ПРОЛОГ

Глава 1
ВЪРВИ, НАРОДЕ
ВЪЗРОДЕНИ
Глава 2
НАЙ — СТРАННИЯТ
ПОДАРЪК
Глава 3
ЗНАКЪТ НА БЪЛГАРИНА

Глава 4
ПИСМОТО ОТ ОСАМА
Глава 5
ПЕРГАМЕНТЪТ НА
БОГОМИЛИТЕ
Глава 6
АМЕРИКАНСКАТА
МЕЧТА

Глава 7
ПАМЕТТА НА ВОДАТА

Глава 8
ЧЕРВЕНИЯТ САЛОН
Глава 9
КОГАТО МУ ДОЙДЕ
ВРЕМЕТО

Глава 10
 ПОДЗЕМИЯТА НА АТОН
Глава 11
ЗАВЕТЪТ НА
АСТРОНОМА
Глава 12
ГНЕВЪТ НА ПАПАТА

Глава 13
ДНЕВНИКЪТ НА
ХРИСТОС
Глава 14
ПЛАН 2012

Глава 15
LOCAL EXCELLENCE.
Глава 16
ИЗВАЖДАНЕТО НА
СИМВОЛИТЕ

Глава 17
ПОКАНАТА ОТ
ПРЕЗИДЕНТА
Глава 18
СВЕЩЕНИЯТ ОЛТАР

Глава 19
ЗАВЕТЪТ НА КРЪВТА

Глава 20
 ПОЛЕТЪТ НА СОКОЛА

Глава 21
ЛУДОСТТА НА ЕДИН
НАРОД
Глава 22
ДЕНЯТ НА ИЗНЕНАДИТЕ

Глава 23
БЕЗЦЕННИЯТ СИМВОЛ

notes
1
2
 Димитър Недков е автор на
документални и художествени
книги,посветени на историята на
тайните общества. Участва във
възстановяването на ложите на
Свободните зидари в България.
Посветен в най-високата 33-та
степен на масонството. Член на
Международната академия на
илюминатите в Рим. Лектор по
темите за ролята на тайните
общества за възхода на
цивилизациите.
Автор на книгите "Масоните
се върнаха в България" (1998);
„Третото хилядолетие на
масонството” (2000); „Поученията
на масонството” (2005); „Светът на
масонството” (2008).

♦♦♦

"Знакът на българина” е
продължение на издадения от
„Стандарт” през 2009 г. бестселър
„Заплахата Дан Браун” - първия
роман на Димитър Недков.

Романът на Димитър Недков е

ценен с това, че реабилитира
масонството като светъл и
уравновесен свят, възхвалява
уважението към добродетелите и се
прекланя пред добротата. Влизаме в
нова ера - epaтa на знанueто.
Акад. Антон Дончев

Първият роман на Димитър

Недков - "Заплахата Дан Браун"
заслужава внимание, защото е
четивен, информативен и
провокативен за традициите на
българската литература. Но освен
това подсказва жената като ключ
към Великия план на Великия
архитект на Вселената.
Проф. Милена Кирова

Има общества, които

обединяват усилията да се отгледа
доброто, и Димитър Недков разказва
за тях.
Дончо Цончев

"...Няма нищо по-потайно,

което да не трябва да бъде
разкрито, и нищо скрито, което да
не трябва да бъде познато..."
Исус; Евангелие на Йоан

ОТ АВТОРА
Знакът на българина е онова
малко нещо, което по своето
значение представлява най-
съществената липса в
самочувствието на един народ.
 Има населения на Земята, които
заради малка дрънкулка повишават
стократно цената на националните
си идеали, България е третата в
света страна по количество
артефакти в земите си. Тоест - пази
една трета от паметта на
човечеството. Но вместо
национален капитал от това сме
направили така, че всички да ни
познават с шопската салата,
розовото масло, проститутките,
наркотрафикантите,
автоджамбазите и циганите
джебчии.
Защо?
Колко струва една добре
разказана история? Имаме ли
изобщо такава графа в бюджета
си? Главната сметка на една
държава зависи от това, колко се
харчи историята й. Преди половин
година "Заплахата Дан Браун"
предизвика интерес с поставянето
на няколко въпроса. Може ли
скандално известният американски
писател да разкрие каквато и да
било историческа тайна, ако не е
видял България и не е проучил
сериозно историята по земите ни?
Толкова ли е важна страната ни за
всемогъщите масони? Защо
богомилите са основоположници на
Реформацията? Каква е била
истинската роля на папа Йоан-Павел
II? Вярно ли е, че в Земенския
манастир е скрит Знакът на
българина? Какво пазят монасите в
Атон?
Имат ли отговор тези въпроси?
Всеки текст ражда своя
идеален читател. Асоциациите и
въпросите, които възникват в него,
зависят от това, доколко е
информиран по темата. Никога не е
чувал, че водата има памет - значи
написаното е фантасмагория! Чел е
обаче научни публикации, гледал е
документални филми - то май
наистина е възможно водата да
помни...
Романът не се нуждае от
доказателства. Литературата
работи с хипотези. Да се посоли
фантазията с истини, е обичайно
занимание на романистите. Най-
популярните и верни истории на
човечеството са разказани от
писатели, не от академични учени.
"Знакът на българина" е
продължение на "Заплахата Дан
Браун", защото тя не е преставала
да, съществува.
Обществата, които крият
тайни - продължават мисията си.

ПРИТЧА

Когато Господ сътворявал

Земята, посочвал на помощниците си
къде да слагат планини и долини,
реки и морета, плодородна почва и
пустини. Определял къде да има
вечни бури или суша, къде да се
редуват равномерно четирите
годишни времена. Какъв да е
балансът между полезни и опасни
животни. Какви растения да се
раждат, колко непроходими да са
джунглите. Гледал чертежите си
Творецът и се разпореждал... Но един
от строителите го прекъснал.
- Не си справедлив, Господи!
- Как смееш!!! - засегнал се
Всемогъщият.
Строителят забил пръст в
оформящото се земно кълбо - там,
където вече се намирали Балканите.
 -Тук слагаш всички благини на
природата. А навсякъде другаде
отнемаш по нещо, за да се мъчат
хората.
Замислил се Господ. Прав бил
помощникът му. Но искал обаче да
разваля Сътворението... И намерил
решение.
- Не се притеснявай - успокоил
праведника Великият Архитект на
света. - Ще изправя
несправедливостта... Такъв народ ще
им дам...
Извод: Катедрала можеш да
съградиш, но кой ще се моли в нея, е
Божия работа.
 ДОКУМЕНТ

Моята позиция по-скоро е, че

историческият процес на реформи,
който преживяваме в момента в
Източна и Централна Европа, не
само е насочен към нашите
западни ценности - свобода на
волята, демокрация, частна
инициатива, но и се осъществява
от самите хора. Точно това е
причината, поради която опитите
да се направлява развитието на
реформите "от горе" или да се
канализира, или да се ограничава
движението на хората не биха
съответствали на изискванията
на тази историческа епоха.
Разбира се, това е преценка, която
важи и за нас и нашите европейски
съседи. В такъв смисъл
разговорите в Малта не трябва да
изглеждат като среща на, най-
високо равнище на статуквото..."
писмо от Хелмут Кол до
Джордж Буш - старши
28 ноември 1989 г.
ПРОЛОГ

1 декември 1989 г.; Малта

морето срещу Ла Валета

♦♦♦

Островът не помнеше подобна

буря. Поне от няколко години.
Каменното тяло на това парче земя,
сравнявано през Втората световна
война със самолетоносач,
потреперваше при всеки удар на
разгневените вълни. Нападаха го
отвсякъде. С грохота им Господ
сякаш припомняше историята на
скалата в центъра на Средиземно
море. Тя бе като фар между Белия и
Черния континент. Пазеше
загадъчните мегалитни храмове на
богинята на плодородието,
отпечатъците на финикийци,
картагенци, римляни, византийци,
араби... Но най-вече спомена за
голямата обсада на турците през 1565
г.
За първия Сюлейман този камък
в морето бил като кокоши трън.
Искал го бързо, но му се наложило
бавно и болезнено да разбере, че това
не е възможно. Само шестстотин
тежковъоръжени рицари бранели
каменистия бряг срещу тридесетте
хиляди османлии, стоварени от
обкръжилите острова двеста галери.
Реки от кръв оцветили лазурната
вода. Виковете към Господ, наричан
по два различни начина, на два
различни езика, отеквали над
вълните. Никой не признавал думата
милост. На шестия месец кръстът
пречупил полумесеца. Над двадесет
хиляди чалми се търкулнали по
каменистия бряг. Продънените
галери отнесли останалите отвъд
хоризонта на изток. Дошъл редът на
строителите. Извисила се
катедралата "Сейнт Джон" с
единствената в нея икона на Павел
без Петър над саркофазите на
Великите магистри.
 ♦♦♦

Съветският пътнически лайнер

"Максим Горки" предвидливо се бе
отдалечил на безопасно от брега
разстояние. Над 20 000 -тонното бяло
чудовище едва успяваше да удържи
на озверялото море, загърбило
прозиращия в дъждовната пелена
силует на островната катедрала.
Огромните черни вълни напомняха
зъбите на водно чудовище, което се
опитва да погълне първо оградилите
лайнера военни кораби. Оръдията им
бяха със спуснати дула. Предстоящата
битка бе друга. На белия кораб бяха и
двете враждуващи страни.
Защо ли бреговете на точно това
бурно море бяха избрали за
необичайната си среща всемогъщият
в Запада нов американски президент
Джордж Х. У. Буш и
непредвидимият всевластен на Изток
генерален секретар Михаил
Горбачов?

♦♦♦

Президентът влезе в
просторната каюткомпания, където
като домакин го очакваше
генералния секретар. Набитият, но
добре сложен руснак уверено стоеше
леко разкрачен точно под масления
портрет на патрона на кораба. Подът
се люлееше ритмично, но Буш
прекрачи прага с толкова сигурна
крачка, сякаш умееше да ходи по
вода. Погледна портрета.
Съветниците го бяха подготвили
много добре. Отлично знаеше кой е
мустакатият с лулата. Много добре
разбираше и умишлено търсената за
случая символика. Максим Горки -
основоположникът на социалния
реализъм в руската литература.
Писателят, опълчил се на самия
Ленин. Мъжът, изправил идеите за
човешко достойнство и силата на
руския дух срещу утопиите на вожда
на революцията. Авторът на
култовата дори на Бродуей пиеса "На
дъното". “Какво ли ще оставим тези
дни на дъното под нас?" помисли си
президентът и протегна ръка към
Белязания.
Докоснатият от съдбата по
олисялото чело ръководител на най-
могъщата комунистическа партия в
света улови погледа на президента
към портрета и се усмихна
загадъчно. Не бързаше да подаде
ръката си. Психолозите в Кремъл го
бяха предупредили да не допуска с
новия американски лидер същата
грешка като с онзи холивудски
хитрец, предшественика му Рейгън.
Актьорът президент или
президентът актьор му прилагаше в
началото на всяка среща един и същи
изпитан номер. И в Женева, и в
Рейкявик, и във Вашингтон при
протоколното ръкостискане
калифорниецът Винаги обхващаше с
лявата си ръка десния лакът на
съветския лидер. Великият
комуникатор явно владееше
хилядолетната психотехника на
древните индийски брахмани.
Похватът водеше не само до сугестия,
но и до енергийно въздействие върху
човека. Внушавайки уж
доброжелателност, жестът
подчиняваше събеседника по
веригата дясна ръка - ляво полукълбо
на мозъка. Водеше до отстъпчивост и
склонност към лесно съгласяване.
Прилагащият тактиката пък се
сдобиваше с твърдост и устойчивост
в намеренията си. Точно тази
балансирана устойчивост и
непоколебима твърдост бе върнала
оптимизма на американците през
току-що изтеклото Рейгъново осмо
десетилетие на XX в. Горбачов
нямаше намерение да губи
последната си битка през това не
толкова благосклонно пред него и
страната му, дяволско според номера
си десетилетие.
- Понасяте ли вълнението,
господин президент? - подаде ръката
си руснакът, без да уточнява дали
има предвид вълнението от срещата
или от безпощадното море. Побърза
ловко да издърпа дланта си,
посочвайки удобното кресло срещу
него. Опитен политически играч,
лидерът на Америка светкавично
улови страха на Горбачов от
ръкостискане. Хитро пламъче
проблесна в очите му, пресмятайки
как да използва току-що
регистрираната слабост в своя полза.
- За последните десет години би
трябвало да сме се научили да
понасяме всичко, господин
генерален секретар - отговори в тон
американецът и разкопчавайки с
обигран жест сакото си, свойски се
отпусна в креслото, сякаш е у дома
си. Приличаха на тигри, които се
дебнат един друг, съзнавайки, че
който нападне пръв, ще падне
победен. Портретът от стената сякаш
се забавляваше. Мустаците на Горки
лукаво потрепваха.
В салона, изпълнен в тежък
махагон и снежнобели кожени
гарнитури, имаше само шест чифта
очи. По три от всяка страна. Тази
зона на кораба беше забранена за
всеки друг на борда, особено за
журналистите и любопитните им
обективи. Преводач, съветник и,
разбира се, лидер на изправилите се
вече 45 години една срещу друга
световни сили стояха лице в лице.
Смразяващата влага на студената
война бе просмукала всичко между
двата свята. Не беше останало почти
нищо сгряващо ледената епоха на
човешките взаимоотношения между
двете земни полукълба.
Едва неколцина посветени
знаеха истината за тази историческа
среща на върха на политическия
айсберг в разлюляното от вълните на
безкрайни войни и кратки примирия
световно море. От няколко месеца
Европа се тресеше. Съветската
империя пък не беше преставала да
се люлее още от онези знаменити
десет дни на 1917-а, които според
един известен писател разтърсиха
целия свят. През годините светът
малко се бе успокоил, но Руската
мечка още се гърчеше.
Притихнал в мразовитото
декемврийско утро на 1989 г., светът
си мислеше благодарение на
припряната журналистика, че край
бреговете на Малта се говори за
студена война, разоръжаване, нежни
революции, падане на Берлинската
стена... Нищо подобно.
- Господин президент, мисля, че
нашите екипи ще се справят
блестящо с договореностите ни -
започна като домакин руснакът,
отпивайки бавно от водата пред себе
си. Беше се разпоредил пред двамата
преговарящи и екипа им да има само
по чаша вода. Абсолютно нищо
друго.
- Убеден съм, господин
генерален секретар, че те вече са
готови с формалностите - отговори
американецът и посегна към
изящния кристал. Разклати едва
забележимо чашата и присви
изпитателно очи. "Какво си е наумил
Белязания?" Мисълта, че Горбачов
иска да му създаде усещане за
несигурност, правейки тази тъй
важна среща на поклащащия се с
ритъма на гневното море лайнер, го
развесели. В такава атмосфера един
скоч би се отразил добре и на
двамата, но... на масата имаше само
вода. "Дали не е заради онази негова
алкохолна реформа", каза си Буш и
отпи. Странно, свежестта й му
подейства по-ободряващо от скоч...
- След края на тази наша първа
среща ще ни запознаят с
официалните ни изявления. По-
добре да приключим протоколната
част днес, за да можем в следващите
си разговори да се концентрираме
върху по-важния въпрос - продължи
Горбачов и задържа погледа си върху
чашата с водата.
Всичко за историческата среща
беше предварително уговорено - до
последния публичен детайл. Защо са
се събрали, какво са обсъдили, защо
срещата е неофициална, защо не
подписват никакви споразумения,
както и Всякакви други подробности,
нужни да задоволят апетита на
журналистите. Светът се нуждаеше
от поредната доза утопия. Тя бе
необходима като скъп наркотик за
износената кръвоносна система на
народите по Земята.
На долната палуба под краката
им около тридесетина спецове от
различни области филтрираха като в
лаборатория пропорциите на
бъдещото разделение в сферите на
влияние - поне до първата половина
на предстоящия нов век. Паралелно с
тях PR специалистите шифрираха
посланията, предназначени за
масовото съзнание. Блазнеха се от
определението "От Ялта до
Малта!". Хората обичайно си
представяха подобен род срещи като
рязане на световната карта с две
големи ножици.
„По-важният Въпрос"...
- Нашият говорител ще заяви, че
сме погребали студената война на
дъното на Средиземно море - посочи
с пръст към пода руснакът.
- А нашият ще допълни "От Ялта
до Малта" - продължи американецът.
Леката дипломатична усмивка не бе
помръднала от лицето му. Но
погледът бе посивял, а гласът - някак
изстинал. - Всичко това бе
предварително уговорено, господин
генерален секретар. Остана да
уточним въпросите окото правата на
човека на Изток и неговата свобода...
Във въздуха се усети леко
напрежение. Съветниците на двамата
лидери размениха тревожни погледи,
сякаш се питаха: "Сбъркахме ли
някъде?"
 Горбачов замълча. Бавно отпи от
кристалната чаша. И продължи:
- Нека всички си мислят, че за
пореден път прекрояваме световната
карта. Понеже срещата наистина е
неофициална, предлагам ви да
помислим върху нещо много по —
важно.
"По-важният въпрос"...
Белязания определено беше
намислил нещо.
- Нима има нещо по — важно от
човека и неговата свобода да прави
избор?! - каза президентът и
поглеждайки портрета на Горки,
добави с едва доловима ирония в
гласа. - Най-голямото доказателство
за това сте вие, господин генерален
секретар.
Изненадата беше пълна.

♦♦♦

- Водата е памет, господин

президент.
Американецът едва не се задави.
За части от секундата му се стори, че
корабът рязко се накланя и може да
не се изправи. Но се овладя. Стрелна
руския преводач с надеждата, че
блестящо говорещият английски
московчанин не е разбрал лидера си.
След това впери поглед в съветника
на Горбачов. Нищо. Този беше по —
хладен и от руска стомана. Обърна се
към своите хора. Личният му
преводач бе забил поглед в
записките, които водеше в
качеството си и на стенограф.
Съветникът му по съветските
въпроси гледаше с отворена уста
руснака.
- The water is memory, mister
president! - повтори c лека усмивка
Белязания, за да разсее всякакво
съмнение за грешка в превода.
Президентът изтръпна.
Анализаторите в Белия дом го бяха
предупредили, че макар да разбира
английски, за Горбачов бе въпрос на
чест да говори само на руски.
- Мисля, че не ви казвам нищо
ново, уважаеми господин президент?
- продължи на руски генералният
секретар.
Буш рязко се изправи,
нарушавайки протокола на подобни
срещи. Направи няколко крачки до
илюминатора на десния борд. Пред
погледа му се ширна необятната шир
на разлюляното от най-малко пет-
шест бала вълнение Средиземно
море. Вода, вода и само вода...
Не е възможно!!! - възпламени се
гневът му. Стисна устни... Водата е
памет!!!...Значи руснаците знаят
всичко! - защо ли беше престанал да
се изненадва четиридесет и първият
президент на Съединените
американски щати.
Пазената в най-строга
секретност, по-голяма от проекта за
атомна бомба, американска
изследователска програма явно бе
отворена книга за руснаците.
- Тя, водата, съхранява
отговорите на всички въпроси, които
вълнуват човечеството - посочи с
късите си пръсти разлюляната шир
руският лидер.
- Може би затова е толкова
сърдита точно днес - замислено
продължи мисълта му американецът
и нарушавайки отново вековните
дипломатически правила, рязко
подаде ръката си. Горбачов се
стресна, но я пое. Този път не
внимаваше за ръкостискането. Не
беше необходимо. Никой не го
заклещи в хватката на индийските
брахмани.
- Да прекъснем за час, скъпи
приятелю - предложи Буш.
Сега Белязания издаде
изненадата си. Не от предложението,
а от обръщението.
- Разбира се! Неслучайно водата
се споменава още във второто
изречение на Библията - каза
генералният секретар и побърза да се
насочи към своя изход от бялата
каюткомпания. В нея останаха само
президентът, хората му и...
продължаващият лукаво да се
усмихва от стената Максим Горки.

♦♦♦
 Повече от тридесет години и
двете държави поотделно влагаха
огромни средства в един и същи
проект "Водата е памет". В
експериментите загинаха много хора.
Най-строго пазената тайна помежду
им. Идеята им дойде, когато откриха
тежката вода и сътвориха
водородната бомба. Но и това беше
проект за унищожаване на живота.
Вече усещаха, че им трябва план за
неговото спасение.
Всяка една от страните знаеше,
че другата работи по въпроса, но си
мислеше, че нейните опити са далеч
по-напреднали. Този проект бе
генералният. Включваше всички
останали. Най-вече космическата
надпревара. Не разработката на
ядрените ракети вълнуваше
ръководствата на двете империи!
Само изтребването беше рутинна
дейност. Оцеляването бе голямата
загадка. Космосът и телескопите,
които го наблюдават от Земята. Това
гълташе парите на света.
Темата за Водата засягаше
бъдещето на човечеството.
Първоначално и на двете империи
им изглеждаше като фантастична
хипотеза - водата има памет! Водата!
Единственият по рода си уникален
компютър, управляващ биологичната
програма на твореца. Защо ли само
водата се намираше едновременно в
три агрегатни състояния - течно,
твърдо и газообразно?
Постепенно учените от двете
страни на желязната завеса разбраха,
че хората замърсяват водата духовно
и след това тя им го връща. Защото
най — силно влияние върху нея
оказват чувствата - любов и омраза,
радост и тъга, благородство и завист,
смирение и агресия... Те се пренасят
от водата и влияят на планетата.
Двете империи научиха, че
запомняйки информация, тази
благодат водата запазва химическия
си състав, но приема други свойства.
Те могат да убиват или да спасяват
живот. Зависи кой какво си е
помислил за водата.
Водата - Божият инструмент!
Няма вода - няма ДНК спирала,
откриха учените и раздадоха картите
за новата игра - разрешаването на
загадката Творец - човек -Космос.
Водата - колективният разум на
човечеството.

♦♦♦

За два дни президентът и

генералният секретар се срещнаха
още няколко пъти. Свидетели бяха
само преводачите им. Разговорите им
останаха тайна дори за по-голямата
част от екипите им. Говориха даже в
сауната. Все едно бяха в някоя от
секретните лаборатории -
нажежените камъни превръщаха
водата в пара, а ледът в чашите им я
правеше живително разхлаждаща.
Разбраха се. Но светът в никакъв
случай не биваше да узнава, че
обединяват умовете и парите си по
глобалния проект "Водата е памет".
Още от древни времена човечеството
беше доказало, че използва научните
открития първо за собственото си
унищожение.
Определиха крайния срок -
началото на 2012 година.
На официалната
пресконференция обявиха:
"Погребахме Студената война на
дъното на Средиземно море!" Светът
ръкопляскаше. Но никой не се
досещаше, че това се оказа възможно
благодарение колективния разум на
човечеството.

♦♦♦

Когато се разделяха,
президентът фамилиарно прегърна
генералния секретар през рамо и го
отдалечи и от двете свити.
- Пропуснах да Ви кажа нещо
много важно, приятелю! Искаме ли
да успеем във всичко, за което се
договорихме, има едно незначително
условие. Ако наистина ще строим
нов свят, няма как да минем без
Свободното
 Зидарство.
Генералният секретар го разбра.
Въпреки че преводачът остана на 5
крачки встрани. За разлика от
предшествениците си Горбачов
четеше историята, преди да я прави.
Глава 1
ВЪРВИ, НАРОДЕ
ВЪЗРОДЕНИ

1 май 2005 г.; София

хотел "Кемпински", ресторант
„Панорама”

♦♦♦

Американеца пристигна в
София в първия ден на май 2005 г.
Май. Най-хубавият месец по тези
земи.
Когато планираше операцията,
централата на ЦРУ специално
отчето, че в тази малка балканска
страна през май започваха безкрайни
празници. Първо, с пълно
бездействие хората отбелязваха
международния ден на труда. След
това на пищни трапези почитаха
един от големите християнски
мъченици св. Георги. В средата на
месеца, по стария религиозен стил,
въздигаха двамата братя, създали
славянската азбука, светите Кирил и
Методий. За финал на тържествата
на 24-ия ден от месеца държавният
им глава даваше пищен прием за
елита във връзка с празника на
културата и писмеността. Към всичко
това се прибавяха и двуседмичните
така наречени абитуриентски балове
на завършващите средното си
образование младежи.
"Доста странна традиция" -
помисли си Американеца, докато
прелистваше документите за мисията
си в колата по пътя към тузарския
хотел "Кемпински", където щеше да
се настани. Беше виждал тези
тийнейджърски балове - преди
година, когато пак бе в България през
май. Поколения родители бяха
насаждали разбирането, че тъкмо в
тази крехка възраст децата им
прекрачват прага на живота.
Причудливо пищни бални рокли,
неестествени за младите момичета
тежки дамски прически,
венецианска палитра от гримове,
аладиновски арсенал от злато, сребро
и диаманти, гарнирани с окачени
като на метла строги мъжки костюми
върху неукрепнали тела. Напъпилият
цвят на нацията се изсипваше по
булевардите върху суперлуксозни
коли, чиято обща стойност можеше
да се равни на парите за пенсии в
бедната балканска страна.
Дивият рев на двигателите
разтреперваше асфалта. Пътните
полицаи се потулваха. Канонадата
клаксони, крясъци, конфети и
пукащи се балони принуждаваше
всички да застинат в едноминутно
мълчание. Парад на суетата - на
родителите, децата не знаеха за какво
става въпрос.
 ♦♦♦

Намери я веднага. Отговаряше

точно на описанието, което Архонта
му даде в кафенето на
Европарламента. Спази препоръката
да я покани на вечеря на Панорамата
на петзвездния "Кемпински".
- Как да ви наричам? - попита
директно дамата с респектиращо
изискан вид. Нямаше нищо общо с
приетите представи за жени,
предлагащи услуги, подобни на
нейните. Говореше перфектен
английски език, при това с
американски акцент.
- Американеца - лаконично
отвърна мъжът, измервайки я с
поглед на колекционер. - Просто
Американеца!
- Като Бонд, просто Джеймс
Бонд, така ли - усмихна се
красавицата, леко присвивайки очи,
докато сервитьорът наместваше
стола й. Едва забележимата
насмешлива нотка в гласа ѝ го жегна.
В централата често го наричаха
американския 007, но нещо в начина,
по който тази жена изрече закачката,
го накара да изпита смущение.
- Предполагам какво ви е
разказал Архонта за мен, но...
- Архонта е почтен мъж -
прекъсна я типичният
северноамериканец от бостънското
крайбрежие. - Убедил съм се, че
разбира от истински дами - повдигна
чашата с бърбъна, който поръча за
аперитив, докато чакаше обичайното
десетминутно закъснение за подобен
род срещи с подобен род
препоръчвани жени. Тя посегна към
бялото си вино и отвърна с
подобаващ жест.
- В такъв случай вие можете да
ме наричате Библиотекарката - каза
професионалната компаньонка,
избягвайки по-нататъшен разговор за
нейния добър, самоиздигнал се по
върховете на европейската политика
приятел. Архонта наистина беше
един от малкото хора, на които
можеше да разчита, не сутеньор.
След като я беше препоръчал, значи...
играта бе съвсем друга.
Клиентът схвана моментално
иронията. Явно красавицата не беше
за подценяване. Нито външно, нито
вътрешно. Нямаше нищо общо дори с
най — обиграните жрици на древния
занаят. Загледа разсеяно менюто и
плъзна професионалния си поглед по
нея.
Определено бе около първата
половина на тридесетте. Най-
хубавата за жената зрялост. Ръст по-
скоро висок, отколкото нуждаещ от
уморителния 12-сантиметров ток,
крехко тяло, съвършен бюст. Дори
най -внимателното вглеждане не би
открило намеса на пластичната
хирургия. Нито една бръчка по леко
матовата кожа с едва забележим
златист мъх по скромно оголените
части. Лешникова, гъста и силно
начупена коса - от онези, които биха
се справили и седмица без фризьор,
ако се наложи. Устни, подсказващи
възможността да разкажат вълшебна
приказка без нито един звук. А
очите... Живи, умни и дълбоки.
Прекалено дълбоки. "Очи, до които
не те е страх да се събудиш",
помисли си Американеца. Даде си
сметка, че за да разбере марката на
елегантната й малка черна рокля,
трябва е вещ в най-висшата мода за
жени от високите етажи на
обществото. Бижутата й бяха
дискретни и подбрани с много вкус.
Ако не знаеше с какво се занимава,
би казал, че е от онези жени, до
които мъжете не смеят да се
доближат, за да не бъдат отблъснати.
“Библиотекарката... хм!
Интересно” - отбеляза ценителят на
женска хубост петдесетгодишен
американец. От години работеше на
Балканите, познаваше отлично
България, говореше перфектен
български, но дори не подозираше, че
съществува подобно нещо. Може би,
защото отскоро познаваше Архонта.
- Библиотекарката? - пое играта
специалният, агент на ЦРУ - значи
сме колеги, мадам. Аз представлявам
най-старата библиотечна компания в
Америка, филаделфийската. Ние
събираме книги от цял свят. Затова
ми е любопитно да узная кои са най-
ценните колекции във вашата лична
библиотека.
Младата жена усети
присмехулния блясък на бисерната
му усмивка. Не попадаше за първи
път па подобен тип самоуверени
мъже. Четеше мислите му като
отворена книга. Затова вместо да се
подразни, го погледна право в очите,
усмихна се омагьосващо и каза с
вълшебния си глас:
- В моята библиотека, господин
Американецо, пазим вярата, че няма
бъдеще без миналото. За да
погледнем напред, трябва да се
върнем назад. В моята библиотека не
събираме книги, а ги четем...
Американеца припряно затвори
менюто. Някакъв странен импулс му
каза да промени плановете си за
вечерта с тази жена.
Лично двамата съдържатели на
емблематичния столичен ресторант
се бяха заели с обслужването на
двойката. Спазваха обичайната
практика. Много добре знаеха коя е
дамата, през деня пък бяха
предупредени от посолството па
САЩ кой е господинът, предпочитащ
да го наричат Американеца. Бяха ги
сложили на маса, записите от
разговори на която прибираше
отговарящият за подобни
мероприятия задокеански морски
пехотинец.
Компаньонката му беше
деликатно ограничена в избора на
вечеря. Той пък по принцип ядеше
малко.
Когато вдигна първата
наздравица за запознанството им и
чу коментара й, окончателно реши,
че срещу него не стои жена за една
нощ. В никакъв случай! - зарече се
той.
Дълго обсъждаха съхраняването
на познанието и кой народ как пази
миналото си. По средата на вечерта
той й призна, че говори много добре
български, но тя настоя да продължат
на родния му език. Разговорът му
донесе отдавна неизпитвана духовна
наслада. С удоволствие поигра една
от любимите си игри, до които
прибягваше, когато много рядко
нежният пол го канеше на
интелектуален дуел. Не можа да я
хване неподготвена в нито една
област. Невероятно...

♦♦♦

Останаха последни. Уморената

цигулка им изсвири един чардаш. Но
Американеца не искаше тази вечер
да свършва. Чувстваше се като по
време на някоя от доста редките си
ваканции. Странният занаят не му
позволяваше нормален живот.
Напуснаха го няколко възможности
за истинска любов. Никога не знаеше
в коя точка на света ще го захвърли
работата и за колко време. Когато
можеше да си почине, отиваше на
екзотично пътешествие. Но
Балканите не бяха нито екзотична
дестинация, нито пък в тази малка
страна го очакваше почивка. Като се
замислеше, България беше най-
трудното място за мисията, която го
очакваше.
Запали втора за вечерта пура и
се вгледа в чудото пред себе си.
През цялата вечер се опитваше
да научи нещо по-специфично за
страната, в която не се чувстваше
комфортно. Интересуваше го
мнението ѝ за определени популярни
българи. Но тя умело отбягваше
категорични квалификации за
каквото и да е било или за когото и
да е било от местните играчи. Хем
казваше нещо, хем не можеше да се
разбере, че това е личното й мнение.
Не беше изненадана от нито един
въпрос.
- Отседнал съм в този хотел.
Лоби барът за мен е приличен. Да
продължим с още едно питие - сложи
точка на вечерята Американеца,
прибирайки запалката си от масата.
- Практиката ми е аз да ви
поканя на едно питие? - побърза да
уточни регламента, за който
необичайно в подобни ситуации и
двамата не бяха споменали досега.
Той я погледна, припомняйки си
промененото в началото на вечерта
решение. Не му се искаше тази вечер
да завършва рутинно както за
неговите желания, така и за нейните
професионални задължения.
Допадаше му начинът, по който
разговаряха - смислено и
ненатоварващо.
Времето за съгласие беше
кратко.
- За мен ще бъде удоволствие! -
стана пръв от масата той.

♦♦♦
 Шофьорът на лимузината ѝ
караше бавно през идеално
осветения център на балканската
столица. През целия път
Американеца наблюдаваше
съвършеното създание до себе си и се
чудеше защо жена с такава класа има
този занаят. "Странна държава", каза
си за кой ли път агентът на ЦРУ.
Спряха пред величествена
сграда със солиден, силно осветен
паметник. На двама монаси,
държащи между себе си свитък.
Цялата алея пред тях представляваше
огромна цветна леха. Американеца
онемя. Отлично познаваше сградата.
Националната библиотека на
българите. Не разбираше. Виждаше
как елегантната му спътница се
отправя точно към входа, над който в
яркочервено се натрапваше
стряскащото - CASINO.
- Но... но това е Националната
библиотека на българите - заекна
Американеца, докато изкачваха
стълбите, - какво ще правим тук?
- Нали ви казах, Американецо,
аз съм Библиотекарката - простичко
отговори красавицата.
"Май прекалих с бърбъна" -
тръсна глава Американеца. Погледна
още веднъж надписа на входа и каза:
- Не играя хазарт
- Тук се играят други игри -
усмихна му се дамата и го хвана по
доста особен начин за ръката.
 Шокиран, Американеца успя да
се съсредоточи едва когато усети, че
крачи по дебели персийски килими
на доста интимно осветени дълги
коридори с поне четириметрови
стени. От националната библиотека
нямаше помен, никъде не се
долавяше и характерният за казината
шум.
- Къде е библиотеката? - чу се да
казва Американеца, докато влизаха в
огромен будоар, за чиито размери не
би могла да си мечтае дори Мария-
Антоанета. Зяпна от изненада.
- Къде е библиотеката? - повтори
гостът.
- Какво е питието ви в този час,
Американецо? - попита красавицата,
сякаш не чула въпроса му. Лекото ѝ
манто се изсипа на пода.
- Същото - пророни гостът. Беше
пил доста, но това нямаше значение.
Носеше много. Никой никога не го бе
виждал пиян. А и сега повече от
всякога имаше нужда от още един
бърбън, за да осмисли видяното.
Дамата вече беше вдигнала
слушалката на телефона.
- Не ми отговорихте, мадам... -
не се стърпя гостът, но вратата на
банята беше вече хлопнала.
Неговият бърбън и нейният чай
донесе мъж с униформа на пиколо от
петзвезден хотел на крайбрежието на
Кан. Остави ги на масичката между
канапето и креслото до огромната
спалня, взе разсипалото се манто и
излезе, без да го удостои с поглед.
- Къде е библиотеката? - попита
за пореден път гостът, когато младата
жена се появи в мек халат и с
елегантен жест му посочи удобното
канапе. Погледна го право в очите и
разбра, че вечерта няма да продължи
по обичайния за будоара й сценарий.
Беше го усетила още в ресторанта.
Отпусна се на креслото срещу него,
наля си чай и му предложи лед за
питието.
- Преместиха я - каза
Библиотекарката.
- Защо?
- По-късно ще ви разкажа,
Американецо. Не сте за пръв път в
България. Кажете ми честно, какво
знаете за страната ни! - ловко
отклони въпроса с въпрос
домакинята, подвивайки изящните си
крака под тялото.
Нещо в душата на Американеца
бе превключило още в ресторанта на
отдавна изоставена от него струна.
Не искаше да си дава сметка какво
би му струвало това. Отпусна се в
канапето. Говори дълго. Разказа за
себе си като експерт на
Библиотечната компания. Досега
нямаше човек, който да знае какво се
крие в душата му. "Точно на
Балканите ли трябваше да се случи? -
ядоса се вътрешно той. Преглътна
това усещане и продължи да говори.
Тя слушаше, вече подложила и двете
си ръце под изящната глава. Усещаше
някакво отдавна забравено чувство.
Улови се дори, че потъва в мечти.
Той не спираше, дори не докосваше
бърбъна си. Пурата му също остана
незапалена. Явно обичаше да
жестикулира, когато разказва
впечатленията си от една страна.
Тази нощ будоарът не загаси
светлините си. Въпреки платената
цена.

♦♦♦

Събуди ги звън на камбани. И

двамата бяха заспали на местата си.
Американеца пръв отвори очи и я
видя усмихваща се в съня си. Тя
усети погледа му и отвори очи,
премигвайки в такт на мелодията
отвън. Американеца не беше чувал
подобна комбинация от метално
отлени звуци. Нещо величествено
галеше слуха. Някой като че ли
искаше да му каже, че животът е
нещо повече от добра вечеря и хубава
жена. Затвърди усещането си, че е
постъпил правилно, като не я
докосна снощи. Хармонията го
изпълваше.
- Това са камбаните на руската
църква. Наблизо е - каза му гласът й,
който сутрин явно ставаше още по-
мек. Гледаше го с изпитателен поглед
право в очите. Нямаше и следа от
вечерния грим. Това я правеше още
по — привлекателна.
- Къде сме? - попита той, решил,
че решаването на ребуса тепърва
започва.
Тя се изправи. Отметна
лешниковата си грива с навярно
добре заучен жест и натисна някакво
копче на масичката до лампиона.
Завесите се разтвориха. Освен
камбанния звън нахлу и светлината.
- Още ли държите да знаете,
господин Американецо? - спомни си
тя, че до неусетното им заспиване
призори той не зададе повече
въпроса къде е библиотеката.
- Да.
 - Това е националната
библиотека. Продадоха я, за да
закърпят бюджета.
Нещо го преряза като с нож през
гърдите. Спомни си майка си.
Старата библиотекарка на
филаделфийското книгохранилище.
Когато се прибираше късно вечер, тя
влизаше първо в неговата стая. "Бях
при бъдещето!" -оправдаваше се най
— важното същество в живота му.
Дрехите ѝ ухаеха на стара хартия.
Тогава не можеше да разбере какво
означава точно мирисът на стара
хартия да е бъдещето.
- Как така са продали
националната библиотека? -
недоумява чужденецът. - А книгите?
 - Някои са тук, други ги
преместиха...
- Как е възможно да продадат
библиотеката?
- Търсенето на този отговор е
единствената причина, поради която
вдигам телефона, казвам цената си и
прекарвам вечерите и нощите с
такива като тебе.
- Не разбирам - опитваше да
преглътне все още изненадата той.
- Всъщност знаеш ли - тя се
замисли, но реши да се доизкаже. -
Имам усещането, че ти нямаш нищо
общо с досегашните ми клиенти!
Слушах те снощи какво мислиш за
моята страна. Благодаря ти! Но искам
да ти кажа, че нямаш представа къде
си попаднал! Защо я продадоха ли?
Много просто! Трябваха им пари. Тук
всичко се продава.
Американеца оправи
вратовръзката си. Не знаеше как да
реагира. Достатъчно объркан беше.
- Аз наистина... трябва да
тръгвам.
- Архонта е пропуснал да ти
каже най — важното за мен. Това
наистина ме кара да го смятам за
един от истинските мъже, които е
раждала тази земя! А сега... сбогом!
Нещо много тъжно обаче
премина в дълбочината на очите ѝ.
Той го усети. Отвори уста, но...
Гласът на това сбогом беше потънал
безвъзвратно към банята. Усещаше,
че е попаднал в съвършено непозната
ситуация. Знанията му за тази страна
внезапно се оказаха безполезни.
Разбра, че играта тук няма нищо
общо с игрите, на които го бяха
учили благодарение парите на
щедрия американски данъкоплатец.
Взе сакото си и излезе. Някакъв
необуздан гняв се надигаше в него.
Трябваше моментално да
напусне тази сграда.
Глава 2
НАЙ — СТРАННИЯТ
ПОДАРЪК
3 октомври 1990 г.; Русия
Санкт Петербург,
брегът на река Нева

♦♦♦

Последната сцена от съня си,

която запомни, бе насоченият срещу
него пистолет. Или ще започнеш
доктората си с цитат от последния
конгрес на КПСС, или ще се събудиш
на оня свят - крещеше срещу него
старият професор по история на
марксизма. Оръжието, останало
навярно от някой червеноармеец в
рода му, трепереше в
седемдесетгодишната ръка.
Илюмината скочи от леглото.
Дългите години, прекарани в
казармите на военните училища, го
бяха лишили от удоволствието на
сутрешното излежаване. Дръпна
завесите и започна сутрешната си
гимнастика... на ума. Срещу него
стоеше закотвен за вечни времена
крайцерът "Аврора". Напомняше
революцията - тълпи, кръв, терор,
власт на войнстващата
посредственост. Вляво от кораба,
произвел историческия залп през
1917 г., се извисяваше
Петропавловската крепост. Тя пък
символизираше градежа - строежа на
една империя, възход, борба, войни
за утвърждаване на съзидателното
начало. Под краката му, надолу към
Финския залив течеше Нева. Ако
отвореше прозореца и се наведеше,
щеше да види отражението на
Зимния дворец във водата. История.
Векове история, продължаваща да
определя бъдещето на света.
Днес навършваше тридесет
години. Казват, че от тази възраст
човек започвал да пише собствената
си история. Преставал да се вълнува
от подаръците, които ще получава, и
започвал да се замисля върху
подаръците, които сам би следвало
да поднася.
Влезе в банята с усещането, че
само водата може да го подготви за
вълнуващото преживяване, което го
очакваше вечерта. Дотогава нямаше
намерение да излиза. Имаше право
на избор, поне този ден - нали бе
рожденик.

♦♦♦

Фаровете на колата му осветиха

голямата тъмнозелена порта на
крайградската дача на професора по
история на религиите, който преди
седмица определи точната дата на
събитието. Дали нарочно беше
избрал рождения му ден? Изобщо
нямаше представа какво го очаква в
тази отдалечена на тридесетина
километра от големия град гора,
опираща брега на Финския залив.
Още толкова път и щеше да е в
самата Финландия.
Отвориха портата, помолиха го
да слезе от колата - щели да се
погрижат за нея. По това време на
годината в тези земи вече влизаше
зимата. Съжали, че не взе връхна
дреха. Черният костюм, бялата риза и
черната вратовръзка само
провокираха вечерния леден бриз.
Черните му официални обувки от
фина кожа трябваше да прегазят поне
стометровата пътеката до входа на
вилата. Огромно куче лежеше пред
силно осветената врата.
Справи се и със студа, и с леката
кал. Не тежеше кой знае колко за
почти двуметровия си ръст.
- Заповядайте! - посрещна го
доста възрастен непознат, облечен
също като него, и тихомълком го
поведе към вратата в дъното на доста
просторното за една вила
преддверие. - Ще изчакате тук - каза
посрещачът и го остави сам в твърде
тясната стаичка.
Огледа се, доколкото
позволяваше светлината от една-
единствена свещ на малката маса до
стената. Побиха го тръпки.
Помещението приличаше повече на
килер, нямаше прозорец.
Единственото място, до което
можеше да се приближи, бе масата,
откъдето идваше светлината.
Дебелата свещ хвърляше
продълговати сенки върху купчина
листове, затиснати с... череп.
Човешки череп.
В този момент вратата се
отвори. Влезе още по-възрастна
жена. Стори му се, че я беше срещал
из коридорите на Петербургския
университет. А дали не я беше
виждал и в кабинета на стария си
професор? Кой знае, светлината не
стигаше достатъчно до лицето на
облечената в дълга черна рокля
достолепна дама.
 - Млади човече, прочетете
внимателно листовете на масата.
След това съблечете сакото си и
махнете вратовръзката. Внимателно
превържете очите си с това -
церемониално пусна тя на пода нещо
подобно на черен шал - и изчакайте
прав.
Обърна се и излезе.
Прав! Сякаш в килията имаше
стол! Наведе се и взе превръзката.
Материята му подсказа, че
тъмнината ще стане многократно по-
гъста. Приближи се до масата и хвана
ситно изписаните с калиграфски
почерк листове. Хартията беше
особена. Не бе виждал такава.
Определено бе стара. И плътна, леко
пожълтяла. Когато вдигна първия къс
пред очите си, видя на отблясъка от
пламъка странни символи, вплетени
като водни знаци в нея. Зачете се:
Светът, в който живеем, е
достигнал критичната точка на
морален, политически и социален
упадък, заплашващ физическото
оцеляване и духовното развитие на
човечеството.
За първи път в хилядолетната
си история човекът е изправен пред
криза, която връхлита, всичко,
свързан с неговия живот. Светът,
който съществува от векове, е
разтърсен и човекът се сблъсква с
невероятни предизвикателства,
които го карат да се чувства удивен
и объркан. Тези предизвикателства са
породени от науката, икономиката,
политиката и религията.
От античните времена науката
е била двигател за развитието на
човешките общества. Стъпка по
стъпка тя е давала на човека знания
и контрол над природата и
Вселената. Днес обаче науката
става източник на радикални
промени, които разрушиха
спокойствието на човешкия вид и
дадоха началото на парадокси и
противоречия.
Противоречията ще стават
още повече когато обект на интерес
е самият човек. Биомедицинските
науки вече са способни да, създават
същества които очевидно са човеци,
но всъщност не притежават, нищо
човешко. Това поражда неразрешими
морални, религиозни, политически,
правни и социални проблеми.
Човекът става все по-неориентиран
и загубва своя път в нарастващия
мрак.
Тръсна глава. Цялата истина за
човека, събрана в няколко къса
пожълтяла хартия. Имаше усещането,
че самият Велик архитект му говори.
Продължи да чете...
Заедно с прогреса на науката и
технологиите икономиката
радикално преобразува апатичния
свят. Глобализацията го
трансформира в единен пазар,
създавайки противоречия и
парадокси. Като последствие
глобализацията произвежда кризи и
постоянно разширява пропастта
между бедните и богатите. Отново
човекът е дезориентиран и ходи
слепешката в тъмното.
Великите религии бяха
разтърсени из основи от научния
прогрес и глобализацията.
Биомедицинските науки, откривайки
произхода на живота и начина за
въздействие върху него,
демонстрираха несъществеността
на
Господ, Създателя, и така
породиха крайни форми на
материализъм.
 Науката все още бива
противопоставяна на вярата,
еволюцията на Сътворението.
Позицията, че Господ е мъртъв, вече
не се заема само от философи.
Казват го и учените. Освен това
религиите, особено християнството,
са принудени да се обявяват срещу
научни постижения като
изкуственото зачеване и аборта,
защото те противоречат на
теологичните им, доктрини.
Науката, безразлична към всичко,
продължава своето изследване на
човешкия вид напълно неутрално,
докато религиите са Задължени да
защитават своите принципи и
етични норми, основавайки се
единствено на вярата.
В миналото всяка религия е
упражнявала суверенитет и влияние
върху определени части от света и
никакви непоправими конфликти не
са назрявали между отделните
религии. Така християнството е било
религията, доминираща на Запад, а
ислямът - на Изток. Но
глобализацията доведе до движение
на хора, които носят различни
представи за света и живота под
влиянието на своята религия.
Тези различни представи
неизбежно породиха конфликт
помежду си. Той беше изострен от
mepоpи3мa като средство 3а борба
срещу сблъсъка на цивилизациите,
стремящи се към суверенната власт.
Човечеството е дезориентирано, а
мракът се сгъстява още повече.
Съвременните събития в света
поставят на изпитание и
политиката в задачата ѝ за
подаване на благосъстояние и
щастие за човечеството. Науката,
икономиката и религиите обаче
объркват все повече политиката в
изпълнението на основната ѝ
задача.
Най-страшното е, че
националните правителства са
участници в явния или скрит
конфликт между религията на една
държава и религиите на други
народи, защото различните църкви
се обръщат към тях не просто с
искания за официална подкрепа.
Имайки предвид сложността на
взаимоотношенията между
различните религиозни вери в дадена
страна, задачата за помиряването
им невинаги е лесна.
Затруднението да се
хармонизират тези различни
интереси се усилва от тероризма. В
своите многообразни форми
тероризмът винаги е бил
част от развитието на
човечеството той е следствие, а не
новост. Това, което днес е ново, е
неговият световен мащаб.
Тероризмът присъства във
всички религии по света и използва
най-мощните и съвременни
технологии. Той се движи от
политически проект, който разпалва
сблъсъка между цивилизациите.
Тероризмът е световно
предизвикателство, за което
националните правителства не са
дори минимално подготвени.
Хората стават все по —
отчуждени и угрижени.
Традиционните ценности се
разбиват, и човечеството губи
увереността си, която го е крепила
през вековете. Хората губят своята
ориентация и като слепци в мъглата
се опитват да открият онова, което
ще върне смисъла на техния живот.
Населяващите съвременния свят се
оказват в дълбоко противоречие: от
една страна, те отричат
традиционни те ценности; от друга
- копнеят за нови източници на
сигурност. Така са се родили
тайните общества.
Но те често са влизали в
противоречия едно с друго, защото
са се борили за една и съща цел:
контрол върху политическата
система и икономиката и контрол
над образованието на младите.
Въпреки, най-различните
трудности допреди няколко
десетилетия тези общества
продължаваха действието си, като
изграждат проекти и ги
осъществяват. Обаче дълбоките и
радикални промени в науката,
икономиката и религията, ги
направиха неспособни да се справят
с днешните безпрецедентни
обстоятелства. Тези организации
рискуват да се превърнат в музейни
експонати, свидетелстващи за
минали велики постижения; те са
гиганти с крака от глина, могъщи, но
неспособни да бъдат в крак с
времето. И ако човечеството се е
втурнало напред към бъдещето, те
все повече изостават. Мракът
обгръща и светските сили...
Слабата светлина насълзи очите
му. Мракът наистина бе нещо
страшно! Усещаше го физически. Но
още по — страшно бе, че много-
много не можеше да разбере
сложните фрази. Това щеше да стане
години по-късно. Ситуацията, в която
сега се намираше, му подсказваше, че
би било по-добре да се остави на
течението. Така или иначе, оставаше
още само един лист.
Какво трябва да се направи
тогава ?
Когато националните и
международните институции са в
криза, когато обществото е
разкъсвано от неразрешими
конфликт и, е необходимо да се
обърнем към индивида, към
отделната качествена личност,
човека, който носи просвещение, и да
го поставим в центъра на света.
 Тези просветени индивиди, без
да се прави разлика в пол, раса, език,
религия или култура, могат да се
обединят, за да създадат
универсална общност, чиято
основна задача ще бъде да защитава
принципите и ценностите, които
даряват благополучие и щастие на
човечеството.
Тези Просветени ще построят
фара, който със светлината си ще
пробие мрака, обвил човечеството.
Те ще бъдат философи, учени,
инженери, доктори, математици,
хора на изкуството, юристи,
икономисти, предприемачи,
общественици, спортисти,
музиканти; и заедно те ще създадат
Светлината, която ще прогони
Мрака.
Време е Светлината да
триумфира над Мрака. Време е
Просветените да се завърнат.
Но кои са Просветените? Откъде
идват? Какво ги вдъхновява?

♦♦♦

Нямаше време да помисли върху

прочетеното. Тъкмо съблече сакото,
махна вратовръзката и превърза
очите си, когато вратата се отвори.
Сякаш го бяха наблюдавали.
Не успя да разбере колко точно
ръце го обхванаха от двете му страни.
Поведоха го. Крачеше неуверено.
Опитваше се да напипа всяка
следваща стъпка. Нещо пред него се
отвори и той чу музика. Позна я.
"Carmina Burana" на Карл Орф! Онзи
знаменит поетичен сборник за
студентите по теология в мрачното
Средновековие. Латински слова за
религия, морал и... сатирата между
тях.
Крепящите ръце го застопориха
на място - явно веднага след като
прекрачи прага. Нещо остро се опря
гърдите му точно там, където биеше
сърцето. Почувства се притиснат до
стена, помисли си, че всеки момент
ще бъде прободен. Музиката утихна.
Някъде отдалеч долетя
предупредителен глас. Напомни му,
че е обвит от тъмнината и навярно
изпитва копнеж да види Светлината.
Защото търсенето на Светлината е
жажда за нови познания. За
придобиването на тези нови знания
нямат никакво значение неговите
пол, цвят на кожата, религиозни
убеждения, политически
пристрастия, а още по-малко
благосъстоянието му и общественото
положение. Мечът, опрян в гърдите,
му подсказа, че никой непоканен не
може да проникне в този храм на
Посветени...
Острието притисна още по-
силно сърцето. Не можеше да
разбере дали от избилата под или от
собствената му кръв, една тънка
струйка се стече по тялото му. Но
учудващо, все още успяваше да се
задържи на крака. Настъпи тишина.
Чуваше се тих пукот - явно от горящи
свещи. Мечът се отдръпна от
гърдите. Силни ръце го поведоха
напред. След няколко крачки го
натиснаха надолу. Коленете му
усетиха хладния мраморен под.
Гласът от дъното този път се чуваше
по-близо.
Разказа му историята на
хесихастите - монашеското братство
от ХӀӀӀ в. После научи за
алумбрадусите - мистичното
испанско движение отпреди пет
века, заради което църквата създала
Инквизицията. Как за да избегнат
преследването, алумбрадусите
приели името Просветени и поели
към земите на Франция. Там се
родило обществото на Просветените
от Авиньон, което изчезнало по
време на Френската революция, за да
се появи в Лондон като обществото
на теософите.
За някои от нещата имаше
представа. Все пак учеше история на
религиите. Но в учебниците те не
бяха обяснени така, както ги чуваше
сега - в пълна тъмнина. Най-вече за
тайнствения Баварски орден на
илюминатите.
Коленете му умаляха, ризата му
залепна по тялото от непрекъснато
обливащата го пот. Усещаше, че е
обграден от пламъци. Но въпреки
това нямаше и лъч светлинка.
Заслуша се.
Било средата на XVӀII в. Точно
на 1 май 1776 г. някой си Адам
Вайсхаупт основал в Бавария Орден
на Просветените. Членовете на това
общество трябвало да достигнат най-
високо ниво на морал и добродетели
и да освободят съзнанието си от
предразсъдъци и суеверия. Да
преобразят света, като победят злото,
от което страда човечеството.
Отново настъпи пауза. Някой
хвана дясната му ръка и я повдигна
напред. Усети остра болка. Явно
пламъкът на свещ гореше дланта му.
Стисна устни. Не продължи дълго.
По дори болката не донесе светлина.
Напротив - притъмня още повече.
Нямаше ли поне няколко капки вода!
Вместо живителна течност чу
нареждане да се изправи. Какъв е
този Моцартов реквием, който
зазвуча? Какво общо имаше тук
смъртта? Сети се за човешкия череп
в стаичката.
Музиката отново притихна.
Приглушено заби гонг. Едно... две...
три... шест... девет... дванадесет пъти.
След него глас.
"Онзи, който чува воплите на
нещастните и има милост в
сърцето си; който е приятел и брат
на онеправданите; който
притежава сърце, способно на любов
и приятелство; който не презира и
осмива слабите; който притежава
душа, способна да създава велики
проекти, и който иска да се отличи
чрез щедростта си; който отхвърля
безделието; който счита, че да
притежава знание за човечеството,
е съществено важното; който,
когато се обсъждат истината и
добродетелите, презира
неодобрението на масите и е
достатъчно смел, за да последва
волята и сърцето си - той ще бъде
кандидатът."
Тежък удар, явно на чук по
дърво, показа, че словото е свършило.
- Ти този ли си? - прозвуча
заплашително въпросът. Сега имаше
усещането, че задаващият го диша
право в лицето му. Не знаеше какво
да прави. Кой беше
правилният отговор? Мълчеше.
- Ти този ли си? - прозвуча още
по — настоятелно въпросът.
Господи, какво трябваше да
стори?!
Продължаваше да мълчи.
- Намираш се в основата на
пирамидата. Мълчанието ти е знак,
че осъзнаваш големината на
незнанието си. Търсиш баланса
между знанието и познанието. В
момента в съзнанието ти протича
трансформиращото равновесие
между материалното и духовното.
Този твой стремеж към истинската
универсалност те прави достоен. Ти
си кандидатът!
Гонгът прозвуча отново. А дали
нямаше да има и малко вода?
Не. Вода нямаше. Продължаваше
потокът от думи.
Как тайната на посвещение
изисквала самоусъвършенстване по
дълъг път. Защо мистерията била
истина, обвита в тайна. За
традициите във великите религии на
човечествoтo от будизма към
брахманизма, после през тантризма,
християнската кабела и чак до
гностицизма на Ренесанса, без да се
забравя суфизмът на исляма. Не
подминаха и нерелигиозните течения
на мapтинuзмa, антропософията и,
разбира се, всемогъщото масонство.
Море от теологии, в което като
отделни вълни изпъкваха думите:
светлина, посвещение, ритуал, храм,
степени на преминаване, символи...
Краката му омаляха. Ризата беше
изсъхнала и сега го побиваха тръпки.
Последното, което чу, бяха думите:
"Просветеният, илюминатът се
отличава от останалите по своите
познания за природата и Бога. Това е
човешкият стремеж към
мъдростта."
Изведоха го. Противно на
очакването нямаше никакви клетви.
Не обеща нищо. Години по-късно
разбра, че всъщност е поел най-
тежката клетва. Тази към себе си.
Познай сам себе си! - беше веруюто
на повечето езотерични учения,
които търсеха баланса между
природата и Бога.

♦♦♦

Върнаха го в малката стая. Сам

си свали превръзката. Вместо череп
на масата имаше огромна кана с вода
и половинлитрова чаша. Нищо друго.
Пи дълго, направо от каната. Не
усещаше нищо освен жажда. Облече
се и посегна към вратата. Беше
заключена! А мислеше, че всичко е
приключило.
 Прекара нощта прав.
На сутринта на прага застана
старият професор по история на
религиите. Стопанинът на имението.
Този, който преди две години
повдигна пред него завесата за
тайното общество, в което вече му
бяха поверили второстепенна роля.
Нахрани го мълчаливо и му
посочи стая с легло. Освен двамата
във вилата май нямаше друг. Спа до
вечерта. По време на вечерята научи
историята за Знака на българина.
Много странен рожден ден -
мислеше си, докато караше бавно
към старата руска столица. А
подаръкът още по — странен!
Спомни си една от първите
лекции на стария професор.
Тайни общества управлявали
света. Наблюдавали хората от векове
и ги манипулирали. Стоели
недосегаеми на върха на една
пирамида. Разпалвали революции.
Вдигали неконтролируеми бунтове.
Възкачвали и детронирали
диктатори. Организирали заговори.
Сваляли правителства. Подлъгвали
народи с измамната свобода на
демокрацията. А се събирали
скришом и решавали съдбата на
всички. Защото притежавали знание
и не го споделяли. Извършвали
особени ритуали и давали чудовищни
клетви. Смърт заплашвала
проговорилите. "Глупости!" - беше
резюмирал тогава двадесет и седем
годишният му мозък. Ами сега?!?
Много странен подарък!
Мисията да събере трите
разпръснати по света парчета от
Знака на българина. Само българин
можел да стори това. Имал
достатъчно време. До началото на
2012 година.
Започна се.
Глава 3
ЗНАКЪТ НА
БЪЛГАРИНА
5 април 2005 г.;
самолетът Вашингтон-Хавай

♦♦♦

Стюардесата на презокеанския
Боинг 747 на "Пан Американ" не
спря да мисли за двамата странни
мъже от последния ѝ полет
Вашингтон - Париж - Вашингтон.
Реакцията им, когато видяха
снимката на баща ѝ, бе твърде
странна. Неволно се върна години
назад. Нещо започна да я човърка
още докато смазана от часовата
разлика, шофираше към дома си край
Потомак. Но пъзелът започна да се
подрежда, когато без дори да свали
мантото си, се хвърли към килера в
родната си къща. Не беше трудно да
намери кашона с дебелите луксозни
бележници, датирани след втората
половина на миналия век.
Дневниците на стария астроном.
Недокоснати.
Баща й. Онзи загадъчен, дори за
единствената си дъщеря, ръководител
на свръхсекретна космическа
програма. Мъжът със странния
пръстен на дясната ръка от снимката,
която показа на джентълмените в
боинга. Масонът, заради когото те й
казаха, че посветените са три вида -
идеалисти, ентусиасти и
прагматици.
Дневниците на баща й! Този,
който отначало бил идеалист, защото
открил морала. След това се
превърнал в ентусиаст, втурвайки се
към морала. После се наложило да
стане прагматик, за да отстоява
морала си.
"Наистина, колко много
приличаха на него двамата
достолепни мъже", повтори си за
пореден път порасналата дъщеря,
приготвяйки си чай.

♦♦♦
 След презокеански полет
обикновено спеше поне 12 часа. Но
сега усещаше, че я чакат безсънни
дни и нощи. Загадъчните усмивки на
двамата пътници и особено
проблесналите сълзи в очите на
единия, когато им показа снимката,
не излизаха от
ума ѝ.
Отвори първия от прилежно
номерираните бележници. Клеймото
бе 1960 г. След десетина страници
вече съжаляваше, че дори да беше
грозно, не бе поискала координатите
на двамата мъже, които при кацането
в Париж ѝ бяха пожелали успех в
разгадаването на шифъра на
Леонардо. Запали цигара. Близо
година не беше пушила, но винаги
имаше в дома си някой класен пакет.
За всеки случай. Живееше самотно
след онази несполучлива любов и не
знаеше кога в каква ситуация може
да попадне. Все пак, едва бе
прехвърлила четиридесетте.
Прочете още веднъж последните
два пасажа на пожълтелите
страници. Не, очите не я лъжеха -
Шифърът на Леонардо! Кодът Да
Винчи! Защо баща ѝ бе написал това.
Май този прекалено нашумял автор
Дан Браун щеше се окаже не толкова
вятърничав в странните си
исторически хипотези!
Остави бележника и се върна в
килера. Там някъде беше захвърлила
този подлудил в последните две
години целия свят роман. Беше я
впечатлил дотолкова, че и тя да
премине туристическия маршрут по
стъпките на Дан Браун В Париж,
французите знаеха как да продават
културно -историческото си
наследство. Нямаше как да не
направят атракция от един бестселър
за миналото им, пък бил той и
американски.
Върна се с изпомачканата книга
на дивана, прегледа последните ѝ
страници и посегна към следващия
бележник в кашона. Не разбираше.
Какво общо можеше да има
обгърнатият в тайнственост живот на
американски астроном с
комерсиалното четиво на скандален
писател от началото на новия век?
Как така един учен бе изследвал
нещо преди почти половин век, а
днес някакъв романист занимаваше
целия свят с неразгадана за толкова
време загадка?
Погледът ѝ стрелкаше ту
бележниците, ту романа. Дан Браун
пишеше за шотландски параклис,
наречен "Рослин". Астрономът -
също. Но баща ѝ споменаваше и за
някакъв абсолютно неизвестен на
когото и да е било манастир в
затънтено българско селище Земен. И
не само това. Астрономът
подчертаваше, че са еднакви. И имат
връзка с Бялата планина на...
Хаваите.
Хавай! Кръвта нахлу в главата ѝ.
Вихър от спомени замъгли очите ѝ.
Хавай!

♦♦♦

Набра личния състав на

авиокомпанията и ултимативно
заяви, че излиза в двуседмичен
неплатен отпуск. Веднага си
резервира и билет за първия
възможен полет до Хавай. Лицата на
двамата ѝ странни събеседници
отпреди няколко часа не излизаха от
ума ѝ.
 Според дневниците на баща ѝ
между двете места в просмуканата от
влага Шотландия и, доколкото беше
чувала, слънчевата България, лежал
неразгадаем шифър. Това било
известно само на някакъв Върховен
съвет на тридесет и трета и
последна степен на странен Стар и
приет шотландски ритуал на още
по-особена Южна Юрисдикция на
САЩ. "Това трябва да е нещо или
много страшно, или много смешно",
помисли си стюардесата. На
всичкото отгоре тази незнайна
институция имала седалище в самия
център на Вашингтон, наречено
Къщата на Храма.
Изненадата обаче бе пълна,
когато разбра, че нейният собствен
баща бил до смъртта си
високопоставен член на този
стряскащ Върховен съвет.
Мамма....мия, заговори в нея
далечната южноиталианска кръв.
Прадядо ѝ беше един от първите
напуснали Сицилия в търсенето на
американската мечта.
До сутринта прочете всички
дневници. Ръцете ѝ трепереха от
невъзможността да разбере за какво
става въпрос. Най — изумена обаче
остана от последната страница на
последния бележник. Два дена преди
смъртта си баща ѝ беше написал с
любимото си тъмнозелено мастило, с
което подчертаваше най-важните
неща - търси още нещо на Хавай!

♦♦♦

Поръчението с цената на
духовно завещание нямаше
конкретен адресат. "Явно не е бил
сигурен в чии ръце ще попаднат
дневниците", помисли си
Стюардесата, припомняйки си, че по
негово желание нито тя, нито майка
ѝ докосваха някога документацията
му.
Бележниците не пазеха спомени
от семейния им живот, а записки,
свързани с научните и дълбоко
засекретени изследвания на баща ѝ.
Целият му живот на астроном.
Разбра, че той друг почти не е имал.
Интуицията ѝ подсказваше, че
трябва да лети до острова с Бялата
планина. Не само за да види
престарялата си майка, която
категорично отказваше да се прибере
във Вашингтон. Онова - търси още на
Хавай - се беше запечатало в главата
ѝ като неразкодирано клеймо.
На сутринта излетя за Хонолулу.

♦♦♦

Ключът за разкодирането на
рослино-земенския шифър според
баща ѝ се наричал Знакът на
българина. Но в дневниците нямаше
нищо, наподобяващо знак. А пък за
българите научи едва след като ги
отвори. Може би това, търси още на
Хавай, означаваше нещо много
повече от четири думи!
"Колко хубаво е да си пасажер на
един от най-дългите полети!" -
отпусна се стюардесата в креслото
на боинга. Спомените от детството
нахлуха в мислите ѝ като отдавна
чакани гости. Дълго ги беше
отпращала...

♦♦♦

Като дете често виждаше баща

си да излиза облечен сякаш за опера -
черен костюм, бяла риза и
папийонка. Понякога дори държеше
в ръцете си бели ръкавици. Не
знаеше какво означава това. Може би
някакви церемонии в университета.
Нали професорите поначало бяха
странни хора! А и астрономът винаги
си изглеждаше угрижен. В такива
случаи майка ѝ ставаше нервна.
Даваше воля на раздразнението и си
го изкарваше на нея. "Добре, че не се
роди момче! Щеше да те помъкне със
себе си след някоя и друга година" -
ядосваше се бавно увяхващата вече
жена и я пращаше да си учи уроците,
за да не се мярка пред очите ѝ.
Родителите ѝ се запознали като
студенти. И двамата ги дърпало към
звездите. Но пътят към тях се оказал
различен. Баптистката
праволинейност приковала майка ѝ
здраво на земята. Животът за нея се
състоял от прости неща - работа,
дом, деца, приятелки, семейни
празници, спокойни почивки.
Толкова. Всякакви емоции били
вредни за праведността на живота.
Неговият стремеж към непознатото
безбрежие на небето, мечтанието да
разгадае съвършенството на звездите,
да търси, да открива, да се съмнява и
най-вече да вярва, че и животът на
земята може да стане красиво
подреден като на небето, го издигали
в йерархията на науката. Няколко
хипотези така заинтригували
държавата, че един ден се оказал
незаменимият съветник по
астрономия на всеки президент.
С появата на доста късното дете
сключили примирие. Никой да не се
бърка в житейската философия на
другия. Тя си гледала гимназиалните
ученици, на които преподавала
география, и матинетата е
приятелките. Той - проекта на
живота, за който прекрасно знаел, че
няма да му стигне, за да довърши.
Статутът му отреждал на
семейството място на върха. Това
карало майка ѝ да преглъща
безкрайните му отсъствия и
пълното мълчание относно делата
му. Пуританската ѝ същност и
породената от нея фригидност ѝ
помагали тихо да се наслаждава на
живота по свой начин...
Леката турболенция я извади от
унеса. Намести се удобно в креслото.
Започна да тършува още по-дълбоко в
спомените си, търсейки отговор на
въпроса как бе станало така, че
познаваше толкова малко баща си...
Беше едва на десет, когато
семейството ѝ изненадващо се
премести на Хаваите. Още помнеше
първия и единствен скандал между
родителите си.
В една мразовита януарска нощ
я събудиха високите тонове на спор в
семейството, което иначе почти не
разговаряше. Огромният хол на
първия етаж в къщата им край
Вашингтон кънтеше от
неподозираната сила в гласа на
майка ѝ .
- Ти чуваш ли се какво говориш?
- крещеше по принцип кротката и
смирена учителка по география. -
Какви Хавайски острови са те
прихванали?
- Тихо, ще събудиш детето! -
опитваше се да я успокои с мекия си
тембър привикналият с тишината на
звездите професор.
Трясъкът на счупен порцелан я
извади от леглото. Това вече беше
прекалено интересно за вечно
потъналата в безмълвие къща на
брега на реката. Провря деликатно
русата си главица между перилата на
стълбите към салона. Минаваше
полунощ...
- А ти изобщо имаш ли дете? -
язвително хапеше майка ѝ, самата тя
недоумяваща докъде може да стигне
в избухването си. Да счупи
наследената от баба си китайска
ваза. - Може ли нормален баща да
замъкне дъщеря си в някаква
планина, пък била тя бяла и на
Хавай?
Баща ѝ стоеше по средата на
салона с блуждаещ от безпомощност
поглед. Явно не бе очаквал такова
внезапно нарушение на
дългогодишното примирие.
 - Даваш ли си сметка в какво
общество ще живеем там? -
продължаваше майка ѝ.
- Да - отвърна тихо професорът,
подканвайки за по ниски тонове в
битката.
- Какво да? - вдигаше октава
след октава разгневената му жена. -
Аз и дъщеря ти, само сред такива
като тебе...
- Какви като мене?
- Такива. Смахнати масони.
Свободни зидари. Някакви мечтатели
безумни за строителство на някакъв
нов свят. Утописти. Сякаш само вие
още не знаете, че светът е такъв
какъвто е, и нищо друго няма да бъде!
- Престани! - за първи път
долови нещо непознато в гласа на
баща си.
- Тези смахнати масони, както
ги наричаш, са ти построили този
свят. Борили са се за утопиите, които
днес са реалност и ти черпиш с две
ръце от този живот. Забрави ли
историята на университета, който
завършихме? Забрави ли историята
на този град, на тази държава?
Забрави ли уроците на баща си? Не
виждаш ли какво правят братята ти?
Или за тебе животът е само едно
тихо промъкване от година в година и
вечното ти смирение към твоя Бог.
Видя как баща ѝ заплашително
пристъпи към вцепенената си жена.
Десетгодишното ѝ сърчице подскочи.
Уплаши се. Върна се в стаята и се
зави през глава. Масони? Какво
означаваше това?
Никой нищо не ѝ обясни и
после. До вчера, когато прочете
дневниците с усещането, че светът
наистина има две същности.

♦♦♦

Заминаха. На върха на Бялата

планина, най-високата на Земята,
професорът имаше работа.
Настаниха се в малкото градче в
подножието на забит направо в
небето връх. Изненадващо за всички,
китната къщичка на брега на океана
допадна на примирилата се със
съдбата си майка. Просто беше
решила да не обръща повече
внимание и на двама им.
- След като доведе дъщеря си
тук, сега ти ще я възпитаваш - отсече
вече бившата учителка след първата
закуска и тръгна да проучва с какво
може да я впечатли това хем
екзотично, хем безкрайно затънтено
място.
- И да знаете, че аз по —
нависоко от плажа няма да се кача! -
категорично предупреди тя.
- Виждаш ли върха горе - посочи
баща ѝ почти отвесно застаналата
над тях планина. Казва се Мауна Кеа.
Оттам се виждат над деветдесет
процента от звездите над земята.
- И ти ще трябва да ги преброиш,
така ли? - наивно за годините си
попита тя. Не знаеше нищо за
звездите.
- Хм, няма да ми стигнат дните
до края на живота ми, скъпа. И
Галилео Галилей
да беше жив дo днес, пак
нямаше да успее да ги преброи.
- Кой е Галилео Галилей?
- Един мечтател, като мене.
Такива като мене сме негови синове,
защото той е бащата на модерната
астрономия.
- А коя е майката? - продължи тя
по детски закачливо разговора.
- Хм... майката е науката.
 - И какво са родили?
- Ами това, че Земята се върти
около неподвижното Слънце!
- А те карали ли са се много?
Очите на професора помръкнаха
от спомена за онази нощ в старата им
къща край Потомак. Въздъхна.
- Много са се карали с Църквата
заради това дали Земята се движи.
Толкова много се карали, че даже на
Галилей му забранили да излиза от
дома си. Наказали го да си стои само
вкъщи. Но по-лошото наказание
било, че хем трябвало да си стои
вкъщи, хем му било забранено да
пише книги.
- А той какво е искал да пише?
- Ами приказки за звездите,
които е открил.
- А ти ще ми напишеш ли
приказка за звездите?
Всяка вечер, докато тя замина за
колежа, баща ѝ разказваше по една
приказка за звездите. Майка ѝ
мълчеше. Заради нея повече не се
върна на острова. Само за
погребението на професора. Когато я
питаха защо иска да стане
стюардеса, отговаряше кратко - за да
съм по-близо до звездите.

♦♦♦

Чак сега от дневниците на баща

си узна какво е правел старият
професор на върха на Бялата
планина. Когато Рейгъновите
междузвездни войни приключвали, а
Белязаната руска мечка Горбачов
успяла да успокои американците,
двата полюса на единия свят
разбрали, че небето не можеше
повече да бъде заплаха за тях. И
тръгнали заедно да търсят нови
светове. Така дошло времето на баща
ѝ. Той вдигнал най-мощните
телескопи в света. Едновременно два
- по триста тона всеки. С тях
човечеството тръгнало да рови в най-
отдалечените кътчета на Космоса.
Астрономията искала да си изясни
феномените на тъмната материя и
енергията. На 4145 метра над
морското равнище се родила,
благодарение на стария професор,
най-голямата обсерватория "У. М.
Кек" .Частни дарители му поверили
над сто и четиридесет милиона
долара за бъдещето.

♦♦♦

С майка си успя да издържи едва

едно денонощие. Старицата беше
станала наистина сприхава. Една
след друга си отивали малкото ѝ
приятелки от острова. Не.
Категорично не искала да се връща
във Вашингтон. "Какво съм аз във
Вашингтон без баща ти, дъще!"-
отрони тъжно старата учителка,
докато пиеха чая на верандата и май
за пръв път, откакто бе тук, вдигна
поглед към върха на планината. В
очите ѝ май се появиха сълзи,
искрящи като ранните звезди по
небето.
Отвори малкия кабинет на баща
ѝ. Влизала тук само да забърше
прахта. Не е пипала нищо - така са се
били разбрали още в началото на
живота им. Малко преди да си отиде,
ѝ казал, че ще дойдат хора да
приберат записките му. Останалото
да покажела на дъщеря им, ако тя
прояви интерес. Не, още никой не е
идвал да прибира нищо. Масонска
им работа. Но тя, ако желае, може да
рови, докато ѝ стигнат силите.
Докато съмне, намери всичко, за
което бе дошла. За да се ориентира,
много ѝ помогнаха записките по
дневниците на баща ѝ. Но най-
ценното според нея беше малкото
телефонно тефтерче, лежащо под
недокосвания никога револвер в
дъното на едно чекмедже на
масивното бюро. На корицата беше
щампован златният силует на една
сграда, която ѝ се струваше позната
от улиците на Вашингтон. Взе го.
Телефонният указател на Къщата на
Храма на Върховния съвет на
тридесет и трета и последна
степен на Стария и Приет
Шотландски ритуал на Южната
Юрисдикция на САЩ.
Докато го разлистваше, преди да
го пусне в чантата, от страниците
падна снимка.
Изненадата беше пълна. Позна
го. Въпреки разликата в годините.
Единият от двамата загадъчни
пътници в самолета Вашингтон -
Париж - Вашингтон. Този, който не
кашляше и явно се държеше много
почтително със спътника си. "Боже,
колко красив е бил на младини!" -
помисли си стюардесата и си
спомни, че винаги когато му
поднесеше нещо на борда, вече
солидният мъж я гледаше някак по-
особено. Може би за пръв път от
толкова години служба в небето тя не
се дразнеше от погледите на пътник.
Трябваше да се връща веднага
във Вашингтон. Намереното в
кабинета на баща ѝ не ѝ даваше
покой.
Глава 4
ПИСМОТО ОТ ОСАМА
6 април 2005 г.; Вашингтон
Белият дом, кабинетът на
президента на САЩ

♦♦♦

Върховния командир и
Върховния вестоносец на масоните
още не се бяха опомнили от
Внезапното си посещение В
България, когато от канцеларията на
президента тревожно позвъниха, че
ги очакват в Белия дом. Случилото се
в малката балканска държава ги
държеше под особена възбуда. Този
път часовата разлика не се оказа
проблем. Изненадващо, не само не
усещаха умора от тежкото пътуване,
но и двамата кипяха от енергия. Бяха
се успокоили. Засега нищо не
заплашваше сигурността на
Братството на Свободните зидари.
Стигнали до окончателния
извод, че заплахата Дан Браун не
съществува за Ордена, двамата
ръководители вече знаеха как ще
вдъхнат увереност и на Върховния
съвет. Скандално известният писател
беше напълно безопасен. С
твърдението си, че Мария Магдалена
и Исус Христос са създали
потомство, скрито и до днес в
гънките на човечеството, Дан Браун
бе успял да взриви Католическата
църква. Да принуди свещеници да
клеймят и горят книги през ХХӀ век.
Сега пробваше да хвърли ръкавица и
на масоните, заявявайки, че
публично ще разкрие техния изгубен
символ. Явно обаче се бе объркал.
Поне през последните двадесет века
никой не беше успял в това
начинание. Винаги липсваше нещо,
което да попречи в сглобяването на
пъзела за вечно оцеляващото в
клопките Братство.
След посещението си в България
двамата висши масони се убедиха с
очите си, че не само Дан Браун, но и
почти целият свят все още не знае
какво е скрито по тези земи и колко
ключове към разкриването на много
тайни държи в ръцете си онзи малък
народ. Въпросът обаче бе не какво
крият българите, а какво са дали на
човечеството.
Смъртта на папа Йоан-Павел ӀӀ
държеше от четири дни света под
напрежение. Кой ще бъде
следващият? Любопитството на над
един милиард католици по земята за
името на новия им духовен баща
обаче бе най-малката тревога. За
разлика от друг път сега кончината
на папата славянин поставяше много
по-важни въпросителни. Най-вече
щеше ли да има радикална промяна в
политиката на Ватикана.
Проблемите на католическия
свят от векове означаваха проблеми
на целия свят. И само най-малките от
тях се отнасяха до вярата.
Сътресенията около Светия престол
предизвикваха най-вече
пренареждане на геополитическата
игра. Католицизмът беше преди
всичко политически инструмент.
Така беше пожелал още император
Константин в далечната 325 г.
Религиозното единство между култа
към Слънцето, към бог Митра и
създаващото му все по-големи
проблеми християнство бе
необходимо на владетеля така, както
водата за живота на всяко същество.
В модерния двадесети век
Ватиканът се бе превърнал и в могъщ
финансов манипулатор. Няколко
скандала, свързани с католическите
банки, разтресоха и Стария, и Новия
свят. Само три години след началото
на новото хилядолетие изборът на
папа означаваше избор на посока за
съдбата на човечеството в
следващите хиляда. Малко хора
осъзнаваха това. Но лидерите на
световните сили нямаше как да не си
направят някоя и друга сметка, преди
да се съберат след няколко дни пред
ковчега на Йоан-Павел II. За двадесет
и шест години понтификат този
уникален славянин бе доказал, че
умее да събира разпръснатото, а не
да разделя единното. За тези години
шестстотин и петдесет пъти
държавни глави целунаха пръстена
му. Двеста и дванадесет пъти
премиери чакаха търпеливо пред
Вратата му. Кракът на Светия отец бе
прекрачил сто и два пъти прага на
Ватикана.

♦♦♦

Стопанинът на Белия дом,

Върховния командир и Върховния
вестоносец на масоните, а най-вече
шефът на Централното
разузнавателно управление си даваха
ясно сметка за сложността на
предстоящите събития в следващите
дни. Какъв ли щеше да е Божият
знак?
Изправени до меката мебел в
Овалния кабинет, четиримата не
бързаха да сядат. Работният ден бе
приключил отдавна. Каква работа ги
очакваше оттук нататък
обаче, никой от тях дори не
подозираше.
Отляха ритуално от чашите
върху килима в памет на Светия отец.
Гласът на Върховния Вестоносец
наруши тишината.
-Нашият небесен Отец,
Великият Архитект на Вселената
ще обгърне с любов и закрила тези,
които Вярват в него. Нека
последното ложе на нашия брат
бъде леко и спокойно. И нека след
него остане светла неговата слава!
И нека в деня на световното
Възкресение душата му се възроди в
прекрасен живот и да разцъфне в
безсмъртна красота, която да озари
небето и земята! Дотогава, скъпи
братко!
- Дотогава! - промълви
президентът и отпи три малки
глътки от чашата.
- Дотогава! - каза по-силно
шефът на ЦРУ и също отпи три пъти.
- Дотогава! - изпънаха напред
чашите си Върховния командир и
Върховния Вестоносец и отпиха
своите три глътки.
- Да седнем, братя - приключи
ритуала домакинът.
 И четиримата участници в тази
малко странна за Овалния кабинет
церемония бяха посветени. Във
философията, че да живееш, значи
да се бориш. Робът -за свобода,
свободният - за съвършенство.
- Той беше добър брат! -
погледна към тавана Командира. -
Направи за братството между хората
на земята толкова, колкото никой
друг негов предшественик.
- Нещо повече! - намеси се
президентът. -Почти успя да заличи
всички усилия на предишните папи
да разделят хората.
Всички кимнаха утвърдително и
едновременно отпиха. Масонската
философия, за разлика от всички
други религиозни учения, имаше
една цел -да се събира
разпръснатото. Затова Братството
никога не делеше последователите
си по цвят на кожата, религия,
политически пристрастия,
благосъстояние или социално
положеше.
- Как е на Балканите? - премина
към деловата част на срещата
домакинът. Този път въпросът не
беше отправен към всезнаещия шеф
на ЦРУ, а към двамата гости.
Президентът прекрасно знаеше за
внезапния им воаяж в онези вечно
нестабилни географски ширини.
Вестоносеца сведе леко поглед,
подсказвайки, че отговорът се полага
на Командира.
- Господин президент - побърза
да започне, излизайки от спомени те
си за покойния папа, масонският
лидер. Усети пристъпа на постоянно
мъчещата го суха кашлица, но си
наложи да го потисне. Надигаше се
всеки път, когато трябваше да
направи равносметка за делата на
Ордена. - В последния ни разговор
помолихте да
помислим дали не е време да
извадим символите.
Водачът на Америка кимна
утвърдително:
- И сега продължавам да мисля
така.
- Ако наистина е дошло това
време, значи нашата визита на
Балканите ще се окаже най —
полезното нещо, което Братството ни
е свършило в последните сто години.
Не толкова домакинът, колкото
шефът на ЦРУ се размърда
любопитно. В последно време
разузнавач номер едно в света
интуитивно усещаше, че точно
Балканите може да се окажат
ахилесовата пета в иначе успешната
му кариера.
- Какво имате предвид,
приятелю? - не разбра веднага
мисълта му президентът. Съзнаваше,
че е доста уморен, но нямаше как да
отлага повече тази изключително
важна за него среща. Трябваше да се
подготви за погребението на събрата
си в Рим. Очакваше се лидерите на
най-големите държави да изпратят
лично Светия отец в последния му
път.
- Приятелю - прие фамилиарния
тон Върховния командир, - в
последния ни разговор говорихме за
причините, изправили мощните
религии една срещу друга. За
омразата в спора чий Бог е по —
праведен. За това, дали си струва да
умреш за Бога, след като постоянно
го усещаш в себе си. И най-вече за
това, какво би следвало да разбират
хората под Велико строителство на
Всемира.
Всички знаеха за феноменалната
памет на масонския водач.
Неслучайно, преди да бъде избран на
най-високия пост в Ордена, той бе
един от най-добрите адвокати не
само в Съединените щати.
- Именно, за да продължим
разговора в тази посока, съм ви
повикал -побърза да уточни целта на
срещата държавният глава и впери
подканващ поглед в шефа на ЦРУ.
Мъжът с костеливи ръце и орлов нос
го разбра моментално и разтвори
папката, която незабелязано от
другите бе придърпал върху коленете
си. Всички насочиха вниманието си
към него. Директорът започна, без да
уточнява какво точно излага на
вниманието им:
 Правоверни и всевярващи в
силата на Аллах!
Денят приближава. Ние ще
победим Запада. Голямата грешка на
християните да елиминират
жената от учението за вярата даде
своите резултати. Църквата им още
крие истината за Дева Мария и
Христос. Единственият достоверен
факт в религията им е разпъването
на кръста на горкия човекомъченик.
Евреи, католици и православни не
могат да се понасят взаимно.
Всевишният ги наказа чрез Жената.
Тя се изправи на нож срещу мъжа.
Внуши му религията на парите и
властта и започна да се продава
единствено срещу тях. Превърна
любовта в
пазарлък.
Сухата кашлица на Върховния
командир прекъсна шефа на ЦРУ.
Президентът нервно се намести в
креслото си.
Трупането на имане - имоти,
луксозни вещи, маркови дрехи, превзе
душите им. Всичко и всеки се
продава и купува. Вече няма
християнин, който да устои на
силата па парите. Жаждата за
власт и богатство пресуши
достойнството им и разпали
суетата. Откупуват греховете си
със злато. Продават силата на
законите си. Престанаха да раждат
и възпитават мъже. Нямат вече
смелите рицари, които безстрашно
се изправяха срещу нас преди десет
века в Светите земи. За днешните
мъже Кръстът вече не струва нищо.
Жените им ги наказаха чрез
синовете им. Лишиха децата си от
издръжливост на бурите и
несгодите. Носят ги на ръце по
пътя, който един мъж трябва да
извърви сам. Учат ги да искат
всичко, без да дават нищо.
Внушават им, че светът им
принадлежи и няма нужда да се
борят, за да го имат. Неверничките
властват чрез синовете си. Бащите
загубиха битката за достойнствата
на мъжкия свят.
Паузата, която разузнавачът
направи само за миг - колкото да
преглътне, изостри напрежението в
Овалния кабинет. Усещане за
съдбовност тровеше въздуха
Правоверни! Западът е
препълнен с хленчещи и пред най-
малката несгода мъже. Не търпят
глада. Не издържат студа. Не
могат да крачат в пустинята. Не
гледат към високото и треперят
пред дълбокото. Единственото
място, където се чувстват сигурни,
е под фустите на жените и майките
си. Достойнството им се измерва с
портфейлите им. Силата им - с
алкохола. Посягат към хашиша не да
превъзмогнат болката от раните в
битките, а да оправдаят страха си
от сраженията. На светите
празници гуляят, а в делниците
мързелуват. Не обичат, а се
лигавят. Жените ги мачкат, а те се
спасяват, изневерявайки им.
Правоверни! Свещеният
джихад е настъпил. Ако се бием с
тях, това е защото сме свободни
мъже, които не подценяваме
ценностите. Всеки един от нас е сто
пъти по-силен от цялата им армия
глезени деца. Ние сме синове на
пустинята. А нашите майки са
дъщери на Всевишния...
- Какво е това? - не издържа
Върховния вестоносец и за първи път
в живота си поиска пура.
- Не сте чули най — важното! -
подаде му една кубинка от кутията
до себе си президентът. -
Продължете, директоре.
Сухата кашлица за втори път
предаде Върховния командир. Този
път пристъпът бе по-силен, сякаш да
подчертае заплахата в странното
послание. Разузнавачът
продължи.
Правоверни! След два дни
християните ще осиротеят... -
директорът на ЦРУ умишлено
замълча, поглеждайки всеки един от
присъстващите право в очите.
Домакинът му кимна. - Светият
отец, единственият досега папа, с
когото можехме да разговаряме, ще
се изправи пред Страшния съд. Не му
стигнаха силите да довърши моста
между религиите. Интригите около
него го задушиха. Дори неговият
Господ не му отреди повече време.
Успя да разчупи традициите на
неверниците и да отвори вярата им
към хората, но се предаде накрая. За
последна утеха ще събере най-много
скърбящи на погребението си. За
последно ще ги предупреди, като
сложи на ковчега си Знака на Дева
Мария. Само той имаше връзка с
мистичния Божи, план за
човечеството. Нека почива в мир и
Аллах да е благосклонен към делата
му. Страшното ще започне след
него. Гответе се. Денят наближава.
Осама бен Ладен
 Знаещият всичко шеф на
американското разузнаване затвори
папката и отново отпи. Пот беше
избила по челото му. Всички мълчаха
с усещането, че има нещо
неизказано. Погледите се насочиха
към президента. И по закон, и по
традиция, думата беше негова.
- Посланието наистина е
датирано точно два дни преди
смъртта на папата. Изпратено е на
тридесет и първи март сутринта до
всички обучителни центрове на
терористите. Как е възможно да е
знаел? - стана нервно от мястото си
стопанинът на Белия дом и се
приближи до камината. Дървата в
прословутото огнище, снимачен фон
за ръкостискането му с всеки
високопоставен гост, горяха с буйни
пламъци. След онзи злокобен 11
септември на 2001-ва президентът на
уязвената първа сила, непобедимите
Съединени американски щати, беше
станал особено зиморничав. Нямаше
вечер след тежкия работен ден да не
го втресат ледените тръпки на
неизвестното. Щяха ли да му простят
американците?!
- Невероятно! - сякаш за
оправдание реагира директорът,
който по длъжностна характеристика
и най-вече по размера на отпуснатия
от конгреса бюджет би следвало
първи в света да научава новините в
аванс, ако това изобщо бе възможно.
Кой е наистина този Осама бен
Ладен, та можеше да отгатне кога ще
умре папата? Свръхчовек ли бе, след
като светът не можеше да го открие и
унищожи? Събирателен образ на
невероятно добре организиран щаб
на талибаните? Извънземен разум,
който само като поемеше въздух, и
рухваха две кули в сърцето на Ню
Йорк? Самият пророк, върнал се на
земята, за да покаже пагубните
грешки на неверниците? Или пък
лицето на конспиративната теория за
възмездието на евреите чрез
митичния МОСАД? ... Кой беше
Осама бен Ладен и съществуваше ли
изобщо? - питаше се за кой ли път
шефът на ЦРУ. Откакто хората му
прихванаха писмото, не спеше добре.
Измъчваше го чувство за
безпомощност. Пак го обляха топли
вълни, не толкова от напичащата в
гърба камина, колкото от липсата на
отговори.
Настъпилата тишина започваше
да става неудобна. В този кабинет не
биваше да се мълчи. Ако тук не се
говореше, значи светът наистина
отиваше на зле. Пръв го усети
Върховния командир на масоните.
- Господин президент, мисля, че
бяхте прав за изваждането на
символите, когато разговаряхме
последния път. Аз дълго мислих.
Съмнявах се в правотата на
желанието ви. Отдавах го на
тежестта на отговорността върху
плещите ви. Америка няма да ви
прости несигурността на нацията.
Прав сте, че този Осама бен Ладен
заби копие в нас на 11 септември.
Сърцето на най-голямата демокрация
в света продължава да кърви. В
медицината това предизвиква
спешна хирургическа намеса.
Върховният съвет ще обсъди веднага
въпроса, дали не е дошло времето
братята по целия свят да влязат в
ролята на хирурзи.
Върховния вестоносец погледна
изпитателно право в очите своя
лидер и брат. Директорът на
разузнаването направи неразбираща
гримаса. Президентът се върна на
мястото си.
- Наистина ли сте убеден в това,
братко? - изненадващо държавният
глава направи обстановката подобна
на тази в Къщата на храма.
- Да, господин президент! -
върна официалността на разговора
водачът на зидарите. - И знаете ли
кога се убедих, че сте прав?
- Господа-а-а-а... - опита се да се
намеси Вестоносеца и дори леко се
понадигна от мястото си. Висшите
масони нямаха практика да обсъждат
такива мисли гласно извън Къщата на
храма. Най — опитният
международен масонски играч, за
какъвто всички смятаха
Вестоносеца, интуитивно усещаше,
че явно от топлината на камината
водачът му се е отпуснал повече от
обичайното.
- Не ме прекъсвайте, братко! -
сряза го по силата на поста си
Командира.
- Знам много добре какво правя!
Вестоносеца го погледна,
погледна и президента и без да
удостои с поглед шефа на ЦРУ, се
отпусна смирено на канапето.
- Както знаете, връщаме се от
България, господин президент -
продължи уверено първият масон, а
домакинът впери любопитни очи в
него.
- Невероятна страна! Аз
просто...
 - Съветниците ми предлагат да
прескоча дотам - стопанинът на
Овалния кабинет
имаше право да прекъсва всеки,
пък бил той и неговия Върховен
майстор в Братството. - Но ще
изчакаме да минат изборите им,
притеснява ме този техен цар
премиер. Нашите анализатори
твърдят, че след месец България щяла
да се управлява от доста сложна
коалиция между бивши комунисти,
остатъците от монархистите и
тяхното етническо движение за
права и свободи. И отново неговият
лидер - философа, щял да дърпа
конците. Този въжеиграч не е за
подценяване.
 Шефът на ЦРУ забарабани с
кокалестите си пръсти по папката с
парещото послание от Осама.
Вестоносеца го стрелна с поглед, но
разузнавачът се направи, че не
забелязва. Президентът млъкна.
- Мисля, че правилно ви
съветват - продължи Върховния
командир - този район, наречен
Балкани, наистина е непредсказуем.
- Така е било още отпреди
Христа - намеси се пак Вестоносеца.
Никой никога не се дразнеше от
неговите вметки. Те винаги бяха
точно на място. Директорът на
разузнаването продължаваше да
мълчи, но едва се сдържаше да не
отвърне: "Така и ще бъде!"
 - Все още не можем да случим
на посланици за тази страна! -
продължаваше да се върти около
собствените си дела водачът на
Америка. - Но мисля, че вече
намерих подходящия. Веднага след
изборите в България ще го изпратя.
Уникален специалист е по
славянските народи. Има голям стаж
в Русия.
Кокалестите пръсти на
разузнавача пак затракаха по
папката. Звукът бе изнервящ.
Президентът млъкна, дори без да се
подразни от знаците, които му
даваше разузнавач номер едно.
- Посланиците са си ваша
работа. Знаете, че Орденът не се
интересува от тях, дори когато са
посветени братя, за да не ги
поставяме в неудобно положение при
изпълнението на служебните им
задължения. Но за България сте прав.
Наистина не сте пращали
подходящите хора! Радвам се, че най-
после сте го осъзнали.
Този път и той разбра
потропването на разузнавача и
побърза да върне разговора към
основната му цел.
- Изваждането на символите,
господин президент, ще означава
покана за помирение между
световните религии.
- Най-после! - доволно се обади
шефът на ЦРУ.
 Водачът на масоните го
погледна така строго, че виновникът
побърза да се сниши на мястото си.
- Балканите са единственото
място, където това помирение може
да се случи. Защо - всички знаем. А
що се отнася до Осама бен Ладен,
точно там е мястото, където най-
после ще стане ясно, кой е този
митичен засега злодей.
- Защо сте толкова убеден? -
усъмни се лидерът на Америка,
въпреки че прекрасно знаеше, че
един Върховен командир не можеше
да си позволи неубедителни тези,
граничещи с фантазията.
- Защото в момента Балканите
се превръщат в мястото, където не се
задава въпросът колко са
християните, а се търси отговор - кои
още не са мюсюлмани!!!
Президентът на САЩ и шефът
на ЦРУ го погледнаха втренчено.
Само Вестоносеца знаеше какво се
крие зад тази констатация.
- Премълчавате нещо,
Командире! - отпи нервно
държавният глава.
- Карайте направо.
- Великият Архитект на
Вселената е определил точното
място, където трябва да се съберат
всички религии и да се помирят -
започна да изпълнява препоръката
висшият масон и направи
многозначителна пауза.
 - Кое е това място? - припряно
се наведе напред домакинът.
- Атон, господин президент!
Водачът па Америка леко
присви очи. Макар и прилежно
подготвян за поста си, детайлните
познания по географията не бяха
сред големите му достойнства. Като
всеки тексасец за него бе по —
важно да помни местата със значими
петролни залежи.
- Атон. Един от трите ръкава на
много интересен гръцки полуостров.
Южната част на Балканите. Егейско
море...
- На Атон нещо наистина става!
- прекъсна го внезапно оживилият се
шеф на ЦРУ.
 Домакинът го погледна
изпитателно.
- Около руския манастир -
побърза да докладва отговарящият за
разузнаването.
Атон! Най-опасното място за
всички западни спецслужби по света.
Кошмарът на всеки техен директор.
Мястото, където руснаците се
чувстваха безнаказани. Защото по
неясни причини Господни това беше
единствената точка на Земята, над
която разузнавателните космически
сателити не можеха да направят и
една снимка, камо ли да запишат
разговор. Науката, дори в началото на
ХХӀ век, беше повече от безсилна.
Наистина Божа работа! - вдигаха
рамене учените. Единственият начин
за събиране на сведения от Атон
беше юдейският принцип с
вербуването на агенти. Но там и това
не се получаваше както трябва!
- По-конкретно, ако обичате! -
споменаването на руснаците винаги
изнервяше
президента.
Върховния командир и
Върховния вестоносец също
погледнаха с интерес. Какво ли пък
знае за Атон този чиновник на
разузнаването? Стана им любопитно.
- Върви усилена реконструкция.
Путин е определил инвестицията -
петдесет милиона долара!
- За един манастир!!! - учуди се
държавният глава.
- Навярно е наредил на
олигарсите си да не вечерят една
вечер и да дарят парите - намеси се с
тънкия си политически хумор
Вестоносеца.
- Баща ми, старият президент ме
предупреди, че всичко замислено от
руснаците от Горбачов насам трябва
да се взема много на сериозно.
Разбрал го е в Малта през осемдесет
и девета - Вещо каза синът,
командващ на свой ред от Белия дом.
- И в какво точно се състои
колосалната реконструкция на този
руски манастир. Всъщност какво
прави там, насред Гърция, руски
манастир! Тези руснаци и манастири
ли строят на конвейер като
бензиностанциите си?!
Командира и Вестоносеца се
подсмихнаха иронично. Може би
старият президент имаше право,
когато ги молеше по-често да
съветват сина му. По-страшното
обаче бе, че шефът на най-скъпата
разузнавателна служба в света
нямаше понятие какво точно става в
Атон.
- Не съм подготвен да
докладвам, господин президент,
имаме доста сигнали, но ги
проверяваме. Освен това се опитваме
да вербуваме един българин, за който
се знае, че... просто знае!
- Да не би вече да сте го
кръстили Илюмината? - изстреля
внезапно въпроса си Вестоносеца,
така ненадейно, че сепна дори
Върховния командир.
- Знам кого имате предвид, най-
могъщи и почитаеми братко, но за
съжаление...
- За съжаление, този така
наречен Илюминат едва ли някой
може да го вербува. Имах
Възможността съвсем скоро да се
запозная с него. Усещам, че е
прероден на последно ниво човек.
Два пъти е бил в Тибет - на най-
високите нива! - намеси се този път
самият Командир.
- Ами, прероден! Не знаете ли,
че се появява в България след дълъг
престой в Санкт Петербург?
- Един съвет, братко директор,
питайте за него нашия брат и добър
приятел проф. Джулиано ди
Бернардо. Да, да... същия италианец,
спасил ни от скандала с Личо Джели
и неговата ложа П-2! Професор Ди
Бернардо - създателят на Академията
на илюминатите в Рим. Не онези, с
които се забавляват писатели като
Дан Браун! Все
пак нашият професор е автор на
"Философия на масонството -
масонската концепция за човека".
Определено смятам, че той разбира
повече от хора, отколкото от агенти.
- Доразвил е философа Фихте,
ако това име изобщо нещо ви говори
- саркастично вметна Вестоносеца.
Разговорът ставаше заядлив. А
това отегчаваше президента.
Стопанинът на Белия дом се прозя
театрално. Какво пък ги раздразни
толкова много, някакъв балкански
илюминат?
- Господа, братя! - изправи се
изненадващо президентът. Минаваше
полунощ. Държавният глава се
усещаше безкрайно уморен и най-
вече неподготвен за продължаването
на разговора в тази посока. - Да
прекъснем засега. Явно нашият брат
директор има нужда от време да
поработи по случая. Освен това
мисля, че тази дискусия е от
компетенциите на Къщата на храма,
не на Белия дом. Аз с интерес ще чуя
вашите планове, след като ги
обсъдите на спокойствие и без
тягостното усещане, че държавата се
бърка във вашите духовни дела.
Президентът стисна ръката на
всеки. Усмихна се загадъчно любезно
на Върховния командир и напусна
Овалния кабинет. Гостите го
последваха. Над Вашингтон се
събираха буреносни априлски
облаци.

♦♦♦

На следващия ден към обяд

директорът на ЦРУ се възползва от
правото си да позвъни лично на
Върховния командир на масоните.
- Кажете ми откровено, най-
могъщи и почитаеми братко
Върховен командир, какво мислите
за този Илюминат?
В слушалката откъм Къщата на
храма на масоните не бързаха да
отговорят. Историята на
илюминатите винаги задължаваше
първо да се мисли и след това да се
говори.
- Ще бъда откровен, братко. Той
е последният човек, който би
работил за руснаците, и първият,
който категорично би отказал да ви
слугува безропотно, както правят
повечето ви източноевропейски
пионки.
Сега разузнавачът не бързаше да
отговори.
- Нали искахте да бъда откровен!
- Тогава връщаме Американеца
на Балканите - заключи директорът
на американското разузнаване.
Отсреща обаче не го чуха. Бяха
се възползвали от правото си да
прекъснат всеки разговор по всяко
време.
Глава 5
ПЕРГАМЕНТЪТ НА
БОГОМИЛИТЕ
декември 1096 г.;
пристанището на Солун

♦♦♦

Старата Венецианска галера

беше останала единствена на
порутения кей. Огромната армада на
кръстоносците отплава предния ден.
Навсякъде по брега се виждаха
останки от латините. Още димяха
някои от огнищата в разтурения
лагер на Христовите войни, поели
към голямата битка за освобождаване
на гроба Господен. Ята гларуси
предпазливо кръжаха с надежда да
намерят останки храна. Крилете им
бръснеха въздуха, пискливите им
крясъци създаваха усещане за самота.
Осмината мъже крачеха нервно
покрай кораба и нетърпеливо
поглеждаха пътя, водещ към
далечната северна планина. Освен
праха, който се вдигаше от
усилващия се егейски вятър, по
чакълестия друм не се забелязваше
друго. Екипажът на галерата
скучаещо наблюдаваше притеснените
благородници на кея. Те определено
не бяха като другите латини.
Загърнати в бели плащове с особени
червени кръстове по тях, брадатите
мъже излъчваха повече смиреност
отколкото характерната за
останалите кръстоносци войнстваща
посредственост. Но и сила, която
караше всеки срещу тях добре да
помисли дали първи да вади меча си.
Не можеше да се разбере, кой е
първият сред осмината. Нито по
обръщенията, нито по някакви
особени отличителни белези. Сякаш
бяха не осем, а един рицар.
Капитанът на кораба, един от
най-известните средиземноморски
пирати, страшилището за всички
търговци от Адриатика до Босфора,
морски вълк поставял в безизходица
цели флотилии, скочи на чакълестия
кей и приближи до един от рицарите.
- Ще чакаме утре до изгрева,
капитане - изпревари въпроса му
русолявият войн и подхвърли
поредната кесия със звънко злато.
Пренебрежително обърна гръб на
пирата и вперил поглед в далечната
планина показа, че не желае да
отговаря на никакви въпроси.
Привечер, малко преди да се
скрие слънцето, леко облаче в
далечината на пътя подсказа
раздвижване. След около час
силуетът на самотен конник се
очерта в контурите на вечерната
мараня. Рицарите се оживиха, а
капитанът на галерата даде някакви
разпореждания.
 - Нося го! - запъхтяно каза на
фламандски кръстоносецът, скочи
енергично от коня и жадно пи от
подадения му мех с прясна вода. Бе
прашен, мръсен, със зачервени от
умора и безсъние очи, но на лицето
му грееше божествена усмивка.
Галерата отплава веднага. В
тясното помещение на кърмата ѝ
станалите вече деветима рицари бяха
заобиколили масата. Върху нея
лежеше пергаментът на беловласия
старец от Земен. Онзи, който щеше
да вземе главата на рицаря, ако не се
бяха разпознали като посветени.
Мъдрецът, който му даде свитъка
фино обработена биволска кожа по
най — странния начин. Святото
писание бе увито около кръста на
девойка е неземна красота, която не
излизаше от ума на латинеца през
целия път по долината на реката чак
до пристанището на брега па морето.
Сочните ѝ гърди пареха очите му.
Още помнеше как го гледаше, когато
разтвори робата си, а той трябваше
да избира между тялото ѝ и
познанието, увито около него.
Усещаше трептенето на зърната ѝ,
които така и не посмя да докосне.
Старейшината на богомилите, дядото
на тази вълшебна красота, го
респектираше. Но латинецът вече
знаеше, че един ден ще се върне там.
Беловласият му каза, че ще оживее.
Нещо дълбоко в него му подсказваше,
че тези хора, с които го беше
сблъскала съдбата в землището край
българския Земен, ще предопределят
не само негова съдба, но и бъдещето
на целия латински свят.
- Те строят храм - припряно
започна разказа си фламандецът. -
Храм на Йоан. Градежът им е кръг,
вписан в квадрат. Вътре ще бъде
света Ана. Майката на Дева Мария.
Бабата на Христос. Почитат я в най-
дългата нощ - зимното слънцестоене.
Пое си дълбоко въздух. Чудеше
се кое по-напред да им каже.
Останалите го гледаха право в очите.
Никой още не беше се осмелил да
докосне заветния пергамент на
масата. Наляха му бокал вино и
мълчаливо го подканиха да
продължи.
- Старецът каза, че походът ще е
дълъг - отпи няколко дълги глътки
пътникът. - Ще има много кръв. Но
ние ще сме живи. До три години
крепостта ще падне. Каза да се
настаним в конюшните на царя. На
Соломон, който вдигнал първия храм
Господен. Затова да сме се наречели
Орден на рицарите на Соломоновия
храм. Да имаме следните правила:
сражаваме се само по заповед на
своя командир; носим скромна
униформа; всички живеем заедно и
никой няма семейство; храним се по
определен начин; нямаме
собственост; не безделничим; сами
се грижим за снаряжението си;
почитаме най-добрия, а не най —
знатния; държим се учтиво и винаги
помагаме; не играем хазарт и не
ловуваме.
От момента, в който беше чул
съдбата си от устата на Беловласия,
латинът си повтаряше през целия път
всяка дума на мъдреца. Не толкова да
не забрави завета му - той се бе
запечатал на мига в ума и сърцето му,
колкото да осмисли съвършената
простота на живота, предначертан
му от стария богомил. Знаеше, че
Орденът, който предстои да създаде,
ще промени света.
- Нека да добавим и още едно
правило - обади се най —
възрастният от деветимата, който
определено отговаряше и на
определението най-добрия. Всички
го погледнаха. - Ако се наложи,
яздим по двама един кон.
Кимнаха утвърдително.
Чули съдбата си, те се наведоха
над пергамента. Най-добрият
започна да срича. Сякаш кръжащите
над галерата гларуси бяха пренесли
на крилете си следващите думи на
Беловласия от землището край
Земен. А самият той едва ли не беше
десетият в тясното и поклащащо се в
ритъма на греблата помещение в
задната част на кораба. Пръстът на
лидера им докосваше всяка следваща
дума. Дори ударите на тъпана,
задаващ темпото на гребците роби,
не можеше да заглуши свещените
думи:
- Борете се е дявола във вас.
Смирението е вашето оръжие срещу
него, защото като истински
християни не търсите пищни дрехи и
титли. Първо сте монаси, а после
воини, тъй като военният подвиг е
рицарска служба към Господ. Дългът
и упорството са основните ви
качества. И най — важното -
помнете, че сте свободно Братство и
работата ви в него е единствена, като
на знамето ви има благочестие,
аскетизъм, строг пост и молитва,
смирение, милосърдие, състрадание,
разкаяние...
 Млъкна, защото по стълбите
изтрополиха стъпки на непоканен.
Остриетата на деветте меча възпряха
на прага натрапилия се капитан.
Пиратът се сепна.
- Още не сте ми казали накъде
точно сте тръгнали, господа! - вдигна
рамене прокуденият заради една
забежка с вдовица венециански
благородник, превърнал се в
страшилище за всички в тези води.
- Към Светите земи,
нещастнико! - отвърна най —
личният, навивайки пергамента,
който не направи никакво
впечатление на корсаря. Не го
интересуваха изподраскани свитъци.
Ценеше само звъна на златото.
 - Това е дълъг и опасен път,
господа рицари! - сухо прозвуча
поредната покана за уреждане на
сметката.
- Тогава гребете по-бързо -
отвърна му латинът и пиратът улови
поредната подхвърлена кесия,
бързайки да излезе от заплашителния
обсег на островърхите фламандски
мечове.
"Господи, защо няма
християнин, който да устои на
натиска на парите", помисли си
рицарят, докато втъкваше
скъпоценния пергамент в сигурен
откъм заплахата на влагата кожен
тубос. Засега не бяха успели да
прочетат последното изречение в
свитъка на стареца богомил - Земен
ще спаси Земята.
Имаха време. Годините бяха
пред тях. А заветът им беше
предвещал, че ще влязат без
драскотина в падналата крепост.
Глава 6
АМЕРИКАНСКАТА
МЕЧТА
2 май 2005 г.; София,
посолството на САЩ,
преди обяд

♦♦♦

- Що за странна държава е това,

посланик! - изригна Американеца
още преди да се отпусне в удобното
кресло срещу бюрото на
ръководителя на мисията на
Съединените американски щати в
България. - Донесете един пепелник!
- троснато нареди гостът на
изумената секретарка, която не бе
успяла да го спре на вратата.
- Успокойте се, полковник -
опита да укроти топката
изненаданият дипломат, - едно
питие? - Много добре знаеше кой е
арогантният нахалник.
Въпреки ранния час
Американеца се съгласи. Още
усещаше божественото ухание от
лекия парфюм на Библиотекарката,
както прие да я нарича, чуваше
кадифения ѝ глас и не можеше да се
отърси от дълбоките й, омагьосващи
очи. Какво толкова имаше в тази
жена, че не можеше да мисли за
друго? А и онази съвършена
хармония на камбаните от Руската
църква. Дали пък тази симфония с
тържествен привкус не го беше
раздразнила? След запомнящата се
нощ в невероятната сграда не се
прибра в хотела. Нахълта право в
посолството. Сега облечената за
втори път риза дразнеше неприятно
кожата му.
Първата глътка сякаш го
успокои. Запали цигара. Веднага
усети, че кутията "Marlboro", купена
вчера на летище София, е фалшива.
"Елате в България! Страната на
"Марлборо"!"- перефразира си
мислено известния рекламен слоган.
До тази сутрин беше пушил само
пури, които си носеше от Вашингтон.
“Този посланик дали изобщо си е
мръднал пръста тук?” - попита се
Американеца, гледайки с присвити
очи самодоволното лице на олиселия
очилат дипломат, чийто мандат
приключваше. "Този път трябва да
пратим някой свестен" - заключи
полковникът и загаси с отвращение
цигарата. Извади пура. Посланикът,
бивш
агент на военното разузнаване,
който като всички останали
разузнавачи под пагон не намираше
общ език с ЦРУ, сякаш прочете
мислите на внезапния си гост. Но се
опита да бъде полезен - дано
премине бурята.
- В България пушете само
български цигари, полковник! -
отвори чекмеджето на бюрото си
той. - Ето най-доброто! "KING"! -
подхвърли елегантна кафяво-бяла
кутия с едър златист надпис.
Американеца я улови с ловък
жест и я загледа. Не беше попадал
досега на тези цигари. Явно бяха
нови.
- Сигурен ли сте, или пак някой
ви е подвел?
- Напълно, полковник! Не съм
пушач, но този дим мога да го
понасям за разлика и от най-
качествената кубинска пура. Казвам
ви сериозно - българите си връщат
славата на едни от най-добрите
тютюнопроизводители в света. И
най-интересното е, че влагат свои
пари в това. Изключително глупаво
ще бъде, ако ние или някой друг им
вземем гиганта "Булгартабак". Никой
не разбира от местните тютюни
така, както те. Това е златото на
Ориента, полковник. Техният
Клондайк. Освен това тютюнът по
тези земи е политически инструмент.
Те знаят как да го използват в свой
интерес.
- Знам посланик, знам какво е
тютюнът тук, особено ако е в умни
глави и кадърни ръце! -
продължаваше да гледа кутията
“KING” гостът, по все пак реши
засега да запали пурата си. Гневът го
държеше:
 - Не ми отговорихте, посланик,
що за странна държава е това?
- Откога представителите на
авторитетната неправителствена
организация като The Library
Company of Philadelphia се вълнуват
толкова много в каква държава са
попаднали? - опита да бъде ироничен
посланикът. За целия свят
полковникът от ЦРУ, Американеца,
бе уважаван експерт по древни
религиозни ръкописи на известната
филаделфийска Библиотечна
компания. С хапливата си реплика
посланикът искаше просто да
тушира наглостта на ненадейния по
това време гост. Но направи фатална
грешка. Вече нямаше да му помогне
дори току-що сервираният
висококачествен бърбън.
Американеца захапа пурата с
безупречните си зъби, изправи се
рязко, стовари двете си ръце върху
бюрото на дипломата, който сякаш
потъна в огромния за дребното му
тяло въртящ се стол, и през отровно
кълбо сив дим изрева в лицето му:
- Защо в Ленгли не знаем, че те
вече нямат Национална библиотека?
Свличащото се тяло на
дипломата замръзна от
изненадващия въпрос.
Всичко друго очакваше, но не и
това. Какво ли се е случило?
Реши да говори направо.
- Защото... защото е сделка на
Философа!
- Моля!
- На Философа, казах!
Американеца се надвеси още по
— заплашително напред към него.
- Много добре знам кой е
Философа! - просъска през поредния
облак дим той. - И ако случайно, все
още в бюрото ти се намира докладът
по този повод, който, разбира се, ти
просто си забравил да изпратиш във
Вашингтон, би ли ми обяснил откога
Философа инвестира в библиотеки?
И което е по — важно, поръчал ли си
на някои от по — умните глави край
теб да намери отговор на въпроса -
защо!... Защо Философа е започнал
да инвестира в библиотеки?
 Обратно на очакването, че в
добавка на гнева може да последва и
някое кроше, Американеца рязко се
обърна и потъна в креслото си. В
централата беше известен като
агента с най-много лица. Дръпна е
наслада от пурата и напълно
лицемерно, сякаш нищо не се беше
случило, помоли учтиво:
- Ако не ви затруднявам, мога да
хвърля едно око на доклада, за който
току-що ми споменахте, Ваше
превъзходителство!
Негово превъзходителство си пое
дълбоко въздух, отпи жадно от своята
чаша и стана. Сравнително бързо
отвори тежката каса в стената зад
себе си. Пооправи американския
флаг, небрежно прикриващ сейфа, и
внимателно сложи на масичката пред
госта си тънка папчица с всички
възможни сигнатури за секретност
по нея.
- Винаги съм твърдял пред
Държавния департамент, че ЦРУ
трябва да изпраща един референт за
България и Турция, ако иска да е
наясно какво става тук. След
падането на Берлинската стена това
са двата скачени съда на врящия
котел, наречен Балканите.
Старши дипломатът не обичаше
този район. Преди това беше в
Македония. Преместиха го навреме,
защото беше започнало да става
страшно и за него, и за македонците.
 Сарказмът му не подейства.
Статутът на Американеца му
позволяваше изобщо да не се вълнува
какво мисли който и да било
посланик на Щатите по света. Това
не можеше да го изкара от
равновесие.
- Не се оправдавай, приятелю -
показа с още по-лицемерна усмивка
бисерните си зъби полковникът. - В
Ленгли отдавна са наясно, че който и
дипломат да стъпи тук, веднага го
качват на шейната. Нали такъв израз
имат тукашните играчи, които ви
разказват играта.
- Моля? - не разбра и този път
очилатият дипломат за какво му
говори гостът.
 - Имам предвид изпечените
местни политолози, социолози и
интелектуалци, които смучат добри
пари от нашите донорски програми,
за да ви заблуждават с манипулирана
информация кой кой е в тази
държава. После защо сме нямали
правилна стратегия за това
кръстовище между Изтока и Запада.
- Аз не съм регулировчик,
господин полковник! - набра
изненадващо странна смелост
посланикът.
- А аз не съм нито библиотечен
плъх, нито смотан калифорнийски
турист, за да търся цял ден къде е
потънала уникалната Национална
библиотека на един народ, който е
имал писменост още преди на
Господ да му хрумне, че някога може
да съществуват Съединените
американски щати - полковникът взе
папката, която не беше докоснал до
момента, и рязко се изправи.
Посланикът се изпъна срещу
него. Топчестата му глава едва
стигаше до брадичката на госта,
който явно си тръгваше.
- Искам среща с Философа.
- Това е сложно - изчерви се за
пореден път дипломатът. - Само след
месец тук има избори. Той се готви
да управлява. С президента май са
замислили някаква сложна коалиция.
- Това не ме засяга. Както този
народ сам казва, който и да го
управлява, все тая! А доколкото ми е
известно, Философа винаги дърпа
конците.
- Срещите с него са най-
трудното нещо в тази държава!
- Действайте, посланик! А... и
още нещо. Нужна ми е покана за
коктейла на президента на 24 май.
Както и списък на поканените за
празника. До три дни! Ако вие не
можете - ще го взема от израелците.
А сега мога ли да видя втория
секретар? Би трябвало да ми се води
някакъв колега.
Въпросният колега, умело
прикрит под длъжността втори
секретар на посолството на САЩ,
предвидливо го очакваше пред
огромния американски джип с
дипломатически номера.
- Кога ще престанем да пращаме
в тези страни пенсионирани военни
ченгета на почивка!? - тръшна
вратата на джипа Американеца, още
не можейки да се отърси от
неприятното излъчване на
посланика. - За тези закръглени
фуражки има работа само в Африка.
Вторият секретар на мисията
побърза мълчаливо да подкара
бронираното чудовище. Не работеше
за първи път с прословутия особняк
на Ленгли, известен на всички
служби по света просто като
Американеца.
По подобие на митичния
Джеймс Бонд той Винаги се
представяше като Американеца.
Прocтo Американеца.
- Да се разходим в планината,
полковник?
Това означаваше, че предстои
сериозен разговор. За разлика от
посланика Вторият секретар беше в
час за всичко и по всяко време. Най-
малкото знаеше, че в тази балканска
столица истинските разузнавачи
разговарят за сериозните неща на
чист въздух, крачейки по
надвисналата над града планина.
- Искам да разбереш всичко за
една... хм... дама. Викат ѝ
Библиотекарката - спусна задача
полковникът. Вместо да отговори на
въпроса за посоката, Американеца
разказа за снощното си преживяване.
Не можа обаче да разбере защо,
когато спомена, че е прекрачил прага
на библиотеката - будоар, колегата му
рязко натисна спирачките.
- Как сте попаднали на нея,
полковник? - нервната симфония от
клаксони зад джипа го накара отново
да потегли.
Докато планината се
приближаваше към тях, полковникът
чу историята на елитната
проститутка.
Пристигнала в началото на
деветдесетте години в САЩ, влюбена
в сина на акула от Уолстрийт.
Разпадът на фамилния бизнес
започнал точно по времето, когато
красивата българка отворила вратата
на семейното имение край
Вашингтон, за да бъде представена
като бъдеща снаха. Бащата се
зарадвал, бил свестен мъж, а и нямал
друг наследник. Удовлетворявал
капризите му от ученик. Още след
първите разговори със скромната, но
изключително начетена девойка,
разбрал, че по-добра снаха в
Америка трудно може да открие. Но
майката не искала и да чуе. "Каква е
тази бедна селянка, има ли изобщо
такава държава България? Не ми
говорете за любов!" - тропала с крак
госпожата. За нея любовта
съществувала единствено в главите
на сценаристите в Холивуд. Пък и
коя нормална млада жена би учила
такива глупости като ядрена физика,
при това в Русия. Та дори Нобеловата
премия е само някакъв си един
милион долара! “Ще станем за смях
на Уолстрийт” - авторитетно
резюмирала дамата, убедена, че
българката изобщо няма представа
какво е това Уолстрийт. "Че ти какво
общо имаш с борсата" - тръшнал
вратата бащата и се запилял към Ню
Йорк. Синът обаче не смеел да гъкне
пред майка си. В бизнес факултета
на Харвард никой нищо не му бил
разказвал за любовта. Очите му
светнали, когато мама му подала
резервацията за Карибите. Да си
починел след измислената от баща
му авантюра в тази изостанала
Русия. И на всяка цена да пробвал
новото си ферари до летището!
Условието било едно - българката да
я няма. Тъкмо още не си е
разопаковала куфара. Любовта
отлетяла с частния самолет на
фамилията, а момичето се озовало
само пред вратата на имението. На
третия ден собственикът на
мизерното кафене, в което се
съгласила да мие чашите срещу
храна, я изнасилил. Била девствена.
Американската мечта обаче не
закъсняла. Невероятната ѝ красота
впечатлила съдържателката на най-
луксозния бардак във Вашингтон.
Мадам обичала да наднича за свежа
плът в малките заведения. Имала
набито око, но което е по — важно,
идентична съдба с българката. И тя
имала да си връща на една богата
американска фамилия за
унищожената първа любов.
Направила така, че бизнесът ѝ да
обслужва Конгреса и най-вече
свободните програми на
чуждестранните гости на Държавния
департамент и Белия дом.
Преди пет години момичето се
върнало в България като елегантна
дама със законен капитал от няколко
милиона долара в сметки и още
толкова в акции, бижута и
произведения на изкуството. Никой в
родната ѝ страна не знаел нейната
истинска история.
- И като се връща, какво става? -
прекъсна го полковникът.
- Това е по-дългата част от
разказа - усмихна се вторият
секретар в посолството.
- Добре, тогава по-късно за нея.
Какво става с Философа?
Вече бяха минали добре
отъпканата туристическа пътека към
сгушения в гънките на планината
Драгалевски манастир и прекрачваха
входа на Светата обител. Това беше
единственото място, където
Американеца палеше свещи. Беше
силно вярващ човек, но по свой
начин - все пак беше американец.
 - Искам среща с него - нареди
той, докато слагаше свещта и
правеше непохватен опит да се
прекръсти.
Глава 7
ПАМЕТТА НА ВОДАТА

21 юли 1981 г.; София

правителствена резиденция
"Бояна"

♦♦♦

Скараха се за пореден път и тя

тръгна веднага за София.
Генералният секретар на Българската
комунистическа партия правеше
всякакви опити да се помири с
дъщеря си. Неделята се качи
изненадващо на Боровец и я покани
на обяд. Но и този път не успяха да
седнат на масата. За аперитив
размениха няколко хапливи реплики,
тя се обърна и излезе. Не можеше да
понася това, че всеки път, когато
говореше с баща си, чуваше от него
само: партията.
"Стига с тази партия! - изригна
преди няколко години тя. - Не
разбираш ли, че твоята партия е една
погребална процесия, която се влачи
след катафалката на мъртво
политическо учение." Посегна ѝ. В
последния миг нещо спря грубата му
ръка. Не знаеше дали е съдбата или
партията. Но замахването остана
факт. Връщане назад нямаше.
След първите остри завои по
пътя от Боровец към София ѝ
прилоша. Началните пристъпи
винаги събуждаха в замъгляващото се
съзнание онзи зловещ шум на
пръскащи се стъкла и огъваща се
ламарина. Вече нямаше ден, в който
да не преживява отново катастрофата
от 12 ноември 1973 г. И да не усети
разкъсващата главата болка. Нямаше
край.
Докато изкачваше стълбите към
спалнята, онази странна светлина
пак проблесна в очите ѝ. Подпря се
на стената. Светкавицата се
появяваше за втори път. Заслепи
съзнанието ѝ през 1979 г., когато
откриваше изложбата с рисунки на
Леонардо да Винчи в криптата на
"Св. Александър Невски". Тогава ѝ се
стори, че яркият поток белота под
клепачите е ударил първо камбаните.
Пророчицата Ванга ѝ беше говорила
за тази светлина. Не, не беше само
старата ясновидка! Пръв за
светлината ѝ разказваше Светослав
Рьорих.
Когато блясъкът притъмня,
внимателно се върна по стъпалата и
поръча на шофьора си лекарства.
Остана сама във вилата в резиденция
"Бояна". Обичайното ѝ състояние
след първата операция. Вече години
наред.
В такива моменти търсеше
водата.
Водата ѝ връщаше паметта.
Разтваряше най-съкровените късчета
на спомените. Най-вече стъпките по
историята на изкуствата в Москва.
Първите пререкания за фалша на
системата, от чийто връх
произхождаше. Споровете със
съветските преподаватели за това, че
изкуството не е изкован с чука сърп,
който жъне душите на хората.

♦♦♦

И онази невъзможна любов... От

него чу за пръв път, че водата е памет.
Толкова много го обичаше, че не се
замисляше сериозно върху думите му.
Никой нищо не знаеше за
увлечението ѝ по този шест години
по-голям от нея странен синеок мъж.
Потомък на избита до крак от
червеноармейците академична руска
фамилия. Отгледан в детските
интернати на революцията.
Природата му дала гена на далечния
прадядо - имперския професор по
биология. Работил и учил. Изводите
от дипломната му работа попаднали
на единственото възможно място в
страната на Съветите. Прибрали го.
Първо в Тибет, после в... Сибир.
Единствен от лабораторията в
тайгата имал право да прескача до
Кремъл, за да докладва. Няколко часа
свобода, прекарвани в Третяковската
галерия. Други места не знаел. А и
не търсел...
 - Айвазовски, Иван
Константинович - сепна я гласът зад
нея. Обърна се рязко. Не обичаше
екскурзоводите в галериите.
Смяташе, че изкуството е
единствената област, в която чуждото
мнение няма значение. Впери
унищожителен поглед в нахалника и
в този момент потъна. В
атлазеносините му очи. Толкова
дълбоки, че веднага усети как нещо я
дърпа в непознат досега океан.
- Черно море. Масло. 1881
година - продължи невероятно
мекият глас с петербургски акцент.
Мъжът гледаше не нея, а голямото
два на метър и половина платно,
което до този миг и тя съзерцаваше.
 - Нашето море - каза младата
жена.
- Как така вашето? - не разбра
той и за пръв път я погледна в очите.
- Аз съм българка - поясни тя.
- Моретата са на всички народи.
- Така ли!? - учуди се на
бягството от диалектическия
материализъм
дъщерята на генералния
секретар на комунистическата
партия.
- Водата е паметта на
човечеството. Тя няма граници.
Вижте - приближи картината по-
високият поне с две глави
тридесетинагодишен руснак. - Тази
картина я наричат още "Вълната на
Айвазовски". Погледнете водата -
безгранична. Небето - безкрайно.
Всъщност то също е вода! Пяната на
вълните е като ситно изписани
редове на извънземна азбука върху
чернеещата синева.
- А това самотно платно в
далечината? - доближи тя мъжа и
неволно докосна ръката му. Някаква
странна енергия премина в тялото ѝ.
Не можеше вече да усети къде точно
се намира туптящото ѝ сърце. Не, то
не искаше да изхвръкне. Напъваше се
да изпрати непознати досега сигнали
към всяка точка на крехкото тяло.
- Това самотно платно на
корабчето в далечината е символ на
нищожността на човека пред
Вселената. Това са народите, които
няма как да притежават което и да е
било море. Морето винаги е
притежавало тях.
Самотната точка в дъното на
картината преодоля вродените
недостатъци на зрението ѝ и тя
започна да осъзнава алегорията,
която разкриваше пред нея
непознатият.
- Вие сте Людмила, нали?
Краката й се подкосиха. Откъде
знаеше името ѝ?
- Но...
- Прочетох го тук, във водата -
заби той пръст точно в падината
между най-високата и втората по
големина вълна. Водата там беше най
— светла.
- Това е невъзможно!
- Нали ви казах, че водата е
памет.
Имаше чувство, че е в някаква
приказка. Не знаеше какво да
направи. Той също. И двамата
продължаваха да гледат картината на
водата.
Приказката продължи около
година. Обаждаше ѝ се всеки път,
когато пристигнеше в огромния град,
с който не свикнаха и двамата.
Срещаха се в галерията. Нито тя,
нито той желаеха друго място, нито
нещо повече от това, да се държат за
ръце. Освен за водата той не
говореше за друго. Въпросите
отминаваше мълчаливо. Знаеше, че
миналото е изяло бъдещето му в тази
необятна страна. Такъв беше
режимът. Гузната ѝ съвест се
чувстваше част от този режим и
престана да пита. Само слушаше.
След това той изчезна, а тя си тръгна
към дома. През годините неуспешно
го издирваше. Винаги, когато
прескачаше до Москва, задаваше
въпроси от висотата на служебното
си положение и партийния
авторитет.
Не получаваше отговори,
срещаше неприязън. Накрая
предупредиха баща ѝ
- вироглавата му и отнесена
дъщеря да престане да пита.
Генералният секретар избухна. За
него водата не беше нищо. За разлика
от петрола и въглищата. Беше водач
на народ, който ценеше само нещата,
които може да сложи в джоба си и
отнесе вкъщи.
Тя не се отказа, но я намери
той...
Позвъни призори - не беше
отчел часовата разлика. Още докато
посягаше към слушалката, усещаше,
че е... Ползвал правото си на
последно желание, така открил
номера й. Каза, че до Вечерта водата
ще го убие. Самоотровил се при
някакъв неуспешен експеримент.
Натискали го да бърза. Не успял.
Водата го изиграла. Помоли я да
отиде до онова море, тяхното, и да
напише името му на пясъка. Щял да
я чака. Но тя да не бърза. Прости ѝ
всичко, поиска и тя да му прости.
Затвори... Кремъл знаеше всичко.
Отвъд океана, разделящ двата свята,
също. Той беше най-строго
охраняваният неизвестен.
Не успя да стигне до морето
навреме. След няколко часа
катастрофира. Последното, което
помнеше, бе странното усещане, че
потъва точно между онези две
вълни... Най — светлото петно върху
Черното море на Айвазовски.

♦♦♦
 Донесоха ѝ лекарствата. Най-
после. Нареди никой да не я
безпокои. Каза им, че вечерта ще се
връщат в планината. Съблече халата и
се изправи срещу огледалото. Присви
очи и сякаш видя отражението на
разпадащата се вече аура около
стопяващото се тяло. Посегна към
чашата. Винаги държеше чаша вода
на нощното си шкафче. Така я беше
учил той. Впери поглед в безцветната
течност. Кристалната решетка на
живота ѝ. Целият. Само пет дни
преди да навлезе в четиридесетата си
годишнина. Защо ли се е наложило
поверието, че четиридесетият
рожден ден не се празнува? Знаеше,
че няма сили да го дочака. Водата ѝ
го подсказваше. Беше я научил да я
чете като книга. Ето този, най —
светлият кристал е надеждата но
защо до него се е подредило
разочарованието? Леле-е, колко
голяма е решетката на жаждата за
знание! И колко остри са ръбовете на
неизвестното. Хм-м, това ли
любовта! Не-е-е, децата са онези
там, другите - най-красивите
кристали! Две безформени и
безцветни петънца се откъснаха от
кристалната решетка и поеха към
дъното на чашата.
Горчивината - двамата
единствени мъже, прониквали в
тялото ѝ. Жалко! Не можаха да я
накарат да усети нещо. Затова пък
истинските приятели тези, които
никога не пожелаха това, се бяха
събрали накуп в средата, лъчезарни
като ръкопляскащи на публиката
блестящи звезди. Групата на
учителите се беше оформила по —
нагоре от тях. Нали казват, че
първите глътки са най — сладки за
жадния! Баща ѝ - ето го онзи,
самотният кристал. Беше много
далеч от учителите. Винаги
присвиваше устни, когато в този
смисъл искаше да убеди някого, че не
ѝ беше жал за самата нея, а за народа.
Отвори шишенцето и изсипа
всичките таблетки върху потната си
длан. Погледна още веднъж водата и
погълна хапчетата на три пъти. Беше
чувала, че така се прави. Влезе в
банята. Парата беше изпотила
первазите на ваната, приличаща на
малък басейн. Изписа името му с
пръст. Все едно върху мокрия пясък
на морето. Влезе във водата. Усети
равновесието. Отпусна се и притвори
очи. Усещаше две неща - меката ласка
на водата по кожата и топлината на
разтварящите се в изпитата вода
таблетки. Вече нищо не болеше.
Лентата на живота ѝ отново се
превъртя далече назад във времето.

♦♦♦
 1974-а, Париж. Откриха
изложбата на тракийското злато.
Беше успех. Но нея я чакаше
неизвестното. Още мислеше, дали
трябва да го направи. Но малкото
томче в чантата, с което не се
разделяше, откакто се появи
непоносимата болка, не ѝ даваше
право на избор. Тайното учение.
Изчезна незабелязано. Баща ѝ и
още един човек знаеха защо, но само
тя имаше представа къде. Бяха
свикнали с чудатостите ѝ.
Определяха ги като капризите на
Татовата щерка. Не я брояха в тяхната
игра. Радваха се, че след
катастрофата престана да им се
бърка.
 Клиниката по алтернативна
медицина, собственост на едно
малко, но много заможно княжество,
се намираше извън границите на
парижката суета. Малцина знаеха
къде отвежда тесният асфалтов път в
гъстата гора с предупредителната
табела: "Частна собственост."
Имението липсваше в
туристическите справочници,
посветените не искаха да се знае за
него. През XI в. някакъв благородник
от Южна Франция пристигнал в
Париж. Купил земята и вдигнал
замъка. По време на кратките си
престои между дълги странствания
не канел никого. Никой не знаел
съдбата му. Но имението останало
известно като... Замъкът на
българина.
Колата я отведе първо на летище
"Орли". Българската делегация
знаеше, че тя напуска Франция. След
половин час обаче малкият
хеликоптер я спусна на моравата
край замъка, от чиято кула сигурно
се виждаше върхът на парижката
“Света Богородица”. Любимият ѝ
роман на Виктор Юго, Великия
магистър на Ордена на Сион!
На входа я чакаше самият той...
Рьорих. Светослав Николаевич.
- Радвам се, че се реши, скъпа
приятелко! - разтвори гостоприемно
ръце художникът.
- Оставям се в ръцете ти, скъпи
приятелю - прие прегръдката тя. -
Какво е това място?
Умишлено бе отказала да знае
какво я очаква, ако се решеше на
предложените ѝ процедури. Мъжът,
който я придружаваше, също не
знаеше нищо. А и нямаше нужда,
защото след като поеха куфара от
ръцете му, любезно, с нейното
мълчаливо съгласие, го отпратиха
обратно към хеликоптера.
- Ела, ще ти разкажа - посочи
входа домакинът и потъна след нея в
преддверието на поне седем века
назад във времето.
Озоваха се в просторна зала. В
единия ъгъл, ако овалното
пространство изобщо имаше ъгли, се
забелязваше дискретна рецепция.
Млада дама в строг костюм на
високи токчета и прихваната на кок
коса се приближи към тях.
- Дамата ще бъде настанена в
лилавия апартамент - уведоми ги тя.
Сепна се. Какъв лилав
апартамент? Нали в болниците
всичко е в бяло!
- Чудесно! - възкликна синът на
световноизвестния художник
Николай Рьорих. - Значи състоянието
ви е обнадеждаващо - окуражи
пребледняващата си приятелка
достолепният мъж с бяла брада.
Освен входната врата в залата
имаше още три. Никакви стълби за
никъде и никакви асансьори. Усетил
блуждаещия ѝ поглед, Рьорих
поясни:
- Лявата врата води към крилото
на творчеството, дясната към
помещенията на красотата, а тази,
която е срещу тебе, те отвежда към
единството.
Пациентката се смрази. Това
бяха трите мантри на тибетската
философия. Знаеше значението им
много добре от учението на Николай
и Елена Рьорих - родителите на
Светослав. Създателите на Живата
етика бяха превърнали живота си в
нагледен учебник на тайното учение
(теософията).
- А сега те оставям в сигурни
ръце, скъпа приятелко - каза мъжът, -
излитам за Лондон. Ще се видим
скоро в България. Вярвам, че всичко
ще бъде
наред. Очакват те само приятни
неща - обърна се и излезе.
Хеликоптерът явно чакаше него.
Издигна се по посока на летището
заедно с мъжа, който я доведе,
единствения видял къде ще бъде през
следващите четиридесет дни.
Докато се опомни, строгата
служителка я поведе към средната
врата. Странна приглушена музика с
източен привкус притъпяваше
ударите на токчетата им по елзаския
мраморен под.
Апартаментът наистина беше
лилав. Но в онова особеното лилаво
от тибетските пейзажи на учителя
Рьорих.
- Поканена сте на вечеря в
двадесет часа. На всички въпроси
относно реда в клиниката отговорите
ще намерите в лилавата книга на
бюрото
- уведоми я рецепционистката и
посочи разкошното писалище от
времето на Луи XVI до широко
разтворения френски прозорец.
- Как така поканена? -
продължаваше да се учудва на
нетипичната болнична обстановка и
порядки тя.
- Ще дойдат да ви вземат пет
минути по-рано. Приятна почивка! -
отвърна любезно служителката,
затваряйки тежката врата след себе
си.
До вечерята имаше цели пет
часа. Песента на птичките от
дърветата и нюансите на
заобикалящия я лилав букет я
приспаха.

♦♦♦

Сънува Рьорих. Не Светослав, а

Николай Константинович, когото
нямаше как да познава. Но
познаваше учението му. Знаеше за
онзи паметен ден 15 април 1935 г.,
когато в Овалния кабинет на
американския президент Франклин
Рузвелт се бе подписал пактът
Рьорих. Той повеляваше светът да се
научи да опазва културните си
ценности, да се стреми към
единството, творчеството и
красотата.Николай Рьорих седеше на
върха на някаква планина. Държеше
в ръцете си голямо парче плат.
Повика я с ръка. Попита я, защо се
страхува да изкачи планината. Сама
не разбра какво му отговори. Тогава
той разпъна ръцете си и тя видя, че
белият плат е знаме. Три червени
сфери, съединени в кръг. Това ти е
знамето, каза ѝ той и положи
внимателно плата върху протегнатите
ѝ ръце. То е за децата - предупреди
Учителя. Докато са малки
излекувайте ги от предразсъдъците
към другостта. А вие, големите,
престанете да се делите на наши и
ваши. Усъвършенствайте себе си. Не
се стремете да променяте другия.
Приемете го такъв, какъвто е. Ще го
накарате да се промени само ако
промените себе си. Влагайте в
мисълта си творчество, не робувайте
на догми. Търсете красивото, не
удобното. Мислете за единството.
Защо червено - посочи тя цвета на
емблемата на знамето. Защото
планетата навлиза в цикъл, който, в
зависимост от самите нас, ще се
превърне било в трагичен епилог на
огнената смърт, било в пролог на
нова и светла ера в човешката
еволюция.
- Това е Учението, нали? -
попита плахо тя.
- Сама трябва да разбереш -
отвърна той. Ученията се дават за
постигане на достоен живот. Обърна
се и заслиза по другия склон на
планината. След първите крачки
облаците го скриха. Не се виждаше
какво има долу.

♦♦♦

Отвори очи от усещането, че

водата във ваната е достигнала
долната ѝ устна. Огледа се. Ясно си
даваше сметка къде е. От отворения
прозорец на банята долитаха
обичайните шумове на боянската
правителствена резиденция. Никога
не можа да свикне, че това място е
нейният дом.
Все още не усещаше
въздействието на лекарството.
Напротив - беше ѝ спокойно, някак
хубаво. Не помнеше откога не бе
изпитвала такава лекота. Никаква
болка. Това ли бил вкусът па
живота!?!
Най-после! Отново притвори
очи и потъна в спомена.

♦♦♦
 Точно в осем без пет отвори
вратата на лилавия апартамент.
Срещу нея стоеше изпънат мъж на
средна възраст. Приличаше на
телохранителя ѝ.
- Последвайте ме, мадам!
Влязоха в просторен салон в
бежово с невероятен кристален
лувърски полилей. Светлините му се
отразяваха от безбройните втъкани в
тапетите огледала. Където и да
погледнеше, виждаше себе си. В
центъра на абсолютно празната зала
имаше огромна кръгла маса с тежко
колосана, почти опираща пода
болезнено бяла покривка. След
лилавото бялото изглеждаше още по
— снежно и от върховете на
Монблан. Пълен комплект прибори,
но - само за двама. И два стола. До
единия от тях стоеше изправена... "О-
о-о, не! Не може да бъде!"
Самата тя. Известната на цял
свят от кориците на списанията
Грейс! Грейс Кели! Американката.
Дъщерята на личния приятел на
президента Франклин Рузвелт.
Модната икона на петдесетте години.
Персоналната клиентка на Кристиан
Диор, Живанши и Ив Сен Лоран.
Холивудската звезда. Носителката на
“Оскар” за главна роля. Любимката
на Алфред Хичкок. Тайно ухажваната
от шаха на Иран. Авторката на едни
от най-красивите публично известни
любовни писма. И най-вече главната
героиня в сватбата на XX Век!
Принцесата на Монако.
- Заповядайте и добре дошла! -
посочи домакинята стола срещу себе
си, без дори да помръдне красивите
си крака, единият от които беше
протоколно изискващо подаден леко
напред.
Седнаха. Нямаше обслужващ
персонал. Мъжът в черно беше
останал леко разкрачен пред вратата
отвън. В една от многото чаши пред
тях имаше вода. Това я накара да
наруши протокола и леко да я
премести страни от себе си. Беше я
научил, никога да не държи срещу
себе си чаша с вода, която не е
наляла самата тя. Принцесата едва
забележимо се усмихна, без да каже
нищо. Нейната чаша остана точно
срещу дискретната диамантена
огърлица на елегантната ѝ шия.
- Удобно ли се чувствате в
апартамента си?
- Това е невероятно място. Вие
откога сте тук? - прекрачи всякакви
граници на дипломатичност
Людмила. Нещо ѝ подсказваше, че
Грейс Кели не се нуждае от
официалности в този момент. А и все
пак бяха в клиника.
- Може да се каже, че това е...
моят дом - изстреля най —
невероятния отговор американката и
за да докаже това, леко повдигна
сребърното звънче. Типично по
френски, в рамките на незабележима
до този момент врата се изправи
готвач. Шапката му бе поне колкото
половината тяло висока.
Не хапнаха почти нищо. Не
докоснаха и виното. Само водата.
Тази вечер Людмила научи
историята на манастира край Земен.
От принцесата на Монако. Бившата
кинозвезда. Но тя разказваше факти,
не холивудски сценарий.
Защо точно България, и то
Земен? Защо точно църква, градена
като кръг в квадрат - необичайна за
тези православни земи! И то девет на
девет! Защо именно "Св. Йоан"?
Защо рицарите са минали през това
дефиле на път за Светите земи? Кой
и защо ги е посрещал като свои?
Защо всичко е от камък? Никакво
дърво! И най-интересното - защо
българската патриаршия се е
отказала доброволно от този
манастир? Въпроси, въпроси,
въпроси, над които до този момент
не ѝ бе хрумвало да търси отговори.
- Би трябвало да сте щастлив
народ, след като от земите ви е
тръгнало учението, създало модерния
свят - изуми я изисканата дама.
- Ако имате предвид траките...
- Не, скъпа! Знам за изложбата,
която открихте днес. В момента
говорим за богомилите.
- Хм, богомилите! Но в какъв
смисъл вие?
 Тогава чу още една история. За
Великия приорат. За нещо, което
много смътно си спомняше, че бе
срещала, докато специализираше в
Оксфорд - мистичното Братство от
Сион. Но не знаеше нищо!
Често го бъркали с Ордена на
тамплиерите, но изобщо не било
така. Братството било основано цели
девет години преди превземането на
Йерусалим в абатството на
"Сионската Света Богородица". По-
късно тамплиерите били създадени
само като военна и административна
структура на Братството от Сион.
Едва при “отсичането на Бряста”
край Жизор през 1188 г. двата Ордена
поели всеки по свой път. Дотогава
имали общ Велик магистър. За
тамплиерите се говорело какво ли не.
Притежавали изгубеното съкровище
на йерусалимския храм и един ден то
щяло да бъде върнато там. Тогава
щяла да се разкрие тайна, водеща до
огромни промени.
- Какво общо имаме ние,
българите, с всичко това? -
недоумяваше тя.
- Богомилите, скъпа,
богомилите!
Говориха дълго. Предстояха им
още няколко вечери. Алтернативните
медицински процедури в това
странно място дадоха обнадеждаващ
резултат. Болеше я по-малко. Тръгна
си на четиридесетия ден.
 След месец обаче болката върна
ръзкъсващия си ритъм. Имаше
причина. Баща ѝ пощуря от
странните ѝ занимания. Избухна като
никога. Какво се била хванала с тази
никаква църква в Земен. Защо вместо
някоя полезна партийна работа му
създавала проблеми с религиозни
небивалици за богомили...
Разбра, че Всичко е безвъзвратно
загубено.

♦♦♦

Първите глътки вода я задавиха.

Стресна се. Отново бе поела към
дъното на ваната. Закашля се и усети
началните спазми в стомаха.
Прималя ѝ. Вече дишаше трудно.
Знаеше, че това е началото на края.
Но главата не я болеше. От
дълбините на съзнанието ѝ изплува
нещо от Учението, което ѝ даваше
сили - личността е ролята, която
актьорът изпълнява само за една
вечер. Стори ѝ се, че чува гласовете
на децата. Дъщеря ѝ утешаваше нещо
малкия си брат. Нямаше сили
да стане. Първият пристъп
достигна гърлото. Преглътна го.
Както всичко досега. След това
заспа. Не се събуди повече.
В камината в спалнята ѝ
догаряха магнетофонните ленти от
записите на разговорите ѝ с Ванга.
Глава 8
ЧЕРВЕНИЯТ САЛОН
3 май 2005 г.; София,
хотел "България"

♦♦♦

Не можеше да познае себе си.

"Явно остаряваш!" - каза си
Американеца и набра мобилния ѝ
номер. Не успя да издържи повече от
двадесет и четири часа, без поне да я
чуе. Беше по обяд и той тъкмо
приключи поредната си среща в лоби
бара на "Кемпински". Някакъв
социолог, препоръчан настойчиво от
посолството, цял час му обясняваше
политическата обстановка в
България преди парламентарните
избори следващия месец. Бившият
преподавател по марксизъм -
ленинизъм говореше толкова
угоднически за американците, че
направо го подразни. Било дошло
времето големият американски брат
решително да се намеси, за да не
вземели отново властта комунистите.
Щяло да стане по — страшно и от
1997 г.; Но най-лошото било, че
страната отново щяла да падне в
пагубната прегръдка на Русия. Какво
щяло да стане тогава с идеалите на
демокрацията? И този хлъзгав цар,
който го играел премиер - другия
месец направо щели да го издухат
избирателите!
Още след първите думи на
младия мъж с оредяваща коса на
Американеца му стана ясно, че няма
какво ново да научи. Този бе явно от
отбора, който търка праговете на
посолството и срещу сладникави
приказки за родината на
демокрацията и глобалната роля на
САЩ получава поредните доларови
подаяния, уж да поддържа някакъв
институт за изследване на
демокрацията. Аман от тези плъхове!
Плати му кеш, в плик под масата и
проследи с поглед гърба му.
Телефонът даваше свободно.
Затвори и набра пак.
"Ами ако снощи е имала клиент,
сега навярно спи!" - помисли си с
доста неприятно и непознато много
отдавна чувство Американеца. Без да
иска, беше нарушил самозабраната
си да се пита дали изпитва някакви
по-специални чувства в мимолетните
си връзки с жени. А какво оставаше
за... проститутките! Беше от онези
представители на “тихия занаят”,
които много добре си даваха сметка в
каква беля може да ги вкара
увлечението по една жена.
Телефонът продължаваше да
дава свободно. Затвори и го хвърли
ядосано на масата. Едва не счупи
полупразната чаша от сока на онзи
социолог с угодническите
предизборни прогнози. "По дяволите
изборите! В тази страна дори
проститутките не си вдигат веднага
телефона!"
- Желаете ли нещо, господине? -
попита го привлечената от шума
сервитьорка. В този хотел рядко
виждаше изнервени клиенти. Тук
идваха хора с вид на постигнали
всичко в живота, на които освен да
се радват, нищо друго не им остава.
- Да, искам! Двоен бърбън,
много лед и сода - каза Американеца
и посегна към телефона, който в този
момент иззвъня. Не можеше да
повярва какво виждаше на дисплея,
фасадата на бившата Национална
библиотека на българите, която беше
заснел предната сутрин, излизайки
от будоара на Библиотекарката.
Докато чакаше социолога, сложи
снимката като фототапет на нейния
номер, за да излиза при позвъняване
вместо образа ѝ.
- Слушам, Американецо! -
долетя познатият кадифен глас
отсреща, показвайки с обръщението
си, че и в нейния апарат е запаметен
номерът му.
Панира се. За пръв път. Ама че
занаят имаше - да му подсказва
всякакви политически и
дипломатически игри, но не и какво
да каже в този момент!
- Здравейте! Как сте? - каза
сковано и мислено се зарадва, че вече
поръчаният двоен бърбън ще му
възвърне обичайната форма.
- А вие? - отвърна с въпрос
гласът отсреща.
- Мисля, че ще бъда по-добре,
ако мога да ви видя - свали картите
той и някак усети, че му олеква, а
още не беше отпил от огнената
течност.
- Ами... мога да ви поканя на
обяд.
Не ръката му, имаше чувство, че
телефонът в нея се изпоти.
- Да не объркам нещо? Вие сте
заета жена! - реши все пак да
провери обстановката той.
- Вижте какво, Американецо! -
настъпи кратка пауза. - Мисля, че ви
предупредих - нямате представа къде
сте попаднали. Имате вид на мъж,
който разбира всичко, дори когато
мълчат срещу него. Не ме
разочаровайте! - този път паузата
беше по-продължителна. - След час
ще бъда в Червения салон на хотел
“България”. Масата е за двама. Много
отдавна вторият прибор не е
използван!
Сигналът в ухото го информира,
че отсреща затвориха. "Те ти булка
Спасов ден!" - спомни си той една
характерна българска поговорка от
времето,
когато усилено учеше езика на
този особен народ в спецшколата в
Ленгли. Точно на часа таксито го
остави на жълтите павета пред
емблематичния за столичния
хайлайф хотел "България". Той
нямаше нищо общо със снобарския
"Кемпински".

♦♦♦

Този път тя го чакаше. Поканата

бе нейна. Беше взел стъпалата до
мецанина на хотела на бегом, като
абитуриент, и затова се опитваше да
прикрие задъхването, за да не си
помисли дамата нещо друго.
Библиотекарката се беше
изправила срещу прозорците,
вперила поглед към царския дворец
отсреща. Беше сама в целия наистина
червен според завесите и драпериите
салон. Всенародните майски
празници продължаваха и София
беше празна. Правителството беше
сляло първомайските с
гергьовденските веселия. Нищо не
работеше.
Явно за да подчертае, че и тя
разпуска, бе нахлузила избелели
маркови дънки върху изящни сандали
на бос крак. Погледът му падна върху
гърдите, които плавно повдигаха
семплата блуза. Никакъв грим.
Небрежно бе прихванала косата си с
ластик. “Ето я - естествената
красота!” - протегна ръката си
Американеца и съжали, че се беше
стегнал в работен костюм.
Централата явно беше пропуснала да
му спомене, че в някои държави на
новите демокрации вторникът може
да бъде и почивен ден.
- Били ли сте тук? - разходи тя
фината си ръка из салончето.
- Да.
- Мое любимо място - започна
да разкрива вкусовете си
Библиотекарката. - Ето тази маса?
- Не е никак лошо! - придърпа
стола ѝ все още потискащият
задъхването кавалер.
- Знаете ли историята на този
хотел? - попита тя, докато
раздрънкваше небрежно оставеното
на покривката малко сребърно
звънче. - Позволете ми аз да
поръчам! Все едно че съм ви
сготвила у дома!
Погледна я с мъжки поглед.
"Добреее!- каза си и поредната
поговорка изплува в главата му -
като ще е гарга, да е рошава!"
Решително свали вратовръзката си,
стана и наметна сакото на
облегалката на стола, без дори да
поиска разрешение. Явно се
започваше някаква странна игра, в
която трябваше да влезе в движение.
- Като ще е по домашному, да е
по домашному! - запретна той
ръкавите си. - А вие толкова много
къщи ли имате, че навсякъде сте у
дома си. Това какво, да не е било
университет, който наскоро са
продали, за да си попълнят бюджета?
Спалнята ви е в библиотеката, а
трапезарията в университета!
- Дали иронията ви е подходяща,
господин Американецо? - прекъсна
го Библиотекарката, изваждайки
цигарите и запалката си от малката
чантичка. - Отпуснете се, полковник!
Както виждате, от няколко дни никой
не работи. Дори и аз!
- Полковник?! - направи се на
изненадан той и забърка в джобовете
си за запалка, за да подаде огънче.
- Отива Ви! - усмихна се тя. -
Косата ви е прошарена точно колкото
за този ранг на пагона...
- Какво знаеш за мен? - атакува
на ти разконспирираният.
 - Всичко, полковник. Всичко-о!
Любознателна съм, от малка. Много
обичам книжките. Пък и нали съм
“библиотекарка”, а вие -
представител на най-старата
Библиотечна компания в Америка.
Занимавате се със събиране на
разпръснатото познание и неговото
съхраняване между тежките кожени
подвързии на вашите издания. Да се
събира историята, е достойно за
уважение занимание, полковник! А
още повече нейното манипулиране.
Наздраве!
След като беше минал на ти,
Американеца реши да сподели и
бялото ѝ вино. Втори бърбън по обяд
щеше да му дойде много. Нищо, че
атмосферата беше домашна, както се
оказа.
- Ще те гостя с царското меню.
- Какво царско меню? - не
разбра той.
- От царската сватба. Не се
прави на изненадан - премина и тя
на ти.
- Нали работиш по тайния план
на монархиите! На сватбата на
царската щерка тук, в България, го
обсъждаха. Слава Богу, че се
провалиха. Монархиите нямат късмет
на Балканите, полковник, нали така?
Менюто наистина беше от
царската сватба - шопска салата,
мусака в гювече и цедено кисело
мляко с боровинково сладко за
десерт. Усети истински глад.
Докато се хранеше, му
припомниха почти цялата биография.
Даже и неща, които се стараеше да
забрави. Като първата си
университетска любов с онази
изваяна хубавица, която го предаде
заради тестето кредитни карти на
разглезения милиардерски
наследник. Просто му беше заявила,
че нищо освен парите в този свят
няма никакво значение за нея.
Прелъсти плейбоя едва ли не пред
очите му и замина с него за лазурния
бряг на Европа. В Монте Карло.
Пожела му приятно прекарване на
стажа във Филаделфийската
обществена библиотека.
 Оттогава не се беше влюбвал
истински. Е, имаше един-два случая,
за които си мислеше с лека
носталгия, но... болката си беше
болка. А и го завъртя занаятът. Като
агент на ЦРУ потъна в религиите и
всички видове конспиративни
нишки, оплетени между
разновидностите на Бог. Превърна се
в най-големия специалист по
решаването на оплетени ситуации В
споровете чий Господ е по-правилен,
които можеха да доведат до
конфликти, войни и смърт.
- Наистина уютно място! - върна
се на терена замислилият се за
миналото си американец.
- По време на войната е било
цитаделата на всички чужди
разузнавания в София - започна да му
разказва тя историята на хотела и
поръча кафе, без дори да го пита. -
На първия етаж били естествено
германците. На втория най —
невероятно, но все пак- руснаците.
Англичаните делели третия с
турците. Нали винаги са си заедно!
Твоите задокеански колеги държали
няколко стаи на четвъртия етаж. На
последния се били омесили,
представяш ли си - французи е
италианци. Безкраен купон под
покрива! До обяд, долу, в кафе-
сладкарницата всички чужди агенти
си пиели кафето и аперитива на
строго разпределените между тях
маси. Срещали се с местните си
агенти. В тази страна агенти да
искаш! Още от турско
доносничеството тук се е превърнало
в престижен занаят. Та сутрешната
картинка в сладкарницата през
войната била уникална. Седят си
резидентите, всеки на своята маса,
пият си кафето и току вратата се
отвори и нахлуят доносниците.
Всеки си отива при този, за когото
работи, и започва да разказва.
- Кое му е уникалното!
Обичайна практика от времето на
Юда до днес
- коментира той разказа ѝ за
историята на хотел "България".
- Ами това, че резидентите
наричали кафенето Въртележката.
Седи си, да кажем, висшият
чиновник от българското
Министерство на отбраната на
масата на германеца и му разказва за
актуалната ситуация в службата му,
която, да речем, се занимава с
доставките за Българската армия.
Всичко му разказва, даже и по някое
и друго документче му побутва, уж
деликатно, под масата. Немецът го
слуша, запомня всичко и накрая...
плаща сметката.
- Е, и! - не се учудваше от нищо
отпусналият се наистина по
домашному срещу нея човек на
Ленгли.
- Да, но след това нашият
чиновник се премества на съседната
маса, на която си пие чая
англичанинът и... отново същата
процедура. До обяд може да се
окаже, че е пил и един рикард за
аперитив на френската маса.
- Хм-м...! - усмихна се
американецът. - Има един лаф по
вашите земи, че оцелява само
двойният агент!
- Най-интересното започвало,
когато доносниците си тръгвали все
пак към ведомствата, за да могат да
съберат стока за следващия ден.
Тогава германецът, руснакът,
англичанинът, турчинът,
французинът, италианецът и, разбира
се,... американецът се събирали на
една маса. Трябвало да си сверят
данните и да стигнат до общо
решение, какво ще докладват в
централите си. Забавно, нали?
Американеца не отговори. Отпи
бавно от кафето и запали пурата си.
Познаваше тази страна и този народ.
Трудно можеше нещо да го изненада.
Освен, както се оказа - това
прекрасно създание срещу него.
- Чувал съм, че тук е живял и
Кемал Ататюрк! - прекъсна я той.
- Да, но това е било доста по-
рано. Апартаментът, който е
обитавал, пази тайните на една
голяма любов на знаменития турчин
с много красива българка. Нещастна
любов, разбира се!
 - Познавах собственика на този
хотел - призна си Американеца. - Не
беше лошо момче, но...
- Убиха го преди две години! -
тъжно пророни дамата. - Но мисля,
че ти знаеш всичко по въпроса.
Разбира се, че знаеше. Не само
по въпроса, но и по целия случай.
Беше момче, на което отвъд океана
много разчитаха. Дори паспорт му
дадоха. Пробиха го чрез съпругата му.
Безскрупулна жена с жречески
способности да манипулира мъжете
в посока проектираното от самата
нея бъдеще. Въртеше го на пръста си.
А той се луташе между таланта си да
прави пари от въздуха и желанието
си за голяма любов и истинско
семейство. За съжаление предадоха
го близките му, за които той беше
само една златна мина. Крадяха
безогледно, а той си затваряше очите.
Беше се вторачил в държавата.
Искаше държавата да бъде играч -
като него. Да се удари по гърдите и
да каже - аз съм българин! Болеше го
от продажните политици, които
самият той бързаше да купи, за да не
ги купят чуждите. Обърка се и си
отиде внезапно! Така, както се беше
и появил. Продукт на времето и
обстоятелствата по тези земи от
векове насам. Така и не беше разбрал
подарения му девиз от един от
малкото му верни приятели - мисли
глобално, действай локално!
 - Какво се случва сега с
империята му? - върна се от
спомените си полковникът.
- Разпада се като всичко
останало в тази държава. Вдовицата
не стъпва тук. Предвидливо я
наплашиха, че тя е следващата. Да си
стояла на сигурно в Америка, а те
щели да ѝ плащат сметките.
Подхвърлят ѝ по нещо, разбира се, а
останалото обезкостяват методично.
- Нещо около Италия се
навъртала в последно време - спомни
си сводките на Ленгли специалистът
по религиозните конспирации. Този
тип жени наистина бяха хиени.
Надушваха отдалече мършата, е която
ще могат да си устроят пищно
угощение.
- О-о-о .... кой би могъл да устои
на чара, парите и властта на този
палавник Берлускони? - възкликна
Библиотекарката, отчитайки
ненатрапчивата информираност на
мъжа срещу нея. - А и тя е българка!
Не си ли чувал, че нас, българите, ни
определят като едни скромни
италианци? Този италиански
бонвиван, премиерът им, е
ломбардец. Знаеш ли какво означава
това?
Полковникът повдигна рамене.
- Ами, нищо чудно да е прероден
богомил!
За части от секундата добре
тренираният му мозък включи.
Богомилите! Защо ги споменава тя?
Но другата, още по-добре тренирана
част на ума му подсказа да не бърза с
реакцията. Някаква червена
лампичка беше светнала в
съзнанието му. За какво ли искаше да
го предупреди?
- Горкият Берлускони! -
иронично се усмихна той, без да
уточнява, какво има предвид под
съжалението "горкият" към
италианския премиер. Все пак
познаваше прекрасно въпросната
весела вдовица! Но си даваше сметка,
че изобщо не познава жената срещу
себе си.
Погледна часовника. Неусетно
бяха минали два часа. А работата го
чакаше. Стана му тъжно. Май никой
освен него не работеше в тази
държава тези дни.
- Какво ще правиш довечера? -
изстреля той най-важния си въпрос.
Тя го погледна мило и едва
забележимо облиза каймака от
кафето по
горната си устна. Незабележимо,
но не и за него. Върхът на езичето ѝ
направо го влуди.
- Ще чакам да ми се обадиш!
Когато привършиш със задачите си. -
Този път езичето се справи с долната
устна.
Това беше единственият отговор,
който можеше да го разконцентрира
окончателно.
 - Към двадесет и два часа -
уточни той и стана, премятайки
сакото си през рамо. Не ѝ подаде
ръка, а тръгна към изхода. Не беше
сигурен, че ще си тръгне, ако не
изчезнеше моментално от този
възбуждащо червен салон.
Тя остана на мястото си.
Изпрати го с едва доловимо мечтание
в погледа. Имаше усещането, че
наистина е в мечтания дом и остава
да чака любимият да се прибере след
работа.
Глава 9
КОГАТО МУ ДОЙДЕ
ВРЕМЕТО
3 май 2005 г.; Боровец,
дворецът "Царска Бистрица"

♦♦♦

Негово величество се разбуди от

следобедната дрямка, усетил
усилващия се вятър в столетните
борове. Прозорците на спалнята бяха
широко отворени. И последно време,
нещо не му стигаше въздухът. Повече
от петдесет години в жежка Испания
си мечтаеше как един ден ще вдишва
смолистия дъх на горите и ще го
приспива ритъмът на кълвачите. Е,
този ден беше дошъл, но защо ли не
можеше да му се зарадва истински!
Половин век беше мечтал само за
едно и мислеше, че ако го постигне,
животът му просто ще започне
отначало. Измамната илюзия на
младостта. “Какви гори, какви
кълвачи, след като сън не остана!” -
помисли за кой ли път в последната
една година царят.
Имаше нужда от разходка.
Кръвта трудно достигаше до
съсухрените му крайници. Правеше
го зиморничав. Взе по-дебелото яке и
слезе долу. Нямаше никой. Царицата
явно още се излежаваше в нейните
покои. Тук, в това имение, двамата
обичаха да мълчат и всеки да се
наслаждава на тишината посвоему,
потънал в мислите и тревогите си.
Излезе на верандата. Дежурните
момчета от националната служба за
охрана се размърдаха, но той ги
успокои с характерния си царствен
жест
- Свободно. Погледна към
върховете на боровете с ръка над
очите си. Нямаше облаци. Вятърът
явно беше беломорски. Въпреки
прокрадващото се през клоните
майско слънце в тази планина по
това време беше хладно. Царска
Бистрица, както се наричаше
резиденцията, беше на усойно място.
Дори шумът на буйната от топящите
се по върховете снегове река
навяваше хлад. Но режещият
планински въздух проветри приятно
олисялата му до крайност глава.
Рехавите косъмчета на тънката брада
настръхнаха. Вдигна яката на
жълтеникавото яке и стъпи на
моравата.
Негово Величество премиерът
на България закрачи към поляната,
навяваща му противоречиви спомени
за есента на 2002 г. Тук беше
разпъната шатрата, в която отведе
пред олтара единствената си дъщеря
и я предаде в ръцете на онзи...
Мореплавателя! В комплект с
опърничавата му любимка, наистина
му дойде в повече. Дали не беше прав
онзи виртуоз, кларнетистът, когато
сутринта преди венчавката
провлачено тъжно подкара народната
песен "Назад, назад, моме Калино"?
Невинна сватбарска закачка или
сериозно предупреждение към самия
него беше тази невероятна мелодия?
Сватбата! Дали не се оказа прав и
чешитът скулптор, турчинът, който в
много отношения беше по —
българин и от българите, че и с тая
сватба няма да станем царски
народ, а ще си останем голтаци!
"Нищо не може да се върне
назад!" - Въздъхна премиерът и
поспря да огледа имота си. Малката
водноелектрическа централа до
мостчето, останала от времето на
баща му, боботеше ритмично. Беше
си атракция. "Колко лесно му е било
на стария цар, не е имал грижи с
Козлодуй и Белене! - помисли си
иронично наследникът. - Така де!
Имал да се оправя само с едни гори и
един... Хитлер!"
А сега! "Що ми трябваше на
баир лозе!", мислеше си царят.
Кахърите му, както сам обичаше да
употребява многобройните турцизми
в българския език, нямаха край.
Нямаше как да забрави онази
семейна вечеря в трапезарията на
мадридския им дом в края на 90-те,
от която започна всичко. Бяха се
събрали. По инициатива на царицата
- прекрасна жена, която го обичаше и
търпеше. Искала да нахрани децата
си! Четиримата синове и дъщерята от
двете страни на дългата, тежка маса.
Той и стопанката - на
противоположните къси. Седем.
Свещено число. Хранеха се
мълчаливо. В последно време не им
вървеше разговорът. Само проблеми.
Царицата, че не можела да си получи
зестрата, докато той не си върне
трона. Той, че европейските
монархии го притискаха да започва
тайния план. И най-вече момчетата с
тези техни съвременни разбирания за
успех в живота и бизнеса, за пари,
пари... много пари. Вятърничавата
щерка с този ... нехранимайкото,
който все към моретата го теглеше.
Арабите с неизчистените комисиони
и... разбира се, дълговете. Дълговете
в Монте Карло. Ужас!
- Скъпи татко, докога смяташ да
стоиш в този дом, затворен като в
златна клетка, без да правиш нищо за
рода ни? Виж какво направиха
другите монарси? България ти
принадлежи, няма ли най-после да
предприемеш нещо и за себе си, и за
нас? - наруши тишината вторият син,
погледна го нахално и отпи от
тежкото португалско вино, останало
от колекцията на баба му.
Не вярваше на ушите си. В
първия миг изобщо не разбра какво
го питат.
Но улови заговорническия
поглед на царицата към сина им и
всичко му стана ясно. Очакваше го
отдавна. Започна се. Осмелилият се
да отправи тежкия въпрос на масата,
знаеше много добре какво става в
балканското му царство. Младият
банков експерт бе започнал да дава
икономически съвети на българския
президент. Политиците в София
обичаха да се обграждат с
международни авторитети, които
често се оказваха измислени или
просто аферисти. Но какъв авторитет
беше синът му? Играч от
Лондонското сити. Ако не беше
потеклото му...
До края на вечерта го смазаха.
Начело с царицата, която за първи
път мина в решително настъпление.
Буйната испанска кръв беше кипнала.
Писнало ѝ! Най-вече от борчовете му.
Фамилията загивала.
Предаде се. Но короната го
принуждаваше да изиграе игра, за
която никой на масата не
подозираше.

♦♦♦

Обиколи няколко кралски двора

и декларира, че е готов. Роднините се
зарадваха. Все още имаше кой да
извади кестените от огъня. А това, че
може да пламнат Балканите, нямаше
значение! Те затова са създадени от
Господ - да горят, а европейските
монархии да се греят. Така е било,
така и ще бъде. Застоялият се в
изгнание Кобург щеше да свърши
работата. Всички чакаха началото на
новото хилядолетие. Или ще си
върнат славата, или всичко отиваше
по дяволите!
Играта за президентството обаче
не се получи. Тогавашният премиер,
онзи, мургавият, е особеното "р",
обърка всичко. Школата на
комунизма си каза думата. Тогава
реши да играе "ва банк". И се оказа,
че за разлика от Монте Карло този
път спечели. най-парадоксалното
беше, че точно народът, който той
презрително наричаше "поданици",
се оказа най-добрият му съюзник.
Спечели като с вълшебна пръчка
изборите. Победи всички, най-вече
оня невярващ на очите си надменен и
консервиран от вегетарианството
премиер. Колко лесно било - просто
обещаваш, че ще оправиш всичко за
800 дни.
800 дни... “Наистина можеш да
оправиш всичко за 800 дни”, бе
изчислил вторият му син, играчът от
Лондонското сити, овладял
еврейските трикове за бързи пари. И
се започна. Горите, имотите,
резиденциите... телекомуникационна
компания...
И...
“И ето, че мандатът свърши.
Другия месец са изборите!” -
замислено
седна той на отрязания пън до
моста на рекичката, за който казваха,
че било любимото място на баща му.
Стоял и гледал с часове водата,
чудейки се как да каже на народа, че
не може да откаже нищо на Хитлер.

♦♦♦

- Господин премиер, гостът

пристигна - извади го от унеса
дежурният охранител. Погледна
часовника си. Кога бяха минали два
часа? Изправи се. Очакваше с
нетърпение тази среща, за която не
знаеше никой от приближените му в
Министерския съвет. Добре, че си
върна тази Царска Бистрица, та да не
надничат в делата му любопитните.
Погледна към алеята, водеща до
входа на имението.
По нея крачеше Американеца!
Царят огледа още веднъж
двореца, чиято белота
фосфоресцираше от лъчите на
тръгналото към залез слънце.
Разговорът, който го очакваше,
нямаше да бъде от най-приятните.
Никога не можеше да се разбира с
тези американци. Не гледаха
сериозно на него още от кадетските
години в Уестпойнтската академия,
където го беше изпратила майка му.
За да станел мъж. "Какъв мъж си ти,
бе! - крещеше му дебелият
фелдфебел с черна като катран кожа
и зъби, светещи като месечина в
среднощно небе. - Бойци, да сте
чували някога цар да е едновременно
с това и мъж!" Цялото отделение
прихваше от смях, а той се мъчеше да
догони отпрашилите далеч напред
янки. В главата му имаше една мисъл
- по-скоро да се прибере при майка
си в Европа.
- Здравейте, господин министър-
председател! Честит празник! -
протегна ръка Американеца.
 - Здравейте!... Какъв празник? -
учуди се премиерът.
- Ами, доколкото знам, в
прекрасната ви страна през май
всеки ден е празник!
- А-а-а да, разбирам какво
казвате! - в разговорите на един цар
беше недопустимо обръщението
"господине". - Аз не исках, но те,
моите в Министерския съвет, си го
решиха това сливане на празниците.
Тяхна им работа. Още от самото
начало им казах, че няма да им се
бъркам. Имам си достатъчно мои
грижи. - Премиерът посочи с ръка
близката беседка и тръгна натам, без
да чака одобрението на госта си. Все
пак поне в двореца си беше цар!
 Някой предвидливо бе оставил
на масата в беседката поднос с
планински чай, дребни бисквитки и
две чаши с монограм в компанията
на деликатна малка кристална
гарафа с явно отбран френски коняк.
- Заповядайте! - любезно
определи мястото му царят.
Седнаха. Леко трепкащата
старческа ръка внимателно разля чая
и сипа по един пръст коняк в
пречупващия слънцето кристал.
- Гората тук е невероятна! -
възкликна Американеца и леко се
усмихна, спомняйки си, че върху
папките за събеседника му във
Вашингтон пишеше "Горския". -
Няма ли да я поразредите малко?
Днес дърводобивът е добър бизнес.
- Когато му дойде времето,
полковник. Когато му дойде времето!
- Но на изборите дойде времето,
господин премиер - пристъпи към
сериозния разговор гостът.
Премиерът цар леко се изкашля.
С онази кашлица, която винаги се
появяваше в казиното, когато се
двоумеше на какво да заложи -
червено или черно.
- Дойдоха. И требва бързо да
решавам на какво да заложа. Веднага
след 24 май рулетката се завърта. Вие
какво ще ме посъветвате, полковник?
-Прекрасно знаеше, че Американеца
не го навестява като приятел, че
САЩ не почиват през май. От устата
на госта очакваше официалния
отговор на Белия дом. Когато ставаше
въпрос за политика на Балканите,
Вашингтон все още предпочиташе да
ползва пощенски гълъби като
офицера от ЦРУ вместо официални
изявления по световните медии.
Полковникът опита коняка. Не
му хареса. Имаше алергия към
глезотиите на монарсите.
- Ще ви посъветвам да заложите
на червено!
Царят мълчеше. Сухите му
пръсти с добре оформен маникюр
тикнаха между тънките устни една
пуретка и драснаха клечката кибрит.
В гората винаги се ходеше с кибрит.
- На червено, казвате!
 - Такова е времето.
- Та те, комунистите, отсега ме
правят на пет стотинки. Въпреки че
скрих двама техни министри в
кабинета си. Имотите искат да ми
вземат! Сделките да ми развалят!...
- Точно, за да не ви вземат нищо,
затова трябва да заложите на
червено!
- уточни опцията за залагане
гостът вестоносец.
Царят гледаше замислено към
дънера на баща си. Близо петдесет
години не се изличаваше споменът за
онази кошмарна нощ във влака за
Египет. Той и сестра му, свити в
ъгъла на купето до прозореца, а
срещу тях заплашително насоченият
пистолет на мустакатия с каскета и
вдигнатата яка на шлифера. "Ш-ш-
шт... да не сте гъкнали! - размахваше
оръжието лъхащият на евтина ракия
селянин, на когото другите викаха
“другарю майор”. - А сте мръднали, а
съм ви изпотепал, царски копелета
такива!" А от съседното купе
долитаха отчаяните писъци на майка
им! Там беше нахълтал един, на
който му викаха “другарю
полковник”. Оттогава ненавиждаше
званието полковник.
- Вие не знаете що за изроди са
те! - даде воля на чувствата си царят
и избърса насълзените си очи.
- Господин премиер, къде сте
чували комунисти да изпълняват
предизборни обещания. Толкова
много са огладнели за тези десет
години, че единственото, което ги
интересува, е какво сте оставили за
тях. Никакво намерение нямат да си
губят Времето с вас и да харчат пари
по международни съдилища за
имотите ви. Вижте, ако бяха
истински социалдемократи, щеше да
е друго! Европа щеше да застане зад
тях. Но те не са се променили
изобщо през последните петнадесет
години. Повярвайте ми!
Негово величество отпи от
коняка си. По царския протокол
даваше знак, че преглъща ситуацията
такава, каквато е.
- Но този път ви
предупреждаваме, че картите
открито ще раздава философа.
Глътката приседна и царят се
задави. Американеца любезно му
подаде салфетка.
- Пак той ли? - едва изрече
премиерът, попи пръските по
планинарската си риза и въздъхна. -
Толкова ли се е объркала тази
политическа палитра, че червеното
се доближава най-много до турско
синьото?
- Сами сте си виновни! - вдигна
рамене полковникът. - И вие, и
комунистите, и измислените ви
демократи, и националистите ви...
- И най-вече народът! - прекъсна
го царят.
 - Не ви съветвам да се
оправдавате с народа, Величество -
натърти на титлата полковникът. Да
каже на един американец, чиято
декларация за независимост
започваше с "ние, народът на
Съединените американски щати ..."
че хората са виновни за лошото
управление, не беше най-добрият ход
на царя. Въпреки това надигна
чашата с неприятния коняк и отпи.
Преглътна ситуацията. Не беше
времето за излишни спорове.
- Надявам се си давате сметка,
господин премиер, че единствено
Философа може да ви запази във
властта и да ви гарантира
неприкосновеността на имотите. За
другите сделки не знам. Там
европейците да се разбират, кой
какво иска. Ние така или иначе ще
приберем телекомуникационната ви
компания. Ще действаме чрез онова
момче, исландчето. Надявам се, че
синовете ви ще останат доволни.
Царят мълчаливо, но
одобрително поклати глава.
- Не се притеснявайте от
изборите и най-вече от комунистите.
Техният президент прие плана. Тези
дни ще се разберат с Философа. Ще
драматизирате малко нещата, за да
изглежда ситуацията патова - нали
демокрацията е затова, да се решават
патови ситуации. След това ще
направите една сложна тройна
коалиция с мандата на философа.
Той ще ви научи как се сглобява
толкова сложен пъзел. Няма по-добър
от него.
- И кой ще бъде премиер? -
попита все пак Негово величество.
Гласът му издаде носталгия.
- Хм-м, дошло е вече времето да
не сте вие, Величество - не го
пощади американецът.
- Да бех по-млад, идат и
президентски избори...
- Премиер ще стане онова
момче, Малкия, както го наричат в
червената партия - направи се, че не
чува мечтите му полковникът. - С
него ще можете да правите, каквото
си искате. Старите комунисти ще си
изиграят играта. Нека се нахранят!
Гладните лъвове са опасни. За едната
мръвка ще изпохапят цялото стадо.
Ние ще застанем зад Малкия, за да не
се опитват да ви клатят отвън, докато
не влезете в Европейския съюз. Ще
го наречем публично Mister Clean!
Харесва ли ви?
Премиерът го гледаше изумен.
Царската му същност не можеше да
приеме такава арогантна
категоричност. Mister Clean!
Господин Чисти ръце! "Тия
американци не си поплюват!" - каза
си като в кадетските години
премиерът и за кой ли път съжали, че
рядко се съобразява с тази
констатация. Малкия и на години, и
на ръст лидер на червената партия
наистина беше чист като ангел.
Отгледан в пелените на партийната
номенклатура на тоталитаризма, той
никога не е знаел как се изкарват пет
лева в живота. "Премиер!?!... И това
ли доживех?! Аз, наследникът на
дедо си и татко си, в коалиция с
комунистите. А синковецът на тези,
дето оная нощ във влака... Всъщност
американците са гениални!"
Отпи от коняка. Наследствената
от дядо му лисича усмивка подсказа
на събеседника му, че Негово
величество вече е разбрал за какво
става въпрос.
- Наздраве, господин премиер! -
вдигна този път с удоволствие коняка
си американецът. - Но по отношение
на вас има едно условие!
- Условие! Какво условие! -
Царете никак не обичаха някой да им
поставя условия.
- Още сега искам да ми
разкажете, какви сте ги намислили с
лелите и чичовците ви в Европа. И не
увъртайте, Ваше Величество! Аз само
трябва да сверя часовника и да
докладвам.
Царят рязко се изправи.
Брадичката му потреперваше от гняв,
а характерният за рода му нос едва
успяваше да поеме въздух. Тънките
устни се бяха впили една в друга.
- Как си позволявате,
полковник!?! Аз съм кавалер на
Великия кръст на Ордена на Божии
гроб!
Американецът го върна на
мястото с категоричен жест на
дясната ръка.
- Не аз, Ваше Величество.
Съединените американски щати!
Много добре знаете това. Там
полковниците не сме от царска
армия! И оставете Божия гроб на
мира. Изродилите се родове със синя
кръв такива ги забъркаха преди десет
века около Божи гроб, че и до днес се
чудим какво да правим в Близкия
изток.
Царят премиер се отпусна
безпомощно на мястото си.
Вечерният вятър внезапно беше
утихнал. Вековните борове,
свидетели на не един или два
подобни разговора, бяха притихнали
в очакване.
Стегнато, за около половин час,
Негово величество разказа всичко за
тайния план на европейските
монархии и отредената му в него
решаваща роля. Американецът си бе
извадил малък бележник и си
записваше. Някои кралски фамилии
бяха трудни за запомняне. Иначе
чутото не беше ново за Ленгли.
За монархическите дворове
мистичният Орден на Сион бил трън
в очите. Проклятието, което тегнело
като дамоклев меч над гузната им
съвест. Тайното братство пазело
истината за царската кръв. И знаело,
че през 2012 година тя трябва да
излезе наяве. За да бъде спасен
светът. През последните двадесет
години на XX век Орденът минал в
открито настъпление. Много
писатели започнали да разкриват в
документални и художествени
съчинения истината за Христос и
потомствената му линия. Холивуд
пренастроил цялата си
идеологическа машина на вълна
тайни общества. Систематично
разкривал коварната роля на
фалшивите през вековете монархии,
заграбили троновете си с кървави
преврати. Наближаващото
разкриване на тайната обаче било
свързано с някакъв неизвестен
досега Знак на българина. Кодът за
разчитането на истината се
простирал между шотландския
параклис Рослин и критата в дълбока
тайна досега малка църква в
българския Земенски манастир.
Третата точка на криптограмата била
Атон. Защо точно Атон - все още
никой не знаел. Звездите начертали в
небето триъгълника Рослин - Земен -
Атон. Открили го най-големите
телескопи на най-високата планина
на Хавайските острови.
Ленивите монархии се
стреснали. Твърде много открития
вече били
свързани с българските земи. А
храмът на траките край Старосел
направо ги побъркал. Всичко това
пренареждало историята от древен
Египет до днес. Наложило се да
изпратят дори датската кралица да
види този храм. Когато се върнала, тя
малко ги поуспокоила. Българите не
знаели какво да правят със
смайващите открития на културно-
историческото си наследство. Значи
имало шанс заради недосетливостта
на българите тайната да си остане
тайна! Но, за да бъдели напълно
спокойни, трябвало да си върнат
отново Балканите. Най — сигурно
щяло да бъде, ако тези народи си
останат в подчинено, феодално
положение.
 Родил се тайният политически
проект "Изгнаникът".
Американецът поглеждаше от
време на време часовника си. Лека
нервна възбуда личеше в начина, по
който повдигаше лявата си ръка с
един от последните модели на
швейцарската ювелирност. До
двадесет и два часа трябваше да се е
върнал в София. Убеден беше, че тя
го чака. За първи път от много
години насам бързаше да си свърши
работата.
Приключи. ЦРУ в детайли
познаваше плана “Изгнаникът”.
Руснаците им бяха попълнили белите
полета в този странен за XXI век
монархически ребус. Историята
изплува още през деветдесетте
години, когато според уговорките от
Малта започнаха съвместната
програма “Водата е памет”. Оттогава
бе в играта. “Чел ли си Евангелието
на Йоан?” - попита го през 91-ва
лично директорът на управлението,
когато го извика на разговор на
четири очи. “Чел съм го!” - отговори
тогавашният лейтенант. “Ще ти се
наложи да го четеш пак! Много
пъти!” - постави му директно
задачата началникът на
разузнаването.

♦♦♦
 Библиотекарката не отговори на
позвъняването му нито точно в
двадесет и два часа, нито на всеки
кръгъл час до сутринта. Свободният
отсреща сигнал му действаше като
заседнала в гърлото хапка. Дори в
Евангелието на Йоан нямаше
рецепта как се преглъща в този
момент! Препускаше из просторния
хотелски апартамент в “Кемпински”
е бутилка бърбън в ръка и едва с
изгрева на слънцето се строполи
полуоблечен върху спалнята. “В тази
страна нищо не се получава така,
както сме се разбрали
предварително!” - промърмори в
просъница той и изключи телефона
си. За да влезе във форма, му бяха
нужни няколко часа сън.
Глава 10
ПОДЗЕМИЯТА НА АТОН
5 май 2005 г.; Атон, Света гора
манастирът "СВ.
Пантелеймон"

♦♦♦

Фериботът опря кея, прострял се

в прозрачните води. Характерните за
руското православие куполи на
манастира "Св. Пантелеймон" се
оглеждаха в кристалното море.
Незабележим в тълпата монаси,
поклонници и работници,
Илюмината слезе от кораба. Имаше
на разположение три часа, докато
фериботът се върне обратно.
Атон. Света гора. Републиката
на монасите върху провлачения на
петдесет и седем километра
полуостров в егейските води. Накрая
на сушата се виждаше планина,
напомняща купол па сътворена от
природата огромна църква. Върхът ѝ
се извисяваше на цели две хиляди и
тридесет и три метра височина.
Двадесет манастира пазеха вярата в
гънките на възвишенията или по
брега на лазурното море. Край тях
имаше огромни масиви маслинови
дървета. Останалото непипано от
човешка ръка - така както Господ го
създал.
Само мъже. Нищо женско не
може да има тук освен майка ми! -
отсякъл Възкръсналият, след като
Богородица го помолила да ѝ дари
това място. Отивала Дева Мария
заедно с Йоан за Кипър, за да видят
как се справя с разпръскването на
вярата Лазар, но буря изхвърлила
лодката им на необитаемия
полуостров. Пленена от красотата и
усещайки странна енергия, Св.
Богородица помолила Сина си, да
превърне мястото В нейна градина.
Тогава небето проговорило. " Нека
това място бъде твое наследство и
твоя градина, рай и небе, и спасение
за онези, които търсят спасение!"
Сбъднало се. През 963-та монахът
Атанасий основал първия манастир.
Постепенно станали двадесет.
Оттогава всеки мъж, който търсел
спасение, отивал в Атон поне за едно
денонощие. Единственото място,
където осъзнавал смисъла на
гръцката дума: монос - сам. И където
можел да се опита да разбере
фанатизма на вярата под формата
православие или смърт.
"Тук не си турист, тук си
поклонник" - спомни си правилото
Илюмината. Прекръсти се под воя на
корабната сирена на отдалечаващия
се ферибот и пое към манастирската
порта.

♦♦♦
 Игуменът го очакваше в двора
пред църквата.
- Добре дошъл, пътнико!
- Дал Бог добро, отче!
- Да те нахраня?
- Благодаря, отче, сит съм, а и
нашите ме чакат. Нека само да
погледнем и си тръгвам.
Старецът го поведе през двора.
Прекосиха сянката на най-голямата
камбана на Балканския полуостров и
потънаха в една нова врата, над която
беше изписано: "Иконописна школа".
Дълга редица млади монаси в силно
осветеното помещение се бе
надвесила над дъските с различен
размер. “Да имаш икона, рисувана и
осветена на самия Атон, беше
божествена привилегия на всеки
източноправославен”, спомни си
Илюмината. Никой от рисуващите не
надигна глава. Поклонникът
пооправи доста тежката чанта на
рамото си и забърза, за да настигне
доста пъргавия за годините си
игумен.
В дъното на продълговатото
ателие имаше огромно пано. Цялата
стена бе заета от изображението на
Божията майка върху царствения
одър, с младенеца на колене.
Изправиха се пред нея. Личеше, че
рисунката е свежа.
- Бързо напредвате, отче! -
отбеляза пътникът.
- Сега ще видиш - отговори
старецът и натисна с върха на
дървената си тояга, напомняща
жезъл, дланта на дясната ръка на
Дева Мария. Младенецът в другата ѝ
ръка сякаш се усмихна като дете,
което обича закачките. Стената обаче
започна да се разтваря бавно точно
между него и майка му и момчето,
аха-а-а ... да заплаче. В зейналия
отвор се очертаха каменни стъпала.
- Влизай - посочи с тоягата
монахът. Илюмината смъкна чантата
от рамото си и стъпи на първото
стъпало. Едно, две, три... десет...
двадесет и едно... тридесет. Бяха
точно тридесет и три. Прътът на
игумена след него също ги беше
отмерил толкова.
 Бяха пред втора врата. Този път
желязна, дебела и сигурно от
времето на Римската империя.
Помещението, което обаче тя им
разкри, приличаше по-скоро на
модерна конгресна зала, отколкото
на манастирско подземие.
Кръг. С почти пет метра високи
стени. Бял каменен под, а в средата
- двуметрова черна точка. В
центъра ѝ квадратен отвор. Около
точката равномерно разположени -
седем катедри, подобни на
ораторските колони от древността.
Срещу всяка от тях сектор с места -
всеки с по тридесет и три стола.
Нищо повече. Само една безкрайно
дълга бяла стена. Свят да ти се завие!
 - Вече е подготвено за
изографисване - очерта кръга на
стената игуменът. - Казвай, какво
рисуваме.
Илюмината се завъртя бавно в
кръг и огледа белотата на стената.
Когато затвори кръга, срещна
помътнелия от старостта поглед на
монаха.
- Орфей ...
- Как Орфей!?! - не разбра
игуменът и присви изтощените си
очи. - Нали в Библията...
- Забрави Библията! - прекъсна
го поклонникът.
Старецът настръхна.
- Млади човече, учението
Христово...
 - Учението не е само Христово,
отче! И ти го знаеш много добре -
прекъсна го отново дръзкият гост,
докато оглеждаше за втори път
кръглата бяла стена.
- Значи Орфей - примири се
старецът.
- Да - каза твърдо Илюмината и
сочейки е ръка стената, започна да
щрихира картините. - Тръгнете от
смъртта на Евредика. Трябва да си
личи, че змията, която я ухапала,
също е женска. След това
изрисувайте мъката на Орфей и
някъде оттук - посочи той в една от
точките на стената - слезте заедно с
него в подземното царство на
мъртвите. Точно в севера обаче
трябва да сложите извора на
свещената река Стикс! След това
внимавайте как Орфей ще омае
лодкаря да го пренесе във владенията
на Хадес. Можете ли да рисувате
скръб по загубена обич? Игуменът го
гледаше стъписан. Само кимна с
дългата си брада.
- Ще е интересно да се види
дали може да се нарисува жив човек,
който прегръща една сянка -
продължи да говори сякаш на себе си
гостът. - Много са важни седемте дни
и нощи на плача на Орфей на брега
на реката. Съберете вътре всички
неща, за които може да съжалява
един човек, че е допуснал в живота
си.
 Старецът пак кимна примирено.
- Две трети от пространството
обаче да е за смъртта на Орфей.
Цялата природа, която се е събрала
да слуша тъжната му песен. Нещо
като Ноевия ковчег.
- А как да зографисаме фразата
на вакханката? - загрижено запита
монахът и този път той погледна
госта си право в очите.
- Коя фраза? - не можа да го
разбере в първия миг поклонникът.
- "Ето го женомразеца! -
Викнала жрицата и хвърлила първия
камък..."
- каза тихо дядото.
- А, да! - сети се Илюмината. -
Злобните жрици, които разплакали
цялата природа. А лирата на мъртвия
Орфей достигнала по реката до
остров Лесбос... - Замисли се. После
погледна стареца и тихо каза - Как да
представите сцената ли, отче? С
гълъб, символа на духа и пак съм
змия - все пак точно тя е знакът на
мъдростта и познанието, на вечното
движение и обновление.
Усети тревожното колебание на
стареца.
- Нали боговете, отче, отредили
това място Лесбос за люлка на
поезия и знание. Нищо, че и до днес
всички го наричат острова на
разбеснелите се кучки.
Настъпи тишина.
Монахът удари с тоягата жезъл
по каменния под. Акустиката поде
звука и преповтори няколко пъти
думите му: "Ще бъде както кажеш,
пътнико!"
- Ето парите - пусна в краката
му чантата, която носеше
Илюмината, и тръгна да излиза.
Божият служител се усмихна лукаво.
Той беше продал душата си отдавна.
На Църквата.

♦♦♦

Илюмината се прибра в
българския Зографски манастир.
Дворът беше препълнен с
поклонници. На следващия ден,
Гергьовден, беше храмовият празник
на обителта. От цяла България се
стичаха вярващи мъже, бащи и
синове. Литийното шествие с
чудодейната икона беше
въодушевяващо преживяване.
Прекара нощта в молитвеното
бдение в църквата, наслаждавайки се
на многогласния монашески напев. А
и имаше за какво да се помоли.
Сутринта тръгна обратно за
България. Вече беше готов за срещата
си с Американеца.
Глава 11
ЗАВЕТЪТ НА
АСТРОНОМА
6 април 2005 г.; Вашингтон
Храмът на Върховния съвет на
33-та степен на масоните
(Върховен майчин съвет на
света)

♦♦♦

Въпреки пределно ясната

забрана, тя погледна заговорнически
колежката си от хавайския Боинг и
включи мобилния си телефон
Веднага щом колесниците опряха
пистата на Вашингтонското летище.
Нямаше търпение да провери дали
красивият мъж от старата снимка в
тефтерчето на баща ѝ е наистина
този, за когото си мислеше през
десетчасовия полет.
Отсреща вдигнаха веднага.
Доста студен, сериозен глас, явно на
възрастна дама, любезно я уведоми,
че това е кабинетът на Върховния
командир на Върховния майчин
съвет на масоните от Южната
юрисдикция на САЩ.
- Искам да разговарям с шефа
ви, госпожо! - заяви директно тя,
обнадеждена от бързо установената
връзка.
- Тук няма шефове, мадам! -
охлади с още по-строг глас
ентусиазма ѝ дамата от отсрещната
страна.
- Не ви разбрах! - разкопча
колана си стюардесата, усетила как
летищният ръкав опря в сребристото
туловище на възможно най-големия
презокеански самолет.
- Кого точно търсите? -
студеният глас стана нервен.
- Ами случайно да има около вас
двама мъже с много изискан вид,
които само преди няколко дни са
пътували до Париж и обратно?
- Какво искате да кажете? -
изуми се дамата от телефона на
Върховния съвет.
- Ами едни такива...
самоуверени, знаещи всичко за
шифъра на Леонардо.
Явно отсреща помислиха, че се
шегува, защото затвориха.
Не се отказа. Взе ръчния си
багаж и още докато крачеше по
меката гумена
настилка на ръкава, набра пак
номера. Вдигнаха.
- Вижте какво. Аз съм
стюардесата, която обслужваше
парижкия им полет. Тези господа
забравиха нещо в самолета и искам
да им го предам.
Отсреща пукаше двоумящата се
тишина.
 - Един момент моля. Не
затваряйте...
След не повече от минута се чу:
- Ало, свързвам ви в Върховния
командир - и превключиха.
Нe се притесни от гръмката
титла. Вече беше решена на всичко.
- Слушам, уважаема госпожо! -
познатата ѝ суха кашлица замърси
ефира.
- Какво сме забравили с моя
приятел в самолета?
- Амии... Аз трябва да ви видя
веднага!
- Толкова ли е спешно?
- Трябва да ви предам нещо от
баща си.
- Кой е баща Ви?
 Изреченото име отново
предизвика тишина. "Край, издъних
се!" - помисли си жената, очаквайки
сигнала, известяващ край на
линията.
- Знаете ли къде да дойдете? -
отговори мъжът оттатък.
- Амии... Мисля, че знам.
- Всеки шофьор на такси ще ви
докара. Чакаме ви. Ще помоля моя
приятел да ви посрещне отвън, мила
госпожо.
Не взе такси, само попита за
адреса, който беше изписан на
старото малко тефтерче на баща ѝ.
Сега то лежеше в дамската ѝ чанта.
Добра се до колата си на служебния
паркинг и потегли припряно. Не
искаше да рискува в обществения
транспорт с това, което носеше.
Оправяше се отлично по улиците на
Вашингтон.

♦♦♦

Видя го още докато паркираше

до тротоара в подножието на
сградата. В този момент не се
интересуваше дали спирането на
това място е позволено. Нещо в нея
дълбоко я развълнува, и то по
женски.
Изправен между двата египетски
сфинкса на входа на величествената
сграда за този район на столицата.
Позна го. Тъмносивият му костюм
контрастираше върху пясъчния фон
на многобройните колони, подпрели
покрива на това, което наистина
приличаше на храм. Бялата му, късо
подстригана коса изпъкваше на
червеникаво-кафявата обкована с
някакви знаци входна врата. Застанал
солидно на върха на една
стъпаловидна пирамида. Същият от
снимката на баща ѝ, но поне с
двадесет години по — зрял.
"Да остаряваш като катедрала!" -
спомни си тя популярното
пожелание между солидните мъже.
Не усети как изкачи стъпалата.
- Защо не сте облечен в черно?
Нали масоните се носят така? - Не
беше уверена, че това е най-
подходящият въпрос, но вълнението
явно я правеше притеснена.
- Защото масонството не е
професия и черният костюм не е
работно облекло! - отвърна съвсем
сериозно посрещачът ѝ. Тя си
припомни характерната му ирония
към нея по време на полета до
Париж и обратно.
- Заповядайте. Много се радвам
да ви видя толкова скоро! На земята
изглеждате още по-красива и... някак
по — земна! - протегна той дясната
си ръка към нея, а с другата леко
посочи към входната врата.
Върховния вестоносец остана
изненадан, когато преди по-малко от
час Върховния командир го
информира за внезапното обаждане
на познатата им стюардеса. Помоли
го лично да я посрещне и да ѝ
покаже Храма, докато той приключи
една планирана среща. И двамата
бяха озадачени от появилата се
изневиделица отново в живота им,
иначе изключително приятна
въздушна домакиня. Нямаше как за
забравят разговора си с нея и
изключително интересния анализ,
който тя направи на хората, пътуващи
към Изтока или идващи от него.
"Какво ли означава всичко това?" -
попита се Вестоносеца и побърза да
слезе лично пред входа на Храма.
Беше известен като един от най-
големите кавалери в Братството.
- Елате, първо ще ви разведа да
разгледате. Нашият Върховен
командир има важна среща и веднага
след това ще ни приеме.
- Че то тук може ли да се
разглежда? Нали всичко около
масоните е тайна!?! - продължаваше
с наивните си въпроси стюардесата.
- Тайна ли! Каква тайна?... Мила
госпожо, в Америка тайните са на
друго място. Храмовете на масоните
са музеи. Преди малко си тръгна
една ученическа група. Децата имали
урок по история на създаването на
Съединените американски щати, а
поне половината от тази история е
тук. Учителките често ги водят, за да
видят с очите си, че масоните не сме
опасни, а се грижим да станат
съвестни граждани. Но да не стоим
така отвън, заповядайте,
заповядайте!
Нито пред вратата, нито зад нея
имаше пазач. “То в музеите дори има
полиция” - изненада се
посетителката, но този път нищо не
каза. Домакинът ѝ натисна с тялото
си тежката порта. Влязоха.
Прохладата на мрамора, който я
заобиколи отвсякъде, я успокои,
притеснението ѝ започна да
отминава.
В продължение на около час тя
разполагаше с най — увлекателния
екскурзовод, който беше срещала в
живота си. Обичаше да прекарва
времето между полетите в музеите
по света. Смяташе, че е видяла
много. Но никой досега не ѝ беше
разказвал по такъв интересен начин
историята на един непознат свят, към
който самият той принадлежи.
- Кой е този? - попита тя,
сочейки бюста на дългокос мъж. -
Защо е на толкова централно място?
- Албърт Пайк - идеологът на
Стария и Приет Шотландски ритуал.
Наричали са го Черния папа. Доста
противоречива личност както в
масонската, така и в американската
история.
- Но след като е тук, значи е
много важен за ордена ви?
 - Владеел десетина езика.
Повечето от тях древни, мъртви
езици. Имал една от най-големите
сбирки на стари книги за различните
верски учения от предбиблейските
времена до модерния свят. Прочел
всичко, което не е толкова
характерно за американец. Опитал се
да обобщи морала и догмата на
религиозните доктрини. И пишел.
Непрекъснато пишел. Накрая се
получила твърде дебела книга, нещо
като нова библия за човешкото
самоусъвършенстване. Взел най-
разумните и полезни за хората неща
от всички религии. Безмилостно
разкритикувал догматизма и
манипулациите на отделните църкви
в опитите им да владеят душите на
хората.
- Нова религия ли е създал? Това
ли е вашата религия, на масоните?
Да не би да е доказал съществуването
на Бог?
- Не, не е създал нова религия!
Просто потвърдил религиозните
изводи на някои вярвания, че всеки
човек е Бог. Проповядвал е, че ние,
хората, трябва да престанем да се
делим според това кой как нарича
своя Бог и колко по-вярна е една
религия. Нещо такова. Още не съм
разбрал всичко в книгата на този
Албърт Пайк. Твърде млад съм! -
усмихна се Вестоносеца.
- Изобщо не сте стар! - открито
го огледа тя, без да скрива игривото
пламъче в погледа си.
- Дано да е така - изчерви се
високопоставеният масон, който не
подозираше колко голямо
впечатление ѝ направи с
увлекателния си разказ за масонската
история.
- Чакайте, чакайте. Това не беше
ли казано от президента Кенеди?
- посочи тя бронзовия надпис
над главата на Албърт Пайк и зачете
на глас - Онова, което направим за
самите себе си, умира с нас. Онова,
което направим за другите и света,
остава и е безсмъртно.
Върховния вестоносец леко се
усмихна, усещайки, че с всяка
измината минута нещо все повече го
привличаше към тази жена, с която
съдбата го сблъска преди седмица на
дванадесет хиляди метра над
Атлантика.
- Не, уважаема, не са думи на
президента Кенеди! Президентът
изрекъл знаменитата си фраза "Не
питай какво Америка ще направи за
теб, а какво ти ще направиш за
Америка!" - след като бил тук и е
видял с очите си тези думи на Найк.
- Значи президентите идват тук -
заключи замислено стюардесата.
След което колебливо попита: - Те
масони ли са?
- Идват. Вярно не всички, но
повечето идват. Може би да не
забравят откъде са тръгнали! -
отговори доста двусмислено
любезният ѝ домакин.
- Ако те не идват, ние отиваме
при тях! Просто така са се стекли
обстоятелствата в тази държава от
времето, когато основателите и са
решили, че трябва да избегнат
фаталните грешки на стария свят.
Стюардесата не беше подготвена
за подобни алегории. Чувстваше се
като ученичка, стъпила за пръв път в
музей.
- Колко ли невероятни неща има
тук? - огледа се наоколо тя.
- Нужни са дни, за дa ви покажа
Всичко - подхрани любопитството и
Вестоносеца. - Елате, ето тук.
Сигурно ще ви е интересно, нали
летите в небето!
- Какво общо има храмът на
масоните с това, че прекарвам
живота си във въздуха и сервирам
кафе на приятни пасажери като вас?
- Почакайте, ще видите - тръгна
той към свода на една малка заличка.
Вътре беше точно като в музей.
Витрини и фотоси.
- Вие и е космонавтика ли се
занимавате? - попита тя, след като
огледа малкото помещение.
- Разкриването на тайните на
Вселената е едно от любимите ни
занимания. След като искаме да
постигнем съвършенство в
отношенията на човека с природата,
ние трябва да вникнем в нейните
тайни. Природата знае как е сътворен
човекът, но човекът Все още няма
представа как е създадена природата.
Трябва да изравним резултата.
Тя го слушаше с внимание, но
все още не можеше да свикне със
загадъчния му начин на изразяване.
Вестоносеца я поведе към една от
витрините.
Огромен фотос на човек в
скафандър сред някаква пустиня.
“Каква пустиня? Та това е първият
астронавт, стъпил на Луната!
Американецът Едвин!” - засрамено
се скара сама на себе си
Стюардесата. Повече я заинтригува
флагът под снимката. Не, не беше
американският. Странен флаг.
Започна да го разглежда с интерес.
Бяла коприна със златен кант. В
средата извезан двуглав орел, а в
ноктите му - меч. Лента е надпис
DEUS MEUMQUE JUS, също като на
еднодоларовата банкнота. Над двете
бели глави на орела - златни корони е
триъгълник на върха, излъчващ лъчи
светлина, в който имаше “33”.
Отдясно на орела, извезан със злато
и синьо, стоеше добре познатият
масонски знак с пергел, ъгъл и
буквата “G” В средата. Отляво -
някакво странно подобие на кръст,
но с много рамена и то в лилаво.
Отгоре дъга бе изтъкано със злато
SUPREME COUNCIL,33? SOUTHERN
JURISDICTION, U.S.A.
- Това е флагът на нашия
Върховен съвет, който нашият брат
астронавтът Едвин отнесе на Луната
заедно с американското знаме -
обясни странното парче плат под
фотоса Вестоносеца.
- Значи космосът за масоните
има много голямо значение! -
промърмори повече на себе си
жената и върна спомените си към
баща си.
- Всичко за масоните е от
голямо значение, госпожо! Всичко,
което тласка човечеството към нови
познания за света и заобикалящата
ни природа.
- Вестоносеца погледна
часовника си. - Мисля, че е време да
посетим нашия Върховен командир.
Оттук, ако обичате.
Тръгнаха по някаква галерия
между безброй маслени портрети. На
президенти, сенатори, губернатори,
конгресмени, шефове на специални
служби, генерали, председатели на
огромни корпорации, върховни съдии
и прокурори, именити адвокати,
блестящи лекари, световноизвестни
учени и писатели, кинозвезди и
шоумени, олимпийски шампиони -
целият елит на Америка.
Личностите, сътворили историята на
Съединените американски щати.
Стюардесата вървеше бавно, на
крачка пред домакина си, и
задържаше поглед върху всяко лице
от портретите. Повечето ѝ бяха
познати от телевизията и
вестниците. Наближаваха вече
някаква врата в дъното, когато
жената замръзна на мястото си.
Поредният портрет от стената беше
вперил поглед в нея. Тя едва не
изпусна чантата си, затискайки
устата си с ръка. Не можа да спре
възклицанието:
- 0, неееее!... Това... това е... Това
е баща ми!!!
Върховния вестоносец замръзна
на място, вперил поглед в нея.
Очакваше реакцията ѝ. Още в
самолета, когато стюардесата им
показа снимката на астронома, и той,
и Върховния командир разбраха, че
дъщерята малко познава баща си.
Погледнаха се и с очи решиха да
постъпят според конспиративните
правила на Братството. Да не бързат
да се разкриват. Масоните още
спазваха древните правила.
Но той, Върховния вестоносец,
най-добре от всички знаеше кой е
мъжът от портрета, човекът,
изрисуван в тъмнолилавата мантия
със златната огърлица на
високопоставен член на Върховния
майчин съвет на масоните по целия
свят. Духовният му наставник,
поръчителят и гарантът за
приемането му в Братството преди
повече от тридесет години. Неговият
учител в овладяването на занаята на
свободните зидари по пътя на
личното самоусъвършенстване на
човека, прекрачил прага на
масонския храм. Братът, който
смъкна превръзката от очите му в
онази паметна нощ, който му
препаса първата престилка - на
чирака. Световноизвестният
астроном, когото учените наричаха
Галилей на XX Век. Професорът,
създал и ръководил една от най-
секретните космически програми,
разработвана съвместно с руските
учени.
-Да, мила госпожо, баща ви! Ваш
баща и... мой наставник - топлият му
глас се опитваше да я успокои. Нещо
в него понечи да я прегърне, за да ѝ
помогне да се справи с шока, но
прецени, че това може да я отблъсне.
- Наставник... ваш...? -
стрелкаше с объркан поглед
стюардесата ту портрета, ту
домакина си.
- Да, поех по пътя на
усъвършенстването под неговата
закрила, вашият баща ми помогна да
позная себе си и света, той бе Велик
човек... - Вестоносеца замълча, свел
очи към пода.
- Но защо... защо не ми казахте
още в самолета, че сте го познавал....
- сълзите бавно покапаха от
красивите ѝ очи.
- Усетих, че не знаете много за
масоните, нито колко високо ценен в
Братството ни е баща ви. Помислих
си, че щом той не е разкрил пред вас
това, не е редно аз да го правя. Но
Великия архитект има план за всеки
от нас, мила госпожо. Щом сам ви е
довел тук, значи просто е изчаквал да
бъдете готова за това... И стига да
искате, аз ще ви помогна да
опознаете масона, който обичаше
звездите и търсеше път към тях...
- Приказки за звездите... -
прошепна стюардесата и неволно
посегна да пипне портрета. Баща ѝ
беше изрисуван на фона на голяма
планина, на върха на която имаше
телескоп, насочен към Зорницата на
звездното небе. "Планината, нашата
Бяла планина на Хавай"... - Всяка
вечер ми разказваше по една
приказка за звездите, затова станах
стюардеса, за да съм близо до тях... И
до него.
Стюардесата не издържа,
избухна в ридания. Плачеше за всеки
миг, който бе пропуснала да изживее
с баща си. Вестоносеца се престраши
и я прегърна. Усещаше какво
изживява, усети я близка...

♦♦♦

Върховния командир ги
очакваше прав до прозореца.
Усмихна се, без да предположи какво
е преживяла преди миг жената.
Разтвори ръцете си и тръгна към нея.
- Колко малък е светът, госпожо!
За мен и колегата ми изненадата е
пълна и особено приятна.
- А за мен е направо
разтърсваща! - не можеше да се
опомни от емоцията стюардесата.
Очите ѝ още пареха от
сълзите. Подаде елегантно ръката си.
- Може ли чаша вода?
- Разбира се! - отбеляза
вълнението ѝ стопанинът на един от
най-трудно достъпните офиси в
света.
Донесоха не само вода. Чай,
кафе, кекс и бисквити. Всичко в
изящен сервиз, поне от миналия век,
изрисуван с масонските символи, с
които тя бе започнала да се запознава
постепенно, откакто разгърна
дневниците на баща си.
- Да ви разкажа нещо интересно
- започна разговора Върховния
командир.
Преди час го посетил издателят
на скандални известния писател Дан
Браун. Авторът на “Шифърът на
Леонардо”, който наскоро бе обявил
чрез медиите, че щял да разкрива в
роман тайните на масоните. Дори се
наложило спешно обсъждане на
въпроса във Върховния съвет на
Ордена миналата есен. Дали е
заплаха Дан Браун за Братството или
е просто безобиден разказвач на
истории, които дразнят сериозно
само католическата църква.
- И какво в крайна сметка иска
този Дан Браун от нас? - намеси се
след първите няколко изречения
Върховния вестоносец.
- Издателят му, който е
посветен в масонството добър
американски бизнесмен, моли, ако
можем да помогнем малко на
писателя да се ориентира правилно в
сложната и противоречива история
на Братството. Нямал достъп до
истинските ни архиви. - Командира
се засмя. - Нали знаеш, братко, в
интернет е пълно с измислици за
нас.
Стюардесата слушаше, но
мислите ѝ бяха другаде... Наистина
светът беше много малък. Само
преди няколко дни тя си говореше с
тези двама господа на дванадесет
хиляди метра височина във въздуха,
по пътя за Париж, точно за този
шифър на Леонардо на този Дан
Браун. А сега стоеше в кабинета на
Върховния командир на масоните,
които писателят заплашил с
разкриване на тайните им. Пиеше
невероятен английски чай в още по-
невероятен масонски сервиз от най-
висококачествен китайски порцелан.
И всичко това само миг, след като бе
разбрала колко високопоставен в
тази общност е бил баща ѝ и как тя
изобщо не е знаела какво става в
душата му. “Тези масони са
построили света ти” - отекна
споменът от първия скандал между
родителите ѝ. Тогава, на 10 години,
не разбираше какво казва астрономът
на майка ѝ. Сега вече знаеше... И
осъзнаваше защо дългите полети я
правеха много щастлив човек. За
разлика от хората на земята, тя беше
с десетина хиляди метра по-близо до
Твореца, който, както вече узна, баща
ѝ наричал Велик архитект на
Вселената.
-Дан Браун няма какво да се
моли на нас! - Възкликна
Вестоносеца. - Да хваща самолета и
да отива в България. Там ще му стане
ясно всичко.
 България! Споменаването на
балканската страна събуди
любопитството на стюардесата.
България бе често споменавана в
записките на баща ѝ. А дали българи
и богомили означава едно и също? И
толкава ли важен ще се окаже този
Знак на българина?
-Съмнявам се, скъпи ми
приятелю, съмнявам се! На повече от
половината наши братя не им е ясно
какво е България за световната
история, дори къде е на картата. Как
очакваш някакъв писател да стигне
толкова далеч...
- Извинете ме, господа! - плахо
се обади жената. Явно такива бяха
братята, заговорят ли за делата си, и
преставаха да обръщат внимание на
всичко наоколо, дори на една дама. -
Но в дневниците на баща ми се
говори постоянно за някакъв знак на
някакъв българин! Това има ли нещо
общо с вашия писател?
Двамата мъже се сконфузиха.
Настъпи неловка пауза.
- Тя вече знае кой е баща ѝ,
братко. Видя портрета, разказах ѝ...
Сухата кашлица рязко задави
Върховния командир. Пристъпът бе
дълъг.
Koгато премина, той се изправи
и каза:
- Значи ѝ дължим нещо, скъпи
приятелю.
Стюардесата гледаше двамата
мъже невярващо, объркването ѝ бе
пълно. Масоните се изправиха.
Когато и тя понечи да стане, с
настойчив жест я помолиха да
остане седнала на широкия диван.
Двамата скръстиха по някакъв
странен, дори малко смешен начин
ръцете си, като дланите им опираха
на раменете им.
- Смъртта ни раздели от нашия
брат, но споменът за него живее в
сърцата ни - тихо започна да
нарежда Върховния вестоносец.
- Братко, защо трябва да
остане жив в сърцата ни образът
на нашия брат? - продължи
Върховния командир.
- За да може неговият пример
да донесе за собственото ни
развитие - отговори Вестоносеца.
- Какво чувство трябва да ни е
обзело в този час? - беше следващият
въпрос.
- Радост и благодарност -
гласеше най-неочакваният отговор,
когато ставаше дума за почитане
паметта на мъртвец.
Дъщерята на този мъртвец
стоеше вцепенена на дивана и
гледаше ту единия, ту другия от
изправилите се от двете ѝ страни
достолепни в своята сериозност
мъже. Но театърът не беше
приключил.
- Как да разбираме това,
братко? - зададе следващия си
въпрос Командира.
- Споменът за прекараното с
нашия брат време ни изпълва с
радост, Защото всичко, което сме
получили от него, ни прави
благодарни. Братската любов ще
продължава да ни свързва завинаги -
разясни първоначалното
парадоксално усещане Вестоносеца
и скришом погледна към дамата на
дивана.
- Нека последното ложе на
нашия брат бъде меко и спокойно. И
нека след него остане светла
неговата слава! Амин!
- Амин!
Стюардесата не знаеше какво се
прави в този момент. Всичко за нея
беше ново, странно, невероятно.
Реши да отрони и тя едно тихо
“Амин!”. Никой от тримата не се
прекръсти. Всеки вярваше по своя
собствен начин.
Двамата мъже седнаха
мълчаливо.
- Големи сте конспиратори! -
продължаваше да не знае какво точно
да каже дамата.
Мъжете се спогледаха.
- Скъпо, мило момиче! - взе
думата Върховния командир. -
Всъщност знаете ли какво точно
означава думата конспирация?
- Да. Таен заговор - уверено
отговори стюардесата.
- Дааа! А някой ваш
преподавател в университета да се е
опитвал да ви разтълкува смисъла на
латинското понятие conspirare?
- Не - отговори тя веднага,
защото разчиташе на добре
тренираната си памет, благодарение
на която беше овладяла няколко
езика в това число и прекрасен
руски, тъй като дълго време
обслужваше въздушната линия на
авиокомпанията до Москва.
- Дишам заедно. Мисля и
действам в хармония. Това означава
тази толкова плашеща хората дума
конспирация - отговори
Вестоносеца, а тя го зяпна
изненадано право в устата.
В продължение на около
половин час този симпатичен,
прехвърлил наскоро петдесетте
солиден мъж и Върховния командир
ѝ разказаха за баща ѝ като масон. За
неговия огромен принос към
световната наука и как само
пословичната му скромност го
отдалечила от лауреатството на
Нобеловата награда. За
незаменимото му сътрудничество с
няколко поред американски
правителства и огромния авторитет в
международните космически
програми. Дори китайците правили
опит в последните години да го
накарат да работи за тях. Обещавали
му какво ли не. Тя слушаше и
преоткриваше баща си като астроном
и човек и най-вече като свободен
зидар на съдбата на цялото
човечество. На няколко пъти сълзите
пак напираха в очите ѝ, но си
спомняше думите на масоните, че
споменът за техния брат ги изпълва с
радост, а не мъка.
За кратко време се усети част от
света на тези двама мъже, а
привличането ѝ към единия от тях,
малко по-младия,направо я караше
да се чувства напълно неестествено.
Реши, че е време да каже за какво е
дошла.
- Вижте, достатъчно време ви
загубих, господа! Нека да ви разкажа
сега аз нещо. Вие може и да го
знаете, но... Но аз трябваше да ви
намеря! Преди малко кацнах от
Хавай...
- От Хавай! - искрено се учуди
Вестоносеца. - Вие и дотам ли
летите?
- Не, господа, този път бях
пътничка.
Двамата мъже я загледаха с
интерес. Единият дори малко по-
особено. Вече не го прикриваше.
Тя плахо започна да им разказва
живота си, спомените си за баща ѝ.
Бегло спомена майка си... По рязко
падналата върху лицата на двамата
масони сянка разбра, че повече не
трябва да го прави. Обясни им за
странно усещане след срещата е тях в
самолета, за дневниците на баща ѝ,
които прочела веднага след като се
прибрала от летището. За
категоричното ѝ решение да лети до
Бялата планина. И най-накрая за
това, което е намерила в хавайския
кабинет на баща си.
Масоните слушаха внимателно,
без да я прекъсват. “Светът наистина
е малък!” - мислеха си и двамата.
Когато свърши с разказа си, тя
извади от доста голямата си дамска
чанта един жълт плик. Беше
разпечатан. Върху него сложи
малкото тефтерче - телефонният
указател на Върховния масонски
съвет. А върху него масонския
пръстен на баща си. Същият, от
снимката, който, както вече беше
разбрала, красноречиво показвал, че
нейният баща е един от тридесет и
тримата членове на Върховния съвет.
- Тези неща са ваши, господа! -
въздъхна с облекчение стюардесата,
уверена, че е направила нещо, което
баща ѝ е искал.
Мъжете мълчаха, вперили
погледи в нещата на масичката. Най-
вече в големия жълт плик.
- Аз го разпечатах! - успокои ги
тя. - Може ли една цигара?
Двамата се засуетиха. Върховния
командир пушеше само пури.
Помисли си за секретарката, беше я
виждал от време на време да
припалва някакви тънки папироси.
Тъкмо да се надигне, и Върховния
Вестоносец разреши проблема. Той
беше страстен пушач, ценител на
качествените цигари. Познаваше
всичко най-добро по света.
- Опитайте от тези. Невероятно
качество са! - протегна той с
елегантен жест някаква непозната
досега кутия, на която със златен
шрифт беше изписано “KING”. -
Мъжки цигари са, но...
Тя с охота посегна. Когато
пушеше, палеше мъжки цигари.
- Български са! - Въодушевено
каза кавалерът, знаейки, че в
контекста на разговора това
уточнение няма как да не направи
впечатление. - Опитах ги, когато
бяхме там.
 - Български! - удиви се
Стюардесата и прие огънче от
Командира.
- Не е лошо за мъжка цигара! -
направи веднага коментар след
първото дръпване.
- Не бихте възразили, нали? -
посегна към жълтия плик на масата
Командира, като внимателно остави
настрани пръстена и телефонното
тефтерче.
- Моля ви се, нали затова съм
дошла! - издиша настрани дима
жената.
След малко на масата се появиха
около тридесетина плътно изписани
на компютър листа, защипани с
кламер в горния ъгъл. Десетина
снимки. По-големите явно
сателитни, а няколкото по-малки на
катедрали или църкви. Някакви
графики и таблици. Малък запечатан
плик и ... Странно, почти
безформено парче метал, идеално
закръглено само от едната страна.
Явно отчупено от цял кръг. Старо,
много старо. В никакъв случай не от
злато. По-скоро от непознат, но
благороден материал.
Сухата кашлица на Командира
раздра въздуха. Двамата мъже
гледаха с неприкрита изненада.
Стюардесата не обърна внимание.
Знаеше съдържанието на плика, но
не го разбираше. Наслаждаваше се на
цигарата, която ѝ допадна повече от
“Марлборо”.
Стопанинът на кабинета
посегна към малкия запечатан плик,
който за разлика от големия беше
адресиран до Най-могъщия и
Почитаем Върховен командир на
Върховния съвет на тридесет и трета
и последна степен на Стария и
Приет Шотландски ритуал на
Южната юрисдикция на САЩ.
Вместо име на подател имаше само
до болка познатия и на тримата
подпис на професора астроном.
Командира се зачете в двата листа,
излезли от малкия плик.
Вестоносеца се пресегна и взе
парчето метал с трепереща ръка.
Заразглежда го внимателно. Дамата
придърпа към себе си мъжките
цигари “KING” и запали втора
цигара. Вълнението ѝ бе дошло в
повече.
Минаха повече от пет минути,
когато Командира се изправи.
Погледът му беше разтревожен.
Нямаше и помен от любезната му
усмивка, въпреки че се опита
неуспешно да направи нещо такова,
обръщайки се към жената.
- Нямате представа колко сме ви
задължени, госпожо. Не съм сигурен,
че без вас тези неща щяха някога да
стигнат до нас. Вие... Вие сте
достойна дъщеря на баща си. В този
момент той се гордее с вас, убеден
съм. Това, което ни донесохте, ще
предизвика колосални промени.
Пpocтo не можете да си представите
за какво става въпрос! Само баща ви
е знаел. Може би, ако бяхте момче,
щеше да ви се довери като брат. Но
вие вече сте нещо повече от наш брат.
Вие сте наша... сестра.
Тя гледаше смаяно ту
Командира, ту Вестоносеца. Когато
говорещият я нарече сестра, някак си
ѝ се стори, че другият мъж ѝ намигна
свойски. Нямаше никаква представа
обаче, какво означава тези масони да
те наричат... сестра. Та нали това е
някакъв странен, че дори и леко
извратен според мнението на майка
ѝ мъжки свят, в който жените нямат
място! Но не се осмели да произнесе
каквото и да е било. Командира сам
каза, че тя е изпълнила дълга към
баща си, а и както стана ясно и към...
братята му.
- Ще ви помоля, мила госпожо,
да оставите всичките си координати
на асистентката ми отвън, която ще
ви изпрати. Извинете ни! Ние трябва
спешно да поговорим с моя приятел
по мъжки. Бъдете сигурна, че той ще
ви се обади още тези дни. Ще имаме
въпроси. Моля ви, не напускайте
Вашингтон, без да ни предупредите.
Братко, дай си личния телефон на
нашата нова... сестра! - нареди
Върховния командир. Довиждане...,
сестро! - подаде ръката си
Командира и побърза да се отправи
към бюрото си в другия край на
кабинета. Кашлицата му отекна зад
гърба ѝ...
За Вестоносеца такава молба не
беше необичайна. Такава бе работата
му. Никога не оставаше без визитки в
себе си. Подаде една с личния си
мобилен телефон и съпроводи
обърканата гостенка до вратата.
- Ще ви се обадя... - прошепна
той в ухото ѝ.
Самото прошепване подсказа на
четиридесетгодишната жена, че
изобщо не става въпрос само за
случилото се през този час и
половина в този толкова престижен
и официален кабинет, в който
мечтаеше да попадне поне
половината мъжки свят.
Погледна го в очите и без да се
притеснява от вперилата в нея поглед
лична асистентка на Върховния
командир, отговори като объркано
дете, което има нужда от помощ.
- Ще се радвам, много неща не
разбрах...
Улови с крайчеца на окото си
строгия поглед на асистентката.
Нещо ѝ подсказваше, че през цялата
вечер ще държи телефона си пред нея
на масичката в самотната ѝ къща,
останала от баща ѝ. Баща ѝ.
Духовният учител на мъжа срещу
нея, когото определено харесваше. С
годините си мислеше, че това няма
да и се случи. Явно не бе познала.
 - Спешно свикай извънредно
заседание на Върховния съвет за след
ден. Работно. Да се яви и комитетът
за отношенията ни с религиите.
Също така и комитетът за
подготовката ни за 2012 г. -
Вестоносеца само кимаше с глава.
Прекрасно знаеше сам кои трябва да
се съберат. Нужен беше и комитетът,
отговарящ за връзките с всички
национални Върховни съвети на
Ордена по света, произлезли от
Върховния майчин съвет. - Аз ще
поискам среща е президента и
директора па ЦРУ. Ти обаче се
приготви да заминеш спешно за
Балканите. Имам усещането, че ще
ти се наложи да поживееш там.
 Този път Вестоносеца го
погледна неразбиращо. Как така да
поживее на Балканите! Върховния
командир разбра недоумението му.
- Приятелю. Явно съдбата ни е
белязала. На нас се падна това, което
светът отлагаше две хиляди години.
Да извадим символите. Символите
срещу терора. Не предполагах, че
2012 година ще настъпи по-бързо,
отколкото е записана в календара.
И двамата погледнаха парчето
метал на масата. Стори им се, че то
като че ли излъчваше едва доловимо
сияние.
- И моля те, погрижи се за тази...
симпатична дама. Имам усещането,
че след случилото се е доста
объркана. И... сама. Дължим го на
баща ѝ. Знаеш, че пожертва целия си
живот, за да изпълни дълга си. Беше
един от най-големите масони в
историята на Братството. А сега ме
остави сам. До утре.
Върховния Вестоносец излезе.
Два дни Върховния командир не
излезе от библиотеката в подземието
на Храма. Подготвяше се за най-
важното заседание в живота си.
Глава 12
ГНЕВЪТ НА ПАПАТА
7 май 2005 г.; Ватикана, Рим
кабинетът на папа Бенедикт
XVI

♦♦♦

Червенокосата професорка по
теология от университета “Бокони” в
Милано наметна върху главата си
черния дантелен шал и се изправи
пред вратата на личния кабинет на
папа Бенедикт XVI. Баварецът Йозеф
Ратципгер, наследил покойния
славянин Йоан Павел II. Вторият
поред от четири века папа, който не
бе италианец.
Отвориха ѝ. В дъното на не
много просторното помещение,
изправен пред бюрото си, я очакваше
новият стопанин на Ватикана и
владетел на душите на над един
милиард вярващи на планетата.
- Синьора! - разтвори ръце
Светият отец, но не направи и крачка
напред. Воднистият му немски
поглед измери от долу до горе
жената, която без каквото и да е било
смирение се насочи с уверена крачка
към него. Все пак наведе глава към
доста високомерно подадената
светейша десница, но не докосна с
устни пръстена.
Седнаха на двете кресла пред
писалището. Оставиха ги сами.
Разговор на четири очи - това бе
условието на дамата, след като
разбра за поканата на Светейшия.
- Как върви теологията в
университета, синьора? -
дипломатично попита, колкото да
започне като домакин разговора,
папата. - Интересуват ли се младите
от вярата?
- От вярата да, Ваше
Светейшество, от религията не! -
отговори прямо професорката.
Гледаше го право в очите, гласът ѝ не
трепваше.
Да кажеш такова нещо в очите
на последния префект на
Конгрегацията на доктрината и
вярата и то, наследил от няколко
дни Светия престол, се изискваше
нещо повече от смелост. Близо
двадесет и пет години кардинал
Ратцингер отговаряше лично за
чистотата на религиозната доктрина
и с удоволствие попълваше
знаменития Индекс на забранените
книги. Как му се искаше към
прокълнатите от Ватикана автори
като Балзак, Декарт, Дюмa, Зала,
Кант, Монтескьо, Русо, Сартър,
Cnuнoзa, Флобер и най-вече онзи
с“Парижката Света Богородица”
Виктор Юго - да прати на кладата
всички съвременни автори, които
сеят семето на съмнението в
църквата. Римо-католицизмът никога
не бе имал по-праволинеен страж,
съсичащ всяка дума, която би
застрашила вярата във верската му
концепция. Намирането на
теологични грешки беше любимата
житейска игрословица на новия
папа. Ролята на велик цензор му
допадаше. Може би не беше никак
случайно дори краткото му
пребиваване в Хитлерюгенд по време
на Войната! В крехката юношеска
възраст оставаха най-трайните
отпечатъци в съзнанието. Нямаше
намерение да изоставя мисията си на
пазител на вярата, въпреки легналата
на плещите му бяла мантия на
църковен водач. Още повече след
своеволния в това отношение
понтификат на предшественика му.
- Толкова ли са зле нещата с
новото поколение? - попита сякаш
себе си най-личният свещеник.
- Ваше Светейшество, въпросът
не опира до поколенията, а до
църквата. Погледнете свещениците и
безбройните им скандали. На какво
да научат младите.
Нещото, което новият папа не
можеше да понася категорично, това
бе намесата на жените в доктрината.
Жена да коментира теологични
въпроси - за него беше повече от
ерес. Любимият му библейски цитат
беше от първото послание на Павел
до Тимотей - жената да се учи на
безмълвие и пълно покорство; па
жена не позволявам да поучава,
нито да властва над мъж; нека да
бъде в безмълвие!
Знаеше всичко за гостенката си.
Най-вече за авантюрата ѝ с най-
доверения кардинал на Йоан Павел
II. Тази история бе една от първите, е
която го запознаха, след като седна
зад бюрото на Светия отец. Отначало
не можеше да повярва. Отговорникът
за най-тайния архив на Ватикана,
йезуитът - В леглото на жена, и то
професорка по теология. Още повече
една от лидерките на смесения за
мъже и жени масонски орден
“Човешко право”. Господи! -
прекръсти се три пъти след доклада
по случая с внезапната смърт на
префекта на архива, току-що
встъпилият в длъжността си нов
папа.
Нареди колкото може по-скоро
да я види лично в кабинета си. Не
заради плътските ѝ прегрешения с
кардинала, а заради изчезналата най-
ценна реликва от архива. “Този път
католицизмът наистина е в опасност.
И всичко това го забърка папата
славянин с неговите идеи за
помирение между религиите!”,
мислеше си Светият отец. Реши да
подходи директно към тази ... хм...
жена.
- Синьора, знам за сериозното
ви увлечение по пророчеството от
фатима. Твърдението ви, че знаете
съдържанието на третия плик,
изглежда доста, как да се изразя...
фриволно. Това са опасни за
църквата брътвежи, синьора! Толкова
опасни, че дори вие, жените, с
уникалното си чувство за
самосъхранение не можете да
разберете. Сама се убедихте, че тези
думи са в състояние да убият
внезапно дори един от най-верните
на църквата кардинали. - Прекръсти
се и я погледна укорително, че тя не
последва жеста му. Вместо това
червенокосата впери поглед право в
очите му. Необуздан гняв изригна в
душата ѝ. Какво си позволява... дори
и да е папа?!? Раната в нея още
кървеше. Всяка сутрин отваряше очи
е надеждата, че ще види до себе си
върналия се към красотата на живота
монсеньор. Уви! Гробът му в малкия
манастир още не беше слегнал.
Преди да се яви на личната
аудиенция, прекара повече от час до
паметната плоча. Продължаваше
задочно спора си с любимия за
ролята на жената във вярата. Не в
църквата - там нещата бяха ясни! За
вярата ставаше въпрос. Много ѝ се
искаше да изпише поне на гърба на
надгробния камък, и то на пазителя
на тайните на Ватикана, онази
прословута фраза, тресяща църквата
от векове: “Петре, Баща на Бащите,
издай раждането на дете от жена
папа”.
 Овладя се. Все пак пред нея
беше не кой да е кардинал, а самият
папа. Пък бил той и Йозеф
Ратцингер!
- Ваше Светейшество,
покойният кардинал остана докрай
верен на Свещената конгрегация на
доктрината на вярата в споровете ни
за силата на вярата в Бог. Дискусиите
ни бяха само теоретични - върху
вярата днес. Той напусна този свят
като убеден католик, уверявам ви! Аз
само се опитах, признавам си, чисто
по женски, да го накарам да се
замисли върху онова - Познай сам
себе си и ще познаеш Вселената и
Боговете!
Бенедикт XVI се изправи, но
направи жест, че тя може да остане
на мястото си.
- Синьора, разбирам
увлечението ви по разчитането на
кодовете, знаците и символите на
еретичните учения...
- Езотеричните, Ваше
Светейшество - позволи си да
поправи самия папа дамата.
Да прекъснеш обаче един
праволинеен германец, още повече
седнал на папския престол баварец,
означаваше да предизвикаш силата
на железния немски юмрук да се
стовари най-малко върху масата.
Стоманено сивите очи на Негово
светейшество забиха гнева си в
недобре възпитаната в покорство
католичка, ако изобщо беше такава.
Десният му юмрук действително се
сви заплашително, но слава Богу, към
тавана.
- Не ме прекъсвайте и не
забравяйте все пак къде се намирате!
Синьора! Кардиналът си отиде
внезапно от този свят заради Знака
на българина. Не ми казвайте, че
това не ви говори нищо. Всеки
йезуит би се досетил защо го
вкарвате в леглото си, само той
горкият - прекръсти се отново - не
можа да разбере!
Този път червенокосата
изтръпна окончателно. Нима... Нима
те знаят всичко? - запита се
професорката и притисна дланите си
към коленете, за да овладее
разтреперването. Усети как кръвта ѝ
нахлу рязко в главата. Господи! Знаят.
Кръвта ѝ. Онази богомилската!
Пренесена от вените на предците ѝ
от българските земи в Ломбардия
още през X Век. Духът на Боян Мага,
втория син на онзи златен цар
Симеон, създал тогава най-могъщата
държава в Европа. Вили Мат -
изучилият изчезналите култури на
шумери и акади, на древните перси и
гърци, на египтяните и ранното
християнство на есеите. Търсачът на
онази мъдрост, която от началото на
времената пази тайната на човешката
метаморфоза от живота към смъртта
и обратно.
 Богомилите. Нейната
наследствена същност. Живото
християнско учение, според което
Христос не е църковна икона.
Убеждението, че само ако носиш
Исус вътре в себе си, ще бъдеш
истински свободен. Богомилството -
бащата на свободата в Европа.
Разгневеният папа помисли, че
на дамата ѝ прилошава. Но нямаше
намерение да не довършва разговора.
Приближи се забързано до малката
масичка и се върна с чаша вода.
Професорката вече се съвземаше. Не
смяташе да отстъпва.
- Добре ли сте, синьора? -
попита Светият отец, връщайки си
загриженото излъчване на пастир на
стадото.
Дамата кимна утвърдително и
пооправи шала на главата си.
- Давам ви двадесет и четири
часа срок да върнете Знака на
българина. В противен случай ще
бъда принуден да задвижа
съответните процедури, които,
уверявам ви, няма да са във ваша
полза. Ако спазите уговорката,
тайната ще остане само между нае.
“Боже! - помисли си
професорката - как е възможно всяка
трета дума в този бастион на
религията Ватикана да е тайна.
Толкова ли се страхуват светът да не
разбере манипулациите им? Нима
спасението се състои в това, да ти
опростят всички тайни, които си
крил старателно от хората и дори сам
не си разбрал колко нещастно си
объркал живота им?”
- Много добре знаете, че това не
е Знакът на българина, а само една
трета от него! - хладно проговори
професорката.
- Най-важната, синьора, най-
важната! Зад нея стои ключовата
дума на богомилите - Водата! -
надвеси се над нея отецът,
заплашително превъплъщавайки се в
ролята на инквизитор.
Значи знаят всичко! - успокои се
напълно дамата. Леко се усмихна. За
съжаление, този папа не разбираше
какво означава една жена да се
усмихне по този начин.
- Ваше Светейшество, аз мога да
ви дам нещо много по-ценно за
църквата, отколкото тази безполезна
една трета от някакъв знак на
българин.
- Моля - недоумяващо впери
поглед в бързо съвзелата се
професорка папата.
- Спомняте ли си девиза на папа
Йоан XXIII, Ваше Светейшество?
Бенедикт XVI се върна замислен
В креслото си. Йоан XXIII! Какво
общо има той със Знака на
българина? Аааа, може би това, че е
прекарал почти десет години в
България - започна да се присеща
папата. Ами да, нали едва не са го
наричали българския папа! Знаеше
се, че по време на неговия
понтификат нямало и ден в
коридорите на Ватикана, без да не се
споменава името на България.
- С мъдростта на Соломона и
кротостта на Давида! - това е бил
девизът на предшественика ви,
решил се да свика Вторият
Ватикански събор.
- Накъде биете, синьора? - рязко
каза Бенедикт XVI. Доста дълго се
проточи според него тази неприятна
среща. - Кажете ми, вие вярваща ли
сте!
Този път тя се прекръсти. Три
пъти.
- Не е истински вярващ този,
който не подлага на съмнения вярата
си. Другото е просто догматизъм.
Ваше Светейшество, църквата днес е
изправена пред дилемата, дали не е
настъпило бремето за свикване на
Трети Ватикански събор.
- Синьорааа...!!! - повиши тон
отново раздразненият домакин.
- Няма да ви върна никакъв Знак
на българина, но ще ви изпратя
личните дневници на кардинал
Анжело Джузепе Ронкали, този
същия Йоан XXIII. От тях ще
разберете колко безполезна ви е само
едната третина от Знака на
българина. Ваше Светейшество,
позволете...
Дамата се изправи. Папата също,
гледайки я сащисан. “Наистина
еретичка! - помисли си той. - И то от
най-опасните! Богомилка!”
- А знакът ще върна на
българите. Нали все пак съм
богомилка! Обърна се и тръгна към
Вратата. Протегнатата за поклон
десница на папата увисна
безпомощно.
Глава 13
ДНЕВНИКЪТ НА
ХРИСТОС
1 октомври 1187 г.; Йерусалим
лагерът на сарацините

♦♦♦

Слънцето се спускаше към залез,

когато портите на Йерусалим се
отвориха, колкото да пропуснат
двамата ездачи. Вечерният бриз изду
червените латински кръстове върху
белите като корабни платна плащове
и ги понесе към лагера на
сарацините. Там знаеха, че идва
лично Великия магистър на Ордена
на тамплиерите. Бяха минали
осемдесет и осем години, откакто
християните си Върнаха Свещения
град и основаха Йерусалимското
кралство. Поход след поход
кръстоносците разкъсваха напоената
с Христова кръв земя и кръстосваха
мечове дори помежду си на кого да
принадлежи. Времето се умори от
непрекъснатите битки. Дори
свещената земя искаше вече почивка.
Беше започнала да ражда само злоба,
омраза и мъст. Голямата схизма
между християните от 1054 г. беше
превърнала и Рим на Запада, и
Византия на Изтока в безпомощни
наблюдатели на растящата мощ на
идващите от пустините мюсюлмани.
И ето сега, първият ден на
октомври, близо век след голямата
загуба, сарацините предвкусваха
победата. Полуразрушените стени на
града, хилядите ранени и болни
рицари, беззащитното население,
гладът и жаждата, но най-вече
отчаянието от липса на помощ,
подсказваха на мюсюлманите, че е
дошъл техният час. Държавата на
кръстоносците приключваше своята
история в земята на християнския
бог. Мюсюлманите ликуваха. По
стените имаше орди от Египет до
Сирия и Багдад. Утрешният ден беше
само формалност. Знаеше го този,
който за разлика от неверниците
успя да обедини правоверните.
Юсуф Салах ад-Дин ибн Аюб,
или Всемогъщият владетел на Сирия
и Египет Саладин стоеше разкрачен
пред шатрата си, вперил поглед в
приближаващите се конници.
Кюрдът прекрасно знаеше кой му
идва на гости, но нямаше никаква
представа защо. Само преди два
месеца беше разбил краля Ги дьо
Лозиен и падането на града пред
него бе въпрос на часове. Какво ли
щеше да му каже Великия магистър
на Ордена, с който дори и Саладин
винаги се съобразяваше. Това не беше
първият разговор между тях. Бяха
прекарали много вечери под
шатрата в пустинята, за да търсят
най-добрата формула за Изтока и
Запада. Арабинът се радваше, че ще
види стария си приятел. Кой знае как
щеше да ги изправи един срещу друг
съдбата утре. Смъкна сабята от пояса
си и я подаде на оръженосеца.
Направи знак да го оставят напълно
сам.
Конниците спряха на почетно
разстояние от шатрата. Саладин
вдигна високо дясната си ръка.
Първият рицар отговори със същия
знак. Свали меча от колана си и го
подаде на оръженосеца. Слезе от
коня и тръгна е разтворени ръце към
шатрата. Белият плащ с червения
кръст и черната мантия с извезания
полумесец се прегърнаха. По всичко
личеше, че кръстът и полумесецът се
познаваха.
- Очите ми се радват да те видят
здрав, най-могъщи и почитаеми
Велики магистре - с широка усмивка
каза арабинът и потупа госта си с две
ръце по бронята на раменете.
- Сърцето ми е развълнувано, че
усеща ударите на твоето, Саладине -
отвърна вече приветстваният,
сваляйки ръкавицата на дясната си
ръка, която старателно положи върху
сърцето на арабина.
Кръстосаха крака върху меките
възглавници, разпилени по тежкия
персийски килим. На масичката
между тях имаше само едно нещо -
шах. И то шах, изработен специално
за тях двамата. Не се теглеше
жребий, кой да бъде с белите и на
кого остават черните фигури. Защото
бели и черни нямаше. Пред рицаря
стояха 16 изящни миниатюри,
изобразяващи неговата армия и
въоръжението ѝ, а пред арабина -
елитната орда на сарацинската
гвардия. Даже въпросът с дамите
беше решен подходящо - изтънчена
френска благородничка с леко
заголени рамене и срещу нея,
естествено - добре покрита
отвсякъде в мастилено синьо платно
и черно фередже мюсюлманка.
Нямаше разговор без местене на
фигури. Така се бяха разбрали още
първия път. Играеше се винаги на
вързано! Залогът също изискваше
предварително споразумение. И
рицарят, и арабинът имаха неща,
които не биха заложили дори за
живота си.
Донесоха най-разхлаждащото в
пустинята питие - горещ чай.
- Предлагам да променим
регламента. Както много добре знаем
и двамата - това ще е последната ни
игра!
Думите на Саладин изненадаха
магистъра. Орденът не обичаше
смяната на правилата.
- Слушам те, повелителю на
пясъците - каза с равен глас рицарят.
Отлично знаеше, че повече няма да
се видят.
Арабинът го погледна
изпитателно в очите и отпи от чая. За
пръв път наруши традицията първата
глътка да се поема със затворени очи.
- Днес ще играем без топовете -
започна сарацинът. - И без това
крепостта ще падне - Саладин махна
първо двете крепостни кули от
шахматната дъска от страната на
противника си, а след това взе
своите. Захвърли ги с властен жест
далеч в пясъка.
Кръстоносецът го изгледа с
любопитство.
- Защото на мен крепостта не ми
трябва! - изненадващо уточни
сарацинът и подкани е плавно
движение на ръката си госта да
опита чая.
- Трябва ми мирът и
спокойствието на народите ми.
Можеше да не се стига дотук, ако....
- Нека да не отваряме старите
спорове, Саладине! - прекъсна го
европеецът.
- Прав си! Време е да сложим
точка. Затова предлагам ти да
определиш облога, братко.
Настана обичайното за такива
моменти кратко мълчание. Рицарят
извади изпод бронята на ръката си
бяла кърпичка и попи избилата пот.
Така и не можа да свикне с
твърдението, че горещият чай в
пустинята разхлаждал.
 Обръщението “братко” не го
изненада. Двамата отдавна се бяха
съгласили един с друг, че достойните
врагове понякога са повече от братя.
Разбра какво му казва повелителят на
пясъците. Саладин все едно му
даваше два хода в аванс. Защото
арабинът прекрасно знаеше кое е
единственото нещо, което иска от
него християнинът и заради което се
срещаха при всеки удобен случай.
- Приемам.
Султанът въздъхна с облекчение.
Нямаше да се налага да обяснява
жеста си. Това не беше прилично за
един правоверен.
- Ако загубя, давам ти крепостта
без кръв. Ако загубиш, ще се бия до
последна капка кръв.
Арабинът не се изненада.
Седящият срещу него рицар беше
един от най-благородните и честни
християни, с които го беше срещнала
войната.
- Защо увърташ около крепостта,
християнино. Има ли някой в нея,
който да не знае какво ще се случи
утре. Освен това вече се увери, че не
посягам на оцелелите. Няма да
припаря до северната порта, докато
не изтеглиш оживелите.
Великият магистър мълчеше,
вперил поглед в шахматната дъска.
На нея наистина ги нямаше и
четирите крепостни кули, които
изпълняваха ролята на топове в
играта. Саладин беше достоен
противник. Тамплиерът знаеше, че
арабинът също го цени като такъв.
Изтокът и Западът бяха възпитали
еднакви достойнства у двамата мъже,
но по различен път. Пустинята между
двата свята им даваше възможност да
се бият начисто. Победител между
тях трудно можеше да има. Ако
кръстоносците губеха, то причината
не беше в тях, а в разпокъсаната от
братоубийствени войни и религиозни
интриги Стара Европа. Ако
мюсюлманите печелеха, то беше
заради единодушния фанатизъм на
вярата им.
- Ами ако играта е равна? -
неочаквано попита арабинът и в
дълбоките му очи просветна
пламъче.
- Ако играта е равна, и двамата
ще дадем по нещо - отвърна веднага
магистърът и решително премести
централния си кръстоносец на
дъската две полета напред. Игра
първи, защото все пак рицарите бяха
с бели плащове. - Аз ще ти дам
крепостта без кръв!
Саладин побърза да
противопостави своя централен
войник на дъската.
- А аз ти давам свитъка.
Великият магистър на
тамплиерите леко се надигна от
ненадейното предложение. Години
наред се мъчеше да убеди арабина, че
свитъкът принадлежи по право на
християните. Безуспешно.
Безупречният дипломат обръщаше
всички песъчинки в пустинята, но
бягаше от съгласие по този въпрос.
Рицарят протегна ръката си.
Арабинът я пое. За пръв път
подписваха по този начин
споразумение помежду си. Две сълзи
се отрониха от светлите очи на
християнина. Не можеше да повярва.
Тънка усмивка се прокрадна по
устните на мюсюлманина. Искаше да
го зарадва.
Играха дълго. Нямаше
победител. Всеки взе своето.
На следващия ден крепостта
падна.
 Великият магистър отплава за
Рим.
С арабина успя да сс разбере.
Оставаше папата.
Носеше само едно нещо.
Дневникът на Исус Христос.
Глава 14
ПЛАН 2012

8 май 2005 г,; София

Борисовата градина

♦♦♦

Американеца поиска таксито да

го остави ни автобусната спирка
веднага след Орлов мост в началото
на големия булевард, който българите
с удоволствие наричаха Цариградско
шосе. Уж ги водеше към летището за
Европа, но нещо продължаваше да ги
дърпа към столицата на Ориента.
Беше неделя към обяд и
софиянци прииждаха към едно от
любимите си за разходки места.
Градината, в която децата можеха да
тичат на воля. “Удобно място, за
неудобни срещи!” - помисли си
полковникът и купи някакъв
наситено жълт вестник от продавача
на спирката. После, внимателно
избягвайки бибиткащите малки
електронни колички с яхналите ги по
алеята войнствени малчугани, се
отправи към кафенето на
прословутото езеро “Ариана".
Обичаше това място на пъпа на
балканската столица. По нещо му
приличаше на бостънския парк,
където през уикенда го водеше майка
му - той да потича с хвърчилото по
моравата, тя да прочисти дробовете
си от вековния книжен прах по
километричните стелажи на
Филаделфийската обществена
библиотека. Избра си масичка и
седна. Второто кафе за деня започна
да подрежда мислите му.
До срещата му в центъра на
Борисовата градина имаше повече от
час. Отдавна чакаше подходяща
възможност да разговаря с този
човек. Беше уверен, че знае всичко за
него, но нещо го караше да бъде
нащрек. Аналитичният му ум все още
не можеше да му направи точна
характеристика. Докато четеше
справките и събираше мнения,
имаше усещането, че предстоящият
му събеседник е негов огледален
образ. Връстници, живели в два
коренно противоположни свята,
възпитавани от две
противоборстващи идеологии, но
мислещи и действащи по един и
същи начин, водени от едни и същи
подбуди. Той, секретният агент на
американските служби - признатият
специалист по религиозен
фанатизъм. Другият - бивш колега от
същото направление, захвърлил
всички служебни статуси и
привилегии, прибрал се в държавата
си веднага след промените на
системата и... започнал някаква
странна своя игра. Безумен мечтател,
който иска едно - помирение на
световните религии. Духовен
авантюрист, свързан със световното
масонско братство и още редица
подобни тайни общества.
Човекът, с когото за първи път
му предстоеше разговор, не му
излизате от ума от момента, в който
преди десетина години ЦРУ стартира
операцията “Знакът на българина”.
Оттогава Американеца всяка минута
се занимаваше с историята на тези
земи, с вярванията и най-вече
ересите на този особен народ.
Повечето време от годината
прекарваше на Балканите. “За да
опознаеш вярата на хората, трябва да
се превърнеш в един от тях!”,
повтори си максимата полковникът.
 Затова и досега не бързаше с
тази среща. Но вече нямаше за кога
да отлага. В края на април
изненадващо стана ясно, че точно на
Балканите ще се изиграе решаващият
рунд на хилядолетния турнир на
световните религии. Смъртта на папа
Йоан Павел II беше отключила
кутията на Пандора. Писмото на
Осама бен Ладен до обучителните
центрове на фундаменталистите даде
кодовете на неизлизащите досега
ребуси. Времето се забърза.
Президентът на Съединените
американски щати настояваше да се
извадят символите срещу терора.
Така беше устроена тази държава, че
президентът имаше властта да
поиска това. Нито един истински
американец не можеше да му откаже.
Дори всемогъщият Върховен съвет на
масоните. Нали самите те бяха
построили Америка такава, каквато
бе.
Но изваждането на които и да е
било символи нямаше да даде
резултат, ако преди това не беше
открит Знакът на българина. Най-
дълбоко пазената и засекретена във
всички езотерични учения през
вековете тайна на вярата. Знакът,
който никой жив не беше виждал
досега, ключът към помирението на
всички враждуващи и изправящи
хората един срещу друг религии. Този
знак трябваше да бъде върнат само на
едно-единствено възможно място на
света, където щяха да се съберат
представители на всички религии, за
да ги помири веднъж завинаги.
Атон! Този библейски
полуостров в Егейско море, отреден
от Твореца за майката на Спасителя.

♦♦♦

Илюмината паркира колата си

пред стадиона на армейския
футболен клуб в Борисовата градина
и бавно закрачи по алеята, водеща
към центъра на парка. Обичайно за
неделята имаше достатъчно много
хора, за да може човек да се разхожда
хем бавно, хем незабележимо.
Прекрасно знаеше, че тази
среща все някога трябва да се състои.
Но и той бе изненадан от скоростта,
с която се развиха събитията през
последните два месеца.
Неочакваното посещение на
американската делегация на
Върховния съвет на масоните.
Смъртта на папа Йоан Павел II.
Обърканата и нервна политическа
обстановка в страната заради
приближаващите парламентарни
избори. Мирисът на завръщането на
нещо до болка познато. Паниката
около предстоящото присъединяване
на България към Европейския съюз.
Летаргичните в бездействието си
институции. Обезверяващите се във
всекидневните си проблеми хора.
Безнаказаната престъпност. Разпадът
на ценностите и арогантната
простащина на формиралия се
псевдоелит. Все по-широката пропаст
между поколенията. Унищожаването
на училищата и читалищата.
Сребролюбието на църквата.
Партизанщината в партиите... И
сгъстяващите се облаци над
Балканите. Нещо тревожно витаеше
във въздуха. Дори природата започна
да сменя по няколко пъти на ден
атмосферното налягане над тези
географски ширини, което направо
влудяваше хората. Увеличиха се
неврозите и алергиите. По улиците
се срещаха тревожно много трескави
погледи. Творецът сякаш беше
започнал някаква нова игра над това
място, което, създавайки Земята, бе
дарил с всички благини.
Усети жажда. Взе една малка
минерална вода от павилиончето до
алеята и я преполови на един дъх,
използвайки момента да огледа
обстановката около себе си. Нищо
тревожно. Американците по
принцип си личаха отдалече. Дори в
глъчката по алеите на тази прекрасна
градина.
Знаеше всичко за Американеца.
Наблюдаваше го от момента, в който
полковникът за пръв път стъпи в
България - някъде в края на 1997 г.,
като представител на Американската
библиотечна компания.
Мислите на Илюмината се
насочиха към тази особена
неправителствена организация.
The Library Company of
Philadelphia, основана от Бенджамин
Франклин, за която пенсилванският
художник Самюъл Дженкинс създал
картината “Свободата показва
Изкуствата и Науката”. Рисувана
била седемдесет и три години преди
отмяната на робството. Когато
попитали художника какво иска да
покаже с платното, той загадъчно
отговорил - намерението ми, целият
книжовен свят и познанието в него
да стане достояние на всички.
 Библиотечната компания на
Франклин декларирала официално
мисията си като независима дейност
за изследване на обществото и
културата. Събирането на стари
ръкописи, ценни книги, дневници,
снимки и произведения на
изкуството било основното ѝ
занимание. А също и организирането
на изложби и обществени програми.
“Ах този Бенджамин Франклин!
Защо не е бил българин?” - Въздъхна
утолилият жаждата си илюминат и
рязко сви по малка странична алея.
До срещата имаше почти час.
На същия Франклин, който
преди това вече бил създал първата
масонска ложа в Бостън, му хрумнал
гениален план. Нарекъл ложата си
“Общество за взаимно
усъвършенстване”, което сред хората
бързо станала популярно като “Клуб
на приятелите на книгата”. По онова
време, в първите години на
Съединените щати, книгите били
лукс. Стрували ужасно много пари и
рядко пристигали в колониите на
Новия свят. В ложата обаче
членували всички местни богаташи,
които почти всеки месец посрещали
корабите си със стока в бостънското
пристанище. Майсторът на ложата
Франклин убедил членовете ѝ
задължителният членски внос да
бъде в книги. Всеки купувал за своя
сметка от Европа ценни книги и ги
дарявал на Обществото за взаимно
усъвършенстване. Даже шефът на
бостънската митница, който също
бил член на това масонско общество,
получил указание да не обмитява
стоките на членовете ѝ, докато не
разтоварят от корабите първо
книгите. Бенджамин Франклин бил
безспорен авторитет, всички приели
идеята му. Дори на 1 юли 1731 г.
петдесет учредители-акционери
подписали споразумение за
основаването на Библиотечна
компания. Тя щяла да се занимава с
даването за оборотно четене на
събраните книги. Така се родила
първата обществена библиотека в
Америка. Книжовният свят и
познанието в него станали достояние
на всички. Америка осъзнала
значението на замисъла на
Франклин. Дори докато
националното правителство се е
намирало в онези години във
Филаделфия, Библиотечната
компания служела като библиотека
на Конгреса на САЩ.
Илюмината много добре знаеше,
че точно под прикритието на тази
американска обществена институция
специалният агент по религиозен
фундаментализъм с прозвището
“Американеца” се появи най-напред
в България. После започна да шари
из Турция, Гърция, Сърбия,
Македония, Босна и Херцеговина,
Косово и дори Хърватска. Нямаше
как да остане незабелязан най-вече
когато започна да разпитва за
богомилите и да прави проучвания за
влиянието на кръстоносните походи
по тези земи. Уж странеше от
политиците и силните на деня, но
непрекъснато разпитваше за тях.
Иронично се отнасяше към
надменните, а всъщност доста
смешни бизнесмени. Контактуваше с
историческите и археологическите
среди и много внимателно общуваше
с малкото български писатели, които
се интересуваха от езотеричните
учения. Създаде си познанства сред
журналистите, умело манипулираше
някои от тях. Подмяташе им истории,
които бяха просто интересни.
Някъде в началото на новото
хилядолетие изведнъж заговори за
Знака на българина. Правеше го
много прецизно, като хирург. По
време на разгорещени спорове за
значението на България в
европейската и световната история
издебваше точния момент и уж
случайно подхвърляше нещо. Никой
не го разбираше. Българите по
принцип не се занимаваха с
миналото си. Долу-горе по същото
време Американеца заяви интереса
си и към философа и неговата
етническа партия. Особено след
връщането на царя в малката
балканска държава и преобръщането
на политическото статукво. Но вече
пета година Философа умело
отказваше среща със
специализирания американски агент.
Турчинът бе един от малкото
политици в миниатюрната страна,
които изобщо не се съобразяваха
какво мислят американците или
руснаците за тях. Той си имаше своя
собствена геополитическа игра.
Освен това бе на свой терен. За
американците обичаше да казва, че
са слаби играчи в държавите, в които
не могат да паркират и най-малкия
си самолетоносач. Можеше да си го
позволи, защото владееше изкуството
на разпалването и гасенето на огъня.
А огънят на Балканите винаги
пламваше най-силно само от едно -
вярата. Той не се гасеше със
самолети.

♦♦♦

Американеца погледна
часовника си. Имаше още малко
време. Мястото беше на хвърлей от
езерото, до което беше изпънал крака
и допиваше кафето си. Няколко
лодки с влюбени двойки ту го
наближаваха, ту се отдалечаваха към
противоположния бряг.
От години наблюдаваше
дейността на Илюмината и активно
водеше задочния си диалог с него, без
да се налага до този момент да се
срещат очи в очи. Знаеше и хората му,
внимателно събираше информация
от тях за събрата си по занимание.
Усещаше, когато българинът се
опитва да го манипулира чрез някоя
професорка или водеща журналистка
в културно-историческия ресор на
медиите, чрез писател или издател.
Нямаше нищо против. И той правеше
същото. Занаят!
Но когато миналия месец в
България внезапно се появи
делегацията на Върховния съвет на
масоните от Вашингтон, толкова
внезапно, че подлуди цялата
американска мисия в София,
Илюмината изигра странен ход. Игра
“Ва банк” и обясни някои неща
лично на Върховния командир и
Върховния Вестоносец на масоните.
Заведе ги там, където никой до този
момент не бе водил американци.
Разказа им неща за тези земи, които
не можеха да се прочетат в нито един
учебник по история.
“Странно нещо са тези масони,
още но-странни са илюминатите!” -
каза си за кой ли път Американеца и
запали цигара “KING”. Прав беше
посланикът като му ги препоръча.
“Хм-м, за пръв път наш човек да има
обективна представа за нещата в тази
държава!” - дръпна с удоволствие от
ароматния тютюн полковникът.
Тъкмо нямаше да се чуди откъде да
се снабдява и с качествени пури.
Случи се така, че работейки
през годините за най-висшите
интереси на САЩ в областта на
религиозните престрелки по света,
изучавайки всички верски учения,
ровейки се в историята на всякакви
религиозни секти от Изток на Запад
и обратно, Американеца придоби
някаква странна непоносимост към
тайните общества. Най-популярните,
масонските ложи, тези иначе
открити в Америка граждански
сдружения, не му вдъхваха доверие.
Той беше боец! Гонеше победата на
всяка цена, ако трябваше, щеше да
премине през огън и вода, през
разврат и фалшива любов, през
привидно смирение или арогантно
нахалство. А тези масонски клубове
му се струваха прекалено напудрени
с техните претенции за духовно
усъвършенстване и стремеж към
опазването на моралните ценности.
Какъв морал в края на XX в.? - не
можеше да проумее американският
агент 007 в културно-историческото
разузнаване на ЦРУ. Даже
недоумяваше защо било традиция
директорът на управлението да
принадлежи към масонското
братство. Не само той, но и шефовете
на всички специални служби. Той
обаче никога не искаше да става
началник. Превръщането му в
чиновник щеше да е най-голямото
наказание за мъжкарското му
самочувствие на самотен войн в
занаята. Сигурно щеше да се
пенсионира, а не дай Боже и да умре,
върху развалините на някоя катедрала
или джамия, опитвайки се да намери
онези думички, които карат
вярващите да хващат оръжие в спора,
чий господ е по-праведен.
Затова Американеца се
отнасяше към Илюмината с
колегиално уважение, но и в същото
време с леко учудване как може
сериозен мъж да се занимава с
фантазиите на масоните или пък на
още по-неразгадаемите илюминати.
Беше нащрек! “Никога не знаеш от
коя клонка ще разцъфти върбата! " -
спомни си той поредната местна
поговорка и дръпна силно цигарата.
Страхотен тютюн - нито веднъж не
се закашля.
Митът за илюминатите
занимаваше света повече от три века.
Това бе най-неясното звено в
историята на тайните общества.
Нямаше по-стряскаща дума за
църквата от илюминати. Всяка
концепция за световната
конспирация започваше и
завършваше с тези разрушители на
църковните институции. Но и най-
големите им врагове ги наричаха
озарените, просветлените или
просто посветените. Търсеха
произхода им още от манихейската
секта на Абдула ибн Маймун. Може
би защото самата дума манихеи беше
най-краткото определение за
озарени. В по-качествените
енциклопедии илюминатството се
определяше като компилация между
ученията на гностиците и манихеите,
общество, което има методите на
исмаилити и асасини, дисциплината
на тамплиерите и йезуитите,
организационната структура и
потайността на масоните,
универсалността на
енциклопедистите, философията на
Макиавели и мистерията на
розенкройцерите.
За всяко едно от тези неща
Американеца беше отделял години от
живота си, за да изучи в детайли.
Когато трябваше да представи с
няколко думи илюминатите, той
записа в бележника си - търпимост
между всички религии, радикална
промяна на политическия ред,
премахване на робството, свобода на
словото и насаждане на добродетели.
Това, последното, не го разбираше
много, но нямаше как да не бъде
честен в резолюцияти си. Не знаеше
точно що за човек е бил идеологът на
учението Адам Вайсхаупт, но ясно
разбра, че този професор по теология
от средата XVІІІ в. е бил против
кървавите революции, смятал е, че
човек трябва да се научи да
управлява първо себе си и че
познанието за това изкуство се
предава чрез тайно учение. Също
така немският професор бил убеден,
че строителят на Соломоновия храм
Хирам е бил Христос, а пък самата
мисия на Христос била чрез разума
да направи хората способни да
притежават свободата.
Когато се опитваше да разбере
връзката между масонството и
илюминатите, полковникът попадна
на интересен документ от архива на
немска ложа. “На ложата “Теодора от
Добрия съвет” В Мюнхен, където
имаше малко хора с разум и сърце, ѝ
омръзна да бъде раздирана от
безплодните обещания и най-вече
кавги на масонството.
Ръководителите решиха да присъдят
върху техния клон една друга тайна
организация, на която дадоха името
Ордена на илюминатите. Те я
създадоха, като взеха за образец
Обществото на Исус, макар че сами
се придържаха към диаметрално
противоположни възгледи”. Това
беше написала лично ръката на
великия комбинатор Мирабо малко
преди Френската революция. “После
върви обяснявай, че масоните и най-
вече илюминатите не разпалвали
революции!” - заключи тогава
Американеца в голямата читалня на
библиотеката на Конгреса на САЩ,
където се подготвяше за мисията си
на Балканите. Все пак обаче реши да
провери и каква е била ролята на
илюминатите в историята на
Съединените американски щати.
Още първите документи, които
прегледа, го насочиха към самия
Томас Джеферсън, един от идолите
му. Джеферсън публично заявил:
“Адам Вайсхаупт е живял по време
на тиранията на деспотите и
свещениците и затова той много
добре е осъзнавал необходимостта от
съблюдаването на дискретност при
предаването на информация и
практикуването на висок морал.
Всичко това е предавало някаква
загадъчност на неговите разбирания
и е станало причина за неговото
отхвърляне и поругаване. Ако
трябваше да се заеме със своето
съчинителство тук, където няма
нужда да скриваме нашите опити да
правим хората умни и добродетелни -
на него нямаше да му се налага да
използва някакви тайни механизми
за постигането на своите цели.”
“Какво излиза? - запита се тогава
Американеца. - Че масоните и
илюминатите са двете страни на
една и съща монета. За масоните е
гербът, да се кичат с него, за
илюминатите - страната от монетата,
на която е изписан номиналът - за да
уреждат световните сметки на
човечеството. Хмм, ще излезе, че
Америка е по-скоро илюминатски
проект!”
 Погледна отново часовника си и
стана. Трябваше да мине малко по-
рано да огледа терена.

♦♦♦

Илюмината излезе на алеята,

която щеше да го отведе до мястото
на срещата. Пролетният въздух беше
проветрил малко главата му. Нямаше
основание да се притеснява от нищо.
Двамата с Американеца играеха една
игра и беше време да си уточнят
правилата ѝ. Не го тревожеше дори
това, че зад полковника беше
огромната машина на държавна
администрация, икономически
тръстове, научни центрове,
специални служби, обществени
организации и най-вече сбъднатата
американска мечта да се владее
светът. А зад него нямаше нищо.
Нищо, освен едно пренесено през
вековете учение, каращо мечтателите
да вярват, че светът може да стане
по-добър, ако хората престанат да
воюват помежду си. И, разбира се,
учителите, пренасящи това учение
през превратностите на времето.
Неговата държава отсъстваше от тази
игра още от падането си под
османско владичество. Единствената
страна в модерния свят без
национална доктрина! Нямаше я на
картата на започналото
преразпределение на духовната мощ
и енергия по земното кълбо. След
Възраждането българите бяха
останали без учители, без духовни
водачи. Ако някой се появеше -
предаваха го. Никой не искаше да
създава последователи. Защото
последователите посочваха
лидерите, след които вървяха. Всеки
дърпаше чергата само към себе си.
Докато бе жив. Защото наследството
в тази страна се оценяваше само в
пари и имоти. Следващото
поколение нямаше да може да
прочете дори завещанието на
родителите си, ако то не е написано -
ostvam ti ka6tata i 4000 leva pod
du6eka 4e da ima6 da si xar4i6 Dai na
sestra si samo 2sta leva za6toto zet mi
ne mi vika6e mamo Ne kazvai dobar den
na saseda za6toto o6te mu se sarda
Niama da zaspivam dokato ne se
pribere6 :). Без препинателни знаци,
защото те са емоция, чувства.
Всичко това обаче му даваше
минимално предимство пред
Американеца. Имаше огромна
разлика между това да се
подчиняваш на една добре смазана
бюрократична система и да вървиш
по стъпалата на едно духовно учение.
Първото беше
чинопоклонничество, второто - вяра
в самия себе си.

♦♦♦
 Американеца и Илюмината
излязоха едновременно от двете
страни на площадката, която
представляваше малка зрителна зала
под небето на открита сред
красивите пейки сцена. На нея
някакви деца демонстрираха
уменията си по спортни танци,
тридесетина майки, бащи, баби и
дядовци ръкопляскаха възторжено на
всеки по-сложен пирует. Музиката не
беше достатъчно силна и мястото се
оказваше удобно за всякакви
разговори.
Нямаха нужда от никакво
разпознаване. И двамата се бяха
нагледали на достатъчно снимки и
видеоматериали във всякакви
ситуации. Единият тръгна откъм
левия, другият откъм десния край на
предпоследния ред на пейките.
Седнаха едновременно в средата.
Загледаха спектакъла. Бяха на такава
възраст, че не можеше категорично да
се определи дали са бащи или
дядовци на някои от играещите
темпераментен латинотанц
малчугани. Имаха вид на набори от
една махала, които едновременно са
се оженили, станали бащи,
посрещали ранни внуци и сега
решили заедно да разходят
наследниците в неделната глъчка на
парка.
- Здравей, Американецо! -
отметна първата протоколна фраза
Илюмината.
- Здравей! - отвърна
полковникът, като се въздържа да
определи какъв е за него
събеседникът.
На два метра около тях нямаше
никой.
- Е, събрахме се, както се казва в
една наша реклама! - въздъхна
театрално Илюмината.
- Това е още рано да се каже! Но
поне се видяхме! - вдигна топката
Американеца.
Срещата беше по негова
инициатива. Ленгли го съветваше да
не бърза, защото изясняването на
обстановката около Илюмината ги
затрудняваше от години. Но той
реши, че вече няма време за отлагане.
- Понеже сме на мой терен, все
пак да попитам - за какво искаш да
си говорим? Може би за тайните
общества на Балканите или пък за
убийствената за моя народ мисия на
вашето Отворено общество. А,
забравих, че още се вълнуваш от
провалената мисия на папа Йоан
Павел II в София, но за това ще ти
обясняват от вашия Атлантически
клуб. Може да поговорим и за още
актуалния монархически план за
Балканите и нашия така наречен цар.
Или какви ги забърквате с тази ваша
глобална България? Вие ли, с вашата
двестагодишна история ще казвате
какви ценности ще изповядва този
вековен народ?
Полковникът мълчеше, гледайки
следващия танц на малчуганите.
Запали поредната “KING”...
- Трябва да ти изясня и каква е
разликата между олигарси и
еднолични търговци на имоти -
продължи Илюмината. - Но по-
сериозен е въпросът с това, което се
подготвя на Атон, и какво всъщност
ще правим с тебе след 2012 г. В тази
връзка все пак няма как да не
обсъдим продажбата на
Националната библиотека, нали си
от този бранш. Така че с удоволствие
можем да си поговорим като мъже за
Библиотекарката. И накрая ще си
дойдем на думата - мераците ти да се
видиш с Философа. Мерак е турска
дума, нали знаеш? Е, ако остане
време, ще разменим и по някоя
реплика за мен и за теб. Само имам
една молба, може ли?
- Разбира се! Слушам те -
отвърна невъзразилият досега срещу
дневния ред американец и дръпна от
ароматната цигара.
- Не ме питай кой ще спечели
изборите другия месец. Прекрасно
знаеш, че това няма никакво
значение както за вас, така и за мен,
защото изобщо не ме интересува.
Който и да е, ще е все същото. Мисля,
че вече ви е ясно - аз с политика не
се занимавам.
Американеца не отговори. Само
издиша дима и леко изръкопляска на
финала на танца на сцената. Беше
някаква румба. Илюмината също
извади цигарите си. Бяха като на
събеседника му.
- Нека да оставим дребните
неща встрани - Включи се в играта
полковникът, след като изчака
събратът му да запали.
- Кое от изброеното смяташ за
дребно? - иронично попита
Илюмината. Въпросът му остана без
отговор.
- Смъртта на папата май обърка
доста неща - опита се да зададе
темата спецагентът по религиозен
фундаментализъм.
- Напротив! Аз мисля, че дори и
Йоан Павел ІІ нямаше да събере
смелост да признае, че от векове
Ватиканът крие основни истини за
вярата.
- Беше започнал - нотка на
искрено съжаление пролича в тона
на Американеца.
- Виж, дори ние с теб разбираме
колко е опасно, ако над един
милиард вярващи разберат, че са
били лъгани. Даваш ли си сметка
какво ще представлява модерният
религиозен фундаментализъм.
Новият, Бенедикт XVI, ще направи
единствено възможното в момента.
- Връщане на доктрината за
вярата в старото положение, нали?
- Разбира се. Освен това новият
папа предварително знае и нещо
много по-земно.
Американеца го погледна
въпросително.
- Задава се световна
икономическа депресия. Много
скоро. Ще я нарекат финансовата
чума на XXI Век. Не по-късно от две
години големите икономики ще
започнат да се тресат. Брокерчетата
от борсите, юпитата, ще разклатят
лодката. Виртуалните пари ще се
превърнат в опустошително цунами
за глобалния капитал...
- Ти откъде си измисляш тези
неща? - прекъсна го полковникът,
учуден, че един илюминат, който не
се занимава нито с политика, нито с
бизнес, прави такива прогнози.
Какво общо имаше глобалната
икономика е нещата, с които те
двамата се занимаваха?
“Хмм-м, типичен американски
офицер!”, помисли си българинът и с
интерес погледна към сцената,
където английските и виенски
валсове бяха изместили
латиноамериканските ритми. Някои
от бабите и дядовците от публиката
се бяха просълзили с притиснати към
трудно дишащите гърди ръце.
Погледна събеседника си и с
типичното си тънко чувство за хумор
продължи:
- Виж, аз може и да фантазирам,
но папата сигурно пръв от хората на
земята научава какво ни е подготвил
Създателят за този век. Нали има
личния телефон на началника си!
- Искаш да кажеш, че
икономическите интереси на
Ватикана, като един от най-големите
финансови играчи в света, ще
принудят римокатолическата църква
да се откаже от “План 2012”. Няма да
се явят на Атон?
- Не. Те ще дойдат на Атон. Но
още по-ожесточено ще бранят
доктрината на вярата си.
- Ужас! - не сдържа емоцията си
Американеца.
- Спомни си скандала с
масонската ложа “П-2” в Италия през
осемдесетте години. Нали тъкмо за
да защити финансовите си интереси,
тогава Ватиканът се изправи дори
срещу вас, американците. Не се
интересуваше, че задачата на Личо
Джели, поставена ѝ от вас, е била да
спре възхода на комунистите на
Ботуша. Как щеше да се чувства
Ватиканът, заобиколен от съветски
танкове? Нямам толкова голяма
фантазия, за да си го представя.
Оттогава на папа Йоан Павел ІІ му
стана дискомфортно като славянин
сред глутницата от банкери
кардинали.
- Мисля, че много се отклонихме
от темата, българино! - прекъсна го
Американеца едновременно с
долитащите от сцената финални
акорди на най-известния Щраусов
валс.
Българино! Нарече го българино!
- изуми се Илюмината и помисли, че
вече е повел в мача.
- И коя е главната тема?
- Знакът на българина! - отсече
без никакви увъртания Американеца.
- Знакът на българина! - повтори
Илюмината, за да е сигурен, че е
разбрал правилно. - И какво ви
интересува вас, американците, този
символ?
- Много добре знаеш, че без
Знака на българина срещата в Атон
няма смисъл да се провежда. За всяка
една от страните “План 2012” се
проваля. Какво означава всичко това,
аз съм твърде дребен играч, за да си
го представя. Но на теб не ти ли
пука, след като явно си посветил
живота си на тази кауза?
Илюмината мълчеше. Беше
характерно за него никога да не бърза
да отговаря, когато ставаше въпрос за
каузи. Какво разбираше от каузи този
каубой в разузнаването? Да не би в
подредената им Америка да
съществуват каузи извън
националните икономически
интереси, националната сигурност и
поддържането на мита за
американската мечта.
- Бъди по-конкретен - погледна
часовника си Илюмината, разбрал, че
с този американец всякакви
отклонения само усложняват нещата.
- Моята третина от знака пътува
вече към мен. Другата е във
Философа. За третата част от знака
ще се разберем някак си с Ватикана.
Ти оставаш извън играта, българино!
Американеца въздъхна и се
усмихна самодоволно. Илюмината
мълчеше. Обичаше да дразни с
мълчанието си. Концертът беше
свършил. Развълнувани баби,
дядовци, майки и бащи посрещаха
запъхтените малки танцьори.
Бързаха да преоблекат потните
им бални костюмчета. При двама
мъже от предпоследния ред на
пейките не дойде нито едно дете. Те
бяха извън реалността на живота.
 Българинът се усмихна
загадъчно. Не той, а Американеца
щеше да се окаже, че е извън играта.
Изненадващо за Ленгли, но това все
по-често се случваше на Балканите.
“Американеца не знае нищо за
събитията във Ватикана” -
констатира с облекчение българинът.
Не че не го очакваше. Както винаги,
американците изобщо не подозираха
какво точно се случва около Светия
престол.
- И ти си убеден, че ще получиш
от Философа неговата третина от
знака? - попита небрежно
Илюмината.
- Ако успея да се видя с него, за
което съм убеден, че ще ми
помогнеш, ще се разбера - уверено
отговори полковникът, незнайно
защо сметнал, че те двамата вече са
партньори. - Нима искате Философа
да изиграе и тази игра и за пореден
път да се надсмее над вас, българите?
Не мисля, че ще го позволиш?
Българинът отново не бързаше с
отговорите. Рекламно бялата усмивка
на агента го разсмиваше.
- Представяш ли си, ако се бяхме
срещнали преди осемдесет и девета
година? - попита изненадващо
Илюмината.
- Сигурно щях да те убия! Такива
бяха времената! - беше категоричното
предположение отсреща.
- А аз не! - отвърна посветеният.
Вече беше решил как да сложи точка
на този разговор. Запали цигара.
Телефонът на Американеца
иззвъня. Полковникът издаде
емоцията си, когато погледна
дисплея. Изобщо не забеляза хитрия
поглед на българина. Беше
Библиотекарката. “Най-после!” -
зарадва се мъжът. От пет дни
телефонът ѝ беше изключен.
Неговият човек от посолството го
информира, че апаратът се намира в
дома ѝ, но самата тя отсъства от
столицата. Къде - не знаят, защото
нямат такава задача. “Дали да
вдигна?” - двоумеше се специалният
агент. Все пак беше професионалист,
но май вече не чак толкова, след като
на такава среща идваше с телефон в
джоба си. Илюмината го гледаше
някак присмехулно.
- Аз тръгвам! - изправи се
българинът и подаде ръката си. -
Имай предвид, че това не е жена за
една нощ! - намигна той към апарата
в ръката му. - Това е жена за много
дълги дни! Бъди спокоен, с нея сме
истински приятели, нищо повече.
Пожелавам ти успех. Тя го заслужава.
Но няма да ти е никак лесно. Аз ще
ти се обадя кога ще се видим пак.
Американеца пое изумен
подадената мъжка десница,
изправяйки се. Не очакваше подобен
развой на нещата. Илюмината
направи крачка назад, но
изненадващо спря.
- Колкото до философа... Не са
ли те учили, че с философите човек
не се запознава!? Философите се
срещат. Не можеш да кажеш дали
един човек е философ, преди да си го
срещнал!
Българинът се усмихна.
Американеца го разбра.
- Ще ти помогна, да го срещнеш,
приятелю. Но не защото си
американец.
Този път се обърна и тръгна.
Събеседникът му вече набираше
номера ѝ...
Глава 15
LOCAL EXCELLENCE.
GLOBAL REACH[1]
11 май 2005 г.; София,
Сараи Бояна, частен дом

♦♦♦

- Как върви книгата за Левски? -

попита небрежно Илюмината, докато
изваждаше кутията си “KING” и
запалка. Седна точно срещу
рубинените въглени на барбекюто,
откъм далечната къса стена на
масата. Жаравата грееше гърба на
домакина.
 Философа го погледна с острия
си поглед на сокол през
рефлексовите стъкла на фините
златни очила и доля малко от
редбула в изпотената чаша с уиски.
- Водка? - попита стопанинът на
най-известното имение в полите на
Витоша. Наричаха го Сараите...
- С много лед, лимон и тоник -
уточни гостът на изпъналия се като
пред падишах сервитьор, за когото
нямаше никакво значение какво
казва гостът. Той гледаше в очите
само господаря си. Без неговото
одобрение тук нищо не се правеше.
Философа кимна и щракна с
резачката края на възможно най-
дебелата хаванска пура.
 Срещаха се само веднъж в
годината. Винаги на 11 май. Денят на
светите равноапостоли Кирил и
Методий. През останалото време
дори не се чуваха по телефона.
- Левски ще почака. Така, както
е чакал от момента, в който този
народ го предаде. Има няма - до днес
са 123 години.
- Бъркаш с една - обичаше да го
дразни при всеки удобен случай,
когато ставаше дума за знания,
Илюмината.
- Нищо не бъркам, приятелю!
Точен съм като швейцарски часовник
- показа той с характерната си
напоследък суета новата придобивка
на лявата ръка, която хвърляше
каратови отблясъци. - Не смятам
годишнината от обесването. В случая
е важно кога е станало
предателството. В Османската
империя е имало златно правило към
подчинените народи - не ги
изтребвайте, направете ги
предатели.
Философа имаше две мечти. Да
намери световната формула за
етническия мир по земята и да
напише достоверната книга за
истинския апостол на българите -
Васил Левски. Единици негови
приятели знаеха тези два съкровени
стремежа на вечно играещия
противоречива роля в българската
действителност през последните
петнадесет години политически
лидер. Международните
анализаторски центрове го
определяха като единствения
професионален български политик в
така наречените години на прехода.
- Завърши я и ще ти олекне. Пък
може и да погледнат с други очи на
теб. Стига са питали наляво и
надясно кой си всъщност - не
преставаше да дълбае в темата, с
която винаги започваха разговорите
си, гостът.
- В младините си бях йеродякон
Игнатий, напуснах службата в
съзнание, че бях повикан да
изпълнявам друга, по-належаща, по-
висока и по-свещена служба към
поробеното отечество, която...
дано! - не сваляше очи от чашата си
философа. Една едва забележима
сянка премина през лицето му. - Това
са били думите на Дякона към
повикания да го изповяда пред
бесилото свещеник.
- Знам, пише ги в Уикипедия -
продължи да човърка себелюбието
му Илюмината.
- Не го пишеше, докато аз не го
добавих - изстреля изненадващата
подробност Философа, припомняйки
възможността всеки интернет
читател да допълва статиите в
световната свободна енциклопедия.
Водката с много лед, лимон и
тоник пристигна в разкошна чаша.
 - Честит празник и наздраве! -
вдигна я гостът.
- Честити да са братята Кирил и
Методий! - отговори със своята чаша
домакинът.
Настана обичайното кратко
мълчание. Все още хладното майско
слънце потъваше в планината.
Огромното имение изглеждаше
пусто, въпреки че беше точно средата
на седмицата. В папките на
държавните чиновници бе заведено
като петзвезден хотел, но тук туристи
нямаше. Това беше домът на лидера
на уникална по своята роля и
значение политическа партия.
Очакваше ги дълга нощ. Традицията
си беше тяхна и си я знаеха до най-
малките подробности. Но този път се
налагаше да я нарушат. Не започнаха
с вечния спор за Хегел.
- Американеца е пристигнал -
подметна, сякаш ставаше дума за
нещо не толкова важно, Илюмината
и съблече якето си.
- Кога? - стрелна го с лукав
поглед Философа. Когато бързо
пресмяташе нещо наум, присвиваше
очи, а наболата му брада се
удължаваше. Викаха му Сокола.
Може би защото най-характерното за
тези птици е, че виждат от десет до
дванадесет пъти по-добре от човека.
А може би и защото соколът се храни
с гълъби, които набелязва отдалече!
Сокола стана и започна да
обикаля с бавна крачка около масата.
Сякаш кръжеше над добре позната
ловна зона.
- Точно на първи май - отговори
останалият на мястото си гост.
Философа продължаваше да
пресмята.
Илюмината знаеше за
внезапната поява на Американеца
още щом агентът кацна в София.
Обади му се и Библиотекарката - още
на следващия ден след нощта ѝ с
чужденеца в будоара. Искаше да
сподели нещо, което я впечатлило.
Познаваха се от Петербург. Бяха
добри приятели - нищо повече. Там
тя довършваше висшето си
образование. Ядрена физика. От
първия си учебен ден не знаеше
друга оценка освен шестица.
Владееше перфектно три езика плюс
мъртвия латински - руския не го
броеше изобщо. Всички ѝ викаха
умницата. От изключително бедно
работническо семейство. Стигнала
до университета в старата руска
столица единствено върху крилете на
неистовата си жажда за знания.
Вярваше, че това е пътят за успех в
живота, и не търсеше друг въпреки
изключителната си красота. Тогава
не се интересуваше от две неща -
мъже и политика. Докато не дойдоха
промените, а с тях и първата
студентска група от САЩ,
пристигнала повече от любопитство
в бившата “империя на злото”.
Когато В края на 1989-а видя какви
хора се събудиха за една нощ първи
демократи в България, пощуря.
Залитна по принципите на
американската демокрация, за които
ѝ разказваше един луничав глезен
младеж от покрайнините на
Вашингтон. Откъде да знаеше тогава,
че покрайнините на американската
столица означават власт и богатство.
Американският самохвалко я
уверяваше, че като порасне, ще
владее света. Не завърши - заминаха,
без да кажат дори довиждане на
приятелите си. Светът ги очакваше...
- Значи манифестацията
започва! - прекъсна леко нервната си
разходка Философа и грабна
суперлуксозния джиесем от
помощната масичка в далечния край
на помещението. Беше голямо
колкото банкетна зала, нищо че
всички го наричаха просто
Барбекюто.
- Намерете веднага шаврантията
и я доведете тук! - нареди той на
някого от отсрещната страна на
линията и изпразни на един дъх
чашата си.
“Явно този път ще отложим
философските разговори”, помисли
си Илюмината и се заоглежда за
сянката на винаги невидимия
сервитьор. Водката беше свършила.
Както и нагласата му за вечния спор
за връзката минало-бъдеще. Май
наистина се налага Левски да
почака! След срещата в Борисовата
градина още по-добре знаеше какво
означава Американеца да е в
България.

♦♦♦

Философа знаеше кой е

Американеца точно от десет години.
Също като Илюмината наблюдаваше
стъпките му из Балканите, но по
свои си канали, внимателно
преценяваше действията на агента.
Усещаше, че този път полковникът
ще поиска среща с него. Интуицията
никога не подвеждаше Сокола. А и
начинът, по който Илюмината му
каза, че Американеца е в България,
допълнително затвърди
предчувствието му. Но... Трябваше ли
да разговаря с този самоуверен
задокеански експерт по религиите?!
И ако този път срещата им бе
неизбежна, кое би било най-
подходящото за нея място...
Сокола никога не напускаше
България. Всички, на които бе
нужен, му идваха на крака. Освен
български и турски, не знаеше друг
език. Но това изобщо не го
притесняваше. “Ние сме имали
писменост, преди те да имат
държава!” - обичаше да казва в
такива случаи политикът. А и
знаеше, че Американеца говори
перфектен български. Все пак
работеше само по една-единствена
операция - Знакът на българина.
- Ще ми направиш ли една
услуга, приятелю? - изненадващо
попита Философа. Той пръв наруши
уговорката между тях - никой от
двамата никога да не иска услуга от
другия.
Отговорът се бавеше. Явно
погазването на веднъж установени
принципи не беше по вкуса на
Илюмината.
- Да не би да са организирали
вече атентат срещу тебе? - язвително
поиска той необходимо уточнение.
Както всяка договорка между
истински мъже, забраната не важеше
за спасяването на човешки живот.
Философа припали отдавна
загасналата пура. Лукавостта в очите
му беше изчезнала. Никой не бе
чувал и виждал той да се моли. Нито
на Аллах, нито на Господ, камо ли на
жив човек.
- Само когато човек се излекува
от страха, тогава открива
състраданието. Нали ти си ми го
казвал?
- Да, но ти си още много далече
от това състояние! - не можа да
разбере маневрата на събеседника си
гостът.
- Ще ми помогнеш ли? - каза
Сокола.
- Да - беше единственият
възможен отговор според принципа,
че има проверени истински
приятели, на които първо се казва
“да”, а след това се пита за какво
става на въпрос.
- До час ще дойде едно мое
момиче от царските хора. Убеден
съм, че знаеш коя е, често я показват
по новините. Доста е настъпателна.
Искам да направиш така, че тя да се
запознае с Американеца на коктейла
на президента за 24 май. Убеден съм,
че той ще бъде там. Това е молбата
ми.
Когато философа кажеше “мое
момиче”, това можеше да означава
две неща. Ако се отнасяше за жена от
неговата партия, значи много
разчиташе на нея и никога не би я
вкарал в леглото си. Ако самата
избраница си помислеше, че
постелята на лидера гарантира
бъдещето ѝ, тя веднага изчезваше от
свитата му и никога повече в техните
партийни среди не се говореше за
нея. Тази политика на несменяемия
вожд на уникалната партия беше част
от основите, което правеше
сдружението им по-силно от другите
партии. В тях като че ли първата
работа беше да направят
политическите връзки сексуални.
Ако жената, определена за
негово момиче, беше християнка и от
друга политическа сила, то това
означаваше, че Философа използва
всичките ѝ “женски номера”, за да
постигне своето. Обикновено се
отплащаше с гарантирана кариера по
високите етажи на властта или
политиката. Пари не даваше никога
за такива услуги. Нещо повече.
Жените, с които спеше и използваше
за задкулисните си игри, наричаше с
доста обидни имена. Кучката за него
си оставаше кучка. Имаше да избива
комплекси. От дългия престой в
затвора.
“Коя ли беше нарекъл по
телефона “шафрантията?” - изгаряше
от любопитство Илюмината. Но не
изневери на себе си и каза:
 - А какво ще правим цял час?
- Ще говорим за щастието - бе
отговорът и се чу типичното
ориенталско щракане с пръсти, което
по източните маниери означаваше -
или да влезе харемът, или да
сервират вечерята.
Любимият им друсан кебап се
оказа по-вкусен отвсякога.
От момента, в който преди
десетина години случайно ги срещна
съдбата, станаха странен тандем.
Илюмината го учеше как да разчита
историята отвъд завесата на видимия
свят, а той - на оригиналния подход
към класическите философски
категории.
- Дааа... щастието! - провлечено
повтори Илюмината, прекрасно
знаейки кое е слабото лично място
на всевиждащия Сокол.
- Виж нещо интересно - взе той
един лист от масата до него, - това е
скорошно проучване на института по
психология на Българската академия
на науките. - Оказва се, че голям
процент от младежите между 16 и 20
години посочват парите като
източник на щастието си!
- Точно по тази тема си
говорихме миналата година,
доколкото си спомням - прекъсна го
гостът. - Не си младеж, но според
това изследване би трябвало да си
най-щастливият човек у нас!
На 11 май предната година бяха
водили бурна дискусия, че
единственият смисъл от правенето
на пари от политиката е тяхното
влагане отново в политика. “Като
например?” - беше попитал
философа. Например инвестиции в
младото поколение, та дано най-
после тази държава се сдобие с
истински елит! - беше отговорил
Илюмината.
- Не се заяждай, ами го прочети!
- благосклонно му подхвърли листа
през масата Сокола и взе вилицата
си.
Ставаше дума за нещо наистина
интересно. Оказа се, че Сокола само
го беше провокирал с младите и
парите. Тийнейджърите нямат
доходи. Те харчат парите на
родителите си. А за родителите им
парите не бяха най-важното според
изредените цифри. Поколенията над
четиридесетте искаха най-вече
любов, споделеност, положителни
емоции. Държаха да знаят къде е
тяхното място в живота. За тях най-
важно било семейството, партньорът
и хармонията в човешките
взаимоотношения. Това правело
хората щастливи! Не парите.
- Значи двамата с тебе сме
пълни нещастници! - заключи
Илюмината и запали цигара. Винаги
губеше апетит, когато науката
потвърждаваше собствените му
мисли.
 - Напротив, приятелю! Обърна
ли внимание на показателя за
мястото в живота на всеки човек. С
други думи - играта на живота ни.
Дали имаш своя игра! Ние сме
щастливи хора с теб. Нали много
често обичаш да ми повтаряш, че за
да можеш да участваш в някаква
игра, не трябва да си губиш времето в
броенето на някакви пари,
независимо от тяхното количество.
Още ли мислиш така?
- Да. Не виждам обстоятелства,
които да ме променят.
- Намислил съм една нова игра.
Заделил съм вече парите...
- Какво не си купил още? -
прекъсна го Илюмината.
 - Бъдещето!
- Така ли ще се казва летящата
ти чиния?
- He сe бъзикай! Наредил съм да
подберат хиляда млади българчета,
които имат интерес към науката,
технологиите и системите за
социално управление. Ще ги изпратя
като мои стипендианти в големите
европейски университети. Цената
няма значение. Искам най-доброто.
Ще платя всичко.
- Ще намериш ли толкова умни
деца в Родопите? - не преставаше да
го дразни приятелят му.
- Този път ще те изненадам,
приятелю! - усмихна се Сокола и
рамките на очилата му заблестяха
тържествено. - Искам всичките
хиляда стипендианти да бъдат
християни. Анадънмо[2]!!!
Изненадата наистина бе пълна.
Играчът си беше играч!
Играта. Това беше единствената
страст и на двамата. За да играе
своята игра обаче, на философа му
бяха нужни много пари. Политиката
навсякъде по света бе скъпо
занимание. Илюмината нямаше
нужда от толкова много. Неговата
игра беше платена отдавна.

♦♦♦
 - А, ето я и прелестната дама,
която ще играе основна роля в
единствената наша обща игра с теб! -
възкликна Философа, вперил поглед
към вратата.
Илюмината се обърна и я видя
на живо за пръв път. Да, отлично
знаеше коя е. Беше се прочула вече и
в цяла Европа. Не беше съгласен
обаче с философа, че това е
шафрантия. Турските думи, които
Сокола често ползваше, в повечето
случаи изобщо не подхождаха на
българите. Не, това не беше
типичната шавлива жена от турски
сериал. Трябваше да намери удобен
случай, за да обърне внимание на
приятеля си. Само губеше! Но сега не
бе моментът. Сокола беше забил
хищническия си поглед в Котката и
едва ли би разбрал.
Котката. Би я нарекъл Котката.
По принцип името ѝ означаваше
безценна, неоценима, жена, която
няма цена. Но това определено беше
дама, която не само знаеше цената
си, но и я актуализираше според
конкретната ситуация.
Оприличаваното ѝ с котка му
хрумна, след като тя пристъпи прага,
впери наистина котешките си очи в
него и някак по котешки разлюля
гъстата чуплива тъмна грива. “Тази е
способна на всичко, само и само да
постигне своето! - каза си
Илюмината и учтиво подаде ръка:
 - Приятно ми е!
Тримата се настаниха около
масата.
Не предполагаше, че
евродепутатката работеше за
Философа. Беше от царската квота.
Появи се на политическата сцена с
връщането на монарха в българската
политика. Беше от отбора красавици,
за които никой нищо не беше чувал.
Но бързо се открои.
Принадлежността ѝ към лекарското
съсловие веднага определи
лобистките ѝ интереси. Изиграваше
картите си правилно в сложната
колода на фармацевтичните
компании. Личеше по стандарта ѝ на
живот. Там не капеше - направо
течеше. Официално се водеше най-
богатата българка в политиката.
Нямаше законопроект, в който да не
скочи скандално. Прочу се с
искането за отмяна на данъка
добавена стойност за лекарствата.
Естествено, моментално заряза мъжа
си в дълбоката провинция. Тя беше
грандама в европейската политика.
Всички мъже от София до Брюксел
бяха в краката ѝ.
- Появи се много интересен
мъж, мадам! - започна философа,
докато лично ѝ приготвяше уискито.
- Богат ли е! - светнаха
котешките очи, а жарта от въглените
на барбекюто придаде особен блясък
на трудно устоимия ѝ поглед.
 - Не знам дали е богат, но е...
американец! - уточни се домакинът.
- Оооо! След като е американец
и ти ми говориш за него, значи е
важен мъж!
- Важните мъже в Америка
невинаги са богати хора! - намеси се
Илюмината и протегна чашата си. -
Там не е както при нас. Наздраве!
- Наздраве! - отвърнаха и
двамата му сътрапезници.
- И къде мога да го зърна този
важен американец? - побърза да
влезе в курса новодошлата.
- На коктейла на президента по
случай 24 май - отвърна оперативно
Сокола.
- Хмм, че те американците ходят
ли на такива коктейли? Аз, ако не
беше царят все пак още на власт,
изобщо нямаше да се появя там. Той,
този президент, нали не го обичат
много американците? Като знам
как в Европа не искат и да чуят за
него! - опита се да направи актуален
политически анализ направо
раздаващата се в политиката
евродепутатка.
- Колко по-добре щеше да е, ако
царят си беше станал президент!
Тачат го европейците, ей, зачитат го.
Мед им капе от устата, като започнат
да говорят за него.
- Ако царят беше станал
президент, ти изобщо нямаше да си в
политиката, скъпа - припомни ѝ
Философа, че на тази маса
политическите резюмета се правят
от него, а не от такива като нея.
Обръщението “скъпа” пък още
веднъж потвърждаваше как е
попаднала изобщо в политиката
въпросната дама.
- Е, нали ти ми беше обещал, че
ще ме вземеш, но в последния
момент реши да ме пратиш при царя.
- Стига спомени! - отсече
домакинът, явно познавайки стоката
си, която не се съобразяваше дали
има други хора на масата. - Нека да
видим какво правим сега.
Котката разбра забележката и
леко задраска с безупречния си
маникюр по бялата покривка. Дори
извади цигари от чантичката си. 0,
боже! Явно се беше насочила и към
тютюневите кампании, след като
европейските ѝ маниери позволяваха
да пуши българските дамски
папироси “Merilyn Slims”. Със
свойски жест поиска запалката на
Сокола, което пък наистина привлече
вниманието му върху цигарите ѝ.
- Ти откога започна да пушиш
наши цигари. На Мерилин Монро ли
се правиш!
- Ами нали ще ме запознаваш с
американец - показа чувство за
ирония обиграната в европейските
салони българка.
- Да, но нито той е
американският президент, нито ти
имаш нещо общо с Мерилин Монро.
И двамата бяха забавни.
-Дами и господа, тук съм
длъжен да ви предупредя, че
тютюнопушенето е опасно за вашето
здраве! Такива са изискванията на
закона. И двамата сте законотворци,
знаете го по-добре от мене - намеси
се Илюмината.
Котката го погледна с интерес.
- А за вашето здраве кое е
опасно! - заиграха очите ѝ.
- Моля ви се, не се шегувам, та
вие сте лекар! - опита се да се
измъкне Илюмината от капана, в
който сам се вкара. Изобщо не
харесваше този тип жени. Захапваха
някой мъж, използваха го, след което
го изплюваха и забравяха заради
следващия, по-изгодния. Но
разбираше напълно философа - само
тези можеха да му свършат добра
работа в неговите схеми. Какво да се
прави, нито Господ, нито Аллах до
този момент бяха размахали
заплашително пръст към тази част на
женската половина. Явно и в техните
божествени планове жената имаше
подобна роля.
- Моят приятел пое ангажимент
да ви представи на Американеца по
време на коктейла на президента.
Много съм му задължен за тази
услуга. Предполагам, че и ти ще му
бъдеш благодарна. Искам да се
заемеш с този американец. Да влезеш
в душата му. Откъде - ти си знаеш.
Той си пада по тая част. Играе го
нещо като американския Джеймс
Бонд.Но имай предвид, че е наистина
обигран. Евтините номера не вървят.
Абсолютен мъжкар. Специален агент
на ЦРУ.
- Оооо, така кажи! - опита се да
го прекъсне Котката, но Сокола я
изгледа по такъв начин, че ако
наистина беше котка, трудно щеше да
си намери ъгъл, в които да се скрие.
- Той иска непременно да се
срещне с мен. Това няма да е никак
лесно. Искам първо да разбера що за
човек е, и тогава. Планът е следният.
Моят приятел ще направи така, че ти
ще срещнеш Американеца още в
началото на коктейла. Докато траят
ръкостисканията. Залепяш се за него.
Аз ще се появя някъде към средата.
Следиш ме къде съм и, правиш-
струваш, се сблъскваме. Ти ме
запознаваш е новото си завоевание.
Не искам друг да ме запознава с него
- само ти. Ще играеш по сценария,
който сме прилагали към другите
чужденци на такива места. Знаеш го
в детайли.
Дамата кимна чинопреклонно и
смачка недопушената цигара в
пепелника.
- Гладна съм! - измъкнахте ме от
маса, на която не можах да опитам
нищо.
- Ще те нахраня! - напълно по
домашному обеща домакинът. -
Почакай само да изпратя нашия
приятел. Той винаги препира да си
тръгва точно когато стане най-
интересно.
Разделиха се отвън с уговорката,
че до въпросния коктейл трябва да се
видят пак. Нямаше как, Илюмината
беше обещал на Философа услуга. На
хора като него не можеш да не
изпълниш обещаното.
Глава 16
ИЗВАЖДАНЕТО НА
СИМВОЛИТЕ

8 април 2005 г.; Вашингтон

Върховният майчин съвет на
масоните

♦♦♦

Тридесет и тримата членове на

могъщия Върховен съвет на масоните
седяха мълчаливо в Тронната зала.
Чакаха Върховния командир и
Върховния Вестоносец, които се
бавеха. Всички бяха изненадани от
свикването на извънредното
заседание. Това се случваше много
рядко. Трябваше наистина да е
станало нещо изключително важно,
за да се съберат спешно
достолепните мъже, възрастта на
които показваше, че трудно нещо би
ги учудило.
Очакваха в тишина. Мъдростта и
съвършенството, което бяха
достигнали, постигайки 33-та и
последна степен в йерархията на
братството, налагаше мълчанието,
докато не дойдат лидерите им. За
разлика от политиците масоните
спазваха вековни ритуални традиции
на надживелия всякакви партийни
метаморфози по целия свят Орден.
Гилдията на Свободните зидари, от
която произхождаха масонските
организационни правила, беше
известна с това, че първа от всички
професионални съсловия си е
извоювала свободата да търси по
свой начин съвършенството, без да
допуска външната намеса на
държавата и църквата.
Вратата се отвори и
Церемониал-майстора удари три
пъти с жезъла си по мраморния под.
- Да станем, братя мои! -
прозвуча гласът му в залата,
съперничеща по акустика с
Миланската капела.
Облечени в дългите си пурпурни
мантии със златовезания на двете им
гърди знак “33”, приведени от
тежките златни вериги с двуглавия
коронован орел, членовете на
Върховния съвет се изправиха,
полагайки дясната си ръка на
сърцето.
В залата влезе техният водач,
Върховния командир, следван от
Върховния вестоносец. По протокол,
когато двамата влизаха заедно, значи
се бе случило нещо наистина
сериозно. 33-мата членове на съвета
размениха тревожни погледи.
Командира и Вестоносеца
застанаха зад катедрите си в
източната страна на храма, където
седящите бяха с три стъпала по-
високо от останалите в залата.
Командира взе майсторския чук,
символизиращ върховната му власт в
храма, и удари три пъти с него по
дървената катедра. Последователно
откъм западната страна прозвучаха
два пъти по три равномерни удара.
Всички присъстващи направиха
характерния за този случай масонски
знак. Това показваше, че в залата бяха
само посветени в тайните на
братството. Но знакът не беше
достатъчен, за да започне
заседанието на съвета. Върховния
командир пристъпи към
задълженията си. Този път удари
само веднъж с чука.
- Братко Първи надзирател на
ложата, има ли нещо между мене и
тебе? - прозвуча първият въпрос на
Командира.
- Да, има една тайна -
отговориха му отсреща.
- Каква е тя?
- Масонството.
- Значи, ти си Свободен зидар?
- Моите братя ме приемат зa
такъв.
- Ти калфа ли си в занаята?
- Съзрях Зорницата.
- Майстор ли си?
- Познавам Акацията.
- По какво мога да позная, че си
майстор-масон?
- По знака, думата и
ръкостискането, както и по
описанието на някои особени,
обстоятелства при посвещаването
ми и повдигането в степен.
- Как странстваше?
- С отворени очи и въпреки това
невиждащ.
- Накъде водеше твоят път?
- От винкела към пергела.
- Какво ти се случи?
- Минах през вратата на
смъртта и спечелих нов живот.
- Какво означава това?
- Че във всяка жива твар
блести искрица безсмъртие.
В продължение на още половин
час Върховния съвет на масоните се
проверяваше взаимно дали
присъстващите братя знаят правилата
на Ордена. Тези побелели от
годините възрастни джентълмени,
повечето от които с половинвековен
стаж в ложите, се изпитваха като
ученици по основните въпроси на
масонството. “Така е от векове, така
ще бъде за векове!” - отговаряха
старите братя на наивните въпроси
на чираците, които още не можеха да
правят разлика между членство и
посвещение.
Най-накрая всички седнаха, но
Върховния командир остана прав.
Огледа бавно всеки присъстващ в
залата, леко се обърна, за да види и
седящия вече зад него Върховен
вестоносец, и проговори.
- Могъщи и почитаеми членове
на Върховния съвет на тридесет и
трета и последна степен! Обични
братя! Свиках ви, воден от
задължението, поето пред Ордена, да
ръководя работата на този Върховен
съвет. Ще говоря направо, а след това
дискусията ще се проведе като между
равни - в свободен тон.
С един удар на дланта по
катедрите си всички членове на
съвета одобриха предложението за
свободен от церемониалности
разговор.
- Почитаеми членове, смъртта
на нашия обичан брат Карол
Войтила, или папа Йоан Павел II,
предизвика сериозни вълнения не
само в Римокатолическата църква.
Всички останали религии по земята
разбраха, че внезапно се е прекъснал
диалогът за помирение между
вярващите по земята. Правителствата
на държавите са разтревожени от
възможността религиозното
противопоставяне на хората да
провокира в още повече ислямските
фундаменталисти. Подготовката на
добре известния ви “План 2012” е
пред сериозни изпитания. Покойният
папа изпълни своето обещание и с
енцикликата Fides et Ratio обясни
връзката между вяра, разум и
философия. Той призна човека за
неповторим и носещ в себе си двете
неща, които го ръководят
едновременно, докато е на земята -
разум и вяра. Ние, масоните, отдавна
твърдим, че това са двете крила на
човешкия дух, и заради това винаги
сме имали проблеми с църквите.
Векове наред нашите предци са били
преследвани заради стремежа да се
разбере смисълът на живота.
Командира огледа залата. Много
отдавна членовете на съвета не бяха
имали толкова угрижен вид от
чутото. Дори когато се обсъждаше
заплахата на писателя Дан Браун
публично да разкрие всички тайни на
масонството, Върховния съвет
нямаше толкова тревожен вид.
Водачът сухо се изкашля и продължи.
- Защото ние се стремим към
истината, а разумът и вярата са
инструментите, без които не може да
се стигне до истината. Общ е
произходът на разума и вярата и
точно това превръща всеки човек в
Бог. Ако човек използва само вярата
си за постигането на истината и
пренебрегва разума или обратното,
тогава пренебрегва истината. Да
възстановим баланса между вярата и
разума на човека - това е целта на
„План 2012”. Този баланс ще върне
още едно равновесие в човешката
раса - баланса между богатството и
мъдростта.
Членовете на Върховния съвет
слушаха с притаен дъх. В масонските
храмове не се говореше за
религиозни и политически въпроси.
Но когато тези въпроси засягаха
категории като истината и
нарушаването на баланса между
човек и природа, които водят до
подкопаване на хармонията в
човешките взаимоотношения, тогава
масоните говореха за всичко - и за
религия, и за политика.
- Обични братя - продължи
ораторът след кратката пауза, - от
предишните ни заседания знаете за
опасността още следващите една-две
години светът да се изправи пред
невероятни предизвикателства.
Анализаторите предвиждат огромна
финансова криза, срив на големите
икономики. Глобализмът претърпява
очаквания си край. Предварителните
прогнози сочат, че пораженията от
икономическата рецесия ще са
катастрофални. Огромни маси от
хора ще се сринат към дъното на
социалната йерархия.
Конфликтността ще стигне критична
точка. Битката за енергийни и
парични ресурси ще провали
плановете за възход на човешката
цивилизация.
Сухата кашлица задави
Върховния командир и той пак
посегна към чашата с вода. Това,
което говореше, бе познато на
членовете на съвета от месечните
доклади на анализаторите.
Задаващата се световна
икономическа катастрофа не беше
тема само за масоните, прогнози
правеха всички световни
институции, правителства, форуми,
средства за масова информация.
Нямаше нищо тайно.
- Уважаеми братя! Ние оставяме
на правителствата и експертите
решаването на тези проблеми, но
пред нас стои дългът да съхраним
ценностите. Защото за нас, братя,
задаващата се световна криза не е
икономическа. Финансовият колапс
е резултат от настъпилата отдавна
много по-страшна криза за
човечеството - моралната. Кризата
като разпад на ценностите. Кризата
като резултат на нарушения баланс
между богатство и мъдрост. Ето
защо в своята енциклика нашият брат
папата порица три неща, които като
метастази са обхванали човешкото
съзнание - нихилизма, чистия
прагматизъм и примитивния
фундаментализъм.
Тропането с ръце по катедрите
на членовете на съвета показваше, че
всички единодушно одобряват
думите на Върховния командир. Той
вдигна двете си ръце, за да поиска
разрешение да продължи.
Замлъкнаха.
- Ето защо, скъпи братя, аз
смятам, че е дошло времето да
извадим символите. Историята на
нашия Орден разказва, че всеки път
когато светът се изправя пред
опасността от морална разруха,
нашите, смятани за тайни общества,
са излизали на светло. Давали са на
човечеството светлината, с която
хората да победят предразсъдъците,
довели ги до разрухата. Политиците
и икономистите, водещите световни
експерти ще се справят със своите
предизвикателства. Ние сме длъжни
да се справим с нашите.
Възстановяването на баланса между
вяра и разум, мъдрост и богатство
има две страни. Богатството се
нуждае от разум, мъдростта от вяра.
Световните политически и
икономически институции ще трябва
да се справят е разума относно
натрупването и разпределението на
богатствата. Ние, членовете на
всички хуманитарни ордени по
земята, трябва да подскажем отново
на човечеството, че без връщането на
изгубената мъдрост ще настъпи
апокалипсисът на разрухата.
Този път одобрителното тропане
по катедрите беше още по-силно.
- Братя, искам да чуя мнението
ви и да получа вашето съгласие за
изваждането на символите. Знаете,
че няма по-Върховна власт в Ордена
от властта на цялото братство и аз
като негов Върховен командир съм
само един ученик на общия градеж.
Градежът на Храма на хуманността.

♦♦♦
 Дебатите продължиха няколко
часа. Въпреки смъртта на папата и
очевидната тенденция за втвърдяване
на позициите на Римокатолическата
църква по въпросите на доктрината
на вярата всички членове решиха
единодушно - препотвърдиха “План
2012”. Обявиха, че разумът трябва да
помогне на Вярата да преодолее
пагубните емоции на
фундаментализма и вярата трябва да
спаси разума от гибелните
последствия на грубия
материализъм. Върховния съвет даде
съгласието си за изваждането на
символите като работни
инструменти за възстановяването на
баланса между разума и вярата.
За да продължи “План 2012”,
Върховния съвет реши да изпрати
Върховния вестоносец на Балканите.
Това място на земята Великия
Строител на всички светове би
отредил за помирението между вяра
и разум. В тези земи били създадени
най-важните символи за човешката
цивилизация и в тях трябвало да
бъдат извадени.
Върховния вестоносец прие с
масонска мъдрост поставената
задача. Длъжността му във
Върховния съвет не допускаше друго
отношение. Той беше най-
мълчаливият служител на съвета. В
залата само слушаше и очакваше
решенията, които трябваше да
разнесе в Ордена и извън него.
Нямаше никакви проблеми да
пътува когато и да било, където и да
е било по света. Той бе дипломатът
на ордена. А и съдбата му бе
отредила да няма личен живот. След
нещастен случай остана вдовец,
твърде млад. Не успяха дори да имат
деца. Оттогава се отдаде на Ордена.
Никога братството не бе имало
толкова саможертвен посветен,
който да изпълнява най-тежката
длъжност в съвета - носенето на
посланията, добри или лоши.
След приключването на съвета
Върховния командир и Върховния
вестоносец останаха дълго в Храма.
Обсъдиха всеки детайл от сложната
мисия на Балканите. Начертаха
скицата на предстоящия градеж.
Разбраха се, че Вестоносеца ще
тръгне за България в средата на май.
Най-важното нещо, което щеше да
носи, беше онова парче метал,
пристигнало внезапно от Хавай -
парчето от Знака на българина.
Вестоносеца и Командира на
масоните бяха от малкото хора, които
знаеха, че времето беше разделило
Знака на българина на три части,
пръснати по неведомите пътища
Господни в различни краища на
света.
 ♦♦♦

Беше вече тъмно, когато

Върховния командир внезапно се
сети, че синът му има рожден ден.
Извини се и тръгна веднага.
Държеше на семейството си и
мислено се обвини, че е закъснял.
Вестоносеца не се задържа
дълго в притихналия след
заседанието храм. За пореден път
беше отказал на приятеля си да се
присъедини към домашното му
тържество. Избягваше случаите, в
които можеше да стане свидетел на
изградено от красива любов щастие.
Дълбоко в себе си беше емоционален
човек, но беше приел съдбата си като
знак от Бога - че е отреден за друг
живот, в друго семейство. С
напредването на годините обаче все
по-трудно понасяше самотата. Не
беше сам, защото работата му всеки
ден го срещаше с най-интересните
хора в света. Нямаше и минута
свободно време от срещи и
разговори. Но беше напълно самотен
в часовете, когато светът притихваше
на празник или след работния ден в
най-сигурната крепост за човека -
семейството.
Вървеше пеша по току-що
измитата улица и не му се прибираше
веднага в прекрасната, но празна
като него къща в една от най-
красивите местности край
Вашингтон. Затова и много рядко
ползваше колата си. Предпочиташе
обществения транспорт. Това
забавяше отварянето на входната
врата.
Светлините на минаващите по
булеварда коли играеха странен танц
по останалите от измиването локви.
Отражението на водата му
приличаше на разпръснати шарени
стъкълца, оформящи причудливи
форми. “Какво нещо е водата!”,
помисли си той и бръкна в джоба за
цигарите. Вместо тях напипа
телефона си. Някаква странна мисъл
се прокрадна в главата му, след като
поредният профучаващ по мокрия
асфалт джип едва не го обля с пръски
вода.
Набра номера, който старателно
бе запаметил от бележника на
личната асистентка на Върховния
командир още докато преди няколко
дни изпращаше една много
специална гостенка в храма...
Отсреща вдигнаха веднага.
- Добър вечер, аз съм...
-Добър вечер, Върховен
вестоносецо! - каза Стюардесата.
- Аз... извинете... аз...
- За какво може да се извинява в
този час един сериозен мъж?
- Мога ли... да ви направя едно
предложение?
Не разбра как го изрече. Но
какво да се прави. Една от
неприятните страни на думите бе, че
веднъж изречени, няма как да сс
върнат назад.
- Разбира сс, стига да не е
неприлично! - засмя се дамата.
Глава 17
ПОКАНАТА ОТ
ПРЕЗИДЕНТА
12 май 2005 г.; София
хотел „Кемпински”
ресторант „Панорама ”

♦♦♦

- Къде изчезна? - зададе

прекалено директния за първите
няколко срещи между мъж и жена
въпрос Американеца, докато двамата
с дамата срещу него изчакваха да се
успокои току-що налятото в чашите
златисто италианско шардоне.
- Имах нужда малко от почивка.
С една приятелка отскочихме до
Халкидики. Тя има разкошна къща
там и ме покани. Ей така, чисто по
женски.
- Приятелка?
Красивите ѝ очи го погледнаха
нежно, усмихвайки се леко.
Божественото ухание на парфюма ѝ
го омагьосваше.
- Да, приятелка. И
библиотекарките имат приятелки.
Много свястна жена. Не само защото
е богата. Собственичка е на една от
най-големите банки. Баща ѝ бил
много учен човек. Първо образовал
дъщеря си, после ѝ дал шанс с
връзките си. Не го изложила. Къпе
се в пари, но не ѝ провървяло в
любовта. Пари, Власт и... само
толкова! Наздраве!
Отпиха и посегнаха към
салатите. И двамата бяха гладни.
От една година, щом чуеше
Гърция, Американеца се сещаше
само за едно - Атон. “Но какво общо
можеше да има с Атон една жена!
В монашеската република от женски
пол бяха само котките и кокошките”,
успокои се специалният агент по
религиозен фундаментализъм.
- Аз също често прескачам до
Халкидики, но ходя до Атон -
погледна я право в очите той, решил
все пак да провери как ще реагира
дамата му при споменаването на
този божествен къс земя. - За
съжаление, както знаеш, там не се
допускат жени!
- Знам, нека все пак и вие
мъжете да имате едно кътче на
земята, където да си отдъхвате малко
от нас. Не знам как е там, но
всъщност Атон е много красив,
когато го обикаляш по морето. Сега
го направихме с приятелката ми.
Искаше да си изпробва новата яхта,
тъкмо я бяха докарали. Страхотна е!
Всичко е в бяло и месинг. Дори
решихме да въведем задължителен
дрескод - само бяло. Омръзнало ни е
от шаренията на този свят. Хората
сякаш сме загубили чувството си за
чистота. Страхуваме се да се
облечем в бяло, за да не ни опръска
мръсотията около нас.
Американеца сякаш не я чуваше.
Изненадващо бе вперил поглед в
отсрещната страна на полупразния за
ранния час ресторант. На една от
масите се настаняваше симпатична
двойка. Побелял мъж в зората на
зрялата възраст в много елегантен
костюм без вратовръзка и
привлекателна дама е излъчването на
жена, която е постигнала всичко в
живота си.
- Типична западна семейна
двойка - прочете ги като отворена
книга Библиотекарката, проследила
внезапно избягалия му поглед. -
Пътуващ модел на реализирано
съпружеско щастие, което е
издържало на бурните емоции на
младостта и проблемното израстване
на децата.
Американеца мълчеше.
- Личи си, че не са българи.
Такива у нас почти не се срещат.
Просто тук истинската любов е
почти невъзможна! - опитваше се
Библиотекарката да върне
вниманието на кавалера си. Но той
пак не я чу. Продължаваше да гледа
втренчено към вече общуващата със
сервитьора двойка и пипнешком се
опитваше да намери цигарите си по
масата. Без да се засяга от
пренебрежителното му отношение,
красавицата побутна пакета “KING”
към пръстите му, а тя извади от
чантичката си своите “Merilyn
Slims”.

♦♦♦

Върховния Вестоносец и
Стюардесата пристигнаха в София
същия ден с полета от Вашингтон
през Лондон. Тя за първи път кацаше
на това летище. Не беше стъпвала в
България. Нито една американска
авиокомпания не поддържаше тази
линия. За “Боинг-747” дестинацията
не съществуваше на картата.
 Онази априлска вечер, точно
преди месец, когато той позвъни по
телефона, а след малко се изправи и
на прага на нейната къща,
стюардесата прие предложението. Да
посетят заедно една малко известна,
но за сметка на това прекрасна
страна. Това беше първото
определение за България, което
научи от дневниците на баща си.
Предложението беше направено по
най-приличния начин от един
наистина сериозен мъж.
Сервира чай, защото той,
въпреки глада на напредналия
вечерен час, любезно излъга, че е
вечерял.
- Искаш ли да ти покажа
Земенския манастир? - пристъпи
директно към предложението си
Вестоносеца.
- Моля, кой манастир? - не можа
да разбере веднага тя.
- Този, от сателитните снимки
на баща ти - хвърли я в още по-
голямо учудване той.
Дъщерята на професора
астроном се досети. Да, онази
странна връзка между шотландския
параклис “Рослин” и българския
манастир в Земен. Неясните чертежи
на баща ѝ в дневниците от
последните години на живота му.
Колкото до сателитните снимки, тя
нищо не разбираше от това. Откъде
да знае кое е манастир и кое съветска
атомна подводница.
Имало и много други интересни
места на Балканите, по които искал
да я разведе. Например Гърция или
да хапнат истинска речна риба на
брега на една голяма европейска
река, течаща покрай столицата на
Сърбия. Да, същият Белград, който
американците бомбардираха със
самолетите си заради някакви
етнически размирици, та се
наложило дори НАТО да се намеси.
Не, не, градът не е разрушен -
сърбите са като гущерите, бързо
възстановяват опашката си.
В първия момент не знаеше
какво да отговори. Но споменът за
баща ѝ събуждаше емоцията. А
откакто се увери, че мъжът срещу нея
е имал неразривна връзка с живота
на стария астроном, изпитваше
невероятно доверие към него.
- Какво друго може да се прави
там? - попита все пак Стюардесата.
- Нищо не знам за тези места.
Виж, ако беше Русия, Москва е друго.
Аз дори знам езика им.
- Ооо чудесно! Тъкмо ще ми
помагаш в разговорите. Българите
също са славяни. Те са създали
писмеността, която използват не
само руснаците, но и много страни
от Централна и Източна Европа.
Знаеш ли руски, в България нямаш
никакви проблеми, защото всъщност
знаеш църковно-славянския стар
български език. Боже Господи,
просто не знаеш какво богатство
притежаваш с този език. Аз го научих
много трудно. Но нямаше как. След
срещата на върха в Малта през
осемдесет и девета старият
президент Буш каза, че светът трябва
да започне да учи руски език.
- Кога тръгваме?
- До месец, не по-късно. Ако
имаш проблеми с работата, мога да
помогна. Президентът на вашата
авиокомпания с много добър мой...
приятел.
- Не съм ползвала отпуска тази
година - само онези няколко дни до
Хавай. Мисля, че няма да има
проблем. Съгласна съм.
 До заминаването вечеряха два
пъти и прекараха един цял чудесен
уикенд извън града. Научиха много
един за друг и все повече се
привързваха. И двамата усещаха нещо
повече, но дългият и горчив опит в
живота засега ги съветваше да бъдат
просто приятели. Мъж и жена на
тяхната възраст нямаха нито време,
нито право на грешки.

♦♦♦

Американеца най-после излезе

от вцепенението след това, което
видя на отсрещната маса, и върна
вниманието си към Библиотекарката.
“По дяволите! Какво прави
Върховния вестоносец на масоните в
този град, в този ресторант?”,
питаше се спецагентът, ровейки с
вилицата си из салатата. Апетитът му
сякаш се бе изпарил.
- Извинявай! Наистина приятна
двойка! Направо се размечтах и
затова ги загледах - опита се да
излезе от неловката ситуация
полковникът.
- За какво се размечта? -
полюбопитства дамата му.
- Ами за това, че животът ме е
лишил от преживявания като тези, на
които се радват двамата отсреща.
- А може би ти ги е спестил?
Толкова ли много вярваш в щастливия
брак? Не ти ли се струва, че с
годините хората започват така да
свикват с лицемерието в
съпружеските отношения, че го
определят като една от формите на
щастието.
- Виж, не съм силен в
разсъжденията си в тази област -
призна си мъжът. - Никога не съм
имал брачен живот, за да мога да
преценя. Отстрани нещата могат да
изглеждат по един начин, но когато
хлопне вратата на дома, не можеш да
знаеш на кого колко му се стои в
него.
- И аз така мисля, защото и на
мен ми липсва опит. Но някак си
човек така е устроен - да се стреми
към семейно гнездо. Нали все пак
щъркелите ни носят? - усмихна се
събеседничката му и без
предупреждение го жегна с
проницателността си: - Някой познат
ли видя на съседната маса?
- А... не, просто така! - не успя
да бъде убедителен иначе обиграният
агент. - Наздраве!
“Тук нищо не става просто така,
миличък!” - каза си Библиотекарката
и с добре отработен, ненатрапчив
маниер също започна да наблюдава
двойката чужденци. Кавалерът ѝ
определено познаваше поне един от
тях.
С напредването на вечерта
салонът на елитния ресторант се
препълни. Години наред заведението
се радваше на любовта на целия
бизнес - и политически елит.
Панорамната гледка над цяла София
беше най-малкото, заради което
големците го предпочитаха.
Ресторантът изпълваше трите най-
важни неща за тях неща - престижно,
вкусно и уютно. Разбира се, към това
се допълваше и професионалната
класа на съдържателите.
Американеца харесваше това място -
никъде в Америка не можеше да
открие подобно. Най-малкото защото
всички, които го интересуваха, бяха
пред очите му. “С изключение на
Философа!” - въздъхна мислено
агентът, който така и не успяваше да
се запознае с този политик.
Изплъзваше му се като късче лед.
Всички, които трябваше да му
помогнат, само го пързаляха.
С десерта Библиотекарката
бръкна в чантичката си и му подаде
луксозен плик.
- Какво е това, картичка от
Халкидики ли? - не скри изненадата
си той.
- Поканата ти за коктейла на
Президента на 24 май - отвърна тя с
тон, сякаш му връчваше талони за
намаление в някой от софийските
молове.
- Как така покана за коктейла на
Президента! - продължи да се
изненадва Американеца.
- Нали си искал такава покана! -
смути го още повече тя.
Побиха го тръпки. Явно я бе
подценявал. Нали за негова покана за
този коктейл знаеха само двама души
- тези, на които поръча да му я
намерят - американският посланик и
вторият секретар в посолството на
САЩ, колегата му с по-нисък чин.
“Господи!” - искаше му се да се
прекръсти въпреки непохватността
му в изразяването на чувства пред
Бог.
- Тези покани да не ги раздават
по жълтите павета? - невярващо
продължи да пита агентът.
- Ооо! - махна с ръка
Библиотекарката, хем за да разпръсне
цигарения дим, хем за да се въздържи
от коментар за стила в работата в
администрацията. - Изпраща ти я
Архонта! Нали се сещаш, този, който
ти е дал моя телефонен номер.
Архонта значи! Сещаше се -
много добре се срещаше кой е
Архонта. “Ето това е
професионалист!” - убеди се за
пореден път той във възможностите
на напористия български
евродепутат, с когото се знаеха от
години. Този мъж беше образец на
пословичната българска находчивост,
целеустременост и всеотдайност при
постигането на набелязаната цел.
Допаднаха си, защото и двамата
усещаха, че са замесени от едно и
също тесто. Сякаш девизът им беше:
придобий качества, повярвай в себе
си, стани най-добрият и ще победиш.
Няма недостижими цели!
Само Архонта можеше да го
ориентира в сложната обстановка в
Българската православна църква и
вкиснатите отношения между
синодалните отци в Патриаршията.
Нещо повече, това момче си
заслужаваше архонтството дори само
за това, че беше напълно запознато с
ролята на руското православие в цяла
Източна Европа и най-вече на
Балканите. И не на последно място,
Архонта предусещаше нещата, които
ще се случват около Атон, без да е
посветен в който и да е било таен
план. Затова полковникът се
отбиваше на кафе в Страсбург или
Брюксел, когато тръгваше за
България, защото Архонта
моментално го осведомяваше кой е в
този момент в региона. Най-
странното бе, че досега Архонта
никога не беше поискал нещо за себе
си. А това бе необичайно за
политиците в цяла Европа.
- Ти ще бъдеш ли на този
коктейл? - попита спецагентът, след
като си припомни приятеля, който
както винаги бе предвидил
ситуацията и му бе пратил покана,
при това от името на самия
Президент.
 - Разбира се, нали все пак съм
стопанката на Националната
библиотека!
- Имаш ли нещо против да
отидем заедно? - неуверено
предложи той.
- Не, разбира се! Стига да не те
притеснявам.
- Надявам се да се видим
дотогава, за да ме ориентираш в
какво точно се състои този толкова
важен коктейл!
- О-о-о! - пренебрежително
махна е ръка тя, след като пак стана
дума за работата на една от най-
висшите администрации. - Хайде да
си ходим. Уморена съм.
Станаха от масата и той я
преведе по най-отдалечената пътека,
заобикаляща отсрещната маса, на
която се наслаждаваха на вечерята си
Върховния вестоносец и
Стюардесата.
Глава 18
СВЕЩЕНИЯТ ОЛТАР
13 май 2005 г.; България
Земенският манастир

♦♦♦

Вестоносеца се събуди рано.

Реши да остави спътничката си да
поспи спокойно в съседния на
неговия малък апартамент, който тя
толкова много настояваше да си
плати при настаняването предния
ден. Учтиво ѝ обясниха, че
резервациите са на името на
господина с нея.
 Слезе на рецепцията и нае за
седмица малък японски джип, след
което седна в лобито за първото
кафе. Точно в девет пристигна
Илюмината. Искрено се прегърнаха
по братски с традиционните три
взаимни целувки, започващи и
завършващи с лявата буза.
Поработиха около час. Малко преди
да приключат, Вестоносеца му
предаде тънък плик. Илюмината го
отвори пред него и прочете.
“14 май 2005 г., Венеция, 18,00
ч, площад “Сан Марко”. Масите пред
оркестъра, изпълняващ чардаш.
Връщане веднага.” В плика имаше и
снимка. На хубава, дори
привлекателна въпреки видната
възраст жена.
- Разбрах! - отвърна кратко
българинът и, прибирайки плика във
вътрешния джоб на сакото си, се
изправи.
- Ще те чакам тук - махна с ръка
Вестоносеца, без да става. Забеляза
идващата срещу него откъм
асансьорите Стюардеса. - Побързай,
младежо! - махна по-настойчиво с
ръката си Вестоносеца.
- Кой не спи до късно! Закуси
ли! - изчурулика спътничката му и го
хвана за ръката. - Хайде да те водя на
закуска! - недвусмислено го дръпна
тя.
- Добре, защото след това ни
чака екскурзия! - за пореден път се
улови Вестоносеца, че много лесно
се съгласява с всяко нейно желание. -
Как спа?
- Чудесно, апартаментът е много
уютен. Но... нямаше нужда да ме
глезиш така. Свикнала съм с
двойните стаи в тези хотели.
- Искам да се чувстваш удобно! -
не приемаше възражения
Вестоносеца. - Аз те поканих, ти
прие - сега се наслаждавай

♦♦♦

Взеха разстоянието от София до

Земен за по-малко от час.
Първоначално дамата се беше
изумила от лунния пейзаж на
някакъв малък град, заобиколен от
огромните димящи туловища на явно
металолеещи пещи. От сивотата на
олющените панелни блокове и най-
вече от липсата на прозорци в някои
от жилищата. От мръсните циганки
по околовръстния път и безумната
пътна надпревара на стари
автомобили. Но когато навлязоха в
дефилето, което постепенно ги
отвеждаше към манастира,
настроението ѝ се върна.
- Как може само в рамките на
няколко километра да съществуват
такива контрасти? - попита
невярващата на очите си американка.
- Може ли да има такъв сблъсък
между човека и природата.
- Явно Великия архитект е
решил, че в това кътче на земята
всичко е възможно - отвърна по
масонски внимателно шофиращият
Вестоносец. Разказа ѝ притча за
това, как след като Господ се усетил,
че дал на тази земя всички природни
благини, решил да компенсира
неразумното си великодушие с
качествата на народите, които
заселил тук. След това ѝ обясни
историята на манастира, към който
отиваха.
По време на първия кръстоносен
поход В края на XI Век през това
дефиле откъм Централна Европа
слезли надолу към Солун някои от
походниците. Това не били военни
части, а т.нар. мозък на армията -
свещеници от европейските
манастири, монаси писари и
хроникьори, лекари и знахари за
полевите болници и всякакви
домакински и интендантски части,
нужни за подсигуряването на
армията, заела се с освобождаването
на Светия кръст и Божи гроб. По
онова време тези земи били
населявани от българските богомили,
една много интересна християнска
секта, станала впоследствие причина
за Реформацията и Просвещението в
цяла Западна Европа. Толкова
значима за хората била тази ерес, че
и до днес официалната църква,
когато само чуе за богомилите, сипе
най-тежките анатеми. Това по
същество били ценностите на
ранното християнство, а не
политизираното от император
Константин църковно учение,
натъкмено чрез специално написани
евангелия няколко века след Христа.
И всъщност не толкова Христос,
неговият кръстител Йоан вълнувал
богомилите и техните
последователи.
- Затова и църквата, която ще
видиш, се казва “Св. Йоан”. Тя е
уникална и няма подобен аналог в
България - мекият тембър на
Вестоносеца ѝ напомняше времето,
когато баща ѝ разказваше приказки
за звездите.
- С какво толкова е уникална? -
полюбопитства Стюардесата.
- С много неща! Формата ѝ е
нетрадиционна за източното
православие - кръг в квадрат. Всичко
вътре е от камък. Няма ги изписани
Христос и Девата. По пък я има
бабата на Исус - света Анна. В тази
църква за първи път е изографисана
и сцената с изковаването на
гвоздеите за кръста. Изобщо ще
видиш интересни неща.
- А кое е масонското в нея?
- Отговорът на този въпрос е
доста дълъг - засмя се мъжът. - Няма
да ми стигнат дни и нощи да ти
разкажа всичко, защото трябва да
започна много, много отдалеч в
историята на нашия Орден. Баща ти
ми е обяснявал всичко в
продължение на години. Едва когато
станах майстор-масон, започнах да
схващам същината на митовете,
легендите и фактите от
хилядолетната история на
масонското братство.
- Добре, защо е толкова важна за
вас тази църква! А и не мога да
разбера какво общо е намерил баща
ми между онзи шотландски
параклис в Рослин и това място тук.
- Чела си Дан Браун, знаеш
популярната версия за рицарите
тамплиери, които след превземането
на Йерусалим са копали под бившия
Соломонов храм и са намерили
нещо. Вярно е, че са се появили пред
папата в Рим, показали находката си,
но я задържали за себе си. Говори се,
че Светият отец толкова много се
разстроил от видяното, а може би от
прочетеното, че и до ден днешен
Римокатолическата църква трепери
от страх пазената от рицарите
реликва, препредавана през
поколения тайни общества,
включително масоните, да не излезе
наяве.
- Защо? Толкова ли е важно?
- Защото самата църква казва, че
това щяло да ни обърка представите
за вярата, а официалната религия
щяла да се срути!
- Чакай, чакай, това са големи
приказки. Какво се е случило тук?
- Оттук минал един рицар
благородник, който се срещнал със
старейшината на богомилите и го
помолил да му даде тайнствен
пергамент, за който посветени в
Европа знаели, че съществува. От
този свитък ставало ясно, че под
храма на цар Соломон в Йерусалим
имало нещо скрито - навярно
оставено от самия майстор-строител
на храма. Богомилите даже знаели
точното място, където трябвало да се
копае, и го обяснили на рицаря чрез
важното и за нас масоните число 33.
- Затова ли вашите степени са
точно толкова и тридесет и третата,
която е имал баща ми, е последната -
най-важната.
- Може да се каже и затова!
Наистина е сложно да ти го обясня
наведнъж. Повярвай ми! Даже
повечето масони по света не знаят
нищо за тези неща.
- А какво станало после с
рицаря, който минал оттук?
- Ами той се влюбил в дъщерята
на старейшината на богомилите и
тази любов навярно го опазила през
кървавите битки. След края на похода
той се върнал в тези земи и останал
тук. Оженил се за богомилката и
както се казва, живели дълги
години в любов и мир.
 Джипът им неусетно бе изкачил
виражите към надвисналия над
китната долина манастир. Само след
миг и двамата бяха пред наистина
уникалната църква. Вестоносеца
помоли екскурзоводката да им
отвори храма и да ги остави сами.
Свикнала на чудатостите на редките
посетители в това слабо популярно
за българите място, жената с
удоволствие изпълни молбата им.
Влязоха в каменното помещение
и ги лъхна мирисът на историята.
Попаднала за първи път на подобно
място, Стюардесата притихна,
разглеждайки реставрираните части
на вековните стенописи.
- Как се е запазило всичко това?
- възкликна тя, опитвайки се съвсем
лекичко да докосне образа на
някакъв навярно светия.
- Всичко било спасено
благодарение на усилията на
дъщерята на последния
комунистически диктатор на
България. Тя много се занимавала с
история на религиите и вярванията
на народите в българските земи. Била
нещо като министър на културата
при управлението на баща си.
Обикаляла света и направила така, че
за българската история, култура и
изкуство да се чуе отвъд желязната
завеса на комунизма. Тежка
катастрофа обаче променила живота
ѝ. Когато се съвзела, се оказало, че в
нея е настъпило озарението на някои
тайни езотерични учения. Започнала
да се интересува от тях и да изучава
различни посветителски техники.
Правела го доста тайно, защото
комунистите не допускали такива
неща да мътят мозъците на хората
им.
Вестоносеца се приближи до
каменния олтар и я повика при себе
си.
- Това според тебе какво е? -
почука той с пръст по дебелия
каменен плот.
- Не знам! - невинно вдигна
рамене спътничката му.
- Чувала ли си за Ордена на
Сион?
 - Ами, това което Дан Браун
описва.
- Добре - усмихна се мъжът. - И
то не е лишено от смисъл. Изобщо
всяко тълкувание на историята, дори
да изглежда напълно фантастично,
всъщност ни обогатява. Само
историците не желаят да признаят
това. Орденът на Сион е пазителят
на познанието от Соломоновия храм.
Тамплиерите били създадени само
като негова военна и
административна структура, като
лице пред света. Чак през 1188 г.
двата ордена се разделили и всеки
поел по своя път. Но... да те върна
пак при странната комунистическа
функционерка.
 - Наистина е много интересно,
разказвай! - подкани го тя и е
удоволствие се облегна на рамото му,
загледана точно в сцената е
изковаването на гвоздеите, с които е
бил прикован към кръста Исус
Христос.
- Случило се така, че нашата
героиня трябвало да се лекува
тайно в една частна клиника край
Париж. Там се запознала с
принцесата на Монако, нашата
американска звезда Грейс Кели. Явно
са се харесали, защото принцесата и
разказала историята на френския
замък, в който се помещава
клиниката. Той бил собственост на
някакъв митичен българин, появил
се в околностите на Париж,за когото
впоследствие се разбрало, че бил
свързан с катарите и албигойците от
Южна Франция. Те пък
произхождали от българските
богомили. Много сложно стана,
нали? Ако нещо те обърквам, кажи
ми и ще спра. Имай предвид, че
всичко, свързано с българите, по
принцип е много сложно и объркано.
- Не, не, продължавай. Но това
какво общо има с този каменен плот
тук?
- Ще видиш. Този митичен
българин край Париж преди това
живял дълго време в Единбург, до
онзи шотландски параклис “Рослин”.
Пазел така наречения древен Знак на
българина.
- Какво представлява той?
- Най-грубо казано, това е
ключът за помирението на
религиите в момента, в който
човечеството ще се изправи пред
заплахата да се самоунищожи поради
нарастването на религиозния
фундаментализъм. Нямаш ли
усещането, че тази заплаха вече е
надвиснала над главите ни?
Стюардесата замислено кимна с
глава.
- Според легендата звездите
щели да ни покажат кога ще настъпи
моментът за изваждането на Знака
на българина в присъствието на
представители на всички религии.
Тук вече думата имат дневниците на
баща ти и неговите открития за това
място и шотландския параклис. Но
тези неща тепърва ще ги обяснят
нашите експерти.
Един нов свят се раждаше пред
очите на стъписаната жена. Тя
гледаше храма и слушаше
вестоносеца. Научи как
първоначално Знакът на българина
лежал върху каменния олтар в тази
необикновена църква. А после, за да
бъде опазен, поел заедно със
странния българин дългия път към
Ломбардия през Южна Франция на
катарите, неуютната Шотландия до
замъка край Париж...
- И къде е сега този знак? -
зададе най-логичния въпрос малко
обърканата Стюардеса, на която
всичко това, ако не беше баща ѝ, би
се сторило доста чуждо.
- На три места едновременно!
- Как така на три места
едновременно?
- Случило се така, че през
тъмните векове на Средновековието
знакът бил разделен на 3 части. През
годините те попадали в различни
ръце. Ние, масоните, както и други
тайни общества, се заехме да
открием и съберем Знака на
българина. Защото става ясно, че
времето настъпва. Сама виждаш, че
според изчисленията на баща ти това
е някъде в началото на 2012 г. Със
сигурност знам къде е едната
третина...
- Къде е ? - невярващо го
погледна жената.
- У нас двамата.
- Как така у нас двамата? -
заоглежда се тя.
- Онова странно метално парче в
плика на баща ти, което ти ни донесе
от Хавай, е едната трета от Знака на
българина.
Стюардесата ахна, очите ѝ се
разшириха.
- А аз мислех, че това е някакъв
особено важен масонски символ.
-Точно такъв е! Но ти не е имало
как да свържеш нещата от
дневниците на баща ти и парчето
метал, защото някои от записките на
астронома са кодирани с нашия
масонски шифър, а ти си взела тези
пасажи за някакви астрономически
изчисления. Така че ти и аз пазим в
момента едната трета от този
съдбовен знак.
- А аз защо? - не разбра тя
участието си.
- Защото без тебе ние никога
нямаше да знаем, че парчето от знака
е било у баща ти. Как е попаднало у
него, тепърва ще трябва да
разбираме. И още нещо, което е
много по-важно за нас - защо един
член на Върховния съвет на масоните
не е информирал съвета за неща,
които е узнал. А баща ти беше един
от най-големите идеалисти на
Ордена и вярваше в неговата сила.
Значи и при нас нещо явно се е
пропукало. Но... това е отделна тема.
- А какво е станало с онази
комунистическа министърка на
културата? - побърза да смени темата
дамата, след като усети, че мъжът до
нея се отдава на тревожни мисли за
Ордена си.
- След като научила от
принцесата на Монако за значението
на тази църква тук и се върнала в
България, моментално разпоредила
да започнат реставрации. Не
обяснила на никого истината. Затова
мястото е така добре съхранено.
Направили го национален
туристически обект, започнали да
идват посетители. Всяко лято,
точно в дните около един езически
празник, наречен Еньовден,
пристигала и група западни туристи,
които според докладите на
тогавашните служби на държавната
сигурност провеждали странни
ритуали в църквата. С такъв ритуал,
две години след като се прибрала от
лечението си в Париж, тук била
посветена в тайното учение и самата
спасителка на храма -
комунистическата министърка.
Смята се, че като представителка на
Ордена на Сион инкогнито е
участвала в ритуала и самата
принцеса на Монако. Кой знае?
Всичко е възможно в тези наши
тайни общества, нали.
- Разбира се, дори това да съм
тук с теб сега! - отвърна
многозначително Стюардесата. -
Какво стана след това е тази
посветена българка?
- За съжаление умира твърде
млада през 1981 г. Много усилено се
твърди, че се е самоубила, което
според нашите специални служби не
е далеч от истината. Травмата от
катастрофата била жестока и дори
най-добрата медицина в света, която
баща ѝ можел да си позволи, била
безсилна.
Трагичният край на историята
направи въздуха в църквата тягостен.
Побързаха да си тръгнат.
Глава 19
ЗАВЕТЪТ НА КРЪВТА
14 май 2005 г.; Венеция
площад „Сан Марко”

♦♦♦

Пътуването до Венеция с кола

беше едно от най-големите
удоволствия в живота му. Между
десет и дванадесет часа, без да се
препуска особено. Красота.
Пътуваше сам, слушаше любимата си
музика и мислеше. Никой не му
пречеше да разговаря със себе си на
глас, стига да искаше това. След
Хърватска вече беше в плен на
алпийската магия. Зелено, цветя край
пътя, чисто до блясък, подредено по
конец... Имаше усещането, че дори
кравите са оставени да пасат на
точно определени места, за да не
объркваш съвършения пейзаж.
Идеалното време за търсене на
отговори по сложни въпроси.
Защо Американеца пристигна
внезапно в София? Кой го свърза с
Библиотекарката? Защо
непрекъснато разпитва откога
философа инвестира в библиотеки?
Защо този нахален агент иска да се
срещне със Сокола, а той, от своя
страна, организира така прецизно
запознанството им? Какво са си
говорили Царя и Американеца на
поляната в Боровец? Гарантирана ли
е тайната за подготовката на Атон?
Защо само за един месец Върховния
Вестоносец на масоните посещава
два пъти България? Коя е дамата с
него? Колко души знаят тайната на
Земен? И разбира се, основният
въпрос - къде са трите парчета от
Знака на българина? И защо трябва
сега да препуска до Венеция и да се
връща веднага? Коя е дамата от
снимката?
Това не харесваше в тази игра.
За разлика от всички останали в
ребуса той можеше да разчита само
на себе си. Зад другите стояха мощни
организационни центрове и
неограничени ресурси, а зад него?
Каква система само си бяха
измислили илюминатите! Дадоха му
знанието, техниките за
саморегулация, философията на
древните учения, каузата... И му
казаха: оправяй се сам. Нямаше на
кого един телефон да позвъни. Но
когато им потрябваше, намираха го за
секунди. И задачите валяха: “14 май
2005 г., Венеция, 18,00 ч, площад
“Сан Марко”. Масите пред
оркестъра, изпълняващ чардаш.
Връщане Веднага.”
Натисна ядосано газта и старото
му “Субару” задмина някакъв чисто
нов мерцедес с българска
регистрация. Бегло мерна дебелия
врат и лъскавата кукла до него и си
помисли, че като нищо това може да
е някоя от известните фолк певици,
уговаряща с шлайфаното си гласче
баровеца до себе си да ѝ пусне поне
още една кредитна карта за пазара в
Милано. Развесели го мисълта, че
богаташът сигурно отговаряше как
това зависи от представянето ѝ
довечера, пращайки едновременно с
това SMS до жена си, че
командировката е тежка и може да се
забави още един ден, но много я
обича.
Имат ли американците парче от
Знака на българина, бе въпросът,
който най-много измъчваше
Илюмината. Ако имаха, защо тогава
спецагентът им е така изнервен. С
кого ще играе Вестоносеца - с него
като братя или със сънародника си.
Докога философа ще се прави, че не
знае нищо за знака. Библиотекарката
прескача често до Гърция, защо?

♦♦♦

Беше тръгнал достатъчно рано и

разполагаше с време. Паркира колата
на входа на Венеция цели два часа
преди указания час. Реши да вземе
редовното корабче по Канале гранде.
Обожаваше тази четирикилометрова
водна разходка. Нищо не го
въодушевяваше така, както фасадите
на нагазилите във водата
венециански дворци и тяхното
отражение върху мътното огледало.
Сто и осемнадесет острова в
плитката лагуна на Адриатическо
море - карнавалът на архитектурата,
танцуващ върху забитите в дъното
дървени подпори. Бродещите сенки
на Марко Поло, Албинони, Кавали,
Каналето, Моцарт и Модилиани.
Половин час преди срещата
стъпи на брега откъм кулата на
площад “Сан Марко”. Купи храна за
гълъбите и стъпка по стъпка към
базиликата започна да дава на
пернатите ранната им вечеря.
Точно в шест без пет закрачи по
плочите на прочутия площад,
наречен от самия Наполеон най-
елегантния салон на Европа. И с
право. От двете дълги страни бяха
разположени безбройни кафенета в
различен стил. В средата на всяко -
оркестри на с виртуозни музиканти.
Сервитьори в задължителното бяло
сако, черен панталон, папийонка.
Класика.
Заслуша се. Чардашът идваше
точно от оркестъра на младите
момичета откъм северната страна.
Бялото кафене. Не можеше да стане
грешка, защото оркестрите се
изчакваха.
Позна я веднага, и то в гръб.
Просто нямаше как да сбърка тази
буйна яркочервена грива от
снимката. Хвърли остатъка от
вечерята на гълъбите и се приближи
до масичката. Уверен в набитото си
око, че това е жената от снимката,
попита дали мястото е свободно.
Дамата свали слънчевите си очила и
без да го погледне дори, кимна
утвърдително. Не откъсваше очи от
прелестните цигулки и виолончело.
- Аз съм българинът! - поде той,
искайки да се увери, че не е шофирал
хиляда и двеста километра само за да
слуша иначе невероятния чардаш.
Когато искаше това, винаги идваше
тук без работа. Пък и максимум още
едно изпълнение и трябваше да
поема обратно. Вестоносеца го
чакаше.
Червенокосата професорка от
университета в Милано явно много
по-рядко прескачаше до
Венецианската приказка и затова не
бързаше. Дори не го погледна. Имаше
вид на жена, за която в момента няма
нищо по-важно от чардаша.
Поръча сухо мартини с повече
маслини, защото от сутринта не беше
слагал и троха в устата.
- Знам, че си българинът -
отвърна червенокосата, след като
поне минута ръкопляска на
изпълнението на прекрасния женски
квартет. - Вие сте точни, когато става
работа за тези неща.
- За кои неща, госпожо? - беше
поне пет-шест години по-възрастна
от него, внушаваше респект.
Професорката най-после го
погледна, при това твърде
изпитателно. Дългите години
общуване със студентите я бяха
научили да не се изненадва от
никакви въпроси, дори най-
елементарните.
- Винаги съм се питала защо
страдате от липсата на самочувствие
при това което сте дали на света? -
реши да си поиграе малко с него
червенокосата.
- Може би защото не сме успели
нищо да вземем - отвърна
българинът.
- А не е ли време да почнете да
си вземате?
- Е, сега от Европейския съюз...
- Че то, ако ви е нямало вас през
вековете, какъв Европейски съюз
днес!
- Така е, но кой ги знае тези
неща! - въздъхна Илюмината и
припряно погледна часовника си.
Нямаше представа защо Вестоносеца
го прати при нея. Едва ли за да го
препитва по европейска история,
въпреки че имаше вид на занимаващ
се с наука човек.
Дамата усети нервността му.
Извади от малката си чантичка
елегантен бележник и луксозна
химикалка. Откъсна лист и написа
нещо. Сложи хартията на масата и
посегна към чашата с фреша си.
- Разтълкувай го - посочи тя е
поглед.
Българинът взе листчето, на
което е печатни главни букви бе
написано
PMCV.
Това променяше ситуацията
съществено. Колкото и да бързаше,
колкото да беше изморен от пътя и
предстоящите още толкова
километри обратно, вече нямаше
право на никакви капризи. Нито пък
да си помисля дори, че определя
правилата на играта. Извади своята
химикалка от джоба на якето и
старателно написа Per me Coend
vident.
 Чрез мен и слепите ще
npoзpam! Един от девизите на
илюминатите, използван като парола
между посветените. Разшифроването
на PMCV означаваше, че той е
разбрал, че пред него стои посветен с
много по-висока степен в йерархията
на Ордена.
- На ваше разположение съм,
госпожо! - каза справилият се със
задачката илюминат и направи
съответния жест е ръка, който бе
задължителен след текста.
Професорката запали със
златната запалка, обсипана с червени
рубини, листчето и го пусна в
пепелника. Улови погледа му към
малкото бижу в ръката си.
 - Спомен ми е от един кардинал.
Мисля, че даже е от някаква
лимитирана серия на “Dupont”,
изработена специално за Ватикана.
Не знам дали харесваш тази марка,
но на стола срещу мене има един
подарък за теб. Пуловер. “Dupont”. По
това време Венеция е хладна.
Убедена съм, че черното ти харесва.
Внимавай, когато го разопаковаш!
Вътре в него има нещо, което
търсиш. Едната трета от Знака па
българина.
Изненадата беше пълна. Вярно е,
че му допадаше “Dupont” и му
харесваше черното, но шокът дойде
от последните думи. Знаещите какво
означава PMCV, обаче не
демонстрираха така лесно емоциите
си. Усещаше, че червенокосата още
не е приключила, и затова продължи
да мълчи.
Отсъствието на реакция след
чутото допадна на професорката.
- Сега ще ти препоръчам нещо,
което излиза извън правилата на
играта, в която с тебе доброволно сме
се съгласили да играем. - Направи
пауза, сякаш се двоумеше дали да
наруши дисциплината на Ордена. -
Имаш време, докато се връщаш към
България, да решиш дали трябва да
предадеш знака на Вестоносеца. В
момента съм щастлива, че го давам
на един българин, и с това съвестта
ми ще е чиста. Но ти помисли.
Знакът на българина принадлежи на
българите. Вестоносеца може да е
най-почтеният брат, когото съм
срещала, но, скъпи българино - той е
американец! Този знак не
принадлежи на Америка. Тя си има
достатъчно свои знаци. Този знак
принадлежи на България. Само
тогава той може да изпълни
предназначението си. Разбираш ли
ме?
Продължаваше да я гледа
изумено. Имаше усещането, че в този
момент Господ го е дарил е по-
голяма сестра, която най-
чистосърдечно помагаше на едва
прохождащото си братче как да върви
изправено, без да се страхува, че ще
падне.
- Разбирам. Но не разбирам защо
го правите!
Тя явно беше очаквала подобен
въпрос и имаше готов отговор, който
още повече го изуми.
- Аз съм от Ломбардия. Най-
богатата област, която произвежда
една пета от брутния вътрешен
продукт на Италия. Ломбардия е
родината на модерната икономика на
Европа, на банките и технологиите,
на модата и забавленията. Тази
Ломбардия, скъпи приятелю, е
създадена от българските богомили.
Няма как да не знаеш това, след като
знаеш какво е PMCV! Аз
произхождам от богомилите, така че
съм твоя сънародничка - българка. И
премиерът Берлускони е българин.
Когато дойде в България, му го
припомнете и ще видите какво ще
стане. Ако почне да се прави на по
католик и от папата, му поговорете
малко за торбашите, патараните,
катарите и албигойците. Стига сте се
страхували да си вдигнете гордо
главата. Вашата сметка за Евросъюза
е платена отдавна, десет века преди
да им се молите да ви приемат. Сега
е дошло времето само да си
прибирате дивидента от това. Стига
сте давали. И Торинската плащаница
е ваша! Чудя му се на акъла на вашия
цар, който е свикнал само да взема,
как така я върна на папата. Била на
Савоите! Глупости! Савоите нямаше
да ги има, ако я нямаше Ломбардия.
Беше се разгорещила. Нещо
отдавна потискано в душата ѝ беше
избухнало. В този момент наистина
приличаше на българка, която не
може да търпи повече и излива
всичко, което ѝ се е насъбрало.
- В пакета има още един подарък
за теб. Знам, че те интересува и има
връзка със Знака на българина. Този
кардинал - погали тя нежно
запалката си - за мен не беше само
кардинал. Когато беше за последно с
мен, забрави една папка, върху която
работеше усилено в последните си
дни. Онази злощастна сутрин се
скарахме и той си тръгна сърдит.
Повече не го видях. След няколко
часа Бог си го прибра. Скарахме се
заради... Питагор. За неговата роля в
разчитането на кодовете, знаците и
символите на езотеричните учения.
Спорихме за прословутата химическа
сватба на розенкройцерите и
философията на всеобщата генерална
реформация на света. Той дълбоко в
себе си признаваше, че сватбата,
която ще спаси света, е сливането на
науката и религията. От първата
брачна нощ на тези съпрузи ще се
роди помирението между човеците.
Сношението между науката и
религията ще разкъса девствената
ципа на невежеството и ще разруши
проповядваните догми. Той
признаваше това, но кардиналската
му мантия криеше същността на
душата му. А тя беше чисто
богомилска. Той също беше от
Ломбардия, предците му са българи.
Една сълза проблесна в лявото ѝ
око, набъбна и капна точно върху
сърцето ѝ.
- Благодаря ви за всичко! -
отрони българинът и учтиво ѝ подаде
салфетка. - Разбрах ви. Може ли да
ви потърся, когато идвам в Италия?
Ще взема адреса и телефона ви от
Вестоносеца. А колкото до знака - аз
нямам намерение да го давам на
когото и да е било. Това е мисията
ми, госпожо. Много е късно да
ставам американец. Простете, но
трябва да тръгвам. Път ме чака.
Стана, подавайки ръката си, и
усети една наистина сестринска
топлина в десницата ѝ. Взе черния
пакет “Dupont” от стола и я погледна
още веднъж в очите.
- Вървете, аз ще остана да
послушам тези прекрасни момичета.
Няма да се учудя, ако са от
миланската консерватория. От
Ломбардия, искам да кажа!
Струнният квартет настройваше
инструментите си. Кратката му
почивка беше свършила. Най-
елегантният салон на Европа,
Венецианският площад “Сан Марко”,
работеше до късно
 ♦♦♦

Прекоси целия площад по

дължината, умело заобикаляйки
между многобройните фотографи,
снимащи купищата влюбени двойки.
Излезе под арките към страната на
хотел “Baglioni”, Взе от от малкото
му пристанче водно такси, което да
го върне по Canale Grande до колата
му. Скутерът беше бърз, но той успя
да разгледа дебелата папка, лежаща
до черния пуловер в марковия пакет
на “Dupont”.
Изненадите нямаха край. Някой
беше предупредил, преди време, че
XXI Век ще бъде векът на изненадите
за определени народи.
Намирайки се точно по средата
на големия воден канал на
заобиколената отвсякъде с вода
приказна Венеция, пътувайки с
вдигащия вълни скутер, Илюмината
разбра от папката на един покоен
вече кардинал, че Ватиканът активно
участва в строго секретния
международен проект “Водата е
памет”.
Неведоми са пътищата
Господни! Дори във Венеция, където
те са предимно водни!
Глава 20
ПОЛЕТЪТ НА СОКОЛА
15 май 2005 г.; София
Сараи Бояна, частен дом

♦♦♦

Жужащият като стършел на

нощното шкафче мобилен телефон
раздразни философа. Беше неделя.
Мразеше да бъде безпокоен по-рано
от дванадесет часа на обяд. Но
отвори очи, когато към усилващата се
неприятна вибрация се прибави и
крясъкът на мъжкия паун от двора.
Явно пак беше подгонил женските.
 Философа не обичаше да
говори по GSM. Отговаряше едва на
половината позвънявания. Но, когато
видя изписаното на дисплея име,
напълно се разсъни. Седна в леглото.
Илюмината никога не го търсеше по
телефона. За да звъни, значи се бе
случило нещо твърде сериозно.
Изчака още поне три позвънявания и
натисна бутона за приемане на
разговора. Без да отрони и дума,
сложи слушалката до ухото си, а със
свободната ръка затърси цигари в
чекмеджето на шкафчето.
- И да съм те събудил, не се
сърди. Не е време за спане! - долетя
познатият глас на Илюмината, който
явно говореше по-силно, за да надвие
шума на ревящия автомобилен
двигател.
- Слушам - отговори равно
Философа. Напълно разсънен, умът
му трескаво се питаше на какво да
даде воля - на обикновеното
любопитство да разбере какво се е
случило или на тревогата, че вече е
станало нещо непоправимо.
Илюмината мерна отбивка пред
себе си, отне газта и мушна колата в
някакво много приятно място за
отдих, което можеше да съществува
само на магистрала извън България.
Тръгна от Венеция веднага след
срещата си с червенокосата
професорка, дремна около час и
половина в колата някъде край
Любляна и вече наближаваше
Белград. След шест-седем часа щеше
да е в София, където го чакаше
Вестоносеца. Но преди това искаше
да уведоми всички световни служби
за нещо, което щеше да му е от
голяма полза по-късно. А най-
сигурният начин големите
разузнавания да научат нещо, бе да
набере личния телефон на Сокола.
- Виж, Ватиканът знае всичко за
проекта “Водата е памет”. Не съм
сигурен дали руснаците и
американците подозират, че
кардиналите са в час. Светият
престол е внедрил къртици и в двата
екипа. Всичко знаят...
Философа изтръпна. “И това по
телефона! Луд ли е?” - недоумяваше
той.
- Лошо те чувам! Ало! Лошо те
чувам! Нещо връзката не е наред! -
опита се да вразуми приятеля си
философа. Илюмината бе прекалено
умен, за да говори подобни неща по
GSM. Що за игра играеше този мъж.
Пръстите на политика продължаваха
да търсят цигарите.
- Не се прави на ударен! - разбра
номера му Илюмината. Забавляваше
се.
- Много добре ме чуваш. Аз ли
да ти обяснявам, че на теб ти е
осигурена най-чистата връзка!
Слушай сега!
Сокола най-после намери
кутията. Запали нервно и след
първото дръпване започна да
прозрява плана на Илюмината.
- Ти да не си бил при папата?
- Може и така да се каже,
въпреки че този новият би ме дал
веднага на Инквизицията, ако тя още
съществуваше. Защото кардиналите
вече са разбрали, че ако се докаже
паметта на водата и как човек може
да променя с мисълта си материята,
то тогава доктрината им за вярата
наистина отива на кино. Затова, за да
спасят църквата си, още преди две
години решили, разбира се, тайно от
папа Йоан-Павел II, да напишат ново
Евангелие на Йоан, да предизвикат
уж сензация и да провалят “План
2012” . Ръководил ги лично
сегашният Бенедикт XVI. Вината за
провала на “План 2012” щели да
хвърлят естествено Върху любимите
им врагове - илюминатите. Но този
път щели да обвинят и източното
православие в комплот с тях и
масоните. Кардиналите щели да
обясняват, че този троен заговор на
източното православие,
илюминатите и масоните е сътворил
сега известното Евангелие на Йоан,
но Ватиканът най-после разкрил
фалшификата и затова новият папа
щял да даде на вярващите истинското
Евангелие на Йоан. Схващаш ли? -
попита, колкото за протокола,
задъханият от изговореното
българин. А и да накара все пак
турчина отсреща да се включи в
стенограмата.
- Ти си откачил напълно! - каза с
леден глас Сокола.
- Да, но все пак доста по-късно
от тебе. Да ти припомням ли кой от
двама ни е член на водородното
дружество на Академията на науките
и кой си купи оловно-цинковата
мина край Златоград? Както и кой се
интересува от всички водни
проекти в Родопите?
- Стига си дрънкал глупости! -
избухна Философа. Вече наистина
кипна.
- Никаква мина край Златоград
не съм купувал. Колко пъти да
обяснявам на теб и на другите, че се
интересувам от чистата политика и
чистата наука. Anladin mi? - Затвори
телефона.
Илюмината остана доволен.
Каквото трябвате да стане - стана.
Можеше спокойно да си продължи
пътя за България. Беше сигурен, че
докато се прибере, на Вестоносеца
вече щеше да му е докладвано
пълното съдържание на току-що
проведения разговор.

♦♦♦

Едва под душа Сокола успя да

дойде на себе си. “Аий сиктир бе! -
мърмореше си под водата той. - Ще
ми пишат ново Евангелие на Йоан!
Тия в Рим явно окончателно са
решили, че през 2012-а ще трябва да
настъпи Апокалипсисът. Само така
ще се спасят май от собствените си
лъжи. Тъй де - след тях само потоп!
Как не можа да поживее още малко
папата славянин, да помири душата
му Аллах!"
Пи едно бързо турско кафе и
нареди да му приготвят бъгито. Само
планината можеше да го успокои.
Облече възможно най-скъпия екип за
моторна планинска езда и нахлузи
каската. Мощната машина изрева под
краката му и едва не изрови паветата
на алеята, водеща към билото на
раззеленилата се вече Витоша. Бързо
подмина Копитото и за още десетина
минути се добра до Камен дел.
Изправи се точно на скалата на
върха. В краката му лежеше цялата
столица и прилежащото ѝ равно
поле. Често идваше тук, за да изпита
усещанията на сокол. Тук му хрумна
и идеята за летящата чиния. Мечтата
му беше да види Земята от Космоса.
Да погледне света през погледа на
Твореца. Да надникне през визьора
на Създателя. Единственото нещо, от
което се страхуваше, стоейки на тази
скала, бе да не пожелае да полети.
Живееше му се. Мечтаеше да
посреща изгревите, а не да изпраща
залезите. Разбра го в затвора, когато
прозря философията на лишаването
от свобода. Прозорчето на килията
му гледаше на запад. Виждаше само
угасващото слънце. Всяка вечер
изпращаше поредния ден, без да
вижда раждането и протичането му.
Наблюдаваше само края му. Беше
лишен от правото и свободата да
посреща изгрева!
Изкачи за първи път този
витошки Камен дел, когато го
посветиха в секретната мисия на
папа Йоан-Павел II при посещението
му в София. Светият отец трябваше
да погледне отдолу към планината и
да почувства дали точно това е
върхът, на който да се издигне
мемориалът на помирението на
враждуващите религии. Внушителен.
Дори по-внушителен от Христос над
Рио де Жанейро. Творецът бе
отредил българската земя за
вдигането на монумента на общата
вяра и беше помолил Светия отец да
усети мястото и да го стори. И като
знак за изкупление на греховете на
църквата към човечеството да освети
крайъгълния камък за основата на
грандиозния паметник върху
Витошката планина. Великия
архитект на Вселената бе изчислил,
че точно на това място е пресечната
точка между Изтока и Запада. Този
Камен дел.
Но върхът вече беше по-малкият
проблем на Философа. От един час
му стана ясно, че проектът “Водата е
памет” също с под заплахата на
Ватикана. И както разбра от думите
на Илюмината, тайната на Златоград
май вече не беше тайна. На
дълбочина около петстотин метра
там вреше при 900 градуса по Целзий
огромно подземно езеро. Невероятна
енергия се таеше под земята.
Какво ли помнеше тази вода?
Ами, ако разкажеше за самото
сътворение и неговия автор? Хората
все още приемаха тази вода само като
средство за отопление. Но малцина
си задаваха въпроса как я разглежда
науката. А тя вече доказваше тезата,
че топлинната енергия, идваща от
недрата на земята като завираща
водата, е от времето на възникването
на планетата. И даже имаше
обяснение защо, ако такава вода се
извади на повърхността, над нея
задължително трябва да се изгради
пирамида с точните пропорции на
Хеопсовата в Египет.
Философа прекъсна мислите си
и яхна бъгито по склона надолу. Не
обичаше да мисли за тези свети
неща, когато бе гневен. “Какво съм
правел във водородното дружество!
Хайде бе! Щели да ми държат
сметка! Ако ги попитат за
водородните връзки между
молекулите на водата, ще мигат като
мишки всичките! Искал съм само да
печеля! Ами да не би аз да съм
обявил световната награда от 1
милион долара за научен
експеримент, доказващ паметта на
водата. То това си е направо
келепирът от Нобеловата награда!”
След кръженето с безумна
скорост по виражите на планинския
път Сокола се прибра в сараите си.
Беше се поуспокоил.
Глава 21
ЛУДОСТТА НА ЕДИН
НАРОД
20 май 2005 г.; София
Червената къща

♦♦♦

Американеца седеше на
последния ред на неудобни столове в
тясната амфитеатрална дискусионна
зала на софийската Червена къща.
Клубът бе нашумял през годините,
представяйки се за каймака на
интелигенцията в България. Който
говореше от сцената на Червената
къща, попадаше в полезрението на
националните всекидневници,
анализаторските центpoвe, а някои
от думите му дори можеха да
достигнат до посолства на големите
държави в българската столица.
Бяха се разбрали с
Библиотекарката да се видят преди
наближаващия президентски коктейл
за 24 май и тя му се обади с
конкретно предложение:
- Искаш ли да те заведа на едно
интересно място?
- Искам - съгласи се той веднага.
Вече беше наясно, че надали имаше
нещо, което да не иска от тази жена.
- Няма ли да попиташ къде? -
долетя по телефона звънкият ѝ глас.
- Вече се убедих, че където и да
ме заведеш, няма да съжалявам. Но,
добре - засмя се на свой ред
полковникът. - Къде?
- В Червената къща. Тази вечер
там ще говори един от най-умните
мъже в държавата.
- Не е ли много подозрително, че
къщата е червена? - театрално прояви
типично американска предубеденост
спецагентът, който от докладите
много добре знаеше какво
представлява Червената къща още от
обявяването ѝ за трибуна на
интелектуални и политически
дискусии.
- Глупчо. Къщата е червена само
защото фасадата ѝ е алена - няма
нищо общо с червените.
- Щом не е свързана с
комунистите, значи наистина е
възможно там да говори някой умен
човек - иронично подметна
полковникът.
- Ще чуеш един известен
български психиатър. Говори се дори,
че щял да влиза в политиката.
Популярен е с вярата си в ценностите
на демокрацията, но и с
разочарованието, че те не се
случват в България. Много е готин,
ще видиш! Нали все си задаваш
въпроса що за хора сме ние
българите! Ела и ще чуеш.
- Добре, съгласен съм. А и доста
отдавна не съм ходил на
психотерапевт. Освен това ми е
интересно да разбера какво разбираш
под “умен мъж”.

♦♦♦

Мъж от сицилиански тип на

аристокрацията в Палермо,с
изключително проницателен поглед
над елегантната небрежност на
петдневна брада, без никакви
записки в ръцете си, се беше
разположил удобно на сцената. С
абсолютно хладнокръвие отговаряше
на въпросите на модератора, който
сам усещаше, че е доста неопитен за
тази класа лектор.
... Тоталитарният период като
„точка па оттласкване” е
реторична опора на десницата. Тя
преживя две десетилетия с
производство на думи по адрес на
миналото. Две ипостаси на една
балканска субстанция се люлеят в
клинч, грогирани от тактическа
ненавист, Това е логото на
прехода...'"
- Този мъж наистина ли е
толкова умен, че толкова трудно се
разбира какво иска да каже? - наведе
се полковникът към ухото на
потъналата в захлас до него
спътничка.
 - Шшт, тихо! Сега ще видиш как
ще се изясни.
“... Партийни членове и
секретари, пропагандатори на ЦК,
поети дилетанти на левия идеал,
скрити и реактивирани агенти и
добрият стар опортюнист - всички
те разиграват антикомунистически
вълнения, вадят хляб със симулация
на пророчески гняв и късане на
ризи...”
“Много интересно - увери се
човекът на ЦРУ от последния ред -
дали нашият посланик тук разговаря
с този умен човек.”
“...Българската декомунизация е
реторичен фалцет и знаково
насищане. На електоратите
сервират думи, за да се хранят с
илюзии. Процесът е
фантасмагоричен и вампиризира...”
Американеца се сети, че
българите щяха да ходят на избори
следващия месец.
“...Реформата протече като
груба квазикриминална
приватизационна процедура, за
чието осъществяване бяха
рекрутирани всички едри
човекоплъхове на
посткомунистическа България...
Царят се яви като знахар от
отвъдното, като утешител
психотерапевт и търговец на
надежди. Много скоро стана ясно,
че е „българин” в разочароващия
смисъл...”
- Тук за Царя е много прав -
наведе се пак към Библиотекарката
Американеца. Тя не му обърна
внимание. Слушаше с огромен
интерес.
“...Българската политическа
система функционира като
карикатура на демокрацията, като
гротеска на народовластието...”
Бурни ръкопляскания в залата
заглушиха последните думи, но бързо
стихнаха под шаманския поглед на
говорещия психиатър.
“... размагьосването на
тоталитарния свят не освободи
култура, а нагон, похот. Движеща
сила на прехода не е волята за
свобода и достойнство, а похотта
за собственост и поглъщане. Libido
possidendi”.
Този път психиатърът не можа
да овладее аплодисментите.
Медиаторът зададе въпрос дали
психологът споделя една популярна
теза, че българските дълбоки
прозрения за общото ни битие се
раждат от страданието? Лекторът
поглади внимателно брадата си,
огледа бавно публиката и след като
отпи от водата си, впери поглед в
тавана и леко въздъхна.
“...,Постсоциалистическият
човек е разочарован и скептичен.
Живее разсеян живот. Генералното
му униние е ритмично прекъсвано от
епизоди на алкохолна еуфория и
жестока чалга. Понякога чете
Коелю. Очите му изтичат от
гледане на телевизия. Жените
гледат турски сериали. Мъжете
гледат нощем, те си знаят какво.
Ден след ден едно и също. Към този,
общо взето, напълно „редовен "
начин на живот се прибавя и много
коментираната склонност към
противоправно поведение.
Приватизира без юридически
основания. Отмъква по нещо. Имах
пациент в депресия, който се каеше,
че не успял да открадне достатъчно
в преходния период. Бил грешник.
Виновен пред семейството си и пред
съвестта си на „мъж”. Смайващо
преораване на ума. Ние сме сгушен
народ, оцеляващи люде. С дръзки
инициативи в обема на битовата
грижа. Животът е скромна идея в
българския прочит...”
Публиката беше потънала в
абсолютна тишина. Този човек
изричаше истини, които всеки
знаеше, но не искаше да чува. Защото
се отнасяха за всички. Психиатърът
не спираше да поставя диагнозата.
“... Животът тук не се живее, а
влачи. Някои подозират национално
изчерпване. Ние сме отчаяно
развеселени прахосници на
остатъчна жизнена енергия.
Приемете изречението като
меланхолично преувеличение,
извлечено от самонаблюдения на
един от изгубените поколения. Не
възразявай. Мантрите на
нормативния оптимизъм не вършат
работа обаче. Осъзнаването върши
работа. Вижте демографските
данни.”
Повече от двa часа препълнената
зала не позволи на психиатъра да си
поеме дъх

♦♦♦

Понеже бяха на последния ред,

успяха да се измъкнат първи. Лъхна
ги вечерният хлад. Вървяха бавно, без
да говорят, всеки замислил се по свой
начин над думите на психиатъра.
- Благодаря ти, беше интересно -
наруши след десетина минути
мълчанието агентът. - Този умен мъж
явно не е ходил в Америка.
- Защо смяташ така - не разбра
мисълта му тя.
- Защото, ако беше идвал в
страната ми, никой нямаше да го
пусне да се върне. Америка винаги е
надушвала големите мозъци на
Европа.
- Кое те впечатли най-много? -
попита тя и свойски го хвана
подръка.
- Последната му фраза. По точно
цитатът, който употреби, а именно,
че двадесет и първи век ще бъде век
на вярата или... няма да бъде!
- Кой го е казал?
- Един френски писател, още
преди тридесет години, Андре
Малро. Известен е и с обръщението
си към политиците “Ако пуйките
гласуваха, нямаше да има Коледа”.
- Това ми го казваш, защото в
България скоро ще има избори ли?
- Не, скъпа, в България няма
избори, има гласуване! Това са
различни неща.
Глава 22
ДЕНЯТ НА
ИЗНЕНАДИТЕ
23 май 2005 г.; София,
бившата Национална
библиотека
„Св. св. Кирил и Методий”

♦♦♦

Двете стрелки на часовника

тъкмо се сливаха върху дванадесетия
час по обяд, когато Американеца се
изправи срещу паметника на двамата
братя Кирил и Методий пред вече
бившата Национална библиотека на
България. Двамата мъже, създали
писмеността на славянския род, се
извисяваха в цял ръст сред огромна
пъстра леха, събрала цветовете на
българското знаме - бяло, зелено,
червено. Дванадесет колони
поддържаха красноречивия надпис
“Народна библиотека “Кирил и
Методий”. Дванадесет стъпала
отвеждаха към дверите на храма на
българската книжовност.
“Бившият храм на духовността! -
помисли си спецагентът по
религиозен фундаментализъм и
извади телефона си. - Боже Господи,
що за хора са това, да приватизират
националната си библиотека?”
 Латинският огненочервен
надпис CASINO категорично
потвърждаваше възмущението му,
въпреки че новият надпис би
трябвало да го радва като
американец, а професионалната му
гордост прелива от умиление, тъй
като бе вече свикнал със
сравняването му с Джеймс Бонд. Но
той преди всичко беше син на
библиотекарката от Филаделфия.
Набра номера на
съдържателката на уникалната
сграда.
- Аз съм долу, пред паметника.
Ще ме пуснеш ли при теб?
- Къде долу? Пред кой
паметник? - изненадаха се
неразбиращо от отсрещната страна.
- Искам да кажа, че съм пред
входната врата на дома ти!
Мълчанието в телефона бе
объркващо.
- Малко ме изненада, не съм
подготвена. Прощавай, би ли почакал
половин час. Отпред има много
удобни пейки. Ще ти звънна.
Затвори.
Нямаше друг избор. Трябваше да
я види на всяка цена. Днес. Защото
утре вечер беше коктейлът на
Президента. Щеше да чака, колкото е
нужно. Това му беше работата. Но
нещо, което от години не познаваше,
го жегна право в сърцето. “Половин
час, хм... какво ще прави цели 30
минути...”
Избра удобна пейка, за да вижда
входа на библиотеката, и седна,
изваждайки от джоба поредната
кутия “KING”. Потъна в мислите си.
Тази жена не излизаше от ума
му. Природата му на мъжкар беше
извадила на повърхността отдавна
неизпитвани чувства. Не
предизвикателната ѝ сексуалност,
нещо друго го дърпаше към нея вече
дори и в сънищата му. Не похот, а
стремеж изпитваше към тази
привлекателност. Опитваше се да се
отрезви със заповеди към самия себе
си, че нито е времето, нито е мястото
за подобни неща. Но веднага се
самоопровергаваше. Да не би да се е
надявал, че такова нещо може да му
се случи в една Венеция например.
Може, но в някой друг живот! Тогава
и тя може би ще е в някоя гондола,
той вече ще е събрал трите парчета
на този проклет Знак на българина,
ще е помирил световните религии и
вече ще може да помисли върху
Моста на въздишките какво да прави
със собствения си живот.
“Знака на българина! - въздъхна
той. - Дали ще успее утре вечер?”
Усещаше, че обстоятелствата май са
отредили този ден да направи
решителната крачка към
сглобяването на вековния пъзел
определен от Боговете да се нарича
Знака на българина.
 Погледна към стъпалата на
библиотеката и замръзна. По тях
слизаше... философа, заобиколен от
няколко здрави момчета. А входната
врата зад гърба му се затваряше. Не,
нямаше никаква грешка - философа
излизаше от последната си
придобивка - националната
библиотека на българите. И се
движеше по алеята право към
пейката, на която седеше
Американеца.
Агентът се обърна и чак сега
забеляза паркирания до тротоара
ескорт от последния модел
мерцедес, гарниран с два огромни
джипа, също мерцедес, от онези,
дето приличаха на летящи черни
кубчета, философа мина покрай
пейката, без да вижда нищо, и бързо
потъна в мекия кожен салон на
колата си. Синьо-червените буркани
нагло разгониха колите на платното и
Сокола отлетя в неизвестна посока.
В този момент телефонът му
иззвъня. Беше тя.
- Готова съм. Заповядай.
Потрепери. Гневът замъгли
погледа му. “Готова за какво.... И
какво е правила с Философа...” -
изправи се, опитвайки да се отърси
от току-що преживения шок. Но
получи поредно разтърсващо кроше.
На пейката срещу него, от другата
страна на цветната алея, се
настаняваше приятна двойка. “0,
Боже мой!” - за втори път днес
наистина му се искаше да повика
Господ на помощ. На седалката вече
удобно се разположиха, също както
онази вечер в ресторанта, Върховния
вестоносец на масоните и приятната
му спътничка, за която той,
спецагентът, все още не бе намерил
време да разбере коя е. Тръгна към
входа на дома на жената, по която
усещаше, че полудява, и която, както
се очакваше, можеше да го побърка с
всякакви изненади.

♦♦♦
 Илюмината изчака търпеливо
добре познатия му ескорт на
Философа да се отлепи от тротоара и
паркира на освободеното място.
“Какво ли търси Сокола тук по обяд
на 23 май? - попита се отначало
българинът, но веднага свърза нещата
с последната придобивка на турчина
- Националната библиотека. - Явно е
дошъл да нагледа последния си имот
в навечерието на светлия празник на
славянската писменост и култура.”
Слезе от колата и се заоглежда.
Бързо откри пейката, на която седеше
Вестоносеца в компанията на
лъчезарна дама. “Хм... Върховният
вестоносец с жена! Това си е цяло
събитие!” -продължи със странните
си мисли българинът и се отправи
уверено към двамата.

♦♦♦

- Ще те запозная с един
интересен българин - каза
Вестоносеца на Стюардесата, докато
се отпускаха на пейката срещу
паметника на двамата славянски
светци. - Но предварително те моля
да не се намесваш в разговора ни,
който ще бъде кратък. Извини ме за
тази уговорка, моля те!
- Вече свиквам с масонските ви
странности. Този българин навярно е
някой от тукашните ви братя. Не се
притеснявай. Приличам повече на
баща си - не на майка си. Каква е
тази уникална сграда? Как може в
една национална библиотека да се
помещава казино? Никъде по света
не съм виждала подобно нещо! -
открито се възмути американката,
която беше извикала на помощ
руския си език, за да разбере, че е
седнала срещу библиотека, а за
казиното нямаше нужда от преводач.
- Това е дълга история, която ще
ти разкажа довечера! - отговори
спътникът ѝ, който по силата на
своята длъжност беше прекрасно
информиран за поредния уникален
световен прецедент на българите. -
А, ето го нашия брат!
- Здравейте! - каза изправилият
се срещу прекрасната американска
двойка българин. Огледа дамата и му
се стори, че е същата, която беше
мернал преди седмица в лобито на
хотел “Кемпински”, когато
Вестоносеца бързаше да го отпрати
към Венеция. “Тогава тази жена се
приближаваше към нашата маса” -
сигурен беше Илюмината. Имаше
добре тренирана зрителна памет.
- Здравей, братко! - разцелува го
три пъти високопоставеният
американски масон. - Това е... наша
сестра! Не, не е посветена в някой от
многобройните ни женски ордени.
Но е дъщерята на високопоставен
член на Върховния съвет, когото ти
познаваше - астронома от Хавай.
Заповядай, седни при нас. В този
случай нямаме тайни, защото дамата
знае много повече от нас за Знака на
българина. Тя донесе във Върховния
съвет едната трета от знака, която се
оказа, че е била в архива на нейния
баща. А ти носиш ли ми нещо?
Българинът погледна първо
жената, а след това много
внимателно самия Вестоносец на
Всемогъщия Върховен съвет на
масоните.
- He. Не ти нося нищо!
- Как така не носиш нищо? -
погледна смаяно висшият масон. Не
вярваше на ушите си, че такова нещо
може да се случи между братя.
Илюмината спокойно запали
цигара. Не бързаше с отговора.
Имаше усещането, че двамата от
паметника, братята Кирил и
Методий, заговорнически му
намигнаха: само така, българино!

♦♦♦

- Какво правеше тук Философа?

- изстреля, без дори да поздрави,
въпроса си Американеца, когато го
въведоха в огромен хол, за чиито
размери биха си само мечтали дори
притежателите и на най-големите
имения в света. “Бившата голяма
читалня на библиотеката!” - позна я
пътьом американецът.
Удобно разположена в нещо като
екстравагантно оформен арабски кът,
в единия край на залата го очакваше
стопанката на имението. Някаква
странна смесица на стиловете на
Изтока и Запада. Над нея - огромна
репродукция на картина, показваща
падането на Йерусалим - батална
сцена как мюсюлманите си връщат
контрола върху Божи гроб, а
победените кръстоносци се изтеглят
от Светите земи.
- Какъв ти е проблемът,
Американецо? - рязко отвърна
домакинята, докато в съответствие с
обстановката този път забучваше
тънката cu “Merilyn Slims’’ в изящно
дълго цигаре.
- Искаш да ти кажа какъв ми е
проблемът? - отвърна той и седна
рязко на дивана срещу нея. -
Проблемът ми е, че съм влюбен в
тебе! - призна той, посягайки към
запалката ѝ.
Тишина. Нищо по нея не трепна.
Не показа нито с поглед, нито с жест,
че е изненадана. Дръпна от изящното
цигаре и продължи да го гледа като
обиграна жена, която знае как да
държи един мъж на разстояние.
- Не ти ли е малко късно за
такива упражнения, задокеански
рицарю? Смяташ ли, че е времето да
правиш лирични отклонения?
Джеймс Бонд никога не е признавал
такива чувства.
Гледаше присвития ѝ поглед зад
леката димна завеса, но нещо
дълбоко в него му подсказваше, че тя
играе и коментарът ѝ след
признанието му не е искрен.
Усещаше това чувство. От любовни
признания можеше и да не разбира,
но от жени разбираше.
- Какво те свързва с Философа?
- Питаш като влюбен ревнивец
или като полковник от най-мощната
разузнавателна служба. Мисля, че
ЦРУ много добре знае, какво ме
свързва с турчина.
- Централата ми може и да знае,
но не и аз! - отговори той, влагайки
цялата искреност, на която беше
способен, защото истината беше
такава. Нито ЦРУ, нито неговият
добър приятел Архонта му бяха
споменавали нещо за връзка между
Философа и Библиотекарката. - Не
ми ли вярваш?
Прекрасните ѝ очи
продължаваха да го гледат
изпитателно.
- Скъпо мое момиче - каза тихо
агентът. От обичайната му
арогантност нямаше и помен - та
нашето разузнаване дори не знаеше,
че българите са продали
националната си библиотека...
- Не се учудвам, вашето
разузнаване тук ходи само по
коктейли! Поне аз съм останала с
такова впечатление.
- Не ми отговори на въпроса.
Този път усети, че тя го погледна
право в очите с напълно открита
душа.
- Добре, Американецо -
откровеност за откровеност! С този
турчин ме свързва само едно нещо.
Като си толкова добре обучен, можеш
ли да предположиш какво е то?
Сърцето му се сви. Не искаше и
да помисля дори какво може да е.
Затова просто повдигна рамене.
- С турчина ме свързва Знака на
българина!
- Знака на българина!!!
 - Да, Американецо, да!
Абсолютно нищо друго! Нищо! Дори
за ръце не сме се държали с него.
Заклевам се в тайната на Знака на
българина.
- И ти знаеш тайната на Знака на
българина?
- Аз съм българка, Американецо.
Нещо повече - предците ми са
богомили. Сигурно около тялото на
някоя моя прапрапрабаба е бил обвит
тайният пергамент на богомилите,
заради който векове наред са се
водили войни.
- Но философа какво общо има с
вашите български тайни? - опитваше
се да сглоби пъзела агентът.
- Това ще го попиташ сам, ако
успееш да се запознаеш с него.
Разбрах, че се интересуваш защо
Философа е започнал да инвестира в
библиотеки. Ще ти кажа. Той купи
националната библиотека на
българите, защото тук се пази едната
трета от Знака на българина.
- Искаш да кажеш, че той
притежава едната част от знака?
- Да. Това е най-скъпата му
сделка. За нищо друго не е дал
толкова много пари.
- А ти какво общо имаш с това?
- Турчинът знае поверието. Аз
живея тук, защото Знака на
българина има своята сила само
когато е в ръцете на българите.
Специалистът по религиозен
фундаментализъм обаче наистина не
знаеше тази малка, но както се оказа,
съществена подробност. Никой освен
българите не беше запознат с
тънкостите на богомилското учение.
Нямаше университет в света, където
то да се преподава.
- Ще ми го покажеш ли?
-Не.
Нямаше смисъл да настоява
повече в този момент.
- А ще дойдеш ли утре вечер с
мен на коктейла на Президента?
- Разбира се, нали ти обещах!

♦♦♦
 Вестоносеца продължаваше да
гледа невярващо Илюмината. За
всеки случай реши да повтори
въпроса си.
- Скъпи братко, не е време за
шеги. Не ми казвай само, че си се
върнал от Венеция без знака? Къде го
остави - в трезора на някоя
швейцарска банка ли? И какъв беше
този твой разговор по телефона с
Философа?
Дамата до тях усети
напрежението между двамата мъже.
Стана от пейката.
- Аз ще се поразходя малко.
Нали не възразявате, братя?
Вестоносеца кимна
одобрително. Илюмината дори не
обърна внимание.
- Виж какво, могъщи и
почитаеми братко Върховен
Вестоносец, сега ще ти кажа нещо,
което дори и да не разбереш, ще
трябва да запомниш. Ако Орденът
реши, готов съм да отговарям за
делата си по надлежния за това ред.
Изумлението на Вестоносеца
растеше с удивителна бързина.
- Парчето от знака е в мен.
Италианката изпълни всичко точно.
Но аз това парче от този знак няма да
ти дам. Решението ми не подлежи на
обсъждане. И ще ти кажа защо няма
да се подчиня на волята на
Върховния съвет. Защото Знакът на
българина принадлежи на българите.
Казано е още с даването на името му.
Боговете така са отредили!
- Никой не оспорва това, братко!
- искрено уточни Вестоносеца.
- Надявам се. Ние двамата с
тебе, братко, сме в едно и също
положение. Ти носиш от Америка
втората част от знака. Аз нося от
Ватикана първата, която знаеш, че е
най-важната. Третата, без която обаче
все едно, че няма Знак на българина,
е също тук, наблизо.
Вестоносеца го погледна с
любопитство.
- Къде наблизо?
- Не съм убеден, че трябва да ти
кажа!
- Защо?
 - Защото ти си американец.
Вярно е, че си брат, но си
американец, така както аз съм
българин. И за двамата е късно да
ставаме други!
- Какво искаш да кажеш?
- Не вярвам, че няма да дадеш
парчетата от знака на Американеца.
Вие сте дисциплинирани граждани
на Съединените щати. Само че аз
правя много голяма разлика между
Белия дом на САЩ и Върховния
майчин съвет на света, който е на
всички масони по земята. Знаеш, че
“План 2012” изисква изваждането на
символите.
- Наистина не те разбирам,
млади приятелю!
 - Америка иска да притежава
всичко. Може да си го позволи и го
иска. Дори Знака на българина! Но
изваждането на символите не
означава дебаркирането на
американските военни части по
бреговете на Атон. Нали така! Това
не е Ирак! На Атон няма нито
петрол, нито дрога, нито диаманти,
нито каквото и да било друго, което
може да се отрази пряко върху
баланса на Федералния резерв.
Изваждането на символите не е
работа на която и да било
администрация по света.
Изваждането на символите е работа
на братствата - онези тайни
езотерични общества, които векове
наред са ви пазели от
посегателствата на политици и
духовници.
Вестоносеца разбра, че
разговорът ставаше заплашителен.
- Виж, не е тук мястото, където
да говорим за това!
- За съжаление не мога да те
поканя в Националната библиотека,
защото от половин година вече е
частна собственост. Вие
американците много държите на
неприкосновеността на частната
собственост - дори стреляте без
предупреждение. Ще продължим
разговора, скъпи братко, много скоро
и в по-подходяща обстановка. Сега
искам да ти дам една покана, която
важи за двама - бръкна във
вътрешния си джоб и извади луксозен
плик с клеймото на държавния глава
на Р. България. - Заповядай!
Вестоносеца взе плика.
-Утре вечер в Историческия
музей в “Бояна” Президентът дава
прием по случай празника на
славянската писменост и духовност.
Заповядай, ще бъде много интересно,
а мисля, и важно за теб.
Илюмината погледна случайно
към входа на библиотеката и за кой
ли път в живота си се убеди, че няма
по-тясно място от света. На
стъпалата изправен стоеше
Американеца и втренчено гледаше
към тях. Погледите им се срещнаха.
Българинът му махна приветливо е
ръка.
- А, ето го и нашия приятел,
който чака да му дадете подаръка от
Америка.
Вестоносеца се обърна по
посока ръката на събеседника си.
Към него, Върховния Вестоносец на
масоните, се приближаваше
забележителната фигура на
специалния агент на американското
правителство по религиозен
фундаментализъм.

♦♦♦
 Американеца беше разбрал за
пореден път, че с Библиотекарката го
очаква едно от най-сериозните
изпитания в живота. Тъкмо реши да
продължи разговора, разположен
удобно в арабския кът на хола ѝ,
когато тя го помоли да приключат,
защото очаквала друг гост. Не, да не
се притеснявал! Не е клиент.
“Просто днес е денят на
изненадите!” - загадъчно сложи тя
точка на разговора им и го изпрати
до фоайето на бившата библиотека.
Когато се спря за миг на
стъпалата на величествената сграда,
агентът наистина разбра думите ѝ.
Денят на изненадите. На пейката
срещу него си говореха двамата
братя. Не тези от паметника, а
Върховния Вестоносец на масоните
и Илюмината, който свойски му
махна с ръка.
- Здравейте! - поздрави
Американеца, без да изважда
умишлено потъналата само преди
секунди дясна ръка в джоба на
панталона. - За мен е чест да
срещна в София могъщия и почитаем
Върховен Вестоносец на масоните, и
то в компанията на един българин,
когото смятам за свой приятел. Как
сте, господа?
- Здравейте, полковник! -
отвърна Вестоносеца и подаде ръката
си. Американеца не я пое. - Аз също
се радвам да ви видя. Бях чул само, че
сте тръгнали за насам. Вървят ли
делата на Библиотечната компания?
Сигурно затова посещавате
Националната библиотека на
българите, защото знам, че въпреки
да ви сравняват с Джеймс Бонд, вие
не сте почитател на казината.
- Много добре вървят
библиотечните ми дела, господин
висш масон, много добре. Както
виждате, толкова сме напреднали в
България, че дори националните им
библиотеки преминават в частни
ръце. И слабостта ми към антиките
също е добре задоволена в тази
страна - всичко продават, ей там
отсреща, в градинката.
- Значи колекцията ви набъбва? -
полюбопитства американският
масон.
- Като стана въпрос за антики,
да ви попитам, Вестоносецо, дали не
ви е попадало нещо интересно тези
дни, което знаете, че ще ме
заинтересува?
- 0, не, Американецо, иначе щях
да ви потърся веднага! - вдигна
невинно рамене вестоносеца.
Лицето на Американеца посивя,
но се овладя. Навярно вестоносеца
не искаше да говори пред българския
му приятел.
- Надявам се да се видим скоро!
Илюмината дебнеше удобен
момент, за да се включи в словесната
престрелка. Моментът беше дошъл.
 - Колега - обърна се той по
странен начин към полковника, - ако
имате предвид среща между нас
тримата, то това може да се случи
още утре на коктейла в историческия
музей. Все пак ни е нещо като
професионален празник.
Наистина изненадите за
Американеца този ден бяха в
изобилие. Но за пореден път стисна
зъби.
- Окей, джентълмени. До утре
вечер, щом така сте казали. Желая ви
приятен ден. - Този път подаде
ръката си за довиждане и на двамата.
Вестоносеца погледна
отдалечаващия се гръб на агента и се
обърна към по-младия си събрат.
 - Странна игра играеш,
приятелю! Дано да си на прав път и
Великия архитект на Вселената да е с
тебе!
От тези закодирани масонски
думи Илюмината разбра, че неговият
брат му е съюзник в мисията.
Разделиха се усмихнати.
Глава 23
БЕЗЦЕННИЯТ СИМВОЛ
24 май 2005 г.; София
Национален исторически
музей,
официален прием на
Президента

♦♦♦

Националният исторически
музей на България, разположен в
правителствената резиденция в
подножието на Витоша, блестеше във
вечерния здрач празнично осветен.
Суперлуксозните държавни и частни
лимузини напомняха огромна змия,
извила се от магистралата към
входната алея на музейния парк.
Един след друг скъпите автомобили
изсипваха елита на малката
балканска страна пред официалния
вход.
Двадесет и четвърти май -
празникът на славянската писменост
и българската духовност. Държавният
глава, президентът на Република
България, даваше своя официален
прием по този повод. В музея! Все
пак ставаше дума за духовност!
Слезлите от колите си гости
обаче не бързаха с разглеждането на
експонатите, разказващи древното
минало и тревожното настояще на
българския род. Неизвестно по чий
протоколен маниер, процедурата
принуждаваше всеки поканен да се
строи чинно на дълга опашка и да
изчака реда си, да подаде ръка лично
на домакина и съпругата му. В дни на
подобни приеми столичните
цветарски магазини се изпразваха до
стръкче. Всеки, наредил се на
ръкостискащата се опашка,
внимаваше да не смачка букета на
съседа си. Поне час и половина
здрависвания. А след това ...
Американеца пристигна с
лимузината на Библиотекарката.
Беше облечен с черния си смокинг и
папийонката. Такъв беше дрескодът в
Белия дом. В мига, в който огледа
прииждащите мъже от елита, се
почувства неловко. Чак сега разбра
защо дамата му не беше със
задължителната дълга рокля и
ръкавици, а беше облякла един от
вечерните си маркови костюми.
“Наистина странна държава”-
въздъхна спецагентът, въздържайки
се да махне поне папийонката. С
влизането си видя една от любимите
витрини и понечи да тръгне към нея,
но тя елегантно го възпря.
- Скъпи, тази вечер не си
дошъл в музея, а в балната зала на
самия президент! Хайде на опашката
- издърпа го тя обратно, почти до
изхода, за да не прередят някого.
 - Не може ли просто да влезем?
Ти не си ли се ръкостискала досега с
президента?
- Много пъти, но такъв е
протоколът! Ще направим лошо
впечатление. На такива места се
одумва абсолютно всичко. След тези
приеми поне седмица хайлайфът
обсъжда по ведомствата и
кафенетата кой е дошъл, с кого е
дошъл, как е бил облечен, дали му се
е усмихнал президентът, когато се е
здрависал с него, кой с кого си е
говорил, коя с кого си е тръгнала и
какво ли още не. Нека не влизаме в
устата на хората, моля те! - притисна
се тя свойски до него.
Започнаха да пристъпват - по
крачка в минута. Началото на
церемонията не се виждаше. Бяха
почти извън музея. Високият ръст му
позволяваше да наблюдава отгоре
опашката. Стори му се, че забеляза
позната побеляла глава, която не
беше виждал отдавна. Но покрай
заниманията с богомилите скоро се
беше сетил за този голям българин.
Леко прегърбеният възрастен мъж
беше десетина души в редицата пред
тях. “Ами да, това е точно той!” -
увери се Американеца, след като
видя и дебелите рамки на очилата с
големи диоптри.
- Познаваш ли онзи достолепен
мъж, ей там отпред, с очилата? -
опита се да ѝ покаже с поглед той.
 - Това е Академика. Ти трябва да
го познаваш много добре. Но твоята
специалност е. Писателят, описал
помохамеданчването на българите
като най-разделното време в
българската история. Но ти сигурно
го знаеш от по-популярната му в
чужбина книга за богомилите -
“Странният рицар на Свещената
книга”. Разкошен човек е. Плака по
телевизията, когато продадоха
националната библиотека. Да знаеш,
ако не беше българин, досега да е
взел Нобелова награда за литература.
Американецът я слушаше с
интерес, но лицето му помръкваше
все повече.
- Прощавай, мога ли да ти задам
един въпрос, защото, ако не мога да
го задам на теб, ще го отправя към
президента, ако изобщо тази вечер се
доберем до него за ритуалното
ръкостискане.
- Може, разбира се! Но, скъпи,
опитай се малко да овладееш нервите
си. Губиш образа на щастливо
влюбен в мен мъж - нежно го стисна
за лакътя тя. Усмивката ѝ стопи гнева
му.
- Можеш ли да ми обясниш как
така на празника на българската
духовност един световноизвестен
български писател, академик, един
от малкото останали живи стожери
на писмеността, и при това
осемдесетгодишен мъж, стои прав на
едно безкрайно дълго модно peвю, за
да чака с часове на собствения си
празник да поздрави президента на
държавата, продала националната си
библиотека?
Тя го погледна разбиращо. В
очите ѝ имаше тъга. Дълбока мъка
струеше от дъното на душата ѝ.
Мъка, показваща безсилие от
невъзможността да изкрещи от яд, че
един американец от едва
двестагодишна държава ѝ задаваше с
пълно основание въпроса, който би
трябвало да зададе всеки българин.
- Виж, Президента няма никаква
вина за библиотеката. Много добре
знаеш, че ние не сме президентска
република като САЩ или Русия. У
нас президентите са с протоколна
роля. Казват от време на време нещо,
и толкова. Тук е важно да си премиер
и да имаш парламентарно
мнозинство. Тогава правиш каквото
си искаш и никой не може да те спре.
- А, да, затова ли имате една
поговорка. - “кучетата си лаят, а
керванът си върви”? - Най-после
разбираше смисъла на народната
мъдрост чужденецът.
- Виждаш ли, ето там встрани -
едва забележимо посочи сочи
Библиотекарката към входната
колона на музея, на която се беше
облегнал белобрад мъж с всички
белези на залязващия живот. Дясното
му рамо подпираше мрамора, а
немощната лява ръка разчиташе на
доста грубоват бастун.
- Знаеш ли кой е?
- Виждал съм го.... - агентът
напрегна паметта си - 0, да, разбира
се, чувал съм го да разказва легендата
за Орфей.
- Един от малкото живи поети
на нацията. Възрастната жена до
него е известна художничка,
съпругата му. А онзи, който говори с
тях, е един от смелите ни драскачи
на малки разкази, голям чешит.
Имаше навремето проблеми с
комунистите, защото описа в повест
разглезените синчета на партийната
върхушка като разгонени принцове.
Убедена съм, че той няма да издържи
тази суета, ще си тръгне
демонстративно, ще видиш.
- Чувал съм за него, но не се
познаваме. А кой е онзи в количката
- кимна Американеца към
паркирания в края на опашката
инвалиден стол. Топчестият мъж в
нея явно се притесняваше как ще
изкачи безбройните стъпала към
върха, където първото семейство в
държавата посрещаше гостите.
- Това е един от най-големите
български актьори, много е болен,
почти сляп. Но е тук, защото иска да
покаже силата на духа си. Ако знаеш
какви образи е играл този човек?
Холивуд би го позлатил.
В това време двойката пред тях
нещо се разшава.
- Внимавай да не ми изцапаш
новата рокля! Все пак е на Кавали,
петдесет хиляди евро дадох вчера за
нея - изсъска на кавалера си
капризната брюнетка е мургава кожа,
обърнати от силикон устни,
облещени очи с екстравагантен грим
и неукротена за вечерен прием буйна
грива. Американеца я погледна
изумено, впечатли се най-много от
преливащият през плиткото деколте
поувиснал вече бюст.
Мъжът до нея, облечен в
странно съчетание на пъстра риза с
оранжево сако и раиран в бяло и
черно панталон, от който се подаваха
островърхи крокодилски обувки,
видимо се притесни, че огромният
букет в ръцете му, зад който едва се
виждаше, навярно се е отъркал в
плажния вариант на кавалито.
Започна несръчно да се заизвинява
на дамата си.
- Как мислиш, дали президентът
ще забележи роклята ми? - поиска да
се освободи на доста висок глас от
раздразнението брюнетката и леко
облиза яркото си червило.
- Тихо, моля те! - сконфузи се
кавалерът ѝ - Той откъде да знае, че
роклята ти струва петдесет хиляди
евро. Ти нали си махнала етикета.
- Ооо, я виж онази твоя
приятелка с какво се е облякла. Тя
нали беше с тази рокля и миналата
седмица в казиното на Монте Карло?
Американеца не вярваше на
ушите си. Диалогът, на който нямаше
как да не присъства, го потресе.
Хвана за лакътя Библиотекарката и
елегантно пропуснаха пред себе си
чакащите зад тях. Наведе се над
ухото ѝ и съвсем тихо попита:
- Тези пред нас кои бяха?
- Хм. Изумиха ли те. Това е едно
емблематично семейство, което от
времето на приватизацията си играе
на олигарси.
- На какво си играят? - не разбра
агентът. Знаеше, че в България има
богати хора, но не подозираше, че
някой от тях може да е настигнал по
сметки обкръжението на Путин. В
ЦРУ нямаше доклади за това. А и да
беше пропуснал някоя папка, точно
тези двамата с нищо не показваха
милиардерска класа.
- На олигарси, мили, но във
вариант “Монополи”! - намигна му
Библиотекарката.
- Искаш да кажеш, че купуват -
продават...- несигурно продължи
Американеца, убеден, че нещо му се
изплъзва.
- Нищо не купуват. Само вземат
под масата и продават. Да не ги
помислиш за сериозни бизнесмени!
Всичките им предприятия са във
фалит. Ха!
Знаеш ли, че те наддаваха на
търга за националната библиотека!
Добре че Философа им прати хабер,
както сам каза, да си намерят друго
занимание. Тази красавица искаше
да прави от библиотеката СПА
център и моден салон, а на мястото
на паметника на славянските братя
искаше да слага някаква русалка,
защото хотелът им край морето се
казва така.
- Стига, моля те! - усещаше, че
нещо му сс повдига, и то не само от
висенето от крак на крак.
- Здравей, скъпо момиче! Радвам
се да те видя - как си?
Една възрастна жена, облечена с
овехтял костюм тип пола - сако,
докосна внимателно рамото на
Библиотекарката. Късата ѝ,
подстригана на черта кестенява коса
не бе отдавна боядисвана, но бе
елегантно пригладена с лак. На
ревера ѝ имаше стилна, но вече
олющена от годините брошка.
Американеца неволно спря погледа
си на скромните ѝ обувки, които,
макар и поддържани, издаваха, че са
купени преди доста време.
- 0, госпожо директор, каква
приятна изненада? - искрено се
зарадва Библиотекарката, прегърна
дамата и бързо я целуна по двете
леко сбръчкани бузи, непознали
изобщо възможностите на
съвременната козметика. - Не мога
да повярвам, че ви виждам!
Американеца с любопитство се
загледа във възрастната жена.
- Нека да Ви представя! -
продължи радостно дамата му. - Сър,
това е директорката на най-елитната
математическа гимназия. Само да
знаеш какви отбори имахме на
международните олимпиади.
Побърквахме ги всичките и обирахме
медалите, а вас американците даже
не ви забелязвахме. Представяш ли
си - българчетата най-силните
математици! Това бяхме ние! Нашата
директорка има два ордена “Кирил и
Методий” и е носител на званието
“заслужил учител”. А това, госпожо
директор, е мой приятел от Америка,
много умен човек!
Директорката го огледа
изпитателно от очите до петите. И се
усмихна, сякаш му поставяше
оценка. “Подхождат си!” - даде
негласното си одобрение старата
учителка по математика.
- Радвам се за вас, господине!
Късметлия сте! - заклати глава тя. -
Дошли сте чак от Америка и ми
отмъквате най-добрата математичка
за всички времена. Ако имахме
държава на място, това нямаше да ви
се случи лесно! Те другите ми
отличници отдавна се запиляха по
света - насълзиха се очите на жената.
- Госпожо директор, елате при
нас!
- Благодаря, но ще си ходя, моето
момиче!
 - Но защо! Президентът още не е
говорил.
- Не ме държат краката вече,
скъпа! Дойдох заради президента, но
като гледам опашката, едва ли ще
стигна стигна до него. От една
година съм се записала в
канцеларията му, но той сигурно не
знае. Я са му казали, я не.
Положението с нашата гимназия е
много тежко. Орязаха ни бюджета.
Май ще я закриват. Хайде,
довиждане. Не мога да чакам права
толкова дълго! И лекарствата съм си
забравила. А на вас пожелавам една
прекрасна вечер.
Дамата ги погледна тъжно,
спомняйки си своята младост, и
заситни обратно към изхода.
- Това е безумие! - Възмути се за
пореден път Американеца.
- Добре дошъл в България,
скъпи, май вече започваш да
разбираш къде си попаднал! -
погледна го с посърнали от срещата
си със старата учителка очи
Библиотекарката.

♦♦♦

Илюмината изчака Котката пред

входа на алеята на Историческия
музей. Така се бяха разбрали
предната вечер. Шармантната
евродепутатка му звъня десет пъти с
предложения да се виждат, но той
успя да се изплъзне. Искаше час по-
скоро да ги запознае с Американеца
и да избяга колкото се може по-
далече от свръхамбициозната
политическа вихрушка.
Тя се появи в точно определения
час. Ослепителна. Брюксел се беше
отразил добре върху стила и
маниерите ѝ. Искаше му се да ѝ
изрецитира “... не нарушавай чудното
блаженство, о, моля те, мълчи,
мълчи...”, но щеше да е прекалено
заядлив. Спомни си думите на
приятеля си: “Тази, ако поиска, и
еврокомисар може да стане! Няма да
се спре пред нищо!”.
 - Къде е този Американец да го
видим що за стока е! - каза вместо
добър вечер Котката и присви
хищнически зелените си очи,
перфектно очертани с умерен
вечерен грим.
- Да вървим, някъде на опашката
е - подаде лявата си ръка Илюмината
и тя предизвикателно заситни до
него, привличайки погледите на
бързащите към входа елитни двойки.
- Леле, що народ се е изсипал! -
възкликна дамата, оглеждайки
дългата опашка по стълбите. - Ами
да, нали идват избори! - намери сама
отговора тя.
- Е, дошли са да пият по едно
вино с Президента за празника. Той
все пак е духовен човек - историк! -
опита се да избяга от политически
разговори кавалерът ѝ по неволя.
Влязоха и той започна небрежно
да оглежда пъстрото множество.
Бързо откри стройната фигура на
Американеца и подхождащата му
Библиотекарка. Деликатно насочи
дамата си към тази част на опашката.
Никой от чакащите не се възпротиви,
че пререждат. Обичайно беше
двойките да се групират по
познанства.
- Здравейте, приятели! -
поздрави Илюмината, когато
застанаха зад набелязаната двойка. -
Каква приятна изненада!
- О-о-о, радвам се да те видя,
българино! - театрално реагира
Американеца и както се очакваше,
веднага заби поглед в Котката.
Библиотекарката до него любезно
подаде ръката си към Илюмината с
вид на внезапно срещнала добър
познат. - Здравей, аз също се радвам!
- Да ви представя нашата
известна европарламентаристка -
посочи Илюмината с елегантен жест
към Котката, която вече пращаше
зелени мълнии към Американеца. -
Това е нашата гордост в Страсбург! -
разшири комплиментите той.
- Забележителна гордост! -
вметна задокеанският спецагент и
подаде ръката си. - Много ми е
приятно, аз съм Американеца,
просто Американеца! - изпълни той
обичайния си номер при
запознанство. А моята дама е новата
шефка на Националната библиотека -
представи той жената до себе си.
Библиотекарката блокира от
внезапната наглост на кавалера си и
само успя да си подаде ръката.
- О-о-о, вие ли купихте
библиотеката! Поздравявам ви,
чудесна сделка. Чух, че ще отваряте
казино! Браво! - пое ръката ѝ
Котката, оглеждайки с любопитство
съперницата си за вниманието на
грабналият я още в първия миг
полковник. - Казиното е много
перспективен бизнес. Правилно сте
се ориентирали. Кой ще чете книги
днес с този интернет навсякъде! -
продължи да драска Котката.
Библиотекарката присви леко
очите си и внезапно реши да си го
върне както на Американеца, така и
на тази европарламентаристка, която
ѝ беше до болка известна.
- Моят партньор от Америка ми
е консултант по превръщането на
библиотеките в казина. Много добре
се разбираме с него! - свойски и
доста интимно по женски се облегна
тя върху рамото на също слисания в
този момент агент.
Илюмината усети, че нещата
излизат извън контрол и, оглеждайки
се, трескаво започна да преценява
как да промени обстановката.
Помощта дойде внезапно.
- 0, премиерът пристигна -
обърна той вниманието на групата
към входа, където чакащите се бяха
разшавали.
Там в пълната величествена
осанка на положението си се беше
изправил самият цар на българите,
който все още изпълняваше
длъжността премиер. С присъщата
си парадна скромност Негово
величество изигра двоумението дали
да не се нареди на опашката.
Пристъпи два-три пъти от крак на
крак и се остави в ръцете па
националната служба по охрана,
която го поведе нагоре по стълбите
право към президентската двойка.
Всички от опашката изгледаха гърба
му и зашушукаха помежду си.
Докато премиерът цар минаваше
покрай тях, евродепутатката се беше
снишила точно като котка в центъра
на малката им компания, така че да
не я забележи Величеството.
- Нещо притесни ли ви, мадам? -
забеляза веднага набитото
американско око.
- Ох, той, този цар вече ще си
ходи, не е много здравословно да си
край него. Ще го стъпчат в
предизборната кампания. Трябва да
се преориентираме вече! - започна
объркано да оправдава смущението
си Котката.
- Каква кампания? - уж
неразбиращо попита Американеца.
- Не знаете ли, другият месец ще
имаме парламентарни избори?
- Не, не знам! - направи се на
невежа полковникът.
Илюмината усети, че е настъпил
моментът. Погледна заговорнически
Библиотекарката и тя го разбра
веднага. Бяха преговорили фарса,
който предстоеше с тази нахалница.
- Я вие двамата обсъдете
изборите - лицемерно погледна тя
Котката, - а ние с моя приятел ще си
поговорим за литература.
С отработен до съвършенство
светски маньовър Библиотекарката
размени мястото си с Котката и
докато Американеца все още се
опитваше да разбере какво се случва,
се оказа подръка със само това
чакащата евродепутатка. Котката
свойски се притисна в него и започна
да му разяснява актуалната
политическа ситуация в България.
Опашката се беше раздвижила и
започнаха доста по-бързо да се
приближават към заветното
ръкуване.
В този момент Илюмината
забеляза Вестоносеца и
Стюардесата, които подаваха вече
ръка на Президента. Домакинът
много свойски потупа по рамото
внезапния си задокеански гост, с
който се беше срещал инкогнито
няколко пъти и много любезно
целуна ръката на придружаващата го
дама. Вестоносеца имаше вид на
човек, който се чувства в свои води.

♦♦♦

След около час ръкостисканията

приключиха. Американеца и
Котката, Илюмината и
Библиотекарката подадоха любезно
десниците си, но преумореният от
стотиците съприкосновения
Президент почти не можеше да
различава изплуващите пред него и
съпругата му лица.
Двете двойки, движещи се в
каре, се насочиха към масите с
питиетата и взеха по чаша в ръка. В
момента, когато направиха първите
крачки на претъпканата площадка, и
Американеца, и Илюмината зърнаха
едновременно Вестоносеца, който
разпалено обясняваше нещо на
слушащия го внимателно Възрастен
мъж с побеляла коса и очила с
дебели рамки. Академика, казаха
почти в един глас двамата, кимнаха
си леко и насочиха дамите до себе
си в тази посока.
- Каква радост да ви срещна тук,
Върховни Вестоносецо на масоните,
и то в компанията на най-известния
в Америка български писател! -
възкликна полковникът, леко
разтваряйки ръце, за да не разлее
чашата с бяло вино. - Дами, да ви
представя един от най-видните, но
не толкова популярни американци.
Вторият човек в световното
масонство.
Беше коварен удар за
Вестоносеца. Но не му се случваше
за пръв път. Погледна свойски
изящната дама до себе си,
приятелски намигна на Академика
срещу него и влезе в ролята си.
- И аз се радвам да срещна тук
най-известния, но дълбоко
засекретен специалист по
религиозен фундаментализъм, с
който винаги ми е било приятно да
обсъждам световната конспирация.
Всъщност, приятелю, как
предпочиташе да те наричаме, новия
Джеймс Бонд или новия Индиана
Джоунс.
Ответното словесно кроше на
Вестоносеца завари неподготвен
спецагента. Вместо него обаче пое
въздух да се намеси Котката. Но в
този момент изпращяха тонколоните
и множеството притихна.
Президентът се беше изправил до
микрофоните.
- Нека да чуем какво ще каже!
Президентът само преди няколко
часа беше при папата. Току-що се
връща. Затова изглежда уморен -
обади се тихо непредставеният все
още Академик и отпи от чашата си с
вперен в сцената поглед. Имаше
навик, когато слуша нещо, което иска
да осмисли да затваря очите си зад
дебелите лупи на старомодните
очила.
-Дами и господа - започна речта
си държавният глава. - Честит
празник на славянската писменост,
на българската просвета и култура!
Отново е 24 май, може би най-
светлият, най-съкровеният
български празник - Денят на
светите братя Кирил и Методий...
- Така е! - прошепна на себе си
Академика, без да отваря очи.
- ...Отново cмe тук, в това
значимо за всеки българин място -
имаше предвид Националния
исторически музей, - където са
събрани не малка част от най-
важните знаци за нашата по-близка
и по-далечна история. Отново
изправяме, изпъваме снага с
респект, гордост и самочувствие
пред богатото културно-
историческо наследство, което
имаме...
- Всеки път говори едно и също -
опита се да изрази компетентност
Котката, но Академика раздразнено я
сряза:
- Моля ви се, нека да чуем!
Имайте уважение - това е
държавният глава все пак!
- ..Даваме си сметка в каква
тежка борба, кога и как в битка с
догми и канони, в битка с
носителите на триезичната ерес -
Константин философ - свети Кирил
написа нашите A3, Буки, Веди.
- Било е още по средата на IX
век - уточни за себе си Академика.
Върховния вестоносец до него
уважително заклати глава.
- ...братята Кирил и Методий
не са само небесни съпокровители на
Европа. Двамата братя са сред
първите съавтори на идеята за
обединена Европа, Европа на
разнообразието, Европа на
толерантността...
- С какво право този червен
президент говори за Европа, той не
знае ли, че...
 Този път Американеца не
издържа. Дръпна Котката доста рязко
за ръката, за да спре, и отправи
въпросителен поглед към
Илюмината.
- ... Тъкмо заради това си
даваме сметка колко прав е бил
древният мъдрец, като казва, че
много често мастилото на учения
има стойността на кръвта на
мъченика...
- Точно така е! - обади се
притихналата до този момент
Библиотекарка
- мастило и... кръв!
Президентът пое дълбоко въздух
- наистина му личеше умората - и
продължи.
 - ...Защото имаме
самочувствието, че сме народ,
вградил своята духовност в
темелите на Европа, който и днес
може да даде важен принос в
развитието на общоевропейския
облик...
Залата слушаше, затаила дъх, но
изведнъж дрезгав глас от предните
редици пред микрофона се
провикна:
- Защо не спряхте тогава
продажбата на Националната
библиотека, господин президент?
Държавният глава се сепна.
Охраната скочи. Премиерът цар се
сгуши. Присъстващите сякаш се
снишиха. Небрежен сервитьор
събори чаша. Тишината в
Националния исторически музей
кънтеше и се чуваше само
безмълвното жужене на
тонколоните.
- И библиотеките ли, господин
президент?!? - отекна за втори път
дрезгавият глас на вече слизащия по
стълбите към изхода набит възрастен
мъж. Беше онзи разказвач на
истории, който в едни страшни
години се беше осмелил да опише
принцовете на партийната
номенклатура на комунистите.
Президентът мълчеше. Първата
дама бе притиснала устните си с
ръка. Царят се изнизваше на пръсти
към стълбите.
 “Всеки холивудски сценарист би
добавил към току-що случилото се
едно провикващо се “Браво!!!”, а
присъстващи биха се присъединили с
ръкопляскания. Но Холивуд е твърде
далече” - помисли си Илюмината, но
продължаваше да стиска с две ръце
чашата си. От тонколоните се чу:
- ...Бих искал, да поздравя
всички, българи, всички наши
сънародници, където и да са me,
защото на този ден наистина ние
сякаш покриваме най-широката си
национална територия, постигаме
най-дълбокото си народностно
единение. Още веднъж честит
празник! На многая лета!
Нямаше никакви ръкопляскания.
Единението беше единодушно.
Хората веднага заобсъждаха
случилото си.
- Колегата ми е прав! Сега
разбирам какво е казал Леонардо с
това, че си е мислил, че се учи да
живее, а всъщност се оказало, че се е
учил да умре - обобщи Академика,
който вече си беше отворил очите.
- Нека да пием за този, който си
тръгна - повдигна чашата си
Върховния вестоносец.
- Какво толкова, като са продали
библиотеката, нали трябва да сс
стимулира частната инициатива! -
отсече ни в клин, ни в ръкав
евродепутатката.
- Библиотеките са обществена
инициатива - погледна я
недоумяващо Американеца.
- Имаме един известен арменец,
който твърди, че българите са най-
лекомислени, когато пишат
историята си - намеси се и
Илюмината.
Библиотекарката мълчеше,
вперила поглед в нозете си.
Официалната част на приема
приключи с незабележимото
изплъзване на президентската двойка
след конфузната ситуация. Вече
всеки беше свободен да си говори с
когото поиска за каквото поиска.
Тоновете многолюдна глъч достигаха
стойности, които караха тракийското
злато във витрините на музея да
потреперва. Разлюляното море на
бавно придвижващи се хора
преливаше във всички зали, където
от речта на президента беше станало
ясно, че е събрано българското
самочувствие.
Нещо рязко скова отново
вниманието. Всички пак впериха
погледи към парадното стълбище. По
него величествено се изкачваше
дребната фигура на... Философа. С
изключително скъп марков костюм,
но без вратовръзка. Светлината от
кристалните полилеи се заоглежда в
златните му очила, прикриващи
проницателния поглед на сокол. Зад
него уверено крачеше част от
публично известния му политически
антураж - едно от най-стабилните
партийни ядра в държавата. Едва
стъпил на площадката, тълпата
побърза да се разтвори като шпалир
пред този неочакван кортеж. Редките
появи на политика се смятаха за
събитие с висока обществена
значимост. Да си мъжът, променял на
няколко пъти съдбата на малката
държава, беше привилегия.
Първият, който се престраши да
доближи философа, беше притеснен
сервитьор с едва набола брада, който
реализираше професионални удари,
заставайки пред новодошлите с табла
чаши, пълни до половина с
поизветряло вече шампанско,
философа се усмихна любезно на
момчето и си взе, подканяйки
придружаващите го да сторят
същото. После вдигна чашата си
церемониално към дясната, лявата и
фронталната част на гледащата го
публика и отпи малка глътка.
Владееше маниерите си във всяка
ситуация.
Постепенно стъписването
премина и жуженето между
отделните групички отново набра
скорост. Сокола, случайно или не,
погледна точно в посоката на
стърчащите глави на Американеца и
Илюмината и самостоятелно от
разпръсналия се вече антураж тръгна
към тях.
Академика забеляза
приближаващия се мъж и започна да
обяснява нещо на Вестоносеца, с
когото се познаваха още от времето,
когато Холивуд преговаряше с автора
на исторически бестселъри за
тяхното филмиране.
Котката усети с върха на
козината си спускащия се откъм
гърба ѝ Сокол и плавно се извъртя
- Каква изненада, господин
Председателю! Честит празник -
протегна тя чашата си към неговата. -
Той е и ваш този празник, Вие сте
човек на науката и философ! -
закокетничи в характерния си стил
евродепутатката.
Философа се направи на
изненадан от уж неочакваната среща
и пристъпи уверено към малката
компания, изразявайки почитанията
си към забелязалата го дама с
деликатен звън между чашите им.
- Господин Академик, много се
радвам да ви срещна в добро здраве! -
обърна се веднага той с префинена
дипломатичност към най-възрастния
в групата.
Академика не отговори нищо за
здравето, но насочи чашата си към
неговата. - Честит празник!
- Честит да е на всички! - огледа
с вдигната чаша останалите дами и
господа Председателя на влиятелната
политическа сила.
- Да ви представя, господин
Председателю, представителя на
Американската библиотечна
компания, който консултира
превръщането на нашата национална
библиотека в казино. Предпочита да
го наричат Американеца, просто
Американеца - посочи Котката
стройния мъж до нея. Беше опитна
играчка в предварително изготвените
сценарии. С нищо не показваше до
този момент, че много добре е
запозната с истинското състояние на
библиотеката. А и Библиотекарката
мълчаливо ѝ помагаше, не
разкривайки, че двете се знаят много
добре. “Така е, скъпа - погледна
Котката към нямата си съюзничка, - в
един цирк играем и няма нужда да си
бъркаме номерата.”
 - Не знаех, че американците
имат и такива специалисти! Приятно
ми е - подаде ръката си философа
към Американеца. - Аз също
проявявам интерес към
библиотеките, но от гледна точка на
историческото познание, което
съхраняват. А в казино за съжаление
не играя.
- Господин Председател -
Американеца внимателно забеляза
какво е публичното обръщение към
Философа, - скритото познание е
моята любима тема, другото е просто
бизнес. Поздравявам ви за интереса.
Моята тясна специалност са
древните религиозни символи. Ако с
нещо мога да ви помогна, на
разположение съм - декларира
спецагентът по религиозен
фундаментализъм.
Философа го погледна
изпитателно в очите.
- С древните религиозни
символи нещата май наистина са
като в казиното - възкликна
изненадващо Сокола, продължавайки
още по-проницателно да потъва в
очите на агента.
- Не ви разбрах - взе глътка
въздух човекът на ЦРУ.
- Искам да кажа, че тези
символи зависят от това, кой държи
джакпота - уточни Философа
мисълта си. Хитрото пламъче в очите
му се събуди и заигра странен танц с
появилата се лукава усмивка на
устните му.
- Да, символите наистина са
като чиповете - имат различна
стойност.
- Точно това исках да кажа -
успокои се Философа, че не е
останало нещо неизяснено между
тях.
- А тези древни символи много
ли са скъпи! - направи опит да се
включи в играта запозналата ги
евродепутатка.
- Зависи дали се продават! -
отвърна нетипично за един
американец Американеца.
- Всичко се продава! - погледна
го с котешкия си поглед тя.
 - Това е най-безценният капитал
на една нация, скъпо момиче! -
намеси се Академика. - Да сте
чували случайно, че XXI Век ще бъде
век на знанието! Деветнадесети беше
на промишлеността, двадесети на
технологиите, а двадесет и първи ще
е на знанието, на вярата.
- Това си го мислите само вие,
писателите. Аз вече виждам, че този
век ще бъде век на парите. На
финансите. Не чувате ли, че всяка
втора дума е бюджет! - реагира
Котката.
Академика я погледна с
дълбочината на поглед, събрал
мъдростта на осемдесетгодишния му
живот, и се обърна към философа.
 - А вие какво мислите по
въпроса, уважаеми господин
Председателю? В тази държава
всички знаят, че е много важно това,
което вие мислите.
Философа погледна
последователно всичките.
Вестоносеца и дамата до него, които
не му бяха представени, се мъчеха да
мобилизират познанията си по руски
език, за да схванат този явно
интересен разговор между славяни.
Библиотекарката продължаваше да
мълчи. Илюмината явно дебнеше
момент, в който да се включи.
Американеца следеше ситуацията от
всички страни.
- Аз мисля, че XXI век ще бъде
векът на символите. Всички ще
извадят символите си, защото е
дошло времето за тяхното
разкодиране. - Философа отпи от
чашата си, за да покаже, че подава
топката на този, който я поиска.
- На прав път сте, Председателю
- даде оценката си Академика - и в
този смисъл смятам, че речта на
Президента тази вечер беше
правилна. Ние българите е време да
извадим символите си, които целият
свят е използвал векове наред, без да
е знаел чии са тези символи.
Философа кимаше утвърдително
с глава. Американеца застана
нащрек. Вестоносеца го попита нещо
на английски и спецагентът му
отговори, след което
високопоставеният масон също
закима утвърдително с глава.
- Че какви символи имаме ние,
българите - обади се Котката.
Академика остави чашата си на
масичката до тях и скръсти ръце
пред гърдите си, притваряйки очи.
Всички разчетоха знака, че иска да
сподели нещо важно.
- Какви символи ли?... - настъпи
пауза. Академика поклати едва
забележимо глава и продължи. -
Съвсем наскоро един млад мъж,
археолог, ми разказа нова легенда,
свързана и с моите проучвания за
богомилите. Имам основания да
вярвам, че разкритията му са истина.
Ние, българите сме имали някакъв
много стар знак, който бил свързан с
Тайната книга на богомилите. Кръгъл
знак, съвършен, който съдържал в
себе си символите на всички
известни на човека вярвания. В
центъра на този кръг била буквата
“Ж”, която няма аналог нито в
латинската, нито в гръцката азбука. И
забележете, приятели, знакът бил
датиран много преди раждането на
славянската писменост, която
честваме днес. Защото този знак - Ж,
означавал сътворението: жена,
живот, жажда, но и жертва... Как
символът е станал буквата Ж, знаят
само светите братя Кирил и
Методий, но едва ли е случайно, че
са я сложили седма поред в азбуката
ни. Седем - числото на Твореца.
Малката разнородна компания
слушаше със затаен дъх Академика.
Никой не смееше да го прекъсне.
Американеца нервно местеше очи от
Вестоносеца на философа. Но
висшият масон бе вперил поглед в
Илюмината, сякаш му казваше: “Сега
те разбирам, братко”.
- Говори се, че само с този знак
на българите можело да се разчетат
скритите послания към хората на
всички религии - продължи
Академика. - Благодарение на тази
реликва и един богомилски
пергамент рицарите кръстоносци
открили нещо много важно под
руините на Соломоновия храм в
Йерусалим. А след това чрез символа
и откритото под храма разчели
тайния дневник на Исус Христос,
който спечелили на шах от
предводителя на сарацините
Саладин. Рицарите отишли с всичко
при папата в Рим. Оттогава църквата
все се тревожела да не научи светът
тайната ѝ. Дълго време знакът се
пазел от един българин, който живял
първо в италианска Ломбардия, след
това при катарите в Южна Франция,
но му се загубили следите към
старата Шотландия около Единбург.
Появил се отново край Париж и там
крил знака в някакъв замък. След
това изчезнал.
 - Какво станало после със
знака? - полюбопитства
Американеца.
- Със знака ли? - Въздъхна
Академика. - Според моя млад
приятел този знак бил разделен на
три части. Едната потеглила със
заселниците към Новия свят. Другата
попаднала по неведоми, но сигурно
мъчителни пътища в ръцете на
Инквизицията. А третата! За третата
никой нищо не знаел.
- Ако този знак е толкова важен,
дайте да го представя в
Европарламента - намеси се
недоразбралата какво точно разказва
писателят Котка. - Той къде е сега
този знак? В някоя частна колекция
ли?
Никой не ѝ обърна внимание.
Всички очакваха Академика да
продължи.
- Двадесет и първи век щял да
бъде векът на вярата само ако се
извади скритото познание и се
помирят религиите, твърди моят
приятел. И до голяма степен е прав.
Вижте какво се случва с този
религиозен фанатизъм и
фундаментализъм от всички страни.
Но помирението на религиите не
било възможно без Знака на
българина! Затова знакът с нашето
“Ж” бил най-търсената в момента
реликва.
- Дали ще го намерят? - не
млъкваше Котката. - Аз имам един
приятел, голям колекционер на
антики, мога да го помоля...
- Няма много време да се търси,
защото това трябвало да се случи до
2012 г. Дотогава религиите трябвало
да се помирят или...
- Или апокалипсисът настъпва -
позволи си да прекъсне побелелия
мъдрец философа, защото
интуитивно усети, че почитаният
писател не иска от неговата уста да
излиза тази страшна вече за
човечеството дума - апокалипсис.
Всички замълчаха.
Председателят на партията се
почувства неудобно. Пак ли неговата
дума ще е последна. Погледна към
Американеца.
- Господин Американец, какво
би предложила вашата мъдра
Библиотечна компания по този
въпрос? - попита Сокола.
- Ние сме готови да направим
всичко, което можем. Готови сме да
платим всяка цена, за да се съберат
трите части на Знака на българина.
Ако вие, господин Председателю,
имахте едната част, щяхте ли да ни я
продадете? - отправи директно
офертата си Американеца.
Всички впериха поглед в
Председателя. Той гледаше право в
очите Американеца и не бързаше с
отговора. Внимателно извади от
джоба си елегантна табакера и
запали цигарата си с възможно най-
скъпата колекционерска запалка.
Американеца също извади своя KING
и реши да поднови офертата си.
- Нали говорим за спасяването
на света, господин Председателю!
Вие сте философ, този отговор не би
трябвало да ви затрудни - изпусна
първите кълба дим Полковника
право срещу златните очила на
философа, който дори не трепна от
неприятния облак. Противно на
всякакво възпитание, той пусна току-
що запалената си цигара на
мраморния под на Националния
исторически музей и
демонстративно я размаза с върха на
елегантната си обувка. Само тя
струваше колкото целия кат дрехи на
Американеца.
Напрежението растеше със
секунди. Вестоносеца следеше
нещата изкъсо с интерес.
Библиотекарката беше пребледняла.
Илюмината предвидливо се
приближи към гърба на Философа.
Академика си беше взел отново
чашата в ръка. От Котката никой не
се интересуваше.
- Американецо - каза с най-
благия си тембър философа, - ако
имах парче от този знак, то щеше да е
единственото нещо, което не бих
продал и с цената на живота си.
- За какво ви е, ако нямате целия
знак? - просъска Американеца,
правейки разговора заплашителен.
- Защото за разлика от теб мога
да си купя останалите две парчета,
Американецо. Никога не забравяй, че
аз съм българин!
Философа направи крачка назад
и едва не настъпи Илюмината.
Погледна всички в очите,
усмихвайки се лукаво.
- Дами и господа, за мен беше
чест. Приятна вечер.
Обърна се и тръгна към изхода
на Националния исторически музей
на България.
Вечерта завърши.

ЕПИЛОГ
 Годините се занизаха една по
една. България продължаваше да лази
по дъното на Европа. Оглозгваха я от
три страни. Влизането в
Европейския съюз с нищо не
промени съдбата на българина.
Скандалите следваха един след друг.
Подготовката за “План 2012”
течеше с пълна сила. Върховния
вестоносец обикаляше Балканите.
Стюардесата беше плътно с него.
Илюмината навестяваше редовно
Атон, Рим и Петербург. Философа
продължаваше да дърпа конците.
Библиотекарката пазеше Знакът на
българина. Архонта влезе в играта.
Котката драскаше катедрите на
Европарламента. На царя му дойде
времето. Президента на малката
балканска държава се изнервяше.
Академика се зае да пише
истинската книга за богомилите.

♦♦♦

Американеца препускаше между

Америка и България. Една любов го
връщаше в земята на голямата ерес.
Искаше по българските земи да
прекарва празниците си. В
навечерието на Коледа през 2009-а
получи в пощата си странна покана:
„Във връзка с посрещането на
2012 година имам удоволствието да
ви поканя на тържествен концерт-
спектакъл край параклиса „Св.
Илия” в с. Арбанаси, България, който
ще се състои на 6 август 2011 г. от
21,30 ч.
Моля, носете поканата със себе
си! Важи за двама!
Упълномощена кантора Elias &
Elias Лондон

♦♦♦

Припознаването на който и да
било от анонимните герои на този
роман е плод на асоциативното
възприятие на обективната
действителност от
въображението ни.

notes
Бележки
1
Мисли глобално, действай
локално
2
Анладън мъ? - от тур. "разбра ли
ме"

♦♦♦

БЛАГОДАРНОСТ
На всички, които направиха
възможно издаването на "Заплахата
Дан Браун" и нейния невероятен
успех.
 На всички, които прочетоха
"Заплахата Дан Браун" и убедиха мен
и издателя ми да продължим
търсенето на Знака на българина.
На Всички, които тръгнахме
заедно по този труден път, и най
вече... ти!

♦♦♦

ISBN 978-954-8457-01-9
Димитър Heдkoв
ЗНАКЪТ НА БЪЛГАРИНА
РОМАН
 Книга първа
Стандарт
© Екатерина Николова,
редактор, 2010
© Стойчо Керев, консултант,
2010
© Петя Лазова, предпечат, 2010
© Бегюм Гюджук - Беги, дизайн
корица, 2010
© "Стандарт", 2010