Абе Кобо

Жената в пясъците
РОМАН

Превела от японски
ДОРА БАРОВА

НАРОДНА КУЛТУРА
СОФИЯ
ИЗДАВА СЕ СЪС СЪДЕЙСТВИЕТО НА ЯПОНСКАТА ФОНДАЦИЯ

Превод © Дора Барова

НАРОДНА КУЛТУРА СОФИЯ 1993
ISBN 9S4 - 04 - 0068 -6
Без страха от наказанието
няма радост от бягството.
ПЪРВА ГЛАВА
1
Един августовски ден изчезна човек. Заминал да прекара почивните дни край морето
на по-малко от половин ден път с влак и оттогава не се чу повече нищо за него.
Безполезни се оказаха и разследванията на полицията, и обявите във вестниците.
Вярно, че изчезването на хора не е кой знае каква рядкост. Според статистиката
годишно се подават заявления за издирването на неколкостотин изчезнали. При това
процентът на откритите е изненадващо нисък. Убийствата и нещастните случаи винаги
оставят след себе си неопровержими доказателства, а мотивите за похищение могат да се
установят. Но ако случаят не попада в горните две категории, уликите — а това важи най-
вече за изчезването — се откриват много трудно. Ако обаче изчезването се назове бягство,
то и доста от споменатите случаи биха могли да се впишат в графата „избягал“.
Случаят с въпросния изчезнал също не правеше изключение — почти липсваха
следи. Знаеше се, да речем, закъде е заминал, но от съответното място не потвърдиха, че е
намерен труп. А и служебната принадлежност на този човек не бе свързана с някакви
тайни, заради които да си заслужава да го похитят. Нито пък бе намекнал с поведението
си, че възнамерява да изчезне.
Отначало всички, разбира се, предположиха, че е замесена жена. Но когато разбраха
от съпругата му или във всеки случай от жената, с която живееше, че е заминал да лови
насекоми за колекцията си, полицията и колегите му дори се поразочароваха. Всъщност
сакът за насекоми и шишенцето с цианкалий бяха доста неестествено прикритие за
бягство с жена. Освен това служител от гара С. потвърди впоследствие, че си спомня от
влака да слиза облечен като планинар мъж с преметнати на кръст през гърдите му дървена
кутия — от онези, които художниците обикновено използват, когато рисуват сред
природата — и манерка. Никой не го придружавал, мъжът бил сам, тъй че всякакви
предположения за бягство на влюбени отпадаше категорично.
Възникна и версията, че мъжът се е самоубил от отчаяние. Предположението изказа
негов колега — любител психоаналитик. Аргументът на колегата се основаваше на факта,
че ако възрастен човек се увлича от безполезно занимание като колекционирането на
насекоми, това вече е красноречиво доказателство за психическа непълноценност. Дори у
децата прекалената пристрастеност към колекциониране на насекоми загатва за едипов
комплекс. За да компенсира някак неудовлетворението си, детето забива с наслада
карфица в трупа на насекомото, което и без това няма начин да избяга. Да не говорим пък,
че ако и след като порасне, човек не се откаже от пристрастието си, значи състоянието му
наистина се е влошило. Затова и никак не е случайно, че доста често ентомолозите са в
плен на манията за собственост, че са саможиви, клептомани и педерасти. А от това до
мизантропията, отчаянието и самоубийството има само крачка. Всъщност някои
колекционери изпитват влечение не към самото събиране на насекоми, а по-скоро към
цианкалия в своите бутилчици и шишенца и тъкмо това им пречи да се откажат от хобито
си... А и нима дребната подробност, че изчезналият мъж никога не бе споделял
пристрастията си с някого, да не доказваше, че и той ги е смятал за едва ли не неприлични.
Но тъй като трупът му не бе открит, всички дълбокомислени предположения се
оказаха безпочвени.
Истинската причина за изчезването на този човек остана неразгадана, поради което,
съгласно точка 30 от Гражданския кодекс, той бе обявен за умрял.

2
Един августовски ден на гара С. слезе мъж с островърха сива шапка, преметнати на
кръст през гърдите голяма дървена кутия и манерка за вода и напъхани в крачолите на
панталоните чорапи. Мъжът като че се бе приготвил да изкачи планина. Само че наоколо
нямаше достойна за изкачване планина. Затова и служителят, поел билета му на изхода на
гарата, го изгледа озадачен. Мъжът се метна без капчица колебание на автобуса пред
гарата и седна най-отзад. Автобусът бе в противоположна на хълмовете посока.
Мъжът слезе на последната спирка — местност от падини и възвишения. Ниските
места бяха превърнати в нарязани на тесни ивици оризови ниви, а по невисоките хълмове
сред тях тук-там зеленееха малки острови персимонови горички. Мъжът мина през едно
село и продължи по посока на морския бряг, а пръстта под краката му взе да става все по-
суха и светла.
Скоро къщите се изгубиха и само навремени се мяркаха малки групи борове.
Постепенно почвата се превърна в ситен лепкав пясък. На места кичури суха трева
хвърляха сянка в пясъчните вдлъбнатини. Попаднали тук сякаш по погрешка, изникваха
миниатюрни ниви със спаружени сини домати. Ала нямаше жива душа. Морето, целта към
която се стремеше, бе някъде там, отвъд заобикалящото го пространство.
Мъжът най-сетне спря, избърса с ръкава на дрехата потта от челото си и се огледа.
Сетне отвори бавно и внимателно голямата дървена кутия и извади от горната ѝ част сноп
пръчки. Сглоби ги. Получи се мрежа за ловене на насекоми. Мъжът тръгна отново,
отупвайки кичурите трева с дръжката на мрежата. Пясъкът замириса на море.
Само че времето течеше, а морето все не се виждаше. Навярно диплите на
местността го криеха, но, така или иначе, навред, докъдето стигаше погледът, се
простираше все същият еднообразен пейзаж. Изведнъж обаче пред очите му се появи село.
Обикновено бедно село със скупчили се около висока пожарна кула къщи. Дъсчените им
покриви бяха затиснати с малки камъни. Е, имаше и покриви с черни керемиди и други, с
боядисани в червено ламаринени листове. Сградата с ламаринен покрив на ъгъла на
единствения в селцето кръстопът бе навярно мястото за събрания на местната рибарска
задруга.
Там някъде отвъд селото бяха непременно и морето, и дюните — крайната му цел.
Но селото се простираше някак твърде нашироко. Заобиколено бе от ниви — сред тях и
плодородни, ала повечето със суха песъклива пръст. На едни растяха картофи, на други —
фъстъци, а миризмата на море се смесваше със специфичния дъх на домашни животни.
Край твърдия като цимент път от глина и пясък белееха купчини натрошени миди. Докато
мъжът вървеше по него, и децата, заиграли се на празното място пред сградата на
задругата, и старците, които седяха на увисналата на една страна веранда и кърпеха
рибарски мрежи, и струпалите се пред единствения смесен магазин жени с редки коси,
изобщо всички замлъкнаха, замръзнаха неподвижни и го изгледаха подозрително. Но
мъжът дори не забеляза това. Интересуваха го само пясъкът и насекомите.
Необикновена бе не само големината на селото. Противно на всякакви очаквания
пътят пълзеше все нагоре. Водеше към морето и съвсем естествено бе да се спуска надолу.
Мъжът се усъмни дали пък не е разчел неправилно картата. Направи опит да разбере
истината от минаващо наблизо селско момиче. Само че момичето отпусна мигом глава и
като се престори, че не го е чуло, побърза да отмине. Нямаше изход. Реши да продължи. И
бездруго и цветът на пясъка, и рибарските мрежи, и купчините натрошени миди
подсказваха недвусмислено, че морето е наблизо. Всъщност нищо още не предвещаваше
опасност.
Пътят ставаше все по-стръмен, а пръстта отстъпваше ли, отстъпваше пред пясъка.
Ала, кой знае защо, само мястото, където се издигаха къщите, не променяше нито на
метър височината си. Пътят се катереше нагоре, а селото си оставаше на същото ниво
върху равна плоскост. Пък и не само пътят се катереше. Ведно с него се издигаха и
пространствата между къщите, което създаваше впечатлението, че селото лази нагоре, а
къщите му отказват да помръднат и остават по местата си на равното. И колкото повече
напредваше мъжът, толкова по-силно ставаше това впечатление, докато в крайна сметка
къщите като че потънаха в изровени в пясъка дълбоки ями. Скоро пясъчната повърхност
дори се извиси над покривите. А къщите не преставаха да потъват все по-надълбоко в
ямите.
Неочаквано склонът стана много стръмен. Толкова стръмен, че от него до върха на
покривите имаше не по-малко от двадесет метра. Що ли за живот живеят там, долу, удиви
се мъжът и надникна предпазливо в една от ямите. Но не успя да направи пълен кръг
около нея и изведнъж го задави яростен вятър. Пред погледа му най-неочаквано се ширна
мътното разпенено море. То ближеше жадно крайбрежната пясъчна ивица. Мъжът стоеше
на гребена на дюните, към които се бе стремял.
Обърнатата им към морето страна, онази, която посрещаше мусоните, бе отвесна, но
на по-полегатите места се подаваше смело жилава трева. Мъжът погледна през рамо назад
към селото и забеляза, че огромните ями, все по-дълбоки към върха на дюните, се точат в
няколко реда към центъра на селото и наподобяват гледан в разрез пчелен кошер. Да,
селото лежеше проснато върху дюните. Или по-скоро пясъчните възвишения лежаха
върху него. Така или иначе, пейзажът действаше на нервите, потискаше.
Само че мъжът бе стигнал до желаната цел и това му бе достатъчно. Отпи вода от
манерката, сетне си пое дъх — въздухът, иначе толкова чист, одра болезнено гърлото му.
Възнамеряваше да попълни колекцията си с насекоми, които обитават пясъците.
Пясъчните насекоми са, разбира се, малки и убити на цвят, но встрастеният
колекционер дори не поглежда всякаквите там пеперуди и водни кончета. Той и
себеподобните му нито се стремят да украсяват колекциите си с крещящи екземпляри,
нито се интересуват от класификацията на всевъзможните видове, нито пък най-малко
търсят суровина за лекарства от китайската медицина. Истинската наслада на ентомолога
е далеч по-проста и непосредствена — да открие нов вид. В случай на успех името на
откривателя се появява в специализираните илюстровани енциклопедии, придружено от
дългото научно название на латински на насекомото, и нищо чудно да остане в тях поне
половин вечност. А ако, макар и благодарение на насекомото, името на откривателя се
задържи за дълго в човешката памет, то тогава усилията му не са отишли напразно.
Възможности за нови открития дават най-вече многобройните по вид, малки и
нехвърлящи се на очи насекоми. В природата е пълно с тях. И мъжът всъщност бе отдал
доста време на двукрилите, преди всичко на обикновените домашни мухи, от които хората
така се отвращават. Видовете мухи са удивително много и тъй като всички ентомолози
мислят по един и същи начин, изучаването на повечето видове, в това число и на открития
в Япония и много рядък осми мутант, е почти привършено. Може би поради факта, че
жизнената среда на мухите е прекалено близка до тази на хората.
Мъжът бе преценил, че най-напред трябва да обърне внимание на средата. Нима
фактът, че съществуват толкова много видове мухи, да не е елементарно доказателство за
високата им степен на приспособимост. Той просто подскочи от радост при това свое
откритие. Идеята му като че не бе никак лоша. Високата степен на приспособимост на
мухите означаваше, че те понасят отлично и условията на неблагоприятна среда, в която
други насекоми не могат да живеят. Пустинята например, където останалите живи
същества загиват...
Откритието роди и особения му интерес към пясъка. И ето че резултатът не закъсня.
Веднъж в пресъхналото корито на реката недалеч от дома си откри малко жълтеникаво
насекомо, наподобяващо твърдокрил градински бръмбар (Cicindela japonica Motschulsky).
Всеизвестно е, че въпросният вид има много варианти, що се отнася до цвета и окраската.
Но затова пък няма почти никаква разлика в конструкцията на предните крачета и тъкмо
те са онзи важен критерий за класификацията на вида. Или, казано по-точно, отликата в
предните крачета говори за отлика във вида. Вторите предни прешленчета на привляклото
вниманието му насекомо бяха наистина твърде характерни.
Обикновено предните крачета на представителите на този вид са черни, тънки и
много подвижни, докато при въпросния екземпляр бяха като покрити с дебела броня —
закръглени, дори топчести и жълти на цвят. Нищо чудно да беше от полепнал по тях
цветен прашец. Само че за това би трябвало да съществуват условия — наличието на
власинки например, по които цветният прашец да полепва. Ако не бе допуснал грешка
при огледа, то той би следвало да е направил невероятно по своята значимост откритие.
Само че за жалост изпусна насекомото. Беше прекалено възбуден, а и то летеше
много странно. Избяга му, а после се обърна и зачака, сякаш подканяйки го: „Хайде, хвани
ме де!“ Но щом той го доближи доверчиво, то отново му избяга, спря, обърна се и зачака.
В крайна сметка, след като измами безмилостно надеждите му, взе, че изчезна в тревата.
Така мъжът попадна окончателно в плен на въпросния бръмбар с жълти предни
крачета.
Наблюденията върху песъкливата почва го убедиха, че предположенията му са
верни. Всъщност бръмбарите са типични за пустинята насекоми. Според една теория
необикновеният начин, по който тези насекоми летят, е един вид уловка да подлъжат
дребните животни и да ги изкарат от дупките им. Съблазнени от бръмбарите, мишките и
гущерите се отдалечават от леговищата си, залутват се в пустинята и загиват от глад и
крайно изтощение. Бръмбарите само това и чакат и ги изяждат. Същите тези бръмбари
носят изисканото японско название „пощальони“ и са грациозни, ала в действителност
имат остри челюсти и са толкова кръвожадни, че се изяждат взаимно. Мъжът не знаеше
дали теорията е вярна, но в едно не се съмняваше — че е напълно запленен от загадъчния
полет на този вид бръмбари.
А това, естествено, засили и интереса му към пясъка — условието за съществуване
на същите. И той започна да чете всичко, попаднало му по темата. И колкото повече се
задълбочаваше, толкова по-ясно осъзнаваше, че пясъкът е нещо изключително интересно.
Например в енциклопедията на думата „пясък“ прочете следното:

ПЯСЪК: Съвкупност от миниатюрни каменни парченца. Понякога

съдържа желязна руда, калай и рядко — златен пясък. Диаметър: 1/8 мм.

Колко ясно определение наистина! С една дума, пясъкът е стрита скала и е

посредник между глината и чакъла. Но твърдението, че е посредник, междинно звено, все
още не е задоволително обяснение. Защо например от трите елемента — камък, глина и
пясък, тоест от сложното съчетание, изграждащо земята, единствен пясъкът е способен да
се изолира и образува пустинни и обширни райони с песъклива почва? Ако беше просто
междинно звено, то в резултат на ерозивното действие на вятъра и водата между скалите и
глината щеше да е възможно образуването на безброй междинни вещества — плод на
взаимното им проникване. Ала де факто има само три отчетливо различими една от друга
форми: камък, глина и пясък. А още по-удивителното е, че големината на песъчинките е
една и съща, независимо дали те са от крайбрежието на Еношима или от пустинята Гоби,
тоест тя показва много нищожно отклонение и следва разпределителната крива на Гаус.
Един коментар дава достатъчно просто обяснение за разпадането на почвата в
резултат на ерозивното действие на вятъра и водата: по-леките частици биват постепенно
отнасяни на големи разстояния. Но в коментара липсва обяснение за особения смисъл на
частиците с размер една осма от милиметъра. Затова пък друг труд по геология добавя
следното:
И течението на водата, и това на въздуха създават турбуленция. Най-малката дължина на вълната ѝ е почти равна
на диаметъра на песъчинките в пустинята.
Вследствие на тази особеност от почвата се извлича само пясъкът, и то под прав ъгъл на течението. Ако силата на
сцепление на почвата е малка, слабите ветрове, които, разбира се, са безсилни да поместят камъните и глината,
всмукват и издигат във въздуха пясъка. Впоследствие той отново пада на земята върху подветрената част.
Спецификата па пясъка е, изглежда, предмет на аеродинамиката.

Ако към това добавим и упоменатото по-горе определение, то:

...е частица разтрошен камък с големина, подходяща да бъде лесно носена от течението.
 На земята има вятър и водни потоци, тъй че образуването на пясъка е просто
неизбежно. И дотогава, докато ветровете духат, реките текат и моретата се вълнуват,
земята ще ражда и ражда пясък, който ще пъпли навред като живо същество. Пясъкът не
знае покой. И съвсем незабележимо, но неумолимо руши земята...
Мисълта за непрестанно движещия се пясък го вълнуваше, но и държеше в
състояние на невероятен шок. Абсолютната безплодност на пясъка, такъв какъвто
обикновено го изобразяват, не се дължи на присъщата му сухота, а очевидно на
непрестанното му движение, на което нито едно живо същество не е в състояние да устои.
Колко по-различно наистина от тягостния начин, по който хората се вкопчват
целогодишно един в друг.
Не ще и дума, че пясъкът не е пригоден за живот. Но дали стабилността е абсолютно
задължителна за съществуването? Нима отвратителното съперничество не е резултат
тъкмо на стремежа към стабилност? Ако човек се откаже от нея и се отдаде на движението
на пясъка, съперничеството ще изчезне. Нали в пустинята цъфтят цветя и живеят
насекоми и други животни. Тези живи същества са успели да се избавят от
съперничеството благодарение на невероятната си способност да се приспособяват.
Подобно на неговия бръмбар.
Докато рисуваше във въображението си вечно движещия се пясък, от време на време
го връхлиташе халюцинацията, че самият той става част от това непрестанно движение.

3
Навел глава, той тръгна, следвайки полумесеца на дюните, които обграждаха селото
като висока крепостна стена. Почти не обръщаше внимание на далечния пейзаж.
Ентомологът трябва да концентрира цялото си внимание върху пространство с радиус
около три метра край себе си. И да спазва друго едно основно правило — да не допуска
слънцето да му е в гръб. В противен случай собствената му сянка би изплашила
насекомите. Тъкмо затова челото и носът на колекционерите на насекоми са винаги силно
обгорели.
Мъжът продължи с бавна и равна крачка. Пясъкът непрестанно заливаше обувките
му. Освен плиткокоренни бурени, готови сякаш да избуят, стига да се намереше поне
мъничко влага, наоколо като че нямаше нищо живо. Само от време на време, привлечени
от миризмата на човешка пот, прелитаха кафеникави мухи. Но тъкмо защото мястото бе
такова, той можеше да се надява на успех. Пясъчните бръмбари не обичат да живеят на
рояци, но се твърди, че в изключителни случаи отделен екземпляр от тези насекоми
окупира за себе си пространство с радиус един квадратен километър. Просто трябваше да
е търпелив и да продължи да върви и търси.
Изведнъж спря. Нещо помръдна в корените на тревист гъсталак. Беше паяк. Паяците
не го интересуваха. Приседна да изпуши цигара. Вятърът от морето не секваше, далеч в
ниското поривисти бели вълни налитаха и забиваха зъби в основата на пясъчните дюни.
На запад, където дюните се спускаха и сливаха с брега, в морето се врязваше нисък хълм
от голи камъни. Слънцето бе разпиляло по тях остри игли от светлина.
Кибритът не палеше. Издраска десет клечки, но напразно. Около оста на всяка от
захвърлените в пясъка кибритени клечки се образуваха малки вълни. Със скоростта на
секундарната стрелка на часовника му. Той се съсредоточи в една и когато тя стигна до
петата му, стана. Изхрачи се и усети устата си ужасно пресъхнала.
Дали наистина тук нямаше кой знае колко насекоми? Сигурно движението на пясъка
бе прекалено бързо. Не, беше рано да се отчайва. Собствената теория му гарантираше
успех.
Линията на дюните се изравняваше, една част тръгваше от морето и се врязваше
далеч навътре в сушата. Хрумна му съблазнителната идея, че тъкмо там е желаната
плячка, и той се спусна по полегатия пясъчен хълм. На места останки от нещо като плет за
спиране на пясъка водеха към края на морския нос, отвъд който в ниското се стелеше
плато. Мъжът продължи пътя си напряко през съразмерните и равни като направени със
специална машина пясъчни кръгове. Изведнъж сякаш нож отсече гледката пред погледа
му и той се оказа на ръба на спускаща се в дълбока дупка урва.
Дупката с диаметър над два метра образуваше неправилен овал. Отсрещният скат
изглеждаше относително полегат, докато този пред него му се стори почти отвесен. Точно
на ръба, там, където бе стъпил, пясъкът правеше голяма мека гънка като ръба на дебел
керамичен съд. Мъжът пристъпи внимателно и надникна в дълбоката яма. Противно на
околния блясък сенчестото дъно подсказваше, че вече се свечерява.
Долу в мрака се гушеше притихнала малка къща. Единият край на покрива ѝ
опираше диагонално в пясъчната стена. Като стрида е, помисли си мъжът. Така или иначе,
просто е невъзможно да устои на закона на пясъка.
Приготви се да снима и в същия миг пясъкът под краката му се раздвижи с леко
свистене. Отстъпи ужасен, но известно време пясъчният водопад не спря. Какъв крехък и
опасен баланс!
Задъхан, мъжът изтри няколко пъти потни длани в панталоните си.
Край него някой се окашля. Не беше забелязал кога един старей, навярно рибар от
селото, се бе приближил и почти докосваше рамото му. Старецът погледна фотоапарата,
сетне дъното на ямата и изкриви лице в усмивка. Набръчканата кожа му придаваше вид на
ощавен заек. В ъглите на очите му се бе събрал лепкав секрет.
— Оглед ли правите?
Подет от вятъра, слабият му глас прозвуча като от транзистор. Но диалектът бе ясен
и не особено труден за разбиране.
— Оглед ли? — Сепнат, мъжът прикри с длан обектива и придърпа сакчето за
насекоми така, че старецът да го види. — За какво говорите? Нищо не разбирам... Ето
вижте, ловя насекоми. Специалност са ми тези, които обитават пясъците.
— Каквооо?
Старецът, изглежда, не го разбра.
— Ловя насекоми — повтори високо мъжът. — Насекоми. На-се-ко-ми.
— Насекоми ли?
 Старецът като че не повярва. Извърна се и се изплю. Или, казано по-точно, остави
храчката сама да се оцеди от устата му. Вятърът я откъсна от устните му и я повлече като
конец. Защо ли нервничи така, недоумяваше мъжът.
— Какво, някакви проверки ли се правят тук?
— Не, не, щом не сте по такава работа, няма значение...
И без да кимне, му обърна гръб и се отдалечи бавно по ръба на ямата, като влачеше
носовете на сламените си сандали.
На петдесетина метра встрани трима еднакво облечени мъже го чакаха, клекнали
неподвижно в пясъка. Не бе разбрал кога са се появили. Този в средата държеше бинокъл
и го подмяташе на коленете си. После, когато и старецът се присъедини към тях, селяните
започнаха да обсъждат нещо. Изглежда, спореха разпалено, защото ритаха нервно пясъка
в краката си.
Тъкмо се канеше да поднови лова си, и старецът се върна тичешком.
— Излиза, че не сте изпратен от префектурата, така ли?
— От префектурата ли?... Нищо подобно. Бъркате ме с някого.
И за да покаже, че всичко това вече му действа на нервите, мъжът извади рязко
визитната си картичка. Старецът дълго я разчита, мърдайки напрегнато устни.
— Аа, учител значи...
— Да, нямам нищо общо с префектурата.
— Хм, значи работите като учител!
Старецът като че най-сетне разбра и в ъглите на очите му се събраха ситни бръчици.
После понесе почтително визитната картичка към тримата мъже. Те, изглежда, също
останаха доволни, защото веднага скочиха и се отдалечиха.
Но старецът пак се върна при мъжа.
— И какво мислите да правите сега?
— Как какво? Ами да търся насекоми.
— Само че последният автобус вече замина...
— А не бих ли могъл да преспя някъде тук?
— Да преспите ли? В това село? — Лицето на стареца се издължи.
— Ако тук не може, ще отида пешком до съседното.
— Пешком!...
— И без това не бързам особено...
— Ама моля ви се, защо да си правите такъв труд... — Старецът изведнъж стана
много словоохотлив и забъбри сговорчиво: — Сам виждате, че селото ни е бедно и няма
нито една прилична къща. Но ако това няма да ви притесни, ще кажа на този-онзи и ще се
опитам да ви помогна.
Изглеждаше напълно добронамерен. Мъжете, онези тримата, бяха съвсем очевидно
нащрек. Може би защото очакваха появата на чиновник от префектурата. Но ето че, щом
подозренията им се разсеяха, отново станаха добри и най-обикновени рибари. Поне ако
съдеше по стареца.
— Ще съм ви признателен... Разбира се, ще се отблагодаря по подходящ начин... Знаете
ли, много обичам да отсядам в такива селски къщи...

4
Вятърът постепенно стихна и слънцето залезе. Мъжът вървя покрай дюните, докато
не престана да вижда оставените от вятъра рисунки върху пясъка.
За улов и дума не можеше да става.
Щурец с малки крила и щипалка с бели мустачки от семейство правокрили.
Бръмбар-отшелник на червени ивици и още едно насекомо, в названието на което не
беше съвсем сигурен, но, общо взето, също някаква разновидност на бръмбарите.
От твърдокрилите, които всъщност го интересуваха, намери само белогърби
хоботници и дългоноги пощальони.
Не му попадна нито един екземпляр от пясъчните бръмбари — основната цел на
издирванията му. Но пък тъкмо поради това удоволствието от утрешния лов бе още по-
голямо...
От умора в дъното на очите му затанцуваха бледи пламъчета. Изведнъж мъжът спря
машинално и се втренчи в тъмната повърхност на дюните. Нямаше смисъл. Във всяко
помръдване съзираше бръмбар.

Както обеща, старецът го чакаше пред канцеларията на селската задруга. Вътре,

изглежда, имаше събрание. Четирима-петима мъже седяха в кръг, избухваха смехове. Над
входа висеше дълго платно с надпис: „Обичай своя дом!“ Старецът подвикна нещо и
смеховете рязко секнаха. После той тръгна с наведена глава пред мъжа. Покритият с миди
път белееше смътно в здрача.
Стигнаха до една от ямите на билото на дюните. В самия край на селото.
Оттам тясна пътечка се спускаше надясно по склона. След малко старецът се
приведе в мрака, плесна с ръце и извика високо:
— Ей, старо, къде си?
— Тук съм, тук съм. До чувалите има стълба — долетя глас от дъното на
непрогледната тъмнина в краката им. Потрепна и слабото пламъче на фенер.
Вярно, че без стълба човек не би могъл да се спусне в ямата. Разстоянието до дъното
беше три пъти по-голямо от височината на къщата и дори стълба малко помагаше.
Склонът, който през деня му се бе видял полегат, сега изглеждаше съвсем отвесен. Пък и
въжената стълба бе от парчета и доста несигурна, тъй че загубеше ли равновесие, човек
щеше да се заплете и увисне някъде по средата ѝ. Все едно, че си в естествено укрепление,
хрумна му.
— Не се притеснявайте от нищо, ами си починете хубавичко...
Старецът не си направи труда да слезе с него, а се обърна и си тръгна. Върху главата
на мъжа се посипа пясък и, кой знае защо, той неочаквано си спомни детството и сам се
удиви безкрайно. Мислеше, че онази, на която подвикнаха „старо“, е възрастна, но
излязлата да го посрещне с фенер в ръка жена беше дребна и приятна, при това най-много
тридесетгодишна. Сигурно се беше напудрила, защото лицето ѝ изглеждаше удивително
бяло за човек, който живее толкова близо до морето. Така или иначе, мъжът се почувства
дълбоко благодарен, че тя го посрещна толкова топло — жената не се опитваше да скрие
задоволството си.
Защото иначе той едва ли щеше да влезе в този дом. Можеше да реши, че се
подиграват с него, и моментално да избяга оттук. Стените на къщата се бяха олющили,
вместо плъзгащи се врати висяха рогозки. Гредите клюмаха на една страна, а рогозките на
пода изглеждаха напълно изгнили и джвакаха под краката като мокра гъба. При това вътре
вонеше на разлагащ се спечен пясък.
Но всичко е въпрос на настроение. Любезността на домакинята го обезоръжи и
мъжът си каза, че една нощ все ще издържи някак. Ще е дори неповторимо преживяване.
Пък и ако щастието му се усмихне, може да попадне на някое интересно насекомо. Във
всеки случай обстановката беше повече от идеална за буболечки.
Предчувствието му се потвърди. Едва успя да се настани на предложеното му място
до вдълбаното в пода огнище, и чу шумолене. Наподобяваше шума на дъжд. Беше
гъмжило от бълхи. Това обаче не можеше да го изплаши. Ентомологът е винаги подготвен
за подобни изненади. Просто трябваше да напръска отвътре дрехите си с ДДТ и преди сън
да намаже откритите части на тялото си с лекарство против ухапвания.
— Аз таман съм се захванала да стъкмя нещо за ядене, а вие през това време... —
рече жената, взе лампата и се привдигна от пода. — Потърпете тук мъничко на тъмно.
— Само една лампа ли имате?
— Да, за съжаление... — Тя се усмихна смутено и на лявата ѝ буза се появи
трапчинка.
Стори му се доста привлекателна. Като се изключеха очите обаче. Погледът им бе
някак странен. Сигурно е болна, помисли си. Гримът очевидно не можеше да скрие
възпалените им ъгли. Да не забравя да си сложа капки преди сън, подсети се той.
— Все едно, но преди вечеря бих искал да се изкъпя...
— Да се изкъпете?...
— Да, не може ли?
— Много съжалявам, но бихте ли почакали до вдругиден?
— Как така? Че аз вдругиден няма да съм тук! — И, кой знае защо, се засмя
прекалено високо.
— Така ли?...
Лицето ѝ се сгърчи. Тя извърна глава встрани. Сигурно се огорчи, хрумна му. Но пък
и тия прости хорица не се и опитват да скрият чувствата си. И той облиза няколко пъти
устните си. Беше леко объркан и смутен.
— Е, ще мина и без баня. Мога и само да се облея, че целият съм в пясък.
— Много съжалявам, но е останало едно ведро вода... Кладенецът е толкоз далеч, че
...
Стори му се така объркана, че реши да не я занимава повече с това. Колкото и да му
беше неприятно, скоро сам се убеди, че къпането е съвсем безсмислено.
Жената донесе вечерята — супа от миди и варена риба. Типично морско меню.
Нямаше нищо против, но щом започна да се храни, тя отвори над главата му голям
хартиен чадър.
— Това пък защо? — Реши, че е някакъв местен обичай.
— Амии... Иначе яденето ще се напълни с пясък и...
— Как така? — Той погледна удивен към тавана, но не забеляза там дупки.
— Пясъкът... — Жената също погледна нагоре. — Сипе се отвред... Един ден да не
почистя, и се натрупват три пръста.
— Покривът ли не е наред?
— Аа, и съвсем нов да е, пясъкът пак намира пролуки... Страшна работа. Направо
няма спасение от него. По-лош е от дървоядите.
— От дървоядите ли?
— Буболечките, дето правят дупки в дървото.
— Сигурно за термитите говорите?
— Не, едни ей толкова големи... и корави...
— Аа, тогава значи бръмбари-дървопробивачи...
— Дървопробивачи ли?
— Червеникави и с дълги мустаци, нали?
— Не, леко бронзови и с формата на оризово зърно...
— Тогава значи дъгоцветен бръмбар.
— Така ли? Е, сигурно дъгоцветен бръмбар. Не си ли нащрек, за нула време ще
направи на нищо ей такава греда.
— Кой, бръмбарът ли?
— Не, пясъкът...
— Защо?
— Ами влиза отвред. А когато вятърът е от лошата страна, се натрупва под покрива
и ако не го изринеш, ще стане толкоз много, че дъските няма да издържат...
— Да, да, разбирам, че е много страшно, като се натрупа на покрива... Но е смешно
да се твърди, че кара гредите да гният.
— Защо пък, наистина е така.
— Не е възможно, тъй като пясъкът е съвършено сух.
— Но те наистина изгниват. Ако му оставите нови-новенички гета, само след
половин месец ще се скапят. Казват хората, че направо нищо не остава от тях, тъй че
сигурно е вярно...
— Не разбирам защо.
— Ами дървото гние, а заедно с него и пясъкът... Чувала съм даже, че гредите на
тавана на някоя засипана къща стават на отлична пръст. Направо краставици да садиш на
нея...
— Не може да бъде! — възкликна троснато мъжът и лицето му се изкриви в гримаса.
Имаше чувството, че невежеството ѝ обижда собствените му представи за пясъка. — И аз
знам нещичко по този въпрос... Работата е там, че пясъкът все се движи... Непрестанно.
Целогодишно... Това движение е животът му... Никога... никъде, не спира — нито във
водата, нито във въздуха. Движи се свободно и неудържимо... Затова не всяко живо
същество издържа сред него… Включително и бактериите, които причиняват гниене. Как
да се изразя по-добре... пясъкът е олицетворение на чистотата, на девствеността. И по-
скоро предотвратява гниенето. Изобщо за такова нещо, за гниене, и дума не може да
става... А да не говорим за твърдението, че самият той гние... Първо на първо, пясъкът е
напълно достоен за уважение минерал. Как така ще гние!
Жената мълчеше напрегнато. А той, без да каже и дума повече, дояде набързо, сякаш
го гонеха, вечерята под разпънатия над главата му чадър. Върху чадъра се бе събрал
толкова пясък, че да пишеш по него с пръст.
На всичко отгоре влагата не се издържаше. Но не пясъкът, а тялото му бе пропито с
влага. Бръкна за цигарите. И джобът му бе пълен с пясък. Почувства горчивия вкус на
тютюна, преди още да запали.
После измъкна насекомите от стъкленицата с цианкалия. Искаше, преди да са се
вкочанили, да опита да съхрани поне формата на крачетата им, като ги забоде с карфици.
Вън, под навеса, жената дрънчеше със съдовете... Интересно, имаше ли още някой тук, в
този дом?
Жената се върна и започна да му постила в ъгъла. Щом слага мен тук, тя самата къде
ли се кани да спи, зачуди се той. Сигурно във вътрешната стая зад завесата от рогозки.
Други стаи като че нямаше. И все пак беше странно да настанява госта в преддверието, а
стопанката да спи във вътрешната стая. Или пък там лежеше тежко болен, който не
можеше да се движи?... Може би. Във всеки случай такава мисъл бе далеч по-естествена.
Ами да. Иначе откъде-накъде една самотна жена ще си прави труда да се занимава
толкова със случаен странник.
— Има ли и някой друг тук?
— Как друг?
— Някой от домашните ви...
— Не, сама съм. — И сякаш прочела мислите му, жената се засмя смутено. — От
този пясък всичко е пропито с влага. Даже завивките.
— А съпругът ви? Къде е?
— Амии миналата година... по време на тайфуна... — Тя продължаваше без нужда да
разбухва възглавницата, да опъва чаршафа, да се суети. — А в нашия край тайфуните са
много страшни... Пясъкът се срива с трясък като лавина. Докато таз-оназ за една нощ
натрупва три-четири метра, че и повече...
— Какво говорите?!
— И колкото и да ринеш, не можеш насмогна. Та мъжът ми извика, че курникът
пада, и заедно с момиченцето ми — то беше в прогимназията — изхвръкнаха навън. Аз
пък трябваше да гледам тук да не стане нещо, та не излязох... А на заранта, като се
развидели и вятърът стихна, излязох. От курника нямаше и помен... И от тях...
— Затрупа ли ги?
— Да, съвсем...
— Но това е ужасно... Кошмар!... Пясъкът е нещо... Ужасяващо!...
 Изведнъж лампата примигна и едва не угасна.
Пак той, пясъкът.
Жената се отпусна на четири крака, протегна ръка и като се разсмя, опипа фитила.
Лампата пак пламна ярко. Без да променя позата си, жената се вторачи в пламъчето и на
лицето ѝ застина неестествена усмивка. Хрумна му, че го прави нарочно, за да покаже
трапчинката си, и внезапно се вцепени от напрежение. Стори му се направо цинично от
нейна страна. Още повече, че само преди миг му разказа за гибелта на най-скъпите си
същества.

5
— Ей, донесохме лопата и тенекии за още един човек! Ей!
Гласът идеше отдалеч, но прозвуча съвсем ясно — сигурно използваха мегафон. И
разсея напрежението. После се чу грохот — паднаха, удряйки се един о друг, някакви
метални предмети. Жената подвикна в отговор и стана.
Подразни го усещането, че нещо се крои зад гърба му.
— Какво значи това? Излиза, че все пак има още някой тук.
— Ох, недейте така... — Жената се присви, сякаш я по- гъделичкаха.
— Но нали току-що извикаха „за още един човек“?
— Аа, те... това... за вас говорят.
— За мен ли?... Че какво общо имам аз с някаква си лопата и тям подобни?...
— Ами че аз да не съм човек без работа и грижи, че... Затова хайде, давайте
лопатата!
— Прощавайте, но вашата е ей там.
И наистина под стряхата до вратата стояха лопата и две газени тенекии със
специално прикрепени дръжки. Бяха навярно същите, които преди малко с вика „за
другия“ някой хвърли отгоре, от пътя. Подготовката бе толкова прецизна, че той дори се
удиви как са могли да предугадят намерението му. Още повече, че преди малко и сам не
знаеше, че ще му хрумне да се залови да помага. Почувства се унизен и настроението му
се раз-вали. Дръжката на лопатата, издялана от чворесто дърво, бе много дебела, а на
всичко отгоре се бе излъскала и потъмняла от дълга употреба. Мъжът загуби всякакво
желание да помага.
— Аха, кошът е вече при съседите — извика възбудено жената. Изглежда, не бе
забелязала колебанието му. Гласът ѝ бе съвсем различен отпреди — весел и уверен.
И наистина гласовете, долитащи преди време отдалеч, вече се чуваха съвсем
наблизо... Няколко ритмични възгласа, след тях нисък шепот, придружен със сдържан
смях, а после пак възгласи. Ритъмът на работата изведнъж го оживи и развесели. По
всичко личеше, че в този непретенциозен свят не бе кой знае какво чудо гостът, на когото
са дали за една нощ подслон, да се хване за лопатата. Напротив, по-странни като че биха
изглеждали собствените му колебания. Той издълба с пета дупка в пясъка и закрепи в нея
лампата.
 — Няма, предполагам, значение къде точно ще копая, нали?
— Е, не съвсем къде да е...
— Ами тук, да речем...
— Добре, но гледайте да е от горе на долу по стената, без да я подкопавате.
— Във всички къщи ли сега изриват пясъка?
— Ами да, нощем е влажен и е по-лесен за работа... Защото, като е сух... — тя вдигна
очи нагоре -- никога не знаеш кога и откъде ще започне да се свлича...
Той също погледна нагоре и видя с очите си издаващата се като козирка пясъчна
грамада на ръба… Приличаше на пряспа, готова всеки миг да се откърти и да по-лети
надолу.
— Че то е направо опасно!
— Ами, нищо подобно — насмешливо и почти кокетно възрази жената. — Ето, и
мъглата вече пада...
— Мъглата ли?...
И наистина звездите започнаха да се топят и оредяват. На границата между небето и
пясъчната стена постепенно се разстилаше дрипава и мътна пелена.
— Защото и пясъкът поема много мъгла, та... А когато соленият пясък се напои с
мъгла, се втвърдява като ле-пило...
— Не може да бъде...
— Така е. По брега при отлив и танк ще мине преспокойно.
— Много странно...
— Истината ви казвам. И затуй с всяка изминала нощ буцата ей там горе се
уголемява... А когато вятърът е от лоша страна, пясъкът се сипе като днес на чадъра...
Следобед изсъхва и цялата тая грамада бухва долу. И ако се случи да падне на лошо
място... където гредите са слаби, край...
Даа, кръгозорът ѝ бе невероятно тесен. Но веднъж навлязла в свои води, тя се оживи
неузнаваемо. Сигурно това беше и пътят към сърцето й. Не че този път го привличаше
особено, но в думите ѝ се усещаше някаква възбуда, извикваща в съзнанието му помисли
за скритото под грубите ѝ работни дрехи тяло.
И мъжът също заби с все сили нащърбената лопата в пясъка под краката си.

6
Когато за втори път пренесе газовите тенекии, се чуха гласове и горе на пътя
проблесна фенер.
— Това е кошът — рязко, дори грубо поде тя. — Тук вече стига. Помогнете ми да се
оправя ей там.
Едва сега той разбра предназначението на заровените горе до стълбата торби с
пясък. По тях минаваше въжето, с което спускаха и вдигаха кошовете. Работеха на групи
— както му се стори, две-три — с по четирима души във всяка. Повечето бяха, изглежда,
млади хора и действаха бързо и ефективно. Докато кошът на едната група се пълнеше,
другият вече чакаше реда си. На шестия път пясъкът, който двамата с жената бяха
струпали на огромна купчина, се стопи.
— Тия момчета са страхотни! — Гласът му преливаше от искрена симпатия. Избърса
с ръкава на ризата потта си. Младежите наистина му бяха симпатични. Свършили си бяха
сериозно и съсредоточено работата, без присмехулни подмятания или жест по негов адрес,
че се е хванал да помага.
— Да... Ние тук наистина следваме девиза: „Обичай своя дом!“
— Що за обич е това?
— Обич към родното място.
— Чудесно наистина!
Той се засмя, след него и тя. Но, види се, сама не разбра защо и на какво точно се
смее.
В далечината се чу бумтенето на отдалечаващия се мотор.
— А сега да отдъхнем...
— Аа, не. Като обиколят всички, кошовете пак се връщат.
— Че какво от това? Останалото може и утре... — И той тръгна безгрижно към
преддверието с пръстения под, но тя не показа признаци, че се кани да го последва.
— Ама не бива така. Трябва поне веднъж да се обиколи къщата.
— Да се обиколи къщата ли?
— Ами не можем да оставим пясъкът да я затрупа... Той вали отвред...
— Но това означава да се разправяме чак до сутринта.
Само че жената се обърна рязко и сякаш предизвикателно и се отдалечи припряно.
Сигурно се канеше да се върне при стената и да продължи работа. Досущ като пясъчен
бръмбар, хрумна му.
Вече схвана за какво става дума, тъй че нямаше да ѝ се остави.
— Просто невероятно! И това всяка нощ!
— Пясъкът не почива, та... А и кошовете, и пикапът обикалят цяла нощ.
— Сигурно... — Нямаше съмнение, че е така. Пясъкът наистина не преставаше нито
за миг да се сипе, не си даваше покой. Мъжът се почувства напълно объркан. Имаше
странното усещане, че на пръв поглед малката и безобидна змия, която случайно е
настъпил по опашката, неочаквано се е оказала смайващо голяма и страховитата й глава е
вече зад гърба му.
— Излиза тогава, че живеете само за да изривате пясъка, така ли?
— Да, но не можем току-така да се измъкнем някоя нощ и да избягаме...
Мъжът още повече се обърка. Не желаеше за нищо на света да бъде въвлечен в такъв
живот.
— Как да не може? Може!... Съвсем просто е... Всичко може, стига да иска човек!
— Не, не бива... — отвърна безразлично жената, дишайки в такт с движенията на
ръцете си. — Селото продължава да живее все някак само благодарение на това, че не
спираме да изгребваме пясъка... Престанем ли, за по-малко от десет дни той ще ни
погребе... Ай, ето че дойде ред на съседите... До тях стигнаха...
 — Просто съм благодарен за превъзходния разказ... Предполагам, че тъкмо по тази
причина и ония с коша действат толкова сърцато, нали?
— На тях управата им плаща някаква надница...
— Щом се намират пари за надници, защо тогава не направят по-надеждна преграда
против пясъка? Да насадят дървета или нещо подобно.
— Сметките показват, че по този начин излиза по-евтино...
— По този начин ли?... Начин, казвате! — Изведнъж се задуши от гняв. Хвана го яд
и на онези, които я бяха вързали на това място, и на жената, че се бе оставила да постъпят
така с нея. — Защо, по дяволите, сте се вкопчили, и то с цената на такива усилия, за това
село?... Не мога да разбера. Не, не мога!... Какво си мислите? Че пясъкът е някаква си
дреболия? Грешите, ако си въобразявате, че можете да му се опрете с този ваш начин!
Глупости! Абсурд! Но край! Точка!... Не изпитвам и капчица съчувствие!
Запрати лопатата върху захвърлените наблизо газени тенекии и влетя в къщата, без
да обръща внимание на израза на лицето ѝ.
Почти не мигна. Вслушваше се в движенията на жената вън и усещаше някаква
неловкост. Нима изстъплението му не показваше, че всъщност я ревнува от онези, които я
бяха вързали за това място; нима не издаваше желанието му тя да захвърли работата си и
да се промъкне крадешком в постелята му? Вярно, че бушуващите в душата му чувства
като че не бяха само гняв от глупостта на тази жена. Имаше нещо по-дълбоко и сериозно.
Постелята ставаше все по-влажна, а по кожата му полепваше все повече пясък. Прекалено
несправедливо, прекалено гадно! Но и нямаше защо да се упреква, че захвърли лопатата и
се прибра да си легне. Не беше нужно да поема върху себе си чак такава отговорност. И
без това си имаше достатъчно много задължения в живота. Всъщност и пристрастието му
към пясъка, а и събирането на насекоми не бяха нищо друго, освен опит да избяга, ако ще
и за малко, от задълженията и от собственото си бездействие.
Не можеше да заспи и това си е.
А вън жената не преставаше да се движи, да снове насам-натам. Кошовете пак ту
идваха, ту пак си отиваха. Ако това продължеше прекалено, следващият му ден щеше да е
провал. Мислеше да стане още призори и да оползотвори чудесно времето си. Но колкото
повече се насилваше да заспи, толкова по̀ се разсънваше. Очите го засмъдяха — сълзите и
трескавото мигане бяха безсилни срещу непрестанно сипещия се пясък. Разгърна хавлиена
кърпа и покри с нея лицето си. Едва дишаше, но така бе за предпочитане.
Опита се да мисли за друго. Щом затвори очи, към него се понесоха като въздишки
безброй дълги линии. Бяха движещи се по дюните пясъчни бръчки. Сигурно се бяха
отпечатали върху ретината му след целодневно напрегнато взиране. Същите тези пясъчни
потоци бяха погълнали и унищожили цветущи градове и велики империи. Да, ако не го
лъжеше паметта, терминът бе „сабулация“. Сабулация на Римската империя. А и
възпетите от Омар Хаям градове с дюкяните на шивачите и месарите, с пазарите и
сложната плетеница от пътища. Пътища от векове и за векове. Били са нужни години на
разправии и петиции до властите, за да се промени дори само един от тях... Древни
градове, в жизнеспособността на които никой не се е съмнявал... Но в крайна сметка и те
не са могли да устоят на закона на движещия се пясък с диаметър една осма от
милиметъра.
Пясък...
До него всяка форма е нереална, мъртва. Реално е само движението му —
движението на пясъка, опровергаващ всякаква форма. Но зад тънката дъсчена стена вън
жената продължаваше да рине. Какво, по дяволите, мислеше, че ще направи? Какво се
надяваше да постигне с тези свои слаби женски ръце? Все едно да се опиташ да изпомпаш
морето и да вдигнеш на опразненото място къща. Когато спускаш кораб на вода, трябва да
се съобразяваш със свойствата на водата, нали така?
Тази мисъл внезапно го избави от тягостното притеснение, което, странно защо,
шумът от лопатата вън му внушаваше. Щом корабът е пригоден да плава по вода, значи
ще може да плава и по пясък... Стига да се освободяха от предубеждението, че къщите са
нещо неподвижно, непреносимо... щеше да отпадне и необходимостта да си хабят
енергията в изтощителна борба с пясъка. Плаващ свободно по пясъка кораб... Носеща се
волно по вълните къща... безформени села и градове...
Но все пак пясъкът не е течност. Тъй че от него не може да се очаква да задържа на
повърхността си предмети. Като хвърлиш в него предмет с по-малко относително тегло,
например коркова тапа или нещо подобно, след известно време потъва. Корабът, който би
могъл да плава по пясъка, трябва да притежава съвсем различни качества. Да речем, къща
като бъчва, която се движи, поклащайки се... Ако леко се върти, ще може да отърсва
посипалия се по нея пясък и отново ще изплава тутакси на повърхността... Е, ако
постоянно се върти, хората в нея едва ли ще се чувстват стабилно... Но ако примерно се
прибегне до друга конструкция... на две бъчви една в друга... като вътрешната е
фиксирана около ос, тъй че подът ѝ да се подчинява на закона за земното притегляне и да
е неизменно надолу... тя ще е неподвижна и само външната ще се върти... Къща,
поклащаща се като махалото на огромен часовник... Къща-люлка... пустинен, пясъчен
кораб...
Непрестанно движещи се села и градове от скупчили се на едно място такива
кораби...
Без да разбере кога, задряма.

7
Събуди го кукуригането на петел. Звучеше като скрибуцането на ръждясала люлка.
Беше тревожно, неприятно събуждане. Имаше чувството, че едва се е зазорило, но
часовникът на ръката му показваше единадесет часа и шестнадесет минути. Следователно
и слънчевите лъчи бяха ослепителни. Но там, горе. А тук бе сумрачно, защото се
намираше на дъното на яма и слънцето все още не бе успяло да проникне до долу.
Скочи припряно. Натрупалият се по лицето, главата и гърдите му пясък се посипа с
тихо шумолене. А полепилият се около носа и устата му се бе втвърдил от потта. Той го
изтри с опакото на ръката си и запремигва объркан. Изпод възпалените и някак
неестествено грапави клепачи потекоха неудържимо сълзи. Но само те не бяха достатъчни
да отмият събралия се във влажните ъгли на очите му пясък.
Тръгна към ведрото в преддверието за шепа вода. И изведнъж забеляза жената.
Спеше от другата страна на огнището и едва чуто сумтеше. Забравил напълно болката в
клепачите, той затаи дъх.
Жената бе съвършено гола.
Плуваше като мътна сянка пред замъглените му от сълзите очи. Лежеше по гръб на
рогозката и освен главата цялото ѝ тяло бе изложено на показ. Бе поставила ръка върху
долния край на гладкия си стегнат корем. Всички онези части, които обикновено човек
прикрива, бяха напълно разголени и само лицето, което иначе никой не се стеснява да
показва, се таеше под хавлиената кърпа. За да предпазва, разбира се, носа, устата и очите ѝ
от пясъка. И все пак този контраст като че подчертаваше още по-категорично голотата ѝ.
Освен това тялото ѝ бе покрито с тънка пелена от фин пясък. Той прикриваше
отделни детайли и подчертаваше женствените линии. Жената бе сякаш варакосана с пясък
скулптура. Изведнъж изпод езика му бликна гъста и лепкава слюнка. Не можеше обаче да
я преглътне. Иначе набилият се между устните и зъбите му пясък щеше да плъзне из
цялата му уста. Наведе се над пръстения под и започна да плюе. Но все не можеше да се
избави от усещането, че устата му е пълна. Сякаш пясъкът непрестанно извираше измежду
зъбите му.
За щастие ведрото бе отново напълнено до ръба с вода. Изплакна си устата, изми си
лицето и се почувства като възроден. Никога досега не бе осъзнавал така остро чудото на
водата. И тя подобно на пясъка бе неорганично вещество. Обикновено, прозрачно
неорганично вещество, но по-подходящо за човешкото тяло от всяко друго... Остави
водата да се плъзне бавно в гърлото му и се опита да нарисува във въображението си
животно, което се храни с камъни...
Извърна се и пак погледна жената. Но не изпита желание да се приближи към нея.
Приятно е да гледаш покрита с пясък жена, но да я докосваш, едва ли.
Сега, на дневна светлина, вчерашната възбуда и раздразнение му се струваха
нереални. Тъкмо щеше да има какво да разказва. И той се огледа наоколо, сякаш за да
запамети добре онова, което бе вече спомен. После се застяга припряно. Ризата и
панталоните му бяха натежали от пясък. Но струваше ли си да обръща внимание на такива
дреболии? Оказа се обаче, че да изтърсиш набилия се в дрехите пясък е по-трудно,
отколкото да си изчистиш пърхота от главата.
И обувките му бяха потънали в пясъка.
Може би, преди да си тръгне, бе редно да каже нещо на жената... Но ако я събудеше,
щеше да ѝ създаде излишно неудобство, да я накара да се засрами. Но как тогава да ѝ
плати за нощувката?... Или по-добре на връщане да се отбие в управата на селската
задруга и да даде парите на стареца — онзи същия, който предния ден го доведе тук.
Като се стараеше да не вдига шум, мъжът се измъкна предпазливо навън.
Пламнало като кипящ живак, слънцето се бе вече спряло на горния край на стената и
постепенно изпълваше с лъчите си дъното на ямата. Ослепителната светлина бе тъй
неочаквана, че мъжът мигновено извърна лице. Но в следващия миг забрави за нея и се
втренчи смаян в пясъчната стена.
Невероятно! Висящата през нощта там въжена стълба беше изчезнала.
Наполовина заровените в пясъка торби, които му служеха за ориентир, си бяха на
мястото. Не, не грешеше. Спомняше си прекрасно къде точно бе стълбата. Нима само тя
бе погълната от пясъка?... Той се втурна към стената, заби ръце в нея и затърси. Пясъкът
не оказа никаква съпротива и потече надолу. Все пак не търсеше игла, тъй че, щом още
първият му опит пропадна, колкото и да ровеше, нищо нямаше да открие... Като се
мъчеше да заглуши надигащата се в душата му тревога, мъжът отново огледа с напрегнато
удивление стръмнината.
Нямаше ли все пак местенце, по което да успее да се изкатери догоре. Обиколи два-
три пъти къщата. Най-малко бе разстоянието между покрива и ръба на северната стена,
тази откъм морето, но и тя трябваше да е десет метра, че и повече. А и точно там бе най-
стръмно. На всичко отгоре застрашително надвисналата от ръба пясъчна грамада
изглеждаше направо опасна.
Сравнително по-полегата и извита като вътрешността на конус бе май западната
стена. По най-оптимистична преценка наклонът там бе около петдесет или дори
четиридесет и пет градуса. И мъжът постави предпазливо крак. Всяка крачка нагоре го
връщаше с половин крачка назад. И все пак имаше надежда, че ще се справи, макар и с
огромни усилия.
Първите пет-шест крачки наистина се оказаха успешни. После краката му започнаха
да затъват. Преди да разбере дали изобщо напредва, затъна до колене и вече не можеше да
помръдне. Опита отчаян да продължи на четири крака. Пламтящият пясък изгаряше
дланите му. От всяка пора на кожата му рукна пот. Потта се смеси с пясък и очите му се
слепнаха. После мускулите на краката му се схванаха и повече не можеше да ги помръдне.
Спря за малко, колкото да си поеме дъх. Мислеше, че е изминал значително
разстояние, но отвори широко очи и ужасен откри, че не се е изкачил и на пет метра.
Какво, по дяволите, постигна с тези неимоверни усилия? А и склонът се оказа два пъти по-
стръмен, отколкото като го гледаше отдолу. От това място нагоре бе даже още по-
страшен. Мислеше, че се катери, а се оказа, че е прахосал силите си просто за да се зарови
в пясъчната стена. Надвисналата отгоре му грамада му препречваше пътя.
Опита отчаян да се придвижи поне още малко, но щом протегна ръка, внезапно загуби
почва под краката си. Нещо като че го откърти рязко от стената и той се стовари на дъното
на ямата. Лявото му рамо изхрущя като пречупена клечица за хранене. Ала не усети кой
знае каква болка... Сякаш за да я пооблекчи, по склона потече с нежен ромон ситен пясък.
Но скоро спря. Дори контузията му се оказа нищожна.
Беше рано да изпада в паника.
Потисна с мъка желанието да закрещи и се върна бавно в къщата: Жената спеше в
същата поза. Започна да я вика. Отначало тихо, после все по-високо. Вместо отговор тя се
обърна сякаш вбесена на другата страна.
Посипалият се от тялото ѝ пясък откри отделни места от кожата на раменете, ръцете,
корема, хълбоците. Не му беше обаче до това. Той се приближи до нея и дръпна рязко
кърпата от главата ѝ. Лицето ѝ, цялото на петна, бе отблъскващо грубо в сравнение с
пясъчния варак по тялото ѝ. Явно, че поразилата го снощи при светлината на лампата
белота бе пудра. Но тя вече се бе изтрила и само тук-там все още личаха белезникави
петна. Като изпържен без яйце евтин котлет, хрумна му. И той удивен проумя, че бялото
по лицето ѝ е било навярно обикновено брашно.
Най-сетне тя отвори наполовина очи. Ярката светлина като че я заслепи. Той сграбчи
раменете ѝ, разтърси я неистово и заговори бързо и умолително:
— Слушайте, стълбата я няма! Откъде, кажете, да се покатеря, за да изляза оттук, а?
Ами че от тази дупка е невъзможно да се измъкнеш без стълба!
Жената грабна нервно кърпата и неочаквано се плесна няколко пъти рязко по лицето
с нея. После му обърна гръб и легна по очи на пода с присвити крака. Може би ѝ е
неудобно, че е гола, мина му през ума. Но нито беше време, нито място за такива работи.
Мъжът ревна, сякаш нещо в него се скъса:
— Вие какво, подигравате ли се? Ако не извадите веднага стълбата, не знам какво
ще направя. Бързам, разберете! Слушай, кажи веднага къде си я скрила! Хич не ми е до
шеги. Стълбата! Веднага!
Но жената не отвърна нищо. Продължаваше да лежи по корем и само въртеше леко
глава.
Изведнъж мъжът настръхна. Погледът му се замъгли, дъхът му секна, почти спря. И
той в миг проумя колко безсмислени са въпросите му. Разбира се... Стълбата беше
въжена... Въжена стълба не можеше да стои права от само себе си... И в ръцете му да
беше, все едно, не би могъл да направи нещо с нея оттук, отдолу. Тоест излизаше, че не
жената я е скрила, а някой друг, някой там горе, на пътя... Небръснатото му покрито с
пясък лице се сгърчи в жалка гримаса.
Държането на жената, нейното мълчание придобиха неочакван и зловещ смисъл.
Отказваше да го приеме, но в дъното на душата си усещаше, че най-ужасните му
предположения са се потвърдили. Стълбата бе вероятно изчезнала със знанието и,
естествено, с абсолютното съгласие на жената. Нямаше съмнение, че тя е съучастник. А
пък поведението ѝ нямаше нищо общо със състояния като объркване, свян. Бе поведение
на изкупителна жертва; на престъпник, готов на всякакво наказание. Да, бяха го измамили
невероятно ловко. И той се хвана в капана. Подлъга се по един пясъчен бръмбар и се оказа
сред пустиня, от която нямаше изход — досущ като обезумяла от глад мишка...
Скочи, втурна се към вратата и пак погледна навън. Излязъл бе вятър. Слънцето
висеше почти над ямата. От нажежения пясък се вдигаха горещи вълни и трептяха като
мокра филмова лента. А пясъчната стена ставаше като че все по-висока. Тя знаеше всичко
и физиономията ѝ сякаш внушаваше на мускулите и костите му колко безсмислено е да се
съпротивляват. Горещият въздух пронизваше кожата му. Температурата се качваше рязко.
Изведнъж той изкрещя като обезумял. Някакви лишени от смисъл думи. Нещо, което
и сам не разбираше. Просто крещеше колкото му глас държи, защото му се струваше, че
ако стресне кошмара, ако го събуди, той ще му се извини за непреднамерено глупавата си
грешка и ще го измъкне от дъното на проклетата пясъчна яма. Но несвикналият му на
крясъци глас бе немощен и глух. На всичко отгоре пясъкът го поглъщаше, вятърът го
отвиваше и той едва ли стигаше много надалеч.
Изведнъж страхотен грохот прекъсна крясъците му. Да, точно както и предрече
снощи жената надвисналата от северната страна на ямата пясъчна грамада бе изсъхнала и
сега рухна. Къщата издаде сърцераздирателен писък на смъртно ранен, а от пукнатините
между стряхата и стената закапа тихо сива кръв. Устата му се напълни със слюнка и
мъжът се затресе. Сякаш неговото тяло бе размазано под страшната тежест...
Но този кошмар бе абсурден. Абсолютно нелеп! Възможно ли бе да хванеш в капан
като мишка или насекомо един човек, вписан в семейния регистър на своя род. Човек с
постоянна работа, който си плаща редовно данъците и притежава документ за медицинска
осигуровка? Немислимо! Станала бе някаква грешка. Разбира се, не грешка. Ами да, какво
друго, ако не нелепа грешка?
Преди всичко селяните нямаха никаква полза да постъпват така с него. Не беше кон
или крава, че да го накарат насила да работи. А щом бе безполезен като работна сила,
какъв смисъл имаше да го държат затворен сред тези пясъчни стени. Просто стоварват на
жената един храненик.
Но... Нещо, кой знае защо, му пречеше да е съвсем сигурен. Огледа заобикалящата го
пясъчна крепост, готова сякаш да го задуши, и колкото и да му беше неприятно, си
припомни своя неудачен опит да се изкатери по нея... Безпомощно и глупаво мятане и
гърчене и никакъв резултат... Усещането за пълно безсилие парализира тялото му... Това
бе, изглежда, своеобразен, разяден вече от пясъците свят, в който обикновените критерии
не важаха... Тъй че стига да искаше да е подозрителен, поводи колкото щеш... Ако
приемеше например, че газените тенекии и лопатата бяха специално за него, излизаше, че
въжената стълба не е изчезнала случайно. Освен това нима фактът, че жената не промълви
и дума и че приемаше безропотно и с необикновено покорство случилото се, не бе
красноречиво доказателство, че той наистина е в опасност? Тогава може би снощните ѝ
подмятания, че той ще остане дълго тук, не бяха случайна грешка на езика?
Свлече се още една, този път малка пясъчна лавина.
Обзет от безпокойство, мъжът пак влезе и отиде веднага при жената, която лежеше
все така присвита. Той вдигна заплашително ръка. Очите му блеснаха от злоба, по тялото
му премина болезнена тръпка. Но изведнъж загуби сили и отпусна ръка, без дори да
докосне жената. Щеше навярно да се почувства по-добре, ако я беше шляпнал по голото
тяло. Но може би нейният сценарий му отреждаше тъкмо тази роля? Да, тя очакваше
точно това. Защото, с други думи, наказанието е признание, че за престъплението е
отмъстено.
Той обърна гръб на жената, отпусна се тежко на пода и стисна с ръце главата си.
После едва чуто застена. Опита се да преглътне събралата се в устата му слюнка, но тя му
заседна и той се ужаси. Лигавицата на гърлото му бе станала свръхчувствителна към вкуса
и миризмата на пя¬
сък, тъй че, колкото и дълго да преживееше тук, за нищо на света нямаше да свикне с
него. Слюнката му се бе превърнала в кафеникава пяна и избиваше на мехурчета в ъглите
на устата му. Изхрани всичко, което можа, но като че грапавият вкус на пясък се засили.
Опита се да го изкара, като облиза с език вътрешната страна на устните си, и продължи да
плюе, но всичко това просто нямаше край. Устата му пресъхна болезнено, сякаш в нея
пламна силно възпаление.
Беше безсмислено да продължава. Реши да поговори с жената и да я накара да му
обясни по-подробно всичко. Изяснеше ли си ситуацията, все щеше да измисли как да
действа. Иначе положението изглеждаше безкрайно глупаво, направо идиотско... Но ако
въпреки всичко тя откажеше да отговори?... Това щеше да е най-зловещият отговор. А
такава възможност никак не беше изключена. Нейното упорито мълчание... и позата, в
която лежеше присвита... Досущ като беззащитна жертва...
В голия ѝ гръб имаше нещо, крайно непристойно, животинско. Бе сякаш готова да
легне пред него, само да докоснеше слабините ѝ. Но и едничката мисъл за това го накара
да се задъха от срам. Просто се видя как след минута измъчва сатанински жената,
притиснал под себе си посипаните ѝ с пясък бедра... Рано или късно това щеше да стане...
И от същия миг нататък той щеше да се лиши от правото да говори...
 Изведнъж рязка болка премина като нож по долната част на корема му. Издут,
изглежда, до краен предел, пикочният му мехур крещеше пронизително за помощ.

8
Изпика се и вцепенен от отчаяние, продължи да стои неподвижно в тежкия въздух.
Макар че не хранеше надежди времето да оправи нещо. Просто не можеше да се накара да
влезе пак вътре и това си е. Трябваше да се отдалечи от жената, за да разбере колко опасно
е да е до нея. Не, проблемът не бе самата тя, а тази нейна поза. Никога досега не беше
виждал нещо толкова непристойно. И дума не можеше да става да се върне при нея.
Позата ѝ криеше ужасна, смъртна опасност.
Има израз: „Преструвам се на умрял.“ Нападнати неочаквано, някои насекоми и
паяци се парализират, изпадат като че ли в епилептичен припадък. Разбита картина...
Летище, контролната кула на което е окупирана от безумци... Щеше му се да вярва, че
собствената му неподвижност е накарала света да замръзне като парализиран. Че нали
зимата не съществува за потъналата в дълбок зимен сън жаба?
Но докато се отдаваше на подобни размисли, слънчевите лъчи бяха станали още по-
жарки. Мъжът се сви, сякаш за да се предпази от огнените стрели. После наведе рязко
глава, сграбчи яката на ризата си и я дръпна яростно. Горните три копчета отхвръкнаха.
Изстърга полепналия по дланите си пясък и пак си спомни думите на жената, че пясъкът
никога не изсъхва напълно, че е винаги достатъчно влажен, за да накара всичко, до което
се докосне, да гние. Свали си ризата, разхлаби колана на панталоните и пропусна в тях
въздух. Нужно ли бе всъщност да се паникьосва чак толкова? Неприятното чувство
изчезна така бързо, както се появи. Изглежда, влагата в пясъка губи дяволската си сила
веднага щом влезе в контакт с въздуха.
В същия миг проумя, че е допуснал огромна грешка, че прекалено едностранчиво е
изтълкувал голотата на жената. Макар да не изключваше напълно и известно намерение да
го хване в капана си, да го съблазни, поведението ѝ бе може би навик, продиктуван от
условията на живот. Така или иначе, тя си лягаше едва призори. А по време на сън човек
лесно се поти. Затова не беше чудно, че се разсъбличаше напълно, след като ѝ се налагаше
да спи през деня, и то в нажежена пясъчна купа. На нейно място и той навярно би
предпочел по възможност да е гол...
Това откритие внезапно разсея напрежението му. Сякаш поривистият вятър отдели
потта по кожата му от пясъка. Нямаше смисъл да си създава излишни страхове. Някои са
успявали да се измъкнат от бетонни затвори с яки стени и стоманени решетки. Биваше ли
да се отчайва само при вида на катинара, преди да е установил дали изобщо е заключен?...
Тръгна бавно към къщата, затъвайки в пясъка... Този път щеше да запази спокойствие и да
изтръгне от жената необходимата информация... Разбира се, че като я напада като луд и ѝ
крещи, не може да очаква от нея друго освен упорито мълчание... Нищо чудно тя да
мълчеше от неудобство, че е допуснала по невнимание той да я види гола.
 9
След ослепителния блясък на нажежения пясък вътре му се стори тъмно, хладно и
влажно. Затова пък спареният въздух вонеше като плесен. Изведнъж почувства, че започва
да халюцинира.
Жената беше изчезнала. За миг той се вцепени от удивление. Не, стига вече с тези
загадки! Само че изобщо не ставаше дума за загадки. Жената си беше на мястото. Седеше
гърбом, отпуснала мълком глава до ведрото с вода пред умивалника.
Вече напълно облечена. Безукорно. От красиво съчетаните ѝ бледозелено кимоно на
ярки цветя и шалварите се излъчваше свежестта на мента. Той явно си създаваше излишни
тревоги. Но невероятната обстановка и безсънието не можеха да не му развинтят
фантазията.
Жената се опря с една ръка на края на ведрото и като впери поглед във водата,
започна да я разбърква бавно с пръстите на другата. Той изтръска енергично ризата си —
беше натежала от влагата, потта и пясъка — и я омота около китката си.
Жената извърна глава към него. Лицето ѝ бе напрегнато, уплашено. Върху него
лежеше ням въпрос, молба, горещо желание и това изглеждаше толкова естествено, сякаш
тя цял живот бе преживяла с този израз. Реши да се постарае да е колкото се може по-
естествен.
— Каква жега, нали... В такава жега и риза едва търпиш на гърба си...
Но жената продължаваше да го гледа все така подозрително изпод вежди. После се
засмя плахо, някак неестествено и изрече колебливо:
— Да... Наистина... Ако се изпотиш с дрехи, веднага се изриваш...
— Изриваш ли се?
— Да, кожата забира... като след изгаряне... и започва да се лющи.
— Лющи се значи... Може би по-скоро се спарва от влагата.
— Да... И затова... — Тя като че доби малко смелост и стана по-словоохотлива: —
Усетим ли, че започваме да се потим, гледаме да свалим всичко от себе си... да ходим
колкото се може повече голи... Нали виждате как живеем, та няма защо да се
притесняваме, че някой ще ни види...
— Така е, така е... Знаете ли, много ми е неудобно наистина, но бих искал да помоля
да ми изперете ризата.
— Разбира се. Още утре, като донесат ведрото с вода...
— Утре!... Утре ще е малко късничко... — Изсмя се. Беше успял наистина да извърти
доста хитро разговора и да си дойде на думата. — Кога всъщност ще ме измъкнат оттук?
Вече започвам да се притеснявам... Човек на заплата като мен и половин ден да не спази
дисциплината, понася сериозни последствия… Всяка минута ми е скъпа. Твърдокрилите
— това са насекоми, които летят ниско над земята... и обитават точно такива песъчливи
места. Тук ги има много. Сигурно ги знаете. Та исках през тези няколко почивни дни да
намеря нов вид от тях...
Жената раздвижи едва забележимо устни. Но не промълви нито дума. Сигурно
просто си повтаряше непознатото название. Ала той проумя съвсем ясно, че съзнанието ѝ
отново се е затворило. И продължи машинално:
— Има ли някакъв начин да се свърже човек със селяните? Като, да речем, удря с все
сили по газена тенекия, а?
Но тя не отвърна. И бързо, като хвърлен във вода тежък камък, потъна в
спасителното си мълчание.
— Какво, по дяволите, ви стана? А?... Защо мълчите? —- Нервите му пак се опънаха
болезнено, но успя пряко сили да потисне желанието да закрещи. — Нищичко не
разбирам!... Е, станалото, станало, няма какво да се тюхкаме сега напразно. Само че това
ваше мълчание е просто непоносимо. Точно като някои мои ученици. Но аз все им
повтарям, че като мълчат и се преструват, че съзнават вината си, всъщност показват само
какви страхливци са... Ако имате да кажете нещо за свое оправдание, хайде, казвайте го
по-скоро!
— Но... — Погледът ѝ лежеше някъде около собствения ѝ лакът, но гласът ѝ
прозвуча изненадващо твърдо: — Сигурно вече ви е ясно.
— Ясно ли? — Не се и опита да скрие болката от удара.
— Да... Мислех, че вече всичко ви е ясно...
— Нищо, абсолютно нищо не разбирам! — най-сетне закрещя той. — Как да
разбера, като дума не съм чул още?
— Ама животът тук е наистина много тежък за сама жена...
— А аз какво общо имам с това?
— Амии... много съм виновна пред вас...
— Какво значи „много съм виновна“? — Езикът му се заплете от вълнение. — С
една дума, заговор, така ли?... Заложили сте капана... със стръв... И си въобразявахте, че
ще се бухна в него, щом зърна, че стръвта е жена? Като котка някаква... Като псе...
— Така е... Но скоро започва сезонът на северните ветрове, а ние много се боим от
пясъчните бури и... — изрече и хвърли поглед към широко отворената врата. В спокойния
ѝ монотонен глас се таеше тъпа увереност.
— Вие какво, подигравате ли се с мен? И абсурдът си има предел. Че това си е чисто
и просто незаконно задържане!... Безусловно престъпление!... Като че не можехте да
минете без всичко това. Безработни колкото щеш. С удоволствие биха се отзовали, като
знаят, че надницата им е осигурена!
— Да, ама няма да е хубаво, ако се разбере какво става тук.
— А колкото до мен, всичко е наред, така ли?... Никаква опасност... Само че за ваше
неудоволствие аз не съм скитник — плащам си редовно данъците и имам постоянно
местожителство... След ден-два ще подадат молба за издирването ми и тогава лошо ви се
пише! Нима не е ясно? Че то е ясно като бял ден!... Как възнамерявате да се оправдаете
тогава? А?... Хайде, сега извикай отговорника или там когото трябва... Хубавичко ще го
наредя аз него! Ще му обясня достъпно какво мисля за тази идиотска ситуация!
Жената сведе очи и леко въздъхна. Раменете ѝ се отпуснаха, но тя и не помръдна
повече. Като обезсърчено, несправедливо наказано пале. Само че това още повече го
вбеси.
 — Е, какво се разтакаваш?... Хайде, това не засяга само мен! И ти си точно толкова
жертва, колкото и аз. Не съм ли прав, а? Нали току-що каза, че лошо ви се пише, ако вън
разберат каква я вършите тук? Сиреч даваш ли си сметка що за живот живеете? Престани
да се държиш като говорител на ония там горе! Стига са се отнасяли с теб като с робиня!...
Никой няма право да те държи затворена като в арест тук... Хайде, сега извикай веднага
някого! Ще се измъкна, ще видиш!... Аха, разбирам... Страх те е, нали?... Глупости!...
Няма от какво да се боиш!... Нали съм с теб... Пък и имам приятели журналисти... Ще
придадем на проблема социална окраска... Какво пак?... Защо мълчиш?... Нали ти казвам,
че няма от какво да се боиш!
След малко, сякаш за да го успокои, тя изрече:
— Да приготвя ли обеда?

10
Проследи я и видя с крайчеца на очите си как се захвана да бели мълчаливо картофи.
Редно ли бе да приема покорно храната, която тя приготвяше? Този въпрос завладя цялото
му внимание.
Точно сега трябваше да е напълно спокоен, да прояви абсолютно хладнокръвие...
Вече знаеше намеренията ѝ, тъй че по-добре бе да не се двоуми, а да погледне фактите в
очите и да си състави конкретен план как да се измъкне оттук... После ще реши как да им
търси отговорност за незаконните действия... Само че празният стомах отслабваше волята
му... Направо му пречеше да се съсредоточи и да мисли. От друга страна, ако не искаше да
признае идиотското положение, в което се намираше, бе може би редно да се откаже
категорично и от храната. Нелепо е да кипи от гняв и възмущение и в същото време да
яде. Дори кучето подвива опашка, като му подхвърлят кокал.
Но по-добре да не бърза... Преди да е разбрал докъде се кани да стигне тя... нямаше
защо да заема поза на самоотбрана... Не се и канеше да приема даром каквото и да било...
Щеше да ѝ плати честно и почтено за обеда... А плати ли си, нямаше да се чувства ни най-
малко задължен... Впрочем спортните коментатори на боксовите мачове по телевизията
все повтарят, че нападението е най-добрата защита.
Тъй че... намери прекрасно оправдание да не се отказва от храната и въздъхна
безкрайно облекчен. Изведнъж погледът му сякаш се проясни и нишката на мисълта му се
разплете. Не беше ли пясъкът неговият най-голям враг? Разбира се! Тъй че нямаше защо
да си поставя непосилни задачи, като например да троши стоманени решетки и прочие.
Голяма работа, че са задигнали въжената стълба — ще си направи тогава дървена. Ама
пясъчната стена била много висока — ще измисли начин тя да стане по-полегата...
Трябваше просто да си поразмърда мозъка и всичко щеше да си дойде на мястото...
Планът му изглеждаше прекалено прост, но толкова по-добре,, щом му гарантираше
успех. Нима примерът с яйцето на Колумб не доказваше, че често най-верният отговор е
смехотворно прост?... Стига да не бяга човек от трудностите и неприятностите... И да се
бори мъжки... Играта все още не бе загубена.
 Жената обели картофите, наряза ги, сложи ги в големия метален котел над огнището.
Прибави към тях ряпа: и плодът, и листата. После много внимателно извади от
полиетиленов плик кутийка кибрит, а като си свърши работата, я прибра отново и завърза
грижливо плика с ластик. След това насипа ориз в една голяма цедка и го поля с вода.
Сигурно за да го изплакне от пясъка. Котелът на огъня забълбука и във въздуха увисна
острата миризма на варена ряпа.
— Остана малко вода. Ще си измиете ли лицето7
— Не... Предпочитам да я изпия...
— Аа, извинявайте... Водата за пиене държа на друго място. — И тя извади изпод
умивалника голям и загърнат в найлон чайник. — Не е много студена, но съм я преварила,
та е чиста за пиене...
— Но ако не оставиш поне малко вода във ведрото, носле с какво ще измиеш
съдовете?
— Аа, чиниите ги чистя с пясък. Натърквам ги добре и всичко пада.
При тези думи тя грабна шепа пясък от перваза на прозореца и го метна в чинията,
която държеше. После го разтърка по цялата ѝ повърхност — демонстрираше какво
обикновено прави. Той не беше съвсем сигурен дали чинията наистина се почиства, но
прие, че е така. Във всеки случай подобна употреба на пясъка отговаряше напълно на
представата, която винаги бе имал за него.
Яденето пак бе сервирано под чадъра. Сварените в котела зеленчуци и леко
запържената риба... И всичко това подправено леко с пясък. Можеха да се нахранят
заедно, ако чадърът висеше закачен на тавана, но не му се щеше да ѝ дава идеи, защото
кой я знае какво щеше да си помисли. Чаят — някакъв долнопробен сорт — само
изглеждаше силен, а иначе почти нямаше вкус.
Когато той се нахрани, жената се върна при умивалника, покри главата си с найлон и
под прикритието му се залови бавно със своята порция. Като насекомо е, хрумна му. Дали
се кани до сетния си ден да живее така?... От гледна точка на широкия свят това тук бе
само нищожна частица от голямата необятна земя — от дъното на ямата виждаш само
необятен пясък и небе... Прост, монотонен живот, затворен в рамките на погледа...
Навярно жената бе преживяла досегашните си дни тук, долу, без да чуе една добра дума
от някого. И сигурно сърцето ѝ тупкаше възторжено като на момиче от радост, че са
заловили в своя капан мъж и са ѝ го предоставили като висша проява на благоволение към
нея... Каква нещастница...
Изкушаваше се да ѝ каже нещо, но реши като начало да изпуши една цигара. Тук
полиетиленът бе наистина неоценима житейска необходимост. Запали криво-ляво клечка
кибрит, но пък цигарата упорстваше и не искаше да приеме огънчето. Мъжът задърпа така
неистово, че бузите му се набиха между зъбите, но напразно — усещаше само вкуса на
дима, непоносимо тежък и мазен дим който дразнеше ужасно езика му и никак не можеше
да се сравни с истинското пушене. Настроението му се развали напълно и той загуби
всякакво желание да подхваща раз-говор с жената.
Тя бе заета със съдовете. Нареди ги на земята и започна бавно да сипва по чиниите и
паниците пясък. По едно време изрече колебливо:
— Трябва още отсега... да се започне... да се сваля пясъкът от покрива...
— Да се сваля от покрива ли?... Ами добре, моля... — И си помисли равнодушно, че
това няма никакво отношение към него. Безразлично щеше да му е и ако гредите изгниеха
и покривът рухнеше. — Или ти преча? Да се преместя другаде, ако преча?
— Простете, но... ако не възразявате...
Какво ли толкова се преструва? Защо, по дяволите, не му даде да разбере какво ѝ е
на душата? А сигурно се чувстваше така, като че е захапала гнил лук... Но лицето ѝ бе
съвършено безизразно. Тя бързо завърза с привични движения сгъната на две кърпа около
устата си, грабна под мишница градинска метла и парче дъска и се покатери на рафта на
стенния шкаф, на който бе останала само едната вратичка.
— Откровено казано, мисля даже, че ще е по-добре, ако тази къща изобщо рухне —
изкрещя рязко той и сам се удиви от неочаквано гневните си думи.
Жената се обърна и го изгледа. Беше по-смаяна и от него. Я виж ти, значи все още не
се е превърнала окончателно, в насекомо, мина му през ума...
— Не, не си мисли, че се сърдя само на теб... — продължи. — Просто не ми харесва
този ваш подъл план — решавате и си въобразявате, че сте в правото си да оковете човек
във вериги Разбираш ме, нали? Всъщност все ми е едно дали ме разбираш. Да ти разкажа
ли една интересна история?... Отглеждах по едно време в квартирата си куче — безличен
помияр. С толкова остра и гъста четина, че и лете не се скубеше... Беше ужасно жалко да
го гледа човек, та реших да го острижа, за да му олекне... Но когато свърших и вече се
канех да изхвърля купчината козина, кучето, кой знае защо, зави жално, грабна в зъбите
си огромен кичур, хукна с него към мястото си и се сви там... Може би са въобрази, че
козината е част от тялото му, и не искаше да се разделя с нея, кой знае…
Погледна скрито жената. Но тя дори не помръдваше. Не направи и опит да се обърне
към него, а остана застинала в своята поза — неестествено приведена на рафта на шкафа.
— Както и да е... Всеки си има собствена философия за живота… Тъй че твоя си
работа... Продължавай, ако искаш, да ринеш проклетия пясък, докато останеш без ръце...
Но аз няма да търпя всичко това Не, стига! Още малко, и сбогом! Какво си
въобразявате?... Стига да пожелая, ще се измъкна оттук, и то без особени усилия... Пък и
цигарите свърших...
— Ако става дума за цигари... — Простотията ѝ граничеше с глупост. — По-късно,
като донесат вода...
— Цигари ли?... И цигарите ли? — изсмя се неволно той. — Не е в това работата... А
в остриганата козина, в остриганата козина... Нима не разбираш?... Това, което искам да
кажа, е, че не си заслужава да се тормози човек за глупости от рода на кичур остригана
козина.
Жената мълчеше. По всичко личеше, че нито се кани да проговори, нито да каже
нещо за свое оправдание. Поизчака и като се убеди, че мъжът е свършил, сякаш нищо не
се бе случило, се върна към работата, от която я бяха откъснали. Отмести капака на
дупката в тавана над шкафа, промуши се до пояс в нея и крепейки се на лакти, се закатери
към покрива, размахвайки неловко крака. Оттук-оттам се посипаха тънки струйки пясък.
На покрива като че живее необикновено насекомо, помисли си мъжът... Пясък и изгнило
дърво... Но стига! До гуша ми дойде от тези мистерии и загадки!
После от тавана потекоха безброй пясъчни струйки. И удивителното бе, че обилният
и неспирен поток се сипеше почти безшумно. За миг върху рогозките на пода изникна
барелефът на дъсчения таван с всевъзможните му дупки, дупчици и цепнатини. Носът на
мъжа се напълни с пясък, очите започнаха да го смъдят. И той изхвръкна навън.
В първия момент изпита чувството, че е сред пламъци и се топи от петите нагоре. Но
вътре в него някаква ледена пръчка не желаеше в никакъв случай да отстъпи пред огъня и
да се разтопи. Вътре в него се размърда срам. Жената... бе като животно... Живееше само с
днешния ден... без вчера, без утре... Днес, и толкоз... С точка вместо сърце... Свят, в който
вярваха, че човек може да бъде заличен като тебеширена драсколица от черна дъска... И в
най-мъчителните си кошмари не си бе представял, че подобна дивотия все още
съществува някъде по земята... Но както и да е... Ако това бе признак, че започва да си
възвръща самообладанието и че се окопитва след първоначалния шок, то срамът и изобщо
угризенията на съвестта не бяха кой знае колко лошо нещо.
Не биваше обаче да губи напразно времето си. Трябваше по възможност да
приключи, преди да се е стъмнило. Присви очи и премери на око височината на пясъчната
стена, която потрепваше като разтопено стъкло зад пелената от горещи вълни. Колкото
повече я гледаше, толкова по-висока му се струваше тя. Непосилно трудно е да тръгнеш
срещу природата и да направиш от един полегат склон стръмен. Но нали той искаше
обратното — стръмния да направи полегат. Само това и нищо повече. Тъй че нямаше защо
да отстъпва.
Най-добре щеше да е да започне да сваля пясъка постепенно от горе на долу. Но след
като това бе невъзможно, нямаше друг избор, освен да копае в основата на стената.
Отначало щеше да изгребе достатъчно количество отдолу, да изчака да се срине пясък, да
изкопае още и още в основата, отгоре пак да се срине друг... След многократно
повторение купчината под краката му щеше да става все по-висока, докато в крайна
сметка не стигне до ръба на стената. Вярно, не бе застрахован от срутвания. Нищо чудно
да го залееха мощни пясъчни порои. И все пак пясъкът не беше вода. Никога досега не
беше чувал за удавени от пясък хора.
Лопатата и газените тенекии стояха до външната стена на къщата. Изхабеният от
дълга употреба заоблен връх на лопатата блестеше белезникаво като парче от счупен
порцеланов съд.
Известно време се съсредоточи изцяло върху копането. Пясъкът бе много податлив и
работата спореше. Ударите на забиващата се в него лопата и собственото му дишане
отмерваха времето. Скоро обаче ръцете му постепенно отмаляха. Струваше му се, че
копае вече доста отдавна, но иначе резултатът като че беше нищожен. Сринали се бяха
само неголеми късове, и то от мястото, под което работеше. А това се разминаваше
напълно с простата геометрична схема в главата му.
Реши да не бърза и да не се притеснява, а да се въз-ползва от кратка почивка и да
подложи теорията си на проверка, като направи модел на ямата. За щастие разполагаше с
предостатъчно материал. Избра местенце в сян-ката на стряхата и изкопа дупка, широка
около петдесет сантиметра. Но, кой знае защо, все не успяваше да постигне желания ъгъл
на наклона. Получаваше се не повече от четиридесет и пет градуса... изобщо нещо като
чутура. Загреба малко от дъното и в резултат от стените на чутурата рукна пясък, а
наклонът си остана пак същият. Хрумна му, че пясъкът има навярно определен ъгъл. А
теглото и съпротивлението на песъчинките са пропорционални едно на друго. В такъв
случай дали и наклонът на стената, която се опитваше да преодолее, не бе с
приблизително същия ъгъл?
Изключено!... Може би зрителна измама?... Не, невъзможно!... Гледан отдолу, всеки
склон изглежда по-полегат, отколкото е всъщност.
Тогава може би трябваше да го разглежда като въпрос на количество?... Промяната в
количеството води, естествено, до промяна в налягането. А промяната в налягането
променя и равновесието между теглото и съпротивлението. Проблем бе навярно и
строежът на песъчинките. Да вземем например червената глина. Тази в природата и
другата, вече пакетирана и готова за продан, оказват съвършено различно съпротивление
на налягането. Освен това от значение е и проблемът с влагата... С една дума, тук може би
действаше съвсем различен закон от онзи, който той прилагаше към своя модел.
Въпреки това опитът не беше напълно безполезен. Безценно бе дори само
откритието, че наклонът на стената е свръхстабилен. А обикновено не е чак толкова
трудно да превърнеш свръхстабилността в обикновена стабилност.
Достатъчно е да разклатиш леко пренаситен разтвор и кристалите ще се утаят, а
същият този разтвор ще достигне точката на насищане.
Изведнъж усети до себе си нечие присъствие и се обърна. Не беше и разбрал кога
жената е застанала до вратата. Стоеше и го гледаше втренчено. Изненадан, той се обърка,
отстъпи на крачка и се заозърта, сякаш търсеше помощ. Точно тогава видя, че зад гърба
му, на ръба на стръмнината, откъм изток три наредени една до друга глави гледат надолу
към него. Бяха омотани с кърпи, които скриваха долната част на лицето, затова не беше
сигурен, но му се стори, че са вчерашните старци. В първия миг се напрегна, но после
промени внезапно намерението си и реши да не им обръща внимание и да продължи
работата си. Фактът, че го наблюдават, дори го стимулира.
От върха на носа му капеше пот. Пот пълнеше и очите му. Само че нямаше време да
я избърше, затова просто зажумя и продължи да копае. Не биваше в никакъв случай да
спира, да отпуска ръце. Видеха ли го как усърдно работи, колкото и тъпи да бяха, щяха да
схванат, че са просто жалки.
Погледна си часовника. Забърса пясъка по стъклото о панталоните си. Беше два и
десет. Пак само два и десет. Както и преди време, когато погледна колко е часът.
Изведнъж загуби увереност в собствената си бързина. От гледна точка на охлюва
слънцето навярно се движи със скоростта на бейзболна топка. Стисна отново лопатата и
защурмува пясъчната стена.
Пороят внезапно се усили. Разнесе се глух шум, сякаш тупна нещо гумено, и особена
тежест притисна гърдите му. Опита се да разбере какво става и вдигна нагоре очи. Но вече
не можеше да определи къде е горе и къде — долу. Лежеше присвит на две в собствената
си бълвоч, а край него се разливаше мътна млечна светлина.

ВТОРА ГЛАВА

11
Джабу, джабу.
Що за звук?
Звукът на звънче.

Джабу, джабу.
Що за глас?
Гласът на дявола.

Тананикаше жената. Сякаш си мърмореше. Повтаряше неуморно все едни и същи

думи, докато изгребваше утайката от дъното на ведрото.
Песента спря. После до ушите му долетя друг звук — жената миеше ориз. Мъжът
въздъхна тихо, обърна се на другата страна и зачака. Тялото му се вцепени от
напрежение... Сигурно след малко тя щеше да дойде с леген с вода, за да го обтрие.
Кожата му бе така подпухнала от потта и пясъка, че всеки миг щеше да се възпали. Само
при мисълта за студената мокра кърпа настръхваше.
Откакто пясъчната лавина го затрупа и той загуби съзнание, беше все на легло.
Първите два дни гореше от силна треска — почти тридесет и девет градуса, и
непрекъснато повръщаше. Но на третия ден температурата спадна и апетитът му започна
да се възвръща. Изглежда, че причината бе не жестокото натъртване под тежестта на
пясъчната лавина, а необичайната, непривична и продължителна работа под преките лъчи
на слънцето. С една дума, нищо сериозно.
Сигурно затова се поправяше толкова бързо. На четвъртия ден болката в краката
почти изчезна. На петия, въпреки че бе много отпаднал, вече не усещаше симптомите на
болестта. Но продължаваше да лежи и да се преструва на тежко болен. Имаше си, разбира
се, причини за това. И известни сметки. Защото изобщо не се бе отказал от мисълта за
бягство.
— Събудихте ли се вече?
Гласът ѝ бе плах и нерешителен. Видя с крайчеца на притворените си очи
заоблеността на коленете ѝ, която се долавяше и през шалварите, и отвърна с тих стон. Тя
изстиска бавно кърпата в очукания меден леген и попита:
— Как се чувствате?
— Ами и горе-долу...
— Да ви изтрия ли гърба?
Нямаше нищо против да се остави покорно в ръцете ѝ, и то не само заради
оправданието, че е болен. Спомняше си смътно някакво стихотворение за едно момиче,
което изгаряло от висока температура и сънувало, че го увиват в прохладна сребърна
хартия. Задъхваща се вече под дебелия слой от пот и пясък, кожата му изведнъж се охлади
и задиша отново. А над възродената му кожа се разля миризмата на жената и той усети
лека възбуда.
Но все пак не можеше да ѝ прости напълно. Чувствата бяха едно, постъпката ѝ
съвсем друго и поне засега той не биваше да ги смесва. Тридневният му отпуск бе отдавна
отминал. Вече не си заслужаваше да се притеснява и суети. Първоначалният му план да
подкопае отдолу стената и да намали наклона ѝ се провали не за друго, а защото не бе
достатъчно добре подготвен. Щеше да успее, ако не му бе попречил непредвиденият
слънчев удар. Само че риенето на пясък се оказа много по-тежко, отколкото си бе
въобразявал, тъй че, ако успееше да измисли нещо по-лесно изпълнимо, можеше да не се
съмнява в неминуемия успех на начинанието... Така всъщност му хрумна идеята да се
преструва на тежко болен.
Като дойде в съзнание и проумя, че е все още в дома на жената, стана му ужасно
неприятно. Изглежда, селяните не се канеха да проявят съчувствие към него. В такъв
случай и той щеше да им даде да разберат. Бяха подценили състоянието му и не бяха
повикали лекар. Нищо, той пък щеше да ги накара да се разкаят горчиво. Ще спи дълбоко
и сладко нощем, докато жената работи. А денем, когато тя трябва да почива, няма да ѝ
даде да мигне — ще вие и ще се оплаква непрестанно, че направо умира от болка.
— Боли ли ви?
— Разбира се, че ме боли... Сигурно гръбнакът ми е засегнат...
— Ами да ви разтрия, а?
— Какво говориш?!... Мога ли да доверя такава сериозна и тънка работа на дилетант.
Гръбначните нерви са мрежата на живота, ако искаш да знаеш. Ами ако умра? Тогава?
Вие ще си изпатите, не друг. Повикай лекар! Лекар, веднага!... Ох, боли!... Умирам от
болки! Побързай, докато не е станало твърде късно.
Жената бездруго нямаше да издържи на непрекъснатия тормоз и много скоро щеше
да капне. Работоспособността ѝ щеше да спадне, а и сигурността на къщата да стане под
въпрос. Това и за селото нямаше да е дребна работа. Вместо да си осигурят допълнителна
работна ръка, те си бяха навлекли на главата излишно бреме. Тъй че, ако не се избавеха
веднага от него, после щеше да се случи непоправимото.
Но и този негов план не напредваше толкова бързо и гладко, колкото очакваше.
Нощем беше много шумно и оживено. И през стената се чуваха ударите на лопатата...
задъханото дишане на жената... виковете и цъкането на мъжете, които изкарваха пълните с
пясък кошове... глухото боботене на пикапа, което вятърът довяваше чак дотук...
далечният лай на кучета... Колкото повече се силеше да заспи, толкова по-нервно му
ставаше и той просто не можеше да затвори очи.
Нощем не се наспиваше, затова денем не успяваше да надвие дрямката. На всичко
отгоре вече губеше търпение, защото съзнаваше, че дори този негов план да пропаднеше,
все щеше да се намери друга възможност за бягство. Седмица оттогава... Тъкмо време да
подадат молба за издирването му. Първите три дни му бяха редовен отпуск. Но за
останалите нямаше обяснение и оправдание. Колегите му, обикновено безкрайно
чувствителни по отношение на хорските постъпки и поведение, нямаше да оставят този
факт без нужното внимание. Може би още тази вечер някой от ония, които умираха да си
пъхат навред носа, щеше да иде и да надникне в квартирата му. В стаята — напечена от
следобедното слънце и отдавна непроветрявана — сигурно едва се диша. А и всичко
подсказва, че стопанинът отсъства. Посетителят навярно ще завиди инстинктивно на
измъкналия се от тази дупка щастливец. А на следващия ден ще се разменят шепнешком
гнусни и злобни слухове, придружени от гримаси, вдигане на вежди и иронични жестове.
Съвсем нормално... Защото и той се бе надявал тайничко, че този негов не съвсем обичаен
тридневен отпуск ще предизвика подобни реакции у колегите му... Всъщност рядко се
срещат по-ревниви хора от учителите... Година след година покрай тях като водите на
река текат и отминават учениците, а те, учителите, остават като потънали на дъното на
същото това течение камъни. Разказват охотно мечтите си на хората, но не смеят дори да
ги сънуват. Смятат себе си за отрепки и или изпадат в мазохистична самота, или се
превръщат в ужасно подозрителни пуритани и непрестанно корят околните за
непростимото им безразсъдство. И толкова неудържимо копнеят за свобода на действията,
че е просто неизбежно да не мразят подобна свобода... Може би нещастен случай?... Не,
защото тогава щеше да има някакво съобщение... Самоубийство?... Но нима полицията ще
мълчи?... Не, за самоубийство и дума не може да става. Не надценявайте, моля ви, този
глупак... Изчезнал е, разбира се, доброволно, тъй че не е нужно да си пъхаме носа в чужди
проблеми... Но вече цяла седмица го няма... Голям чешит, ей! Все да хвърли хората в
паника. Кой знае какво си е наумил...
Едва ли се безпокояха искрено за него. Във всеки случай налудничавото
любопитство бе презряло като забравена на дървото райска ябълка. Да, съгласно логиката
събитията щяха да се развият по следния начин. Главният учител ще отиде в полицията, за
да изясни формалностите и да подаде молба за издирване. Сериозната му физиономия ще
скрива прекрасно раздиращото го отвътре удоволствие... „Име и фамилия: Ники Джумпей.
Възраст: 31 г. Ръст: 1 м 58 см. Тегло: 58 кг. Коса: възрядка, носи я сресана назад, не
използва брилянтин. Зрение: ляво — 0,8; дясно — 1,0. Кожа: леко мургава. Черти: лице —
продълговато, очи — видимо сближени, нос — къс, ; челюсти —квадратни, няма други
особени белези освен видима бенка под лявото ухо. Глас: плътен, заеква. Интровертен,
упорит, но не съвсем затворен и неконтактен. Кръвна група: АБ. Облекло: вероятно
подходящо за ентомологичните му издирвания. Приложената снимка анфас е направена
преди два месеца.
Нямаше съмнение, че и селяните бяха взели всички предпазни мерки, щом имаха
смелостта да се забъркат в подобна безсмислена авантюра. Не беше кой знае какво да
преметнеш един-двама селски полицаи. Сигурно се бяха погрижили да не се появяват тук
за щяло и нещяло. Но тази димна завеса бе нужна и полезна само докато той беше здрав и
в състояние да изтребва пясъка. Не си заслужаваше риска да крият тежко болен, който
вече седмица не може да се вдигне на крака. Ако решаха, че не им е нужен, по-добре за
самите тях беше да побързат да се избавят от него, докато не са възникнали неприятности.
Все още можеха да измислят някаква история. Да кажат например, че сам е паднал в ямата
и от шока е получил странни халюцинации. Къде-къде по-приемливо обяснение от
собствените му фантасмагорични брътвежи, че са го хванали и затворили тук с измама.
Измуча крава — в гърлото ѝ като че бяха тикнали медна тръба; някъде изкукурига
петел. Но в пясъчната яма не съществуваше нито разстояние, нито посока. Обикновеният,
нормален свят бе там, вън, където край пътя деца играеха на дама и в определено време се
развиделява... Цветовете на предутрието започнаха да се смесват с аромата на врящ ориз.
На всичкото отгоре жената го търкаше прекалено усърдно. Най-напред го забърса с
по-мокра кърпа, после я изстиска, докато не стана суха и твърда като дъска, и сега го
търкаше така прилежно, сякаш бършеше запотено стъкло. Предвещаващите утрото звуци
и ритмичните тласъци на ръцете й започнаха полека-лека да го приспиват. Дрямката бе
направо непреодолима.
— Аа, да... — Той потисна една прозявка, изтръгната сякаш насила от него с
хирургическа пинцета. — Такова... От толкова време не съм чел вестник, та си мисля не
може ли нещо да се уреди.
— Амии... ще попитам... по-късно...
Веднага разбра: опитва се да му внуши, че е искрена. А и в оттенъка на гласа ѝ —
особено притеснен и смутен — се долавяше ясно очевидно усилие да не го обиди
случайно. Но това го разяри още повече. Какво значи „ще попитам“?... Нима той нямаше
право да чете без специално разрешение вестник?... Отблъсна ръцете ѝ и изруга вбесен.
Искаше му се да преобърне легена с цялото му съдържание.
Но точно сега гневът му можеше да съсипе всичко. Не вървеше тежко болен да
реагира така яростно заради някакъв си вестник. Наистина му се искаше да почете
вестник. Като няма гледка, пейзаж, иска ти се да видиш поне на картина пейзаж — съвсем
човешко, съвсем естествено. Беше чел някъде, че това е причината пейзажната живопис да
се развие в места с бедна и безинтересна природа, а вестниците — в промишлени райони,
където човешките отношения са слаби и нестабилни... Освен това, ако щастието му се
усмихнеше, можеше да се натъкне на обяви за изчезнали хора или дори на нещо повече —
някой ъгъл на съответната страница да е украсен със съобщение за собственото му
изчезване. Вярно, че хич не се надяваше селяните да му дадат с охота вестник с точно
такова съобщение, но най-важното сега бе да е търпелив.
Не беше никак лесно да се преструва на болен. Все едно, че стискаше свита до краен
предел пружина. Трудно щеше да издържи много дълго. Но и не искаше да остави всичко
на самотек. Трябваше непременно да накара ония там горе да проумеят, че присъствието
му в селото е за тях бреме. Да, ще се погрижи да им го докаже, като още от днес започне с
всички възможни средства да пречи на жената да мигне.
(Не заспивай... Не бива да заспиваш!...)
Мъжът се сви и изстена прекалено мъчително и гръмко.
 12
Изсърба врялата супа с водорасли под чадъра, който тя пак разпъна над главата му.
На дъното на паничката се бе утаил пясък.
Но точно тук спомените му се прекъснаха и по-нататък всичко се удави в безкраен
тягостен кошмар. В съня си той бе възседнал стари вече пръчици за хранене и се носеше
по непозната улица. Не му беше зле на пръчиците. Имаше усещането, че лети със скутер,
но за миг да си отвлечеше вниманието, и моментално губеше управление и политаше
надолу. В близкия си край улицата беше керемиденочервена, а в далечина — зеленееше
смътно. Нещо в тази цветова комбинация му вдъхваше необяснима тревога. Най-сетне
долетя до дълга дървена сграда, наподобяваща казарма. Миришеше на евтин сапун.
Изкачи се по стълбата, придържайки панталоните си, които заплашваха всеки миг да се
смъкнат, и влезе в празно помещение с една-единствена дълга и тясна маса в средата.
Около масата седяха десетина мъже и жени. Цялото им внимание бе погълнато от някаква
игра. Мъжът в центъра на масата тъкмо раздаваше колода карти. Накрая неочаквано му
подаде последната и извика високо нещо. Той я взе неволно и я погледна; не беше никаква
карта, а писмо. Странно и меко на опипване и косато го стисна малко по-силно, от него
бликна кръв. Изпищя и се събуди.
Мръсна пелена му пречеше да вижда. Размърда се и чу шум на суха хартия. Лицето
му бе покрито с разтворен вестник. Пак, по дяволите, бе заспал!... Отмахна рязко вестника
и от него се посипа пясък. Ако се съдеше по количеството му, беше минало, изглежда,
доста време. Посоката на проникващите през цепнатините в стената слънчеви лъчи
подсказваше, че е вече около обяд. Това както и да е, но каква беше тази миризма? Нима
на прясно печатарско мастило?... Не може да бъде, мина му през ума и в същото време
погледна датата. Шестнадесети, сряда... Наистина днешният вестник! Невероятно, но
факт! Значи все пак жената бе предала молбата му?!
Приповдигна се на лакти върху лепкавата от пот постеля и изведнъж в главата му се
разрази буря от всевъзможни мисли. Просто не успяваше да се съсредоточи върху
дългоочаквания вестник.
Допълнителен дневен ред на съвместния Японо-американски комитет...
Как все пак бе успяла да се сдобие с вестника?... Може би ония типове горе са
започнали да проумяват, че в края на краищата му дължат нещичко?... Но съдейки по
всичко досега, връзката с външния свят се прекъсваше след закуска. Или жената си имаше
свой таен начин да се свързва с ония типове, или самата тя се бе измъкнала от ямата, за да
отиде да му купи вестник. Да, или едното, или другото...
Драстични мерки срещу задръстване на движението по улиците...
Един момент!... Ако, да допуснем, бе излизала от ямата... тя не би могла да направи
това без въжената стълба. Не знаеше как точно го е сторила, но в едно не се съмняваше —
тя бе използвала въжената стълба... Сигурно... Иначе е невъзможно... Едно е затворник,
който непрестанно мечтае за бягство... Но как понасяше тя, човек от същото това село, да
я лишават от възможността да излиза свободно от ямата?... Липсата на стълбата бе може
би временна мярка, за да го затворят тук, в ямата... Ако това отговаряше на истината и ако
успееше да приспи бдителността им, някой ден и той щеше да има тази възможност...
Лукът съдържа изключително полезни за лечението на лъчевата болест
вещества...
Излизаше, че идеята му да се преструва на болен бе довела до неочакван обрат.
Хубаво са го казали някога древните: „С търпение всичко се постига...“ Но, кой знае защо,
това не го вдъхновяваше. Нещо му пречеше да се успокои напълно. Може би
необикновеният и ужасяващ сън?... Да, онова опасно — и сам не разбираше защо опасно
— писмо.
И все пак не беше нужно да изпада в болезнена тревога при всеки свой сън. Така или
иначе, длъжен бе да завърши започнатото.
Както винаги жената спеше до огнището. Дишаше едва чуто и лежеше на топка с
присвити до тялото колене. Любимата ѝ поза. Покрила се бе с износено лятно кимоно.
След онзи първи ден вече нито веднъж не се показа гола пред него, но сигурно под
кимоното нямаше нищичко.
Той прегледа набързо светската страница и местните новини. Нямаше, разбира се,
нищо. Нито за неговото, нито за ничие друго изчезване. Очакваше го, затова не се огорчи
особено. Надигна се тихо и стъпи на пръстения под в преддверието. Беше само по дълги
долни гащи от изкуствена коприна. Така жегата се издържаше по-леко. Около кръста,
където бе затегнат шнурът на гащите, се бе събрал пясък и кожата му се бе зачервила и го
сърбеше.
Застана на вратата и вдигна очи към пясъчната стена. Светлината нахлу в очите му и
всичко наоколо като че се възпламени — лумнаха жълти огньове. Съвсем естествено
нямаше и следа нито от човек, нито от въжена стълба. Съвсем естествено. Просто искаше
да се убеди, че е така. Нямаше даже следи от стълбата. Вярно, че при вятър като този само
след пет минути всякаква следа изчезва. Пясъкът пред самата врата течеше като неспирен
поток. Сякаш точно там минаваше течение.
Върна се и легна. Наоколо закръжи муха. Беше малка и леко розова — дрозофила.
Сигурно тук някъде нещо гниеше. Мъжът си накваси гърлото от увития с полиетилен
чайник до възглавницата и извика на жената:
— Хей, я се събуди за малко...
Тя скочи разтреперана, а лятното кимоно се смъкна до кръста и оголи гърдите ѝ.
Бяха поувиснали, но все още налети. И с мрежа от синкави жилки по тях. Смутена, жената
оправи припряно дрехата. Очите ѝ блуждаеха — изглежда, още не се бе събудила
напълно. Мъжът се поколеба. Дали веднага да я попита за стълбата? Дали да ѝ накрещи
вбесен... Или по-добре да ѝ благодари за вестника и покрай това да ѝ зададе въпроса
кротко и добронамерено. Ако просто искаше да попречи на съня ѝ, то най-добре беше да е
крайно агресивен. Имаше за какво да се заяде, стига да пожелаеше. Но пък щеше да се
отклони от основната си цел — да се преструва на тежко болен. Подобно поведение едва
ли приляга на човек с разместен гръбначен стълб. Най-важното бе да ги накара да
проумеят, че вече не става за работа, и да приспи бдителността им. Бяха омекнали до
степен да му изпратя вестник. Трябваше обаче да сломи напълно съпротивата им.
 Но мигом остана дълбоко разочарован.
— Ами, никъде не съм излизала. Хората от селската задруга днес съвсем неочаквано
ми донесоха препарат — бях го поръчала много отдавна — против гниене на дървото... та
ми се отвори случай да ги помоля за вестника... Но в това село само четири-пет къщи
получават вестници... Та трябваше да идат чак до магазина в града за този...
Нищо чудно да беше съвсем случайно съвпадение. Но означаваше ли това, че бе
затворен в клетка, за катинара на която няма ключ? Щом и хората от селото бяха
принудени да се примирят със заточението, то непреодолимите пясъчни стени наоколо не
бяха шега работа. Разтърси го отчаяние, но се овладя.
— Така ли?... Но тогава... Че нали ти си тук стопанката?... Да не си някакво куче, а?...
Как така не можеш да излизаш и да се прибираш когато си пожелаеш! Или си направила
нещо толкова лошо, че те е срам да се покажеш пред съселяните си?
Сънените очи на жената се опулиха от почуда. Погледът им бе толкова напрегнат, че
се наляха с кръв и той усети, че го озарява сияние.
— Какво говорите! Да не мога да се покажа ли? Как ви дойде такова на ума?
— Защо тогава си толкова плаха и нерешителна?
— Ама за какво да излизам, като нямам никаква работа навън?...
— Просто за да се поразходиш.
— Да се разходя ли?...
— Ами да, да се поразходиш... Да пообиколиш... да се поразтъпчеш, и толкоз...
Думата ми е, че преди да дойда тук, сигурно си излизала да се разхождаш, като ти се
прииска, нали?
— Но да се разхожда човек без работа е уморително...
— Ти какво, подиграваш ли се? Попитай сърцето си и тогава говори. Не е възможно
да не разбираш!... И куче ще обезумее, ако го затворят за дълго в колибата му!
— Но аз се разхождах... — възкликна рязко жената. Гласът ѝ бе както винаги глух и
монотонен. — Истината ви казвам. Караха ме да се разхождам... много... Преди да дойда
тук... С детето на ръце... дълго... Така се изморих от това дълго ходене...
Мъжът ахна от изненада. Наистина, колко странен начин да се разговаря. Просто не
знаеше какво и как трябва да отговори.
Вярно... спомняше си отлично, че преди десетина години, когато всичко бе в
развалини, хората се стараеха отчаяно да не вървят, да не правят по възможност нито една
излишна крачка, да имат свободата да не правят нито една излишна крачка. Но дали вече
се бяха наситили от тази свобода?... А може би и той самият бе подмамен в този пясъчен
край тъкмо от изтощителния стремеж към същата призрачна свобода?... Пясък...
Безкрайно... неспирно движение на една осма от милиметъра... Негативът на собствената
му обърната надолу с главата снимка, от който личи, че се е вкопчил като удавник за
сламка за свободата да не прави и крачка; да живее, без да е нужно да излиза, да върви.
Дори детето, което така страстно обича разходките и екскурзиите, ридае отчаяно, когато
се изгуби.
— Добре ли се чувствате? — попита жената с внезапно променен тон.
 Престани да се правиш на кръгла идиотка! Вбеси се. Искаше му се, пък ако ще и с
цената на насилие, да я накара да си признае вината. Косата му настръхна при едничката
мисъл за това. Дори му се стори, че кожата му се цепи като изсъхнала хартия. Като че
„насилие“ събуди в нея своеобразни асоциации. Внезапно жената се превърна в
самостоятелен, откъснал се от фона силует. Двадесетгодишният мъж се възбужда от
мисли. Четиридесетгодишният — от повърхността на кожата... Но за тридесетгодишния
най-опасна е превърналата се в силует жена... Защото той може да прегърне този силует
така, сякаш прегръща сам себе си... Но зад жената имаше безброй очи... И тя бе просто
марионетка, движена от конците на техните погледи... Прегърнеше ли я, и той на свой ред
щеше да се превърне в движена от същите конци марионетка... И лъжата, че гръбнакът го
боли нетърпимо, да бъде моментално разобличена. Можеше ли тук, на такова място и
точно сега, да зачеркне целия си досегашен живот?...
Жената се приближи пълзешком. Закръглените ѝ колене се притискаха до бедрата
му. Обля го дъх на застояла и нагрята от слънцето вода. Идваше от устата, от носа, от
ушите, от подмишниците ѝ, от всяка вдлъбнатина по тялото ѝ. Горещите ѝ като огън
пръсти започнаха да се плъзгат бавно и нерешително нагоре-надолу по гръбнака му
Тялото му се вдърви.
Изведнъж пръстите ѝ докоснаха хълбока му.
— Гъдел ме е! — изпищя сепнат.
Тя се засмя. Закачаше се, но и се стесняваше. Беше така неочаквано, че той не
знаеше как да го възприеме. Какво ли ѝ бе на ума?... Нарочно ли го направи, или пръстите
ѝ се плъзнаха неволно?... А само допреди малко премигваше и полагаше усилия да се
събуди… Всъщност и първата вечер, когато, минавайки покрай него, го мушна в
хълбока... пак се засмя така особено... Дали пък не влагаше някакъв необикновен смисъл в
този свой жест?
Или напротив, дълбоко в себе си не вярваше, че той е наистина болен, и се опитваше
да провери подозренията си?... Напълно възможно... Трябваше да е нащрек. Женската лъст
е като онова, пръскащо аромата на мед хищно растение, което се храни с месо. Най-
напред тя ще посее семето на скандала и ще го предизвика да прибегне до насилие, а
после той ще се окаже окован във веригите на шантажа...

13
Топеше се като восък. Порите му се бяха задръстили от пот. Часовникът му не
вървеше и нямаше представа; колко е часът. Вън, там горе, денят бе сигурно в разгара си.
Но на дъното на двуметровата яма бе вече сумрачно.
Жената продължаваше да спи дълбоко. Може би сънуваше, защото ръцете и краката
ѝ потръпваха нервно. Хрумна му да я събуди, да ѝ попречи да спи, но размисли. Тя и без
това се бе почти наспала. А и той се бе наспал.
Стана и подложи тялото си на вятъра. Кърпата се бе смъкнала от лицето му. Сигурно
се бе мятал насън. Така или иначе, под ушите, около ноздрите и в ъглите на устните му се
бе събрал толкова пясък, че можеше, ако иска, да си нагребе. Капна си лекарство в очите и
ги притисна с крайчеца на кърпата. Повтори това няколко пъти и най-сетне успя да ги
отвори нормално. Но капките щяха да му стигнат още само за два-три дни. Също и затова
му се искаше по-скоро да приключи с цялата тази работа. Усещаше тялото си толкова
тежко, сякаш лежеше в железни одежди върху магнитно легло. Опита се да фокусира
погледа си, но в проникващата през вратата сумрачна светлина йероглифите на вестника
му се струваха като крачета на умрели мухи.
Всъщност трябваше да накара жената да му го прочете през деня. Хем щеше да си
направи удоволствие, хем да ѝ попречи да спи, тоест с един куршум — два заека. Но за
съжаление беше заспал преди нея. Въпреки усилията... въпреки упорството... сам съсипа
всичко.
А довечера пак щеше да проклина отвратителното безсъние. Опитваше се в такт с
дишането да брои от сто назад. Полагаше неимоверни усилия да извърви мислено пътя от
квартирата до училището. Да назове в определен ред имената на всички познати му
насекоми, като ги групира по вид и семейство. Но разбра, че напъните му са пълна
глупост, и още повече се изнерви... Чуваше глухия вой на вятъра, лазещ по ръба на ямата...
стърженето на забиващата се във влажния пясък лопата... далеч лай на кучета... далечен
лай на кучета... едва доловими човешки гласове, потрепващи като пламъка на свещ...
Шумът на непрестанно сипещия се пясък му лазеше болезнено по нервите... но трябваше
да стиска зъби и да търпи.
Все някак щеше да издържи. Но щом свежите синкави лъчи се плъзнеха от ръба на
ямата към дъното ѝ, всичко се обръщаше наопаки и той отново влизаше в схватка със
съня, който попиваше в него като вода в гъба. И ако този порочен кръг не се прекъснеше
някъде, то не само часовникът му, а и самото време щеше да бъде спряно от песъчинките.
Статиите във вестника бяха все едни и същи. Даже се усъмни наистина ли е минала
цяла седмица — просто нищо ново, нищо по-различно. Ако това бе прозорец към външния
свят, то стъклата му бяха навярно матови.

„РУШВЕТЧИЙСТВОТО, СВЪРЗАНО С ДАНЪЧНОТО ОБЛАГАНЕ НА

ЧАСТНИТЕ КОМПАНИИ, ПУСКА ПИПАЛА И СРЕД ГРАДСКИТЕ ВЛАСТИ“...
„УНИВЕРСИТЕТСКИТЕ ГРАДОВЕ — МЕКА ЗА ИНДУСТРИАЛНОТО
ПРОИЗВОДСТВО“... „ЕДНО СЛЕД ДРУГО ПРЕДПРИЯТИЯТА СПИРАТ РАБОТА.
НАСРОЧЕНО ЗАСЕДАНИЕ НА ЦЕНТРАЛНИЯ СЪВЕТ НА ПРОФСЪЮЗИТЕ;
СТАНОВИЩЕТО МУ ЩЕ БЪДЕ ПУБЛИКУВАНО“... „МАЙКА УБИВА ДВЕТЕ СИ
ДЕЦА И СЕ ОТРАВЯ“... „ЗАЧЕСТЯВАТ КРАЖБИТЕ НА КОЛИ — ПОРАЖДА ЛИ
НОВИЯТ СТИЛ НА ЖИВОТ НОВИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ?“... „НЕПОЗНАТО
МОМИЧЕ ВЕЧЕ ТРИ ГОДИНИ НОСИ ЦВЕТЯ В ЕДНА ПОЛИЦЕЙСКА БУДКА“...
„БЮДЖЕТНИ ЗАТРУДНЕНИЯ НА ТОКИЙСКИТЕ ОЛИМПИЙСКИ ИГРИ“...
„ДНЕС ПРИЗРАКЪТ ЗАКЛА ОЩЕ ДВЕ МОМИЧЕТА“... „ЛЕКОМИСЛЕНАТА
УПОТРЕБА НА ПРИСПИВАТЕЛНИ — БИЧ ЗА ЗДРАВЕТО НА
ПОДРАСТВАЩИТЕ“... „И ЦЕНИТЕ НА АКЦИИТЕ УСЕЩАТ ПОВЕЯ НА
 ЕСЕННИЯ ВЯТЪР“... „ПРЕДСТОЯЩО ТУРНЕ НА ИЗВЕСТНИЯ САКСОФОНИСТ
БЛУ ДЖАКСЪН В ЯПОНИЯ“... „НОВИ ВЪЛНЕНИЯ В ЮЖНОАФРИКАНСКИЯ
СЪЮЗ: 280 УБИТИ И РАНЕНИ“... „УЧИЛИЩЕ ЗА КРАДЦИ, В КОЕТО ИМА И
ЖЕНИ. БЕЗ ТАКСА ЗА ОБУЧЕНИЕ. ПРИ УСПЕШНО ВЗЕТИ ИЗПИТИ СЕ
ИЗДАВА ДОКУМЕНТ ЗА ЗАВЪРШЕНО ОБРАЗОВАНИЕ“...

Нищо, което да ти е жал да пропуснеш. Изградена от призрачни тухли призрачна

кула. При това цялата на дупки. Всъщност, ако животът се състоеше само от неща, които
ти е жал да пропуснеш, то той би се превърнал в изящна стъклена вещ, до която е направо
опасно да се докоснеш... Но ежедневието е досущ като вестникарските заглавия. И понеже
всеки съзнава колко безсмислено е съществуването, насочва стрелката на компаса към
своя дом.
Неочаквано очите му се спряха на нещо невероятно.
Около осем сутринта на четиринадесети, на строителна площадка на жилищен дом („Източноазиатска
домостроителна фирма") „На Йокогава-чо", 30, багеристът Цутому Тоширо (28 г.) от фирма „Хинохара" бил
затрупан от пясъчна лавина и получил тежка контузия. Пострадалият бил откаран веднага в една болница
наблизо, но скоро след това починал. Според разследването на полицейския участък „Йокогава" причината за
случилото се нещастие е прекалено голямото количество пясък, изгребано от основата на двуметров хълм. Това
всъщност и предизвикало срутването.
Ахаа... Ясно! Значи заради тази статия ония гадове му бяха подхвърлили вестника!
Не току-така откликнаха на молбата му. Гледай ти! Цяло чудо, че не бяха оградили с
червен молив съобщението. Това го подсети за едно особено опасно оръжие, така
наречения „блекджак“ — напълнена с пясък кожена торбичка. Ударът с нея е не по-малко
страшен от удар с железен или оловен прът... Независимо че тече, пясъкът е все пак
различен от водата... Във водата можеш да плуваш, а пясъкът те поглъща и смазва...
Май не бе преценил достатъчно сериозно положението.

14
Но промяната на тактиката беше свързана с големи неизвестни и изискваше доста
време. Вече четири часа откакто жената копаеше вън. Отминала бе и групата с кошовете и
сега се отдалечаваше към пикапа. Мъжът наостри уши и като се убеди, че не се връщат,
стана безшумно и се заоблича. Жената бе взела лампата със себе си, та трябваше да търси
дрехите си пипнешком. Обувките му бяха пълни догоре с пясък. Намушка краищата на
панталоните в чорапите и пъхна гетрите в джоба си. Реши да струпа приспособленията за
ловене на насекоми и останалите си вещи досами вратата, за да му е лесно после да ги
намери. Пръстеният под бе покрит с дебел килим от пясък, тъй че можеше да не се
опасява, че ще чуят стъпките му.
Жената бе погълната от работата си. Тя забиваше леко и плавно лопатата... Дишаше
отчетливо и равномерно... Удължената ѝ сянка танцуваше около лампата в краката ѝ...
Мъжът се спотаи до ъгъла на къщата и замря. Стисна краищата на кърпата и я опъна с все
сили; канеше се да преброи до десет и да изскочи изневиделица от прикритието си...
Трябваше да нападне в мига, когато тя се наведе, за да вдигне поредната лопата с пясък.
Не можеше, разбира се, да твърди, че няма никаква опасност. Нито че след половин
час отношенията им нямаше внезапно да се променят. Съществуваше например
въпросният чиновник от префектурата. Не случайно тогава старецът го сбърка с него и
прояви невероятна предпазливост. Изглежда, очакваха, че всеки момент от префектурата
ще дойдат за проверка. В такъв случай не беше изключено между селяните да възникне
разногласие относно по-нататъшната му съдба, тоест повечето да решат, че укриването му
тук е просто невъзможно и в крайна сметка да се откажат от идеята да го държат като
затворник и да го пуснат по живо, по здраво. Нищо обаче не му гарантираше, че този
половин час няма да стане цяла година, че и повече. Половин час или година, все едно.
Хич не се и канеше да залага.
Предположението, че е възможно да му протегнат ръка за помощ, го караше да
мисли, че е много по-изгодно да продължи да се преструва на болен. Но тъкмо оттук
започваха колебанията му. Живееше в страна с конституционно правителство, тъй че
съвсем естествено бе да очаква помощ. Онези, които изчезваха в мъгла необяснимо и
тайнствено и повече не даваха признаци на живот, най-често го правеха по собствено
желание. Освен това, ако нищо не подсказваше, че става дума за престъпление, на
изчезването се гледаше не като на углавно, а като на гражданско дело от общ характер,
тъй че и полицията не се месеше повече, отколкото е нужно. Но неговият случай бе
съвършено друг. И той се нуждаеше отчаяно от помощ, откъдето и да дойдеше тя. При
вида на празната му стая всеки веднага щеше да разбере какво се е случило, без изобщо да
го е срещал или да е разговарял преди това с него. Недочетената книга, отворена на
страницата, до която бе стигнал... Дребните монети в джоба на костюма, с който ходеше
на работа... Спестовната книжка с не голяма сума в нея, от която — а това веднага се
разбираше — не беше теглена и стотинка напоследък... Кутията с все още неизсушени
насекоми, които не беше успял да подреди... Приготвената за изпращане поръчка — плик,
марка и прочие — за нови стъкленици за насекоми... Всичко не само отричаше каквото и
да било прекъсване, а напротив, говореше категорично за намерението му да продължи да
живее. Тъй че независимо от желанието си който и да е посетител непременно щеше да
чуе отекващата в стаята му жалостива молба.
Разбира се... Ако не беше онова писмо... Онова глупаво писмо... Но него го имаше...
В своя сън той бе казал истината, а сега се мъчеше да се самозаблуждава. Защо?
Достатъчно се е измъквал с всевъзможни извинения, достатъчно е манкирал! Загубеното
вече не съществува, няма го. И той отдавна се бе удушил със собствени ръце.
Бе запазил в излишно дълбока тайна неколкодневния си кратък отпуск и не каза на
никого от колегите си къде отива. Не само с никого не сподели намеренията си, а и
направи всичко възможно да придаде загадъчност на пътешествието. Едва ли имаше по-
великолепен начин да подразни колегите си, тези сиви от главата до петите хорица,
посивели от сивото си ежедневие... Самата мисъл, че сред всеобщата сивота не той,
разбира се, а други можеха да са оцветени в червено, синьо, зелено... го хвърли в
непоносимо самоунижение.
 Само в романите и във филмите лятото е пълно с ослепително слънце. Иначе в
реалния живот има неделни дни на скромния малък човек, излязъл на разходка извън
обгърнатия в лют дим град и подремващ сред природата върху отворен на страницата с
политическите новини вестник... термоси с намагнетизирани капачки и плодов сок в
тенекиени кутии... наета след дълго чакане на опашка лодка за петнадесет йени на час...
плажове, върху които връхлита кирливата оловносива пяна на прибоя, гъмжаща от умряла
риба... А накрая, като венец на всичко — претъпкан влак от уморени до смърт хора...
Всеки прекрасно знае, че е точно така, но за да не го помислят за безмозъчен глупак,
рисува усърдно върху сивото петно на действителността илюзорен празник. Жалки
брадясали бащи разтърсват децата си, за да ги накарат да признаят, че са прекарали
великолепно неделята... Сценка, която всеки поне веднъж в живота си е виждал да се
разиграва в ъгъла на вагона... Затрогваща човешка завист и раздразнение към чуждото
слънце...
Но ако ставаше дума само за това, едва ли си струваше да го взема толкова присърце.
И ако онзи не реагираше на всичко досущ като колегите му, едва ли щеше да прояви чак
такова упорство.
Единствено към него изпитваше известно доверие. Беше с подпухнали очи и свежо,
сякаш току-що измито лице. Освен това участваше активно в профсъюзното движение.
Веднъж дори се опита да му разкрие съкровените си чувства — нещо, което рядко си
позволяваше.
— Какво ще кажете?... Аз, да си призная, изпитвам известно недоверие към
осланящата се на живота образователна система.
— Какво разбирате под „осланяща се“?
— Ами, с една дума... химерично образование, внушаващо на човек, че нереалното
всъщност съществува, има го. Та в тази връзка особено силно ме интересува пясъкът,
разбирате ли? Пясъкът, който, макар че е твърдо тяло, притежава определени
хидродинамични свойства...
Онзи се смая. И още повече се прегърби. Но изражението на лицето му си остана все
така открито. Даде обаче да се разбере, че идеята му е противна. Някой веднъж подхвърли
по негов адрес, че наподобява кръг на Мьобиус, ще рече, обърната наопаки книжна лента,
двата края на която са съединени така, че да образуват повърхност без лице и обратна
страна. Означаваше ли това, че профсъюзната дейност и личният живот на този човек
образуваха кръг на Мьобиус? Хрумна му, че в прякора на този тип се долавяше лека
ирония, но и известно одобрение.
— Искате да кажете реалистично образование, така ли?
— Не. Дадох за пример пясъка, защото... С една дума, струва ми се, че светът е като
пясък... чието основно свойство е неразгадаемо, докато той е в спокойно състояние... Не
пясъкът се движи, а самото това движение е пясък... Не знам... не мога да го обясня по-
добре...
— Няма значение, разбрах ви отлично. Това е така, защото практическото обучение
съдържа основни релативистични елементи.
 — Не, не. Самият ти се превръщаш в пясък... И гледаш на всичко с очите на пясък...
Умреш ли веднъж, не е нужно да се тревожиш повече от смъртта...
— Оо, ама вие сте навярно идеалист!?... И сигурно се боите от своите ученици?
— Всъщност... Да, защото мисля, че и учениците са нещо като пясък.
Тогава другият се разсмя от все сърце, разголвайки белите си зъби, без да показва, че
този противоречив объркан разговор не му е по душа. Подпухналите очи съвсем се скриха
в диплите на свежото му лице. Джимпей също не можа да не се усмихне в отговор.
Абсолютен кръг на Мьобиус: И в добрия, и в лошия смисъл на думата онзи бе същински
кръг на Мьобиус. И заслужаваше уважение поне за добрата му половина.
Но и въпросният „кръг на Мьобиус“ като останалите му колеги изрази най-откровена
сива завист към отпуската му. В пълно несъответствие с кръга на Мьобиус. Джимпей се
разочарова и в същото време изпита известно задоволство. Всеки е склонен да се дразни
от добродетелта. Затова започна да му доставя удоволствие да дразни другия.
А после онова писмо... въпросното писмо... Попадналата вече в ръцете на адресата
картичка... Кошмарът от предишната нощ съвсем не бе лишен от основание.
Би било лъжа да твърди, че между него и другата жена нямаше и капчица любов.
Просто отношенията им бяха някак неясни, мъгляви и той никога не знаеше какво да
очаква от нея. Кажеше ли, да речем, че бракът наподобява разораване на целина, тя
моментално откликваше, и то сърдито и безразсъдно, че бракът е разширяване на вече
твърде тесен за обитателите дом. Обратното да кажеше, тя пак непременно щеше да
възрази. Една нескончаема надпревара, неизтощима игра на скок-прескок, продължаваща
вече две години и четири месеца. Сигурно по-вярно би било да каже, че бяха не толкова
загубили своята страст, а по-скоро я бяха замразили в резултат на прекалено
идеализиране.
Най-неочаквано му хрумна да ѝ напише, че заминава за известно време сам, като
нарочно не съобщаваше къде точно отива. Загадъчността, с която прибули няколкото си
почивни дни и която трябваше да направи невероятно впечатление на колегите му, едва ли
щеше да остави само нея равнодушна. Но ето че написа адреса, залепи марката и
изведнъж реши, че това е глупост, и остави писмото на бюрото си.
В крайна сметка безобидната шега бе изиграла ролята на специална секретна брава
против крадци, която само собственикът на сейфа знае как да отключи. Някой неминуемо
бе забелязал писмото. И го бе приел като своето рода декларация, че той изчезва по
собствено желание. Нима не приличаше на смахнат престъпник, който заличава глупашки
следите от пръстите си, макар че има свидетели на злодеянието му и така само
потвърждава вината си?
Възможността за бягство отстъпи далеч назад. Продължаваше да се държи за нея
като удавник за сламка, но надеждите му агонизираха от отровата на собствените му
съмнения. Единственият изход бе да не чака да му отворят вратата, а да се измъкне оттук,
ако ще и със сила. Нямаше вече оправдание за колебанията си.
Пренесе цялата тежест на тялото върху пръстите на краката и те потънаха дълбоко в
пясъка. Усети болка. Реши, че ще преброи до десет и ще изхвръкне навън... Но беше вече
на тринадесет, а все още се колебаеше. После си пое четири пъти дълбоко дъх и прелетя
през прага.

15
Въпреки твърдото си намерение движенията му бяха прекалено бавни и отпуснати.
Пясъкът изсмукваше силите му. Жената се беше вече обърнала и го гледаше безкрайно
изненадана, готова сякаш да запрати лопатата към него.
Ако наистина се решеше да окаже съпротива, резултатът би бил съвсем различен,
отколкото очакваше. Но сметките му, че ще я изненада, се оправдаха напълно. Вярно, че
той самият нервничеше и действаше ужасно припряно, но и жената се бе парализирала от
изумление. Види се, и през ум не ѝ минаваше да го избута назад с лопатата.
— Не викай!... Нищо няма да ти направя... Нито звук!... — шепнеше ѝ той
приглушено и натикваше непохватно кърпата в устата ѝ. Но жената не се противеше дори
на тези негови несръчни и безразсъдни действия.
В крайна сметка пасивността ѝ стигна до съзнанието му и той се мобилизира.
Измъкна края на кърпата от устата ѝ, омота я яко около главата ѝ и я завърза на здрав
възел на тила. После с предварително приготвената гетра свърза силно ръцете ѝ на гърба.
— А сега бързо вътре!
Съвършено обезсилена, жената се подчиняваше не само на действията, а и на думите му.
За съпротива и дума не ставаше, но освен това тя не показваше и никаква враждебност.
Беше като хипнотизирана. А той изобщо не се и замисляше какво прави и дали е овладял
положението — грубостта, насилието, така или иначе, ѝ отне съпротивата.
Вкара я вътре. С другата гетра завърза глезените ѝ. Беше тъмно и трябваше да върши
всичко пипнешком. За по-сигурно омота и остатъка от гетрата около краката ѝ.
— Слушай, да не си помръднала... Ако се държиш прилично, спасена си... В
противен случай знай, че няма прошка за теб...
Заотстъпва заднишком, забил поглед в мястото, откъдето се чуваше дишането ѝ.
После се стрелна навън, грабна лопатата и лампата и веднага пак влетя вътре. Жената се
бе повалила на една страна и вдигаше и спускаше яростно глава, в такт с тежкото си
дишане. И всеки път, вдишвайки, опъваше силно напред челюстта си — може би за да не
поема и пясъка от сламената рогозка на пода. А при издишване, напротив, се мъчеше да
изкарва въздуха през носа и така да издухва пясъка около лицето си.
— Е, ще се наложи да потърпиш. Имай, моля ти се, търпение, докато дойдат онези с
коша. Пък и нямаш право да се оплакваш след цялата идиотщина, която аз бях принуден
да изтърпя... Освен това ще си платя за престоя тук... Естествено, само разходите, които
според мен съм направил... Не възразяваш, нали?... Всъщност ако бъдем честни, не е
нужно да плащам и пукната пара, но аз не обичам да съм длъжник някому. Тъй че искаш,
не искаш, ще си платя каквото трябва.
Разтвори яката на ризата си, за да пропусне малко свеж въздух до кожата си, и се
вслуша нервно и напрегнато. Мъчеше се да долови някакви звуци вън. Беше май по-добре
да загаси лампата. Вдигна шишето, но миг преди да духне пламъчето, му хрумна да
провери какво става там с жената. Краката ѝ бяха завързани достатъчно яко — нямаше
място и пръст да промушиш. Китките ѝ бяха вече подпухнали и тъмночервени, а
изпочупените ѝ чак до месото нокти имаха цвета на старо и засъхнало мастило.
Устата ѝ също беше затъкната прекрасно. И без това безцветните ѝ устни се бяха
разтегнали така, че жената приличаше на призрак. Стичащата се измежду тях слюнка бе
оставила на рогозката точно под бузата ѝ тъмно петно. В слабата потрепваща светлина на
лампата му се стори, че чува беззвучните ѝ вопли.
— Какво да се прави? Ти забърка цялата тая каша — избърбори бързо той, без да се
замисля. — Всеки от нас се опита да измами другия, не е ли така?... Тъй че сме квит... Аз
все пак съм човек и не е възможно току-така да ме вържат със синджир като куче... С една
дума, всеки би се съгласил, че моето е съвсем законна самозащита.
Изведнъж жената се изви и се опита да улови с крайчеца на полузатвореното си око
погледа му.
— Какво има?... Искаш нещо да кажеш ли?
Тя раздвижи мъчително шия. Сякаш кимна в знак на съгласие или, напротив —
тръсна отрицателно глава. Той приближи лампата до лицето ѝ, за да разбере какво говорят
очите ѝ. Отначало дори не повярва. Бяха пълни с безконечна тъга, в която нямаше нито
злоба, нито омраза. Жената като че молеше за нещо.
Невъзможно!... Реши, че си въобразява. „Изражение на очите“ е чисто и просто
фраза, думи. Нима може да има израз в безмускулните очни ябълки? Но все пак се
поколеба, а сетне протегна ръце и поразхлаби кърпата около устата ѝ.
Отдръпна мигновено ръце. И побърза да духне лампата. Гласовете на мъжете с коша
приближаваха. Той постави загасената лампа на самия край на издигнатата част на пода —
искаше да му е лесно да я намери. Изтегли изпод умивалника ведрото с вода, залепи устни
за ръба му и жадно запи. После сграбчи лопатата и се притаи до вратата. Започна обилно
да се поти. Решителният миг бе само на крачка... Още пет-десет минути търпение...
Придърпа с една ръка кутията с принадлежностите за насекоми плътно до себе си.

16
— Ей! — долетя отгоре пресипнал груб глас.
— Какво правите там долу, а? — последва го като ехо друг с все още младежки
нотки в него.
Ямата тънеше в непрогледен мрак — човек имаше чувството, че протегне ли ръка,
ще го напипа. Но вън луната, изглежда, бе изгряла и сенките на мъжете там, на самата
граница между пясъка и небето, наподобяваха неясно, уголемяващо се петно.
Стиснал лопатата в дясната си ръка, той се прокрадна почти пълзешком до дъното на
ямата.
Горе се изсмяха цинично. Въжето с куката за газените тенекии започна да се спуска
бавно.
 — Ей, лелко, я давай по-бързо!
В същия миг мъжът се стрелна като пружина към въжето, вдигайки след себе си
облаци пясък.
— Хайде, тегли! — изкрещя колкото му глас държи. Стискаше толкова силно
възлестото въже, че и от камък да бе то, пръстите му пак щяха да потънат дълбоко в него.
— Теглете! Теглете, ви казвам! Няма да го пусна, докато не ме изтеглите горе... Вързал
съм вътре жената! Ако искате да ѝ помогнете, веднага ме измъкнете. Иначе няма да пусна
жив човек да припари до нея... Опита ли се някой да се добере дотук, ще му пръсна
главата с лопатата... Само да се стигне до съд, ще видим тогава кой ще спечели... Нима се
надявате да ви простя?... Ама какво, по дяволите, се мотаете там? Ако веднага ме
измъкнете оттук, няма да ви давам под съд и съм готов думичка да не продумам, сякаш
нищо не се е случило... Незаконното задържане не е от най-леките престъпления... Ама
какво стана там? Хайде, дърпайте, ви казвам!
Сриналият се отгоре пясък го блъсна в лицето. Някакво ледено усещане пропълзя от
яката надолу под ризата му. Горещият дъх опари устните му.
Горе като че започнаха да се съвещават. После той почувства, че дръпнаха рязко и
въжето започна да се вдига. Тялото му се залюля във въздуха. Оказа се по-тежко,
отколкото бе предполагал, и изтръгваше въжето от ръцете му. Той се вкопчи в него с
удвоени сили... Яростен спазъм, наподобяващ смях, сгърчи стомаха му и от устата му се
разхвърчаха пръски. Полетяха настрани във формата на разтворено ветрило... Сякаш
продължилият седмица кошмар се раздроби и разпиля на хиляди парчета... Прекрасно!...
Чудесно!... Вече е спасен!
Изведнъж като че остана без тегло и се понесе в пространството... Усети гадене като
при морска болест, а въжето, което допреди малко почти смъкваше кожата му, сега
лежеше безжизнено в дланите му.
Онези мръсници там горе го бяха пуснали!... Той направи кълбо назад и се стовари
на дъното на ямата. Под него кутията за насекоми издаде неприятен звук. После нещо
прелетя над главата му и го одраска по бузата. Навярно куката в края на въжето. Какво, по
дяволите, правеха тези идиоти?! За щастие не се нарани. Опипа хълбока, на който се
стовари върху кутията, но не усети особена болка. После скочи като пружина и се огледа
за въжето. Но вече го бяха издърпали.
— Мръсни идиоти!
Крещеше с пресеклив прегракнал глас.
— Мръсни идиоти! В крайна сметка вие ще съжалявате за всичко!
В отговор — нищо. Само тих шепот. Понесе се над него като дим.
Мъжът се раздразни още повече, защото не можеше да проумее какво таи този
шепот — враждебност или присмех.
Гневът и обидата се превърнаха в желязна пръчка и накараха вътрешностите му да се
вкаменят. И той продължи да крещи, забивайки нокти в потните си длани.
— Още ли не разбирате? Не се и надявах, че думите ми ще стигнат да съзнанието ви,
но все пак поне това, което направих, би трябвало да ви даде да разберете какво искам да
кажа. Чухте ли, че съм завързал жената?... И тя ще остане завързана дотогава, докато не ме
изтеглите горе или не ми спуснете въжената стълба... И няма да има кой да изгребва и
почиства пясъка... Е, какво ще кажете?... Хубавичко си помислете... Ако пясъкът ни
погребе, вие ще се видите в чудо, нали?... Той ще препълни ямата и лека-полека ще засипе
селото... Какво, по дяволите, стана? Защо не отговаряте?
Вместо отговор мъжете просто си тръгнаха. След тях остана само звукът от
влачените по пясъка кошове.
— Но защо?... Защо си тръгвате без нито дума? — извика слабо и само той чу гласа
си. Разтреперан се наведе и събра съдържанието на изпотрошената си кутия за насекоми.
Изглежда, че бутилката със спирт се беше счупила, защото, когато я докосна, между
пръстите му се разля приятна хладина. Мъжът изхлипа беззвучно. Но не му беше особено
тъжно. Имаше чувството, че друг плаче.
Пясъкът го преследваше като нагъл звяр. Налучквайки мъчително пътя в тъмнината,
се добра някак с препъване и залитане до къщата. Влезе и постави внимателно кутията със
счупения капак до огнището. Воят на вятъра раздра въздуха. Мъжът извади загърнатия в
полиетилен кибрит от празната тенекиена кутия и запали лампата.
Жената лежеше все в същата поза, но като че малко по̀ на една страна. Бе обърнала
леко лице към вратата — вероятно за да разбере какво става вън. Премигна от светлината,
но веднага пак стисна очи. Интересно какво ли мисли за тая жестока несправедливост,
която току-що преживях, мина му през ума. Е, ако ѝ се плаче, да плаче... Ако ѝ е смешно,
да се смее... Все още не всичко е загубено. Така или иначе, запалката с бомбата с
часовников механизъм е в ръцете ми.
Приближи я и се отпусна на едно коляно зад гърба ѝ. Поколеба се за миг, сетне
развърза възела и смъкна кърпата от устата ѝ. Не защото изпита угризения на съвестта.
Нито пък от съжаление и съчувствие.
Просто беше изтощен до крайност. Усещаше, че не издържа повече на
напрежението. А и поначало нямаше смисъл да ѝ запушва устата. Ако преди малко бе
изкрещяла за помощ, викът ѝ може би щеше да стресне онези негодници и да ускори
развитието на събитията.
Жената протегна напред брадичка и задиша тежко. Кърпата се бе напоила със
слюнката и дъха ѝ и тежеше като умряла мишка. Освен това се бе врязала в плътта ѝ и бе
оставила дълбоки следи, които сякаш никога нямаше да изчезнат. Жената започна да
движи неспирно долната си челюст, за да даде възможност на втвърдилите се като сушена
риба бузи да се отпуснат.
— Още малко търпение... — Той пое с два пръста кърпата и я запокити в
преддверието. — Сигурно са стигнали вече до някакво решение. И след минута ще
дотичат с въжената стълба. Иначе продължи ли цялата работа, те ще си намерят белята...
Така ами, как да не е така... Защо им бе да ме залавят в този капан, без полза...
Жената преглътна слюнката и облиза устните си.
— Само че... — Езикът ѝ все още не си бе възвърнал способностите и тя говореше
глухо, сякаш премяташе в устата си яйце. — Има ли звезди?
 — Звезди ли?... Какво общо имат звездите?
— Защото, ако няма звезди...
— Ако няма, какво?
Но дори тези няколко думи я изтощиха и тя пак млъкна.
— Какво искаш да кажеш, а? Щом започна, не можеш да млъкнеш на средата на
думата! Хороскоп ли се каниш да ми правиш? Или това е някакво тукашно суеверие?...
Може би ще ми кажеш, че в беззвездни нощи не спускат въжената стълба?... Е, какво... Ще
проговориш ли?... Не умея да чета мисли... Ако възнамеряваш да мълчиш, докато изгреят
звездите, твоя си работа... Но какво ще правиш, чудя се, ако междувременно задуха силен
вятър? А?... Последното нещо, за което ще те е грижа, ще са звездите, нали?
— Звездите... — Гласът ѝ сякаш се изцеждаше като последни капчици от почти
празна вече туба. — Ако досега не са се показали, няма да има силен вятър.
— Защо?
— Ами не се виждат от мъглата...
— Какви ги разправяш, като всъщност духа толкова силно?
— Нее. Това е шумът на пясъка. Той свисти там горе.
Беше, изглежда, права. Звездите едва блещукаха навярно защото вятърът нямаше
сили да разсее влагата във въздуха. Тази нощ едва ли щеше да задуха силно... Значи и
онези типове от селото едва ли щяха да побързат с решението... С една дума, онова, което
той прие за пълна глупост, се оказа всъщност изненадващо логичен отговор.
— Ама разбира се... Но аз изобщо не се притеснявам... Ясноо... започваме игра на
нерви. Все ми е едно дали ще чакам седмица, десет дни или дори половин месец...
Жената прегъна силно навътре пръстите на краката си. И те заприличаха на смукалца
на октопод. Мъжът се разсмя. И докато се смееше, усети гадене.
Заслужаваше ли си да се измъчва така?... Че нали бе напипал слабото място на врага.
Защо не се успокои, не си възвърне присъствието на духа и просто да наблюдава
обстановката около себе си? Измъкнеше ли се жив и невредим, нямаше да е никак зле да
опише преживяното.

... Ах, но аз съм смаян! Най-сетне се решихте да напишете нещо. Даа, такова
невероятно преживяване! Но казват хората, че и дъждовният червей не расте без външни
стимули... Благодаря! Измислил съм и заглавие... Аа, така ли? И какво е то?... Ами
„Демонът на пясъците“ или, да речем, „Ужасът на мравчения ад“... Хм, издава страхотен
вкус към ексцентризъм. Така де, не ви ли се струва, че правят впечатление на нещо твърде
несериозно?... Мислите ли?... Колкото и силно да е преживяното, безсмислено е да се
описва само външната, видимата му страна. А и героите на въпросната трагедия са
местни, тамошни хора и ако в разказа ви за тях няма поне намек за евентуално разрешение
на проблемите им, изключителните ви преживявания отиват на вятъра... Ах, каква
гадост!... Какво?... Някъде май чистят канали. Или може би се извършва своеобразна
химическа реакция между миризмата на чесън в устата ви и дезинфекционния разтвор за
миене на коридори... Каквооо!... Аа, нищо, нищо, не се притеснявайте. Колкото и да се
старая, от мен явно не става писател... Ах, ето че пак проявявате съвсем излишна
скромност, която, уверявам ви, никак не ви отива. Според мен не бива да гледаме на
писателите като на особена порода хора. Пишеш ли, значи си писател... Съществува
мнение, че учителите са склонни да пишат каквото им дойде на ума... Защото
професионално са доста близо до писателите... На това ли казват творческо обучение?
Независимо от факта, че една кутийка за тебешири не са направили със собствени ръце?...
Кутийка за тебешири! Трогателно! Нима дори това, че учителят ти отваря очите, за да се
огледаш и да разбереш що за човек си, не е само по себе си изумително творчество?...
Благодарение на което съм принуден да трупам нови и нови впечатления, за да изпитам
нова болка.. Но има и надежда... Без да нося каквато и да е отговорност дали тази надежда
изобщо ще се оправдае... Оттам нататък всеки трябва да вярва в собствените си сили... Е,
стига сме се занимавали с глупости. Този порок е забранен за учителя... Порок ли?... Имам
предвид писането. Твърдението, че искаш ѝ ще станеш писател, подсказва най-
елементарен егоизъм, нещо като желанието да установиш разликата между себе си и
куклите, като станеш кукловод. Питам се каква тогава е разликата между това и женския
грим... Прекалено строг сте. Но щом използвате в този смисъл думата „писател“, то
наистина между това да си писател и просто да пишеш трябва да се прави разлика... Нали?
Тъкмо затова исках да стана писател. Иначе струва ли си изобщо да пиша?

Как всъщност изглежда дете, на което не са дали обещания сладкиш?

17
Вън се чу някакъв шум. Наподобяваше пляскане на криле. Мъжът грабна лампата и
изхвръкна да види какво става. На пясъка лежеше нещо, загърнато в рогозка. Горе вече
нямаше и помен от човек. Мъжът извика колкото му глас държи. Не последва никакъв
отговор. Поизчака и размота въженцето около сламената рогозка. Пакетът с неизвестно
съдържание бе запалителната бомба, наречена любопитство. Колкото и невероятно да му
се струваше, все пак в душата му потрепна надежда, че в рогозката са увити инструменти,
с помощта на които да успее да се изкатери на повърхността. Ония проклетници от селото
все още нямаха очи да застанат открито пред него, затова му бяха хвърлили
инструментите и бяха побързали да изчезнат.
Само че съдържанието се оказа загърнат във вестник малък пакет и почти
еднолитрова бутилка с плътна дървена запушалка. В малкия пакет имаше три кутии, всяка
с по тридесет къса цигари „Шинсей“. И нищо повече. Колкото и да не му се вярваше.
Сграбчи отново краищата на рогозката и я тръсна яростно. Посипа се само пясък...
Надяваше се, че поне бележчица са пъхнали, но не, нищо. Бутилката бе пълна с
долнопробно саке с миризмата на прокиснал оризов сладкиш.
Какво ли означаваше това?... Някаква сделка може би?... Чувал бе, че в знак на
приятелство индианците си разменят лула. Пък и алкохолът, бил той саке, вино или друго,
се поднася навсякъде по света при тържествени случаи. Тъй че можеше с пълно право да
предположи, че жестът им е своеобразен израз на стремежа им да постигнат взаимно
съгласие. Обикновено селските хора се стесняват да изразят с думи чувствата си. И в този
смисъл са много по-искрени.
 Отстъпи волю-неволю. За момента, защото сега цигарите бяха по-важни. Чудно как
бе издържал цяла седмица без цигари… Разкъса с привичен жест целофана и отвори
четвъртита дупка в единия край на пакета. Усещането бе като при допир до гладка
гланцова хартия. После удари леко по дъното и изкара цигара. Пръстите му едва видимо
трепереха. Припали от пламъчето на лампата. Всмукна бавно и дълбоко и ароматът на
опадали листа се разля до най-далечното кътче на тялото му. Устните му изтръпнаха, пред
очите му се спусна плътна плюшена завеса. Усети главозамайване, сякаш го душаха,
целият настръхна.
Притиснал силно бутилката до гърдите си, мъжът тръгна към къщата, като едва
пазеше равновесие. Краката не му се подчиняваха, сякаш не бяха негови. Главата му бе
все още силно замаяна като стисната в обръч. Искаше да погледне към мястото, където
лежеше жената, но колкото и да се мъчеше, не можеше да обърне глава и да гледа право
напред. Лицето ѝ — улови го по диагонал с крайчеца на окото си, му се видя невероятно
малко.
— Подаръци... Ето, виж... — Вдигна високо бутилката и я разклати. — Все пак колко
са съобразителни, нали? Изпращат ни го, за да отпразнуваме предварително събитието... И
без обяснения всичко е ясно... Веднага схванах... Тъй че каквото било, било... Е, ще
пийнеш ли с мен за компания?
Вместо отговор жената затвори плътно очи. Сигурно се сърдеше, че не я развързва.
Глупачка! Ако му отговореше нормално поне на един въпрос, веднага щеше да я
развърже. Дали пък не беше изпаднала в дълбоко униние? Че не може да удържи мъжа, с
когото така мъчително бе успяла да се сдобие, а сега го изпускаше от ръцете си... И това
можеше да е причината за мрачното ѝ настроение... Все пак жената бе около тридесетте,
вдовица.
Извивката на ходилото ѝ образуваше прекалено отчетлива и некрасива дъга. И той
пак усети, че го напушва безпричинен смях. Защо ли ходилото ѝ бе толкова странно?
— Ако ти се пуши, ще ти запаля.
— Не... гърлото пресъхва от цигарите... — произнесе тихо тя и поклати отрицателно
глава.
— Да ти дам ли тогава вода?
— Засега съм добре.
— Не се притеснявай. Не го направих от омраза към теб. Разбираш, надявам се, че бе
стратегически неизбежно. Благодарение на което ония типове като че отстъпиха и...
— Веднъж седмично носят цигари и саке на къщите с мъже...
— Носят?
Огромна муха! Въобразява си, че лети, а всъщност си блъска главата в стъклото на
прозореца и се мъчи да се измъкне навън... Научно название... Muscina stabulans. Този род
мухи са със сложни, почти невиждащи очи. Не се и опита да скрие уплахата си, а просто
изпищя пронизително:
— Но защо трябва да си правят такъв труд заради нас? Не можем ли просто да
излезем и сами да си купим каквото ни трябва?
 — При тази тежка работа не остава време....Пък и нали го правим заради селото...
Затова задругата поема разходите...
Излизаше, че жестът на онези там горе означава не компромис, а тъкмо обратното —
съвет да се предаде и отстъпи... Не... Нещо дори по-лошо. Сигурно го бяха превърнали
вече в бурмичка, в една от многото други, движещи ежедневния живот тук, и дори го бяха
вписали в съответните списъци.
— Искам все пак да попитам. За свое успокоение. Аз ли съм първият, с когото се
случва подобно нещо?
— Не. Ама като не стига работна ръка... И по-богати, и бедни, изобщо всички, които
стават за работа, един по един напускат селото... А то е толкова бедно, само пясък...
— Е, и какво?... — Дори гласът му доби защитна окраска — тази на пясъка. — Има
ли и друг освен мен, когото да сте хванали?
— Да. Някъде в началото на есента на миналата година... Един, който се разправяше
с картички...
— С картички ли?
— Да, агент на някаква фирма за картички и други неща за туристи. Дойде при
председателя на местната задруга... Разправяше, че ако се захванем да рекламираме на
гражданите красотата на нашия край...
— И вие го заловихте?
— Точно тогава в една от къщите на отсамната редица нямаше работна ръка...
— И какво стана по-нататък?
— Казаха, че скоро след това умрял... Ама той си и беше не много як... А на всичко
отгоре като за беля се случи и сезонът на тайфуните, та работата беше ужасно тежка.
— А защо веднага не е избягал?
Жената не отговори. Изглежда, беше твърде ясно, за да трябва да отговаря. Не е
могъл, затова и не е избягал... Разбира се. И нищо повече.
— А освен него?
— Даа... в самото начало на годината дойде един студент. Продаваше книги или
нещо такова...
— Амбулантен търговец ли?
— Тънки книжки за по десет йени едната. Написани срещу нещо си там...
— Ааа, от студентите, призоваващи към връщане по родните места... Та и него
хванахте, така ли?
— Би трябвало и досега да е в третата къща от моята.
— Като за въжена стълба и дума не става, предполагам?
— Ами младите трудно се прихващат тук... Защото, каквото и да разправят, в града
плащат по-добре, а и кината, и ресторантите са отворени всеки ден и...
— И все пак не е възможно никой пък да не се е измъкнал.
— Е да, имаше едно момче, което се подмами по лоши приятели и избяга в града...
Наръга там някого с нож и даже във вестниците писаха... А като си излежа колкото му се
полагаше в затвора, го върнаха тук и сега сигурно си живее по живо, по здраво с майка си
и баща си...
— Такива не ме интересуват. Питам за хора, които са избягали и повече не са се
връщали тук.
— Ами беше много отдавна... Цяло семейство се измъкна една нощ... Къщата им
дълго стоя празна и стана направо опасно, просто безнадеждно... Наистина е опасно…
Една само къща покрай дюните да рухне, все едно, че пукнатина в язовирна стена е
зейнала...
— И повече, казваш, никой, така ли?
— Да... мисля...
— Но това е направо абсурдно!
Жилите зад ушите му се издуха, нещо стисна гърлото му.
Неочаквано жената се сви на две като оса, която снася яйца.
— Какво ти стана? Боли ли те?
— Да, боли...
Той опипа побелелите ѝ ръце. После промуши пръсти под възела и намери пулса ѝ;
— Чувстваш ги, нали? Пулсът ти е съвсем нормален... Нищо сериозно, струва ми се.
Съжалявам, но ще трябва да се оплачеш на ония от селото, защото те са виновни за всичко
това.
— Прощавайте, но бихте ли ме почесали по врата, точно там, зад ухото.
Изненадан, той не можа да откаже. Между кожата и напластилия се пясък имаше
слой гъста като разтопено масло пот. Ноктите му потънаха сякаш в праскова...
— Наистина съжалявам... Но честно казано, никой още не е избягал оттук...
Изведнъж очертанието на вратата се превърна в безцветна бледа черта и се разтопи в
пространството. Беше луната. Късове посърнала светлина, наподобяваща крилцата на
мравка. А когато очите му свикнаха с нея, дъното на огромната пясъчна купа заискриха
влажно като сочната кожа на млади листа...
— Е, в такъв случай аз ще съм първият!

18
Чакането бе мъчително. Времето се бе нагънало в безконечни, дълбоки като по
корема на змия дипли. И той не можеше да се придвижва напред, без да се отбива във
всяка. А там пък го дебнеха всевъзможни съмнения, всяко със свое собствено оръжие.
Беше ужасно трудно да се придвижва напред, спорейки с тези съмнения, игнорирайки или
отхвърляйки ги.
С една дума, до разсъмване прекара нощта в мъчително очакване. Лепнало се на
прозореца като гол охлюв, утрото сякаш му се присмиваше.
— Прощавайте, но бихте ли ми дали водица...
Май че беше задрямал за малко, просто за няколко мига. Ризата и панталоните отзад
на прегъвката бяха мокри от пот. Полепилият се по него пясък бе и на цвят, и на опип като
наквасена с вода бисквита. Беше забравил да си покрие лицето, та и носът, и устата му
бяха пресъхнали като оризова нива зиме.
— Прощавайте... ама много ви моля...
Цялото ѝ тяло се тресеше като в треска под втвърдилия се пясъчен покров и
издаваше сух шум. Страданията ѝ му се предадоха, сякаш двамата бяха свързани с
проводник. Свали полиетилена от чайника и най-напред сам налапа човката. Пое вода, за
да си изплакне устата, но не успя да го направи с толкова малко количество. Повтори.
Потрети. От устата му все излизаха буци пясък. B крайна сметка се отказа и преглътна
пясъка заедно с водата. Пиеше сякаш чакъл.
Водата моментално се превърна в пот. Възпалена и пламнала, кожата на гърба,
гърдите и от хълбоците надолу го болеше така, сякаш я смъкваха на пластове.
Утоли жаждата си и доближи виновно чайника до устата на жената. Тя стисна със
зъби човката и без да си плакне устата, започна да пие, простенвайки като гълъб. След три
големи глътки чайникът се изпразни. За пръв път в отправения ѝ към него изпод
подпухналите вежди поглед се появи жесток упрек. А чайникът олекна, като че бе от
папие маше.
Мъжът слезе в преддверието и започна да отръсква пясъка от себе си. Опитваше се
да се избави от неприятното чувство за вина. Зачуди се дали да не изтрие с влажна кърпа
лицето ѝ. Много по-разумно, отколкото да остави потта да я залее и задави. Според
твърдението степента на цивилизованост е пропорционална на чистотата на кожата. И ако
човек наистина има душа, тя безспорно е в кожата. Самата мисъл за вода покри мръсната
му кожа с милион смукалца. Вода... Студена и прозрачна като лед, мека като пух,
великолепен подслон за душата. Още минута, и цялата му кожа щеше да изгние и да се
смъкне.
Надникна във ведрото и изстена отчаян.
— Господи, празно е… Съвсем празно!
Бръкна във ведрото. Напластилият се на дъното черен пясък само поизцапа пръстите
му. Под зажаднялата му за вода кожа се разбунтуваха безчет ранени стоножки.
— Идиоти! Забравили са водата!.. Сигурно се канят тепърва да я докарат.
Съзнаваше прекрасно, че го каза за свое успокоение. Триколката привършваше
работа и се прибираше в селото още преди разсъмване. Целта на онези мерзавци бе
съвършено ясна. Искаха очевидно да го накарат да завие от жажда. Поразмисли и проумя
безграничната им подлост — знаеха колко опасно е да се подкопава пясъчната стена в
основата, но не го спряха, а го оставиха да прави каквото си бе намислил. Явно изобщо не
се и трогваха за живота и безопасността му. Изглежда, нямаха никакво намерение да
пуснат жив човек оттук, проникнал толкова дълбоко в тайната им. А щом се бяха решили
на това, едва ли щяха да се спрат пред нещо, докато не постигнат целта си.
Изправи се на вратата и погледна небето. Най-сетне успя да различи розовите
отблясъци на утринното слънце. И пухкавите срамежливи облачета в далечината... Небето
не предвещаваше дъжд. При всяко издишване тялото му като че губеше все повече влага.
— Какво, по дяволите, се канят да направят? Може би да ме убият?
Жената продължаваше да трепери безмълвно. Сигурно защото знаеше всичко от игла
до конец. С една дума, съучастница, която се преструва на жертва. Да страда тогава!...
Така ѝ се падаше!
Но страданията ѝ се обезсмисляха, ако ония типове не узнаеха за тях. А и нямаше
гаранция, че ще узнаят. Нещо повече — ако се наложеше, те като нищо щяха да пожертват
и нея. Без всякакво колебание. Ами да. Тя затова изглеждаше така наплашена. А той пък
бе като звяр, който най-сетне е осъзнал, че пролуката в оградата, през която се е канел да
се измъкне на воля, е всъщност вход към клетката му... Риба, която най-сетне е проумяла,
че стъклото на аквариума, в което многократно се е блъскала, е непреодолима преграда...
За втори път остана с празни ръце. Сега оръжието бе у тях.
Не биваше обаче да се плаши. Корабокрушенците загиват не толкова от глад и
жажда, колкото от страх, че са без храна и вода. Поражението започва от страха че си
загубил. От върха на носа му се откъсна капка пот. Замислеше ли се колко кубически
сантиметра влага е загубил, значи вече се бе хванал в капана на врага. Интересно би било
да поразсъждава колко време е необходимо за изпаряването на чаша вода. Излишните
вълнения едва ли щяха да пришпорят тази кранта — времето.
— Е, какво, да те развържа ли?
Жената замря подозрително.
— Все ми е едно. Ако не щеш, твоя си работа. Но ако искаш, ще те развържа. При
едно условие обаче — да не посягаш към лопатата без изричното ми разрешение... Е,
можеш ли да ми обещаеш това?
— Моля ви, моля ви. — Тя, която досега беше като примирило се псе, изведнъж
замоли тъжно и толкова неочаквано, колкото неочаквано и рязко вятърът обръща наопаки
чадър. — Обещавам ви каквото искате! Много ви моля... Моля ви...
Връзките бяха оставили морави следи, а отгоре им лежеше белезникава влажна
пелена. Все в същата поза, с лице нагоре, жената започна да търка глезените си един о
друг. После заразтрива китките си. Стискаше зъби, за да спре стенанията, и по лицето ѝ
избиха капчици пот. После бавно се преобърна и се надигна на четири крака — най-
напред на колене, сетне и на ръце. Последна вдигна с мъка главата си. Постоя известно
време така, поклащайки се напред-назад.
Мъжът седеше неподвижен и безмълвен на издигнатата част на пода. Изцеди слюнка
и я глътна. Повтори, но слюнката се превърна в лепило и заседна в гърлото му. Не му се
спеше, разбира се, но от умора съзнанието му бе като мокра хартия. Гледката пред очите
му заплува на мръсни петна и линии. Невероятно загадъчна картина. С жена... С пясък... С
празно ведро... С вълк, от устата на който се стичаше слюнка... Със слънце. И някъде, но
той не знаеше къде, и с район на ниско атмосферно налягане и линии на разкъсване.
Откъде, дявол да го вземе, да подхване това пълно с неизвестни уравнение?
Жената се изправи на крака и тръгна бавно към вратата.
— Къде?
Тя измърмори нещо, колкото той да я остави на мира, но мъжът не я разбра. После
постепенно проумя какво я измъчваше. След малко я чу да пикае тихо зад дървената
стена. И всичко му се стори невероятно безсмислено.
 19
Вярно, съвършено вярно, че времето не може да се впусне изведнъж в галоп като
кон. Но не се и влачи бавно като ръчна количка. Лека-полека утринната жега достигна
връхната си точка, докара очните ябълки и мозъка му до състояние на кипене, разтопи
вътрешностите му, подпали белите му дробове.
Поетата от пясъка нощна влага се превърна в изпарения и изпълни пространството...
Пясъкът блестеше като мокър асфалт — сигурно заради пречупването на светлината... Но
иначе си оставаше все същата една осма от милиметъра... по-сух от препечено върху
тенекия брашно.
Скоро стана и първото срутване... Вече бе свикнал с този превърнал се в неотделима
част от ежедневието шум, но двамата с жената неволно се спогледаха. Вече ден не бяха
изгребвали пясъка и мъжът се зачуди какви могат да са последствията... Не мислеше, че е
нещо особено, но все пак се разтревожи. Жената обаче отвърна мълком очи. Мрачният ѝ
вид сякаш говореше, че си е негова работа дали ще страда, или не. И той реши, че по-
скоро ще умре на място, отколкото да я попита вече за каквото и да било. Пясъчната
лавина изтъня като косъм, но изведнъж отново се разшири, стана колкото оби*. Това се
повтори още няколко пъти и накрая потокът секна окончателно.
Изглежда, наистина нямаше за какво да се тревожи особено. Въздъхна облекчен, но
кожата на лицето му запулсира и пламна. Долнопробното саке, за което досега се силеше
да не мисли, неочаквано започна да го мами неудържимо и събра като светлинка в мрака
всичките му нерви. Искаше му се само да накваси гърлото си, пък каквото ще да става.
Иначе кръвта му щеше просто да умре. Даваше си сметка, че ще посее семената на бъдещи
мъки и че впоследствие ще се разкайва горчиво, но не можеше да се съпротивлява повече
на желанието. Измъкна запушалката, напъха гърлото на бутилката между устните си и
започна да пие. Но езикът му се замята бясно като изненадано от неочаквано нахлуване
предано куче-пазач. И се задави. Сякаш бе излял спирт върху рана. Въпреки това не можа
да устои на изкушението да направи още една и още една глътка. Пиеше в чест на нещо
ужасно...
Наложи се да предложи и на жената. Но тя, разбира се, отказа. И то така, сякаш ѝ
предлагаше отрова.
Опасенията му се оправдаха — попаднал в стомаха му, алкохолът подскочи като
топка за пинг-понг и в ушите му зажужаха оси. Кожата му се втвърди като на прасе.
Кръвта му се разлагаше... Кръвта му умираше...
— Не може ли да се направи нещо? И на теб не ти е по-добре. Развързах те, а сега и
ти направи нещо!
— Добре... ама ако не повикам някой от селото... да донесе вода...
— Е хайде де!
— Да... стига да започнем работа...
— Ти какво, подиграваш ли се? Какво право имат тези мерзавци да налагат такава
долна сделка, а?... Кажи де!... Ще кажеш ли?... Нямат никакво право и ти го знаеш!
Жената сведе поглед и стисна устни. Положението бе наистина неописуемо. Парчето
небе в горната част на вратата се превърна от яркосиньо в перленосияйно като
вътрешността на мидена черупка. Ако, да допуснем, дългът е паспорт на човека, длъжен
ли съм да получа виза от подобна пасмина?... Така де... Човешкият живот не е разпилени
късчета хартия... А старателно затворен дневник... И първата страница е напълно
достатъчна за един екземпляр... Няма нужда да изпълняваш дълга си към страница, която
не е свързана със следващите... Не можеш например час по час да тичаш да спасяваш
умиращите от глад свои ближни. Просто време няма да ти стигне за това... Ах, господи!...
Умираше за капчица вода... Но не едно, а хиляда тела да имаше, пак нямаше да му стигнат
да отиде, ако трябва, на погребенията на всички покойници.
Започна второ срутване.
Жената стана и откачи градинската метла от стената.
— Да не си посмяла да се заловиш за работа! Обеща, нали?
— Не, аз само от дюшека...
— От дюшека ли?
— Ако скоро не полегнете да поспите...
— Доспи ли ми се, сам ще реша какво да правя!
Усети силен трус, скочи и замръзна като вкопан в пода. За миг всичко наоколо
потъна в непрогледна мъгла — сриналият се от тавана пясък. Последствията от
бездействието им започваха да се усещат. Пясъкът нямаше друг изход, освен да рухне под
собствената си тежест на земята. Гредите и подпорите на къщата простенаха. Но
втренчила поглед в трегера, жената не изглеждаше особено разтревожена. Сигурно защото
напорът бе все още върху основите на къщата.
— Мръсници! Идиоти!... Наистина, докога... Докога се канят да продължат всичко
това?...
Ах, какво ужасно сърцебиене!... Сърцето му бе като уплашен заек, който се мята
отчаяно, защото не издържа повече в собствената си дупка... Изглеждаше готово да се
напъха в устата, в ушите, дори в червата му. Слюнката му стана още по-лепкава. Но
сухотата в гърлото му не се бе променила към по-лошо. Сигурно защото долнопробното
саке не бе неутрализирало напълно жаждата. Но преминеше ли опиянението, огънят щеше
отново да лумне. И да го изпепели.
— Сигурно се радват... от стореното... Защото мозъкът им е по-малък и от на
мишка... Интересно, какво ли ще направят, ако умра?
Жената вдигна глава, за да каже нещо, но премълча. Вероятно сметна, че изобщо не е
нужно да отговаря.
— Е, добре... Щом, така или иначе, изходът е един, какво пречи да опитам всичко?
Отпи още веднъж от бутилката, въодушеви се и изскочи навън. Вълна от разтопено
олово го блъсна в очите и той залитна. В следите от стъпките му веднага се образуваха
пясъчни водовъртежи. Ей там някъде бе мястото, където предишната нощ се нахвърли
върху жената и после я завърза... Там някъде би трябвало да лежи зарината и лопатата му.
Пясъчната лавина бе спряла за малко, но по склона откъм морето продължаваха да се
сипят тънки струйки. От време на време, види се от вятъра, пясъчният поток се откъсваше
от стената и се развяваше във въздуха като парче платно. Като внимаваше да не
предизвика нова лавина, мъжът зашари наоколо с върха на пръстите си.
Колкото и дълбоко да забиваше крака, те не срещаха никаква съпротива — сигурно
защото съвсем неотдавна се бе сринало огромно количество пясък. Преките лъчи на
слънцето станаха непоносими. Зениците му се свиха, превърнаха се в точици... Стомахът
му се замята като медуза... Яростна болка разсече челото му... Не биваше да губи повече
нито капчица пот... Бе стигнал до крайния предел. Само не разбираше къде, по дяволите,
се бе дянала проклетата лопата... Беше я грабнал, за да я използва като оръжие... В такъв
случай би трябвало да е някъде ей там... Започна да оглежда внимателно дъното на ямата и
на едно място наистина откри издутина с очертанията на лопата.
Понечи да се изхрачи, но трескаво се удържа. Трябваше да съхрани в организма си и
сетната капчица влага. Отдели храчка от насъбралия се между зъбите и устните си пясък и
изчисти с пръст само полепналия по зъбите.
В ъгъла на помещението с лице към стената жената правеше нещо с кимоното си.
Сигурно бе разхлабила пояса и чистеше напластилия се около кръста си пясък. Мъжът
сграбчи лопатата за средата на дръжката и я вдигна на височината на рамото си. После се
прицели с острието във външната стена близо до вратата...
Зад гърба му отекна писъкът на жената. Той заби лопатата и я натисна с цялата си
тежест. Но тя проби леко и просто стената. Съпротивлението бе не по-голямо от това на
мокра вафла. Измити идеално от пясъка, външно дъските изглеждаха като нови, но бяха,
види се, вече напълно изгнили.
— Какво правите?
— Ще я насека, за да си приготвя материал за стълба.
Избра друго място и повтори опита. Но резултатът бе същият. Изглежда, жената
имаше право, като му каза, че пясъкът кара дървото да гние. Щом най-изложената на
слънце стена бе вече на този хал, можеше да си представи човек състоянието на
останалите. Цяло чудо, че тази съборетина продължаваше да се държи... Наклонена на
една страна, тя сякаш бе наполовина парализирана... Може би, откакто напоследък
строяха къщи от хартия и пластмаса, подобни конструкции да бяха вече възможни от
гледна точка на динамиката...
Дъските на стените очевидно не ги биваше, затова реши да пробва напречните греди.
— Не, не правете това! Сирете! Моля ви, спрете!
— Какво толкова? Все едно, пясъкът ще я смаже.
И без да ѝ обръща внимание, той се приготви да стовари лопатата върху стената, но
жената изкрещя, хвърли се и увисна на лакътя му. Той си измъкна ръката и се извъртя, за
да отблъсне нападението. Но, изглежда, не си прецени добре силите и вместо това сам
рухна на земята. После веднага скочи и се нахвърли върху жената, но тя стискаше
лопатата с желязна хватка. Той просто не разбираше какво става... Невъзможно бе тя да го
победи със сила. Двамата се претърколиха няколко пъти по пръстения под и точно когато
за миг му се стори, че е взел връх над нея и я е притиснал към земята, тя, използвайки
лопатата като щит, го отблъсна с лекота. Сигурно нещо с него не беше съвсем наред...
Навярно от изпитото саке... И без да се съобразява, че насреща си има за противник жена,
той сви коляно и я блъсна право в корема.
Жената изкрещя и изведнъж загуби сили. Той моментално скочи върху ѝ и я
притисна на пода. Гръдта ѝ се бе разголила и ръцете му се плъзнаха по лепкавата ѝ от
потта кожа.
В миг двамата замряха — като на кино, когато прожекционният апарат внезапно се
повреди. Настъпи напрежение, заплашващо да продължи вечно, ако единият от двамата не
направеше нещо. Той чувстваше съвсем осезаемо под себе си всяка клетка на гърдите ѝ и
пенисът му, досущ като независещо от него създание, затаи дъх. Едно-единствено
движение можеше да превърне схватката за лопатата в нещо съвсем различно.
Жената понечи да преглътне слюнката си и гърлото ѝ се изду. Членът му възприе
това като сигнал да се размърда, но тя го прекъсна, изричайки пресипнало:
— А гражданките са красиви, нали? Всички...
— Гражданките ли?... — Мъжът изведнъж се смути... Треската в набъбналия му член
започна да спада... Изглежда, бяха успели да избегнат доста сполучливо опасността… Не
си беше представял, че и сред пясъците е възможна мелодрама.
По всичко личи, че почти всяка жена е дълбоко убедена, че не може да накара мъжа
да оцени истински достойнствата ѝ, ако непременно не се разчекне като в мелодраматична
сцена. Но тъкмо тази трогателна и наивна заблуда превръща жената в жертва на
едностранно душевно изнасилване…

С другата бе решил винаги да използва презерватив. И досега не бе съвсем сигурен,

че се е излекувал напълно от някогашната венерическа болест. Резултатите от
изследванията бяха неизменно отрицателни, но след уриниране пикочните канали
започваха рязко да го болят и колчем взимаше проба в епруветка, сякаш в потвърждение
на опасенията му, в течността забелязваше да плува нещо като кончѐ. Лекарите го
уверяваха, че става дума за обикновена невроза, но това, така или иначе, не му
позволяваше да се отърси от подозренията си.
— Презервативът е точно като за нас, нали?
Кожата на челюстите и устните ѝ бе тънка и под нея
като че се провиждаше кръвта... Думите ѝ бяха колкото пресметливи, толкова и
предизвикателни донякъде:
— Отношенията ни са такива, сякаш си разменяме мостри за стоки... Не ти ли
харесва, можеш винаги да я върнеш... Оглеждаш, преценяваш съдържанието, без да
разпечатваш прозрачната опаковка, размишляваш заслужава ли си цената... Чудиш се дали
да ѝ се довериш... Дали впоследствие няма да съжаляваш, че си купил не това, което ти е
нужно.
Но в душата си тя, изглежда, не бе удовлетворена от подобни отношения на
покупко-продажба... Спомняше си например порочната миризма на препарат за
дезинфекциране — блъсна го в носа тъкмо когато веднъж започна да закопчава трескаво,
сякаш го гонеха, копчетата на панталоните си, а тя все още лежеше гола на кревата с
хавлиена кърпа между краката...
— Според мен не е лошо понякога да ти се приисква да натрапиш на купувача
стоката си.
— Оо, не... Чак пък да натрапваш...
— Но нали вече си излекуван?
— Ако наистина мислиш така, да действаме тогава без всякакви предпазни средства,
какво ще кажеш?
— Ох, ама и ти! Защо все бягаш от отговорност?
— Нали затова казах, че съм против да натрапвам стоката си на купувача.
— Много странно наистина... Аз пък каква вина имам за твоята венерическа болест?
— Сигурно имаш все пак.
— Не говори глупости.
— Така или иначе, натрапването на стоката се отменя.
— И до сетния си ден не възнамеряваш да си свалиш шапката?
— Чудно ми е защо си толкова несолидарна... Би трябвало, щом спиш с мен, да си
по-нежна и снизходителна, не е ли така?
— Ти просто си жертва на душевна венерическа болест... Във всеки случай утре
сигурно ще ми се наложи да поработя допълнително, тъй че...
Душевна венерическа болест ли, рече си и се прозя... Да, много умно го каза, няма
що... Но никога няма да разбере колко дълбоко ме засегна с тези свои думи... Никога...
Преди всичко венерическата болест е нещо съвършено противоположно на мелодрамата...
Венерическата болест е дори отчаяно доказателство, че на този свят не съществува
мелодрама... Онова, което Колумб е донесъл тайно на малките си кораби в малките
пристанища, е било разпределено чевръсто и разпространено така из целия свят... Всички
хора са равни само може би пред смъртта и пред венерическата болест... Тя е
колективната отговорност на човечеството... Но тя, другата, отказва категорично да го
признае... Затворила се е в своята си приказка за „Алиса в Страната на чудесата“, където
играе главната роля... А оставен сам пред огледалото, аз страдам от венерическа болест на
психиката... Затова членът ми — без шапка — е увехнал и безполезен... Твоето огледало
ме прави импотентен... Наивността превръща жената във враг на мъжа.

* Оби — широк пояс за кимоно (яп.). — Б. пр.

20
Втвърдило се като колосано лице, дишане, изригващо от устата му със скоростта на
ураган, слюнка с вкус на горена захар... И страхотна загуба на енергия. Най-малко чаша
вода се бе изпарила от тялото му във вид на пот. И жената се надигна вяло с отпусната
глава. Посипаното ѝ с пясък лице бе на нивото на очите му. Неочаквано тя се изсекна с
два пръста и ги изтри с пясък. Приведе се и широките ѝ памучни панталони се смъкнаха.
Раздразнен, мъжът извърна очи. Макар че не е съвсем точно да се каже раздразнен.
Странно усещане, но не сухота, а нещо по-различно трептеше на върха на езика му.
Членът му бе запулсирал, беше се съживил без онази гумена подробност, макар и само за
няколко минути, докато жената не го преряза с онази своя глупава фраза. И сега в него бе
останала само малко топлина. Щеше да е преувеличено да нарече това откритие, но то
заслужаваше известно внимание.
Нямаше намерение да се смята за дегенерат. Но душевното изнасилване не го
удовлетворяваше напълно. Все едно да ядеш ряпа без сол. Преди да успееш да нараниш
жената, оскърбяваш себе си. А защо на всичко отгоре трябваше да си лепне и венерическа
болест на психиката? Ще рече, към тъпченето да прибавиш и ритници. Наистина ли
женската лигавица е толкова нежна и слаба, че да започва да кърви веднага щом мъжът я
погледне?
Но той се досещаше смътно, че има два вида полово влечение. Хората от типа „лента
на Мьобиус“ например, когато ухажват жена, като че непременно започват с лекция за
храненето и вкуса... Всъщност гладният мисли просто за храна и неща като телешко от
Кобе или стриди от Хирошима са му съвършено безразлични... Едва когато се наяде до
насита, той започва да прави разлика между вкуса и качеството на храната... Същото е и с
половото влечение — полово влечение въобще и след това полово влечение в
подробности... Сексът също не бива да се обсъжда така, изобщо. Всичко зависи от времето
и мястото — понякога имаш нужда от витамини, друг път от змиорка с ориз. Беше една
прекрасно обмислена теория, но за жалост досега не се намери нито една жена, която да
му предложи себе си, за да изпита в съответствие с въпросната теория полово влечение,
страст въобще или в частност... Съвсем нормално. Никой мъж или жена не може да бъде
подмамен с помощта на теория. Знаеше го прекрасно, но продължаваше да се придържа
наивно към теорията за „лентата на Мьобиус“ и понеже се отвращаваше от духовното
насилие, продължаваше да звъни по вратите на безлюдни къщи.
Разбира се, и той не беше чак толкова романтичен, че да мечтае за чисти сексуални
отношения. Те са възможни само когато си вече с единия крак в гроба... Започне ли да
изсъхва, бамбукът бърза да даде плод... По време на миграция умиращите от глад мишки
се съвкупяват екзалтирано... Всички болни от туберкулоза изпитват повишена
възбудимост... Затворилият се в кула, неспособен на нищо друго, освен да слезе по
стръмната ѝ стълба, се посвещава изцяло на идеята да направи харем... Войникът, за
когото в очакване на атаката на врага всеки миг е безценен, прекарва броените минути
преди нападението, онанирайки...
Но за щастие човек невинаги е под заплахата от смърт. Онзи, който вече няма защо
да се бои и от зимата, може да се освободи и от сезонния сексуален подтик. Но след
битката оръжието се превръща в бреме. Връща се така нареченият порядък и вече той, а не
природата дава на човека право да контролира зъбите, ноктите и пола. Така сексуалните
отношения заприличват на многократен билет за градския транспорт: трябва да го дупчиш
при всяко пътуване. И освен това да се убедиш, че не е фалшив. Но тази проверка е
ужасно обременителна — съответства напълно на всички сложности на порядъка.
Всевъзможни документи — договори, разрешителни, документи за самоличност,
пропуски, удостоверения за звание, регистрационни и членски карти, удостоверения за
награди, полици, задължения по дългове, застраховки, декларации за дохода, квитанции и
дори документ за семеен произход... — с една дума, трябва да мобилизираш всички
хартийки, за които се сещаш.
В резултат на това сексуалните отношения се оказват погребани под мантия от
документи като личинките на един своеобразен вид пеперуди. Би било прекрасно
наистина, ако с това проблемите се изчерпваха. Но дали това са всички, абсолютно всички
необходими документи?... Ами ако някои са пропуснати?... Мъжът и жената се терзаят от
мрачни подозрения, че другата страна е пропуснала нещо, забравила е някой документ, че
недостатъчно ревностно ги е събирала... И за да демонстрират честността си, измислят все
нови и нови... И никой не знае кой всъщност е последният документ и има ли изобщо
такъв... С една дума, те като че нямат край...
(Онази, другата, ме обвинява в прекалена педантичност. Но не аз съм придирчивият.
Не може да се отрече.)
— Нима това не са задължения на любовта?
— Нищо подобно! Любовта е онова, което остава, след като по метода на
изключването се отхвърлят забраните. Да не го вярваш, значи да не вярваш в нищо.
Неразумно е, разбира се, да стигнеш дотам, че да търпиш лош вкус — да лепиш на
всичко, свързано със секса, етикет, че е подарък. Нека всяка сутрин гладим старателно с
ютия и секса... Поноси ли се, той остарява... Но щом изгладиш гънките, пак е като нов... И
веднага започва отново да старее... Длъжен ли е човек да слуша сериозно подобни
гадости?
Е, ако, разбира се, порядъкът гарантира живот на онези, които го поддържат, то все
още има смисъл да правиш компромиси. А каква всъщност е действителността? Тръните
на смъртта падат от небето, а и на земята има толкова много нейни видове, че не остава
свободно местенце да стъпиш. Същото започва да се усеща смътно и в секса. Сякаш
държиш в ръка фалшива полица. И така човек започва да фалшифицира многократния си
билет за градския транспорт. Защото се чувства неудовлетворен. Чудесен, делови подход.
Иначе признаваш, че духовното насилие е необходимо, неизбежно зло. Без това нито един
брак не би бил възможен. Приблизително по същия начин постъпват и проповедниците на
свободната любов. Само че те под благовиден предлог осмислят до краен предел
взаимното насилие. Ако приемем, че това е в реда на нещата, то човек може да изпита и
удоволствие от него. Но свободата, съпътствана от непрестанната тревога, че пердетата не
закриват достатъчно добре прозореца, води единствено до психическо разстройство. За
нещастния пенис няма даже възможност да отдъхне някъде без шапка.

Жената като че долавяше прекрасно бушуващите в душата му чувства. И като че се

отказа да завързва шнура на широките си памучни панталони. Краищата му увиснаха
между пръстите ѝ. Тя погледна към мъжа със заешките си очи. Да, очите ѝ бяха като на
заек не само заради почервенелите клепачи. Мъжът ѝ отвърна с поглед, в който времето бе
спряло. Около жената се разнесе силна миризма — сякаш пържеха жилесто месо.
 Все така с краищата на шнура в ръце, тя мина покрай мъжа, качи се в помещението и
започна да се съблича. Правеше го толкова естествено и непринудено, сякаш просто
продължаваше изоставена за малко работа. Истинска жена, мина му през ума и той се
реши. Но веднага му хрумнаха контрааргументи. Глупак! Помаеше ли се още малко,
всичко пропадаше. И той сложи припряно ръце на колана си.
Ако беше не днес, а вчера, щеше да възприеме поведението ѝ за поредния неин
плиткоумен спектакъл — подобно на трапчинките на бузата и стеснителния ѝ смях. Може
и наистина да беше спектакъл. Но той не искаше да се замисля. Времето, когато можеше
да се пазари за тялото ѝ, бе вече отминало. Отдавна... Сега силата диктуваше ситуацията...
Имаше всички основания да смята, че пазарлъците могат да отпаднат и че отношенията им
ще се градят на пълно доверие...
Заедно с панталоните покрай члена му се плъзна шепа пясък и потече надолу по
бедрата му... Разнесе се миризма на мръсни чорапи... Бавно, но сигурно той започна да се
налива като помпа, в която водата бързо се покачва... Гол, без шапка, устремен, той
разпери криле и се разтопи...
Щеше ли да изпита удоволствие?... Разбира се... Всичко съвпадаше идеално като в
квадратчетата на прецизно разграфена оризова хартия... И дишането... И времето... И
помещението... И жената... Човекът на Мьобиус би нарекъл това обичаен нагон!
Може би. Но тези... бедра! Възможно ли бе да ги сравни човек с тресящите се от
възбуда торби с кокали, които можеш да подбереш на улицата?...
Отпуснала се на едно коляно, жената започна да чисти пясъка от шията си със свита
на топка кърпа. Внезапно се срина нова лавина. Къщата потрепери и простена. Идиотска
намеса! Главата на жената изведнъж изчезна зад воал от белезникава пудра. Пясъкът се
носеше из въздуха като мъгла. Раменете и ръцете ѝ също се покриха с пясък. Не им
оставаше друго, освен прегърнати да чакат пороят да секне.
Пясъкът попиваше потта, а отгоре им се сипеше все нов и нов... Раменете на жената
трепереха, той също изгаряше... Всеки миг щеше да кипне... Но все не можеше да си
обясни защо така неудържимо го привличат бедрата ѝ... До такава степен, че бе готов да
изтръгне един по един нервите си и да ги увие около нея... Сигурно точно такава страст
изпитваха и хищниците към месо... Беше налят със сили като навита пружина... Никога не
бе изпитвал подобно нещо с онази, другата. На леглото... с онази, другата... двамата бяха
чувстващи мъж и жена... Наблюдаващи мъж и жена... Мъж, наблюдаващ преживяванията
си... Жена, наблюдаваща преживяванията си... Жена, наблюдаваща самонаблюдаващия се
мъж... Мъж, наблюдаващ самонаблюдаваща се жена... Всичко това отразено в сложни
огледала... Безпределното осъзнаване на акта... За щастие страстта е с многомилионна
история — от амебата до наши дни — и като че не може да се износи току-така... Но
онова, от което той сега се нуждаеше, бе ненаситната страст, вълнението, способно да
накара нервите му да се увият около бедрата на жената.
Лавината спря. И сякаш само това бе чакал, той се зае да ѝ помага да почисти пясъка
от тялото си. Тя се засмя пресипнало. Ръцете му ставаха все по-настойчиви, докато се
спускаха от гърдите към подмишниците, а оттам към бедрата ѝ. Пръстите ѝ се забиха
дълбоко в шията му и от време на време тя извикваше изненадана.
Той свърши. Дойде нейният ред да почисти пясъка от тялото му. Мъжът затвори очи
и зачака, рошейки косата ѝ. Беше гъста и остра.
Спазъм... Повтори се... Същото онова безконечно повторение, на което се бе отдал,
мечтаейки за други неща: ядене, разходка, сън, хълцане, крещене, съвкупяване...

21
Човешките конвулсии продължават да създават безконечни пластове от
вкаменелости... Зъбите на динозаврите и глетчерите са се оказали безсилни срещу този
плодовит пропелер, срещу виковете и екстаза му... Ослепителна светкавица изстиска
напълно гърчещото му се тяло... ярък метеор прониза безконечния мрак... Ръждиви,
оранжевеещи звезди... Алкален хор...
Блясъкът подви опашка и изчезна напълно... Безсилни бяха вече и ръцете на жената,
които се мъчеха да го насърчат. Нервите, които бе устремил в нея, посърнаха като
измръзнал морков и членът му се парализира в черупката на мидата. Известно време
жената упорстваше, не искаше да го пусне, но най-сетне и тя се отпусна изтощена в
бездиханно задоволство.
Разкапало се парче плат зад шкафа... булевард пред велосипеда, булевард, по който
той се връщаше, покрит с праха на разкаянието.
В крайна сметка нищо не започна, нищо не свърши. Не той удовлетвори желанието
си, а като че някой друг, взел тялото му на заем. По всяка вероятност сексът е подвластен
не на едно-единствено тяло, а на биологичния вид... Изпълнил ролята си, индивидът
трябва да побърза да се върне на отреденото му място. Само щастливите се връщат при
удоволствието... нещастните при отчаянието... умиращите — при смъртния одър... Как
успя да убеди сам себе си, че това мошеничество е страстна любов?... Имаше ли нещо по-
достойно в нея, отколкото в наподобяващия многократен билет за градския транспорт
секс?... Ако имаше, то по-добре бе самият той да е направен от стъкло аскет.
Изглежда, бе задрямал за миг, мятайки се върху потта и вонящия на гранясало
рибено масло секрет. Присъни му се сън — счупена чаша, дълъг коридор с разковани
дъски на пода, тоалетна с преливаща от изпражнения клозетна чиния, баня, която все не
успяваше да открие, макар че чуваше непрестанния плисък на водата. Някакъв мъж с
манерка в ръка притича край него. Помоли го за глътка, но лицето на онзи доби
физиономията на скакалец. Изгледа го злобно и избяга.
Мъжът се събуди. Нещо горещо и лепкаво изгаряше езика му. Жаждата се бе
удвоила... Умираше за вода... Искряща, кристална вода... Чаша вода, от дъното на която се
издигат сребристи мехурчета въздух... Беше като празна водопроводна тръба в изоставена,
потънала в прах и паяжини къща; като изхвърлена на сушата задъхваща се риба...
Стана. Ръцете и краката му бяха като пълни с вода мехове... Грабна захвърления на
земята чайник и го надигна. След около тридесетина секунди две-три капки навлажниха
върха на езика му. Той ги пое като попивателна хартия. А гърлото, което така ги
очакваше, се затресе като обезумяло в яростни конвулсии.
Затършува около умивалника, надникна във всеки съд да провери не е ли останала
все пак мъничко вода. Водата е най-простото от всички химически съединения.
Невъзможно е да не я откриеш, както е невъзможно да не намериш в чекмеджето на
бюрото си забравена там дребна монета. Ето! Ето че замириса на вода! Разбира се!
Никакви съмнения! Загреба яростно влажен пясък от дъното на ведрото и си натъпка
устата. Доповръща му се. Приведе се, стомахът му се сгърчи и докато изригваше
стомашен сок, от очите му се лееха сълзи.
Главоболието спусна пред погледа му оловна завеса... В крайна сметка страстта бе
само съкратила пътя към гибелта. Неочаквано той застана на четири крака и започна да
рие като куче в пода. Изрови дълбока един лакът дупка и забеляза, че на дъното ѝ пясъкът
е тъмен и влажен. Намушка вътре глава, притисна към него пламналото си чело и започна
да поема дълбоко миризмата на пясъка. Очакваше, че след малко кислородът и водородът
непременно ще се съединят в стомаха му.
— По дяволите! Колко са ми мръсни ръцете! — Заби нокти в дланите си и се обърна
към жената: — Какво, какво може да се направи? Възможно ли е наистина да няма и
капчица вода, кажи де!
Тя прикри с кимоното голите си бедра, обърна към него глава и прошепна:
— Да, няма. Нито капчица...
— Няма ли?... И с това въпросът според теб се изчерпва, така ли?... Ами че това
значи край... смърт... Свинщина!... Направи нещо, чуваш ли?... Моля те... Моля те... Не
чуваш ли, че те моля?
— Е да, стига да започнем работа... още сега...
— Добре, предавам се... Няма друг изход, предавам се... — В душата си не се беше
предал изобщо, но не можеше да се остави да умре така идиотски... В края на краищата не
беше изсушена риба. Тъй че, за да се сдобие с вода, бе готов и да танцува като маймуна.
— Наистина се предавам!... Но да ме прощават те да чакам времето, когато обикновено
разкарват водата... Още повече, че ѝ двамата не можем да работим, защото сме
пресъхнали до крайност, нали?... Кажи де, нали?... Затова намери начин да се свържеш с
тях... Веднага, моля те... И на теб сигурно гърлото ти е пресъхнало...
— Започнем ли работа, веднага ще разберат... Някой непрекъснато наблюдава с
бинокъл от пожарната кула...
— От пожарната кула ли?
Не тежките железни врати и дебелите стени, а малката шпионка на вратата на
килията дава на затворника да разбере, че не е на свобода. Потресен, мъжът запрехвърля
един по един спомените си. На хоризонта имаше само небе и пясък... и нищо повече...
Никаква пожарна кула... Пък и как да повярва, че щом никого не виждаха оттук, от дъното
на ямата, някой ги вижда отвън?
— Погледнете сипея отзад и веднага ще разберете...
Мъжът се наведе бързо и грабна лопатата. След всичко случило се да се притеснява
сега за собственото си достойнство бе все едно да глади старателно мръсна риза. И той
изхвръкна навън, сякаш го гонеха.
Пясъкът гореше като празен тиган на огън. Яростната жега спря дъха му. Въздухът
миришеше на сапун. Но всяка крачка го приближаваше все повече до водата. Застана в
подножието на хълма откъм морето, погледна нагоре и наистина различи самия връх на
черната кула. Беше горе-долу колкото нокътя на малкия му пръст. А дребната като трънче
издатинка най-горе бе може би наблюдателят. И сигурно го бе вече забелязал. Не ще и
дума, че очакваше с огромно нетърпение този момент.
Мъжът застана с лице към черния трън, вдигна високо лопатата и я размаха
енергично. Стараеше се да я държи под такъв ъгъл, че наблюдателят да забележи
отблясъците на острието... Очите му се напълниха с разтопено олово... Ох, какво ли
правеше вътре жената? Би могла да излезе веднага, за да му помогне, по дяволите...
Изведнъж отгоре му падна като мокра носна кърпичка сянка: над главата му премина
облаче. Приличаше на подгонен от вятъра към единия край на небето отронен лист. Ако
завалеше дъжд, нямаше да му се налага да прави всичко това... Щеше просто да подложи
шепи и те да се напълнят с вода... Потоци вода, стичаща се по стъклата на прозорците...
дебели водни струи, заливащи улиците... дъждовни камшици, от които асфалтът дими...
Не проумяваше сънува ли, или видението се превърна в реалност, но наоколо
изведнъж се вдигна шум, започна движение, суетня. А когато дойде на себе си видя, че е
сред пясъчна лавина. Метна се под покрива на къщата и се притисна към стената. Костите
му омекнаха като на консервирана риба. Жаждата вече пулсираше в слепоочията му.
Парчета от нея се пръснаха по повърхността на съзнанието му и станаха на тъмни петна.
Стисна зъби, притисна с ръце стомаха си и най-сетне се пребори с неудържимото
гадене.
После чу гласа на жената. Тя стоеше с лице към пясъчната стена и викаше някому.
Мъжът вдигна с огромни усилия натежалите си клепачи и погледна натам. Старецът,
същият, който го бе довел тук, спускаше внимателно закачено на въже ведро. Вода!... Ето
я най-сетне!... Ведрото се наклони и на пясъчния склон се образува мокро петно. Беше
вода, същинска, истинска вода!... Мъжът изкрещя, скочи и прелетя като стрела
пространството.
Щом ведрото стигна до нивото на ръцете му, той изблъска жената и разтворил
широко крака, се вкопчи в него. Едва успя да го откачи разтреперан от въжето, и мигом
натопи лицето си в него. Тялото му се превърна в помпа. Вадеше глава, поемаше си дъх и
отново я потапяше. Когато за трети път се откъсна от ведрото, от носа и устата му се
стичаше вода и гой се давеше. Коленете му омекнаха, затвори очи. Дойде ред на жената.
Тя не му отстъпваше и като издаваше звук, сякаш тялото ѝ бе гумено бутало, за броени
секунди изпразни половината ведро. После го вдигна и понесе към къщата, а старецът
започна да изтегля въжето. В този момент мъжът скочи и хвана края му.
— Чакайте, чакайте — замоли. — Искам да ме изслушате. Чакайте, от сърце ви моля.
Само няколко думи.
Старецът не се възпротиви и спря. Объркан, той запремигва, но лицето му остана
почти безизразно.
 — След като ми донесохте вода, и аз от своя страна ще направя каквото трябва.
Обещавам, затова искам да ме изслушате. Вие вършите всъщност страшна грешка... Ами
че аз съм учител... Имам колеги, профсъюз, педагогически съвет и Асоциация на
родителите и преподавателите... Нима мислите, че всички те ще отминат с мълчание
изчезването ми?
Старецът облиза долната си устна и се усмихна равнодушно. Всъщност може би не
се усмихна, а просто присви очи, за да се предпази от носения от вятъра пясък. Няколко
тънки бръчици се сбраха в ъглите им. Но на обзетия от отчаяние мъж не убягна нито една.
— Какво? Какво казахте?... Нима не си давате сметка, че сте на крачка от същинско
престъпление?
— Защо пък? Вече минаха десет дена, а от полицията няма никакво запитване... —
изрече отмерено дума по дума старецът. Отмерено и бавно. — А щом след десет дена
няма запитване, какво толкова...
— Не десет дена, а само седмица.
Но старецът премълча. Очевидно подобен разговор беше безсмислен... Мъжът се
пребори с възбудата и нетърпението и продължи, стараейки се да е колкото се може по-
спокоен:
— Добре, това не е чак толкова важно... По-добре би било да слезете тук и двамата
да седнем и да си поговорим на спокойствие. А? Съгласен ли сте? Нищо няма да ви
направя. Пък и да исках, не бих могъл... Безсилен съм срещу такива като вас... Обещавам
ви.
Старецът продължаваше да мълчи. Мъжът започна да се задъхва:
— Аз, естествено, разбирам колко важно е пясъкът да се чисти... Така или иначе,
това е въпрос на живот и смърт... Много е важно... Разбирам го с цялото си съзнание... Ако
не ме бяхте заставили насила, може би сам, доброволно, щях да пожелая да остана и да ви
помагам... Уверявам ви! Достатъчно е да види живота тук, и всеки би пожелал да ви
помогне. От човещина. Но нима това, което правя за вас, е реална помощ... Едва ли... Защо
не измислихте друг, по-полезен начин да ме използвате?... Нима няма такъв, а?... Човек
трябва да се постави там, където ще е най-полезен... И най-благородното желание да
помогнеш пропада, ако не поставиш съответния човек на най-подходящото за него
място... Така е, нали? Нямаше ли по-подходящ начин да ме използвате, вместо да поемате
такъв огромен риск?
Не проумяваше дали старецът го слуша, или не, защото онзи извърна глава и
замахна, сякаш да пропъди разиграло се коте.
А може би се притесняваше, че го наблюдават от кучата? Може би се боеше, че стои
и си губи времето в приказки пред зоркия поглед на наблюдателя?
— Съгласен сте с мен, нали... Разбирам, че изгребването на пясъка е много важно
нещо... Но това е средство, а че цел... А вашата цел е да защитите живота си от тази
страшна опасност... Нали?... Нали съм прав?... За щастие аз доста дълго съм се занимавал с
изследване на пясъка... И много сериозно се интересувам от този въпрос. Затова и дойдох
точно тук. Трябва да признаем, че пясъкът някак особено привлича днес хората... И има
начин от това да се извлече полза... Да се превърне околността в нов туристически обект...
Да се използва пясъкът, като човек му се подчинява, а не като му се съпротивлява... С една
дума, опитайте се да промените начина си на мислене...
Старецът вдигна очи и отвърна безразлично:
— В един туристически обект трябва да има минерални извори. Иначе... А и без това
от туризъм печелят само търговците и всевъзможни там външни хора...
Сигурно си въобразяваше, но му се стори, че старецът му се присмива. И изведнъж
си спомни разказа на жената за продавача на изгледи, за онзи нещастник, който, след като
го бе постигнала същата участ, се бе разболял и умрял.
— Даа... Но това, което казах, бе само един пример... Обмисляли ли сте например
въпроса за някои селскостопански култури, съответстващи на свойствата на пясъка?... С
една дума, не е нужно, нито пък разумно непременно да се държите като удавници за
стария си начин на живот...
— Е, мислим тук какво ли не, правим разни проучвания... Опитваме се да
отглеждаме фъстъци, разни луковични растения и прочие... Лалета само как виреят да
знаете!...
— А каква работа се води по защитата от пясъка?... Истинската работа по борба с
пясъка... Имам един приятел журналист... Мисля, че би успял с помощта на своя вестник
да събуди интереса на обществеността към вас. Да, и това е възможно.
— Колкото и вашата общественост да ни съжалява, празна работа, ако не получим
необходимата финансова помощ.
— Затова и предлагам да се започне кампания за получаването на субсидии.
— Ама властите не смятат носения от вятъра пясък за стихийно бедствие и не ни
компенсират загубите.
— Тъкмо затова е нужно да се борите.
— То в нашата бедна префектура и йена не може да измъкне човек... Вече сме се
отказали... Това, дето сега го правим, излиза най-евтино... Ако седнем да чакаме властите,
докато те там умуват и се препарат, пясъкът така и ще ни зарови живи.
— Но аз съм човек със свое... с определено положение — изкрещя неочаквано мъжът
колкото му глас държи. — Ето вие, нима не сте родители на децата си? Не е възможно да
не си давате сметка какви са отговорностите, дългът на един учител!
Внезапно старецът дръпна рязко въжето. Изненадан, мъжът го изтърва. Какво бе
това, по дяволите?... Нима старецът се преструваше, че го слуша само за да издебне
момент да си прибере въжето... Объркан, мъжът размаха из въздуха протегнатите си ръце.
— Вие сте луди... Ненормални!... Даже маймуна, като я дресираш, би могла да
изгребва пясък... А аз съм способен на повече... И човек е длъжен да използва пълноценно
способностите си...
— Аха... — подхвърли небрежно старецът, давайки да се разбере, че тия приказки са
му омръзнали съвсем... — Е, правете каквото можете... Пък и ние ще гледаме да ви
помагаме с каквото можем...
— Чакайте! Аз говоря напълно сериозно! Ей, чакайте!... Ще съжалявате! Вие просто
не ме разбрахте!... Моля ви!... Почакайте!...
Но старецът дори не се огледа. Стана с приведени като под тежък товар рамене и си
тръгна. След три-четири стъпки изчезнаха и раменете му, а след още една-две се скри
напълно.
От изтощение мъжът се облегна на пясъчната стена. Заби ръцете и краката си в
пясъка и той потече надолу по гърба му. Около колана на панталоните му се образува
възглавница. Изведнъж обилна пот изби по гърдите, шията и отвътре по бедрата му —
водата, която преди малко изпи. Смесил се с потта, пясъкът се превърна в нещо като
синапена лапа и прилепна плътно до кожата му. Тя подпухна и заприлича на гладка
гумена мушама.
Жената се бе вече заловила за работа. Мъжът изведнъж се изплаши да не би да е
пресушила ведрото. И се втурна като луд вътре.
Водата беше непокътната. Той отпи на един дъх три-четири големи глътки и вкусът
на прозрачния минерал отново го порази. Не можеше да преодолее ужасната тревога. Как
щеше да издържи чак до вечерта само с толкова вода? Пък и щеше ли да стигне тя за
готвене? Онези гадни типове бяха сякаш идеално изчислили всичко. Тъкмо ужасът от
жаждата бяха юздите, с които се канеха да о дърпат.
Нахлупи ниско над очите сламената си шапка и изхвръкна навън като подплашен.
Пред жаждата мислите и разсъжденията му се превърнаха в жалки снежинки върху
горещо чело. Ако десет чаши бяха бонбон, то една бе камшик.
— Къде се дяна оная там лопата...
Жената кимна към навеса и забърса морно потта от челото с ръкава на дрехата си.
Беше изтощена до крайност, но нито за миг не забравяше къде са инструментите. Начин
на мислене, който човек неусетно си изработва сред пясъците.
Щом взе лопатата, уморените му крайници се успокоиха — като прилежно събран
триножник. Всъщност през нощта не бе мигнал. Редно бе може би да се разбере с жената
колко работа е длъжен да свърши. Но беше вече прекалено уморен да отваря дума за това.
Гласните му струни се бяха накъсали като прогнила прежда — сигурно защото ги бе
пренебрегнал, докато разговаряше със стареца. Зае като автомат мястото си до жената и
започна да копае.
Двамата бяха като завързани един за друг и копаеха ли, копаеха, проправяйки си път
между ската и къщата. Дървените стени бяха меки като недопечен оризов сладкиш;
приличаха на разсадник за гъби. Най-сетне двамата струпаха пясъка на едно място. После
започнаха да го насипват в газените тенекии и да го пренасят на почистеното място.
Пренесоха цялата купчина и отново започнаха да копаят.
Движенията му бяха автоматични, безволеви. Устата му се затлачи с пенеста слюнка
с вкуса на яйчен белтък. Изби по брадичката, потече по гърдите му. Но той не обърна
внимание.
— Вижте, хванете с лявата ръка лопатата ето тук, по-ниско — подхвърли тихо
жената. — Така дясната ви ръка ще е като лост и няма да се изморявате толкова.
Изграчи врана. От жълта светлината внезапно стана синя и сякаш заснета в едър
план, болката се разнесе в околната гледка. По протежение на брега прелетяха ниско
четири врани. Краищата на разперените им криле проблеснаха в тъмнозелено и
неизвестно защо мъжът се сети за цианкалия в стъклениците си за насекоми. Трябваше,
докато не е забравил, да ги сложи в друга кутия и да ги увие в найлон. Иначе като нищо
щяха бързо да се разложат от влагата...
— Е, за днес стига толкоз... — изрече жената и вдигна очи към ръба на стената.
Лицето ѝ бе съвсем сухо и макар че беше покрито с дебел слой пясък, мъжът разбра, че е
мъртвешки бледо. Изведнъж всичко наоколо притъмня — сякаш се покри с ръжда.
Опипом, през тунела на замъгленото си съзнание, той най-сетне се добра до смачканата си
мръсна постеля. Не чу кога влезе жената.

22
Положително щеше да изпитва същото чувство, ако, да речем, пространствата между
мускулите му бяха запълнени с гипс. Очите му като че бяха широко отворени, но
необяснимо защо виждаха пълен мрак. Някъде мишка пренасяше с влачене нещо към
дупката си... Гърлото го болеше, като че го бяха търкали с гласпапир... От устата му
излизаше дъх на помийна яма... Пушеше му се... Но преди това му се щеше глътка вода...
Вода!... Изведнъж се върна рязко в действителността... Ето значи какво ставаше!... Не
мишка шумолеше тихо, а жената бе започнала работа... Интересно колко ли беше спал?
Понечи да се надигне, но някаква страшна сила го хвърли обратно на дюшека... Мигом
съобрази какво става и отмахна кърпата от лицето си. През широко отворената врата
струеше хладна лунна светлина. Процеждаше се сякаш през желатин. Неусетно пак бе
настъпила нощ.
До възглавницата му бяха поставени чайникът, лампата и бутилката саке. Надигна се
бързо на лакът и си изплакна устата. Изплю водата настрани, към огнището. Сетне
преглътна с удоволствие няколко глътки. Пошари наоколо и напипа нещо меко — пакет
цигари и кибрит. Запали лампата и поднесе огънче към цигарата. Отпи малко от
бутилката. Парчетата от разбитото му съзнание започнаха постепенно да се събират.
В памучна кърпа бе загърната храна — три още топли оризови топки с брашно, две
сушени сардини, изсъхнала и спаружена маринована ряпа и малко варени зеленчуци.
Горчаха — сигурно бяха изсушените листа на ряпата. Изяде само една оризова топка и
една сардина и се насити. Стомахът му бе като студена гумена ръкавица.
Със ставането ставите му издрънчаха като тенекиен покрив под напора на вятър.
Мъжът надникна нервно във ведрото. Беше напълнено до ръба. Намокри кърпа и я плесна
върху лицето си. През цялото му тяло премина мощна като искра тръпка. Напомняше
флуоресцентна светлина. Изми врата и хълбоците си и отърси пясъка между пръстите си.
Може би смисълът на живота трябва да се търси тъкмо в такива мигове.
— Да ви направя ли чай?
Жената стоеше на вратата.
— Няма нужда... Налях се с вода.
— Добре ли спахте?
 — Трябваше да ме събудиш, като стана...
Жената отпусна глава и изхихика, сякаш я погъделичкаха.
— Че аз три пъти ставах да ви оправям кърпата на лицето.
Беше кокетство на тригодишно дете, което най-сетне се е научило да се смее като
възрастен. По всичко личеше, че не знае как най-добре да изрази радостта или може би
объркването си. Мъжът отвърна мрачно очи.
— Да ти помогна ли да копаеш?... Или може би да пренасям тенекиите?...
— Амии... Вече е време. Скоро ще спуснат следващия кош...
Когато наистина се залови за работа, много се удиви, че не усеща онази съпротива,
която очакваше от себе си. На какво ли се дължеше промяната? В какво ли се криеше тя?
Сигурно в страха да не остане без вода, в чувството за дълг пред жената или в характера
на самия труд? Всъщност трудът е нещо много основно за човека, нещо, което му помага
да понася дори безцелния бяг на времето.
Веднъж онзи, „лентата на Мьобиус“, го завлече на някаква лекция. Пространството
около сградата бе оградено с ниска ръждясала метална ограда и така заринато с хартии,
празни консервени кутии и някакви парцали с непонятно предназначение, че просто не се
виждаше земя. Странно, защо на проектанта му бе хрумнало изобщо да поставя ограда?
Сякаш в отговор на безмълвния му въпрос се появи мъж в износен костюм, приведе се
пред оградата и зачегърта усърдно по нея с нокът. „Лентата на Мьобиус“ го осведоми
шепнешком, че мъжът е цивилен полицай. По тавана на помещението тъмнееха големи
петна влага. Не беше виждал досега такива големи петна. Та в тази обстановка лекторът
произнесе: „Единственият начин да надмогнеш труда е чрез труд. Ценен е не самият труд,
а неговото превъзмогване чрез труд... и истинската му стойност е в силата на собственото
му отрицание...“
Някой изсвири пронизително. Беше сигналът. Както винаги, колкото повече
наближаваха тяхната яма, толкова по-тихи ставаха безгрижните подвиквания,
съпровождащи вдигането на кошовете с пясък. При спускането на техния се възцаряваше
абсолютна тишина. Усещаше, че го наблюдават, но сега бе още по-безсмислено да крещи
с лице към стената. Когато изтеглиха нагоре определеното количество пясък,
напрежението като че се разсея и атмосферата се разведри. Никой не каза нито дума, но
като че за момент бе постигнато взаимно съгласие.
Държането на жената също видимо се промени.
— Да отдъхнем, а?... Ще донеса чай...
Бодрост и ведрина се долавяше и в гласа, и в движенията ѝ. Тя преливаше от
закачливост и даже не се стараеше да го скрие. А той се чувстваше преситен, сякаш бе
изял прекалено много захар. Но когато тя мина край него, той все пак я плесна леко по
задника. При много силно напрежение бушоните изгарят. В никакъв случай не искаше да
я мами. Реши някога да ѝ разкаже историята за онзи пазач, предано бранил призрачната
крепост.
Имало една крепост... Може и не непременно крепост, а завод, банка или игрален
дом, все едно. А вместо пазач — портиер или вратар, да речем. Но, така или иначе,
пазачът бил винаги нащрек и постоянно очаквал нападението на врага. Докато най-сетне
дългоочакваният враг се явил. И пазачът подал знак за тревога. Но колкото и да е странно,
полицията или войската, или който и да е там, не се отзовал на алармата. И врагът,
разбира се, помел светкавично пазача. С гаснещото си съзнание той видял като през
мъгла, че без да срещат съпротива, нападателите преминават през вратите и стените на
сградата. Преминават просто като въздух. Всъщност като въздух бил не врагът, а
крепостта. Сам-самичък, като изсъхнало дърво сред обширна пустош, пазачът стоял и
пазел една илюзия...
Мъжът седна на лопатата си и се опита да запали цигара. Успя чак с третата клечка.
Като капка мастило във вода умората се разливаше по тялото му на все по-уголемяващи се
кръгове — беше медуза, после торбичка с благовония, после схема на атомно ядро, и
накрая се разтвори. Нощна птица откри полска мишка и закрещя зловещо — призоваваше
своя партньор. Глухо залая разтревожено от нещо псе. Високо в небето се вихреха и
блъскаха въздушни потоци. А долу духаше остър като нож вятър и смесваше една след
друга тънки пясъчни кожи.
Мъжът си изтри потта, изсекна се и изтърси пясъка от главата си. Пясъчните
вълнички в краката му заприличаха на внезапно застинали вълни.
Каква ли музика би зазвучала, ако бяха не пясъчни, а звукови, запита се. Сигурно и
човек би могъл да я подеме, ако му стиснеха носа с маша, ако му затъкнеха ушите с
кървави съсиреци, ако му избиеха с чук зъбите и натикаха парчетата в пикочните му
канали, ако отрежеха влагалище и го пришиеха към клепачите му, ако... Жестоко, да, но
поне малко по-различно... Изведнъж очите му се стрелнаха нагоре като птица и му се
стори, че се гледа отвисоко. Странен бе не друг, а той, който разсъждаваше колко странно
е всичко.

23
Got a one-way ticket to the blues, woo, woo...
(Купих си билет в една посока към скръбта, йей, йей...) Пей я, ако ти се пее.
Всъщност човек, комуто са връчили такъв билет, за нищо на света не би я пял така.
Подметките на хора с билети в една посока са толкова тънки, че те пищят от болка, щом
стъпят на камъче. И отказват да направят и крачка повече. Биха искали да запеят песен за
билет отиване и връщане. Билетът в една посока е разпаднал се на части живот, живот,
загубил връзката между вчера и днес, между днес и утре. Само човек, който стиска в ръка
и обратен билет, може да си тананика печална песен за билет в една посока. Тъкмо затова
все се притеснява и тръпне, че ще загуби половинката от билета — онази, която му е за
връщане, или че ще му я откраднат; той купува акции, прави си застраховка за живот,
двуличничи пред профсъюзните си лидери и пред шефовете си. Тананика си истерично
„Купих си билет в една посока...“ и като си избира на слуки канала, пуска телевизора да
гърми, само и само да не чува виковете за помощ на хората с билети в една посока, само и
само да не стигнат до слуха му гласовете от канала в банята или от дупката в клозета.
Няма съмнение, че любимата песен на затворниците е някоя за билет отиване и връщане.
Намереше ли свободна минутка, той си майстореше скришом въже. Разкъса на ленти
резервната си риза, завърза ги една за друга, към тях прибави пояса от кимоното на
покойния съпруг на жената и се получиха около пет метра. Дойдеше ли му времето, за
единия край щеше да завърже и старата ръждясала ножица, като закрепи между двете ѝ
половини треска или някакво друго парче дърво, за да е полуотворена. Въжето бе, разбира
се, все още късо. Можеше да постигне необходимата дължина, ако добавеше и сламеното
въже от пруста, на което жената сушеше риба и зърно, както и това за прането.
Идеята му хрумна съвсем неочаквано. Но и не е речено, че успех могат да имат само
дълго обмисляни планове. Съзнанието не проследява пътя на мисълта до съзряването на
даден план, тъй че подобно неочаквано прозрение се уповава само на себе си.
Спонтанните решения имат далеч по-голям шанс за успех, отколкото онези, над които са
умували безкрайно.
Въпросът бе само кога да осъществи своя план. Най-подходящото време да се
измъкне бе през деня, когато жената спеше. Но пък да мине през селото по светло бе
рисковано. Най-разумно беше да се изкопчи малко преди жената да се събуди, да се крие
на сигурно място и да изчака слънцето да залезе и тогава да продължи. Можеше да се
възползва от тъмнината, преди луната да е изгряла, а после без особено затруднение да се
добере до шосето, където минаваха автобуси.
Междувременно се постара да измъкне от жената подробности за релефа на
околността и разположението на селото. Как се изхранваше и какъв бе поминъкът му, след
като, макар да беше на самия морски бряг, в него нямаше нито една лодка... Откога
всъщност се намираше в това положение... Колко души наброяваше... Кой и къде
отглеждаше въпросните лалета... По какъв начин селските деца се добираха до училище...
Впоследствие комбинира така получените косвени данни със смътните си спомени от онзи
пръв и единствен ден, когато видя селото със собствените си очи и успя да нарисува
мислено приблизителна карта на местността.
Идеалният вариант бе, разбира се, да избяга, като заобиколи селото, а не да минава
през него, но от запад стръмен нос преграждаше пътя. Не беше наистина много висок, но
непрестанно подяждащите го вълни го бяха превърнали в грамада от назъбени скали.
Вярно, че имаше и пътечки, по които селяните ходеха за дърва, но гъсталакът ги криеше
ревниво и не бе лесно човек да ги намери. А прекалено настойчивото любопитство
можеше да събуди у жената подозрение. На изток пък, на десетина километра навътре в
сушата, се врязваше обточен с безлюдни дюни залив. Той правеше рязък завой и стигаше
почти до селото. С една дума, то бе завързана с отвесните скали и залива торба с пясък.
Затова, вместо да губи ценни минути в безсмислено заобикаляне и да се остави да го
проследят и хванат, по-безопасно щеше да е да направи пробив през самото село.
Това обаче не означаваше, че проблемът отпада напълно. Оставаше например
наблюдателят на пожарната кула. А и забележеше ли, че е изчезнал, жената можеше да
вдигне олелия и изходът от селото да се затвори, преди той да е успял да стигне до него.
Би могъл вероятно да направи от двата проблема един. Първата бригада с коша
обикновено донасяше водата и всичко останало далеч след залез-слънце. И ако жената се
опиташе да съобщи за бягството му преди това, единственият начин да го направи бе чрез
наблюдателя на пожарната кула. Тъй че въпросът се свеждаше до това как да се справи с
въпросния наблюдател.
За щастие вероятно поради резките промени в температурата за около половин-един
час преди залез-слънце над земята се разстилаше лека мъгла. Сигурно защото силициевата
киселина в пясъка не задържаше топлината и веднага изпускаше погълнатото през деня
количество. Гледана от кулата, цялата местност бе под ъгъла на отражението на
светлината и дори при най-лека мъгла дебела млечнобяла завеса скриваше напълно всичко
от погледа. За всеки случай се убеди в това предния ден. Застана в основата на обърнатия
към морето пясъчен склон и известно време размахваше бяла кърпа, сякаш даваше някому
сигнал, но както и предполагаше, не последва никаква реакция.
Зае се да осъществи плана си чак на четвъртия ден. И избра съботната вечер, когато
донасяха водата за къпане. За да се наспи добре, предната нощ се престори на болен и за
по-голяма достоверност поиска да му донесат аспирин. Таблетките се бяха обезцветили —
види се, дълго бяха лежали в някой ъгъл на смесеното селско магазинче. Погълна две със
саке и резултатът настъпи моментално. Докато жената привърши работа и се прибра, не чу
нищо освен шума от вдигането на коша.
Отдавна не ѝ се бе налагало да работи сама и нищо чудно, че жената просто падаше
от умора. Докато тя приготвяше вече и без това закъснялата вечеря, той бъбреше лениво
за това-онова... Че не би било зле например да се поправи вече отдавна рухналият
умивалник и други такива празни приказки. Но тя го слушаше без всякаква досада —
изглежда, приемаше егоизма му за доказателство, че вече е пуснал корени тук, и не
искаше да му разваля настроението. След работа всеки изпитва желание да се изкъпе.
Особено неприятен е пясъкът, полепнал по изпотилото се по време на сън тяло... На
всичко отгоре и жената си умираше от удоволствие да го къпе, тъй че сигурно щеше да е
особено отстъпчива.
Докато тя го сапунисваше, той се престори, че се възбужда, и ѝ смъкна кимоното. За
да я изкъпе на свой ред. Уловена между изненадата и очакването, тя понечи да окаже
съпротива, макар че не беше съвсем ясно на какво. Той бързо изля върху ѝ ведро топла
вода и без да използва кърпа, започна да я търка с насапунисани ръце. Подхвана от
мястото зад ушите, после ръцете му се плъзнаха към скулите, минаха през раменете, а
след миг той сграбчи с една ръка гърдите ѝ. Жената извика, плъзна се по него и се сви
около корема му. Да, тя, естествено, чакаше. Но мъжът не бързаше. Ръцете му се местеха
от една част на тялото ѝ на друга и го масажираха отмерено.
Възбудата ѝ се предаде и на него. Но изведнъж го обзе някаква неприятна тъга.
Жената заискри отвътре, сякаш бе пълна със светулки. Да я измами, бе равносилно на това
да стреля неочаквано в гърба на затворник, когото е пуснал на свобода. И той започна да
действа още по-трескаво, пришпорвайки своите пробуждащи се чувства.
Но и извратената страст си има предел. Жената, която отначало очакваше ласката
му, се изплаши от яростта му. А той изпадна в прострация, сякаш бе вече свършил. После
отново пришпори страстта си, помагайки ѝ с въображението си, в което рисуваше
всевъзможни еротични ситуации и действия, като не преставаше да целува гърдите на
жената, да терзае тялото ѝ. Покрита със сапун, пот и пясък, кожата ѝ бе като намазана със
смесено със стружки машинно масло. Той бе готов да продължи така и два часа. Само че
тя дори заскърца със зъби от болка и се отпусна на колене. Той я възседна изотзад като
заек и свърши за секунди. Започна да я полива, за да отмие сапуна, а след това я насили да
изпие чаша саке с разтворени вътре три аспирина. Жената нямаше да се вдигне чак до
мрак, а ако му провървеше, и чак докато ония с коша не я разбудеха с виковете си.
Сумтеше в съня си, сякаш носът ѝ бе запушен с хартия... И дишаше дълбоко и дълго.
Подритна я леко по петата, но тя даже не помръдна... Стара туба, от която са изстискали
всичката страст... Оправи смъкналата се от лицето ѝ кърпа и придърпа към коленете
увилото се като мръсно въже около кръста ѝ кимоно. За щастие бе зает с последните
подробности от плана си и нямаше време за сантименталности. Тъкмо свърши със
закрепването на старата ръждясала ножица, и ето че настъпи часът. Както и очакваше,
когато за последен път погледна жената, усети разкъсваща го болка.
По стените на ямата, някъде на около метър от върха, се стелеше бледа светлина.
Беше може би шест и половина или най-много седем часът. Съвсем навреме! Протегна
силно ръце назад и завъртя няколко пъти шия, за да раздвижи мускулите на гърба си —
чувстваше ги схванати.
Трябваше най-напред да се покатери на покрива. Хвърляш ли някакъв предмет,
можеш да се надяваш на успех, ако го запратиш под ъгъл четиридесет и пет градуса.
Искаше му се да се качи на покрива с помощта на въжето, но се уплаши, че жената може
да се събуди от потрепването на ножицата по дъските. Затова реши да се откаже от този
експеримент, а да мине зад къщата и да стигне догоре, като стъпи най-напред на навеса,
под който някога, изглежда, бяха сушили прането... Мертеците бяха тънки и наполовина
изгнили и това го плашеше. Но най-страшното дойде по-късно. Полиран до блясък от
носещия се из въздуха пясък, покривът лъщеше като нов. Но когато се покатери на него,
оказа се, че е мек като бисквита. Щеше да е направо трагично, ако кракът му пропаднеше
в него. Той се просна по корем и запълзя внимателно нагоре. Успя най-сетне да се добере
до билото, възседна го и се надигна на колене. Тази част на покрива вече тънеше в сянка и
пясъчните зрънца с цвят на захаросан мед в западния край на ямата подсказваха, че
мъглата започва да се спуска. Можеше да се успокои — беше вече невидим за
наблюдателя от пожарната кула.
Хвана въжето на около метър от ножицата, нави го като ласо и го завъртя над
главата си. Целеше се в една от торбите с пясък горе. Използваха ги вместо скрипец при
вдигане и спускане на кошовете, тъй че сигурно бяха достатъчно дълбоко зарити, щом
издържаха и въжената стълба. Въртеше въжето все по-бързо и по-бързо. Прицели се и го
запрати към торбата. Само че то се отплесна в съвсем неочаквана посока. Явно не беше
хвърлил както трябва. Ножицата трябваше да лети по допирателната на ямата, тъй че
следваше да метне въжето в мига, в който то застанеше под прав ъгъл на целта или миг
преди това. Да, точно така... Но за жалост сега пък ножицата се удари в средата на
пясъчния хълм и тупна на дъното на ямата. Изглежда, скоростта на въртене и ъгълът на
издигане на въжето не бяха подходящи.
След няколко поредни опита най-сетне успя да определи точно разстоянието и ъгъла.
Но до успеха беше още много далеч. Би бил щастлив и от най-нищожния намек за успех,
но все още по-нищо не личеше, че се приближава към желаната цел — умората и
нетърпението, напротив, като че го отдалечаваха от нея. Изглежда, бе подценил задачата
си. Обзе го необясним гняв и едва не се разплака, макар че никой не го бе измамил.
Всъщност законът за вероятността, според който възможността бе право
пропорционална на броя на опитите, отговаряше донякъде на истината. След повече от
десет опита, когато отчаян вече не се надяваше на успех, въжето прелетя точно над
торбите с пясък. Мъжът се вцепени, лигавицата на устата го засмъдя. Преглъщаше ли,
преглъщаше, но слюнката му извираше като фонтан. Но беше още рано да се радва... Беше
се сдобил само с парите за лотарийния билет... И тепърва щеше да се изясни дали печели,
или не... Нервите му сякаш се увиха около въжето. Дръпна го бавно и предпазливо, сякаш
придръпваше с тънка паяжина звезда.
И усети съпротива.
Отначало не повярва, но въжето наистина не помръдваше. Дръпна го по-силно...
Зачака напрегнат, че всеки момент разочарованието ще връхлети... Сега... Ето сега... Но
вече нямаше никакво съмнение. Ножицата, тоест импровизираната кука, се бе впила яко в
едната от торбите с пясък. Какво щастие!... Какво невероятно щастие!... Оттук нататък ще
ми потръгне! Непременно!
 Смъкна се бързо от покрива и притича до мястото, където краят на въжето вече
висеше свободно, прорязвайки пясъчната стена. Ето там бе повърхността на земята... Там
горе, съвсем близо... Толкова близо, че чак не му се вярваше... Лицето му се вдърви,
устните му затрепериха. Не ще и дума, че яйцето на Колумб е било сварено. И все пак, ако
дълго го държиш топло, скоро ще се развали.
Мъжът се вкопчи във въжето и увисна с цялата си тежест на него. И то започна да се
разтяга като ластик. Той се ужаси, от порите му рукна пот. За щастие, след като се удължи
с около тридесет сантиметра, престана да се разтяга. И той отново увисна на него. Този
път нямаше причина да се тревожи. Плю си на ръцете, стисна въжето между ходилата си и
се закатери нагоре. Досущ като популярната детска играчка — дървена маймунка, която
се катери по палма. Може би от превъзбуда потта на челото му се вледени. За да се
предпази от сипещия се отгоре му пясък, той не се докосваше до стената и разчиташе само
на въжето, затова тялото му се въртеше из въздуха. Всичко вървеше по-бавно, отколкото
си бе представял. Земното притегляне е наистина ужасно. Пък и това отвратително
треперене. На всичко отгоре ръцете му действаха пряко волята му и той сякаш
пришпорваше себе си. Всъщност нищо странно, като се вземеха предвид кошмарните
четиридесет и шест дни. На метър от дъното на ямата, тя му се стори дълбока сто метра; а
когато се вдигна на два, дъното потъна надолу на двеста. Дълбочината се увеличаваше,
докато в крайна сметка стана главозамайваща... Капна от умора... Не биваше да гледа
надолу... Ето, беше почти на повърхността... На земната повърхност, набраздена с пътища,
по които можеше да поеме накъдето пожелае... и да стигне, ако иска, до всеки от четирите
краища на света... Веднъж да се добереше до горе, и преживяното в ямата щеше да се
превърне в изсушени между страниците на дневника му цветенца... Все едно отровни
треви или месоядни растения, те щяха да станат тънък полупрозрачен лист цветна хартия
и разположил се в дневната, той щеше да го вдигне срещу светлината и да подслади чая си
с разказа си за тях.
Затова и изведнъж загуби желание да упреква повече жената. Вярно, че не беше
благородна дама, но мога да гарантирам, че не беше и проститутка. Ако ѝ потрябват
препоръки, готов съм винаги да ѝ дам не една, не две, а колкото пожелае. Беше, да ви
кажа, такава глупачка, че и тя като мен се вкопчи в билета за отиване и връщане. Ами че
един и същ да е той, щом отправната точка е различна, то различно е, естествено, и
местоназначението. Нищо чудно, че моят билет за връщане е неин за отиване.
Тя може би ме разбра превратно, но в края на краищата грешката си е грешка... Не
гледай надолу! Не биваше да поглежда надолу!...
Всеки, бил той алпинист, чистач на прозорци, електромонтьор на телевизионна кула,
акробат, коминочистач — специалист по високи комини на електростанции и други
такива хора, — погледне ли надолу, край! Намира си смъртта.

24
Успя!
 Ноктите му се впиха в торбите с пясък и без да го е грижа, че кожата на ръцете му
почти се е свлякла, той се измъкна от ямата. Ето! Беше вече на повърхността. Можеше да
разтвори пръсти, без да се вледенява от ужас, че ще полети надолу. Въпреки това остана
известно време вкопчен в торбите, защото ръцете му просто не намираха сили да се
разтворят и отпуснат.
Спечелената на четиридесет и шестия ден свобода го посрещна с неистов вятър.
Запълзя напред, песъчинките го заблъскаха яростно по лицето и шията. Не бе вписал в
сметките си този ужасен вятър!... Вярно, че преди малко му се стори, че шумът на морето
отеква някак по-близко от друг път, макар да бе тъкмо времето на вечерния отлив. При
този вятър едва ли можеше да се надява на мъгла. Навярно небето изглеждаше мътно
просто защото го гледаше от дъното на ямата? Или бе взел за мъгла пясъчната вихрушка?
Така или иначе, положението бе доста неприятно.
Вдигна очи и се огледа нервно... В гаснещата светлина пожарната кула бе като че ли
леко наклонена на една страна, изненадващо жалка, а и на доста голямо разстояние. Но
след като там някой наблюдаваше с бинокъл, не биваше да разчита особено на
разстоянието. Дали вече го бяха забелязали? Едва ли. Иначе веднага щяха да започнат да
бият камбаната.
Веднъж жената му разказа, че преди около половин година в бурна нощ стената на
една от ямите в западния край на селото се срутила и къщата се оказала погребана
наполовина от пясъка. После рукнал дъжд и мокрият пясък натежал и я смачкал като
кибритена кутийка. За щастие минало без жертви, но на другата сутрин цялото семейство
се опитало да избяга. Само пет минути след като камбаната забила, чули стенанията на
старицата — влачели я обратно към ямата ѝ. „Разправят, че всички в тая къща са по
наследство с болен мозък“, изрече уверено жената.
Но нямаше нито минутка за губене. Вдигна решително глава. Всичко наоколо
тънеше в мътна ръждивина и разветите от вятъра пясъчни валма, извиращи от сенките, се
поглъщаха постепенно от други сенки. Щеше ли тази пясъчна пелена да му помогне да се
измъкне незабелязано?... Мъжът погледна през рамо, за да провери ефекта от отражението
на светлината, и замря от почуда. Оказа се, че не само летящият пясък е причина
залязващото слънце да изглежда като оцветено с детски боички, а пейзажът — като обвит
с млечен дим. Тук-там от земята се вдигаха парцаливи късове мъгла. Пропъдени от едно
място, те се появяваха на друго; разпръснати там, те се събираха тук... От опита си в ямата
се бе убедил, че пясъкът привлича влагата, но не си бе и представял, че чак в такава
степен... Досущ като пепелище след оттеглянето на пожарникарите... Вярно, че мъглата бе
доста тънка и не особено забележима в отразената светлина, но напълно достатъчна, за да
го скрие от очите на наблюдателя от пожарната кула.
Нахлузи си обувките, които бе втъкнал в пояса, смота въжето и го мушна в джоба си.
При нужда ножицата би била безценно оръжие. Трябваше да върви на запад под
прикритието на отразената светлина, която го правеше невидим за наблюдателя от кулата.
И преди залез-слънце да намери подходящо скривалище до сутринта.
Е, давай!... Бързо!... Приведи се и бягай все по ниското!... Само не се паникьосвай!...
Отваряй си добре очите и бързай!... Ето, ще залегна в онази там падинка... Какъв е този
подозрителен звук?... Лошо предзнаменование?... Или не?... Ставай и тръгвай!... Не чак
толкова вдясно!... Стръмнината там е прекалено ниска и веднага ще ме забележат...
Между ямите имаше прав проход, проправен от постоянното влачене на кошовете
напред-назад. На места дясната стена на този своеобразен ров се бе поразрушила и
превърнала в доста полегат хълм. А под него се мяркаха смътно покривите на втория ред
къщи. Те пък бяха защитени от трети, най-близкия до морето. Затова и стените на ямите
там бяха много по-ниски, а и плетът за защита от пясъка все още като че вършеше работа.
По всичко личеше, че от обърнатите към селото ями се излизаше свободно. Мъжът само
понадигна глава и селото се просна пред очите му. В средата на наподобяващата
разтворено ветрило хълмиста местност тъмнееха гроздовете от керемидени, тенекиени и
сламени покриви... Провиждаше се и борова горичка — рядка и хилава. И нещо като
езерце. В името на идеята да запазят това жалко късче земя няколко десетки къщи край
морето се примиряваха със съдбата на роби.
Сега ямите на тези роби се точеха отляво на пътя... Тук-там от него се отклоняваха
прокарани от кошовете пътечки, в дъното на които заринати надълбоко стари торби с
пясък подсказваха, че има яма... Дори видът им му причиняваше болка... За някои торби
не бе прикрепена въжена стълба, но повечето ями имаха стълби. Изглежда, доста роби
вече се бяха отказали от мисълта за бягство.
Вече не му бе трудно да разбере, че и такъв живот е възможен. Кухни и запалени
печки, щайги за ябълки вместо писалища с учебници; кухни с изкопани в пода огнища,
лампи, запалени печки, разкъсани шоджи, опушени тавани, кухни... часовници, които
вървят, и спрели часовници; радио, което гърми, и повредено радио; кухни и запалени
печки... И в тази своеобразна рамка — разпилени стойенови монети, домашни животни,
деца, секс, полици, прелюбодеяние, съдове за горене на благовония, снимки за спомен и...
И ужасяващо повторение на същото... Вярно, че без това повторение животът е
невъзможен както без ударите на сърцето, но, от друга страна, ударите на сърцето не са
всичко на този свят.
Залегни! Веднага!... Аа, нищо особено, просто гарга... Досега не му се бе случвало да
лови и препарира гарги, но какво значение имаше това? Човек жадува за всевъзможни
отличия, медали и татуировки само когато сънува неправдоподобни сънища.
Скоро като че стигна края на селото, защото пътят се закатери по гребена на дюните,
а вляво се показа морето. Вятърът довя острия мирис на прибоя и ушите и ноздрите му
забръмчаха като пумпали. Краищата на кърпата, с която се бе забрадил, се развяха и го
зашляпаха по бузите. Както и очакваше, тук и мъглата нямаше сили да се вдигне. Покрито
с оловни листове, морето се бръчкаше като повърхността на кипящо мляко. Притиснато от
облаци, наподобяващи жабешки хайвер, слънцето пък бе замряло и сякаш не искаше да
залязва. На хоризонта чернееше неподвижна точка — кораб. Не бе възможно да определи
нито големината му, нито разстоянието до него.
А напред, до самия нос, лежаха само безкрайните меки вълни на дюните. Може би
беше опасно да продължава така. Обзет от тревога, мъжът се озърна назад. За щастие
пожарната кула се криеше от погледа зад невисок пясъчен хълм. Вдигна се плахо на
пръсти и вдясно от себе си в сянката на пясъчния склон съгледа клюмнала на една страна
и затънала почти до покрива колиба. Виждаше се само от мястото, където бе застанал.
Откъм защитената от вятъра страна имаше дълбока и изгребана сякаш с лъжица
вдлъбнатина.
Идеално скривалище!... Пясъкът тук бе гладък като вътрешността на мидена черупка
и нямаше следа от човешки крак... Но какво да прави със собствените си стъпки?... Върна
се назад по следите си, но след тридесетина метра видя, че са изчезнали напълно...
Променяха формата си и изчезваха дори под краката му, просто пред очите му... Тъй че и
вятърът не бе съвсем безполезен.
Тъкмо се канеше да мине откъм гърба на колибата, и от нея изпълзя нещо черно.
Оказа се тлъсто като прасе рижо псе. Не биваше да го плаши. Хайде, марш оттук! Но
псето не показваше признаци, че се кани да отстъпи, и го гледаше втренчено. Едното му
ухо бе разкъсано, а малките му непроницаеми очи — зли. Животното започна да го души.
Дали пък не се канеше да залае? Само да е посмяло!... Той стисна ножицата в джоба си...
Да гъкне, и ще му пробия мозъка ей с това!... Но псето продължи да го гледа злобно и
безмълвно. Сигурно беше диво. Козината му бе раздърпана, сплъстена и без блясък, а
муцуната — цялата в струпеи и рани като след кожна болест... Твърдяха, че куче, което не
лае, е много опасно... Съжали, че не е взел със себе си и нещо за ядене. Това го подсети, че
е забравил цианкалия... Е, нищо. Така го беше скрил, че жената едва ли щеше някога да го
намери... Изсвири тихо и протегна ръка, за да привлече вниманието на животното... В
отговор то разпъна тънките си и наглед като изсушена херинга устни и оголи жълти и
набити с пясък зъби... Не, той едва ли дразнеше апетита на псето... Но какво огромно и
ужасяващо гърло!... Хубаво би било да го просне с един удар мъртво на земята, но...
Неочаквано кучето се извърна встрани, наведе глава и пое лениво и безразлично
нанякъде. Сигурно отстъпи уплашено от неумолимия ми и страшен вид? Щом успях да
сломя едно диво куче, значи духът ми все още е силен. Пропълзя във вдлъбнатината и
остана да лежи така, облегнат на склона. Беше на завет и може би затова се почувства
облекчен и спокоен. А залитайки от вятъра, кучето се скри зад плющящата във въздуха
пясъчна завеса. Дали фактът, че диво куче бе превърнало мястото в своя обител, не бе
гаранция, че наоколо не се въртят хора?... Пък и нямаше опасност псето да отиде и да го
издаде на селяните, тъй че беше в безопасност. От порите му потече пот, но и това сега му
беше приятно... Каква тишина!... Сякаш бе на дъното на пълен с желатин съд...
Притискаше бомба с часовников механизъм и не знаеше за колко часа е нагласена, но това
не го притесняваше повече от равномерното тиктакане на будилник... „Лентата на
Мьобиус“ не би се поколебал да проанализира обстановката така:
— Вие, скъпи, сте образец за човек, намиращ удовлетворение в превръщането на
средствата в цел.
А той щеше да се съгласи охотно.
— Така е, прав сте. Но нужно ли е да се прави чак такава разлика между .средствата
и целта? Според мен условията диктуват какви да са определенията...
 — Оо, това на нищо не прилича! Не можеш да преживееш времето си вертикално.
Всеизвестно е, че то тече хоризонтално.
— А какво би станало, ако опиташ да го преживееш вертикално?
— Ами ще се превърнеш в мумия. Не мислите ли?
Засмя се и си свали обувките. Времето като че наистина течеше хоризонтално.
Обувките му бяха пълни с пясък и пот и вече не издържаше... Събу си и чорапите и
разпери пръсти, за да пропусне през тях вятър. Защо, интересно, свърталищата на
животните смърдят толкова гадно?... Не би ли било прекрасно да има ухаещи на цветя
животни?... Не, това бе вонята на собствените му крака... Странно, но при тази мисъл
душата му се изпълни с топлота... Някой, вече не помнеше кой, твърдеше, че няма по-
голям деликатес от собствената ти ушна кал; че тя е по-вкусна и от кашкавал... Но и да не
беше чак така, наистина има куп очарователни неща, миризмата на които никога не
омръзва... Като тази на развален зъб например…
Входът на колибата бе наполовина задръстен с пясък и вътре просто не можеше да се
надникне. Да не би да бе останка от стар кладенец? Защо пък не? Нищо чудно тогава да бе
кладенец, над който са построили колиба, за да не го засипе пясъкът. При все че тук едва
ли имаше вода... Надникна все пак вътре и този път наистина го блъсна вонята на псе.
Животинската воня превъзхожда философията. Един социалист твърдеше, че обича
душата на корейците, но не понася миризмата им... Добре, ако времето наистина течеше
хоризонтално, нека поне му покажеше колко бързо е в състояние да тече... Надежда и
тревога... Усещане за свобода и нетърпение... Ето, това бе най-мъчително. Покри лицето
си с кърпа и легна по гръб. Да, беше собствената му миризма, но при всички случаи не
можеше да ѝ направи комплимент.
Нещо запълзя по стъпалото му... Съдейки по „походката“, нещото едва ли
принадлежеше към семейството на летящите бръмбари... Беше по-скоро земен бръмбар,
който се придвижваше мъчително на тъничките си и слаби пипалца... Но вече нямаше
настроение да изяснява предположението си. Пък дори въпросното създание да
принадлежеше към летящите бръмбари, едва ли щеше да му се прииска да го улови.
Всъщност може би и той самият не би отговорил определено на този въпрос. Ако му го
зададяха.
Вятърът смъкна кърпата от лицето му. С крайчеца на окото си зърна позлатените
хребети на дюните. Склонът се издигаше плавно до тази сияйна златна линия, а после се
спускаше рязко в дълбоката сянка. В тази пространствена композиция имаше нещо
невероятно напрегнато и той изпита такъв силен копнеж по човешко присъствие, че чак
изтръпна. (Да, гледката тук е наистина романтична... Тъкмо такава природа привлича
напоследък млади туристи... Безценен и надежден капитал... Като човек с опит в тази
област мога да дам абсолютни гаранции за бъдещото развитие на района. Само че като
начало трябва да се започне с рекламата. Тя е основното! Без реклама и мухи дори няма да
долетят... Докато е неизвестно, това място все едно, че не съществува... То е като да
притежаваш скъпоценен камък и да не знаеш какво да го правиш. Е, нека решим как да
действаме. Ще възложим на талантлив фотограф да направи няколко красиви изгледа.
Навремето първо са откривали красивите места и едва след това са отпечатвали
картички... А сега трябва да имаме най-напред картичката, а после да откриваме
въпросното красиво място... Така е напоследък... Донесъл съм тук няколко за образец, тъй
че бъдете добри да ги разгледате. Нещастният продавач на изгледи е разчитал да хване в
капана си селяните, но вместо това сам се е хванал в техния. А после се разболял и умрял.
От друга страна, някак не му се вярваше, че въпросният нещастник е бил кой знае колко
красноречив и убедителен... Дори навярно искрено е вярвал в бъдещето на това място и
без съмнение е вложил целия си капитал в бизнеса... Но в какво бе истинската същност на
тази красота? Дали във физическата хармония и съвършенството на природата или,
напротив — в яростната съпротива на тази природа да се остави на човека да я разбере.
До вчера му се повдигаше от самата мисъл за този пейзаж. И в пристъп на
необуздана злоба си казваше, че ямата всъщност е най-подходящото място за мошеници
от рода на онзи с изгледите.
И все пак нямаше защо да мисли за живота в ямата и за красотата на пейзажа, като ги
противопоставя един на друг. Красивият пейзаж не е длъжен да проявява великодушие
към човека... Оказваше се в крайна сметка, че собственото му становище, че пясъкът е
отрицание на стабилността, съвсем не е лудост... Движение на една осма от милиметъра...
Свят, в който съществуването е верига от състояния... С други думи, красотата на пясъка
принадлежеше на смъртта. Тъкмо очарованието на смъртта преминаваше през
великолепието на руините му, през разрушителната му мощ... Не, един момент. Щеше да
се окаже в много неудобно положение, ако го упрекнеха, че тъкмо затова стиска и не
изпуска от ръка билета си за отиване и връщане. Филмите за диви животни и за войни са
толкова правдоподобни, че могат да те докарат до инфаркт, защото, излезеш ли от киното,
вън те чака днешният ден, който е продължение на вчерашния... Затова се гледат с такова
удоволствие... Едва ли има глупак, който да иде на кино с истинско оръжие, заредено с
истински патрони. Към живота в пустинята се приспособяват само някои видове мишки,
които вместо вода пият собствената си урина; насекоми, които се хранят с мърша, и
номади, на които е известно само съществуването на билет в една посока. Ако поначало
вярваш, че билетът е винаги еднопосочен, би могъл да си живееш спокойно, без да се
опитваш напразно да пълзиш, притискайки се към пясъка като стрида към камък.
Номадите са стигнали дотам, че да си сменят името, и днес те се наричат скотовъди...
Да, хубаво щеше да е, ако беше поговорил с жената за пейзажа... Ако ѝ беше изпял,
пък макар и фалшиво, песента за пясъците, където и дума не може да става за билет
отиване и връщане... В най-добрия случай щеше да е нескопосна имитация на коцкар,
опитващ се да хване в мрежата си жена, като използва за стръв друг, по-особен живот. Но
с натикан в пясъка нос, той бе като котка в книжна торба.
Позлатата на дюните внезапно изчезна... Всичко наоколо потъна в мрак. Неусетно и
вятърът стихна и окуражена, мъглата нападна с нови сили. Сигурно затова слънцето
залезе така внезапно.
Е, напред!
 25
Требваше да успее да мине през селото, преди групата по кошовете да започне
работа. От опит знаеше, че дотогава остава още час. Или за по-голяма сигурност —
четиридесет и пет минути. Прегърнал сякаш селото, носът правеше дълбока извивка и
стигаше на изток до залива. Затова през селото минаваше само един тесен път. Там обаче
отвесните скали завършваха с не особено високи дюни. Ако се движеше така, че
проблясващите през мъглата светлинки на селото да са му вдясно и вървеше все направо,
щеше да стигне тъкмо до невисоките дюни. Разстоянието бе около два километра. Отвъд
тях следваха покрайнините на селото. Не си спомняше къщи или нещо подобно, само тук-
там ниви с фъстъци. Успееше ли да превали дюните, можеше да продължи по пътя. Той
поне беше равен и глинест и ако тичаше по него с все сили, за петнадесет минути щеше да
е на шосето. Стигнеше ли до шосето, край! Победа! Там минаваха автобуси, а и хората
бяха нормални.
Имаше на разположение тридесет минути, за да премине през селото. Но да вървиш
по пясък със скорост четири километра в час бе истинска мъка. Не толкова, защото
краката ти затъват, а защото не срещаш съпротива. Още по-изтощително е да тичаш. Най-
добре е да правиш широки крачки.
Сякаш в замяна на това, че ти изсмуква силите, пясъкът поглъща шума от стъпките.
Голямо преимущество е наистина да вървиш, без да се боиш, че ще те чуят.
Ей, я внимавай в краката си! Не се притесняваше да не падне или че от време на
време се спъва в малки издатини или плитки вдлъбнатини... Но какво щеше да прави, ако
случайно пропаднеше в друга яма?
Наоколо бе пълен мрак, а пясъкът се простираше до безкрая на неравномерни
застинали вълни. Вълни, а в тях други вълни, в малките пък се къдреха множество още по-
малки. Светлините на селото, които си бе определил за ориентир, се криеха зад гребените
на тези нескончаеми вълни и само от време на време попадаха в полезрението му.
Междувременно му се налагаше да налучква интуитивно варната посока. Всеки път обаче
се оказваше, че е допуснал прекалено голяма грешка. Може би защото стремежът да
вижда светлините го караше да избира все по-високите места.
Ето че пак се отклони! Трябваше да върви по-вляво... Още малко така, и щеше да се
окаже в центъра на селото. Превала вече три доста висока дюни, но светлините си
оставаха все така далеч... Сякаш се въртеше в кръг... Потта заля очите му... Спря за
минутка отдих и си пое дълбоко дъх.
Интересно, дали жената вече се е събудила?... Какво ли си е помислила, като е
отворила очи и е видяла, че ме няма?... Макар че едва ли е разбрала веднага липсата ми...
Сигурно е решила, че съм по нужда зад къщата… Тази вечер е капнала... Навярно много се
е смаяла, че е спала до това време, и веднага е скочила от постелята... После съхранилата
се между краката ѝ топлина — все още леко болезнена и суха — ѝ е припомнила какво се
случи между нас сутринта... И тя е протегнала ръка към лампата и се е усмихнала
свенливо. Нямам обаче причини да се чувствам отговорен за тази нейна усмивка. Какво
ще загуби тази жена с моето изчезване? Частица от живота си, която може лесно да се
замени с радио или огледало.
— Вие сте ми такава помощ... Толкова по-различно е, откакто не съм сама. И сутрин
ми е по-спокойно и не трябва да се припирам да бързам, а и работата сега свършвам два
часа по-рано... Мисля да поискам от задругата допълнителна надомна работа... Ще
посъбера пари... И най-сетне ще мога да си купя радио, огледало или нещо друго...
( Радио и огледало... Радио и огледало...) Натрапчива мисъл. Сякаш целият живот се
съдържа в тези две неща. Радиото и огледалото наистина имат нещо общо — и едното, и
другото те свързват с хората. Или може би са израз на докосващите се до същността на
човешкото съществуване страстни желания. Е, добре, щом се прибера у дома, веднага ще
ѝ купя радио и ще ѝ го изпратя. Ще си дам всичките пари, но ще ѝ купя най-добрия
транзистор.
А виж, огледалото... не знам дали мога да ѝ го обещая толкова лесно. Тук то
моментално ще се повреди... След половин година амалгамата ще се олющи, а след една
— стъклото ще помътнее от вечно носещия се из въздуха пясък... Като сегашното ѝ
огледало... Ако видиш едното си око, не си виждаш носа; ако си видиш носа, то пък не си
виждаш устата. Но работата не е само в това. Огледалото е различно от радиото, защото,
за да стане то за нея средство за връзка с другите, нужен ѝ е преди всичко някой, който да
я гледа. Тъй че за какво ѝ е вече огледало, щом никой няма да я види?
Сега тя пак наостря уши... Май много дълго се бави той вън по нужда... Или пък...
Ах, проклетникът, все пак е избягал!... Интересно, дали е вдигнала шум?... Дали е смаяна
или смазана?... Или може би плаче тихичко?... Но каквото и да прави, вече нямам вина...
Нали сам отрече необходимостта от огледало.
— ... Четох някъде за това... Напоследък като че много хора напускат дома си...
Сигурно защото животът е толкова тежък, но и като че не само заради това... Накратко,
ставаше дума за едно съвсем не бедно селско семейство. Купили си допълнително земя,
машини и изобщо всичко вървяло добре, но неочаквано най-големият син напуснал дома.
Много добро и работливо момче. Родителите недоумявали, не разбирали защо го е
направил. На село хората много по-дълбоко съзнават дълга си към обществото и по-
ревностно държат на доброто си име. Тъй че не можело да няма сериозна причина
законният наследник да напусне бащиния си дом...
— Така е то. Дългът си е дълг...
— После някой от роднините си направил труда да открие младежа и да разбере
мотивите му. Оказало се, че не го е направил нито заради жена, нито защото е бил
принуден да се крие от кредитори, нито заради нещо друго. С една дума, никаква особена
причина. И все пак защо го е направил?... Отговорът му бил направо невероятен. Той и
сам не знаел как да обясни постъпката си и просто заявил, че избягал, защото повече не
издържал.
— Ама на тоя свят наистина имало глупаци.
— И все пак може да го разбере човек. Селянинът се трепе и увеличава земята си,
което пък увеличава работата му. Тоест тежкият му труд и без това няма край, а той
добавя още и още... Вярно, че в замяна получава ориз, картофи. В сравнение с труда на
селянина изтребването на пясъка е все едно като да преграждаш с камъни онази река в
преизподнята. Ти трупаш, а дяволите ги изхвърлят на брега.
— А как свършва историята с камъните в реката на преизподнята?
— Ами никак... В това е смисълът на наказанието за греховете... Нищо не се случва.
— А с момчето, дето си напуснало дома... с него какво станало?
— Какво ли? Той бил обмислил предварително всичко и сигурно си е бил осигурил и
работа.
— Е и...
— Ами започнал е да работи...
— А после?...
— После ли? Получава си в определения за това ден заплатата, а в неделя си сменя
ризата и може би отива на кино.
— А след това?
— Ее, не знам. Можеш да разбереш, ако го попиташ лично.
— Сигурно, като е посъбрал пари, си е купил радио.

Помисли, че най-сетне се е изкатерил... Но се оказа, че е едва на половината път...

Не, грешка... Тук беше вече равно... Къде тогава изчезнаха светлините, които му служеха
за ориентир?... Загуби всякаква увереност, но продължи да върви... Вървеше очевидно по
гребена на доста висока дюна... Но защо тогава не виждаше светлините? Мрачно
предчувствие парализира краката му. Изглежда, трябваше да плати скъпо, задето преди
малко си спести силите. Спусна се наслуки по стръмния склон. Падината се оказа
удивително дълга. И не само дълбока, а и широка. На всичко отгоре многоетажните
пясъчни вълни по дъното ѝ се трупаха хаотично и му пречеха да прецени каква посока да
следва. И все пак защо, по дяволите, светлините на селото не се виждаха?... И да се беше
отклонил от пътя, то не на повече от километър в една или в друга посока... Тъй че
грешката не би трябвало да е особено голяма... Теглеше го наляво сигурно защото се
боеше от селото. В същото време обаче чувстваше, че за да се приближи към светлините,
трябва да тръгне смело надясно... Скоро мъглата щеше да се вдигне и звездите да се
покажат... Така или иначе, най-бързият и подходящ начин да се огледа наоколо и да
разбере накъде да тръгне бе да се изкачи на по-високо място. Все едно къде, стига да е
високо. Все пак наистина не разбираше... Не можеше и не можеше да разбере защо реката
на преизподнята чак толкова привличаше жената... Приказките за любов към дом и родина
и за дълг имат смисъл само тогава, когато, отказвайки се от тях, губиш нещо... А тя какво
губеше?
(Радио и огледало... Радио и огледало...)
Той, разбира се, ще ѝ изпрати радио. Но нямаше ли да се окаже, че в резултат тя е
загубила повече, отколкото е спечелила?... Лишава се например от ритуала да ме къпе,
което така обичаше. Жертваше дори прането, за да остави повече вода за мен. Плисваше
топла вода между краката ми, а после се превиваше от смях, сякаш не тя, а с нея правеха
това. Повече няма да ѝ се удаде случай да се смее така.
 Не, не се заблуждавай, моля ти се... От самото начало между нас двамата нямаше
никакъв договор. А щом няма договор, няма и нарушаване на договор. Освен това не може
да се отрече, че и аз не останах съвсем незасегнат. Да вземем например миризмата на
седмичната дажба направено сякаш от лайна саке... Коравата плът на бедрата ти, изтъкана
като че само от жилави мускули... изгарящия ме срам, когато с наплюнчен пръст
откъртвах спеклия се и заприличал на гума пясък от слабините ти... Както и свенливата ти
усмивка, от която всичко това ставаше още по-неприлично... Ако прибавим и многото
други подробности, сметката ще излезе доста голяма. Фактът си е факт, пък ти ако искаш,
вярвай. Мъжът е по-склонен от жената да придава значение на подробностите.
Ако сложа в сметката и това, което ми причини селото, щетите ще са направо
неизброими... Отношенията ни с нея са просто дреболия... Рано или късно щеше да си
отмъсти за всичко... Все още не беше намислил как да удари най-болезнено... Отначало
кроеше планове да подпали селото, да пусне отрова в кладенците или да заложи капан и
да натръшка в ямите един по един всички злодеи. Умуваше и шибаше ли, шибаше с
камшик въображението си. Но сега вече имаше възможност да осъществи замисъла си и
не биваше да се отдава на детинщини. Пък и какво е яростта на един-единствен човек?
Колко са ѝ силите? Изходът бе да се обърне към властите, да апелира към закона. Вярно,
че имаше опасност законът да не успее да вникне в цялата жестокост на случилото се... Е
добре, като начало щеше да по-бърза да съобщи на префектуралната полиция.
Да, и накрая само още нещо...
Един момент!... Какъв бе този шум?... Изчезна... Сигурно ми се е счуло. И все пак
къде изчезнаха светлините на селото? Колкото и сложна да е местността, абсурдно е да не
се виждат изобщо. Представям си какво се е случило — кормилото ми непрекъснато
клони наляво и аз съм се отплеснал към носа, така че селото е останало скрито зад някоя
висока скала... Не бива да губя време... Тръгвам решително надясно и това е!
... И накрая бих искал да не забравяш още нещо... че така и не можа да отговориш на
въпроса ми. Вече втори ден валеше. Когато вали, лавините са по-страшни, затова пък из
въздуха почти не хвърчи пясък. Първия ден свършихме доста допълнителна работа, та на
другия можехме да поотдъхнем. Възползвах се от дългоочакваната почивка и реших на
всяка цена да се докопам до истината. Да се опитам най-сетне да разбера какво те държи в
тая яма; да изтръгна признанието ти търпеливо, като човек, който чисти струпеи от кожата
си. Дори аз се смаях от упорството си. Отначало ти се оставяше весело на дъжда да облива
щедро голото ти тяло, но накрая разбра, че няма мърдане, и заплака. И каза, че не можеш
да напуснеш ямата, защото тук са костите на детето и мъжа ти, погребани заедно с
курника по време на тайфун. Е, понятно наистина. Причината бе съвършено
правдоподобна и на мен ми стана ясно защо досега не бе отваряла дума за това. Във всеки
случай повярвах ти. И реших още на следващия ден да посветя част от времето си за сън
на издирване на останките.
Два дни копах на мястото, което ми посочи. Но не само че не намерих човешки
кости, а и нито следа от курника. Тогава ти ми посочи друго място. Но и там не открих
нищо. А ти ми показваше все други и други места. Цели девет дни копах безрезултатно на
пет различни места. И тогава, готова отново да се разплачеш, ти започна да се
оправдаваш. Каза, че може би къщата се е преместила, че непрестанното налягане на
пясъка вероятно е променило мястото ѝ, завъртяло я е. Каза също, че и останките на мъжа
и детето ти заедно с развалините на курника са вече навярно под дебелата пясъчна стена,
отделяща те от съседите, или дори в тяхната яма. Това бе теоретически възможно. Но ти
беше толкова нещастна и потисната и това ми подсказа, че искаш не толкова да ме
излъжеш, колкото изобщо да не ми кажеш истината. Останките на детето и мъжа ти бяха
ни повече, ни по-малко оправдание. Вече нямах и сили да ти се сърдя. И реших да
престана да си блъскам главата кой на кого и колко дължи. Мисля, че и ти го разбра, но...
Какво е това?...Мъжът изтръпна от ужас и се хвърли стремително на земята... Всичко
стана толкова бързо, че той не успя да го проумее... Изведнъж цялото село се ширна пред
погледа му... Изглежда, бе вървял право към дюните, водещи в селото... И в мига, когато
то се разкри пред погледа му, осъзна, че е едва ли не сред средата му... Още неуспял да се
отърси от изумлението, и зад един плет до него залая куче. Последва го друго, трето,
четвърто… В мрака наоколо заприиждаха, оголили белите си зъби, глутница псета. Той
измъкна от джоба си въжето с ножицата и побягна. Нямаше друг избор. Оставаше му само
да се измъкне по най-краткия път от селото.

26
Мъжът тичаше.
Къщите на селото сега плуваха в бледата светлина на газените лампи и образуваха
лабиринт от препятствия и коридори. Вкусът на вятъра проникваше шумно в тесния
процеп на гърлото му... Вкус на ръжда... Отчаян цирков номер върху тънко и крехко,
заплашващо всеки миг да се счупи стъкло... Беше твърде късно, за да се надява, че онези с
кошовете все още не са излезли на работа, и твърде рано, за да храни надежда, че още не
са успели да стигнат ямите край морския бряг. Всъщност нямаше спомен да е чул
бръмченето на двутактовия пикал. Невъзможно беше да не чуе влудяващия трясък на
мотора и на километър от него. Положението беше отчайващо.
Изведнъж от мрака изскочи черна грамада. Ако съдеше но тежкото дишане —
огромно куче. Изглежда, не беше дресирано да напада и преди да го захапе, залая
гръмогласно. Той замахна с въжето и ножицата се заби в нещо. Кучето изквича болезнено
и пак се разтвори в черната сянка. За щастие беше разкъсало само панталоните му.
Краката му се преплетоха, мъжът падна, претърколи се, но веднага скочи и отново
побягна.
Кучето не беше едно. А може би пет-шест. Обезкуражени, види се, от неуспеха на
първото, останалите се въртяха около мъжа, изчаквайки своя шанс, и лаеха оглушително.
Нищо чудно, онова, рижавото, да ги подстрекаваше отзад. Той хвана въжето на около
петдесет сантиметра от края, завъртя го яростно над главата си и като се защищаваше така
от псетата, прелетя през купчина натрошени миди, мина през тесния проход между два
плета, пресече нечий двор, в който сушаха слама, и най-сетне изскочи на широк път. Още
малко, и щеше да е извън селото.
Край пътя имаше малка канавка. Две деца, на пръв поглед братче и сестриче,
излазиха припряно от нея. Забеляза ги твърде късно. Дръпна веднага въжето към себе си,
за да не ги халоса с ножицата, но нищо не излезе и тримата паднаха в канавката. На
дъното имаше нещо като улей. Разцепи се с трясък дъска. Децата писнаха... По дяволите!
Защо врещяха толкова силно!... Разблъска ги яростно, измъкна се от канавката и в този
миг светлината на три джобни фенера му прегради пътя.
Едновременно с това загърмяха ударите на камбаната. Децата ревяха... Кучетата
продължаваха да лаят... При всеки удар на камбаната сърцето му се сгърчваше. Порите му
зейнаха и безброй дребни като оризови зърна гадини излазиха от тях. Едното от
фенерчетата бе, изглежда, с настройващ се фокус — светлината му ту омекваше, ту го
пронизваше като нажежен шиш.
Дали да се нахвърли върху тях и да ги разбута с удари и ритници?... Само да ги
прескочеше, и щеше да е извън селото... Може би впоследствие щеше да се разкайва,
може би не, но сега всичко зависеше от момента... Не се бави, хайде!... Ако изтървеш тази
възможност, после ще е късно... Не можеше да разчита на друг шанс.
Докато обмисляше какво да прави, светлините започнаха да го обкръжават отляво и
отдясно. Разстоянието между него и тях се скъсяваше. Той стисна още по-силно въжето и
се напрегна, но все не можеше да се реши, А краката му затъваха все по-надълбоко в
пясъка. Разширяващото се от фенер до фенер пространство се запълни с тъмни човешки
сенки. Колко ли бяха? А онова черното нещо край пътя, което приличаше на дупка? Ами
че това беше пикапът! Дори да успееше да разкъса веригата и да се измъкне, те щяха да го
хванат в гръб. Чу зад себе си тропота на децата. Вече не плачеха. Изведнъж му хрумна
блестяща идея. Да спипа децата и да ги използва за прикритие. Ако ги вземеше за
заложници, ония типове нямаше да посмеят да се приближат... Но когато се обърна, за да
сграбчи братчето и сестричето, видя, че го дебнат други светлини. Пътят му бе отрязан.
Той отскочи и хукна с всички сили натам, откъдето току-що дойде. Действаше почти
инстинктивно в намерението да открие подходящ преход през дюните, които бяха като
своеобразно продължение на носа. Мъжете от селото го погнаха с викове. Сигурно от
прекомерно напрежение краката му омекнаха. Сякаш някой му измъкна сухожилията. Май
беше изненадал преследвачите си. Така или иначе, между него и тях имаше доста
разстояние, толкова, че да може от време на време да се обръща, за да провери къде са.

Колко ли бе пробягал?... Пресече вече няколко дюни… Но колкото повече се

напрягаше, толкова по-напразни му се струваха усилията му. Имаше чувството, че тича на
едно място като насън. Сега обаче не беше време да разсъждава дали достатъчно
ефективно изразходва силите си. На дъното на езика си усети вкуса на размесен с кръв
мед. Понечи да се изхрани, но слюнката му се оказа прекалено лепкава. Бръкна си в устата
и я изгреба с пръст.
Камбаната продължаваше да бие, но вече много надалеч и пресекливо. Изостанаха и
кучетата и лаят им също долиташе като от огромно разстояние. Само собственото му
дишане смущаваше околната тишина и звучеше като стърженето на пила по метал. Все
така във верига, фенерчетата на преследвачите се поклащаха нагоре-надолу. Като че не
приближаваха, но и не се отдалечаваха. И на преследвания, и на преследвачите им бе
трудно да тичат. Останалото бе въпрос на издръжливост. Но това не можеше да го
успокои. Дали защото напрежението продължи твърде дълго, но съзнанието му като че се
изметна и в пристъп на слабост той дори изпита желание силите по-скоро да го оставят.
Опасен признак!... Добре поне, че съзнаваше, че е опасен...
Обувките му се напълниха с пясък и пръстите го заболяха. Хвърли поглед назад.
Преследвачите бяха на седемдесет-осемдесет метра зад него. Вдясно. Защо ли се бяха
отклонили встрани? Сигурно за да избегнат катеренето. Изглежда, и те бяха вече капнали
от умора... Нали казват, че преследващият се изморява по-бързо от преследвания… Събу
си светкавично обувките и продължи да тича бос… Намушка ги в колана на панталоните,
за да не му пречат в джобовете. Пое си дъх и изкачи като стрела един доста стръмен
склон. Ако всичко вървеше така, може би щеше да се измъкне от ония мерзавци...
Луната все още не беше изгряла, но светлината на звездите бе изпъстрила
околността със светли и тъмни петна и гребените на далечните дюни се виждаха
отчетливо. Бягаше към носа. Или поне така му се струваше. Но като че отново се отклони
вдясно. Понечи да промени посоката и изведнъж съобрази, че така само ще скъси
разстоянието между себе си и преследвачите. Точно в този миг прозря плана им и
изтръпна.
На пръв поглед глупаво, преследването се оказа всъщност чудесно замислено —
онези се мъчеха да го избутат към морето. И без да подозира, той през цялото време им се
подчиняваше. Поразсъждава малко и разбра, че фенерите им служеха само за да му
покажат къде са. Излизаше, че нарочно стоят на разстояние и нито се приближават, нито
се отдалечават.
Не, беше още рано да се предава. Знаеше, че някъде тук има пътека към върха на
скалите, а ако не се намереше друг изход, щеше да заобиколи носа с плуване. Мисълта, че
ще го заловят и върнат обратно в ямата, не му оставяше възможност за колебание.
След дълъг полегат склон — стремглаво спускане... След стръмен склон — дълго
полегато спускане... Една крачка... втора... зърно по зърно в огърлицата… търпение...
търпение. Не беше забелязал кога камбаната е спряла да бие. Вече не различаваше шума
на вятъра от грохота на морето и пищенето в собствените си уши. Изкатери се на една
дюна и погледна назад. Светлините на преследвачите бяха изчезнали. Поизчака, но те не
се появиха.
Нима наистина успя да се измъкне?
Обнадеждено, сърцето му заби по-силно. Ако това бе истина, значи сега нямаше
право на почивка... Е, хайде поеми си дъх още веднъж и... до следващата дюна.
Изведнъж му стана трудно да тича. Краката му натежаха. Някаква особена тежест!
Не само това — всъщност краката му започнаха да затъват в пясъка. Като в сняг, мина му
през ума, и ето че затъна до прасците. Изплаши се и понечи да измъкне единия си крак, но
другият затъна до коляното. Какво, по дяволите, ставаше?... Беше чувал, че има пясък,
който поглъща хора... Напрегна сили, опита да се измъкне, но колкото повече се мъчеше,
толкова по-дълбоко затъваше. Пясъкът стигна почти до бедрата му.
Значи това бе просто капан?!... Значи онези го избутваха не към морето, а насам...
Възнамеряваха да го очистят, без да си правят труда да го залавят... Най-елементарно
унищожаване... Никой фокусник не би могъл да го направи по-ловко с кърпичката си...
Още един порив на вятъра, и той щеше да изчезне... След което и най-доброто полицейско
куче не би открило следите му... А ония идиоти нямаше повече и да се мярнат дори... Ами
да, нищо не са видели, нищо не са чули... Някакъв глупав другоземец се е заблудил и
изчезнал... Щяха да си свършат работата, без дори да си изцапат ръцете.
Потъвам!... Потъвам!... Скоро пясъкът ще стигне до кръста ми... Какво да правя?...
Успееше ли да увеличи площта на съприкосновение с пясъка, щеше да намали тежестта на
тялото си на квадратен сантиметър и да спре да потъва... Разпери ръце и отпусна гърди на
пясъка... Но беше вече късно... И макар да лежеше до кръста, долната половина на тялото
му бе в хоризонтално положение. Кръстът го заболя и вече не издържаше сгънат така под
прав ъгъл. Пък и най-умелият акробат не би издържал дълго в тази поза.
Каква тъмница!... Целият свят бе затворил очи и запушил уши... Умирам, а няма кой
и поглед да обърне към мен!... Вкаменилият се дълбоко в гърлото му ужас изригна. Мъжът
раззина уста и изрева като животно:
— Помооощ!
Изтъркана дума!... Е, добре, изтъркана... Какъв е смисълът от индивидуалността,
когато човек е на ръба на смъртта? Искаше да живее. Да живее на всяка цена, дори
животът му да е лишен от индивидуалност като изпечена във форма курабийка... Още миг,
и ще потъне до кръста, до брадичката, до носа... Край! Не мога повече!
— Помогнете ми!... Моля ви!... Обещавам каквото поискате от мен!...
Помооощ!...Моля ви!... Моля ви!...
Не издържа и се разплака. Отначало все пак се сдържаше, но сетне зарида. И осъзна
ужасен, че всичко е загубено. Защо да не ридае — беше сам-самичък... Колко
несправедливо, че трябваше да си отиде от този свят без необходимите за случая
формалности. Дори осъденият на смърт има право, ако пожелае, да остави писмо...
Можеше да вика и да плаче колкото си ще... Все едно, свидетели нямаше... За съжаление!
Затова, когато неочаквано чу зад гърба си гласове, удивлението му бе убийствено.
Беше окончателно победен. Дори чувството му за срам се разпиля като пепелта от
изгорели крилца на водно конче.
— Хайде, хвани се за това!
Дълга дъска пропълзя до него и го удари по хълбока. Лъч светлина очерта кръг в
мрака и я освети. Мъжът извърна с мъка изтръпналото си вдървено тяло към гласовете и
помоли тъжно:
— Не бихте ли били така добри да ме изтеглите с въже?
— Да не си корен, че да те вадим с въже? — Изгърмя нечий смях. Не беше много
сигурен, но като че имаше пет-шест души.
— Потрай още малко! Изпратили сме да донесат лопати... Опри лакти на тая дъска и
нямай грижа...
Направи каквото му казаха и отпусна глава на ръцете си. Косата му бе мокра от пот.
Не изпитваше нищо освен желанието час по-скоро да се измъкне от това унизително
положение.
— Ей, ти... Цял късмет, че тръгнахме след теб. Тук е такова тресавище, че и кучетата
не идват насам... Направо беше заминал, казвам ти... Кой знае що наивен народ е минал
оттук и не се е върнал повече... Завет е, защото планината го варди, та се натрупва пясък...
А зиме пък навява сняг... Върху него пясък... После пак сняг... И така вече сто години,
докато стане ей такова, като купчина оризови сладки... Така поне разправяше вторият син
на предишния председател. То момчето замина да учи в града, та... Интересно, нали?...
Ако стигне човек до дъното, може да открие нещо ценно...
За какво беше всичко това? Защо, по дяволите, не спреше да бъбри безгрижно, сякаш
не проумява какво изобщо става?... По-добре да му се зъбеше, отколкото така... Или поне
да го оставеше насаме с дрипавото му примирение...
Най-сетне усети зад гърба си раздвижване — види се, лопатите пристигнаха. Трима
мъже със завързани за обувките дъски започнаха да разравят встрани от него. Пласт след
пласт. И мечтите, и отчаянието, и срамът, и грижата какво ще си помислят за него —
всичко остана погребано под този пясък. Изчезна. Дори не се удиви, когато сложиха ръце
на раменете му. Ако му заповядаха, бе готов и гащите да си смъкне и да се изсере пред
тях. Небето просветля, изглежда, щеше скоро и луната да се покаже. С каква ли
физиономия ще ме посрещне жената?... А, все едно... Бе вече една дрипа, която всеки
можеше да подритва.

27
Прекараха въже под мишниците му и отново го спуснаха в ямата. Никой не
проронваше дума. Като на погребение. Ямата беше дълбока и тъмна. Луната обливаше
пясъчния пейзаж със сребристо сияние и даже следите от стъпките и диплите на
пясъчните вълни изглеждаха като грапаво стъкло. Единствено ямата не желаеше да е част
от този декор и тънеше в пълен мрак. Но му беше все едно. Чувстваше се толкова
изтощен, че вдигнеше ли глава да погледне луната, усещаше гадене и виене на свят.
Жената бе черно петно на фона на мрака. Помогна му да се довлече до дюшека, но
интересно защо той не я виждаше. И не само нея. Всичко наоколо бе като в мъгла.
Стовари се върху постелята, но след това продължи наум да тича стремглаво през
пясъците... Не спря и в съня си... Спа леко и лошо... И запомни далечен лай на куче и
шума от спускането и вдигането на кошовете. Усети и жената — тя влезе да хапне и
запали лампата до постелята му. По едно време той се събуди да пие вода и повече не
можа да заспи. Но все още нямаше сили да излезе и да ѝ помогне вън.
Не знаеше какво да прави. От скука запали лампата и запуши разсеяно цигара.
Дебел, но пъргав паяк започна да обикаля около лампата. Нормално, да речем, за нощна
пеперуда, но паяк да се стреми към светлината беше наистина странно. Понечи да го
опърли с цигарата, но размисли и се отказа. Паякът продължи да обикаля на около
петнадесет-двадесет сантиметра от лампата с точността на секундната стрелка на
часовник. А може би не само светлината го привличаше? Да, той дебнеше и дочака —
подмамена от светлината, долетя малка нощна пеперуда със сиви крила на черни и бели
петънца. Тя се блъсна няколко пъти в гърлото на лампеното шише и огромната ѝ сянка се
проектира върху тавана. После пеперудката падна върху металната поставка и повече не
помръдна. Беше по особен начин странна, дори противна. Докосна я с цигарата си.
Нервните ѝ центрове бяха унищожени и той подхвърли все още потрепващото на моменти
насекомо на пътя на паяка. И очакваната драма започна. Паякът моментално подскочи и се
впи във все още дишащата жертва. После си продължи пътя, влачейки вече бездиханното
ѝ тяло. И като че се облизваше в предчувствие за сочното месо.
Не знаеше, че съществуват такива паяци. Колко умно вместо паяжина да се използва
лампа! Паяжината дава само възможност да седиш и да чакаш търпеливо, а лампата ти
позволява свободата сам да подмамиш жертвата. За това обаче е нужен подходящ
източник на светлина. В природата, за съжаление, няма такива лампи. Не върви да
тръгнеш да търсиш горски пожар или да бродиш до изнемога на лунна светлина. Ами ако
този бе представител на нов вид паяци, развили своите инстинкти, еволюирайки заедно с
човечеството?... Да, нелошо обяснение... Но как тогава да си обясни защо светлината
привлича пеперудите?... Пеперудата е различна от паяка, тъй че едва ли може да се
приеме, че светлината на лампата допринася за запазването на тези насекоми на земята.
Макар всъщност проблемът да опираше пак до същото — и двете явления са възникнали
след появата на изкуствената светлина. Доказваше го ако не друго, то поне фактът, че
пеперудите не са излетели на рояци на луната. Би било още по-разбираемо, ако това бе
инстинкт на един-единствен вид пеперуди. Но след като беше общ за над десет хиляди
вида, значи можеше да се говори за някакъв определен и неизменен закон. Сляпото
лудешко размахване на криле, предизвикано от изкуствената светлина... Щом законът се
проявяваше така безразсъдно, в какво тогава да вярва човек?
Затвори очи... И пред него закръжиха светли петна... Понечи да ги хване, но те се
стрелнаха и изчезнаха... Като сенки на бръмбари върху пясъка...

Събуди го тихото подсмърчане на жената.

— Защо плачеш?
Тя веднага стана. За да скрие объркването си.
— Моля да ми простите... Тъкмо се канех да ви направя чай...
Задавеният ѝ от сълзи глас го смая. Докато приведена разравяше жарта, гърбът ѝ
потрепваше странно и той дълго не можа да разбере смисъла на това потрепване. Едва
съобразяваше, сякаш прелистваше бавно страниците на стара плесенясала книга. Все пак
добре, че изобщо можеше да разлиства страниците. Изведнъж му стана много жал за себе
си.
— Провалих се.
— Да.
 — Провалих се напълно...
— Но никой не е успявал досега... никога...
Гласът ѝ трепереше, но в него се долавяше и известна сила. Жената сякаш
оправдаваше провала му. Какво жалко съчувствие! Би било несправедливо да не откликне
на него.
— Но наистина жалко... А си мислех, че ако успея да се измъкна, веднага ще ти
изпратя радио.
— Радио ли?
— Отдавна все за това си мисля.
— Ами, няма нужда... — изрече смутено, сякаш се извиняваше тя. — Сама ще мога
да си купя, ако взема повече надомна работа. На изплащане... Сигурно вече са се събрали
пари за началната вноска...
— Да, разбира се, ако е на изплащане...
— Да ви изкъпя ли, като се стопли водата?
Неочаквано в душата му се надигна мъка с цвета на предутринта... Би било хубаво
навярно да си оближат взаимно раните. Но ако все ближеш ли, ближеш незаздравяващи
рани, няма ли в крайна сметка езикът ти съвсем да се изтърка?
— Нищичко не разбра... Сигурно животът не е нещо, което човек може да разбере...
Но има различни видове живот и все ти се струва, че чуждият е по-добър, по-хубав... Най-
непоносима е мисълта докъде ще стигнеш, ако живееш така... Но очевидно никой не го
знае, както и да живее... Все пак ми се струва, че е по-добре да имаш повече занимания,
които да поглъщат изцяло вниманието ти...
— Да се изкъпем...
Каза го така, сякаш искаше да го ободри. Гласът ѝ бе мек, успокояващ. Той започна
бавно да откопчава копчетата на ризата, да си смъква панталоните. Пясъкът бе като че
проникнал чак в мускулите му. (Какво ли прави сега онази, другата?) Всичко, случило се
до вчерашния ден, му се струваше далечно-далечно минало.
Жената започна да насапунисва кърпа.

ТРЕТА ГЛАВА

28
Октомври.
Денем последните следи от лятото, което упорстваше и не искаше да си иде, така
нажежаваха пясъка, че и пет минути не бе възможно да издържиш бос вън. Но след залез
прогнилите дървени стени пропускаха студената нощна влага и преди двамата с жената да
запалят огнището, трябваше да сушат мократа пепел. При безветрие сутрин и вечер от
пясъка се вдигаше мъгла — като мътна река. Беше заради резките промени в
температурата.
 Един ден мъжът постави на празното място зад къщата примка за ловене на врани и
я назова „Надежда“.
Съоръжението беше много просто и съобразено със своеобразните свойства на
пясъка. Изкопа дълбока дупка и зарови в нея ведро. А с три големи колкото кибритени
клечки трески закрепи отгоре капак — по-малък от ведрото. После завърза за всяка треска
конец. Конците минаваха през дупката в средата на капака и отгоре се съединяваха с тел.
На телта мъжът закачи и стръвта — парче сушена риба. Цялото това съоръжение покри
старателно с пясък, така че на дъното на вдлъбнатината да се вижда само стръвта. Щом
враната я налапаше, клечките трябваше да се изплъзнат, капакът да падне на дъното на
ведрото, пясъкът да се устреми лавинообразно надолу и птицата да се окаже жива
погребана... Направи две-три проби — съоръжението действаше безотказно... Той дори
съвсем ясно си представи как, повлечено от пясъка, нещастното създание не успява и да
размаха крила.
... Ако щастието му се усмихнеше и наистина успееше да улови врана, можеше да
напише писмо и да го завърже за крака ѝ... Ако, разбира се, щастието му се усмихнеше...
Преди всичко възможността пуснатата на свобода птица да попадне отново в нечии ръце
изглеждаше твърде нищожна... Пък и неизвестно накъде щеше да отлети... По принцип
враните не летят на големи разстояния... А най-лошото щеше да е, ако онези типове от
селото направеха връзка между факта, че враната, която е заловил, му е избягала и че на
крака на една от птиците в кръжащото над селото ято виси хартийка. Тогава те щяха да
разкрият плана му... И изстраданото му тъй дълго търпение да отиде по дяволите...
След неуспешния опит да избяга стана ужасно предпазлив. И се приспособи към
живота в ямата, сякаш изпадна в зимен сън, концентрирайки усилията си главно върху
това да разсее подозрителността на селяните. Твърди се, че безкрайното повторение на
едно и също нещо създава най-съвършената маскировка. Ако се разтвореше в живот,
състоящ се от просто повтаряне на едни и същи неща, вероятно щеше да изчезне от
съзнанието им.
От повтарянето имаше и друга полза. Вече от два месеца например всяка свободна
минутка жената нижеше гердани. При това работата така я поглъщаше, че лицето ѝ
видимо подпухваше. Дългата игла сякаш танцуваше, когато тя подхващаше с острия ѝ
връх насипаните в картонена кутия мъниста с метален оттенък. Скоро спестяванията ѝ
щяха да станат към две хиляди йени. С това темпо след около половин месец може би
щеше да има парите за началната вноска.
В танца на иглата имаше такава значимост, сякаш тя бе центърът на света.
Повтарянето обагряше действителността, правеше всичко наоколо реално. Затова и мъжът
реши да не остава по-назад и също да се посвети на някаква особено еднообразна
физическа работа. Чистенето на пясъка от покрива, пресяването на ориза, прането — това
вече стана негово ежедневно задължение. И времето минаваше по-бързо. Поне докато
работеше, тананикайки си тихичко. Направи малка палатка от полиетилен, за да ги пази от
пясъка, докато спят; изобрети и приспособление за правене на задушена риба в горещ
пясък. Покрай всичко това времето минаваше по-приятно.
 От онзи случай насетне, за да не се разстройва, престана да чете вестници. Издържа
седмица, а после хич и не му се четеше. След месец изобщо забрави, че на света
съществува нещо като вестник. Навремето видя репродукция на гравюра със заглавие
„Адът на самотата“ и се потресе. Мъж се носеше тревожно в небесата, а в широко
отворените му очи се четеше ужас. Пространството около него бе запълнено с
полупрозрачните сенки на покойници и мъжът едва си проправяше път между тях.
Покойниците, всеки с различна физиономия, се мъчеха да се избутат взаимно и
непрестанно говореха нещо на мъжа. Защо ли гравюрата се наричаше „Адът на самотата“?
Тогава дори си помисли, че просто по погрешка са сложили това название, но сега го
разбираше прекрасно. Самотата бе неутолима жажда за илюзии.
Затова, като не намират утеха само в биенето на сърцата си, някои си гризат ноктите.
Пушат онези, които не намират удовлетворение в ритъма на собствения си мозък.
Треперят нервно, защото не намират удоволствие само в секса. И дишането, и вървенето,
и перисталтиката на червата, и ежедневното разпределение на времето, и неделята,
настъпваща всеки седми ден от седмицата, и повтарящите се на всеки четири месеца
изпити не само че не го успокояваха, а напротив — тласкаха го към все ново и ново
повтаряне. След време започна толкова много да пуши, че нощем сънуваше едни и същи
кошмари — че търси тайни местенца, за да се усамоти с една жена с ужасно мръсни
нокти. И когато по едно време осъзна, че е на път да се натрови, устреми мислите си към
небесата, поддържани от простото циклично движение във формата на елипса, към
пясъчните дюни, където господстваха вълни с дължина една осма от милиметъра.
Изпитваше удоволствие от непрестанното сражение с пясъка, от ежедневния
физически труд, но това в никакъв случай не бе мазохизъм. Не би се удивил, ако подобно
лечение наистина съществуваше и се приемаше.
Но една сутрин заедно с обикновената доставка му пуснаха и списание с комикси.
Най-обикновено, нищо и никакво списание. Обложката бе разкъсана, страниците — с
мазни петна от пръсти. Сигурно го бяха купили на старо. Но като се изключеше фактът, че
бе толкова опърпано и мръсно, списанието бе своето рода знак на внимание от страна на
селяните. Удиви го повече друго — че като го зачете, едва не умря от смях. Търкаляше се
по пода, удряше с юмруци, размахваше ръце и крака и се гърчеше от конвулсии.
Комиксите бяха страхотно глупави. Безсмислени, вулгарни, нескопосно нарисувани
и той за нищо на света не би могъл да обясни какво смешно намира в тях. Една от
картинките бе невероятно смешна само заради физиономията на коня, рухнал с пречупени
крака под тежестта на яхналото го огромно мъжище. Как бе възможно да се смее, когато и
той самият се намираше в подобно положение? Срамота! И приспособяването към
съответни условия си има граници. Освен това приспособяването трябваше да е за него
средство, а не цел. Едно са приказките за зимния сън и съвсем друго да се превърнеш в
къртица и до края на дните си да не излезеш на дневна светлина.
Вярно, че замислеше ли се, просто не съзираше надежда да успее някога да се
измъкне оттук. Възможно бе и да привикнеше към напълно безцелното очакване, а когато
в нужното време се събудеше от зимен сън, светлината да го заслепи и той да не може
вече да изпълзи навън. Казват хората: „ Три дни ако просиш, до живот просяк оставаш...“
Изглежда, че започне ли отвътре, ерозията се разпространява неочаквано бързо...
Мислеше сериозно за това, но щом си спомнеше физиономията на коня, идиотският смях
отново започваше да го души. А жената, вглъбена както винаги в пипкавата си работа да
ниже под светлината на лампата мъниста, вдигаше глава и се усмихваше простодушно.
Той пък не можеше да понесе собственото си предателство и като запокитваше
списанието, изхвръкваше навън.

Над ямата се кълбеше млечна мъгла. Парчета от сенки — останки от нощта...

парчетии, искрящи като нажежено желязо... превърнали се в искрящи отломки пара, които
се носеха насам-натам. Това съчетание от изпълнени с фантазии сенки събуждаше в
душата му безгранични мечти. Не му омръзваше да го гледа. Всеки миг носеше нови и
нови открития. Тук имаше всичко — и истински образи, и невиждани фантастични форми.
Той се обърна към този водовъртеж и неволно извика:
— Господин председател на съда, искам да чуя в какво се обвинявам. Настоявам да
разбера основанията ви за подобна присъда. Изправен пред вас, подсъдимият чака
отговора ви.
От мъглата долетя познат му отнякъде глас. Звучеше глухо като в телефонна
слушалка:
— В крайна сметка, един на сто...
— Какво, какво?
— Тоест в Япония на всеки сто души се пада един шизофреник.
— Всъщност вие за какво...
— Само че и клептоманите са един на сто.
— За какво говорите?
— Ако хомосексуалистите са един процент, то, естествено, такъв трябва да е и
процентът на лесбийките. Продължаваме по-нататък: подпалвачи — един процент,
алкохолици — един процент, дебили — един процент, сексуални маниаци — един
процент, мегаломани — един процент, закоравели мошеници — един процент, фригидни
жени — един процент, терористи — един процент, параноици — един процент...
— Моля ви да престанете с тези налудничави приказки...
— Добре, сега се успокой и слушай. Като прибавим и акрофобите, и хората, които се
боят от високи скорости, и наркоманите, и самоубийците, и сифилитиците, и
слабоумните... — по един процент за всяка категория, ще получим общо двадесет
процента... Ако успееш да изброиш още осемдесет аномалии... а няма съмнение, че ще
успееш... това ще докаже статистически, че сто процента от хората са ненормални.
— Какво глупост! Без еталон за нормалност не може да се установи отклонението,
нали така?
— Ей, ей, просто се мъчех да те защитя, а ти...
— Да ме защитите ли?
— Струва ми се, че дори ти едва ли ще настояваш, че си виновен, а?
 — Не, разбира се.
— Бъди тогава по-сговорчив. Колкото и изключително да е положението ти, няма
смисъл да се самоизтезаваш. Човечеството не е длъжно да спасява необикновената
гъсеница, но няма право и да я осъжда.
— Необикновената гъсеница ли?... Защо протестите срещу моето незаконно
задържане ме превръщат в необикновена гъсеница, моля ви?
— Не се преструвай на наивник... В Япония — типичен район на висока влажност и
температура, осемдесет и седем процента от стихийните бедствия се падат на
наводненията. При това положение, драги, щетите от носения от вятъра пясък са едва една
хилядна от процента. Да се съобразяваме с това, е толкова глупаво, колкото да се гласува
специален закон за борба с наводненията в Сахара.
— Но аз не говоря за контрамерки. Става дума за мъките и страданията ми... Навред
незаконното задържане си е незаконно задържане, без разлика дали в пустиня или в блато.
— А незаконното задържане... Само че човешката лакомия е безгранична... А ти си
истинско съкровище за селяните...
— Върви по дяволите! И аз имам друга, много по-важна причина за своето
съществуване!
— Ах, ама може ли да оплюваш така любимия си пясък!
— Да го оплювам ли?
— На този свят има хора, посветили над десет години от живота си, за да изчислят с
точност до неколкостотин знака величината на числото Пи... Е, добре... Те, предполагам,
също имат основателна причина да съществуват... Само че ти си направи труда да дойдеш
тук тъкмо защото отричаше подобни мотиви за съществуване...
—Не, нищо подобно!... Дори пясъкът има друго лице!... Нима не го използват, да
речем, за направата на форми за отливки?... Той е и незаменим материал за втвърдяване на
бетона... Ами фактът, че може да спира растежа на плевелите, а и развитието на
бактериите? Затова се правят специални изследвания в областта на селското стопанство...
Правени са дори опити за превръщането му с помощта на ензими в плодородна почва...
Изобщо за пясъка не може да се говори току-така, каквото ти хрумне...
— Ай, ай, какъв пламенен проповедник на своята вяра!... Но промениш ли гледната
си точка, просто няма да знам на какво да вярвам.
— Но не искам да умра като куче!
— Не е ли все едно?... Рибата, която си изпуснал, е винаги най-голямата.
— Ах, по дяволите, кой всъщност си ти?
Само че дрипите мъгла се вдигнаха и удавиха отговора. Вместо това надолу пролази
сноп лъчи. Светлината им го заслепи. Той стисна зъби и не позволи на умората,
напластила се като мазни сажди в гърлото му, да изригне.
Изграчи гарван. Мъжът се сети за примката и наобиколи своята „Надежда“. Не че се
надяваше на успех, но просто беше по-интересно от списанието с комиксите.
Стръвта стърчеше недокосната. Вонята на развалена риба го блъсна в носа. Вече две
седмици, откакто бе заложил „Надежда“, но никакъв резултат. Интересно защо. Бе убеден,
че конструкцията е безупречна. Стига да клъвнеше стръвта, враната моментално щеше да
се хване. Само че враните изобщо не поглеждаха към рибата, тъй че в случая бе
съвършено безпомощен.
Какво не им харесваше в „Надежда“? В примката нямаше нищо подозрително,
откъдето и да се погледнеше. Враните са невероятно подозрителни, защото се ровят в
изхвърлената от хората смет и се въртят около къщите им. Или може би ставаше дума кой
ще се окаже по-търпелив... Докато не възприемеха скапаната риба в ямата като съвършено
повторение... Търпението не е непременно поражение... Поражението всъщност започва,
когато търпението започне да се приема за поражение. Тъкмо затова нарече примката
„Надежда“. Нос Добра надежда е не Гибралтар, а Кейптаун...
Тръгна бързо към къщи, влачейки крака... Пак бе дошло време за сън.

29
Щом го видя, жената духна припряно лампата и се премести на по-светло до вратата.
Нима се канеше да продължи работа? Изведнъж той усети, че не издържа и трябва да
направи нещо, за да не се пръсне. Застана пред жената и бутна кутията с мънистата от
коленете ѝ. Черните като семената на някаква трева мъниста се разпиляха по пръстения
под и моментално потънаха в пясъка. Жената го гледаше втренчено и уплашено, но
мълчеше. Изразът внезапно изчезна от лицето му. От обезсилените устни ведно с жълтата
му слюнка се откърти стон:
— Няма смисъл... Трепеш се нахалост... Абсолютно безсмислен... разговор... Скоро
ще си окончателно отровена...
Жената продължаваше да мълчи. Нанизаните вече стъклени мъниста се поклащаха
леко между пръстите ѝ. И проблясваха като късчета меласа. Мъжът затрепери леко.
Тръпките тръгнаха от краката нагоре по тялото му.
— Да, наистина. Скоро ще е прекалено късно. Докато един прекрасен ден разберем,
че освен нас двамата в селото не е останал човек... Сигурен съм... Така е… Така е… И то
много скоро. Но когато разберем, че сме предадени, ще е вече прекалено късно... И
всичко, което сме направили досега с толкова усилия за тях, ще е, за да си правят майтап.
Жената не откъсваше очи от недовършения наниз в ръцете си. Поклати леко глава.
— Не, те не могат да го направят! Как ще живеят, ако се махнат оттук — не е лесно
току-така да се устроиш.
— Все тази. Нима това тук прилича поне малко на живот?
— Но има пясък и...
— Пясък ли? — Мъжът стисна зъби и кимна с брадичка. — Е, и каква полза от него?
Освен че ти взима здравето, не струва пукната пара!
— Не е така, те го продават.
— Продават ли го?... На кого продават такова нещо?
— Ами на разни строителни компании и такива там... Забъркват го в бетона...
— Ти чуваш ли се какво приказваш?! Представяш ли си каква каша ще стане, ако го
слагат в цимента! Ами че той е пълен със сол! Първо на първо, това е противозаконно или
поне е нарушение на строителните норми...
— Продават го, разбира се, тайно... И си делят парите за транспорта...
— Пълен абсурд! Нали, ако впоследствие основата на сграда или язовирна стена
рухне, няма да помогнат обясненията, че пясъкът е бил на половин цена или изобщо без
пари?
Изведнъж сърдитият ѝ поглед го накара да замълчи. Забила очи в гърдите му, тя
изрече хладно:
— А нас какво ни интересува? Не ни е работа да се бъркаме какво става с другите.
Беше сякаш съвършено друг човек.
Той се потресе. Промяната бе толкова смайваща, като че от лицето ѝ падна маска.
Това беше лицето на селото, застанало пред очите му в нейния облик. Досега селото бе за
него само и единствено палач. Или безсъзнателно човекоядно растение, ненаситна морска
анемона. А той — попаднала случайно в пипалата ѝ нещастна жертва. Но ето че от тяхна
гледна точка не той, а те бяха захвърлени и забравени от света. Селяните, разбира се,
нямаха никакви задължения към външния свят. На всичко отгоре, след като и той бе част
от онези, които ги ощетяваха и им вредяха, оголените им зъби бяха насочени към него.
Никога досега не му бе минавало през ум да погледне на отношенията си със селото в тази
светлина. Нищо чудно, че те се объркаха и разтревожиха. Въпреки това отстъпеше ли,
означаваше да зачеркне собствената си правда.
— Може и наистина да не си заслужава да се притеснява човек за другите... —
отвърна, опитвайки се отчаяно да си възстанови положението. — Но някой събира доста
добри пари от тази мръсна търговия, нали?... И да защищаваш тези типове е...
— О, не, тя, задругата, се разправя с тая търговия.
— Разбирам... И все пак който има повече акции и по-големи капиталовложения...
— Е, да, но по-богатите с лодки и други неща отдавна се махнаха оттук... Към нас се
отнасят много добре... грижат се... Наистина няма никаква измама... Ако мислите, че лъжа,
накарайте ги да ви покажат сметките и веднага ще видите, че...
Изведнъж той застина, обзет от необяснима тревога. Кой знае защо, се почувства
смазан от отчаяние. Картата на бойните действия, върху която позициите на свои и
врагове бяха обозначени с различни цветове, се размаза и превърна в странен и вече
съвсем непонятен ребус. Всъщност оказа се, че не е имало смисъл да се притеснява заради
някакво си списание с комикси. Никого тук не го беше грижа дали се смее като идиот на
нелепите картинки!... И той замънка рязко, насечено, с вдървен език:
— Да, така е... Разбира се, че е така... В работата на другите... така... така... — После
без всякаква връзка от устните му се откъртиха изненадващи и за самия него думи: —
Няма да е лошо да си купим саксия с някакво растение. — Смая се, но лицето на жената бе
още по-изумено и той вече не можеше да се върне назад. — Толкова потискащо е да няма
на какво да се спрат очите ти...
— Може би борче, а? — отвърна най-сетне тревожно тя.
— Борче?... Мразя борчетата... Всичко друго, само това не... Без значение какво ще е,
някаква трева може би... Нататък, към носа, е избуяла една... Как ѝ казват?
— Ами пшеница или пясъчна трева, знам ли. Но не е ли по-добре дръвче, а?
— Ами тогава клен или павлония с тънки клонки и широки листа... За да се развяват
от вятъра.
Които се развяват... Кичури листа, които трептят от вятъра, веят се и се мъчат да
избягат от дървото, но не могат...
Без връзка с чувствата дишането му стана пресекливо. Усещаше, че ще заплаче.
Наведе се бързо над мястото, където се бяха разпилели мънистата, и зашари непохватно с
ръце.
Жената се надигна припряно.
— Оставете на мен... По-добре ще е да взема сито...

30
Веднъж стоеше зад къщата, пикаеше и зяпаше пепелносивата луна. Беше кацнала на
ръба на ямата и изглеждаше примамливо близко, сякаш очакваше да я вземе в ръка. И
изведнъж го побиха тръпки. Дали пък не се беше простудил?... Не, сигурно е друго. Много
пъти го беше втрисало, преди да вдигне температура, но сега беше съвсем друго. Нито
кожата му настръхна, нито въздухът го боцкаше. Тръпките бяха не по повърхността на
тялото, а сякаш в костния мозък. Наподобяваха все по-разширяващи се кръгове от хвърлен
в спокойна вода камък. Тъпа и като че вечна болка се предаваше като ехо от кост на кост.
Като че ведно с вятъра в тялото му бе влетяла ръждясала консервена кутия и препускаше с
дрънчене из вътрешностите му.
Стоеше, треперейки, и гледаше луната. Връхлетяха го какви ли не асоциации.
Повърхността на небесното светило наподобяваше грапава, посипана с брашно рана...
Изсъхнал евтин сапун... Или може би ръждясала алуминиева кутия за храна... После,
когато стана на фокус, луната придоби неочаквана форма — бял череп, общоприетия
символ на отровата... белите, посипани с пудра таблетки на дъното на стъкленицата за
насекоми... Каква поразителна прилика между повърхността на луната и кристалите,
останали след изпаряването на цианкалия! Стъкленицата навярно все още лежеше някъде
под пясъка около вратата...
Сърцето му заподскача като счупена топка за пинг-понг. Ах, защо трябваше да
измисля такива зловещи неща!... Какви нещастни асоциации наистина! И без това в
октомврийския вятър се долавяше отчайваща мъка. Пискливият му вой звучеше така,
сякаш някой свиреше на празна шушулка. Гледаше смътно очертания от лунната светлина
ръб на ямата и си мислеше, че изгарящото вътрешността му чувство е просто завист.
Може би завист към всичко, което имаше форма, към всяка форма извън ямата — лица,
трамваи, светофари на пресечките, реклами по телефонните стълбове, умрели котки,
аптеки, в които се продават цигари. И както пясъкът бе проял вътрешността на стените и
гредите на къщата, завистта сега прояде собствените му вътрешности и го превърна в
поставена на горящата печка празна тенджера. Празната тенджера се загрява страхотно
бързо. Температурата е вече непоносима и съдът всеки миг ще се разтопи. Преди да
отвори дума за надеждата, трябваше да реши дали и как да преодолее този момент.
Искаше по-свеж въздух! Искаше поне глътка чист въздух, който да не е смесен с
дъха му! Ако имаше възможност веднъж на ден по половин час поне да гледа морето. Да
се изкатери горе и да го погледне! Колко прекрасно би било! Биха могли да му разрешат.
И без това го пазеха прекалено строго, а и желанието му бе съвсем логично, още повече,
че последните три месеца работи толкова добросъвестно! В края на краищата и на
затворниците разрешават разходки.
— Не издържам повече! Цяла година забил нос в пясъка! Не, не издържам повече!
Като консервиран съм! Нима няма да ми разрешат от време на време да се разхождам
около ямата?
Но жената не отговори и като че се раздразни. Изразът на лицето ѝ бе такъв, сякаш
просто не знаеше какво да прави с капризно дете, което си е загубило бонбона и нервничи.
— Само да са посмели да ми откажат! — избухна изведнъж той. Дори отвори дума за
въжената стълба, за която му беше така трудно да говори поради отвратителния спомен за
нея. — Тогава, когато бягах, видях със собствените си очи. Как в някои от ямите от тази
страна бяха спуснати стълби!
— Е, да, но... — поде тя кротко и сякаш се оправдаваше. — Повечето поколения
наред живеят тук.
— А за нас няма надежда, така ли?
Жената наведе покорно глава като оставило се на съдбата куче. Сигурно пак така
покорно щеше да си мълчи, дори ако той се отровеше пред очите ѝ с цианкалий.
— Е, добре, ще преговарям лично с тези типове!
Макар в душата си да не се надяваше особено, че преговорите ще имат някакъв
успех. Беше вече свикнал с разочарованията. Затова, когато старецът дойде с втората
група, ангажирана с пренасянето на кошовете, и донесе отговора, дори се пообърка.
Но объркването му изобщо не можеше да се сравни със смисъла на отговора.
— Ами добре... — Старецът изричаше бавно думите и се запъваше, сякаш
прелистваше в ума си стари записки. — Не е, да речеш, съвсем невъзможно... така де... Но
ако например... Казвам го само като пример де... двамата излезете и го направите тук...
пред нас... А ние ви гледаме, докато... Това, дето го искате, е съвсем правилно, та ние
решихме... да... съвсем правилно...
— Какво да правим?
— Ами онова... Като самец и самка, нали... се таковат... Та това...
Мъжете избухнаха в див смях. А той замря, сякаш го стиснаха за гърлото. После
лека-полека започна да разбира за какво става дума. Да разбира какво разбира. И когато
най-сетне окончателно разбра, предложението не му се стори чак толкова ужасно.
Лъч от джобно фенерче проблесна в краката му като златна птица. Като по сигнал
седем-осем зашариха след него по дъното на ямата. Съкрушен от горящия като смола
плам на мъжете горе, той сякаш сам се зарази от безумието им, преди дори да успее да
отхвърли предложението.
 Обърна се бавно към жената. Само допреди малко тя размахваше редом до него
лопатата си, но от нея вече нямаше и помен. Сигурно бе избягала вътре. Надникна в
къщата и я повика.
— Какво да правим?
— Не им обръщайте внимание — чу току зад стената приглушения ѝ глас.
— Но аз искам да изляза. Наистина искам...
— Ама така не може!
— Защо да го приемаме чак толкова на сериозно?
Изведнъж тя извика задъхано:
— Да не сте се побъркали! Да, побъркали сте се... Загубили сте си акъла... Че може
ли такова нещо?... Аз да не съм откачена по тая работа я?!...
Да не би пък да е права?... Дали наистина не съм се побъркал?... Гневът ѝ го отрезви,
но вътре у него зейна и започна да се уголемява пустота... След толкова ритници... какво
значение имаше вече достойнството?... Гадно е да те гледат, наблюдават, но също толкова
гадно е и за онези, които наблюдават... Нужно ли е да правиш чак такава разлика между
наблюдавания и наблюдаващия... Е, и да има известна разлика, ще устроя тази малка
церемония, за да я залича... Нека не забравяме каква награда ще получа за това!... Земя, по
която да се разхождам където си искам... Трябва да подам глава от това блато и да си
поема дълбоко дъх!
Долови къде е тя и неочаквано се хвърли отгоре ѝ. Викът ѝ, шумът от падането на
сплетените им тела по стената предизвикаха горе животинска възбуда, бяс. Някой
изсвири, запляскаха с ръце, чуха се мръсни подвиквания... Броят на зяпачите се бе
увеличил и сред тях имаше и като че млади жени. Фенерите, чиято светлина струеше по
вратата, също бяха вече три пъти повече.
Успя, защото, изглежда, я изненада. Измъкна я някак навън, стисна я за гърлото и тя
се отпусна като чувал. Светлините, огряващи в полукръг ямата, бяха като факли по време
на нощно празненство. Не беше много горещо, но от подмишниците му потекоха реки от
пот — като пластове смъкваща се кожа. А косата му бе толкова мокра, сякаш върху
главата му бяха излели цяло ведро. Крясъците на зяпачите отекнаха като мощно ехо и
закриха небето над него с огромни черни криле. Имаше чувството, че той крещи.
Усещаше болезнено ясно как, затаили дъх, селяните зяпат напрегнато. Бяха част от него, а
лепкавата, стичаща се по брадите им слюнка — собствената му сласт. В съзнанието си той
беше не жертвата, а по-скоро пратеникът на палача.
Но шнурът на широките ѝ памучни панталони се оказа изненадващо упорит. Беше и
тъмно, а и треперещите му пръсти — като че двойно по-непохватни от обикновено. Успя
най-сетне да се справи с панталоните, сграбчи бедрата ѝ и се намести върху тях, но тя
мигом се извъртя и изплъзна от ръцете му. Затъвайки в пясъка, той се втурна подире ѝ. Но
тя пак го отхвърли назад като стоманена пружина... Отново я повали и замоли горещо:
— Умолявам те... Моля ти се от все сърце... Аз и без това не мога да го направя...
Просто ще се преструваме...
Но вече нямаше нужда да се бори, за да я задържи. Тя бе загубила желание да бяга.
Той чу звука от разкъсване на дреха и в същия миг получи жесток удар ниско в корема.
Нанесе му го с рамото си. И вложи в удара цялата си злост, цялата тежест на тялото си.
Той просто се сви на две и обхвана с ръце коленете си. А тя се приведе над него и започна
да го удря с юмруци в лицето. На пръв поглед движенията ѝ бяха бавни, но всеки удар
тежеше — жената сякаш разтрошаваше каменна сол. От носа му шурна кръв. По кръвта се
полепи пясък и лицето му се превърна в буца пръст.
Горе възбудата бързо спадна като чадър със счупени спици. Викове на негодувание,
насмешки, окуражителни крясъци се смесиха в едно, но бяха вече нестройни и
разпокъсани. Пиянските непристойни гръмки подвиквания също вече не успяваха да
повдигнат ентусиазма. Някой хвърли нещо, но друг веднага го смъмри. Краят бе също
толкова неочакван, колкото и началото. Викове, призоваващи мъжете да се заловят отново
за работа, се повлякоха към далечината и линията на светлините изчезна, сякаш някаква
ръка я хвана и изтегли от ямата. Остана само тънкият северен вятър, за да отвее и
последните следи от възбуда.
Пребит и целият в пясък, мъжът разсъждаваше разсеяно с крайчеца на съзнанието
си, че всичко е станало както е и било писано. Тази мисъл се таеше в някакво отдалечено
ъгълче на разума му като пропито с пот бельо, под което само ударите на сърцето му бяха
болезнено отчетливи. Горещи като огън, ръцете на жената лежаха под мишниците му,
миризмата на тялото ѝ боцкаше носа му като с тръни. И той се остави на тези ръце,
въобразявайки си, че е гладък камък на дъното на река. Всичко, което бе останало от него,
се превърна в течност и се разля из тялото ѝ.

31
Пак се заточиха еднообразни пясъчни нощи, еднообразни седмици.
А враните продължаваха да не обръщат внимание на „Надежда“. Стръвта —
сушената риба, престана да е сушена риба. Враните я бяха презрели, но не и бактериите.
Една сутрин я побутна с върха на дървена клечка и откри, че е останала само кожата.
Самата риба се бе превърнала в черна слузеста маса. Подмени стръвта и реши да провери
дали съоръжението е в ред. Отмахна пясъка, отвори капака и замря от изненада. На дъното
на ведрото се бе събрала вода. Десетина сантиметра, не повече, но почти прозрачна и във
всеки случай много по-чиста от ръждивата течност, която им носеха всеки ден. Дали
напоследък бе валяло?... Не, поне през последните няколко седмици... В такъв случай
въпросната вода бе останала от по-раншните дъждове... Би искал да мисли така, но го
смущаваше фактът, че ведрото тече. И наистина, когато го вдигна, водата потече от
дъното му. Такава малка дълбочина изключваше извор, тъй че не можеше да не признае,
че макар да течеше, ведрото непрестанно се пълнеше отнякъде. Поне теоретически бе
така. И все пак откъде се взимаше тази вода сред пясъчната пустиня!
Едва съумяваше да сдържа надигащата се в душата му възбуда. В състояние бе да
измисли един-единствен отговор. Капилярността на пясъка. Горе, на повърхността, е сух
заради относителната му топлоемкост, но по-надълбоко е винаги влажен. Обяснение —
изпарението в горния слой действа като помпа и изтегля влагата от долините. Това от своя
страна обясняваше простичко друго явление — гъстата мъгла сутрин и вечер над дюните;
и невероятната влага, която проникваше дълбоко в стените и гредите на къщата и ги
разлагаше. С една дума, пясъкът бе сух не поради липса на вода, а по-скоро защото
поетата от капилярите не можеше да догони изпаряването. Или събирането на вода бе
непрестанен процес. Само че той се извършваше с немислима в обикновената почва
скорост, тоест твърде бавно. Изглежда, „Надежда“ бе прекъснала някъде процеса. Мястото
и начинът, по който бе закопано ведрото, и процепът между капака и ръба му бяха,
изглежда, достатъчни, за да попречат на процеждащата се в съда вода да се изпарява. Все
още не можеше да обясни точно разположението и връзката му с другите елементи, но
след внимателно проучване вероятно щеше да успее да повтори експеримента. Нещо
повече — може би щеше да измайстори много по-ефективно съоръжение за събиране на
вода.
И тогава нямаше повече да му се налага да капитулира пред селяните, ако те пак
престанат да им носят вода. По-важно бе друго — откритието, че пясъкът е огромна
помпа. Просто имаше чувството, че е върху помпа. Трябваше да поседне и да си поеме
дъх, за да успокои бесния бяг на сърцето си. Все още не биваше да казва никому за
откритието си. В критичен момент то щеше да е особено важно оръжие.
Ала не можеше да устои на смеха, който сам се изтръгваше от гърлото му.
Намираше сили да мълчи за „Надежда“, но му беше трудно да скрие възторга в душата си.
Изведнъж той нададе радостен вик и обхвана изотзад бедрата на жената. Тя тъкмо
приготвяше постелята. Успя обаче да се измъкне от ръцете му, а той рухна по гръб и
започна да се смее, размахвайки из въздуха крака, сякаш по корема го гъделичкаше пълен
с лек газ книжен балон. Имаше чувството, че ръката, която държеше иначе до лицето си,
се носи свободно в пространството.
Жената също се смееше, но някак неохотно, като от любезност. А той си
представяше простиращата се надлъж и шир мрежа от подземни водни вени — тънки
сребристи нишки, проправящи си път нагоре по тесните пролуки между песъчинките. А
жената... Жената безспорно си мислеше за предстоящото любене. Още по-добре. Само по
чудо спасилият се от удавяне корабокрушенец е в състояние да разбере психиката на
човек, който иска да се смее просто защото може да диша.
Продължаваше, разбира се, да е в ямата, но имаше чувството, че се е изкачил на
висока кула. Може би целият свят се бе обърнал наопаки и възвишенията и падините си
бяха разменили местата. Така или иначе, той бе открил в пясъка вода. А това означаваше,
че докато имаше съоръжението си, селяните нямаше да могат да се справят току-така с
него. Колкото и дълго да го оставеха без вода, все едно. При тази мисъл мъжът пак
започваше да се търкаля от смях. Продължаваше да е в ямата, но му се струваше, че е вече
извън нея, на свобода. Огледа се наоколо и пясъчният изкоп, неизменната сцена, се
възправи пред погледа му. Невъзможно е да прецениш мозайка, ако не я погледнеш от
разстояние. Приближиш ли се, ще се загубиш в детайлите. Откъсваш се от един, но
попадаш в клопката на друг. Може би досега бе виждал не пясъка, а отделните песъчинки.
 Същото би могъл да каже за онази, другата, както и за колегите си. Досега в
съзнанието му изплуваха само невероятно преувеличени подробности... ноздрите на едър
месест нос... сбръчкани устни... гладки тънки устни... дебели пръсти... тънки пръсти...
звезди в очите... наниз от брадавици под ключицата... мрежа от тънки виолетови вени по
гърдите... Погледнати съвсем отблизо и внимателно, тези детайли предизвикваха гадене.
Но през широкоъгълен обектив всичко това е толкова миниатюрно, досущ като нищожна
мушица.
Ето това там гъмжило са колегите му — пият чай в учителската стая. А там в онова
ъгълче пък е тя, другата — лежи гола върху влажната наглед постеля със затворени очи и
не помръдва, макар че пепелта от цигарата ѝ всеки момент ще падне. Мислеше за тези
дребни насекоми без капчица завист, мислеше за тях като за курабиени формички.
Формите за курабии и сладкиши са отвътре кухи. И съвсем не е нужно да си предан
сладкар, за да не можеш да се въздържиш от печенето на никому ненужни сладкиши, само
и само за да използваш формите. Ако съдбата се разпоредеше да възстанови отново
отношенията си с тях, щеше да му се наложи да започне от самото начало. Промяната в
пясъка съвпадаше с промяната у самия него. Може би заедно с водата той бе открил и себе
си?
Така към ежедневните му занимания се прибави и работата над съоръжението за
събиране на вода. Започнаха да се трупат цифри и диаграми — мястото, където да се
закопае ведрото... връзката между дневната светлина и скоростта на акумулиране на
водата... Влиянието на температурата и атмосферното налягане върху ефективността на
съоръжението... Но жената така и не проумяваше защо той е толкова запален по примката
си за птици. Според нея никой мъж не оставаше без занимавка и щом нейният бе толкова
щастлив със своята, то и тя бе доволна. Необяснимо защо той на всичко отгоре започна да
проявява невероятен интерес към надомната ѝ работа. А това не ѝ беше неприятно. Тъй
че, като се изключеше от сметката въпросната премия, жената всъщност доста печелеше.
Само че и мъжът си имаше своите сметки и подбуди. Най-неочаквано изследванията му се
натъкнаха на непредвидени препятствия — наложи се да комбинира няколко съществени
условия. Количеството събран материал растеше ли, растеше, но въпреки това все не
успяваше да открие закономерност, която да му позволи да обедини всички данни. А и ако
искаше да получи по-точни сведения, трябваше да разполага с радио, за да слуша
прогнозите за времето. С една дума, радиото стана тяхна обща цел.
В началото на ноември във ведрото се събираше дневно по четири литра вода, но
след това количество взе да намалява с всеки изминал ден. Дължеше се навярно на
температурата. По всичко личеше, че за да успее да проведе изцяло опита, трябваше да
чака пролетта. Настъпи дългата и тежка зима и заедно с пясъка из въздуха се понесоха
ледени парченца. Междувременно той реши да помогне на жената — само така можеше да
се надява на по-хубаво радио. Ямата си имаше и преимущества — тук поне не духаше. Но
пък и слънцето почти не надникваше. Освен всичко друго даже и в дните, когато пясъкът
замръзваше, това ни най-малко не се отразяваше на количеството му, което се натрупваше
на дъното, тъй че се налагаше да го изгребват без минутка отдих. Често ръцете на мъжа се
пукаха от студ и кървяха.
Зимата най-сетне свърши. Дойде пролетта. В началото на март си купиха радио и на
покрива на къщата кацна дълга антена. Жената току възкликваше от радост и почуда и
половината ден прекарваше край апарата. А в края на месеца почувства, че е бременна.
Минаха още два месеца. Три дни поред от запад на изток летяха огромни бели птици. А на
четвъртия жената плувна от кръста надолу в кръв и се оплака, че има ужасни болки. Един
от селяните, който, разправяха, имал роднина ветеринар, установи извънматочна
бременност. Решиха да откарат жената в болницата в града. Докато чакаха пикапа, мъжът
седеше до нея и тя държеше ръката му в своята, а другият, роднината на ветеринаря, ѝ
масажираше корема.
Пикапът най-сетне пристигна. И за пръв път от половин година в ямата им спуснаха
въжената стълба. Изтеглиха жената с въже. Беше увита като пашкул в одеяла. И чак
докато се скри от погледа му, го гледаше умолително с почти заслепени от сълзи очи. Но
той се бе извърнал настрани и се правеше, че не я вижда.
Откараха я, но въжената стълба остана да виси на мястото си. Той се приближи
колебливо до нея и я докосна с върха на пръстите си. После, когато се убеди, че тя няма да
изчезне, започна бавно да се катери нагоре. Небето беше жълтеникаво мътно. Ръцете и
краката му тежаха отмалели, сякаш излизаше от вода... Ето, това бе тя, дългоочакваната
стълба...
Вятърът сякаш изтръгваше дъха от устата му. Мъжът направи кръг около ямата и се
покатери на едно по-високо място, откъдето се виждаше морето. И то бе жълтеникаво и
мътно. Той пое дълбоко дъх, но въздухът бе грапав, съвсем различен от вкуса, който бе
очаквал. Обърна се и видя в края на селото облак прах. Навярно пикапът с жената, каза
си... Ах, да, май нямаше да е зле, преди да я откарат, да ѝ разкаже за съоръжението си.
На дъното на ямата нещо помръдна — собствената му сянка. А малко над нея бе
устройството за събиране на вода. Част от рамката се бе разместила. Някой сигурно бе
стъпил по невнимание на нея, когато изнасяха жената. И той се върна долу да я оправи.
Както и очакваше, водата се бе вдигнала до четвъртата резка. Повредата не беше много
сериозна. Някой пееше суховато по радиото вътре. Опитвайки се да сдържи заплашващото
да избухне ридание, той потопи ръка във ведрото. Водата го преряза — беше
леденостудена. Отпуснал се на колене, той замря в тази поза. С ръка във ведрото.
Нямаше особена необходимост да бърза с бягството. Вече държеше в ръката си
билет за отиване и връщане и можеше когато пожелае да попълни графите „дата на
тръгване“ и „местоназначение“. Пък и изгаряше от желание да разкаже на някого за
устройството си за събиране на вода. И ако наистина се решеше да го направи, едва ли
щеше да намери по-добри слушатели от жителите на селото. Все щеше да намери на кого
от тях да го разкаже. Ако не днес, то утре.
А колкото до бягството, можеше да помисли за това и на следващия ден.
 ОБЯВА ЗА ИЗДИРВАНЕ

Име на лицето: Ники Джумпей

Дата на раждане: 7 март 1924 г.
С оглед на факта, че от името на Ники Шино е постъпило заявление за изчезването
на гореспоменатия Ники Джумпей, последният трябва до 21 септември 1961 г. да съобщи
на съда своето местонахождение. Ако подобно известие не постъпи, упоменатото лице да
се счита за безследно изчезнало. Умоляват се всички, които имат някаква информация за
въпросното лице, да я съобщят на съда до горепосочената дата.

18 февруари 1962 г. Граждански съд

 РЕШЕНИЕ
Ищец: Ники Шино
Безследно изчезнал: Ники Джумпей
Дата на раждане: 7 март 1924 г.
С настоящото се потвърждава, че след изпълнение на процедурата — официално
оповестяване — във връзка със заявлението за изчезването на гореупоменатото лице,
считано от 18 август 1955 г., тоест повече от седем години, от въпросното не са постъпили
никакви сведения. Въз основа на това съдът обявява следното решение:
Ники Джумпей да се смята за безследно изчезнал.

5 октомври 1962 г. Граждански съд

Подпис на съдията _________________

Абе Кобо
ЖЕНАТА В ПЯСЪЦИТЕ
Японска
Първо издание

Литературна група — ХЛ

Редактор Цветана Кръстева

Художник Веселин Дамянов
Художник-редактор Николай Пекарев
Технически редактор Людмил Томов
Коректор Людмила Стефанова

Излязла от печат март 1993 г.

Формат 84X108/32. Печатни коли 10

ДФ „Народна култура“ - София, ул. „Ангел Кънчев“ 1

ДФ „Балкан прес“ — София