Димитър Недков

ПРОЛОГ
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
ПО ПЕТИТЕ НА МАЛТИЕЦА
ГРОБНИЦАТА НА
БИЗНЕСМЕНА
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
 Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
СВЕТОВНАТА
КОНСПИРАЦИЯ
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
notes
1

Май 2011 г. в София се появява

мистериозен турист. Малката му
фирма води богаташи на обиколки из
древните светилища на Балканите.
Наричат го Малтиеца. Но най-
добрият разузнавач от ДАНС знае, че
зад ново лице и нова самоличност се
крие легендарен бизнесмен от
прехода, за когото всички вярват, че е
убит през 2003 г. с един-единствен
куршум в сърцето Мисията на
Малтиеца е да помогне на
българската държава да си върне
изгубения символ – Знака на
българина. Древната реликва е
създадена в потъналата край Варна
Черноморска Атлантида. Тя пази
тайните на Свещената геометрия. С
нея са построени пирамидите и
Соломоновия храм. Богомилите я
предават на тамплиерите. За да
опазят светинята от инквизицията, те
я разделят на три части От години
ЦРУ, КГБ, Ватикана и масоните са в
битка за Знака. Единствено той може
да обедини враждуващите религии и
да спре самоунищожението на света
през 2012 г. Но според преданието
символът има сила само ако е в
ръцете на българите.
Ще успее ли любовта между
една бивша проститутка –
Библиотекарката, и един щатски
агент – Американеца, да събере
трите части на Знака
Димитър Недков
ЗНАКЪТ НА
БЪЛГАРИНА
Книга трета
ПРОЛОГ
Стара легенда разказва, че най-
важният за човечеството символ се
нарича Знакът на българина.
Творецът го дал на атлантите,
населявали бреговете на Черно море
преди потопа. В него била
закодирана тайната на хармонията
между хората.
Векове по-късно богомилите
разкрили на тамплиерите къде е
знакът. Рицарите го намерили под
развалините на Соломоновия храм в
Йерусалим. За да бъде опазен от
църквата, символът бил разделен на
три части. С времето едната
попаднала в масоните, другата във
Ватикана, а третата в руснаците. ЦРУ,
КГБ и Светият престол правели
всичко възможно, за да съберат
реликвата и да контролират света.

***

В началото на новото
хилядолетие един писател заплашил
масоните, че ще разкрие тайната им.
Но Свободните зидари били
спокойни, защото тя е скрита в
България. За нейното опазване се
грижели тайните илюминати.

***
 След поредица от кървави
атентати американският президент
моли братството на масоните да
извади свещените символи и да
помогне за помирението на
религиите.

***

През 2005 година в България

пламва задкулисна война между
американски агент, руски олигарх,
италианска Професорка, български
политик, тайнствен илюминат и
елитна проститутка за трите парчета
на знака.
Глава 1
СБОГОМ, ОСАМА

1 май 2011 г., Вашингтон,

градината на Белия дом

– В този момент ликвидираме

Осама бен Даден – каза тихо
президентът на Съединените
американски щати.
Бавно крачещият до него мъж
спря и погледна в очите държавния
глава на най-могъщата страна.
Посивялата му коса рязко
контрастираше на тъмнокожото лице
срещу него.
 – Знам.
– Не съм изненадан – отвърна
стопанинът на Белия дом. Той
нямаше илюзии за влиянието на
мъжа пред себе си.
Върховния командир на
масоните преглътна надигащата се
суха кашлица и направи следващата
крачка по чакълестата алея в задния
парк на резиденцията, от която се
управляваше светът. Домакинът го
последва. Обедното слънце вече
беше успяло да разкъса белите
облаци над американската столица.
– Дали си давате сметка какво
може да предизвика всичко това,
господин президент? – погледна с
едва прикрита въздишка небето над
тях лидерът на свободните зидари.
– Америка не може да чака
повече! – рязко отвърна тъмнокожият.
– Но светът не е Америка! – не
се притесни да му опонира гостът.
Настъпи неловко мълчание.
– Осама е запазена марка,
господин президент. Тя е част от
една обективна реалност. Мисля, че
вместо да изпишете вежди, може да
избодете очите. Новият Осама ще
бъде два пъти по-жесток и опасен от
сегашния.
– Не ви разбирам? – извади ръце
от джобовете си стопанинът на Белия
дом.
– Вашият предшественик,
господин президент, ме убеждаваше,
че е дошло времето да извадим
скритите от човечеството символи,
за да се преборим с религиозния
тероризъм. Смяташе, че ролята на
тайните общества като пазители на
древните познания се е изчерпала и
всички истини, грижливо пазени от
малцина, трябва да станат достояние
на всички.
– А нима това не е така? –
прекъсна го с явно любопитство
афроамериканецът, който беше
наследил президента, преживял
ужаса на 11 септември 2001 г. Заедно
с емблематичното ядрено куфарче
новият господар на света получаваше
като завещание и проблемите, с
които се бе борил предшественикът
му. Наследените взаимоотношения с
Върховния съвет на масоните го
навеждаха на размисъл за
разкриването на истинските символи
на цивилизацията, които биха
спасили хората от самопогубващите
ги страсти. Тайните знаци се бяха
оказали ключът за развръзката на
борбата с тероризма и разразилата се
световна икономическа криза.
Върховния командир на
масоните не побърза да отговори. За
момент бе потънал в спомените за
недалечната 2005 г. Тогавашният
стопанин на Белия дом не успя да
разбере истинската заплаха за
планетата. А тя бе, че тероризмът и
кризата са резултат от разрушената
ценностна система и разклатените
морални устои на обществото.
Сегашният явно повтаряше грешката
му. Америка продължаваше да налага
убийството като основен инструмент
на демокрацията. И не разбираше, че
между това, да елиминира терорист
номер 1, или да го залови и изправи
пред съда на човечеството имаше
съществена разлика.
– Казахте ликвидираме, нали? –
попита масонът.
– Да – потвърди държавният
глава.
– Е, какъв е тогава смисълът да
разкриваме символите? – каза сякаш
на себе си Върховния командир.
– Пак не ви разбирам!
 – Символите, господин
президент, са създадени, за да
помиряват хората, не да ги вкарват в
братоубийствени войни. В този
смисъл нашата Декларация за
независимост е един от основните
символи на нацията.
– Но нима към Осама можем да
бъдем толерантни? – искрено се
възмути президентът. – Нали не
забравяте, че говорим за този, който
ни нападна
– Толерантността, господин
президент, произтича от
рационалната представа за
религиозното познание – прекъсна го
честият гост в Белия дом. – В този
смисъл може да се каже, че живият
мюсюлманин е по-безопасен от
мъртвия.
– Сега сигурно ще ми разкажете
и някоя от вечните си интерпретации
на историята от времето на
кръстоносните походи
– Иронично вметна домакинът.
Върховния командир се усмихна
загадъчно. Наистина беше известен
сред приятелите си с по-особеното
тълкуване на значението, което
имаха кръстоносните походи. Най-
вече с това, че самите рицари са били
доста кръвожадни носители на
етническа омраза и едва след като
опознават арабската култура,
започват да проявяват толерантност
към мирните друговерци.
 – Не. Този път ще ви разкажа
нещо друго. Станало е точно преди
1700 години. Много преди да се явят
кръстоносците и доста далече от
Светите земи.
И този американски президент,
както повечето от предшествениците
си, имаше респект от отношението
на масонското братство към
историческия опит, завещан от
древните народи.
– Слушам ви, Командире.
– През 311 г. след Христа е
създаден първият документ, който
формулира идеята за религиозна
търпимост. Един император на име
Галерий слага край на борбите
между християни и нехристияни.
Съставя първия писмен указ,
регламентиращ толерантността.
Официалната история подвежда
хората, че християнството е признато
от император Константин с така
наречения Милански едикт от 313 г.
Константин просто преповторя нещо,
което вече е било казано две години
по-рано. Превърнал е новата религия
в политически инструмент.
– Историята на Римската
империя винаги ме е вълнувала,
Командире. Но в сравнение с вашите
познания, аз съм просто ученик –
усмихна се президентът. – Та какво
пише в този документ?
Този път Върховния командир
позволи на сухата кашлица, която го
измъчваше от години, да наруши
ритъма на разказа му. Замисли се.
Неведнъж бе казвал, че
американските президенти трябва да
държат специален тест върху
римската история, защото се
опасяваше, че Америка ще повтори
съдбата на Рим.
– Галерий е бил ревностен
езичник и един от най-яростните
гонители на християните. Но имал
своя лична драма. Съпругата и тъща
му били християнки. Времената били
страшни. Новата вяра давала
надежди на хората за един по-
справедлив свят, а властващите
искали запазване на статуквото.
Леела се кръв заради спора чий Бог е
по-справедлив. Тогава Галерий
прозрял, че благото на държавата
зависи от свободната воля на всеки
да се моли на своя Бог за общото
спасение, за цялата държава и за себе
си.
– И къде казвате, че се е случило
това? – полюбопитства президентът.
– На Балканите, господине. В
една от най-значимите тогава
твърдини на раздробената вече
Римска империя. Сердика. Днешната
столица на българите – София.
– Да, да, сещам се… имаше
нещо… – леко присви очи
стопанинът на Белия дом и в
съзнанието му изплува смътният
спомен за информация, дадена му
преди време лично от шефа на ЦРУ.
Строго секретна операция със
Странно кодово име, която по
някакъв начин засягаше Осама бен
Даден и битката с религиозния
фундаментализъм и тероризъм. – Но
какво беше това, по дяволите? –
изпусна на глас мисълта си
афроамериканецът. Гостът му обаче
знаеше много добре.
– Навярно се сетихте за
операция "Знакът на българина",
господин президент? – засмя се
масонът. – Това е нещо, което искате
или не – наследихте от
предшественика си.
– Точно така, Командире! Но
какво общо има едиктът на
толерантността на римския
император с този знак?
Върховния командир прочисти с
още едно леко изкашляне гърдите си.
– Император Гай Галерий
Валерий Максимилиан, понякога
наричан Арментарий, тоест –
Пастиря, умира пет дни след
подписването на историческия
документ. Казват, че точно мъките на
болестта му превърнали този най-
яростен противник на
християнството в първия толерантен
владетел. Но нашите масонски
архиви говорят и още за него. Той
отнесъл в гроба една неразгадана и
до днес тайна.
– Тайна? – спря на място
президентът. Какво ли можеше да му
каже лидерът на масоните повече от
това, което знаеха специалните
служби?
– Този император бил тракиец,
от коренното население на днешните
български земи. Тракийците знаели
истината за Знака на българина,
която започвала с легендата за
Черноморската Атлантида. Онази
първа високоразвита земна
цивилизация, изчезнала след
библейския потоп. Атлантите се
погрижили да оставят на
човечеството достатъчно златни
еталони, в които било закодирано
знанието за бъдещия свят. От тези на
пръв поглед най-обикновени златни
плочки и фигури се родили
шумерската и египетската
цивилизации, клиновидното писмо и
пирамидите.
Върховния командир направи
пауза. Президентът го гледаше с
любопитство. За разлика от
предшественика си той обичаше да
чете не само докладите на
спецслужбите.
– Какви са тези еталони? Къде
са сега? Вие, масоните, ли ги пазите?
Върховния командир пак се
усмихна.
– Господин президент, няма
хранилище на Земята, което може да
побере всичко, което пазим. Хммм.
Образно казано, ние и подобните на
нас ордени съхраняваме цялото
културно-историческо наследство на
Земята. Еталоните, за които е знаел и
император Галерий, са първото
обработено от човешка ръка злато.
Открито е през 1972 г. по
българското крайбрежие. Много
утвърдени автори твърдят, че там, в
България, е била първата човешка
цивилизация. В тези златни шаблони
са закодирани принципите на
Свещената геометрия, чрез която
следващите цивилизации построяват
света такъв, какъвто го познаваме
днес.
– Разбирам, Командире. Знам, че
Свещената геометрия е в основата на
вашето масонско учение. Но какво
общо има тя с римския император
Галерий и Осама бен Ладен?
– Господин президент –
погледна го в очите потъналият в
историята Върховен командир. –
Едва ли разполагаме с време, за да ви
изясня този хилядолетен казус. С
Осама бен Ладен вие правите
политика. Измервате неговата "Ал
Кайда" с политическите
инструменти. Ние се опитваме да
разсъждаваме през световната
религиозна ситуация. Но не чрез
официалната теология, която от
векове е прислужница на политиката.
Нашият инструмент за разгадаване
корена на злото на Осама бен Ладен
е древното познание, съхранявано
през вековете от десетки общества,
подобни на братството ни. Старото
познание на онези тридесет и пет
хиляди години човешка история.
Четиридесет и вторият
президент на Съединените
американски щати погледна
часовника си. Разходката с лидера на
масоните продължаваше повече от
половин час. Според плана на
операцията, с която бе подробно
запознат, може би в този момент
акулите вече пируваха с тялото на
Осама бен Даден. Америка
получаваше своето възмездие за 11
септември 2001 г. Но доколко
отсичането на едната глава на ламята
на глобалния тероризъм решаваше
кардинално въпроса с увеличаващата
се пропаст между Изтока и Запада?
Върховния командир забеляза
поглеждането на часовника, но
продължи мисълта си.
– Освен шаблоните на
Свещената геометрия, с които е
построен материалният свят,
небесният Творец е оставил чрез
атлантите и формулата на баланса
между материя и дух. Образно
казано, оставил е еталонната мярка
за равновесието между различните
вярвания.
– Нима съществува подобно
нещо? – попита президентът и леко
присвитите му очи подсказваха, че
той търси своята представа за чутото.
 – Да, съществува – отвърна без
колебание Върховния командир. –
Това на практика е този прословут
символ, наречен Знакът на
българина.

***

Върховния командир напусна

Белия дом с натрапчивия спомен за
пролетта на 2005 г. В Овалния
кабинет пред тогавашния господар
на света беше прочетено
прихванатото от ЦРУ обръщение на
Осама бен Ладен. В писмото си
терорист номер едно напомняше на
правоверните, чете са по-силни,
защото вярата им ги обединява,
защото на отсрещния бряг евреи,
католици и православни не могат да
се понасят взаимно. И още нещо,
много важно, подчертаваше най-
издирваният човек. Говореше за
вечната война между мъжа и жената
сред поклонниците на Христос.
Напомняше за превзетите от
материализма души на християните и
за неспособността им повече да
раждат и възпитават истински силни
мъже. Ръководителят на световния
джихад срещу Запада
предупреждаваше, че страшното ще
настъпи след кончината на
единствения папа, който се беше
опитал да помири световните
религии и да води диалог с
друговерците
– Йоан Павел II.
"И Страшното наистина
настъпи! "-каза на себе си Върховния
командир, докато крачеше по брега
на реката. Винаги идваше тук след
трудните разговори в Белия дом.
Идваше, за да си припомни, че
течащата вода е най-силната памет на
човечеството. "Колко ли капки от
тази вода са капнали от небето в
Изтока и по невидимите пътища на
подземните реки са достигнали
Запада? – питаше се масонът. –
Какви послания от безбрежната
памет на мъдрия Изток носят тези
капки в самодоволния в
самозабравата си Запад?"
Върховния командир ускори
крачката си към Храма. Там вече го
очакваше Върховният съвет на
масоните, който трябваше да потърси
отговор на въпроса – накъде ще
тръгне светът след ликвидирането на
Осама бен Даден.
Глава 2
ОТ СЕНКИТЕ НА
МИНАЛОТО
2 май 2011 г.,
частен полет Малта-София
Потънал в мълчание, мъжът
седеше в коженото кресло на
махагоновия салон на набиращия
скорост суперлуксозен "Лиърджет".
Частният самолет се отлепи от
пистата на летище Малта.
Единственият пътник погледна през
илюминатора смаляващия се
каменен остров. Острите лъчи на
залязващото слънце пробиха
стъклото и очертаха леко заобленото
му лице. Едва забележим тик под
лявата скула издаваше някаква силна
емоция. Гласът на командира
уведоми самотния пасажер, че точно
след час и половина ще кацнат в
София. Набитото петдесетгодишно
тяло на пътника, свикнало със
системни спортни занимания, се
отпусна върху меката облегалка от
тъмнокафява еленова кожа. Още с
качването си странникът предупреди
стюардесата, че не желае да го
безпокои по никакъв повод. Затова
елегантната бордова домакиня беше
заета само с приготвянето на кафето
за двамата пилоти.
 ***

– Този мъж ми напомня на

някого, но не мога да се сетя! – каза
вторият пилот след първата глътка
кафе и довърши настройките на
автопилота.
– Знаеш ли, и аз това си
помислих, когато го видях – отвърна
старшият му колега, разхлабвайки
възела на черната си вратовръзка.
– Никога не сме го возили –
обади се стюардесата зад тях.
– Твърде млада си, за да помниш
– усмихна се командирът, на когото
видимо оставаха няколко години до
пенсия. Работеше като главен пилот в
частната авиокомпания на най-
богатия българин и се беше нагледал
на всякакви пътници от световния
хайлайф. Но днешният пасажер
въпреки малтийския си паспорт му
напомняше нещо родно, българско, и
то до болка познато.
Заявката за полета бе експресна.
Идваше от голяма лондонска
адвокатска кантора. Платиха и
стопроцентното утежнение за
дискретност от най-висока степен.
Клиентите на луксозните частни
авиотаксита знаеха, че това означава
осигуряването на почти нулев
интерес от летищните власти към
ВИП пасажерите.
След като кацнаха в Малта,
имаха време само колкото да заредят
гориво. Докараха пътника с кола до
стълбичката. Нямаше друг багаж
освен малко ръчно куфарче, с което
не се разделяше.

***

Стюардесата надникна в салона.

Не успя да разбере дали тънката
усмивка под затворените клепачи на
отпуснатото лице е плод на хубав сън
или на самоуверената ирония.
Малтиеца не спеше. Мислено се
бе върнал десетина години назад...
Глава 3
СТРАХЪТ НА
ПАПАТА

януари 1128 г., Рим,

резиденция на папата
Епископът на Рим, викарият на
Иисус Христос, наследникът на
княза на апостолите, върховният
понтифекс на универсалната църква,
патриархът на Запада, митрополитът
на провинция Рим и слугата на
слугите на Бога, сто шестдесет и
третият поред папа Хонорий II
огледа още веднъж разхвърляните
пергаменти върху писалището.
Трябваше да вземе решение. Съборът
в Троа беше свикан. Срещу него
стоеше изправен Бернар от Клерво,
авторът на това, което четеше.
Бяха минали двадесет и три
години, откакто починалият папа
Урбан II, този, който го направи
кардинал, беше обявил първия
кръстоносен поход. Всичко започна
от тревожното послание на
византиеца Алексий Комнин.
"По-добре Константинопол да
стане ваш, отколкото на
мюсюлманите!", беше възкликнал
притиснатият от всички страни грък.
Урбан II не мисли дълго. И без това
се чудеше накъде да насочи
енергията на самоизтребващите се
европейски благороднически
фамилии. Посочи им Изтока с
примамливите обещания за
несметни богатства и Божие
изкупление.
Хиляди поеха към Светите земи.
Водеха ги различни подбуди, но
основната беше освобождението на
Йерусалим от мюсюлманите. Божият
град щеше да бъде спасен. Но с това
започваха и проблемите на
папството. Кампанията за
освобождаването на гроба Господен
събра на едно място юдеи, християни
и мюсюлмани. В кратките затишия,
когато не се избиваха, трите вери
взаимно започнаха да си предават
тайни. Йерусалим се превърна в
духовен център за посвещения и
откровения.
Още в самото начало деветима
рицари заживяха в някогашните
конюшни на цар Соломон и
започнаха да копаят под развалините
на първия храм, вдигнат от мъдрия
владетел. Не допускаха никого край
себе си. Бяха толкова своенравни, че
се нарекоха Бедните рицари на Иисус
от Соломоновия храм.
Седмина от тези воини
пристигнаха в Рим. Намериха Бернар
от Клерво, който ги срещна със
Светия отец. Нито абатът, нито
папата очакваха, че това, което ще
чуят и видят от калените в пустинни
битки рицари, ще хвърли църквата в
най-тежкия ступор.
Хонорий II погледна с надежда
абата.
– Кажи, Бернар, наистина ли
вярваш, че те ще удържат на думата
си?
Бернар, абатът от Клерво, не
побърза да отговори. Повече от
година и той си блъскаше главата над
случилото се.
– Свети отче, нямаме друг избор
освен да вярваме на рицарската им
дума. Сам се убедихте, че съм се
постарал да ги принудя да дадат обет,
който да спазват – посочи той
разхвърляните листове по масата.
Пред папата лежеше уставът на
Ордена на Бедните рицари на Иисус
от Соломоновия храм, който съборът
в Троа трябваше да утвърди по волята
и благословията на Светия отец.
Ставаше въпрос да се узакони
съществуването и да се гарантира
независимостта от светските власти
на така наречения Орден на
тамплиерите. Онези предимно
френски благородници, които още от
самото начало на кръстоносните
походи защитаваха християнските
поклонници, поели към Светите
земи. Храбростта им беше
безгранична – девет души се
справяха със стотици разбойници.
Самочувствието им беше нечувано –
не прекланяха глави дори пред краля
на Йерусалим. Почитаха го, но гордо
отстояваха независимостта си. Едва
наскоро стана ясно върху какво се
градеше увереността им.

***

Когато влязоха при Хонорий II,

рицарите коленичиха, но в осанката
им имаше нещо различно от
останалите, които се хвърляха в
краката на Светия отец. След като се
изправиха, развързаха малък вързоп.
Девет кожени престилки, изрисувани
със странни знаци, три пожълтели
свитъка пергамент и кръгъл метален
знак. Това извадиха от вързопа си
рицарите.
Папата посегна, но някаква
странна сила възпря ръката му.
Металът излъчваше сияние.
– Какво е това?
Рицарите се спогледаха. Най-
младият от тях пристъпи напред.
– Ваше светейшество, това беше
под крайъгълния камък на храма в
Йерусалим.
– Кой ви каза, че там има нещо?
– прекъсна го Светият отец.
Младият рицар колебливо се
обърна към събратята си. Най-
възрастният от тях одобрително
кимна с глава.
– Тайната книга.
– Каква тайна книга? – повиши
настойчиво глас папата.
– Тайната книга на богомилите –
спокойно отвърна рицарят:
Хонорий потрепери. Вече
знаеше всичко за еретичното учение,
тръгнало от земите на българите,
стигнало Ломбардия и обхванало
цяла Южна Франция. Еретиците бяха
плъзнали навсякъде. От богомили се
превърнаха в катари и все повече
хора се опиваха от учението им.
Богомилската искра роди
италианските патерени и френските
албигойци.
– Богомилите, казвате! Тези,
които отхвърлят Стария завет,
отричат Кръста и единствената им
молитва е "Отче наш"!
 Рицарите мълчаха. Много добре
знаеха какво е отношението на
папството към еретиците. Нима
Светият отец би се съгласил с
религиозната свобода и
толерантността към всички
вярвания? Да не би върховният
понтифекс да признаваше
религиозното равноправие между
мъжете и жените? Той, папата,
водеше войни и сееше смърт, а
богомилите бяха против убийството
на което и да било живо същество.
Църквата се крепеше на йерархията,
а богомилите създаваха братства.
Братства, които на разбираем за
хората език обясняваха борбата с
дявола и спасението надутата.
 – Какъв е този знак? – посочи с
пръст сияещия метален къс папата.
Най-младият рицар погледна
водача си, който пак кимна
одобрително. От седмината той,
младокът, беше най-грамотният.
Останал кръгъл сирак, беше израсъл
по цистерианските манастири и през
ръцете му мина всичко, скрито в
тайните монашески библиотеки.
Научи всякакви странни езици и
нямаше пергамент, който да не може
да разчете. Останалите рицари
трепереха над него. В битките поне
един от тях му пазеше гърба.
"Смелостта трябва да защитава първо
знанието" – казваше водачът им и се
стараеше да му спестява несгодите,
за да е бистър умът му.
Младият рицар погледна първо
знака, а след това без капка
смущение впери поглед във
воднистите очи на папата.
– Това са всички вярвания на
Земята, събрани в едно – продължи
рицарят. – А символът между тях
показва общия произход на
религиите.
Хонорий II усети как нозете му
се подкосяват.
– Как така общ произход на
всички религии?
Младият мъж се наведе и вдигна
пергаментите.
– Тук пише, че в различни
периоди на времето на Земята ще се
появят общо деветима, които ще се
нарекат Великите посветени.
– Посветени в какво? – нервно
го прекъсна епископът на Рим.
Потеше се.
Младокът не отговори веднага.
Водачът на рицарите зад него
покашля.
– Посветени в…. Сътворението,
Ваше светейшество – бавно, но
уверено продължи воинът. По
някакъв странен начин ехото от
думата сътворение проехтя между
колоните на папската зала за
аудиенции.
– И кои са тези посветени? –
гласът на папата започна да трепери.
– Зороастър, Рама, Кришна,
Хермес – занарежда рицарят. –
Мойсей, Орфей, Питагор, Платон
и…. – настана гробно мълчание. –
И… Иисус.
Светият отец не реагира. Бернар
от Клерво пристъпваше от крак на
крак. Абатът разбираше за какво
става дума. Много манастирски
библиотеки криеха хипотезата, че
вестители като Зороастър и Иисус са
били пращани на Земята от
съчувствие към човечеството, за да
премахнат мъглата на невежеството
от умовете на хората, да ги научат на
истината и да спасят светлината от
мрака и злото.
– И какво е общото между тях? –
неуверено продължи наследникът на
престола на свети Петър.
Рицарите се размърдаха.
Обгорелите от пустинното слънце
брони проскърцаха. Шпорите им
застъргаха мраморните плочи.
Младежът се прекръсти.
– Общото между тях, Ваше
светейшество, е, че всички те са
смъртни – пое дълбоко въздух и
довърши. – Иисус също е смъртен.
Хонорий II, владетелят на
Ватикана, се облегна на папския си
жезъл. Бернар разтревожено
протегна ръце, но немощната левица
на папата го възпря.
– Христос смъртен!!! – долната
устна на папата трепереше. – Как
смеете!
 Младокът срещу него не трепна.
Някаква тайнствена сила му даваше
кураж да продължи.
– Смъртен е. Защото природата е
омагьосана от природата. Природата
побеждава природата и природата
властва над природата.
Ех Deo naszimur, in Jesi morimur,
per spiritum reviviscimus. Раждаме се
от Бога, умираме в Христа,
възкръсваме чрез Духа.
Треперещата ръка на папата
посочи бавно знака в центъра на
разтворения вързоп на пода.
– Знакът! Кажи за този знак!
– Показва, че е нужно всички
религии да събират, а не да разделят
хората. Вярванията на Земята трябва
да проповядват хармонията между
човека и природата. Този свят е
построен по принципите на
Свещената геометрия, дадена на
хората от Твореца. Символът в
центъра на знака е преди всичко
това, че човекът е officima omnium –
работилница, средоточие на всички
неща. И най-вече че природата е
пълна със знаци и ние, хората, трябва
да разчетем тази гора от символи.
Или да се освободят човешките
същества от робството чрез
посвещаване в култа към познанието.
Спасение не чрез сляпата вяра,
спасение чрез познанието.
Папата не издържа и удари с
жезъла си по мраморния под. Някои
от рицарите и инстинктивно хванаха
дръжките на мечовете си, но навреме
осъзнаха къде се намират.
– Кои знаят за този знак? –
кресна Хонорий II.
– Само богомилите – отвърна
водачът на рицарите.
– Значи и катарите! – поклати
глава Светият отец. – Вървете си.
Отец Бернар ще ви каже какво съм
решил.
Папата не изчака рицарите да
тръгнат. Обърна се и, олюлявайки се,
пое към покоите си.

***
 Три дни преговаря Бернар от
Клерво със седмината рицари от
Светите земи. Абатът разбра най-
важното – походът към Божи гроб
беше превърнал воините в
непоправими гностици. Допирът на
европейците до източните учения бе
пуснал в душите им заразата на
зороастризма, манихейството и
павликянството. "Опознай сам себе
си и ще познаеш тайните на
природата и боговете!" – това беше
вече кредото на връщащите се от
Светите земи. Бяха тръгнали, сляпо
вярвайки в църквата. Връщаха се,
убедени, че истинската вяра е
възможна само тогава, когато
познанието обяснява чудесата.
 Бернар прекрасно разбираше
какво ще се случи с църквата, ако
намереното от рицарите в
подножието на йерусалимския храм
стане известно на всички. Истината
за християнството, която беше
скрита на събора в Никея през 345 г.,
щеше да излезе наяве. Това слагаше
край на властта на църквата. Станеха
ли ясни равноправието между мъжа
и жената и илюзията на
възкресението, Светият престол
рухваше. Църквата на Петър щеше да
изтече в отходните канали на Рим.
Рицарите не бяха глупаци. Те
много добре знаеха, че няма да могат
да задържат Йерусалим. Тази земя си
имаше своите народи. Много по-
мъдри от високопарните европейци.
Те не водеха битка за своя Бог, биеха
се за оцеляването си. Не беше
страшно, че кръстоносците ще
загубят Йерусалим. Страшно щеше да
бъде, ако Изтокът тръгнеше към
Запада.
Бернар разбираше това.
Раздираната от междуособици и
братоубийствени войни Европа щеше
лесно да стане плячка на
друговерците. Необходима беше сила,
която да направи Запада стабилен.
Трябваше да се строят манастири и
катедрали. Нужни бяха нови
познания и богатства. Някой бе
длъжен да организира могъщ флот за
защита на Стария континент.
Необходима беше силна и здрава
ръка, която да респектира
самовлюбените монарси. Изкуствата
трябваше да започнат да служат на
вярата. Науката да бъде независима
от теологията. Нужна беше нова
организация.
Затова предложи на рицарите да
узакони техния орден. Да ги направи
могъщи и независими от която и да
било власт. Нещо повече – чрез
парите да контролират
разточителните и разглезени
благородници.
– Какво искате срещу това,
абате? – попита водачът на
седмината.
– Вашето мълчание за
намереното под храма в Йерусалим –
отвърна, без да се замисля, Бернар.
Седмината се спогледаха.
– Няма да ви дадем нито
пергаментите, нито знака! – поклати
категорично глава старшият.
Бернар се усмихна разбиращо.
– Остават при вас. Църквата е
много по-слаба от едно рицарско
братство. Вие се биете и умирате за
честта си. Църквата е проядена от
властолюбие и корист. Не може да
опази такава тайна. Все някой ще се
поддаде на изкушението на дявола и
ще я използва в борбата си за Светия
престол.
Рицарите го гледаха с уважение.
Този абат не беше като другите.
Имаше някакъв дълбок замисъл в
погледа му. Не се страхуваше да
говори за църквата неща, които
всички си мислеха, но никой не
смееше да изрече.
– Срещу какво искате
мълчанието ни, абате?
Бернар посочи купчината листа
пред себе си.
– Думите, изписани тук, ви
гарантират духовна автономия и
светска независимост. Ще бъдете
освободени от всякакви налози и
сами ще събирате свой десятък. Ще
имате собствени клирици за изповед
и опрощение. Ще можете да строите
свои параклиси и църкви, и ще
прибирате наследството на
отлъчените от църквата.
– Ами като дойде нов папа, той
няма ли да поиска друго? – обади се
най-мълчаливият досега от
седмината.
Абатът разлисти пергаментите.
– Ето, тук е написано, че никое
външно лице няма да може да
променя устава на вашия орден.
Питащият изсумтя доволно.
Останалите също се раздвижиха.
Абатът от Клерво им вдъхваше все
по-голямо доверие. Рицарите нямаха
вяра на папите и монарсите. Много
добре си даваха сметка, че ако искат
да бъдат силни, трябва да се
разграничат от битките за власт и
наследство, които разяждаха
благородническите фамилии. Но на
Бернар вярваха, защото той говореше
с тях за благочестие и аскетизъм, за
смирение и милосърдие и най-вече
за състрадание и разкаяние.
Бернар също ги харесваше.
Затова се зае да убеждава папата, че
са достойни мъже, с които може да
се разбере. А и те бяха откровени с
него. Искаха да преборят дявола у
себе си. Като истински християни, за
разлика от благородническите
синчета, те не се стремяха към титли
и пищно облекло. Смятаха се първо
за монаси, после за воини, защото
така или иначе храбростта им беше
безпределна.
Абатът събра листовете пред
себе си. На масата пред седмината
воини остана само пергамент с
имената им, изписани на него.
– Ако сте съгласни, подпишете –
тикна към тях мастилницата и
перото монахът.
Всички впериха поглед първо
във водача си.
– Бог ми е свидетел, че искаме
само свободно братство и работа в
него – прекръсти се три пъти
рицарят и ръката, която въртеше
изкусно тежкия меч, посегна към
перото. От този момент ставаше
Велик магистър на ордена. Пръв сред
равни.
Всички подписаха. Бяха
достатъчно грамотни, за да знаят
цената на подписа си.
Бернар се усмихна доволен.
Църквата сключи най-важния си
договор.

***

– Донесете знака – каза Великия

магистър, след като абатът от Клерво
ги остави сами.
След минута най-младият сложи
на масата свещената реликва. Всички
впериха поглед в кръглото парче
метал.
– Сега да уточним нашите си
правила.
Великия магистър извади меча
си и върхът на острието опря
реликвата. Останалите сториха
същото. Кръгът придоби седем лъча.
Великия магистър се прокашля.
– Докато съществува орденът,
този знак ще се предава от Велик
магистър на Велик магистър. Заедно
с него още шестима от най-
приближените му ще знаят истината
за знака. Ако над ордена надвисне
смъртна опасност и Великия
магистър умре, знакът да бъде
разчупен на три. Останалите живи
шестима посветени да се разделят по
двойки. Всяка двойка да получи по
едно парче. Да се прави всичко
възможно никоя светска или
църковна власт да не притежава
символа в неговата цялост.
Някъде навън заби камбана.
Папският дворец се подготвяше за
вечерната служба. Великия магистър
изчака тишината.
– Само мъж и жена
едновременно ще могат да съберат
знака, ако той бъде разделен, защото
животът е сливане на
противоположности, а смъртта
тяхното разделение.
Свещите потрепнаха и
символите по знака заиграха странен
танц, сякаш вярванията, които
изобразяваха, се прегърнаха в едно.
Глава 4
СПАРТАК СРЕД
РОБИНИТЕ

3 май 2011 г., София,

бившата Национална
библиотека на България
Библиотекарката затвори нервно
капака на лаптопа и посегна към
цигарите. Синкавият ароматен дим
на поредната Merilyn Slims се плъзна
по лицето ѝ. Не беше гримирано
почти от седмица.
Огромната сграда на
превърналата се в нейн дом бивша
Национална библиотека на българите
кънтеше от тишината на
необитаемите зали. Повече от година
тук не беше стъпвал чужд крак.
Стопанката ползваше само спалнята
и кабинета. Много рядко влизаше в
огромния хол. Картината,
пресъздаваща падането на
Йерусалим, я прогонваше от
любимото ѝ място до камината.
Огромното маслено платно ѝ
напомняше за него.

***

От късната есен на 2005 г.

Американеца не беше стъпвал в
България. Тръгна си с първия сняг,
който заваля в нощта на откриването
на изложбата "Златото на хан Кубрат"
в галерията на банката на нейната
най-близка приятелка. В
телефонните разговори, които
постепенно ставаха все по-редки,
двамата усещаха, че си липсват. Но
кой знае защо животът така и не им
предоставяше възможността да
изживеят пълноценно взаимното си
привличане.
Бавно минаха цели пет години.
Не знаеше как е при него, но тя
започна да придобива усещането, че
всичко е свършило. Въпреки това
продължаваше да се бори с
предчувствието си, че това не е така.
Затвори се напълно в себе си. Заживя
по непознат за нея начин. Цели пет
години от живота ѝ. Едни от най-
хубавите. Подчинени само на едно
очакване.
Престана окончателно да
практикува древната професия.
Имаше достатъчно средства. Захвана
се да учи езици. Овладя до
съвършенство латинския, напредна
значително с гръцкия и без да се
страхува, посегна към арабския.

***

Изненадващо в началото на
лятото на 2010 г. той се обади. Без
никаква прелюдия я покани да се
срещнат в Палма де Майорка. Отлетя
за испанския остров със смесени
чувства.
"Ако не беше Знакът на
българина, дали щях да се кача в
самолета?" – раздвояваше се тя след
петгодишното очакване. Имаше
усещането едновременно за нещо
хубаво и за нещо тревожно.
Чакаше я на летището.
Изглеждаше напрегнат, тя – смутена.
Между тях стояха цели пет години. В
таксито до хотела той направи бегъл
опит да я погали по ръката. Тя не
реагира и побърза да скрие тъжната
си усмивка зад вратата на своята
стая.
"Има ли смисъл във всичко
това?" – питаше се Библиотекарката,
докато хладният душ успокояваше
пламналото желание на прекрасното
ѝ тяло. Иначе грижливо потискаше
емоциите си през дългите, самотни
години...
Вечерта се разположиха на
малка маса за двама само на няколко
метра от плискащите се вълни.
Средиземноморският бриз не
успяваше да изгаси сгушилата се в
малка стъклена лампа свещ. Той не
пожела от любимия си скоч и
сподели южния букет на нейното
шардоне.
– Винаги съм харесвала този
остров! – погледна тя към
надвисналите в сумрака над морето
скали. – Идвала съм тук преди време.
– Прекрасно място. Какво те
привлича? – впери поглед в устните
ѝ той.
– Историята на Шопен и Жорж
Санд.
Лицето му показа учудване.
– Интересно, нищо не знам за
това! – призна чистосърдечно
топагентът по религиозен тероризъм.
Тя го погледна с разбиране.
Типичен янки! Онова, което не бяха
успели да си присвоят от
европейската култура, не ги
интересуваше.
– Двамата живели три месеца
тук през една от първите зими на
голямата си любов. Не знам дали
знаеш, но туберкулозата сериозно е
измъчвала композитора. Обитавали
полуизоставен картезиански
манастир, а единственият монах в
него лекувал Шопен с билкови
отвари.
Той я гледаше с интерес. Когато
разказваше любовни истории, лицето
ѝ излъчваше някаква особена
светлина. От интонацията ѝ лъхаше
тъжната смес на копнеж и
разочарование.
– Много странна жена е била
тази Жорж Санд – продължи разказа
си тя. – Не само защото се обличала в
мъжки дрехи. Всичко в нея е било
подчинено на стремежа да докаже,
че жените по нищо не отстъпват на
мъжете. Дотолкова ненавиждала
мъжката надменност, че всичките ѝ
любовници след развода с един
деспотичен граф са били с години
по-млади от нея. В края на сагата си
с Шопен обичала да казва: "Аз имам
три деца – дъщеря, син и Шопен!"
– Интересно! Да… – въздъхна
Американеца и протегна чашата си. –
За любовта, която събира най-
невероятните двойки.
– Наздраве! – отвърна му тя и
посегна за ножа и вилицата.
Усещаше, че ѝ трябва минутка, за да
събере разхвърляните си мисли. Дали
не беше щастлива, че отново са
заедно? Та той не показваше нещо
повече от стерилна, добре заучена
учтивост. Хлад полазваше душата ѝ.
Историята за Жорж Санд и
Шопен я обсеби още в самолета за
Майорка. Тази писателка беше
оставила трайни следи у нея с
литературните си интерпретации за
женския идеал. Да не бъде
малодушен характер с робска душа
пред мъжете, патова я бяха научили
книгите на своенравната
французойка, известна със
самоопределението си, че е Спартак
сред робините.
Американеца попи устни със
салфетката си и посегна отново към
чашата.
– Какво прави твоята прекрасна
приятелка Банкерката?
 Едва не изпусна вилицата си.
Този мъж не спираше с изненадите,
които моментално събуждаха у нея
най-противоречиви емоции. Толкова
дълго не се бяха виждали, а първото
нещо, което я попита, бе свързано с
друга жена. При това я нарече
прекрасна.
"Господи! Толкова ли съм
наивна? – попита се
Библиотекарката. – Нима не
разбирам, че срещу мен седи мъж,
който се интересува само от себе си
и своята работа. За какво друго съм
му аз, ако не за да постигне
поредната цел?"
Въпросът за Банкерката я жегна
право в сърцето. Най-добрата ѝ
приятелка не преставаше да я
подпитва за Американеца, когото
видя за пръв път на откриването на
изложбата "Златото на хан Кубрат".
Отначало не обръщаше внимание на
любопитството ѝ, но постепенно
онова гадно женско предчувствие се
загнезди в душата ѝ, особено след
като бизнес дамата сподели, че той ѝ
е звънял няколко пъти.
"А дали само той ѝ се обажда?
Може би интересът е взаимен?" –
зададе си едни от обичайно
болезнените въпроси тя.
Съмнението никога не идваше
само. Сякаш по поръчка на дявола в
този момент телефонът на
Американеца иззвъня. Той нервно
погледна дисплея и някак гузно се
извини.
– Трябва да вдигна. Важно е!
Припряно стана от масата и се
отдалечи към плискащите се вълни.
"Ето! Нищо чудно това да е тя.
Какво като е най-добрата ми
приятелка. В деветдесет процента от
живота става така – една забива нож
в гърба на друга. Затова човек винаги
трябва да подлага на съмнение
уверенията на приятелите, че са зад
теб. Истинският приятел стои до теб,
не зад теб."
Пресуши чашата си и запали
цигара. Измамни се оказаха и тази
вечер надеждите, свързани с него.
Напразно беше изключила и дори
захвърлила в куфара в стаята си своя
телефон.
"Явно съм му нужна само за
онзи проклет Знак на българина и
нищо повече – потвърди тя за
пореден път усещането си. – Колко
си наивна, скъпа! Ти, която досега си
играеше с мъжете, гъделичкаше егото
им, използваше слабите им места,
разпалваше въображението им и
постигаше чрез тях всичко, което
искаше сега си безпомощна. Един
янки те завъртя на пръста си и си
играе неговата игра. Не е ли време да
слезеш на Земята?"
Той се върна на масата с вид на
човек, на когото се е случило нещо
много изненадващо. Тя събра сили и
сложи на лицето си една от най-
пленителните усмивки.
– Извинявай, всичко се обърка!
Трябва да тръгвам – каза, без да я
погледне в очите, Американеца и
потърси сервитьора. – Каквото и да
кажа за оправдание ще бъде тъпо.
– Веднага ли?
– След три часа каца самолет,
който да ме прибере.
Един от най-секретните агенти
на ЦРУ запали цигара и поръча
двоен скоч на приближилия се
келнер.
"Значи не му е звъняла тя!"
Дори мисълта, че едва срещнали
се, пак трябва да се разделят, не можа
да помрачи мимолетното
успокоение, че позвъняването не
беше от приятелката ѝ.
– Навярно надалеч и отново
задълго?
Беше по-скоро тъжна
констатация отколкото въпрос.
– Не толкова далече, но явно
задълго – отвърна той. – Този Осама
бен Ладен може да обърка живота на
всекиго.
– Че какво общо има Осама бен
Ладен със Знака на българина? –
попита тя, явно останала с
впечатлението, че спецагентът по
религиозен тероризъм работи по
една-единствена задача
– Намирането на свещения
символ.
 Той я погледна уморено и
въздъхна.
– Просто не можеш да си
представиш, колко много неща на
този свят се оказаха свързани със
Знака на българина.
"Най-вече това, че този символ
ни събра и май пак той ще ни
раздели!" – помисли си
Библиотекарката и запали поредната
Merilyn Slims, надявайки се димът да
скрие влагата в очите ѝ.
– Къде отиваш, ако не е тайна? –
по пита тя, все още подвластна на
желанието да не се съобразява
повече с всичките условности около
него.
Той я погледна, изненадан от
прямотата на въпроса.
– Ще поживея малко в Малта.
Нали знаеш, че там са архивите на
повечето рицарски ордени. Ако
искам да успея да събера трите
парчета на знака, все пак трябва да
разбера какво точно са казали на
папата в Рим тамплиерите, след като
са открили реликвата в основите на
Соломоновия храм.
"Господи, какъв съвършен
манипулатор! Сякаш във Вашингтон
отдавна нямат копие от целия
малтийски архив на рицарите
– Възмути се вътрешно тя. – Но
защо продължавам да му вярвам?"
Нямаше да бъде тя, ако поне с
нещо малко не му върнеше
провалената и този път надежда, че
между тях най-после ще се случи
нещо, което желаеше с всяка фибра
на тялото си.
– За приятелката ми попита, но
не питаш нищо за Руснака!
Точно в десетката. Видя как
силните му пръсти рязко се свиха,
почти смачквайки кутията цигари.
Погледна към вълничките и изпусна
гъст облак дим.
– За Руснака знам всичко. Не се
притеснявай. Нали не си забравила
къде работя? Още на следващия ден
след изложбата на златото на хан
Кубрат се запиля с онази ваша
евродепутатка, как беше...
– Котката.
 – Да, Котката. Знам, че ти е
звънял три пъти, но ти категорично
си отказала да се срещаш с него.
Виж, със скъпата ти приятелка
Банкерката е вечерял преди месец
във Виена. Тя специално е отлетяла
за срещата. – Направи кратка пауза,
гледайки я право в очите. – Не се
притеснявай, било е само бизнес
вечеря!
Беше го подценила. Сто пъти
съжали, че попита за Руснака.
Получи се обратен ефект. Вместо да
го уязви, направи го по-силен.
Бумерангът се върна към нея. За пръв
път чуваше за среща между
Банкерката и Руснака. А двете уж
всичко си споделяха
 – И понеже пак стана дума за
Банкерката, осмелявам се да те
помоля да ѝ предадеш това – бръкна
във вътрешния джоб на сакото си и ѝ
подаде плик, чиято дебелина
подсказваше, че не съдържа повече
от два-три листа.
Тя не можеше да повярва.
Ударите направо се сипеха върху нея.
Не предполагаше, че ще играе ролята
и на пощальон. Преглътна и
мълчаливо прибра плика в
чантичката си.
– Ще го предам. Нека да
ставаме. Не искам да закъсняваш.
Прибраха се в хотела, мълчейки.
В коридора пред стаите той я обхвана
нежно през раменете и я обърна към
себе си. Понечи да я целуне. Не се
получи. Тя рязко отстъпи крачка
назад. Изненадите за тази вечер ѝ
дойдоха в повече.
– Недей. Мисля, че няма
никакъв смисъл.
Прониза го с възможно най-
хладния си поглед. Той разтвори
безпомощно ръце. Всеки миг от
тишината между тях копаеше
пропаст.
– Не съм сигурен дали ще мога
да се обаждам – повдигна виновно
рамене Американеца.
– Може би така е по-добре!
Приятен път. Ще предам писмото ти.
– Побърза да затвори вратата от
вътрешната страна на стаята си.
Сълзите вече бавно се стичаха от
очите ѝ. Той не направи опит да
почука. Ясен знак, че Палма де
Майорка не беше тяхното място.
Излезе на терасата и се вгледа в
светлините на катедралата. Това
място не бе повлияло добре и на
Жорж Санд и Шопен. Десет години
след приключението си тук те се
разделили с разбирането, че връзката
им носи повече скръб отколкото
радост.
Прибра се в София на следващия
ден. Колкото и да ѝ се искаше, той не
беше оставил на рецепцията плик за
нея. Празна беше и гласовата ѝ поща
в телефона.
След три дни се видя с
приятелката си. Беше взела решение
да се държи лицемерно с нея, без да
търси обяснения. Банкерката
благодари за писмото, но не сметна
за необходимо да обсъждат
Американеца. Достатъчно обиграна
жена беше, за да разбере терзанията
на приятелката си. И двете усетиха,
че помежду им бе започнал да навява
хлад. Дали беше само заради този
внезапно появил се в живота им
своенравен мъж, или различията
между тях вземаха връх над
еднаквите им възгледи за живота.
Продължиха да се виждат, сякаш
нищо не се е случило, но всяка стана
посвоему затворена в себе си.
В следващите няколко години
Банкерката реорганизира бизнеса си,
като започна с продажбата на
трезора. Това не означаваше, че
съвсем скоро няма да си купи нова
банка, както и направи. След това се
хвърли в избуялата поляна на
модерните зелени технологии и
няколко значими проекта, свързани с
културно-историческото наследство
на България. Но най-вече започна да
осъществява мечтата си – да посети
онези кътчета на Земята, които са от
съществено значение за
религиозните вярвания на
човечеството. Стигна дори до Тибет.
Заснежените върхове на Хималаите я
заредиха с нова енергия.
През това време
Библиотекарката потърси утеха в
старото си приятелство с Архонта.
Дори му гостува няколко пъти в
Страсбург и Брюксел. Бяха като брат
и сестра. В края на 2010 г. най-
изненадващо ѝ направи невероятно
предложение. Негов приятел, голям
европейски издател, търсел автор,
който да опише личните си
преживявания след падането на
Берлинската стена. Желателно било
персонажът да има солидни
преживявания както на Изток, така и
на Запад.
"Няма по-подходяща от теб, да
знаеш – разпалено я убеждаваше
Архонта. – Захващай се, направо ще
взривиш пазара! Тъкмо няма да
мислиш за онзи недодялан
Американец. Що ли ви запознах, да
се мъчите сега и двамата!"
"А ти сигурен ли си, че той
изобщо се измъчва?" – попита го тя.
Архонта не отговори.
Съгласи се. Издателят – солиден
германец със сериозни намерения,
бързо ѝ определи опитен редактор.
Библиотекарката си купи нов лаптоп
и започна да прекарва по десетина
часа на ден над клавишите. Не я
притискаха срокове, писането се
оказа лек за наранената ѝ душа.

***
 Библиотекарката пусна
телевизора, за да се отърси от
налегналите я спомени. Изящните ѝ
пръсти запрепускаха по
дистанционното.
Всички новинарски канали все
още се занимаваха само с едно
убийството на Осама бен Ладен.
Целият свят коментираше топ
новината. Лично американският
президент уверяваше, че стратегът и
идеолог на съвременния тероризъм е
получил куршум в главата и дори
вече е погребан в… морето.
Ръководителят на световния джихад
срещу Запада, най-издирваният човек
на Земята, кошмарът на
американците от 11 септември 2001
г. – вече не бил между живите. Да
живее демокрацията, която
побеждава рано или късно терора!
Като човек, опознал до болка
манталитета на американците, не се
изненада от обзелата ги еуфория. В
крайна сметка не само те, но целият
свят, който едва се надигаше след
цунамито на финансовата криза, се
нуждаеше от малко допинг. По-точно
виагра, която да вдигне
самочувствието на все по-уязвимия
Запад.
"Но защо, по дяволите,
продължавам да свързвам с него
всяка подобна информация – стана
ядосано от мястото си тя.
– Поредна година вече. Това не
съм аз." Спомни си арабските
революции в Северна Африка от
последните месеци. Сега би
трябвало още да е в Малта. Та тя е на
един хвърлей разстояние до Тунис,
Алжир, Либия и Египет! Ето, че и
Осама бил ликвидиран! "Господи,
толкова е малък светът, че няма как
всичко това да е случайно…"
Сети се, че веднъж той я беше
попитал дали знае другото популярно
значение на абревиатурата ЦРУ
(CIA). Каза ѝ го. Chistians in Action.
Християни в действие.
"Боже, нима тези самоуверени
американци не знаят, че убийството
на терорист ражда мъченик? Че в
исляма мъчениците се честват с нови
подвизи в тяхна памет?"
Вибриращият сигнал на
телефона я накара да зашари с поглед
из стаята. Напоследък толкова рядко
ползваше досадното устройство, че
все забравяше къде го е оставила.
Откри го под няколко модни
списания, които разглеждаше със
сутрешното си кафе.
Не можеше да повярва. От
дисплея примигваше "Американеца".
За миг се поколеба, но натисна
бутона.
– Как така си се сетил за мен в
разгара на празника?
Сама не знаеше, защо реши
точно по този начин да започне
разговора. На отсрещната страна ѝ бе
необходимо малко време, за да
разбере репликата.
– Какъв празник?
Тя се усмихна.
– Как какъв? Нали от три дни
американците празнувате
ликвидирането на Осама бен Даден?
– А-аа… това ли било! Аз...
– Сигурно си във Вашингтон.
Нали в такива моменти си обличате
униформите, за да ви окачат
поредния медал на гърдите? –
иронично продължи тя.
Отсреща явно се засегнаха.
– Не се шегувай, моля те! Никога
в живота си не съм обличал
униформа. Освен това смятам, че
ничия смърт не бива да бъде повод за
празнуване.
– Така е – съгласи се сконфузено
тя.
– Как върви писането?
Сега тя не разбра веднага
въпроса.
– Какво писане?
В този момент се сети. "Ах този
издайник Архонта!"
– Ще му дърпам ушите на твоя
приятел.
– Недей! Не забравяй, че
благодарение на него се познаваме.
Така беше.
– Как си? – усети тя топлината
във въпроса му. Стана ѝ приятно.
– Благодаря, добре съм.
Хвана я яд на тривиалността на
отговора си. Колко неща ѝ се искаше
да му сподели!
– Обаждам се, за да ти кажа, че
скоро ще се видим. Надявам се да си
ми простила за Палма де Майорка.
Тя приседна на канапето. Не
знаеше дали се радва, или вече бе
претръпнала. След Палма де
Майорка започна да усеща, че в нея
нещо се пречупва.
"Не е сега моментът да се
обяснявам с него" – каза си
Библиотекарката. Отсреща мълчаха.
Явно чакаха някаква реакция на това
"скоро ще се видим…".
– Чакам те!
Не разбра как го каза.
– Доскоро – отвърна
Американеца. Линията прекъсна.
Глава 5
ТРЕВОГИТЕ НА
СОКОЛА
3 май 2011 г.,
София, Бояна, сараите на
философа
Философа седеше в
езотеричната стая, потънал в
мислите си. Върху масата бяха
разхвърляни вестници и документи.
Събитията през последните пет
години го принудиха да отделя все
повече време за подготовка на делата
си. Не толкова в България, колкото
извън пределите ѝ. Светът се
променяше по-бързо от очакваното.
Времето наистина бе придобило
нови измерения. Изненадите
връхлитаха една след друга. Първите
десет години на новото хилядолетие
подсказваха, че човечеството е
изправено пред непознати
предизвикателства.
Доминото на глобалната
финансова система се срина подобно
на кулите близнаци на Световния
търговски център. Спасяването на
най-голямата икономика падна върху
плещите на първия чернокож
президент на САЩ. Резките
климатични промени раздвижиха
Земята. Огромни вълни превърнаха
бреговете на океаните в най-
несигурното място. Атомът за
пореден път доказа, че е повече
опасен, отколкото полезен. Една след
друга си отиваха емблематичните
фигури на последното столетие.
Социалните мрежи в интернет
изплетоха тънката паяжина на новия
тип общуване на огромни групи от
хора, които вече не се нуждаеха от
Традиционното посредничество на
класическите медии.
Философа, известен още като
Сокола, свали тънките златни очила
и разтри уморените си очи.
Ситуацията около убийството на
Осама бен Ладен го държеше нащрек.
Беше от малцината, които можеха да
разберат какво точно означава тази
акция. Осъзнаваше все по-силно
очертаващия се кардинален проблем
на човечеството – сблъсъка между
Изтока и Запада на етническия и
религиозен терен.
Вратата се отвори и на прага се
появи един от най-близките му
съратници в партията.
– Влизай, влизай! Ще пиеш ли
едно малко с мен? – погледна
часовника си Сокола и намери
логика в поканата си. Стрелките
показваха, че Слънцето вече се е
прибрало в удобната завивка на
залеза.
Заместникът му прие
предложението с мълчаливо
разтваряне на ръцете. Разположи се
срещу лидера си, който побутна към
него една от папките.
– Виж какво съм подчертал.
Съратникът му намери
оградения пасаж и зачете на глас.
– Мистерията на успеха му се
корени преди всичко в невежеството
и безхаберието на останалите
политически сили или на това, което
американският изследовател на
исляма Джон Еспозито нарича
взаимно непознаване.
Известният с прозвището
Оратора мъж погледна титулната
страница на документа с надеждата
да се ориентира какво точно чете.
– Писано е за мен – помогна му
Философа. – Последният анализ на
американците за ситуацията в
България.
– Напълно обективно – оцени
прочетеното Оратора. – Отвъд океана
отдавна са наясно, че вие сте от
малцината, които си правят труда да
изследват в дълбочина
етнорелигиозните процеси. А вече е
видно, че те ще определят съдбата на
XXI век.
Философа се усмихна, но
изражението на лицето му издаваше
по-скоро тревога. Опасяваше се, че
ликвидирането на Осама бен Ладен
може да пусне духа от бутилката на
трудно управляеми процеси.
Събитията в Северна Африка още
повече усилваха тревогата му.
– Може би идват тежки времена
– въздъхна Оратора, след като дочете
текста на американците относно
своя лидер. От личен опит знаеше, че
Вашингтон засилваше интереса си
към Философа всеки път, когато
Балканите се разклащаха от
политическа нестабилност,
създаваща предпоставки за
етническо напрежение. А сега
цунамито на икономическата криза
изправи народите в това иначе
райско земно кътче пред много
изпитания.
– Въпрос на усет е да намерим
мярата, дадения момент за
конкретното историческо понятие –
започна да разсъждава на глас
Философа. – да трансформираме
една ситуация в друга, да я
преформулираме и да я
преобразуваме на по-безопасно
равнище. Знаеш ли – усмихна се
отново лидерът на партията, която
някои несполучливо определяха на
етническа, – много има да се учат от
нас, как се преобразува негативната
етнорелигиозна енергия в позитивна
политическа енергия.
– Така е, председателю –
отвърна съратникът му, който също
имаше предпочитания към
символите, метафорите и сложните
алегории, когато трябваше да се
говори по взривоопасната тема за
религиозната и етническата
толерантност. Докторът по
философия беше научил най-
приближените си съпартийци да
преценяват всяка ситуация през
задължителния баланс между дух и
материя. А когато Сокола и Оратора
говореха за религия, всеки страничен
наблюдател би си помислил, че
присъства на перфектна лекция по
езотерика.
– Ликвидирането на Осама бен
Ладен е тежък удар за уахабизма.
Дали това няма да доведе до нова
вълна на джихад?
– Попита Философа.
Двамата мъже имаха глобално
мислене по отношение на
противопоставянето на религиите,
фундаментализма и тероризма. Но в
тази държава нямаше с кого да
говорят по въпросите на етническата
и религиозната толерантност.
Повечето от политическите им
опоненти не можеха да разберат
техния призив за генериране на
позитивна енергия в споровете за
етнически баланс в обществото, нито
тезата им, че омразата не бива да
бъде езикът на политиката.
Оратора приглади добре
поддържаната си къса брада и в този
момент забеляза сред книжата на
масата добре позната снимка. Без
никакво стеснение се пресегна и я
издърпа. Философа се усмихна още
веднъж. Заместникът му много добре
знаеше историята и личните му
премеждия около Знака на
българина.
– Да не би да имаме някакво
развитие около това, председателю?
– посочи снимката Оратора.
Този път председателят го
погледна с характерното си
присвиване на очи. То подсказваше,
че въпросът е уцелил едно от слабите
му места.

***

След емоциите около Знака на

българина през 2005 г. Философа
потъна в мълчание за свещената
реликва и своята съпричастност към
нея. Не можеше да проумее как така
точно неговата част от символа се
оказа фалшификат. Защо кръстът и
полумесецът бяха разменили местата
си именно върху парчето, на което бе
посветил живота си? И как
оригиналът бе попаднал в ръцете на
руснаците?
Няколко дни след онази изложба
на златото на хан Кубрат в галерията
на Банкерката той и Илюмината
седнаха пред барбекюто в сараите му,
за да обсъдят ситуацията.
Първо си припомниха легендата
за древната реликва.
В далечни времена, много преди
Христос да се появи на Земята,
имало древна цивилизация. Тя
сътворила първите златни предмети,
в които били закодирани сакрални за
човечеството тайни. Те съдържали
магията на числата и пропорциите на
природата или т.нар. космическа
математика. Това била Свещената
геометрия, която по-късно родила
шумерската и египетската култури.
Тази древна цивилизация държала
познанието за произхода и същината
на света и властвала над него.
Наричали я Черноморската
Атлантида. Била подобие на земния
рай.
Но самоуверени в могъществото
си, атлантите нарушили най-важния
баланс в живота – между богатството
и мъдростта. Жителите на
Черноморската Атлантида станали
алчни и злобни. Безскрупулността
им предизвикала гнева на Твореца,
който ги наказал с библейския потоп.
Оцелелите се пръснали по цялата
Земя. На изток стигнали до бреговете
на Япония, а на Запад – до земите на
келтите. Всеки от тях носел
познанието за Свещената геометрия.
Така на Земята се заговорило за
някакъв странен знак, изработен от
неизвестна и до днес сплав. Той бил
пратен от Твореца. В него била
закодирана формулата на хармонията
в природата и човешките
взаимоотношения. От този знак
шумерите създали своята писменост,
а египтяните извлекли мерките за
градежа на пирамидите. По-късно
майстор Хирам разчертал по него
скиците за първия храм на цар
Соломон в Йерусалим. След това
скрил знака в основите на храма.
Хирам бил убит, защото отказал да
разкрие на непосветените тайните на
Свещената геометрия.
Векове по-късно рицарите
тамплиери открили знака под
развалините на храма. За този най-
важен символ на човечеството
кръстоносците научили от
българските богомили. Тайната им
разкрил Старейшината на еретиците
в Земен. Той им посочил къде и
какво да търсят освободителите на
Йерусалим. Свещената реликва дала
познанието на тамплиерите, с което
те построили най-могъщия в Европа
рицарски орден. Пропорциите на
символа се оказали шифърът за
вдигането на катедралите,
развитието на корабоплаването,
създаването на модерната финансова
система, възхода на науката,
възникването на първата
образователна система, ефективната
медицина и изящните изкуства.
Римокатолическата църква и
монарсите обаче не могли да понесат
властта на независимия Орден на
тамплиерите. Заповядали неговото
унищожение. Папата не можел да
позволи някой да притежава
истината за Сътворението.
 За да спасят знака, рицарите го
разделили натри части. През
вековете едната все пак попаднала
чрез инквизицията в ръцете на
Ватикана. Другата се оказала сред
съкровищата на Ордена на масоните,
в който се приютили оцелелите
тамплиери. Третата част по незнайни
пътища се върнала в ръцете на
богомилите. По време на османското
владичество над Балканския
полуостров българското парче от
знака попаднало в турски ръце.
Но реликвата имала сила само в
своята цялост. По тази причина век
след век хармонията между хората се
разрушавала и в началото на третото
хилядолетие светът се изправил пред
самоунищожение. Враждуващите
религии възбудили най-злокобната
опасност – тероризъм върху основата
на религиозния фундаментализъм.
Имало само едно спасение –
помирението на религиите. Но за
това бил нужен Знакът на българина.
От всички тайни общества на
Земята на най-загадъчните
илюминати се паднала тежката
задача да съберат разпръснатите
парчета на символа. Само те знаели
защо той се нарича Знакът на
българина и че само българин може
да сглоби спасителната за
човечеството реликва.
В началото на новото
хилядолетие започнала ожесточена
битка за трите парчета между
Америка, Ватикана и Русия. Всяка от
страните искала да си осигури
господството над света чрез силата
на Знака на българина.

***

Философа и Илюмината бяха

изправени пред ребус. Как парчето от
знака, което се бе върнало в
българските земи, е попаднало в
ръцете на турците и какво се е
случило след това, че тази част е
била подменена с фалшификат от
руснаците?
Сокола задвижи всичките си
контакти на най-високо ниво в
Турция и след около една година
получи обяснение на вълнуващите го
въпроси.
Било по времето на масовото
ислямизиране на Балканите.
Кинжалът на кръста и ятаганът на
полумесеца се кръстосали в душите
на хората. Потекла кръв. Сблъсъкът
на двете религии разделил хората.
Някои предпочели смъртта. Но други
доброволно приемали новата вяра.
Сред тях били и последните
богомили. И без това църквата не ги
приемала за християни и жестоко ги
преследвала. Еретиците се прелели в
суфитските ордени. Това били
мистични мюсюлмански общества,
чиито членове били известни като
въртящите се дервиши. На
богомилите, изглежда, допаднала
суфитската концепция за
божествената вечност – за това,
което съществува или неизменно
присъства тук и сега, и доближава
Бога до човечеството.
Дервишите научили от
богомилите за тайнствения знак и
помогнали на пазителите да го
скрият в едно от най-святите
християнски места в Турция – дома
на Божията майка в Ефес. Там,
където Йоан е написал евангелието
си. То било свързано с тайната книга
на богомилите.
По време Руско-турската война
през 1878 г. влиятелен руски граф
генерал случайно научил край
бреговете на Босфора тайната за
знака. Разказал му я висш турски
чиновник от български произход,
докато водели преговорите за мир.
Информацията за свещената реликва
стигнала до руския император, който
наредил парчето от Знака на
българина да бъде подменено с
фалшификат. Така оригиналът на
частта от знака попаднал в царското
съкровище в Санкт Петербург, а в
скривалището в дома на Божията
майка в Ефес лежал фалшификатът с
разменените места на кръста и
полумесеца.
 ***

Философа и Оратора говореха

често за Знака на българина. Бяха от
малкото умни политици в България,
които можеха да проумеят
значението на реликвата за бъдещето
на света.
– Знаеш ли какъв ще е
проблемът, когато един ден този знак
бъде събран? – попита председателят,
придърпвайки снимката на
свещената реликва към себе си.
Заместникът му повдигна
въпросително вежди. Имаше навик
да участва в разговора и чрез
изражението на лицето си. Сокола
запали цигара и продължи след
характерното си изпускане на
първата порция дим.
– От години се опитвам да
наложа термина "заедност" –
продължи Философа. – Но колегите
ми в политиката доказват упорито, че
думата "заедност" е най-трудният за
разшифроване код, откакто свят
светува.
Сокола се вгледа в снимката.
– В този смисъл смея да твърдя,
че така нареченият Знак на
българина е символично изражение
на думата "заедност".
– Подозирам, господин
председателю, че имате основания да
се съмнявате дали ние, българите, ще
успеем да разчетем Знака на
българина.
Дългогодишното им общуване
беше създало у Оратора
способността да отгатва
безпогрешно дълбочината на
мислите на председателя на
партията.
– Българите сме загубили
способността си да преминаваме
отвъд границата на мистичното. Виж
подредените в кръг религиозни
символи. – Философа посочи знака.
– Този знак всъщност изразява
идеята за религиозен плурализъм.
Човек трябва много добре да познава
езотеричното начало на различните
религии, за да разбере, че всъщност
всички те имат един и същи корен.
Преди да започнем да ги разделяме,
трябва да разберем, че всички
вярвания са подчинени основно на
обожествяване на природата.
Езотеричното прави религиите едни
и същи. Днес човечеството допуска
грешка, смятайки ги за отживелица,
защото ние, хората, си мислим, че
вече сме наясно с природните
явления.
Оратора не смееше да се намеси.
Познаваше нрава на лидера си. Зад
всяко метафорично изказване на
председателя се криеше нещо
конкретно.
– Дали ще успеем да си върнем
оригиналната част на знака
– Попита плахо Оратора. – Тази,
която е у руснаците.
Философа допи уискито си,
което беше традиционният знак, че
разговорът е приключил.
– Има само един човек, който
може да свърши тази работа
– Отвърна замислено политикът.
Очите му наистина напомняха сокол.
– Не съм сигурен обаче, че е между
живите.
Глава 6
ЧЕРНОМОРСКАТА
АТЛАНТИДА
4 май 2011 г., Милано,
Миланската катедрала
Червенокосата Професорката по
религиозна семиотика не посети
България след онази своя лекция в
Софийския университет през есента
на 2005 г. Тогава разкри
съществуването на Знака на
българина. Остана дълбоко
разочарована, че вместо да обедини
елита на нацията, реликвата стана
повод за поредни битки между
политици и тайни служби. Прибра се
в Милано и остана непреклонна пред
натиска на медиите да я превърнат в
поредната жертва на скандалната
публичност. Потъна в изследванията
си на средновековните ереси.
Искаше да докаже тезата си, че
богомилството е българското
катарство, а катарството – западното
богомилство. Дори до Рим
прескачаше рядко – само за участие в
сесиите на Академията на
илюминатите и за да сложи букет
свежи цветя на гроба на кардинала.

***

Тъкмо довършваше сутрешното

си кафе, когато остана изненадана от
името, изписало се на дисплея на
телефона ѝ. Илюмината. Не бяха се
чували повече от година. Българинът
беше потънал в неизвестност и само
председателят на Академията я
информираше от време на време, че
ситуацията около прословутия знак
доста се е заплела.
– Каква приятна изненада! –
вдигна телефона Професорката.
– Радвам се да те чуя след
толкова време, уважаеми приятелю!
При илюминатите отсъстваха
характерните за повечето разговори
между близки хора фрази от типа
"Защо не се обаждаш?", "Къде се
загуби толкова време?". Академията
възпитаваше особен тип
комуникация между членовете си.
Щом някой не се обажда, значи така
се налага. Илюминатите не живееха
заедно, тях ги свързваше само общата
мисия. Затова дамата не се изненада
от директния въпрос.
– Ще бъде ли удобно да се
видим?
Червенокосата се усмихна.
– Надявам се, това не е покана
да посетя отново България!
– Дали ще мога някога да
поправя мнението ти за българите?
– Отвърна с въпрос мъжът
отсреща.
Професорката не побърза да
отговори. Преди повече от пет
години тя си тръгна от София с
противоречиви чувства. Беше се
изумила от медийната истерия около
древната реликва. Реакцията на
президента и шокиращите
интерпретации в пресата затвърдиха
мнението ѝ, че този народ все още не
е готов да посрещне истинските
предизвикателства на своята
история. "Обичам тази страна,
защото в нея е коренът ми, в жилите
ми тече богомилска кръв. Но не мога
да разбера стремежа на народа ви да
се самоизяжда" – каза тя на
Илюмината, когато се разделяха на
летището. Той не направи опит да я
разубеждава. Нямаше с какво.
– Аз съм тук, в Милано – наруши
мълчанието българинът. – Помислих
си, че ще ти е интересно да знаеш
развитието на нашата обща история.
– Скъпи приятелю, сигурно ще
ти е необходимо много време, за да
ми разкажеш какво се е случило през
тези повече от пет години.
– За разлика от историята
настоящето се обяснява много по-
лесно. Няма да ти отнема много
време.
Дамата се усмихна. Този
загадъчен член на Академията на
илюминатите беше усвоил до
съвършенство маниера на общуване в
най-тайното общество в света.
– Убеди ме. След два часа ще
бъда в Duomo di Milano.
 – Благодаря!

***

Илюмината затвори телефона с

облекчение. Пет години мълчание
биха поставили на изпитание дори
най-близките взаимоотношения.
Усещаше крайно неудобство към
Професорката. Знаеше, че тя си
тръгна огорчена от България. През
цялото време двамата водеха
обширна електронна
кореспонденция. Най-вече за това,
дали има смисъл българите да
разбират каква сила придобиват, ако
успеят да си върнат знака.
 "Аз прекарах твърде малко
време в тази прекрасна страна, макар
да е моя прародина. Видях твърде
малко хора, но останах с
впечатлението, че вие, българите,
живеете извън контекста на
съвременния свят" – пишеше му тя.
"На българите им е трудно да
бъдат в контекста на съвременния
свят, защото все още не са уредили
сметките си от миналото –
отвръщаше ѝ той. – Ние се лутаме от
едната крайност в другата. От
пълното отрицание на нещо, в което
сляпо сме вярвали десетилетия
наред, до категоричното
преклонение пред друго, на което
сме противостояли през това време.
Ние сме уникални срамежливци по
отношение на миналото си и
абсолютни наивници относно
бъдещето си."
"Унищожавате духовните си
опори – продължаваше
Професорката. – Интелигенцията ви
е нокаутирана. По-точно сама се е
поставила в най-унизителното за
тази прослойка положение. Във
вашата страна властва войнстващата
посредственост. Какъв е смисълът
истината за Знака на българина да
попада в подобни ръце. Давате ли си
сметка, как умопомрачените ви
политици ще използват това? Има ли
някой сред тях, който може да прозре
какво означава за една държава
нейното културно-историческо
наследство?"
Илюмината много добре
разбираше какво иска да му каже
световноизвестната специалистка по
религиозна семиотика.
Идеологизирането на българската
историография през годините на
тоталитаризма наистина бе извадило
историческата мисъл на българина
извън контекста на съвременното
отношение на света към миналото
му. Новите тенденции за преоценка
на исторически важни събития бяха
заобиколили земята на третата
държава в Европа по притежание на
безценни артефакти.
Във всяко писмо обаче
Професорката не пропускаше да го
помоли да предаде на Философа
нейните специални поздрави и
благодарности, че е имала
възможността да се запознае с един
наистина далновиден български
политик.

***

Duomo di Milano. Миланската

катедрала. Един от най-големите
готически храмове в света.
Беломраморната приказка на
християнството, побираща до
четиридесет хиляди вярващи
наведнъж. Пет века бродирана
дантела на религиозните символи и
сюжети. Две хиляди двеста
четиридесет и пет статуи. И самата
Мадона, цялата в злато, на най-
високия връх. Катедралата – опитът
на човека да направи макет на
Божествения план.
Илюмината влезе с поредната
група японски туристи, които
започнаха да настройват
фотоапаратите си към величествения
сумрак на опиращите до небето
сводове. Огледа се. Не беше лесно да
предположи къде в цялото
множество би могла да бъде жената,
която търсеше. Но какво се прави в
храм? Пали се свещ.
Насочи се към мястото на
свещенодействието – вляво,
непосредствено след входа. За
разлика от православните храмове
тук купуването на свещта бе изцяло
на самообслужване. Цената
определяше съвестта на вярващия.
Пусна монетата в кутията и усети
погледа ѝ по гърба си. Обърна се.
Беше седнала на предпоследния ред
от пейките срещу стотиците
запалени свещи. Кимна му
насърчително.
– Здравей! – каза той, сядайки на
скамейката до нея, без да откъсва очи
от свещта, която току-що бе забол в
светилника.
– Здравей! – отвърна му тя,
оправяйки финия черен шал върху
главата си. – Наистина се радвам да
те видя!
Гласът ѝ звучеше топло, но и
властно. Също като на срещата им
през 2005 г. на площад "Сан Марко"
във Венеция, когато му даде една
трета от Знака на българина. Около
тях нямаше никого. Туристите се бяха
скупчили да разглеждат висящите
картини в централната част.
– Сигурно има нещо много
важно, след като си дошъл чак дотук,
и то след толкова време? – погледна
го Професорката. – А и виждам, че
не си се променил много.
– Освен че вече съм на петдесет.
– Охо, младежо, значи за теб
едва сега започват интересните неща!
– усмихна се тя и се прекръсти.
Той я погледна въпросително.
– Бях точно на твоите години,
когато разбрах, че натрупаното
минало е само прелюдия към
смисленото настояще. Знаеш ли,
животът на човека е като катедрала.
В тези божествени здания
строителите са влагали своите
философски и теологични виждания
за сътворението, за
взаимоотношенията между хората, за
началото и края на човешкото битие.
Въобще – за смисъла на човешкото
съществуване.
– Това е интересно – съгласи се
той. – Ето тази катедрала. В
продължение на петстотин години
няколко поколения са влагали
усърдието си да изградят един общ
ансамбъл от вижданията си за
живота.
Катедралите бяха любима тема
на членовете на почти всички
езотерични общества. Чрез
разгадаването на тайните на тези
величествени храмове посветените
намираха опора в споровете си с
църквата. Римокатолицизмът беше
станал жертва на тайния заговор на
средновековните строителни
братства. Посредствените кардинали
и още по-зависимите от
политическата конюнктура папи не
бяха схванали, че точно чрез
архитектурата на катедралите
посветителските общества доказваха,
че Бог е геометър и Велик архитект
на всички светове.
– Дошъл съм да задам няколко
въпроса относно Знака на българина
– излезе от отклонението за
катедралите Илюмината.
Професорката обаче сякаш не
бързаше да навлиза в по-конкретен
разговор. За разлика от него тя беше
във възрастта, в която човек
започваше да си дава сметка за
основния смисъл на живота си. А
нейният бе изцяло посветен на
древния символ.
– Съществуват много истини, с
които е безполезно хората да бъдат
запознавани, и много измислици, за
които не е целесъобразно те да знаят,
че са лъжливи – изрече тя, вперила
поглед в стотиците догарящи срещу
нея свещи. Отново се прекръсти.
Илюмината я погледна, знаейки
много добре, че нищо, изречено от
тази жена, не е случайно. Опитът му
при общуването с нея подсказваше,
че ще следва уточнение.
– Казал го е свети Августин –
потвърди предположението му
дамата. – Бил е кръстен тук, на това
място. Тази катедрала е вдигната
върху основите на един от първите
християнски храмове. Бил е
професор по реторика в
императорския двор в Милано.
Проповядвал манихейската ерес,
тази, която е в основата на по-
късното богомилско учение. След
кръщението си се отдал изцяло на
християнството. Занимавал се
сериозно с различаването на магията
от чудесата на Бог и така се
превърнал в оръдие на ранната
църква срещу езичеството. Но
сериозните учени смятат, че той
всъщност прелива или по-точно
укрива манихейството в
християнското учение.
Илюминатите общуваха чрез
познанието си за истинската история
на религиозните вярвания.
– Той се смята за първия
средновековен учен. Трудовете му
впоследствие оказват влияние в
оформянето на западната
философска мисъл? – включи се
Илюмината.
– Така е. И сигурно ще ме
попиташ какво общо има този светец
със Знака на българина?
Той кимна утвърдително, а тя се
надигна от скамейката.
– Хайде да те водя на кафе.
Последва я мълчаливо.

***

Прекосиха площада и се
мушнаха под стъкления свод на
прочутата с елитните си магазини и
кафенета галерия на Виктор
Емануил. Само няколко крачки из
това пъстро място даваха възможност
на човек да се ориентира в най-
новите тенденции на световната
мода, но най-вече – на човешката
суета.
– Руснаците май объркаха
всички сметки около Знака на
българина? – започна тя, след като
отпи от капучиното си и го изчака да
разбърка захарта в своето еспресо.
– Така ни било писано –
въздъхна той и запали цигара. –
Русия винаги ни е следяла изкъсо. Не
говоря само за геостратегическите ѝ
интереси на Балканите. Докато
живях в Петербург, попаднах на
достатъчно доказателства, че
братушките изключително ревниво
се отнасят към нашата културно-
историческа идентичност. Знаеш ли
какво беше, докато позволят да се
вдигне паметник на Кирил и
Методий, създателите на азбуката ни,
на тяхна територия?
– Като спомена азбуката, да те
попитам, какво прави онзи
симпатичен белобрад учен с неговата
теория за Черноморската Атлантида?
Илюмината не се изненада от
интереса на Професорката към
мъжа, който от години се опитваше
да докаже хипотезата, че българските
земи са били люлка на високоразвита
древна цивилизация, от която са се
родили културите на Месопотамия и
Египет.
– Готов е за сензационни
разкрития.
– Сензационни! – възкликна тя,
усмихвайки се загадъчно. – Почерпи
ме една цигара.
– Да, но явно България не е
държавата, която може да създаде
условията за превръщането на нещо в
световна сензация.
– О-о-о да, лично се убедих в
това – възкликна червенокосата дама.
– Не съм срещала по-унищожително
отношение към моралното богатство
на една страна. Такъв нихилизъм,
антинационално чувство! Имате над
четиридесет хиляди паметника на
културата, тринадесет хиляди
тракийски могили и какво от това!
Илюмината мълчеше. Трудно би
намерил аргументи, с които да обори
човек като нея.
– Попитах те за мъжа, който се
занимава с Черноморската
Атлантида, защото в момента се
надига нова световна мания. Митът
за изчезналата цивилизация все
повече се свързва с теориите за 2012
година. Знаеш, че нашата Академия
гледа сериозно на тези неща. Вече
сме напълно убедени – най-голямата
заблуда е, че Атлантида е само
легенда. В крайна сметка нали
самият Френсиз Бейкън, авторът на
"Новата Атлантида", е бил член на
нашето общество в онези времена.
 – Ние, българите, си проиграхме
шансовете за Черноморската
Атлантида още преди десет години –
вметна той, използвайки паузата,
докато тя отпиваше от капучиното
си.
– Имаш предвид, че изгонихте
професор Балард?
– Точно така – кимна
утвърдително Илюмината. – Говоря
за прословутия проект "Черно море –
Ной 2001".
Знаеше, че не може да я
изненада с нищо.
Откривателят на лежащия на
морското дъно "Титаник",
американският професор Робърт
Балард пристигнал в България през
2001 г., привлечен от разработките на
свой местен колега. Българинът
работел дълго време в съветските
дълбоководни експедиции, търсейки
изчезналия континент. През 1985 г.,
на около 93 метра дълбочина и на 65
километра навътре в морето от
Варна, българинът и руснаците се
натъкнали на останките от най-
древната цивилизация в света.
Професорът продължавал да пази
странен предмет, наречен чинията на
Ной, изваден от дълбините.
Тайнствени знаци по чинията
разкривали най-старата човешка
писменост. А начинът на обработка
на предмета подсказвал за високо
развита технологично цивилизация.
На въпроса "Какво те заведе там, в
морето?", ученият винаги отговарял:
"Божията воля!"
Западът признал откритието.
"National Geographic" направил
публикации – библейският потоп се е
случил край бреговете на днешните
български земи. Руснаците
засекретили изследванията.
Българската академия на науките
така и не разбрала какво се случва.
Дори някои блюдолизци на
тогавашната просъветска държавна
власт обявили всичко за измислица.
Червенокосата дама като че ли
усети в какви мисли беше потънал
Илюмината.
– Представяш ли си? Пристига
при вас световна величина по
археологическа океанография с
авторитета и парите си. Професор
Балард е разработил най-модерните
технологии за откриване на
предмети на големи дълбочини.
Американският посланик го
представя пред властите и медиите.
Ученият е готов да плати от джоба си
ремонта на полупотъналия ви
единствен изследователски кораб, а
вие го прогонвате със съмнението, че
е шпионин, който ще търси други
неща по дъното на морето ви. Цял
свят ви се чуди, а руснаците доволно
ръкопляскат.
Илюмината тъжно я погледна.
– Нищо не е истински загубено!
– въздъхна той.
– Моля? – не го разбра
Професорката.
– Това е девизът на същия този
професор – Балард.
– Хмм, Странно! Една от най-
често срещаните фрази в ритуалите
на висшите степени на масоните
уточни учудването си тя.
– Аз повече харесвам друга –
включи се веднага той. – Прави
каквото трябва, пък да става каквото
ще!
Дамата го погледна
насърчително. Като посветена в
тайните на мистичните учения тя
много добре знаеше смисъла и
значението на подобен род фрази, за
които хората мислеха, че са
обикновени словосъчетания от
всекидневния разговорен език.
– Какво смяташ да правиш със
Знака на българина?
Въпросът ѝ го върна към
реалността и причината, поради
която пропътува петнадесет часа с
колата си от София до Милано. Ако
искаше да разгледа за пореден път
прословутата катедрала или "Тайната
вечеря" на Леонардо, щеше да вземе
самолета. Дългите часове зад волана
му бяха необходими, за да подреди
мислите си. След намесата на
Москва ситуацията около
прословутия знак наистина се бе
заплела сериозно.
 – Искам да ми помогнеш да си
върнем оригиналното парче от
руснаците. Или, както гласи друг наш
постулат – един за всички, всички за
един.
Тя го погледна състрадателно.
– И как си представяш това?
Отивам в Санкт Петербург,
нахълтвам в Ермитажа и казвам, че
искам оригиналния къс от Знака на
българина? Апропо, в замяна им
давам фалшификат. Така ли с твоя
приятел Философа виждате нещата?
В гласа ѝ прозвуча раздразнение.
Дамата погледна часовника си.
Отдавна беше минало дванадесет.
Илюмината не реагира на сарказма в
думите ѝ. Нравът на Червенокосата
беше известен. Допиваше кафето си,
палейки поредната цигара.
– Мисля, че е време за едно
мартини – заоглежда се
Професорката за сервитьора. – Ще се
присъединиш ли?
Той кимна отрицателно. Имаше
нужда от нещо по-силно, но в
момента главата му трябваше бистра.
Тя майчински сложи ръката си върху
неговата.
– Виж какво, приятелю, това е
Русия! За да измъкна парчето от
Ватикана, ми бяха нужни повече от
десет години. А подземията на
Ермитажа са по-недостъпни дори от
секретния архив на папата. Но на теб
ли да го обяснявам!
 – Опасявам се, че американците
ще ни изпреварят – въздъхна
Илюмината.
– Руснаците няма да им
позволят това. Москва иска знака за
себе си.
Той поклати глава в несъгласие.
– Янките нямат избор. Това е
единственият им шанс да се върнат в
играта. В момента техните масони
държат едната част от символа. У
мен е втората – тази, която ти ми
даде, а Философа още не може да
преживее факта, че има фалшификат.
Решен е на всичко. Лошото е, че
нямаме никакво време. Догодина е
2012-а.
Донесоха мартини за нея, кока-
кола с лед и лимон за него.
– Не бъди толкова черноглед.
Припряността не е твоя характерна
черта. Повярвай в това, в което е
вярвал и професор Балард, че нищо
не е истински загубено – посегна
към чашата с маслинката винаги
излъчващата самоувереност
червенокоса жена. – Виж колко
спокойно приемат живота хората –
посочи с елегантната си ръка
наоколо Професорката.
Кокетните бистра в галерията
бяха пълни с излезли в традиционно
дългата си обедна почивка
италиански чиновници. Не ги
вълнуваше нито световната
финансова криза, нито поредната
клоунада на премиера им
Берлускони, нито заплахата от
отмъщение на терористите заради
убийството на лидера им Осама бен
Даден. Както бе казвал в древността
техният сънародник Сенека – Aetate
fruere, mobili cursu fugit: . Ползвайте
живота, защото е бързотечен.
– Американските братя са мъдри
хора – продължи тя. – Убедена съм,
че няма да дадат своята част от
символа на ЦРУ. Върховният съвет на
масоните пази реликвите от всякакво
посегателство. Освен това в
секретните служби имаме
достатъчно братя. Няма президент,
който би посегнал на ордена. Щатите
са създадени от масони и са световна
сила, защото Върховният съвет
винаги е успявал да вразуми
безразсъдните бюрократи.
– Америка е в голяма морална
криза. Всичко може да се очаква вече
от тях – опита се да погледне нещата
от друг ъгъл българинът. – Това,
което им завеща фамилията Буш, и
двама Обамовци няма да могат да
оправят.
Тя отпи от мартинито и си
поиска още една цигара.
– Америка си е Америка! Нека
да се върнем на въпроса за
руснаците. Мисля, че все пак мога да
ти помогна. Не е нужно да ти казвам
как. За теб е опасно. Бившите ви
братушки са станали безпощадни. Не
ви харесват вече, защото наистина
сте като ветропоказател. Откъдето
задуха вятърът, натам се обръщате.
Той пак нямаше какво да ѝ
отговори. Беше свикнал на
безпощадните оценки на чужденците
за неадекватността на България в
глобалната политика.
– Американците и руснаците
много добре си дават сметка, че
Знакът на българина може да бъде
сглобен и разчетен само от българин
– продължи тя. – Това го знаеше и
покойният папа Йоан Павел II. Но
има и нещо друго. Легендата говори,
че за това свещенодействие са
предопределени двама – мъж и жена.
Те са се прераждали през вековете, за
да достигнат до заветната 2012
година.
Едва сега той разбра защо,
преминавайки постепенно през
посветителските степени на
йерархията на ордена, все по-
натрапчиво му се говореше за
възстановяването на баланса между
мъжкото и женското начало. Без този
баланс хармонията в човешките
взаимоотношения беше немислима и
хората се самоунищожаваха.
"Ето какво било преди всичко
онова Странно "Ж" в центъра на
Знака на българина, заобиколено от
символите на основните вярвания в
човешката история – каза си той. –
Повечето религии противопоставят
мъжа и жената. Предопределят
съществуването на Бог само в мъжки
род. Нарушават в една или друга
полза равновесието между
половете."
Дамата погледна часовника си.
– Бързаш ли да се прибираш в
България?
– Не.
– Предлагам ти да отидеш на
едно място, където ще можеш да се
наспиш. Виждал ли си какви сенки
имаш под очите си?
– Не обръщам внимание на тези
неща.
– А трябва. Тръгни за Стреза. На
брега на Lago Maggiore. Попитай за
хотела, в който е отсядал Хемингуей.
Настани се там. Убедена съм, че ще
ти хареса. Наспи се. Почини си
добре, имаш нужда. Утре по обяд ще
те намеря там. Време ти е да научиш
още нещо за Знака на българина.
Нямаше избор. По-
нисшестоящите илюминати учтиво
следваха указанията на по-висшите в
йерархията. Спомни си какво му
беше написала червенокосата дама
преди пет години върху едно листче
на площад "Сан Марко" във Венеция,
когато му предаваше едната трета от
знака. PMCV. Чрез мен и слепите ще
прозрат! Абревиатурата, с която се
инициираха най-висшите членове на
Академията на илюминатите.
– Наистина имам нужда от
малко почивка – съгласи се
българинът.
Професорката се изправи от
мястото си.
– Чао, приятелю! Имам важна
работа. Ще се видим утре.

***

Стотината километра до едно от

най-красивите места на Италия –
Lago Maggiore, му се сториха като
прелюдия към почивката в сравнение
с петнадесетте часа препускане от
София до Милано. Най-старият
курорт в Европа го посрещна с
величествената си гледка към все
още заснежените върхове на Алпите.
Леко поклащащи се корабчета и
платноходи по набразденото от бриза
езеро. Уникална за тези географски
ширини тропическа зеленина и
напевна глъчка на италианци из
тесните улички, промушващи се
между вековни постройки в няколко
архитектурни стила.
Продавачът на сладолед на
крайбрежната улица усмихнато му
посочи с ръка "Grand Hotel des lies
Borromees".
– Това ли е хотелът на
Хемингуей? – попита той все пак
любезната рецепционистка.
– Да, господине! – Момичето
посочи няколко рамкирани
фотографии на стената зад себе си.
На едната от тях изпъкваше подписът
на писателя и годината 1948. – Тук е
писана част от романа "Сбогом на
оръжията" – допълни тя знанията му
със самочувствието на отличничка по
литература.
Избра стая с изглед към езерото.
Отвори широко балконската врата.
Изключи телефона си. Взе душ и
погледна в минибара. Всеки
уважаващ себе си петзвезден хотел
предлагаше бърбъна "Джак
Даниълс". Първите глътки го върнаха
към разговора с Професорката.
"Американците и руснаците
много добре знаят, че Знакът на
българина може да бъде сглобен и
разчетен само от българин"
– Бе казала дамата.
"Тогава защо го искат на всяка
цена?" – попита се Илюмината.
Следващата порция бърбън
отключи умората. Мозъкът отказваше
да работи рационално. Прегръдката
на съня го придърпа в леглото.
Глава 7
ЖЕНСКИ ГРЕХОВЕ

6 май 2011 г., Северна Гърция,

морето около Атонския
полуостров
Банкерката веднага улови
промяната в отношението на
Библиотекарката. Беше опитна жена.
От тези, които внимателно
наблюдаваха всичко край себе си и
безпогрешно разчитаха барометъра
на човешките настроения. Животът я
беше поставял във всякакви
ситуации.
Много добре разбираше
приятелката си. Женската ревност не
ѝ беше чужда. Но нямаше как да ѝ
обясни интереса си към
Американеца. Затова реши, че ще
продължи да се държи, все едно
нищо не е забелязала.

***

Яхтата "Света гора" се

поклащаше леко във водите срещу
южния бряг на мистичния Атонски
полуостров. На не повече от триста
метра се разкриваха прелестите на
една почти недокосвана от човешка
ръка природа.
– Знаеш ли кой е манастирът
срещу нас?
Банкерката свали бинокъла от
очите си. Библиотекарката нямаше
нужда от оптически уред, за да
отговори на въпроса ѝ.
– "Свети Пантелеймон". Руският
манастир.
Приятелката ѝ отново насочи
окулярите към кацналите току на
самия бряг постройки и камбанарии.
– Много е голям! Това ли е най-
големият манастир на Атон?
Библиотекарката повдигна ципа
на бялото си яке. Тази година дори в
Гърция пролетта закъсня. Морският
вятър отблъскваше топлината на
слънцето.
– Не, не е! Българският
манастир е най-големият в Света
гора, но той не се вижда от морето.
Сгушен е в гънките на планината.
Казват обаче, че в този, руския, е
най-тежката камбана на целия
Балкански полуостров.
– Откъде знаеш тези неща? –
закачливо подметна Банкерката,
сякаш забравила сериозните
познания на приятелката си. След
което продължи замислено. – Жалко,
че тук изобщо не допускат жени.
Винаги ме е било яд, че не мога да
разгледам това място!
През последните 5 години
бизнес дамата се бе посветила на
обиколки из религиозните
забележителности по целия свят.
Вълнуваше я всичко, свързано с
различните вярвания. Интересът ѝ
към Атон не бе случаен. Беше се
заела с един доста амбициозен
проект около българската столица.
Учени хора ѝ бяха обърнали
внимание към съществувалия някога
манастирски комплекс край София,
наречен Мала Света гора. Обикаляща
софийското поле броеница от близо
четиридесет манастира. От малкото
книги по въпроса знаеше, че в тях се
живеело по правилата на Атонската
монашеска република. Толкова се
беше запалила, че когато купи яхтата
си, изобщо не се замисли как да я
кръсти – "Света гора". Поне два пъти
годишно обикаляше с нея
недостъпния полуостров от север и
от юг. Изпитваше завист, когато се
разминаваше с винаги препълнения
само с мъже поклонници ферибот,
който последователно акостираше
при всяко манастирско пристанче на
обсипания с вековни маслинови
дървета бряг.
– Знаеш, че много приятели ми
разказват за Атон – отвърна
Библиотекарката. – Днес например е
празникът на нашия манастир "Св.
Георги Победоносец".
– Вярно, днес е Гергьовден!
Имаш ли представа какво се случва
там сега?
– Изваждат чудодейната икона
на св. Георги и правят литийно
шествие. Всеки от присъстващите
мъже я носи по няколко крачки. Това
зареждало с такава сила, че се
сбъдвали и най-невероятните
желания.
– Възможно е – впери замечтан
поглед в брега Банкерката. – Затова
искам да възстановя пътеката,
свързваща манастирите на нашата
софийска Мала Света гора, та дано и
по нея тръгнат българските
чудодейни икони и хората след тях.
Вярвам в тези неща!
– И аз – прошепна
Библиотекарката. – Напоследък
имам тревожното чувство, че на нас,
българите, ни остана само вярата в
чудесата. Все повече се загубваме в
пошлостта на заобикалящата ни
действителност. Бездушието и
лицемерието ни заливат отвсякъде.
Превръщаме се в празни същества.
Посредствеността властва над
всичко.
– Не си ли малко крайна в
преценката – прекъсна я Банкерката.
– Извинявай, но ти отдавна си се
откъснала от реалната
действителност.
– И защо мислиш така?
– Защото така се случва с
богатите и самотни жени.
Банкерката се извърна рязко и я
погледна право в очите.
Явно приятелката ѝ не можеше
да преодолее съмненията си относно
Американеца.
– Какво точно искаш да ми
кажеш? – рязко попита бизнес
дамата.
Библиотекарката издържа на
смразяващия поглед от присвитите
очи.
– Питам се, дали не си заразена
от болестта на българския елит.
Пардон, искам да кажа – псевдоелит!
– Не те разбирам?
– Искам да кажа, че у нас хората
с твоите възможности придобиха
усещането, че всичко им е позволено.
– Надявам се, че ме познаваш
достатъчно добре, за да не ме
причисляваш към останалите с
моите възможности. Много добре
знаеш как съм постигнала всичко.
Библиотекарката усети, че е
преминала някаква непозволена
граница. Приятелката ѝ беше
изключително чувствителна, когато
станеше въпрос за цената на успеха в
живота. Грозните статии в жълтата
преса по нейн адрес я нараняваха,
независимо че се опитваше да не им
обръща внимание. Двете много често
си говореха за българския елит.
Банкерката страдаше, когато се
опитваха да я причислят към хора, с
които нямаше нищо общо.
– Извинявай! – наруши първа
неловкото мълчание
Библиотекарката. Даваше си сметка,
че в момента не са ѝ нужни никакви
войни.
– Не се притеснявай! – прие
примирието бизнес дамата. –
Виждам, че напоследък си
напрегната. Искаш ли да се
прибираме?
Приятелката ѝ кимна
утвърдително.
Хвърлиха последен поглед на
недостъпния за тях Атон и слязоха в
уютния снежнобял салон на яхтата.
Капитанът вече беше получил
разпореждане за обратен към дома
курс.

***
 През последните години
Банкерката беше успяла да завърши
мечтаната си къща на първия ръкав
на Халкидики и прекарваше все
повече време в нея. Умееше да се
възползва перфектно от
предимствата на информационните
технологии и с лекота управляваше
бизнеса си от монитора на своя
компютър. До България отскачаше
само за неотложни срещи. Много по-
често можеше да бъде засечена по
летищата на големите европейски
столици.
Не се изненада, когато
Библиотекарката ѝ се обади преди
два дни с молба, ако не я притеснява,
да ѝ гостува. Покани я на драго
сърце. Използваше всяка възможност
да са заедно. Искаше да следи изкъсо
нещата около Американеца. Той ѝ
беше нужен.
– Той ми се обади, представяш
ли си! – ненадейно каза
Библиотекарката, докато изминаваха
разстоянието от пристана до уютната
къща.
В първия миг не разбра за какво
ѝ говори Библиотекарката. От
няколко дни беше угрижена как да
избегне публичния шум около новата
си придобивка – една малка бутикова
банка.
– Кой ти се обади?
– Как кой. Американеца,
разбира се!
 Банкерката запази спокойствие.
Нямаше равна в прикриването на
емоциите. Бизнесът беше притъпил у
нея емоционалните женски реакции.
– О-о-о, това е страхотно! Да се
обади след толкова време.
– Е, на теб поне ти праща писма!
"Не може да ми го прости, а
беше миналата година – прехапа
устни Банкерката. – Явно е време да
оправя нещата." И двете усещаха, че
този мъж създава напрежение между
тях.
– Ела да изпием по едно кафе –
каза домакинята и забърза към
къщата.
Седнаха на каменната тераса.
Срещу тях се плискаше морето, а
яхтата "Света гора" дремеше на
малкия частен пристан на имението.
– Виж, искам най-после да
разсея съмненията ти относно
писмото от твоя любим – започна
плахо Банкерката. Отсреща
мълчаливо отпиваха от кафето. –
Нищо лично, повярвай ми! Ти си
най-добрата ми приятелка, не бих си
позволила да направя нещо, което ще
те огорчи. Освен това само ти си
наясно, че още страдам след онази
болезнена раздяла… знаеш с кого.
Библиотекарката се опита да я
погледне в очите. Но приятелката ѝ
сякаш нарочно ги бе скрила зад
големи слънчеви очила. Искаше да ѝ
вярва, но не бе сигурна дали може да
си го позволи. А и защо чак сега се
престраши да говори за това
– Не се тревожи, вярвам ти. А и
не е нужно да ми даваш обяснения за
писмото. Беше отдавна, а и това са си
ваши работи.
– Не, не! Искам да ти кажа.
Отсреща не последва отказ.
– Знаеш, че купих българо-
американската банка. Доста отдавна
го бях замислила. Просто бях
помолила Американеца за една
много важна за мен информация. Той
успя да изпълни молбата ми. Нищо
повече, уверявам те. Дори не ми се е
обаждал по телефона. Заклевам се!
Библиотекарката беше запалила
една от любимите си Merilyn Slims,
вперила поглед в лениво
поклащащата се яхта.
– Клетвите са сериозно нещо,
нека спрем дотук. Каза ми, че много
скоро ще се видим. Най-вероятно
пристига отново в България, защото
аз нямам никакво намерение да ходя
никъде. Времето, когато бях момиче
на повикване, е безвъзвратно
отминало, без значение дали този
американец присъства или не в моя
живот.
– Извинявай, просто… отдавна
трябваше дати кажа това, но не
смеех… не знаех как ще го приемеш
– започна да се оправдава
Банкерката. – Тежеше ми. Сега ми
олекна.
 – Стига, моля те. Не съм дошла
да те съдя – усмихна се приятелката
ѝ. – Дойдох малко да ме поодуха
вятърът. Ти си най-близката ми
приятелка. Тук ми е спокойно. Искам
да си събера мислите. Книгата нещо
не ми върви
– Радвам се, че дойде. Онази
твоя голяма къща те потиска. А
вятърът тук наистина освежава –
засмя се на свой ред Банкерката. –
Искаш ли тези дни пак да
пообиколим Атон с яхтата?
– Прекрасна идея. Благодаря ти.

***
 Ненадейното обаждане събуди
противоречиви чувства у
Библиотекарката. От една страна,
Американеца за пореден път с лекота
бе успял да възпламени надеждата у
нея. От друга – тя все повече си
мислеше, че времето и най-вече
обстоятелствата са ги разделили
завинаги.
"Ако се върне в България, това
ще е само заради Знака на българина
– убеждаваше се сама себе си,
отказвайки да повярва, че щастието
на истинската любов е отредено и за
нея.
– Обажда се, защото съм му
нужна. Нима не знам всичко за мъже
като него."
 Отказа да гадае какво означава
точно това негово "ще се видим
скоро" и реши да замине при
приятелката си в Гърция. И без това
позвъняването му разбърка мислите
ѝ. След него не успя да напише и ред
от книгата си. На всичко отгоре в
България отново бяха започнали
безкрайните майски празници.
Празната столица я караше да се
чувства още по-самотна. Хвърли
малко дрехи в една пътна чанта, взе
за всеки случай лаптопа и се метна
на колата. Не че Банкерката нямаше
да ѝ напомня постоянно за
тревогите, свързани с любимия мъж,
но поне гледайки лазурното море,
щеше да реши какво да прави с
неговото "ще се видим скоро".
Приятелката ѝ май се зарадва
искрено въпреки зародилата се
между тях подозрителност. За
разлика от мъжете жените можеха да
живеят години наред в лицемерие.
Затова остана изненадана, че този
път Банкерката се престраши да
обясни прословутото писмо от Палма
де Майорка.
"На теб може и да повярвам, но
доколко мога да вярвам на него? –
попита се Библиотекарката, след
като чу клетвата на приятелката си. –
Имала съм десетки клиенти, за които
никой не би и помислил дори, че
могат да изменят на своята любов.
Мога ли изобщо да вярвам на
някого…"
– Как върви бизнесът? – смени
темата Библиотекарката, виждайки,
че Банкерката се отпусна след
разговора за писмото.
– Много трудно. При сегашната
ситуация в България всичко се случва
с десет път повече усилия отпреди,
ако изобщо се случи, разбира се.
– Е, ти не можеш да се оплачеш.
Каквото захванеш, става.
Банкерката я погледна тъжно.
– Не е въпросът дали на някого
му вървят или не нещата. Работата е
там, че всички са се озлобили до
такава степен, че и най-малкият
успех се приема като прокоба за
другите. Не можем да се радваме
заедно. Можем само да се
присъединяваме към колективната
омраза. Знаеш ли колко хора са
готови да ме удавят в две капки вода?
Библиотекарката разбираше
колко ѝ е трудно. В България
наистина всеки успех се наказваше.
Хората бяха оскотели от
невъзможността да повярват в
собствените си сили. Затова желаеха
провала на другите.
– Сега май ти си крайна в
преценката си – подкачи я
Библиотекарката.
– Не, тъжно е, че всъщност и
двете сме крайни, но и двете сме
прави. Да идва по-бързо 2012 година,
че този свят не може повече да
продължава така – въздъхна бизнес
дамата.
Често си говореха за
прословутата година. Колкото повече
наближаваше, толкова по-разпалено
всякакви учени и модерни шамани
коментираха противоречиви
хипотези за съдбата на света.
– Мисля, че след 2012 г.
наистина за някои хора ще настъпи
апокалипсис – каза Библиотекарката.
– За кои?
– Тези, за които алчността е
добродетел. Ти си финансист, ще ме
разбереш най-добре и ще се съгласиш
с мен, че лакомията погубва света.
Всичко се изчислява само с пари. А
най-сладката сделка е, когато
спечелиш от загубата на друг.
Спекулацията се превърна в най-
модната икона на цяло поколение. Не
може да не си си задавала въпроса
как парите моделират хората и
техните семейства, и как могат да ги
разрушат?
Банкерката мълчеше.
– Всичко това има някакви
граници – продължи
Библиотекарката. – Човешката
природа не е създадена да живее сред
купища злато. Всеки излишен
предмет около нас отнема жизнено
пространство. Може би тази 2012-а
ще е моментът, когато стремящите се
към все повече и повече ще осъзнаят
колко са нещастни. Защото няма
нищо по-страшно за човешката душа
от усещането за липса на истинска
любов, нежност и съпричастност.
Това поражда злобата, а тя убива.
Така са загивали цели цивилизации.
Може би това са имали предвид
пророците, вещаещи апокалипсис
през 2012-а?
– Как така са загивали
цивилизации? – попита
заинтригувано приятелката ѝ.
– Спомняш ли си легендата,
която ти разказах за Знака на
българина?
– Много добре.
– Знаеш ли от какво е загинала
Черноморската Атлантида?
– Интересно ми е.
 – Атлантите толкова много се
увлекли от могъществото си, че
поискали да имат всичко. Въпреки че
тънели в разкош, тръгнали да
завладяват още територии. Станали
нещо като терористите на
Средиземноморието. Постепенно се
превърнали в алчни и злобни
същества. Нарушили хармонията на
човешките взаимоотношения.
Погазили основните природни
закони. Това предизвикало
Божествения гняв и Господ ги
наказал с потоп. Не ти ли напомня
всичко това на ситуацията днес?
– Да-а – промълви тихо
Банкерката.
Библиотекарката продължи.
 – Историята на Атлантида се
превърнала в морален урок за
насилието и алчността. Култури,
които живеят, нарушавайки баланса
между материя и дух, загиват.
Материалният разкош винаги води до
разпад. Най-древната цивилизация се
е самоунищожила. Оттогава
историята на човечеството върви
назад. Хилядолетия преоткриваме
стъпка по стъпка онова, което
Творецът е дал на човека още в
самото начало.
– А вярно ли е това, че
Атлантида се е управлявала от
принцеса, не от цар? – попита
Банкерката.
Приятелката ѝ се усмихна. Коя е
водещата роля, на мъжа или на
жената, беше една от любимите им
теми за дискусии.
– Да, вярно е. В онези времена
водещото начало е било женското.
Мъжете са били в абсолютно
подчинено положение. Може би
затова след потопа до днес жените
сме наказани да плащаме греховете
на ненаситната принцеса на
Атлантида.
– Много интересна
интерпретация – съгласи се бизнес
дамата.
– А какво става всъщност с този
Знак на българина?
– Предполагам, че като се появи
нашият общ приятел, ще разберем –
избяга от конкретния отговор
Библиотекарката.
 Глава 8

ПО ПЕТИТЕ НА МАЛТИЕЦА

9 май 2011 г., София,

посолството на САЩ
Американеца пое ръката на
Посланика, разкопча сакото си и се
разположи в добре познатото му
кожено кресло, в което не беше сядал
от няколко години. Не познаваше
новия амбасадор в българската
столица. Само беше чувал за него, и
то доста противоречиви неща.
Шоуменът на новата американска
дипломация. Така го беше
характеризирал негов колега от
Ленгли, който всеки ден
наблюдаваше обстановката на
Балканите.
"Какво пък, може би България
заслужава точно такъв представител
на Държавния департамент" –
помисли си спецагентът.
– Радвам се, че се срещаме,
Полковник. Много съм слушал за вас
– каза през характерната си усмивка
дипломатът, отпускайки се в
срещуположното кресло.
– Аз също, Ваше
превъзходителство – протоколно
отвърна агентът на ЦРУ и с
обичайната си арогантност към
кадровите дипломати реши да
подразни домакина. – Обикновено в
този кабинет ми разрешават да пуша
– извади той от джоба на
елегантното сако цигари и запалка.
Посланика направи типичната
си неодобрителна гримаса, но
преглътна предизвикателството.
Трябваше да внимава. Бяха го
предупредили не само за особения
статут на спецагента срещу него, но и
за избухливия му нрав.
– Разбира се, сега ще донесат
пепелник – разпери ръце той и впери
поглед в ръцете на наглия гост. – О-о-
о, пушите български цигари! –
посочи с пръст сребристата кутия
KING.
Американеца идваше направо от
летището. Първото нещо, което
стори, след като стъпи на българска
земя след петгодишно отсъствие, бе
да си купи от любимите цигари, за
които като страстен пушач се беше
затъжил.
– Бяха ми препоръчани в този
кабинет от един ваш предшественик.
Нали вие, дипломатите, сте за това,
да улеснявате пребиваването на
сънародниците си. А знам, че по
принцип нашите посланици тук
проявяват изключителен интерес към
всички български цигари, въпреки че
традиционно са заклети непушачи.
– Какво искате да кажете? –
разпери ръце дипломатът.
Американеца се усмихна
иронично, докато поднасяше
огънчето към върха на папиросата
си.
– Искам да кажа, че
несъгласуваните ви с Държавния
департамент лобистки игрички в
полза на този или онзи американски
концерн много често се разказват
като любопитни истории из
коридорите на Ленгли.
– Опазил ме Господ! – Този път
ръцете на домакина посочиха тавана.
– Е, разбрах, че вие за разлика от
предишните си колеги, го правите
напълно открито. Вече има няколко
оплаквания във Вашингтон за вашата
груба намеса във вътрешните работи
на суверенна държава, пък била тя и
наш съюзник. Чух, че почти нямало
въпрос, по който да не се изкажете
компетентно. А за участието ви в
някакъв български филм се разказват
дори вицове.
Посланика стана нервно от
мястото си и се направи, че уж търси
нещо по бюрото. Не обичаше
секретните служби. Дразнеше се от
наперените тайни агенти. От тях
имаше комплекси, защото
спецслужбите бяха неговата
неосъществена мечта. Като всеки
дипломат бяха го пробвали, но не
покри нормативите за кадрова
служба. Потъна в бюрокрацията и
благодарение авторитета на
съпругата си в дипломатическия
корпус стигна до посланически пост.
– Вижте какво, Полковник, нека
да оставим мнението за мен на
компетентните хора във Вашингтон.
– Дипломатът се върна на мястото си
срещу обвития в дим специалист по
религиозен тероризъм, когото
наричаха острието ЦРУ или
американския Джеймс Бонд. – И на
мен ми е известно, че в което и наше
посолство да се появите, винаги се
заяждате с хора като мен, особено
след като предварително сме
предупредени за специалния статут
на вашата особена персона. Да не ви
казвам аз пък, какви случки се
разказват за вас из коридорите на
Държавния департамент.
 Американеца дори не го
гледаше, вадейки втора цигара от
кутията KING.
– Не се притеснявайте, Ваше
превъзходителство – любезно
отвърна Полковника. – Всъщност
нямам намерение да ви досаждам
дълго, но няма как да мина без
вашите услуги. Осведомен сте за
операция "Знакът на българина".
Мъжът срещу него леко кимна.
Това бе от първите неща при
пристигането му в София, с които го
запозна официалният резидент на
ЦРУ в посолството, и един от
въпросите, за които бе изрично
предупреден още във Вашингтон, че
не трябва да взима отношение по
никакъв повод.
– Проблемите на религиите не
са ми по вкуса – побърза да уточни
дипломатът.
– Странно! – погледна го този
път право в очите гостът. – Какво
тогава търсите точно в тази държава?
– В какъв смисъл?
– Балканите са врящият котел на
етническо напрежение, Посланик!
– Не ми казвате нищо ново,
Полковник! И моля ви, ако
подценявате мен, то поне да си
спомните, че съпругата ми е
посланик в Белград.
– Не ви подценявам, драги –
премахна сарказма си агентът,
– Просто съм дошъл лично да ви
кажа, че този месец в България се
очаква опит за разпалване на
етническа вражда.
Посланика го погледна
втренчено.
– Не може да бъде! Тук нещата
са изключително спокойни.
Българите са известни с
религиозната си толерантност.
Мюсюлмани и християни живеят от
векове в мир. Само когато се намесят
политиците, нещата малко прегряват,
но...
– Точно това имам предвид –
прекъсна го спецагентът, загасвайки
малко нервно цигарата в кристалния
пепелник. – Нали тази есен ще имат
избори за президент. Анализаторите
смятат, че този път нещата не са
еднозначни.
– В какъв смисъл? – Изглежда
това беше любимият въпрос на
Посланика.
– Национализмът в Европа
избуява. Смята се, че след убийството
на Осама бен Ладен ислямските
фундаменталисти ще се активират
първо тук, на Стария континент.
Тероризмът търси нови територии.
Насочва се към изтъканите от
непримирими противоречия слаби
общества. В този смисъл Балканите и
в частност България са им
изключително удобни. Животът тук
не е от най-прекрасните. Бедност,
безработица, разяждаща властта
корупция, псевдонабожност на
поколения заклети атеисти.
– Извинете, може ли да поканя
съветника си по тези въпроси? –
възползва се от паузата на паленето
на поредната цигара Посланика.
– Не, не може – категоричен бе
гостът. – Аз разговарям на четири
очи с посланиците. А и по принцип
нашата мисия в София има един
сериозен проблем!
– Какъв?
– Дипломатите ни тук винаги
попадат в ръцете на една шайка
манипулатори на общественото
мнение. Който и да дойде в София,
получава една и съща информация
кои са добрите и кои лошите. От
двадесет години малка група
политически анализатори, социолози
и амбициозни псевдодемократи
оформят мнението на Вашингтон за
тази страна. Вижте какво бълва в
момента WikiLeaks за България и ще
се убедите, че съм прав.
– Ах този WikiLeaks! Ние
нямаме нищо общо с него. Нашата
дипломация
– Не се правете на ударен, Ваше
превъзходителство. Много добре
знаете защо беше създаден WikiLeaks
– прекъсна го агентът, който винаги
се дразнеше, когато отсреща не си
даваха сметка представител на чии
служби е той.
Дипломатът мълчаливо присви
устни. Безпредметно бе да спори.
Освен това имаше указания да не се
коментират публикациите на
американската дипломатическа поща
в скандалния сайт, вадещ на показ
секретните доклади към Държавния
департамент.
– С какво мога да ви бъда
полезен?
Американеца прецени, че няма
смисъл да обсъжда повече качествата
на щатската дипломатическа мисия в
България, затова премина направо
към въпроса, за който бе дошъл.
– На втори май с чартърен полет
на частна авиокомпания в България е
пристигнал малтийски гражданин.
Пътувал е абсолютно сам, без
никакъв багаж, само с малък ръчен
куфар. Дванадесетместният
"Лиърджет", собственост на най-
богатия българин, е бил нает от
лондонска адвокатска кантора, която
представлява интерес за нашите
служби от доста време. Платена е
цената за най-високата степен на
дискретност за клиента. Без никакви
формалности от тукашните летищни
власти пътникът е бил изведен с кола
от пистата в неизвестна посока.
Посланика слуша е внимателно.
Лицето на мъжа срещу него беше
придобило сериозен вид.
– Този пътник е от
изключителна важност за операция
"Знакът на българина" – продължи
Полковника. – Искам да се
разпоредите по линия на
партньорските ни взаимоотношения
с българските служби, това лице да
бъде издирено и поставено под
постоянно наблюдение. Но без да
падне и косъм от главата му. Знам, че
българите са изключително добри в
проследяването, но изрично ги
предупредете, че въпросният мъж не
бива нищо да заподозре.
– Вие познавате ли го?
Американеца нямаше намерение
да отговаря на този въпрос.
Преглътна раздразнението и бръкна
във вътрешния джоб на сакото си.
Посланика се вгледа в подадената му
снимка. Леко закръгленото лице на
около петдесетгодишен мъж с
видими наченки на оплешивяване и
лека тръпчинка на брадичката не му
говореше нищо. Малките, лукаво
присвити очички от снимката го
гледаха присмехулно.
– Този образ не ми говори нищо.
– Ще го наричаме Малтиеца –
уточни спецагентът. – Компютърният
анализ показва, че най-вероятно
лицето е претърпяло няколко
пластични операции. Срещу името
от паспорта му в нито един
информационен масив на която и да
било служба няма нищо интересно.
Роден в Австралия, в едно от
хилядите малтийски семейства,
емигрирали след Втората световна
война. Родителите му загиват при
нещастен случай с яхта. Няма
родственици. Израства в
сиропиталища. В началото на
деветдесетте години възстановява
малтийското си гражданство и се
връща на средиземноморския остров.
С наследствените пари от
печелившия австралийски бизнес на
баща си отваря малка туристическа
агенция, специализирана в
организирането на културно-
исторически и поклоннически
турове. Живее самотно в
средностатистическа малтийска
къща, в приличен квартал на Ла
Валета. Веднъж месечно прекарва по
един уикенд на Френската Ривиера,
където се предполага, че
удовлетворява всички страсти на
мъжките си потребности. По-
интересни са посещенията му на
всеки три месеца в малката държава
Сан Марино на Източното
италианско крайбрежие.
Американеца посегна към
кутията цигари. Разбира се, че
спестяваше на Посланика поне две
трети от информацията около
Малтиеца. Този дипломат наистина
не му вдъхваше доверие.

***

Когато в навечерието на Коледа

през 2009 г. получи странната покана
от "Elias & Elias", спецагентът усети,
че се заформя нова интрига. Текстът
гласеше: "Във връзка с посрещането
на 2012 година имам удоволствието
да Ви поканя на тържествен концерт
спектакъл край параклиса "Св. Илия"
в с. Арбанаси, България, който ще се
състои на 6 август 2011 г. от 21.30 ч.
Моля, носете поканата със себе си!
Важи за двама! Упълномощена
кантора "Elias & Elias", Лондон."
Веднага постави пред Ленгли
въпроса, каква е тази лондонска
кантора и остана изненадан от
фактите. Адвокатската компания
поръчала на малка малтийска
туристическа фирма разработката на
културно-исторически маршрут на
Балканите под названието "Знакът на
българина". Веднага разбра, че
шефът на туристическия офис –
Малтиеца, е вече изцяло негов
проблем. Зарови се в папките. И
видя, че загадъчният мъж е влязъл в
полезрението на Вашингтон година
по-рано, когато лондонската
адвокатска кантора "Elias & Elias" за
първи път установила контакт с него
и никому неизвестната негова малка
агенция. Англичаните питали дали
има възможност за организиране на
специализирани туристически
обиколки за ВИП клиенти,
интересуващи се от средновековната
история на Балканите по време на
кръстоносните походи. Офисът на
Малтиеца отговорил положително.
През лятото на 2010 г. тази
ситуация отпрати по спешност
спецагента по религиозен тероризъм
на малкия средиземноморски остров,
известен в историята като едно от
последните убежища на
средновековните рицарски ордени и
спечелената голяма битка срещу
турците през 1565 г. Изпратиха му
самолет в най-неподходящия момент
– точно когато най-после бе успял да
покани Библиотекарката на
романтична вечеря в Палма де
Майорка. Позвъниха му, че трябва да
тръгва, докато тя му разказваше
тъжната история на Жорж Санд и
Шопен. Нямаше право да споменава
Малтиеца, затова просто ѝ каза, че
Осама бен Ладен може да обърка
живота на всекиго. Не беше чиста,
лъжа – и без това току-що бяха
прихванали терористична клетка на
острова. За него наистина имаше
много работа там.
В Малта пристигна под
обичайното си прикритие на главен
експерт на "The Library Company of
Philadelphia". Американската
библиотечна компания, основана
през 1731 г. от Бенджамин Франклин
с цел събирането на редки ръкописи
и ценни книги от целия свят. За
разлика от повечето си колеги в
службите Американеца наистина
работеше ефективно и за
библиотечната компания.
Университетското му образование
позволяваше безпрепятствено да се
ориентира в древните пергаменти и
тайнствените ръкописи на
историята. Точно затова именно на
него повериха операция "Знакът на
българина". Така че времето му па
малкия остров беше разделено между
огромния архив на Малтийския
орден, проучването на Малтиеца и
малката му туристическа агенция и
оперативната работа срещу Осама.

***
 – Вижте какво, Посланик –
излезе от краткия си унес агентът. –
Освен вас и звеното на ЦРУ в
посолството никой друг не бива да
знае за моя интерес към Малтиеца.
Българските служби трябва да
останат с впечатлението, че това е
рутинна операция на нашето
посолство. По този въпрос няма да се
води никаква кореспонденция с
Вашингтон. Да не четем някой ден в
WikiLeaks какви сме ги вършили!
Когато е необходимо, ще идвам тук,
при вас, да изпуша една-две цигари.
Дипломатът само кимна
утвърдително с глава.
 Глава 9

ГРОБНИЦАТА НА БИЗНЕСМЕНА

10 май 2011 г., Арбанаси,

бивша правителствена
резиденция
Малтиеца впери поглед в малкия
параклис под голямото дърво до
оградата на манастира. Неокосената
трева скриваше пътечката,
отвеждаща до тежката дъбова врата.
Цялата поляна изглеждаше
неподдържана от години.
Мъжът знаеше, че не беше
параклис, а гробница. На един от
най-богатите българи. Убит преди
осем години с един куршум право в
четиридесет и три годишното му
сърце. Митовете за тази
емблематична фигура още вълнуваха
България.
Наоколо витаеше усещане за
пустош. На паркинга самотно
дремеше само джипът на
единствения посетител, който с
пристигането си беше забил очи в
параклиса. На няколко крачки от
него бе Някогашната правителствена
резиденция от времето на
тоталитаризма, превърната от убития
бизнесмен в елитен петзвезден
хотел. След смъртта му тук все по-
рядко идваха гости. Нямаше кой да
инвестира в имота. Хотелът
напомняше бавно потъващ престарял
пътнически кораб.
Едва когато посетителят извади
малък фотоапарат от преметната
през рамото чанта и го насочи към
параклиса, от скърцащата врата на
резиденцията излезе младо момче с
вид на нещо средно между пиколо и
охранител и забързано се насочи към
мъжа до перилата.
– Господине, господине! Тук не
се разрешава да снимате –
ръкомахаше момчето.
Малтиеца се обърна с учудване
към подтичващия към него младеж.
Приличаше на човек, който не
разбира какво се случва.
 – Това е частна собственост,
господине! Забранено е
фотографирането.
– I'm sorry. I don't understand.
What are you talking about? – попита
мъжът.
Момчето не разбираше
английски. Обърна се рязко и хукна
обратно към резиденцията. След
минута оттам се показа младо
момиче, което с грейнала на лицето
усмивка заситни с високите си
токчета към недоумяващия мъж.
– Добър ден, господине! Добре
дошли в резиденция "Арбанаси
палас" – каза то на отличен
английски.
– Добър ден. Бихте ли ми казали
каква е тази църквичка – посочи
гостът параклиса до манастира.
Служителката на резиденцията
явно беше свикнала с въпроса.
– О, това не е църква, сър! Това е
гробница.
– Гробница! Любопитно! –
вгледа се в момичето посетителят.
– И на кого е тази гробница?
Младата жена леко се смути.
– Не ни е позволено да
разказваме, сър. Много хора питат, но
това е частна собственост.
Мъжът бавно я преценяваше с
поглед.
– Но нали това тук е хотел? –
посочи той сградата зад нея.
– О да, сър! – усмихна се тя. –
Заповядайте! Дори да нямате
резервация, имаме достатъчно
свободни места.
– Очевидно – кимна той с глава
към пустия паркинг.
Служителката се смути. Едва ли
беше уместно да му обяснява, че това
е обичайно явление.
– Заповядайте, сър, на терасата.
Гледката е прекрасна. Виждат се
целият град и крепостта.
Неописуемо е!
Откъм манастира заби клепало,
а някъде по-отдалеч се чуха камбани.
Мъжът погледна часовника си. Точно
осемнадесет часа. Майското слънце
лягаше към хоризонта.
– Дали ще бъде възможно да ви
помоля за нещо, млада госпожице?
– Слушам ви, сър.
– Може ли все пак да видя
отблизо тази гробница? Много е
интересна. Знаете ли, аз обикалям
света и моята работа е да разглеждам
религиозни храмове. Занимавам се
професионално с туризъм. Така да се
каже, колеги сме. Струва ми се, че
това е едно малко бижу в източно-
православната архитектура. Моля ви,
колежке, пуснете ме. Само за минута.
Никой няма да разбере – подкупващо
се усмихна мъжът. Бащинската
интонация в гласа му вдъхваше
доверие. – Чака ме дълъг път, но
някой ден със сигурност ще отседна
във вашия хотел. Обещавам ви.
 Момичето видимо се двоумеше.
Срещу нея стоеше солиден, почтен
господин. На всичкото отгоре и от
туристическия бизнес. Освен това от
месеци никой не беше стъпвал в това
запустяващо място. Персоналът
умираше от скука. "Какво пък,
наистина кой ще разбере!"
– Почакайте ме минутка, сър –
засмя се накрая служителката и с
бързи крачки се отправи към входа на
хотела.
Малтиеца се усмихна доволно.
Момичето се върна бързо с ключ
в едната си ръка. Махна ограждащото
въженце на спускащите се надолу
каменни стъпала и кимна на госта.
– Елате, господине, но
внимавайте, защото стъпалата са
разбити. Откога се молим да ги
поправят, за да не стане някаква
беля. То не че идват хора, но не може
просто така да се рушат!
Двамата заслизаха внимателно.
Каменните плочи на стъпалата
наистина се клатеха заплашително.
Не по-лесно се оказа и намирането
на пътечката в неокосената трева.
– Внимавайте, господине, на
някои места в тревата има и бодли –
предупреди още веднъж
служителката, като много внимаваше
къде стъпва.
– Тук май наистина никой не
идва – констатира крачещият след
нея мъж.
 – Почти никой – потвърди тя. –
Само бащата на покойника, но и той
остаря. Много плаче, горкият.
– Не е лесно да погребеш детето
си – промърмори чужденецът. – А
той семейство нямал ли е?
Служителката въздъхна някак си
по женски.
– Има. Но вдовицата и децата
живеят в Америка. Децата не са
идвали от погребението, жена му не
е стъпвала тук от години. Тя изобщо
не идва в България.
– Странно! – учуди се той.
Стигнаха до малката площадка
пред вратата между двете колони.
Малтиеца заоглежда с интерес.
– Понякога идват и някакви
други хора. Явно приятели, но от
началството в София имаме
разпореждане да не пускаме никого.
– Но защо, нали по цял свят
гробищата са достъпни за всички
хора! – възкликна той.
– Не знам, господине! Аз съм
едва от година в този хотел. На
двадесет и една съм. Когато са убили
този господин тук, съм била едва на
тринадесет години. Само легенди
съм слушала за него.
– Убит ли казахте?
Момичето се притесни. Май се
беше разприказвала повече.
– Да, господине. Бил е един от
най-богатите хора в България. Имал
много неща. Този хотел бил негов и
затова е погребан тук. Казват, че най-
много обичал това място и помагал
на манастира – посочи камбанарията
отсреща тя.
– По параклиса му личи, че е
бил богат – заоглежда се мъжът – и
защо са го убили?
Служителката вдигна рамене.
– Не знам. Те много хора убиха
през последните години. Разказват се
най-страховити неща. За този казват,
че искал да управлява България и
това не се харесвало на някого.
Малтиеца приближи към
вратата.
– Влезте, сър. Но само за малко.
Какво толкова! – размаха ключа
разговорливата служителка. После го
пъхна в ключалката и превъртя два
пъти.
Вратата проскърца. Някакво ехо
се отрази от вътрешността на
гробницата. Няколко птички
излетяха от клоните на надвисналото
над нея дърво. Дъх на застоял въздух
лъхна от зейналия отвор. От дъното
гледаше Христос, разпнат на кръста.
– Влезте. Аз ще почакам отвън! –
отдръпна се момичето от входа.
Малтиеца застана на прага.
Останалата в гръб служителка
нямаше как да види сълзите в очите
му. Прекръсти се и прекрачи прага.
Каменен под и две големи черни
мраморни плочи в него. На дясната
изписани със златни букви име и
години на раждане и смърт. До тях
малка ваза с отдавна изсъхнали
цветя. Отворена бутилка с вино и
загаснала дебела хаванска пура. Зад
плочата триножник, а на него
рамкирана фотография на
приветливо усмихнат мъж с
керемиденокафяво сако и светла
риза. На стената друга снимка на
същия мъж, но във военна униформа
на младши офицер. Прах и паяжини.
Посетителят се запъти към
кръста в олтарната част на
параклиса. Наведе се и запали
всички недоизгорели свещи в
пясъчното сандъче в нозете на
Христос. Прекръсти се. Попи с длан
тръгналите по загорялото му лице
сълзи. Обърна се и се втренчи в
портрета. Стори му се, че засмяното
лице отсреща му намигна.
– Здравей! – каза тихо влезлият и
дори помаха с ръка.
– Здравей! – отговори ехото.
Пламъкът на свещите
потрепери. Сянката на Малтиеца
легна върху мраморната плоча и
докосна буквите.
– Не ме очакваше, нали? –
продължи гостът.
Фотографията като че ли
повдигна рамене. Порив на вятър
раздвижи клоните на дървото отвън.
– Не си се променил изобщо –
констатира Малтиеца и пристъпи
напред.
 Раздвижената сянка направи
усмивката от снимката по-
изразителна.
– Но май всички останали са се
променили, след като са те
забравили.
Последните слънчеви лъчи се
изнизаха през тесните витражи на
гробницата. Лицето от портрета
помръкна.
– А толкова много неща си
правил за толкова много хора! –
продължи безмилостните си
заключения мъжът.
Втори порив на вятъра раздвижи
отворената врата. Протяжното
проскърцване заглуши отговора на
фотографията.
 – Знаеш ли защо съм дошъл? –
попита сянката.
Станалото течение размърда
пурата върху черния мрамор.
– Спомняш ли си какво ни учиха
в масонската ложа. Недосегаем за
мирската суета, масонът следва своя
път сигурен и спокоен. Опасностите
не го плашат. Висша цел стои пред
неговия взор. От всички живо по
земята, единствено човеку е дадено
заблудите и грешките си да познава и
надвива.
Портретът остана безмълвен.
– Блажен е този – продължи
мъжът, – който с чиста съвест може
да се обърне към изминатия от него
път и който без страх очаква
последния си час. Той е майстор в
умението да живее и умира, никога
не губи от поглед задълженията си и
постоянно се стреми към
самообладание и съвършенство. Той е
готов, ако се наложи, и собствения си
живот да принесе в жертва.
– С кого говорите, господине?
Момичето се беше изправило на
вратата.
Малтиеца я погледна и върна
отново погледа си на портрета.
– Със себе си, млада госпожице.
Говоря със себе си.
Глава 10
ЗА ЧЕСТТА НА
ПАГОНА

11 май 2011 г., София,

Държавна агенция за
Национална сигурност
Заместник-директорът на
българската Държавна агенция за
Национална сигурност гледаше
съсредоточено снимката, която преди
минути му беше оставил служителят
на американското посолство в
София. През цялата си кариера беше
виждал портретите на стотици
хиляди лица. Само модните агенции
конкурираха специалните служби по
дебелината на фотоалбумите.
Генерала изчака да минат
няколко минути, за да се отърси от
разговора с американския дипломат.
Неприятен човек. Отдалеч се
надушваше, че е прохождащ кадър на
ЦРУ, търсещ кариера под
прикритието на секретар в мисията.
Заместник-директорът имаше
толкова служба зад гърба си, че
знаеше що за човек стои пред него и
без да чете досието му.
"Дипломати! Основната им
работа е да лъжат другите в интерес
на собствената си държава" – спомни
си едно известно английско
определение старият разузнавач.
На вратата се почука. Беше най-
близкият му съветник. Повика го
веднага след излизането на госта.
– Разрешете да остана!
– Влизай, влизай.
3начително по-младият от него
мъж се приближи към бюрото.
Имаше право да сяда без разрешение.
За разлика от повечето офицери в
службата Генерала беше либерален
към екипа си. Работата го беше
научила, че без хората зад гърба си би
се превърнал в един мърморещ и
самовлюбен в себе си бюрократ.
– Виж тази снимка – побутна
той фотографията и разхлаби
вратовръзката си. Запретна ръкавите
на вечната си раирана в бяло и синьо
риза и посегна към чашата с вода.
Влезлият се вгледа в лицето от
хартията.
– Нищо не ми говори, господин
Генерал!
Добре поддържаният побелял
мустак на стария разузнавач
потрепна в типичната си усмивка.
– А на мен май ми говори –
придърпа той едно чисто бяло листче
към себе си. Красноречиво посочи
тавана и хвана химикалката.
Подчиненият разбра жеста и
зачака мълчаливо. Епохата на
информационните технологии беше
превърнала кабинетите на
спецслужбите в едни от най-
несигурните места за поверителност
на информацията. Страхът от
предателство отвътре изостри
мнителността дори към най-
доверените хора.
– Ето – подаде листа висшият
офицер.
Подчиненият прочете няколкото
изречения, изписани с обработен
почерк.
– Разбрах, господин Генерал.
– Свободен си. Утре в десет на
доклад.

***

"Господи, какви времена

настанаха!" – въздъхна Генерала и се
изправи до прозореца. Над
планината се сгъстяваха
гръмотевични облаци. Тази година
месец май беше дъждовен. Всяка
привечер природата напомняше за
себе си с едрите капки и калните
локви по разбитите улици.
Американският чиновник, който
го посети преди час, се държа с
доста по-голямо от обичайното
самочувствие. Постави задачата
безапелационно.
– Трябва да издирите този човек
– побутна той снимката – и да го
поставите под постоянно
наблюдение, дискретно, разбира се!
Генерала мълчаливо придърпа
фотографията. На петнадесетата
секунда нещо в главата му прищрака.
От снимката го гледаше един до
болка познат поглед. Не, нямаше
грешка. Но… нима това бе
възможно? Запази хладнокръвие и с
нищо не показа прозрението си.
– Кой е този мъж? – уставно
попита с равен глас заместник-
директорът на българската Държавна
агенция за Национална сигурност.
Дипломатът мълчаливо извади
от чантата си гънка папка.
– Тук пише, Генерале.
Папката остана неразтворена на
бюрото.
– Господине, папките са за
оперативните работници. Аз
предпочитам да чуя нещата лично от
вас. В нашия занаят, който поръчва
музиката, той обяснява какво трябва
да се свири. За да не стане някоя
грешка и после пак ние да сме
виновни.
Генерала беше от стара коза яре.
Животът му премина в служба на две
противоположни системи. Преди
промените рапортуваше на Изток,
след падането на Берлинската стена
– на Запад. Такава беше съдбата на
нещастна България, вкарала се сама в
ролята на ветропоказател в бурните
времена на коренни поврати.
Американският чиновник се
понацупи, но българинът срещу него
го респектираше с авторитета си на
принципен и отдаден на службата си
човек.
В продължение на десетина
минути Генерала изслуша всичко
онова, което секретният отдел на
щатското посолство знаеше за
Малтиеца.
– А какво мисли вашият
топагент Американеца по въпроса –
изстреля в упор въпроса си
българинът и леко поглади мустака
си.
Секретарят в американското
посолство се стъписа. Беше
предупреден да не намесва по
никакъв начин спецагента на ЦРУ по
религиозен тероризъм. Вече усещаше
провала си и последствията от това.
 – Той няма нищо общо с това,
Генерале.
– Като няма нищо общо, какво
тогава прави от два дни в София? Да
не би да е дошъл да празнува Деня на
Европа тук?
Шамарите следваха един след
друг. Генерала обичаше да
демонстрира пред партньорските
организации компетентността и
професионализма на българските
тайни служби. Бореше се да върне
имиджа на професията по тези
географски ширини.
Двадесетгодишната българска
псевдодемокрация унищожи
авторитета на специалните служби.
Полуграмотни политици се
упражняваха с безумни идеи върху
оставените на кучетата специалисти.
Внезапно рухваха кариери.
Обезсмисляше се животът на цели
поколения. Никой вече не правеше
разлика между обикновен квартален
полицай и високо квалифициран
разузнавач. Всички бяха просто лоши
и гадни ченгета.
– Господин Генерал, не съм
упълномощен да коментирам този
въпрос започна да се измъква
задокеанският чиновник. – Моля ви,
предадох каквото трябва. Знаете към
кого да се обърнете, ако имате
въпроси.
Офицерът го съжали. Винаги се
отнасяше със снизхождение към
подобни плужеци, които пристигаха
от великата Америка със
самочувствието на големите
конспиратори. Гледаха високомерно
българските си колеги и не
пропускаха възможност да покажат,
кой е спечелил студената война.
– Разбирам ви, господин майор.
Не се притеснявайте.
Американският служител се
опули още веднъж.
– Е, след като знаете и чина ми,
значи сте наясно, че нивото ми на
информираност не е най-високо.
– Довиждане, господин майор.
Ще ви потърси мой асистент, с
когото ще контактувате. Не се
притеснявайте, всичко ще бъде
наред. Разбрахме задачата.
Чиновникът напусна с
облекчение кабинета на един от най-
опитните български играчи в този
странен занаят.

***

Поривът на вятъра блъскаше

тежките капки дъжд в прозореца.
Планината се беше скрила под
мократа пелена. Оживеният булевард
се задръсти от бавно плуващи в
големите локви автомобили.
Генерала се приближи до
тежкия сейф зад бюрото. Отвори го и
извади отвътре доста обикновен
мобилен телефон. В паметта му
имаше само един номер. Набра и
зачака.
– Трябва да се видим!
– Кога – попита нежният женски
глас отсреща.
– Утре по същото време на
същото място – уточни той и
изключи телефона.
Глава 11
МАСОНСКИЯТ
ДАР

11 май 2011 г., София, Бояна,

сараите на Философа
Илюмината спокойно изчака
охраната да провери със специалните
огледала колата му отдолу, да
прегледа личната му карта, да хвърли
един поглед в купето, да се обади по
радиостанцията и най-накрая да
отвори тежката метална порта на
едно от най-пазените имения в
елитния планински квартал.
 Философа го очакваше в
езотеричната стая.
– Съжалявам, нали ми събориха
барбекюто – подаде ръката си той. –
Разполагай се тук. Какво ще пиеш?
– Бърбън – отговори гостът и
свали якето си върху облегалката на
стола.
Беше единадесети май. Денят на
братята Кирил и Методий.
Традиционната годишна среща между
двамата.
– О-о-о, изневерил си на
водката! – отбеляза Сокола и натисна
звънчето върху бялата покривка на
масата.
– Какво да се прави, дойде
време, в което всякакви асоциации с
руснаците са опасни – засмя се,
разполагайки се на мястото си,
Илюмината.
– Явно препирните около новата
атомна централа са те стреснали –
предположи председателят на
малката партия, без която в България
не можеше да се случи нищо. – да не
си получил специален хабер от
Америка?
– Глупости! Те хаберите си вече
ги публикуват открито в WikiLeaks.
Философа се усмихна.
– Таман си тук, чакай да те
питам за този WikiLeaks. Що за
история е това? Вярно е, че всички са
пощурели по интернет, но нали точно
американците контролират
глобалната мрежа. Как стана така, че
светът чете и се забавлява с цялата
им секретна дипломатическа поща?
Илюмината запали цигара и
огледа езотеричната стая.
– Ще ти отговоря. Нямам
притеснения да ти го кажа. Още
повече, че това място тук е
единственото, за което знам, че не
може да бъде подслушвано. Ти си
политик и обичаш да разполагаш с
различни хипотези.
– Какво да се прави, занаят! Ха
наздраве и добре дошъл! – протегна
чашата си домакинът.
– Наздраве! – отвърна гостът. –
Слушай сега.
Философа се облегна на стола
си.
– WikiLeaks е най-новата
рекетьорска схема на янките. Ще ти
дам следния пример. Някъде в
Източна Европа е дошло на власт
правителство, което се опитва да
води самостоятелна политика в
полза на националните интереси на
държавата си. Премиерът на страната
иска да направи така, че да не става
очевидна маша в ръцете на големите
геостратегически играчи. В резултат
на това са нарушени някои лобистки
схеми на американската политика.
Как да се справим с този опърничав
премиер – питат се във Вашингтон.
Ами като пуснем в скандално
известния WikiLeaks няколко
нелицеприятни за него оценки в
официалната, но доверителна
кореспонденция на Държавния
департамент. Тиражират един, два,
три материала, компрометиращи
премиера и обкръжението му.
Общественото мнение в страната е
потресено от това, че властта не се
ползва с доверието на големия
американски брат. Значи следващите
изборни резултати няма да са в полза
на властта. Тогава на сцената излиза
тамошният американски посланик.
Официален Вашингтон няма нищо
общо с този скандален сайт,
авторитетно декларира наляво и
надясно дипломатът. Преди това
обаче той е бил инкогнито при
разтревожения за падащия си
рейтинг премиер и му е оставил едно
дълго списъче с американски
интереси, които се нуждаят от
властовата подкрепа на местното
правителство. Пито – платено.
Премиерът си слага подписите и
може спокойно да се изправи до
холивудската усмивка на
американския посланик, та да види
цялото население, че той е човекът
1
на Америка. Анадънмо !
– Интересна хипотеза – наруши
кратката пауза председателят, но се
въздържа от какъвто и да било
коментар. Той беше от политиците,
които не обичат да се изказват
неподготвени. – Сега сигурно ти пък
ще ме питаш както винаги докъде
съм стигнал с книгата за Левски?
Илюмината се усмихна.
Събеседникът му имаше изострено
чувство към ритуалния порядък на
срещите им.
– Ами обикновено на този ден
това те питам – усмихна се гостът.
Философа доля чашата си.
– Нещо не върви. Писането е
мистичен процес. Нужно е пълно
спокойствие на духа. А ти виждаш
какво става днес. Какво ли би казал
Дякона за събитията онзи ден пред
джамията? След като пред храмовете
започна да се лее кръв, можем да
очакваме всичко.
Председателят на малката
партия, определяна от противниците
ѝ като етническа, се замисли за
юмручния сблъсък на български
националисти и мюсюлмани по
време на молитва в софийската
джамия. Събитие, което за
съжаление влезе в световните
новини.
– Помниш ли, как всичко в
Косово започна от една кървава
сватба? – попита Сокола и отпи
голяма глътка.
Илюмината кимна мълчаливо.
Когато Философа заговореше за
етнорелигиозните конфликти, беше
по-добре да не го прекъсват. Винаги
имаше какво да научи.
– Тъкмо мисля да се оттегля от
политиката и винаги се намират хора
или партии, които започват да ми
създават много сериозни проблеми.
Тогава си казвам – имам още много
работа. Това, което се случи пред
джамията, е толкова опасно, че се
тревожа какво може да породи в
национален мащаб, на Балканите и,
ако щеш, дори в Европейския съюз.
– Не придаваш ли твърде
сериозен характер на един инцидент,
предизвикан от хора, на които много
добре им знаем номерата? –
прекъсна го слушателят.
– Този път не – в гласа на
Философа прозвуча характерната
нотка на увереност. – Най-големият
капитал на България в последните
двадесет години е етническият мир.
Една партия или група хора да се
осмели да минира етническия мир,
това засяга не само националната
сигурност, но и сигурността на всеки
човек. Агресивността винаги ражда
омраза и ответна агресия. Нещата
стават много опасни. Това е игра с
огъня.
Илюмината го разбираше.
Съгласен бе, че ако не се пресече
процесът на нагнетяване на
напрежение, нещата можеха да
излязат извън контрол. През
последните години българите
живееха в постоянния стрес на
неизвестността, към която беше поел
животът им. Агресията се превърна в
основен белег дори на отношения
между близки хора. Световната
финасова криза получи своя морален
отзвук. Жена се изправяше срещу
мъжа си. Брат срещу брата. Деца
срещу родители.
– За да оцелеем, трябва да има
преди всичко заедност – даде
обичайната си рецепта Философа,
използвайки създадения от него
термин. Стана от мястото си. – След
минутка се връщам.
Останал сам в езотеричната
стая, Илюмината се замисли.
Събирането на трите части на Знака
на българина наистина бе най-
важната цел. Толерантността между
хората вече черпеше от последния си
лимит. Човеците все по-лесно се
обединяваха "против" и все по-
трудно постигаха съгласие"за".
Политическите вакханалии натикаха
в ъгъла мислещите хора и обезвериха
интелигенцията. Системата на
моралните ценности се бе
пропукала. Да защитиш себе си от
другия, се превърна в начин на
живот.
– Знаеш ли, Американеца пак е в
София – извади го от унеса въпросът
на върналия се домакин. Известно
бе, че е един от най-информираните
в държавата хора.
– Да, знам – отвърна
Илюмината.
– От летището е отишъл право в
американското посолство. След това
се настанил в любимия си
"Кемпински" и започнал да звъни на
Библиотекарката. Тя обаче е в Гърция
и нашият приятел прекарал две
самотни вечери на "Панорамата".
Почти не е излизал от хотела. За
какво ли е дошъл?
Илюмината нямаше какво да
крие от приятеля си. Годините бяха
проверили лоялността им един към
друг. Нито един от тях не беше
злоупотребявал с информацията,
която си разменяха.
– Той ми се обади. Искаше да се
видим спешно, но аз едва тази
сутрин се прибрах от Италия. Твърди,
че имало сериозно раздвижване
около Знака на българина.
– Да, има – потвърди Сокола и
натисна звънеца на масата. – Хайде
да хапнем нещо.

***

Илюмината преспа на брега на

Lago Maggiore не една вечер, а почти
цяла седмица. Причината не беше
чистият въздух, тишината и
неподправената романтика на
подалпийското райско кътче.
Професорката се обади на
сутринта, след като той се беше
събудил в хотела на Хемингуей, с
извинението, че ще може да дойде
едва на следващия ден. Трябвало да
замине спешно за Рим, което
означаваше, че я викат в седалището
на Академията на илюминатите.
Очертаваха му се напълно
свободни часове. Можеше да се
отдаде на пълен релакс. Изкъпа се и
си поръча закуска в стаята. С кафето
отвори лаптопа, колкото да се
ориентира какво става в България.
Нищо интересно. Излезе и се запъти
към пристанището. Прекара почти
целия ден на големия остров на
Боромеите. Всяко кътче на Изола
Бела, двореца и уникалната
ботаническа градина разказваше
история.
Професорката пристигна на
следващия ден по обяд с новина,
която окончателно промени
плановете му да пътува веднага
обратно за София.
– Върховния вестоносец ще те
очаква вдругиден в Женева. Каза, че
знаеш мястото.
Това наистина беше изненада.
– Че как така се е сетил за мен?
Не бяха се чували повече от
година. След като се прибра през
2005 г. от България, дипломатът на
масоните се зае повече с вътрешните
дела на ордена зад океана.
Американските свободни зидари
бяха предприели мащабна кампания
за по-голямо отваряне на братството
към обществото.
 – Няма как да не се сети, след
като нещата около Знака на
българина са се оплели дотолкова, че
дори Върховният съвет се е видял в
чудо – отвърна Червенокосата.
– Онзи ден ти ми каза, че било
време да науча някои неща около
знака – припомни ѝ той.
Вървяха по крайбрежната алея.
Времето беше невероятно. Туристите
се снимаха за спомен на фона на
езерото и алпийските върхове зад
него.
– Решихме, че ще научиш всичко
в Женева от Вестоносеца. Ето я
Женева, на два часа път оттук. Ще ме
почерпиш ли сладолед? Ела, ето там.
Прекосиха улицата. Да си на
Lago Maggiore и да не хапнеш
сладолед, бе наистина
пренебрежително отношение към
даровете на живота.
После обядваха и тя си тръгна за
Милано. Той се затвори в хотела,
опитвайки се да мисли само за
Хемингуей. Рано сутринта на
следващия ден колата му гълташе
километрите по алпийската
магистрала към Женева. Предстоеше
му среща с Вестоносеца, което
означаваше, че ситуацията около
Знака на българина се е раздвижила.

***
 – Прочете ли романа на Дан
Браун?
С този въпрос го посрещна
Вестоносеца в малкия кабинет на
женевската банка, който ползваше,
когато трябваше да се среща с
братята си.
– Разбира се! – отвърна му
Илюмината, който прие питането
едва ли не за обидно.
"Изгубеният символ" на Дан
Браун излезе през есента на 2009 г.
Писателят изпълни заканата си да
напише роман, който да разкрива
истината за масонството. Беше успял.
За първи път от векове бяха извадени
на показ белите и черните страни на
едно хилядолетно обединение на
хора, споделящи желанието за
братство между човеците.
Върховният съвет на масоните си
отдъхна. Надвисналата като
Дамоклев меч заплаха на Дан Браун
отмина. Авторът игра честно. Когато
романът излезе, той се обърна с
писмо към братството. "В един свят,
където хората водят войни за това,
чия дефиниция за Бог е по-точна, аз
даже не бих могъл подобаващо да
изразя дълбокото уважение и
възхищение, което изпитвам към
организацията, в която мъже с
различни вери са способни да делят
залък, свързани от братство,
приятелство и другарство. Моля,
приемете скромните ми
благодарности за благородния
пример, който давате на
човечеството" – написа
разтърсващият световната история
писател.
– Просто да не повярваш, че в
нашата Америка може да се случи
подобно нещо! – разпери ръце един
от най-важните хора в световното
братство.
– Какво да се случи? – не разбра
Илюмината.
– Ами един холивудски писател
да избере истината пред скандалната
измислица.
– А, да, наистина не е за
вярване. Сигурно сте му оказали
сериозен натиск, след като ви
изпрати това писмо? Просто да се
просълзиш.
– Глупости! – възмути се
Вестоносеца. – Много добре знаеш,
че Върховният съвет реши още през
2005 г., че ще оставим всичко на
съвестта му. – Ето, това им е ценното
на писателите, в трудни за света
времена разчитат единствено на
съвестта си.
– Какви са отзивите за книгата в
Америка? – поиска да пие вода от
извора Илюмината.
– Различни, но ефектът за
ордена е голям. Възбуди се отново
общественият интерес към
масонството. Американците
разбраха, че наистина Съединените
щати са успешен масонски проект.
Най-много се спрягат имената на
бащите на нацията
– Братята масони, подписали
Декларацията за независимостта.
Дори се появиха призиви, че е време
да се напише истинската история на
страната. Ти като масон сам можеш
да прецениш какво означава всичко
това.
И двамата се замислиха.
– Знаеш ли кое ми допадна най-
много от романа на Дан Браун? –
наруши пръв мълчанието
американецът. – Заглавието.
Изгубеният символ. Веднага
направих асоциация със Знака на
българина. Това е изгубеният символ.
Много прави излязохме с Върховния
командир преди време, когато
твърдяхме, че никой не може да
разкрие тайната на масонството, ако
не знае за Знака на българина.
– Да си дойдем на думата, нали?
Защо ме извика тук? – погледна го
право в очите българинът. – За да ме
уговаряш да ти дам парчето от знака,
което ми даде Професорката ли? Да
ми дадеш вашата част или пък да ми
помогнеш да си върнем оригиналната
третина от руснаците?
Вестоносеца издържа на
погледа му.
– Не се пали толкова! Това не е
роля, която ти подхожда. Да ти
припомням ли девиза – познай сам
себе си и ще познаеш Вселената и
боговете?
Илюмината сведе поглед. Не
забеляза кога американецът бръкна в
чекмеджето на бюрото.
– Ето, вземи – побутна той черна
велурена кутия към българина.
– Какво е това?
– Виж.
Отвори я. Отвътре грееше една
трета от най-святата реликва. Тази,
която съдържаше символите на
юдаизма, даоизма, келтските
вярвания и Витлеемската звезда.
Четирите от общо петнадесетте
религиозни печата върху кръга на
Знака на българина. Четири. Точно
толкова, колкото бяха буквите на
юдейския Бог – Яхве.
Вестоносеца изчака Илюмината
да откъсне поглед от излъчващото
страшно сияние парче метал.
– Извиках те за това. Твое е.
– Как така мое?
Вместо отговор Върховния
вестоносец взе писалката "Монблан"
и белия лист, които стояха пред него
на бюрото. Начерта кръг. Раздели го
на три. В долната третина сложи
четири точки. В лявата шест, а в
дясната пет.
– Искаш ли да си поиграем
малко на символи? Напиши ми трите
думи срещу всяка част от знака.
Илюмината извади своята
писалка "Монблан" от джоба на
сакото. Придърпа листа към себе си
и, без да се замисля, попълни ребуса.
Четири чертички – ЯХВЕ
Пет чертички– АЛЛАХ
Шест чертички– САВАОТ
Вестоносеца обърна листа към
себе си. Усмихна се.
– Никога не съм не съмнявал, че
можеш да решиш загадката.
Илюмината не обичаше
комплиментите. Този ребус не беше
краят на разшифроването на Знака на
българина. Това беше само началото.
Защо тамплиерите са разделили
точно по този начин свещената
реликва на три части? Този въпрос го
измъчваше.
– Вземи кутията и тръгвай за
България. Ще се видим там. Аз ще те
намеря. Тръгвай, приятелю – подаде
ръката си Вестоносеца. – А, щях да
забравя. Ще ти се обади
Американеца. Той също пристига в
София. Бъди внимателен. ЦРУ са
станали много припряни след
случката с Осама бен Ладен.
– Разбрах.
"Странно – помисли си
Илюмината, когато седна в колата си
и потегли. – Бяхме в една от най-
богатите банки в света и нито за миг
не стана и дума за пари! Този свят
май наистина има шансове да се
спаси!"

***
 Философа привърши любимия
си кебап. Дръпна чинията встрани и
запали цигара. Докато се хранеха,
Илюмината му разказа накратко
своите странни преживявания в
Милано и Женева.
– Значи вече имаш две от трите
парчета на знака, а аз едно фалшиво
– резюмира Сокола и поръча две
турски кафета. – Остана да видим
как ще се справим с руснаците. Не
мислиш ли, че вече е време да си
поговорим малко по-откровено с
онзи Американец?
– В какъв смисъл?
– Аз разсъждавам като политик.
А в политиката всичко се търгува.
Това е най-големият пазар. Борсата,
от която зависят всички малки
дюкянчета. България е едно дюкянче
в сравнение с пазара на руснаците и
американците. Нека си дадем сметка
за техните интереси тук и да видим
срещу какво руснаците биха
изтъргували парчето си от символа.
– Смяташ ли, че биха го
направили?
Философа пусна лукавата си
усмивка, която използваше в
моментите, когато бързо пресмяташе
нещо.
– Братушките много добре знаят,
че това парче от знака е безполезно в
техни ръце. Но те ще го върнат на
нас, българите, само срещу нещо,
което урежда някой от
геостратегическите им интереси.
Най-вероятно на Балканите. Но да не
си помислиш, че ние ще участваме в
пазара с нашето дюкянче. Твърде
безинтересни сме им. За тях сме
само територия. Пазарът ще бъде
между руснаците и американците.
– Логично! – кимна Илюмината,
който винаги се възползваше от
възможността да взема безплатни
уроци по приложна политика.
– В целия този пъзел обаче има
едно важно условие – сръбна от
кафето председателят. – И руснаците,
и американците ще си мръднат
пръста само ако имат достатъчно
надежден гарант от българска
страна, че интересите им ще бъдат
гарантирани.
– И кой може да бъде този
гарант? – попита Илюмината.
Философа смъкна очилата си и
внимателно избърса стъклата.
– Само един човек… Премиера.
Глава 12
MY WAY

12 май 2011 г., София,

хотел "Кемпински", ресторант
"Панорама"
Американеца най-после успя да
се свърже с Библиотекарката. От
няколко дни телефонът ѝ даваше
само свободно. Явно нарочно не
вдигаше. Не си позволи да звъни от
скрит номер, защото това бе под
достойнството на един джентълмен.
Когато най-после я чу, разбра, че
пътува с колата си от Гърция за
България.
 – На гости на Банкерката бях –
каза тя, когато той я попита как е и
кога ще могат да се видят. Умишлено
вложи особена интонация в името на
приятелката си. – Но се налага да се
върна спешно в София за една среща
днес. Не знам дали ще можем да се
видим довечера.
Не му стана никак приятно.
– Жалко. Ние с Архонта ще сме
довечера в "Панорама". Ако имаш
време и желание, заповядвай. Ще се
радвам дори само да се обадиш!
Приятен път.

***
 Библиотекарката не знаеше дали
иска да го вижда веднага. Беше
раздвоена след дългите разговори
през последните няколко дни с
Банкерката. Стиснала здраво волана
на черния си "Range Rover Sport", тя
премисляше няколко неща
едновременно. За приятелката си, за
Американеца, но най-вече за
обаждането вчера, което я накара да
тръгне рано сутринта, за да не
закъснее за срещата. Нямаше как да
откаже на човека, който ѝ позвъни.

***

– Как я караш, приятелю? Върви

ли европейската политика?
– Попита Американеца, след
като се настани на масата срещу
Архонта.
– Не се оплаквам – отвърна
засмян евродепутатът. – Малко ме
побъркват от пътувания, но аз съм
стар боец, издържам все още.
– А аз си мислех, че умираш от
скука по банките на парламента в
Страсбург.
– Скуката е за скучните хора –
разпери ръце вечно усмихнатият
мъж, известен с дългогодишното си
участие в шоубизнеса, преди да се
захване с политика. – Наложи се да
се специализирам в създаването на
приятелства с държави извън съюза.
Обиколих половината Азия, част от
Дати нека Америка и дори Африка.
Но да ти се похваля, бях на
молитвената закуска във Вашингтон.
– И не си се обадил! – възкликна
спецагентът.
Архонта вдигна и двете си ръце
в знак, че се предава.
– Ами да ти кажа честно,
достраша ме. Викам си, те са ме
поканили да закусвам, а пък аз съм
хукнал да се виждам с човек на ЦРУ.
Нали знаеш колко сте мнителни към
нас, хората от Източна Европа?
Българинът беше останал със
смесени чувства от традиционната
молитвена закуска, организирана в
началото на годината във Вашингтон,
на която американският президент
пиеше чай едновременно с три
хиляди души от цял свят. Получилите
покана заживяваха с чувството, че са
вече част от световния елит. Това
разсмиваше Архонта. Организатор на
шумното събитие бе всеизвестна
задкулисна общност, популярна с
прозвището Фамилията. Една от най-
влиятелните лобистки организации в
света.
– Правилно си постъпил, като не
си се обадил – успокои го топагенгът
по религиозен тероризъм. – Знаеш ли
девиза на тази организация?
– Не.
– Ние може да избираме нашите
лидери, но Христос избира своите –
каза Американеца и извади цигарите
си.
– Странно! – замисли се
Архонта.
– Организаторите на закуската
следват и разбирането, че главното
послание на Христос е свързано с
властта, не с любовта. С други думи,
речите, които се произнасят на
закуската, имат за цел да те накарат
да осъзнаеш, какво е това да имаш
власт.
– Много странен прочит на
Новия завет правиш! – възкликна
българинът.
– Правилният прочит на Новия
завет, приятелю, означава да се
осъзнае понятието елитарен
фундаментализъм.
– Твърде сложно стана! – разсмя
се евродепутатът, вдигна отново ръце
и направи жест към сервитьорите.
Донесоха им питиетата. Скоч за
Американеца и водка за Архонта.
– Наздраве!
– Наздраве!
– Нещо няма много хора тази
вечер – огледа с професионален
поглед полупразното заведение
спецагентът.
– Не е само тази вечер и не е
само тук – отвърна му евродепутатът
със самочувствието на познавач на
ресторантьорския бизнес.
– Защо?
Архонта старателно намаза
червения хайвер на тънката филийка.
– Криза. Дотам ни докарахте
вие, американците, с вашите
спекулации на борсата.
Американеца го погледна
недоверчиво.
– Е, не вярвам клиентите на
подобен род заведения да са чак
толкова обеднели!
– Не говоря за джобните пари,
приятелю. Говоря за нещо много по-
страшно. Имам предвид кризата в
човешките отношения.
Разрушаването на икономическите
модели доведе до невъзможността да
бъдем коректни един към друг.
– Не те разбирам!
– Представи си следната
ситуация. Идваш със семейството си
или с приятели и се разполагаш на
любимата си маса. Обръщаш се
наляво и изведнъж виждаш някой,
който от дни не отговаря на
телефонните ти обаждания. Защото
не може да ти се разплати по
сделката, която сте имали. Конфузно
и за него, и за теб положение, нали?
– Неприятно.
– Но това не е всичко. За да
избегнеш ситуацията отляво, ти вече
си се огледал вдясно и този път
изтръпваш още повече. Защото там се
оказва, че стои твой партньор, с
когото ти пък не си се разплатил от
месеци. Просто ти се оформя една
чудесна вечер. Затова хората
предпочитат да се приберат вкъщи и
ако искат да се видят с някого,
просто го канят у дома.
– Тази ситуация явно е тежка за
вас, българите. Нали сте свикнали, че
работа се върши най-добре на маса.
Така наречената трапезна култура –
отбеляза спецагентът, който поради
характера на работата си се беше
постарал да изучи нравите в
държавите, където се налагаше да
работи.
– Така си е! – съгласи се
Архонта, който навремето беше
изградил цялата си бизнес империя
върху трапезната култура на
българина.
Не бързаха да си поръчват
основно ястие. Питиетата и салатите
засега им бяха достатъчни.
Знаеха се отдавна, имаха много
теми, по които можеха да говорят с
часове. Спомниха си как се
запознаха.
Съдбата ги беше събрала
случайно при едно сериозно сбиване
в лондонски бар. Пиян като талпа
шотландец беше помислил, че
дошлият да разпусне в бара
Американец заглежда дамата му, и
опита да счупи полупразната бутилка
уиски в главата на полковника от
ЦРУ. Спецагентът реагира
професионално, но шотландецът се
оказа с цяла компания мъжаги, които
се нахвърлиха върху него. Жените се
разпищяха, охраната на заведението
не успя да реагира адекватно в
разразилата се схватка. Тъкмо се
очертаваше нокаут за Американеца,
когато заобиколилите го шотландци
започнаха един по един да капят
мистериозно по дансинга. Непознат
мъж прилагаше без кой знае какви
усилия почти всички хватки от
айкидо и си пробиваше път към
омаломощения Американец.
Спецагентът се справи лесно с
пристигналите полицаи, които
започнаха да прибират наквасените
шотландци в камионетката, и подаде
ръка на непознатия спасител.
Изкараха до сутринта. Това беше
първият българин, който накара
Американеца да гледа на България
като на страна на горди мъже. И да
не се взема твърде на сериозно
когато е на Балканите.

***

Библиотекарката реши да не
стъпва в "Панорама" тази вечер.
Много ѝ се искаше, но вече беше
взела окончателното решение, че при
следващата си среща с Американеца
трябва веднъж завинаги да се разбере
с него. Знаеше, че в този момент все
още не е подготвена за най-важния
разговор в живота си. А и сметна, че
е по-добре той и Архонта да усетят
малко липсата ѝ. Освен това срещата,
заради която трябваше спешно да се
прибере от Гърция, я беше хвърлила
в много сериозни размисли.
– Как си? – посрещна я с равен
глас заместник-директорът на
Държавната агенция за Национална
сигурност в уютната ВИП заличка на
сгушения в подножието на планината
ресторант "Castello di San Marino". –
Не сме се виждали отдавна.
– Добре съм! – отговори тя и
веднага поиска минерална вода.
Генерала направи жест към
дискретно изправения до вратата
сервитьор.
Познанството им датираше
отдавна.
 Както много често се случва в
глобалния свят, двама българи се
запознаха в центъра на Вашингтон. В
периода, когато съдбата беше
захвърлила Библиотекарката в
групата на елитните компаньонки,
обслужващи официалните гости на
конгреса на САЩ и Държавния
департамент. Тя остана учудена,
когато в дискретния апартамент
влезе мъж, който заговори на родния
ѝ език. Изобщо нямаше представа, че
срещу нея стои генерал от
българските специални служби.
Веднага стана ясно, че посетителят
не е дошъл за удовлетворяване на
мъжките си потребности. На третата
минута тя вече бе наясно кой е.
Подходът му беше директен. Знаеха
всичко за нея. А и тя нямаше какво
да крие. Неговото предложение и
нейната непоносимост към
манталитета на американското
висше общество подпечатаха визата ѝ
за спокойно завръщане в България.
Моментално разбра, че това е
единственият ѝ шанс да се измъкне
безболезнено от омагьосания кръг, в
който бе попаднала. Не се поколеба
да се възползва.
– Как е нашият общ приятел
Американеца? – попита Генерала,
докато опитваше избраното от него
червено вино. Славеше се като един
от добрите познавачи на
италианските и френските вина.
"Castello di San Marino" му беше
любимо заведение не от
професионална гледна точка, а
защото предлагаше най – доброто от
европейските изби плюс колорита на
средновековен замък, съчетан с
изключителната кухня и, разбира се,
дискретността за посетителите.
Библиотекарката очакваше този
въпрос.
– Мисля, че няма нужда да ти
казвам, че вече е в България.
– О-о-о, само не ми казвай, че не
си се виждала с него!
– Не, Генерале! Едва днес се
чухме само по телефона.
Разказа му къде е била.
Той я слушаше внимателно.
Знаеше за приятелството ѝ с
Банкерката и го поощряваше. Бизнес
дамата беше внимателно
наблюдавана от спецслужбите,
защото беше едно от рядко
срещаните в България явления на
равнопоставен играч в глобалния
бизнес. За разлика от повечето си
местни колеги Банкерката владееше
изкуството да общува с основните
играчи на международната
икономическа сцена.
Поднесоха им предлаганата само
в това заведение интерпретация на
селска салата. Личеше си, че и
двамата не бяха закусвали.
– Всъщност как вървят
взаимоотношенията ти с този
американец в личен план? Откакто
се появи, ти напълно се промени.
Тя се сепна. Никога досега
Генерала не я беше питал за личните
ѝ преживявания.
– Той е много сложен човек. За
първи път срещам такъв мъж. Ще
призная, че имам чувства към него,
но не знам как да подходя. Имам
усещането, че той умишлено бяга от
себе си в личния си живот. Не знам
дали е способен да споделя чувства
извън служебните си ангажименти.
Знаеш, че нас ни събра Знакът на
българина. Мисля, че него го
интересува само това, не аз. Кажи
ми, има ли мъж, който повече от пет
години да не разбере, че една жена
не е безразлична към него?
– Не забравяй, че това е най-
опитният агент на ЦРУ. Неслучайно
го наричат американския Джеймс
Бонд вметна човекът, който
отговаряше за всички чужди
разузнавачи, работещи на
територията на България.
Нямаше нужда да ѝ го
припомня. Десетки пъти се беше
питала, що за човек щеше да е
Американеца, ако не беше един от
най-големите спецове в света по
религиозен тероризъм, а просто
бизнесмен например.
Генералът срещу нея попи
устните си със салфетка и се наслади
на поредната глътка от червения
еликсир на Тоскана.
– Следвай сърцето си – каза той
и явно, за да ѝ даде знак, че излизат
от личните въпроси, горещо ѝ
препоръча да опита от телешкото по
неаполитански.
Тя прие с удоволствие. Морските
дарове на Халкидики ѝ бяха писнали.
– Извиках те точно заради Знака
на българина – навлезе в повода за
срещата им заместник-директорът на
българската Държавна агенция за
Национална сигурност.
– Доколкото си спомням, ние с
теб друга тема нямаме! – уточни тя.
Генерала я погледна.
– Защо винаги ми го напомняш?
Тя не се поколеба с отговора си.
Отдавна чакаше удобен момент, за да
изяснят този въпрос.
– Защото не искам да бъда
разглеждана като класически агент
на вашата служба. Виж какво е
отношението на обществото към тези
хора. Предпочитам да бъда
заклеймена като проститутка, но не
и като човек на службите. Освен това
много добре знаеш каква уговорка
имаме. Аз ще ви помагам само за
Знака на българина, защото съм
българка. Другите ви операции
изобщо не ме интересуват.
Разузнавачът се усмихна тъжно.
Това бе една от най-болезнените за
него теми. Политическата истерия с
досиетата на сътрудниците на
бившата Държавна сигурност на
комунистическия режим беше
унищожила устоите на специалните
служби на обновена България.
Трябваше да търси като игла в купа
сено хора, готови да сътрудничат за
националната сигурност на
държавата. И ги намираше все по-
трудно.
– Разбирам те напълно – отвърна
той. – Нито за момент не съм си
представял, че мога да наруша
споразумението ни.
– За което съм ти благодарна! –
повдигна чашата си тя. – Кажи сега,
какво ново има около този наш
символ?
– Появи се нов играч.
 – Да не би заедно с
Американеца да се е завърнал и
Руснака?
– Няма да се учудя, ако тези дни
и той кацне с частния си самолет. Но
ние него вече не го броим за нов
играч.
Генерала бръкна във вътрешния
си джоб.
– Новият е ето този – сложи той
снимката пред чинията ѝ.
– Кой е? Нищо не ми говори –
вгледа сетя в закръгленото лице и
леко присвитите очи на мъжа от
фотографията.
– Наричат го Малтиеца.
– Защото идва от Малта или
защото наистина е малтиец?
 – Засега се знае само, че идва от
Малта. Останалото подлежи на
изясняване.
– С какво мога да бъда полезна,
Генерале?
– Ще се наложи да се запознаеш
с него.
Очите ѝ гневно присветнаха.
Реши да бъде директна.
– Надявам се, не като
проститутка!
Той моментално разбра какво се
криеше зад думите ѝ.
– Не, скъпа приятелко. Искам да
те уверя, че никога не съм гледал на
теб като на проститутка и най-
искрено се радвам за решението ти
да промениш живота си.
 Тя въздъхна с облекчение.
– Къде ще го открия?
– Трябва първо ние да го
открием. Останалото е лесно.
– Толкова ли е потаен?
Тук офицерът се замисли.
Обичайна ситуация за разузнавач,
който трябва мигновено да прецени,
колко от картите си да свали на
масата.
– Не, не е неоткриваем, но имам
чувството, че случаят ще се окаже
много по-особен. Просто не можеш
да си представиш колко особен.
Предчувствието никога не ме е
лъгало.
Тя не разбра нищо.
– О'кей, това си е ваша работа. И
какво трябва да постигна, ако успея
да се запозная с него?
– Трябва да му разкажеш за
Знака на българина и да разбереш
дали това означава нещо за него.
След това той трябва да остане с
впечатлението, че точно ти си
човекът, който може да му отвори
някои специални врати тук. Но най-
важното е да го запознаеш с
Американеца. Как ти се струва това
като за начало?
– Амбициозна задача!
– Разбирам, че няма да е никак
лесно.

***
 Архонта остана на водка, след
като разбра, че Американеца ще
продължи на уиски. Поднесоха им
предястие. Явно и двамата бяха
гладни, след като се нахвърлиха върху
него.
– Имам нужда от помощта ти,
приятелю – каза Американеца, след
като запали поредната цигара KING.
– Само не ме карай да ставам
посредник във взаимоотношенията
ти с Библиотекарката – предупреди
го българинът. – Имам усещането, че
и двамата не разбирате какво
изпускате помежду си. Дай ми една
цигара от твоите. Срамота,
американец да пуши KING, а аз,
българчето, да се правя на баровец с
"Marllboro".
Кратката пауза между двамата
подсказа на Архонта, че приятелят
му няма нужда от помощ за личните
си дела. Беше нещо друго.
Американеца тактично мълчеше.
– Значи става дума за Знака на
българина – прозря най-после
българинът.
– Да – лаконично отвърна
агентът. – Беше поел ангажимент да
ми помогнеш с ребуса на Руснака. Не
съм те търсил дълго време, но знам,
че като кажеш нещо, не забравяш.
– Как ще забравя бе, приятел!
Такава муха ми е влязла в главата с
този знак, че просто съм се
побъркал. Гръмнах се, когато на
закуската във Вашингтон ме
попитаха, дали съм чувал за Знака на
българина.
Американеца застина с ножа и
вилицата в ръце.
– Как така те питаха за знака?
Къде се случи това? Разкажи ми,
важно е!
Архонта не се подвоуми. Нямаше
причина да крие каквото и да било.
Беше от играчите, които залагаха на
силната си интуиция. Спортът го
беше научил на това.
– Когато пристигнах във
Вашингтон, се оказа, че съм в
някаква по-специална група от
обичайните поканени на закуската.
Докато другите се шляеха насам-
натам, мен все ме канеха на някакви
по-дискретни срещи. Така една вечер
попаднах в знаменитото имение The
Cedars. Веднага ми стана ясно, че
това е прословутата щабквартира на
Фамилията.
– Точно така – потвърди агентът
на ЦРУ, който много добре беше
запознат с невидимата общност,
прикриваща се зад благотворителната
организация на молитвените закуски
в американската столица. В САЩ
всичко потайно се вършеше под
прикритието на граждански
сдружения с идеална цел. Цели
сектори на националната сигурност
и министерството на отбраната бяха
поверени на частни корпорации и
обществени организации.
– След вечерята ме изведоха от
трапезарията и попаднах с трима от
домакините в една библиотека –
продължи разказа си българинът. –
Извадиха дебелите пури и уискито,
както се полага, и започна един
кръстосан разпит, акълът ми се взе.
Американеца тактично
мълчеше. Не искаше да оказва
никакъв натиск върху откровеността
на приятеля си. Много държеше на
чистите взаимоотношения между
тях.
– Поканили ме не защото съм
бил евродепутат. Били впечатлени от
друго, че съм толкова млад, а вече
архонт на Българската православна
църква. Ето такива млади воини
били нужни на християнството! След
това директно ми зададоха въпроса
какво знам за Знака на българина.
Направо щях да се задавя с питието
си. Както казваме ние, българите, –
от вратата – за краката. Трябваше да
пресмятам бързо. Знам, че с тези
хора не върви да си играеш игрички.
Даже си помислих, колко е опасно да
прелиташ океана, ако не си
подготвен.
– Какво им каза за знака? – не се
стърпя спецагентът.
Архонта си поръча още една
водка.
– Разказах им легендата.
Слушаха ме внимателно. Останах с
впечатлението, че някои неща ги
чуват за пръв път. Всичките им
уточняващи въпроси обаче бяха
свързани с Русия. Най-накрая стана
ясно, че в никакъв случай не
трябвало да се допуска Знакът на
българина да попада в ръцете на
руснаците. Това щяло да доведе едва
ли не до трета световна война.
Защото щяло да даде възможност на
Русия да се съюзи с арабския свят
против Америка. Източното
православие щяло да се огъне пред
исляма. Така, както преди десетина
века кръстоносците били отстъпили
Йерусалим.
Американеца въздъхна. Ето,
затова не обичаше всякакъв род
неформални организации от типа на
фамилии, масони, тамплиери,
илюминати и други подобни. Тъкмо
ЦРУ докара някоя операция до
нейния край, и се появяват тези
всезнайковци, които объркват всичко.
Каква трета световна война, какъв
съюз на руснаците с терористите?
Явно някои много искат Америка да
живее под постоянното напрежение,
че някой ще я напада.
– Няма лошо, че си попаднал на
закуската. Ще ти е полезно, защото
твоята игра е политиката. Тя събира
на едно място всякакви хора. Нека да
поговорим сега за знака по-сериозно.
Кажи ми какво става около нашия
московски приятел Руснака?
 Архонта се почувства вече в свои
води.
– Закопча го Котката. Направо
му завъртя главата. Само иска, а той
изпълнява. Това Лондон, Париж,
Монте Карло за нищо ги нямат. Поне
веднъж месечно як шопинг в
Милано. А малко като застудее, тя
веднага го замъква по екзотичните
острови. Когато тя е в
Европарламента, той прескача до
България. Офисът му тук се
разраства. Не успя да се вреди за
строежа на магистралите, но сега
движел проекта за новата атомна
електроцентрала. Аз мисля, че това
им е голямата игра на руснаците
сега. Все пак става въпрос за няколко
десетки милиарда. Как ще се
разберат обаче с американците, хич
не ми го побира умът. Като гледам
какви ги върши сегашният
американски посланик… явно голям
екшън ни чака.
– Ще се разберат, не се
притеснявай! – успокои го човекът на
ЦРУ. – Но зависи дали този път вие,
българите, ще съумеете да изиграете
своята игра.
– Каква наша игра бе, човек –
възкликна евродепутатът. – Толкова
сме малки и незначителни, че никой
не ни брои за нищо.
Американеца леко се усмихна.
– Да, в повечето случаи е така,
но този път имате силен коз.
 – Глупости, толкова пъти сме
доказвали приказката, че кьорав на
карти не играе! Какъв коз?
– Знакът на българина – изрече
Американеца.
Архонта го погледна изумен.
– Какво общо има Знакът на
българина с това? Тук става въпрос
само за бизнес.
– Има. Сега ще ти обясня.

***

Двамата мъже бяха толкова

увлечени в разговора си, че нито за
миг, въпреки професионалната си
подготовка, не обърнаха внимание на
самотния мъж на малката маса в най-
отдалечения край на ресторанта.
Беше се появил преди около час.
Седна до прозореца и впери поглед в
ширналата се пред него панорамната
гледка. Избра бутилка червено вино и
запали пура. Начинът, по който
изпускаше дима, издаваше някакво
вътрешно вълнение. След първата
чаша си поръча агнешко печено със
зелена салата. Хранеше се бавно и
дискретно оглеждаше всяко кътче на
заведението. Ако човек се взреше в
погледа му, би забелязал
издайническата носталгична влага.
Привършил с храненето,
прошепна нещо на сервитьора.
Момчето кимна разбиращо и се
отдалечи. Откъм пианото и
цигулката зазвуча "Му Way",
популярната песен на Франк
Синатра. Една малко по-шумна
дамска компания на кръглата маса в
центъра на ресторанта притихна.
Двама възрастни в срещуположния
ъгъл се погледнаха влюбено и
побелелият мъж погали съсухрената
ръка на дамата, която явно не беше
сваляла от половин век венчалната
си халка.
Последните акорди на
мелодията отброиха останалите
глътки вино в чашата на мъжа.
Малтиеца попи устни със
снежнобялата салфетка и стана. В
бавните му крачки към изхода
личеше нежеланието му да напусне
нещо любимо.
Глава 13
МИСИЯТА НА
РУСНАКА

13 май 2011 г., Санкт

Петербург,
резиденция на премиера на
Русия
Руснака стоеше изпънат като
струна в средата на огромния хол на
правителствената резиденция. Срещу
него на дивана седеше не кой да е, а
самият премиер на Русия. Ръката му
галеше зад ушите застаналото на
задните си лапи куче, което явно не
харесваше госта срещу себе си и
заплашително усилваше ръмженето
си към него.
– Спокойно, Бъфи – каза ласкаво
премиерът. – Този е наш.
Кучето се успокои.
– Подарък ми е от българския
премиер. Порода българско овчарско
куче. Казват, че били дружелюбни
животни, но само към добрите хора.
Може би те ръмжи, защото е усетил,
че се подвизаваш в България.
Министър-председателят, когото
всички наричаха Бащицата, се
изправи и направи няколко крачки
към огромния прозорец, зад който се
ширеше леко набразденото от вятъра
водно огледало на Финския залив.
Облачното майско небе опираше до
самите върхове на огромните борове.
Обичаше да се връща в града на Нева,
от който беше тръгнал към върха.
– Докладвай, полковник.
Руснака, публично известен като
един от най-приближените на
Кремъл олигарси, понечи да направи
крачка напред, но този път го
стресна предупредителният лай на
черната лабрадорка Кони, която само
чакаше стопанинът ѝ да се отдели от
новия си любимец Бъфи, за да
напомни за себе си.
– Господин премиер – започна
притеснено олигархът. – Нещата в
България се усложняват.
– Знам, нали бях там – прекъсна
го, без да отделя поглед от водата
властелинът на Русия. Никой в
империята не си правеше илюзията,
че бившият президент и настоящ
премиер продължава да дърпа
еднолично конците. Всички
предричаха, че след един мандат
почивка Бащицата ще се върне
отново на кормилото на
свръхдържавата. – Но аз ви питам за
Атон, полковник. В България ми е
ясно, че сте оплескали нещата.
Олигархът се смути. Разговорът
не тръгваше добре. Домакинът бе
видимо раздразнен. А и тези кучета!
– Господин премиер, на Атон
нещата се развиват по план. Всички
колеги от списъка, който ми дадохте,
се отчетоха с парите. Манастирът е
реставриран. Няма да го познаете.
Залата за конференцията на
религиите е готова. В момента се
изографисва. Монасите са много
доволни. Всеки ден ви благославят в
молитвите си. Гърците се кротнаха.
Платихме им.
Бащицата се обърна. Кучетата
тръгнаха към него и застанаха от
двете му страни с муцуни към
олигарха.
– Добре, а какво е положението
със Знака на българина?
Полковникът се изчерви. Това
беше слабото му място. Пета година
тъпчеше на едно място. Станеше ли
въпрос за символа, българите не
обелваха и дума. Колегите му от ФСБ
започнаха да го подиграват, че ще си
загуби вдъхващия респект псевдоним
– Чекиста.
– Мисля, че положението е все
същото. Едната част е все още у
американците. Другата е в
подземията на Ватикана, а третата,
както знаете, господин премиер, е
тук, в сейфовете на Ермитажа.
– Достатъчно, полковник. Ти
или си пълен глупак, или
затвърждават мнението ми, че парите
превърнаха ФСБ в разглезени
мърморковци. Докато се мотаеш с
онази балканска евродепутатка,
българите се сдобиха вече с две
парчета от знака. Сега единствената
им мисъл е как да вземат от нас
третата част.
– Бащицата беше един от най-
добре информираните хора на
планетата. Освен спецслужбите той
разполагаше с безкрайните
възможности па фирмените
разузнавания на гиганти като
"Газпром". Самият той, бивш кадър
на КГБ, беше научен никога да не
залага само на един източник.
– Виноват, господин премиер!
Полковникът не знаеше какво
предпочита в момента –
стоманеносивия поглед на
министър-председателя или
ръмженето на кучетата. Сто пъти го
бяха предупреждавали какво
означава този поглед.
Бащицата се наведе и погали
едновременно и двете кучета.
– Обичаш ли историята,
полковник?
– Чета я, господин премиер.
– Историята не се чете. Тя се
тълкува. Като Светото писание.
– Тъй вярно, господин премиер.
– Явно са ти възложили
непосилна задача, полковник. Не си
си направил труда да се запознаеш с
легендата за Знака на българина. Ако
го беше сторил, щеше да знаеш, че
реликвата има своята сила само ако е
в български ръце. На нас той не ни
трябва.
Чекиста се размърда.
 – Простете, господин премиер,
не разбирам! Как така не ни трябва.
Нали това е мисията ми. Смятах, че
ще мога просто да го купя от
българите. Те нали продават всичко.
– Грешиш. Ние няма да купуваме
нищо, полковник. Ние ще продаваме
– повиши леко тон владетелят на
Русия и се запъти към малката
масичка, на която имаше единствено
изпотена кана минерална вода и
чаша.
Руснака облиза пресъхналите си
устни. Какво не би дал за чаша вода.
"Ето каква била разликата между
властта и парите – помисли си той,
докато гледаше как премиерът
утолява жаждата си. – Тук моите
пари не вървят дори за една чаша
вода."

***

Когато преди половин година

Бащицата целуна мощите на свети
Йоан в софийския храм "Св.
Александър Невски", го осени
внезапна идея. Веднага усети
енергията, която излъчваха
частиците от Кръстителя Христов.
Българският премиер стоеше
изпъчен до него в храма с
основателната гордост, че народът му
притежава такава светиня. Тогава
прозря нещо, което търсеше през
цялото време на изключително
тежките преговори през деня.
Българите биха дали мило и драго, за
да опазят историята си. Това прочете
в погледа на българския си колега
руският премиер.
Чудесата на прозрението му
следваха едно след друго.
На третото прекръстване, преди
да напусне храма, сякаш някакъв
невидим глас от небето му
прошепна: "Знакът на българина!"
Знаеше за светинята още от
първия си мандат като президент.
Темата за реликвата беше актуална в
Кремъл още от времето на Горбачов.
Последният генерален секретар я
беше дискутирал при всичките си
срещи с американските президенти.
Затова не остана учуден, когато
самият той влезе в Белия дом и
разбра, че Знакът на българина има
пряко отношение към разрешаването
на проблемите с религиозния
фундаментализъм и произтичащия от
това международен тероризъм.
Затова държеше лично да бъде
информиран за всичко около
реликвата.
Още в самолета, на връщане от
България, разпореди на началника на
кабинета си да организира за
следващия ден съвещание с
отговорните за символа длъжностни
лица.
– Ще ти дам последен шанс,
полковник – впи отново стоманения
си поглед домакинът в изпънатия
като струна офицер от секретните
служби, който от години умело
играеше ролята на успешен руски
олигарх.
– На вашите заповеди, господин
премиер тракна с токовете си
Чекиста.
– Престани да се шляеш насам-
натам с онази къдрокоса евродама и
се установи трайно в България. Ще
се явиш като продавач. Сигурно се
питаш, какво искаме срещу
реликвата?
Руснака, който внимаваше да
запомни всяка дума, посмя само да
кимне.
 – Искаме защита на интересите
си, полковник – натърти премиерът.
– Атомната централа, газопроводите,
нефтопроводите. Нищо повече.
Полковникът кимна още веднъж.
– Нека да го видя тогава този
наперен български премиер, дали ще
се откаже от историята на страната
си и дали ще продължи да играе с
американците. Няма народ, който да
прости на своите управници
предателство по отношение на
миналото. Българите веднъж
направиха тази грешка, като върнаха
първата си писана история на
гърците. Още ги боли.
– Разбрах, господин премиер!
– И никакви волни изпълнения.
Свободен си. Отвън те чака мой
сътрудник, който ще те инструктира
подробно. Но искам лично да те
предупредя. Предстои ти среща с
една изключително важна за нас
дама. Внимавай косъм да не падне от
главата ѝ. Тя държи ключа към
истината за Знака на българина.
– Слушам, господин президент!
Олигархът се завъртя уставно
към вратата.
– А-а-а, Полковник, чакай, щях
да забравя.
Излизащият се обърна.
– Лично ще спонсорираш
мероприятието по докарването на
мощите на свети Йоан в Москва.
Искам руският народ да усети тази
енергия.
Глава 14
СЪДБАТА НА
ЕРЕТИЦИТЕ

14 май 2011 г., България

Земенски манастир
Малтиеца едва успя да провре
джипа си през колите и няколкото
автобуса, изпълнили тесния път към
широко отворената манастирска
порта.
"Явно има някакво събитие" –
помисли си той и огледа мястото.
Манастирът беше кацнал на
южното възвишение над Земен.
Каменната ограда се извиваше по
гънките на продължаващото нагоре
шосе. А там долу, в ниското дремеше
малкото градче, за което времето май
беше спряло преди доста години.
Единствените табели, които
забеляза, движейки се по улиците му,
бяха указващите посоката към
манастира.
Мина под свода и остана
изненадан от множеството хора,
изпълнили зелената поляна на двора.
Сети се, че денят беше събота, което
означаваше почивка и развлечения.
В средата на двора се
извисяваше църква със странна
квадратна форма. Над малката входна
врата се виждаше образът на свети
Йоан с евангелието.
Оказа се, че не може да влезе
веднага. Дълга опашка от смирено
чакащи мъже, жени и деца се беше
оформила по каменната пътечка
върху добре окосената трева. Някаква
уредничка разказваше нещо на
групичката около входа.
Малтиеца се заслуша. Отлично
разбираше български
– Приема се, че светата обител е
основана през XI век – гласът на
служителката беше достатъчно
силен, за да чуват повечето чакащи. –
Предполага се, че първо е започнал
градежът на този храм, а доста по-
късно – на останалите манастирски
постройки. Тази уникална църква е
оцеляла повече от десет века. През
хиляда деветстотин шестдесет и
шеста година заради църквата това
място е обявено за паметник на
българската архитектура и живопис.
Днес манастирът е част от
Националния исторически музей на
България.
Една жена от групата вдигна
ръка. Имаше вид на дългогодишна
учителка. Уредничката я погледна
въпросително.
– Вярно ли е, че църквата е
строена от богомилите и затова не
прилича на другите? – изстреля
въпроса си предполагаемата
учителка.
– Това е една от най-новите
версии – уклончиво отвърна
музейната служителка. – Говори се
даже, че тук богомилите са крили
своята тайна книга.
– Аз съм пенсионирана учителка
по история, но едва наскоро чух това
– потвърди съмненията любопитната
жена.
Опашката се разшумя. На
групички хората обсъждаха
разпалено нещо и сочеха църквата.
– Дали ще каже нещо за Знака
на българина? – попита подпрял се
на бастуна си възрастен мъж
стоящото до него момиче.
Малтиеца направи няколко
крачки към тях.
– Какво да каже? – не разбра
девойчето. – Какъв е този знак? В
училище нищо не са ни казвали за
него.
Дядото я погледна с умиление.
– В училище няма и да ти кажат.
Темата за богомилите винаги е била
забранена в българската история.
– Защо? – искрено се учуди
момичето.
– Защото са били обявени за
еретици. А никоя власт не харесва
еретиците.
– Какво е еретици?
Този път дядото се облещи от
учудване.
– Еретиците, моето момиче, са
хора, които оспорват догмите за
вярата на официалната религиозна
власт.
– А-а-а тези, които са ги горили
на кладата, нали? – присети се нещо
девойката.
– Точно така. Богомилите са
били такива. Те са разнесли по цяла
Европа своето учение и казват, че
днес западната цивилизация е
толкова развита благодарение на тях.
– Много интересно! – замисли
се момичето.
Малтиеца се усмихна. Млад
мъж, застанал зад стареца, го бутна
леко по рамото.
– Извинете, господине, вие
говорите за онзи знак, който ще
спаси света от самоунищожение ли?
Дядото намести бастуна си и се
извърна към питащия.
– Точно за него говоря. Според
легендата точно богомилите,
построили тази църква, са разказали
на тръгналите за Йерусалим рицари,
че под основите на храма на
Соломон има скрит знак. Този
символ разкривал истината за
сътворението на света и показвал, че
всички религии имат еднакъв
произход.
Малтиеца се заслуша още по-
внимателно и не се сдържа.
– Вие откъде знаете тези неща,
господине? Това са много смели
предположения! – каза той на чист
български език. По говора му никой
не би предположил, че е живял извън
България.
Възрастният човек се обърна
рязко към него. Малтиеца издържа на
проницателния му поглед, оглеждащ
го от главата до петите.
– Така като ви гледам, сигурно
си спомняте, че навремето имаше
една жена на име Людмила Живкова,
дъщерята на Тодор Живков.
Спомняте ли си?
Малтиеца разбра, че е влязъл в
спор, от който няма измъкване.
– О, да, много добре си я
спомням.
– Аз работех с нея по
историческите въпроси и бях една от
надеждите на Българската академия
на науките.
 Очите на стареца се насълзиха.
– Бог да я прости! Бял ден не
видя това момиче, след като се
захвана да възстановява тази църква.
Ако не беше тя, днес това тук нямаше
да го има – посочи той с бастуна си
храма.
Останалите хора от опашката
бяха започнали да се скупчват около
приказливия мъж. Дядото се палеше
все повече.
– Искаш да кажеш, че Людмила
Живкова е имала нещо общо с това
място? – извиси глас жена, която би
могла да се счита за връстничка на
стареца.
Наборът ѝ я погледна
снизходително.
 – Някой беше докладвал на
руснаците, че дъщерята на
генералния секретар на Българската
комунистическа партия има
амбициите да се напише истинската
история на българите. Московците
побесняха и веднага натиснаха баща
ѝ. Той се огъна и оттам почнаха
проблемите на Людмила. Братушките
бяха обезумели, че непокорната
българка иска да докаже приноса на
народа си във формирането на
западно-европейската цивилизация.
– И какво стана? – попита млад
мъж, до който стоеше жена с дете на
ръце. Още не беше проходило.
– Какво стана с Людмила,
всички знаете, а мен ме изгониха от
академията на науките.
– Как така ви изгониха? – обади
се дама, чийто външен вид
подсказваше, че е от по-високите
етажи на обществото.
– Ами спряха ми научните
изследвания за богомилите. Не
можело академията да се занимава с
църковни въпроси, защото сме били
атеистично общество. Религията
била опиум за народите и един от
пороците на капитализма.
– Божеее, що за народ сме ние,
българите? – почти проплака ниска и
набита жена. Ръцете ѝ издаваха, че
цял живот се е занимавала с кърска
работа.
На Малтиеца му се прииска да
отговори на въпроса, но си замълча.
Вместо него обаче се обади млад
мъж с тънки очилца и раница на
гърба си.
– Ние сме народ, който не знае
какво национално богатство е
историята му и как от него могат да
се правят милиони. Ако това нещо
беше на Запад, целият свят щеше да
знае за него.
– Въпросът не е толкова в
парите, колкото в националното
самочувствие и увереност в
собствената значимост – коментира
все пак Малтиеца.
– Така е! – подкрепи ги старецът
с бастуна. – Българите едва наскоро
научиха от един вестник, че имаме
такъв манастир. Добре, че сега
журналистите могат да пишат за
всичко. Хубаво е, че медиите си дават
сметка за чудесата на България.
Неусетно за заформилата се
групичка дойде редът ѝ да влезе в
храма. Повечето се прекръстиха,
когато прекрачиха прага. Малтиеца
стори това още отвън.
Малкото квадратно помещение с
четири подпорни колони кънтеше
дори от дъха на посетителите.
Незнаен архитект беше изчислил
акустиката така, че да се чуват едва
ли не и мислите на вярващите.
– Ето там, вижте – вдигна нагоре
бастуна си старецът. – Само тук в
България е изписана сцената с
изковаването на гвоздеите за
разпятието на Христос. А това там е
рядко срещаният образ на Божията
баба, майката на Богородица – света
Анна.
– А това не е ли съдът на Пилат
– посочи едно добре запазено парче
от стенописа младият мъж с очилата.
– Точно така – отвърна ученият.
– Малко по-нататък е причастието на
апостолите.
Малтиеца пристъпи към
квадратната олтарна маса и протегна
ръката си. Усети преливащата в
тялото му енергия. Някаква странна
сила изпълни гърдите му. Главата му
олекна и сякаш през тесните
процепи на цилиндричния свод от
тавана на църквата нахлу двойно
повече светлина.
– А къде е този Знак на
българина? – попита момичето,
което беше признало, че не знае
какво означава думата еретици.
Малтиеца застина на мястото
си. Настъпи кратко мълчание,
нарушено от кашлицата на стареца.
– Легендата разказва – започна
възрастният човек, след като успокои
дишането си, – че през средните
векове знакът е бил разделен на три
части, за да не попадне в ръцете на
инквизицията. Много хора търсели
трите парчета на символа. Поверието
е, че те ще бъдат намерени. Но само
тук, в тази църква, можело да бъдат
сглобени. Енергията на това място
щяла да възвърне чудодейната сила на
знака и това щяло да допринесе за
помирението на всички враждуващи
религии. Казват, че това щяло да се
случи веднага след 2012 година.
– Какво ще се случи след 2012
г.? – любопитно реагира дамата, на
която ѝ личеше, че е от хайлайфа.
Всички притихнаха в очакване
на отговора. Старецът впери поглед в
купола на тавана, притворил очи от
бликналата светлина.
– Според мен след две хиляди и
дванадесета ще започне ново духовно
просветление на народите, което ще
спаси света от погубващите го сега
раздори. Хората ще преминат на ново
интелектуално ниво. Ще бъде
възстановен балансът между дух и
материя. Силата на парите, която
въплъщава злото, ще отстъпи пред
силата на познанието,
олицетворяващо доброто.
– Колко красиво звучи! –
възкликна момичето.
– Дай, Боже, да е истина! –
прекръсти се старецът.
– Значи, край на лошотията! –
обади се и селянката.
Малтиеца продължаваше да
държи дланта си върху олтарната
маса. Другите слушаха доброволния
си екскурзовод в лицето на бившия
учен от Българската академия на
науките.
 Уредничката се показа на
вратата и ги помоли да привършват с
разглеждането. Трябваше да влиза
следващата група от шест, най-много
седем души. През последните години
Земенският манастир бе станал
много популярен. Идваха хора от
всички краища на страната, а през
два три дни и автобуси с чужди
туристи. Легендата за Знака на
българина беше плъзнала като
надежда сред народа.
Малтиеца напусна двора на
манастира незабелязано за
останалите посетители, но не и за
невзрачния млад мъж с очилцата и
раничката на гърба.
Когато джипът на обекта на
неговото внимание заръмжа,
спускайки се по стръмното към
градчето, младежът извади мобилния
си телефон и проведе кратък
разговор.
На екрана с националната пътна
мрежа на страната в оперативния
център на Държавната агенция за
Национална сигурност замига
контролираното от няколко дни GPS
устройство. Заместник-директорът
вдигна мобилния телефон.
– Господин генерал,
наблюдаваното лице най-вероятно се
прибира в София. И… господин
генерал, той говори български
– Благодаря ви, майоре! Не го
изпускайте от очи. Очаквам рапорта
за това, какво е правил в манастира.
Разузнавачът разтърка
уморените си очи. Пред него лежеше
разпечатката от мобилния оператор,
обслужващ телефона на Малтиеца.
Откакто беше стъпил на територията
на България, наблюдаваният беше
набирал три пъти само един и същи
номер. Това не озадачаваше опитния
разузнавач. Нещото, което го
учудваше, бе, че Философа не беше
отговорил на нито едно от
позвъняванията. А Малтиеца
набираше онзи номер, който
председателят на малката партия
винаги вдигаше.
– В кой хотел е отседнал?
Въпросът беше отправен към
седящия срещу него най-доверен
сътрудник.
– В никой.
– Как така в никой? – погледна
го строго началникът.
– Наел е апартамент в една от
многобройните, напълно завършени
и населени кооперации в
Драгалевци, които обаче не са
обявени още пред данъчните власти.
Знаете, че тях трудно ги
контролираме.
Генерала направи една от
характерните си гримаси, показващи
отчаяние.
– Така, както е тръгнало в тази
държава, скоро няма да можем да
контролираме нищо. А от това
следва, че ще загубим и контрол
върху самите себе си.
Сътрудникът предпочете да не
коментира. Явно Генерала пак беше в
едно от отвратителните си
напоследък настроения.
– В апартамента се прибира
само колкото да преспи – започна
доклада си подчиненият. – В малкия
ръчен багаж има само няколко ризи и
бельо. Вчера посети големия мол и
си купи чифт дънки, три фланелки и
тънко яке. Плати в брой.
– Джипът му откъде е?
– Под наем от една автокъща.
– Къде е ходил до този момент?
– Най-напред до Арбанаси и
обратно. Вечерта вечеря сам в
"Панорама" на "Кемпински". Прибра
се и спа. Вчера излезе рано и пое по
пътя към Бистрица. Караше много
бавно. Стигна до центъра на селото и
обърна обратно към София. Прекара
около час в храма "Св. Александър
Невски". Запали седем свещи. Остави
колата си на паркинга пред църквата
и пое пеша към грандхотел
"България". Разгледа книжарницата
във фоайето на хотела и седна в кафе
сладкарницата.
Генерала разчисти листовете
пред себе си.
– Добре, ще прочета внимателно
доклада. Как оценявате поведението
му?
– Като на индивидуален турист,
господин генерал.
– Благодаря ви! Продължавайте
и внимателно, да не ви усети.
Свободен сте.
– Господин генерал, какво да
правя с американците. Звънят през
час. Много са
– Изпращайте им копия от
всекидневните доклади, без да се
впускате в допълнителни разяснения.
– Слушам, господин генерал!
Останал сам, старият разузнавач
прибра всичко в папката и отвори
касата. Остави документите и
посегна към лежащия вътре мобилен
апарат. Набра номера. След третия
сигнал отсреща вдигнаха.
– Действай. Някъде след около
час можеш да позвъниш.
Малтиеца беше спрял на
бензиностанцията във владайското
дефиле, когато телефонът му звънна.
Номерът беше непознати той се
подвоуми дали да вдигне. Мелодията
от апарата обаче настойчиво
подканяше да го стори.
Натисна бутона. Беше женски
глас.
– Добър ден, господине! Аз
съм...
Сепна се.
– Excuse me, who is calling? –
прекъсна я той.
Отсреща не закъсняха с
отговора.
– Не се правете, че не говорите
български. След като търсите
Философа, значи разбирате всичко.
Той не говори английски. А аз съм
тази, която може да ви помогне да се
видите с него.
Мъжът се огледа. В
бензиностанцията имаше едва
няколко души. Беше вече платил
зареждането си и се отдръпна от
касата.
– Господине, рестото ви! –
подвикна момичето зад щанда.
Той махна с ръка и прекрачи
автоматично отварящата се врата.
– Коя сте вие? – Продължи на
български Малтиеца.
– Не се познаваме, но ви давам
възможност веднага да поправим
този пропуск.
Много отдавна не беше чувал
толкова самоуверен женски глас.
Влезе в джипа и запали двигателя.
– След един час в сладкарницата
на хотел"България". Става ли?
Отсреща се замислиха няколко
секунди.
– Нека са два. Може ли?
– Може. Аз съм..
– Много добре знам как
изглеждате – отгатнаха желанието му
да се опише. – Не се притеснявайте,
аз ще ви открия! Доскоро!
Сигналът в слушалката
красноречиво показа края на
изненадващия разговор. Кракът на
газта му потрепери. Изтегли колата
от колонката и спря на страничния
паркинг.
"Какво означаваше всичко това?"
– питаше се Малтиеца, докато
запаметяваше набралия го номер.
Всичко друго беше очаквал, но не и
подобен разговор. Имаше отлична
слухова и зрителна памет, но този
глас не му напомняше нищо.
"Търсите Философа" – беше
категоричен гласът.
"Разбира се, че го търся! –
отговори на себе си той. – Това е
единственият човек, когото търся.
Както виждам, България изобщо не
се е променила. Значи само
Философа може да ми отговори на
някои въпроси."
 Натисна газта и се спусна към
столицата. Над града се скупчваха
традиционните майски
гръмотевични облаци. Щеше малко
да повали, преди следобедното
слънце да се покаже отново.

***

Библиотекарката остави
телефона и влезе в просторния си
дрешник. Трябваше да реши, какво
ще облече за запознанството си с
един повече от странен господин. Не
се притесняваше от срещата. Беше
попадала безброй пъти в подобна
ситуация
 – Кафе с абсолютно непознат.
По-скоро се вълнуваше от това, как
ще изиграе добре премислената си
роля. Театърът, в който се включи
преди години, съгласявайки се да
сътрудничи на службите заради
Знака на българина, не беше от най-
лесните. Чувстваше се като в
Шекспирова драма.
Генерала не ѝ беше казал нищо
повече за този човек освен едно –
почти сигурен е, че не е никакъв
малтиец, а чистокръвен българин.
Разбира се, доста подробно ѝ разясни
ролята и какво трябва да постигне.
Чувстваше се особено. От два
дни отклоняваше настойчивите
искания на Американеца да се
срещнат. Оправдаваше се с някакъв
пролетен вирус, който я принудил да
си стои вкъщи. Не искала да я вижда
в този вид. Той запази спокойствие,
като я информира, че ще се обади,
след като се завърне от едно кратко
пътуване до провинцията. Трябвало
да разгледа някакъв архив на
библиотеката в един крайдунавски
град.
Тази отсрочка ѝ подейства
добре. Активирането ѝ от Генерала я
беше поразсеяло от непрекъснатите
мисли за отношенията ѝ с
Американеца. Вътрешно усещаше, че
трябва да остави нещата да се
развият от само себе си, а не да
предизвиква съдбата.
 Избра си дрехи, които не
натрапваха предизвикателността на
стройната ѝ фигура.
Излезе и бавно пое пеша към
грандхотел "България". Беше наблизо
и затова не обърна особено внимание
на притъмнелите над главата ѝ
пролетни облаци.

***

Първите едри капки дъжд

забарабаниха по предното стъкло,
когато Малтиеца паркира пред
хотела. Нямаше нужда от чадър за
няколкото крачки до фоайето.
Късният съботен следобед беше
променил аудиторията на
популярната столична сладкарница.
Докато в делничните дни тук беше
пълно с политици, бизнесмени и
ченгета, сега масите бяха заети от
цели фамилии с децата, отдали се на
насладата от уикенда.
Огледа се и веднага забеляза
самотната млада жена на една от по-
дискретните масички в дъното. Тя
също спря погледа си върху него и
решително помаха.
– Здравейте, вие сте Малтиеца
нали? – подаде изящната си ръка
дамата, след като той уверено се
изправи срещу нея.
– Може и така да се каже –
отговори той и прие ръкостискането.
 Беше решил да играе ва банк. По
пътя си беше дал сметка, че неговото
пристигане в България явно е
направило впечатление точно на
когото трябва. Нямаше и кой знае
какви илюзии. В началото на новото
хилядолетие светът се беше
променил. Никой не можеше да се
скрие от нищо, ако друг си
поставеше за цел да разбере
истината. Въпросът вече не беше,
какво трябва да се научи, а кой иска
да го узнае. В този смисъл Малтиеца
беше от хората, които до
съвършенство владеят изкуството
така да подредят нещата, че истината
да бъде достъпна само на тези, които
желаят. "Животът по принцип е едно
казино – повтаряше си често той. –
Зад всеки блъф трябва да се крие
точно определена истина."
– Аз съм Библиотекарката.
Приятно ми е да се запознаем. Какви
ли не легенди съм слушала за вас!
Колкото и да беше подготвен за
всякакви изненади, това за легендите
му дойде в повече. Тази жена го
караше да изтръпва втори път за
няма и два часа. Реши, че му е
необходима минута, за да се окопити.
– Защо Библиотекарката?
Нямате ли си име?
Разгада маневрата му и го
погледна право в очите.
– Вие по-добре от мен знаете, че
в тази страна повечето неща имат
прозвища, а не имена.
– Да, знам – призна си той. –
Толкова неща знам за тази страна, че
понякога се страхувам да не
проговоря на сън.
– И затова навярно предпочитате
да спите сам?
Провокациите следваха една
след друга. Посягането на дамата
към цигарите и запалката му дойде
като глътка въздух, която използва да
се огледа за сервитьор.
Дадоха поръчката си. Той се
извини и тръгна към тоалетната.
Върна се едва когато вече беше
сервирано.
– Днес бях на едно много
интересно място – взе преднина той,
докато и двамата разбъркваха
виенските си кафета. – Ходили ли
сте в Земенския манастир?
– Знам къде сте ходили!
Той я погледна. С това тя
показваше първото нещо, което
трябваше да разкрие – че е човекът
на спецслужбите, който е определен
да си говори с него.
Беше крайно време и той да
прояви откровеност.
– Значи ми носите поздрави от
скъп приятел.
Веднага усети, че тя разбра –
играта е равностойна.
– Генерала не иска нищо повече
от вас освен да бъдете това, за което
се представяте. Искам да ви улесня,
че аз всъщност не знам кой сте.
Единственото, което ми е известно,
е, че сте българин, който по лични
причини предпочита да се представя
за малтиец.
Паузата, която настъпи,
показваше, че той трескаво
преосмисля нещата.
– Значи знаете за Земенския
манастир? – подсказа той, че е
разбрал степента на нейната
компетентност относно неговата
персона.
– Аз съм еретик по природа,
няма как да не знам най-свещенното
място за еретиците – отпи от кафето
си тя и го погледна, палейки
поредната си цигара. – Колкото до
Знака на българина, мисля, че това е
разговор между вас и Философа. Аз
имам за задача да ви заведа при него.
И не му звънете по телефона. Той
отдавна е престанал да говори дори
за времето, ако не вижда очите на
човека.
– Разбрах ви.
– България си е все същата,
господине. Само дето играчите
стават все по-мнителни. Много народ
си отиде само защото не знаеше
какво пред кого да говори. На мен
обаче е добре да ми вдигате
телефона, защото знам, че за вас е
много важно да се видите с него.
Надявам се това да стане тези дни.
Малтиеца кимна мълчаливо, но
все пак реши, че има какво да
сподели с нея.
– Знаете ли защо харесвам
толкова много тази сладкарница?
Този път тя се изненада от
въпроса.
– Не.
– А казвате, че сте слушали
много легенди за мен!
Библиотекарката не намери
какво може да отговори.
– Когато бях малък, всеки
следобед идвахме с апашите от
махалата тук. Не, не влизахме вътре,
защото нямахме пукнат петак в
Продънените джобове на късите си
панталонки. Залепяхме лица на
стъклените витрини и гледахме как
родители черпеха децата си с
всякакви лакомства. Най-много си
мечтаех за едни кафеникави
продълговати пасти, които наричаха
мон плезир, моето удоволствие.
Всяка вечер заспивах с мисълта как
един ден ще си купя цялата
сладкарница, за да мога да ям на
корем тези мон плезир.
Тя го гледаше с променено
изражение на лицето. Изведнъж този
мъж ѝ стана симпатичен. Имаше
усещането, че са преживели заедно
детството си.
– Явно и вие сте еретик.
– По какво познахте?
– Обърнат сте към себе си, не
към небесата. Докато сте стоели,
надигнат на пръсти зад тези витрини,
сте усетили, колко несправедлив е
Господ и че на него едва ли трябва
много да се разчита.
– Много надълбоко бръкнахте,
госпожо.
– Неслучайно ме наричат
Библиотекарката.
Дъждът навън беше спрял.
Тръгналото към залез Слънце
бързаше да изсуши локвите.
Глава 15
ГЛОБАЛНАТА
БЪЛГАРИЯ

15 май 2011 г.,

Истанбул, Босфора
Американеца излъга най-нагло,
че ще ходи до някаква библиотека в
някакъв крайдунавски град. Глътна
километрите до Истанбул за по-
малко от седем часа. Ориентира се
прекрасно в огромния град и паркира
пред петзвездния "Ciragan Palace
Kempinski", разположен на самия
европейски бряг на Босфора. Мина
през просторното фоайе и излезе на
крайбрежния парк. Заобиколи
басейна и се озова пред привързаната
за кея огромна яхта. Огледа се. В
задната част на плаващия дворец
лекият ветрец помръдваше руското
знаме, а на носа, на латиница и
кирилица беше изписано името
"Атон". Не беше сбъркал. Търсеше
точно това.
Наложи се да казва кой и за
какво е, за да отмести от мостчето,
водещо към палубата, костюмираната
горила с тъмни очила. Въведоха го в
блестящия, изпипан до последния
детайл салон, в който не липсваше
дори белият роял. В средата,
изправени един до друг, го очакваха
леко закръглен мъж и изключително
фина дама.
– Радвам се да те видя,
Полковник! – с разперени ръце
тръгна към него Руснака.
Американеца предпочете да
подаде ръка, вместо да приеме
прегръдката.
– Аз също, колега!
– Разбрах, че се познавате –
обърна се към жената домакинът.
– Да, при това много добре –
потвърди спецагентът и направи
трите крачки към дамата. Банкерката
усмихнато му подаде ръка. В другата
държеше чаша с мартини.
– Каква приятна изненада,
приятелю!
 – Усещането е взаимно, мадам.
Разположиха се на меката мебел.
За всеки имаше по един огромен
диван. Помещението по-скоро
приличаше на лоби бар в голям
луксозен хотел, отколкото на
каюткомпания на яхта, макар и с
впечатляващи размери.
– Аз съм на любимата ми
българска водка "Аляска", дамата на
мартини, а ти – обърна се домакинът
към госта.
– Един скоч, моля – кимна към
появилия се от нищото сервитьор
Американеца. Имаше нужда от нещо
силно. Макар че с нищо не показа
изненадата си, все още не можеше да
се опомни от неочакваното
присъствие на Банкерката на тази
предварително уговорена уж за
четири очи среща с Чекиста край
Босфора.
Някъде дълбоко под тях
заработиха двигателите на яхтата и
всички усетиха лекото поклащане от
потеглянето на кораба.
– Нали нямате нищо против да
се поразходим малко? – протоколно
попита Руснака.
– Разбира се! – отговориха почти
в хор останалите двама.
– Наздраве! – вдигна чашата си
домакинът, след като скочът
пристигна. – Нека да пием за
българо-руско-американската
дружба!
 – Странен тост! – не се сдържа
да отбележи Американеца, но все
пак протегна ръката си. Наистина се
получи някаква тризвучна мелодия от
докосването на кристала на трите
различни според питиетата чаши.
– Защо да е странен? – учуди се
Руснака. – Времената се промениха,
колега. Преди пиехме само за
българо-съветската дружба. Сега
българите са и ваши братя. Нищо
лошо няма в това! Кога е мечтала
например нашата обща приятелка –
погледна той дамата, – че ще може да
си купи българо-американска банка?
Банкерката се усмихна
срамежливо.
– Стига, моля ви се! Не сме се
събрали за това.
– А за какво сме се събрали? –
не се стърпя човекът на ЦРУ.
Срещата му с Руснака беше по
инициатива на олигарха.
Поканата беше предадена от
изкусния въжеиграч Архонта.
Приятелят му най-искрено го увери,
че не знае за какво става на въпрос.
Неговата колежка Котката изразила
молбата на Руснака, знаейки много
добре, че Архонта и Американеца са
в близки отношения. Спецагентът на
ЦРУ дори се огледа, да не би
случайно екстравагантната българска
евродепутатка да се е сгушила някъде
в просторния салон. Слава Богу,
котки нямаше.
 – Най-напред поздравления за
Осама бен Ладен, Полковник! –
изниза се от отговора за целта на
тристранната среща олигархът.
Топагентът по религиозен
тероризъм направи усилие да
прикрие неприятната гримаса, която
винаги изразяваше лицето му, когато
станеше дума за терорист номер едно
в света.
– Нямам нищо общо с това,
колега – отговори той.
– Е-е-е, не бъдете скромен –
реагира емоционално Чекиста.
– ЦРУ най-после си изми очите
пред Белия дом.
– Вашата афганистанска
авантюра създаде Осама бен Ладен.
 – Не отричам – примиренчески
вдигна ръце човекът на Кремъл. – Но
вие си го взехте под крилото и така го
обучихте, че той направо ви разказа
играта. Интересно, кой ли ще е
следващият ви враг номер едно? Вие
не можете да живеете без врагове.
Казват, че наследникът на Бен Ладен
ще е много по-жесток и
безкомпромисен. В исляма,
Полковник, отмъщението е
въздигнато на пиедестал. Но тук не
става въпрос толкова за исляма,
защото това е религия, а за
ислямския екстремизъм, който вие
превърнахте в политическа
идеология.
– Не знаех, че руските олигарси
се вълнуват от тези въпроси
– Прекъсна го Американеца и
отпи от уискито си. – Мисля, че и
вие печелите достатъчно добре от
настръхването на
фундаменталистите към Америка.
– За разлика от американските
капиталисти, приятелю, руските
олигарси сме подчинени на
държавната политика. Не забравяй,
че Русия е империя.
– Много сериозен разговор
започнахте вие двамата – намеси се
Банкерката. – Имам чувството, че
съм на среща на върха.
444 Червенокосата италианска
Професорка по религиозна
семиотика гледаше отдалечаващата
се от кея на истанбулския "Ciragan
Palace Kempinski" огромна яхта.
Нямаше нужда от бинокъл, за да
разчете името на плаващата бяла
приказка. Знаеше го много добре,
защото само преди няколко часа
беше опитала на борда ѝ прословутия
руски чай.
Беше обещала нещо на
Илюмината.
Професорката имаше стари
сметки за уреждане с руснаците.
Бяха ѝ задължени още от времето на
атентата срещу папа Йоан Павел II.
Тя се оказа единственият западен
авторитет от академичните среди,
който открито не повярва, че
покушението срещу Светия отец е
дело на КГБ чрез българската връзка
в случая. Нещо повече – в едно свое
интервю директно беше изразила
предположението, че всичко това по-
скоро ѝ прилича на американски
почерк. "Папата е славянин –
припомни тя. – Славяните не
уреждат сметките помежду си както
в Дивия запад!"
Създаде си много проблеми с
италианските власти и само
членството ѝ в Академията на
илюминатите я спаси от
принудителна емиграция в Москва.
Беше кулминацията на студената
война. Изтокът и Западът бяха в
предсмъртна схватка, в която
Ватиканът беше дал поредната си
жертва.
Когато преди няколко дни
Илюмината беше казал в Милано, че
без нейната помощ не могат да
вземат от руснаците оригиналното
парче от знака, тя вече знаеше какво
трябва да направи. Още повече
знаеше на кого трябва да се обади. И
остана приятно изненадана, че не я
бяха забравили.
Така се озова на брега на
Босфора. Руската екстравагантност
беше надминала и най-смелите ѝ
очаквания. Частен самолет от
Милано до Истанбул. Огромен
апартамент в петзвезден хотел на
брега и една по-скоро приличаща на
пътнически кораб снежнобяла яхта.
Типично руска работа.
Харесваше Турция още от
студентските си години, когато
проучваше християнските места на
територията на бившата османска
империя. Беше останала изумена от
неподозираната толерантност на
турците към историята на
Христовата църква и начина, по
който властите се отнасят към
библейските светини. Тогава разбра,
колко е важно отношението на
всички религии към общото
културно-историческо наследство.
Сега гледаше от терасата на
стаята си величествения мост,
свързващ двата континента, и се
питаше, докога хората ще рушат
мостовете между тях самите. Това,
което се случи днес на яхтата, ѝ
вдъхваше оптимизъм, че светът ще се
опомни и откаже от
самоунищожителните страсти.
Руският олигарх, когото
виждаше за пръв път, я посрещна с
широка усмивка и забучена в нея
дебела, ароматна пура. На масата
пред него имаше голяма кутия от
синьо кадифе.
– Много се радвам да се
запозная с вас, госпожо професор!
– Извади той пурата от устата
си. – Как пътувахте и настаниха ли
ви удобно в хотела?
– За една скромна дама,
отдадена на науката, всичко е далеч
над претенциите ми – отвърна
Червенокосата.
– Как така? Вие сте експерт от
световна величина, госпожо! Кой, ако
не хора като вас, заслужават такова
уважение? Моля ви се! Лично
Бащицата ме е предупредил за вас.
– Бащицата ли? – помисли, че не
е чула добре тя.
Руснака остави пурата си в
огромния кристален пепелник и
придърпа кадифената кутия пред
себе си.
– Да, госпожо, лично министър-
председателят на Русия! Освен това
ме помоли да ви покажа и още нещо,
което според него представлява
интерес за вас.
 Чекиста разтвори кутията и
внимателно я обърна към дамата.
Професорката едва се въздържа
да не извика от изумление и да не
посегне. От тъмносиньото кадифе
блестеше оригиналната една трета от
Знака на българина. Онази с
полумесеца най-отгоре.
Руснака отново беше захапал
пурата. Облакът синкав дим
придаваше още по-мистичен ореол
на парчето метал. Дамата не
откъсваше очи от него.
– С какво съм заслужила тази
чест?
– Доколкото разбрах, това е
смисълът на живота ви, госпожо –
отвърна олигархът. – Аз не ги
разбирам много тези неща, но след
като Бащицата е казал!
Глътката силен чай я върна в
действителността. Извади цигари от
чантата си и побърза да събере
мислите си още с първото дръпване.
– Предполагам, че това е само
началото на разговора ни.
Нещо проблесна в погледа му.
– О-о-о, вие реагирате почти
като бизнесмен. Не знаех, че хората
на науката са толкова прагматични.
– Историята на религиите ме е
направила такава.
Той я погледна неразбиращо.
– Искам да кажа, че историята
на бизнеса и парите произтича от
историята на религиите. Най-
големите сделки се отнасят до
търговията с вярата.
– Сложно говорите, госпожо. Аз
съм по по-простите неща. Правя
пари, за да си купя живот, а не вяра.
Професорката се огледа
наоколо.
– Разбирам ви, хора като вас
постоянно трябва да плащат, за да
живеят. Не ви завиждам.
– Ох, ако знаете колко сте права!
– изтръгна се една доста болезнена
въздишка от гърдите на олигарха.
– Знам, господине, знам. Имах
един мъдър приятел. Кардинал.
Четеше най-тайните архиви на
Ватикана. Знаеше историята на всеки
успех и на всеки провал, случили се
на Земята. Познаваше съдбата на
цезари, крале и императрици, на
властелини и диктатори, на най-
богатите и на най-умните. Знаеше и
цената, която всеки един от тях е
плащал. Затова понякога сам се
наричаше счетоводителят на
историята. Той казваше, че вярата не
може да се купи, може само да се
продаде.
Руснака разклати малко златно
звънче. Появи се сервитьор.
– Искате ли нещо по-силно,
госпожо професор? Аз ще взема една
водка.
– Не, благодаря ви! Мисля
следобед да се поразходя малко. От
много години не съм идвала в този
град. Ще прескоча до "Св. София" и
до Синята джамия. Надявам се, че
сте ги виждали.
– Често ги гледам с бинокъла от
яхтата си. Ох, мадам, все не ми
остава време да ходя по такива
места! – театрално продължи да се
вайка олигархът.
– Хайде да ви водя.
– Съжалявам, но имам още
срещи. С една българка и един
американец. Бизнес, какво да се
прави.
Изричайки това, Чекиста много
внимателно наблюдаваше реакцията
на дамата срещу него. Такава обаче
липсваше и това като че ли го
успокои.
 – Тогава да не ви губя времето,
господине. Кажете с какво мога да ви
бъда полезна, защото предполагам,
че става дума за този знак тук –
посочи тя кутията. – Така, както
гледам, само това би могло да бъде
нещото, което ни свързва.
Мъжът преглътна и предпочете
да отпие от водката, преди да
продължи. Бизнесмен и офицер от
специалните руски служби той много
добре разбираше какво иска да му
каже жената. Затвори кутията и я
придърпа към себе си.
– Това парче от някакъв
дяволски знак принадлежи на
българите.
– Да, така е – отвърна
Червенокосата. – Но ви препоръчвам
да не споменавате името на дявола.
– Аз не знаех, но след като
Бащицата казва, значи е така. За мен
е по-добре, ако всичко принадлежи
на Русия.
Професорката го слушаше
внимателно. Беше общувала с
изключително богати хора, с люде,
заемащи най-високи постове в
световната йерархия. Но такова чудо
не беше виждала. Чувала бе
достатъчно неща за руските
олигарси, но не предполагаше, че са
толкова елементарни. Разбира се, не
изключваше възможността всичко
това да е един добър театър, макар и
с леко преиграване. Русия беше
империя. А императорите обичаха да
играят чрез шутовете си.
– Казано ми е още, че вие,
госпожо, сте единственият човек, на
когото мога да дам тази кутия. Само
вие сте знаела точно къде трябва да
попадне парчето от знака.
– Много благодаря за доверието,
господине. Предайте същото на
вашия господар. Няма как обаче да не
ви попитам
– Срещу какво?
– Правилен въпрос, мадам!
Улеснявате ме много. Тъкмо си
мислех, че никога не ми се е
налагало да правя бизнес с учени
хора.
– Няма да ви затрудня. Не се
притеснявайте – успокои го тя – аз
нищо не разбирам от нефт и газ.
– А би трябвало, госпожо –
усмихна се той. – Нефтът и газът са
Божия работа, природни ресурси.
Вие нали се занимавате също с
делата на Господ? Вижте аз какво
нося на врата си. Не се разделям с
него.
Руснака разкопча две копчета от
ризата си и извади отвътре дебела
златна верижка с Христовия кръст,
изработен от някакъв кристал.
Някаква кафеникава течност
изпълваше разпятието отвътре.
– Аз се кланям само на този
господ. Това тук, вътре, е петрол,
госпожо. От първото сибирско
находище, което си купих.
Професорката по религиозна
семиотика тактично мълчеше. Такава
интерпретация на Божия кръст не
беше срещала досега.
– Но нека да говоря направо –
наруши мълчанието олигархът,
докато прибираше в пазвата си
своето символ верую.
– Мисля, че ще е по-добре –
съгласи се тя.
– Ние, разбирайте министър-
председателя на Русия, искаме срещу
това определена услуга. Тя е
реципрочна на това, което ви даваме.
От този знак казват, че зависела по-
нататъшната съдба на човечеството.
Професорката само кимна.
 – От това пък, което ние искаме,
зависи животът на хората. Става
въпрос за енергийните източници –
газопроводи, нефтопроводи, атомни
централи, алтернативни и всякакви
там зелени енергии. Вижте обаче
иронията на съдбата – ние с вас,
толкова различни хора, седиме тук
заедно.
– Каква ирония – не разбра тя.
– Иронията в този случай има
конкретно име.
– В смисъл?
– България, госпожо. Така както
България стои на кръстопътя на
религиите, така се е превърнала и в
кръстовище на глобалните енергийни
проекти.
 – За първото знам, че е така, но
за второто
– Повярвайте ми! Все пак говоря
от името на руския премиер, а това е
рядко срещана чест, за да не бъде
оправдана.
– Слушам ви много внимателно,
господине.
– Българите ще получат тази
заветна кутия само при положение,
че гарантират реализацията на
нашите енергийни проекти на тяхна
територия.
– Вие чувате ли се какво
говорите? – възмути се най-искрено
Червенокосата. Пъстрите очи зад
тънките златни очила го пронизаха. –
Каква съм аз, че ще гарантирам
вашите интереси? Още повече в
отношенията ви с друга държава.
Руснака се усмихна разбиращо.
– Успокойте се. Изобщо не става
дума за вас. Вие не сте министър-
председател на България. Ние
признаваме само държавните
гаранции. Само че нали разбирате
положението, в което съм аз. Хем ми
е казано, че реликвата трябва да бъде
дадена на вас, хем вие не можете да
ми гарантирате нищо.
– Ами задръжте си я тогава! И
предайте моите специални
поздравления на Бащицата си. Той,
светът, така или иначе загива, кому
ще е нужна тогава вашата проклета
енергия. И мисля, че това е дилемата,
над която си блъска главата вашият
премиер.
– Мадам. Ние, руснаците,
играем шах само ако имаме няколко
резервни хода. Свикнали сме да
мислим напред и заради другите
участници в играта.
Яхтата леко се разклати. Някаква
тъмна сянка изпълни широките
прозорци, които гледаха към водите
на Босфора. Огромен кораб бавно се
изнизваше изпод високия мост.
– Виждате ли? – посочи с пурата
си олигархът. – Това е руски
супертанкер. Кара към Америка над
сто хиляди тона суров петрол. На
колкото и интересни да се правят
американците, те не могат без нашия
Господ – потупа с гордост той
гърдите си, където лежеше кръстът с
петрола.
Корабът изсвири два пъти. Явно
предупреждаваше някого, че може да
има сблъсък.
– Госпожо, не вие, а един човек,
когото познавате, може да уреди
необходимата държавна гаранция.
Професорката започна трескаво
да рови в паметта си. После се усети,
че не е на лекция пред студенти, и
един директен въпрос би ѝ свършил
по-бързо работа.
– Кой е той?
– Ето този.
Чекиста извади от джоба на
сакото си снимка.
 – Наричат го Малтиеца, но
знаем, че е стопроцентов българин.
Жената пое протегнатата
фотография. Вгледа се и я остави на
масичката.
– Нещо ми напомня, но мисля,
че по-скоро греша.
В ръцете на Руснака се беше
появила втора снимка.
– А може би тази ще ви
припомни още повече неща.
Този път реакцията беше
коренно различна. Общото между
двата портрета бяха само очите.
– Мислех, че отдавна не е между
живите.

***
 Банкерката се чувстваше доста
особено между двамата мъже в
просторния салон на яхтата "Атон".
От едната ѝ страна седеше
специалният агент по религиозен
тероризъм на ЦРУ, известен с
прозвището Американеца, от другата
– офицерът от руската ФСБ,
представящ се като един от големите
олигарси, наричан Руснака.
Преди няколко дни Чекиста ѝ се
обади. Каза, че е на яхтата си в
Гърция, и я кани на разходка до
Истанбул. През годините се случи
така, че двамата често се засичаха
или в някое средиземноморско
пристанище, или във Виена, където
всеки от тях имаше доста работа.
Прие с удоволствие.
Някъде в Дарданелите
домакинът ѝ заговори за нещо, което
най-малко очакваше от един
бизнесмен. Никога досега не бяха
обсъждали онзи Знак на българина,
който преди няколко години се беше
превърнал в световна сензация. До
този момент за свещената реликва тя
си говореше само с приятелката си –
Библиотекарката.
Когато преди час обаче на яхтата
се качи Американеца, окончателно
разбра, че нищо не е случайно. Явно
Типично по руски, това си беше една
добре планирана операция. Съгласи
се на круиза до космополитния
Истанбул с идеята за малка разходка
и затова през целия ден се шля по
дънки и маратонки из Стария град.
Но явно тази вечер трябваше да си
отваря очите на четири, както при
всяка сделка.
"Господи, животът е само
бизнес!" – въздъхна тя и набоде на
вилицата си малко парче от салатата
си. След аперитива тримата се бяха
преместили в почти толкова
голямата, колкото салона на
прекрасната лодка, трапезария.
Слънцето отдавна беше залязло,
което през май на тези географски
ширини означаваше време за вечеря.
Яхтата се движеше бавно покрай
азиатския бряг. През прозорците се
виждаха светлините на най-богатия
истанбулски квартал, известен с
това, че в неговите крайбрежни
палати се снимаха знаменитите
турски телевизионни сериали.
Руснака беше останал на
любимата си водка, а тя и
Американеца минаха на бяло вино.
Менюто от най-разнообразни морски
дарове го предполагаше.
Домакинът вдигна чашата си. За
всяка нова водка му поднасяха
отделна, силно изпотена от
хладилника кристална чаша.
– Скъпи приятели, знаете ли за
какво предлагам да пием?
Останалите двама на масата го
погледнаха с любопитство.
Чекиста се усмихна загадъчно.
 – Предлагам да пием за…
библейския потоп.
Настъпи кратко мълчание.
Двигателите на яхтата боботеха
равномерно, а сервитьорите
безшумно поднасяха предястието.
Домакинът тактично изчака да
приключи сервирането с чаша в ръка.
– Ако не е бил библейският
потоп, дами и господа, ние с вас
може би нямаше да стоим на тази
маса. Защото, както предполагат
учените, точно потопът е разцепил
двата континента, вследствие на
което се е появил Босфорът. Ах, този
Босфор, заради който са се водели
толкова много войни!
Американеца и Банкерката
слушаха с интерес. Руснаците бяха
царе на тостовете. Никога не знаеш,
как ще завърши това, с което са
започнали вдигането на чашата.
– Ако Господ не беше решил да
съедини Черно море с останалите, то
днес моята яхта щеше безпомощно да
си плава само в него. Нито щеше да
види останалия свят, нито светът
щеше да ѝ се радва каква приказна
красавица е.
Тостът не позволяваше
говорещият да бъде прекъсван.
– Да пием за умението на
Господ да събира хората! – вдигна
чашата си домакинът и звънът на
кристала огласи трапезарията.
– Темата за потопа е актуална по
всяко време. Но аз съм чувала и друга
история. Тя разказва как потопът е
унищожил една високо развита
човешка цивилизация, живяла по
бреговете на Черно море.
Гласът на Банкерката изостри
вниманието на двамата мъже.
Руснака си придаде учудено
изражение, а Американеца
съсредоточено присви вежди.
– Навярно говорите за модерната
в последно време легенда за
Черноморската Атлантида? –
погледна я спецагентът по
религиозен тероризъм.
– Каква Черноморска
Атлантида? – реагира Руснака. – Не
съм чувал нищо за това!
 – Моята приятелка
Библиотекарката, която и двамата
познавате много добре, е направо
болна на тази тема – започна
разяснението си единствената дама
на масата. – Тя е съгласна с
хипотезата, че знаменитата
Атлантида, която всички търсят от
векове, е била в Черно море. Чрез
атлантите Господ препредавал на
хората познанието за сътворението за
света и формулата за хармонията
между човек и природа.
– Много интересно! – възкликна
домакинът и направи жест да долеят
чашите им.
Американеца забеляза как го
погледна Банкерката, споменавайки
Библиотекарката. Имаше вид на
жена, която не би се спряла пред
нищо, за да постигне целите си.
– И как така е загинала тази
цивилизация? – направи се, че не
знае нищо той. Този тип жени винаги
представляваха някакъв интерес за
него и не пропускаше възможност да
ги предизвиква.
Банкерката го погледна още по-
особено. Остави чашата с вода, от
която току-що беше отпила, и
продължи разказа си.
– Казват, че колкото повече
благоденствие имали атлантите,
толкова повече искали. Смятали
алчността за една от най-големите
добродетели. Поробвали останалите
народи и ги подлагали на жестока
експлоатация. Това отношение на
човек към човека разгневило Твореца
и той ги наказал с потопа.
– Вашата приятелка
Библиотекарката казвала ли ви е, че
жена е управлявала митичната
Атлантида?
Въпросът на Американеца леко
я подразни. Знаеше всичко за
взаимоотношенията му с приятелката
ѝ. По-точно за несподелените ѝ
копнежи по този доста странен тип.
В същото време се улавяше, че самата
тя изпитва някаква особена симпатия
към него.
– Искате да ми напомните, че
алчността е в женски род. Нали това
целите с въпроса си, приятелю?
Той веднага оцени
равностойната реакция. Тази жена не
беше за подценяване.
– Имам много приятели от
Уолстрийт, които се простиха с
бъдещето си през сегашната
финансова криза. С ръка на сърцето
си мога да ви уверя, че зад всеки
един от тях стоеше по една
амбициозна жена.
Чекиста слушаше с интерес
диалога. Дори само заради него
Американеца трябваше да се опита
да излезе с чест от словесния дуел,
без да нарушава джентълменските
правила. Имаше своите специални
разбирания по темата. Животът го
беше срещал с достатъчно жени. Но
сега прецени, че не това е смисълът
на срещата тази вечер.
– Но аз мисля, че в историята с
Черноморската Атлантида има нещо
много по-интересно, отколкото
хипотезата, защо е загинала тази
цивилизация – побърза да смени
посоката на разговора
американският Джеймс Бонд.
– А къде е изчезнало
богатството на тази цивилизация? –
намеси се домакинът и даде
указания да сервират основното
блюдо.
– Зависи какво наричаме
богатство – реагира Американеца.
Тук изненадващо му се притече
на помощ дамата.
– Смята се, че най-голямото
богатство, което са притежавали
атлантите, са били едни приличащи
на бижута шаблони, в които е била
закодирана науката на Свещената
геометрия.
– Точно така – реагира
спецагентът. – Това знание е било
затворено в две колони, които
оцелели след потопа. Тези колони
намира Хермес Трисмегист и така е
построен наново светът такъв,
какъвто го познаваме днес.
– Даже се говори, че тези две
колони били намерени тук, на
Босфора, а не както се твърди – в
района на Гибралтар – вметна
дамата.
– Приятели – вдигна чашата си
Руснака. – Говорейки за потопа, имах
съвсем друго предвид. Как щях да
стигна до Монте Карло с яхтата си,
ако не беше този Босфор! Господ си е
знаел работата.
Банкерката и Американеца се
спогледаха скришом, едва сдържайки
усмивките си. Трите чаши отново
звъннаха.
– Сигурно се питате, как така
изведнъж се събрахме тримата тази
вечер? – продължи Руснака,
оглеждайки внимателно дали нещо
не липсва на масата. – Ние,
руснаците, сме откровени хора.
Затова ще ви кажа направо.
 Гостите отново се спогледаха.
– Ти, Американецо, си се
забъркал в каша, от която имам
чувството, че мога да ти помогна да
се измъкнеш.
Американеца запали цигара, без
да реагира. В дългата си кариера
беше чувал стотици пъти подобни
констатации. Банкерката внимателно
попиваше устните си с ленената
салфетка.
– И за да не мислите, че говоря
празни приказки, нека да ви покажа
нещо.
Руснака щракна с пръсти и
единият от сервитьорите отвори
вратата на трапезарията. Влезе една
от костюмираните горили,
внимателно държейки в ръцете си
кутия от тъмносиньо кадифе.
– Мисля, че това те вълнува,
Американецо – взе внимателно
кутията домакинът и я разтвори,
показвайки съдържанието ѝ. – И вас
донякъде, мадам, покрай вашата
обща приятелка Библиотекарката.
Мъжът и жената не можеха да
откъснат поглед от разтворената
кутия. Руснака ги изгледа
последователно.
– Казват, че това било част от
много важен за човечеството символ
– Знака на българина.
– Да, така е – потвърди
Американеца.
– И то оригиналната част!
Защото има един фалшификат, нали?
Навън свирна дружелюбна
корабна сирена. Яхтата се
разминаваше с поредното
увеселително корабче. Нощем
Босфорът изглеждаше като голяма
коледна елха от многобройните
вечерни круизери за туристите.
Руснака подържа още десетина
секунди кутията, затвори я
внимателно и я подаде на бодигарда,
който тромаво започна да се изнизва
от трапезарията.
Яхтата леко се разлюля. Дамата
погледна към прозорците.
– Не се притеснявайте, правим
завой. Връщаме се обратно – успокои
я домакинът. И продължи. – Как
мислите, какво би дал онзи
български политически играч
Философа, за да си върне това
Оригинално парче от знака? Или пък
ти, Американецо, който имаш за
задача да отнесеш реликвата във
Вашингтон? А може би се питаш,
какво ще направя аз, за да получа
останалите две парчета от
реликвата? Знаеш, че руснаците не
обичаме половинчатите неща.
Американеца продължаваше да
мълчи. Никой не се хранеше.
Апетитният калкан седеше
недокоснат в чиниите и на тримата.
– Това май е някакъв странен
бизнес между вас двамата? – намеси
се дамата. – Може би трябва да ви
оставя насаме?
– Не мисля, скъпа приятелко –
пусна една от най-лицемерните си
усмивки Руснака. – Доколкото знам,
няма банкер на земята, който би
пропуснал да се намеси в който и да
било бизнес.
Банкерката отново посегна към
чашата с вода. Не посмя да докосне
виното. Беше израснала по
посолствата. Бяха я научили на някои
протоколни трикове на дипломатите.
Тъкмо мислеше, че е време да
отговори подобаващо на
предизвикателството на Руснака, и
Американеца ѝ даде още малка
отсрочка:
– И аз мисля, че това е мъжки
разговор.
"Този наистина е пич!" –
помисли си дамата, която
употребяваше подобни изрази само
наум.
Руснака се усмихна и продължи
да обрязва пурата си.
– Не, приятелю! Ако беше само
мъжка работа, вие, американците,
нямаше да оставите това крехко
създание да прави сама вашата
"Глобална България".
Американеца се замисли, а
Банкерката леко прехапа устни.
Руснака ги беше върнал почти
десет години назад. През две хиляди
и втора група българи и един-двама
чужденци за цвят обявиха
създаването на гражданско
сдружение "Глобална България",
което трябвало да превърне страната
в модерна държавна. Щели да
съветват властта и обществото как се
прави демокрация и пазарна
икономика. Само за няколко месеца
обаче стана ясно, че дори в тази
малка група бушуват
противоположни политически
пристрастия и икономически
интереси. Анализаторите бяха
категорични, че става дума само за
едно
– Кой да управлява държавата.
Власт и пари, така българите
разбираха неформалните сдружения
на бленуваното и до ден днешен
гражданско общество.
– Знаете ли коя беше тогава
основната ви грешка, госпожо?
– Има ли смисъл да си
припомняме всичко това? – обади се
най-после тя. – Толкова неща се
промениха оттогава.
Чекиста се направи, че не я е
чул.
– В тази "Глобална България" –
продължи той. – Боже колко глупаво
звучи това "Глобална България"! Вие
допуснахте двама играчи от нашия
отбор. Всъщност не сте имали голям
избор. Не може да се казва, че нещо е
глобално, ако в него няма нефт и газ.
Нали така, Американецо?
За разлика от дамата
спецагентът не се притесняваше да
посегне към виното си. Боже, колко
по-добре би му се отразил един скоч!
Беше чувал за операцията "Глобална
България" из коридорите на Ленгли.
Нещата били тръгнали добре, но
тогавашният американски посланик
провалил всичко. Руснаците
внедрили свои хора и овладели
положението.
Чекиста явно се забавляваше.
– Ето защо ние не правим
"Глобална Русия", ние предпочитаме
"Единна Русия". Има един популярен
израз, който ни подхожда – мисли
глобално, но действай локално. А
както знаете, от векове България е
наша любима локация.
 – Мисля, че ставаше въпрос за
Знака на българина, приятелю
– Приземи го от глобалните
размишления Американеца. – Нека
да говорим направо. Не е
джентълменско в присъствието на
една дама, да се правим на
интересни.
Чекиста присви очи зад
синкавия облак от пурата.
– Мисля, че е ясно какво ние
искаме от българите срещу техния
толкова важен знак ли е, символ ли е,
реликва ли е – така и не мога да се
оправя с тези термини.
– И какво искате? – обади се
единствената българка между тях.
– Енергийните си интереси,
мадам – беше лаконичен олигархът.
– Вие наистина говорите за
много странен бизнес! – реагира
веднага тя.
– Да. И понеже нашият общ
приятел няма да посмее да се
ангажира с това, какво искат
американците срещу този знак, аз ще
му оферирам.
Американеца го погледна с
интерес.
– За разлика от вас, полковник,
аз не работя под прикритието на
крупен бизнесмен – отбеляза
спецагентът. – Наистина се
занимавам само със знаци, символи
и реликви, и това е много добре
известно на вашата ФСБ.
 – Именно, приятелю, именно!
Точно затова аз предлагам сделката, а
ти я предай, където трябва.
– Аз какво правя тук тогава? –
прекъсна го Банкерката. – Можехте
спокойно да си вечеряте само
двамата. Защо ме поканихте?
– О-о-о, вие просто не можете
да си представите, колко е важно
присъствието ви! – възкликна
домакинът. – Вие сте гаранцията, че
каквото ние се разберем, това ще се
случи. Нищо необичайно за вас,
банкерите, нали?
Този път дамата отпи сериозна
глътка от виното си.
– Всичко зависи от това, което
ще чуя.
 Чекиста се намести удобно на
стола си.
– Така. Ясно е на всички, че този
знак има смисъл само ако е в ръцете
на българите. Те са хора, които са
решили, че трябва веднъж завинаги
да напишат истинската си история и
да я сложат на картата на световното
историческо наследство. Това ще ги
превърне в значима за останалия свят
държава. Отношението към нещастна
България ще бъде преосмислено и тя
ще бъде призната за една от люлките
на западната цивилизация.
– А казвахте, че нищо не
разбирате от знаци и символи! – не
се стърпя да го прекъсне дамата, след
като така или иначе ѝ бе официално
отредена ролята на арбитър.
– Той наистина не разбира, но
знае кого да слуша за тези неща –
вметна Американеца. – В Русия има
достатъчно умни глави и достатъчно
умна власт.
Руснака наведе глава към
колегата си.
– Нито на нас, руснаците, нито
на вас, американците, този знак е
нужен сам по себе си. Той е важен
само за България, за да може да
разкрие истината за себе си и,
разбира се, на Ватикана, за да може
да скрие истината за религията. Но
църквата загуби битката за вярата.
Днес хората вярват повече във
възкръсналите митове и легенди,
отколкото на компрометиралите се
свещенослужители.
– Мисля, че ставаше дума за
сделка, а не за теология – напомни
му все пак човекът на ЦРУ.
– Хм, и аз не съм сигурен вече за
какво става дума. Обърках се покрай
този знак – направи загрижена
гримаса домакинът. – Днес една
Професорка ми каза, че най-
големият бизнес в света бил този с
вярата.
Банкерката отново се опита да
влезе в ролята си.
– Вие казахте, че искате
енергийните си интереси – направи
жест с ръката си към олигарха тя. –
Значи очаквате да чуете, какво ще
искат американците срещу това, да
не ви пречат за реализацията на
вашите проекти на Балканите. Нали
така?
И двамата мъже я погледнаха с
благодарност. Руснака леко повдигна
ръката си, сякаш искаше позволение
да се изкаже.
– От времето на Втората
световна война Сталин е научил
американците, че е по-добре ние да
казваме на какво бихме се съгласили
на Балканите. Колегата като историк
много добре ги знае тези неща.
Затова ще ви кажа направо. Ако
американците нямат нищо против
нашите енергийни проекти, то ние
ще си затворим очите за техния
противоракетен щит в България.
Настана мълчание. Вече и
тримата имаха усещането, че
участват в нещо, което може да
остане в историята като Босфорската
мирна конференция.
Руснака реши да резюмира.
– Така всички страни ще бъдат
напълно удовлетворени. Българите
получават реликвата си.
Американците своя противоракетен
щит. А ние – енергийните си
проекти. Цялото човечество печели.
Енергия за Европа и нейния
икономически стабилитет. Защита за
всички от ядрените удари на
ислямския свят и възкръсването на
един символ, който ще спаси
хармонията между хората. Какво
повече можем да искаме?
Яхтата намали ход. През
прозорците се виждаха светлините
на "Ciragan Palace Kempinski".
Разходката явно беше приключила.
– И какви точно гаранции се
искат от мен? – попита Банкерката.
Олигархът изтръска пурата си.
– Ние с американците ще се
разберем, както сме се разбирали
винаги. Дори в годините на най-
студената война. Винаги сме били
разумни. Едва ли иначе светът щеше
да съществува днес! От вас, мадам, се
иска нещо елементарно. Държавните
гаранции от страна на България, че
това, което искаме ние и
американците, ще се случи. Мисля,
че това за вас не представлява кой
знае каква трудност. Сегашният
български премиер е сговорчив мъж.
Знае как да гони интересите на
държавата си. За президента не се
безпокойте, отдавна сме се разбрали
с него. Сбърках ли нещо, Полковник?
Двигателите на яхтата
притихнаха. Бяха пристанали на
същия кей, от който тръгнаха. На
палубата се чуваше шумотевицата на
моряците, които спускаха мостчето.
Откъм лятната градина на хотела
звучеше лека музика.
Американеца се чувстваше
безпомощно. Не разбираше нищо
нито от енергийни проекти, нито от
противоракетни щитове. Още по-
малко от държавни гаранции. Но и да
разбираше
– Все толкова. САЩ бяха
демократична държава със сложен
бюрократичен механизъм. Решенията
се вземаха по определен начин. На
руснаците им беше лесно. Разбрал се
Бащицата с някой олигарх и готово.
За българите нямаше какво да каже.
Те самите не знаеха какви са.
Банкерката вече беше наясно в
какъв капан е попаднала. Цялата се
тресеше вътрешно. В каква каша
само я беше забъркала
Библиотекарката! Този надут руски
пуяк, дали изобщо си даваше сметка
какво иска от нея?
 Руснака беше доволен. За
пореден път се беше убедил, че
мачовете на свой терен са
наполовина предварително
спечелени. Картите бяха свалени,
залозите – определени. Всеки беше
свободен да избира как ще играе.
– Е, приятели, мисля че беше
една хубава вечер.

***

Американеца седна веднага в

колата си. Нямаше никакво
намерение да остава повече в
Истанбул. Набра номера ѝ. За най-
голяма негова изненада тя вдигна.
 – Добър вечер! – каза той с
прималял глас.
– Добро уро! – отвърна му тя в
просъница.
Чак сега се усети. Часовникът на
таблото показваше, че преди час е
минало полунощ.
– Извинявай! – сконфузи се той.
– Не се притеснявай!
– Какво ще кажеш за една
закуска към десет?
– Ти прибра ли се?
В гласа ѝ имаше онази топлина
и загриженост, за която си беше
мечтал цял живот.
– Сега тръгвам и единственото,
което искам, е да те видя.
– Аз също. Моля те, карай
внимателно и когато стигнеш, се
обади. Лек път.
– Благодаря ти! – каза той и
затвори.
"Има справедливост на този
свят!" – каза си той и посегна към
десния вътрешен джоб на сакото си.
Там в малка велурена кесийка все
още лежеше пръстенът с четирите
годежни връхчета.
Нито за миг не се беше разделял
с него през годините.
Глава 16
МОЗАЙКАТА

16 май 2011 г.,

София-Рим-Истанбул
Малтиеца стана рано. Направи
си кафе и седна на дивана. На
масичката пред него имаше купчина
прочетени вестници. Разрови ги и
намери дистанционното на
телевизора. Започваха сутрешните
блокове. Българите обичаха да се
самоизтезават със започването на
деня. Трескави в преследването на
новината водещи. Сънени политици.
Треперещи за мястото си министри.
Философстващи социолози.
Настръхнали един срещу друг
партийци. Недоволстващи от всичко
интелектуалци. Мърморещи
културтрегери. Разглезени шоу
звезди. Оправдаващи се спортисти.
И, разбира се, прогнозата за времето,
което често се оказваше виновно за
всичко. Защото виновни за
истинските проблеми в България
никога не се намираха.
Прозя се и разтърка очите си.
Опита от горещото, черно и не много
сладко кафе. Пиеше само еспресо.
Обичаше го с 1 бучка захар – силно и
с плътен каймак. Казваше, че
тъмният еликсир не бива да се
разваля с мляко или сметана
Предстоеше му решаването на
сложен ребус.
Вече достатъчно хора знаеха за
появяването му в България.
Наближаваше времето, когато
трябваше да стане ясно защо е тук.
Опита се да събере мислите си.
Днес предиобед имаше важна среща.

***

Банкерката не мигна почти през

цялата нощ в каютата на яхтата
"Атон", която пореше спокойното
море. Не можеше да осмисли
напълно случилото се вечерта.
Когато Американеца си тръгна,
Руснака пожела лека нощ и се прибра
в покоите си на долната палуба.
Яхтата се отдели от пристана и
зацепи мрака в посока Гърция.
Прибираха се. Истанбулската
разходка беше приключила. Вече ѝ
стана ясно, че освен всичките си
останали проблеми ще трябва да се
занимава и с този иначе дяволски
интересен Знак на българина.
Взе решение. Трябваше час по-
скоро да се прибере в България.

***

Библиотекарката стана от
леглото веднага, след като ѝ се обади
Американеца. Нали искаше нещата
да се получат от само себе си? Ето,
получиха се. Краткият им разговор
отново събуди у нея чувствата ѝ към
този човек. Вече беше категорична,
че още днес всичко между тях ще
стане ясно. След срещата си с
Малтиеца бе убедена, че Знакът на
българина или ще ги събере, или ще
ги раздели окончателно.

***

Американеца не усети никаква

умора след нощното шофиране от
Истанбул към София. Мислите му
биеха в толкова много посоки, че
нямаше как желанието за сън да се
настани между тях. Прибра се в
хотела и потъна във ваната. Силите
му се връщаха. Самата мисъл за
предстоящата среща го зареждаше с
нова енергия. Бяха минали толкова
години. През цялото това време обаче
тя не излизаше от ума му.

***

Професорката се събуди от
играещите в клоните слънчеви лъчи.
Беше забравила да дръпне плътните
завеси на прозорците, гледащи към
водите на Босфора. Излезе на
терасата и огледа пустия кей. Яхтата
на олигарха я нямаше. Под моста
величествено се изнизваше
поредният супертанкер с петрол за
Америка.
Върна се в стаята и започна да
прибира багажа си. Трябваше да се
прибира. Но не в Милано, а в Рим.
Снощи председателят на Академията
на илюминатите я беше уверил, че я
очаква с нетърпение.

***

Заместник-директорът на
Държавната агенция за Национална
сигурност седна на задната седалка в
служебната си кола и нареди на
шофьора да кара към Министерския
съвет. Беше опитен администратор и
много добре знаеше кога трябва да
ходи там.
Премиерът на България беше
ранобуден. Предпочиташе в първите
часове на работния ден да контактува
с дежурните от Министерството на
вътрешните работи или шефовете на
специалните служби. Стар навик от
времето, когато бе полицай – най-
добрият.
Генералът отиваше при
Генерала. Операция "Знакът на
българи на" не можеше да остане
повече извън обсега на българското
правителство. Залогът ставаше
твърде голям.
 Папката, която държеше старият
разузнавач в ръцете си, съдържаше
само две снимки. На Малтиеца и на
някакъв друг мъж, чийто поглед
приличаше на този от първата
снимка.
Върховния вестоносец кацна на
лети ще София с първия полет на
"Луфтханза" от Мюнхен. Винаги се
бе дразнил, че от Женева няма
директна въздушна връзка с
България. Това събуждаше иронията
му, че българите се смятаха за част от
Европа. Мина граничните
формалности и лаконично обясни на
шофьора на таксито, че иска да
стигне до американското посолство.
Не обичаше посещенията в
мисиите на САЩ. Дългогодишната
му служба в Ордена на масоните го
беше научила, че чиновниците на
Държавния департамент нямат нищо
общо с идеалите на американската
държава. Но сега се налагаше. Преди
осем години около един американски
гражданин от български произход се
беше заформила история, която днес
беше част от много сложен пъзел.

***

Философа крачеше нервно около

масата в езотеричната стая. Целият
персонал на сараите му беше
изненадан от необичайно ранното му
появяване на работното място. По
принцип това се случваше по обяд.
Но след разговора му с
Библиотекарката не го хващаше сън.
Не си спомняше откога не се беше
вълнувал така преди среща с когото и
да било. Днес обаче му предстоеше
нещо, което винаги е подозирал, че
ще му се случи някой ден.

***

Руснака пи до сутринта в личния

си апартамент на долната палуба на
"Атон". Нервното напрежение не го
отпускаше. Усещаше, че цялото му
бъдеще е заложено върху този
проклет Знак на българина. Знаеше
каква е съдбата на хора като него, ако
не успееха да оправдаят очакванията
на бащицата премиер.
Заспа едва призори. Още вечерта
се беше разпоредил колите да го
чакат на гръцкото пристанище.
Време беше да прескочи до България.
Не харесваше тази малка и объркана
държава. Българите бяха сложни
хора. Историята им показваше, че
никога не успяваха да изтъргуват за
себе си своето географско
положение. Все чакаха някой по-
голям брат да дойде да ги оправи.
Макар че в случая бе един от по-
големите братя, Руснака не се
чувстваше особено щастлив от това.
 ***

Илюмината бе попаднал на
интересна книга и вече втори ден не
излизаше от дома си. Мислителят
Умберто Еко се питаше, дали
часовникът на историята не се връща
назад. Според него началото на
третото хилядолетие изобилстваше
от рачешки стъпки. И най-вече
смяташе, че сблъсъкът между исляма
и християнството е възобновил
кръстоносните походи.
След последната му среща с
Философа усети, че активната му
роля около Знака на българина
приключваше. Държеше двете
парчета от символа, но третото беше
ангажимент на друг тип играчи.
Мистерията се беше превърнала в
политика. А това вече бе извън
неговата компетентност. Така го
учеха в римската академия. "Ние не
управляваме света – повтаряше всеки
път председателят на академията. –
Ние само съхраняваме познанието,
което е нужно на хората, за да се
научат да познават самите себе си."

***

Архонта разбра, че ще остане в

България повече, отколкото
очакваше. Разговорът с Американеца
го беше хвърлил в дълбок размисъл.
Затова реши на всяка цена да се види
с президента на България. Имаше си
приказка с него, защото държавният
глава беше наясно с функциите му в
Европарламента.
Преди да си тръгнат от вечерята
в "Панорама", Американеца беше
споделил, че според него е дошло
времето българският държавен глава
да бъде информиран за ситуацията
около Знака на българина. "Вашите
спецслужби са в деликатно
положение заради вечната вражда
между изпълнителната и
президентската власт, добре е
държавният ви глава да чуе един
независим източник" – му беше казал
човекът на ЦРУ. Архонта разбра
какво трябва да направи.

***

Премиера не се изненада, когато

видя пред вратата си зам. –
директора на Държавната агенцията
за Национална сигурност. Беше му
наредил да влиза без предварително
записване, ако има нещо от
изключителна важност.
– Влизай, Генерале! Останалите
ще чакат.
Министър-председателят беше
напрегнат. Опозицията му опъваше
нервите до скъсване. Идваха избори,
а времената бяха тежки.
Банкрутираха цели държави, които
бяха къде по-напред от България.
Парите бяха кът, а дупките в бюджета
бол. Икономиката въртеше на все по-
бавни обороти. Социалните нужди
растяха, а здравеопазването не
смогваше. Депресиите усилваха
битовата престъпност. Трудно се
намираха кадърни хора за адекватно
решаване на проблемите.

***

Президента разглеждаше
сводката с материалите за него в
медиите. Колкото повече
наближаваше краят на последния му
мандат, толкова по-настойчиви бяха
въпросите към него – какво ще прави
после. Защото последното нещо,
което отиваше на годините му, беше
заслуженият отдих.
Професионалният историк у него
постоянно му напомняше, че
писането на историята е много по-
голямо предизвикателство отколкото
четенето.
Имаше обаче все по-засилващо
се усещане, че нещо съществено му
се изплъзва. Близо десет години
прекара в една сковаваща духа му
институционална рамка и беше
загубил усет към много от
реалностите на обикновения живот.
Затова с радост прие да се срещне на
четири очи с един от най-
екстравагантните български
евродепутати. Винаги скришом
завиждаше на онези политици, които
за разлика от него никак не се
вписваха в трайно установилото се
статукво в българската
действителност.

***

Малтиеца влезе в езотеричната

стая и се огледа с любопитство.
Казаха му, че домакинът ще дойде
всеки момент. Започна да разглежда
орнаментите на дърворезбата с окото
на познавач. Най-много се
забелязваше символът на цветето на
живота. Този умален модел на
Сътворението, който разкрива
тайните както на физическото
съществуване, така и на целия околен
свят. Гостът много добре знаеше, че
този знак енергизира пространството
около себе си и го изпълва с
хармония и съзидателна сила.
Приближи се до стената и
докосна една от фигурките. В този
момент вратата се отвори и на прага
застана Философа.
Малтиеца дръпна виновно
ръката си и бавно се обърна.
– Не се притеснявайте! Не сте
първият, който иска да пипне –
усмихна се председателят на
малката, но влиятелна партия и заби
погледа си на сокол в лицето на
посетителя.
В първия момент усети нещо
познато, но с нищо не се издаде. Още
когато Библиотекарката му предаде,
кой иска да се срещне с него, беше
решил как да се държи. Протегна
ръката си за здрависване.
– Много се радвам да се
запозная с вас! Заповядайте,
разполагайте се.
Малтиеца пое ръката и отвърна
на усмивката.
– Аз също. Много ви благодаря,
че намерихте време да се срещнем.
Цветето на живота винаги ме е
впечатлявало и привличало.
 – Защо? – полюбопитства
домакинът, докато се настаняваха от
двете страни на масата.
– Защото присъства във всички
световни религии. Винаги съм
мислил, че това е медальонът на
Господ.
– Много сполучлива метафора.
Свещената геометрия е в основата на
нашето съществуване и ни посочва
божествения порядък в нашата
реалност – погледна го разбиращо
Философа. – Какво да ви почерпя?
Едно турско кафе?
– О-о-о, с удоволствие! По
принцип пия еспресо, но не
отказвам турско, когато е направено
от хора, които разбират магията на
кафето.
– Имам и прясна баклава. Вчера
я донесоха от Истанбул.
– Чудесно! – възкликна гостът.
Философа продължаваше да се
вглежда в лицето му. Вътрешно у
него напираше въпрос, отговорът на
който би променил посоката на
разговора. Но опитният политик
много добре знаеше, че в голямата
игра не се задават риторични
въпроси.
– Занимавате се с културно-
исторически и поклоннически
туризъм? Това винаги ми е било
интересно. С какво мога да ви бъда
полезен?
Малтиеца сръбна от кафето.
Беше предупреден от
Библиотекарката, че подобен род
срещи с популярния политик не
траят повече от половин час.
– Имам малка туристическа
агенция в Малта. Историята и
религиите са ми слабост.
Разработвам туристически маршрути
в Светите земи, Турция и Северна
Африка. Моите клиенти са преди
всичко любители на времената от
кръстоносните походи. Преди време
обаче попаднах на една легенда. За
някакъв много древен символ,
известен като Знака на българина.
Така започнах да се интересувам от
България. Научих много за нейната
история и останах изумен, че за
разлика от другите държави този
бизнес тук не е развит.
Философа слушаше много
внимателно и не бързаше да го
прекъсва. И той беше любител на
легендите.
– Тръгнах по стъпките на
тайнствената реликва – продължи
гостът. – Както е известно, в Малта
се намира най-големият архив на
рицарските ордени. Разбрах, че
светинята е била разделена на три
части, за да не попадне в ръцете на
Римокатолическата църква.
Легендата обаче разказва, че с
наближаването на прословутата 2012
година Знакът на българина трябва да
бъде събран, за да започне
помирението на враждуващите
религии и човечеството да бъде
спасено от самоунищожение.
– Много интересно! – каза
Философа. – Преди около пет години
този знак стана световна сензация
след разкритията на една италианска
Професорка.
– Точно така – кимна Малтиеца.
– Оттогава сън не ме хваща, така да
се каже.
– Защо?
Чужденецът отмести чашата с
кафето и недокоснатата баклава.
– Вижте какво, ще бъда
откровен. Няма да скрия, че имам
влиятелни познати в днешните тайни
общества и съм отлично информиран
за разиграващата се в момента драма
около Знака на българина. Знам също
така, че вие също сте добре запознат
за какво става дума.
Философа отмести кафето си и
се наведе леко напред.
– Слушам ви. Оценявам вашата
откровеност. Уверявам ви, че ще
имате и моята.
– Аз мога да ви помогна да
вземете липсващото Оригинално
парче от знака, което е в ръцете на
руснаците.
Настана тишина.

***
 Професорката и председателят
на Академията на илюминатите се
разцелуваха ритуално три пъти по
бузите и се разположиха в тежките
кожени кресла. През леко отворения
прозорец се чуваше типичната
италианска шумотевица на вечния
Рим.
– Измъчихте се с този Знак на
българина, сестро! Мира не ви дава.
Възрастният мъж погали дългата
си бяла брада. Беше един от най-
популярните в света изследователи
на философията на науката.
Ръководеше Академията на
илюминатите от години. Беше един
от малкото хора на Земята, с които
по някакви неписани правила
световният елит сверяваше
часовника си.
– Видях оригиналното парче от
знака, което е у руснаците – започна
Професорката и разказа всичко за
истанбулското си приключение.
Лидерът на академията я
изслуша, без да я прекъсва. Не му
беше необходимо много време, за да
реагира на чутото.
– Искате да кажете, че трябва да
помогнем на българския премиер да
изиграе правилно картите си между
руснаците и американците?
Червенокосата кимна
утвърдително.
– Но това е политика и бизнес,
сестро! Нашите правила не до пускат
подобни занимания. Представете си
какъв грандиозен скандал ще
избухне, ако се разбере, че едно
тайно общество се опитва да влияе
върху един премиер. И то по въпроси,
засягащи двете суперсили – Америка
и Русия.
Дамата много добре знаеше
принципите на илюминатите.
Сянката на теорията за световната
конспирация тегнеше и над тях.
Човечеството вярваше на всякакви
зловещи истории за задкулисната
роля на тайните общества.
– Има кой да свърши тази
работа, братко. Руснаците сами ми
подсказаха варианта. Както
американците, така и те знаят всичко
за българския премиер. Той може да
е всякакъв, но ще даде мило и драго
за историческото самочувствие на
народа си. Много добре познава
народопсихологията и благодарение
на това печели изборите. Има човек,
който ще му обясни всичко за Знака
на българина.
– И кой е този човек?
Професорката подробно му
разказа за Малтиеца. Беше от
малкото хора, които знаеха
истинската история на странния
мъж.

***
 Върховния вестоносец проведе
кратък разговор с американския
посланик. Дипломатът се държеше
дисциплинирано. Знаеше много
добре кой му спуска задачата.
Отлично разбра какво трябва да каже
на българския премиер. Нямаше
никакъв проблем да се види с него,
когато пожелае.
Вестоносеца се настани в
обичайния хотел "Кемпински" и
зачака удобното според часовата
разлика време, за да се свърже с
Вашингтон.
Днес щеше да заседава
Върховният съвет на масоните.
Върховния командир щеше да поиска
от членовете на съвета приемането
на изключително важно решение –
изгубеният символ на ордена
трябваше да бъде събран в България и
да остане там завинаги.

***

Архонта прекара с Президента

повече време на четири очи,
отколкото очакваше.
Историята за Знака на българина
вълнуваше държавния глава още от
онази публична лекция в Софийския
университет, която напусна възмутен,
след като италианската Професорка
го обвини, че България не прави
нищо, за да възвърне историческото
си достойнство.
Сега Архонта му разказа какви
събития са се развили около
прословутия символ. Не му спести
нищо.
Лицето на Президента
помръкваше.
Някаква горчивина обзе душата
му. И това беше едно от нещата,
които подцени, докато години наред
се занимаваше с всевъзможните
неразбории в държавата. Беше
закъснял. Руснаци и американци бяха
намерили начина, по който да си
решат проблемите на Балканите без
неговото участие. Жалко. А всичко
беше в ръцете му, поне по отношение
на руснаците.
 Евродепутатът усети
носталгията му.
– Господин Президент, може ли
да ви предложа нещо?
– С удоволствие, не се
притеснявай! – излезе от тъжните си
мисли той.
– Смятам, че първото чудо,
което ще сътвори Знакът на
българина, ще е да обедини самите
българи. Чувал съм да казват, че този
символ е олицетворението на
стремежа на хората да събират
разпръснатото.
– Звучи красиво!
– Не е ли време, господин
Президент, да заговорим на висок
глас за тези неща? Една истинска
нация винаги се обединява около
символите си.
Държавният глава се раздвижи.
Дълбоко в съзнанието му започна да
се оформя идеята. Продължаваше да
слуша. Архонта всъщност не му
казваше нищо ново. Интуитивно
обаче усети, че се връща в играта.

***

Премиера разпалваше първата

си пура за деня и внимателно
слушаше доклада на зам. – директора
на агенцията за национална
сигурност. Бяха се разположили на
меката мебел в най-важния кабинет в
държавата. Това беше първият
министър-председател, който изобщо
не ползваше бюрото си и
заседателната маса. Обичаше да се
изтяга небрежно в коженото кресло.
Генерала говореше с кратки и
ясни изречения. Много добре знаеше,
как може да задържи вниманието на
Премиера. След споменаването на
Знака на българина обаче беше
прекъснат.
– Генерале, какви са тези
глупости? Главата ми е пламнала, а
ти ме занимаваш с някакъв знак.
Старият разузнавач ни най-
малко не се смути. Премиера имаше
всички основания да реагира така.
Наистина нямаше представа за какво
става въпрос. Затова започна да пуска
козовете си. Когато министър-
председателят чу Вашингтон и ЦРУ,
Москва и ФСБ, наостри слух. А след
като бяха употребени и изразите
"енергийни интереси" и
"противоракетен щит", моментално
изправи полуизлегналото си тяло.
В този момент министър-
председателят си спомни нещо.
Имаше страшно услужлива памет,
която му се притичваше на помощ в
най-трудните моменти. Помагаше ѝ,
като редовно хапваше шоколад.
Затова на масата за срещи пред него
винаги имаше кутия бонбони
"Мерси".
Сети се за един странен свой
сън в деня, когато преди пет години
го уволняваха като главен секретар на
Министерството на вътрешните
работи. Как ли не се молеше тогава
на бившите комунисти да го оставят.
По това време той беше сънувал
тайнствен знак, за който му беше
говорил последният генерален
секретар на комунистическата
партия. Някаква пророчица му беше
подсказала в съня, че идва неговото
време, но трябвало да бъде търпелив.
– Извинявай, Генерале, сетих се
за кой знак ми говориш! – сепна се
Премиера. – И кой казваш, че е
замесен във всичко това? За какъв
малтиец ми спомена преди малко, че
нещо не чух?
 Зам. – директорът на
българското ФБР, както наричаха
агенцията за Национална сигурност,
побутна папката.
– Ето, господин Премиер.
Двете снимки приковаха погледа
на бившия служител на органите за
сигурност, който управляваше в
момента България.
– Не може да бъде! – отрони се
от устата на Премиера. – Това е
някаква шега!
– За съжаление не е епизод от
"Стъклен дом"! – направи сравнение
с популярен телевизионен сериал
Генерала.
Премиерът трескаво ровеше в
кутията с "Мерси". Приближените му
знаеха, че обича само шоколадчетата
със зелена опаковка.
– И искаш да ми кажеш, че той е
тук?
– Тук е.
– И какво иска?
Разузнавачът се почеса по
мустака. Това беше труден въпрос.
Трябваше много да внимава какво
казва.
– Той ще ни помогне да вземем
истинското парче на знака от
руснаците. Някои хора смятат, че той
ще потърси контакт с вас, за да ви
предаде условията на Кремъл. Но
няма да стане така. Всичко е под наш
контрол. Той ще вземе знака без вие
да ставате заложник на чужди
интереси.
– И как така ще се разбере с
руснаците?
– Олигархът, у когото е парчето,
е негов бивш партньор. От онези
времена. Заедно са работили по
югоембаргото. Знае всичките му
тайни и номера. Баровецът няма да
бъде много щастлив, ако руските
власти научат за някои негови
прегрешения към държавата в
миналото. Но оставете всичко това
на нас, господин Премиер.
– А нещо друго иска ли? –
посочи снимките с пурата си
Премиера.
– Съмнявам се. Мисля, че и той
като Руснака няма интерес истината
за него да излиза наяве. Такива хора,
господин Премиер, живеят от
легендите за тях.
Министър-председателят се
изправи.
– Добре, Генерале! Действай.
Ще те държа лично отговорен.
Ще докладваш само на мен.
Свободен си.

***

Генерала напусна сградата на

Министерския съвет с облекчение.
Този премиер беше труден за
изчисляване. Никой не знаеше кога и
как ще реагира. Сега оставаше най-
сложното. Да се разбере с Малтиеца.
Глава 17
ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ

16 май 2011 г., София,

бившата Национална
библиотека
Библиотекарката се стресна от
вибриращия до главата ѝ телефон.
Първото нещо, което видя, бе
часовникът върху камината. Не
можеше да бъде! Минаваше един
следобед. Ужас!
Събудена от среднощното
обаждане на Американеца, тя се
беше преместила да пуши и
размишлява в хола. Изтощена, явно
бе заспала. А се бяха разбрали да ѝ се
обади към десет, за да закусят
някъде.
Бръмченето премина в мелодия,
която настойчиво се усилваше. Беше
той.
– Извинявай! – побърза с
оправданието тя.
– Ти извинявай! – отвърна още
по-виновно Американеца.
– За какво? – не разбра сънената
жена. – Сигурно си ми звънял, но аз
съм заспала непробудно и нищо не
съм чула.
– Напротив, аз съм се отпуснал
за малко на леглото и съм се унесъл.
Едва сега се събуждам. Изобщо не
съм ти звънял.
 – Ти сериозно ли говориш? – не
можеше да повярва тя.
Отсреща се развеселиха.
– Повече от сериозно. И да
знаеш, че вече съм решил да говоря
сериозно с теб.
– В какъв смисъл? – не можа да
разбере тя.
Чуваше учестения му дъх в
слушалката.
– Не е ли по-добре да ти го кажа,
като се видим?
Тя се усмихна.
– Какво предлагаш, след като
проспахме половината ден?
Отсреща колебливо се
замислиха.
– Ти какво предпочиташ?
 Библиотекарката се замисли.
– Знаеш ли какво ти предлагам.
Харесваш ли китайска храна?
– Обожавам я.
– Чудесно! Значи взимаш
отнякъде китайска храна и след шест
те чакам вкъщи. Не ти ли омръзнаха
тези ресторанти?
– Къде вкъщи? – внимателно
попита той.
– Как къде? В добре известната
ти бивша Национална библиотека.
Искам да те предупредя, че не съм
ползвала трапезарията от години. Но
пък хубавото на китайската храна е,
че може да се яде и на дивана пред
телевизора. Надявам се за толкова
време да не си станал по-
претенциозен.
– А имаш ли любим китайски
ресторант? – попита той.
– Не. Но се надявам, че един
агент на ЦРУ ще се справи със
задачата да намери най-добрия –
провокира го тя.
– Добре, след шест съм при теб.
– Чакам те.

***

Американеца продължаваше да
лежи на леглото и недоумяваше, как
така, излизайки от ваната, вместо да
се облече, се е мушнал под завивките.
"Май ти е време да се
пенсионираш, старче!" – промърмори
спецагентът.
Явно километрите до Истанбул
и обратно все пак го бяха изтощили.
Пътищата в България бяха
отвратителни. Сега разбираше, защо
правителството само за магистрали
говори.
"А защо чак след шест?" –
попита се той.
Не му се мислеше за нищо друго
освен за нея. Направо не можеше да
се познае. Като че ли всичко
останало беше загубило значение.
Забравено там някъде, във водите на
Босфора. Включително и Банкерката.
Беше разбрал, че тази жена е част от
друг свят, който в никакъв случай не
беше неговият. Животът го бе
сблъсквал с десетки подобни на нея
дами. Имаше случаи, в които аха да
си помисли нещо друго и съдбата
веднага го предупреждаваше, че
всичко е само хладна пресметливост.
Не му се ставаше от леглото.
Пресегна се и придърпа
стационарния телефон. Поръча си
кафе и фреш от портокал. Имаше
достатъчно време да си събере
мислите.

***

Библиотекарката скочи от
дивана и огледа просторния хол.
Остана доволна, че всичко беше на
мястото си. В този дом освен нея и
обслужващия персонал никой друг не
беше влизал от години.
"Трябва да успея до шест" –
нахлузи тя някакви дънки и тънък
пуловер. Погледна се в огледалото и
набра номера на козметичния
център, в който не беше стъпвала,
откакто се прибра от Гърция.
"Ами, ако нещо се случи и той
не дойде! – промъкна се коварният
въпрос в още рошавата ѝ глава. – …
Глупости! Ако беше игра, нямаше да
се държи така по телефона. Пък и за
пръв път ме попита какво
предпочитам."
В този момент телефонът ѝ
звънна със специалната мелодия, с
която беше обозначила Банкерката.
"Май предизвиках съдбата! –
стегна се сърцето ѝ. – Дали да
вдигна?"
Мелодията не спираше, но
телефонът вече беше потънал в
елегантната дамска чанта на
освободеното от ключовете за джипа
ѝ място.
"Днес е моята вечер, приятелко.
Сега ти ще почакаш малко!"

***

Кафето беше достатъчно силно,

за да му припомни все пак и за Знака
на българина. В съзнанието му
изплува мазният образ на руския
олигарх. Това накара Американеца да
прегледа съобщенията в телефона си.
Имаше само едно. Върховния
вестоносец на масоните го уведомя
ваше, че е пристигнал, което
означаваше, че е само на една ръка
разстояние в същия хотел.
"Ей така премина шибаният ми
живот! – захвърли някъде между
завивките апарата. – От операция в
операция. За честта и достойнството
на Америка, за нейната сигурност и
за нейните интереси. Срещу какво?
Срещу това, някакъв руски
новобогаташ да ми се надсмива на
собствената си яхта, на какво бил
научил американците Сталин по
време на Втората световна война!"
Допи кафето и стана. Под душа
взе решението, че днес има може би
най-важната задача в живота си. Да
открие в тази странна балканска
столица добър китайски ресторант.

***

Шумът на сешоара окончателно

прогони притесненията ѝ. Човек и
добре да живее, идва моментът,
когато окончателно трябва да реши
какво прави с живота си.
"Мисля, че сравнението му с
Джеймс Бонд е пресилено.
Американците са болни от
холивудската зараза. Не си дават
сметка, че в живота нещата никога не
се случват като в киното
– Каза си тя, докато подаваше
ръка на маникюристката. – Дали ще
му направи впечатление този цвят?"
Беше избрала модерното за
сезона бледолилаво.
Още при първите им срещи
усети, че срещу себе си има
болезнено раним в личния си живот
мъж. Женската ѝ интуиция никога не
я подвеждаше. Докато практикуваше
древната професия, беше срещала
достатъчно високопоставени мъже,
които търсеха в прегръдките ѝ
всичко онова, което им липсваше в
нормалния живот. Привидното им
публично щастие, обвързано с власт
и пари, се разбиваше на пух и прах
между стените на интимния ѝ
будоар.

***

Американеца написа съобщение

на Вестоносеца, че ще могат да се
видят едва утре сутринта на кафе в
лоби бара, и набра номера на
Архонта.
– Здравей, приятелю! Би ли ми
подсказал, къде в този град има
свястна китайска храна? Извинявай,
че те занимавам с прозаични неща,
но нали си бил в този бизнес?
– Откъде пък се сети за
китайска храна? – отвърна му
евродепутатът. – Най-добрата е в
китайското посолство. Посланикът
ми е приятел.
– Не се бъзикай – прекъсна го
агентът. – Говоря сериозно. Ако ти
задам още един въпрос, дали ще
разбереш за какво става дума?
– Не се шегувам бе, братче!
Новият китайски посланик наистина
ми е приятел. Той е повече европеец
отколкото китаец. Израсъл е по
английските колежи. В главата има
само бизнес, нищо друго. Искаш ли
тези дни да те водя на вечеря при
него?
 Американеца познаваше добре
манталитета на българския си
приятел. Знаеше, че той винаги казва
истината, макар и по свой начин.
– Виж сега, сериозно те питам.
Сто процента знаеш, какво от
китайската кухня харесва най-много
твоята приятелка Библиотекарката.
– Чакай, чакай! – придобиха
сериозен вид отсреща. – Какво искаш
да ми кажеш? Я говори направо.
Нямаше място за шикалкавене.
– Довечера трябва да занеса
китайска храна за двама у тях.
– А-а-а, това, пич, е съвършено
друго. Доживях най-после!
– Не бързай с изводите.
– Виж сега, приятел. Ти не ги
разбираш тези работи, затова ще ме
слушаш. Взимаш само цветята и
шампанското. Няма да ходиш като
румсървиз из цяла София. Та ти си
американският Джеймс Бонд, нали!
Останалото остави на мен. Ясно ли
е?! Само ми кажи часа.
Нямаше никакъв смисъл да му
противоречи.
– В шест и тридесет.
– Разбрано, братко! Успех!

***

Банкерката продължаваше да
звъни настойчиво. Нямаше как да не
ѝ вдигне. В женските приятелства
това винаги довеждаше до
усложнения.
"Но защо точно днес ми
напомня за себе си!" – ядосваше се
Библиотекарката и си даваше
отсрочка – няма да отговори, докато
не изсъхне лакът на ръцете ѝ.
Когато преди седмица на
Халкидики се опитваше да изясни
отношението на приятелката си към
Американеца, в крайна сметка
остана с впечатлението, че
спецагентът е нужен на Банкерката
за някакъв бизнес. Тя беше от онзи
тип жени, които гледаха сериозно от
кориците на бизнес списанията с
амбициозно лъхащото откровение, че
целият делови свят им принадлежи.
 "Светът е пълен с жени, които
не се спират пред нищо, само и само
да постигнат целите си – припомни
си тя една от максимите на опитната
мадам, вашингтонската ѝ
работодателка. – Затова, скъпо мое
дете, за такива като теб е измислен
изразът: никога не казвай никога."

***

Точно в шест и петнадесет той

се изправи пред огромната дъбова
врата на бившата Национална
библиотека на българите.
Години наред не успяваше да
проумее как един народ може да
продаде библиотеката си. Никъде по
света, където разказваше това, не му
вярваха. Просто не го разбираха.
Вратата се отваряше
автоматично, разбира се, след
задължителния фейс контрол на
охранителните камери. Озова се в
огромното преддверие. Очакваше го
възрастна дама с излъчване на нещо
средно между строга икономка и
приветлива камериерка. Поведе го по
дългия коридор към личните покои
на стопанката. Стори му се, че за
толкова години нищо не се бе
променило.
Тя го очакваше в средата на
огромния хол с онази знаменита
картина – превземането на
Йерусалим от кръстоносците. Беше
облечена във феерична лятна рокля
на свежи цветя и със спуснати, леко
прихванати зад ушите начупени коси.
На лицето ѝ грееше невероятна
усмивка, допълнена с много лек
вечерен грим. Човек трябваше да се
вгледа прекалено внимателно, за да
установи точните форми и
съдържание на елегантните ѝ
бижута. Малки точковидни обеци,
фина тънка плетка на ненатрапваща
се огърлица.
Отнякъде тихо звучеше музика,
наподобяваща саундтрак на
популярен филм.
– Заповядай! – направи тя
първата крачка към него и го извади
от вцепенението.
Предимството да живееш в една
Национална библиотека се
изразяваше и в това, че разстоянието,
което трябва да изминат двама души,
за да се срещнат, е достатъчно, за да
усетят какво чувстват вътре в себе си.
Той се двоумеше какво да
направи по-напред. Да приеме
протегната ръка, или да връчи букета.
– Надявам се, че харесваш чаени
рози!
Мислено благодари на
цветарката, с която се беше
посъветвал. Букетът се вписа идеално
към цветната градина на роклята ѝ.
Големината му беше достатъчно
разумна, за да не скрие лицето ѝ,
както и невероятните гърди,
подаващи се изпод широкото деколте.
Близостта между тях наистина
беше един букет разстояние, когато
тя се надигна леко на пръсти и го
целуна по двете бузи.
Усети аромата на тънък парфюм
и свежия дъх между дискретното
червило на сочните устни.
– Радвам се, че те виждам! – не
изпускаше инициативата тя, докато
той се чудеше какво да прави с
останалата в ръцете му бутилка
шампанско.
Той, американският Джеймс
Бонд, не знаеше какво да отговори.
През целия ден се бе опитвал да си
представи всичко, а сега стоеше
вцепенен. Ризата по гърба му вече
полепваше. А дъхът ѝ продължаваше
да достига на вълни до него,
гарниран с едни впити в лицето му
изразително красиви очи.
– Благодаря ти за поканата –
съвзе се най-после той.
– А аз за това, че я прие –
отвърна тя и тръгна към масичката,
на която величествено стоеше празна
китайска ваза. – Досега само ти си
ме канил. Реших, че е време да върна
жеста.
Внимателно постави букета във
вазата и посочи меката мебел до
камината.
– Ела. Разполагай се.
Той разкопча сакото си и с
облекчение се отпусна на дивана
срещу стената с картината. Тя
деликатно подхвана полите на
роклята си и седна срещу него.
Краката ѝ заеха позата на изискана
манекенка.
– Какво разглеждаш? – посочи
той големия албум с репродукции,
лежащ разтворен на масичката
между тях.
Тя се усмихна и първа посегна
към цигарите.
– Тайната вечеря на Леонардо.
Но не съм от маниаците, които
търсят някакъв таен шифър в нея.
Той също се усмихна и извади
своята кутия KING.
– По принцип тайните вечери са
времето на най-големите откровения.
– Не знам, ти повече ги
разбираш тези работи – отвърна тя. –
Аз обичам да гледам тази уникална
сцена, търсейки отговор на въпроса,
дали Христос и Мария наистина са
били мъж и жена, както е модерно да
се твърди в последно време.
– Вярваш ли в това? – погледна я
той.
– Да. Ако не беше така, църквата
нямаше да го отрича толкова
упорито.
– Хм. Неведоми са пътищата
Господни!
В този момент вратата се отвори
и вътре едва ли не връхлетя
икономката.
 – Госпожо, отвън има цяла
армия китайци!
– Какви китайци? – искрено се
изуми тя.
Американеца изтръпна. В
главата му рязко изплува образът на
Архонта.
– Ами… предполагам, че това е
нашата вечеря – намеси се
спецагентът.
– Как така нашата вечеря? –
реагира още по-изненадана
Библиотекарката.

***

Изпълнението на Архонта беше

класика. Пред вратата стоеше лично
готвачът на китайското посолство,
придружен от петима сервитьори.
За броени минути те превърнаха
трапезарията в уютна приказка от
запалени свещи и брилянтно
подредена маса за двама. Сякаш
изпълняваха някакъв таен ритуал.
Майстор-готвачът лично обясни на
сащисаните мъж и жена, какво
представлява всяко едно от блюдата.
После всички вкупом им пожелаха
приятна вечер, а дръпнатите им
очички бляскаха весело.
Най-после останаха сами.
– Признавам си, че това е
постановка на Архонта – опита се да
обясни той.
 – Знам му всички номера, но
такова нещо не бях очаквала!
– Продължаваше да се оглежда
тя.
– Наздраве! – вдигна чашата си
Американеца.
– Наздраве! – отговори
Библиотекарката.
Чудеха се от кое по-напред да
опитат.
– Обещавам повече да не правя
така. Ти каза, че са ти омръзнали
ресторантите, а сега все едно сме в
центъра на Пекин – продължи с
оправданията си той. – Извинявай,
може ли да се премеся до теб?
Китайците бяха спазили
протокола и ги разположиха на двете
къси страни на дългата маса,
побираща поне дванадесет души.
– Разбира се – засмя се
красавицата. Стана ѝ приятно.
Той се изправи, съблече сакото
си, взе си чашата и седна на стола до
нея. Нямаше какво да губи. Беше
решен да каже това, за което беше
дошъл.
– Ако не ти се пие това вино,
мога да ти предложа уиски. Искаш
ли? – докосна го нежно по ръката тя
и стана, без да дочака отговора му.
– С удоволствие – реагира той
доволен, че получи малка отсрочка.
Шумът от леда в чашата скоч му
вдъхна увереност. Отпи голяма
голяма глътка и я погледна право в
очите.
– Искам да поговорим за нас.
Тя срещна погледа му.
– За нас?
– Да. Защото смятам, че не сме
безразлични един към друг.
Тя сведе поглед за миг. Усмихна
се. Не беше допускала, че той ще
бъде толкова директен. Всъщност му
беше благодарна, че започна пръв. В
крайна сметка тя също бе решила
най-после да изяснят отношенията
си. Вдигна очи, срещна неговите с
много топлина, направи своята
крачка:
– За себе си мога да кажа, че
наистина не съм безразлична към
теб.
 Той отрони едва доловима
въздишка.
– А аз мислех, че това не е така.
– Виж, не съм момиче на
двадесет, което не знае какво иска.
Много добре познаваш живота ми.
Нямам какво да крия от теб.
Напускайки Америка след
злополучния си опит като кандидат-
снаха и жена за удоволствия, се бях
се зарекла повече кракът ми да не
стъпва отвъд океана. Откакто те
познавам, не мисля така. Но точно
заради всичко преживяно досега
искам да ти кажа, че нямам никакво
намерение просто ей така да се
отдам на някакво увлечение. Повече
болка и разочарования не мога да си
позволя.
Той слушаше внимателно.
Да, знаеше всичко за нея. Но тя
не знаеше почти нищо за него.
Трябваше да бъде откровен.
Повече от половин час говори за
себе си. За детството, мечтите,
жестоката реалност на живота и
разочарованията от жените. Не
спести нищо. Когато свърши, допи
последната глътка от чашата си.
Олекна му.
Тя не го прекъсна нито веднъж.
– Защо смяташ, че работата ти е
причина да живееш така?
Сама не разбра как попита
точно това.
Това беше най-трудният въпрос,
на който той можеше да отговори.
Беше подписал тонове клетвени
декларации, потънали в сейфовете на
ЦРУ.
Мълчеше, вперил поглед в
незапалената цигара, която
превърташе между пръстите си.
Не усети кога тя се наведе към
него. Просто почувства топлината на
устните ѝ. Червилото имаше леко
сладникав вкус. Не смееше да отвори
очи. Плахо отвърна на целувката.
Лявата му ръка докосна косите ѝ.
Масата пречеше да се слеят телата
им.
Осъзнаха се за по-малко от
минута. В погледите им имаше
някакво неудобство. Никой не
смееше дори да протегне ръка.

***

Говориха си часове. За живота,

надеждите и болките от
разочарованията. За другите жени и
другите мъже. Тя очакваше нещо
истинско и пълноценно. Искаше
семейство. Той си мислеше дали
може да отговори на това
предизвикателство. И двамата
осъзнаваха, че нямат никаква нужда
от поредното мимолетно
преживяване.
Нито тя му предложи, нито той
направи какъвто и да е намек да
остане. Беше разбрал, какво иска тя.
Оставаше да се разбере със самия
себе си.
До момента, в който той си
тръгна, не споменаха друго извън тях
двамата.
Минаваше полунощ.
Тя седеше в хола пред камината
и се взираше в "Тайната вечеря" на
Леонардо. Все повече вярваше, че
Мария Магдалена е била там.
Той гледаше през прозореца на
таксито светлините на нощния град.
От много години за пръв път
мечтаеше.
Глава 18
ИЗСТРЕЛЪТ

18 май 2011 г., София,

полите на Витоша
Малтиеца паркира джипа си
пред малката спретната кооперация,
която май не се обитаваше от никой
друг освен от него. Поредният
изпразнен от съдържание паметник
на българската безумност. Всеки,
видял се с пари, смяташе, че ще стане
новият Рокфелер, ако строи жилища.
Просто бяха забравили, че хората в
тази страна бяха на изчезване.
Бе прекарал целия ден в
шофиране из столицата и
околностите ѝ. Спираше на
определени места и замислено
разглеждаше, без да слиза от колата.
Понякога очите му се насълзяваха.
Само в един параклис до една
бензиностанция на изхода на София
остана повече от час. Запали свещи и
дълго се кръсти.

***

Слезе от колата и за пореден път

се ядоса, че изтърва ключовете си.
Наведе се.
В този момент стъклото над
него се пръсна. Ситни парчета се
посипаха по главата му.
Залегна.
Вторият изстрел строши
страничното огледало.
Огледа се.
До входа на жилищния блок
имаше не повече от пет-шест метра.
Нямаше избор. Ако стрелецът го
виждаше, значи до няколко секунди
щеше да е мъртъв.
Изправи се и хукна.
На третата крачка чу не един, а
цели три последователни пукота.
Идваха от отсрещната горичка.
Залепи се на стената под козирката и
трескаво заопипва тялото си.
Дишаше тежко.
Беше цял.
 Откъм горичката присветваха
лъчи на прожектори и се чуваха
възбудени мъжки гласове.

***

– Имате ли представа защо

стреляха по вас?
Срещу него стоеше мъж на
същата възраст, с прошарени мустаци
и проницателен поглед. Беше се
представил за зам. – началник на
Държавната агенция за национална
сигурност. Говореше му на български
език.
Бяха се разположили в
стандартно обзаведения апартамент
под наем на Малтиеца.
Познаваше много добре
въпросния генерал, но не бързаше да
показва с нищо това. Беше в ръцете
му, което означаваше, че той ще
диктува правилата на играта.
– Не, нямам никаква представа –
отговори на чист български той.
– С каква цел сте в България?
Имаше няколко възможни
отговора. Избра най-безобидния.
– Туризъм.
Генерала го погледна с иронична
усмивка.
– Което означава, че след като
разгледате това-онова, ще си ходите.
Явно човекът срещу него искаше
да му подскаже нещо.
 – Разбира се! Нищо друго не би
ме задържало тук.
Генерала го погледна доволно.
Дори му се стори, че му кимна в знак
на някаква благодарност.
– Мисля, че единственият
въпрос, който ви вълнува в момента,
е кой ви е поръчал. Или греша?
– Не грешите, Генерале. Ще ви
бъда задължен.
Офицерът го погледна строго.
– Аз мисля, че сте ми задължен
не отсега. А от доста отдавна.
Настъпи неловка тишина. Двамата
мъже бяха вперили поглед един в
друг, сякаш се изпитваха.
– Така е! – каза накрая
Малтиеца.
 – След като е така, защо не си
ми пратил покана за 6 август?
Малтиеца го погледна изумено. Вече
нямаше никакви съмнения доколко
човекът срещу него е наясно със
ситуацията. Рязкото минаване на
"ти" съвсем обясняваше
предположението му. Замисли се и
отрони някак тъжно.
– Вече смятам, че сбърках с тази
покана. – Въздъхна тежко.
– Бях в Арбанаси. Май е по-
добре всичко да си остане такова,
каквото е.
– Би трябвало да знаеш, че след
петдесетте рождените дни се
празнуват само с истински приятели.
А те обикновено се събират около
една маса. Не прави глупости.
Малтиеца кимна разбиращо.
Гласът на Генерала беше хладен.
– Смятам, че сегашните
изстрели срещу теб бяха
предупреждение. Един човек от
твоето минало ще поиска от теб да
преговаряш с премиера за Знака на
българина. Не го прави – Генерала
прикова поглед в Малтиеца. Гледаха
се няколко минути, след което
хладният глас на разузнавача обясни
на туриста какво се очаква от него.
Малтиеца просто кимна.
Генерала внимателно извади от
вътрешния си джоб плик и го остави
на масичката пред него.
– Вътре е този, който не иска да
си между живите – почука с пръст по
плика офицерът. – Още от 2003 г. Не
сме се виждали, туристе.

***

Повече от половин час

Малтиеца стоеше на верандата срещу
планината и пресмяташе наум.
Кой?
Пликът от Генерала лежеше
недокоснат на масичката в стаята.
Пълнолунието огряваше каменния
връх срещу него. Гледаше го всяка
вечер, откакто бе пристигнал в тази
страна. След това сънуваше една своя
мечта. Огромен християнски кръст
се извисява непоклатимо върху
каменния връх. Вижда се от всички
страни на планината. Мощни
прожектори го осветяват с цветовете
на дъгата. Необхватно дългите му
рамене са ориентирани на изток и на
запад. Кръстът. Четирите върха на
който символизираха
благоразумието, силата на духа,
справедливостта и въздържанието.
Кръстът, заради който през тези земи
се беше извървяла половин Европа
преди векове, за да го отвоюва от
мюсюлманите.
"Кой стреля?" – попита гласно
въображаемия кръст Малтиеца и се
прекръсти. Вече не си спомняше за
кой път оживяваше.
 Възможните отговори
препускаха в превъзбуденото му
съзнание. Американците?
Руснаците? Българите?
Животът му се завъртя като на
филмова лента.
Влезе в стаята и посегна към
плика.
 Глава 19

СВЕТОВНАТА КОНСПИРАЦИЯ

21 май 2011 г., София,

лоби бар, хотел "Кемпински"
Върховния вестоносец седеше в
лятната градина на лоби бара и
гледаше плаващите в малкото езерце
патици. Необичайно, но
Американеца закъсняваше.
"Какво нещо са технологиите –
помисли си един от най-влиятелните
масони в света. – Как разглезиха
специалните служби! Наследниците
на Джеймс Бонд помислиха, че
всичко вече става чрез спътниково
наблюдение, GPS устройства и други
подобни джаджи. Личните срещи
вече нямат особено значение за тях."
Усмихна се и спря да поглежда
часовника си.
Беше в София от няколко дни.
Успя да свърши всичко, за което
пристигна. Разбра се с американския
посланик. Пи кафе с Илюмината и за
пореден път му вдъхна надежда, че
доброто ще победи злото. Видя се с
Великия майстор на българските
масони. И, разбира се, посети
неофициално президента на
държавата. Дори успя да купи
подарък на съпругата си – чаровната
бивша стюардеса, която срещна в
един самолет преди години, когато за
пръв път идваше в България. Беше
щастлив мъж.
Американеца дойде с някакво
дървено оправдание за
половинчасовото си закъснение.
Поръча си зелен чай и дежурно го
увери колко много се радва да види
стар другар в тази забравена от Бога
държава.
– Как си, приятелю? – започна
Вестоносеца.
Спецагентът определено се
поласка от определението.
– Не мога да се оплача от скука.
Знаеш как е в Малта, Северна
Африка, Близкия изток, Турция. За
Осама бен Ладен пък е неприлично
аз да ти говоря.
– А защо не споменаваш
България? Да не би да си тук по
личен въпрос? – лукаво се усмихна
масонът.
Американеца се сепна.
– Какво имаш предвид под
личен въпрос?
Вестоносеца просто не знаеше,
че с неволното си подмятане улучи
право в целта.
– Знаеш ли, въпреки че си
масон, за мен ти винаги си бил един
от най-свестните хора, които
познавам – реагира изненадващо
дори за себе си агентът. – Освен това
си мъж на място. Затова ще споделя
нещо с теб.
 – Благодаря за доверието и
оценката – изненада се и
Вестоносеца. – Бих прибавил и
факта, че съм дискретен човек. Не
съм сигурен дали това е отбелязано в
досието ми при вас в ЦРУ.
– Мисля да се пенсионирам! –
изтърси направо човекът на Ленгли.
– Това пък откъде ти хрумна?
В продължение на повече от
половин час Американеца изпуши
една след друга най-малко три
цигари и подробно му разказа за себе
си и Библиотекарката. Вестоносеца
го слушаше внимателно, без да го
прекъсва.
– Никога в живота си досега не
съм бил толкова откровен с друг
човек, както сега – въздъхна агентът.
Сякаш бе на изповед. Отпи жадно от
чая си. Чувстваше се добре. Някой
някога му бе казал: "Думите лекуват."
Сега разбираше защо.
– Знаеш ли – наведе се леко
напред високопоставеният масон.
– Колкото и да не ни харесваш
нас, масоните, ще ти кажа нещо,
което споменаваме в ритуалите си.
Ние твърдим, че животът е
невъзможен от съзидателното
напрежение, което създават
противоположностите. И понеже
става въпрос за хората, ние
задължително разглеждаме
взаимоотношенията между мъжа и
жената като една противостояща
двойка. Но за нас тяхната привидна
несъвместимост е
предизвикателството те да бъдат
обединени в едно цяло.
Американеца го гледаше
втренчено. Опитваше се да осмисли
казаното.
– Според законите на природата
явно ти е дошло времето да се
обединиш в нещо цяло – продължи
Вестоносеца.
– Мислиш ли?
Дипломатът на масоните само
кимна утвърдително.
– Извинявай, че те занимавах
със себе си – опита се да излезе от
собственото си неудобство
разнежилият се агент.
 – Не се притеснявай – успокои
го малко по-възрастният мъж.
– Докато сме живи, ние, хората,
само това правим, занимаваме
останалите със себе си. Сега да
поговорим малко по работа.
Американеца леко разпери
разбиращо ръцете си.
– Върховният съвет реши, че
Знакът на българина трябва да
остане в България.
Вестоносеца направи
категоричен жест, за да спре
надигащата се реакция у спецагента
по религиозен тероризъм.
– Не бързай. Мога да те уверя, че
няма да има никакви последствия за
теб. Шефовете ти са известени, и то
от Белия дом.
Агентът запали цигара. Идваше
му да извика: "Ама аз за какво
блъсках толкова години?"
– Знакът има стойност за
човечеството само ако е върху тази
земя – продължи масонът. – Така е
решил Великият архитект на
Вселената или Творецът, както го
наричате вие, които не приемате
терминологията на масонството.
Лека гримаса раздвижи лицето
на Американеца. Вестоносеца не му
обърна внимание и продължи.
– Българите в момента имат две
от частите на знака. Третата е в
руснаците. Тук се подвизава един
техен човек, който се опитва да я
изтъргува срещу гаранции от
българското правителство за техните
енергийни проекти на Балканите.
– Да, знам – не се сдържа да
защити професионализма на
институцията, която представляваше,
агентът. – Сега ще ми кажеш, че с
руснаците ще се справи един
интересен екземпляр, пристигнал
наскоро от Малта. Той имал да
урежда стари сметки с тях. Нали?
– Никога не съм те подценявал,
приятелю! – отговори Вестоносеца. –
Напротив, възхищавам ти се. Няма
по-добър от теб в занаята. Затова сега
имам две молби към теб.
Американеца наистина се учуди.
Цял живот получаваше нареждания.
Сега един от най-влиятелните хора в
света го молеше.
– За мен ще бъде чест, сър.
– Трябва да се помогне на този,
когото всички наричате Малтиеца.
Това е първата ми молба. Втората е
да приемеш тази покана от името на
българския президент и да
присъстваш на неговия прием по
случай Деня на славянската
писменост и култура.
Вестоносеца му подаде изискан
бледожълтеникав плик. Американеца
го придърпа към себе си.
– Доколкото си спомням, всичко
започна преди пет години на един
такъв прием, нали?
– Не те лъже паметта, приятелю.
Колко бързо минават годините, нали?
– Ти си се виждал вече с
Президента, така ли?
– Разбира се – отвърна
Вестоносеца. – Аз се виждам с
всички държавни глави. Такава ми е
работата.
– Върви после обяснявай, че
масоните не управлявате света!
– Усмихна се агентът.
Вестоносеца се замисли. Той
никога не оставяше такова
предизвикателство без отговор.
Стотици пъти му се беше налагало да
отговаря на подобни твърдения.
– Знаеш ли, преди малко ти ми
разкри душата си. Сега ще се опитам
да ти върна жеста – прокашля се
вторият по длъжност в йерархията на
световното масонство човек. –
Когато преди повече от тридесет
години ме посветиха в братството,
бях един амбициозен харвардски
студент, който наистина се готвеше
да завладее света. Бях запленен от
теорията за световната конспирация
и с цялото си сърце вярвах, че
тайните общества управляват света.
В продължение на много дълго време
обаче минах през различни
посветителски ритуали, изкачвайки
се в йерархията на ордена. Прочетох
много книги, изслушах хиляди
напътствия от по-опитните братя.
Накрая разбрах, че общества като
нашето наистина играят огромна
роля в развитието на човечеството.
Защото имат мисия – да съхраняват
скритото познание и да предизвикват
хората да го търсят и осмислят в
полза на целия свят.
Специалният агент по
религиозен тероризъм слушаше с
интерес. Вестоносеца говореше
увлекателно.
– Животът, както ти казах в
началото на разговора ни, е изтъкан
от противоречия. Човекът се оказа
едно от най-несъвършените
същества, той превръща
противоречията в своя природа.
Войната стана главен инструмент за
спор между хората. Стигна се дотам,
че днес започнахме да крачим
обратно към миналото. Самият ти
цял живот си се сблъсквал с най-
големия спор между народите – чий
Бог е по-правилен. Виж само как от
седмици основният въпрос е дали
Осама бен Ладен е жив или мъртъв.
Сякаш това би имало някакво
значение, ако самите ние, хората, не
направихме така, че християнството
и ислямът отново да настръхнат един
срещу друг. Нашите общества,
приятелю, изповядват ценностната
система на хармонията, на баланса в
човешките отношения. Ние, както
обичаме да повтаряме често, се
стараем да съберем на едно място
разпръснатите различия и да ги
помирим. Затова се срещаме с
държавните глави и световния
политически елит. Ще ти задам и
една тема за размисъл. Следващия
път ще продължим по нея, ако не
възразяваш.
Американеца кимна замислено.
– Питал ли си се защо тайните
общества са преследвани до смърт от
диктаторските и деспотичните
режими, а процъфтяват свободно в
страните с истинска демокрация.
Вземи за пример самата наша
Америка. И извинявай, ако съм ти
досадил с моите брътвежи. Потърси
сам отговорите, защото е ясно, че аз
съм пристрастен.
Пак настъпи тишина. Откъм
езерото се чуваше шумотевицата на
децата, които се опитваха да хранят
плаващите патици.
Американеца се почувства
изключително неподготвен за
разговора дали тайните общества
управляват света или не. Затова се
сети за първата молба на
Вестоносеца.
– Малтиеца е изчезнал от два
дни. Дори българските служби не
могат да го открият. Няма сведения
да е напуснал страната. Може би се е
спотаил някъде тук.
Вестоносеца усети желанието
на спецагента да сменят темата.
Човекът на ЦРУ се чувстваше доста
по-уверен в свои води.
– Малцина хора по Земята имат
невероятната способност да изчезват
внезапно и да се появяват
изневиделица. Този малтиец е от тях.
– Да не би да искаш да кажеш,
че знаеш нещо за него? – настръхна
агентът.
– Виж какво, приятелю, опазил
ме Господ да се бъркам в работата на
специалните служби! Най-малкото
на мен ми прилича да потвърждавам
слуховете за световната конспирация.
Пак ти казвам, такива като този
човек се появяват точно когато най-
малко ги очакваш, и то оттам,
откъдето никога не си предполагал,
че биха могли да бъдат. Убеден съм,
че съдбата ще ви срещне скоро.
Вестоносеца се заоглежда за
сервитьора. Не го откри и мушна
една банкнота в папчицата със
сметката.
– Аз трябва да тръгвам. С теб ще
се видим след три дни на приема на
Президента. Ще се състои на същото
място, където беше предишния път. В
Националния исторически музей.
Надявам се да те видя с тази
наистина прекрасна дама. Мога да ти
кажа само, че си късметлия,
приятелю! Колкото до
пенсионирането ти, аз знам, че бивш
Джеймс Бонд няма. Довиждане.
Американеца стана от мястото
си и с най-искрено уважение подаде
ръката си.
Глава 20
ЕМБАРГОТО

22 май 2011 г., София,

булевард "България"
Руснака крачеше нервно из
просторния си офис в извисилия се
над българската столица бизнес
център. От четирите стъклени стени
се виждаше всичко – дори
Паметникът на съветската армия. Но
това не успокояваше олигарха, който
от няколко дни имаше усещането, че
е в пълна тъмнина.
Само за няколко часа му бяха
позвънили лично босовете на
"Газпром" и "Росатом". Настойчиво
питаха какво става.
"Остава само да ми се обади и
Бащицата, да чуя лая на онова
българско овчарско куче, и като нищо
ще се хвърля оттук"
– Мърмореше на себе си
Чекиста и тъжно погледна златните
кубета на "Св. Александър Невски".
Не му помагаше дори родният
светия.
Никой в тази държава не искаше
да се среща с него. От кабинета на
Премиера го препращаха към
министъра на икономиката и
енергетиката. Той пък към някакви
независими експерти, от които по
принцип нищо не зависеше. Още по-
драматично беше положението с
Президента. Бил много ангажиран. А
уж беше техен човек. Появи се
някакъв негов съветник, който му
връчи покана за коктейла на
държавния глава в Деня на
славянската писменост и култура –
24 май.
"Всички се покриха! – тресеше
се вътрешно Руснака. – да не би да ги
заподозрат, че обслужват руските
интереси. Само вечните социалисти
от опозицията висят пред вратата ми
за пари за изборите. А като бяха на
власт, какво направиха?"
Намери дистанционното и пусна
огромната колкото информационно
табло на стадион тв плазма. Вървяха
обедните новини. В най-малко три от
българските телевизии едновременно
даваха репортажи от поредната
пресконференция на американския
посланик в София. Холивудската му
усмивка обясняваше поредната
позиция на Америка относно
сигурността на Балканите.
– Все едно гледам SNN, а не
българска телевизия! – нервно отне
звука той и се тръшна зад бюрото си.
На стола срещу него мълчаливо
седеше най-довереният му човек,
известен с прозвището Сянката.
– Шефе, Малтиеца е
неоткриваем.
Руснака го погледна с
кървясалите си от среднощния запой
очи.
Четвърти ден хората му
издирваха под дърво и камък
мистериозния малтийски турист.
Според техните агенти в българските
служби чужденецът върнал в
автокъщата наетия джип. Заплатил
щедро щетите по счупеното стъкло
на шофьорската врата и строшеното
странично огледало. След това
седнал в колата на някаква непозната
за автоброкерите жена и изчезнал в
неизвестна посока. Оттогава ни вест,
ни кост от него.
– Намерете го! – просъска
олигархът. – Не разбирате ли, че само
той може да ни подреди пъзела с
тази държава?
 Сянката се изправи и на свой
ред закрачи из кабинета.
– Знаеш ли какво, шефе, аз
мисля, че не ние ще го намерим, а
той тебе ще открие.
– Защо мислиш така?
– Защото само той може да се
пазари с теб за парчето от Знака на
българина – натърти на думата
"пазари" Сянката.
Руснака се замисли. В главата му
изплуваха спомени отпреди близо
двадесетина години.
Беше млад офицер от службите
и работеше на територията на бивша
Югославия. Влезе в играта с петрола
и уреждаше товарите, които
заобикаляха югоембаргото. Срещу
тонове гориво получаваше куфари с
пари. Отначало отчиташе всичко в
Москва. Но се запозна с българите и
разбра, че не си струва да се живее за
едната гола заплата. Поблазни се и
влезе в схемите. Месец след това от
фондовете за югоембаргото на
руските служби изчезнаха двадесет
милиона долара. Българите бяха
изиграли перфектно схемата. Никой
не заподозря неговото участие.
Набеди друг спецколега, когото
разстреляха като куче. А една сутрин
той просто се събуди като поредния
назначен от Кремъл олигарх.
Оттогава чуеше ли България, винаги
нещо го свиваше под лъжичката.
Имаше един човек, който знаеше
цялата му тайна.
– Ами, тогава не ми остава нищо
друго освен да чакам Малтиеца да ме
открие – съгласи се със Сянката той
и извади от бюрото бутилката водка с
двеста и петдесет грамовата чаша.
– Не разбрах, шефе – реагира
най-довереният му човек.
– Искам да кажа, позволете му
да стигне до мен.
Първата за деня порция водка
"Аляска" потъна в гърлото му.
Глава 21
СДЕЛКАТА

23 май 2011 г., София

Библиотекарката насочи
дистанционното на телевизора. Но
не към големия плазмен екран, а
точно в обратната посока. Огромната
картина, изобразяваща превземането
на Йерусалим, започна бавно да се
разделя на две плъзгащи се части.
След набирането на поредица бутони
се чу характерното за банковите
трезори прещракване. Яркочервената
светлина над ръкохватката на сейфа
се преля в неоновозелена. Нежната
ръка на дамата с лекота отвори
вратичката. След това извади една по
една трите велурени кутии и се
обърна.
Двама мъже не изпускаха от
поглед движенията ѝ.
Жената застана между тях и
внимателно положи една до друга
кутиите върху ниската масичка.
Отвори ги. По един метален къс
лежеше на дъното на всяка от тях.
Библиотекарката се наведе и взе
едното парче. Погледна
последователно двамата мъже в
очите и отстъпи крачка назад.
– Това е Знакът на българина.
Гласът ѝ беше уверен и равен.
 – Времето го е разделило на три
части. Тази, която е в ръцете ми, е
фалшива. Вие двамата трябва да
сложите на масата третото
Оригинално парче. Разберете се по
мъжки. Аз ви оставям насаме.
Обърна се и излезе.
Мъжете я изпроводиха с поглед.

***

Философа слушаше внимателно

прошарения мъж срещу себе си.
Изпитваше невероятно удоволствие,
когато общуваше с хора на науката.
Може би компенсираше съдбата си,
която го откъсна от академичните
среди и го хвърли в прагматичната
политика. Затова поне в навечерието
на 24 май гледаше да се вижда с
колкото може повече хора на духа.
Имаше нужда от зареждане. Идваха
избори и щеше да потъне в до болка
омръзналите му пазарлъци. Властта
и парите бяха дотолкова изкривили
съзнанието на българите, че когато
говореха за политика, те изобщо не
се сещаха, че материята умира без
дух.
От увлекателната история за
Черноморската Атлантида, която му
разказваше ученият, го измъкна
мигащият дисплей на телефона. Беше
Библиотекарката. На това обаждане
отговаряше винаги.
 – Слушам.
Отсреща говориха не повече от
половин минута. Усмивката му
подсказваше, че е доволен.
– Благодаря. Ще се видим утре
вечер на приема на Президента.

***

Президентът на републиката
гледаше празния лист пред себе си и
нервно въртеше писалката между
пръстите си. Винаги пишеше лично
речта си за приема по случай Деня на
славянската писмености култура. Но
този път не можеше да сложи нито
ред. Последната му като президент
реч за най-светлия български
празник можеше да има неочакван от
никого в държавата край.
Всичко зависеше от това, дали
до края на деня ще му се обади
министър-председателят.

***

Заместник-директорът на
Държавната агенция по национална
сигурност крачеше бавно по жълтите
павета на централния столичен
булевард. Стигна до разкопаната част
между президенството и
Министерския съвет и с
любопитство се загледа в
работниците на дъното на изкопа.
Бяха археолозите, които разкриваха
останките от величието на Сердика
по времето на Римската империя.
"Дали хората от двете сгради на
властта понякога поглеждат към
миналото?" – попита се Генерала и
погледна нагоре към прозорците.
Чакаше обаждане, от което
зависеше кога да потъне зад вратите
на Министерския съвет. За първи път
в дългата си кариера не знаеше
предварително, какво ще съдържа
докладът му.

***
 Американеца оглеждаше
пространството на до болка познатия
му ресторант "Панорама" и слушаше
съветите на двамата съдържатели на
култовото заведение. Факирите на
ресторантьорството му обясняваха
кои са вариантите за малко по-
голяма маса за вечеря.

***

Върховния вестоносец
приключи телефонния си разговор с
Върховния командир на масоните.
Информира го за разговора си с
българския президент. От Вашингтон
го увериха още веднъж, че решението
на Върховния съвет на ордена Знакът
на българина да остане в България не
подлежи на промяна. Никоя държава,
най-малко Ватиканът, не може да
предявява претенции към свещената
реликва.

***

Архонта разказваше на
китайския посланик за Земенския
манастир. Дипломатът го слушаше в
захлас и дори си водеше записки.
Моментално го увери, че след като
американците проявявали интерес
към този храм, Китай в никакъв
случай нямало да остане по-назад.
Но се учуди, че такъв исторически
паметник не е под егидата на
ЮНЕСКО. И то при положение, че
българка оглавява световната
организация.

***

Илюмината четеше
електронната си поща.
Червенокосата Професорка му беше
изпратила интересни материали.
Специалистката по религиозна
семиотика го информираше за
последната си среща с папата.
Бенедикт XVI я уверил лично, че
сериозно преразглеждал
отношението си към тайните
езотерични общества. Светият отец
бил стреснат от безпомощността на
света да се справи с ислямския
фундаментализъм. Дори бил склонен
да се дискутира и терминът
християнски фундаментализъм.

***

Американският посланик се
подготвяше за поредната си роля в
нов български телевизионен сериал.
Щеше да играе себе си. Героят му
трябваше да пише пред камерата
доклад за Държавния департамент.
След което български хакери щяха да
проникнат в системата от компютри
на посолството, да изтеглят грамата
на дипломата и да я публикуват в
WikiLeaks.

***

Руснака седна на дивана и

разхлаби вратовръзката си. От
отсрещното канапе го гледаше
Малтиеца. На стената зад гърба му, в
пространството между
разполовената картина, изобразяваща
падането на Йерусалим, зееше
отворен сейф. Между двамата мъже
на малката масичка лежаха
разтворени три велурени кутии.
Едната от тях беше празна.
– Не си се променил много –
каза туристът.
– А ти си направо неузнаваем –
отвърна полковникът.
– Чудя се как ли би изглеждал ти
на мое място?
В гласа на Малтиеца прозвуча
лека нотка на тъга.
– Навремето много исках да бъда
на твоето място – продължи
олигархът. – Дори ти завиждах! За
възможностите, които имаше. За
парите. За неограничената ти власт.
За жените
– Доколкото съм информиран,
сега имаш десетократно повече. Не
си ли щастлив? – прекъсна го
Малтиеца.
Руснака погледна към тавана.
– Записват ли ни?
– Едва ли. Какво ново можем да
си кажем с теб? А и защо се
притесняваш от отговора на въпроса
дали си щастлив? В днешните
времена това е последното нещо, за
което се сещат хората. Защото Господ
не е направил така, че човек още с
раждането си да знае за онзи
последен миг, когато нищо от това,
към което си се стремял, няма
значение освен щастието. Повярвай
ми! Преживял съм този миг.
Чекиста спря да се оглежда.
– Ние с теб сме част от
лицемерна система. Тя първо ни
възпита, че щастието е някъде в
светлото бъдеще, а по-късно
превърна човешкия стремеж към
щастие в пазарна стока. Всеки ден
виждам толкова много нещастници,
които упорито си въобразяват, че
щастието е само на една сделка
разстояние.
– Не знаех, че си се увлякъл по
философията. Кога ти остава време?
– иронично вметна туристът.
– Животът непрекъснато
опровергава тезата, че за да си
щастлив, в днешно време е
достатъчно да си богат. Някои дори
си помислиха, че богатството
гарантира и безсмъртието.
Малтиеца го погледна лошо.
 – Извинявай – усети се Руснака.
– По старото правило, казаното не
важи за присъстващите.
– Ти ли ме поръча през 2003 г.?
Олигархът разбра, че
прелюдията на разговора им е
приключила. Извади носната си
кърпа и попи избилите по челото му
капки пот.
– Ти ли ми поръча
предупреждението преди 5 дни? –
гласът на Малтиеца бе леден.
– Мислиш ли, че това има
някакво значение?
Малтиеца го погледна още по-
лошо.
– Не смяташ ли, че е малко
нахално да ми задаваш този въпрос?
 – Не, защото който и да те е
поръчал, все е имало защо. Такива са
времената. Представата за успеха
неминуемо минава през трупове, в
прекия и преносния смисъл.
– И бягство от миналото –
прекъсна го Малтиеца.
– Да-а-а – съгласи се Чекиста. –
Миналото много често обезсмисля
радостта от успеха в настоящето и
прави безмислено бъдещето.
– Значи който ме е поръчал, е
искал да избяга отминалото си?
Знаеш ли, от осем години
разсъждавам по този въпрос. Защо?
Нима не си плащах редовно
лизинговите вноски към Господ?
Нима правех нещо по-различно от
другите?
– Знам, че съм в кръга на
заподозрените. Не съм дошъл да се
откупувам. Ти си минавал по този
път и си наясно колко е безмислено.
– Така е.
Руснака посочи разтворените
кутии пред тях.
– Защо се месиш в тази работа?
Не вярвам да е само защото си
българин.
Малтиеца впери поглед в
парчетата от знака.
– Защото знам силата на
символите. Един живот има смисъл
само ако си разгадал поне едно от
посланията на предците.
– Ада, забравих, чети беше член
на някакво тайно общество
– Усмихна се олигархът. – Днес
това е повече от модерно. Всички
луднаха по манията да са част от
някаква мистерия.
– А ти не си ли? – погледна го
въпросително Малтиеца. – Нима
Кремъл не е едно от най-тайните
общества! Защо сте тогава в играта за
този знак?
– Това е извън моите
компетенции. Аз имам задача.
Връщам ви парчето, но при
определени условия.
– Да, да, знам и какви са те. Но
явно ме бъркаше някого. Нали ти
казах, че осем години съм
преосмислял живота си. Отдавна
разбрах, че и най-слабата държава е
сто пъти по-силна от най-мощната
корпорация. Аз не съм премиерът, за
да ми поставяш условия. Не си и
помисляй, че можеш да търгуваш
нещо чрез мен. Аз мога да ти
гарантирам само едно.
– Какво?
– Да забравя миналото ти –
погледна го в очите Малтиеца. – След
като си готов да ме поръчаш заради
миналото, значи за теб точно то е
въпрос на живот и смърт. Даваш ми
парчето от знака срещу моето
мълчание. А то означава, че живееш.
– Ти какво печелиш?
Малтиеца не бързаше с отговора
си. В главата му се превъртяха всички
определения за печалба, които му
беше дал собственият живот.
– Има една съществена разлика
между нас. Аз отдавна съм загубил
всичко, което съм мислил, че съм
спечелил. Ти трябва да избираш.
Става въпрос за теб, не за руските
интереси. Ние с теб сме много малки
винтчета в огромната машина на
глобалната политика. Нищо не
зависи от нас. Интересите на Русия и
Америка на Балканите се решават от
други хора на други места.
– Не го увъртай – прекъсна го
Чекиста. – Кажи направо какво
предлагаш?
Малтиеца разбра, че срещу себе
си има човек, решен на всякакви
компромиси.
– Даваш ни оригинала и
продължаваш да бъдеш това, което
си. Докладваш в Кремъл, че тук си
бил притиснат с компрометиращи
Русия документи за югоембаргото,
които могат да попаднат в ръцете на
ООН. А лично ти си бил заплашен с
арест и публичен процес за търговия
с културно-историческото
наследство на чужда държава.
Прибавяш и това, че американците
разполагат с пълни записи на цялата
ти дейност на територията на
Балканите още от времето на
югоембаргото. За да си още по-
убедителен, че просто си нямал друг
изход освен да дадеш парчето от
знака, прибавяш и това, че
разкриването на някои тайни от
миналото ти може да те привлече
като обвиняем в процесите срещу
сърбите в Международния съд в
Хага.
Руснака избърса за пореден път
потта от челото си.
– Какви гаранции ми даваш, че
ще мълчиш за мен – невярващо
попита Чекиста.
– Имаш най-голямата гаранция!
– разтвори широко ръце Малтиеца.
– Каква?
– Аз не съществувам.
–???
– Плащам си за греховете. Само
да знаеш колко хора днес се чувстват
щастливи, защото аз не съществувам!
Руснака извади телефона си.

***

Заместник-директорът на
агенцията по национална сигурност
влезе с усмивка в кабинета на
министър-председателя.
– Задачата е изпълнена,
господин Премиер! – тракна с токове
генералът.
Премиера изпусна с облекчение
поредната порция синкав дим от
дебелата пура и посегна към
последното зелено шоколадче в
кутията "Мерси".
 – Отлично, Генерале! – посегна
той към телефона. – Свържете ме с
Президента.

***

Президента бавно развъртя

капачката на писалката и придърпа
към себе си белия лист. Вече знаеше
каква ще бъде речта му за утрешния
прием по случай Деня на славянската
култура и писменост.

***

Библиотекарката внимателно
подаде велурената кутия на
директора на Националния
исторически музей. Професорът я
пое с леко разтреперани ръце.
Подобно вълнение бе изпитвал само
веднъж в живота си – когато
държеше реликвариума с мощите на
свети Йоан.
Глава 22
ЕДИНЕНИЕТО

24 май 2011 г., София,

Национален исторически
музей
Академика побутна очилата си и
се заоглежда невярващо на всички
посоки. От години не беше виждал
събрани на едно място толкова много
известни българи.
– Какво ти стана? – попита
хваналата го под ръка достолепна
дама, която беше усетила побилите
го тръпки.
– Трябва да е станало някакво
чудо – прошепна популярният в цял
свят писател. – Гледам и не мога да
повярвам!
– Какво не можеш да повярваш?
– Доживях да видя на едно място
всички, които разкъсваха България
на парчета през последните двадесет
години.
– О-о-о, щом това го казва
авторът на "Време разделно", значи
настина е станало чудо – възкликна
жената.
Празнично осветените зали на
Националния исторически музей
продължаваха да се изпълват с хора.
Отвън не спираше кавалкадата от
чакащи реда си да застанат пред
входа лимузини.
 Политици от всички партии.
Министрите на правителството.
Дипломатическият корпус.
Митрополитите на църквата.
Академичният елит. Генералитетът с
тежките лампази. Предприемачи и
банкери. Именити преподаватели и
заслужили учители.
Светила на медицината.
Писатели, художници, артисти,
певци. Празнично облечени мъже и
жени от най-малко три поколения се
изкачваха нагоре по парадните
стълби на музея.
Беше 24 май. Денят, за който
многократно се бяха водили спорове,
че е истинският национален празник
на българите.
 ***

Американеца пристигна под

ръка с Библиотекарката. Вече беше я
предупредил, че след приема ще я
води на вечеря в любимата им
"Панорама".
Смесиха се с множеството,
което очакваше появата на
държавния глава и неговото
обръщение по повод празника. До
една от витрините забелязаха
Върховния вестоносец и Илюмината.
– Елате да видите нещо
уникално – помаха им Вестоносеца.
– Това е най-голямата колекция
на тракийски ритони в света!
– Удивително! – възкликна
Американеца. – Тези неща са отскоро
тук. Не съм ги виждал досега.
Илюмината и Библиотекарката
разказаха на двамата американци, че
това, което виждат, е частната
колекция на известен български
предприемач. В продължение на
години богаташът изкупувал по
световните аукциони изнесени през
вековете български ценности и ги
връщал в родината си.
– Ако съберем всичко родно,
което е било разпиляно по света,
този музей ще се окаже тесен.
И четиримата извърнаха глави.
Малтиеца подаде ръката си
последователно на всеки от тях.
– Честит празник! Винаги съм
завиждал на българите за този ден –
погледна той Библиотекарката. В
очите му заговорнически играеше
лукаво пламъче. Говореше на
английски. Отлично се вписваше в
образа на богат турист. – Няма друга
държава, която да почита така своята
писменост.
– Така е – съгласи се
Вестоносеца.
– Това е мой приятел от Малта –
представи го Библиотекарката. –
Занимава се с културно-исторически
туризъм.
Вестоносеца и Американеца се
спогледаха не по-малко
заговорнически, а Илюмината леко
намигна на присъединилия се към
тях малтиец.
– Я, колко приятели виждам на
едно място! – прозвуча гласът на
Архонта от съседната витрина. До
него грееше усмивката на
екстравагантната му колежка от
Европарламента Котката, здраво
стиснала ръката на Руснака.
Двете компании се приближиха
една към друга.
– Мислех да не идвам на
приема, защото този президент вече
си отива, но моят приятел пожела да
го придружа – каза шармантната
евродепупатка и интимно се
притисна в олигарха.
– Няма бивши президенти,
мадам – вметна Вестоносеца.
 Котката присви очи, опитвайки
се да си спомни откъде познава този
мъж.
– Да, но този не е от нашите –
почти просъска тя. – да го видя сега
какво ще прави, като няма да бъде
президент. Даже в неговата
социалистическа партия не го искат
повече.
Архонта я побутна
незабележимо.
– Спорихме досега с нашия
руски приятел, кой е измислил
азбуката – побърза да смени темата
той.
– Но се разбрахме – прекъсна го
Руснака. – Наистина съм бил в
заблуждение да си мисля, че
българите използвате нашата
писменост. Признавам си, че така ни
учеха в училище едно време. А то
било обратното. Затова да е честит
празникът на братята българи.
– Честит празник, млади хора!
Поздравът беше от Академика,
който с чаша в ръка се приближаваше
към тях.
– Помня ви аз. Преди години пак
тук сме се виждали. Тогава си
говорихме за онзи Знак на българина.
Вие помните ли? – подаде си ръката
писателят първо на двете дами.
– Да бе, вярно! – възкликна
Котката. – Какво стана наистина с
тази измишльотина? Светът в
последно време е откачил по
всякакви знаци и символи. Не мога
да намеря вече човек, с когото
спокойно да си поговоря за бижута и
мода.
Олигархът тактично се изкашля.
Американеца го погледна
съчувствено, а Библиотекарката
дипломатично преглътна това, което
беше на върха на езика ѝ. Илюмината
се огледа, за да прецени доколко
фалцетът на евродепутатката е
достигнал до околните гости.
Архонта побърза да попита
Академика как е.
– Чудесно – отвърна писателят. –
Но днес съм изумен!
– От какво? – впечатли се от
репликата му Вестоносеца. Много
добре помнеше българския мъдрец.
Отдавна бе разбрал, че нито една
негова дума не е случайна.
– Направо не мога да повярвам,
че виждам на едно място хора, които
не се понасят взаимно. Имам
чувството, че днес цялата държава е
тук. Това не се е случвало от времето
на комунистите. Досега винаги се
деляхме на ваши и наши. Не спирах
да казвам, че на този ден трябва да се
загърбват враждите, защото всички
четем и пишем на една азбука. Но
сам не вярвах на думите си. Ето, че
чудото се случи...
Пращенето на микрофоните
прекъсна Академика. Светнаха
огромните видеостени във всички
зали. Който където и да се намираше
в музея, можеше да види как
президентът на държавата се отправя
към импровизираната сцена.
Залата обаче не можа да запази
спокойствие, когато видя, че там го
очаква самият Премиер. Чудесата
нямаха край. До него бяха застанали
председателят на Народното
събрание, патриархът, главният
мюфтия и останалите водачи на
всички вероизповедания в България.
Малко по-встрани се отличаваха и
предишните двама президенти на
републиката. Зад тях лидерите на
всички политически партии,
представени в парламента. И чинно
пристъпващите от крак на крак
министри от сегашното
правителство. Всички до един.
Такова нещо не се беше случвало
досега в най-новата българска
история. Прожекторите на
телевизионните камери и
фотосветкавиците сипеха потоци
светлина върху отговорните за
съдбата на България лица. Залата
избухна в аплодисменти.
– Аз нали ви казах! –
развълнувано ръкопляскаше
Академика.
– Такова чудо не помня. Всички
заедно!
Илюмината спря погледа си
върху лицето на възрастния мъж.
Видя как очите му зад дебелите
рогови рамки се насълзяват.
Архонта се прекръсти, когато
Президента целуна ръка на
патриарха и се здрависа с всички
останали. Аплодисментите станаха
най-силни, когато Президент и
Премиер се прегърнаха и заедно
помахаха с ръце към камерите.
Държавният глава застана пред
микрофона.
Аплодисментите стихнаха.
– Уважаеми дами и господа,
драги сънародници – гласът му леко
потреперваше – Това е празник на
всички. Празник на българския дух.
– Точно така – тихо прошепна
Академика.
– Оф, как ми убиват тези обувки!
– размърда краката си Котката. –
Дано да не говори много.
– Тихо, ще ти купим други –
наведе се към нея олигархът.
Библиотекарката ги смрази с
погледа си.
– …Далеч преди Европа да
постави като своя основна цел
изграждането на обществото на
знанието, нашите предшественици са
осъзнали, че само със силата на
знанието можем да вървим напред.
Гласът на Президента стана по-
уверен. Ръкоплясканията му дадоха
възможност да преглътне вълнението
си.
Архонта слушаше, но не можеше
да отдели поглед от застаналия
крачка пред него мъж. Откакто зърна
Малтиеца, нещо зачовърка паметта
му. Стойката на този човек и погледа
му напомняха нещо до болка
познато.
– …Ние трябва да черпим
стимули от традицията, но в същото
време да потърсим новите
параметри, да видим как ще
изглежда съвременният български
патриотизъм – продължи държавният
глава.
Върховния вестоносец се
приближи плътно до Американеца.
– Това е много важна тема,
защото в Европа се надига мощна
вълна на нов национализъм – каза
тихо висшият масон на кимащия с
разбиране агент на ЦРУ.
Президента се обърна към
групата на лидерите на
политическите партии. Беше му
направило впечатление, че водачът на
една националистическа формация
коментираше нещо с бивш премиер,
лидер на консерваторите.
– …Във всеки случай не
псевдопатриотизъм – повиши глас
държавният глава, – основан на
отрицанието, на агресията към
различния, към другия, към съседа.
– Сега сигурно ще каже за боя
пред джамията онзи ден – тихо
вметна възрастна учителка на
колежките си до нея.
– Ама те щели да се изколят! –
отговори ѝ една от тях.
– Това ще ни подпали чергата
някой ден – включи се втора
преподавателка.
Президента направи кратка
пауза. Извади микрофона от стойката
и тръгна към една от най-близките
музейни витрини. Едва сега
присъстващите забелязаха, че тя
беше покрита с бяло покривало, а от
двете страни като вкаменени стояха
двама гвардейци.
Прожекторите на камерите
следваха държавния глава.
Официалните лица се раздвижиха
неразбиращо. Само министър-
председателят се усмихваше
загадъчно.
 – Дами и господа! – обърна се
към множеството изправеният до
витрината Президент. – Преди да ви
честитя още веднъж празника, имам
честта да ви представя най-новия
експонат на Националния
исторически музей на България.
Залата притихна.
– Всички знаете, колко важни за
един народ са неговите символи –
вдигна микрофона Президента. –
Древните гърци са наричали символ
счупените части на един и същи
предмет. Буквално думата символ
означава – да съединиш. В днешно
време символите служат, за да
обединяват хората. Когато
разделението по цвят на кожа,
вероизповедание, благосъстояние и
обществено положение стане
непоносимо, хората се сещат за
символите и започват да търсят
спасението си в тях.
– Не може да бъде! – възкликна
Академика. – Не мога да повярвам,
че това се случва!
Никой не го чу. Всички бяха
вперили поглед в Президента, който
продължи.
– Символите, дами и господа, са
онези всемогъщи сили и енергии,
които поддържат най-важния баланс
за човечеството. Балансът между дух
и материя. Без него светът е свършен.
Чрез знаците и символите
неописуемото и невидимото могат да
бъдат по-лесно обяснени. Затова
Творецът праща на хората символи и
знаци.
Всички мълчаха. Само откъм
групата на дипломатическия корпус
тихо се долавяше шепотът на
преводачите.
– Всички знаете, че преди
няколко години светът заговори за
странен символ, наречен Знакът на
българина. Чуха се различни легенди
за него. Аз самият бях скептик –
призна си Президента.
– Времето обаче ме опроверга.
Такъв знак има, скъпи сънародници,
и той е тук. Ние сме доказателството
за неговата сила, след като за пръв
път сме се събрали всички и вече не
се делим според вярата и
политическите си пристрастия.
Хората се раздвижиха.
Президента се приближи до
витрината. В едната ръка държеше
микрофона, а с другата хвана бялото
покривало.
– Вековете го бяха разделили на
три части и пръснали по света. За
него са се водили войни. Герои са
умирали, за да спасят тайната.
Поверието се е предавало от уста на
уста, за да оцелее легендата. Днес
времето събра този символ на
човешкото единение на единственото
възможно за това място – България.
Оттук нататък България става
отговорна пред целия свят за
опазването на свещената реликва на
помирението между хората.
Непобедимият български дух ще бди
над нея.
Държавният глава огледа залата.
– Дами и господа, Знакът на
българина!
Президента дръпна
покривалото. Блясъкът от витрината
пречупи светлината на
прожекторите. Отвътре сияеше
древната реликва. Слепените едно до
друго парчета образуваха идеален
кръг, съдържащ символите на всички
религии. В средата едно славянско
"Ж" симетрично изобразяваше
сливането им.
– Аз казах ли ви, че има някакво
чудо! – погледна тържествено
Академика.
– Ама защо този Президент ще
показва знака? – недоумяваше
Котката. – Нали след тази есен той
ще бъде никой.
Академика я погледна остро
през дебелите лупи на очилата си.
– Защото, млада госпожице,
независимо кой е президент на
държавата, според конституцията той
олицетворява единството на нацията
и представлява Република България.
Вие да не би вече да сте забравила,
че сте българка?
Котката се нацупи и се обърна
към Руснака.
– Ти нали щеше да ме водиш на
някаква вечеря?
– Да, но тя е по-късно. Хайде да
отидем да видим знака – дръпна я за
ръката олигархът.
– Ще се видим по-късно, нали,
приятелю? – подвикна след него
Американеца.
– Разбира се! – отвърна през
рамо Руснака.
Върховния вестоносец
разпалено обясняваше нещо на
Библиотекарката, Архонта ги
слушаше.
Малтиеца слизаше бавно по
стълбите към изхода. Никой не го
забеляза, защото друг не си тръгваше.
Хората се бяха извили на дълга
опашка, за да видят отблизо Знака на
българина. Никой не обръщаше
внимание на официалните лица,
които се бяха изредили първи пред
магическата витрина.
Президента и Премиера си
говореха нещо разпалено, а между
тях проблясваха очилата на
Философа в качеството му на
председател на една малка, но
особено важна партия. Другите
политически лидери ръкомахаха
помежду си – все пак държавата беше
пред избори. Духовните водачи на
вероизповеданията бяха заобиколили
патриарха на Българската
православна църква. Министрите се
бяха смесили с хората.
Националният музей на
България приличаше на умален
модел на една сплотена около
символите си държава.
Американският посланик се
озърташе със зяпнала уста в опит да
си обясни случилото се. Знаеше, че
му предстои да напише най-трудната
си грама до Държавния департамент.
Този път около него липсваха
обичайните български клакьори.
Руският му колега правеше
безуспешни опити да стигне до
българския президент. Пречеше му
плътната опашка от възбудено
говорещи помежду си хора, които
чакаха да зърнат знака отблизо.
Българите бяха преодолели
носталгията си по миналото. Гледаха
оптимистично на бъдещето.
Глава 23
СИМВОЛЪТ НА
ЛЮБОВТА

24 май 2011 г., София,

ресторант "Панорама"
Малтиеца седна на най-
отдалечената в ъгъла малка маса и
поръча бутилка червено вино. Дълго
разпалваше пурата си и с интерес
наблюдаваше суетенето на
сервитьорите около голямата кръгла
маса в центъра на салона.
"Сигурно ще е някаква
специална вечеря – помисли си той.
– Нали днес е голям празник.
Българите умеят да се веселят."
Дръпна от пурата и посегна към
чашата. За пореден път тази вечер се
налагаше да укротява напиращите в
очите си сълзи. Въздъхна с първите
акорди на пианото и цигулката.
Заведението все още бе полупразно.
Нямаше двадесет и два. Тук хората
идваха по-късно.
Погледна през прозореца.
Светлините на нощна София
превръщаха току-що спусналия се
здрач в трептяща приказка.
"Да-а-а – пророни гласно мъжът.
– Наистина има места, на които
човек отива, и места, на които се
връща."
– Извинете, сър, казахте ли нещо
– направи крачка към него
минаващият сервитьор, който беше
приел поръчката му на чист
английски. Сега му се стори, че
клиентът проговори на български.
Малтиеца махна успокоително с
ръка. Момчето се отдалечи.

***

Американеца поведе
Библиотекарката към централната
кръгла маса, подминавайки двойката,
на която обикновено сядаха.
– Защо тук? – попита с изненада
дамата.
– Тази вечер ще имаме гости.
Ето тук са нашите места.
Тя го погледна още по-сериозно.
– Какви гости? Защо не ми каза
досега?
Той се усмихна и се настани до
нея едва след като тя седна.
– Искам да почерпя за Знака на
българина. Половината ми кариера
мина в неговото издирване. Даже не
знам какво ще правя оттук нататък.
– Не се шегуваш, нали? –
докосна го по ръката тя.
Спецагентът по религиозен
тероризъм я погледна сериозно.
– Каква шега! Осама бин Ладен
го няма. Знакът на българина е
събран и е в националния ви музей.
Американци и руснаци седят едни до
други на прием на българския
държавен глава. Изобщо – аз направо
съм си безработен вече. Няма шега!
Тя нямаше време да реагира,
защото в този момент към масата с
бодра крачка се доближаваше
Архонта.
– Здравейте, нали не съм
закъснял много?
– Тъкмо дойдохме – успокои го
Американеца.
– Абе, какво беше това чудо тази
вечер на приема? – превъзбудено
възкликна евродепутатът. –
Президента направо изуми всички
като за последно!
– Ами колко пъти си ми
обяснявал, че България е страна на
чудесата – отвърна с усмивка агентът.
– Добър вечер! България
наистина е страна на чудесата!
Не бяха забелязали кога до
масата се беше доближила
Банкерката. Мъжете веднага се
изправиха, Библиотекарката
погледна с изненада първо
приятелката си и след това
Американеца.
– Здравей! Радвам се да те видя!
– подаде ръката си тя и с облекчение
видя, че Банкерката сяда през един
стол от нея, до Архонта.
– Аз да ви кажа, изобщо не
можах да стигна до Знака на
българина – въздъхна бизнес дамата.
– Толкова голяма опашка не е имало
дори за здрависването с Президента.
Видях ви, че бяхте наблизо, но едни
колеги започнаха да ме разпитват за
новата ми сделка и не можах да се
откача от тях.
Библиотекарката се наведе към
Американеца.
– Ти си я поканил!?!
Той я погледна невинно.
– Разбира се! Мислех, че ще се
зарадваш. Тя ми каза, че от няколко
дни все не успявате да се видите.
Нали ти е приятелка!
Библиотекарката стисна зъби.
Преглътна и за кой ли път извика на
помощ една добре тренирана,
миловидна усмивка.
– Не се притеснявай. Виждам,
че наистина искаш да направиш
вечерта интересна. Като гледам
празните столове, значи очакваме
още хора.
– Ето едни от тях – кимна към
входа агентът.
По пътеката се приближаваше
Котката, следвана от Руснака.
– Здравейте отново! –
светкавично огледа масата
шармантната евродепутатка. –
Забавихме се, защото трябваше да се
преоблека. Тази тълпа на приема
едва не ме премаза. Гледам, че и вие
не сте останали до края. Ама какво
пък чак толкова! Някакъв си знак!
Такива дрънкулки по музеите,
колкото искаш.
 Руснака се ръкува сърдечно с
мъжете около масата, а на дамите
целуна елегантно ръка. Леко побутна
Котката и двамата се разположиха по
кръга на масата точно срещу
Библиотекарката и Американеца.
На всеки новопристигнал
сервитьорите наливаха вода и питаха
за предпочитания аперитив.
– От днес България ще е друга.
Не мислите ли? – огледа внимателно
присъстващите олигархът и посегна
към чашата с водка. – Позволете ми
да вдигна тост.
Американеца се чудеше как да
отклони прибързаното предложение,
когато на помощ му се притекоха с
появата си Върховния вестоносец и
Илюмината.
– Тъкмо се притеснявах, че ще
пропуснете първия тост – стана да ги
посрещне спецагентът. –
Заповядайте.
Двамата мъже се разположиха
на двете останали свободни места.
Вестоносеца до Американеца,
Илюмината до лицемерната усмивка
на Котката.

***

Малтиеца виждаше като на длан

цялата компания на централната
кръгла маса. И в същото време
оставаше достатъчно незабележим
под приглушената светлина на
малката маса в далечния ъгъл.
Животът се беше постарал да
направи така, че познаваше всеки
един от осмината. Някога.
Специалният агент на ЦРУ го
беше потърсил сам преди много
години, когато за пръв път беше
дошъл в България. Интересуваше се
от Философа.
Върховния вестоносец се
консултира с него, когато един цар
реши да става премиер на бившето си
царство.
Илюмината го беше учил на
първите стъпки в ложата.
Котката кокетничеше около него,
когато реши да влиза в политиката.
 Руснака беше ясен.
Банкерката много внимаваше
пътищата им никога да не се
пресекат.
Архонта беше един от малкото
пичове.
А Библиотекарката?
Библиотекарката бе жената, за
която винаги беше мечтал...

***

"Каква странна компания!" –

каза си Банкерката, отпивайки от
бялото вино.
Не обичаше подобни ситуации.
Съгласи се само защото той я
помоли. Била много важна за него
вечер.
Харесваше този мъж. От първия
миг, в който видя Американеца,
разбра, че не е равнодушна. Но стана
така, че се превърна в негова
длъжница. За пореден път
предпочете бизнеса пред… Няма
значение! Явно такава ѝ е съдбата.
Той беше джентълмен и щеше да я
разбере.
Не се притесняваше за
приятелката си. Знаеше какво е в
душата ѝ. Разбираше я. Затова, като
оправдание за самата себе си реши,
че всеки трябва да бъде щастлив по
своему.
 ***

"Егати вечерта!" – прекара ръка

през лицето си Архонта и огледа
незабележимо масата.
Сцената със Знака на българина
в националния музей не му излизаше
от главата.

***

"Прецакаха те отвсякъде!" –
говореше вътрешният глас на
Руснака, който вече беше успял да
научи сервитьорите никога да не
оставят чашата му празна.
Мисълта, че утре трябваше да
лети за Москва, го влудяваше. От
главата му не излизаше образът на
онова българско куче в краката на
Бащицата.

***

"Господи, колко красив мъж е

Американеца! – мърмореше си наум
Котката. – Как го изтървах
навремето?"
Даваше си много ясна сметка, че
европолитическото ѝ бъдеще е под
заплаха заради връзката ѝ с руския
олигарх. Но все още не беше
изпълнила програмата максимум за
нещата, които искаше да притежава.
 ***

"Сега ще се случи нещо

неочаквано" – предугаждаше
Илюмината, след като в продължение
на няколко минути наблюдаваше
Американеца.
Познаваше го много добре.
Години наред беше изучавал
психопортрета му. В този момент
специалният агент на ЦРУ по
религиозен тероризъм не приличаше
по нищо на Джеймс Бонд. Имаше вид
на щастлив, солиден мъж.

***
 "България е уникална държава"-
заключи в себе си Върховния
вестоносец, но причината не беше
превъзходното червено вино на
местен производител, което му
препоръчаха сервитьорите.
Все още беше под влияние на
емоцията от президентския прием.
Беше убеден, че в Америка такова
нещо е невъзможно.

***

"Кога да го направя?" – питаше

се Американеца.
Организационните му
възможности се простираха само до
способността да събере тези хора
около една маса. Проблемът беше, че
останалото бе далеч от
професионалните му умения.
Тази вечер той искаше да се
случи нещо друго. Нещо, което до
този момент не бе ставало в
дяволски сложния му живот.

***

"Защо е събрал тези хора тук?" –

продължаваше да търси отговор за
себе си Библиотекарката.
Първата мисъл, която мина през
ума ѝ, беше, че се кани да напусне
България окончателно. Прав беше,
като ѝ каза, че сагата със Знака на
българина приключи. Но що за шега
бе другата му реплика – че остава
безработен? Хора като него никога не
стават бивши.
Не бяха се виждали от онази
вечер в библиотеката. Когато ѝ каза,
че ще дойде да я вземе за приема, се
зарадва. Предложението за вечеря
също ѝ се видя логично. Но това тук
сега!?
И най-вече присъствието на
Банкерката.

***

Малтиеца усети вибрациите на

телефона в джоба си. Изненада се.
Кой можеше да му звъни по това
време?
Цифрите на номера на дисплея
не му говореха нищо. От години не
вдигаше на непознати позвънявания.
Нещо вътре в него го накара да
посегне към зеления бутон.
Чувстваше се най-самотният човек
на планетата. Самотата
предизвикваше хората. Свикване с
нея нямаше.
Натисна бутона.
– Ало.
– Здравей! Знам, че много добре
познаваш гласа ми. Не е нужно да ти
се представям, нали? Искам само да
ти благодаря. Знам, че където и да се
намираш по света, никога няма да
забравиш, че си българин. Човек не
може да избяга от съдбата си. Желая
ти приятен полет.
Мъжът отсреща затвори.
Заместник-директорът на
Държавната агенция за национална
сигурност не му остави никакъв
шанс. Човек наистина не можеше да
избяга от съдбата си.
Малтиеца стана и бавно тръгна
към изхода.
На летището го очакваше същият
самолет.

***
 Американеца се огледа. Чашите
на всички бяха пълни. Цялата маса
продължаваше да говори за
случилото се на приема в музея.
Руснака разпалено обясняваше
на Върховния вестоносец, че част от
корените на Знака на българина са в
Русия, защото българският и руският
народ са неразривно свързани от
векове за векове. Вестоносеца
кимаше уж разбиращо.
Котката се опитваше да задържи
вниманието на Илюмината,
убеждавайки го, че е наясно с всички
свещени реликви по Земята, защото
от ученичка била влюбена в
историята. Илюмината я слушаше, но
мислите му бяха другаде.
 Архонта разказваше на
Банкерката, как през следващите
години Европейският съюз ще
отпусне специални програми за
опазване общото културно-
историческо наследство на най-
стария континент. Бизнес дамата се
опитваше да запомни някои от по-
важните параметри на
еврофондовете в това направление.
Американеца взе ножа си и
деликатно почука по чашата с вода
пред себе си. Всички обърнаха
погледите си. Той се изправи бавно,
долавяйки учудения поглед на
Библиотекарката. Изкашля се леко. В
заведението не беше шумно и не се
налагаше да говори високо.
 – Скъпи приятели! Позволявам
си да ви наричам така, защото тази
вечер за мен е изключително важна.
Моля да ме извините за вълнението,
но всеки на мое място би се чувствал
така. В живота на един агент от
специалните служби много рядко се
налага да говори пред публика.
Искам да ви призная, че това, което
ще кажа сега, изричам за пръв път.
Когато го чуете, ще разберете, че е и
за последен.
Устата му пресъхна и той
посегна към водата.
"Какво ли е намислил" –
разтрепери се Библиотекарката.
"Сега ще каже нещо интересно
за знака" – каза си Архонта.
 "Наистина е странен мъж" –
убеди се за пореден път Банкерката.
"Я, и американците вдигали
тостове" – удиви се Руснака.
"Определено е важна клечка" –
не се изненада Котката.
Илюмината го гледаше
съсредоточено, а Вестоносеца беше
леко притворил очи.
– Знакът на българина промени
живота ми – продължи Американеца.
Лично се убедих, че
предназначението на тази реликва е
да осмисля живота на хората. Когато
преди години изучавах значението на
безброй символи, стигнах до извода,
че всичките имат едно нещо, което ги
свързва. И то е… любовта. Защото
човешката любов е катализаторът,
който наистина променя живота на
хората.
Библиотекарката вдигна поглед
към него. Банкерката сведе глава.
Котката посегна към салфетката.
Руснака кимна разбиращо. Архонта
незабележимо се прекръсти.
Илюмината запали цигара.
Вестоносеца отвори очите си.
Американеца посегна към
вътрешния джоб на сакото си. Бавно
извади ръката си, в която държеше
малка велурена кесийка.
– От пет години нося със себе си
един символ. Раздирах се от надежди
и съмнения. Летях и падах. Тръгнах
и се спирах. Окуражаваха ме и ме
обезсърчаваха. Само в едно бях
сигурен – че това е любовта. Сега
съм убеден, че вече разбирате
вълнението ми. Няма човек на
Земята, който да не се е докоснал
до любовта. Така е решил Господ.
Никой на масата не помръдваше.
Библиотекарката усети, че ѝ
прималява, когато той леко се наведе
към нея и подаде ръката си. Не
разбра каква беше силата, която я
изправи до него.
Всички впериха погледи в тях.
Бяха красива двойка.
Никой не видя, кога той беше
успял да извади от торбичката
пръстена. Диамантът проблесна,
когато двамата застанаха един срещу
друг.
– Моля те, приеми този пръстен
като израз на моите най-съкровени
чувства към теб, като белег на
любовта, която изпитвам, като знак
на желанието ми за вечен съюз и
като символ на трепета в очакване на
отговора ти. Ще се омъжиш ли за
мен?
Светът пред очите ѝ се завъртя.
Стори ѝ се, че полита. Но той я
държеше за лявата ръка. Усети
приплъзването на златото по
безименния си пръст и дискретния
блясък на диаманта. Погледна го в
очите и леко се надигна. Устните ѝ
потънаха в неговите. Когато отвори
очи, видя, че всички бяха станали на
крака и ръкопляскаха.

***

Припознаването на който и да
било от анонимните герои на този
роман е плод на асоциативното
възприятие на обективната
действителност от въображението
ни.

notes
1
Анадънмо – от тур. Разбра ли