ДИМИТЪР НЕДКОВ

ПРОЛОГ
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6

НОВОТО
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
 Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23

Димитър Недков е автор на

документални и художествени книги,
посветени на историята на тайните
общества. Участник във
възстановяването на ложите на
Свободните зидари в България.
Посветен в най-високата 33-та
степен на масонството. Член на
Международната академия на
илюминатите в Рим, почетен консул
на Съвета на архонтите.
"Знакът на българина 2" е
втората част от продължението на
издадената от в."Стандарт" през 2009
г. бестселър "33.Заплахата Дан
Браун"

Димитър Недков е човек с

висока култура и провокативно
мислене. С романите си доказа, че
знанието винаги е обърнато към
безкрая
Проф. Валери Стефанов
 Книгите на Димитър Недков се
превърнаха в явление в издателския
живот у нас. За разлика от нашумели
"еднодневки" те ще оставят трайна
следа у българския читател
Доц. д-р Ефрем Ефремов

"Знакът на българина" е
литературно потвърждение, че
българинът е оставил дълбоки следи
в историята и цивилизацията
Вежди Рашидов
ДИМИТЪР
НЕДКОВ
ЗНАКЪТ НА
БЪЛГАРИНА

Книга втора

Gloria Dei Est Celare Verbum

Божието величие е в това, да
укрие нещо
ПРОЛОГ
Есента на 2004 г. Върховният
съвет на масоните е в паника. Най —
касовият писател Дан Браун заявява,
че ще разкрие истинската тайна на
Братството. Орденът възлага на
Върховния командир и Върховния
вестоносец да опазят символите. Но
водачът на Свободните зидари знае
стара легенда. Според нея най-
важният за човечеството символ е
Знакът на българина - древна
реликва, дадена от богомилите на
тамплиерите, която ще помогне за
помирението на религиите. За да
бъде опазена, в тъмното
Средновековие тя е разделена на три
части и пръсната по света. За да се
убеди, че тайната не е разкрита,
Командира заедно с Вестоносеца
предприемат пътуване до България.
В София ги посреща Илюмината,
който също знае тайната. На 30-ия си
рожден ден е получил мисия да
събере частите на Знака и да го пази.
Защото е българин.

♦♦♦

В самолета Командира и
Вестоносеца се запознават със
Стюардесата. Оказва се, че баща ѝ е
бил висш масон, астроном, построил
най-големите телескопи на Хавай. В
архивите му Стюардесата намира
парче от Знака на българина, което
носи на Вестоносеца. Между тях
пламва любов.

♦♦♦

Ватиканът държи една трета от

Знака на българина. Папа Йоан -
Павел ІІ иска да помири Рим и
масоните, затова възлага специална
мисия на Пазителя на архивите.
Кардинала обаче има връзка с
италианска Професорка по
семиотика, потомка на богомилите.
Прелатът получава инфаркт, когато
вижда, че парчето от реликвата е
изчезнало. Професорката пък се
зарича пред новия папа Бенедикт
XVI да върне светинята на българите.

♦♦♦

ЦРУ влиза в играта за Знака,

след като прихваща писмо на Осама
бен Ладен. Американският
президент моли масоните да извадят
символите и да помогнат за
помирението на религиите. През май
2005 г. специалният агент
Американеца идва в София, за да
събере частите на Знака. Запознава
се с Библиотекарката - интересна
жена на интересна възраст, елитна
проститутка. Никой обаче не знае, че
последната третина от безценната
реликва е притежание на Философа,
лидер на малка партия в България,
без която никога нищо не се случва.
Той е приватизирал Националната
библиотека, превърнал я е в
хранилище за Знака и е назначил
Библиотекарката за негова
пазителка....
Глава 1
КЪРВАВОТО
ПИСМО

последните дни на август 2005

г.; Вашингтон,
заседателната зала на Белия
дом

♦♦♦

- Задава се криза. Огромна

световна криза. Невиждана през
последните два века. Анализаторите
са категорични. До две, най-много
три години финансовата система ще
се пропука. Икономиката ще рухне.
Човечеството ще бъде изправено
пред най-сериозното
предизвикателство - оцеляването.
Черни облаци са надвиснали над
Америка. Но най — зловещото е, че
светът ще обвини нас за случващото
се.
Треперещата ръка на президента
на Съединените американски щати
посегна към чашата с вода. Погледът
му се спря върху искрящата течност.
Тя сякаш върна за миг спомена за
най-тежките преговори на баща му,
стария държавен глава - с Белязания
руснак. На чаша вода в разгневените
води на морето край Малта. Водата е
памет, водата е живот, разбрали се
тогава господарите на двата свята от
двете страни на Желязната завеса и
започнали да работят заедно по този
най-важен за човечеството проект.
"Помогнала е на тях, дали ще
помогне и на мен", замисли се
Президента. И жадно отпи. После
внимателно огледа седналите около
най-дългата заседателна маса във
Вашингтон петдесетина
представители на корпоративния
бизнес в най-могъщата държава в
света. Петролни магнати, лидери на
автомобилни гиганти, самодоволни
банкери, топиграчи от Уолстрийт,
младолики крале на
информационно-технологични
концерни, оръжейни босове,
фармацевтични колоси,
биотехнологични магьосници. И
разбира се, медийните императори.
Неговият така наречен неформален
Съвет за икономически растеж. Но
този път не ставаше дума за растеж.
Точно обратното. Навярно
необузданото развитие беше довело
до нещо друго, до някаква невероятна
самозаблуда, чийто балон според
аналитиците щял да гръмне най —
късно през есента на 2008 година.
Президента не бързаше да
продължи встъпителното си слово.
Мислеше за баща си. Знаеше, че
непрекъснато го сравняват с него, и
това го изнервяше. Вярваше, че поне
сега, с този ход, не му отстъпва. Защо
тогава усещаше около себе си мириса
на тревога и страх?!
Срещата бе изключително
необичайна. За първи път се
събираха в Белия дом. Обикновено
тези съвещания се организираха
дискретно в някое от именията на
членовете на съвета. Но днес всички
бяха поканени лично от самия
държавен глава в неговия дом. Само
един от съветниците му знаеше
замисъла на случващото се. Но той
не присъстваше в залата. Домакинът
беше абсолютно сам срещу каймака
на икономическия елит на страната.
Никой от предшествалите го
четиридесет и двама президенти не
беше провеждал подобна среща тук.
Сега, в края на първата година от
втория си мандат, задаващите се
обстоятелства го бяха притиснали до
стената. Войната в Ирак и
увеличаващите се вътрешни
проблеми изведнъж се бяха
превърнали в дребни грижи.
Докладът, изготвен от двама
неизвестни дори на самия него
икономически анализатори, го беше
нокаутирал. Не можеше да повярва,
че заложената бомба безмилостно
отброява последните минути преди
опустошителния взрив.
- Господин президент, зле ли ви
е? - боязливо попита един от
присъстващите. И той като всички
останали недоумяваше, как така, на
среща в Белия дом държавният глава
е сам, без нито един човек от екипа
си.
- О не, господа! - излезе от унеса
домакинът. - Мисля, че от днес
нататък нямам никакво право да бъда
зле. Съветвам ви и вие да придобиете
това усещане. Най-малкото
отпускане от ваша страна ще
означава катастрофа...
- Катастрофа?! - не сдържа
почудата си седящият вдясно от него
председател на борда на най-големия
американски автомобилостроителен
гигант.
- Предпочитам засега да не
употребявам по — силна дума
- засили още повече
напрежението държавният глава. Из
ума му се лутаха думи като
апокалипсис. Отпи. Водата му вля
сила. - Моля ви да се съсредоточите
върху това, което ще видите и чуете.
Предупреждавам ви, че то остава тук,
в тази зала. Ще е вашата най-голяма
тайна. Нямате право да го обсъждате.
Но сте длъжни да го обмислите. За да
си напишете домашното.
Светлината в залата угасна.
Стената зад гърба на президента се
превърна в екран, а самият той
учтиво стана от мястото си и се
изправи отсреща, за да не пречи на
гостите си.
 Изгледаха някаква странна смес
на документално кино и
мултимедийна презентация.
Черната октомврийска седмица
на Уолстрийт през 1929 г. Началото
на Голямата депресия - най-
страшната икономическа криза на
XX в. Доминото от фирмени фалити,
безработицата, гладът. Недостигът на
пари, залежалите стоки. Занулените
индикатори на икономическия
растеж. Увеличаващата се
престъпност, потресаващите лични
драми. Верижната реакция от
самоубийства. Крахът на
американската икономика.
Политическата криза. Бедността,
отчаянието...
 Тъмнината в залата вибрираше
от растящото напрежение в най-
силните мъже на Америка. Вече
предчувстваха нещо още по-лошо.
- Можете да пушите, господа -
обади се президентската сянка от
стената. Неколцина моментално се
възползваха, въпреки липсата на
пепелници на масата. Набързо
свитите фунийки от листчетата пред
тях поеха първите нервни късчета
пепел. Димът направи още по
зловеща въртящата се пред тях
картина на Голямата депресия, за
която бяха само чували от
университетските банки.
Ретроспекцията на миналото обаче
се оказа бледа картинка пред
завъртялата се мултимедийна
прогноза за световната икономика
през идващите две, три години.
Фалит на няколко основни за
света банки. Тотален срив на
борсите. Атомна експлозия на
ипотечното кредитиране.
Повсеместна рецесия. Приземяване
на авиокомпаниите. Закотвяне на
корабите. Опустяване на
магистралите. Ръждясване на
железопътните линии. Обезлюдяване
на моловете. Завъртане на
печатницата за пари без покритие. И
за финал - една предполагаема
кардиограма на индекса Дау Джоунс,
вещаеща прединфарктно състояние
на икономиката като пациент.
 Лампите светнаха. Екранът
изчезна. Президентът се върна на
мястото си. Никой от присъстващите
не смееше да проговори.
- Не, господа, това не е
илюстративен материал кьм
поредния анализ на ЦРУ! Нито пък
на съветниците ми по Национална
сигурност. Това е предсказание на
хора, които за разлика от вас са
разтревожени за последствията от
дълбоките противоречия в световната
икономика.
- Не ви разбирам, господин
президент! - обади се от дъното на
масата типичен тексасец със
самочувствието на недосегаем
петролен шейх. - Нали в Ирак нещата
се развиват в наша полза?
- Убеден съм, че в този момент
никой от вас не би ме разбрал -
отвърна спокойно домакинът.
Познаваше много добре и нрава, и
манталитета на тази петролна
корпорация. Все пак и той беше
тексасец.
- Аз ви разбирам!
Всички извърнаха глави към
гласа, възразил на президента.
Единствено този мъж си беше
позволил да дойде на срещата в
Белия дом по пуловер. Но това
нямаше как да не бъде простено на
собственика на най-голямата
софтуерна компания в света. В
съчетание с вечно младоликото му
лице и игривите очички зад тънките
рамки в комплект с рошавата къса
коса, пуловерът се беше превърнал в
негова запазена марка. Най-богатият
човек на Земята. Да, той можеше да
си позволи да седи по пуловер дори
пред президента.
- Правилно постъпвате, че се
доверявате на тези апокалиптични
прогнози, сър. Не знам обаче,
доколко осъзнавате истинските
причини, които ще ни доведат до
това състояние само след година -
две. Не очаквам и никой от
присъстващите тук приятели да се
осмели да признае реалната картина
на нещата.
- Не бъдете толкова самоуверен,
драги - прекъсна го от другата страна
на масата лъщащият с облеклото и
аксесоарите си топчест банкер.
Въпреки, че ръководеше четвъртата
по големина банка в света, всички го
наричаха Краля. Беше превърнал тре-
зора си в процъфтяваща
инвестиционна корпорация,
известна с триковете си във високо
рисковото ипотечно кредитиране.
Повече от половината свят живееше
от дълговете, които имаше към него.
- Вие вече сте толкова богат, че едва
ли следите индексите.
Всички настръхнаха в очакване.
Дори президентът, знаеше какво
означават тези закачки между
двамата. Взаимната им ненавист
беше пословична. Банкерите много
често замазваха гафовете си с
оправдания за някакви софтуерни
проблеми.
- За разлика от вас,
промишлените индекси са
последната причина за моето
богатство - захапа го софтуерният
бог. - Сигурен съм обаче, че ако ви
попитам коя е първата публикувана
стойност на Дау Джоунс, едва ли ще
се сетите за цифрата 40, 94 . Вас,
банкерите, ви вълнуват други
стойности. Но не е лошо отсега да
започнете да изчислявате срива на
борсата, който ще предизвикате с
фалита на собствената си банка. Най-
много до три години, господин
банкер!
- Господин президент! Сър! -
обърна се безпомощно нападнатият
кьм края на масата. Напрегнатите
лица на всички присъстващи също се
завъртяха към стопанина на Белия
дом. Но той беше потънал в явно
мрачните си мисли. Въздъхна.
- Направи ли ви впечатление
една черно-бяла рисунка от
филмчето в частта, която разказваше
за Голямата депресия през
тридесетте години на миналия век-
каза след минута държавният глава. -
Онази, която изобразява семейство -
бащата умислен чете вестник,
майката зад него отчаяно е свела
глава към празната маса и само
малкото момиченце радостно
възкликва: „Колко хубаво е татко да е
вкъщи!"
Никой нищо не отговори.
- Това е илюстрация на „Life" от
есента на 1930 година -продължи
държавният глава и лицето му се
сгърчи в неприятна гримаса. - Нима
ще позволим, господа, в началото на
XXI в. американските деца да се
радват, че бащите им си стоят по цял
ден вкъщи? Кой ще сбъдва тогава
писмата им до Дядо Коледа?
- Не само американските деца,
господин президент! - ехидно се
намеси отново най-богатият мъж на
Земята. Направи го със
самочувствието на човек, чиято
виртуална мрежа е опасала цялата
планета и пипалата ѝ са проникнали
във всеки дом.
- Ами ще си получават
виртуалните подаръци на
софтуерните гении! - продължи да се
заяжда банкерът и иронично
погледна към пуловера срещу него.
- Нищо чудно вашите виртуални
пари да доведат точно до това - не му
остана длъжен компютърният гуру.
Словесната война не вещаеше нищо
добро.
- Престанете! - Дрезгав глас
отляво на президента пресече спора.
Гневният поглед на белокосия лидер
на огромен промишлен конгломерат
обходи мъжете на масата. Всеки от
тях, включително президентът,
виновно сведе глава, щом срещна
очите му. Те святкаха. Определено
беше надхвърлил осемдесетте, но все
още доказваше завидна младежка
пъргави на на голф игрището.
- За разлика от всички вас,
скъпи приятели - дрезгавината в
гласа омекна - аз помня фаталната
1930-та. Бях едва петгодишен, но
помня. И знаете ли, какво точно
помня? - Белокосият направи кратка
пауза, за да извади кърпичка от
малкото джобче на сакото си и да
попие с нея тръгналите от уморените
му очи сълзи. - Помня
самоубийството на баща си.
Президентьт направи непохватен
жест в опит да го спре, но старецът
категорично отхвърли
предложението с вдигане на лявата
си ръка. Върху нея проблесна
масивен златен пръстен с гравиран
разтворен пергел, преплетен с прав
ъгъл. Всички познаваха най-
характерния масонски символ.
- Помня ужаса в очите на майка
ми, когато чу изстрела, проехтял
откъм библиотеката на баща ми.
Бавачката не успя да ме задържи,
когато хукнах след нея. Видях всичко.
Най-вече изтичащата кръв от
слепоочието, достигнала до един бял
плик. Когато се научих да чета,
разбрах, че на този плик е изписано
моето име. Кръвта беше замазала
първата ми буква. Оттогава се
представям и подписвам Айк.
Всички много добре знаете името
ми. Но само аз знам, че на пет
години то беше Майк. И до днес това
писмо е най-важният учебник в
живота ми. По него успях да
възстановя всичко загубено от баща
ми през онзи злощастен „черен
вторник" на 29 октомври 1929
година. Впрочем, 29 октомври е
моята рождена дата.
Старецът се изправи бавно от
стола си. Взе бастуна със златната
дръжка и бавно запристъпя около
масата. Погледите на останалите
учудено го последваха.
- Извинете, но напоследък
подаграта усилено ми напомня за
възрастта. Господин президент,
позволете ми да преподам един урок
на по-младите си приятели. Усещам,
че ще им бъде полезен, сър?
Стопанинът на Белия дом
мълчаливо кимна с глава.
- Това „кърваво писмо" ме научи
на най-важните принципи в бизнеса.
Първият от тях е - никога да не бъда
хищник. Вторият - че хубавите неща
изискват време. Третият е под
формата на едно пожелание - преди
да поискаш да станеш богат, опитай
да се научиш да вършиш добри дела.
И накрая - никога не забравяй, че от
пълния крах винаги те дели само
една сделка.
 Белокосият беше достигнал до
стола на закръгления банкер.
Старецът повдигна бастуна си и леко
го потупа по рамото. Финансистът
изненадано се извърна и впери
поглед в насълзените, почти
безцветни очи на потомъка на една
от най-старите бизнес фамилии на
Америка. Говореше се, че прапрадядо
му е бил личен приятел на
Бенджамин Франклин.
- И знаете ли, кое ме учуди най-
много в предсмъртното писмо на
баща ми, когато го препрочетох
първия ден след влизането си в
университета в Харвард? - попита
доайенът на американския бизнес
елит, като впиваше погледа си в
очите на банкера.
- Това, че в него нито веднъж не
се споменава думата пари, няма и
нито една цифра. В него се говори за
чест и достойнство. Няколко
изречения започвате думата морал.
Посочва се какво е свободата.
Очертава се размерът на
задължителния патриотизъм. Малко
странно, но много от тези понятия са
обвързани с вълшебството на
любовта. Любовта между хората
независимо от тяхното
благосъстояние. Търси се
определението какво е братство
между човеците. Дава се отговор на
това до какво води алчността, която
много от вас днес смятат за
добродетел. Казва се, че
благородството не е възможно да се
оценява като стока. Също така, че
най-важният баланс на всеки бюджет
е равновесието между богатството и
мъдростта.
Старецът се закашля и побърза
да свали бастуна си от рамото на
банкера. Явно този подвижен
манекен на най-реномираните модни
марки му предаваше силно негативна
енергия.
- Господин президент, вас трябва
да попитам най-напред, дали си
давате сметка до каква критична
точка на загуба на основни човешки
ценности е достигнала Америка? -
запъти се към мястото си
достолепният мъж. - Не съм сигурен
дали ще доживея до близката 2008-
ма, за която вашите анализатори
предвещават сериозни катаклизми,
но и без тяхна помощ мога да ви
уверя, че голямата рецесия от
миналия век ще ви се стори като
невинна детска игра. И тук не става
въпрос само за Америка, а за целия
свят.
Държавният глава мълчеше с
наведена глава. С това изказване
срещата беше взела неочакван
развой. Вече беше изпаднал в
гадното настроение, което го
спохождаше все по-често след
атентатите на 11 септември 2001
година. Току-що разказаната история
на „кървавото писмо" отново го
върна към проблемът, който не му
даваше покой последните две години.
Въпросът за символите на
човечеството. Знаеше, че е дошло
времето да се разкрият истинските
символи на човешката цивилизация,
за да се спасят хората от
самопогубващите ги страсти.
Пръстенът на ръката на стария му
приятел му напомни, че преди
година поиска от Върховния
командир на масоните Братството да
извади символите, но все още
нямаше отговор.
Почувства се неуверен и
самотен. Като разколебан в себе си
капитан на национален отбор. И то
отборът на най-големите играчи на
страната. Всъщност, това, за което ги
беше събрал, се случи - получиха
предупреждението, че играта е силно
загрубяла и е време всеки да си
поеме отговорностите. Дали бяха
разбрали, колко сериозно е
положението на терена?
Стана рязко.
- Извинете ме господа, но трябва
да приключим.
Излезе, без да си вземе
довиждане с никого. Само си
позволи да изгледа почти на кръв
топчестия банкер. Всички анализи
показваха, че банката му „Lehman
Brothers" вече повличаше надолу
страната. „Дали това самовлюбено
банкерче ще е способно да остави
своето кърваво писмо до децата си?"
- попита се президентът и се уплаши
от собствения си въпрос. Много
добре знаеше, че между ценностната
система на американските
бизнесмени от тридесетте години на
миналия век и днешните финансови
шамани на Америка имаше пропаст
от различия. Въпреки смразяващия
поглед обаче банкерът угоднически
го погледна в очите и му кимна
сякаш съучастнически. „Дали знаят
какво ги чака?" - попита се почти
гласно президентът след като затвори
вратата на залата.
„Трябва да се видя колкото може
по-скоро с Върховния командир и
Върховния вестоносец. Нали за
разлика от онези, те са истински
братя" - каза си веднага, след като се
отпусна уморено в креслото си в
Овалния кабинет, главният
отговорник за съдбата на Америка и
света.
На бюрото му лежаха няколко
доклада по въпроса. Само след три
години, точно в края на втория му
мандат, правителството щеше да бъде
изправено пред дилемата - дали да
спасява големите от фалит само
защото са големи. Пазарите щяха да
замръзнат. Лавина от публични
дългове щеше да предизвика едва ли
не преждевременното повдигане на
нивото на световния океан.
Безработицата щеше да набъбне като
вълна на опустошително цунами след
силен земетръс. Смъртоносният
грохот на финансиите на XXI в. щеше
да напомни потъването на
„Титаник", блъснал се в най-големия
ипотечен айсберг.
Президентьт въздъхна уморено,
но не можа да откъсне поглед от
папките на бюрото си. За миг си ги
представи опръскани с кръв.
Неговата. Тези папки му говореха, че
почти всички онези, които бяха
събрани спешно в голямата
заседателна зала, само след две, три
години ще трябва да се състезават с
часовника, за да оцелеят, или да
изтекат в канавката на времето.
Черната седмица от 1930-а щеше да
изглежда като сладоледена торта
пред най-невероятната седмица,
която очакваше Америка само след
няколко години. Възможно най-
черният сценарий. Следващите
години щяха да донесат най-
трагичния край на световната
финансова система. Модерната
история на света щеше да бъде
изправена пред най-драматичната
ситуация. Епохалното
саморазрушение беше вече
надвиснало над Уолстрийт.
„Дали няма да ме упрекнат
тогава, че съм знаел всичко, но не
съм направил нищо за спасяването
на страната? Също както ме
обвиняват, че съм знаел всичко за 11
септември, но съм си траел" -
помисли си 43-ият президент на
САЩ и потъна в още по-голяма
меланхолия. - „Господи, ще се
намери ли някой, който да спаси
Америка от алчността?" - попита се
риторично държавният глава и реши,
че с този въпрос работният му ден е
приключил.
Вода. Искаше да застане под
душа, за да измие полепналите
пръски от онова „кърваво писмо".

♦♦♦

На свечеряване, три дни по-

късно президентът на САЩ
дискретно влезе в Храма на
масоните в центъра на Вашингтон. В
кабинета на Върховния командир на
Братството се бяха събрали петима
сериозни и много угрижени мъже.
Домакинът, Върховния вестоносец
на Ордена, двама високопоставени в
масонството харвардски професори
и, разбира се, самият президент,
който и този път пристигна
абсолютно сам, дори охраната му
остана пред вратите на масонския
храм.
- Господин президент, да ви
представя двамата наши уважавани
братя, авторите на доклада и
документалното филмче, посветено
на приближаващата се световна
криза, което ви дадохме - посрещна
височайшия гост Върховния
командир, преди да покани
присъстващите да се настанят в
удобната кожена мебел.
Президентът впери поглед в
непознатите мъже на възраст около
достолепната почтеност. „Сигурно и
те са били около пет-шестгодишни
по време на Голямата депресия!" -
помисли си гостът, който не можеше
да спи спокойно, откакто чу
историята за „кървавото писмо".
Оказа се прав. От представянето
разба, че това са учителите на
няколко лауреати на Нобелова
награда за икономика. Странно, дори
като президент не бе чувал за тях.
Всъщност академичната общност на
Америка не беше мястото, където се
чувстваше уютно, след като едва-едва
успя да изкласи в университета в
Йейл, и то благодарение на баща си.
Оказа се, че двамата непознати
светли умове в икономическата
област са съпредседатели на
Комитета по масонско образование.
Това бе един от най-важните органи
на Върховния съвет на масоните.
Обединяваше всички красиви умове
по Земята, които се занимаваха с
образователните системи на
обществото, развитието на научните
изследвания, съхраняването на
историята и опазването на културно-
историческото наследство на
планетата. Характерното за този
комитет беше, че работеше в тясна
връзка с друг орган на масонския
съвет - Комитета по финанси и
икономика. Защото светът отдавна
беше проумял, че парите и мъдростта
са като скачени съдове.
- Братя, трябва да ви призная, че
съм изключително впечатлен, да не
кажа изумен от доклада ви.
Смятайте, че президентът на
Съединените американски щати ви е
задължен, и най-малкото благодарен.
Тревогата ви вече е споделена. Ще се
опитаме да спасим страната и света,
разбира се. - не прикри вълнението
си от запознанството държавният
глава и удобно се разположи в
посоченото му кресло.
Нощта падаше над Вашингтон.
Петимата мъже говориха дълго.
За мрачната прогноза на
специалистите по икономически
кризисни ситуации. За евентуалните
размери и последствия от
зараждащата се буря. За
потвърждаващите ситуацията
доклади на специалните служби. За
необходимостта от свикването на
Съвета по Национална сигурност. За
възможните варианти по
предупреждаването на останалите
държави, без значение дали са
партньори или противници. Темата
за причините, водещи до неизбежния
колапс, оставиха за края на
разговора.
- През последното десетилетие
нашият Орден, господин президент,
многократно се опитваше да
предупреди обществото за най-
голямата опасност, надвиснала над
света - каза Върховния командир,
доливайки скоч в чашите. Никой не
му отказа. - Но за съжаление, дори
голяма част от нашите братя,
предимно банкерите, не бяха
съгласни с опасенията ни.
- В какъв смисъл? - не успя да
разбере веднага умореният гост.
Върховния командир понечи да
продължи, но сухата кашлица, която
го мъчеше от години, задави гласа му.
 Намеси се Върховния
вестоносец:
- Нашите тревоги, сър, са
свързани преди всичко със
състоянието на ценностната система
на младото поколение.
- Юпитата ли?
- Може и така да се каже -
вметна единият от харвардските
професори.
- Възпитахме няколко
поколения, за които единственият
бог са парите - продължи
Вестоносеца и съучастнически
погледна двамата учени, които
кимнаха утвърдително с
прошарените си глави. - В това по
принцип няма нищо лошо, защото
парите са важни за съдбата на човек.
Лошото е, че тези поколения
издигнаха парите в култ. За тях
всичко е пари. И то на всяка цена.
Останалото е без значение. Нито
родителите им, нито страната им,
нито приятелите, да не говорим за
непознатите хора. Нещо още по-
страшно - парите за тях се
превърнаха в единствен регулатор на
човешката любов.
Президентът остави чашата си и
се загледа втренчено в своя добър
приятел Върховния вестоносец на
масоните. Оказваше се, че не всички
вести, които носи този уважаван в
цял свят благороден мъж, са приятни
за ухото.
 - Да си призная, никога не се бях
замислял върху това, преди да се
запозная с доклада ви и да видя
съпътстващия го филм
- откровено сподели стопанинът
на Белия дом.
- Спомняте ли си един от
постулатите на нашето масонско
учение, братко президент? - попита
внезапно Върховния командир,
възстановил гласа си след коварния
пристъп.
- ???
- Как ще обичам Бог, когото не
виждам, ако не съм в състояние да
обичам брата си, който е постоянно
до мен! - каза лидерът на световната
масонска общност. - Но за днешните
млади поколения, спокойно може да
се перефразира - как да обичам
когото и да било, ако той не се кланя
на моя господ, парите!
Настъпи неловка тишина.
Кукувицата от стенния часовник
сякаш се възползва от това и отброи
ударите за полунощ. Президентът с
неохота се изправи. Не му се
разделяше с тези приятни и умни
мъже. Но тревожно мигащото в
ръката му малко устройство
показваше, че някой настойчиво
притеснява охраната му, за да чуе
спешно водача на Съединените
американски щати. Все пак на другия
край на Земята започваше денят.
- Как върви проектът с
изваждането на символите, Върховен
командир? - зададе въпроса си в упор
той, докато закопчаваше блейзъра си.
- Напредваме. Скоро ще ви
зарадваме, господин президент -
отвърна Върховния командир.
- С какво по-точно? - любопитно
повдигна вежда президентът.
- Със Знака на българина, сър -
отвърна лидерът масоните.
- Много скоро Върховния
вестоносец заминава отново за
София.
- Какво ще ни донесе този знак,
Командире?
- Хм... Баланса между
богатството и мъдростта, господин
президент.
Глава 2
МИСЛИ ЗА
СМЪРТТА

3 септември 2005 г.; София

Горна баня, масонски храм

♦♦♦

Мисли за смъртта!
От кой ли момент след
раждането си човек започва сериозно
да мисли за смъртта?
Стъпките на двамата мъже
отекваха в тунела на тесния каменен
коридор. Дебелата дъбова врата в
дъното бавно се приближаваше към
тях.
- Мисли за смъртта! -
прошепваше в ухото му на всеки
седем крачки придружителят.
„Каква смърт?" - недоумяваше
воденият. Минута преди това му
говореха друго - „Никога не губи
надежда!".
Изправиха се пред вратата.
Придружителят го погледна в очите.
- Целта на това твое странстване
е смъртта. Бъди готов, ако се наложи,
и собствения си живот да принесеш в
жертва.
Ледена струйка пот се спусна по
гърба му. „Как така, да принесе
живота си в жертва? Жертва в името
на какво?" - недоумяваше воденият.
Изповядваната от него религия му
казваше друго - човешкият живот е
свещен, само Аллах определя
неговата продължителност.
Самоубийството е забранено, то е
грях. Не посмя обаче да попита нищо
придружителя си.
Трите години, прекарани в
Братството, го бяха научили на най-
важното. Търпение. Попадна в
масонството след поканата на човек,
в когото вярваше безрезервно. Беше
предупреден, че ще преживява
странни ритуали на посвещение в
различните степени на Ордена. Но за
смърт никой нищо не му беше
говорил.
„Мисли за смъртта!"- прошепна
още веднъж придружителят и
юмрукът му разтресе стри
равномерни удара вратата. Какво ли
го очакваше зад нея?
Наричаха го Секретаря. Беше в
най-хубавата си възраст. Съзрял за
истинския живот четиридесет и пет
годишен мъж. Тръгнал от крайно
бедно семейство в дълбоката
провиция. Възпитан в безукорна
скромност. Без значително
образование, но с невероятен
природен интелект. Успял за няколко
години да се издигне до висшите
етажи на една уникална партия в
България, без която не се случваше
нищо. Превърнал се в дясна ръка на
нейния лидер Философа. Тих и
ненатрапчив, но винаги на точното
място, в точното време. Почти никой
не знаеше нищо за него, но той
знаеше всичко за всички. Нищо в
партията или около патрона му не се
случваше без негово знание. Когато
другите политически сили искаха да
консултират нещо, търсеха първо
него. За да се добереш до Лидера,
първо трябваше да минеш през
Секретаря. Но не за да те попита
дали ще пиеш кафе!
Чу, че вратата зад гърба му тежко
хлопна, и отвътре го обгърна
наистина гробна тишина. Този път
очите му не бяха превързани, както
при посвещаването му в Братството.
Днес ритуалът беше съвършено
различен от познатите му досега.
Предстоеше му разкриването на
тайните на най-висшата масонска
степен. Явно щеше да бъде главният
герой в непозната сценка. Ставаше
майстор на масонството. Само беше
чувал от по-опитните братя, че след
тази тайнствена церемония му
предстоят най-големите изпитания в
името на целите и принципите на
Ордена.
Внезапно глас от дъното на най-
тежката тъмнина го накара да се
втренчи в нищото.
- В Библията се казва: „Защото
хиляди години пред Тебе са като
вчерашния ден, който премина, и
като нощен страж. Поучи ни да
мислим, че трябва да умрем,, че
трябва да напълним сърцата си с
мъдрост. "
Настъпи кратка пауза,
прекъсната от силен удар с чук.
- Готов ли си да станеш
майстор? - проехтя сякаш от
отвъдното гласът.
Не знаеше какво да отговори.
- Не се оглеждай! - припомни в
ухото му гласът на придружаващия го
брат.
Чувството, че не е сам, сякаш му
върна увереността и с пресъхнала от
напрежението на неизвестността
уста отрони:
- Да, готов съм да стана
майстор!
Ударът с чука отново проехтя.
- Нека тогава нашият брат да
потегли по последния си път.
Сега вече разпозна гласа на
майстора на ложата, в която
членуваше вече трета година.
Изведнъж светлината в храма се
увеличи и той видя ковчега на пода.
Само на няколко крачки пред себе
си. Между трите колони,
символизиращи мъдростта, силата и
красотата. Ковчегът беше заобиколен
от потънали в скръб негови братя.
Познаваше ги всички. Но те не го
виждаха. Бяха прикрили очите си с
ръце и дори му се стори, че вижда
как между пръстите им се стичат
сълзи.
В този момент някой вдигна
ръцете му напред и постави нещо в
дланите му. Рязко премести поглед от
ковчега и изтръпна от ужас. Череп!
Пръстите му държаха... човешки
череп!
Гласът от дъното го върна към
действителността.
- Този, чийто череп ти сега
държиш, е бил някога като теб.
- Мисли за смъртта! - припомни
му с шепот присъствието си братът
до него и леко го побутна да направи
крачка към ковчега. Нямаше избор.
Черепът в протегнатите му напред
ръце го дърпаше към себе си.
Като деветдесет и осем
процента от съпартийците си
изповядваше исляма. Вярата му го
беше научила, че смъртта е част от
спасението. Често разсъждаваше
върху това. Беше приел, че
последният дъх е и мъченичество,
което ще опрости всичките му
грехове и ще му гарантира място в
рая. Но като всеки съвременно
мислещ човек знаеше и още нещо - че
законът на Аллах слабо се
интересуваше от вътрешното
състояние на човека. Всъщност беше
убеден, че това се отнася до всички
религии.
Пристъпи, но гласът отсреща
отново го закова на място малко
преди да се надвеси над ковчега.
- Целта на това странстване е
смъртта. Блажен е този, който с
чиста съвест може да погледне кьм
изминатия от него житейски път и
който без страх очаква последния си
час. Той е майстор в умението да
живее и умира. Никога не изпуска от
поглед задълженията си и постоянно
се стреми към самообладание и
съвършенство. Той е готов, ако се
наложи, и собствения си живот да
принесе в жертва в името на
истината. Единствено твърдото
намерение да приемеш и запазиш
това убеждение те прави достоен за
майстор на масонството. Отговори
ясно и категорично - дали това, което
чу, е твое лично и твърдо убеждение?
Секретаря стоеше вцепенен. На
крачка от него лежеше истински
ковчег. В ръцете си държеше
истински череп. Всички братя около
него скърбяха. В храма се беше
настанила смъртта. Усети, че краката
му отмаляват. Мълчеше. Но и всички
в залата бяха потънали в мълчание.
Явно никой не искаше от него бърз
отговор. А и нима човек можеше да
отговори лесно на въпроса, дали е
готов да принесе в жертва
собствения си живот в името на
истината. Реши да не бърза.
В главата му се върнаха мисли,
които много често го спохождаха,
откакто преди три години се съгласи
да бъде посветен в тайните на
масонството. Най-вече, дали трябва
да се подчини изцяло на законите на
шериата, или да търси вътрешното си
аз? Това предизвикваше в него
масонството. Беше силно вярващ
човек и знаеше, че ислямът е като
еднопосочна улица - влизаш, но не
можеш да се върнеш назад.
Отказването от исляма означава
смърт. Това е измяна. А ето, че и тук,
в Братството, също му говорят за
смъртта и го карат да разсъждава
върху нея.
Улавяше се, че последните
няколко години все повече четеше за
смъртта от гледна точка на
различните религии. Научи, че за
евреите тя е част от живота, а не
край на човешкото съществуване.
Защото има задгробен живот.
Отдавна знаеше как на християните
от векове им е втълпявано, че
смъртта е спасение. Но той беше
мюсюлманин и вярваше, че животът
на Земята е само тест за следващото
царство и поради тази причина си
струва да жертваш своя живот в
името на Бог. Горе-долу и при трите
религии беше едно и също. Май
разликата беше само в погребението.
Но какво правеше сега, в този
момент. Чакаха от него конкретен
отговор. И дали наистина тази нощ
щеше да умре. Ами след това?
 Не разбра как доста уверено
каза - да.
Ехото на неговото „да"
моментално беше продължено от
изключително силен удар с чука на
майстора отсреща. Пламъците на
свещите потрепераха. Сенките на
скърбящите братя се разлюляха.
Гласът на майстора на ложата
проехтя от източната част на храма.
- Братко мой, искаме в този час
да потвърдиш задълженията си и да
се обвържеш по-здраво с нас чрез
клетвата на майсторите.
Закле се да прилага мярката на
вечното в преходния си житейски
път.
В този миг удар на островърх
чук в челото го накара да полети към
ковчега. Капакът на смъртното ложе
го затисна. Мракът го погълна. Усети,
че смъртта го беше застигнала.
Умря, за да се прероди.
Глава 3
СЪНЯТ НА
ГЕНЕРАЛА
18 септември 2005 г.; Банкя
частен дом

♦♦♦

Генерала се събуждаше винаги

при второто кукуригане на петела от
комшийския двор. Обожаваше това
гордо, едро животно, единственият
мъжкар в курника на баба Пена.
Докато гледаше от прозореца на
спалнята си как напереният гребен
се поклаща около разкудкудякалите
се пред осанката му кокошки, се
сещаше за себе си. Нямаше нищо
против да го оприличават на този
петел вместо на надутите пуяци, на
каквито му приличаха повечето
костюмари от софийските
учреждения.
Не обичаше строгите костюми.
Яката го стягаше, вратовръзката -
душеше. С изключение, разбира се,
на униформата. За него тя бе свята.
Да я носи бе привилегия и чест. В
костюма не виждаше нищо повече
освен синьо-черните нюанси на
суетата. Тази мода не беше за него.
Смяташе, че най-важната част от
облеклото е пистолетът. Какво да се
прави - съдба! За това мечтаеше от
малък, още докато ожулваше
коленете си по същата тази улица
пред дувара. Тогава още не бе
асфалтирана.
Беше неделя. Последната му
неделя под пагон. От утре щеше да е
свободен гражданин. Погледът му се
заби в генералската униформа,
грижливо нагласена от вечерта върху
стола срещу леглото. Стана му гадно.
Гонеха го. Не, по-точно сам се
махаше. Знаеше си, че с тези няма да
мели брашно. Всичките му успешни
операции, заради които
американските и европейските
спецслужби не пестяха похвалите си
за него, щяха да отидат в историята.
Имаше невероятния инстинкт на
хищник. Достойнството не му
позволяваше да чака да го подгонят.
От много отдавна беше ясно, че не го
искат. Тия - костюмарите.
Дали обаче си даваха сметка
какво означава да натириш петела от
курника? Направо го хвърляха на
лисиците отвън. Боже, как щяха да
зарадват хитрушите! Курник без
петел. Защо искаха това? Кой щеше
да се грижи кокошките да снасят
яйца? Може би лисиците. Не е лошо
да си хапнат и някой омлет покрай
крехкото месце. Не, той нямаше да
им се остави.
Абсолютно непривично за него,
реши да се върне в леглото. Все пак
бе неделя, пък и вече бе свободен
гражданин. Погледна тьжно
униформата и се зави презглава.
Социалистите не харесваха
Генерала. Беше ясно, че им обърква
тънките сметки. Близо десет години
не бяха помирисвали власт и вече
виеха от глад. В същото време
трепереха от страх, че баницата беше
на привършване. А той им знаеше
всички номера. Беше ги научил
лично от този, който ги създаваше и
моделираше до преломната 1989
година. Генералният секретар на
партията -Тодор Живков. Тези
комсомолчета бяха негови
произведения. Затова и хвърлиха на
кучетата първо създателя си.
Дълги разговори имаха те
двамата с Тато, докато се грижеше за
охраната му през последните години
от живота на Генералния секретар.
Правешкият хитрец виждаше, че той
не е от сополанковците, каквито бяха
станали децата на собствената му
партийна номенклатура. Величията
на социализма възпитаха поколение
самовлюбени нехранимайковци,
които вярваха, че всичко им е
позволено. Очакваха най-вече живот
наготово, - без да са си мръднали
пръста за нищо. Смятаха, че всичко
им принадлежи. И нямаха скрупули
да си го вземат.
„Да знаеш, децата на другарите
ще разкажат играта на майка
България през следващите години.
Само гледай какво ще става. Те нямат
нищо общо с идеалите на
социализъмъ и комунизъмъ. Ще се
превърнат в първите капиталисти" -
разпалваше се бившият държавен и
партиен ръководител и го
предупреждаваше да не си меша
капата с тях. „Голям грях носим ние
с бащите им, щото народът ще
продължи да им вярва заради нас, а
не в тях! Новите демократи не са
толкова опасни, колкото тия наш'те
хаймани!"
Е, как да го обичат левите?
Мислите го унесоха. Бавно се
прехвърлиха от социалистите на
онази тънка синя папка, която
партньорите отвъд океана му пратиха
преди седмица. Съдържаше доклад за
някакъв План 2012, който трябвало
да се осъществи в специална
подземна зала на руския манастир
„Св. Пантелеймон" в Атон. План за
помирение на религиите. Знаеше, че
това бе нещо важно. Годината не бе
случайна. С нея свършваше
календарът на маите. Според синята
папка, ако План 2012 не успееше,
светът щеше на полети в адската
бездна на самоунищожението си,
породено от религиозния тероризъм.
Данните на ЦРУ в папката го
доказваха.
Искаха помощта му. Знаеше
много за маите. Прекланяше се пред
способността на древните хора да
търсят мъдростта. Не усети как
клепачите му натежаха. Слънцето
току що беше изгряло. Стари поверия
гласяха, че сънят по изгрев или залез
носел пророчески знаци. От
дълбините на съзнанието изплували
закодирани от предците същности
наличност. Древните оракули лягали
точно в тези часове на денонощието,
за да могат да видят бъдещето или да
получат уроци от миналото.
Бушуваше пожар. Огнените
езици ближеха една след друга
каменните постройки в града на
маите. Той стоеше на хълма над
долината. Облечен бе не в
генералската си униформа, а в
старото пожарникарско снаряжение.
Пламъците сякаш изникваха от
нищото, виждаше бягащи хора,
чуваше писъци. Не можеше да
позволи мъдростта да изчезне.
Спусна шлема и понечи да хукне. Но
някой го дръпна за рамото. Обърна
се. Беше жрецът от главния храм
заедно със старата, сляпа пророчица.
Чу заклинанията. Малко хора по
Земята разбираха езика на
символите. Животът го беше научил
на него. Владееше изкуството с
прости думи да обяснява големи
неща.
Жрецът бе вдигнал ръцете си
към небето, а тялото му се огъваше в
някакъв странен ритуален танц.
Старата пророчица държеше в
костеливите си пръсти купа, от която
излизаше синкав дим. Поднесе я
пред очите му. Видя на дъното знак.
Някакъв странен кръгъл знак с
изпъкнал в центъра му символ,
напомнящ българската буква „Ж".
„Нима маите са ползвали букви,
подобни на нашите" - помисли си
той, но димящите благоуханни
магически треви на Пророчицата
замъглиха погледа му. До него
достигаха само думите ѝ.
- Не бързай. Ще дойде твоето
време - шепнеше беззъбата уста на
старицата. - Но ще трябва да минат
няколко луни. Племето гори, защото
трябва да плати за греховете на
вождовете си. Те го предадоха.
Вождовете се помислиха за равни на
боговете. Но ще дойдат времена,
когато племето ще поиска да бъде
управлявано от себеподобни, а не от
децата на вождовете. Тогава ще те
повика.
Жрецът размаха заплашително
жезъла си. Изведнъж черни облаци
надвиснаха над долината.
Светкавици разкъсаха небето.
Вятърът разсея дима от купата на
Пророчицата. Той пак видя Знака.
„Ж"-то беше станало огненочервено.
Първите капки дъжд зацвърчаха
върху нажежения метал. Заваля.
 ♦♦♦

Генерала се събуди плувнал в

пот. В първия момент не можеше да
разбере къде е. През отворения
прозорец на спалнята миришеше на
дим.
„Нима всичко е било истина, а
не сън?" - скочи той от леглото. В
двора на комшийката наистина
гореше огън. Всяка година по това
време баба Пена вареше от онази
вкусна лютеница, която помнеше от
детството си.
„Знакът! Откъде знаеше за този
Знак?" - напрегна паметта си. Някой
му беше говорил за някакъв митичен
Знак на българина, който... Присви
очи. Споменът го върна отново кьм
разговорите с бившия генерален
секретар на комунистите. Да, точно
той му беше разказвал, че няма да
напише в мемоарите си една тайна,
която май наистина била от голямо
значение за българите.
Навремето неговата дъщеря,
след тежка катастрофа, се захласнала
по тайни учения. Окултисти ѝ
мътили главата, че светът бил
устроен по друг начин и българите
били много важни заради древното
си минало. По земите им били
заровени много важни за
човечеството знаци и щяло да дойде
време, когато те щели да излязат на
бял свят. „Ха-ха-ха! - смееше се
разказвачът. - Аз за тридесет и кусур
години построих наново държавата,
земята преобърнах наопаки и
никакъв знак не намерих. Но кой
знае, сега, момче, времената са
други. Историята се обърна наопаки.
Може пък и нещо да излезе!" -
присвиваше лукаво очи бившият
държавен ръководител и го молеше
да го изведе на разходка в градината.

♦♦♦

Генерала следваше знаците на

съдбата. Беше дълбоко вярващ, но и
малко суеверен. Погледна още
веднъж униформата си и я прибра в
гардероба. Беше убеден, че от утре
съдбата му коренно се променяше.
Странният сън остана завинаги
запечатан в съзнанието му.
Глава 4
РАЗПЛАЩАНЕТО
26 октомври 2005 г.;
Димитровден
София, бул. „България"

♦♦♦

Сребристият джип BMW

пъплеше в задръстването на иначе
широкия за размерите на София
булевард, кръстен на името на
държавата. Големият християнски
празник беше раздвижил хората по
улиците. Свети Димитър повеляваше
на този ден възложителите на
градежите да си уредят сметките със
строителите. Долу-горе традицията
се спазваше, защото неплатената
сметка беше лошо
предзнаменование.
„Явно всички са се разбързали
да се разплащат" - помисли си
иронично младоликият Банкер,
докато оглеждаше заобиколилите го
коли от задната седалка на
луксозното возило. Погледна
часовника си и с неудоволствие
установи, че вече минава девет.
Закъсняваше за важна среща. От
радиото долиташе коментар по току-
що обявения последен мониторингов
доклад на Европейската комисия за
България. Според докладчиците за
кандидатстващата за член на съюза
малка държава организираната
престъпност в нея тревожеше най-
силно комисарите в Брюксел.
„Глупости! - помисли си
финансистът - Не им ли омръзна на
тези еврочиновници да ни сочат с
пръст като едва ли не мафиотска
държава."
Беше бивше ченге. След
промените бързо се ориентира към
вкуса на парите и претендираше, че
до голяма степен дърпа конците като
основен играч в банковия сектор.
Беше ненаситен, искаше още и още.
Смяташе, че е щастлив, защото живее
във времето на голямото разграбване.
Нямаше никакви скрупули. Първо се
интересуваше от вземанията, после
от даванията. Затова не харесваше
днешния празник, въпреки че бе
вярващ човек. Не вярваше обаче в
истинската любов - не можеше да я
калкулира.
Джипът вече наближаваше
голямото кръстовище, след което
обикновено движението се
отпушваше. Погледна пак часовника
с надежда, че времето е спряло. В
съзнанието му изплува среднощният
телефонен разговор с един от най-
важните хора в държавата. От години
между двамата все имаше сметки за
уреждане. Струваше му се, че върху
отношенията им ляга сянка.
 Колата пак спря, въпреки че
беше зелено. Някаква трошка пред
тях не можеше да потегли. „Явно
денят тръгва куцо от сутринта.
Всъщност не, още през нощта стана
ясно, че играта загрубява"- припомни
си предзнаменованието Банкера.
Преди време негови хора зад граница
му бяха докладвали, че са засекли
движението на щатски специален
агент по религиозен тероризъм,
който издирвал някаква древна
реликва на българите. От нея се
интересували дори масоните.
Страстта на колекционера пламна в
него. Задели пари, за да попълни
малкия си музей и с тази антика.
Пусна агенти да я търсят. Но странно
защо снощи важният човек в
държавата ненадейно му позвъни, за
да го предупреди да не посяга точно
към това нещо. Не било лъжица за
неговата уста. То с пари не се
купувало. Младоликият Банкер
затвори телефона с думите, че ще
притежава реликвата на всяка цена.
Не можа да разбере защо
затъмненото стъкло до него се
пръсна на хиляди парчета. Първият
куршум се заби в дясното му рамо,
колкото да го накара да изпита
неописуема болка и да се обърне с
лице и гърди към зейналата отдясно
дупка на мястото на прозореца. Видя
лижещите пламъци от дулото и нещо
разкъса гърдите му. Сянката срещу
него изчезна. Телефонът в дясната
ръка не му попречи да отвори
вратата. Нека само да си поеме дъх и
ще слезе. Нещо парливо и топло
навлезе в гърлото му. Телефонът в
ръката му звънна. Направи две
крачки, но гърбът му се залепи в
задницата на джипа. Бликащата кръв
зацапа щастливите цифри на
регистрационния номер. Телефонът
продължаваше да звъни. Вече нямаше
как да види, че отново го търси
човекът от снощния разговор.
Краката му се огънаха. Тялото
натежа. Свлече се на асфалта.
Дясната му ръка неестествено се
отметна встрани. Невероятно, но в
този момент видя късчето небе над
себе си. Стори му се, че оттам някой
го гледа. След това дойде тъмнината.
Последна отлетя мисълта му. Сети
се, че никога не беше разсъждавал за
смъртта. Вълнуваха го само
сметките. Беше си внушил, че на
смъртта не дължи нищо.
Глава 5
САТАНИНСКИ
СТРОФИ
6 ноември 2005 г.; София
бивша Национална
библиотека

♦♦♦

Библиотекарката удобно се беше

разположила в пищния диван на
арабския кът от хола си. Само
високият таван напомняше, че
разкошното помещение някога е било
голямата читалня на бившата
Национална библиотека на
българите. Светая светих за стотици
хиляди студенти и млади учени,
преди емблематичната сграда да бъде
приватизирана.
Пламъците от камината
хвърляха кървави отражения върху
огромната картина над нея,
изобразяваща падането на
Йерусалим. От няколко месеца това
бе любимото ѝ място за размисъл в
самотните вечери. Точно под това
платно, запечатало превземането на
Божи гроб от мюсюлманите и
отчаяното изтегляне на
кръстоносците, той ѝ бе признал
любовта си. Той - Американеца.
 Имаше усещането, че креслото
срещу нея е запечатало формата на
атлетичното му тяло. Дамаската
сякаш още пазеше вибрациите от
мига, в който той ѝ откри сърцето си.
Всяка нощ живееше в онзи минута,
изживяваше я отново и отново,
наслаждаваше ѝ се. Престана да кани
когото и да било в арабския хол на
малкия си дворец. Страхуваше се, че
стъпи ли в него мъжки крак, ще
оскверни първата искрена емоция,
която бе изпитала от много години
насам, ще ограби единственото ѝ
богатство. След заминаването му
пазеше просто тръпката. С течение
на времето се убеди, че и тя е
влюбена. Отдавна забравено и
плашещо чувство. Мечтаеше. Изобщо
не подозираше как това ще
преобърне живота и на двамата.

♦♦♦

Първото, което се случи с нея,

бе, че престана да работи.
Дългогодишни клиенти ѝ звъняха
отчаяно, но тя дори не вдигаше
телефона. Можеше да си го позволи.
Отдавна беше минал американският
ѝ период, когато почти не спеше, за
да натрупа състояние. След първия
милион продължи да го прави само
за да наказва мъжете, или по-точно
техните майки, които им бяха
създали комплекси, крехко
самочувствие и цинично себелюбие.
Посече кариерата на не един
високопоставен политик, стопи
състоянието на не един бизнесмен,
приземи не една звезда. Когато се
върна в България, умишлено влезе в
ролята на най-опасната куртизанка.
Водеше я желанието да се опита да
спаси страната си от погубващия я
псевдоелит. Признаваше само един
политик, който за разлика от всички
останали виждаше поне с двадесет
години напред. Затова стана
приятелка с него. Двамата бяха
достатъчно умни, за да не прекрачват
никога границата на истинското
приятелство. Само този мъж никога,
по никакъв начин не показваше, че
вижда жената в нея. Ценеше
интелекта ѝ, доверяваше се на
преценките ѝ. Затова се съгласи да
работи за него в мисията му да
събере Знака на българина.
Американеца напусна София
веднага след онзи напрегнат коктейл
на Президента за 24 май. Когато си
вземаше довиждане, неочаквано ѝ
призна още нещо - Знакът на
българина му се изплъзвал, не можел
да събере трите части, но не се
отказвал.
Обеща ѝ да се върне скоро. Тя не
го попита нищо. Не му вярваше.
Тогава, през май, още не знаеше, че е
влюбена. Разбра го в средата на
август, когато той внезапно се появи.
Но само за седмица. Беше напрегнат.
Видяха се веднъж - на вечеря, която
прекараха в разговори за опитите на
спечелилата изборите странна
тройна коалиция да състави
правителство. Нищо лично - нито за
нея, нито за него. Повечето време от
престоя си в София Американеца
прекара в посолството. Обади се чак
от летището малко преди да излети.
„Странен човек!" - каза си тогава тя.
Но от този момент вече не можеше
да не мисли за него.
Започна да усеща, че нещо в този
мъж я привлича неустоимо, когато в
началото на октомври Американеца
започна да ѝ звъни. Всяка вечер по
едно и също време. Нищо, че и за
двамата телефонът бе публично
средство за общуване. Но друго
нямаше - разделяше ги океанът
между Стария и Новия свят.

♦♦♦

Тя почти не излизаше, срещаше

се само с единствената си близка
приятелка - Банкерката. Разказа ѝ
всичко. И двете бяха от онези жени,
превърнали болката в сила, раната - в
гордост. Знаеха какво търсят, имаха
търпението да го изчакат и волята да
го поставят на изпитание. Дълго
говореха за скритите знаци на
любовта. Понякога Библиотекарката
дори усещаше, че приятелката ѝ
фино завижда на споходилите я
трепети.
Банкерката беше самотна жена.
Достигнала вече триумфа на
сбъднатите желания за пари и власт,
знаеше, че може да си позволи почти
всичко на този свят. Но колкото по-
успешно се развиваше бизнесът ѝ,
толкова по-често усещаше хладния
полъх на неудовлетвореността.
Освен пари искаше да остави
след себе си нещо значимо. Нещо, за
което хората да четат. Без дори да
знаят кой го е направил, защото това
нямаше значение. Душата ѝ се
разкъсваше от отчайващата
бездуховност около нея. От
карикатурните отношения между
иначе грамотни хора. Нещо в
България я потискаше. Затова
първоначално неволно, а след това
педантично и целенасочено започна
да редуцира кръга от хора, с които
контактуваше. С настървение се
хвърли да довърши къщата си в
Гърция. Само там, на брега на
Ситония можеше да се отпусне от
височайшето лицемерие край себе си
и от безскрупулните хора, които я
оценяваха само по размера на
банковите ѝ сметки.

♦♦♦
 След срещите им
Библиотекарката се прибираше право
в двореца си и дълго не можеше да
заспи. Преживяваше тръпката на
очакването и с малко съжаление си
мислеше за тъжното лице на
приятелката си. Знаеше историята на
Банкерката и много искаше животът
ѝ да придобие смислен обрат.
Заслужаваше го.
Седеше отново на мекия диван
пред запалената камина. Държеше в
ръка книгата, с която не се разделяше
от месец - „Сатанински строфи" на
Салман Рушди. Вече я бе прочела два
пъти и точно затова придоби навика
всяка вечер, малко преди той да
позвъни, да отваря томчето на
случайна страница. Сякаш гадаеше.
"Човек, който тръгва сам да се
изгради, поема ролята на
Създателя... Според една от
гледните точки, той е неестествен,
богохулник, мерзавец на мерзавците.
От друга гледна точка можете да
видите в него патос, героизъм в
борбата му, в готовността му да
рискува... Който сам се измисля, се
нуждае от някого, който да повярва
в него, за да докаже, че е успял... Не
само нуждата да повярват в теб, но
да повярваш в друг. Разбрахте -
любов."
Прочете няколко пъти тези
мисли на осъдения на смърт от
ислямистите и криещ се от тях
скандален писател. Защо тази вечер
книгата ѝ разкри точно тях?
Погледна с надежда телефона. Време
беше. Полази я лека нервност. Не
мина и половин минута, когато
апаратът започна да вибрира, но не с
персоналната мелодия, която звучеше
при неговите обаждания.
Учудено натисна бутона за
приемане на разговора от непознатия
номер.
- Ало!
Никой не отговори, но
изостреният ѝ слух долови тежкото
дишане отсреща.
- Ало, слушам! - каза тя още по-
високо.
Нищо. След секунда чу
прекъсващия сигнал. „Може да е
някакво преплитане на линиите" -
помисли си Библиотекарката. В този
момент телефонът пак започна да
вибрира в ръцете ѝ.
- Ало!
Не, този път беше убедена.
Никакво техническо недоразумение.
Отсреща със сигурност имаше някой.
Ясно чуваше дъха му. Понечи гневно
да каже, че така не се прави, но
пиюкащият сигнал отново ѝ отне
думата.
Стана и започна нервно да крачи
пред камината. Успокояващият
допреди минути пламък сега сякаш ѝ
се присмиваше. Пукащите дърва вече
не я унасяха, а напрягаха. Кой ли си
позволяваше тази среднощна игра? -
Почти като в „Сатанински строфи",
помисли си Библиотекарката и
посегна към полупразната вече кутия
тънки цигари „Merilin". „И защо той
не се обажда?"

♦♦♦

Американеца не позвъни до
сутринта, която тя посрещна пред
догарящата камина. Библиотекарката
нямаше как да знае, че той е в
самолета над океана, на път към нея.
Искаше да я изненада.
Глава 6
СЪКРОВИЩЕТО
НА ТАМПЛИЕРИТЕ

Краят на 1099 г.;

Йерусалим развалините на
Соломоновия храм

♦♦♦

Деветима тамплиери основаха

Ордена веднага след падането на
крепостта. Така както им беше
повелил Старейшината на
богомилите от църквата на Св. Йоан
край Земен в земята на българите.
Настаниха се в конюшните на
рухналия дворец на Соломон и
извадиха пергамента, който
разшифроваха на галерата по пътя от
Солун до брега на Светите земи.
Разчертаха останките от основите на
първия храм Господен, поръчан от
сина Давидов и вдигнат от майстор
Хирам. Започнаха да копаят. Всяка
нощ, за да не предизвикват
любопитството на кръстоносците.
В самия край на годината, след
като всеки бе изхабил по три лопати,
стигнаха до зид със странен камък в
основата. За формата на този камък
се говореше в пергамента. Не смееха
да го пипнат. В свитъка имаше
предупреждение, че имат право само
на три опита. Но все още не бяха
разшифровали кода след
предупреждението.
Времето ги притискаше. До
началото на годината трябваше да
бъдат в Рим. Папата ги викаше - или
да прокълне, или да благослови
новосъздадения Орден. Повечето от
европейските монарси настройваха
Светия отец срещу младия Орден на
тамплиерите. Страхуваха се от силата
на рицарите и невижданата им
храброст в битките за Кръста. Затова
трябваше да намерят колкото може
по-скоро онова, което щеше да
застави и крале, и кардинали да
замлъкнат веднъж завинаги.
Най-после бяха стигнали до
заветния крайъгълен камък. Същият,
който богомилите им подсказваха.
- Дайте чука! - решително каза
водачът им. Тъй като беше пръв сред
равни, на него се падаше
отговорността да опита.
В опитите да разшифроват кода
за камъка от пергамента бяха
стигнали до извода, че са възможни
три начина. Рицарят с чука избра
един от тях.
Два слаби и един по-силен удар
в центъра на камъка.
Тишина.
Стената не помръдна.
Водачът подаде чука на
следващия рицар.
Два силни и един по-слаб удар.
Нищо.
Отчаянието завладяваше
деветимата мъже, прекарали месеци
безсънни нощи, за да стигнат до този
миг. Оставаше им един единствен
опит.
- Дайте аз - обади се решително
най-младият. Беше същият, който се
изправи пред Старейшината на
богомилите в Земен и поиска тайната
книга. Същият, който донесе
съдбоносния пергамент на галерата
край Солун.
Дадоха му чука. Неговата
начетеност и упоритостта, с която
разшифроваше знаците и скритите
послания в думите, винаги
респектираха останалите.
Отдръпнаха се в очакване.
Младият нормандец приклекна,
милвайки върха на островърхия чук.
Притвори за миг очи и си пое
дълбоко въздух. Вътрешно в себе си
знаеше, че грешката му щеше да бъде
непростима за векове. Как ли щяха да
живеят потомците му с тази вина!
Приятелите му също затаиха дъх.
Някои се прекръстиха. Бяха стигнали
до крайъгълния камък на първия
сътворен от човешка ръка храм
Господен. Какво ли имаше зад този
камък, който упорито не реагираше
на ударите с чука?
Рицарят замахна.
 Нанесе три равни по сила удара.
След миг земята сякаш
потрепери. Парчета от спояващата
мазилка се отрониха в краката им.
Камъкът сякаш започна да вибрира.
Част от стената бавно започна да се
разтваря. И деветимата замръзнаха в
очакване, стиснали здраво дръжките
на мечовете си. Не се наложи да ги
изваждат. От зейналата в стената
дупка не ги дебнеше заплаха. Стената
се укроти. Земята се успокои.
Нужна им бе по-малко от
минута, за да се решат да погледнат в
отвора. Приближиха факлите и
видяха малка ниша, идеално
оформен квадрат. В дъното ѝ имаше
голям свитък - по-скоро вързоп.
Извадиха го.
Миг след това в ръцете им бяха
девет кожени престилки от запазила
през времето белотата си фино
обработена агнешка кожа. Целите
бяха изписани с непознати думи,
цифри, чертежи, символи. В ъгъла на
всяка имаше знак. Никога не го бяха
виждали. Беше сякаш щампован с
нажежено желязо върху агнешката
кожа. Самият символ се оказа в
дъното на нишата, затиснат от
вързопа с престилките.
Странен знак, кръгъл. От
непознат метал. Ръбът му бе
изпъкнал и удебелен, а по него бяха
разположени 15 символа. Само три
от тях им бяха познати - кръстът,
полумесецът и звездата на Давид. За
останалите нямаха представа какво
означават. Имаше нещо, напомнящо
слънце, друго - приличащо на
птичка, пак кръст, но със странна
форма....Центърът на знака
приковаваше погледите им. Там беше
най-загадъчният символ -
наподобяваше буква или магически
знак. Представляваше разполовяваща
кръга дебела черта, която започваше
от християнския кръст и стигаше до
празното пространство между
звездата на Давид и другия,
тайнствения кръст. Други четири със
същата дебелина равномерно
разпределяха пространството на
двете половини на кръга.
 - Странен знак! - възкликна
водачът им и го подаде на най-
младия. - Ти може би ще го
разгадаеш, нали си най-начетен от
нас.
Огледаха още веднъж нишата и
след като се увериха, че са прибрали
всичко, я затвориха. Пергаментът им
беше подсказал как да направят това
- с тридесет и три леки удара по
крайъгълния камък.
Прибраха деветте престилки във
вързопа. Изгасиха факлите и се
върнаха в конюшните. Все още не
знаеха какво точно са открили, но
искаха първо да се наспят, преди да
потеглят за Рим. Все с нещо щяха да
изненадат папата.
 Глава 7

НОВОТО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО

7 ноември 2005 г; Москва

пътят към летище
Шереметиево

♦♦♦

Руснака излезе през тежката

масивна врата на резиденцията на
Негово светейшество патриарха на
цяла Русия и се настани на задната
седалка на мерцедеса. Шофьорът от
Федералната служба по безопасност,
структурата, наследила страховитото
КГБ, потегли рязко. Предварително
знаеше, че пътникът обича да се
явява в точно уречения час.
Независимо че в случая това едва ли
имаше значение, тъй като на
летището го очакваше собственият
му самолет с онази неустоима руса
красавица в униформата на
стюардеса.
Водачът погледна в огледалото и
видя, че русолявите вежди на
началството се бяха свъсили
заплашително над безизразните му
светли очи. От няколко години
работеше като персонален шофьор на
един от не толкова публично
популярните руски олигарси.
Миналото му на ченге много бързо
му помогна да изучи навиците на
шефа си. Образът в огледалото му
казваше, че ситуацията не е никак
добра. „Дано блондинката от
фалкона го успокои подобаващо" -
помисли си сержантът и се изнесе в
крайната лява лента. Пътят беше
побелял от първия сериозен сняг над
руската столица.

♦♦♦

Полковникът бе около
петдесетте. Известен бе с
прозвището Чекиста. Принадлежеше
към групата на най-върлите
привърженици на стария ред отпреди
Перестройката. Разбира се, като
всеки офицер под прикритие много
малко хора знаеха, че е полковник и
че е Чекиста. Водеше се към един от
най-секретните отдели на всесилната
служба, върху която се крепеше
изцяло управлението на страната.
Родил се и израснал в Санкт
Петербург, когато градът все още се
казвал Ленинград. Появил се в
Москва с идването на власт на
земляка Путин. Преминал през
няколко школи на КГБ, придобил
гражданска специалност по финанси
по времето на Горбачов. Чекиста бе
един от първите, на които беше
възложено да се внедри в зараждащия
се частно-предприемачески сектор.
Създаде кооператив, направи
комбина с грузинци и арменци и
много бързо основа една от първите
финансови къщи. Направи малка
банка, с кредитите от която обхвана
значителна част от пътното
строителство. Прибра най-кадърните
специалисти по проектиране и
изграждане на магистрали и
метрополитени. В средата на
деветдесетте получи задача да
навлезе като скрит партньор в
няколко големи европейски
строителни корпорации.
Осигурените му безлимитни
швейцарски банкови сметки бързо и
безпрепятствено му отвориха вратите
на една известна австрийска
строителна компания и на една стара
и уважавана фамилна гръцка
корпорация. Отвори офиси във Виена
и Солун, командирова най-добрите
си мениджъри, но самият той рядко
се появяваше там. Частният му
„Фалкон" обикновено го откарваше
до някой екзотичен и дискретен за
клиентите си гръцки комплекс на
брега на Егея. На такива места се
срещаше с когото трябва.

♦♦♦

„България. Шантава държава!" -

ядовито присви тънките си устни
Руснака. Нервно загаси цигарата си и
моментално извади нова от кутията.
Дори снежната приказка отвън и вече
сериозно побелелите брези не
можеха да променят настроението
му. „Чувал съм, че дори една
магистрала нямат като хората. Така
им се пада. Предатели! -
самонавиваше се Чекиста и още не
можеше да разбере, как се завъртяха
така нещата, че съдбата го захвърли в
тази малка и винаги мотаеща се в
краката на Русия балканска държава.
- „Били станали членове на НАТО и
щели да влизат в Европейския съюз.
Наивници! Я са ни ядосали още
малко, я сме им врътнали кранчето
на газа. Да ги видим тогава какъв
казачок ще заиграят. Дедите ни са
оставили костите си по техните
земи, за да имат свободата, а те -
щели да ходят при американците.
Голям брат им бил. Не си ли дават
сметка, колко им пука на янките за
тях?"
Колата стигна летището и се
насочи право към малкия самолет,
чийто двигатели вече работеха.
Русокосата стюардеса го очакваше до
стълбичката, загърната с поредния
визон, който ѝ беше подарил след
последното пътуване. Погледна я
замечтано и побърза да се изниже от
приятно затоплената кола,
хищнически облизвайки устните си.
Знаеше какво приятно изживяване го
очаква само като наберат
необходимата височина. Излетяха
веднага. Неговият „Фалкон" имаше
постоянен коридор за излитане и
кацане на московските летища.
Русокосата наслада го облекчи
бързо. Доста по-рязко от обичайното
отстрани къдрокосата ѝ глава от
скута си и поиска водка. Голяма.
Издърпа ципа на панталона си,
съблече разкопчаната риза, нахлузи
кашмирен пуловер и придърпа
елегантното бизнес куфарче. Червена
кожена папка, съдържаща стотина
листа и десетина фотографии, се
озова в ръцете му. „Я да видим какво
ни очаква все пак в тази България?"
Отпи от водката и с изненада
погледна чашата. Вкусът му беше
непознат.
- Какво си ми дала? - погледна
той строго отпусналата се в креслото
до пилотската кабина стюардеса,
която възстановяваше яркото червило
по сочните от сериозното количество
ботокс устни.
- Водка - отговори красавицата,
като дори не го удостои с поглед.
- Каква водка?
- Българска. Нали все пак летим
за България. Реших да те изненадам.
Това в момента е най-големият хит
сред водките. „Аляска". Виж само
бутилката. Колежките ми от
„Аерофлот" са я открили и носят
достатъчно. Казват, че пилотите били
луди по нея, защото вдигала самолета
- погледна го тя закачливо.
Чекиста отпи по-сериозна
глътка.
- Хмм, не е лоша!
- Казват, че мъжът който
избирал „Аляска", бил зрял, с
неспокоен дух, преуспяващ, но вечно
търсещ нови предизвикателства.
„Нови предизвикателства - сети
се той за папката на коленете си. - Я
да видим какви са тези нови
предизвикателства!"
Започна първо със снимките.
Трима мъже и една жена. Имаше и
още една фотография - на някакъв
старинен печат или може би знак.
„Това пък какво е" - каза си Чекиста
и завъртя снимката, за да я погледне
от различни страни. Особено
съчетание на религиозни символи,
разположени в кръг около
обединяващия ги в центъра символ,
изключително наподобяващ
славянската буква „Ж". На бялото
поле под снимката с дебел червен
флумастер беше изписано „Знакът на
българина".
До кацането в София Руснака се
запозна подробно с Американеца,
Илюмината, Философа. Най-дълго
гледаше снимката на една
впечатляваща дама -
Библиотекарката.
„Ето го новото
предизвикателство!" - повтаряше си
шепнешком Чекиста с притворени
очи. Стюардесата не го чу, защото се
подготвяше за приземяване.
Глава 8
СЦЕНАТА НА ВЕКОВЕТЕ

8 ноември 2005 г.; София

централната аула на
Софийския университет

♦♦♦

Професорката по религиозна
семиотика от Милано се изправи
след краткото представяне, което
ректорът на Софийския
университети направи. Залата рязко
се оживи. Ръкоплясканията не
стихваха дълго, след като огнено
червенокосата дама застана зад
катедрата. За тази жена в
академичния свят се носеха легенди.
Все по-често се говореше, че тя е
виждала съдържанието на
знаменития трети плик с
пророчествата от Фатима. Както и че
покойният папа Йоан -Павел II имал
дълбок респект от тази дама, защото
знаел, че тя пази най-голямата тайна
на Ватикана. Беше известна с
разработките си за истинското
духовно просветление. Трудовете ѝ
доказваха, че то ще настъпи, когато
се осъществи сватбата между науката
и религията. В първата брачна нощ
на тези съпрузи ще се изгуби
девствеността на невежеството и ще
се разрушат проповядваните догми.
След което ще настъпи детският
период от помирението на
религиите, възпитаването на една
нова духовност и съзряването на
истинските ценности за
човечеството.
Изящната дама придърпа
микрофона към себе си с надеждата
това да прекъсне аплодисментите.
Помоли да включат мултимедийната
презентация. Залата притъмня.
Завъртя се сцената на вековете.
- Уважаеми господин Президент,
уважаеми министри, сеньор ректор,
колеги професори, прекрасни
студенти - започна лекцията си
Професорката с връщането на
светлината. - Приех поканата за
участие в този голям форум поради
една много сериозна причина. В
моите вени тече богомилска кръв.
Пренесена в родната ми Ломбардия
преди векове от дедите ми,
населявали земите около вашата
прекрасна столица.
Направи кратка пауза, защото
усети, че повечето столове в залата
заскърцаха. Погледна кьм първия ред
и видя преминаващата сянка по
лицето на Президента. Знаеше, че е
историк, но не беше срещала негова
научна разработка, за да може да си
състави професионално мнение. За
сметка на това стоящият до нея
ректор на Алма матер
съучастнически ѝ намигна.
- Другата причина, поради която
се радвам, че съм сред вас, е, че за
мен българските земи винаги са били
най-голямата и богата историческа
сцена на вековете. Като наследница
на богомилите обаче непрекъснато се
питам, защо вие, българите, се
срамувате от това, сякаш сте
съдържатели на квартален бардак, а
не собственици на обширната арена
на цивилизациите и на най-ценния
исторически реквизит.
Някой в залата направи плах
опит за ръкопляскане. Лицето на
Президента помръкна още повече.
Лекторката даде знак с ръка и
светлината пак намаля. Отново се
включи мултимедийната
презентация.
- Погледнете този артефакт. Не
ви е познат, нали?
Ръката на лекторката сочеше
непознат кръгъл знак, нещо като
печат. Присъстващите започнаха да
шушукат помежду си. Президента се
наведе кьм седящия до него съветник
по въпросите на образованието и
науката с надежда да получи
информация, но свитият, сив мъж
безпомощно повдигна рамене.

♦♦♦
 Илюмината изтръпна, вперил
невярващ поглед в екрана. Стоеше на
последния ред в залата, сред
студентите. Срещу него грееше
Знакът на българина.
Луда ли е? Защо го правеше?
Посрещна я вчера на летището.
Заведе я на вечеря в емблематичния
ресторант „Кастело ди Сан Марино".
Бяха само двамата, но тя и дума не
отвори за това, което вършеше в
момента. Вярно е, че беше един от
най-големите световни експерти по
религиозна семиотика, но трябваше
ли да показва точно сега това
странно славянcko „Ж" в центъра на
огърлицата от символи на всички
познати на света религиозни
вярвания.
- Това, скъпи приятели и
сънародници, е ... Знакът на
българина - отекна ясният глас на
Професорката.
Залата притихна в очакване. За
първи път чуваха подобно нещо.
- Предполага се, че така е
изглеждал в неговата цялост. За да
бъде опазен, през тъмното
Средновековие е бил разделен на три
части. Днес те се намират на три
различни места по света. Двете най-
могъщи държави - Русия и САЩ,
дават мило и драго, за да го
притежават целия. Ватиканът е болен
от факта, че той не лежи в най-
секретните му архиви. Заради него са
се организирали дворцови преврати,
убивали са благородници и
кардинали, а няколко папи
преждевременно са склопя вали очи.
Аудиторията се оживи. Две
студентки вдясно от Илюмината
доближиха съзаклятнически глави.
Едната веднага извади тефтер и
припряно започна да рисува
снимката от екрана.
Фоторепортерите, които бяха
оставили встрани камерите си след
официалното посрещане на
президента, трескаво приведоха в
действие светкавиците.
Телевизионните оператори включиха
допълнителното осветление. Две
репортерки едва не се пребиха, коя
да стигне по-бързо до катедрата и да
сложи диктофона си пред лицето на
Професорката.Типичната
журналистическа суматоха престана,
когато блесна вторият диапозитив.
Беше уголемена част от Знака, на
която ясно се виждаше, че
християнският кръст и
мюсюлманският полумесец бяха
един до друг.
-Този ваш Знак е красноречивото
доказателство, че България е
истинската сцена на вековете. Но вие
май не вярвате в това, господин
Президент?
Официалните гости от първия
ред изтръпнаха. Понеже не бяха от
академичната гилдия, присъстващите
министри и депутати не знаеха
хапливия нрав на гостенката от
Италия и любимото ѝ занимание да
провокира политиците заради
нехайното им отношение към
културно-историческото наследство
на планетата. Президента сконфузено
се размърда, съветникът до него се
беше смалил двойно, Ректорът пък
гледаше червенокосата Професорка с
отворена уста. Просто не вярваше, че
това се случва.
- Не се притеснявайте, господин
Президент! - вдигна успокояващо
ръка лекторката. - Убедена съм, че
ще дойдат хора, които от половин
дума ще разберат за какво става
въпрос. Наближава времето, когато
ще бъдат извадени символите на
човечеството, за да могат хората да се
опомнят и да прекратят
самоунищожението си.
Президента не чу последните
думи на Професорката, за щото вече
слизаше по мраморните стълби на
Алма матер. Вълната аплодисменти
обаче безпощадно го настигаше.
Глава 9
ШАМАРЪТ НА
НОВИНИТЕ
8 ноември 2005 г.; София
Бояна, сараите на Философа

♦♦♦

Философа довършваше
последната си среща за деня, когато
телефонът му звънна със сигнала,
който му казваше, че каквото и да
прави, трябва да вдигне.
- Гледай новините тази вечер, ще
има нещо интересно.
Илюмината не го беше търсил от
уж случайната им среща на
президентския коктейл в чест на
празника на славянската писменост
и култура през май. Явно му беше
влязъл в положението. Нали сега той,
Сокола, управляваше държавата. По-
точно, участваше в играта, но във
възможно най-неподготвения отбор.
Нямаше избор. Веднага след новата
година страната трябваше да стане
член на Европейския съюз.

♦♦♦

След изборите през юни

картината на българската политика
стана твърде пъстра. Царят се
сгромоляса главоломно. Само той не
знаеше предварително, че еуфорията
по Величеството беше безвъзвратно
отминала. Социалистите взеха точно
толкова гласове, колкото да не им
стигнат за нищо. За пореден път се
оказа, че в тази малка балканска
държава нищо не може да се случи
без партията на Философа. Наложи
се да измисли и състави много
сложна и алогична тройна коалиция
между бившите комунисти,
остатъците от монархистите и
собствените си либерали. Взе лично
мандата за власт, за да държи юздите
изкъсо.
 Правителството на тази
коалиция дойде на вълните на
потопа. В буквалния смисъл. Като
заваля, та цяло лято и есен. Младото
премиерче от партията на левите се
чудеше как да се оправдава, че срещу
стихията всяко правителство е
безсилно. Сякаш самият Господ
плачаше заради случващото се в
райското кътче на Балканите, което
бе създал. Над два милиона души
пострадаха от своеобразното
възмездие. Българите гледаха
отчаяно продънилото се небе и бавно
започваха да вярват в последните
научни хипотези, че Ной е започнал
да строи своя ковчег по техните
земи...
 ♦♦♦

Философа смъкна уморено

изящните очила със златни рамки и
разтърка очите си. Тези срещи,
свързани със съдбата на България,
все повече го изтощаваха. Затова
предпочиташе да ги прави тук, в
езотеричната стая. Интериорът на
най-интересното помещение в
учебния център на партията в полите
на планината беше проектиран лично
от него. Само най-близките му
съратници знаеха за трайното му
увлечение по древните учения.
Понякога ги изумяваше с умението
си да дискутира злободневен въпрос,
пречупвайки го през призмата на
тайните знания и методиките на
посветителските практики.
Езотеричната стая беше
заредена с огромно количество
положителна енергия. При
обзавеждането ѝ приложи
неизвестни за повечето хора източни
похвати, които владееха само
посветените в Тибет. Тази енергия
предразполагаше работещите в
стаята към позитивизъм. Влезлите с
лоши намерения посетители усещаха
само след минута-две жестоко
главоболие. Някои орнаменти от
дърворезбата бяха най-сигурната
защита срещу негативната енергия.
Всеки предмет в стаята имаше своето
мистериозно минало. Само
ултрамодерният компютър в единия
ъгъл напомняше, че все пак е XXI в.
„Какво толкова да ги гледам
новините? - не можа да разбере
препоръката на Илюмината
стопанинът на това магнетично
място. - Та нали вечерните новини ги
знам още от сутринта! Хм...Защо пък
не! Така или иначе тази вечер я бях
отредил за философски размисли."

♦♦♦

Точно в 19 ч натисна копчето на

дистанционното. Анонсът на
основните новини за деня го закова
на място и накара да увеличи звука.
Точно това не беше очаквал никога.
Развълнуваната говорителка го
информира, че днес в Софийския
университет някаква италианска
Професорка обявила съществуването
на символ, който щял да помири
религиите по света. За обща
Национална гордост, този символ се
наричал Знакът на българина.
„ Откъде се взе тази жена?" - не
можеше да повярва Сокола. С
нетърпение зачака основния
репортаж. Чашата с уиски пред него
беше на привършване. Поръча си
нова и нервно запали цигара. През
това време се завъртяха някакви
политически новини, в част от които
даже самият той беше главен герой.
Но това сега не го вълнуваше. Чакаше
другото.
Репортажът започна с
показването на снимка на нещо,
което му беше до болка познато -
Знака на българина. След това
образът на Професорката -
изумителна червенокоса дама на
почтена възраст. Елегантните ѝ
златни очила подсказваха, че думите
ѝ са резултат от дългогодишно
взиране в книгите. Слагаше ги само
когато трябваше да погледне
записките си.
Ясният ѝ глас твърдеше, че
светът е изправен пред най-голямото
предизвикателство и по-нататъшната
му съдба зависи от магнетичния Знак
на българина. Камерата отново му го
показа. После обективът се плъзна
по седящите в залата захласнати
слушатели. Стори му се, че някъде в
дъното мярна лицето на Илюмината.
Но в този момент гласът зад кадър го
сепна за пореден път. Репортерът
информираше, че присъствалият на
лекцията президент на републиката
напуснал внезапно залата, след като
говорещата Професорка го поставила
в неудобна ситуация. До този момент
от пресцентъра на държавния глава
не били коментирали ситуацията.
„Става интересно!"-заключи
отърсилият се от първоначалното
вцепенение Философ. Устните му
помръднаха в характерната тънка
усмивка. Но очите му останаха
присвити. Посегна към телефона,
след като отпи дълга глътка от новата
чаша.
Тази нощ Философа не мигна.
Отвори тежката каса в домашния си
кабинети до сутринта разлиства
страниците на една доста стара и на
вид, и по съдържание книга. До този
древен ръкопис той се докосваше
само след като слагаше на ръцете си
тънки бели ръкавици.
Глава 10
АРХОНТСКИ ТРЕВОГИ

9 ноември 2005 г.; Лондон

посолството на САЩ

♦♦♦

Американеца трябваше да
престои не повече от час в
транзитната зала на летище
„Хийтроу", за да се качи в българския
самолет за София. Мразеше Лондон.
В този мрачен и дъждовен град се
случи най-драматичният обрат в
личния му живот. Преди много
години точно тук беше разбрал, че
единствената жена, която бе обичал,
го мами. Бяха му дали красноречиви
доказателства от посолството,
защото провалът в любовната му
история застрашаваше секретната
операция, в която тогава участваше.
Не можеше да повярва. Прекара
цялата нощ на брега на Темза.
Студеният вятър го отрезви и до
сутринта той беше взел няколко
категорични решения. Но колко
отдавна беше всичко това.
Сега се намираше в онова
характерно за личните вълнения
състояние, което потвърждаваше
максимата - никога не казвай никога.
Само след няколко часа щеше да я
види. Още по-вълнуващото беше, че
тя дори и не подозираше за това.

♦♦♦

Полетът от Вашингтон този път

не го измори. Чувстваше се млад,
жив, превъзбуден.Тръпнеше от
нетърпение да я изненада.
Първо с внезапното си
появяване. А после? После с нещо,
което лежеше в левия вътрешен джоб
на спортното му сако.
Презокеанският американски
„Боинг" залепна за ръкава и той
нетърпеливо стана. Взе си ръчната
чанта с лаптопа и за всеки случай
отново потупа с ръка сакото си, по
мястото над сърцето. Усети го. Там
беше. Цял живот тайно беше мечтал
за този момент. „Господи, до какво
ли ще доведе изненадата?,"- суеверно
си помисли специалният агент по
религиозен тероризъм, работещ под
прикритието на специалист от
Американската библиотечна
компания в Бостън. Наистина
носеше най-голямата изненада за
Библиотекарката.
Зяпна от изненада, когато видя,
че до самата врага на самолета се
беше изпънал като струна добре
познатият му резидент на ЦРУ в
британската столица. Нямаше грешка
- чакаше точно него. Лошото
предчувствие се засили, докато
неочакваният посрещач му подаваше
ръката си. Дааа, имаше всички
основания да не харесва този
отвратителен Лондон, по който
целият свят въздишаше.
-Добре дошли на мъгливия
Албион, сър! Моля, последвайте ме.
Правилата в такава ситуация
повеляваха да не се противоречи. А и
изходът на един самолет едва ли
беше най-подходящото място за
важни разговори между двама
шпиони, и то на една и съща служба.
Заслизаха по служебните стълби на
летищния ръкав. Колата с
дипломатически номер ги очакваше
едва ли не под търбуха на огромния
самолет.
- Отиваме в посолството, сър -
уведоми го с потеглянето нечаканият
домакин. - Докато сте били над
океана, около мисията ви са
възникнали някои обстоятелства. Ще
ви се наложи да останете ден, два в
Лондон.
- Какво по дяволите се е
случило? - нервно запали цигара
KING новопристигналият пътник.
Откакто бе в България, пушеше само
тези цигари. Напомняха му за
страната ѝ, за нея...А и бяха
достатъчно силни и твърди, за да
подхождат на вкуса му.
Въпреки че бяха само двамата в
колата, посрещачът явно
предпочиташе да мълчи. Трафикът не
беше сериозен и бързо стигнаха до
подземния гараж на посолството. Но
изненадите в този град нямаха край.
Оказа се, че има още една - в
кабинета на Негово
превъзходителство посланика. За
разлика от колегата си в София
лондонският представител на
интересите на Америка в Кралството
му беше много добър приятел. Бяха
състуденти. Американеца най-много
му се възхищаваше и дори завиждаше
за истинската любов. Респектираха
го неувяхващите и като че ли все по-
усилващи се чувства между приятеля
му и неговата прекрасна съпруга.
Най-рядко срещаното явление,
неговата изконна мечта.
Малко преди да се отвори
тежката дъбова врата на кабинета на
посланика, Американеца още веднъж
суеверно потупа с ръка сърцето си.
Усетил ръбестия предмет, той си
върна доброто настроение. Но
хубавият миг бе кратък.

♦♦♦

Архонта беше потънал в тежкото

вишнево честърфийлдско кресло на
Посланика и разпалваше пурата си.
Негово превъзходителство се беше
изправил до викторианския
прозорец, вперил поглед в
прословутия лондонски вариант на
виенското колело оттатък реката.
Морският пехотинец затвори
внимателно вратата зад гърба му. В
просторния, изцяло облицован с
орехова ламперия кабинет останаха
трима. Българският му приятел, с
когото обикновено се виждаше в
някое от страсбургските кафенета на
Европарламента, посланикът и той.
Резидентьт на ЦРУ изненадващо си
взе довиждане с него още пред
кабинета.
- На какво дължа тази внезапна
чест, Ваше превъзходителство? -
винаги го напушваше смях, когато
трябваше да се обръща така към най-
близкия си състудент. Но нямаше как,
не бяха на четири очи. - И как така
сте тук заедно с този мой добър
български приятел?
Посланика не бързаше да се
раздели с гледката през прозореца.
Архонта стана и мълчаливо му
подаде ръка през гъстия облак дим на
пурата си.
- Сядайте - подкани ги
домакинът и свойски прегърна
приятеля си, преди да се настани в
своето кресло. За Американеца
остана широкият диван.
- Пура? - побутна кубинската
кутия към него Посланика.
- Не, благодаря! - извади той
цигарите и запалката си.
 - Какви са тези цигари? -
полюбопитства старият му приятел.
- Български.
- Знам, че се подвизаваш из
България. Да не би да си купил
тютюневата им промишленост.
- За съжаление не си я дават!
Щях да стана много бързо милиардер
и Marlboro щеше вече да ми диша
само праха.
- Еее!
- Сериозно ти говоря. Ааа, виж
ги колко са предприемчиви. Как ти
звучи насред Лондон цигари KING? -
показа той елегантната кутия със
златен надпис.
- Прав е, сър - намеси се
Архонта, но все пак предпочете да
дръпне от дебелата пура. Може ли да
си в Лондон и да не си поиграеш на
Уинстън Чърчил!
- Господа, нека започваме, след
два часа трябва да се стягам за
някаква официална вечеря - подкани
ги към сериозната част дипломатът. -
Положението около теб, приятелю -
погледна той Американеца - доста се
заплита.
- Както знаеш, приятелю, в
Лондон положението за мене никога
не е било друго! - въздъхна
спецагентът.
- Съдба, какво да се прави! -
съчувствено вдигна рамене
Посланика. Знаеше в детайли
провалената любов на приятеля си
преди време и драмата, разиграла се
около него в този град.
- Няма вечно щастие! - въздъхна
Американеца и отново пипна сакото
си откъм сърцето. - Казвайте каква
лондонска мъгла е надвиснала
отново над мене.
Посланика кимна към Архонта.
- Руската православна църква
влиза сериозно в битката за Знака на
българина - издуха поредната порция
ароматен синкав дим българският
евродепутат. - Знаете, че като казвам
руската църква, имам предвид преди
всичко руската държава. Там
взаимоотношенията църква -
държава не са като у нас, в България.
При руснаците играта е обща - в
името на общи идеали и цели.
И двамата му американски
слушатели кимнаха разбиращо.
- Сигурно се питате защо съм
тук - погледна ги последователно
българинът и посегна към ципа на
елегантната кожена папка пред него.
- Само по една причина,
джентълмени. Защото съм българин
и архонт на православната църква.
Изобщо не ми пука за вас,
американците, камо ли за руснаците.
Помоли да не го прекъсват.

♦♦♦

В следващия половин час

Архонта разказа за подготвената от
Кремъл операция.
Руснаците искали на всяка цена
Знака на българина. Нямало да
допуснат в никакъв случай
безценната реликва, от която зависи
бъдещето на света, да попадне в
американците, а още по-малко да
бъде в ръцете на законните ѝ
притежатели - българите. За целта
федералната им служба за
безопасност или по-точно КГБ
изпратила в България най-сериозния
си агент под прикритие. Някакъв
олигарх. От онези, които вървят с
парите напред и по стар християнски
обичай никой не може да устои на
предложенията им. Вече бил в
София.
Задачата на този руски
новобогаташ била да привлече към
каузата на Кремъл една българка,
която имала особено важна роля в
събирането на трите разпръснати по
света парчета от реликвата. Подходът
към нея щял да бъде обичаен - като
към очарователна жена, каквато била
в действителност.
Архонта направи пауза. Някак
съчувствено погледна Американеца,
пое си дъх. И отчетливо, сричка по
сричка каза:
- Библиотекарката.
Светът се завъртя пред очите па
спецагента.
- Кой? - Скочи от мястото си
Американеца.
Причерня му. Нещо го жегна
дълбоко в сърцето. Пак ли? Няма ли
милост към него съдбата. „Господи!
Никога повече няма да стъпя в
Лондон. Имали жена на Земята,
която не би ме поставила в такава
отвратителна ситуация?", трескаво се
запита той. Нещо около сърцето му
запари. Бръкна във вътрешния ляв
джоб на сакото си и наистина усети,
че пръстите му изтръпват. Идваше му
да го извади, да отвори прозореца и
да го метне в реката. Тази същата
Темза, на която преди много години
се беше заклел никога повече да не
изпада в такава ситуация.
- Спокойно, приятелю! Не е сега
време за мъжки терзания. - натисна
го обратно на мястото му Посланика.
Американеца го погледна
учудено. „Този пък откъде знае за
мъжките ми терзания!?"
Познаваха се толкова добре, че
си четяха мислите чрез очите.
- Успокой се! Знам всичко - тихо
каза дипломатът. - Началниците ти
от Ленгли също. Направили са
внимателен анализ на всекидневните
ти телефонни разговори с тази
Библиотекарка, дяволите да я вземат.
Психолозите стигнали до
категоричния извод, че двамата сте
влюбени един в друг. Говориха и с
мен. Разтревожени са, защото това
поставя на риск операция „Знакът на
българина". Недоумяват как си могъл
да го допуснеш! Аз също. Точно в нея
ли намери да търсиш утехата в
живота? Обмислят бъдещето ти в
операцията. Президентът още не
знае. Днес научих, че братята масони
от Върховния съвет са помолили
шефа ти да останеш в играта. Смятат,
че имаш шанс. Но оттук нататък ще
се съобразяваш с тях, колкото и да ти
е неприятно.
Посланика направи пауза,
защото много добре знаеше какво
означава да кажеш на Американеца,
че трябва да се съобразява с някого.
Отиде до бюрото си и се върна с
малко жълто листче в ръката. Подаде
го на спецагента.
 - Утре сутринта заминаваш за
този адрес - посочи с пръст той
листчето. - Там ще те чака човек,
когото много добре познаваш. А сега
да се върнем към темата. Какво ще
кажете за едно уиски?
Архонта веднага прие, кимайки
с глава. Не можеше да повярва, че
американците го въвеждат в кухнята
си. Беше изумен. Е, и поласкан,
разбира се. А специалният агент по
религиозен тероризъм, перлата в
короната агенти на ЦРУ, най-тайният
служител на САЩ, когото не без
основание наричаха американския
Джеймс Бонд - безмълвно се беше
изправил до прозореца и гледаше
втрещено мътните води на Темза.
 Времето, докато донесат
питието прекараха в мълчание.
- Хич не ме интересува какво
мислят онези дървени глави в
Ленгли! - отсече рязко Американеца
и преполови на един дъх чашата си.
Не го вълнуваха и заповедите да се
съобразява с масоните, които
мразеше. - Приятелю, би ли ми
разказал малко повече, кое е това
руско олигархче - заби свъсените си
вежди в Архонта той.
Евродепутатът отправи поглед,
молещ за помощ, към домакина.
Негово превъзходителство разбра.
- Мисля, че по-важното е да
поговорим за ролята на Руската
православна църква - каза
Посланика.
Американеца усети, че трябва да
овладее емоцията си. Беше
професионалист. Макар и влюбен.
- Искаш да кажеш - ролята на
Третия Рим?
Архонта и Посланика
едновременно си поеха облекчено
дъх. Приятелят им се беше върнал на
терена.
Още около час тримата
разгледаха възможните хипотези
около мисията на Руснака в България
и намесата му в надпреварата за
Знака на българина.
Във включването на руснаците
нямаше нищо изненадващо. Нямаше
как да се мине без тях, след като
ставаше въпрос за борба на влияние
между Изтока и Запада. Още повече
че битката щеше да се води на
територия, която от векове бе
апетитна и за руската, и за западно-
европейската имперска мисъл -
България.

♦♦♦

Над Лондон нощта беше

изместила мъглата. Виенското
колело отсреща приличаше на бавно
въртяща се огромна гирлянда.
Посланика вече вдигаше поредния
тост на поредната официална вечеря.
Архонта дремеше във влакчето под
Ламанша, което щеше да го отведе по
най-бързия начин в Париж, за да се
прибере в Страсбург. А изправилият
се на ръба на провала в живота и
службата Американец се беше
облегнал отчаяно на крайбрежния
парапет над Темза. Не можеше да
повярва, че след толкова години се е
оказал на същото място, в същия
кошмар.
Извади мобилния си телефон и
набра с последна надежда номера ѝ.
Искаше му се това, което преживя в
последните няколко часа, да не е
истина, а някакъв кошмарен сън.
Сигналът нещо се бавеше. Набра
отново. Този път някакъв гръцки
мобилен оператор го информира с
лош акцент, че този номер в момента
не може да бъде избран.
„Значи тя дори не е в София!"
Поиска му се да захвърли проклетия
апарат в реката. Овладя се. И без това
изненадващото му кацане в България
се отлагаше. Точно заради тази
негова неочаквана страст по
Библиотекарката го бяха хванали
натясно - и службите, и масоните.
Сутринта излетя за Цюрих. Нае
кола и след два часа беше в Женева.
В джоба му беше жълтото листче с
адреса, който му беше написал
неговият приятел Посланика - без да
го изговаря.
Глава 11
ЗЛАТОТО НА ОРДЕНА

10 ноември 2005 г.; Женева

бул. „Монблан" ; частна банка

♦♦♦

Върховния вестоносец на
Ордена на масоните се
наслаждаваше на величествените
изригвания на фонтана в езерото
пред него. Доста хладният вече вятър
правеше опит да разпръсне дебелата
струя с рекордна височина от 140
метра. Утринните слънчеви лъчи
вече бяха успели да нарисуват
палитрата на дъгата по пелената от
милиони пръски. Красота. А някъде
далеч зад вертикалния воден стълб се
очертаваха контурите на вечно
заснежения връх Монблан, най-
високата точка на Алпите.
Вестоносеца, един от най-
важните хора на световното
масонство, повдигна зиморничаво
яката на палтото си. Не искаше да
откъсне поглед от най-любимата си
гледка. По силата на редица
служебни обстоятелства я виждаше
често. Все още бе рано сутринта и бе
сигурен, че в уютно затопления
апартамент на хотел „Кемпински"
зад гърба му Стюардесата все още
спеше.

♦♦♦

Бяха пристигнали от Вашингтон

предната вечер доста уморени, но
щастливи, че ще бъдат заедно на
брега на величественото езеро. Само
за няколко месеца от пролетта насам,
след като се върнаха от
пътешествието си в България, между
тях се зароди искрена любов. Първо
усетиха невероятната хармония
помежду си. Сякаш бяха две идеални
половинки на едно цяло.
След това дойде изтощаващата
наслада от физическото привличане.
След кратко и деликатно уточняване
на някои лични навици заживяха
заедно. Леко изненадани отначало,
всичките им приятели приеха с
радост интересната двойка.
Стюардесата напусна
авиокомпанията и се зае предимно с
подреждането на богатия личен
архив на баща си - стария астроном
от Бялата планина на Хаваите. Не ѝ
се налагаше да чака много любимия
си Вестоносец от постоянните му
командировки, защото го
придружаваше почти навсякъде по
широкия свят.
- Какво ще правим в Женева? -
полюбопитства чаровната дама,
докато стягаха куфарите си за
поредния полет.
- В Швейцария, скъпа, се правят
две неща - или се уреждат сметки,
или се сверяват часовници - отвърна
ѝ с типичната си загадъчност
Вестоносеца.
- Ооо, сметки в Швейцария?
Добре звучи, скъпи - възкликна
свикналата вече на
иносказателността негова
половинка. - И големи ли са тези
сметки?
Вестоносеца я погледна,
изненадан от проявеното нетипично
за нея любопитство.
- Нали знаеш, че за
швейцарските сметки по принцип
никой нищо не знае, иначе нямаше да
са швейцарски.
- Дори вие, масоните?! -
упорстваше закачливо тя.
- Ако се вярва на легендите, че
притежаваме най-голямото богатство
на света, може да се каже, че
нещичко знаем - каза с усмивка
вторият по значимост в Ордена на
масоните брат.
- А какво ще правим отново в
България, скъпи? - зададе поредния
си въпрос бившата стюардеса, на
която все повече ѝ харесваше да лети
като пасажер. Той я беше
информирал, че след Женева
заминават за София, и я бе
предупредил, да си вземе достатъчно
багаж, защото щели да останат на
Балканите малко повече от
обичайното.
- Ще разглеждаш - отговори
Вестоносеца. - Знаеш ли още колко
хубави неща не си видяла там?
- Аз - да. Но теб какво те връща
там, мили?
- Знаеш ли, българите имат една
приказка - ако си търсиш голяма
възможност, огледай се за голям
проблем.

♦♦♦

Вестоносеца се обърна с лека

тъга към фасадата на хотела,
опитвайки се да отгатне прозорците,
зад които спеше късно споходилата го
истинска любов. Погледна
швейцарския си часовник, който
беше купил преди много години
точно в този град. Закрачи по
крайбрежната алея към една от
сградите срещу големия мост, който
съединяваше двете части на града,
точно там, където езерото се
превръщаше в река.
Когато стигна до табела,
указваща, че вече е на булевард
„Монблан", зави вдясно. След
няколко крачки, без да се оглежда,
потъна в стандартна дъбова врата с
дискретен малък надпис Private Bank.
Попаднал веднага в
суперлуксозно малко фоайе, той
беше посрещнат подобаващо от
елегантен чиновник на средна
възраст.
- Заповядайте, сър, очакват ви! -
посочи той мраморните стълби,
отвеждащи нагоре, пое палтото и
телефона му. В тези банки бяха
позволени разговорите само очи в
очи.
Стъпалата го изведоха до още
по-обширно фоайе, застлано с дебел
персийски килим, който
елиминираше възможността да се
чуят каквито и да било стъпки.
Наоколо се виждаха само няколко
тежко тапицирани с естествена кожа
врати. Това бе етажът с персонални
стаи за дискретни разговори между
най-дискретните клиенти на никому
неизвестната малка женевска банка,
която дори нямаше име на входната
си врата.
Върховния вестоносец се насочи
към единствената врата, която
ползваше при посещенията си в тази
сграда. Отвори я, сякаш бе у дома си.
Дори не направи опит да почука.
- Радвам се да те видя... Джеймс
Бонд! - протегна пръв ръката си към
Американеца висшият масон.
Между двамата имаше елегантно
малко бюро с малка черна кадифена
кутия върху него. Нищо друго. От
двете страни на бюрото - две високи
въртящи се кресла. В стаята нямаше
абсолютно нищо друго. Прозорци
също.
Определеният като легендарния
Джеймс Бонд американски
специален агент по религиозен
тероризъм се надигна от стола си и
пое подадената му ръка.
- Подозирах, че ще си ти. Значи
все още не съм за пенсия! - иронично
отвърна на поздрава Американеца.
Двамата се познаваха много
добре. Въпросите на религиозния
тероризъм вълнуваха много сериозно
световното масонство. Орденът
уважаваше усилията на специалните
служби да овладеят надигащата се
чума на XXI век и помагаше с
каквото може. ЦРУ и особено
Американеца обаче не възприемаха
сериозно братята и смятаха, че
борбата с терористите не е за
аматьори от идеалистични духовни
организации.
Седнаха на единствените
възможни места.
- Точно в банка ли трябваше да
се срещнем отново? - хапливо
подметна Американеца. За миг си
спомни срещата им в България,
президентския прием на 24 май и
неуспешния си опит тогава да събере
Знака на българина. Недоумяваше
къде е попаднал, след като откри
женевския адрес, изписан на
жълтото лисче от неговия приятел -
посланика на САЩ в Лондон.
 - Не съм сигурен дали знаеш, но
Орденът на тамплиерите е бил
разгромен от френския крал Филип
IV, известен като Хубавия, защото
последният Велик магистър на
Ордена отказал на краля да осигури
едногодишния бюджет на закъсалата
тогава Франция.
- Не разбирам! - повдигна
рамене спецагентът.
- Кралят унищожил Ордена, но
така и не се добрал до богатството
му. То мистериозно изчезнало. И до
ден днешен всякакви авантюристи го
търсят. А нас, масоните, определено
ни сочат за наследници на
тамплиерите - продължи
Вестоносеца, без да обръща
внимание на недоумяващия поглед на
събеседника си.
- Както виждам, с основание! -
огледа още веднъж стаята с
любопитство Американеца.
- Какво да се прави! Има случаи,
в които е по-здравословно някои
слухове да не се опровергават -
отвърна в характерния си стил
висшият масон. - Но да не губим
време. Път ни чака.
Американеца разтвори леко
двете си ръце в знак на съгласие.
- Знаеш ситуацията около теб.
Лондонският ти приятел вчера ти е
обяснил. Аз съм този, който настоях
пред шефовете ти да не те вадят от
играта. И знаеш ли защо?
 Спецагентът повдигна рамене.
- Защото самият аз наскоро се
убедих, че истинската, мечтаната
любов, в такива ситуации не пречи,
напротив - помага. Доколкото се
запознах с историята на
Библиотекарката, мисля, че тя е от
онези жени, които цял живот си
мечтаят да имат възможност да
обичат истински.
- И ти ли ще ми говориш за нея?
- даде воля на раздразнението си
агентът. От предния ден беше
придобил навика в такива моменти
да докосва с ръка сакото си на
мястото, под което нервно тупкаше
нараненото му сърце.
- Ще ти говоря за всичко -
категоричен беше отговорът отсреща,
- защото от днес аз съм
координаторът на операцията
„Знакът на българина". Но предлагам
да се държим колегиално, а не в
подчинено положение.
- Не знаех, че сме колеги. Не съм
те срещал по коридорите на Ленгли.
- Не е и нужно. Ние сме
американски граждани и при нужда
всички работим за страната си. В
този смисъл, на най-високо ниво е
постигнато съгласие, че всичко,
свързано със Знака на българина,
отсега нататък се поема от
Върховния съвет на масоните.
Всичко. Включително и разходите по
операцията.
 Американеца го погледна още
по-учудено.
- Да, и разходите. Няма да
ощетяваме бюджета на
данъкоплатците заради нещо, което
не сме в състояние засега да обясним
разбираемо нито пред Конгреса,
нито пред американския народ. Ще
ни излязат много солени тези
обяснения. Не само на нас, но и на
целия свят. Разбираш ли ме?
Разпалилият се Вестоносец
прие отсрещното мълчание за
съгласие. Затова придърпа към себе
си недокоснатата до този момент
черна кутия и я отвори.
Американеца го погледна с
интерес. Срещу него беше извадена
черна масивна писалка Montblanc със
златно покритие от класическата и
легендарна серия на краля на
пишещите средства Meisterstuck. На
върха на капачката се белееше
прочутият отличителен знак на
шестолъчната звезда от слонова кост,
символизираща формата на най-
високия връх в Алпите.
„Странни съвпадения - помисли
си спецагентът, - намираме се в
подножието на връх Монблан,
банката, в която сме, е на улица
„Монблан", а сега явно се канят да
ми подарят и писалка „Монблан", и
то луксозния флагман на най-
прочутата им серия. Американеца
обичаше скъпите вещи и знаеше
много за тях. Замисли се дали
бижуто пред него не беше и от
лимитираната „Серия 4810". Точно
толкова метра беше височината на
алпийския връх Монблан.
За изненада на самия себе си -
позна.
- В света има само 4810 такива
писалки и те всичките са
собственост на тази банка. Точно
четири хиляди осемстотин и десет
могат да бъдат и клиентите на
банката, ползващи една специална
нейна сметка. Писалките ги раздавам
аз.
- Ти! - не скри още по-голямата
си изненада Американеца.
- По-точно Върховния
вестоносец на Върховния съвет на
тридесет и трета и последна степен
на шотландския ритуал на
свободните зидари. Казано накратко
- масоните. Към този момент аз
заемам тази длъжност.
- Нека Великия архитект на
Вселената множи годините ти! -
произнесе изненадващо специалният
агент по религиозен тероризъм.
Работата му изискваше да познава
тайните общества, независимо дали
ги харесва или не. Посегна
внимателно към писалката, но тя се
дръпна деликатно назад.
- Ето тук - посочи капачката
Вестоносеца - е изписано името ти, а
ето тук, под бялата звезда има две
букви и поредица от цифри. Това е
твоят клиентски номер.
- Как така, клиентски номер.
- Искам да кажа, номерът на
личната ти банкова сметка.
Американеца зяпна.
Вестоносеца загадъчно се усмихна.
- Не се шегувам, колега.
Безлимитната ти сметка. Това е
единствената банка в света, за която
парите нямат никакво значение. Ще
са ти нужни доста.
- За какво?
- Най-малкото ще трябва да
наддаваш за сърцето на една дама
срещу руски олигарх - заби лукаво
очите си в него Вестоносеца.
Лицето на Американеца за миг
помръкна.
- Нали не се шегуваш? - Агентът
го погледна умоляващо.
- Аз търся любов, а не сделка!
Истинска любов! - изрече той
неочаквано най-вече за самия себе
си.
Настъпи неловко мълчание.
Вестоносеца търсеше мъжкия за
такива случаи отговор.
- Ти да, приятелю, търсиш
любовта, но той търси нещо
съвършено друго.
- Какво? - не разбра веднага
спецагентът.
- Знака на българина.
Американеца се окопити.
- Сега ще те оставя сам, защото
самолетът ме чака. А ти ще прекараш
тук един кратък курс, за да разбереш
какво означава да си клиент на тази
банка. Ще се видим в България.
Подаде му внимателно
писалката и го потупа свойски по
рамото. Запъти се към вратата, но
преди да я отвори, се обърна отново
към непомръдващия от мястото си
Американец.
- Препоръчвам ти да попиташ
Илюмината, какво общо има с всичко
това „Монблан" - и като връх, и като
писалка. Той най-добре знае цялата
история и я разказва увлекателно.
Споменаването на Илюмината
накара Американеца да изтръпне за
кой ли път тези дни.
 - И още нещо - сети се
Вестоносеца. - Във вековната
история на тази банка само веднъж
се е случвало да се загубят в
неизвестна посока някакви пари. -
Висшият масон погледна
изпитателно право в очите
спецагента. - Не казвам нищо
конкретно. Но нали знаеш, все пак
става дума за безлимитни сметки!
Харчи колкото е нужно, но имай
предвид, че се задава световна
финансова криза.
Излезе.
Американеца остана още час на
улица „Монблан". Върховния
вестоносец бе заместен от доста
безизразен служител на странната
банка. Той започна своеобразната си
лекция пред новия клиент с една
фраза, която Американеца беше
чувал доста често от устата на един
бивш държавен секретар на САЩ -
на този свят има страшно много
пари, но много малко хора, които
могат да ги похарчат както трябва.
Първата работа, когато му
върнаха телефона на излизане, беше
да набере нейния номер. Гръцкият
оператор отново го уведоми, че тя е
някъде на юг от България. Може би
на брега на все още топлото по това
време Егейско море. Хм, беше чувал,
че тези води в последно време били
любимите за яхтите на руските
олигарси.
Глава 12
ТАЙНАТА ИСТОРИЯ

1762 г.; Атон

манастир „Зограф"

♦♦♦

Паисий, монахът атонски, който

иначе беше от манастира
„Хилендар", се премести да работи
окончателно в Зографската обител на
българите в Света гора. Брат му
Лаврентий, игуменът на
Хилендарския манастир, го
посъветва да стори това.
Беше лето 1762-ро от
Христа.Трябваше да довърши
историята колкото може по-бързо. А
не беше добре. Постите увеличиха
болките в стомаха, а от
непрекъснатото четене на
мъждукащата светлина на лоеницата
бавно ослепяваше. Но не правеше
нищо друго, освен да чете и да пише.
Последното обаче нещо не му
спореше. Колкото повече четеше,
толкова по-голямо ставаше
объркването му какво точно трябва
да напише. Подискаше го
самоосъзнаването колко неук човек
е.
Преди две години в „Хилендар",
когато работеше във високата близо
двадесет метра кула, нещата
отначало му споряха. А и над него,
под покрива, беше малкият параклис
„Покров Богородичен". Сякаш
Божията майка го беше покрила с
плаща на силата си. Думите тогава
идваха от само себе си. „По-малко
снадаше ме ревност и жалост по рода
своего болгарского, защо не имеят
история заедно съвкупленна на
православная деяния испервая
времена рода нашего и святих и
цари".
Но по-големите му братя -
Лаврентий, игуменът, и най-вече
Вълчо, хаджията, що обикаляше да
търгува по земята и даваше парите за
манастирите, го объркаха с разказите
си колко древни писания имало в
„Зограф" и руския манастир „Св.
Пантелеймон". Тъкмо си мислеше, че
е готов вече с историята, когато
усети, че има и още нещо.
Прочетеното в „Зограф,, и
„Пантелеймон" не му даваше мира.
Руската обител беше в окаяно
състояние, но няколкото московски и
нашенски монаси там го приемаха
като свой. Когато разбраха с какво се
е захванал, още на втория път му
отвориха едно много, много старо
ковчеже. Носеше се дума за това
сандъче, че било донесено преди
много години от родоските рицари.
Казали, че било на бугарите, по-
точно на някакви богомили. Да не го
давали на никой друг, само на тях,
ако дойдели да си го търсят. Никой
още не бил идвал.
Нещото, що беше в това ковчеже,
го обърка. Трудно се оправяше със
сложния език на писанията в него, но
схвана същината.
Това променяше нещата.
Какви бяха тия атланти по
древните български земи, цели три
хилядолетия преди Христа? И тия
златни накити на древните хора. За
каква свещена геометрия идеше реч?
За какво имане, заровено в земята, на
брега на морето, до голямо селище,
много нагоре и доста на изток от
Атон, се споменаваше в пожълтелите
пергаменти, що му дадоха руските
монаси? Но най-много не разбираше
това за пропорциите, златното
сечение и геометрията.
Сложно му беше, а и братята
монаси вдигаха безпомощно рамене
и се кръстеха.

♦♦♦

Най-лошото бе, че книжицата за

историята на славянобългарите му
беше почти готова, когато го
заглождиха новите размисли. А и
очите му много вече сълзяха и ръката
трепереше изтръпнала. Затова с
братята му решиха, че ще довърши
започнатата, а после ще пише нова...
Глава 13
РУСКА РУЛЕТКА

10 ноември 2005 г.; Халкидики

комплекс „Порто Карас"

♦♦♦

Руснака харесваше този

грандомански и нетипичен за
гръцките курорти комплекс,
разположен в дъното на Ситония,
средния ръкав на Халкидики. Не
само защото в удобното пристанище
леко се поклащаше една от яхтите му.
За разлика от малките, по
византийски кокетни курортчета на
островите, „Порто Карас" беше
предпочитан не толкова за почивка,
колкото за работа на такива като
него. Двата огромни хотела, малките
вили, дългата плажна ивица,
няколкото басейна и най-вече
необятното голф игрище даваха
възможност за незабележимо и
ненатрапчиво присъствие на най-
различни хора.
През последните години
комплексът се беше превърнал в
притегателен център за определена
прослойка от Балканите и цяла
Източна Европа. Почти всеки уикенд
обширните паркинги се превръщаха в
автомобилно изложение на най-
новите модели на елитните марки
леки коли. А яхтеното пристанище
конкурираше дори крайбрежието на
Монако. И нямаше никакво значение
дали е активен или мъртъв
туристически сезон. „Порто Карас"
бе едно от най-удобните места за
разпускане, бизнес срещи в
неформална обстановка или просто
за поредната любовна авантюра на
отегчени от живота мъже и жени от
хайлайфа.
За началото на ноември времето
в Егея изненадващо бе приказно.
Слънце, прокрадващо се между чисто
бели облаци. Умерен вятър, който
вдигаше малки, закръглени вълни.
Равномерно поклащащи се върху тях
рибарски корабчета.
Комплексът беше почти пуст, а
яхтпортът направо препълнен.
Повечето плавателни съдове бяха
зазимени, защото собствениците им
вече се стягаха за световните ски
курорти. Яхтата на Руснака се
отличаваше. Тя не само бе най-
голяма, но и бе под пълна пара - в
готовност всеки миг да излезе в
морето. Чекиста стоеше на най-
горната палуба, облечен в дебел
вълнен пуловер на синьо и бяло райе,
съчетан със светли джинси. На
главата му имаше бяла капитанска
шапка. Петдесетина годишният агент
на ФСБ, обвит с легендата на
супербогат предприемач с
европейски размах, от време на
време повдигаше бинокъл към
пешеходната алея, която свързваше
пристанището с комплекса. По
всичко личеше, че е в напрегнато
очакване.

♦♦♦

Чекиста кацна само преди три

дни в София. С обичайните си
енергия и размах веднага свърши
доста неща. Засега България се
превръщаше в негов дом, колкото и
това да не му харесваше.
Яви се в посолството, за да се
представи на посланика.
Огледа бързо трите къщи в
планината, които асистентите му
предварително бяха подбрали.
Хареса най-скъпата и нареди да бъде
платена веднага. Беше на някакъв
нещастен, фалирал бивш заместник-
министър на икономиката на
българите. Слуховете носеха, че по
време на масовата приватизация този
висш чиновник се прибирал вечер с
по двеста-триста хиляди долара
рушвет, но после много бързо
пропилял всичко. Нямал ум за
повече. Вдигнал замък на огромната
поляна. Сега го продавал за жълти
стотинки, защото не можел да му
плаща дори охраната.
 След това Руснака състави
списък на нужния му автопарк - две
лимузини с всички екстри и три
бронирани джипа. Не му хареса
обаче предложената офис сграда и
сърдито заповяда до седмица да
намерят подобаващо седалище за
могъщия му строителен холдинг.
Събра командированите вече от
Виена в България мениджъри и даде
указания за насоките, в които да
започнат работа. После се обади да
приготвят яхтата в „Порто Карас" и
се появи на нея заедно с дясната си
ръка - своя най-верен човек.
Работеше с него по всички секретни
операции, без да занимава когото и
да е било от офисите на компанията
си. Наричаха го Сянката. Само този
набит мускулест бивш офицер от
отряда „Алфа" на ФСБ и
изключително добре обучената в
школите на службите стюардеса от
фалкона знаеха истинската му
същност - онази, зад бизнес ореола
на руски олигарх.

♦♦♦

Когато пристигнаха снощи,

Руснака първо огледа всички яхти в
пристанището и след като откри
тази, която търсеше, извика своя
капитан. Само след час плавателните
съдове в порта бяха така разместени,
че неговият луксозен кораб застана
непосредствено до един
изключително елегантен лебед, на
чиято кърма се развяваше български
флаг. По големина беше поне два
пъти по-малък от плаващия му
дворец. Изящното и свръхмодерно
бижу носеше странното име „Света
гора".
Гледайки замислено името,
изписано на кирилица и латиница
едновременно, Чекиста се усмихна
загадъчно. Неговата яхта се наричаше
„Атон".
Вятърът се беше усилил с още
една октава и леки вълнички
навлязоха откъм морето в
затвореното яхтено пристанище.
„Света гора" и „Атон" леко се
поклащаха в ритъма на някакъв танц,
който еротично сближаваше
елегантните им тела.
Руснака и Сянката чакаха.

♦♦♦

- Идват - каза хладнокръвно

Сянката и подаде бинокъла на шефа
си.
Мощните окуляри се насочиха
към проточилата се от паркинга към
яхтената стоянка алея. Две стройни
дами, облечени като близначки - с
еднакви къси бели якета и
тъмносини джинси, опиращи до
меки спортни бели обувки, спокойно
крачеха по алеята към тях, хванати
свойски подръка. Усилващият се
вятър си играеше закачливо с
умерено дългите им коси.
- Фю-у-ю-у...! - подсвирна със
задоволство Руснака - Не е никак
лоша гледката! Добре дошли на
борда, както се казва!
Приближаващите жени нямаше
как да чуят възклицанията.
Библиотекарката и Банкерката
не подозираха, че точно до тяхната
елегантна, но не толкова голяма
„Света гора" се е извисил един
подобаващо величествен „Атон".
Още не бяха поглеждали към
пристанището, потънали в някакъв
си техен разговор.

♦♦♦

Когато в нощта на 6 ноември

Американеца не се обади на
Библиотекарката, а вместо това тя
получи две странни позвънявания,
при които чу само нечие дишане в
апарата, дамата нямаше откъде да
знае, че на другия край на линията
хладнокръвно слухтеше Сянката на
Руснака. Обиграният офицер просто
извършваше стандартната процедура
по прихващането на мобилния
телефон на чаровницата и
поставянето му в постоянен режим
на подслушване. Казано на
професионален жаргон, от този
момент тя беше в ефир.
Така още на следващия ден
Сянката научи, че Библиотекарката и
някаква нейна приятелка се уговарят
да отпътуват за Гърция, за да
нагледат преди зимата яхтата на тази
приятелка. До вечерта Сянката научи
всичко явно и тайно за приятелката
на обекта на неговото внимание -
Банкерката. Апаратурата в
оборудваното вече софийско
леговище на Сянката прихвана
веднага и нейния мобилен телефон.
По-специалната GPS система пък
редовно препращаше на телефона на
Сянката местоположението на двете
дами.
И ето ги. Нищо не подозиращите
красавици вече идваха към тях.

♦♦♦

Американеца. Това беше темата

на разговор на хваналите се подръка
жени, които бавно крачеха към
яхтения кей.
- А ти защо продължаваш да
изключваш телефона си, когато
дойдем в Гърция? - попита директно
Банкерката, която недоумяваше, как
приятелката ѝ хем се терзаеше, че
той не се обажда, хем веднага, щом
минаха границата, изключи телефона
си и го захвърли в жабката на колата.
- Казвала съм ти, щом стъпя на
този гръцки бряг, имам странното
усещане, че започвам да живея в
някакъв по-нормален свят. Това,
което ме заобикаля в България,
дълбоко ме отвращава. Цялото
напрежение, което е стиснало всички
хора за гърлото и не ги пуска вече
петнадесет години. Злобата и
омразата, която излъчва всеки втори
поглед. Завистта, прозираща зад
всяко лицемерно общуване.
Несигурността в утрешния ден.
Неудобството на нежеланите срещи.
Студената пресметливост на
чувствата. Властващата навсякъде
войнстваща посредственост... Всичко
това ме задушава. Стъпя ли обаче
тук, сякаш дробовете ми се разтварят
за друг въздух, който ми връща
баланса и естествените човешки
усещания.
Банкерката не обичаше да
прекъсва изповедите на хората.
Направиха няколко крачки в
мълчание и едва тогава и тя направи
своето признание.
- Ще бъда честна. Аз още повече
се отвращавам от случващото се в
България. Затова се хванах да строя
къща тук и купих тази яхта. Доскоро
си мислех, че не съм права да
оценявам така собствената си страна.
Правех проекти, инвестирах.
Захванах се с куп несвойствени за
мен неща. Зарязах напълно личния
си живот, мислейки си, че съдбата ми
е отредила да създавам материални
блага за хората. И какво от това, след
като само с един замах някой може
да унищожи всичко. Така, както за
няколко години разрушихме
строеното с десетилетия. А това,
което казваш за хората, го споделям
напълно. Тези човешки
взаимоотношения и мен ме смазват.
Радвам се, че се съгласяваш да идваш
с мен тук...
- Ооо, я виж каква грамада се е
извисила до твоята „Света гора"! -
посочи с ръка към водата
Библиотекарката.
Двете се поспряха. Бяха
достигнали вече ръба на кея.
Действително, сянката на големия
корпус на руската яхта беше покрила
изцяло по женски финото тяло на
моторната лодка на Банкерката.
- Я виж ти! - възкликна
Банкерката и в този момент погледът
ѝ замръзна, вперен в носа на
плаващия дворец.
- „Атон"! Това чудо се казва
„Атон"! Виждаш ли? - посочи на
свой ред с ръката си тя.
- Света гора и Атон на едно
място. Какво невероятно съвпадение!
- констатира Библиотекарката и в
този момент видя надвесилия се над
тях русоляв мъж с капитанска
фуражка и синьо-бял пуловер, който
им помаха дружелюбно с ръка.
Порядките във всички яхтени
пристанища в света налагаха
задължително добросъседски
отношения между яхтсмените.
- Да не би тази изящна „Света
гора" да е ваша, уважаеми дами? -
подвикна на руски Чекиста, знаейки
прекрасно, че двете жени ще
разберат всичко.
- Така и предполагах - промълви
под носа си Банкерката.
- Тези стотина милиона във
водата могат да са само на някой
руснак. Дори гръцките корабни
магнати не си позволяват такова
разточителство.
- Като гледаме вашия „Атон",
малко ни е неудобно да изтъкваме
нашата скромна „Света гора" -
побърза да отговори на въпроса
Библиотекарката, намествайки
слънчевите си очила.
Въпреки че слизаше вече по
външната стълба към тях,
изостреният слух на Руснака улови
всичко.
След секунди се изправи срещу
тях на брега.
- У нас традицията повелява
пристигналият пръв в пристанището
да покани закъснелите на чай.
Приятно ми е. Аз съм Руснака.
Наричайте ме просто Руснака -
подаде той ръката си първо на
Банкерката.
 Светът пред очите на
Библиотекарката се завъртя. Рязко
изплува образът на любимия ѝ,
когато за първи път го видя и той се
представи: „Аз съм Американеца.
Просто Американеца."
Лошо предчувствие я стегна за
гърлото. Но подаде ръката си. Той я
пое галантно, гледайки я с
пронизващ поглед право в очите,
въпреки че те бяха скрити зад
тъмните стъкла на очилата ѝ. Побиха
я тръпки.
- Аз...аз съм Библиотекарката.
След минута тримата се
разполагаха удобно в обширната
каюткомпания на първата палуба на
„Атон", очаквайки традиционния
руски чай. Опитното око на
Банкерката огледа внимателно
всичко и веднага си даде сметка, че
стоте милиона, на които беше
оценила това чудо, не включват
обзавеждането. За него трябваше да
прибави още поне двадесетина
отгоре.
- Знаете ли кои са двата най-
щастливи момента в живота на
собственика на яхта? - попита тя и
домакина, и приятелката си, докато
появилият се сервитьор разливаше
благоуханната течност в типичните
руски чаши за чай.
Руснака и Библиотекарката
любопитно я погледнаха.
- Мигът, в който я купува, и
мигът, в който я... продава -
удовлетвори очакването им бизнес
дамата.
- За нас, руснаците, това не
важи. Засега ние само купуваме -
върна ѝ закачката Чекиста. - Не сме
огладнели чак толкова, че да
продаваме.
Руснака умишлено се беше
разположил точно срещу
Библиотекарката. Изучаваше я
внимателно. Колежката му по яхти не
го интересуваше. Двама банкери на
едно място щяха да дойдат много
дори и за размерите на плаващия
суперлуксозен палат.
В една от каютите по-долу
Сянката внимателно наблюдаваше
театъра от всички ракурси с помощта
на няколко блеснали монитора.
Трябваше много бързо да състави
точен профил на тази жена, в която
шефът му беше впил очи, да опознае
характера и навиците ѝ.

♦♦♦

Необичайно за Библиотекарата,
а още повече за Банкерката, и двете
приеха изстреляната в упор покана за
вечеря същия ден в една уютна
гръцка таверна в близкото на „Порто
Карас" градче Неа Мармарис.
Огледаха набързо „Света гора" и се
прибраха в хотела да починат.
Заминаваха си за България рано
сутринта на следващия ден.
По принцип и двете не понасяха
руските новобогаташи, но решиха да
разнообразят малко есенния си
престой в любимата им Гърция.
Прекараният с Руснака час на „Атон"
остави в тях впечатлението, че е
умен, начетен и запален по
историята мъж.
При странното съчетание на
имената на двете лодки „Атон" и
„Света гора" нямаше как да не
заговорят първо за Светогорската
монашеска република, разположила
се по протежението на целия първи
ръкав на Халкидики - Атонския
полуостров. Само на час път с яхтата
от пристанището на „Порто Карас".
Точно започнатата тема за
религията, историята, миналото и
бъдещето на света накара и двете
жени да се съгласят да продължат
разговора на неангажираща с нищо
вечеря. Лошото предчувствие на
Библиотекарката обаче растеше.

♦♦♦

Прочутата с вкуснотиите си най-

обикновена таверна на брега на
залива на Неа Мармарис беше почти
празна. Само някаква гръцка
фамилия бе опънала по неин си
повод обичайната дълга маса за
цялото домочадие. Все пак беше
четвъртък, средата на седмицата.
Ноември носеше малко тъжния
спомен за препълнените летни
гръцки нощи.
Руснака ги очакваше сам на
достатъчна за тримата им уединена
маса до прозорците с изглед кьм
пристанището на градчето. Познаха,
че е пристигнал преди тях по тежкия
брониран джип пред вратата на
кръчмата и облегналия се на него
пушещ мъж, който бяха видели и през
деня на яхтата.
- Защо колата ви е с българска
регистрация? - прямо попита
наблюдателната Библиотекарка,
докато се разполагаха край масата.
 В продължение на десетина
минути двете дами чуха добре
премислената легенда за големия
строителен консорциум на олигарха,
който вече се настанявал на
многообещаващия български
инфраструктурен пазар. Поради тази
причина той взел решение да се
установи по-трайно в България и
вече бил щастлив притежател на
разкошен дом в полите на Витоша.
От следващата седмица го чакала
много работа в София. Освен това
България и българите се оказали
очарователна страна, в която по
принцип руснаците са се чувствали
като у дома си. А и това, което
виждал в този момент пред себе си,
потвърждавало легендите за
неземната красота и чистата душа на
българките. „Съвършена история,
като от учебник" - помисли си
Библиотекарката и лошото ѝ
предчувствие отново я сграбчи.
Библиотекарката и Банкерката
леко се усмихнаха и вдигнаха чашите
с току-що сервираното узо.
Сътрапезникът им пиеше водка с лед
и лимон. Докато поръчваше, изрази
съжалението си, че гърците не могат
да му предложат прочутата българска
„Аляска". Само за няколко дни,
откакто я беше открил на борда на
личния си самолет на път от Москва
за София, Руснака се беше отказал от
всички останали класни водки и
пристрастено търсеше „Аляска".
Вдигнаха първата наздравица за
случайната, но явно приятна среща.
- Защо сте кръстили яхтата си
„Света гора"? - полюбопитства
собственикът на „Атон", усетил още
през деня по време на чая, че
чаровните дами обичат да разговарят
за история и религия.
- Защото това си е нашата Света
гора! - отвърна загадъчно Банкерката.
- Как вашата! Та вие дори не
можете да стъпите там. Знаете, че
жени не се допускат в светогорската
обител - отпи дълга глътка Чекиста.
- Нямам предвид атонската
Света обител - подхвърли загадката
опитната във всякакви преговори
бизнес дама.
- А коя? - учуди се мъжът, който
по характер не обичаше да го сварват
неподготвен.
- Моята приятелка ще ви каже.
От нас двете има по-голям усет за
духовните неща. Аз отговарям за
сметките.
Библиотекарката прие
предизвикателството, но не бързаше
да удовлетвори любопитството на
самонадеяния мъж срещу нея. Вече
ясно усещаше що за човек стои пред
тях двете. Инстинктът никога не я
лъжеше. Имаше прекалено богат
професионален опит с мъжете.
Познаваше добре руснаците. Нали
студентските ѝ години бяха минали в
Санкт Петербург, преди да се запилее
чак в Америка, водена от наивните
чувства на първата си любов по
онова американско мамино синче -
милионерския наследник.
Почувства го още в първите
минути на срещата им на
грандоманската яхта „Атон".
Хищническият поглед. Силата на
супер богаташа. Самоувереността на
плейбоя, повярвал си, че няма жена
на Земята, която да устои на
предлаганите от него изкушения.
Лъскавите маниери на човек,
притежаващ само най-лъскавото.
Привидната му компетентност по
всичко и елегантното бягство от
темите за разговор, в които се
чувства неуверен.
„Добре, пиленце, да си
поиграем, щом толкова искаш!" -
каза си Библиотекарката и бавно
отпи от узото. Героят срещу нея я
гледаше с надежди за много повече
неща от някаква си „Света гора".
- Чували ли сте нещо за така
наречената Софийска мала Света
гора? - отправи неочаквания си
въпрос чаровната стопанка на
бившата Национална библиотека на
българите.
- Не - призна си веднага
Чекиста. Той също усещаше, че двете
жени срещу него не са за
подценяване. Трябваше да внимава.
- Било е време, когато
поклонниците, пътуващи за Атон от
всички краища на Европа,
задължително стигали до
Софийското поле и правели
неколкодневна почивка в място,
което им давало особенна енергия.
Дори и не подозирате, че цялата
София, в която, доколкото разбрах, и
вие ще живеете, е опасана с гъста
броеница уникални манастири.
- Четиридесет - уточни
Банкерката. Като бизнесмен тя
държеше на цифрите. Извинително и
заговорнически погледна
приятелката си, която леко ѝ
намигна, и продължи:
- Имали сме един български цар
- Иван Шишман, последният ни
владетел, преди да паднем под
турското робство, от което вие сте ни
помогнали пет века по-късно да се
измъкнем. Този цар пръв нарекъл
тази броеница от манастири Мала
Света гора. Защото в тези наши стари
духовни обители се е живеело по
правилата на организираната още
през IX в. Атонска монашеска
република. Когато сте кацали в
София, може би сте забелязали, че
столицата ни е оградена отвсякъде с
красиви планини. Точно в полите на
тези планини се е оформил
пръстенът от манастири. Всичките
те са били свързани помежду си с
уникална пътека, минаваща през
приказни места. Този
поклоннически път бил известен
като Манастирската пътека. Имало
поверие, че всеки вярващ поне
веднъж в живота си трябва да
обиколи тази „броеница на вярата",
за да получи Божията благодат.
Изпълняването на това поверие
раждало чудеса. Слепи проглеждали,
неми проговаряли, болни
оздравявали, бездетни зачевали, луди
отрезвявали.
Разказвачката направи кратка
пауза, за да си вземе от току-що
поднесената риба, приготвена по
някаква стара гръцка рецепта.
Ястието ухаеше на зехтин и букет от
поне стотина непознати треви.
 ♦♦♦

Руснака слушаше внимателно.

Имаше възможност да наблюдава
обекта на своето желание и да го
изучава мълчаливо, гледайки го в
очите. Той вече им беше разказал
защо неговата яхта се нарича „Атон".
Как по поръчение лично на руския
президент отговарял за
финансиращата програма по
превръщането на руския манастир
„Св. Пантелеймон" в най-голямата и
най-благоустроена обител на Атон.
Руската църква искала да има най-
влиятелния духовен център в
Светогорската монашеска република.
А за такова нещо трябвали много
пари. Президентът се разпоредил,
сметката да се плаща от любимите
му олигарси. Нямало къде да мърдат.
Нещо като изкупление на греховете.
Та той, като един от тях, трябвало да
събира лептата от колегите си и да
следи парите да отиват по
предназначение - святото дело в
Светата гора. Та затова кръстил
яхтата си „Атон" - да не забравя
задачата си, защото президентът
предупредил, че отговаря с главата си
за манастира.

♦♦♦

Библиотекарката продължи
разказа си.
- Изненада очаквала
поклонниците във всеки един от
манастирите. Още се говори как по
време на турското робство в стените
на един от тях са зазидани най-
ценните български книги. А пък в
околностите на друг било скрито
съкровището на този последен цар
Шишман. Да не говорим, че в
повечето обители има и лековито
аязмо.
- Какво означава аязмо? -
прекъсна я явно заинтригуваният
слушател.
Двете с Банкерката се опитаха
да му обяснят чудодейната сила на
някои от изворите в Софийската
мала Света гора, за която той
наистина за първи път чуваше.
- А ще ми покажете ли някой
път тази прелест, когато се върнем в
София? - настъпваше крачка по
крачка към Библиотекарката
умеещият да се възползва от всяка
благоприятна случайност Руснак.
- С най-голямо удоволствие -
възкликна миловидно усмихващата
му се жена, която вече беше взела
решение да разбере защо този надут
руснак се бе появил пред очите ѝ. Не
вярваше в случайността. А
запознанството им бе толкова
съвършено в своята случайност, че
със сигурност не бе това. Лошото
предчувствие добиваше и друга
форма. Кой знае защо имаше
усещането, че всеки миг Руснака ще
спомене Знака на българина.
"Няма начин, след като става
дума за Атон, да не е така!" - каза си
тя и в този момент усети, колко
много ѝ липсва Американеца. „Още
утре сутринта ще си включа
телефона" - зарече се тази, която вече
осезаемо усещаше, че променя
изцяло живота си в резултат на
появата на този Американец.
Глава 14
ЧЕРНОМОРСКАТА
АТЛАНТИДА

10 ноември 2005 г.; София,

подножието на Витоша
комплекс „Castello di San
Marino"

♦♦♦

Професорката отвори прозореца

на уютната спалня, гледаща към
надвисналата над българската
столица планина. Като изкусен
художник есента беше превърнала
склона срещу нея в най-цветистия
килим, който беше виждала в живота
си. Любуваше му се вече втора
сутрин. Все още не можеше да
осъзнае кашата, в която се беше
забъркала благодарение на буйния си
нрав. Така и не разбра с какво
толкова беше засегнала българския
президент, че той напусна сърдито
лекцията ѝ. Никога не би
предположила, че един държавен
глава няма усет към провокации като
нейните. За първи път виждаше
такъв човек на такъв пост.
 ♦♦♦

Това, което се беше случило

предния ден в Софийския
университет, беше променило изцяло
намерението ѝ веднага на следващата
сутрин да се прибира в Италия.
Обявяването на сензационната
новина за съществуването на Знака
на българина, който ще спаси света,
взриви световните агенции и подлуди
българските медии. Още повече
сърдитото напускане на българския
президент.
Ами откъде да знае, че този
президент готвел свой таен
политически проект, свързан точно
със Знака на българина. Бил историк.
Хм-м, изобщо не беше чувала името
му сред колегите историци. Едва
след като Илюмината я измъкна от
лапите на журналистите и я скри на
това прекрасно място, разбра какво
се е случило.
Президента знаел легендата за
Знака на българина от своя съветник
Академика. Държавният глава много
уважавал мъдрия осемдесетгодишен
жив класик на българската
литература. Историческите му
романи били обсъждани дори в
Холивуд. Трудът на живота му
„Странният рицар на Свещената
книга" разказвал една много
интересна история за тайната книга
на богомилите. Но Академика дори
не усетил, как с историята за
странния Знак на българина, дал
спасителна идея на държавния глава.
А и самият Президент нямал навика
да благодари на рядко срещаните
около него мъдри съветници, които
му дават добри идеи.
Президента усещал, че времето
му изтича. А бил още твърде млад да
слиза от сцената. Само че, така се
стекли обстоятелствата около него,
че вече си нямал политическа сила
зад гърба, която да го държи на
гребена на вълната. Имал само един
шанс - да си създаде нов отбор. Но
му била нужна запленяваща кауза, в
която хората да го припознаят за
човека, който може да я постигне.
Като държавник, който ясно си давал
сметка как историята влияе върху
самочувствието на народа, легендата
за Знака много му допаднала. Той
можел да се превърне в основен
символ пред електората.
Но всичко това трябвало да се
пази в дълбока тайна. Вече беше
успял да си договори втория мандат с
основните играчи. В тази страна
политиката бе резултат от договорки
между противници. Имаше на
разположение още цели пет години,
за да изпипа новия си политически
проект. Но сега тази странна
Професорка превърна легендата за
Знака на българина в реалност. Беше
му издърпала козовете от ръцете.
Всичко пропадаше.

♦♦♦

Докато се любуваше на
пастелната рокля на планината,
Професорката се сети за Кардинала.
Този, който пазеше архивите на
Ватикана, но не можа да опази
сърцето си от раздиращата болка на
противоречивите чувства, които
предизвика в него внезапната им
любов. Последният им разговор за
ролята на тайните общества в
развитието на цивилизацията се бе
запечатал в съзнанието ѝ. Как ли
щяха да го завършат, ако не беше този
зловещ внезапен инфаркт. Винаги,
когато се надвесваше да подреди
цветята над гроба му в малкия
манастир, тя му казваше тихо:
„Виждаш ли докъде води
упоритостта на църквата, да не
допуска хората да знаят истинската
история на религията!" Беше
привърженичка на разбирането, че
тайните на езотеричните общества са
опазвали човечеството от
неразумното самоунищожение,
докато тайните на църквата са водели
до изкривяване смисъла на изконни
човешки ценности, изправяли са
човек срещу човека в
самоубийствени конфликти.
Червенокосата дама въздъхна и
се огледа за цигарите си. От няколко
месеца беше пропушила отново.
Напрежението около Знака на
българина я държеше в особена
превъзбуда. Със задоволство откри
елегантната малка кутия със силуета
на Мерилин Монро. В София ѝ бяха
препоръчали тези леки и приятно
омайващи с уханието на дима си
български цигари „Merilyn". Запали и
се върна към прозореца. Планината
сякаш ѝ помагаше в опитите да
балансира душата си.
Наближаваше кулминацията на
онова, на което беше посветила
живота си като учен и
високопосветен член на
Международната академия на
илюминатите. Приближаваше
прословутата 2012 година. Светът се
надпреварваше да гадае, какво ще се
случи след тази знакова дата - един
своеобразен водораздел на времето.
Интуитивно усещаше, че наистина
сега е времето да бъде обявено
съществуването на Знака на
българина. Така смяташе и бордът на
Академията на илюминатите. Взеха
решението, че тя ще бъде тази, която
ще обяви пред света Символа. Никой
освен седмината най-
високопоставени илюминати,
заседаващи в дискретната римска
резиденция на Академията не знаеше
какво точно ще се случи с
мистериозната реликва. Така
повеляваха вековните принципи на
Ордена. Затова решиха, че точно
лекцията ѝ в Софийския
университет, в българската Алма
матер, е най-подходящото време и
най-подходящото място да обяви на
света, че има един Знак, в който е
закодирана формулата за неговото
спасяване. Никъде другаде освен в
България не можеше да се обяви
съществуването на Знака на
българина.
Но имаше още нещо, което
трябваше да съобщи само на двама
българи, които дори не подозираха,
че от този миг животът им коренно
ще се промени. Това щеше да стане
на предварително организираната за
утре вечеря. Сега очакваше друго. С
нежелание откъсна поглед от
разлюления от лекия есенен вятър
цветен килим на вълшебната планина
и потъна в банята. Трябваше да се
приготви за важна обедна среща.

♦♦♦

Тъкмо слагаше дискретния си

грим, когато от рецепцията
позвъниха, че гостът ѝ е пристигнал
и са го настанили във ВИП залата на
ресторанта, както е пожелала.
Илюмината я беше предупредил,
че не трябва да напуска прекрасната
резиденция „Кастело ди Сан
Марино". Най-сигурното убежище в
София. А тя в момента беше най-
издирваната жена от българските
медии и кореспондентите на
световните информационни агенции.
Решиха обаче, че след сензацията в
аулата на университета, тя трябва да
се покрие за микрофоните и
камерите. Инкогнито да се прибере
след ден-два в Италия и да изчака
всички всевъзможни медийни
интерпретации за Знака на
българина. Академията на
илюминатите изчакваше реакциите
на Америка, Ватикана и Русия. Чак
след това щеше да реши как ще
разкаже истината за крайъгълния
символ на човечеството. Планът 2012
беше обмислян почти цяло
десетилетие и не биваше да се правят
никакви импровизации под медиен
натиск.
Целият комплекс беше
единствено на нейно разположение.
Собственикът му, почетният консул
на Република Сан Марино в
България, имаше подобаващо
отношение към Академията на
илюминатите и поемаше своите
отговорности в случаите, когато
можеше да бъде полезен. Беше
превърнал това кокетно имение в
подножието на планината в една
наистина непревземаема крепост,
гарантираща уют, дискретност,
изисканост и всичко необходимо за
хора, носещи тежкото бреме на
деловия живот. Цялата обстановка
изразяваше културата на трудно
постижимата хармония между
архитектура, изкуство и история, с
която се славеше една от най-
малките държави в света,
независимата Република Сан
Марино. Професорката веднага
оцени вкуса на българите да
пресъздават образците на световните
шедьоври. А към Сан Марино имаше
голяма слабост, най-малкото защото
това късче земя беше известно като
Втория Ватикан на Италия.
В малката ВИП заличка на
ресторанта прав я очакваше мъж над
петдесетте. Характерна стойка на
майстор в бойните изкуства. Гъста,
чуплива и напълно побеляла дълга
коса, прихваната в опашка, широки и
добре сложени от тренировките
рамене.
Проницателен, зелено-кафяв
поглед, леко присвити очи над добре
оформена късо подстригана
прошарена брада.
Професорката подаде с
удоволствие ръката си. Отдавна
издирваше този човек. Илюмината го
беше намерил. Но много по-важно
беше откритието, което беше сторил
стоящият срещу нея в момента
доктор на философските науки и
извънреден професор към
Монреалския университет.
 - Най-после се срещнахме,
боецо! - каза дамата на английски,
знаейки още, че срещу нея стои и
един от дискретните международни
експерти по антитероризъм.
- За мен е чест, уважаема
госпожо, да застана пред един от
най-ревностните изследователи на
свещената геометрия! - отговори с
топъл глас мъжът и с елегантен жест
помогна на Професорката да се
настани на избраното от нея място.
Макар да се виждаха очи в очи
за пръв път, и двамата усещаха, че
между тях няма бариери. Бяха от
едната страна на барикадата във
вечната битка с невежеството и
догматичната схоластика. И двамата
бяха изразители на протеста срещу
развихрянето на сили, които
принизяват разума за сметка на
симбиозата власт и пари.
- Скъпи приятелю, ако мога така
да ви наричам още при първата ни
среща - мъжът кимна утвърдително, -
аз и редица мои колеги сме
впечатлени от вашите научни
публикации за тайното знание на
черноморската Атлантида. Ние сме
дълбоки поклонници на
божествените пропорции и култа
към хармонията на духа и тялото.
Любопитно ми е, защо правите
всичко това? - вдигна чашата с
рубинено-червеното италианско
вино Професорката. - Наздраве!
 - Наздраве! - отвърна мъжът. -
Защото смятам, че предназначението
на сакралното знание е да
хармонизира творческите енергии на
хората, да внася устойчивост във
взаимоотношенията човек и природа.
Образно казано - да очовечава
личностите, а не да обезличава
човеците.
- Интересно! - възкликна дамата
срещу него.
В продължение на близо три
часа, необезпокоявани от никого,
двамата учени говориха за
започналата битка за съдбата на
човечеството и необходимостта от
изваждането на свещеното тайно
знание като най-важното оръжие на
хуманизма.
Професорката се интересуваше,
а той отговаряше за значението на
първото обработено злато в света,
отпреди седем хиляди години,
открито в българските земи в така
наречения Варненски некропол.
„Оттук, от тези земи са тръгнали
златните еталони, чрез които е било
възможно построяването на света от
хората, такъв какъвто го познаваме
днес. Нямаше да има египетски
пирамиди, ако ги е нямало тези
златни шаблони, разгадаващи
принципите на божествените
пропорции" - убедено доказваше
теорията си българският
изследовател. Чертаеше
доказателствата си на поредния бял
лист пред смаяния поглед на
Професорката от Академията на
илюминатите. „Това тук е магията на
числата, която хилядолетия по-късно
е опиянила Питагор, а преди него
месопотамските и египетските
жреци, астрономи и строители"-
разпалено рисуваше странни
символи уверената ръка на
българския учен.
- Искате да кажете, че народите,
живяли по българските земи преди
седем хиляди години, са дали на
света първата наука за пропорциите?
Да кажете, че тук е имало научно
мислене четиридесет века преди
Питагор. Златен век на човешкото
познание по време на неолитната
революция, веднага след...
ледниковата епоха?
- Не само го казваме, но го и
доказваме! - отвърна мъжът.
- Пирамидите в Гиза са
изградени по тези шаблони - потупа
с пръст разпръснатите на масата
снимки ученият. - Храмът на
Соломон в Йерусалим е бил вдигнат
благодарение умението на майстор
Хирам да работи с тези пропорции.
Катедралите от Средновековието са
се извисили в резултат на
разкодирането на образите на тези
златни плочки.
- Колко интересно!
- Всъщност за това нещо пръв е
говорил един велик българин -
учителят Петър Дънов, - и то още
преди да бъде открито Варненското
златно съкровище.
- Познавам учението му - вметна
Професорката.
- А знаете ли на кого е бил
духовен учител този голям българин.
- ???
- На Алберт Айнщайн и,
забележете, на Анжело Ронкали...
- Искате да кажете, на папа
Йоан XXIII? - възкликна
слушателката му.
- Точно така.
Споменаването на папата
отново върна за миг Професорката в
спомена за Кардинала. Какво ли би
казал монсеньорът, ако беше жив да
чуе всичко това. Или той може би го
е знаел много добре, пазейки години
наред най-големите тайни в
секретния архив на Ватикана.
- А как бихте коментирали това?
- разтвори тя тънката папчица, която
беше взела със себе си, и подаде на
българина една увеличена снимка.
- Хм-м, това ли е Знакът на
българина?
Беше гледал внимателно
телевизионните репортажи за
сензационната новина от аулата на
Софийския университет, която
чаровната дама срещу него хвърли,
показвайки странния символ, с
твърдението, че това е Знакът, който
ще прекрати войната на религиите, и
българите трябва да се гордеят, че
това е техният най-важен символ.
-Да.
- Какво знаете за славянската
буква „Ж"?
- Много неща! - отвърна уверена
в познанията си занимаващата се със
семиотика упорита и своенравна
жена. Много уважаваше израза на
един прочут свой италиански колега,
че семиотиката е дисциплина,
изучаваща всичко, което може да се
използва, за да се каже истината.
- Може ли да унищожа снимката,
госпожо?
- Как да я унищожите?
- Ще видите.
 Специалистът по математическа
логика на свещените символи поиска
от сервитьорите ножица. С нея
внимателно изряза само буквата „Ж"
от увеличеното фотокопие на Знака.
След това взе една от своите снимки
с изображенията на предметите от
варненското съкровище и бавно
наложи „Ж"-то върху странен плосък
предмет, надупчен с някаква ясно
изразена пропорция на зейналите
отвори.
- Вижте.
Професорката веднага забеляза
странното съвпадение. Отворите бяха
покрити от наложената върху тях
буква „Ж".
- Невероятно - заклати
червенокосата си глава тя. - Искате
да кажете, че славянската азбука е
била също закодирана в тези златни
плочки отпреди седем хиляди
години.
- За цялата азбука не знам, но
тази седма буква от азбуката ни
неслучайно се е появила и като
писмен знак. Нека да не разглеждаме
Знака на българина в тесния смисъл
само на писмен знак.
- Ние не го разглеждаме така! -
като че ли се засегна Професорката. -
Това е символ, който е ключ към
нещо много по-важно.
- Радвам се, че мислим в една
посока - вдигна чашата си за
наздравица мъжът. - Да пием за това,
че сте стъпили върху земята на най-
древната геометрия, където се е
зародила първата европейска
цивилизация. Земята, на която се е
оформила първата система от
знания, като например пропорциите
на питагорейския триъгълник,
открит едва четири хиляди години
след това. Да пием за магията на
златното сечение, формулирано по
тези земи, благодарение на което
египетската цивилизация успява да
съгради пирамидите. Защо в крайна
сметка да не пием за България -
страната на най-древната наука в
света, най-древната култура,
родината на първите астрономически
изследвания, на транспортира,
пергела, концепцията за правия ъгъл
и може би първата навигация,
необходима на хората, за да отиват
донякъде и да се връщат, откъдето са
тръгнали.Образно казано - за първата
интелигенция на света, работеща с
първите инструменти за измерване.
В този смисъл пием за това, че тази
земя е доказателството, че
предпотопната цивилизация не е
била допотопна.
- Сега се сещам за един известен
астроном, който беше казал, че всяка
книга за Стоунхендж или за който и
да било от мегалитните паметници
трябва да започва с посвещението:
На човека от каменната ера -
криворазбран, оклеветен и подценен!
- чукна звънко чашата си в неговата
италианката.
На масата лежаха наложени
един върху друг странният символ
отпреди седем хиляди години и
Знакът на българина.
Удивително си съвпадаха.

♦♦♦

Професорката прекара остатъка

от деня и вечерта в апартамента си
под покрива на „Кастело ди Сан
Марино". Имаше да преосмисля
много неща преди важната среща
утре вечерта. Трябваше да проведе
няколко разговора с Рим и Милано.
България се беше превърнала в
център на световна новина и
трябваше да съгласува много
внимателно следващите си ходове.
Хапна нещо леко и веднага след
билковия чай си легна. Винаги когато
я обземеха мисли за Кардинала,
искаше да е под завивките, въпреки
носталгичното съжаление, че уви е
сама.
Беше помолила Илюмината
следващия ден да я отведе в едно
почти неизвестно за широката
публика, но от изключително
значение за българската история
място - Центъра за славянско-
византийски проучвания, носещ
името на един от най-известните по
света български историци проф.
Иван Дуйчев. Този уважаван учен
беше известен и с това, че преди
войната е завършил Школата по
архивистика и палеография към
Секретния архив на Ватикана.
За това почти тайно за
непосветените място в София
Професорката знаеше от някои от
членовете на Академията на
илюминатите, които бяха
посещавали България. Те ѝ бяха
разказвали за тайнствените ръкописи
от IX век, лежащи в трезорите на
научния център. Тя се интересуваше
живо от Изборното евангелие с
миниатюра на евангелист Лука от IX
век; Четвероевангелието от 1125 г. и
една особена икона на Йоан
Предтеча. „Да знаеш, там се пазят
много тайни за кръстоносните
походи" - беше споделил с нея колега
семиотик след посещението си в
България в началото на деветдесетте
години на вече отминалия XX век.
Утре щеше да се убеди сама,
дали това е така.
Глава 15
ДАМСКИ ГАМБИТ

11 ноември 2005 г.;

международен път Солун -
София

♦♦♦

Банкерката умело шофираше

луксозното си „Ауди", внимавайки да
спазва правилата. Гръцките пътни
полицаи бяха известни със своята
неподкупност.
- Знаеш ли какво е дамски
гамбит в шаха? - попита тя,
намалявайки музиката и
поглеждайки бегло към спътницата
си отдясно.
- Не! - разсеяно отговори
Библиотекарката, която в този
момент включваше телефона си.
Дали я беше търсил?
Наближаваха границата с
България. През нощта времето се
беше развалило. Рязко се усети, че
есента тръгва към края си. Егейският
вятър беше станал неприветливо
студен. Гларусите летяха ниско над
водата, притиснати от рязко
променилото се атмосферно
налягане. Радиото ги беше
информирало, че вчерашният ден е
бил последният за годината,
напомнящ за лятото.
След като се прибраха от
внезапната вечеря с изникналия
сякаш от нищото руски олигарх,
двете не бързаха да коментират
случилото се. Имаха този
непривичен за жените навик - първо
всяка за себе си трябваше да обмисли
нещата и чак след това да ги споделя.
Усамотиха се по стаите си в празния
хотел. На сутринта станаха рано и
без да закусват, седнаха в колата. Не
издържаха обаче на любопитството и
завъртяха първо към яхтеното
пристанище. Не бяха сигурни дали са
го очаквали, но се оказа, че тяхната
елегантна „Света гора" се поклащаше
самотна на кея. Явно пазещият я
досега от вятъра величествен „Атон"
беше отплавал в неизвестна посока.
Бучката на лошото предчувствие пак
заседна в гърлото на
Библиотекарката
- Ти да не си започнала да
играеш шах? - попита тя шофиращата
си приятелка.
- Не. Но четох един роман
наскоро. За една голяма любов,
разбира се, не за шахмат.
- И какво е дамски гамбит?
- Оказа се, че каквото е в шаха,
точно това е и в живота -усмихна се
Банкерката и леко увеличи скоростга,
за да може да изпревари дълга
върволица от клатушкащи се
заплашително тирове. - Гамбит е
ситуация в началото на играта, когато
една от двете страни изненадващо
предлага на другата някаква
доброволна саможертва. Приемането
на жертвата от другата страна
обикновено предвещава изпълнена с
всякакви тактически комбинации
игра, която обаче понякога налага
поредица от още жертви. Когато една
игра започне с дамски гамбит, а това
означава, че дамата се жертва, винаги
наблюдаваме сложни ситуации,
които трудно подлежат на оценка.
Нужен е много тънък нюх, за да
запазиш позициите си, и хитрост, за
да спечелиш играта.
- Какво искаш да ми кажеш? -
погледна раздразнено дисплея на
немия си телефон Библиотекарката.
Един протоколен SMS на мобилния
оператор учтиво я информираше, че
докато апаратът ѝ е бил изключен,
Американеца е звънял почти на
всеки кръгъл час. - Нашият
американски приятел се е скъсал да
ме търси!
- Мисля, че в скоро време ще
има сериозен конкурент в това
отношение.
- Какъв конкурент?
- Новият наш приятел. Руснака -
укроти скоростта шофьорката, след
като остави далеч зад себе си
колоната тежкотоварни камиони.
- Какво искаш да кажеш? -
Библиотекарката много добре
разбираше, но точно от това се
страхуваше.
- Това, което имах предвид,
когато те попитах дали знаеш какво е
дамски гамбит - погледна я
загадъчно Банкерката. - Ти си обзета
от някаква внезапно хрумнала ти
идея за игра с този надут руски пуяк.
Усетих те още снощи. Правеше
всичко, за да разбере, че не си
безразлична към мъжките му
погледи, че дори си поласкана. Ти
обичаше навремето да си играеш
така. Сега отново влезе в тази роля.
Защо? Затова си помислих за
гамбита, и то точно за дамския
гамбит. Струва ми се, че дори си
склонна да прибегнеш до някаква
саможертва в началото, в името на
успиването на противника, за да си
изиграеш после играта. Горкият
Американец! Дали ще превъзмогне
ревността си? Кажи ми какво си
наумила.
Библиотекарката не бързаше да
отговори. Въпреки че нямаше
слънце, сложи тъмните си очила и се
вгледа в бягащата под тях лента на
магистралата. От тонколоните
звучеше популярен евъргрийн, в
който наистина ставаше дума за
ревността на някакъв мъж към
недостъпна за него жена.
„Голяма хитруша е!" - помисли
си тя за приятелката си, фиксирайки
с периферното си зрение
шофиращата с лекота привлекателна
дама, на която животът явно беше
поднасял всякакви изненади,
включително и дамски гамбит.
Колкото ѝ да бяха близки, всяка
от тях си имаше своите ревниво
пазени тайни.
Библиотекарката не беше
споменавала никога нищо пред
Банкерката за Знака на българина.
Въпреки че историята, културата и
религията бяха единственото любимо
занимание на начетената бизнес
дама извън деловите ѝ ангажименти.
Дори когато си говореха за
Американеца, Библиотекарката
много внимаваше да не изпусне
някоя реплика за тайнствения знак,
който беше вкарал в живота ѝ този
невероятен щатски Джеймс Бонд.
Приятелката ѝ дори не подозираше за
съществуването на Знака. До снощи.
С края на вечерята Библиотекарката
вече бе абсолютно убедена, че за
внезапната поява на Руснака и
изненадващия му интерес към нея
можеше да има само една-
единствена причина.
Знакът на българина.
Доверяваше се на
изключителната си женска интуиция.
Отпусна се на седалката и
мислите ѝ неволно се върнаха отново
към вечерята в таверната.
 ♦♦♦

-Чухте ли за голямата сензация?

- бе попитал Руснака веднага след
като снощи изслуша внимателно
непознатата му история за
Софийската мала Света гора.
- Каква сензация? - искрено бяха
полюбопитствали двете жени.
- Как каква! Вие телевизия не
гледате ли?
Чекиста нямаше откъде да знае,
че при своите ваканции в Гърция
двете приятелки спазваха някои
правила, за които си бяха обещали, че
няма да нарушават никога.
На брега на Егея те идваха с
надеждата да се откъснат поне за
малко от всекидневието.
Библиотекарката изключваше
телефона си. Банкерката
ограничаваше достъпа до своя и от
офиса можеха да я търсят само в
наистина извънредни ситуации. Не
докосваха вестници и не пускаха
дори за миг телевизорите в стаите
си. За ползването на интернет пък и
дума не можеше да става. Искаха
само тишина, дълги разходки по
брега, вкусна храна и тихи разговори
за едно-единствено нещо - смисъла
на любовта. Това беше темата, която
ги бе направила близки преди
години. След десетки превратности и
разочарования двете бяха твърдо
убедени, че ако изобщо съществува
пълно щастие, то е възможно само в
прегръдките на истинската любов.
Потъваха в този свой утопизъм.
Дните, прекарани в неговия плен, ги
зареждаха с такава позитивна
енергия, че тази своеобразна терапия
се беше превърнала в жизненоважна
за тях.
Руснака бе останал наистина
изненадан, че двете жени и най-вече
Библиотекарката не знаеха как от два
дни световните медии излъчват
изобилие от репортажи за обявения
от някаква италианска Професорка в
София митичен Знак на българина.
Докато русолявият им разказваше
как според новините тайнственият
символ щял да спаси човечеството от
огромната криза, която се задавала в
близките години, Библиотекарката
полагаше огромни усилия да се
държи така, сякаш за първи път чува
за светинята. Слушаше разказа на
Руснака как заради крайния егоизъм
на хората светът вече отивал към своя
край и само този Знак щял да върне
разума на човечеството и чувството
му за самосъхранение.
Там, в таверната,
Библиотекарката категорично се
убеди, че Знакът на българина
вълнува руския олигарх толкова,
колкото и нея. И се зарече да го спре.

♦♦♦
 Пресякоха границата и веднага
спряха на първата българска
бензиностанция. Не за гориво, а за да
изпълнят поредната част от своя
ритуал - да си купят вестници. После
в колата щяха да пуснат и радиото на
някоя българска станция.
- Хайде да видим какво става в
България и по широкия свят - слезе
от колата Банкерката и веднага се
запъти към стелажа, който
преливаше от вестници и списания.
Приятелката ѝ я последва, но се
нареди за кафе, като през половин
минута поглеждаше с надежда
дисплея си. „Защо не се обажда?"
Имаше усещането, че този път
резултатът от релакса в Гърция много
бързо щеше да се изпари. Нервността
от мълчанието на телефона я
завладяваше.
Седнаха на малката масичка и
още преди да разкопчаят якетата си,
Библиотекарката придърпа от
купчината вестници и списания един
вестник - „Стандарт".
- Защо четеш само този вестник
- попита Банкерката, разбърквайки
единствената бучка захар в кафето
си.
- Нали съм ти казвала, че ако
искаш да разбереш откъде и накъде
духа вятърът в тази държава, трябва
да четеш само „Стандарт". Само той
може да ти даде едновременно двете
най-важни неща за една медия. Да ти
бъде полезен и приятен за четене.
Явно знаят как да го правят. Това е
вестникът на деловия човек, който
иска едновременно качествена
информация и приятно забавление.
- Може и да си права. И аз в
последно време се улавям, че от
цялата купчина в офиса посягам
първо към него. - Виж, днес всички
имат на първа страница една и съща
снимка! - Бизнес дамата разпиля по
масата цялата преса, която беше
събрала от стелажа.
Нямаше как да не забележат, че
поне половината от първите
страници на изданията беше заета от
една и съща фотография
- странен кръгъл знак с буквата
„Ж" в центъра му.
Библиотекарката изтръпна.
Точно една трета от тази снимка ѝ
беше до болка позната. Знакът на
българина. Това бяха двете
задължителни думи в иначе
различните, за разлика от снимката,
заглавия на първите страници на
българските вестници.
- Значи това е голямата
сензация, за която снощи разказа
Руснака - продължи Банкерката и с
любопитство започна да разглежда
странните орнаменти, заобиколили
славянското „Ж".
Стана ясно, че точно в деня, в
който двете са отпътували за Гърция,
една непозната за тях италианска
професорка по религиозна
семиотика е изнесла в Софийския
университет публична лекция. Залата
била препълнена, а на първите
редове нямало ни едно свободно
място от депутати, министри и
всякакви хора от властта. На най-
почетното място бил самият
президент на републиката.
Червенокосата Професорка, чиято
снимка също грееше на първите
страници до Знака, говорила за това,
колко страшно бъдеще очаква света,
ако големите религии не заровят
томахавката на войната и не се
помирят. Задавали се най-
съдбоносните години за
човечеството. То или щяло да оцелее,
или този път окончателно да се
затрие. Имало обаче един много
важен символ, който се пазел в тайна
през вековете и се наричал Знакът на
българина. Тази реликва била ключът
към помирението на религиите. Но
всички искали да го притежават.
Най-вече Ватиканът. Затова дошло
време българите да осъзнаят своята
сила и да опазят от зложелателите
съдбовния Знак. Тъжно ѝ било обаче,
че такъв силен през далечните векове
народ като българския, който бил в
основата на създаването на западната
цивилизация, е загубил своето
самочувствие на значима по своята
духовност нация. Политиците му не
можели да осъзнаят как и върху
какво трябва да се гради модерната
българска държава, за да се
съобразяват с нея дори Великите
сили.
Двете дами внимателно изчетоха
всички вестникарски колонки за
митичния Знак, като с любопитство
се споглеждаха от време на време.
След като прегледаха всичко, почти
едновременно се попитаха: „А защо
Президента е напуснал лекцията на
Професорката по средата? Какво го е
засегнало толкова, след като тази
жена напълно заслужено е укорила
политиците ни, че не правят нищо, за
да върнат националното
самочувствие на българина?"
Противоречиви мисли погълнаха
Библиотекарката. Стана от масата.
Побърза да излезе не толкова на
свежия хладен въздух отвън, колкото
за да набере номера на Американеца.
Сигналът отсреща даваше свободно.
Но той не вдигна.
Седнаха в колата и веднага
включиха Българското национално
радио. Сякаш знаеха, че точно в този
момент в студиото се водеше дебат за
явно завладелия цялото медийно
пространство Знак на българина.
Потеглиха към София, но бавно,
защото препирнята в ефира веднага
погълна цялото им внимание.
- Това са фантасмагории! -
гневеше се в микрофона един доста
известен народен представител от
опозицията, запасен генерал,
ръководил Националната служба за
сигурност. Беше известен с
ченгеджийското си отношение към
всички злободневни въпроси.
Любимото му хоби беше да
разпространява неизвестни като
произход и достоверност
компромати. - Това е част от
световната конспирация, която, както
знаете, е сценарий на миналата в
нелегалност бивша комунистическа
пропаганда!
- А защо, според вас, господин
депутат, българският президент е
напуснал лекцията, в която
италианската професорка е обявила
съществуването на Знака на
българина? - прекъсна го водещият.
Настъпи кратко мълчание.
- Защото... защото Президента се
срамува от агентурното си минало,
свързано с бившите структури на
българската Държавна сигурност,
която обслужваше интересите на
комунистическия интернационал! -
изстреля депутатът от опозицията
обичайния си картечен откъс от
злоба към бившите служби, на които
самият той някога бе принадлежал.
В това време се намеси гласът
на популярен и много уважаван
заради откритията си български
археолог:
-Аз искам да кажа, че е много
съмнителна стойността на този Знак,
защото в никой официален
исторически източник досега не е
споменавано за него. Водещият
прекъсна и него. В студиото настана
какофония. Един известен с
приближеността си до Президента
социолог се опитваше да убеди
събеседниците и слушателите, че да
се говори в присъствието на
българския държавен глава как
политиците не правели нищо за
националното ни самочувствие, било
гавра. Та нали Президента е историк.
Ако наистина съществувал Знакът на
българина, самият той щял да го
обяви пред целокупния български
народ, който му вярвал и бил готов да
му даде втори мандат.
 - Днес няма да си говорим за
избори - предупреди го водещият и се
опита да върне разговора към
същината на въпроса.
- Нека да допуснем, че Знакът е
действителност. Ще съумеем ли ние,
българите, да го открием, опазим и
използваме за това, за което го е
предопределила съдбата.
- Едва ли! - възкликна
емоционално популярна българска
певица, известна с песента си за
Боянския майстор. Онзи неизвестен
зограф от средновековието, изписал
стените на прословутата малка
църква в подножието на Витоша
планина край българската столица.
- Защо мислите така, госпожо?
 - Защото вижте какво е
отношението ни към цялото
културно-историческо наследство по
българските земи. Няма народ по
Земята, който да не разбере силата,
която носи това наше национално
богатство. Само ние, българите!
Всяко нещо, което не можем да
изядем и изпием, за нас няма
никакво значение. От времето на
Людмила Живкова никой не си е
мръднал пръста за културното ни
наследство. А след като дойде
демокрацията, за историческото ни
богатство се говори само по време на
избори.
- Боже, колко е права! - пророни
Банкерката. - Нали го усещам по себе
си. Направих фондация, за да се
опитам нещо да помогна, и като си
помисля само колко трудности
трябва да се преодоляват, за да се
случи нещо хубаво...
В бизнес средите тази дама
беше известна още и с кредото си, че
към парите човек трябва да има
езотеричен, духовен подход и че
правенето на пари има смисъл само
ако е свързано с личностното
самоусъвършенстване.
- Ами тя е свидетелка на цялата
ни история в последните
четиридесетина години. Има право
да дава оценки - съгласи се с нея
Библиотекарката.
- Лошото е, че у нас всичко
стана като на забързана филмова
лента. Сега ще се налага българите
отново да преоткриват себе си.
Всички в студиото на радиото
бяха притихнали. Все пак говореше
примата на българската естрада.
Явно тонрежисьорът на предаването
бе невероятен професионалист,
защото веднага след като водещият
обяви музикална пауза, за да успокои
страстите около Знака на българина,
в ефира на Българското национално
радио прозвуча позабравената песен
за Боянския майстор - имало
майстор на икони-и-и...
В този момент телефонът на
Библиотекарката звънна. По
изражението на лицето на
приятелката си Банкерката веднага
отгатна, че това е Американеца.
- Радвам се най-после да те чуя -
произнесе искрено развълнуваната
жена от предната дясна седалка на
автомобила. Банкерката учтиво бе
намалила скоростта, за да не пречи
шумът от двигателя на разговора. -
Притесних се за теб! Къде се загуби?
Отсреща явно дълго се
обясняваха. Лицето на
Библиотекарката сменяше нюансите
си.
- Разбира се, че приемам да се
видим тази вечер! Изненада! Каква
изненада? Моля те, кажи ми!
Банкерката погледна любопитно
към говорещата.
 -Добре, ще чакам с нетърпение!
Разбрах - на същото място в девет - с
нежелание затвори телефона
Библиотекарката. Лицето ѝ грееше в
щастлива усмивка.
- Изненади, а! - закачливо я
подхвана Банкерката.- Поднасянето
на изненади означава сериозен
напредък, скъпа. А какво стана с
желанието ти малко да му се
поцупиш, задето не ти се бе обадил
онази вечер? Изпари се, а! Идва ти да
полетиш май!?
Наближаваха София. Не само
настроението, но и стойката на
седящата до нея Библиотекарка бяха
вече приповдигнати.
- Обичам го! - произнесе за пръв
път сияещата жена. Преди много
години в Америка си беше забранила
да казва това.
Шофьорката едва не натисна
рязко спирачката. Колата леко се
залюля от трепването на държащите
волана ръце.
-Божеее, доживяхме!
-Какво доживяхме? - погледна я
стреснато Библиотекарката.
- Просто усещам, че го обичам.
- Именно. Ти да върнеш
желанието си да обичаш след всичко,
което си преживяла, това доживяхме
- уточни най-близката ѝ приятелка и
понатисна газта. - Нека да
побързаме, че да имаш време да се
приготвиш.
 Изобщо не обърнаха повече
внимание на продължаващата по
радиото препирня за Знака на
българина. Не стана дума и за
Руснака.
В София се разделиха,
целувайки се по бузите.
Библиотекарката веднага потъна в
двореца си, трескаво звънейки на
фризьорката и маникюристката си.

♦♦♦

Банкерката се прибра в празната

си къща, обзета от противоречиви
мисли. От една страна, искрено се
радваше за чувствата, споходили по-
младата ѝ приятелка. „Любовта
наистина е най-прекрасното нещо!",
усмихна се тя на себе си, докато
сваляше грима от лицето си. Но
едновременно с това нямаше как да
не забележи в изящното венецианско
огледало тъжната умора в
собствените си очи.
Въпреки чудесните няколко дни
на брега на гръцкото море
напоследък очите ѝ все по-трудно се
зареждаха с блясъка на доброто
настроение. В присъствието на други
те излъчваха привидната си
увереност, но застанеха ли сами
срещу огледалото, тъгата започваше
да прелива през тях от дълбините на
душата ѝ.
 Влезе в банята и пусна водата,
която трябваше дълго да тече, докато
запълни снежната белота на голямата
вана. Приседна на ръба и се вгледа в
парата на шуртящата струя. В
последно време често срещаше
добиващата все по-голяма
популярност теза, че водата е памет.
Д-а-а! Вече беше започнала
забележимо да усеща, че животът
изтича също като водата между
тънките ѝ пръсти. А нещо в него ѝ
липсваше все по-осезаемо.
Безгрижните ѝ детски години
преминаха в няколко различни
държави. Дипломатическият статут
на баща ѝ предостави на малкото
момиче рядко срещаната за
връстничките ѝ възможност да
формира светоусещането си под
влиянието на различни култури.
Любознателно попиваше всичко
заобикалящо я. Езиците ѝ се удаваха
и тя поглъщаше книгите. Твърде рано
повярва, че е срещнала принца на
своите мечти, и още по-рано разбра,
че мечтите и реалностите твърде
често се разминават. От
разочарованието ѝ я спаси
амбицията сама да постигне всичко,
за което мечтае.
Настъпилите в държавата
политически промени и
невероятният ѝ усет към
икономическата ситуация, съчетан с
нюха ѝ за гарантиращи сигурна
печалба дейности, скоро я
превърнаха в една от малкото
успяващи жени в бизнеса, погрешно
смятан за мъжка територия. Но за
разлика от парвенютата на
самопровъзгласилия се бизнес елит
тя успя да запази образа си на
дълбоко одухотворен човек. Всякаква
показна суета ѝ беше чужда.
Противно на повечето свои колеги
банкери, за нея парите бяха само
необходимото средство за достигане
до по-голямо познание за живота.
Неукротимият човешки стремеж
за демонстрация на власт ѝ беше
чужд. Не понасяше самоопияняващия
танц на политиците и тяхната
безпардонна лицемерност към все
по-зле чувстващите се хора.
Опитваше се да помага на
нуждаещите се, но без никаква
показност. Подаряваше от сърце и
никога не вземаше, ако това би
причинило и най-малкото човешко
страдание.
Увлечена в стремежа за
постигането на някакво свое
съвършенство, така и не разбра как
попадна във водовъртежа на
поредната лична драма. Слава Богу,
вроденият ѝ интелект ѝ помогна така
да прегрупира разпръсналата се
мозайка от разрушени представи за
живота, че постепенно, година след
година успя да възстанови баланса
между реалност и мечти.
 Водата вече беше разпенила
благоуханните течности на
многобройната ѝ колекция от
висококачествени ухания за воден
релакс. Вече се беше научила да
укротява спомените си. Съблече се и
позволи на тънкото си тяло да
потъне в топлината на водата, която
сигурно по някакъв странен
алхимичен начин щеше да запамети
поредните ѝ чувства, мисли и
емоции.
След около час, завита с мекия
си халат и с кърпа, обвила мокрите ѝ
коси, седна пред компютъра, до
който не се беше докосвала повече от
три дни.
От известно време на малкото
си бюро в уютния домашен кабинет
държеше репродукцията на една
гравюра на Дюрер от началото на
XVI в. Наричаше се MELENCOLIA-
едно състояние, което все повече я
превземаше.
Откъсна очи от рамката и
започна трескаво да рови в интернет
за вече озадачилия я сериозно Знак
на българина. Улавяше се, че в
последно време сериозно потъва в
мисли по две теми - алтернативни
енергии и екология и световното
културно-историческо наследство.
Беше прочела наскоро някъде една
странна сентенция, че един символ
струва повече от хиляда снимки.
Глава 16
МАГИЯТА НА МОЩИТЕ

403 г. сл. Хр.; Константинопол

Патриаршеската църква

♦♦♦

Йоан Златоуст, патриархът на

Константинопол, остави главата си
да се облегне на гърдите му,
потънала в черните мисли на
случващото се с него. Усещаше края.
Докладваха му, че вчера, под големия
дъб в цариградското предградие на
Халкидонт, най-големият му враг -
архиепископът на Александрия,
свикал всички негови противници.
Съчинили дванадесет обвинения
срещу него и убедили императрицата
и слабохарактерния император
Аркадий, че Златоустия епископ
трябва да бъде изправен пред съда.
Заточение - това искали хулителите
му.
Йоан не отиде в съда, а дойде
тук, в църквата. От вчера пред нея
вече се събираше народът. Не
допускаше стражата да влезе вътре и
да отведе архипастира му. Но той
трябваше да се подготви и сам да
тръгне. Не биваше вярващите да
страдат от камшиците на стражите.
Господ си знаеше работата.

♦♦♦

Дойде в столицата през 397 г.,

след като проницателният
царедворец Евтропий убеди сина на
Теодосий Велики - императора
Аркадий, че прочутият проповедник
Йоан от Антиохия е най-достойният
да заеме осиротялата след смъртта
на Нектарий архиепископска катедра
в Константинополската патриаршия.
Вече му викаха Златоустия, след
като онази жена се провикна в
църквата: „Златни ти уста, Йоане,
бъди благословен!"
 Но точно красноречието му се
превърна в извор на злобата, която
знатните изпитваха кьм този, в
когото народът вярваше както в
Господ. Привличането на все повече
и гювече слушатели в църквата
превърна Йоан в заплаха за
властващите. Най-вече за разгулната
и обсебена от зли демони
императрица Евдоксия.
Сребролюбивата и нечестива,
обогатяваща се чрез сплетни
покровителка на корупцията и
разхищението царкиня показваше, че
не може да понася Йоан. Всеки път,
когато епископът се застъпваше за
онеправданите от нея и свитата й,
кучката побесняваше. Проповедите
му против лихварството и
безогледното печалбарство звучаха
на озлобената жена като директна
заплаха с Божия съд над ония, които
угнетяват невинните и ограбват
имуществото на бедните. Мразеше го
Евдоксия, лукаво настройваше
богатите срещу него и Йоан усещаше
все по-вече надвисващите облаци над
патриаршията.
Но нямаше намерение да
отстъпва. Дългото отшелничество в
пещерата на младини го беше
научило да съзерцава Божия план
далеч напред във времето и да не
обръща внимание на злобата на
враговете си.
 ♦♦♦

Патриархът стана от трона си и

се изправи до писалищната катедра.
От снощи в главата му нещо се
въртеше. Взе перото и го потопи в
чернилницата. Трябваше да довърши
започнатото. Перото заскърца. „Не
мога да не чувам гласа на обидените,
стенанията и въздишките на
плачещите. Изобличавам
беззаконието, бичувам греха на
съгрешилия. Ако царицата вижда
злото в себе си, тя няма защо да се
сърди. Аз няма да престана да говоря
в защита на правдата, защото съм
длъжен да угаждам на Бога, а не на
човеците..."
 Ръката му се умори. Силите го
напускаха. Крепеше го единствено
стореното за разпространението на
Словото Божие и в най-отдалечените
страни. Не се уморя ваше да праща
проповедниците си да просвещават
скити и готи, да благославя
мисионерите най-вече при
славянските племена, които
населяваха близка Тракия.
Благочестивите му монаси достигаха
чак до Финикия и Персия. Да пише
сам и да се грижи за превеждането
на свещените книги на разни езици -
това му беше работата. Имаше ли
някакво значение какво мисли това
дяволско изчадие, императрицата!
„Но къде се бави човекът, когото
заръчах да доведат?" - уморените му
очи с надежда погледнаха тежката
дъбова порта.

♦♦♦

Дверите се отвориха с леко

проскърцване. Отвън нахлу глъчката
от разлютяващата се тълпа на
побеснелите от несправедливостта
срещу пастира им хора. От двореца
към тях вече маршируваше
императорската гвардия. Но
множеството не се отдръпваше. Кой
с тояга, кой с камък в ръка очакваше
войниците на омразната Евдоксия.
Бяха решени да бранят докрай храма
и златоустия си пастир.
През тънкия процеп на портата
се промуши мъж на средна възраст,
прилично облечен и добре известен
на цариградската чаршия като
търговеца от Тракия.
Влезлият притвори след себе си
и тръгна с наведена глава към Йоан.
- Ела, Тома, побързай, че нямаме
много време! - махна с немощната си
ръка епископът и подпирайки се с
другата на патриаршеския жезъл,
заситни към олтара.
Двамата потънаха зад царските
двери на светилището.
На олтарната маса лежеше
голямо ковчеже. Златният обков
проблясваше на мъждукащата
светлина на лоениците. Патриархът
се прекръсти три пъти към изтока,
влезлият след него стори същото.
- Носиш ли го? - попита
старецът, без да се обръща.
Нареченият Тома побърза да
свали кожената торба от рамото си и
приклекна на пода. Извади отвътре
по-малък вързоп и започна да го
развива.
Йоан се обърна и видя какво
дошлият държеше вече в ръцете си.
Мраморна кутийка с капак, с
размерите на педя и височината на
пет пръста тежеше в двете длани на
коленичилия пред него мъж с
прошарваща се вече коса.
- Точно така, както ти го
заръчах! - одобри видяното
свещеникът. - Стани.
Двамата доближиха до
олтарната маса.
Златоустия вдигна глава кьм
тавана и започна усилено да се
кръсти под напева на нещо, което
застаналият зад него не можеше да
разбере. След минута ръката на
епископа легна на капака на
ковчежето. Тайнствена сила като че
ли усили пламъка на свещите.
Странен полъх изпълни олтара.
Виковете на тълпата отвън утихнаха.
- Дай тук кутийката! - посочи с
трепереща ръка Божият служител.
Тома стори нужното и махна
алабастровия капак на сандъчето.
 -Дръпни се - нареди Йоан и
мъжът отстъпи крачка назад.
Архипастирът отвори бавно
капака на ковчежето със златен обков
пред него. Силна светлина заструи
през зейналия процеп. Тома леко
присви очи. Не, това не беше
светлина, а някакво сияние. Нещо
като благоуханен дим се възнесе към
тавана. Странна енергия изпълни
олтара. Храмът сякаш потрепери.
Лъчите на Слънцето през тесните
процепи във високото се свиха. Чуха
се пръхтящите криле на отлитащите
от покрива гълъби. В църквата
нямаше никого освен тях двамата, но
на Тома му се стори, че май изпод
мраморния под се въздигна мистично
песнопение.
Патриархът погледна още
веднъж нагоре и бавно се прекръсти.
После впери поглед в сиянието пред
себе си.
- Това тук е главата и ръката на
Йоана. Предтеча и Кръстителя
Христов.
Тома зад него потрепери.
Главата му се замая. Не можеше да
повярва на това, което чуваше из
златните уста на пастира си.
- Ще сложа нещо в кутийката ти.
И ти ще я отнесеш далеч оттук - в
земята, която те е родила. Там, на
север от Златния рог, между голямата
река и Черното море отдясно, чак до
облата планина, опираща Бялото
море - е земята на Йоана. Хората там
още не го знаят. Но те ще са призвани
много, много време след нас да
върнат вярата на човеците по Земята.
Ще направят държава, голяма
държава, от която ще треперят
всички злощастни владетели. Три
пъти ще стигат до стените, що
обграждат Царевград. Първата
Европа ще са те и Рим ще се
съобразява с тях, и ще ги иска в
лоното си.
Тома се прекръсти, вперил
поглед в гърба на патриарха, който
продължи да нарежда, а той се
стараеше да запомни всяка дума.
- Ще гледаш ковчежето да е до
водата. Ако може, отвсякъде
Кръстителя да е обграден с вода.
Тепърва ще се кръщават народите.
Безверието ще ги тласка към
спасението. И твоят народ скоро ще
узрее за вярата.
Тома отново се прекръсти. Йоан
Златоуст му беше на него Кръстителя,
но когато се връщаше по земята си,
не смееше още да говори в какво
вярва.
- Оттук насетне в рода ти
първото момче да се казва винаги
Тома и сандъчето да е у него. Където
и да скита, да не се разделя със
светинята. Когато дойде време да се
вдига манастирът в морето,
сандъчето да се зарови под олтарната
маса. В тази, вашата обител, ще има
скрипториум - за да се превеждат и
преписват свещените книги. Този
манастир ще е нужен за такива като
мене, дето няма да ги понасят
разпасаните управници на
Константинопол.
Йоан се закашля. Все по-трудно
си поемаше въздух. Наведе се над
ковчежето и бръкна вътре. Сиянието
се усили. Ръката му заблестя.
Златните конци на патриаршеската
одежда като че ли хвърлиха искрящи
червени искри. Синкавият дим
постепенно обви надвесения над
Кръстителя патриарх. Тома присви
очи, но успя да види как ръката на
Златоустия вдигна нещо от ковчега,
допря го до устните си и внимателно
го положи в неговата кутийка. После
бавно сложи капака. Странното
песнопение откъм пода стихна.
Гълъбите се върнаха на покрива.
Залязващото Слънце отново прокара
последните си лъчи през процепите.
Свещите в олтара поукротиха
пламъка си.
Йоан се обърна кьм Тома и му
подаде мраморната кутийка.
- Върви! - каза му
наставнически отецът. - Аз също ще
тръгвам.
Тома се измъкна пръв от олтара.
Излезе от църквата през малката
странична портичка откъм северната
страна. На площада отпред вече се
чуваше усилващото се дрънчене на
щитовете и мечовете на царската
стража. Тътенът на ударите сякаш
призоваваше патриарха да излезе от
храма.
Йоан усещаше усилващото се
отвън напрежение. Тръгна към
вратата. Разтвори я широко и се
изправи на прага на храма. Народът
се обърна към него.
- Елате! - повдигна ръката си
епископът и се върна пред олтара.
Изчака всички да влязат. Отвън
останаха само войниците. Никой с
меч не смееше да пристъпи прага на
църквата.
Йоан Златоуст изчака
множеството да стихне. Прекръсти
се отново към изток и се обърна към
вперилите в него поглед мъже и
жени. Прокашля се и реши, че е
време да говори.
- Силни вълни, жестока буря! Но
аз не се боя от потъване, защото стоя
на камък. Нека беснее морето! То не
може да съкруши камъка. Нека се
повдигат вълните! Те не могат да
погълнат Иисусовия кораб. Кажете,
от какво да се боя? - обгърна той с
поглед хората. - От смъртта ли? За
мен животът е Христос, а смъртта
придобивка. От изгубване на имане
ли? Нищо не сме донесли на тоя свят,
явно е, че и нищо не можем да
изнесем.
- Точно така е, Йоане! -
провикна се някой откъм дъното до
вратата.
Златоустия никога не се
сърдеше, когато слушащите го
прекъсваха. Продължи спокойно.
- Не се боя от бедност и не
желая богатства, не се боя от смърт и
не искам да живея, освен за вашия
успех...
Всички започнаха да се кръстят.
- Аз затуй говоря за сегашното
мое положение, възлюбени, за да ви
успокоя. Никой не може да ни
раздели...
Кашлицата го задави, а откъм
хората го лъхна въздишката на
надеждата.
- Не се тревожете от това
събитие, покажете ми ведно вашата
любов - в непоколебимата вяра. Аз
имам залог от Господа и не се
осланям на моите сили. Имам
Неговото писание и то ми е опора, то
ми е крепост, то ми е спокойно
пристанище.
Бавно огледа събралите си.
- Нека цялата Земя се разбърка,
имам писанието, него чета аз, и
словата му са за мене стена и ограда.
Кои са тези слова? „Аз съм с вас през
всички дни до свършека на света", е
писал Матея. Христос е с мене! От
кого да се боя?
Замълча отново. Не я виждаше,
но усещаше как думите му достигат
до двореца и оная кучка Евдоксия
трепери от страх, а безгръбначният
Андроник се налива с вино. Знаеше
Йоан, че има възмездие. Усети го,
когато отвори ковчега с мощите на
Предтеча и тогава реши, че ще се
предаде сам в ръцете на стражата.
Нека го поведат и да оставят хората
на мира.
Вдигна ръката си и още веднъж
повтори, за да успокои надигащия се
шепот на множеството в храма.
- Христос е с мене и няма от
кого да се боя! И ние се разделяме по
място, но чрез любов сме съединени,
дори смъртта ни не може да ни
разлъчи. Макар и да умре тялото ми,
но душата ми е жива и ще си спомня
за вас - за тоя народ тук.
Жена от първия ред, току пред
него, изхлипа. Детето в ръцете ѝ
ревна. Мъжът до нея стисна
юмруците си и тоягата в тях изпращя.
Надигащият се ропот разлюля морето
от хора.
Йоан ги огледа и направи крачка
напред. Сякаш Мойсей се беше
изправил на брега на Червеното
море, което се разтвори пред него.
Тръгна по отворилата се пътека.
Хората хлипаха и се кръстеха. Някои
посегнаха да целунат десницата му.
Излезе пред войниците. Погледна ги
в очите и се обърна за последен път
към храма. Прекръсти се. После
слезе по стълбите и се изправи очи в
очи срещу началника на стражата.
-Водете ме.
 Слънцето скри последните си
лъчи. Над Царевград притъмня. Само
едно Странно сияние грееше над
купола на храма.
Императрица Евдоксия стоеше
на терасата на двореца, вперила
поглед в отдалечаващата се по пътя
от Южната порта кохорта. В средата
между легионерите бавно
пристъпяше омразният ѝ Йоан. Най-
после беше успяла да го прокуди!
Сега градът беше нейн. Всички на
нея щяха да се кланят. Богатствата си
в нозете ѝ ще полагат и ще избърсват
праха от тях с устните си.
Усмихваше се лукаво Евдоксия,
слушайки веселието в голямата зала
на двореца. Съюзниците ѝ
празнуваха победата. От утре всички
щяха да знаят, че богатството е
победило празните приказки за
мъдрост на прокудения свещеник.
Нямаше кой вече да мъти главите на
простолюдието с глупавите приказки
за смирение и святост.
В този момент Евдоксия усети,
че земята под краката ѝ се залюлява.
Погледна кьм храма и видя
усилилото се над купола сияние.
Кръстът блестеше. Новият трус я
хвърли към перилата. Едва се удържа
да не политне през тях. Обърна се.
Колоните, които крепяха двореца, се
пукаха. Парчета мазилка падаха от
тавана. Надигналата се земя нагъна
стените на царския дворец. Портите
зейнаха. Ново, още по-голямо
потреперване захвърли на пода
императрицата. Робата ѝ се разкъса
от острието на откъртил се камък.
Дебелата златна гривна се изхлузи от
ръката ѝ. Не успя да улови любимото
си бижу - символа на богатството ѝ.
Тежкият накит се изтърколи в
зейналия процеп на мраморния под.
Вятърът разроши косите ѝ, а
царската диадема с изумрудите
отлетя. Земята кънтеше, а небето
виеше. Нещо я дърпаше надолу и тя
не можеше да се изправи.
Евдоксия лазеше към залата на
двореца. Ужасените погледи на
придворните я смазваха
допълнително със страховете си.
Протегна останалата без златото си
ръка напред. Гласът ѝ заседна в
гърлото. Погледна нагоре и усети как
невидима сила разхлаби хватката
върху гънката ѝ шия. „Говори!" - чу тя
неземен глас. Изумените
приближени я гледаха с надежда.
- Върнете го - откъсна се от
гърдите ѝ напиращият отвътре вик. -
Върнете го веднага! Йоан Златоустия
го върнете.

♦♦♦

В този момент Йоан Златоустия

вече крачеше обратно към града. Не
беше чул вика на злощастната
императрица, а гласа на онзи, който
слезе при него в пещерата една нощ и
му рече: Вземи този свитък от моята
ръка! Аз съм Йоан, който по време на
Тайната вечеря припадна на гърдите
на Господа и от него почерпи
Божествени откровения. Господ
дарува и на тебе познание за цялата
дълбочина на премъдростта, за да
нахраниш хората с нетленния хляб на
Христовото учение и със своите уста
да преградиш устата на еретици и
иудеи, похулващи Бога.
Глава 17
ПРОВИДЕНИЯТА НА
ПРЕДСЕДАТЕЛЯ
11 ноември; София
Съюз на издателите в
България

♦♦♦

Председателят на Съюза на
издателите на печатните медии в
България разпали поредната си пура,
без да откъсва поглед от екрана на
големия плазмен телевизор пред себе
си. Кабинетът беше потънал в
полумрак и само локалното
осветление над многобройните
картини по стените придаваше
подобаващата за това място
атмосфера за размисъл. Всяко кътче
на голямото помещение бе
запечатало трите най-важни атрибута
за мъж, на чийто рамене тежи
отговорността на времето - истинско
дърво, стара кожа и пури.
Вървяха централните новини.
Нищо изненадващо. Вече трети ден
основното събитие беше само едно -
Знакът на българина. От години не се
беше случвало не човек, а символ да
бъде тема номер едно за всички
медии без изключение. Не поредният
празнодумен политик, не злокобен
атентат, трагична катастрофа или
природно бедствие, а едно малко
кръгло парче метал, обрамчено с
религиозни символи и изпъкваща
буква „Ж" в средата. То бе приковало
вниманието на българските и
световните медии едновременно.
„Хм-м-м, доживях го - дръпна с
удоволствие от аромата на златистата
кубинка Председателя. - Световните
медии и ние да сме на едно и също
мнение за степента на важност на
случващото се."
Посегна кьм вътрешния
телефон. Отсреща явно веднага
вдигнаха.
- Открихте ли я? - гласът му не
спести суровостта, която
подсказваше, че под формата на
въпрос той всъщност издаваше
заповед.
Отговорът явно го разочарова,
защото ядосано тръшна слушалката
обратно.
Най-голямата загадка в
гръмналата световна сензация беше
мистериозното изчезване на
червенокосата италианска
Професорка. Веднага, след като беше
взривила аудиторията на Софийския
университет и бе вбесила българския
държавен глава, чаровната дама
потъна вдън земя. Не само
българските репортери, но и
кореспондентите на чуждите
агенции не можеха да я открият. Като
никога медиите бяха принудени да се
задоволят с трохите информация,
които им подхвърляше интернет за
специалистката по религиозна
семиотика.
Председателя увеличи звука на
телевизора. Един твърде добре
познат му професор по история и
директор на Националния
исторически музей се опитваше да
разчете пред камерите символите на
увеличения диапозитив на Знака на
българина. Говорещият беше
известен с умението си да представя
популярно и разбираемо страниците
от българската история. Хората го
харесваха.
„Българската история!" -
възкликна за кой ли път в живота си
Председателя и впери поглед в една
от любимите си картини. Под
масленото платно, от увеличената
стара фотография го гледаха
проницателните очи на майка му.

♦♦♦

Спомените му пазеха
преживяванията от три епохи. На
отиващия си консерватизъм на
монархиите, на безумните
въжделения по утопизма на
комунизма и сега - водовъртежа на
измамните справедливости на
демокрацията. Паметта му беше
подредена като истински вестник -
злободневието на деня, драматизмът
на политиката, диаграмите на
бизнеса, люшканията на обществото,
апотеозите на културата, суетата на
хайлайфа, фойерверките на спорта,
предсказанията на астролозите,
главоблъсканицата на
кръстословиците, пикантерията на
фотографиите.
Целият му съзнателен живот
мина в средствата за масова
информация. Опияняваше се от
аромата на пурите, но друга бе
миризмата, без която не можеше -
тази на печатарското мастило. Дори
със затворени очи да пипнеше
вестник, можеше веднага да познае
дали е вчерашен или днешен. Нямаше
нужда да чете съдържанието на
публикациите - от заглавията знаеше
какво следва в текста. Все пак освен
като Председател на вестникарите
той ръководеше и най-стария
български вестник, заливащ сергиите
с внушителния си тираж.
Малко преди началото на новото
хилядолетие интуитивно усети, че е
време да остави между кориците на
няколко книги неоспоримите истини
за горчивата българска
действителност в бурните времена на
обществен преход към нещо, което
все още нямаше ясни очертания.
Написа ги. И май си взе белята!
Защото нямаше как да спести
горчилката, от която на мнозина им
присядаше. Беше журналист до
мозъка на костите си. А от стари
времена истината не бе желан гост в
българските земи.
Погледна стола пред бюрото си.
През годините на него се изреждаха
един след друг главните герои на
прехода. Идваха и си отиваха. Сядаха
с претенциите си и си тръгваха с
прозрението, че не са вечни. Умееше
да ги убеждава, че не от
вестникарите, а от тях самите зависи
дали ще влязат в първите абзаци на
историята, или ще се мернат само
под чертата на обяснителните
записки. Затова написа книгите си.
Да не би някои от героите му да си
помислят, че историята погрешно си
е избрала журналистите за репортери
на сътвореното от тях или на техните
прищевки.
Напоследък приятели много
често му припомняха един пасаж от
фрагментите му на изминалото
време или както той често
уточняваше, че това не е точно
времето, а хората, които управляваха
автомобила България. Някои дори
знаеха наизуст пасажа - Не е за
вярване, но Царя е видимо ядосан...
Вестникът сгрешил. Вестникът! Ах,
този вестник! Как си е позволил?
Вестникът е ядосал Неговото
Величество... Как си позволявате да
пишете във вестника си така!
 ♦♦♦

„Какво ли би се случило сега,

при тази световна новина, ако
българските медии бяха вече
достигнали стандартите на
световните си братя? - попита се
Председателя. Стана, отвори
прозореца и се наслади на нахлулия
свеж въздух. - Какво ли би станало
днес, ако политиците в тази държава
вече бяха проумели, че последното
нещо, което би трябвало да им идва
наум, е да воюват с медиите. Никой
от тях не разбира, че не партийните
им байраци, а словото е част от
националната сигурност на
държавата."
 Кадрите на телевизионния екран
му даваха пълно основание за ядните
мисли. Репортажите на чуждите
агенции показваха как светът бавно
признава, че е стигнал до тревожно
състояние, и как няма нищо чудно, че
точно в този момент излиза наяве
спасителен символ - Знакът на
българина. За разлика от българските
си колеги европейските и
американските журналисти вече
показваха адекватните мисли на
световните величия в политиката,
науката и културата върху сензацията,
долетяла от София. За първи път
Великите сили се интересуваха от
българите с положителен знак. За
първи път българите имаха
основание за самочувствие в
отношенията си с тях.
„И какво? - продължи
размислите си Председателя. -
Президентът напуснал сърдит
лекцията на Професорката.
Правителството на тази измислена
тройна коалиция мълчало, да не би
нещо около този Знак на българина
да навреди на влизането ни в
Европейския съюз. Спецслужбите не
могат да открият една Професорка.
Историците плахо се опитват да
разгадаят мистерията, но оскъдните
им материални възможности да се
ровят надълбоко в най-тайните
архиви на света ги превръщат в
анемични констататори на вече
известни хипотези. Народът... ами
народът си чака утре вестниците, та
дано успее да разбере нещо..."
Председателя въздъхна. Спомни
си за личните признания на един
обявил го едва ли не за враг №1
премиер. „Сигурно така се прави
вестник, господин главен редактор!"
- отрони тогава с прословутото си
„р" политикът. Какво можеше да му
отвърне освен: „Ами така се прави
вестник!" И до днес не беше убеден,
че онзи го е разбрал.

♦♦♦

Председателя се заслуша в
обобщаващите за деня коментари за
Знака на българина. Направи му
впечатление най-често
употребяваната дума - провидение.
Спомни си Цицерон - Deorum
moderamine cuncta geri. От момента, в
който два пъти бе отпътувал в
компанията на онази с косата за
другия свят и два пъти учтиво се бе
разделял с нея, за да се върне и
продължи напред, той наистина
вярваше като Цицерон, че - всички
неща, всички събития в този свят се
ръководят от Бога.
Не се сърдеше на репортерите
си, че не могат да открият
Професорката. Бог си знаеше
работата. Имаше странното усещане,
че самият Творец е създал този Знак
на българина и го е пратил по
българските земи. Така че
българските медии този път нямаше
как да останат встрани от
световните.
Глава 18
ЛИМИТЪТ НА
ВРЕМЕТО

11 ноември; София
комплекс Castello di San
Marino

♦♦♦

Философа позволи много трудно

на Илюмината да го убеди, че трябва
да напусне сараите си, за да се
срещне с Професорката. Едва след
като разбра, че дискретният
комплекс „Кастело ди Сан Марино" е
много близо до неговата резиденция
и че там няма никой друг освен
червенокосата дама, която беше
запомнил от телевизионния
репортаж, Сокола прие.
Благодарение на италианската
специалистка по религиозна
семиотика събитията около Знака на
българина се бяха развили с шеметна
скорост. В този момент не можеше да
си позволява капризи за срещите си.
Сокола беше притеснен. Не
обичаше резките обрати. Дори в
политиката спазваше правилото на
плавните завои след добре
премислени обхождащи маневри.
Знакът на българина беше една от
най-строго пазените тайни в живота
му и не биваше да допуска никакви
изненади. А за негов ужас те
следваха една след друга. Първо
появата през пролетта на оня щатски
копой Американеца, сега и тази
Професорка. За разлика от щатския
агент обаче италианката го беше
улучила право в десетката - обяви на
целия свят съществуването на
Символа. На всичкото отгоре ядоса и
Президента.
„Само това ми трябваше в този
момент!", хвана се за главата
Философа, след като изгледа
новините, които Илюмината му
препоръча с телефонното си
обаждане. След изборите през лятото
всичко се обърка. България се
разтърсваше от съмнения, които не
вещаеха нищо добро за следващите
години. Формирането на
парадоксалната управленска тройна
коалиция изсмука всичките му сили.
Чувстваше се отпаднал. А точно сега
не можеше да си го позволи.
Прегледа доста постната
справка за Професорката, която му
беше приготвила неговата
информационна служба, и съжали,
че не намери време да си поговори
повече за тази странна жена с
Илюмината. Нищо! Не му беше за
пръв път да попада очи в очи с хора,
за които не знаеше почти нищо.
Предупреди да не го свързват
повече с никого през деня, дори с
двамата му колеги от коалицията, и
се отдаде на задължителната
половинчасова медитация, до която
прибягваше преди най-важните си
срещи.

♦♦♦

Илюмината прекара изминалите

три дни в пълно усамотение и дълбок
размисъл. Бързо преодоля изненадата
от случилото се в университета,
защото прие доводите на
Професорката, в която дълбоко
вярваше. Най-малкото защото по
време на последната лятна сесия на
Академията на илюминатите в Рим
имаше възможността да слуша лично
нейните изложения за Знака на
българина. Но нямаше откъде да
знае, че председателството на
Академията е решило да ускори
изваждането на митичния символ
пред света. Не беше посветен още до
нивото, на което се вземаха подобни
съдбовни решения.
Времето рязко се забърза,
помисли си Илюмината,
прехвърляйки събитията от
последните дни. Освен
изненадващия ход на Професорката
той получи информация, че
Американеца отново е на път за
София. Едновременно с това го
предупредиха да се готви и да
посрещне Върховния вестоносец
заедно с вече неразделната му
половинка Стюардесата. Също така
беше решил, че трябва по-често да
общува с Библиотекарката, защото
забеляза, че в последно време
чаровната дама беше изпаднала в
Странно състояние. И накрая -
веднъж на две седмици Илюмината
отиваше до Атон, за да следи
изграждането на тайната зала под
руския манастир.
Всичко това бе подчинено на
основната му мисия - събирането на
трите разпръснати части от Знака на
българина, неговото разчитане с
помощта на Академията на
илюминатите и реализирането на
атонския План 2012 за помирение на
религиите.
„Както се казва - работа за
целия китайски народ", тръсна глава
Илюмината, докато паркираше
колата си пред „Кастело ди Сан
Марино."

♦♦♦

Професорката дооправи
непослушните червени къдрици пред
огледалото и с тъга погледна през
прозореца на спалнята. Тъмнината
отдавна беше скрила шарения килим
на планината. Втори ден вече не
можеше да откъсне очи от тази
красота. Хвърли поглед към
часовника и установи, че противно
на популярните женски навици е
подранила с подготвянето си за може
би най-важната своя среща от дълго
време насам.
Приседна във фотьойла и
посегна към разхвърляните по
масичката вестници. Само няколкото
дни престой в България се оказаха
достатъчни, за да възстанови
познанията си по български език.
Една старателно пазена в тайна
подробност от нейната биография.
Още като студентка беше изкарала
специализиран курс по славянски
филологии. Нямаше как да навлезе в
дебрите на религиозната семиотика,
ако не се справеше с гръцкия и
славянските езици.
Цялата българска преса се
занимаваше със Знака на българина.
Едни се питаха дали изобщо е
възможно съществуването на
подобно нещо. Други правеха
елементарни опити за разшифроване
на символите по металния кръг.
Трети навлизаха в дебрите на
битките между религиите. Разбира
се, нямаше издание, което да не се
опитва да отгатне защо президентът
на България е напуснал внезапно
лекцията ѝ в университета. От
пресслужбата на държавния глава все
още предпочитаха да мълчат. Всички
обаче вкупом задаваха два въпроса -
къде е Знакът на българина и къде
изчезна мистериозната Професорка.
„Дали българите имат историци,
способни да продължат търсенията
отвъд официалните документи?" -
запита се жената, отдала целия си
живот на историята зад видимия
образ на символите. По този повод
много често си спомняше Имануил
Кант - реалността е недостижима
заради ограничението на
възприятието ни, което означава, че
ние изграждаме собствената си
представа за реалността.
Българите. Този стар народ,
загубил неусетно през вековете
своето национално самочувствие.
Попилял и не осмислил важните
съобщения на древните култури,
които са се развивали по земите му
още преди новото летоброене. Как се
е случило така, че този народ, лежащ
в основите на европейската
цивилизация, днес се движи с гювече
от двадесетгодишно закъснение в
модерния свят? Забравили ли са, че
времето е лимитирано за всяко
нещо?
Телефонното позвъняване от
рецепцията не ѝ остави време да се
опита да намери отговорите на тези
въпроси. Погледна се още веднъж в
огледалото и излезе. Имаше
усещането, че тази уникална по
своята уютност резиденция,
напомняща ѝ замъците на Сан
Марино в Италия, постепенно се
превръща в нещо като неин втори
дом.
Долу вече я очакваха двамата
мъже, с които изключително много
държеше да се види едновременно,
преди да си тръгне за Италия.

♦♦♦

Философа и Илюмината я
посрещнаха прави до специално
подредена маса в малката заличка на
ресторанта. Освен двамата изпънати
като струни сервитьори до вратата
наоколо нямаше жива душа.
 Илюмината подпря на стената
нещо, което много приличаше на
алебарда, и тръгна пръв към дамата.
Подаде ръката си свойски и я поведе
към стоящия отсреща мъж.
- Уважаема госпожо, имам
удоволствието да ви представя моя
добър приятел Философа. От няколко
дни той е ваш истински поклонник -
каза на английски Илюмината. След
което продължи на български. -
Господин Философ, позволете да ви
представя един от най-големите
специалисти по религиозна
семиотика в света.
Тази вечер Илюмината често
щеше да сменя двата езика.
Философа говореше само български
и турски. А място за преводач не бе
предвидено.
Сокола направи крачка напред,
пое подадената нежна ръка и
галантно я целуна.
- За мен е чест, госпожо
професор!
- Радвам се на възможността да
ви срещна, господин Философ!
Илюмината посегна към
оставеното преди малко до стената
старо оръжие.
- Тъкмо показвах на приятеля си
тази алебарда. Тя е на не по-малко от
триста години. Кой ли швейцарски
гвардеец е бранил подстъпите на
Ватикана с нея.
Философа така старателно се
вгледа в острието на копието и
бръснача на брадвата на популярното
в миналото комбинирано хладно
оръжие на папските войски, сякаш
търсеше да открие следите от кръвта
на някой от многобройните
противници на католическата вяра.
Професорката леко се усмихна.
Илюмината беше избрал доста
странна, но подходяща прелюдия за
срещата. Беше започнала да харесва
тези негови исторически встъпления,
които уж нямаха нищо общо с
основната тема на предстоящия
разговор. Погледна към другия мъж и
невинно се включи.
- Ооо, краят на XVII в. е един от
най-интересните периоди за
Ватикана - вметна с игрив блясък в
очите тя. - Нищо чудно тази алебарда
да е участвала в много важни битки.
Например последната обсада на
Виена от турците.
Знаейки хапливия нрав на
Професорката, Илюмината леко се
стресна и побърза да се намеси.
- Приятели, нека да сядаме.
Имаме цяла вечер за разговори -
посочи той масата. Препоръча им да
опитат като за начало малко от
меката топлина на характерната
българска ракия „Пещерска
гроздова". Философа предпочете
уиски, но дамата любопитно прие.
Разположиха се удобно.
Изчакаха да налеят питиетата, да
поднесат салатите. И разбира се, да
се оттеглят сервитьорите.
- Да пием за ваше здраве,
госпожо, и добре дошли в България! -
вдигна чашата си Философа,
отправяйки соколовия си поглед
право в очите на дамата.
- Благодаря, че приехте поканата
ми, господине - отвърна с леко
навеждане на червената си грива
италианката.
- Ооо, госпожо, вие приемете, че
сте само инициатор на срещата,
домакини сме ние с моя приятел -
побърза да уточни Сокола.
- Знам, че с българските мъже е
безполезно да се спори по въпросите
за гостоприемството - съгласи се
веднага италианката. - В това
отношение вие не сте като
европейците.
- Бих казал, че европейците не
са като нас - вметна Философа и
вдигна чашата си. - Толкова много са
се променили нравите в последно
време, че мъжете малко трудно се
различават. Всичко е феминизирано.
- В Лондон дори вече има
приказка - или си джентълмен, или
си мъж - вметна Илюмината.
И тримата се усмихнаха.
Професорката с удоволствие си взе
от уникалната салата, специалитет на
ресторанта в „Кастело ди Сан
Марино", която вече ѝ бе любима.
Готвачите много успешно бяха
съчетали средиземноморската кухня
със специфичните вкуснотии на
българската Национална трапеза.
Когато първата вечер поиска
прословутата в цял свят шопска
салата, сервитьорите леко ѝ се
усмихнаха, уточнявайки, че това не е
заведение за общо хранене.
- В същност европейците би
следвало да са много благодарни за
последната обсада на Виена от
турците - отбеляза Философа, докато
разглеждаше съсредоточено
плаващите в уискито си бучки лед.
Ъгълчето на тънките му устни
започна да прави лек опит за
усмивка.
- В какъв смисъл? - не можа да
разбере червенокосата, попивайки
доста сочните за възрастта си устни
със снежнобялата салфетка. Посегна
към превърналите се вече в сериозна
необходимост тънки цигари Merilyn.
- Благодарение на тази последна
и за щастие неуспешна за турците
битка за Виена европейците днес
познават една изискана топла
напитка - продължи Философа.
Лукавата усмивка продължи да си
проправя път.
- Наистина не разбирам?
- Виенското кафе, госпожо.
- Ооо, това е интересно! Не
знаех.
- След оттеглянето на войските
на великия везир Кара Мустафа паша
войниците на папата откриват в
изоставен склад на османската
армия близо един тон кафеникави
зърна.
- Кафе?
- Точно така, кафе. Непознато
дотогава на виенчани, които се
чудели какво се прави с тези зрънца.
Някой находчиво се досетил да
прибавя кафеникавата субстанция в
млякото. Харесало им. Така и до
днес. Какво би представлявала една
виенска сладкарница без виенско
кафе?
- Много интересно! Благодаря
ви.
Философа вдигна чашата си.
Ледът в нея пречупи отблясъците от
елегантните златни рамки на очилата
му, зад които самоуверените му очи
изпитателно разглеждаха жената.
Илюмината натисна дискретен
звънец. Преди да стигнат до
виенското кафе, им предстоеше
основното. Безшумно стъпващите и
ненатрапчиви сервитьори им
поднесоха невероятно ухаещо печено
телешко, полято с ароматен сос.
Философа остана на уиски, а двамата
членове на Академията на
илюминатите избраха бутилка от
най-добрата реколта на Gavi di Gavi
от Пиамонте. Италианката
предпочиташе бяло вино. Гурме
стандартите ѝ бяха чужди. Бялото
вино ѝ носеше усещането за дъха на
градинските цветя, меда на
жужащите пчели и уханието на
акация. А искрящата лимонено
златиста течност винаги успокояваше
уморените ѝ от постоянно четене
очи.

♦♦♦

- Трудно ли се управлява
държавата, господин Философ? -
попита Професорката, след като
изрази задоволството си от първите
две хапки от телешкото.
Философа не очакваше точно
този въпрос, но прие
предизвикателството.
 - В тази страна нищо не се
получава лесно. За първи път не се
чувствам спокоен. Тревожен съм.
Предстои ни влизане в Европейския
съюз. А Европа е изключително
прецизна по отношение на правила и
процедури, на критерии и формати,
които вземат решенията.
- В компанията на вашите
социалисти няма да ви е никак лесно
- вметна внимателно европейката.
Философа само поклати глава
неопределено, предпочитайки да не
коментира взаимоотношенията с
коалиционните си партньори.
- Един от основните проблеми
на нас, българите, е, че не умеем да
гледаме в бъдещето и да
предугаждаме реалностите на новите
модели политика. Тук любимото
политическо занимание е да се
взираме в миналото и на база
отдавна отминали неща да
затвърждаваме конфронтационния
модел на политиката на
отрицанието. Тук опозицията търси
кризата като условие за вземането на
властта, а не изграждането на
собствен модел за управление, който
хората да припознаят за правилен.
Най-лесно им е да създадат бъркотия,
вълна, която помита всичко, което е
пожънато преди тях, и да се явят на
бял кон като спасители.
- Разбирам ви.
- Моята работа е да гледам
напред. Тук трудно се осмисля, че
постигането на целта ражда друг
хоризонт от нови цели, от нови
проблеми и нужда от нови стратегии.
Никой не проумява, че Европа се
намира в етап на автокорекции, в
търсене на ефективния модул, който
да продуцира сигурност на
управлението на финансовите
средства и ефективност на
инвестиционните потоци.
- Говорите като бизнесмен, а не
като политик.
Философа я погледна с още по-
внимателно изучаващ поглед. Явно
тази жена не беше специалист само
по религиозна семиотика. Освен от
бяло вино италианката разбираше и
от това, как трябва да се говори с
един политик.
- Поради наши типично
български грешки в България,
уважаема госпожо професор, са
изтекли лимитите на всякакво време.
Налага се да правим политика и
бизнес едновременно.
- Но, разбира се, без да
превръщаме едното в другото и
обратно - намеси се Илюмината, а
приятелят му утвърдително кимна с
глава.
- Значи опирате до въпросите на
компетентността на елита в
държавата? - продължи своята
странна логика на разговора,
превърнал се едва ли не в интервю,
съсредоточената дама.
- Съвършено правилно, мадам! -
повдигна пръст нагоре Сокола.
Въпреки обиграността си някак си
странно и за самия него не можеше
да издържа на остротата на погледа
на тази умна жена. - Да си адекватен,
да си на равнището на
компетентността, която изисква
постът. Това е сложна парадигма за
българския политически,
управленски и бизнес елит -
въздъхна Философа.
Италианката беше успяла да го
разпали. Неслучайно се стараеше
винаги да втълпява на съратниците
си, че компетентността е за
определено време и задължително
предполага саморазвитие. Затова и
много се дразнеше на социалистите,
които постоянно вадеха от кадровата
си банка само техните верни другари
от доброто старо време.
- Понеже съм преди всичко
историк, а и преди малко стана дума
за Ватикана в края на XVII и
началото на XVIII в., позволете ми да
ви разкажа нещо от онова време,
което може и да ви бъде полезно. Вие
сте преди всичко философ и надявам
се, че ще ме разберете.
Философа и Илюмината
запалиха по цигара и се приготвиха
да слушат с внимание. Все пак пред
тях седеше една крехка на вид, но
изключително ерудирана дама, която
само преди няколко дни беше успяла
да накара дори президента на
държавата да се почувства неловко.
Професорката отпи от виното,
притворила от задоволство очи, попи
капките по устните си и тихо
започна.
- Папа Инокентий XII. Един
кратко управлявал Светия престол
отец, само девет години до 1700-а, но
извършил една от най-важните
реформи в Римо-католическата
църква. В продължение на два века
преди това се случило така, че
Ватиканът вече бил подвластен само
на няколко папски династии. Делата
на църквата зависели единствено от
интересите на семействата Орсини,
Медичи, Борджия, Савели и някои
други по-малки фамилии. Колегията
на кардиналите приличала на родово
сборище. Това трябвало да се
пресече. Кардинали да стават
внуците на папите - означавало нещо
страшно за бъдещето на папството.
Инокентий XII се осмелил да сложи
край на всичко това. Той е един от
малкото духовници, заемали Светия
престол, които си давали сметка,
какво ще означава за бъдещето на
вярата безскрупулното
облагодетелстване с имоти, служби и
парични средства по роднинска
линия между висшите сановници на
църквата.
- Говорите за непотизма, мадам
- прекъсна я деликатно Философа.
- Не съм изненадана, че
разбирате за какво говоря.
- Тук това се нарича
шуробаджанащина.
- Интересна дума - каза
Професорката, повтаряйки я няколко
пъти. Илюмината не можеше да я
преведе. Езикът на Шекспир не бе
чак толкова богат. - Непотизмът
произлиза от италианската дума -
племенник или внук.
- В нашата народопсихология
това явление е в доста по-разширен
периметър - опита се да уточни
шуробаджанащината Илюмината,
който с интерес наблюдаваше
двамата си сътрапезници. - Дори
имахме премиер, който откровено
заяви, че трябва да се грижим за
съпартийците си, защото сме малък
народ и всички сме братовчеди.
- Защо, госпожо, ни разказахте за
този папа? - директно попита
Философа.
- Защото трябва много бързо да
се заемете с подмяна на елита в тази
страна, господин политик. Нужни са
ви хора с мисленето на XXI век.
Създайте, отгледайте поколението от
новия тип лидери на обществото. Не
се въртете повече в омагьосания кръг
на миналото.
-Това не е никак лесно, мадам. И
вие го знаете много добре. Дори този
папа, когото споменахте, Инокентий
е бил избиран цели пет месеца от
конклава.
- Ооо, очарователни познания за
историята на Ватикана!
Поздравления.
- Вижте, ние живеем със
самочувствието на нация с духовни
параметри, с вековен стремеж към
образование, че нашето
интелектуално КПД е по-високо от
това на съседите ни. Но това в много
аспекти вече не е така за съжаление.
Нещо много малко, но много важно
все повече ни липсва. Губим
доверието на хората. Нямаме
ефективна, адекватна връзка с
медията, с обществото. Дори това,
което сме постигнали, не можем да
го покажем на народа.
- Това води до загуба на
националното самочувствие, нали? -
попита жената и постави приборите
в чинията си, давайки знак, че е
готова за десерта.
Никой от двамата мъже не
отговори. Разговорът беше придобил
съдържание, което според
Илюмината едва ли бе основна цел
на Професорката. Философа имаше
същото усещане и беше убеден, че
протоколният край на вечерята все
още е далече. Какво ли бе запазила за
десерт италианката?!
Червенокосата Професорка явно
очакваше времето на зеления чай
върху изчистената от чиниите за
вечеря маса, за да проведе разговора,
заради който всъщност бе поискала
срещата си с Философа. Оценяваше
абсолютната тактичност, с която до
този момент нито той, нито
Илюмината бяха отворили дума за
това, че от три дни Професорката бе
една от най-популярните дами на
планетата. Показаният от нея Знак на
българина и обяснението, че това
кръгло парче метал ще спаси
човечеството от пагубния сблъсък
между религиите, се бяха превърнали
в най-дискутираните теми.
- Господин Философ, ще
призная, че вашата личност
представлява особен интерес за
Академията на илюминатите, към
която принадлежа.
Сокола направи учудена гримаса
и въпросително погледна към
Илюмината. Той не реагира по
никакъв начин.
- Дааа, страховитите
илюминати, които били всесилните
управници на света и най-големите
врагове на църквата, се интересуват
от вас поради това, че вие сте
доказан играч в постигането на
религиозна търпимост. Ето в това
отношение България е за пример.
Философа не обичаше да говори
затова. Само той си знаеше колко
далеч е още България от идеалния
смисъл на религиозната
толерантност. Единствената му
грижа до този момент беше да опази
клечката от кибрита.
Професорката продължи.
- Ако трябва да очертая с
няколко думи същността на нашата
Академия, то бих се изразила, че
това е една балансирана компилация
от ученията на гностици и манихеи,
методиките на исмаилити и асасини,
дисциплината на тамплиерите и
йезуитите, организацията и
потайността на масоните,
универсалността на
енциклопедистите, философията на
Макиавели и мистерията на
розенкройцерите.
- Много интересно! - каза сухо
Сокола, давайки си сметка, че знае
много за всички изброени учения, но
досега никога не ги бе свързвал в
тази верижна последователност. Тя
придаваше нов смисъл на всяко от
тях. „Бива си я", помисли си
Философа.
- Основата на нашата идейна
пирамида е търпимостта между
всички религии.
Сокола допи чашата си с една-
единствена голяма глътка и показа
празнотата ѝ на Илюмината. Веднага
донесоха още чай за дамата и уиски с
лед за слушателя ѝ. Третият отдавна
беше останал само на вода.
- Сега ще помоля нашия скъп
приятел да разкаже, какво е разбрал
от това, което чу това лято в Рим. То
не е тайна, защото много скоро ще се
превърне в реалност - кимна
Професорката към Илюмината.
В следващите десетина минути в
малката и уютна със своята
дискретност заличка на „Кастело ди
Марино" звучаха фразите световна
криза; икономическа рецесия;
енергийна недостатъчност и
екологична катастрофа; лични драми
и разоряващи последствия за хората;
сблъсък на поколенията; пагубни
емоции и груб материализъм;
алчност, превърнала се в мерило за
успех; разрушаване на ценности;
разпад на морал; нихилизъм и
примитивен фундаментализъм.
- Има ли хора във вашата страна,
които са способни да разкодират
всичко това? - обърна се
недвусмислено към Философа
червенокосата.
Запитаният мълчеше.
Професорката реши да продължи.
- Знам, че се питате защо аз
показах онзи ден Знака на българина.
Философа я погледна.
- Защо?
- За да ви дам възможност да
поправите едно свое
самозаблуждение, господин
Философ.
- Не разбирам?
- Вие много добре знаете
предназначението на Знака. Научили
сте го от един много мъдър човек в
затвора. Бързо сте осъзнали, че с вас
се е случило нещо подобно на граф
Монте Кристо в замъка Иф.
Заживели сте с мислите на Едмон
Дантес. А именно, че знаете
местонахождението на голямо
съкровище, трябва да го намерите и
да го използвате по единственото
възможно предназначение -
възстановяването на глобалната
справедливост. Тежка задача, дори за
един философ, нали?
Сокола я гледаше втрещено. Не
можеше да повярва. Кутията му
цигари се оказа празна и той посегна
към тази на Илюмината. Не бързаше
да реагира, още повече че явно
изключителната дама срещу него не
беше приключила с изненадите.
- В продължение на много
години освен с всичко друго, с което
се занимавате, вие полагате
максимални усилия да разберете
актуалното състояние на Знака на
българина. Започвате да го търсите
парче по парче. Пращате емисари по
християнските светилища в Турция и
оттам научавате доста любопитни
подробности за Знака. Вашите хора
обаче попадат в полезрението на
специалните служби на Анкара. Вие
няма откъде да знаете, че в
дълбоките и необятни архиви на
Османската империя се крият много
документи за този сакрален символ.
За разлика от България турската
държава много внимателно чете
архивите си. И пак за ваше
съжаление Турция много отдавна си
е определила националните
приоритети, свързани с
взаимоотношенията ѝ с Европейския
съюз. Турците знаят истината поне за
едната трета от разпръснатия знак.
Затова с удоволствие допускат до вас
да достигне едно парче и спокоен да
продължите да търсите останалите
две. Емисарите ви се връщат
доволни, вие се разплащате щедро с
тях. Купувате Националната
библиотека, защото знаете от
легендата, че трите парчета на Знака
трябва да бъдат сглобен и в голямо
книгохранилище. Настанявате в нея
Библиотекарката, като под клетва ѝ
поверявате съхраняването на парчето
от реликвата. От Илюмината знаете,
че втората част е в подземията на
Ватикана, а третата - в масоните.
Спокоен сте, докато в София не се
появява Американеца. Разбирате, че
развръзката наближава, след като
САЩ са активирали най-големия си
специалист по религиозен тероризъм
в сглобяването на Знака на
българина.
Философа беше станал прав и
нервно се разхождаше - три крачки
вляво, три - вдясно. Гледаше ту
Професорката, ту Илюмината. Вече
беше сигурен, че те са едно цяло. И
чувствата му към тях в момента бяха
противоречиви. Вътрешно в себе си
усещаше, че са доброжелателни към
него. Вродената мнителност обаче му
подсказваше, че проблемът около
личната му драма със Знака на
българина е някъде другаде.
- Карайте направо, госпожо -
изсъска Сокола, излизайки от
учтивия тон на разговора. Всичко
това му бе дошло в повече.
Но Професорката не бързаше.
Отпи от чая си и запали поредна
цигара. После бавно се извърна и взе
от съседния стол дамската си чанта.
Внимателно бръкна в нея и извади
средна по формат снимка. Същата,
която беше показала като диапозитив
в аулата на Софийския университет и
която не слизаше от екрана на
телевизорите и страниците на
вестниците през последните дни.
- Седнете, Философе - подкани
учтиво с ръка изнервения мъж.
Той се подчини. Професорката
спокойно погледна и него, и
Илюмината.
- Сега ще ви кажа нещо, което и
за двама ви ще бъде изненада -
нажежи допълнително обстановката
дамата.
Мъжете нямаха друг избор освен
да я гледат право в устата.
Професорката искаше да каже
следващите думи на български, за да
подсили ефекта им. Но си наложи да
не го прави. Все още бе рано да
разкрие тази своя тайна.
- Господа, парчето от Знака,
което се намира в подземието на
вашата Национална библиотека, е
фалшиво.
Никой не реагира веднага.
Илюмината забави превода десетина
тежки секунди, Философа го гледаше
с питащи очи...
- Вгледайте се внимателно в
снимката.
Двамата впериха поглед в доста
отчетливата фотография.
Елегантният показалец на жената,
завършващ в прецизно оформен
маникюр, покрит с много дискретен
бежов лак, се бе вече забил в горна
част на буквата „Ж". Там, където
един до друг бяха християнският
кръст и мюсюлманският полумесец.
- Скъпи, приятелю - обърна се тя
към Философа, - на вашето парче
тези два символа са с разменени
места.
- Как разменени?
- При вас не кръстът, а
полумесецът е точно в центъра над
основната линия на символа „Ж".
- Къде е оригиналът на моето
парче? - попита директно Философа.
Италианката погледна и двамата
българи. В очите ѝ се четеше
съжаление. Въздъхна.
- В Москва. В ръцете на
патриарха на Руската православна
църква.
 Тишината наруши Илюмината.
-Добре поне, че не е в ръцете на
руския президент!
- Смяташ ли, че в Русия има
разлика между патриарх и
президент? - апострофира го дамата.
Философа мълчеше, забил
поглед в снимката.
Вечерята бе приключила.
Глава 19
UN AMORE GRANDE

11 ноември; София
хотел „Кемпински"
ресторант „Панорама"

♦♦♦

Американеца и Библиотекарката
приемаха Панорамата на
„Кемпински" за свое любимо
заведение. В крайна сметка тук се
бяха срещнали за пръв път. Дългата
раздяла и безкрайните телефонни
разговори бяха превърнали
уговорката за тази среща в
дългоочаквана реалност. Интуитивно
и двамата усещаха, че желанието
между тях да се случи нещо повече от
добро приятелство е непреодолимо.
Той я желаеше, тя го желаеше.
„Има ли нещо, което би могло да
застане между нас?" - питаше се
Библиотекарката, докато крачеше по
мекия килим към уединената маса за
двама в дъното на ресторанта.
Виждаше, че той я беше забелязал и
чакаше изправен, поглъщайки я с
поглед.
„Имали нещо, което би могло да
ни раздели?" - питаше се той и едва
се сдържаше да не хукне към нея с
разтворени ръце.
Сякаш, за да отговори на
въпроса им, в този миг тихо
проплака цигулка. Un Amore Grande.
Тъжната песен на Пепино Галиарди
стресна и двамата.
„Защо свирят точно това?" -
неволно забави крачката си
Библиотекарката.
„На кой идиот му хрумна да
поръча точно тази мелодия сега?" -
вбесено огледа препълненото
заведение Американеца.
„Дали не е поискал нарочно
тази мелодия?" - трескаво се питаше
тя, усещайки как краката ѝ се
подгъват.
„Господи, дано не разбира
текста!" - молеше се той.
И двамата нямаше как да знаят,
че на съседна маса точно в този
момент една на вид прекрасна
двойка се разделяше. Миловидната
жена на поне средна възраст, току-що
беше чула от съпруга си, че той е взел
окончателното решение да я напусне.
Какво ли се бе завъртяло пред очите
на изоставената внезапно дама,
какви ли спомени бяха нахлули в
главата ѝ, за да поръча на цигуларя
Un Amore Grande на прощаване?
Но тази вечер нито
Американеца, нито Библиотекарката
имаха намерение да се интересуват
от съдбата на другите.
- Защо гледаш толкова тъжно?
Не се ли радваш да ме видиш? -
протегна ръце той, когато тя се оказа
на една крачка от него.
Едва сега Библиотекарката си
даде сметка, че само за няколко
стъпки популярната мелодия е
променила настроението ѝ, а явно и
изражението ѝ. Побърза да се
усмихне и прие веднага прегръдката
му.
- Скъпи! - Библиотекарката
деликатно се приближи до него.
- Това е една много тъжна песен!
Извинявай!
Лицето ѝ се докосна до
неговото. Усети гладко избръснатата
кожа и леко допря устните си до нея.
Червилото ѝ не оставяше следи. „Той
е вече тук и аз съм с него!"
Искаше му се да я прегърне
много силно и много дълго. Не беше
изпитвал такова чувство от години.
Всяка фибра на тялото му я желаеше.
Но се въздържа. Не беше тук мястото.
И без това от околните маси бяха
вперили погледи в тях. „Явно сме
впечатляваща двойка!" - възхити се на
самия себе си Американеца.
Не позволи на сервитьора да
държи стола ѝ, докато сядаше.
Направи го сам. След което се
разположи на своето място. Явно и
двамата имаха нужда от глътка вода,
защото бързо посегнаха към
живителната течност в чашите, които
невидимият втори сервитьор
незабележимо бе успял да напълни.
След това веднага се погледнаха в
очите.
-Здравей!
-Здравей!
- Ти знаеш текста на тази песен?
- искаше да се увери все пак той.
Тя го погледна с възможно най-
топлите си очи. Не можеше да
повярва, че седи срещу него и не ги
разделят хилядите километри между
двата съвършенно различни свята.
- Беше една любов голяма. По-
голяма от света. Донесе ми красотата
на едно утро. Усмивката в очите ми,
усмивката, която вече я няма -
изрецитира тя. - Малко по-нататък се
разказва, как тази любов е заличила
за миг от живота цялата тъга на
миналото. Тъжна песен - въздъхна
тя. - Защо любовта винаги ни кара да
се връщаме към миналото си?
Той много тихо изръкопляска и
продължи да я изпива с поглед.
- Невероятна си! Ти си цяла
енциклопедия.
- Е, нали все пак съм
библиотекарка! - засмя се тя,
поласкана от определението. -
Докато те чакам, прочитам малко
оттук-оттам.
Мелодията беше свършила. На
никого не направи впечатление как
от съседната маса една смазана жена
се изправи. Пусна салфетката си в
чинията. Погледна явно за последен
път продължаващия да седи пред нея
смутен мъж. Взе си чантичката.
Отвори я. Хвърли на масата някакви
банкноти и тръгна към изхода.
Раменете ѝ се тресяха.
- Защо не се обади, че се
връщаш? - зададе резонния си въпрос
Библиотекарката.
Обиграният му ум веднага
отбеляза „връщаш". - Как така се
връщам?" - попита се той. - „Та аз тук
идвам, а се връщам в
Америка. Да не би това
„връщаш" да означава, че тя ме чака?
Нали човек се връща там, където го
чакат. В Америка никой не ме чака."
Погледна я с добре прикрита
надежда.
 - Защото исках да те изненадам -
откровено отвърна той и някак
незабелижимо пипна с дясната ръка
сакото си на мястото, където би
трябвало да бие сърцето му.
- Ако знаех, нямаше да приема
поканата на приятелката си -
чистосърдечно продължи тя. -
Мислех, че нещо важно те е
ангажирало, за да не се обадиш онази
вечер.
- Наистина исках да те
изненадам! - Личеше му, че е искрен.
- С какво да ме изненадаш?
Американеца я погледна право в
очите. Някакво съмнение глождеше
гърдите му. Буца, която периодично
се надигаше и засядаше в гърлото. Не
знаеше как да се пребори с нея. От
онзи разговор в кабинета на
посланика в Лондон не беше мигвал.
Сполетя го най-голямото нещастие за
един мъж. Съмнението в жената.
Усещането, че за пореден път може
да бъде направен за смях пред самия
себе си от една жена. Страхът, че
мъжката му чест и достойнство
могат да бъдат отново поругани.
Ужасът за един мъж някой друг да го
гледа в очите и той да отгатва в
дълбините им насмешката, породена
от собствената му жена.
Добре, че вече им бяха
сервирали питието. Американеца
незабелижимо въздъхна и побърза да
отпие от уискито. Библиотекарката
не подозираше за бушуващите в
душата му противоречия. Имаше
своите - обичаше го. Но един въпрос
измъчваше душата ѝ: „Ако и той ме
предаде?"
- Наздраве! - вдигна тя чашата си
с вино.
- Наздраве! - отвърна той,
изпитвайки неудобство, че е отпил
първи, и то без поздрав.
Нещата не започваха добре. Не
знаеше какво да прави в този момент.
Никога в живота му не се беше
случвало да пипа така сърцето си от
време на време. Искаше му се да
поръча шампанско, но не знаеше, кой
е най-подходящият момент. Той,
американският Джеймс Бонд,
нямаше представа как да постъпи.
Може би защото за пръв път
трябваше да решава ситуация,
свързана единствено и само с него, с
неговия живот, не с националната
сигурност на Америка. Изпи до дъно
уискито си и се огледа за сервитьора.
Дали имаше полезен ход?
- Как беше в Гърция? - попита
той съвсем целенасочено, но с
интонация, която да показва пълно
спокойствие.
- Есен. Прекрасна есен! -
възкликна поетично в отговора си тя.
- Узо. Сиртаки. Любов.
- Неее. Просто пълен покой. Аз
и приятелката ми прескачаме дотам
не заради купона. И двете обичаме
тишината и спокойствието. За нас
узото и сиртакито имат смисъл само
ако наистина са в комплект с
любовта - въздъхна типично по
женски тя.
Той я гледаше изпитателно.
Познаваше лицемерието на жените.
Дългите години работа под
прикритие го бяха сблъсквали с не
една или две хитри дами, които
преследваха целите си или
обслужваха нечия друга игра,
използвайки умело женската си
природа. „И разбира се, пълната
власт над мъжете чрез изкушението"
- резюмира Американеца, но с нищо
не показа какво се случва зад очите
му. Идеята за шампанското като че ли
се отдалечаваше.
- В Гърция има приятни места
за усамотяване - направи той
следващата крачка към нещото, което
най-много искаше да си изясни и
което бе в основата на терзанията му.
- Да, но ние бяхме в „Порто
Карас". Банкерката искаше да
нагледа яхтата си преди зимата -
невинно потвърди предположенията
му тя.
- „Порто Карас" е добро
пристанище. Там е почти като в
Монако. Можеш да видиш цялата
палитра на суетата.
- Ооо, да! - възкликна тя. - Знаеш
ли, сега там имаше едно уникално
чудо. Една бяла грамада, пред която
останалите яхти изглеждаха като
малки мидени черупки.
Той прецени удобния момент за
по-конкретно изясняване на
ситуацията. За всеки случай побърза
да запали цигара, викайки на помощ
дима, който да прикрие евентуална
промяна на изражението му.
- Да не би някой руски олигарх
да е доплавал с двореца си в
търсенето на поредната публика,
която да му ръкопляска?
Веднага улови как прекрасните
ѝ очи почти незабелижимо
потъмняха и скорострелно се
завъртяха от ляво на дясно под леко
потрепналите клепачи. Много добре
знаеше каква бърза мисъл е
преминала през главата ѝ. Беше
получил отговор на въпроса си.
Тя трескаво запресмята
възможните ходове.
„Дали да му разкажа всичко?
Ами ако той си помисли нещо друго?
Мъжете са непредсказуеми в такива
ситуации. Господи, точно в този
момент ли трябваше да се появява
този руснак. Как да постъпя?"
Нямаше много варианти.
Всъщност бяха само два. Избра
лицемерния. Много отдавна животът
ѝ беше подсказал - искаш ли да
контролираш един мъж, дръж го в
постоянно напрежение. Онази стара
сутеньорка от Вашингтон изнасяше
показни уроци, как да се използват
погрешните представи на мъжете за
женската суета.
- Не знам дали е на руски
олигарх, но е величествена -
разсеяно чоплеше в салатата си
Библиотекарката. - И знаеш ли,
кръстена е „Атон". Ти толкова много
си ми говорил за това място. А най-
удивителното беше, че бе пристанала
точно до нашата „Света гора", нали
съм ти казвала, че така се казва
яхтата на Банкерката - едва сега
набра смелост да го погледне в
очите.
- Нещастната ни хубавица!
Приличаше на спасителната лодка на
това чудовище! Но олигарх не
видяхме. Нали знаеш колко са
недостъпни.
Отгатна играта ѝ. Нямаше да му
каже нищо. А той знаеше всичко. Все
пак беше Американеца, щатският
Джеймс Бонд. Появата на Руснака в
пъзела за Знака на българина не беше
само негов личен, мъжки проблем.
Това засягаше преди всичко
националната сигурност на Америка.
Колегите му в Ленгли вече се бяха
погрижили да знаят оттук нататък
всичко за прекрасно играещия ролята
на олигарх агент на руската ФСБ.
„Сбърках! - почувства веднага тя
и нещо я сви под лъжичката. - Ще
прецакам всичко. Не бива да
сравнявам този мъж с останалите.
Явно животът му е поднесъл всички
изненади."
„Прощавам ѝ - пипна се отново
за сърцето той и усети нещото, което
го топлеше в последните дни
въпреки всички черни мисли. - Най-
голямата грешка на този тип жени е,
че слагат мъжете под общ
знаменател. Но явно така е било
предречено още от изгонването на
Адам и Ева от рая."
Библейските сюжети от Стария
завет му бяха любими. Ако имаше
нещо закодирано в Библията, чрез
което Творецът да се е опитал да
предупреди хората за важните за тях
самите неща, то това беше Старият
завет. Втората част на най-
популярната в света книга,
съдържаща историята на Христос, бе
просто един съвършен инструмент за
манипулация, умело използван от
църквата. Дали хората разбираха, че
именно в режисираната от Господ
драма на Адам и Ева е заложена
цъкащата бомба в трагикомедията на
човешкия живот - грехът. Грехът като
причина човек да се изправи срещу
човека и да премине през него, без
изобщо да му мигне окото?!
Засити глада си с две парченца
месо и с умиление я погледа минута-
две, как тя също се опитваше да
хапне нещо.

♦♦♦
 Продължаваше да се двоуми
дали сега е моментът за френското
шампанско.
От дни си представяше този миг.
Как слага двете чаши пред себе
си. Загадъчно я поглежда и без да
пророни дума, посяга към бутилката
Dom Perignon. Бавно развърта телчето
на тапата в очакване на галещия
ухото пукот и преливащата от
гърлото скъпоценна пяна. След това
ритуално отлива и чува възбуждащия
шум на златистите мехурчета по
тънките стени на кристала. Посяга
към вътрешния ляв джоб на сакото.
Изважда малката вишневочервена
кадифена торбичка. Опитваше се да
си представи очите ѝ.
Първоначалното недоумение,
зараждащото се предчувствие,
притварянето на клепачите. Тихият
звън от дъното на нейната чаша.
Поднасянето на кесийката.
Треперещата ѝ ръка и изуменият
поглед, фиксирал диамантения
проблясък от дъното. Разтрепераният
му глас, опитващ се да обясни
случващото се, и онова дълго, дълго
премисляно и никога неизричано
досега „Ще се омъжиш ли за мен?".
Американеца въздъхна и я
погледна. Тя също прикова поглед в
очите му.
„Обичам го!" - помисли с още
по-голяма увереност
Библиотекарката и за пореден път се
прокле, че само минута преди това
избра да го излъже, вместо да му
разкаже истината за срещата си с
Руснака.
„Дали мога да ѝ вярвам, след
всичко това?" - попита се той и
дълбоко съжали, че не избра
откровено да сподели мъжките си
притеснения.
„Това са мъжете! - опита да се
самоуспокои тя, защото усещаше, че
не може повече да контролира
емоцията си. - Не могат да разберат,
че женските номера са нашето най-
силно оръжие срещу самите тях."
„Това са жените! - самонавиваше
се той, защото искаше да се измъкне
от омагьосания кръг. - Не могат да
разберат, колко пагубни за човешките
взаимоотношения са прословутите
им женски номера."
Мълчанието помежду им
ставаше опасно. Само глъчката от
разговорите в пълния ресторант и
цигулката запълваха по някакъв
начин мълчаливата ситуация.
Тя първа наруши тишината.
- Скъпи, какво става около Знака
на българина? Целият свят се е
разтресъл. Откъде се взе тази
италианска Професорка? Нали уж
беше най-голямата тайна на света!
Той мисленно ѝ благодари.
Всъщност тя му напомни, че между
тях има нещо, което може да ги
раздели - Знакът на българина.
 - Ще ти призная честно - и аз
самият съм изненадан.
- Нима има нещо, което може да
изненада вас, американците!
- Говоря сериозно. Най-голямото
доказателство за това е, че аз тръгнах
за България по съвсем друга
причина.
- Доколкото знам, за теб няма
по-сериозна причина от този
мистериозен знак, който, доколкото
вече виждам, е реалност.
Той я погледна, осъзнавайки, че
сега се открива най-прекрасната
възможност да поръча бутилката
шампанско.
„Проклет Знак! Да се оправят
масоните с него. И без това с
влизането на Руснака в играта
раздаването на картите започва
отново. Нали Вестоносеца е вече
някъде тук, наблизо. Той да му мисли
- опита се да убеди себе си
Американеца какво иска в този
момент. - За пръв път от толкова
години усещам, че нещо друго е
много по-важно от работата ми. Ще
го направя, пък каквото ще да става.
Да идва шампанското. Обичам я!"
Тъкмо вдигна главата си, за да се
огледа за сервитьора, и видя
разперващите се върху нея ръце на
внезапно изникналия до масата им
мъж.
Гласът на Руснака вцепени
Библиотекарката.
 - Не мога да повярвам! Каква
изненадваща среща - заби погледа си
в жената набитият русоляв мъж.
Тя не помръдваше. Не знаеше
как да реагира.
Американеца моментално
разбра за кого става дума.
- След снощната вечеря на
гръцкия бряг да ви срещна веднага
тук. Няма по-приятна изненада! -
театралничеше внезапният
натрапник.
Библиотекарката прие
подадената ръка, без да става от
мястото си. Но хладнокръвието ѝ за
подобни ситуации се бе изпарило. С
периферното си зрение усещаше
забития в руския гръб поглед на
Американеца. Устата ѝ пресъхна. Не
можеше и дума да пророни.
-Да ви призная, скъпа госпожо,
през целия ден си мислех за вас.
Впечатлихте ме вие и вашата
приятелка с тази Мала Света гора
край София. Ще бъде ли нескромно
от моя страна, ако ви помоля да ми я
покажете в близките дни? Ще бъда
безкрайно радостен! Моля ви, ще
очаквам с нетърпение да ми се
обадите на телефона, който ви дадох
снощи. Пожелавам ви приятна вечер.
Руснака се изпъчи като на
военен парад, тропна токовете си,
рязко наклони главата си и след едно
отривисто „За мене беше чест!" се
обърна и се отдалечи от масата в
посока другия край на ресторанта.
Не удостои дори с поглед
Американеца, който си наложи да
излъчва пълно безразличие.
Ръцете ѝ трепереха в опита да
уцели с пламъка на запалката върха
на цигарата. Заставяше тялото си да
си върне нормалното състояние. Не
смееше да погледне към
Американеца.
Той също палеше цигара и
изчисляваше дали останалото
количество в чашата му ще стигне за
един съживителен екс. Нищо в него
не трепваше. Много малко хора
знаеха, че ако искаха да мобилизират
рязко професионалните умения на
Американеца, просто трябваше да
изправят руснак срещу него.
- Говорехме за Знака на
българина! - изпусна той първия
облак дим от новата цигара.
„Боже, колко е великодушен! -
помисли си с облекчение тя.
- Кой друг мъж би реагирал
така?"
Вече усещаше връщането на
силите си. Важното беше да запази
спокойствие. Той категорично беше
показал, че не е сега времето за
елементарни обяснения. Каквото и
да се случеше оттук нататък, тя щеше
да му бъде безкрайно благодарна, че
наистина не е като другите мъже.
„Всичко е ясно - повтаряше си
Американеца. - Въпросът с
шампанското приключи. Вече няма и
никакво значение какво има в джоба
на сакото ми. Колко голям наивник
съм. Как можах да си помисля, че тя
не е като другите жени. И колко
хубаво, че до този момент сме само
едни добри приятели. Няма лошо в
това. Нека си останем такива."
„Дали все пак да не му кажа? -
люшкаше се от едната крайност в
другата Библиотекарката. - Не да се
оправдавам, а... Не, не, няма никакъв
смисъл. Всичко се прецака. Всичко
му е ясно. Добре, че до този момент
не съм му казвала, че го обичам."
- Подозирам, че твоят добър
приятел Философа стои зад всичко
това - каза с най-невинния си тон
Американеца, сякаш никой не се
беше появявал, прекъсвайки едва
започнатия разговор за медийните
сензации около Знака.
- Не мисля - отвърна успокоено
тя, благодарна, че мъжът срещу нея
се държи така, сякаш нищо не се бе
случило. - Сокола изобщо не обича
медийните фойерверки. А и защо да
го прави. Та нали на онзи
президентски коктейл стана ясно, че
сметките около Знака на българина
ще се уреждат между вас.
- Виж. Философа е приятел с
Илюмината. Тяхната игра още никой
не е разгадал. Илюмината е ходил
през май на среща с Професорката в
Италия. Предполага се, че двамата са
обсъждали някакъв свой план. По
време на пътуването си обратно за
България Илюмината се е обаждал по
телефона на Философа. Разговорът
им е бил много интересен. Не мога
да ти го разкажа.
- Аз и не искам - прекъсна го тя.
- Моля те, нека да не допускаме този
Знак на българина да застава между
нас. Моля те!
Той я погледна изпитателно.
Само преди минути се беше сетил, че
ако нещо наистина застане между
тях, то ще е само тази проклета
дрънкулка - Знакът. Дори появата на
този руснак е в резултат на символа.
Махна с ръка. Искаше да ѝ
покаже, че внезапната поява на
Руснака за него няма никакво
значение. Всъщност беше
мобилизирал цялата си
психологическа устойчивост, за да
започне трудния процес по
приключването на чувствата си към
нея. Но явно не беше писано.
Пред тях се беше изправил този
път лично единият от съдържателите
на заведението - симпатичен и
приветлив мъж. Държеше
шампаниера, а младият сервитьор до
него - две кристални чаши.
- Това е от господина, който
преди малко разговаря с вас, госпожо
- повдигна той затворената бутилка
шампанско от металната купа. По
златистия етикет Dom Perignon се
стичаха ледени капки. - Желаете ли
да я отворим?
Американеца изтръпна за
пореден път тази вечер. От джоба
върху сърцето си усещаше вече не
мека топлина, а раздираща болка.
Гледаше бутилката и не можеше да
повярва. Искаше му се да е
шампанското, което той е поръчал, а
всичко, което се беше случило
досега, да е просто лош сън. Не
издържаше повече. Погледна към
нея.
Тя улови моментално надеждата
в погледа му. След преживяното
преди малко нищо не можеше да я
впечатли повече. Усещаше, че сега бе
моментът да се реваншира пред
смазания мъж срещу нея.
Заслужаваше го. А тя имайте нужда
да си върне достойнството на
сериозна жена, каквато всъщност бе.
- Върнете, ако обичате,
бутилката на господина.
Съдържателят на заведението
като че ли не я разбра.
- Да не я отваряме ли?
- Не, господине, върнете
бутилката на изпращача и му
предайте, че за разлика от руснаците
аз пия шампанско само по приятни
поводи. И моля ви, дайте ни
сметката.
Този път я разбраха.
- Нека да си тръгваме, моля те.
 ♦♦♦

В асансьора тя направи плах

опит да се притисне до него. Той не
реагира. Не беше готов за това. В
душата му бушуваше коктейл от
емоции. Незнайно откъде в главата
му изплува образът на съпругата на
неговия приятел - американския
посланик в Лондон. При едно от
гостуванията си в това образцово за
него семейство тя му беше казала:
„Проблемът ти е, че първо си се
постарал да разбереш лошите страни
на жените, вместо да се опиташ да ги
възприемеш откъм хубавите." Сега
разбираше колко права е била
симпатичната съпруга на посланика.
Видя образа си в огледалната стена
на спускащия се надолу асансьор и
определено реши, че този, който го
гледаше отсреща, не му харесва.

♦♦♦

Изпрати я до колата с
уговорката, че ще се видят още утре.
Прибра се в хотелската стая и си наля
двойно уиски. Утре обезателно
трябваше до отиде в посолството, за
да си поговорят за този руснак.
Бръкна в джоба на сакото си и
извади малката вишневочервена
торбичка. Не обичаше твърдите
кутийки за бижута. Внимателно
развърза тънката връзчица и мушна
вътре двата си дълги пръста. Усети
топлината му. След като го купи, в
продължение на една нощ успя да го
зареди с огромно количество
положителна енергия. Владееше
добре стара тибетска техника за
възстановяване на енергийните
баланси. Усети четирите малки
ръбчета. Извади го. Светлината на
нощната лампа освети тънкия
годежен пръстен с малкото
диамантче между четирите златни
връхчета. „Истинското щастие се
съдържа в много малките неща,
заредени с огромната енергия на
Космоса - беше му обяснил
тибетският учител. - Големите неща
са за царете, а малките за мъдреците!
Царуването е кратко, мъдростта е
вечна!"
Изправи се до прозореща. Под
него лежеше нощна София. А ето
там, точно в центъра, осветена
отвсякъде, грееше сградата на
бившата Национална библиотека на
българите. Там беше прекарал една
странна нощ с една още по-странна
жена през тази пролет. Оттогава тя
беше в сърцето му.
Насочи пръстена срещу
библиотеката. Разстоянието беше
такова, че цялото величие на
книгохранилището се побра в
златното колелце. Имаше усещането,
че в този момент и тя се е изправила
до своя прозорец и гледа към него.
Прибра пръстена в кесийката.
Това беше техният пръстен. Той
много бързо трябваше да намери себе
си. Дълбоко в душата си усещаше, че
тя е жената. Какво тук значеше
някакъв Знак на българина, а още
повече - някакъв си руснак.
„Аз пия шампанско само по
приятни поводи!"
Тези нейни думи се запечатаха в
съзнанието му.
Обичаше я.
Глава 20
СВЕТОВНИЯТ ХАОС
12 ноември,
София, хотел „Кемпински"

♦♦♦

Стюардесата се събуди върху

рамото на Вестоносеца. Усмихна се.
Мъжът до нея ѝ беше споделил, че
всяка вечер, когато заспиват,
благодари искрено на Бога, че му е
създал половинката, и на Великия
архитект на Вселената, че е
предначертал така пътищата им, че
двете половинки да станат едно цяло.
Само за няколко месеца
избухналата между тях любов беше
успяла да наложи най-трудно
постижимото нещо в отношенията
между мъж и жена - хармонията.
Двамата я усетиха веднага и това ги
накара да се чувстват щастливи.
Просто не можеха да повярват.
Старателно пазеха връзката си. Като
безценна китайска ваза. Моментално
избърсваха попадналите върху нея
прашинки на всекидневието,
внимаваха да не бутнат реликвата от
рафта на своето блаженство и тя да
се разпилее на парченца по пода на
пагубните човешки страсти.
По време на дългите пътувания
покрай работата на Вестоносеца
най-много обичаха усамотението в
хотелските покои, защото там
преживяваха радостите на всичко
онова, от което самотният им преди
това живот ги беше лишил.
Миловидни, изпълнени с истински
чувства погледи. Нежни докосвания
по отвикналата от това кожа.
Изпълнен с всички трепети на
любенето секс. Сладостна отмора
върху рамото на другия. И дълги
спокойни разговори в опитите за
съвместно осмисляне на случващото
се в заобикалящия ги свят.
Пристигнаха от Женева преди
два дни. Но нямаха много време
заедно. През целия вчерашен ден
Вестоносеца беше потънал в
американското посолство, а тя
прекара времето си в Галерията за
чуждестранно изкуство и в
Националния исторически музей.
Вечерта той се прибра много късно,
когато тя вече беше заспала.
„Явно много е уморен!" -
прииска ѝ се да го целуне тя, но
внимателно стана. Измъкна се с тиха
стъпка от малката спалня, без да
дръпне завесите.

♦♦♦

- Кажи ми, каква е тази истерия

около Знака на българина? - попита
тя, след като приключиха закуската
си в приятно затопления за хладните
есенни утрини хотелски апартамент.
Вече бяха изгледали всички
възможни български и чужди
сутрешни новини. Общата тема на
медиите продължаваше да бъде
Знакът на българина. Двамата се
почувстваха някак си поласкани, че
без никой да подозира имаха
съществено лично участие в това,
което беше развълнувало целия свят.
Върховния вестоносец беше
успял да прегледа на лаптопа си
последните електронни писма на
Върховния командир до него.
От Храма на масоните във
Вашингтон го информираха, че са
изключително притеснени от
скандалното разкритие на
италианската Професорка. От Белия
дом звънели през час лично на
Върховния командир и въпросите
били доста неприятни. Насрочено
било заседание на Съвета по
Национална сигурност. Резидентите
от Москва вече пратили първите
доклади за мисията на Руснака в
България и съдържанието им било
доста тревожно. Регистрирани били
всекидневни разговори между
Кремъл и Руската православна
църква. Във Ватикана извънредно
заседавали Свещените конгрегации
по доктрината на вярата, проблемите
на епископата и опазването на
тайните. Организацията на
обединените нации била засипана с
искания на страните членки
генералният секретар да направи
изявление. Китайците търсели
трескаво контакт с Далай Лама. За
пръв път след толкова години. В
Тибет спокойствието било привидно
и измамно. В манастирите на Атон
пък се отслужвали специални
литургии. Сектата на Муун тьрсела
подходящо място за невиждано
досега сборище. Ръководството на
българската държава било
неадекватно...
Мъжът смъкна очилата си и се
наведе бавно към устните на
Стюардесата. Целуна ги. Почувства
успокояващата енергия.
- Ще ми помогнеш ли?
Тя го погледна нежно. В такива
моменти я обземаше неистовото
желание да го дари с всичко онова,
което майка ѝ нито веднъж в живота
си не бе дала на баща ѝ. Старият
професор по астрономия беше най-
нещастният мъж на жена си.
- Разбира се.
- Довери се на женската си
интуиция и ми кажи, къде може да се
е потопила тази стара моя
познайница Професорката, която е
изправяла косите ми няколко пъти в
дългата ни съвместна дейност по
делата на Ордена. Ако не я открия до
няколко дни, този път имам
чувството, че ще оплешивея напълно.
- Глупости, ще оплешивееш! -
погали тя побелялата му, но наистина
пооредяла коса. - Аз мисля, че първо
трябва да откриеш Илюмината. Само
той знае къде е Професорката.
- Защо мислиш така?
- Защото той е българин и
защото в нейните вени също тече
българска кръв. Нали така си ми
разказвал за нея.
- Това какво общо има?
Стюардесата погледна
възлюбения си Вестоносец и реши да
направи кратка пауза.
- Искаш ли да ти налея още
кафе?
Той кимна утвърдително.
 - Аз разсъждавам по следния
начин - продължи тя, след като беше
успяла да подреди мислите си. -
Доколкото придобих представа за
Илюмината, той е от тези ваши братя
масони, които разглеждат смисъла на
братството ви само през интересите
на неговата родина България.
Впрочем също както и вие,
американските масони, преценявате
нещата първо през политиката на
Съединените американски щати. Да
не би да бъркам нещо?
Завъртането на главата на
Вестоносеца изрази мълчаливото му
съгласие. А тя, окуражена, продължи.
- Така. Пак доколкото знам, тази
своенравна италианска Професорка е
потомка на древен богомилски род,
преселил се в Ломбардия преди
около десетина века. Априори - тя е
българка.
- Никога не съм се замислял
върху това - вметна той.
- Не ме прекъсвай, ако обичаш! -
реагира тя, защото наистина не
обичаше да я прекъсват.
Той вдигна извинително двете
си ръце и я погледна с невинен
момчешки поглед. Тя присви очи и
продължи.
- Сега си спомни как ти през
пролетта изпрати Илюмината до
Венеция, за да се срещне, и то
забележи - за първи път с
Професорката.
 Той кимна утвърдително, без да
отрони и дума. Недопускаше една и
съща грешка спрямо нея два пъти.
- Нали той трябваше да ти
донесе онази една трета част от
Знака на българина, която членката
на близката ви Академия на
илюминатите в Рим беше измъкнала
от тайния архив на Ватикана.
-Е, и?
Това не беше прекъсване, а
подкана за продължение.
- Ами, скъпи, той се върна, но не
ти даде нищо. Как мислиш, дали
смелостта му да не се подчини на
височайшата ви масонска повеля не
би могла да е провокирана от
Професорката? Не знам какво си
говорите в Храма на масоните във
Вашингтон с твоя приятел Върховния
командир и с целия ви всемогъщ
Върховен съвет, но мисля, че доста
подценявате принципите на
богомилството, които явно са се
вселили в душите на този ваш
Илюминат и на тази ваша
Професорка.
- Ти откъде знаеш толкова много
за богомилството?
- Ами от теб. От главата ми не
излиза онази църква в Земенския
манастир, където ме заведе през
пролетта. Да не би да си забравил?
Не си ли спомняш какво ми разказа
тогава.
Вестоносеца замислено поклати
глава. А тя се наведе и го целуна.
- Скъпи мой, тези твои
богомили направо ми промениха
навиците. Вместо да ходя на шопинг,
докато те чакам да се върнеш, аз по
цял ден се ровя в българската
история. Изумена съм от това, което
откривам. Не съм сигурна обаче, че
българите осъзнават какво имат.
- За съжаление си права -
потвърди съмненията й той.
В този момент телефонът му
звънна. Погледна дисплея и не можа
да прикрие изненадата си.
- От Илюмината знам една
българска поговорка - за вълка
говорим, а той - в кошарата.
- Той ли ти звъни? - попита тя с
непривично за деликатността ѝ
любопитство.
- Не, скъпа, тя ми звъни! -
продължаваше да се удивлява на
изписаното на дисплея той.
- Коя тя?
- Професорката.
Стюардесата се усмихна.
Вестоносеца натисна бутона,
приемащ разговора.
- Не мога да намеря думи, с
които да изразя радостта си, че ми се
обажда лично най-популярната дама
на планетата! - пусна в ход той
обичайния си за такива случаи
сарказъм.
Отсреща явно отговориха нещо
кратко.
 - Да не би да предполагате, че аз
също не си давам сметка колко
сериозни са станали нещата? -
репликира с въпрос един от най-
влиятелните хора в света.
Този път му се наложи да
изслуша нещо по-дълго.
- Разбира се, госпожо! Аз никога
не бих си позволил да споря с вас по
този въпрос - беше изкусен дипломат,
- защото в крайна сметка винаги сме
разчитали, че вие знаете
историческия смисъл на нещата.
Ние, масоните, сме увлечени повече
по бъдещето. Но мисля , че....
Отсреща явно го прекъснаха.
- Разбира се, че нямам нищо
против... Добре!... След като
Илюмината ще ме уведоми, аз вече
съм спокоен. Желая ви приятен ден,
госпожо!
Вестоносеца затвори телефона и
погледна Стюардесата.
- Тя е тук, наблизо. Но нямало
как да се видим. За сметка на това
Илюмината щял да ми обясни всичко.
- Та той не ти се е обаждал дори!
Въпреки че съм сигурна, че знае за
твоето пристигане. Не познавам
вашите масонски порядки, но
мълчанието му до сега ми се струва
малко неестествено.
Той я погледна и реши да внесе
малко яснота по масонските
порядки, както самата тя се изрази.
- В масонството, скъпа, няма
началници. Обратно на
разпространяваните за нас
измислици, масонството е
единствената организация в света, в
която не властва човекът.
- Как така? Кой управлява тази
сложна система? - възкликна
искрено жената, свикнала от
дългогодишния си стаж във въздуха
да се подчинява безпрекословно на
този, който кара самолета -
командира.
- В масонството властва и
управлява символът. Определеният
знак, който заема определено място в
пирамидалната йерархична
структура на братството. Всеки
масон, на когото е поверено
заемането на определена длъжност,
държи в ръцете си или носи на
гърдите си точно определен символ.
В този смисъл индивидуалните
особености и личните желания на
заемащия поста нямат никакво
значение. Той е длъжен да се
съобразява и действа само в рамките
на това, което изразява символът.
- Интересно и сложно -
опитваше се да проумее
еквилибристиката от думи
Стюардесата.
- Тъкмо в тази сложнотия се
състои превъзходството на Ордена на
масоните над останалите човешки
организации. По много исторически
причини масоните най-ревниво
крият от света именно значението на
символите си.
- И днес ли се налага това?
- Ами не виждаш ли каква
световна истерия настана около
Знака на българина. Всички искат
веднага да научат всичко за него.
Светът е стигнал до много пагубното
самочувствие, че вече няма тайни,
които хората да не могат да разгадаят.
И знаеш ли какво е ставало в
повечето случаи, когато човечеството
е достигало до разгадаването на
някоя тайна на природата.
- Какво?
- Първото нещо, за което
използваме откритията си, е да се
самоизтребваме с тях. Сътворяваме
най-напред оръжия. Спомни си
атомната бомба. Знаеш ли, че
Айнщайн е един от най-нещастните
хора в резултат на собственото си
откритие.
- Искаш да кажеш, че вие
умишлено криете тайните, които
притежавате, за да спасите по този
начин неразумното човечество?
- Може и така да се каже. Тъкмо
по тази причина през вековете са
възниквали тайните общества. Първо
- да продължават да изследват
необезпокоявани от властта и
църквата тайните на
взаимоотношенията човек - природа.
Второ - да се опитат да възпитават в
хората такива морални ценности,
които да не им позволяват да
използват познанието против себе
си.
- Да, но сега Знакът на
българина е известен на всички. Това
няма ли да обърка сметките на
масоните? Една ваша голяма тайна е
вече на показ.
- Виж какво. Ние, за разлика от
политиците и духовниците, изобщо
не сме притеснени, че Професорката
обяви публично Знака на българина.
Дори до известна степен сме ѝ
благодарни. Защото в това, да
покажеш един символ и да разгадаеш
закодираните в него значения, има
много голяма разлика. Почти всички
масонски символи от векове са пред
очите на всички, но много малко са
посветените, които знаят тяхното
значение. А както виждаш, Знакът на
българина е много сложна плетеница
от най-разнообразни символи.
- Толкова ли са неразгадаеми?
- Аз лично бих определил Знака
на българина като събирателния
образ на цялата масонска символика.
Прибави към това и отделното
религиозно значение на всички
символи, които обграждат това
славянско „Ж" и ще разбереш колко
огромни трябва да бъдат познанията
на човека, който ще се нагърби да
изчисли скритата сила на Знака.
Знаеш ли коя е първата
характеристика на един знак, за да
бъде определен той като символ?
- Не! - повдигна наивно
раменете си жената.
- Той наистина трябва да има
някакво значение.
Стюардесата мълчеше, гледайки
умните му очи.
- Gloria Dei Est Celare Verbum.
- He съм толкова добра в
латинския!
- Божието величие е в това, да
укрие нещо.
- Красиво е!
- Ето затова масоните понякога
дори се ласкаем, че ни определят
като тайно общество.
Телефонът му отново звънна.
Беше Илюмината, който го
информираше, че се намира в лоби
бара на хотела и с удоволствие би
пил кафе с него.
- Ето ти нагледен пример за
това, дали някой командва в
масонството. Илюмината в момента
се възползва от един от най-важните
регламенти на Ордена. Това, че всеки
посветен може да потърси всеки друг
посветен, без да се съобразява с
никакви условности на служебната
йерархия. Той се обръща не към мен,
а към символа на властта ми. А
моята власт ме задължава да нося
вестите в Ордена. Аз може и да съм
Върховен вестоносец на братството,
но нямам никаква власт над моя по-
млад брат. Той е напълно свободен в
своите решения и дела. Ще се срещна
с него, за да видя какви вести ми
носи.

♦♦♦

Илюмината знаеше
предварително за пристигането в
София както на Вестоносеца, така
и на Американеца. Но току- що беше
научил за появата на Руснака.
Разбира се, от Американеца, който
изненадващо поиска среща с него
рано тази сутрин.
- Трябва да те видя спешно -
беше лаконичната му молба.
- Разбира се - беше обичайният
отговор.
Не можеше да има други
отношения между двама сериозни
мъже, които, макар и от двете страни
на барикадата, спазваха установилата
се от векове професионална етика на
тяхната общност.
Видяха се на обичайното място
в Борисовата градина. Само че за
разлика от пролетната им среща този
път листата бяха изпопадали,
откритата сцена беше пуста, сланата
беше попарила тревата, а пейките
излъчваха най-тъжното състояние -
самотата.
Не седнаха, а бавно закрачиха по
безлюдната алея.
- Искам да ми помогнеш -
неочаквано и за самия себе си
започна Американеца. Безсънието и
алкохолът бяха оставили
характерните си отпечатъци върху
лицето му.
Илюмината запали цигара и го
погледна. Достатъчно опитен бе, за
да разбере, че сега не е моментът да
остроумничи с поначало опасния си
събеседник.
- Стига да мога, с удоволствие!
Американеца беше решил да
играе ва банк. Разказа му всичко,
което знаеше за Руснака. Първата
част на стегнатия разказ касаеше
интереса към Знака на българина, а
втората, естествено -
Библиотекарката.
 Вълненията на Американеца
към Библиотекарката не бяха новост
за Илюмината. Но намесата на
Руснака в сагата около Знака си беше
изненада.
До този момент руснаците
признаваха, че Знакът на българина
принадлежи на българите. Нямаше
илюзии, че Русия е извън тази игра.
Не можеше да си представи, че един
опит за помирение между световните
религии ще мине без участието на
Руската православна църква. Но
мислеше, че руснаците ще действат
по друг начин. Все пак тайният
форум между представителите на
религиите щеше да се проведе на
тяхна територия - атонския манастир
„Св. Пантелеймон".
- Искаш ли да ти кажа първо
нещо по мъжки за нея? - реши да
започне едно по едно изясняванията
си Илюмината.
Американеца го погледна с
някаква странна смес от надежда и
благодарност.
- Тя те обича.
Настъпилото мълчание беше
закономерно за подобен род мъжки
разговори.
- Благодаря ти! Това ми е
достатъчно.
Втората част беше по-сложна.
Българинът искаше да разбере дали
Американеца знае, че Руснака
пристига в България като горд
притежател на автентичната една
трета от знака. Нещо, което самият
той научи едва преди ден от
Професорката заедно с още повече
изненадания си приятел Сокола.
- Мисля, че е време да се
срещнеш с Философа, но да се
опиташ да говориш с него, без да се
заяждаш - започна той далечна
обходна маневра. - Трябва веднъж
завинаги да ти се изясни, дали той е
склонен да преговаря за своето парче
от знака.
- Аз мисля, че той беше
категоричен още на президентския
коктейл. Парите за този човек имат
съвършено друго значение! - вдигна
безпомощно рамене Американеца. -
Нашите анализатори са на мнение, че
Сокола е един от малцината, които
осъзнават истинската стойност на
Знака, и чрез него иска да участва в
голямата игра.
- Коя игра? - не можа да схване
точно смисъла българинът.
- Между Изтока и Запада.
Философа е философ. Той цял живот
е разсъждавал по друг начин върху
темата за Доброто и Злото. Сам по
себе си той е един своеобразен
исихаст. Знаеш ли какво е това.
- Не ме обиждай, моля те -
засегна се Илюмината.
- Затворът го е приучил как да
прекарва живота си в усамотение и
какво да е съдържанието на
молитвите му. Да се възстанови
прекъснатата връзка между човека и
Бога - това е смисълът на каузата, в
която вярва той.
Направиха кратка пауза, докато
се разминат с две майки с колички,
които усилено обсъждаха някаква
телевизионна реклама за бебешки
храни.
- Аз мисля, че само Философа
може да се справи с Руснака! - отсече
американският спецагент по
религиозен тероризъм.
- В какъв смисъл?
- Руснака ще се опита да
придобие първо неговото парче от
знака. Затова се е прицелил в
Библиотекарката. След това ще
посегне на вашата част, на масоните.
През това време неговите колеги ще
направят каквото трябва зад стените
на Ватикана, за да приберат и
последната третина.
Илюмината въздъхна облекчено.
Значи Американеца вече не беше в
час. Не знае, че Философа притежава
фалшиво копие. Не знаеше, че
парчето от Ватикана е вече в
България. Явно дълбоко
пренебрежителното отношение на
Американеца към масонството и
непознаването на истинската
същност на Ордена са го довели до
тези дълбоко погрешни изводи. Тя,
играта, наистина започваше
отначало!
 - Но всичко май се обръка -
направи обратен завой в
разсъжденията си Американеца. -
Тази италианска Професорка не я
беше преценил никой. Оттук нататък
нещата май се изстрелват на
недостижимо за нас с теб ниво. Как
мислиш?
Илюмината го погледна.
Американеца извади цигарите си.
- Ооо, ти сериозно си минал на
нашите KING! - спомни си той
първата им среща, когато обсъждаха
дори качествата на новите български
цигари. И на двамата паметта им
беше услужлива по отношение на
детайлите.
- Нали няма да ми се смееш, ако
ти кажа, че оттук се запасявам с тях
за Америка. Дори имам поръчки от
мои приятели. Но както се казва,
нека да спрем непозволената
реклама на цигари и да се опитаме
да отгатнем заедно къде изчезна тази
италианска Професорка.
- Тук е.
Американеца спря, извърна се и
впи проучващите си очи в неговите.
- Не е време за шеги.
- Не се шегувам - отвърна
българинът и по стар навик се огледа
наоколо.
- Искам да се срещна с нея.
- Сложно е. Ще се наложи по
мъжки да се справяме оттук нататък.
- Какво искаш да кажеш?
 - Утре вечер ще се съберем само
мъжете, които сме забъркани в тази
каша. Време е да разгледаме картите
си и всеки да обяви залозите си. Ето
тук е записано къде и кога. Приготви
се за всякакви изненади.
Подаде му елегантен жълт плик,
който Американеца побърза да скрие
в джоба си.
- А сега ти пожелавам приятен
ден. И за да не гадаеш къде отивам,
ще ти кажа сам. Да се видя с
Вестоносеца. Вие сигурно вече сте се
засекли. Нали сте в един хотел. До
утре. И предай специални поздрави
на Библиотекарката. Не се
притеснявай за нея. Тя няма да
допусне някакъв руснак да разруши
мечтата ѝ за истинската любов. Нали
знаеш историята ѝ. Тя дълбоко
ненавижда мъжете, които вървят с
парите напред. Даже ги наказва.
Не го остави да реагира и с
бързи стъпки се отдалечи в
противоположната посока на алеята,
сякаш искаше да догони двете майки
с количките.
Американеца извади жълтия
плик и се усмихна на самия себе си.
Жълто листче в Лондон, жълт плик в
София. Дотам ли я беше докарал, да
го управляват с жълти листчета?
Глава 21
РАЗЛЮЛЯНАТА ВЕЗНА

12 ноември 2005 г.; София

хотел „Кемпински"

♦♦♦

Вестоносеца слезе в лоби бара

на хотел „Кемпински",
продължавайки да мисли за
значението на символите.
Стюардесата го беше провокирала да
разсъждава върху една любима преди
време за него тема. Умеят ли хората
да разчитат символите. Той беше
искрен, когато каза, че не се
притеснява от факта, че
Професорката е показала на света
Знака на българина. Да, ще го видят
милиони хора. Но колко от тях ще го
разберат?
Илюмината го очакваше на една
дискретно сложена в ъгъла масичка.
Изглеждаше по същия начин, както
през пролетта. Спокоен, но
съсредоточен. Ведър, но вглъбен в
мислите си.
Последният им разговор преди
пет месеца беше кратък. Носиш ли
нещо от Венеция? Да. Дай ми го. Не.
Защо? Защото принадлежи на
българите! Мислиш ли, че постъпваш
правилно? Да. Убеден ли си, че
можеш да носиш отговорността,
която поемаш? На това ни учи
Братството и ни кара да се стремим
към него. Даваш ли си сметка кои ще
се изправят срещу тебе? Повече от
всякога. Не те ли е страх? Нали вие
сте ме учили, че, недосегаем за
светската суета, масонът следва своя
път спокоен и сигурен. Така е. А
казвали сте ми още, да се стремя в
житейски бури да опазвам свободата
и независимостта на своя дух.
Можем ли да говорим отново по тази
тема? Разбира се.
Сега лоби барът на хотела
изглеждаше като спокойно езеро и
само те двамата си знаеха каква буря
е надвиснала над тях.
Разцелуваха се по братски. Все
пак принадлежаха към един Орден.
- Питал ли си се, защо
Братството умишлено прикрива
истинското значение на символите
си? - зададе въпрос Вестоносеца,
докато разбъркваше кафето си.
Всички братя бяха свикнали със
странните, неочаквани въпроси и
иносказателната му реч. Тенденцията
хората да омаловажават все повече
разчитането на кодовете на духа и да
превръщат в символи само знаците
на материалното благополучие
вълнуваше все по-сериозно
Върховния съвет на масоните.
- Ако кажа, че не съм, ще
излъжа. Ако кажа пък, че знам защо
крием значението на символите си -
няма да бъда искрен.
Вестоносеца го погледна изпод
вежди.
- Мога ли да те помоля за
мнението ти?
- Разбира се! - не скри
задоволството си Илюмината от това,
че от неговото мнение се нуждае
лично този, който по принцип
формираше мненията в цялото
Братство.
- Как да разтълкуваме на хората
Знака на българина, след като вече
цял свят знае, какво представлява? -
отпи той от кафето си и извади от
джоба популярната вече снимка на
Знака.
Илюмината не я докосна, вече
му беше до болка позната.
- Най-сложното ще е
необходимостта да обясняваме
масонски символ през призмата на
религиите. Нали винаги бягаме от
това! - опита да започне
разсъжденията си на глас
Илюмината.
- Прав си. От векове твърдим
пред света, че ние не се занимаваме с
обсъждането на религиозни въпроси
- продължи Вестоносеца, - а
всъщност се занимаваме само с това.
Връзката масонство и религия е най-
тънката съединителна нишка между
всичко, което определяме като
общество на хората.
По-младият му брат го погледна
вече доста въпросително.
- Не се учудвай. Виж всичко,
което обгражда вашата буква „Ж".
Това са символите на всички
основни религиозни доктрини. Този
Знак на българина е продукт на нещо,
което е замислено от Твореца
хилядолетия преди Христа. Появявал
се е в доста по-първични форми,
преди да стигне до този вид. Ето
такъв - посочи той с пръст снимката
- го е положил Хирам под
крайъгълния камък на първия храм в
Йерусалим, онзи, който Соломон му
е поръчал да съгради. Такъв са го
намерили тамплиерите и са го
показали на папата. Казват, че
Светият отец припаднал. И до днес
не е ясно какво си е помислил, че чак
свят му се завило. После на рицарите
се наложило да го разделят на три
части и да го пръснат по света, за да
не попадне цял в ръцете на Светата
църква. От близо десет века
закодираното в него свещено знание
е било разкъсано. Хората са били
лишени от целостта на познанието.
Енергията му е била разпръсната. В
резултат на което днес ние с теб сме
свидетели до какво положение е
стигнал светът.
- Искаш да кажеш - прекъсна го
Илюмината, - че този знак е
олицетворението на проявите и
действията на Божеството и
хармонията във Вселената?
- Не само. В него се съдържат
съзидателното слово и божествената
мъдрост, съюзът между човешкото и
възвишеното, между духовното и
материалното. А всички тези
религиозни символи тук показват, че
това познание по един или друг
начин се съдържа във всички религии
и е тълкувано от всички велики
философски школи през всички
епохи.
- Сега разбирам защо след
смъртта на Питагор никой не е знаел
нищо за първоизточниците, от които
е черпел своите теософски и
философски доктрини.
 - Да смятаме, че Питагор е взел
всичко това от Египет. Той самият е
претендирал пред учениците си за
по-голяма авторитетност. А ние пък
се питаме - откъде са ги взели
египтяните.
- Така е - съгласи се Илюмината,
който се чувстваше като ученик на
поредния изпит.
- Ето как стигаме до много
важен въпрос, свързан с тази снимка.
Въпрос, който до този момент не съм
чул да го зададе нито един
журналист: Защо това магическо
парче метал е наречено Знака на
българина?
- Защо? Може би заради нашата
буква „Ж".
 - Защото всичкото това тръгва
оттук, от вашите земи. Да си чувал
нещо за първото златно съкровище на
повече от седем хиляди години,
открито на брега на вашето Черно
море?
- Ти да не си се виждал скоро с
италианската Професорка? - изуми
се Илюмината, след като само преди
няколко дни червенокосата
специалистка по религиозна
семиотика поиска да се срещне с
български учен, който от години
изучава тайните на древното златно
съкровище край Варна.
- Не, скъпи приятелю! Много
бих искал да се видя сега с нея, но
уви. Удостои ме само с обаждане по
телефона преди час. Е, нали е вече
световна звезда, - недостъпна е! Каза
ми, че оттук нататък с теб трябвало
да се оправяме по мъжки и ти си щял
да ми кажеш какво следва.
Говориха още дълго.
Вестоносеца нямаше сериозни
ангажименти. Илюмината също.
Гледаха снимката на Знака пред
себе си и разсъждаваха върху
символизма. И най-вече - защо е
дошло времето да бъдат извадени
символите и разтълкувани на
човечеството, след като
предназначението им е било да
укриват, а не да разкриват значението
си.
Вестоносеца се опита да
формулира тезата си.
- Две хилядолетия се е наказвал
със смърт всеки копнеж за духовна
свобода. Духовността е глупост. С
нея се занимавали само отвлечените
хора. Така твърдели онези, за които
само стремежът за постигането на
все по-големи материални
придобивки бил единственият
еталон за човешко поведение. За
придобиването на повече и още
повече човек се е изправял срещу
човека, народ е тръгвал срещу
народа. Нарушил се е най-важният
баланс - равновесието между
мъдростта и богатството.
Наклонената везна ударила с едната
страна Земята, която се разлюляла, а
с другата небето, - което се
отприщило. Едва днес започваме да
усещаме колко страшно е всичко това
за нас, хората.
- Да, в Рим чух страшни неща,
които се задават. Вярно ли е всичко
това? Нима новата световна криза
щяла да бъде сто пъти по-
разрушителна от Голямата депресия
през миналия век? - редеше
въпросите си Илюмината. Сега
имаше шанса да пита за всичко един
от най-мъдрите хора на Братството,
Вестоносеца.
- За съжаление, да. И знаеш ли
кое е трагичното? Това, че хората
винаги получават предварителни
предупреждения и за най-малката
беда, която е надвиснала над тях, но
никога не вярват, че лошото може
наистина да ги сполети. Забързани в
преследването на още и още, ние
забравяме, че за да има „още", трябва
да има и „стига". Кога иначе
разбираме, че това, което имаме, вече
не стига?
Вестоносеца го погледна тъжно.
Очите му май се насълзяваха. Беше
винаги много чувствителен, когато
ставаше въпрос за глобалните драми
и настъпилите в резултат на това
човешки трагедии.
- Скоро ще получиш по
служебната поща на Братството един
интересен доклад - попи тръгналата
сълза американецът.- Прочети го
внимателно и ако прецениш, че в
тази ваша доста изоставаща държава
има някой, който може да се замисли
върху бъдещето, дай му го. От този
доклад ще научиш историята на едно
„кърваво писмо". Не пожелавам на
никое дете по Земята да преживее
ужаса да получи кърваво писмо от
собствения си баща.
- Толкова ли е страшно
задаващото се?
Вестоносеца се усмихна
загадъчно. Търсеше подходящите
думи за отговор.
- Този път ще започне като
Сътворението - внезапно и изведнъж.
Трагедията ще бъде толкова голяма,
че основната максима ще бъде: не е
страшно, ако загубиш всичко,
страшно е, ако ще дължиш на някого
нещо. Проблемите с парите и
сриването на икономиките ще са
само първите предвестници на
задаващата се буря. Светкавичният
срив на борсите ще направи актуален
още един израз, че в живота най-
важното нещо е времето, а не парите.
Истината ще се превърне в най-
големия страх, от който народите ще
тръпнат. По едно и също време ще
обезумяват все повече хора.
Апокалипсисът ще означава
осъзнаването, че колкото и пари да
спечелиш, никога няма да бъдеш
богат.
Илюмината слушаше
внимателно. Четеше много
старателно всичко, което му
изпращаха от Храма на масоните във
Вашингтон, но така и не беше открил
още хората, с които можеше да
говори за това.
Беше настъпила тягостна пауза.
- Защо не харчиш от парите? -
погледна го бащински Вестоносеца.
Когато за последен път направи
ревизия на движението на „златото
на Ордена" или по-точно как се
използваха онези 4810 дебели
писалки „Монблан", за пореден път
установи, че мастилото в писалката
на Илюмината стои непокътнато.
Илюмината се изненада от
въпроса. Не беше очаквал, че някой
ден някой ще му го зададе. Бръкна
във вътрешния джоб на коженото си
яке и усети писалката, с която никога
не се разделяше. „Странен въпрос -
помисли си той. - Обикновено питат,
защо харчиш толкова много, а не
обратното!"
- Мисля, че се бях опитал да
обясня на теб и Върховния командир,
че тук истинската игра в България
още не е започнала. Нямаме право да
хвърляме „златото на Ордена" на
вятъра.
- Ти решаваш. Знаеш си правата,
знаеш си и задълженията - погледна
го още по-топло пазителят на
„златото на Ордена". Кажи сега,
какво следва според теб, или по-
точно според тази очарователна моя
приятелка, Професорката.
Българинът му обясни и си
тръгна.
Върховния вестоносец грижливо
прибра жълтия плик в джоба си.
Глава 22
ПОСЛЕДНИТЕ
УГРИЗЕНИЯ

12 ноември 2005 г.; София

партийна централа

♦♦♦

Секретаря на партията още не се

беше отърсил напълно от
преживяването на смъртта в
масонския ритуал, когато видя в
новините преди няколко дни Знака
на българина. Не отрони и дума на
домашните пред телевизора и тихо
излезе да пуши на балкона.
„Не може да бъде!" - дърпаше
той настървено от цигарата и
трескаво превърташе лентата на
спомените си назад. Поне една трета
от това кръгло парче метал от екрана,
с ясно фиксирани по него символи,
му беше добре позната. Същото,
което донесе на Лидера на партията
преди година от Турция.
На следващия ден си купи
всички вестници и избра тази
снимка, на която най-отчетливо се
виждаха знаците. Огради с червено
онази част от реликвата, която му
беше до болка позната, и започна да
се взира в нея. Нещо дълбоко в
душата му събуждаше безпокойство.
Изчете внимателно всички
публикации и бързо схвана до какво
се бе докосвал.

♦♦♦

Вече трети ден стоеше зад

бюрото си и трескаво се мъчеше да
осъзнае какво точно го тревожеше.
Стана и отвори касата. В
хартиен плик държеше малката
снимка, която си позволи да направи
на парчето метал, преди да го даде в
ръцете на лидера си. Никой не
знаеше за нея.
Обичаше да се обгражда с неща,
които го правеха значим в
собствените му очи. Както и в случая
- за шефа метала, за него снимката.
Покрай работата си в партията
постоянно ставаше свидетел на доста
ситуации, които му даваха
самочувствието на участник в
исторически събития. Това го
издигаше в собствените му очи.
Даваше му основание да се държи с
хората под него като с обикновени
работни пчелички, а пред тези над
него - с угодническо раболепие.
Върна се до бюрото и сложи
снимката до вестникарската изрезка.
Взе лупата и започна да сравнява.
Някъде кьм десетото редуване на
снимка и изрезка замръзна. Дъхът му
спря. Сърцето му почна лудо да бие.
Видя разликата. На неговата снимка
кръстът и полумесецът бяха
разменени в сравнение с
изображението на вестникарската
изрезка. Кръвта нахлу в главата му.
Парчето, което беше донесъл от
Турция, не отговаряше на оригинала,
който беше показала по телевизията
онази Професорка.
Край. Как щеше да преживее
срама, че е подвел Лидера? Нима
този човек, който се отнасяше с него
като с брат, щеше да му прости? Нали
знаеше колко много разчита на това
парче за по-доброто бъдеще на
България. Нали затова шефът
увещаваше всички около себе си, че
след като държавата е решила, че
няма нужда от Национална
библиотека, те трябва да я купят.
Щяло да дойде времето, когато да
изиграе решаващата си роля на най-
голяма съкровищница.
Всичко около историята със
Знака, в която той лично участваше,
се подреди като броеница в главата
му.
Замина като обикновен турист
поклонник. Нае водача, който му
беше препоръчан. Първо беше в
Антакия, където е била резиденцията
на патриарха на Азия. След това в
Tape, където се приютил от
разгневените евреи апостол Павел.
Но най-вече в околностите на Измир.
Интересуваше се от всичко, защото
трябваше да изглежда като
обикновен турист, тръгнал по
светите места в Турция.
Каквото трябваше, се случи в
Ефес. Кръстопътят на ранното
християнство. Мястото, където Павел
пише първото си послание, а Йоан
реди думите на евангелието си.
Водачът му го заведе в дома на
Мария. Последният ѝ дом.
Пристигнала тук заедно с апостол
Йоан три години след разпъването на
Христос.
Още докато оглеждаха
вградената в скалата каменна
постройка, превърнала се в
поклоннически символ на християни
и мюсюлмани едновременно, той
усети, че това, за което го бяха
пратили, е тук. Разбра го първо от
енергията на водата от трите чучура
на лечебния извор. Водата на Дева
Мария. В течащите струи сякаш беше
запаметена истината за страстите
Христови.
Това беше едно от малкото
кътчета на планетата, където
християни и мюсюлмани дишаха
заедно в пълен мир и разбирателство.
Първите почитаха Божията дева,
вторите вярваха, че на това място е
живяла майката на един от техните
пророци. И в двата случая ставаше
въпрос за една и съща жена. Времето
така беше смесило народите в този
край, че често можеше да се срещне
местен жител, който започва
изречението на турски и без никакъв
проблем го завършва на гръцки. Ако
трябваше да се търси идеалният
пример за толерантност между
хората на две религии, мястото бе
Ефес.
Причината за всичко това не
беше само фактът, че това бе земята
на светите Мария, Йоан и Павел.
Имаше нещо много по-важно, което
се знаеше от малцина посветени. Тук
беше едната част от Знака на
българина. Секретаря беше дошъл за
него. В задния джоб на панталона му
беше скицата, която му начерта онзи
престарял антиквар от чаршията в
Истанбул, при когото го беше пратил
Лидера.
Човекът, който го придружаваше
през целия път, български
мохамеданин от първите изселници в
Турция, знаеше всичко за дома на
Мария. Нямаше кътче, което да не му
е известно. Докато разглеждаха
заедно с останалите туристи,
дискретно му показа мястото.
До сутринта на следващия ден
на дъното на пътната му чанта
лежеше увито парчето метал, за
което го беше пратил лидерът в
последния дом на Дева Мария.

♦♦♦
 И какво излезе сега? Донесъл е
нещо, което не върши работа. Ами
ако го заподозрат в нещо по-страшно.
В това, че той е съучастник в
подмяната на оригинала. Ами да.
Като нищо някои от враговете му ще
използват момента да си разчистят
сметките с него. Както във всяка
българска политическа партия и при
тях вреше и кипеше от интриги.
Битките кой да бъде по-близо до
Лидера и да му шепне в ухото нямаха
край. Нали някои го подозираха дори,
че е масон. Ето им удобен случай.
Нали Знакът на българина бил
масонски символ, както пишеше в
един вестник. Ще кажат, че той е
предал шефа заради масонските си
задължения. Братята му от ложата са
го задължили да даде на тях
истинското парче, а на Лидера да
подхвърли фалшификата.
Нали масоните дават клетва, че
дори ако трябва, ще умрат, но ще
изпълнят заповедите на Братството.
„Какво ще правя сега?" - питаше
се разтреперилият се Секретар.
Сложно нещо беше душата му.
Беше раздирана от дълбоки вътрешни
противоречия. Личеше му по това, че
винаги, когато говореше, ръкомахаше
и с двете си ръце. Максималната му
мнителност пък избиваше в
неприязън към всеки, който не се
съгласяваше с него. Трудно
контролираше страховете си,
постоянно се оглеждаше около себе
си. Нуждата от непрекъснато
доказване на собственото му „аз" го
караше да изпитва вечна
неудовлетвореност.
Бръкна в джоба си и извади
таблетките. За пръв път в живота си
беше купил успокоителни. Но досега
не беше усетил ефекта им. Точно
обратното.
Отказа се от хапчетата и отвори
чекмеджето на бюрото вдясно. Ето го
единственото му успокоение. Ето я
единствената му утеха в този миг.
Погали хладната цев. Почувства
тръпката. Верният „Глок" залепна за
изпотената му десница. Сложи го
пред себе си.
 „Само това е спасението ми -
избистри най-после мисълта си той.
- Никога не съм бил и няма да бъда
предател или изменник на родината
си България. Всичко, което става, е
един чудовищен заговор."
Разхлаби вратовръзката и си пое
въздух. Стана и препаса пистолета.
Облече сакото и излезе. Нямаше
намерение да се връща.
„Не се чувствам жертва или
употребен. Това, което става, така е
било писано"- спускаше се той
надолу по стълбите. В главата му още
кънтяха онези злокобни дванадесет
удара на гонга и риданията на
братята му около ковчега, и онова
непрекъснато нашепване в ухото:
мисли за смъртта!
Глава 23
ФАТАЛНАТА ЖЕНА

13 ноември 2005 г.; София

художествената галерия на
голяма банка

♦♦♦

Библиотекарката и Банкерката
оглеждаха с вълнение красивите
стъклени витрини с искрящите в тях
златни предмети. Отблясъците на
уникатите танцуваха по пода и
стените на една от най-дорбите
частни галерии в българската
столица. Не само поради факта, че
мястото бе собственост на една от
най-големите банки в страната, но
най-вече заради усета на Банкерката
към стойностните неща, в тази
галерия винаги се случваха уникални
събития от културния афиш на града.
Двете жени впиваха жадни
погледи в една експозиция, която
световните научни среди наричаха
„Великото преселение на народите".
През пролетта на 1912 г.
дванадесетгодишно украинско
овчарче открило в степта
съкровището, за което били нужни
над шестдесет сандъка, за да бъде
пренесено в Ермитажа на Санкт
Петербург. Оказало се, че по
стотиците златни предмети на
имането има фрагменти, правени във
Византия, Гърция, Иран, Индия,
азиатските степи и Китай. Мотиви на
викингите и най-изненадващо -
сцени от Камасутра.
Банкерката посочи с пръст
масивен златен пръстен на една от
витрините. Оттам грееше името „Кан
Кубрат".
- Това ли е?
Библиотекарката кимна
утвърдително. Беше изключително
ангажирана с тази изложба. Използва
всичките си връзки от едно време в
руската културна столица Санкт
Петербург и успя да уреди излагането
в София на една от най-ценните за
българите експозиции - златото на
кан Кубрат.
Интересът, който предизвикаха
медиите към тазвечерното откриване
на изложбата в галерията на банката,
предполагаше присъствието на много
хора. Дори министърът на културата
беше обещал да дойде. Имаше
запитвания за предварителна
информация от много посолства и
чуждестранни културни центрове.
Дори тази вечер, четиринадесет
века по-късно, канът на Велика
България щеше да се опита да
успокои пристрастията на
различните племена и да ги помоли
за пореден да се съберат в
неразрушим сноп стрели, вместо
всяка от тях да стърчи самотно и
беззащитна.
Банкерката и Библиотекарката
бяха щастливи. Това, което бяха
направили, променяше по някакъв
начин живота им. Караше ги да
чувстват, че сътворяват нещо
смислено, което ще остави отпечатък
за по-дълго време в съзнанието на
хората.
Бяха изпратили стотици покани,
въпреки че входът на галерията беше
свободен.
В уречения час започнаха да
пристигат познати и непознати дами
и господа, някои от които държаха в
ръцете си жълтите пликове с
поканите за изложбата.

♦♦♦

Американеца погледна още

веднъж жълтия плик с поканата,
който му беше дал Илюмината в
парка, и след това впери поглед в
огледалото пред себе си. Беше решил
да се облече по протокола на
нюйоркския „Метрополитен музей".
Нямаше представа какво точно
представлява галерията на една
българска банка и кого щеше да
срещне там тази вечер, но облече
смокинга си преди всичко за свое
собствено удоволствие. Нали все пак
бе Джеймс Бонд.
Оправи папийонката си,
придърпа двойните маншети на
снежнобялата риза, погали рубините
на бутонелите и погледна часовника
си. Искаше да бъде точен. Не само
защото така беше прието в
„Метрополитен музей", а преди
всичко заради Илюмината. Нямаше
как нещо, организирано от този
мистериозен българин, да не поднесе
изненади.
Руснака нареди на Сянката да
приготви за вечерта ескорт от
голямата лимузина и двата
бронирани джипа. Поръча му в
колата да има два възможно най-
големи букета от чаени рози и
луксозно опакована каса шампанско
„ Dom Perignon". Охраната да се
състои поне от дванадесет души,
всички облечени в еднакви тъмни
костюми и вратовръзки. Отпрати
Сянката и седна за кой ли път през
този ден да се опита да запомни
историята на проклетото съкровище
на кан Кубрат. Знаеше твърде малко
за този Кубрат, а за имането му -
нищо. Нито, че златото било
намерено в Украйна. „Тези българи,
след като са живели по нашите земи,
значи са руснаци. Що за поза е
твърдението им, че произлизали от
някаква си Велика България" - ядно
палеше дебелата си пура Олигарха и
прелистваше доклада на
сътрудниците си. - „В света има само
една държава която е велика -
Русия!"

♦♦♦

Вестоносеца без никакво

притеснение предупреди
Стюардесата, че тази вечер ще има
ангажимент, на който трябва да
присъства сам. Тя винаги проявяваше
разбиране в такива моменти и дори
се зарадва, че ще има възможност да
довърши на спокойствие една много
интересна книга за богомилите,
която бе открила в руската
книжарница. Приготви костюма му и
се излегна на канапето пред
телевизора. Напомни му да не
забравя жълтия плик с поканата си.

♦♦♦

Философа през целия ден

препрочиташе поканата от жълтия
плик, който му беше пратил
Илюмината, и се мъчеше да
преодолее бесовете, които не го
напускаха. От вечерята с
Професорката в "Кастело ди Сан
Марино" той се беше прибрал
смазан. Толкова отчаяно смачкан не
се бе чувствал нито веднъж през
дългите години, изпълнени с
драматизма на политически обрати в
страната.
Знакът. Неговото парче от Знака
на българина е фалшиво? Неговата
част, делът на Философа, е без
никаква стойност. Някой сякаш е
искал да подразни нарочно
соколовия му поглед, разменяйки
целенасочено местата на кръста и
полумесеца. Кой е този, който смее
да се подиграва с него? За какво му е
сега тази Национална библиотека.
Ай сиктир! Давали си сметка този,
който го е извършил, какво ще му се
стовари на главата?
В колкото и неприятни ситуации
да го поставяше в последно време
Илюмината, Философа усещаше, че
без него няма да може сам да се
справи с всички нови мистерии
около Знака на българина.
Погледна още веднъж текста на
поканата и нареди да му приготвят
колата. Пак опита да се свърже със
Секретаря на партията си, но
телефонът му продължаваше да е
изключен.
Илюмината едва не се сблъска
на входа на галерията с Архонта. Да
бяха се уговаряли, нямаше така да се
получи. Прегърнаха се по братски и
се разцелуваха три пъти ритуално.
- Някак си усещах, че тази вечер
ще имаш нужда от мене, метнах се на
самолета от Брюксел и ето ме тук,
братче. - описа накратко ненадейната
си поява екстравагантният български
депутат в Европарламента.
- Приятелско рамо никога не е
излишно. Благодаря ти, братче -
отвърна Илюмината, който веднага
започна да изчислява с какво
довереният приятел ще му е от полза
в предстоящата сценка.
- Искам само да те предупредя -
дръпна го встрани от входа Архонта. -
Котката ще се появи. Тръшна се до
мен в самолета и ми размаха същия
жълт плик като моя. - „Виж къде са
ме поканили!" повтори ми тя поне
пет пъти през полета. Няма
измъкване от нея, да знаеш.
Илюмината беше искрено
благодарен за това предупреждение.
Появеше ли се някъде Котката,
канена или не, нямаше как да не
стане весело.
- Благодаря ти, приятелю! Аз си
нося противоалергичните хапчета.
Знаеш, че съм чувствителен към
домашни животни. Хайде да
влизаме.

♦♦♦

В залата на галерията вече

имаше десетина по-нетърпеливи
търсачи на древни съкровища. Тихо
разглеждаха витрините в очакване на
официалното откриване.
Библиотекарката даваше
някакви последни наставления на
сервитьорите зад масата с напитки и
дребни хапки. Беше облечена в
стилна малка черна рокля,
педантично стигаща до средата на
коляното. На раменете ѝ падаше
разкошен копринен шал със златисти
орнаменти, изобразяващи тракийско
злато. Черните обувки с издължен
ток допълваха съвършената симетрия
на тялото ѝ.
Банкерката беше влязла в ролята
си на домакиня и посрещаше гостите
на няколко крачки от входа. Тихата
музика на две цигулки, виола и
виолончело долиташе от най-
отдалечения ъгъл на галерията.
Архонта поднесе изискания си
букет на Банкерката и галантно
целуна тънките пръсти на ръката ѝ.
Дамата беше избрала рокля от фина
вълна в преливащи се пастелни,
есенни цветове. От многобройните
си прически се беше спряла на едва
докосващи нежните рамене
изправени коси с червеникав
оттенък.
- Не се обаждаш, но както
виждам, вършиш велики дела на
ползу роду - усмихна се Илюмината,
подавайки ѝ единствената голяма
роза, която държеше в ръцете си.
Една много стара руска дама го беше
учила навремето кога какви цветя да
поднася. „Не можеш - казваше му тя -
да се появяваш в галерия с повече
цветя отколкото има на картините по
стените ѝ".
Архонта и Илюмината се
насочиха към Библиотекарката, която
искрено се зарадва да види
приятелите си заедно. Но усмивката
ѝ замръзна, когато погледът ѝ
продължи през раменете на двамата
мъже.
- Този кой го е поканил? -
попита тя, загубила желание да
прегърне приятелите си.
Двамата мъже се обърнаха
едновременно.
На входа в целия си блясък се
беше изправил Американеца.
Реверите на смокинга му
проблясваха от светлината на
прожекторите по тавана.
- Аз - отвърна с най-равния си
глас Илюмината. - Нали ми даде куп
покани със заръката да ги раздам на
приятели!
- Ти си най-големият
манипулатор, когото познавам -
прошепна тя и впери поглед в
Архонта.
- А-а-а, аз нищо не знам. Само
преди час кацнах от Брюксел. Този
сладур не съм го виждал мно-о-о-го
отдавна! -най-невинно се усмихна
евродепутатът.
Американеца се беше изправил
галантно срещу Банкерката, която
слушаше с интерес сравнението на
нейната галерия с „Метрополитен
музей". Тъкмо да повярва в това,
което чуваше, и лицето ѝ придоби
най-протоколната усмивка, на която
дамата беше способна.
Влизаше министърът на
културата на България. Едно от най-
популярните лица в страната. Но не
защото бе министър, а защото хората
помнеха десетките му роли във
филмите и театрите. Наедрялото
тяло на най-елегантния преди
четиридесет години секссимвол в
България едва не премаза смокинга
на Американеца. Добре, че
спецагентът помнеше уроците по
бокс и успя да отскочи навреме.
Министърът поднесе кошница и
около половин минута внимателно
слуша какво му говори Банкерката.
След това направи някакъв
отрицателен знак, от който май
ставаше ясно, че не иска да говори
при откриването. Домакинята не
показа с нищо разочарованието си.
Все пак това беше галерия, а не
парламентарна трибуна.
В този момент шумът отвън
заглуши живата мелодията на
музикантите. Силни автомобилни
фарове осветиха като с прожектор
тясната уличка пред галерията.
Стъклата на вратите и прозорците
потрепераха от рева на мощни
двигатели. Тропот на забързани
стъпки. Отривисти мъжки гласове.
Двете крила на входната врата се
разтвориха рязко и вътре нахлуха
четирима широкоплещести
здравеняци, които зашариха с поглед
из помещението. Слушалките в
ушите им пращяха. Подмишниците
на прилепналите им сака ясно
личаха кобурите на голямокалибрени
пистолети.
Залата притихна. Едната цигулка
изпусна фалшив тон. Златото във
витрините сякаш потрепери.
Банкерката направо се вцепени при
опитите на единия от здравеняците
да отмести масивния пред нея
министър на културата. Той пък
гледаше с очите на актьор, който се
мъчи да си спомни дали не е играл в
тази сценка в някой екшън.
 Всички бяха вперили поглед кьм
входа. Там величествено се беше
изправил Руснака, заобиколен от три
още по-яки момчета. Средният
държеше някакъв голям пакет с
панделка, а останалите двама по
един огромен букет рози, зад който
главите им просто не се виждаха.
Дебелата пура в нахилената уста на
новопристигналия не позволяваше да
се види холивудската белота на
зъбите му. Нужни му бяха само три
офицерски крачки, за да стигне до
слисаната домакиня.
- Колко се радвам да ви видя
отново, госпожо, и то вече на ваша
територия. - издърпа пурата от устата
си нейният отскорошен познат,
собственикът на яхтата, наречена
„Атон".
- Аз също - едва-едва отвърна
Банкерката, която все още
преодоляваше изненадата. Плахо
подаде ръката си.
С кожата си усети негативната
енергия от тънките устни на навелата
се към пръстите ѝ обилно поръсена с
гел русолява глава.
- Аз съм много благодарен на
нашия посланик, който ме покани да
го придружа на това знаково събитие
направи все пак необходимото
разяснение за внезапната си поява
Руснака.
Едва в този момент останалите
забелязаха леко прегърбената фигура
на посланика на Русия в България.
Имаше вид на типичен гоголовски
чиновник от канцеларията на негово
имперско величие. Добре че не си
беше сложил парадната
дипломатическа униформа, която
много приличаше на зеленикавите
лесничейски костюми с пагончета на
реверите.
Дипломатът се приближи с
нескрито страхопочитание към все
още не отстъпилия крачка встрани
олигарх и подаде ръката си на
Банкерката. За повече нямаше време.
Беше моментално избутан от единия
бодигард с букета.
Руснака го пое и тържествен но
го връчи на домакинята, която имаше
чувството, че се огъва под тежестта
на розите. Момиче от галерията ѝ се
притече на помощ.
- А това е цяла каса от най-
доброто шампанско в света, което,
ако ми позволите, ще поставим на
вашата маса. Нека гостите ви опитат
нещо хубаво. - сочеше големият пакет
с панделката доволно усмихнатият
Руснак и тържествено огледа
публиката.
В залата се долови първият
вопъл на неуспешно прикрито
възмущение.
- Сега ще стане една-а-а! -
прошепна Архонта в ухото на
Илюмината.
Библиотекарката между тях се
чудеше на кое от двете приятелски
рамене да се облегне, за да не се
строполи на пода. Защото освен
спектакъла на Руснака, вече бе
срещнала изумения поглед на
Американеца, застанал точно на
половината от разстоянието между
олигарха и нея. Втрещеният
спецагент не можеше да повярва на
очите си, въртеше глава ту към нея,
ту към гръмогласния руснак.
Илюмината едва сега усети
какво е причинил на
Библиотекарката и в името на по-
голямата цел най-нагло излъга, без да
е сигурен, че тя изобщо ще му
повярва.
- Искам да ти кажа, че аз на този
покана не съм връчвал.
От вцепенението ги извади
влизащият точно в този момент
Философ. Погледът му на сокол
сканира обстановката, а сетивата му
веднага уловиха зародилото се
напрежение. Моментално обаче
разбра, че този път не той е
причината за това. Дори се усмихна
доволен от констатацията. Вече му
беше омръзнало да бъде център на
внимание навсякъде. Банкерката
също не очакваше тази визита, но
изпита удоволствие от изненадата.
Философа ѝ поднесе едно-
единствено екзотично цвете,
усмихнато благодари за поканата и
незабележимо се изниза зад гърба на
бодигардовете на Руснака по посока
масата с питиетата, фиксирайки с
поглед къде е застанал Илюмината.

♦♦♦

Залата се беше напълнила.

Времето за посрещане изтече и
никой не забеляза влизането на
Вестоносеца. Той винаги странеше
от светлината на прожекторите в
официалната част на събитията. Взе
си чаша и се изправи пред близката
витрина, срещу която симпатична
двойка възхитено поклащаше глави.
- Дали ще дойде Президента? -
чу неволно той въпроса на жената,
отправен към господина до нея.
- Не вярвам. Той не обича да се
появява на места, където се усеща
неуверен.
- В какъв смисъл? - поиска
уточнение дамата. Имаше вид на
жена, която винаги държи да е
наясно с нещата.
- Ами това съкровище тук е в
противоречие с официалната
историческа доктрина, която
неговата партия повече от петдесет
години е налагала за произхода на
българския род. - опита се да
отговори по-завоалирано мъжът. - А
и нали самият той е историк на
партията си. Не забравяй, че е от
последното поколение на партийната
номенклатура.
Вестоносеца се усмихна на
разговора пред него. Той нямаше как
да знае, че дамата е млада и
амбициозна депутатка от
социалистическата партия, нямаща
нищо общо със старото време. Тя все
още не знаеше към кой лагер в
политическата си организация да се
ориентира. Този на младия си
партиен лидер, който вече беше
министър-председател, или към
отбора на обиграния в партийните
интриги президент-социалист. А
мъжът до нея беше популярен с
мустаците си български
телевизионен водещ, който в
качеството си на говорител
превеждаше на българския народ
мислите на предишния български
премиер - Царя.
Висшият американски масон
деликатно се отдалечи към
следващите експонати.
Присъстващите с любопитство
се разхождаха около витрините и
оживено коментираха блясъка на
златото на Кубрат. Музиката
притихна и всички насочиха
вниманието си към центъра на
галерията. Домакинята на вечерта се
беше изправила до микрофона.
Изчаквайки тишината, Банкерката се
усмихна приветливо на всички.
Тази жена говореше рядко, но
когато кажеше нещо, всички се
стараеха да го чуят. Гостите
изпълниха центъра на залата.
Тихият, но плътен глас на
домакинята им благодари за
проявеното желание да се докоснат
до едно от най-значимите съкровища
от хилядолетната култура на
българите. Нямаше никакви
обръщения към официалните лица.
На това място познаваха и спазваха
световните стандарти за протокол.
Тази вечер ставаше дума за
историята. А някога един много
мъдър човек бе обърнал внимание, че
няма по-официална гостенка от
историята.
Присъстващите узнаха, че това е
една от първите изяви на галерията
от сериозна програма, целяща
повдигането на националното
самочувствие на българите. Можело
да им се струва малко странно, че
всичко това се случва на партера на
една банка, но точно това бил
начинът да се демонстрира, че и най-
големите пари на света нямат
никаква стойност без златното
покритие, което дава духовният
смисъл на живота. „Какво ли ни
говорят всичките тези уникални
предмети, принадлежали на
създателя на Велика България? -
Банкерката направи кратка пауза,
опитвайки се да отгатне по
вперените в нея погледи всички
възможни отговори, и продължи. -
Това, което виждате тук, не ни
говори, че този владетел е бил богат
човек. Ако беше така, пред нас
нямаше да бъдат различни
произведения на изкуството, а
просто златни кюлчета. Такива,
каквито има в изобилие в подземията
и на тази банка. Всеки един
орнамент по тези предмети ни
разказва приказки. За невероятни
култури, за духовното израстване на
редица цивилизации, за красотата
като цел и за любовта между хората.
Но най-вече за смисъла на живота."
Тихи ръкопляскания позволиха
на говорещата да си вземе още
веднъж дъх. Вълнуваше се. Такива
неща ѝ носеха други усещания и
напълно я откъсваха от рутината на
всекидневието. Затова пожела на
всички още много пъти да се събират
по такива поводи и тази вечер да се
чувстват като част от Велика
България, горди притежатели на
всичко това, което виждат с очите си.
В този момент откъм масата с
напитките долетя сърдит глас.
- Как така нямате водка
„Аляска"! Нали това е българска
водка! Не ми предлагайте това вино.
Ако исках вино, щях да пия от
шампанското си.
Гласът на Руснака ехтеше в
галерията. Цигулките спряха.
Банкерката започна да
поруменява от конфузната ситуация.
Погледна министъра на културата с
безизразна молба за помощ, но
срещна безпомощните очи на един от
носталгичните привърженици на
българо-съветската дружба. Трескаво
съобразяваше какво трябва да
направи. Посегна към микрофона.
- Скъпи приятели! Моля за
извинение, но това е едно
красноречиво доказателство за
прозорливоста на прабългарите, че
след смърта на великия Кубрат
трябвало бързо да се изнесат на запад
от Волжка България.
- Браво! - провикна се някой от
дъното на галерията и бурни
аплодисменти вдъхнаха кураж на
камерния оркестър да засвири.
 Библиотекарката полагаше
усилия да стои на краката си между
Илюмината и Архонта. С облекчение
видя, че към тях се присъединява и
Философа. Напрягаше периферното
си зрение да улови къде точно е
Американеца. Видя гърба му до
витрината със златните пръстени.
Боже, как ѝ се искаше и той да е по-
близо до нея!
Руснака не беше чул последните
думи на Банкерката. Търсеше водка,
защото Сянката невидимо се беше
приближил до него и бе споделил
тревожното усещане, че тук са
попаднали в някакъв капан. Но беше
късно. Бяха вътре. При такова
нахълтване не можеше да се измъкне
незабелязано. Кимна с глава на
следващия го неотлъчно бодигард с
втория букет и се насочи право към
компанията, в центъра на която беше
тя, неговата цел - Библиотекарката.
Илюмината забеляза
приближаващия се Руснак. Стисна
леко лакътя на Библиотекарката и
прошепна в ухото ѝ:
- Спокойно. Ще се справим.
Американеца усети с тила си
насочването на най-омразния му
човек към нея. Обърна се рязко и
тръгна към тях.
Философа почувства
приближаващата се заплаха и леко
повдигна ръката си, което беше
сигнал към невидимата му охрана, че
нещо става.
Архонта, който беше напълно в
час с всичко, незабележимо зае
изходната стойка в айкидото. „Ей
сега ще му разкажа играта!" - нахъса
се старият боец от една от най-
специалните части на българските
служби и пое дълбоко въздух.
Вестоносеца наблюдаваше
спокойно целия театър отстрани.
Беше попадал в безброй такива
ситуации.
Банкерката виждаше всичко.
Животът я бе научил да си отваря
очите на четири. Но си каза: „Ако
петима мъже не могат да се справят,
то аз какво мога да направя."
В момента, в който Руснака
беше на една крачка, Философа
погледна в очите Илюмината. Онзи
само му кимна. Разбра го и се
отмести. Пред Библиотекарката се
изправи гора от рози. Някъде зад
храсталака Руснака се опитваше
нещо да каже. Илюмината леко я
побутна по гърба. Тя прие букета и
моментално го прехвърли в ръцете на
Архонта. Той обаче най-много
мразеше точно в такива моменти
ръцете му да не са свободни. Насочи
моментално бодливия пакет към
минаващия покрай тях сервитьор.
Вече всички бяха очи в очи.
- Явно съдбата е отредила да се
срещаме всеки ден, очарователна
госпожо - каза Руснака и внимателно
запресмята колко от неговите хора са
наблизо. Беше забелязал стойката на
Архонта.
- Скъпи приятелю, ако някога,
не дай Боже, попаднете в
„Метрополитен музей" никога не
търсете водка. Цивилизацията е
отредила на такива събития да се
сервира само бяло вино.
Това беше Американеца, който
стоеше вече на половин крачка пред
Библиотекарката. Изправените му
рамене изглеждаха като стена между
крехката жена и напиращия към нея
нахалник.
Американеца очи в очи с
Руснака.
Ако някой холивудски сценарист
беше свидетел на сцената, обезателно
щеше да резюмира, че един срещу
друг се бяха изправили два различни
свята.
Чак сега Чекиста разбра, какво е
искал да каже Сянката с това, че са
попаднали в капан. Та срещу него бе
не кой да е, а самият американски
Джеймс Бонд. „Черт побери!" -
произнесе наум агентът на руската
ФСБ, което означаваше „Дяволите да
го вземат!". Погледна
Библиотекарката и нещо му подсказа,
че е загубил играта с нея. Беше я
подценил. Това не беше жена, с която
можеше да си играе. Но сега
трябваше да възстанови баланса,
иначе ставаше опасно.
 - Невероятно съкровище,
момчета! - разпери ръце към
витрините олигархът.
- Да, но е на съхранение във
вашия Ермитаж. - репликира го
Илюмината и забеляза как Философа
наостря уши.
Руснака за секунди присви очи. -
„Защо споменава Ермитажа?" -
Трескави мисли преминаха през
главата му. Явно нещата наистина
излизаха извън неговия контрол.
- Момчета - придаде си наивен
вид олигархът. - Нима има значение
къде се пази едно съкровище. Та ние
с вас сме братски народи! Нашите
деди и вашите деди...
- Не сме - прекъсна го
изненадващо за всички Философа. -
Ние сме си наш народ, вие сте си ваш
народ.
Сокола виждаше за пръв път
този нагъл тип, но му бяха
необходими само няколко секунди, за
да изработи тактиката си.
Руснака дръпна нервно от
пурата си.
- Простете, вие кой сте?
Философа го изгледа надменно
отдолу догоре през златните си
рамки. В такива моменти в него
избухваха чувствата, за които много
хора си мислеха, че са му непознати.
- Българин - беше краткият
отговор.
Руснака отново трескаво
запресмята наум. Той много добре
знаеше, кой е Философа. Но
тактиката, която беше
възприел,налагаше този тип негово
поведение.
Всички бяха вперили поглед в
двамата явно дуелиращи се мъже.
Един българин срещу един руснак.
Илюмината усети, че е настъпил
моментът. Ако имаше някакъв шанс
да измъкнат истинското парче на
Знака от руснаците, това нямаше как
да се случи без участието на Сокола.
Чекиста реши да атакува и леко
се наклони към Философа.
- Мисля, че в Европейския съюз,
в който искате да влизате, няма да
има никакво значение, кой какъв е -
просъска той.
- Българи, германци, французи -
всички ще бъдете едно. Да живее
Интернационалът!
Отговорът обаче дойде от друга
посока.
- Грешите, господине! - това
беше гласът на Библиотекарката,
която, вече напълно освободила се от
първоначалното вцепенение, направи
крачка напред и елегантно хвана
подръка Американеца. На лицето ѝ
се бе появила лека, презрителна
усмивка.
Руснака разбра. Мисията му да я
прелъсти бе окончателно провалена.
- Нима! По какво ще се
различавате? Без граници, общ
бюджет, еднакви пари, едно
началство в Брюксел... Ставате като
Съветския съюз! - продължи
високомерно Чекиста.
- Ще се различаваме по знаците,
които всеки народ е оставил в общата
история на човечеството - уверено
продължи дамата.
Руснака окончателно усети
силата на погледа ѝ. Това бяха
съвършенно други очи за разлика от
онези, които го гледаха в гръцката
таверна. „Господи, нима съществуват
още такива жени?"
- О, явно и вие сте се
въодушевили от медийната истерия с
този, как беше... Някакъв знак,
странен знак, който...
 - Знакът на българина! - намеси
се Архонта.
Всички погледнаха към него.
- Представете си каква ще бъде
изложбата, когато извадим на показ
оригинала? - продължи
евродепутатът. - Тогава светът ще
разбере колко значим народ сме ние,
българите.
Въпросът му не получи отговор,
защото в този момент изневиделица
се появи Котката. Характерната ѝ
къдрокоса глава моментално се озова
в центъра на компанията, и то на
опасна близост до Руснака.
- Леле, колко сериозни хора. Вие
да не делите златото на Кубрат? Ако
е така, къде е моята част? - огледа
последователно всички
екстравагантната българска
евродепутатка.
Архонта не се сдържа и се
плесна по челото. Философа се
опитваше да погледне строго добре
познатата му играчка в българския
политически живот. Американеца
веднага си спомни коктейла на
Президента през пролетта. А
Илюмината за пореден път си каза,
че винаги има и по-лошо.
Руснака обаче моментално
прецени външните достойнства на
шармантната българка. Реши да я
използва светкавично.
- И вие ли сте полудели по този
Знак на българина?
 Погледът на Котката го погълна.
Тя не губеше време в случаите, когато
чуеше мъжки глас. Освен акцента,
моментално отбеляза блясъка на
външния вид на русолявия мъж.
- Вие да не сте руснак?
- Как отгатнахте? - усмихна се
Чекиста.
Котката леко притвори очи,
сякаш се напрягаше нещо да си
спомни.
- Едно към едно приличате на
мой много добър приятел. Той е
известен руски олигарх. Когато му
стане скучно, идва с „Фалкона" си
при мен в Страсбург. Много е
забавен. Само не ми казвайте, че и
вие имате свой „Фалкон"!
 Руснака моментално отчете
разликата между нея и
Библиотекарката. „Вот, наконец
попал!" - възтържествува вътрешно в
себе си той. Усещаше как останалите
с интерес наблюдават ситуацията. Не
биваше да изпуска тази възможност.
- И не само „Фалкон", мадам! На
този свят има много по-интересни
играчки от един обикновен
„Фалкон".
- О-о-о, умирам от любопитство!
- отпи от чашата си Котката. Винаги
се ласкаеше, когато я наричаха
мадам.
- Виждам, че сте ценителка на
„Dom Perignon" - отбеляза
Чекиста, поглеждайки чашата ѝ.
Котката беше може би единствената
от присъстващите, която пожела да
отворят бутилка от недокоснатото
френско шампанско на Руснака.
- Когато прескачаме с моя
приятел до Париж, той винаги отваря
бутилка от това шампанско в
самолета си. Никак не е лошо!
- Е, Париж без „Dom Perignon"
просто не е Париж! - изненадващо се
намеси Американеца.
Котката изобщо не му обърна
внимание. Много добре си спомняше
този мъж, с когото я запозна
Илюмината на коктейла на
Президента по случай 24 май тази
година. Но тя не се интересуваше от
мъже, които не са оценили веднага
качествата ѝ.
- Последния път вашият
сънародник даже ме заведе в Лувъра -
обърна се тя към Руснака. - Все
нямах време досега да го видя.
Направо откачих! Толкова скъпи
картини на едно място.
- И какво си купихте? - не се
сдържа да се намеси в този момент
Илюмината.
Котката го изгледа с един от
най-неприятните си погледи. Не
харесваше мъже, на които изобщо не
им пука какво пропускат като
преживяване с нея. В такива
моменти тя хапеше.
- О-о-о, ти пък изобщо знаеш ли
къде се пазарува в Париж!
 Илюмината никога не се
връзваше на подобни провокации.
Този тип жени не го интересуваха.
Затова беше истински джентълмен с
тях. Което означаваше, че
лицемерието му достигаше връхната
си точка.
- Извинето, госпожо! Признавам,
че в Париж никога не съм имал
време време за подаръци, за такива
очарователни дами като вас.
Американеца реши да сложи
край на тази пародия. Познаваше
нрава на българина, а сега не беше
време за дребни заяждания.
- По всичко личи, че вие сте
жена, на която никой не би отказал
нищо. Помолете руския си приятел
да ви покаже и „Метрополитен
музей".
- Това пък къде е? - върза се
моментално Котката.
- В Ню Йорк.
Тя се замисли.
- Ами те „Фалконите" стигат ли
дотам?
- Е, истинските олигарси имат и
„Боинг"! - започна да се забавлява
американският Джеймс Бонд.
Котката явно не познаваше в
детайли самолетите на олигарсите и
затова реши да се върне в свои води.
- Той обаче ми обеща нещо по-
интересно. Вчера се обади и ме
попита дали искам да видя Знака на
българина.
 Всички наостриха уши. Най-вече
Руснака.
- Но вече целият свят го видя! -
възкликна Библиотекарката.
Евродепутатката я погледна с
възтържествуваща насмешка.
- Лъжеш се, скъпа. Видяла си
само една снимка. А аз ще пипна
оригинала.
- И къде е този оригинал? -
попита с най-добродушния си глас
Архонта.
- Моят руски приятел ми е
разказвал, че най-ценните неща в
света се съхраняват само на едно
място.
Руснака вече предусещаше нещо
неприятно, но все още не можеше да
отгатне какво точно. Илюмината
схвана накъде ще отидат нещата.
Американеца винаги внимаваше,
когато чуе думата оригинал. А
Философа внимателно следеше всяка
мимика по лицето на олигарха.
- И вие знаете къде е това
място? - реши да попита все пак
Руснака.
Котката го погледна с изпиващи
очи.
- Ами аз само бях чувала нещо за
този ваш Ермитаж в Санкт
Петербург.Вашият колега обеща
другата седмица да ми го покаже. В
подземията на този музей имало
прелюбопитни неща.
Руснака усети още повече
нуждата от една водка. „Кой е този
наш идиот?" - започна да прехвърля
наум той списъка на руските
олигарси. „Ето как една жена като
тази тук може да прецака всичко!
Цяла империя гради стратегия върху
една тайна. Спецслужбите от цял
свят пишат всевъзможни сценарии.
Президенти се надхитрят, за да
опазят най-силните си оръжия и
изведнъж! И някой ще ми се прави на
мъж пред кипри като тази. Господи.
Докога мъжете ще ставаме жертва на
наивната глупост. Не знаем ли, какви
може да ги сътвори една уж невинна
Ева, когато си пожелае рая?"
Ермитажът.
Тази дума беше увиснала в
пространството между всички.
Илюмината за пореден път се
убеди, че е прав в предчувствията си.
Американеца видя как сянката на
Студената война се завръща.
Библиотекарката почувства погледа
на Философа върху себе си. Много
добре си даваше сметка до какъв
извод е стигнал комбинативният ум
на професионалния политически
играч. Познаваше го отлично. Вече
всичко в Сокола показваше, че той се
готви за полет. Не се излъга.
- Съветвам ви да приемете
любезната покана на вашия руски
приятел. Аз никога не съм бил в
Ермитажа, но съм чувал, че там
наистина са скрити големи тайни. -
гласът на Философа беше повече от
уверен.
Руснака продължаваше да гледа
Котката, но много внимателно
слушаше.
- Беше ми много приято с вас и
ако позволите, ще се оттегля. Утре ме
чака тежък ден. - Философа
последователно кимна на всеки
един, като още веднъж погледна
лукаво Руснака. Обърна се и тръгна
към изхода. Този път мина точно
между двамата охранители на
олигарха. Те нямаше как да не
отстъпят крачка встрани.
„Ермитажът!" - повтори на глас
Философа, докато се настаняваше на
задната седалка на приятно
затопления мерцедес. Навън
прехвърчаха първите снежинки.
Идваше зима.
В осветената галерия българите
се възхищаваха на златото на Велика
България. Банкерката беше щастлива.
Библиотекарката вече знаеше, че ще
трябва да пътува за Санкт Петербург.
Илюмината и Вестоносеца спокойно
разговаряха. Руснака беше дал
нарежданията си да приготвят
самолета му за Москва. Американеца
гледаше влюбено жената пред себе
си и усещаше енергията на малкото
пръстенче в джоба на смокинга си.
Философа зарея поглед в
светлините на нощна София. В
такива моменти беше оптимист за
съдбата на България. Тревогите му се
бяха изпарили. Вече знаеше как ще
си върне оригиналното парче от
Знака на българина.

♦♦♦

Припознаването на който и да
било от анонимните герои на този
роман е плод на асоциативното
възприятие на обективната
действителност от въображението
ни.