно-бели скици и повърхностна информация във всяка статия.
— Ако позволиш да взема няколко образеца, ще открия издател и ще разбера какво
мислят по въпроса.
Тя го гледаше втренчено, без да знае как да изтълкува думите му. Трябваше ли да
ходи някъде, да се среща с хора? Тейт разбра безмълвния ѝ въпрос.
— Няма нужда да ходиш никъде. Можеш да пратиш образците на издателя по пощата.
Ще ти докара и малко пари. Може би няма да е голяма сума, но пък вероятно няма да
се налага да събираш миди до края на живота си.
Кая продължаваше да мълчи. Отново Тейт я подтикваше да се погрижи за себе си, а
не предлагаше единствено той да се грижи за нея. Струваше ѝ се, че е бил до нея
през целия ѝ живот. А после си е отишъл.
— Опитай, Кая. Какво ти струва?
Най-сетне тя се съгласи той да вземе някои образци и Тейт избра няколко
акварелни рисунки в меки тонове на миди и на голямата бяла чапла заради подробните
скици на птицата през различните сезони, както и нежна рисунка с маслени бои на
перото от главата ѝ.
Тейт вдигна рисунката на перото — разточителство от стотици тънки-претънки мазки
с четка с ярки цветове, които достигаха връхната си точка в наситено черно, толкова
рефлексно, сякаш слънчевата светлина докосваше платното. Лекото разкъсване в
основата на перото се забелязваше много добре и Тейт и Кая осъзнаха на секундата,
чее изобразено най-първото перо, което той ѝ е подарил в гората. Вдигнаха погледи
от перото и се загледаха в очите. Тя извърна глава. Насили се да не чувства нищо.
Нямаше да позволи отново да я привлече някой, на когото не можеше да се довери.
Той пристъпи към нея и я докосна по рамото. Опита се нежно да я обърне към себе
си.
— Кая, толкова съжалявам, че те напуснах. Моля те, можеш ли да ми простиш?
Най-сетне тя се обърна към него и го погледна.
— Не знам как да го направя, Тейт. Вече никога няма да мога да ти повярвам. Моля
те, Тейт, трябва да си вървиш.
— Знам. Благодаря, че ме изслуша, че ми даде възможност да ти се извиня.
Почака я да каже нещо, но тя не продума повече. Поне си тръгваше с нещо.
Надеждата да ѝ намери издател щеше да бъде причина да я види отново.
— Довиждане, Кая.
Тя не отговори. Тейт се загледа в нея и тя надникна в очите му, но после извърна
глава. Тейт излезе през вратата и тръгна към лодката си.
Кая го изчака да се скрие, после седна върху влажния студен пясък на лагуната да
чака Чейс. Повтори силно на глас думите, които бе казала на Тейт.
— Чейс може да не е идеален, но ти си по-лош.
Ала докато се взираше дълбоко в тъмната вода, в главата ѝ продължаваха да се
въртят думите на Тейт"… тръгна си от едно празненство заедно с блондинка в пикапа
си".
Чейс дойде чак една седмица след Коледа. Влезе в лагуната и каза на Кая, че може
да остане през нощта, за да посрещнат заедно Новата година. Ръка в ръка те тръгнаха
към къщурката, където като че ли същата мъгла забулваше покрива. След като свършиха
да се любят, се сгушиха, увити в одеяла до печката. Наситеният въздух не можеше да
поеме нито молекула влага повече, затова, когато чайникът завря, по студените
черчевета избиха тежки капки вода.
Чейс измъкна хармониката от джоба си, притисна я до устните си и засвири тъжната
песен за Моли Малоун.А сега нейната сянка бута количката по улици тесни и широки и
напява миди, миди, купете си живи миди от мен!
На Кая ѝ се струваше, че когато Чейс свири такива меланхолични мелодии, най-вече
тогава у него се усеща душа.
Двайсет и осма глава
Ловецът на скариди
1968година
По бирено време Проклетата бирария предлагаше по-добри клюки и от ресторанта.
Шерифът и Джо влязоха в дългото натъпкано помещение и си проправиха път до бара,
направен от дънера на един-единствен северноамерикански бор, който се проточваше
покрай лявата страна на помещението и се губеше в сумрака. Местните — до един мъже,
тъй като на жените не им се разрешаваше да влизат тук — се бяха струпали на бара
или седяха край разпръснатите маси. Двамата бармани печаха хотдог, пържеха скариди,
стриди и царевични пърженки, бъркаха каша от булгур, наливаха бира и бърбън.
Единствената светлина идваше от проблясващите реклами за бира, които светеха в
кехлибареножълто като лагерни огньове, отразени върху обраслите с бакенбарди лица.
От задната част на помещението се чуваха почукването и потракването на билярдни
топки.
Ед и Джо се вмъкнаха полека сред група рибари, струпани в средата на бара, и щом
поръчаха бира и пържени стриди, към тях заваляха въпроси: има ли нещо ново? Как
така няма пръстови отпечатъци — вярно ли е това? Вие, момчета, сетихте ли се за
стария Хансън? Той е напълно откачен и му приляга да направи нещо такова — да се
качи на кулата и да бутне всеки, който дойде там. Ама тази работа с Чейс ви скри
топката, а?
Ед и Джо — единият обърнат на една страна, а другият на друга — яхнаха вълната.
Отговаряха, слушаха, кимаха. А после през шумотевицата ухото на шерифа долови
откъслеци от думи, изречени със спокоен глас и равен тон, и когато той се обърна,
се оказа лице в лице с Хол Милър — един от ловците на скариди от екипажа на Тим
О'Нийл.
— Може ли да поговоря с теб за минутка, шерифе? Насаме?
Ед се измъкна заднешком от тълпата край бара.
— Разбира се, Хол, ела с мен — той го поведе към масичка до стената и двамата
седнаха. — Искаш ли още една бира?
— Не, засега ми стига. Но ти благодаря.
— Нещо наум ли имаш, Хол?
— Ми да, със сигурност. Трябва да го махна от главата си. Направо ме побърква.
— Да чуем.
— О, човече — Хол заклати глава. — Не знам. Може и нищо да не е — или е така,
или трябваше да ви кажа по-рано. Онова, което видях, ме преследва.
— Просто ми кажи, Хол. Заедно ще решим дали е важно, или не.
— Ами то е за онази работа с Чейс Андрюс. Точно в нощта, когато е загинал,
ходихме да ловим в морето скариди за Тим и се прибрахме късно в залива, доста след
полунощ, и тогава ние с Алън Хънт видяхме жената, на която ѝ викат Момичето от
мочурището, излизаше с лодката си от залива.
— Така ли? Колко след полунощ?
— Трябва да беше в два след полунощ.
— Накъде отиваше?
— Ами там е работата, шерифе. Беше се насочила право към пожарникарската кула.
Ако не променеше курса, щеше да излезе точно в заливчето край кулата.
Ед издиша шумно.
— Да, Хол. Това е важна информация. Много важна. Сигурен ли си, че е била тя?
— Ами ние с Алън го обсъдихме тогава и бяхме почти сигурни, че е тя. Искам да
кажа, че и на двамата ни мина една и съща мисъл. Почудихме се защо, по дяволите,
толкова късно плава без светлини. Добре че я видяхме, можехме да я блъснем. А после
забравихме. Едва по-късно си дадох сметка и се усетих, че е било същата нощ, когато
Чейс е загинал край кулата. Е, тогава реших, че е по-добре да ви кажа.
— Някой друг на лодката видял ли я е?
— Е, не знам. Със сигурност имаше и други, защото се насочвахме към залива и
всички на борда бяха на крак. Но никога не съм го обсъждал с никого. Нали разбираш,
тогаванямаше причина. А и после не съм говорил за това.
— Разбирам. Хол, добре направи, че ми каза. Твой дълг е да съобщиш. Не се
тревожи. Можеш само да ми кажеш какво си видял. Ще ви извикам с Алън да дадете
показания. Сега мога ли да те почерпя с бира?
— Не, по-добре да си ходя. Лека нощ.
— Лека нощ. Още веднъж благодаря.
Веднага щом Хол стана, Ед махна на Джо, който на няколко секунди поглеждаше към
тях, за да разгадае изражението на шерифа. Дадоха на Хол време да си вземе
довиждане ида излезе, а после и те излязоха на улицата.
Ед разказа на Джо на какво е станал свидетел Хол.
 — Човече — каза Джо, — май това е обяснението. Не мислиш ли?
— Мисля, че това ще накара съдията да издаде съдебна заповед. Не бях сигурен, а
пък обичам да съм сигурен, преди да го помоля за такова нещо. С такава заповед
можем да претърсим къщата ѝ за следи от червените влакна, които намерихме по
дрехите на Чейс. Трябва да си изясним историята ѝ за онази нощ.
Двайсет и девета глава
Водораслото
1966година
През зимата Чейс идваше често в къщурката на Кая и в края на седмицата
обикновено оставаше за през нощта. Дори в студените и влажни дни се промушваха с
яхтата през мъгливите гъсталаци, Кая събираше образци, а той свиреше чудати мелодии
с хармониката си. Звуците отлитаха в ниските места заедно с мъглата, която се
разсейваше в по-мрачните части на горите, и мочурището сякаш ги поглъщаше и
запомняше, защото, минеше ли отново по тези канали, Кая дочуваше музиката.
Една сутрин в началото на март тя пое сама към морето и градчето. Небето бе
навлякло развлечен пуловер от сиви облаци. Рожденият ден на Чейс беше след два дни
и Кая се беше насочила към "Пигли", за да купи продукти за тържествен обяд, на
който да сервира и първата си карамелена торта. Представяше си как слага тортата
със запалените свещички пред Чейс на масата — събитие, което не се бе случвало в
кухнята ѝ след напускането на Мама. Напоследък той беше споменал на няколко пъти,
че спестява париза къщата им. И Кая реши, че в такъв случай ще е по-добре да се
научи да пече сладкиши.
Завърза лодката и докато вървеше по кея към редицата магазинчета, видя Чейс,
застанал в края му, разговаряше с приятелите си. Беше прегърнал през раменете
стройно русо момиче. Разсъдъкът на Кая се напъна да проумее това, а краката ѝ
продължиха да се движат от само себе си. Тя никога не се доближаваше до Чейс, ако
той беше с други хора в града, но сега срещата им беше неизбежна, освен ако Кая не
скочеше в морето.
Чейс и приятелите му се обърнаха веднъж да я погледнат и в същия миг той свали
ръката си от рамото на момичето. Кая беше облечена с бели отрязани джинси, които
подчертаваха дългите ѝ крака. От двете страни върху гърдите ѝ падаше по една черна
плитка. Групата спря да разговаря и я зяпна. Сърцето ѝ пламна от несправедливостта,
че не може да изтича при него.
Когато Кая стигна края на кея, където бяха застанали те, Чейс възкликна:
— О, Кая, здравей.
Тя премести поглед от него към тях и отвърна:
— Здравей, Чейс.
Чу го да казва:
— Кая, нали помниш Брайън и Тим, Пърл и Тина — той избърбори още няколко имена,
докато гласът му не заглъхна. А после се обърна към Кая и допълни: — А това е Кая
Кларк.
Тя, разбира се, не си ги спомняше, никой не я беше запознавал с тях. Знаеше ги
само катоВисоката-кльощава-блондинкаи останалите. Почувства се като повлечено от
въдица водорасло, но успя да се усмихне и да каже здравейте. Беше очаквала тази
възможност. Сега стоеше сред приятелитему, към които искаше да се присъедини. Умът
ѝ трескаво търсеше думи, нещо умно, което да каже и да ги заинтересува. Най-сетне
двама от тях я поздравиха хладно и се извърнаха рязко. Другите бързо ги последваха
като пасаж риби лещанки, които заплуваха надолу по улицата.
— Е, ето ни тук — каза Чейс.
— Не искам да те прекъсвам. Само дойдох за продукти и се връщам у дома.
— Нищо не прекъсваш. Просто ги срещнах случайно. Ще дойда в неделя, както
обещах.
Чейс пристъпи от крак на крак, пипна мидата на кожената каишка.
— Значи тогава ще те видя — каза му тя, но той вече се беше обърнал да догони
другите.
Кая забърза към бакалията и заобиколи семейство зеленоглави патици, които се
клатушкаха по Главната улица с изненадващо оранжеви крака на фона на сивия паваж. В
"Пигли Уигли", изтласкала образа на Чейс и момичето от ума си, тя зави зад щанда за
хляб и видя на около метър от себе си жената, която отговаряше за самоотлъчките от
училище, госпожа Кълпепър. И двете замръзнаха като заек и койот, впримчени в телена
ограда. Кая вече беше по-висока от жената и много по-образована, макар че нито една
от двете не би се досетила за това. След всичките ѝ бягства на Кая и сега ѝ се
искаше да хукне, но не отстъпи и отвърна на погледа на госпожа Кълпепър. Жената ѝ
кимна леко и всяка продължи по пътя си.
Кая откри продуктите за пикника — сирене, франзела и съставките за тортата, — те
погълнаха всичките пари, които бе успяла да спести за случая. Но като че ли не тя,
а някой друг вдигаше всеки продукт и го слагаше в количката. Пред очите ѝ беше само
ръката на Чейс, обвита около рамото на момичето. Купи и местния вестник, защото
заглавията съобщаваха за морска лаборатория, която щеше да се открие наблизо по
крайбрежието.
Щом излезе от магазина, тя заприпка с наведена глава като крадлив гризач към
пристана. Вече в къщичката, седна на кухненската маса да прочете статията за
лабораторията. Наистина на някакви си двайсет километра южно от Баркли Коув, край
Сий Оукс се строеше скъп научен център. Щяха да изучават екологията на мочурището,
което допринасяше за оцеляването на почти половината морски животни по един или
друг начин, и…
Кая обърна страницата, за да дочете статията, и там сред обявите на годежи в
очите я блъсна снимката в едър план на Чейс и едно момиче — Андрюс/Стоун. Тя се
задави от купищата изникнали думи, последвани от ридания и най-сетне от накъсани
стонове. Изправи се и се втренчи във вестника отдалеч. Взе го отново, за да види —
да не би да си беше въобразила? Но те бяха там, доближили лица, усмихнати.
Момичето, Пърл Стоун — красиво, богато на вид и с перлена огърлица и дантелена
блуза. Същото, което той бепрегърнал на кея.Винаги-нося-перли.
Като се подпираше с ръка по стената, Кая стигна до верандата, където рухна на
леглото и закри с ръце отворената си уста. После чу шум на мотор. Седна рязко,
погледна към лагуната и видя Чейс, изкарваше яхтата си на брега.
Бързо като мишка, побягнала от зорка лисица, тя се промуши през вратата на
верандата, преди той да я види, и избяга в гората, по-далеч от лагуната. Клекнала
сред палмите джуджета, остана да го гледа как влиза в къщурката и я вика по име.
Щеше да види отворения върху кухненската маса вестник. След няколко минути Чейс
отново излезе и тръгна към плажа, явно предположил, че ще я намери там.
Кая не мръдна дори когато той се върна, отново я викаше по име. Чак когато
запали двигателя и замина, тя излезе от гъсталака. Като влачеше крака, взе храна за
чайките и тръгна подир слънцето към плажа. По пътеката откъм океана нахлуваше силен
вятър, така че когато Кая стигна на плажа, можеше да се облегне поне на него. Тя
извика чайките и замята големи парчета франзела във въздуха. А после заруга по-
силно и люто от вятъра.
Трийсета глава
Насрещни течения
1966година
От плажа Кая изтича при лодката, даде газ и се насочи към морето, право в
насрещните течения. Отметнала глава, закрещя: "Ти, подло ЛАЙНО… КУЧИ СИН!". Снишени
и объркани, вълните блъснаха отстрани по носа на лодката и оказваха съпротивление
на руля. Както винаги океанът изглеждаше по-сърдит от мочурището. По-дълбок, имаше
повече заказване.
Кая много отдавна се беше научила да различава обикновените и насрещните
течения, умееше да ги яхне или да се измъкне от тях, като обърне лодката
перпендикулярно на посоката им. Никога обаче не се беше насочвала навътре, право в
тях, където някои се захранваха от самия Гълфстрийм, бълващ всяка секунда четири
милиарда кубическиметра вода — с повече сила от всички реки на земята, взети заедно
и препуснали току над разперените ръце на Северна Каролина. Вълните пораждаха
свирепи обратни течения, вихрени въртопи и обратни кръгови потоци, които извиваха в
крайбрежни насрещни течения и така оформяха едно от най-зловещите и ужасни места в
моретата на планетата. През целия си живот Кая ги беше избягвала, но не и сега.
Днес тя се насочи право в зиналите им гърла — да става каквото ще, само и само да
превъзмогне болката и гнева. Насреща ѝ се надигна мътна вода, надвисна над носа и
рязко блъсна десния борд на лодката. Повлече я в бясно насрещно течение и я понесе
четири пъти по-бързо. Стори ѝ се твърде рисковано да се опита да излезе от него,
затова започна борба да плава по течението, като внимаваше за подводни пясъчни
наноси, които оформяха неспирно променящи се бариери под повърхността. И най-
мимолетното докосване до тях щеше да я обърне.
В гърба ѝ се разбиваха вълни, от които косата ѝ прогизна. Точно над главата ѝ
препускаха лудешки черни облаци, които скриваха слънчевата светлина и размиваха
видимостта за въртопи и бурно вълнение. Изсмукваха горещината на деня.
Въпреки това страхът я отбягваше, колкото и тя да копнееше да изпита ужас,
каквото и да било, само и само да изтръгне острието, забито в сърцето ѝ.
Внезапно тъмните тътнещи вълни на течението се разместиха, лодчицата се завъртя
надясно и се изправи на една страна. Силата на това движение запокити Кая към
дъното на лодката, морето се затвори над нея. Замаяна, тя седеше във водата и
събираше сили за нова вълна.
Разбира се, беше много, много далеч от истинския Гълфстрийм. Това беше само
тренировъчният лагер, игралното поле на сериозното море. Но тя бе рискувала да се
напъха в зловещите вълни и възнамеряваше да се пребори с тях. Да спечели нещо. Да
притъпи болката.
Тъмносивите талази я връхлитаха от всички страни без никакво чувство за симетрия
и посока. Кая се изтегли отново на седалката и хвана руля, но не знаеше накъде да
върти. В далечината земята се виждаше като линия, изскачаща от време на време на
повърхността между белите върхове на вълните. Още щом Кая зърнеше твърда земя,
лодката се завърташе или се накланяше и тя я изгубваше от поглед. Беше толкова
сигурна, че ще успее да яхне течението, но ето че то показваше мускули и я
запращаше все по-далеч в бясното притъмняло море. Облаците се кълбяха и надвисваха
ниско, скриваха слънцето. Мокра до кости, тя трепереше, докато енергията ѝ се
изцеждаше и това затрудняваше управлението на лодката. Не си беше взела никакви
дрехи за лошо време, нито храна и вода.
Най-сетне дойде и страхът. Надигна се отнякъде, по-дълбок от морето. Страхът от
това, че отново ще остане сама. Може би завинаги. Доживотна присъда. От гърлото ѝ
се изтръгнаха грозни задъхвани звуци, докато лодката се клатушкаше напреки на
вълните и се навеждаше опасно при всяка вълна.
На дъното ѝ вече се беше събрала около педя разпенена вода, която пареше със
студа си босите ѝ крака. Колко бързо морето и облаците бяха победили пролетната
горещина. Обхванала с една ръка гърдите си, Кая се опитваше да се стопли, докато
управляваше слабо с другата, без да се бори с водата, само се движеше с нея.
Най-сетне водите се поуспокоиха и макар че течението влачеше Кая накъдето му
хрумне, океанът вече не я блъскаше и не кипеше. Тя видя отпред малка тясна наносна
пясъчна ивица, дълга може би трийсетина метра, която лъщеше от водата и раковините.
Като се бореше със силното подводно течение, Кая дръпна рязко точно в нужната
секунда руля и излезе от него. Направи маневра от подветрената страна на ивицата и
вече в по-спокойни води изкара леко като първа целувка лодката върху нея. Стъпи на
тесния нанос и рухна на пясъка. Легна по гръб и усети твърдата земя под себе си.
Знаеше, че оплаква не Чейс, а целия си живот, определян от отхвърляния. Докато
небето и облаците се боричкаха над главата ѝ, тя каза на глас: "Налага се да живея
сама. Но аз си го знаех. Много отдавна знаех, че хората не остават".
Не беше никакво съвпадение, че Чейс лукаво е споменал за брак, което веднага я
вкара в леглото му, а после я заряза заради друго момиче. От изследванията си тя
знаеше, че самците прескачат от една на друга женска, защо тогава си беше паднала
по този мъж? Лъскавата му яхта за водни ски приличаше на мускулестия врат и
огромните рогана разгонен елен — придатъци, с които да пъди другите мъжкари и да
привлича една подир друга самките. И въпреки това тя се беше поддала на същата
измама, както и Мама —ловките, подскачащи като жаби осеменители.Какви ли лъжи ѝ
беше наговорил Татко, в какви ли скъпи ресторанти я беше водил, докато парите му
бяха свършили и я беше довел у дома, в истинската си територия — къщурката в
тресавището? Дали не беше по-добре любовта да бъде оставена като незасята угар?
И Кая започна да рецитира на глас едно стихотворение от Аманда Хамилтън:Трябва
да те пусна сега.Да си идеш.Твърде често любовта е отговор да останеш.Твърде рядко
е причина да си вървиш.Пускам въжетои гледам как водата те отнася.През цялото
времеси мислеше, чеогненият бързей от гърдите на твоята любима те тегли към
дълбокото.Но приливът на сърцето мите остави на милостта на водата —да те носи с
водораслите.
Бледото слънце намери пролука между тежките снаги на облаците и докосна
пясъчната ивица. Кая се огледа. Течението, величественият размах на морето и този
пясък се бяха наговорили да действат като ситна мрежа, защото навсякъде около нея
се виждаха най-невероятни раковини. Ъгълът, под който се изпречваше ивицата, и
кроткото течение около нея задържаха мидите откъм подветрената ѝ страна и ги
полагаха нежно върху пясъка, без да ги чупят. Кая забеляза няколко редки раковини и
много от любимите си, непокътнати и преливащи в перлени цветове. Все още лъскави.
Тръгна сред тях, избра най-ценните и ги струпа на куп. Обърна лодката, изля
водата от нея и подреди старателно раковините покрай задната седалка. След това се
изправи и започна да обмисля обратния път, като оглеждаше вълните. Огледа и морето
и взела поука от раковините, се приготви да тръгне от подветрената страна, а оттам
да се насочи право към сушата. Така щеше напълно да избегне най-силните течения.
Когато се отблъсна с лодката, Кая разбра, че никой повече няма да види тази
пясъчна ивица. Стихиите бяха създали кратка и променлива усмивка от пясък, обърната
точно под определен ъгъл. Следващият прилив, следващото течение щяха да създадат
друга пясъчна ивица, а после още една и още една, но нито една като тази. Като
ивицата, която я беше уловила. Ивицата, която ѝ бе разказала някои неща.
По-късно, докато се разхождаше по своя плаж, тя подхвана друго стихотворение от
Аманда Хамилтън.Бледа луна върви по моите стъпки, по пътека,непрекъсвана от
сушата.Като мен тя усеща студените рамене на тишината.Само ти, луна, знаеш как
самотатаразтяга мига до безкрай и колко много небенатежава в един дъх,когато
времето се плъзне назад по пясъка.
Ако не друг, то поне луната разбираше от самота.
Оставила се на предвидимите цикли на поповите лъжички и балета на светулките,
Кая задълбаваше все повече в безмълвния пущинак. Като че ли природата беше
единственият камък, който нямаше да я подхлъзне насред потока.
Трийсет и първа глава
Книгата
1967година
Ръждясалата пощенска кутия, закачена върху издялан от Татко колец, се мъдреше в
края на пътя, който нямаше име. Кая получаваше единствено масовите листовки,
изпращани на всички жители на градчето. Нямаше сметки за плащане, нямаше приятелки
или стари лели, с които да си разменя умилително глупави писъмца. С изключение на
онова единствено писмо от Мама преди години, пощата ѝ беше доста безинтересна и
понякога тя забравяше да изпразни кутията със седмици.
Но когато навърши двайсет и две, повече от година, след като Чейс и Пърл обявиха
годежа си, тя всеки ден изминаваше нажежената от слънцето пясъчна пътека до
пощенската кутия и надничаше в нея. Най-сетне една сутрин откри вътре дебел
кафявплик иизтърси съдържанието му в ръцете си — безплатен екземпляр на книгата
"Морските раковини по Източното крайбрежие" от Катрин Даниел Кларк. Пое си дъх —
нямаше на кого да я покаже.
Седнала на своя плаж, разгледа внимателно всяка страница. Когато след
първоначалния контакт, установен от Тейт, писа на издателите и им изпрати още
рисунки, с обратната поща получи договор. Тъй като всичките ѝ рисунки и текстове за
всяка раковина бяха готови от години, редакторът господин Робърт Фостър ѝ писа, че
книгата ще бъде издадена в рекорден срок и че скоро след това ще я последва и
другата ѝ книга, за птиците. Беше включил и аванс от пет хиляди долара. Татко щеше
да се препъне в сакатия си крак и да си разлее пиенето в плика.
Окончателният вариант на книгата вече беше в ръцете ѝ — всяко мазване с четката,
всеки старателно обмислен цвят, всяка дума в текста бяха отпечатани. Имаше рисункии
на създанията, които живееха в раковините — как се хранят, как се движат, как се
чифтосват, — защото хората забравят за съществата, които живеят там.
Кая докосваше страниците и си спомняше всяка раковина и историята как я е
намерила, къде е лежала на плажа, сезоните, изгрева на слънцето. Като семеен албум.
През следващите месеци нагоре и надолу по крайбрежието на Северна Каролина, Южна
Каролина, Джорджия, Вирджиния, Флорида и Нова Англия сувенирните магазини и
книжарниците щяха да изложат книгата ѝ на витрините си или на специални масички.
Съобщиха ѝ, че чековете с хонорарите щели да пристигат на шест месеца, може би
всеки за по няколко хиляди долара.
Седнала на кухненската маса, Кая съчиняваше благодарствено писмо до Тейт, но
когато го прочете, сърцето ѝ прескочи. Писмото ѝ се стори недостатъчно.
Благодарение на неговата добрина любовта ѝ към мочурището сега можеше да стане
трудът на живота ѝ. Нейният живот. Всяко перо, раковина или насекомо, които беше
събрала, можеха да бъдат споделени с други хора и вече нямаше да има нужда да рови
в калта, за да събира миди за вечеря. Може би дори нямаше да ѝ се налага всеки ден
да яде и каша от булгур.
Джъмпин ѝ беше казал, че Тейт работи като еколог в новия институт с лаборатория
край Сий Оукс, който му беше зачислил модерна лодка за научна работа. От време на
време Кая го виждаше отдалеч, но избягваше срещите с него.
В послепис към писмото тя добави: "Отбий се някой път, ако си близо до дома ми.
Бих искала да ти подаря един екземпляр от книгата си", и адресира писмото до
лабораторията.
Следващата седмица нае от градчето Джери — специалист по всичко, който ѝ прокара
течаща вода, монтира ѝ нагревател и в задната стая изгради напълно обзаведена баня
с вана на крачета. В един килер, облицован с плочки, сложи мивка и вътрешна
тоалетна с течаща вода. Свърза я с електрическата мрежа и монтира електрическа
кухненскапечка и нов хладилник. Кая настоя да си запази старата печка на дърва
заедно с дървата, натрупани до нея, защото тя затопляше къщурката, но предимно и
заради това, чев нея Мама беше опекла от сърце хиляди содени питки. Ами ако Мама се
върнеше и печката ѝ я нямаше? Джери ѝ скова кухненски шкафове от чам, закачи ѝ нова
входна врата, нови мрежи на верандата и направи рафтове от пода до тавана за
образците ѝ. Тя си поръча диван, столове, легла и дюшеци от "Сиърс и Роубък", но
запази старата кухненскамаса. Сега вече разполагаше с истински шкаф, в който да
пази няколкото неща, останали ѝ за спомен — малък шкаф с останки от нейното
разпаднало се семейство.
Както и преди, къщурката остана небоядисана отвън, потъмнелите с времето борови
дъски и тенекиеният покрив преливаха в сиви и ръждиви цветове, обрасли с испански
мъх от надвесените клони на дъба. Не изглеждаше толкова паянтова, но беше все така
вплетена в тъканта на мочурището. Кая продължи да спи на верандата освен в най-
студените зимни дни. Но сега вече имаше легло.
Една сутрин Джъмпин съобщи на Кая, че в района са се появили предприемачи с
големи планове да пресушат "мрачното тресавище" и да построят хотели. През
последните години тя виждаше как от време на време големи машини изсичат за една
седмица цели дъбрави, а после копаят канали, за да пресушат мочурището. Щом
свършеха, се преместваха на друго място, като оставяха подире си следи от жажда и
утъпкана кал. Очевидно не бяха чели книгата на Алдо Лиополд.
Аманда Хамилтън казваше ясно в едно свое стихотворение:Във детството — очи в очи
—израснахме като едно.Споделяхме душите си.Крило след крило,лист подир листти си
отиде от този свят.Отиде си преди детето,моя приятелко Пустош.
Кая не знаеше дали семейството ѝ притежава земята, или просто се е настанило да
живее там без документи, както правеха от векове повечето хора от мочурището. През
годините, докато търсеше следите на майка си, беше изчела всяко късче хартия в
къщурката и не беше срещнала нищо, което да прилича на документ.
Веднага щом се върна от Джъмпин, тя зави старата Библия в парче плат и я занесе
в съдилището на Баркли Коув. Окръжният чиновник — беловлас мъж с огромно чело и
теснираменца, извади голям тефтер с вписвания, някакви карти и няколко снимки от
въздуха, които разгърна на плота. Кая прокара пръст по картата, посочи лагуната си
и очерта грубо границите на онова, което смяташе за своя земя. Чиновникът провери
изходящия номер и затърси документ за парцела в стара дървена кантонерка.
— Ми да, ето го — каза той. — Парцелът е размерен както трябва и е купен през
1897 година от някой си господин Нейпиър Кларк.
— Това е дядо ми — отвърна Кая.
Тя прелисти тънките страници на Библията и там сред записите за ражданията и
смъртите откри някой си Нейпиър Мърфи Кларк. Какво внушително име. Каза на
чиновника, че баща ѝ е мъртъв, което вероятно беше вярно.
— Парцелът никога не е бил продаван. Така че, да, абсолютно смятам, че е твой.
Но се боя, че дължиш данъци за изминали години, госпожице Кларк, и за да запазиш
земята, трябва да ги платиш. Всъщност, драга ми госпожице, според закона онзи,
който дойде и плати тези данъци, той получава и земята, дори и да няма документ.
— Колко има да плащам?
Кая не си беше открила банкова сметка и носеше в мешката всичките си налични
пари, които ѝ бяха останали след подобренията по къщурката — около три хиляди
долара. Но явно ставаше дума за неплатени данъци от четиресет години — хиляди и
хиляди долари.
— Ами, да видим тук. Земята се води в категория "пустош", така че данъкът за нея
през повечето години е бил около пет долара. Да видим сега, трябва да ги сметна.
Той пристъпи към тромава подрънкваща сметачна машина, набра цифрите на
клавишите, като след всяко въвеждане дръпваше някаква ръчка, след което се чуваше
бръмчене, докато машината събираше.
— Ами излизат около осемстотин долара общо — ясно и просто, за да стане земята
твоя.
Кая излезе от зданието на съда със законен документ за собственост на свое име
върху хиляда двеста и петдесет декара потънали в зеленина лагуни, искрящо мочурище,
дъбови гори и дълъг частен плаж по крайбрежието на Северна Каролина.Категория
пустош. Мрачно тресавище.
Когато вкара лодката в своята лагуна, тя се обърна към чаплата:
— Всичко е наред. Това място си е твое!
На другия ден по обяд намери в пощенската си кутия бележка от Тейт, което ѝ се
стори странно и някак си официално, защото досега той ѝ беше оставял съобщения само
върху онзи пън с перата. Благодареше за поканата да се отбие при нея за един
екземпляр от книгата ѝ и добавяше, че ще дойде днес следобед.
С един от шестте екземпляра на книгата, които издателите ѝ бяха изпратили, тя го
чакаше при стария читалищен дънер. След около двайсет минути чу как по канала
бръмчи старата моторна лодка на Тейт и се изправи. Докато той се измъкваше от
горичката, си помахаха с ръка и се усмихнаха леко. И двамата нащрек. Последния път,
когато бе дошъл тук, тя го бе замеряла с камъни по главата.
След като завърза лодката, Тейт пристъпи към нея.
— Кая, книгата ти е цяло чудо.
Наведе се леко напред, като че ли да я прегърне, но загрубялата обвивка на
сърцето ѝ я възпря да му отвърне.
Вместо това тя му протегна книгата.
— Ето, Тейт. Това е за теб.
— Благодаря ти, Кая — каза той, като я отвори и разлисти страниците. Не спомена,
че вече си е купил един екземпляр в книжарницата на Сий Оукс и се е възхищавал на
всяка страница. — Досега не е публикувано нищо като нея. Сигурен съм, че за теб
това е само началото.
Тя само наклони глава и се усмихна леко.
А после, след като обърна на титулната страница, Тейт каза:
— Но ти не си я надписала. Трябва да я надпишеш за мен. Моля те.
Кая вдигна рязко глава. Не беше помислила за това. Какви думи да напише на Тейт?
Той извади химикалка от джоба на джинсите си и ѝ я подаде.
Кая я пое и след няколко секунди написа следното:
На Момчето с перата с благодарност
от Момичето от мочурището.
Тейт прочете думите и извърна глава към мочурището, защото не можеше да я
прегърне. Най-сетне вдигна ръката ѝ и я стисна леко.
— Благодаря ти, Кая.
— Дължа го на теб, Тейт — каза тя и си помисли: "Всичко дължа на теб", едната
част от сърцето ѝ копнееше за него, а другата се криеше.
Тейт постоя около минута и след като тя не изрече нищо повече, се обърна да си
върви. Но когато се качваше в лодката си, ѝ каза:
— Кая, когато ме видиш в мочурището, моля те не се крий в тревата като сърненце.
Обади ми се и може да изучаваме някои неща заедно. Съгласна ли си?
— Добре.
— Благодаря ти за книгата.
— Довиждане, Тейт.
 Остана да го гледа, докато изчезна в гъсталака, и после си каза: "Можех поне да
го поканя на чай. Нямаше да навреди на никого. Можех да му бъда приятел". А след
това с рядко изпитвана гордост се сети за книгата си. "Можех да му бъда колега."
Един час след като Тейт си отиде, Кая пое с лодката към Джъмпин с още един
екземпляр от книгата в мешката си. Когато наближи, го видя да се подпира на стената
на разядения от вятъра магазин. Той се изправи и ѝ махна с ръка, но тя не му
отговори. Разбрал, че нещо се е променило, я изчака безмълвно да завърже лодката
си. Кая се приближи,вдигна ръката му и сложи книгата си в нея. Отначало Джъмпин не
разбра, но тя посочи името си и каза:
— Вече съм добре, Джъмпин. Благодаря на теб и на Мейбъл за всичко, което
направихте за мен.
Той я зяпна. По друго време и на друго място цветнокож старец и бяла млада жена
можеха да се прегърнат. Но не и тук, не и сега. Тя покри ръката му със своята,
обърна се и потегли с лодката. За пръв път го виждаше да остане без думи. Продължи
да купува от него бензин и провизии, но вече никога не прие стари дрехи. И всеки
път, когато спираше край кея му, забелязваше книгата подпряна на малката витрина,
за да я виждат всички. Както би я изложил един баща.
Трийсет и втора глава
Алибито
1968година
Над стоманеносивото море към Баркли Коув препускаха ниски тъмни облаци. Пръв
връхлетя вятърът, който разтресе прозорците и запремята вълни през кея. Завързаните
на пристана лодки заподскачаха нагоре-надолу като детски играчки, а мъжете с жълти
мушами се впрегнаха да затягат ту едно, ту друго въже, за да не се откъснат. След
това кос дъжд блъсна странично градчето и заличи всичко освен някой и друг жълт
силует, който се луташе из сивата пелена.
Вятърът свиреше в прозореца на шерифа и той повиши глас.
— Е, Джо, имаш ли да ми кажеш нещо?
— Със сигурност. Открих къде госпожица Кларк ще твърди, че е била в нощта,
когато е загинал Чейс.
— Какво? Добра ли се най-сетне до нея?
— Шегуваш ли се? Хлъзгава е като проклета змиорка. Изчезва всеки път, щом се
приближа. Затова днес сутринта отидох с колата до морската бензиностанция на
Джъмпин, за да разбера може ли да ми каже кога ще дойде тя следващия път. Както и
всички други, ще трябва да иде при него, за да си купи бензин, та си направих
сметка, че рано или късно ще я хвана. Няма да повярваш какво открих.
— Казвай.
— Два достоверни източника твърдят, че в онази нощ не е била в града.
— Какво? Кои? Тя никога не напуска града, а дори и да го е напуснала, кой може
да знае?
— Спомняш ли си Тейт Уокър? Вече доктор Уокър. Работи в новата лаборатория по
екология.
— Да, знам го. Баща му лови скариди. Скупър Уокър.
— Е, та Тейт каза, че познавал доста добре Кая — нарича я Кая — от времето,
когато били по-млади.
— Така ли?
— Не съвсем така. Били са още деца. Очевидно той я е научил да чете.
— Това той ли ти го каза?
— Да. Беше при Джъмпин. Аз разпитвах Джъмпин знае ли къде и как мога да задам
някои въпроси на Момичето от мочурището. Джъмпин ми каза, че никога не знаел кога
ще се появи.
— Джъмпин винаги е бил добър с нея. Съмнявам се, че ще ни каже нещо.
— Е, аз го попитах дали случайно не знае какво е правила в нощта, когато е умрял
Чейс. И той ми отговори, че всъщност знаел, че е дошла при него на втората сутрин
след смъртта на Чейс и точно той ѝ е съобщил, че Чейс е мъртъв. Каза ми, че била
две нощи в Грийнвил, включително и в нощта, когато е умрял Чейс.
— В Грийнвил ли?
— Така ми каза и тогава Тейт, който стоеше там през цялото време, се намеси и
потвърди, че да, тя е ходила в Грийнвил и че именно той ѝ е обяснил откъде да си
купи билет за автобуса.
— Е, това вече е новина — рече шериф Джаксън. — И колко удобно само, че и
двамата са били там с една и съща история. Защо ѝ е да ходи в Грийнвил?
— Тейт каза, че от едно издателство — представяш ли си, тя взела, че написала
книга за раковините и още една за морските птици, — ами, платили ѝ разноските да
иде там и да се запознае с тях.
— Трудно ми е да си представя някакви нафукани издатели да искат да се запознаят
с нея. Предполагам, че никак няма да е трудно да проверим. Защо Тейт ти е казал, че
я е научил да чете?
— Попитах го откъде я познава. Той ми обясни, че ходел близо до къщурката ѝ за
риба и когато разбрал, че не може да чете, я научил.
— М-м. Така ли?
Джо добави:
— Във всеки случай това променя всичко. Тя има алиби. И то добро. Бих казал, че
да си в Грийнвил по онова време, е доста добро алиби.
— Да. Поне на пръв поглед. Нали знаеш какво казват за добрите алибита? А пък ние
имаме онзи ловец на скариди, който твърди, че я видял да кара лодката право към
пожарникарската кула в същата нощ, когато е паднал Чейс.
— Може и да е сбъркал. Било е тъмно. Никаква луна. Може и да е била в Грийнвил,
а той да е видял някой друг в лодка, която прилича на нейната.
— Е, както вече казах, няма да е трудно да проверим предполагаемото ѝ пътуване
до Грийнвил.
Бурята беше утихнала до тих вой на вятъра и ръмеж, но въпреки това двамата
закрилници на закона изпратиха човек да им донесе пилешки кюфтета, зелен боб с
масло, задушена лятна тиква, тръстиков петмез и содени питки.
Точно след обедната почивка на вратата на шерифа се почука. Госпожица Панзи
Прайс я отвори и влезе вътре. Джо и Ед се изправиха на крака. Тюрбанът ѝ лъщеше в
розово.
— Добрутро, госпожице Панзи — кимнаха и двамата.
— Добро утро, Ед, Джо. Може ли да седна? Няма да ви бавя много. Мисля, че имам
важна информация по случая.
— Да, разбира се. Седнете, моля.
И двамата мъже седнаха веднага щом госпожица Панзи се намести като едра кокошка
на стола, сетне поприбра оттук-оттам по някое перо и сложи дамската си чанта на
скута като ценно яйце. Шерифът не издържа да не я подкачи.
— За кой случай става дума, госпожице Панзи?
— О, за бога, Ед. Знаеш за кой случай. Кой уби Чейс Андрюс. За този случай.
— Не знаем дали е бил убит, госпожице Панзи. Ясно ли е? Сега какво имате да ни
кажете?
— Както знаете, работя в "Крес" — тя никога не принизяваше общественото си
положение с цитиране на пълното име на магазина "За пет цента при Крес". Изчака
шерифът да кимне, че е разбрал — въпреки че той прекрасно знаеше къде работи,
защото още като дете беше купувал от нея оловни войничета, — и след това
продължи. — Предполагам, че е заподозряно Момичето от мочурището. Вярно ли е?
— Кой ви каза?
— О, много хора са убедени, но основен източник е Пати Лъв.
— Разбирам.
— Е, от магазина аз и още неколцина, които работят там, видяхме как Момичето от
мочурището се качва и слиза от автобуса в определени дни, според което излиза, че е
била извън града в нощта, когато е загинал Чейс. Мога да свидетелствам за тези дати
и часове.
— Така ли? — Джо и Ед се спогледаха. — Кои са тези дати и часове?
Госпожица Панзи изправи гръб на стола.
— На двайсет и осми октомври тя напусна града с автобуса в два и половина
следобед и се върна в един и шестнайсет на трийсети октомври.
— Казвате, че са я видели и други?
— Да, ако искате, мога да ви дам списък.
— Няма нужда. Ако искаме показания, ще дойдем в "За пет цента". Благодаря ви,
госпожице Панзи.
 Шерифът стана, така че госпожица Панзи и Джо го последваха.
Тя тръгна към вратата.
— Е, благодаря за отделеното време. Както казахте, знаете къде да ме намерите.
Сбогуваха се.
Джо седна отново.
— Е, туй то. Потвърди онова, което са казали Джъмпин и Тейт. Онази нощ е била в
Грийнвил или поне се е качила на автобуса и е отишла някъде.
Шерифът издиша продължително.
— Така изглежда. Но мисля, че щом някой може да иде с автобус до Грийнвил през
деня, то може да се върне с него и през нощта. Да си свърши работата и отново да
вземе автобуса до Грийнвил. Без да разбере никой.
— Предполагам. Но ми се струва малко пресилено.
— Иди вземи разписанието на автобуса. Ще видим дали часовете съвпадат. Дали за
една нощ е възможно да идеш и да се върнеш.
И преди Джо да излезе, Ед добави:
— Може да е искала да я видят посред бял ден как се качва и слиза от автобуса.
Като си помислиш, човек би трябвало да направи нещо необичайно, за да си осигури
алиби. Ако твърдеше, че както обикновено е седяла самичка в къщурката в нощта,
когато е загинал Чейс, нямаше да има алиби. И ето че, хоп! Планира нещо, в което да
я видят много хора. Осигурява си страхотно алиби пред всички на Главната. Блестящо.
— Ами да, така си е. Във всеки случай не трябва повече да се правим на
интересни. Можем да си седим тук, да си пием кафето и дамите от града да притичват
насам и да ни разказват каквото трябва. Отивам да взема разписанието.
След петнайсет минути Джо се върна.
— Прав беше — каза. — Ето, виждаш ли тук, възможно е за една нощ да идеш с
автобус от Грийнвил до Баркли Коув и да се върнеш. Всъщност не е трудно.
— Да, има достатъчно време между двата автобуса, за да блъснеш някого от
пожарникарската кула. Викам да идем да вземем съдебно решение за претърсване.
Трийсет и трета глава
Белегът
1967година
Една сутрин през зимата на 1967 година Кая седеше на масата в кухнята и рисуваше
с водни бои дебеличка гъба в оранжево ѝ розово. Беше завършила книгата си за
морските птици и сега работеше върху наръчник за гъби. Смяташе да напише и друга
книга — за дневните и нощните пеперуди.
Грах, червен лук и шунка вряха в старата очукана тенджера върху печката на
дърва, която тя предпочиташе пред новата на газ. Особено през зимата. Тенекиеният
покрив пееше под лекия дъждец. Изведнъж до ушите на Кая достигна звук на пикап,
който се бореше с пясъка по пътеката. С надигаща се в гърдите ѝ паника тя зърна
червен пикап, който криволичеше по калните коловози.
Първата мисъл на Кая беше да побегне, но пикапът вече спираше до верандата.
Приклекнала до перваза на прозореца, тя видя как от него слиза мъж със сиво-зелена
военнауниформа. Той постоя известно време така с отворена врата на пикапа,
оглеждаше се към гората и към пътя за лагуната. След това затвори тихичко пикапа,
притича през дъжда до вратата на верандата и почука.
Кая изруга. Сигурно се беше изгубил, щеше да поиска да му покаже пътя и щеше си
върви, но на нея не ѝ се занимаваше с него. Можеше да се скрие в кухнята и да се
надява, че ще си тръгне. Чу го обаче да вика:
— Хей! Има ли някой вкъщи? Ехо!
Подразнена, но все пак любопитна, тя прекоси новообзаведената всекидневна и
излезе на верандата. Непознатият, висок и тъмнокос, стоеше на стъпалото и беше
отворил мрежестата врата на около метър и половина от нея. Униформата му изглеждаше
ушита от толкова твърд плат, че като че ли нямаше да падне и празна, сякаш точно тя
го държеше като едно цяло. Куртката му се пъстрееше на гърдите със знаци за най-
различни военни награди. Но най-силно ловеше око назъбеният червен белег, който
пресичаше лицето му от лявото ухо до горната устна. Кая ахна.
За по-малко от миг тя се върна мислено в онази великденска неделя, около половин
година преди Мама да си отиде завинаги. Както пееха "Грамада вековечна"[13],двете с
Мама прекосиха рамо до рамо всекидневната и отидоха в кухнята, където бяха оставили
ярко боядисаните яйца от предишната вечер. Другите деца бяха навън да ловят риба,
така че те с Мама имаха достатъчно време да скрият яйцата, а после да сложат пилето
и содените питки да се пекат във фурната. Братята и сестрите ѝ бяха твърде големи,
за да търсят скрити лакомства, но щяха да тичат наоколо, да се преструват, че не ги
намират, а после да вдигат всяко новооткрито съкровище високо във въздуха и да се
смеят.
Мама и Кая излизаха от кухнята с кошници, пълни с яйца и шоколадови зайчета от
"За пет цента", точно когато от антрето се зададе Татко.
Той дръпна великденското боне от главата на Кая и го размаха във въздуха, а
после се разкрещя на Мама.
— Откъде взимаш пари за тези измишльотини? Бонета и лъскави кожени обувки?
Лигави яйца и шоколадови зайци? Казвай. Откъде?
— Хайде, Джак, моля те успокой се. Великден е, те са за децата.
Той блъсна Мама назад.
— Ходиш да мърсуваш, това е. Така ли печелиш парите? Кажи ми веднага.
Хвана Мама за ръцете и толкова силно я разтърси, че лицето ѝ сякаш затрептя
около очите, които оставаха неподвижни и широко отворени. Яйцата се изхлузиха от
кошницата и се търкулнаха в несигурен пастелен поток по пода.
— Татко, моля те, спри! — извика Кая, а после изхълца.
Той вдигна ръка и зашлеви Кая през лицето.
— Я млъквай, разглезена ревла такава! Смъквай тази глупава рокля и лъскави
обувки от себе си. Това са курвенски дрехи.
Стиснала бузата си, тя се мушна под ръката му, за да гони ръчно боядисаните от
Мама яйца.
— На теб говоря, жено! Откъде взимаш тези пари?
Той грабна железния ръжен от ъгъла и тръгна към Мама.
Кая изпищя с всички сили и увисна на ръката на Татко, когато той удари Мама с
ръжена през гърдите. От роклята с презрамки на цветя пръсна кръв като червени
точици върху плат. А после едно едро тяло прекоси антрето и когато Кая вдигна
поглед, видя как Джоди се хвърля отзад върху Татко и двамата се просват на пода.
Брат ѝ застана между Мама и Татко, изкрещя на Кая и Мама да бягат и те хукнаха. Но
преди да се обърне, Кая видя как Татко вдигна ръжена и халоса Джоди през лицето, а
челюстта му се изкриви неестествено и рукна кръв. Цялата тази сцена сега премина за
миг през ума ѝ. Как брат ѝ рухва на пода между лилаворозовите яйца и шоколадовите
зайци. Как те с Мама тичат сред палмите, за да се скрият в храстите. С окървавена
отпред рокля Мама продължаваше да повтаря, че всичко е наред, че яйцата няма да се
счупят, че те все още могат да опекат пилето. Кая не разбираше защо трябва да се
крият там — беше сигурна, че брат ѝ умира, че има нужда от помощта им, но беше
твърде уплашена, за да помръдне. Останаха така дълго време, а после се промъкнаха
обратно и надникнаха през прозореца, за да се уверят, че Татко си е отишъл.
Джоди лежеше в безсъзнание на пода, около него имаше локва кръв и Кая проплака,
че е мъртъв. Но Мама го вдигна и го премести на дивана, а после заши лицето му с
иглата за шиене. Когато всичко се успокои, Кая грабна бонето си от пода, притича
бързо през гората и го запокити с все сила в острицата.
Сега тя надникна в очите на непознатия мъж, застанал на верандата, и промълви:
— Джоди.
Той се усмихна и белегът се изкриви.
— Кая, надявах се да си тук.
Всеки се вглеждаше в по-зрелите очи на другия. Джоди нямаше как да знае, че
винаги е присъствал в мислите ѝ през всичките тези години, че десетки пъти ѝ е
показвал пътя през мочурището, че отново и отново я е учел за чаплите и светулките.
От всички хора на света тя най-много искаше да види отново Джоди и Мама. Умът ѝ
беше изтрил белега и цялата съпровождаща го болка. Нищо чудно, че беше погребал и
сцената, нищо чудно, че Мама си беше отишла. Ударена с ръжен през гърдите. Кая видя
отново онези изтрити петна върху плажната рокля като кръв.
Джоди искаше да я прегърне, да обвие около нея ръце, но когато направи крачка
напред, Кая, силно притеснена, наведе ниско глава встрани и се дръпна назад. Така
че Джоди просто пристъпи на верандата.
— Влез — покани го тя и го поведе в малката всекидневна, задръстена с нейните
образци.
— О! — каза Джоди. — Ами да. Видях книгата ти, Кая. Не бях съвсем сигурен, че си
ти, но, да, сега виждам, че си. Невероятно е.
Обикаляше, разглеждаше колекциите ѝ, оглеждаше стаята с новите ѝ мебели,
надничаше от антретата в спалните. Не за да любопитства, а да обхване всичко с очи.
— Искаш ли кафе, чай?
Кая не знаеше дали е дошъл да я види, или за да остане тук. Какво искаше
всъщност той от нея след всичките тези години?
— Кафе ще бъде чудесно. Благодаря ти.
В кухнята Джоди видя старата печка на дърва до новата на газ и хладилника.
Прокара длан по старата кухненска маса, която Кая бе запазила в някогашния ѝ вид. С
цялата ѝ история от люпеща се боя. Тя наля кафе в големи чаши и двамата седнаха.
— Значи сега си войник.
— Бих се два пъти във Виетнам. Ще остана в армията още няколко месеца. Държаха
се добре с мен. Платиха да завърша колеж — машиностроене, в Техническия университет
на Джорджия. Мога да остана при тях поне още малко.
Джорджия не беше чак толкова далеч — можеше да дойде да я види и по-рано. Но
сега беше тук.
— Вие всички си отидохте — каза Кая. — Татко остана малко след вас, но после и
той си отиде. Не знам къде е, не знам дори дали е жив.
— Значи оттогава ти тук си сама?
— Да.
— Кая, не трябваше да те оставям с това чудовище. Болно ми беше и се чувствах
ужасно години наред. Държах се като страхливец, глупав страхливец. Тези проклети
медали нищо не са — той махна с ръка към гърдите си. — Изоставих те, едно малко
момиченце да оцелява самичко в мочурището с един луд. Не очаквам изобщо някога да
ми простиш.
— Джоди, няма нищо. Ти самият тогава беше още дете. Какво можеше да направиш?
— Можех да се върна, когато попораснах. Отначало преживявах ден за ден в
покрайнините на Атланта — той се ухили подигравателно. — Тръгнах оттук със
седемдесет и пет цента в джоба. Откраднах ги от парите, които Татко държеше в
кухнята, взех ги, макар да знаех, че ще останат по-малко за вас. Работех какво ли
не, докато армията не меприбра. След тренировъчния период веднага ме пратиха на
фронта. Когато се върнах, беше изминало толкова много време, че реших, че и ти
отдавна си напуснала или избягала. Затова и не писах, мисля, че втория път, когато
кандидатствах да ида във Виетнам, като че ли го направих да се самонакажа. Смятах,
че това заслужавам, след като те бях напуснал. После преди няколко месеца завърших
Техническия университет и видях книгата ти в една книжарница. Катрин Даниел Кларк.
Сърцето ми хем се късаше, хем подскачаше от радост. Трябваше да те намеря — реших
да започна оттук и после вече да тръгна да те търся другаде.
— Е, ето ни сега тук — тя се усмихна за пръв път. Очите му не се бяха променили.
Лицата се променят в отговор на данъка, който плащаме на живота, но очите ни
остават отворени като прозорци към онова, което е било, и тя го виждаше в тях. —
Джоди, толкова съжалявам, че си се измъчвал, задето си ме напуснал. И аз те
обвинявах неведнъж. Но ние бяхме жертвите, не бяхме виновниците.
Той се усмихна.
— Благодаря ти, Кая.
В очите им се надигнаха сълзи и двамата отклониха погледи. Тя се поколеба, а
после каза:
— Може би ще ти е трудно да повярваш, но известно време Татко беше добър с мен.
По-малко пиеше, научи ме да ловя риба и често кръстосвахме с лодката цялото
мочурище. Но после, разбира се, отново се запи и ме остави да се боря сама.
Джоди кимна.
— Да, и аз съм забелязвал тази негова страна няколко пъти, но винаги се връщаше
към бутилката. Каза ми веднъж, че било свързано с войната. Бил съм на война и съм
видял неща, които могат да накарат човек да се пропие. Но не трябваше да си го
изкарва върху жена си и децата си.
— Какво е станало с Мама, с останалите? — попита тя. — Чувал ли си нещо за тях,
знаеш ли къде са отишли?
 — Не знам нищо за Мърф, Манди или Миси. Няма да ги позная, дори и да се разминем
на улицата. Предполагам, че са се пръснали по вятъра. Но Мама, ами това е още една
причина да те открия, Кая. За нея имам новини.
— Новини? Какви? Кажи ми — побиха я тръпки чак до пръстите на ръцете.
— Кая, не са добри. Научих едва миналата седмица. Мама е починала преди две
години.
Кая се преви на две, стиснала лицето си с ръце. От гърлото ѝ се отрониха тихи
стонове. Джоди се опита да я прегърне, но тя се отдръпна от него.
— Мама е имала сестра, Роузмари, и тя се е опитала да ни открие чрез Червения
кръст, когато Мама починала, но те не могли да ни намерят. А после преди няколко
месеца ме откриха чрез армията и ме свързаха с Роузмари.
Кая промърмори дрезгаво.
— Мама е била жива допреди две години. А аз я чаках всичките тези години да се
върне тук по пътечката — тя се изправи и се хвана за мивката. — Защо не се е
върнала? Защо никой не ми каза къде е? А сега вече е твърде късно.
Джоди се приближи до нея и въпреки че тя се опитваше да извърне глава, я
прегърна.
— Съжалявам, Кая. Ела да седнеш. Ще ти разкажа какво ми съобщи Роузмари.
Изчака я да седне и продължи.
— Мама получила сериозен нервен срив, когато ни остави и замина за Ню Орлиънс,
където била израснала. Била болна умствено и физически. Спомням си малко от Ню
Орлиънс. Мисля, че бях на пет, когато го напуснахме. Спомням си само хубава къща с
големи прозорци, през които се виждаше градина. Но щом се настанихме тук, Татко не
даваше наникой от нас да спомене Ню Орлиънс, нито баба и дядо, нито каквото и да
било друго. Така че всичко в главата ми се заличи.
Кая кимна.
— Не съм знаела.
— Роузмари каза, че родителите им от самото начало били против брака на Мама и
Татко — продължи Джоди, — но Мама заминала за Северна Каролина със съпруга си без
пукнат грош. По-късно Мама започнала да пише на Роузмари за хала си — как живее в
къщурка в тресавището с пияница, който бие нея и децата. А после, след години, един
ден Мама се появила. Била с обувки от изкуствена крокодилска кожа на висок ток,
които обичала. Не се била къпала и не се била ресала с дни. Мълчала с месеци, не
продумвала и дума. Настанила се в старата си стая в дома на родителите си и почти
не ядяла. Разбира се, повикали лекари, но никой не могъл да ѝ помогне. Бащата на
Мама се обадил на шерифа в Баркли Коув да пита дали децата на Мама са добре, но
оттам му отговорили, че дори не се и опитват да следят хората от мочурището.
От време на време Кая хлипаше.
— Най-сетне, почти година по-късно, Мама изпаднала в истерия и разказала на
Роузмари как си спомня, че била изоставила децата си. Роузмари ѝ помогнала да
напише писмо до Татко, в което го питала може ли да дойде да ни вземе да живеем с
нея в Ню Орлиънс. Той ѝ отговорил, че ако се върне или се свърже с някого от нас,
ще ни пребие до смърт. А тя знаела, че той бил способен на това.
Писмото в синия плик. Мама я е потърсила, потърсила е всички тях. Мама е искала
да я види. Но последиците от това писмо бяха съвсем различни. Думите бяха разярили
Татко и го бяха тласнали отново към пиенето, а после Кая изгуби и него. Тя не
призна на Джоди, че все още пази пепелта от писмото в малко бурканче.
— Роузмари каза, че Мама не се сприятелила с никого, не вечеряла със семейството
и не общувала с никого. Не си позволила да живее и да изпитва някакво удоволствие.
След известно време започнала да говори повече и приказвала само за децата си.
Роузмари каза, че Мама ни е обичала през целия си живот, но била като вцепенена от
ужасната мисъл, че ще ни навреди, ако се върне, или че ще бъдем изоставени, ако не
се върне. Не ни е зарязала заради каприз, а е била тласната към лудост и почти не е
съзнавала, че ни е изоставила.
— Как е починала? — попита Кая.
— Била е болна от левкемия. Роузмари каза, че би могла да се излекува, но тя
отказвала всички лекарства. Все повече и повече отслабвала и просто угаснала преди
две години. Роузмари каза, че умряла, както и живяла. В мрак и тишина.
Джоди и Кая седяха неподвижно. Кая се сети за едно стихотворение от Голуей
Кинъл, което Мама бе подчертала в книгата си.Изпитвам облекчение, че всичко свърши
—накрая съжалявам самоза онзи порив към повече живот.… Сбогом.
Джоди стана.
— Ела с мен, Кая, искам да ти покажа нещо.
Той я заведе до пикапа и се качи отзад. Внимателно отвори голям кашон и извади
една по една неопаковани картини, рисувани с маслени бои. Нареди ги покрай
каросерията на пикапа. На едната имаше три момичета — Кая и сестрите ѝ, — клекнали
край лагуната да наблюдават водните кончета. На другата Джоди и брат им държаха
нанизана риба на канап.
— Донесох ги, в случай че все още си тук. Роузмари ми ги изпрати. Каза, че Мама
с години ни е рисувала дни и нощи наред.
На една от картините и петте деца като че ли следяха с поглед художничката. Кая
се вгледа в очите на сестрите и братята си, които сега се взираха в нея.
— Кой кой е? — прошепна тя.
— Какво?
— У дома няма нито една снимка. Не ги познавам. Кой кой е?
— О! — на Джоди му секна дъхът, но най-сетне каза: — Ами това е Миси, най-
голямата. После са Мърф, Манди. Разбира се, този малък сладур съм аз. А това си ти.
Той я остави да им се нагледа, а после каза:
— Я виж тази.
Сочеше една изключително колоритна маслена картина на две деца, клекнали сред
водовъртежи от зелена трева и диви цветя. Момиченцето едва беше проходило, може би
беше на три години, правата му черна коса падаше по раменете. Момченцето, малко по-
голямо, със златни къдрици, сочеше пеперуда монарх, разперила криле в черно и жълто
над една маргаритка. Беше хванало за ръка момиченцето.
— Мисля, че това сте вие с Тейт Уокър — каза Джоди.
— Сигурно си прав. Прилича на него. Защо Мама е нарисувала Тейт?
— Той идваше доста често, ловеше риба с мен. Винаги ти показваше разни насекоми
и други неща.
— Защо не си спомням?
— Беше много малка. Един следобед Тейт дойде с лодката си в нашата лагуна, Татко
се наливаше от бутилката в плика, наистина беше много пиян. Ти газеше из водата и
се предполагаше, че Татко те пази. Изведнъж, без никаква причина, Татко те сграбчи
за ръцете и така те разтресе, че главата ти се отметна назад. После те пусна в
калта и се разкикоти. Тейт изскочи от лодката и се затича към теб. Беше само седем-
осемгодишен, но се разкрещя на Татко. Разбира се, Татко го зашлеви и му кресна да
се омита от земята му и никога повече да не се връща, защото ще го застреля. Вече
всички бяхме дотичали да видим какво става. Въпреки че Татко крещеше и беснееше,
Тейт те вдигна и те подаде на Мама. Увери се, че си добре, преди да си тръгне. След
това ние с него продължихме да ловим риба, но той никога повече не дойде у нас.
Не и докато не ме изпрати дотук, когато бях изкарала за пръв път лодката в
мочурището, помисли си Кая. Тя се загледа в картината — толкова пастелна и мирна.
Умът на Мама някак си беше извлякъл красота от лудостта. Всеки, който погледнеше
тези картини, щеше да си помисли, че изобразяват най-щастливото семейство на света,
което живее на брега на морето и играе под слънцето.
Джоди и Кая седяха на ръба на каросерията на пикапа и все така безмълвно
съзерцаваха картините. Той продължи да говори.
— Мама беше толкова изолирана и сама. В такива условия хората се държат
различно.
Кая изстена тихичко.
— Моля те, не ми говори за изолация. Няма нужда някой да ми обяснява как тя
променя хората. Преживяла съм я. Аз съм олицетворение на изолацията — прошепна тя
малко остро. — Прощавам на Мама, че си тръгна. Но не разбирам защо не се върна —
защо ме изостави. Сигурно не си спомняш, но след като тя си тръгна, ти ми каза, че
лисицата понякога изоставяла лисичетата си, ако гладувала или била под краен стрес.
Лисичетата умирали — както сигурно така или иначе щели да умрат, — но лисицата
оставала, за да даде живот на ново потомство, когато условията са по-добри, когато
може да отгледа ново котило. Оттогава прочетох доста по въпроса. В природата — там,
където пеят раците — това наглед безмилостно поведение всъщност увеличава броя на
малките, отгледани от майката в продължение на целия ѝ живот, и така, когато
изостави потомството си по време на стрес, гените ѝ се предават на следващото
поколение. И тъй нататък, и тъй нататък. Същото се случва и с хората. Някои видове
поведение, които сега ни се струват безмилостни, са осигурили оцеляването на човека
в ранните му години, в каквото тресавище и да се е намирал по онова време. Без това
сега нямаше да сме тук. Тези инстинкти все още са заложени в нашите гени и се
проявяват, когато надделяват определени обстоятелства. Някои части от нас още от
древни времена винаги остават онова, което сме, което трябва да бъдем, за да
оцелеем. Може би някакъв първичен подтик — някакви древни гени, вече неподходящи —
е принудил Мама да ни изостави заради стреса, ужаса и реалната опасност да живее с
Татко. Това не я оправдава —тя трябваше да избере да остане.Но след като знаем, че
тези тенденции са заложени в биологичните ни програмни схеми, това може да ни
помогне да простим дори и на една провалила се майка. Това може да обясни
напускането ѝ, но аз все още не разбирам защо не се е върнала. Защо дори не ми
писа. Би могла да изпраща писмо след писмо година след година, докато някое от тях
най-сетне стигне до мен.
— Предполагам, че някои неща не могат да бъдат обяснени, а само простени или не.
Не зная отговора. Може би няма такъв. Съжалявам, че ти донесох лоши новини.
— През по-голямата част от живота ми не съм имала семейство, нито новини за
семейството. Сега само за няколко минути открих брат си и изгубих майка си.
— Съжалявам, Кая.
— Не съжалявай. Всъщност изгубих Мама преди много години, а сега ти се върна,
Джоди. Не мога да ти обясня колко много исках да те видя отново. Това е един от
най-щастливите и най-тъжните дни в живота ми — тя докосна ръката му с пръсти и
Джоди вече я познаваше достатъчно, за да разбере какъв рядък жест е това.
Двамата се върнаха в кухнята и той огледа новите неща, прясно боядисаните стени,
ръчно изработените шкафове.
— Как се оправяше, Кая? Преди да излезе книгата ти, откъде взимаше пари, храна?
— О, това е дълга и досадна история. Най-вече продавах миди, стриди и пушена
риба на Джъмпин.
Джоди отметна глава и се засмя гръмогласно.
— Джъмпин! Не съм се сещал за него от години. Все още ли е жив?
Кая не се засмя.
— Години наред Джъмпин беше най-добрият ми приятел, единственият ми приятел.
Единственото ми семейство, ако не броиш сребристите чайки.
Джоди стана сериозен.
— Нямаше ли приятели в училище?
— Ходих на училище само един-единствен ден в живота си — ухили се тя. — Децата
ми се присмяха, така че аз повече не стъпих там. Прекарвах седмици да надхитрям
служителите, отговарящи за самоволните отсъствия от училище. А това не беше чак
толкова трудно след всички неща, на които ме беше научил ти.
Той я погледна смаяно.
— Как се научи да четеш? Как написа книгата си?
— Всъщност Тейт Уокър ме научи да чета.
— Продължавате ли да се виждате?
— От време на време — тя се изправи и се обърна към печката. — Искаш ли още
кафе?
Джоди усети как присъствието на самотния ѝ живот тегне в кухнята. Забелязваше се
по малобройните лукови глави в кошницата за зеленчук, по единствената чиния,
оставена да се отцеди на сушилката, по царевичния хляб, завит грижливо с тънка
кърпа, както би го завила стара вдовица.
— Пих достатъчно, благодаря. Но какво ще кажеш да се повозим из мочурището? —
попита той.
— Разбира се. Няма да повярваш, имам нова лодка, но все още използвам старата.
Слънцето беше пробило през облаците и сияеше ярко и топло за такъв зимен ден.
Докато Кая прекарваше лодката през тесните канали и блестящите като стъкло приливни
устия, той възкликваше при вида на някой познат щръкнал дънер, останал непроменен
през всичките тези години, или къщурка на бобри, струпана на все същото предишно
място. Двамата се смяха, когато стигнаха до лагуната, където Мама, Кая и сестрите ѝ
бяха заседнали с лодката в калта.
Щом се върнаха в къщурката, Кая събра в една кошница храна, която изядоха на
плажа с чайките.
— Бях толкова малка, когато всички напуснаха — каза тя. — Разкажи ми за другите.
И Джоди ѝ разказа за по-големия им брат Мърф, който я носел на раменете си през
гората.
— Ти се смееше през цялото време. Той тичаше и правеше кръгове с теб на раменете
си. И веднъж ти се смя толкова много, че се напишка на врата му.
— О, не! Не съм го направила — Кая се облегна назад със смях.
— Да, напишка се. Той поквича малко, но продължи да тича и влезе в лагуната,
докато не се скри под водата, а ти остана на раменете му. Ние всички — Мама, Миси,
Манди и аз — ви гледахме и се смяхме до сълзи. Мама направо трябваше да седне на
земята, толкова много се смя.
Кая си представяше сцените, които той ѝ описваше. Парченца от семейния им живот,
за които не бе и подозирала, че ги помни.
— Миси започна първа да храни чайките — продължи Джоди.
— Какво? Наистина ли! Мислех си, че аз съм започнала, когато всички си отидоха.
— Не, тя хранеше чайките всеки ден, когато можеше да се измъкне. Беше им дала
имена на всичките. Една от тях наричаше Големия червеноточко, спомням си го. Нали
знаеш,заради онова червено петно на клюновете им.
— Разбира се, това не е същата птица… през мен минаха няколко поколения Големи
червеноточковци. Но ето там, вляво, е сегашният Голям червеноточко.
Тя се опита да си представи сестра си, която ѝ беше подарила чайките, но виждаше
само лицето от картината. А това беше повече от всичко, с което бе разполагала
досега.
Както беше известно на Кая, червената точка върху клюна на сребристата чайка не
беше единствено за украса. Само когато малките кълвяха тази точка с клюновете си,
родителят им даваше донесената за тях храна. Ако червената точка не се виждаше и
малките не я кълвяха, родителят нямаше да ги нахрани и те щяха да умрат. Дори и в
природата границата между родители и деца беше по-тънка, отколкото човек можеше да
си представи.
Седнаха за малко и Кая каза:
— Просто не си спомням много за онова време
— Е, значи си късметлийка. Така е по-добре.
Поседяха безмълвно. Без да си спомнят.
Тя сготви южняшка вечеря, както я приготвяше Мама — грах с червен лук, пържена
шунка, царевичен хляб с пръжки, маслен боб, задушен с масло и мляко. И плодов
сладкиш с къпини и бита сметана с бърбъна, който беше донесъл Джоди. Докато се
хранеха, той ѝ каза, че би искал да остане няколко дни, ако Кая няма нищо против, и
тя му отговори, че е добре дошъл да стои, докогато си иска.
— Това вече е твоя земя, Кая. Ти си я спечели. Аз още известно време съм
разквартируван във форт Бенинг, не мога да остана дълго. След това вероятно ще си
намеря работа в Атланта, за да можем да поддържаме връзка. Ще ми се да те виждам
всеки път, когато мога да се измъкна дотук. През целия си живот съм искал само едно
— да знам, че сидобре.
— Ще бъде чудесно, Джоди. Заповядай, когато можеш.
На другата вечер, докато седяха на плажа, а върховете на вълните гъделичкаха
пръстите на босите им крака, Кая бъбреше неудържимо и все Тейт ѝ беше в устата. Как
ѝ показал веднъж пътя до дома, когато тя, още като малка, се била изгубила в
мочурището. Как бил първият човек, който ѝ прочел стихотворение. Разказа на Джоди
за играта с пера и как Тейт я научил да чете, как сега работел като учен в
лабораторията. Как бил първата ѝ любов, но я зарязал, когато заминал да учи в
колежа, оставил я да го чака набрега на лагуната. И така всичко свършило.
— Преди колко време се случи това? — попита Джоди.
— Някъде преди седем години. Когато отиде за пръв път в Чейпъл Хил.
— Виждала ли си го оттогава?
— Върна се да ми се извини, каза, че все още ме обичал. Точно той предложи да
публикувам наръчниците. Приятно ми е да го срещам от време на време из мочурището,
но никога вече няма да се обвържа с него. Не мога да му имам доверие.
 — Кая, това се е случило преди седем години. Той е бил още момче, за пръв път
далеч от дома си, със стотици хубави момичета наоколо. Щом се е върнал да се извини
и е казал, че те обича, може би не трябва да го съдиш твърде строго.
— Повечето мъже прескачат от една на друга жена. Недостойните се перчат и те
примамват с лъжи. Което, предполагам, е причината Мама да си падне по Татко. Тейт
не е единственият мъж, който ме е изоставил. Чейс Андрюс дори ми говореше за
женитба, а се ожени за друга. И дори не ми каза — прочетох го във вестника.
— Много съжалявам. Наистина, но, Кая, не само мъжете изневеряват. И мен са ме
мамили, зарязвали са ме и са ме прегазвали няколко пъти. Да си признаем честно,
любовта вповечето случаи не продължава дълго. Но дори и когато е несполучлива, тя
те свързва с други хора и в крайна сметка това ти остава —връзките.Да вземем нас
двамата, сега отново се намерихме и само си помисли, че ако всеки от нас има деца,
това ще е цяла нова верига от връзки. И така ще продължава. Кая, ако обичаш Тейт —
престраши се.
Кая се сети за картината, на която Мама ги беше нарисувала с Тейт като деца,
събрали глави, заобиколени с пастелни цветя и пеперуди. В крайна сметка може пък
това да беше послание от Мама.
На третия ден от посещението на Джоди те разопаковаха картините на Мама — с
изключение на една, която Джоди задържа за себе си — и ги закачиха по стените.
Къщуркатанякак си светна, като че ли ѝ се отвориха още прозорци. Кая отстъпи назад
и ги загледа — какво чудо бе да има част от картините на Мама по стените си.
Измъкнати от огъня.
След това тя изпрати Джоди до пикапа и му даде пакета с обяда, който беше
приготвила за пътуването. Двамата плъзгаха погледи в гората, по пътеката, къде ли
не, но не ив очите един на друг. Най-сетне той каза:
— По-добре да тръгвам, но ето адреса и телефонния ми номер — и ѝ подаде листче
от тефтер.
Дъхът ѝ спря, с лявата ръка зад гърба си тя потърси да се опре на пикапа, а с
дясната взе листчето. Такова простичко нещо — адресът на брат ѝ на листче хартия.
Такова изумително нещо — семейство, което можеше да намери. Номер, на който можеше
да се обади и той щеше да отговори. Тя се задави безмълвно, когато Джоди я
прегърна, и най-сетне след дълги години живот се облегна на него и се разплака.
— Не мислех, че ще те видя вече. Мислех, че си отиде завинаги.
— Винаги ще съм тук, обещавам. Ако се преместя другаде, ще ти изпратя новия ми
адрес. Ако някога имаш нужда от мен, пиши или ми се обади, чуваш ли?
— Ще го направя. И идвай на гости, когато можеш.
— Кая, намери Тейт. Той е добър човек.
Джоди ѝ маха от прозореца на пикапа през цялото време, докато караше по
пътеката, а тя го гледаше, плачеше и се смееше едновременно. И след като свърна на
пътя, червеният пикап все още се провиждаше през изсветлените места в гората,
където някога просветваше белият шал. Джоди ѝ махаше с дългата си ръка, докато не
изчезна.
Трийсет и четвърта глава
Обискът
1968година
— Ето че пак я няма — каза Джо, след като почука по рамката на замрежената врата
на верандата на Кая.
Ед бе застанал на стъпалата пред верандата и заслонил очи с длани, се мъчеше да
види нещо през мрежата. Огромните клони на дъба с увиснали повесма от испански мъх
хвърляха сенки върху овехтелите дъски и острия покрив на къщурката. В късната
ноемврийска утрин примигваха само сиви кръпки небе.
— Разбира се, че не е тук. Това няма значение, имаме заповед за обиск. Просто
влизай, обзалагам се, че не е заключено.
Джо отвори вратата и се провикна:
— Има ли някой вкъщи? Шерифът е тук.
След като влязоха, зяпнаха втрещено рафтовете с нейната менажерия.
— Ед, виж, виж всички тези неща. Продължават и там, в другата стая, и в антрето.
Малко ми мяза на откачена. Луда е като триок плъх.
— Може би, но очевидно е специалист по мочурището. Нали знаеш, че е публикувала
онези книги. Хайде да се заемаме. Така, търсим следните неща — и шерифът зачете от
къс списък. — Предмети с влакна от червена вълна, които да отговарят на влакната,
намерени по якето на Чейс. Дневник, календар или бележки, нещо, в което може да се
споменават местата и часовете на местопребиваването ѝ, гердана с мидата или пък
използвани нощни автобусни билети. И да не ѝ разхвърляме нещата. Няма причина.
Можем да погледнем под и около всяко нещо, няма нужда да повреждаме всичко.
— Да, чух те. Тук е почти като в параклис. Хем съм впечатлен, хем ме побиват
тръпки.
— Ще е досадно, бъди сигурен — каза шерифът, докато старателно надничаше зад
редица птичи гнезда. — Ще започна отзад, от спалнята ѝ.
Мъжете работеха мълчаливо в търсене на доказателства, като повдигаха дрехите в
чекмеджетата, ровеха из ъглите на килерите, разместваха буркани със змийска кожа и
зъби от акула.
След десет минути Джо се обади.
— Ела да видиш това тук.
Когато Ед излезе на верандата, Джо каза:
— Ти знаеше ли, че женските птици имат само по един яйчник?
— Какви ми ги плещиш?
— Виж. От тези рисунки и бележки се вижда, че женските птици имат само един
яйчник.
— По дяволите, Джо. Не сме тук за урок по биология. Върни се към заданието.
— Секунда само. Виж тук. Това е перо от мъжки паун, а в бележките ѝ се казва, че
в продължение на еони перата на мъжките ставали все по-големи, за да привличат
женските, докато мъжките просто вече не можели да литнат.
— Свърши ли? Имаме работа да вършим.
— Е, много е интересно.
Ед излезе от помещението.
— Заеми се с работа, човек.
След още десет минути Джо отново го извика. Докато Ед крачеше от малката спалня
към всекидневната, каза:
— Нека позная. Намерил си препарирана мишка с три очи.
Джо не му отговори, но когато Ед влезе в помещението, му показа червена вълнена
шапка.
— Къде я намери?
— Ето тук, висеше на редицата куки заедно с тези палта, още шапки и разни други
работи.
— Хей така, на открито?
— Точно тук, както ти казах.
Ед измъкна от джоба си прозрачното пликче с червените влакна, свалени от
джинсовото яке, което Чейс бе носил в нощта на смъртта си, и ги сравни с червената
шапка.
— Изглеждат съвсем същите. Същият цвят, същата дължина, същата дебелина — каза
Джо, докато двамата разглеждаха шапката и образеца.
— Така е. И в двата случая червените влакна са смесени с мъхава бежова вълна.
— Човече, това може да е нещото, което ни трябва.
— Трябва да я изпратим в лабораторията, разбира се. Но ако влакната
съответстват, ще я извикаме за разпит. Сложи шапката в плик и я надпиши.
След четири часа обиск мъжете се срещнаха в кухнята.
След като си разкърши гърба, Ед каза:
— Мисля, че ако имаше още нещо, вече щяхме да сме го намерили. Винаги можем да
се върнем.За днес стига.
Докато криволичеше по коловозите обратно към града, Джо се обади:
— Струва ми се, че ако беше виновна, щеше да скрие шапката. Нямаше да я държи на
открито, просто така.
— Може би не си е представяла, че влакната могат да полепнат по якето му. Или
пък че лабораторията може да ги идентифицира. Просто е нямало как да знае такова
нещо.
— Е, това може и да не го е знаела, но се обзалагам, че знае много други работи.
Онези мъжки пауни, които се перчат и се състезават за женските, те дори не можели
да хвърчат. Птиците имали само един яйчник. Не съм сигурен какво означава всичко
това, но като цяло значи нещо.
Трийсет и пета глава
Компасът
1968година
Един юлски следобед на 1968 година, повече от седем месеца след посещението на
Джоди, в пощенската ѝ кутия се появи "Птиците от Източното крайбрежие" от Катрин
Даниел Кларк — втората ѝ книга, с ярки подробности и много красота. Тя прокара
пръсти по впечатляващата обложка с нейна рисунка на сребриста чайка. И каза с
усмивка: "Хей, Голям червеноточко, уреди се на корицата, а?".
С книгата в ръка Кая тръгна тихо към сенчестата поляна сред дъбовете, близо до
къщурката ѝ, да търси гъби. Влажните гнили листа хладнееха под стъпалата ѝ, докато
тя се приближаваше към кръг от яркожълти гъби. Изведнъж спря рязко насред крачката.
Върху стария дънер с перата беше оставена малка картонена кутия от мляко в бяло и
червено, досущ като една друга кутия преди много време. Най-неочаквано Кая се засмя
на глас.
Вътре в кутията, завит в тънка хартия, се гушеше стар военен компас с позеленял
от времето месингов обков. Кая затаи дъх при вида му. Никога не бе имала нужда от
компас, защото посоките ѝ се струваха очевидни. Но в облачни дни, когато слънцето
се криеше, компасът щеше да я насочва.
В сгънатата бележка пишеше:Скъпа Кая, този компас е на дядо ми от Първата
световна война. Той ми го подари, когато бях малък, но аз така и не го използвах и
реших, че може би ти ще му намериш по-добро приложение. С обич, Тейт. П. П. Радвам
се, че можеш да прочетеш тази бележка!
Кая препрочете още веднъж думите "скъпа" и "с обич". Тейт. Момчето със
златистите коси в лодката, което я заведе до дома ѝ преди бурята, момчето, което ѝ
оставяше в дар пера върху стария пън, момчето, което я научи да чете, деликатният
юноша, който я преведе през първия ѝ менструален цикъл и събуди у нея първите ѝ
сексуални желания като жена, младият учен, който я насърчи да издаде книгите си.
Въпреки че му подари книгата си за раковините, Кая продължаваше да се крие в
шубрака, когато го видеше в мочурището, и се отдалечаваше с лодката, без той да я
забележи. Познаваше любовта само по безчестните сигнали на светулките.
Дори Джоди ѝ каза, че трябва да даде на Тейт втори шанс. Но всеки път, когато го
видеше или помислеше за него, сърцето ѝ прескачаше от старата ѝ любов към болката
от изоставянето. Щеше ѝ се вече да избере едната или другата страна.
След няколко дни тя се промъкна през приливните устия в ранната утринна мъгла с
компаса в мешката, макар че едва ли щеше да ѝ потрябва. Бе решила да потърси редки
диви цветя върху пясъчна ивица, която бе издадена в морето, но част от Кая
оглеждаше каналите за лодката на Тейт.
Мъглата се заинати и не искаше да се вдигне, а заизвива пипала около дървесните
пънове и ниско провисналите клони. Въздухът не помръдваше, дори птиците мълчаха,
докато Кая лъкатушеше по канала. Наблизо отекнаха два удара, все едно бавно
загребващо весло се чукна във флашборд, а после от омарата изникна призрачна лодка.
Убити от сумрака, на светло цветовете придобиха форма. Златисти коси под червена
шапка. Сякаш излязъл от сън, Тейт стоеше прав върху кърмата на старата си
риболовналодка и се отблъскваше с прът през канала. Кая изключи мотора и загреба
назад в един гъсталак, за да види как Тейт ще мине край нея. Винаги назад, за да го
види как ще мине.
По залез, вече по-спокойна, със сърце на мястото му, Кая рецитираше на
плажа.Залезите са сложно нещо.Здрачът, пречупен и отразен,никога не е
истински.Диплите му са като плащ, който крие следите, крие лъжите.Какво от това, че
зракът мами.Цветовете просветват яркои все забравяме, че слънцето е вече
отвъд,когато открием болката от изгаряне.Залезите със своя плащ крият
истините, крият лъжите.A. X.
Трийсет и шеста глава
Капанът
1968година
Джо влезе през отворената врата в канцеларията на шерифа.
— Ето го доклада.
 — Я да видим.
И двамата мъже прегледаха набързо документа до последната му страница. Ед каза:
— Е, туй то. Абсолютно съответствие. Има влакна от шапката ѝ по якето на вече
мъртвия Чейс — шерифът плесна с доклада по китката си. — Да видим с какво
разполагаме. Първо, ловецът на скариди ще свидетелства, че е видял госпожица Кларк
да кара лодката си към пожарникарската кула точно преди Чейс да се пребие до смърт.
Колегата му ще го подкрепи. Второ, Пати Лъв каза, че госпожица Кларк е направила
гердан с мида за Чейс, който е изчезнал в нощта на смъртта му. Трето, има влакна от
нейната шапка поякето му. Четвърто — мотивът на изоставената жена. И алибито, което
можем да опровергаем. Би трябвало да е достатъчно.
— Един по-добър мотив щеше да ни свърши повече работа — обади се Джо. — Не ми се
струва достатъчно да те разкарат, за да убиеш.
— Е, не сме приключили с разследването, но имаме достатъчно доказателства, за да
я приберем за разпит. Може би достатъчно и да я обвиним. Ще разберем по-точно,
когато я докараме тук. И тъкмо в това е проблемът, нали? Как да го направим? Години
наред тя се изплъзва на всички. На служителите по самоотлъчка от училище, на
преброителите на населението, накойто и да било,надхитрила е всички. Включително и
нас. Тръгваме да я гоним из тревите в тресавището и ставаме за смях.
— Това не ме плаши. Само защото никой друг не я е хванал, не означава, че и ние
няма да успеем. Но това не е най-умният начин. Да ѝ заложим капан.
— Да, бе. Хубаво — каза помощник-шерифът. — Поназнайвам нещичко за капаните.
Когато ловиш лисица, обикновено тя надхитря капана. Едва ли ще можем да я
изненадаме. Чукаме на вратата ѝ от толкова време, че бихме могли да сплашим и
кафява мечка. Какво ще кажеш да пуснем хрътките? Това поне ще е сигурна работа.
Шерифът помълча няколко секунди.
— Не знам. Може би остарявам и се размеквам на пределната възраст от петдесет и
една години. Но да насъскваш хрътки срещу жена, не ми се струва редно. Добре е за
избягали затворници, за хора, които вече са били уличени в престъпление. Но както и
всички останали, тя е невинна до доказване на противното и аз не мога да си
представя да пусна хрътки по следите на заподозряна жена. Може би като крайна
мярка, но все още не.
— Добре. Тогава какъв капан?
— Точно това трябва да измислим.
На другата сутрин, петнайсети декември, докато Ед и Джо обсъждаха възможностите
как да докарат Кая, на вратата се почука. Зад матираното стъкло се извиси едрата
фигура на мъж.
— Влез — обади се шерифът.
Когато мъжът влезе, Ед каза:
— А, здравей, Родни. Какво можем да направим за теб?
Родни Хорн, пенсиониран монтьор, прекарваше по-голямата част от времето си в
ловене на риба с приятеля си Дени Смит. Хората от селото го познаваха като тих и
стабилен човек, винаги облечен с работен гащеризон. Не пропускаше нито една
църковна служба, но и там се появяваше с гащеризона, с прясно изгладена риза,
колосана като дъскаот жена му Елси.
Родни свали филцовата си шапка и я задържа пред шкембето си. Ед му предложи
стол, но Родни поклати глава.
— Няма да ви отнемам много време — започна той. — Просто нещо, което може да е
важно по случая с Чейс Андрюс.
— Какво имаш? — попита го Джо.
— Ами беше преди известно време. На трийсети август тази година ние с Дени
ловяхме риба и видяхме нещо в Сайпрес Коув. Мисля, че може да ви заинтересува.
— Давай — каза шерифът. — Ама, моля ти се, седни, Родни. Всички ще се
почувстваме по-добре, ако седнеш.
Родни седна на предложения стол и в следващите пет минути им разказа историята
си. След като си отиде, Ед и Джо се спогледаха.
— Е, сега вече имаме мотив — каза Джо.
— Хайде да я приберем.
Трийсет и седма глава
Сивите акули
 1968година
Една сутрин няколко дни преди Коледа и по-рано от обичайното Кая бавно и тихо
караше лодката към Джъмпин. Откакто шерифът и помощникът му се въртяха около
къщичката ѝ в опити да я заловят у дома — а тя само наблюдаваше напразните им
усилия от палмите, — Кая купуваше бензина и продуктите, преди да съмне, когато
единствено рибарите бяха навън. Днес над плискащото се море се носеха ниски облаци,
а от изток, засукана като бич над хоризонта, заплашваше да се втурне внезапна буря.
Преди да е връхлетяла, Кая трябваше да приключи бързо с покупките при Джъмпин.
Когато беше на около половин километър, видя пристана му, обвит в мъгла. Намали още
повече скоростта исе огледа за други лодки в тегнещата тишина.
Най-сетне някъде от четиресет крачки забеляза, че Джъмпин седи на стария стол,
подпрян на стената. Махна му. Той не ѝ отговори. Не стана. Поклати леко глава,
едва-едва. Кая уби скоростта.
Махна му отново. Джъмпин я погледна, но не помръдна.
Кая дръпна силно скоростния лост и рязко сви обратно към морето. Но от мъглата
изплува голяма лодка с шерифа на руля. С още няколко лодки отстрани. А зад тях
идваше бурята.
С газ до дупка Кая се запровира между настъпващите плавателни съдове, а лодката
ѝ се заудря в белите върхове на вълните, докато се втурваше към открито море.
Искаше ѝ се да прекоси към мочурището, но шерифът беше твърде близо, щеше да я
залови, преди да стигне дотам.
Морето вече не се надигаше в симетрични вълни, а се блъскаше хаотично. Водата
ставаше все по-безмилостна, когато бурята я връхлетя. След секунди се изсипа порой.
Каяпрогизна до кости, дълги кичури коса струяха през лицето ѝ. Насочи се по вятъра,
за да не се обърне, но морето блъскаше лодката откъм носа.
Осъзнала, че техните лодки са по-бързи, тя се приведе срещу бесния вятър.
Сигурно можеше да им се изплъзне в тази буря или да скочи в морето и да заплува.
Прехвърляше наум подробностите около подобен скок, според нея това бе най-добрият ѝ
шанс. На такова близко разстояние до брега обратното течение щеше да я всмукне под
водата и да я понесе много по-бързо, отколкото те смятаха, че може да плува. Ако
вадеше от време на време глава, за да си поеме въздух, тя можеше да стигне до
сушата и да се измъкне на обрасналия бряг.
Зад нея моторите им изпреварваха бурята. Приближаваха се. Кая не можеше просто
да спре. Никога не се предаваше. Трябваше да скочи сега. Но изведнъж като сиви
акули лодките им я наобиколиха, все по-близо и по-близо. Една от тях се изпречи
отпред и Кая се блъсна в нея странично. Ударът я отхвърли назад, към извънбордовия
двигател, и вратът ѝ се изметна рязко. Шерифът се протегна и сграбчи флашборда ѝ,
докато кипящите килватерни вълни подмятаха всички лодки. Двама мъже скочиха при нея
и заместник-шерифът изрече:
— Госпожице Катрин Кларк, арестувана сте за убийството на господин Чейс Андрюс.
Имате право да мълчите…
Кая не чу останалото. Никой не чува останалото.
Tридесет и осма глава
Неделния съдия
1969година
Кая замижа от силната светлина на лампите и от големите прозорци до тавана. Два
месеца беше живяла като в мъгла и сега, когато отново отвори очи, погледът ѝ улови
мекия силует на мочурището отвън. Големите дъбове, надвиснали над високи като
храсти папрати и зимна зеленика. Опита се да задържи по-дълго пред погледа си тази
жива зеленина, но неумолими ръце я поведоха към дълга маса със столове, където
седеше адвокатът ѝ Том Милтън. Ръцете ѝ бяха оковани пред тялото в неловка поза
като за молитва. Облечена с черен панталон и семпла бяла блуза, с виеща се плитка
между лопатките на гърба ѝ, тя не обърна глава да погледне присъстващите. Въпреки
това усещаше топлината и раздвижването на хората, събрани в съдебната зала за
гледане на делото ѝ по обвинение в убийство. Усещаше как хората въртят рамене и
глави, за да я видят по-добре. Да я видят с белезници. От миризмата на пот, пушек и
евтин парфюм ѝ се пригади още повече. Кашлянето престана, но шумът се усили, когато
Кая се приближи до стола си — всичко това ѝ се струваше далечно, защото чуваше най-
вече собственото си болезнено накъсано дишане. Докато ѝ сваляха белезниците, беше
забила поглед в пода — лъснати до блясък чамови дъски, после седна тежко на мястото
си. Беше девет и половина на двайсет и пети февруари 1969 година.
Том се наведе към нея и ѝ прошепна, че всичко ще е наред. Тя не отговори, но
потърси в очите му искреност — каквото и да било, за да има за какво да се залови.
Не че му вярваше, но за пръв път в живота си трябваше да разчита на друг. Доста
висок за своите седемдесет и една години, той носеше гъстата си бяла коса и
старомодните си ленени костюми с неочаквано, макар и клиширано изящество на
провинциален държавник. Движеше се спокойно и говореше тихо с постоянна приятна
усмивка на лицето.
Съдия Симс беше определил за госпожица Кларк един млад адвокат, след като тя не
направи нищо по въпроса, но когато Том Милтън научи за това, заряза пенсионерския
си живот и помоли да я представляваpro bono[14].Както и всички останали, той беше
чувал историите за Момичето от мочурището и през годините я беше виждал случайно
няколко пъти — или как дрейфува с лекота по каналите като част от течението, или
как като енот от боклукчийска кофа притичва от бакалията до лодката си.
Когато преди два месеца посети за пръв път Кая в затвора, го заведоха в тъмна
стаичка, където тя седеше на масата. Кая не вдигна очи да го погледне. Том се
представи, каза, че ще я представлява в съда, тя обаче не отговори и не вдигна очи.
Обхвана го силно желание да я потупа по ръката, но може би изправената ѝ стойка или
пък празният ѝ поглед някак си я предпазваха от докосване. Като навеждаше глава под
различни ъгли в опит да улови погледа ѝ, той ѝ обясни съдебните процедури, какво да
очаква от тях, а после ѝ зададе няколко въпроса. Кая нито му отговори, нито
помръдна, нито го погледна. Когато я извеждаха от стаята, обърна глава да погледне
през прозорчето, откъдето се виждаше небето. Над пристанището крещяха морски птици
и Кая като че ли се вслушваше в песните им.
При следващото си посещение Том бръкна в амбалажен плик и плъзна към нея книга с
лъскава подвързия. Заглавието ѝ беше "Най-редките раковини в света" и беше
изпълнена с рисунки с маслени бои в естествена големина на раковини от най-
далечните брегове на земята. С полуотворена уста Кая разгърна бавно страниците,
като кимаше с глава при някои от екземплярите. Том я остави да я разгледа. После
отново я заговори и този път тя го погледна в очите. С непринудено търпение Том ѝ
обясни съдебните процедури и дори ѝ начерта скица на съдебната зала с местата на
съдебните заседатели, скамейката на съдията и къде ще седи тя с адвоката си. После
надраска с чертички човечета вместо съдебния пристав, съдията, протоколчика и
обясни ролите им.
Както и при първата им среща се опита да ѝ каже какви доказателства има срещу
нея и да я попита къде е била в нощта на смъртта на Чейс, но тя отново се сви в
черупката си при споменаването на каквито и да било подробности. По-късно, когато
Том стана да си върви, Кая плъзна книгата към него по масата, но той ѝ каза:
— Не, донесъл съм я за теб. Твоя е.
Тя прехапа устни и примигна.
И сега, когато за пръв път влязоха в съдебната зала, Том се опита да отвлече
вниманието ѝ от суматохата зад тях, като посочи различните части на съдебната зала
по скицата. Старанията му обаче бяха напразни. Към десет без петнайсет галерията бе
претъпкана от граждани, запълнили всички скамейки, и бръмчеше от коментари на висок
глас за доказателствата и за смъртното наказание. На малкия балкон отзад имаше
място за двайсетина души, но макар и без надпис, всички разбираха, че цветнокожите
не могат да сядат там. Днес залата беше изпълнена предимно с бели и имаше само
няколко цветнокожи, тъй като делото засягаше единствено белите. На специални места
отпред седяха неколцина журналисти от "Атланта Конститюшънъл" и "Рейли Хералд".
Хората, за които нямаше места, се трупаха покрай задната стена и отстрани до
високите прозорци. Въртяха се, мърмореха, клюкарстваха. Момичето от мочурището беше
обвинено в убийство — какво по-хубаво от това? Неделния съдия, котаракът от
съдебната зала — с черен гръб и бяла глава с черна маска около зелените очи, — се
беше изтегнал в слънчевото петно на един от широките прозоречни первази. Неделима
част от съдебната зала от години, той гонеше плъховете от мазето и мишките от
залата и си беше извоювал мястото.
Тъй като Баркли Коув беше първото селище в тази част от разпокъсаното и
мочурливо крайбрежие на Северна Каролина, навремето Британската корона го беше
провъзгласила за окръжен град и първото здание на съда бе построено през 1754
година. По-късно, макар че други градове като Сий Оукс вече имаха повече жители и
бяха по-развити, Баркли Коув си остана пъпът на окръжната администрация.
През 1912 година онази първа съдебна сграда беше ударена от мълния и по-голямата
част от дървената конструкция изгоря до основи. Построена отново на другата година
на същия площад в края на Главната улица, сега тя представляваше тухлена двуетажна
постройка с триметрови прозорци, обточени с гранит. През шейсетте години дивите
треви, палмите джуджета, дори и папурът бяха пропълзели от мочурището и бяха
превзели някога поддържания площад. Задушаващата се от водни лилии лагуна преливаше
през пролетта и с годините беше изяла част от тротоара.
За разлика от това самата съдебна зала, проектирана да повтори първоначалната,
беше внушителна. Издигнатата пейка на съдията от тъмен махагон с живописни
инкрустации на щатския печат беше разположена под няколко различни знамена,
включително и на Конфедерацията. Половината стена зад местата на съдебните
заседатели беше също облицована с махагон и обточена с червен кедър, а зад
прозорците, разположени по една цяла стена от залата, се виждаше морето.
Докато съдебните чиновници влизаха в залата, Том посочваше фигурките на скицата
си и обясняваше кой какъв е.
— Това е съдебният пристав Ханк Джоунс — каза Том, докато към предната част на
помещението крачеше върлинест мъж на шейсет години, с коса, като че ли опасана на
темето, от което главата му изглеждаше наполовина плешива и наполовина не.
Носеше сива униформа и широк колан, на който висяха радиостанция, фенер,
внушителна връзка ключове и револвер "Колт" в кобур.
Господин Джоунс се провикна към тълпата.
— Съжалявам, хора, но всички знаете правилата за противопожарна охрана. Ако не
сте седнали, напускайте.
— Това е госпожица Хенриета Джоунс, дъщерята на съдебния пристав, ще води
протокола — обясни Том, когато тихо влезе млада жена, висока и слаба като баща си,
която седна на бюрото до пейката на съдията.
Щом седнаха, прокурорът господин Ерик Частейн извади от портфейла си бележници.
Ерик беше широкоплещест мъж с червена коса, висок почти метър и осемдесет, носеше
сини костюми и широки ярки вратовръзки от "Сиърс и Роубък" в Ашвил.
Съдебният пристав Джоунс извика:
— Всички да станат. Делото се открива под председателството на почитаемия съдия
Симс.
Изведнъж настъпи тишина. Вратата на съдията се отвори и съдия Симс влезе и кимна
всички да седнат, като помоли прокурора и адвоката да се приближат. Мъж с едър
кокал, кръгло лице и буйни бели бакенбарди, съдия Симс живееше в Сий Оукс, но
изпълняваше съдийските задължения по делата в Баркли Коув вече девет години. В общи
линии го смятаха за улегнал, разумен и справедлив арбитър. Гласът му избумтя в
помещението.
— Господин Милтън, искането ви за прехвърляне на процеса в друг окръг въз основа
на това, че госпожица Кларк няма да получи справедлив процес поради
предразсъдъциспрямо нея от страна на общността, се отхвърля. Приемам, че е живяла
при необичайни обстоятелства и е била предмет на известни предразсъдъци, но не
виждам доказателства, че е била изложена на повече предразсъдъци, отколкото много
от подсъдимите в малките градове из цялата страна. Че и в някои големи градове.
Продължаваме тук и сега.
В залата закимаха одобрително, докато прокурорът и адвокатът се връщаха по
местата си. Съдията продължи.
— Госпожице Катрин Даниел Кларк от окръг Баркли, Северна Каролина, обвинена сте
в убийство първа степен на Чейс Лорънс Андрюс, също от Баркли Коув. Убийството
първа степен се определя като преднамерено действие и в такива случаи щатът може да
иска смъртно наказание. Прокурорът обяви, че ще постъпят така, ако бъдете призната
завиновна.
Из помещението се разнесе шепот. Том се приближи малко повече до Кая и тя не
отхвърли тази утеха.
— Ще започнем с избора на съдебни заседатели.
Съдия Симс се обърна към първите два реда с потенциални съдебни заседатели.
Докато изчиташе списъка с правилата и условията, Неделния съдия скочи от
прозоречния перваз с глухо тупване и с плавен скок се настани на съдийската
скамейка. Съдия Симс започна да гали разсеяно котарака по главата, докато
продължаваше да говори.
— В случаите, когато се налага смъртно наказание, щатът на Северна Каролина
разрешава на съдебния заседател да се откаже, ако не приема такова наказание. Моля,
вдигнете ръце, ако няма или не можете да наложите смъртно наказание при виновна
присъда.
Не се вдигна нито една ръка.
Кая чу само "смъртно наказание".
Съдията продължи.
— Друго законно основание да не бъдете съдебен заседател е, ако сега или в
миналото сте имали някаква тясна връзка или с госпожица Кларк, или с господин
Андрюс, и затова не бихте могли да бъдете обективни по това дело. Моля, съобщете
ми, ако смятате, че е така.
От средата на втория ред госпожа Сали Кълпепър вдигна ръка и съобщи името си.
Сивата ѝ коса беше опъната силно назад в миниатюрно кокче, костюмът и обувките ѝ
бяха вубито кафяво.
— Добре, Сали, кажи какво има — каза съдията.
— Както знаете, бях чиновничка по самоотлъчка от училище в Баркли Коув в
продължение на почти двайсет и пет години. Госпожица Кларк беше един от случаите ми
и аз имах или се опитвах да имам някакви отношения с нея.
Ако не се обърнеше, Кая не можеше да види госпожа Кълпепър или когото и да било
в главната галерия, а тя, разбира се, нямаше да се обърне никога. Спомняше си обаче
ясно последния път, когато госпожа Кълпепър седеше в колата, а мъжът с меката шапка
се опитваше да я хване. Кая гледаше да не тормози много стареца, като си пробиваше
шумно път през гъсталака от калина, за да го насочи нанякъде, а после правеше кръг
и се скриваше в храстите почти до колата. А мъжът с меката шапка тичаше в обратна
посока към плажа.
Клекнала в храстите, Кая удари с клонче зеленика вратата на колата и госпожа
Кълпепър надникна от прозореца право в очите ѝ. Тогава ѝ се беше сторило, че жената
по самоотлъчки от училище се е усмихнала лекичко. Във всеки случай не направи опит
да я издаде, когато мъжът с меката шапка се върна с ругатни, а после подкара колата
по пътеката, за да не се върне никога.
Сега госпожа Кълпепър каза на съдията:
— Ами, след като съм имала с нея някакви отношения, не знам дали това означава,
че би трябвало да ме освободят от задълженията на съдебен заседател.
— Благодаря ти, Сали. Някои от вас може да са имали някакви отношения с
госпожица Кларк в магазините или официално, както в случая на госпожа Кълпепър,
служителката по самоотлъчки от училище. Въпросът всъщност е можете ли да изслушате
дадените тук показания и да решите дали е виновна, или невинна въз основа на
доказателствата,а не на опита и чувствата си от миналото? — каза съдия Симс.
— Да, уважаеми господине, сигурна съм, че мога да го направя. Ваша чест.
— Благодаря ти, Сали, можеш да останеш.
До единайсет и половина седем жени и петима мъже вече седяха на местата на
съдебните заседатели. Кая ги виждаше от мястото си и поглеждаше крадешком лицата
им. Повечето познаваше от градчето, макар че на малцина знаеше имената. Госпожа
Кълпепър седеше изправена в средата и беше за Кая малка утеха. До нея обаче седеше
Териза Уайт — русата съпруга на методисткия свещеник, която преди години беше
изхвръкнала от обущарския магазин, за да грабне и отнесе дъщеря си далеч от Кая,
която стоеше на тротоара, след като бяха обядвали с Татко в ресторанта — един-
единствен път. Госпожа Уайт, която бе казала на дъщеря си, че Кая е мръсна, сега
беше съдебен заседател.
Съдия Симс обяви обедна почивка до тринайсет часа. От ресторанта щяха да донесат
риба тон, пилешка салата и сандвичи с шунка за съдебните заседатели, които щяха да
се хранят в стаята за съвещания. За да не бъде пренебрегнато никое от двете
заведения за хранене, Проклетата бирария щеше да се редува с ресторанта и да
сервира през ден хотдог, чили и сандвичи с пържени скариди. Винаги носеха и по нещо
за котарака. Неделния съдия предпочиташе сандвичите със скариди.
 Трийсет и девета глава
Ненадейна среща с Чейс
1968година
Една ранна утрин през август 1968 година, когато мъглата вече се вдигаше, Кая
пътуваше с лодката към далечно полуостровче, наричано от местните Кипарисовия
залив, където си спомняше, че е виждала редки гъби. През август вече беше късно за
гъби, но на залива беше хладно и влажно, така че може би Кая щеше да успее да
намери отново някоя гъба от онзи рядък вид.
Окичените с мъх дървета прегръщаха брега и ниско надвисналите им клони оформяха
край него нещо като пещера, през която Кая плъзна лодката и заоглежда гъсталаците
за малки оранжеви гъби на високи крачета. И най-сетне ги видя — релефни и ярки,
поникнали отстрани на стар прогнил пън. След като изтегли лодката на плажа, тя
седна в залива със скръстени крака и започна да ги рисува.
Изведнъж чу стъпки в изгнилите листа, а после и глас.
— Я виж кой е тук. Моето Момиче от мочурището.
Кая се обърна рязко назад, като същевременно скочи и се намери лице в лице с
Чейс.
— Здравей, Кая — каза той.
Тя се огледа. Как беше попаднал тук? Не беше чула мотора на яхтата му. Чейс
отгатна въпроса ѝ.
— Бях тръгнал за риба, видях те да минаваш и затова изкарах яхтата от другата
страна.
— Моля те, просто си върви — каза тя, като трескаво натикваше моливите и
скицника в мешката си.
Но той я хвана за ръката.
— Хайде, Кая. Съжалявам, че нещата се извъртяха така — и се наведе към нея, а от
устата му лъхна на сутрешен бърбън от закуската.
— Не ме докосвай!
— Хей, казах, че съжалявам. Ти знаеше, че не можем да се оженим. Никога нямаше
да можеш да живееш близо до града. Но винаги съм те обичал, бях близо до теб.
— Близо до мен ли! Какво означава това? Остави ме на мира — Кая пъхна мешката
под мишница и тръгна към лодката, но той я сграбчи за ръката и здраво я стисна.
— Кая, никога няма да има друга като теб, никога. И знам, че ме обичаш.
Тя изтръгна ръката си от неговата.
— Грешиш! Не съм сигурна дали изобщо съм те обичала. Но ти ми говореше за
женитба, спомняш ли си? Говореше ми как ще построиш къща за теб и за мен. Вместо
това научих затвоягодежс друга женаот вестника. Защо постъпи така? Защо, Чейс!
— Хайде, Кая. Женитбата ни беше невъзможна. Ти знаеше, че няма да стане. Какво
им беше лошото на нашите отношения? Да се върнем към онова, което имахме.
Той протегна ръце и я притегли за раменете.
— Пусни ме! — тя се загърчи в опит да се отскубне, но Чейс я държеше здраво с
две ръце, като ѝ причиняваше болка. Притисна устни към нейните и я целуна. Тя
вдигна рязко ръце и избута неговите. Дръпна главата си назад и изсъска: — Да не си
посмял!
— Ето я моята тигрица. По-дива от всякога — отново сграбчи раменете ѝ, притисна
коленете ѝ отзад с единия си крак и я повали на земята. Главата ѝ се удари силно в
пясъка. — Знам, че ме искаш — ухили ѝ се похотливо.
— Не, спри! — изпищя тя.
Но Чейс коленичи, заби коляно в корема ѝ и ѝ изкара въздуха, докато сваляше ципа
на джинсите си и ги смъкваше надолу.
Тя се надигна и го блъсна с две ръце. Внезапно Чейс заби десния си юмрук в
лицето ѝ. В главата ѝ избухна болезнен пукот. Вратът ѝ се изметна рязко назад и
тялото ѝ бе хвърлено обратно на земята. Точно както Татко удряше Мама. За миг Кая
почувства главата си празна от пулсиращата болка, после се изви и се обърна в опит
да изпълзи изпод него, но той беше твърде силен. Хванал с едната ръка нейните две
ръце над главата ѝ, с другата разкопча ципа на шортите и съдра гащите ѝ, докато Кая
го риташе. Тя пищеше, но нямаше кой да я чуе. Риташе земята и се бореше да се
освободи, но той я сграби през кръста и я блъсна по корем. Натика пулсиращото ѝ
лице в мокрия пясък, после посегна под корема и притегли таза ѝ към себе си, докато
коленичеше зад нея.
— Този път няма да те пусна. Харесва ли ти, или не — моя си.
Почерпила сили от някакъв дълбоко скрит първичен източник, тя се отблъсна от
земята с колене и ръце, изправи се, като същевременно заби лакът в челюстта му.
Когато главата му се люшна рязко встрани, Кая го заудря диво с юмруци, докато той
изгуби равновесие и падна по гръб в калта. След това с точен прицел го изрита с
всички сили в слабините.
Чейс се преви на две и се изтърколи на една страна, като се държеше за
тестикулите и се гърчеше. За по-сигурно тя го изрита в гърба, тъй като знаеше точно
къде се намират бъбреците му. Няколко пъти. Силно.
Вдигна нагоре шортите си, грабна мешката и изтича до лодката. Дръпна рязко
стартера и се обърна назад. Чейс се изправяше на четири крака и стенеше. Кая не
спря да ругае, докато двигателят не запали. В очакване Чейс да хукне веднага да я
гони, тя изви рязко руля и се отдалечи бързо от брега точно когато той се
изправяше. С треперещи ръце закопча ципа на шортите и обви с ръка тялото си.
Погледна с подивели очи към морето и видя наблизо друга рибарска лодка с двама мъже
в нея, които я зяпаха.
Четиресета глава
Кипарисовият залив
1969година
След обедната почивка съдия Симс се обърна към прокурора.
— Ерик, готов ли си да призовеш първия си свидетел?
— Готов съм, Ваша чест.
При всички досегашни дела Ерик обикновено първо призоваваше следователя по
случая, защото показанията му представяха важни веществени доказателства като
оръжието на убийството, времето и мястото на смъртта и снимки от мястото на
престъплението, които в общи линии силно впечатляваха съдебните заседатели. В този
случай обаче оръжие на убийството нямаше, нямаше пръстови отпечатъци или следи,
затова Ерик възнамеряваше да започне с мотива.
— Ваша чест, народът призовава господин Родни Хорн.
Том Милтън се наведе към Кая и каза:
— Спомняш ли си, че ти го споменах? Това е рибарят, който ще свидетелства, че е
присъствал на инцидент между теб и покойния през август миналата година. В
Кипарисовия залив.
Всички очи в съда проследиха Родни Хорн, който застана на свидетелското място и
се закле да казва истината. Кая го позна, макар че бе мярнала лицето му само за
секунди. Тя извърна глава. Пенсиониран монтьор, Родни беше един от хората, които
прекарваха по-голямата част от деня в риболов, лов или игра на покер в "Блатната
чернилка". Носеше на алкохол като варел за дъждовна вода. Както винаги беше облечен
с джинсов гащеризон и с чиста карирана риза, колосана толкова твърдо, че яката ѝ
сякаш беше застанала мирно. В лявата си ръка държеше рибарско кепе, докато се
заклеваше с дясната, а после седна на мястото за свидетели и сложи кепето на
коляното си.
Ерик пристъпи нехайно към свидетелското място.
— Добро утро, Родни.
— Добрутро, Ерик.
— Ами, Родни, струва ми се, че сутринта на трийсети август 1968 година си ловял
риба заедно с един приятел на Кипарисовия залив. Вярно ли е?
— Така е, точно. Ние с Дени бяхме там да ловим риба. Още от съмване.
— За протокола става дума за Дени Смит, нали така?
— Да, ние с Дени.
— Добре. Бих искал да разкажеш на съда какво видя онази сутрин.
— Ами, както казах, бяхме там от рано заранта и мисля, че вече беше някъде към
единайсе', а аз не бях хапнал и залък, затова решихме да свием въдиците и да
тръгваме, когато чухме разправия сред дърветата на носа. В гората.
— Каква разправия?
— Ами, гласове, отначало като че ли приглушени, а после по-силни. Мъж и жена. Но
не можехме да ги видим, а само чувахме гюрултията.
— И после какво стана?
 — Ами жената започна да крещи, затова ние се приближихме, за да видим по-добре.
Дали не е в беда.
— И какво видяхте?
— Когато приближихме, видяхме жената застанала до мъжа, риташе го точно в… —
Родни погледна към съдията.
— Къде го риташе? Можеш да кажеш — подкани съдия Симс.
— Изрита го точно в топките и той се сви на една страна, като пъшкаше и охкаше.
После го изрита отново и отново в гърба. Беше откачила като муле, нагълтало земна
пчела.
— Ти позна ли жената? Тя сега тук в залата ли е?
— Да, всички я знаем добре. Ей онази там, обвиняемата. Онази, дето хората ѝ
викат Момичето от мочурището.
Съдия Симс се наклони към свидетеля.
— Господин Хорн, името на обвиняемата е госпожица Кларк. Не я наричай с никакво
друго име.
— Добре де. Беше госпожица Кларк, дето я видяхме.
Ерик продължи.
— Позна ли мъжа, когото тя риташе?
— Е, не можах да го видя тогава, щото се гърчеше и се търкаляше по земята, но
след няколко минути стана и това беше Чейс Андрюс, футболният защитник отпреди
няколко години.
— И после какво стана?
— Тя стигна с препъване до лодката си и ами, беше почти съблечена. Шортите ѝ
бяха смъкнати около глезените, а гащите ѝ — около коленете. Опитваше се по едно и
също време да си вдигне шортите и да тича. И през цялото време крещеше по него.
Отиде до лодката, скочи в нея и отпраши, още си вдигаше панталона. Когато се
размина с нас, ни погледна право в очите. Така разбрах точно коя беше.
— Казваш, че му е крещяла през цялото време, докато е тичала към лодката. Ти чу
ли какво точно казваше?
— Ми, да, чухме я ясно тогава, защото бяхме доста наблизо.
— Моля, кажи на съда какво си я чул да вика.
— Тя крещеше: "Остави ме на мира, копеле! Ако ме закачиш пак, ще те убия!".
През залата се понесе висок шепот, който не спираше. "Ето какво било. Това е
достатъчно."
Съдия Симс удари с чукчето.
Ерик каза на свидетеля си:
— Това е достатъчно, благодаря ти, Родни. Нямам повече въпроси. Свидетелят е на
ваше разположение.
Том мина покрай Ерик и пристъпи към свидетелското място.
— Виж сега, Родни, ти свидетелства, че отначало, когато си чул онези приглушени,
но силни гласове, не си могъл да видиш какво е ставало между госпожица Кларк и
господин Андрюс. Вярно ли е?
— Вярно е. Не ги виждахме, докато не се приближихме малко.
— И каза, че жената, която по-късно си разпознал като госпожица Кларк, е
крещяла, сякаш е била в беда. Така ли?
— Да.
— Не си видял целувки или някакво сексуално поведение между двама взаимно
съгласни възрастни. Чул си жена да крещи, като че ли е била нападната и е била в
беда. Такали?
— Да.
— Е, не е ли било възможно, когато госпожица Кларк е изритала господин Андрюс,
тя да се е защитавала — сама жена в гората — срещу як атлетичен мъж? Бивш футболен
защитник, който я е нападнал.
— Да, мисля си, че е възможно.
— Нямам повече въпроси.
— Да пренасоча ли свидетеля?
— Да, Ваша чест — каза Ерик и застана до прокурорската скамейка.
— Та, Родни, независимо дали поведението им е било въпрос на съгласие, или не,
вярно ли е да кажем, че обвиняемата госпожица Кларк е била много бясна на покойния
вече Чейс Андрюс?
— Да, доста бясна.
— Достатъчно бясна, за да му изкрещи, че ако я закачи още веднъж, ще го убие.
Вярно ли е?
— Да, така беше.
— Нямам повече въпроси, Ваша чест.
Четиресет и първа глава
Малкото стадо
1968година
Ръцете на Кая едва удържаха руля, когато тя се обърна да види дали Чейс я гони с
неговата яхта от Кипарисовия залив. Стигна бързо до своята лагуна и се затича с
куцукане с вече отичащи колене. В кухнята се свлече на пода с плач, докосваше
подуващото се око и плюеше пясъка в устата си. След това се заслуша дали не идва.
Беше видяла гердана с мидата. Той все още го носеше. Защо?
"Моя си", беше ѝ казал. Сигурно е бесен, че го е изритала, и ще дойде да я
търси. Можеше да дойде още днес. Или да изчака нощта.
Кая не можеше да разкаже на никого за случката. Джъмпин щеше да настоява да иде
при шерифа, но законът никога нямаше да повярва на думите на Момичето от мочурището
срещу думите на Чейс Андрюс. Не беше сигурна какво са видели двамата рибари, но те
също никога нямаше да я защитят. Щяха да кажат, че си го е търсела, защото, преди
Чейс да я зареже, са я виждали как се натиска с него години наред и не се държи
като дама. "Държеше се като курва", щяха да кажат.
Навън вятърът виеше откъм морето и Кая се притесняваше, че няма да чуе яхтата на
Чейс, затова, като се влачеше бавно заради болката, опакова содени питки, сирене и
ядки в мешката и привела глава срещу разбеснялата се буря, забърза през спарцината
покрай каналите към колибата читалня. Отне ѝ четиресет и пет минути да стигне
дотам,при всеки звук охлузеното ѝ и схванато тяло трепваше, а главата ѝ се
завърташе рязко встрани да огледа дърветата. Най-сетне пред погледа ѝ изникна
старата дървена колиба, потънала до колене във високи треви и залепена до брега на
потока. Тук вятърът беше по-слаб. Меката поляна беше тиха. Кая не беше казала на
Чейс за това свое скривалище, но той би могъл да го знае. Не беше сигурна.
Вътре миризмата на мишки беше изчезнала. След като лабораторията по екология взе
на работа Тейт, двамата със Скупър постегнаха старата колиба, така че той да може
да нощува в нея при някоя от експедициите си. Бяха укрепили стените, бяха оправили
покрива и купили малко покъщнина — тясно легло, застлано с одеяло, печка за
готвене,маса и стол. От гредите висяха тенджери и тигани. Освен тях някак си не
намясто и завит с найлон върху сгъваема масичка се мъдреше микроскоп. В ъгъла в
стара метална ракла бяха складирани консерви печен боб и сардини. Нищо, което да
примами мечките.
Вътре обаче Кая се чувстваше като в капан, тъй като не можеше да следи дали Чейс
идва, затова седна на брега на потока и заоглежда затревената влажна земя с дясното
си око. Лявото ѝ се беше затворило от отока.
Надолу по течението стадо от пет кошути обикаляха покрай водата и пасяха листа.
Животните не ѝ обръщаха внимание. Ах, ако можеше да тръгне с тях, да бъде част от
малката им общност. Кая знаеше, че липсата на една от кошутите няма да отвори кой
знае каква празнина в стадото, но че всяка от тях ще усеща в себе си празнина без
него. Една от кошутите вдигна глава, огледа с тъмните си очи пространството на
север между дърветата, тропна с десния си преден крак, а после и с левия. Другите
също вдигнаха глави да погледнат и шумнаха разтревожени. Кая веднага заоглежда със
здравото око гората за следи от Чейс или от друг хищник. Но всичко беше тихо. Може
би ги беше стреснал вятърът. Те спряха да бият с копита, но се изтеглиха бавно сред
високите треви и оставиха Кая сама и тревожна.
Точно в този момент Кая забеляза една женска богомолка, пълзеше по клонче близо
до лицето ѝ. Насекомото обираше нощните пеперуди с чаталестите си предни крака, а
после ги сдъвкваше, докато крилете им още пърхаха в устата му. Друга, мъжка
богомолка, с високо вдигната глава и наперена като пони, пълзеше до нея да я
ухажва. Женската сякаш проявяваше интерес, пипалата ѝ се размахваха като
диригентски палки. Кая не можеше да каже дали прегръдката на мъжкия е груба, или
нежна, но докато той търсеше с размножителния си орган да оплоди яйцата на
женската, тя обърна назад дългия си елегантен врат и му отхапа главата. Той толкова
се беше заплеснал в чифтосването, че не забеляза. Обезглавеният му врат се люшкаше
от едната на другата страна, докато той продължаваше, и тя загриза първо гръдния
кош, а после и крилете му. Накрая от устата ѝ стърчеше последният му преден крак,
докато обезглавената и лишена от сърце долна част на тялото се чифтосваше с нея в
идеален ритъм.
Женските светулки привличаха непознатите мъжки с фалшиви сигнали и ги изяждаха,
женските богомолки поглъщаха собствените си мъжки. Женските насекоми знаеха как да
се справят с любовниците си, помисли си Кая.
Тя огледа още веднъж ливадата за натрапници, но вслушването и вглеждането бяха
изсмукали цялата ѝ енергия, затова се върна в колибата. Измъкна размекнатото сирене
от мешката. После рухна на пода и започна да яде механично, не спираше да докосва
охлузената си буза. Лицето, ръцете и краката ѝ бяха одрани и изцапани с окървавен
пясък. Коленете ѝ бяха ожулени и пулсираха. Тя се разрида, бореше се със срама, и
ненадейно изплю сиренето на влажни едри парчета.
Сама си беше виновна. Да ходи с мъж без придружител. Природната нужда я беше
довела без брак в евтин мотел и тя пак остана незадоволена. Секс под примигващи
неонови светлини, белязан единствено с размазана кръв по чаршафите като животински
следи.
Чейс сигурно се хвалеше наляво и надясно за онова, което правеха двамата. Нищо
чудно, че хората страняха от нея — тя беше употребена и отвратителна.
Когато месечината просветнеше между препускащите облаци, Кая се вглеждаше през
прозорчето за приведени дебнещи човешки силуети. Най-сетне пропълзя в леглото на
Тейт и заспа под одеялото. Събуждаше се често и се вслушваше за стъпки, а после се
завиваше презглава.
На закуска яде пак разтрошено сирене. Лицето ѝ стана зеленикавомораво, окото ѝ
се поду като варено яйце, а вратът ѝ се беше схванал. Част от горната ѝ устна
потръпваше грозно. Досущ като Мама се страхуваше да се върне у дома. Изведнъж Кая
осъзна кристално ясно какво е търпяла Мама и защо ги е напуснала. "Мамо, Мамо —
прошепна тя. — Разбирам те. Най-сетне разбирам защо трябваше да си идеш и никога
повече да не се върнеш. Съжалявам, че не знаех, че не можех да ти помогна." Кая
оброни глава и зарида.А после рязко се изправи и каза: "Никога няма да живея така —
живот, в който да се чудя кога и откъде ще се стовари върху ми следващият пестник".
Следобед се прибра пеш, но въпреки че беше гладна и имаше нужда от продукти, не
отиде при Джъмпин. Чейс можеше да я причаква там. Освен това не искаше никой, най-
малкото Джъмпин, да види подутото ѝ и посиняло лице.
След няколко дни Кая тръгна с лодката из мочурището да търси места, които не
бяха известни на Чейс, но беше притеснена и нащрек, а това затрудняваше рисуването
ѝ. Окото ѝ все още беше подуто около една тясна цепка и отвратителните цветове от
натъртването бяха плъзнали по половината ѝ лице. Почти цялото ѝ тяло пулсираше от
болка.Тя се извръщаше рязко при всяко цвъртене на катерица и се вслушваше
внимателно в крясъците на враните — език, по-древен от думите, когато общуването е
било простичко и ясно — и където и да отидеше, планираше наум пътя си за
отстъпление.
Четиресет и втора глава
Килията
1969година
През прозорчето на килията на Кая струяха мътни лъчи светлина. Кая гледаше как
прашинките танцуват тихо в една посока, сякаш следваха призрачен водач. Стигнеха ли
до сенките — изчезваха. Не представляваха нищо без слънцето.
Кая изтегли дървения сандък, който ѝ служеше за маса, под вдигнатия два метра
над земята прозорец. Облечена със сив анцуг с надпис ЗАТВОРНИК на гърба, Кая стъпи
върху сандъка и загледа морето, което едва се виждаше отвъд дебелото зарешетено
стъкло. Белите зайчета на вълните плискаха и плюеха пяна, а пеликаните, изпънали
глави зариболов, летяха ниско над вълните. Ако проточеше врат силно вдясно, Кая
можеше да види плътната корона на дърветата в края на мочурището. Вчера видя как
един орел сестрелна да улови риба.
Окръжният затвор се състоеше от шест килии, три и половина на три и половина
метра всяка, в едноетажен циментов блок зад полицейското управление в края на
града. Килиите бяха разположени по дължината на сградата само от едната страна,
така че затворниците да не могат да се виждат. Три от стените бяха влажни циментови
панели, четвъртата беше решетка със заключена врата. Във всяка килия имаше дървено
легло с памучен дюшек на буци, натъпкана с пера възглавница, чаршафи, сиво вълнено
одеяло, мивка, дървен сандък за маса, плюс тоалетна чиния. Вместо огледало над
мивката висеше репродукция на Исус Христос, закачена там от женското крило на
Баптистката църква. Единствената отстъпка, която бяха направили за нея — първата от
години жена затворничка, която се различаваше от обичайните клиенти за по една
нощ, — беше сивата найлонова завеса, която можеше да дръпне около мивката и
тоалетната чиния.
Затвориха я в килията два месеца преди началото на делото, без възможност да я
пуснат под гаранция заради неуспешния ѝ опит да избяга от шерифа с лодката. Кая се
зачуди кой ли пръв е започнал да използва думата "килия" вместо "клетка". Вероятно
в някакъв незнаен момент от времето милосърдието е наложило тази промяна. Беше
разчесала ръцете си до кръв. Безброй минути, седнала на леглото, разглеждаше кичури
от косата си и ги скубеше като пера. Като'чайките.
Сега, застанала върху сандъка и извила врат към мочурището, Кая рецитираше
стихотворение от Аманда Хамилтън.Ранената чайка от Брандън БийчДуша крилата, ти
виеше в небето своя танци стряскаше зората с острите си писъци.Струеше в полет над
морето всеки ден, а после пак се връщаше при мен.Но ето че сега със счупено
крило оставяш диря подир себе си във пясъка.Пера прекършени не ще познаят
висота, но кой решава иде ли смъртта?Изчезна ти незнайно накъде,ала следите от
крилете ти останаха.Сърцето плаче жално за онази красота, но кой решава иде ли
смъртта?
Макар че затворниците не се виждаха помежду си, единствените други клиенти —
двама мъже в края на редицата — прекарваха голяма част от деня и вечерта в
бърборене. И двамата излежаваха по трийсет дни заради бой в пивницата, завършил със
счупени огледала и няколко кости и предизвикан от разногласието кой кого ще надплюе
в Проклетата бирария. През повечето време те се търкаляха по леглата и се
провикваха един към друг от съседните килии, а гласовете им отекваха като във
варел. По-голямата част от шегичките им се въртяха около клюките по случая на Кая,
които те научаваха от хората, дошли им на свиждане. Особено възможността да бъде
осъдена на смърт, което не се беше случвало в окръга вече от двайсет години и
никога на жена.
Кая чуваше всяка тяхна дума. Мисълта за смъртта не я тревожеше, заплахите за
прекратяване на този неин призрачен живот не я плашеха. Но планираният процес да
бъде убита от ръката на някой друг по график беше толкова немислим, че ѝ спираше
дъхът.
Сънят ѝ бягаше, промъкваше се по периферията, а после изчезваше. Разсъдъкът ѝ
потъваше сред дебелите стени на ненадейно връхлетял я лек сън — мигове на
блаженство, — а после тялото ѝ се разтрисаше будно.
Тя слезе от сандъка и седна на леглото със свити под брадичката колене. Доведоха
я тук след заседанието на съда, а сега сигурно беше някъде около шест часът. Беше
изминалсамо един час. А може би и по-малко.
Четиресет и трета глава
Микроскопът
1968година
В началото на септември, повече от седмица след като Чейс я беше нападнал, Кая
вървеше по плажа си. Вятърът се мъчеше да изтръгне от ръката ѝ едно писмо, затова
тя гопритисна до гърдите си. Редакторът ѝ я канеше да се срещнат в Грийнвил, пишеше
ѝ как знаел, че тя не посещава често града, но искал да се запознае с нея, а
издателят щял да покрие разходите.
Денят беше ясен и горещ, така че тя потегли с лодката из мочурището. В края на
едно приливно устие, когато заобикаляше обраслия му с трева хълбок, видя Тейт,
клечеше на широката наносна ивица и взимаше проби от водата в малки епруветки.
Неговата научноизследователска лодка, завързана за един дънер, дрейфуваше в канала
и го препречваше. Кая изви руля. Отокът и синината по лицето ѝ бяха понамалели, но
около окото ѝ все още имаше грозни зелени и лилави петна. Обхвана я паника. Не
можеше да си позволи Тейт да види удареното ѝ лице и затова се опита бързо да
обърне лодката.
Но той вдигна глава и ѝ махна.
— Кая, ела. Искам да ти покажа новия си микроскоп.
Думите му имаха същия ефект, както навремето думите за пая с пилешко на
служителката по самоотлъчки от училище. Кая намали скоростта, но не му отговори.
— Хайде. Няма да повярваш какво увеличение предлага. Можеш да видиш камшичетата
на амебите.
Тя никога не беше виждала амеба, камо ли части от нея. Пък и когато срещнеше
Тейт, това ѝ носеше мир и спокойствие. След като реши, че може да извръща от него
охлузената страна на лицето си, тя изкара лодката на пясъка и тръгна да прекосява
плитката вода. Беше облечена с отрязани джинси и бяла тениска, косата ѝ беше
разпусната. Застанал на стълбичката на носа, Тейт ѝ протегна ръка и тя я пое с
извърната глава.
Бледите бежови тонове на лодката му се сливаха с мочурището и Кая за пръв път
видя нещо толкова красиво като палубата ѝ от тиково дърво и месинговия щурвал.
— Ела долу — каза той и отстъпи навътре в каютата.
Кая обхвана с поглед бюрото на капитана, кухничката, оборудвана по-добре и от
нейната, и останалата част, превърната в бордова лаборатория с многобройни
микроскопии стойки с епруветки. Имаше и други инструменти, които бръмчаха и мигаха.
Тейт отиде до най-големия микроскоп и нагласи предметното стъкло.
— Минутка само — капна капчица вода от мочурището върху стъклото, покри го с
друго и нагласи окуляра. Изправи се: — Погледни.
Кая се наведе нежно, сякаш щеше да целуне бебе. Светлината на микроскопа се
отрази в тъмните ѝ зеници и тя си пое рязко дъх, когато пред погледа ѝ като на
карнавал затанцуваха и се завъртяха маскираните играчи. Невероятни украшения за
глава се кипреха върху изненадващи по форма тела, жадни за още живот — лудуваха,
като че ли бяха в цирка, а не в една-единствена капчица вода.
Тя сложи ръка на сърцето си.
— Нямах представа, че са толкова много и толкова красиви — каза, без да откъсва
очи.
Той ѝ посочи няколко странни вида и отстъпи да я погледа. Кая усеща ритъма на
живота, помисли си Тейт, защото нищо излишно не я дели от нейната планета.
Показа ѝ още предметни стъкла.
— То е като никога да не си виждал звездите и изведнъж да ги зърнеш — прошепна
тя.
— Искаш ли кафе? — попита тихо Тейт.
Тя вдига глава.
— Не, благодаря ти.
А после отстъпи заднешком от микроскопа към кухнята, като държеше неловко
кафяво-зеленото си око извърнато от него.
Тейт беше свикнал, че Кая е затворена, но поведението ѝ сега изглеждаше още по-
сдържано и странно. Тя непрекъснато държеше главата си обърната под определен ъгъл.
— Хайде, Кая. Само чаша кафе.
Той вече беше влязъл в кухнята и наля вода в машината, която пусна силна
запарка. Кая бе застанала до стълбата за палубата, Тейт ѝ подаде чашата и ѝ махна
да се качи. Тя се плъзна до изхода като котка. Пред тях извиваше гръб ослепително
бялата пясъчна ивица под клоните на закрилящите я дъбове.
— Кая — Тейт понечи да ѝ зададе някакъв въпрос, но когато тя обърна лице към
него, видя избледняващата синина на бузата ѝ. — Какво е станало с лицето ти? — Тейт
направи крачка към нея и посегна да докосне бузата ѝ.
Тя извърна глава.
— Нищо. Сблъсках се с една врата посред нощ.
Тейт разбра, че това не е вярно, от начина, по който тя рязко вдигна ръка към
лицето си. Някой я беше ударил. Дали не беше Чейс, дали тя все още се срещаше с
него, въпреки че той беше женен? Тейт стисна зъби. Кая понечи да остави чашата и
като че ли да си тръгне.
Той си наложи да говори спокойно.
— Започна ли нова книга?
— Почти свърших книгата за гъбите. Редакторът ми ще идва в Грийнвил някъде към
края на октомври и иска да се срещнем там. Но аз не съм сигурна дали ще ида.
— Трябва да отидеш. Ще е добре да се запознаете. От Баркли всеки ден тръгва
автобус и има един обратно през нощта. Не пътува дълго. Може би около час и двайсет
минути, нещо такова.
— Не знам откъде да си купя билет за автобуса.
— Шофьорът ще ти каже. Просто иди на автобусната спирка на Главната, той ще ти
обясни какво да правиш. Мисля, че Джъмпин е залепил разписанието на автобуса в
магазина си.
Едва не се изпусна да каже, че е използвал многократно автобуса, когато се е
връщал от Чейпъл Хил, но реши, че е по-добре да не ѝ напомня за онези дни през юли,
когато го е чакала на плажа.
Помълчаха малко, докато отпиваха от кафето и се вслушваха в двойка ястреби,
които си подсвиркваха през стената на голям облак.
Тейт се поколеба дали да ѝ предложи още кафе, но знаеше, че тя ще си тръгне, ако
го направи. Затова заразпитва за книгата ѝ за гъбите и обясни за протозойните
организми, които изучаваше. Готов бе на всякаква примамка, която да я задържи.
Следобедната светлина омекна и повя хладен ветрец. След като остави чашата, тя
каза:
— Трябва да вървя.
— Мислех си дали да не отворя едно вино. Искаш ли да пийнеш?
— Не, благодаря.
— Почакай малко, преди да тръгнеш — каза Тейт и слезе отново в кухнята. След
минута се върна с торба стар хляб и питки. — Поздрави от мен чайките.
— Благодаря — тя слезе от лодката.
Докато вървеше към нейната лодка, той се провикна:
— Кая, захладня, не искаш ли яке или нещо такова?
— Не. Добре съм.
— Е, поне вземи шапката ми — и той подхвърли червената си скиорска шапка към
нея.
Кая я улови и я метна обратно. Тейт отново я запрати към нея, по-далеч, и тя
затича през пясъчната ивица, наведе се и я вдигна. Скочи със смях в лодката си,
запали мотора и докато преминаваше край Тейт, хвърли шапката в неговата лодка. Той
се ухили, а Кая се изкиска. После спряха да се смеят и просто продължиха да се
гледат, прехвърляха си шапката един на друг чак докато тя влезе в завоя. Кая седна
на твърдата седалка на носа и покри устата си с ръка. "Не — каза на глас, — няма
отново да си падна по него. Няма да се оставя отново да ме нарани."
Тейт продължи да стои на носа. Стиснал юмруци при мисълта, че някой я е ударил.
Кая плаваше на юг близо до брега, малко зад линията на прибоя. Оттук щеше да
мине първо покрай плажа, преди да стигне до канала, който водеше до къщурката ѝ.
Обикновено тя не спираше на плажа, а изминаваше плетеницата от канали до
лагуната си, а после вървеше пеш по брега.
Но докато напредваше, чайките я забелязаха и литнаха подир лодката. Големия
червеноточко кацна на носа и заклати глава. Кая се разсмя: "Добре де, ти печелиш".
Пресечеразбиващите се вълни, изтегли лодката на плажа зад високия морски овес и
застана на брега да им хвърли трохите, които ѝ беше дал Тейт.
Докато слънцето обагряше водата в златно и розово, Кая седна на пясъка, а
чайките се настаниха около нея. Изведнъж чу звук на мотор и видя как яхтата за
водни ски на Чейс се е устремила към канала ѝ. Той не можеше да види лодката ѝ зад
морския овес, но тя самата се виждаше ясно върху голия пясък. Кая веднага легна по
корем и изви глава на една страна, за да може да го наблюдава. Той стоеше на руля с
грозно свъсени вежди, вятърът развяваше косата му. Не погледна обаче в нейната
посока, когато сви вканала към къщурката ѝ.
Щом изчезна от погледа ѝ, Кая седна. Ако не беше спряла тук заради чайките, Чейс
щеше да я хване в дома ѝ. Беше го научила многократно от Татко — този тип мъже
държахада нанесат последния удар. Кая беше оставила Чейс проснат в калта. Двамата
възрастни рибари вероятно я бяха видели как го поваля. Както би казал Татко, на Кая
трябваше да ѝ се даде урок.
Веднага щом разбереше, че не е в колибата, Чейс щеше да дойде на плажа. Тя
изтича при лодката, наду газта и пое обратно към Тейт. Не ѝ се искаше обаче да му
разказва какво ѝ е причинил Чейс — срамът надделя над разума. Кая намали скоростта
и се остави да дрейфува по вълните, докато слънцето залязваше. Трябваше да се скрие
и да изчака Чейс да си тръгне. Ако не го видеше, нямаше да знае дали е безопасно да
се прибере в дома си.
Тя сви отново в канала, обхваната от паника, че всяка секунда Чейс можеше да я
връхлети. Напредваше на съвсем бавни обороти, за да чува неговата лодка, мушна се в
застоялите води в един гъсталак от надвиснали дървета и подраст. Влезе на заден по-
дълбоко в храстите, отместваше клоните, докато листакът и гаснещата светлина не я
скриха.
Задъхана, нададе ухо. Най-сетне чу как моторът му изви в мекия вечерен въздух.
Приведе се още по-ниско, когато той наближи, разтревожена изведнъж, че се вижда
носът на лодката ѝ. Звукът приближи съвсем и след секунди яхтата му профуча край
нея. Тя остана така почти половин час, докато окончателно не се стъмни, а после
стигна до дома си на звездна светлина.
Отнесе завивките си на плажа и остана с чайките. Те не ѝ обръщаха внимание и
пощеха разперените си криле, а след това се пръснаха из пясъка като пернати камъни.
Докато издаваха тихи звуци и криеха главички под крилете си за сън, Кая легна
колкото се може по-близо до тях. Но дори сред тихото им гукане и шумолене не можа
да заспи. През повечето време се мяташе от една на друга страна и сядаше всеки път,
когато ѝ се причуваха стъпки заради вятъра.
На зазоряване вълните се втурнаха с шибащ вятър, който ужили страните ѝ. Тя
седна сред птиците, които се щураха наоколо, протягаха се и се чешеха с крачета.
Големия червеноточко — с ококорени очи и изпружен врат, — изглежда, беше открил
нещо извънредно интересно под крилото си. Такава картина обикновено щеше да разсмее
Кая. Но сега птиците не я ободриха.
Чейс нямаше да остави нещата така. Да живееш изолирано, беше едно, но да живееш
в страх, беше съвсем друго.
Тя си представи как се придвижва стъпка по стъпка във врящото море, как потъва в
покоя под вълните, а кичурите на косата ѝ се разстилат като черен акварел в
бледосинята вода, как дългите ѝ пръсти и ръце се вдигат към осветената повърхност.
Мечтите за спасение — дори и чрез смърт — винаги клоняха към светлината.
Примамливата бляскава награда на покоя, който не можеше да улови, докато най-сетне
тялото ѝ не се спуснеше на дъното и не легнеше в мрачната тишина. В безопасност.
Но кой решава иде ли смъртта?
Четиресет и четвърта глава
Другарче по килия
1969година
Кая стоеше в средата на килията. Беше в затвора. Ако онези, които обичаше,
включително Джоди и Тейт, не я бяха изоставили, сега нямаше да е тук. Възможността
да се опреш на някого те приземява.
Преди да я арестуват, бе зърнала някаква пътечка обратно към Тейт, сърцето ѝ
полека се отваряше. Любовта се издигаше по-близо до повърхността. Но макар че той
вече няколко пъти идва да я види в затвора, Кая отказа да се срещне с него. Не
разбираше защо затворът е захлопнал сърцето ѝ още повече. Защо тя отказва да
посегне към утехата, която Тейт можеше да ѝ предложи на такова място. Струваше ѝ
се, че сега, когато бе по-уязвима от всякога, като че ли именно това беше причината
още по-малко да се доверява на околните.
И на това особено несигурно място в живота си Кая се обърна към единствената
спасителна мрежа, която познаваше — към себе си.
Това, че бе хвърлена зад решетките, без да може да излезе под гаранция,
показваше ясно колко самотна бе. Предложението на шерифа да се възползва от правото
си на телефонно обаждане само ѝ напомни особено остро, че няма на кого да се обади.
Единственият телефонен номер, който знаеше, беше на Джоди, но как да се обади на
брат си и да му каже, че е в затвора по обвинение в убийство? След всичките тези
години как да го занимава с проблемите си? А може би и срамът си казваше думата.
Бяха я изоставили да оцелява и да се защитава. И ето я тук отново сама.
Тя вдигна за пореден път чудесната книга за раковините, която ѝ беше донесъл Том
Милтън — откъдето и да погледнеш, най-ценният ѝ том. На пода бяха струпани статии
побиология, за които надзирателят ѝ каза, че ги е донесъл Тейт, но думите се
разбягваха пред очите ѝ. Изреченията поемаха в най-различни посоки, кръжаха и
отново се връщаха в началото. С рисунките на раковините беше по-лесно. Върху
покрития с евтини плочки под отекнаха стъпки и пред вратата ѝ изникна Джейкъб,
дребничък чернокож, който беше надзирател в затвора. Държеше голям пакет, увит в
амбалажна хартия.
– ‘Звинявам се, че ви безпокоя, госпойце Кая, ама имате пос'тител. Елате с мен.
— Кой е той?
— Вашият адвокат, господин Милтън — затрака метал върху метал и Джейкъб отключи
вратата и ѝ връчи пакета. — А туй тук е от Джъмпин.
Тя остави пакета на леглото и тръгна след Джейкъб по коридора към една стая, по-
малка и от килията ѝ. Том Милтън стана от стола, когато тя влезе. Кая му кимна и се
загледа през прозореца, където набъбваше огромен кълбест облак с оцветени в
прасковено страни.
— Добър вечер, Кая.
— Господин Милтън.
— Кая, моля те, наричай ме Том. Какво е станало с ръката ти? Наранила ли си се?
Тя си дръпна рязко ръката, за да прикрие издраното по нея.
— Май са просто ухапвания от комари.
— Ще поговоря с шерифа, не би трябвало да имаш комари в… стаята си.
С ниско наведена глава тя го помоли:
— Моля ви, недейте, всичко е наред. Насекомите не ме притесняват.
— Добре, разбира се, че няма да направя нищо, което не желаеш. Кая, искам да
знаеш, че имаш някаква възможност.
— Каква възможност?
— Ще ти обясня. В момента е трудно да се предскаже накъде ще се ориентират
съдебните заседатели. Обвинението се представи добре. В никой случай не убедително,
но като вземем предвид колко предубедени са хората в града, трябва да си готова, че
няма да ни е лесно да спечелим. Можем обаче да постигнем сделка с признаване на
вина. Разбираш ли какво имам предвид?
— Не съвсем.
— Ти не се призна за виновна в предумишлено убийство. Ако изгубим, губиш много —
очаква те живот в затвора или както вече ти е известно, ще ти искат смъртно
наказание. Имаш възможност да се признаеш за виновна в нещо по-незначително, да
речем, в непредумишлено убийство. Ако искаш, можеш да кажеш, че, да, онази нощ си
отишла на кулата, срещнали сте се с Чейс, скарали сте се и за нещастие, той е
паднал назад през отворената решетка. Делото може веднага да бъде прекратено, няма
да е нужно да изживяваш повече тази драма и можем да преговаряме с обвинението
каква да бъде присъдата. Тъй като никога досега не си била обвинявана в нищо,
вероятно ще те осъдят на десетгодини затвор и ще излезеш, да речем, след шест.
Знам, че не звучи добре, но е по-добре от това да прекараш целия си живот в затвора
или пък онова другото.
— Не, няма да кажа нищо, което да ме представи за виновна. Няма да ида в
затвора.
— Кая, разбирам, но все пак помисли малко. Нали не искаш да прекараш целия си
живот в затвора, нито пък онова… другото.
Кая отново погледна през прозореца.
— Няма нужда да го обмислям. Няма да остана в затвора.
— Е, не се налага да го решаваме сега. Разполагаме с известно време. Да видим
какво ще стане. Преди да си тръгна, има ли нещо, което би искала да обсъдиш с мен?
— Моля ви, измъкнете ме оттук. По единия… или по другия начин.
— Ще направя всичко възможно да те измъкна, Кая. Не се отчайвай. И моля те,
помогни ми. Както вече ти казах, ангажирай се повече, поглеждай към съдебните
заседатели от време на време…
Но Кая вече се беше обърнала да си върви.
Джейкъб я отведе отново в килията, където тя вдигна пакета от Джъмпин — вече
проверен от надзирателя и залепен криво-ляво отново. Тя го отвори, като запази и
сгъна хартията. Вътре имаше кошница с малки бурканчета боя, четка, хартия и книжен
плик с царевичните мъфини на Мейбъл. Кошницата беше постлана като гнездо с борови
иглички, листа от дъб, няколко раковини и няколко папура. Кая вдъхна дълбоко
аромата им. Прехапа устни. Джъмпин. Мейбъл.
Слънцето беше залязло. Нямаше прашинки, които да следи.
По-късно Джейкъб дойде да вземе подноса от вечерята.
— Шʼви кажа, госпойце Кларк, май хич не ядете. Швинските котлети и зеленчуците
си бяха съвсем добри.
Тя се усмихна леко, а после се заслуша в стъпките му, трополящи в края на
коридора. Изчака да чуе как тежката метална врата се затръшва окончателно.
А после нещо се размърда на пода в коридора, точно пред решетката. Очите ѝ се
стрелнаха натам. Неделния съдия седеше на дупе, втренчил зелените си очи в тъмните
очи на Кая.
Сърцето ѝ запрепуска. Беше заключена тук сам-самичка през всичките тези седмици,
а ето че сега това същество можеше да премине като с магия през решетката. Да
остане с нея.
Неделния съдия отклони очи и хвърли поглед надолу по коридора към другите
бръщолевещи затворници. Кая изпита ужас, че ще я зареже и ще иде при тях. Но той я
погледна отново, мигна със задължителното котешко отегчение и с лекота се промуши
между решетките. Вътре.
Кая издиша предпазливо. Прошепна: "Моля те, остани".
Без да бърза, котаракът подуши всички ъгълчета в килията, изследва влажните
циментови стени, оголените тръби, мивката, но все така без да обръща внимание на
Кая. Някаква пукнатина в стената му се стори особено интересна. Кая разбра по това,
че котаракът издаваше мислите с опашката си. Приключи обиколката при тясното ѝ
легло. После съвсем непринудено скочи на скута ѝ, намести се на кравай и започна да
мачка леко бедрата ѝ с големите си бели лапи. Кая седеше замръзнала, с леко
вдигнати ръце, за да не го прекъсне. Най-накрая той се намести, все едно се беше
сгушвал там всяка божа нощ. Погледна я. Тя го погали лекичко по главата, почеса го
по врата. Заля я вълна от мъркане. След като той я прие с такава лекота, Кая
притвори очи. Стори ѝ се направо невероятно в целия ѝ живот, изпълнен с копнеж за
такова приемане.
Седеше вдървено, боеше се да помръдне, докато кракът ѝ не изтръпна, а после се
размърда леко, за да отпусне мускулите си. Без да отваря очи, Неделния съдия се
плъзна от скута ѝ и се сви на кълбо до нея. Тя си легна, без да се съблича, и
двамата се гушнаха. Не потъна в дълбок сън с внезапни стряскания, а най-сетне се
унесе в изпразнено от мисли спокойствие.
Веднъж през нощта Кая отвори очи и го видя да спи по гръб с разперени преди и
задни лапи. Но когато на изгрев-слънце се събуди, той вече си беше отишъл. От
гърлото ѝ сеотрони стон.
По-късно Джейкъб стоеше пред килията ѝ с подноса със закуската в едната ръка и
ключа, с който отключваше, в другата.
— Т'ва тук е овесената ви каша, госпойце Кларк.
Тя пое подноса и попита:
— Джейкъб, черно-бялата котка, която спи в съдебната зала. Тя беше тук снощи,
нали?
— О, много съжалявам. Т'ва е Неделния съдия. Понякога се промъква край мен и аз
не го виждам, нали разнасям подносите с вечерята. И така го затварям с всички вас.
Колко мило от негова страна да не каже "заключвам".
— Няма нищо. Приятно ми е да е тук. Моля те, ще го пуснеш ли, ако го видиш след
вечеря? Или по друго време?
Джейкъб я погледна с кротките си очи.
— Разбира се, че ще го пусна. Ще го направя, госпойце Кларк, със сигурност.
Виждам, че може да е страшно добра компания.
— Благодаря ти, Джейкъб.
Вечерта на същия ден.
— Ето ви сега храната, госпойце Кларк. Пържено пиле с к'ртофено пюре и сос от
ресторанта. Надявам се вече да хапнете нещо тази вечер.
Кая стана, за да поеме подноса.
— Благодаря ти, Джейкъб. Виждал ли си котарака?
— Не. Никак. Ама ще се оглеждам.
Кая кимна. Отпусна се на леглото — единственото място, на което можеше да седне,
и се втренчи в чинията. Тук, в затвора, храната беше по-добра от всичко, което бе
видяла през живота си. Тя побутна пилето, разрови масления боб. При вида на храната
стомахът ѝ не знаеше какво да прави.
После Кая дочу как в тежката ключалка се завърта ключ и металната врата се
отвори.
Кая чу Джейкъб да казва в края на коридора:
— Хайде, върви там, господин Неделен съдия.
Затаила дъх, тя втренчи очи в пода пред килията и след няколко секунди там се
появи Неделния съдия. Петната по козината му бяха изненадващо отчетливи и
същевременно меки. Този път без никакво колебание той влезе и дойде при нея. Тя
сложи чинията на пода и котаракът изяде пилето — смъкна кълката направо на пода, —
а после облизасоса. Пропусна масления боб. Тя му се радваше, докато той поглъщаше
всичко това, а после избърса пода с чиста салфетка.
След това той скочи на леглото ѝ и двамата потънаха в сладък сън.
На другия ден Джейкъб застана пред вратата ѝ.
— Госпойце Кларк, имате пак пос'тител.
— Кой?
— Пак е господин Тейт. Той вече идва няколко пъти, госпойце Кларк, или носи
нещо, или пита да ви види. Няма ли да се срещнете днес с него, госпойце Кларк?
Съб'та е, нямазаседания на съда, няма 'кво да се прави по цял ден.
— Добре, Джейкъб.
Джейкъб я отведе в същата мрачна стаичка, където се бе срещнала с Том Милтън.
Докато влизаше, Тейт се надигна от стола отсреща и прекоси бързо стаята. По устните
му играеше лека усмивка, но в очите му се четеше тъга, че я вижда тук.
— Кая, изглеждаш добре. Толкова се тревожех. Благодаря, че се съгласи да се
видим. Сядай.
Те седнаха един срещу друг, а Джейкъб в ъгъла се зачете много съсредоточено във
вестника.
— Здравей, Тейт. Благодаря ти за книгите, които ми донесе.
На вид беше спокойна, но сърцето ѝ се късаше.
— Какво да направя още за теб?
— Може би да нахраниш чайките, когато наминеш натам.
Той се усмихна.
— Ами храня ги. Горе-долу през ден.
Привидно прозвуча с лекота, но той отиваше с лодката до къщурката ѝ всеки ден на
зазоряване или по залез, за да ги нахрани.
— Благодаря ти.
— Бях в съдебната зала, Кая, седях точно зад теб. Ти така и не се обърна, не
знаех разбрала ли си. Но ще бъда там всеки път.
Тя зарея поглед през прозореца.
— Том Милтън е много добър, Кая. Може би най-добрият адвокат в тази част на
щата. Той ще те измъкне. Просто трябва да издържиш.
И когато тя отново не продума, Тейт продължи:
— И щом излезеш оттук, ще изследваме отново лагуните, както някога.
— Тейт, моля те, трябва да ме забравиш.
— Никога не съм те забравял и няма да те забравя, Кая.
— Знаеш, че съм различна. Не си пасвам с другите хора. Не мога да бъда част от
твоя свят. Моля те, толкова ли не разбираш, че се боя да се сближа с когото и да
било вече.Не мога.
— Не те виня, Кая, но…
— Тейт, изслушай ме. От години копнеех да живея с хора. Наистина вярвах, че
някой ще остане с мен, че всъщност ще имам приятели и семейство. Че ще бъда част от
някаквагрупа. Никой обаче не остана. Нито ти, нито пък някой от семейството ми.
Сега вече най-сетне знам как да се справя и как да се защитя. Но сега не мога да
говоря за това. Признателна съм, че си дошъл да ме видиш тук, наистина. И някога
вероятно ще можем да бъдем приятели, но сега не мога да мисля какво ще стане по-
нататък. Не и тук.
— Добре. Разбирам. Наистина разбирам.
След като помълча малко, той продължи.
 — Вирджинските бухали вече се търсят.
Тя кимна и почти се усмихна.
— О, и вчера, когато бях при къщурката ти, няма да повярваш, но един от
ястребите на Купър кацна точно на стъпалата пред вратата.
При мисълта за ястреба тя най-сетне се усмихна. Това беше един от много личните
ѝ спомени.
— Вярвам ти.
След десет минути Джейкъб каза, че времето им за свиждане е изтекло, и Тейт
трябваше да си върви. Кая му благодари още веднъж, че е дошъл.
— Ще продължа да храня чайките, Кая. И ще ти нося книги.
Тя поклати глава и тръгна след Джейкъб.
Четиресет и пета глава
Червената шапка
1969година
В понеделник сутринта след посещението на Тейт, когато съдебният пристав въведе
Кая в съдебната зала, тя не погледна към присъстващите, както и преди, а зарея
поглед дълбоко в сенчестите дървета отвън. Дочу обаче познат звук, може би тихо
кашляне, и обърна глава. На първия ред в залата заедно с Тейт седяха Джъмпин и
Мейбъл с шапката си за неделните църковни служби, украсена с копринени рози. Хората
се размърдаха, когато те влязоха с Тейт и седнаха в "частта за бели". Но щом
съдебният пристав го спомена пред съдия Симс, който все още беше в кабинета си,
съдията му нареди да съобщи, че в неговата съдебна зала всеки, независимо от цвета
на кожата и вероизповеданието си, може да седи където си поиска и ако това не
харесва на някого, то този някой е свободен да напусне. Всъщност съдията щял да се
погрижи сам за това.
След като видя Джъмпин и Мейбъл, Кая почувства някакъв прилив на сили и леко
изправи гръб.
Следващият свидетел на обвинението, съдебният лекар Стюард Коун, беше с много
късо подстригана побеляваща коса и очила, смъкнати ниско на носа му — навик, който
го караше да накланя глава назад, за да погледне през тях. Докато той отговаряше на
въпросите на Ерик, Кая се отплесна да мисли за чайките. През дългите месеци в
затвора тя тъгуваше за тях, но Тейт през цялото време е ходел да ги храни. Не са
били изоставени. Кейт се замисли за Големия червеноточко, как винаги стъпваше върху
пръстите на краката ѝ, когато им хвърляше трохи.
Съдебният лекар наклони глава назад, за да намести очилата си, и този негов жест
върна Кая в съдебната зала.
— Значи, да обобщим, вие свидетелствахте, че Чейс Андрюс е починал между полунощ
на двайсет и девети и два часа сутринта на трийсети октомври 1968 година. Причина
за смъртта е било масивно увреждане на мозъка и гръбначния мозък поради падане на
земята през отворената решетка на пожарникарската кула. Докато е падал, е ударил
тиласи в трегера, факт, потвърден от кръвта и пробите коса, взети от трегера.
Всичко това вярно ли е според мнението ви на експерт?
— Да.
— Кажете, доктор Коун, каква е причината един интелигентен и в чудесна физическа
форма млад мъж като Чейс Андрюс да стъпи в отвора на решетката и да се пребие до
смърт? За да изключим една от възможностите, имаше ли в кръвта му алкохол или
някакво друго вещество, което да е замъглило преценката му?
— Не, нямаше.
— Според изложените по-горе доказателства Чейс Андрюс си е ударил в трегера
главата отзад, а не челото — Ерик застана пред съдебните заседатели и направи
голяма крачка. — Но когато пристъпвам напред, главата ми е издадена малко по-напред
от тялото. Ако стъпя в дупка тук пред мен, инерцията и тежестта на главата ми ще ме
тласнат напред. Така ли е? Ако е пристъпил напред, Чейс Андрюс би трябвало да си
удари в гредата челото, а не задната част на черепа. Затова не е ли вярно, доктор
Коун, че според доказателствата Чейс е пристъпил назад, когато е паднал?
— Да, доказателствата са в подкрепа на това заключение.
— Значи може да заключим също така, че ако Чейс е стоял с гръб към отворената
решетка и е бил блъснат от някого, е щял да падне назад, а не напред?
И преди Том да възрази, Ерик изрече много бързо:
 — Не искам от вас да заявите, че това доказва по безспорен начин как Чейс е
загинал, защото е бил блъснат назад. Просто пояснявам, че ако някой е блъснал Чейс
назад през отвора, раната по главата му от носещата греда ще съответства на онази,
която бе открита. Вярно ли е?
— Да.
— Добре. Доктор Коун, когато на трийсети октомври преглеждахте Чейс Андрюс в
клиниката, той носеше ли гердан с мида?
— Не.
За да потисне надигащото се гадене, Кая се съсредоточи върху Неделния съдия,
който се чистеше върху перваза на прозореца. Засукан в невъзможна поза, проточил
единия си крак право нагоре, той облизваше вътрешната страна на опашката си. И
сякаш беше погълнат изцяло да се мие.
Прокурорът попита:
— Вярно ли е, че в нощта на смъртта си Чейс Андрюс е носел джинсово яке?
— Да, вярно е.
— И според официалния ви доклад, доктор Коун, вие сте намерили по това яке
червени вълнени влакна? Влакна, които не са от друга дреха, която той е носел?
— Да.
Ерик вдигна прозрачно найлоново пликче с червени вълнени влакна,
— Това ли са червените влакна, които са били намерени върху якето на Чейс
Андрюс?
— Да.
Ерик вдигна от бюрото си по-голям плик.
— А вярно ли е, че червените вълнени влакна, открити по якето на Чейс, отговарят
на влакната от тази червена шапка? — и той я връчи на свидетеля.
— Да, това са образци с моите етикети и влакната от шапката отговарят точно на
влакната от якето.
— Къде беше намерена тази шапка?
— Шерифът е открил шапката в дома на госпожица Кларк.
Този факт не беше общоизвестен и през множеството премина вълна от шепот.
— Има ли доказателства, че тя някога е носила тази шапка?
— Да. По шапката бяха намерени косми от косата на госпожица Кларк.
Докато наблюдаваше Неделния съдия в съдебната зала, Кая се замисли защо
семейството ѝ никога не е имало домашен любимец. Нито куче, нито котка.
Единственото създание, което се доближаваше до това понятие, беше един женски
скункс — копринено, дебнещо и дръзко създание, — който живееше под къщурката. Мама
ѝ викаше Шанел.
След няколко почти фалови положения те се опознаха взаимно и Шанел стана много
учтива, заплашваше с оръжието си само когато играта с децата загрубяваше. Тя идваше
и си отиваше, понякога оставаше на разстояние от няколко метра от онези, които се
качваха или слизаха по стъпалата.
Всяка пролет придружаваше дечицата си в набезите им из дъбовите гори и по посока
на приливните течения. Те подтичваха с блъскане подире ѝ като черно-бяла тълпа.
Татко, разбира се, все заплашваше да се отърве от нея, но Джоди прояви много
повече зрялост от баща си и заяви с каменно лице: "Друга ще се настани на мястото ѝ
и все си мисля, че е по-добре да имаш скункс, когото познаваш, отколкото скункс,
когото не познаваш". Тя се усмихна при мисълта за Джоди. А после се взе в ръце.
— И така, доктор Коун, в нощта, когато Чейс Андрюс умира, в нощта, когато е
паднал назад през отвора на решетката — положение, отговарящо на това, че е бил
блъснат от някого, — влакната по якето му са били от червената шапка, намерена в
дома на госпожица Кларк. И по шапката е имало косми от косата на госпожица Кларк.
— Да.
— Благодаря ви, доктор Коун. Нямам повече въпроси.
Том Милтън погледна за миг Кая, която наблюдаваше небето. — От настроението,
натежало в полза на обвинението, подът в помещението като че ли се наклони и това,
че Кая седеше сковано и отнесено, сякаш изсечена от лед, никак не ѝ помагаше.
Адвокатът отметна бялата коса от челото си и се приближи до съдебния лекар за
кръстосан разпит.
— Добро утро, доктор Коун.
 — Добро утро.
— Доктор Коун, вие свидетелствахте, че раната върху тила на Чейс Андрюс отговаря
на това, че е паднал назад през отвора на кулата. Вярно ли е, че ако е стъпил назад
и е паднал случайно през отвора, резултатите от удара в тила щяха да бъдат съвсем
същите?
— Да.
— Имаше ли някакви следи по гърдите и ръцете му, които да свидетелстват, че е
бил бутнат или блъснат?
— Не. От падането имаше, разбира се, тежки наранявания по цялото му тяло.
Предимно отзад и по краката му. Нямаше обаче нищо, което да бъде окачествено
изрично като нараняване от бутане или блъскане.
— Всъщност вярно ли е, че няма никакви доказателства, че Чейс Андрюс е бил
блъснат в отвора?
— Вярно е. Няма доказателства, които да са ми известни, че Чейс Андрюс е бил
блъснат.
— И така, доктор Коун, значи след професионалния ви преглед на тялото на Чейс
Андрюс няма доказателства, че това е било убийство, а не нещастен случай?
— Не.
Том помълча малко, докато отговорът на съдебния лекар стигне до всички съдебни
заседатели, после каза:
— А сега да поговорим за червените влакна, открити по якето на Чейс Андрюс. Има
ли начин да се определи от колко време влакната са били върху якето?
— Не. Можем да кажем откъде са дошли, но не можем да кажем кога.
— С други думи, тези влакна може да са били по якето от година или дори две?
— Точно така.
— Дори и ако якето бъде изпрано?
— Да.
— Значи няма доказателства, че тези влакна са се залепили за якето в нощта,
когато е умрял Чейс?
— Не.
— Тук изслушахме показания, че обвиняемата е познавала Чейс Андрюс от две години
преди смъртта му. Значи вие твърдите, че по всяко време през тези две години,
когато са се срещали, облечени с тези дрехи, е възможно влакната да са полепнали от
шапката по якето.
— От онова, което видях — да.
— Значи червените влакна не доказват, че госпожица Кларк е била с Чейс Андрюс в
нощта, когато е умрял. Има ли изобщо някакви доказателства, че госпожица Кларк е
била близо до Чейс Андрюс онази нощ? Например частици от кожата ѝ по тялото, под
ноктите му или пък отпечатъци от пръстите ѝ по копчетата или закопчалките на якето
му? Кичури от косата ѝ по дрехите или тялото му?
— Не.
— Значи всъщност, тъй като червените влакна биха могли да стоят върху това яке
цели две години, изобщо не съществуват никакви доказателства, че госпожица Катрин
Кларк е била близо до Чейс Андрюс в нощта на неговата смърт?
— Според онова, което съм установил, е така.
— Благодаря ви. Нямам повече въпроси.
Съдия Симс обяви ранна обедна почивка.
Том докосна леко по лакътя Кая и прошепна, че кръстосаният разпит е преминал
добре. Тя му кимна едва-едва, докато хората ставаха и се протягаха. Почти всички
останаха в залата доста дълго и видяха как слагат на Кая белезниците и я извеждат.
След като Джейкъб остави Кая в килията ѝ и стъпките му отзвучаха в коридора, тя
се свлече на леглото. Когато в началото я бяха затворили в килията, не ѝ разрешиха
да вземе със себе си мешката, но ѝ позволиха да пресипе в кафяв амбалажен плик
някои неща от нея. Тя бръкна в плика и извади листчето с телефонния номер на Джоди
и адресаму. Откакто беше тук, почти всеки ден Кая вадеше листчето и се чудеше дали
да се обади на брат си да пристигне, за да ѝ дава кураж. Знаеше, че той ще го
направи, и Джейкъб ѝ беше казал, че може да използва телефона да му се обади. Но тя
не го направи. Как можеше да му каже: "Моля те, ела. Аз съм в затвора, обвинена в
убийство".
 Тя прибра старателно листчето обратно в плика и извади компаса от Първата
световна война, който ѝ беше дал Тейт. Загледа се как иглата се завъртя на север и
се успокои. Притисна го до сърцето си. Едва ли имаше друго място, където компасът
можеше да ѝ потрябва повече.
След това прошепна една строфа от Емили Дикинсън:Изметох сърцето сии изхвърлих
любовта,която не ще потърсим отново до свършека на вечността.
Четиресет и шеста глава
Кралят на света
1968година
Септемврийското море и небето лъщяха в бледосиньо от мекото слънце, докато Кая
плаваше с малката лодка към Джъмпин, за да вземе разписанието на автобуса.
Притесняваше се при мисълта да пътува с автобус с непознати хора към непознат град,
но искаше да се запознае с редактора си Робърт Фостър. Вече повече от две години те
си разменяха кратки бележки — та дори и дълги писма, — в които предимно обсъждаха
някои редакторски уточнения по текста и рисунките в нейните книги, но
кореспонденцията им, често използваща биологически фрази, смесени с поетични
описания, се бе превърнала във връзка, споена от езика, на който се водеше. Кая
искаше да се запознае с този човек от другата страна на телефонната линия, който
разбираше как обикновената светлина се раздробява от микроскопичните призми в
перата на колибритата и създава цветната дъга на златночервените им гушки. И умееше
да облече това с думи, също толкова смайващи, колкото и цветовете.
Когато Кая стъпи на кея, Джъмпин я поздрави и я попита иска ли бензин.
— Не, благодаря ти, не и този път. Трябва да си препиша разписанието на
автобусите. Нали го имаш?
— Със сигурност. Залепил съм го на стената, вляво от вратата. Препиши си го.
Когато Кая излезе от магазина с разписанието, той я попита:
— Да не отиваш някъде, госпожице Кая?
— Може би. Редакторът ми ме покани в Грийнвил да се запознаем. Още не съм
сигурна дали ще ида.
— Е, т'ва е страхотно. Далечко е дотам, ама едно пътуване ще ти дойде добре.
Когато Кая се обърна, за да се качи на лодката, Джъмпин се наведе към нея и я
загледа по-внимателно.
— Госпожице Кая, к'во ти има на окото, на лицето? Да не са те били, госпожице
Кая?
Тя рязко извърна глава. Синината от юмручния удар на Чейс, нанесен почти преди
месец, бе избледняла до бледожълто, което според Кая нямаше да забележи никой.
— Ами, просто се блъснах в една врата в…
— Не ми разправяй врели-некипели, госпожице Кая. Не съм паднал от небето. Кой те
е ударил така?
Тя остана безмълвна.
— Господин Чейс ли ти го причини? Знаеш, че можеш да ми кажеш. Всъщност ще си
стоим тук, докато не ми кажеш.
— Да, Чейс.
На Кая не ѝ се вярваше, че думите са излезли от устата ѝ. Не си беше и
помисляла, че има човек, на когото да разкаже за това. Отново извърна глава, за да
пребори сълзите.
Джъмпин се свъси. Той помълча няколко секунди. А после каза:
— И какво още е направил?
— Нищо, кълна се. Опита се, Джъмпин, но аз го отблъснах.
— Този човек трябва да го нашибат с камшик и после да го изгонят от града.
— Джъмпин, моля те. Не казвай на никого. Знаеш, че не бива да казваш на шерифа
или на когото и да било. Ще ме завлекат в полицейското и ще ме накарат да опиша
всичко, което се случи, пред куп мъже. Няма да го преживея — Кая скри лице в ръцете
си.
— Добре, ама нещо трябва да се направи. Не може той да се разхожда и да ги върши
такива, а после само да се фука с онази негова префърцунена яхта. Като че ли е
кралят на света.
— Джъмпин, знаеш как стоят нещата. Ще застанат на негова страна. Ще кажат, че
просто мътя водата. Че се опитвам да измъкна пари от родителите му или нещо такова.
Помисли си какво ще стане, ако някое момиче от Квартала на цветнокожите обвини Чейс
Андрюс, че я е нападнал и се е опитал да я изнасили? Нищо няма да направят. Нищичко
— гласът на Кая ставаше все по-остър и по-остър. — Всичко ще свърши с големи
неприятности за момичето. Ще пишат във вестниците. Хората ще я обвиняват, че е
курва. Е, същотоще бъде и за мен, знаеш го. Моля те, обещай, че няма да кажеш на
никого — изхълца тя накрая.
— Права си, госпожице Кая. Знам, че си права. Не се тревожи, че ще направя нещо,
което още повече да оплеска нещата. Ама знаеш ли дали няма пак да те подгони? А ти
си все сам-самичка някъде там.
— Винаги съм се опазвала досега, този път не стана, защото не го чух, че идва.
Ще се пазя, Джъмпин. Ако реша да ида до Грийнвил, когато се върна, може би ще
поживея известно време в колибата читалня. Не мисля, че Чейс знае къде е.
— Е, хубаво. Ама искам да идваш тук по-често, искам да идваш и да ми казваш
какво става. Знаеш, че винаги можеш да дойдеш да поживееш с мен и Мейбъл, нали?
— Благодаря ти, Джъмпин. Знам.
— Кога ще ходиш в Грийнвил?
— Не знам точно. В писмото на редактора се споменава краят на октомври. Не съм
уговорила нищо, дори не съм приела поканата.
Вече знаеше, че няма да може да иде, докато синината по лицето ѝ не изчезне
съвсем.
— Ами кажи ми, кога ще идеш и кога ще се върнеш. Чу ли? Трябва да знам, че не си
в града. Щото, ако не те видя повече от ден-два, ще ида сам до вас. Ако трябва, ще
доведа и полицаи.
— Ще го направя. Благодаря ти, Джъмпин.
Четиресет и седма глава
Експертът
1969година
Прокурорът Ерик Частейн разпитваше шерифа за двете момчета, намерили на трийсети
октомври тялото на Чейс Андрюс в основата на пожарникарската кула, за медицинския
преглед и началните етапи от разследването.
— Шерифе, моля кажете кое ви накара да решите, че Чейс Андрюс не е паднал от
кулата по нещастно стечение на обстоятелствата. Какво ви накара да сметнете, че е
извършено престъпление? — продължи Ерик.
— Ами едно от първите неща, които забелязах, беше, че около тялото на Чейс няма
никакви отпечатъци на стъпки, дори и неговите. С изключение на оставените от
момчетата, които го бяха намерили, затова сметнах, че някой ги е заличил, за да
прикрие престъплението.
— Вярно ли е също така, шерифе, че на местопрестъплението не е имало и
отпечатъци от пръсти, нито пък следи от превозно средство?
— Да, вярно е. Докладите от лабораторията показаха, че няма пресни отпечатъци по
кулата. Нито по решетката, която все някой е отворил. Ние със заместника ми
търсихме следи от превозно средство и такива също липсваха. Всичко това показва, че
някой преднамерено е унищожил уликите.
— Значи, когато лабораторните резултати доказаха, че червените вълнени влакна от
шапката на госпожица Кларк, намерени по якето на Чейс, са от онази нощ, вие…
— Възразявам, Ваша чест — обади се Том. — Подвеждане на свидетеля. И освен това
вече беше доказано, че червените влакна може да са били полепнали от дрехите на
госпожица Кларк върху тези на господин Андрюс преди нощта на двайсет и девети срещу
трийсети октомври.
— Приема се — изтътна гласът на съдията.
— Нямам повече въпроси. Свидетелят е на ваше разположение.
Ерик знаеше, че показанията на шерифа в подкрепа на обвинението леко издишат —
какво можеше да направи без оръдие на убийството, без отпечатъци от пръсти, без
стъпки и следи от превозно средство, — но по кокала все пак беше останало
достатъчно месо, за да убеди заседателите, че някой е убил Чейс и че ако отчетем
червените вълнени влакна, този някой е госпожица Кларк.
Том Милтън се приближи до мястото на свидетеля.
— Шерифе, потърсихте ли вие или някой друг експертно мнение при издирването на
отпечатъци или пък доказателство, че отпечатъците са били изтрити?
 — Това не беше необходимо. Аз съм експерт. Претърсването за отпечатъци е част от
официалното ми обучение. Нямам нужда от друг експерт.
— Разбирам. Та имаше ли доказателство, че стъпките по земята са били заличени?
Например имало ли е следи от помитане с четка или с клон, за да се заличат
отпечатъците? Или пък че е бил махнат горният слой от калта? Някакво доказателство,
някакви снимки за подобно деяние?
— Не. Аз съм тук, за да свидетелствам, че под кулата нямаше отпечатъци на стъпки
с изключение на нашите и на момчетата. Значи все някой ги е заличил.
— Добре. Но, шерифе, една от физическите характеристики на мочурището е, че по
време на прилив и отлив подземните води — дори и далеч от линията на прилива — се
покачват и спадат, за известно време почвата изсъхва, а след няколко часа водата се
покачва отново. На много места при покачване на водата тя просмуква почвата и
заличава всякакви следи в калта, например стъпките. Земята става като избърсана
черна дъска. Вярно ли е това?
— Ами, да, би могло да стане така. Но няма и доказателства, че се е случило нещо
такова.
— Тук при мен е таблицата на приливите за нощта на двайсет и девети и утрото на
трийсети октомври и, шериф Джаксън, тя показва, че е имало отлив около полунощ. По
онова време, ако Чейс е пристигнал при кулата и се е качил по стъпалата, е щял да
остави стъпки в мократа кал. После, когато е дошъл приливът и подземните води са се
надигнали, стъпките му са били заличени. Това е причината вие и момчетата да
оставите дълбоки следи и причината, поради която следите на Чейс са изчезнали.
Съгласен ли сте, че такова нещо е възможно?
Кая наклони леко глава — това бе първата ѝ реакция на показанията от началото на
гледането на делото. Тя бе виждала многократно как водите на мочурището поглъщат
вчерашните следи — изчезваха следите на сърните и елените край потока или на риса
край умряло сърненце.
— Е, никога не съм виждал мочурището да заличава напълно нещо, така че не знам —
отвърна шерифът.
— Но, шерифе, вие сте експерт, обучен да търси следи от стъпки. А сега твърдите,
че не знаете дали онази нощ се е случило такова обичайно нещо.
— Ами, едва ли ще е много трудно да се докаже това или пък противното, нали?
Просто трябва да се иде там по отлив, да се оставят следи и после да се види дали
ще бъдат заличени, когато дойде приливът.
— Да, не е било трудно да се докаже това или противното, но защо не е било
направено? Вече сме в съда, а вие нямате никакво доказателство, че някой е заличил
стъпките,за да прикрие престъпление. По-вероятно е Чейс Андрюс да е оставил стъпки
под пожарникарската кула и те да са били заличени от надигащите се подземни води. И
ако с него е имало приятели, които да се качат на кулата за забавление, техните
следи също са щели да бъдат заличени. При тези много вероятни обстоятелства не може
и да се говори за престъпление. Вярно ли е това, шерифе?
Очите на Ед се застрелкаха от ляво надясно и от дясно наляво, като че ли
отговорът беше написан на стените. Хората по пейките се размърдаха.
— Шерифе? — подкани го отново Том.
— Според моето професионално мнение в случая изглежда малко вероятно един
нормален цикъл от надигащи се подземни води да заличи напълно стъпките до степен да
изчезнат. Тъй като няма знак за укриване, отсъствието на стъпки само по себе си не
доказва, че е имало престъпление. Обаче…
— Благодаря — Том се обърна към заседателите и повтори думите на шерифа. —
Липсата на стъпки не доказва, че е имало престъпление. А сега да продължим. Шерифе,
какво ще кажете за решетката, която е била оставена отворена на пожарникарската
кула? Проверихте ли я за пръстови отпечатъци от госпожица Кларк?
— Да, разбира се, че я проверих.
— И открихте ли отпечатъци от госпожица Кларк по решетката или някъде другаде по
кулата?
— Не. Не, но не намерихме и никакви други отпечатъци, така че…
— Отговаряй само на въпросите, Ерик — наведе се от мястото си съдията.
— Ами косми? Госпожица Кларк има дълга черна коса — ако се е качила чак догоре и
е обикаляла по площадката, за да отвори решетката и така нататък, би трябвало да се
очаква да остави косми от косата си. Намерихте ли?
— Не — челото на шерифа лъщеше от пот.
— Съдебният лекар даде показания, че след огледа на тялото на Чейс не е имало
доказателства, че онази нощ госпожица Кларк е била в близост до него. Е, да,
червените влакна, но те биха могли да бъдат там от цяла година. А сега ни казвате,
че няма изобщо никакви доказателства, че онази нощ госпожица Кларк е била на
пожарникарската кула. Вярно ли е?
— Да.
— Значи нямаме доказателства, че госпожица Кларк е била на пожарникарската кула
в нощта, когато Чейс Андрюс е паднал и е загинал. Вярно ли е?
— Това казах и аз.
— Значи това означава "да".
— Да, това е "да".
— Шерифе, вярно ли е, че решетките на върха на кулата често остават отворени от
децата, които играят там?
— Да, понякога остават отворени. Но както казах вече, обикновено това е
решетката, която трябва да отворите, за да се качите най-горе, а не другите.
— Но не е ли вярно, че решетката до стълбището, а понякога и другите са оставали
отворени толкова често и са били толкова опасни, че полицейското управление е
подало писмена молба до Службата по горите на САЩ да промени това положение? — Том
показа на шерифа един документ. — Това ли е официалната молба до Службата по горите
от осемнайсети юли тази година?
Шерифът погледна страницата.
— Да. Това е.
— Кой точно написа тази молба?
— Лично аз я написах.
— Значи само два и половина месеца преди Чейс Андрюс да намери смъртта си при
падане през отворената решетка на пожарникарската кула, вие сте подали молба до
Службата по горите кулата да бъде затворена или пък решетките да се подсигурят
така, че никой да не пострада. Вярно ли е?
— Да.
— Шерифе, бихте ли прочели, моля, последното изречение от този документ, който
сте адресирали до Службата по горите? Само последното изречение тук — и той връчи
документа на шерифа, като сочеше последния ред.
— "Повтарям, тези решетки са много опасни и ако не се вземат мерки, може да се
стигне до сериозно нараняване и дори смърт" — прочете шерифът на глас пред съда.
— Нямам повече въпроси.
Четиресет и осма глава
Пътуването
1968година
На двайсет и осми октомври 1968 година Кая спря лодката до кея на Джъмпин, за да
му каже довиждане, както му беше обещала, а после отплава към градчето, където
рибаритеи ловците на скариди, както винаги, спряха работа, за да я позяпат. Без да
им обръща внимание, тя завърза лодката за кея и понесе по Главната улица един
очукан куфар от мукава — измъкнат иззад гардероба на Мама. Нямаше дамска чанта, но
беше с мешката, натъпкана с книги, малко шунка и содени питки, както и неголяма
сума в брой — бешезакопала повечето пари от хонорарите си в една тенекиена кутия
близо до лагуната. Поне този път изглеждаше съвсем нормално, облечена с кафяв
костюм с пола от "Сиърси Роубък", с бяла блуза и обувки с ниски токове. Продавачите
от магазините, заети с обслужване на клиентите и метене на тротоара, я зяпаха до
един.
Тя застана на ъгъла под знака "Автобусна спирка" и зачака, докато не пристигна
автобусът на "Трейлуейс", който спря със съскащи въздушни спирачки и закри гледката
към океана. Никой не слезе, когато Кая пристъпи и си купи от шофьора билет до
Грийнвил. Попита го за датите и часовете на връщане и той ѝ връчи отпечатано
разписание, а после натовари куфара ѝ. Стиснала здраво мешката, тя се качи. И преди
да ѝ остане време за мислене, автобусът напусна Баркли Коув.
След два дни, в тринайсет и шестнайсет часа, Кая слезе от автобуса на
"Трейлуейс", който идваше от Грийнвил. Сега наоколо имаше още повече жители на
градчето, които я зяпаха, докато тя преметна дългата си коса през рамо и си взе
куфара от шофьора. Пресече улицата към кея, качи се в лодката и замина право у
дома. Искаше ѝ се да спре и да се обади на Джъмпин, че се е върнала, както му беше
обещала, но до кея му за бензин се бяха наредили други лодки и тя реши да дойде на
следващия ден. Освен това така щеше да стигне по-бързо при чайките.
Затова на другата сутрин, на трийсет и първи октомври, когато спря край кея на
Джъмпин, тя го извика и той излезе от малкия магазин.
— Хей, Джъмпин, идвам само да ти кажа, че се прибрах. Пристигнах вчера.
Той се приближи мълчаливо. Но веднага щом тя стъпи на кея, ѝ каза:
— Госпожице Кая, аз…
Тя наклони глава.
— Какво има? Какво се е случило?
Джъмпин стоеше и я гледаше.
— Кая, чу ли новините за господин Чейс?
— Не. Какви новини?
Той поклати глава.
— Чейс Андрюс е мъртъв. Умрял среднощ, докато ти си била в Грийнвил.
— Какво?
Кая и Джъмпин се взряха дълбоко в очите си.
— Намериха го вчера следобед под старата пожарникарска кула с… ами казаха, че
вратът му бил счупен и черепът му отзад бил смазан. Мислят, че е паднал право
отгоре.
Кая остана с отворена уста.
— Целият град бръмчи като кошер. Някои викат, че било нещастен случай, ама се
приказва и че шерифът не бил сигурен. Майка му на Чейс е бясна, твърди, че тук
имало нещогнило. Със сигурност е голяма каша.
Кая попита:
— Защо си мислят, че има нещо гнило?…
— Една от решетките на кулата била оставена да зее, той паднал точно през нея и
те смятат, че е подозрително. Някои казват, че решетките оставали отворени през
цялото време, а там винаги се навъртали да играят деца и господин Чейс е могъл да
падне оттам случайно. Но други пък се развикаха, че било убийство.
Кая мълчеше и затова Джъмпин продължи:
— Една от причините е, че когато намерили господин Чейс, той не бил с гердана,
който носел всеки ден от години, а жена му казала, че бил с него онази нощ, когато
излязъл от тях. Винаги го носеше, заявила.
Устата на Кая пресъхна при споменаване на гердана.
— После двете хлапета, дето намериха Чейс, казаха как чули шерифът да твърди, че
на местопрестъплението нямало никакви отпечатъци. Нито един. Като че ли някой бил
заличил уликите. По-късно момчетата се раздрънкаха из целия град.
Джъмпин ѝ съобщи кога ще е погребението, но знаеше, че Кая няма да иде. Какво
представление само щеше да бъде за специалистките по бод зад игла и групите за
изучаване на Библията. Без съмнение предположенията и клюките нямаше да подминат
Кая. "Благодаря ти, Боже, че е била в Грийнвил по времето на смъртта му, иначе щяха
да обвинят нея" — помисли си Джъмпин.
Кая му кимна и потегли за дома. Застана върху калния бряг на лагуната и зашепна
едно от стихотворенията на Аманда Хамилтън.Не подценявай сърцето, способно на
немислими дела.То не само чувства, но и диктува — как иначе да обясня поетия от
мене път?Поетия от тебе пътпрез дългия проход оттатък?
Четиресет и девета глава
Маскировките
1969година
Призоваха поредния свидетел — мъж с късо подстригана къдрава бяла коса, облечен
в син костюм от евтин лъскав плат, — който заяви, че се казва Лари Прайс и че
шофираавтобуса на "Трейлуейс" по различни маршрути в тази част на Северна Каролина.
Докато Ерик го разпитваше, господин Прайс потвърди, че е възможно за една и съща
нощ автобусът да пътува от Грийнвил до Баркли Коув и да се върне в Грийнвил. Той
също така заяви, че шофирал автобуса от Грийнвил за Баркли Коув в нощта на смъртта
на Чейс и че никой от пътниците не приличал на госпожица Кларк.
 — Вижте сега, господин Прайс — подхвана Ерик, — по време на разследването сте
казали на шерифа, че тогава в автобуса е пътувал някакъв кльощав пътник, който би
могъл да е висока жена, маскирана като мъж. Вярно ли е? Моля ви, опишете пътника.
— Да, вярно е. Бял младеж. Къмто метър и шейсет висок и панталонът му висеше
като чаршаф на простор. Носеше обемиста шапка, синя. Седеше с наведена глава, не
гледаше към никого.
— А сега, след като вече сте видели госпожица Кларк, смятате ли, че е възможно
онзи кльощав мъж в автобуса да е била предрешената госпожица Кларк? Смятате ли, че
дългата ѝ коса би могла да бъде скрита под онази обемиста шапка?
— Да.
Ерик помоли съдията да накара Кая да стане и тя го направи с Том Милтън до себе
си.
— Можете да седнете отново, госпожице Кларк — рече Ерик, после се обърна към
свидетеля. — Можете ли да кажете, че младежът в автобуса е бил със същата височина
и стойка като госпожица Кларк?
— Бих казал, че са почти същите — отвърна господин Прайс.
— Та, като вземем всичко предвид, можете ли да кажете, че е вероятно кльощавият
младеж, пътувал с автобуса от Грийнвил до Баркли Коув в дванайсет без десет през
нощта на двайсет и девети октомври миналата година, всъщност да е била обвиняемата
госпожица Кларк?
— Бих казал, че е много възможно.
— Благодаря ви, господин Прайс. Нямам повече въпроси. Свидетелят е на ваше
разположение.
Том застана пред мястото за свидетели и след като разпитва господин Прайс в
продължение на пет минути, накрая обобщи.
— Значи ни казахте следното: че в нощта на двайсет и девети октомври 1968 година
в автобуса от Грийнвил до Баркли Коув не е имало жена, която да прилича на
ответницата, второ, че в автобуса е имало висок слаб младеж, но че по онова време,
въпреки че сте видели лицето му много отблизо, не сте помислили, че е предрешена
жена, и трето, че мисълта за маскировката ви е хрумнала едва след като шерифът я е
споменал като възможност.
И преди свидетелят да е успял да отговори, Том продължи.
— Господин Прайс, кажете ни защо сте сигурен, че този слаб мъж е пътувал с
автобуса в дванайсет без десет през нощта на двайсет и девети октомври? Записвахте
ли си, отбелязахте ли си някъде това? Може би е пътувал предишната нощ или пък
следващата. Сто процента ли сте сигурен, че това е станало в нощта на двайсет и
девети октомври?
— Е, разбирам накъде биете. Когато шерифът ме притисна да си спомня, ми се
струваше, че мъжът се е возил в онзи автобус, но сега си мисля, че не бих могъл да
съм сто процента сигурен.
— Освен това, господин Прайс, нима автобусът не беше закъснял много онази нощ?
Всъщност е пристигнал в Баркли Коув с двайсет и пет минути закъснение, чак в един и
четиресет сутринта. Вярно ли е?
— Да — господин Прайс погледна към Ерик. — Само се опитвам да помогна тук, да
направя каквото е редно.
— Помогнахте много, господин Прайс — увери го Том. — Благодаря. Нямам повече
въпроси.
Ерик призова следващия си свидетел, шофьора на автобуса в два и половина след
полунощ от Баркли Коув за Грийнвил на трийсети октомври, някой си господин Джон
Кинг. Той свидетелства, че ответницата госпожица Кларк не е пътувала с автобуса, но
че е имало по-възрастна жена.
— … висока колкото госпожица Кларк, с посивяла къса коса, на къдрици като от
студено къдрене.
— Като гледате ответницата, господин Кинг, възможно ли е, ако госпожица Кларк се
е била предрешила като по-възрастна жена, да прилича на жената в автобуса?
— Е, трудно ми е да си го представя. Може би.
— Значи е възможно?
— Да, предполагам.
При кръстосания разпит Том каза:
 — Не можем да приемем думата "предполагам" в дело за убийство. Видяхте ли
ответницата госпожица Кларк в автобуса в два и половина след полунощ на трийсети
октомври1968 година от Баркли Коув за Грийнвил?
— Не.
— А имаше ли онази нощ друг автобус от Баркли Коув за Грийнвил?
— Не.
Петдесета глава
Дневникът
1969година
Когато на другия ден въведоха Кая в съдебната зала, тя хвърли поглед към Тейт,
Джъмпин и Мейбъл, но дъхът ѝ секна, щом видя и Джоди в униформа и с лека усмивка на
белязаното лице, седеше заедно с тях. Съвсем незабележимо тя кимна на брат си,
чудеше се как ли е разбрал за делото. Може би беше прочел в някой вестник в Атланта
— мисъл, която я засрами.
Ерик стана.
— Ваша чест, ако съдът разреши, народът призовава госпожа Сам Андрюс.
През помещението премина въздишка, когато Пати Лъв, скърбящата майка, стигна до
свидетелското място. Сега, докато наблюдаваше жената, за която някога се бе
надявала да ѝ стане свекърва, Кая проумя колко абсурдна е била тази мисъл. Дори и в
тази мрачна обстановка Пати Лъв, облечена с най-скъпата черна коприна, изглеждаше
погълната от вида и значимостта си. Седеше с изправен гръб, с лъскавата си дамска
чанта, кацнала в скута ѝ, черната ѝ коса беше сресана на идеален кок под съвсем
леко килнатата шапка, с драматична черна воалетка, която скриваше очите ѝ. Тази
жена никога не би приела за снаха босоногата жителка от мочурището.
— Госпожо Андрюс, знам, че ви е трудно, затова ще съм пределно кратък. Вярно ли
е, че синът ви Чейс Андрюс е носел раковина, провесена на кожено ремъче?
— Да, вярно е.
— Кога и колко често той носеше този гердан?
— Непрекъснато. Никога не го сваляше. За четири години не съм го виждала нито
веднъж без гердана.
Ерик връчи на госпожа Андрюс дневник с кожена подвързия.
— Можете ли да кажете на съда каква е тази книга?
Кая се втренчи в пода, разярена от това нахлуване в личното ѝ пространство, тъй
като прокурорът държеше в ръцете си личния ѝ дневник, за да го видят всички в съда.
Скоро след като се бяха запознали, тя го беше направила за Чейс. През по-голямата
част от живота на нея ѝ беше отказана радостта да подарява — лишение, което малцина
разбираха. След като работи дни и нощи наред върху дневника, тя го уви в кафява
амбалажна хартия, която украси с изумителни зелени листа папрат и бели пера от
снежни гъски. Подаде му го, когато Чейс слезе от лодката на брега на нейната
лагуна.
— Какво е това?
— Дреболия от мен — усмихна се тя.
Дневникът съдържаше илюстрираната история на времето, което двамата прекарваха
заедно. Първо, имаше една скица с туш как двамата седят, облегнати върху плавеи, и
Чейс свири на хармониката си. Кая беше изписала с печатни букви латинските имена на
морския овес и пръснатите наоколо раковини. С вихър от цветове беше изобразена
яхтата му, която дрейфуваше на лунна светлина. Следваха абстрактни образи на
странни делфини, които обикаляха лодката с думите от песента "Майкъл, греби към
брега", разхвърляни сред облаците. Самата Кая как се върти между сребърните чайки
на сребърния бряг.
Чейс прелистваше страниците в почуда. Прокарваше леко пръсти по някои рисунки,
смееше се на други, но предимно мълчеше и кимаше.
— Никога не съм имал такова нещо — каза и се наведе да я прегърне. — Благодаря
ти, Кая.
Поседяха на пясъка, увити в одеяла, разговаряха и се държаха за ръце.
Кая си спомняше как сърцето ѝ е туптяло от радостта да направи подарък, никога
не си беше представяла, че някой друг ще види дневника. Най-малкото като
доказателство по делото ѝ за убийство.
Тя не погледна към Пати Лъв, която отговаряше на въпроса на Ерик.
 — Това са рисунки, които госпожица Кларк е направила за Чейс. Дала му ги е като
подарък.
Пати Лъв си спомни как е намерила дневника под купчина албуми, докато е чистела
стаята му. Очевидно го беше скрил от нея. Тя бе седнала на леглото на Чейс и бе
отворила дебелата подвързия. А вътре, нарисуван подробно с туш, синът ѝ се облягаше
на плавей с онова момиче. Момичето от мочурището. Нейният Чейс с бял измет. Дъхът ѝ
секна.Ами ако хората разберат?Тя залитна, първо разтърсена от студени тръпки, а
после обляна в пот.
— Госпожо Андрюс, бихте ли обяснили моля какво виждате на тази картина,
нарисувана от ответницата госпожица Кларк?
— Това е рисунка на Чейс и госпожица Кларк горе на пожарникарската кула.
През помещението премина вълна от шепот.
— И какво виждате още?
— Тя му подава гердана с мидата.
И той така и не го свали повече— рече си наум Пати Лъв. —Мислех си, че ми казва
всичко. Мислех си, че връзката със сина ми е по-здрава, отколкото тази на другите
майки, така си казвах. Но не съм знаела нищичко.
— Значи, от онова, което ви е казал, и от този дневник вие сте знаели, че синът
ви се е срещал с госпожица Кларк, знаели сте и че му е дала гердан?
— Да.
— Когато Чейс дойде в дома ви през нощта на двайсет и девети октомври, той
носеше ли този гердан?
— Да, тръгна си от нас след двайсет и три часа и носеше гердана.
— Но когато на другия ден отидохте в клиниката да разпознаете тялото му, той не
е носел гердана?
— Не, не го носеше.
— Известна ли ви е някаква причина някой от приятелите му или пък някой друг
освен госпожица Кларк да иска да свали гердана от Чейс?
— Не.
— Възразявам, Ваша чест — обади се Том бързо от мястото си. — Това са слухове.
Призив към теоретизиране. Свидетелката не може да внушава логически изводи на
другите хора.
— Приема се. Съдебните заседатели трябва да пренебрегнат последния въпрос и
отговора — а след това наведе като гъсок глава по посока на прокурора и издума: —
Внимавай какво правиш, Ерик. За бога! Не си вчерашен.
Без капка смущение Ерик продължи.
— Добре, знаем от собствените ѝ рисунки, че ответницата госпожица Кларк се е
качвала на пожарникарската кула с Чейс поне веднъж, знаем, че му е дала гердана с
раковината. След това той го е носел непрекъснато до нощта, в която е умрял. Когато
този гердан е изчезнал. Вярно ли е това?
— Да.
— Благодаря ви. Нямам повече въпроси. Свидетелката е на ваше разположение.
— Нямам въпроси — отвърна Том.
Петдесет и първа глава
Намаляващата луна
1969година
Езикът на съдебната зала, разбира се, не беше толкова поетичен, колкото езика на
мочурището. Съдията — очевидна алфа-фигура, не се съмняваше в положението си,
затова стойката му беше внушителна, но не беше напрегната или заплашителна като на
глиган, който владее територията си. Том Милтън също излъчваше увереност и класа с
непринудените си движения и стойка. Мощен елен, признат като такъв. Прокурорът, от
друга страна, разчиташе широките му ярки вратовръзки и сака с подплатени рамене да
подчертаят положението му. Вдъхваше авторитет, като размахваше ръце и повишаваше
глас. По-незначителният мъжкар трябва да крещи, за да го забележат. Съдебният
пристав беше най-нископоставеният мъжкар и разчиташе на колана си: на него висяха
лъскав пистолет, връзка с ключове и пиукаща радиостанция, които да утвърдят
положението му. Йерархиите на принципа на доминиране засилваха устойчивостта сред
естествените популации и сред някои недотам естествени, помисли си Кая.
Прокурорът с алена вратовръзка пристъпи смело напред и призова следващия си
свидетел Хол Милър, тънък като вейка двайсет и осем годишен младеж с копа кестенява
коса.
— Господин Милър, моля кажете ни къде сте били и какво сте видели в нощта на
двайсет и девети срещу трийсети октомври 1968година, някъде около един и четиресет
и пет часа след полунощ.
— Късно през нощта плавахме с Алън Хънт в екипажа на Тим О'Нийл на лодката му за
скариди към Баркли Коув и видяхме нея, госпожица Кларк, в лодката ѝ на около миля
на изток от залива, движеше се на североизток.
— И къде щеше да я откара този курс?
— Точно насред онова заливче, близо до пожарникарската кула.
Съдия Симс удари чукчето си при избухналия шум, който не стихна цяла минута.
— Можело ли е тя да иде някъде другаде?
— Е, сигурно, но натам няма нищо освен километри залети от тресавището гори.
Няма друга крайна точка, за която да знам, освен пожарникарската кула.
Погребалните ветрила на дамите вееха в сгорещената и неспокойна стая. Неделния
съдия, който спеше на перваза на прозореца, скочи на земята и отиде при Кая. За
пръв път в съдебната зала той се отри в крака ѝ, а после скочи и се настани в скута
ѝ. Ерик млъкна и погледна към съдията, може би обмисляше възражение за подобно
открито демонстрирано пристрастие, но законов прецедент май не съществуваше.
— Защо сте сигурен, че е била госпожица Кларк?
— О, всички познаваме лодката ѝ. Тя я кара сама от години.
— Лодката ѝ имаше ли светлини?
— Не, нямаше. Можехме да я прегазим, ако не я бяхме видели.
— Но не е ли незаконно да се кара лодка по тъмно без светлини?
— Да, би трябвало да има светлини. Ама нямаше.
— Значи в нощта, когато Чейс Андрюс е загинал край пожарникарската кула,
госпожица Кларк е карала лодката си точно в онази посока само минути преди часа на
неговата смърт. Вярно ли е?
— Да, това видяхме.
Ерик си седна. До свидетеля се приближи Том.
— Добро утро, господин Милър.
— Добрутро, Том.
— Господин Милър, откога служите в екипажа на лодката за скариди на Тим О'Нийл?
— Вече къмто три години.
— Отговорете ми моля ви по кое време изгря луната в нощта на двайсет и девети
срещу трийсети октомври?
— Ами тя намаляваше и изгря чак след като хвърлихме котва в Баркли.
— Разбирам. Значи, когато онази нощ сте видели малката лодка край Баркли Коув,
не е имало луна. Сигурно е било много тъмно.
— Да, тъмно беше. Е, светеха там разни звезди. Но, да, доста тъмно беше.
— Бихте ли казали на съда с какво беше облечена госпожица Кларк, когато онази
нощ е минала покрай вас с лодката си?
— Е, не бяхме достатъчно близо, за да видим с какво е облечена.
— Така ли? Значи не сте били достатъчно близо, за да видите дрехите ѝ — и Том
погледна съдебните заседатели, когато изрече това. — Добре, колко далеч бяхте?
— Мисля, че бяхме най-малкото на петдесетина и повече метра.
— Петдесет метра — Том отново погледна съдебните заседатели. — Доста далечко, за
да различите малка лодка в тъмното. Кажете ми, господин Милър, какви особености,
какви черти на онова лице в лодката ви накараха да сте толкова сигурен, че е била
госпожица Кларк?
— Ами, както казах, почти всеки в града познава лодката ѝ, как изглежда отблизо
и отдалеч. Знаем формата на лодката и как изглежда тя самата, когато седи на руля,
една такава висока и слаба. Много особен силует.
— Особен силует. Значи, всеки със същия вид, всяко лице, което е високо и слабо,
в такъв тип лодка щеше да изглежда като госпожица Кларк. Вярно ли е?
— Предполагам, че и някой друг би могъл да изглежда като нея, но ние наистина
познаваме лодките и собствениците им, знаете ли, след като през цялото време сме в
морето.
— Но, господин Милър, може ли да ви напомня, че това е дело за убийство. То е
достатъчно сериозно и в такива случаи трябва да сме сигурни. Не можем да се
позоваваме наформи и силуети, забелязани от петдесет метра в тъмното. Затова, моля
ви, можете ли да кажете на съда, че сте сигурен, че лицето, което сте видели в
нощта на двайсет и девети срещу трийсети октомври 1968 година, е била госпожица
Кларк?
— Ами, не, не мога да съм съвсем сигурен. Никога не съм казвал, че съм съвсем
сигурен, че е тя. Обаче съм доста…
— Това е всичко, господин Милър. Благодаря ви.
Съдия Симс се обади.
— Да пренасоча ли свидетеля, Ерик?
— Хол, ти свидетелства, че си виждал и разпознавал госпожица Кларк в лодката ѝ
поне от три години. Кажи ми случвало ли ти се е да видиш госпожица Кларк в лодката
ѝ отразстояние, а после, когато се приближиш, да откриеш, че това изобщо не е била
госпожица Кларк. Случвало ли ти се е подобно нещо?
— Никога.
— Нито веднъж в продължение на три години?
— Нито веднъж в продължение на три години.
— Ваша чест, обвинението няма повече въпроси.
Петдесет и втора глава
Мотелът "Трите планини"
1969година
Съдия Симс влезе в съдебната зала и кимна към масата на защитата.
— Господин Милтън, готови ли сте да призовете първия свидетел на защитата?
— Готов съм, Ваша чест.
— Давайте.
След като свидетелят се закле и седна, Том се обърна към него.
— Моля кажете ни името си и с какво се занимавате в Баркли Коув.
Кая вдигна глава колкото да види ниската възрастна жена с побеляла коса с лилав
оттенък, накъдрена на студено на ситни къдрици, която преди години все я питаше
защовинаги идва в магазина сама. Може сега да ѝ се струваше по-ниска и с по-дребни
къдрици, но изглеждаше забележително непроменена. Колкото и госпожа Сингълтъри да
обичаше да си пъха носа в чуждите работи и да командори, все пак именно тя беше
дала на Кая мрежестия коледен чорап със синята свирка вътре онази зима, след като
Мама си отиде. Това ѝ беше цялата Коледа на Кая.
— Аз съм Сара Сингълтъри и съм продавачка в бакалията "Пигли Уигли" в Баркли
Коув.
— Сара, вярно ли е, че от касата в "Пигли Уигли" виждаш спирката на автобусите
на "Трейлуейс"?
— Да, виждам я ясно.
— А видя ли на двайсет и осми октомври миналата година ответницата госпожица
Катрин Кларк да чака на спирката в два и половина следобед?
— Да, видях госпожица Кларк да стои там.
При тези думи Сара хвърли поглед към Кая и си спомни за малкото момиченце, което
дълги години е идвало да пазарува босоного. Никой никога нямаше да разбере, но
предиКая да се научи да брои, Сара даваше на детето по някоя дребна пара в повече —
от собственото си портмоне, за да ѝ излезе касата. Разбира се, Кая боравеше с много
малки суми, така че Сара ѝ даваше само монети от по няколко цента, но сигурно и
това ѝ беше в помощ.
— Колко време чака ответницата? И всъщност видя ли я да се качва на автобуса в
два и половина следобед?
— Мисля, че чака около десет минути. Всички я видяхме как си купува билет от
шофьора, как му дава куфара си и се качва в автобуса. Автобусът тръгна и тя
определено беше вътре.
— И предполагам, че си я видяла също така да се връща след два дни на трийсети
октомври, с автобуса в един и шестнайсет следобед. Вярно ли е?
— Да, след два дни, малко след един и петнайсет следобед вдигнах поглед, когато
автобусът спря, и видях госпожица Кларк, слизаше от него. Посочих я на останалите
касиерки.
— И какво направи тя после?
 — Отиде на кея, качи се в лодката си и пое на юг.
— Благодаря ти, Сара. Нямам повече въпроси.
— Имаш ли въпроси, Ерик? — попита съдия Симс.
— Не, Ваша чест, нямам въпроси. Всъщност от списъка на свидетелите виждам, че
защитата възнамерява да извика неколцина граждани да свидетелстват, че госпожица
Кларк се е качила и е слязла от автобуса на "Трейлуейс" на датите и в часовете,
посочени от госпожа Сингълтъри. Обвинението не оспорва тези показания. Всъщност
това отговаря и на нашата теза, че госпожица Кларк е пътувала с автобусите в
посочените часове, и ако съдът сметне за нужно, не е необходимо да разпитвате
останалите свидетели по този въпрос.
— Добре. Госпожо Сингълтъри, свободна сте. Какво ще кажете, господин Милтън? Ако
обвинението приема факта, че госпожица Кларк се е качила на автобуса в два и
половина следобед на двайсет и осми октомври 1968 година и се е върнала някъде
около един и шестнайсет следобед на трийсети октомври 1968 година, има ли нужда да
призовавате други свидетели за целта?
— Не, Ваша чест.
Външно Том изглеждаше спокоен, но наум изруга. Алибито на Кая, че е отсъствала
от града по време на смъртта на Чейс, беше един от най-силните козове на защитата.
Ерик обаче успешно разводни това алиби, като просто го прие и дори заяви, че няма
нужда да се изслушват показанията, че Кая е пътувала за и от Грийнвил през деня. За
обвинението това нямаше значение, защото то твърдеше, че Кая се е върнала в Баркли
през нощта и тогава е извършила убийството. Том беше предвидил този риск, но реши,
че е жизненоважно съдебните заседатели да изслушат показанията, да си представят
как Кая напуска града през деня и се връща вече след злополуката. А сега те щяха да
решат, че алибито ѝ не е достатъчно важно дори за да бъде потвърдено.
— Отбелязваме го. Моля, продължете със следващия си свидетел.
Плешив и нисичък, с плътно закопчано сако около кръглото коремче, господин Ланг
Фърлоу даде показания, че притежава и стопанисва мотела "Трите планини" в Грийнвил
иче госпожица Кларк е била отседнала в мотела от двайсет и осми до трийсети
октомври 1968 година.
Кая изпитваше погнуса дори да слуша този мазен и космат мъж, когото се надяваше
никога повече да не види и който сега стоеше тук и говореше за нея, като че ли тя
не присъстваше. Той обясни как я завел до стаята ѝ в мотела, но не спомена, че се е
мотал там твърде дълго. Все измисляше причини да остане в стаята ѝ, докато тя не
отвори вратата и не му намекна да си върви. Когато Том го попита откъде знае за
идването и заминаването на госпожица Кларк от мотела, той се ухили и каза, че тя е
от онези жени, които мъжете забелязват. Добави колко била странна и как не знаела
да използва телефона, как дошла пеш от автогарата с мукавения си куфар и как си
донесла вечерята в пликче.
— Господин Фърлоу, на следващата нощ, двайсет и девети октомври 1968 година,
когато умира Чейс Андрюс, вие сте дежурили през нощта на рецепцията в мотела. Вярно
ли е това?
— Да.
— След като госпожица Кларк се е върнала в стаята си в двайсет и два часа след
вечеря с редактора ѝ, видяхте ли я да напуска отново? По което и да било време през
нощта на двайсет и девети или пък рано сутринта на трийсети октомври, видяхте ли я
да напуска или да се връща в стаята си?
— Не. Бях там цяла нощ и не я видях да излиза от стаята си. Както казах, стаята
ѝ беше точно срещу рецепцията, така че щях да я забележа да излиза.
— Благодаря ви, господин Фърлоу, това е всичко. Свидетелят е на ваше
разположение.
След като няколко минути подложи свидетеля на кръстосан разпит, Ерик продължи.
— Добре, господин Фърлоу, значи вие сте напускали два пъти рецепцията, за да
идете до тоалетната в апартамента си и да се върнете, момчето от пицарията ви е
донесло пица и вие сте му платили, настанили сте четирима нови клиенти и двама
клиенти са си заминали, между всичко това сте си проверявали сметките. Трябва да ви
призная, господин Фърлоу, че в цялата тази суматоха госпожица Кларк е имала
достатъчно възможности да излезе тихо от стаята си, да пресече бързо улицата и вие
изобщо да не я видите. Възможно ли е това?
 — Е, предполагам, че е възможно. Но не съм видял нищо. Казвам само, че онази нощ
не съм я видял да излиза от стаята си.
— Разбирам ви, господин Фърлоу. А пък аз казвам, че е много възможно госпожица
Кларк да е излязла от стаята си, да е отишла до автогарата, да се е качила на
автобуса за Баркли Коув, да е убила Чейс Андрюс, да се е върнала в стаята си, а вие
изобщо да не сте я видели, защото сте били достатъчно зает с работата си. Нямам
повече въпроси.
След обедната почивка, когато вече всички се бяха настанили и съдията седна на
мястото си, в съдебната зала влезе Скупър. Когато Тейт се обърна, видя баща си, все
ощес работния гащеризон и жълтите гумени ботуши, да върви по пътеката. Скупър не
идваше на делото, защото, както твърдеше той, имаше работа, а най-вече защото се
смущаваше от продължителната привързаност на сина си към госпожица Кларк. Тейт като
че ли така и не изпита чувства към никое друго момиче и дори като зрял
професионалист все още обичаше тази странна и тайнствена жена. Жена, която сега
обвиняваха в убийство.
Днес следобед обаче, застанал в лодката със струпаните около ботушите му мрежи,
Скупър изведнъж се задъха. Лицето му пламна от срам, когато проумя, че и той като
някои невежи граждани е предубеден спрямо Кая, защото бе израсла сред мочурището.
Спомни си как Тейт с гордост му показва първата книга на Кая на рафтовете в
магазина и как самият Скупър е бил слисан от уменията ѝ на учен и на художник. Той
си купи по един брой от всичките ѝ книги, но не спомена това пред Тейт. Каква
глупост.
Толкова се гордееше, че синът му винаги знае какво иска и как да го постигне. Е,
Кая беше направила същото при много по-трудни условия.
Как можеше да не подкрепи Тейт? Нищо. Нямаше значение пред това да подкрепи сина
си. Той захвърли мрежата в краката си, остави лодката да се клатушка край кея и се
запъти право към съдебната зала.
Когато стигна до първия ред, Джоди, Джъмпин и Мейбъл се сместиха да му направят
място до Тейт. Баща и син си кимнаха и очите на Тейт се наляха със сълзи.
Том Милтън изчака Скупър да седне и в помещението да настъпи пълна тишина и
после каза:
— Ваша чест, защитата призовава Робърт Фостър.
Облечен в сако от туид, с вратовръзка и панталон в цвят каки, господин Фостър
беше спретнат, среден на ръст мъж с грижливо подстригана брада и благи очи. Том го
попита за името и професията му.
— Казвам се Робърт Фостър и съм старши редактор в издателство "Харисън и Морис"
в Бостън, Масачузетс.
Притиснала ръка към челото си, Кая беше забила поглед в земята. Редакторът ѝ
беше единственият човек, който не я възприемаше като Момичето от мочурището, който
ѝ бе показал уважение и дори изпитваше благоговение пред познанията и таланта ѝ. А
ето че сега беше тук, в съда, и я виждаше като подсъдима, обвинена в убийство.
— Вие ли сте редактор на книгите на госпожица Катрин Кларк?
— Да, аз съм. Тя е много талантлива естественичка, художничка и писателка. Една
от любимите ни авторки.
— Можете ли да потвърдите, че на двайсет и осми октомври 1968 година сте
пътували до Грийнвил, Северна Каролина, и на двайсет и девети и трийсети октомври
сте се срещнали с госпожица Кларк?
— Точно така. Присъствах на една конференция там и знаех, че ще ми остане време
да се срещнем, докато съм в града, но нямаше да ми стигне времето да пътувам чак до
Баркли Коув, затова поканих госпожица Кларк да дойде в Грийнвил, за да се срещнем.
— Можете ли да ни посочите точния час, в който я закарахте до мотела ѝ в нощта
на двайсет и девети октомври миналата година?
— След срещата ни вечеряхме в хотела и после закарах Кая до мотела ѝ в двайсет и
един и петдесет и пет часа.
Кая си спомни как е стояла на прага на ресторанта. Масите, осветени от свещи в
елегантни свещници. Високите чаши за вино върху белите покривки. Стилно облечените
посетители, които разговаряха тихо, и тя самата, облечена с най-обикновена пола и
блуза. Двамата с Робърт вечеряха пъстърва от Северна Каролина, панирана в бадеми,
див ориз, пюре от спанак и франзели с мая. Кая се чувстваше удобно, а той
поддържаше разговора с непринудена изтънченост, като се придържаше към теми от
природата, които ѝ бяха познати.
Сега при спомена за това тя се смая, че е успявала да поддържа разговора. Но
всъщност ресторантът с целия си блясък не можеше да се мери с величието на любимия
ѝ пикник от миналото. Една сутрин, когато Кая беше на петнайсет години, Тейт
пристигна на зазоряване в къщурката ѝ и след като я заметна с одеяло, потеглиха
през плетеница от канали навътре в сушата до една гора, която тя никога не беше
виждала. Повървяха около километър до някаква наводнена поляна, където през калта
избиваше свежа трева, и той постла там одеялото под папрати, големи колкото чадъри.
"Трябва да почакаме" — каза ѝ, докато ѝ наливаше горещ чай от термоса и ѝ
предлагаше "топки от енот" — хлебно тесто, изпечено с плънка от кренвирш и люто
сирене чедър, — които беше приготвил за случая. Дори и сега, на фона на тази
студена съдебна зала, тя си спомняше топлите му рамене, които я докосваха под
одеялото, докато хапваха и отпиваха на този сутрешен пикник.
Не им се наложи да чакат дълго. Само след няколко минути от север се надигна
тупурдия като от стрелба. "Ето ги, идат" — каза Тейт.
На хоризонта се зададе тънък черен облак, който, докато се приближаваше към тях,
се разширяваше нагоре. Писъците станаха още по-силни и остри, облакът бързо закри
небето и не остана ни едно синьо петно. Стотици хиляди снежни гъски с плясък на
криле, крясъци и планиране във въздуха се спуснаха над света. Част от тях се виеха
във виражи, за да се приземят. Някъде около половин милион бели криле се вдигаха в
пълен синхрон, с увиснали под тях розовооранжеви крака, докато птичата фъртуна се
готвеше да кацне. Не беше затъмнение, а истинско избелване, при което всичко на
земята изчезна наблизо и далеч. Отначало поединично, после с десетки и сетне със
стотици гъските кацаха само на метри от мястото, където Кая и Тейт седяха под
папратите. Небето се опразни, а влажната поляна се изпълни с пухкав сняг.
Нито един лъскав ресторант не можеше да се мери с това, а "топките на енота"
бяха по-пикантни и вкусни от пъстървата с коричка от бадеми.
— Видяхте ли госпожица Кларк да влиза в стаята си?
— Разбира се. Отворих ѝ вратата и я изпратих да влезе здрава и читава вътре,
преди да си тръгна.
— Срещнахте ли се с госпожица Кларк на другия ден?
— Бяхме се уговорили да се срещнем за закуска, така че я взех в седем и половина
сутринта. Закусихме в заведението за палачинки "Стак ‘ем Хай". Върнах я в мотела ѝ
в девет часа. И тогава я видях за последен път преди днешния ден — той хвърли
поглед към Кая, но тя беше забила очи в масата.
— Благодаря ви, господин Фостър. Нямам повече въпроси.
Сега към редактора се обърна Ерик.
— Господин Фостър, чудех се защо вие сте отседнали в хотел "Пидмонт", най-добрия
в града, а издателството ви е платило госпожица Кларк — талантлива авторка и една
от най-любимите ви, както отбелязахте — да отседне в такъв долнопробен мотел като
"Трите планини"?
— Е, ние, разбира се, ѝ предложихме, дори препоръчахме на госпожица Кларк да
отседне в "Пидмонт", но тя настоя да отиде в мотела.
— Така ли? Тя знаеше ли името на мотела? Специално ли настоя да отседне в "Трите
планини"?
— Да, изпрати писмо, че предпочита да отседне в "Трите планини".
— Обясни ли ви защо?
— Не, не зная защо.
— Е, аз имам известна представа. Това тук е туристическата карта на Грийнвил —
Ерик размаха картата, докато се приближаваше към свидетелското място. — Ето, вижте,
господин Фостър, хотел "Пидмонт" — четиризвездният хотел, който сте предложили на
госпожица Кларк — е разположен в центъра на града. От друга страна, мотелът "Трите
планини" се намира на шосе четиресет, близо до автогарата на автобусите на
"Трейлуейс". Всъщност, ако разгледате картата внимателно като мен, ще видите, че
"Трите планини" е мотелът най-близо до автобусната гара…
— Възразявам, Ваша чест — обади се Том. — Господин Фостър не е специалист по
градоустройствения план на Грийнвил.
— Но картата е. Разбирам накъде биеш, Ерик, и ще те оставя да го направиш.
Продължавай.
— Господин Фостър, ако някой смята да стигне посред нощ бързо до автобусната
гара, не е ли логично да избере "Трите планини" вместо "Пидмонт"? Особено ако смята
да върви пеш. Искам от вас само потвърждение, че госпожица Кларк е поискала изрично
да отседне в "Трите планини", а не в "Пидмонт".
— Както вече казах, тя помоли да я настаним в "Трите планини".
— Нямам повече въпроси.
— Пренасочване на свидетеля? — попита съдия Симс.
— Да, Ваша чест. Господин Фостър, от колко години работите с госпожица Кларк?
— От три.
— И макар че не сте я срещали преди посещението ѝ в Грийнвил през октомври
миналата година, можете ли да кажете, че сте поопознали госпожица Кларк доста добре
от кореспонденцията ви през всичките тези години? Ако е така, как бихте я описали?
— Да, поопознах я. Мисля, че е стеснително и кротко същество. Предпочита да си
стои сама в пущинака. Отне ми известно време да я придумам да дойде в Грийнвил. От
всяко положение тя би избегнала човешките тълпи.
— Като тълпата хора, които ще срещнете в голям хотел като "Пидмонт" ли?
— Да.
— Всъщност не смятате ли, господин Фостър, че няма нищо изненадващо в това, че
госпожица Кларк — която обича да е сама — би избрала малък и по-скоро отдалечен
мотел, отколкото голям и оживен хотел в центъра на града? Че подобен избор би
отговарял на характера ѝ?
— Да, така смятам.
— Освен това нима не е разбираемо от практична гледна точка, че госпожица Кларк,
която не е била запозната с обществения транспорт и е знаела, че ще трябва да върви
пеш от автогарата до хотела и обратно с куфар в ръка, да избере най-близкия хотел
или мотел до автогарата?
— Така е.
— Благодаря ви. Това е всичко.
Когато Робърт Фостър напусна свидетелското място, той седна при Тейт, Скупър,
Джоди, Джъмпин и Мейбъл, зад Кая.
Същия ден следобед Том призова шерифа като свой следващ свидетел.
От списъка със свидетели на Том Кая знаеше, че не са останали много хора за
призоваване, и от тази мисъл ѝ призляваше. След свидетелите идваха окончателните
доводи и после присъдата. Докато потокът от свидетели я крепеше, тя можеше да се
надява на оправдание или поне на отсрочване на присъдата. Ако съдопроизводството се
влачеше безкрай, присъдата нямаше да бъде изречена никога. Тя се помъчи да се
залута наум сред полята със снежни гъски, както правеше от самото начало на
процеса, но вместо това виждаше само килии, решетки и влажни циментови стени. От
време на време пред вътрешния ѝ взор преминаваше образът на електрическия стол. С
много каиши за връзване.
Внезапно Кая усети, че не ѝ стига въздух, че не може да остане тук повече, че
главата ѝ тежи твърде много, за да я държи изправена. Тя се свлече леко на стола и
когато Том се извърна от шерифа към нея, видя как главата ѝ клюмва в ръцете ѝ. Той
се втурна към нея.
— Ваша чест, искам кратка почивка. Госпожица Кларк има нужда от такава.
— Разрешавам. Съдът се оттегля за петнайсет минути почивка.
Том ѝ помогна да стане и бързо я изведе през странична врата в малка заседателна
зала, където тя рухна на един стол. Седнал до нея, той я попита:
— Какво има, Кая, какво не е наред?
Тя зарови лице в ръцете си.
— Как можете да ми задавате такъв въпрос? Не е ли очевидно? Как може човек да
преживее всичко това? Чувствам се много зле и много изморена, за да седя там.
Трябва ли да го правя? Не може ли делото да продължи без мен?
Единственото, което беше в състояние да направи и което искаше, бе да се върне в
килията и да се свие на кълбо с Неделния съдия.
— Не, боя се, че не може. В дела за убийство като това тук законът изисква
присъствието ти.
— Ами ако не мога? Ако откажа? Могат само да ме хвърлят в затвора.
 — Кая, такъв е законът. Трябва да присъстваш и във всеки случай е по-добре за
теб да присъстваш. На съдебните заседатели им е по-лесно да осъдят ответника в
негово отсъствие. Но, Кая, остава още малко.
— От това не се чувствам по-добре, не разбирате ли? Онова, което предстои, е още
по-лошо.
— Не знаем дали е така. Не забравяй, че можем да обжалваме, ако нещата се
развият зле за нас.
Кая не отговори. Мисълта за обжалване я поболяваше още повече — все същото
насилствено преминаване през други съдебни зали, все по-далеч от мочурището. Може
би в големи градове. Небе без чайки. Том излезе от помещението и се върна с чаша
сладък изстуден чай и пакетче солени фъстъци. Тя отпи от чая и отказа фъстъците.
След няколкоминути съдебният пристав почука на вратата и ги отведе в съдебната
зала. Реалността ту избледняваше, ту се завръщаше в мислите ѝ и тя улавяше само
откъслеци от показанията.
— Шериф Джаксън — каза Том, — обвинението твърди, че госпожица Кларк се е
измъкнала от мотела късно през нощта и е отишла пеш до автогарата, което ѝ е отнело
най-малко двайсет минути. После се е качила на нощния автобус от Грийнвил до Баркли
Коув в двайсет и три и петдесет часа, но автобусът е закъснял, така че тя не би
могла да стигне до Баркли преди един и четиресет след полунощ. Обвинението твърди,
че от автобусната спирка вБаркли тя е отишла на кея — за около три-четири минути,
после е поела с лодката до заливчето близо до пожарникарската кула — най-малкото за
двайсет минути, отишла е на кулата — още осем минути, покатерила се е горе в пълен
мрак — да речем, поне за четири-пет минути, отворила е решетката за няколко
секунди, изчакала е Чейс — неизвестно колко време… и после е повторила всичко това
в обратен ред. За целта ѝ трябват най-малко час и седем минути, като в това време
не влиза предполагаемото изчакване на Чейс. Автобусът, който е трябвало да хване
обратно за Грийнвил обаче, тръгва само петдесет минути след пристигането ѝ. Оттук и
простичкият факт, че всъщност не е имала време да извърши предполагаемото
престъпление. Вярно ли е това, шерифе?
— Щеше да ѝ дойде нанагорно, вярно е. Но тя би могла да изтича от лодката до
кулата и обратно и да спести по някоя минута тук или там.
— Минута тук или там нямаше да ѝ стигнат. Щяха да ѝ трябват още двайсет минути.
Най-малко. Откъде би могла да ги спести тези двайсет минути?
— Е, може изобщо да не е отишла с лодката, може да е вървяла пеш от автобусната
спирка по Главната и после по пясъчната пътека до кулата. Така е щяла да стигне по-
бързо, отколкото по море.
От мястото си при масата на обвинението Ерик Частейн хвърли на шерифа убийствен
поглед. Той беше убедил съдебните заседатели, че Кая е имала достатъчно време да
извърши престъплението и да се върне до автобуса. Не им трябваше кой знае колко да
бъдат убедени. Освен това имаше и важен свидетел, ловецът на скариди, който даде
показания, че е видял как госпожица Кларк се е насочила към кулата с лодката си.
— Имате ли някакви доказателства, че госпожица Кларк е стигнала до кулата по
суша, шерифе?
— Не. Но стигането дотам по суша е добра теория.
— Теория ли! — Том се обърна към съдебните заседатели. — Имали сте време
затеории,преди да арестувате госпожица Кларк и преди да я държите два месеца в
затвора. Истината е, че не можете да докажете, че е отишла по суша, а времето е
било недостатъчно, за да стигне дотам по море. Нямам повече въпроси.
Ерик се изправи пред шерифа за кръстосан разпит.
— Шерифе, вярно ли е, че морето около Баркли Коув е известно с бързите си
течения, насрещни и обратни, които могат да повлияят върху скоростта на една лодка?
— Да, вярно е. Знае го всеки, който живее тук.
— Човек, който знае как да използва такива течения, може да стигне много бързо
от пристанището до кулата. Съответно ще му е съвсем удобно и да намали пътя по вода
с двайсет минути. Вярно ли е това?
Ерик се ядосваше, че трябва да предлага поредната теория, но бе достатъчно да
изложи някакво правдоподобно предположение, за което съдебните заседатели да се
хванат и да паднат в капана.
— Да, вярно е.
 — Благодаря.
Веднага щом Ерик се извърна от мястото на свидетелите, свидетелят беше
пренасочен към Том.
— Шерифе, отговорете ми само с да или не, разполагате ли с данни в нощта на
двайсет и девети срещу трийсети октомври да е имало силно течение, насрещно или
обратно, и то да е скъсило времето, за което се стига от Баркли Коув до
пожарникарската кула.
— Не, но съм сигурен…
— Шерифе, онова, в което сте или не сте сигурен, няма значение. Разполагате ли с
данни, че в нощта на двайсет и девети октомври 1968 година е имало силно течение?
— Нямам.
Петдесет и трета глава
Лисващото звено
1969година
На другата сутрин на Том му беше останал само още един свидетел. Последния му
коз.
Той призова Тим О'Нийл, който от трийсет и осем години ловеше със собствена
лодка скариди във водите край Баркли Коув. Тим наближаваше шейсет и пет години,
беше висок и як, с гъста кестенява коса с по някой и друг бял косъм, но пък с почти
изцяло побеляла брада. Хората го познаваха като тих и сериозен човек, честен и
приятен, винагиготов да отвори врата на дама. Идеалният последен свидетел.
— Тим, вярно ли е, че на двайсет и девети срещу трийсети октомври миналата
година си управлявал лодката си към Баркли Коув, приблизително между два без
петнайсет и някъде до два часа през нощта?
— Да.
— Двама членове от екипажа ти, господин Хол Милър, който даде тук показания, и
господин Алън Хънт, който депозира писмена декларация, твърдят, че са видели
госпожица Кларк да кара лодката си на север покрай пристанището приблизително в
гореспоменатото време. Знаете ли какво казаха?
— Да.
— Видяхте ли същата лодка, която са видели господин Милър и господин Хънт по
онова време и на онова място?
— Да, видях.
— Съгласни ли сте с изявленията им, че сте видели госпожица Кларк в лодката, ѝ
да кара на север?
— Не. Не съм.
— Защо?
— Нямаше луна. Беше много тъмно и лодката беше твърде далеч, за да я разпозная
със сигурност. Познавам всички тук с такъв тип лодки, многократно съм виждал
госпожица Кларк в нейната и винаги съм я разпознавал. Но онази нощ беше твърде
тъмно, за да се разпознае лодката или пък кой беше в нея.
— Благодаря ти, Тим. Нямам повече въпроси.
Ерик се приближи плътно до мястото на свидетелите.
— Тим, дори и да не си могъл да разпознаеш лодката или пък кой точно е в нея,
съгласен ли си, че лодка приблизително със същите размери и форма като тази на
госпожицаКларк се е била насочила към пожарникарската кула на Баркли Коув
приблизително към два без петнайсет през нощта, когато малко по-късно Чейс Андрюс
намира смъртта си край кулата?
— Да, мога да кажа, че лодката приличаше по размери и форма на лодката на
госпожица Кларк.
— Благодаря ти много.
След пренасочване на свидетеля Том се изправи и попита от мястото си.
— Да потвърдим, Тим, ти даде показания, че си разпознавал госпожица Кларк в
лодката ѝ нееднократно, но че онази вечер не си видял нищо, с помощта на което да
разпознаеш лодката или човека в нея като госпожица Кларк. Вярно ли е?
— Вярно е.
— А можеш ли да ни кажеш много ли са на брой лодките с размери и форма като тази
на госпожица Кларк, които плават в тази част на морето?
— О, да, нейната лодка е от най-разпространения вид лодки наоколо. Много такива
плават тук.
— Значи човекът, когото си видял онази нощ, би могъл да бъде всеки от лицата с
подобна лодка?
— Абсолютно.
— Благодаря. Ваша чест, защитата няма повече въпроси.
— Съдът излиза в двайсетминутна почивка.
За заключителната си реч Ерик носеше връзка на широки райета в златно и
тъмночервено. От галерията го гледаха в очакване, когато той се приближи към
съдебните заседатели и застана край парапета, като нарочно преместваше поглед от
един върху друг.
— Госпожи и господа съдебни заседатели, вие сте членове на общността на един
горд и уникален град. Миналата година изгубихте един от синовете си. Млад мъж,
звездно присъствие в града, на когото му предстоеше дълъг живот с красивата му…
Кая почти не го чуваше, когато той описа отново как тя е убила Чейс Андрюс.
Седеше с лакти на масата, с подпряна на ръцете глава и долавяше само откъслеци от
повествованието му.
— Двама добре известни мъже сред тази общност са видели госпожица Кларк и Чейс в
гората… чули са я да изрича: "Ще те убия!"… влакна от червената ѝ вълнена шапка,
полепнали по джинсовото му яке… Кой друг ще поиска да вземе този гердан… вие
познавате тези течения и ветрове, които могат драстично да повишат скоростта… Знаем
от начина ѝ на живот, че е в състояние да кара лодката нощем, да се изкачи на
кулата в тъмното. Всяка част пасва като в часовников механизъм. Всяко нейно
действие от онази нощ е ясно. Вие можете и трябва да определите ответницата като
виновна в убийство първа степен. Благодаря ви, че ще изпълните дълга си.
Съдия Симс кимна на Том, който се приближи към съдебните заседатели.
— Госпожи и господа съдебни заседатели, израснал съм в Баркли Коув и още като
момче съм чувал небивалици за Момичето от мочурището. Да, нека го изречем на глас.
Наричахме я Момичето от мочурището. Мнозина продължават да я наричат така. Някои
шушукат, че била наполовина вълк или пък че е липсващото звено между
човекоподобните маймуни и човека. Че нощем очите ѝ светели. В действителност обаче
тя е просто едно изоставено дете, момиченце, което е оцелявало в мочурището, гладно
и измръзнало, но никой от нас не му е протегнал ръка. С изключение на един-
единствен неин приятел — Джъмпин, — нито една от църковните ни групи не ѝ предложи
храна или дрехи. Вместо това ѝ прикачахме етикети и я отхвърляхме, защото смятахме,
че е различна. Но, госпожи и господа, дали отхвърляхме госпожица Кларк, защото беше
различна, или пък тя беше различна, защото я отхвърляхме? Ако я бяхме приели като
една от нас, мисля, че сега щеше да бъде точно такава. Ако я бяхме нахранили,
облекли и я обичахме, ако я канехме в църквите и домовете си, нямаше да сме
предубедени към нея. И смятам, че нямаше да седи днес тук обвинявана в
престъпление. Задачата да съдите тази свенлива и отхвърлена млада жена тегне на
плещите ви, но трябва да стъпите в присъдата си върху фактите, които ви бяха
представени на това дело, в тази съдебна зала, а не върху слухове или чувства от
последните двайсет и три години. Кои са истинските и неоспорими факти?
Точно както и при обвинението, Кая улавяше мислено само откъслеци.
— … обвинението дори не доказа, че тази злополука наистина е убийство, а не
просто трагична случка. Липсва оръдието на убийството, липсват рани от блъскане,
няма свидетели, няма отпечатъци от пръсти… Един от най-важните и доказани факти е,
че госпожица Кларк има солидно алиби. Знаем, че е била в Грийнвил в нощта на
смъртта на Чейс… няма доказателства, че се е преобличала като мъж, че е пътувала с
автобуса до Баркли… Всъщност обвинението не можа да докаже, че изобщо е била онази
нощ в Баркли Коув, не можа да докаже, че е отишла на кулата. Повтарям отново — няма
нито едно доказателство, че госпожица Кларк е била на пожарникарската кула, в
Баркли Коув или пък че е убила Чейс Андрюс. И шкиперът, господин О'Нийл, който лови
със собствена лодка скариди вече трийсет и осем години, даде показания, че е било
твърде тъмно, за да се разпознае лодката… влакната по якето му, които може да са
били там от две години… Тези неоспорими факти… Нито един свидетел по обвинението не
беше сигурен в онова, което е видял, нито един. Докато всеки свидетел на защитата е
стопроцентово сигурен…
Том застана за миг пред съдебните заседатели.
 — Познавам повечето от вас много добре и знам, че можете да отхвърлите
досегашните си предубеждения срещу госпожица Кларк. Въпреки че е ходила на училище
само един ден от живота си — защото другите деца ѝ се надсмивали, — тя успява да се
образова и да стане добре известна естественичка и писателка. Ние я наричахме
Момичето отмочурището, научните институти сега я признават като експерт по
мочурището. Вярвам, че можете да отхвърлите всички слухове и небивалици. Вярвам, че
ще стигнете до присъда въз основа на фактите, които чухте в тази съдебна зала, а не
на лъжливите клюки, които сте чували през годините. Време е най-сетне да отдадем
справедливост на Момичето от мочурището.
Петдесет и четвърта глава
И обратното
1969година
Том кимваше към разнородните столове в малката заседателна зала и канеше Тейт,
Джоди, Скупър и Робърт Фостър да седнат. Те се настаниха около правоъгълната маса,
захабена от следите на чаши кафе. Стените бяха в два цвята лющеща се боя —
светлозелена в горната част и тъмнозелена в долната. Помещението беше просмукано от
дъх на влага — и от стените, и от мочурището.
— Можете да изчакате тук — каза Том и затвори вратата след себе си. — В края на
коридора срещу стаята на съветника има кафемашина, но не става дори и за куцо муле.
Вресторантчето кафето е добро. Да видим, сега е малко след единайсет. Ще кроим
планове доста по-късно.
Тейт отиде на прозореца с кръстосани бели решетки, сякаш сложени да възпират
опитите за бягство и на други, които очакват на присъда. Обърна се към Том:
— Къде отведоха Кая? В килията ли? Налага ли се да чака там сама?
— Да, тя е в килията. Сега отивам при нея.
— Знаете ли колко време ще отнеме издаването на присъдата от съдебните
заседатели? — попита Робърт.
— Невъзможно е да се каже. Понякога си мислиш, че ще стане бързо, а отнема дни и
обратното. Повечето от тях вероятно вече са решили… и то не в полза на Кая. Ако
неколцина изразят съмнение и се опитат да убедят другите, че вината не е определено
доказана, имаме шанс.
Всички кимнаха безмълвно, потиснати от думата "определено", като че ли вината на
Кая беше доказана, но не абсолютно.
— Добре — продължи Том. — Ще ида да видя Кая и после ще се заема с работа.
Трябва да подготвя молба за обжалване и дори предложение за неправилно проведен
съдебен процес поради предубеждение. Моля, не забравяйте, че ако я осъдят, това не
е краят на историята. В никой случай. Ще влизам и ще излизам, непременно ще ви
съобщя, ако имановини.
— Благодаря — промълви Тейт и добави: — Моля те кажи на Кая, че сме тук и ще
останем с нея, ако иска.
Каза го, въпреки че тя отказваше да се срещне с когото и да било освен с Том
през последните няколко дни и почти с никого от два месеца.
— Разбира се, че ще ѝ кажа.
И Том излезе.
Джъмпин и Мейбъл трябваше да изчакат присъдата отвън между палмите джуджета и
засятата трева на площада заедно с още неколцина цветнокожи. Но едва бяха постлали
живописните си постелки на земята и разопаковали хляба и кренвиршите от хартиените
пликове, когато връхлетя порой и ги накара да грабнат нещата си и да потърсят
подслон под навеса на "Синг Ойл". Господин Лейн им се разкрещя да чакали отвън —
нещо, което им беше известно поне от сто години — и да не се пречкат на клиентите
му. Няколко бели жители се бяха струпали в ресторанта или пък в Проклетата бирария
за кафе, а други чакаха на групи по улицата под ярките си чадъри. Дечурлигата
цапаха в ненадейно образувалите се локви, ядяха карамелизирани пуканки и очакваха
манифестация.
Благодарение на милионите минути, които бе прекарала сама, Кая мислеше, че
познава самотата. Цял живот се бе взирала в старата кухненска маса, в празните стаи
и ширналите се до безкрая треви и море. Нямаше с кого да сподели радостта от
намерено перо или от завършен акварел. Рецитираше стихотворения на чайките.
Но след като Джейкъб заключи с изтракване на решетките килията и изчезна по
коридора, след като с окончателно изщракване се затръшна и тежката врата, наоколо
се настани студена тишина. Когато чакаш присъда по обвинение за убийство, самотата
вече е от друг порядък. Въпросът дали ще живее, или ще умре не беше на преден план
в ума на Кая. Беше изтласкан надълбоко от страха, че сега е сама и че така ще бъде
още дълги години. Тази възможност я запрати в някакво мрачно и беззвездно място.
Досадните съкилийници надолу по коридора вече бяха освободени. Непрекъснатото им
бърборене почти ѝ липсваше — все пак беше човешко присъствие независимо от колко
ниско естество. Сега Кая обитаваше сама този дълъг циментов тунел от ключалки и
решетки.
Тя знаеше какъв е мащабът на предубежденията на хората против нея и разбираше,
че една бърза присъда би означавала, че съдебните заседатели не са му мислили
много-много, което пък на свой ред значеше осъждане. Отново се сети за тетануса —
деформирания и измъчен живот да си обречен.
Помисли си дали да не премести сандъка под прозореца, за да огледа небето за
грабливи птици над мочурището. Вместо това продължи да седи неподвижно. Сред
тишината.
Два часа по-късно, към един следобед, Том отвори вратата на стаята, където
чакаха Тейт, Джоди, Скупър и Робърт Фостър.
— Е, има новини.
— Какви? — рязко завъртя глава Тейт. — Вече готови ли са с присъдата?
— Не, не. Присъдата не е готова, но мисля, че новините са добри. Съдебните
заседатели поискаха да видят записа на показанията на шофьорите на автобусите. Това
означава най-малкото, че премислят нещата, а не се втурват веднага да издават
присъда. Шофьорите на автобусите, разбира се, са ключови свидетели, а и двамата
казаха, че са сигурни, че Кая не се е возила в техните автобуси и че не са сигурни
изобщо дали е имало предрешени хора. Понякога, когато съдебните заседатели видят
показанията черно на бяло, ги приемат някак си за по-окончателни. Ще видим, но все
пак е някакъв проблясък на надежда.
— Да се радваме на проблясъка — каза Джоди.
— Вижте, вече минава обяд. Защо не идете всички в ресторанта? Обещавам да ви
извикам, ако се случи нещо.
— Не мисля, че е за препоръчване — каза Тейт. — Там всички ще обсъждат тежестта
на вината ѝ.
— Разбирам. Ами ще изпратя писаря да донесе бургери. Какво ще кажете?
— Чудесно, благодаря — отвърна Скупър и извади няколко долара от портфейла си.
В два и петнайсет следобед Том се върна да им съобщи, че заседателите са
поискали да видят и показанията на съдебния лекар.
— Не съм сигурен дали е благоприятно.
— Мамка му! — изруга Тейт. — Как може човек да изтърпи това?
— Опитай да се отпуснеш, може да минат дни. Ще ви държа в течение.
В четири следобед Том отвори вратата със сериозно и изопнато лице.
— Е, господа, съдебните заседатели са готови с присъдата. Съдията нареди всички
да се върнат в съдебната зала. Тейт се изправи.
— Какво означава всичко това? Толкова бързо ли?
— Хайде, Тейт — Джоди го докосна по ръката. — Да вървим.
Във вестибюла се присъединиха към потока от граждани, които се блъскаха рамо до
рамо отвън. С тях нахлуваха влажен въздух, миризма на цигарен дим и на влажни
дрехи.
Съдебната зала се напълни за по-малко от десет минути. Мнозина не успяха да
седнат и се струпаха в коридора или на стъпалата отпред. В четири и половина
съдебният пристав поведе Кая към мястото ѝ. За пръв път я подкрепяше за лакътя и тя
наистина сякаш щеше да рухне, ако не я държеше. Кая така и не вдигна поглед от
пода. Тейт наблюдаваше всяко трепване на лицето ѝ. Тя дишаше тежко, за да потисне
гаденето.
Госпожица Джоунс, която водеше протокола, влезе и седна на мястото си. След това
като погребален хор, тържествени и мрачни, един по един на местата си се настаниха
и съдебните заседатели. Госпожа Кълпепър хвърли поглед към Кая. Другите гледаха
напред. Том се опита да разгадае израженията им. Не се чуваше нито кашляне, нито
шум на крака от галерията.
 — Всички да станат.
Вратата на съдия Симс се отвори и той зае мястото си.
— Моля седнете. Господин председателю, вярно ли е, че съдебните заседатели са
стигнали до присъда?
На първия ред се изправи господин Томлинсън, кротък човечец, собственик на
магазина за обувки "Бъстър Браун".
— Да, Ваша чест.
Съдия Симс хвърли поглед на Кая.
— Моля ответницата да стане за прочитане на присъдата.
Том докосна ръката на Кая и я насочи да стане. Тейт сложи длан върху перилото,
колкото се може по-близо до нея. Джъмпин стисна ръката на Мейбъл.
Всички сърца в помещението като че ли биеха в един ритъм, всички бяха затаили
дъх. Очите се стрелкаха, ръцете се потяха. Хол Милър от екипажа на лодката за лов
на скариди напрегна мозъка си да се убеди, че онази нощ наистина е видял лодката на
госпожица Кларк. Ами ако беше сгрешил? Повечето бяха забили погледи не в тила на
Кая, а в пода и стените. Като че ли не Кая, а градчето очакваше присъда и малцина
изпитваха нездравата радост, която предвкусваха да усетят в този миг.
Председателят господин Томлинсън връчи сгънат лист на съдебния пристав, който го
занесе на съдията. Съдията го разгъна и го прочете с безизразно лице. После
съдебният пристав го взе от съдията и го връчи на протоколистката госпожица Джоунс.
— Някой ще ни я прочете ли и на нас — изръмжа Тейт.
Госпожица Джоунс се изправи, застана с лице към Кая и зачете:
— Ние, съдебните заседатели, определяме госпожица Катрин Даниел Кларк за невинна
по обвинението в убийство първа степен на господин Чейс Андрюс.
Краката на Кая се подкосиха и тя седна. Том я последва.
Тейт примигна. Джоди си пое дъх. Мейбъл изхълца. Галерията седеше неподвижна.
Сигурно не бяха разбрали правилно. "Казаха, че не била виновна, така ли?" Надигна
се вълна от шепот и бързо се извиси по сила до сърдити въпроси. Господин Лейн се
провикна:
— Това е неправилно.
Съдията удари с чукчето.
— Тишина! Госпожице Кларк, съдебните заседатели ви намират за невинна по
повдигнатото обвинение. Свободна сте да си вървите и ви се извинявам от името на
щата, че сте излежали два месеца в затвора. Госпожи и господа съдебни заседатели,
благодарим за отделеното време и за службата ви в полза на общността. Съдът се
разпуска.
Около родителите на Чейс се събра малка групичка. Пати Лъв плачеше. Сара
Сингълтъри се чумереше като останалите, но откри, че изпитва огромно облекчение.
Госпожица Панзи се надяваше никой да не е забелязал как челюстта ѝ се е отпуснала.
Самотна сълзица се търкулна по бузата на госпожа Кълпепър, сподирена от сянка на
усмивка, че малката бегълка от мочурището се е измъкнала и този път.
В дъното на залата стояха група мъже в работни гащеризони.
— Съдебните заседатели ще трябва май да дават обяснения.
— Ерик не може ли да обяви съдебния процес за невалиден? Да го повторят отново?
— Не. Забрави ли? Не могат да те съдят два пъти за едно и също убийство.
Свободна е. Измъкна се въпреки всичко.
— Шерифът оплеска нещата за Ерик. Не можа да държи на една и съща история, все
измисляше по нещо ново. Такава теория, онакава теория.
— Дуеше се като на шоу по стрелба.
Но малката група недоволни бързо се разпадна, след като някои излязоха навън,
сетили се, че трябва да наваксат с работата и как дъждът е поохладил нещата.
Джоди и Тейт се втурнаха през дървената порта към масата на защитата. Скупър,
Джъмпин, Мейбъл и Робърт ги последваха и заобиколиха Кая. Не я докосваха, но стояха
наблизо, докато тя продължаваше да седи неподвижно.
Джоди каза:
— Кая, можеш да си вървиш у дома. Искаш ли да те закарам?
— Да, моля те.
Кая се изправи и благодари на Робърт, че е пристигнал чак от Бостън. Той се
усмихна.
 — Забравете за тази глупост и продължете с изумителната си работа.
Тя докосна ръката на Джъмпин, а Мейбъл я притисна към щедрата си гръд. След това
Кая се обърна към Тейт.
— Благодаря ти за нещата, които ми носеше.
После обърна очи към Том и не намери думи. Той просто я взе в прегръдките си.
Хвърли поглед към Скупър. Не ги бяха запознавали, но разбра по очите му кой е.
Кимна безмълвно в знак на благодарност и за нейна изненада той сложи ръка на рамото
ѝ и го стисна лекичко.
След това заедно с Джоди Кая тръгна след съдебния пристав към задната врата на
съдебната зала и когато мина покрай перваза на прозореца, докосна опашката на
Неделния съдия. Той не ѝ обърна никакво внимание и тя се възхити на безупречната му
преструвка, че няма нужда от сбогуване. Когато вратата се отвори, в лицето ѝ лъхна
дъхът на морето.
Петдесет и пета глава
Цветята на тревите
1969година
Докато пикапът на Джоди поемаше с подскок от паважа по пясъчния път към
мочурището, той ѝ говореше тихичко, че всичко ще се подреди, но че ще ѝ трябва
известно време.Кая обхождаше с очи папура и чаплите, боровете и малките езерца,
които проблясваха по пътя им. Изви врат да проследи двойка бобри, които гребяха
като с весла. Като напрелетна птица рибарка, изминала десет хиляди километра до
родния си бряг, умът на Кая пулсираше в копнеж и очакване на дома, тя почти не
чуваше какво ѝ бърбори Джоди. Искаше ѝ се той да замълчи и да се вслуша в пустошта
вътре в себе си. Тогава можеше да прогледне.
Кая се задъха, когато Джоди взе последния завой от криволичещата пътека и под
дъбовете в очакване изникна старата къщурка. Испанският мъх се вееше леко по вятъра
над ръждясалия покрив, а чаплата се крепеше на един крак в сенките на лагуната. Щом
Джоди спря пикапа, Кая изскочи и изтича в къщурката, докосваше леглото, масата,
печката. Джоди знаеше добре какво ще ѝ потрябва, затова беше оставил в ъгъла плик с
трохи и изпълнена с нова енергия, с облени в сълзи страни Кая изтича с трохите на
плажа,където чайките литнаха към нея от всички страни на брега. Големият
червеноточко кацна и затъпка около нея, кимаше с глава.
Коленичила на брега, заобиколена от птичата вихрушка, тя се разтрепери. "Никога
не съм искала нищо от хората. Може би сега ще ме оставят на мира."
Джоди пренесе малобройните ѝ вещи в къщурката и направи чай в стария чайник.
Седна на масата да я чака. Най-сетне чу вратата на верандата да се отваря и тя
влезе в кухнята с думите:
— О, ти още си тук.
Разбира се, че беше тук — пикапът му отвън се набиваше на очи.
— Моля те, седни за минутка, а? — каза той. — Искам да поговорим.
Тя не седна.
— Добре съм, Джоди. Наистина.
— Това значи ли, че искаш да си тръгна? Кая, ти прекара два месеца сама в онази
килия, мислеше, че целият град е против теб. Почти не позволи на никого да те
посещава. Разбирам това, да, но не мисля, че трябва да си замина и да те оставя
сама. Искам да остана с теб няколко дни. Имаш ли нещо против?
— Живяла съм сама почти през целия си живот, а не някакви си два месеца! Ине
мислех,че целият град е против мен.
— Кая, не позволявай на тази ужасия да те отблъсне още повече от хората.
Изпитанието бе смазващо за душата, но това все пак е възможност да започнеш наново.
Присъдата може би беше техният начин да кажат, че ще те приемат.
— На повечето хора не им се налага да ги оправдават по обвинение в убийство, за
да ги приемат.
— Знам и ти имаш достатъчно причини на този свят да мразиш хората. Не те
обвинявам, но…
— Ето как никой не ме разбира — тя повиши глас. — Никога не съм мразила
хората.Те мразеха мен. Те ме изоставиха. Те ме тормозеха. Те ме нападаха.Е, вярно
е, че се научих да живея без тях. Без теб. Без Мама! Или без когото и да било!
Той искаше да я прегърне, но Кая се изскубна.
 — Джоди, може би в момента съм изморена. Всъщност изтощена съм. Моля те, имам
нужда да преодолея всичко това — делото, затвора,мисълта, че ще ме екзекутират —
насаме, защотонасамее единственият начин, който познавам. Не умея да бъда
утешавана. Твърде съм изморена дори да водя този разговор. Аз… — гласът ѝ заглъхна.
Не изчака отговора му, излезе от къщурката и потъна в дъбовата гора. Осъзнал, че
няма смисъл, той не я последва. Щеше да я изчака. Предишния ден беше заредил
къщурката с продукти — в случай че я оправдаят — и сега се зае да реже зеленчуци за
любимия ѝ домашен пай с пилешко. Когато обаче слънцето залезе, не му останаха сили
да изтърпи отсъствието ѝ нито минута повече, затова заряза горещия пай отгоре на
печката и излезе. Кая беше обиколила няколко пъти плажа и когато чу, че пикапът му
поема бавно по пясъчната пътека, изтича у дома.
Дъх на препечено тесто изпълваше къщурката до тавана, но Кая все още не
чувстваше глад. В кухнята извади боите и започна да крои планове за следващата си
книга за тревите в мочурището. Хората рядко забелязваха тревите, освен да ги
окосят, да ги отъпчат или да ги отровят. Четката ѝ хвърчеше по платното по-скоро в
черни, отколкото взелени тонове. Мрачни картини на може би загиващи поляни под
ударите на бурята. Трудно беше да се каже.
Кая наведе глава и зарида.
— Защо съм гневна сега? Защо сега? Защо се държах така гадно с Джоди?
Свлече се като парцалена кукла на пода. Свита на кълбо, все още разридана,
копнееше да се гушне в единственото същество, което някога я беше приело такава,
каквато е.Но котаракът беше останал в затвора.
Точно преди здрач Кая се върна на плажа, където чайките си почистваха перата и
се настаняваха да нощуват. Когато нагази в разбиващите се вълни, в пръстите на
краката ѝ в повратния си бяг към морето се блъснаха парченца раковини и черупки от
раци. Тя посегна и вдигна две пера от пеликан точно като перото, сложено от Тейт на
раздела "П" в речника, който ѝ бе подарил преди години за Коледа.
И зашепна стихотворение от Аманда Хамилтън.Отново идваш и ме заслепявашкато
слънчев лъч, искрящ върху вълна.Едва почувствала отново свободата, и ето че луната
вае твоя образ на прозореца.И всеки път, когато те забравя,очите ти надзъртат в
сърцето ми и то прескача.Затова — сбогом,до следващия път.Когато ще те видя за
последно.
На другата сутрин Кая седна в леглото си на верандата и попи наситените миризми
на мочурището направо със сърцето си. На слабата светлина, която се процеждаше в
кухнята, си приготви каша от царевичен булгур, бъркани яйца и питки — леки и
пухкави като на Мама. Изяде всичко до троха. А после, когато слънцето изгря, изтича
при лодката и потопила пръсти в бистрата дълбока вода, пое по лагуната.
Докато лодката разпенваше водата в канала, Кая разговаряше с костенурките и
чаплите и вдигаше ръце високо над главата си. У дома.
— Ще събирам цял ден каквото си пожелая — каза.
А подсъзнателно се надяваше да срещне Тейт. Може би той работеше наблизо и тя
щеше да го срещне случайно. Можеше да го покани в къщурката да хапнат от пая с
пилешко, който бе изпекъл Джоди.
На по-малко от километър оттам Тейт газеше из плитката вода и взимаше проби в
малки епруветки. При всяка негова стъпка, при всяко потапяне на епруветката се
разбягваше ветрило от малки вълнички. Беше решил да работи в близост до къщичката
на Кая. Може би тя щеше да излезе с лодката в мочурището и двамата щяха да се
срещнат. Ако несе получеше, довечера той щеше да иде до къщичката ѝ. Не беше решил
какво точно ще ѝ каже, но му мина през ум да ѝ налее малко разум с целувки.
В далечината се чу сърдитият рев на мотор, много по-силен от обикновена моторна
лодка, който надделяваше над тихите звуци в мочурището. Тейт проследи
приближаващиясе към него звук и изведнъж пред погледа му изскочи една от новите
лодки с въздушно витло, които не беше виждал досега. Тя разсичаше злорадо водата,
издигаше се над нея и дори над тревите с шлейф от пръски подире си. И вдигаше шум
като десет сирени.
Като мачкаше храсти и треви, лодката проряза своя диря през мочурището и после
даде газ в приливното устие. Чаплите възроптаха шумно. На кормилото стояха трима
мъже и щом зърнаха Тейт, обърнаха към него. Когато се приближиха, той позна шерифа
и неговия помощник, а с тях и още един мъж.
 Убила скоростта, лъскавата лодка си седна на задницата и продължи да се
приближава. Шерифът извика нещо на Тейт, но дори и със свити до ушите си длани и
наведен към тях, Тейт не можа да чуе нищичко от шума. Те се приближиха с поредна
маневра, лодката се заклати до тази на Тейт и го оплиска с вода. Шерифът се наведе
и кресна нещо.
Кая, която беше наблизо и също бе чула странната лодка, видя, че тя се
приближава към Тейт. Даде на заден, вкара своята лодка в един гъсталак и остана да
гледа как след думите на шерифа той замръзва с наведена глава и отпуснати рамене
като ударен. Дори и от такова разстояние в стойката му се усещаше отчаяние. Шерифът
изкрещя още веднъж и Тейт най-сетне подаде ръка и се остави помощникът да го
изтегли в лодката им. Другият мъж скочи във водата и се покатери в лодката на Тейт.
С отпусната брадичка и сведени очи Тейт стоеше между двамата униформени, а те
обърнаха лодката и засилиха през мочурището към Баркли Коув, последвани от другия
мъж в лодката на Тейт.
Кая ги изпрати с очи, докато лодките се скриха зад един обрасъл с морска
зостера[15]нос. Защо бяха задържали Тейт? Имаше ли това нещо общо със смъртта на
Чейс? Арестуваха ли го?
Прониза я остра болка. Най-сетне, след цял един живот, тя си беше признала, че
това за нея е възможност да се срещне отново с Тейт, с надеждата, с която завиваше
по потоците и го дебнеше през тръстиките и която я тласкаше в мочурището всеки ден
от живота ѝ, още откакто беше навършила седем години. Познаваше любимите му лагуни
и пътеките през опасните тресавища, винаги го следваше на безопасно разстояние.
Дебнеше го да си открадне любов. Никога не я споделяше. Никой не можеше да те
нарани, ако го обичаш от другия край на приливно устие. През всичките тези години
тя го беше отхвърляла, но беше оцелявала, защото той беше там и я чакаше някъде из
мочурището. Сега обаче може би нямаше вече да е тук.
Кая продължи да гледа по посока на отдалечаващия се шум на странната лодка.
Джъмпин знаеше всичко — щеше да знае и защо шерифът е задържал Тейт и какво може да
направи тя по въпроса.
Кая включи двигателя на лодката и пое на скорост през мочурището.
Петдесет и шеста глава
Нощната чапла
1969година
Гробището на Баркли Коув се простираше под сводестите клони на тъмни дъбове.
Испанският мъх висеше на дълги завеси и създаваше подобни на пещери кътчета за
старите надгробни камъни — ту цяло погребано семейство, ту някой самотен гроб — без
никакъв ред. Чепатите пръсти на коренищата бяха разбили и разкривили надгробните
камъни в прегърбени безименни силуети. Репери на смъртта, обрулени от природните
сили до шепа камъни. В далечината морето и небето извисяваха твърде буйно глас за
такова печално място.
Вчера гробището гъмжеше от граждани като мравки, включително всички риболовци и
продавачи от магазините, които бяха дошли да погребат Скупър. Хората се тълпяха в
неловко мълчание, а Тейт се придвижваше сред познатите си съграждани и непознатите
роднини. Още от мига, когато шерифът го откри в мочурището, за да му каже, че баща
муе починал, Тейт се движеше и вършеше всичко механично — с нечия ръка зад гърба си
и побутвания отстрани. Не си спомняше нищо от въпросния ден, затова днес се върна
на гробището, за да се сбогува.
През дългите месеци, докато чезнеше по Кая, а после се опитваше да я посети в
затвора, той почти не отделяше време за Скупър. Сега го разяждаха вина и съжаление.
Ако не беше толкова пометен от собствените си сърдечни трепети, щеше да забележи,
че баща му гасне. Преди да я арестуват, Кая му бе дала знак, че иска да се върне —
подари му първата си книга, качи се в лодката му да погледне през микроскопа, смя
се, докато си прехвърляха шапката, — но след започването на делото се затвори в
себе си още повече. Затворът можеше да причини такова нещо на човек, помисли си
той.
Дори и сега, докато вървеше към пресния гроб с кафява пластмасова кутия в ръка,
той се улавяше, че мисли повече за Кая, отколкото за баща си, и изруга. Доближи се
до прясно натрупаната под дъбовете могила на фона на ширналото се море. Гробът на
баща му беше до този на майка му, по-встрани беше гробът на сестра му, всички
заобиколени с ограда от неодялани камъни. С достатъчно място и за него самия.
Нямаше чувството, че баща му е там. "Трябваше да те кремирам като Сам Макгий", каза
си Тейт почти с усмивка. После, след като хвърли поглед към океана, си пожела,
където и да беше, Скупър да има лодка. Червена.
Отвори пластмасовата кутия — грамофон на батерии — на земята до гроба и сложи
една плоча на седемдесет и осем оборота. Рамото с иглата потрепери, а после иглата
докосна плочата и сребърният глас на Милица Корджъс се извиси над дърветата. Тейт
седеше между гроба на майка си и отрупаната с цветя могила. Колкото и да беше
странно,но прясно нахвърляната пръст миришеше сладко, по-скоро на начало, а не на
край.
На висок глас, с наведена ниско глава той помоли баща си да му прости, че е
прекарвал толкова време далеч от него — знаеше, че Скупър му прощава. Тейт си
припомни определението на баща си за това какъв трябва да бъде един мъж — човек,
който може да плаче без задръжки, да усеща поезията и оперната музика със сърцето
си и да прави всичко необходимо, за да защити една жена. Скупър щеше да разбере
защо синът му е газел из калта по следите на любовта. Тейт остана така доста време
— с едната ръка върху гроба на майка си, а е другата — върху гроба на баща си.
Най-сетне докосна гроба за последен път, върна се при пикапа и пое към своята
лодка на градския кей. Щеше да продължи да работи, щеше да се потопи в гърчещите се
форми на живот. На кея го приближиха неколцина риболовци и той с голямо неудобство
остана да приема сковано съболезнованията им.
С ниско наведена глава и с намерение да потегли, докато не е дошъл още някой,
Тейт прекрачи на задната палуба на лодката си. Но преди да седне на кормилото, видя
на тапицираната седалка бледокафяво перо. Разпозна го веднага, беше меко гръдно
перо от женска нощна чапла — дългокрако потайно създание, живеещо сам-самичко
дълбоко навътре в мочурището. Лодката му обаче беше твърде близо до морето.
Тейт се огледа. Не, Кая нямаше да дойде тук, толкова близо до града. Той включи
двигателя и потегли на юг по море, а после и през мочурището.
Движеше се твърде бързо по каналите под надвисналите клони, които шибаха
лодката. Пенестата ѝ следа се удари в пясъка, докато Тейт я изтегляше от лагуната
на брега и я връзваше до нейната. От комина на къщурката се вдигаше пушек на
своенравни кълбета.
— Кая — изкрещя той. — Кая!
Тя отвори вратата на верандата и пристъпи под дъба. Беше облечена с дълга бяла
пола и бледонебесен пуловер — цветовете на крилете — и с коси, падащи по раменете
ѝ.
Той я изчака да се приближи, а после я хвана за раменете и я притисна до гърдите
си. След това пак я отдалечи.
— Обичам те, Кая, и ти го знаеш. Знаела си го през целия си живот.
— И ти ме изостави като всички останали — каза тя.
— Вече никога няма да те изоставя отново.
— Знам — отвърна тя.
— Кая, обичаш ли ме? Никога не си ми казвала тези думи.
— Винаги съм те обичала. Още от дете — от незапомнени времена вече те обичах.
Тя наведе глава.
— Погледни ме — каза той тихичко. Тя се поколеба с наведено лице. — Кая, трябва
да знам, че бягането и криенето остават в миналото. Че можеш да обичаш без страх.
Тя вдигна лице и го погледна в очите, а после го поведе през дърветата към
дъбовата горичка, където оставяха перата.
Епилог
Първата нощ спаха на плажа, а на другия ден той дойде да живее при нея в
къщурката. Стегна си багажа и го разопакова в рамките на един прилив. Като
животинките, които живееха в пясъка.
Късно следобед, докато вървяха покрай линията на прилива, той я хвана за ръката
и я погледна.
— Ще се омъжиш ли за мен, Кая?
— Та ние сме женени. Като гъските — отвърна тя.
— Добре. Мога да го приема и така.
Всяка сутрин ставаха на разсъмване и докато Тейт правеше кафе с машината, Кая
приготвяше пърженки от царевично брашно в стария железен тиган на Мама — целия
очукан и почернял — или пък вареше каша от царевичен булгур с яйца, докато слънцето
се вдигнеше над лагуната. А чаплата позираше на един крак в мъглата. Обикаляха с
лодка приливните устия, газеха в каналите и се промъкваха по тесните потоци,
събираха пера и амеби. Вечерта дрейфуваха в старата ѝ лодка, докато слънцето
залезеше, а после плуваха голи под лунната светлина или се любеха в легла от
прохладни папрати.
Лабораторията в Арчболд предложи работа на Кая, но тя отказа и продължи да пише
книгите си. Двамата с Тейт отново наеха онзи майстор по всичко и той им построи зад
къщурката лаборатория, а за нея ателие — от необработено дърво, с ръчно издялани
подпори и с тенекиен покрив. Тейт ѝ подари микроскоп и инсталира работни маси,
лавиции килери за образците ѝ. Купи табли за инструменти и материали. После
обновиха къщурката, като добавиха още една стая с баня и по-голяма всекидневна. Тя
настоя кухнята да остане непроменена и да не боядисват отвън, така че къщурката,
която вече заприличваше повече на колиба, запази патината си и остана истинска.
По телефона от Сий Оукс тя се обади на Джоди и го покани да им гостуват със
съпругата му Либи. Четиримата скитаха из мочурището и ловяха риба. И когато Джоди
улови една едра платика, Кая изписка:
— Вижте го само. Хвана една по-голяма от Алабамаа!
Опържиха рибата заедно с бухти, големи колкото "гъши яйца".
Никога повече през живота си Кая не стъпи в Баркли Коув и двамата с Тейт
прекарваха почти цялото време сами в мочурището. Хората от градчето я зърваха само
като далечен силует, плъзнал се през мъглата, и с годините тайнствената ѝ история
се превърна в легенда, повтаряна и преповтаряна над палачинките със суроватка и
сандвичитесъс свински кренвирши в ресторанта. Догадките и клюките за това как е
умрял Чейс Андрюс също не спряха.
С времето все повече хора се съгласяваха, че шерифът не е трябвало изобщо да я
арестува. В крайна сметка срещу нея нямаше неоспорими улики, нито пък доказано
престъпление. Беше наистина жестоко да се отнесат така с едно свенливо и близко до
природата същество. От време на време новият шериф — Джаксън така и не го
преизбраха повече — отваряше папката, разпитваше за други заподозрени, но не
излизаше нищо. С времето и самото дело се превърна в легенда. И макар че Кая така и
не се изцери напълноот презрението и подозренията, насочени срещу нея, тя се
изпълни с някакво тихо задоволство и с нещо, което почти се доближаваше до щастие.
Един следобед Кая лежеше върху нападалите меки листа близо до лагуната в
очакване Тейт да се върне от обиколката си за вземане на проби. Дишаше спокойно,
със съзнанието, че той винаги се връща, че за пръв път в живота ѝ тя няма да бъде
изоставена. Дочу гърленото бръмчене на лодката му, която разпени водата в канала,
усети тихия тътен през земната твърд. Седна, когато лодката се промуши през
гъсталаците, и му махна, както бе застанал на кормилото. Той също ѝ махна, но не се
усмихна. Тя се изправи.
Тейт върза лодката край малкия мостик, който беше построил, и отиде при нея на
брега.
— Кая, толкова съжалявам. Имам лоши новини. Джъмпин е починал в съня си.
Болка проряза сърцето ѝ. Всички, които я бяха изоставили, го бяха направили по
своя воля. Това беше различно. Това не беше отхвърляне, а все едно че ястребът на
Купър се връщаше на небето. По страните ѝ се затъркаляха сълзи, докато Тейт я
прегръщаше.
Тейт и почти всички в градчето се стекоха на погребението на Джъмпин. Кая не
отиде. Но след службата извървя пътя до къщата на Джъмпин и Мейбъл с отдавна
закъснелия буркан със сладко от къпини.
Поспря край оградата. Приятели на семейството му и роднини бяха застанали в
двора с отъпкана пръст, пометен до блясък като тепсия. Някои си приказваха, други
се смееха на старите истории на Джъмпин, някои плачеха. Когато Кая отвори портата,
всички очи се обърнаха към нея, а после хората се отдръпнаха да ѝ направят път.
Мейбъл, която стоеше на верандата, се втурна към нея. Прегърнаха се и разплакани,
се залюляха напред-назад.
— Божкее, обичаше те, като да му беше дъщеря — каза Мейбъл.
— Знам — отвърна Кая. — И той за мен беше моят Татко.
 По-късно Кая отиде на плажа сама да се сбогува с Джъмпин със свои собствени думи
и по свой собствен начин.
И докато вървеше по плажа, завладяна от спомени за него, я връхлетяха мисли за
собствената ѝ майка. Сякаш отново, като шестгодишно момиченце, Кая видя как Мама
вървипо пясъчната пътека със старите си обувки от крокодилска кожа и прескача
дълбоките коловози. Но този път в края на пътеката Мама спря и се обърна назад, а
после махна с ръка високо във въздуха за сбогом. Усмихна се на Кая, стъпи на пътя и
изчезна в гората. Сега вече завинаги — всичко беше наред.
Без сълзи на упрек Кая прошепна:
— Довиждане, Мамо.
Сети се за кратко и за останалите — Татко, другия ѝ брат и сестрите. Но от
предишното ѝ семейство малцина бяха останали за сбогуване.
По-късно и това съжаление избледня, когато Джоди и Либи започнаха по няколко
пъти в годината да водят на гости на Кая и Тейт двете си деца, Мърф и Манди.
Семейството отново се тълпеше около старата готварска печка в къщурката, където се
поднасяха царевичните пърженки на Мама, бъркани яйца и домати на филийки. Но този
път имаше смях и любов.
С годините Баркли Коув се промени. Някакъв мъж от Роли построи луксозен пристан
там, където стотици години се бе подпирала къщурката на Джъмпин. С яркосини навеси
над всяко място, където можеха да акостират яхтите. Хората пристигаха с лодки от
двете страни на крайбрежието и се мотаеха из Баркли Коув, плащаха по три долара и
петдесет за едно еспресо.
Покрай тротоара по Главната изникнаха кафененца под ярки чадъри наред с картинни
галерии за морски пейзажи. Една дама от Ню Йорк отвори магазинче за сувенири,
където продаваше всичко, от което гражданите нямаха нужда, но пък всеки турист
трябваше да го притежава. Почти във всяко магазинче имаше специална масичка, на
която бяхаизложени книгите на Катрин Даниел Кларк — местна авторка с няколко
наградени книги и изтъкнала биоложка. Включиха в менютата кашата от царевичен
булгур като "полента" с гъбен сос на цена шест долара. А веднъж едни жени от Охайо
влязоха в Проклетата бирария, без да имат представа, че са първите жени, прекрачили
прага ѝ, и си поръчаха подлютени скариди в книжни лодчици и наливна бира. Сега в
бирарията вече можеха да влизат възрастни от всякакъв пол и цвят на кожата, но
прозорецът на гишето, направен, за да могат жените да поръчват от тротоара, още не
беше зазидан.
Тейт продължи да работи в лабораторията, а Кая издаде още седем книги, които
бяха наградени. И въпреки многобройните славословия — включително и почетната
докторска степен от Университета на Северна Каролина в Чейпъл Хил — тя не прие нито
една покана да чете лекции в университетите и музеите.
Тейт и Кая се надяваха да имат деца, но това така и не се случи. Разочарованието
ги сближи още повече и те рядко се разделяха за повече от няколко часа на ден.
Понякога Кая отиваше сама на плажа и докато залезът шареше небето, усещаше как
вълните се разбиват в сърцето ѝ. Посягаше надолу и докосваше пясъка, после
протягаше ръце към облаците. Усещашевръзката.Не онази връзка, за която ѝ бяха
говорили Мама и Мейбъл — Кая никога не бе имала групичка от близки приятели, нито
пък връзките, които описваше Джоди, защото не беше имала свое семейство. Знаеше, че
годините на изолация са я променили до степен да стане различна от останалите, но
тя нямаше никаква вина, че е живяла усамотено. По-голямата част от знанията ѝ
идваха от дивата природа. Тази природа я беше отгледала, обучила и защитавала,
защото нямаше друг, който да го направи. Всички последици от това нейно различно
поведение бяха функция от същността на живота ѝ.
Верността на Тейт постепенно я убеди, че човешката любов е нещо повече от
чудатите надпревари за чифтосване на създанията от мочурището, но животът я беше
научил също така, че древните гени на агресия и оцеляване продължават да се
спотайват из завоите на ДНК.
На Кая ѝ беше достатъчно да бъде част от този естествен цикъл, сигурен като
приливите. Тя беше свързана с планетата си и с нейния живот, както малцина други.
Със здраво вкопчени корени в земята. Нейна родна дъщеря.
На шейсет и четири години дългата коса на Кая беше побеляла като пясъка. Една
вечер тя не се върна от събирателската си обиколка и Тейт тръгна да я търси с
лодката из мочурището. След падането на здрача подир поредния завой я видя да се
носи с лодката по течението в една лагуна, заобиколена от докоснали небето чинари.
Беше се отпуснала назад с глава, подпряна на старата мешка. Тейт я повика тихо и
когато тя не помръдна, извика, а после изкрещя. Изравни лодката с нейната, бутна я
тромаво откъм кърмата. Протегна дългите си ръце, улови я за раменете и я разтърси
лекичко. Главата ѝ клюмна настрани още повече. Очите ѝ не виждаха.
— Кая, Кая, не. Не! — изкрещя той.
Все още млада и толкова красива, сърцето ѝ беше спряло да бие. Беше живяла
достатъчно дълго, за да види как белоглавите орли са се завърнали — на Кая това ѝ
стигаше. Той вдигна тялото ѝ на ръце и я залюля с плач. Зави я с одеяло и я докара
на буксир до нейната лагуна в старта ѝ лодка — минаваше за последен път през
плетеницата от потоци и приливни устия, покрай чапли и елени.
…а сетя ли, че дебне ни смъртта,
в кипариса девойката ще скрия.
Тейт получи специално разрешение да я погребе на собствената ѝ земя, под дъб,
извисил се над морето, и целият град дойде за погребението. Кая нямаше да повярва
на очите си, ако видеше дългите редици от бавно пристъпващи опечалени. Разбира се,
пристигнаха Джоди и семейството му, както и всички братовчеди на Тейт. Присъстваха
и някои търсачи на сензации, но повечето хора бяха дошли от уважение към
способността ѝ да преживее толкова години сам-самичка в пущинака. Някои си спомняха
момиченцето, което, облечено в опърпано, не по мярка палто, идваше с лодката си на
кея и поемаше босоного към магазина да си купи царевичен булгур. Други от
наобиколилите гроба ѝбяха научили от книгите ѝ каква връзка създава мочурището
между сушата и морето, които имат нужда един от друг.
Тейт вече беше разбрал, че прякорът ѝ не е жесток. Малцина се превръщат в
легенда. Затова избра следния надпис за надгробния ѝ камък:Катрин Даниел
КларкКаяМомичето от мочурището1945–2009 година
Вечерта след погребението ѝ, когато всички от семейството си бяха отишли, Тейт
влезе в импровизираната ѝ лаборатория. Там бяха образците ѝ с грижливо надписаните
етикети — най-старият беше на повече от петдесет години — най-пълните колекции от
този тип. Кая му беше споменала, че иска да ги подари на лабораторията в Арчболд, и
той някой ден щеше да го направи, но сега беше немислимо да се раздели с тях.
Когато влезе в къщурката — както тя я наричаше винаги, — Тейт усети как стените
излъчват дъха ѝ, как подовете шепнат стъпките ѝ толкова отчетливо, че я извика по
име. После се подпря на стената и заплака.
Чиновниците от съда го бяха помолили да потърси завещание и свидетелството ѝ за
раждане. В старата стая отзад, някогашната спалня на родителите ѝ, той започна да
рови в килера и откри на дъното кутии с части от живота ѝ, почти скрити под стари
одеяла. Извади ги и седна на пода с тях.
Много, много внимателно отвори една стара кутия за пури, онази, от която бе
започнало събирателството на Кая. Кутията все още носеше аромат на тютюн и на
момиченце. Сред няколкото птичи пера, криле от насекоми и семена имаше стъклено
бурканче с пепелта от писмото на майка ѝ, както и шишенце лак за нокти "Ревлон",
бледорозов. Парченца и късчета от живота ѝ. Камъчета от нейния поток.
Най-отдолу на дъното беше пъхнат актът за собственост върху земята ѝ със
сервитут за природна защита, който я опазваше от строителство. Поне тази част от
мочурището щеше да остане завинаги дива. Нямаше обаче завещание или лични
документи, което не го изненада, Кая не би се замислила за такива неща. Тейт
смяташе да доживее дните си в нейната къщурка, знаеше, че тя би искала това и че
Джоди няма да възрази.
По-късно през деня, когато слънцето залязваше зад лагуната, той забъркваше
царевична каша за чайките и случайно погледна към пода на кухнята. Наведе глава
встрани, защото за пръв път забеляза, че под купчината дърва и под старата печка
линолеумът не е сменен. Кая винаги поддържаше в кухнята голяма купчина с дърва,
дори и през лятото, но сега купчината беше намаляла и той мерна една особено
очертана дъска. Отмести встрани останалите дърва и видя в шперплата капак. Наведе
се, отвори го бавно имежду дъските откри скривалище, където сред разните неща имаше
и стара картонена кутия, потънала в прах. Извади я, вътре бяха натрупани десетки
пликове от амбалажна хартия и една по-малка кутийка. Всички пликове носеха
инициалите A. X. И от тях Тейт измъкна страници със стихотворения от Аманда
Хамилтън, месната поетеса, която публикуваше простички стихотворения в местните
списания. Тейт намираше стихотворенията на Хамилтън за доста слаби, но Кая винаги
запазваше публикуваните изрезки и сега тук имаше цели пликове с тях. Някои от
ръкописните страници съдържаха завършени стихотворения, но повечето бяха
недовършени, със зачертани редове и сменени думи отстрани с почерка на поетесата —
почерка на Кая.
Аманда Хамилтън и Каябяха едно и също лице.Кая беше поетесата.
Тейт се свъси недоверчиво. Трябва години наред да е пускала стихотворенията в
ръждясалата пощенска кутия, за да заминат за местната преса. Скрита безопасно
задпсевдоним.Може би това беше нейният начин да създаде връзка, да изрази чувствата
си пред някой друг освен пред чайките. Място, където да могат да идат думите ѝ.
Прегледа няколко стихотворения, повечето за природата и любовта. Едно от тях
беше сгънато грижливо в отделен плик. Той го извади и зачете.СветулкатаНе беше
трудно да го примамикато блещукащите за любов буболечки. Но също като женските
светулкитя го зовеше тайно на смърт.Недовършено докосване,последна стъпка към
капана.И той политна надолус очи, впити в моите,докато не премина в един друг
свят.Видях как очите му се променят — първо в тях светна въпрос,после избухна
отговорът,а след това дойде краят.И любовта премина в онова, което е била, преди да
започне.A. X.
Все така коленичил на пода, Тейт го прочете още веднъж. Притисна листа до
сърцето си, което блъскаше в гърдите му. Надзърна през прозореца, за да се увери,
че по пътеката не идва никой — не че някой щеше да дойде, защо ли му беше да идва?
Просто за да е сигурен. След това отвори кутийката, вече знаеше какво ще намери
вътре. Там, увит впамук, се гушеше герданът, който Чейс бе носил до нощта на своята
смърт.
Тейт дълго седя на кухненската маса в опит да навърже нещата, представяше си как
Кая пътува с автобусите през нощта, как улавя силното течение откъм брега, как
изчислява часовете да няма луна. Как извиква тихо името на Чейс в тъмното. Как го
блъска назад. А после, клекнала долу в калта, вдига главата му, натежала от смърт,
за да свали гердана. Как прикрива стъпките си и не оставя никаква следа.
Тейт начупи подпалки и запали огън в старата кухненска печка, след което изгори
стихотворенията плик по плик. Може би не трябваше да ги изгаря всичките, може би
трябваше да изгори само едно, но мисълта му в момента не беше много бистра. Старите
пожълтели листове пламваха буйно, а после се свиваха да доизтлеят. Той свали
раковината от коженото ремъче, пусна ремъчето в огъня и върна дъските на пода.
След това, почти по здрач, отиде на плажа и застана върху нанос от остри бели
късчета и отломки от миди и раци. Погледна за секунда раковината на Чейс в дланта
си и я пусна на пясъка. Там тя се сля с останалите и изчезна. Настъпи приливът,
една вълна намокри краката му и повлече със себе си стотици раковини обратно в
морето. Кая принадлежеше на тази земя и на тази вода, сега те щяха да си я вземат
обратно. Да скрият дълбоко тайната ѝ.
А после долетяха чайките. Щом го видяха, закръжиха над главата му. Зовяха.
Зовяха.
След падането на нощта Тейт пое обратно към къщурката. Но когато стигна
лагуната, спря под дебелия балдахин от листа, загледан в стотиците светулки, които
мамеха надалеч към тъмните простори на мочурището. Далеч-далеч, където пеят раците.
Бележки под линия:
1
Метод за преподаване на четене и писане на английски език, при който се развива
способността на учениците да чуват, да разпознават и да си служат фонемите. — Б.
пр.
2
Отвор във флашборда или на палубата за оттичане на водата. — Б. пр.
3
Родена в Полша етническа естонка, колоратурно сопрано, която по-късно се появява
в холивудски филми. — Б. пр.
4
Просторечна модификация на английската дума jumping — "скачам". — Б. пр.
 5
Вид грах в южните части на САЩ —Vigna unguiculata. —Б. пр.
6
Spurtina alterniflora (лат.) — жилава трева, типична за солените мочурища на
Американския юг. — Б. пр.
7
Cab (англ.) — файтон, такси. — Б. пр.
8
Част от английския изразthere are,който се превежда като "има". — Б. пр.
9
Става дума заLiquidambar styraciflua— известен като "лешников бор", едно от
ценните горски дървета в югоизточните американски щати. — Б. пр.
10
Или "По Мисури" — традиционна народна американска песен, датираща от
деветнайсети век. Предполага се, че е създадена от канадски или американски
търговци на кожи, които пътували по течението на Мисури с канута. — Б. пр.
11
Плато между крайбрежната равнина и Апалачите, включващо части от Вирджиния,
Северна и Южна Каролина, Джорджия и Алабама. — Б. пр.
12
Национален природен парк между Северна Каролина и Тенеси, създаден през 1934
година. — Б. пр.
13
Християнски химн, написан през 1763 година. — Б. пр.
14
Безвъзмездно. — Б. пр.
15
Zostera marina (лат.) — тревисто растение, характерно за крайбрежието на
северните райони на Северна Америка и Евразия. — Б. пр.

Взято из Флибусты, http://flibusta.net/b/702270