Авторски права

David Grann
THE LOST CITY OF Z
© David Grann, 2005, 2009
Published by arrangement with The Robbins Office, Inc. and Aitken, Alexander &
Associates, Ltd.

© Надя Баева, превод

© Росен Дуков, художник на корицата

ИК „Колибри“, 2017
ISBN 978-619-02-0071-0
 За автора
Дейвид Гран (р. 1967 г.) е американски журналист и автор на
бестселъри. Работи за сп. „Ню Йоркър“, но има публикации в редица
вестници и списания като „Ню Йорк Таймс“, „Бостън глоуб“,
„Атлантик“, „Вашингтон поуст“ и „Уолстрийт джърнъл“. Дебютната му
книга – „Изгубеният град Z“ – става бестселър №1 на „Ню Йорк Таймс“
и е преведена на повече от 25 езика. Номинирана е за наградата
„Самюъл Джонсън“ и е превърната в успешен филм с участието на
Чарли Хънам, Робърт Патинсън, Сиена Милър, Иън Макдърмид и Том
Холанд.
 Анотация
През 1925 г. легендарният британски изследовател Пърси Фосет изчезва
в джунглите на Амазонка, докато търси следи от мистична
цивилизация.
Безброй авантюристи тръгват след него, но намират смъртта си или се
завръщат с празни ръце.
Мит или реалност е изгубеният град Z?
Дейвид Гран ни разказва удивителната история на полковник Фосет,
докато описва собственото си пътуване през смъртоносните джунгли. И
се опитва да разплете една от най-големите мистерии на ХХ век.
Изгубеният град Z
На моята безстрашна Кира
 На моменти ми е нужен само бегъл поглед, пролука в изненадващ
пейзаж, лъч през мъглата, разговор на двама минувачи сред тълпата и
ми се струва, че като тръгна от там, мога да съградя парче по парче
съвършения град... Ако ви кажа, че градът, към който е насочено моето
пътуване, е несъвместим с пространството и времето, ту разпилян, ту
по-събран, не бива да вярвате, че търсенето му някога може да престане.
Итало Калвино, Невидимите градове

Увод
Извадих картата от задния си джоб. Беше мокра и смачкана, линиите, с
които бях очертал маршрута си, съвсем избледняваха. Взирах се в
знаците, оставени от мен, с надеждата те да ме изведат от долината на
Амазонка, не да ме вкарат още по-навътре в нея.
Буквата Z все още личеше в центъра на картата. Ала стоеше не толкова
като пътепоказател, колкото като дразнещ белег, поредното
доказателство за наивния ми авантюризъм.
Винаги съм се смятал за безпристрастен репортер, който не влага лично
отношение в материалите си. Докато други често се поддават на
лудешките си мечти и мании, аз се стараех да съм невидим свидетел.
Убедил бях себе си, че тъкмо по тази причина пропътувах повече от
петнайсет хиляди километра от Ню Йорк до Лондон и до река Шингу,
един от най-дългите притоци на Амазонка, че поради нея прекарах
месеци да изчета стотици страници от викториански дневници и писма
и поради нея оставих жена си и едногодишния си син и си направих
допълнителна застраховка „Живот“.
Казвах си, че съм дошъл просто да регистрирам как поколения учени и
авантюристи са били фатално обсебени от стремежа да разрешат „най-
голямата изследователска загадка на двайсети век“, както е наричана –
местонахождението на изгубения град Z. Предполагаше се, че древното
селище с неговата пътна мрежа, мостове и храмове е скрито в долината
на Амазонка, най-голямата джунгла в света. Във века на самолети и
сателити районът си остава едно от последните бели места на картата. В
продължение на стотици години е интригувал географи, археолози,
създатели на империи, търсачи на съкровища и философи. Когато
европейците за пръв път стъпили в Южна Америка през шестнайсети
век, били убедени, че някъде в джунглата се намира бляскавото кралство
Елдорадо. Хиляди загинали в опити да го открият. В по-близко минало
много учени заключават, че няма начин да се е развила сложна
цивилизация в тъй враждебна среда, където почвата е неплодородна,
комари разнасят смъртоносни болести, навред из тропическата гора
дебнат хищници.
Общо взето, районът е приеман за първобитна пустош, място, според
описанието на Томас Хобс, „лишено от изкуство, литература, общество и
още по-лошо, криещо постоянна заплаха за насилствена смърт“.
Безпощадните условия на живот в долината на Амазонка са породили
една от най-трайните теории за човешкото развитие: детерминизъм на
средата. Според тази те​ ория дори ако ранни представители на
човешкия род са успели някак да просъществуват в най-суровите
условия на планетата, те в редки случаи са надхвърлили стадия на
примитивни племена. С други думи, общест​ вото е заложник на
географията. И тъй, ако Z бъдеше открит в такава наглед необитаема
среда, той би бил по-ценен от находище на златно съкровище, щеше да е
нещо далеч повече от интелектуален куриоз; както е написано в един
вестник от 1925 година, „би съставлявал нова глава от човешката
история“.
В продължение на близо един век изследователи са жертвали всичко,
дори живота си, за да открият града Z. Търсенето на цивилизацията и на
безброй хора, изчезнали при нейното издирване, е в основата на
викторианските приключенски романи на Артър Конан Дойл и Райдър
Хагард. Не случайно и двамата автори лично са били привлечени към
действителното проучване за града Z. На моменти трябваше да си
напомням, че всичко в тази история е истинско: действително
кинозвезда е била отвлечена от индианци; имало е канибали, руини,
тайни карти и шпиони; изследователи са умирали от глад, болести, от
атаки на диви зверове и от отровни стрели. И залогът зад всичкия този
авантюризъм и смърт е бил познание за двата американски континента,
каквито са били преди пристигането на Колумб на бреговете на Новия
свят.
Сега, докато изучавах омачканата си карта, нищо от това нямаше
значение. Оглеждах гъсто преплетените дървета и храсти наоколо си,
яростно хапещите мухи и комари, пускащи струйки кръв по кожата ми.
Бях изгубил водача си. Останах без никаква храна и вода. Пъхнах картата
в джоба си и поех напред в опит да намеря изход, а по лицето ме шибаха
клони. И тогава видях някакво движение между дърветата.
– Кой е там? – извиках.
Не последва отговор. Сред растителността изникна фигура, после друга.
Приближаваха се и аз за пръв път си зададох въпроса: „Какво правя тук,
по дяволите?“.
 1
Ние ще се върнем
В един студен януарски ден на 1935 година висок и изискан господин
върви забързано през доковете в Хобокън, Ню Джързи, към „Вобан“, сто
петдесет и шест метровия океански лайнер, който ще отплава за Рио де
Жанейро. Мъжът е на петдесет и седем години, висок, с издължени
мускулести ръце. Макар косата му да оредява и мустаците му да са
прошарени, е в толкова добра физическа форма, че може да върви пеша
с дни почти без почивка и храна. Носът му е изкривен като на боксьор и
във вида му има нещо свирепо, особено в очите. Никой, дори хората от
семейството му, не е категоричен относно цвета им – изглеждат ту
сини, ту сиви. Ала всеки, изправил се пред него, бива поразен от острата
им проницателност; някои ги наричат „очи на пророк“. Често е
фотографиран с ботуши за езда и широкопола шапка, с пушка,
преметната през рамо, но макар сега да е с костюм и вратовръзка и без
обичайната рошава брада, може да бъде разпознат от множеството на
кея. Той е полков​ ник Пърси Харисън Фосет и името му е известно в
целия свят.
Той е последният от големите викториански изследователи, дръзнали
да навлязат в некартографираната територия само с мачете, компас и
едва ли не дарена свише целеустременост. В продължение на близо две
десетилетия истории за приключенията му са грабвали вниманието на
обществеността: как е оцелял в пустош​ та на Южна Америка без
никакъв контакт с външния свят; как враждебно племе, повечето от
членовете на което преди това не са зървали бял човек, му е устроило
засада; как се е сражавал с пирани, електрически змиорки, ягуари,
крокодили, кръвосмучещи прилепи и анаконди, включително една,
която за малко да го смаже; как е излизал с готови карти от райони, от
които никоя друга експедиция не се е завръщала. Получил е прозвището
„Амазонския Дейвид Ливингстън“ и хората са толкова убедени в
безпримерната му издръжливост, та няколко колеги дори твърдят, че
има имунитет срещу смъртта. Американски изследовател го описва като
„човек с неукротима воля, безграничен потенциал и съвършено
безстрашен“; друг казва, че може „да надвие на всеки в ходене и
изследване“. Лондонският „Джиографикал Джърнъл“, най-
престижното издание в своята област, през 1953 година пише: „Фосет
бележи края на една епоха. Би могъл дори да бъде наречен последния от
изследователите индивидуалисти. Времето на самолетите, радиото, на
организираните и солидно финансирани съвременни експедиции още
не е настъпило. В неговия случай става дума за героичната история на
човека срещу гората“.
През 1916 година с благословията на крал Джордж V Кралското
географско дружество го удостоява със златен медал „за заслуги в
картографирането на Южна Америка“. На всеки няколко години, когато
се връща от джунглата слаб като вейка, дрипав и обрасъл, десетки учени
и светила се тълпят в залата на Дружеството, за да го чуят. Сред тях е сър
Артър Конан Дойл, за когото се говори, че е почерпил от преживелиците
на Фосет за романа си от 1912 година „Изгубеният свят“, в който
изследователи „изчезват в неопознати територии“ на Южна Америка и
откриват на далечно плато район, където динозаврите са избегнали
масовото измиране.
Докато върви към трапа на кораба през този януарски ден, Фосет
внушава аналогия с един от главните герои на романа, лорд Джон
Рокстън: „Имаше нещичко от Наполеон III, от Дон Кихот и в същото
време у него се долавяше типичният английски провинциален
джентълмен... Притежаваше учтив глас и дискретни маниери, ала
искриците в сините му очи подсказваха, че е способен на буен гняв и
желязна решимост, още по-опасни заради това, че бяха под контрол“.
Нито една от предишните експедиции на Фосет не може да се сравнява
с онова, което му предстои сега, и той едва скрива нетърпението си,
когато се нарежда на опашката сред останалите пасажери, качващи се на
борда на „Вобан“. Корабът, рекламиран като „най-доб​ рия в света“, е
част от елитната „V“ класа на „Лампорт & Холт“. Германците са
потопили няколко от океанските лайнери на компанията през Първата
световна война, но този е оцелял с черния си, нашарен от солта корпус,
елегантни бели палуби и раиран комин, бълващ пушек към небето.
Фордове модел Т откарват пасажерите на кея, където докери товарят
багажа им в трюма. Много от пътниците мъже са с копринени
вратовръзки и с бомбета; жените носят кожени палта или наметки с
пера, като че отиват на светско събитие, а в известен смисъл е точно
така – списъците на пасажерите на луксозните презокеански лайнери се
публикуват в клюкарските рубрики и се четат жадно от момичета,
търсещи изгодни партии.
Фосет се придвижва напред с багажа си. Сандъците му са пълни с
пушки, консервирана храна, мляко на прах, сигнални ракети и ръчно
изработени мачетета. Носи и измервателни инструменти: секстант и
хронометър за определяне на географската дължина и ширина,
барометър за измерване на атмосферното налягане и глицеринов
компас, който може да се побере в джоба му. Фосет е подбрал всичко на
базата на години реален опит; дори дрехите в куфарите му са от лек,
устойчив на скъсване габардин. Виждал е хора да умират от уж най-
невинно недоглеждане – скъсана мрежа против комари, твърде тесен
ботуш.
Фосет е поел към тропическите гори на Амазонка – пустош с размерите
почти на континенталната територия на Съединените щати, за да
направи по неговите думи „великото откритие на века“ – изгубена
цивилизация. Дотогава повечето от света е проучен и булото на
тайнственост и очарование е повдигнато, но долината на Амазонка си
остава все тъй загадъчна като обрат​ ната страна на луната. Както
твърди сър Джон Скот Келти, бивш секретар на Кралското географско
дружество и един от най-изтъкнатите географи на своето време,
„Никой не знае какво има там“.
Още откакто Франсиско де Ореляна и армията му от испански
конквистадори се е спуснала по течението на Амазонка през 1542 година,
може би никое друго място на планетата не е възбуждало толкова силно
въображението, нито е притегляло така настойчиво мъже към гибелта
им. Гаспар де Карвахал, доминикански свещеник, който придружава
Ореляна, описва жени воини в джунглата, напомнящи митичните
гръцки амазонки. Половин век по-късно сър Уолтър Рали говори за
индианци „с очи на раменете и усти в средата на гърдите“ – легенда,
която Шекспир е втъкал в „Отело“:
...за людоедите антропофаги,
които се изяждат помежду си,
и за човеците с глави, които
растат им под плещите.1
Онова, което е самата истина за региона – змии, дълги колкото
дървета, и гризачи с размера на прасета, – е достатъчно невероятно, та
да не е нужно да се преувеличава или разкрасява. А най-завладяващото
от всички видения е това на Елдорадо. Рали твърди, че царството, за
което конквистадорите научават от индианците, притежава такова
изобилие от злато, че обитателите му стривали метала на прах и го
издухвали „през кухи стъбла върху голите си тела, докато целите
заблестявали от глава до пети“.
Ала всяка експедиция, опитвала се да открие Елдорадо, е завършвала
катастрофално. Карвахал, който участва в отряд, издирващ царството, е
написал в дневника си: „Стигнахме до такива лишения, че бяхме
принудени да ядем кожените си колани и подметките на обувките си,
сготвени с ароматни треви, и в резултат на това изпитвахме тъй голяма
слабост, че не можехме да стоим прави“. Четири хиляди души загиват
само при тази експедиция от глад, болести и от ръцете на индианците,
бранещи своите територии с потопени в отрова стрели. Други
издирващи Елдорадо групи прибягват към канибализъм. Мнозина
изследователи полудяват. През 1561 година Лопе де Агире повежда хората
си на убийствен поход с крясъци: „Нима Бог си мисли, че след като вали
дъжд, това ще ме спре да унищожа света?“. Агире посича дори
собственото си дете и прошепва: „Представи се пред Бог, дъще моя,
защото аз ще те погубя“. Преди Испанската корона да прати военни
части да го озаптят, Агире предупреждава в писмо: „Давам ти клетва на
християнин, кралю, че и сто хиляди души да пратиш, никой няма да се
завърне жив. Защото всички сведения са лъжливи: по тази река няма
нищо друго освен отчаяние“. Спътниците на Агире най-сетне въстават
срещу него и го убиват; тялото му е разчленено и испанските власти
излагат на показ главата на „Гнева Божи“ в метална клетка.
И въпреки това още цели три века експедиции продължават
издирването, докато след много смърт и страдания, достойни за перото
на Джоузеф Конрад, мнозинството археолози не стигат до
заключението, че Елдорадо не е нищо повече от илюзия.
Ала Фосет е уверен, че в тропическата гора на Амазонка има приказно
царство и че той не е авантюрист безумец, нито фантазьор, подвластен
на миражи. Сериозен учен е, години наред събира доказателства в
подкрепа на своята теза – изнамира артефакти, проучва изображения,
изсечени в камък, разговаря с племена. След яростна схватка със
скептиците Фосет получава финансиране от най-престижните научни
институции, включително Кралското географско дружество,
Американското географско дружество и Музея на американските
индианци. Вестниците предсказват, че той скоро ще смае света.
„Атланта Конститюшън“ обявява: „Това е може би най-рискованото и
със сигурност най-зрелищното приключение по рода си, предприемано
някога от изтъкнат учен, подкрепен от консервативните научни среди“.
Фосет е установил, че древен народ с високо ниво на култура все още
съществува в бразилската амазонска джунгла и че неговата цивилизация
е толкова стара и развита, че завинаги ще промени схващането на
Запада за двата континента Америка. Кръстил е този изгубен свят градът
Z. „Централното селище, наричано от мен Z – наша главна цел, – е
разположено в долина, широка около петнайсет километра, а градът се
намира на възвишение в средата ѝ и подходът към него е каменен път –
заявява Фосет по-рано. – Къщите са ниски и без прозорци, има
пирамидален храм.“
Репортери, струпани на кея в Хобокън, дошли от Манхатън отвъд
реката Хъдсън, крещят въпросите си с надеждата да узнаят
местоположението на Z. Скоро след технологичните ужаси на Първата
световна война и в условия на разрастваща се урбанизация и
индустриализация малко събития успяват така да грабнат вниманието
на обществеността. Един вестник отбелязва с възторг: „Не е замисляно
по-вълнуващо пътешествие от времето, когато Понсе де Леон е прекосил
Флорида в търсене на Водите на вечната младост“.
 Фосет приема на драго сърце „шумотевицата“, както я описва в писмо
до приятел, но е извънредно предпазлив в отговорите си. Знае, че
главният му съперник, Алегзандър Хамилтън Райс, американски
мултимилионер и лекар, разполагащ с огромни ресурси, вече е навлязъл
в джунглата с безпрецедентно оборудване. Вероятността доктор Райс да
открие Z ужасява Фосет. Няколко години по-рано Фосет е станал
свидетел как колегата му от Кралското географско дружество Робърт
Фалкън Скот поема на експедиция с амбицията да бъде първият
изследовател, стигнал до Южния полюс, само за да установи при
пристигането си там и малко преди да премръзне до смърт, че Роалд
Амундсен, съперникът му от Норвегия, го е изпреварил с трийсет и три
дни. В неотдавнашно писмо до Кралското географско дружество Фосет
пише: „Не мога да кажа всичко, което знам, нито дори да посоча с
точност координати, защото такава информация обикновено изтича, а
няма по-голямо огорчение за един пионер от това да го изпреварят и
бисерът в короната на неговата работа да му бъде отнет.“
Опасява се също, че ако оповести подробности за маршрута си и други
се опитат да открият Z или да го спасят, това ще доведе до смъртта на
много хора. В миналото в същия регион е изчезнала експедиция от
хиляда и четиристотин въоръжени мъже. Новинарски бюлетин,
телеграфиран из цялото земно кълбо, оповестява: „Експедицията на
Фосет ще навлезе в земя, от която никой не се е завръщал“.
И Фосет, който е решен да достигне най-недостъпните области, не
възнамерява като други изследователи да поеме с лодка; вместо това
планът му е придвижване пеша през джунглата. Кралското географско
дружество предупреждава, че Фосет е „едва ли не единственият жив
географ, който би могъл да увенчае с успех“ подобна експедиция и че
„ще е безнадеждно други да се опитват да последват примера му“. Преди
да напусне Англия, Фосет е споделил с по-малкия си син Брайън: „Ако
при всичкия ми опит ние не успеем, надали има особена надежда за
други“.
През глъчката на стълпилите се около него репортери Фосет обяснява,
че само малка експедиция би имала шанс да оцелее. Би могла да се
изхранва от природата и да не изглежда като заплаха за враждебни
индианци.
„Експедицията – подчертава той – няма да е група от претенциозни и
разглезени изследователи, придружавани от армия носачи, водачи и
стада товарни животни. Такива свръхоразмерени експедиции не стигат
доникъде, само се щурат на ръба на цивилизацията и се къпят в
публичност. Стигне ли се до същинската пустош, носачите бездруго се
разбягват, уплашени от диваците. Животни не могат да бъдат водени
поради липса на паша и защото биват нападани от насекоми и прилепи.
Водачи са излишни, защото никой не познава района. Същественото е да
се съкрати оборудването до абсолютния минимум, та човек да си го носи
сам и да се уповава на надеждата, че ще съумее да се сприятели с
различните местни племена. – После добавя: – Ще бъдем изложени на
какви ли не пагубни влияния. Нужно е да постигнем не само физическа
устойчивост, но и душевна, тъй като хора, поставени при тези условия,
често рухват психически, преди телата им да бъдат сразени.“
Фосет е избрал само двама души, които да го придружават: двайсет и
една годишния си син Джак и Рали Римъл, най-добрия приятел на
Джак. Макар никога да не са участвали в експедиция, Фосет вярва, че са
идеални за мисията: корави, лоялни и тъй като са толкова близки, няма
опасност след месеци на изолация и страдания „да се тормозят и
преследват един друг“ или пък, както често се случва на експедиции, да
се разбунтуват. Джак е, по думите на брат му Брайън, „огледален образ
на баща си“: висок, в невероятна физическа форма и аскетичен. Нито
той, нито баща му пушат или употребяват алкохол. Брайън отбелязва, че
Джак с неговите „сто и деветдесет сантиметра ръст е само кости и
мускули, а трите основни разрушителя на тялото – алкохол, тютюн и
разпуснат живот – абсолютно го отблъскват“. Полковник Фосет, който се
придържа към строг викториански морал, го описва малко по-различно:
„Той е абсолютно девствен по ум и тяло“.
Джак мечтае да придружи баща си на експедиция още от малко момче
и е прекарал години в подготовка – вдигане на тежести, спазване на
строга диета, учене на португалски, усвояване на знания за ориентация
по звездите. Но пък не му се е налагало да страда от лишения и по
лицето му със сияеща кожа, поддържани мустаци и лъскава кестенява
коса не личи нищо от бащината му суровост. С елегантните си дрехи
прилича повече на кинозвезда, каквато се и надява да стане при
триумфалното си завръщане.
Рали, макар и по-нисък от Джак, е метър и осемдесет и три сантиметра
висок и впечатляващо мускулест. („Перфектно телосложение“, казва за
него Фосет пред Кралското географско дружество.) Баща му, лекар в
кралския флот, е починал от рак през 1917 година, когато Рали е на
петнайсет години. Тъмнокос, с отчетлив триъгълник на скалпа над
челото и тарикатски мустачки на картоиграч по речните кораби, Рали е
шегаджия и палавник по нрав.
„Той е роден клоун – казва Брайън Фосет, – пълна противоположност
на сериозния Джак.“
Двамата младежи са неразделни още откакто скитат из околността на
Сийтън в Девъншър, където са отраснали, яздят велосипедите си и
стрелят с въздушни пушки. В писмо до един от верните приятели на
Фосет Джак пише: „Сега към нас се присъединява и Рали Римъл, който е
ентусиазиран също колкото мен. Той е единственият близък приятел,
който съм имал. Познавам го още отпреди да навърша седем и оттогава
сме, кажи-речи, неразделни. Той е абсолютно честен и почтен във всеки
смисъл на думата и двамата си познаваме и кътните зъби“.
Сега, когато развълнуваните Джак и Рали се качват на борда на кораба,
виждат десетки стюарди в колосани бели униформи да търчат по
коридорите с телеграми и кошници с плодове като пожелание за добър
път. Един от тях, старателно избягвайки най-евтиния сектор, ги
повежда към каютите първа класа в централната част на кораба, далеч от
шума на витлата. Условията твърде малко наподобяват онези при
първото пътуване на Фосет до Южна Америка две десетилетия по-рано
или пък прекосяването на Атлантическия океан от Чарлс Дикенс през
1842 година, който описва каютата си като „съвършено неудобна,
абсолютно безнадеждна и напълно нелепа кутийка“. (Дикенс добавя, че
трапезарията наподобявала „катафалка с прозорци“.) Сега всичко е
организирано да отговаря на вкусовете на нов сорт туристи – „шляещи
се пътешественици“, както презрително ги нарича Фосет, дето не са и
помирисвали „места, изискващи някаква степен на издръжливост и
устойчивост на трудности, както и нужната физика за изправяне пред
опасности“. Първокласните каюти разполагат с легла и течаща вода;
илюминатори, през които влиза слънчева светлина и свеж въздух, а на
тавана им се въртят електрически вентилатори. Брошурата на кораба
възхвалява „идеалната вентилация, осигурена от модерни уреди“ на
„Вобан“, което иде „да опровергае впечатлението, че пътешествие до и
през тропиците непременно е придружено от дискомфорт“.
Фосет като много викториански изследователи е полупрофесионалист,
полудилетант, като при това е самоук географ и археолог, талантлив
художник (негови рисунки с туш са изложени в Кралската академия) и
корабостроител (притежава патента за „рибовидната крива“, която
добавя възли към скоростта на плавателен съд). Въпреки увлечението си
по морето пише на съпругата си Нина, негов най-ревностен
поддръжник и официален говорител по време на отсъствията му, че
„Вобан“ и пътуването са му „твърде досадни“; иска единствено да е в
джунглата.
Междувременно Джак и Рали нямат търпение да разгледат луксозния
интериор на кораба. Зад един ъгъл е разположен салон със сводест таван
и мраморни колони. Зад друг има трапезария с бели ленени покривки по
масите и келнери с черни папийонки, които поднасят печено агнешко и
наливат вино от кристални гарафи под звуците на оркестър. На кораба
има дори гимнастическа зала, където младежите могат да тренират за
мисията си.
Джак и Рали вече не са двама анонимни хлапаци, вестниците ги
славословят като „храбреци“, „гордост за английската нация“,
оприличават и двамата на сър Ланселот. Срещат се с видни личности,
които ги канят на масата си, жени с дълги цигарета им мятат погледи,
окачествявани от полковник Фосет като „безсрамно дръзки“. Така или
иначе, Джак се чувства несигурен как да се държи с жените; на него те
му изглеждат не по-малко загадъчни и далечни от Z. Но Рали скоро вече
флиртува с момиче и несъмнено се хвали с предстоящото приключение.
Фосет знае, че за Джак и Рали експедицията все още е само упражнение
на фантазията. В Ню Йорк младежите искрено се наслаждават на
непрестанните фанфари. В последната им вечер в хотел „Уолдорф
Астория“ видни личности и учени от града се събират в Златната зала, за
да им устроят забава за изпращане. Преди това се вдигат тостове в тяхна
чест в „Камп Файър Клъб“ и в „Нашънъл Артс Клъб“. Още по-преди
минават през Елис Айланд (имиграционният служител си отбелязва, че
никой от групата не е „атеист“, „полигамен“, „анархист“ или
„извратен“). По време на престоя им Джак е привличан като от магнит
от кинотеатрите.
Докато Фосет е градил своята издръжливост с години на
изследователска дейност, Джак и Рали трябва да я постигнат отведнъж.
Но у Фосет няма съмнение, че ще успеят. В дневниците си пише, че
„Джак е омесен от правилното тесто“, и предсказва: „Достатъчно млад е
да се приспособи към всичко и няколко месеца по маршрута ще го
направят достатъчно корав. Ако се е метнал на мен, няма да прихване
различните болести, а в сериозна ситуация вярвам, че ще прояви
нужния кураж“. Фосет изразява подобна вяра и в Рали, който изпитва
същото благоговение към Джак, каквото Джак храни към баща си. „Рали
би го последвал навсякъде“, отбелязва той.
Раздават се викове от екипажа на кораба: „Който няма да пътува, да
слиза на брега!“.
Свирката на капитана отеква из пристанището, корабът проскърцва и
се отделя от дока. Фосет се заглежда в контура на Манхатън с кулата на
застрахователната компания „Метрополитън“, някога най-високата на
планетата, и Улуърт Билдинг, която сега я надвишава. Метрополисът
сияе от светлини, сякаш някой е събрал там звездите. С Джак и Рали от
двете му страни, Фосет се провиква към репортерите на кея: „Ще се
върнем и ще донесем онова, което търсим!“.
1 Уилям Шекспир, „Отело“, първо действие, трета сцена. Превод Валери Петров. – Б. пр.
 2
Изчезването
Колко лесно може Амазонка да измами.
Започва като незврачно поточе – тя, тази най-могъща река в света, по-
мощна от Нил и Ганг, от Мисисипи и от всички реки в Китай. На
височина над пет хиляди и петстотин метра в Андите, сред снегове и
облаци, тя извира от скален процеп – вадичка кристална вода. Тук е
неразличима от многото други потоци, минаващи през Андите; някои се
спускат по западната им стена към Тихия океан, отдалечен на сто
километра, други като нея текат надолу по източната, поели на
невъзможно наглед пътуване към Атлантическия океан – разстояние,
по-голямо, отколкото това от Ню Йорк до Париж. На тази височина
въздухът е прекалено студен за джунгла или твърде много хищници. И
все пак тъкмо тук се ражда Амазонка, подхранвана от топящ се сняг и
дъжд и притегляна от гравитацията над скалите.
От точката си на извиране реката започва рязко спускане. Докато
набира скорост, към нея се присъединяват други рекички, някои от
които толкова малки, че са останали безименни. На две хиляди метра
по-надолу водата навлиза в долина с първи признаци на зеленина.
Скоро към нея се добавят по-пълноводни потоци. Реката се спуска
разпенена към равнините и има да измине още пет хиляди километра,
за да достигне океана. Вече е необуздана. Такава е и джунглата, която
поради екваториалната жега и обилни валежи постепенно поглъща
речните брегове. Ширнал се към хоризонта, този див регион съдържа
най-голямото разнообразие от биологични видове в света. И за пръв път
реката става разпознаваема – това е Амазонка.
И все пак тя не е каквато изглежда. Вие се на изток и влиза в обширен
район с форма на плитка купа и тъй като Амазонка почива върху дъното
на този басейн, почти четиресет процента от водите в Южна Америка –
от реки в Колумбия, Венецуела, Боливия и Еквадор – се вливат в нея. Ето
как Амазонка става още по-могъща. Дълбока сто метра на места, тя вече
няма необходимост да бърза и се движи със свой собствен ритъм. Вие се
покрай Рио Негро и Рио Мадейра; покрай Тапажос и Шингу, два от най-
големите ѝ южни притоци; покрай Маражо – остров, по-голям от
Швейцария, – докато накрая, след като е изминала шест хиляди и
петстотин километра и е събрала води от хиляда притока, Амазонка
стига до широкото си триста километра устие и се влива в
Атлантическия океан. Започналото като вадичка сега изхвърля петдесет
и седем милиона галона вода във всяка секунда – шейсет пъти повече от
Нил. Сладководните води на Амазонка стигат толкова навътре в океана,
че през 1500 година Висенте Пинсон, испански военачалник, който по-
рано е придружавал Колумб, открива реката, докато плава на мили далеч
от бразилския бряг. Нарича я Мар Дулсе, или Сладко море.
При всякакви обстоятелства е трудно да се изследва този регион, но
през ноември, когато започва дъждовният сезон, той става практически
непроходим. Вълни – включително ежемесечната приливна вълна със
скорост двайсет и четири километра в час, наричана „поророка“, или
„големият рев“ – се разбиват в брега. При Белем Амазонка често се
издига на три и половина метра; при Икитос – на шест метра; при
Обидуш – на десет метра и половина. Мадейра, най-дългият приток на
Амазонка, на моменти е дори по-пълноводна, като се издига над
двайсет метра. След месеци на пълноводие много от тези и други реки
преливат над бреговете си, водите им заливат тропическата гора,
изкореняват растителност, отместват скали и трансформират южния
басейн едва ли не в море в рамките на сушата, какъвто той е бил преди
милиони години. После се показва слънцето и със своя пек пърли
региона. Земята се напуква като от земетресение. Блата пресъхват и
пираните остават в плитки локви да се самоизяждат помежду си.
Тресавища се превръщат в поляни, острови стават хълмове.
Ето как настъпва сухият сезон в южния басейн на Амазонка още
откакто някой помни. Така че експедицията от бразилски учени и
авантюристи се отправя в джунглата през юни 1996 година. Търсят
следи от полковник Пърси Фосет, изчезнал със сина си Джак и Рали
Римъл преди повече от седемдесет години.
Експедицията е водена от четиресет и две годишен бразилски банкер
на име Джеймс Линч. След като репортер му споменава за историята на
Фосет, той изчита всичко, което успява да открие по темата. Научава, че
изчезването на полковника през 1925 г. е шокирало света като „едно от
най-обсъжданите подобни събития на съвремието“, както го нарича
наблюдател. В продължение на пет месеца Фосет праща депеши,
разнасяни през джунглата, намачкани и покрити с петна, от пратеници
индианци. Като по магия те са препечатвани на телекси и разпращани
по всички континенти – ранен пример на новинарски репортаж,
разпространяван сред африканци, азиатци, австралийци и американци,
вълнуващи се от едно и също събитие. Експедицията, пише един
вестник, „завладя ума на всяко дете, мечтаещо за неоткрити земи“.
И внезапно известията секват. Линч прочита как Фосет е предупредил,
че може да прекрати контакт за месеци, но минава година, после две и
напрежението на обществеността расте. Дали Фосет и двамата младежи
са държани в плен от индианците? Дали не са умрели от глад? Или пък
са останали дотолкова запленени от Z, че не искат да се върнат? Вихрят
се дебати в частни салони и в заведения; разменяни са телеграми между
ведомства на най-високо ниво. На случая са посветени радиопиеси,
романи (предполага се, че „Шепа прах“ на Ивлин Уо е повлиян от сагата
на Фосет), стихотворения, документални творби, филми, марки, детски
приказки, комикси, балади, театрални пиеси, графични романи и
музейни сбирки. През 1933 година автор на пътеписи възкликва: „Около
темата са се натрупали достатъчно легенди, та да се оформи нов
самостоятелен клон на фолклора“. Фосет си извоюва място в аналите на
изследователската дейност не с онова, което е разкрил на света, а с
онова, което е скрил. Дал е обет да поднесе „голямото откритие на века“,
а вместо това поражда „най-голямата изследователска мистерия на
двайсети век“.
За свое изумление Линч научава, че десетки учени, изследователи и
авантюристи се втурват в пустошта, решени да открият Фосет и
спътниците му живи или мъртви и да се върнат с доказателство за Z.
През февруари 1955 година „Ню Йорк Таймс“ пише, че изчезването на
Фосет е предизвикало повече издирвания „от всички онези през
вековете, целящи да открият приказната страна Елдорадо“. Някои групи
загиват от глад и болести, други изпадат в отчаяние и се отказват, има и
такива, избити от племената. А има и авантюристи, които тръгват да
открият Фосет, но вместо това сами изчезват в горите, които
пътешествениците отдавна са нарекли „зеления ад“. Тъй като много от
търсачите заминават, без да вдигат шум, няма надеждна статистика за
броя на загиналите. Но едно неотдавнашно проучване твърди, че те са
не по-малко от сто.
Линч изглежда неподатлив на фантазьорски теории. Висок и слаб мъж
със сини очи и светла кожа, която лесно изгаря от слънцето, той работи
в банката „Чейс“ в Сау Паулу. Женен е, с две деца. Ала на
трийсетгодишна възраст неспокойният му дух се пробужда и той
започва да изчезва за дни наред в долината на Амазонка, където броди
сред джунглата. Скоро след това се записва за участие в няколко
състезания за любители на рисковете: веднъж върви в продължение на
седемдесет и два часа без сън и прекосява каньон по опънато въже.
– Идеята е да се изтощиш до капка физически и психически и да
провериш как реагираш при тези обстоятелства – твърди Линч и
добавя: – Някои се пречупват, но лично аз го намирам за вдъхновяващо.
Линч е нещо повече от търсач на приключения. Привличан от
изпитания не само за тялото, но и за интелекта, той се надява да
осветли един малко известен аспект от света и често прекарва месеци в
библиотеката, за да проучва дадена тема. Той например предприема
пътуване до мястото, откъдето извира Амазонка, и открива колония от
менонити, живеещи в Боливийската пустиня. Ала никога не се е
сблъсквал със случай като този на полковник Фосет.
 Не само че никоя от предишните издирващи групи не успява да открие
съдбата на експедицията, но и не е разкрита най-голямата според Линч
загадка: Z. Всъщност Линч установява, че за разлика от други изгубени
изследователи – като Амилия Еърхарт, която изчезва през 1937 година в
опит да прелети около цялото земно кълбо, – Фосет се е погрижил
проследяването му да бъде невъзможно. Държи в такава строга тайна
маршрута си, че дори съпругата му Нина признава, че е премълчавал
пред нея важни пунктове. Линч изравя материали от стари вестници,
но те предоставят твърде малко реални следи. Тогава открива екземпляр
с подгънати ъгълчета на страниците на „Изследователските начинания
на Фосет“, сборник от материали, писани от пътешественика, под
редакцията на оцелелия му син Брайън, публикуван през 1953 година.
(Ърнест Хемингуей държи тази книга в библиотеката си.) В сборника
очевидно се съдържа една от малкото подсказки относно финалния
маршрут на полковника. Цитирани са следните думи на Фосет:
„Маршрутът ни ще е от лагера „Умрял кон“, 11° 43’ южна ширина и 54°
45’ западна дължина, където конят ми умря през 1921 година.“ Въпреки
че координатите са само отправна точка, Линч ги вкарва в своя
джипиес. Показват място в южния басейн на Амазонка в Мато Гросо –
името означава „гъста гора“, – бразилски щат, по-голям от Франция и
Великобритания, взети заедно. За да се стигне до лагера „Умрял кон“,
трябва да се прекоси най-непроходимата джунгла в долината на
Амазонка; означава също влизане в земи, контролирани от туземни
племена, изо​ лирали се в гъстата тропическа гора и яростно бранещи
територията си.
Предизвикателството изглежда непреодолимо. Но докато Линч работи
над финансовите си отчети в службата, не спира да се пита: Ами ако
наистина Z съществува? Ами ако джунглата е запазила такова място
скрито? Дори в наши дни по оценка на бразилското правителство
съществуват повече от шейсет индиански племена, които никога не са
влизали в контакт с външни хора. „Тези гори са едва ли не
единственото място на земята, където туземци могат да оцелеят в
изолация от останалото човечество“, пише Джон Хеминг, изтъкнат
специалист по история на бразилските индианци и бивш директор на
Кралското географско дружество.
Сидни Посуело, завеждащ бразилския департамент за защита на
индианските племена, казва за тези групи: „Никой не знае със
сигурност какви са те, къде са, колко са и на какви езици говорят“.
През 2006 година членове на номадско племе, наречено нукак-маку,
излизат от амазонската джунгла в Колумбия и обявяват, че са готови да
се присъединят към модерния свят, макар да не са наясно, че Колумбия
е държава и питат дали самолетите горе се движат по невидим път.
 Една вечер Линч, неспособен да заспи, отива в кабинета си, отрупан с
географски карти и реликви от предишни експедиции. Сред книжата за
Фосет попада на следното предупреждение на полковника към сина му:
„Ако при всичкия ми опит ние не успеем, надали има особена надежда
за други“. Вместо да разубедят Линч, тези думи само го насърчават.
– Трябва да отида там – казва на жена си.
Скоро си осигурява партньор – Рене Делмот, бразилски инженер, с
когото се запознава в едно от приключенските състезания. В
продължение на месеци двамата мъже изучават сателитни изображения
от амазонската джунгла и набелязват траекторията си. Линч се снабдява
с най-доброто оборудване: джипове с турбокомпресори и устойчиви на
пукане гуми, уоки-токита, късовълнови радиостанции и генератори.
Също като Фосет Линч има опит в проектирането на плавателни съдове
и заедно с корабостроител конструира два седем и половина метрови
алуминиеви плавателни съда, достатъчно плитки, та да преминават
през блата. Събира медицински комплект, съдържащ десетки антидоти
срещу змийска отрова.
Също така грижливо подбира участниците в групата си. Привлича
двама механици, които могат да поправят всякакъв вид оборудване, и
двама шофьори, ветерани в офроуд. Включва също доктор Даниел
Муньос, виден експерт антрополог – който през 1985 година е участвал в
идентифициране на останките на Джоузеф Менгеле, нацисткия
беглец, – за да помогне за установяване на произхода на всеки
евентуално открит артефакт от групата на Фосет: тока от колан,
фрагмент от кост, куршум.
Въпреки предупреждението на Фосет, че големите експедиции „до една
са си изпатили“, групата скоро наброява шестнайсет души. Но има и още
един човек, който иска да тръгне с нея: Джеймс младши,
шестнайсетгодишният син на Линч. Атлетичен и по-мускулест от баща
си, с гъста кестенява коса и големи кафяви очи, той е ходил на
предишна експедиция и се е представил добре. И тъй Линч, също като
Фосет, се съгласява да поведе със себе си своя син.
Екипът се събира в Куяба, столицата на Мато Гросо, на южния ръб на
басейна на Амазонка. Линч раздава фланелки с рисунка на отпечатъци
от стъпки, водещи в джунглата. В Англия „Дейли Мейл“ публикува
материал за експедицията, озаглавен „Дали сме на път да разрешим
отдавнашната загадка с полковник Пърси Фосет?“. Дни наред групата
пътува през басейна на Амазонка по черни пътища, осеяни с ями и
бодливи храсти. Гората става все по-гъста и Джеймс младши притиска
лице към стъклото. Като избърсва парата от него, вижда как
разлистените корони на дърветата над тях се разделят, за да пропуснат
слънчевите лъчи в гората, при което вече са видими жълтокрили
пеперуди и папагали ара. Веднъж зърва двуметрова змия, наполовина
заровена в калта, с дълбока хлътнатина между очите.
– Джарарака – обяснява баща му.
Това е гърмяща змия, една от най-отровните в Северна и Южна
Америка. (Ухапване от джарарака причинява у човека кръвоизлив от
очите и той, както се изразява един биолог, „се превръща в труп парче
по парче“.) Линч заобикаля змията, а шумът от двигателя подплашва
други животни, включително маймуни ревуни, и те се втурват към
високите клони на дърветата; остават само ятата от комари, надвиснали
над автомобилите като стражи.
След като на няколко пъти спира да лагерува, експедицията поема по
пътека към просека по протежение на реката Шингу, където Линч се
опитва да отчете координати на своя GPS.
– Какво има? – пита един от колегите му.
Линч се вглежда в координатите на екрана.
– Не сме далеч от мястото, където Фосет е видян за последно –
съобщава.
Плетеници от лози и лиани покриват пътеките, разклоняващи се от
просеката, и Линч решава, че експедицията трябва да продължи с лодки.
Дава инструкции на няколко от членовете да обърнат назад с част от
най-тежкото оборудване; щом открие място, където да се приземи
самолет за кацане в джунгла, ще съобщи координатите по радиото, та
оборудването да може да бъде пренесено по въздух.
Останалите членове на екипа, включително Джеймс младши, се качват
на двете лодки и поемат на плаването си по Шингу. Течението бързо ги
понася покрай избуяли папрати и маврициеви палми, пълзящи
растения и мирта – безкраен плътен жив плет от двете им страни.
Малко преди залез Линч тъкмо направлява лодката в поредния завой,
когато му се струва, че е зърнал нещо на далечния бряг. Повдига
периферията на шапката си. В пролука между клоните вижда да го
наблюдават няколко чифта очи. Нарежда на хората си да спрат
двигателите и никой да не издава нито звук. Лодките бавно се
придвижват до брега и когато застъргват в пясъка, Линч и хората му
изскачат навън. В същото време от гората се появяват индианци – голи,
с уши, пронизани от разноцветни пера от ара. Мъж с яко телосложение
и очи, оградени от боядисани черни кръгове, излиза напред. По думите
на някои от индианците, които говорят малко развален португалски и се
проявяват като преводачи, той е вождът на племето куикуро. Линч
поръчва на хората си да извадят подаръците, включващи мъниста,
бонбони и кибрит. Вождът изглежда радушен и дава позволение на
експедицията да си устрои лагер край селото на куикуро, разрешава
също самолетът им да кацне в близката просека.
 Същата нощ, докато се мъчи да заспи, Джеймс младши се пита дали и
Джак Фосет не е лежал някъде наблизо и не е съзрял същите причудливи
гледки. На следващата сутрин слънцето го събужда на зазоряване и той
провира глава в палатката на баща си.
– Честит рожден ден, татко – поздравява го.
Линч е забравил рождения си ден. Навършва четиресет и две.
Неколцина индианци куикуро канят Линч и сина му по-късно през
деня на близка лагуна, където се къпят редом с петдесеткилограмови
костенурки. Линч чува шума на кацащия самолет с хората и
оборудването. Най-сетне експедицията се сглобява окончателно.
Мигове по-късно един индианец приближава тичеш​ ком по пътеката
и крещи на родния си език. Останалите бързо излизат от водата.
– Какво се е случило? – пита Линч на португалски.
– Беда – отвръща един куикуро.
Индианците хукват към селото, а Линч и синът му ги следват, шибани
от клони през лицата. Щом пристигат, към тях се приближава член на
експедицията.
– Какво става? – обръща се към него Линч.
– Обкръжават лагера ни.
Линч вижда повече от две дузини индианци, вероятно от съседни
племена, да бързат към тях. Те също са чули шума от пристигащия
самолет. Голите тела на много от тях са нашарени с черна и червена боя.
Носят лъкове с двуметрови стрели, антични пушки и копия. Петима от
хората на Линч се спускат към самолета. Пилотът още е в кабината и
мъжете скачат на борда, макар че местата са само за четирима пътници.
Викват на пилота да излита, но той още не е осъзнал какво се случва.
После поглежда през илюминатора и вижда неколцина индианци да
бързат към него с насочени лъкове. Пилотът включва двигателя, а
индианците се улавят за крилата, за да задържат самолета на земята.
Пилотът, загрижен, че машината е станала твърде тежка, ги замеря през
прозореца с каквото успее да докопа – дрехи, книжа и те се разлитат от
въздушната струя на перката. Самолетът подскача с рев по
импровизираната писта и криволичи между дърветата. Точно преди
колелата да се отделят от земята, последните индианци се пускат от
крилата.
Линч наблюдава как самолетът изчезва, а около него се стеле червен
прах, останал от дирята му. Млад индианец с боядисано тяло, който
очевидно предвожда нападението, се приближава към Линч,
размахвайки бордуна – метър и нещо дълга тояга, която воините
използват да разбиват главите на противниците си. Той подкарва Линч
и единайсетте останали членове на екипа му към малки лодки.
 – Къде ни водите? – пита Линч.
– Вие сте наши пленници до живот – отговаря младият мъж.
Джеймс младши докосва кръстчето, висящо на врата му. Самият Линч
е убеден, че не може да се говори за никакво приключение, „докато не
те сполети гадория“ по неговите думи. Ала такова развитие на нещата
не е очаквал. Не разполага с резервен план, нито има предишен опит, на
който да се позове. Няма дори оръжие.
Стисва ръката на сина си.
– Каквото и да стане – прошепва Линч, – не прави нищо, ако аз не ти
кажа.
Лодките се отбиват от основната река към тесен поток. Докато плават
навътре в джунглата, Линч оглежда заобикалящото го – кристалночиста
вода, пълна с риба в цветовете на дъгата, и все по-гъста растителност.
Помисля си, че не е виждал по-красиво място от това.
 3
Издирването започва
Внушавано ни е, че всеки поход има романтичен произход. Ала дори и
сега аз не успявам да открия такъв за моя.
Нека бъда ясен: аз не съм изследовател, нито човек, отдаден на
приключения. Не се катеря по планините, не ловувам. Дори не обичам
да лагерувам. Висок съм метър и седемдесет и пет, наближавам
четиресет, имам паласки по талията, а черната ми коса оредява. Страдам
от кератоконус – дегенеративно заболяване на очите, поради което ми е
трудно да виждам нощем. Чувството ми за ориентация никакво го няма,
постоянно забравям къде точно се намирам в метрото и редовно
пропускам станцията си в Бруклин. Харесвам вестници, готова храна за
вкъщи, спортния обзорен бюлетин (записан на TiVo) и климатика,
включен докрай. При всекидневния избор дали да изкача двете рамена
стълби до апартамента си, или да използвам асансьора, неизменно се
спирам на асансьора.
Но когато работя върху материал, нещата са различни. Още от малък ме
привличат истории за приключения и загадки, онези, за които Райдър
Хагард е казвал, че те „сграбчват в хватка“. Първите, които си спомням
да са ми разказвали, са за дядо ми Моня. По онова време той беше над
седемдесет и страдаше от болестта на Паркинсон; седеше треперещ на
верандата ни в Уестпорт, Кънетикът, и се взираше с празен поглед в
хоризонта. Междувременно баба ми се впускаше в спомени за неговите
преживелици. Разправяше ми, че бил руски кожухар и фотограф на
свободна практика за „Нашънъл Джиографик“. През двайсетте години
на двайсети век бил един от малкото западни оператори, допуснати в
различни райони на Китай и Тибет. (Някои роднини подозират, че е бил
шпионин, макар никога да не открихме доказателство в подкрепа на
тази теория.) Баба ми си спомняше как малко преди сватбата им Моня
отишъл в Индия, за да купи скъпи кожи. Минали седмици, а от него
нямало ни вест, ни кост. Накрая по пощата пристигнал смачкан плик.
Вътре имало само една размазана снимка: Моня, лежащ измъчен и блед
под мрежа за комари, изтерзан от малария. В крайна сметка се върнал,
но тъй като още не се бил възстановил, сватбата се провела в болницата.
– Тогава разбрах, че тежко ми се пише – сподели баба.
Разправи ми как Моня станал професионален състезател по
мотоциклетен спорт и когато я погледнах скептично, извади кърпичка,
разгъна я и ми показа един от златните му медали. Веднъж в
Афганистан, където отишъл да подбере кожи, пътувал с мотоциклет
през Хайберския проход, а в страничния кош се возел негов приятел и
внезапно спирачките отказали.
– Докато моторът летял извън контрол, дядо ти се сбогувал с приятеля
си – припомняше си баба. – Тогава Моня зърнал напред работници,
които ремонтирали пътя. Край тях имало голяма купчина с пръст и той
се насочил право към нея. Дядо ти и приятелят му изхвърчали в
пръстта. Пострадали от някоя и друга счупена кост, нищо по-лошо. То се
знае, това изобщо не отказа дядо ти от карането на мотоциклет.
За мен най-удивителното в тези авантюри беше фигурата в центъра
им. Познавал бях дядо си само като старец, който едва ходеше. Колкото
повече баба ми разправяше за него, толкова по-жаден ставах за
подробности, които да ми помогнат да го разбера. Ала имаше някакъв
елемент у него, който убягваше дори на баба.
– Такъв си беше Моня – казваше простичко и махваше с ръка.
Когато станах репортер, бях привличан от истории, които те „сграбчват
в хватка“. През шейсетте години работех като кореспондент към
Конгреса, но все ме теглеше да проучвам материали за мошеници,
мафиоти и шпиони. И макар че повечето от статиите ми не изглеждат
свързани, в типичния случай имат обединяващ мотив: обсебеността. Те
са за обикновени хора, тласнати към необикновени постъпки – такива,
на които повечето от нас никога не биха се осмелили, – при които
дадена идея се вмъква в главите им като вирус и пуска метастази,
докато не ги погълне изцяло.
Винаги съм смятал, че интересът ми към такива хора е чисто
професионален – от съдбата им се получава отличен материал. Но
понякога се чудя дали нямам повече сходство с тях, отколкото си
признавам. Репортерската работа изисква безкрайно дирене на още и
още детайли в опит да се открие някаква скрита истина. За огорчение на
жена ми, когато работя върху материал, ставам сляп за всичко друго.
Забравям да платя сметките и да се обръсна. Не си сменям дрехите
толкова често, колкото би трябвало. Дори поемам необичайни за мен
рискове: пълзя в тунели на десетки метри под улиците на Манхатън
заедно с копачите на тунели, или плавам на скиф с ловец на гигантски
сепии по време на яростна буря. След като се върнах от морското си
пътуване, майка ми каза:
– Знаеш ли, напомняш ми дядо ти.
През 2004 година, докато разследвах загадъчната смърт на експерт по
Конан Дойл и Шерлок Холмс, се натъкнах на ролята на Фосет като
вдъхновител за „Изгубеният свят“. Колкото повече четях за него,
толкова по-силно ме интригуваше фантастичната идея за Z: че в
амазонската джунгла би могла да е съществувала развита цивилизация с
монументална архитектура. Подозирам, че съм приличал на повечето
хора с представите си за долината на Амазонка – разпръснати племена,
живеещи в стадия на каменната ера – и това впечатление бе дошло не
само от приключенски романи и холивудски филми, но също и от
трудове на учени.
Специалистите по опазване на околната среда често описват долината
на Амазонка като „девствена гора“, която допреди неотдавнашните
набези на дървари и бракониери е била неосквернена от човешка
намеса. Нещо повече, много археолози и географи твърдят, че условията
в Амазонската джунгла, също като тези в Арктика, са направили
невъзможно развиването на големи популации, нужни за едно сложно
общество с разделение на труда и политическа йерархия от рода на
кралство. Бети Мегърс от института „Смитсониън“ е може би най-
влиятелният съвременен археолог, специализиращ в долината на
Амазонка. През 1971 година тя се прочу с обобщението си за региона, като
го нарече „фалшив рай“, място, което с всичката си фа​ уна и флора е
враждебно за човешкия живот. Дъждове и наводнения, както и
безмилостното слънце изсмукват жизненоважни хранителни вещества
от почвата и правят едрото земеделие невъзможно. Тя и други учени
твърдят, че при такива брутални условия могат да оцеляват само малки
племена от номади. Тъй като земята предлага много ограничена
прехрана, пише Мегърс, дори когато племената успяват да се спасят от
измиране вследствие на глада и болестите, те пак са принудени да
изнамерят „културни заместители“ за контролиране на популацията
си – включително избиване на собствените си членове. Някои племена
убиват новородените, изоставят болните в горите или се отдават на
кръвно отмъщение и войни. През 70-те години на двайсети век Клаудио
Виляс Боас, един от големите защитници на амазонските индианци,
казва пред репортер: „Това е джунгла и да се убие недъгаво дете, да се
изостави човек без семейство може да е наложително за оцеляването на
племето. Едва сега, когато джунглата изчезва и законите ѝ губят смисъла
си, ние сме шокирани“.
Както Чарлс Ман отбелязва в книгата си „1491 година“, антропологът
Алан Р. Холмбърг е съдействал за налагане на мнение сред научната
общност и широката общественост за амазонските индианци като
примитиви. След като изучавал членове на племето сирионо в Боливия в
началото на четиресетте години на двайсети век, Холмбърг ги описва
като „едни от най-изостаналите в културно отношение хора в света“,
общест​ во, толкова погълнато от набавянето на храна, че не е развило
изкуства, религия, облекло, опитомяване на животни, осигуряване на
траен подслон, търговия, пътища или дори способността за броене над
три. „Не се отчита времето – посочва Холмбърг, – нито съществува
някакво подобие на календар.“ Сироно дори не притежавали
„концепцията за романтичната любов“. Били, заключаваше той, „хора в
сурово състояние“. Според Мегърс по-развита цивилизация от Андите
мигрирала до остров Маражо при устието на Амазонка, но постепенно
изчезнала. Накратко, Амазонка беше смъртоносен капан за
цивилизациите.
Докато проучвах Z, открих, че група ревизионистично настроени
антрополози и археолози все по-често започват да възразяват срещу
подобни възгледи и вярват, че в долината на Амазонка е могла да
съществува напреднала цивилизация. По същество те твърдят, че
традиционалистите са подценили силата на културите и обществата да
трансформират природната среда по същия начин както ние, хората,
създаваме станции в открития космос и отглеждаме култури в
израелската пустиня. Някои посочват, че традиционалистичните идеи
все още носят бегли остатъци от расисткото гледище за американските
индианци, породило по-ранни и недооформени теории, предшестващи
тази за детерминизъм на средата. Традиционалистите на свой ред
нападат ревизионистите, че довеждат политическата коректност до
абсурдни крайности и че те открай време проектират върху долината на
Амазонка въображаем пейзаж, плод на западната фантазия. Залогът в
този дебат е фундаменталното разбиране на човешката природа и на
древния свят, тъй че учените водят злостна вражда помежду си. Когато
се обадих на Мегърс в института „Смитсониън“, тя категорично
отхвърли възможността някой да е открил изгубена цивилизация в
долината на Амазонка. Подхвърли, че твърде много археолози „още
търчат да дирят Елдорадо“.
Един авторитетен археолог от Университета на Флорида по-конкретно
оспорва конвенционалното схващане за Амазония като „измислен рай“.
Името му е Майкъл Хекънбъргър и той работи в района на Шингу,
където се предполага, че е изчезнал Фосет. Няколко антрополози ми
казаха, че тъкмо с него трябва да разговарям, но ме предупредиха, че
рядко се показва от джунглата и избягва всичко, което го разсейва от
работата му. Джеймс Питърсън, който през 2005 година бе оглавявал
катедрата по антропология в Университета на Върмонт и бе обучавал
Хекънбъргър, ми каза: „Майк е абсолютно гениален и е в авангарда на
учените, изследващи долината на Амазонка, но се боя, че сте сбъркали
адреса с него. Разберете, той ми беше кум на сватбата, а не мога да го
накарам да отговори на опитите ми за комуникация“.
С помощта на Университета на Флорида най-накрая успях да се свържа
с Хекънбъргър по сателитния му телефон. През пукането на статично
електричество и фоновия шум от джунглата той каза, че ще отседне в
селото на племето куикуро край Шингу и за моя изненада прояви
готовност да се срещне с мен, ако съм успеел да се добера дотам. Едва по-
късно, когато сглобих повече от историята за Z, разбрах, че това е
точното място, където са били отвлечени Джеймс Линч и хората му.
 – Заминаваш за долината на Амазонка в опит да откриеш някой, който
е изчезнал преди двеста години? – попита невярващо жена ми Кира.
Беше една януарска вечер на 2005 година и тя сервираше в кухнята
студени сусамови нудли от китайския ресторант „Хунан Дилайт“.
– Било е само преди осемдесет години.
– И какво, ще търсиш някой, дето е изчезнал преди осемдесет години?
– В общи линии това е идеята.
– И как ще знаеш къде изобщо да търсиш?
– Това още не съм го избистрил.
Съпругата ми, която е продуцент в новинарското предаване „60
минути“ и е забележително здравомислещ човек, постави чиниите на
масата и ме зачака да обясня.
– Не е като да съм първият, дето ще замине – добавих. – Стотици
други са го правили.
– И какво им се е случило?
Лапнах от нудлите и се поколебах.
– Много от тях са изчезнали.
Тя прикова поглед в мен за дълъг момент.
– Надявам се, че знаеш какво правиш.
Уверих я, че няма да се втурна към Шингу на бегом, не и преди да съм
уточнил откъде да започна маршрута си. Най-неотдавнашните
експедиции бяха разчитали на координатите на Лагера на мъртвия кон,
съдържащи се в „Изследователските начинания на Фосет“, но предвид
сложните маневри на полковника да се прикрива, изглеждаше странно,
че лагерът можеше да бъде намерен толкова лесно. Вярно, че Фосет бе
водил стриктно записки за експедициите си, но най-важните му
документи бяха или изгубени, или семейството му не им даваше
гласност. Все пак част от кореспонденцията му, както и дневници на
членове на експедициите му бяха попаднали в британските архиви. И
тъй, преди да се гмурна в джунглата, се отправих към Англия, за да видя
ще мога ли да окрия нещо повече за ревниво пазения в тайна маршрут
на Фосет и за самия човек, който като че през 1925 година бе изчезнал от
лицето на земята.
 4
Заровено съкровище
Пърси Харисън Фосет рядко се е чувствал тъй жив или по-скоро никога.
Годината е 1888-а и той е двайсет и една годишен лейтенант от
Кралската артилерия. Току-що е получил едномесечен отпуск от
гарнизона си в британската колония Цейлон и е издокаран в колосана
бяла униформа със златни копчета и островърх шлем с каишка под
брадичката. Ала дори с пушка и сабя пак има вид на момче – „най-
неопереният“ сред младите офицери, така се нарича сам.
Отива в бунгалото си във Форт Фредерик с изглед към искрящите сини
води на пристанището в Тринкомале. Фосет, страстен любител на кучета,
съжителства със седем фокстериера, които по онова време често следват
офицер в битка. Разравя се из местните артефакти, задръстили
жилището му, да търси писмо, което е скътал. И ето го него, със странни
завъртени букви, изписани с лилаво мастило. Фосет е получил бележката
от колониален администратор, а на него на свой ред я е дал селски
старейшина, дължащ му услуга. Както Фосет пише по-късно в дневника
си, към загадъчния ръкопис е прикрепено послание на английски, което
гласи, че в град Бадула във вътрешността на острова има равнина,
покрита в единия си край със скали. На синхалски мястото понякога е
наричано Гала-пита-Гала – „Камък върху камък“. Текстът продължава
така:
„Под тези скали има пещера, в която някога се е влизало лесно, но сега
подходът е затруднен, тъй като входът е скрит от камъни, джунгла и
високи треви. Понякога там обикалят леопарди. В тази скала има
съкровище – нешлифовани скъпоценни камъни и злато – в размери,
по-големи от притежанията на много крале.“
Макар Цейлон (днешна Шри Ланка) да е прочут като „съкровищницата
на Индийския океан“, колониалният администратор се отнася с крайно
недоверие към тази твърде фантастична история и предава
документите на Фосет, защото предполага, че може да му се сторят
интересни. Фосет няма представа как да ги тълкува – нищо чудно да са
уловка за наивници. Но за разлика от повечето произхождащи от
аристокрацията офицери, той разполага с малко средства. „За един
безпаричен лейтенант от артилерията – пише по-късно – идеята за
съкровище бе твърде привлекателна, та да бъде пренебрегната.“ Също
така е шанс да се махне от базата с бялата ѝ управляваща каста, умален
модел на английското общество с неговата привилегирована класа –
общество, което под лустрото на социална почтеност винаги крие за
Фосет един вид дикенсовски ужаси.
 Баща му, капитан Едуард Бойд Фосет, е викториански аристократ, член
на близкия кръг на Уелския принц и един от прославените играчи на
крикет в империята. Ала в младите си години се докарва до
алкохолизъм – прякорът му е Електрическата крушка, тъй като носът му
е подпухнал и червен от алкохола – и освен че хойка необуздано,
пропилява семейното богатство. Години по-късно сродник, опитващ се
да го представи във възможно най-добра светлина, определя капитан
Фосет като „човек, неоткрил приложение за големите си способности и
кривнал от пътя... възпитаник на колежа „Балиол“ в Оксфорд, отличен
спортист... яхтсмен, очарователен и духовит, флигел-адютант на
Уелския принц (който впоследствие наследява на трона кралица
Виктория като Едуард VII). Пропилява две солидни състояния,
пренебрегва съпругата и децата си и поради разпътния си начин на
живот и пристрастеност към алкохола умира от туберкулоза на
четиресет и пет годишна възраст“.
Майката на Пърси, Майра Елизабет, е неспособна да предложи кой знае
каква закрила в тази нездравословна среда. „Нещастният ѝ брачен
живот, пълен с многото страдания и огорчения, я прави капризна и
несправедлива, особено по отношение на децата ѝ“, пише въпросният
сродник.
По-късно Пърси споделя с Конан Дойл, с когото си кореспондира, че
майка му била „омразна жена“. При все това Пърси се опитва да защити
нейната репутация, както и тази на баща си, като ги споменава само
завоалирано в „Изследователските начинания на Фосет“: „Може би се
оказа за добро, че детството ми бе лишено от родителска любов. Това ме
направи самостоятелен и независим“.
С парите, които са им останали, родителите на Фосет го пращат в
елитни частни училища на Великобритания – включително
„Уестминстър“, – прословути със суровите си методи. Вярно, Фосет
настоява, че честият бой с пръчка „по никой начин не повлия на
мирогледа ми“, но това е, защото е бил принуден да се съобразява с
викторианската представа за джентълмен. Облеклото е смятано за
непогрешим показател за характер и той често носи черен редингот и
жилетка под него, а при официални случаи – фрак и цилиндър;
безупречните ръкавици, държани на разтегателни скоби и обработвани
с пара, са толкова съществен аксесоар, че мъжете използват по шест
чифта на ден. Години по-късно Фосет се оплаква: „Ужасът ми от подобно
облекло още не се е изтрил, запечатан от потискащите дни в училището
„Уестминстър“.
Затворен, войнствен и схвръхчувствителен, Фосет трябва да се научи да
обсъжда творби на изкуството (но никога да не се перчи със знанията
си), да валсира сносно и да спазва безукорно приличие в присъствие на
противоположния пол. Викторианското общество, опасяващо се, че
индустриализацията подкопава християнските ценности, е обсебено от
необходимостта да се овладяват плътските инстинкти. Водят се
кръстоносни походи срещу вулгарната литература и „болестта на
мастурбирането“, из провинцията се разпространяват памфлети,
пропагандиращи въздържание и съветващи майките „да наглеждат
бдително копите сено“. Лекарите препоръчват „обръчи за пенис с
шипове“ за укротяване на щенията. Подобна жарка пропаганда
допринася към схващанията на Фосет за живота като неспирна война
срещу заобикалящите физически сили. В по-късни материали той
предупреждава срещу „жаждата за плътска наслада“ и „пороци и
желания“, които твърде често са „прикривани“.
Но да си джентълмен означава нещо повече от това просто да спазваш
приличие. От Фосет се очаква да бъде, както един историк пише за
викторианския джентълмен, „роден водач, безстрашен на война“. На
спортовете се гледа като на идеалната тренировка за младите мъже,
които скоро ще докажат своя дух и издръжливост по далечни бойни
полета. Също като баща си Фосет става отличен играч на крикет.
Местният вестник неведнъж сипе похвали за отличната му игра. Висок
и слаб, с отлична координация, той е роден атлет, но страничният
наблюдател забелязва почти маниакална решимост в стила му на игра.
Един такъв твърди, че Фосет неизменно демонстрира на съперниците си
как са нужни „повече от обичайните умения, за да бъде надигран“. По-
късно се ориентира към ръгби и бокс, където проявява същата яростна
упоритост; при един ръгби мач преминава през всичките противникови
играчи, при все че предните му зъби вече са избити.
Фосет става още по-издръжлив телом и духом, когато на
седемнайсетгодишна възраст постъпва в Кралската военна академия в
Улуич. Макар да няма желание да става войник, майка му очевидно го
принуждава към тази стъпка, защото много харесва разкошните
униформи. Студената атмосфера в академията съответства на тази в
дома му. Новите кадети като Фосет са подлагани на дълги часове
тренировки и ако нарушат кодекса на „джентълмена кадет“, биват
подлагани на телесни наказания. Често старите кадети принуждават
новаците да подават голите си ръце или крака през прозореца на студа и
да стоят така с часове. Карат ги да стъпят върху две табуретки,
закрепени на маса, и после ги изритват под тях. Или пък притискат към
кожата им нажежено желязо. „Мъченията били най-разнообразни,
често достойни за най-дивите раси“, пише специалист, проучвал
историята на академията.
Когато две години по-късно Фосет завършва курса, научен е по думите
на съвременник „да гледа на риска от смъртта като на най-пикантния
сос към живота“. И по-важното, внушено му е да бъде апостол на
западната цивилизация: да крачи напред и да привлича света в лоното
на капитализма и християнството, да трансформира пасища в
плантации и хижи в хотели, да запознава онези, живеещи в каменната
ера, с чудесата на парната машина и локомотива и да има грижата
слънцето никога да не залязва над Британската империя.
Сега, след като Фосет се изнизва от усамотената база в Цейлон с картата
за съкровището в ръка, ненадейно се озовава сред гори с пищна
зеленина, брегове с кристалночиста вода, планини, хора, облечени в
цветове, каквито не е виждал преди, не само в погребално черно и бяло,
както в Лондон, а в мораво, жълто, алено, всичките ярки и пулсиращи –
гледка тъй удивителна, че дори закоравелият циник Марк Твен, който е
посетил острова приблизително по същото време, възкликва: „Боже
мили, каква красота!“.
Фосет се качва на паянтов плавателен съд, който редом с британските
бойни кораби е малко корито от дърво и платно. Когато корабчето
напуска залива, той вижда от разстояние Форт Фредерик върху
възвишението с външна стена, изпъстрена с отвори за оръдия още от
осемнайсети век, когато британците са се опитвали да отнемат
територията, прилежаща към носа, от холандците, които на свой ред са
я заграбили от португалците. След като изминава към осемдесет мили по
протежение на източното крайбрежие на страната, корабчето спира в
пристанището на Батикалоа, където около пристигащите кораби кръжат
канута. Цейлонски търговци крещят, за да надвикат плясъка на веслата,
и предлагат скъпоценни камъни, като особено се стараят пред сахиб с
цилиндър и увиснала верижка на джобен часовник, чийто портфейл
няма как да не е натъпкан с лири стерлинги. Щом слиза от борда, Фосет
се озовава заобиколен от още търговци: цейлонци, тамилци,
мюсюлмани, всички скупчени на базара и опитващи се да продадат
стоката си. Въздухът е наситен от аромати на сушени чаени листа,
ванилия и какао и по-острата миризма на сушена риба, ала вече не с
мириса на море, а подправена с къри. Пълно е с разни чудати образи:
астролози, амбулантни търговци, перачи, сладкари, барабанисти,
просяци. За да стигне до Бадула, на около сто и петдесет километра
навътре в сушата, Фосет наема волска каруца, която затраква и
заскърцва, щом каруцарят шибва с камшик задницата на вола и той
поема по планинския път покрай оризища и чаени плантации. В Бадула
Фосет пита британец, собственик на плантация, дали е чувал за място,
наречено Гала-пита-Гала.
– Боя се, че нищо не мога да ви кажа – отвръща му. – Нагоре има
руини, наричани „Кралската баня“, което някога може да е било
резервоар или нещо такова, но колкото до скали... Дявол го взел, тук са
все скали!
 Съветва Фосет да говори с местния старейшина на име Джумна Дас,
потомък на кралската династия Кандиян, управлявала страната до 1815
година.
– Ако някой може да ви каже къде е Гала-пита-Гала, това е той –
уверява го англичанинът.
Същата вечер Фосет намира Джумна Дас, който е висок възрастен мъж
с красива бяла брада. Дас обяснява, че според слуховете съкровището на
кралете Кандиян е заровено някъде в този район. Няма съмнение,
продължава той, че някъде в подножието на хълмовете на югоизток от
Бадула лежат археологически останки.
Фосет не успява да открие съкровището, но мисълта за скъпоценности
не напуска съзнанието му. „Дали хрътката изпитва най-голямо
удоволствие при преследването или при убиването на плячката си?“,
пита се. В един момент отново поема с карта. Този път с помощта на
екип от наети работници открива място, напомнящо пещерата,
описвана в бележката. Мъжете копаят часове наред и край тях се
издигат цели могили от пръст, ала откриват само късове от глинени
съдове и бяла кобра, която ги кара да се разбягат ужасени.
Въпреки неуспеха си Фосет не остава недоволен от опита си, тъй като
научава много.
– Цейлон е стара страна, а древните народи са притежавали повече
мъдрост от нас, днешните хора – казва Дас на Фосет.
Същата пролет, след като неохотно се завръща във Форт Фредерик,
Фосет научава, че ерцхерцог Франц Фердинанд, племенник на
австроунгарския император, възнамерява да посети Цейлон. Обявено е
галапразненство в негова чест, на което присъстват мнозина от
управляващия елит, включително Фосет. Мъжете са с дълги черни
фракове и бели копринени вратовръзки, а жените – в рокли с пищни
поли и толкова стегнати корсети, че едва дишат. В церемониалната си
униформа Фосет несъмнено е имал налагащо се харизматично
присъствие.
„Беше много харесван от жените“, споменава негов роднина. На едно
благотворително събитие репортер посочва: „Жените го гледаха с такова
благоговение, сякаш беше крал“. Фосет не се среща с Фердинанд, но
вниманието му е грабнато от по-привлекателна фигура – момиче,
наглед не повече от седемнайсет-осемнайсетгодишно, с бледа кожа и
кестенява коса, прибрана във висока прическа. Името ѝ е Нина Агнес
Патерсън и е дъщеря на колониален магистрат.
Въпреки че Фосет никога не си го признава, вероятно е изпитал някои
от желанията, които толкова са го ужасявали. (Сред документите си пази
предупреждение на гадателка: „Най-голямата опасност за теб иде от
жените, които привличаш силно и към които сам си привличан, но те
по-често ти носят мъка и беди, отколкото нещо друго.“) Тъй като
обичаят не допуска да отиде при Нина и да я покани на танц, трябва да
открие някой, който да го представи официално. Това и прави.
Макар на пръв поглед да е винаги весела и с лек характер, Нина е много
начетена млада жена. Говори немски и френски, изучавала е география,
религиозни науки и познава Шекспир. Споделя донякъде дързостта на
Фосет (пропагандира за права на жените) и научното му любопитство
(обича да изследва острова и да чете будистки текстове).
На следващия ден Фосет пише до майка си, за да ѝ съобщи, че е открил
идеалната жена, единствената, за която иска да се ожени. Нина живее
със семейството си в противоположния край на острова, в Гале, в голяма
къща, пълна с прислуга, и Фосет често отскача дотам да я ухажва.
Започва да я нарича Вироглавата, защото, както споделя член от
семейството, „тя винаги държи да има последната дума“. Тя на свой ред
го кръщава Мопси заради непримиримата му упоритост. „Изпитвах
единствено възхищение към характера на Пърси: много сериозен и
дарен с великодушие човек“, казва Нина по-късно пред репортер.
На 29 октомври 1890 година, две години след запознанството им, Фосет
ѝ прави предложение.
– Животът ми би бил безсъдържателен без теб – казва ѝ.
Нина незабавно приема и семейството ѝ организира празненство, за да
отбележи случая. Но според роднини някои членове от семейството на
Фосет се възпротивили на годежа и го излъгали, че Нина не е дамата, за
каквато я мисли – с други думи, че не е девствена. Не е ясно защо
семейството се е противопоставило на брака и е излязло с такова
обвинение, но изглежда, майката на Фосет е била в центъра на
машинациите. По-късно в писмо до Конан Дойл нарича майка си
„глупава стара злобарка“, задето се е отнесла така зле към Нина, и
твърди, че „тя има много за изкупване“. Ала в дадения момент гневът
на Фосет се насочва не срещу майка му, а срещу Нина. Пише ѝ писмо, в
което казва: „Ти не си чистото младо момиче, за което те мислех“. И
после разваля годежа им.
В продължение на години не поддържат контакт. Фосет остава във
форта, откъдето вижда високо на скалите възпоминателния стълб за
холандска девойка, която през 1687 година скочила в морето и намерила
смъртта си, след като годеникът ѝ я изоставил. Междувременно Нина се
връща във Великобритания. „Отне ми дълго време да се съвзема от този
удар“, споделя тя по-късно пред репортер, макар да не разкрива
истинската причина за решението на Фосет. В крайна сметка тя среща
армейски капитан на име Хърбърт Кристи Причард, който или е в
неведение за обвиненията срещу нея, или е готов да ги преглътне, само
и само да я има. През лятото на 1897 година двамата се венчават. Но пет
месеца по-късно той е поразен от церебрална емболия. Нина споделя:
„Съдбата ме удари отново за втори път“. Мигове преди смъртта си
Причард ѝ казва: „Омъжи се за Фосет. Той е човекът за теб“. По това
време Фосет вече е открил измамата на семейството си и според
родственик пише на Нина с молба да го приеме отново.
„Мислех, че не ми е останала никаква любов към него – признава
Нина. – Убедена бях, че с бруталното си поведение е убил страстта, която
хранех.“ Ала когато се срещат отново, тя е неспособна да го отблъсне.
„Погледнахме се един друг и този път щастието бликна
безпрепятствено. Открихме се повторно.“
На 31 януари 1901 година, два дни след смъртта на кралица Виктория,
останала на трона близо шейсет и четири години, Нина Патерсън и
Пърси Фосет най-пос​ ле сключват брак и се установяват във военния
гарнизон в Цейлон. През май 1903 година се ражда първото им дете,
Джак. Прилича на баща си, но е с по-светлата кожа и по-фините черти
на майка си. „Извънредно красиво момче“, пише Фосет. Джак изглежда
невероятно надарен, поне на родителите си. „На седем месеца вече
тичаше, а на една година говореше свободно – хвали се Фосет. – Беше и
все още е физически и интелектуално много изпреварил връстниците
си.“
Макар че за съпругата и сина му Цейлон е „земен рай“, Фосет вече не го
свърта там, дразни се от ограниченията на викторианското общество.
Той е твърде много самотник, носи у себе си огромна амбиция и
упоритост („дързък до степен на безразсъдство“, както твърди близък
до него човек), изпитва прекалено голямо интелектуално любопитство,
та да се чувства на мястото си в офицерския корпус. Съпругата му
разпръсва донякъде негативните му настроения, но той си остава „вълк
единак“, както сам се определя, решен да дири свои пътеки, вместо да
използва отъпканите.
Тези пътеки го отвеждат до една от най-неконвенционалните фигури
от викторианската ера: Елена Петровна Блаватска, или както често е
наричана – мадам Блаватски. В някакъв момент в края на деветнайсети
век Блаватска, която твърди, че е окултист, е на ръба да основе трайно
религиозно течение. Марион Мийд, един от най-безпристрастните ѝ
биографи, пише, че приживе е била обсъждана по целия свят и хората са
водели яростни спорове дали е „гений, хитра измамница или просто
побъркана. По онова време за всяко от трите са могли да бъдат посочени
сериозни аргументи“. Родената в Русия през 1831 година Блаватска е
ниска и дебела, с изпъкнали очи и нагъната на няколко ката брадичка.
Лицето ѝ е толкова широко, та мнозина подозират, че е мъж. Тя се
представя за девственица (в действителност е имала двама съпрузи и
незаконен син) и за апологет на аскетизма (пуши по двеста цигари на
ден и ругае като войник). Мийд пише: „Тя надвишава по тегло повечето
хора, яде повече, пуши повече, ругае повече и визуализира небесните и
земни селения по начин, който кара всички предишни концепции да
бледнеят“. Поетът Уилям Бътлър Йейтс, който е напълно очарован от
нея, я описва като „най-хуманното създание на света“.
През 70-те и 80-те години на деветнайсети век тя пътува до Америка и
из Европа и набира последователи, омагьосани от загадъчното ѝ
излъчване и готически апетити, а най-вече от способностите ѝ уж да
левитира предмети и да разговаря с мъртвите. Възходът на науката през
деветнайсети век има парадоксален ефект: от една страна, подкопава
вярата в християнството и буквалната образност на Библията, от друга,
създава огромна празнота, очакваща някой да обясни загадките на
вселената, лежащи отвъд микроби, еволюция и капиталистическа
алчност. Джордж Бърнард Шоу пише, че може би никога преди хората не
са били толкова привлечени от „движене на масички, сеанси за
материализиране, ясновидство, гледане на ръка, гадаене по кристални
кълба и тям подобни“.
Новите възможности на науката за овладяване на невидими сили
често карат тези вярвания да изглеждат по-правдоподобни вместо по-
малко. След като фонографите могат да улавят човешки гласове и
телеграфите могат да изпращат съобщения от един континент до друг,
то защо да не може науката в крайна сметка да разкрие Отвъдното? През
1882 година някои от най-изтъкнатите учени в Англия основават
Дружество за изследване на паранормални явления. Сред членовете му
скоро се нареждат премиер министър и нобелови лауреати, както и
Алфред Тенисън, Зигмунд Фройд и Алфред Ръсел Уолас, който заедно с
Дарвин разработва теорията за еволюцията. Конан Дойл, създал в образа
на Шерлок Холмс олицетворение на рационалистичния ум, прекарва
години в опит да потвърди съществуването на феи и духове. „Бих казал,
че аз самият съм най-близкото подобие до Шерлок Холмс, и аз твърдя, че
са налице всички аргументи в защита на спиритуализма“, заявява
веднъж Конан Дойл.
Докато мадам Блаватски продължава да практикува изкуството на
медиум, тя постепенно насочва вниманието си към по-амбициозни
хоризонти. Тя твърди, че е проводник за братство на превъплътени
тибетски махатми, и се опитва да основе нова религия, наречена
теософия, или „мъдростта на боговете“. Теософията се опира основно на
окултни учения и източни религии, по-конкретно на будизма, и за
много хора от Запада представлява нещо като алтернативна култура,
съчетана с вегетарианство. Историкът Джанет Опенхайм отбелязва в
„Другият свят“: „За онези, които са искали да се разбунтуват срещу
ограниченията на викторианския етос – каквото и да са влагали в това
изплъзващо се на точна формулировка понятие, – ароматът на ерес
трябва да е бил особено притегателен, особено когато е бил поднасян
толкова невъзмутимо от външен за това общество човек като мадам
Блаватски“.
Някои теософи отнасят ереста още по-далеч и стават будисти, като се
превръщат в последователи на религиозни водачи в Индия и Цейлон,
обявили се против колониалното владичество. Сред тези теософи е по-
големият брат на Фосет, Едуард, който винаги е бил авторитет за Пърси.
Едуард бил запален алпинист и носел златен монокъл, в ранните си
години бил обявен за дете-чудо, на тринайсетгодишна възраст
публикувал епическа поема и помагал на мадам Блаватски в
проучванията и самото написване на нейния опус магнум от 1893
година „Тайната доктрина“. През 1890 година той пътува до Цейлон,
където служи Пърси, за да бъде посветен в Пансил, или обричане на
петте предписания на будизма, които включват обети да не убиваш, да
не пиеш алкохол и да не извършваш прелюбодеяние. Индийски вестник
отразява церемонията под заглавие „Приемането на един англичанин в
лоното на будизма“:
„Церемонията започна в 8:30 вечерта в светая светих на Будистката
зала, където върховният монах Сумангала изпита кандидата.
Удовлетворен от възгледите на господин Фосет, той заяви, че за него е
огромно удоволствие да представи господин Фосет, един просветен
англичанин. Господин Фосет се изправи и помоли върховния монах да го
посвети в Пансил. Върховният монах прие и задекламира
предписанията, които бяха повтаряни от господин Фосет. След
последния стих на „Петте предписания“ английският будист бе шумно
аплодиран от присъстващите негови съмишленици.“
При друг случай според членове на семейството Пърси Фосет, очевидно
вдъхновен от брат си, също приема посвещаване в Пансил – твърде
бунтарски акт за колониален офицер, от когото се очаква да заклеймява
будизма и да пропагандира християнството на острова. Във
„Викторианците“ британският романист и историк А. Н. Уилсън пише:
„В исторически момент, когато бялата раса налага империализъм в
Египет и Азия, има нещо величествено подривно в тези западняци,
които се отдават на Мъдростта на Изтока, колкото и изопачена и нелепа
да е формата ѝ“. Други учени посочват, че през деветнайсети и в
началото на двайсети век европейците – дори най-добронамерените –
придават екзотика на Изтока, което само спомага за легитимирането на
империализма. Поне в съзнанието на Фосет онова, на което е бил учен
през целия си живот за върховенството на западната цивилизация, е в
сблъсък с видяното отвъд пределите ѝ. „Аз престъпвах отново и отново
ужасните закони на традиционното поведение, но покрай тези си
прегрешения научих много“, казва той. През годините опитът му да
примири тези противостоящи сили, да балансира своя морален
абсолютизъм и културния релативизъм, го праща в смущаващи
противоречия и още по-големи ереси.
Сега това напрежение само подклажда неговия интерес към
изследователи като Ричард Франсис Бъртън и Дейвид Ливингстън,
ценени от викторианското общество, дори възвеличавани, при все че
успявали да живеят извън него. Фосет поглъща жадно сведенията за
техните приключения в таблоидите, бълвани от новите печатарски
машини с парно задвижване. През 1853 година Бъртън, предрешен като
мюсюлмански поклонник, успява да се промъкне в Мека. Четири години
по-късно в надпреварата да се открие мястото, откъдето извира Нил,
Джон Спик за малко не ослепява от инфекция и почти оглушава от
бръмбар, влязъл в ушния му канал. В края на 60-те години на
деветнайсети век мисионерът Дейвид Ливингстън, който също търси
извора на Нил, изчезва в сърцето на Африка и през 1871 година Хенри
Мортън Станли тръгва да го издирва, като изрича клетва: „Никой жив
човек няма да ме спре. Единствено смъртта може да ми попречи“.
Колкото и да е невероятно, десет месеца по-късно Станли постига успех
и поздравява издирвания със станалата прочута фраза „Доктор
Ливингстън, ако се не лъжа?“. Ливингстън, решен да продължи
проучванията си, отказва да се върне с него. Страдащ от артериален
тромб, дезориентиран, с вътрешен кръвоизлив и изтощен от глад, той
умира в североизточна Замбия през 1873 година. В последните си мигове
коленичи за молитва. По негова молба сърцето му е погребано там,
докато останалата част от тялото му е пренесена от последователите му
през континента церемониално, сякаш е светец, и е транспортирана до
Англия, където безкрайно множество от хора присъства на
поклонението му в Уестминстърското абатство.
По-късно Фосет се сприятелява с романиста, който най-ярко
пресъздава света на този викториански авантюрист и учен. Това е сър
Хенри Райдър Хагард. През 1885 година Хагард издава „Рудниците на цар
Соломон“, рекламата за която гласи, че е „най-удивителната книга,
писана някога“. Като много други приключенски романи, и този почива
на фолклорни разкази и легенди като тази за Светия граал. Станалият
пословичен герой Алан Куотърмейн е ловец на слонове, който издирва
съкровище от диаманти в Африка по карта, начертана с кръв. В. С.
Причет припомня думите на Е. М. Форстър как „романистът спуска кофа
в подсъзнанието“ и добавя, че Хагард стига до крайност, като
„инсталира смукателна помпа. Той източва целия резервоар от скрити
желания на читателската публика“.
На Фосет не му е нужно да търси далеч, за да види желанията си
изложени на хартия. След като изоставя теософията, по-големият му
брат Едуард се насочва към популярната приключенска литература и за
известно време е прославян като английския Жул Верн. През 1894
година той издава „Погълнати от земетресение“, роман за група
приятели, попадащи в подземен свят, където откриват динозаври и
канибалско племе.
Ала следващият роман на Едуард е този, който най-силно възбужда
фантазиите на брат му и в много отношения е мрачно предсказание за
бъдещето на Пърси. „Тайните на пустинята“ е издаден през 1895 година
с кървавочервена корица и рисунка на изследовател с островърх шлем с
каишка под брадата, който виси на въже на стената на дворец.
Историята е за аматьор картограф и археолог на име Артър Манърс,
който е самото олицетворение на викторианско здравомислие.
Финансиран от научно ведомство, Манърс, „най-дръзкият от всички
пътешественици“, изоставя английската провинция, за да изследва
опасния регион на централна Арабия. Манърс настоява да пътува сам
(„вероятно, за да не се налага да споделя с друг славата, която
евентуално го очаква“) навътре в Голямата червена пустиня в търсене
на непознати племена и археологически руини. След като минават две
години без никаква вест от него, мнозина в Англия се опасяват, че е
умрял от глад или е взет в плен от някое племе. Трима колеги на Манърс
предприемат спасителна мисия с бронирано превозно средство, което
единият от тях е конструирал – футуристична чудесия като
подводницата на Верн в „20 000 левги под водата“, отразяваща прогреса
и страховитите възможности на европейската цивилизация.
Експедицията се позовава на доклади от Манърс, че се насочва по посока
на прословутия Оазис на газелите, за който се говори, че съдържа
„странни руини, реликви от раса, несъмнено притежавала някога
голяма мощ, но вече напълно забравена“. Всеки, който се опитвал да го
достигне, изчезвал или бивал убит. Докато приятелите на Манърс се
приближават към оазиса, им свършва водата и се опасяват, че „самите
ние, дето очаквахме да бъдем спасители, сме обречени“. И тогава зърват
искряща водна площ – Оазиса на газелите. Край него са руините на храм,
пълен със съкровища. „Преливах от възхищение към забравената раса,
сътворила всичко това“, споделя разказвачът.
Изследователите откриват, че Манърс е държан в плен в храма,
измъкват го и го качват във високоскоростния танк. Нямат време да
вземат никакви артефакти, с които да докажат пред света откритието
си, и разчитат на Манърс да убеди „скептиците“. Ала един член на
експедицията, който възнамерява да се върне и да направи разкопки
преди всички останали, казва за Манърс: „Надявам се да не е много
конкретен и да не спомене точните географска дължина и ширина“.
Един ден Фосет поема от Форт Фредерик към сушата през гъстата
растителност от лиани и бодливи храсти. „Нявсякъде около мен са
звуците на дивата природа“, пише той за цейлонската джунгла. След
часове стига до онова, което търси: наполовина заровена стена,
изрисувана със стотици образи на слонове. Това са останки от древен
храм и навсякъде около себе си Фосет вижда присъединени руини:
каменни колони, дворцови арки и будистки храмове. Те са част от
Анурадхапура, град, построен преди повече от две хиляди години. Както
пише един съвременник на Фосет, „градът е изчезнал като сън... Къде са
ръцете, които са го издигнали, хората, дирещи подслона му в палещата
жега?“. По-късно Фосет пише на приятел, че „старият Цейлон е затрупан
под гори и плесен... Има тухли, изчезващи будистки храмове и
необясними могили, ями и надписи“.
Фосет вече не е хлапак, надхвърлил е трийсет и не му е по сърце да
прекара останалата част от живота си, местейки се от един военен
гарнизон в друг, изолиран във фантазиите си. Той иска да стане
„географски воин“ по определението на Джоузеф Конрад, човек, „носещ
в гърдите си искра от свещения огън“, който разбулва по тайни
географски дължини и ширини загадките на човечеството. Знае, че има
само едно място, подходящо за него: Кралското географско дружество в
Лондон. То е дало тласък на Ливингстън, Спик и Бъртън и е родило
викторианската епоха на откривателст​ вото. У Фосет няма съмнение, че
то ще му помогне да реализира, както се изразява, „моята съдбовна
предопределеност“.
 5
Бели петна по картата
–Ето, пристигнахме. Кралското географско дружество – съобщи
шофьорът, когато таксито ми спря пред вход срещу Хайд парк в една
февруарска сутрин на 2005 година. Сградата напомняше пищно имение,
каквото и в действителност е била, преди Дружеството, в нуждата си от
повече пространство, да я купи през 1912 година. Беше висока три етажа,
изградена от червени тухли, касетирани прозорци, колони и надвиснал
покрив, облицован с медна ламарина, с няколко разпръснати по него
комина – досущ детската представа за замък. Покрай фасадата имаше
статуи в цял ръст на Ливингстън, с типичните за него географска карта
и туристически бастун, и на Ърнест Шакълтън, изследователя на
Антарктика, с тежки ботуши и увит в шалове. На входа попитах
охраната за местонахождението на архива, който се надявах да хвърли
повече светлина върху кариерата на Фосет като изследовател и върху
последното му пътешествие.
Когато за пръв път се обадих на Джон Хеминг, бивш директор на
Кралското географско дружество и историк, специализиращ в
бразилските индианци, за да го попитам за изследователя на Амазонка,
той каза:
– Да не би да сте от ония смахнати, дето са обсебени от Фосет?
На онези от Дружеството явно им бе дошло до гуша от хора, захласнати
от съдбата на изследователя. Въпреки изминалото време и силно
намалялата вероятност той да бъде открит, фанатизмът на такива се
увеличаваше, вместо да намалее. Десетилетия наред те бяха досаждали
на дружеството за информация, сътворявали бяха свои собствени
чудати теории и бяха поемали в дивата природа практически към
самоубийство. Често бяха наричани „маниаците по Фосет“. Човек,
тръгнал да издирва Фосет през 1995 година, беше писал в непубликувана
статия, че интересът му мутирал във „вирус“ и че когато се обадил в
дружеството за помощ, изнервен служител му казал за търсещите Фосет:
„За мен тези хора са луди. Напълно подвластни на мания“. Почувствах
се малко глупаво да се изтърся на дружеството с искане да получа всички
документи за Фосет, но архивът му, в който се пазят секстантът на Чарлс
Дарвин и оригиналните карти на Ливингстън, бе отворен за широката
общественост едва от няколко месеца и можеше да се окаже безценен.
Служител на пропуска ми даде карта, позволяваща ми достъп до
сградата, и аз тръгнах по обширния мраморен коридор покрай салон за
пушене и помещението с картите, облицовано с орехова ламперия,
където някога са се събирали изследователи като Фосет. Неотдавна бяха
добавили модерен стъклен павилион, но обновяването не бе
разпръснало анахронистичната атмосфера, царяща в тази институция.
Ала по времето на Фосет дружеството е подпомог​ нало
осъществяването на един от най-невероятните подвизи на
човечеството: картографирането на света. Може би няма друго дело,
нито дори изграждането на Бруклинския мост или на Панамския канал,
което да съперничи на неговия мащаб и човешки усилия. Начинанието,
още от времето, когато древните гърци положили основните принципи
на усъвършенстваната картография, е отнело стотици години, струвало
е милиони долари и хиляди хора са изгубили живота си, отдадени на
него, но в края му постиженията са толкова невероятни, че малцина
могат да си припомнят как е изглеждал светът преди или как точно е
осъществено всичко.
В коридор на сградата на Кралското географско дружество забелязах на
една стена гигантска карта на земното кълбо от седемнайсети век. По
полетата бяха изрисувани морски чудовища и дракони. В продължение
на векове картографите нямало как да знаят какво съществува на по-
голямата част от територията на земята. Твърде често празнините били
запълвани с фантастични кралства и животни, сякаш измисленото,
колкото и плашещо да било, не всявало такъв ужас като истински
неизвестното.
По време на Средновековието и Ренесанса географските карти
изобразявали птици в Азия, които разкъсвали хора, светеща в тъмното
птица в Германия, чудати хора в Индия с по шестнайсет пръста или
кучешки глави, хиени в Африка, при чиито сенки кучетата занемявали,
и звяр, наречен кокатрикс, който убивал само с дъха си. Най-
страховитото място на картата била страната Гог и Магог, за която в
Книга на пророк Езекил се предупреждава, че един ден армиите ѝ ще се
спуснат от север „като облак“, за да изтрият израилтяните от лицето на
земята.
В същото време географските карти изразявали веч​ ния стремеж към
нещо по-привлекателно: земен рай. Картографите включвали като
централни забележителности Извора на младостта, за който Понсе де
Леон кръстосал Флорида през шестнайсети век, и Райската градина, за
която енциклопедистът от седми век Исидор от Севиля твърди, че там
присъствали „всички видове дървета и овошки, включително дървото
на живота“.
През дванайсети век тези трескави видения се възбуждат от писмо,
появило се в двора на византийския император, написано от някой си
крал Презвитер Йоан. В него се казвало: „Аз, Презвитер Йоан, върховен
господар, с моето изобилие от богатства и добродетели властвам над
всички създания под небето. Седемдесет и двама крале ми отдават
почит. – Нататък продължавало така: – В нашата земя се леят щедро
мляко и мед. На територията ни няма отрова, която да навреди, нито
шумни крякащи жаби, нито скорпиони и в тревата не пълзят змии. Тук
не могат да виреят отровни твари, нито да упражняват смъртоносната
си мощ“. Макар писмото вероятно да било написано като алегория, било
прието като доказателство за съществуването на земен рай, който
картографите поставили в неизследваните територии на Изтока. През
1177 година папа Александър III пратил личния си лекар да отнесе на
„скъпия Христов син, прочутия върховен владетел на индийците,
неговите поздрави и апостолическа благословия“. Лекарят така и не се
върнал. И все пак Църквата и кралските дворове векове наред
продължавали да пращат емисари да открият това легендарно кралство.
През 1459 година начетеният венециански картограф Фра Мауро създава
най-обхватните карти на света. Най-сетне митичното кралство на
Презвитер Йоан е премахнато от Азия. Вместо това в Етиопия Мауро
поставя надпис „мястото на основната резиденция на Презвитер Йоан“.
Дори и вече през 1740 година по-малко от сто и двайсет места на
планетата са коректно картографирани. Тъй като не съществуват точни
портативни часовници, навигаторите нямат средства да определят
географската дължина, която най-лесно се измерва като функция на
времето. Кораби се сблъсквали със скали и шелфове, като капитаните им
били убедени, че са на стотици мили навътре в морето; загубите
възлизали на хиляди хора и товари за милиони долари. През 1714 година
парламентът обявява, че „установяването на географската дължина е от
огромна важност за Великобритания с оглед безопасността на военните
и търговските кораби и развитието на търговията“. По тази причина се
предлага награда от двайсет хиляди лири – еквивалентът на днешни
дванайсет милиона долара – за „практично и полезно“ решение. Някои
от най-блестящите учени се заемат да решат проблема. Повечето се
надяват да използват положението на луната и звездите, за да определят
времето, но през 1773 година Джон Харисън е признат за победител с
неговото далеч по-осъществимо решение: тежащ килограм и половина
хронометър, инкрустиран с диаманти и рубини.
Въпреки успеха му часовникът на Харисън не може да преодолее
основното препятствие пред картографите: разстоянието. Европейците
все още не са пътували до най-далечните места на земята – Северния и
Южния полюс. Не са проучени и повечето от вътрешността на Африка,
Австралия и Южна Америка. Картографите надписват тези територии
върху картата с една предизвикателно дразнеща дума: „неизследвани“.
Накрая, през деветнайсети век, с непрестанното разрастване на
Британската империя няколко английски учени, адмирали и търговци
стигат до убеждението, че е нужно ведомство, което да създаде карта на
света въз основа на наблюдение, а не на представи. Това щяла да е карта,
в която да са очертани не само контурите, но да е посочено кое лежи в
тях. Така през 1830 година се ражда Кралското географско дружество. В
уводното си обръщение то обявява, че ще „събира, анализира и
отпечатва нови интересни факти и открития“, ще създаде хранилище
от „най-добрите книги по география“ и „пълна колекция от географски
карти“; ще набави най-усъвършенстваното землемерно оборудване; ще
съдейства на изследователи да тръгват на своите пътешествия. Всичко
това е част от целта да се картографира всяко кътче на земята. „Няма
квадратен фут на повърхността на планетата, където членовете на
Дружеството да не се опитат да достигнат – гарантира един от по-
късните президенти на институцията. – Това е нашата задача. В името
на нея съществуваме.“ И макар дружеството да е напълно в услуга на
Британската империя, то въплъщава нещо по-различно от предишната
епоха на откривателства, когато конквистадори като Колумб са
изпращани конкретно в търсене на Бог, злато и слава. В контраст
Кралското географско дружест​ во желае да изследва в името на
изследванията – в името на най-новия бог, Науката.
Само седмици след основаването си дружеството е привлякло близо
петстотин членове. „То е било съставено почти изключително от хора с
висок социален статус – отбелязва по-късно секретар на институцията и
добавя: – В този смисъл може да се разглежда като организация, в която
се очаква да членува всеки, извоювал си име в обществото.“ В
първоначалния списък на членовете са видни геолози, хидрогеолози,
естествоизпитатели, астрономи, офицери, както и херцози, графове и
носители на рицарско звание. Дарвин става член през 1838 година
заедно с един от синовете си, Ленард, който през 1908 година е избран за
президент на дружеството.
Дружеството спонсорира все повече експедиции по целия свят и
привлича към редиците си не само търсачи на приключения, учени и
видни личности, но също и ексцентрици. Промишлената революция не
само е поставила нисшите класи в ужасни условия, но е довела до
натрупване на безпрецедентно богатство у членове на средната и висша
класа във Великобритания, които внезапно могат да си позволят да
превърнат пътешествията в хоби, запълващо всичкото им време.
Именно това е причината за прииждането на толкова много аматьори по
времето на викторианското общество. Кралското географско дружество
се превръща в рай за подобни хора, както и за някои по-бедни членове
като Ливингстън, на които е помогнато с финансиране. Мнозина са
странни птици дори по викторианските стандарти. Ричард Бъртън с
такава жар прегръща атеизма и защитава полигамията, че веднъж,
докато е на експедиция, съпругата му вмъква в началото на един от
ръкописите му за публикуване следния надпис: „Настойчиво
възразявам срещу неговите религиозни и морални убеждения,
противоречащи на добър и достоен живот“.
Не е за чудене, че такива членове са довели до твърде разнороден
членски състав. Бъртън си припомня как на събрание, на което
присъстват съпругата и семейството ѝ, толкова се ядосал от обидно
изказване на негов колега, че размахал срещу публиката показалката си,
а присъстващите изглеждали, „сякаш сред тях е скочил тигър или като
че щях да забия показалката си като копие в изправения между редовете
мой опонент. Ситуацията се нажежи още повече от това, че братята и
сестрите на жена ми се мъчеха да удържат баща си, стар човек, така и
несвикнал с публични речи, който бавно се надигна в нямо
възмущение, като чу да ме обвиняват в погрешни твърдения“. Години
по-късно друг член признава: „Изследователите като че не са най-
надеждните хора за изграждане на дружество. Може да се каже, че са
станали изследователи тъкмо защото са донякъде антисоциални и им е
нужно на редовни интервали да се отдалечават възможно най-много от
ближните си“.
В дружеството се разразяват спорове на тема трасето на реки и
планини, границите на населени места, размерите на океаните. Не по-
малко напрегнати са дебатите на тема кой заслужава признание за
направено откритие и последващите от него слава и богатство. В
дискусиите често са намесвани фундаментални въпроси на морала и
човешкото съществуване: Дали новооткритите племена са диваци или
цивилизовани? Редно ли е да бъдат покръстени в християнската вяра?
Произхожда ли цялото човечество от една древна цивилизация и ако не,
то от колко? Стремежът да се даде отговор на подобни въпроси често
противопоставя така наречените „салонни“ географи и теоретици,
анализиращи получените данни, на врелите и кипели изследователи,
занимаващи се с полева дейност. Висш служител на дружеството мъмри
африкански изследовател за предположенията му с думите: „От вас се
иска точно да изложите какво сте видели и да оставите на учените у
дома да анализират данните, събрани от много пътешественици, за да
формират теория“. Изследователят Спик на свой ред порицава
географите, които „си седят у дома по пантофи и критикуват
вършещите реалната работа“.
Може би най-яростната вражда е по повод извора на Нил. След като
през 1858 година Спик заявява, че е открил откъде реката води началото
си, а именно от езеро, кръстено Виктория, много от членовете на
дружеството, начело с бившия му спътник в пътешествията Бъртън,
отказват да му повярват. Спик казва за Бъртън: „Той е от хората, дето се
имат за непогрешими, и никога не би си признал, че не е на прав път“.
През септември 1864 година двамата мъже, които някога са се грижили
един за друг и са спасявали взаимно живота си по време на експедиция,
трябвало да се изправят един срещу друг като опоненти на публично
събрание. Лондонският „Таймс“ го нарича „гладиаторско зрелище“. Но
точно преди началото на събранието публиката е информирана, че Спик
няма да дойде: предишния ден отишъл на лов и бил открит мъртъв с
причинена от самия него огнестрелна рана. „Боже мой, самоубил се е!“,
твърди се, че възкликнал Бъртън и се олюлял на сцената. По-късно бил
видян облян в сълзи да повтаря отново и отново името на някогашния
си съратник. Макар че никога не се разбрало със сигурност дали
изстрелът е бил умишлен, мнозина също като Бъртън подозирали, че
именно продължителната вражда е тласнала мъжа, покорил пустинята,
да посегне на живота си. Десетилетие по-късно твърдението на Спик, че
е открил източника на Нил, се потвърждава категорично.
През ранните години от съществуването на дружест​ вото никой член
не олицетворява ексцентричността и дръзката мисия на организацията
по-ярко от сър Франсис Галтън. Той е братовчед на Чарлс Дарвин, още на
четиригодишна възраст умеел да чете и рецитира на латински.
Сътворил безброй изобретения, сред които цилиндър с вентилация;
машина, наречена Енергизатор, която периодически му мокрела главата,
за да го държи буден в безкрайните му проучвания; подводни очила;
парна машина с въртящо се витло. Той страдал от периодични нервни
кризи – заради „навехнат мозък“ по неговите думи – и имал
натрапчивата необходимост да измерва и преброява практически
всичко. Давал количествена оценка на чувствителността на
животинския слух, като използвал бастун, издаващ приглушено
свиркане; ефикасността на молитвата; средната възраст при смърт за
всяка професия (адвокати: 66,51; лекари: 67,04); точното количество
въже, нужно да прекърши врата на престъпник, без да се стига до
обезглавяване; нивата на скука (на събранията на Кралското географско
дружество броял нервните въртения на хората в публиката). Галтън,
абсолютен расист като много от колегите му, станал прословут с опита да
измери нивата на интелигентност у хората и по-късно се прочува като
бащата на евгениката.
В друго време манията на Галтън по количествени оценки би го
откроила като сбъркан. Но, както веднъж посочва еволюционният
биолог Стивън Джей Гулд, „никой човек не е изразявал така добре
обсебеността на епохата от числа като прославения братовчед на Чарлс
Дарвин“. И никъде тази му страст не била споделяна повече, отколкото в
Кралското географско дружество. През петдесетте години на
деветнайсети век Галтън, който наследил достатъчно пари, та да избегне
бремето на конвенционална кариера, става член на Дружеството и с
неговата благословия и насоки тръгва да изследва южна Африка. „Бях
завладян от страст към пътешествията – пише той, – сякаш бях
прелетна птица.“ Той картографира и документира всичко възможно:
географски ширини и дължини, топография, животни, климат,
племена. Завръща се с почести и е удостоен със златния медал на
Кралското географско дружество, най-престижната награда за
изследовател практик. През 1854 година Галтън е избран в управителния
орган на дружеството, в който остава през следващите четири
десетилетия на различни длъжности, включително почетен секретар и
вицепрезидент. Галтън, заедно със своя екип от мъже – всички са мъже,
докато след гласуване в края на деветнайсети век биват приети двайсет
и една жени – започват да атакуват, както се изразява Джоузеф Конрад
за такива войнстващи географи, „от север на юг, и от изток на запад,
като извоюват по малко истина тук и там, а понякога биват погълнати
от загадката, на чието разбулване са отдали сърцата си“.
– Какви материали търсите? – попита ме една архивистка.
Слязъл бях в малката читалня в сутерена. Библиотечни рафтове,
осветени от луминесцентни лампи, бяха претъпкани с пътеводители,
атласи и подвързани екземпляри на годишниците на Кралското
географско дружество. Повечето от колекцията, съдържаща над два
милиона карти, артефакти, снимки и доклади от експедиции, бе
преместена неотдавна от така наречените „дикенсови условия“ в
климатизирани катакомби и виждах как служители влизат и излизат от
тях през странична врата.
Когато съобщих на архивистката, че търся документите за Фосет, тя ме
изгледа някак особено.
– Какво има? – поинтересувах се.
– Ами, да кажем просто, че мнозина, които проявяват любопитство
към документите за Фосет, са малко нещо... – Тя замълча и изчезна в
катакомбите.
Докато чаках, прелистих няколко доклада за експедиции, спонсорирани
от дружеството. Един описваше експедиция от 1844 година, водена от
Чарлс Стърт и помощника му Джеймс Пул, чиято цел била издирването
на легендарно море в рамките на Австралийската пустиня. „Жегата е
толкова силна, че косите ни престанаха да растат, ноктите ни станаха
чупливи като стъкло – пише Стърт в дневника си. – У всички ни се
забелязват признаци на скорбут. Страдаме от ужасно главоболие, болки в
крайниците, подути и разранени венци. Господин Пул непрекъснато се
влошаваше: кожата върху мускулите му почерня и вече не командваше
долните си крайници. На 14-и внезапно издъхна.“ Морето в сушата
изобщо не бе съществувало и този отчет ме накара да осъзная колко
много от откритията за света се основават повече на провали, отколкото
на успех – на тактически грешки и недостижими мечти. Дружеството
може да бе покорило света, но не и преди светът да покори членовете
му. Сред дългия списък на жертвите Фосет съставляваше отделна
категория: нито жив, нито мъртъв или, по думите на един писател,
беше един от „живите мъртви“.
Архивистката скоро се върна с половин дузина папки. Когато ги тропна
върху масата, от тях се вдигнаха облачета прах.
– Трябва да си ги сложите – инструктира ме тя и ми подаде чифт бели
ръкавици.
Надянах ги на ръцете си и отворих първата папка: пълна беше с писма
върху пожълтяла крехка хартия. На много от страниците бяха изписани
невъзможно малки наклонени думи, подобни на код. Това беше
почеркът на Фосет. Взех един от листовете и го поставих пред себе си.
Писмото беше с дата от 1915 година и започваше с обръщението „Драги
Рийвс“. Името ми беше познато. Отворих един от годишниците на
Кралското географско дружество и затърсих по индекса му. Едуард
Айърст Рийвс беше работил като куратор на географските карти във
ведомството между 1900 и 1933 година.
Папките съдържаха кореспонденция, продължила повече от две
десетилетия между Фосет и висши чиновници на дружеството. Много от
писмата бяха адресирани до Рийвс или до сър Джон Скот Келти, секретар
на дружеството от 1892 до 1915 година, а по-късно негов вицепрезидент.
Имаше също десетки писма от Нина, от правителствени служители,
изследователи и приятели относно изчезването на Фосет. Знаех, че ще
ми отнеме дни, ако не и седмици да прегледам всичко, при все това
изпитах приятно вълнение. Пред мен беше пътна карта за живота и
смъртта на Фосет.
Вдигнах едно от писмата към светлината. Беше от 14 декември 1921
година. В него се казваше: „Несъмнено горите скриват следи от изгубена
цивилизация от най-неочаквано и изненадващо естество“.
Отворих репортерския си бележник и започнах да си водя записки. В
едно от писмата се споменаваше, че Фосет получил „диплома“ от
Кралското географско дружество. Никъде не бях срещал да се споменава,
че дружеството е раздавало дипломи, и попитах архивистката защо
такава е била присъдена на Фосет.
– Вероятно се е включил в една от програмите за обучение на
дружеството – отговори тя. Отиде до един рафт и зарови из разни
журнали. – Да, ето тук. Явно е изкарал курс и го е завършил около 1901
година.
– Твърдите, че се е обучавал, за да стане изследовател?
– Да, би могло така да се каже.
 6
Последователят
Фосет не иска да закъснява. Денят е 4 февруари 1900 година и той
просто трябва да стигне от хотела си в Редхил, Съри, до Савил Роу № 1 в
лондонския район Мейфеър, ала нищо в града не мърда – или по-точно,
всичко е в движение. Хора, разнасящи табла с обяви. Касапски чираци.
Чиновници. Теглени от коне омнибуси. И онзи странен звяр, нахлул по
улиците, който подплашва коне и пешеходци: автомобилът.
Първоначално законът задължава шофьорите да се движат със скорост,
не по-голяма от три километра в час, и пред автомобила да се движи
човек, развяващ червен флаг, но през 1896 година скоростта е вдигната
на осем километра в час. На всяка крачка Фосет вижда старото и новото
във война: електрически лампи по модерните улици с гранитна
настилка, газови лампи по повечето калдъръмени пресечки; метрото
фучи под земята като някоя от научнофантастичните приумици на
Едуард Фосет; мяркат се велосипеди, само допреди няколко години
последен крясък на модата, а сега вече твърде семпли и обикновени.
Дори миризмите сякаш се бият: традиционната воня на конски
изпражнения и новият лъх на бензин. Фосет има чувството, че
наблюдава едновременно минало и бъдеще.
Откакто преди четиринайсет години е напуснал Англия, за да служи в
Цейлон, Лондон като че е станал по-пренаселен, по-мръсен, по-
модерен, по-богат, по-беден, повече от всичко. С над четири и половина
милиона жители Лондон е най-големият град в света, по-голям от
Париж и Ню Йорк. Цветарки подвикват „Свежа нацъфтяла стока,
насам!“, вестникарчета се дерат: „Страховито убийство!“.
Фосет си пробива път през тълпите и се мъчи да опази дрехите си
чисти от саждите, носещи се от въглищните пещи, които се смесват с
лондонската мъгла, за да образуват своеобразна черна мръсотия, която
прониква навсякъде: дори ключалките на къщите трябва да бъдат
предпазвани с метални пластини. Навред има конски изпражнения –
„лондонската кал“, както ги наричат за по-прилично, – които, макар да
са почиствани от улични метачи и да са продавани от врата на врата
като градински тор, пак се валят на всяка крачка. Фосет завива по
елегантна улица в Бърлингтън Гардънс, далеч от бардаци и фабрики. На
ъгъла има красива къща с каменна фасада и вдаден навътре вход. Това е
Савил Роу № 1. Отпред виси табела с плътни букви: „Кралско географско
дружество“.
Фосет влиза в триетажната сграда – дружеството още не се е
преместило край Хайд Парк – със съзнанието, че влиза във вълшебно
място. Над входната врата има прозорец във формата на полусферичен
фенер; всяка от плоскостите му представя паралелите и меридианите на
глобуса. Фосет минава покрай офиса на шефа на канцеларията и двамата
му помощници, покрай стълбище, водещо към заседателна зала, и стига
до помещение със стъклен покрив. Нахлува слънчева светлина и
прашните ѝ лъчи осветяват глобуси и диаграми. Това е помещението с
географските карти и обикновено в дъното му седи мъжът, когото Фосет
търси: Едуард Айърст Рийвс.
Рийвс наближава четиресет, има наченки на оплешивяване, нос,
подобен на клюн, и спретнато подстригани мустаци. Той е не само
куратор на географските карти, но и главен инструктор по
землемерство, а също така човекът, натоварен да превърне Фосет в
джентълмен изследовател. Рийвс е много изкусен чертожник и е
постъпил на работа в дружеството на шестнайсетгодишна възраст през
1878 година като помощник на предишния куратор; така и не е забравил
усещането за преклонение, изпитвано от новодошлите. „Колко добре си
спомням всичко – пише в своята автобиография „Възпоминанията на
един географ“. – С каква гордост, примесена със страх и трепет,
пристъпих за пръв път в това чудесно място, за което бях чел в книгите
и от което изследователи бяха изпращани по всички краища на света, а
после се връщаха да разказват за удивителните си открития и героични
приключения.“ За разлика от свадливите и с налудничав поглед членове
на дружеството, които са мнозинство, Рийвс има сърдечен и приятен
нрав. „Той има вродена способност да преподава – казва за него
колега. – Знае точно как да изложи нещата, та и най-тъпият ученик да
ги схване.“
Фосет и Рийвс отиват заедно на третия етаж, където са провеждани
курсовете. Франсис Галтън е уведомил всички кандидати, че скоро ще се
озоват допуснати в „обществото на мъже, чиито имена отдавна са им
били познати и пред които са се прекланяли“. В курса по землемерство
по същото време като Фосет е и Чарлс Линдзи Темпъл, който забавлява
колегите си с истории от службата си в Бразилия; лейтенант Т.
Данройтер, обсебен от колекциониране на пеперуди и насекоми; и още
Артър Едуард Сиймур Лафтън, който по-късно е застрелян от
мексикански бандити през 1913 година на трийсет и осем годишна
възраст.
Рийвс незабавно минава към деловата част. Ако Фосет и другите
курсисти се вслушат в инструкциите му, могат да се превърнат в
следващото поколение от изследователи. Рийвс ще ги научи на нещо,
което картографите не са могли да правят през по-голямата част от
историята: да определят точното си местоположение, където и да се
озоват.
 – Ако поставите на човек превръзка на очите и го отведете на която и
да било точка от повърхността на земята, да речем, нейде из Африка, и
после му свалите превръзката, той би могъл (стига да е добре обучен)
след кратко време да ви покаже на картата точното място, на което се
намира – казва Рийвс.
Нещо повече, ако Фосет и колегите му дръзнат да изкачат най-
високите върхове и да проникнат в най-гъс​ тите гори, биха могли да
нанесат на карта останалите неоткрити територии по света.
Рийвс показва поредица от странни предмети. Един прилича на
телескоп, прикрепен с винтове към кръгло метално колело. Рийвс
обяснява, че това е теодолит, с който може да се определи ъгълът между
хоризонта и небесните тела. Демонстрира им още инструменти –
изкуствени хоризонти, анероиди и секстанти, – после повежда Фосет и
останалите към покрива на сградата да изпробват оборудването. Мъглата
често възпрепятства наблюдението на слънцето и звездите, но сега те се
виждат достатъчно ясно. Географската ширина, казва им Рийвс, може да
бъде получена чрез измерване на ъгъла на слънцето по пладне спрямо
хоризонта или пък височината на Полярната звезда и всеки от
студентите се мъчи да използва приборите, за да определи
местоположението си – извънредно трудна задача за начинаещ. Когато
идва ред на Фосет, Рийвс го наблюдава изумен.
„Той схващаше изумително бързо всичко ново – спомня си по-
късно. – И макар никога преди да не беше боравил със секстант или с
изкуствен хоризонт за наб​ людение на звездите, още с първия опит
измери много точно надморската височина. Всеки, който го е пробвал,
знае, че по правило това се постига с дълъг опит.“
Фосет е учен не просто как да измерва, а как да вижда – да регистрира
и класифицира всичко наоколо си. Налични са два основни наръчника,
които да му помагат. Единият е „Изкуството на пътешестването“,
написан от Франсис Галтън за широката публика. Вторият е „Съвети към
пътешествениците“ под редакцията на Франсис Галтън и е нещо като
неофициална библия в дружеството. (Фосет ще вземе екземпляр от него
и на последното си пътуване.) В изданието от 1893 година се твърди:
„Когато един пътешественик не наблюдава, губи и той, и останалите“.
Нататък продължава: „Помнете, че основните и най-добри
инструменти на пътешественика са собствените му очи. Използвайте ги
постоянно и регистрирайте наблюденията си на място, като за целта
винаги имайте подръка бележник с номерирани страници и карта.
Записвайте всички съществени обекти в поредността на появяването
им: потоци, тяхната пълноводност, цвят; планински вериги, характера
и очевидната им структура и наличие на ледници, цвета и формите в
пейзажа, преобладаващи ветрове, климат... Накратко, описвайте за себе
си всичко, което виждате, още на момента“. (Нуждата от записване на
всяко наблюдение е толкова дълбоко вкоренена, че докато Робърт Фалкън
Скот бърза към Южния полюс, не спира да си води записки дори когато
хората му умират наоколо. Едни от последните думи в дневника му са:
„Ако бяхме оживели, имах много да разправям за твърдостта,
издръжливостта и куража на моите спътници и разказите ми биха
трогнали всяко английско сърце. Сега остава тези сурови бележки и
мъртвите ни тела да разкажат нашата история.“)
За да изострят способността за наблюдение на бъдещите изследователи,
наръчниците в комбинация със семинари, провеждани от дружеството,
предоставят основни познания по ботаника, геология и метеорология.
Курсистите са въведени и в зараждащата се сфера на антропологията,
която по онова време често е наричана „наука за диваците“. Въпреки че
викторианците вече имат контакт с чужди култури, в тази област
действат почти изключително аматьори и ентусиасти. (През 1896 година
във Великобритания има само един университетски преподавател по
антропология.) Също както Фосет е бил обучаван да вижда контурите на
земята, сега е наставляван да наблюдава Другите – онези, които в
„Съвети към пътешествениците“ са наричани „диваци, варвари, по-
слабо цивилизовани народи“. Наръчникът отново предупреждава всеки
курсист да се пази „от предразсъдъци, присъщи на европейския му
начин на мислене“, но в същото време добавя: „Установено е, че някои
раси са по-нископоставени спрямо други като обем и сложност на
мозъка и в това отношение австралийците и африканците отстъпват на
европейците“.
Също както при картографирането на света, съществуват
„инструменти“ за измервания на човека: рулетки и дебеломери да
изчисляване на телесните пропорции; динамометри за оценяване на
мускулната сила и пружинени везни за измерване на теглото; гипс за
снемане на отпечатъци; краниометър за отчитане на размерите на
черепа. „Когато е възможно, скелети и особено черепи трябва да бъдат
изпращани у дома за точна оценка“, се казва в наръчника. Разбира се,
това може да се окаже мъчно: „Никак не е безопасно да бъдат ядосвани
туземците, като се отнасят техните мъртъвци“. Твърди се, че не е
известно как „емоциите са проявявани от различните раси, така че си
струва да се забележи конкретно дали тяхното усмихване, смях,
мръщене, плач, изчервяване и пр. значимо се отличават по смисъл в
сравнение с нас“.
Фосет и съкурсниците му са обучавани на основните принципи за
планиране и провеждане на експедиция, както и на конкретни умения
като как да си направят възглавници от кал и как да изберат най-
добрите товарни животни. „Въпреки пословичния му инат магарето е
отлично и надеждно малко животно, несправедливо презирано от нас“,
изтъква Галтън и с присъщата му обсебеност изчислява, че магаре може
да носи приблизително трийсет килограма, кон – до петдесет килограма,
а камила – до сто и петдесет.
Преди потеглянето изследователят е наставляван да раздаде на всеки
член на експедицията си да подпише формално съгласие със силата на
договор. Галтън предоставя образец:
Ние, долуподписаните, съставляващи експедиция, която ще изучава
вътрешността на ..............................., водени от господин Х , с настоящото
се съгласяваме да поставим себе си (с коне и оборудване) изцяло и
безрезервно под негово разпореждане за горепосочената цел, от днешна
дата до завръщането ни в .............................. а при невъзможност това да
се случи, приемаме всички последствия, които могат да дойдат в
резултат.
Поотделно се наемаме да положим всички възможни усилия да
съдействаме за хармония в екипа и за успеха на експедицията. Като
свидетелство за горното се подписваме с имената си.
(Следват подписи.)
Курсистите са предупредени да не се държат господарски с хората си и
винаги да са нащрек за формирането на клики, за признаци на
недоволство и бунт. „Насърчавайте весела атмосфера, песни и закачки“,
съветва Галтън. Учи какво трябва да е отношението към местните
помощници: „Откровен, шеговит, но решителен маниер, съчетан с
повече увереност от тази, която чувствате, е най-подходящият за
туземците“.
Болести и травми могат да съкрушат групата и Фосет получава най-
основни медицински наставления. Научава, например, как да извади
развален зъб „с постоянен натиск и теглене“. При погълната отрова
наставленията са пострадалият незабавно да бъде накаран да повърне:
„Използвайте сапун или барут, ако нямате подръка съответните
медикаменти“. При ухапване от отровна змия се препоръчва запалване
на барут в раната или изрязване на инфектираната тъкан с нож. „После
обгорете областта около ухапаното с нажежен до бяло железен ръжен –
учи Галтън. – Артериите са разположени дълбоко и може да се отреже
или обгори безопасно толкова плът, колкото хващат пръстите ви при
ощипване. Следващата стъпка е да се приложи максимална енергия и
дори жестокост, за да се предотврати изпадането на пациента в летаргия
и сънливост, които са обичайните рекции при отравяне от змийско
ухапване, често завършващо със смърт.“ Третирането на кървяща рана –
примерно от стрела – е също тъй „варварско“. „Сипете вряща мазнина в
раната.“
Ала нищо не може да се сравни с ужасите на жаждата и глада. Един
номер е да се „възбуди“ слюнка в устата. „Това може да се направи, като
се сдъвче нещо, например листо; или като се държи в устата куршум
или гладък, неабсорбиращ камък, примерно късче кварц“, обяснява
Галтън. Фосет е инструктиран при гладуване да пие животинска кръв,
ако има такава в наличност. Скакалци и други насекоми също са ядливи
и могат да спасят живота на човек. („За да ги приготвите, откъснете
крачката и крилцата и ги опечете с малко мазнина в метален съд като
зърна кафе.“)
Налице е и заплахата от враждебни „диваци“ и „канибали“. Когато
навлиза в такива територии, изследователят е предупреден да се движи
под прикритието на мрака с готово за стрелба оръжие. За да заловиш
пленник, „изваждаш ножа си, захапваш го между зъбите и застанал над
него, поставяш пушката редом с теб. После възможно най-сръчно му
връзваш ръцете. Причината за тези предохранителни мерки е, че
диваците обикновено са здрави и пъргави и не ви трябва, докато се
мотаете с въжето или канапа, да държите заредената си пушка, дето
може да гръмне и в крайна сметка вие да пострадате“.
Накрая курсистите са съветвани как да процедират при смърт на член
от групата. Трябва да се напише подробен доклад за случилото се, който
да се потвърди с подписи от останалите в екипа. „Ако някой от хората се
изгуби, преди да продължите и да го изоставите на съдбата му, свикайте
формално групата и ги попитайте дали по тяхно мнение сте сторили
всичко възможно да го спасите, след което протоколирайте отговорите
им“, гласи инструкцията на Галтън. При смърт на спътник личните му
вещи трябва да бъдат прибрани, за да бъдат предадени на роднините му,
а тялото му да бъде достойно погребано. „Изберете добре маркирано
място, изкопайте дълбок гроб, покрийте го с тръни и го затрупайте с
тежки камъни като защита от хищни животни.“
След едногодишен курс Фосет заедно със съкурсниците си се явява на
финалния изпит. От курсистите се иска да демонстрират умения по
геодезия, което изисква добро разбиране на геометрия и астрономия.
Фосет е прекарал много часове да зубри заедно с Нина, която споделя
неговия интерес към изследователската работа и работи неуморно, за да
му помага. Ако се провали, той е наясно, че ще се върне на изходна
позиция и пак ще му се наложи да стане войник. Внимателно попълва
всички отговори. Когато завършва, подава работата си на Рийвс. И после
чака. Рийвс информира курсистите за резултатите им, в това число и
Фосет. Той е изкарал изпита – и нещо повече. В своите мемоари Рийвс
изрично упоменава Фосет, който е преминал изпита „с отличие“. Фосет е
успял, получил е сертификата на Кралското географско дружество или,
както той се изразява, „КГД направи от мен изследовател“. Сега му
трябва само мисия.
 7
Сушен сладолед и термочорапи
–Не можеш да тръгнеш ей така – заяви жена ми.
Погледнах към леглото, където бях струпал няколко чифта шорти и
маратонки „Адидас“.
– Имам си швейцарското армейско ножче – изтъкнах.
– Много ме успокои.
На следващия ден по нейно настояване се опитах да открия магазин, от
който да се оборудвам по-надеждно. Приятели ме насочиха към един от
многото в Манхатън, обслужващи растящия брой от туристи, офроуд
мотоциклетисти, маниаци по екстремни спортове и воини за през
уикенда. Магазинът буквално беше с размерите на промишлено хале и
когато влязох вътре, едва-що не ослепях. Имаше палатки с цветовете на
дъгата, каяци в бананова окраска, лилави планински велосипеди,
неонови сноуборди, висящи от тавана и по стените. Цели сектори бяха
посветени на препарати против насекоми, замразени сушени храни,
балсами за устни и слънцезащитни кремове. Имаше цял отдел за обувки
и чорапи, без да се включва отделното пространство с обувки за сняг. По
цяла редица рафтове бяха изложени термочорапи и по друга такава –
термобельо. Друга секция бе посветена на специализирани списания от
рода „Пристрастени към туризма“ и „С раница на гръб“, в които имаше
статии, озаглавени „Как да оцелееш при нападение от мечка“ и
„Последни кътчета на дива природа в Америка: 31 начина да откриеш
усамотение, приключения и... себе си“. Изглеждаше, че колкото повече
са намалели възможностите за истинско изследователство, толкова
повече са се увеличили средствата, предоставяни на желаещите да го
предприемат, както и формите, с които да го симулират – бънджи
скокове, сноубординг и прочие. Откривателството сякаш вече не бе
насочено към външната среда, а по-скоро към човешката душевност,
ако се съдеше по наръчници и брошури, призоваващи към „терапия
чрез къмпингуване сред дивата природа“ и „личностно израстване чрез
приключения“.
Стоях в пълно недоумение пред витрина, пълна с разни подобни на
часовници приспособления, когато млад сътрудник с издължени
жилести ръце се появи зад щанда. Имаше излъчването на човек, наскоро
завърнал се от Еверест.
– Мога ли да ви услужа с нещо? – попита ме.
– Какво е това нещо тук? – поинтересувах се.
– О, върховна джаджа. – Той отвори страничен панел и извади
предмета. – Всъщност е малък компютър. Показва температурата,
където и да се намирате. Също и надморската височина. Снабден е с
дигитален компас, часовник, аларма и хронометър. Няма устройство,
равно на него.
Осведомих се за цената и той каза, че е около двеста долара, но че няма
да съжалявам за похарчените пари.
– А това какво е? – посочих друга чудесия.
– Горе-долу същото. Плюс че отмерва сърдечния ви ритъм и е
подходящо за дневник. Ще съхрани всички данни, които пожелаете да
вкарате за метеорология, разстояния, надморско ниво – каквото ви
дойде наум. Какъв вид пътешествие планирате?
Когато обясних колкото можах намеренията си, той силно се
ентусиазира и аз се сетих за един от издирващите Фосет през трийсетте
години на двайсети век, който класифицира хората според реакциите
им на неговите планове:
Налице е типът Благоразумни, които отсякоха: „Това е извънредно глупаво
начинание“. Мнението на Мъдрите гласеше: „Това е извънредно глупаво
начинание, но поне ще си вземеш поука от него за друг път“. Имаше и
Романтици, убедени, че ако всички постоянно вършеха това, бедите на света
скоро биха приключили. Завистливците благодаряха на Бог, че няма да тръгнат
с мен. А имаше и друг сорт хора, които с варираща неискреност твърдяха, че
биха дали всичко да могат да ме придружат. Корект​ните се осведомяваха дали
познавам някого в тамошното посолство. Практичните обсъждаха надълго и
нашироко ваксинации и оръжия с различни калибри... Предвидливите ме питаха
направил ли съм завещание. Имаше ги и такива, дето са предприемали „нещо
такова навремето“, от тях получавах съвети как да се справя с мравките и как
маймунското месо било много хранително, че и това на гущери и папагали – на
вкус било почти като пилешко.
Продавачът явно беше от типа Романтици. Попита колко дълго ще
отсъствам. Отвърнах, че не знам – месец, може би по-дълго.
– Прекрасно! Супер! Така ще имате възможност да навлезе в
атмосферата. – После му хрумна нещо. Попита вярно ли, че в реките на
Амазония се въдела рибата кандиру. – Нали се сещате, оная, дето...
Не беше нужно да довършва въпроса си. Чел бях за почти прозрачното,
тънко като клечка за зъби създание в „Изследователските начинания на
Фосет“. Предизвик​ ваща повече страх от пираните, тя е един от малкото
биологични видове в света, които се изхранват изцяло с кръв. (Наричат
я „вампирската риба на Бразилия“.) Обичайно се впива в хрилете на
риба и изсмуква кръвта ѝ, но атакува също и отворите в човешкото
тяло – вагина или анус. Най-прочути са случаите на проникване в
мъжки пенис, където се загнездва трайно. Ако не бъде отстранена,
пострадалият е обречен на смърт и са налице сведения, че във
вътрешността на Амазония жертви са били кастрирани, за да бъдат
спасени. Фосет, който видял кандиру, хирургически отстранена от
мъжка уретра, казва: „Мнозина са загинали от тази риба, а
предсмъртната агония е ужасяваща“.
Като разправих на продавача каквото знаех за кандиру, той бързо се
трансформира от Романтик в Практичен. Макар че едва ли имаше
защита от подобно създание, той взе да ми описва всевъзможни
артикули, които революционизирали изкуството на къмпингуване:
устройство, което комбинираше дигитален термометър, фенерче, лупа и
свирка; вакуумиращи чували, в които можеш да сплескаш всичко;
швейцарски армейски ножчета с компютърен драйвер за съхраняване
на снимки и музика; бутилки за пречистване на вода, служещи и като
фенери; портативни душове със соларна енергия; каяци, сгъващи се до
размер на войнишка мешка; плаващо фенерче, за което не са нужни
батерии; шуби, дето могат да станат спални чували; палатки без колове;
таблетка, „унищожаваща вируси и бактерии за 15 минути“.
Колкото повече се впускаше той в обяснения, толкова по-дързък се
чувствах. Мога да се справя с това, казах си, като нахвърлях в кошницата
си няколко артикула в стил Джеймс Бонд. Накрая продавачът заключи:
– Досега никога не сте къмпингували, нали?
Помогна ми да избера нещата, които реално щяха да са ми нужни,
включително удобни туристически обувки, яка раница, синтетични
дрехи, суха замразена храна и мрежа против комари. Добавих за всеки
случай и портативен джипиес.
– Вече никога няма да се загубите – увери ме младежът.
Благодарих му от сърце и като стигнах до жилищната ни сграда,
натоварих оборудването в асансьора. Натиснах бутона за втория етаж.
Тъкмо преди вратата да се затвори, проврях длан да я спра. Нарамих
целия багаж, излязох от асансьора и вместо това се качих пеша по
стълбите.
Същата вечер, след като сложих сина си Закари да спи, извадих всички
вещи, които възнамерявах да взема за пътуването, и се заех да ги
опаковам. Сред тях имаше папка с най-важните документи за Фосет,
които бях копирал. Докато ги прелиствах, се спрях на писмо, в което се
споменаваше за нещо толкова „потайно“ по думите на Брайън Фосет, че
баща му никога не отворил дума на тази тема. В писмото пишеше, че
след като вече имал диплома от Дружеството, Фосет получил първото си
назначение от британското правителство през 1901 година. Заминавал за
Мароко и не като изследовател, а като шпионин.
 8
В амазонската джунгла
Идеалното прикритие. Отиваш като картограф с карти, телескоп и
мощен бинокъл. Проучваш целта си по същия начин, както изследваш
територия. Наблюдаваш всичко: хора, места, разговори.
В дневника си Фосет е нахвърлял списък с нещата, които британският
му контакт – човек, когото той нарича просто „Джеймс“ – е поискал от
него да разузнае: „вид на комуникационните артерии, села, вода, армия
и организация, въоръжение, политическа обстановка“. И не е ли по
същество изследователят лице, което прониква в чужди земи и се
завръща с тайни? През деветнайсети век британското правителство все
по-масово вербува агенти от средите на изследователи и картографи.
Това е начин не само да се внедрят хора в чужди територии с достоверна
наглед мисия, но и да се наемат надеждни експерти в набирането на
деликатни географски и политически данни, нужни на правителството.
Британските власти преобразуват Отдела за проучване на Индия в
открай докрай разузнавателно оперативно звено. Картографи са
обучавани да използват легенди и кодови имена („Номер едно“,
„Коментаторът“, „Главният коментатор“) и когато влизат в територии,
забранени за хора от Запада, да бъдат с добра маскировка. В Тибет много
разузнавачи се предрешват като будистки монаси, използват молитвени
броеници за измерване на разстояния (като всяко плъзнато мънисто
обозначава сто крачки) и молитвени барабани, за да крият в тях компаси
и листчета хартия с данни. Имат тайници в сандъците си, където
скътват по-големи инструменти като секстанти и сипват живак,
съществен за работата на изкуствения хоризонт, в паничките си за
милостиня. Кралското географско дружество е ако не съучастник в
подобни дейности, то в много случаи е наясно – в редиците му
изобилстват настоящи и бивши шпиони, включително Франсис
Йънгхъзбанд, който е президент на дружеството от 1919 до 1922 година.
В Мароко Фосет участва в африканска версия на „Голямата игра“, както
Ръдиард Киплинг нарича колониалното състезание за надмощие в
централна Азия. На своя тайнопис Фосет отбелязва, че си е „бъбрил“ с
висш марокански чиновник, който се е оказал „пълен с информация“.
Когато излиза извън главните пътища сред пустинята, където племена
отвличат или убиват отклонилите се чужденци, както твърди по-късно
Фосет, е нужно човек „да се предреши като мавър, а дори и тогава
пътуването е придружено с голям риск“. Фосет успява да се внедри в
султанския дворец и да шпионира самия султан. „Султанът е млад и слаб
по характер – пише той. – На първо място поставя личните си
удоволствия и прекарва времето си в колоездене, в което е много умел, в
игри с автомобили, механични играчки, фотография, билярд и
животинската си менажерия.“ Всичката тази информация Фосет
предоставя на „Джеймс“ и се връща в Англия през 1902 година. Това е
единственият случай, когато Фосет действа официално като шпионин,
но неговата съобразителност и наблюдателност привличат вниманието
на сър Джордж Таубман Голди, британски колониален администратор,
който през 1905 година става президент на Кралското географско
дружество.
В началото на 1906 година Голди привиква Фосет, който след
мароканското си пътуване служи в различни военни гарнизони, като
последното му назначение е в Ирландия. Голди е човек, с когото
общуването не е шега работа. Известен с будната си интелигентност и
избухлив нрав, той почти еднолично налага контрола на Британската
империя в Нигер през 80-те и 90-те години на деветнайсети век.
Шокира викторианското общество, като забягва в Париж с гувернантка.
Освен това е заклет атеист, проповядващ дарвиновата теория за
еволюцията. „Изпада в необуздан гняв от глупостта или
некомпетентността – пише един от биографите му. – Няма човек с по-
голяма нетърпимост към глупците от него.“
Фосет е въведен за среща в кабинета на Голди в Кралското географско
дружество и се изправя пред президента, „чиито сини очи пробиват
дупки у теб“ по думите на негов подчинен. По това време Голди е близо
шейсетгодишен и неизменно носи в джоба си тубичка с отрова за в
случай, че бъде поразен от инвалидност или неизлечима болест. По
спомените на Фосет Голди го пита:
– Знаете ли нещо за Боливия?
Фосет отвръща, че не, и Голди продължава:
– Човек обикновено си мисли за Боливия като за страна на покрива на
света. Голяма част от територията ѝ са планини, но на изток отвъд
планините има огромна територия от тропическа гора и равнини. –
Голди вади от бюрото си голяма карта на Боливия, която разстила пред
Фосет като покривка. – Това, майоре, е най-добрата карта на Боливия, с
която разполагам. Погледнете този регион! Пълен е с бели петна.
Голди сочи с пръст по картата и обяснява, че територията е дотолкова
неизследвана, че Боливия, Бразилия и Перу не могат да се споразумеят
дори за границите си: те са просто условни линии, прекарани през
планини и джунгли. През 1864 година споровете за граници с Парагвай
прерастват в един от най-ожесточените конфликти в историята на
Латинска Америка. (Избито е почти половината от парагвайското
население.) Поради невероятно голямото икономическо търсене на
каучук – „черното злато“, – който е в изобилие в този район на света,
залогът за прекарването на границите през амазонската джунгла е също
толкова голям.
– Може да възникне голям пожар от въпроса коя територия на кого
принадлежи – заключава Голди.
– Всичко това е много интересно – прекъсва го Фосет. – Но какво общо
имам аз?
Голди обяснява, че страните са назначили комисия за определяне на
границите и искат от Кралското ге​ ографско дружество безпристрастен
наблюдател, който да картографира въпросните граници – като се
започне с територия между Боливия и Бразилия, простираща се на
няколкостотин квадратни мили в непроходим терен. Експедицията ще
отнеме две години и няма гаранция, че членовете ѝ ще оцелеят. По тези
места болестите върлуват с пълна сила и индианците, атакувани
безмилостно от трапери, отмъкващи каучук, не се колебаят да убиват
натрапниците.
– Проявявате ли интерес да се наемете с това? – пита Голди.
По-късно Фосет споделя, че усетил как сърцето му започва да бие
ускорено. Замисля се за съпругата си Нина, която отново е бременна, за
сина си Джак, вече почти тригодишен.И все пак отговаря без колебание:
– Съдбата си е наумила да отида, така че друг отговор не може да има!
Тясното и мръсно пространство на кораба „Панама“ е изпълнено с
„бандити, кандидати за бандити и сбръчкани дърти негодници“ по
описанието на Фосет. Спретнат в бялата си риза с колосана яка, Фосет
седи до първия си помощник в експедицията, трийсетгодишен механик
и геодезист на име Артър Джон Чивърс, препоръчан от Кралското
географско дружество. Фосет убива времето, като учи испански, докато
други пътници пият уиски, дъвчат тютюн, играят на зарове и спят с
уличници. „По своему всички бяха добри хора – пише Фосет и добавя: –
За мен и Чивърс това беше полезно въвеждане в един аспект на живота,
непознат ни дотогава, и в процеса на него голяма част от английската ни
резервираност отпадна.“
Корабът спира на пристанище в Панама, където е в ход строителството
на канала – най-дръзкото начинание, предприемано от човек в опит за
укротяване на природата – и проектът дава на Фосет начална идея за
очакващото го: на кея са струпани десетки ковчези. От започването на
изкопните работи за канала през 1881 година повече от двайсет хиляди
работници са измрели от малария и жълта треска.
В Панама Сити Фосет се качва на борда на кораб за Перу, после
продължава с влак през Андите с техните заснежени върхове. Когато
влакът се изкачва на около четири хиляди метра надморска височина,
той го сменя с кораб и прекосява езерото Титикака („Колко странно да
видиш действащи параходи тук, на покрива на света!“), след което
отново се прехвърля на влак, който го отвежда през равнините до Ла
Пас, столицата на Боливия. Там чака повече от месец правителството да
осигури няколко хиляди долара – сума, далеч по-малка от тази, на която
е разчитал – за провизии и пътни разходи. Нетърпението му води до
свада с местни чиновници, която трябва да бъде изгладена от
британския консул. Накрая, на 4 юли 1906 година, той и Чивърс са
готови да потеглят. Натоварват мулетата с чай, консервирано мляко,
кондензирана супа, сардини в доматен сос, лимонада на прах и
бисквити с ядки кола, които според „Изследователските начинания на
Фосет“ имат „чудотворен ефект за поддържане на силите при
физическо напрежение“. Носят също геодезически инструменти,
пушки, въже, мачетета, мрежи против комари, буркани за събиране на
образци, въдици, стереоскопична камера, леген за промиване на злато и
дарове от рода на мъниста за срещнатите племена. Има и аптечка,
заредена с бинтове, йод срещу ухапвания от комари, калиев
перманганат за почистване на зеленчуци или рани от стрели; скалпел за
изрязване на плът, отровена от змийско ухапване или гангрена; а също
и опиум. В раницата си Фосет е пъхнал „Съвети към пътешествениците“
и своя дневник с любимите му стихотворения, които да рецитира в
пустошта. Едно такова, което често взема със себе си, е „Изследователят“
на Ръдиард Киплинг:
Има нещо скрито. Иди го намери.
Върви и потърси зад обсега на границите.
Нещо е спотаено там и чака те да го откриеш.
Върви!
Фосет и Чивърс се прехвърлят отвъд Андите и започват да се спускат
към джунглата. Фосет е с габардинени бричове, кожени ботуши,
широкопола шапка и шал около врата – стандартната му униформа на
изследовател. Проправя си път около канари, спускащи се на десетки
метри. Двамата се движат през виелица и виждат едва на няколко метра
пред себе си, но чуват как изпод копитата на товарните им животни се
отронват камъни и падат с шум в дълбоката клисура. Трудно е да се
повярва при този леден вятър, че отиват към джунгла. От надморската
височина чувстват замаяност и гадене. Добичетата кретат напред
задъхани, ноздрите им кървят от липсата на кислород. Години по-
късно, докато се придвижва през същата планина, Фосет ще изгуби
керван от двайсет и четири мулета. „Товарът на муле често се блъсва в
издадени скали, животното губи равновесие и с рев пропада в
бездната“, пише той.
От време на време Фосет и Чивърс се натъкват на мост, изработен от
палмови стъбла и жици, който минава над сто метра дълбока клисура и
се люлее лудешки под напора на вятъра като разкъсано знаме. Очите на
мулетата трябва да бъдат връзвани, тъй като се боят да преминат по
него. След като са подлъгани да го прекосят, всички продължават напред
покрай камънаци и канари и вече зърват първите признаци на
растителност – магнолии и недорасли дръвчета. На хиляда метра
височина, когато топлината вече се чувства, се среща пълзяща зеленина,
вкопчена в скалите. Фосет, плувнал в пот, надниква към долина и зърва
дървета с форма на паяци, парашути и облаци дим; нижат се реки и
потоци на протежение от хиляди километри; джунглата е тъй тъмна, че
изглежда почти черна – Амазония.
Накрая Фосет и Чивърс оставят товарните животни и ги сменят със сал,
изработен от пръчки и увивни растения, който ги повежда през
долината на Амазонка и почти призрачни поселища с нелепи имена като
Надежда и Красиво село, наскоро надписани на табели в джунглата от
заселници, примамени тук от „черното злато“. Пръв Христофор Колумб
разказва как е видял индианци да подхвърлят топка, направена от
странно лепкаво вещество, сълзящо от тропически дървета, но едва през
1896 година, когато Б. Ф. Гудрич произвежда първите автомобилни гуми
в Съединените щати, треската за каучук обхваща долината на Амазонка,
която практически държи монопола върху висококачествената
суровина. През 1912 година само Бразилия експортира каучук на цена
повече от трийсет милиона долара, днешният еквивалент на половин
милиард долара. Каучуковите барони са преобразили Манаус на брега на
Амазонка в един от най-крещящо пищните градове в света. „Никоя
екстравагантност не им се е сторила прекалено абсурдна – пише
историкът Робин Фурно. – Ако един каучуков барон си купи голяма яхта,
друг ще доведе опитомен лъв във вилата си, а трети ще пои коня си с
шампанско.“ А нищо не е по-екстравагантно от сградата на операта с
италианския ѝ мрамор, стъкло от Бохемия, позлатени балкони,
кристални полилеи, викториански стенописи и купол в цветовете на
националния флаг. С елементи, изработени в Европа, и струваща на
данъкоплатците десет милиона долара, операта е транспортирана на
детайли на повече от хиляда и петстотин километра по река Амазонка,
където работници се трудят неспирно за монтирането ѝ и нощем
работят под осветлението на първите електрически крушки в Бразилия.
Без значение е, че почти никой в Манаус не е чувал за Пучини или че
повече от половината членове на гостуваща оперна трупа умират от
жълта треска. Това е апотеозът на каучуковия бум.
Перспективата за богатство е примамила хиляди неграмотни
работници в пустошта, където те бързо задлъжняват на каучукови
барони, осигурили им транспорт, прехрана и оборудване на кредит.
Траперът броди през джунглата с миньорска лампа от изгрев до залез в
издирване на каучукови дървета, а когато се завърне гладен и трескав,
прекарва часове приведен над огъня и вдишващ токсичен дим, докато
пече латекса на шиш, за да се коагулира. Често са нужни седмици, за да
се произведе достатъчно голяма гумена топка, която да бъде продадена.
И парите рядко са достатъчни да бъде изплатен дългът. Безброй трапери
измират от глад, от дизентерия и други болести. Бразилският писател
Еуклидис да Куня нарича системата „най-престъпната организация на
труд, измислена някога“. Отбелязва, че траперът на каучук
„олицетворява едно гигантско противоречие: той е човек, който работи,
за да се поробва!“.
Първият граничен град, до който достигат Фосет и Чивърс, е
Руренабакей в северозападна Боливия. Макар че на картата на Фосет е
изписан с главни букви, представлява просто ивица кал с бамбукови
колиби и лешояди, кръжащи над тях. „Сърцето ми се сви – пише Фосет в
дневниците си – и започнах да осъзнавам колко примитивна е в
действителност тази страна.“
Регионът е отдалечен от всякакъв център на политическа власт. През
1872 година Боливия и Бразилия правят опит да изградят железница
през джунглата, но толкова много работници измират от болести и от
индианските набези, че проектът става известен като Железницата на
мъртъвците. Твърди се, че за всяка положена траверса имало умрял
човек. Когато Фосет пристига близо три десетилетия по-късно,
железницата вече се строи от трета по ред фирма и все пак са положени
само осем километра релсов път – или, както пише Фосет, „простира се
от никъде до никъде“. Тъй като долината на Амазонка е толкова
изолирана, тя се ръководи по свои закони и, както посочва един
наблюдател, в сравнение с тези територии американският Див запад
изглежда като „кротка сбирка на богомолци“. Когато през 1911 година
британски пътешественик минава през региона, твърди, че един местен
жител му казал: „Правителство ли? Какво е това? Тук нямаме никакво
правителство!“. Мястото е рай за бандити, бегълци и търсачи на
съкровища с револвери и на двата хълбока, които ловят с ласо ягуари от
скука и убиват без колебание.
Фосет и Чивърс навлизат по-дълбоко в този свят и стигат до далечното
селище Рибералта. Там Фосет вижда спиращо край брега корабче. Един
работник се провиква „Добитъкът пристигна!“ и пред очите на Фосет
пазачи с камшици подкарват трийсетина мъже и жени индианци на
брега, където купувачи започват да ги инспектират. Фосет пита
митнически служител какви са тези хора. Роби, отвръща му онзи.
Фосет е шокиран да научи, че поради масовото измиране на работници
в джунглата каучуковите барони, в опит да поддържат притока на
работна ръка, пращат въоръжени потери, за да отвличат и поробват
племена. В един случай край река Путумайо в Перу зверствата,
причинени на индианците, стават толкова скандални, че британското
правителство започва разследване, след като става ясно, че
извършителите са продавали акции от компанията си на Лондонската
фондова борса. Доказателства сочат, че Перуанската амазонска компания
буквално е провеждала геноцид в опит да укроти и пороби местното
население: кастрирали и обезглавявали индианци, заливали ги с бензин
и ги подпалвали, разпъвали ги на кръст надолу с главите, пребивали ги,
осакатявали ги, морели ги от глад, давели ги и хранели с тях кучетата.
Хора на компанията изнасилвали жени и момичета и чупели главите на
малки деца. „На някои места смрадта от разлагащата се плът на безброй
тела на жертви е толкова нетърпима, че тези местности биват временно
напускани“, пише пътуващ инженер, нарекъл района „рая на Дявола“.
Сър Роджър Кейсмънт, британският генерален консул, който води
разследването, установява, че трийсет хиляди индианци са умъртвени
само от тази каучукова компания. Британски дипломат заключава: „Не е
преувеличено да се каже, че тази информация за методите, по които
компанията е добивала своя каучук, надминава всички ужаси, за които
се е чувало в цивилизования свят през последния век“.
Дълго преди докладът на Кейсмънт да придобие публичност през 1912
година, Фосет порицава зверствата в британски вестници и на срещи с
висши правителствени чиновници. Нарича търговците на роби
„диваци“ и „утайка на обществото“. Нещо повече, той знае, че бумът на
каучук е направил собствената му мисия далеч по-трудна и опасна. Дори
дружелюбно настроените преди племена вече са враждебни към
чужденците. Фосет научава за група от осемдесет души, от която
„толкова много били убити с отровни стрели, че останалите се отказали
от експедицията и се оттеглили“. Пътешественици са открити заровени
до кръста и оставени да бъдат изядени живи от мравки и други
насекоми. В журнала на Кралското географско дружество Фосет пише:
„Покварената политика, създала търговията на роби и открито
насърчаваща безразсъдно избиване на местните индиански племена,
много от които надарени с голяма интелигентност, е породила у
индианците смъртоносна отмъстителност към всеки дошъл отвън и в
този смисъл представ​ лява една от големите опасности при
проучванията на Южна Америка.“
На 25 септември 1906 година Фосет напуска Рибералта заедно с Чивърс;
придружени са от двайсет хаймани и местни водачи, които са наели в
граничните райони. Сред тях са ямайски предприемач на име Уилис,
който въпреки склонността си към алкохола е първокласен готвач и
рибар (Умееше да подуши храна и пиене, както хрътката надушва заек“,
пише Фосет), и боливиец, бивш офицер от армията, който говори
отлично английски и може да служи като преводач. Фосет държи хората
да са наясно на какво се наемат. Всеки, който си счупи крайник или се
разболее насред джунглата, има малко шансове да оцелее. Да бъде носен
такъв човек, би застрашило цялата група; логиката на джунглата
диктува той да бъде изоставен, тоест по думите на Фосет „разполага с
избор между хапчета опи​ ум, гладна смърт или изтезания, ако бъде
открит от диваци“.
Като използват канута, които са сковали от дървесни дънери, Фосет и
хората му се движат на запад по предвидения маршрут на протежение
от близо хиляда километра по границата между Бразилия и Боливия.
Реката е барикадирана от паднали дървета и Чивърс и Фосет се опитват
да ги разсекат от канутата с мачетета. Пираните са в изобилие и
изследователите внимават да не потопят пръсти във водата. Тиодор
Рузвелт, след като изследва приток на Амазонка през 1914 година,
нарича пиранята „най-свирепата риба на света“. Добавя: „Пираните
могат да погълнат живи всеки ранен човек или животно, защото кръвта
във водата ги възбужда до лудост... Главата с къса муцуна, злобните
втренчени очи и зейналите страховити челюсти са олицетворение на
свирепа злост“.
Когато се къпе, Фосет притеснено оглежда тялото си за циреи и
порязвания. При първото си плуване през река споделя: „Изпитах
неприятна тежест под лъжичката“. В допълнение към пираните се
опасява от кандиру и електрически змиорки, или „пуракей“.
Последните – над два метра дълги, с очи, разположени толкова напред
на сплесканите им глави, че едва ли не опират в горните им устни – са
като живи батерии: пращат до 650 волта електричество през телата на
жертвите си. Могат да изпържат жаба или риба в контейнер с вода, без
дори да я докоснат. Германският учен и изследовател Александър фон
Хумболт, който пътува по река Ориноко в Амазонската джунгла в
началото на деветнайсети век, поръчва на индианци да вкарат с
помощта на харпуни трийсет коня и мулета във вир, пълен с
електрически змиорки, за да види какво ще се случи. Конете и
мулетата – с щръкнали гриви и пламнали очи – отстъпват назад
ужасени, когато змиорките ги заобикалят. Някои коне се опитват да
изскочат от водата, но индианците ги връщат обратно с насочени
харпуни. В рамките на секунди два коня се удавят, докато останалите в
крайна сметка пробиват индианската блокада и се строполяват на брега
изтощени и изтръпнали. „Един шок е достатъчен да парализира и удави
човек, но пуракей повтарят изпращането на електричество, за да си
гарантират плячката“, пише Фосет.
Един ден Фосет зърва нещо край брега на мудно течаща река. Отначало
прилича на паднало дърво, но после започва да се приближава с
вълнообразно движение към канутата. По-голямо е от електрическа
змиорка и когато спътниците на Фосет го виждат, започват да крещят.
Фосет вдига пушката си, стреля по обекта и дим изпълва въздуха. Когато
създанието спира да се движи, мъжете спират кану край него. Оказва се
анаконда. В доклада си за Кралското географско дружест​ во Фосет
настоява, че е по-дълга от двайсет метра („Огромни змии!“ обявява
заглавие в английската преса), макар че голяма част от анакондата е била
потопена и тя със сигурност е била по-малка: най-дългата официално
документирана е осем метра и четиресет и пет сантиметра. (При тази
дължина анаконда може да тежи над половин тон и благодарение на
еластичните мускули на челюстите си има възможност да погълне цял
елен.) Фосет се взира в неподвижната змия пред себе си, изважда нож и
се опитва да отреже парче от кожата ѝ, за да го сложи в буркана с
образците, но когато бодва анакондата, тя се мята към него и хората му
и те отстъпват ужасени.
Експедицията се придвижва напред и членовете ѝ напрегнато
оглеждат джунглата. „Беше една от най-мрачните експедиции, които
някога съм предприемал, защото реката беше зловеща с тишината си, а
бързото течение и дълбоки води вещаеха злини по пътя ни“, пише Фосет
месеци след като е напуснал Рибералта. „Демоните на амазонските реки
бяха наиз​ лезли и демонстрираха присъствието си в снишеното небе,
изливащия се пороен дъжд и неприветливи горски стени.“
Фосет налага строг режим. Според Хенри Костин, бивш британски
ефрейтор, който придружава Фосет на няколко следващи експедиции,
групата става с пукването на зората, като един човек е натоварен със
събуждането. После хората хукват към реката, наплиск​ ват лицата си,
мият си зъбите и стягат багажа за път, докато дежурният за закуска
пали огън. „Живеехме простичко – припомня си Костин. – Закуската
обикновено беше овесена каша, консервирано мляко, много захар.“
Минути по-късно поемат напред. Събират данни за докладите на Фосет
до Кралското географско дружество – включително измервания, скици
на местността, барометрични и температурни отчитания и каталози на
флората и фауната, – което изисква много работа и Фосет се труди
настървено и с всички сили. „Бездействието е онова, което ми е
непоносимо“, казва веднъж. Джунглата като че подсилва вродените
черти на характера му: неговата смелост и издръжливост, съчетани с
гневливост и нетърпимост към слабост у другите. Разрешава на хората
си само кратка почивка за обяд – състоящ се от по няколко бисквити – и
ги действа по дванайсет часа на ден.
Точно преди залез най-сетне им дава сигнал да започнат да устройват
лагера. Готвачът Уилис е натоварен с приготвянето на вечерята и
допълва супата на прах с каквото животно са успели спътниците му да
убият и уловят. Гладът превръща всичко в деликатес: тапири, риба скат,
костенурки, анаконди, плъхове. „Маймуните са приемани като добро
лакомство – отбелязва Фосет. – Месото им е твърде приятно на вкус,
макар че отначало идеята да ги ям ме отблъскваше, тъй като нанизани
на шиш над огъня, за да се обгори козината, изглеждаха ужасно подобни
на хора.“
Докато се движат през джунглата, Фосет и хората му са по-уязвими за
нападения от хищници. Веднъж глутница белоусти диви прасета се
втурват към Чивърс и преводача, които започват да стрелят във всички
посоки, а Уилис бързо се изкатерва на дърво, за да не бъде гръмнат от
спътниците си. Дори жабите могат да бъдат смъртоносни при докосване:
Phyllobates terribilis, която се среща в Колумбийска Амазония, съдържа
достатъчно токсини да убие сто души. Един ден Фосет се спъва в
коралова змия, чиято отрова блокира нервната система на жертвата и тя
умира от задушаване. В долината на Амазонка, диви се Фосет,
животинското царство „е против човека както никъде другаде по света“.
Ала не едрите хищници плашат най-много него и хората му, а
неуморната напаст: тропическите мравки, които за една нощ могат
напълно да разнищят дрехите на човек и раницата му; кърлежите,
които атакуват като пиявици, и червените космати буболечки, ядящи
човешка плът. Пръскащите цианид стоножки. Паразитните червеи,
причиняващи слепота. Кръвосмучещите мухи, които пробиват дрехите
и снасят яйцата си, от които се излюпват ларви под кожата. Почти
невидимите хапещи мушици, наричани пиум, оставящи човешкото
тяло покрито с лезии. „Целуващи буболечки“, които хапят жертвите си
по устните и прехвърлят едноклетъчно, наречено Trypanosoma cruzi;
двайсет години по-късно у човек, убеден, че благополучно е напуснал
джунглата, без да пострада, започва подуване на сърцето или на мозъка,
завършващо със смърт. Ала нищо не е по-опасно от комарите. Те
предават всевъзможни болести от малария до „трошаща костите“
треска, елефантиаза и жълта треска. „Комарите са основната причина
Амазония все още да остава непроучен регион“, пише Уилард Прайс в
книгата си от 1952 година „Удивителната Амазонка“.
Фосет и хората му се увиват в мрежи, но дори това е недостатъчно.
„Пиумите ни налитаха на ята – пише Фосет. – Принудени бяхме да
затваряме от двете страни заслона от палмови листа на лодката с мрежи
против комари, забулвахме си главите и при все това скоро ръцете и
лицата ни представляваха маса от малки, сърбящи, кървави мехурчета.“
Междувременно полверините, които са тъй дребни, че приличат на
прашинки, се крият в косите на Фосет и спътниците му. Често мъжете
не могат да мислят за друго освен за насекомите. Започват да различават
шума от търкане на крилцата на различните хвърчащи твари. („Табана
пристигаха поединично, но възвестяваха присъствието си с пробиване,
все едно направено с игла“, казва Фосет.) Буболечките изтормозват
изследователите до лудост, както свидетелства дневникът на
природоизпитател, който придружава Фосет на по-късна експедиция:
20/10: Атакуван съм в хамака си от комари, не по-дълги от два
милиметра; мрежите не дават защита; от ухапванията им през цялата
нощ не мога да мигна.
21/10: Поредната безсънна нощ заради кръвосмучещи комари.
22/10: Цялото ми тяло е на буци заради ухапвания от насекоми,
китките и ръцете ми са подути. Две нощи почти не съм спал, просто е
ужасно... По пладне заваля дъжд, трая целия следобед и през по-
голямата част от нощта. Обувките ми са подгизнали... Кърлежите са по-
яростни от всякога.
23/10: Кошмарна нощ с най-ужасните ухапвания от комари досега,
дори димът не ме спасява.
24/10: Вече съм почти поболян от насекоми. Ръцете и китките ми са
подути. Крайниците ми са боядисани от намазания йод.
25/10: Събудих се и открих термити, полазили всичко, оставено на
земята... Кръвосмучещите комари още са си тук.
30/10: Медоносни пчели, комари и полверини правят живота ни ад.
2/11: Дясното ми око е съвсем замъглено заради комарите.
3/11: Пчелите и комарите са по-зли от всякога, няма покой.
5/11: Първият ми опит с пчели, ядящи плът и мърша. Хапещите комари
са на облаци – най-тежкото им нашествие досега. Храната е неядима,
пълна с мръсните им тела и гнусни червени коремчета, пълни с нашата
кръв.
Шест месеца след началото на експедицията повечето от хората,
включително Чивърс, боледуват от треска. Признаците са неутолима
жажда, цепещо главоболие и неконтролируемо треперене. Мускулите им
пулсират тъй силно, че им е трудно да вървят. Едни са пипнали
малария, други – жълта треска. При жълтата треска мъжете най-много
се боят от изобилното плюене на кръв, което означава, че смъртта е
близо. При маларията, покосяваща 80 процента от хората, работещи в
долината на Амазонка, понякога има халюцинации, от които може да се
премине към кома и смърт. В един момент Фосет споделя лодка с
четирима пасажери, които се разболяват и умират. Като използва
греблата, той им изкопава гробове на брега. По думите му единственият
им паметник са „кръстосани вейки, вързани с трева“.
Една сутрин Фосет забелязва диря от отпечатъци по калния бряг.
Навежда се да ги разгледа. Това са следи от човешки крака. Фосет
претърсва близките гори и открива откършени клони и стъпкани листа.
Очевидно ги следят индианци.
На Фосет са му казали, че по бреговете на река Абуна живеят
индианците пакагуара, които имат репутацията да отвличат външни
хора и да ги замъкват в джунглата. За други две племена – паринтинин
далеч на север и каничана в южните долини Моджо – се знае, че са
канибали. Според мисионер през 1781 година „когато каничана заловят
военнопленници, или ги задържат завинаги като роби, или ги опичат и
пируват с тях. Използват като чаши черепите на убитите“. Макар хората
от Запада да имат фикс-идея за канибализма (Ричард Бъртън и няколко
приятели организирали редовно провеждаща се вечеринка, наречена
„Канибалски клуб“) и често да преувеличават размерите му, за да
оправдаят подчиняването на местни племена, няма спор, че някои
племена в долината на Амазонка го практикуват било с цел ритуал, било
за отмъщение. Човешкото месо типично се приготвя по два начина:
печено или варено. Гуаяки, които практикуват ритуалистичен
канибализъм, когато умират членове на племето, разчленяват телата с
бамбуков нож, като отрязват главата и крайниците от трупа. „Главата и
червата не се обработват по същата рецепта като мускулите и
вътрешните органи“, обяснява антропологът Пиер Кластр, който
прекарва известно време да изучава това племе в началото на шейсетте
години. „Главата най-напред внимателно се обръсва, после се сварява
заедно с червата в керамична тенджера. Колкото до истинското месо и
вътрешните органи, те се поставят на голяма дървена скара, под която
се запалва огън. Месото се пече бавно и мазнината, освободена от
топлината, се абсорбира постепенно, като се размазва с четка. Когато
месото бъде готово, се разпределя между присъстващите. Онова, което
не се изяде на момента, жените го прибират по кошниците си и се
консумира на следващия ден. Колкото до костите, те се трошат и
костният мозък, особено много обичан от жените, се изсмуква.“
Предпочитанието на гуаяки към човешка кожа е причината те да се
наричат „Аче Киравуа“ – Ядящи човешка тлъстина.
Фосет изучава джунглата наоколо, търси индиански воини.
Амазонските племена са много изкусни в проследяването на враговете
си. Докато някои обичат да обявят присъствието си преди нападение,
мнозина използват гората за прикритие до последно. Боядисват телата и
лицата си с черен въглен и с червени бои, дестилирани от дребни горски
плодове. Оръжията им – издухвани с уста стрелички и стрели за
лъкове – уцелват безшумно, преди някой да е имал време да побегне.
Някои племена използват същите онези неща, които правят джунглата
толкова опасна за Фосет и хората му – топят върховете на стрелите си в
смъртоносните токсини на местната фауна или ръсят хапещи мравки
войници в бойните си рани, та да ги затворят. За разлика от тях групата
на Фосет няма опит в джунглата. Те са „зелени“, както признава Костин
по време на първото си пътуване. Повечето са болни, пострадали и
гладни – идеалната плячка.
Тази вечер всички от екипа на Фосет са притеснени и нащрек. Преди да
потеглят, Фосет ги е накарал всички да приемат наглед самоубийствено
решение: никой да не стреля по индианци при никакви обстоятелства.
Когато в Кралското географско дружество узнават за инструкциите на
Фосет, един от членовете, запознат с региона, заявява, че подобен подход
на ненасилие крие „безумни рискове“. Но Фосет се аргументира, че това
не само е моралният избор, а и единственият начин толкова малка и
превишавана по численост група да демонстрира приятелските си
намерения към племената.
Мъжете лежат в хамаците си, малкият огън пращи, а те са заслушани в
звуците на гората. Опитват се да идентифицират всеки един: цопването
на плод в реката, триене на клони, свирене на комари, рев на ягуар. На
моменти джунглата изглежда съвсем тиха, после остър шум раздира
мрака. Мъжете не виждат никого, но съзнават, че те самите могат да
бъдат видени. „Изнервящо беше да знаем, че всяко наше движение е
наблюдавано, без изобщо да зърваме наблюдателите си“, пише Фосет.
Един ден на реката лодките стигат до поредица от бързеи и пилот слиза
на сушата, за да потърси място, където да ги заобиколят. Минава дълго
време без никаква вест от него и Фосет слиза с няколко мъже да го
открие. Изминават около километър в гората и се натъкват на тялото на
пилота, прободено с четиресет и две стрели.
Хората започват да изпадат в паника. В един момент на лодка, носена
към бързеите, Уилис изкрещява: „Диваци!“ – и ето ги тях, стоят по
бреговете. „Целите им тела бяха боядисани – пише Фосет, – ушите им
имаха издължена мека част, а през ноздрите им бяха промушени птичи
пера.“ Той иска да се опита да установи контакт, но другите в лодката
крещят и лудешки гребат, за да се отдалечат. Индианците се прицелват с
двуметровите си лъкове и пращат стрели. „Една разцепи лодката
отстрани, проби дърво, дебело четири сантиметра“, твърди Фосет.
Тогава лодката се понася сред бързеите и за момента се отдалечава от
племето.
Още преди тази конфронтация Фосет забелязва, че хората му, особено
Чивърс, губят кураж. „Наблюдавах постепенния му срив“, пише Фосет.
Решава да освободи Чивърс от задълженията му и го праща обратно с
няколко други членове от групата обратно към граничния район. И все
пак двама от хората умират от треската си. Самият Фосет силно тъгува за
семейството си. Пита се що за глупак е бил да смени удобството на
предишната си служба с такива условия. Вторият му син Брайън е роден
в негово отсъствие. „Изкушен бях да напусна и да се прибера у дома“,
пише Фосет. И все пак за разлика от хората си той е в добро здраве. То се
знае, гладен и окаян е, но кожата му не е жълта, температурата му е
нормална и не повръща кръв. По-късно Джон Келти, секретарят на
Кралското географско дружество, казва на съпругата на Фосет в писмо:
„Освен ако няма изключително здрав организъм, не виждам как може
да оцелее“. Фосет отбелязва, че по тези места „на здравия човек се гледа
като изключение и отклонение от нормата“.
Въпреки копнежа си за дома Фосет продължава с Уилис и преводача да
проследява границата между Боливия и Бразилия, като изминава
безброй километри през джунглата. През май 1907 година той завършва
маршрута си и представя установеното на членовете на
Южноамериканската комисия по границите и на Кралското географско
дружество. Те не могат да повярват на очите си. Той е прекроил
границите в Южна Америка, при това го е сторил година преди крайния
срок.
 9
Тайните документи
Когато бях в Англия, се опитах да издиря потомци на Фосет, които
вероятно биха могли да ми разкажат повече за изследователя и за
неговия маршрут до Z. Съпругата и децата на Фосет отдавна бяха
починали, но в Кардиф, Уелс, открих една от внучките му – Ролет дьо
Монте-Герен, чиято майка е Джоун, единствената дъщеря на Фосет.
Живееше в едноетажна къща с измазани стени и дървени прозорци –
простичко жилище, което някак не се връзваше с шумната слава, на
която някога се е радвало семейството ѝ. Беше дребна и енергична жена
над петдесет с къса черна коса и очила. Наричаше дядо си гальовно с
инициалите му ПХФ („Майка ми и всички от семейството винаги го
наричаха така.“) Съпругата на Фосет и децата му, след години
преследване от страна на репортери, се бяха оттеглили от погледа на
обществеността, но Ролет ме прие на драго сърце в кухнята си. Когато ѝ
съобщих за плановете си да проследя маршрута на Фосет, тя отбеляза:
– Не приличате много на изследовател.
– Така е, знам.
– Е, разумно е да сте добре хранен, щом ще ходите в джунглата.
Взе да отваря шкафове, да вади тенджери и тигани и скоро
кухненската маса бе отрупана с ризото, зеленчуци на пара, домашен хляб
и горещ ябълков пай с маслено тесто.
– Всичко е вегетарианско – съобщи тя. – ПХФ вярвал, че такава храна
дава сила. Плюс че никога не обичал да се убиват животни, ако не се
налага.
Седнахме да се храним и се появи Изабел, двайсет и три годишната
дъщеря на Ролет. Беше с по-къса коса от тази на майка си и
проницателни очи, твърде много наподобяващи тези на прадядо ѝ. Беше
пилот в „Бритиш Еъруейс“.
– Завиждам на прадядо ми – каза тя. – По негово време е могло да се
вдигнеш и да откриеш непозната част на света. А къде да идеш сега?
Ролет постави старинна сребърна чаша в средата на масата.
– Извадих я специално заради вас – каза ми. – Това е чаша от
кръщенето на ПХФ.
Вдигнах я към светлината. От едната страна бяха гравирани цветя, от
другата – цифрите 1867, рождената година на Фосет.
След като се нахранихме и побъбрихме още малко, я попитах нещо,
което бях обмислял отдавна – дали при определянето на маршрута си
трябва да разчитам като толкова други експедиции на координатите на
Лагера на мъртвия кон, цитиран в „Изследователските начинания на
Фосет“.
– По-добре бъдете предпазлив с тях – отвърна Ролет.
– Как да го разбирам?
– ПХФ ги е написал, за да отклони хората от следата. Били са за заблуда.
Новината ме смая и притесни: ако беше вярно, много хора се бяха
отправили, може би с фатални последици, в погрешна посока. Когато
попитах защо Брайън Фосет, който е редактирал „Изследователските
начинания на Фосет“, е оставил тази неистина, тя ми обясни, че е искал
да уважи желанията на баща си и брат си. Колкото повече говореше тя,
толкова по-ясно осъзнавах, че онова, което за мнозина бе интригуваща
загадка, за нейното семейство е било трагедия.
Когато приключихме с вечерята, Ролет промълви:
– Когато някой изчезне, това не е като обичайна смърт. Няма финал.
(По-късно сподели: „Когато майка ми умираше, казах ѝ, че сега най-
сетне ще узнае какво се е случило с ПХФ и Джак.“)
Ролет замълча, като че се опитваше да реши нещо за себе си. После ме
попита:
– Наистина ли имате желание да откриете какво се е случило с дядо
ми?
– Да. Стига да е възможно.
– Искам да ви покажа нещо.
Отведе ме в една задна стая и отвори голям дървен сандък. Вътре
имаше няколко тетрадки с кожени подвързии. Кориците бяха
протъркани, подшивката се бе разпаднала. Някои бяха овързани с
ластик, за да ги държи.
– Какво е това? – попитах.
– Дневниците и работните бележници на ПХФ. – Подаде ми ги. – Може
да ги прегледате, но трябва да ги пазите много грижливо.
Отворих един от тях, датиран от 1909 година. Корицата остави черни
петна по пръстите ми – смесица от викторианска прах и кал от
джунглата, както си представях. Страниците почти падаха, докато ги
разгръщах, и аз ги придържах предпазливо между палеца и показалеца
си. Разпознавайки микроскопичния почерк на Фосет, изпитах странно
усещане. Това бе нещо, което и Фосет бе държал, което съдържаше най-
интимните му мисли и което малцина бяха виждали. Писателката
Джанет Малкълм веднъж сравнява биографа с „професионален
обирджия, който влиза с взлом в къща, рови из чекмеджета, за които
има основание да смята, че съдържат скъпоценности и пари, и
тържествуващо отнася плячката си“.
Седнах на канапето в дневната. Имаше тетрадка почти за всяка година
след 1906 (първата му експедиция) до 1921 (предпоследното му
пътуване). Очевидно бе носил дневник на всяка от експедициите и беше
вписвал наблюденията си. Много от тях бяха съчетани с карти и
изчисления. На вътрешната страна на кориците бяха стихотворенията,
които бе преписвал, за да чете в джунглата, когато е сам и отчаян. Едно
като че визираше Нина:
О, моя любима! Нека бъде волята ти –
аз съм твой докрай.
Фосет беше преписал и стихове от „Самота“ на Ела Уийлър Уилкокс:
Никой не може да ти помогне да умреш.
Опира ли до удоволствия,
събрани сме в широка пищна зала.
Но в болката си нижем се по тесен коридор
и всеки сам минава по реда си.
Много от дневниците бяха изпълнени с банално ежедневие, записки,
водени от човек без очаквания да остане в историята. „9 юли... безсънна
нощ... Много дъжд, продължил чак до обед... 11 юли... Проливен дъжд,
започнал в полунощ. Стигнахме до лагера, уловихме риба... 17 юли...
преплувахме до другия бряг за балсово дърво.“ И тогава внезапно
случайна фраза разкрива колко мъчно е съществуването му: „Чувствам
се много зле... Снощи взех една ампула морфин, за да отдъхна за малко
от болката в стъпалото. Тя пък ми докара силни стомашни спазми и
трябваше да бръкна с пръст в гърлото си, за да се облекча“.
От съседната стая се разнесе силен шум и аз вдиг​ нах очи. Изабел
играеше видеоигра на компютъра. Взех друга от тетрадките. Тя беше с
ключалка, която да защити съдържанието ѝ.
– Това е тетрадката му за съкровища – обясни Ролет.
Ключалката беше отворена, а вътре бяха историите за заровени
съкровища като Гала-пита-Гала и карти на предполагаемото им
разположение. „В тази пещера има съкровище, съществуването на което
е известно само и единствено на мен.“
В по-късни дневници, докато развива темата за Z, Фосет прави още
археологически бележки. Има рисунки на странни йероглифи.
Индианците ботокудо, сега практически изчезнали, му разправили
легенда за град, „много богат на злато – в такова изобилие, че целият
пламтял като огън“. Фосет бе добавил: „Не е изключено това да е Z“.
Докато явно приближава към целта си, става по-потаен. В бележник с
данни от 1921 година е описал „код“, който очевидно е измислил заедно
с жена си, за да си разменят съобщения:
78804 Kratzbank = Открития почти както са описани
78806 Kratzfuss = Богато, важно и прекрасно
 78808 Kratzka = Градовете локализирани – бъдещето вече е осигурено
Докато прелиствах бележника, забелязах дума в полето на една
страница: „УМРЯЛ“. Вгледах се по-внимателно и видях още две думи до
нея: „ЛАГЕРЪТ УМРЯЛ КОН“. Под тях имаше координати и аз бързо ги
сверих с онези, които бях преписал от „Изследователските начинания на
Фосет“. Разликата беше съществена.
Часове наред четох дневниците и си водех бележки. Мислех, че не е
останало нищо повече за изкопаване, когато се появи Ролет и заяви, че
има да ми покаже още нещо. Скри се в задната стая и я чувах как рови
из чекмеджета и шкафове, мърморейки на себе си. След няколко минути
се появи със снимка от книга.
– Не знам къде съм го сложила – каза, – но мога поне да ви го покажа
на снимка.
Беше снимка на златния пръстен на Фосет, върху който беше гравирано
семейното мото: „Nec Aspera Terrent“ – в свободен превод „Трудностите
да вървят по дяволите“. През 1979 година англичанин на име Брайън
Ридаут, който снима филм за дивата природа в Бразилия, чува слухове,
че в един магазин в Куиаба, столицата на Мато Гросо, се е появил
пръстен. Когато Ридаут най-сетне успява да издири магазина,
собственикът вече е починал. Ала съпругата му открива сред вещите си
пръстена на полковник Фосет.
– Това е последният открит предмет от експедицията, с който
разполагаме – каза ми Ролет.
Сподели как в отчаянието си да научи повече веднъж показала
пръстена на екстрасенс.
– Узнахте ли нещо? – поинтересувах се.
Тя погледна към снимката, после към мен.
– Бил е окъпан в кръв.
 10
Зеленият ад
–Съгласен ли си? – пита Фосет.
Скоро след предишната си експедиция се е върнал в джунглата и се
опитва да склони новия си пръв помощник Франк Фишър да изследват
Рио Верде по протежение на границата между Боливия и Бразилия.
Фишър, четиресет и една годишен английски инженер и член на
Кралското географско дружество, се колебае. Комисията по определяне на
границата не е възложила на екипа оглед на Рио Верде, поискала е от
него да проучи регион в югоизточна Бразилия, близо до Корумба, но
Фосет настоява да проследят курса на реката, която е в неопозната
територия и никой дори не знае откъде започва.
– Добре, ще дойда – отвръща накрая Фишър, но добавя: – Договорът ни
със сигурност не го изисква все пак.
Това е едва втората експедиция на Фосет в Южна Америка, но ще е
критична за разбирането му за долината на Амазонка и нейната
еволюция в качеството му на учен. Заедно с Фишър и още седем души
поема от Корумба; придвижват се на повече от шестстотин километра на
северозапад, след което се прехвърлят на два ръчно измайсторени
дървени сала. Бързеите, подсилвани от дъждовете и стръмните брегове,
са много мощни и саловете преминават над пропасти, преди да се
спуснат сред пяна и скали с оглушителен стържещ звук. Мъжете си
подвикват предупреждения, а Фосет, с искрящи очи и кривната
широкопола шапка, направлява с бамбуков прът, който държи встрани
от себе си, та да не прободе гръдния му кош. Рафтингът сред разпенени
води все още не е спорт, но Фосет го предугажда. „Когато на
предприемчивия изследовател му се наложи да изгради и управлява
свой собствен сал от дърво балса, ще осъзнае, че това носи
приповдигнатост и възбуда, каквато малко спортове могат да
предложат.“ И все пак едно е да се движиш през бързеите на позната
река, а съвсем друго да се спускаш по немаркирани водни артерии,
където във всеки момент може да полетиш от десетки метри височина.
Ако някой от групата падне зад борда, няма как да се улови за сала,
защото може да го преобърне. Единственият достоен избор е да се удави.
Изследователите минават покрай хълмовете Рикардо Франко –
призрачни плата от пясъчник, издигащи се на хиляда метра височина.
„Тези възвишения са недокоснати от времето и от човешки крак –
пише Фосет. – Стояха там като изгубен свят, покрит с гори, и
въображението рисува една отдавна изчезнала епоха.“ (Говори се, че
Конан Дойл поне отчасти се е позовал на тези сведения, когато създал
„Изгубеният свят“.)
Фосет и групата му се движат през каньона, но в един момент бързеите
стават непреодолими.
– Какво ще правим сега? – пита един от хората.
– Няма как да си помогнем – отвръща Фосет. – Ще оставим всичко,
което не можем да носим на гръб, и ще продължим по течението на
реката по суша.
Фосет нарежда на мъжете да вземат само неща от първа необходимост:
хамаци, пушки, мрежи против комари и геодезически инструменти.
– Ами запасите ни от храна? – пита Фишър.
Фосет отговаря, че ще вземат само дажби за няколко дни. После ще им
се наложи да се изхранват от онова, което предлага природата, като
индианците, чийто огън са видели да гори в далечината.
Макар да секат, режат, дърпат и отбутват растителност през джунглата
от зори до здрач, обикновено напредват с не повече от километър на
ден. Краката им затъват в кал. Обувките им се разпадат. Очите им са
замъглени от миниатюрни пчели, привличани от потта и атакуващи
зениците им. (Бразилците наричат тези пчели „ближещи очите“.) И все
пак Фосет брои крачките си и се изкатерва по бреговете, за да вижда по-
добре звездите с оглед определяне на местоположението им, сякаш като
свежда пустошта до цифри и диаграми, това ще му помогне да я
преодолее. На хората му не са им нужни такива ориентири. Те знаят
къде се намират: в зеления ад.
Членовете на групата би трябвало да пестят дажбите си, но повечето се
пречупват и ги консумират бързо. На деветия ден от придвижването си
пеша експедицията е свършила храната. Сега Фосет установява онова,
което изследователите още от времето на Ореляна насетне са знаели и
което ще се превърне в основа на научна теория за фалшивия рай: в
най-гъстата джунгла на света е трудно да се открие и хапка храна.
От всички гадни номера на Амазонка този е може би най-злодейският.
Както казва Фосет, „Гладуването изглежда почти невероятно в горист
регион, но е твърде вероятно да се случи“. Докато дирят храна, Фосет и
хората му се сблъскват единствено с яки дървета и потоци от лиани.
Гъби, съдържащи химикали, и пълчища от термити и мравки са оголили
повечето от земята в джунглата. Фосет е учен да се оглежда за мъртви
животни, но такива няма: всеки труп мигом е рециклиран от живите
организми. Дърветата изсмукват още повече хранителни вещества от
почвата, вече опустошена от дъжд и наводнения. Дървета и лиани се
надпреварват да се извисят над общия балдахин, та да абсорбират някой
лъч светлина. Един вид лиана, наричан „матадор“, или убиец, като че
обобщава най-добре това състезание: тя се увива около дърво, сякаш
предлага нежна прегръдка, после започва да го души, като му отнема
живота и мястото сред гората.
Макар тази смъртна борба за светлината отгоре да създава траен мрак
долу, малко бозайници се движат из джунглата, където други създания
могат да ги нападнат. Дори животни, които Фосет и хората му би
трябвало да срещнат, остават невидими за нетренираните им очи.
Прилепите се крият в палатки от листа. Броненосци се заравят в земята.
Пеперуди се маскират като дървесна кора. Каймани се правят на пънове.
Един вид гъсеници прибягват до по-плашеща измама: трансформират
телата си във форма на смъртоносна змия с триъгълна глава и големи
блестящи очи. Както обяснява писателката Кандис Милард в „Реката на
съмнението“, „тропическата гора не е градина на изобилието, а точно
обратното. Тихите ѝ сенчести дебри с изобилие от листа не са убежище, а
по-скоро най-голямото природно бойно поле на планетата, където се
води безпощадна борба за оцеляване, обхващаща всички обитатели във
всяка минута от деня“.
На това бойно поле Фосет и хората му се оказват губещи. Дни наред
Фостър, ловец от световна класа, обхожда земята с групата си, но се
добира само до шепа ядки и палмови листа. Мъжете се опитват да ловят
риба, за която са сигурни, че се въди там, предвид колко много пирани,
змиорки и делфини има в другите амазонски реки, ала за свое
изумление изследователите не могат да уловят и едничка риба. Фосет
подозира, че нещо е замърсило водите, и наистина някои дървета и
растения произвеждат танинови киселини, които отравят реки в
долината на Амазонка и създават така наричаните от биолозите
Ейдриън Форсайт и Кенет Мията „акватични еквиваленти на пустиня“.
И така, Фосет и екипът му са принудени да бродят гладни през
джунглата. Останалите искат да се върнат назад, но Фосет е твърдо
решен да намери мястото, където извира Верде. Препъват се напред с
отворени усти, опитват се да уловят всяка капка дъжд. Нощем телата им
са пронизвани от студ. Токандира – отровна мравка, която причинява
повръщане и висока температура, – е инфектирала Фишър, дърво е
паднало върху крака на друг член на групата, така че товарът му трябва
да бъде разпределен между останалите. Близо месец след като са
тръгнали пеша, мъжете стигат до нещо, което, изглежда, е изворът на
реката. Фосет държи да направи измервания, макар че от изтощение
едва движи крайниците си. Групата се спира за момент за снимка:
приличат на мъртъвци с хлътнали бузи, брадясали и с налудничави очи.
Фишър промърморва, че ще си оставят костите там. Други отправят
молитви за спасение.
Фосет се опитва да открие по-лек маршрут назад, но всеки път когато
избере пътека, експедицията се озовава пред скала и са принудени да се
връщат. „Колко дълго можехме да издържим, беше жизненоважният
въпрос – пише Фосет. – Ако не се сдобиехме скоро с храна, щяхме да сме
твърде слаби, за да вървим по какъвто и да било маршрут.“ Изкарали са
повече от месец почти без никаква храна и са омаломощени от глад;
кръвното им налягане се е покачило, телата им вече се самоизяждат.
„Гласовете на другите и шумовете на гората сякаш долитаха от голямо
разстояние, и то през дълга тръба“, пише Фосет. Неспособни да мислят за
минало или бъдеще, за каквото и да било друго освен за храна, хората
стават раздразнителни, апатични и параноични. В изнемощялото си
състояние са по-податливи на болести и инфекции и повечето от тях
развиват тежка треска. Фосет се бои от бунт. Дали не са започнали да се
поглеждат различно, да виждат човека насреща не като другар, а като
месо? Самият Фосет е писал за канибализма „Гладуването притъпява
всякакви съкровени чувства“, затова нарежда на Фишър да събере
огнестрелното оръжие на останалите.
Скоро Фосет забелязва, че един от хората е изчезнал. Накрая го открива
отпуснат до едно дърво. Фосет нарежда на мъжа да се изправи, но онзи
го умолява да го остави да умре там. Отказва да помръдне и Фосет
изважда ножа си. Острието проблясва пред очите на мъжа; насреща му е
един много гладен човек. Фосет размахва ножа и го принуждава да
стане. Ако умрем, казва му, ще умрем, вървейки.
Докато кретат напред, много от мъжете, примирени със съдбата си,
вече дори не пляскат тормозещите ги комари, нито се оглеждат
бдително за индианци. „[Засада], въпреки мига на ужас и агония,
приключва бързо и ако гледаме разумно на нещата, би дошла като
милост в сравнение с глада“, пише Фосет.
Няколко дни по-късно, след като мъжете от групата ту губят съзнание,
ту се съвземат, Фосет зърва елен почти извън обхват. Има възможност
само за един изстрел, после той ще е изчезнал.
– За бога, не пропускай, Фосет! – прошепва един от хората му.
Фосет сваля пушката от рамото си; мускулите на ръцете му са
атрофирали и едва успява да държи приклада стабилно. Поема дъх и
дърпа спусъка. Изстрелът отеква в гората. Еленът сякаш се изгубва, все
едно е бил плод на техния делириум. Ала когато се приближават, виждат
го, че лежи на земята и кърви. Опичат го на огън и изяждат всяко късче
месо, изсмукват всеки кокал. Пет дни по-късно се добират до селище. И
все пак петима от хората на Фосет – повече от половината му екип – са
твърде слаби, за да се възстановят, и скоро умират. Когато Фосет се
връща в Ла Пас, хората го сочат и се взират в него – той е същински
скелет. Изпраща телеграма до Кралското географско дружество:
„Зеленият ад (Верде) е превзет“.
 11
Лагерът „Умрял кон“
–Ето – посочих на жена ми сателитното изображение на района на
Амазонка върху екрана на компютъра ми. – Там отивам.
Образът показваше пукнатините в земята, където голямата река и
притоците ѝ безмилостно бяха издълбали терена. По-късно можах да ѝ
покажа по-ясно координатите с помощта на Гугъл Ърт, която стартира
през лятото на 2005 година и масово даде възможност в рамките на
секунди да се получи увеличение на практически всяко място на
земното кълбо. Първо написах на клавиатурата нашия адрес в Бруклин.
Образът на екрана, който бе сателитен образ на земята, гледана от
космоса, се стрелна като ракета с насочваща глава и даде увеличение на
група сгради и улици, додето не разпознах балкона на апартамента ни.
Нивото на яснота бе невероятно. После написах последните публикувани
координати на Фосет и видях на екрана да препускат образи от района
на Карибско море и Тихия океан, покрай бледи очертания на Венецуела
и Гвиана, преди да се закове върху размазано зелено петно: джунглата.
Някога бялото петно на картата сега стана видимо в миг.
Жена ми попита откъде знам къде трябва да отида и аз ѝ разправих за
дневниците на Фосет. Показах ѝ на картата мястото, където всички са
приели, че е бил лагерът „Умрял кон“, а после новите координати –
повече от сто и петдесет километра на юг, които открих записани в
бележника с данни на Фосет. В Кралското географско дружество бях
открил и копие от документ с думата „ПОВЕРИТЕЛНО“, напечатана
върху него. За разлика от други документи, писани от Фосет, този беше
спретнато напечатан. Носеше дата 13 април 1924 година и заглавие
„Експедиция в басейна на Амазонка“.
Отчаян за финансиране, Фосет като че бе отстъпил пред настояването
на дружеството да бъде по-откровен относно плановете си. Той пишеше
как след близо две десетилетия изследователска дейност е стигнал до
извода, че в южния басейн на Амазонка между притоците Тапажос и
Шингу се намират „забележителни реликви от древна цивилизация“.
Фосет е скицирал карта на региона и я е предал, придружена с
предложение. „Този регион е най-обширната неизследвана площ в
света – пише той. – Опитите на португалците, както и всички
последвали географски изследвания от бразилци или чужденци,
неизбежно са се ограничавали до вод​ ните пътища.“ Вместо това той
планира да тръгне по суша помежду Тапажос, Шингу и други притоци,
където „никой не е прониквал“. (Признава колко по-опасен е този
маршрут и моли за допълнителни пари, та „оцелелите да успеят да се
върнат в Англия, тъй като аз може да бъда убит“.)
На една страница от предложението Фосет е включил няколко
координати.
– За какво са те? – поинтересува се жена ми.
– Мисля, че показват посоката, в която се е отправил след лагера на
„умрял кон“.
На следващата сутрин напъхах оборудването и картите си в раницата и
се сбогувах със съпругата си и с невръстния си син.
– Не бъди глупав – каза жена ми.
После се отправих към летището и се качих на самолет за Бразилия.
 12
В ръцете на боговете
О, „славната перспектива за дома“, пише Фосет в дневника си. Прави
павирани улици, къщички със сламени покриви, обрасли с бръшлян,
пасища, пълни с овце, звън от църковни камбани в дъж​ да, магазини,
пълни с желета, супи, лимонади, плодови пити, неаполитански
сладоледи и вина, оживени улици с тълпи от пешеходци, автобуси,
трамваи, таксита. Фосет мисли единствено за дома през цялото пътуване
с кораб към Англия в края на 1907 година. И ето че отново е в Девън с
Нина и Джак; Джак е страшно пораснал – тича и говори, навършил е
четири години, а малкият Брайън се е втренчил към човека на прага,
сякаш е непознат, а и той си е такъв за него. „Исках да забравя
зверствата, робството, убийствата и ужасните болести и да гледам
отново достопочтени възрастни дами, чиито идеи за порока се
изчерпваха с недискретността на камериерката на еди кои си – пише
Фосет в „Изследователските начинания на Фосет“. – Исках да слушам
неангажиращото бъбрене на селския викарий, да обсъждам капризите
на времето с местните, да заваря вестника си до чинията със закуска.
Накратко, исках да съм съвсем „обикновен“.“ Къпе се с топла вода и
сапун, подстригва си брадата. Копае градината, слага децата да спят, чете
край камината, празнува Коледа със семейството си – „Южна Америка
сякаш никога не я е имало“.
Ала не след дълго започва да не го свърта. „Дълбоко у мен един глас ме
зовеше – казва Фосет. – Отначало беше едва различим, но упорстваше,
докато вече не можех да го пренебрегвам. Беше гласът на дивата пустош
и аз разбирах, че тя е вече с мен завинаги. – После добавя: – Не беше за
вярване, но осъзнавах, че обичам онзи ад. Беше се вкопчил в мен с
мъртва хватка и аз исках да го видя отново.“
И така, само след няколко месеца Фосет отново си стяга багажа и бяга от
родината си, която вече чувства като затвор. През следващите петнайсет
години той провежда експедиции една след друга, изследва хиляди
квадратни километри в басейна на Амазонка и помага да бъде
преправена картата на Южна Америка. По това време често пренебрегва
жена си и децата си, също както собствените му родители са
пренебрегвали него. Нина сравнява живота си с този на моряшка
съпруга: „крайно несигурно и самотно съществуване без собствени
средства, в отчаяна бедност и най-вече с отговорност за деца“. В писмо
до Кралското географско дружество Фосет заявява, че няма да подлага
съпругата си „на непрестанна тревога заради тези рискови
пътешествия“. (Веднъж ѝ е показал линиите по дланта си с думите:
„Запомни ги добре!“. Мисълта му е била, че „един ден може да ѝ се
наложи да идентифицира трупа ми“.) И все пак продължава да я
измъчва с опасните си фикс-идеи. В някои отношения може би на
семейството му е било по-лесно в негово отсъствие, особено предвид
честите му лоши настроения. По-късно Брайън признава в дневника си:
„Чувствах се облекчен, когато го нямаше“.
Нина, от своя страна, подчинява амбициите си на тези на мъжа си.
Годишната заплата на Фосет от около шестстотин лири от комисията по
границите е крайно недостатъчна за нея и децата и тя е принудена да се
мести от едно в друго жилище под наем и да живее в аристократична
бедност. И все пак има грижата Фосет да е освободен от тревоги, като
готви, чисти и пере – неща, на които не е учена, и отглежда децата си в
„бунтовна демокрация“ по думите на Брайън. Нина действа и като
основен поддръжник на съпруга си и прави всичко възможно да издига
репутацията му. Когато научава, че член в експедицията на Фосет от 1910
година се опитва да публикува неоторизиран разказ за нея, бърза да
предупреди мъжа си, за да може да го спре. Когато Фосет ѝ пише за
преживелиците си, тя незабавно им дава публичност, като препраща
информацията до Кралското географско дружество и по-конкретно до
Келти, дългогодишния секретар, който е един от най-ентусиазираните
му поддръжници. (Келти е приел да бъде кръстник на Джоун, дъщерята
на Фосет, която се ражда през 1910 година.) В типично комюнике Нина
пише за Фосет и хората му: „На няколко пъти по чудо са избегнали
смъртта – веднъж претърпели корабокрушение, преживели две атаки
на отровни змии“. Фосет посвещава „Изследователските начинания на
Фосет“ на своята любима, „Вироглавата“, защото, както казва, „тя е мой
партньор във всичко и споделя бремето на работата ми“.
Ала на моменти Нина копнее да е не човекът у дома, а онзи сред дивата
природа. „Лично аз вече съм напълно готова да придружа ПХФ на
пътуване в Бразилия“, казва веднъж на приятелка. Научила се е да
разчита звездите като географ и се поддържа в „цветущо здраве“; през
1910 година, когато посещава Фосет в Южна Америка, пише
непубликувано писмо до Кралското географско дружество за пътуването
си с влак от Буенос Айрес, Аржентина до Валпарайсо, Чили, за което
предполага, че ще е „интересно за любителите на пътешествия“. В
някакъв момент е успяла да зърне „заснежените върхове на
Кордилиерите, окъпани в розова светлина от изгряващото слънце –
гледка тъй красива и величествена, че се запечатва навеки в паметта“.
Фосет никога не се съгласява да я вземе със себе си в джунглата. Но
Нина споделя с приятелка, че вярва „непоколебимо в равенството между
мъжа и жената“. Тя насърчава Джоун да гради у себе си издръжливост и
да поема физически рискове, включително плуване на мили разстояние
в бурно море. В писмо до Келти Нина описва кръщелницата му така:
„Някой ден тя може би ще се окичи с лаврите на Кралското географско
дружество като жена географ и така ще осъществи неизпълнената
амбиция на майка си – засега!“. (Фосет също насърчава дъщеря си, както
и всичките си деца, за екстремни рискове. „Татко ни даряваше с
невероятни забавления, тъй като не осъзнавахме опасностите –
припомня си Джоун по-късно. – Но той би трябвало да ги е осъзнавал.
Постоянно ни окуражаваше да се катерим по дървета и покриви.
Веднъж при падане натъртих шийния си прешлен и това ми струваше
две седмици, прекарани на легло в делириум и безсъзнание. След
инцидента вратът ми си остана леко изкривен.“)
Ала Джак е този, който най-много от всички копнее да е като баща си.
„Както гледам, малкият ми син Джак ще премине през същата фаза като
мен, щом възмъжее – отбелязва веднъж Фосет с гордост. – Вече е
запленен от историите, които му разказваме за Гала-пита-Гала.“ Фосет
пише и илюстрира книжки за Джак, в които го обрисува като малък
търсач на приключения и когато Фосет си е у дома, двамата всичко
правят заедно – отдават се на туризъм, играят крикет, плават. Джак е
„зеницата на окото му“ по думите на родственик.
През 1910 година, когато Джак заминава за пансион заедно с Рали
Римъл, Фосет му праща стихотворение от „далечната пустош“.
Озаглавено е „Джак тръгва на училище“ и по-долу е цитирано частично.
Не ни забравяй, смел наш сине.
Вярата ни в теб е безгранична.
Брани достойно своето име
с храброст, ала и с душа обична.
Ще дойде време в бъднини
с гордост да помним училищните ти дни.
В отделно писмо до Нина Фосет пише за характера на по-големия им
син и неговото бъдеще: „Виждам го като водач, може би оратор, винаги
независим, обичлив, с противоречив характер и потенциал да стигне
далеч... кълбо от нерви... мъжко момче, способен на екстремни действия,
чувствителен и горд – детето, за което копнеехме и което ни се роди с
някакво предназначение, макар то още да не е ясно“.
Междувременно подвизите на Фосет като изследовател се разчуват.
Макар още да го няма върховното постижение като стигане до Северния
полюс или до връх Еверест – Амазония не предполага такива триумфи,
защото никой не я е покорил, – Фосет напредва сантиметър по
сантиметър навътре в джунглата, проследява реки и планини,
каталогизира екзотични биологични видове и опознава местните
жители. В крайна сметка е изследвал региона повече от всеки друг.
Както по-късно твърди един журналист, „той може да бъде наречен
водещия експерт по Южна Америка“. Уилям С. Баркли, член на
Кралското географско дружество, казва за Фосет: „От години го
възприемам като един от най-добрите представители на класата си,
живели някога“.
Изявите му идват по време, когато след смъртта на кралица Виктория
и домогването на Германия към първенство на световната сцена
Великобритания е разтревожена за империята си. Опасенията се
подсилват от твърденията на английски генерал, че 60 процента от
младите мъже в страната са неспособни да посрещнат изискванията за
военна служба, и от наплива на апокалиптични романи – включително
„Хартман анархистът“ и „Обреченият град“, написани от Едуард, по-
големия брат на Фосет. Култовият научнофантастичен роман е издаден
през 1893 година и описва в подробности как нелегална група анархисти
(„болест, зародила се от хилава и упадъчна форма на цивилизацията“)
изобретяват прототип за самолет, кръстен „Атила“, и в сцена, сякаш
предсказваща моменти от Втората световна война, бомбардира Лондон.
(„Кулите и стените на Парламента се сриваха под дъжда от снаряди.“)
Обществеността е толкова силно разстроена от липсата на достойни
мъже във викторианска Англия, че правителството създава разследваща
междуведомствена комисия за физическия упадък на нацията.
Пресата се възползва от постиженията на Фосет и го изобразява като
някой от детските му герои в контрапункт на националната криза на
доверие. Един вестник обявява: „Притегателността на дивата природа е
все така силна за безстрашните и находчивите, образец за каквито е
майор Фосет“. Друг вестник го препоръчва като пример на децата: „Ето
ви един истински скаут, от когото да се поучите! Той не мисли за своята
безопасност и удобство, а се е устремил да изпълни дълга си“.
В началото на 1911 година Фосет изнася лекция пред Кралското
географско дружество, на която представя находките си. В залата са
дошли десетки учени и изследователи от цяла Европа, за да зърнат
„Ливингстън на Амазония“. Ленард, синът на Чарлс Дарвин, който сега е
президент, описва как Фосет е картографирал „региони, никога
непосещавани от европейци дотогава“. Добавя как Фосет е
демонстрирал, че все още има място, „където изследователят да покаже
упоритост, енергия, кураж, ясна мисъл и всички онези качества,
характеризиращи откривателите от една вече отминаваща епоха“.
Фосет често възразява, че не е „голям любител на слава и известност“,
но очевидно се радва на вниманието. (Едно от хобитата му е да лепи
вестникарски статии за себе си в албум.) Показва на събралото се
множество диапозитиви от джунглата и скици на картите си и заявява:
– Надявам се публичността на тези проучвания да привлече други хора
с приключенски дух към тази пренебрегвана част на света. Но трябва да
се помни, че трудностите са големи и списъкът с нещастия е дълъг,
защото малкото останали неопознати кътчета на света изискват да се
плати висока цена за тайните им. Без никакво желание за самовъзхвала
гарантирам отговорно, че е нужен огромен ентусиазъм, за да се
изгражда година след година мост над широката пропаст, която лежи
между удобствата на цивилизацията и много реалните рискове,
дебнещи на всяка крачка в неизследваната джунгла на този все още
малко познат континент.
Присъстващ пратеник на боливийското правителство казва за
зараждащата се карта на Южна Америка:
– Дължим постигнатото на храбростта на майор Фосет. Ако имахме
повече мъже като него, сигурен съм, че не би останало и едно кътче
неизследвана територия.
Разрастващата се легенда за Фосет се основава върху факта, че той не
само е предприел пътуване, за каквото никой друг не се е осмелил, а го е
осъществил с почти нечовешко темпо. За месеци е постигнал колкото
други не са сторили и за години. По думите на самия Фосет „Аз работя
бързо и нямам почивни дни“. Невероятното е, че почти никога не
боледува. „Беше неуязвим за треската“, казва Томас Чарлс Бриджис,
популярен приключенски писател от онова време, който е познавал
Фосет. Този факт поражда всякакви догадки за неговата физиология.
Бриджис отдава съпротивителните му сили на това, че „има пулс под
нормалния“. Един историк посочва, че „Фосет практически притежава
имунитет срещу тропически болести. Може би това негово качество е
най-изключителното. Има много други изследователи, които не му
отстъпват по отдаденост на каузата си, смелост и сила, но в
устойчивостта си на болести той е уникален“. Дори Фосет е смаян от своя
„съвършен организъм“.
Към всичко това се прибавя и способността му да се изплъзва на
хищници. Веднъж, след като прескача гърмяща змия, пише в дневника
си: „Повече от всичко ме изненада предупреждението, дошло от
подсъзнанието ми, и незабавната реакция на мускулите. Не я бях
забелязал, докато не проблесна между краката ми, но „вътрешното ми
аз“ – ако мога да го нарека така – не само я беше видяло навреме, но и
бе точно преценило забележителната ѝ височина и дистанцията и беше
издало до тялото съответните команди!“. Колегата му от Кралското
географско дружество Уилям Баркли, който работи в Боливия и познава
може би най-добре методите на Фосет като изследовател, посочва как
през годините Фосет развил „убеждение, че е неуязвим срещу
опасности“ и че като при митичен герой „всичките му действия са с
предопределен успех“. Или, както казва самият Фосет: „Аз съм в ръцете
на боговете“.
Но същите тези неща, които превръщат Фосет във велик
изследовател – демоничен бяс, целеустременост и почти богоподобно
съзнание за безсмъртие, – го правят също така ужасяващ спътник. Не е
позволено нищо да се изпречва на пътя на целта му – или на съдбата.
Той е „готов да пътува с по-малко багаж и да се подлага на по-големи
лишения, отколкото повечето хора смятат за възможно или редно“,
твърди се в доклад от журнал на Кралското географско дружество. В
писмо до Дружеството Нина съобщава: „Между другото, ще се
изненадате да чуете, че майор Фосет възнамерява да прекоси сто и
петдесет километра в джунглата... за месец! Другите буквално ахнаха при
тази мисъл!!!“.
Към онези, които наваксват на темпото му, той проявява безгранична
лоялност. Относно другите, които не успяват, Фосет е убеден, че болестта,
дори смъртта им са само едно доказателство за тяхното малодушие.
„Такива пътувания не могат да се извършват предпазливо – пише Фосет
на Келти. – Иначе доникъде не бих стигнал. За онези, които ги могат,
имам само благодарност и похвали. Но към несправилите се не изпитвам
съчувствие, защото са приели задачата с отворени очи. Колкото до
мързеливите или некомпетентните, такива не искам и да ги знам.“ В
личните си книжа Фосет критикува бивш помощник като „безнадежден
калпазанин! За нищо негоден!“ – и това са думи, написани под
некролога на човека. (Той се е удавил в река в Перу.) Неколцина са
прогонени от експедициите му, други – огорчени и възмутени – го
изоставят. „Та той не спираше дори да ни даде възможност да ядем и да
спим – оплаква се бивш член на екипа му пред друг изследовател в
Южна Америка. – Работехме като добичета под размахван бич по двайсет
и четири часа в денонощието.“
„На членовете на екипите ми напрежението винаги им идваше в
повече – информира Фосет Келти и добавя: – Нямам милост за
некомпетентността.“
Келти кротко мъмри приятеля си: „Доволен съм, че се поддържаш в
такава отлична физическа форма. Сигурно имаш много силен
организъм, след като понесе всички тези тежки изпитания, без да му
повлияят. Боя се само, че това те кара да проявяваш известна
нетърпимост към хора, които не са тъй здрави като теб“.
Без съмнение Келти има предвид един конкретен човек, изследовател,
чието сътрудничество с Фосет през 1911 година завършва катастрофално.
Изглеждат идеалната комбинация: Джеймс Мъри, прочутият полярен
учен, и Фосет, прочутият изследовател на Амазонка. Заедно ще изминат
стотици километри през неизследвана джунгла, заобикаляща река Хийт
по протежение на северозападната граница на Боливия с Перу, за да
картографират региона и да проучат жителите му и дивата флора и
фауна. Кралското географско дружество е насърчило похода им и защо
не?
Джеймс, роден в Глазгоу през 1865 година, е син на бакалин. Още като
младеж е завладян от неотдавнашното откриване на микроскопичните
създания и, въоръжен с микроскоп и контейнер за колекциониране,
става самоук, ала признат по целия свят експерт в тази област. През 1902
година помага при проучването на тинестите дълбини на шотландските
езера. Пет години по-късно Ърнест Шакълтън включва Мъри в
експедицията си до Антарктика, където той прави откривателски
наблюдения в сферите на морската биология, физиката, оптиката и
метеорологията. По-късно пише в съавторство книга, озаглавена
„Антарктически дни“, в която е описано теглене на шейна през снега:
„Докато дърпаш, ти е ужасно горещо, спреш ли, става ти ужасно
студено. А си гладен постоянно. Напред е бариерната повърхност,
простира се до хоризонта“. Обладан от неутолимо любопитство,
тщеславен, бунтар, ексцентрик, дързък, обичащ да наставлява: Мъри
изглежда като двойник на Фосет. Дори е художник като него. През
септември 1911 година, когато Мъри пристига в Сан Карлос, град на
боливийско-перуанската граница, Фосет обявява в писмо до Кралското
географско дружество: „Той е идеалният човек за тази работа“.
Но ако човек се вгледа по-внимателно в личностите им, би видял
предупредителните знаци. Макар да е само две години по-възрастен от
Фосет, на четиресет и шест годишна възраст Мъри изглежда състарен и
съсухрен; лицето му, с грижливо подстригани мустаци и сивееща коса, е
покрито с бръчки; тялото му е зле сложено. По време на шотландската
експедиция е претърпял физически срив. „Появи ми се ревматизъм,
възпаление на очите и какво ли не още“, казва той. В експедицията на
Шакълтън е отговарял за базовия лагер и не се е изложил на най-
бруталните условия.
Нещо повече, квалификациите за голям полярен изследовател и за
пътешественик в басейна на Амазонка не се покриват непременно.
Всъщност двете форми на изследователска дейност са в много
отношения антитези една на друга. Полярният изследовател трябва да
търпи температури, близо седемдесет и три градуса по Целзий под
нулата, и едни и същи ужаси отново и отново: премръзване, цепнатини
в леда и скорбут. Навсякъде около себе си вижда сняг и лед – безпощадно
мрачна гледка. Психологическият ужас се съдържа в знанието, че този
пейзаж никога няма да се промени, а предизвикателството е да се
издържи на лишенията спрямо сетивата, както е при затворник в
карцер. В контраст на това изследователят на Амазонка е потопен в
казан от жега и сетивата му постоянно са атакувани. На мястото на леда
е дъждът и при всяка своя стъпка изследователят е дебнат от някаква
нова опасност: малариен комар, копие, змия, паяк, пираня. Съзнанието
трябва да се справи с ужаса на непрестанна обсада.
 Фосет отдавна е убеден, че басейнът на Амазонка е с по-голям научен
принос – за ботаниката, зоологията, географията и антропологията,
отколкото онова, което пренебрежително нарича изследване на „голи
региони на вечен лед“. Неприятно му е, че обществеността е толкова
силно заинтригувана от полярните изследователи и от това, че те
получават толкова щедро финансиране. Мъри, на свой ред, изглежда
убеден, че пътуването му с Шакълтън – далеч по-широко оповестено от
всяко, предприето от Фосет – го издига над водача на експедицията.
Докато двамата изследователи се преценяват един друг, към тях се
присъединява Хенри Костин, британският ефрейтор, който през 1910
година, отегчен от военния живот, е отговорил на обява, пусната от
Фосет във вестник, че си търси спътник, любител на приключения.
Нисък и набит, с дръзки мустаци като на Киплинг и очи, наполовина
скрити под тежки клепачи, Костин се оказва най-способният и полезен
помощник на Фосет. Той е в извънредно добра физическа форма, след
като е бил инструктор по гимнастика в армията, и е стрелец от световна
класа. Един от синовете му по-късно обобщава характера му така: „Корав
разбойник, който не търпеше глупости“.
Групата завършват Хенри Манли, двайсет и шест годишен англичанин,
който се представя като изследовател по професия, макар още да не е
бил на много места, и неколцина местни носачи.
На 4 октомври 1911 година експедицията се подготвя да напусне Сан
Карлос, за да поеме на север по бреговете на река Хийт. Боливийски
офицер е предупредил Фосет да не пътува в тази посока.
– Невъзможно е – казва му. – Индианците гуарайос са проклети и са
толкова многобройни, че се осмеляват да нападат и нас, въоръжените
войници. Да отивате сред тях е абсолютна лудост.
Фосет не се оставя да бъде разколебан. Също и Мъри – че колко трудна
може да бъде джунглата, сравнена с Антарктика? В началото разполагат с
товарни добичета, които носят микроскопа и бурканите за образци на
Мъри. Една нощ Мъри със смайване вижда ято прилепи вампири да се
спуска от небето и да атакува животните. „Няколко мулета бяха с тежки
рани и кървяха“, пише той в дневника си. Прилепите имат предни
зъби, остри като бръсначи, които пробиват кожата бързо и с такава
хирургическа точност, че спящата жертва често не се събужда. Използват
набраздените си езици да лочат кръв до четиресет минути и секретират
вещество, което пречи на кръвта от раната да се съсири. Прилепите
могат също да предадат смъртоносни протозои.
Мъжете бързо почистват и превързват раните на мулетата, за да са
сигурни, че не са инфектирани, ала това не е единствената им тревога:
прилепът вампир се храни и с хора, както Костин и Фосет са установили
при предишно пътуване. „Целите бяхме изпохапани от прилепи
вампири – припомня си по-късно Костин в писмо. – Раните на майора
бяха по главата му, а моите четири ухапвания – по кокалчетата на
дясната ми ръка... Изненадващо бе колко много кръв изтече от такива
малки ранички.“
„Събуждахме се и установявахме, че хамаците ни са пропити с кръв –
казва Фосет, – защото всяка част от нас, докоснала мрежите за комари
или подала се извън тях, беше атакувана от тези противни животни.“
В джунглата товарните добичета залитат на всеки няколко стъпки,
като се спъват в покрити с тиня дървесни дънери или затъват в кални
дупки, а мъжете трябва да мушкат и бият горките животни, за да
вървят напред. „Със сигурност се иска железен стомах, за да вървиш зад
животните и да ги подкарваш – пише в дневника си спътник на
Фосет. – Често ми се гади от влажните кървави съсиреци и други
гадости, капещи от разранените им глави, постоянно раздразвани от
насекоми. Вчера изчоплих личинките им с пръчица и запълних раните
със смес от топла мазнина от свещи и сяра, но е съмнително дали ще
има ефект.“ Животните обичайно оцеляват не повече от месец при тези
условия. Друг амазонски изследовател пише: „Самите животни са
окаяна гледка: кръв тече от раните им, пяна избива по муцуните им,
кретат и се препъват през този истински ад на земята. И за хора, и за
животни това е ужасно съществуване, макар че милостивата смърт
обикновено слага край на кариерата на вторите“. Накрая Фосет
съобщава, че ще изоставят товарните добичета и ще продължат пеша
само с две кучета, които той смята за най-добрите спътници: могат да
ловуват, не се оплакват и са верни до самия горчив край.
През годините Фосет е уточнил броя вещи, които хората от екипа му
носят на гръб, така че всеки товар да е около трийсет килограма. Хората
нарамват раниците си и Фосет иска от Мъри да вземе още едно нещо:
легена му за промиване на злато. Тежестта на вързопа стъписва Мъри,
когато той поема прегърбен под него през гъстата джунгла и дълбоката
до пояс кал. „Силите ми се изчерпваха, вървях бавно и често спирах да
почивам“, пише той в дневника си. Фосет е принуден да прати носач да
му помага с товара. На следващия ден Мъри изглежда още по-изтощен и
изостава от групата, докато изкачват височина, осеяна с паднали
дървета. „Катерих се през тях близо час, убийствен труд с този тежък
товар, и не бях изминал и сто метра – пише Мъри. – Всякакви следи от
пътека изчезнаха, не можех да продължа напред, не можех да се движа
по склона нагоре, не можех да се върна назад.“
Докато оглежда гората за Фосет и другите, Мъри чува шум от река долу
и с надеждата, че тя може да го поведе към по-лесна пътека, изважда
мачетето си и се опитва да я достигне, като сече увивни растения и
огромни дървесни корени пред себе си. „Без мачете – дава си сметка –
да се изгубиш в подобна гора означава смърт.“ Ботушите му убиват на
краката, той хваща вързопа си и го хвърля напред, вдига го и отново го
хвърля. Шумът от реката се засилва и той бърза към него, ала стига до
бурната вода твърде бързо и изгубва равновесие, при което нещо се
изтъркулва от вързопа му... Снимка на жена му и писма от нея. Гледа
как реката ги отнася и го завладява „мрачна суеверна потиснатост“.
Движи се с усилие, отчаян да открие другите, преди да е паднала нощта
и да отнеме и малкото процеждаща се в гората светлина. Забелязва
отпечатъци от стъпки по калния бряг. Възможно ли е да са на
индианците гуарайо, за които се е наслушал – самото им име означава
„войнствени“? После зърва палатка в далечината и се препъва
нетърпеливо към нея само за да осъзнае, че е голям камък. Съзнанието
вече го подлъгва. Движи се от изгрев-слънце, но е напреднал едва с
няколкостотин мет​ ра. Вече се здрачава и в паниката си той дава
изстрел с пушката си. Няма отговор. Краката го болят и той сяда да си
свали ботушите и чорапите; на глезените кожата му се е обелила. Няма
храна освен фунт карамелени бонбони, приготвени от Нина Фосет за
експедицията. Кутията е предназначена да бъде разпределена между
екипа, но Мъри поглъща половината ѝ съдържание и ги прекарва с
мътната вода от реката. Лежи сам в тъмното и изпушва три турски
цигари в стремеж да потисне глада си. После изпада в безсъзнание.
На сутринта групата го открива и Фосет мъмри Мъри, че е забавил
придвижването им. Ала всеки ден Мъри все повече изостава. Не е
привикнал към силен глад – мъчителната празнота, която тормози и
ума, и тялото. По-късно, когато му дават малко царевично брашно, той
го налапва лакомо с помощта на листо и го оставя да се разтопи върху
езика му. „Нищо повече не искам, освен да ми гарантират такава храна
до края на дните ми“, казва. Вписванията в дневника му стават по-
накъсани и лудешки отчаяни.
„Много горещо, работа, изтощен съм; предлагам кратка почивка, Фосет
отказва. Изоставам самичък, като мога, пак тръгвам, страховито гъсти
храсти, не мога да ги премина, сека ги и се връщам към речния бряг,
трудно се стига дотам... Виждам друг пясъчен плаж при следващия
завой на реката, мъча се да се добера до него през водата, много е
дълбоко, връщам се на калта, вече е нощ; събирам сухи клони, тръстики
и лиани и паля огън да си изсуша дрехите; храна няма, малко
захаринови топчета, пуша три цигари, смуча малко от студените
плодове, комарите са зли, не мога да спя от хапането им, от студ и
умора, пробвам седатив с опиум, не помага. Странни шумове в реката и
в гората, мравояд идва да пие на отсрещния бряг, вдига се голяма
аларма. Май чувам гласове отвъд реката, може да са гуарайо. Всичките
ми дрехи са пълни с пясък, влиза ми в устата, гадна нощ.“
 Той се опитва да върши научна работа, но скоро се отказва. Както
посочва друг биолог, пътувал по-късно с Фосет, „мислех, че ще си набавя
много ценни природонаучни бележки, но опитът ми показа, че при
тежък физически труд умът никак не е активен. Човек мисли за
непосредствения проблем пред себе си или съзнанието просто блуждае,
без да оформя свързани мисли. Колкото до това дали ти липсват някои
фази на цивилизования живот, не ти остава време да ти липсва друго
освен храна, сън и почивка. Накратко, човек е сведен до малко повече от
животно с разум“.
Една нощ, когато Фосет, Мъри и другите стигат до мястото за лагер, са
толкова слаби, че повечето се стоварват на земята, без да опънат
хамаците си. По-късно Фосет, очевидно доловил атмосферата на
отчаяние, предвид наученото в курсовете за изследователи, се опитва да
насърчи весело настроение. Запява хумористична ирландска народна
песен, в която се говори за корабокрушение:
В един ден останахме без сметана –
то се знае, по вина на капитана.
Всички от скорбут се разболяхме
заради солената херинга, дето ядяхме.
После готвачът съобщи, че свършило месото.
Няма страшно, рече капитанът с пламъче в окото.
От утре ще похапваме сапун – и аз, и вие.
И никой вече да не е помислил да се мие.
Мъри, който не е чувал песента от трийсет години, започва да приглася
заедно с Костин. Манли лежи и ги слуша, а гласовете им потъват във
врясъците на маймуните и свиренето на комарите. За момент
изглеждат ако не щастливи, то поне способни да се надсмеят над
перспективата за собствената си смърт.
– Нямаш право да си уморен! – тросва се Фосет на Мъри.
Пътуват с два сала, които са построили, за да се придвижат по реката
Хийт. Мъри казва, че иска да изчака лодката, която ги следва, но според
Фосет той си търси поредното извинение, за да почива. Както
предупреждава Костин, вътрешните разногласия са често срещани при
тежки условия и са може би най-голямата заплаха за оцеляването на
групата. При първата европейска експедиция по Амазонка в началото на
40-те години на шестнайсети век членовете ѝ били обвинени, че са
изоставили командира си „с най-голямата жестокост, показвана някога
от безчестни хора“. През 1561 година членове на друга
Южноамериканска експедиция заколват водача си, докато спи, а малко
след това убиват и човека, когото са избрали за негов заместник. Фосет
си има свое мнение за бунта: както приятел го е предупредил някога,
„всяка група си има своя Юда“.
 С всеки ден напрежението между Фосет и Мъри расте. Нещо у човека,
когото Костин почтително нарича „шефе“, плаши Мъри. Фосет очаква
„всеки да свърши всичко по силите си“ и проявява презрение към
онези, които се поддават на страх. (Веднъж Фосет описва страха като
„движещата сила зад всяко зло“ и твърди, че тъкмо той е „прогонил
човечеството от Райската градина“.) Всяка година в джунглата като че го
прави по-суров и фанатичен, той е като войник, преживял твърде
много сражения. Рядко проправя пътека между дърветата, по-скоро сече
с мачетето си във всички посоки, сякаш е жилен от пчели. Боядисва
лицето си в ярки цветове с горски плодове като индиански воин и
говори открито как би могъл да стане туземец. „Няма позор в такъв
избор – твърди в „Изследователските начинания на Фосет“. – Напротив,
по мое мнение това показва зачитане на истинските неща в живота
пред изкуствените.“ В личните си документи нахвърля мисли под
надслов „Отстъпници от цивилизацията“. „Цивилизацията ни държи в
хлабава хватка, а волният живот несъмнено има притегателна сила за
човек, който го е опитал. „Зовът на дивото“ е в кръвта на мнозина от
нас и намира изпускателния си клапан в приключения.“
Фосет, който пристъпва към всяко пътуване, сякаш е будистки ритуал
на пречистване, е убеден, че експедицията доникъде няма да стигне с
Мъри. Не само че биологът не е пригоден за условията на Амазонка; той
съсипва духа на групата с постоянните си оплаквания. След като е
служил при Шакълтън, Мъри сякаш си въобразява, че може да оспорва
авторитета на Фосет. Веднъж, докато се движи изправен върху сал,
натоварен с багаж, той е съборен от течението. Пренебрегва
инструкциите на Фосет и се вкопчва в ръба на сала, с което заплашва да
го преобърне. Фосет му нарежда да се пусне и да плува до безопасно
място, но той не го прави, с което затвърждава мнението на Фосет, че е
„слабак със заешка душа“.
Скоро Фосет започва да подозира Мъри в нещо по-лошо от страхливост:
че краде. В допълнение към липсващите карамелови бонбони изчезват и
други провизии. Малко престъпления са по-тежки от това. „На такава
експедиция кражбата на храна като престъпление се равнява на
убийството и е редно така и да бъде наказвана“ – казва Тиодор Рузвелт
по повод пътешествието си в Амазонка през 1914 година. Когато Фосет
директно заговаря на Мъри за кражбите, ученият негодува. „Казах им
какво съм ял – пише с огорчение. – Явно според тях благородното
поведение е да гладувам до смърт.“ Скоро след това Костин хваща Мъри
да посяга на царевичното брашно, което пазят за по-късен етап на
пътуването. Костин го пита откъде го е взел. Мъри отвръща, че е от
собствените му запаси.
Фосет отсъжда, че след като Мъри е взел шепа от брашното, няма да яде
хляба, приготвен от него. Мъри посочва, че Манли също е ял от своите
запаси. Фосет остава непоколебим и заявява, че това е въпрос на
принцип.
– Ако е така, то този принцип е за глупаци – тросва се Мъри.
Атмосферата продължава да се влошава. Както се изразява Мъри, „Тази
вечер в лагера няма песни“.
Манли е първият пострадал. Вдига четиресет градуса температура и
трепери неудържимо – малария.
– Това ми идва прекалено – избъбря той на Мъри. – Не мога да се
справя.
Неспособен да се надигне, Манли лежи на калния речен бряг и се оставя
на слънцето да го излекува от температурата, но то не помага.
След него Костин се разболява от лайшманиоза, страдание с още по-
плашещи симптоми. Причинявано е от паразит, пренасян от пясъчните
мухи, и разрушава плътта около устата, носа и по крайниците, сякаш
човекът бавно се разлага. В редки случаи води до фатални вторични
инфекции. При Костин заболяването толкова се влошава, че Нина
уведомява Кралското географско дружество как „напълно се е смахнал“.
Междувременно Мъри буквално се разпада. Един от пръстите му се
възпалява, след като го е наранил с отровно растение. Нокътят му пада,
сякаш някой го е отделил с пинсети. После пък на дясната му длан се
появява дълбока гнойна рана, поради която му е трудно дори да си
опъне хамака. Заедно с това го поразява диария. Един ден се събужда и
открива нещо като червеи в коляното и в ръката си. Вглежда се по-
отблизо. В него се развиват ларви. Преброява петдесет само на лакътя си.
„Много е болезнено, когато се размърдат“, пише той.
Отвратен се опитва да ги отрови въпреки предупрежденията на Фосет.
Слага какво ли не – никотин, живачен хлорид, калиев перманганат –
вътре в раните и се опитва да отстрани червейчетата с игла или като
стиска плътта около тях. Някои червеи умират от отровата и започват да
гният в него. Други порастват до над два сантиметра на дължина и от
време на време подават глави като перископ на подводница. Сякаш
тялото му е превзето от вида миниатюрни организми, които е изучавал.
Кожата му вони на гнило. Стъпалата му се подуват. Нима и той заболява
от елефантиаза? „Краката ми са твърде големи за ботушите – пише. –
Кожата ми е като пулп.“
Единствено Фосет остава неуязвим. Открива една или две ларви под
кожата си – някакъв вид конска муха е посяла яйцата си на комар, който
после вкарва излюпените ларви в човека, – но той не ги трови и
причинените от тях рани не се инфектират. Въпреки лошата форма на
групата те продължават напред. В един момент прозвучава ужасяващ
вопъл. Според Костин пума е скочила върху едно от кучетата и го тътри
навътре в гората. „След като бяхме невъоръжени освен с мачетета,
безсмислено беше да я последваме“, пише Костин. Скоро след това
другото куче се удавя.
Гладуваща, мокра, трескава, наядена от комари, групата започва да се
самоизяжда отвътре, както го правят червеите, дълбаещи тялото на
Мъри. Една вечер Мъри и Манли се скарват жестоко по повод кой от коя
страна на огъня да спи. На този етап Фосет вече е убеден, че Мъри е
страхливец, злобар, крадец и най-лошото – рак, разпространяващ се в
неговата експедиция. Вече не стои въпросът дали със своето бавене
Мъри няма да провали успеха на експедицията, а дали няма да попречи
на екипа изобщо да се измъкне от джунглата.
Според Мъри Фосет просто е лишен от човешко съчувствие – „няма
никаква милост към болен или грохнал човек“. Фосет би могъл да забави
темпо, та „да даде възможност на окуцял човек шанс да оживее“, но
отказва. Групата отново поема напред, а Мъри развива мания относно
легена за промиване на злато на Фосет, докато стига до пълна
непоносимост към него. Отваря вързопа си и изхвърля легена с повечето
от своите вещи, включително хамака и дрехите си. Фосет го
предупреждава, че тези неща ще му трябват, но Мъри настоява, че се
опитва да си спаси живота, след като Фосет не е склонен да го изчаква.
По-лекият вързоп подобрява скоростта на Мъри, но без хамака е
принуден да спи под проливния дъжд и по него лазят буболечки. „По
това време биологът страдаше зле от раните си и от липса на резервни
дрехи – тези на него вече се бяха вмирисали безнадеждно – пише
Фосет. – Започваше да осъзнава колко глупаво е било да изхвърли почти
всичките си вещи и ставаше все по-мрачен и уплашен – добавя Фосет. –
Тъй като всеки ден имаше гръмотевични бури с пороен дъжд,
състоянието му се влошаваше. Искрено бях обезпокоен за него. Ако
настъпеше отравяне на кръвта, беше обречен на смърт, защото нищо не
бихме могли да сторим срещу това.“
„Перспективата да излезем оттук се смалява; храната е на свършване“,
пише Мъри в дневника си.
Тялото на Мъри е подуто, пълно с червеи, гной и гангрена. Около него
кръжат рояци мухи като около труп. Още не са преполовили маршрута, а
е дошъл моментът, за който Фосет предупреждава всеки член в негова
експедиция, когато вече бъде твърде болен, че да продължи: изоставяне.
Въпреки че Фосет е подготвен за такава крайна мярка, никога не я е
налагал. Той се съветва с Костин и Манли, а Мъри ги наблюдава мрачно.
„Тази вечер в лагера се проведе любопитна дискусия на тема моето
изоставяне – пише Мъри. – Когато пътува в ненаселен горист регион без
други ресурси освен онова, което носи със себе си, човек си дава сметка,
че ако се разболее или не може да следва темпото на останалите, трябва
да посрещне последствията. Другите не могат да чакат и да умрат с
него.“ И все пак Мъри е с чувството, че са близо до гранично населено
място, където могат да го оставят. „Странно ми бе да чуя от англичанин
спокойно изречена готовност да ме изостави, макар да не бях
изненадан, защото отдавна бях преценил характера му.“
Накрая Фосет със свойствената си дързост предприема стъпка, която за
него е също толкова радикална, колкото да остави човек да умре:
променя мисията си, поне докато се опитат да измъкнат Мъри. С
нежелание и огорчение потърсва най-близкото населено място. Нарежда
на Костин да съпровожда Мъри и да се погрижи за евакуирането му.
Според Костин Мъри показва признаци на делириум. „Няма да влизам в
подробности за методите на физическа сила, които трябваше да
прилагам върху него – припомня си по-късно Костин. – Достатъчно е да
кажа, че му отнех револвера, та да не може да ме застреля... Но това беше
единствената алтернатива. Иначе трябваше да го оставя да умре.“
Най-сетне групата среща човек от граничния район с муле, който
обещава да се помъчи да върне биолога в цивилизацията. Фосет дава
пари на Мъри, за да си плати за храна, макар че враждата помежду им
още гори с пълна сила. Костин изразява надежда пред Мъри, че всички
остри думи, които са си разменили в джунглата, ще бъдат забравени.
После поглежда инфектираното му коляно.
– Знаеш ли, това твое коляно е по-зле, отколкото си мислиш – казва
му.
От поведението на Костин и другите Мъри разбира, че според тях той
ще умре и няма да го видят повече. Качват го на мулето. Крайниците му,
също като коляното, изпускат воняща секреция. „Учудващо е какво
количество изтича от лакътя и коляното ми – пише Мъри. – Лакътят ми
е силно възпален и цялата ми ръка до китката е зачервена и болезнена.
Секрецията от коляното е по-обилна, тече на струйки от пет-шест дупки
и чорапът ми е подгизнал от нея.“ Едва се крепи върху мулето.
„Чувствам се по-болен от всякога в живота си, коляното ми е зле, петата
ми е зле, бъбреците ми са зле, било от храната или от отрова, и трябва
често да ги промивам с вода.“ Приготвя се за смъртта. „Лежа буден цяла
нощ и се питам какъв ли ще е краят и дали е оправдано да го облекча с
хапчета или по друг начин.“ Това определено е намек за самоубийство.
После продължава: „Не мога да кажа, че ме плаши самият край, само се
чудя дали ще е прекалено мъчителен“.
Междувременно Фосет, Костин и Манли продължават напред и се
опитват да осъществят поне част от мисията си. Месец по-късно, когато
излизат от джунглата в Коджата, Перу, от Мъри няма никаква вест.
Изчезнал е. По-късно от Ла Пас Фосет праща писмо до Кралското
географско дружество:
„Със съжаление трябва да съобщя, че Мъри е в неизвестност.
Губернаторът на Перу провежда издирване, но се опасявам, че е
претърпял инцидент по опасните пътеки в Кордилиерите или е умрял
по път от гангрена. Британският министър пое случая и семейството му
няма да бъде уведомявано, освен ако не дойде конкретна информация в
една или друга посока или докато всяка надежда за откриването му не
бъде изгубена.“
Като посочва, че и Манли за малко не е умрял, Фосет заключава: „Аз съм
добре и във форма, но ми се иска почивка“.
И после като по чудо Мъри се появява от гората. Оказва се, че след
повече от седмица път със заселника и мулето му се е добрал до
Тамбопата, селище на границата между Боливия и Перу, състоящо се от
една къща. Там мъж на име Сардон и семейството му се грижат за него в
продължение на седмици. Бавно отстраняват от него „голям брой
мъртви червеи, дълги и тлъсти“, източват гнойта от раните му и го
хранят. Когато е достатъчно укрепнал, качват го на муле и го пращат в
Ла Пас. По пътя чете „запитвания за сеньор Мъри, за когото се
предполага, че е умрял в този регион“. Стига до Ла Пас в началото на 1912
година. Появата му стъписва властите, които установяват, че не само е
жив, но и бесен от гняв.
Мъри само дето не обвинява Фосет, че се е опитал да го убие, и е
разярен от намеците на бившия му спътник, че е страхливец. Келти
информира Фосет: „Научих, че има вероятност случаят да бъде предаден
в ръцете на известен юрист. Джеймс Мъри има влиятелни и богати
приятели зад гърба си“. Фосет настоява: „Всичко, което бе по човешките
сили да се направи за него, беше направено. Ако трябва да съм точен, сам
си докара състоянието поради нехигиеничните си навици, лакомия за
храна и пристрастие към силен алкохол, а всичко това е равносилно на
самоубийство по такива места. – Фосет добавя: – Не храня особено
съчувствие към него. Той знаеше до последната подробност с какво ще
му се налага да се справя и на такива пътешествия с пионерско естество
не може да се допуска болест и инциденти да заплашват сигурността на
групата. На всички, които тръгват с мен, го изяснявам предварително.
Само поради това, че той и господин Манли се разболяха, бях принуден
да изоставя предвидения пълен маршрут. Фактът, че бе заставян
безпощадно да бърза, се налагаше от необходимостта да се доберем до
храна и да спасим живота му, за което той самият бе песимистично
настроен.“ Костин е готов да свидетелства в полза на Фосет, както и
Манли. След като разглежда наличните доказателства, Кралското
географско дружество стига до извода, че Фосет „не е пренебрегнал
Мъри, а е сторил най-доброто за него при дадените обстоятелства“. И
все пак Дружеството моли Фосет да не дава гласност на случая, за да не се
разрази национален скандал. „Сигурен съм, че не искаш да навредиш на
Мъри, и сега, след като и двамата сте на географска ширина с умерен
климат, смятам, че можете да предприемете стъпки към
разбирателство“, съветва Келти.
Дали Фосет е предложил извинение на Мъри, или обратното, не е ясно,
но, така или иначе, пълните подробности за враждата им никога не
придобиват публичност, нито фактът колко близо е бил Фосет да
изостави свой сънародник в джунглата. Междувременно сега Костин е
този, който е на ръба на смъртта. Неговата лайшманиоза бързо се
влошава и е утежнена от други инфекции. „До този момент не успяват
да го излекуват – информира Фосет Келти. – Но в момента преминава
през нов и особено болезнен курс на лечение в Института по тропическа
медицина в Лондон. Искрено се надявам да се възстанови.“ След
посещение при Костин висш служител в Кралското географско
дружест​ во пише в писмо до Фосет: „Горкият човек представлява
ужасна гледка.“ Постепенно Костин се излекува и когато Фосет съобщава,
че планира да се завърне в басейна на Амазонка, той решава да се
присъедини към него. По думите му „Вярно, че там е истински ад, но на
човек някак му харесва“. Манли, въпреки допира си със смъртта, също
пожелава да придружи Фосет. „Той и Костин са единствените
сътрудници, които бих могъл да нарека изцяло надеждни и
приспособими. Не бих си пожелал по-добри спътници“, казва Фосет.
Мъри, от своя страна, се е наситил на тропиците. Копнее за познатото
еднообразие от сняг и ледове и през юни 1913 година се присъединява
към канадска научна експедиция до Северния полюс. Шест седмици по-
късно корабът „Канук“, на борда на който е той, е заклещен между
ледове и трябва да бъде напуснат. Този път Мъри помага да се вдигне
бунт срещу капитана и с откъснала се група избягват през снеговете с
шейни. Капитанът успява да спаси останалите с него. За Мъри и другите
не се чува никога повече.
 13
Откуп
Когато кацнах в Сау Паулу, Бразилия, отидох да се видя с човека, за
когото бях сигурен, че ще ми окаже помощ в моята експедиция: Джеймс
Линч. Той беше бразилският изследовател, който през 1996 година бе
повел последната голяма експедиция в търсене на следи от изчезналия
екип на Фосет и който, заедно с шестнайсетгодишния си син и още десет
членове на групата, бе отвлечен от индианци. Чул бях, че след като Линч
успял да избяга от плен и се върнал в Сау Паулу, напуснал службата си в
банка „Чейс“ и основал фирма за финансово консултиране. (Част от
названието ѝ гласеше много уместно „Феникс“.) Когато му се обадих по
телефона, той се съгласи да ме приеме в офиса си, разположен в
небостъргач в центъра на града. Изглеждаше по-възрастен и благ от
образа, който носех в представите си. Носеше елегантен костюм, русата
му коса бе грижливо сресана. Поведе ме към кабинета си на деветия
етаж и погледна през прозореца.
– Сау Паулу изглежда почти малък в сравнение с Ню Йорк, нали? –
каза, като добави, че градът има осемнайсет милиона жители. Поклати
глава в почуда и седна зад бюрото си. – Е, с какво мога да ви бъда
полезен?
Разказах му за плановете си да проследя маршрута на Фосет.
– Пипнали сте вируса „Фосет“, а? – подхвърли той.
На този етап ме бе завладял повече, отколкото исках да си призная, и
отговорих:
– Изглежда интересна история.
– О, такава е, не ще и дума.
Когато се поинтересувах как е избягал от плен, той леко се напрегна на
стола си. Обясни как, след като отвели групата им нагоре по реката,
индианците ги изкарали силом от лодките и ги повели нагоре по
възвишение с глинеста почва. На билото му поставили постове и
устроили временен лагер. Линч каза, че се стараел да наблюдава всичко и
всеки, за да открие слабо място, но скоро ги обгърнал мрак и той успявал
да различава похитителите им само по гласовете. От джунглата долитали
странни шумове.
– Чували ли сте някога звука на джунглата? – попита ме. Поклатих
глава. – Не е каквото си представяте – продължи той. – Въобще не е
силен. Но гората не спира да говори.
Припомни си как поръчал на сина си Джеймс младши да се опита да
поспи и как накрая той самият се предал на изтощението. Не бил
сигурен колко дълго траяла дрямката му, но когато отворил очи, видял
на утринната светлина върхът на копие да проблясва в гората.
Обърнал се и зърнал още една блестяща точка и тогава от гората
наизлезли един след друг индианци, всичките въоръжени. Били над сто
души. Джеймс младши, който също се събудил от шума, прошепнал: „Те
са навсякъде“.
– Казах му, че всичко ще е наред, макар да знаех, че не е така –
промълви Линч.
Членовете на племето оградили в кръг Линч и сина му, а петима по-
възрастни индианци, които явно били вождове, седнали на дънери пред
групата.
– Тогава разбрах, че ще се решава съдбата ни – каза Линч.
Младият индианец, който бил начело на първоначалното нападение,
излязъл напред и сърдито заговорил пред съвета; от време на време след
думите му няколко индианци потропвали с дървените си тояги в знак
на съгласие. Други също се изказали пред вождовете и на моменти
индианец, който говорел развален португалски, превеждал на Линч и
групата му и им обяснил, че са обвинени в нахлуване на чужда
територия. Преговорите продължили два дни.
– Дебатът се точеше часове наред, а ние не знаехме какво става –
припомни си Линч. – Преводачът обобщаваше казаното в едно
изречение. „Ще ви вържат в реката и ще ви оставят на пираните да ви
изядат“. Или „Ще ви намажат с мед, та пчелите да ви нажилят до
смърт“.
Тогава вратата на кабинета на Линч се отвори и влезе млад мъж с обло
красиво лице.
– Това е синът ми Джеймс младши – представи го Линч.
Сега беше на двайсет и пет години, сгоден. Когато Джеймс младши чу,
че обсъждаме експедицията на Фосет, каза:
– Знаете ли, аз имах много романтична представа за джунглата, но
случилото се ѝ сложи край.
Линч разказа как членовете на племето започнали да опипват и
побутват сина му, да го дразнят и вече си мислел да му каже да хукне
към гората, макар че и там го очаквала сигурна смърт. Тогава Линч
забелязал, че четирима от вождовете се отнасят с подчертана почит към
петия, който изглеждал най-невъзмутим сред всеобщата врява. Когато
няколко индианци дали да се разбере с жестове, че възнамеряват да
вържат сина му и да го убият, Линч се надигнал тревожно и се
приближил до петия вожд. С помощта на преводача обяснил колко
съжалява, че неволно са оскърбили хората му. Линч директно подхванал
преговори с него и се съгласил да предаде лодките и оборудването на
групата си в замяна на нейното освобождаване. Възрастният вожд се
обърнал и разговарял със съвета си в продължение на няколко минути, а
през това време индианците ставали все по-настървени. В един момент
мъжете от съвета млъкнали, а главният вожд изрекъл нещо към Линч с
твърд тон. Линч изчакал преводача, който с трудност намирал нужните
думи. Накрая казал: „Приемаме даровете ви“.
Преди членовете на съвета да са размислили, Линч взел
радиостанцията си, която била конфискувана от индианците, за да
изпрати SOS с координатите, и пристигнал самолет, пригоден за кацане
в джунглата, за да ги прибере. Стойността на откупа възлизала на
трийсет хиляди долара.
Линч ми каза, че него освободили последен от групата и едва когато
самолетът се издигнал в безопасност, отново се замислил за полковник
Фосет. Питал се дали Фосет и синът му също са били пленени и дали не са
се провалили в опита си да предложат приемлив откуп. Докато гледал
през илюминатора на самолета, виждал възвишението, на което
държали него и екипа му в продължение на три дни. Индианците си
събирали нещата и той ги наблюдавал, докато не се скрили в гората.
– Не вярвам, че загадката на Фосет ще бъде разрешена някога – каза
Линч. – Невъзможно е.
На компютъра върху бюрото на Линч зърнах сателитен образ на
планински зъбери. За моя изненада той бе за следващата експедиция на
Линч.
– Заминавам след два дни. Ще изкачим Андите.
– Не и аз – обади се Джеймс младши. – Имам да подготвям сватба.
Джеймс младши се сбогува с мен и излезе от кабинета, а Линч заговори
за предстоящото си приключение.
– Търсим самолет, разбил се в Андите през 1937 година – обясни той. –
Досега никой не е успял да го открие.
Звучеше развълнуван, но по средата на описанието си спря и каза:
– Не казвайте на сина ми, но не бих имал нищо против да останем в
контакт. Ако откриете нещо за Z, трябва да ми кажете. Моля ви.
Обещах да го направя. Преди да си тръгна, Линч ми даде някои съвети.
– Най-напред, трябва ви първокласен водач, някой с връзки сред
местните племена – препоръча. – Второ, трябва да се придвижвате
възможно най-тихо. Фосет е бил прав: твърде голямата група само
привлича внимание към себе си. – Настоя да внимавам. – Помнете, аз и
синът ми имахме голям късмет. Повечето от експедициите, издирващи
следи от Фосет, така и не се връщат.
 14
Тезата за Z
Няма мигновено божествено прозрение. По-скоро теорията се развива
в течение на времето, с по някоя следа тук и там, на етапи, с неочаквани
поврати, като пътеката от доказателства стига назад чак до годините му
в Цейлон. Във Форт Фредерик Фосет за пръв път научава, че е възможно
голямо кралство да съществува изолирано в джунглата и след като
времето остави безпощадния си отпечатък върху него, дворците и
площадите му да изчезнат под пълзяща растителност и корени. Ала
идеята за Z – за изгубена цивилизация, скрита нейде в Амазония –
започва да завладява Фосет след сблъсъка му с враждебните индианци,
които е предупреждаван да избягва на всяка цена.
През 1910 година той плава с канута заедно с Костин и неколцина други
спътници, за да изследват непроучена част от река Хийт, когато
започват да валят над двуметрови отровни стрели и да се забиват в
канутата. Испански монах описва как негов спътник е бил улучен с
такова оръжие: „В мига, в който го прониза, той изпита голяма болка.
Раненото му стъпало стана съвсем черно и отровата постепенно си
пробиваше път нагоре през крака като живо създание, без да може да
бъде спряна, макар да я третираха с огън. Накрая стигна до сърцето му и
той умря след тежки тридневни мъки. Предаде душата си на Бог, който
я бе създал“.
Член от екипа на Фосет скача във водата с викове „Назад! Назад!“. Но
Фосет настоява да изтеглят лодките към противоположния бряг, докато
от небето продължават да се сипят стрели. „Една от тях прехвърча на
двайсет-трийсет сантиметра от главата ми и видях лицето на дивака,
който я изстреля“, спомня си по-късно Костин. Фосет нарежда на хората
си да свалят оръжията, но обстрелът срещу тях не спира. Тогава Фосет
дава команда на един от хората си като поредна демонстрация на
мирните им намерения да извади акордеона си и да засвири на него.
Останалите инструктира да се изправят с лице към смъртта и да
пригласят на Костин, който запява с отначало треперещ глас, а после с
повече плам „Войници на кралицата“: „На бой, момци, в името на
Англия! И нека световната ѝ слава да възпеем“.
Тогава Фосет прави нещо, което толкова силно шокира Костин, че ще си
го спомня съвсем ярко дори когато вече е стар човек: майорът сваля
кърпичката от врата си, развява я над главата си, влиза в реката и
тръгва срещу рояка от стрели. През годините Фосет е закачил по нещо от
индианските диалекти, записвал е думи в бележниците си и вечер ги е
учил. Сега употребява запомнени фрагменти от речника им и вика
„приятел, приятел“, без дори да е сигурен, че произнася точната дума, а
водата вече стига до под мишниците му. И ето че стрелите спират. За
момент никой не помръдва, а Фосет стои насред реката с ръце, вдигнати
над главата като покаял се грешник, готов за покръстване. Според
Костин индианец се показва иззад дърво и отива до водата. Със сал
доближава Фосет и взема кърпичката. „Майорът му показа със знаци, че
иска да бъде откаран на другия бряг – пише по-късно Костин в писмо до
дъщеря си. – Индианците се върнаха до него и Фосет коленичи върху
нестабилния сал.“
Самият Фосет казва: „Когато се озовах на отсрещния бряг, имах
неприятното усещане, че може да получа куршум в лицето или стрела в
корема“.
Индианците го отвеждат. „Фосет изчезна в гората и ние останахме в
недоумение“, разказва Костин. Групата се бои, че водачът ѝ е убит,
докато час по-късно той не се появява от джунглата, съпровождан от
индианец, тържествуващо нахлупил неговата широкопола шапка.
Ето как Фосет се сприятелява с индианци от племето гуарайо.
„Помогнаха ни да си устроим лагер, останаха в него цялата вечер, дадоха
ни юка, банани, риба, огърлици, папагали – на практика всичко,
каквото имаха“, пише Фосет в една от депешите си.
Фосет не носи краниометър и разчита на зрението си за своите
наблюдения над индианците. Свикнал е да среща племена, покорени от
белите и насилствено присъединени към културата им, при което
членовете им са отслабени от болести и срещаната бруталност. В
контраст с тях, тези около сто и петдесет горски индианци изглеждат
яки и здрави. „Мъжете са с добре развити тела, кафеникава кожа, черни
коси, с хубава външност и добре облечени в боядисани памучни ризи,
които видях да се изработват в изобилие в колибите им“, пише Фосет.
Поразен е от факта, че за разлика от прегладнелите изследователи те
разполагат със значителни запаси храна. Един гуарайо сплесква растение
с камък и оставя сока му да се стече в поток, при което водата се замътва
в млечнобяло. „След няколко минути на повърхността се появи риба, взе
да плува в кръг със зяпнала уста и после се обърна по гръб, очевидно
мъртва – спомня си Костин. – Скоро изплуваха още дузина риби с
коремите нагоре.“ Отровени са. Индианче нагазва във водата и подбира
най-тлъстите за ядене. Количеството отрова само ги е зашеметило и не
представлява риск за хората, когато рибата бъде сготвена; също толкова
впечатляващо е, че рибите, които момчето е оставило във водата, скоро
се съживяват и отплуват, без да им има нищо. Същата отрова често се
използва против зъбобол. Фосет установява, че индианците са експерти
във фармакологията, умеят да приспособяват средата към своите нужди,
и заключението му е, че гуарайо „са извънредно интелигентна човешка
раса“.
След експедицията през 1910 година Фосет, който подозира, че
индианците от басейна на Амазонка крият тайни, отдавна
пренебрегвани от етнолози и историци, започва да издирва други
племена, без значение колко е страховита репутацията им. „Тук има да
се решават проблеми, които крещят някой да се заеме с тях –
информира той Кралското географско дружество. – Но опитът е от
жизнена важност. Малко е да се каже, че е глупаво да се навлиза в тези
райони, без да го притежаваш, направо си е самоубийство.“ През 1911
година той напуска от комисията по границите, за да се впусне в
сферата на зараждащата се антропология. Веднъж недалеч от река Хийт
Фосет седи и се храни с Костин и другите от екипа, когато ги заобикаля
група индианци с насочени лъкове. „Без никакво колебание – пише
Костин – Фосет свали колана си и го пусна с мачетето на земята, за да
покаже, че е невъоръжен, после тръгна към тях с вдигнати над главата
ръце. Настана кратка пауза на съмнение и после един от „лос барбарос“
също остави долу стрелите си и тръгна да го посрещне. Бяхме се
сприятелили с индианците еходжа!“
С времето това се превръща в знаков подход за Фосет. „Щом се
натъкнехме на диваци – казва Костин, – той тръгваше бавно към тях с
вдигнати нагоре ръце.“ Също като метода му да се пътешества в много
малки групи без защитата на въоръжени войници, маниерът му да
установява връзки с племената, някои от които никога преди това не са
виждали бял човек, поразява мнозина като едновременно героичен и
самоубийствен. „Информиран бях как е прекосявал реката пред цяло
племе враждебни диваци и със силата на храбростта си ги е убедил да
спрат да стрелят, след което ги придружил до селото им – пише до
Кралското географско дружество висш боливийски чиновник, като има
предвид срещата на Фосет с гуарайо. – Трябва да кажа, че те са
изключително враждебни, лично съм бил сред тях, а през 1893 година
генерал Пандо изгуби не само свои хора, но и племенника си.
Инженерът господин Мюлер също изчезна, след като прекосил реките
нагоре към Модеиди. До ден днешен не сме чули нищо за тях.“
Способността на Фосет да успява там, където други са се провалили,
допринася за разрастване на мита за неговата неуязвимост, в който и
той самият започва да вярва. Как би могло да се обясни, чуди се той, че
„се изправих срещу диваците, с които беше много важно да се
сприятелим, покрай главата ми свистяха стрели, минаваха също
помежду краката ми, та дори между ръцете и тялото ми и това трая
няколко минути, а останах недокоснат“? Нина също вярва, че той е
неунищожим. Веднъж, след като е влязъл в контакт с враждебно
индианско племе чрез типичния за него метод, тя информира Кралското
географско дружество: „Срещата му с диваците и начинът, по който се е
справил с тях, за мен е една от най-смелите постъпки, за които съм
чувала, и съм безкрайно доволна, че се е държал така. Аз лично нямам
никакви страхове за неговата безопасност, защото съм уверена, че в
рискови ситуации ще направи точно каквото е нужно“.
Костин пише, че при петте им експедиции Фосет неизменно се е
сприятелявал с племената, които са срещали. Има обаче едно
изключение. През 1914 година Фосет издирва група марикокси в
Боливия, от които останалите индианци в района са го предупредили да
се пази. След като изпълнява обичайната си увертюра, индианците
реагират войнствено. Наближават с намерение да убиват и хората на
Фосет го умоляват да им разреши да използват пушките си. „Налага се да
стреляме!“ изкрещява Костин.
Фосет се колебае. „Той не беше склонен, защото никога преди не го
бяхме правили“, спомня си Костин. Накрая Фосет се съгласява, но
поръчва на хората да стрелят само към земята и във въздуха. Все пак,
според Костин, „видяхме поне един индианец, улучен в корема“.
Ако разказаното от Костин е точно, а няма причина за съмнения, че е
така, това е единственият случай, при който Фосет престъпва
собствената си заповед и очевидно е толкова засрамен, че преправя
официалните си доклади до Кралското географско дружество и крие
истината през целия си живот.
Веднъж, докато е при племе от индианци еходжа в боливийския
регион на Амазонка, Фосет се натъква на още едно доказателство,
противоречащо на преобладаващото впечатление, че джунглата е
смъртоносен капан, в който малки групи от ловци-събирачи водят
мизерно съществуване, като изоставят и убиват хората си, за да оцелеят.
Фосет е утвърдил този образ с разкази за собствените си пътешествия и е
смаян да установи, че и еходжа, също като гуарайо, са натрупали големи
запаси с храна. Често използват крайречните заливни територии, които
са по-плодородни от твърдата почва, за да отглеждат зърнени храни, и
са усъвършенствали методи за лов и риболов. „Те изобщо нямаха
проблеми с храната – пише Фосет. – Щом огладнееха, някой от тях
отиваше в гората и се връщаше с дивеч; веднъж придружих човека, за
да видя как го прави. Не виждах никакви признаци за животно сред
растителността, но индианецът очевидно бе по-наясно от мен. Започна
да надава пронизителни викове, а на мен подсказа с жестове да стоя
неподвижно. След няколко минути малък елен се показа плахо от
храстите. Индианецът го прониза със стрела от лъка си. Виждал съм ги
да привличат маймуни и птици от дърветата с помощта на тези особени
викове.“ Костин, получавал награди на състезания по стрелба, е също
така изненадан да види как индианците успяват там, където той с
пушката си се проваля отново и отново.
 Фосет е заинтригуван не само от способността на индианците да си
набавят храна в изобилие – предвестник за всяка гъсто населена развита
цивилизация. Въпреки че еходжа като че нямат защита срещу внесените
от европейците болести като дребна шарка – една от причините според
Фосет популацията им все още да е малобройна, – те са усвоили
познания за лечебния ефект на някои растения и са разработили
неортодоксални методи на лечение, чрез които се опазват от
всекидневните заплахи на джунглата. Умели са дори в отстраняването
на ларви, каквито са измъчвали Мъри. „Индианците еходжа правят
един особен подсвиркващ звук с езика си и главичката на червея мигом
се подава – пише Фосет. – После мястото бързо се стисва и натрапникът
е изхвърлен. – Добавя: – Аз цъках с език, свирках, подвиквах, дори
надух пригодена флейта за моя и ефектът беше нулев.“ Западен лекар,
който пътува с Фосет, смята тези методи за магьосничество, но Фосет ги
приема за истинско чудо, наред с многото лековити билки. „При толкова
ширещи се болести, нищо чудно, че се използва билколечение – твърди
Фосет. – Изглежда, че за всяко различно страдание си има съответен
природен цяр. – После допълва: – То се знае, медицинската професия не
насърчава хората да ги използват. Ала излекуването, до което водят,
често е смайващо и аз говоря като човек, изпробвал го на няколко пъти с
пълен успех.“ Като адаптира методите за билколечение и ловуване към
собствените си нужди, Фосет е в по-добра позиция да оцелее в тези
територии. „В 99 от 100 случая не се налага да се стига до гладуване“,
заключава той.
Но дори ако Амазония би могла да поддържа голяма цивилизация, дали
индианците в действителност са създавали такава? Все още няма налице
археологически доказателства. Няма дори свидетелство за гъстонаселени
райони в Амазония. Идеята за комплексна цивилизация противоречи на
двете основни етнологически парадигми, господстващи от векове и
възникнали при първите срещи между европейци и местното население
на Америка преди четиристотин години. Въпреки че някои от първите
конквистадори били запленени от цивилизациите, изградени от
местните, много теолози изразявали съмнения, че тези тъмнокожи и
оскъдно облечени създания изобщо са хора; защото как биха могли
потомците на Адам и Ева да стигнат толкова далече, как е възможно
библейските пророци да не са подозирали за съществуването им? В
средата на шестнайсети век високопоставеният свещеник Хуан Хинес де
Сепулведа твърди, че индианците са „наполовина хора“, които са
родени за роби и трябва да са третирани като такива. „Испанците имат
пълно право да управляват тези варвари от Новия свят – обявява
Сепулведа и добавя: – Между нас и тях разликата е също толкова голяма,
колкото между хората и маймуните.“
По онова време най-яростният критик на тази геноцидна парадигма е
Бартоломе де Лас Касас, доминикански свещеник, който пътешества из
двата континента Америка. В прочут дебат със Сепулведа и в поредица
от трактати Лас Касас се опитва да докаже веднъж завинаги, че
индианците са пълноценни хора („Нима това не са човеци? Нямат ли те
разумни души?“), и да заклейми онези, „които се правят на християни,
а ги заличават от лицето на земята“. И все пак в процеса на всичко това
той допринася за едно схващане по адрес на индианците, което със
същата сила се превръща в стълб на европейската етнология: че са
„благородни диваци“. Според Лас Касас индианците са „най-
простичките хора на света“, „незлобливи и безхитростни“, „лишени от
гняв и войнственост, от амбиция и алчност, напълно незаинтересувани
от властване в света“.
Макар в епохата на Фосет и двете схващания да си остават
преобладаващи в научната и популярната литература, те са вече
филтрирани през една радикално нова научна теория: еволюцията.
Дарвиновата теория, изложена в „За произхода на видовете“ през 1859
година, предполага, че хората и маймуните имат общ прародител и в
съчетание с неотдавнашни открития на вкаменелости, показващи, че
хората обитават земята от много по-отдавна, отколкото се сочи в
Библията, допринася за окончателния разрив между антропология и
теология. Викторианците правят опит да осмислят човешкото
многообразие не в теологически понятия, а в биологически. Наръчникът
„Бележки и въпросници по антропология“, препоръчвано четиво в
курса за изследователи, посещаван от Фосет, включва глави, озаглавени
„Анатомия и физиология“, „Коса“, „Цвят“, „Миризма“, „Движения“,
„Физиономия“, „Патология“, „Аномалии“, „Възпроизвеждане“,
„Физическа сила“, „Сетива“ и „Наследственост“. Сред въпросите,
поставяни за отговор пред Фосет и останалите курсисти, са следните:
„Има ли някаква присъща особена миризма у описаното племе или
народ? Каква е привичната поза при сън? Тялото добре балансирано ли е
при ходене? Изпънато ли е тялото и прави ли са краката? При стоене и
ходене не са ли коленете им леко сгънати? Размахват ли ръцете си при
вървене? Добре ли се катерят по дървета? Изразяват ли учудване с очи, с
широко отворена уста и с повдигнати вежди? Срамът предизвиква ли
изчервяване?“.
По същество викторианците искат да знаят защо някои маймуни са
еволюирали в английски джентълмени, а други не са.
Докато Сепулведа твърди по религиозни съображения, че индианците
са непълноценни, мнозина викторианци изказват мнение, че са
непълноценни в биологичен аспект – че вероятно са дори „липсващо
звено“ в еволюционната верига между маймуните и хората. През 1863
година е създадено Лондонското антропологично дружество, за да
проучи тези теории. Ричард Бъртън, един от основателите на
дружеството, изказва категорично мнение, че индианците като
чернокожите с тяхното „подобие на горили“ принадлежат към по-
неразвит вид. (Самият Дарвин, който никога не е споделял крайния
расизъм, проповядван от негово име, описва фуегините, които е
срещнал в Южна Америка – „тези нещастници с възпрепятстван
растеж, техните ужасни лица, покрити с бяла боя, мръсната им мазна
кожа, сплъстени коси, дразнещи гласове, резки жестове, лишени от
достойнство“, – сякаш му е трудно да повярва, „че това са създания
като нас, обитаващи същия свят“.) Много антрополози, включително
Бъртън, практикуват френология – изучаване на изпъкналостите по
човешкия череп, за които се смята, че са индикация за интелигентност
и черти на характера. Един френолог, сравняващ два индиански черепа
с тези на европейци, казва, че първите се характеризират с „твърдост“ и
„потайност“ и че формата им обяснява „издръжливостта,
демонстрирана от индианците при изтезания“. Франсис Галтън в
теорията си за евгениката, чиито последователи някога са били Джон
Мейнард Кейнс и Уинстън Чърчил, твърди, че човешката
интелигентност е наследявана и не подлежи на мутиране, а местните
народи в Новия свят са изначално „деца в умствено отношение“. Дори
много викторианци, които вярват в „душевното единство на
човечеството“, са на мнение, че индианските общества са в различен
етап на еволюционно развитие. В началото на двайсети век тогава
популярната дифузионистка школа в антропологията поддържа
становището, че ако някога наистина е съществувала развита древна
цивилизация в Южна Америка, произходът ѝ е или от Запада, или от
Близкия изток – изгубените племена на Израел, например, или
финикийци, любители на морски плавания. „Съществуват най-
различни теории сред антрополозите относно разпределението на
човешката раса“, отбелязва Келти от Кралското географско дружество,
като добавя за антрополозите дифузионисти: „Те поддържат тезата, че
финикийците са плавали из целия Тих океан и че много от тях са влезли
в Южна Америка“.
Фосет е дълбоко повлиян от тези идеи – писанията му изобилстват с
образи на индианци като „весели деца“ и „маймуноподобни“ диваци.
Когато за пръв път вижда индианец да плаче, е безкрайно учуден,
защото храни убеждението, че самата физиология на индианците
предполага стоицизъм. Бори се да примири наблюденията си с всичко
онова, на което е учен, и изводите му са изпълнени с криволичения и
противоречия. Вярва, например, че джунглата съдържа „диваци от най-
варварския вид, маймуноподобни хора, които живеят в дупки в земята
и излизат само нощем“, ала почти винаги описва индианците, с които
се среща, като „цивилизовани“, често пъти дори повече от европейците.
(„Според моя опит малко от тези диваци са по природа „лоши“, освен
ако контактът с „диваци“ от външния свят не ги е направил такива.“)
Яростно се противопоставя на унищожаването на местните култури чрез
колонизация. В джунглата абсолютистът се превръща в релативист. След
като е станал свидетел как племе се отдава на канибализъм с един от
мъртъвците си като част от религиозна церемония – тялото е „опечено
върху голям огън“ и „разрязано и разделено сред отделните
фамилии“, – Фосет отправя апел към европейците да не заклеймяват
този „сложен ритуал“. Не му е приятно да класифицира непридобилите
култура индианци като „диваци“ – масово използван термин по онова
време – и отбелязва, че добрите и почтени еходжа са „ясно
доказателство колко неоправдано е всеобщото презрение към всички
народи от дивата джунгла“. Освен че възприема някои от индианските
нрави, той се научава да говори множество местни езици. „Познаваше
индианците, както малцина бели ги познаваха, освен това имаше талант
за езици – посочва приключенският писател и сътрудник на Фосет Чарлс
Бриджис. – Малко хора съм срещал с толкова изявена дарба.“ Костин
обобщава взаимоотношенията на Фосет с местното население в
Амазония, като казва простичко: „Той ги разбираше по-добре от всеки
друг“.
Ала Фосет никога не успява да намери изход от онова, което историкът
Дейн Кенеди нарича „менталния лабиринт на расовия фактор“. Когато
Фосет попада на високо развито племе, той често се опитва да открие
расови белези – дали са по-бели и по-румени, – който да примири
идеята за развито индианско общество с викторианските му схващания
и отношение. „Има три типа индианци – пише веднъж. – Първите са
кротки и твърде окаяни... Вторите са опасни, отблъскващи канибали и
рядко могат да бъдат видени; третите са яки физически и светли хора,
които вероятно произхождат от цивилизацията.“
Идеята, че на двата американски континента има племе от „светли“
хора или „бели индианци“, битува още от времето, когато Колумб
твърди, че е видял неколцина местни, които са „толкова бели, колкото
сме ние“. По-късно конквистадори съобщават, че са открили при
ацтеките стая, пълна с „мъже, жени и деца, бели по рождение, със
светли коси и мигли“. Легендата за „бели индианци“ е може би най-
здраво вкоренена в басейна на Амазонка, където първите испански
изследователи, спуснали се по реката, описват жените воини като
„много светли и високи“. Много от тези легенди безспорно водят
началото си от съществуване на племена с подчертано по-светла кожа.
Група от необичайно високи и светли индианци в източна Боливия са
наричани юрукаре, което буквално означава „бели хора“. Яномами от
Амазонка са познати също като „бели индианци“ заради светлата си
кожа, каквато е и тази на уай-уай от Гвиана.
 По времето на Фосет „въпросът за белите индианци“, както е бил
формулиран, придава правдоподобност на теорията на дифузионистите,
че финикийци или други хора от западния свят като атласци или
израелити са мигрирали в джунглата преди хиляди години.
Първоначално Фосет е скептичен към съществуването на „бели
индианци“, като нарича доказателствата „слаби“, но с времето те като
че се оказват за него изходът от „менталния лабиринт на расовия
фактор“: ако индианците произхождат от западната цивилизация, няма
съмнение, че са били способни да изградят сложно общество. Фосет така
и не е съумял да извърши последния скок на модерен антрополог и да
приеме, че развитите цивилизации могат да възникват независимо
една от друга. В резултат на това докато някои днешни антрополози и
историци смятат Фосет просветен за епохата му, други като Джон
Хеминг го описват като „Ницшеански изследовател“, който сипе
„евгенически дрънканици“. В действителност той е и двете. Колкото и
да се бунтува Фосет срещу викторианските порядки – става будист,
който живее като индиански воин, – така и не успява да ги надскочи.
Спасил се е буквално от всяка патология в джунглата, но не е успял да се
отърве от упоритата болест на расата.
Последователното в неговите писания е нарастващото убеждение, че
Амазонка и жителите ѝ не са онова, за което ги смятат всички. Той е
видял по време на странстванията си твърде много племена, които не
напомнят общоприетата европейска етнология.
През 1914 година Фосет пътува с Костин и Манли до отдалечен район в
Бразилска Амазония, встрани от големите реки, когато в джунглата
ненадейно се отваря широка просека. Под бликналата светлина Фосет
вижда няколко красиви куполовидни сгради, направени от тръстика;
някои са над двайсет метра високи и с диаметър от трийсет и пет метра.
Наблизо има посеви от царевица, юка, банани и сладки картофи. В
близост не се забелязва никой и Фосет дава знак на Костин да надникне
в една от къщите. Когато Костин стига до входа, вижда самотна старица,
приведена над огън, да готви ядене. До обонянието му се донася мирис
на юка и картофи и тъй като е изгладнял, привлечен е да влезе въпреки
опасността. Фосет и Манли също подушват аромата и го последват.
Мъжете посочват стомасите си и стреснатата жена им подава купички с
храна. „Надали някой от нас беше ял нещо толкова вкусно“, припомня
си по-късно Фосет. Докато изследователите се хранят, около тях
внезапно се появяват нашарени с бои воини. „Влязоха през различни
входове, които не бяхме забелязали преди това, а през вратата до нас
зърнахме сенките на още хора отвън“ – пише Фосет. Ноздрите и устите
им са пронизани с дървени пръчици; държат в ръце готови за стрелба
лъкове и лули за стрелички.
– Не мърдайте! – прошепва Фосет на Манли и Костин.
 По разказа на Костин Фосет бавно развързва кърпичката около врата си
и я поставя на земята като дар пред мъжа, който прилича на вожд. Той я
вдига и я разглежда в строго мълчание.
– Трябва и ти да им дадеш нещо – казва Фосет на Костин.
„И тогава направих гаф – признава Костин. – Не само извадих кибрит,
а драснах клечка и я запалих“.
Настава известна паника и Фосет бърза да извади от джоба си друг
подарък – лъскава огърлица. На свой ред член на племето дава на
посетителите кратуни, пълни с ядки. „Приятелството ни бе прието –
пише Фосет. – Вождът седна на извито столче и сподели ядките с нас.“
Новите им приятели са непозната дотогава група индианци, които Фосет
класифицира като максуби. Докато са там, открива нещо, което не е
виждал никога преди: голямо население, наброяващо няколко хиляди
души. Нещо повече, селището е заобиколено от махали с още хиляди
жители. (Откриването от Фосет на толкова много непознати дотогава
индианци кара президента на Кралското географско дружество да обяви:
„Не знаем за нищо тъй удивително през скорошната история на
изследователските походи“.) Тогава Фосет осъзнава, че в региони, далеч
от основните реки, по които се движат повечето европейски
пътешественици и търговци на роби, племената са в по-добра
физическа форма и по-многобройни. По-малко преследвани са от
болести и алкохолизъм; запазили са културната си идентичност. „Може
би тъкмо поради тази причина етнологията на континента е изградена
върху погрешно схващане“, заявява Фосет.
Според него максуби по-конкретно показват свидетелства за развита
култура. Изработват красиви глинени съдове, имат названия за
планетите. „Племето е извънредно музикално“, отбелязва Фосет. Описва
песните им и добавя: „В пълната тишина на гората, когато първата
дневна светлина е накарала нощните звуци на насекомите да секнат,
тези химни силно ни впечатляваха с красотата си“. Вярно, срещал е
племена в джунглата, които са „неподатливи и безнадеждно брутални“,
но други като максуби са „храбри и интелигентни“, „напълно
опровергават изводите, до които са стигнали етнолозите, изследвали
само крайречните райони и незнаещи нищо за по-трудно достъпни
места“. Нещо повече, много от тези племена разказват легенди за своите
предци, които са живели в далеч по-величествени и красиви поселища.
Има и други насочващи следи. Върху скали из джунглата Фосет е
виждал древни рисунки и изрязани в камъка изображения на човешки
и животински фигури. Веднъж, докато се изкачва на самотно
възвишение сред заливните равнини на Боливийска Амазония, той
забелязва нещо да стърчи от земята. Взема го в ръка: оказва се
керамичен къс. Започва да човърка из почвата. Почти навсякъде, както
по-късно информира Кралското географско дружество, изникват
парчета от древна чуплива керамика. По негово мнение изработката е
също така фина като на предмети от древните Гърция, Рим или Китай.
И все пак няма никакви обитатели на стотици километри разстояние.
Откъде се е взела керамиката? На кого е принадлежала?
Загадката се задълбочава, но от друга страна, изникват модели.
„Навсякъде, където има възвишения в равнините, могат да бъдат
открити артефакти“, пише Фосет на Келти. И това не е всичко: помежду
тези възвишения има един вид геометрически подравнени пътеки и
пространства. Може почти да се закълне, че приличат на пътища и
площади.
Докато Фосет развива теорията си за древна цивилизация в басейна на
Амазонка, той си дава сметка за растящата конкуренция от страна на
други изследователи, които се надпреварват да изследват един от
последните некартографирани региони във вътрешността на Южна
Америка. Представляват еклектична група от мегаломани, всеки със своя
любима теория и фикс- идея. Един от тях е Хенри Савидж Ландор,
получил световна слава със своите пътеписи, в които разказва как за
малко не е екзекутиран в Тибет, как е изкачил Хималаите без въжета и
скоби, как е прекосил пустините в Персия и Балучистан на гърба на
камила. В момента той броди из райони на Амазонка, облечен като за
обяд в ресторант на Пикадили Съркъс („Не се предрешвах в чудати
костюми, в каквито се предполага да бъдат облечени изследователите“),
докато хората му се вдигат на бунт и едва не го убиват. Има и един
бразилски полковник, сирак с наполовина индианска кръв на име
Кандидо Мариано да Силва Рондон, който е помогнал да се прекарат
телеграфни линии през джунглата, изгубил е пръст на крака си от
пираня и е основал Служба за защита на индианците. (Девизът ѝ е
„Умри, ако трябва, но никога не убивай“.) Друг такъв е Тиодор Рузвелт,
който, след като претърпява поражение в президентската кампания
през 1912 година, търси убежище в Амазонската джунгла и проучва с
Рондон Реката на съмнението. (В края на пътуването бившият
президент, който е пропагандирал „живот с физически усилия“, едва не
умира от глад и треска и не престава да повтаря началните стихове на
поемата на Самюъл Тейлър Колридж „Кубла Хан“: „В Ксанаду издигна
Кубла Хан дворец прескъп и пищен.“)
Ала съперникът, от когото Фосет най-много се бои, е Алегзандър
Хамилтън Райс, висок и елегантен американец, лекар, който като Фосет
се е обучавал при Едуард Айърст Рийвс в Кралското географско
дружество. Райс е малко под четиресет, с як гръден кош и рунтави
мустаци, завършил медицинския институт в Харвард през 1904 година.
В басейна на Амазонка го довежда интерес към тропическите болести,
където той проучва смъртоносни паразити чрез дисекция на маймуни и
ягуари и където скоро бива силно заинтригуван от географията и
етнологията на региона. През 1907 година, докато Фосет провежда
първата си изследователска експедиция, доктор Райс обикаля Андите с
тогава неизвестния аматьор археолог Хайрам Бингам. По-късно доктор
Райс се озовава в северния басейн на Амазонка, където търси началото
на няколко реки и проучва местните жители. В писмо до приятел доктор
Райс пише: „Напредвам много бавно, изучавам всичко извънредно
внимателно и стигам до извод само след дълъг размисъл. Ако имам
съмнения за нещо, връщам се отново да работя над него“.
След тази експедиция д-р Райс осъзнава, че му липсва техническа
подготовка, и се записва в Школата по астрономия и геодезия в
Кралското географско дружество. След като завършва курса през 1910
година („Гледаме на него като на дете на нашето Дружество“, отбелязва
по-късно президентът на Кралското географско дружество), той се
завръща в Южна Америка, за да изследва басейна на Амазонка. Докато
Фосет е импулсивен и дързък, Райс подхожда към мисията си със
спокойната прецизност на хирург. Набира екип от стотина души и е
вманиачен по оборудването – нови лодки, нови ботуши, нови
генератори, – както и по въвеждането на най-модерните методи на
съвременната наука в дивата пустош. По време на една експедиция
спира, за да извърши операция по спешност на местен, страдащ от
антракс, както и на индианка с абсцес близо до черния дроб. Кралското
географско дружество отбелязва, че тази процедура е „вероятно първата
хирургическа операция под упойка с хлороформ, извършена в този
първобитен див регион“. Въпреки че д-р Райс не пришпорва хората си,
както го прави Фосет, поне в един случай те се вдигат на бунт срещу него
и го изоставят в джунглата. По време на същата експедиция кракът на
д-р Райс толкова се инфектира, че той се оперира сам, докато е още в
съзнание. Както казва Келти на Фосет, „той е човек на медицинската
наука, много талантлив в работата си“.
Фосет може и да е бил убеден, че никой не може да надмине
способностите му като изследовател, но е знаел, че главният му
съперник има предимство, с което не може да се състезава: пари. Доктор
Райс, който е също така богатият внук на бивш кмет на Бостън и
губернатор на Масачусетс, е женен за Елизабет Уайдънър, вдовица на
магнат от Филаделфия, един от най-богатите хора в Америка. (Първият
ѝ съпруг и синът ѝ са на борда на „Титаник“, когато потъва.) Със
състояние, възлизащо на милиони долари, доктор Райс и съпругата му –
която прави дарение на Харвард с библиотеката „Уайдънър“ в памет на
покойния си син – помагат за финансирането на нова лекционна зала в
Кралското географско дружество. В Съединените щати доктор Райс често
се появява на срещи с карания си от шофьор син ролс-ройс, облечен в
дълго кожено палто. Както пише в един вестник, „той се чувства също
толкова удобно в елегантното общество на Нюпорт, колкото и в
джунглите на Бразилия“. С неограничени суми пари, които да
финансират експедициите му, може да си позволи най-модерното
оборудване и най-добре обучените хора. Фосет, от своя страна,
постоянно трябва да се моли на фондации и капиталисти за финансова
подкрепа.
Въпреки огромната шир на Амазония, тя не може да смести егото и
амбициите на всички тези изследователи. Те се наблюдават зорко един
друг, ревниво пазят в тайна маршрутите си от страх да не бъдат
изпреварени за някое откритие. Дори провеждат разузнаване за
дейността на другите. „Ослушвай се за всяка информация относно
движенията на Ландор“, съветват Фосет от Кралското географско
дружество в комюнике от 1911 година. На Фосет не му трябва подканяне:
той е развил параноята на шпионин.
Изследователите бързат да хвърлят съмнение върху постижението на
съперник или дори напълно да го отрекат. След като Рузвелт и Рондон
съобщават, че са проучили за пръв път река, дълга близо хиляда и
петстотин километра – прекръстена на Рио Рузвелт в чест на
президента, – Ландор казва пред репортери, че е невъзможно да
съществува такъв приток. Нарича Рузвелт „шарлатанин“ и го обвинява
в плагиатство на събития от пътуването на самия Ландор. „Виждам, че
дори е пипнал същата болест, от която страдах аз, и не щеш ли, в същия
крак. Тези неща често се случват на големи изследователи, които
внимателно четат книгите на скромни пътешественици, обикаляли
региона преди тях.“ Рузвелт не закъснява с отговора си, че Ландор е
„абсолютен измамник, на когото не бива да се обръща внимание“. (Не за
пръв път Ландор е наречен измамник: след като изкачва връх в
Хималаите, Дъглас Фрешфийлд, един от най-изтъкнатите алпинисти на
времето си и бъдещ президент на Кралското географско дружество,
твърди: „Никой планински катерач не би могъл да приеме за чиста
монета подвизите с фантастична скорост и издръжливост, които
господин Ландор си въобразява, че е извършил. Неговите сензационни
легенди уронват доверието и у дома, и на континента в английските
пътешественици, критици и научни дружества“.) Доктор Райс, от своя
страна, първоначално окачествява доклада на Рузвелт като
„неразбираем“, но след като Рузвелт му предоставя повече подробности,
се извинява. Макар че Фосет никога не се е съмнявал в откритието на
Рузвелт, нарича го пренебрежително приятно пътешествие „за
застаряващ човек“.
„Не желая да подценявам изследователската работа на другите в Южна
Америка – пише той до Кралското географско дружество, – само държа
да посоча огром​ ната разлика между пътуванията по река с тяхната
свобода от големия проблем с храната и пътешествията пеша през
джунглата, при които човек е принуден да търпи тежки обстоятелства и
смело да прониква в свещена индианска обител.“ Фосет никак не харесва
Ландор, когото нарича „парвеню“. Заявява пред Келти, че няма желание
да го броят „сред така нареченото братство на изследователи, в което
членуват диваци като Ландор и Рузвелт“.
Фосет често е изразявал възхищение от Рондон, но в крайна сметка
започва да изпитва подозрения и към него. Твърди, че Рондон е
пожертвал живота на твърде много хора, като пътува с многобройни
групи. (През 1900 година Рондон тръгва на експедиция с осемдесет и
един души и се връща само с трийсет – останалите или са умрели, или са
в болница, или са дезертирали.) Рондон, горд и обзет от силен
патриотизъм мъж, не разбира защо Фосет – който твърди пред
Кралското географско дружество, че предпочита в екипите си
„английски джентълмени поради по-голямата им издръжливост и
ентусиазъм за приключения“ – постоянно упорства в нежеланието си да
взема бразилски войници на експедициите. Колега на Рондон отбелязва,
че полковникът е противник на идеята „чужденец да дойде тук за
онова, което бразилците сами могат да си свършат“.
При все неуязвимостта си към безкрайно тежките условия в
джунглата, Фосет е хиперчувствителен и към най-малката лична
критика. Висш служител от Кралското географско дружество съветва
Фосет: „Мисля, че се тревожиш прекалено какво говорят хората за теб. На
твое място не бих обръщал внимание. Успехът затваря всички усти“.
Ала докато Фосет сглобява свидетелствата за изгубена цивилизация, той
се безпокои, че някой като доктор Райс може да върви по същата следа.
Когато Фосет намеква пред Кралското географско дружество за новата
посока на антропологичните си изследвания, Келти му пише в отговор,
че доктор Райс със сигурност ще предприеме ново пътуване и може би е
„склонен да поеме задачата, която споменаваш“.
През 1911 година кохортата изследователи на Южна Америка заедно с
останалия свят са изненадани от съобщението, че Хайрам Бингам,
някогашният спътник на доктор Райс, с помощта на перуански водач е
открил руини от инките на Мачу Пикчу в Андите на около две хиляди и
седемстотин метра над морското равнище. Въпреки че Бингам не е
открил непозната цивилизация – империята на инките и
монументалните ѝ архитектурни творения са широко
документирани, – той по забележителен начин е помогнал да се хвърли
светлина върху този древен свят. „Нашънъл Джиографик“ посвещава
цял брой на находката на Бингам и отбелязва, че каменните храмове,
дворци и фонтани на Мачу Пикчу – най-вероятно почивно място за
аристокрацията на инките от петнайсети век – може „да се окажат най-
важната група руини, открити в Южна Америка“. Изследователят Хю
Томсън впоследствие го нарича „крайъгълен камък в археологията на
двайсети век“. Бингам е катапултиран в стратосферата на славата; той
дори е избран в Сената на Съединените щати.
Откритието запалва въображението на Фосет. Несъмнено го е и
жегнало. Но Фосет вярва, че доказателствата, събрани от него самия,
водят към нещо монументално: останки от все още непозната
цивилизация в сърцето на Амазонка, където конквистадорите векове
наред са издирвали древно царство – място, наричано от тях Елдорадо.
 15
Елдорадо
Хрониките са заровени в прашни мазета на църкви и библиотеки и
разпръснати по света. Фосет сменя униформата си на изследовател с по-
обичайно облекло и търси навред тези свитъци, описващи ранните
пътувания на конквистадори в Амазония. Документите често са
пренебрегвани и забравени; за някои Фосет се опасява, че са окончателно
изгубени и когато открие някой, той преписва съществените пасажи в
тетрадките си. Процесът отнема много време, но малко по малко той
сглобява легендата за Елдорадо.
„Великият господар ходи винаги покрит със златен прах, фин като
смляна сол. Според него не би било така впечатляващо да носи друга
украса. Ще е твърде обикновено и принизяващо да се издокарва в златна
броня, защото други богати мъже си ги слагат когато пожелаят. Ала да си
напудрен със злато, е екзотично, необичайно, ново и по-скъпо – защото
той всяка вечер се изкъпва, прахът изчезва и е изгубен, а сутрин му
поставят нов и го прави във всеки ден от годината.“
Така според хроникьора от шестнайсети век Гонсало Фернандес де
Овиедо започва историята за Елдорадо. Названието означава
„позлатения мъж“. Индианците разказват на испанците за този
владетел и за славните му владения и царството се отъждествява с
човека. Друг хроникьор описва как царят, обилно намазан със злато,
плава в езерото и „блести като слънчев лъч“, докато поданиците му
поднасят „дарения от златни бижута, изящни изумруди и други
украшения, които носят по себе си“. Ако тези разкази не са достатъчни
да възбудят конквистадорите с тяхната страст да присвояват, добавя се,
че в царството има изобилие на канелени дървета – суровина за
подправката, която е ценна почти колкото злато.
Колкото и фантастично да звучат подобни описания, налице са
прецеденти с откриване на великолепни градове в Новия свят. През 1519
година Ернан Кортес влиза в Теночтитлан, столицата на ацтеките, която
плава насред езеро и сияе от пирамиди, дворци и пищна украса. „Някои
от войниците ни дори попитаха дали това, което виждат, не е сън“,
пише хроникьорът Бернал Диас дел Кастильо. Четиринайсет години по-
късно Франсиско Писаро завоюва Куско, столицата на инките, чиято
империя някога е обхващала близо два милиона квадратни километра и
е била населена от над десет милиона души. Гаспар де Еспиноса,
губернатор на Панама, повтаря думите на Диас, че богатствата в
цивилизацията на инките са „като от сън“.
През февруари 1541 година е предприета първата експедиция за
търсене на Елдорадо от Гонсало Писаро, по-малкия полубрат на
Франсиско и губернатор на Кито. Той пише на краля на Испания:
„Поради многото сведения в един и същи дух, които получих в Кито и
извън този град от уважавани и много възрастни вождове, както и от
испанци, че провинцията Ла Канела и езерото Елдорадо са гъсто населена
и много богата земя, реших да отида да я завоювам и проуча“. Дързък и
красив, алчен и садистичен – типичният конквистадор, – Гонсало
Писаро е толкова убеден, че ще успее, та използва цялото си състояние да
набере военна част, надвишаваща дори онази, с която е пленил
императора на инките.
В процесия яздят повече от двеста войници, яхнали коне, с рицарски
доспехи и метални шлемове, със саби и щитове; заедно с тях се движат
четири хиляди облечени в животински кожи поробени индианци,
които Писаро е държал оковани допреди тръгването. Накрая пътуват
дървени каруци, теглени от лами и натоварени с две хиляди квичащи
прасета, следвани от две хиляди ловджийски кучета. За местните
жители подобна гледка трябва да е била не по-малко изумителна от тази
на Елдорадо. Експедицията се отправя на изток от Кито през Андите,
където сто индианци умират от студа, а после навлиза в басейна на
Амазонка. Писаро и хората му си пробиват път през джунглата, като
секат растителността със сабите си, изпотени в тежките брони, гладни,
жадни, мокри и нещастни. Пътьом попадат на няколко канелени
дървета. Историите се оказват верни, канелата е от най-високо качество.
Само че дърветата са разпръснати на обширна територия, така че е
немислимо да се опитват да ги култивират. Те са една от многото
безжалостни подигравки на Амазонка.
Скоро след това срещат неколцина индианци в джунглата и Писаро
настоява да му кажат къде се намира царството Елдорадо. Индианците
го гледат недоумяващо и той ги подлага на мъчения. „На касапина
Гонсало Писаро не му стига да гори с нажежени железа индианци, дето
нямат никаква вина, а хвърля други да бъдат разкъсани и изядени от
кучета“, пише историкът от шестнайсети век Педро де Сиеса де Леон.
Междувременно по-малко от година след началото си експедицията
вече е в окаяно състояние. Ламите умират от горещината, много скоро
прасетата, конете и дори някои от кучетата са изядени от прегладнелите
изследователи. Нещо повече, почти всички четири хиляди индианци,
вкарани насила от Писаро в джунглата, измират от болести или глад.
До голяма виеща се река Писаро решава да раздели оцелелите на две
групи. По-голямата продължава с него по протежение на брега, а
втората, под командването на помощника му Франсиско де Ореляна,
състояща се от петдесет и седем испанци и двама роби, отплава по
реката с лодка, построена от тях, в надежда да открият храна.
Доминиканският свещеник Гаспар де Карвахал, който е с Ореляна, пише
в дневника си, че някои от членовете на групата им били толкова
отслабнали, та им се налагало да пълзят на четири крака през джунглата.
Мнозина, казва Карвахал, бяха „като полудели, съвършено лишени от
разум“. Вместо да се върнат при Писаро и останалите от експедицията,
Ореляна и хората му решават да продължат по широката река, докато, по
думите на Карвахал, „или умрем, или видим какво има край нея“.
Карвахал разказва, че минават покрай села и са подлагани на атаки от
хиляди индианци, включително от жени – амазонски воини. По време
на едно нападение стрела улучва Карвахал в окото и „стигна чак до
кухината“. На 26 август 1542 година лодката им най-сетне е изтласкана в
Атлантическия океан и те стават първите европейци, пропътували
Амазонка по дължината ѝ.
Това е едновременно невероятно постижение и фиаско. Когато Писаро
установява, че Ореляна го е напуснал, акт, който той приема за бунт,
принуден е да се върне назад с гладуващите си хора и отново да прекоси
Андите. Влиза в Кито през юни 1542 година само с осемдесет души от
някога напетата си армия, а и те са съвсем парцаливи, почти голи. Един
човек предлага дрехи на Писаро, но конквистадорът отказва да погледне
него или когото и да било друг и се затваря в къщата си.
Макар че Ореляна се връща в Испания, Елдорадо още е в ума му и през
1545 година е негов ред да вложи всичките си пари в експедиция.
Испанските власти преценяват, че флотът му с екипаж от
няколкостотин души – включително съпругата му – е необезопасен за
морето, и му отказват разрешение за отплаване, но Ореляна все пак
успява да се изниже от пристанището. Скоро сред хората му избухва
епидемия, при която умират почти сто души. После кораб се изгубва в
морето и загиват още седемдесет и седем. Когато стигат до устието на
Амазонка и са навлезли едва на сто левги, нови петдесет и седем души
от екипажа стават жертва на глад и болести. Индианци нападат кораба
му и убиват седемнайсет моряци. Накрая Ореляна пада на палубата,
покосен от треска, и със сетни сили издава заповед за оттегляне. Сърцето
му спира, сякаш неспособно да понесе повече разочарования. Съпругата
му го увива в испанския флаг и го погребва на брега на Амазонка, като
гледа по думите на един писател „как кафявите води, тъй дълго
обземали съзнанието му, сега завладяват и тялото му“.
И все пак притегателната сила на този земен рай е твърде мощна, за да
ѝ се устои. През 1617 година елизабетинският поет и изследовател сър
Уолтър Рали, убеден, че позлатеният човек не е един, а има хиляди
такива, се отправя на плаване с кораб на име „Съдба“ заедно с двайсет и
три годишния си син, за да открие, както сам се изразява, „повече
богати и красиви градове, повече храмове, украсени със златни образи,
повече съкровищници, отколкото онези, намерени от Кортес в Мексико
и от Писаро в Перу“. Синът му, „по-скоро уст​ ремен към слава,
отколкото към безопасност“, както пише Рали, загива още в началото на
пътешествието при схватка с испанците край река Ориноко. В писмо до
жена си Рали пише: „Господ е свидетел, досега не съм знаел що е мъка...
Душата ми е съкрушена“. Рали се връща в Англия без никакви
доказателства за мечтаното царство и е обезглавен от крал Джеймс през
1618 година. Черепът му е балсамиран от неговата съпруга и понякога е
показван пред посетители – мрачно напомняне, че Елдорадо е
смъртоносно, ако не друго.
Други експедиции, издирвали царството, изпадат до канибализъм.
Оцелял от група, в която са загинали двеста и четиресет души, признава:
„Някои, противно на природата, ядяха човешко месо: един християнин
бе заварен да готви части от детско тяло заедно със зеленчуци“. Когато
чува, че трима изследователи са изпекли индианка, Овиедо възкликва:
„О, дяволско дело! Но те платиха за греха си, защото тези трима нито се
чуха, нито се видяха повече. Господ пожела те самите да бъдат изядени
от индианци“.
Разорение, лишения, глад, канибализъм, убийства, смърт: изглежда,
само това са реалните прояви на Елдорадо. Хроникьор казва за няколко
търсачи: „Обикалят като обезумели от място на място, додето дотолкова
се изтощават, че не са способни и да помръднат повече и остават там,
където ги е призовал тъжният глас на сирена – възвишени и мъртви“.
Каква е поуката за Фосет от всичката тази лудост?
В началото на двайсети век повечето историци и антрополози са
отрекли не само съществуването на Елдорадо, а дори повечето от онова,
което конквистадорите твърдят, че са видели по време на
пътешествията си. Учените са на мнение, че тези хроники са плод на
развихрена фантазия и са сътворени, за да оправдаят пред монарсите
катастрофалния провал на експедициите – оттам и митът за жените
воини.
Фосет е съгласен, че Елдорадо с изобилието си от злато е „преувеличена
романтична приказка“, но не е готов напълно да отхвърли хрониките,
нито възможността за съществуването на древна амазонска
цивилизация. Карвахал, например, е уважаван свещеник, а и други от
експедицията са потвърдили разказите му. Според Фосет дори
амазонските воини имат някаква основа в реалността, защото покрай
река Тапажос той е срещал жени вождове. И дори някои от
подробностите в описанията да са разкрасени, това не означава, че
всички са неверни. Фосет приема хрониките като, общо взето, точен
портрет на Амазония преди европейското нашествие в нея.
По време на викторианската епоха по бреговете на Амазонка и на
притоците ѝ има само малки разпръснати племена. Ала
конквистадорите последователно говорят за многобройно местно
население. Карвахал отбелязва, че някои места са „толкова гъсто
населени“, та е опасно да се спи на сушата. („През цялата онази нощ
минавахме през много големи села, докато не съмна. Бяхме изминали
двайсет левги, за да се отдалечим от обитаемия район, и хората ни
гребяха неуморно, но колкото по-напред отивахме, толкова по-гъсто
населена и по-добра ставаше околността.“) Когато Ореляна и хората му
слизат на брега, виждат „много широки пътища“, водещи към
вътрешността, като някои са „като кралски пътища, че и по-широки“.
Това описание съвпада с видяното от Фосет, само че е в по-голям
мащаб. Карвахал си припомня, че когато испанците нахлули в едно село,
открили „големи насаждения от царевица и овес, от които индианците
приготвяли хляб и много добро вино, напомнящо бира, и всичко това
било в голямо изобилие. В селото имало пункт за разпределянето на
виното, нещо тъй необичайно, че спътниците ни били възхитени. Освен
всичко това видели памучни изделия от много добро качество“. В селата
имало големи запаси от маниока, сладки картофи, боб и риба, както и
хиляди костенурки, отглеждани в кошари за храна. В Амазонка явно
живеели големи цивилизации, и то много комплексни.
Конквистадорите видели „градове, искрящи в бяло“, с храмове,
обществени площади, дървени огради и изящ​ ни орнаменти. В едно
селище според писанията на Карвахал „имаше вила с много чинии, купи
и полилеи от най-финия порцелан, който може да се открие в света“.
Добавя, че всички тези предмети са „гледжосани, боядисани в най-
различни цветове, толкова ярки, че смайват, нещо повече, рисунките
върху тях са тъй изкусно направени, че напомнят древноримски
изделия“.
Невъзможността на викториански изследователи и етнографи да
открият подобни селища подсилва убеждението, че разказите на
конквистадорите са „пълни с лъжи“, както един историк характеризира
хрониката на Карвахал. Ала защо тогава толкова много от хрониките
дават едни и същи описания? По повод германска експедиция например
един историк от шестнайсети век пише:
„И генералът, и останалите видели съвсем отблизо град с големи
размери. Бил компактен и добре организиран, а в центъра му имало
сграда, която била много по-голяма и висока от останалите. Попитали
вожда, който им служел като водач: „Чия е къщата, която толкова
забележимо се възвисява над останалите?“. Той отговорил, че е домът на
вожд на име Кварика. Имал златни статуи на идоли с големината на
момчета, както и жена, цялата от злато, която била богинята им. Той и
поданиците му притежавали огромни богатства. Но недалеч имало други
вождове, които го превъзхождали по брой на поданиците и състояние“.
 Войник от друга експедиция си припомня, че видели други градове,
които ги смаяли с големината си.
Фосет се пита къде са изчезнали всички тези хора. Предполага, че
„влизането на дребната шарка и други европейски болести е изтребило
милиони от местното население.“ И все пак населението в басейна на
Амазонка е намаляло толкова бързо и значително, че той се чуди дали не
се е случило нещо по-драматично от рода на природно бедствие. Започва
да си мисли, че регионът на Амазонка съдържа „най-големите тайни на
миналото, все още запазени в днешния ни свят“.
 16
Заключената кутия
–Боя се, че няма начин да видите документа. Заключен е в сейф.
Пристигнал бях в Рио де Жанейро и говорех по телефона със студент от
университета, който ми помагаше в издирването на още един ръкопис,
смятан от Фосет за финалното доказателство, подкрепящо теорията му
за изгубена цивилизация в басейна на Амазонка. Ръкописът се пазеше в
Бразилската национална библиотека в Рио и беше толкова стар и в
толкова лошо състояние, че го държаха в сейф. Подадох нужните молби
и отправих заявка с имейл. Нищо не помогна. Накрая като последно
усилие отлетях за Рио, за да обоснова искането си лично.
Библиотеката е разположена в центъра на града в красива
неокласическа сграда с коринтски колони и стълбове. Тя съдържа повече
от девет милиона документа и е най-големият архив в Латинска
Америка. Бях придружен до отдела с ръкописи – огромно помещение,
пълно с книжни рафтове, издигащи се на няколко етажа височина към
таван от матирано стъкло, през който струеше бледа светлина,
разкриваща при всичката величественост на залата известно
занемаряване – разнебитени дървени бюра и прашни крушки. Беше
тихо и чувах шума от стъпките си по пода.
Уредил си бях среща с началничката на отдела Вера Файяс, ерудирана
жена с дълга до раменете тъмна коса и очила. Посрещна ме при поста на
охраната и когато попитах за документа, каза:
– Това безспорно е най-прочутият и най-търсен ръкопис при нас.
– С колко общо разполагате? – попитах изненадан.
– Около осемстотин хиляди.
Обясни, че учени и търсачи на съкровища от цял свят искали да
проучат тъкмо този конкретен документ. След като станало известно, че
Фосет се позовава на него за своята теория, допълни тя, почитателите му
го третирали едва ли не като религиозна икона. Очевидно беше Светият
граал за побърканите по Фосет.
Репетирал бях думите, с които да я убедя да ми покаже оригиналния
документ, включително колко важно е за мен да преценя неговата
автентичност и как обещавам да не го докосвам, ала в отчаянието
монологът ми се оформяше все по-абстрактен и високопарен. Само че
преди да съм успял да го подхвана, Файяс ми направи знак да вляза през
охранителната портичка.
– Вероятно е много важно за вас, щом сте дошли чак тук без никакви
гаранции, че ще можете да видите документа – каза тя. – Приготвих ви
го на масата.
И там, само на няколко крачки от мен, разтворен като Тора, беше
ръкописът с размери приблизително четиресет на четиресет сантиметра.
Страниците му бяха придобили почти цвят на старо злато, беше
изпомачкан по ъглите.
– Това не е пергамент – обясни Файяс. – Датира отпреди при
производството на хартия да се добавя дървен пулп. Нещо като тъкан е.
Страниците бяха изписани с черно мастило с красива калиграфия, но
много места бяха избледнели или проядени от червеи и молци.
Погледнах заглавието в горния край на първата страница. Беше на
португалски и гласеше „Историческо описание на голям, скрит и много
древен град, намерен през 1753 година“.
– Можете ли да разчетете следващото изречение? – попитах Файяс.
Тя поклати глава, но по-надолу думите ставаха четими и
библиотекарка, която говореше отличен английски, ми помогна бавно да
ги преведем. Бяха писани от португалски наемен войник. (Името му
вече беше неразличимо.) Разказваше как с хората му, „тласкани от
неутолимата алчност за злато“, навлезли във вътрешността на Бразилия
в търсене на съкровище: „След дълго и мъчително странстване и след
като бях​ ме почти изгубени години наред, попаднахме на планинска
верига, толкова висока, та сякаш върховете ѝ стигаха до небесните
селения и служеха като тронове на Вятъра и Звездите.“ В крайна сметка,
както твърди войникът, с групата му открили пътека между планините,
която все едно била „сътворена от изкусни ръце, а не от природата“.
Когато стигнали до върха на пътеката, пред тях се открила
зашеметяваща гледка: долу пред очите им били руините на древен град.
Призори мъжете заредили оръжията си и заслизали по склона. Сред ята
от прилепи открили каменни арки, статуя, пътища и храм. „Руините
красноречиво показваха някогашната мащабност и величественост, а
също колко населен и охолен е бил градът в разцвета си“, пише
войникът.
След като експедицията се завръща в цивилизацията, наемният
войник изпраща документа с въпросните „сведения“ до вицекраля „в
знак на моята благодарност за всичко, което ви дължа“. Той настоява
пред негово превъзходителство да изпрати експедиция, която да открие
и „да вкара в полза онези богатства“.
Не е известно как е постъпил вицекралят с доклада, нито дали
наемният войник се е опитал отново да се добере до града. Фосет открива
ръкописа, когато търси документи в Националната библиотека на
Бразилия. Твърди, че повече от век след създаването на ръкописа той е
„заврян“ в бюрократичните архиви. „Трудно е било за администрация,
скована от тесногръдието на всевластната Църква, да прояви особено
доверие към стара цивилизация“, пише Фосет.
Библиотекарката ми посочи края на ръкописа.
– Погледнете това – каза ми.
Имаше няколко странни диаграми, напомнящи йероглифи. Наемният
войник казваше, че е видял образите, гравирани в някои от руините.
Изглеждаха ми познати и осъзнах, че са идентични с рисунките, които
бях видял в дневниците на Фосет – трябва да ги беше копирал, след като
е видял документа.
Библиотеката вече затваряше и Файяс дойде да прибере древния
свитък. Докато я гледах как внимателно го носи до хранилището,
разбрах защо Брайън Фосет, който видял документа години след
изчезването на баща си и брат си, възкликнал: „Чувствам го като
автентичен! Трябва да е автентичен!“.
 17
Целият свят е полудял
Фосет е стеснил границите на локацията. Сигурен е, че е открил
доказателство за археологически останки, включително шосета и
керамика, пръснати из басейна на Амазонка. Той дори вярва, че има
повече от един античен град – онзи, който наемният войник описва,
предвид терена трябва да е близо до източния бразилски щат Баия. Но
Фосет, след като се е консултирал с архивни документи и е разговарял с
хора от племената, е изчислил, че монументален град, дори заедно с
останки от населението си, съществува в джунглата близо до река Шингу
в бразилската провинция Мато Гросо. В тон с потайната си природа той
дава на града кодирано и притегателно название, което никога не
обяснява в писмените си материали и интервютата. Нарича го просто Z.
През септември 1914 година след едногодишно опознавателно пътуване
с Манли и Костин Фосет е готов да тръгне начело на експедиция в
търсене на изгубения град. Ала когато излиза от джунглата, посреща го
новината, че два месеца по-рано австрийският ерцхерцог Франц
Фердинанд – тъкмо катализаторът за първата среща на Фосет и Нина в
Цейлон – е станал жертва на атентат. Започнала е Първата световна
война.
Фосет и двамата му спътници британци незабавно отплават за Англия.
„Естествено, опитни хора като теб ще са много полезни, има голям
дефицит от обучени офицери – пише му Келти в писмо същия
декември. – Претърпяхме огромни загуби на фронта основно сред
офицерския състав.“ Въпреки че Фосет е на четиресет и седем години и
„отстъпник“ от европейския живот, чувства се длъжен да се запише в
армията като доброволец. Информира Келти, че е „напипал важни
открития“ в Амазония, но изпитва „патриотичното желание на всички
физически годни мъже да смаже тевтонците“.
Повечето от Европа е завладяна от същия стремеж. Конан Дойл, който
разпространява пропаганда, представяща войната като сблъсък на
благородни рицари, пише: „Нямайте страх, нашият меч няма да бъде
счупен, нито ще падне от ръцете ни“.
След като за кратко се вижда със семейството си, Фосет поема към
западния фронт, където, както казва на Келти, скоро ще бъде „в
епицентъра на бъркотията“.
Като майор в Кралската полева артилерия, Фосет получава
командването на батарея с повече от сто души. Сесил Ерик Луис Лайн,
двайсет и две годишен младши лейтенант, си спомня как амазонският
изследовател е пристигнал с тъмната си камуфлажна униформа,
въ​ оръжен с револвер. Лайн пише в дневника си: „Той е една от най-
колоритните личности, които съм срещал някога – човек с великолепна
физика и изключителни технически способности“.
Както винаги Фосет е притегателна фигура и хората му се причисляват
към два лагера – „Костин“ и „Мъри“. Тези от рода на Костин гравитират
към него, възхитени от присъщите му дързост и устрем, докато
подобните на Мъри презират неговата ярост и безкомпромисност.
Офицер от „лагера на Мъри“ заявява, че „Фосет е може би най-
проклетият човек, с когото съм се сблъсквал в този свят, и неговата
неприязън към мен само засили моята към него“. Но Лайн принадлежи
към „лагера на Костин“. „С Фосет въпреки разликата във възрастта ни
станахме големи приятели.“
Заедно с хората си Фосет и Лайн копаят окопи – понякога само на
няколкостотин метра от германците – в района около Плоегстеерт, селце
в западна Белгия близо до границата с Франция. Един ден Фосет
забелязва подозрителна фигура в градчето – мъж с дълго кожено палто,
френски стоманен шлем с три размера по-малък за главата му и
пастирско наметало – „чудновата премяна“, както се изразява Фосет.
Фосет дочува човекът да казва с гърления си глас, че районът ще е
идеален за наблюдателен пост, въпреки че самият Фосет го намира
„адски гадно място“. Носят се слухове, че германски шпиони се
инфилтрират зад английските бойни линии, облечени като цивилни
белгийци, и Фосет, който е наясно какво е да си таен агент, се втурва в
щаба да предупреди: „Имаме си шпионин в сектора!“.
Преди да бъде изпратен екип за арест, допълнително събрана
информация разкрива, че мъжът е не друг, а самият Уинстън Чърчил,
който като доброволец командва батальон на западния фронт, след като
е бил принуден да напусне поста първи лорд на адмиралтейството
заради катастрофалното нашествие в Галиполи. Докато посещава
окопите южно от позицията на Фосет, Чърчил пише: „Боклуци и
мръсотия навсякъде, гробове в защитните линии, пръснати
безразборно, крака и части от дрехи на мъртъвците се подават от земята,
навред локви и кал; над цялата тази сцена сред ярката лунна светлина
летят ята от прилепи под непрестанния акомпанимент от пушечен и
картечен огън и зловещото свистене на куршуми“.
Фосет, който е привикнал на нечовешки условия, е ненадминат в
способностите си да удържа позиция и през януари 1916 година е
повишен в чин подполковник, а под негово командване е поставена
бригада с повече от седемстотин души. Нина държи Келти и Кралското
географско дружество в течение с действията му. В писмо от 2 март 1916
година тя пише: „Той е много добре, въпреки че три месеца е под
непрекъснат обстрел“. Няколко седмици по-късно информира, че той
командва девет батареи, далеч повече от обичайните за една бригада.
„Представяте си колко е преуморен“, казва тя и добавя: „Разбира се, аз
съм доволна, че той има възможност да използва качествата си на
организатор и водач в името на борбата за победа“. Нина не е
единствената, впечатлена от неговите способности. Той неведнъж е
цитиран в депеши по повод храбрите си изяви под обстрел.
Дори в окопите Фосет се опитва да се информира за събитията в
басейна на Амазонка. Научава за експедиции, водени от антрополози и
изследователи от Америка, която още не се е намесила във войната, и
тези сведения само подсилват страховете му, че някой ще открие Z
преди него. В писмо до стария си ментор Рийвс споделя: „Ако знаехте
само какво са ми стрували тези експедиции като физическо
напрежение, щяхте да сте наясно колко много значи за мен
завършването на делото ми“.
Има причини да се опасява по-конкретно от доктор Райс. Фосет е
шокиран да научи, че през 1914 година Кралското географско дружество
е връчило златен медал на Райс „за огромни заслуги в проучването на
Ориноко и на северните притоци на Амазонка“. Фосет е вбесен, че
собствените му усилия не са получили подобно признание. В началото на
1916 година научава, че докторът се готви за нова експедиция. Бюлетин
в „Джиографикал Джърнъл“ осведомява, че „нашият медалист“ доктор
Райс ще плава по Амазонка и Рио Негро „с цел да разшири познанията
ни за региона, проучван и преди от него“. Защо докторът се връща в
същата област? В бюлетина не се казва много повече, освен че доктор
Райс строи петнайсетметров задвижван с мотор плавателен съд, който
може да минава през блата и да поема седемстотин галона петрол.
Вероятно струва състояние, макар че какво значение има това за
милионер?
Същата пролет сред напрегнати боеве Фосет получава писмо от
Кралското географско дружество. В него се съобщава, че и той е награден
със златен медал за исторически заслуги в картографирането на Южна
Америка. Наградата е също толкова престижна като присъдената на
Ливингстън и Бъртън – „мечтата на живота му“, както се изразява
Нина. Дори предстоящата експедиция на доктор Райс и продължаващата
война не могат да помрачат възторга му. Нина, която казва на Келти, че
такъв случай идва веднъж в живота, незабавно се заема с подготовката
за връчването на наградата на 22 май. Фосет получава отпуск, за да
присъства на церемонията. „Получих медала и съм удовлетворен“,
отбелязва.
След церемонията веднага се връща на фронта: пристигнали са
заповеди във връзка с безпрецедентната атака, замислена от
английското командване с цел да приключи войната. В началото на юли
1916 година Фосет и хората му заемат позиция край кротка река в
северна Франция, като осигуряват прикритие за десетки хиляди
британски войници, изкачващи се по стълби, подпрени на калните
стени на окопите, и излизащи на бойното поле с проблясващи байонети
и размахващи ръце, сякаш са на парад. От високата си позиция Фосет
вероятно е виждал германските артилеристи, които би трябвало да са
унищожени след седмици бомбардировки. Ала ето че излизат от дупки в
земята и откриват ожесточен картечен огън. Британските войници
падат като покосени един след друг. Фосет се опитва да им осигури
прикритие, но няма как да бъдат защитени хора, попаднали под дъжд от
куршуми и пламъците на огнехвъргачки. Никоя природна стихия в
джунглата не го е подготвила за този създаден от човека ужас. Късчета
от писма и снимки, които мъжете носят със себе си в битката, се сипят
около труповете им като снежинки. Ранените с викове пълзят към ями
от снаряди. Фосет го нарича „Армагедон“.
Това е Битката при Сома, която германците, понес​ ли също големи
поражения, наричат в писма до дома „Кървавата баня“. В първия ден на
офанзивата загиват близо двайсет хиляди английски войници и почти
четиресет хиляди са ранени. Това е най-голямата загуба на човешки
живот в британската военна история и мнозина на Запад започват да
изобразяват „дивака“ като европеец, а не като туземец от джунглата.
Фосет цитира свой спътник и пише, че „канибализмът поне има зад себе
си смислен мотив за убиването на човек, което не може да се каже за
войната в цивилизацията“.
Когато Ърнест Шакълтън, пътешествал из Антарктида близо година и
половина, през 1916 година стъпва на остров Южна Джорджия,
незабавно пита: „Кажете ми, кога свърши войната?“. Отговарят му:
„Войната не е свършила. Европа е полудяла. Целият свят е полудял“.
Конфликтът се проточва и Фосет често е на предни линии, живее сред
трупове. Във въздуха се носи мирис на кръв и пушек. Окопите се
превръщат в блата от урина, екскременти, кости, въшки, червеи и
плъхове. Стените им поддават от дъжда и понякога войници се удавят в
гадните води. Един войник потъва с дни в кална яма и никой не е в
състояние да стигне до него. Фосет, който винаги е намирал убежище
сред природата, е отчаян от пустошта на изравнени от бомбите села,
изкоренени дървета, кратери, опърлени от слънцето трупове. Лайн
пише в дневника си: „Данте никога не би осъдил изгубените души да се
скитат в толкова ужасно чистилище“.
Периодически Фосет чува сигнал като от гонг, който означава, че
прииждат отровни газове. Снаряди пускат фосген, хлор и горчичен газ –
иприт. Медицинска сестра описва пострадалите от него: „обгорени и
покрити с мехури в цвета на горчица, ослепели, едва поемащи си
въздух, с гласове, сведени до шепот, казват, че гърлата им се затварят и
ще се задушат“. В писмо до Кралското географско дружество от март 1917
година Нина пише, че мъжът ѝ е бил обгазен след Коледа. Ето че по
изключение и Фосет е пострадал. „Известно време страдаше от
остатъчния ефект на отровата“, пише Нина на Келти. В някои дни се
влошава. „Сега се чувства по-добре, но не напълно здрав“.
Навсякъде около Фосет загиват хора, които е познавал или с които е
работил. Жертви във войната стават повече от сто и трийсет членове на
Кралското географско дружество. Кингсли, най-големият син на Конан
Дойл, умира от раните си и от инфлуенца. Убит е землемер, с когото
Фосет е работил към комисията по границите в Южна Америка. („Добър
човек беше, всички го харесвахме – пише Фосет на Келти. – Искрено
съжалявам.“) Приятел от неговата бригада е убит, когато се втурва да
помогне на някого, акт, който Фосет нарича в официалния си доклад
„проява на изключителна самоотверженост“.
Към края на войната Фосет описва някои от кръвопролитията, на които
е станал свидетел, в материал, отпечатан в английски вестник под
заглавие „Разказът на английски полковник за мащабно изтребление“.
„Представете си дълъг 90 километра фронт с дълбочина от километър и
половина до петдесет километра, буквално застлан от мъртви тела,
някои дори едно върху друго на малки могилки – пише Фосет. – Ето в
това се измерва платената цена. Маси от хора, отиващи на заколение,
всяка следваща вълна тласка другите напред и те излизат на фронта
волно или неволно. Ала никоя тънка линия не може да устои на
човешката приливна вълна, нито може да продължава да убива до
безкрайност. За мен няма по-ужасно свидетелство за безпощадния
ефект на необуздания милитаризъм.“ И заключава: „Цивилизация ли?
О, богове! Мога да опиша видяното единствено като абсурд. Безумна
експлозия на най-низките човешки емоции“.
Сред целия този кървав хаос Фосет продължава да получава депеши,
прославящи неговата храброст, и на 4 януари 1917 година „Лъндън
Газет“ съобщава, че е удостоен с Медал за отлична служба. Ала макар
тялото му да си остава непокътнато, на моменти умът му блуждае.
Когато се прибира у дома си в отпуск, често седи с часове, без да говори,
стиснал глава между дланите си. Търси утеха в спиритуализма и
окултни ритуали, предлагащи начин да се общува с починали близки
хора – убежище, потърсено от мнозина в Европа вследствие на скръбта
им. Конан Дойл описва присъствие на сеанс, по време на който чува глас:
„Попитах:
– Ти ли си, момчето ми?
Той отвърна с напрегнат шепот, съвсем с неговия тон:
– Татко! – и след известна пауза: – Прости ми!
 Отвърнах:
– Няма за какво да ти прощавам. Човек не би могъл да мечтае за по-
добър син.
Силна ръка се отпусна върху главата ми и усетих целувка по челото.
– Щастлив ли си? – извиках.
Отново настана пауза, а после много кротко бе произнесено:
– Безкрайно щастлив.“
Фосет пише на Конан Дойл за собствените си преживявания с медиуми.
Разказва как майка му, от която се е плашел, му проговорила по време на
сеанс. Медиумът, проводник на духа ѝ, казал: „Много те обичала като
малко момченце и се разкайва, че се е отнасяла зле към теб“. И още:
„Иска да ти изпрати обичта си, но се бои, че няма да бъде приета“.
В миналото интересът на Фосет към окултното в голяма степен е бил
израз на младежко бунтарство и научно любопитство, допринесъл е към
желанието му да се опълчи на ортодоксалните порядки в обществото и
да прояви респект към племенните легенди и религии. Ала сега
подходът му не произтича от обучението в Кралското географско
дружество и изострената му способност за наблюдение. Той поглъща
ненаситно невероятните учения на мадам Блаватски за хиперборейци и
астрални тела, за Господари на Тъмната страна и ключове за вселената –
Другият свят му изглежда по-привлекателен от този. (В „Земята на
мъглите“ на Конан Дойл от 1926 година, продължение на „Изгубеният
свят“, образът на Джон Рокстън, отчасти изграден по подобие на Фосет,
се обръща съм спиритуализма и проучва съществуването на духове.)
Сред някои от офицерите се носят слухове, че Фосет използва дъска за
спиритични сеанси, популярен инструмент сред медиумите, за да взема
тактически решения на бойното поле. „Той и офицерът му разузнавач се
оттегляха в затъмнена стая и поставяха четирите си ръце, но не и
лактите, върху дъската – пише в непубликувани мемоари Хенри Харолд
Хеминг, тогава капитан в корпуса на Фосет. – После Фосет на висок глас
питаше дъската дали това е потвърдена позиция на врага и ако
нещастната дъска се плъзнеше в правилната посока, той не само
включваше мястото в списъка с потвърдени позиции, а често
нареждаше двайсет откоса с гаубица към него.“
Ала повече от всичко Фосет е погълнат от видения на Z, който сред
ужаса на войната само става по-бляскав за него – място, свободно от
пороците на западната цивилизация. Или, както казва на Конан Дойл,
нещичко от „Изгубеният свят“ действително съществува. Налице са
много сведения, че Фосет мисли за Z, когато стреля с гаубици, когато
около него над окопа хвърчат куршуми, когато погребва мъртвите. В
статия, публикувана в „Уошингтън Поуст“ през 1934 година, войник от
частта на Фосет си спомня как „много пъти във Франция помежду
бомбардировки и сражения командирът разказваше за приключенията
си в южноамериканската джунгла – за проливните дъждове и високата
трева и храсти, съединяващи се с надвисналите клони и увивна
растителност, за абсолютната всепроникваща тишина във
вътрешността“.
Фосет засипва с писма Костин и Манли, които също служат на западния
фронт, и се опитва да си подсигури услугите им в бъдеще. Също така
подава петиции за финансиране в Кралското географско дружество.
„Както сам разбираш, малко неловко би било за нас да даваме обещания
в конкретния момент за нещо, което ще бъде правено след войната –
отговаря Келти на една от молбите му. – Просто се дръж и чакай.“
„Остарявам и губя търпение заради пропилените години и месеци“,
оплаква се Фосет на Келти в началото на 1918 година. По-късно същата
година казва пред списание „Травъл“: „Като знам колко са тежки тези
пътешествия в джунглата за мъже, много по-млади, отколкото съм аз,
нямам желание да отлагам начинанието“.
На 28 юни 1919 година, почти пет години след завръщането на Фосет от
басейна на Амазонка и малко преди петдесет и втория му рожден ден,
Германия най-сетне капитулира и е подписан мирен договор. Убити са
двайсет милиона души и поне още двайсет милиона са ранени. Фосет
описва „цялата тази работа като самоубийство“ за западната
цивилизация и разсъждава: „Вероятно и много хиляди са излезли от
тези четири години на кал и кръв с подобно на моето огорчение и
разочарование“.
Той се завръща у дома си в Англия и за пръв път от години се задържа
при жена си и децата си. Изненадан е колко много е пораснал Джак,
колко широкоплещест и мускулест е станал. Наскоро е отпразнувал
шестнайсетия си рожден ден и вече надвишава на ръст баща си.
Отличен спортист е и подготвя тялото си за деня, когато ще е достатъчно
възрастен, за да придружи баща си в дивата природа. „В събота
отидохме на спортния празник и го гледахме как спечели втора награда
във висок скок и вдигане на тежести“, пише Нина в писмо до Харолд
Лардж, приятел на семейството, който живее в Нова Зеландия.
Фосет и Джак практикуват заедно обичайните си спортове, само дето
синът вече е по-добър от бащата. Джак се хвали в писмо до Лардж:
„Имах страхотен сезон по крикет като заместник-капитан на
училищния отбор и отбелязах няколко рекорда. Също така не пропуснах
нито едно улавяне“. Пише със смесица от юношеска самонадеяност и
невинност. Посочва, че се е заловил с фотография и е направил „няколко
фантастични снимки“. Понякога в писмата си праща карикатури на
брат си и сестра си.
При все атлетичното си тяло Джак си остава в много отношения
непохватен тийнейджър, който не умее да общува с момичета, и, решен
да спазва монашеските стандарти на баща си, като че се чувства най-
добре в компанията на приятеля си от детинство Рали Римъл. Брайън
Фосет отбелязва, че Рали „с готовност и голямо умение поема ролята на
дясна ръка на Джак“. През време на войната двамата приятели стрелят
по скорци върху покривите на съседните къщи, като причиняват фурор
сред съседите и местната полиция. Веднъж Рали изкъртва пощенска
кутия, при което е повикан в полицията и от него се иска да плати десет
шилинга за щетата. Всеки път, когато минава покрай новата пощенска
кутия, я лъска с кърпичката си и обявява: „Тази си е лично моя!“.
В редките случаи, когато Рали не присъства, Брайън е този, който
върви по петите на Джак. Брайън е различен от Джак – всъщност
различен е от всички мъже в рода Фосет. Липсва му атлетическа мощ и
често става обект на тормоз от други деца, при което „изпада в ступор“.
Брайън страда в сянката на брат си и си припомня: „В училище винаги
Джак бе този, който се отличаваше в спорта, в сбиванията и с това, че
мъжки понасяше тоягата на директора“.
Въпреки че по мнението на Нина у децата ѝ няма „скрити чувства на
страх и недоверие“ към родителите им, Брайън е твърде смутен от
действията на баща си. Фосет винаги иска да играе с Джак, отглежда го
като бъдещ изследовател и дори подарява на Джак цейлонската си карта
за скритото съкровище. В писмо до майка си Брайън пише веднъж, че
поне когато баща му отсъства, в къщата „няма любимци“.
Един ден Брайън последва Джак в стаята, където баща им държи
колекцията си от артефакти. Сред тях са меч, каменни брадви, копие с
костено острие, лъкове със стрели и огърлици от раковини. Преди това
момчетата са излапали ядките, които вождът на племето максуби е
подарил на Фосет; сега Джак откача от стената красивата ръчно
изработена пушка от Мароко, наричана „джезаил“. Чуди се дали
пушката може да стреля, изнася я отвън и я напълва с барут. Предвид че
е стара и ръждясала, има смъртоносна опасност изстрелът да се върне
назад и Джак предлага с Брайън да хвърлят ези-тура кой да дръпне
спусъка. Брайън губи. „По-големият ми брат излезе сух от водата и
настоя да спазя благородно дълга си и да извърша самоубийство –
спомня си Брайън. – Дръпнах спусъка, просветна пламъче, раздаде се
съскане и уж нищо повече не се случи. Обаче се случваше. Доста след
дръпването на спусъка се чу силен шум, подобен на астматична
кашлица, и от цевта изригна голям облак червен прах.“ Пушката не
гръмва, но Брайън демонстрира поне за кратко, че е също толкова смел,
колкото по-големия си брат.
Междувременно Фосет трескаво се мъчи да организира „пътя си към
Z“, както го нарича. Двамата му най-доверени спътници вече не са в
наличност: Манли е починал от сърдечна болест малко след войната, а
Костин се е оженил и е решил да се установи. Загубата на двамата е
тежък удар, който може би само Костин е можел да разбере напълно. Той
казва на семейството си как единствената ахилесова пета на Фосет като
изследовател е, че мрази да забавя темпото, затова му е нужен
достатъчно надежден човек, та като каже „Стига!“, да го послуша.
Костин се бои, че без него и Манли няма да има кой да спре Фосет.
Фосет се сблъсква с още неблагополучия. Кралското географско
дружество и няколко други институции отхвърлят молбата му за
финансиране. След войната вече по-трудно се намират пари за научни
изследвания, но не само тази е причината. Дипломирани в
университети антрополози и археолози изместват аматьорите, обучени с
помагалото „Съвети към пътешествениците“. Тесните специализации са
пратили в историята онези, дръзвали да правят общо проучване на
земното кълбо. Друг южноамерикански изследовател и съвременник на
Фосет се оплаква огорчен, че „общопрактикуващият в този наш днешен
свят е изтикван встрани“. И макар че Фосет си остава легенда, повечето
от новите специалисти оспорват теорията му за Z. „Не мога да накарам
учените да приемат дори предположението, че в басейна на Амазонка
може да има следи от древна цивилизация“, пише Фосет в дневниците
си.
По-рано колеги са се съмнявали в теорията за Z до голяма степен по
биологични причини: индианците били физически неспособни да
създадат комплексна цивилизация. Сега мнозина от новото поколение
учени се съмняват по причини, свързани с околната среда: природата в
долината на Амазонка е твърде негостоприемна, та примитивни
племена да успеят да основат каквото и да било развито общество.
Биологичният детерминизъм все повече отстъпва пред детерминизма
на околната среда. А Амазония – този голям „фалшив рай“ – е най-
яркото доказателство за малтусианските ограничения, които околната
среда поставя пред цивилизациите.
Хрониките на ранните търсачи на Елдорадо, които Фосет цитира, само
затвърждават у научната общност убеждението, че той е аматьор. Статия
в „Джиографикал Ривю“ заключава, че басейнът на Амазонка е
дотолкова лишен от човешко население, че е практически „една от
големите световни пустини, сравнима със Сахара“. Видният шведски
антрополог Ерланд Норденскийолд, който се среща с Фосет в Боливия,
признава, че английският изследовател е „извънредно оригинална
личност, абсолютно безстрашен“, но добавя, че страда от „безгранична
фантазия“. Висш чиновник в Кралското географско дружество казва за
Фосет: „Той е човек с необуздано въображение, който понякога говори
пълни безсмислици. Едва ли увлечението му по спиритуализма е
подобрило преценката му“.
 Фосет протестира пред Келти: „Не забравяй, че съм трезвомислещ
ентусиаст, не ексцентричен преследвач на Снарк“ – препратка към
измислено създание в стихотворение на Луис Карол. (Според
стихотворението онези, тръгнали по следите на Снарк, често изчезват и
повече не се чува за тях.)
В Кралското географско дружество Фосет продължава да има своята
вярна групичка поддръжници, включително Рийвс и Келти, който през
1921 година става вицепрезидент. „Не обръщай внимание какво говорят
за невероятните ти разкази – казва Келти на Фосет. – Това е без
значение. Има достатъчно много хора, които вярват в теб.“
Фосет би могъл да убеди опонентите си с деликатност и такт, но след
толкова години, прекарани в джунглата, той се е превърнал в оформено
от нея създание. Не се облича модерно, в къщата си предпочита да спи в
хамак. Очите му са дълбоко хлътнали в орбитите като на мрачен пророк
и дори ексцентриците от Кралското географско дружество виждат нещо
плашещо в „твърде странните му маниери“, както ги нарича един
чиновник. В кръговете на дружеството се говори, че той е неумерен и
неконтролиран. По този повод Фосет изръмжава пред управителния
съвет: „Аз не избухвам, не съм свадлив по природа“, макар самите му
възражения да подсказват гняв.
През 1920 година, веднага след Нова година, Фосет използва скромните
си спестявания да премести семейството си в Ямайка, като казва, че иска
децата му да имат „възможност да израснат в жизнената среда на Новия
свят“. Макар че шестнайсетгодишният Джак трябва да напусне
училище, той е възхитен, защото и Рали Римъл се е установил там със
семейството си след смъртта на баща си. Джак се хваща като общ
работник в ранчо, а Рали се труди в плантация на „Юнайтед Фрут
Къмпани“. Вечер двете момчета се събират и кроят планове за
вълнуващото си бъдеще: как ще изкопаят съкровището Гала-пита-Гала в
Цейлон и ще обхождат Амазонка в търсене на Z.
Същия февруари Фосет отново заминава за Южна Америка с надеждата
да си осигури финансиране от бразилското правителство. Доктор Райс,
чието пътуване през 1916 година е приключило преждевременно поради
влизането на Съединените щати във войната, вече е обратно в
джунглата, близо до Ориноко – регион на север от онзи, към който се е
прицелил Фосет и за който от векове се говори, че е вероятната локация
на Елдорадо. Както обикновено доктор Райс е тръгнал с голяма, добре
въоръжена група, която рядко се отклонява от основните реки. С
присъщата си мания по разните технически приспособления той е
проектирал петнайсетметров плавателен съд, който да преодолее по
неговите думи „трудността на опасните бързеи, силни течения,
подводни скали и плитчини“. Корабчето е транспортирано на парчета до
Манаус, също както някога сградата на операта, и е сглобено от
работници при денонощен труд. Доктор Райс кръщава корабчето
„Елинор II“ на съпругата си, която го придружава в не толкова опасния
етап от пътуването. Той носи със себе си и тайнствена
двайсеткилограмова черна кутия с шайби и жици, прикрепени към нея.
Като се кълне, че тя ще трансформира работата на изследователя, той
качва уреда на корабчето и го отнася със себе си в джунглата.
Една вечер, когато са си устроили лагер, внимателно изважда кутията
и я поставя върху пригодена маса. Слага си слушалки, започва да върти
шайбите, докато по пръстите му лазят мравки, и чува смътни пукащи
звуци, сякаш някой шепне иззад дърветата – само дето сигналите идат
чак от Съединените щати. Доктор Райс ги улавя, като използва безжичен
телеграфен уред – ранна форма на радиостанция, – специално
изработен за експедицията. Устройството струва около шест хиляди
долара, еквивалента на днешни шейсет и седем хиляди.
Всяка вечер, докато дъждът шумоли в листата и над главата му скачат
маймуни, доктор Райс нагласява машинката и слуша новините: как
президентът Удроу Уилсън е претърпял удар, как „Янките“ са купили
Бейб Рут от „Ред Сокс“ за 125 000 долара. Макар че апаратът не може да
изпраща съобщения, той събира сигнали, посочващи часа от деня при
различни меридиани по земното кълбо, така че доктор Райс може по-
точно да определи географската дължина. „Резултатите далеч
надхвърлят очакванията – отбелязва Джон Суонсън, член на
експедицията, който помага за работата с радиото. – Бяха получавани
времеви сигнали за всяко поискано местоположение и разполагахме с
ежедневен вестник, съставен от новинарските доклади, приемани от
радиостанциите в Съединените щати, Панама и Европа, което държеше
членовете на експедицията напълно информирани за събитията.“
Експедицията следва Касикяре, триста и осемдесет километров
естествен канал, който свързва Ориноко и речните системи на Амазонка.
В един момент доктор Райс и хората му изоставят лодките и тръгват
пеша да изследват район от джунглата, за който се говори, че съдържа
индиански артефакти. След като в продължение на километър секат
растителността пред себе си, стигат до няколко скали с любопитни
маркировки по тях. Мъжете бързо отстраняват мъха и увивните
растения. Скалите са изрисувани с изображения, напомнящи
животински и човешки тела. Без наличието на по-модерна технология
(радиовъглеродното датиране става налично едва през 1949 година) е
невъзможно да се определи тяхната възраст, но те са подобни на
скалните рисунки, които Фосет е видял и прерисувал в тетрадките си.
Членовете на експедицията се връщат въодушевени при лодките и
продължават движението си по реката. На 22 януари 1920 година двама
членове от екипа на доктор Райс обикалят по брега и им се струва, че
някой ги наблюдава. Връщат се на бегом в лагера и вдигат тревога. В миг
на отсрещния бряг на реката индианци се разстилат подобно на ветрило.
„Едър, як, тъмнокос и страшен наглед индивид зажестикулира оживено
и взе да крещи сърдито – пише по-късно доктор Райс в доклада си до
Кралското географско дружество. – Гъс​ ти къси мустаци се мъдреха над
горната му устна, а над долната стърчеше голям зъб. Той беше водачът
на бандата, от която първо видяхме около шейсет души, но с всяка
минута прииждаха още, докато изпълниха брега, додето поглед
стигаше.“
Носят големи лъкове, стрели, тояги и стрелички за духане през тръби.
Ала най-поразителна е кожата им. Тя е „почти бяла на цвят“, казва
доктор Райс. Хората са от племето яномами, една от групите тъй
наречени бели индианци.
При предишни експедиции доктор Райс е възприемал предпазлив
бащински подход при среща с племена. Докато Фосет е с убеждението, че
индианците трябва да останат възможно „най-незамърсени“ от хората
от Запада, доктор Райс вярва, че трябва да бъдат „цивилизовани“, така
че двамата с жена му основават училище в Сау Габриел на брега на Рио
Негро, както и няколко медицински клиники, обслужвани от
християнски мисионери. След едно посещение в училището доктор Райс
съобщава на Кралското географско дружество, че „облеклото, обноските
и общото впечатление, създавано от децата, са в поразителен контраст с
мръсните села, пълни с голи малки дивачета отпреди“.
Сега, когато яномами се приближават към тях, хората на доктор Райс ги
наблюдават предпазливо, въоръжени с разнообразни огнестрелни
оръжия. Доктор Райс подрежда на земята дарове – ножове и огледала –
и те заблестяват под слънцето. Вероятно заради насочените към тях
оръжия индианците отказват да вземат подаръците, вместо това
приближават с вдигнати лъкове. Доктор Райс нарежда да бъде отправен
предупредителен изстрел над главите им, но жестът само провокира
индианците, които започват да изпращат стрели и една от тях се забива
в стъпалото на доктора. Тогава доктор Райс издава команда да се открие
огън и да се стреля на месо. Не е известно колко индианци са загинали
при схватката. В обяснението си пред Кралското географско дружество
Райс пише: „Нямаше друга алтернатива, те бяха агресивни и осуетиха
всички опити за разговор и примирие, с което ни принудиха да се
отбраняваме. Искрено съм разочарован, че сблъсъкът завърши така
катастрофално за тях“.
Индианците се оттеглят, а доктор Райс и хората му се качват на
лодките и бързат да отплават надалеч. „Чувахме страховитите им
крясъци, докато ни преследваха“, пише доктор Райс. Когато
експедицията накрая излиза от джунглата, изследователите са
прославяни за храбростта им. Ала Фосет е силно възмутен и пише до
Кралското географско дружество, че да се стреля безразборно по
индианци е недопустимо. Не се въздържа да отбележи, че доктор Райс „е
хукнал да бяга през глава“ в мига, щом е съзрял опасност, и че е „твърде
мекушав за истинската игра“.
Ала сведенията, че докторът е открил древни индиански рисунки и
възнамерява да се върне в джунглата с още по-модерно оборудване,
силно изнервят Фосет, който се опитва да си осигури финансиране от
Бразилия. В Рио той е отседнал при британския посланик сър Ралф
Паджет, близък приятел, който лобира в негова полза пред бразилското
правителство. Въпреки че Кралското географско дружество е отказало да
даде от силно ограничените си ресурси на Фосет, препоръчва го горещо
пред бразилските власти. В телеграмата им до правителството пише:
„Вярно е, че той има репутацията на човек, с когото е мъчно да се
сработиш, но пък притежава невероятни способности да се справя с
трудности, обезкуражаващи всеки друг“. На 26 февруари е уредена
среща с бразилския президент Епитасио Песоа и с прочутия изследовател
и началник на Службата за закрила на индианците Кандидо Рондон.
Фосет се представя като полковник, макар след войната да се е оттеглил
от военна служба с чин подполковник. Неотдавна е подал петиция до
британското военно министерство да одобри повишението му в чин,
тъй като това би помогнало на усилията му да получи средства в Южна
Америка. В следваща молба е още по-конкретен: „По-високият чин ще
придаде известна тежест в преговорите с местните власти.
Подполковник не само е еквивалент на местното „команданте“, една
степен под полковник, но и е звание, изгубило престиж поради големия
брой временни служители, на които е давано“. И в двата случая
военното министерство отказва на молбите му, но той, така или иначе,
раздува чина си и продължава да поддържа толкова упорито илюзията,
че почти за всички, включително за роднини и приятели, става
„полковник Фосет“.
В президентския дворец Фосет и Рондон се поздравяват сърдечно.
Рондон е повишен в генерал, в униформа е и носи фуражка със златен
шнур. Прошарената коса му придава достолепен вид, стойката му е
безукорно изправена. Както друг английски пътешественик го описва,
„той мигновено привлича вниманието и излъчва сила и авторитет,
които го открояват“. Освен президента не присъства никой друг.
Според Рондон Фосет излага последователно идеята си за Z, като набляга
на важността от археологическите му проучвания за Бразилия.
Президентът проявява отзивчивост и пита Рондон какво мисли за „този
ценен проект“. Рондон подозира, че съперникът му, който е все така
потаен относно маршрута си, има скрит мотив – може би да
експлоатира минералните залежи на джунглата в полза на Англия. Носят
се и слухове, по-късно разпространявани от руснаците по Радио Москва,
че Фосет все още е шпионин, макар да няма никакви доказателства за
това. Рондон настоява, че не е необходимо „чужденци да провеждат
експедиции в Бразилия, тъй като имаме цивилни и военни, напълно
способни да вършат такава работа“.
Президентът посочва, че е обещал на британския посланик да помогне.
Рондон заявява, че в такъв случай е наложително за търсенето на Z да
бъде изпратена съвместна бразилско-британска експедиция.
Фосет е убеден, че Рондон се опитва да го саботира, и не може да
сдържи гнева си. „Възнамерявам да замина сам“, изрича троснато.
Двамата изследователи стоят наежени един срещу друг. Първоначално
президентът застава на страната на сънародника си и казва, че в
експедицията трябва да бъдат включени хора на Рондон. Само че
икономически трудности принуждават бразилското правителство да се
оттегли от участие в експедицията, макар да дава известна ограничена
сума на Фосет. Преди Фосет да си тръгне от последната им среща, Рондон
казва: „Моля се за успеха на полковника“.
Фосет е включил в експедицията британски офицер от армията и член
на Кралското географско дружест​ во, препоръчан му от Рийвс, но в
последния момент офицерът се отказва. Неразколебан, Фосет пуска обява
във вестниците и избира двуметров австралийски боксьор на име Луис
Браун и трийсет и една годишния американски орнитолог Ърнест Холт.
Браун е от неукротимия сорт, дето са привличани към опасни места, и
преди да поеме на експедицията, се отдава на сексуалните си апетити.
„И аз съм от плът и кръв като всеки друг“, обяснява пред Фосет. Холт е
пълна негова противоположност – чувствителен младеж, израснал в
Алабама, отдаден на колекциониране на гущери и змии и мечтаещ да е
природоизпитател от рода на Дарвин. Също като Фосет той записва в
дневника си стихове, които да чете в джунглата, включително фразата
на Киплинг „Мечтателят, чиято мечта се сбъдна!“. Холт е написал с
плътни букви върху корицата на дневника си адрес на роднина,
придружен с указание „В случай на фатален инцидент“.
Тримата се събират в Куяба, столицата на провинция Мато Гросо. През
шестте години, докато Фосет не е бил в басейна на Амазонка,
каучуковият бум се е сринал основно по причина на бившия президент
на Кралското географско дружество сър Клемънтс Маркъм. През 70-те
години на деветнайсети век Маркъм е организирал контрабандно
пренасяне на семена от амазонско каучуково дърво в Европа, които
впоследствие са били разпределени помежду плантации в британски
колонии в Азия. В сравнение с тежките условия на неефикасен и скъп
добив на каучук в джунглата, отглеждането на каучукови дървета в Азия
е лесно и евтино, а продукцията е изобилна. „В Манаус електрическите
крушки загаснаха – пише историкът Робен Фурно. – Оперната зала
потъна в тишина, нямаше ги скъпоценностите, които я изпълваха. Ята
прилепи кръжаха около полилеите на разрушени дворци и паяци
плъзнаха по подовете им.“
Фосет описва Куяба като „обедняло и западнало място, почти подобно
на призрачен град“. Улиците са тревясали и покрити с кал, единствено
по главното шосе има електрическо осветление. Докато Фосет се запасява
с провизии за експедицията, се опасява, че е шпиониран. В
действителност генерал Рондон си е обещал да не изпуска англичанина
от поглед, докато не разбере истинските му намерения. Нина обяснява в
писмо до доверен приятел: „Шир. х+4 до х+5, дълж. у+2, където х е два
пъти по-голямо от броя на буквите на града, в който той отседна при
нас, а у е номерът на сградата в Лондон, където го посещавах“. Добавя:
„Не допускай друг да види ключа към този шифър“. Фосет получава
писмо за сбогуване от сина си Джак, който пише, че имал „сън“ как
влиза в храм в град, подобен на Z. Нека „закрилата бъде с теб във всички
етапи на начинанието ти“, казва му Джак и му пожелава добър път.
Фосет поръчва на местен посредник, ако семейството и приятелите му
„са разтревожени от липсата на новини, да бъдат успокоени с уверен
тон, че нищо лошо не им се е случило и скоро ще се обадят“. В писмо до
Келти се зарича: „Ще стигна до това място и ще се върна оттам“.
Съпровождан от двамата си спътници, два коня, два вола и две кучета,
той поема на север към река Шингу, стиснал мачете като рицар меча си.
Скоро след това всичко тръгва наопаки. Дъждът наводнява пътеката
им и съсипва оборудването. Браун въпреки свирепата си външност
изпада в душевен срив и Фосет, опасяващ се от катастрофа от рода на
онази с Мъри, бърза да го върне в Куяба. Холт също проявява признаци
на слабост; заявява, че му е невъзможно да провежда проучвания при
тези ужасяващи условия, и маниакално каталогизира буболечките,
които го нападат, докато в дневника му вече не се съдържа нищо друго.
„Поболях се сериозно от насекоми – пише и добавя: – Дни на
безпощадна умора, нощи на мъчения – това е животът на
изследователя. Къде е романтиката тук?“
Фосет е бесен. Как може да стигне до където и да било „с този сакат
спътник“, чуди се в дневника си. Ала и самият Фосет, вече петдесет и
три годишен, не е неуязвим за природните стихии. Кракът му е подут и
инфектиран, „толкова силно ме боли нощем, че ми е трудно да спя“,
признава в дневника си. Една вечер взема хапчета опиум, от които му
става много зле. „Необичайно бе за мен да се срина така и се почувствах
силно засрамен“, пише.
Месец след началото на пътуването им животните грохват.
„Извънредно зле действа на нервите да гледаш бавното умиране на
придружаващите те животни“, пише Холт. Вол е нападнат от ларви,
ляга и не се вдига повече. Едно от кучетата е омаломощено от глад и Холт
го застрелва. Един от конете се удавя. После другият кон рухва в
движение и Фосет го отървава от мъките му с куршум – това е мястото,
станало известно впоследствие като лагера „Умрял кон“. Накрая и Холт
се просва на земята и казва: „Нямай грижа за мен, полковник. Ти върви,
просто ме остави тук“.
Фосет съзнава, че експедицията може да е последната му възможност
да докаже теорията си за Z, и изрича проклятие срещу боговете, които са
се сговорили срещу него – упреква ги за лошото време, за спътниците
си, за войната, която го е забавила. Фосет е наясно, че остави ли Холт,
той ще умре. „Нямах друг избор – пише по-късно Фосет, – освен да го
върна обратно и да отпиша пътуването като провал, жесток,
съкрушителен провал!“
Онова, което не желае да си признае, е, че заради собствения му
инфектиран крак е почти невъзможно да продължи. Докато се борят да
се доберат до най-близкото селище, след като изтърпяват трийсет и
шест часа без вода, Фосет казва на Холт: „Излизането от ада винаги е
трудно“.
Когато се появяват в Куяба през януари 1921 година, посланик Паджет
праща лаконична телеграма на Нина: „Съпругът ви се върна“. Нина
пита Харолд Лардж: „Какво означава според теб? Не допускам да е
провал. Може и да не е открил „изгубени градове“, но все е намерил
нещо важно, иначе не би се върнал“. Но истината е, че той се връща с
празни ръце. Генерал Рондон пуска злорадо съобщение до пресата,
гласящо: „Експедицията на полковник Фосет беше прекратена въпреки
високото му самочувствие на изследовател. Завърна се отслабнал,
естествено, разочарован, задето е бил принуден да се откаже преди
навлизането в най-мъчния участък на Шингу“. Фосет е съкрушен и
започва да крои планове да се върне в джунглата с Холт, чийто договор
още е в сила, а той не може да си позволи да наеме никого друг.
Съпругата на американския вицеконсул в Рио, приятелка на орнитолога,
му праща писмо, с което го умолява да не тръгва: „Ти си силен и здрав
младеж, защо искаш умишлено да изгубиш живота си, което неизбежно
ще се случи, ако се върнеш в Мато Гросо? Всички разбираме какъв
интерес и обич храниш към науката, но каква полза за теб или за света,
ако потънеш в незнайната пустош? Ами майка ти и сестра ти? Те без
значение ли са за теб? Някой ден едната или и двете може да имат
нужда от теб и къде ще бъдеш ти? Нямаш право да жертваш живота си,
защото някакъв непознат го иска от теб. Вярно, мнозина са загинали в
името на доброто на човечеството, но как точно това гонене на вятъра
ще даде нещо на света?“
 Въпреки всичко Холт е решен да довърши експедицията и отива в Рио
да набере припаси. Междувременно Фосет премисля всеки аспект от
поведението на Холт: всяко оплакване, погрешна стъпка. Дори започва
да подозира без никакви доказателства, че Холт е Юда и предава
информация на доктор Райс или на друг съперник. Фосет изпраща
съобщение до Холт, което гласи: „За съжаление живеем и разсъждаваме
в различни светове и сме толкова съвместими, колкото се смесват олио и
вода. Тъй като за мен на първо място е целта на това пътуване, а на
последно – личните съображения, предпочитам да го завърша сам,
отколкото ненужно да излагам резултата му на риск“.
Холт е зашеметен и пише в дневника си: „След близко общуване с
полковник Фосет в продължение на една година урокът, който ще
запомня най-отчетливо, е следният: никога повече, при никакви
обстоятелства да си нямам вземане-даване с англичанин“. После добавя:
„По моите предубедени наблюдения Фосет притежава само три качества,
които уважавам: самообладание, доброта към животните и липса на
злопаметност след разправия“.
Фосет казва на приятел, че е уволнил поредния спътник в експедиция,
„който беше убеден, че съм лунатик“.
За пръв път в ума му се заформя мисълта: Де да можеше синът ми да ме
придружи. Джак е силен и предан. Не би се оплаквал като страхливец и
слабак. Не би претендирал за голяма заплата, не би се разбунтувал. И
най-важното, вярва в Z. „Копнеех за деня, когато синът ми щеше да е
достатъчно пораснал, за да работи с мен“, пише Фосет.
Ала в момента Джак е само на осемнайсет, не е готов и Фосет си няма
никого. Логичният избор е да отложи пътуването, но вместо това той
похарчва половината от малкото си спестявания от военната пенсия, за
да купи провизии, и излиза с нов план. Този път ще се опита да стигне
до Z от противоположната посока, като се отправи от изток на запад.
Като тръгне от Баия и мине покрай мястото, където според него
наемният войник е открил града през 1753 година, ще измине пеша
стотици километри във вътрешността на страната към джунглата на
Мато Гросо. Планът изглежда безумен. Дори Фосет признава пред Келти,
че ако тръгне сам, „перспективата за връщането ми отслабва“. И все пак
през август 1921 година той поема без придружител. „Самотата не е
непоносима, когато съзнанието е изпълнено с ентусиазъм относно
целта“, пише той. Гладен и жаден, с помътен ум върви ли, върви
напред. В един момент поглежда към скали на далечния хоризонт и си
мисли, че вижда очертанията на град... или пък мозъкът му играе
номера? Запасите му са изчерпани, силите също. След три месеца в
пустошта, изправен пред лицето на смъртта, той няма друг избор, освен
да се откаже.
„Трябва да се върна. И ще се върна“, зарича се.
 18
Научна обсебеност
–Ти решаваш, Джак – казва Фосет.
Двамата разговарят, след като Фосет се е върнал от експедицията си
през 1921 година. Докато Фосет е отсъствал, Нина е преместила
семейството от Ямайка в Лос Анджелис, където са отишли и семейст​ во
Римъл и където Джак и Рали са запленени от романтиката на Холивуд –
мажат си косите с брилянтин, пускат си мустаци като на Кларк Гейбъл и
се навъртат край снимачни площадки с надежда да получат роля. (Джак
се е запознал с Мери Пикфорд и ѝ е услужил с бухалката си за крикет,
която да използва при снимките на „Малкият лорд Фаунтлерой“.)
Фосет има предложение за сина си. Полковник Т. Е. Лорънс –
прославеният шпионин от пустинята и изследовател, по-известен като
Лорънс Арабски – е изразил желание да тръгне с Фосет на следващото му
пътуване в издирване на Z, но Фосет е скептичен да приеме спътник с
огромно его, който не е свикнал с условията в джунглата на Амазонка.
Пише на свой приятел: „Лорънс е много ентусиазиран за проучвания в
Южна Америка, но на първо място той вероятно ще иска заплата, която
не ми е по възможностите, а на второ отлична работа в Близкия изток
не гарантира желание и възможност да носи трийсеткилограмов товар
на гърба си, да живее една година от това, което предлага гората, да
търпи легиони от насекоми и да приеме условията, наложени от мен“.
Фосет казва на Джак, че вместо Лорънс той може да вземе участие в
експедицията. Ще е една от най-трудните и опасни в историята на
изследователската дейност – върховният тест по думите на Фосет за
„вяра, кураж и решимост“.
Джак не се поколебава.
– Искам да дойда с теб – отговаря.
Нина, която присъства на дискусиите, не изказва възражения. Отчасти
е уверена, че едва ли не свръхчовешките сили на Фосет ще защитят сина
им, а от друга страна, вярва, че Джак, като естествен наследник на баща
си, би притежавал подобни качества. Ала мотивацията ѝ трябва да е
отивала по-дълбоко: да се усъмни в съпруга си след толкова години
жертване, би означавало да постави под въпрос собственото си житейско
дело. На нея Z ѝ е нужен също колкото на него. Въпреки че Джак няма
предишен опит и че експедицията е изключително опасна, тя никога не
е помислила, както заявява по-късно пред репортер, да се опита да спре
сина си.
То се знае, Рали също трябва да отиде. Джак заявява, че не би могъл да
извърши най-важното нещо в живота си без него.
 Елси, майката на Рали, няма никакво желание да позволи на най-
малкия си син, на нейното „момче“, както го нарича, да участва в
такова опасно начинание. Но Рали настоява. Мечтите му за киното не са
се осъществили и той упражнява физически труд в дърводобивната
индустрия. Споделя с по-големия си брат Роджър, че се чувства
„неудовлетворен и не на място“. Това е възможност за него не само „да
напечели куп пари“, но и да внесе благородна цел в живота си.
Фосет информира Кралското географско дружест​ во, че сега разполага с
двама идеални спътници („яки като жребци и с гореща кръв“), и отново
се опитва да си осигури финансиране. „Мога само да кажа, че аз съм
награден с медал и съответно съм достоен за доверие“, изтъква той. Но
провалът на предишната му експедиция – макар да е пръв в зрелищната
му кариера – е дал аргументи на критиците му. Без поддръжници и след
като е изчерпал скромните си средства за предишната експедиция, той
скоро се оказва банкрутирал като баща му преди него. През септември
1921 година, неспособен да издържи на скъпия живот в Калифорния,
отново е принуден да премести семейството си в Стоук Канън, Англия,
където наема стара разнебитена къща без течаща вода и електричество.
„Всичката вода трябва да бъде изпомпвана, да се бичат трупи за греди –
пише Нина на Лардж. Работата е тежка и съсипваща. – Преди пет
седмици напълно грохнах и легнах болна.“ Донякъде ѝ се иска да избяга
от всички тези саможертви и тегоби, но както сама заключава,
„семейството има нужда от мен“.
„Ситуацията ни е трудна – признава Фосет пред Лардж. – Лесният
живот на нищо не те научава, но аз нямам желание да ангажирам други
с мъчнотиите, които не спират да ме преследват. Не че съм искал лукс.
Слабо ме вълнуват такива неща, само че мразя бездействието.“
Не може да си позволи да прати Джак в университета, а Брайън и
Джоун спират да ходят на училище, за да помагат у дома и да
приработват по нещо, за да печелят пари. Предлагат свои снимки и
рисунки, а Фосет разпродава стари наследствени вещи. „Мъжът ми каза
преди няколко дни, че би било разумно да продадем онези стари
испански столове. Можем да им вземем добра цена“, пише Нина на
Лардж. През 1923 година Фосет вече е толкова обеднял, че не може да си
плати годишната такса от три лири за Кралското географско дружество.
„Ще съм ти задължен да ме посъветваш дали бих могъл да напусна, без
да предизвикам скандал с това като удостоен с медал – пише Фосет на
Келти. – Истината е, че принудителното бездействие и престоят на
семейството ми в Калифорния ме поставиха в затруднително
положение. Надявах се да го преодолея, но надеждите вече гаснат и ми е
трудно да се крепя. – После добавя: – Какво сгромолясване на мечтите
ми.“
 Въпреки че е успял да припечели колкото да закърпят годината, Нина е
разтревожена за съпруга си. „П.Х.Ф. е на дъното на отчаянието“,
доверява тя на Лардж.
„Нетърпението да тръгне на това последно пътуване все по-силно
изпълваше баща ми – спомня си по-късно Брайън. – От сдържан и
затворен стана почти груб.“
Фосет се настройва срещу научната общност, за която смята, че му е
обърнала гръб. Казва на приятел: „Археологическата и етнологическата
наука почиват на несигурните пясъци на предположения, а знаем какво
се случва с къщи, изградени на такава основа“. Заклеймява враговете си
в Кралското географско дружество и навсякъде му се привижда
предателство. Оплаква се от „сумите, прахосани за експедиции до
Антарктика“, негодува срещу „учените глави“, които „навремето са се
изказвали с присмех за съществуването на двата континента Америка,
после пък са отричали идеята за Херкулан, Помпей и Троя“, заявява, че
„всичкият скептицизъм на християнската общност няма да ме
разколебае в моята вяра, че Z съществува и че накрая ще постигна
своето, пък дори да се наложи да чакам още едно десетилетие“.
Все повече се обкръжава със спиритуалисти, които не само
потвърждават, но и се впускат да разкрасяват представите му за Z. Един
ясновидец му казва: „Долината и градът са пълни със скъпоценности,
духовни скъпоценности, но има и несметно богатство от реални
скъпоценности“. Фосет публикува есета в списания като „Окулт Ривю“, в
което говори за духовните си търсения и за „съкровищата на
невидимия Свят“.
Друг южноамерикански изследовател и член на Кралското географско
дружество казва, че според много колеги Фосет „малко е излязъл от
равновесие“.
В спиритуалисткото списание „Лайт“ Фосет публикува есе, озаглавено
„Обсебеност“. Без да споменава своята собствена идея-фикс, той описва
как някои хора биват поглъщани и терзани от събития, развиващи се
единствено във въображението им. „Без съмнение обсебеността в много
случаи сочи към лудост“, заключава той.
Фосет размишлява денем и нощем и сътворява няколко недомислени
плана – да добива нитратна руда в Бразилия, да търси нефт в
Калифорния, – за да събере пари за експедицията. „Идеята с
минодобивния синдикат се провали, това там беше гнездо на
мошеници“, пише Фосет на Лардж през октомври 1923 година.
Джак казва на друг семеен приятел: „Сякаш зъл гений се опитваше да
ни изпречи всички възможни препятствия“.
И все пак Джак продължава тренировките си за в случай, че отнякъде
паднат пари. Без влиянието на Рали с неговия лек характер, той
възприема аскетиз​ ма на баща си, като се отказва да консумира месо и
алкохол. „До неотдавна имах идеята, че трябва да се подложа на трудно
изпитание, изискващо огромно духовно усилие – пише той на Естер
Уиндъст, семейна приятелка, която е теософ. – С огромното усилие имах
успех и вече усещам ползата. – После добавя: – Много се възхищавам на
живота и ученията на Буда, които изненадващо съвпаднаха напълно със
собствените ми идеи. Веднага се забелязва неговата неприязън към
догмата.“ Гост в къщата е поразен от излъчването на Джак: „Огромната
му способност за обич и донякъде аскетичната сдържаност навеждат на
мисълта за рицарите, търсещи Свещения граал“.
Междувременно Фосет се опитва да задържи вярата си, че рано или
късно „Бог ще ме приеме да му служа“. В един момент приятелят на
Фосет Райдър Хагард му казва, че има нещо важно, което иска да даде на
изследователя. Това е каменен идол, около двайсет и пет сантиметра
висок, с бадемовидни очи и йероглифи, изписани върху гърдите му.
Хагард, който го е държал на бюрото си, докато е писал книгата си от
1919 година „Когато светът се разтресе“, казва, че е получил статуетката
от бразилец, според когото идвала от индианските племена от
вътрешността. Фосет взема идола със себе си и го дава да бъде изследван
от музейни експерти. Повечето подозират, че е фалшификат, но Фосет в
отчаянието си го показва дори на екстрасенс и прави извод, че може да е
реликва от Z.
През пролетта на 1924 година Фосет научава, че доктор Райс с неговата
бездънна банкова сметка е замислил най-невероятната експедиция,
предприемана някога. Събрал е екип, който отразява новите изисквания
за специализация. Включва експерти по ботаника, зоология, топография,
астрономия, география и медицина, както и най-изтъкнатите световни
антрополози доктор Теодор Кох-Грюнберг и Силвино Сантос, смятан за
първия оператор, заснел басейна на Амазонка. Още по-смайващ е
арсеналът от оборудване на експедицията. Налице е „Елинор II“ заедно с
нов елегантен плавателен съд; нова безжична радиосистема, като тази
не само приема сигнали, но и изпраща. Но не тези неща предизвикват
най-голямо удивление. Според сведения в „Ню Йорк Таймс“ докторът
разполага с шестцилиндров триместен и с мощност 160 конски сили
хид​ роплан с пропелер от дъбова дървесина и снабден с въздушни
камери.
Фосет е убеден, че оборудването на Райс поражда някои ограничения в
джунглата на Амазонка: съществуващите радиостанции са толкова
обемисти, че задължават експедицията да се придвижва с лодки, а
въздушните камери надали ще могат да проникнат през балдахина от
растителност. Има риск самолетът да се приземи във враждебен район.
„Таймс“ пише, че хид​ ропланът на доктора е зареден със „запас от
бомби“, които да бъдат използвани за „подплашване на индианците
канибали“ – тактика, която ужасява Фосет.
Въпреки това Фосет е наясно, че самолет би отвел дори най-неумелия
изследовател до невъзможно трудни места. Доктор Райс обявява, че
„целият метод на изследване и географско картографиране ще бъде
революционизиран“. Експедицията – или поне филмът, който Сантос
възнамерява да заснеме – се нарича „No rastro do Eldorado“, или „По
следите на Елдорадо“. Макар да е убеден, че съперникът му все още
издирва Z твърде далеч на север, Фосет е ужасен.
Същия септември, докато Райс и екипът му си проправят път в
амазонската джунгла, Фосет се среща с безразсъдно смел британски
военен кореспондент и някогашен член на Кралското географско
дружество на име Джордж Линч. Той е със солидни връзки и в
Съединените щати, и в Европа и е чест посетител на Савидж Клъб в
Лондон, където на по питие и пура се събират писатели и художници.
Фосет остава с впечатление, че петдесет и шест годишният Линч е
„извънредно почтен човек с безукорен характер и отлична репутация“.
Нещо повече, Линч е запленен от идеята за откриване на Z. В замяна за
процент от печалбите, които ще дойдат от експедицията, Линч, много
по-способен търговец от Фосет, предлага да помогне в набирането на
средства. Фосет е съсредоточил повечето си усилия в това отношение
към Кралското географско дружество, което далеч не е в цветущо
финансово състояние. Сега с помощта на Линч той ще потърси подкрепа
в Съединените щати, тази изпълнена с енергия нова империя, която
постоянно разширява границите си и където капиталите изобилстват.
На 28 октомври Джак пише на Уиндъст, за да ѝ съобщи, че Линч е
заминал за Америка, „за да се свърже с милионери“. Линч осъзнава
мощта на легендата Фосет и комерсиалната стойност на неговата
история – „най-красивата изследователска история, писана в наши
дни“ по думите на Фосет – и първоначално се обръща към контактите си
в медиите. До дни е набавил хиляди долари, като продава правата върху
материал за експедицията на Фосет на Северноамериканския
вестникарски алианс, или NANA – консорциум от издания с присъствие
в почти всеки голям град на Съединените щати и Канада. Консорциумът
включва „Ню Йорк Уърлд“, „Лос Анджелис Таймс“, „Хюстън Кроникъл“,
„Таймс Пикъюн“ и „Торонто Стар“ и е известен с това, че дава трибуна
на непрофесионални репортери, които набавят вълнуващи репортажи
от най-екзотични и опасни точки на планетата. (Консорциумът
впоследствие наема Ърнест Хемингуей като чуждестранен кореспондент
за Испанската гражданска война и финансира експедиции като
прекосяването на Тихия океан със сал от Тур Хейердал през 1947 година.)
В типичния случай изследователите пишат за приключенията си, след
като са факт, но Фосет праща индианци бързоходци с депеши по време на
пътешествието си – дори, ако е възможно, „от самия забранен град“,
както пише един вестник.
Линч продава също така правата за експедицията на Фосет на вестници
по целия свят, така че десетки милиони души буквално на всеки
континент ще четат за пътуването му. Въпреки че Фосет се пази да не
триви​ ализира научните си стремежи с „вестникари“, както ги нарича,
е благодарен за всякакво финансиране, плюс че е подсигурено с
гарантирана слава. Но най-щастлив го прави телеграма от Линч, с която
той го информира, че предложението му е събудило също тъй голям
ентусиазъм сред американските научни институции. Тези фондации не
само разполагат с повече пари от европейските, но са и по-отворени към
теорията на Фосет. Директорът на Американското географско дружество
доктор Исая Боуман е бил член на експедицията на Хайрам Бингам,
открила Мачу Пикчу, което навремето учените изобщо не очаквали да
бъде намерено. Доктор Боуман казва пред репортер: „Полковник Фосет
отдавна ни е известен като човек със силен характер и безукорна
почтеност. Храним голямо доверие в способностите му, както и в
неговата компетентност и надеждност като учен“. Американското
географско дружество предлага на експедицията сума от хиляда долара;
Музеят на американските индианци ги следва с още хиляда.
На 4 ноември 1924 година Фосет пише на Келти: „По телеграмата и
писмата на Линч съдя, че начинанието е грабнало интереса на
американците. Тъкмо това е онзи романтичен дух, който е създавал и
ще продължава да създава империи“. Предупреждава, че ще се стигне
дотам да се оповести, че „един съвременен Колумб е отхвърлен в
Англия“, и предлага на дружеството последен шанс да подкрепи
мисията. „Кралското географско дружество ме създаде като изследовател
и аз не искам те да бъдат изключени от тази историческа експедиция“,
казва той. Накрая, след като Келти и други поддръжници лобират в
негова полза и след като учените по света гравитират към възможност
за съществуване на Z, дружеството гласува да подкрепи експедицията и
да помогне за оборудването ѝ.
Общата събрана сума възлиза на приблизително пет хиляди долара –
по-малка от стойността на една от радиостанциите на доктор Райс. Това
не са достатъчно пари за Фосет, Джак и Рали, няма за заплата на двете
момчета, а повечето от финансирането, обещано от вестниците, ще
дойде чак след завършването на пътешествието. „Ако не се върнат, няма
да има нищо за издръжка на семейството“, пише Нина на Лардж.
„Не е сума, която би вдъхновила повечето изследователи“, пише Фосет
на Келти. Но в друго писмо добавя: „В някои отношения съм доволен, че
нито един от трима ни няма да спечели и цент преди успеха на
пътуването. Така никой няма да каже, че преследваме печалби с това
свое твърде рисково начинание. Неговата цел е чисто научна и то е
вдъхновявано от извънредно големия ни личен интерес към темата“.
Фосет и Джак посещават Кралското географско дружество и като че
всички лоши чувства и огорчения са се изпарили. Всички им пожелават
успех. Рийвс, кураторът на географските карти на дружес​ твото, по-
късно си спомня колко „прекрасен младеж е Джак, добре сложен, висок
и силен като баща си“. Фосет изразява своята признателност към Рийвс
и Келти, които никога не са се поколебали в своята подкрепа. „Ще съм
щастлив да ви разправя цялата история след три години“, казва им.
В Стоук Канън Фосет, Джак и останалите от семейст​ вото са заети с
трескави планове и приготвяне на багаж. Решено е Нина и
четиринайсетгодишната Джоун да се преместят на португалския остров
Мадейра, където животът е по-евтин. Брайън, съкрушен, че баща му не
го е взел за експедицията, насочва вниманието си към железопътния
транспорт. С помощта на Фосет си е намерил работа в железопътна
компания в Перу и пръв ще отпътува за Южна Америка. Семейството
изпраща Брайън, който е едва на седемнайсет години, на гарата.
Фосет казва на Брайън, че върху него пада грижата за майка му и сестра
му по време на експедицията и се очаква да им помага колкото може
финансово, та да оцелеят. Семейството си прави планове за времето,
когато Фосет и Джак ще се завърнат като герои. „След две години щяха
да се приберат и когато дойдеше време за първия ми отпуск, всички
щяхме отново да се срещнем в Англия – спомня си по-късно Брайън. – А
после щяхме да си устроим семейния дом в Бразилия, където очевидно
щеше да е съсредоточена работата през бъдещите години.“ Брайън се
сбогува със семейст​ вото си и се качва на влака. Гледа през прозореца
как баща му и брат му бавно изчезват от поглед.
На 3 декември 1924 година Фосет и Джак се сбогуват с Джоун и Нина и
се качват на борда на „Аквитания“ за Ню Йорк, където ще се срещнат с
Рали. Пътят към Z най-сетне изглежда осигурен. Само че когато след
седмица пристигат в Ню Йорк, Фосет установява, че неговият бизнес
партньор с „безукорен характер“ се е зат​ ворил в хотел „Уолдорф
Астория“ пиян и заобиколен с проститутки. „Поддал се беше на
съблазънта на бутилката, вездесъща в този Град на сухия режим“, пише
Фосет до Кралското географско дружество. Пише, че Линч „вероятно
страда от алкохолна аберация, придружена със сексуални смущения“.
Въпросната аберация е намалила фонда на експедицията с повече от
хиляда долара и Фосет се бои, че има опасност мисията да се провали,
преди да е започнала. Но начинанието вече е станало международна
сензация и това подтиква Джон Рокфелер младши, наследник на
милиардера, основател на „Стандард Ойл“, и съмишленик на доктор
Боуман, да предложи чек за четири хиляди и петстотин долара, така че
„планът да бъде вкаран в действие незабавно“.
 Пътят към Z отново е отворен и Фосет не успява дори да развихри
пословичния си гняв срещу Линч, който се е върнал опозорен в Лондон.
„Той откри пътя за това проучване, което му прави чест все пак, а се
знае, че боговете понякога избират странни изпълнители за целите си“,
пише Фосет до Кралското географско дружество. И добавя: „Аз силно
вярвам в Закона на компенсацията“. Убеден е, че е жертвал всичко,
което има, за да достигне Z. Сега се надява да получи онова, което нарича
„честта на безсмъртието“.
 19
Неочаквана следа
–Да, чувал съм за Фосет – каза ми бразилски водач, който предлагаше
пътувания по Амазонка. – Не беше ли изчезнал, докато търсел Елдорадо?
Когато споменах, че търся водач, който да ми помогне да проследя
маршрута на Фосет и да потърся Z, той ми отговори, че бил „muito
ocupado“2, което изглеж​ даше учтив начин да се каже „Ти не си наред“.
Трудно беше да се намери човек, който не само да е готов да
предприеме пътуване в джунглата, но и да има връзки с местните
общности в Бразилия, които функционират почти като автономни
държави със свои закони и управляващи органи. Историята на
взаимодействието между „бранкос“ и „индиос“ – бели и индианци – в
басейна на Амазонка прилича на безкрайно дълъг надгробен надпис:
племена са унищожени от болести и масово избиване; заличени са езици
и песни. Едно племе заравя децата си живи, за да им спести срама от
подчинение. Но някои племена, включително десетките, с които не е
осъществен контакт, са успели да се изолират в джунглата. През
последните десетилетия, тъй като много местни народи са се
организирали политически, бразилското правителство е спряло с
опитите да ги „модернизира“ и работи по-ефективно за закрилата им. В
резултат на това някои амазонски племена, по-конкретно тези в
региона Мато Гросо, където изчезва Фосет, се радват на разцвет.
Популацията им, след като е била сведена до минимум, отново расте;
езиците и обичаите им са се запазили.
Човекът, когото накрая убедих да ме придружи, беше Паоло Пинадже,
петдесет и две годишен бивш професионален танцьор на самба и
театрален режисьор. Макар Паоло да не беше от индиански произход,
беше работил във FUNAI, агенцията, наследила Службата за закрила на
индианците на Рондон. Паоло бе следовник на девиза „Умри, ако трябва,
но никога не убивай“. При първия ни телефонен разговор го попитах
дали може да проникне в същия регион, в който е влязъл Фосет,
включващ част от онова, което сега е национален парк „Шингу“ –
първият индиански резерват в Бразилия, създаден през 1961 година.
(Паркът, заедно със съседен резерват, е с размерите на Белгия и е един
от най-големите участъци джунгла в света под контрола на индианци.)
Паоло отвърна:
– Мога да ви заведа там, но няма да е лесно.
Обясни, че влизането в индиански територии изисква сложни
преговори с племенните вождове. Помоли ме да му изпратя медицински
свидетелства, удостоверяващи, че не страдам от заразни болести. И
тогава започна да разговаря с различни вождове от мое име. Много от
племената в джунглата сега разполагаха с късовълнови радиостанции,
по-модерен вариант от онзи, който е използвал доктор Райс, и в
продължение на седмици съобщенията ни бяха предавани в едната и в
другата посока, като Паоло ги убеждаваше, че съм репортер, а не търсач
на природни залежи. През 2004 година двайсет и девет работници от
диамантени мини нахлуват без позволение в резерват в западна
Бразилия и членове на племето Синта Ларга ги застрелват и пребиват до
смърт с дървени тояги.
Паоло ми каза, че ще се срещнем на летището в Куяба. Макар никое от
племената да не се бе съгласило за посещението ми, той изглеждаше
оптимистично настроен, като се видяхме. Багажът му беше няколко
големи пластмасови контейнера вместо куфар или раница и от долната
му устна висеше цигара. Носеше камуфлажна жилетка с безброй
джобове, натъпкани с полезни неща: швейцарско армейско ножче,
японски медикамент против сърбеж, фенерче, пликче фъстъци, още
цигари. Приличаше на човек, който се завръща от експедиция, а не
тръгва на такава. Жилетката му беше разръфана, лицето му бе слабо и
кокалесто, покрито с прошарена израсла брада, плешивото му теме беше
загоряло от слънцето. Английският му изговор беше доста неправилен,
при все това той говореше бързо, както и пушеше.
– Хайде, време да вървим – подкани ме. – Паоло има грижа за всичко.
Взехме такси до центъра на Куяба, която вече не беше „призрачният
град“, описан от Фосет, а носеше известни признаци на модерност с
павираните си улици и няколкото скромни небостъргача. Някога
бразилските заселници били привлечени тук от каучука и златото. Сега
основното изкушение бяха високите цени на стоки от ферми и
животновъдни стопанства и градът служеше като отправна точка за
този най-нов вид пионери.
Регистрирахме се в хотел на име „Елдорадо“ („Интересно съвпадение,
а?“, подхвърли Паоло) и се заловихме с подготовката. Първото
предизвикателство беше да се уверим, че сме определили правилно
маршрута на Фосет. Разказах на Паоло за пътуването ми до Англия и за
всичко, което Фосет бе правил – включително подхвърлянето на
фалшиви следи и използване на шифри, – за да прикрие курса си.
– Този полковник много труд си е дал да скрие нещо, дето никой
никога не е намерил – отбеляза Паоло.
Подредих върху дървена маса нужните документи, с които се бях
сдобил от британските архиви. Сред тях бяха копия на няколко от
оригиналните карти на Фосет. Бяха много щателни и напомняха
поантилистки картини. Паоло взе една и я разглежда няколко минути
под светлината. Фосет беше написал „Неизследвано“ с големи букви
върху едно от изображенията на гора между река Шингу и няколко
други главни притоци на Амазонка. На друга карта бе добавил няколко
бележки: „малки племена, предполага се, че са дружелюбни“; „много
лоши индиански племена с неизвестни имена“; „вероятно опасни
индианци“.
Една от картите изглеждаше по-небрежно нарисувана и Паоло попита
дали е дело на Фосет. Обясних, че бележка върху картата – която бях
открил сред други документи от Северноамериканския вестникарски
алианс – сочи, че е принадлежала на Рали Римъл. Той е скицирал върху
карта маршрута на експедицията и я е дал на майка си. Въпреки че я е
накарал да обещае да я унищожи след тръгването му, тя е решила да я
запази.
С Паоло стигнахме до съгласие, че след като е напуснал Куяба, екипът на
Фосет се е отправил на север към територията на индианците бакаири.
Оттам са поели към лагера „Умрял кон“, а после, вероятно към
вътрешността на днешния национален парк „Шингу“. Върху маршрута,
който Фосет е предоставил конфиденциално на Кралското географско
дружество, той е записал, че групата ще тръгне на изток някъде около
единайсетия паралел южно от екватора и ще продължи покрай Реката на
смъртта и река Арагуая, докато стигне до Атлантическия океан. Фосет е
отбелязал в предложението си, че е за предпочитане да се поддържа
траектория в източна посока, към крайбрежните райони на Бразилия,
тъй като това „би запазило по-високо ниво на ентусиазъм, отколкото да
се навлиза все по-дълбоко сред дивата джунгла“.
Само че един сегмент от маршрута, нарисуван от Рали, противоречи на
това. Рали е отбелязал, че при река Арагуая експедицията ще се отклони
рязко на север, вместо да продължи на изток, и ще премине от Мато
Гросо в бразилския щат Пара, преди да излезе близо до устието на река
Амазонка.
– Може Рали да е сбъркал – предположи Паоло.
– И аз така си помислих – кимнах. – Но после прочетох това.
Показах му последното писмо, пратено от Джак до майка му. Паоло
прочете реда, който бях подчертал:
– „Следващия път вероятно ще ти пиша от Пара.“
– Според мен Фосет е запазил в тайна този последен сектор от
маршрута дори от Кралското географско дружество – казах.
Паоло все повече се заинтригуваше от Фосет и започна да проследява
маршрута му с черен маркер върху чиста карта, като възбудено
отмяташе всяка от предвижданите ни дестинации. Накрая извади
цигарата от устата си и рече:
– Напред към Z, а?
2 Много зает (исп.). – Б. пр.
 20
Не бива да се плашиш
Влакът със скърцане наближава граничния район. На 11 февруари 1925
година Фосет, Джак и Рали тръгват от Рио де Жанейро на своето повече
от хиляда и петстотин километрово пътуване във вътрешността на
Бразилия. В Рио са отседнали в хотел „Интернасионал“ и са изпробвали
оборудването си в градината му. Буквално всичко, правено от тях, е
хроникирано във вестниците по целия свят. „Поне четиресет милиона
души вече са наясно за нашата цел“, пише Фосет на сина си Брайън, като
явно ликува от широката публичност на експедицията.
В пресата излизат снимки на изследователите под заглавия като
„Трима мъже ще се изправят пред канибали в търсене на реликва“. В
една статия пише: „Никой олимпийски състезател не се е тренирал до
такава степен като тези трима много сдържани англичани, чийто път до
един забравен свят ще е изпълнен с опасности от стрели, болести и диви
зверове“.
„Не са ли много забавни репортажите за експедицията в английските и
американските вестници?“, пише Джак на брат си.
Бразилските власти, опасяващи се да не би членовете на толкова
прославена експедиция да се гътнат на нейна територия, настояват
Фосет да подпише изявление, с което да ги освободи от отговорност, и
той го прави без колебание. „Не искат да си имат неприятности, ако не
се появим – обяснява Фосет на Келти. – Но ние ще се появим, то се знае,
макар това да е пределът ми за моите петдесет и осем години.“ Въпреки
тези си тревоги правителството и гражданите приемат сърдечно
изследователите: на групата е осигурен безплатен транспорт до
пограничния район в луксозни вагони, предназначени за официални
лица – с частни бани и салони. „Срещнахме пълна отзивчивост и добра
воля“, пише Фосет до Кралското географско дружество.
Но Рали е малко унил. По време на пътуването от Ню Йорк се е влюбил
в дъщерята на английски херцог. „Запознах се с едно момиче на кораба и
признавам, че с времето приятелството ни прерасна в нещо, което
заплашваше да стане сериозно“, споделя той в писмо до Брайън Фосет.
Иска да довери на Джак чувствата си, но най-близкият му приятел още
повече е заприличал на монах покрай тренировките си за експедицията
и го упреква, че изпада в глупост. Докато преди съзнанието на Рали е
било изпълнено с предстоящото приключение с Джак, сега не може да
мисли за друго освен за тази... жена.
„Полковникът и Джак станаха много напрегнати, боят се да не взема да
забегна или нещо такова“, пише Рали. Истината е, че той е
възнамерявал да се ожени в Рио, но Фосет и Джак са го разубедили.
„Осъзнах се и си дадох сметка, че съм член на експедиция, не можех да
потътря съпруга със себе си – пише Рали. – Трябваше да се сбогувам с
добри чувства и да се заема със задачата си.“
„Рали е в много по-добра форма сега“, пише Джак. Но тревожно се
осведомява дали след завръщането им Рали не планира да сключи брак
още в рамките на година. Рали отвръща, че не би се обвързал с обещания
за момента, но както обяснява по-късно, „не възнамерявам да остана
ерген цял живот, дори Джак да го стори!“.
Тримата изследователи спират за няколко дни в Сау Паулу и отиват да
посетят „Институто Бутантан“, една от най-големите ферми за змии в
света. Персоналът провежда серия от демонстрации за тях и им показва
как нападат различните хищници. Служител бръква в клетка с дълга
кука и вади смъртоносен бушмастер, а Джак и Рали се взират в зъбите
му. „Изпръска огромно количество отрова“, пише по-късно Джак на
брат си. Фосет е запознат с амазонските змии и все пак е заинтригуван
от демонстрацията. Споделя бележките си в материал, изпратен до
Северноамериканския вестникарски алианс. („Ухапване от змия, което
кърви, не е отровно. Две прободни дупки плюс синкаво безкръвно петно
е знак за отрова.“)
Преди да си тръгне, Фосет получава онова, което най-много иска: запас
антизмийски серум за пет години, поставен в маркирани за
съответните видове контейнери. Дават му и спринцовки за
инжектирането му.
След като местните власти в Сау Паулу устройват на изследователите
„чудесно изпращане“, както го опис​ ва Джак, тримата англичани
отново се качват на влак и се отправят на запад към река Парагвай по
протежението на границата между Бразилия и Боливия. Фосет е
направил същото пътуване през 1920 година с Холт и Браун и познатият
пейзаж само засилва хроничното му нетърпение. От релсите хвърчат
искри, Джак и Рали гледат през прозореца блатата и горските просеки,
представят си онова, с което скоро ще се сблъскат. „Видях интересни
неща – пише Джак. – Имаше изобилие от папагали, зърнахме две ята
млади нандута (подобни на щраус птици), високи между метър и
двайсет и метър и шейсет. В клоните на едно дърво забелязах паяжина,
а паякът в средата ѝ беше едър колкото врабче.“ По бреговете се изтягат
алигатори, Джак и Рали грабват пушките и се опитват да ги гръмнат от
движещия се влак.
Необятността на пейзажа смайва Джак, който от време на време
скицира видяното, сякаш за да го осмисли – навик, който му е създал
баща му. След седмица стигат Корумба, пограничен град близо до
боливийската граница, недалеч от района, където Фосет е провеждал
ранните си изследвания. Това е краят на железопътната линия и на
удобствата за изследователите. Още същата вечер отсядат в мизерен
хотел. „Тоалетната е извънредно примитивна – пише Джак на майка
си. – В едно помещение е с душа и е толкова мръсно, та човек трябва
много да внимава къде стъпва. Но татко казва, че трябва да очакваме и
по-лоши условия в Куяба.“
Джак и Рали чуват врява пред хотела и виждат на лунната светлина
фигури, които се движат по единствената свястна улица в града, като
пеят и танцуват. Последната нощ на карнавала е. Рали, който обича да
стои до късно вечер и да пийне „един-два коктейла“, се присъединява
към празненството. „Много се пристрастих към танците – пише по-
рано той на брат си. – Ще ме сметнеш за безразсъден, но надали ще
имам много възможности да се развличам през следващите двайсет
месеца.“
На 23 февруари Фосет поръчва на Джак и Рали да натоварят
оборудването си на „Игуатеми“ – малък и мръсен кораб на пристан в
река Парагвай, който ще отплава за Куяба. Рали кръщава кораба „малката
вана“. Побира двайсет пасажери, но на борда му са се натъпкали двойно
повече. Вони на пот и горящи дърва от котелното помещение. Няма
отделни каюти и пътниците трябва да си извоюват пространство на
палубата, където да разположат хамаците си. Когато корабът поема на
север, Джак изпробва своя португалски със спътниците им, но Рали
няма слух за езици, нито търпение и не е стигнал по-далеч от faz favor
(моля) и obrigado (благодаря). „Странна птица е Рали – пише Джак. –
Нарича португалския „проклето неразчленимо дрънкане“ и не прави
никакви усилия да го научи. Ядосва се на всички, задето не говорят
английски.“
Вечер температурата спада рязко и изследователите навличат втори
кат ризи, панталони и чорапи. Решават да не се бръснат и скоро лицата
им са обрасли с набола брада. Според Джак Рали прилича на
„изпадналите злодеи, каквито могат да се видят в уестърните“.
Когато корабчето влиза в река Сау Лоренсу, а пос​ ле поема по река
Куяба, младежите се запознават с целия спектър от амазонски насекоми.
„В сряда вечер ни налетяха на облаци – пише Джак. – Покривът на
помещението, където се храним и спим, почерня от тях. Наложи се да си
лягаме с ризи, преметнати през главите, без отвор за дишане, около
краката си увивахме други ризи, а върху телата си мятахме палтата.
Мравките термити са друга напаст. Преследваха ни близо два часа,
кръжаха около лампите, докато крилата им се опърлеха, после падаха по
пода и масата, милиони на брой.“ Рали описва комарите като „толкова
големи, че могат да те повалят“.
„Игуатеми“ пълзи по реката тъй бавно, че веднъж е задминат дори от
кану. Момчетата искат да правят физическите си упражнения, но на
борда няма никакво пространство и могат само да се взират в
безкрайните блата. „Куяба ще ми се види като Рая след това! – пише
Джак на майка си. Два дни по-късно добавя: – Татко казва, че не е имал
досега по-тягостно и отегчително пътуване по река.“
На 3 март, осем дни след като са тръгнали от Корумба, „Игуатеми“
влиза в Куяба, която Рали нарича „забравена от Бога дупка... Най-добре
да я гледаш със затворени очи“.
Фосет пише, че са достигнали отправната си точка към джунглата и че
ще изчакат няколко седмици до приключването на дъждовния сезон „за
по-ефективно осъществяване на целта“. Макар че на Фосет никак не му
е по сърце да се бави, не смее да потегли преди настъпването на сухия
сезон, както е сторил през 1920 година с Холт и резултатите са били
катастрофални. А има и да се върши още подготвителна работа – да се
набавят провизии, да се проучват карти. Джак и Рали изпробват новите
си туристически обувки, като скитат из околните гори. „Целите стъпала
на Рали са облепени с пластири, но е по-нетърпелив от всякога с
наближаване на тръгването ни“, пише Джак. Носят със себе си пушки и
се упражняват в стрелба по предмети, които си представят като ягуари
или маймуни. Фосет ги е предупредил да пестят мунициите, но те са
толкова превъзбудени, че гърмят на поразия. „Ама че врява
вдигнахме!“, възкликва Джак.
Рали се гордее, че е отличен стрелец, „нищо че сам го казвам за себе
си“.
По време на хранене момчетата консумират допълнителни порции.
Джак дори нарушава вегетарианската си диета и яде пилешко и говеждо.
„Храним се здраво – пише той на майка си. – Надявам се да кача пет
килограма преди тръгването, ще ми е нужна допълнителна маса, за да
издържа дългите периоди на гладуване по време на експедицията.“
Американски мисионер, отседнал в Куяба, има няколко броя от
„Космополитън“, популярното месечно списание, притежавано от
Уилям Рандолф Хърст. Рали и Джак разменят някои от книгите си срещу
тях и се отдават на съзерцания на свят, който знаят, че няма да видят
поне две години. В броевете от този период се съдържат реклами за
доматена супа „Камбъл“ от по дванайсет цента и за Американската
телефонна и телеграфна компания. Такива припомняния за дома
наст​ ройват Рали „сантиментално“, както се изразява той. В
списанията има и вълнуващи приключенски материали, включително
„Вълнението от изправянето пред вечността“, в който авторът пита:
„Какво знам аз за страха? Какво знам за смелостта? Докато не се сблъска с
кризисна ситуация, никой не е наясно как ще се държи“.
Вместо да изпитват запасите си от храброст, младежите като че
предпочитат да се отдават на мисли какво ще правят след завръщането
си от експедицията. Сигурни са, че това пътешествие ще ги направи
богати и прочути, но фантазиите им си остават повече момчешки,
отколкото такива на зрели мъже. „Ще си купим мотоциклети и ще си
направим хубава ваканция в Девън, където ще се видим с приятелите и
ще обиколим всички стари свърталища“, пише Джак.
Една сутрин отиват с Фосет, за да купят товарни добичета от местен
собственик на ранчо. Макар Фосет да се оплаква, че за всичко го мамят,
се сдобива с четири коня и осем магарета. „Конете са доста добри, но
мулетата са fraco (слаби)“, пише Джак в писмо до дома, като се перчи с
новата научена дума на португалски. Джак и Рали веднага кръщават
животните: упоритото муле е Гертруда, друго, с глава във форма на
куршум, е Думдум; трето, умърлушено на вид, е Мърморко. Фосет купува
и две ловджийски кучета, които „се кичат с имената Пастор и Татар“.
До този момент в столицата на отдалечената провинция вече всички са
научили за прочутите англичани. Някои от местните жители разправят
на Фосет легенди за скрити градове. Един човек разказва, че индианец,
когото прибрал от джунглата, възкликнал, щом видял църквите в Куяба:
„Това е нищо! в моята гора сградите са по-големи и по-разкошни. Имат
каменни врати и прозорци. Вътре са осветени от голям квадратен
кристал върху колона. Блести тъй ярко, че заслепява очите“.
Фосет е благодарен за всякакви описания от този род, колкото и
абсурдни да са, тъй като потвърждават собствените му представи. „Не
намирам причина да отстъпя и на косъм от теорията си за Z“, пише на
Нина.
Някъде по това време Фосет научава първите новини за експедицията
на доктор Райс. В продължение на няколко седмици не е имало вести от
групата, която изследва долината на притока Рио Бранко на около две
хиляди километра северно от Куяба. Мнозина се боят, че мъжете са
изчезнали. И тогава аматьор радиолюбител от Кейтърам, Англия, улавя
на безжичния си приемник морзови сигнали, идещи дълбоко от
амазонската джунгла. Човекът записва съобщението:
„Напредваме бавно поради извънредно трудните условия. Броят на
експедицията е над петдесет души. В момента е невъзможно да
използваме хидроплан поради ниското ниво на водите. Целта на
експедицията е постигната. Всичко е наред. Това съобщение е изпратено
чрез безжичния предавател на експедицията. Райс.“
В друго съобщение се казва, че доктор Теодор Кох-Грюнберг, видният
антрополог, придружаващ групата, се е разболял от малария и е починал.
Доктор Райс съобщава по радиото, че се кани да вкара в действие
хидроплана, който преди това се налага да бъде почистен от мравки,
термити и паяци, покрили контролния пулт и кокпита като вулканична
пепел.
Хората се притесняват какво би се случило, ако им се наложи аварийно
кацане. Албърт Уилям Стивънс, известен с летенето си с балон и
фотограф, отговарящ за снимки от въздуха, казва на Кралското
географско дружество: „Ако не е над воден басейн, препоръчително е
скачане с парашут, преди самолетът да се разбие в масивните дървета на
гората; единствена надежда на летелите в него тогава ще е да намерят
останките му и да си осигурят храна. С мачете и компас биха могли да се
доберат до най-близката река, да си направят сал и да излязат от
джунглата. То се знае, счупена ръка или крак биха означавали сигурна
смърт“.
Накрая пълнят резервоара с гориво – достатъчно за около четири
часа – и трима от членовете на експедицията се качват на самолета;
пилотът стартира пропелера и машината с рев се издига в небето.
Стивънс опис​ ва първия поглед на изследователите към джунглата от
височина хиляда и седемстотин метра:
„Палмите, пръснати из гората долу, изглеждаха като стотици морски
звезди на дъното на океан. С изключение на спирали, одеяла и облаци
мъгла, издигаща се над многобройни невидими потоци, не се виждаше
друго освен мрачната и като че безкрайна гора, зловеща в своето
безмълвие и шир.“
Обикновено пилотът и още един член на групата летят в продължение
на около три часа всяка сутрин, преди повишаването на температурата
да причини прегряване на двигателя. За няколко седмици доктор Райс и
екипът му оглеждат хиляди квадратни метри от басейна на Амазонка –
немислимо голяма площ за изминаване пеша или дори с лодка. Освен
други неща откриват, че реките Парима и Ориноко не извират от един и
същ източник, както се предполага дотогава.
Веднъж пилотът вижда нещо да се движи помежду дърветата и се
снишава към короните им. Това е група от „бели“ индианци яномами.
Когато самолетът се приземява, доктор Райс се опитва да установи
контакт, като предлага на индианците мъниста и носни кърпички. За
разлика от случаите при предишните му експедиции този път хората от
племето приемат даровете му. С членовете на екипа му прекарват
няколко часа с тях и след това тръгват да напускат джунглата. Кралското
географско дружество поръчва на радиолюбителя от Кейтърам да
предаде техните „поздрави и благопожелания“.
Въпреки злощастната кончина на Кох-Грюнберг, експедицията е
историческо постижение. В допълнение към картографски открития тя
дава на човечеството нова гледна точка от небето към региона на
Амазонка и променя баланса на силите, при който джунглата винаги е
имала превес над неканените гости в нея. „Онези райони, където
местните са враждебни или където физическите препятствия са
практически непреодолими пеша – обявява доктор Райс, – бяха лесно и
бързо обходени със самолета.“ Нещо повече, радиостанцията му е
позволила да поддържа контакт с външния свят. („Няма вече самота в
бразилската джунгла“, възвестява „Ню Йорк Таймс“.) Кралското
географско дружество гордо съобщава в свой бюлетин за първата
„радиокомуникация на дружеството с експедиция, изпълняваща
задача“. В същото време дружеството признава, че е бил пресечен един
вид Рубикон. „Дали е предимство да се отнема от славната романтика на
неизвестността за експедиция чрез ежедневни доклади е въпрос, по
който мненията се различават.“ Поради огромната цена на
оборудването, големия обем на радиостанциите и липсата на места за
кацане в повечето региони на басейна на Амазонка методите на доктор
Райс няма да бъдат широко възприети поне още едно десетилетие, но
той е поставил началото.
За Фосет обаче само една новина е от значение: съперникът му не е
открил Z.
Когато излиза от хотела в едно априлско утро, Фосет усеща жарко
слънце върху лицето си. Сухият сезон е настъпил. На 19 април след
падането на нощта той повежда Рали и Джак през града, където хора
извън закона, въоръжени с пушки „Уинчестър“, често се мотаят около
входовете на зле осветени кръчми. По-рано бандити са нападнали група
търсачи на диаманти, които са били отседнали в същия хотел като Фосет
и екипа му. „Един човек бил убит, а двама други сериозно ранени –
съобщава Джак на майка си. – Полицията се заела със случая едва след
няколко дни и на чаша кафе попитали бандитите защо са го направили.
Нищо повече не последвало.“
Изследователите посещават дома на Джон Аренс, германски дипломат в
региона, с когото са се сприятелили. Аренс предлага на гостите си чай и
бисквити. Фосет пита германския дипломат дали би препращал до Нина
и останалия свят писма и други вести за експедицията, дошли от
джунглата. Аренс отговаря, че ще го прави на драго сърце, и после пише
на Нина как разговорите с мъжа ѝ за Z са били толкова невероятно
интересни, че рядко бил изпитвал подобно удоволствие.
На следващата сутрин под бдителния поглед на Фосет Джак и Рали
обличат олекотените си, устойчиви на скъсване панталони и другите си
дрехи за път и нахлупват широкополи шапки. Зареждат 30-калибровите
си пушки, въоръжават се с половинметрови мачетета, които Фосет е
поръчал при най-добрия производител на стоманени изделия в Англия.
Северноамериканският вестникарски алианс пуска материал под
название „Уникално облекло за изследовател – продукт на години опит
в джунглата с максимално редуцирано тегло“.
 Фосет е наел двама местни носачи и водачи, които да придружават
експедицията, докато достигне по-опасен терен след около сто и
петдесет километра на север. На 20 април се събира множество за
изпращането на групата. При изсвистяването на камшика керванът
потегля напред, а Джак и Рали се пръскат от гордост. Аренс, яхнал коня
си, придружава пътешествениците близо час. После, както казва на
Нина, ги гледа как отиват напред „в един напълно нецивилизован и
непознат на хората свят“.
Експедицията прекосява cerrado, или „сухата пустиня“, която е най-
малко трудната част от пътуването – теренът се състои изцяло от ниски
усукани дървета и трева като в савана, където са се установили няколко
на брой собственици на животновъдни стопанства и търсачи на
природни залежи. Но, както обяснява Фосет на жена си в писмо,
„чудесно начало е“ за Джак и Райли, които напредват бавно, несвикнали
със скалистата земя и горещината. Толкова е топло, че както пише Фосет
в една особено цветиста телеграма, в река Куяба „рибата буквално се
вари жива“.
Когато пада здрач, са изминали десет километра и Фосет дава знак да се
устройва лагер. Джак и Рали научават, че това означава надпреварване с
времето, преди да ги е обгърнал мракът и комарите да нападнат плътта
им, да се опънат хамаците, да се почистят драскотините за
предотвратяване на инфекция, да се съберат дърва за огъня и да се
положат нужните грижи за товарните животни. Вечерята се състои от
сардини, ориз и бисквити – истински пир в сравнение с това, което ще
ядат, когато им се наложи да се изхранват от природата.
През нощта, докато спят в хамаците си, Рали усеща нещо да се отърква
в него. Събужда се в паника, че е нападнат от ягуар, но се оказва едно от
мулетата, което се е отвързало. Връзва го и се опитва да заспи отново, но
не след дълго се зазорява и Фосет им виква да стават, всеки поглъща
лакомо купичка овесена каша и половин чаша кондензирано мляко –
дажбата им до вечерята. Поемат отново, като младежите подтичват, за
да са в крак с водача си.
Фосет увеличава темпото и от десет километра на ден стигат до двайсет
и пет. Един следобед, когато изследователите стигат до река Мансо на
около шейсет и пет километра северно от Куяба, останалите от
експедицията се отделят от Фосет. По-късно Джак пише на майка си:
„Татко се беше отдалечил напред с такава скорост, че напълно го
изгубихме от поглед“. Става онова, от което се е боял Костин: няма кой
да спре Фосет. Пътеката се раздвоява и бразилските водачи нямат
представа в коя посока е поел Фосет. Накрая Джак забелязва следи от
копита по една от пътеките и дава команда да тръгнат натам. Спуска се
мрак и мъжете трябва да внимават да не се изгубят и помежду си. Чуват
глух грохот напред, който става все по-силен с всяка крачка и внезапно
различават шума от вода. Достигнали са река Мансо. Фосет все още го
няма никакъв. Джак, поел командването на групата, поръчва на Рали и
един от водачите да дадат изстрели с пушки във въздуха. Никакъв
отговор. „Татко!“ виква силно Джак, но се донасят само шумовете на
гората.
Джак и Рали опъват хамаците си и наклаждат огън, уплашени, че Фосет
е бил пленен от индианците каяпо, които вкарват големи дискове в
долните си устни и атакуват враговете си с дървени тояги. Бразилските
водачи, описващи картинно нападения на индианците, никак не
помагат на Джак и Рали да се успокоят. Лежат будни, вслушани в
джунглата. Когато слънцето изгрява, Джак нарежда на всички да
направят по няколко изстрела и да претърсят околността. И тогава,
докато пътешествениците закусват, Фосет се появява, яхнал коня си.
Докато е дирил скални рисунки, се е изгубил от групата и е спал на
земята, като е използвал седлото за възглавница. Когато Нина научава за
случилото се, се притеснява заради „тревогата“, която трябва да са
изживели. Получила е снимка на Джак, на която той е необичайно
мрачен, и я показва на Лардж. „Джак очевидно е замислен за голямата
задача, която му предстои“, казва ѝ Лардж. По-късно тя отбелязва, че
гордостта на Джак би го тласкала напред, защото би си казвал: „Баща ми
ме избра за това“.
Фосет оставя експедицията в лагера още един ден, за да се възстановят
от премеждието. Скрит под мрежата си против комари, съставя
телеграми, които от този момент нататък ще бъдат „предавани до
цивилизацията от индианци бързоходци, движещи се по дълъг и опасен
маршрут“, както по-късно се обяснява в редакторските бележки.
Фосет описва района „като най-населеното с насекоми място на света“,
буквално върху всичко са – като черен дъжд. Няколко ухапват Рали по
стъпалото и раздразнената плът се инфектира – „отровена е“ по думите
на Джак. По пътя им на следващия ден Рали става все по-унил. „Има
поговорка, че опознаваш човека истински, след като си бил с него в
дивата природа – пише Фосет на Нина. – Предишният весел и енергичен
Рали сега е сънлив и мълчалив.“
В контраст с него Джак става все по-ентусиазиран. Нина е права:
очевидно е наследил невероятния организъм на баща си. Джак пише, че
е натрупал няколко килограма мускули „въпреки много по-малкото
храна. Рали изгуби повече, отколкото аз качих, и като че на него
пътуването се отразява най-тежко“.
Когато научава новините за Джак от съпруга си, Нина пише на Лардж:
„Сигурно ще се радваш като мен да узнаеш, че Джак се е оказал толкова
способен и се поддържа в добра форма. Разбирам колко доволен е баща
му от него, а е излишно да добавям, че същото чувствам и аз!“.
Поради състоянието на Рали и отслабналите животни Фосет, който вече
внимава да не избързва твърде много напред, спира за няколко дни в
ранчо за добитък, собственост на Ерменегилдо Галвао, един от най-
безжалостните фермери в Мато Гросо. Галвао се е настанил по-навътре в
пограничния район от повечето бразилци и се говори, че има потеря от
bugueiros, „жестоки преследвачи“, обвинявани, че убиват индианците,
които заплашват феодалната му империя. Галвао не е свикнал с
посетители, но приема изследователите в голямата си къща от червени
тухли. „От обноските на полковник Фосет ставаше ясно, че е изискан
джентълмен и завладяваща личност“, казва по-късно Галвао пред
репортер.
Пътешествениците остават там няколко дни, хранят се и отдъхват.
Галвао е любопитен кое е привлякло англичани в такава пустош. Фосет
му описва представата си за Z и вади от багажа си странен предмет, увит
в плат. Внимателно го развива и показва идола, даден му от Хагард. Носи
го със себе си като талисман.
Скоро тримата англичани отново тръгват на път в посока изток към
поста Бакаири, където през 1920 година бразилското правителство е
установило гарнизон – „последната точка на цивилизацията“, както го
наричат заселниците. От време на време в гората има просеки и те
виждат ослепителното слънце и сините планини в далечината. Пътеката
става все по-трудна, спускат се по стръмни разкаляни урви, прекосяват
осеяни със скали бързеи. Една река е твърде опасна, та животните да я
преплуват с товара. Фосет забелязва изоставено кану на отсрещния бряг
и предлага експедицията да го използва за транспортиране на вещите
им, само че някой трябва да преплува и да го докара – акт, който според
Фосет крие „значителна опасност, утежнена от разразилата се
гръмотевична буря“.
Джак се пише доброволец и започва да се съблича. Макар по-късно да
признава, че е бил „смразен от страх“, проверява тялото си за
порязвания, които могат да привлекат пирани, и се гмурва във водата,
като размахва ръце и крака, а теченията го подхвърлят. Стига до
отсрещния бряг, качва се в кануто и се връща с него, а баща му го
поздравява с гордост.
Месец след като изследователите са напуснали Куяба и след като са
изминали етапа, който Фосет описва като „тест за търпение и
издръжливост за по-големите изпитания напред“, групата пристига в
поста Бакаири. Поселището се състои от двайсетина разнебитени
колиби, оградени с бодлива тел като защита от агресивни племена. (Три
години по-късно друг изследовател описва този преден пост като
„самотна главичка от карфица върху картата: изолиран, запуснат,
примитивен, забравен от Бог“.) Племето бакаири е едно от първите в
региона, което правителството се е опитало „да приобщи в културно
отношение“, и Фосет е възмутен от така наричаните от него „бразилски
методи за цивилизоване на индианските племена“. В писмо до един от
спонсорите си в Съединените щати отбелязва: „Откакто са
цивилизовани, бакаири измират. Останали са само сто и петдесет
души“. И продължава: „Отчасти са доведени тук да садят ориз и
маниока, които се изпращат в Куяба и в момента се продават на много
висока цена. На бакаири не се плаща, те са дрипаво облечени, основно в
камуфлажни правителствени униформи, тънат в мизерия и тя,
съчетана с липсата на хигиена, ги разболява до един“.
Фосет е информиран, че едно момиче бакаири наскоро се е разболяло.
Предлага да я лекува с медикаментите от аптечката си, но за разлика от
доктор Райс медицинските му познания са ограничени и той не може да
стори нищо, за да я спаси. „Говорят, че бакаири измирали в резултат на
зла магия, защото в селото имало магьосник, който ги мрази – пише
Джак. – Едва вчера едно момиче умря. От магия, както разправят!“
Валдемира, бразилецът, който е началник на поста, настанява
изследователите в новопостроеното училище. Мъжете се топват в
реката, за да отмият потта и натрупалата се нечистотия. „Всички си
обръснахме брадите и се почувствахме по-добре без тях“, пише Джак.
Понякога членове на други отдалечени племена посещават поста
Бакаири, за да получат провизии и Джак и Рали скоро виждат нещо,
което ги удивлява: „осем диви индианци, съвършено голи“, както пише
Джак на майка си. Индианците носят два и половина метра дълги
лъкове с двуметрови стрели. „За голямо възхищение на Джак видяхме
първите си диви индианци тук – голи диваци от Шингу“, пише Фосет
на Нина.
Джак и Рали се забързват насреща им да ги посрещнат. „Дадохме им
сирене гуава и те страшно много го харесаха“, съобщава Джак.
Джак се опитва да им направи физическа характеристика. „Те са
дребни, около метър и петдесет и седем на ръст, и много добре
сложени – пише той за индианците. – Ядат само риба и зеленчуци,
никога месо. Една жена имаше много изящна огърлица от миниатюрни
охлювени черупки, за изработването на която вероятно е било нужно
голямо търпение.“
Рали, когото Фосет е определил като фотографа на експедицията,
нагласява фотоапарат и прави снимки на индианците. На една Джак е
застанал до тях, за да демонстрира разликата в ръста: индианците му
стигат до раменете.
Вечерта тримата изследователи отиват в кирпичената колиба, където
са отседнали индианците. Единствената светлина вътре е от огъня и
помещението е силно задимено. Фосет вади от багажа си укулеле, а
Джак – малка флейта, които са си донесли от Англия. (Фосет казва на
Нина, че „музиката носи голяма утеха сред дивата природа и може дори
да спаси самотен човек от полудяване“.) Индианците се скупчват около
тях и Фосет и Джак им изнасят цял концерт, чиито звуци се разнасят в
селото.
На 19 май, свеж и хладен ден, Джак се събужда в приповдигнато
настроение – рожденият му ден е. „Никога не съм се чувствал така
добре“, пише на майка си. За случая Фосет вдига забраната над алкохола
и тримата пътешественици празнуват с бутилка произведено в
Бразилия питие. На следващата сутрин подготвят оборудването и
товарните животни. На север от поста виждат няколко внушителни
планини и джунглата. Това е „абсолютно неизследвана територия“,
както пише Джак.
Експедицията се отправя право към тера инкогнита. Пред тях няма
видими пътеки и през гъстата растителност прониква много малко
светлина. Стараят се да гледат не само пред себе си, но и над себе си,
където се спотаяват повечето от хищниците. Краката им затъват в кални
дупки. Ръцете ги болят от размахване на мачетето. Кожата им кърви от
ухапванията на комарите. Дори Фосет признава пред Нина: „Годините
си казват думата въпреки духа на ентусиазъм“.
Кракът на Рали е заздравял, но сега пък другото му стъпало е
инфектирано и той сваля чорапа си заедно с голямо парче кожа,
залепнало за него. Очевидно върви към срив; вече е бил болен от
жълтеница, ръката му е подута, дави го жлъчка, както сам описва.
Също като баща си Джак е склонен да изпитва презрение към слабостта
у другите и се оплаква пред майка си, че приятелят му не е пълноценен
в поемане на своя дял от бремето – язди на кон с една свалена обувка – и
че винаги е уплашен и намусен.
Джунглата е разширила цепнатините в отношенията им, появили се
още след любовната връзка на Рали на парахода. Рали, надделян от
насекомите, горещината и болката в крака си, е изгубил интерес към
мисията им. Вече не си мисли как ще се върне като герой:
промър​ морва, че иска само да подхване малък бизнес и да се задоми.
(„Отстъпвам на семейство Фосет целия си дял слава, много им здраве!“,
пише на брат си.) Когато Джак говори за археологическата значимост на
Z, Рали само вдига рамене и отсича: „Това е много философско за мен“.
„Ще ми се Рали да имаше по-развит ум. А така не мога да водя
дискусии с него, напълно невеж е – пише Джак. – Можем да
разговаряме единствено за Лос Анджелис и Сийтън. Нямам представа
какво ще прави през тази цяла година, посветена на Z.“
„Ще ми се адски много ти да беше тук – пише Рали на брат си и
добавя: – Чувал ли си тази поговорка, за която смятам, че е вярна: двама
са компания, трима я развалят? Твърде често ми се демонстрира
правотата ѝ.“ Твърди, че Джак и Фосет „гледат на всички останали с
пренебрежение. В резултат на това на моменти се чувствам изключен от
всичко. Естествено, не го показвам, но, както казах и преди, чувствам се
зажаднял за истинско приятелство“.
След девет дни групата стига до лагера „Умрял кон“, където още се
виждат „белите кости“ на някогашното товарно добиче на Фосет.
Мъжете наближават територията на войнствените племена суйя и
каяпо. Индианец веднъж описва пред репортер засадата, която каяпо
устроили на племето му. Той и други негови съселяни, разказва
репортерът, избягали през реката и „станали свидетели през нощта на
зловещия танц на враговете около телата на събратята им“.
Нашествениците продължили цели три дни да надуват дървени свирки
и да танцуват сред труповете. След като накрая каяпо си отишли,
малкото оцелели от племето се втурнали назад към селото си: не бил
останал нито един жив човек. „Жените, за които се надявали, че ще
бъдат пощадени, лежали с лицата нагоре, с тела в напреднал стадий на
разложение, с разчекнати крака от пъхнатите между коленете дървени
подпори.“ В писмо Фосет описва каяпо като „агресивни нападатели,
които имат навика да мятат заострени пръчки и така да убиват
залутаните в джунглата. Единственото им оръжие е къса тояга, подобна
на полицейска палка“, която, добавя, те използват много сръчно.
След като прекосява територията на суйя и каяпо, експедицията завива
на изток, където ще се натъкне на шаванте, вероятно още по-опасно
племе. В края на осемнайсети век мнозина от племето влизат в контакт с
португалци и се преместват в села, където масово са покръстени.
Съсипвани от епидемии и преследвани от бразилски войници, накрая те
се оттеглят обратно в джунглата близо до Реката на смъртта. Германски
пътешественик от деветнайсети век пише, че „оттогава нататък
шаванте вече нямат никакво доверие на белите хора. Тормозеното племе
се е превърнало от приобщено към нацията в неин опасен враг. Убиват
всеки, до когото се доберат“. Няколко години след пътуването на Фосет
членове на Службата за закрила на индианците се опитват да влязат в
контакт с шаванте, но когато се връщат в лагера си, заварват голите
трупове на четирима свои колеги. Един още стиска в ръка дарове за
индианците.
Въпреки рисковете Фосет е уверен – та нали винаги е успявал там,
където другите са се проваляли. „Очевидно е опасно да се прониква сред
многобройни индианци, които са традиционно враждебни – пише
той, – но аз вярвам в своята мисия и целта ѝ. Останалото не ме тревожи,
защото съм срещал много индианци и съм наясно какво се прави и
какво не. Вярвам, че групата ни от трима бели мъже ще се сприятели с
всички тях.“
Водачите, които вече страдат от треска, не желаят да продължат по-
нататък и Фосет решава, че е време да ги прати обратно. Избира пет-
шест от най-силните животни, които да задържи още няколко дни.
После изследователите ще продължат с товара си на гръб.
Фосет дръпва Рали встрани и го съветва да се върне с водачите. Както е
писал на Нина, „боя се, че организ​ мът му е отслабнал и само ще спъва
придвижването ни“. Обяснява му, че от този момент нататък няма да
има възможност да бъде носен. Рали настоява, че ще стигне докрай.
Може би е запазил лоялността си към Джак въпреки всичко. Може би не
иска да гледат на него като на страхливец. А може би се бои да поеме
пътя назад без тях.
Фосет довършва писмата и докладите си. Пише, че ще се опита да
праща вести през следващата година, но добавя, че му се струва малко
вероятно. Както отбелязва в един от последните си материали за
пресата, „когато тази статия бъде публикувана, вече отдавна ще сме
изчезнали в неизвестността“.
Фосет предава писмата си на водачите. Рали е писал по-рано до
„прескъпата си майка“ и семейството си. „Нямам търпение да се
срещнем в Калифорния след завръщането ми“, казва. И смело заявява
пред брат си: „Гледай бодро напред и всичко ще ти се подреди, както се
случи с мен“.
Изследователите махат за сбогом на бразилците и поемат още по-
навътре в джунглата. Последните думи на Фосет към жена му са: „Не
бива да се плашиш от провал“.
 21
Последният очевидец
–Можеш ли да задействаш джипиеса? – попита Паоло.
Седях на задната седалка на мицубиши 4х4 и се опитвах да получа
показания за координатите ни от Глобалната позиционна система.
Движехме се на север – това поне знаех – с шофьор, когото бяхме наели
заедно с пикапа. Паоло ми беше казал, че ще ни трябва мощна кола и
професионален шофьор, за да имаме някакъв шанс да осъществим
пътуването си, особено в дъждовния сезон.
– Това е най-лошото време на годината – каза ми. – Пътищата са... как
го казвате вие... абсолютно лайнени.
Когато обясних мисията ни на шофьора, той ме попита кога е изчезнал
полковникът.
– През 1925 година – отвърнах.
– И искате да го намерите в джунглата?
– Не точно това.
– Негов потомък ли сте?
– Не.
Той дълго мисли над това и накрая отсече:
– Ами добре.
Бодро се залови да товари багажа ни, който включваше хамаци, въже,
мрежи против комари, таблетки за пречистване на вода, сателитен
телефон, антибиотици и хапчета против малария. На излизане от Куяба
взех​ ме един приятел на Паоло, потомък на вожд на племето бакаири
на име Таукане Бакаири. (В Бразилия фамилиите на индианците
типично са названието на племето им.) Таукане беше към четиресет и
пет годишен, с хубаво кръгло лице и носеше джинси „Ливайс“ и
бейзболна шапка. Беше образован от мисионери и макар сега да живееше
предимно в Куяба, продължаваше да представлява политическите
интереси на племето си.
– Аз съм един вид посланик – каза ми.
В замяна на „подарък“ от две гуми за общински трактор се съгласи да
ни заведе до селото си, последното място, където Фосет безспорно е бил
видян.
– От мен ако зависеше, бих ви свършил тази услуга безплатно – обясни
Таукане. – Но всички индианци станаха капиталисти. Налага се, нямаме
друг избор.
Градът остана зад гърба ни и навлязохме в централните равнини на
Бразилия, които бележат прехода от суха към дъждовна гора. След малко
се показа плато: марсианско червено на цвят, простиращо се на площ
повече от пет хиляди квадратни километра – като една безкрайна маса,
стигаща до облаците. Спряхме в основата му и Паоло ми каза:
– Ела, искам да ти покажа нещо.
Слязохме от пикапа и се заизкачвахме по стръмен скалист склон.
Земята беше мокра от неотдавнашна дъждовна буря и се налагаше да се
катерим по колене и длани над дупки, в които се бяха заровили змии и
броненосци.
– Къде отиваме? – попитах Паоло, който отново беше стиснал цигара
между зъбите си.
– Вие американците все нямате търпение – отбеляза той.
Светкавица проряза небето и се спусна тънка мъгла, от която почвата
стана още по-хлъзгава. Изпод краката ни се изтъркулваха камъни и с
тропот падаха на петдесетина метра по-надолу.
– Почти стигнахме – обяви Паоло.
Изтегли ме над един ръб и когато се изправих на крака, целият окалян,
ми посочи към друг хребет на няколко метра разстояние и каза:
– Ето, гледай!
Към небето се издигаше напукана каменна колона. Примигнах срещу
дъжда – всъщност се оказа не една, а няколко колони, наподобяващи
древногръцки руини. Имаше и масивен свод, двете страни на който бяха
запазени, а зад него – смайващо голяма кула. Изглеждаха точно като
онова, описано от наемния войник през 1753 година.
– Какво е това? – попитах.
– Каменен град.
– Кой го е построил?
– Това е... как беше думата?... Илюзия.
– Това тук?! – посочих една от колоните.
– Създадено е от природата чрез ерозия. Но много хора, когато го
видят, го смятат за изгубен град. Като Z.
През 1925 година доктор Райс вижда подобни ерозирали скали в
Рораима, Бразилия, и му изглеждат като „руини от архитектурна
конструкция“.
Върнахме се в колата и продължихме на север, а Паоло каза, че скоро
ще разберем дали и Z е подобен мираж. Накрая завихме по BR-163, едно
от най-коварните шосета в Южна Америка. Изградено е от бразилското
правителство през 1970 година в усилие да се открие достъп към
вътрешността на страната и се простира на повече от хиляда и
петстотин километра от Куяба до река Амазонка. На нашата карта беше
обозначено като основна магистрала, но почти целият асфалт от двете
му ленти е бил отмит през дъждовния сезон и бе останала комбинация
от канавки и дупки, пълни с вода. От време на време шофьорът ни
съвсем изоставяше пътя и караше по скалисти брегове и през полета,
където пасящ добитък се разделяше да ни пропусне.
Минахме покрай река Мансо, където Фосет се е отделил от групата си и
където Рали е бил нахапан от кърлежи. Гледах през прозореца в очакване
да видя първите знаци за страховита джунгла. Вместо това теренът
напомняше Небраска – безкрайни равнини, избледняващи към
хоризонта. Когато попитах Таукане къде е гората, той отвърна просто:
– Няма я вече.
Миг по-късно посочи към колона от бълващи дизелови газове
камиони, пътуващи в противоположна посока и натоварени с грамадни
трупи.
– Единствено индианците проявяват респект към гората – каза
Паоло. – Белите хора я изсичат.
Продължи да говори как Мато Гросо била транс​ формирана в
обработваема земя, на голяма част от която се отглежда соя. Само в
Бразилия басейнът на Амазонка е изгубил през последните четири
десетилетия близо седемстотин хиляди квадратни километра от
оригиналната си горска растителност – територия, по-голяма от
Франция. Въпреки усилията на правителството да ограничи
обезлесяването, само за пет месеца през 2007 година са унищожени
седем хиляди квадратни километра – район, по-обширен от щата
Делауер. Безброй животни и растения, много от тях с потенциално
значение за медицината, са изчезнали. Поради това, че амазонската
джунгла генерира около половината дъжд, изливащ се над нея,
посредством влагата, която се вдига в атмосферата, опустошението е
започнало да променя екологията на региона и обуславя сушата,
съсипваща способността на джунглата да се поддържа. Малко места са
понесли повече поражения от Мато Гросо, където самият губернатор на
провинцията Блаиро Маги е един от най-едрите производители на соя в
света. „Не изпитвам ни най-малка вина за това, което правим тук –
казва Маги пред „Ню Йорк Таймс“ през 2003 година. – Територия, по-
голяма от Европа, си остава почти недокосната, така че няма причина за
тревога.“
Междувременно икономическият бум от най-близкото минало е
породил поредното насилие в басейна на Амазонка. Бразилското
транспортно министерство отчита, че дървосекаческите компании по
протежение на шосе BR-163 използват „най-голямата концентрация на
робски труд в света“. Индианци често са прокуждани от земите им,
поробвани или избивани. На 12 февруари 2005 година, докато с Паоло
бяхме на нашето пътуване в джунглата, няколко стрелци, очевидно на
служба при собственик на ранчо в щата Пара, тръгват с насочени оръжия
към седемдесет и три годишна американска монахиня, защитаваща
правата на индианците. Тя взема библията си и започва да чете от
Евангелие на Матей: „Блажени гладните и жадните за правда, защото те
ще се наситят“. Застрелват я с шест куршума и я оставят да лежи по очи
в калта.
Джеймс Питърсън, уважаваният учен от Университета на Върмонт,
който е обучавал археолога Майкъл Хекънбъргър и оказа изключително
полезно съдействие при организирането на моето пътуване, сподели
при последната ни среща няколко месеца по-рано колко е развълнуван,
че отива да провежда проучвания в близост до Манаус. „Може да ме
посетиш, след като обиколиш района на Шингу“, каза ми. Отвърнах, че
би било чудесно. Ала скоро узнах, че докато бил в ресторант с бразилския
археолог Едуардо Невес в едно село в поречието на Амазонка, двама
бандити, за които се говорело, че работят за бивш полицейски служител,
нахлули да ограбят заведението. Един от тях открил стрелба и улучил
Питърсън в корема. Той паднал на земята с думите „Не мога да дишам“.
Невес му обещавал, че всичко ще е наред, но докато пристигнат в
болницата, вече бил мъртъв. Беше на петдесет и една години.
От BR-163 се отклонихме по по-тесен черен път, който водеше на изток
към Поста Бакаири. Спряхме близо до мястото, където Фосет отсяда у
собственика на ранчо Галвао, и решихме да проверим дали ще можем да
открием имението му. В писмата си Фосет споменава, че ранчото е
известно като Рио Ново и че това име е отбелязано на няколко настоящи
карти. След близо четири часа подскачане из дупки, което ни размести
кокалите, попаднахме на ръждясала табела при едно разклонение на
пътя – „Рио Ново“ – със стрелка, сочеща наляво.
– Виж само – обади се Паоло.
Пресичахме дървен мост над река и той скърцаше под тежестта на
автомобила. Погледнахме към бурните води на двайсет метра под нас.
– Колко мулета и коне е имал полковникът? – поинтересува се Паоло,
като се опитваше да си представи как е прекосил реката Фосет.
– Около дузина – отвърнах. – Според писмото му Галвао е заменил
някои от най-слабите животни и му е дал куче. Предполага се, че се е
върнало в ранчото няколко месеца след изчезването на Фосет.
– Само ли си е дошло? – попита Паоло.
– Така е казал Галвао. Споменал нещо и за лястовици, които видял да се
вдигат над гората на изток, и си казал, че това трябва да е някакъв знак
от Фосет.
За пръв път навлязохме в участък гъста гора. Не се виждаше никаква
ферма наоколо, но попаднахме на кирпичена колиба с тръстиков
покрив. Вътре на един пън седеше стар индианец с дървен бастун в
ръка. Беше облечен само в прашни панталони, бос и без риза. Зад него на
стената висеше кожа на ягуар и рисунка на Дева Мария. Таукане го
попита на езика бакаири дали съществува животновъдно стопанство,
наречено Рио Ново. Мъжът се изплю, като чу името, и размаха бастуна
си към вратата.
– Натам – каза.
Появи се друг индианец, по-млад, и предложи да ни покаже пътя.
Качихме се отново в колата и подкарахме по обрасла пътека, а клоните се
удряха в предното стъкло. Когато шофирането напред стана
невъзможно, водачът ни скочи и ние го последвахме през гората, докато
той сечеше с мачете увивната растителност. На няколко пъти забавяше
ход, вглеждаше се в короните на дърветата, правеше по три-четири
стъпки на изток или на запад. Накрая спря.
Огледахме се – нямаше нищо освен дървета.
– Къде е Рио Ново? – попита Паоло.
Водачът ни вдигна мачетето над главата си и със засилка го заби в
земята. Удари на нещо твърдо.
– Точно тук – отвърна.
Погледнахме надолу и с изумление видяхме ред напукани тухли.
– Тук е бил входът към имението – съобщи водачът ни. – Било е много
голямо.
Заобхождахме гората под дъжда, който заваля отново, и търсехме следи
от голямата ферма на Галвао.
– Ето тук! – извика Паоло.
Беше на трийсетина метра, застанал до ронеща се тухлена стена, скрита
под увивни растения. Фермата бе погълната от джунглата само за
няколко десетилетия и аз се питах как биха могли истински антични
руини да оцелеят в подобна враждебна среда. За пръв път изпитах
някакво разбиране как е възможно останките от цивилизация просто да
изчезнат.
Когато се върнахме на пътя, слънцето беше започнало да залязва. Във
вълнението си бях​ ме изгубили представа за времето. Не бяхме хапнали
нищо от пет и половина сутринта, а в колата имахме само бутилка
стоплена вода и малко кракерси. (По-рано в пътуването бяхме изяли
пакетите ми със замразена изсушена храна и Паоло попита: „Ама
сериозно ли астронавтите ядат това нещо?“.) Докато пътувахме в нощта,
насреща ни проблесна светкавица и освети пустотата наоколо ни.
Таукане задряма, а аз и Паоло се отдадохме на любимото ни
развлечение – опитвахме се да си представим какво се е случило с Фосет
и групата му, след като са напуснали лагера „Умрял кон“.
– Виждам ги как умират от глад – промълви Паоло, фокусиран върху
своя собствен глад. – Много бавно и много болезнено.
 С Паоло не бяхме единствените, които се опитвах​ ме да сътворим
развръзка за сагата Фосет. Десетки писатели и художници си бяха
въобразявали край, където такъв нямаше, също като ранните
картографи, опитвали се да си представят света, без да са го виждали
някога. Имаше радиопиеси и театрални пиеси за загадката. Пиесата
„Открийте полковник Фосет“ впоследствие бе послужила като бегла
основа за филма от 1941 година „Пътят към Занзибар“ с Бинг Кросби и
Боб Хоуп. Имаше и комикси, включително един в поредицата
„Приключенията на Тинтин“. В сюжета му изследователят казва:
„Реших да не се връщам в цивилизацията. Щастлив съм тук“.
Фосет също така продължава да вдъхновява авторите на приключенски
романи. През 1956 година популярният белгийски приключенски
писател Шарл-Анри Дюизм, използващ псевдонима Анри Верн, пише
„Боб Моран и загадката Фосет“. В романа героят Моран разследва
изчезването на изследователя от Амазонка и макар да не успява да
разкрие какво се е случило с него, открива изгубения град Z и по този
начин сбъдва мечтата на Фосет.
Фосет се появява дори в романа от 1991 година „Индиана Джоунс и
седемте воала“, една от поредицата книги, написани след големия успех
на хитовия филм от 1981 година „Похитители на изчезналия кивот“. В
много заплетения сюжет на романа Индиана Джоунс – макар да
настоява „Аз съм археолог, не частен детектив“ – се заема да намери
Фосет. Добира се до фрагменти от дневника на Фосет за последната му
експедиция, където се казва: „Синът ми, окуцял от наранения си глезен
и трескав от малария, се върна назад преди няколко седмици, пратих с
него последния ни водач. Бог да им е на помощ. Тръгнах нагоре по
течението на реката. Свърши ми водата и през следващите два или три
дни единственият ми източник на течност беше росата, която облизвах
от листата. Колко пъти отново и отново се упреквах за решението си да
тръгна сам! Наричах се глупак, идиот, побъркан“. Джоунс намира Фосет
и установява, че изследователят е открил своя вълшебен град. След като
двамата аматьори археолози са пленени от враждебно племе, Джоунс с
камшик в ръка и Фосет им се измъкват, като скачат в Реката на смъртта.
С Паоло разнищихме още няколко фантастични сценария – телата на
Фосет и спътниците му са превзети от червеи като това на Мъри,
разболели са се от елефантиаза, отровени са от смъртоносни жаби, –
докато и двамата заспахме в колата. На следващата сутрин изкачихме
малко възвишение, за да стигнем до Поста Бакаири. На Фосет му бе
отнело месец да се добере дотам от Куяба. На нас ни трябваха само два
дни.
Районът на поста Бакаири се бе разраснал и сега бе обитаван от над
осемстотин индианци. Отидохме до най-голямото село, където няколко
десетки едноетажни къщи бяха строени в редове около прашен площад.
Повечето постройки бяха от глина и бамбук, с тръстикови покриви, но
някои от по-новите бяха с бетонни стени и ламаринени покриви, които
дрънчаха под дъжда. Селото, макар и несъмнено бедно, вече имаше
кладенец, трактор, сателитни чинии и електричество.
Когато пристигнахме, почти всички мъже, млади и стари, бяха на лов
като подготовка за празничния ритуал по повод жътвата. Но Таукане
каза, че има някой, с когото трябва да се срещнем. Заведе ни до къща,
граничеща с площада, край редица от ароматни дървета манго. Влязохме
в малка стая, от тавана на която висеше гола крушка, а покрай стената
бяха разположени няколко дървени пейки.
Не след дълго от задна врата се показа дребна прегърбена жена.
Държеше ръката на дете за опора и се придвижи бавно към нас,
наклонена сякаш от силен вятър. Беше облечена в памучна рокля на
цветя и имаше дълга побеляла коса, която обрамчваше толкова
сбръчкано лице, че очите ѝ бяха почти невидими. Усмивката ѝ беше
широка и разкриваше идеални бели зъби. Таукане обясни, че жената е
най-старият жител на селото и е видяла експедицията на Фосет при
минаването ѝ оттук.
– Вероятно е последният жив човек, който ги е зърнал – каза.
Старицата седна на стол, а босите ѝ крака едва достигаха до пода. Като
използвах Таукане и Паоло да превеждат от английски на португалски, а
после на бакаири, я попитах на колко години е.
– Не знам точната си възраст – отговори тя. – Но съм родена някъде
около 1910 година. – После продължи: – Бях малко момиче, когато трима
от външния свят дойдоха в селото ни. Помня ги, защото никога не бях
виждала толкова бели хора с такива дълги бради. Майка ми каза: „Виж,
дошли са християни!“.
Разправи как тримата изследователи си устроили лагер в новото
училище на селото, което вече не съществува.
– Беше много хубава сграда – вметна тя. – Не знаехме кои са те, но
беше ясно, че са важни хора, защото спяха в училището.
Спомних си как в писмо Джак Фосет споменава, че са спели в училище.
Тя заговори отново:
– Помня, че бяха високи, много високи. Един от тях носеше странна
раница. Приличаше на тапир.
Попитах я какво е било селото тогава. Отговори, че по времето, когато
дошли Фосет и хората му, всичко се променяло.
– Бразилските военни ни наредиха да се обличаме с дрехи и дадоха на
всеки от нас ново име – каза тя. – Истинското ми име беше Комаеда
Бакаири, но е ми казаха, че вече съм Лауринда. Така че станах
Лауринда. – Спомни си масовата болест, която Фосет описва в писмата
си. – Хората ни се събуждаха с кашлица и отиваха на реката да я
промият, но не помагаше – обясни.
След малко Лауринда стана и излезе навън. Тръгнахме след нея и
видяхме планината, в която Джак се е взирал с такава почуда.
– Тримата тръгнаха в тази посока – каза тя. – Отвъд върховете. Хората
казваха, че отвъд върховете няма бели хора, но те натам тръгнаха.
Чакахме ги да се върнат, но никога не се случи.
Попитах я дали е чувала за градове отвъд планините, които
индианците са построили преди векове.Тя отвърна, че не знае за такива,
но посочи към стените на къщата си и каза, че предците ѝ разправяли за
къщи на бакаири, които били много по-големи и разкошни.
– Били направени от палмови листа от дърветата бурити и били два
пъти по-високи и много красиви – каза ми.
Някои от ловците се върнаха, понесли убити елени, мравояди и
глигани. На площада правителствен чиновник опъваше голям
киноекран. Обясниха ми, че ще бъде показан документален филм,
запознаващ индианците със смисъла на ритуала за жътвата, който им
предстоеше да празнуват и който бе част от легендата за произхода им.
Преди правителството се бе борило да премахне традициите на бакаири,
а сега се стремеше да ги възроди. Старицата наблюдаваше случващото се
от прага си.
– Новите поколения още изпълняват някои от старите церемонии, но
не са толкова богати и красиви – каза тя. – Не ги е грижа за занаятите и
танците. Опитвам се да им разправя стари истории, но не се
интересуват. Не разбират, че те са ни направили каквито сме.
Преди да се сбогуваме, тя си спомни още нещо за Фосет. Години наред
други хора идвали да разпитват за изчезналите изследователи. Вгледа се
в мен и очите ѝ се разшириха.
– Какво са сторили онези бели? – попита. – Защо е толкова важно за
племето им да ги открие?
 22
Жив или мъртъв
Светът чака вести. „Вече всеки ден може да пристигне телеграма от
мъжа ми, в която съобщава, че е жив и зрав и се завръща с Джак и
Рали“, казва Нина Фосет на репортер през 1927 година, две години след
като за последен път се е чуло нещо от групата. Елси Римъл, която често
си кореспондира с Нина, споделя нейната настройка: „Твърдо вярвам, че
моето момче и спътниците му ще излязат от онази пустош“.
Нина, която живее в Мадейра с шестнайсетгодишната си дъщеря
Джоун, умолява Кралското географско дружество да не губи вяра в мъжа
ѝ. Гордо дава гласност на едно от последните писма на Джак, описващо
пътуването им през джунглата. „Мисля, че е много интересно, тъй като
е първото подобно преживяване по рода си, изпитано от двайсет и две
годишен младеж“, казва тя. Веднъж, когато Джоун участва в състезание
по плуване на дълго разстояние в океана, тя казва на Нина: „Майко,
имам чувството, че съм длъжна да успея, защото ако се справя днес, и
татко ще открие каквото търси, а ако се проваля, и те няма да успеят“. За
смайване на всички тя печели. Брайън, който по това време вече е на
двайсет и работи в железопътна компания в Перу, уверява майка си, че
няма причина за безпокойство: „Татко стигна до целта си – казва той, –
естествено е да остане там възможно най-дълго.“
Но през пролетта на 1927 година тревогата вече се шири. Бюлетин на
Северноамериканския вестникарски алианс съобщава: „Страхът за
съдбата на експедицията на Фосет расте“. Изобилстват теории за това
какво може да се е случило с изследователите. „Дали не са били убити от
войнствени диваци, някои от тях канибали?“ – пита се в един вестник.
„Възможно ли е да са загинали в бързеите, или да ги е застигнала гладна
смърт в този почти напълно лишен от храна регион?“ Популярна е
теорията, че изследователите са държани в плен от местно племе –
твърде разпространена практика. (Няколко десетилетия по-късно,
когато бразилските власти за пръв път влизат в контакт с племето
джукахамеи, откриват половин дузина бели пленници.)
През септември 1927 година Роже Кортвил, френски инженер,
съобщава, че докато е пътешествал близо до извора на река Парагвай в
Мато Гросо, е открил Фосет и спътниците му да живеят не като
пленници, а като отшелници. „Изследователят става жертва на магията
на джунглата: Фосет забравя света сред рая на птици, див добитък и
дивеч“, гласи статия в „Уошингтън Поуст“. Макар че някои проявяват
разбиране към очевидното желание на Фосет „да избяга от една
механизирана епоха с нейните усойни подземни перони и лишени от
слънце жилища“, както пише в редакционна статия в американски
вестник, други изказват предположение, че изследователят е извършил
една от най-големите манипулации в историята.
Брайън Фосет, който се втурва да се срещне с Кортвил, твърди: „Той
описа татко с голяма точност“. Но с всеки следващ разказ Кортвил
променя и историята, и правописа на следващото си име и Нина
яростно брани репутацията на Фосет. „Кипнах от възмущение, задето
честта на съпруга ми е петнена по този начин“, пише тя до Кралското
географско дружество и информира Кортвил: „Историята се разрасна и
промени, в нея се появиха елементи на неподправена злоба. Но, слава на
Бог, аз, съпругата на Фосет, забелязах несъответствията в публикуваните
изявления“. Когато тя приключва кампанията си срещу французина,
никой вече не приема историята му за вярна.
Ала въпросът си остава: къде са Фосет и младите му спътници? Нина е
убедена, че съпругът ѝ, след като е оцелявал години наред в джунглата, е
жив. Но също като Елси Римъл, тя вече осъзнава, че с експедицията
трябва да се е случило нещо ужасно, че най-вероятно тримата са
похитени от индианци. „Не може да се предвиди как ще се отразят
отчаянието и липсата на надежда на момчетата“, казва Нина.
Когато тревогата ѝ вече расте, на прага на дома ѝ в Мадейра се появява
висок, безупречно облечен мъж. Това е дългогодишният съперник на
Фосет, доктор Алегзандър Хамилтън Райс. Дошъл е да я утеши и я
уверява, че дори групата да е попаднала в плен, Фосет ще намери начин
за бягство. Единственият човек, за когото не бива да се безпокоим в
джунглата, е полков​ никът, казва доктор Райс.
До този момент Нина се е съпротивлявала на идеята да се изпрати
спасителен екип, като настоява, че Фосет и синът ѝ по-скоро ще умрат,
отколкото да приемат други да изгубят живота си, но сега в растящата
си паника пита доктора дали би проявил готовност да тръгне. „Не би
могло да се избере по-подходящ човек, който да оглави подобна
експедиция“, казва по-късно. Но доктор Райс предизвиква шок сред
много от колегите си, като обявява, че е решил да прекрати
изследователската си дейност. Може би на петдесетгодишна възраст се
чувства твърде стар, особено след като е станал свидетел какво се е
случило с наглед неуязвимия му съперник. Нищо чудно съпругата на
доктор Райс, която е изгубила първия си съпруг и сина си при трагичен
инцидент, да е надделяла за решението му да не се връща повече в
джунглата. А може би просто е имал чувството, че е постигнал всичко,
което е могъл, като изследовател.
Междувременно Кралското географско дружество обявява през 1927
година за готовност „да подкрепим всеки компетентен и с добри
акредитиви екип за издирване“. Въпреки предупреждението на
дружеството, че „ако Фосет не е успял да си пробие път, още по-малко
ще успеят да го сторят други“, скоро са засипани със стотици писма от
доброволци. Един пише: „Аз съм на трийсет и шест години,
практически неуязвим за малария. Висок съм метър и осемдесет по
чорапи и съм много корав и издръжлив“. Друг съобщава: „Готов съм да
жертвам всичко, включително живота си“.
Неколцина от желаещите просто искат да избягат от неприятности у
дома. („Със съпругата ми решихме, че раздяла в продължение на
година-две ще се отрази добре и на двама ни.“) Други се надяват да
спечелят слава и състояние подобно на Хенри Мортън Станли, който е
намерил Ливингстън пет десетилетия по-рано. Трети просто ги влече
героичният елемент на приключението – да проверят, както се изразява
един „дали съм истински мъж или направен от глина“. Млад уелсец,
който предлага услугите на себе си и приятелите си, пише: „Намираме,
че в това безшумно начинание има далеч повече героизъм, отколкото в
зрелищния триумф на Линдбърг, например“.
През февруари 1928 година Джордж Милър Дайът, четиресет и пет
годишен член на Кралското географско дружество, подхваща първата
голяма спасителна акция. Роден е в Ню Йорк – баща му е британец, а
майка му американка – и е бил пилот-изпитател на самолети скоро след
братята Райт, сред първите, извършили нощен полет. След като е
командвал ескадрила през Първата световна война, се отказва от
летенето, за да стане изследовател и макар по образ да не съответства
съвсем на печен изследовател – висок е сто и седемдесет сантиметра и
тежи само седемдесет килограма, – прекосявал е Андите пет-шест пъти
и е странствал из райони в басейна на Амазонка. (Плавал е по Реката на
съмнението, за да потвърди някога оспорваните твърдения на Теди
Рузвелт.) Също така е бил няколко седмици в плен на амазонско племе,
което поставя в стяга главите на враговете си.
За медиите изчезването на Фосет само допринася за онова, което
писател определя като „романтична история от рода на онези, които
изграждат вестникарски империи“, а никой не е по-способен да
поддържа интереса към даден сюжет като Дайът. Бивш управляващ
директор на компания, наречена „Травъл Филмс“, той е един от най-
ранните изследователи, носещи със себе си филмова камера, и има
инстинкт как да заеме поза и тон на герой от филм.
Северноамериканският вестникарски алианс спонсорира спасителната
му мисия и я рекламира като „приключение, което кара кръвта да
кипне: романтика, загадка и... опасност!“. Въпреки протестите от страна
на Кралското географско дружество, че подобна публичност застрашава
целта на експедицията, Дайът възнамерява да праща всекидневни
съобщения по късовълновата си радиостанция и да филмира пътуването
си. Дайът някога се е срещал с Фосет и твърди, че за да успее, ще са му
нужни „интуицията на Шерлок Холмс и уменията на ловец на едър
дивеч“. Той си представя Фосет и спътниците му „блокирани в
отдалечен кът на праисторическата гора, неспособни да помръднат нито
напред, нито назад. Запасите им от храна трябва отдавна да са се
изчерпали; дрехите им са разкъсани и изгнили“. При такава
продължителна ръкопашна битка с дивата природа, добавя Дайът,
единствено „върховната смелост на Фосет би могла да крепи групата и да
вдъхва у членовете ѝ воля за живот“.
Също като Фосет Дайът е развил през годините лично негови
своеобразни методи на изследователска работа. Вярва например, че
дребни мъже като него са най-пригодни да издържат на условията в
джунглата. „Едрият човек трябва да изразходва толкова много енергия
да носи теглото си, че не му остават запаси“, казва Дайът пред
репортери и добавя, че му е „по-трудно да се смести в кану“.
Дайът пуска обява в няколко американски вестника, че търси
доброволец, който да е „дребен, слаб и жилест“. В „Лос Анджелис Таймс“
заявката му е публикувана под заглавие „Дайът има нужда от млад мъж
за опасно пътуване в джунглата в издирване на учен: кандидатът трябва
да е несемеен, мълчалив и с младежко излъчване“. До дни получава
предложения от двайсет хиляди души. „Те са от цял свят – казва Дайът
пред репортери. – От Англия, Ирландия, Франция, Германия, Холандия,
Белгия, Швеция, Норвегия, Дания, Перу, Мексико. Пристигат писма и от
Аляска. Има кандидати от всички социални слоеве. Пишат ми адвокати,
лекари, брокери на недвижими имоти, майстори на покриви и комини,
акробат от Чикаго, борец...“ Дайът наема трима секретари да сортират
молбите. „Индипендънт“, американски седмичник, пише: „Може би ако
имаше достатъчен брой налични джунгли и експедиции, които да ги
обикалят, бихме станали свидетели как цялото ни население се вдига да
издирва изчезнали изследователи, древни цивилизации и нещо, за
което хората имат смътно усещане, че липсва в живота им“. Нина
заключава в писмо до Кралското географско дружество, че този наплив е
„голям комплимент“ за трайната репутация на полковник Фосет.
Един от кандидатите за експедицията е Роджър Римъл, братът на Рали,
който сега е на трийсет години. „То се знае, аз съм най-силно
заинтересован – информира той Дайът. – Смятайте ме за пълноправен
кандидат като всеки друг.“ Елси Римъл е толкова отчаяна Рали да бъде
открит, че дава съгласието си и казва: „Не знам каква по-голяма помощ
мога да предложа от услугите на единствения ми останал син“.
Ала Дайът, който не е склонен да наеме човек с толкова малко опит,
любезно отказва. Кандидатстват и няколко дами, склонни към
приключения, но Дайът отсича: „Не мога да взема жена“. Накрая се
спира на четирима закалени сред природата мъже, способни да работят с
безжично радио и с филмова камера в джунглата.
Дайът е категоричен, че не желае женени мъже, тъй като те са
„привикнали към удобства“ и „вечно мислят за съпругите си“. Но в
навечерието на заминаването на експедицията нарушава собственото си
строго правило и сключва брак с жена, наполовина по-млада от него –
Пърсис Стивънс Райт, която вестниците обрисуват като „момиче от
висшето общество на Лонг Айланд“. Двойката е планирала сватбено
пътешествие по време на пътуването на експедицията до Рио. Кметът на
Ню Йорк Джими Уокър, който присъства на официалното изпращане на
експедицията, казва на Дайът, че съгласието на съпругата му той да
рискува живота си, за да спаси други, е „проява на самоотверженост, с
каквато цялата ни нация трябва да се гордее“.
На 18 февруари 1928 година сред снежна виелица Дайът и групата му
пристигат на същия док в Хобокън, Ню Джързи, откъдето Фосет е
отпътувал с Джак и Рали три години по-рано. Екипът на Дайът се кани
да се качи на борда на „Волтер“, когато се появява тревожна жена на
средна възраст, увита в шал, за да се защити от бурята. Това е Елси
Римъл. Летяла е от Калифорния, за да се срещне с Дайът, чиято
експедиция, както казва, „ме изпълва с нова надежда и кураж“. Подава
му малко пакетче – подарък за сина ѝ Рали.
По време на плаването до Бразилия екипажът на кораба кръщава
изследователите „Рицарите на кръглата маса“. Даден е банкет в тяхна
чест и са отпечатани специални менюта, в които пътешествениците са
изредени с прякорите им като Крал Артур и Сър Галахад. Ковчежникът
на кораба обявява: „От името на всички нас, благородните рицари на
ваше подчинение, ви пожелавам успех и лек път“.
След като „Волтер“ пристига в Рио, Дайът се сбогува със съпругата си и
повежда хората си към пограничния район. Там наема малка армия от
бразилски помощници и водачи индианци и групата скоро се разраства
до двайсет и шест души. Нужни са ѝ седемдесет и четири вола и мулета,
за да транспортират повече от три тона храна и оборудване. Един
репортер по-късно описва групата като „сафари в стил Сесил Б. Демил“.
Бразилците от своя страна я наричат „клуба на само​ убийците“.
През юни експедицията пристига в пост Бакаири, където група
индианци каупо неотдавна са нападнали и убили няколко от жителите.
(Дайът описва пограничното селище като „огризка от цивилизацията с
примес на негодници от пустошта“.) По време на престоя им там Дайът
отбелязва напредък по свое мнение: среща индианец на име
Бернардино, който твърди, че е служил като водач на Фосет по
течението на река Курисево, един от притоците на Шингу. Срещу
подаръци Бернардино се съгласява да отведе Дайът до там, докъдето е
стигнал с групата на Фосет, и малко след тръгването им Дайът забелязва
знаци във форма на Y, издълбани в кората на дървета – вероятно
доказателство, че Фосет е бил там. „Втурнахме се настървени като
хрътки по следата на Фосет“, пише Дайът.
Вечер праща съобщенията си по радиото и те често са предавани до
Северноатлантическия вестникарски алианс чрез мрежа от
радиолюбители в Съединените щати. Всяко ново сведение мигом гърми
в международните бюлетини: „Дайът приближава към изпитанията на
джунглата“; „Дайът е по дирите на Фосет“; „Дайът открива нова следа“.
Джон Уайтхед, член на експедицията, пише в дневника си: „Колко
различно би била описана историята на Станли и Ливингстън, ако бяха
имали радио“. Много хора по света следят радиосъобщенията като
омагьосани. „За пръв път чух за експедицията по любителското си радио,
когато бях на единайсет години“, спомня си по-късно Лорън
Макинтайър, който сам по-късно става прославен изследовател на
поречието на Амазонка.
Слушателите съпреживяват внезапните ужаси, пред които се изправя
групата изследователи. Една вечер Дайът съобщава:
„Попаднахме на следи от човешки крака върху мека почва. Спряхме да
ги разгледаме внимателно. Трябва да са на група от трийсет до четиресет
души. След минута един от нашите индианци бакаири се извърна и
промълви с безизразен глас: „Каяпо“.“
След като върви близо месец в северна посока от пост Бакаири,
експедицията стига до селище на нахукуа, едно от многото племена,
подирили убежище в джунглите около Шингу. Дайът пише за тях: „Тези
горски обитатели са примитивни като Адам и Ева“. Неколцина от
племето поздравяват сърдечно Дайът и хората му, но вождът Алойке
изглежда враждебно настроен. „Гледаше ни мрачно с малките си
очички – пише Дайът. – Зад клепачите им се таяха коварство и
жестокост.“
Дайът е наобиколен от децата на Алойке и забелязва на врата на едно
момче вързана на парче канап месингова пластинка, върху която е
гравирано „У. С. Силвър енд Къмпани“. Това е названието на
британската фирма, снабдила Фосет с оборудването му. Дайът се
промъква в тъмната колиба на вожда и запалва факла. В ъгъла зърва
метален сандък във военен стил.
Лишен от преводач, Дайът се опитва да разпита Алойке, като използва
сложен език на знаци. Алойке също с жестове посочва, че е получил
сандъка като дар. После обяснява, че е бил водач на трима мъже до
съседна територия. Дайът е скептичен и настоява Алойке и някои от
хората му да ги поведат по същия маршрут. Алойке предупреждава, че
опасно племе от убийци, суйя, живее в тази посока. Всеки път, щом
нахукуа изрекат думата „суйя“, правят жест, сякаш са обезглавявани.
Дайът настоява и Алойке се съгласява да ги поведе в замяна за ножове.
Същата вечер Дайът и хората му спят сред индианци и много от тях се
чувстват неспокойни. „Не можем да предвидим действията на
индианците, защото не знаем нищо за тях, освен – и това е важно – че
именно по тези места е изчезнала групата на Фосет“, пише Уайтхед. Спи
с „Уинчестър“ 38-и калибър и мачете под одеялото.
Докато експедицията върви през гората на следващия ден, Дайът
продължава да разпитва Алойке и не след дълго вождът добавя нов
елемент към историята. Вече намеква, че Фосет и хората му са убити от
суйя. „Суйя! Бум-бум-бум!“ – крещи вождът и пада на земята, сякаш е
умрял. Противоречивите обяснения на Алойке събуждат съмненията на
Дайът. Както пише по-късно: „Гузното поведение на Алойке беше като
сочещ го пръст“.
В един момент, докато Дайът предава по радиото последните си
находки, апаратът спира да работи. „Викът от джунглата секна“ –
съобщава бюлетин на Северноатлантическия вестникарски алианс.
„Радиото на Дайът млъква в критичен момент.“ Продължителното
мълчание поражда мрачни предположения. „Много съм уплашена“,
казва съпругата на Дайът пред репортери.
Междувременно експедицията страда от недостиг на храна и вода и
някои от членовете ѝ са толкова бол​ ни, че едва могат да вървят.
Уайтхед пише: „Не мога да ям, треската ми е много тежка“. Краката на
готвача са подути и гангренясали. Дайът решава да продължи само с
двама от хората си с надежда да открие останките на Фосет. „Помни –
поръчва на Уайтхед, – ако нещо се случи с мен, всичко, което
притежавам, трябва да получи жена ми.“
Вечерта преди тръгването на малкия екип индианец от експедицията
съобщава, че е чул Алойке да крои план с хората си да убие Дайът и да
заграби оборудването му. У Дайът вече няма съмнение, че Алойке е
убиецът на Фосет. За да го откаже от замисленото, Дайът съобщава на
Алойке, че е решил да поведе всичките си хора със себе си. На следващата
сутрин Алойке и индианците с него са изчезнали.
Скоро след това от гората изникват десетки индианци от различни
племена в района на Шингу, въоръжени с лъкове и стрели, и настояват
да получат дарове. Всеки час пристига ново кану с още индианци. Някои
от тях носят впечатляващи бижута и притежават изящни керамични
съдове, което кара Дайът да мисли, че историите на Фосет за древна
развита цивилизация може и да са верни. Невъзможно е обаче да бъдат
разпитани. Както пише Уайтхед, „туземци от цялата територия, може би
някъде към две хиляди души, постепенно ни обкръжаваха от всички
страни“.
 Дайът е изчерпал запасите си от подаръци и индианците започват да
стават враждебни. Той обещава, че на следващата сутрин ще раздаде на
всички брадви и ножове. След полунощ, когато индианците изглеждат
заспали, Дайът тихо събира хората си и се качват в лодките на
експедицията. Движат се със скоростта на течението. Никой не смее да
вдигне шум с гребло. Миг по-късно чуват, че насреща им приближават
няколко канута – още индианци са се отправили към лагера им. Дайът
дава знак на хората си да изтеглят лодките към единия бряг на реката и
да се снишават. Мъжете са притаили дъх, докато индианците минават
покрай тях.
Най-сетне Дайът дава команда да се гребе и пътешествениците
заработват трескаво с греблата. Един от техниците има безжично радио,
което да работи достатъчно дълго, че да предаде кратко съобщение.
„Съобщавам със съжаление, че експедицията на Фосет е загинала от
ръката на враждебни индианци. Позицията ни е критична. Няма време
за подробни сведения. Незабавно трябва да се спуснем по Шингу, иначе
ще ни заловят.“ После експедицията изхвърля радиото заедно с друго
тежко оборудване, за да ускори бягството си. Вестниците дебатират
шансовете на екипа. Когато Дайът и хората му накрая излизат от
джунглата месеци по-късно – болни, измършавели, брадясали,
изпохапани от комари, – са приветствани като герои. „Искаме да се
потопим в разкоша на главозамайваща слава“, казва Уайтхед, който
впоследствие е нает за реклама на разхлабителното „Нуджол“. („Бъдете
сигурни, че от каквото и важно оборудване да ми се наложи да се
откажа, при следващото си приключение ще си нося много „Нуджол“.“)
Дайът издава книга, „Ловец в джунглата“, и изпълнява главната роля в
холивудския филм от 1933 година „Диво злато“.
Но дотогава историята на Дайът вече силно издиша в очите на
обществеността. Както посочва Брайън Фосет, трудно е да се повярва, че
баща му, толкова потаен пред всички за маршрута си, би оставял знаци
по дърветата. Вещите, които Дайът е открил в дома на Алойке, наистина
може да са били подарък, както е обяснил вождът, или пък да са от
експедицията на Фосет през 1920 година, когато той и Холт са били
принудени да изхвърлят много от товара си. Истината е, че Дайът гради
тезата си изцяло върху своята преценка за „ковар​ ната“ природа на
Алойке – преценка, основаваща се изцяло на комуникация чрез
жестове – и на предполагаемата експертност на Дайът относно
„психологията на индианците“.
Години по-късно, когато мисионери и други пътешественици влизат в
региона, описват алойке и нахукуа като, общо взето, мирни и
дружелюбни. Дайът не е отчел вероятността Алойке да е толкова
уклончив, а после и да избяга, защото се е боял от непознатия бял, повел
въоръжена бригада. И накрая стои въпросът с Бернардино. „Дайът е
налапал въдицата по най-наивния начин – пише Брайън Фосет. –
Твърдя го, защото в групата на баща ми през 1925 година не е имало
никакъв Бернардино.“ Според последните писма на Фосет той взема от
поста Бакаири само двама бразилци, за да му помагат: Гардения и Симао.
Скоро след експедицията Нина Фосет публикува изявление, в което
твърди: „Следователно все още няма доказателство, че тримата
изследователи са мъртви“.
Елси Римъл настоява, че „никога няма да се откаже да вярва“ в
завръщането на сина си. Ала тайничко е изпаднала в отчаяние. Приятел
ѝ пише писмо, в което я уверява, че е естествено да е толкова
„потисната“, но я умолява: „Не губи надежда“. Приятелят я уверява, че
скоро ще се узнае действителната съдба на изследователите.
На 12 март 1932 година пред британското посолство в Сау Паулу се
появява мъж с отнесено изражение и тъмни мустаци и настоява да бъде
приет от генералния консул. Носи спортно сако, вратовръзка на райе и
торбести панталони, затъкнати във високи до коляното ботуши за езда.
Твърди, че въпросът е спешен и се отнася до полковник Фосет.
Мъжът е отведен при генералния консул Артър Абът, който е бил
приятел на Фосет. Години наред Абът крепи вярата си, че
изследователите може да се появят, но само няколко седмици по-рано е
унищожил последните си писма от Фосет с убеждението, че „всяка
надежда да го види отново си е отишла“.
В по-късна клетвена декларация посетителят заявява: „Името ми е
Стефан Ратин. Швейцарски поданик съм. Дойдох в Южна Америка преди
двайсет и една години“. Обяснява, че пет месеца по-рано той и двама
негови спътници ловували близо до река Тапажос в северозападния ъгъл
на провинция Мато Гросо, когато срещнали племе, водещо като пленник
възрастен бял мъж с дълга жълтеникава коса. По-късно много от
индианците се напили, а белият, облечен в животински кожи, тихо се
приближил до Ратин.
– Приятел ли си? – попитал.
– Да – отговорил Ратин.
– Аз съм английски полковник – казал му и заумолявал Ратин да отиде
в британското консулство и да съобщи на „майор Паджет“, че е държан
в плен.
Абът знае, че бившият британски посланик в Бразилия сър Ралф
Паджет е бил довереник на Фосет. Паджет е този, който лобира пред
бразилското правителство да финансира експедицията на Фосет от 1920
година. „Тези факти – пише Абът в писмо до Кралското географско
дружество – бяха известни само на мен и няколко лични приятели.“
Когато Нина Фосет и Елси Римъл узнават за сведенията, донесени от
Ратин, решават, че звучат достоверно. Нина заявява: „Не смея да
възлагам големи надежди“, и все пак изпраща телеграма до бразилско
новинарско издание с твърдението как сега е убедена, че съпругът ѝ е
„ЖИВ“.
Други остават скептични. Генерал Рондон, след като разпитва Ратин в
продължение на три часа, отбелязва в доклада си, че мястото, където
швейцарският трапер твърди, че е открил Фосет, е на седемстотин
километ​ ра от района, където експедицията на Фосет е видяна за
последен път. Самият Паджет, когато се свързват с него в Англия, се
учудва как така са пуснали Ратин, когато са задържали Фосет като
пленник.
Ала Абът е убеден в искреността на Ратин, особено след като е поел
ангажимента да спаси Фосет, без да търси награда. „Обещах на
полковник Фосет, че ще заведа помощ, и възнамерявам да изпълня
обещанието си“, отсича Ратин. Швейцарският трапер скоро тръгва с
двама души, един от които репортер, пращащ статии за синдиката
Юнайтед Прес. След като вървят през джунглата със седмици, тримата
мъже пристигат при река Аринос, където си построяват кану от
дървесна кора. В съобщение с дата 24 май 1932 година, когато
експедицията се кани да влезе в територия на враждебни индианци,
репортерът пише: „Ратин е нетърпелив да се махаме. Призовава
„Всички на борда!“. Така че тръгваме“. Никой повече не чува за тези
хора.
Сравнително скоро след това английски актьор на име Албърт де
Уинтън пристига в Куяба и заявява, че ще открие Фосет жив или
мъртъв. Наскоро е играл второстепенни роли в холивудски филми,
включително в „Кралят на дивата природа“. Според „Уошингтън Поуст“
Уинтън е решил „да смени имитациите на вълнения във филмите с
истински в джунглата“. С колосан костюм за сафари, запасан на кръста
револвер и пушещ лула, той се отправя към пустошта. Жена от Ориндж,
Ню Джързи, която се рекламира като „американския представител“ на
Уинтън, праща сведения до Кралското географско дружество на хартия
за писма с бланка „ЕКСПЕДИЦИЯ на Албърт де Уинтън В
НЕИЗСЛЕДВАНАТА БРАЗИЛСКА ДЖУНГЛА В ИЗДИРВАНЕ НА ПОЛКОВНИК
П. Х. ФОСЕТ“. Девет месеца след като Уинтън е влязъл в джунглата, се
появява обратно парцалив, с изпито лице. На 4 февруари 1934 година
негова снимка излиза във вестниците с надпис под нея „Албърт Уинтън,
актьор от Лос Анджелис, очевидно не е създаден за роля във филмова
драма. Ето как са му се отразили девет месеца в Южноамериканските
гори“. След кратка почивка в Куяба, където посещава музей с експонати,
посветен на Фосет, Уинтън се връща в района на Шингу. Минават
месеци, преди да дойдат вести от него. През септември индианец
бързоходец идва от гората и носи смачкана бележка от Уинтън. В нея
пише, че е държан в плен от племе, и следва апел: „Моля ви, пратете
помощ“. Дъщерята на Уинтън уведомява Кралското географско
дружество за „този мрачен обрат на събитията“ и настоява някой от
дружеството да спаси баща ѝ. Ала Уинтън също никога не е видян
повече. Едва години по-късно бразилски правителствени чиновници
научават от индианци в региона, че двама души от племето камаюра са
открили Уинтън да плава гол и почти полудял в кану. Единият камаюра
смазал главата му с тояга, а после взел пушката му.
Подобни истории ни най-малко не обезкуражават още десетки
изследователи от опитите да открият Фосет и града Z. Следват
германски, италиански, руски и аржентински експедиции. В списъка се
нареждат: аспирантка по антропология от Университета на Калифорния;
американски войник, служил с Фосет на западния фронт; Питър
Флеминг, братът на Иън Флеминг, създателя на Джеймс Бонд; шайка
бразилски бандити. През 1934 година на бразилското правителство вече
му е дошло до гуша от многобройните издирващи групи и издава
декрет, с който ги забранява, освен ако не са получили специално
разрешение. Ала изследователите продължават да отиват със или без
разрешение.
Въпреки че не съществува надеждна статистика, според неотдавнашна
оценка жертвите в подобни експедиции достигат сто. Аспирантката от
Университета на Калифорния, която през 1930 година е една от първите
жени антрополози, осмелили се да провеждат проучвания в региона,
оцелява, но умира няколко години по-късно от инфекция, която е
получила в амазонската джунгла. През 1939 година друг американски
антрополог се обесва на дърво в джунглата. (Оставя бележка със следното
съдържание: „Индианците ще вземат записките ми. Те са много ценни,
след като бъдат дезинфекцирани, могат да бъдат изпратени в музей.
Искам семейството ми да си мисли, че съм умрял в индианско селище от
естествена смърт“.) Братът на един от издирващите умира от треска.
„Опитах се да го спася – казва той на Нина, – но уви, нищо не можах да
сторя, така че го погребахме край Арагуая.“
Също като Ратин и Уинтън, и други изследователи сякаш изчезват от
лицето на земята. През 1947 година според преподобния Джонатан Уелс,
мисионер в Бразилия, от джунглата долита гълъб с бележка, написана от
трийсет и две годишен учител от Нова Зеландия – Хю Маккарти, който е
обсебен от желанието да открие Z. Уелс твърди, че срещнал Маккарти в
християнската си мисия на ръба на пограничния район в Мато Гросо и
го предупредил, че ще умре, ако тръгне сам в гората. Когато Маккарти
отказал да се върне назад, Уелс му дал седем пощенски гълъба, за да
праща съобщения, които учителят натоварил в тръстиков кафез в
кануто си. Първото съобщение пристигнало след шест седмици. В него
пишело: „Все още съм много болен след претърпения инцидент, но
отокът на крака ми постепенно спада... Утре ще подновя мисията си.
Казаха ми, че планините, които търся, са само на пет дни път. Бог да ви
пази. Хю“. След месец и половина друг пощенски гълъб се връща при
Уелс с ново известие: „Аз съм в много тежки обстоятелства – пишел
Маккарти. – Отдавна изоставих кануто си и захвърлих пушката, тъй
като са ненужни в джунглата. Храната ми свърши и карам на горски
плодове.“ Последният сигнал от Маккарти пристигнал под формата на
трета бележка, която гласяла: „Работата ми приключи и умирам доволен,
като знам, че вярата ми във Фосет и неговия изгубен Златен град не е
била напразна“.
Нина внимателно следи всички тези събития, които обобщава под
названието „Загадката Фосет“. Превърнала се е в нещо като детектив:
рови се из документи и чете стари дневници от експедиции на Фосет с
помощта на лупа. Посетител я описва седнала пред карта на Бразилия с
молив в ръка; около нея са разпръснати последните писма и снимки от
мъжа ѝ и сина ѝ, както и огърлица от охлювени черупки, която Джак ѝ е
изпратил от пост Бакаири. По нейна молба от Кралското географско
дружество ѝ препращат всякакви сведения и слухове, свързани със
съдбата на групата. „Винаги сте възприемали смелата позиция, че
можете по-добре от всеки друг да прецените стойността на подобни
известия“, пише ѝ служител от Кралското географско дружество. Като
настоява, че се е „обучила“ да проявява безпристрастност, тя влиза в
ролята на арбитър за случаите, които пристигат един след друг. Веднъж,
след като германски пътешественик твърди, че е видял Фосет жив, тя
пише с огорчение, че въпросният човек притежава „повече от един
паспорт, подвизава се под три самоличности и у него са намерени куп
изрезки от вестници“.
Въпреки усилията ѝ да бъде обективна, след слухове, че индианците са
избили групата, признава пред приятеля си Харолд Лардж: „Сърцето ми
се къса, когато чета тези ужасни информации, и въображението ми
рисува мрачни картини. Нужно ми е да събера цялата си смелост, за да
ги изтикам от съзнанието си“. Друг приятел на Нина пише до Кралското
географско дружество: „Госпожа Фосет страда с цялото си сърце и душа“.
Нина открива сред книжата си купчинка писма, които Фосет е писал до
Джак и Брайън, когато е бил на първата си експедиция през 1907 година.
Дава ги на Брайън и Джоун с мотива, както обяснява пред Лардж, „да
опознаят реалното его на човека, от когото произхождат“. И добавя:
„Днес много мисля за него, рожденият му ден е“.
През 1936 година много хора, включително семейство Римъл, са
стигнали до заключението, че групата е загинала. Едуард, по-големият
брат на Фосет, пише до Кралското географско дружество: „Ще действам
въз основа на убеждението, което имам отдавна, че те са загинали още
преди години“. Но Нина отказва да приеме, че мъжът ѝ няма да се
върне и че тя се е съгласила да изпрати сина си към смъртта му. „Аз съм
една от малкото, които вярват“, казва. Лардж я нарича „Пенелопа, която
чака завръщането на своя Одисей“.
Също като при Фосет със Z за Нина издирването на изчезналите
изследователи се превръща в обсебеност. „Единственото, за което тя
живее днес, е завръщането на съпруга ѝ“, казва неин приятел на
генералния консул в Рио. Нина е почти без пари, с изключение на част
от пенсията на Фосет и скромната издръжка, която Брайън ѝ изпраща от
Перу. Живее като просяк номад, като се мести, понесла книжата на Фосет
със себе си, между дома на Брайън в Перу и Швейцария, където Джоун се
е установила със съпруга си Жан дьо Монте, инженер, и четирите им
деца, между които Ролет. Колкото повече стават хората, съмняващи се
Фосет да е още жив, толкова по-разпалено Нина защитава тезата си.
Когато през 1933 година в пост Бакаири се появява един от компасите на
Фосет, тя настоява, че мъжът ѝ наскоро го е подхвърлил там като знак,
че още е жив, макар според Брайън да е очевидно, че баща му го е
оставил още преди заминаването си. „Оставам с впечатлението – пише
Нина на свой контакт в Бразилия, – че полковник Фосет неведнъж се
опитва да прати знаци за своето присъствие и никой, с изключение на
мен, не схваща намерението му.“ Понякога тя подписва писмата си с
„Вярвайте ми“.
През трийсетте години Нина започва да получава сведения от нов
източник: мисионери, които все повече навлизат в поречието на Шингу
в стремежа си да покръстят „най-примитивните и непросветени сред
всички южноамерикански индианци“, както ги нарича един от тях.
През 1937 година Марта Мьоник, американска мисионерка, върви през
джунглата с подути от ухапвания на кърлежи клепачи и реди молитви,
когато прави, както сама твърди, невероятно откритие: в едно село на
племето куикуро среща момче със светла кожа и яркосини очи.
Местните ѝ казват, че е син на Джак Фосет и индианка. „В двойствената
му природа личат типично английската резервираност и военен маниер,
в същото време индианската му кръв се проявява красноречиво, щом
зърне лък и стрели или река, и тогава си е същинско дете на джунглата“,
пише по-късно Мьоник. Тя казва, че е предложила да отведе момчето
със себе си, за да получи то възможност „не само да научи езика на баща
си, а и да живее сред бащината си раса“. Но племето отказва да го пусне.
Други мисионери донасят подобни разкази за бяло дете в джунглата,
което според един свещеник е „може би най-прочутото момче в цялото
поречие на Шингу“.
През 1943 година Асис Шатобриан, бразилски мултимилионер, който
притежава конгломерат от вестници и радиостанции, изпраща Едмар
Морел, репортер в един от таблоидите му, да намери „внука на Фосет“.
Месеци по-късно Морел се връща със седемнайсетгодишно момче с
луннобяла кожа на име Дулипе. Посрещнат е с овации като внука на
полковник Пърси Харисън Фосет или, както го нарича пресата, „Белия
бог на Шингу“.
Откритието предизвиква трескаво вълнение по света. Дулипе,
срамежлив и притеснителен, е фотографиран в „Лайф“ и разхождан на
показ из Бразилия като карнавална атракция. Хората се тълпят в
кината – опашките за касите се вият на цяла пресечка разстояние, – за
да видят кадри с него сред дивата природа – гол и бледолик. (Когато е
отправено запитване за Дулипе към Кралското географско дружество,
флегматичният отговор гласи, че „подобни дела са извън научния
обхват на нашето дружество“.) Морел телефонира на Брайън Фосет в
Перу и го пита дали той и Нина не желаят да осиновят младежа. Ала
когато разглеждат снимки на Дулипе, Нина е стъписана.
– Забелязваш ли нещо в очите на това дете? – пита тя Брайън.
– Изкривени са, сякаш изпитва болка от светлината.
– Момчето ми прилича на албинос – отсича Нина.
Впоследствие изследванията потвърждават оценката ѝ. Истината е, че
много легенди за бели индианци произтичат от албинизма. През 1924
година Ричард О. Марш, американски изследовател, който впоследствие
издирва Фосет, съобщава, че при експедиция в Панама не само е видял
бели индианци, а е довел трима такива със себе си като доказателство.
„Те са русокоси, синеоки и с бяла кожа – казва Марш. – Телата им са
покрити с мъх от дълги бели косми. Приличат на много примитивни
нордически екземпляри.“ След като корабът на Марш пристига в Ню
Йорк, той повежда трите деца – две стреснати индиански момчета на
десет и шестнайсет години и четиринайсетгодишно бледолико
индианско момиче на име Маргьорит – пред тълпа от зяпачи и
фотографи. Учени от цялата страна – от Бюрото за американска
етнология, Музея на американските индианци, Музея „Пийбоди“,
Американския природонаучен музей и университета Харвард – се
събират в зала в хотел „Уолдорф Астория“, за да видят децата, като ги
разглеждат отблизо и мушкат с пръст телата им. „Опипайте шията на
момичето“, подканва един учен. Заключението на Марш е, че те са
„реликва от палеолитен тип“. След това материал в „Ню Йорк Таймс“
гласи: „Учените обявяват белите индианци за истински“. Индианците
са държани в селска къща близо до Вашингтон, за да бъдат „близо до
природата“. Едва по-късно се потвърждава категорично, че децата като
много други бели индианци в Панама са албиноси.
Съдбата на Дулипе е трагична. Отделен от племето си и престанал вече
да бъде търговска атракция, той е изоставен на улиците на Куяба. Говори
се, че там „Белият бог на Шингу“ умрял от алкохолизъм.
В края на 1945 година Нина, вече седемдесет и пет годишна, страда от
артрит и анемия. Нужен ѝ е бастун, а понякога и два, за да се
придвижва, и описва себе си като „бездомна, необгрижена и осакатяла“.
В по-ранно писмо Брайън ѝ пише: „Премина през толкова премеждия
с дух като за десет души. Каквото и да си чувствала, приемаше с усмивка
ударите на съдбата и ме караше да се чувствам горд, че съм твой син.
Сигурно си много съвършено създание, та боговете да те подложат на
такива изпитания. Без съмнение наградата ти ще е много голяма“.
През 1946 година се появява още едно сведение, че тримата
изследователи са живи в района на Шингу. Този път се твърди, че Фосет
е едновременно „пленник и вожд на индианците“. Нина е убедена, че
наградата ѝ най-сетне е дошла. Заявява, че ще поведе експедиция да ги
спаси, „та макар това да ми докара смъртта!“. Информацията обаче се
оказва поредната измислица.
През 1950 година Нина настоява, че никак не би се изненадала, ако
изследователите влязат всеки момент през вратата – мъжът ѝ вече би
трябвало да е на осемдесет и две, а синът ѝ на четиресет и седем. Но през
април 1951 година Орландо Виляс Боас, правителствен чиновник,
уважаван заради защитата му на индианците от басейна на Амазонка,
съобщава за признание от калапало, че членове на племето им са убили
тримата изследователи. Нещо повече, Виляс Боас обявява, че разполага с
доказателство: костите на полковник Фосет.
 23
Костите на полковника
–Вождът на Калапало ще се срещне с нас – предаде ми Паоло
радиосъобщение, получено от джунглата. Преговорите, както каза, щели
да се проведат недалеч от пост Бакаири, в Канарана, малък пограничен
град на южната граница на националния парк „Шингу“. Когато
пристигнахме във въпросната вечер, в града от няколко дни върлуваше
епидемия от треска денга и много от телефонните линии не работеха.
Също така градът празнуваше двайсет и петата си годишнина с
фойерверки, които звучаха като спорадични изстрели. В началото на 80-
те години бразилското правителство, като част от продължаващата
колонизация на индиански територии, е изпратило самолети,
натоварени с каубои – много от тях с германски произход, – за да
заселят отдалечения район. Въпреки че градът беше запуснат, улиците
бяха смайващо широки, същински магистрали. Едва когато видях
снимка на гост, паркиращ самолета си пред местен хотел, разбрах
причината: в продължение на години градът е бил толкова недостъпен,
че улиците са служили и за писти. Дори днес, както ми казаха, било
възможно самолет да кацне посред пътя, а на главния площад имаше
пътнически самолет, май единственият градски паметник.
Ваджуви, вождът на калапало, се появи в хотела ни, придружен от
двама мъже. Имаше загоряло лице с дълбоки бръчки и на вид беше
малко под петдесетгодишен. Като двамата си спътници беше около
метър и шейсет и пет на ръст, с мускулести ръце. Косата му беше
традиционно подстригана на паница високо над ушите. В поречието на
Шингу племената често не си правят труда да се обличат, но за случая
Ваджуви беше с памучна тениска с остро деколте и избелели джинси,
които му висяха свободно.
Когато се представихме и аз обясних защо искам да посетя Шингу,
Ваджуви ме попита:
– От семейството на полковника ли сте?
Свикнал бях с този въпрос, макар този път той да беше натоварен с
повече подтекст: калапало бяха обвинени, че са убили Фосет, акт, който
би могъл да изисква отмъщение от страна на семейството. Когато
обясних, че съм репортер, Ваджуви стана по-отзивчив.
– Ще ви кажа истината за костите – обеща. После добави, че селото иска
сумата от пет хиляди долара.
Обясних, че нямам такива пари, и се опитах да изтъкна добродетелите
на културния обмен.
Единият представител на калапало ме приближи и заяви:
 – Духовете ми казаха, че ще дойдеш и че си богат.
Другият добави:
– Виждал съм снимки на градовете ви. Имате много коли. Трябва да ни
дадеш кола.
Един от индианците излезе от хотела и след малко се върна с още
трима калапало. На всеки няколко минути прииждаше по още някой и
скоро помещението се напълни с петнайсетина мъже, някои възрастни,
други млади и всичките заобиколиха мен и Паоло.
– Откъде надойдоха? – попитах Паоло.
– Не знам – отвърна ми той.
Ваджуви остави другите да се разправят и да се скупчват наоколо ни. В
хода на преговорите мнозина калапало станаха враждебни. Упражниха
ми преса и ме нарекоха лъжец. Накрая Ваджуви се изправи и каза:
– Говори с твоя вожд в Съединените щати и след няколко часа пак ще
приказваме.
Той излезе от фоайето, а членовете на племето му го последваха.
– Не се тревожи – каза ми Паоло. – Те ни притискат, в отговор и ние
ще ги притиснем. Така стават нещата.
Качих се обезкуражен в стаята си. Два часа по-късно Паоло ми се обади
по хотелския телефон.
– Моля те, слез долу – каза ми. – Струва ми се, че постигнах някакво
споразумение.
Ваджуви и другите калапало стояха до входа. Паоло ми съобщи, че
Ваджуви се съгласил да ни отведе в националния парк „Шингу“, ако
платим за транспорта и за провизии на стойност няколкостотин долара.
Стис​ нах ръката на вожда и преди да се усетя, хората му ме потупваха
по раменете и питаха за семейството ми, сякаш се срещахме за пръв път.
– Сега ще приказваме и ще хапнем – рече Ваджуви. – Всичко е наред.
На следващия ден се приготвихме да отпътуваме. За да стигнем до река
Кулуене, един от най-големите притоци на Шингу, ни трябваше още
по-мощен автомобил, така че след обяда се сбогувахме с нашия шофьор,
който изглеждаше облекчен, че може да се прибере у дома си.
– Дано намерите тоя Игрек, дето го търсите – пожела ни.
Наехме камион с каросерия и с гуми като на трактор. Когато се разчу, че
камионът се отправя към Шингу, отвсякъде заприиждаха индианци,
понесли деца и вързопи, и забързаха да се качат. Всеки път, като си
помислех, че каросерията е съвсем пълна, в нея се натикваше още някой
и когато рукна следобедният дъжд, поехме на път.
Според картата Кулуене беше само на деветдесет километра разстояние.
Но пътят бе по-лош от всеки друг, по който бяхме пътували с Паоло:
локвите вода стигаха до вратите на кабината и на моменти камионът с
цялата си тежест се накланяше опасно на една страна. Скоростта ни не
превишаваше трийсет и пет километ​ ра в час, понякога спирахме и
връщахме назад, после пак продължавахме. Тук районът също бе
обезлесен. На места земята бе горена, тук-там виждах останки от
дървета, чиито овъглени клони стърчаха към открилото се небе.
Накрая, когато вече приближавахме реката, се зададе гора. Постепенно
дърветата ни обградиха и клоните им образуваха мрежа, покриваща
предното стъкло. Шофьорът включи фаровете, чиито светлини
подскачаха по терена. След пет часа стигнахме до телена ограда:
границата на национален парк „Шингу“. Ваджуви каза, че разстоянието
до реката било само километър, а после сме щели да пътуваме с лодка до
селото на калапало. Само че скоро камионът затъна в калта и ние бяхме
принудени да свалим багажа си временно, за да отнемем от товара, и
докато стигнем реката, вече беше тъмно като в рог под сплетените като
балдахин корони на дърветата. Ваджуви каза, че ще трябва да изчакаме,
преди да прекосим оттатък.
– Прекалено опасно е – каза. – Реката е пълна с дънери и клони. Не
бива да проявяваме неуважение към нея.
Комари ме хапеха, разнасяха се звуците на папагали и цикади. Над
главите ни някакви създания вдигаха врява.
– Не се бой, това са просто маймуни – успокои ме Паоло.
Повървяхме още малко и стигнахме до колиба. Ваджуви бутна вратата
и тя се отвори със скърцане. Въведе ни вътре и се помота известно
време, докато запали свещ. Тя освети малка стая с таван от гофрирана
ламарина и пръстен под. По средата стърчеше дървен прът и Ваджуви
помогна на мен и Паоло да опънем хамаците си. Макар дрехите ми още
да бяха влажни от пот и кал след пътуването, легнах, като се опитах да
заслоня лицето си от комари. След известно време свещ​ та угасна и аз се
полюшвах леко в мрака, вслушан в песента на цикадите и звуците,
издавани от маймуните.
Унесох се в лека дрямка, но се събудих внезапно, когато почувствах
нещо до ухото си. Отворих стреснато очи: пет голи момчета с лъкове и
стрели ме гледаха втренчено. Като видяха, че се размърдах, се разсмяха и
избягаха.
Надигнах се. Паоло и Ваджуви стояха край огън от дърва и кипваха
вода.
– Колко е часът? – попитах.
– Пет и половина – отговори Паоло. Подаде ми кракерси и тенекиено
канче, пълно с кафе. – Още ни чака дълъг път – каза. – Трябва да
хапнеш нещо.
Закусихме набързо и излязохме навън. На дневна светлина видях, че
сме в малко селище край река Кулуене. На брега имаше две плоскодънни
алуминиеви лодки, в които натоварихме нещата си. Всяка лодка беше
около четири метра дълга и имаше извънбордов мотор – изобретение,
дошло в региона на Шингу едва през последните години.
С Паоло се качихме в едната лодка заедно с водач калапало, а Ваджуви и
семейството му пътуваха в другата. Двете лодки се движеха редом срещу
течението. Далеч на север имаше бързеи и водопади, но тук водата беше
спокойна и маслиненозелена. По бреговете растяха дървета с приведени
като старци клони, чиито листа допираха повърхността на реката. След
няколко часа лодките спряха край брега. Ваджуви ни каза да си вземем
багажа и го последвахме по къса пътека. Спря и размаха гордо ръка пред
себе си.
– Калапало – обяви.
Стояхме на ръба на кръгъл площад с обиколка повече от сто метра,
осеян с къщи, много подобни на онези, описвани от старицата в пост
Бакари. Напомняха преобърнати корпуси на кораби и изглеждаха по-
скоро изтъкани, отколкото построени от листа и дърво. Външните
фасади бяха покрити с тръстика, с изключение на вратите отпред и
отзад – и двете твърде ниски, както ми обясниха, с цел да държат
настрани лошите духове.
Няколко десетки души се движеха по площада. Много от тях нямаха
дрехи, телата на някои бяха покрити с изящни украшения: огърлици от
маймунски зъби, пръски черна боя от плода генипап и червена боя от
уруко бери. Жените на възраст между тринайсет и петдесет носеха
свободни памучни рокли, като горната част надвисваше над талията.
Повечето мъже, които не бяха голи, носеха бански гащета от ликра,
сякаш бяха олимпийски плувци. Очевидно добрата физическа форма се
ценеше високо. Забелязах, че някои от бебетата имаха здраво омотани
парчета плат около прасците и бицепсите, подобно на турникети, за да
подчертаят мускулите им.
– За нас това е признак за красота – обясни Вад​ жу​ ви.
Племето продължаваше с практиката си да убива невръстни деца при
подозрение за нещо неестествено или наличие на магия, макар че
подобни случаи не бяха толкова чести като в миналото.
Ваджуви ме заведе в къщата си – пространство, подобно на пещера,
изпълнено с дим от горящия огън с дърва. Запозна ме с две красиви
жени с гарвановочерни коси, спускащи се като ветрила по голите им
гърбове. По-възрастната имаше татуировки от три вертикални ивици
на ръцете си над лактите, а по-младата носеше огърлица от блестящи
бели черупки.
– Моите съпруги – обяви Ваджуви.
Не след дълго от сенките се показаха още хора: деца и внуци, зетьове и
снахи, лели и чичовци, братя и сестри. Ваджуви каза, че в къщата
живеели близо двайсет души. Приличаше не толкова на дом, колкото на
малко село. В центъра на помещението до дървения кол, поддържащ
покрива, от който висеше царевица, окачена да се суши, една от
дъщерите на Ваджуви беше коленичила пред голям дървен стан и
тъчеше хамак, а до нея момче, запасано с колан от сини мъниста,
държеше риба в грижливо изработен и ярко боядисан керамичен съд. До
него пък възрастен ловец седеше на голяма дървена пейка, издялана във
формата на ягуар, и остреше метър и половина дълга стрела. Фосет е
писал за южния басейн на Амазонка: „Целият този регион е наситен с
извънредно интересни индиански традиции, които няма как да са
възникнали от нищото и които предполагат предишното присъствие на
някога велика цивилизация“.
Селото, което имаше около сто и петдесет жители, беше силно
разслоено. Тези хора не са скитащи ловци събирачи. Вождовете им
следват по кръвна линия като европейските крале. Има табута върху
диетата, които им забраняват да ядат повечето червени меса,
включително тапирско, еленско и глиганско – хранителните
ограничения са по-строги, отколкото навсякъде другаде по света и като
че противоречат на идеята как индианците са постоянно заплашвани от
гладуване. В пубертета момчетата и момичетата са държани в
продължителна изолация, по време на която посочен възрастен ги
обучава на ритуалите и отговорностите на зрялата възраст. (Синът,
който по наследство предстои да стане вожд, е държан в изолация до
четири години.) По време на пътуването си в поречието на Шингу с
Алойке Дайът минава през село на калапало и е толкова впечатлен, че
пише: „Има причина да се вярва, че историите на Фосет за забравена
цивилизация почиват на факти“.
Попитах Ваджуви знае ли дали хората от този регион, известни като
шингуано, са произлезли от някога голяма цивилизация и дали има
значими руини в околната джунгла. Той поклати глава. Ала според
легендата духът Фици-Фици изградил гигантски охранителни ровове в
областта. („Като минел отнякъде и му се видело добро място за живеене,
Фици-Фици правел дълги и дълбоки канавки и оставял част от народа си
там, а той самият продължавал да странства.“)
Докато разговаряхме с Ваджуви и Паоло, мъж на име Ваните Калапало
влезе в къщата и седна при нас. Изглеждаше разстроен. Обясни, че
работата му била да охранява един от постовете на резервата. Онзи ден
индианец дошъл при него и му казал: „Слушай, Ваните, трябва да
дойдеш с мен надолу по реката. Белите строят нещо в Афасукугу“.
Думата „Афасукугу“ означава „мястото на големите котки“ и шингуано
вярват, че там са създадени първите хора. Ваните взе пръчка и нарисува
карта върху пръстения под.
 – Ето тук е Афасукугу – каза. – Намира се до водопад.
– Извън парка е – добави вождът Ваджуви. – Но мястото е свещено.
Спомних си как Фосет споменава в едно от последните си писма, че е
научил от индианците за свещен водопад в същата област и се надява да
го види.
Ваните продължи разказа си.
– Ще дойда с теб до Афасукугу, казах му, но ти си луд. Никой не би
строил нищо на мястото на ягуарите. Но като отидохме, видях, че
водопадът е разрушен. Разбили са скалата с трийсет килограма динамит.
Мястото беше толкова красиво, а вече го няма. Попитах човек, който
работи там, какво правят. Отговори ми, че строяли язовир за
водноелектрическа централа.
– Това е по средата на река Кулуене – отбеляза Ваджуви. – Цялата вода
оттам тече през парка и влиза в нашата територия.
Ваните, който бе обзет от нарастващо вълнение, като че не чу вожда.
Продължи да говори:
– Човек от управата на Мато Гросо дойде в Шингу и ни каза: „Не се
тревожете. Язовирът няма да ви навреди“. Предложи на всеки от нас
пари. Един от вождовете на друго племе взе парите и сега племената се
карат помежду си. За мен парите нищо не значат. Тази река е тук от
хиляди години. Ние не живеем вечно, но реката да. Богът Тауги е създал
реката. Тя ни дава храната ни, лековете ни. Ние нямаме кладенец. Пием
вода направо от реката. Как ще живеем без нея?
Ваджуви каза:
– Ако те успеят, реката ще изчезне, а с нея и народът ни.
Нашето издирване на Фосет и града Z внезапно вече изглеждаше
тривиално. Още едно племе беше на ръба на отмирането. Но по-късно
същата вечер, след като се бяхме къпали в реката, Ваджуви каза, че има
нещо, което трябва да каже на мен и Паоло за англичаните. Обеща на
следващия ден да ни отведе с лодка до мястото, където са били открити
костите. Преди да си легне, добави:
– Има неща за англичаните, които само хората калапало знаят.
На следващата сутрин, докато се приготвяхме да тръгнем, едно от
момичетата в къщата ни свали парче плат от голям предмет в ъгъла на
стаята до набор от маски. Отдолу имаше телевизор, който работеше с
електричество от единствения генератор на селото.
Момичето завъртя копче, седна на пръстения под и загледа
анимационно филмче за птица, подобна на Уди Кълвача. Само след
минута още двайсетина деца и няколко възрастни от селото се скупчиха
около телевизора.
Ваджуви дойде да ни повика, а аз го попитах откога има телевизор.
 – Само от няколко години – отговори ми. – Отначало всички го зяпаха
като в транс. Но сега аз контролирам генератора и им давам да гледат
само по няколко часа седмично.
Няколко от мъжете, които гледаха телевизия, взеха лъковете и
стрелите си и тръгнаха на лов. Аз и Паоло последвахме Ваджуви и един
от синовете му, петгодишно момче, към реката.
– Реших сами да уловим обяда си, както го правим ние, калапало –
съобщи Ваджуви.
Качихме се в една от моторните лодки и се отправих​ ме нагоре по
течението. Леката мъгла, която покриваше гората, бавно се разсея с
изгряването на слънцето. Реката, тъмна и кална, на места толкова се
стесняваше, че клоните на дърветата надвисваха над главите ни като
мостове. Накрая влязохме в заливче, покрито от плаващи листа.
– Зелената лагуна – осветли ни Ваджуви.
Спря мотора и лодката бавно се плъзна по водата. Рибарки с жълти
човки хвърчаха сред шипковите храс​ ти и кедровите дървета,
лястовици летяха на зигзаг над лагуната като проблясващи бели петна
върху зеленото одеяло. Двойка папагали шумно закрещяха, а на брега
стоеше елен, застинал като водата. Малък кайман се показа на брега.
– В джунглата човек винаги трябва да е предпазлив – обясни
Ваджуви. – Вслушвам се в сънищата си. Ако съм имал сън за опасност,
оставам си в селото. На белите им се случват много злополуки, защото не
вярват на сънищата си.
Шингуано са прочути с това, че ловят риба с лъкове и стрели. Телата им
са изпънати като струни на носа на кануто – поза, която Джак и Рали
развълнувано са запечатали с фотоапарат и са изпратили образите на
Музея на американските индианци. Само че Ваджуви и синът му
извадиха въдици и поставиха стръв на кукичките. Метнаха кордите над
главите си като ласо и пратиха кукичките в центъра на лагуната.
Докато Ваджуви притегляше кордата си, посочи към брега и каза:
– Ето там нагоре е мястото, където бяха изровени костите. Но не бяха
костите на Фосет, а на дядо ми.
– На дядо ти? – смаях се.
– Да. Казваше се Мугика. Вече беше умрял, когато Орландо Виляс Боас
взе да разпитва за Фосет. Орландо искаше да ни защити от белите хора,
които прииждаха, и каза на калапало: „Ако намерите висок скелет, ще
дам на всеки от вас пушка“. Дядо ми беше един от най-високите хора в
селото. Затова няколко души решиха да изкопаят костите му, да ги
погребат тук, край лагуната, и да казваме, че са на Фосет.
Докато говореше, кордата на сина му се опъна. Той му помогна да я
навие и от водата изскочи сребристобяла риба, като се мяташе лудешки
на куката. Наведох се да я видя по-добре, но Ваджуви ме избута да не
преча и взе да я налага с пръчка.
– Пираня – каза.
Погледнах към рибата с ниско разположената ѝ челюст, просната върху
алуминиевото дъно на лодката. Ваджуви разтвори устата ѝ с нож и се
показаха сключените ѝ остри зъби – зъби, които някога индианците
използвали, за да остъргват плътта си при ритуали за пречистване. След
като откачи кукичката, продължи да разказва.
– Баща ми Таджуи беше заминал по това време и страшно се разгневи,
като научи какво са направили хората ни. Но костите вече бяха
отнесени.
И други сведения потвърждаваха тази история. Както Брайън Фосет
отбелязва навремето, мнозина калапало предлагат противоречащи си
версии за това как са убити изследователите: някои твърдят, че с тояги,
други – че били простреляни със стрели от разстояние. Освен това
калапало настояват, че Фосет бил убит, защото не донесъл никакви
дарове и зашлевил момченце, а това е в пълен разрез с характера на
Фосет, известен с неизменно благото си отношение към индианците. И
още нещо по-съществено: бях открил вътрешен доклад в архивите на
Кралския институт по антропология в Лондон, където бяха изследвани
костите. Той гласеше:
„Горната челюст дава най-красноречивото доказателство, че тези
човешки останки не принадлежат на полковник Фосет, от когото за
щастие разполагаме с изкуствено горно чене, налично за сравнение. Знае
се, че полковник Фосет е бил висок сто осемдесет и седем сантиметра.
Ръстът на мъжа, чиито останки са донесени в Англия, е бил около сто и
седемдесет сантиметра.“
– Иска ми се да си получа костите обратно и да ги погреба където им е
мястото – каза Ваджуви.
След като наловиха половин дузина пирани, приближихме се към
брега. Ваджуви събра съчки и запали огън. Без да одере пираните, ги
постави върху дървата, изпече ги от едната страна, после от другата.
После постави загорялата риба върху подложка от листа и измъкна
няколко парчета от костта. Уви рибата в бейджу, подобна на палачинка
питка, направена от брашно от маниока, и подаде сандвич на всеки от
нас. Докато ядяхме, той заговори:
– Ще ти разкажа какво ми разправиха родителите ми за истинската
съдба на англичаните. Вярно е, че са били тук. Били трима и никой не
знаел кои са и защо са дошли. Нямали добичета, носели товара си на
гръб. Главният между тях бил възрастен, другите двама били млади.
Били гладни и уморени от дългото ходене и хората от селото ги
нахранили с риба и бейджу. В замяна на гостоприемството англичаните
им дали кукички за въдици, каквито никой не бил виждал дотогава. И
ножове. Накрая старият човек казал: „Вече трябва да тръгваме“. Нашите
хора попитали: „Накъде ще вървите?“. А те отвърнали: „Нататък, на
изток“. Нашите предупредили: „Натам никой не ходи. Това е територия
на опасни индианци. Ще ви убият“. Но старият си държал на своето. И
тръгнали в тази посока. – Ваджуви посочи на изток и поклати глава. – В
онези дни никой не припарвал нататък – каза.
Разказа как в продължение на няколко дни калапало виждали пушек
над дърветата – от лагерния огън на Фосет, – но на петия ден изчезнал.
Калапало се притеснили, че нещо им се е случило, и група се опитала да
открие лагера им. Но от англичаните нямало следа.
Впоследствие научих, че споделеното от родителите му с него е било
устен разказ, предаван от поколение на поколение със забележителна
последователност. През 1931 година Винченцо Петруло, антрополог от
музея към Университета на Пенсилвания във Филаделфия и един от
първите бели хора, влезли в Шингу, твърди, че е чул подобен разказ, но
сред всички сензационни версии малцина му обръщат внимание.
Петдесет години по-късно Елен Басо, антрополог от Университета на
Аризона, записва по-подробна версия от индианец калапало на име
Камбе, който бил момче, когато Фосет и групата му пристигнали в селото.
Тя превежда разказа му директно от езика калапало, като запазва
епическите ритми на устните предания на племето:
„Един от тях остана сам.
Пееше и си акомпанираше на музикален инструмент.
Музикалният му инструмент правеше ето така... така.
Той пееше ли, пееше.
Преметна ръка около мен ето така.
Докато той свиреше, гледахме християните.
Той свиреше.
Бяхме с татко и другите.
После той каза „Аз трябва да вървя“.“
Камбе разказва също как виждали дима от огъня им:
„Ето го огъня на християните, казахме си един на друг.
Видяхме го, щом слънцето залезе.
На другия ден по залез пак видяхме огъня.
На другия ден – пак, само малко пушек се вдигна в небето.
И в един ден огъня вече го нямаше...
Огънят на англичаните вече не беше жив, сякаш беше загасен.
Колко жалко. Защо той толкова настояваше да заминат?“
Когато Ваджуви завърши своята версия на устното предание, каза:
 – Хората винаги говорят, че калапало са убили англичаните. Но не сме
го сторили. Опитали сме се да ги спасим.
 24
Отвъдното
Стаята е тъмна. Нина Фосет седи от едната страна на масата; от другата
е жена, която се взира в кристално кълбо. След като години е издирвала
мъжа си и сина си в този свят, вече се е обърнала към друго измерение.
Заобиколила се е с екстрасенси и ясновидци, много от които ѝ пращат
пространни писма за опитите си да се свържат с изследователите. Един
медиум ѝ казва, че имала усещане за присъствие в стаята и когато
вдигнала очи, видяла Фосет застанал до прозореца. Попитала го: „Жив ли
си, или мъртъв?“, а Фосет се засмял и отвърнал: „Не виждаш ли, че съм
жив?“. После добавил: „Предай на Нина, че я поздравявам с много обич,
и ѝ кажи, че сме добре“.
При друг случай медиум описва как пред нея заплувала фигура на млад
човек с дълга брада. Бил Джак. „Ще те видим един ден“, казал, а после
изчезнал, като оставил зад себе си „удивително приятен аромат“.
Едуард, братът на Фосет, споделя с Кралското географско дружество за
увлечението на Нина по окултното. „Животът ѝ минава по-леко така.“
Тя не е единствената, която се обръща към екстрасенси за отговори на
въпросите, които видимият свят тъй упорито отказва да предостави.
Към края на живота си Рийвс, менторът на Фосет в Кралското географско
дружество, шокира колегите си, като става спиритуалист. През
трийсетте години провежда сеанси, в които търси следи за съдбата на
Фосет. Същото прави и приятелят на Фосет сър Ралф Паджет, бившият
посланик в Бразилия. В началото на 40-те на събиране в Сийфорд в дома
на екстрасенса Нел Монтагю Паджет поставя писмо от Фосет върху
кристалната топка на медиума. Монтагю твърди, че видяла три
трепкащи бели фигури. Едната лежала неподвижно на земята. Друга
била на по-възрастен човек със затруднения в дишането, който се бил
вкопчил в мъж с дълга коса и брада. Кристалното кълбо внезапно станало
червено, сякаш е напоено с кръв. И после Монтагю казва, че вижда
индианци с копия и стрели да отнасят тримата бели мъже. Хората в
стаята ахват. За пръв път Паджет изпитва усещането, че приятелят му е
мъртъв.
През 1949 година Джералдин Къминс, прочута с практикуване на
„автоматизъм“, при който се приема, че човекът изпада в транс и пише
съобщения от духове, описва как Джак и Рали са убити от индианци.
„Болка... спри болка!“ – простенва Рали, преди да умре. Според Къминс
Фосет изпада в състояние на делириум: „Гласовете и звуците се донасяха
далечни и неясни сега, когато се изправих пред сивотата на смъртта.
Това е момент на неземен ужас... време, когато вселената изглежда
неумолима и отсъжда самотна участ за човек“.
Нина не признава подобни сведения, но знае, че е изправена пред
своята собствена смъртност. Още преди ясновидството на Къминс
Брайън Фосет, който се грижи за Нина в Перу, пише на Джоун: „Не ми се
вярва да са ѝ останали много дни на тази земя. Самата тя твърди, че се е
предала.“ Веднъж Нина се събужда в два часа през нощта и пише на
Джоун как е имала видение, че „трябва да бъде подготвена за Зова във
всеки момент“. Помислила си: „Запитала ли съм се истински дали имам
страх от смъртта и отвъдното?“. Надявала се преминаването да стане
лесно – „може би просто ще заспя и няма да се събудя“. Брайън казва на
сестра си: „В известен смисъл за нея ще е добре да си иде, докато е тук.
Има някаква утеха във факта, че останките ѝ ще са на същия континент
като тези на мъжа ѝ и сина ѝ“.
Здравето на Нина бързо се влошава и тя казва на Брайън, че трябва да
му даде нещо важно. Отваря сандък, където са всички дневници и
работни бележници на Фосет. „Дойде време да ти предам всички
документи, които притежавам“, промълвява.
Макар че Брайън още няма четиресет години, животът му е белязан от
смъртта: не само е изгубил баща си и брат си, а първата му жена умира
от диабет, когато е бременна в седмия месец. Оженил се е повторно, но
няма деца и често го нападат пристъпи на „дива и безнадеждна мъка“.
Брайън гледа сега книжата на баща си, които описва като „тъжни
реликви от нещастие, чиято природа не ни е дадено да познаем“. През
следващите дни носи документите със себе си на работа. След повече от
двайсет години като железопътен инженер се чувства отегчен и
неспокоен. „Имам чувството, че си пропилявам живота, като всеки ден
отивам в противния кабинет, подписвам куп глупави книжа и отново
шофирам обратно – споделя той с Джоун. – Всичко това наникъде не
води. Други откриват безсмъртието в децата си. А на мен и това ми е
отречено.“
През обедната почивка той чете книжата на баща си, представя си
Фосет на неговата експедиция и как споделя с него трудностите, вижда
през погледа му голямата цел. Брайън е бил оскърбен, че не е избран за
експедицията и навремето е проявявал малко интерес към работата на
баща си. Сега е изцяло погълнат от нея. Решава да напусне работа и да
обедини фрагментарните записки в сборник под название
„Изследователските начинания на Фосет“. Докато работи неуморно над
ръкописа, Брайън казва на майка си:
– Татко изглежда тъй близо до мен, сякаш си сътрудничим с него за
посоката, която да поеме. Естествено, на моменти сърцето ми силно се
свива.
Когато Брайън завършва материала в първоначален вариант през
април 1952 година, дава копие на Нина с думите:
– Мисля, че е наистина монументален труд и че татко би се гордял.
Легнала в леглото, Нина прелиства страниците.
„Просто не можех да го оставя – пише на Джоун. – След вечеря си
легнах и четох до четири през нощта.“ Има чувството, че съпругът ѝ е до
нея, всички спомени за него и Джак нахлуват в съзнанието ѝ. Когато
завършва ръкописа, възкликва: „Браво! Браво!“.
Книгата е публикувана през 1953 година и се превръща в международна
сензация. Оценена е високо от Греъм Грийн и Харолд Никълсън. Скоро
след това Нина умира на осемдесет и четири годишна възраст. Брайън и
Джоун вече не са в състояние да се грижат за нея и тя е отседнала в
бедняшки пансион в Брайтън, Англия, страдаща от деменция и почти
без никакви средства. Както отбелязва наблюдател, жертвала е живота си
за мъжа си и неговата памет.
В началото на 50-те години Брайън решава да проведе своя експедиция
в издирване на изчезналите изследователи. Подозира, че баща му, който
би трябвало да наближава 90, е мъртъв, а Рали, поради страданията си, е
починал малко след като са напуснали лагера „Умрял кон“. Ала Джак –
той е в сърцевината на съмненията, глождещи Брайън. Ами ако е
оцелял? Все пак Джак е млад и силен по време на изчезването им.
Брайън праща писмо до британското посолство в Бразилия и моли за
съдействие да му бъде разрешена спасителна експедиция. Обяснява, че
никой не е обявил брат му за мъртъв в юридически смисъл и че той
самият не би могъл да го направи, „без да съм удовлетворен, че е
сторено всичко възможно“. Нещо повече, „такава мисия би могла да
доведе до връщането в страната му на човек, изчезнал преди трийсет
години“. Британските дипломати смятат Брайън за „също толкова
побъркан като баща му“ и отказват да съдействат за неговото
„самоубийство“.
Но Брайън не се отказва от плановете си и се качва на кораб за
Бразилия. Пристигането му там предизвиква медийна буря. „Британец е
тръгнал да издирва изгубените си баща и брат в джунглата“, обявява
„Чикаго Дейли Трибюн“. Брайън си купува облекло за изследовател и
носи със себе си скицник и работен бележник. Бразилец, който е бил
приятел на баща му, ахва, като вижда Брайън.
– Но... но... аз те мислех за мъртъв! – възкликва.
Брайън осведомява сестра си, че се превръща в изследовател противно
на природата си, но му е ясно, че няма да издържи на броденето из
пустошта. Вместо това решава да разчита на средствата, въведени за
пръв път от доктор Райс десетилетия по-рано, които сега са по-
достъпни финансово. Наема малък витлов самолет с пилот и с него лети
над джунглата. Разпръсква хиляди листовки, които валят над дърветата
като сняг. В тях се пита: „Ти Джак Фосет ли си? Ако отговорът е „да“,
вдигни в този знак ръце над главата си. Можеш ли да контролираш
индианците, ако се приземим?“.
Никога не получава отговор, нито открива следа от Джак. Но в друга
експедиция търси целта на похода на баща си и брат си: града Z.
„Съдбата не случайно ме поведе по този път“, пише Брайън. Като се
взира през бинокъла си, зърва на далечен хребет порутен град с улици,
кули и пирамиди. „Прилича на това, което търсим!“, виква пилотът. Но
когато приближават, става ясно, че е само причудливо ерозирал варовик.
„Илюзията беше забележителна, просто изумителна“, споделя Брайън.
Дните минават и той започва да се бои от онова, което не си е
позволявал да мисли – че никога не е имало Z. По-късно пише: „Цялата
романтична конструкция от лудешки вярвания се разклати и рухна
около мен, като ме остави зашеметен“. Брайън започва да поставя под
въпрос някои от странните книжа, които е намерил сред колекцията на
баща си. Първоначално Фосет описва Z със строго научни термини и
предпазливо: „Не допускам, че „Градът“ е голям или богат“. Но към 1924
година писанията му вече са като сътворени в делириум, говори за края
на света и за мистичното Атласко царство, наподобяващо Райската
градина. Z е трансформиран в „люлката на всички цивилизации“, в
едно от „белокаменните селения“ на мадам Блаватски, където група
висши духовни създания насочват съдбата на вселената. Фосет се надява
да открие Белокаменно селение, съществувало там „от времената на
Атлантида“, и да постигне трансцендентно състояние. Брайън пише в
дневника си: „Нима цялата концепция на татко за Z е била духовна цел
и начинът на постигането ѝ – религиозна алегория?“. Възможно ли е
трима души да са изгубили живота си „за никога несъществувала цел“?
Самият Фосет пише в писмо до приятел: „Когато боговете решат да
погубят някого, първо му отнемат разума“.
 25
Z
–Пещерата е в онези планини – каза бразилският бизнесмен. – Там
Фосет е слязъл в подземния град и е още жив.
Преди с Паоло да се отправим в джунглата, бяхме спрели в Бара до
Гарсас, град близо до планината Ронкадор в североизточния ъгъл на
Мато Гросо. От много бразилци бяхме чули, че през последните няколко
десетилетия в областта се появили религиозни култове, въздигащи
Фосет като божество. Вярвали, че Фосет е влязъл в мрежа от подземни
тунели и е открил, че Z е портал към друга реалност. Въпреки че Брайън
Фосет беше скрил чудатите писания на баща си в края на живота му,
мистиците се бяха вкопчили в малкото загадъчни отправки на Фосет в
списания от рода на „Окулт Ривю“ относно търсенето му на
„съкровищата на невидимия свят“. Тези писания, заедно с изчезването
на Фосет и всички провалили се усилия през годините да бъде открит,
подклаждат идеята, че някак той се е изтръгнал от законите на
физиката.
Една секта, наричаща се „Магическо ядро“, е основана през 1968 година
от мъж на име Удо Лукнер, който нарича себе си Върховен жрец на
Ронкадор, носи дълга бяла роба и цилиндър със Звездата на Давид. През
70-те години много бразилци и европейци, включително
праплеменникът на Фосет, се присъ​ единяват към „Магическо ядро“ с
надежда да открият този портал. Лукнер създава религиозно селище
край планината Ронкадор, където на семействата е забранено да ядат
месо и да носят бижута. Лукнер предсказва, че краят на света ще
настъпи през 1982 година и хората трябва да са подготвени да се спуснат
в кухата земя. Само че когато планетата продължава да си съществува,
„Магическо ядро“ постепенно се разпада.
Но в планината Ронкадор продължават да идват мистици в търсене на
Отвъдния свят. Един от тях беше бразилският бизнесмен, когото
срещнахме с Паоло в малкия град. Нисък и закръглен, на възраст малко
под петдесет, той ни каза, че бил в неведение относно житейската си
цел, преди да се срещне с екстрасенс, който му дал знания за
спиритуализма и подземния портал. Сподели, че сега се тренирал, за да
се пречисти с надеждата накрая да се спусне долу.
Учудващото бе, че и други извършваха подобна подготовка. През 2005
година гръцки изследовател е обявил плановете си в интернет сайт –
„Великият уебсайт на Пърси Харисън Фосет“, който изисква секретен
код за достъп – за експедиция, която да открие „същия портал или
входа към Царството, през който полковник Фосет е влязъл през 1925
година“. Експедицията, която все още не се е състояла, предвижда
включване на водачи екстрасенси и е наречена „Експедиция без
връщане към Духовния свят, в който вярата отсъства“. Тя обещава на
участниците, че повече няма да бъдат човеци, а „създания от друго
измерение, което означава, че никога няма да умрем, никога няма да
боледуваме, никога няма да остаряваме“. Във време, когато
неопознатите места в света изчезват, тези хора си създават свой
собствен въображаем вечен пейзаж.
Преди да тръгнем с Паоло, бизнесменът ни предупреди:
– Никога няма да откриете Z, докато го търсите в този свят.
Скоро след срещата ни с племето калапало за пръв път се замислих за
прекратяване на издирването си. И двамата с Паоло бяхме уморени,
нахапани от комари и бяхме започнали да се караме. Освен това ме бе
нападнало тежко стомашно страдание, най-вероятно паразит. Една
сутрин се измъкнах от селото на калапало със сателитния телефон, който
бях взел със себе си. Паоло ме беше посъветвал да не огласявам, че го
имам, и аз го понесох в малка чанта в джунглата. Приведен сред листа и
увивна растителност, извадих телефона и се опитах да хвана сигнал.
След няколко несполучливи опита получих такъв и позвъних у дома.
– Дейвид, ти ли си това? – попита насреща Кира.
– Да. Да, аз съм – отвърнах. – Как си? Как е Закари?
– Не те чувам много добре. Къде си?
Погледнах нагоре към балдахина от клони.
– Нейде в поречието на Шингу.
– Добре ли си?
– Стомахът ми е малко разбъркан, иначе съм добре. Лисвате ми.
– Закари иска да ти каже нещо.
Миг по-късно чух сина си да бърбори неразби​ раемо.
– Закари, татко е – казах.
– Тати – избъбри той.
– Да, тати.
– Взе да нарича телефона „тати“ – обясни жена ми, като взе отново
слушалката. – Кога се прибираш у дома?
– Скоро.
– Не ни е лесно тук.
– Знам. Съжалявам. – Докато говорех, чух някой да приближава. –
Трябва да затварям – казах внезапно.
– Какво става?
– Някой идва.
Преди тя да е успяла да отвърне нещо, затворих и пъхнах телефона в
чантата. В същия миг се появи млад индианец и аз го последвах обратно
до селото. Същата нощ, докато лежах в хамака си, мислех си за онова,
което Брайън Фосет е казал за втората си жена след своята експедиция.
„Тя имаше само мен – посочва той. – Не беше нужно да възниква
подобна ситуация. Аз я избрах по своя воля и съвсем егоистично, като не
помислих какво би означавала за нея решимостта ми да преследвам идея
докрай.“
Вече знаех, че разполагам с достатъчно материал за книгата си. Узнал
бях за костите на дядото на Ваджуви. Чул бях устното предание на
калапало. Реконструирал бях ранните години на Фосет, обучението му в
Кралското географско дружество и последната му експедиция. Но в
повествованието имаше празнини, които все още ме преследваха. Често
бях чувал за биографи, обсебени до вманиачаване от обектите си,
опитвали се години наред да проследят всяка тяхна стъпка и напълно да
се впишат в света им, само за да стигнат до пристъпи на ярост и
отчаяние, защото на някакво ниво хората си остават непознаваеми.
Аспекти от характера им, части от биографията им са непроницаеми.
Питах се какво се е случило с Фосет и спътниците му, след като калапало
са видели огънят им да загасва. Чудех се дали изследователите са били
убити от индианци и ако е било така, от кои точно. Минаваше ми през
ума дали Джак не е стигнал момент, в който да се усъмни в преценката
на баща си, дали Фосет не е станал свидетел как синът му умира и не си е
казал „Какво сторих?“. Но най-много ме занимаваше мисълта дали
действително съществува Z. Не е ли, както Брайън Фосет се е опасявал,
сътворен във въображението на баща му или може би в колективното
въображение на всички нас? Завършената история на Фосет, изглежда,
завинаги щеше да витае нейде отвъд хоризонта: един скрит метрополис
от думи и абзаци, мой собствен Z. Както Къминс, служила за проводник
на Фосет, казва: „Моята история е изгубена. Ала суетата на човешката
душа води до опити тя да бъде разкрита и представена пред света“.
Логичното решение би било да се откажа и да се прибера у дома. Ала си
мислех, че е останал един последен човек, който би могъл да знае нещо
повече: Майкъл Хекънбъргър, археологът от Университета на Флорида, с
когото Джеймс Питърсън ми препоръча да се свържа. По време на
краткия ни телефонен разговор Хекънбъргър ми каза, че е съгласен да се
види с мен в селото на куикуро, което беше северно от територията на
калапало. Чувал бях слухове от други антрополози, че Хекънбъргър е
прекарал толкова много време в Шингу, че вече бил осиновен от вожда
на куикуро и имал своя собствена колиба в селото. Ако някой бе могъл да
улови фрагментарни следи или легенда за последните дни на Фосет, то
това щеше да е той. Затова реших да упорствам въпреки
предупреждението на Брайън Фосет към ентусиасти „да престанат да
пропиляват живота си заради мираж“.
 Когато съобщих на Паоло, той ме погледна странно – означаваше
отиване до мястото, където Джеймс Линч и хората му са били пленени
през 1996 година. Може би от чувство за дълг или поради примирение
Паоло отговори: „Както кажеш“, и се зае да товари багажа ни в
алуминиевото кану на калапало. Ваджуви се съгласи да ни служи като
водач и поехме по река Кулуене. Беше валяло през повечето от
предишната нощ и водата се разливаше в граничещата с нея гора.
Обикновено с Паоло разговаряхме оживено за издирването си, но този
път седяхме в мълчание.
След няколко часа лодката приближи хълмче, на което момче индианче
седеше и ловеше риба. Ваджуви насочи лодката към брега и изключи
мотора.
– Пристигнахме ли? – попитах го.
– Селото е навътре в сушата – отговори той. – Оттук нататък трябва да
вървите.
С Паоло разтоварихме чантите и кутиите си с храна и се сбогувахме с
Ваджуви. Гледахме как лодката му се скри зад завой в реката. Багажът ни
бе твърде много за носене и Паоло попита момчето дали може да ни
услужи с велосипеда си, който беше подпрян на едно дърво. Момчето се
съгласи и Паоло ми поръча да чакам там, докато той се върне с
помощници. Замина, а аз седнах под една палма и загледах как момчето
мяташе кордата и после я притегляше.
Мина час, без да се появи никой откъм селото. Изправих се и се
загледах към пътеката – беше просто кал, заобиколена с избуяла трева и
храсти. Минаваше пладне, когато се зададоха четири момчета на
велосипеди. Привързаха багажа към тях, но нямаше място за голям
кашон, който тежеше към двайсет килограма, нито за чантата ми с
компютъра, така че ги понесох сам. На смесица от португалски, куикуро
и пантомима момчетата ми обясниха, че ще се видим в селото, и
изчезнаха по пътеката на паянтовите си велосипеди.
С кашона на рамо и чантата с компютъра в ръка ги последвах пеша и
сам. Пътеката се виеше през частично потопена под вода мангрова
горичка. Не бях сигурен в коя посока да поема и тръгнах надясно, където
ми се стори, че виждам утъпкана трева. Вървях близо час, но нямаше
следа от никого. Кашонът на рамото ми все повече ми натежаваше,
както и чантата с лаптопа, която сред мангровите дървета изглеждаше
като някакъв абсурден атрибут на съвременния пътешественик. Зачудих
се дали да не ги оставя някъде, но така и не открих сухо място.
От време на време се подхлъзвах в калта и падах на колене във водата.
Трънаци деряха ръцете и краката ми и по тях се застича кръв. Крещях
името на Паоло, но не идеше никакъв отговор. Изтощен открих туфа
трева, която беше само на няколко сантиметра под нивото на водата, и
приседнах. Гащите ми се напълниха с вода, докато слушах жабите.
Слънцето напичаше лицето и ръцете ми и се плисках с кална вода в
напразен опит да се разхладя. Тъкмо тогава извадих от джоба си картата
на Шингу, на която с Паоло бяхме очертали маршрута си. Буквата „z“ в
средата внезапно изглеж​ даше напълно нелепа и аз започнах да ругая
Фосет. Ругах го заради Джак и Рали. Ругах го заради Мъри, Ратин и
Уинтън. Ругах го също заради себе си.
След известно време се изправих и се опитах да намеря правилната
пътека. Вървях и вървях. На едно място водата стигна до кръста ми и се
наложи да вдиг​ на чантата и кашона над главата си. Всеки път, като си
помислех, че съм стигнал края на мангровата горичка, пред мен
изникваше нова растителност – големи участъци от високи мокри
тръстики с облаци от комари над тях, които ме ядяха безпощадно.
Плеснах комар на врата си, когато чух шум в далечина. Спрях, но не
видях нищо. Направих още една крачка и шумът се усили. Отново
извиках Паоло.
И тогава го чух отново – странно кудкудякане, почти като смях. Нещо
тъмно се стрелна през високата трева, после друго и друго.
Приближаваха.
– Кой е там? – попитах на португалски.
Друг шум се разнесе зад гърба ми и аз се извъртях рязко. Тревата
шумолеше, макар да нямаше вятър. Завървях по-бързо, но водата
ставаше по-дълбока и по-широка, вече напомняше езеро. Обходих с
поглед брега му, докато видях завряно под един храст алуминиево кану.
Нямаше гребло, но аз стоварих в него кашона и чантата си и се качих
задъхан. Тогава отново чух шума и рипнах на крака. Измежду високите
тръстики изскочиха десетина-двайсет голи деца. Вкопчиха се в кануто и
ме забутаха през езерото, като по целия път пищяха от смях. Когато
стигнахме брега, слязох от кануто и децата ме последваха по пътека.
Бяхме стигнали до селото на куикуро.
Паоло седеше под сянката на най-близката колиба.
– Съжалявам, че не се върнах да те взема – каза. – Не ми бяха останали
никакви сили.
Пиеше вода от купа. Подаде ми я и макар водата да не беше преварена,
изпих я жадно и я оставих да се стече по врата ми.
– Вече имаш, кажи-речи, реална представа какво му е било на Фосет –
подхвърли той. – Сега се прибираме у дома, нали?
Преди да успея да отговоря, дойде индианец куикуро и ни каза да го
последваме. За момент се поколебах, после тръгнах след него през
прашен централен площад с диаметър около двеста и петдесет метра –
най-големия в Шингу, както ме осведомиха. Наскоро бе имало два
пожара и голяма част от селището бе станало на пепел. Индианецът спря
пред една от оцелелите къщи и ни каза да влезем. Близо до вратата
видях великолепни глинени скулптури – една на жаба и една на ягуар.
Разглеждах ги с възхищение, когато от сенките излезе огромен мъж.
Имаше телосложението на Тамакафи, митичния воин Шингуано, който
според легендата имал колосално тяло, ръцете му били плътни колкото
бедра, а бедрата му – колкото гръден кош. Мъжът носеше само тънък
бански костюм и беше подстриган на паница, но така строгото му лице
изглеждаше само още по-внушително.
– Аз съм Афукака – съобщи с изненадващо мек и премерен глас. Ясно
беше, че е вождът на племето. Предложи на мен и Паоло обяд – по
купичка риба и ориз, сервирани от двете му жени, които бяха сестри.
Изглеждаше заинтересуван от външния свят и ми зададе много въпроси
за Ню Йорк, за небостъргачите и ресторантите.
Докато говорехме, в колибата нахлуха мелодични звуци. Обърнах се
към вратата, през която влязоха група жени танцьорки и мъже с
бамбукови флейти. Мъжете бяха голи и телата им бяха покрити със
сложни рисунки на риби, костенурки и анаконди, виещи се около
ръцете и краката им в оранжеви, жълти и червени багри, лъснали от
пот. Около очите на повечето имаше кръгове от черна боя, подобни на
домино. Главите им бяха украсени с големи цветни пера.
Групата влезе в колибата и заобиколи мен, Паоло и Афукака. Мъжете
направиха по две крачки напред, после се върнаха назад, отново
излязоха напред, като през цялото време надуваха флейтите си, някои
от които бяха по три метра дълги. Няколко млади момичета с дълги
черни коси танцуваха покрай тях с ръце, преметнати на раменете на
танцьорката пред тях, и така образуваха верига. Те също бяха голи, с
изключение на нанизи от охлювени черупки около шиите и
три​ ъгълник от плат върху дървесна кора – „улури“, – който
покриваше слабините им. Някои бяха минали периода на изолация при
влизане в пубертета. Телата им бяха по-светли от тези на мъжете.
Огърлиците им потракваха в ритъма на музиката, докато движеха
стъпала. Групата ни обиколи няколко пъти, после се изниза през вратата
и изчезна на площада, а звуците от флейти заглъхнаха, когато
музикантите и танцьорите влязоха в следващата колиба.
Попитах Афукака за ритуала и той ми обясни, че имало фестивал на
духовете на рибата.
– Това е начин да общуваме с духовете – каза. – Имаме стотици
церемонии и всичките са красиви.
След известно време споменах Фосет. Афукака буквално повтори
думите на вожда на калапало.
– Трябва да са ги убили войнствените индианци – рече.
Наистина изглеждаше вероятно някое от по-враждебните племена в
региона – суйя, както беше предположил Алойке, или каяпо, или
шаванте – да е убило членовете на групата. Нямаше как и тримата да са
умрели от глад предвид таланта на Фосет да оцелява в джунглата за
продължителни периоди от време. Явно нищо по-конкретно нямаше да
науча и внезапно ме обзе примирение.
– Само гората знае всичко – заключи Паоло.
Докато разговаряхме, се появи любопитна фигура. Кожата му беше
бяла, макар че на места бе опърлена до алено от слънцето, и имаше
сплъстена руса коса. Носеше безформени шорти, нямаше риза и
държеше в ръка мачете. Беше Майкъл Хекънбъргър.
– Добрахте се, значи – каза с усмивка, като погледна мокрите ми
мръсни дрехи.
Онова, което бях чул, се оказа истина: той беше осиновен от Афукака,
който му бе построил колиба до своя дом. Хекънбъргър обясни, че
извършвал тук проучвания вече от тринайсет години с кратки
прекъсвания. През това време бе препатил едва ли не от всичко – от
малария до вирулентни бактерии, от които кожата му се обелила. По
едно време тялото му било нападнато от червеи като това на Мъри.
– Доста ужасно беше – призна Хекънбъргър.
Поради разпространената идея, че Амазонка е фалшив рай, повечето
археолози отдавна бяха напуснали отдалечения регион на Шингу.
– Приели са, че е археологическа черна дупка – обясни Хекънбъргър,
като добави, че Фосет е бил изключението. – Много съм заинтригуван от
него и работата му през онзи период – каза. – Бил е наистина
легендарна фигура. Всеки, който пристига тук с кану или пеша по време,
когато се знае, че някои индианци ще се опитат да... – Той млъкна по
средата на изречението.
После каза как е лесно Фосет да бъде отписан като „превъртял чудак“;
липсвали са му методологията и инструментите на съвременен археолог
и никога не е оспорил аксиомата, че всеки изгубен град в басейна на
Амазонка непременно трябва да има европейски корени. Ала макар
Фосет да е бил аматьор, продължи той, могъл е да види нещата по-ясно
от много професионални учени.
– Искам да ви покажа нещо – съобщи Хекънбъргър в един момент.
Като държеше мачетето пред себе си, поведе мен, Паоло и Афукака в
гората, като режеше ластари от клоните, протягащи се напред в борба да
уловят слънчевите лъчи. След като вървяхме около километър и
половина, стигнахме до място, където гората бе по-рядка. Хекънбъргър
посочи към земята с мачетето.
– Виждате ли как почвата е хлътнала? – попита.
И наистина, теренът като че се спускаше в склон, после отново се
издигаше, сякаш някой бе изкопал огромен канал.
– Това е защитен ров – обясни. – Отпреди близо деветстотин години.
С Паоло се опитахме да проследим контурите на рова, които се движеха
в почти идеален кръг през гората. Хекънбъргър обясни, че първоначално
ровът е бил дълбок между четири и пет и половина метра и широк
някъде към десет метра. Диаметърът му беше близо километър и
половина. Помислих си за дългите дълбоки ровове, изграждани от духа
Фици-Фици около селищата.
– Куикуро са знаели за съществуването им, но не са били наясно, че
техните предци са ги изградили – каза Хекънбъргър.
Афукака, който беше помагал при разкопките, добави:
– Мислехме, че са дело на духовете.
Хекънбъргър отиде до една квадратна дупка, където беше разкопал част
от рова. С Паоло и вожда надникнахме над ръба ѝ. Оголената почва, в
контраст с другите части на гората, беше тъмна, почти черна. Чрез
радиокарбоново датиране Хекънбъргър бе определил, че изкопът е
направен някъде около 1200 година. Посочи с върха на мачетето си към
дъното на дупката, където сякаш имаше ров в рова.
– Тук са разположили стената от колове – обясни.
– Стена? – учудих се.
Хекънбъргър се усмихна и продължи:
– Навсякъде из изкопа се забелязват фуниевидни форми на еднакво
отстояние. Има само две обяснения. Или в тях са били разположени
капани, или нещо е било забито – колове от стволове на дървета
например.
Каза, че идеята за капани, в които да попаднат нахлуващите врагове,
не е много вероятна, тъй като тогава и самите хора, които ровът е
трябвало да предпазва, биха били в опасност. Нещо повече, когато
изучавал рова заедно с Афукака, вождът му разправил легенда за
куикуро, които избягали от друго село, като прескочили през голяма
дървена ограда и ров.
И все пак не откривах логиката във всичко това. Защо му беше на
някого да дълбае ров и да издига ограда насред пустошта?
– Та тук няма нищо – казах.
Хекънбъргър не отговори, а се наведе, взе да рови в пръстта и измъхна
парче вкоравена глина с жлебове по ръбовете. Вдигна го към светлината.
– Счупен керамичен съд – каза. – Има ги навсякъде.
Докато гледах и към други чирепи, подаващи се от земята, си
припомних как Фосет е настоявал, че по някои възвишения в Амазонка
„само да копнеш, и излиза изобилие от древни съдове“.
Хекънбъргър обясни, че стоим посред огромно антично селище.
 – Горкият Фосет, толкова близо е бил – обади се Паоло.
Селището се намираше точно в района, където Фосет е предполагал, че
ще бъде. Но било разбираемо, че не е могъл да го види, продължи
Хекънбъргър.
– В джунглата няма много камък и повечето от селището е било
изградено с органични материали – дърво, палмови листа и пръст, –
които се разлагат. Но започнеш ли разкопки в района, буквално си
стъписан от това, което виждаш.
Отново ни поведе през гората, като показваше очевидни останки от
мащабен, изграден от човешка ръка пейзаж. Ровът не беше един, имаше
цели три, организирани в концентрични кръгове. В средата бе
разположен гигантски кръгъл площад, където растителността носеше
различен характер от тази в останалата гора, тъй като някога е била
изкоренена. Личаха и следи от сгради, където почвата бе по-плътна и
по-тъмна, обогатена от разложени боклуци и човешки отпадъци.
Докато обикаляхме наоколо, забелязах насип, простиращ се навътре в
гората по права линия. Хекънбъргър обясни, че това бил бордюр на път.
– И пътища ли са имали?
– Пътища, улици, канали.
Хекънбъргър заговори за пътища, широки по петдесет метра.
– Дори открихме място, където път свършва от едната страна на реката
в нещо като издигаща се рампа и продължава от другата ѝ страна със
спускаща се рампа. Което може да означава само едно: трябва да е имало
дървен мост, който ги е свързвал над площ, широка към осемстотин
метра.
Това бяха онези призрачни пътища и градове, за които бяха говорили
испанските конквистадори, когато посетили басейна на Амазонка, и в
които Фосет така ентусиазирано е вярвал, а учените от двайсети век ги
бяха отхвърлили като митове. Попитах Хекънбъргър накъде са водели
пътищата и той отвърна, че стигат до други също така сложно
организирани места.
– Аз просто ви доведох до най-близкото – каза.
Беше открил около двайсет предколумбови селища в региона на Шингу,
които са били активни грубо между 800 и 1600 година. Отстояли са на
три до пет километра едно от друго и са били съединени с пътища. По-
удивителното е, че площадите са разполагани около възлови точки от
изток към запад и пътищата са позиционирани под едни и същи
геометрични ъгли. (Фосет споменава как индианци са му разправяли
легенди, в които се описват „улици под прав ъгъл една спрямо друга“.)
Хекънбъргър ми поиска бележника и скицира голям кръг, после друг и
друг. Това бяха площадите и селищата, както каза. После нарисува
пръстени наоколо им, те бяха рововете. Накрая добави няколко
успоредни линии, излизащи от всяко от селищата под точен ъгъл –
пътища, мостове, артерии над възвишения. Всяка форма се вписваше в
сложното цяло като при абстрактна картина, чиито елементи стават
логични само гледани от разстояние.
– След като с екипа ми картографирахме всичко, открихме, че нищо не
е правено случайно – посочи Хекънбъргър. – Всички тези селища са
разположени според сложен план на устройство на територията с
инженерен и математически усет, неотстъпващ по нищо на
европейската действителност по онова време.
Хекънбъргър ни каза, че преди западните болести да изтребят
населението, всяка група от селища е имала между две и пет хиляди
жители, което означава по-голяма общност, отколкото в много
европейски средновековни градове.
– Тези хора са притежавали културна естетика на монументалност –
обясни. – Харесвало им е да имат красиви пътища, площади и мостове.
Паметниците им не са пирамиди, затова е толкова трудно да бъдат
открити, те са хоризонтални конструкции. Но са не по-малко
забележителни.
Хекънбъргър ми каза, че съвсем наскоро е публикувал изследванията си
в книга, озаглавена „Екологията на властта“. Сузана Хехт, географ в
Института по обществознание към Калифорнийския университет в Лос
Анджелис, нарича находките на Хекънбъргър „изключителни“. Други
археолози и географи ми ги описваха по-късно като „монументални“,
„трансформативни“, „откривателски“. Хекънбъргър беше допринесъл
за коренна промяна в мнението за басейна на Амазонка като за фалшив
рай, който не би могъл да поддържа процъфтяващата и развита
цивилизация, която Фосет е виждал в представите си.
Установих, че и други учени са допринесли за тази революция в
археологията, оборваща практически всички предишни представи за
двата континента Америка преди Колумб. Тези археолози често са
подпомагани от апаратура, надхвърляща и най-смелите представи на
доктор Райс. Тя включва георадар, сателитно картографиране,
дистанционни сензори, регистриращи магнитни полета в почвата за
откриване на заровени артефакти. Ана Рузвелт, праправнучка на Тиодор
Рузвелт, която е археолог в Университета на Илинойс, е направила
разкопки на пещера край Сантарем в Бразилска Амазония, пълна със
скални рисунки – изображения на хора и животни, подобни на
описваните от Фосет, които е срещал на различни места в басейна на
Амазонка и които са засилили вярата му в неговата теория за Z. В
пещерата има също заровени останки от селище, датиращо отпреди
десет хиляди години – два пъти по-старо от посочваното преди това
начало на човешко присъствие в района на Амазонка. Селището е
толкова древно, че хвърля съмнение върху отдавнашната теория за
населването на двата континента Америка. От години археолозите
вярваха, че най-ранните американски жители са кловисите,
наименувани по остриетата от копия, открити край Кловис, Ню
Мексико. Смята се, че тези ловци на едър дивеч са прекосили
Беринговия проток от Азия в края на Ледниковата епоха и са се
установили в Северна Америка преди около единайсет хиляди години, а
после постепенно са мигрирали до Централна и Южна Америка. Ала
амазонските поселища може да са също толкова стари, колкото
безспорното заселване от кловиси в Северна Америка. Нещо повече,
според Рузвелт отличителните знаци за културата на кловисите – като
копия с каменни остриета с отчетливи жлебове – не присъстват в
амазонската пещера. Сега някои археолози вярват, че може да е имало
народ, предшестващ кловисите. Други като Рузвелт са на мнение, че
един и същ народ от Азия едновременно е заселил двата американски
континента и е развил свои собствени отличителни култури.
В пещерата и в близко селище край брега на река Рузвелт е направила
още едно смайващо откритие: керамика на седем хиляди и петстотин
години, която предшества с повече от две хиляди години най-ранната
керамика, открита в Андите или Мезоамерика. Това означава, че
Амазонка може да е най-старият произвеждащ керамика регион в двата
континента Америка и че, както Фосет е изтъквал в радикалното си
становище, може би тук се е зародила цивилизация, плъзнала из цяла
Южна Америка – тоест напреднала култура се е разпространила отвътре
навън, а не обратното.
Като използват въздушна фотография и сателитни образи, учените
започнаха да откриват огромни, създадени от човека могили, често
свързвани с артерии, преминаващи през възвишения из басейна на
Амазонка – по-конкретно в боливийските заливни територии, където
Фосет за пръв път открива парчета керамика и пише в докладите си, че
„където има възвишения в равнините, има и артефакти“. Кларк
Ериксън, антрополог от Университета на Пенсилвания, проучвал тези
земни насипи в Боливия, ми каза, че могилите са давали възможност на
индианците да продължат да отглеждат посеви през сезонните
наводнения и да избегнат процеса на отмиване, който лишава почвата
от хранителни вещества. Създаването им, каза той, е изисквало много
труд и инженерна мисъл: тонове почва е трябвало да бъдат
транспортирани, променяло се е трасето на реки, изкопавани са канали,
строени са свързващи пътища и междинни селища. В много отношения,
каза той, могилите „съперничат на египетските пирамиди“.
Може би най-смайващо е свидетелството, че индианците са
трансформирали природата дори там, където тя е била фалшив рай –
тоест, където почвата е била твърде неплодородна, за да поддържа
голямо население. Учените откриха из джунглата големи терени от terra
preta do Indio, или „индианска черна земя“: почва, която е била
обогатена с органични човешки отпадъци и въглени от огъня, така че е
направена извънредно плодородна. Не е ясно дали индианската черна
почва е случаен страничен продукт от човешко присъствие, или, както
смятат някои учени, е преднамерено създадена – чрез внимателно и
систематично „овъгляване“ на почвата посредством тлеещи огньове
като практиката на каяпо в поречието на Шингу. Във всеки случай
амазонските племена очевидно са използвали тази богата почва, за да
отглеждат посеви, където някога земеделието е било немислимо.
Учените са открили толкова много черна почва от антични селища в
Амазонския басейн, че днес вече вярват в способността на тропическата
гора да е поддържала милиони хора. За пръв път учените подлагат на
преоценка хрониките за Елдорадо, на базата на които Фосет е съставил
теорията си за Z. Както твърди Рузвелт, описваното от Карвахал
безспорно не е мираж. Вярно, учените не са открили доказателства за
митичното злато, мечтано от конквистадорите. Но антропологът Нийл
Уайтхед казва: „С някои резерви Елдорадо действително е
съществувало“.
Хекънбъргър ми каза, че учените едва започват процеса по разбирането
на този древен свят и също като теорията за това кой най-напред е
населил двата континента Америка, всички традиционни парадигми
могат да бъдат подложени на преоценка. През 2006 година се появяват
дори свидетелства, че на някои места в поречието на Амазонка
индианците са строили с камък. Археолози от Института за научни и
технологични изследвания „Амапа“ са открили в северна Бразилска
Амазония кула на астрономическа обсерватория, изградена от гранитни
скални късове: всеки от тях тежи по няколко тона, а някои са близо три
метра високи. Руините, за които се предполага, че са отпреди петстотин
до две хиляди години, са наречени „Амазонският Стоунхендж“.
– Антрополозите – каза Хекънбъргър – са направили грешката, че като
са дошли в басейна на Амазонка през двайсети век и са видели само
малобройни племена, са си казали: „Ами това е то, няма друго“.
Проблемът е, че дотогава много индиански популации са били заличени
от един вид холокост поради контакта им с европейци. Ето защо
първите европейци в региона на Амазонка описват такива мащабни
селища, които пос​ ле никой не е успял да намери.
Докато се връщахме към селото на куикуро, Хекънбъгър спря на ръба на
площада и ми поръча да го разгледам внимателно. Каза ми, че
цивилизацията, строила гигантските селища, е била почти напълно
заличена. Но оцелели малък брой потомци и без съмнение ние се
намирахме сред тях. Каза, че в продължение на хиляда години
шингуано са поддържали художествени и културни традиции от тази
много напреднала и високоструктурирана цивилизация. Осведоми ме,
че например днешното село Куикуро все така е организирано около
възлови точки от изток на запад и че пътеките му сключват прави ъгли,
макар жителите му вече да не знаят защо това е предпочитаният модел.
Хекънбъргър добави, че е взел парче керамика от руините и го е показал
на местен грънчар. Било толкова подобно на днешните съдове с
боядисаната си външна страна и червеникава глина, та грънчарят
настоявал, че е правено съвсем наскоро.
Когато вече бяхме в къщата на вожда, Хекънбъргър взе съвременен
керамичен съд и прекара пръсти по ръба му, където имаше жлебчета.
– Те са, за да се отстраняват токсините от маниока чрез варене –
обясни. Беше открил такива и в древните съдове. – Това означава, че
преди хиляда години хората от тази цивилизация са имали същия
режим на хранене.
Затърси из къщата паралели между древната цивилизация и днешните
останки от нея: глинените статуи, тръстиковите стени и покриви,
памучните хамаци.
– Искрено казано, не вярвам, че някъде по света, където няма писана
история, приемствеността е по-ярко изразена, отколкото е тук – заяви
Хекънбъргър.
Някои от музикантите и танцьорите обикаляха в кръг площада и
Хекънбъргър отбеляза, че навсякъде в селото Куикуро „миналото може
да се види в настоящето“. Започнах да си представям флейтистите и
танцьорките на един от някогашните площади. Виждах ги да живеят в
подобни на могили двуетажни къщи, не безразборно разпръснати, а
строени в редове, където жените тъкат хамаци и пекат с брашно от
маниока, където тийнейджъри от двата пола са държани в изолация, та
да учат ритуалите на предците си. Представях си флейтистите и
танцьорките да пресичат охранителни ровове, да минават през високи
дървени огради, да отиват от едно село в друго по широки булеварди и
мостове.
Музикантите ни приближиха и Хекънбъргър каза нещо за флейтите,
но аз вече не чувах гласа му през звуците. За миг зърнах онзи изчезнал
свят, сякаш беше пред мен. Z.
 Благодарности
Изпитвам благодарност към много хора, които дадоха приноса си за
този проект. Внучката на Фосет Ролет дьо Монте-Герен и правнучката му
Изабел великодушно ми предоставиха достъп до дневниците, писмата и
снимките на Фосет. Доктор Питър Фортескю, деветдесет и пет
годишният племенник на Пърси Фосет, ми даде екземпляр от своите
непубликувани мемоари; ясно си спомняше как като момче видял Пърси
и Джак Фосет на тържествена вечеря по случай изпращането им за
тяхното пътуване до басейна на Амазонка. Две от децата на Хенри
Костин – Майкъл и Мери – споделиха спомени за баща си и ми показаха
личните му писма. Ан Макдоналд, братовчедка на Рали Римъл, ми
предостави последните му писма до дома. Робърт Темпъл, изпълнител
на литературното завещание на Едуард Дъг​ лас Фосет, и Оливия,
съпругата на Робърт, хвърлиха светлина върху забележителния живот
на по-големия брат на Пърси. Марк, синът на Джордж Милър Дайът, и
Джон Д. Фарингтън, племенник на доктор Алегзандър Хамилтън Райс,
ми разказаха важни моменти от начинанията на своите роднини.
Джеймс Линч ми описа собственото си пътешествие, изпълнено с
мъчителни преживявания.
В голям дълг съм и към редица научни институции и невероятните им
служители. Най-вече искам да благодаря на Сара Стронг, Джули
Карингтън, Джейми Оуен и на всички останали в Кралското географско
дружес​ т​ во; на Морис Пол Евънс от Кралския артилерийски музей; на
Питър Луис от Американското географско дружество; на Вира Фейлас от
Националната библиотека на Бразилия; на Шийла Маккензи от
Националната библиотека на Шотландия; на Норуд Кър и Мери Джо Скот
от Департамента по архиви и история на Алабама; и на Елизабет Дън от
Библиотеката за редки книги, ръкописи и специални колекции към
Университета „Дюк“.
Никога не бих се измъкнал от джунглата без моя прекрасен и весел
водач Паоло Пинадже. Признателен съм и на индианците от племената
бакаири, калапало и куикуро, задето ме приеха в селищата си и ми
разказваха не само за Фосет, а и за своята богата история и култура.
За да получа знания за амазонската археология и география, черпих от
мъдростта на няколко учени: Елън Басо, Уилям Деневан, Кларк Ериксън,
Сузана Хехт, Едуардо Невес, Ана Рузвелт и Нийл Уайтхед – но те не носят
никаква отговорност за думите ми. Специални благодарности бих желал
да изкажа на Джеймс Питърсън, който бе убит в амазонската джунгла
малко след като разговаряхме – светът бе лишен от блестящ учен и
невероятно благороден човек. Излишно е да казвам, че тази книга щеше
да има много по-различен финал, ако не беше археологът Майкъл
Хекънбъргър, талантлив и безстрашен учен, който е сторил толкова
много да хвърли светлина върху древните цивилизации на Амазония.
Уилям Лоутър, Миша Уилямс и Ерме Лийл са извършили невероятно
мащабни проучвания за Фосет и търпеливо отговаряха на въпросите ми.
В Съединените щати няколко страхотни млади журналисти ми
помагаха на различни етапи в проучванията ми: сред тях са Уолтър
Алакрон, Дейвид Гура и Тод Нийл. В Бразилия Мариана Ферейра, Лена
Ферейра и Джулиана Лотман ми помогнаха за откриването на купища
документи, а в Англия Гита Данешу се нае да открие важен доклад. Нана
Асфур, Луиджи Софио и Маркос Стюрнагел извършиха първокласни
преводи; Ан Голдстайн разчете древен италиански текст. Анди Йънг ми
оказа неоценима помощ и с проверка на фактите, и с преводи от
португалски. Нанди Родриго направи спешни проучвания и полезни
редакторски предложения.
Нямам думи да благодаря достатъчно на Сузан Лий, забележителна
млада журналистка, която работеше като репортер и за сверяването на
факти относно този проект месеци наред. Тя въплъщава всички най-
добри качества на професията – страст, интелигентност и упоритост.
Много приятели ми се притекоха на помощ в редакторската работа по
книгата и ме тласнаха да прекося линията на финиша. Особено много
искам да изкажа признателност на Бъркхард Билджър, Джонатан Чейт,
Уорън Коен, Джонатан Кьон, Ейми Дейвидсън, Джефри Франк, Лорънс
Фридман, Тад Френд, Дейвид Грийнбърг, Рафи Качадуриян, Лариса
Макфаркухар, Катрин Марш, Стивън Меткаф, Иън Паркър, Ник
Помгартън, Алекс Рос, Маргарет Талбот и Джейсън Зенгерле.
Щастливец съм, че бях заобиколен от талантливите редактори в
„Нюйоркър“. Даниъл Залевски е един от най-умните и талантливи
редактори в издателския бизнес и с невероятно усърдие редактира
статията, появила се в списанието, а после ми даде безценни съвети за
книгата. Дороти Уикъндън, която взе ръкописа дори на почивката си,
даде своя принос за редактиране и освежаване на текста, с което го
подобри неизмеримо. Елизабет Пиърсън-Грифитс е от онези редактори,
които правят работата на всеки автор по-добра, и всяка страница
спечели от прекрасния ѝ усет към езика. Никога няма да мога да се
отблагодаря на Дейвид Ремник, който се съгласи да ме изпрати в
джунглата в издирване на Z и който, когато проектът започна да се
разраства и да обсебва живота ми, стори всичко възможно да ми
позволи да го довърша. Тази книга нямаше да я има без него.
Кати Робинс и Дейвид Халпърн от „Робинс Офис“ и Матю Снайдър от
САА са повече от прекрасни аген​ ти; те бяха мъдри съветници, борбени
съюзници и преди всичко – верни приятели. Искам да благодаря и на
всички останали в „Робинс Офис“, особено на Кейт Рицо.
 Едно най-хубавите неща в писането на тази книга беше възможността
да работя с изключителния екип в „Дъбълдей“. Уилям Томас беше
мечтата на всеки автор: проницателен и щателен редактор, а също така
неуморим работяга, който даде всичко от себе си за този проект. Стивън
Рубин насочваше тази книга от замисъла ѝ до самото ѝ публикуване с
невероятен дух и мъдрост. Целият екип на „Дъбълдей“ – включително
Бет Алегзандър, Мария Кареля, Мелиса Даначко, Тод Доути, Патриша
Флин, Джон Фонтана, Катрин Полок, Ингрид Стърнър и Кати Трейгър –
беше върховен.
В лицето на Джон и Нина Дарнтън имам не само прекрасни тъст и
тъща, но и първокласни редактори. Сестра ми Алисън с цялото ѝ
семейство и брат ми Едуард бяха непрестанен извор на насърчения.
Такава бе и майка ми Филис, мой невероятно ценен наставник през
годините. Баща ми Виктор не само ме подкрепяше по всякакъв начин,
но продължава да ми показва чудесата на живот, изпълнен с
приключения.
Надявам се един ден синът ми Закари и дъщеря ми Ела, която се роди
след пътешествието ми, да прочетат тази книга и да решат, че татко им
все пак не е чак такъв стар досадник. Накрая искам да благодаря на
съпругата си Кира, която отдаде на тази книга повече, отколкото мога да
опиша с думи и която винаги ще бъде всичко за мен. Тя, Закари и Ела
ми поднесоха възможно най-удовлетворяващото и изумително
пътешествие.
 Бележка за източниците
Въпреки огромната някогашна слава на Фосет много подробности от
живота му като тези за смъртта му са обгърнати от загадъчност. До
неотдавна семейството на Фосет не даваше гласност на многото му
документи, а съдържанието на дневниците и кореспонденцията на
негови колеги и сътрудници, като например на Рали Римъл, никога не е
публикувано.
В опит да извадя наяве фактите от живота на Фосет черпих изобилно
тъкмо от тези неиздавани материали. Те включват дневниците и
работните записки на Фосет; кореспонденцията с жена му и децата му,
както и кореспонденцията на най-близките му сътрудници и най-
отявлени съперници; дневници на хора от военната му част през
Първата световна война; последните писма на Римъл от експедицията
през 1925 година, предадени в ръцете на негова братовчедка. Самият
Фосет е пишел много и пространно и е оставил след себе си огромно
количество информация от първа ръка в научни и езотерични
списания; синът му Брайън също се оказа плодовит писател.
Извлякох огромна полза от пространните проучвания на други автори,
най-вече при пресъздаване на исторически периоди. Така например
щях да съм в пълно неведение без тритомната история на бразилските
индианци от Джон Хеминг и книгата му „В търсене на Елдорадо“.
„1491“ на Чарлс Ман, която бе публикувана малко след завръщането ми
от моето пътуване, ми послужи като прекрасен справочник за научните
открития от онова време, преобърнали наопаки предишните схващания
относно облика на двата континента Америка преди пристигането на
Христофор Колумб. Ползвах се от тези произведения и от други важни
библиографични източници.
Всичко, което в текста се появява в кавички, плюс разговорите в
джунглата между изчезнали изследователи, идва директно от дневник,
писмо или друг писмен документ. На няколко места установих дребни
несъответствия в цитатите между публикуваните варианти на писма,
които са били редактирани, в които случаи се позовавах на оригиналите.