Annotation

„Забавна и безобразно скандална!“

Основателят на династията Юлий Цезар се представя като арогантен омайник и фукльо,

докато племенникът му, почитаемият Август, е показан като самотен дребосък, носещ обувки
с високи подметки. Другите членове на фамилията също са представени без грим —
Калигула, Клавдий (може би най-големият интригант и убиец сред тях) и Нерон, който
изненадващо се оказва архитект мечтател, противник на „човешките“ кървави спорове.
Императорите са показани на фона на римския обществен и политически живот —
сексуални нрави, робство, игри, закони и потискащи апетита факти за кухнята и
хранителните навици.

Антъни Блонд
БЛАГОДАРНОСТИ
БИБЛИОГРАФИЯ
АПОЛОГИЯ
РЕЧНИК
РИМСКОТО ОБЩЕСТВО
СЕКСЪТ
РОБСТВОТО
РИМЛЯНИТЕ И ТЕХНИТЕ ЕВРЕИ
РИМСКОТО ПРАВО
РИМСКАТА АРМИЯ
КЪРВАВИТЕ ИГРИ
ЮЛИЙ ЦЕЗАР И ИМПЕРАТОРИТЕ ОТ ЮЛИЕВО-КЛАВДИЕВАТА ДИНАСТИЯ
ЮЛИЙ ЦЕЗАР
АВГУСТ
ТИБЕРИЙ
КАЛИГУЛА
КЛАВДИЙ
НЕРОН
РИМ
ГРАДСКИЯТ ПЕЙЗАЖ
DOMUS, ГРАДСКИЯТ ДОМ
РЕЛИГИЯТА
РИМСКАТА КУХНЯ
ЕЖЕДНЕВИЕ
Информация за текста

notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
44
45
46
47
48
49
50
51
52
53
54
55
56
57
58
59
60
61
62
63
64
65
66
67
Антъни Блонд
Скандална история на Римските императори
БЛАГОДАРНОСТИ
На съпругата ми Лаура за главата й за римската кухня, на редактора на „Литеръри Ривю“
Оберон Уог, който ме остави да си водя бележки за живота на императорите, и на Джеймс
Фъргюсън, който предложи да ги обединя в книга; на лорд Бриджис, който ме въведе в
Британското училище в Рим и ме запозна с любезността и гостоприемството на директора и
заместник-директора на тази достопочтена институция; и не на последно място, на
архивния отдел на Британския филмов институт.
БИБЛИОГРАФИЯ
Няма такава. Публикациите се споменават в текста. Използвах древните римски
историци и съм дълбоко задължен на „Пингуин“ не само заради поредицата им класически
автори, но и за „Кой кой е в древния свят“ на Бети Радие, издадена през 1971 г. с твърда
корица от Антъни Блонд. Речниците в историческите новели на Колийн Макълох, „Първият
човек в Рим“ и т.н., са великолепни и ясни научни произведения. „Рим в Африка“ на Сюзън
Рейвън, претърпяла вече трето издание с Рътлидж, се е превърнала в класика, а поредицата
„Сокол“ на Линдси Дейвис е приятен начин безпроблемно да се потопим в нравите на
Древния Рим.
АПОЛОГИЯ
В тази книга няма нищо оригинално. Дори становището ми, че император Калигула не е
бил луд, а просто много зъл и много опасен познайник, може да се види у последния му
биограф.
Сведенията за неочакваното поведение на прочутите с лоша слава в Древен Рим, върху
което ще се спра на следващите страници, са взети най-вече от общоизвестните източници;
надявам се приносът ми в случая да се състои в свежия подход. В едно писмо до приятеля си
Атик Цицерон се разкрива като абсолютен деребей по отношение на нещастниците,
живеещи под наем в неговите квартири. Фактът, че Брут, този „най-благороден римлянин“, е
отпускал заеми с лихва 48%, е отбелязан в материалите на Сената. Смятаното за недостойно
внимание на Юлий Цезар към чантата му с документи по време на игрите е било видяно от
хиляди и е отбелязано от мнозина. Образът на праплеменника му Август, отегчен и останал
без приятели на стари години, който наблюдавал играта на малки момчета на кубчета в
скромния си дом на Палатинския хълм, докато очаквал жена му да открие девственица за
следобеда му, е нещо, върху което наблягам, но което не е моя измислица; всъщност Древен
Рим е бил тъй просветен, тъй жив и тъй злонамерен, че на историка аматьор не му се налага
да измисля каквото и да било — нещо, което не може да се каже за един медиевист
например. (Любимият ми римски анекдот звучи много съвременно: Една от лелите на Нерон
била много стисната. Дала да се разбере, че не „одобрява“ — както биха казали нюйоркчани
— поведението на някакъв младеж, който твърдял, че тя продава стари обувки. В отговор
младежът възкликнал: Не съм казвал, че ги продава, а че ги купува!)
Тиберий, завареният син и зет на Август, бил следващият император и всъщност се
оказал най-педантичният и съвестният от цялата тайфа. Мизантропията, която го погълнала,
била причинена от огорчението му, че бил принуден (от Август) да изостави единственото
човешко същество, което обичал — съпругата си. (Между другото самият Август не е бил
отровен от жена си Ливия, както гледахме в онзи телевизионен филм. Двамата живели
заедно четиридесет години и не се обичали кой знае колко, но тя нямала никакви причини да
го убива — нещо, което не може да се каже за другите две императрици. Синът й Тиберий
със сигурност щял да наследи властта.)
Тиберий, който мразел Рим и на практика цялото човечество, си отмъстил, като обявил
за свой наследник „змията“ (според неговото определение) праплеменника си Калигула,
който, естествено, бил убит, за да бъде сменен незаконно от чичо си Клавдий — съвсем
различен от онзи тресящ се добряк от „Аз, Клавдий“, а най-коварният и безскрупулен
представител на Юлиево-Клавдиевия клан. Отровен с блюдо от любимите му гъби и
довършен от личния си лекар, Клавдий бил наследен от седемнадесетгодишния си
племенник — прекрасно, блестящо момче, което не намерило покой, докато не убило
собствената си майка.
(Обяснение за ужасяващото им поведение вероятно е фактът, че всички те с изключение
на Цезар и Август, които имали любящи родители, са преживели толкова травмиращо
детство, че всеки съвременен социален работник би се заклел изцяло да им се посвети.)
Първите пет години от четиринадесетгодишното управление на Нерон били особено
плодотворни и преминали под наставничеството на Сенека — един от най-прочутите
философи, чиято силна склонност към лихварство предизвикала кървавото въстание на
Боадицея — кралица на ицените и главнокомандваща английските легиони, която отправила
апел към императора. (Тази дама била горе-долу връстница на свети Павел и може би с
посредничеството на Сенека те са чували един за друг.) Нерон, спечелил си историческа
непопулярност заради опита си да изтреби една неприятна еврейска секта, която по онова
време все още не била известна под името християни, бил най-очарователният от първите
императори, най-големият мечтател и единственият естет. Разбира се, бил е жесток — като
всеки римлянин, — но нашата собствена епоха, чиято визитна картичка е Аушвиц, едва ли
има правото да го сочи осъдително с пръст заради това. Нерон се опитал да премахне
гладиаторските игри, а идеята му да сложи край на войната, като се изправи пред вражеската
армия и избухне в сълзи, би трябвало да се предложи на съвременните държавни глави от
страна на Обединените нации.
И накрая ще кажа няколко думи за есетата, чиято цел е да очертаят фона, на който се
проявяват всички тези образи. Включих (може би за да задоволя собствените си желания)
едно за Рим и неговите евреи — сравнително по-многобройни, отколкото са днес, но
игнорирани от римските историци и останали без кой знае какво внимание от страна на
съвременните им колеги. Освен това не мога да кажа, че разбирам много добре
религиозността на римляните, но имам чувството, че същото може да се каже и за самите
тях. Сега виждам, че съм пропуснал да се спра върху haruspicium — практиката да се
предсказва и да се посочва правилния начин на действие по вътрешностите на животно.
Спомням си за един римски генерал, който бил предупреден от гадателя да не атакува, но не
обърнал внимание на съвета и спечелил победа. Убеден съм, че единственият „изъм“, в
който вярвали римляните, е този на „прагма“-та.
Днес Древен Рим не ни изглежда тъй древен или така далечен. По дух той много
прилича на Манхатън от началото на 20 в. — многоезичен, много богат и много беден, а с
политическите си машинации и скандали — на съвременния Вашингтон, столицата на
днешната най-голяма световна сила.
Тази книга представя личната гледна точка на един аматьор и поради това неизбежно ще
съдържа неточности, за които се извинявам предварително. Обикалял съм римските останки
в Англия, Франция, Италия и Израел (веднъж с покойния генерал Ядин). Издадох книга за
Афродизиас, но още не съм бил там; не съм видял много и от римското присъствие в Северна
Африка, а вместо това се задоволих с прекрасния труд на Сюзън Рейвън. Докато обикалях
Циркус Максимус в Рим, забелязах, че едната му страна е издълбана в скалата на
Авентинския хълм, и ми се стори, че чувам глъчката на тълпата, която от рано сутрин се бори
за свободните места за състезанията с колесници и не дава покой на Калигула, опитващ се да
спи в двореца си, отсреща на Палатин.
РЕЧНИК
AGER PUBLICUS — принадлежаща на държавата земя в Италия и провинциите, давана
под наем от цензорите или отпускана на ветераните.
CUNNUS — женски полов орган, в преносен смисъл развратница; думата е в основата на
английската дума „cunt“ и френската „con“.
CURSUS HONORUM (почетен път) — четирите стъпала на политическата кариера —
сенатор, квестор, претор и консул.
DELATOR (клеветник, обвинител) — гражданин, който изобличава друг гражданин,
обикновено заможен, с цел да си спечели благоразположението на властимащите и да получи
материална облага (вж. MAIESTAS).
DIGNITAS — жизненоважно качество за всеки римлянин без оглед на положението му
— неговата репутация, достойнство, възвишеност. Именно заради него Цезар прекосява
Рубикон.
LEX (закон) — напр. Lex Pompeia, наречен така на името на Помпей Страбон и приет от
плебейското събрание, който дава избирателни права на жителите на Цизалпийска Галия.
Законите се записвали върху бронз или камък и се пазели в храма на Сатурн.
MANUMISSIO — актът на освобождаване на роб. На теория освободеният роб ставал
римски гражданин, но обикновено бил прекалено беден, за да гласува, и попадал в лишената
от избирателни права класа.
MENTULA — правилната латинска дума за мъжки полов орган (вж. PENIS).
PATERFAMILIAS — глава на семейството, който в ранния период можел да екзекутира
дъщеря си, ако открие, че е пила вино, или да продаде сина си в робство. Когато му се
наложило, Август се възползвал от тези ужасни древни права.
PATRES CONSCRIPTI (първоначално „patres et conscripti“) — сенатори (или стари и
новозаписани членове на Сената), титла, напомняща дълбоката им древност.
PENIS — (вулгарно) название на мъжки полов орган (вж. MENTULA).
POMERIUM — религиозните граници на града, в чиито рамки никой не можел да бъде
погребан.
PONTIFEX MAXIMUS — върховен жрец на държавната религия. Постът не бил
постоянен и се давал с благоволението и благословията на весталките.
АВГУРИ — изборни жреци от държавната колегия, чието задължение било да проверят
дали дадено начинание (от война до брак) се ползва с одобрението на боговете.
АЗИЯ — Западна Турция с остров Лесбос и др., както и градовете Смирна и Ефес.
АКВИЛИФЕР (орлоносец) — най-важният войник в легиона, носещ сребърния орел. От
него се очаквало да умре, но да не предаде знамето.
АМФОРА — античен съд, стомна с две дръжки и тясно гърло за съхраняване или
транспортиране на жито, вино и зехтин; една гръцка амфора побира средно девет галона (34
литра), а една римска — шест или седем галона (23-26,5 литра).
АФРИКА — римляните са разбирали под това название само страните с излаз на
Средиземно море.
БЛАГОРОДНИК — различно от ПАТРИЦИЙ. Консулът и неговите потомци ставали
благородници и това бил начин да се наруши недостъпността на старата аристокрация.
Сходен е английският обичай политиците да стават благородници с право да бъдат членове
на Камарата на лордовете.
ВАРВАРИН — всеки не-римлянин, а първоначално — всеки не-грък.
ВЕСТАЛКИ — шест момичета от знатен произход, избирани на седем — или
осемгодишна възраст да живеят в целомъдрие и да служат на богинята Веста в течение на
тридесет години. Весталките били свещени и неприкосновени и всяка простъпка от тяхна
страна се наказвала жестоко — виновницата била погребвана жива.
ВИЛА — голяма извънградска къща. Отначало вилите се разполагали в центъра на
имение, но в разглеждания период се строели на приятни места като Анциум за удоволствие
край морето.
ГЛАДИАТОР — професионален боец, сражаващ се пред публика няколко пъти в
годината (не задължително до смърт).
ГРАЖДАНИН — римският гражданин не можел да бъде бит с камшик или наказван по
друг начин без съд и имал право да апелира (вж. например св. Павел). На
седемнадесетгодишна възраст е включван в регистрите и имал право да получава помощ от
държавата във формата на жито.
ГУБЕРНАТОР — в тази и други книги думата се използва най-общо за консул, претор
или друг служител, управляващ провинция от името на Сената или императора за една или
повече години.
ГЪРЦИЯ никога не е била дори географско понятие по римско време, когато била
обезлюдена и политически обезличена (Атинската империя просъществувала само тридесет
години). Римските императори покровителствали във всякакъв смисъл гърците.
ДЕМАГОГ — груба дума от дясното политическо пространство за политик с радикални
възгледи, който често ползва услугите на наемни биячи (вж. Клодий и Милон).
ДЕНАРИЙ — първообразът на съвременното пени (1d), дребна сребърна монета.
ДЪРЖАВЕН КОН — в Рим (както и през Средните векове) добрият кон можел да струва
колкото „Бентли“. Държавата осигурявала 1800 коня; те ставали символ за престиж на
семейството и се предавали по наследство.
ЕДИЛ — магистрат, отговарящ за инфраструктурата на града. Първоначално едилите
били четирима — двама избрани от плебеите и двама — от патрициите. Постът не е бил
особено важна стъпка в политическата кариера, но поради връзката му с игрите бил начин за
показване пред обществото.
ЕРГАСТУЛА — казарми, където затваряли през нощта окованите във вериги роби,
работещи в латифундиите (големите поземлени имения).
ЕТРУСКИ — по-стар народ от римляните, които възприели много от вярванията им.
Етруските обитавали територията западно от Рим, между реките Арно и Тибър. Меценат е
бил етруски благородник.
ЗАКОН ЗА ОБИДА НА ВЕЛИЧИЕТО — опасен закон, с който императорите от Тиберий
до Нерон злоупотребявали.
ИМПЕРАТОР — първоначално главнокомандващ римската армия, по-късно велик
генерал, приветстван от армията си в чест на победата, а накрая — титла, носена единствено
от върховните управници на Рим.
ИМПЕРИУМ — сфера на влияние и власт на даден индивид, която се подновявала
ежегодно.
ИНСУЛА — най-често срещаната жилищна сграда в Рим, разделена от съседната с
улица или алея. Богатите семейства можели да притежават целия приземен етаж на
пететажната постройка, чиито обърнати към улицата помещения били превръщани в
магазини. По-горните етажи — по-евтини, по-опасни и по-нехигиенични — били давани под
наем.
КВЕСТОР — първата степен от „cursus honorum“ — данъчен служител, избиран
ежегодно. Подобно на сенатора той трябвало да има навършени тридесет години. Квесторите
били шестнадесет на брой и служели в държавната хазна или в провинциите.
КВИРИТ — цивилен за разлика от войник (вж. началото на обръщението на Юлий
Цезар към разбунтувалите се ветерани).
КЛАСИ — в Рим имало пет официални класи според икономическото положение;
„простолюдието“ не притежавало нищо и съответно нямало право на глас.
КЛИЕНТЕЛА — всеки богат римски патрон бил свързан с група хрантутници или
зависими от него хора — „клиенти“, към които той се отнасял с благоразположение или
надменност в зависимост от настроението или характера си. Връзката обаче била важна и за
двете страни, особено между бивш господар и освободения роб (либертин).
КОМИЦИИ (събрания) — били три вида: 1) Центуриатни, най-старите и тромави, в
които участвали едновременно плебеите и патрициите. Избирали консули, претори и
цензори и приемат закони. 2) Народни, организирани според тридесет и петте триби на Рим,
свиквани от консул или претор. Избирали квестори, курулски едили и военни трибуни с
участието на патрициите. Приемали закони и се занимавали със съдебни процеси. 3)
Плебейски събрания, в които патрициите не участвали. Приемали закони и разглеждали
съдебни дела. Във всички събрания бил в сила пропорционалният вот.
КОННИЦИ — истинските римски граждани, членове на едноименното съсловие, които
през периода, който разглеждаме, се превърнали в бизнесмените на Рим — за разлика от
патрициите-сенатори, на които не прилягало да се занимават с „търговия“. В ранните дни на
републиката те трябвало да осигуряват и да се грижат за един кон за защитата на града, но
по-късно това станало индикация за материално положение — годишен доход от 400 000
сестерции и политическа титла.
КОНСУЛ — върховен пост в Рим по време на републиката с неограничена власт, на
който често били избирани императорите. Строго погледнато, римлянин не можел да заеме
поста, преди да стане на четиридесет и две години. Всяка година се избирали по двама
консули и имената им със съкращението „cos“ се използвали за отбелязване на събитията.
КОНСУЛАРИЙ — бивш консул, управляващ провинции, заемащ поста цензор и т.н.
КУРИЯ — мястото, където се събирал Сенатът. По време на разглеждания период то не
било твърдо установено.
КУРУЛСКО КРЕСЛО — величествено кресло от слонова кост, понякога инкрустирано
със злато, със заоблени крака във формата на буквата Х, използвано от висшите магистрати.
ЛЕГАТИ — в римската армия нямало толкова много чинове като в съвременните.
Легатите били старшите офицери на нивото на сенатор, подчинени на генерала, и с по-
високо положение от военните трибуни.
ЛЕГИОН — основна единица в римската армия, сроден по дух, традиция и репутация с
нашите полкове, и състоящ се от около 6000 души, разделени на десет кохорти от по шест
центурии всяка. Легионите можели да бъдат буйни, размирни, насилнически,
недисциплинирани или уравновесени и надеждни. Легионът бил обособена единица,
подобна на съвременната дивизия, със своя собствена артилерия, помощни войски и
кавалерия.
 ЛИБЕРТИН — роб, получил (или откупил) свободата си (вж. КЛИЕНТЕЛА).
ЛИКТОРИ — охранители и ескорт на римските магистрати, носещи фасциите.
Ликторите трябвало да бъдат римски граждани, но работата им била зле платена и затова
разчитали на бакшиши.
МАГИСТРАТИ — общо название на изборните служители на Сената и римския народ.
МАРСОВО ПОЛЕ — военен полигон извън стените, северозападно от града, с паркове,
зоологически градини, храмове и мавзолеи.
ПАТРИЦИИ — старата римска аристокрация, придържаща се към престижа и
привилегиите си в течение на стотици години. От нейната среда се избирали консули,
претори, сенатори, генерали и губернатори — всеки, който притежавал власт. Подобно на
Англия от 18 в., когато в Камарата на лордовете имало само 150 души, всички патриции били
роднини и само те можели да заемат определени жречески постове. През интересуващия ни
период обаче силата им започнала да бледнее пред лицето на „новите хора“ и имперските
либертини.
ПЛЕБС — няма нищо унизително в това да си плебей — с други думи, човек, който не е
патриций.
ПРЕТОР — втори по значение пост в държавата. В нашия период преторите били осем
на брой. Често управлявали провинции.
ПРОЛЕТАРИИ — най-нисшата класа, а също и „простолюдието“.
ПУБЛИКАНИ — по времето на републиката — хора, откупили правото да събират някои
данъци. Системата била източник на злоупотреби и била премахната от императорите.
РОСТРА — носовете на корабите били обковани и се използвали за таран. По-късно по
този начин започнали да наричат ораторските трибуни.
СВОБОДЕН ЧОВЕК — човек, роден свободен където и да е по света.
СЕНАТ — висша съвещателна, а понякога и законодателна камара в Рим. Броят на
членовете й варирал от 100 по времето на царете до 300 през републиканската епоха (косато
били назначавани от цензорите) и 600 по времето на империята (и се определяли по
усмотрение на императора). Сенаторите трябвало да са богати и били предимно
земевладелци, чиито имения често били пръснати из цялата империя. Често се занимавали с
лихварство и Брут, „най-благородният от всички тях“, веднъж се възползвал от факта, че на
сесията имало малко присъстващи, и си осигурил гарантиран заем на жителите на Крит с
лихва 48%. Сенатът контролирал хазната, външните работи и обявяването на война, а в
критични ситуации можел да поема управлението и дори да действа против императора,
какъвто е случаят с обявяването на Нерон извън закона. За разлика от имитациите си в
другите страни, Сенатът нямал специална сграда, а можел да се събира на различни места
подобно на таен съвет.
СЕСТЕРЦИИ — най-разпространената в Рим парична единица със стойност четвърт
денарий.
СУБУРА — най-бедняшката част на Рим, което обаче не пречело там да се намира
фамилният „domus“ на Цезар; многоезичен квартал, в който живеели и евреи и където била
издигната първата синагога.
СЪЮЗНИЦИ НА РИМ — титла, давана на приятелски на Рим град на Италийския
полуостров; по-отдалечените държави били наричани „приятел и съюзник на римския
народ“.
ТАЛАНТ — около двадесет и пет килограма метал, не задължително злато или сребро.
 ТОГА — впечатляваща, но доста неудобна одежда, носена от римските граждани при
официални случаи; нещо като голяма хавлия, придържана с лявата ръка. Колийн Макълох
доказа, че така нагизденият римлянин не можел да носи бельо, тъй като не би бил в
състояние да пикае. Всички тоги били един размер и винаги се правели от лека вълна, но
били украсявани различно за императорите, триумфиращите генерали, магистратите и
жреците; онези, които били в траур, носели черни тоги.
ТРИБИ — общо тридесет и пет на брой, шестнадесет от които били старите
патрициански родове.
ТРИБУН — длъжностно лице. Терминът се използвал за военни, магистрати, старши
цивилни служители на хазната и изборни представители на плебеите, имащи право на вето.
Императорите си осигурили правата на трибуните и така се сдобили с изключителна власт.
ТРИУМФ — гласуван от Сената парад за победоносен генерал; по време на триумф Рим
празнувал, валял се в собствената си слава, яденето, пиенето, плячката и кръвта на враговете
си. Често триумфът бил встъпление към преврат; Август ограничил триумфите, а Нерон ги
извратил — нещо, което се оказало фатално за него.
ТУНИКА — стандартна мъжка горна дреха с цветни ивици, съответстващи на
положението на човека. Така наречената tunica modesta била обличана от християните,
изгаряни за градинските увеселения на Нерон.
ФАСЦИИ — открито афиширан символ на властта в Рим. Сноп брезови пръчки бил
носен пред магистрата от ликтори, чийто брой зависел от положението на служителя — от
двама за едил до двадесет и четирима за диктатор. Извън т.нар. pomerium (граница) на Рим в
снопа се затъквала и брадва, означаваща, че магистратът може не само да бие, но и да
екзекутира…
ФОРУМ — открито пространство, където хората се събирали; изпълнява роля и на
пазар.
ЦЕНЗОР — този пост представлявал върха в политическата кариера и можел да се заема
единствено от бивш консул за срок от пет години. Двамата цензори контролирали членството
в Сената и съсловието на конниците, а също така отсъждали държавни контракти. Разбира
се, наред с това се занимавали с ЦЕНЗА, или преброяването на всеки римски гражданин от
мъжки пол според трибата и статута му, провеждано веднъж на всеки пет години.
ЦИЗАЛПИЙСКА ГАЛИЯ — Галия от южната страна, гледаща към Рим. Завладяна от
Ахенобарб, прародител на Нерон, тя контролирала територията от Северозападна Италия до
Пиренеите.
ЦИТРУСОВА ДЪРВЕСИНА — вече несъществуваща и нямаща нищо общо с лимоновите
дървета, а добивана от корените на ливанските кедри; най-търсеният и ценен материал за
мебелистите в древния свят. Масите от цитрусово дърво се поставяли върху крака от слонова
кост; Сенека притежавал доста такива маси.
РИМСКОТО ОБЩЕСТВО
СЕКСЪТ
Всемогъщият „paterfamilias“, налагащ целомъдрие на синовете си със страха от
смъртно наказание при неподчинение; невъобразимо благоприличната матрона, като майката
на Гракхите; изключително критичният Катон Стари, според когото съпругът имал правото
да убие прелюбодееца, ако го открие в леглото на жена си — всички те са част от римската
легенда от началото на нашата ера — времето на Август, — но образът им избледнял.
Саморазправата била заменена от съдилищата. Матроната Лукреция вероятно би се
изчервила в присъствието на Брут, ако някой изрецитира епиграма на Марциал, но сигурно е
имала свое копие в стаята си; за Катон пък казвали, че отива в театъра — този неприличен
мюзикхол — само за да го видят как си тръгва.
Сексуалният темперамент на епохата бил буен, освободен и толерантен към доста
лошото поведение, но не може да се нарече покварен или див, оргиен. Източниците за това
мнение (поетите Хораций, Вергилий и Овидий, писателите Марциал, Петроний и Ювенал,
историците Тацит, Светоний и Дион, а за наша изненада и Цицерон от неговите адвокатски
речи и писма), използвани от съвременните учени, след които крета и недотам просветеният
автор на настоящите страници, описват най-разнообразни примери на сексуална активност,
но в тях не може да се открие нито едно споменаване на групов секс.
Съвременният сладострастник вероятно ще се озадачи и от факта, че римляните не
проявявали интерес към женските гърди (което не може да се каже за момчешките),
лесбийките и мастурбацията. Не съществува латинска дума за дилдо, а и непрекъснато
самовъзстановяващото се количество роби със сигурност е направило мастурбацията
ненужна.
В Рим имало нагласи и дори закони, забраняващи сексуалните ексцесии, но
педерастията, проституцията, сводничеството и порнографията никога не са били смятани
за престъпления. Няма регистрирани случаи на побой над съпруга, а изнасилването било
повече обект на приказки и заплахи, отколкото на реално упражняване.
Роденият като свободен римлянин си съставял определен сексуален имидж на мачо,
основаващ се на бога Приап1, който бил изобразяван да показва своя масивен, настанен върху
огромни топки орган — оръжието си — толкова дръзко, колкото Юпитер парадира с
мълниите си. Приап бил възпяван от поетите потентен говорещ фалос, който стоял в
градината си (гробище за бедняци и чужденци) и заплашвал натрапниците със сърпа в едната
си ръка и с далеч по-често използвания си могъщ пенис в другата. Изнасилвал жените по
нормалния начин, момчетата — анално, докато мъжете били подложени на „irrumatio“.
В друго произведение, от което черпих сведения2, се изброяват 800 латински думи за
полови органи и други отвърстия и вместилища, както и начините, по които биха могли да се
използват — а за римския апетит нямало неизвестна или недостъпна дейност, освен може
би риминг (анилингус). Римингът (който е основна тема на едно неофициално
разпространявано стихотворение на покойния У. Х. Оден), за който също не мога да намеря
латинска дума, бил нещо определено грубо. Не мога да повторя съвета на д-р Джонсън към
младата дама да „пита майка си“, тъй като майка й също не е знаела. Отвореният (с ума, а не
с устата си) хомосексуалист, знаещ японски, вероятно би могъл да е по-сведущ. В защита на
тази наклонност човек може просто да цитира думите на Теренций (не на Хораций): Homo
sum; humani nil a me alienum puto („Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо“).
 Според г-н Адамс в английския език няма еквивалент на латинското irrumare. Това
означава да чукаш някого в устата — нещо съвсем различно от фелациото и кунилингуса.
Между другото за римляните пенис е неприличната трибуквена дума (Цицерон например я е
избягвал); далеч по-приемливо било да се използва mentula. Irrumatio е върховното
унижение, но което би могъл да бъде подложен един римлянин, а обвинението, че някой си е
доставил удоволствие по този начин, било най-страшната обида, използвана от римските
автори. Думата била използвана от император Август в прочутата му неприлична епиграма
срещу Антоний. Първият и последният стих на Катул в защитата му на еротичната поезия са
изцяло приапски — Pedicabo ego vos et irrumabo („Ще ви чукам в устата.“)
Жените не били заплашвани от подобни злоупотреби. Към тях римляните били
любвеобилни, нежни, щедри, убедителни, ревниви и властни, но рядко галантни и никога —
кавалери. Християнската рицарска концепция за кавалерството би озадачила римляните (вж.
например отношението на Юлий Цезар към блестящия гал Верцингеторикс). За тях
идеалната жена имала „кожа бяла като восък, искрящи очи, сладък дъх, бляскава тъмна или
кестенява коса (в никакъв случай руса или червена), благоуханно, чувствено гъвкаво тяло и
обръснат клитор, блестящ като перла“. (За да бъде идеалът пълен, тя би трябвало да е на
шестнадесет.) Всички тези характеристики са подбрани от римски поети. Освен това жената
би трябвало да е приятно заоблена, работлива и послушна в къщата и в леглото, трезва
(римските момичета пиели само вода), да не се набива на очи и да не прекалява с грима, с
грациозна осанка и да може да танцува — но не препалено добре.
За разлика от съвременните им обиграни народи като евреите римляните винаги са
били моногамни. Разводът обаче бил лесен и благодарение на процесите, свързани с брачни
договори, зестри, наследство и попечителство, юристите били богати, щастливи и
популярни. Римляните избирали невястата си според външния й вид, родството й (често тя
била братовчедка), политическите й връзки — или заради трите неща заедно. Така че
браковете, особено в политически силните фамилии, били уредени. Въпреки това, а може би
именно поради това, те често били щастливи и здрави и не се обсъждали така често като
онези, около които имало повод за клюки.
Римляните обичали клюките. Телефонът определено е нещо, което страшно би им
допаднало. Цицерон, така различен от тежкия достоен оратор, какъвто ни се представя от
поколения учители по латински, бил обсебен от аферите на бившата любовница на сина си.
Когато римският брак се „разпадал“, за това се използвал израз в пасивно наклонение, сякаш
някакъв злонамерен порив на вятъра подхванал брачния съд и го счупил на пода. Бившите
партньори биха могли да се държат „цивилизовано“ един с друг. Поетесата Лукреция
отбелязва, че бракът й продължил петнадесет години и все още си оставала с най-добри
чувства към бившия си съпруг. Все едно четете думите на някой нюйоркчанин!
От съпруга не се очаквало да бъде верен и в римската литература няма да прочетете, че
някой „изневерил на жена си“, нито пък ще намерите споменаване на „блудница“,
откраднала мъжките чувства. В град, претъпкан с проститутки (а една отегчена съпруга би
могла да се регистрира като такава при едилите) нямало нужда от такива безобразия. След
брака от римлянина се очаквало да остави своето момче, но ако можел да си го позволи,
нищо не му пречело да си вземе (традиционно красив) виночерпец. Не са записани
коментарите на съпругите спрямо тази традиция.
Хораций съветва младия неженен мъж, притежаващ някоя и друга пара, да утоли
страстта си с проститутка, а не с момиче от неговата класа, за да не обиди матроните.
(„Нуждае ли се жаждата от златна чаша?“) Той описва съдбата на принудените от липсата на
средства да потърсят „безплатен“ секс, които били хващани в прелюбодейство от завърналия
се неочаквано в дома си господар. „Един се хвърля с главата надолу от покрива… друг е
бичуван до смърт… трети откупва с пари целостта на тялото си.“ Хораций самодоволно
отбелязва, че не се бои, че „докато чукам, вратата ще се отвори, кучето ще се раз лае и ще се
наложи да се спасявам бос и разпасан“. За него (както и за Вергилий) се говорело, че
наклонностите му били в друга посока. (Част от римската история е една любопитна и
успешна съдебна защита на мъж, открит в спалнята на омъжена жена — той просто търсел
момчето роб, в когото бил влюбен.)
Римляните не били пъклени сексмашини, стремящи се единствено да задоволяват
похотта си. За разлика от викторианските джентълмени от елита, те не третирали по-долната
класа като бордей. Шестте пиеси на Теренций, който умрял през 159 г. пр. Хр., са били
поставяни повече от 2000 години и все още се играят от момчетата (предполагам, вече и от
момичетата) в училището на Уестминстър. В тях гъмжи от куртизанки, сводници, евнуси и
слугини (особено ценени били етиопките заради фините им кости), от млади господа от
Анита, потънали в дългове и влюбени в „музикантка“, от дръзките им слуги, същински
предтечи на Фигаро, и от кисели татковци, чиито закани са винаги по-лоши от делата им.
Разбира се, в последното действие всичко си идва на мястото. Свиренето било най-
незначителното от уменията на момичетата. Те били съвсем млади, на идеалната
шестнадесетгодишна възраст, и от младите им мъже се очаквало да платят за уроците им.
Пиесите на Теренций са повърхностни, но изпълнени със страсти — между братя и
приятели, на слуги към господари (под слуги разбирайте роби) и на състоятелни млади мъже
към скромни музикантки — все от историите, завършващи с брак. Фактът, че римляните
харесвали Теренций, показва със сигурност, че не биха одобрили цинизма на „Опасни
връзки“ или морала на булевардния сексуален роман, залял Медисън Авеню и съставен
според формулата на Харълд Робинс пари/власт/ секс/насилие/пари/власт… От нея
римляните биха отделили секса. Въпреки че „частният“ (т.е. сексуалният) живот не е бил
наистина лична работа, а се използвал от всеки, който реши да изкопае подробности, с които
да унищожи противника си в съда3, да ги оповести с графити, пасквили, писма до приятели
или високи забележки на някой купон, публичното му достояние никога не било причина за
съсипване (или пък правене) на кариера.
Разкриването на неестественото сексуално поведение на някой римлянин в никакъв
случай не се отразявало върху способността му да управлява, нито пък автоматично слагало
край на политическата му кариера, както става със съвременен политик, хванат в обяздване
и пляскане на момчета на повикване или посещаващ дами със страст към бичовете и
кожените дрехи… Юлий Цезар, за когото се знаело, че на младини бил момче играчка на
ориенталски принц, а после като неподбиращ „плешив жребец“, както го възпявали
войниците му, в крайна сметка бил обожествен. Антоний като момче бил изложен за продан
в женска тога (облекло на проститутка), а по-късно участвал в триумвират и би могъл да
стане владетел на целия свят, ако не бе изгубил заедно с Клеопатра битката при Акциум.
Хомосексуалността на римлянина не се отразявала върху общественото или
политическото му положение, стига да е разумен, да не позволява на страстите си да го
обсебят и да не се държи оскърбително пред публика — с други думи, „да не плаши конете“.
Макар древните гърци да са автори на максимата „нищо прекалено“, те били прочути с
незачитането й. Диоген мастурбирал на публични места. Фрина, най-влиятелната хетера в
Атина, обвинена в организиране на оргии по време на свещените Елевзински мистерии, била
съблечена гола пред Народното събрание с думите „Щом вярвате, че доброто е прекрасно,
трябва да приемете, че прекрасното е добро!“ Била оправдана. Звездата на Атина Алкивиад
умрял от стрелите на собствените си съграждани, на които им писнало от безбройните му
предателства. Всъщност прекаляването било характерна черта за Атинската империя, която
издържала едва тридесет години. Умереността била присъща на Римската империя,
просъществувала векове.
Освен това римлянинът хомосексуалист не трябвало да преследва върховната си
сексуална цел — аналното сношаване — със свободно момче, за да не въздейства на
характера му. Пасивната роля, подсилена с икономическото доминиране, страха и
презрението, свързани с нея, била запазена за робите. Неизбежно отношенията между
римлянина и освободените му роби ставали неловки, ако те са го обслужвали по подобен
начин в миналото.
Повечето изтънчени и състоятелни римляни били бисексуални. От нашите петима
императори това със сигурност не се отнася единствено за Клавдий. Индиферентност като
неговата била нещо необичайно. Един по-късен император — прехваленият с
благочестивостта си Марк Аврелий — бил сметнат за ненормален, защото не отвърнал на
един комплимент за красотата на робите му.
Има повече поезия, писана за момчета, отколкото за момичета. (Няма обаче стихове за
мъже любовници.) Вергилий, „върховният поет на империята и римския народ“, разказва в
най-страстните си стихове във втората „Еклога“ тъжната история за Коридон и любовта му
към Алексис — момче роб, създадено за секс като „Порше“ за скорост и струващо не по-
малко. Според слуховете Вергилий също бил хомосексуалист, но това изобщо не намалило
престилка му сред неговите съвременници, нито пък повлияло негативно на възторженото
отношение на Август към произведенията му.
Чарът на момчетата, преминаващи през пубертета към мъжествеността, бил обект на
голяма наслада и одобрение. За разлика от днес, когато ентусиастите трябва да шпионират —
нещо опасно и често незаконно, — момчетата спокойно можели да се видят в обществените
бани в Рим. Очите на мъжете с лекота се спирали върху „страхотната двойка топки“. Появата
на особено добре пременен младеж или още повече момче — идеала на обожателя —
можела да се посрещне с аплодисменти. Ухажването можело да се окаже доста скъпо и до
нас са достигнали тъжни малки стихове за спадащи ерекции при мисълта за стойността на
домогванията. Момчетата били (както и се очаквало да бъдат) капризни, разглезени,
безразлични и вероломни. Прислужвайки на трапезата, те трябвало да играят ролята на
Ганимед — двуполов, нежен и палав, а по-късно през нощта да приемат образа на Приап,
„натъпкващ по-добре вечерята на господаря си.“4
Римляните не си позволявали да се отдават на сладникави хомосексуални
сантименталности. Нямало романтика, както в тиванската „армия от любовници“. И по този
въпрос както и по всеки друг, били практични. Момчетата били приятни, но пакостливи и в
крайна сметка заменими като декоративните кученца на дамата от романа на Олдъс Хъксли.
Не знаем докъде е стигала любовта между мъжете в Рим, можем само да предполагаме. По
време на експлозивната си кариера диктаторът Сула имал афера с актьор (синоним на мъжка
проститутка). Но със сигурност любовта между мъже не се е възприемала като перверзия, а
като въпрос на избор.
„Възхвала на зрелите жени“ никога не би се радвал на успех в Древен Рим. В римската
стая на сексуалните ужаси е запазена специална ниша за ненаситната зряла жена,
достатъчно богата, за да си купува мъже, да използва евнуси или роби, които да задоволят
„сърбящия й полов орган“. (Между другото неприличната английска дума „cunt“ си има
съвсем почтен латински корен.) Като цяло жените били повече обект на страх, отколкото на
боготворене. В шестата си „Сатира“ — най-язвителното, пропито с омраза към жените
произведение в античния (всъщност и във всеки друг) свят — Ювенал описва поведението
на една римлянка и така се опитва да обезкуражи желаещите да сключат брак. Ако мъжът
иска целомъдрена жена, казва авторът, той трябва да е луд, защото жената ще се опита да
пропилее парите му, да се възползва от приятелите и робите му, ще клюкарства с важни
мъже, ако е образована, ще се държи надменно, ще си вземе за любовници актьори,
музиканти и дори евнуси и ще се преструва на ревнива, за да скрие собствените си
прелюбодеяния. Ако е от висшата класа, няма да иска да роди деца, а ако е богата, ще си
слага прекалено много грим. (Както и днес, добрата козметика е струвала цяло състояние.)
По-нататък Ювенал отбелязва, че добрите жени са отегчителни.
Нито една римска съпруга не се е държала по-лошо от Месалина. Тя употребявала най-
безразсъдно любовниците си, а освен това била пристрастена към анонимния секс и се
появявала в бордей като проститутка. Когато съпругът й, император Клавдий захърквал
спокойно в леглото си, тя излизала тайно на улицата с червена или жълта перука на робиня,
съпровождана единствено от прислужницата си. За ужас на телохранителите си —
високопоставените и влиятелни римляни често жадували свобода и анонимност. С
боядисани със златна боя зърна на гърдите си, тя заставала гола на вратата на стаята си в
бордея и приемала всеки пожелал я мъж до ранните часове, когато тихомълком се
промъквала обратно в двореца, пропита със страст и мръсотия. Невероятно порочна,
Месалина била не по-малко глупава и след като била уловена в неуспешен опит за заговор
против императора, включващ омъжването й за един от любовниците й, била най-накрая
отстранена.
Разбира се, повечето римски съпруги не разполагали с роб, принуждаван насилствено да
задоволява апетита им, докато се приготвяли за вечеря (или докато избирали плат за новите
завеси), а и не всеки заможен съпруг прибягвал до услугите на момчета роби. В описанието
на това разюздано и похотливо поведение ясно личи неодобрение. Древният свят би сметнал
някои от практиките на нашето време, като например разпространяването на сексуални
филми с убийства, за нечовешки. В същото време римляните не изпитвали абсолютно
никакъв срам или чувство за вина от факта, че се наслаждават от прояви на жестокост. Може
би просто не са разбирали, че изпитваното от тях удоволствие до голяма степен е именно
сексуално.
РОБСТВОТО
Робството е старо като човечеството и е наистина един от най-ранните показатели за
социална организация. Отсъствието му в модерния „Първи свят“ е сравнително скорошен
феномен. Обявено за незаконно от един английски съдия през седемнадесети век и
премахнато в Съединените щати и Русия през деветнадесети, то процъфтявало допреди
стотина години в някои части на Латинска Америка, по-конкретно в Бразилия („Господарите
и робите“ на Гилберто Фрейре, излязла през 1956 г., е една от най-забележителните творби
по тази тема).
Робството съществува и до днес в Арабия, неотдавна имаше съобщения за провеждане
на търгове; дори в Ийтън Скуеър в Лондон могат да се видят по улиците млади подсмърчащи
филипинки, оплакващи се, че синовете на работодателите им са се опитвали да ги изнасилят.
Ние реагираме с ужас на разкритията за робство или полуробство (каквото например е
детският труд в Далечния изток), но тази реакция е не по-стара от автомобила — да кажем,
стотина години. За римляните от периода, който разглеждаме — от раждането на Юлий
Цезар до смъртта на Нерон, последният от неговата династия, управлявала от 37 г. пр. Хр. до
68 г. — робството е било най-обикновена и неподлежаща на коментар част от живота.
Отношението на човешките същества едно към друго, колкото и нечовешко да изглежда,
винаги има своето обяснение. Нацистите поканили в Германия генетици от Калифорния, за
да оправдаят концентрационните лагери. Робската институция имала редица дълбоко
уважавани апологети: Аристотел, без да е подвластен на „никакъв гняв или приятелски
чувства“, одобрявал ограничения, които били ефектно игнорирани. Великият хуманист
Еврипид „не можел да разбере отмяната му“ — възглед, споделян и от елинистичния
философ евреин Филон. Стоиците смятали робството за идваща отвън злина, срещу която не
можело да се направи нищо. Политическият теоретик и екзистенциалист Хана Арендт
обяснява в „Човешко положение“: „През античността робската институция… не е била
средство за евтина работна ръка, нито пък инструмент за експлоатация с цел печалба, а по-
скоро опит за изключване на труда от живота на човека.“
Казано с други думи, през античността някои важни за живота задачи са се смятали за
толкова противни, че не било достойно и не бивало да се изпълняват от „истински“ човешки
същества, а единствено от роби. Следователно робите не могат да се смятат за истински
хора. Те били „питомни животни“, които според Еврипид се интересували единствено от
това да напълнят стомасите си. Според римските закони, тъй като за робите било естествено
да не казват истината, показанията им в съда се приемали за валидни единствено ако са
изтръгнати с мъчения. Когато робът получавал свобода, той се съединявал отново с
„природата“ си, т.е. превръщал се от вещ в човек.
Сенека — драматург, философ и наставник на Нерон — бил единственият, който не
одобрявал робството и кръвопролитните гладиаторски игри, но пък самият той бил доста
необичаен и изключително богат човек. Според християните от 5 в., съчинили, създали
кореспонденцията между съвременниците св. Павел и Сенека, апостолът казва: „Всички сме
роби пред Бога“. Едва по времето на Траян, почти петдесет години по-късно, институцията
започнала да се възприема като „противоестествена“, а едва по времето на Антоний Пий и
Клавдий Аврелий робът получил правото да се оплаче в случай на малтретиране, а
господарят бил лишен от правото да го убие.
 Римлянин от сенаторското съсловие можел да бъде военен, администратор или адвокат
(безплатен), но не и да се занимава нормално с бизнес — макар че колкото и странно да
изглежда, спекулациите се смятали за нещо нормално. По-бедният римлянин, плебеят, който
имал за продан единствено гласа си, никога не би се съгласил да продаде своя труд. Така
цялата физическа и умствена работа била изпълнявана от роби. Те били доктори, секретари,
библиотекари и икономи. По време на Гражданската война и двамата противници
използвали роби като войници, а император Август — като лична стража. Гладиаторите и
актьорите почти без изключение трябвало да бъдат роби, което обяснява падението на
императорите Калигула и Нерон — представянето им в такива роли, макар и да доставило
удоволствие на простолюдието, предизвикало фаталното отвращение на римската върхушка.
Първият бил убит от млади благородници, а вторият — обявен извън закона със сенатски
декрет.
Роденият на този свят човек бил кърмен, повиван, учен, хранен, забавляван и на
практика често обичан от най-различни роби от люлката до гроба му. Дългогодишните роби
били освобождавани от господаря си на смъртното му легло (класическият пример е
Сенека), а останалите преминавали към наследниците като част от имуществото. Робите в
Рим били изцяло вътре в обществото, а често — ако мога да си позволя тази волност — и
вътре в господарите си. Към края на нашия период малко фамилии в Рим са останали без
примес с робска кръв, което може и да е намалило прословутата римска суровост, но пък за
сметка на това е направило римляните по-толерантни. Богатите си купували красиви роби и
от двата пола за удоволствие и престиж, така както похотливите дукеси от осемнадесети век
си избирали изящни младежи за лакеи или коняри — за да се хвалят с тях пред обществото и
за лично удоволствие. Когато говори за аскетичните нрави и безразличието към плътските
удоволствия на осиновителя си Антоний Пий, Марк Аврелий (забележителна двойка
императори пуритани) добавя, че не обръщал внимание на „красотата на робите си“.
Робът в полето или в мината живеел несравнимо по-зле; една римска матрона, която
притежавала много земя (същинска госпожа Хелмсли на своето време), твърдяла, че й излиза
по-евтино да кара робите си да работят до смърт и да ги сменя с нови, отколкото да ги храни
добре. Ако робите са писали любовни поеми, те не са достигнали до нас. В римската
литература има произведения, описващи любовта и страстта на господарите към робите си
— най-прочуто от тях е втората „Еклога“ на Вергилий. Отчаяната любов на Коридон към
Алексис е описана надълго и сърцераздирателно. Уви, разглезеното момче роб принадлежало
на друг. Подобна красота на свободния пазар струвала 24 000 денария — сума, за която днес
може да се купи „Порше“. Най-обикновен роб в началото на нашата ера струвал само 500
денария, а дневната му работа — половин денарий. Поетите обаче не се интересували от тях.
Размерите на империята, мащабността и разнообразието на завладените от нея територии
означавали, че робите, появяващи се анонимно на пазарите, можели да идват отвсякъде и да
бъдат който и да било. Хораций, съвременникът на Вергилий, пише на свой приятел:

„Скъпи фокеецо Ксантие, не се срамувай,

Родът й несъмнено е царски; оплаква може би
Разрухата на палата бащин.“

Лесно можем да разберем причината за появата на Lex Aelia Sentia, забраняващ

освобождаването на роби под тридесетгодишна възраст от господари, ненавършили двадесет.
Робът в Рим имал много начини да получи „статута“ на либертин, което му осигурявало
свобода, но не и граждански права. Той трябвало да носи характерна конична шапчица на
свободата, „съживена“ по времето на Френската революция. Можел да откупи свободата си
от господаря със своя peculium (буквално „лична собственост“, обикновено събрана от
бакшиши). Можел да спечели свободата си с държавна работа като пожарникар или уличен
чистач. Най-често обаче освобождаването ставало от чувства или на смъртния одър на
господаря. Цицерон, чийто освободен роб Тирон редактирал писмата му, твърдял, че били
достатъчни само шест години, за да може един роб да получи свободата си, а след това, ако е
умен и предприемчив, той може да стане милионер като Трималхион — осмивания от
Петроний организатор на пищни празненства, за когото Фелини направи филм. Плиний
споменава за един освободен роб, който забогатял толкова много, че завещал на
наследниците си 4116 роби.
Представителите на римската интелигенция често били потомци на роби. Бащата на
Хораций бил освободен роб, който станал събирач на данъци или може би помощник на
търговец, но бил достатъчно състоятелен, за да осигури приличен живот на сина си.
Философът стоик Епиктет като момче бил роб на Епафродит, един от придворните на
Нерон.
Разбира се, дори в Рим животът на робите можел да бъде изпълнен с унижения и
жестокост. Овидий пише за окованите във вериги грънчари. Един римски аристократ на име
Ведий Полион хранел миногите си с роби, допуснали „тривиални простъпки“.
Четиристотинте роби (достатъчно голям брой, за да има нужда от silentarii — роби, чиято
задача била да накарат останалите да пазят тишина) от домакинството на префекта Педаний
Секундус били изкарани от войници и отведени за екзекуция, съпровождани от разярената
тълпа, след като един от тях убил господаря.
В ранния период концепцията за робството — за човек, помагащ на друг човек да оре
земята — би могла да се опише като „невинна“, както се изразява историкът Момсен. Но с
увеличаването на броя на робите се увеличил и страхът на римляните от тях. Например
свързаните с робството закони от времето на Нерон били едновременно репресивни чрез
страха и хуманни чрез елемента на справедливост. Законът, според който били екзекутирани
робите на Педаний Секундус през 61 г., бил прокаран от Август, а любимият на учителите по
класически езици Сенека, така прочут с милостта си, дори не си направил труда да
присъства на мъчителните дебати в Сената, когато се решавало прилагането на закона в
конкретния случай (професор Майкъл Грант предполага, че робът, убил господаря си, може
би е бил влюбен в него!). Решението на Сената било наистина римско — законът е суров, но
недвусмислен и трябвало да се изпълни.
Притокът на роби се осигурявал преди всичко от завоеванията. Най-напред това били
мъже, жени и деца от победените италийски градове. След това Рим бил наводнен от цялото
население на Сардиния и дори се появил израз „евтин като сардинец“. С разширяването на
империята робите се доставяли от цял свят и, както отбелязва Гибън, притокът спрял едва
когато римската система на завоевания престанала да действа. Международната едра
търговия била съсредоточена в малкия цикладски остров Делос, където по времето на Август
дневният оборот възлизал на 10 000 роби. Преди да бъдат забранени, основните анонимни
доставчици за пазара в Делос били пиратите и крадците на хора. Самият Юлий Цезар бил
отвлечен на младини и държан за откуп. Като военачалник в Галия той описва продаването
(продажбата на роби била негова страст) на 53000 адуатуци (победено галско племе) за един
ден. Може би се е нуждаел от парите, за да се разплати с Крас…
За робите нямало униформи, в случай че осъзнаят колко много са всъщност. Системата
се основавала на сила и понякога била разчупвана от още по-голяма сила. Сицилия била
първата сцена на ефективни робски бунтове. На онзи злощастен остров окованите във вериги
роби, предимно гърци, били използвани от едрите земевладелци в именията, осигуряващи
повече от половината зърно на римския пазар. През 104 г. пр. Хр. Марий, побърканият син на
римски конник на име Тит, въоръжил 500 роби с оръжия, взети от гладиаторско училище, и
не след дълго разполагал с армия от 4000 души. Въстанието било потушено и всички
участници — екзекутирани. Второто Сицилийско въстание продължило по-дълго. Двамата
предводители на робите — Салвий, италиански либертин и укротител на змии, и един грък
на име Атений, събрали армия от 60 000 добре въоръжени роби и 5000 конници, но
ентусиазмът и негодуванието не са в състояние да държат сплотена една армия. Едва при
въстанието на Спартак през 73 г. пр. Хр. римляните били сериозно застрашени от „своята
огромна робска популация“, която ги превъзхождала в съотношение три към едно.
Спартак и победилият го Крас са прекрасни персонажи за епични филми — единият е
благороден, прощаващ, героичен, а другият — алчен, жесток и лишен от чар, типичното
противно лице на римския капитализъм. Крас, който имал робска школа и въртял търговия с
роби в огромни мащаби, трупал състояние, като купувал горящи къщи на смешна цена. Той
финансирал Цезар и бил третият човек в триумвирата с Цезар и Помпей. След
четиригодишни усилия Крас успял да победи Спартак и разпънал бунтовните роби на
кръстове по Апиевия път.
Спартак останал в римския фолклор като страшилище, както Наполеон, и с него
римляните плашели децата си. Волтер описва борбата му като „вероятно единствената
справедлива война в историята“. Историята обаче се пише от победителите. Римската
история се развивала на фона — кървав и мрачен, понякога озарен от чар и внимание — на
безброй роби. Те били абсолютно необходими на господарите си и животът им невинаги е
представлявал кошмар наяве. Робите били особено важни за икономиката на империята и без
тях пътищата, мостовете, пристанищата, акведуктите, амфитеатрите (макар някои от тях да
са издигнати с войнишки труд), триумфалните арки, пазарите и обществените бани нямало
да бъдат построени и поддържани. Поддръжката е в основата на цивилизацията и без
робството Рим едва ли е щял да бъде цивилизован.
РИМЛЯНИТЕ И ТЕХНИТЕ ЕВРЕИ
Римляните може и да не са обичали своите евреи, но никога не са ги атакували с онази
всеотдайна омраза, характерна за християнските (и не само) владетели в Европа от Средните
векове до първата половина на 20 в. Юдаизмът като един от многото култове, достъпен за
търсещите свеж религиозен опит римляни, се ползвал с уважение, но самите евреи — не.
Религията им била объркваща и неразбираема, а навиците на онези, които я практикуват
— противни и неприемливи. „Не почитат друго, освен облаците и небето… презират
римските закони… имат си някакъв Мойсей… миришат на свещи и рибешки опашки…
обрязват се…“ (погрешно се смятало, че обрязването увеличава сексуалната мощ) — оплаква
се Ювенал. А през седмия ден, в събота, абсолютно отказвали да помръднат, което ги
правело неподходящи за военна служба. „Постих по-сериозно и от евреин в събота“ — пише
Август на Тиберий (разбирайки погрешно причината).
През нашия период, от Юлий Цезар до Нерон (и двамата ползващи се с почитта на
евреите), привилегиите и правата им били потвърдени и зачитани из цялата империя и
обикновено се съобразявали с тях при посегателства от страна на държавни служители или
съперници. Годишният данък от една драхма, плащан от евреите от диаспората на
Соломоновия храм, се превеждал цял и непокътнат дори когато Рим страдал от финансови
кризи. Един центурион бил понижен в чин, защото си повдигнал туниката и се изпърдял на
територията на Храма, показвайки с това презрението си към евреите. Римските знамена с
орли или бикове трябвало да бъдат покривани, когато марширували из Йерусалим.
При неотдавнашните разкопки в Афродизиас5, недалеч от Смирна в Турция, бе открит
надпис в една от ложите на амфитеатъра, който гласи — „запазено за верните еврейски
поданици на Негово императорско величество“. Афродизиас, който бил голям колкото
Помпей, бил разрушен от земетресения през седми век и изчезнал от историята. Подобно на
всяко друго градче в империята, той имал своята квота (макар да не съществували
ограничения, както се подразбира от думата) евреи и надписът върху кремавия мрамор, с
който бил прочут районът, изброява седемдесет имена, повечето от които не звучат като
еврейски — а това означава, че става дума за прозелити, — за които също нямало
ограничение.
От четирите милиона евреи в римския свят (относително повече, отколкото в нашия)
половината били напуснали (повечето доброволно и с радост) Юдея. Големият им брой би
могъл да се дължи на това, че за разлика от повечето народи на античния свят те нямали
обичая да убиват новородените си. Говорели езика на страната, в която се установявали —
често гръцки, макар самите те да не се елинизирали. Можели да четат, но това не означава,
че задължително разбирали (което никога не е било искано от тях) закона и молитвите на
иврит. Били навсякъде, подобно на съвременните китайци в Европа — но не в контекста на
китайски стоки и ресторанти.
В гръцката колония Марсилия имало хиляди евреи векове преди нашата ера. Възможно е
евреите да са стигнали до Англия с финикийците и да са експлоатирали мините в Корнуол.
Не се подчинявали на някаква централна религиозна власт (за разлика от също тъй
вездесъщите католици от наше време) и единствената обща връзка помежду им било
прочувственото им отношение към Йерусалим, реализирано в задължителния храмов данък
от една драхма годишно6. Евреите били особено силни в Александрия, където враждували с
гърците и прекъсвали игрите. Големи били колониите им и в Антиохия, Кападокия, Понт,
Фригия и Памфилия — всъщност по всички места, посетени от Павел по време на
митарствата му. Когато през 62 г. той пристигнал в Рим, ескортиран от преторианците, в
града имало 40 000 евреи и четиринадесет синагоги. Първата партида от хиляди евреи
пристигнали като военнопленници при триумфа на Помпей повече от сто години преди това
— през 61 г. пр. Хр. Те били продадени в робство според привилегиите на победоносния
генерал. Но както видяхме (в глава „Робството“), с малко интелект и старание робът можел
да получи свободата си. След това евреите се заселили от лошата страна на Тибър (където
днес е Трастевере) като касапи, хлебари, майстори на свещници и лампи — били всичко
друго, но не и лихвари, каквито ги изкарвали християните в една по-късна епоха. Някои били
с лоша слава (и от време на време били прогонвани) като гадатели. Един еврейски актьор
(както вече видяхме, доста съмнителна професия), който посрещнал Йосиф в Рим, успял да
се намъкне в кръга на Попея вероятно като майстор на някакъв вид „церемонии“ в двореца.
Павел наел апартамент недалеч от преторианските казарми и живял там две години на
собствени разноски, „като проповядваше царството Божие и учеше за Господа Иисуса
Христа с пълно дръзновение, безпрепятствено“, както се казва в края на Деянията на
апостолите. Той бил единственият евреин в квартала. Можем да се запитаме какво ли се е
случило после. Онова, което знаем, са легенди. Възможно е Павел да е умрял преди пожара в
Рим през 64 г., но е малко вероятно да е оцелял след гоненията на Нерон срещу християните
(които все още не били наричани така), защото, макар и да не са го причинили (както не го е
причинил и самият Нерон), пожарът дал на императора удобен предлог да ги обвини в
подпалвачество. Попея, любовница на императора и в крайна сметка негова съпруга, не била
прозелит7, но се отнасяла със симпатия към евреите и ги защитавала от обвиненията в
палеж, които се стоварили с цялата жестокост върху християните — секта, неразличима за
римляните от юдаизма.
Малцина римляни биха могли или биха дръзнали да кажат, че някои от най-добрите им
приятели са евреи. Император Гай би могъл и би трябвало да го каже, защото Ирод Агрипа е
бил единственият му приятел, но, бидейки Калигула, той не го е направил и всъщност
замислил гротескова обида, която едва не довела Агрипа до разрив на сърцето (вж. Главата
„Калигула“). Евреите в Римската империя, колкото и да преуспявали, рядко се изравнявали с
властимащите за разлика от евреите в Южна Африка или в двора на Едуард VII.
Само един евреин, племенник на александрийския философ и историк Филон, загърбил
вярата си и станал префект на Египет, а също така началник на полицията и земеделието и
член на преторианската гвардия — един от най-високите постове в империята. Йосиф, който
бил много по-неизвестен, преминал по време на Юдейската война от едната страна на
другата и се хвалел с римските си познайници; но родът, който едва ли не се побратимил с
Юлиево-Флавиевата династия, бил този на Ирод Велики, макар самият той изобщо да не бил
евреин8.
Ирод дошъл от Идумея, или библейския Едом — в долния ляв край на съвременния
Израел, във вътрешността на ивицата Газа. Същият Ирод от Новия завет, който изклал
младенците — мазен, жесток и вонящ, подобно на Хенри VIII в края на своя живот, но с
четири жени повече, — оставил след себе си впечатлението за ужас, какъвто трудно можел
да се осмисли. Обездвижен от напредналата артериосклероза, параноичен и сякаш общуващ
със семейството си единствено чрез мъчения и убийства, истинско чудо е, че е оцелял
толкова дълго. На младини обаче, като прекрасен, атлетичен и добър арабин (малцина
принцове от онова време биха си направили труда да платят откуп за по-младите си братя),
Ирод успял да убеди римляните, и евреите, че е единственият човек, на когото може да се
има доверие. Ползвал се с доверието и бил верен на Антоний, а след това, независимо че
нямал пукнат грош, и на новия завоевател Октавиан (Август), който разширил владенията му
и му имал пълно доверие. На тридесет и шест години благодарение на своя чар, дързост и
политически гений (проявяващ се най-вече в подкупване на подкупвачите), той станал цар на
Юдея, „приятел на Цезар, най-изтъкнатият не-римлянин в римския свят, прочут в цялата
империя със своето богатство, великолепие и величие“9.
Средствата му не идвали от данъците и макар да бил най-големият платец в
античността и втори по величина строител след император Адриан, никога не бил длъжник.
По линия на майка си, чийто баща бил търговец от Петра (не живописното местенце с
розово-червени стени, но все пак един от най-доходоносните търговски центрове в света),
той контролирал трафика между Изтока и Средиземноморието, бил собственик на
палмовите и балсамовите горички около Йерихон, управлявал от името на Август медните
мини в Кипър и делял печалбата от тях с него, а и отпускал заеми на други местни
владетели.
Макар да не бил евреин, Ирод изповядвал и разпространявал юдаизма (макар духовният
елемент да му убягвал) със страст и в мащаби, засенчващи всеки еврейски цар от времето на
Соломон. (Монархията по „съвременен, модерен образец“, както кисело отбелязва Гибън, е
еврейско изобретение.) Той възстановил Храма в Йерусалим в оградено пространство с площ
14 хектара — повече от площта на Акропола — и го изпълнил с колосални постройки.
Строителството на храма започнало през 19 г. пр. Хр. и завършило чак през 64 г. пр. Хр.
Малкият Стар град на съвременния Йерусалим, приятен, макар и изтерзан, заобиколен от
запазената непокътната стена на Саладин, е нищожно малък в сравнение с града на Ирод и
не може да се похвали с нито една по-забележителна сграда. Градът на Ирод бил
зашеметяващ. Както какво казва сър Чарлз Уилсън за Царския портик преди стотина години,
цитиран от Стюарт Пероун: „Почти невъзможно е да си представи човек ефекта,
предизвикван от сграда, по-дълга и по-висока от катедралата в Йорк, издигаща се върху
солидни зидове и почти равна по височина на най-високите църковни кули — и към всичко
това трябва да добавим белотата на току-що издялания от ръцете на майсторите камък.“
На територията на царството си Ирод създал „западни“ градове като Цезарея и
крепостта Масада, където възнамерявал да се оттегли в случай на сериозни проблеми от
страна на подчинените си. Превърнал се в синоним на международна щедрост като Карнеги,
Рокфелер или Ротшилд, Ирод разпространил своите euergetai (добри дела) из цялата империя
— покрил Антиохия с мрамор, финансирал разточителните Олимпийски игри и
непрекъснато правел дарения за всевъзможни добри и лоши каузи.
Един от подчинените му, роден малко преди смъртта му, несъмнено е изпитал
благоговение от постигнатото от Ирод в Йерусалим. Младият галилеец от Назарет (не
особено популярно място по онова време) вероятно е гледал на градините и дворците му с
негодувание, защото не е бил поканен в тях. Единственият богат приятел на Исус бил Лазар
от намиращата се недалеч Бетания (Витания), за чието гостоприемство се отплатил с най-
скъпия дар — живота. Обръщането на масите на сарафите пред Храма сигурно е било
разглеждано от знатните в Йерусалим по същия начин, по който днес някой републикански
сенатор ще гледа на обира на магазина за сувенири във Форт Нокс.
Особеното отношение между Рим и Йерусалим, между императорското семейство и
Ирод, не успяло да се запази след смъртта му и през 6 г. Юдея била анексирана като
провинция и включена в рамките на Сирия. По времето на Тиберий, Калигула, Клавдий и
Нерон владенията на Ирод Велики били раздробени и управлявани от не особено важни
губернатори или прокуратори, някои от които са ни известни благодарение на споменаването
им в Новия завет. Понтий Пилат бил корумпиран, зъл и лишен от всякакво чувство за такт;
Феликс, който хвърлил Павел в затвора и когото апостолът така се погнусил да подкупи, не
бил прав; Фест, който желаел да го освободи — бил прав; най-лошият от всички бил легатът
на Сирия Цестий Гал, чието поведение на Пасха в Йерусалим през 66 г. станало повод за
избухването на Юдейската война.
Юдейската война, която продължила шест години (доста дълъг срок, ако се вземат
предвид относителните сили на противниците, особено като се знае, че евреите хвърлили
много сили в междуособици), била болезнена и изтощителна за римляните и катастрофална
за евреите. Ако може да се вярва на Йосиф10 и като се има предвид, че не разполагаме с
достатъчно други сведения, тъй като обичайните източници Тацит, Светоний и Дион Касий
са или кратки, или не казват нищо, или се отнасят с презрение, евреите сами станали
причина за крайния резултат.
Йосиф работел върху своята „История на войната на юдеите против римляните“ в
удобната си просторна къща в Рим и се радвал на добри доходи и на приятелството на
император Веспасиан и сина му Тит. Ето защо обективността му е най-малкото под въпрос,
но въпреки това самият разказ е вълнуващ и завладяващ и е популярно четиво вече почти две
хиляди години. Творбата е била особено популярна през Викторианската епоха.
Деветнадесетгодишен, син на средно еврейско семейство със собственост в Йерусалим,
Йосиф, който учил при садукеи и есеи, станал фарисей. По време на войната бил назначен за
главнокомандващ в Галилея (един от шестте района, на които била разделена страната), но
преминал на противниковата страна по време на обсадата на крепостта Йотапата, която
трябвало да защитава — също като първия дук на Марлборо Джон Чърчил в навечерието на
битката при Сиджуик, но след повече размисъл и с по-сериозно оправдание. В своята
история Йосиф твърди, че римляните го уважавали и ценели много и смятали, че войната на
практика ще приключи, ако премине на тяхна страна. Той се предал на „стария си приятел“,
трибуна Никанор, след като се обърнал по следния начин към съратниците си: „Защо,
другари мои, желаем така силно да сложим край на живота си? Защо да принуждаваме
тялото и душата, тези най-добри приятели, да се разделят насилствено?“ Така Йосиф
предпочел да излезе от провинциалната война и да влезе в римската история. При срещата си
с Веспасиан той му предсказал, че ще облече пурпурната императорска мантия и ако може да
му се вярва, станал член на „домашния кабинет“ на Веспасиан и го насочвал в „годината на
четиримата императори“ към предопределената му съдба.
Междувременно войната продължила, независимо от предателството на Йосиф.
Отначало тя била успешна за евреите, които се възползвали от безпорядъка и размириците в
провинциите, които се надигнали срещу окупаторите по време на безчинствата на Нерон в
края на управлението му. (Когато се вземел в ръце, Нерон бил способен да води доста
ефективна политика.) В един съботен ден на септември 67 г. легатът Цестий, алчен и
кръвожаден тип, бил изтласкан от Йерусалим, като изгубил 5300 пехотинци и 480
кавалеристи. Сред жертвите бил и командирът на Шести легион. Еврейските загуби били
незначителни. Римляните не били смаяни от успеха на израилтянската армия, макар да
останали изненадани от нейната дисциплинираност и единството й с държавата — макар
евреите да се сражавали дръзко и често с фанатична храброст, по онова време те били силно
разединени. След разгрома на римляните „мнозина видни юдеи избягаха от града като
моряци от потъващ кораб“ (Йосиф). Тук трябва да разгледаме отделните фракции, които се
мразели помежду си със същата сила, с която ненавиждали и римляните.
Садукеите били наследствени висши свещеници — не толкова религиозен, колкото
благороднически режим, монополизирал най-желаните постове в църквата. Те били едри
собственици и наемали биячи, които да събират наемите им. От дворците си на хълма
Сион11, отличаващ се единствено с това, че е най-високата точка в града, където вали най-
напред, те можели да стигат по покрит път до Храма. Садукеите не вярвали в живота след
смъртта (може би защото не вярвали, че той ще бъде по-добър от земния) и се стремели на
всяка цена да запазят положението си, поради което си сътрудничели с властимащите.
Смятали, че ще бъдат вечни, но, както пита Авраам Леви, хахам на сефаридската конгрегация
в Лондон, „къде са садукеите днес?“
Нека напомним, че те често били в конфликт (политически, социален и икономически)
с фарисеите, които били по-учените, вярващи в буквата и духа на Закона. Тяхното отношение
към хигиената например граничело едва ли не с мания. Саул (Савел), който бил виден
фарисей, преди да се превърне в Павел, се шегувал, че ако можели, фарисеите щели да
изтъркат и петната от луната. Самопровъзгласили се за настойници на обществото, те
интерпретирали, прилагали и пазели Закона, особено от непреднамерените оскърбления
срещу него от страна на окупаторите, и не били толкова ограничени, както се описват в
Евангелията. Професор Хайям Макоби, най-толерантният и ставащ за четене съвременен
специалист по юдаизма, твърди, че фарисеите и Синедрионът невинаги са били враждебни
към Исус и към последователите му след неговата смърт и че всъщност в Евангелията могат
да се открият избегнали цензурата приятелски споменавания и от двете страни. Професор
Макоби твърди, че самият Исус е бил фарисей. (За съжаление на евреите той е най-
известният от всички тях.)
Исус никъде не казва нещо, противоречащо на еврейския закон — той дошъл да го
изпълни, а не да го разруши, както се казва в Матей 5:17. Д-р Авраам Леви ми обясни, че
единствената доктринална разлика между Исус и юдаизма е християнското наблягане върху
опрощаването. Юдеите не са длъжни да бъдат така сговорчиви и според Дизраели са народ,
известен с това, че „никога не прощават обида, нито пък забравят услуга“; също като
християните евреите вярват, че съботата е направена за човека, а не човекът за съботата,
което означава, че при сериозни обстоятелства като болест или заплаха религиозните
предписания отиват на заден план.
Разбира се, римляните изобщо не се интересували от това — в тяхната литература
единственото споменаване на Исус е у Йосиф, при това то е доказан фалшификат. Идеята, че
последователите на култа към Исус (терминът „християни“ възникнал много след смъртта
му) са нещо отделно от останалите юдеи, не може да се регистрира до пожара в Рим;
гоненията срещу тях не били систематични до края на века. Анатол Франс има един разказ,
който много добре може да опише въздействието на новата религия върху римския начин на
мислене от времето на Нерон. В желанието си да научи повече за същността на
последователите на Исус, Външното министерство, така да се каже, изпраща млад мъж да
разпита Понтий Пилат, който разпънал Исус, а сега живеел в имението си в Байя (Неапол).
Пилат се радва на възможността да побъбри и избягва въпроса със серия спомени от типа на
„Чудя се какво ли е станало с него?“ Накрая младият дипломат, излязъл вече извън себе си,
иска направо от Пилат да разкаже за Исус от Назарет, основателят на новия подривен култ,
който създава толкова грижи на властите. Пилат го поглежда объркан.
– …когото сте разпънали на кръст преди тридесет години — повтаря младият мъж.
– Не мога да си спомня — отвръща Понтий Пилат. Последователите на Исус, учениците
на брат му Яков, или „йерусалимските християни“, както ги нарекли по-късно историците,
може би са се сражавали срещу римляните в Юдейската война, но за тях не се споменава
абсолютно нищо (може би от тактически съображения).
Друга секта, с която погрешно се сравняват ранните християни, са есеите. Макар в
юдаизма да няма монашеска институция, монашеството и монашеските навици, дошли от
индийските ашрами някъде около 1500 г. пр. Хр., са били възприети от някои еврейски
колонии. Най-известната от тях благодарение на откритите през 1947 г. свитъци, е колонията
от пещерите в Кумран, на северозападния край на Мъртво море. Знаем, че есейската общност
е била унищожена от Веспасиан след превземането на Йерихон през 68 г. Йосиф ги описва
по следния начин:

„Есеите проповядват сурова дисциплина… Те отбягват насладите като порок и

смятат укротяването и овладяването на страстите за добродетел. Като осъждат
брака, те избират децата на други хора и ги възпитават по своя си начин… презират
богатството и при тях абсолютно всичко е общо… притежанието на всеки човек е
достояние на всички… Онези, които наглеждат делата на общността, се избират с
гласуване от всеобщо събрание.“

Като се изключи женомразството им, описанието на Йосиф спокойно би могло да се

отнася за хасидите от Северен Лондон или от Бронкс, а като се изключи мълчанието и
суровата им аскетичност — за някой от първите кибуци в Израел. Подобно на по-късните
жители на кибуците есеите били прочути с бойните си качества — единствената им лична
собственост била ножът.
По време на Юдейската война римляните се сблъскали и със зилотите и сикариите,
наречени така заради камите, които криели в дрехите си. При обсадата на Йерусалим Тит
открил, че тези две фракции враждували помежду си, а понякога се обединявали успешно
против него. Както обяснява Йосиф, „онези, които са силно организирани и са обучавани да
се бият по правила и да изпълняват заповеди, бързо губят дух при нестандартна и рискована
тактика.“ Накрая, след като стотици хиляди евреи били изклани или измрели от глад във
всяко кътче на богатото някога царство на Ирод, и след като паднала крепостта му Масада, в
която римляните открили зърно, вино, зехтин и други запаси в идеално състояние, скрити от
самия Ирод сто години преди това, съпротивата на евреите била сломена. Битката била
неравна. Йосиф правилно предупреждавал сънародниците си, че съдбата на римляните е да
владеят света. „Коя част от света се е спасила от римляните, освен ако студът или жегата не я
правят ненужна?“ Бог бил на страната на Рим.
Тит, синът на Веспасиан, разрушил напълно града на Ирод и изпълнил пророчеството на
Исус (записано след събитието), че в Йерусалим няма да остане камък върху камък. Била
пощадена единствено кулата, която Ирод построил за любимата си съпруга Мариамне I,
убита по погрешка от него. Може би Тит е искал да я остави за спомен, а може би му е
харесвала. Така или иначе, кулата е все още на мястото си.
Подобно на всички победоносни римски военачалници Веспасиан и Тит се отнасяли
разумно с разумните. Видяхме какво е било отношението им към Йосиф. Ненужните
проблеми трябвало да се избягват. Римляните винаги били готови да се спазарят. Когато рави
бен Закаи бил измъкнат тайно от Йерусалим в ковчег и обяснил на Веспасиан, че в плановете
му не влиза мъченическа смърт, му било позволено да открие богословско училище в Сфад.
Според Йосиф при завръщането си в Йерусалим Тит бил ужасен от разрухата, заповядана от
самия него, но си припомнил, че евреите би трябвало да винят себе си. Онези от диаспората
били принудени да плащат за глупостта на родината си — годишният им данък към Храма
сега отивал в един храм на Юпитер в Рим, но други санкции срещу тях нямало.
Когато недотам добрите граждани на Антиохия се обърнали към Тит с молба да се
възстановят привилегиите на местната еврейска колония, втора по богатство след
александрийската, императорът отказал. Робин Лейн-Фок в „Езичници и християни“ (1988)
отбелязва, че векове наред синагогата в Рим си останала по-съществена и представителна
сграда от християнската „главна църква“. Но унищожаването на Храма в Йерусалим било
удар, от който евреите така и не се възстановили. Той никога не бил построен отново;
жертвоприношенията, описвани надлъж и нашир в Стария завет, не се изпълнявали;
Синедрионът никога не заседавал отново12.
Тази глава започна с отбелязването, че римският свят винаги е бил отворен за новия
религиозен опит. Юдаизмът сега бил опетнен от връзката си с неприятната дребна война;
неговата алтернатива била готова да разпери криле.
Цял Рим се събрал да гледа триумфа на Веспасиан и Тит. (Сенатът им гласувал два
отделни, но те решили да ги обединят.) Римският триумф бил наистина триумф на
организацията и славата. Към 71 г., в края на нашия период, триумфът представлявал
амалгама от представление с хореография, религиозно шествие, ужас, пиршество и разврат.
Само римляни можели да присъстват на него. Той бил също така върховен инструмент на
външната политика и демонстрирал на васалните владетели, съюзници и потенциални
врагове силата и великодушието на Рим — както и на жестокостта му, тъй като триумфът
приключвал с екзекутирането на основните врагове, които участвали в процесията.
Твърди се, че Марк, най-младият от евангелистите, е присъствал на триумфа по случай
Юдейската война. Ако това наистина е така, той би трябвало да е видял съкровището на
Храма (най-голямото на света) да шества по улиците на Рим — златните съдове и тръби,
олтарът от масивно злато, петте свитъка на Петокнижието, златната менора с нейните седем
разклонения (свитъците и свещникът били най-свещените предмети в Израел); в процесията
бил и Симон Зил от, непобедимият герой от обсадата на Йерусалим, вървящ в окови към
собствената си екзекуция. Вероятно Марк е решил, че една нова религия няма никакъв шанс,
ако обижда по някакъв начин Рим.
РИМСКОТО ПРАВО
Римското право споявало Рим като римския цимент. Неговият гений бил в сложността и
справедливостта му и именно той осигурил приемането му от милиони човешки същества в
продължение на тринадесет столетия. То продължило да действа от времето на Ромул през
753 г. пр. Хр. до Юстиниан през 535 г., когато трите милиона съдебни решения най-сетне
били обобщени в шестнадесет тома от шестнадесет специално натоварени със задачата лица.
В света на юриспруденцията на римското право може да съперничи единствено английското
и Първият свят и до днес се основава на едната или другата от двете системи.
Мощта на Рим растяла чрез завоеванията, последвани от договори и процес, при който
местните богове и закони били включвани сред боговете и законите на империята. Когато
градили своята империя чрез анексии и военни трофеи, британците не се отнасяли с такова
уважение към „туземните“ права; например след кариера като тази в Африка Сесил Роудс би
бил преследван за грабителство, ако беше римлянин13. Всъщност Цицерон, защитникът на
републиката в последните й дни, си осигурил място в историята благодарение на именно
такова обвинение срещу губернатора на Сицилия Верес.
Любимият на учителите по латински език Цицерон е най-красноречив в анализа си на
римското право (чиито дванадесет таблички се учат наизуст в училище), в проповядването и
практикуването на републиканските ценности достойнство (dignitas), честност (probitas),
трудолюбие (industria), добродетелност (virtus), уважение (към авторитета, respectus) и
благоразумие (prudentia) — все латински думи и римски концепции. Освен това бил
невъобразимо досаден тип, написал най-лошия достигнал до нас хекзаметър:

О fortunatam, natam me consule Romam,

което уместно било преведено като „Какво щастие е за Рим да води раждането си по
консулството ми“, а склонността му към самохвалство и дългите му наставнически писма
несъмнено са допринесли за включването му в списъка за прочистване след преврата,
направил Октавиан (по-късно Август), Антоний и Лепид диктатори.
Установяването на този триумвират било извършено по типично римски начин от
Сената с четиристотин центуриони и войници, които се грижели сенаторите да вземат
правилното решение; завземането на властта в Рим винаги се обличало в законна форма и
Сенатът, който накрая успял да се отърве от Нерон, си останал уважавана от тираните
институция до идването на власт на „африканския“ император Септимий Север.
Отначало римското право се основавало на авторитета на paterfamilias, или главата на
семейството, който до края на империята имал пълното право да продава децата си. Именно
той настоявал за boni mores — преданост, целомъдрие и уважение към висшестоящите. Той
имал правото и наказвал със смърт децата си за неподчинението им. Римляните винаги са
били моногамни, макар че по-късно разводите не представлявали проблем. Странно е, но в
римското общество не се откриват следи от първородно право, макар че римлянинът
трябвало да осигури поколението си, иначе в отвъдния свят не го чакало нищо добро. Това е
причината за честите осиновявания — висшата класа била далеч от желанието да създава
деца (което накарало Август в рамките на кампанията му за възстановяване на „старите
ценности“ да даде данъчни облекчения на гражданите, създали три или повече деца, нещо
доста близко до почти безплатните билети за влакове и държавни помощи за големите
семейства в съвременна Франция).
Истинският римски paterfamilias бил въплъщение на закона. Имало един закон за
патрициите и никакъв за останалите. Между тези патриции — принадлежащи към отделните
gens (род, като gens Julia на първите петима императори), които били 300, или една от
тридесетте curiae, съставляващи трите племена на Древен Рим — отначало нямало нужда от
сложни закони за общуване, тъй като думата на римлянин (към друг римлянин) била
достатъчна.
Всеки от тях притежавал много земя в центъра на Рим — heredium, — държана от
фамилиите поколения наред; и докато се разраствали заедно с Рим, те привличали clientela,
или група зависими от тях хора — по-бедни граждани или освободени роби, които се
ползвали с тяхната закрила в замяна на гласовете или участието им като клакьори в съда.
Освободените роби и „чужденците“, които скоро станали мнозинство в града, можели
да предявяват иск в съда единствено чрез римски paterfamilias, така че било особено важно
да принадлежиш към някоя clientela; това продължило чак до времето на Каракала (онзи с
баните), който дал граждански права на всички свободни жители на империята. Римските
законотворци имали огромен напредък в справянето с проблемите и това водело след себе си
положителни резултати — увеличаване на населението и просперитет. Отначало един от
магистратите, наричан претор, интерпретирал таблиците със закона в Рим; след
завладяваното на Сицилия преторите станали четирима, а след Испания — шестима;
диктаторът Сула ги направил осем, а Цезар — шестнадесет; преторите започнали
основаващата се на прецеденти съдебна практика с решенията си, които бивали излагани
върху бяла дъска (album) на Форума.
С течение на времето римското право се смекчило (по-скоро благодарение на влиянието
на Сенека, отколкото на християнството), дори робите започнали да се ползват с някои
права. Кредиторът вече не можел да отнеме сина на длъжника и да го окове във вериги.
Заемите (често отпускани от патриций на дребен селянин) и начините на връщането им
били причина за най-големите бунтове в ранната история на Рим. По онова време било не
само законно, но и религиозно задължение за убийството на роднина да се отмъсти с
убийство. Днес този закон се спазва единствено от мафията. Гражданинът обаче все още
имал правото да убие крадец, ако се промъкнел нощем в дома му или ако е бил въоръжен
денем.
Закони като тези, които били записани върху първоначалните дванадесет таблици,
можели да бъдат научени наизуст от учениците, но по-късното законодателство, разглеждащо
например връщането на ипотекирана собственост или обезщетението за вреда, извършена от
роб на магарето на друг гражданин, прехвърлянето на попечителство и т.н., трябвало да се
изучава наред с изкуството на риториката в специализирани училища в цялата империя.
Цицерон се учил от Сцевола, който бил авгур (един от дванадесетте тълкуватели в римската
религия) и бил без преувеличение експерт по гражданско право. По-късно продължил
обучението си при Филон Академика, слушал лекциите по риторика на Аполоний Молон на
остров Родос и накрая направил обиколка на Гърция, за да оправи дишането и мощта на
гласа си. По-късните му успехи в политическите съдебни процеси му осигурили (типичен
novus homo, без знатен произход) достатъчно подкрепа сред електората (конници,
провинциални големци, будните млади мъже в града), за да стане консул. Така успешната
адвокатска кариера, подобно на успешната военна кампания, била първата стъпка в cursus
honorum, водеща до най-високите постове в римската държава.
Петимата императори в периода, който разглеждаме, без изключение уважавали по свой
начин законите на Рим. Август, който още като Октавиан извършил чистка на 2000 конници
и 300 сенатори през 43 г. пр. Хр., се преобразил в благия баща на отечеството, чиято мисия
била да възстанови републиканските институции, така жестоко пострадали по време на
гражданските войни — от които той излязъл като единствен победител. Той следвал
републиканските практики и избирането му за консул тринадесет пъти ясно показва, че
властта му произлизала от Сената и римския народ.
Римската титла imperator се давала на военачалник от войската му, докато по-
високопоставените монарси от модерната история извеждат положението си от юдео-
християнския ритуал да бъдат помазвани от свещеник, в началото — под ръководството на
Всемогъщия. Римските императори никога не са имали претенции за божествено право
върху властта и трябвало да дочакат смъртта си, за да бъдат обожествени след това. Те
вярвали в максимата vox populi — vox dei, или че волята на народа изразявала божията воля
(а не обратното, както твърдят революционерите); те били убедени, че народът, т.е.
законодателите, трябвало да одобри и най-нечуваните им действия.
Това обяснява защо приемниците на Август тероризирали Сената толкова дълго време.
След като не успял да устрои смъртоносен инцидент, Нерон убил майка си, но узаконил
деянието си, като изфабрикувал заговор, зад който уж стояла тя. Както ще видим, той дори
успял да превърне събитието в триумф. Да вземем и Калигула, винаги сочен като най-
голямото чудовище на античния свят; безотговорен, своенравен и жесток, той би одобрил
присъдата на последния си (американски) биограф, че властта развращава, а абсолютната
власт е още по-завладяваща. Всъщност издигането на коня за консул не се състояло, а така
или иначе цялата история била шега. Тридесет и деветте му известни жертви били подбрани
много внимателно и били по-малко от жертвите на император Клавдий (когото било трудно
да измъкнеш от съдебната зала).
Калигула презирал римския народ, поради което му бил завещан от предшественика му
Тиберий — също така презрителен, но далеч по-малко развеселяващ и весел; той обаче
уважавал законите на народа. Според съвременните стандарти (след Юлския заговор Хитлер
екзекутирал 10 000 души) римските императори били ограничени в отношението им към
заговорниците, не разполагали с тайна полиция и много рядко правели процесите публично
достояние. Всъщност Калигула използвал принципа на „отвореното правителство“ — когато
прокарал Lex Maiestatis (закона за обида на величието, на свещената му и неприкосновена
личност), той го изложил на бронзова табела. Публикувал сметките си, премахнал цензурата
и дори публикувал имената на клиентите на бардака му на Палатинския хълм. (Една от
многото му ужасни шеги.)
Римската империя не би могла да просъществува толкова дълго, ако поданиците й не
вярвали в ефективността и справедливостта на римския закон. Един от най-прочутите й
граждани, Саул от Таре, знаел много точно какво прави, когато апелирал към цезаря.
РИМСКАТА АРМИЯ
Полковник Дьо Гол в книгата си „Пътят на меча“, публикувана през 1932 г., (подобно на
Хитлер и Франко той се придържал твърдо към принципите си) възхвалява армията като
въплъщение на волята на нацията. Ето какво пише той: „Франция е била създадена с меч.
Дедите ни са влезли в историята с меча на Брен. Кралската лилия, символизираща
единството на нацията, е не друго, а копие с две пики отстрани.“ Дьо Гол и неговият
почитател (но не и приятел) Чърчил били последните държавници, вярващи в кръвта. И
двамата преживели най-противната част от Първата световна война — Чърчил със своя
батальон (въпреки че искал да командва бригада), а Дьо Гол бил във Вердюн, където метежът
бил потушен от друг бъдещ държавен глава — Петен. Макар и да ги смутил, този опит не ги
обезкуражил. Римската армия (а още по-малко японската) не би толерирала окопната война.
Римският войник уважавал живота си и не би се подчинил на командир, който не споделя
виждането му. И двамата биха гледали на киселото подчинение на британския войник и
сантименталната саможертва на френския като непрофесионални.
Като слага знак за равенство между нация и армия. Дьо Гол мисли като римлянин; и
наистина, за тях армията е била религията на Рим, а Рим — религията на армията. При това
с основателна причина, тъй като уязвимият град Рим наложил хегемонията си над Италия
със силата на оръжието (и с малко коварство) в ръцете на гражданите доброволци,
подпомагани от конниците, яздещи без стремена малки коне, плащани от държавата.
Републиката завоювала по-голямата част от света с професионална армия, състояща се
предимно от тежковъоръжени пехотинци, а империята се поддържала, консолидирала,
наблюдавала и само малко увеличавала териториалните придобивки, простиращи се от
Мавритания (Мароко) до Армения и от Тива в Долен Египет до Лугувалиум (Карлайл).
Завоюването на Британия по времето на император Клавдий било скъпо начинание, което не
би било одобрено от Август. По негово време римският свят бил заселен от около 45 милиона
души, контролирани и държани в мир от армия, възлизаща заедно с помощните войски на
около 400 000 души (при това с оръжия, далеч не така сложни като тези на петстотинте
хиляди американци в Залива). Когато не се сражавал (а това било през повечето време),
римският войник строил. Тази военна активност в мирно време е засвидетелствана най-
добре в Северна Африка, където в течение на повече от век бил разположен Трети легион на
Август, първоначално едва от сто души, и където, както отбелязва сър Мортимър Уилър, най-
забележителното било това, че не се случвало нищо забележително.
Когато Дьо Гол писал за цивилизаторската мисия на римската армия във Франция, той
не е имал предвид първоначалното, понякога достигащо мащабите на геноцид, завладяване
на Галия от Юлий Цезар, натрупал голяма част от парите и репутацията си там (въпреки
отвратителното му отношение към блестящия млад Верцингеторикс). Несъмнено Дьо Гол си
е мислил за римските пътища, акведуктите (като Pont du Gard), храмовете (като Maison
Carree в Ним, може би най-съвършената постройка в западния свят, издигната в началото на
нашата ера в чест на двамата внуци и наследници на Август) и почти непокътнатия
амфитеатър в същия град, където гледах състезанията за купата „Дейвис“ през 1991 г. Всичко
това било дело на инженери, архитекти и топографи, служещи към римската армия,
използващи римски цимент и каменни блокове, изсечени и наредени от римски войници.
Дьо Гол си е мислил и за онази система на закон и ред, вдъхновена и наложена в Галия от
римляните — толкова справедлива, че напълно оправдавала техния режим, на когото рядко
се налагало да прибягва до санкции с помощта на армията. Макар да била изградена със
сила, империята се крепяла от консенсуса. През нашия период — от възкачването на
Октавиан до смъртта на Нерон — и през следващите векове на римската армия никога не й
се случвало да се изправя срещу равностоен противник.
„Картаген трябва да бъде разрушен“, повтарял навъсеният стар Катон. Така и станало.
Последвали три граждански войни, през които римски войници се сражавали помежду си.
Цезар и зет му Помпей се включили в борбата и военните действия достигнали
кулминацията си с победата на Октавиан, праплеменника на Цезар, в морската битка при
Акциум срещу Антоний и Клеопатра. След като Октавиан променил името си на Август,
започнал Pax Romana, гарантиран от римския войник, който полагал клетва пред него като
пред Imperator (главнокомандващ) и я подновявал на всеки първи ден от новата година. От
този момент нататък никой друг нямал право да бъде наричан император и никой друг не
можел да определя триумфи. Преди това за императори били провъзгласявани популярните
военачалници, а триумфите се гласували от Сената. Август се погрижил занапред да няма
дръзки генерали, които да се осмелят да прекосят Рубикон и да заплашват Рим. Римската
армия станала отбранителна, разположена в отделните региони, и прекалено статична, за да
послужи за основа на военен преврат.
Тази потенциална роля била поета от Преторианската гвардия в Рим, създадена от
Август за охрана на принцепса14, но превърнала се с времето в сериозна сила. Дори и да не
посочвала императора, одобрението на гвардията (обикновено осигурявано с „дарения“)
било conditio sine qua non за заемането на поста, било то законно или не, от новите
кандидати (всеки от които вдигал мизата). Разположени в центъра на властта като Почетната
стража в Лондон, гвардейците не били длъжни да носят униформа, когато не са на служба, и
за разлика (всъщност, кой знае?) от Стражата, образували отдела за мръсни дела в
империята. Когато всички останали трикове се провалили, Нерон изпратил един от
гвардейците да убие майка му. Самият той също бил убит от преториански центурион, а
двамата трибуни Херея и Самин, нанесли първия и втория удар на предшественика му
Калигула, също били преторианци. Разбира се, накрая Преторианската гвардия в една
любима холивудска сцена продавала империята на търг. Странно, но цената й не била
особено висока — на Дидий Юлиан му струвала 6250 денарии, или приблизително колкото
пет годишни императорски заплати според тарифата, по която било плащано на Клавдий век
и половина преди това. Преторианците сигурно така и не получили парите си, тъй като
блестящият Север, един от най-добрите късни императори, настъпил към Рим и реформирал
гвардията.
Преторианската гвардия била първата част от триделната римска военна система,
включваща флотилиите на Milsenum и Равена и доброволната противопожарна бригада
vigiles; шестгодишната служба в нея осигурявала римско гражданство. Римляните не си
падали особено по корабите, които им се стрували примитивни в сравнение с богато
обзаведените, облицовани с мрамор и отоплявани с централно отопление къщи. Тяхното
море — Средиземноморието — гъмжало от пирати, докато не били разчистени от Помпей.
Командването на корабите било поверено на старшия офицер на борда, което довело до
немислимата (за британския ум) ситуация, когато св. Павел по време на изпълненото с
динамика (и безплатно) морско пътешествие можел и поел властта. Рим така и не създал
своя адмирал Нелсън.
 Втората част от римската военна система се състояла от легионите с по 5500 души
всеки; за 300 години броят им варирал съвсем слабо — между двадесет и пет и тридесет в
цялата империя. Бойното разположение през 23 г. според Тацит изглеждало по следния
начин: Райнланд — 8; Испания — 3; Африка — 2 (в това число III Августов легион); Египет
— 2 (единият от които — XXII Дейотариански — бил разбит през 132 г. от еврейските
партизани под командването на Симон Бар-Кочба. Това накарало Адриан, който бил обсебен
от идеята да обожестви своя удавен любовник Антоний, да реши веднъж завинаги проблема
с евреите, имащи свой собствен и особено ревнив бог); Сирия — 4; Панония — 2 (Долна и
Горна, обширна територия южно от Дунав и северно от Далмация); Мизия — 2 (България и
източната част на бивша Югославия); Далмация — 2. От този списък липсват легионите
XVII, XVIII и XIX, изгубени от Вар през 9 г. в горите на Германия. Техните номера никога не
били използвани отново. Към всичко тях трябва да се добавят трите, а понякога и четирите
легиона, необходими за умиротворяване на Британия — наред с Германия, Партия и Юдея
(обособена от Адриан като Палестина), островът бил един от източниците на неприятности
за римляните.
В известен смисъл римската армия била победена единствено от собствения й успех,
тъй като Pax Romana просъществувал толкова дълго и довел до такъв просперитет, че
военната кариера престанала да бъде привлекателна, и когато яките доброволни пехотинци
били заменени от апатични наборници, тя била пометена от ордите конни варвари. (При
възможност хората винаги са предпочитали да живеят като калайджии, шивачи, богаташи,
дори бедняци и просяци — ролята на повечето евреи в империята, — отколкото като
войници или моряци.)
През ранните години на Рим войникът бил младеж на възраст между осемнадесет и
двадесет години, висок над 1,65 м, да не е роб или освободен роб, без криминално минало,
който постъпвал на служба за двадесет и пет години, след което можел да се уволни със
съпруга, провинциално имение и римско гражданство. От момента, в който вземал своя
viaticum (еквивалент на кралския шилинг, но с много по-висока стойност) и полагал
клетвата, армията ставала негов живот. Освен ако не бил прекалено тъп, не разполагал с
препоръчително писмо или не се подмазвал на центуриона си (навремето гърците
подкупвали офицерите си с ябълки), имал шанс да се измъкне от изнурителната работа по
строежи и каменоломни и да упражнява онова, което по мое време в армията се наричаше
„занаят“, или — стига да има основно образование — да стигне до „щаба“ и да стане
librarius, или писар. В римската армия „занаятчията“ можел да бъде копач, ковач, стъклар,
варджия, дърводелец или водопроводчик, а писарят би могъл да отговаря за оставените на
депозит пари на войниците (през 89 г. в Майнц сумата била толкова голяма, че с нея един от
легионите едва ли не финансирал собственото си въстание) или да работи в отделите на
архитектите или земемерите. Ето едно писмо от Юлий Аполинар до баща му, писано в
Египет през 107 г. на родния му гръцки (официалният език в армията бил латинският):

„Оправям се добре. Благодарение на Серапис стигнах благополучно дотук и ми

се размина несгодата да дялам строителни блокове. Всъщност отидох при
губернатора Клавдий Север и го помолих да ме направи librarius в щаба си. Той
каза: „Няма свободни места, но засега ще те направя librarius legionis с
възможност за повишение.“ От генерала отидох направо при cornicularius-а15.“
 Не всички наборници в римската армия успявали да се настанят на такова удобно
местенце като този изкусен гръцки кръшкач. Основното обучение било особено тежко и
включвало преходи по 40 км с пълно снаряжение, физическа подготовка със скокове на
дължина и височина, тренировка с оръжие с дървени щитове и тояги, два пъти по-тежки от
истинските (с инструктори гладиатори) и прескачане на дървени коне, при това с пълно
снаряжение. Римският войник мъкнел ужасно много неща със себе си, както отбелязва
Йосиф: „… тежко копие, кръгъл щит, трион и кошница, брадва, кожен ремък, сърп, верига и
храна за три дни“.
Неговите врагове — келти, германци, перси — се хвърляли с повече жар в битката и той
изобщо не можел да се сравнява по живописност с Будика (Боадицея), пламенната дъщеря на
владетеля на ицените (Съфолк) в нейната изумителна колесница, но „непоколебимото
упорство, твърдостта и обучението правели римския войник обикновено непобедим“. Той
бил прочут с дисциплината и издръжливостта си, но същевременно имал свое мнение и
никога не би се проявил, ако не уважава генерала си. Вземете за пример непрестанните
успехи на Юлий Цезар дори когато се изправял пред далеч по-многоброен противник, и
катастрофата, сполетяла застарелия вече банкер Крас. Юлий Цезар увещавал, придумвал,
насилвал и подкупвал войниците си и те отвръщали на магията му, като го следвали
навсякъде, където ги повеждал — а това никога не било скучно и често носело облаги. Пеели
мръсни песни за него и макар да негодували срещу наказанията, които им налагал, никога не
се бунтували. Крас бил нещо повече от обикновен богаташ — как иначе би могъл да стане
триумвир с Цезар и Помпей? Той потушил въстанието на романтичния Спартак, когато
всички останали започнали да изпускат нервите си; натрупал състояние от търговия с роби; а
начинът, по който се сдобивал с недвижима собственост (като купувал имотите на
засегнатите от проскрипциите на Сула или чакал имотът да се запали), не го наредил сред
най-благовидните хора в историята. Планът му за завладяване на Партия се превърнал в
класика за обречено невоинско поведение. Крас бил прекалено стар, Партия се намирала
прекалено далеч, той бил нетърпелив и разчитал на принудителния набор, за да събере
войската си. Отплавал в бурно време от Бриндизи, губейки кораби и хора по пътя си. Накрая
игнорирал общественото мнение (това на собствената му топяща се армия) и се карал с
командирите си пред очите на всички.
Тази трагична експедиция завършила с фарс, когато в подигравателния триумф
победоносните Селевкиди изнесли на парада някаква порнография, намерена в багажа на
един от офицерите му. Главата на самия Крас била пратена на царя на Партия Ород.
Този епизод показва римската страст към печелене на слава с оръжие — сякаш Чарлз
Клор, недоволен от милионите си, да реши да организира експедиция срещу Хо Ши Мин. Но
при всичките си пари и могъщество Крас не би събирал средства за подобна разходка, ако не
съществувала волята и дисциплината на римската армия. Тази воля била част от вярата на
римляните, че светът чака да бъде покорен от тях и че другите народи, дори гърците, са по-
нисши от тях. Дисциплината била дело на центурионите. Военните трибуни — често млади
мъже, правещи първата задължителна стъпка в политическата кариера — и генералите,
назначени от Сената за определен срок и с конкретна задача, можели да идват и да си отиват
(което и ставало), но центурионите били твърдото и постоянно ядро на римската армия.
Реорганизирана от Марий, човек от народа и един от най-успешните и популярни
генерали на републиката, армията превърнала римския гражданин в доброволен
професионален войник, по-образован и грамотен от когато и да било. Марий въвел кохортата
от 600 души, като десет кохорти образували един легион. Той организирал системата на
заплащане и привилегиите, станали стандартни за цялата империя и просъществували цели
векове. Той дал на легионите техните орли, а на войниците — надбавките за пералня и
погребение с нещо отгоре за храна.
Определил също и оборудването им, така че те станали известни като „мулетата на
Марий“. Цялото „Божие всеоръжие“, ако използваме израза на св. Павел, освен колана на
истината, „бронята на правдата“, „щита на вярата“, „шлема на спасението“ и „духовния меч“,
включвало също така пика и кама. Всичко това тежало около двадесет килограма — колкото
е стандартното позволено тегло на багажа на пътник на самолет. Римските войници се
хранели на групи от по шест или десет (източниците се разминават) и живеели от жито (от
което приготвяли каша или хляб), сол и известно количество долнокачествено вино. Към
диетата си можели да добавят и малко зеленчуци, но много рядко месо, освен от време на
време бекон. Да не забравяме, че първообразът на св. Георги бил касапин от Кападокия, към
когото християните били напълно безразлични, докато не бил линчуван от римските
войници заради разваленото месо, което им пробутвал. „Той успял да направи и без това
неприятната професия отвратителна“ — отбелязва Гибън в една от най-добрите си бележки
под линия. Първата стъпка на войника по стълбицата на издигането била да стане първенец в
групата си или ординарец; после можел да стане заместник на центуриона, а след това —
центурион. Единственият му път към офицерския чин минавал през центуриатните
длъжности до първата кохорта. Тогава можел да стане конник и да се уволни като началник.
Центурионите буквално определяли трафика в империята; за развитието на бизнеса в родния
град на Антоний Битинион (дн. Боли в Северозападна Турция, погребан под магистралата за
Анкара) може да се съди по факта, че му били необходими двама центуриони, които да
контролират движението. Уволнилите се центуриони били много търсени за представителни
позиции (днес членовете на Кралския корпус на портиерите обикновено са пенсионирани
старши сержанти) или да се грижат за охраната на големи домакинства. Римската армия
обучавала някои войници като questionarii (палачи) — все някой трябвало да се занимава и с
това.
Центурион в пълно снаряжение, с шлем с грива, с наколенници, с люспеста броня, върху
която дрънчели медалите от кампании в целия известен свят и държащ в дясната си ръка
лозова пръчка с гаден камшик накрая, бил за повечето хора видимият и както знаем от Новия
завет, най-близкият до тях символ на римската власт. Офицерът и благородникът никога не
минавали през чина центурион; всъщност разликата между него и останалите чинове се
повтаря във всички модерни армии с изключение на израелската, която прилича по-скоро на
армиите на по-ранните гръцки полиси. По времето на републиката комициите (събранията
на плебеите) избирали всяка година двадесет и четирима млади мъже, които трябвало да
служат в легионите на консулите (също изборни длъжности), така че връзката между
армията и политиката да остане силна, прекалено силна, решил Август и добавил към всеки
легион по 120 коня, които трябвало да бъдат яздени от младите благородници (не особено
ефективно, тъй като конете нямали седла и стремена) и по шестима трибуни, изпълняващи
по-скоро ролята на адютанти, отколкото на командири. Младият офицер с добри връзки
(само изключителни мъже като Марий можели да стигнат докъдето пожелаят) попадал под
опеката на генерала (може би старо гадже на леля му) и получавал назначение като
командващ помощните войски. Те били третият стълб на римската военна система (първите
два са Преторианската гвардия и легионите) и били еднакви по численост като легионите,
но не така престижни.
Бихме могли да наречем помощните войски „колониални“. Те се набирали в
провинциите, били изпращани другаде, заплащането им било по-ниско, службата — по-
продължителна, но в крайна сметка завършвала с римско гражданство и право на глас за
самите тях и за семействата им — доста по-щедро възнаграждение от отпуснатото на
гурките, воювали за англичаните в двете световни войни. (През 1991 г., когато много
английски и шотландски полкове бяха разпуснати, имаше предложение Външното
министерство да компенсира свирепите малки приятели, които трябвало да бъдат спирани да
не показват на британските си офицери гениталиите на враговете си из окопите при Сома.)
Както знаем, римският войник бил основно тежък пехотинец и функциите на кавалерия,
стрелци и прашкари се поемали от помощните войски. Всичко това било част от „изкусната
система“ на „изкусния основател“ — фрази, използвани от Гибън три пъти при описанието
на военната реформа на Август. Императорът си давал сметка, че връзката с родното място
може да бъде опасна, и затова се погрижил галите да служат в Испания и Македония, а
испанците — в Британия и Юдея. Самата Галия била толкова романизирана, че не било
необходимо в нея да се държат легиони.
Придвижването в рамките на империята било едно от най-големите постижения на
епохата. Римските пътища били толкова добри, че Харълд можел да стигне от Йоркшир до
Хастингс за три дни. От друга страна, британските пътища били в такова окаяно състояние,
че Джордж III, веднъж свален от власт, никога не стигал по-далеч от Йорк през цялото си
дълго управление.
Далечните разстояния не били проблем за римската армия, така че кохортите (никога не
били наричани легиони) помощни войски, често въоръжени със собствените си племенни
оръжия и понякога използващи специалните си умения, като прашкарите от Балеарските
острови, конниците от Нумидия (Алжир) и стрелците от Крит, можели да се предвижват
доста бързо из римския свят. Те винаги били командвани от римски трибуни или префекти,
трябвало да разбират издаваните на латински заповеди и можели в крайна сметка да
извлекат полза от привилегиите на римския легионер. Англичаните от 18 и 19 в., пропити с
римска история при Етън и Уинчестър, са копирали „изкусната“ система на Август. При
организирането на шотландските полкове Уилям Пит следвал римския пример.
Дисциплината на римската армия е легендарна и се ползвала с огромна слава и
одобрението на историците от деветнадесети век, повтарящи като ехо римските си
предшественици Ливий и Полибий. Най-прочутото и омразно наказание било децимацията,
при която един на всеки десет войници от провинилата се кохорта бивал убиван с тояги или
камъни от войници от друга кохорта. В действителност това се случвало много рядко и на
практика наказанието не се прилагало в империята, макар Октавиан да го използвал по
време на войната в Далмация през 34 г. пр. Хр. (Както ще видим по-нататък, той далеч не бил
приятен човек.) Разбира се, Калигула се опитал да наложи децимация, но заповедите му
били игнорирани. Бичуването било по-обичайното наказание, а когато виновниците били
многобройни, заменяли житото с ечемик; последното наред с намаления дял от плячката,
било любимото наказание на Юлий Цезар. Един съвременен немски историк смята, че
„метежите и неподчинението били изненадващо силно разпространени в римската армия…
Римският легионер си приписвал независимост на мисълта и действията, далеч надхвърлящи
онова, което обикновено се приписва на римския войник.“16
Ето един пример на метеж17, който си заслужава да се разкаже. Император Клавдий,
който далеч не е бил така глупав, колкото се мъчи да го изкара Гибън, нито пък благ като
образа на Чарлз Лотън, решил да нахлуе в Британия. Юлий Цезар посочил пътя през 55 и 54
г. пр. Хр., но не знаел за оловните мини, които наред с пшеницата и робите биха могли да
„оправдаят операцията“, както се казва днес. Освен това предшественикът му Калигула
станал за смях, като оповестил гръмко, че ще нападне острова (флотът така и не отплавал).
За да възстанови имперската слава, да даде урок на варварите, да осигури работа на някои
бездействащи легиони и да си осигури триумф, Клавдий събрал войска от 40 000 души,
съставена от легионите от Рейн и един от Панония (най-общо там, където е днешна
Австрия). Дион обаче разказва, че армията му категорично отказала да предприеме плаване в
океана „извън света“. Щом научил за бунта, Клавдий изпратил най-високопоставения си
либертин Нарцис, който бил началник на новоучредения секретариат (нещо като военен
съвет) да реши проблема. Войниците изобщо не се впечатлили. Били свикнали в навечерието
на важна кампания да бъдат окуражавани от самия император; обръщението на бивш роб,
несъмнено недоволствали центурионите, било прекалено много — или прекалено малко.
Войниците му се разкрещели да си затваря устата с изрази, запазени за Сатурналиите, когато
робите се преобличали като господари, а господарите — като роби, както римските войници
в Йерусалим коронясали Исус за цар на евреите с корона от тръни. Въпреки това Нарцис
явно ги надприказвал, тъй като бунтът утихнал и легионите се качили на корабите.
Решителната битка продължила два дни — нещо необичайно за древния свят — при
Медуей (за чието съществуване римският военачалник дори не подозирал). Първият ден
минал зле за римляните. След това обаче нещата се обърнали, особено когато се появил
императорът с контингент от Преторианската гвардия и отряд слонове. В надписа върху
триумфалната арка в чест на победата се казва, че Клавдий не претърпял загуби; при
Колчестър победил единадесет местни владетели. Тъй като не успял да намери нито едно
градче, което да е достатъчно представително, за да стане столица на тази нова и мирна
провинция, императорът основал Веруламиум (Сейнт Олбънс). Три седмици по-късно, след
като оставил объркани инструкции за администрацията на Британия, той се върнал в Рим и
добавил към имената си и прозвището „Британик“. Разбира се, получил и така мечтания си
триумф.
Римският триумф бил ужасно нещо. Той бил върховното празненство за легионерите,
които марширували през Рим с пръчки вместо мечове и след това се тъпчели до пръсване със
стриди от Байя (Неапол), сладководни змиорки, скопени петли, патици, прасенца и ярета,
без да пропуснат и нагиздените проститутки. Освен това получавали и donativum — паричен
подарък. Процесията следвала установен път — тя се събирала на Марсово поле, минавала
през специална порта, наречена Porta Triumphalis, стигала Circus Maximus, където била
посрещана с бурни овации от тълпа от 150 000 души, и завършвала при храма на Юпитер
Оптимус. Триумфиращият император влизал в светилището и поднасял на бога лаврите на
победата.
По улиците минавали платформи с картини, изобразяващи върховите моменти от
кампанията; победените шествали в най-скъпите си премени и със заловените им
съкровища. Царят на Нумидия Югурта представлявал прекрасна гледка на триумфа на
Марий със своята пурпурна роба, златни огърлици със скъпоценни камъни, блестящи на
слънцето гривни и бяла диадема на главата. Бил отведен във вериги до Тулианум,
единствената килия за екзекуции в Рим, свалили от него всичките скъпоценности
(предадени до една на ковчежник) и останал само с превръзка около бедрата, скочил в ямата
долу. Вместо да се изправи пред подобен унизителен край, победеният Митридат, героят от
първата опера на Моцарт, предпочел да се самоубие.
Според легендата Марк, най-младият от евангелистите, присъствал на триумфа на Тит в
чест на завладяването на Йерусалим: и бил така потресен от гледката на окования във вериги
първосвещеник, че се зарекъл никога да не предизвиква върху себе си гнева на Рим.
Триумфиращите генерали излагали отнетите от враговете трофеи в храмовете, където
римските войници можели да им отдадат почит на специални церемонии. Днес техни
подобия са почетната служба, военните паради и държавните (или, както се казва,
„обществени“) погребения на изтъкнати военни като Уелингтън и Чърчил в „Сейнт Пол“ в
Лондонското Сити. В Рим храмът на Юпитер не бил далеч от храма на Юнона Монета,
където се намирал монетният двор. Интересно е, че докато поетите се погребват с
владетелите в Кралското гробище на Уестминстърското абатство, паметниците в чест на
победите, изградили Британската империя, са в църквата в Лондонското Сити, където
основната сила са именно парите.
По време на триумф Рим тържествувал. И докато от време на време се надигали гласове
против ексцесиите на игрите или робството, никой, дори самият Цицерон, не критикувал
пищността, великолепието, арогантността и ликуването на триумфа. Рим, който пазел на
бронзова табличка досието на всеки един свой войник, никога не забравял, че триумфите се
постигали на негов гръб. Нерон забравил и това му струвало живота.
КЪРВАВИТЕ ИГРИ
Римските игри произлизат от гръцките, чието вдъхновение било религиозно,
интернационално и пацифистко. Те започнали в Олимпия през 776 г. пр. Хр. и се
провеждали без изменения цели 1000 години, докато не били забранени от християнски
император Теодосий, на когото явно му харесвало да разваля удоволствието на другите.
Победителите получавали символични награди, но, както презрително и завистливо
отбелязва Цицерон, били почитани в Гърция повече от победоносните военачалници. Макар
в тях да имало намек за религия и първоначално да били застъпени атлетически
дисциплини, като бягане, мятане на копие и пентатлон, римските игри се развили по съвсем
друг път и станали кървави, политически и скъпи. През нашия период те включвали борби
до смърт между всякакви диви зверове, между хора (престъпници, а по-късно и християни) и
зверове и, разбира се, между хора и хора — гладиатори, или професионални убийци.
Най-страстното забавление на римляните било надбягването с колесници, където, макар
от време на време да ставали инциденти (с прекалено успешните жокеи непосредствено
преди някое голямо състезание), смъртта нямала запазено място. Състезанието с колесници
било типично римско. Ромул и компанията му отвлекли сабинянките на хиподрум по време
на състезания в чест на древното селско божество Коне и през цялата история на Римската
империя се провеждали ежегодни игри, носещи името Консуалии. В края на съществуването
й в империята имало най-малко петдесет цирка, които са все още неразкопани. Най-
големият от тях е Циркус Максимус, където през 64 г. от един бутик започнал големият
пожар; бил възстановен от императорите Домициан и Траян, побирал 150 000 зрители и се
превърнал в модел (с размерите си 640 на 190 м) за цирковете в цяла Европа. Те, или поне
части от тях, могат да се видят в Арл, Виена, Трир, Антиохия (който побирал 80 000 души и в
него бил заснет „Бен Хур“) и „Картаген“. Заможните издигали частни циркове за себе си и
приятелите си подобно на частните голф игрища днес. Плиний Млади имал такъв цирк в
имението си в Тоскана.
В централната част на Циркус Максимус се излагали трофеите и военнопленниците,
произведенията на изкуството и забележителни придобивки като артефакти от Карнак
(можем да направим сравнение с Иглата на Клеопатра в Лондон или лъвовете на площад
„Сан Марко“ във Венеция). Нищо не било прекалено велико за най-великото представление
на мощ, скорост и опасност в Рим, обичано и посрещано с възторг от всички слоеве на
обществото — роби, либертини, граждани, конници, сенатори и императора и приятелите
му. Всеки можел да седне на трибуните; имало дори специално определени места за бедните.
Калигула се оплаквал, че не можел да спи от шума на простолюдието, заемащо местата си
през нощта преди големите игри на следващия ден. Забавлението било далеч по-голямо,
отколкото на „Уимбълдън“.
Колесничарите били обичани и ставали примери за подражание. Децата си играели с
колесници играчки, както днес си играят с макети на автомобили. По-големите се возели в
коли, теглени от овце или магарета, и се правели на колесничари подобно на Калигула, а
Нерон, съвременникът на вдъхващата ужас Боадицея, се „оженил“ за колесничар по време на
една от прочутите си оргии. Колесничарите били хора със скромен произход, понякога роби,
но били почитани като Нейджъл Менсъл и сър Лестър Пигът, взети заедно, и печелели много
повече пари (освободени от данъци). Един състезател, някой си Диол, който имал 1462
победи, натрупал 36 милиона сестерции, или около 15 милиона лири стерлинги. Друг
колесничар на име Скорпус, герой на епиграма на Марциал18, спечелил петнадесет торби
злато само за един час. Колесниците се разделяли на два основни отбора — бял и червен,
които имали подразделения — сини и зелени. Римляните и техните императори били
отявлени запалянковци и фенове на отборите си — Калигула обядвал със зелените, а
Каракала дори заповядал да бъде убит жокеят на противниковия отбор.
Конете (два, рядко три или четири, колкото са на бронзовата quadriga върху арката при
Апели Хаус на Хайд Парк Корнер), развъждани и обучавани до петгодишна възраст в
специални конюшни в Кападокия, Сицилия, Испания и Северна Африка, също били прочути
и преценката на крайното ляво животно в квадригата било решаващо при вземането на
завоите. Нямало време за отбивания в боксовете, така че роби изливали кофи студена вода
върху нагорещените оси на колесниците в движение. По времето на Калигула, когато
зрителите можели да гледат и да наддават в двадесет и четири надпреварвания на ден,
четирите колесници правели четиринадесет обиколки и покривали около 8 км, така че осите
несъмнено здраво са се нагорещявали.
Няма статистика, която да покаже колко испанци се прибират вкъщи след корида и не
бият жените си, но не е нужно да бъдем психолози, за да разберем този катарзис, това
успокояване на дивите страсти след часове гледане на кървища и смърт на животни и
човешки същества — все по-жестоки, по-продължителни и все повече превръщани в ритуал.
Юлий Цезар въвел бикоборството като поредно зрелище в садистичния банкет на римските
игри. Колкото и да е странно, в зенита на могъществото си самият той проявявал
незаинтересованост към игрите и предпочитал да се занимава с бумагите пред очите на
всички, вместо да гледа касапницата долу. Това станало причина за коментари, каквито би си
спечелил и един премиер, ако го видят заровил нос в куфарчето си на „Уембли“ по време на
финалите. На младини обаче, когато поемал по политическото поприще, той разбрал какви
изгоди могат да се извлекат, като се плаща за гладиатори. Като едил (първото стъпало от
политическата стълбица) той набрал точки, като устроил игри с триста двойки (със заети от
Крас пари). Гладиаторите играели ролята и на телохранители и били използвани от Клодий,
който вършел мръсната работа на Цезар в политическите и междупартийните сблъсъци,
белязали последните години на републиката и принудили римляните с готовност да приемат
наложената от Август дисциплина.
Гладиаторите, които първоначално участвали в погребални игри, устройвани от
благочестивия син в памет на родителите си, станали толкова важни, че имало дори
професия, auctoreamentus gladiatorum, а треньорът, или lanista, на гладиаторите (на етруски
„гладиатор“ означавало касапин или палач) можел да стане богат и влиятелен, макар че
никога да не бил приеман добре в обществото; римляните, които били „без изключение
зрители, а не актьори като гърците“, изключително много се наслаждавали от двубоите, но
не се гордеели с гладиаторите си. Например нито един от тях не е бил увековечен на монета.
Въпреки това им се възхищавали и по стените на сградите в Помпей били открити доста
графити с имената на гладиатори. Понякога подобно на английските борци от осемнадесети
век те оставали живи и ги окарикатурявали куцащи из салоните на по-възрастните похотливи
римски дами, със сълзящи очи, покрити с белези тела и липсващи уши — обекти не на
съчувствие, а на презрение.
Плиний се отегчавал от игрите; Цицерон ги обичал, но с известни уговорки; Клавдий,
заекващият и сополив слабак, който обаче бил и неимоверно коварен, както ще видим по-
нататък, ги обожавал толкова, колкото обичал да шпионира подчинените си. Калигула бил
обсебен от гладиаторите и дори веднъж се сражавал срещу въоръжен с дървен меч
противник; както може да се очаква, видял му сметката със своето истинско оръжие.
Единствен Сенека протестирал.
Ето един добре известен откъс от едно от писмата му:

„Случи се един ден да отида на игрите по обяд с надеждата за по-леко

забавление, може би някаква комедия или нещо друго, което да облекчи донякъде
очите на човек, преситил се с човешка кръв. Жестоко се лъжех. Всички предишни
борби бяха просто невинни в сравнение с тази. Бях гледал просто дреболии, а сега
идваше ред на най-чиста и откровена касапница! Биещите се не бяха защитени с
нищо; телата им бяха напълно открити за всеки удар и всяко мушкане намираше
целта си. Повечето хора предпочитат този вид пред всички други срещи,
независимо дали са част от програмата, или се провеждат по специално искане. И
напълно естествено. Мечът не се възпира от шлем или щит. Защо са нужни
доспехи? Кому е притрябвало фехтовално майсторство? Всичко това само забавя
малко смъртта. На сутринта хората се изправят пред лъвове и мечки, а по обед —
пред зрителите си. Те изправят касапин срещу касапина и запазват победителя за
следващата кървава баня; единственият изход за бойците е смъртта. „Но този или
онзи е разбойник по пътищата!“ Е? „И убиец!“ Като убиец той си получава
заслуженото; но какво е твоето престъпление, нещастно създание, че ти се налага
да го гледаш? „Убий! Бий! Гори! Защо се колебае пред стоманата? Защо не иска да
убива? Защо умира така противно?“ Виковете ги карат да стиснат меча. „Оставете
ги да се бият незащитени — излезте с голи гърди!“ Представлението е спряно за
малко. „Прережете няколко гърла, за да няма прекъсване!“ Хора, нима не
разбирате, че лошите примери се отразяват върху онези, които ги организират?“

Удоволствието от жестокостта, което лъха от този враждебен разказ за римляните на

трибуните показва, че тълпата е била садистична като повечето тълпи, макар тази концепция
с нейните сексуални тонове и евентуалното по-късно чувство за вина да била непозната
подобно на мазохизма. Римската жажда за кръв била едновременно проста и чудовищна.
Тигрите и лъвовете се появили за първи път на арената през 184 г. пр. Хр. и моментално се
превърнали в хит. Цицерон писал, че „дивите зверове бяха прекрасни“, макар да отбелязва,
че тълпата изпитала съчувствие към слона. Уважението към дивите животни е модерен
феномен, с който римляните не били обременени. В края на краищата те се намирали в
империята, в която имало в изобилие лъвове, тигри, мечки, щрауси и дори крокодили.
Събирането им било скъпо и ги показвали само при munera (екстравагантните
представления, устройвани от големци като Помпей и Агрипа и, разбира се, от
императорите), а не на обикновените ludi, посещавани ежедневно от Калигула19, на които
умирали само хора. (Тези игри, особено морските битки, когато хиляди се сражавали до
смърт в изкуствени басейни, били достатъчни за засищането на жаждата за кръв.)
Римските игри, започнали като благочестиви панихиди, в крайна сметка се превърнали в
нечестиви убийства, когато един (посмъртен) християнски мъченик на име Телемах се
осмелил да се изправи между двама гладиатори през 402 г. Присъстващият претор, който
вероятно платил игрите, наредил монахът да бъде незабавно премахнат, но когато научил за
нещастния инцидент (както вероятно му е бил представен), тогавашният император Хонорий
забранил игрите. Те не били подновени никога повече.
Изборните служители — едилите, квесторите и преторите, които движели нещата в Рим
и империята — били длъжни да плащат игрите със средства, отпускани им от държавната
хазна, но трябвало да ги удвоят, за да не бъдат обвинени в злоупотреби — типично римска
постановка. Игрите били толкова характерна черта на римския живот, колкото баните,
акведуктите (към които бедните се закачали незаконно) и подаянията. Гражданите
използвали случая да изразят безнаказано мнението си за властите и императора. Всеки
знаел колко стрували игрите и кой какво плаща. Публиката на игрите била публика от
избиратели и приятелите на някой млад едил на първото стъпало на политическата стълба
често се изръсвали, за да може техният човек да покаже добро шоу.
И накрая, мнозина римски граждани нямали постоянна работа и прекарвали дните си в
клюки, просия, гледане на съдебни процеси и т.н. — всички без богаташите гледали да са
навън, а не в мръсните и вонящи стаи, в които спели. Тъй като празниците се увеличили и от
два месеца в началото на империята станали три по времето на Тиберий, четири през
следващия век и шест в края на империята, нямало по-добър начин за прекарване на времето
от посещението на игрите.
ЮЛИЙ ЦЕЗАР И ИМПЕРАТОРИТЕ ОТ ЮЛИЕВО-
КЛАВДИЕВАТА ДИНАСТИЯ
ЮЛИЙ ЦЕЗАР
Юлий Цезар израснал, когато Римската република представлявала най-могъщата
държава в света, когато пренаселената столица едва успявала да побере милионите си
обитатели, от които само една четвърт били граждани, на които се полагала дневна дажба
пшеница, когато древните римски добродетели като скромност и честност били задушени от
плодовете на завоеванията, когато плюсовете на правителствената система, създадена преди
повече от 400 години, били опетнени от гражданска война, от нарежданията и
проскрипциите на диктатори, от желанията на силни генерали и техните жадни за земя
ветерани.
Цицерон вярвал, че ако консенсусът между благородните граждани (сенаторите) и
плебса се запази и продължат да се избират още по-благородни служители (консули като него
самия), системата ще може да управлява Рим и провинциите му. Юлий Цезар бил един от
онези дръзновени римляни, които вярвали единствено в себе си и били убедени, че само те
са в състояние да върнат законността и реда.
Ако използваме съвременни термини, Цицерон е бил десен, или оптимат, а Цезар —
ляв, или популарий. В техните противоположни възгледи се отразяват конфликтите на
късната република, която в крайна сметка престанала да съществува, когато праплеменникът
на Цезар, Октавиан, станал император. Въпреки това дори самият той вярвал в републиката и
девизът на всички, които повеждали армиите си към Рим, бил „Републиката е в опасност.
Следвайте ме, аз ще я спася.“
Марий, провинциалният земевладелец без изтънчени навици, генералът популист, който
реформирал армията; Сула, неговото обедняло аристократично протеже, навремето паднал
до нивото на роб, който свалил собствения си патрон и станал диктатор; Помпей Велики;
триумвирът Марк Антоний; Юлий Цезар и Октавиан — всички те изповядвали вяра в
републиканските принципи, докато се избивали един друг. Сула преследвал Марий до смърт;
Цезар се обърнал против колегата си триумвир Помпей и станал причина за края му; Брут,
приятел на Цезар и негов брат по оръжие, „най-благородният от всички тях“, заедно с друг
приятел — Касий — убили Цезар; за да си отмъсти, Октавиан ги убил и двамата, провокирал
самоубийството на Антоний и оставил Клеопатра да сложи край на живота си. Единствено
Сула се оттеглил, за да умре мирно в леглото си, а Август живял достатъчно дълго, за да
бъдат престъпленията му забравени и от момента на смъртта си да се превърне в бог. Сула,
който се появил от нищото, бил най-успешният от всички, Август — най-ефективният, а
Юлий Цезар — най-прочутият.
Гай (първото му име, praenomen) Юлий (родовото му име, gens) Цезар (прякор,
cognomen) е най-дръзкият човек в историята. „Цезар“ означава просто космата глава —
подигравка, тъй като и той, и праплеменникът му били плешиви. Цезар си запазил правото
да носи лавров венец, а Август — подобна на сомбреро сламена шапка, за да прикрият
недостатъка си. Цезар бил плешиво конте, а Август се обличал в грубо домашно платно,
изтъкано от жените в собствения му дом.
Юлий Цезар бил благословен с майка си Аврелия, която била от патрициански род и
имала достатъчно пари, за да му даде възможност да поеме по cursus honorum
(политическата кариера) и живяла достатъчно дълго — до седемдесет, — за да види как
момчето й завоюва Галия. Едва ли се е появил на бял свят с „цезарово сечение“, защото
макар този вид операция понякога да спасявала детето, майката рядко оцелявала. Цезар бил
грациозен и благовъзпитан младеж със силни, но деликатни черти и орлови очи. Дядо му,
също Гай Юлий Цезар, оженил внучката си Юлия за земевладелеца Марий, който изскочил
от дълбоката провинция, за да стане губернатор на Северна Испания. Там той започнал да
разработва мини и забогатял, но му липсвали достатъчно връзки, за да се издигне до консул.
В замяна на ръката й Марий платил на брата на съпругата си първата му стъпка по
политическата стълбица като едил (градски съветник) и й определил наследство —
стандартна римска практика. Това свършило работа. Марий започнал да печели политическа
подкрепа и отдал дължимото на уговорката със сватовете си, като направил
деветнадесетгодишния Юлий Цезар жрец на култа към Юпитер20.
През същата година се оженил за дъщерята на Цина, друг силен човек в Рим — не
особено тактичен ход, тъй като звездата на Цина залязвала, и врагът му, непреклонният
победител Сула, настоявал за развод. Цезар отказал да се подчини и се спасил единствено
благодарение на майка си, която се лобирала сред влиятелните весталки. Цезар никога не се
подчинявал на друг човек и този негов ранен жест е типичен. Вече като прочут генерал, той
продължавал да поема рискове, появявал се като десантник зад вражеската линия без ескорт,
самичък се качвал на борда на противников кораб и заплашвал цяло пиратско свърталище с
разпъване на кръст, въоръжен единствено с храбростта си и следван само от собствената си
дързост.
За да се измъкне от дългата ръка на Сула, Цезар постъпил в армията и спечелил медал за
спасяването на живота на друг войник при обсадата на Митилена. След това заминал за
Битиния, за да служи (според злите езици — да лежи под) на васалния цар Никомед. Полъх
на хомосексуализъм витаел около Цезар през целия му живот въпреки опроверженията на
най-видния му биограф Джон Бъчан; вижте обаче сами този доста сладък момент от
Светоний:

„Като претор в Африка се застъпил за сина на един благородник на име

Масинта… с такава жар, че сграбчил Юба (царския син) за брадата. Масинта бил
арестуван, но Цезар го спасил… и го държал дълго в собствения си дом. След
изтичането на срока на службата му отплавал за Испания, като взел Масинта със
себе си. Ликторите… и тълпата… послужили като параван и никой не разбрал, че
Масинта е скрит в носилката на Цезар.“

(Какво ли е станало с този Масинта?)

По традиция Цезар започнал политическата си кариера като обвинител в съда, но не
успял да се прояви особено, поради което решил да замине за Родос и да учи ораторско
изкуство при наставника на Цицерон, Аполоний Молон. По пътя бил заловен от пирати,
които шетали из цялото Средиземноморие (римляните не били добри моряци), докато най-
сетне били унищожени от Помпей. Тъкмо тогава станал инцидентът, за който стана дума по-
горе. Цезар настоявал откупът му да бъде увеличен от двадесет на петдесет таланта,
показвайки (типично за него) нахалството си, зависимостта си от други по финансови
въпроси, решимостта и триумфа си — защото по-късно наистина се върнал да разпъне
похитителите си на кръст, като преди това се погрижил да прережат гърлата им.
Върнал се в Рим на бърз кораб с мечти за слава и власт и на почти тридесетгодишна
възраст. Станал едил, атакувал установената върхушка в лицето на Помпей и Крас, обсипал
плебса с нари и станал квестор и надзирател на Апиевия път — длъжности, които му
позволявали да се представи със зверовете в сребърни клетки по арените. Цицерон усетил
„дълбоката и опасна природа зад неговите усмивки и любезност“ (по думите на Плутарх).
„Съзирам склонност към тирания във всичките му начинания, но пък като го гледам колко
старателно се сресва и как деликатно почесва главата си с пръст, не мога да повярвам, че
този човек може да замисли такъв огромен и гибелен план като унищожаването на Римската
република.“ (Много точно наблюдение!)
На тридесет и четири станал командващ войските в Испания, но до кампаниите си в
Галия бил по-известен на римляните като демагог, отколкото като военен. През последните
години на републиката всеки, който се стремял към върха на хлъзгавия политически връх, се
нуждаел от армия, която да го издигне до него и да го задържи там. За да има армия, Цезар се
нуждаел от командирски пост и кампания. Римската армия побеждавала почти винаги.
Катастрофата на Крас в Партия21, превърнала се в гроб на огромната му военна репутация,
била изключение. Един генерал с легионите си в провинция, която винаги можела да се
разшири още, имал повече власт и за по-дълъг срок, отколкото намиращия се в Рим консул.
Той можел да издига и сваля царе и главатари, да сключва договори, да определя граници, да
определя и събира данъци, да изтръгва мари за закрила (любимото занимание на дука на
Марлборо) и да трупа богатство, като продава в робство военнопленниците — това било
негова лична привилегия. Римските генерали често престъпвали правомощията си, макар
комуникациите им със Сената да са били най-малкото толкова ефективни, колкото между
Чатъм и неговите генерали или Пит Младши и адмиралите му през осемнадесети век.
Веднъж заел поста си, римският генерал можел да реши, че за Сената и римския народ ще
бъде най-добре, ако се обърне срещу племената, разпознавани до момента като „приятели и
съюзници“ (както били наричани официално), и нахлуе на територията им, за да придобие
повече земя и богатства; въпреки убеждението на римляните, че като единствена
цивилизована сила имат правото да завоюват, по-основните им мотиви били
непосредственото забогатяване и власт. Една успешна кампания можела да бъде увенчана с
издигане на храм на Марсово поле, в който да се пазят трофеите (доспехите) на победения
враг, а егото на генерала щяло бъде удовлетворено с обявяването му за imperator от
войниците му и от съпроводен с много пиршества (и игри) триумф, от който ще се възползва
и плебсът.
Цезар прекарал една шеста от живота си (девет години) в Галия. Военните действия
били спорадични, често жестоки и разгорещени, понякога досадни и дълги като обсадата на
Алезия (дн. Алес в Бургундия). Цезар победил, тъй като легионите му били съставени от
професионалисти, а силите на галските племена — огромни, храбри и кръвожадни мъже
лесно се деморализирали; противниците му били алчни, разпокъсани и затруднени от
жените и децата си. Макар Галия да се намира по-близко до Италия от Испания, само
Цизалпийска Галия (най-общо равнината Ломбардия) и „Провинцията“ (Прованс) били
романизирани. Галите по темперамент били противоположност на римляните —
нетърпеливи, избухливи, галантни и доверчиви. Когато благодарение на римляните вкусили
вино, станали толкова ентусиазирани почитатели на напитката, че били готови да разменят
роб за една пълна амфора.
Във Ватиканския музей се пази статуя на галски главатар, по-голяма от човешки ръст.
Той е брадат, с гъсти мустаци, облечен в торбести бричове и гамаши, с наметало на раменете,
закопчано с огромна сребърна брошка в лявата част на гърдите; главата му е наведена и на
лицето му е изписано объркване и голяма тъга — нищо чудно, тъй като ръцете му са вързани
в китките. (Според новобогаташите в Рим съсипан принц като този спокойно би могъл да
завърши като готвач.) В миналото галите сами предприемали походи в Италия и през 390 г.
пр. Хр. успели да завладеят Рим. Белгите нахлули и се заселили в Югоизточна Англия три
века по-късно. Тези варвари и делата им били описани от историците и несъмнено са били
познати на Цезар.
Както знае всеки изучаващ латински, „Галия е разделена на три части…“ С това
изречение започва разказа на Юлий Цезар за завоеванието му в книгата му De Bello Gallico и
то нерядко изчерпва познанията на доста хора за древния свят. Все пак си заслужава да
продължим цитата, тъй като той представлява великолепно резюме на географията и
демографското състояние на страната, която решил да подчини, и същевременно е много
добър пример за ясния и стегнат стил на военен, (Личи, че Цезар не е бил замесен от
адвокатско тесто.)

„… на три части, населявани от белги, аквитани и от онези, които на

собствения си език се наричат келти, а за нас са гали. Всички те имат отделни
езици, обичаи и закони. Келтите са отделени от аквитаните от реката Гарона, а от
белгите — от Марна и Сена. Белгите са най-храбрите от тях, тъй като са най-
отдалечени от цивилизованата римска провинция, най-рядко се посещават от
търговци, предлагащи луксозни стоки, и са най-близко до германците оттатък
Рейн, с които все воюват. Поради същата причина хелветите са по-храбри от
останалите келти; те са почти непрекъснато във война с германците и или се
опитват да пазят страната си от тях, или самите те нахлуват в Германия.“

Подобно на голяма част от Северна Европа през 58 г. пр. Хр., Галия била гора (forest,
или на латински foris est — отвън е) и затова до построяването на римските пътища
придвижването на войските без карти и компаси било много трудно, особено през нощта,
един от любимите похвати на Цезар. Освен това комуникацията между армиите зависела от
бърз конник — а както ще видим, той невинаги успявал да стигне до целта си. Самата
природа също не била укротена (вземете съвременната автомагистрала, неуязвима за
всякакви природни стихии с изключение на земетресенията) и войниците често се
страхували от околността толкова, колкото и от врага.
Резултатът от сражението зависело от дисциплината и решимостта на хората и от
уменията на командира. Жизненоважна роля в римската армия играел центурионът. Добрият
стар професионалист (съвсем малко са примерите на лоши центуриони) можел
собственоръчно да повали двадесет варвари и с личния си пример да обърне хода на битката,
така че нямало значение, че на бойното поле римляните най-често били превъзхождани
числено. Когато бил убит един млад военен трибун от близко семейство (поради което
младежът бил на този пост), Цезар бил тъжен, но когато паднал един центурион, той плакал.
Често в разказа си Цезар ги назовава по име (центурионите рядко имали по две имена) и им
посвещава дълги любящи пасажи, отбелязва колко по-добре се сражавали, когато ги
наблюдавал, макар че самият той най-често се намирал в разгара на битката и веднъж дори
заповядал да изведат конете му, за да може да се оттегли. Като историк на собствените си
действия Цезар е честен и откровен, не се опитва да прикрива грешките си, признава
уменията и дори красноречието на враговете си, макар че, разбира се, De Bello Gallico да е
била замислена като партийна пропаганда. Партията бил самият той.
Първата му кампания била против хелветите, които масово напуснали швейцарските си
твърдини заради „добрата земя и охолния живот в долината на Рона“. Макар да разполагал с
два пъти по-малобройна войска, Цезар ги принудил да излязат на сражение недалеч от Аутун
— град, основан по-късно от праплеменника му Август, където и до днес могат да се видят
римските развалини. (Именно тогава заповядал да отведат конете му.) Разгромил хелветите и
бил особено горд с победата си, тъй като петдесет години преди това едно от племената им
— тигурините — убили римския генерал Луций Пизон, който се падал дядо на тъст му, също
Луций Пизон; така „Цезар успя да отмъсти за личната рана, както и за нанесената на
родината му.“
След тази битка през 55 г. пр. Хр. той продължил към Рейн, за да разбие две германски
племена, чиито вождове дошли да преговарят с него в лагера му. Цезар най-вероломно ги
затворил и изклал обезглавените им армии. Катон и компания осъдили действията му пред
Сената. В свое оправдание Цезар заявил, че германците представлявали такава сериозна
заплаха за Галия и за безопасността на самия Рим, че за нормални действия и дума не
можело да става. Принципът „разделяй и владей“ бил по-скоро политическа идея, отколкото
реалност, тъй като за разлика от британците в Индия римляните трябвало да положат доста
усилия, за да запазят хегемонията си, зависеща от системата съюзи и васални владетели. Ето
защо те били длъжни да защитават съюзниците си. Сугамбрите на североизток тормозели
убийте — съюзници на Рим, живеещи малко по-нагоре по течението на Рейн (Цезар го
наричал „граница на римския суверенитет“, но въпреки това трябвало да я прекоси, за да
даде урок на варварите). „Преминаването с лодки бе прекалено рисковано и под
достойнството на римски главнокомандващ“ — отбелязва той (типично цезарско становище
и изказ), поради което построил мост непосредствено до днешния град Кобленц.
Модел на този мост, изработен в Италианската школа за военни инженери, е изложен в
Музея на римската цивилизация в Еур, неприветливо високотехнологично градче без
пешеходци, недалеч от Рим. Цезар се гордеел с творението си и го описва така подробно, че
за потомците на неговите инженери не представлява никакъв проблем да го възпроизведат,
(„… цялото съоръжение било толкова устойчиво, че според законите на физиката, колкото
по-голяма била силата на течението, толкова по-стабилни били стълбовете му.“) Прекосил
моста (построен за десет дни), опожарил селата, фермите и нивите на провинилите се
сугамбри, върнал се обратно, като унищожил моста след себе си, и след като прекарал общо
осемнадесет дни оттатък Рейн, решил, че „извършил всичко, което се изисквало от честта и
интереса“. Когато човек си помисли за дългите празни приказки около прекосяването на
Рейн през Втората световна война, този коментар изглежда повече от изискан и точен.
Римският войник бил обучен да бъде гъвкав; той бил на първо място черноработник и
трошенето на камъни и строежът на пътища бил основното му занимание, но също така
можел да се специализира и в работата с военни машини като тарана, който представлявал
маса желязо, оформено като глава на овен, гигантския катапулт, проектиран от самия Цезар,
подвижната обсадна кула или харпуна, използван в морската битка против венетите — племе
на атлантическия бряг на Бретан, което се осмелило да убие пратениците му. Техните високи
кораби с платна и такелаж били по-маневрени от римските плоскодънни веслени съдове, но
в разгара на битката вятърът за късмет спрял и както отбелязва Цезар, „след това битката
премина в ръцете на войниците“ и, естествено, римляните излезли победители. Наказанието
било жестоко — предводителите били екзекутирани, а цялото население — продадено в
робство.
Цезар използвал същите кораби при нахлуването си в Британия през 55 г. пр. Хр.
Бритите чули, че идва, и му предложили заложници — обикновен номер за печелене на
време. За да обяви заплахата си, той изпратил Комий, когото бил направил цар на атребатите
(подобно на белгите те обитавали земи от двете страни на пролива — „океана“, както го
наричали римляните, — най-общо Нормандия, Уилц и Бъркс). Акостирал при Дувър. В
книгата си Цезар пише: „Местните жители пратиха кавалерия и колесници, което изплаши
римляните, тъй като те не са свикнали да воюват срещу такъв противник.“ (Доста странно е
да слушаш как Цезар крещи „не е честно“.) Но задвижваните от весла кораби на римляните
— нещо невиждано дотогава — изплашили бритите още повече. Комий се върнал с вестта, че
опълчването срещу дебаркирането на Цезар било ужасна грешка по вина на простите хора,
които вече били разпратени по домовете си да се грижат за нивите си. Последвало
предложение за мир и даване на заложници. Подобно на Чингис хан Цезар често покорявал
със своята изпреварваща го репутация. Завърнал се в Галия, след като изпитал затруднения с
необичайно големите приливи, много по-различни от тези в Средиземноморието, разправил
се с морините (Па дьо Кале), които решили да се възползват от проблемите му, и изпратил
подходящ доклад до Сената, който му гласувал двадесетдневен празник. Всъщност
експедицията била провал; само две от племената изпратили заложници.
Следващата кампания била организирана по-добре. През 54 г. пр. Хр. начело на пет
легиона и двадесетхилядна кавалерия Цезар дебаркирал при Дийл и се изправил срещу
достоен противник в лицето на Касивелан, крал на Херц, Есекс и Мидълесекс, който бил
избран за главнокомандващ (британците също имали демокрация). Цезар отново се оплаква,
че местните използвали своите колесници по „непознат, дързък и изнервящ“ начин. За да си
отмъстят, римските войници започнали да разоряват околностите, а Цезар се пазарил със
странния вожд дисидент, докато и на двете страни им дошло до гуша. Касивелан обещал да
прати заложници и да плаща данък и Цезар се оттеглил.
Защо изобщо му трябвало да отива в Британия?
Армията му била достатъчно голяма, за да завладее страна с площ една пета от тази на
Галия, но въпреки това Цезар се оттеглил. Може би е бил отблъснат от синята боя от
сърпица, странните военни похвати и ужасяващите друидски обичаи (включващи човешки
жертвоприношения) на местните жители наред с изнервящите го колесници. Завладяването
на Британия било отложено с един век.
Освен това Цезар трябвало бързо да се върне, за да се справи с Амбиорикс, главатар на
„затънтено и незначително“ племе в Пикардия, което обаче не му пречело да бъде
красноречив и изобретателен. Командирът Сабин, трибуните и първенците от центурионите
се съгласили да преговарят извън лагера — глупаво решение, тъй като били нападнати и
изклани. Знаменосецът хвърлил орела си през крепостния вал и се сражавал до смърт, а
оцелелите допълзели до лагера и се самоубили. Това било най-сериозното поражение в
Галия. Цезар не бил там. Последвали още по-големи неприятности. Окуражен от
неочаквания си успех против непобедимите римляни, Амбиорикс вдигнал всеобщо въстание
и обсадил зимния лагер на Цицерон. Цезар отново не се появил. Пратениците били заловени
и измъчвани пред очите на обсадените римски войници. Накрая един дезертирал при
Цицерон22 гал убедил роба си „с обещания за свобода и голяма награда“ да прати съобщение
на Цезар, който незабавно заповядал на квестора си Крас да потегли през нощта на помощ,
като пратил на Цицерон послание (на гръцки) с копие, което цели два дни останало да
стърчи незабелязано на отбранителния вал.
Галите били 60 000, а римляните — едва 7000. С различни измамни ходове Цезар
принудил врага да се окаже в неизгодна позиция от неподходящата страна на долината и
нападнал. По-късно Цезар обвинил Сабин и похвалил Цицерон (вероятно полугласно е ругал
и по негов адрес; не бива да се забравя, че макар да била дълга и тежка, галската кампания
представлявала част от плана му да събере достатъчно политическо влияние (и пари), за да
посегне към върховната власт в Рим, и затова се стремял да избягва в произведението си
каквито и да било обиди към политическия си противник — другия Цицерон. Галските
племена били много непокорни и Цезар решил, че не може да рискува да прекара зимата в
Северна Италия, както обикновено правел, посветен на съдебни процеси и други недотам
благопристойни занимания.
De Bello Gallico е разпилян разказ, написан „с остро перо и черно мастило“ и
естествено в него не се говори за страничните занимания на автора. За доста бурния му
цивилен живот знаем от представения от Светоний списък с любовниците му, сред които
съгласно модата на онова време фигурирали съпруги и дъщери на негови приятели.
Привлекателен и влиятелен, развратен и влюбчив, той несъмнено е намирал достатъчно
развлечения, когато не бил на бойното поле. За това може да се съди и по песничката, която
пеели за него собствените му войници: „Граждани, жените крийте, водим ви плешив
курвар“23.
През 53 г. пр. Хр. Цезар се справил с треверите (около Трир), но през 52 г. пр. Хр.
Верцингеторикс, комуто било писано да се превърне в най-блестящия и могъщ противник на
Цезар в Галия, решил да отвърне на удара. Той научил, че Цезар има неприятности в Рим.
Публий Клодий Пулхер бил лошо момче от важен род (сестра му пък Клодия, любовницата на
поета Катул, била лошо момиче). Той бил довереник на Цезар в политическия бизнес и
противник на приближения на Помпей Тит Аний Милон. Напрежението нараснало особено
много след разрива между двамата лидери през 54 г. пр. Хр. И двамата били специалисти в
подслушването. (Клодий бил достатъчно женствен на вид, за да успее да се промъкне
преоблечен като жена на парти, давано от весталките. В това била замесена съпругата на
Цезар и избухналият скандал довел до развод, тъй като тя не била „извън подозрение“.)
Клодий бил убит от шайката на Милон. Така Цезар воювал на два фронта — политическия в
Рим и военния в Галия. За момента военният фронт се превърнал в негов основен приоритет.
Верцингеторикс произлизал от Арверния (Оверн) и баща му не бил избран за владетел
на галските племена само защото бил убит. Енергичен, красноречив и безскрупулен, той бил
избран за главнокомандващ на осем племена и създал на Цезар много грижи с тактиката си
на изгорената земя — след три поражения най-сетне си дал сметка, че не е в състояние да
победи римската армия на бойното поле. Римският войник не бил чревоугодник, но все пак
трябвало да получи своята каша, а ако житото се изгори, тогава?…
Цезар описва силите и кампанията на Верцингеторикс толкова подробно, колкото
своите собствени (веднага ще се сетим за проучванията на германския Генерален щаб върху
характера на американския командващ генерал Патън през Втората световна война) и
споменава без никакъв намек за горчивина, че „обърнал против него“ приятеля му Комий,
който бил направен владетел, но пристигнал при обсадата на Алезия начело на четвърт
милион души и дълга цели пет километра конница. В битката, която била „на косъм“, също
като Ватерлоо, облеченият с аленото си наметало Цезар решил изхода, като повел атаката на
кавалерията. Речта на Верцингеторикс пред събранието на галите на следващия ден говори
за размерите на победата. „Не започнах тази война заради лични цели, а за свободата на
народа ни и тъй като сега трябва да приема съдбата си, се оставям на ваше разположение.
Умилостивете римляните, като ме убиете, или ме предайте жив, ако мислите, че така е по-
добре.“
Разбира се, Цезар поискал блестящия млад мъж жив и здрав за своя триумф и наистина
държал Верцингеторикс под стража цели шест години в очакване на това събитие. Когато
моментът настъпил, той може и да се е опитал да го спаси от екзекуция — дори Бъчан
признава, че състраданието не било от най-силните черти на римляните. От тази битка
всеки войник получил по един военнопленник, когото можел да продаде в робство.
Малцина били оцелелите от въстанието на ебуроните, за което Цезар решил, че ще бъде
последното в Галия за близките години. Така и станало. Римските легиони и помощни
войски всявали ужас и страх от Бордо до Прованс и от Швейцария до Белгия, като
унищожавали всяка сграда и избивали всяко добиче на бунтовните племена. В тази кампания
той бил подпомаган от „младия“ Брут и Марк Антоний, така че политиката на налагане на
Pax Romana върху галите не била само идея на Цезар. Племето, което започнало този
последен бунт, предало предводителя си на цезар, който, въпреки че „обикновено бил
противник на суровото наказание“, наредил да го бичуват до смърт — наказание, запазено за
разбунтувал се поданик, а не за истински враг.
Смятан в Рим за един от популариите, Цезар приел оправданието на усмирилите се най-
сетне племена, че въстанието избухнало заради демагогията на пролетариата. Каквато и да
била политиката им у дома, римляните винаги са подкрепяли установената власт в чужбина
и осигурявали гражданство само на богатите — какъвто е случаят с бащата на Павел от Таре
в Киликия, който притежавал монопол върху вълната. Когато обявил Галия за наистина
завладяна, Цезар наградил лоялните си сътрудници и окуражавал покорените да започнат да
живеят по римски модел. Това свършило работа, тъй като само за три поколения брадатият и
войнствен Астерикс се превърнал в благовъзпитания и гладко обръснат Квинт Тулий Крас,
устройващ вечерни забави за офицерите от местния гарнизон в новопостроената си вила,
украсена с мозайки и фрески, с централно отопление и завеси, която бе разкопана на един
остров на грациозната извивка на Виен в Лимож, само на половин час път от мястото,
където пиша тези редове. Всъщност Галия бързо се превърнала в една от любимите
провинции на римляните. Император Клавдий бил роден в Лугдунум (Лион), Адриан бил
обявен за император в Лутеция, столицата на Паризии, а Рю Сен Жак, започващо от Париж и
продължаващо към Рим, накъдето водят всички пътища, е построен от римляните. Именно
от Рим Франция се научила да произвежда качествени вина — изкуство, преоткрито през
осемнадесети век от един холандец, който открил, че към гроздовия сок трябва да се добави
сяра, която да убие развалящите виното бактерии.

***

След края на Галската война враговете на Цезар (и най-вече консулът Метел) се опитали
да го лишат от легионите му. По време на кампаниите му триумвиратът, в който влизал като
трети, не вървял добре. Добрите му отношения с Помпей останали в миналото, след смъртта
на съпругата му Юлия, в която бил наистина влюбен, той отказал друго сродяване с Юлиите.
(Браковете на такова ниво били чисто политически.) Старият му поддръжник Крас се
помъкнал към Партия (черната овца за Рим), където бил победен и обезглавен; главата му,
изпратена в Атина, била ритана по сцената. (В по-добрите от минали времена Помпей
изплатил дълговете на Цезар към Крас със специален данък, който наложил на Азия.) Без
армия (както отбелязва Цезар по-късно, говорейки за битката при Фарсала, в която победил
Помпей) генералът с нищо не е по-добър от углавния престъпник. (Hoc voluerunt, добавя той
— „Така пожелаха те.“) Сенатът назначил Помпей като единствен консул и той заплашил
съда с войници по време на процеса срещу Милон, убиецът на поддръжника на Цезар,
Клодий. (В Рим от времето на републиката нямало полиция.) Милон наел Цицерон за свой
защитник, но делото се оказало единственият провал на великия адвокат и когато той пратил
на клиента си речта, която не успял да произнесе, заточеният в Марсилия Милон отвърнал,
че се радва, защото иначе нямало да му се отдаде случай да се наслади на местния кефал.
Гражданската война не била толкова резултат от съперничеството между Цезар и
Помпей, колкото между оптимати и популарии. С 370 срещу 22 гласа Сенатът гласувал
предложението на новия говорител на Цезар, обеднелия патриций Курион, двамата — Цезар
и Помпей да се откажат от пълномощията си. Помпей се поколебал, а след това по
предложение на Метел се съгласил да поеме командването на всички сухопътни сили в
Италия. Цезар бил застрашен. Налагало се да действа. Той тръгнал от Равена и завладял
малкото градче Ариминум (Римини); там заедно с неколцина приятели се измъкнал посред
нощ от едно увеселение, прекосил един малък поток (днес не знаем къде точно минава той,
но името му — Рубикон — е останало в историята), като промърморил „Жребият е хвърлен“
— защото всъщност така той пресякъл границата на Италия. Първата му работа била да
„освободи“ няколко коня на една поляна от другата страна на потока. Така започнала
Гражданската война.
Цезар имал репутацията на победител и макар да започнал само с един легион и без
пукнат грош, привличал войниците като магнит. Той взел своя дял от хазната на Форума и
изпратил приятелско послание на Помпей. Срещнал се с Цицерон, който бил
интелектуалният доайен на оптиматите, и го оставил да се присъедини съвсем
необезпокояван към противника му. Войната обхванала Африка и Испания, после Гърция,
Египет и Азия (Западна Турция), но Цезар в крайна сметка победил. През 46 г. пр. Хр. той
бил избран на специалната длъжност диктатор, но за разлика от предшествениците си се
държал любезно и с мекота към победените си сънародници. В Рим той използвал
изключителната си власт да опрощава дългове и да прекратява изгнания. След като изгубил
последната битка в Тесалия, Помпей избягал в Египет, където бил убит от съветниците на
десетгодишния владетел. Цезар оплаквал противника си заедно с целия римски свят.
Момчето цар имало сестра — осемнадесетгодишна македонка, като всички Птолемей
по-скоро остроумна, отколкото красива, но с чар, енергия, амбиция и кураж. Естествено,
става дума за Клеопатра. Тя била изолирана от фракцията на брат си, но когато чула, че в
Александрия пристигнал нов завоевател, успяла да се промъкне в двореца и се срещнала с
Цезар. Така започнала световноизвестната любовна афера. Двамата обаче не пътували през
следващите два месеца по Нил, както гласи легендата. Макар да бил омагьосан от
ослепителната принцеса, Цезар имал и други, не толкова приятни неща за вършене. Синът на
Митридат нахлул в римската провинция Кападокия и Цезар го победил със светкавична
атака, обобщена по-късно в надписи по стените на Рим (който отчаяно се нуждаел от него):
Veni, vidi, vici. Цезар винаги се е изразявал сбито и не обичал многословията.
Ужасният Милон, водачът на кликата на оптиматите, се върнал в Рим и започнал да
саботира законите му за дълговете. Собствените му ветерани така се вкиснали, че напуснали
столицата с искания да им се платят заплатите при демобилизация и Цезар се завърнал точно
навреме, за да ги спре с речта си, започваща с Quirites („граждани“) — с това искал да
покаже, че вече не мисли за тях като за войници. Слязъл от коня си, когато видял Цицерон, и
вървял с него „няколко фурлонга“24. Наложило му да иде до Африка, за да разбие тъста на
Помпей, а след това и до Испания, за да се справи със синовете му. Сенатът го избрал консул
за пети път и всяка следваща победа му носела нови почести, нови триумфи и титли, сред
които и „Освободител“, за да се стигне през февруари 44 г. пр. Хр. до титлата Dictator
Perpetuus (пожизнен диктатор; за разлика от Август Цезар не се отказал от нито една титла).
Месецът квинтилий бил преименуван в негова чест на юли. За някои римляни това вече било
прекалено.
Цезар се наслаждавал на властта и пищността. Допадала му идеята да ръководи
завинаги републиката и казвал, че Сула е бил безумец да се откаже от диктатурата си.
Отдавал се повече на своята dignitas (уважението на равните му), отколкото на auctoritas и
potestas (авторитета и правомощията) на положението си и именно това го накарало да
прекоси Рубикон. Той не искал да бъде цар или император в Рим, нито пък да основе
династия. Всъщност се нахвърлял срещу всеки, който го поздравявал като цар, и отхвърлил
предложената му корона с думите Non Rex sed Caesar sum (Не съм цар, а Цезар). Октавиан,
неговият осиновен син и праплеменник, му бил само имуществен, а не политически
наследник и Цезар в никакъв случай не е имал предвид да подкрепя бъдещия император
Август.
За разлика от предшествениците си Марий и Сула или приемниците си Октавиан,
Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон, едните диктатори, а другите — императори от
династията, която основал без да го желае, Цезар никога не е бил жесток, отмъстителен или
алчен. Победите му не били следвани от проскрипции, ничий син не бил лишаван от имота
на баща си и никой съпруг не ставал рогоносец по най-позорния начин и повечето от онези,
които му нанесли убийствените двадесет и седем удара на 15 март 44 г. пр. Хр., били негови
приятели. Цезар бил радикален, но не и мечтател. Мерките му били практични, като
реформата на календара, който е в сила и до днес, автономията на градските общини,
рационализацията на дневната дажба жито (подобна на предложението за отмяна на
детските помощи за по-заможните в съвременна Англия), кодифицирането на римското
право, построяването на ново пристанище в Остия, пресушаването на блата, основаването на
двадесет нови града, превръщането на олигархичния Рим в сериозна и ефективна столица —
първо на самия себе си, после и на целия свят — и т.н. Планирал да разшири римския свят;
най-много му се искало да покори Партия и да отмъсти за приятеля си Крас. Подлудил
оптиматите, като увеличил броя на държавните служители — от четирима едилите станали
шест, а квесторите от четиридесет станали шестдесет. Раздул Сената до 900 души и дал
достъп в него на предприемачи, лоялни гали и дори на центуриони, като по този начин
разширил основата на властта си и намалил прерогативите и привилегиите на
аристокрацията. Именно тези мерки наред с все по-нарастващата му арогантност и
раздразнителност през последните месеци от живота му станали причина за покушението.
Макар да се отнесъл с презрение към короната, маниерите на Цезар често били царски
и надменното му поведение било оскърбително. Игрите го отегчавали — но дали наистина
било нужно да го виждат как чете документи пред очите на всички? Неколцина сенатори
отишли при него, за да засвидетелстват почитта си, а той дори не си направил труда да стане
от златното си курулно кресло. Може би това било израз на главозамайване? В Рим се носели
слухове, че желанието му било да бъде погребан в рамките на града — чест, оказвана
единствено на загинал в победоносна битка римлянин. Дори Август се погрижил да построи
мавзолея си извън пределите на града. Цезар бил казал, че Рим се нуждае от цар, за да
победи Партия. Какво е имал предвид?
Той не искал да присъства на заседанието на Сената на 15 март — не защото се вслушал
в опасенията на младата си (четвърта по ред) съпруга Калпурния, а защото не се чувствал
добре. Изпратил съобщение до курията на брега на Тибър, където се събирали сенаторите,
които обаче настояли да дойде, и той излязъл без никаква охрана и невъоръжен. Бил
обграден от тълпа молители; един от тях се опитвал да му даде бележка с предупреждение за
заговора. Тогава се нахвърлили отгоре му. Двадесет и седем удара и най-дръзкият човек в
историята паднал мъртъв в краката на статуята на Помпей. Казват, че конете, които
освободил при Рубикон, плачели.
Плебеите виждали в убийството на техния герой ответен удар на патрициите — може би
първият от серия заговори, целящи да възвърнат отнетата им от Цезар власт. Всички се
изпокрили по домовете си и се залостили здраво; Рим се свил от страх. Цицерон уредил
сделка между поддръжниците на Цезар и републиканците, според която убийците трябвало
да получат амнистия, а завещанието и законите на Цезар да бъдат почетени. Така станала
възможна срещата между убийците Брут и Касий с Марк Антоний на Капитолия. Според
завещанието, което било в ущърб на Марк Антоний и посочвало Октавиан като наследник на
Цезар, всеки гражданин получавал по 300 сестерции, а парковете от другата страна на Тибър
се подарявали на римския народ. Речта на Марк Антоний в чест на Цезар е достигнала до
нас в множество различни версии освен онази на Шекспир. Светоний казва, че била кратка,
а Дион — дълга. Каквото и да станало в действителност, реакцията на тълпата била такава,
че Брут и Касий трябвало да напуснат града.
Най-прочутото убийство в историята е и най-неясното. Възможно е заговорниците да са
искали да възстановят разклатените институции на републиката; единственото, което
постигнали, било да подготвят сцената за следващата гражданска война, победителят от
която щял най-сетне да приспи институциите, преди да ги убие по най-изтънчения начин.
АВГУСТ
Праплеменникът на Цезар (внук на сестра му) се намирал в Илирия (съвременна
Албания), когато чул новината за събитията в Рим. Точно тогава изучавал риторика и се
подготвял за предложената война срещу Партия. Бил осемнадесетгодишен. Заедно със
съученика си Марк Випсаний Агрипа, син на италиански фермер, останал негов най-добър
приятел през целия му живот, той заминал за Бриндизи и там научил, че е основният
наследник и осиновен син на Цезар. Осиновяването било почетна и доста разпространена
практика в Рим, където дамите не били особено ентусиазирани да създават потомство;
съпрузите им нямали нищо против, защото колкото по-голям бил броят на децата, толкова
повече намалявали имотите на рода (наследяването от първородния син било непознато).
Оттогава насетне Гай Юлий Цезар Октавиан, както започнал да се нарича, винаги говорел за
Юлий Цезар, обожествен две години по-късно, през 42 г. пр. Хр., като за „моят баща“, а за
себе си — като „син на божествения Цезар“. Октавиан влязъл бързо и енергично във
владение на наследството.
Отначало единственото му предимство като че ли било името му, но със завещанието на
Цезар той успял да прилъже легионите на Марк Антоний на своя страна (Крас винаги
казвал, че човек можел да се нарече богат, ако има своя армия). Цицерон бил луд по момчето
и предложил на Сената именно то да противодейства на амбициите на Антоний. Незабавно
последвали битки, които Антоний изгубил, и се наложило да избяга в Галия. Така Октавиан
се оказал начело на осем легиона, но когато Сенатът отказал да го избере за консул, той
потеглил към Рим. Бил деветнадесетгодишен. На един малък остров недалеч от Болоня се
срещнал с противниците си Антоний и Лепид; и тримата били оставили легионите си и се
появили само с най-приближените си хора. За Октавиан те били някой си Квинт Руфус,
Меценат (елегантен етруски принц) и Агрипа, всички на една възраст. Първият се оказал
истински провал, създавал неприятности и бил принуден да се самоубие. Агрипа станал
негов главнокомандващ, главен агент и зет и останал с него през целия си живот — също
като Меценат, който поел пропагандата и изкуствата. Резултатът от тази среща бил вторият
триумвират — този път официален за разлика от първия, признат от Сената през ноември.
Сделката била Антоний да задържи Галия, Лепид — Испания, а Октавиан — Африка,
Сицилия и Сардиния. Триумвиратът се нуждаел от средства и земя за своите четиридесет и
пет легиона. Най-бързият източник бил прострибирането на враговете им и тонът на едикта
бил толкова див и жесток, колкото и последвалите го действия. На доносниците били
обещавани награди и никой не бил в безопасност. Според Плутарх Октавиан цели два дни
спорил и се опитвал да спаси Цицерон, който оглавявал списъка на Антоний, тъй като го
сразявал в своите филипики, но не успял да се наложи и главата и дясната ръка на великия
оратор били изложени на трибуната на форума. Цицерон умрял, защото нямал армия, gens и
богатство, които да го защитят. Изправени пред грубата сила, талантите му не можели да му
помогнат. Такава е съдбата на интелектуалците от всички епохи.
Гражданската война продължила. Брут вилнеел из Гърция, а Касий — из Мала Азия.
Триумвиратът се разправил с тях. Хаосът от онова време (дори историците-съвременници на
онези събития, не знаели какво точно се случва) прилягал на темперамента на Октавиан,
който нямал абсолютно нищо против да се добере с клане до трона, макар че самият той не
обичал да гледа кръв. Октавиан обезглавил Брут и изпратил главата му Рим, за да бъде
хвърлена в краката на статуята на Цезар. След падането на Перузия през 41 г. пр. Хр. наредил
триста високопоставени пленници да бъдат принесени в жертва на мартенските иди на
олтара на бог Юлий, неговият „баща“. Кръвожадният и долен Октавиан бил непознаваем по-
късно в образа на благия император Август — промяна на личността, която римските
историци, свикнали да категоризират хората на добри и лоши, трудно можели да поставят в
стандартните рамки.
Секст Помпей, синът на Помпей Велики, излязъл на политическата сцена по доста
ироничен начин като цар на пиратите25 и към военната картина се внесъл и театрален
елемент — в деня, в който съпругата на Октавиан, Скрибония, роднина на Секст, родила
дъщеря му Юлия, той се развел с нея. Октавиан бил влюбен в Либия, деветнадесет годишната
съпруга на някой си Тиберий Клавдий Нерон, който макар да носел имената на трима
императори, бил баща само на един от тях — Тиберий. С Ливия, която била набързо
разведена, макар и бременна по онова време, Октавиан — Август — живял щастливо още
цели петдесет годи ни. Връзката била обществено и политически важна за него, също като
брака на корнет Уилям Пит за Гренвил — макар бащата на Август да бил божество,
истинският му родител бил само провинциален банкер. Ливия пък била от най-добро
потекло и от 38 г. пр. Хр. патрициите започнали постепенно да се обръщат към Август. През
годините любовта помежду им угаснала, но според Август тя винаги му били полезна, дори и
за това, че му осигурявала девственици в леглото.
През следващите пет години Агрипа победил Помпей Млади, чиито легиони Лепид се
опитвал да обърне против Октавиан. По-добър с езика, отколкото с меча, Октавиан
произнесъл реч пред легионите и заточил Лепид в едно крайбрежно градче до края на
живота му, като от време на време го замъквал в Рим за публичните зрелища. Октавиан го
ненавиждал, но не смеел да го убие, тъй като в един момент той бил станал върховен жрец.
Към 33 г. пр. Хр. в борбата за римския свят останали двама претенденти — шуреите
Октавиан и Антоний. Антоний бил женен за сестрата на съперника си, описвана вина ги
като „добродетелната“ Октавия, но вече бил психологически и финансово зависим от
необикновената Клеопатра, която успяла безвъзвратно да го оплете в мрежите си. Когато
сцената се измества в двора на египетската владетелка, римската история се превръща в
грандиозна опера. Клеопатра успяла да омагьоса Юлий Цезар, уплашила Ирод Велики, а сега
станала господарка на Марк Антоний, като се надявала чрез него да бъде господарка на
целия свят.
В края на 34 г. пр. Хр. Антоний отпразнувал римски триумф по случай победата си над
арменците, който станал известен като „Даровете на Александрия“. Плутарх ни е оставил
описание на събитието:

„Антоний си спечелил голяма омраза и заради разделянето на наследството

си, което направил в Александрия в полза на децата си. Народът сметнал това за
твърде арогантен и театрален жест, който сякаш показвал омраза към собствената
му родина. Въпреки това той събрал огромно множество на атлетическата арена и
издигнал там два златни трона, единия за него, а другия за Клеопатра, поставени
върху сребърен подиум, както и по-малки тронове за децата си. Първо провъзгласил
Клеопатра за царица на Египет, Кипър, Либия и Сирия и посочил Цезарион за неин
съуправител. Смятало се, че това момче било син на Юлий Цезар, който оставил
Клеопатра бременна. След това обявил, че собствените му синове от Клеопатра ще
 бъдат царе на царете. На Александър дал Армения, Мидия и Партия, когато я
покори, а на Птолемей — Финикия, Сирия и Киликия. В същото време представил
синовете си на народа — Александър в мидийски костюм с тиара на главата, а
Птолемей с ботуши, късо наметало и широкопола шапка с диадема. Това била
македонска премяна, носена от царете, които наследили Александър Велики, а
облеклото на Александър било носено от мидийци и арменци. След като синовете
прегърнали родителите си, единият получил почетна стража от арменци, а другият
— от македонци. Клеопатра не само този път, но и в други случаи носела
свещената роба на Изида и била наричана Новата Изида.
Октавиан Цезар съобщил всичко това на Сената, като непрекъснато хулел
публично Антоний и така направил всичко възможно, за да настрои римския народ
срещу него.“

(Плутарх, „Антоний“ в „Успоредни животописи“)

С Меценат в ролята на Гьобелс Октавиан започнал своята кампания на омразата срещу

Антоний, който с обявяването на Цезарион за син на Цезар и Клеопатра намеквал, че има
потенциално право на властта в държавата. В Древен Рим нямало закони за клевета, нито
пък правила за предоставяне на доказателства в съдилищата и призивите за убийство се
използвали за обуздаване на общественото мнение, към което властимащите били
изключително чувствителни. Те не можели да се измъкнат от хората, като минават по
улиците в бронирани автомобили или се измъкват с хеликоптери. Всеки гражданин можел да
изрази мнението си в съдилищата, по време на игрите или на улицата. Юлий Цезар презирал
охраната, но никой от следващите петима императори не бил успешно опазен от гнева на
римския народ, подклаждан допълнително от професионалисти.
Октавиан победил Антоний с пропагандата си много преди битката при Акциум.
Посланието било просто. Антоний, някога почтен служител на държавата, към когото
Октавиан изпитвал такива добри чувства, че му дал собствената си сестра за съпруга, който
бил два пъти консул и много пъти го провъзгласявали за император, се превърнал в роб на
царицата на народ, който почитал влечуги, царица тъй нахална, че очаквала да издава
заповедите си едва ли не от стъпалата на Капитолия в Рим. Можел да го докаже. Октавиан
взел завещанието на Антоний от храма на Веста, където видните хора оставяли важните си
книжа на съхранение, и го прочел пред сенаторите. Антоний признавал Цезарион,
осигурявал децата си от Клеопатра постановявал да бъде погребан до нея — т.е. според
пропагандата столицата вече била едва ли не преместена в Александрия. Сто хиляди позива
— и това преди откриването на печатницата — били разпратени из цялата империя и
обявявали Клеопатра за fatale monstrum по израза на Хораций. Италианските градове
положили клетва за вярност лично към Октавиан, което по-късно станало пореден гвоздей в
ковчега на републиката. Октавиан обявил справедлива война на Клеопатра и настъпил към
Гърция.
Войната не била религиозна, политическа, етническа или идеологическа, каквито са
много от войните в Европа и на Балканите, където често се водели сраженията от римските
граждански войни; това била борба за надмощие между съперничещи си групировки, но,
както отбелязва Вергилий, резултатът от нея била зората на епохата на Август. По отношение
на морските и сухопътните сили двете страни били равностойни, но Антоний бил в по-
неизгодно положение заради онова, което днес бихме нарекли „фактора Клеопатра“, докато
Октавиан бил подсилен от връзката си с Цезар. Римляните дезертирали от Антоний преди,
по време и след сражение. Морската битка при Акциум била по-скоро изгубена от Антоний,
отколкото спечелена от Октавиан, който вероятно прекарал цялото време легнал на един
хълм над залива, загледан в небето; Агрипа обаче бил на мястото си. Според Дион
нетърпеливата Клеопатра, загрижена за намиращото се на кораба й съкровище (по онова
време никой не напускал дома си без семейното сребро), типично по женски решила да се
върне в Египет; а може би Антоний й дал знак да отстъпи? Моряците на Агрипа очаквали
морска битка — сблъсък от близко разстояние, със сграбчване, та рани, катапулти и градушка
от камъни. В крайна сметка победили.
Акциум не бил славен завършек на гражданската война, а край или почти край на стоте
години конфликти между самите римляни. Всички сенатори и конното съсловие се събрали в
Бриндизи да поздравят Октавиан, чието четиридесетгодишно управление вече започнало по
най-категоричния начин. Антоний и Клеопатра се намирали в Египет и през август
следващата година Октавиан потеглил срещу тях. Когато наближил, те му изпратили дарове,
които той задържал, и молби, които останали нечути. Антоний патетично напомнял на
Октавиан за щастливите времена, прекарани заедно в Рим — странна забележка, тъй като
разликата помежду им била около двадесет години и Октавиан никога не е бил гуляйджия.
Клеопатра заплашвала да унищожи себе си и своето съкровище, но Октавиан не й обърнал
внимание. Изпратил един сладкодумен освободен роб да й подшушне, че вече я обича от
разстояние и че разстоянието помежду им скоро ще изчезне. С приближаването на Октавиан
войниците на Антоний го напуснали. Когато му казали, че Клеопатра е мъртва, той опитал да
се самоубие, но щом разбрал, че е жива, успял да събере сили да се довлече до стаята й и да
умре в нейните обятия.
Така сцената за Клеопатра била разчистена и тя била готова да се срещне с новия
владетел на света. Когато Октавиан влязъл в покоите й, тя станала от богато украсения
шезлонг, където съблазнително се била отпуснала, пребледняла от скръб, и извикала:
„Поздрави, господарю, защото боговете ти дадоха превъзходство и го отнеха от мен.“ Покоите
й били пълни с бюстове и спомени за Юлий Цезар и тя пазела в деколтето си негови писма,
които прочела с мекия си, тъжен и напевен глас. Октавиан не бил трогнат. Тогава тя се
хвърлила на колене и го замолила да й бъде позволено да умре. Октавиан отново не се
развълнувал. Може би си мислел как ли ще изглежда в процесията му по Свещения път; щяла
да добави блясък към: триумфа му, затова му трябвала жива. Ето защо наредил храната й да
бъде проверявана. Възможно било обаче присъствието й да даде обратния резултат. Тълпата е
непостоянна… (Когато палачът на Шарлот Кордей, която убила Марат в банята, вдигнал
отсечената й от гилотината глава за косата и я ударил в лицето, бил глобен за лошо
поведение.)
Клеопатра го надхитрила. Нямала никакво желание да бъде част от нечий друг триумф.
От експериментите върху живи хора (нещо безпроблемно по онова време) знаела, че
отровната змия ще й свърши работа. Усойницата е малка отровна качулата змия,
разпространена в Египет и Либия, чието ухапване според съветниците на Клеопатра щяло
дай осигури обожествяването. В литературата за усойница се говори единствено във връзка с
Клеопатра. Тя си осигурила две злини. Според Дион, който описва събитията, Октавиан бил
потресен от смъртта на Клеопатра и се опитал да я съживи. Не му оставало друго, освен да
се утеши със съкровището й. С Египет също можел да прави каквото си поиска.
 От този момент нататък Октавиан станал благ, милостив и прощаващ — бил ужасен
единствено със собствената си дъщеря. Пощадил децата на Антоний и Клеопатра, наречени
претенциозно Хелиос (слънце) и Селена (луна), и те били отгледани от все така
добродетелната им мащеха Октавия. Антил (син на Антоний от първата му жена Фулвия) и
Цезарион били прекалено опасни, за да бъдат оставени живи, и били убити26. Египет бил
анексиран като владение на императора и се управлявал от префект. Естествено, Даровете на
Александрия били отменени, но разпорежданията на Антоний в Азия останали непокътнати.
Всичко това наред с амнистиите и прошките било обявено на египтяните от Октавиан в реч
на гръцки. Той посетил гроба на Александър Велики и може би неволно отчупил носа му. В
съкровищницата на Клеопатра имало достатъчно средства, за да успее да изплати годишната
заплата на всичките си войници. На 11 януари 29 г. пр. Хр. портите на храма на Янус (бога на
войната) в Рим били затворени. „С републиката и свободата било свършено и хората с
благодарност се обърнали към новия си спасител.“27
Октавиан се погрижил да запази привидно републиканските институции. Подобно на
препаратор той извлякъл важните органи от мъртвото животно и натъпкал тялото със слама,
без да уврежда кожата. Автокрацията му произтичала от серия правомощия, които му били
гласувани, а не иззети — като властта на проконсула и на трибуна. Както обяснява г-н
Картър, „великолепието на тази постановка се крие в нейното разделяне на властите от
поста.“ Август, какъвто станал през 27 г. пр. Хр. и както ще го наричаме оттук нататък,
получил империум за десет години (с право на подновяване); той съсредоточил в ръцете си
властта на всички длъжности, като си спестил досадата, несигурността и разходите за
избори. Искал да бъде наречен Ромул, но в името имало намек за омразната на римляните
царска власт, поради което се отказал. След 19 г. пр. Хр. имал „властта на консула, без да е
консул, властта на трибуна, без да е трибун и властта на проконсула, без да е проконсул, тъй
като вместо него тези длъжности се заемали от легатите му“. Чрез серия ловки и уверени
номера (заклеймявани от Гибън) Август, който държал в ръцете си Сената, народа, римската
армия и буржоазията на Италия, решил, че е напълно справедливо да бъде принцепс, или
пръв сред равни, до края на земния си път.
Дион Касий ни предава измислените монолози на двамата приближени на Октавиан —
Агрипа и Меценат — как да се държи от този момент (29 г. пр. Хр.) нататък. Като човек на
действието Агрипа дрънка глупости, но след едно резюме на постигнатото предупреждава
господаря си да внимава да не стане монарх, защото, ако римляните заподозрат подобно
намерение, ще бъде обречен като „баща си“ Юлий Цезар. Меценат е по-изтънчен —
Октавиан трябва да стане монарх във всичко с изключение на името, не бива да позволява да
се поставят негови изображения в храмовете, но трябва да вгради образа си в сърцата на
хората; трябва да назначава магистратите и да се преструва, че слуша съветите им в Рим, но
провинциите и армиите следва да контролира изцяло той; да не се скъпи за разкрасяването
на столицата и в името на собствената си безопасност да назначи начело на Преторианската
гвардия не един, а двама префекти; освен това конните състезания да бъдат ограничени само
до Рим, за да не се лишава кавалерията от качествени животни28. Конниците, продължава
Меценат, трябва да бъдат обучавани от деца да управляват хазната, държавната собственост
следва да се приватизира, а сенаторите, ако се държат лошо (дори към теб, Октавиане), да
бъда съдени от колегите си, а командирите на въстаналите армии да се заклеймяват като
врагове на държавата.
Август не се вслушал в този съвет, макар че явно го е последвал по своя тактичен и
лицемерен начин. Отнасял се с особено уважение към Сената и субсидирал сенаторите,
които претърпели загуби през гражданските войни (нещо като помощите, отпускани от
херцога на Нюкасъл на благородниците по времето на Джордж III), и помагал на старите
фамилии да спазват задълженията си към храмовете. Публично Август подкрепял
традиционните семейни добродетели и обложил с наказателен данък бездетните двойки. Не
бива да забравяме също, че подобно на всеки друг император самият той бил толкова богат,
колкото и държавата.
При встъпването си в консулска длъжност за седми път произнесъл реч, започваща по
следния начин: „Зная, достойни отци, че в очите ви съм направил невероятен избор. Оставям
поста си и ви връщам абсолютно цялата власт — властта над законите, армията и
провинциите, не само над териториите, които ми поверихте, но и онези, които по-късно
осигурих за вас… По този начин възстановявам свободата и републиката.“ Всичко това било
пълна лъжа. Малцина обаче го забелязали, още по-малко били онези, които ги било грижа, а
пък онези, които биха се осмелили да направят нещо против режима, се брояли на пръсти.
Заговорите срещу Август през цялото време на управлението му били редки и нескопосани и
той се отнасял към заговорниците със снизходителност, която била почти унизителна.
Според Дион в случая с внука на Помпей Велики, Гней Корнелий Цина Велики, Ливия
изнесла на Август такава убедителна (и дълга) лекция за достойнствата на милостта, че той
освободил всички заговорници и направил Гней консул. Либия била по-малко загрижена за
милостта на съпруга й към собственото им семейство и особено към собствената си дъщеря
Юлия. Подобно на Калигула тя би могла да оправдае (стига да се намерел някой, който да си
направи труда да я изслуша) своята лудост и лошотия с тежкото си детство, с разтуреното
семейство и с манипулирането на живота й и децата й от страна на баща й. Но арогантната,
упорита, безочлива, непокорна, похотлива и много коварна Юлия нямала никакво намерение
да се оправдава. Както видяхме, лошото отношение на Август към нея започнало от деня на
раждането й, когато се развел с майка й. Той очаквал дъщеря му да наследи неговото почти
нечовешко самообладание. Отворил й пътя към римския хайлайф, но така и не й дал свобода.
Омъжил я три пъти, без да я пита, и тъй като самият той нямал мъжки наследници, я лишил
законно от двамата й първи синове от Агрипа — златните момчета Гай и Луций, които
направил свои собствени синове (на тях е посветена една от най-прекрасните сгради на
света — Мезон Каре в Ним, която в момента се реставрира). За да му отмъсти, Юлия се
опитвала да го вбеси, като спяла с когото й падне — но обикновено докато била бременна от
някой от съпрузите си. Младите й любовници носели имената на велики римляни —
Антоний, Пулхер, Гракх, Сципион. Заедно с тях замислила отцеубийство по време на
среднощна вакханалия насред Форума. Оргията била сериозна, но не представлявала нищо
особено като заговор и Август екзекутирал единствено сина на Марк Антоний Юлий
Антоний, който бил консул и трябвало да внимава какво прави, а останалите прогонил.
Заточил дъщеря си до края на живота й, като се погрижил никога повече да не получи и
капка вино.
Бил също толкова коравосърдечен и към внучката си — младата Юлия, която била
прогонена бременна през 8 г. — явно по настояване на Ливия, която не искала никакви други
претенденти към наследството освен сина й Тиберий. Когато се родило, детето й било
обявено за незаконно и оставено да умре от глад по силата на древната власт на римския
paterfamilias.
В същото време по незнайни причини поетът Овидий (прочут с любовните си излияния,
но не и сериозен съзаклятник според всеобщото мнение) бил заточен в едно мразовито
пристанище на устието на Дунав. В автобиографията си Овидий никога не казва каква е
причината, а хвърля вината върху „предателството на приятелите и злонамереността на
слугите“. Фактът, че Август успял само заради засегнатото си честолюбие да прогони от Рим
без никакви обяснения най-популярния поет на града, е достатъчно показателен за силата на
властта му.
Август прекалено много фаворизирал и покварил внуците си, с което отчуждил
доведения си син Тиберий, другият кандидат за наследник, който през 6 г. се оттеглил
намусено в Родос и останал там седем години. Август, който очаквал много от момчетата, на
които дал толкова много, не получил нищо в замяна; Луций умрял през 2 г. в Марсилия от
някаква болест, а Гай — през 4 г. в Армения, където бил ранен. Така застаряващият и все по-
огорчен император трябвало да преглътне отвращението си към Тиберий (не можел да
понася начина, по който мляскал) и му започнал да му пише пресилени шеговити писма.
Август надживял старите си приятели и другари (които обаче никога не му били
напълно равни) Агрипа, Меценат, Хораций и Вергилий, които без изключение го направили
свой наследник; той обаче не бил алчен — нуждаел се не от подаръците им, а от тях самите.
Прекарвал времето си в гледане как красиви малки момченца, пратени му от всички кътчета
на империята, си играят в скромния му дом. Обичал да го канят на вечеря и рядко давал и
присъствал на пищни забави с изключение на онези, които били задължителни за
положението му. Веднъж, когато се връщал от една особено непретенциозна вечеря, го чули
да си мърмори „Не знаех, че съм го познавал толкова добре“; друг път, когато вечерял с
Полион, който се гордеел с колекцията си кристали, един роб счупил някаква чаша и щял да
бъде хвърлен за храна на миногите на господаря си, но Август заповядал човекът да бъде
освободен, а всички кристални съдове — разбити. Не обичал другите да се правят на тирани.
Това обаче не било причина Полион, който бил ужасен сноб, да не му завещае една
прекрасна къща на брега на морето.
Собственият му дом на Капитолия бил толкова различен от официалния дворец, колкото
публичният му облик от истинската му персона. Къщата била купена от имението на оратора
Хортензий през 44 г. пр. Хр., когато Октавиан бил все още смятан само за вероятен
наследник на Цезар. Тя имала дванадесет стаи и била обърната навътре, а към улицата
гледали слепи стени. Напълно скромният имот, символизиращ същността на Август, бил
известен като Дом Ливия и той живял в него четиридесет години, като спял в една и съща
стая. Съседният императорски дворец бил построен след пожара през 3 г. пр. Хр. със
средства на гражданите, от които били събирани не повече от един денар на човек и една
златна монета от всяка община. (Август бил наистина популярен сред поданиците си.)
Вкъщи той бил буен дребосък (висок едва метър и половина без обувки), обичал шеговитите
номера, носел прости дрехи, изтъкани в дома му (също като японския император), хранел се
с проста храна и между храненията похапвал сушени ябълки или смокини. Липсвала му
всякаква помпозност, често се шегувал със себе си и позволявал и на другите да го правят.
„Владетелят на света изглеждал доста глуповато, когато излязъл да посрещне затворената
носилка, изпратена за една лека дама, но за негова изненада отвътре изскочил старият му
наставник Атенодор. Той отпратил жената, заел мястото й и започнал да чете на Август
конско за разпуснатостта му.“29
Имал проблеми със здравето и на два пъти едва не умрял — първия път в Кантабрия
(Северна Испания) от раздразнен стомах — именно тогава станал стоик. Неговият лекар30 и
окулист винаги му били подръка и някои от техните лекарства и инструменти са
възпроизведени в музея в Еур. През целия си живот страдал от камъни в жлъчката. Тялото му
било покрито с петна, които според ласкателите му били подредени като звездите на
Голямата мечка, но всъщност представлявали белези от екзема, която не била заразна, а била
причинена просто от нерви; под бронята на безупречната политическа машина се криело
тялото на един уплашен малък човек. (Непрекъснато го обвинявали, че е страхлив, най-вече
Марк Антоний, и определено изпадал в ужас от гръмотевици — по време на буря надявал
върху себе си дреха от тюленова кожа с надеждата, че ще го защити.)
Но по време на тържествени случаи, когато се явявал като император, Август бил
ослепителен. Никой не можел да стои до него, така че с императорската си тога или доспехи
(и с високите токове) да изглежда висок. Никой не можел да издържи погледа на сивите му
очи, които плували в морето от бяло като сърцето на слънцето. Когато отивал от дома си в
светилището край него, той ставал Върховен жрец (Pontifex Maximus), Баща на отечеството
(Pater Patriae, официална титла от 2 г. пр. Хр.) и Главнокомандващ (Imperator). На Нова
година и на големите празници, когато носел дрехите и инсигниите на триумфиращ
военачалник (които осиновителят му си позволявал да носи всеки ден) — пурпурна тога,
обшита със злато, венец от златни лаврови листа и дълъг скиптър от слонова кост — Август
несъмнено е изглеждал от глава до пети като владетел на целия свят.
През своя четиридесет и две годишен живот посетил всяко кътче от империята си с
изключение на Сардиния (римляните не обичали Сардиния) и ако римляните вече не се
чувствали свободни, поне по улиците нямало безредици и изкуствата процъфтявали в мир и
просперитет в епохата, която още тогава станала известна като Августова. Четиристранният
фриз ara pacis може да се види в огромната му стъклена облицовка на брега на Тибър,
недалеч от мавзолея му. Пасторалната идилия на релефа е като Пасторалната симфония на
Бетовен, замръзнала в белия мрамор, а императорското семейство се рее спокойно сред
венци и гирлянди.
Като принцепс в Рим Август вярвал в разширяването на хегемонията на Сената и народа,
но двете унизителни загуби в Германия го накарали да реши, че е направил достатъчно и че
границите следва да си останат там, където са. Печално известният генерал Вар изгубил
цели три легиона, изклани след измама в една гора през 9 г., и кошмарът от тази катастрофа
преследвал Август до края на живота му. Когато никой не го гледал (или поне така си
мислел), той удрял главата си в стената на малката си къща на хълма и крещял „Вар, Вар,
върни ми легионите.“31
Апотеозът на Август по един случаен начин апелирал към скромния му и пестелив дух.
Пътувал от вилата си в Соренто, когато екипажът на един кораб от Александрия, облечен в
бяло, носещ гирлянди и люлеещи се кандила, го обградил, като пеел „Чрез него живеем, за
него вдигаме платна, благодарение на него се радваме на свобода и богатства“. Тази
сантименталност несъмнено е отекнала в цялата средна класа и бюрокрацията, която създал
за сметка (ако имало значение) на старите фамилии от времето на републиката, с които се
сродявал, но от които така и не станал част. Този спомен подсладил последните няколко
месеца от съществуването му, което се оказало дълго и недотам щастливо. Последните му
думи били „Е, нима не изиграх добре ролята си?“
ТИБЕРИЙ
В един телевизионен филм, след като съобщава на сина си Тиберий, че императорът
току-що си е отишъл, Ливия добавя — „И между другото, не пипай крушите“. На практика тя
не е имала причина да отрови съпруга си. Отношенията им през петдесетте години брак
охладнели, но той й бил по-нужен жив, отколкото мъртъв, а освен това тя не го е мразела.
Август не харесвал доведения си син, зет и в крайна сметка наследник на съзнателно (и сред
много лъжи и преструвки) създадения имперския трон. Наследяването му от Тиберий не е
било предрешен въпрос за него. Всъщност към края на живота си той се забавлявал, като се
питал пред всички кой ще бъде следващият император — кой има способността и волята,
кой има желание, но не може, кой е просто алчен за власт — и в тези гатанки името на
Тиберий не се споменавало. Разбира се, самият Тиберий е чувал за това и имената на
останалите кандидати се запечатали дълбоко в паметта му.
Освен това след смъртта на всеки император от Юлиево-Клавдиевата династия
(Тиберий добавя рода на Клавдиите, който бил по-знатен и високопоставен от този на
Юлиите) римските патриции неизменно настоявали Сенатът да използва възможността и да
възстанови консулското правителство и републиканските институции, а също и старите
постове и привилегии.
Дали Тиберий наистина е желаел тотална власт?
Той се явил пред Сената, наблегнал на собствената си непретенциозност в сравнение
със славата на незабавно обожествения Август и предложил да подели властта с други,
Тиберий бил съвсем неподправено скромен, мразел тълпите, суетенето, помпозността,
„страхувал се от свободата, но повече мразел ласкателството“. Освен това бил склонен да
казва противното на онова, което мисли. В края на дебата обаче, когато Гал, който бил женен
за любимата му бивша съпруга Випсания, и един друг сенатор на име Арунтий, любимец на
Август, засегнали (може би единствената) чувствителна струна на душата му, като
намекнали, че се мъчи да избяга от отговорност, той отстъпил и приел трона. Тиберий бил
последователен единствено в това да бъде против; на практика той бил най-добрият
кандидат — обучен за поста, успешен и пестелив, който в продължение на години бил втори
след Август и делил с него властта на трибун и проконсул. В резултат на това той управлявал
безукорно, макар без чар и замах, докато подминаваната му от всички мизантропия не го
превърнала в садистичен и параноичен стар тиран на Капри — ролята, в която е запомнен
(несправедливо) най-добре.
Ливия била твърдо решена синът й да бъде наследник, но не и дотам, че да се отърве от
внуците си или от съпруга си. Не било необходимо нито едното, нито другото. Тя доживяла
до дълбока старост и била наградена от Тиберий с неприязън — обичайният му отговор, —
подправена с уважение. Всъщност през целия си живот той обичал един-единствен човек —
Випсания. Тя била дъщеря на обичания от любимия на Август човек на действието — Марк
Випсаний Агрипа, и бракът й с Тиберий бил в действителност политически съюз; той обаче
я обичал и когато му било наредено да се разведе с нея и да се ожени за единственото дете на
Август, Юлия, за да се създаде по-силна династична връзка, в сърцето на Тиберий се
отворила рана, която така и не заздравяла. Светоний разказва как видял случайно Випсания в
Рим и я „проследил с насълзен поглед и голяма мъка на лицето; след това се погрижил да не
я вижда никога повече“. Тиберий станал съвестен зет, опитал се да хареса Юлия, но когато
детето им умряло, той поел по пътя на омразата, войната и дългите вечерни запои.
Първата му офанзива била срещу силното и опасно племе кантабрии (може би
баските?). Юлий Цезар смятал, че ги е покорил, като продал годните да носят оръжие мъже в
робство; шест години по-късно обаче всички те едновременно избили господарите си,
вдигнали ново въстание и трябвало да се вземат мерки. После Тиберий коронясал нов цар на
Армения, върнал орлите, изгубени от бедния богат стар Крас в Партия, командвал армиите в
Панония (Далмация) и Германия, където предприел поход до Елба и се върнал с 40 000
военнопленници, които заселил в Елзас32.
Макар и млад, Тиберий бил много работлив и добър командир и си получил заслуженото
— бил избиран за квестор, претор и консул, преди да има право да заема тези длъжности
поради възрастта си. В този момент, в зенита на забележителната си кариера, Тиберий
обявил намерението си да се оттегли на Родос като най-обикновен гражданин. Този студен,
мършав и мрачен мъж, останал цял живот необикнат и неразбран, със силно чувство за
справедливост и отговорност, бил също така импулсивен и, както споменахме, противоречив.
Жадувал да бъде приеман от образованите хора и именно затова избрал Родос — прекрасно
място, предпочитано от гръцките учени, което станало за римляните онова, което била
Флоренция за англичаните — място, където човек може да се потопи изцяло в една по-стара
и по-развита култура. Римляните, с които не си направил труда да се сбогува, твърдели, че с
това свое доброволно изгнаничество се опитвал да избяга от ужасната си жена и да се
оттегли от съревнованието с доведените си синове Гай и Луций, смятани по онова време от
дядо им императора и от цялата империя за най-вероятни наследници на властта. На Родос
Тиберий се правел на скромен учен, шляел се из форума и разговарял, облечен като
обикновен гражданин; с него обаче бил и астрологът му Тразил, за да му напомня, че не
може да избяга от съдбата си. (Този всезнайко познавал така добре начина на мислене на
работодателя си, че когато веднъж го попитали защо изглежда така посърнал, признал
опасенията си, че Тиберий иска да се отърве от него. Било му простено.)
Престижът на Тиберий в Рим падал. Подобно на Луи XIV (тяхното единствено подобие)
Август не обичал отсъстващи. Появило се неоснователно съмнение, че „изгнаникът“, както
започнали да го наричат, явно крои някакви заговори. Когато Гай посетил намиращия се
недалеч Самос, Тиберий се явил в двора му и се проснал в краката на заварения си син в знак
на протест срещу подозренията. Те обаче продължавали да растат и съзнавайки, че прекалено
дълго е отсъствал, Тиберий писал на майка си с молба да се застъпи за него пред императора
и да бъде приет у дома. Август никога не е харесвал Тиберий и след смъртта на внуците му,
когато той станал негов наследник, се насилил от държавнически съображения да се държи
нормално и дори дружелюбно. Писмата му към Тиберий обаче са пропити с неискреност.
Август бил изключително суетен, както се вижда от неговите Res Gestae — постиженията
му, продиктувани от самия него и гравирани на огромна плоча, изнесена да бъде аплодирана
от всички. В самохвалния списък не липсва нито един построен и възстановен акведукт или
храм, нито едно благодеяние, нито една завоювана провинция и нито един прокаран закон.
Той силно желаел да бъде обичан и почитан от идните поколения. И като повечето жестоки
хора, бил сантиментален. Според Светоний вероятната причина Август да избере Тиберий,
била, че доведеният му син бил толкова противен, че на неговия фон собственото му
управление ще се запомни с още по-голямо умиление.
В началото на управлението си Тиберий бил изключително разумен. Консултирал се със
Сената по всеки въпрос и окуражавал дебатите. Не той, а Август или Ливия се погрижили за
смъртта на вероятния му съперник Агрипа Постум, останалият жив син на Юлия, смятан от
всички за мошеник. Спазвал заръките на Август (а те не били малко), като посочил за свой
наследник Германик (племенника си, на когото завиждал, популярен син на популярен баща)
и докато младежът и майка му били живи, Тиберий се държал добре. И наистина, през тези
години, описани от Тадит като mitia tempora (спокойни времена), Италия и империята
просперирали под съвестното наблюдение на император, който уважавал законите и реда,
ставал в присъствието на консули, отстъпвал им път на улиците, имал скромно домакинство
с неколцина роби, не харчел пари за себе си (нито пък за когото и да било другиго), отказвал
грандомански титли и се съобразявал със Сената, чиито законодателни правомощия били
увеличени за сметка на народните събрания. Тези добри години, които били същинска
благословия, не продължили вечно. Тиберий презирал сенаторите заради раболепието им
пред него. „О, множество, годно само за слуги“, чули го да си мърмори на гръцки след едно
заседание.33
Първият смътен знак за тиранията — онзи вид тирания, който по-късно Калигула ще
наложи с такава жар и каприз — било възстановяването, при това в опасно неопределени
рамки, на закона за измяната; замислен да защитава републиката от събаряне, като обявява
обидата на величието за престъпление срещу държавата, той станал оправдание за
принцепса или за всеки, който пожелаел да спечели благоразположението му, да наказва
онези, които са го засегнали дори по най-тривиалния начин. В Рим нямало обществени
обвинители и всеки гражданин можел да повдигне обвинение, така че се появила цяла нова
професия — delatores, изобличители или доносници. (Римляните имали номенклатура за
всичко; ловците на завещания например били наричани captatores.) Отначало Тиберий се
съпротивлявал на противните им действия. Първият обвинен бил конник, който позволил на
актьор (както видяхме, синоним на мъжка проститутка) да се присъедини към
поклонниците на култа към Август и освен това продал заедно с една градина статуя на бога,
негов прародител. Тиберий реагирал хапливо и уместно, като писал на консулите, че Август
не е бил обожествен, за да съсипва римски гражданин, че въпросният актьор бил заведен на
игри, давани в чест на Август от майка му Августа (Ливия със закъснение получила това
почетно име), и че продаването на статуя не е светотатство. С това нещата приключили.
След това губернаторът на Битиния бил обвинен от своя помощник и колега, човек,
който „направил кариера, която щяла да стане прочута с отвратителните си резултати през
следващите мрачни години“. „Беден, невзрачен и неуморен, той напреднал благодарение на
тайните доноси и спечелил доверието на мрачния император. После всеки с някакво
положение бил изложен на опасност от негова страна“ — пише Тацит за този ранен
Макарти. Обвинението било, че губернаторът злословел по адрес на императора, разказвал
анекдоти за посредствеността му, за склонността му към виното, за неприязънта му към
майка му — достатъчно сериозни (и точни) истории, за да гарантират осъждането му.
По-нататък Тацит съобщава, че „императорът изгубил самообладание и в пристъп на
словоохотливост възкликнал, че лично ще гласува открито и под клетва… Гней Калпурний
Пизон попитал: „Цезаре, пръв ли ще гласуваш, или последен? Ако си пръв, ще последвам
примера си; ако си последен, боя се да не би неволно да гласувам против теб.“ Това
свършило работа… Тиберий гласувал за оправдателна присъда“.
Новият занаят delator прилягал на все по-подозрителния и докачлив император, особено
след оттеглянето му от Рим на Капри. Зависимостта му от лишени от всякакви скрупули хора
се вижда особено ясно във възхода и падението на неговия фаворит Сеян, на когото духът и
моралът на Рим нанесли своя тежък и стряскащ удар.
Капри бил и продължава да бъде вълшебен остров срещу Байя (Неапол), където Август
си построил вила, след като получил земята в замяна на Исхия. Климатът е мек, морето —
кристалночисто и макар островът да е съвсем малък, ландшафтът му е разнообразен.
(Анакапри, където Аксел Мунте живял в Сан Микеле, е съвсем различен по усещане от
Капри и все още си личи, че жителите му са от гръцки произход.) Гледките са прекрасни и
зората, докосваща скалите между двете канари на Фаралионе (Тиберий несъмнено я е
наблюдавал често от една от дванадесетте си къщи), е едно от най-големите многоцветни
представления на природата. Още по-важно било, че императорът можел отдалеч да вижда
кой приближава и същевременно да се радва на икономия — за личната му охрана били
нужни по-малко хора. Тиберий не обичал неочаквани гости — като открил рибаря, изкатерил
се по скалите, за да му поднесе улова си, натикали в лицето му една лангуста, след което го
хвърлили обратно в морето.
От тази естествена крепост, където се надявал, че ще умре, Тиберий управлявал
империята през последните единадесет години от живота си, първите пет от които чрез
Сеян, който го уговорил да се оттегли на това доброволно заточение и още повече си
спечелил доверието му, като спасил живота му, когато пещерата, в която обядвали, докато
пътували на юг, се срутила. Сеян бил първият авантюрист, забъркал нещо като заговор в Рим
без армия — Август лишил от тази възможност генералите, като регламентирал
правомощията им и плащал директно на войниците. Така властта се съсредоточила в
императорския дворец и Преторианската гвардия, която била разквартирувана в една
казарма под едноличното командване на Сеян. Хората, които не вярват на никого, често се
предоверяват на един-единствен човек.
Оръжията на Сеян били клеветата, интригата и отровата, а силата му — достъпът до
Тиберий, който му се доверявал и го наричал „съратник в несгодите ми“. Бил син на конник
и се издигнал до префект на Преторианската гвардия; твърди се, че на младини натрупал
известна сума от една богата стара царица, преди да влезе в обкръжението на Гай, внукът и
предполагаемият наследник на Август. Бил силен, неуморен и много работлив. Под
спокойната му външност се криела непреклонна и наистина свирепа амбиция, но Тиберий
забелязвал и приветствал единствено неговата добросъвестност — до такава степен, че
веднъж синът на Тиберий бил провокиран да го извика на юмручен бой. Между Сеян и
императорския пурпур имало много законни наследници, но това не го обезкуражило.
Започнал с прелъстяването на съпругата на Друз и сестра на Германик, Ливила, като й
обещал дял от империята, която рано или късно несъмнено щяла да му принадлежи, и
смъртта на съпруга й, който бил невъздържан простак. През 23 г. Друз неочаквано умрял и
всички с изключение на скърбящия баща Тиберий заподозрели, че е бил отровен.
Императорът още повече се облягал на Сеян, който се развел със собствената си съпруга, но
не му позволил да се ожени веднага за Ливила. Въпреки това Тиберий се вслушал в
приказките на племенницата си Агрипина за заговор срещу него — сега нейните деца
изглеждали най-вероятните му наследници. Те обаче били прекалено много и прекалено
добре защитени, или поне така изглеждало, докато Ливия умряла на осемдесет и шест
години и Тиберий напуснал Рим. През същата година благодарение на Сеян Агрипина и
синът й Нерон (но не бъдещият император) били прогонени, а другото момче, също на име
Друз — хвърлен в тъмница.
За римляните Сеян изглеждал като император със своята гордост и власт, а Тиберий бил
просто някакъв собственик на остров. Сега Сеян можел да се сроди с императорското
семейство и се намирал в много изгодна позиция — приятелите му контролирали
жизненоважните провинции, а самият той — Преторианската гвардия. През 31 г. станал
консул заедно с Тиберий и за амбициите му като че ли не съществували граници.
Най-накрая Тиберий се раздвижил, вероятно подбуден от предупредително писмо на
Антония, вдовицата на брат му Друз и майка на Германик. Действал внимателно, като
проучвал размътващите се води. Повикал младия си праплеменник Гай (бъдещия император
Калигула), чийто брат Нерон умрял, и който живеел в Рим, пренебрегнат от всички.
Отправил противоречиви вести към Сеян, че е едва ли не на смъртно легло, че се е оправил и
пътува към Рим, че Сеян може да стане жрец заедно с Гай. Като забелязал колко популярен е
Гай сред войниците, които пазели скъпи спомени за баща му Германик, намекнал, че може
да направи Гай свой наследник. Освен това императорът подкрепил един враг на Сеян, като
прекратил преследването срещу него, и се отзовал доста рязко към Сеян в писмо до Сената;
забранил жертвоприношенията в чест на което и да било човешко същество, в това число и
Сеян, когото ту хвалел, ту порицавал. Сеян бил объркан и съжалявал, че не е нанесъл удара
си, когато е бил консул, макар все още да имал тази възможност — Преторианската гвардия
била в ръцете му.
Римляните започнали да се отдръпват от Сеян. Търсеща благоволението му тълпа
оредяла и на Тиберий било докладвано, че той решил да задейства плана си. Нито един
заговорник не действал по-коварно, а сега и по-бързо от императора при унищожаването на
бившия си любимец. Най-напред, за да му затвори устата, обявил, че възнамерява да направи
Сеян трибун — пост, който му осигурявал имунитет срещу задържане. След това написал
дълго изобличително писмо до Сената, в което изказвал доверието си към Невий Серторий
Макрон — новия му довереник, когото направил командир на личната си охрана. (От един
надпис знаем, че; преди това той бил префект на Градската стража, така че изборът е бил
добър.) Макрон влязъл в града през нощта, като запознал със ситуацията единия от консулите
(другият бил на страната на Сеян) и командира на Нощната стража. На зазоряване се
изкачили до храма на Аполон на Палатин, където щял да се събере Сенатът.
Макрон видял Сеян да крачи нервно нагоре-надолу пред сградата, разтревожен, че няма
вести от Тиберий. Казал му (под най-строга тайна), че императорът е решил да го направи
трибун, и Сеян с радост влязъл на заседанието. Така Макрон имал възможност да заповяда
на преторианците (хората на Сеян) да се върнат в казармата си, като ги прилъгал с обещания
за подаръци от страна на Тиберий. На тяхно място били поставени хора от Нощната стража.
По време на криза контролът върху охраната пред Сената бил по-важен от мнозинството
вътре в сградата. След това изумително действеният Макрон побързал към лагера, за да
предотврати евентуално надигане, като предал писмото на Тиберий на консулите.
Тацит разказва, че когато този засукан и в крайна сметка изобличаващ документ бил
прочетен, сенаторите отначало поздравили Сеян, като смятали, както бил убеден и самият
той, че му се дава още повече власт. Когато обаче тонът се променил и станало ясно
намерението на Тиберий да го изобличи, седящите близко до него побързали да се отдръпнат,
а преторите и трибуните били готови да му попречат да излезе от помещението и да създаде
неприятности. Сеян обаче останал на мястото си, неспособен да повярва на ушите си.
Веднъж, два пъти, три пъти консулът Регул го посочвал и го викал по име. „Кой, аз ли?“ —
отвърнал Сеян, който не бил свикнал да се обръщат към него по подобен начин. Накрая
станал и до него застанал командирът на Нощната стража Лакон. След прочитането на онова,
което седемдесет години по-късно ще бъде наречено от Ювенал „дълго и многословно писмо
от Капри“ (защото падането на тирана станало истинска легенда), Регул се обърнал към един
сенатор с въпроса има ли някаква причина Сеян да не бъде хвърлен в тъмница. Отговорът
бил отрицателен и Лакон го извел навън.
Всеки ход в тази история бил режисиран от страхливия старец на Капри; за един ден
човекът, който бил почитан като втори след императора, видял собственото си сгромолясване
до положение да го бият в лицето като избягал роб, докато го водели да го екзекутират.
Тялото му било поругано от тълпата и хвърлено в Тибър, а децата му — убити; преди това
дъщеря му била сгодена и изнасилена, тъй като не можела да бъде екзекутирана като
девственица — обичай, който се почита (ако това е подходящата дума) и до днес в някои
части на света. Този епизод определено не направил чест на Сената и римския народ, макар
основното желание на императора — жаждата за отмъщение — да било временно
удовлетворено. Стореното от Сеян зло продължило да живее дълго след унизителната му
смърт. Първата му съпруга писала на Тиберий как Сеян отравял Друз бавно, в продължение
на години. Втората му съпруга Дивила оставил на майка й Антония, която уморила дъщеря
си от глад.
Рим въздъхнал с облекчение, мислейки, че историята със Сеян е приключена, и с
надеждата откъм прекрасния остров Капри да подухне по-благодатен вятър; това обаче не
било писано. За Тиберий „заговорът“ (както видяхме, той не е бил само един) станал
възможност за лична разправа. Той подходил много избирателно34, като екзекутирал още
двадесет от последователите на Сеян през 33 г., преди да амнистира останалите. Тази година
е по-известна с разпъването на Исус от Назарет по времето на Понтий Пилат, прокуратор
или префект на Юдея.
Тиберий, който не трябвало да се доказва като император със силата на оръжието,
последвал предписанията на Август за замразяване на границите на империята. Трябвало да
се справи само с няколко незначителни затруднения в Тракия, Галия и Африка (Либия и
Тунис). Отношението му към провинциите било толкова разумно (смъмрил един губернатор
с думите: „Трябва да стрижеш овцете ми, а не да ги одираш“), че по негово време в
империята царял мир. Избирал интелигентни губернатори като Луций Вителий, легат на
провинцията Сирия, в рамките на която влизала и Палестина. Модерните историци (като
цитирания по-горе Х. Х. Скълард) оценяват Пилат „под средното“ ниво според тогавашните
стандарти и дори омаловажават недоволствата срещу него от страна на евреите, които
Тиберий недолюбвал — единствен от целия си род. Фактът, че началникът му Вителий го
изпратил в Рим на съд заради различни провинения, сред които и ненужно клане на
неколцина самаритяни, предполага, че репутацията на Пилат като справедлив човек е по-
скоро библейска, отколкото историческа. Историята, че той съобщил на Тиберий за
наказанието на Исус, е също така невярна.
Оттеглянето на стария, порочен Тиберий на Капри било подтикнато донякъде от
смъртта на майка му, на племенника му Германик и на сина му Друз. Когато открил, че най-
довереният му човек заговорничил с доведената му дъщеря и отровил сина му, Тиберий
рухнал и цели девет месеца не напуснал вилата си. Той обаче така и не загърбил
задълженията си — макар те да не са така добре описани като оргиите му. Подробностите
около държавното управление или стопанството отегчавали римските историци. Според
професор Рейд от Кеймбридж при описанието на сексуалните извращения на Тиберий и
неговите изобретателни, садистични и вероятно предимно неуспешни опити да получи
оргазъм, Тацит използвал за свой (отровен) източник спомените на по-младата Агрипина. От
епиграмите на Марциал, сатирите на Ювенал и дори от писмата на Цицерон човек може да
си направи извода, че римляните страшно обичали клюките, лъжели и преувеличавали,
когато станело въпрос за интимния живот на ближния и особено на императорите си.
Тиберий, казвали те, обичал да се хвали със своите „дребосъци“, които му правели фелацио
под водата. Можем да се запитаме как ли точно е ставало35. Освен това се твърди, че
задължавал знатните римски младежи да стават негови катамити. Никой от тях обаче не
пострадал сериозно, а един на име Галба дори станал император. Наслаждавал се да гледа
бичуване — обичайно римско забавление, но в този случай провинението често било просто
изпречване на пътя му, а веднъж дори заповядал да отнемат от майчината гръд и да набият
едно бебе, което плачело. Това поведение било вкоренено в омразата, отприщена във формата
на садизъм, докато не останал никой, който да го ограничава. Професор Рейд пише, че е под
въпрос дали някога Тиберий е харесвал или е бил харесван дори от едно-единствено човешко
същество. Отговорът несъмнено е не, с изключение, разбира се, на първата му съпруга
Виспания, която бил принуден да замени с дъщерята на Август. Освен оргиите, голямо
удоволствие изпитвал в компанията на онези, които би могъл да нарече близки
интелектуалци — юристи и образовани мъже, които били настанени по вилите на Капри и
се ползвали с благоволението му. Тяхното продължително и доброволно присъствие на
острова показва, че Тиберий не е бил през цялото време противен на всички, както често се
твърди. Той бил най-неприятният от всички императори, но истинското му престъпление
било, че е бил потиснат и потискал. Загрижен за изхранването на поданиците си, с лошо
отношение към цирковете, потаен, уединен, пресметлив и самотен — и накрая, подобно на
Хитлер в бункера си, мразещ собствения си народ — той бил като нацисткия лидер опасен и
силен до последния си дъх.
Основният му solus et senex (единствен и отдавнашен) проблем бил кой ще го наследи.
Внукът му Гемел, синът на Друз, бил препалено млад, а племенникът му Клавдий бил смятан
от повечето — неоснователно, както ще видим — за малоумен, така че следващият
император трябвало да бъде Гай с прякора „Калигула“ или Гамашче, както го кръстили
войниците, когато се явил заедно с майка си пред бунтовната римска армия на Рейн. Този
младеж, напълно необучен, ако не се брои изкуството на лицемерието (има поговорка, че
само онзи, който не се преструва, не може да стане цар?), бил разпознат със задоволство от
Тиберий като „змия“ и следователно бил напълно подходящ като негово завещание за
неблагодарния Рим. Затова направил Калигула наследник заедно с Гемел. Казват, че веднъж
взел малкото момче в ръцете си и със сълзи в очите посочил Калигула и казал: „Този ще те
убие.“
Последните действия на Тиберий били достойни за администратор, който винаги
постъпва по правилния начин. Намерил изход от финансова криза, като отменил лихвите по
дълговете, платил от джоба си за възстановяването на постройките по Авенинския хълм,
пострадали при пожар, намалил данъка върху продажбите и когато умрял, в държавната
съкровищница имало излишък от два милиарда и седемстотин милиона сестерции.
Смъртта на Тиберий е типична за злия му характер. От тридесетгодишна възраст той
недолюбвал докторите и сам излизал с изявления за здравословното си състояние.
Способността му да се преструва била последното качество, което го напуснало. На 16 март
37 г. дъхът му спрял и Гай започнал да диша свободно. После най-неочаквано извикал да му
донесат нещо за ядене. Настъпила всеобща паника.
 Гай бил потресен. Никой не отвърнал на виковете му и Макрон, човекът, на когото се
доверявал след смъртта на Сеян, наредил да бъде задушен със собствените му чаршафи.
Когато вестта за смъртта му стигнала Рим, градът се изпълнил с ликуване. Навсякъде се
чували викове „Хвърлете Тиберий в Тибър!“ Той обаче получил своето отмъщение. Завещал
на римляните Калигула.
КАЛИГУЛА
Гай Юлий Цезар Германик, останал за историята, но не и за съвременниците му,
Калигула (малкото гамашче), бил — както обичал да изтъква самият той — най-царственият
император. Облякъл пурпурното наметало на двадесет и четири годишна възраст сред
овациите и големите надежди на Сената и римския народ, които си въобразявали, че е
невъзможно да има някой по-лош от покойния император Тиберий. По майчина и по бащина
линия той бил потомък на Август и Ливия, а чрез баба си Антония — и на Марк Антоний;
баща му и дядо му, Германик и Друз, били прочути и обичани генерали. Един от най-ранните
му спомени бил как се вози в колесница с баща си под приветствените викове на тълпата, а
друг — как е показван от склонната му към театрални изяви майка Агрипа на бунтовната
армия на Рейн, облечен като малък войник.
Една от фантазиите на Калигула за самия себе си била като за герой завоевател, но той
никога не е водил сериозно война. През 39 г. му се наложило да сложи край на бунт в един
лагер в Горна Германия, подбуден от Емилий Лепид, син на триумвира със същото име36,
създал толкова грижи на Август. Претенциите му се основавали на близостта му с Калигула
като вдовец на обожаваната му сестра Друзила и любовник на другата му сестра Агрипина.
Двамата главни заговорници били екзекутирани, а две други сестри — прогонени.
Така на Калигула му се налагало да мисли как да уплътни времето и да впечатли
войските си. Предприел няколко похода оттатък Рона с помощта на Веспасиан, тогава бил
претор, и Галба, когото познавал като младеж от Капри (и двамата по-късно станали
императори). Презимувал при Лугдунум (Лион) и приел едно пратеничество на добра воля от
Сената, в което участвал и чичо му Клавдий, когото според слуховете хвърлили в Рона. Това е
типично за стила на Калигула — той организирал състезание по реторика и наказанието за
изгубилия било точно такова. Чичо му Клавдий бил пелтек. Освен това Калигула организирал
продажба на търг на императорска собственост, като заставял участващите да плащат луди
пари; така моделът му на поведение започнал да се оформя. За германския му триумф били
използвани галски роби с боядисани в червено и жълто коси, за да приличат на германци.
През пролетта на следващата година (40 г.) Калигула събрал армия в Булон за завладяването
на Британия, но походът бил отменен под предлог, че заточеният син на британския владетел
Кунобелин (Симбълайн) прекосил Ламанша, за да предложи на местните жители да
признаят властта на Рим. Истината е, че войниците отказали да помръднат от местата си.
Страхували се да прекосят „океана“, смятан от тях за края на света, за да завладеят един
остров, който не се покорил дори на великия Юлий Цезар, където шансовете за плячка са
минимални и който бил населен от варвари, боядисващи кожата си синя и принасящи в
жертва деца преди битката (обичай на друидите). Калигула им заповядал да съберат миди
(musculi) по брега — а може би е бил разбран погрешно и заповедта била към инженерите да
приготвят обсадни стрехи, които също се наричали musculi? Знаем със сигурност, че е
заповядал децимация (убиването на един от всеки десет войници) и че заповедта му не била
изпълнена. Такъв бил краят на бляскавата военна кариера на Калигула.
Управлението му започнало превъзходно. Римският народ приветствал неопетнената
издънка на популярен род (по бащина линия) и оцелелия от императорския дом, в който
насилствената и преждевременна смърт наред с бурната радост от живота била нещо
нормално. (Откритите в Лузитания и в Азия клетви за вярност показват, че възкачването на
младия Гай било посрещнато добре из цялата империя.) Под натиска на ентусиазираните
граждани Сенатът му гласувал всички власти, които Август успял да припише на себе си,
както и някои, които Тиберий отказал. Римляните празнували по начина, който им харесвал
най-много — като изклали 160 000 животни. Калигула реагирал благочестиво и щедро.
Устроил пищно погребение на Тиберий, което несъмнено би шокирало покойния император,
и плакал по време на собствената си надгробна реч. Отплавал в бурното море, за да прибере
останките на майка си и брат си. Сменил името на месец септември на „Германик“37,
отрупал баба си Антония с толкова почести, колкото Ливия получила през целия си живот.
Направил консул своя заекващ и страдащ от тикове чичо Клавдий, който дотогава бил най-
обикновен конник. Осиновил (поредния) Тиберий, позволил на всички изгнаници да се
върнат, отменил цензурата и за да е сигурен, че ще го обичат в провинциите, възстановил
васалните владетели и им върнал правото да събират данъци. На два пъти давал пиршества
за всички конници и сенатори и естествено за нула време пропилял наследството си.
Една щуротия несъмнено се оказала доста солена. Калигула събрал търговски кораби,
закотвил ги един до друг като алея с дължина 5 км между Байя и новото пристанище
Путеоли, покрил ги с пръст и дъски, превръщайки ги в нещо като нов Апиев път, и обикалял
върху тях с колесница два дни, облечен в доспехите на Александър Велики. След тази
история Светоний отбелязва: „Толкова за Гай императора, а сега да се заемем с Гай
чудовището.“
През месец октомври в годината на възкачването си на власт Калигула сериозно се
разболял. Хората се страхували за живота на техния нов, великолепен млад принц и се
молели от все сърце да се оправи. Той оздравял. Историците са се опитвали да открият
клинични доказателства за лудостта на Калигула от поведението му — смятало се, че то
може да се обясни само по този начин, — но двамата му най-нови биографи38 не са съгласни
с подобно становище. Като перифразира Актън по начин, който несъмнено би харесал на
Калигула, професор Ферил пише, че „Властта развращава, а абсолютната власт е още по-
завладяваща“. Калигула най-добре може да се разбере като дете, на което раболепният Сенат
му е позволил да бъде безкрайно ужасно и което не се подлагало на никакво ограничение,
докато не било спряно от кинжалите на неминуемите убийци. Несъмнено той е класически
пример за мъж, доминиран от „детето в него“. След смъртта на сестра му Друзила, с която
имал дълга и страстна връзка и която вероятно го е възпирала донякъде, Калигула останал
съвсем самичък на този свят; макар да бил едно от общо седем деца — четирима синове и
три дъщери, — всички те вече били или мъртви, или прогонени.
Той бил убийствено дете звезда с разрешително за убийство. Най-близките му хора били
убити, а последната му връзка била с един порочен старец, погълнат от омраза и недоверие
— неговият морален наставник. Единственият му другар за игра и приятел бил Ирод Агрипа
— очарователен, но негоден за нищо младеж, чийто предшественик бил най-големият семеен
убиец и мъчител — Ирод Велики. Калигула бил (много) извратен комедиант, погаждащ най-
отвратителните номера, а не престъпен малоумник; не е бил и идиот, тъй като не би могъл да
застане начело на Рим. Жертвите му винаги били само от висшата класа и броят им далеч не
е толкова голям, колкото си представят по-късните поколения39. Установено е, че личният
живот на императорите засягал само онези, които имали нещастието или били достатъчно
амбициозни, за да се намират близко до тях. Ужасите и шумните веселби в дворовете на
Калигула и Нерон ставали в изолация и по време на управлението им хората живеели добре;
и двамата били изключително популярни сред плебса. (Калигула възстановил правомощията
на комициите, отнети от Август.) Римската империя карала на автопилот.
Калигула бил ужасен шегобиец — което го провалило — и използвал прищевките си, за
да развеселява и тероризира приближените си. Той обаче никога не направил коня си консул,
макар да твърдял, че би могъл да го стори. Никога не е заповядвал убийство на свой гост по
време на вечерно празненство — макар да казвал, че можел да го направи. Безчинствата му
стигнали до края на мислимото, когато се облякъл (обичал да се облича) като бог и издигнал
светилище на египетската богиня Изида като сигурен начин да засегне римската
чувствителност (събуждайки спомена за ужасната Клеопатра). За да увеличи доходите
(според собствените му думи), превърнал част от двореца в публичен дом, чийто персонал
били римски матрони и техните дъщери. Провеждал търгове и веднъж един богат възрастен
конник задрямал по време на наддаването, а когато се събудил, открил, че е купил група
гладиатори за девет милиона сестерции. Можем да си го представим как е замислял тези
сложни номера със сатанинско кикотене. По-опасна обаче била безжалостната му жажда за
завещания и новогодишни подаръци — откъдето са и самоубийствата. Когато един смятан за
богат човек бил изтормозен до смърт от императора и се оказало, че не притежава никакви
пари, Калигула възкликнал: „Горкият, умря напразно“. Подобни забележки били повтаряни
— каквато и била целта — в таверните на Рим и го правели популярен сред масите, които
виждали в негово лице съюзник в някаква своеобразна класова война.
Подобно на много богати и разглезени римляни той страдал от „носталгия по калта“ —
играел на топка с телохранителите си, лудувал маскиран с приятелите си из мизерните
квартали на града до малките часове, като дори му се случвало да попадне в ареста. И ако
представлявал опасност за самия себе си, Калигула бил смъртоносен не само за
въображаемите си врагове, но и за реалните си съюзници. Един човек, който се заклел да
жертва живота си за възстановяването на императора, бил принуден да го стори пред
очевидци; друг обещал да се сражава като гладиатор и Калигула се погрижил да изпълни
думата си. Разбира се, както бил предсказал Тиберий, видял сметката на другия наследник
Гемел40, а също така принудил своя верен тъст Макрон да се самоубие. Той само се опитвал
да помага със съвети на младия император, чието възкачване организирал лично; може би
съветите били прекалено много и раздразнили Калигула. Филон евреинът, съвременник на
онези събития, разказва как реагирал Калигула, като видял приближаващия Макрон — „Ето
го и учителя на онзи, който вече не се нуждае от уроци… който твърди, че императорът
трябва да се подчинява на поданиците си, който се смята за вещ в изкуството на
управлението и за наставник… Кой смее да поучава мен, който още в лоното на майка си, в
тази работилница на природата, съм бил оформен като император…?“ Да, това несъмнено е
истинският глас на тиранията, но чак на лудост… Калигула придал на падението на Макрон
типичен щрих — имал връзка с жена му и го обвинил в сводничество.
Жестокостта на Калигула не е била неоправдана или безпричинна като тази на Тиберий,
а преднамерена, дори старателно обмислена, безобразна и доставяща радост — поне на
него… Жестокостта му била политическа — „Нека ме мразят, стига да ги е страх от мен“ —
и никога не е била необмислена, дори когато целувал любовниците си по врата („Само една
моя дума и ще изгубиш прекрасната си главица“). Светоний разказва, че принуждавал
родителите да присъстват на екзекуциите на децата си и веднъж поканил един баща на
вечеря непосредствено след това, като през цялото време се шегувал41. Наслаждавал се на
смъртта на жертвите си и заповядвал на палачите да не бързат: — „Удряй така, че да усети,
че умира“. Жаждата му за ужаси била сякаш безгранична. Веднъж дори заповядал да
натрупат пред него крайниците и вътрешностите на един екзекутиран сенатор.
Ще бъде несправедливо да се твърди, че единственото поле на изява на Калигула е това
на жестокостта и безчинството. Той наистина е управлявал — колкото и изумително да
изглежда — три години и девет месеца в Рим и изпълнявал няколкото стандартни
задължения на император. Например възстановил изгорения театър на Помпей, като махнал,
разбира се, името на Помпей от фасадата. Външната му политика била точно толкова
шантава, колкото и домашните му лудории, и в това отношение той напълно изолирал
Сената. Освен абсурдната си северна експедиция начело на четвърт милион въоръжени мъже
и обоз, в който пътували жени и актьори, построяването на фар в Булон, който стоял до
шестнадесети век, и консолидирането на Мавритания (Северозападна Африка), което щяло
да стане така или иначе, най-значителното му действие било, че едва ли не провокирал
въстание на евреите.
Калигула изпитвал особено удоволствие да дразни евреите, макар да почел приятеля си
„Ирод“ (всъщност Марк Юлий) Агрипа, като добавил към царството му тетрархията на
Филип, с което вбесил сестра му Иродиада. (Потомците на Ирод Велики се обичали
помежду си не повече от потомците на патрона му Август.) На път към новото си царство
Агрипа спрял в Александрия и за да окуражи сънародниците си, които се намирали в
обичайната вражда с гърците в града, решил, че няма да е зле да се поразходи по улиците с
телохранителя си. Тази постъпка дала началото на първия регистриран погром, който
римският губернатор не направил опит да прекрати. Двете враждуващи страни изпратили
делегации в Рим с оплаквания и били посрещнати сърдечно от Калигула. На евреите, водени
от философа Филон, било казано да дойдат по-късно42. Изминали месеци и междувременно
римският прокуратор в Ямния в Юдея съобщил на императора, който вече се смятал за бог
(поне в Изтока), че юдеите са разрушили посветения му олтар в града. (Същият човек
арестувал Агрипа, тъй като дължал един милион сестерции на Тиберий.) Калигула решил, че
на евреите трябва да се даде урок и заръчал на губернатора на Сирия Петроний да му
издигне огромна статуя, която да го изобразява като Юпитер, и да я постави в Светая светих
в Йерусалимския храм — място, където имал право да влиза единствено първосвещеникът, и
то само на Йом Кипур. При нужда губернаторът имал право да използва два от четирите си
легиона при изпълняването на тази заповед.
Тази нечувана постъпка се разглежда като знак, или по-скоро като доказателство за
безумството на Калигула, но като имаме предвид предишните му прояви в района, можем да
допуснем, че всичко е било запланувало — Калигула е имал дяволското коварство да
настъпва своите еврейски поданици точно там, където ги боли най-много. Петроний
изпълнил дословно каквото му било заповядано и прехвърлил легионите си на юг, до
границата на Галилея, но писал на императора си, че евреите са толкова развълнувани, че
дори не обръщали внимание на жътвата; с други думи, въстанието било неминуемо и щяло да
доведе до загуба на доходите. Единственият му приятел Ирод Агрипа, който се върнал в Рим,
бил ужасен, с разбито сърце и вероятно едва не получил удар, когато чул новините. Пратил
на Калигула дълго писмо за имперската политика към евреите и в името на приятелството
им Калигула заповядал на Петроний да се изтегли, при положение че евреите не се противят
на култа към императора извън пределите на Йерусалим. Според Филон обаче той тайно
решил да си отмъсти и смятал да издигне статуята по време на предстоящата му обиколка из
Изтока. За щастие умрял преди това.
Калигула бил (съзнателен) майстор в създаването на врагове, особено от приятелите си.
Изгубил Агрипа, а сега неговият освободен роб Калист, който бил доста важна фигура, се
обърнал против него, ужасен от политическото безразсъдство на господаря си. Смъртта му
обаче не била причинена от това или от някакъв хитроумен заговор, които изобилствали.
Когато обладаният от абсолютната власт мъж настоява публично за незабавен сексуален
контакт със съпругата на друг, той обижда. Когато след прелюбодейството се връща и
коментира пред съпруга, че жена му не се е представила на ниво, той обижда абсолютно.43
Трибунът от Преторианската гвардия Корнелий Сабин бил един от младите съпрузи,
унизени по такъв начин от императора. Друг заговорник бил Касий Херея, войник на възраст,
проявил се при рейнските размирици от 14 г., когато малкият Калигула бил показан на
войската. Подобно на американския генерал Патън от Втората световна война той имал
висок писклив глас и Калигула непрекъснато го имитирал и дразнел. Надсмивал му се, че е
женствен, и му създал неудобство, като измислил ежедневните пароли за двореца като
„Венера“ и „Приап“, които били негово задължение; човек може да реши, че провокациите
не са чак толкова големи, че да се стигне до убийство. Те обаче се оказали достатъчни.
В последния ден на Палатинските игри, на 24 януари 41 г., императорът принесъл в
жертва фламинго и изцапал с кръвта му тогата си. Страдал от махмурлук след бурната нощ и
може би ръката му била малко несигурна. Уговорен да дойде на обяд от сенатора Аспренат,
към един часа той се връщал към двореца по един от подземните тунели, когато спрял да си
поговори с група млади благородници от Азия, репетиращи танц за Троянската война, който
щели да изнасят същата вечер. (Те били „подставени“.) В тесния тунел, без защитата на
германските си телохранители, императорът бил уязвим…
Херея нанесъл първия удар, а Сабин — втория, в гърдите. Това се повторило отново и
отново — патрициите убийци му нанесли тридесет удара, последният от които — вероятно
от Сабин? — в гениталиите. Носачите му се опитали да го защитят с прътите на носилката
(Калигула не бил единственият лош човек, обичан от слугите), но не можели да се сравняват
с решените на всичко убийци. Германците пристигнали прекалено късно, за да го спасят, но
успели да убият неколцина от атентаторите — Аспренат и още някои от присъстващите
сенатори, просто за всеки случай. Убили един от заговорниците, който не можел да откъсне
поглед от трупа, „само за удоволствие“. Един преториански трибун убил жена му Цезония44,
след което и малката им дъщеря Юлия Друзила, като я сграбчил за крака и разбил главата й в
стената.
„В този ден — пише Светоний — Калигула от личен опит научил, че не е бог.“
Цезония била открита плачеща над тялото на съпруга си. Тя била единственият човек в
Рим, който пролял сълзи. Калигула бил първият римски император, който не бил удостоен с
държавно погребение. Не оставил след себе си нищо, макар че драматурзите и режисьорите
да са привлечени от екстравагантния му живот. Един от филмите за Калигула бе до такава
степен неприличен, че ненадминатият Гор Видал, който не е известен с особена
чувствителност по въпроса, пожела името му да бъде махнато от надписите с благодарности.
Актьорът Малкълм Макдоуъл изглежда по-добре от Калигула, но безумният му смях,
престорената мъка по сестра му, резките промени в настроението и костюмите са
автентични и достоверни. Еротичните сцени са доста пикантни. Сцената може да се похвали
с убедителни копия на мрамор, позлата и порфир, подовете са покрити с изкуствена кръв и
вътрешностите на измъчваните жертви. В дворците на Калигула кръвта, разюздаността и
писъците от болка са били истински.
КЛАВДИЙ
Клавдий имал не една или две причини да се спотайва, когато научил, че племенникът
му, император Калигула, бил убит малко след един часа на 24 януари 41 г.
Той излязъл от игрите да обядва преди Калигула с двама сенатори, които може да са, а
може и да не са били съучастници в заговора, и вероятно са чули врявата долу. Ако е бил
съучастник (учените още не са стигнали до консенсус), Клавдий би трябвало да се намира в
опасност от вбесените германски телохранители, а ако не е — от убийците — младите
благородници, които нямали конкретен план освен нагласата на патриция, според която
смъртта на императора винаги била възможност за възстановяване на републиката. Клавдий,
който нямал амбицията да стане герой, се скрил, но не особено умело. Може би на
преторианеца, който забелязал показващия се зад завесата чифт скъпи сандали и го открил (с
вика „Намерих Германик!“), не се наложило да го търси прекалено дълго. Този офицер,
някой си Гратус, бил човек от елита и високото му заплащане и привилегии биха били
подложени на риск, ако Рим остане без император. Затова той извел ломотещия уплашен
мъж на средна възраст, успокоил го, поздравил го като imperator и заповядал да го отнесат с
носилка на сигурно място в преторианските казарми, на около три километра от двореца.
Клавдий останал там като „пленник“, както твърди самият той, но нямал нищо против
да бъде третиран специално. За целта използвал една техника, описана от най-новия му
биограф като „непочтена, по същество инфантилна, но вършеща работа и използвана и от
други — от Хенри II (Английски при убийството на Бекет) и Елизабет I (за екзекутирането
на Мери Шотландска) срещу вътрешни заплахи (1170 и 1587 г.) и от Рейгън против Иран и
Никарагуа. Тя се състои в това другите да се оставят или да бъдат подтикнати да действат,
докато подбудителят остава „в неведение“ за ставащото. Така слугите или подчинените се
принуждават да поемат отговорности, но са лишени от защитата на заповедите отгоре.“ Това
изглеждащо тъй сложно начинание било дело на смятания за глуповат Клавдий и само за
няколко часа му осигурило императорската власт. Каквото и да е станало (основните
авторитети имат различни версии — за Светоний той си остава идиот, за Йосиф — глуповат
и воден за носа от големия семеен приятел Ирод Агрипа, който погребал Калигула в плитък
гроб), то определено е станало за четиридесет и осем часа и същите преторианци, които го
отнесли в казармата, го ескортирали обратно до Палатин, където му била връчена цялата
власт, държана и от предшествениците му.
В нощта на убийството, докато се излежавал край масата на кана — две (ако е останал
трезвен, това е била единствената нощ в живота му), Клавдий обещал дарение между 15 000
и 20 000 сестерции на гвардеец и съразмерна сума на всеки офицер. Естествено, това
неимоверно и безпрецедентно количество пари му осигурило Преторианската гвардия.
Двете страни се нуждаели една от друга; на преторианците им бил необходим император и
макар Клавдий да не бил пряк наследник на Калигула (ако въобще някого го интересувало),
той бил племенник на Германии и по този начин — свързан с основателя на династията
Август — връзка, която имала значение за мнозина. Това му давало наследствено
преимущество пред съперниците му — Марк Виниций, зет на Калигула, Валерий Азиатик,
богаташ от Виена при Лион, за когото ще говорим, и Галба, командващ легионите по Горен
Рейн, който научил прекалено късно за смъртта на Калигула, за да предприеме нещо.
Клавдий успял от казармите да прати послание до Сената, че „не се стреми към властта, но
че няма да се откаже от предложената му отговорност, че той най-добре от всички осъзнава
опасностите на тиранията, че управлението му ще бъде справедливо и ще остави свобода на
всички в неговата администрация, ако бъде избран, или пък отмъстително, ако бъде
отхвърлен. Сенатът се огънал. Клавдий познавал историята (та нали той самият бил автор на
четиридесет книги за Рим) и знаел, че приложената рязко сила е най-доброто оръжие в
политиката.
Така Клавдий, прехвърлил вече петдесетте, станал наследник на нещо, което никой не
предполагал, че ще бъде негово. Той бил изтърсакът на фамилията; историците обикновено
приписват кекавостта му на полиомиелит, но днес церебралната парализа се смята за
основен виновник за симптомите му — влачене на десния крак, дрезгав, хриплив глас,
сополив нос и неконтролируем смях при възбуда. Ръцете му леко треперели и понякога
заеквал — вероятно заекването се дължи (както и при покойния Джордж VI) на някоя
глупава бавачка, която завързвала на гърба му лявата му ръка, която предпочитал да използва.
Представял се по-добре, когато седял, и тъй като престанал да страда от стомашни спазми
след възкачването си, вероятно част от проблемите му са били психосоматични.
Започнали да си дават сметка за състоянието му, когато наближил четиринадесет —
когато в знак на зрелост се обличала т.нар. toga virilis. Церемонията по този случай с принца
от императорския род била повод за истинско празненство. Окаяният млад Тиберий Клавдий
Нерон Германик получил своята toga virilis посред нощ, увит в одеяло — толкова се
притеснявали близките му от появата му пред хора.
Загрижеността или съчувствието към недъгавите е модерен феномен. Римляните, които
били чувствителни към физическата красота и външното съвършенство, показвали само
отвращение към „лошо посрещания конник“, какъвто станал Клавдий, без надежда за нищо
повече. Собствената му майка говорела за него като за „чудовище в човешка форма, от онези,
които природата започнала и оставила недовършени“. Сенека също се отнасял презрително
към него. Баба му Ливия не можела да понася да го гледа. Прачичо му Август бил по-
внимателен и Светоний цитира три писма помежду им за това, какво да правят с Клавдий и
проблема му. В първото Август се безпокои дали е напълно вменяем и дали няма да стане за
смях (а покрай него — и цялата фамилия), ако бъде допуснат до императорската ложа на
игрите; във второто казва, че ще кани младия Тиберий Клавдий да се храни всеки следобед,
вместо да го оставя през цялото време на учителите му, а в третото изразява изумлението си,
че той можел да говори така добре пред хора. Въпреки това Август не му дал никакъв
сериозен пост и никаква сериозна сума, като го споменава в завещанието си като „наследник
трета степен“. През прекараните в сянка години Клавдий търпял обществена и политическа
фрустрация, утежнена от бедност и болести. Макар и приветстван бурно от тълпата като
Германик, той бил осмиван и презиран от равните нему, които се забавлявали, като го
замеряли с костилки от фурми и маслини на празненствата на Калигула дори когато бил
консул заедно с домакина им, а когато заспивал, напъхвали ръцете му в пантофи, за да
разтърка очите си с тях, когато се събуди. Направили го член на две второстепенни жречески
колегии и веднъж получил бакшиш от четиридесет жълтици, което според фамилията било
повече от достатъчно. На два пъти Тиберий отхвърлял молбите му за някой скромен пост, но
въпреки това му оставил известна сума в завещанието си.
Клавдий посветил голяма част от времето си на своите истории; за разпускане ползвал
жени и се отдавал на чревоугодничество, вино и хазарт — бил убеден, че може да надхитри
системата. (Написал книга и по този въпрос.) Подобно на Цезар и Калигула, Клавдий се
женил четири пъти; отначало за Плавция Ургуланила, от която имал две деца.
Развел се с нея през 24 г. заради изневяра и колкото и невероятно да звучи, за
подозрение в убийство. Следващата му съпруга не се брои, тъй като умряла в деня на сватбата
им, макар че по-късно брат й участвал като заговорник без особено значение срещу него.
Трета била Елия Петина, роднина на фаворита на Тиберий Сеян и очевидно избрана от
императора. Клавдий не бил с достатъчна тежест, за да играе някаква роля в отстраняването
на командира на преторианците, и просто се спотайвал, като се преструвал на глупак, както
обяснил на Сената по времето на Калигула. Като император Клавдий станал сексуална
мишена за двете най-прочути жени в римската история — Месалина и Агрипина. От
петимата владетели, за които се разказва в тази книга, само около неговото име не витае и
най-малкия намек за хомосексуализъм.45
От всички императори дотук Клавдий бил най-несигурният. Август измислил този пост,
в който били съсредоточени необходимите видове власт, но титлите му „Август“ и „Баща на
отечеството“ са му били гласувани и представлявали израз на неговата популярност, като
непрекъснато били подновявани. Тиберий бил посочен от Август, Калигула бил с
императорска кръв, докато Клавдий изглеждал едва ли не като извънземен, като узурпатор,
натрапен от подкупената преторианска гвардия, на която било плащано в злато. Въпреки
това съвременните историци го наричат „първият римски император“, тъй като именно при
него за първи път властта била съсредоточена в един човек — в императора. Тиберий говорел
за себе си като за „господар на робите си, император на армиите и принцепс сред
сенаторите“ и правел разлика между тези функции. По времето на Калигула и Клавдий
властта им станала по-голяма и по-лошото е, че ставала все по-безпрекословна. „Отците“
сенатори, пазители на държавната собственост, били раболепни, страхливи и — тъй като
задълженията им намалявали — отегчени. Начинът на възкачването на Калигула и Клавдий
показали, че единствено върховната длъжност в Рим трябвало да бъде заета. Всеки автократ
предпочита да има под себе си свои креатури, поради което императорите поставяли своите
собствени хора на важните постове. Освободеният роб според закона бил подчинен и
следователно зависим за разлика от конниците и сенаторите, които дълбоко в себе си биха
могли да смятат, че са не по-малко годни да управляват от императора.
Отначало застъпник на съсловието на конниците, към което вече не принадлежал,
Клавдий бързо се отчуждил от него и подозирайки амбициите им, мълчаливо одобрявал или
замислял екзекуциите на негови представители. Той е идеален пример на човек, който
„желае да нарани и същевременно се бои да нанесе удар“. Общият брой на жертвите му е
смразяващ — тридесет и петима сенатори и 321 конници. В това страховито самозащитно
начинание бил подстрекаван от третата си жена, която започнала кариерата си на
петнадесетгодишна възраст като малка нимфа с добри връзки и бързо се превърнала в
кръвожадна, луда за власт нимфоманка, която в крайна сметка трябвало да бъде укротена.
Месалина се омъжила за Клавдий през 39 г., когато той бил на петдесет. Тя била пра-
пра-правнучка на търпеливата сестра на Август, Октавия. Мисията на краткия й живот била
да направи всичко възможно синът й, роден като Тиберий Клавдий Цезар Германик, по-късно
Британик, да стане император, за което има доста добри изгледи. При раждането му били
изсечени монети с надписа spes augusta — надежда на династията, — но тъй като съпругът й
можел и да не доживее до възмъжаването на детето, тя трябвало да елиминира всяка
възможна опозиция. Така започнали убийствата. Първата й жертва била Юлия Ливила,
пратената в изгнание сестра на Калигула и съпруга на Марк Виниций, който бил кандидат за
принципата (какво би му попречило да се пробва отново?). След това подгонила една друга
Юлия, дъщеря на сина на Тиберий Друз (отровения от Сеян) — невинна дама, която въпреки
това била виновна, тъй като имала син и следователно съперник. Била обвинена от
Месалина в (!) неблагоприличие. След това съпругата на Клавдий унищожила префекта на
охраната, който се готвел да докладва сексуалните й прояви на императора, като по този
начин успяла и да оваканти място за един от фаворитите си.
Поради спорното заемане на властта от съпруга й, мнозина станали обекти на
отмъстителното и често смъртоносно внимание на Месалина; това били не само хора от
фамилията, но и потомци на други прочути имена от времето на републиката, като Сула,
Помпей и Крас, които си въобразявали, че са в състояние да предложат на Рим едно ново
начало именно защото не били свързани с императорския род. Отначало Клавдий се опитал
да ги спечели с високи постове, но след време тези благородни издънки били унищожени,
обикновено по някакъв непряк начин — Клавдий станал голям майстор в тази област и
великолепен сътрудник на жена си.
Никой заговор не може да бъде така нереален, ексцентричен и показателен за тази
пъклена двойка като заговора на Апий Силан. Клавдий споделил пред Сената, че една нощ
освободеният му роб Нарцис се втурнал в спалнята му и обявил, че сънувал как Силан взел
решение да го убие. Видният благородник бил призован в двореца в малките часове, признал
намеренията си и бил надлежно екзекутиран. Клавдий използвал съня на Нарцис като
неоспоримо доказателство за заговор. Твърди се, че причина за това е нараненото самолюбие
на Месалина — Силан отхвърлил сексуалните й аванси и затова тя въвлякла Нарцис в този
убийствен фарс. Епизодът показва лесния достъп на личните слуги до императора и че
колкото по-близки са те до властващата персона, подобно на камериерите в спалните на
Хенри VIII или Луи XIV, толкова по-голямо е влиянието им върху тях. Тайното и неоправдано
екзекутиране на Силан станало причина губернаторът на Далмация да въстане. Бунтът бил
потушен за пет дни, но дал на Месалина възможност да извърши най-прочутото си убийство
— на съпруга на най-добрата си приятелка от детство, който бил свързан със Силан; според
сведенията думите й били „Няма да боли, Петус.“ Да се отърве от заварения си зет, който бил
женен за дъщерята на Клавдий и следователно бил потенциален съперник, не
представлявало проблем. Той бил убит, хванат в деликатен момент с любовника си.
Най-амбициозният заговор на Месалина бил замислянето на смъртта на Валерий
Азиатик, богатият и самоуверен гал46, който се сродил с римската аристокрация и смятал, че
е замесен от императорско тесто. Жена му имала връзка с Калигула, а сестра й, прочута с
изумрудите си, била женена за кратко за него. Азиатик бил доста забележителна фигура в
Рим; през годините семейството му забавлявало всеки тръгнал на обиколка из Галия по-
важен римлянин, в това число и майката на императора; може би именно поради това
Клавдий не бил особено склонен да го екзекутира. Месалина обаче била неумолима. Азиатик
притежавал градините на прочутия генерал и изтънчен чревоугодник Лукул, а тя ги желаела
за себе си. Нещастникът бил докаран окован в двореца и обвинен — по липса на друго — в
хомосексуализъм. Клавдий все пак успял донякъде да се наложи и така се стигнало до
компромис — на Азиатик му било позволено да избере сам от каква смърт да умре.
Префектът, който го арестувал, получил милион и половина сестерции и бил назначен
за претор. Процесът отново се състоял intra cubiculum, или при затворени врати в двореца;
жертвата била не просто богат гал, който не се харесвал заради своята екстравагантност
(харчел прекалено много по време на игрите), а зет на могъща фамилия, един от членовете
на която бил открит по време на един сутрешен прием с меч под тогата си. По време на
мъченията (които някога били осъждани от Клавдий) не признал нищо, но опитът му показва
степента на отчуждаване на римската висша класа от императора. Според Тацит падението
на Месалина се дължи на нейната лудост. Тя се влюбила (по онова време още нямала
двадесет и пет) в прекрасния млад новоназначен консул Силий, отрупала го с подаръци и се
„омъжила“ за него през есента на 48 г. по време на една церемония, посветена на Бакхус.
Цял Рим разбрал; Нарцис и неговата група освободени роби решили, че императорът също
следва да научи — от лоялност и защото смятали, че Месалина е в състояние да направи
любовника си принцепс и да ги премахне.
Идеята за подобен заговор може и да се е появила в хубавата главица, когато видяла
благоразположението на народа към оцелялата сестра на Калигула, Агрипина, и нейния
очарователен десетгодишен син по време на Троянските игри от 47 г. Тъй като отраканото
вече момче по-късно станало император Нерон, Месалина определено е познала, макар да не
доживяла да се убеди в правотата си. Както никога досега, Клавдий реагирал директно и
бързо. Видял в репутацията на съпругата си заплаха за своето достойнство и за самия себе си
и тъй като нямало много служители в Рим, на които да повери арестуването й, потеглил
веднага от Остия и се посъветвал с Нарцис, който поел за един ден командването на
Преторианската гвардия. Заедно с него, с Вителий и с един бивш консул, който бил добър
приятел на фамилията Германик, Клавдий поел към дома на Силий, когато на пътя му се
появила Месалина. Тя изиграла коза си — децата. Клавдий го надцакал със списъка на
любовниците й47. Императорската свита продължила нататък и била спряна от старшата
весталка, която като главна феминистка в Рим настояла императрицата да бъде изслушана.
Нарцис я избутал настрани, като й обещал, че това ще бъде сторено. Групата претърсила
дома на Силий и останала изумена от количеството императорски вещи, които Месалина
подарила на любовника си. После продължила към преторианските казарми (последното
спасително убежище на Клавдий), където се събрал военнополеви съд. Силий само помолил
за бърз край. Месалина била открита в градините на Лукул и прободена.
Поради някаква причина Клавдий казал на преторианците да го убият, ако се ожени
отново, но екзекутирането на императрицата отворило празнина в държавния модел, която
трябвало да бъде запълнена. Започнала борба между отделните фракции, опитващи се да
издигнат кандидатките си. Нарцис предложил Елия Петина, която била безобидна и веднъж
вече била омъжена за Клавдий; самият император обмислял Лолия Паулина, много богата и
за известно време съпруга на Калигула; фаворитката и избраницата на Палас, изгряващата
звезда сред освободените роби на императора, била Агрипина, дъщерята на известния и
уважаван Германик и Випсания, любимата съпруга на Тиберий. Фактът, че била кръвна
племенница на Клавдий — дъщеря на брат му, — било скромно неудобство в сравнение с
изгодите, които можел да извлече несигурния император от подобна превъзходна връзка.
Приятелят на Клавдий, Вителий, го уверил, че изборът ще бъде добре посрещнат от народа, и
агитирал сенаторите, които отменили забраната за брака и одобрили кандидатката. Бракът
бил сключен на 1 януари 49 г. Клавдий бил вдовец от три месеца.
Агрипина била на тридесет и три, по-изкусна в политиката от Месалина и също толкова
безскрупулна и твърдо решена нейният син да бъде следващият император. Действала бързо.
Клавдий се съгласил, че нейният десетгодишен Нерон трябва да бъде наследник заедно със
седемгодишния му син Британик; имало подобни прецеденти. Тя искала да ожени сина си за
Октавия, сестрата на Британик и негова братовчедка; за това също имало прецеденти.
Разтурила годежа на Октавия с обвинение в инцест. Върнала Сенека от изгнание и го
направила наставник на Нерон. Осигурила за самата себе си титлата Августа. И всичко това
— само за една година. През 51 г. Агрипина вече носела панталони в двореца, така да се
каже; всъщност, това било обшито със злато военно наметало, в което тя посрещала
посланиците. Лицето й се появило върху монети и тъй като успяла да придвижи сина си на
преден план за сметка на Британик, в качеството си на майка на бъдещия император била
най-силната жена, която Рим познавал някога.
На фона на дворцовите интриги, забърквани с такова ожесточение от жените му, които
тихо ругаел на стари години, Клавдий изглежда малко като балама, но в областта на
правосъдието (където често бил доста ексцентричен), финанси те, законодателството и
администрацията той бил добросъвестен, ефективен, новаторски и силен. Клавдий бил
интелигентен човек, който познавал римската история, и когато собственото му оцеляване
не било под въпрос, се проявявал като справедлив, тактичен и внимателен. Реформите му
били непопулярни сред собствената му класа, тъй като предпочитал прокураторите, които
били негови хора, пред избираните от Сената префекти. Приносът му към
рационализирането на имперската администрация бил признат доста след смъртта му, макар
да бил обожествен. Поради болежките си се интересувал от медицина и бил склонен да дава
на поданиците си прости и непретенциозни съвети. Почти ежедневното му присъствие на
съдебни заседания било осъждано от професионалните юристи, тъй като присъдите му били
капризни, емоционални и непоследователни. Веднъж един вбесен адвокат хвърлил по него
чантата си. Императорът не му отмъстил. Друг път един суеверен оратор, конник от Галия,
изпуснал скритото в тогата му змийско яйце — друидски талисман за късмет. Ужасен, че
магията може да го засегне, Клавдий незабавно наредил човекът да бъде екзекутиран. Лесно
изпадал в паника, но решенията му били винаги уместни, ако имал време да ги обмисли.
Ювенал е автор на прочутия израз „хляб и зрелища“ като основните нужди на
простолюдието в Рим; то обаче очаквало и публични изяви от управниците си. Цицерон
правел разлика между полезното и декоративното, между докове, акведукти и стени и
театри, колонади и храмове (предпочитани, естествено, от Калигула). Клавдий обръщал
повече внимание на полезните категории и добавил своя собствена поддръжка sine qua non
(без което не може, безусловно) на цивилизацията.
Превърнал Остия, където работел при избухването на скандала с Месалина, в зърнено
пристанище с фар и вълнолом. Най-мащабният му макроикономически проект, останал
незавършен след единадесет години и тридесет хиляди работници, бил пресушаването на
намиращото се на осемдесет и пет километра от Рим езеро Фуцине и превръщането му в
обработваема земя. Подобно на дигата Махавели в Шри Ланка48, начинанието не се увенчало
с пъпен успех. Имал проблем с намирането на (обречени) участници в морската битка, която
искал да представи, а шлюзовете, в чест на които бил организиран спектакълът, не успели да
се отворят. Клавдий поправил акведукта на Агрипа, който и до днес захранва фонтана на
Треви, и построил два други акведукта, единият от които е дълъг осемдесет и седем
километра.
С тези публични дела в началото на управлението си Клавдий се надявал да стане (и да
остане) „популистки“ император. Правел „непринудени обиколки“ и пикници с плебеите;
учел ги как да правят качествено старо вино (римско умение, изчезнало в Европа до
началото на осемнадесети иск), но все още не се бил пробвал в традиционната императорска
роля на завоевател. И Рим бил изненадан, когато неговият петдесет и три годишен владетел
— провлачващ крак учен, с треперещи ръце и несигурен глас — решил да тръгне на война.
Като игнорирал взетия под внимание от Тиберий съвет на умиращия Август, че
границите на империята не бива да се разширяват, Клавдий решил да нахлуе в Британия.
Югоизточна Англия вече не била непозната страна, каквато била за Юлий Цезар сто години
по-рано. Успешно романизираната Галия (пример за което е Азиатик) тогава имала по-силни
племенни връзки с Англия, отколкото днес. Катувелауните около Херц били белги, също като
атребатите в Беркс и Ханц, а техен център бил Силчестър, основан от гала Комий, който бил
фаворит на Цезар. Тези племена имали владетел на име Кунобелин (Цимбелин), който
плащал данък на Рим. След смъртта му обаче синовете му прекратили плащането, а един от
тях нападнал римски съюзник, който избягал при Клавдий за помощ. Това било достатъчен
повод.
От Рейн и Панония били събрани четири легиона, допълнени с помощни войски и
подсилени с кохорта от Преторианската гвардия. За впечатляване на варварите към тази
армия от 40 000 души били добавени слонове. Въпреки всичко войниците отказали да
потеглят, изтъквайки обичайните доводи, с които вече се запознахме в главата за Калигула.
(Да не забравяме, че римските войници трябвало да бъдат убедени и вдъхновени, за да се
задействат.) Клавдий накарал първия си освободен роб да се обърне към войниците и Нарцис
ги накарал да се смеят, с което направил ненужни показателните екзекуции, замисляни от
генералите.
За един месец начело с Плавций римските войски се прехвърлили в Ричборо и след
няколко свирепи схватки при Медуей завладели Лондон и пратили вест на Клавдий, който
чакал в Булон. Императорът, съпровождан от блестящ антураж от влиятелни патриции, за
които смятал, че е опасно да ги остави в Рим — Фругий, Силан, Азиатик и Виниций, които
без изключение по-късно станали жертви на Месалина, — прекосил Ламанша и потеглил
към Камулодунум, където се състояло официалното приемане на колонията. Там местните
владетели (сред които и една кралица на име Картимандуа, която била начело на дванадесет
племена на север) признали върховенството му. Минали дълги години, преди жителите на
Колчестър да видят отново слонове.
Клавдий прекарал в Британия само шестнадесет дни, но отсъствал общо пет месеца от
Рим, където бдял верният Вителий, и бил твърдо решен при завръщането си градът да
разбере за успеха му. Така и станало. Плавций получил (рядък за онова време) триумф и във
всеки град и градче на империята хората можели да видят в някакъв вид представяне на
Британия, която станала символ на онзи дотогава далечен и непознат остров. Неотдавна в
Афродизиас бе открит мраморен релеф, изобразяващ покоряващия я Клавдий; били изсечени
и монети с новия му прякор „Британик“. Както пише Барбара Левик, „Въздействието от
завоеванието било силно из цялата империя… то е щрих на елегантност и сила за един нов и
подценяван император и ефектът върху умовете на поданиците му, както и славата му, се
понесли из империята и намерили отзвук дори в най-затънтените провинции.“
Всъщност победата била отпразнувана преди завладяването. За него бил необходим
военният талант на Веспасиан, който имал особени трудности със залавянето на Каратак (в
крайна сметка предаден от свой съюзен монарх — кралицата от севера). Клавдий пазил
Каратак за друго празнуване на завладяването на Британия през 51 г. Тогава Каратак
произнесъл великолепна реч, с която спечелил сърцата и аплодисментите на публиката и на
Клавдий, който му простил. Тацит ни е оставил думите му: „Ако потеклото и положението
ми бяха съпътствани от скромен успех, щях да дойда в този град не като пленник, а като
приятел… Стана така, че унижението е изцяло за мен, а славата — за вас. Имах коне, хора,
оръжия, богатство. Изненадани ли сте, че съжалявам за загубата им? Ако искате да владеете
света, това означава ли, че всеки е готов да приветства поробването си?“ Каратак бил враг на
римляните, прочут колкото Верцингеторикс и също толкова красноречив, но запазил живота
си — благодарение на Клавдий.
Клавдий обявил Сейнт Олбън за столица на новата провинция, която по-късно станала
притегателно място заради ниските цени на земята и дружелюбните местни слуги.
Римляните построили пътища — участъци от тях са запазени по Уотлинг Стрийт и Ърмин
Стрийт, — които позволили на крал Харълд хиляда години по-късно да втурне от Стамфорд
Бридж в Йоркшир до Хастингс. Римляните добивали олово, а по-късно и седеф в Мендипс,
изнасяли ловни кучета, а четиридесет хиляди британски военнопленници били използвани
за строителство на мрежата от пътища в Галия. Накрая обаче цената да поддържат острова се
оказала по-висока от изгодите за империята. Нерон дори обмислял изтегляне от новата
провинция.
Подобно на президента на Съединените щати, римският император е едновременно
главнокомандващ и завеждащ външната политика. Като се изключи британската експедиция,
Клавдий не обикалял империята си и предпочитал да се мотае из Италия, макар да бил
страстен строител на пътища (сред които и на 525-километровия път през прохода Бренер).
Мечтата му да бъде владетел и миротворец в един свят, който искал да бъде римски (всеки
трябва да носи тога, както се изразявал), не била далеч от осъществяване.
Успехите му на домашния фронт обаче не били толкова големи. Агрипина вече взела на
мушка лелята на Нерон, Домиция Лепида. Навремето прекрасна, богата, а сега стара и
грохнала, тя задържала Нерон при себе си през двете години, когато Агрипина била в
изгнание. Поради това тя можела да очаква лоши последици, ако Нерон стане император.
Домиция била обвинена в магьосничество и че оставяла робите си пастири да вилнеят из
Калабрия, където имала огромни имения. Нерон бил убеден, че предпочитала братовчед му,
внука и Британик, и така той се явил като свидетел на обвинението срещу изкуфялата си
леля. Императорът я осъдил на смърт въпреки възраженията на Нарцис.
Всички римски историци описват смъртта на Клавдий и сочат съпругата му като негова
убийца. (Един съвременен историк му постави диагноза инфаркт.) Тук ще представя
версията на Тацит, която е най-жива и достоверна. Агрипина прибягнала до услугите на
специалист, някоя си Локуста, „неотдавна осъдена за отровителство, но с дълга кариера при
императора пред себе си“. Дегустаторът на императора, евнухът Халот, и личният му лекар
Ксенофонт също били въвлечени в заговора. Отровата била излята върху гъби, които Клавдий
харесвал особено много и поглъщал с удоволствие. Отначало не се случило нищо — Клавдий
бил вцепенен или пиян, — след което му прилошало. Агрипина била отвратена, а под
предлог, че му помага да повърне, лекарят бръкнал в гърлото на пациента си с перо,
потопено в бързодействаща отрова. („Ксенофонт знаел, че големите престъпления, колкото и
рисковани да са, носят и големи печалби.“) Императрицата прегърнала Британик, уж за да го
успокои, но всъщност да не му позволи да напусне стаята. Задържала също и сестрите. Не
било направено никакво официално изявление. Мъртвецът бил завит и било разгласено, че
императорът е много болен. Около пладне на 13 октомври (в благоприятен според
астролозите момент) вратите на двореца се отворили и на прага начело на един батальон се
появил Бур, командир на Преторианската гвардия и верен съюзник на Агрипина, готов да
обяви Нерон за новия император. Неколцина преторианци били чути да се питат не следва
ли постът да се заеме от Британик, но операцията на Агрипина била прекалено добре
изпипана, за да бъде спряна точно сега. Нерон бил откаран на носилка в преторианския
лагер, където обещал обичайните награди и бил провъзгласен за император. Сенатът и
провинциите последвали примера. Агрипина постигнала своята амбиция да осигури
императорския трон за сина си и да го накара да приеме съветниците й — Бур като човек на
действието и Сенека като умна глава. Чрез него и чрез тях тя щяла да управлява света
известно време. При раждането на Нерон един астролог казал — „Той ще бъде цар и ще убие
майка си.“ Първата част от предсказанието се сбъднала.
НЕРОН
Когато бащата на Нерон, Гней Домиций Ахенобарб, бил поздравен за раждането на сина
му, той отвърнал, че плодът на всеки съюз между неговия род и Месалина може да бъде
единствено катастрофа.
Родът Домиции в течение на двеста години давал на Рим консули и военачалници, които
били прочути с бруталността си. Били богати отчасти защото нямали дъщери, за които да
отделят зестри, а прапрадядото на Нерон събрал пари за армията на Помпей, като
ипотекирал земи. Въпреки че се оказал на губещата страна, голяма част от богатството се
запазила.
Бащата на Нерон бил сприхав човек. Извадил окото на един конник на Форума, а веднъж
за удоволствие прегазил дете на Апиевия път. Бил смъмрен от Август за жестокостта на
дадените от него игри и дори попаднал в списъка на преследваните. Вероятно щял да стане
ужасен баща, но направил на Нерон добрината да умре от воднянка, когато синът му бил
тригодишен. Както вече видяхме, майката на Нерон, Агрипина, била безжалостна убийца;
подобно на случая с Калигула поведението й може да се обясни — но не и да се извини — с
травматичното детство. Баба й била развратната Юлия, единственото дете на Август, а майка
й, Агрипина Старата, била бита от центурион пред очите й, след което уморена от глад
(подобно на двамата й по-големи братя) по заповед на Тиберий. (Единият от тях се опитал да
оживее, като ял пълнежа на дюшека си.) Когато (лудият?) й брат Калигула станал император,
тя трябвало да гледа изстъпленията му, след което била изпратена на заточение, оставяйки
малкото си момче на грижата на бръснар и танцьорка. Оцеляла при режима на Месалина и
след като се омъжила за чичо си, успешно разчистила пътя на сина си, когото по-късно
вероятно прелъстила. При такова възпитание сексуалното поведение на Нерон — на което в
каталога на аномалиите и перверзните на Хиршфелд е посветена отделна глава — като
содомит, катамит, садист, мазохист и скотоложец може да се разбере.
Той наследил недостатъците на двете фамилии и на един генетик би му било доста
трудно да открие наследствения ген, обусловил мечтателната и романтична жилка у Нерон,
доминирала в този най-неразбран за всички времена човек, когото историята заклеймила и
окарикатурила заради почти случайните гонения на християните. Покварата му била
подсилена с нарастването на тяхното влияние, а за съвременниците му неговото решение да
изтормози тази малка юдейска секта било напълно разбираемо и не особено важно. Първите
пет години от управлението му били по мнението на всички един малък златен век.
(Абдикирането му в полза на Сената от властите, държани от предшествениците му, е
изобразено върху сечените между 55 и 64 г. Монети, на които Нерон се споменава просто
като император, без да се съобщават никакви други длъжности.) Под наставничеството на
Бур и Сенека и с досадното присъствие на майка му, която все пак проявила такт да стои
настрани, Нерон показал щедрост, човечност и любезност — liberalitas, clementia et civilitas
— определения, подбрани от Сенека за речта пред Сената при встъпването му на власт през
54 г.
И двамата му предшественици давали същите обещания в същата реч, но Нерон удържал
на своите думи в течение на почти осем години. Възроден бил старият римски идеал
адвокатите да не получават възнаграждения, тъй като свободното от подкупи и влияния
правосъдие следва да бъде дълг и грижа на всеки истински римлянин. Две от по-известните
му изказвания са от тези спокойни дни — „О, как ми се иска да не знаех да пиша!“, докато
подписвал смъртна присъда, и отговорът му на благодарностите от страна на Сената — „Ще
ги приема, когато ги заслужа.“
Менторите му се допълвали един друг. Бур, който отначало бил счетоводител, станал
благодарение на Агрипина единствен командващ Преторианската гвардия и режисирал
възкачването на Нерон на престола. Той бил прям и безцеремонен тип и макар да не бил
войник, притежавал редица типично офицерски качества — твърд, честен, но не и
фамилиарен, уважаван от хората си. Освен това бил лоялен — първо към Агрипина, а след
като Нерон я убил, към сина й.
Сенека представлявал далеч по-многолика и сложна фигура. Роден в богатото и
просветено семейство на емигрирали в Андалусия италийци в самото начало на века — през
1 г., той бил отгледан в Рим от престарелия си дядо — Сенека Стария, който доживял до
деветдесетгодишна възраст. Двамата му по-големи братя поели по cursus honorum. И тримата
братя имали белодробни проблеми, което всъщност спасило живота на Сенека. Раздразнен
от сладкодумните му речи, Калигула искал да се отърве от него и да му лепне участие в
измислен заговор, но вместо това го прогонил на Корсика, тъй като една от любовниците му
го убедила, че не му остава много живот. Той бил протеже на Агрипина, която в крайна
сметка успяла да го прибере след осем унизителни години на острова и го направила претор.
По време на изгнанието си Сенека писал трактати: „За естествознанието“ (където разглежда
и земетресенията), „За съчувствието“, „За гнева“, на практика за всичко, тъй като бил
същински енциклопедист, подобно на Волтер. На хартия Сенека е достоен пример за
подражание и любимец на учителите по латински през вековете заради благоразумието си и
достойния начин, по който сложил край на живота си. Неговият наситен с меланхолия и
чувство за дълг стоицизъм допадал и на моралистите от 19 в.; раннохристиянската църква
гледала толкова благосклонно на него, че през пети век дори изфабрикувала кореспонденция
между него и св. Павел. На практика Сенека бил двуличник.
Състраданието му било заглушено от алчността. Макар да бил един от малцината, които
осъждали робството, той дори не присъствал на мъчителния, продължил цяла нощ дебат в
Сената за това, дали да бъдат екзекутирани четиристотинте роби на убития префект на
полицията Педаний. (Всички били поведени към мястото на екзекуцията им, като на
войниците им се наложило да отблъскват разярената тълпа.) Голяма част от живота си
Сенека посветил на заемането на пари (да си припомним ежедневните срещи на Пруст с
брокера му) и благодарение на тази дейност той станал един от най-богатите хора в града,
притежаващ повече от сто масички от цитрусово дърво и слонова кост (притежанието само
една от тях било символ за просперитет в Рим). И в същото време Плутарх ни съобщава, че
поучавал Нерон на добродетелите на истинската бедност.
Заедно със своя партньор във властта, Бур, Сенека станал приятел на императора в една
автокрация, която била по-силна от който и да било официален пост. Непосредствената им
грижа била майката на императора, все така непреклонна и обладана от разрушителна жажда
за власт. Тацит пише: „Двамата поеха на поход срещу жестокостта на Агрипина.“ Първият й
опит на една открита сесия да седне до сина си на императорския подиум бил отклонен от
Нерон, който станал да посрещне майка си и я изпратил до друго кресло. По-късно тя
следяла дебатите, скрита зад завесите. Тогава двамата партньори казали на Акте, освободена
робиня и любовница на императора, осигурена от самите тях, да му спомене, че
парадирането на майка му с влиянието й отчуждава войската. Нерон бил наивник —
единственият от рода си. Той обаче реагирал, като лишил майка си от личната й охрана от
преторианци и отстранил Палас49, освободеният роб на Клавдий и креатура на Агрипина, от
поста му на финансов контрольор, като по този начин удовлетворил обещанието му да държи
влиянието на двореца настрана от публичните дела.
Римските историци смятат смъртта на младия Британик за дело на Агрипина, напълно
съответстващо на политиката й да премахва всички препятствия (в това число и най-вече
сина на съпруга й) по пътя на собствения й син към властта; Мириъм Грифин50, един от
последните биографи на Нерон, твърди, че тя изпаднала в паника, преминала е на другата
страна и решила да подкрепи Британик като законен наследник, за да извади от равновесие
Нерон и да го накара да отстъпи. Ходът й обаче не успял. Британик бил отровен по време на
едно детско парти в двореца по време на празниците и много по-късно доста деца на
знаменитости твърдели, че имали стомашни проблеми от същите сладкиши. Одобряването
между Нерон и майка му през 55 г. не продължило дълго.
Нерон се дразнел все повече от неспособността на съветниците му (които, както
започнал да схваща, са нейни хора) да предложат начин да го отърват от проблемната му
майка. Накрая се обърнал за помощ към своя стар ментор — изобретателния Аницет, който
заемал поста префект на флота в Мизенум.
Подобно на Джордж IV, който пръв в Англия използвал газово осветление в павилиона в
Брайтън и сам включил апарата, докато останалите придворни го наблюдавали от безопасно
разстояние, Нерон, който също бил екстравагантен строител, окуражавал откривателите. Той
докарал група машинни инженери от Александрия (преди това те привлекли вниманието на
Юлий Цезар и наред с останалите необичайни артефакти изработили и парен двигател
играчка) и ги натоварил със задачата да реализират мечтата му за Златния дом, за който ще
стане дума след малко. Вероятно те са замислили и разглобяемия кораб, видян от Нерон на
сцената и използван при един опит да удави майка си. (Покривът се спускал автоматично,
когато корпусът се пълнел с вода.) Майката на императора била подбудена да се качи в Байя
на странното плавателно средство, уж за да участва в морска разходка в нейна чест.
Дяволската машина проработила според рекламата, но пред очите на голямата тълпа
Агрипина без никакъв проблем доплувала до брега. Нерон бил ужасен. Обърнал се за помощ
към Бур, но той му казал сам да си свърши черната работа. Нерон заповядал на един военен
трибун да я убие и когато моментът настъпил, Агрипина не била изненадана — втората
половина от предсказанието на астролога трябвало да се сбъдне — и просто заръчала
първият удар да бъде в утробата й, откъдето навремето се появил (с трудности) императорът.
Сенека, чието перо било готово, както винаги, написал писмо до Сената, описващо как
императрицата била уличена в заговор срещу сина си и така фарсовото долнопробно
майцеубийство било превърнато в противен малък триумф на избавлението.
След като се отървал от майка си (но не и от кошмарите около смъртта й, които го
накарали да избягва свети места като Делфи и Елевзин с присъстващите там фурии), Нерон
се освободил и от задръжките си. Подобно на Калигула започнал да се скита маскиран из
долнопробните места на града, нахвърлял се с юмруци върху случайните минувачи подобно
на отегчените богаташки синчета, излизащи открай време да търсят силни изживявания (да
си припомним „мохауките“ в Лондон от 20-те години на миналия век). Колкото и да е
странно, Нерон не бил садист в публичен, а в личен план и елинистичното му възпитание се
бунтувало против римското удоволствие от игрите — дори се опитал да ги измести с
пародийни гладиаторски боеве между патриции. Естествено, в това си начинание претърпял
крах, но настоявал докрай — и това станало краят му, — че мисията му била да превъзпита
римския народ. Ако останалите човешки същества бяха отдадени на изкуствата като него,
бяха така талантливи, екстравагантни, надарени, великодушни и миролюбиви, светът
несъмнено би бил едно далеч по-добро място! Нерон бил един наистина наивен човек на
изкуството и веднъж дори предложил да се изправи пред вражеската войска и да плаче.
Първият показател за неговата етика и естетика е приемането на васалния цар на
Армения Тиридат, наложен на трона като част от сделката с Партия. Първият ден минал по
традиционния начин, както било правено още по времето на Август — царят коленичил в
знак на почит към императора, седящ на подиума пред строената войска. На втория ден
Нерон, който щял векове наред да се слави като най-големия организатор на пиршества в
света, заповядал целият театър на Помпей да бъде позлатен (само за двадесет и четири часа)
и да се опъне сенник над местата за зрителите, върху който били изобразени небесните тела
със слънцето в центъра, а в центъра на самото слънце да бъде изобразено неговото лице.
(Нерон се смятал за царя-слънце Аполон — надуто самомнение, повторено по-късно и от
Луи XIV — и имитирал бога, като свирел на лира и карал колесница, теглена от два бели
коня.) Цар Тиридат се проснал пред императора и започнал да реди една персийска молитва
с ориенталски хвалебствия, които сигурно щели да смутят римската аудиенция, ако тя
разбираше думите му. На базата на това събитие някои учени тържествено датират и обявяват
приемането на митраизма от Нерон; Тиридат определено бил богато възнаграден за
представянето си — били му отпуснати по 800 000 сестерции per diem (на ден) и още 100
милиона „за вкъщи“. Светоний обаче отрича каквито и да било сериозни религиозни
вярвания у Нерон, а от онова, което научаваме от разкопките на Domus Aurea (Златния дом)
за вкусовете на императора, е по-вероятно представлението да е било изпълнено за негово
най-върховно удоволствие.
Този огромен, зашеметяващ, враждебен за средата (поради огромните си размери —
2000 на 1000 м — той отнемал голяма част от средата на други хора) комплекс от дворци и
павилиони, неодобряван от съвременниците също както не била одобрявана и миниатюрата
на Джордж IV в Брайтън, бил революционен като концепция, дизайн, украса и дори
конструкция; за първи път се използвала техниката на комбиниране на чакъл с цимент за
изграждане на куполи, която послужила като модел за Пантеона на Адриан и на много
ренесансови църкви и била толкова важна за архитектурата, колкото откриването на
железобетона.
Нерон бил запален ентусиаст на тема наука. В разгара на въстанието на Виндекс
настоявал да се отдели един ден, за да покаже на консулите и преторите новия хидравличен
орган от „политехниката“51 в Александрия, който с гордост успял да разглоби и сглоби сам-
самичък. Чудото на Златния дом бил един подвижен купол, който се въртял денонощно в
хармония със звездите. Нито един римски историк не си направил труда да ни разкаже как
точно е действал, но най-вероятно е бил задвижван от течаща вода подобно на „машината“,
създавала подобно небесно представление за Луи XIV в градините на любимия му дворец в
Марли.
Майсторите и инженерите несъмнено са били радостни да бъдат наети на работа от
самодържец за величествени и прекрасни начинания, които били бързо решавани, бързо
осъществявани и бързо заплащани. Нероновият екип от техници, ръководен от двама
италийци, но съставен от специалисти от Александрия или осигурявани срещу определена
сума от Тиридат, „били умни и достатъчно дръзки“, както казва Тацит, „да победят с
технически средства самата Природа и да гледат спокойно на изискванията на принцепса“.
Имперската хазна бързо се изпразнила и Нерон подгонил богатите, като ги карал да се
самоубиват, след като му завещаят имуществото си. Един от тях, опитвайки се да защити
внуците си, предпочел да пререже своите вени и вените на майка си и дъщеря си в банята,
като преди това освободил и наградил всичките си роби, вместо да се подчини на
императора.
Стилът на Златния дом, както и свързаните със създаването му грабежи засягали по-
старите и богати слоеве на римското общество. Традиционният domus на добрата фамилия в
Рим бил скромен, затворен, фамилен и строг като Domus Livia, където живял и умрял Август,
симетричен и праволинеен във всяко едно отношение. Вълшебният дворец на Нерон бил
огромен и открит, а в същото време — потаен, извит, изваян, деспотичен, повече харем,
отколкото дом, проектиран да впечатлява и дори да ужасява. Патронът бил представен от
бронзова статуя с височина 30 м, която била достатъчно внушителна, за да се запази до
времето, когато готите превзели Рим. Блатото, където по-късно бил построен Колизеят, било
превърнато в езеро с имитация на пристанище, заобиколено от пълни с диви животни ливади
и букове, насадени така, че да приличат на гори. Ако се вярва на репродукциите от 18 в. като
тези на Тиеполо, таваните били богато украсени — дело на някой си Фабулус, коректен
римски господин на средна възраст, който носел тогата си, докато рисувал странните
романтични фрески. Златният дом останал недовършен до смъртта на Нерон, опразнил
хазната и съсипал репутацията на строителя му повече от всяка друга негова
екстравагантност. Отначало приемниците му се опитали да го довършат, докато накрая
надменният Траян не го заровил. 1500 години по-късно случайно били открити непокътнати
части от тази фантазия в цимент и именно те поразили и вдъхновили архитектите и
артистите на Ренесанса, като д'Удине и Караваджо, които слизали под земята да изпишат в
знак на възхищение имената си върху позлатата на Нерон.
Всички представители на Юлиево-Клавдиевия клан били опитни в използването на своя
латински език, който станал толкова важен елемент в разширяването на Римската империя,
колкото бил английският, или по-скоро американският, след Втората световна война52. Те
били най-образованите владетели, които познавал светът (Карл Велики не можел да чете и
пише) и се наслаждавали на латинския език, този най-хаплив, жив и гъвкав начин за
изразяване, пишели собствените си речи (с изключение на Нерон, който си имал Сенека, но
пък кой ли собственик на породисто куче ще тръгне да лае вместо него?). Напълно
самоуверено и за собствено удоволствие те упражнявали всички форми на belles letters.
Цезар, военният историк и майстор на пиперливия език, написал пиеса, за която се казва, че
била спряна от благоприличие. Август писал дълги писма на Хораций и Вергилий и
съчинявал доста нецензурни епиграми (по онова време порнографията била съвсем
легитимен стил в изкуството). Тиберий бил автор на стихове на латински и гръцки. Той
написал също и мемоари, подобно на Агрипина, но и двете произведения били потулени от
приемниците им. Калигула бил впечатляващ оратор, но заплашвал да изземе трудовете на
Вергилий от обществените библиотеки просто защото му се стрували досадни. Клавдий
оставил томове история, осем от които на гръцки, и изнасял лекции. От всички тях обаче
най-разточителен, ефективен и оригинален бил Нерон. „Олимпийски музи, щерки на Зевса!
— пише авторът на епиграми Луцилий. — Щеше да е свършено с мен, ако Нерон не ми бе
снесъл сухо.“
Афинитетът на Нерон към гръцката култура бил толкова голям, че станал жертва на
измама в стил Чатертън и купил превод на дневник за Троянската война, написан на
финикийски и уж открит в една срутила се гробница на Крит. Троя определено го е
омагьосвала. Най-големият стенопис в Златния дом изобразявал пристигането на дървения
кон при стените на Троя и непосредствено след пожара в Рим (Нерон не го е подпалил, нито
го е организирал) пял за завладяването и опожаряването на Троя в частния си театър — или
поне такива са слуховете. Всички са единодушни, че имал доста добър глас.
Неговата първа „Нерония“ (литературен фестивал) се състояла през 60 г., а на втората от
65 г. рецитирал (част от) „Тройка“; типично за него главният герой бил не навяващият
асоциации за мачо Хектор, а нежнокожият, женствен Парис. Множество таланти, някои
открити от Сенека, се събирали в литературните му „академии“, на чиито „работни“ вечери
Нерон бил приеман като колега. И макар Тацит да е пиперлив53, дори той признава, че Нерон
може да се смята за сериозен поет. Императорът покровителствал млади и неизвестни
творци, а най-прочутото му протеже е Петроний, чийто изпълнен с чар, поквара и коварство
„Сатирикон“ ще си остане един от най-добрите трудове на всички времена. Сатирата е
поставена в Путеоли — нов град на брега на Неаполитанския залив, подкрепян от Нерон;
героите са подбрани от най-бедните и най-богатите класи. Трималхион, който дава
пиршеството, на което поднасят глиган, пълнен с живи дроздове, е прочут с вулгарността си
освободен роб. Любовта, както може да се предположи, е хомосексуална.
Конниците и сенаторите, участващи в литературните вечери на Нерон, били
единствената му връзка с висшата класа в Рим, но дори тя била прекъсната, когато през 65-66
г. те взели участие в заговора на племенника на Сенека, Пизон, който също бил поет.
Всъщност Мириъм Грифин смята, че заговорниците застанали на страната на политическата
опозиция заради накърненото им творческо честолюбие, тъй като императорът ставал все
по-агресивен и завистлив към успеха им.
Твърди се, че музиката е най-малко опасна от всички изкуства, но именно сценичните
прояви на императора станали причина за краха му. Актьорската професия не била високо
ценена в Рим. Както вече видяхме, актьор било синоним на мъжка проститутка и често се
предлагало по една или друга причина актьорите да бъдат бичувани. Нерон започнал
скромно, като се явявал като колесничар и актьор в частния си цирк и частния си театър, но
като жадувал за награди и за аплодисментите на публиката, приемал наградите преди
състезанието и организирал овациите.
По-голямата част от времето си прекарвал в Неапол, който бил „по-гръцки“ и по-
небрежен от Рим. Засрамен от оскърблението, което можел да причини, Сенатът му
предложил венци за неговите песни и оратории с надеждата да не пее и да не рецитира, но
Нерон търсел истинската тръпка и докарал в града своите преторианци и кликата си от пет
хиляди души. Онези, които не слушали внимателно и не аплодирали бурно, били
подигравани и укорявани, с което се придавало едно особено звучене на фразата
„насилствена аудитория“. В случая майката природа се намесила с едно малко земетресение,
което срутило театъра, но не взело жертви (защото театърът бил пуст). Нерон сметнал това за
знак на божествено одобрение и повод за поредната поема и поредното празненство. Макар
римските историци да се спират най-вече върху чудовищните аспекти на личността му, той
бил изпълнен с веселие и добродушие и истински страдал, че римляните не признавали
способностите му. „Единствено гърците признават мен и изкуството ми“ — казвал той.
Затова отишъл в Гърция (където можел да бъде сигурен, че ако вземе лирата си на някое
празненство, всеки ще започне да го моли да изсвири нещо). Направил дълго турне, като се
спирал във всеки град. Никой в Рим не отбелязал успеха му. На връщане минал през Путеоли,
Неапол, Анций и Алба Лонга, като във всеки град организирал процесия, имитираща триумф
на победоносен генерал. Явявал се в колесницата, проектирана от Август за подобни случаи,
а пред него носели знамена със заглавията на успешните му песни, подобно на имената на
завладените в името на Рим градове. Това бил триумф за Нерон и позор за Рим.
По това време на сцената се появява Попея. Тя била богато момиче от Помпей, където
семейството й притежавало пет къщи и спонсорирало игрите. Баща й бил приятел на Сеян —
изпадналия в немилост втори след Тиберий — и тя приела името на дядо си, консул и
губернатор на балканската провинция Мизия в продължение на двадесет и четири години.
Била прекрасна, амбициозна, омагьосваща и невинно цвете в сравнение с Месалина или
Агрипина. Нерон се влюбил в нея и я обичал до смърт — до нейната смърт. Тя станала
негова любовница още докато бил женен за Октавия; Нерон се страхувал да се разведе заради
популярността на съпругата си. Октавия била благородна и безукорна дама, но Нерон я
обвинил в прелюбодеяние (което прислужницата й отричала дори по време на изтезанията).
Била откарана на един остров и вените на китките й били прерязани, за да се симулира
самоубийство. Обвинението, че Октавия се опитала да прелъсти Аницет и да овладее флота,
не убедило никого и само увеличило отвращението към убиеца й. Смъртта на Октавия
предизвикала същата реакция у плебса, каквато била реакцията при смъртта на Шарлот,
дъщерята на Джордж IV, който също бил смятан за убиец. И двамата монарси според
поданиците им били способни на всякакви жестокости заради завистта си.
Един от приятелите на Нерон бил Отон, млад мъж с доста странна външност — с криви
крака, дюстабан, преждевременно оплешивял и се носели слухове, че бръсне тялото си54. Той
несъмнено развил качества, превъзмогващи тези недъзи, тъй като в един момент станал
император, но засега бил просто достатъчно добър приятел на Нерон, за да се подчини и да
се ожени са любимата му и да я държи на сигурно място в дома си, докато настъпи удобен
момент. Поне такъв бил планът. Според Светоний Отон също се влюбил в прелестната Попея
и когато хората на императора дошли за нея, той залостил вратата и отказал да я предаде.
Наложило се самият Нерон да отиде пред дома на Отон и да направи сцена за радост на
минувачите, като ту го умолявал да му я даде, ту го заплашвал с наказание, ако не го стори.
Наказанието за двадесет и шест годишния квестор било губернаторство в Лузитания
(Португалия), където той се посветил на култа към Изида и управлявал забележително добре.
Попея станала една наистина екстравагантна императрица. Мулетата, които теглели
колесницата й, били подковавани със златни подкови, а цветът на кожата й бил толкова
важен за нея, че за ежедневната й баня било нужно млякото на 500 — да, 500 — диви
магарета. За разлика от последните две императрици тя нямала политически амбиции.
Толкова фаворизирала евреите в двора, че може би е била прозелит и ги защитила от гонения
след пожара в Рим. Влиянието й върху императора обаче било катастрофално заедно с
влиянието на Офоний Тигелин, който заместил старите и верни Сенека и Бур.
Тигелин бил красив бисексуален жребец, който имал афери със съпрузите и съпругите
на две големи римски фамилии, преди да стигне до Агрипина и сестра й. Отглеждал коне в
Калабрия, срещнал се с Нерон на младини и окуражавал интереса му към конните
състезания. Станал префект на полицията, а след това — на Преторианската гвардия и
именно като такъв разкрил заговора на Пизон.
Въпросният заговор представлявал жалка афера в сравнение с дързостта и
експедитивността на убийците на Юлий Цезар или Калигула. Тираницидът бил
древноримска традиция и нейните изпълнители задължително били патриции; тези
конспиратори обаче се отличават с това, че поканили един от тях, Гай Калпурний Пизон, да
стане император — така става ясно колко дълбоко се е вкоренила имперската концепция в
психиката на някога републикански настроената висша класа. Заговорниците били
предадени от един нелоялен либертин и самият Пизон в последния момент се изплашил.
Нерон бил поразен от броя на въвлечените в конспирацията патриции. Нямал представа, че
толкова хора не го харесват. Реагирал умерено, като простил на едни и забравил за други, но
след 65 г. афектиран от смъртта на Попея и нероденото му дете (дали наистина не се е
стърпял и я е изритал в корема?), започнал да преследва влиятелните сенатори с обичайните
изфабрикувани обвинения в измяна.
Попея, която била твърде красива, за да се превърне в пепел, била балсамирана (нещо
необичайно) и погребението й струвало цяло състояние. Нерон доказал на самия себе си
безсмъртната си любов към нея, като кастрирал освободения роб Спорус, който приличал на
Попея, и се „оженил“ за него в Гърция.
Ненормалният Нерон, както често го наричат, бил римски император в течение на
четиринадесет години и макар да успял хитро да се отчужди от по-изтънчените си
съвременници в града, включително (а може би най-вече) и стоиците, никога не изгубил
любовта на простолюдието и бил уважаван в провинциите, особено в източните. Той приел и
се освободил от традиционното дотогава задължение на императора да осигурява хляб, вода
и зрелища — дори мъдрецът Сенека смятал това за успех, който не отстъпвал на военен.
Външната политика на Нерон била ефективна, императорът избирал мъдро губернатори и
прокуратори (може би успехът на стария му приятел Отон не бил изцяло случаен?) и пред
лицето на военната катастрофа се държал достойно дори по мнението на Тацит.
Бил с богато въображение и голям ентусиаст — изпратил двама центуриони да търсят
изворите на Нил, мечтаел за Коринтски канал и забил първия златен пирон, призовавайки
славата на Рим (без да спомене Сената, както било отбелязано), а най-значимото събитие в
провинциите по време на управлението му било въстанието на Боадицея (Будика или
Биудика). Нерон изобщо не харесвал идеята за Британия и би изтеглил войските от онзи
сравнително студен и неплодороден остров, ако не бил споменът за баща му. Местните
жители били сприхави и буйни и се говорело, че не знаят как да умрат единствено за
собствената си страна. Това не се отнасяло за Боадицея, която освен това имала „необичаен
ум за жена“ (Дион Касий). Била дъщеря на васалния крал на ицените (Съфолк), на които
племе римляните заели много пари за обзавеждане на домовете им със завеси и килими и за
други луксозни стоки. Сенека, поблазнен от високата лихва, отпуснал четиридесет милиона
сестерции и когато вместо кралското семейство им бил наложен губернатор, той се „изявил
веднага, при това не особено мило“ (Дион Касий). Силните римски войници обрали
двореца, изнасилили дъщерите й и бичували самата кралица. След като се възстановила,
Боадицея вдигнала знамето на бунта и начело на армия от 120 000 души помела два римски
града.
„Пленниците били подложени на всевъзможни зверства… обесили най-благородните и
красиви жени голи, отрязвали гърдите им и ги напъхвали в устата им, сякаш жените ги
ядели, след което ги набучвали на остри колове“ (Дион Касий). Тацит описва как Боадицея
повторила изявата си във Веруламиум (Сейнт Олбънс) и Камулодунум (Колчестър), като
избила 80 000 души, „без да взема пленници, да ги продава в робство или да извърши някое
друго характерно за войната дело. Не си губели времето, а незабавно се заели с мръсната
работа на бесене, горене и разпъване.“ (Последната техника Боадицея несъмнено е
заимствала от враговете си. Римляните пък не възприели един неин похват — да слагат
остриета на колела на колесниците, както може да се види от статуята й в Уестминстър, тъй
като за римляните колесницата била само спортно превозно средство.)
Въстанието било смазано от Нероновия либертин Поликлит, който застанал начело на
огромна армия (за изумление на британските сноби) и не само помирил враждуващия
римски губернатор с прокуратора, но бил достатъчно тактичен да изиграе и своя роля в
умиротворяването. (Нерон оценявал способностите на освободените роби, които били
събирани от цялата империя, за да служат — без да полагат изпити във Външно
министерство — на високи постове в центъра на властта. Той издигнал Клавдий Етруск,
който умрял на осемдесетгодишна възраст в охолство и почитан от всички. Клавдий бил бивш
роб от Смирна и служил при десет императори, шест от които умрели по негово време.
Нерон го направил финансов контрольор на мястото на Палас.) След неуспеха на въстанието
няколко губернатори, сред които и тъстът на Тацит Агрикола, се опитали да романизират
Британия, като осигурявали римско образование за синовете на елита, строили бани и
обществени сгради, храмове и площади и въвеждали обичайните римски порядки.
Инвестицията обаче не се изплатила. Един век по-късно Апиан, който живял по времето на
император Антонии Пий, отбелязва: „Римляните управляват по-голямата част [от Британия]
и останалата не им е нужна; всъщност частта, която държат под контрол, не им носи много
доходи.“ Инстинктът на Нерон бил верен.

***

Големият пожар се разразил в ранните часове под почти пълната луна на 19 юли 64 г.
Отначало пламнали някакви магазини около Големия цирк. Стихията бушувала шест дни и
опустошила напълно три и засегнала други седем от четиринадесетте района, на които
Август разделил столицата. Били унищожени най-великолепните домове в сърцето на Рим и
плъзнал слух, че подпалвач може би е самият император, който искал да се разправи със
собствениците им. Всъщност, макар Нерон да се заел с жар с градоустройство то след
събитието, централно място в плановете му заемал дворецът му и нямал интерес да върши
палежи. Големите пожари, подобно на Лондонския хиляда и шестстотин години по-късно,
заради който набързо обесили един френски хлебар, не се предизвикват от никого. Те просто
се случват. Това обаче не означава, че не бива да се намерят виновници, върху които да се
стовари цялата вина.
Вниманието на Нерон било отклонено от юдеите благодарение на усилията на Попея и
императорът избрал да обвини християните „заради мрачната им злоба към цялото
човечество“. Били убивани по изключително жестоки начини… и мнозина били запалвани в
края на деня, за да светят като факли нощем.“ Това е първото съобщение в историята за все
още безименната секта, чиито членове били принуждавани да обличат tunica modesta (кожен
жакет), били омазвани с катран и подпалвани, за да осветяват пиршествата в градините,
които императорът отворил за останалите без домове жертви на пожара. Тацит добавя, че те
се държали така храбро, че „хората омекваха пред тях“. Това е и първият случай в историята,
когато се прави разлика между юдеи и християни — разделение, за което по една ирония се
борил и св. Павел. Последните стихове от Деяния на апостолиги гласят: „Павел живя цели
две години в особена наемна къща и приемаше всички, които отиваха при него, като
проповядваше царството Божие и учеше за Господа Иисуса Христа с пълно дръзновение,
безпрепятствено.“
През 62 г. св. Павел се намирал под домашен арест в Рим и очаквал да се яви „пред
Цезаря“. В действителност нямано да бъде съден от самия Нерон, а от консулария, който се
занимавал със сирийските въпроси, но е възможно все още да се е намирал в Рим по време
на пожара и несъмнено сърцето му е било разбито (може би до смърт?) от решението на
римските власти, които през целия си живот се опитвал да предразположи да преследват
новата му религия. Странно, но Боадицея, Нерон и св. Павел са съвременници — и Сенека
би могъл да бъде евентуалната връзка помежду им.

***

Към края на краткия си (тридесет и две годишен) живот и сравнително дългото си

(четиринадесетгодишно) управление Нерон изгубил връзка с реалния свят. Дворецът се
управлявал от освободени роби, след като императорът започнал да подозира сенаторите и
конниците, чиято алчност превърнала професията delator (доносник) в най-сигурния начин
за забогатяване — наградата била една четвърт от имуществото на жертвата. Сенека, който
треперел в един уединен ъгъл на двореца, преди завистта на императора най-сетне да му
отпусне височайшето си театрално позволение да приключи със себе си, освободил робите
си и така Нерон бил оставен на грижата на своите либертини, за двама от които — Спорус и
Питагор — се „оженил“ и симулирал пред публика брачните нощи. След това в един крайно
неподходящ момент решил да напусне Рим с освободения си роб Хелий, отговарящ за
живота, смъртта и конфискацията.
Губернаторът на Галия Юлий Виндекс се свързвал с колегите си с предложения за бунт
и те надлежно препращали писмата му на императора, който обаче реагирал мудно. Галба и
Отон, управителите на Испания и Португалия, които щели да носят за кратко пурпурната
мантия в годината им четирите императори след смъртта на Нерон, участвали във
въстанието. Нерон бил домъкнат в Гърция от Хелий, който отишъл да го прибере. Виндекс
бил разбит и се самоубил, но победилите войници пожелали да издигнат своя командир за
император. Той отказал с довода, че подобно решение следва да се вземе от Сената и
римския народ, но всеобщото усещане, споделяно мрачно и от самия Нерон, било, че
императорът трябва да си иде. Проблемът обаче бил кой да го замести? Дори префектът на
Египет не изглеждал достатъчно надежден. Междувременно Преторианската гвардия
обявила за император Галба, Сенатът обявил Нерон извън закона и той дори нямал време да
се наръга както трябва, докато конниците препускали към вилата, в която се криел… Qualis
artifex pereo! (Какъв артист умирам!), били последните му думи. Хората на Галба обещали да
не поругават тялото му. Нерон бил погребан от вярната си освободена робиня Акте, която
била първата от многото, споделили леглото му, и години наред всяка пролет народът
продължавал да носи цветя на гроба му.
РИМ
ГРАДСКИЯТ ПЕЙЗАЖ
След като Август оставил Рим в мрамор по време на дългото си управление (31 г. пр. Хр.
— 14 г.), градът сигурно е приличал на смес от Долен Истсайд в Манхатън преди
противопожарните регулации и величествен, макар и малко крещящ Дисниленд. Повечето от
двата милиона жители на града живеели в 46 000 insulae, като се мотаели по прекрасните
обществени места и се прибирали в личните си бърлоги само колкото да преспят.
Едно богато семейство, притежаващо своя domus (общият им брой бил около 1700) или
приземния етаж на една инсула, можело да бъде закачено (понякога незаконно) към акведукт,
да има свързана с отходната канализация тоалетна и да се радва на отопление с горещ въздух,
но повечето римляни трябвало да носят водата си нагоре и да свалят екскрементите си
надолу, или пък да ги изхвърлят на улицата, която нерядко била широка колкото човек с
разперени ръце. (Това било толкова широко разпространена практика, че дори имало
юристи, специализирали се в откриването и преследването на подобни нарушители.)
Собствениците на жилищните сгради ги давали под наем, като тези на по-широките улици се
използвали за магазини и заведения (tabernae) и често оставяли другите части на грижата на
други предприемачи. Горните етажи били опасни не само защото били изградени от леки
дървени части, които лесно можели да изгният и да се срутят, но и заради естеството на
самите обитатели — крадци, бандити и проститутки. Нямало правила, ограничаващи
алчността и безотговорността на спекулантите и строителните предприемачи, които
издигали тези постройки, финансирани често от магнати, сенатори и „нови римляни“ като
Цицерон.
Всъщност най-големият моралист бил типичен собственик на недвижими имоти и
печелел по 80 000 сестерции годишно от квартирите. В едно писмо до Атик четем следното:

„Две от сградите на Цицерон напълно се срутили, а останалите заплашвали да

рухнат всеки момент и били напуснати от квартирантите, които се опасявали за
живота си; дори мишките избягали. Ясно е, че Цицерон не е правил никакви
ремонти. Едва след като двете сгради се срутили и обитателите на другите
избягали, т.е., когато приходите секнали, той наредил на архитекта Хризип да се
заеме с необходимите поправки. Хризип изчислил колко ще струват ремонтните
работи и Цицерон бил ужасен от новината, че ще му се наложи да прахоса толкова
пари за подобно нещо. Посъветвал се с някой си Весторий, който съчетавал
професията на банкер с тази на строителен предприемач, който по някакъв начин
помогнал на Цицерон да превърне страховитата загуба в печалба. За съжаление
Цицерон не разкрил подробностите на тази забележителна маневра.“55

С придобитите си вили (най-малко осем, плюс още четири по-малки къщи) Цицерон
бил типичен представител на епохата; той вземал назаем парите, което не представлявало
трудност за човек с неговата репутация.
Подобно на оратора Хортензий, чиято скромна къща била купена от Август (скромна за
император, разбира се), Цицерон живеел в изискания енклав на Палатинския хълм, недалеч
от Марк Антоний, диктатора Сула, Крас и демагозите Клодий (човекът на Цезар) и Милон
(неговият противник). Там живеел и Хризогон, първият наистина богат освободен роб в Рим,
натрупал състояние благодарение на проскрипциите на Сула, със своето сребро, завеси,
обковани със слонова кост маси, статуи, бижута и автоматичната печка (струваща колкото
цяло имение) — не че автоматизацията в Древен Рим била нещо повече от ексцентричност;
домашните роби били многобройни и умели. От екзекутирането на цялото домакинство от
400 роби на префекта Педаний Секундус по време на Нерон (но не и по негова заповед)
знаем колко много можели да бъдат те, как изпълнявали всички задължения — от сладкари
до огняри — и осигурявали на богатия си господар пълна свобода в начина му на живот.
Историята на Крас, когото не го била грижа как прави парите си и предлагал да купи
подпалена къща, като пускал хората да излязат навън едва когато цената му допадала, не е
апокрифна и бедните с право се страхували да не загинат в пламъците. Големият пожар от 50
г., който нанесъл толкова поражения, колкото и пожарът от 64 г., бил следван на всеки
няколко години от други; въпреки това не се вземали никакви предпазни мерки и не се
стигало до преразглеждане на градоустройството. Един политик направил кариерата си като
огнеборец, като използвал собствените си роби. Естествено, бедните не влизали в списъка и
не се вземали под внимание. (Броят на жителите на Рим — два милиона — е само
предположение, а не официален резултат от преброяване.) За сто години Рим се разраснал и
се превърнал в най-голямата сила на планетата, а градските власти били прекалено заети с
управляването на империята (което било далеч по-доходоносно), за да обръщат внимание на
собствените си мръсни задни дворове.
Накрая Август решил да сложи ред в града. Изнесъл лекция на Сената, като прочел
някакъв трактат за максималната височина на сградите; организирал държавни роби в
противопожарни бригади начело с едили; първи направил градоустройството грижа на
императора (макар тя да се проявила едва по времето на Нерон); освен това Август създал и
полицията — vigiles — под командването на префект (какъвто бил и нещастният Педаний,
убит от неизвестен роб или роби). Август имал пълното основание да се хвали, че „намерил
Рим построен от кирпич и го оставил в мрамор“. (В действителност в Рим никога не е имало
нито една тухлена стена, нито пък запазен кирпич; подобно на мрамора тухлите са се
използвали само за облицовка на сградите, които били правени от бетон — смес от
вулканична туфа, шуплест варовик и счукани камъни.) Макар самият той през цялото време
да живеел натясно (когато бил болен, отсядал при Меценат), обществените строежи на
Август били пищни и бляскави; негов водач бил Витрувий, който написал десет книги по
въпроса, в това число една за слънчевите часовници и една за водните механизми (въпреки
че така и не успял да изобрети ефективен часовник). Витрувий проповядвал възвишени
концепции за хармония, достойнство и удобство, но същевременно бил и практичен човек.
Ето какво пише във „Врати и прозорци на бани и други постройки“: „Напълно естествено е
светлината за спални и библиотеки да идва от изток; за баните и зимните помещения — от
хладния запад; за художествените галерии и апартаментите, които се нуждаят от постоянна
светлина — от север, тъй като тази четвърт от небето нито е прекалено светла, нито
прекалено тъмна при пътя на слънцето, а е еднакво ярка през целия ден.“
Като цяло Рим бил изграден от бетон (opus concretucum), изливан между дървени летви,
както се прави и днес, от поставян хоризонтално шуплест кремав варовик (чупел се, ако се
постави вертикално) и туфа; тези материали не могат да горят. Пътищата били застилани с
тъмносива вулканична скала от хълмовете на Алба. При по-богатите сгради тези материали
се покривали с мазилка и девет различни вида мрамор — жълт, оранжев и розов от Либия и
Евбея, кървавочервен и яркозелен мрамор, оникс и порфир от поречието на Нил. Подобно на
всички завоеватели (в това отношение били първи) римляните украсявали столицата си с
артефакти на победените; купували и грабели. Почитали, понякога в буквалния смисъл,
атински статуи от 5 в. пр. Хр.; съществува каталог на седемдесет и четири велики
произведения от този период, дело на гении като Праксител. (Рим бил пълен с антики и
фалшификати. Репродуцирането на прочутите статуи на гръцките ваятели се превърнало в
индустрия и истинската творба трябвало да бъде „без восък“ (sine cera), откъдето е и
английската дума за честен — sincere.
Август построил форума „по-тесен, защото не се решил да отнеме от собствениците
съседните домове“ (Светоний), с храмове на Марс, Юпитер и Аполон. Тези сгради не били
построени с една-единствена цел като нашите църкви, защото богослуженията на един или
друг култ били нередовни; те служели като места за събиране, за избиране на съдебни
заседатели и като архиви и библиотеки. Държавната хазна се пазела в храма на Сатурн.
Курията, където се събирал Сенатът, изгоряла при погребението на Клодий през 52 г. пр. Хр.,
построена отново от Цезар, после отново опожарена и този път реставрирана от Август.
Често се случвало през този период Сенатът да се събира в някой храм.
Август окуражавал фамилията си, най-вече Ливия и дъщеря й Юлия (макар да съборил
извънградската й вила под предлог, че е прекалено грандиозна), а също така богатите си
приятели и протежета да строят и разкрасяват. Племенникът му Марцел построил театър
(голяма част от него е запазена и до днес до синагогата от 19 в. на брега на Тибър), който
побирал 17 000 зрители; първият каменен театър обаче бил построен от Помпей, който сам
се нарекъл „Велики“ на двадесет и две годишна възраст. За жалост качеството на
забавленията не съответствало на великолепната обстановка; поставяли се предимно
повърхностните комедии на Плавт и откровено неприлични водевили; Рим така и не създал
големи драми — поне не и сценични. Агрипа, приятел, съюзник и зет на Август, построил
първия Пантеон56, може би най-прекрасната антична сграда в Рим; официално той бил
посветен на всички богове, но, естествено, истинският мотив зад всички тези величествени
постройки бил прославянето на самия Рим и неговите владетели.
Обществените части на града блестели, обществените бани и тоалетни били чисти,
топли и добре поддържани от държавни роби, които често били освобождавани заради
службата им. Акведуктите не преставали да докарват хладна, чиста вода, която според
твърденията на Август била по-вкусна и от безплатното вино. Обикновеният римски
гражданин, имащ достъп до библиотеките и до забавленията на игрите, не се чувствал
онеправдан — докато не се върнел в къщата си… Луксът на частните домове бил скрит от
погледа му; Август дори построил (огнеупорна) стена около Форума, за да скрие смърдящото
предградие Субура от патрицианския поглед. Триумфалните арки, които с времето станали
общо тридесет и седем, са типично римско изобретение, заимствано от славолюбивите
величия от по-късни те столетия. Функционални, но същевременно богато украсени с
релефи и статуи, те бележели входовете към форумите и важните пътища. Една от малкото,
останали повече или по-малко непокътнати, е арката на император Тит на Виа Сакра, под
която минавали триумфите. Тя все още буди страхопочитание — особено у набожния евреин,
чийто закон му забранява да минава под нея, но който несъмнено се е разтрепервал от
ясното изображение на златната менора (свещник) и другите съкровища от храма на Ирод в
Йерусалим, носени в Рим от усмирените първосвещеници.
Най-много пари, хора, материали, време и труд били хвърлени за най-величествената
постройка на Рим — Колизея, или по-правилно амфитеатъра на Флавиите, паметник на
постоянството и последователността на римските императори. Строго погледнато, той
попада извън нашите хронологични рамки, но пропускането му би направило всяко описване
на Рим несериозно и недостатъчно, макар функцията му на огромно място за наблюдаване
на клане на хора (всъщност никога на християни) и животни да била за окайване. Основата
на колоните му е от каменни блокове с обем два кубически метра и тегло пет тона; от
започването на строителството по времето на Веспасиан през 72 г. до откриването на
амфитеатъра по времето на сина му Тит осем години по-късно били докарани 50 000 товара
шуплест варовик. Съоръжението било напълно завършено едва по времето на Диоклециан.
Спускането на навеса (velarium), който предпазвал петдесетте хиляди зрители от слънчевите
лъчи, било не по-малко представление от зрелищата на арената. Хиляда души задвижвали
закрепения на 160 лебедки параван под биенето на барабани, на чийто фон вятърът (който
трябвало да се изчисли), ревът на изгладнелите зверове в клетките и развълнуваните викове
на зрителите, изпълнили четириетажната аудитория, създавали невиждана какофония. За
първите сто дни от отварянето си Колизеят погълнал живота на 9000 животни и 2000
гладиатори.
DOMUS, ГРАДСКИЯТ ДОМ
Конниците и по-нискостоящите живеели в партерните апартаменти или на първия етаж
на инсулите, но патрициите със сенаторски ранг традиционно обитавали domus,
наследствената градска къща, често разположена на някой от седемте хълма на Рим.
(Видяхме колко се е радвал Цезар, че е успял да се измъкне от своя дом в превърналия се в
бедняшки квартал Субура.) Подобно на лондонските градски къщи от 18 в., попадащи в три
категории, тези домове се различавали по големина, но следвали в общи линии един и същи
модел. Никой не е бил величествен като къщите на богаташите на Парк Лейн, Парк Авеню
или Шан-з-Елизе, макар за функционирането им да са били необходими повече слуги — в
предтехническата епоха патрицият освен постоянния бръснар и фризьор за жена му
трябвало да има също и вестители, огняри, носачи за носилките и столовете-носилки, дори
човек, който да обявява часа — бригада, многочислена като персонала на лондонски хотел;
разбира се, всички те били роби. Някои можели да си позволят дори лукса да включат към
всички тях и придворен поет.
В големия domus съпрузите спели в отделни, оскъдно мебелирани спални, а персоналът
бил натъпкван и понякога заключван в помещенията в мазето, които били толкова малки, че
на практика били като арестантски килии. Типичният domus заемал един правоъгълен етаж,
като всички помещения гледали навътре; външните стени били свободно стоящи или части
от улицата; в тях можело да се устройват магазини или заведения. Ако имало горен етаж, той
не покривал цялата постройка и помещенията му били малки. Август в скромната къща, в
която живял четиридесет години и която била без мозайка, без мрамор, без почти нищо57, се
оттеглял за сериозни обсъждания в една стая на горния етаж, която наричал „Сиракуза“. При
изграждането на крайбрежната улица на Тибър били открити останки от пететажни сгради с
куполи, вградени в скалата, но те били толкова необичайни, колкото, да кажем, домът на
графиня Сийфийлд на югозападния ъгъл на Белгрейв Скуеър или Фрик Меншън в Манхатън.
В дома се влизало през вестибюл, където посетителите чакали (и били оставяни да
чакат, докато се сетят да бутнат бакшиш на портиера), гледали статуите и трофеите на
прадедите на собственика или пък на предишния собственик, тъй като те били неразделна
част от къщата. Пред него се издигала гигантска двойна порта, украсена с бронз и слонова
кост (макар членовете на семейството обикновено да се промъквали през странична врата,
над която имало надпис или папагал в клетка, научен да казва „На добър час“ на гръцки).
През тях се влизало в голяма правоъгълна приемна зала, където се излагали богатството и
вкуса на собственика във формата на статуи, стенописи, мозайки и мрамор, особено за
басейна и фонтана, които се намирали в центъра под открито небе. Това била стаята,
предвидена специално за показване. Без да има особено право, тъй като също е бил
милионер, спечелил сам парите си, Сенека се оплаква от новобогаташа: „Смята се за беден и
нищожен, ако стените му не блестят от големи скъпи плочи, ако няма александрийски
мрамор с релефи от нумидийски камък, ако целият таван не е украсен от какви ли не
стенописи, ако басейните не са обточени от тракийски камък, ако водата не се излива от
сребърни тръби…“ На видно място се намирал сейфът, закрепен за пода с железен прът, в
който се пазело семейното сребро и парите, които не били дадени на съхранение на банкер.
Този сейф пътувал с господаря при странстванията му. Другите помещения, в които се
влизало откъм хола през високи врати, включвали трапезария, triclinium (доста малка стая,
тъй като в нея се побирали само една маса и три кушетки около нея), спални, библиотеката
(с до 3000 свитъка, поставени в специални прегради) и картинна галерия. В отделна стая се
пазели фамилните съкровища и восъчните посмъртни маски на прадедите, които били
изваждани на погребения и които, подобно на много други неща в Рим, можели да бъдат
купени от парвенюта, желаещи моментално да се сдобият с добър произход, също както
„семейните“ портрети биха могли да са добити от спекуланти по време на война. Зад хола
понякога имало кабинет, където господарят на къщата се занимавал с делови въпроси и
който имал прозорец (римляните използвали стъклото) с изглед към перистила и градината,
в която понякога през лятото семейството вечеряло.
През зимата се използвали преносими мангали и централна отоплителна система, при
която загрявания от пещта в мазето въздух циркулирал през специални тръби в пода и
стените. Тоалетните били свързани с градската канализация, а водата идвала от акведукт.
(Идеалният съпруг за амбициозна римска дама бил човек с библиотека и собствен клозет.)
Мебелировката била оскъдна и се състояла от кушетки и легла (без чаршафи и одеяла, но пък
с възглавници), сандъци и гардероби, триножници, табуретки и сгъваеми столове; подобно и
на кухненските принадлежности, всички те били изящно изработени. За осветяване се
използвали украсени светилници, в които горял зехтин. Императори (особено Нерон) и
поданици най-много обичали да прахосват парите си за прекрасни съдове за пиене от
кристал, злато и сребро, инкрустирани със скъпоценни камъни.
Общо взето, като се изключи това, че през разглеждания период господарят или
господарката биха могли да разпънат за назидание някой роб в градината, този градски дом
бил доста приятно местенце в сравнение с дворците в столиците на по-късните империи.
РЕЛИГИЯТА
Рим не бил доминиран от една-единствена религия на откровението.
Юдеите вярват, че Мойсей им показал единствения Бог чрез своя Закон, християните —
че Исус е пътят на същия този истински Господ, мюсюлманите — че Мохамед изразява
волята на Аллах, господарят на правоверните. С всяка от тези монотеистични религии върви
и съответният наръчник, за чиито твърдения вярващите са готови да дадат живота си — Тора,
Евангелията и Коранът.
Римляните нямали един Бог и един морален текст, но това не означава, че са нямали
религия. Дори и най-обиграните като Цицерон, който имал мнение по всяка тема, не вярвали
във възможността да съществува някакво управляващо Вселената Върховно същество,
мотивирано от Разума, подобно на мимолетното изобретение на Робеспиер, или на
начупения и всемогъщ Юпитер от по-късната епоха; боговете обаче били в изобилие.
Римляните били отворени и се отнасяли с любопитство към източните религиозни
култове (отвращавали се от онова, което знаели за друидите в Галия, Германия и техния
мозъчен център, Британия) и особено към юдаизма, с когото флиртували мнозина, сред
които и екстравагантната дама на Нерон, Попея; това обаче било два и половина века преди
един император да закове към знамената на своите легиони кръстения символ.
Междувременно римляните живеели със собствените си богове, без изобщо да им хрумва да
умират за тях.
Те почитали, празнували и принасяли жертви, вместо да се покланят редовно на най-
различни богове, сред които имало и някои, които преди това били хора, подобно на Цезар и
всички други разглеждани тук императори без Калигула и Нерон. (Сенека написал сатира за
приемането на Клавдий на другия свят, която е доста груба.) Главните богове Юпитер, Марс,
Венера, Сатурн и Аполон, който единствен запазил името си, били заимствани от гърците и
имали прекрасни, поддържани от държавата храмове на Форума; второстепенните божества
били грижа на патрицианските фамилии, които се съревновавали за престижните и често
доходоносни жречески постове и вървящите с тях задължения (които обикновено били
спорадични и церемониални). Юлий Цезар, който пръв заявил, че неговият род произхожда
от Венера, не бил особено очарован, когато Марий, първият човек в Рим и негов чичо
благодарение на брака си, го направил на младини flamen dialis — жрец на култа към
Юпитер. Това било почетно, но обидно назначение, което му забранявало да язди, да носи
оръжие и да се наслаждава на повечето земни радости — било злонамерен акт.
Отвратителният старец, какъвто междувременно станал, забелязал талантите на момчето и
му завиждал. Естествено, Цезар мамел и препускал на зазоряване с коня си Буцефал от
другата страна на Тибър, но трябвало да чака Марий да бъде сменен от някогашното си
протеже Сула, първият диктатор на Рим, който да го освободи от обетите му. Сула бил най-
големият неверник и циник по онова време, но все пак имал една статуетка на Аполон, която
целувал в критични моменти; той уредил проблема на Цезар, като постановил, че
технически невръстната годеница на Цезар (единадесетгодишна) не била истинска римлянка
по рождение. (Преди това Цезар отказал искането на диктатора да се разведе с нея по
политически причини.) Този епизод показва колко сериозно са се отнасяли римляните към
формата на религията си, независимо от това колко безразлични всъщност са били към нея.
Римските историци описват религиозните церемонии не повече, отколкото Маколи
разказва за коронацията на Уилям III или пък от описанията на литургии у Тролъп. В Рим
богослуженията били част от живота, която не била задължителна за описване. Знаем обаче,
че жертвоприношенията на животни за умилостивяване на боговете били sine qua non за
всяко богослужение, като най-скъпият дар бил млечнобял бик, а най-скромният — поднос
питки. (Нито един ортодоксален евреин не би оспорил подобна практика, тъй като шест
страници от неговите сутрешни молитви описват в най-големи детайли точната процедура за
клане на животни и опръскването с кръв на олтара — практика, изоставена след
унищожаването на Йерусалимския храм, която, той, евреина, се надява някой ден да бъде
възстановена заедно с Храма.
Ясно е, че раждания, бракове и смърт са били отбелязвани с призоваване на боговете, но
римляните се молели на различни богове за специални случаи. Опасността от съсипване на
реколтата от главня, тъй като по онова време нямало пестициди, била кошмар, който можел
да бъде предотвратен с умилостивяване на Робиго, божеството на ръждата по растенията.
Овидий пише как, когато се връщал в Рим в един априлски ден, „облечена в бяло тълпа се
изпречи на пътя ми./Жрец вървеше към гроба на древния Робиго/да положи на олтара червата
на овца и на куче./Отидох при него, за да разбера обичая.“ По-нататък Овидий слага
следните думи в устата на жреца:

„Моля те, бъди милостив, махни си краставите ръце от нивята.

Не ни прави зло; задоволи се със силата.
Сграбчи желязото твърдо, а не горката реколта;
унищожи унищожителя.
Ще бъдеш по-доволен от мечове и смъртоносни оръжия;
не се нуждаем от тях, светът се радва на мир.“

Тази нежна поема, пропита с духа на Августовата епоха и идеализирани пасторални

мотиви като олтара на императора, очарователна и само донякъде почтителна, е типична за
римското отношение към религията. Всички са щастливи с изключение на горкото
червеникавокафяво куче, на което са прерязали гърлото.
Самият Август не бил особено морален в личен план, но пред публиката се проявявал
като истински светец. Подобно на всички римляни, той бил суеверен, но не и религиозен.
Въпреки това като по-скромните си поданици той смятал одобрението на боговете за
жизненоважно за безопасността и добруването на държавата и би кимнал одобрително на
твърдението на Маркс, че религията е опиум за народа. Август не се скъпял за дозите. Той
възстановил общонародния Ден за молитви към богинята Салус (гръцката Хигия), а за добре
известния Фестивал на века заръчал на Хораций да приготви „грижливо съставен и добре
композиран химн“, който щял да се изпее от хор от двадесет и седем момчета и двадесет и
седем момичета, чиито родители трябвало да бъдат живи. Празникът бил величествен и
продължил три дни в един специално построен дървен театър на брега на Тибър. Всички
трябвало да станат по време на молитвата, в това число и сто и десетте съпруги на свободни
граждани, Съветът на петнадесетте, най-влиятелните особи в Рим, близките и „приятелите
на императора“, потомци или предци на консули, генерали и губернатори, които
управлявали или щели да управляват света. Молитвата на Август била директна. „О, Мойри,
призовавам ви и ви умолявам, увеличете силата на гражданите, на римския народ, във война
и мир… дайте на гражданите, на римския народ, вечна сигурност, победи и могъщество…
погледнете благосклонно… на мен, на семейството и дома ми, приемете тази жертва от
девет агнета и девет козлета…“ и т.н.; в продължение на три дни през юни кръвта текла в
името на боговете и благопристойно се изпичали всевъзможни питки, сладкиши и тарталети.
Мойрите несъмнено са се вслушали в молбите. Август управлявал половин век и династията
му дала още четирима императори. Марк Агрипа пък се погрижил за състезанията с
колесници.
Август възстановил осемдесет и два храма в Рим, но никога не налагал който и да било
римски култ, дори този към прачичо си Юлий Цезар, на провинциите или на победените си
врагове. Търговията, понякога под формата на политически авантюристи, следвала
легионите; мисионери обаче нямало. В древния свят не съществували религиозни войни;
геноцидът (или „етническото прочистване“) бил непознат; контролираните кланета се
случвали in extremis (например по политически или военни причини в Галия при Юлий
Цезар), но мотивите никога не били религиозни.
Всъщност успехът на римляните в имперската им политика донякъде се дължи на
тяхната толерантност, приемане или дори заемане на боговете на техните врагове. В Рим
били издигнати светилища на финикийски божества след унищожаването на Картаген;
култът към Изида бил заклеймяван от време на време, забранен от суровия Тиберий,
възстановен от екзотичния Калигула и гледан с не много добро око, когато според
пропагандата на Август Марк Антоний бил добро римско момче, съблазнено от хитрините
на египетската царица Клеопатра. Но нима много по-късно един друг Антоний, възлюбеният
на Адриан, не се хвърлил в Нил и не се жертвал на богинята, за да закриля тя императора?
Култът към Изида бил донесен от римските войници при източните им кампании.
Доказателство за съществуването на една религия на богатите (по същество тя била вярата в
божествената сила на Рим) и много религии за простолюдието и армията е историята на
консула Емилий Павел, който трябвало да захвърли тогата си и сам да разруши с брадва
светилище на Изида, тъй като не се намерил нито един работник, готов да извърши подобно
нещо.
Митра пък се намирал в центъра на друг съблазнителен култ, чиито жреци били
любители на специалните ефекти и създали наръчник, описващ мистериозната сила на
течащата вода в подземни тунели с хитроумни приспособления, отварящи се и затварящи се
прегради. Друга местна разновидност на някои култове включвала умилостивяването на бога
с бичуване на голи момчета върху олтара (както става ясно, червената следа от бич е била
запазена марка на Рим).
Римският елит бил привлечен от две атински философски системи от 4 в. пр. Хр., които
били тъй всеобхватни, че можели да бъдат и религия. Стоиците, които заимствали името си
от стоата — изрисуваният коридор с колонада на агората в Атина, били вдъхновени от Зенон
от Кипър, който разисквал проблеми от всеки аспект на човешката мисъл — от физиката до
епистемологията (теорията на познанието). Тяхната склонност към абстрактни дискусии
била препалено надута за римския вкус, който не успял да възприеме също и влиятелния
Платон и смятал гръцкия начин на мислене за неподходящ за младите; стоицизмът обаче,
модифициран от големеца Сенека, наставникът на Нерон и един от най-големите богаташи
на Рим, и от роба Епиктет, чийто девиз бил „Търпи и се въздържай“, успял да намери почва в
Рим, тъй като сякаш отговарял на несигурността и опасностите на времето. Посланието на
стоиците било мрачно. Хората са слаби и жалки пред лицето на злото, бедствията са
божествен инструмент и трябва да се посрещат с достойнство и размишления за смъртта
(може би и от собствената ръка), самодисциплина и уважението към достойнството на
индивида. В това отношение Сенека поне практикувал това, което проповядвал (в другите
неща бил доста далеч от морала), като публично заклеймявал робството и се самоубил по
един наистина класически начин.
Епикур бил съвременник на Зенон, но не така амбициозен и страстен. Неговото
послание било спасение чрез здравия разум (и нищо друго). Тази философия, избягвана
отначало в Рим, била подета от един симпатичен тип на име Лукреций, за когото не се знае
почти нищо, освен че не е умрял от собствената си ръка, след като изпил любовен еликсир,
както го обезсмъртява Тенисън. През 55 г. пр. Хр. той публикувал дълга поема, озаглавена
„За естеството на Вселената“, която била четена от всички и особено от Цицерон. В нея
Лукреций отричал божественото провидение и безсмъртната душа като илюзии, а
жертвоприношенията — като абсурд и твърдял, че цялото наше познание идва от сетивата ни
и че светът е хубав такъв, какъвто е. Вселената, твърдял той, е безкрайна, нищо не е
създадено от нищо, атомите са вечни и неунищожими, а човекът със своята алчност
унищожава ресурсите на планетата. (Този Лукреций отпреди нашата ера звучи като типичен
„зелен“.) Трябва да се наслаждаваме и радваме на разнородните дарове на Природата, която
трябва да изучаваме, макар че никога не ще успеем да познаем напълно. Някой чувал ли е
стъпки на мушица?
Освен поет, Лукреций бил и практичен и предупреждава за използването на опасни
животни във войната („дивите глигани могат да се обърнат към господарите си“) и за
рисковете от силната любов между хората. Ето какво казва за секса: „И тъй, когато мъжът
бъде пронизан от стрелите на Венера, независимо дали са изстреляни от момче с женствени
крайници или жена, излъчваща любов с цялото си тяло, той се стреми към източника на
раната и страстно желае да се съедини с него и да предаде част от собствената си субстанция
от тяло в тяло. Неговият сляп копнеж е предчувствие за блаженство.“ Резултатите от любовта
са катастрофални — „… трудно спечеленото наследство се превръща в бонета и шапки…
забавления, парфюми, венци… напълно ненужни неща.“ Каквото и да става, любовта ще
завърши зле — „… може би той си мисли, че тя върти очи прекалено свободно и ги насочва
към друг, или улавя на лицето й намек за насмешка“. Човек няма начин да не се сети за лорд
Честърфийлд (типичен римлянин) и мнението му за секса: „Удоволствието е моментно,
позата — нелепа, а разходите — ужасни.“
Римляните приемали религиите от Изтока, но се отвращавали от тази на друидите.
Както видяхме, Клавдий изпаднал в паника заради змийското яйце в двора; войниците му
преди битката при Англеси буквално се отвратили, когато друидите принесли в жертва на
боговете си деца, но въпреки това влезли в боя и победили. Фактът, че римляните в крайна
сметка възприели християнството, тази най-агресивна религия на откровението, чийто Бог
дошъл от една от най-малко уважаваните провинции, с църковна институция и свещеническа
йерархия, е една от най-големите чудатости на историята.
РИМСКАТА КУХНЯ
Марий направил Юлий Цезар жрец на Юпитер, тъй като искал да попречи на военната
кариера на младия талант. Заемането на този пост означавало отказ от деликатесите и Цезар
си останал и по-късно умерен и взискателен към храната. Август, който по политически
причини трябвало да бъде добър и щедър домакин, предпочитал храната на обикновените
хора — груб хляб, цаца, козе сирене и сушени смокини — и тъй като му било трудно да
дочаква времето за хранене, често похапвал това-онова. Тиберий като че ли предпочитал
виното пред храната, обичал рибата, но не си падал по пристигащите изневиделица
доставчици. Калигула давал екзотични банкети, но гостите му били прекалено ужасени, за да
им се наслаждават, макар да приемали заплащането за поканите. Клавдий се напивал до
безсъзнание всяка вечер и фатално обичал точно определен вид гъби. Нерон бил
екстравагантен чревоугодник и пръскал цели състояния за инкрустирани кристални бокали.
Съсели в мед, езици от пауни, рибени чорби, кушетки, вомитории и описанието на
Петроний на гощавката у Трималхион — върху всичко това ще се спрем по-нататък — не
било нещо обикновено. Храната, консумирана от повечето римляни през повечето дни в
течение на стотици години, била оскъдна, груба и противна. Ексцесиите, веселбите, игрите и
толкова често цитираните пиршества и необичайни ястия били достъпно „удоволствие“
само за малцина.
В началото, когато Рим представлявал просто едно мъничко етруско село със съвсем
малко ресурси и пазари, народът се хранел със смокини, маслини, зехтин, ечемик (който
правели на каша) и твърдо жито (смилано на паста). Пиели козе и овче мляко и
произвеждали прости сирена. Селото обаче се намирало на важен търговски път и местните
жители можели да разменят малкото си продукти за безценната по онова време сол. Именно
солта укрепила позицията на града.
На римляните им били нужни 200 години, за да завладеят всички различни племена,
населявали Апенинския полуостров; те нямали нищо подобно на хляб шест века след
основаването на града. Андре Симон отбелязва: „Римляните ядели повече от гърците, но не
били така приказливи. Те също обичали пиршествата и банкетите, големите количества
храна и вино, редките, екзотични и скъпи гозби, които се търсели повече от суета, отколкото
заради гастрономичните им качества. Това невинаги е било така — може дори да се каже, че
величието на Рим е издигнато върху кашата и оскъдицата.“ Но когато римските армии
започнали да завладяват Африка и Изтока, оскъдицата започнала да се сменя от лакомия и
перчене при богатите въпреки законите за ограничаване на разходите.
Трите Пунически войни (първата от 264 до 241 г. пр. Хр., а последната — от 149 до 146
г. пр. Хр.) осигурили на Рим огромни житници и изключително полезна крайбрежна линия.
В ръцете им попаднала цялата територия на Картаген — Северна Африка, Сицилия
(откъдето са най-добрите готвачи), Корсика и Испания. Римляните унищожили Картаген, но
не и житните му поля. Не пренебрегнали и предимствата на финикийците и арабите от
сирийския бряг, които всъщност били основателите на Картаген; благодарение на
финикийците римляните научили за лозите на Персия и богатствата на Изтока.
Али Баб, френски готварски гуру от 19 в., е подбуден да цитира „Саломе“ на Флобер, за
да илюстрира пиршествата, за които римляните научили след успешните си завоевания:
 Le festin donne dans les jardins d’Hamilcar pour celebrer Vanniversaire de la
bataille d’Eryx.

Les cuisines d’Hamilcar n’etant pas suffisantes, le conseil leur avait envoye des
esclaves, de la vaisselle, des lits: et Von voyait au milieu du jardin, comme sur un champ
de bataille quand on brule les morts, des grands feux clairs ou rotissaient les boeufs.
Les pains saupoudres d’anis alternaient avec les gros fromages plus lourds que des
disques et les crateres pleins de vin, et les cantheres pleins d’eau aupres des corbeilles
en filigrane d’or qui contenaient des fleurs. La joie de pouvoir enfin se gorger a Vaise
dilatait tous les yeux; да et la les chansons commencaient.
D’abord on leur seruit des oiseaux a la sauce verte, dans des assiettes d’argile
rouge rehaussee de dessins noirs, puis toutes les especes de coquillages que Von
ramasse sur les cotes puniques, des bouillies de froment, de feve de d’orge et des
escargots au cumin, sur des plats d’ambre jaune.
Ensuite les tables furent couvertes de viandes: antilopes avec leurs comes, paons
avec leurs plumes, moutons entiers cults au uin doux, gigots de chamelles et de buff les,
herissons au garum, cigales frites et leurs confits. Dans des gamelles en bois de
Tamrapanni flottaient, au milieu de saffran, de grands morceaux de graisse. Tout
debordait de saumure, de truffes et d’asa foetida. Les pyram ides de fruits s’eboulaient
sur les gateaux de miel et Von n’avait pas oublie quelques-uns de ces petites chiens a
gros ventre et a soies rose que Von engraissait avec du mare d’olives, mets carthaginois,
en abomination aux autres peuples.

Флобер не преувеличава особено много; именно на картагенците римляните дължат

склонността си към огромни по количества и смахнати ястия.
По време на войните срещу самнитите, разгромени в крайна сметка от Сула, римляните
се докоснали до истинските кулинарни умения, дошли от гърците.
Римляните никога не са били добри моряци и затова използвали познанията,
търговските умения и моряшките способности на финикийците, за да увеличат
придобивките си. Финикийците плавали до Китай, Малайзия, Индонезия, Индия и Шри
Ланка и се връщали със скъпоценни метали и подправки — най-вече пипер, индийско
орехче, джинджифил, кардамон и канела (cassia). Римляните се докоснали до екзотични
птици, като фазани и фламинго; плодове като праскови, череши, кайсии и най-вероятно
гуава, манго и дюли, тъй като много римски ястия като че ли показват склонност към
„сладко и кисело“; познавали също и аспержите, тъй като Плиний пише, че аспержите от
Равена тежали една трета от фунта, но да не забравяме, че римският фунт е около тринадесет
унции (369 грама).
Римският свят се разраствал, а с него се увеличавал и броят на робите, пленниците и
скитниците, които пристигали в самия град. Властите били принудени да ги държат сити и
покорни. Така наречената annona или дажба от жито, а по-късно хляб, била факт от живота и
политическа тема, обсебила Рим от около 200 г. пр. Хр. до четвърти век. Рим бил тормозен
от сериозен глад и недостиг до 6 в. пр. Хр.; през 123 г. пр. Хр. Гай Гракх, според когото
животът в града бил зашеметяващо скъп, позволил на гражданите да купуват жито от
държавните хранилища на силно занижена цена; към 71 г. пр. Хр. безплатно жито се
раздавало на 40 000 граждани от мъжки пол. През следващите десетилетия броят на
получаващите дажби се увеличил до такава степен, че Юлий Цезар смятал за постижение, че
успял да намали броя им до някакви си 150 000. Август позволил отново да се увеличат, до
320 000 — малко по-малко от една трета от предполагаемия общ брой на населението на
града. В един момент храната била толкова дефицитна, че екстравагантността трябвало да се
усмири и така се появил Законът на Фаний. Според това на вид невъзможно постановление
било престъпно каненето на повече от трима гости на угощение, без да се броят членовете на
домакинството; изключения се допускали в пазарните дни, когато се позволявали петима
гости. В месеца имало по три пазарни дни. Според същия закон било незаконно харченето на
повече от две драхми и половина за продукти и сервирането на повече от една неугоена
кокошка на гозба (забраната се заобикаляла с кастрирането на птиците).
Разбира се, политиката играела огромна роля в системата на дажбите. Вземете
съвременната военна система. През трети век Септимий Север станал популярен в очите на
плебса и на хората от родната му Лептис Магна в Северна Африка, които страдали от ужасен
упадък в търговията, като изкупил целия зехтин на северноафриканците и го раздал
безплатно в Рим. Няколко години по-късно пък постановил, че вместо жито ще се раздава
готов хляб. По-малко неприятности, по-малко опасности от пожари, по-малко загуби, по-
малко стомашни разстройства? Аврелиан увеличил дневната дажба до фунт и половина и
добавил към списъка с безплатни придобивки свинска мас; естествено, за да се отърве и от
езерата вино, плащани като натурален данък от производителите, включил и него… Когато
постановил, че всичко това следва да се очаква винаги от получаващите дажби, един ужасен
служител възкликнал: „Преди да се усетим, ще почнем да им даваме печени пилета и гъски!“
Но към края на съществуването на империята парите намалели и безплатното раздаване
секнало. Много основни хранителни запаси останали достъпни, но на безбожни цени.
По отношение на количествата, по времето на Август според преценките е било
необходимо да се внасят по 14 милиона бушела (ок. 493 милиона литра) зърно годишно, или
продукцията от няколкостотин квадратни километра поля, само за изхранването на по-
бедното население на Рим. Една трета от това количество идвала от Египет, а останалата
част — предимно от Северна Африка и Сицилия. Транспортът бил ефективен и бърз. Един
римски товарен кораб можел да изминава по 160 км дневно, а камилите — около тридесет и
четири километра на ден. Макар повечето занимаващи се с внос и износ търговци да
работели най-вече със самия Рим или с Остия, пристанището на устието на Тибър, на
двадесет и пет километра от Рим, различните морски, керванни и обикновени търговски
пътища пресичали цялата империя. Така някоя богата фамилия от Британия можела да си
поръча коприна от Китай, подправки от Индия или паун.
Транспортирането на житото за дажбите обаче се извършвало при най-строги
охранителни мерки. То било предавано в страната, където било отглеждано, и търговците го
откарвали до Остия или до съседното изкуствено пристанище Портус, когато Остия се
затлачвала. Отклоняването на жито по време на транспортирането се наказвало със смърт
или депортиране. Всеки в Рим знаел кога трябва да пристигне доставката. При закъснения
настъпвала паника. Щом стигнели пристанището, стотици шлепове закарвали претегленото
и прегледано жито нагоре по реката към Рим. Пътят продължавал три дни.
Гърците били големи хлебопекари. Списъкът на различни хлябове и кейкове, които се
приготвяли в хлебарниците, в домашни условия, за всекидневна употреба и за специални
случаи, е огромен, но явно римляните са надникнали в гръцките готварски книги и дали на
гилдията на хлебопекарите специален статут. Когато през 8 или 7 в. пр. Хр. римляните
проявили интерес към хлебопекарството, по домовете им се произвеждал един вид
сплескани питки; тази нова мода била заклеймена от Катон (който продължавал да си нагъва
кашата) и се наричала maza. В продължение на векове пуристи като Катон забранявали
принасянето на хляб по време на религиозните церемонии, като по този начин повтаряли
еврейската концепция, че квасеното тесто е нечисто (а дали то е било квасено в ранния
период? Едва ли).
Идеалното нишестено приношение според Катон било libum, вид кейк, приготвян със
сирене и яйца — една част брашно, две части сирене и яйце, нещо като чийзкейк;
забележете, че в римската кухня маслото почти напълно отсъства. Използваното от тях
сирене било пълномаслена извара от козе или овче мляко (вероятно не и краве, тъй като
пасищата в района на Рим не били много). Според Колумела, който през 1 в. пр. Хр. написал
трактат по селскостопански въпроси, изварата се пресовала в специална форма; в миналото
просто поставяли отгоре й камък. След това пресованата извара се поставяла в кошница или
дървена кутия (phormos на гръцки, forma на латински), откъдето е френското fromage;
английската дума cheese идва от латинската caseus, употребявана за самата храна. Римляните
осолявали, сушели, пушили, оставяли да узрее и поставяли в саламура сиренето, като
добавяли към него различни накълцани билки, чесън и лук. Много харесвали еквивалента на
твърдото козе сирене шавиньол, на crottin — бурсин и фета. Пушената моцарела и до днес е
един от големите италиански специалитети. Плиний, който много обичал сирената, ни е
оставил дълъг списък на местни специалитети на Иберийския полуостров, Цизалпийска и
Трансалпийска Галия, сред които фигурира и огромна пита овче сирене от границите на
Тоскана и Лигурия; говори с удоволствие и за сирената на Севен и Оверн, прадедите на
съвременните рокфор и кантал.
В разцвета на империята богатите римляни закусвали сирене или извара с мляко или
вино — донякъде като съвременните холандци или немци. Малко се говори за сънната по
време на банкетите им. А когато така наречените варвари сложили край на империята през 5
в., те също се оказали големи почитатели на сиренето; но онези, които овладели и развили
тайните на приготвянето му се превърнали в новите пионери в тази област, били монасите
бенедиктинци и цистерцианци. Освен това те продължили производството на вино и ликьор,
рибовъдството, пчеларството и всички онези изтънчени изкуства, на които се радвали
римляните и които били прекалено изтънчени и чужди за варварите.
Но да се върнем към хляба. Някъде към 168 г. пр. Хр. имало голям приток на
професионални хлебопекари от Гърция. Дотогава богатите карали робите си да месят
хлябовете по домовете им и дори ги карали да носят ръкавици и маски, за да не попада в
тестото пот и неприятен дъх. Гърците успели да проникнат в Галия много преди идването на
римляните и установили с галите чудесни взаимоотношения. Галите открили, че бирената
мая е добър набухвател, и заедно с гърците направили добър кулинарен отбор. Към 31 г. пр.
Хр., по време на управлението на Август, в Рим имало 329 пекарни, държани от гърци с
помощници гали. На тези имигранти било позволено да образуват collegium (гилдия), но
станали обект на сериозни регулации, когато този съюз станал затворен. Ако си син на
пекар, трябва да станеш пекар и нямаш право да се занимаваш с друга професия, дори и да
си женен извън гилдията. На един прочут хлебар на име Вергилий Еврисак бил издигнат
огромен паметник след смъртта му, но на сина му не било позволено да стане жрец, юрист и
дори военен. Хлебарят трябвало да спаси републиката или империята, преди да може да
седне в Сената; ако искал да го направи, трябвало да излезе от гилдията и да прехвърли
цялото си имущество на задругата на pistores (пекарите). Подобно на съвременните масони,
те е и имали тайни поздрави, посветителни ритуали и религиозни събирания. Интересно е
да се отбележи, че в техническо отношение хлебарите били доста добре оборудвани,
използвали коне вместо роби в мелниците си и приготвяли хляба в тухлени пекарни. Хляб
купували само мъже, независимо дали са роби или свободни.
Еврисак и неговите колеги били нещо като Поален в Париж — скъпи, специални и с
дълги опашки. Жените не се допускали по никакъв повод в колегията на пекарите, но за
сметка на това пък те можели да членуват в гилдиите на зарзаватчиите, шивачите и
кръчмарите. Хлябовете обикновено били кръгли, с оформени по всевъзможен начин горни
страни, най-често във формата на гъба, подобно на нашите питки. Откритите в Помпей
погачи били оформени като осемлистни цветя — форма, която и до днес може да се открие
във Франция и Сицилия. Вероятно подобни погачи са били правени от финото пшеничено
брашно siligineus, особено харесвано от патрициите; хлябовете, наричани plebeius, били по-
груби, от непресято брашно, предназначено да напълни стомасите на плебеите (може би
днешното брашно с триците, но вероятно примесено камъчета и гъгрици). Римляните имали
и еквивалент на pian de seigle (ръжен хляб), който ядели със стриди — ostrearius.
Римляните имали вид особен вид сладкиши (несъмнено заимствани от арабите) —
пластове тънко тесто, пълнени с мед, сирене и ядки. Предназначени да доставят наслада,
тези многопластови сладкиши били наричани placenda est; оттук и placenta — дума, която
обикновено не асоциираме с кейковете; всъщност се има предвид формата. Страшно много
обичали пържените в тесто ябълки. Рией Танахил58 прави весела аналогия на римляните и
тяхната склонност да дъвчат из града (не някаква особено изискана храна): „При своето
описание на древни и модерни, местни и чуждестранни хлябове Атеней ни засипва с
безкраен списък имена, които несъмнено са шотландските кифли, кроасаните, франзелите и
гевреците на античния свят.“
Сватбеният кейк е гръцко изобретение. В Рим той се давал на младоженците при
confarreatio (старомодна форма на сключване на брак), които го поднасяли на Юпитер
Капитолийски в присъствието на върховния жрец и енорийския свещеник flamen dialis59,
който наглеждал огъня, на който бил изгарян кейкът. Това приношение означавало, че жената
се поставя под опеката на мъжа и е свидетелство, че бракът е законен. Тиберий се отървал от
обичая да се горят кейкове, но през осемнадесети век сватбеният кейк се върнал триумфално
под формата на колосална торта, която не се изгаряла, а се споделяла с приятели.
След като установихме, че са били нужни векове за откриването, подреждането и
установяването на достойнствата на основните храни и за развиване на вкусовете и
обичаите, нека видим кой какво и защо е похапвал.
Август бил умерен и мразел големите гощавки, също като Марциал:

Епиграма 78

„Тонарие, ако идеята за оскъдна вечеря

Те отегчава, яж с мен — и още отслабни.
Ако обичаш апетитните предястия, от Кападокия,
Ще ти предложа аз марули прости,
Пикантен лук и риба тон,
Наместена между нарязани яйца.
 После иде ред на гювече — внимавай,
пръстите да не опариш! –
Броколи, откъснати току-що от хладната градина,
Бял боб с розов бекон
И наденичка точно по средата
На пудинг от бяло брашно.
За десерт ще предложа стафиди (мои),
Круши (от Сирия) и кестени горещи
(отгледани в Неапол, града на мъдрите),
Изпечени на бавен огън.
А виното ако опиташ, ще ти се понрави.
Когато този пир страхотен свърши,
Ако Бакх събуди отново апетита,
Ще се подкрепиш с прясно откъснати маслини пиценски,
Лупина топла, грах горещ…“

Само в една епиграма Марциал споменава няколко любими римски гозби — марулята се
сервирала като първо; лукът, рибата тон и яйцата са нещо като salade nicoise; белият боб с
розов бекон приличат на френското ястие haricots blancs aux lardoons, а наденичката ще я
видите във всяко италианско ресторантче. Римляните си падали по студените ястия, шунките
и надениците. Лупината и горещият грах били обичани и обичайни „коктейлни“ мезета,
сервирани преди, след (както е в случая) или по време на основното ястие.
Лукул бил умерен млад мъж и забележително добър военачалник, който победил двама
от най-силните владетели на своето време — царя на Понт Митридат и арменския цар
Тигран. Кампаниите му го направили приказно богат и благодарение на тези новопоявили се
средства започнал да си набавя деликатеси от целия свят, без да обръща внимание на цена,
здраве и — по всяка вероятност — фигура. От Понт или Кападокия той донесъл в Европа
черешовото дърво. Разпратил хора из целия известен тогава свят да търсят редки и
деликатесни ястия — стриди от Колчестър, фламинго от Нил, пауни от Персия. Плащал на
месарите си пребогато. Имал три вили на брега на Неаполитанския залив, където построил
vivaria (рибарници), някои от които били със сладка вода, а други — с морска. За отглеждане
на екзотични птици построил птичарник, за да може да се наслаждава на печен дрозд,
докато другарите му летели наоколо. Освен дроздове, славеи и чучулиги, имало жерави,
чиито очи бивали изваждани, преди да бъдат угоени, папагали и дропли. Опитвани били и
щрауси, но се оказало, че са много жилави, дори и след сериозно варене. (По времето на
Хелиогабал — наистина смахнат тип, за чието управление никой не тъгувал — на едно
пиршество поднесли 600 глави на щрауси; мозъкът им се смятал за единствената годна за
консумация част. Може би императорът е имал право. Освен това хранел кучетата си с гъши
дроб. Защо? Защо пък не…)
Лукул действал с такъв размах, че трябвало да прокарва акведукти и тръби от
планините, за да осигури прясна вода за рибарниците си. Подражавайки на Фулвий Липин,
който си направил ловно стопанство в Тарквинии, Лукул, Барон и Петроний също добавили
ловни паркове към именията си, където се охранвали внесени отдалеч благородни елени,
антилопи, газели и муфлони за пиршествата. Дивото прасе не било популярно до началото на
империята — то се смятало за всеобща напаст, тъй като съсипвало селскостопанските
райони около Рим. По-късно обаче поднасянето на цял печен глиган било задължителен
елемент на всеки уважаващ себе си пир. Смятало се, че заекът запазва красотата, и
император Септимий Север го употребявал всеки ден. Голямата градина на Лукул в центъра
на Рим станала обект на желанието на Месалина и тя по типичния си начин успяла да се
сдобие с нея малко преди смъртта си; всъщност Месалина умряла в градината от прободните
рани по заповед на съпруга й, император Клавдий.
Лукул можел да попилее цяло състояние за едно-единствено ядене, а не след дълго и
други започнали да следват съсипващия му и лаком пример. Вечерята започвала към четири
следобед (деветия час) и представлявала дълго представление в три действия — gustatio, или
ордьовър, fercula, което означава „ястия, които се носят“ (от кухнята) и mensae secundae, или
десерти. Обикновено канапетата се подреждали във формата на буквата П и гостите се
излягали върху тях; отворената страна се използвала от слугите за сервиране и отсервиране;
често с основното ястие се сменяла и цялата маса. Римляните използвали пръстите си,
ножове и лъжици, но нямали вилици. Пиели от сребърни или бронзови бокали,
инкрустирани със скъпоценни камъни, ако собственикът бил изключително богат; в редки
случаи чашите можели да бъдат от стъкло или кристал, според вкуса и средствата на
домакина. Префектът поет Авсоний, творил през четвърти век, пише надълго и нашироко за
храната и маниерите на префинените гало-римляни; описва и едно сватбено пиршество, при
което събирането на остатъците било нещо в реда на нещата. Всеки гостенин си носел mappa
— голяма кърпа — и събирал в нея всичко, с което не успявал да се справи на масата. Това
било очаквано и желанията — задоволявани.
При една по-обикновена вечеря като първо се поднасяли апетитни и леки ястия —
например късове овчи мозък, малки наденички от черен дроб, макови семена в мед, чистени
охлюви, стриди, резени гъши черен дроб, осолена есетра, аспержи, праз лук, репички,
яйца… „Основното“ ястие можело да достигне до десет гозби. Когато Муций Лентул Нигер
посрещнал Юлий Цезар, му поднесъл десет първи и десет втори ястия, както и безброй
десерти. Али Баб цитира най-различни шантави и екстравагантни ястия на лакомите и
съревноваващите се — зърна на свински гърди в саламура от риба тон; камилски копита
(твърди се, че Клеопатра страшно ги обичала); слонски хоботи; глави на папагали; рагу от
мозъци на славеи; мозъци на пауни; пай от езици на малки птици (който бил безумно скъп),
да не говорим за le porc a la Troyenne farci de becs-figues et d’huitres (троянско свинско с
пълнеж от бекаси и стриди).
Макар пиршеството на сирийския освободен роб Трималхион да е сатира, измислена от
Петроний („Сатирикон“), тя все пак си остава едно изключително живо и изумително
описание на ексцесиите, до които можело да се стигне в една римска вечеря:

МЕНЮ
GUSTATIO
Бели и черни маслини
Съсели в мед и маково семе
Сирийски сливи и семки от нар
Бекаси в подправен жълтък
Медовина

FERCULA
 Гозбите на зодиака върху кръгло блюдо (над Овена — нахут, над Бика — къс
говеждо месо, над Близнаците — бъбреци и тестиси, над Рака — венец, над Лъва
— африканска смокиня, над Девицата — матка от неопрасвала се свиня, над
Везните — едни теглилки, в едното блюдо на които имаше пита със сирене, а в
другото — млин, над Скорпиона — морска риба, над Стрелеца — оклопета, над
Козирога — морски рак, над Водолея — гъска, над Рибите — две червеноперки)60

Сервира се с хляб от сребърна фурна от египетски роб, който пее с противен

глас песен от „Търговецът на лозеприций“ (комедия от Петроний).

Печени тлъсти птици, свински кореми и заек

Печен цял глиган с фурми и малки прасенца от тесто,
пълнен с живи дроздове
Сварено цяло прасе, пълнено с наденици и кървавици
Стогодишно фалернско вино от годината на Опимий

MENSAE SECUNDAE
Плодове и млинове
Обезкостени тлъсти пилета и гъши яйца
Баници със стафиди и ядки
Дюли и свинско, оформено като птици и риби
Стриди и миди
Охлюви

Това е менюто в списъка, но описанието на един от гостите на Петроний е далеч не така

безпристрастно:

„Най-после се настанихме на трапезата и александрийски роби ни поляха на

ръцете снежна вода. След това идеха други, които коленичиха при краката ни и с
голяма грижливост ни очистиха зажулеците на ноктите. Дори и в това тъй досадно
занятие те не мълчаха, но го съпровождаха с песен… Човек би помислил, че се
намира пред хор на пантомима, а не в трапезарията на господарска къща.
Поднесоха ни твърде фин ордьовър. На подноса стоеше направено от
коринтски бронз магаре с дисаги, в които имаше от едната страна бели, а от
другата — черни маслини. Отгоре над магарето имаше две блюда, които образуваха
свод. По ръба им беше изрязано името на Трималхион и тежестта на среброто им.
На мостчета, споени от едното до другото блюдо, висяха печени реавки, посипани
с мед и маково семе. Освен това върху малка сребърна скара бяха сложени горещи
наденици и под тях — сирийски сливи и нарови семки.“

Пристига самият Трималхион, закача се, ругае и се показва, след което донасят поднос с
кошница върху него:

„[В нея] имаше дървена кокошка с разперени крила като квачка. Приближиха
се веднага двама роби и под звуците на музиката започнаха да претърсват сламата и
 раздадоха на гостите пауновите яйца, които намериха в нея.
Трималхион обърна погледа си към тая сцена и каза: „Приятели, аз поръчах да
насадят кокошката на паунови яйца. Боя се, бога ми, да не са вече размътени.
Но нека опитаме дали още могат да се сърбат.“
Дадоха ни лъжици, които не бяха по-леки от половин фунт. С тях разчупихме
приготвените от тестото яйца. Насмалко щях да изхвърля моя дял, защото ми се
виждаше вътре нещо като запъртък. Но когато чух един от постоянните гости да
казва: „Тук трябва да има нещо добро“, опипах черупката с пръсти и намерих един
много тлъст бекас, увит в яйчен жълтък с пипер.“

Друго страшилище бил Вителий, император за девет смутни месеца през 69 г., убит от
поддръжниците на Веспасиан. Светоний има един доста добър разказ:

„Най-прочутото от пиршествата на Вителий било вечерята, дадена от брат му

по случай връщането на императора в Рим от провинциите. Казват, че тогава били
поднесени 2000 от най-скъпите риби и 7000 птици; самият Вителий обаче го
надминал с гозбата, която описал заради колосалните й размери като „щита на
Минерва, пазителката на Града“; в нея имало черни дробове на зеленушки, мозъци
на фазани и пауни, езици на фламинго и хайвер от змиорки… Бидейки човек,
чието лакомство бе не само безгранично, но също така ненавременно и безсрамно,
той не можел да се владее дори когато поднасял жертви на боговете и крадял от
самите олтари парчета месо и житни питки, измъквал ги едва ли не от огъня и ги
поглъщал на място.“

Калигула непрекъснато търсел нови и странни забавления. Той въвел нов вид баня, при
която се потапял в специални масла; измислил и странни ястия — казват, че позлатявал пити
и меса и пиел разтворени в оцет бисери. Самите пиршества също били новост —
притежавал прекрасни вили из Кампания и кораби с толкова екстравагантно уредени палуби,
че по тях можело да се видят бани и овощни дървета. (Откритите в Неми запазени съдове са
доказателство за подобен разкош.) Гостите, които не си падали много по плаването, можели
да участват в някой от пикниците му, които се устройвали в ложа в клоните на огромен
чинар, достатъчно голяма, за да побере петнадесет души!
Ювенал, Плиний и Марциал били съвсем нормални консуматори и домакини и спазвали
законите за ограничаване на разходите. Ювенал се задоволявал да вечеря просто с „тлъсто
яре, най-крехкото от стадото“, в което имало „повече мляко, отколкото кръв“, малко диви
аспержи и „божествени яйца, топли от сеното, заедно с кокошките, които са ги снесли“
(Може би най-запомнящото се ястие, което опитах наскоро във Франция, в ресторанта на
Бардет в Тур, се състоеше от леко сварено яйце на токачка, сервирано с фина морска сол;
след това бе поднесена самата птица — също задушена, но с трюфели. Бардет и готвачът на
Ювенал имат едни и същи предпочитания към простотата и качеството.) Обикновените
плебейски сбирки, били те семейни или приятелски, политически или корпоративни,
представлявали доста скромни и трезви вечери, тъй като повечето участници нямали
достатъчно пари, за да си позволят по-голям разкош — продуктите били доста скъпи.
Самият Рим представлявал доста ограничено място, в което нямало хладилници;
наистина, знаели как да правят лед, но кой би си го позволил? Богатите. Обикновените хора,
които живеели в леснозапалимите и паянтови апартаменти по горните етажи, често не се
осмелявали да готвят поради страх от пожар, заради съседите, заради миризмите, а може би
дори и заради липсата на печки. Готвенето струвало пари. Затова процъфтявал бизнесът,
който и днес се радва на успех в Азия и Далечния изток — с гореща, вкусна и евтина храна.
Имали ли са римляните спагети? Никой не може да отговори положително. Марко Поло
не е донесъл макароните в Европа. Ако съдим по италианските преводи от осемнадесети век
на сатирите на Хораций и епиграмите на Марциал, може да останем с впечатление, че
римляните се консумирали паста, тъй като pastillas се превеждало като „малки пасти“; във
всички преводи преди четиринадесети век обаче тази дума фигурира като „малки кръгли
питки“. Друго тълкуване е крокети. Марк Варон от I в. казва в своята енциклопедия, че
pastillum е кифла; ерудираният французин от седемнадесети век дьо Кан излязъл с теорията,
че pastillum е млин с месо — или с други думи, равиоли! Възможно е римляните да са имали
пълнени тестени произведения като равиоли, гночи и тортелони. Дългите спагети биха били
трудни за ядене без вилици или пръчки.
Щом империята укрепнала, териториите й били разширени, всичко било под контрол и
представленията следвали едно след друго, интересно е да разгледаме подправките,
ароматите и другите безвкусни за нас смеси, които римляните използвали най-често.
Единствата гледна точка, с която разполагаме в случая, е на самите римляни — те знаели
какво искат и смятали, че знаят как да го приготвят по най-изтънчен начин. Списъкът с
продукти на тяхно разположение бил огромен — римляните се поразходили из Галия и
научили доста неща от галите, макар че римските автори неизменно описват северните си
съседи като груби и просташки мародери. Може би само едно-единствено племе (това на
арверните, прадедите на хората от днешен Оверн) отговаряло на този груб и шумен имидж.
Благодарение на галите римляните се запознали с гъшия дроб, стридите, буретата и
матраците (много удобни за излягане след преяждане) и си осигурявали вино на разумни
цени.
Галското влияние, наред с това на северните германски племена, било значително —
оттам са вестфалската шунка, наденичките, а може би и черният хляб. Римляните обичали
пушено свинско, докато гърците не си падали по този начин на приготвяне/запазване на
храна, а просто варели. Именно народите на Северна и Централна Европа, които били
предимно ловци и не особено изтънчени готвачи, с много свине и неизбродими гори, най-
вероятно са изобретили практичния и вкусен метод на опушване, който се прилага и до днес,
особено в Германия и в страните на север. Продаването на опушена и осолена шунка на
римляните осигурило богатство на германците. В края на краищата вестфалската шунка,
баварските наденички и останалите им деликатеси са скъпи и в наши дни. Независимо дали
шунката е дошла от север, от Галия или Испания, Марциал, Катон и други автори
превъзнасят превъзходния й вкус и отбелязват, че тайната й съставка са жълъдите.
Испанските и корсиканските шунки и до днес са обичани заради привкуса им на жълъди.
Римляните не обръщали особено внимание на телешкото. Най-много им допадало свинското,
приготвено по всевъзможни начини. Гален твърди, че вкусът му бил като на човешко месо.
Може би това е препоръка? Както изглежда, за римския вкус не съществуват ужасни
асоциации.
Истински деликатес на една изискана патрицианска вечеря било блюдото, съдържащо
свински вулви и гърди. Имало спорове коя вулва е по-добра — дали тази на свиня, пометнала
първото си котило (Плиний), или на нераждало животно. Или пък дали циците на стерилна
свиня са по-добри от тези на кърмеща… смахнатият император Хелиогабал бил в състояние
да поглъща и едните, и другите десет дни без прекъсване.
Саламите също били популярни. Римляните произвеждали свои видове и разширили
репертоара си благодарение на галите; както изглежда, производството на салами не се е
променило особено много в Италия и Франция за последните 2000 години. Имали са circelli
tomacinae и incisia — малки наденички тип чиполата; pendulus — голям салам от черво;
hilae — много тънки салами; tuccetae — специалитет от Цизалпийска Галия — дълъг салам
от смесено свинско и говеждо месо. Имали салами като мортадела, а галите правели нещо
като andouillettes, което вероятно било нещо като пушена кървавица с мляко и кръв —
деликатес на canabae, селищата на едуанските месари, които отваряли магазини и заведения
недалеч от римските селища.
Шкембето (omasum), напълно келтско ястие, било любимо за римляните и се приготвяло
с лук и чесън — зеленчуци, внасяни в огромни количества от Галия. Гало-римляните и
самите римляни несъмнено обичали дреболии — свински глави, салами и кървавици; в
Нарбон, Бордо, Колон и Реймс са открити релефи, изобразяващи работещ галски месар —
lardarius.
Тлъстият черен дроб от гъска и патица бил смятан за деликатес от дълбока древност.
Древните египтяни първи забелязали феномена и оценили по достойнство вкуса и най-вече
текстурата му. Около 400 г. пр. Хр. египтяните изпратили на спартанския цар Агезилай тлъст
гъши дроб. Един атинянин, писал през трети век, цитира прочутия готвач Архестрат: „Черен
дроб, или по-скоро душата на гъската“.
Гърците били добри в угояването на гъски и римляните не останали по-назад. През 2 в.
пр. Хр. Катон обяснява: „За да угоиш кокошки или гъски, затвори млади квачки, започващи да
носят, прави топчета от брашно с вода или накиснат ечемик и го пъхай в човките им… храни
ги два пъти на ден и им давай вода по обяд, но не оставяй водата при тях повече от един час.
По същия начин храни гъската, само с тази разлика, че първо я оставяй да пие и й давай
храна и вода два пъти дневно“. Колумела дава същите съвети през 1 в., а Паладий, който
живял през 4 в., казва, че птиците трябва да бъдат на вегетарианска диета и да се държат на
топло и тъмно, докато се угоят, след което да се оставят така още петдесет дни.
Плиний се съгласява, че римляните харесали черния дроб на галските гъски (пак стана
дума за гали), пристигнали „на крак в Рим чак от Морини (Пикардия); онези, които се
уморявали, бивали слагани най-отпред, така че останалите да ги бутат напред“. Плиний
продължава по темата за гъшия черен дроб. „Угояването на птицата уголемява черния дроб и
след като се извади, го правят още по-грамаден, като го накисват в подсладено с мед мляко.“
Хораций смятал, че „огромният дроб“, както го нарича Ювенал, задължително трябва да е от
бяла женска гъска…
От смокините горките гъски сериозно се разболявали; всъщност уголеменият и мазен
черен дроб означава, че птицата страда от диабет. Римляните ценели iecur ficatum
(„смокинен дроб“) повече от останалите разновидности, а галите, които обичали това
лакомство толкова, колкото и в наши дни, забравили думичката „дроб“ (iecur) и продължили
да използват само ficatum. През осми век тя се променила на figidum, а през дванадесети —
на fedie et feie, докато се стигне до foie.
Ювенал казва, че гъшият дроб се сервирал горещ. „Пред господаря е сложен огромен
гъши дроб, угоен петел колкото гъска и глиган — всичките горещи.“
На пиршеството, устроено от кариериста Марк Барон, домакинът се забавлявал, като
давал на гостите си с по-скромен произход обикновено меню, докато самият той се заел с
цитираното по-горе, последвано от трюфели! Лукул също обичал трюфели. Тези скъпи,
редки, може би събуждащи либидото превъзходни деликатеси със специфичен аромат, били
много атрактивни за римляните. Гърците и римляните имали различно мнение за естеството
на трюфелите. Ученикът на Аристотел Теофраст смятал, че те се раждат от есенните бури и
по-точно от гръмотевиците; Никандър, който живял сто години по-късно, твърдял, че те
всъщност са променена от вътрешната топлина тиня, а според Плутарх представлявали
оформена от мълниите кал.
И до днес никой не е успял да развъди такива трюфели; правени са експерименти в
Лимузен и Перигорд, а един евреин от Калифорния смята, че почти е разрешил проблема…
Марциал им дава дар слово: „Ние, трюфелите, които пробиваме хранителната почва с меките
си глави, сме земните ябълки, втори след гъбите.“ Гален ги предписвал на пациентите си
(сред които, разбира се, били Марк Аврелий и Комод), „тъй като те са много хранителни и
предизвикват обща възбуда, спомагаща чувствените удоволствия“. Може би през
Античността трюфелите не са били същите като пикантните черни трюфели от Перигорд и
Страсбург или характерните бели трюфели от Италия, които са ни известни, докато Плиний
ги описва като червеникави, черни или бели (италиански вариант?), а Марциаловите
пробиват почвата като гъби.
Трудното откриване на трюфелите несъмнено се дължи на факта, че се размножават и
растат наслуки под земята и трябва да се търсят с помощта на свине или кучета. Римляните
вероятно са се наслаждавали на истински трюфели — tubera — и са използвали думата tuber
за пикантни, приличащи на буци гъби, които поникват от земята и са разпространени в
района на Средиземноморието.
На голяма почит били и печурките. Отново ще цитираме Марциал:

„Да пратиш дарове от злато и сребро,

Плащове и тоги — Всичко туй е лесно;
Но да дариш печурки…
Е същинска мъка.“

Плиний, който в „Естествена история“ дава точни описания на ядивните и отровни

гъби, пише доста надуто:

„Сред храните, които се ядат без замисляне, с право бих поставил гъбите.
Макар вкусът им да е превъзходен, гъбите са станали омразни като ужасно
средство за убийство — именно чрез тях Агрипина отрови своя съпруг, императора
Тиберий Клавдий; и така тя даде на света и на самата себе си друга отрова, по-лоша
от всички останали — Нерон, собственият й син…“

Гъбата, дадена на Клавдий от Агрипина, била мухоморка, която прилича на най-

ценената гъба в древността — манатарката; мухоморката днес е известна също и като
„цезарова гъба“.
Милиони мидени черупки замърсявали римските градове; лакомството било внасяно от
Галия, а Англия започнала свое собствено производство. Големият експерт бил дегустаторът
Муциан, който според Плиний можел да направи разлика между десетте достъпни по онова
време вида — от Мраморно море до брега на Арморика, в това число бреговете на Триполи,
Болия, Истрия, Лациум и Астурия. Дядото на Катилина бил прочут с рибарниците си —
piscinae — и отглеждал своите спариди в езеро Лукрино с миди, които отглеждал в
специално конструирани от него развъдници. Избирал мидите от Тарент или Бриндизи.
Продаването на излишъка му докарало цяло състояние. Рибарниците, изградени от
средновековните монаси след варварските нашествия, са по римски образец — просто по-
добър не можел да се намери.
Малко след завладяването на Галия през 58-52 г. пр. Хр. развъждането на миди станало
една от най-големите индустрии в държавата. Естествените развъдници от всички галски
крайбрежия осигурявали превъзходни образци. Гърците оценили галските миди много преди
появата на римляните. Страбон например възхвалява мидите на Етан дьо Вег недалеч от
Марсилия. Плиний говори за мидите на Медок, а през 4 в. Авсоний ни дава изключително
интересна информация за мидите. И докато Цезар разделя Галия на три части, префектът
поет Авсоний дели страната според качеството на нейните миди! На първо място е Медок,
откъдето е авторът — всъщност той е роден в Лион и е от гръцки произход — родът му се
преселил в Галия преди идването на римляните. След това е Прованс и Марсилия, Етан дьо
Вег и Порт-Вендре; мидите от този район се смятали за равни на мидите от Неаполитанския
залив и езерото Лукрино. Пак във втората категория попадат районите Сентон и Калвадос. На
последно място са мидите от Арморика в страната на пиктите, Ла Венде, следва Шотландия
и на последно място — Бизанциум!
Някои видове риба били на особена почит; сред тях е барбунът, ценен особено заради
мозъка му. Една риба с тегло четири и половина фунта била обявена на търг от Тиберий;
наддаването между Апиций и един друг богат и лаком тип било много оспорвано и накрая
лакомникът спечелил, като платил за удоволствието цели 30 000 сестерции (около 4000 лири
стерлинги)! Уловеният от Домициан калкан бил толкова огромен, че Сенатът специално се
събрал да обсъди най-добрия начин за запазването му. Гай Хурий бил първият, който
започнал да използва различни рибарници за змиорки. Той осигурил 6000 змиорки за
пиршествата, с които Юлий Цезар отпразнувал своите триумфи, но ги дал като заем, тъй
като не бил склонен да ги разменя срещу пари или какъвто и да било друг вид разплащане.
Когато продал най-малкото си имение, получил от него 4 000 000 сестерции, най-вече заради
вървящите с имота рибарници. След тази случка умовете на много хора били завладени от
мисълта за лични рибарници. В Баколо, в района на Байя, ораторът Хортензий имал
рибарник, който отглеждал една змиорка и толкова много я обичал, че плакал със сълзи,
когато умряла. В същата вила съпругата на Друз, Антония, сложила обеци на любимата си
змиорка; някои хора копнеели да видят Баколо именно заради прочутата риба.
Рибата тон, кефалът и другите, срещащи се в изобилие риби в Средиземноморието, били
преследвани като дивеч в лагуната на Бер с делфини. Речната риба, особено от Галия,
морските анемонии, които са все още любими в Никозия, и сьомгата от северните реки също
не били за пренебрегване.
Охлювите и съселите също били събирани, отглеждани и консумирани с ентусиазъм.
Фулвий Липин пръв започнал да отглежда охлюви в Тарквинии около 50 г. пр. Хр. Той ги
сортирал в четири групи, като всяка получила свой отделен vivarium — белите охлюви от
Реате, илирийските, които били прочути с размерите си, африканските, известни с бързото
си размножаване, и африканските слънчеви охлюви с техните превъзходни качества. Липин
ги угоявал с неферментирал гроздов сок и шпелта61, Апиций пък има рецепта за охлюви,
хранени с мляко. Марк Барон пише, че развъждането на охлюви се превърнало в такава
мания, че черупките на някои побирали по единадесет литра.
Съселите били отглеждани в клетки в продължение на около осемнадесет столетия, от
гърците до Средновековието. Римляните ги държали също и в глинени съдове и ги хранели с
жълъди, смокини, орехи и кестени, а когато достигнели желаните размери, вкусните мръвки
били приготвяни с мед.
През 162 г. с Lex Faunia било забранено угояването на кокошки с цел да се икономиса
жито. Римляните заобиколили забраната, като започнали да кастрират младите мъжки
птици. Скопените петли ставали до два пъти по-големи и наддавали като същински евнуси.
Кокошките също били кастрирани.
Римляните били вещи в централното отопление и водопроводните инсталации и дори
имали отоплявани с пара инкубатори за яйца. Кокошките се използвали не само за храна, но
и за жертвоприношения. Пилетата, които са разновидност на азиатската могилна птица, се
появили в Гърция през 5 в. пр. Хр., като тръгнали от Малайзия, били одомашнени в долината
на Инд, откъдето попаднали в Персия и оттам — в Лидия на цар Крез и в Гърция. Хораций
смятал, че удавената във вино кокошка е особено вкусна. Римляните използвали за храна
всички домашни птици, които ядем ние (с изключение на пуйката, която тогава все още си
стояла отвъд океана), както и някои, които не употребяваме — лебеди, щрауси, жерави,
щъркели, червеношийки, врабчета, бекаси и дроздове (справка — гощавката у Трималхион),
авлиги, дори чайки и пеликани…
Единствената готварска книга, достигнала поне отчасти до нас, е компилация от
четвърти век и съдържа рецептите на някой си Апиций, гастроном от първи век, който се
самоубил, когато пресметнал, че не разполага с достатъчно средства, за да продължи да
живее като чревоугодник. Този Апиций е съвременник на Тиберий. Възможно е обаче да е
имало четирима души със същото име, всеки от различен век. Дори да приемем, че книгата
De Re Coquinaria е на Аспиций от първи век, несъмнено към нея са добавяни и по-късни
рецепти. От тях и от други различни предписания можем да предполагаме каква точно е
била на вкус римската храна и що за консистенция е имала.
Рим започнал съществуването си на солните кръстопътища и жителите му много добре
знаели, че солта е особено важна за живота — част от заплатата на римските войници била
изплащана в сол, откъдето е и думата „salary“. Нямало хладилници и всяко месо или риба,
които не се изяждали веднага, били осолявани. Внасяните от Изтока подправки били
необичайно скъпи и колкото повече подправки, билки и аромати имало в едно ястие, толкова
по-горд бил домакинът и толкова повече се впечатлявали гостите му.
Царят на подправките бил пиперът. Повечето от рецептите на Апиций започват с щедра
доза пипер. Сладкият сос за змиорка можел да съдържа пипер, девесил, риган, мента, лук,
мед, сварено вино и рибен бульон. С пипер се поръсвали или задушавали круши, ябълки и
дюли — практика, запазила се и през Средните векове; понякога поръсваме с пипер ягоди, а
мароканският tajin (агнешко със сини сливи, канела и много пипер) силно наподобява
римските кисело-сладки ястия; от това може да се предположи, че голяма част от римската
кухня е заета от Изтока и Гърция. Пиперът добавя пикантност, но не и ароматен или
екзотичен вкус или миризма; въпреки това и независимо от цената му бил ползван за всеки
вид храна и бил абсолютно задължителен за римската кухня.
Да придобием известна представа за цената му: през 390 г. Диоклециан със специален
едикт фиксирал цената на черния пипер на петнадесет денария (около 40 лири), на
небеления — на четири денария (към 24 лири) и на белия пипер — седем денария (14 лири).
Какво огромно перо от доходите на едно средно семейство! Така наречените honestiores
(хората, които не се нуждаели от държавни помощи) декларирали в муниципиите, че
разполагат с капитал от 5000 сестерции, а един автор изчислил62, че средно заможно
семейство с достатъчно роби се нуждаело от 20 000 сестерции, за да преживява63! Нищо
чудно, щом пиперът бил толкова скъп — а да не забравяме, че римският фунт е по-малък от
английския.
Чуждите монарси, васали на имперския град, давали пипер на консули, сенатори,
генерали и на практика, на всякакви магистрати. Когато през 408 г. кралят на вестготите
Аларик превзел Рим, поискал 5000 фунта злато, 30 000 фунта сребро и 3000 фунта пипер.
Просто било невъзможно да се изяде такова количество — пиперът се разваля. Той бил
символ на положение — мухлясващо злато.
И ако пиперът се слагал в гозбата от готвача, то канелата, кардамонът и индийското
орехче се смесвали и се слагали заедно в почти всяко ястие, също като солта и пипера днес.
Сместа се използвала както при готвенето, така и за поръсване на готовата храна
непосредствено преди сервирането й. Джинджифилът, индийският нард и карамфилът също
заемали челни места в списъка на вносните подправки. Индикация за римската треска за
подправки през 1 в. е фактът, че те съставляват четиридесет и четири от общо осемдесет и
шестте стоки, внасяни в Средиземноморието от Азия и брега на Източна Африка. (Сред
останалите ще открием дресьори на слонове, евнуси, папагали, палмово масло, памук и
готвачи.)
Освен подправките римляните използвали всевъзможни билки и най-различни видове
марината, много от които непознати днес. Девесилът — зелено тревно растение, което се
среща навсякъде и достига доста големи размери, расте бързо и има доста по-силен и
наситен вкус от този на сродната му целина. Седефчето неслучайно е отпаднало от
съвременните подправки — то е горчиво и има странен мирис, като на развалено сирене
(любим вкус за римляните, както ще видим по-нататък). Днес основното му приложение е
като репелент против насекоми. Според „Физиология на вкуса“ на Брилат Саварин много от
рецептите на Апиций са направо отвратителни за небцето от осемнадесети век; не може да
се отрече, че ястия като „пълнени матки и вимета, съсели и варени щрауси, тестиси на петел
с асафетида, и всичко това със седефче, огромни количества седефче“ звучат като виц.
Други „европейски“ треви, използвани според някои автори от римляните, са (в
низходящ ред според важността им): кориандър, кимион, риган, целина, магданоз, дафинов
лист, анасон, копър, мента, синап, пелин, кервел, рукола, потайниче, мащерка, градински
чай, полски джоджен, пиретрум, бял оман, шафран и мастика.
Най-странните добавки обаче са garum (разредена паста от аншоа) и билката силфиум
— силни, отвратителни, скъпи и ужасно търсени. Някои казват, че гарумът е един от
виновниците за завладяването на Галия от римляните и неговото производство и
разпространение изиграли важна роля в процъфтяването на търговските центрове, които се
разраствали, откакто първите гръцки колонисти за пръв път стъпили на бреговете на Галия,
докато по бреговете на Прованс, Лангедок и Испания не се проточила цяла верига от тях.
Гърците правели сос от ферментирали скариди, наричан garon (скарида на гръцки) и
римляните от всички слоеве били луди по него. В Лионския залив били открити потънали
кораби с амфори, съдържащи кристализирали останки от соса и запечатани с печатите на
производителите, от които става ясно, че търговията с гарум е била развита още през 5 в. пр.
Хр.
Фокейската (не финикийска) колония Масилия (Марсилия) била важен център за внос-
износ; в края на краищата именно жителите на този град поканили римляните в Прованс
през 181 г. пр. Хр. и им осигурили плацдарм към цялата страна. Всеки производствен център
си имал своя тайна рецепта и гарумът бил толкова популярен, че се произвеждал в истински
заводи. Помпей, Лептис Магна и Антиполис били прочути с посредствената си продукция,
но най-лошият като че ли бил от Битиния на брега на Черно море. Много ценен бил гарумът
на Картаген и Кадис. Най-добър бил garum sociorum, „гарум на съюзниците“, наричан така
може би защото разлагащата се скумрия, аншоа или (по-рядко) барбун и вътрешностите на
скаридите всъщност се смилали сами благодарение на микробите в червата на самите риби.
Ето една рецепта на Апиций:

„Най-добре е да се вземат големи или малки широти, а ако няма, вземете

аншоа или скумрия, смесете всичко и го оставете в корито. Добавете две пинти сол
и разбъркайте добре. Оставете го за една нощ, след което го сипете в глинен съд и
го оставете отворен на слънце за два или три месеца, като от време на време го
разбърквате с пръчка, после го затворете с капак и го приберете. Някои добавят и
старо вино, по две пинти на една пинта риба.“

Когато сместа станела напълно еднородна, в нея се добавяли внимателно изчислени

количества билки; после със специална фина цедка се събирала сиропообразната,
бледожълта, пикантна, солена, рибешка и най-вече сиренясала течност, която била оставяна
да узрее. Остатъкът, или alec, приличащ на джибри, не се изхвърлял, а се давал на бедните да
подправят кашите си; този сос, подобно на най-силните сосове от световната кухня —
китайските сосове, индийското къри и чилито от Южна Америка — е бил създаден да
добави вкус към евтините и в голямо количество въглехидрати, които едновременно го
притъпяват и поглъщат. Трудно е обаче да си представим какво точно е добавял гарумът към
месните гозби.
Някои предпочитали „кървавия гарум“, приготвян с кръвта на риба тон — далеч по-
силен от обикновения сос! Каракудите от блатата, които не ставали много за ядене (заради
дебелата кожа и многото кости) се изкормвали и от тях се правел гарум, известен като muria.
Разреденият с вода гарум (hydrogarum) бил част от ежедневната дажба на римския войник.
От гарум и вино се получавал прочутия византийски сос oenogarum, с олио — oleogarum, а с
оцет — oxygarum. Днес може би най-близкият еквивалент на гарума е „нуок ман“ от
Виетнам, камбоджанският „тук трей“ или тайландският „нам пла“ — всички те се правят от
разложена риба, но въпреки това няма регистрирани случаи на бактериални инфекции,
причинени от консумацията им. Всъщност жителите на Лаос капват по няколко капки „нуок
ман“ в бебешките биберони. Гарумът е бил много печеливша стока в гръцките и римските
тържища и провансалските pissaladiere — pisara от Вар и pissala от Ница — са негови
правнуци.
Цената му била зашеметяваща — цената на черния хайвер изобщо не може да му
съперничи; единственият възможен паралел е цената на есенциите, използвани в
парфюмерията. По времето на Цезар един congius (около 3,25 л) гарум струвал 500
сестерции, или някъде около 4000 лири стерлинги!
Силфиумът е растение, което днес ни е напълно непознато, но също било от основните
подправки в римската кухня. Смята се, че става дума за див морков. Произлиза от бившата
гръцка колония в Кирене, в Северна Африка, където икономиката до такава степен се
въртяла около силфиума и конете и в резултат на това животът бил толкова ограничен, че
през четвърти век драматургът Антифан създал своето прочуто „Няма да плавам обратно към
мястото, откъдето тръгнахме, защото искам да кажа сбогом на всичко — на коне, на
силфиум, на колесници, на стеблата силфиум, на жокеите, на листата силфиум, на треските
и на сока от силфиум!“ Поради изтощаване на почвата силфиумът изчезнал по времето на
Нерон и римляните трябвало да се задоволяват с асафетида (от персийското asa — мастика
— и латинското foetida — воня). Това е сок от голямо сенникоцветно растение,
изключително горчив, по-лют от чесъна, с миризма на мърша — и отново изключително
скъп продукт. Натривали с него паниците, преди да сложат в тях храната, за да подобрят
вкуса й. Тази практика показва, че римските готвачи имали реален проблем с гранясалата
храна и затова туширали вкуса на основните продукти със силно ароматните субстанции.
Силфиумът и асафетидата били толкова скъпи, че Апиций предлага начин за
икономисването им, като се държат в съд със семена на пинии — те попивали, както
ванилията се попива от захарта. Така при нужда от силфиум можели да се използват
семената. Капка асафетида се използва като подправка на рибни ястия и днес, но не знаем
какви точно количества са използвали римляните. Може би дозите са били доста
внушителни. Индийците познавали асафетидата като hing и често я употребявали в такива
количества, че се налагало да я внасят от Афганистан. Римляните обичали също и
индийското растение, известно като „нард“; то е близко на валериана и мирише на гнило.
Всички тези странни вкусове като че ли имат едно общо „качество“ — всички те вонят,
всички са силни и горчиви и най-вероятно от тях се носела сиренясала смрад на гнило.

***

Какво пиели римляните? Не обичали бира, наблягали на виното и предпочитали бяло,

обикновено подсладено с мед. На жените не се полагало вино — то се приравнявало с кръв и
следователно било символ на прелюбодеяние; смятало се също, че виното може да
предизвика аборт и да извиква бесове; и тъй като напиването причинява вид делириум,
който може да бъде и пророчески, по-добре било на жените да не им се дава възможност да
бъдат чак толкова информирани. Освен това алкохолният делириум означава обсебване —
този път по-скоро божествено, отколкото демонично — обсебването пък — насилие, а на
една насилена жена никога вече не можело да се гледа като на чиста и целомъдрена.
Римляните не анализирали свойствата на алкохола (арабската дума al-kohl първоначално
означавала много фина антимониева пудра — kohl, като използваната в очния грим — и едва
по-късно така започнала да се нарича всяка пудра, получена чрез сублимиране, или прякото
преминаване от твърдо в газообразно състояние или обратното). Богатият любител на
чашката не виждал нищо нередно в напиването в мъжка компания и много често се случвало
робът да води господаря си на връщане от пиршество, като го насочвал от писоар към писоар.
Домакинът можел да организира допълнително пиене, като посочи за свой помощник някой,
чиито три имена съдържат определен брой букви. Например името Гай Юлий Цезар (Gaius
Iulius Caesar) съдържа седемнадесет букви, което означава, че за негово здраве трябва да се
изпият седемнадесет чаши вино — а една чаша може да побира от един до единадесет cyathi,
в зависимост от капацитета на един киатос (черпак, голяма чаша с една дръжка). Светоний
споменава, че поради пословичната си трезвеност Август си позволявал само три чаши вино
на хранене, което спокойно би могло да означава литър и половина!
Италианското лозарство започнало развитието си след 121 г. пр. Хр. По-ранните
текстове споменават предимно гръцки вина. Търсенето на бяло, или по-скоро кехлибарено
вино било толкова голямо, че червеното вино бивало „избелвано“ със сяра. Гърците
смесвали вината си; римляните не го правели, но за сметка на това пък готвели някои от тях,
като им добавяли различни аромати. Приготвените вина с намалено количество алкохол
ставали defrutum, carenum и sagra — последното било най-гъстото, лепкаво и не напълно
ферментирало; всички те се подслаждали с мед. Най-сладкото вино било mulsum и при него
съотношението било десет единици мед на тринадесет единици вино. Апиций използвал
всички тези вина в готварските си рецепти, както и стафидово вино, известно като passum,
приготвено от грозде, оставено да изсъхне наполовина от размера си върху самата лоза —
предполага се, че то би трябвало да напомня на сладките бели десертни вина, резултат от
благородното (сиво) гниене, или ботритис.
Виното от Алба отлежавало петнадесет години, а от Сурентинум — двадесет и пет, след
което се превръщало според император Тиберий в generosum acetum — оцет, но не какъв да е,
а великолепен и добре подсладен оцет! На пира у Трималхион се поднася стогодишно
фалернско вино — това, разбира се, е шега, но може и да означава, че римляните са имали
стари вина. Освен от Италия, римляните пиели вина от Гърция, Мала Азия, Египет, Испания,
Прованс, Нарбон и Аквитания. Петроний казва, че Рим сложил ръка върху света и го
прибрал, така да се каже, в избите си. Всъщност римляните държали вината си в горната
част на къщата, недалеч от комина; този допълнителен букет от аромати също им допадал.
Бурето дошло от Галия и се асоциирало с бирата, така че най-характерният съд за
съхранение на вино бил амфората, покрита отвътре със смола и запечатвана с глина.
Стъклената бутилка влязла в употреба към края на 1 в. пр. Хр., а заедно с нея се появила и
корковата тапа.
Римляните били толкова усърдни в лозарството, колкото и във всичко останало.
Присаждали (може би научени от етруските), като потапяли лозарския нож в меча кръв и го
изтривали в боброва кожа. Никой не знае какъв е произходът на този ритуал. От 2 в. пр. Хр.
нататък римляните регулирали лозарството, донесено в Средиземноморска Галия от гърците,
а самите гали не пропуснали да покажат своето новаторство и талант. Например открили в
горите диви лози, които били присаждани към „южните“ сортове. Не след дълго галите от
Алоброгика (дн. Дофине) успели да създадат сорт, който издържал на студа и не измръзвал.
Коварните галски главатари продали откритието си срещу римско гражданство. И защо не?
Това им давало право в бъдеще да отглеждат лози за самите себе си. По техен пример
битуригите-вивиски в Бордо започнали да отглеждат лоза, която растяла добре върху
песъчливите, брулени от вятъра почви на Граве, Аквитания и Медок. Както казва Тацит,
Grave solum coelumque (Мрачни са пръстта и небето).
Забавно е да се отбележи, че по времето на Римската империя е имало ситуация, сходна
с винарските дрязги на Европейския съюз. Римските граждани, отглеждащи лозя в Италия и
в провинция Нарбон, подшушнали където трябва, че талантът на техните галски колеги и
най-вече на алоброгите и битуригите нанасят щети на техния износ и дори на вътрешната
консумация. Нищо чудно, че не дотам заможните римляни предпочитали да купуват галски
вина, които били достъпни, добри и се предлагали в изобилие.
 Въпреки цялата налична информация за римляните, не можем да кажем със сигурност
какви са били на вкус техните ястия и питиета. Това е странно, но както казва френският
есеист Суаре, „В мъртвата религия няма ерес“. Така е, но ние знаем религиозната им страст
към показност, лакомията и нелепите им гастрономични акробатики, стигащи дотам да се
налага да дразнят гърлата си веднъж или няколко пъти на вечеря и да Vomunt ut edunt, edunt
ut voment, както неодобрително отбелязва Сенека („Повръщат, за да ядат, и ядат, за да
повръщат“). И като се има предвид колко много неща са организирали, открили и
адаптирали, представете си, че римляните знаеха за съществуването на двете Америки…
домати, шоколад, царевица, кафе, картофи, пуйка… Помощ!
ЕЖЕДНЕВИЕ
В домуса на един наш приятел, да го наречем Квинт (както му викат близките
приятели), живеещ на намиращия се срещу Палатин Целий, звънецът звъни малко преди
разсъмване. Неговият познат, всезнайкото Плиний, е буден от часове и пише настървено —
но той пише дори когато е в носилката си… Първият посетител при Квинт е
дванадесетгодишният му син, който тъкмо тръгва на училище. Вижда, че старият роб носи
фенер и книгите на момчето, вероятно Вергилий или Хораций. Целува сина си, напомня му,
че има да казва стихотворение на гощавката довечера и въздъхва — знае, че училището е
досадно, че уроците се повтарят и знанията буквално се набиват в главите на децата. Пита се
дали да не се съберат група приятели и да не основат училище с някой интелигентен гръцки
учител, каквато е практиката от известно време на Палатин — идея, страстно защитавана от
(отново) Плиний. Проблемът е, мисли си Квинт, че ние сме твърде подозрителни към
гърците, даващи на момчетата шантави идеи… Timeo Danaos et dona ferentes, промърморва
си той един от малкото запомнени стихове от „Енеида“. („Боя се от данайците (гърците),
дори когато носят дарове.“)
Влиза камериерът с вода в сребърна купа. Квинт измива ръцете и лицето си и слугата му
помага да се преоблече. Бельото, в което е спал, се сменя с туника с широка пурпурна ивица
в средата, която показва сенаторския му ранг, и черни патрициански сандали с малък
полумесец от сребро или слонова кост на стъпалото. Следва бръсненето. В лишения от сапун
Рим това ежедневно събитие било диво и мъчително, но задължително за всеки джентълмен
(традицията налага лице без растителност); и макар железният бръснач (разбира се, до нас
не е достигнал нито един) да е бил остър, порязванията били нещо обичайно и често
космите се премахвали с пинцети или някакви други епилатори. Юлий Цезар, който бил
конте, страдал особено много. Нерон разполагал с най-добрия бръснар на света. Квинт също
има свой бръснар, но повечето римляни отиват в съседната бръснарница, а понякога и на
открито, и кървят като заклани, когато тълпата бутне бръснаря. Има дори съдебни процеси,
свързани с подобни наранявания — както и истории за добри специалисти, завършили
кариерата си богати и известни. Когато император Адриан си пуснал брада, за да скрие един
белег, и модата позволявала, вероятно знатните римляни, измъчвани ежедневно в течение на
столетия, са изпитали огромно облекчение. Бръснарят оправя и косата му — проста
процедура в сравнение със съпругата му, чиято коса трябва да бъде прибрана в сложна
прическа като на Мария Антоанета (гневната матрона, удряща фризьора си с огледало или
заповядваща да бъде бичуван заради немарливо направена къдрица, вече била част от
римския фолклор). Плешивите мъже носели перуки. Сула, който навремето бил много
красив, но страдащ от псориазис (толкова болезнен, колкото и неприятен за гледане) имал
перука с червени къдрици, която карала хората да избухват в смях — докато не разберат на
кого всъщност се смеят. Алтернативно решение било върху голите части на главата да се
рисуват косми. Но да предположим, че Квинт има достатъчно количество коса и да го
оставим да изяде простата си закуска (мляко, мед и хляб) на спокойствие. Камериерът му
помага с тогата, също задължителна за всеки гражданин с положение (само римски
гражданин имал право да носи тога), която обаче често (особено в топло време) се
превръщала в същинско бедствие; нужно било известно майсторство, за да се подредят
впечатляващите гънки. Квинт вече е готов да се срещне със своите клиенти, които са се
събрали в приемната.
Клиентите са граждани, понякога бедни роднини, които трудно биха свързали двата края
без известна милостиня от някой големец. Квинт не е баснословно богат или влиятелен,
нито пък има патронажа на някоя голяма държавна институция — не контролира
водоснабдяването на града или доставките на жито, нито пък управлява провинция, но все
пак е достатъчно високопоставен, за да има и в известна степен да се нуждае от хрантутници
за взаимна подкрепа. Парите му, за които не се грижи самичък, идват от наемите на
собственост в Рим, от имения в Сицилия и Северна Африка и от различни ферми, пръснати
из цяла Италия; сумата е достатъчна, за да му позволи да живее толкова елегантно, колкото
някой благородник от осемнадесети век, включително да поддържа вили в Путеоли и
Анциум, от време на време да залага сериозно на конни надбягвания, да купува накити на
съпругата си, понякога да посещава (в анонимна носилка) най-скъпия бардак в Рим (все пак,
макар и да е добър човек, той не е пуритан) и накрая, но не на последно място, да дава всеки
ден подаяния на клиентите си. Отначало те били във формата на храна, която гладният
клиент можел да сготви на улицата, пред къщата, но в наше време храната е заменена от
пари. В замяна на това покровителство, което би могло да бъде брутално и зло или
благонравие и щедро, в зависимост от настроението на патрона (клиентите нямат право да са
в настроение), Квинт бива аплодиран навсякъде и всеки път, когато говори (би бил
необичаен римлянин, ако не му харесва да чува собствените си стихове) — независимо дали
като поръчител в съда или в Сената.
Квинт се заема с клиентите си (подобно на него, всички са в тоги, но някои са доста
овехтели и са в различни цветове, без определени белези) един по един, в зависимост от
положението им. Типичният прием на патрон може да включва претор (който да помага при
предизборната кампания), трибун, конник (предлагащ инвестиция в корабен товар коприна),
поет, художник (чул, че Квинт смята да строи частна баня), архитект (поради същата
причина), един-двама пройдохи, един или двама либертини и дори роб. Всички трябвало да
се обръщат към него с dominus (господар); всички щели да получат нещо, пък било то и само
покана за вечеря; на някои им се казвало да се върнат по-късно, за да получат своето, тъй
като Квинт се нуждае от тях през деня, за да му помагат при пазаруването, а днес освен
другото ще се купува и нов роб. В Рим за покупките и получаването на дневната дажба жито
грижа имали мъжете, независимо от общественото им положение. Те винаги излизали от
дома си — жените го правели рядко. Съпругите на бедните имали своите задължения, а на
богатите трябвало да се задоволят с клюки, да кроят интриги (социални и сексуални), да
наглеждат парите и да замислят развод, който често се предизвиквал именно от тях.64
Квинт вече е готов да иде на Форума, на около миля от дома му. Не се качва в креслото
или носилката, носена от шестимата здрави германци в алени ливреи, а решава да се разходи
— макар и малко хладен, денят е чудесен. За облечен в тога човек това е сериозно
начинание65 и Квинт, с по един любим клиент от двете си страни, със счетоводителя, който
държи кесията му и със слугите, разчистващи пътя пред него, се озовава в центъра на една
внушителна малка процесия. Ако случайно срещне консул с вървящите пред него ликтори,
ще спре и ако носи шапка, ще я свали. Ако види приятел или равен, ще го прегърне
прочувствено. (Често се посочва, че точно по този начин високопоставените римляни си
предавали настинките един на друг.)
Макар да е обикновен ден без фестивал и игри, Форумът е претъпкан. Събрали са се
комарджии, играещи на зарове, просяци (сред които се вижда войник с дървен крак), наети
клакьори, аплодиращи не особено убедително някакъв мъж, декламиращ изплагиатствани от
Вергилий стихове, група шумни типове в ленени дрехи и бръснати глави, предвещаващи края
на света, мъж с голям поднос с хлябове и друг, бутащ малка количка с огромен калкан в нея.
Квинт импулсивно купува рибата. След кефала калканът е най-скъпата риба в Рим и
несъмнено ще впечатли главния си гост довечера — квестор, който току-що се е завърнал66
от обиколка в Британия и сега е в хазната.
Рим бъкал от хора от всякакви раси — доброволни емигранти, привлечени във великия
град от провинциите, а също така и потомци на военнопленници, докарани тук като роби;
някои от тях биха могли да бъдат сред клиентите на Квинт и да водят съдебни дела
единствено благодарение на него. Всъщност тълпата на Форума би могла да бъде
макрокосмос на собственото му домакинство — гали, испанци, траки, кападокийци (от
Източна Турция), сирийци, гърци, галатеи, нумидийци и македонци; едва ли би имал
вземане-даване с евреи заради шантавите им навици, странната диета и твърдия отказ да
работят всеки седми ден — право, потвърдено от първия им протектор Юлий Цезар.
Квинт изпраща един слуга за всекидневника, разпространяван край трибуната на
Форума; днес ще се среща с Нерон и би трябвало да знае какви са (официалните) новини. Не
след дълго заедно с малкия си кортеж започва да се изкачва по Палатин към двореца на
Нерон и си проправя път през любопитната тълпа пред портите — тези хора няма защо да се
страхуват от жестокостта и завистта на своя император и дори го харесват. Квинт се надява
Нерон да бъде в добро настроение и се пита дали няма да бъде претърсен за оръжие —
императорът е развил страхотна омраза към хората от неговата класа. (Намираме се в
началото на 64 г., когато смъртта на менторите Сенека и Бур и убийството на майка му е
свалило всички задръжки на двадесет и седем годишния властелин на света.) Официално
Квинт се води „приятел на императора“, който обича да го вижда в двора; сеща се с
безпокойство, че императорът харесва още повече да го вижда как аплодира все по-честите
му прояви в театъра. Нашият приятел се поема от либертин, който играе ролята на портиер,
и застава непретърсен пред императора, който го приема достатъчно великодушно — с
целувка, като дори си спомня името му. Нерон не носи тога, а някаква копринена одежда с
шалче около дебелия си врат. Очите му са сиво-сини и леко изпъкнали, краката — стройни,
макар да започва да прави шкембе; косата му е жълтеникава, пръстите — покрити с
пръстени, кожата му е на петна и вони на парфюм, но въпреки всичко има своя чар, както ще
признае Квинт пред гостите си довечера (естествено, като спести останалите подробности
— шпионите са навсякъде).
Оказва се, че Нерон не се нуждае от мнението му тази сутрин, нито пък (за което Квинт
благодари на любимия му бог Аполон) е поканен на вечеря в двореца — пиршеството
представлява същински маратон, започващ по обяд и продължаващ често до след полунощ.
Нормалните римляни ядат своята cena (вечеря) в края на работния ден, който за всички 150
вида занаяти, отделени от великия професор Валцинг, по една случайност бил не по-дълъг
от работния ден на обикновения служител от Европейската общност. Обядът (prandium)
представлява просто похапване на хляб, студено месо, плод и зеленчуци с чаша вино,
сервирани без много церемонии, но за него Квинт се връща в дома си, тъй като не бива да го
виждат в никоя от хилядите кръчми в града. Обядът не е достатъчно обилен и денят не е
толкова горещ, че да се налага сиеста, следобедна почивка, и Квинт се връща на Форума, за
да продължи делата си. Казва на банкера си в Базиликата да прати запис на племенника му,
който учи на Родос (парите ще пристигнат в Атина за четири дни) и пита дали според него
коприната е добра инвестиция. (Добра е; нима не е видял сватбените обяви във вестника?)
Това му напомня, че не бива да забравя да иде в храма на Юлия за годежа на една правнучка
на великия Цезар; става свидетел на подписването и подпечатването на завещание, което се
отнася на съхранение в храма на Веста, присъства на освобождаването пред магистрат на
роба на един приятел, който му е бил секретар в течение на шест години, решава да не дава
препоръки за служителя, обвинен за грабителство в Сирия, тъй като е чул, че съдебните
заседатели са достатъчно подкупени, а също така се измъква от рецитала на актьор,
представящ поемата на друг приятел в специално наета за целта зала. Вместо това Квинт
отива на улицата на книжарите, намираща се точно зад Форума, за да си избере някоя по-
лека порнография. Книгите, или по-точно свитъците, в Древен Рим били повече, отколкото
печатните книги в Европа през 19 в. и стрували по-малко. Самият Квинт не е някой велик
учен, но споделя виждането, че всеки уважаващ себе си гражданин следва да има богата
лична библиотека.
Обещал е на жена си, че ще купи нов виночерпец на мястото на сегашния титуляр
(наречен с не особено оригиналното име Ганимед), който е станал прекалено космат и може
да бъде направен помощник на остарелия вече градинар. Все така заобиколен от малката си
свита, Квинт отива на робския пазар и плъзга незаинтересован поглед към възрастните роби,
оковани във вериги и голи, които треперят в двора с табелки на вратовете, върху които са
изписани имената, професията и препоръките им. След като заявява какво търси, бива
въведен от търговеца в една стая, където гори мангал и е изложена най-добрата стока (също
така гола и с грижливо обръснати гениталии). Нашият човек е шокиран от цената на
светлокосо синеоко момче (може би от Британия?) и си припомня предупрежденията на
жена си да не се връща с нещо красиво, тъй като „от тях само бели“ ги чакат. „Както виждаш,
господарю, за момчето са полагани много грижи“ — отбелязва търговецът. „Прекалено
много, бих казал — отвръща Квинт. — Струва ми се малко пухкав; няколко фунта по-малко и
ще натрупа състояние.“ С това извинение той се спира върху обикновено, но приветливо и
усмихнато нумидийско момче, което ще подхожда на един от робите на жена му.
Счетоводителят кима в знак на съгласие — черните са по-евтини от белите. (Въпреки това
покупката му излиза около 8000 лири по съвременни цени.) Новият роб също ще се нарича
Ганимед.
На път към банята поръчва девет венеца от един магазин, който предлага този вид стока
— един от по-дребните занаяти в Рим; преди това обаче праща един от робите до дома си с
новото момче и с бележка, че иска носилката му да го чака пред банята след два часа —
предполага, че ще бъде достатъчно изтощен, за да се катери обратно по хълма. След това
заедно с камериера си Квинт отива в гимназиона до банята, за да се поупражнява и да
поиграе с една тежка топка. Това ще събуди апетита му и ще го държи в добра форма.
Подобно на всички римляни от неговата класа Квинт изпитва ужас от затлъстяването,
характерно за треньорите на гладиатори, търговци на роби… и императори.
През 33 г. пр. Хр. Агрипа направил преброяване на термите в Рим и се установило, че са
170. Като едил той субсидирал най-ниската входна такса, възлизаща на четвърт „ас“ (най-
дребната монета), така че гражданите да могат да се насладят на лукса в тези дворци на
удоволствието срещу малко пари и в течение на цели часове. По времето на Квинт най-
големите подобни заведения — баните на Диоклециан и Каракала, заемащи съответно
тринадесет и седемнадесет хектара, още не били построени. Баните зад Пантеона били
любими на патрициите, така че той отива именно там — новите бани на Нерон са прекалено
знойни за вкуса му.
Когато била предложена за първи път, концепцията за голотата накърнила чувствата на
римляните, тъй като им напомняла на гръцкото декадентство и ексхибиционизъм;
практиката обаче била възприета бързо (макар че двата пола били разделени — не в
различни помещения, а в различни часове). За упражненията Квинт се съблича и се намазва
със смес от восък и олио, върху което се посипва прах. Може да играе различни игри, да
блъска тежка медицинска топка или да се упражнява с гири. Доста почтени граждани и
понякога дори императорът лудували с приятелите си, неразличими в еднаквите си спортни
туники — единствената разлика била, че възрастният богаташ понякога се съпровождал от
роб, който му подавал случайно изпуснатата топка, както и от личен теляк. Мръсен и потен,
Квинт отива в съблекалнята (пищно украсена за разлика от приличащите на болница
съблекални от нашата епоха); оттам минава в една от sudatoria, или сухите бани, за да се
изпоти още повече, след което се прехвърля в така наречения caldarium, където ляга и бива
поръсван с гореща вода, преди тялото му да бъде изстъргано със стъргалка. Накрая тича към
frigidarium-а и скача в басейна със студена вода. Плиний Стари, Марциал и Петроний, който
добавя, че неговият герой (или селяндур) Трималхион събира гостите си за вечеря в банята,
отбелязват единодушно, че тази процедура е добър проводник на римския идеал за mens sana
in corpore sano; и наистина комфортът, великолепието и чистотата на римските бани, които
били общодостъпни и почти безплатни, вероятно измествали ежедневния ужас и вонята на
света отвън.
Квинт бива отнесен нагоре по хълма в носилка заедно с един от гостите, когото е
обещал да вземе в банята, и двамата клиенти, негови освободени роби, които ще бъдат
възнаградени за помощта им през деня; наградата ще бъде вечеря, която ще включва и
представянето им на неговия „консулски“ (почетен) гост — квестора от хазната — и малко
мръвки, които ще могат да приберат в кърпите си. Веднага щом се прибира и слиза от
носилката със своето наметало и тога, Квинт се озовава в центъра на лудницата, царяща
преди най-добре организираните вечерни гощавки. Готвачът не е на себе си от пристигането
на калкана (отчасти обиден, че е пропуснал комисионата, която би добавил към своя
peculium, ако лично беше купил скъпата риба), а Ганимед I избухва в сълзи при вида на своя
приемник, новозакупения виночерпец от Нумидия. Жена му Корнелия, кръстена на
праведната и енергична майка на Гракхите и притежаваща характерния за съименницата й
такт, успокоява двамата слуги, които от толкова (може би прекалено?) дълго са част от
семейството. Синът му се бори със стиховете, съчинени специално за него от придворния
поет на Квинт, и заплашва, че няма да си каже стихотворението. Всеки римски господар има
пълното право да го напердаши здравата, но Квинт посещава игрите, въздържа се от пръчката
вкъщи и изобщо е честен и справедлив човек. (А и за разлика от някои свои съвременници
няма навика да предлага по-лошо вино и храна на по-маловажните си гости.)
Облякъл е свободна, лека дреха от муселин, която може и да бъде сменена между
отделните ястия (добрата вечеря може да се окаже доста сериозно мазило) и проверява
подреждането в triclinium-а заедно със своя nomenclator (портиер), който ще обявява имената
на гостите и ще им показва местата. Всеки от тях ще се излегне на една от трите кушетки,
подпрян левия си лакът на възглавница, под ъгъл спрямо масата. Робите ще махнат сандалите
им и ще им измият краката. Ministratores (сервитьори) ще донесат ножове, различни видове
лъжици и клечки за зъби67. Квинт обявява почетния си гост за глава на пиршеството, което
означава, че той ще бъде отговорен за поднасянето и разреждането на виното. Смята, че
ковчежникът няма да поощрява прекалено многото пиене и лошото поведение, и забелязва с
одобрение и известно опасение доволните погледи към нумидийското момче, което сякаш е
разцъфнало след купуването му само преди няколко часа… Следва раздаването на венците.
След ордьоврите синът му сяда на стол пред него, казва си стихотворението (без нито
една грешка), бива аплодиран, изчервява се и се оттегля. Ястията идват едно след друго и
между тях мраморната маса се избърсва, а на гостите се предлагат купи с вода за ръцете.
(Кърпите се появяват в Рим едва по времето на Диоклециан.) Разговорът е весел, но
предпазлив, тъй като през 64 г. Нерон връща процесите за измяна и в Рим дори
внимателният разговор може да ти струва живота. Темата обаче е достатъчно безопасна —
обсъжда се личната баня на Квинт, разглеждат се проектите и се кроят планове за много по-
голямото празненство с рецитали и музика при откриването (което ще се състои в
присъствието на авгур, откъдето и inauguratio).
Бистрото седемгодишно нументийско вино, грижливо смесено (отначало) от квестора, е
похвалено от всички с изключение на един далечен братовчед от Комо — там той има
имение, съседно на елегантното имение на Плиний, когото твърди, че познава. Квинт е
забравил какъв простак е роднината му и решава, че е трябвало да си остане далечен. На
мъжа му прилошава от прекомерно многото стриди и вино и му е нужна помощта на
Ганимед I, който напразно е обръснал краката и бедрата си (и се е порязал) с надеждата да
отложи последната си вечеря като виночерпец. Музикантите свирят приятно на флейта и
лира, а извивките на младата испанска танцьорка са аплодирани, особено от страна на
квестора, чиито мерки с времето стават все по-дръзки — което подсеща Квинт дали не е
време гостите да се подсетят, че е станало късно?
Вечерята се оказва успешна. Хората ще говорят за огромния калкан — толкова голям, че
готвачът трябваше да вземе назаем съд, в който да го побере. Разходите, дори за деветима
гости, бяха толкова големи, колкото и рибата, но какво пък? За една вечер Квинт е похарчил
годишната заплата на майстор зидар, но пък може да спечели десет пъти повече, ако корабът
с коприната стигне до пристанището. А жена му… жена му… бе очаровала компанията. Все
още е прекрасна (и тъй действена); може би в последно време е започнал да я пренебрегва.
Гостите се разотиват в нощта в своите носилки и столове, заобиколени от слуги и
телохранители, въоръжени с тежки тояги, за да държат настрана натрапниците. Квинт ги
изпраща и си мисли, че може би няма да е зле да я навести по-късно…
Информация за текста
A SCANDALOUS HISTORY OF THE ROMAN EMPERORS
ANTHONY BLOND
© 1994 by Anthony Blond

Антъни Блонд
Скандална история на Римските императори

© Венцислав Божилов, превод, 2006

© „Megachrom“, оформление на корица, 2006
© ИК „БАРД“ ООД, 2006

ISBN 954-585-748-Х

notes
1
Тази глава до голяма степен се основава на „Градината на Приап“ на Ейми Ричлин, OUP,
1983 – заклета феминистка и професор по класическа филология в университета на Южна
Калифорния. Въпреки нагласата й, тя пише чаровно и превежда (също като Джеймс Мичи,
когото също използвах) произведенията на Хораций и Марциал. Книгата й е в състояние да
разпали доста страстите и следва да се съхранява на прохладно сухо място, далеч от деца.
2
J. N. Adams, The Latin Sexual Vocabulary, Johns Hopkins University Press, 1982.
3
Ето какво казва професор Ричлин за атаката на Цицерон срещу Верес, корумпирания
губернатор на Сицилия: „… особено любопитно е повтарящото се обвинение, че е имал
хомосексуални връзки… Обвиненията срещу Верес имат неприятната притегателна сила на
всички разкази за ужаси и приличат на садистична порнография…“ Става за любим
класически текст, нали?
4
Цитатът е от Ювенал, но очевидно става въпрос за често срещана практика. Сенека,
когато пише за робите от позицията си на стоик, казва следното: „Друг, който поднася
виното, трябва да е облечен като жена и да прикрива напредващите си години – не може да
се откъсне от юношеството си, което го привлича; и макар вече да е с фигурата на войник,
продължава да е голобрад, обръснал или изскубал космите си, и трябва да будува цяла нощ,
разкъсван между пиянството на господаря си и страстта си. В спалнята трябва да е мъж, а на
пира – момче.“
5
Kenan Erim, Aphrodisias, City of Venus Aphrodite, Muller, Blond & White, 1986.
6
Историците имат сложната задача да изчислят съвременната равностойност на подобни
суми, особено заради темпа на инфлацията през последните петдесет години и различните
стойности в прединдустриалното общество. Например облеклото било много по-скъпо.
Имало случаи на убийство заради наметало. В едно от писмата си Павел моли да му върнат
една оставена дреха. Бедна страна като Шри Ланка днес може да ни даде представа за
стандартите в античния свят. На работниците се плаща наднича, еквивалентна на един
долар, което е достатъчно за оцеляването на цяло семейство. Драхмата, използвана от Йосиф
и равностойна на сребърния римски денарий (откъдето идва съкращението „d“ за днешното
пени), също била стойността на дневното заплащане. Един талант възлизал на 60 000
драхми, така че когато Ирод в своя банкрутирал (и очарователен) ранен период предложил
300 таланта като откуп на брат си Фасаел, той всъщност трябвало да намери
равностойността на 1,5 милиона съвременни лири стерлинги.
7
Прозелит – новопокръстен; пламенен привърженик на новоприети идеи. – Б. пр.
8
Ирод посетил Рим три пъти в живота си и винаги бил посрещан с най-големи почести в
двора. Сестра му Саломе имала връзка с арабския регент Силей и желанието й да се омъжи
за него било подкрепено от приятелката й, императрица Ливия. Береника била приятелка на
императрица Антония, бабата на Калигула, при която отсядал Ирод Агрипа при престоите си
в Рим. Тя платила дълговете му, когато отишъл да види Калигула на остров Капри с
император Тиберий. Според Гибън сестра му Береника (прочута със скъпоценностите си
подобно на херцогинята на Уиндзор) била обичана от Веспасиан Тит и на петдесетгодишна
възраст трябвало да бъде изтръгната от ръцете на по-младия му брат Домициан.
9
Цитирано от великолепната книга на Stewart Perownp Tha Ljfe and Times of Herod the
Great. Hodder & Stoughton. 1986.
10
Е. Мери Смолууд, издател на „История на Юдейската война“ на Йосиф за класическата
колекция на „Пингуин“, отбелязва: „При липса на външни корективи сме принудени, макар и
против желанието си, да приемем думите на Йосиф за истина.“
11
„Прекрасна възвишеност, радост на цялата земя“, както се пее в Псалм 47.
12
През 1808 г. Наполеон свикал Синедрион, за да удостои видните евреи, но те
заподозрели, че това е просто номер за изтръгване на пари.
13
Грабителството (repetundae, или незаконно събраните данъци) било голям бизнес,
санкциониран през 122 г. пр. Хр. от специалния Lex Acilia, прокаран от един приятел на
реформатора Гай Гракх. Според него жителите на провинциите трябвало да бъдат ефективно
защитавани от неоправданите грабежи на римските губернатори. Бил учреден постоянен съд,
в който заседавали конници, назначавани по жребий. Юдея била горещо, но доходоносно
място заради богатството на Йерусалим и против Понтий Пилат, за когото знаем, че е бил
префект, а не само прокуратор, непрекъснато се повдигали жалби. Филон цитира Агрипа,
който го наричал „непреклонен, безсърдечен и упорит“. Срещу Пилат не било повдигнато
съдебно дело, но през 36 г. се споменава като човек, напълно лишеи от каквото и да било
чувство за такт.
14
Princeps – буквално „първенец“, първият в списъка на сенаторите. – Б. пр.
15
Старши подофицер под центурион, отговарящ за канцеларските задължения; войник,
награден с почетно рогче и освободен от обикновена работа.
16
G. R. Watson, The Roman Soldier, Thames and Hudson, 1969.
17
R. G. Collingwood and J. N. L. Myres, Roman Britain, OUP, 1937.
18
На едно състезание той направил повече пари, като забавял конете си, отколкото щял да
спечели, ако излезел победител. – Б. пр.
19
На сутринта в деня на убийството му Калигула открил игрите, като принесъл в жертва
фламинго, чиято кръв изцапала тогата му. – Б. пр.
20
Римските култове са доста объркани, но Юпитер бил върховният бог. Всеки триумф
завършвал в неговия храм в края на Via Sacra. Всеки култ имал свой собствен празник,
римляните обичали зрелища и церемонии, а при липсата на жълта преса и телевизия те били
единственото средство на политика да се изяви пред електората си. По-късно, използвайки
за подкуп взетите назаем пари от Крас, Цезар успял да уреди да го изберат за Pontifex
Maximus (на латински така се нарича папата) и тази негова длъжност наред с драматичния
му живот и смърт вдъхновили редица представления за него през Средните векове. Заедно с
длъжността вървяла и една доста хубава къща в града, недалеч от храма на Веста и
весталките – далеч по-добре от стария фамилен domus на gens Julia в Субура, днес бедняшки
квартал.
21
Партяиски изстрел – конник, който бяга или се преструва, че бяга, се обръща в седлото
си и стреля с лък. Една запратена по този начин стрела улучила бедния (или по-скоро доста
богатия) стар Крас. – Б. пр.
22
Става въпрос за брата на оратора Цицерон, който бил офицер при Цеппр. – Б. пр.
23
Превод Иванка Попова. – Б. пр.
24
Един фурлонг се равнява на ок. 200 м. – Б. пр.
25
Баща му прочистил Средиземноморието от пирати. Публично осъждане за политически
престъпления, обявяване виновните извън закона и изгонването им от отечеството.
26
Джон Картър в коментара си към „История на Рим“ от Дион Касий отбелязва, че те
заплатили за вината си, че са пораснали синове на баща си.
27
Н. Н. Scullard, From the Gracchi to Nero, A History of Rome from 133 BC to AD 68, Methuen,
1959.
28
Наполеон бил първият владетел, разделил конете на състезателни, кавалерийски и
артилерийски. – Б. пр.
29
Gilbert Charles Picard, Augustus and Nero, Phoenix House, 1996.
30
Грък на име Антоний Муза, който излекувал инфектирания му бъбрек със студени бани
– единственият лек, който помогнал и на Джордж III. Благодарният и може би сервилен
Сенат му издигнал статуя в храма на Асклепий. Човек невинаги трябвало да чака да умре, за
да се сдобие със статуя в Рим.
31
Тези три легиона били една десета от римската армия.
32
По онова време голяма част от Северна Европа била незаселена. Когато римляните
напуснали Британия, островът останал пуст, докато не бил преоткрит векове по-късно от
ирландски свещеници, стигнали до него с примитивните си лодки.
33
Срв. Ейбръхам Линкълн: „Сенаторите са свине и трябва да бъдат бити като свине“.
34
През двадесет и двете години на своето управление Тиберий екзекутирал само
седемдесет и трима свои противници (далеч по-малко в сравнение с Клавдий, Калигула или
дори Август).
35
Един професор от Британското училище в Рим, който пожела да остане анонимен, ме
увери, че това е възможно, ако децата се обучат достатъчно рано. – Б. пр.
36
В римската история често се повтарят едни и същи или почти едни и същи имена.
Например в бащиния род на Нерон в рамките на пет поколения има трима на име Луций
Домиций Ахенобарб и двама Гней Домиций Ахенобарб.
37
Това име не се задържало (за разлика от юли на името на Цезар и август на името на
Август) заради злословията по адрес на Калигула след смъртта му. Римските месеци от
септември до декември си остават непроменени като числителни (юлианският календар
започвал през март) и това несъмнено ще се запази завинаги – докато римляните владеели
света и можели да правят подобни неща, в наше време подобни промени в номенклатурата
биха били трудни. Може би лобитата на майка Тереза или Ганди ще приемат
предизвикателството?
38
Anthony A. Barrett, Caligula, The Corruption of Power, Batsford, 1989; Arthur Ferril,
Caligula, Emperor of Rome, Thames and Hudson, 1991. Авторите, макар очевидно да
симпатизират на императора, не са съгласни един с друг – за Барет Калигула е рационален,
докато за Ферил е истинско чудовище.
39
Професор Барет си направил труда да състави списък на жертвите: двама унизени, девет
докарани до самоубийство, единадесет екзекутирани, един приятел на Сенека и една
актриса – измъчвани, Секст Помпей (на когото било забранено да използва родовия прякор
„Велики“) – уморен от глад, един гладиатор на име Колумб – отровен, и един сенатор,
наръган от собствените си колеги.
40
Внукът на Тиберий Гемел виждал съвсем ясно опасността за собствения си живот. Той
пиел лекарство против кашлица и когато Калигула надушил дъха му, решил, че приема
противоотрова. Когато бил обвинен, Гемел произнесъл прочутия си отговор –
„Противоотрова? Че каква противоотрова може да има против Цезар?“
41
Престъплението на сина, за което бил задържан най-напред, било в това, че бил
прекалено добре облечен. Бащата направил грешката да се моли за живота му. След първата
вечеря бил принуден да върне жеста в деня на погребението, когато се държал, сякаш не се е
случило нищо. Сенека, който разказва тази история и самият той едва не бил екзекутиран
заради една своя прекалено добра реч в присъствието на Калигула, обяснява, че бащата имал
друг син и не желаел да застраши и неговия живот.
42
Филон описва как императорът приел делегацията, докато оглеждал новата украса на
един от дворците си и тичал от стая в стая, докато (вероятно) по-възрастните молители се
задъхвали зад него. От време на време се обръщал през рамо и им изръмжавал или ги питал
неща от сорта на „Защо не ядете свинско?“ и „Нима сте богомразци, които не вярват, че съм
бог… признат от всички други народи… но не и от вас?“ Гърците хихикали и се радвали на
затруднението на евреите. Филон не споменава какво е казал Калигула на тях. Накрая
императорът се отегчил и ги пуснал да си вървят по живо по здраво с думите, „Тези хора ми
се струват повече нещастни, отколкото лоши…“
43
Именно това, а не политическите простъпки, станали причина бившият президент на
Пакистан Зулфикар Бхуто да бъде изведен от нарочно мизерната му килия и обесен.
44
Неговата четвърта и последна жена, седем години по-стара от него и женена вече пет
пъти; въпреки това той бил силно привързан към нея и не е изневерявал. Според сведенията
по време на престоя си в Капри Калигула се държал скромно и същевременно невъздържано,
тъй като бил принуден по някакъв начин да успокоява дивите страсти на Тиберий. След като
дошъл на власт, макар отначало да прогонил известните перверти, станал сексуално всеяден
и преспивал с когото му падне, в това число и с актьора Мнестер, със зетя си, с различни
заложници и, разбира се, със сестрите си. Предишните му бракове не са добре
документирани и като че ли не са се зачитали особено с изключение на брака му за Полия,
която била доста богата.
45
Чарлз Лотън, който изглежда доста убедително като римски император, изигра – може
би несъзнателно – Клавдий като хомосексуалист в един филм, който така и не видя бял свят.
Серия от сцени го показват как обърква репликите си точно когато трябва да осъди един
добре изглеждащ младеж (Сабин?) на смърт заради участието му в убийството на
предшественика му Калигула. Макар и вълнуващ, този епизод е исторически недостоверен –
истинският Клавдий всъщност е пощадил Сабин (който впоследствие най-тактично се
самоубива) и без да се замисля, заповядва с онова, станало прочуто отпуснато движение на
китката екзекутирането на Херея и компания, тъй като подобни хора биха могли да се
превърнат в неудобство и за самия него.
46
Племето алоброги, от което произхождал, просперирало благодарение на
колаборационизма с Юлий Цезар.
47
Това блестящо описание, макар и да е анахронизъм, е взето от „Клавдий“ на Барбара
Левик (В. Levick, Claudius, Patsfors, 1990).
48
Първите водни съоръжения там функционирали през 1 в., по времето на царството
Анарадхапура; сингалците, които прилагали тригонометрията за своите хидропроекти, били
докарани в Рим от Тиберий по случай идването му на власт.
49
Палас живял още седем години в огромното си имение, но богатството му било
прекалено голямо, за да бъде търпяно от алчния тогава император. Накрая бил тихомълком
отровен.
50
M. Griffin, Nero, Batsford, 1984.
51
Персоналът на тази първоначално Птолемеева институция изобретявал също така и
оръжия и съответно бил окуражен да емигрира в Рим вместо в Партия, също както
германските учени в навечерието на Втората световна война предпочели САЩ пред СССР.
52
Преди войната езикът на физиката например бил немският; днес италианецът, който
чете лекция по физика в Милано, трябва да говори английски, ако иска името му да попадне
в научните издания.
53
Такъв е бил и самият Нерон. Той написал поема за женствеността на някой си Афраний
Квинтиан, която така засегнала героя, че той се присъединил към заговора на Пизон.
54
Доста разпространена практика в античния свят; между другото при позата на
„героична голота“ при статуите се допуска съвсем малко окосмяване над гениталиите.
55
Последният му биограф също не успял да го направи. Този откъс за нравите на
върхушката от републиканската епоха е взет от Donald Earl, The Age of Augustus, Elek, 1968.
56
Сградата, която виждаме днес, е дело на император Адриан, по-голям строител дори от
Август, който поставил скромния надпис М. AGRIPPA COS. TERTIUM FECIT (Построено
през третото консулство на Марк Агрипа).
57
Светоний отбелязва: „Скромният му вкус по отношение на покъщнината и мебелите се
вижда от запазените и до днес ложета и маси, повечето от които едва ли биха задоволили
стандарта за изисканост, който се очаква и от обикновения човек.“
58
Reay Tannahill, Food in History, Stem & Day, New York, 1973.
59
Такъв бил младият Юлий Цезар.
60
Превод Г. Кацаров и Б. Геров. – Б. пр.
61
Вид пшеница (Triticum spelta). – Б. ред.
62
Jerome Carcopino, A Rome a I’apogee de l’Empire, Hachette, 1939.
63
Един денарий се равнява на четири сестерции – Б. пр.
64
Domina – поне в римската литература – е по-скоро шеф, отколкото подчинен.
Женомразецът Ювенал предупреждава – „Няма да направиш никакъв подарък, ако жена ти
го забрани; няма да продадеш нищо, ако възрази; няма да можеш да купиш нищо без нейно
съгласие.“ Една съпруга била толкова стисната, че мъжът й трябвало да даде на свой приятел
сребърната си купа за бръснене, докато тя спяла, и след това да твърди, че била открадната.
Жена с голяма зестра имала силни позиции, тъй като можела да я вземе със себе си при
следващия съпруг, после при следващия и така нататък… (някои жени били женени по пет
пъти). Разводът бил лесен. Мъжът казвал на жена си Tuas res tibi agito („Вземи си нещата“) и
тя също отговаряла с (официалната) формула Tuas res tibi habito („А ти си задръж своите“).
65
Нужно било пълно съсредоточаване за запазването на тогата при ходене, при разгорещен
диспут или сред блъскащата се тълпа. Дори само тежестта й била непоносим товар.“ (Jerome
Carcopino, Life in Ancient Rome, Routledge, 1946.) Едно от хубавите неща на лятото било, че
тогата можела да бъде захвърлена в мига, в който човек се добере до вилата си.
66
Някои магистрати не се връщали; най-ранният (четлив) надпис в Англия е върху един
надгробен камък на претор, който умрял по време на служба; камъкът бил издигнат от
съпругата му и бе открит неотдавна край станцията на метрото при Тауър Хил, където днес е
изложено негово копие.
67
За вилици ще трябва да чакаме до 16 в.