Tozi Moy Zhivot Si Beshe Hubav

Жан д'Ормесон
Хубав
Жан Брюно Владимир Франсоа дьо Пол Льофевр д’Ормесон или
наричан още Жан д’О (1925-2017) е френски писател, журналист,
философ и актьор, член на Френската академия. Роден от сродяването
на две стари благороднически фамилии, той прекарва детството си
между семейния замък на майка си „Сен-Фаржо“ и Мюнхен, Букурещ
и Рио де Жанейро, където баща му, Андре Льофевр, маркиз на Орме-
сон, е дипломат и пълномощен министър. Младият аристократ
завършва Екол нормал и е гласен за дипломат или политик, но литера-
турата и философията се превръщат в негова страст, източник на
вдъхновение и в крайна сметка – призвание. Връзката му с политика-
та не е напълно прекъсната и от 1950 г. той е главен секретар на Меж-
дународния съвет по философия и хуманитарни науки към
ЮНЕСКО, а от септември 1992 г. и негов председател. Между
1974–1977 г. е генерален директор на в. „Фигаро“, където в продълже-
ние на години е постоянен колумнист.
След няколко издадени книги, които се ползват с по-скоро среден
успех, той постига своя литературен пробив със „Славата на импери-
ята“ („Парадокс“, 2017), донесла му Голямата награда за роман на
Френската академия през 1971 г.
Следвайки стъпките на чичо си, Владимир Льофевр д’Ормесон, през
1973 г. той е избран за член на Френската академия. Едва на 47 г.,
когато заема мястото си във фотьойл № 12 сред останалите си събратя
под Купола, той е най-младият „обезсмъртен“ в цялата четиривековна
история на Академията.
С годините той се превръща в един от най-големите любимци на
френската публика. Може би заради „честните му сини очи“? Подоб-
но твърдение със сигурност би го развеселило.
Други негови произведения, издадени на български от „Парадокс“ са
„История на Скитника евреин“, „Докладът на Гавриил“, и „Бог: него-
вият живот и творчество“.
Преводът на книгата е осъществен с
подкрепата на програма „Традукта“ на
Естонския културен фонд.
Съфинансиран от програма
„Творческа Европа“
на Европейския съюз
Жан д'Ормесон
Хубав
Превод от френски
Владимир Сунгарски
JE DIRAI MALGRÉ TOUT QUE CETTE VIE FUT BELLE
Jean d‘Ormesson
© Editions Gallimard, Paris, 2016.
© Владимир Сунгарски, превод

© Петя Давидкова, художествено оформление на корицата
© „Парадокс“, София, 2019
ISBN 978-954-553-331-0
σὺν ὅλῃ τῇ ψυχῇ εἰς τὴν ἀλήθειαν ἰτέον
Душата с всички сили трябва да се стреми
към истината
ПЛАТОН
ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:
АЗ: Неподкупен, строг, благосклонен и ироничен съ-

дия. Сред интелектуалните и модните среди често го на-
ричат леко подигравателно Свръхаз заради висшите му
функции и произтичащото от тях високомерие.
АЗ: Това съм аз. Удоволствия, работа, стремления, дре

болии и прочее, и прочее.
ИЗМЕЖДУ ДРУГИТЕ: политици, творци, писатели,

журналисти, светски жени, курви, държавни и междуна-
родни служители, шофьори, лекари, банкери, издатели,
моряци, манекени, пощаджии, войници, безработни, стю-
ардеси, мошеници, гении и т.н.
(позволено е да се добавят и още)

ДЕКОР
Декорът е светът.
Със своите морета, реки, планини, гори, дворци, за-
мъци, градини, стари камъни, църкви и храмове, синагоги
и джамии, пътни детелини и мостове, със своите навред
еднакви закони и своите безбройни, но винаги различни в
пространството и времето лица той е плашещ, но и красив.
АЗ: Подсъдимият да стане!
АЗ: Дори и седнал, не стоя добре.
АЗ: Тогава си стойте седнал.
АЗ: Благодаря.
АЗ: Само не се кривете.
АЗ: Ще се опитам да седя изправен, доколкото мога.
АЗ: Не се престаравайте.
АЗ: Само колкото е необходимо.
АЗ: Знаете ли защо сте тук?
АЗ: Нямам никаква представа.
АЗ: Никаква представа, наистина ли?
АЗ: Наистина.
АЗ: Ни най-малка?
АЗ: Ни най-малка. Тук съм и това е.
АЗ: И не изпитвате тревога? Съмнение?
АЗ: Боже...
АЗ: Роден сте...
АЗ: Да.
АЗ: Ето, виждате ли!
АЗ: Е, очевидно...
АЗ: ...Кога?
АЗ: Родителите ми често ме уверяваха, че съм роден
на 16 юни 1925 г., няколко дена преди началото на лятото,
13
Жан д’Ормесон
някъде между Първата световна война и голямата криза,

която е не по-малко световна. Откровено казано обаче, не
знам нищо по въпроса. Това е нещо надали по-значимо от
слух, подкрепен, тъй си мисля, от няколко купчини хар-
тии, които се повтарят едни други. И няма никаква гаран-
ция. Самоличността ми често ми изглежда доста смътна
и е по-скоро юридическа фикция, отколкото научен факт.
АЗ: Къде?
АЗ: Дълго време разправях, че съм роден в „Ориент
експрес“ или в Румели Хисар на европейския бряг на Тур-
ция. Тоест никъде. Или пък навсякъде. Гражданин на све-
та. Космополит. Всъщност мисля, че съм роден в Париж,
на улица „Грьонел“ в седми район. Все някъде трябва да
се закачи човек. Французин съм и съм горд от това. Но
само след няколко седмици започвам да пътешествам. За-
минавам за Бавария. Говоря немски отпреди да проговоря
на френски. И ако си тананикам нещо, когато съм на чети-
ри или пет годинки, то не е:
Хей, ръчички, хей ги две...
а:
Hänschen klein
Ging allein
In die weite Welt hinein…1
АЗ: Име, фамилно и собствено?

АЗ: Жан, Брюно, Владимир, Франсоа дьо Пол Льо-
февр д’Ормесон.
АЗ: Жан ще свърши работа. Кръстителят или Еванге-
листът?
АЗ: Обичният ученик. Евангелистът.
1 И тръгна сам Малкият Ханс по широкия свят. – Бел. прев.
14
Този мой живот си беше хубав
АЗ: Ама защо Брюно, защо Владимир и защо Франсоа

дьо Пол?
АЗ: Брюно беше често срещано собствено име в се-
мейството на майка ми. Владимир пък беше името на по-
малкия брат на баща ми. Баща ми се казваше Андре. Чичо
ми Владимир е роден в Русия, където дядо ми е бил изпра-
тен по служба. А ние до един сме потомци на една сестра
на свети Франциск от Паола. От четири или пет века всич-
ки Ормесонци се казват Франсоа или Франсоаз дьо Пол.
АЗ (като преглежда записките си): Според някол-
ко свидетелства сте имали правото на благородническа
титла?
АЗ: Семейството ми, както изглежда, е било от занаят-
чии. Придобива някакво подобие на известност през шест-
найсети век. Измежду безбройно многото съдебни секре-
тари, нотариуси, юристи, управители, които ще образуват
скромната и горделива каста на парламентаристите, мо-
ето семейство проявява независим дух и започва да слу-
жи на краля. Историята започва в края на четиринайсети
век около Анген с някой си Пиер Льофевр. Продължава с
Оливие I, съветник на Мишел дьо л’Опитал и председател
на Сметната палата. Шарл IX иска той да ръководи финан-
сите му, но Оливие д’Ормесон отказва поста.
– Имам лошо мнение за паричните си дела – изглежда,
е казал кралят, – понеже честните люде никак не желаят
да се захващат с тях.
След множеството от разните му там Адам, Жан, Ни-
кола, Андре, семейната слава принадлежи на Оливие,
третия с това име, който оставя след себе си един добре
познат на историците Дневник; той играе важна роля във
втората половина на седемнайсети век. Нека малко да се
повъзвеличаем. Навремето имало поговорка: „Смел като
Гиз, духовит като Мортмар, почтен като Ормесон“. В бор-
бата си срещу Фуке, министър на финансите, покровител
на изкуството и литературата, владетел на „Бел-Ил“, кой-
15
то повече или по-малко е укрепил, и на „Во-льо-Виконт“,

най-красивия дворец във Франция по времето, когато Вер-
сай все още не е построен, Луи XIV и Колбер са убедени,
че строгият Оливие д’Ормесон ще бъде най-удобният им
инструмент за свалянето на обичащия разкоша главен ин-
тендант, който започва да ги тревожи.
Обаче тук настъпва драматичен обрат, който мадам
Дьо Севинье дълго коментира в писмата до дъщеря си; тя
е близка на семейство Ормесон и е предана приятелка на
мецената от „Во-льо-Виконт“: Оливие д’Ормесон преце-
нява, по съвест и дълбоко убеждение, че Фуке, определе-
но виновен, не е много по-виновен от мнозина други – и
особено от Мазарини и самия Колбер, който е заклет враг
на обвиняемия. Не заслужава смъртно наказание. Оливие
д’Ормесон се произнася в подкрепа на присъда за изгна-
ние. Недоволен от такова голямо нахалство, кралят „смек-
чава“ изгнанието в доживотен затвор и изпраща Фуке под
охраната на Д’Артанян, станал впрочем негов приятел, в
зловещия затвор в Пинероло.
Уволнен, разорен, лишен от всичките си длъжности от
отмъстителния Луи XIV, Оливие д’Ормесон е отхвърлен
от обществото. В следващия век семейство Ормесон полу-
чава от краля, обзет може би от ретроспективни угризения,
нещо не по-малко от наследствена титла: първородният в
семейството става маркиз. Или поне на теория. По-късно
Републиката ще признае с половин уста единствено тит-
лите принц и херцог.
Впрочем, непървородните, към които принадлежа и
аз, имат право само на почетна дворцова титла, тоест на
абсолютно нищо. Шатобриан урежда въпроса веднъж за-
винаги, като разграничава в историята на тези, които сами
се наричат или биват наричани аристократи, три после-
дователни етапа: векът на службата, векът на привилегии-
те и векът на суетата.
АЗ: Професия?
16
АЗ: Ау! Този въпрос съм си го задавал през целия си

живот.
Със самодоволство, може би, с горделивост или с аро-
гантност, мисля, че мога да кажа: писател. Аз съм френски
писател във времена, в които френските писатели, само
до вчера триумфиращи навред по широкия свят, са ако не
непременно на изчезване – все още има много такива, че
дори може би стават и повече, – то поне залязващи: днес
значимостта им далеч не е такава, каквато е била преди
век или два. Аз съм Последният мохикан. Застрашен ше-
дьовър. Последна издънка на славна династия. Нещо като
динозавър, който е заплашен от изчезване. Ще са ми необ-
ходими много страници, за да обясня отговора си.
АЗ: Не се превъзнасяйте. Нека наченем работата от-
към началото. Пристигате в Бавария. Защо?
АЗ: Баща ми беше дипломат. Беше част от племе, на
което в онези времена все още му бе разрешено да се вози,
окичено с пера на главата, на карети, теглени от осем
бели коня и заобиколени от войници в парадни унифор-
ми. Седем години след края на Първата световна война
Републиката се надяваше да откъсне добрата Бавария от
лошата Прусия. Чиста илюзия. Ако все пак се появява ня-
какъв намек за съпротива срещу Хитлер, то това се случва
по-скоро в старите аристократични семейства от Прусия.
Този, който представлява Франция в Берлин, е посланик.
В Мюнхен трябваше да има единствено консул. Главен
консул в краен случай. Но за да служи на мечтите на френ-
ското правителство (впрочем, бързо попарени), баща ми е
пълномощен министър в Бавария.
АЗ: Каква е ролята на баща ви?
АЗ: Баща ми, за когото дълго съм говорил в някои от
книгите си, беше консерватор или ултраконсерватор по
отношение на нравите и ляв християнин в политиката. В
това последното той беше последовател на движението
Льо сийон и на Марк Сание. Беше пламенен република-
17
нец и демократ. С лек янсенистки уклон. Съчетаваше в

едно социален консерватизъм, политически идеализъм и
изключителна морална строгост. Подобно на учителите си
Аристид Бриан, Луи Барту, Филип Бертело той бе привър-
женик на френско-германското сближаване. Огромен враг
на войната, понякога до степен на пълна антивоенщина,
той силно вярваше в сдобряването между противниците
от клането от 1914 г.
Мисията му в Бавария бе изключително дълга: осем
години. Когато пристига в Мюнхен през 1925 г., Хитлер е
в затвора след неуспешен опит за преврат. Когато напуска
Бавария през 1933 г., Хитлер е райхсканцлер.
АЗ: Какви бяха отношенията на баща ви с национал-
социализма?
АЗ: Отвратителни. Ако баща ми мразеше нещо, то
беше диктатурата. Посоката, по която поеха Германия и
Бавария, му донесе огромно разочарование и го наскърби.
АЗ: Можете ли да ми кажете нещо за ежедневния живот
в Мюнхен към края на двайсетте години на миналия век?
АЗ: Родителите ми се бяха сприятелили с много хора в
Бавария. Германци, но и чужденци. Измежду колегите на
баща ми имаше едно наистина известно име: папският нун-
ций, бъдещият кардинал Пачели, който ще стане папа Пий
XII. Често съм разказвал историята с онзи обяд, или пък
беше вечеря, когато нунцият дойде във френската легация.
Имах брат, който беше с четири или пет години по-
голям от мен. Беше по-скоро самотник и малко див. Към
него изпитвах обич и възхищение. Когато го раздразвах
прекалено много, той ме наричаше „комара“. Един пре-
красен ден родителите ми научиха, че той си изкарвал
джобни пари като събирач на топки по мюнхенските те-
нис кортове. В паметта ми цялата работа се е запечатала
като забавен скандал, придобил размерите на катастрофа.
На сутринта в деня на посещението на нунция роди-
телите ми изнасят лекция на Анри. Казват му да се държи
18
възпитано, да е с чисти дрехи, измити ръце, добре сресана

коса и да не употребява груби думи. Обядът (или вечеря-
та) минава прекрасно. Анри се държи много добре. След
последната хапка брат ми е пратен обратно в стаята си
и тогава той се сбогува с негово високопреосвещенство
като същински джентълмен. Свежда учтиво глава, целува
пръстена на нунция и си тръгва. Но на прага изведнъж се
извръща и гръмогласно изтърсва:
– До скив, старче!
Всички се правят, че не са чули нищо. Родителите ми
потъват вдън земя. Но все още се надяват, че катастрофа-
та не е забелязана от нунция. Както повелява традицията,
баща ми придружава бъдещия кардинал до колата му, като
държи в ръка запален факел. После се връща при майка
ми потиснат, но донякъде успокоен от привидното спо-
койствие на прочутия гост, който е останал невъзмутим.
Четиресет години по-късно брат ми, по това време
главен финансов инспектор, води пратеничество във Ва-
тикана и поднася почитанията си на Пий XII в кратко при-
ветствено слово. Делегацията тъкмо се кани да се оттегли,
когато Светият отец вдига ръка към брат ми, задържа го за
миг и го пита:
– Вече не казвате ли на папата старче?
Родителите ми, които четяха доста малко, от време на
време исторически книги и рядко романи, много харесва-
ха музиката. Мюнхен им носеше наслада. Слушаха Бах,
Хендел, Хайдн, Моцарт, Рихард Щраус, както и оперети.
Сещам се за Бруно Валтер и Рихард Таубер. Също, разби-
ра се, рефрените на Франц Лехар и тези от Странноприем-
ницата „Белия кон“ на Ралф Бенацки – Im Weissen Rössel
am Wolfgangsee:
Das ist ein Traum, das ist zu schön um wahr zu sein…1
1 „Това е сън, прекалено хубаво е, за да е истина...“. – Бел. прев.
19
Много французи идваха в Мюнхен на гости при ро-

дителите ми. Измежду тях имаше и един Ротшилд, много
близък на баща ми, който му говореше на „ти“ – изключи-
телно рядко проявявана фамилиарност. Барон Робер дой-
де с такси и слезе пред вратата на легацията, а баща ми
плати превоза.
– Какво ти дължа? – попита барон Робер.
– Нищо – простичко отвърна баща ми.
Но по сбирките, на които водеше приятеля си, той го
представяше като „барон Дьо Ротшилд, чийто кредитор
съм аз“. Забавлявахме се с простички неща, като в това
имаше някаква наивност.
Легацията се намираше на брега на река Изар, която
напоява Мюнхен. Имаше две места, измежду много дру-
ги, където се събираше местното изискано общество: един
хотел, „Байеришер хоф“, и един ресторант, „Фиерярес-
цайтен“, където малко по-късно Йозеф Гьобелс и жена му
Магда щяха да установят своя щаб и да посрещат прияте-
лите си – а именно онези две от шестте сестри Митфорд,
които клоняха към националсоциализма, докато Джесика
твърдеше, че е комунистка и ще да ходи да се бие в Ис-
пания в редиците на републиканците; Даяна, която щеше
да се омъжи за Осуалд Моузли, шефа на английските фа
шисти, а Гьобелс щеше да е свидетел на бракосъчетанието
им, и Юнити, която държеше да я наричат Валкирия – тя
беше влюбена в Хитлер и щеше да изстреля в собствената
си глава куршум, който така и нямаше да я убие. Тези две
заведения, заедно с музиката, прочутата Пинакотека, мод-
ните бутици, фестовете на бирата и вурстовете издигаха
репутацията на града, който на драго сърце се представя-
ше като един баварски Париж.
АЗ: Не мътете водата. Говорете ми за самия себе си и
за детските си спомени.
АЗ: Противно на зле обоснованата репутация, паметта
ми е посредствена.
20
АЗ: Положете усилие.

АЗ: Аз друго и не правя. Всъщност си спомням само
това, което съм чел. А това, което съм преживял, го заб
равям с доста учудваща лекота. Най-често ми се струва,
че това, което твърдя, че си спомням, всъщност си го из-
мислям. Неведнъж са критикували романите ми, че били
нещо като мемоари. Ако някой ден наистина напиша ме-
моари, то те ще са роман. Спомням си за миналото с не-
принуденост. Подготвям бъдещето с нещо като немарли-
вост. Живея единствено в настоящето. Свидетелството ми
ще бъде заподозряно в пристрастие и ще бъде сметнато за
измислица.
АЗ: Не почвайте с преувеличенията още отсега.
АЗ: Ако изключим родителите и брат ми, тясно свър-
зани с мен и чието присъствие е неизменно, животът ми
в Мюнхен се въртеше около две личности, все германци:
гувернантката ми Лала и един шофьор, Медерер, когото
си спомням отлично, макар и да не знам защо. Фройлайн
Хелер, която наричах Лала, ме пляскаше по дупето с чет-
ка за коса, като при сериозните ми провинения ме бие-
ше с бодливата страна. Намирах я за красива. Обожавах
я. Медерер ме водеше на разходка в една гора, в която се
провеждаха панаири и където стърчеше електрическа цен-
трала, чието немско име едва произнасях. Бях на пет или
шест години. Петнайсетина години по-късно, когато мес-
техме по картата на Европа малките си червени знамена
и празнувахме нашата победа заедно със Сталин, често с
тъга и ужас се питах какво ли е станало с Лала и Медерер
във вихъра на събитията.
Баща ми нямаше лично богатство. Парите не го ин-
тересуваха особено и по-скоро му бяха досадни. Именно
поради тази причина семейният дворец „Ормесон“, разпо-
ложен на петнайсетина километра от Париж – заради рова
му, запълнен с вода, Дидро го сравняваше с катурната в
кофичка за лед бутилка шампанско, – беше преминал в ръ-
21
цете на Владимир, по-малкия брат, когото баща ми нежно

обичаше. С изключително добра външност, много учтив,
елегантен и чаровен, обучен в Мароко в училище „Лиоте“
и след това настанен в двореца „Ормесон“, където устрой-
ваше приеми за висшето общество на Париж, преди да се
впусне в блестяща кариера, Владимир се беше оженил за
една жена, родом от Куба, която носеше потресаващото
име Мария Консепсион – или Кончита – Гуаделупе де
Мало и Саяс-Басан. Богатството му си беше сериозно. Но
и баща ми имаше с какво да се похвали. Беше се оженил за
дъщерята на друг един собственик на дворец, по-стар, по-
голям и по-прочут от „Ормесон“ и който щеше да изиграе
значителна роля в живота ми: „Сен-Фаржо“.
Мисля, че бракът на баща ми и майка ми – ние никога
не знаем особено много за сантименталния и сексуалния
живот на родителите си – беше уреден предварително. Но
щеше да се превърне в брак по любов. Никога не съм виж-
дал баща си без сако, без колосана яка, без вратовръзка. И
не съм забелязал нито у баща си, нито у майка си каквото
и да било щение към друга жена или друг мъж. Ако има
нещо, което е белязало детството ми, то това е любовта.
Спокойна, безоблачна, тиха любов. Но силна. Трайната
взаимна любов между родителите. Взискателната любов
на родителите към децата им. Любовта, съчетана с уваже-
ние, на децата към родителите им.
Баща ми много харесваше женска компания. Една ка-
рикатура го представяше все заобиколен от жени, стър-
чащи над него: една великанка, едно момиче, кацнало
на висок бар стол, една домакиня, чучната на подвижна
стълба. Предпочиташе ги пред мъжете, които често подо-
зираше в непочтеност или грубиянщина. За наше смайва-
не той, който толкова малко се интересуваше от коне, си
беше купил бомбе или дори цилиндър, за да придружава
на разни надбягвания една аржентинка, чиято красота бе
всеизвестна – госпожа Мартинес де Ос. Но това, което ха-
22
ресваше у жените – и което често ни разсмиваше, – беше

възможността да си говори с тях. Макар и да не спеше в
златно ложе и искрено да презираше парите, ежедневни-
ят му живот, както и този на семейството, беше осигурен,
защото той печелеше средства с работа и беше дипломат.
Прекарах половината от детството си в семейни дворци, а
другата половина – сред позлатените ламперии в салоните
на Републиката из чуждите страни.
АЗ: Ето вече много неща, които се сливат и преплитат:
бракове, пари, дворци, Републиката, традицията и демо-
крацията. Тук има нещо мътно.
АЗ: Нищо кой знае колко мътно. Просто живот. Който
понякога е сложен.
Със скромен произход, но гордо с потеклото си, семей-
ство Ормесон в продължение на два-три века принадлежи
на неспокойната и горделива каста на съдебната аристо-
крация. Доста далеч от военната аристокрация, толкова
скъпа на сърцето на херцог Сен-Симон, чиито величест-
вени представители стигат чак до началата на френската
монархия, съдебната аристокрация заема важно място от
шестнайсети век нататък ту редом до краля, ту често сре-
щу него.
Родове като Сегие или Ламоаньон, ненавиждани от
същия този Сен-Симон, малко по-късно Мопу, Д’Агесо,
Малзерб, после Моле и Паские, техните далечни наслед-
ници, са имена, които се преплитат с историята на Фран-
ция. Родът Ормесон е част от тази трупа, непрекъснато
люшкаща се насам-натам между принципи и амбиции,
която постепенно забогатява. Както едните, така и други-
те участват с въодушевление в Просвещението и в нача-
лото на Революцията. И мнозина измежду тях падат жерт-
ви на Терора. През деветнайсети век наследниците им са
острието на копието на триумфиращата буржоазия. Също
като Луи-Филип, син на цареубиец и крал на французите,
те са нещо като незаконни синове, разкъсвани между една
23
традиция, към която са привързани, и една демокрация, за

чието установяване са допринесли.
Колкото и достопочтени да са, тези представители на
рода ми по кръв и дух далеч не са толкова интересни, кол-
кото крайно левите революционери или колкото безразсъд-
ните герои в стил Бонапарт, Бернадот, Мюра, Моро – може
би са дори по-безинтересни и от начумерените, отчаяни и
калени реакционери като Кадудал, Боналд, Льо Местр, Бар-
бе д’Орвили. Много по-късно Шарл дьо Гол ще бъде пос
ледният представител и на трите споменати рода.
Лоялисти, независими и близки до янсенизма към
края на Стария режим, либерали по времето на Реставра-
цията и на Юлската монархия, демократи по време на Ре-
публиката, Ормесонците са служили на всички режими,
ако изключим Империята. Наследник на Некер, бащата на
мадам Дьо Стал, един Ормесон е главен финансов контро-
льор – без особен успех... – през 1783 г. Доста бързо ще
отстъпи мястото си на Калон. Избран за кмет на Париж
през 1792 г., той ще откаже поста. Преди да бъде гило-
тиниран, един друг Д’Ормесон допринася за спасяването
на това, което ще се превърне днес в нашата Национална
библиотека.
Не е лесно да проследи човек случващото се със се-
мейното богатство през XVIII и XIX век. Разорен от Луи
XIV, родът като че ли се възстановява през XIX век. Един
от прадядовците ми е бил щастлив собственик на четири
вили на сегашната улица „Променад де-з-Англе“ в Ница,
почти при хотел „Негреско“. За нещастие му хрумнала па-
губната идея да ги продаде някъде около 1900 г. Кризата
от 1929-а и крахът на няколко банки, с които сме били
повече или по-малко обвързани семейно, също не са се от-
разили особено добре.
Вече споменах, уважаеми абсолютно неподкупен
господин съдия, че баща ми не придаваше никак голямо
значение на парите. Същото беше и отношението му към
24
метеорологията, спорта, ясновидството, мистиката и сно-

бизма. Вярваше в заслугите, труда, разума и демокрация-
та. Имахме шофьори, готвачи, салонни управители, каме-
риерки и дори прислужници, защото баща ми трябваше да
поддържа общественото си положение. Беше навик, тик,
бегло дразнеща мания: също като баща си, след това като
брат си Владимир и съпруга на сестра си Йоланд, която
от своя страна притежаваше известна гениалност и също
като няколко други жени от рода – зрънце лудост, той
представляваше Франция в чужбина.
Баща ми не скатаваше за себе си парите на Република-
та. Харчеше ги в служба на държавата, на която служеше.
Присмиваше се на свои колеги, които използваха твърде
много лед, за да пестят шампанското или които пестяха от
цветята и менютата, за да си заделят средства. В очите на
баща ми честта да представляваш Франция и стиснатостта
бяха несъвместими.
И все пак имаше нещо, което донякъде не пасваше на
страстната му привързаност към демокрацията и което ви-
наги ме е учудвало: и това беше схващането му за средата.
АЗ: Средата? Това пък какво е? Кажете ми нещо за
тази среда, която не би трябвало да сочи към, така си мис
ля, мафията или хулиганите.
АЗ: Свързано е с изказа, облеклото, маниерите на тра-
пезата. Англичаните от миналия век, някъде около шейсет
те или седемдесетте, са изобретили разликата между U и
Non-U – като така и не се разбра със сигурност какво оз-
начаваше гласната U. University може би? Тези, които ги
бяха завършили, и тези, които не ги бяха завършили? Или
може би upper class и non-upper class? Според баща ми,
майка ми, дядовците и бабите ми, приятелите и познатите
им, въпреки често значителните разлики помежду им по
отношение на произход, богатство, религия, политическо
мнение, трябваше да има определен етикет на поведение,
с който и дума не можеше да става да не се съобразяват.
25
Най-напред това се отнася за стила на обличане. Има-

ше церемониални, траурни, спортни, пролетни, зимни
костюми, както и такива за пътуване. Носеха се смокин-
ги, фракове, домашни дрехи, сака от кадифе или туид,
цилиндри, филцови шапки, бомбета, черни или жълти
обувки, скарпини, мокасини, черни палта и плащове. Ес-
тествено, жените следваха променящите се моди, като си
поръчваха дрехи от дизайнери като Уърт, Шанел, Ланвен
или Баленсиага – чух един приятел на баща ми, Пастьор
Валери-Радо, на който не му пукаше особено за тия ра-
боти, да казва, че жена му се обличала при Мадлен Сиа-
га, – Рошас, Карвен, Фат или Диор. Романите неуморно
описваха роклите на светските жени, на куртизанките, на
авантюристките и на звездите.
Всяка социална класа притежаваше своите правила за
облеклото, като беше задължително човек да се придържа
към тях. Мъжете можеха да се обличат според модата от
времето на бащите си или дори на дядовците си. Но също
така притежаваха и правото да внасят новости – до опре-
делена степен. Една идея оригиналност можеше да бъде
понесена, но с нея вървеше и едва доловим привкус на
ирония и неодобрение. Творческият тип облекло, провин-
циалните или денди стилове не бяха изключени. Но пра-
вилата си оставаха строги. Беше невъзможно да се носи
комплект вратовръзка и кърпичка или пък вратовръзка на
точки върху раирана риза, а жълти обувки можеха да се
носят чак след като отмине Лоншанското конно надбяг-
ване.
Изказът беше дори още по-деликатна област от об-
леклото. Някоя езикова грубост можеше и да се приеме,
но при определени условия. Можеше да се казва „мамка
му“ или „тъпанар“, но беше забранено да се произнасят
думи като „майната му“ или „доскоро“. От друга страна
пък „добър ден“, „добър вечер!“, „мерси“ и „пардон!“ бяха
препоръчителни. „Добър апетит“ или „лека работа“ бива-
26
ха строго отхвърляни. Може би имахме правото или дори

дълга да „си приказваме“, но да „си бъбрим“ беше недо-
пустимо. Казваше се „десет вечерта“ и „след вечеря“, но
никога „двадесет и два часа“, което го оставяхме на френ-
ските железници; не се казваше и „днес по пладне“. Ние за-
кусвахме, обядвахме, вечеряхме рано, нормално или късно,
обожавахме светските вечеринки или среднощните вечèри,
ние похапвахме и хрусквахме, но никога не „ядяхме“. Само
при мисълта „да ядем“ с Пиер или Пол, ни се гадеше. Сър-
дечността, солидарността, споделянето не бяха сред силни-
те ни страни. Дискриминирахме. Графиня Грефюл
Черни очи увити в тюл:

Това е графинята Грефюл
и графиня Дьо Шевинье се държаха недоверчиво и дис-

танцирано с Пруст, който ги обожаваше и двете и се бе
вдъхновил от тях, за да създаде образа на херцогиня Дьо
Германт. Те го намираха за „лепка“, за недискретен и бъб
рив. Ако изключим баща ми, в моята среда си общувах
ме малко, говорехме пестеливо. Или се говореше за лов,
празници, сватби, погребения – погребенията, често доста
весели въпреки сълзите, понеже мъртвите имаха шанса да
видят Бог, си бяха празници като останалите, – или за вре-
мето. Обикновено най-доброто, което можеше да направи
човек, беше да си мълчи и да не казва изобщо нищо.
АЗ: Не правете това. Бъдете новатор.
АЗ: Етикетът на средата достигаше връхната си точка
с трапезните маниери. Страници и страници, учебници,
научни трудове, написани от светски жени, етнолози, от
баронеса Стаф и Клод Леви-Строс, са били посветени на
трапезните обноски. Родителите учеха децата си да не го-
ворят с пълна уста, да не слагат лактите си на масата, да
белят крушите и прасковите, да си служат както трябва с
ножа, вилицата и лъжицата.
27
Нито един от тези инструменти не трябваше по ника-

къв случай да бъде оставян едновременно на масата и на
чинията. Можеха да бъдат оставяни на масата. Можеха да
бъдат поставяни вътре в чинията. Но никога, никога едно-
временно върху едното и другото.
В очите на мнозина, или пък на неколцина, и в очи-
те на баща ми, искрен републиканец и демократ, средата
беше преди всичко начин на поведение. Леон Блум, Саша
Гитри и херцог Дьо Брисак се държаха кажи-речи по съ-
щия начин. И в този смисъл те принадлежаха към същата
среда. Леон Блум може би с повече елегантност и с повече
култура, разбира се. Той беше приятел на Жид и Пол Ва-
лери. Саша Гитри с непринуденост и някакво подобие на
провокативност. Херцог Дьо Брисак, защото беше херцог
Дьо Брисак, с малко повече безсрамие и наивно нехайство.
Той беше студент от Политехниката и много харесваше
Сюли Прюдом.
Кулминационната точка в средата беше бракът. Човек
се женеше в средата си. И за предпочитане за малко бо-
гатство. Родителският ужас се състоеше в това да не ви-
дят някой ден отрочето си да се ожени извън средата си.
Грешката, която не трябва да се допуска, е да се смята, че
средата се свеждаше до парите. По-добре беше да склю-
чиш брак с някого без пукнат грош, но от същата среда,
отколкото с някой, който е фрашкан с пари, но е извън
средата.
Не е нужно да се казва, че покрай духа на времето по-
нятието за средата, толкова значимо за баща ми, е една от
големите жертви на развитието на представите и на промя-
ната на нравите. То все още оцелява, но е бледичко и вече
маргинализирано. Човек все още не може да си представи
министър-председателя да цъфне в Народното събрание
по потник и дънки. Но в крайна сметка днес всеки проя-
вява тенденция да се облича както си ще. Правилата са се
размили. Може би не в „Жокей клуб“. Но в Академията, в
28
църквата, в управителните съвети и дори в правителство-

то. Вратовръзката все още се носи горе-долу навсякъде.
Но пак почти навсякъде вече може и да не се носи.
Между мобилните телефони и макдоналдсите трапез-
ните маниери са се превърнали в предмет на майтапи. Не-
щата се променят толкова бързо, че правилата за добрите
обноски са непрестанно разклащани, дори и в тези слое-
ве на обществото, в които са били абсолютно неизменни.
По времето на баща ми никога изобщо не би хрумнало на
който и да било мъж от неговата среда – и от средата на
Едуар Ерио, Леон Блум, Саша Гитри, Морис Шевалие – да
продължава да седи на масата, докато там има жена, която
стои права. Днес понеже домакинята непрестанно става,
за да ходи в кухнята, всеки мъж, претендиращ за добро
възпитание, трябва да си остане седнал, защото иначе би
изглеждал глупаво или дразнещо неестествено. Всички
знаят, че правилата на говора постепенно се разпадат и че
днес всеки се изразява както му душа иска. А мисълта да
се жениш в средата си се е превърнала за всички млади в
нещо като приказка за лека нощ, предназначена за умстве-
но изостанали деца.
АЗ: Вие говорите, говорите... Трябва ли да ви напомня,
че все още се намираме в Мюнхен и че сте на възраст меж-
ду шест и осем години? Имате ли приятели? Приятелки?
Наченки на сантиментален живот – или пък на сексуален
може би?
АЗ: Ясно се вижда, почитаеми Свръхаз, че сте дете на
времето си. Дори и шестгодишен, вече бях много по-стар.
Колкото и да се ровя в паметта си – и не само в Мюнхен,
но също и в Букурещ и Бразилия в по-късни времена, – не
намирам нито приятел, нито приятелка.
Не ровичкам под масата, не се затварям в тоалетната,
не си играя на чичо доктор. Не раста под сянката на Фройд.
Нито пък на Жид от Иморалиста или от Ако зрънцето не
умира. А по-скоро в сянката на вероучението, на графиня
29
Дьо Сегюр, на Корней и Ламартин. Чак много по-късно

ще се опитам криво-ляво, но по-скоро криво, мъничко да
си наваксам.
АЗ: Ще видим като му дойде времето. Нека засега се
придържаме към това, което вършите в Мюнхен.
АЗ: Какво върша в една следвоенна Бавария, опусто-
шена, също като останалата част на Германия, от галопи-
раща инфлация, която все още обсебва умовете на хората?
Почвам да изучавам правописа и простата аритметика в
полите на майка си.
Правописът, материя, която ми е природно дадена, ми
изглежда не само като цяла тълпа изключения, но и като
бездънен произвол. Плясвам и плесна, утрепан и отрепка
ме хвърлят в пропаст от смайване. И се питам, това ясно
си го спомням, защо 2 и 2 не прави 22 вместо 4. И чета.
Чета почти всичко, което ми попадне в ръцете. Афиши-
те по стените, рецептите на лекарите, обявите по улица-
та, детските вестници. Тентен още не е роден. Любими са
ми комиксите Бико и Биби Фрикотен. А малко по-късно и
Мързеланковците.
Бико, капитан на клуб „Пам-парам“, има сестра, Сюзи,
която си пада снобарка, и дрипави приятели, които се каз-
ват Жюл, Ернест и Огюст. С тях играе футбол. Или може
би бейзбол. Когато участва на динен конкурс и яде дини
до пръсване, за да спечели голямата награда, която, гръм
и мълнии, е още една диня, направо се пуквам от смях.
Когато недоволен от сестра си по една или друга причина,
той ѝ заявява с цел да я злепостави пред групичката млади
фукли, с които тя дружи, че ще каже на тези дами как тя е
изрязала бежовите шорти, които той ненавижда, от кади-
фените завеси, ме обземаше безгранично щастие.
Мързеланковците беше нещо съвсем различно. С три-
мата весели и мързеливи мошеници – Крокиньол с дъл-
гия нос, Филошар с превръзка на едното око, Рибулденг с
рошавата брада – този комикс носеше отровната наслада
30
от разрушаването на табутата. Неуморно го четях. Страст-

но следвах героите в луксозни ресторанти, където те изи-
граваха шефа и пушеха пурите му, следвах ги по модните
плажове, където сложните им подмолни планове все се
проваляха, следвах ги и в дългите и бързи коли, с които те
бягаха от ченгетата и се носеха, все така ухилени и прис-
мехулни, към нови приключения.
АЗ: Ебавате ли се с мен? Не губете времето на съда.
Не сме се събрали тук, за да слушаме глупостите ви. Как
се е оформил несигурният ви характер, както и по-скоро
съмнителната ви персона?
АЗ: Не бях нито сангвиник, нито холерик, нито мелан-
холик, нито бях невъзмутим. Аз съм от благословеното и
прокълнато семейство на нервните хора, които са солта на
земята. Баща ми беше може би по-нервен и от мен. Много
по-късно ми се струва, че разбрах, че в младостта си той
е бил лекуван срещу нервни смущения, които вървяха с
тежка сенна хрема, която съм прихванал и аз.
Едни от думите, които най-често чувах в детството
си, бяха „малкият е неспокоен“ или „малкият е уморен“.
Малкият съм аз. В очите на родителите ми умората се из-
разяваше в неспокойно поведение. В края на престоя ни в
Бавария, когато съм бил на седем или осем години, един
ден майка ми извиква лекар, който ми препоръчва, и днес
го чувам, да си почивам „като не мисля за нищо“.
– Да не мисля за нищо, това е невъзможно – казах му. –
Постоянно мисля за нещо.
Впрочем, почти за нищо. Но все пак за нещо, в крайна
сметка.
Смътно си спомням дъщерята на един мюнхенски ши-
вач, която вероятно беше по-голяма от мен с няколко годи-
ни и носеше червена рокля. Много я харесвах. Често мислех
за нея. Ще ми се да я видя отново. Но това, което ме впечат-
лява най-много, тъй ми се струва, дори и тогава, когато бях
на шест, и то много повече от разни детски влюбвания, е
31
историята, която се случва. И тя не е много весела. В Герма-

ния по онова време горчилката от поражението, условията
по Версайския договор, твърде мекушав, когато трябва да е
строг, и твърде строг, когато трябва да е мек1, инфлацията,
безработицата, страхът от комунизма, социалният разпад
полагат основите на националсоциализма.
Неведнъж съм разказвал един от най-старите си споме-
ни. Застанал съм на балкона на легацията и гледам някакво
червено знаме със странен черен кръст в сребърен кръг, зад
което вървят група младежи, които пеят – и то много добре –
под приветствията на тълпата. Увлечен от всеобщото весе-
лие, аз също аплодирам. И внезапно, направо от нищото,
баща ми изниква зад мен и много кротко ме шамаросва – и
това е единственият шамар, който ми е плесвал.
По-късно – тук може би си измислям връзката със сце-
ната, която току-що описах – баща ми, който беше самата
търпимост, ми обяснява, че търпимостта си има граница:
и тя е нетърпимото.
С нетърпимото се сблъсквах ден подир ден на закуска.
Към края на мюнхенския престой баща ми, който беше
спасил немалко немски евреи, като им даваше визи, и кой-
то не криеше мнението си за Хитлер, получаваше всяка
сутрин от пощаджията писма, пълни с обиди, заплахи, из-
рязани от вестниците снимки на френския премиер с из-
бодени очи. На шест или осем години разбирам, че светът,
който ми се струваше толкова спокоен и сигурен между
родителите ми и край брат ми, Лала и Медерер, всъщност
е прелестен, но и изпълнен с трагизъм.
Накрая Кеят – пресветият „Ке-д’Орсе“, което ще рече
Министерството на външните работи – се трогва от труд-
ното положение на баща ми в Мюнхен през 1933-а, годи-
1 Приблизителен цитат по френския историк Жак Бенвил и неговата удиви-

телно проникновена книга от 1920 г. „Политическите последствия от мира“,
където той твърде основателно критикува Версайския договор. – Бел. прев.
32
ната, в която националсоциализмът взима властта. И ре-

шава да прати баща ми в Букурещ, Румъния.
АЗ: Мразехте ли Бавария?
АЗ: Много я обичах. Въпреки Хитлер. Нейните езера,
дворци, барокови къщи, Алпите в далечината са декорът
на детството ми. Исках да се сприятеля и да си играя с
нейните момчета с кожени гащи и широки презрамки – са-
мият аз бях носил тези тежки кюлоти, които ви превръщат
в син на Минос и Пасифая – и с нейните руси и синеоки
момичета, които виждахме да се струпват край чешмите
из селата, през които минавахме с реното, карано от Ме-
дерер. Слушах родителите си да говорят за „Линдерхоф“,
„Хохшвангау“, „Нойшванщайн“, вълшебните и неверо-
ятни замъци, където Лудвиг II Баварски, романтичният и
луд крал, внук на Лудвиг I, любовника на Лола Монтес,
посрещал Рихард Вагнер и съпругата му Козима, дъще-
рята на Лист и мадам Д’Агу. Вече обичах думите и име-
ната, идещи от някъде другаде. Мечтаех си за Нюрнберг,
за чиито красоти слушах безброй възхвали, за Алгой, за
Берхтесгаден, който щеше да се покрие с мрачна слава,
за Гармиш-Партенкирхен, където младите баварци прак-
тикуваха един спорт, който вече събуждаше интереса ми:
карането на ски. Но най-вече обичах баварските езера,
чиито имена са пълни с очарование и тъга: Амерзее, Хим-
зее, Тегернзее – превърнало се, година след заминаването
на баща ми, в театър на първото клане, устроено от на-
ционалсоциализма, когато есесовците на Хитлер избиват
щурмоваците на Рьом, Щарнбергерзее. През слънчевите
летни дни родителите ми наемаха една вила в Тутцинг на
бреговете на Щарнбергерзее. Много преди „Сен-Фаржо“
и горите на Пюизе част от сърцето ми остана в Тутцинг,
който обичах до лудост и който се превърна в спомен от
едно изчезнало време: вероятно дори и няма да го разпоз-
ная, ако ми хрумне пагубната мисъл да се върна опипом в
тази стопила се легенда.
33
АЗ: Добре, добре. Не се горещете. Нека не говорим по-

вече за това. Вече пътуваме към Карпатите.
АЗ: На три пъти сме пътували от Париж до Букурещ.
Първия път беше с влак, благодарение на едно отклоне-
ние на „Ориент експрес“. Три дена и две нощи в луксозен
влак с изцяло дървени салони. Нещо като блян на колела.
Втория път пътувахме с кола през Швейцария, Австрия,
Чехословакия – изчезнала страна, – безкрайните равнини
на унгарската пуста и Трансилвания. Цялото вълшебство
и очарование на Мителойропа. Аз съм дете на Бавария и
Мителойропа. Ние се изгубихме някъде из Унгария, кое-
то ще рече насред нищото, и повикахме на помощ един
селянин, който по случайност беше там. Попитахме го на
немски накъде отива шосето, по което сме тръгнали. Той
дълго се взира в нас и накрая спокойно отговори:
– Geradeaus. „Води направо“.
Третия път избрахме кораб. Качихме се във Венеция.
Минахме през Истанбул, където Румели Хисар и Анадо-
лухисар, двете кули, издигнати от османците по двата бря-
га на Босфора, ми харесаха поне толкова, колкото и „Све-
та София“, „Сюлейман джамия“ или Топкапъ. Слязохме в
Констанца, в Румъния, на бреговете на Черно море – гра-
да, където Овидий, пратен в изгание от Август по неяс-
ни причини, изплаква очите си и пише своите Елегии и
Писма от Понта, докато мечтае за изгубените наслади на
обичния си Рим.
Това беше първият път, когато в нещо като кратко-
трайна мъгла откривах онази Венеция, в която по-късно
щях да бъда толкова щастлив и където щях да се връщам
толкова често. Бях на девет години. Палатите, музеите,
мостът „Риалто“, Арсеналът, базилика „Сан Марко“, уди-
вителният Дворец на дожите, толкова лек в основата и
толкова масивен в горната си част, великолепието на Свет-
лейшата република, всичко това само ми профуча за миг
през главата. Първият ми спомен от града е твърде смътен.
34
Много по-смътен от спомена ми за бурята, която ни връх-

летя в Черно море. Черно море, което римляните наричали
с антифразата Понтус Евксинус – тоест благосклонното
или гостоприемното море, – може да бъде действително
страховито. Почти с ужас си спомням за тези жестоки ча-
сове не заради изпитания страх, а, по-зле, заради морската
болест.
Слязохме от кораба. Щастие. След като минахме през
Железни врата, най-сетне пред нас се разкриваше непоз
ната гледка. Дунав течеше в далечината. Влязохме във
Влахия. И пристигнахме в Букурещ.
В онези времена Букурещ беше ако не краят на света,
то поне краят на Европа, и там всеки говореше френски. На
улицата можехте да попитате всеки срещнат колко е часът
или накъде да тръгнете и да имате много сериозен шанс да
получите напълно разбираем отговор. Върнах се в Букурещ
към края на миналия век. Бях почти убеден, че френският е
отстъпил. Въобразявах си, че го е изместил немският. Гре-
шах. Днес в Румъния, както и другаде, след половин век
трагедии и изпитания лингва франка-та е английският.
През 1933 г. в Букурещ всички говореха нашия език
не само защото френският още царуваше над Европа още
от времето на Вестфалския мирен договор, Фридрих II
Пруски, приятел на Волтер, и Екатерина Велика, при-
ятелка на Дидро, на френските учители, гувернантки,
актриси, готвачи от XIX в., но също и защото Румъния
не е славянска държава, както често се мисли, а роман-
ска. По-късно в Изпълнителния съвет на Юнеско щях да
чуя един председател на заседание, дошъл от Индия или
Южна Америка, да подрежда държавите членки според
големите културни ареали: англосаксонските страни,
латиноезичните страни, скандинавските страни, герман-
ските страни и „славянските страни – Полша, Югосла-
вия, България, Румъния, СССР...“ и щях да видя как ру-
мънският делегат се изправя, обиден:
35
– Господин председател! Румъния не е славянска дър-

жава, а латиноезична!
По онова време французите не знаеха за Румъния по-
вече от нашия индийски или южноамерикански председа-
тел. Често се случваше в депешите от самия „Ке д’Орсе“
да бъркат Букурещ с Будапеща, което вбесяваше баща ми.
Като при това Румъния и Унгария са напълно противопо-
ложни държави, дълбоко разделени по трънливия въпрос
за Трансилвания, към която и двете имат аспирации. Но
едно нещо ги обединяваше: за разлика от Полша, Бълга-
рия, Сърбия, Хърватия, Словения и Русия нито унгарски-
ят език, нито румънският са славянски: унгарският е угро-
фински, а румънският е романски.
Още от времето на Траян легионите, установени по
лимеса на Римската империя, са оставили дълбок отпеча-
тък в древната Дакия. С множество заемки от турската,
немската и славянската култура румънският език, доста
близък до португалския, е син на античен Рим. След ня-
колко седмици успявахме ако не непременно да прочетем
вестника, поне да разберем за какво идеше реч.
Много бързо баща ми взе да се чувства наистина
удобно на новото си назначение. Мисля, че трите години,
които прекара в Букурещ, бяха най-щастливите в живота
му. В периода между двете войни Румъния беше малка,
млада, земеделска и по-скоро бедна нация, все още встра-
ни от модерността, но притежателка на богатство, което
скоро щеше да придобие значение: петролът. Откакто
стана дума за преместването му в Букурещ, баща ми, ви-
наги крайно добросъвестен, настоя да продаде и малкото
си петролни ценни книжа, които притежаваше на Борсата,
за да остане вън от всяко подозрение. Това решение не
му струва кой знае колко. Той не харесваше нито Борсата,
нито хората, които спекулираха на нея. А и през цялата
му мисия дейността му беше много повече политическа,
отколкото икономическа.
36
Беше се сближил с двама души, които играеха важна

роля под управлението на крал Карол II от рода Хоенцо-
лерн, син на Фердинанд I: Георге Тътъреску и Николае
Титулеску.
Тътъреску беше председател на Министерския съвет,
но по-забележителният от двамата беше Титулеску. С вид
на монголец, дошъл от дълбоките дебри на Азия, надарен
с блестящ ум, голям приятел на Франция, чийто език вла-
дееше с рядко срещано съвършенство, Титулеску, който
е бил председател на Съвета на народите, предшественик
на днешната Организация на обединените нации, който бе
толкова скъп на сърцето на баща ми, но много скоро ока-
зал се в положение на пълно безсилие, по онова време се
радваше на изключителна репутация в качеството си на
румънски министър на външните работи.
Румъния бе приклещена между Германия, на която
дължеше кралската си династия, и СССР на Сталин, за-
това положението ѝ по времето, когато Хитлер взимаше
властта в Берлин, беше изключително трудно. Връзките
ѝ с Унгария, вече много влошени заради Трансилвания,
която беше поводът за раздора между двете страни, бяха
станали дори още по-лоши, откакто регентът Хорти, ня-
когашен адютант на император Франц Йосиф Австрийски
и бивш главнокомандващ на австроунгарската флота –
откъдето идеше и парадоксалната му титла на адмирал в
страна, която няма никакъв достъп до море, – властваше
като диктатор в Будапеща. Вече обвързан с Италия на Му-
солини, Хорти много скоро щеше да се сближи и с Герма-
ния на Хитлер. От своя страна Румъния беше установила
връзки с Югославия и Чехословакия, като този съюз но-
сеше името „Малката антанта“. Също като Николае Титу-
леску баща ми бе много привързан към Малката антанта,
за която обаче фатални щяха да се окажат както германо-
югославското сближаване, така и най-вече разчленяване-
то на Чехословакия в Мюнхен през 1938 г.
37
От 1933 г. нататък основната задача на Румъния беше

да оцелее между противоположния натиск на национал-
социалистическата Германия на Хитлер и на комунисти-
ческата Русия на Сталин. Това беше непрестанно упраж-
нение по акробатика и еквилибристика. Ако се наложеше
окончателно да се избира между двете злини, между чу-
мата и холерата, баща ми, който далеч не се ползваше със
симпатиите на крайната левица, при тези обстоятелства
клонеше към сближаване със СССР, също като Чърчил и
Дьо Гол по-късно, а също и като Титулеску. Той смяташе,
че по-голямата и по-непосредствена заплаха идваше от
Хитлер, който трупаше лъжа върху лъжа, и от един нацио-
налсоциализъм, чийто неутолим апетит той вече бе успял
да съзре.
На няколко пъти баща ми беше поканен да участва
като наблюдател в Министерския съвет на Румъния. Тази
привилегия и почест, оказвани на Франция, го изпълваха
с удовлетворение и гордост.
АЗ: Бил сте на възраст между осем и единайсет годи-
ни. Предполагам, че тази висша политика е била прекале-
но голяма лъжица за вашата уста, че не сте разбирали кой
знае какво от игрите на властта и че пресъздавате пост-
фактум това, което тогава ви е убягвало, нали?
АЗ: Политиката беше тясно обвързана със семейния
ни живот. Когато бях на десет години, имена като Дука,
Братиану, Йорга, Маниу ми бяха също толкова познати
като Бриан, Барту, Шотан, Блум. Много ясно си спомням
вечерта на 9 октомври 1934 г. и унинието, обзело баща ми,
когато научи новината.
АЗ: Каква новина, драги ми вундеркинде? Какво тол-
кова важно за вас се е случило на 9 октомври 1934 г.?
АЗ: На 9 октомври 1934 г. крал Александър I Юго-
славски, който е на официално посещение във Франция,
и Луи Барту, пламенен защитник на Малката антанта,
привърженик на съюз срещу Хитлер със СССР и минис-
38
тър на външните работи в правителството на Думерг, са

убити в Марсилия от ултранационалистките усташи на
Анте Павелич. За баща ми това беше истинско нещастие
и краят на големите надежди. Все още го виждам как се е
стоварил върху един стол и лее горещи сълзи. Този твър-
де напредничав за времето си консерватор моралист беше
много нервен по темперамент, също като мен, че и повече,
а също така и сантиментален и затворен в себе си.
АЗ: Ако желаете и ако вашето забъркване в качество-
то ви на девет или десетгодишно хлапе в лабиринтите на
международната политика ви дава възможност за това,
много бих желал да науча малко повече за живота ви в
Букурещ между двете войни и за личните спомени, които
евентуално имате от онези времена.
АЗ: В сърцето на Букурещ се намираше най-прочутото
авеню в цяла Източна Европа: „Каля Викторией“. На един
площад в края на „Каля Викторией“ се издигаше митичен
хотел, построен през първите години на ХХ в. по модела
на „Мьорис“ и „Риц“ в Париж: прочутият „Атене Палас“,
средоточие на елегантността, всевъзможните разговори и
всички интриги. Резиденцията беше разположена, а и още
е, мисля, на страда „Бисерикъ Амзей“. Стълбище с няколко
стъпала водеше до градина, която ми се струваше огром
на и където с брат ми имахме правото да се разхождаме
и да си играем. Снимка от онова време, която пазя като
очите си, показва баща ми с двамата му синове на стъпа-
лата на това стълбище. Баща ми е в униформа. Анри и аз
носим твърде странно облекло, за което се предполага, че
е вдъхновено от костюмите, носени в колежа „Итън“. Това
не е единствената снимка, която ми напомня за отмина-
лите дни на детството ми. На друга, заснета в Мюнхен, аз
съм полугол и само на годинка или годинка и половина и
вдишвам уханието на роза с откъснати листа. На друга,
малко по-късна, съм маскиран като индианец. На трета,
все тъй от Мюнхен, има картина, на която съм изобразен с
39
прическа в стил Жана д’Арк и съм облечен в червена блу-

за, което ме кара да изглеждам почти като момиче. Сега
изведнъж се сещам за името на художничката, германка,
Тина Рупрехт или нещо такова. Четвърта снимка – никога
няма достатъчно жалони по пътя на живота, никога дос-
татъчно спомени, никога достатъчно чувства – ме показва
като дете от църковен хор до баща ми и до братовчед ми
Жак в параклиса на двореца „Сен-Фаржо“.
Спомням си, че във вътрешността на Френската рези-
денция в Букурещ на първия етаж имаше нещо като кръг-
ло балконче, откъдето можеше да се вижда движението
на поканените гости, докато влизат в легацията. Брат ми
и аз на драго сърце заставахме там като иронични наблю-
датели. Един път вечерята беше смутена от ужасяващо
явление, което се случваше по онези земи на равни ин-
тервали от време: земетресение. Полилеите се люлееха
на тавана, стените се напукваха, чиниите и чашите пада-
ха на земята. Гостите обаче запазиха пълно спокойствие:
бяха свикнали.
Родителите ми приемаха много гости. Сред познатите
фигури по-точно имаше две изключителни, прочути на-
времето и добре забравени днес жени, с които баща ми се
бе сприятелил: Марта Бибеску и Елена Вакареску. И двете
упорито преследваха баща ми, който ги ценеше изклю-
чително много. А те пък пламенно се ненавиждаха една
друга.
Тези две изтъкнати дами не бяха единствените румън-
ски граждани, които прославяха френския език и френска-
та култура. Цара, основателят на групата „Дада“ в Цюрих
през Първата световна война, беше от румънски произход.
Скулпторът Брънкуш и историкът Мирча Елиаде, автор на
Митът за вечното завръщане и на Шаманизмът или ар-
хаичните техники на екстаза, също бяха едновременно
румънци и французи. По-късно аз самият щях да изпитвам
огромна обич и възхищение към Емил Чоран, отчаяния и
40
бодър моралист, автор на Наръчник по разложение, Сило-

гизми на горчивината, Пропадане във времето, и към Йо-
жен Йонеско, чиито пиеси Плешивата певица, Столовете
и Кралят умира бяха истински триумфи.
– Неприятно е – казах една вечер на Чоран, когато се
връщахме от една вечеря, – че сега вие, който се оплак-
вахте от света и презирахте успеха, сте известен и прочут.
– Ах – отвърна ми той, – имам язва.
Поразен от болестта на Алцхаймер, той щеше да умре
от нещо съвсем различно. Малко преди да почине, Морис
Нурисие му поднесе букет теменужки на болничното му
легло. Той взе теменужките и ги изяде.
Най-прочутата от всички румънки в Париж беше гра-
финя Дьо Ноай, на която Морис Барес толкова се възхи-
щаваше. Авторката на Безбройно сърце, Блясъци, Честта
да страдаш,
Сърцето, моето бедно сърце, толкоз сърцато

Когато бляна си диреше...
или
Мен радостта ме обзема, когато страдате вий...
беше родена с името Бранкован, старо румънско семей-

ство с гръцки произход.
Много красива и много изискана, принцеса Бибес-
ку също беше от прочуто семейство, сприятелило се или
свързано с големи френски имена. Друг от неговите пред-
ставители, един братовчед на Марта, син на някакъв гос-
подар от Влахия, беше много близък приятел на Пруст.
Вдъхновен най-вече от Робер дьо Монтескиу и може би
от Бертран дьо Салиняк-Фенелон, персонажът на Сен-Лу
в По следите на изгубеното време взима назаем някои от
чертите си от Антоан Бибеску. По повод едно пътуване в
41
Белгия Пруст беше снесъл няколко долнопробни строфи,

които така и не придобиха известност:
Лей се може би Еско

Налей си бе, но не Би...беску
В Румъния Марта Бибеску живееше в семейно имение

в околностите на Букурещ, където често ходехме: Мого-
шоая. Парижкият ѝ адрес пък бе на кей „Бурбон“ на края
на остров Сен-Луи, където тя щеше да се сближи с всички
френски и световни знаменитости: пак Пруст, Кокто, Мо-
риак, Пол Валери, Анри дьо Жувнел, бащата на Бертран,
които и двамата щяха един ден да изиграят важна роля в
живота на Колет, Вита Саквил-Уест, съпруга на Харолд
Никълсън, хомосексуалист, министър при Чърчил и автор
на един прочут Дневник, Вайълет Трефюзис, чиято лю-
бовна история с Вита Саквил-Уест вдъхнови Вирджиния
Улф – самата тя влюбена във Вита – за романа ѝ Орландо,
всичките Ротшилдовци и най-вече абат Мюние, наричан
„Апостолът от булевард Сен-Жермен“, с когото тя щеше
да води прочута кореспонденция, публикувана под заг
лавието Животът на едно приятелство. На излизане от
една изискана вечеря някой от неговите приятели гуляй-
джии подхвърлил на абат Мюние, който бил душата на
компанията:
– Ах, господин абате, направо ще ви погребат в пок
ривка за маса!
– Да – отвърнал абатът, – но ще бъде покривка от олтар.
Към края на толкова пламенния и пълноценен живот
между Букурещ и Париж на принцеса Марта генерал Дьо
Гол ѝ направил следния комплимент:
– За мен вие сте Европа.
Преди да се сближи с Франция до степен, че да се слее
с нея и да напише на нашия език няколко творби, които
имаха своя славен час – Зеленият папагал, На бал с Мар-
42
сел Пруст или Катя, художествена биография на прин-

цеса Долгорукая, любовница и след това морганатична
съпруга на цар Александър II, – тя бе поддържала прия-
телски връзки с много германци и особено с кронпринц
Вилхелм, нещо, което беше горчиво упреквано от съпер-
ницата ѝ, Елена Вакареску.
Далеч не толкова облагодетелствана от историята и
природата в сравнение с Марта, но искрена франкофил-
ка и също така притежаваща блестящ интелект, Елена ус-
пешно развиваше едно изкуство, вече с лека ръка изоста-
вяно от жените след италианския Ренесанс и Френската
революция – красноречието. Тя бе предложила на баща
ми една диалогизирана конференция, която беше изнесе-
на, ако не греша, в зала „Плейел“ в Париж. Темата беше
Любовта и приятелството.
– Вие ще говорите за приятелството като Цицерон –
бе му казала тя. – А аз ще говоря за любовта като всички
хора.
Един ден в Букурещ Марта Бибеску покани баща ми
на вечеря, но той ѝ отвърна:
– Тази вечер не мога: на вечеря съм с Елена.
Принцесата не скри недоволството си и му подхвърли:
– Само внимавайте с нея. Предната ѝ страна се разпоз-
нава само по брошката.
АЗ: Да се върнем към самия вас. Какво правите в Буку-
рещ? Какви са надеждите ви? Какво мислите?
АЗ: За образованието ми само майка ми вече не беше
достатъчна. До мен непрекъснато имаше една учителка,
точно като във филмите от 30-те. Приех я с недоверие,
след като плаках и изпаднах в отчаяние поради раздялата
с Лала.
Казваше се госпожица Фери-Бартелеми и щеше да е
край мен в продължение на няколко години. Продължа-
вах обучението си чрез пощенски писма в училище „Ат-
мер“, което тогава се намираше, струва ми се, на улица
43
„Университетска“ в Париж. Бях по-скоро добър ученик

и не мразех нито граматиката, нито историята, нито кла-
сическите текстове. Срещах малко повече трудности със
смятането и най-вече с естествените науки. В крайна смет-
ка родителите ми се видяха принудени да захвърлят ам-
бицията си да ме научат да свиря на пиано. Може би за
свой срам и огромно съжаление бях музикален инвалид
точно по подобие на уважаемия ми дядо по бащина линия,
чиято дипломатическа кариера водела често до това той
да слуша Марсилезата, която така и не се научил да раз-
познава; лесно я бъркал, според една семейна легенда, с
Болеро на Равел. Често са ме упреквали за неискрената ми
скромност. Истината е, че още от дете не само музиката,
но също и танците, изобразителното изкуство, архитек-
турата, че и самото изкуство на празненството с всичко
официално и задължително, което се съдържа в него, цял
един блок от огромната ни култура, ми бяха напълно чуж-
ди. Говореше се, че на няколко пъти искали да ми поверят
Министерството на културата. Но това беше само слух.
И, слава Богу, безпочвен. При всички положения щях да
бъда ужасен министър.
Основната ми тревога беше как да избягвам да ходя да
си играя в кралския дворец с принц Михай, сина на Карол,
който беше кажи-речи на моите години. И тук родителите
ми се отказаха да ми налагат подобна тежка задача, при
това по доста особени причини. Те направо боготворяха
много красивата кралица Мария Румънска, внучка едно-
временно на кралица Виктория и на цар Александър II и
майка на крал Карол. Снимката ѝ, носеща мило посвеще-
ние, дълго време стоеше в средата на масата на майка ми
както в Букурещ, така и после в Рио и накрая на улица
„Бак“ в Париж. От друга страна, баща ми порицаваше с
неумолима кротост поведението на сина на кралицата,
който излагаше на показ връзката си с Магда Лупеску, из-
дигната до ранга на официална любовница, преди накрая
44
да стане съпруга на своя кралски любовник. Баща ми съв-

сем не държеше да посещавам дом, пък бил той и кралски,
в който се вихреха подобни безсрамия. Тези скрупули,
които днес изглеждат неправдоподобни, наливаха вода в
моята мелница.
По пътя си по-късно щях да срещна пламенната ру-
мънска любовница в Санто Доминго или пък в Хаити, къ-
дето бях пратен на мисия от Юнеско. С голяма възхита
открих, че местният вестник весело бъркаше две доста
различни една от друга легенди, но и двете притежаващи
нещо като загадъчна аура: Лупеску и Юнеско.
Това, което ми харесваше най-много, бяха официал-
ните пътувания, когато придружавах родителите си в раз-
лични краища на Румъния. В Молдова, тогава все още ру-
мънска, и в Буковина, където ме омайваше великолепието
на православните църкви, покрити отвътре, както и отвън,
с фрески от XV и XVI век: Сучевица, Молдовица, Воро-
нец... Синая, насред Карпатите, където младите румънци
започваха да откриват зимните спортове, като използваха
особени дървени ски, върху които обувките се закрепяха
здраво с дълги каиши, обездвижващи изцяло глезена и це-
лия крак. Зиме пътувахме по снега из отдалечените име-
ния на рода Бранкован с шейни, теглени от едри кучета
или коне. В далечината се виждаха черни точици, които се
движеха доста бързо по снега. Това бяха вълци. Може би
само за да ме забавляват, родителите ми взимаха със себе
си парчета сурово месо, които хвърляхме безразборно зад
гърба си, за да избегнем възможни нападения от страна на
тези свирепи чудовища, които, по всичко личи, си имаха
съвсем други неща наум, вместо да ни разкъсват.
В Румъния от онова време, когато страната бе предим-
но земеделска, старите традиционни фамилии – Бибеску,
Бранкован, Кантакузино, Гика, Куза, Щирбей... – продъл-
жаваха да заемат важно място. Разказват, че по време на
прием в двореца цяла сюрия от рода Гика била предста-
45
вена на крал Фердинанд, предшественика на Карол II:

принц Константин Гика, принц Георге Гика, принц Нико-
лае Гика... И идва редът на едно момче на седем или осем
години, принц Михай Гика.
– Толкова млад – измърморил кралят, – а вече Гика...
Държавното устройство тогава беше заплашвано не
толкова от твърде слабата крайна левица – един млад ос-
емнайсетгодишен работник на име Николае Чаушеску
влиза в комунистическата партия през 1936 г., – а по-ско-
ро от Желязната гвардия с фашистки уклон, ненавиждана
от баща ми. Скоро на Румъния щеше да ѝ се наложи да
отстъпи Бесарабия на СССР на Сталин и Трансилвания на
Унгария на Хорти, скоро крал Карол II щеше да въведе
диктаторски режим, предвестник на взимането на властта
от страна на маршал Йон Антонеску, който щеше да наре-
ди Румъния до Хитлер във войната срещу СССР. Но баща
ми вече не беше там. През 1936 г. първото правителство
на Народния фронт, включващо социалисти и радикали и
с подкрепата, макар и без прякото участие, на комунисти-
те, се бе установило във Франция под председателството
на Леон Блум. Той издига баща ми до ранг на посланик на
Франция – броят на посланиците преди Втората световна
война изобщо не надхвърляше петнайсет – и го праща в
Бразилия.
АЗ: „Баща ми това! Баща ми онова!“ Само това ви е в
устата и размахвате баща си като кречетало. Всъщност,
вие имате баща...
АЗ: Да.
АЗ: ... и злоупотребявате с него. Впрочем, имате къс-
мет, че все още виждате как сянката му се носи над вас.
Без него вие сте почти нищо. А може би и по-малко от
нищо.
АЗ: Напълно е възможно.
АЗ: У вас има неща, които изобщо не харесвам.
АЗ: Аз също.
46
АЗ: Знаете ли какви?

АЗ: Ръста ми, може би? Не съм много висок. Или пък
може би носа ми? Голям е.
АЗ: Не се шегувайте. Сега не е нито мястото, нито вре-
мето.
АЗ: Изобщо не възнамерявах да се шегувам. Много би
ми се искало да съм висок. Навремето попаднах на сним-
ка на Кари Грант и приятеля му Рандолф Скот, и двамата
облечени с панталони и бели пуловери. Тази снимка ме бе
накарала дълго време да се размечтавам. Толкова ми се
искаше да приличам на тях.
АЗ: Пледирате ли виновен?
АЗ: Виновен за какво?
АЗ: Как така „за какво“? Първо, вие сте самото въплъще
ние на привилегирования човек...
АЗ: Никога не съм го отричал. Често творците, поня-
кога писателите и почти винаги политиците обичат да се
представят за непривилегировани. Сещам се за един кан-
дидат за важни държавнически функции, който се пред-
ставяше за „син на железничар“. Баща му беше председа-
тел на туристическата агенция „Международна компания
на спалните вагони“. Винаги съм признавал, че съм се ро-
дил със сребърна лъжичка в устата.
АЗ: Лъжичка! Направо цял комплект кухненски при-
бори! Дворци. Богатство. Наследственост. Бракове. Об-
разование. Кариера. Бурдийо съзря във вас парадигмата
и архетипа, върху които изгради теориите си. Но има и
нещо по-сериозно.
АЗ: По-сериозно?
АЗ: Не се изразявате твърде зле. А знаете ли какво е
казал Ролан Барт за речта?
АЗ: Никаква представа. Не съм чел много Бурдийо,
Барт, Сартр, когото не смятах за особено добър, нито пък
поддръжниците на новата критика. Ако не броим изклю-
ченията – примерно Думите, – това, което познавам от тях,
47
никога не ме е вдъхновявало. Донякъде ми бяха досадни.

Предпочитах Фейдо, Оскар Уайлд или Удхаус.
АЗ: Удхаус?
АЗ: Най-важното попадение на Удхаус е един гениа-
лен иконом, Джийвс, който прекарва времето си в това да
измъква господаря си Бъртрам Устър от направо невъз-
можни положения, в които, притиснат между лелите си
Огъста и Агата, клетникът непрестанно се натриса.
АЗ: С оглед на лекомислието ви, това никак не ме
учудва. Барт твърдеше, че речта е фашизъм. И във вас има
фашизъм. Неслучайно най-старият ви спомен е присъеди-
няване към националсоциализма...
АЗ: Бях само на пет или шест...
АЗ: Възрастта няма нищо общо. Не бих се изненадал,
ако науча, че катедралата от светлина по време на праз-
ненствата в Нюрнберг ви се е струвала красива и че сте
имали слабост към Ернст фон Саломон, към На мрамор-
ните канари на Ернст Юнгер, към Френските предвоенни
години или към Толедската нощ на Робер Бразийак. Вие
сте виновен! Виновен, казвам ви!
АЗ: Нито Юнгер, нито Саломон са подкрепяли нацио-
налсоциализма. И не се чувствам виновен. Или най-мал-
кото не виновен в симпатии към националсоциализма.
Баща ми...
АЗ: Престанете да се криете зад баща си, когото все
използвате за алиби. Ще се откъснете ли малко от него в
близките дни, за да заживеете собствения си живот? Прес-
танете с историята за плесницата, престанете с историята
за вечерята с бъдещия папа! Тия неща отдавна ги знаем.
Напускате старата Европа. Крайно време е да заживеете
самостоятелно.
АЗ: Но аз съм само на единайсет...
АЗ: Има много деца, които на единайсет са вече нещо.
Вие, дето сте почти едно нищо, пристигате в Южна Аме-
рика, в Бразилия. Ах, разбира се, вие не сте Рембо, нито
48
Лотреамон, нито дори Сандрар! И все пак, какво приклю-

чение!
АЗ: Приключението започва още преди да слезем на
пристанището на Рио де Жанейро, тогава столица на Бра-
зилия, докато новият град Бразилия, буквално издигнат
от нищото през 50-те, все още не съществува. Самолети-
те пък браздят небето още от началото на века, а заради
Първата световна война развитието им става зрелищно и
популярността им нараства. Но все още нито една пътни-
ческа въздушна линия не свързва Бразилия с Франция. За
да отиде човек в Америка, единственото решение е кораб,
като прекосяването на южния Атлантически океан отнема
близо три седмици.
В Хавър се качваме на кораб, който четири години по-
късно ще влезе в историята: Масилия. Спомнете си: през
юни 1940 г., докато страната се срива, определен брой
парламентаристи, сред които Даладие, Мандел, Мендес
Франс, Жан Зе, се качват в Бордо на добрия стар Масилия,
за да се впуснат в една трагикомедия, която ще ги отведе в
Северна Африка и там тя ще се преобрази в драма.
През 1936 г. по времето, когато Народният фронт взи-
ма властта във Франция, животът на борда на Масилия,
където кухнята и каютите от първа класа са достойни дори
и за най-добрия хотел, все още е много спокоен. Пътни-
ците се настаняват, все едно са дошли на курорт. За три
седмици се завързват връзки. Оформят се обичаи. Започ-
ват приятелства. Раждат се любовни истории. Оказана ни
е най-голямата чест: няколко пъти вечеряме на масата на
капитана, „пашата“, който е единственият господар на
борда след Бог. През деня, изтегнати на шезлонги, четем
или си говорим. Или пък на палубата играем на конни над-
бягвания с дървени коне, които се придвижват с хвърляне
на зарчета. Далеч от всяка суматоха или задължение, това
е кратка почивка, изпълнена с леко отегчение и смътно
удивление. Нещо като плаващ по море блян. Подвижно
49
островче в пространството. Скоба във времето. Новини от

Франция и от света пристигат на кораба по радиото и се
разпространяват на хвърчащи листа. Дори и като добавим
парата и комуникациите, все пак сме по-близо до вчераш-
ните каравели и платноходи, отколкото до утрешните са-
молети „Бойнг“ и „Еърбъс“. Спомняме си за скъпия Анри
Ж.-М. Льове, вече добре забравен, и неговите Пощенски
картички:
Кораб пощенски Арман Бейк напред-назад

се носи плавно по Индийский океан,
залязва слънцето в престъпен мармалад,
в морето плоско, пригладено със длан.
По залез слънце, от една страна страна скептично на-

строени, но от друга и изпълнени с възбуда, дебнем да
видим този повече или по-малко легендарен зелен лъч.
След черния капан – зона на тропически дъждове и зати-
шия между петия и десетия градус северна ширина, която
аз дълго време и с голямо убеждение наричах черния кла-
пан – прекосяването на екватора е повод за къде успешни,
къде не празненства и маскаради от сорта на надбягвания
в чували и маскени балове. Сговорчив и претрупан с ра-
бота, корабният домакин полага усилия, за да се възцари
леко преднамерена и преиграна обстановка на радост в
продължение на двайсет и един дни.
Прекарвам по-голямата част от времето си с един оча-
рователен главен механик, който се сприятели с мен и ме
взе под крилото си. Аз съм малък, доста крехък, по-скоро
пъргав, много наивен. Той ми показва машините си, зани-
мава се с мен, разсмива ме. Родителите ми са очаровани и
горещо му благодарят, че се грижи за мен. Гледам да не
им казвам, че много мило и без да е изобщо настоятелен,
ми предложи, като изтъкна артистичен довод, да ме снима
съвсем гол. Отказах. Просто и твърдо. Когато в края на
50
пътуването родителите ми отново му изразяват благодар-

ността си за положените приятелски грижи, аз безмълвно
се питам дали тяхната наивност не е по-голяма от моята.
Жените винаги много са ми харесвали. Мисля, че ми
се е случвало да се харесвам на мъже. Много години по-
късно в подготвителните класове в „Анри IV“ или в „Екол
нормал“ на улица „Улм“, аз много харесвах Жан Бофре.
С петнайсет или двайсет години по-възрастен от мен, той
беше много надарен млад философ, допринесъл за слава-
та на Мартин Хайдегер във Франция, когото е посещавал
в уединението му в Шварцвалд – там, където се отварят
прочутите дърварски пътеки, точно като в сумрака на Би-
тието, известни на немски под наименованието Holzwege.
Той направо ме шашкаше. Разхождахме се с него по бу-
левард „Сен-Мишел“ и той напълно безхитростно ми от-
правяше предложения, които не бяха никак прикрити. В
отговор мрънках, че не, честно, тая работа не ме влече кой
знае колко. Тогава той настояваше:
– Само защото ще те изпраскам отзад три-четири
пъти...
– Само толкова ли? – питах.
– ...няма да минеш на другия бряг.
Малко по-късно, в Лондон, където се предполагаше,
че уча английски на деветнайсет или двайсет години, и
където прекарвах времето си затворен в една мизерна хо-
телска стая в четене на Орелиен и Един парижки селянин,
това, което ми липсваше най-много, беше душ или вана.
Случайно, а и вече не помня точно как, бях попаднал на
един по-скоро приятен французин, който имаше късмета
да се е настанил в „Риц“. Предложи ми да се изкъпя. При-
ех начаса с голяма благодарност.
Банята в „Риц“ ми харесваше. С голям кеф се плациках в
нея половин час, може би и повече. Когато се изкъпах, фран-
цузинът – или пък беше белгиец, – дибидюс гол и с пеньоар
в ръка, ме чакаше неустрашимо най-напред в банята, а после
51
и в самия просторен хотелски апартамент, където диванът и

стъклената маса ми послужиха като крепостна стена.
АЗ: Във вас трябва да има нещо хомосексуално. И на-
вярно с една идея извратено. Никога ли не се поддадохте?
АЗ: Много харесвам хомосексуалистите. До такава
степен, че преди няколко години някои от приятелите ми
ме нарекоха почетен хомосексуалист. Което пък доведе до
едно писмо, писано от една баронеса, която, като изброи
няколко мои житейски епизода, като почнем от връзките
на баща ми с Леон Блум и стигнем до обявяването ми за
кавалер на големия кръст, и минем през събития, които ще
имаме повод да срещнем по-нататък, уважаеми Свръхаз,
завърши сантименталното си писъмце със смъртната при-
съда: „Не ви стискам ръка“.
От Сократ и Алкивиад до Пруст и Жид през Микелан-
джело често намирам мъжете, обичащи други мъже, за по-
живи и забавни от мъжете, обичащи жени, които и аз от
своя страна толкова обичах. Често съм делял апартаменти
и дори стаи със спътниците на ръкавелата, приятелството
с които ми беше наистина скъпо. Но дори и едничка мисъл
да позволя на когото и да било да пробие моите Термопи-
ли, не ми е минавала през ума.
Вече не помня по кое време – навярно към края на
70-те или в началото на 80-те – се озовах в Мароко с един
от племенниците си. За няколко дена се настанихме семей-
но в Маракеш и стигнахме чак до Загора, „входа на пус-
тинята“, а после и до Варзазат, където неусетно ни свари
нощта. Да се върнем късно в Маракеш не ми се струваше
никак добра идея. Във Варзазат имаше хотел. Потърсих
управителя и го помолих, като се извиних, че не съм напра
вил резервация, да ни даде една стая за племенника ми и за
мен самия, стига да има някоя свободна.
– Да, разбира се, господин Д’Ормесон! – отвърна той. –
С удоволствие. На младини посрещнах господин Жид и
неговия племенник.
52
Тогава се сетих за една история, която ми се бе стори-

ла забавна. Разказват, че Жид, придружен от един от пле-
менниците си, се среща по пълна случайност с млад мъж,
с когото са имали връзка известно време преди това. Той
представя двамата младежи един на друг.
– А – казва старият на новия, – миналата година аз бях
племенникът на Андре.
Също така разказват, че в Алжир или Мароко Жид,
след като преспал с един много млад арабин, комуто не
разкрил името си, което тъй или инак нямало да означава
нищо за младежа, му предложил един твърде скромен по-
дарък и след това добавил:
– Давам ти една дреболия. Но когато пораснеш, ще
можеш да се хвалиш, че си бил много близък на сърцето
на Франсоа Мориак.
Към края на плаването ни през Атлантическия океан
се случи едно незначително събитие, което обаче, поне за
нас, беше почти сензационно: някой потърси баща ми по
телефона. Дали беше капитанът, корабният домакин, или
пък скъпият ми главен механик? Не. Беше бразилският
министър на външните работи, който звънеше от Рио де
Жанейро на новия френски посланик, за да му пожелае
добре дошъл в Бразилия. Наслаждавахме се на простите
неща. Обаждането по телефона насред морето по време,
когато техниката още бе в детските си години, ни развъл-
нува силно, и то съвсем не за кратко време.
След двайсетина дена на пътуване без друг хоризонт,
освен все тъй пустото и непрестанно започващо отново
море, пристигането ни с кораб в Рио де Жанейро бе едно
от онези вълшебни преживявания, споменът за които ос-
тава за цял живот. Корабът влезе бавно в залива Гуанаба-
ра, мина пред Пау ди Асукар, мина между Нитерой и пла-
нината Корковадо, над която се извисява гигантската ста-
туя на Исус. Слънцето светеше ярко. Сърцето ми щеше да
се пръсне. Като един нов Михаил Строгов, екваториална
53
версия, гледах ококорено от палубата на Масилия. Хиля-

ди пъти възторжено описвано още откакто португалците
откриват залива през януари 1502 г., като си въобразяват,
че иде реч за устието на голяма непозната река – откъдето
идва и името на града – и откакто французинът Вилганьон
минава оттам за съвсем кратко време, това зрелище при-
тежава величие и красота, от които дъхът направо спира.
Едва се бяхме закотвили в пристанището на Рио, бъка-
що от кораби, лодки, моряци, служители, зяпачи, и жегата
ни смаза. Баща ми страдаше неимоверно. Имаше невъобра
зимо силна сенна хрема и зле понасяше тропическото слън-
це, което аз посрещах щастливо.
Година и половина по-късно, през първите седмици
на 1938 г., второто прекосяване на Атлантика се оказа
дори още по-грабващо от първото на борда на Масилия.
В края на 1937 г. се бяхме прибрали във Франция, за да
се срещнем с брат ми Анри, останал в Париж, за да се
готви за зрелостния си изпит – още не се наричаше ма-
тура – в едно училище на улица „Монсо“, където отчай-
ваше учителите и директора си, господин Дома, който
изпращаше на родителите ми патетични писма. А също и
за да прекараме няколко почивни дни при не толкова те-
жък за баща ми климат, който трудно се възстановяваше
от тропическото лято, започващо в южното полукълбо
през декември.
Баща ми беше чул, че корабът Нормандия, чисто
новата перла на френския флот – беше построен преди
по-малко от три години, – който редовно осъществяваше
маршрута Хавър–Ню Йорк и беше отнел от Куин Мери
прочутата синя лента, наградата за най-бързия кораб
между Европа и Ню Йорк, щеше по изключение да пре-
коси южния Атлантик в едно-единствено пътуване, кое-
то щеше да го отведе до Рио де Жанейро и Буенос Айрес.
Веднага решихме да се върнем в Бразилия на борда на
Нормандия, чиито триста и тринайсет метра пренасяха
54
близо две хиляди пътници с нечуваната дотогава скорост

от трийсет възела.
Това отново бяха дълги и вълшебни дни. На всеки
пристан Нормандия бе посрещан празнично и привличаше
огромни тълпи: той мина през Насау, столицата на Бахам-
ските острови, и през Порт ъф Спейн на остров Тринидад,
преди да стигне до Рио и да продължи пътя си към Буенос
Айрес. Никога не бях посещавал ни един от тези палати,
чиито светлини съзирах отдалеч и които ме изпълваха с
мечти. В Гармиш-Партенкирхен в Баварските Алпи, във
Венеция, в Синая вдън Карпатите ние винаги отсядахме в
удобни хотели, но те далеч не бяха палати. Луксът на тра-
пезарията, по-впечатляващ от Огледалната зала във Вер-
сай, и на каютите, обширни като президентски апартамент
в хотел в стил Ар деко, в които бяхме настанени на борда
на Нормандия, леко ме замайваше. Не бях единственият,
който се дивеше. Пристигането в Рио беше триумфално.
На този ден никой не би дръзнал да пророкува, че четири
години по-късно, през февруари 1942 г., този властелин на
моретата щеше да изгори и да потъне в пристанището на
Ню Йорк.
В онези отдавнашни времена Рио де Жанейро все още
си беше стар традиционен глад с един-единствен небостър
гач: седалището на вестника А нойте. Плажовете с медено-
жълт цвят се редуваха един след друг. Фламенго, Ботафого,
Копакабана – най-прочутият, – Ипанема, Леблон... Копа-
кабана вече бе изцяло застроена с прочутия си палат, най-
пищния в града и вече легендарен по цял свят. Но Ипанема
и Леблон, днес пренаселени, все още бяха с почти недокос-
ната шир.
Френското посолство бе разположено във Фламенго,
ако спомените не ме лъжат. Представляваше голяма къща
с градина. Много години по-късно един ден се върнах в
Рио, където Бразилската академия на литературата, в коя-
то имаше няколко кресла, запазени за чужденци, ми оказа
55
честта да ме избере за креслото, овакантено поради кончи-

ната на Роже Кайоа, който на свой ред бе наследил Андре
Малро.
АЗ: Хайде малко се успокойте, а? И се дръжте по-при-
лично.
АЗ: След като слязох от самолета, една кола тряб-
ваше да ме откара в хотела, който се казваше „Глория“,
така мисля, а там ме чакаха някои от бъдещите ми съ
братя, чийто пожизнен секретар носеше готическото име
Аустрежезило де Атаид. Обзет от внезапно вдъхновение,
помолих шофьора да благоволи да ме откара най-напред
замалко до онова посолство, в което бях прекарал толко-
ва щастливи дни. Това беше по времето, когато градът
Бразилия започваше да измества Рио в ролята на столи-
ца. Пристигнах пред старото посолство точно навреме,
за да видя сърцераздирателната гледка, от която почти
се разплаках: огромни булдозери разрушаваха старата и
старомодно чаровна къща, която бе подслонявала работ-
ните кабинети на баща ми и моите спомени от стопилата
се младост. Веднага разбрах за първи път, преди безброй
други бъдещи поводи за това, че краткият ни престой
в този свят е крехък блян и че историята, безмилостно
строга, не само подготвя новости, но и унищожава на-
пълно цялото това ефимерно минало, което се слива със
самите нас.
Много бях обикнал онези две ключови години, от 1936
до 1938, които прекарах в Бразилия, която тогава излича-
ваше колониалното си минало, за да се издигне до стату-
та на велика сила, какъвто има оттогава. Страната още не
беше влязла в онзи консорциум, който щеше да се прочуе
към края на миналия век: БРИКС: Бразилия, Русия, Индия,
Китай, Южноафриканска република. Няколко възрастни
приятели на родителите ми още си спомняха времето на
Империята. Моят престой в Бразилия се състоя точно на
границата между миналото и настоящето. Само смътно
56
долавях хода на историята, която ме увличаше в потока

си. По онова време аз най-вече се разхождах на кон във
все още дивата пустош, каквато представляваше големият
плаж Ипанема, където се издигаше само една постройка,
анахронична и поостаряла: „Кънтри клуб“.
Разходките край Рио до една бяха вълшебни. Спомням
си за Тижука, Виста шинеза, фавелите, днес нажежени от
напрежение, където ходехме, изпълнени с увереност и не-
винност, Пау си Асукар, до който стигахме с лифт, ста-
нал прочут из целия свят благодарение на Джеймс Бонд,
и градчето Петрополис, малко по-далеч и на няколко часа
път с кола, където всички посолства по онова време раз-
полагаха с вила в малко по-хладен заради височината
климат и което пет или шест години по-късно щеше да
изиграе важна роля в историята на литературата: отчаяни
от сриването на старата Европа, окупирана от войските на
Адолф Хитлер, там Стефан Цвайг и жена му щяха да се
самоубият на 22 февруари 1942 г.
Един прекрасен ден в Петрополис се случи доста ряд-
ко събитие, изпълнило с огромно смайване една бразилска
дама, доста възрастна, която беше нещо като полупазач
и полудовереник: паднаха няколко снежинки. Родом от
Баия, старата ни приятелка изобщо не бе виждала сняг
през живота си и се взираше почти с ужас в това природно
зрелище, което в очите ѝ изглеждаше като някакво чудо.
А аз пък си мислех с усмивка, но и с тъга, за двата или
трите метра сняг, затрупали спомена ми за моето детство
в Бавария, където понякога фалшиво пеех:
O Tannenbaum, O Tannenbaum,
Wie grün sind deine Blätter…
или в Румъния, където при температури от минус десет

или минус петнайсет градуса прекарвахме цели часове в
шейната, загърнати в кожените си кожуси.
57
Дребни и незначителни подробности са останали в па-

метта ми. Във вилата на Английското посолство имаше ба-
сейн, в който всички деца от дипломатическия корпус ид-
ваха на тълпи, за да се къпят. Понеже няколко болести бяха
засегнали младите плувци, се реши да се изследва водата
в басейна. Мостра от тази вода бе взета в едно шишенце и
пратена в лаборатория. Присъдата дойде скоропостижно:
„Обикновена урина, съдържаща няколко микроба, които в
момента се изследват“.
АЗ: Ама наистина ли си мислите, заплес такъв, че по-
добен род показания – снегът в Петрополис, замърсен ба-
сейн... – интересуват съда?
АЗ: Леко се съмнявам. Също като вас. Но ежедневният
живот е изграден от подобни случки. И много по-ясно си
спомням това, отколкото политическия и интелектуален
живот в Рио де Жанейро две-три години преди бедствие-
то, което щеше да доведе до смъртта на Стефан Цвайг и
до залеза на онази стара Европа, която ние толкова много
обичахме.
Животът в Рио не подхождаше на баща ми толкова,
колкото онзи в Букурещ. Той беше в добри отношения с
„Итамарати“, бразилската версия на „Ке д’Орсе“, но за не-
гово голямо съжаление не само че в Бразилия политиката
не заемаше толкова важно място, колкото икономическите
въпроси, но и властта беше упражнявана по почти дикта-
торски маниер от един необичаен персонаж, с когото отно-
шенията му изобщо не бяха толкова близки, колкото навре-
мето с Тътъреску и Титулеску: Жетулио Варгас. Либерал-
ната опозиция или не съществуваше, или беше обуздана.
Едно име, което ме очароваше, не съм сигурен защо, и за
което още си спомням, и за това не съм сигурен защо, беше
Карлос Престес. Вкаран в затвора от Варгас, Престес беше
ръководителят на бразилската комунистическа партия.
Сред предшествениците на баща ми в посолството в
Рио де Жанейро беше и един знаменит поет: Пол Клодел.
58
Сякаш неговият гений не беше достатъчен, та затова край

него беше, в качеството си на културно аташе, музикантът
Дариус Мийо; една сюита, която е написал, носи следно-
то красноречиво заглавие: Saudades do Brasil. А в Сате-
нената пантофка – по време на безкрайното представя-
не в Париж на този шедьовър, който по-късно щеше да
предостави на Людмила Микаел една от най-хубавите ѝ
роли, Саша Гитри се провикнал: „Дано не намерят и дру-
гия чифт...“ – има очевидни следи от бразилската култура.
Не всички френски дипломати бяха от величината на
създателя на Сатенената пантофка. Точно преди баща
ми посланикът Луи Ермит бе гледал с неохота пристига-
нето на своя приемник. Не беше отишъл да го посрещне
и изобличаваше новия френски представител пред всеки,
който искаше да го чуе, като го наричаше „червен маркиз“,
защото бил пратен от Леон Блум и от Народния фронт.
Баща ми много се разстрои от тези нападки между колеги.
Те добавиха донякъде меланхоличен характер на мисията
му под жежкото бразилско слънце.
Спомените ме заливат като река. Не съм забравил щаст-
ливите дни като пристигането в Рио на няколко актьори и
актриси от „Комеди франсез“, които родителите ми приеха
с радост и с гордост. Те изиграха една пиеса на Расин, може
би Ифигения, или пък Андромаха. Имаше голямо празнен-
ство в градините на посолството, като по този повод напра-
виха една импровизирана пиеса, от която няколко откъсле-
ци, бог знае защо, още се носят в паметта ми:
Понеже гръцки пратеник е толкова очакван...
Също така си спомням и жестоки мигове като онази де-

кемврийска нощ посред лятото на 1936 г., годината, в коя-
то пристигнахме, когато една опустошителна вест разтресе
дома ни: хидропланът Южен кръст – произведен от Лате-
коер, – пилотиран от Жан Мермоз, току-що бил изчезнал
59
над Атлантическия океан между Дакар и Натал. Скръбта

на баща ми (безразличието не бе от силните му страни, а и
изживяваше историята като семейна драма) беше също тол-
кова остра, колкото да се махне и при вестта за убийството
на Луи Барту в Марсилия. Няколко дена по-късно въздуш-
ната епопея продължаваше триумфално въпреки драмите
и провалите: по абсолютно същия маршрут, от Дакар до
Натал, Мариз Бастие стана първата жена от Франция, пре-
косила Южния Атлантик със самолет – тя прелетя със своя
„Кодрон Симун“. Баща ми направо възкръсна.
АЗ: Мермоз, русият архангел..., Мариз Бастие, френс-
ката героиня... Добре, много добре. А вие? Докъде я бяхте
докарали? Вие сте на единайсет или дванайсет години и
си мисля, че живеете единствено покрай чуждото величие,
нали? Още веднъж, какво правехте? За какво мислехте?
АЗ: Отново ще ви разочаровам. Не вършех почти
нищо. Трудех се в сянката на майка си. Учех смятане, ис-
тория на Франция, латински. Не мислех много. Нямах ве-
личави мечти. Бях добросъвестен и по-скоро тъп. Все така
си нямах приятели. Нямах аболютно никаква приятелка.
Чаках пощата. Тя пристигаше с кораб и с огромно закъс-
нение – това бяха инструкциите и поправките, пращани
от доброто старо школò „Атмер“, което представляваше,
заедно с родителите ми, моят единствен хоризонт.
Брат ми Анри ми липсваше. Той линееше в Париж,
където се предполагаше, че се труди в училището си за
взимането на зрелостния си изпит – за който, мисля си, бе
запазил изпълнен с ужас спомен. Цялата работа е – и това
не ми прави чест, – че аз, отруден и мрачен, се справях
по-скоро достатъчно добре, а той – по-скоро зле. Анри
бе един от тези бунтари, които се настаняват в дъното на
класната стая, близо до печката, за да се скатават колкото
се може повече. Още в Румъния най-ярките ми споме-
ни бяха свързани с пристигането на седмичните бележ-
ки, изпращани от учебния курс в „Атмер“. Моите бяха
60
добри. Бях пълен нещастник. Неговите бяха бедствени.

Родителите ни му се караха. Аз му се възхищавах. Той
искаше да става моряк. Цялото семейство се кикотеше.
Приемът във Военноморското училище е трудно изпита-
ние. Никога не би успял. Боя се, че майка ми се възхища-
ваше на мен. Бях любимецът ѝ. Като последна надежда
бяхме оставили по-големия ми брат в Париж в институ-
цията, за която той бе същински позор и която на свой
ред бе негово проклятие, а пък аз в Рио продължавах да
нося щастие на родителите си с добри оценки, от които
тайно се срамувах. По нататък ще видим, уважаеми Свръх
аз, как брат ми си отмъсти. Разбойникът се оказах аз. А
героят щеше да се окаже той.
Баща ми едва сдържаше нетърпението си в сянката
на Корковадо. Беше посланик на Франция. Имаше сен-
на хрема. Леко се отегчаваше. Съдбата на стара Европа
го тревожеше все повече и повече. С ужас следеше отда-
леч възкачването на Хитлер. Случващото се във Франция
страшно го тормозеше. Враждебен към крайната десни-
ца, „Аксион франсез“, Тайния комитет за революционно
действие (така наречената „Качулка“), лигите и верен на
Бриан, на Филип Бертело, на Алексис Леже – в света на
поезията известен като Сен-Джон Перс, на паметта на
Щреземан, от която не бе останало почти нищо, пацифист
до степен на антимилитарист, той започваше да се пита
дали нямаше да е по-добре да бяха нападнали Хитлер през
1934 г., през 1935 г. или пък през 1936 г. Започваше да
мисли, може би със съжаление, може би и с облекчение,
дали да не се оттегли и да се върне в Париж. Все повече
смяташе войната за неизбежна и отхвърляше мисълта да
стои още дълго извън тази Франция, която чувстваше, че
се намира в опасност.
Празненствата, охолството, безгрижието се нижеха
едно подир друго в Бразилия. Голямото събитие в Рио, в
цялата страна и вече почти в целия свят беше карнавалът.
61
С умове, изцяло заети със събитията във Франция и Евро-

па, ние на два пъти присъствахме на карнавала със сме-
сени чувства и с една някак тъжна и донякъде изкуствена
веселост. В пълно неведение за какъвто и да било расизъм
– в Съединените щати с една капка черна кръв сте негър,
а в Бразилия с една капка бяла кръв сте бял – цял един
народ се хвърляше пламенно и сговорчиво във вихрите на
празника. Опиянени от парфюмирания етер, разпръскван
от прочутите спрей помпички, танцуващи от сутрин до
вечер и от вечер до сутрин в наелектризирана атмосфера,
завързали се за карнавалните коли, където се кълчеха в
чудовищно веселие феи, дракони, Наполеони, вещици и
полуголи кралици за една нощ, неустоимо безгрижни бра-
зилци и бразилки пееха с все сила:
Mamãe, eu quero,
Mamãe, eu quero,
Mamãe, eu quero mamar.
Dá a chupeta, dá a chupeta pro bebê nào chorar
и се отдаваха на щастие, което ги караше да забравят всич-

ки житейски скърби и неволи по света.
Родителите ми...
АЗ: Ах! Родителите ви...
АЗ: Да, родителите ми... Отначало те бяха най-важни
за мен. Няма да седна да ви разказвам, че на дванайсет го-
дини съм писал романи, новели, класически трагедии, че
съм бил предшественик на Франсоаз Саган и Мину Друе в
мъжка версия, че в бедната ми глава са клокочели велича-
ви планове за бъдещето, че вярата или бунтарството са ме
въодушевявали до забрава. Не. Опитвах се да превеждам
Цицерон и Тит Ливий, да разбера уравненията от втора
степен, да науча списъка с имената на френските кралици.
Бях по-скоро будно момченце, послушно и съвсем леко
хитреещо, все тъй вкопчено в полите на майка си, малко
62
лицемерен добър ученик и ужасно дразнещ, както брат ми

разбра на свой гръб.
Все пак постепенно започвах да изграждам около себе
си малък свят, в който не липсваха противоречия. Бях от-
крил един герой, за когото още не знаех, че Жан-Пол Сартр
щеше да види в него същински „Сирано на изметта“: Ар-
сен Люпен. Цилиндърът му, белият му шал, монокълът му
ме разсмиваха и омагьосваха. Обичах да го виждам как се
измъква от инспектор Ганимар и как се дегизира като Пол
Сернин или дон Луис Перена. Вече тайно и дълбоко в себе
си усещах нещо като жажда за нарушаване на забрани, като
тя си оставаше почти неосъзната. Страдах от една трудна за
откриване детска болест: липсата на бунтарство.
На малко по-високо ниво започвах също така да ха-
ресвам и приказките и легендите отдругаде и отвсякъде,
нещо, което дължах на майка си или на госпожица Фери,
а също и гръцката и индийската митология, египетските
фараони – Рамзес II или пък Тутмос III, понякога и Тутмо-
зис, – които нерядко бърках, а също и онзи загадъчен пер-
сонаж, изникнал от Месопотамия, за която не знаех почти
нищо – Гилгамеш. Той беше придружаван от една кръч-
марка, заселила се, и това е странно, на „края на света“.
Кръчмарката ме караше да си мечтая. Много обичах да
мечтая.
Родителите ми пък се опитваха да се сприятелят с
блестящите бразилски франкофили, които не бяха никак
малко в Рио. Такива бяха хора като Фонтес, Гинли, които
бяха много богати, членовете на Академията – в бедната
ми глава все още танцуват ярки тогава имена като Аморо-
со Лима, Осориу де Алмейда или Афраниу Пейшото, кои-
то бяха наследили великия Машаду де Асис, нещо като
бразилски Анатол Франс, автор на Посмъртните спомени
на Браз Куба, основател в самия край на XIX в. на Акаде-
мия бразилейра де летрас, – някои журналисти от класа,
лекари и изследователи, а и светски жени, които мечтаеха
63
за ресторант Максим’с, за улица „Рю дьо ла Пе“ или за

авеню „Монтен“, няколко интелектуалци, които, подобно
на Асис Шатобриан, обичаха да добавят нашенски имена
към своите и които говореха ослепителен френски, което
изпълваше баща ми с възхита. „Той говори френски като
чужденец“ беше една от тези похвали, напредничава за
времето си, които баща ми вече обичаше да раздава.
За мен Бразилия беше като слънцето на един нов жи-
вот. Muito obrigado. Но за баща ми тази страна се превръ-
щаше в място за изгнание далеч от родината в опасност. В
началото на 1938 г., когато вече не издържаше от тревога,
този много нервен и същевременно спокоен човек поиска
да се оттегли предсрочно и така се върнахме в Париж.
64
АЗ: Осъзнавате ли, нещастни и незначителни Азе, кол-
ко голям късмет имате? Любовта на родителите ви. Гладък
и безгрижен живот. Декори, които се сменят бързо като в
театър. В тези дванайсет или тринайсет първи години от
живота ви насред вихъра на времената, живот, който е па-
зен и охраняван срещу всяко възможно посегателство от
страна на късмета или Провидението, всичко ви е дадено
в изобилие. Не трябва да правите дори и най-малкото уси-
лие, не трябва дори да си отваряте устата: всички наслади
на света лежат в краката ви. Мнозина нямат нищо. Вие
имате всичко.
АЗ: Нямам всичко. Здравето ми е крехко. Бях хилаво
и нервно дете, което в първите си седмици живот не мо-
жеше да понесе дори и майчиното мляко. За да се избегне
най-лошото, трябваше да ме отглеждат като нещо съвсем
мъничко и постоянно застрашено, а също и със сок от мор-
кови. Сигурно щях да ви изглеждам, почитаеми Свръхаз,
като зайче, стига да ме бяхте видели тогава.
Махнаха ми сливиците, като вече не си спомням при
какви обстоятелства стана това, но във всеки случай беше
по време, когато бяхме за кратко в Париж, не помня точно
и лекаря. Имам някакъв по-скоро смътен спомен за болка
и кръв. Имаше ли смисъл? Донейде се съмнявам. Дори и
67
в областта на медицината модата нанясаше своите удари

тук и там. Когато бях още много млад, почти дете, вероят-
но поради мързел или поради някаква форма на безразли-
чие и подчинение пред съдбата, си мислех, че е най-добре
да се оставя в ръцете на природата и на добрия Дядо Боже.
Първите ми години не се въртяха около здравето ми.
Същественото беше другаде. Бяхме католици. Републи-
канци, демократи, либерали, толерантни. Но най-вече ка-
толици. Или пък по-скоро християни. Все още не бе дош
ло времето на солидарността, споделянето, алтруизма.
Великите принципи или речите. Бяхме каста, вече знаете
това. Но бяхме и секта. Без много врява, без прекаленост, с
нещо като умереност, ние бяхме ученици на Исуса Христа.
А Божието царство бе най-напред долу, при нас. Първото
нещо, на което неуморно ме учеха родителите ми, които
искаха да съм възпитан, внимателен, подходящо облечен,
контактен, беше да мисля за другите.
Знаехме, че някъде далеч, в други незнайни и невъоб
разими светове, в Африка или в Китай, децата страдаха
от жажда и умираха от глад. Събирах грижливо алуми-
ниевото фолио от опаковката на бонбоните, сладкишите
и подаръците си и ги пращах по мистериозни канали на
китайчетата, които бях придумван да обичам.
Достатъчно забележително е, че баща ми, толкова пла-
менен републиканец, бе толкова откровено враждебен към
цял спектър от доктрини и действия на Републиката – а
именно колонизацията. Смяташе, че колониите не са много
удачно решение и че имаше други средства за подпомагане
на народи, изпаднали в беда.
Нещастието по света не се явяваше пред очите ни така,
както го прави днес, когато мизерията от всички страни
достига до нас в реално време. Телевизията не съществу-
ваше. Но при липсата на образи, идващи от другаде, баща
ми и майка ми неуморно ме учеха да не се занимавам пре-
калено много със самия себе си, да не изпъквам, да не го-
68
воря за себе си и да се поставям на мястото на другите – на

ближния, на старата, болна и луда наша леля, на непозна-
ти хора из приказни страни – като използвам въображе-
нието си.
Не се нуждаех от кой знае колко богато въображение,
за да разбера, че злощастието, толкова дълго отхвърляно
и приписвано на други хора из далечни земи, беше напът
да почука на нашата врата. Като в добре изградена пиеса,
като в драма с грижливо смазан механизъм, ние пристиг
нахме във Франция точно навреме, за да присъстваме на
срамното облекчение и унижението, предизвикани от
Мюнхенското споразумение. Механиката на катастрофата
и упадъка вече беше пусната в действие.
Разказват – Сартр разпространява въпросната сцена в
един от романите си, – че Даладие, на връщане от Мюн-
хен, където заедно с Чембърлейн се е срещнал с Хитлер,
за да спаси мира с цената на отстъпки, с ужас забелязва
от самолета гъста тълпа, вече струпала се на „Льо Бур-
же“. Първоначално е убеден, че се е събрала, за да го ос-
вирка и обсипе с враждебни възгласи. Когато разбира, че
тя е там, за да изрази радостта си и за да го приветства,
той се провиква:
– Леле, какви тъпунгери!
Ние не пристигнахме със самолет на „Льо Бурже“.
След дълго пътуване обратно към родината си с кораб, се
прибирахме в едно легендарно място, чиито корени стигат
далеч назад в миналото и което бе орисано да изиграе го-
ляма роля в скромното ми бъдеще: двореца „Сен-Фаржо“.
АЗ: Стигнахме и до това... Обсесия след обсесия. След
обсесивно-компулсивното разстройство, свързано с баща
ви, ето го и ОКР-то със „Сен-Фаржо“. Донякъде го очак
вах. Нищо няма да ни бъде спестено. Сега последова-
телните епохи на личната ви митология ще почнат да се
нижат пред леко отегчените ни очи, една след друга, ден
подир ден и в различни форми. Каква досада!...
69
АЗ: Успокойте се, твърде уважаеми Свръхаз: за да

се защитя по възможно най-добрия начин в този процес,
чийто смисъл ми убягва, в началото, където няма кой знае
какво за казване, следвах хронологичен ред, който ми се
струваше удобен. Ще продължим така още две-три годи-
ни, а после събитията, мечтите, случайностите, смените на
перспективата ще станат толкова много, че ще се наложи
да зарежем този хронологичен и благичък порядък, за да
го заменим с поредица от картини, които се надявам, че
ще успеят да запълнят пейзажа на незначителния ми жи-
вот. Тогава вие ще трябва да го обследвате, за да доведете
до успешен край следствието си.
АЗ: Не ми казвайте какво да правя, дребни и нахални
Азе. Съдът ще направи с казаното от вас това, което си
иска. Придържайте се към ясни отговори на въпросите,
които задавам. Вече сме в „Сен-Фаржо“. За какво иде реч?
АЗ: Иде реч за дворец. Много по-стар, много по-го-
лям, много по-натоварен с история от „Ормесон“. „Ор-
месон“ е симпатична постройка от XVI в. и ремонтирана
през XVIII, с хубав парк, нарисуван от Льо Нотър, къде-
то са се разхождали мадам Дьо Севинье, Тюрен, Расин,
Боало, Лафонтен, Босюе и Дидро. „Сен-Фаржо“ е памет-
ник, който от векове е част от културното наследство на
Франция.
АЗ: Не се хвалете. Вече забелязах, че у вас зад някак-
ва привидна скромност се крие доста дразнеща склонност
към самодоволство.
АЗ: Не се хваля. И съм всичко друго, но не и самодо-
волен. В началото „Сен-Фаржо“ е ловна къща, построена
малко преди 910 г. от Хериберт, граф на Оксер, незаконен
полубрат на Хуго Капет. Могъщи фамилии, най-напред
Бар, после Шабан променят декора, издигат кръгли кули,
внасят промени в дома, който накрая се превръща в дво-
рец с внушитени размери. Той става една от многото соб-
ствености на Жак Кьор, син на търговец от Бурж, който
70
има блестяща кариера и се оказва главен монетар в Бурж,

а после и главен интендант на Шарл VII. Обвинен в спеку-
лации, а също и, противно на всякаква логика, в отравяне
на Агнес Сорел, той е арестуван, но успява да избяга, сти-
га до Рим, където е добре посрещнат, получава от папата
командването на военен флот, пратен в помощ на Родос
срещу турците, и в края на един живот, пълен с удивител-
ни приключения, намира смъртта си под стените на Хиос
в Гърция. След това „Сен-Фаржо“ преминава в ръцете на
Ла Гранд Мадмоазел, дъщеря на Мари дьо Бурбон-Мон-
пансие и на Гастон Орлеански, буйния и посредствен брат
на Луи XIII.
Ан Мари Луиз д’Орлеан, наричана Ла Гранд Мадмо-
азел, херцогиня Дьо Монпансие играе значителна роля в
началото на втората половина на XVII в. Тя е по-скоро с
грозновата външност, която е компенсирана от огромно
богатство; първоначално храни надеждата да се омъжи за
първия си братовчед, който е не друг, а Луи XIV. Но хва-
ната във водовъртежа на Фрондата, изпълнена с амбиция,
близка с противниците на кардинал Мазарини, тя накрая
стреля с топа от Бастилията по кралските войски, за да
спаси приятеля си Конде, озовал се в тежко положение в
предградието „Сен-Антоан“ през 1652 г. След победата на
кардинала тя се оттегля в имението си в Сен-Фаржо.
Разкрасен от Франсоа Льо Во, брат на Луи Льо Во, ар-
хитекта на Лувъра, на „Во-льо-Виконт“ и на Версай, дво-
рецът „Сен-Фаржо“ именно тогава приема вида си, който
има и до днес: огромен вътрешен двор в средата на пе-
тоъгълник от розови тухли с пет дебели кули по ъглите
и параклис, до който се стига по ветрилообразно стълби-
ще. Под плочите на покрив, ширнал се хектар и половина,
се крие архитектурно съкровище: дървена конструкция с
рядко срещани размери, доста приличаща на кораб и без
следа от какъвто и да било метал, която омайва посети-
телите. Около замъка има английски парк с езеро, край
71
което минават две алеи, измежду още много други: Алеята

на зелените дървета и Алеята на въздишките.
Ла Гранд Мадмоазел властва над многоброен и бляс-
кав двор. Кухните на двореца са обширни и прочути.
Твърди се, че Ан Мари Луиз била очарована от някакъв
млад помощник готвач, който си подсвирквал с невероя-
тен талант прекрасни мелодии: това бил Люли, който щял
да направи голяма кариера. Но от всичките прочути име-
на, свързани със „Сен-Фаржо“, най-изненадващото, ако не
и най-знаменитото, е това на Лозон.
Антоан Номпар дьо Комон Ла Форс, херцог Дьо Лозон
е грозен, духовит, безкрайно дързък и нахален. Сложните
му ходове, често отличаващи се със съмнителен вкус – той
се е криел под леглото на краля, за да подслушва разгово-
рите му, – му спечелили враждебността на мадам Дьо Мон-
теспан. На ръба на търпението си в края на един спор, Луи
XIV счупва бастунчето си, за да не удари с него интриганта,
а после решава да го прати в изгнание в злокобната крепост
в Пинероло, където той ще попадне на един твърде интере-
сен човек, когото вече сме срещали: Никола Фуке. Непо-
правимият Лозон се измъква от затвора, като минава през
един комин, и успява да съблазни дъщерята на злощастния
Фуке, дошла да види баща си.
Толкова много провокации и приключения замайват
главата на Ла Гранд Мадмоазел. Тя, която има всичко, меч-
тае само за едно нещо, което среща твърдата съпротива на
Луи XIV: иска да се омъжи за съблазнителния разбойник
Лозон. Твърдостта на подобно решение накрая успява да
вземе превес над враждебността на краля: тя се омъжва за
своя херцог. Бракът, разбира се, много скоро се оказва зло-
щастен. Като повечето авантюристки от тази огнена епоха,
които в бурната си младост не знаят що е страх, Ла Гранд
Мадмоазел ще завърши живота си в набожност и благочес
тие. Лозон пък ще се ожени повторно, този път за балдъзата
на херцог Дьо Сен-Симон, автора на прочутите Мемоари.
72
Историята на „Сен-Фаржо“ не свършва с Ла Гранд

Мадмоазел. При смъртта ѝ замъкът е купен от Антоан
Кроза, който, заедно със Самюел Бернар, е един от най-
състоятелните финансисти от края на XVII в. Кроза на
свой ред продава двореца, парка му, горите му, на едно
семейство вече достатъчно известни представители на Па-
рижкия парламент, семейство Льо Пелтие. Те ще влязат
с блясък в националната ни история под прочуващото се
име Льо Пелтие дьо Сен-Фаржо.
АЗ: Не преувеличавайте.
АЗ: Не преувеличавам. Ако използвах речника, който
е толкова добре познат на самия вас, уважаеми Свръхаз,
щях да кажа, че Луи-Мишел Льо Пелтие дьо Сен-Фаржо е
гражданска знаменитост. Председател на парижкия облас-
тен съд, депутат на аристокрацията в Генералните щати,
той се присъединява към патриотите още от юли 1789 г.,
настоява за завръщането на Некер и за премахване на
смъртното наказание, зачерква богохулството от списъка
с престъпленията и закононарушенията, сближава се с Ро-
беспиер, заседава с монтанярите в Националния конвент,
представя вдигнал шумотевица доклад за образованието
на децата и накрая гласува за смъртна присъда на краля –
заедно с Филип Орлеански, наричан Филип-Егалите, баща
на крал Луи-Филип – на 20 януари 1793 г.
Един ден попаднах на Парижкия граф1.
– Господине – казах му аз, – с вас имаме допирна точ-
ка: и двамата сме наследници на кралеубийци.
Реакцията му беше вяла.
Луи XVI е гилотиниран на 21 януари. На същия ден
Луи-Мишел вечеря при представителя на Реставрацията
Феврие в „Пале-Роял“, почти на същото място, където
днес е ресторант „Вефур“. Тъкмо приключва вечерята си,
1 Анри Орлеански (1933–2019), наследник на френската кралска династия, по-
томък на Луи XIII. – Бел. прев.
73
когато в заведението влиза един стар кралски гвардеец на

име Пари. И започва диалог:
– Ти ли си Льо Пелтие дьо Сен-Фаржо?
– Да.
– И си гласувал за смъртта на краля?
– Тъй нареди съвестта ми.
– Ето ти наградата.
И Пари забива шпагата си в сърцето на представителя
на Конвента.
Работата вдига страшна шумотевица. Още на следва-
щия ден, заедно с Марат, убит във ваната си от Шарлот
Корде, Луи-Мишел Льо Пелтие дьо Сен-Фаржо се превръ-
ща в другата икона на Революцията. Окървавеното тяло
на члена на Конвента е изложено пред погледите и обожа-
нието на хората. Луи Давид рисува трупа му на прочута
картина, която обаче изчезва. Луи-Мишел има дъщеря на
седем или осем годинки, казва се Сюзан. Робеспиер я взи-
ма в ръцете си, представя я пред националния Конвент и
произнася следните думи, останали във вечността: – Граж-
дани, ето това е дъщеря ви. Дете, ето това са твоите бащи.
Тази сцена, която изглежда като извадена от някакъв
роман, има поне две последствия. Първото е, че дворецът
„Сен-Фаржо“, собственост на героя-жертва с приказно бо-
гатство, преминава през изпитанията на Терора, без да бъде
повреден по какъвто и да било начин. Само гербът на Ла
Гранд Мадмоазел – А.М.Л.О., Ан Мари Луиз Орлеанска –
е стрит на парчета по фасадата на двореца, който иначе е
непокътнат. Второто последствие, за което често съм спо-
менавал, е съществена част едновременно от артистичната
история на Франция и от моята семейна сага.
При смъртта на Давид, пламенен якобинец, бляска-
во съюзил се с Императора и пратен в изгнание в Белгия
по време на Реставрацията, голяма част от творчеството
на художника е разпродадено. Следваща принципите на
често срещан феномен, Сюзан, дъщерята на Луи-Мишел,
74
любимката на Робеспиер, същинска Шърли Темпъл на На-

ционалния конвент, се отвръща от идеите на баща си и
горещо прегръща монархическата кауза. Тя купува на из-
ключително висока цена – сто хиляди златни франка спо-
ред тогавашните слухове – картината, изобразяваща Льо
Пелтие дьо Сен-Фаржо на смъртния му одър. Изпълните-
лите на завещанието на художника познават убежденията
на дъщерята на члена на Конвента. Накарали я да обещае,
че няма да унищожи тази картина. Според семейната ле-
генда шедьовърът на Давид е бил зазидан някъде в кръг-
лите, масивни и розови кули на двореца „Сен-Фаржо“.
Именно в тази земя на легенди и много весели бля-
нове въпреки многото пролята кръв се озовах аз, когато
пристигнах от тропиците, от малкото романтично градче
Петрополис и от залива Фламенго между Пау ди Асукар и
Корковадо. Дядо ми и баба ми ме очакваха.
Баба ми и дядо ми по бащина линия са починали още
преди да се родя. Баба ми по майчина линия си беше у
дома: след смъртта на члена на Конвента „Сен-Фаржо“
винаги се е предавал от жена на жена. Сюзан Льо Пел-
тие родила дъщеря, която родила дъщеря, която родила
дъщеря, която родила дъщеря и така до баба ми Валан-
тин. Много набожна и по-скоро безлична католичка, Ва-
лантин, която вероятно е била красива в младостта си, е
от стария бретонски род Боажлен, където един след друг
са се пръквали все знаменитости, сред които бригадни ге-
нерали и един кардинал. Ако се вярва на думите на една
традиционна ловджийска песен,
„Животът, който водиш, Боажлен

Много дълъг надали ще е
Ще изгубиш ти за седем дена
Земята си в Бомон-л’-Роже“
хората от рода Боажлен обичали да живеят разточително.
75
Валантин се омъжила за Жак Анисон дю Перон, пото-

мък на лионски род книжари и печатари, който снабдявал
с директори Кралската печатница, а после и Националната,
и то без прекъсване от края на XVII до средата на XIX в.
Богатството му надали е било незначително, понеже ѝ
позволило да си върне двореца „Сен-Фаржо“. Той беше
нисък, набит кавалерийски капитан и откровен реакцио-
нер. Възпитан от йезуити, той четеше и говореше доста
добре на латински. Беше си говорил на латински с разни
унгарски приятели, които не знаели френски, и се учуд-
ваше, че не може да прави същото с мен – бях учил езика
на Вергилий и Цицерон в продължение на цели дванайсет
години, само че се оказвах напълно неспособен да водя
разговор на латински. Той бил на гарнизон в Абвил, къде-
то на 15 август се родила майка ми Мари.
Понеже пристигахме в „Сен-Фаржо“ към края на юни
или в началото на юли, за да прекараме лятната вакан-
ция тук, виждам двореца, розовия му двор, езерцето, ан-
глийския му парк с дъбовете и елите, окъпани в слънчева
светлина. Поредица от пожари бяха разрушили цяло едно
крило от старата постройка. Четиресетина стаи бяха неиз-
ползваеми. Само половин дузина още бяха обитаеми – без
никаква течаща вода и със само две бани, отличаващи се с
учудваща строгост и поостарял вид.
Цялата поддръжка на дома се вършеше от семейство
стари прислужници, сякаш излезли от книга на графиня
Дьо Сегюр, които бяха част от семейството. Мъжът се каз-
ваше Жан Гонен, а жената – Мари-Луиз. Жан Гонен пра-
веше всичко и сервираше изненадващо скромни и посред-
ствени ястия в трапезарията, издълбана в една от гигант-
ските кули на двореца под чудноват и доста грозен поли-
лей, направен от ловджийски рогове. Тези ястия, идващи
от една прекомерно голяма и далечна кухня, наследена от
праисторията, имаха цялото време на света да изстинат,
докато бъдат донесени, защото изминаваха безкраен път,
76
изискващ голямо усилие и сериозни спортни умения и

включващ едно дървено, стръмно и много хлъзгаво стъл-
бище. Мари-Луиз не правеше кой знае какво и всяка сут
рин минаваше по стаите като носеше една доста скром-
на кана, пълна с вода, която тя представяше за топла –
за сутрешния тоалет.
Обичах да спя...
АЗ: Това не ме учудва.
АЗ: ...Събуждах се късно сутринта. Очаквах с нетър-
пение слънцето и стърженето по чакъла в подножието на
кулите изпод греблото, с което работеше един градинар.
За първи път се чувствах у дома си. Подслонен. Далеч от
врявата на света, която стигаше по-трудно до „Сен-Фар-
жо“, отстоящ на два часа от Париж, отколкото до Бавария,
Влахия или залива Гуанабара.
Ставах. Мотаех се из билярдната зала, в малкия салон,
в големия салон, в библиотеката. Два пъти месечно часов-
никарят господин Машавоан идваше да навива часовни-
ците в двореца. Едно от любимите ми занимания беше да
го следвам от стая в стая, изпълнен с блаженство, грани-
чещо с транс. Обичах магьосническите му, точни и бав-
ни движения. Слушах с наслада звъна на часовниците с
махало, на стенните часовници, на по-малките часовници,
поставени върху слончета или заобиколени от войнстве-
ни нимфи. Излизах. Отивах да седна под липите при баба
си, настанила се в причудлива ракитова барака, която я
пазеше от слънцето и вятъра. Аз пък, точно обратното, се
излагах на слънцето колкото се може повече и се вглъбя
вах в четене на списание Ла птит илюстрасион, което
по онова време публикуваше театрални пиеси. Харесвах
Кнок или тържеството на медицината на Жюл Ромен и
Топаз на Паньол, а по-късно Ашар или Русен, но най-ве-
че Флер и Кайаве, чиито пиеси Кралят и Зелената дреха
ме изпълваха с щастие. Двайсет години по-късно щях с
радост да чуя по телевизията как Владимир Жанкелевич,
77
попитан какво мисли за Бекет и Пинтър, отговаря, че да,

разбира се, този театър го интересува много, но не може
да скрие предпочитанията си към Робер дьо Флер и Кайа-
ве. После отивах на разходка в парка около езерцето по
Алеята на въздишките или Алеята на зелените дървета.
Качвах се на колелото си. И стигах чак до онези големи
дъбови гори, с които Пюизе толкова се слави, ширнали се
край наниза езерца, чиито имена и до днес ме просълзяват:
езерата Талон, Пар, Лелю, Де Кок (всъщност се произна-
ся „Де Кос“), Катр ван и най-обширното, което е любимо
място на рибарите: Бурдон.
Пюизе със Сен-Фаржо като столица, с Блено, Туси и
Сен-Совьор, родината на Колет, е малък регион във Фран-
ция в най-северната част на Бургундия, между реките
Лоен и Лоара; както подсказва името му, той е покрит с
гори и извори. Ако някъде пусна корен – знаем прочута-
та реплика на Андре Жид, отправена към Морис Барес:
„Къде искате, господин Барес, да пусна корен?“, – ще е
в Пюизе. Аз съм пюизейски и вечно удивен космополит,
по-късно изгубил се кажи-речи по всички брегове на Сре-
диземно море – в Гърция, Турция, Средния изток, Египет
и най-вече Италия.
АЗ: За нито едно от тези неща няма да бъдете упрекнат.
АЗ: Силно се надявам.
АЗ: Но немалко други неща...
АЗ: Напълно е възможно. Пристигнахме в „Сен-Фар-
жо“ в началото на лятото на 1938 г., в навечерието на
Мюнхенското споразумение. Бях тринайсетгодишен. Щях
да вляза в девети клас. Спомням си толкова ярко, все едно
съм присъствал на самите събития, за края на лятото то-
гава, когато бяхме като залепнали за огромното дървено
радио, което ни заливаше яростно с новини – много често
катастрофални – за Хитлер и ченгетата му, за Мусолини
и зетя му Чано, за Невил Чембърлейн, човека с чадъра,
за Антъни Идън, смел, подал оставка, бъдещ министър на
78
Чърчил и все тъй елегантен, и за Едуар Даладие, „Вок

люзкия бик“.
Когато бях на тринайсет, имаше поне три причини да
съм пламенно враждебен към Мюнхенското споразуме-
ние. Първата е политическа и семейна. Понеже изпитвах
ненавист към националсоциализма поради възпитание-
то си, ми беше невъзможно да вярвам на обещанията на
фюрера. Повтарях си думите на Чърчил: „Имахте избор
между безчестието и войната. Избрахте безчестието. И
ще си получите и войната“. Втората беше егоистична и
училищна: измамният успех на споразумението слагаше
край на един период на несигурност, който оставяше не-
решен въпроса за влизането ми в училище, което за мен
бе заплаха; краят на въпросния период бележеше завръ-
щането ми в образователна система, за която бях един от
малкото млади французи, които не знаеха нищо. Третата
причина е породена от доста мрачни фантазми: питам се
дали дълбоко в същността си не изпитвам тайна и почти
срамна жажда за бедствия. Над мен заплашително надвис-
ваше безразличието. И трябваше да се боря срещу него.
Най-вече се страхувах да не би да не се случи нищо.
АЗ: Ти да видиш...
АЗ: Ще се върнем към това, страхувам се. Понеже
мюнхенската чаша бе изпита до горчивото дъно, влиза-
нето ми в училището ставаше неизбежно. Родителите ми
ме бяха записали в „Босюе“, частен католически колеж
на улица „Гинмер“, чиито ученици следваха курсовете на
лицей „Луи Велики“. Всеки ден прекосявахме Люксем-
бургската градина – където понякога играехме футбол
или бар1, – за да отидем до улица „Сен-Жак“. От „Босюе“
1 Бар е традиционна френска игра, датираща още от Средновековието. Две
групи играчи се борят едни с други, като целта е да се пленят колкото се
може повече противници. Като че ли в същността си тази игра е вдъхновена
от рицарските турнири, наричани „меле“, в които победените рицари стават
затворници на победителите. – Бел. прев.
79
нямам почти никакъв спомен, но „Луи Велики“ е жив в па-

метта ми заради един преподавател, който щеше да заеме
по различни – и разнопосочни – причини място в нацио-
налната ни история: Жорж Бидо.
През 1938 г. Жорж Бидо преподаваше история в деве-
ти клас в лицей „Луи Велики“. Християндемократ – тога-
ва се казваше народен демократ, – той също така редовно
пишеше статии във вестник, близък до идеите на баща ми:
Л’об, в които яростно громеше мюнхенската капитулация.
Един ден поради глупост бях донесъл в часа вестника на
преподавателя ни и го бях разтворил пред себе си. Все
още чувам металния му и отсечен глас, който ме поставя
на място. В края на самотното ми детство Жорж Бидо за
мен беше първият от дългата редица хора, които щяха да
изиграят важна роля в живота ми: тези учители, към които
бях привързан с обич и възхищение. Жан Иполит, Рене
Касен, Пол Риве, Андре Льороа-Гуран, Жан-Пиер Вернан,
Жак Рюеф, Роже Кайоа, Еманюел Берл, Жана Херш, а
и още мнозина други, които един след друг щяха да се
впишат в това шествие, на което дължа много. До така-
ва степен, че често лелеех мисълта да напиша книга по
една великолепна тема, тръгваща от Сократ и Алкивиад и
стигаща до Владимир Жанкелевич и Люсиен Жерфаньон,
като минем през Платон, Аристотел и Александър Вели-
ки, Боало, Лабрюйер, Босюе, Жан-Жак Русо и Шатобриан,
Рембо, Ален, флорентинските и венецианските художни-
ци, занаятчиите, актьорите, жокеите и циркаджиите: Учи-
тел и ученик.
По онова време тепърва развиващият се мой живот
бе доминиран от две изключително различни комбина-
ции от обстоятелства и събития, едната бе от частен ха-
рактер, а другата от обществен, а именно – учението ми
и политиката.
Училището, лицеят, трудът и усилието бяха пред аб-
солютно всичко останало. Като в края на този път, уви,
80
тегнеше сянката на матурата, която ме изпълваше с ужас.

Родителите ми бдяха с кротка свирепост тези задължения
да си останат водещи. Впрочем въпросните задължения се
простираха до един недалечен хоризонт, който отстоеше
на две-три години разстояние. На тринайсет години нямах
никаква представа какво искам да правя по-късно. За мен
думите „по-късно“ криеха нещо тревожно и отказвах да
мисля за тях. Понеже бях незначителен и прилежен бур-
жоа, най-напред се съсредоточавах върху идващата сед-
мица, текущото тримесечие, оценките в края на учебната
година. Под ръководството на един абат, чието име забра-
вих – може би то ще ми бъде припомнено от някой поч-
ти стогодишен читател – и комуто допадах, струва ми се,
училище „Босюе“ ме прати в Рим заедно с целия ми клас.
Силно се отегчавах в този град, където отивах за първи
път и който след десет или петнайсет години щях да за
обичам до лудост. Музеите не бяха силната ми страна.
Прекарвах времето си в спане.
АЗ: Вече посредствен може би?
АЗ: Твърде прозорливи Свръхаз, направо ми взимате
думите от устата. От пътуванията си по света в първите
си години не бях извлякъл нито една поема, нито една
приказка, нито една песен, нито една рисунка, които да
подаря на майка си. Като влизах в пубертета, нямах нито
някаква величава мечта, нито каквато и да било амбиция.
Може би бях буден, може би дори и доста жизнен. Но си
признавам, че вече имах доста ясно изразена глупава, да
не кажем направо гламава страна. Бях по-скоро доволен,
но не от себе си, а от обкръжението си. Дори и да не пра-
вех нищо, никога не ми беше скучно със самия себе си.
Обичах да вдишвам духа на времето и доста ми харесваше
да си живея кротко.
Другото голямо нещо в живота ми, когато бях на три-
найсет или четиринайсет години, беше политиката. Тя бе
нахлула в детството ми още в Бавария и Румъния. Като
81
се върнахме във Франция, в Пюизе, тя лежеше на крех-

ките ми рамена с цялата си смазваща тежест. По-късно,
по времето на Митеран и Оланд, малко ненужно се бях
ядосал. Но знаех много добре, че нещата, които тогава ми
изглеждаха толкова абсурдни и тревожни и които могъ-
що разобличавах, си бяха бели кахъри в сравнение с тра-
гедията с катастрофални размери, обгърнала детството и
юношеството ми. Ако използвам марксистка терминоло-
гия, случилото се по-късно беше само римейк под форма-
та на гримаса на едно драматично минало. Със смъртта
на Сталин светът, който криво-ляво оцеляваше, бе влязъл
в зона на вцепенение, бе затънал в нещо като мочурище, в
което единствената опасност, единственият риск беше да
не заспим вкупом в посредственост. Когато бях на десет,
дванайсет, четиринайсет години животът, който за мен се
състоеше в учене и в сянката на една нищо и никаква мату-
ра, бе постоянно застрашен от два таласъма, по-страхови-
ти от вълка от приказките, от звяра от Жеводан1 и от една
Синя брада с космически измерения: това бяха Хитлер и
Сталин. И трябваше да се избира между тях двамата.
АЗ: Хайде да не се вълнуваме излишно, незначителни Аз.
АЗ: Разпокъсаната Испания бе дала нещо като пред-
вестие за конвулсиите, в които щеше да изпадне Европа.
Философът Хосе Бергамин имаше двама племенници,
които не желаеха да влязат нито в лагера на комунистите,
нито в този на фашистите.
– Трябва да изберете – каза им чичо им.
Те изтеглиха жребий. На единия се падна да отиде в
крайната десница, а на другия – в крайната левица. И два-
мата накрая ги убиха.
1 Мистериозен звяр, опустошил Жеводан, югоизточна Франция, малко след

средата на осемнадесети век. Вероятно чудовищен вълк, убил много жители и
на няколко пъти преследван от хайки, пратени от краля. – Бел. прев.
82
В разбитата на пух и прах Европа позорната 1938 г.

приключваше в несигурност, в която обаче, поне в очите
на баща ми, нямаше нищо несигурно. Ключовият образ,
който съм запазил от 1939 г., е от онзи септемврийски ден,
когато от устата на модерните питии, каквито тогава бяха
радиото и пресата, при положение че телевизията още се
спотайваше нейде в бъдещето, гръмна катастрофалната,
но и най-сетне показваща истинското положение на неща-
та новина за германо-съветския пакт, сключен в Москва
между Молотов, човека на Сталин, и Рибентроп, човека на
Хитлер. Все още виждам пред очите си и чувам с ушите си
как баща ми, с вестник в ръка, ми казва с категоричност и
отчаяние, което рядко бе безпочвено:
– Започва война. Тя е тук. Неизбежна е.
Седмица по-късно покрай Гданск, който беше просто
повод, тя беше обявена.
АЗ: Войната! Действително може да се каже, дребни и
глупави Азе, че дори повече от ненарушимото ви учение
войната е доминирала над детството ви, а също и над це-
лия ви живот и света около вас...
АЗ: Нима сте се съмнявали и за миг в това, велики и
гениални Свръхаз? Тя бе горчивият и необходим плод на
всичко посредствено и великанско, което се бе случило от
онзи фатален летен ден през 1914 г., когато един австрий-
ски ерцхерцог е убит в Сараево от неизвестен деветнасейт
годишен младеж, който завещава на света името Гаврило
Принцип. Оттам щяха да изникнат някакви си стотина ми-
лиона мъртъвци през следващите трийсет години, заради
този изстрел, който отключва механизма на толкова много
лудост и малоумие. Пред копаещата собствения си гроб
Европа вдигащата се завеса разкрива новото време – вре-
мето на убийците.
АЗ: Наистина ли се съмнявате, бедни мой, че винаги,
още от памтивека, светът и историята не са били жертва
на убийците? Опасявам се, че забравяте онзи император,
83
дошъл от Корсика, за когото малко вече говорихте, а също

и Седемгодишната война, Трийсетгодишната война, Стого-
дишната война, големите нашествия, ужасите на този Рим,
на който толкова се възхищавате, Пелопонеската война,
толкова мъничка и жестока, за която ни говори Тукидид.
АЗ: Моля ви да ми простите, велики и всезнаещи
Свръхаз. Изобщо нищо не забравям. Но има едно нещо,
което наричаме прогрес. Прогресът е двулик Янус. Той е
благословия. Но и проклятие. Прогресът, толкова чудо
деен, толкова основателно търсен, е една великолепна
машина, пораждаща добро и умножаваща злото. Хората
живеят по-дълго. И по определен начин, който е трудно
да бъде оспорен, живеят все по-добре. И също така по
определен начин живеят все по-малко щастливо. Те ста-
ват все повече – прекалено много, – придобиват все по-
вече сила и знание. Могат да убиват повече хора. Могат
да носят страдание на все по-голям брой души. От този
септемврийски ден, когато баща ми ми казва, че войната
е тук, и на свой ред прави препратка към онзи друг летен
ден, когато наследникът на една велика империя е убит
в някакво градче на Балканите, върху света се стоварва
дълга поредица от бедствия. Концентрационните лагери,
ГУЛАГ, Холокостът, масираните бомбардировки, атом-
ното оръжие, страданията, свързани с колониалната сис-
тема, лъжите и престъпленията се превръщат в насъщен
хляб за нас. В продължение на четири-пет години, че и
повече, в различна степен, пряко или косвено, лично или
солидарно, посредством прозрачността и общуването все-
ки от нас, драги Свръхаз, се превръща единствено в стра-
дание. Аз съм преди всичко дете на войната.
АЗ: За кого се вземате? За някакъв космически пророк
на нещастието? Хайде по-спокойно. Донякъде ви позна-
вам. Вие, жалки и глупави Азе, сте преди всичко наслед-
ник, човек на удоволствията и професионален циник. Не
се палете излишно.
84
АЗ: Благодаря ви, Светлейши Свръхаз. Често се оста-

вям вълнението да ме понесе. Войната избухваше. Още
преди да вземе в продължение на над осем месеца ковар-
ната и тревожна форма на прочутата „странна война“,
определение, може би измислено от Ролан Доржелес или
от Морис Ноел от Фигаро, която беше нещо като отсрочка
под формата на сбогуване с благия живот, със своите ус-
покоителни, безвкусни и повтарящи се комюникета, с това
късащо нервите безумно очакване, с присъединяването на
Норвегия и с финландската драма, войната беше загадка,
изпълнена с въпроси: ще бъде ли бомбардиран Париж?
Ще бъде ли разрушен Париж? Как? С газ? Посредством
тази прочута и обгърната в тайнственост пета колона, на-
мираща се под германско разпореждане? Родителите ми
решиха да се настанят в „Ормесон“, който по онова време
беше на няколко минути от Париж, при чичо ми Владимир
и леля ми Кончита. Като отново напуснах нормалните чи-
нове на колежа и лицея, продължих целия си десети клас
заедно с братовчедите си Андре и Антоан, които горе-до-
лу бяха на възрастта на мен и брат ми.
Тези няколко месеца на потапяне в семейството на
чичо ми са ми оставили светъл спомен, макар и засенчен
от войната. Много близък с Пиер Брисон, силен журна-
лист, поел управлението на Фигаро през 1936 г., чичо ми
беше – заедно с Андре Зигфрид, който царуваше в по-
литическите науки на улица „Сен-Гийом“, и с чаровния
Жерар Бауер, внук на Александър Дюма, който пишеше
под псевдонима Германт в дясната част на първата стра-
ница на Фигаро грабващи хроники за парижкия живот и
патиците от Булонския лес – една от големите звезди във
вестника, в който той се занимаваше предимно с между-
народна политика. Изключително красив, както вече знае-
те, вечни Свръхаз, изключително блестящ, изключително
весел, прекарващ времето си в Париж в литературните,
театралните, журналистическите и властовите среди, той
85
беше способен да превърне всеки обяд и всяка вечеря в

несекващ празник.
През дългите летни месеци в „Сен-Фаржо“ заедно с
брат ми Анри и братовчед ми Жак, сина на Роже, брата на
майка ми, който беше моят най-добър и всъщност един-
ствен приятел, когото обичах с цялото си сърце, се хранех-
ме в малката детска трапезария, съседна на официалната.
Но дори и в голямата не се случваше кой знае какво. От
време на време там се вясваха съседи от околността, както
и доайенът Вури, кюрето на Сен-Фаржо и наследник на
доайена Мушу, който ядеше орехите цели барабар с че-
рупката. Но разговорите никога не отиваха много по-да-
леч от лова с гончета, сватбите и погребенията, чичовците
и лелите, братовчедите, братовчедките и времето навън.
Баща ми често се опитваше да ги насочва към Луи-Мишел
Льо Пелтие и трагичната му участ. Но така и никой никога
не се хвана и ледено мълчание обгръщаше спомена за кра-
леубиеца в едно семейство, в което датата 21 януари, ко-
гато е екзекутиран Луи XVI, си оставаше ден на траур. В
„Ормесон“, напротив, непрекъснато и живо се обсъждаше
политическото, интелектуалното, артистичното и литера-
турното съвремие.
Политиците – жените политици по онова време не
съществуваха, ако изключим Луиз Вайс, убедена европе-
истка, пацифистка и феминистка, а също и Жьоневиев Та-
буи, племенничка на двамата братя посланици Жюл и Пол
Камбон, авторка на уводни статии (може би субсидирана
от Москва), която винаги започваше новините по радиото
с коронното си „знаете ли, че...“, – журналистите, писате-
лите съставляваха естествения антураж на чичо ми Влади-
мир. Той ни споделяше техните изказвания и мнения, а и
самите те често сядаха на трапезата му. Тогава си отварях
широко очите и ставах целият в слух. Когато оставахме
сами, Владимир увлекателно ни разказваше минали или
настоящи истории. Една вечер ни разказа за лудориите
86
на една от нашите пра-пра-баби, чийто портрет красеше

трапезарията или малкия салон на „Ормесон“. На идната
сутрин, веднага след ставане установихме, че въпросната
картина, закачена на един твърде протрит конец, е падна-
ла на пода.
Няколко пъти месечно на обяд или на вечеря, а поня-
кога дори и с преспиване, идваше един стар семеен при-
ятел, когото ние наричахме чичо Феликс. Доста висок и
много едър, чистосърдечен и винаги благ, чичо Феликс
често ме взимаше със себе си на дълги разходки, стигащи
чак до горите, обкръжили „Ормесон“. Той обичаше кни-
гите и поезията и ми разказваше за любовната история на
Расин и Шанмеле или за младостта на Шатобриан, ужасен
от баща си в онези зловещи вéчери в „Комбур“, за които
Шатобриан пише в Спомени от отвъдното. Бях на чети-
ринайсет години. Слушах жадно тези величави и възтор-
жени разкази. Обичаше понякога да цитира по памет цели
сцени от Расин или Корней:
ПОЛИЕВКТ:
Обичам ви
От Бог по-малко, но много повече от себе си.
ПАВЛИНА:
В името на любовта при мене останете.
ПОЛИЕВКТ:
В името на любовта със мен тръгнете.
ПАВЛИНА:
Не ви стига мойта самота, а искате и да ме съблазните.
ПОЛИЕВКТ:
Не ми стигат небесата, елате с мене до вратите.
ПАВЛИНА:
Бълнувате комай!
87
ПОЛИЕВКТ:
Истини небесни!
ПАВЛИНА:
Заблуда странна е това!
ПОЛИЕВКТ:
Вековни и чудесни!
ПАВЛИНА:
Избирате смъртта пред своята Павлина!
ПОЛИЕВКТ:
А вий пък – този свят, а не Бога ни любим!
ПАВЛИНА:
Не ме обичате, тогаз на смърт вървете.
ПОЛИЕВКТ:
Стойте си в света, и на мира мен ме оставете.
или да вмъкне сякаш без да иска пасажи от Проповед за

смъртта на Босюе:
„За човешкия ум, колко странна е тази му слабост,

смъртта, макар и видна отвсякъде и в хиляди различни
проявления, никога не е налична. На погребение се чуват
само думи на изумление, че този смъртен е умрял (...) И
мога да кажа, господа, че ние, смъртните, се грижим не
по-малко да заровим мислите си за смъртта, отколкото да
погребем мъртъвците“1.
Или пък да рецитира стиховете, написани от Юго при

смъртта на Клер, която починала на двайсет години; тя
била дъщерята на Жюлиет Друе и скулптора Прадие:
1 Превод от френски: Владимир Градев. – Бел. прев.
88
Изпитват те потайна неприязън към душата

Към плътта виновна и към съдбата на людете
Измъчва ги тях жажда да избягат в утрината
Към далечното небе и със мечтите си летете
Кога, къде отново ще се видим с вас, о, гълъбици

Къде децата мъртви и онез слънца са се стопили
Ний сме нощта където нявга те били са там звездици
Къде са днес децата, на които гроб сме, сладки, мили
В небето синьо, благо те са, къде са всички китки росен

Къде са те, обични, мъртви с душа тъй чиста там, във Еден
Къде са те, милувки ценни, а ний сме все тъй покрусени
Кога и ний ще си отидем? Кога и ний ще си отидем?
Като произнасяше думите: „Кога и ний ще си отидем?

Кога и ний ще си отидем?“, той блъскаше по земята с бас-
туна си. А аз пък не познавах думата „росен“ и онемявах
от смайване и възхита.
Много години по-късно щях да срещна Гюстав Тибон,
за съжаление изпадналия в забвение автор на Стълбата
на Яков, който отново ми рецитираше с хубавия си, дрез-
гав глас с южняшки акцент:

Щях да се сприятеля и с друг един гигант, по-висок и

по-масивен дори и от чичо Феликс: Клебер Едан. Клебер
идваше от „Аксион франсез“ и беше ученик на Морас, също
като Тиери Моние. Те и двамата мразеха патетиката на ро-
мантизма. В своята Антология на френската поезия Тиери
Моние бе оставил само един, и то откъслечен стих на Юго:
Какъв ли Бог, какъв жътвар, косящ несекващото лято...
89
И Клебер напразно се опитваше да ме убеди в коло-

салната безсъдържателност на мисълта на Юго. Докато го
слушах, си спомнях за гласа и за бастуна на чичо Феликс.
И наум си повтарях:
Дължа много на чичо Феликс и на онова семейство

около него, което бе тъй добро към мен. Спомням си, че
един ден, вече не знам по какъв повод, Коледа може би,
или пък Нова година 1940 г., това семейство ми връчи за
подарък пълното творчество на Бергсон.
АЗ: Това ли е семейството, което няколко години по-
късно вие набързо щяхте да предадете?
АЗ: Неумолими Свръхаз, нищо не ви убягва. След
дванайсетина години, тоест след няколко страници, утре
или вдругиден, като в добре замислена пиеса, в която не-
предвидените събития и обратите не липсват, ще се видя
принуден да пледирам пред вас, че всъщност съм виновен.
Но засега всичко е наред. Или по-скоро не е твърде зле. So
far, so good, както се провиква американецът, паднал от
седемдесет и петия етаж, докато профучава край десетия.
Войната е тук, но още не вилнее. Тя се прокрадва под по-
върхността. Тя е много повече в умовете, отколкото във
фактите. Смътна надежда все още се бори със страха. Без
действително да вярваме в това, с нещо като оптимизъм,
смесен с лицемерие, с нещо като песимизъм, винаги обли-
ван в илюзии, ние се насилваме да вярваме, че най-лошото
все още не е сигурно.
Есента минава в опасения и треперене. Зимата идва с
някакъв намек за привикване към положението. Може би
войната ще си продължава все така? Може би Хитлер ще
умре, поразен от пистолетен изстрел или пък от инфаркт?
Може би светът ще бъде спасен от надвисналия апокалип-
сис? Настъпва пролетта. Тя е много мека. Възпят от Ара-
90
гон, май 1940 г. е слънчев. Обаче една сутрин братовчед

ми Андре, когото много обичам и с когото често се раз-
хождам из горите на „Ормесон“, не толкова обширни, не
толкова гъсти като горите в Пюизе, профучава като фурия
през стаите на двореца и крещи с все сила:
– Немците са влезли в Белгия!
Внезапно пред нас се разкриват петте години на най-
ужасната война в цялата история на човечеството.
След осем месеца очакване, в които французите са
стиснали оръжие, но са и подслонени под измамния мит
за линията „Мажино“, съдбата на Битката за Франция е
решена за някакви си десетина дни. Няма да ви говоря,
уважаеми Свръхаз, за семейните ни митарства, които ня-
мат отношение към въпроса, нито за драмата на нацията
ни, позната на целия свят. Десети май 1940 г. е може би
най-мрачната дата в дългата ни епопея. Тя е също начало-
то на един военен, политически, икономически и културен
залез. Десет века славна история са изтрити с едно махва-
не с ръка. Една велика страна се срива.
Направихме като всички. Баща ми виждаше с ужас как
националсоциализмът превзема Франция. Напуснахме Па-
риж, обявен за отворен град. Бягство. Мулен. Прекосяване
на Лоара. В един пълен до пръсване хотел в Брив – май се
казваше „Ла трюф ноар“ – спах върху билярдна маса. Бор-
до. Невероятното обиталище на една стара леля с болен ум:
дворецът...
АЗ: Пак дворец!
АЗ: „Лезинян-ла-Себ“, построен през XVII в. за един
представител на рода Монморанси, близо до Пезенас,
любимо място на Молиер, в департамент Еро. Не чух по
радиото призива от 18 юни. Но още в края на месеца по
неведоми пътища бях станал голист.
На следващия месец, юли, баща ми, оттеглил се посла
ник, е назначен от Петен начело на френския Червен кръст.
Ще му се наложи да работи във Виши. Той ни настанява,
91
майка ми и мен, както и братовчед ми Жак и майка му,

моята руса и прекрасна леля Ан-Мари, чийто съпруг е
затворник в Германия, в скромния пансион „Бон акьой“ в
Роая, и ме записва за единайсети клас в лицея „Блез Пас-
кал“ в Клермон-Феран, за да се готвя за зрелостния си из-
пит. Има трамвай, минаващ през Шамалиер, който свързва
Роая с площад „Жод“ в сърцето на Клермон-Феран. Обса-
дената и оглавена от Чърчил Англия е единствената, която
се съпротивлява – но докога – срещу триумфиращия Хит-
лер. Съединените щати са неутрални и благосклонни по-
скоро към Петен, отколкото към Дьо Гол. Съветска Русия
не е неутрална: тя е съюзник на Германия. Надеждата се е
свила до мъждукаща светлинка, която ще угасне. Бъдеще-
то на света е мрачно. По подобие на злощастната съдба на
родината ни, животът ни се очертава тежък.
И ще стане още по-тежък. Една достойна, почти славна
страница се изписва в живота на баща ми. В началото на ав-
густ той отива във Виши. Остава там двайсет и четири часа.
И подава оставка. Все още не е провъзгласен какъвто и да
било антиеврейски закон: подобна мярка би довела до миг-
новен отказ от страна на баща ми. Но на място той научава,
че германските евреи, подслонили се във Франция, за да из-
бягат от националсоциалистическия режим, ще бъдат вър-
нати на Хитлер. Сърцето му се смразява и той се оттегля
веднага. Половин век по-късно ще спомена пред Франсоа
Митеран, президент на Републиката, че на него му е отнело
три години, за да се отвърне от Виши, докато на баща ми
са били необходими само няколко часа, за да отхвърли но-
вия ред. Баща ми, с изключително спокойствие, дойде да се
настани при нас в пансион „Бон акьой“.
Именно там слушах толкова красивите първи речи на
маршал Петен, произнесени с треперещ от вълнение глас:
„Идвам със свито сърце...“, „Спазвам обещанията, дори и
тези, дадени от други...“, „Но земята не лъже...“. Много го-
дини по-късно щях да се сприятеля с един човек, на когото
92
много се възхищавах и към когото изпитвах обич: Еманю-

ел Берл, автора на Силвия и на Смъртта на буржоазна-
та мисъл. Той ми бе пратил благосклонно и приятелско
писмо по повод една от книгите ми. Бях толкова трогнат
от възхвалите му, че не успях да му благодаря писмено.
Думите не ми идваха. Разхождах се с писмото му в джо-
ба си. Един ден, когато не издържах повече, позвъних на
вратата му. Улица „Монпансие“ 36, ако не бъркам номера,
зад „Пале-Роял“. Отвори ми една дама. Това беше Мирей,
тази, която написа песента Легнали в сламата, основател-
ката на радио консерваторията „Льо пти консерватоар“.
Все така неадекватен, дори и не я разпознах. Заета с рабо-
та покрай учениците си, сред които и Франсоаз Арди, тя
ме отведе при съпруга си, когото, така и не разбрах защо,
наричаше Теодор. Може би беше заради „Теодор си търси
кибрита“, малкия шедьовър на Куртелин? Той ме прие из-
ключително изискано. Сприятелихме се.
Ходех при него два пъти седмично. Той ме посреща-
ше, пушещ пурети, които се казваха „Пантер“, ако не ме
лъже паметта, и винаги облечен в проста домашна дреха,
понякога само с долнището, понякога само с горнището,
но винаги легнал в леглото си. Произнасяше думи, които
течаха в душата ми като мед.
– Вече не се виждам с видни личности – казваше ми
той непринудено. – Бъбря си малко с Малро и малко с вас.
Една вечер отидох у тях изнервен...
АЗ: Това е типично за вас, струва ми се.
АЗ: Не толкова типично. Само от време на време.
– Хората разправят разни глупости – подхвърлих му
аз. – Знаете ли какво са си въобразили? Дръзнаха да ми
кажат, че точно вие сте написали първите речи на Петен!...
– Но това е напълно вярно – каза ми той с възможно
най-спокоен тон.
– Какво! – провикнах се аз. – Та вие сте евреин, социа-
лист...
93
– По-скоро комунист – отвърна ми той.

Той е толкова комунист, колкото аз съм трамвай.
– Ама – казах му аз превъзбудено – вие сте евреин и
левичар, какво ви е прихванало тогава?
– Толкова слабички бяха тези хора – рече той. – Тряб-
ваше да им помогна малко.
Следващите речи на Петен вече не ги слушахме. Ко-
гато ги обявяваха, всички обитатели на пансиона „Бон
акьой“ се събирахме около огромното дървено радио. Ро-
дителите ми и аз слушахме новините, които до една бяха
лоши, и се оттегляхме мълчешком още в самото начало
на речта на злощастния маршал. Вече не се надявахме на
почти нищо, освен може би на някакво чудо.
В лицея в Клермон-Феран срещнах три важни за мен
личности: един учител, един приятел и сянката на любов.
АЗ: Брей!
АЗ: Както вие самият бихте казали: да не се палим.
Учителят беше този, който преподаваше френски език
в единайсети клас в лицей „Блез Паскал“. Казваше се гос-
подин Нива. Така и не го видях, след като напуснах Роая,
но името му е изписано в сърцето ми. По-късно научих,
че синът му е признат специалист по Русия. И с голямо
вълнение срещнах внучката му в предаването Гран жур-
нал по Канал плюс. Той ни говореше за Лафонтен, Расин,
Жан-Жак Русо. За мен бе истинско щастие да го слушам.
Случи ми се на два-три пъти да му връчвам съчинения –
тогава ги наричахме композиции, – които имаха шанса да
му се харесат. Той беше преизпълнен с добронамереност
към мен. Прати ме на Общия конкурс по френски, където
надрасках едно съчинение, за което знаех още докато го
пишех, че е кръгла нула. По-късно бях канен три-четири
пъти на тези вечери на лауреатите от Общия конкурс, кои-
то съставляват нещо като изискана мафия. Наложи ми се
да призная, че наистина съм участвал в това достойно за
уважение изпитание, но че така и не съм успял да спечеля
94
какъвто и да било медал. Не се оказах много достоен за

скъпия си господин Нива, комуто няма как да благодаря
достатъчно: на него дължа – както и на чичо Феликс преди
това – първите си литературни вълнения. Той ме научи да
обичам тези дръзки моряци, тези приключенци на духа,
тези легендарни създания, писателите.
Приятелят пък се казваше Жан-Пол Арон. Той беше от
Елзас, чаровен, евреин, даровит и много забавен, и хомо-
сексуалист. Много го харесвах. Баща му, ако не се лъжа,
беше от Страсбургския университет, тогава преместен в
Клермон-Феран. Той беше племенник, може би далечен,
на Реймон Арон и стана първият от най-близките ми при-
ятели, като с него весело и въпреки тъжните времена се
борехме кой от нас ще спечели одобрението на господин
Нива и първите места в неговия час по френски. От съвсем
рано, още в първата зима на окупацията, основното ни за-
нимание бе да драскаме лотарингски кръстове1 по стените
на Клермон-Феран. Също така си говорехме неуморно за
книгите, които започвахме да харесваме, и за писателите,
които откривахме в хаоса и въодушевлението на младост-
та. И изпълнявахме един ритуал, неизменен в зараждащо-
то се приятелство – изпращахме се безкрайно един друг
до домовете си.
По-късно, вече дипломиран по философия и автор на
две много оригинални и почти прочути книги, Чревоугод-
никът от XIX век и Модерните, той щеше да изживее,
както почти винаги се случва, мигове на щастие и големи
злощастия: корицата на Нувел обсерватьор и разболява-
не от СПИН, което той посрещна с възхитителна смелост.
Животът беше отминал. Бяхме се поизгубили от поглед
един друг. Към него, първия истински приятел, никога не
съм преставал да изпитвам най-искрена обич.
1 Наричани и анжуйски, те се превръщат в символа на френската съпротива.

– Бел. прев.
95
Любовта може би беше само сянка, мечта, илюзия.

Вече бях на малко над петнайсетгодишен и никаква жена
никога не бе влизала в живота ми. Не ходех в бордеи, не
четях порнографски издания, никога не бях милвал или це-
лувал момиче. Винаги ще поддържам идеята, че една от ос-
новните причини за превъзходството, мнимо или истинско,
на западната култура, във Франция, в Германия, в Англия,
в Италия или Испания, в Съединените щати през XIX в. и
през първата половина на ХХ в., трябва да се търси в късно-
то сексуално пробуждане на младежите. Цялото време, кое-
то бива измъкнато изпод лапите на секса – и разбира се, на
наркотиците, чието царство още не бе настъпило, – бе пос-
ветено на учене. Да се работи вместо да се прави секс беше
може би загуба на време, но също така и значително пре-
димство в издигането вътре в рамките на дадено общество.
Наивността ми в еротичната област бе толкова значителна,
че кажи-речи не знаех, че тази област изобщо съществува.
Една хубава вечер в трамвая от Роая до Клермон-Фе-
ран, който ежедневно използвах, ми се случи любопитно
приключение. Бях седнал до една по-скоро грозновата
млада жена, която преподаваше точни науки в лицей „Блез
Паскал“ и с която от време на време се засичахме по пътя
си. Тя взе да ми говори с някакво приятелско настървение
и с агресивност, примесена с веселост – аз направо онемях
от изненада. Споделих това с Жан-Пол Арон и няколко
приятелчета. Те направо изпопадаха от смях и ме увериха,
че чувствата на младата жена към мен били всеизвестни
в цялата гимназия и станали повод за всеобщо забавле-
ние. Беше ли вярно това? Не знам. Бях обзет от нещо като
ужас. Вместо да се тревожа от цялата работа, щеше да е
по-добре да се позабавлявам с това разкритие, което може
би бе напълно безпочвено. Или пък, кой знае, успокоява-
що или дори ласкателно.
В Оверн, по време на позорната зима 1940–41 г., снаб-
дяването с храни не беше нещо драматично. Ограничения
96
та бяха поносими. Кухнята в лицея „Блез Паскал“, както

и в пансиона „Бон акьой“, беше прилична предвид обсто-
ятелствата. Но самата зима беше ледена. В онези жестоки
дни, когато от отоплението можеше определено да се же-
лае повече, метеорологията придобиваше прекалено голя-
мо значение. След възпятата от Арагон лъчиста пролет и
след обляното в слънце лято бе настъпила много сурова
зима, последвана от неособено приветлива пролет. Май-
ка ми и леля ми Ан-Мари се бяха отдали на работата си
в благотворителната организация „Национална помощ“
и разпределяха според възможностите си топли дрехи на
нуждаещите се. Това не пречеше на родителите ми и на
леля ми да мръзнат жестоко. Вече нямаше какво да задър-
жи баща ми в близост до Виши. Вкупом решихме да сле
зем към слънцето.
Озовахме се в Ница, като не ми е особено ясно нито
как, нито защо. Предполагам, че Ница е изглеждала по-
спокойна от Марсилия и по-евтина от Екс-ан-Прованс.
Също така предполагам, че репутацията на лицея „Ма-
сена“ в Ница също е наклонил везните в полза на това
решение.
Ница ми се стори прелестна. Времето беше хубаво.
Градът беше приятен. Околностите му – очарователни. Не
ни беше студено. Но всяка монета си има и обратна страна:
снабдяването с храна в Ница бе катастрофално. Млякото,
маслото, сиренето, зеленчуците и месото все се намираха
в Роая. Бляскавият ми спомен от Ница неизменно върви с
гарнитура от ряпа и гулия. Отказвахме да прибягваме по
какъвто и да било начин до черния пазар. В Ница гладу-
вах, твърде строги Свръхаз, и то до такава степен, че вед-
нъж откраднах храна. Леля ми Ан-Мари пазеше в шкафа
в хотелската си стая в квартал Симие няколко бурканчета
конфитюр. Откраднах едно. Тя веднага разкри кражбата и
много бързо подозренията се насочиха към мен. Избухнах
в сълзи и си признах.
97
АЗ: Предполагам, жалки Азе, хванат на местопрестъп-

лението, че при тези условия разбирате, ако и да не одоб
рявате, тези хора, които крадат, защото са гладни?
АЗ: Възхищавам се на убежденията, но вярвам в ситу-
ациите. Колко много моралисти биха минали на страната
на тези, които те самите осъждат, ако внезапно се озоват
в същото положение като тях! Ако ме питате какво мисля
за глада по света, ще ви отговоря, че е трудно да се приеме
контрастът, съществуващ между хората, които имат всич-
ко, и хората, които нямат нищо. Позволено ни е да спорим
помежду си единствено по въпроса кои са най-добрите ме-
тоди, за да може този контраст да бъде намален. Много е
хубаво да накараш дебелите да отслабнат, ако целта е сла-
бите да понапълнеят. Но вие познавате пълните с остро
умие китайски поговорки. Една от тях е прочута: „Когато
дебелите отслабват, слабите умират“.
АЗ: Не сте умрял. Дори не сте много отслабнал.
АЗ: Никога не съм бил много дебел. Бурканчето с кон-
фитюра на леля ми не ме угои кой знае колко. И въпреки
глада, войната и страха, много харесах Ница. И Прованс.
Цялата Южна Франция. Може би от онова време датира
страстта ми по Средиземноморието, което изигра толкова
важна роля в живота ми.
Надали ще се учудите много, ако научите, твърде про-
ницателни Свръхаз, че най-важното за мен в Ница бе ли-
цеят „Масена“. А вътре в самия лицей най-важното се ока-
за една нова дисциплина, както и преподавателят, който я
водеше. Новата дисциплина беше философията. Препода-
вателят се казваше Фуасие.
Господин Фуасие, който не е изградил ярко име в
историята на френската философия, беше преди всичко
много темпераментен и, смея да кажа, голям чешит. Пред
омагьосаните му слушатели грейваше лъвско лице насред
грива от бяла коса. Благодарение на него опипом откривах
един свят, за който не знаех нищо.
98
Към средата на първия срок господин Фуасие ни

даде да пишем съчинение в клас. Осем или единайсет
дена по-късно той ни върна коригираните работи. Започ-
на с най-добрата. Не беше моята. После дойде втората.
И тя не беше моята. После третата, четвъртата, петата и
така нататък. Нищо. Бях направо като мъртъв. След като
върна и последната работа без много формалности, той
добави:
– Запазих за накрая едно изключително съчинение,
което ще ви прочета.
Това беше моето съчинение. И той го зачете на глас.
От време на време спираше, колкото да подхвърли:
– Отлично... Забележително... Много добро съжде-
ние...
И продължаваше:
– Много добре... Добре... Не е толкова зле.
После откриваше слабост:
– Е, имаме правото да не се съгласим с това.
Тонът му се променяше едва доловимо.
– Тук вече не е толкова добре... Виж ти! Това тук си е
откровено посредствено!
Накрая намръщено ми върна съчинението:
– Всъщност далеч не е толкова хубаво, колкото ми се
бе сторило.
Все така помня господин Фуасие. Той не успя да ме
накара наистина да харесам философията, но поне успя да
събуди любопитството ми към нея.
В средата на втория срок, през пролетта на 1942 г.,
когато нещата полека започваха да се развиват не чак
толкова зле, а немците маршируваха из Русия и Кире-
найка, дойде времето за изпитанията от матурата по фи-
лософия. Предната година бях изкарал не кой знае колко
славно, но и без никакви трудности, матурата по френски
в Клермон-Феран. Втората част се очертаваше далеч не
толкова сигурна. И имаше защо – идваше ред на мате-
99
матиката, естествените науки и най-вече космологията.

Половин век по-късно щях страстно да се интересувам
от астрономията, Големия взрив, историята на вселената.
Но космологията беше въведена – основателно – в прог
рамата за матурата от режима във Виши. Поради тази
причина отказвах да ѝ обърна каквото и да било внима-
ние. В резултат на това на зрелостния изпит по тази поря-
дъчна дисциплина получих 2 от 20 точки по тема, чието
заглавие старателно се погрижих да забравя. Това беше
пълно бедствие. Веднага разбрах, че щеше да ми се нало-
жи да се явявам отново.
Изкарах другите изпити с униние, примесено с при-
мирение. Тогава дойде ред на географията. Бях добър
по история, но въпреки пътешествията от детството и
юношеството си бях по-скоро посредствен по геогра-
фия. Изпитващият се оказа млада руса жена, и то доста
чаровна. Тя с усмивка на уста ми поднесе урна, в коя-
то бяха поставени определен брой грижливо сгънати
листчета, с изписани върху тях въпроси за кандидатите.
Затворих очи, ръката ми се гмурна в урната и изтеглих
„Бразилия“.
След като припомних, че Бразилия е шестнайсет пъти
по-голяма от Франция, я разделих на три части: брега,
южната вътрешна част и Нордести с района сертау и
Амазония около Манаус. Изпитващата пак се усмихна и
неблагоразумно ме попита коя част избирам. Избрах брега
и го разделих на три части: северната част с Баия и Белем,
централната част около Рио де Жанейро и южната част
със Сао Пауло, Порту Алегри и Минас Жераис. И отново
получих право да избирам. Посочих региона на Рио и не-
усетно се спуснах в три квартала на Рио, които познавах
добре: Фламенго, Ботафого, Копакабана. Капанът беше
нагласен. И вече се затваряше, като хващаше не изпитва-
ния, а изпитващата. Озовах се насред града, в който бях
живял, и по-точно на улицата зад посолството. Попитах
100
своя палач, превърнал се внезапно в моя жертва, дали

предпочита да говоря за фармацията, модните бутици или
за един площад с фонтан. Положението стана откровено
смешно. И двамата вече се забавлявахме.
– С каква оценка бихте се оценили сам? – попита ме тя.
– 18 или 19 – отвърнах.
Преминах на косъм.
Моето тихо противопоставяне срещу режима във
Виши не се изразяваше само в отношението ми към кос-
мологията. Родителите ми се бяха повече или по-малко
сприятелили с един млад, по-скоро приятен, може би дори
откровено симпатичен учител, който с голямо вълнение
защитаваше новия режим. Той упорито караше гимна
зистите да пеят: „Идваме, маршале! Ти надежда даде
ни...“, а аз упорито отказвах да пея.
След Освобождението попаднах на същия този чо-
век, който вече се вихреше доста активно из голистките
кръгове. Бавно и предпазливо хората обръщаха мнението
си на 180 градуса. В Ница суровостта на съвремието бе
смекчена от мекотата на климата. И тук, както и в оста-
налата част на страната, вилнееше разделението на хора-
та на голисти и петенисти, като това се случваше дори и
вътре в самите семейства. Но морето, слънцето, красотата
на пейзажа успяваха ако не непременно да ни накарат да
забравим ужасната жестокост на времената, то поне да я
направят по-поносима.
Около семейството ми се бе оформило едно мъничко
общество. Префектът на департамент Алп-Маритим, Мар-
сел Рибиер, беше приятел на леля ми Ан-Мари и се спри-
ятели и с родителите ми. Той беше почтен човек. Беше
от тази категория висши служители, които изпълняваха
дейността си под властта на Петен, но даваха всичко от
себе си, за да защитят противниците на режима. Синът
му беше голист и след войната щеше да се сдобие с из-
вестна слава не толкова заради депутатската си длъжност,
101
колкото заради един дуел срещу Гастон Дефер1, който

щеше да вдигне голяма шумотевица. Също така си спом-
ням и за един висок юначага с руска или балтийска фа-
милия, която обаче съм забравил – сега ми се върти нещо
като Корф; твърдеше, че е барон. Водеше майка ми и леля
ми на театър или на кино. Неясно защо една оскърбителна
песничка от конформистка оперета от онова време, навяр-
но правеща алюзия към Петен и към това, което Морас
наричаше „божествената изненада“2, все още звучи в гла-
вата ми:
И уф! Да поемем дъх...

И уф! Сега е по-добре!...
Изобщо не тънехме в разкош. Трябваше да се храним,

да плащаме хотела в Симие, където се бяхме настанили,
да купуваме обувки и някоя и друга дрешка. Парите взеха
да стават кът. В празничните дни ходехме да вечеряме в
някой от градските ресторанти – може би, о, лудост, за Ко-
леда или Нова година ходехме в „Червената къща“ близо
до пристанището. Барон Корф споделяше спомените си,
които често бяха увлекателни. Говореше ни за една млада
актриса, днес напълно забравена, която щеше да направи
прилична кариера. След връзките си с Ив Монтан и Гари
Купър, Жизел Паскал щеше да поживее няколко години с
принц Рение от Монако, който щеше да я напусне, за да се
ожени за Грейс Кели. През 1942 г. Монако, толкова бли-
зо до Ница, ни изглеждаше като някакъв мираж, мит, ле-
1 Гастон Дефер е член на Съпротивата, виден френски политик социалист

и дългогодишен кмет на Марсилия. Въпросният дуел се състои на 21 април
1967 г. след караница между двамата в Народното събрание. Това е последни-
ят дуел на честта във френската история, като двамата политици се дуелират
с шпаги в присъствието на арбитър. Победител е именно Дефер, който ранява
на два пъти своя опонент. – Бел. прев.
2 Тоест идването на Петен на власт, което Шарл Морас одобрява. – Бел. прев.
102
генда. Всъщност ние бихме могли да живеем там охолно,

вместо да сме в Ница и да се чудим какво да правим: пос-
тът на държавен министър, който задължително се дава
на французин, бе предложен на баща ми. Но вие вече го
познавате: без никакво колебание той отклони тази носе-
ща облаги почест.
Една вечер на „Променад-де-з-Англе“ баща ми по-
падна на млада жена, чието семейство познаваше: Лилиан
Фулд. Тя бе обляна в сълзи. Като се опитваше да я утеши,
той разбра, че е била сгодена за един Ротшилд, Ели, който
бил затворник в Германия. Лилиан искаше да се омъжи за
него по довереност, но поради тежките времена не успя-
ваше да намери никой, който да я придружи в кметството
и да попълни необходимите документи. Всичките ѝ прия-
тели се изнизали.
– Аз обаче – каза ѝ баща ми – ще ви придружа.
Ето как Лилиан Фулд, станала баронеса Ели Ротшилд
благодарение отчасти на баща ми, накрая властваше, за-
едно с няколко други, над Париж, първо на улица „Масе-
ран“, после и на улица „Курсел“, и над Ройомон.
Мисля си, че най-вече заради мен родителите ми въз-
намеряваха да се върнат в Париж въпреки немската оку-
пация. Бях на шестнайсет години. Нямах ни най-малка
представа с какво искам да се занимавам след матурата.
Честно казано, най-вече ми се щеше да не правя абсо-
лютно нищо.
Баща ми, който едновременно следваше твърдо убеж-
денията си, но беше и либерален, и толерантен, често пов-
таряше на брат ми и на мен, че ни оставя сами да изберем
бъдещето си – разбира се, при условие че служим на Дър-
жавата. В очите ми той много напомняше на стария Форд,
който предлага на купувачите си коли с цвят по техен
избор – стига да са черни. Ах, разбира се! Бяхме свобод-
ни: можехме да станем дипломати, съдии във Върховния
административен съд, финансови инспектори, членове на
103
Сметната палата, гуверньори на „Банк дьо Франс“ или пък

префекти, но в никакъв случай банкери, търговци на не-
движими имоти, художници, футболисти, певци или ки-
нопродуценти. Баща ми хранеше особено недоверие към
бизнесмените и актьорите. Аз пък имах слабост към ак-
тьорите. Баща ми се страхуваше като от чума да не вземе
да ме види как ставам банкер или артист.
Нямах никакво желание да ставам банкер или артист.
Отдавна бях забелязал, че когато благ старец попиташе
момиченце какво иска да прави като порасне, отговорът
най-често беше медицинска сестра или ветеринарен ле-
кар. Момчетата по-скоро се виждаха като пожарникари
или пилоти. Донякъде изпитах срам, когато установих, че
нямам никакви предпочитания. Тайно си го знаех, но ми
беше невъзможно да изразя това, което чувствах. Истин-
ският отговор на ужасния въпрос „Какво искаш да правиш
като пораснеш?“ беше „Нищо“.
Спомням си, че през лятото в „Сен-Фаржо“, преди и
след войната, изпитвах истински страх от разходките с
баща ми край някое езерце, когато той кротко, но настой-
чиво ме питаше какво възнамерявам да правя с живота си.
Въпросът кънтеше в главата ми. Обаче не ми хрумваше
никакъв отговор.
Половин век по-късно с огромно доволство открих
един текст на Франсоа Мориак. Авторът на Бележници,
Терез Дескейру, Змийско кълбо и Пустинята на любовта
твърдеше, че при липса на призвание, проявило се още в
детството, един от най-сигурните белези за желанието на
човек да посвети живота си на литературата, е отказът от
всякаква друга дейност и от всякаква друга амбиция.
Обичах да не правя нищо. Обичах да мечтая – за
нищо, по възможност. Обичах да чакам. Да чакам какво?
Ами нищо. Обичах да уча. Не държах непременно да жи-
вея. Може би след едно много щастливо детство изпитвах
страх от изпитанията на живота. Изпитвах ужас при ми-
104
сълта да се впусна по един или друг път, който животът

разкрива пред мен.
Може би също така смътно бях разбрал, че ученето –
право куме, та в òчи – беше най-добрият начин човек да
не работи нищо. Или поне да не се хваща в една от оне-
зи области на труда, откъдето веднага щом машинарията
всмуче дори и сянката на пръста на левия му крак, вече да
му е невъзможно да се измъкне.
Много обичах да чета. Или да се правя, че чета. За раз-
лика от театъра или киното, които ви налагат ритъма си,
съществува стил на четене, който е много близо до меч-
танието. Да не си помислите сега, че иде реч за мързел.
По-скоро е точно обратното. Вместо да четете глупаво и
последователно книгата, която се намира в ръцете ви, вие,
тъкмо напротив, може да се спирате на всеки ред, за да
добавите към написаното нещо, което е ваше собствено
производство. За да обогатите външния текст с ваш вътре-
шен принос. За да добавите към четивото вашите собстве-
ни чувства и опит. За да си присвоите това чуждо произ-
ведение.
След Морис Льоблан и неговия Арсен Люпен – вдъх-
новен, както научих с огромно удоволствие, от някой си
Мариус Жакоб, който оставял бележки на жертвите на
обирите си: „Ще се върна, когато се сдобиете с автентични
мебели“, или цяло писъмце на Пиер Лоти, за да се изви-
ни, като дори му оставил банкнота от десет франка, за да
го обезщети за причиненото неудобство – бях преминал
към Дюма. Тримата мускетари, разбира се, Двадесет го-
дини по-късно, Виконт дьо Бражелон, но може би най-
вече неустоимите му Мемоари. Имах слабост към онази
история на именития писател, който една вечер научава
за ненадейната смърт, по пладне, на литературен „не-
гър“, списващ фейлетони под прочутото име, които вся-
ка вечер точно в шест връчва на голям ежедневник, за
да излязат на следващия ден. Какво да стори? Не остава
105
нищо друго, освен да чака катастрофата. Дюма се приби-

ра отчаян, прекарва безсънна нощ, призори с разтуптяно
сърце се втурва да си купи въпросния вестник, разгръща
го – и открива със смайване продължението на фейлетона,
сякаш нищо не се е случило. Ключът към загадката е, че
„негърът“ на свой ред си е имал „негър“, който при липса-
та на сведения просто е продължил рутинната си дейност,
без да променя установения порядък.
Или пък историята с въстаниците в разбунтувалия се
Париж, които стрелят криво-ляво по кралските войници и
виждат висок мъж в черен редингот – може би стар вое-
нен? – който на свой ред ги гледа с презрение. Те започват
да му отправят закачки, преминали в диалог.
– Дайте ми пушка – казва авторитетно мъжът. – Ей
сега ще ви покажа.
Подхвърлят му една пушка. Той прикладва. Стреля. В
отсрещните редиците един капитан се строполява.
– Браво, господин буржоа! – крещят въстаниците. –
Елате с нас! Елате с нас!
– В никакъв случай – отговаря високият юнагача, об-
лечен в черно. – Не споделям вашите възгледи.
Отвъд Дюма и лудите му приключения, отвъд Льо
блан и неговия крадец джентълмен, понякога четях и по-
скорошни романи. Много харесвах романите, жанр, който
баща ми по-скоро презираше. Той най-вече ме поощрява-
ше, със задни мисли, да се интересувам от история и от
политическите книги, които ме приспиваха. Майка ми се
възхихаваше на Жан Бароа, доклад под формата на диа-
лог за сциентизма и религията, събран от Роже Мартен дю
Гар. Много по-късно щях жадно да прелиствам Памет-
ните хора на Морис Мартен дю Гар, братовчед на Роже,
който бе нарисувал вълнуващия портрет на френските ли-
тературни среди между двете войни. Още от четиринай-
сет-петнайсетгодишен заради майка си, така си мисля, бях
потънал в осемте или деветте тома на Семейство Тибо от
106
Роже Мартен дю Гар, за когото Андре Жид казваше, че

може би не е творец, нито пък голям писател, но със си-
гурност е „юнагача“.
Историята на двамата братя – Антоан, лекар, и Жак,
бунтар – доста ме беше въодушевила. В началото на тре-
тата част Жак Тибо, след провала на бягството от дома,
предприето с неговия много близък приятел Даниел дьо
Фонтанен, и след горчивия опит от изправителния дом,
където бил пратен от баща си, е издържал конкурса за
„Екол нормал“. Този епизод ме накара да се размечтая.
Често мислех за Жак Тибо, разбунтувал се срещу баща
си и изгарян от вътрешен огън, нещо, което ме потапяше
в същинска бездна. Училището на улица „Улм“, за кое-
то никога не бях чувал преди това, ме загложди. Малко
по-късно отново щях да попадна на него в началото на
Добронамерените, гигантски монумент от 27 тома, напи-
сан от Жюл Ромен, от когото харесвах най-вече Кнок и
Приятелчета.
Във втория том от серията, Престъплението на Ки-
нет, двама ученици1 от „Екол нормал“, Жале и Жерфа-
ньон, които се разхождат по покривите на прочутото
висше училище и използват странни думи като патра
и карцер, взеха да ме човъркат. Трета, после и четвърта
книга окончателно заковаха пирона. Героят в Огюстен
или Учителят е тук на Жозеф Малег, който се размина с
наградата „Гонкур“ пет или шест години преди войната,
също е издържал конкурса и е приет в „Екол нормал“. А
пък и в Нашите предвоенни години, която тъкмо излезе
по време на немската окупация, Робер Бразийак, чиито
идеи не споделям до една, говори за улица „Улм“ забав-
1 В „Екол нормал“ има разлика между ученици (макар и във висшето образо-
вание така се наричат нормалианците, приети след изпит) и студенти (които
са влезли без изпит, по документи) – учениците дори получават нещо като
заплата, но се задължават след това да работят десет години за държавата. –
Бел. прев.
107
но, а според мен и мистериозно – като за много труден

конкурс за прием в училище, което не съществува. На-
право мечта.
Край мен светът гореше. В момента, в който надежда-
та, кътана със зъби и нокти през двете ужасни години от
лятото на 1940 г. до лятото на 1942 г., взе да надига глава,
условията на живот станаха още по-тежки.
Бъдещето на Европа оставаше мрачно. Моето беше
също толкова смътно, колкото и това на планетата. Знаех
само едно нещо, бях напълно уверен в това: никаква ка-
риера! Всякакъв вид кариера ме изпълваше с ужас. Сти-
гах дотам упорито да отказвам всякаква форма на успех.
Успехът ме отвращаваше. Достатъчно бързо разбрах, че
единственият начин да не вляза необратимо в някакъв
професионален живот, който ми изглеждаше като кош-
мар, бе да се впусна в четене на книги и да уча.
Още от началото на пролетта на 1942 г. в Ница, в тази
част на Франция, която тогава се наричаше „неокупирана
зона“ или „свободна зона“, родителите ми взеха решение
да се върнат в Париж заради мен въпреки опасностите.
Баща ми непрестанно ме разпитваше какво бих искал да
правя. Тайното му желание, което прочее не се опитваше
нито да крие от мен, нито да ми го налага, бе да ме види
как се впускам в „Политическите науки“, толкова скъпи
на Андре Зигфрид и на толкова много други величия, за
да мога по-късно, като Филип Бертело, Клодел, Моран,
Жироду и като самия него, да се явя на конкурса за Външ-
ните работи и да стана дипломат. Дърпах се като магаре
на мост.
– Но какво всъщност ти се върти в главата? – казваше
ми той. – Ще се наложи действително да решиш да пое-
меш по този или онзи път и да направиш нещо.
Именно. Не исках да правя каквото и да било, а в ума
ми имаше само блянове за свобода. Мънках си думите
патра и хипопатра. Тези думи бяха почти непознати за
108
баща ми. Почти толкова, колкото и за мен. Но вече бях

разбрал, че Провидението е тук, за да свърши работата
вместо мен. Както винаги, то приемаше образа на баща ми.
Именно той, и то почти с нежелание, потърси сведения за
висшето училище „Екол нормал“, към което проявяваше
известно недоверие. Но с радост научи, че Жорес, Леон
Блум, Едуар Ерио или пък Жан Жироду бяха минали през
него един след друг и че два специални класа, наричани
първи висш подготвителен и първи висш клас, разговорно
хипопатра и патра, в определен брой лицеи подготвяха
кандидатите за това училище. На особено голяма репута-
ция се радваха два от тях – „Анри IV“ и „Луи Велики“.
За да се влезе там бе необходимо доста солидно досие.
Препоръките на Нива за френския и на Фуасие за фило-
софията бяха достатъчно красноречиви в ученическия ми
бележник, в който единствените ми петна бяха космоло-
гията и донякъде природните науки, които така или иначе
не се взимаха предвид за профила „Литература“ на улица
„Улм“. Работата се уреди без много трудности и се вър-
нахме в Париж, за да може малкият гений най-накрая да
се докаже. В мое присъствие баща ми отвърна на един от
познатите си, който го поздравяваше за успеха на матура-
та на потомството му:
– Ах, да, разбира се, изпитите... Конкурсът обаче е
друга работа, ще видим какво ще излезе...
Оказа се, че родителите ми нямаха повод да съжаляват
за решението си да се върнат в Париж. Не само че имаха
късмета да не бъдат обезпокоявани, ами и на 8 ноември
1942 г. англоамериканците направиха десант в Мароко и
набързо окупираха цялата френска Северна Африка. В от-
говор на това немците и италианците окупираха свободна-
та зона. Историята продължаваше своя ход. И ставаше все
по-трагична. В Ница и Корсика не толкова притеснител-
ните италиански войници на Мусолини трябваше скоро да
бъдат заменени от немците на Хитлер. Именно в Ница, на
109
30 март 1944 г. Симон Вейл1 и нейното семейство щяха

да бъдат арестувани, както и мнозина други. След като са
депортирани в Литва, баща ѝ и брат ѝ изчезват. Майка ѝ
умира в ръцете ѝ в Аушвиц. Единствено Симон и две от
сестрите ѝ се завръщат живи от ада и отново виждат с очи-
те си Париж.
АЗ: Вие и семейството ви не сте страдали много по
време на немската окупация. Преминавате през нея, без
да понесете много щети. И тук още веднъж бихме могли
да кажем, че гледате ужасите от вашето време от самолет,
удобно настанен в първа класа.
АЗ: Вярно е. В продължение на четири дълги години
се разминавахме с най-лошото. Родителите ми страдаха
от студа. Аз – не толкова. Няколко години по-късно една
недоволна млада жена щеше да се раздели с мен. Тя раз-
дразнено ми подхвърли:
– За теб няма да си спомням нищо.
И изведнъж се извърна към мен, като добави благо:
– Ако изключим терморегулацията ти.
В Ница бях гладен. Но за разлика от една друга Си-
мон, великата Симон Вейл, която в Лондон отказваше да
се храни по-добре от французите във Франция, които бяха
жертва на купонната система, аз не умрях от това. В смут-
ните времена възрастта е решителен фактор. Оцеляването
често е въпрос на поколение. Бях млад. Баща ми пък вече
беше почти стар. Всички минахме между капките, баща
ми, майка ми, брат ми и аз.
Преди войната, по времето, когато баща ми подготвя-
ше оттеглянето си, родителите ми бяха купили апартамент
на улица „Бак“ в Париж, почти на ъгъла с улица „Варен“,
1 Всъщност името ѝ се произнася „Вей“, макар и на български по-масово да

е приета транскрипцията „Вейл“ (Simone Veil). Другата Симон Вейл (Simone
Weil) недвусмислено е изписвана „Вейл“ на български, макар отново да се
произнася „Вей“. – Бел. прев.
110
на две крачки от къщата, в която през 1848 г. умрял Шато-

бриан. Улица „Бак“ 97 беше стар дом на семейство Залм,
в чиято основна градска резиденция на улица „Солфери-
но“ днес се помещава Главната канцелария на Почетния
легион. На първия етаж откъм улицата широко каменно
стълбище водеше към малък, чаровен и странен апарта-
мент, украсен с дървена ламперия от XVIII в. Имаше вход,
малък салон, голям салон, библиотека, трапезария и една
доста скромна стая за родителите ми, както и по-скоро ми-
жава баня. Кухнята беше по-ниско разположена и неудоб-
на. Вито дървено стълбище излизаше на неочакван втори
етаж, като водеше до мъничка стая с много нисък таван,
където спях – имаше гледка към двора. Не си спомням
къде може да е спял брат ми. Може би в библиотеката?
Или пък е бил при братовчеди или познати? Апартамен-
тът беше истинска мечта за родителите ми, които имаха
простичък вкус, но обичаха красивите неща, както и да
посрещат гости. Живях петнайсет или двайсет години в
това пищно и леко криво място, почти срещу Ромен Гари,
когато той си беше в Париж – по онова време не знаех
почти нищо или по-скоро съвсем нищо за него, не и преди
с въодушевление да прочета Европейско възпитание, Лей-
ди Л. и Обещанието на зората.
Баща ми водеше много спокоен и почти уединен жи-
вот. Майка ми умерено и без показност обичаше театъра,
концертите, изложбите, киното. Спомням си с какво удо-
волствие тя отиде преди много години на представление-
то в „Комеди франсез“ на Училище за жени, в което блес-
теше Изабел Аджани, по онова време още дете.
– Гледах една прелестна пиеса – каза ми тя, – с възхи-
тителна игра на Пиер Дюкс в ролята на Арнолф, а в ролята
на Агнес беше една млада и непозната актриса, чието име
забравих. Сигурна съм, че ще направи голяма кариера.
Притежава огромен талант въпреки грозноватия си вън-
шен вид. Колко жалко, че не е по-красива!
111
Много бързо научих, че за цветове и вкусове... Винаги

съм намирал Изабел Аджани за изключително красива.
В самия край на 1942 г. или през 1943 г. баща ми полу-
чи писмо от един от старите си германски колеги, с когото
се бе запознал в Букурещ и към когото изпитваше уваже-
ние и приятелски чувства въпреки връзките му с нацио-
налсоциалистическия режим: Шуленбург. След като беше
представител на Германия в Румъния, Шуленбург се оказа
последният немски посланик в СССР преди началото на
операция „Барбароса“ през юни 1941 г.
Посланикът, който обичаше книгите, пишеше на баща
ми, за да го уведоми, че се е сдобил с книга от XVIII в. с
гербовете на нашето семейство и че възнамерява да му я
подари като спомен за годините, прекарани от тях двамата
в Букурещ.
Баща ми не се колеба дълго. Той написа на своя ко-
лега едно неумолимо и куртоазно писмо, което ни про-
чете, преди да го изпрати. Споделяше колко е трогнат от
тази изящна идея и че би бил щастлив да се срещне с него
след толкова много изминали години. За нещастие оба-
че му било невъзможно да получи подарък от германец
в момент, в който Хитлер подпалва Европа и я облива в
кръв. Дори му било невъзможно да приеме у дома си съ-
народник на диктатора. Някой ден, добавяше той, когато
Хитлер бъде победен и войната свърши, той ще е щастлив
отново да се срещне с колегата си и заедно да отпразнуват
завръщането на мира.
Толкова ясно си спомням как баща ми прочете това
писмо, че направо чувам много спокойния му и кротък
глас. Всички се просълзихме. Като разместих датите, пер-
сонажите и събитията, използвах това писмо в една от гла-
вите на книга, която щях да напиша трийсет години по-
късно: Угодно Богу.
На улица „Бак“ животът, ако не непременно суров,
бе най-малкото сериозен и доста строг. Баща ми често ми
112
приличаше на републиканска, демократична и либерална

версия на магистъра на ордена „Сантяго“, чиято строгост
е описана от Монтерлан.
Тази строгост беше смекчавана от веселостта. Кога-
то се събирахме за обяд или вечеря, около масата винаги
цареше оживление. Много се смеехме и често се шегувах
ме с надутите и мълчаливи семейства, които здраво се
отегчаваха на маса и не си разменяха и дума. Обратно на
мнозина наши сънародници, ние прекарвахме времето си
в разговори.
Спомням си за едно друго писмо, което ме бе шокира-
ло. Баща ми беше забелязал грешка в своя полза при из-
числяването на данъците. Беше написал стриктно писмо –
баща ми обичаше думата „стриктен“ – на бирника или
на данъчния инспектор, за да се оплаче от допуснатата
грешка и за да поиска повторно изчисляване на дължимия
данък. Писмото ме бе смаяло, но не и учудило: баща ми
често повтаряше, че няма нищо по-естествено от плаща-
нето на данъците. И че колкото по-високи бяха те, толкоз
повече имаше повод за радост – защото те свидетелстваха
за благосъстоянието на хората, засегнати от тях.
През целия си живот нито майка ми, нито баща ми
бяха карали автомобил и затова бяха взели на служба един
шофьор-готвач-сервитьор, който се казваше Андре. Беше
много симпатичен, малко гламав и голям сноб. Един ден,
веднага след обяда, телефонът звъни. Андре вдига и после
тръгва към баща ми:
– Господин посланик, търси ви националният истери-
чен екзарх Ив.
– Кой, кой? – задавя се баща ми.
След няколко мига баща ми се връща, като се превива
от смях.
– Бяха от Националния исторически архив.
Няколко години по-късно, в разгара на лятото, родите-
лите ми бяха заминали за „Сен-Фаржо“ или пък да обика-
113
лят Италия, или пък в Залцбург, а аз бях останал в Париж

само с Андре, който да работи из дома. Той по-скоро ми
пречеше. Много ми се щеше да се възползвам от това, че
ме бяха оставили сам и да каня когото си ща, за да разсее
самотата ми.
– Андре – казах му лицемерно един ден, – не бихте ли
искали да заминете някъде във ваканция?...
– Да замина във ваканция? Решително не. Добре зна-
ете що за работа е това. Човек заминава някъде, дето не
знае къде точно, забавлява се, харчи всичко, дето го има и
накрая се прибира беден като ку... Господин графът разби-
ра какво имам предвид.
С монументалното си стълбище и лампериите си от
XVIII в. за мен улица „Бак“ 97 си остава най-напред свър-
зана с недостижимата мечта и след това с натегналата от
слава сянка на висшето училище „Екол нормал“ на улица
„Улм“. Слънцето в Ница, както и онова известно безгри-
жие въпреки всички бедствия, бяха далеч. Всяка сутрин
по изгрев се събуждах с очи, както би казал Ронсар, по
чиито мигли все още има капчици сън, ставах като сом-
нанбул в полуетажната си стая, в която някой по-висок от
мен човек трудно би стоял напълно изправен, за да хвана
автобуса, който да ме откара през един все още скръбен и
тъмен Париж до лицей „Анри IV“ зад Пантеона. Минавах
покрай последния дом на Шатобриан и си мислех за Въл-
шебника, чиито Спомени от отвъдното вече започваха
да ме омайват. Тътрех се като насън до завода за знание.
По онова време разполагах с много малко дрехи. Чо-
рапите ми винаги бяха пробити, а обувките – парцаливи. И
дума не можеше да става да си купя, че дори и да си намеря
където и да било с какво да ги заменя. През цялото време
се обличах по един и същ начин и най-често обувах неиз-
ползваеми тежки скиорски обувки, останали може би от
Синая в Карпатите или от някой кратък престой из снего-
вете на Орон и Бьой в околностите на Ница. Доста тежаха
114
и ми пречеха да ходя. Впрочем да ходя, за да стигна къде?

Театърът, киното, концертите за мен бяха неизвестни кон-
тиненти. Само две дейности изпълваха цялото ми време:
многото учене и малкото спане. Пристигах в лицея раз-
вълнуван, щастлив, ужасèн от другите, ни жив, ни умрял.
Нов свят се отваряше пред мен. Свят на вълшебство, но и
на страх.
Винаги съм живял под крилото на семейството си...
АЗ: Това го знаем. Нататък! Нататък!
АЗ: ...и с кратки, но и много приятни въпреки тежки-
те времена престои в лицеите „Блез-Паскал“ и „Масена“.
Хипопатрата, а после и патрата в лицей „Анри IV“ бяха
нещо съвсем различно: нещо като рай и същевременно
ад. В Мюнхен, Букурещ и Рио, по време на курсовете в
„Атмер“, осъществявани с кореспонденция, в училище
„Босюе“, в Клермон-Феран, в Ница почти винаги бях пръв
или втори – ако изключим космологията, – и то без да си
давам много зор. В „Анри IV“, сред изпълнените с голе-
ми надежди генийчетата, дошли кажи-речи отвсякъде, аз
се озовах, о, ужас, о, отчаяние, сред последните. Страдах
много. Стисках зъби. Започвах да се питам какво изобщо
правя там. Наскоро прочетох, вече не си спомням къде,
за едно блестящо момиче, свикнало винаги да бъде първо
в първата подготвителна година, което – озовало се вто-
ро във втората – опитало да се самоубие. Бих могъл да
разбера тази девойка. Подхранена от един подпален свят,
за който не знаехме кой знае какво, скръбта се сливаше с
възторг.
Трима или четирима великани влязоха в живота ми
като в превзет град: това бяха учителите ми, препода-
вателите, към които начаса изпитах безгранично възхи-
щение.
Първият се казваше Жан Буду. Висок, елегантен, леко
високомерен иззад очилата си, той преподаваше френски
език. Не знам дали, изключително почитаеми господин
115
Свръхаз, името му днес означава нещо за когото и да било.

Подходът му към великите творби в нашата литература
ме грабна веднага. Той, разбира се, ги разполагаше във
времето им, но и с амбициите им. Но не рамката, датите,
влиянията бяха същественото. Същественото беше текс
тът. Буду преследваше текста до пълно изтощение. Кара-
ше го да си изпее всичко. Гонеше го и в последните му
убежища. При него можехме да прекарваме часове над
отделни строфи.
Разкъсващото признание на Береника:
Обичах, Пресветли, обичах, и сама аз търсех любов
носеше със себе си всичките вихри на любовта, желание-

то, смирението, горделивостта, ревността. Другаде сдър-
жаността, силата на навика, цялата ярост на ненужно по-
тискана страст бликваха от едни други, толкова премере-
ни, толкова непобедими думи:
Не зная какво чародейство към вас непрестанно ме носи
От време на време красотата изникваше от изказ, смя-

тан за неприемлив и който е трябвало да бъдат отхвърлен,
като онова катастрофално и извисено трупане на че-та:
Аз знам, че много е, че искам, че желая
По-късно, като четях примерно Кантус планус на Жан

Кокто, препълнен с клопки и капани и сред който се носи
Клеопатра, която така и не е назована:
На спящо лице измамно спокойни черти

Ето го злото
А ти сънуваш Египет и мумия си
С маска от злато
116
Къде се реят очите твои, царице

На смъртното ложе
Когато след нощ на любов идва жрецът
Балсама да сложи
Оставѝ, пиле, своите морета и векове

Те се вълнуват
Литни над вълните, върни се при свойто лице
Което потъва.
си мислех за Буду, който би накарал от тези стихове да

бликнат пепелянката, скрита сред смокините, галерите
при Акциум, безумната любов на Марк Аврелий, зората
на Римската империя, цялото скрито великолепие на вът
решното море и който би подчертал не само противопос-
тавянето между фамилиарното обръщение „пиле“ и най-
висшия лиризъм, но също и очакването тя да се върне към
своите брегове, вместо „при свойто лице“.
Буду, великият Буду, благословен да е, не преподава-
ше толкова история на литературата, колкото самата ли-
тература. В лицея „Блез-Паскал“ Нива ме бе довел, сякаш
ме бе хванал за ръка, до площада пред храма, където се
играеха мистериите. В „Анри IV“ Буду лично ми предста-
ви всички актьори, взимащи участие в драмата. Показа ми
как да разбера и обикна думите, от които бяха изтъкани
великите книги. Нещо ново и същевременно намиращо се
в сърцевината на всяка литература нахлуваше в сивотата
на ежедневието ми: и това бе стилът.
Още преди Буду мъничко познавах книгите и писа-
телите. Въпреки Фуасие не знаех почти нищо за филосо-
фията. Това, което бях научил за нея, не ме изпълваше с
въодушевление. Логиката, моралът, психологията по-ско-
ро ме отегчаваха. И изобщо не знаех нищо за метафизика-
та. Освен Бергсон, разбира се. Но в моите объркани очи
той по-скоро се носеше в празнотата. Плъховете в лабо-
117
раториите, тестовете на Роршах и другите работи, толко-

ва модната тогава Гещалт-терапия, класификацията на
чувствата и страстите, прочутите ценности, лабиринтът
на тропите и силогизмите не ми говореха почти нищо. В
първия подготвителен клас в „Анри IV“ посрещнах с ува-
жение, но и без излишен възторг, първия си преподавател
по философия, който се казваше Бенезе. Но мълнията ме
удари с Жан Иполит.
В интерес на истината, почитаеми Свръхаз, трябва да
призная, че не разбирах почти нищо от това, което той ни
говореше. Иполит беше специалист по Хегел. Беше под-
хванал да превежда на френски Феноменология на духа,
много авторитетен труд, и беше публикувал две произве-
дения, сдобили се с култов статус в университетския свят:
Въведение към „История на философията“ на Хегел и
Генезис и структура на „Феноменология на духа“. На
хвърлих се върху тези три произведения, превърнали се в
насъщния хляб за най-даровитите ми съученици. За мен,
драги прочути Свръхаз, това си беше тъмна Индия и пъл-
на бъркотия. Леех кървави сълзи.
Но се вкопчвах в това. Слушах със зяпнала уста обич
ния си учител, като изпадах в състояние на хипнотичен
сън. Жан Иполит имаше дихателни проблеми, нещо като
астма. Всяко слово, което пророкът ни хвърляше, за да ни
посвети във философските тайни на историята и феноме-
нологията, излизаше с огромни затруднения от гърлото
му. И то достигаше до нас натежало от цялото желание за
знание, но и от цялата му мизерия.
Най-странното беше, че Иполит често се обръщаше
към мен, сякаш разбирах нещо от това, което ни препода-
ваше. Поощряваше ме добронамерено. Случваше се да ме
пита какво мисля. В отговор избъбрях по някоя глупост.
Обичах го.
Двама от съучениците ми бяха много близки с него и
в ококорените ми очи те бяха окъпани в славен блясък. И
118
двамата направиха блестяща кариера. Първият беше Жан

Лапланш, а вторият – Клод Льофор.
Жан Лапланш беше много спокоен и по-скоро мълча-
лив. От него се излъчваше сила и спокойствие, което го
превръщаше в пълната противоположност на повърхнос-
тен фукльо. Дясната му ръка бе поразена по рождение от
нещо като атрофия, което му придаваше някаква строгост
и може би патетичност, въпреки че всъщност той бе мно-
го приятелски настроен и весел човек. Много по-късно
щях да открия, че този забележителен философ притежа-
ваше достатъчно богатство, което му помагаше никога да
не изпада в нужда. Семейството му беше собственик на
най-ценните лозя в Бургундия и на „Шато Помар“. Той
притежаваше съвършено простодушие и бе безупречно
верен; една дума го окачествяваше най-добре: дълбочина-
та. След като бе приет в „Екол нормал“ и бе получил пре-
подавателската правоспособност по философия, той щеше
да стане психоаналитик със световна слава. Много му се
възхищавах и много го харесвах.
През есента на 1942 г. Клод Льофор още се нарича-
ше Клод Коен. Беше висок, суховат, властен, по-скоро
суров. Един ден по време на немската окупация той при
стигна в класа и ни каза, че вече се казва Льофор и че
няма да позволи да се прави дори и намек за предишната
му идентичност. Подкрепен от преподавателите ни и от
мнозинството ученици, той влезе без никакви затрудне-
ния в новия си персонаж. Доколкото си спомням, никога
не съм виждал нито в първия, нито във втория подгот-
вителен клас в „Анри IV“ дори и сянка от жълта звезда.
Много ясно си спомням как учителите ни подписваха
протоколите за присъствия и отсъствия. Често някой из-
между нас, а нерядко и по повече от един, в даден ден
очевидно отсъстваха. Те неизменно и без колебание бяха
записвани от невъзмутимите ни преподаватели като при-
съствали на часа.
119
Клод Льофор бе също толкова умен и блестящ като

Жан Лапланш. Беше по-високомерен, по-саркастичен,
по-дистанциран. Това си ме плашеше. И двамата с Жан
Лапланш бяха част от свят, който ми беше чужд и неясен,
но който ме омайваше: бяха троцкисти. Принадлежаха
към клон на троцкизма, който разпалваше въображение-
то ми точно колкото и Тевтонският орден или сектата на
Асасините, водени от Хасан ибн Сабах, Стареца от Плани-
ната, господарят на мрачната крепост Аламут, за която по
онова време научавах от книги, които направо ме замайва-
ха. Двамата бяха троцкисти ламбертисти. Не знаех какво
означава тази съществена подробност. Възхищението ми
вървеше ръка за ръка с незнанието.
В духа на Хегел Жан Иполит ни въвеждаше в света на
марксизма. Обясняваше ни, че Маркс е преобърнал и сло-
жил на правилното ѝ място диалектиката на Хегел. Четях
по нещичко от Маркс, както и по нещичко от Хегел. С не
толкова затруднения, но със също толкова страст. Връз-
ките на троцкистите с комунистите, с които бяха толкова
близки и които мразеха толкова яростно, ме запращаха в
бездънно смайване. Бях идиот.
Като самия Иполит, Льофор и най-вече Лапланш също
проявяваха благосклонност към мен. Бях смаян, че те ме
смятаха за свой равен, очевидно в пълно неведение за въз-
хищението, което изпитвах към тях. По-късно към нашата
групичка щеше да се присъедини и трети разбойник, кой-
то заедно с Лапланш и мен щеше да вземе степента по фи-
лософия. Това бе Жан-Бертран Понталис. Той също беше
троцкист, както всички останали.
Подобно на Лапланш родът Льофевр-Понталис също
не тънеше в мизерия. Те бяха племенници или праплемен-
ници на Луи Рено, производителя на коли, който може би
с нежелание сътрудничеше на немците, както сториха и
още много индустриалци, издатели, артисти, писатели. С
огромно удоволствие бих разпитал Жан-Бертран за Луи
120
Рено – и още повече за онази красавица, госпожа Рено,

която бе една от големите любовници на Дрио Ла Рошел.
Но Жибе – всички наричаха и винаги са наричали Жан-
Бертран накратко Жибе – не обичаше кой знае колко да
му припомнят за тази роднинска връзка. Той беше изтън-
чен, чаровен, добре образован, въплъщение на цивилизо-
ваността – и естествено, също бе троцкист ламбертист.
Троцкизмът с уклон Ламбер, който на мен ми изглеждаше
като някакъв тайнствен припев, някаква песничка, позна-
та на всички, нахлуваше от вси страни в глуповатата ми
младост.
Жан-Бертран имаше брат на име Жан-Франсоа. За раз-
лика от Жан-Бертран, почти не познавах Жан-Франсоа.
Но и около него витаеше легенда, която завърташе гла-
вата ми, която направо си просеше да я завъртат. В очите
на мнозина около мен той беше по-образован, по-блес-
тящ, по-умен дори и от Жан-Бертран. Приятел на Луиз
дьо Вилморен, която ни изглеждаше като малко далечен
мираж, често реещ се из богаташките среди в Париж, той
бе едновременно потаен и светски човек. Почти загадъ-
чен. Беше и хомосексуалист. Разказваха, че се настанил
в „Риц“ на площад „Вандом“, за да пише роман. Според
слуха въпросната книга, която никой не е чел, била шедьо-
вър. Един ден Жан-Франсоа починал. Близките му отишли
в стаята му в „Риц“. Открили папка, която по всичко при-
личала на безкраен ръкопис. Отворили я с любопитство и
известно вълнение. Всички листове били празни.
Жан-Бертран Понталис не беше с нас нито в хипо-
патрата, нито в патрата. Присъедини се към нас две
години по-късно в карцера на улица „Улм“, където бяхме
с Лапланш, за да работим заедно тримата. Още се изчервя-
вам от една случка, всезнаещи Свръхаз, която не ми пра-
ви чест. Подготвяхме теми, които можеха да се паднат на
писмения или на устния изпит за дипломата по филосо-
фия: диалектиката, трансцендентността, първопричината,
121
границата, паметта... Един прекрасен ден изборът ни се

спря на благодатта. Всеки от нас разполагаше с петнай-
сет дена, за да даде плода на дълбоките си размишления.
По онова време си имах други, далеч по-незначителни
грижи...
АЗ: Може ли да научим какви точно?
АЗ: По-късно, многоуважаеми Свръхаз, по-късно...
Пристигнах на срещата ни без каквато и да било работа.
Не бях подготвил абсолютно нищо, но не исках да изглеж-
дам все едно се скатавам, така че се впуснах в описание
на онова домашно животно, което в моите очи въплъща-
ваше в най-голяма степен висшата благодат: котката. Бях
прекъснат начаса от възмутените Жибе и Жан, които не
скриха колебанието си дали да продължават да работят с
един толкова мързелив, неспособен и не само лишен от
талант и философски дух, но и толкова низък и безчестен
тип като мен. Оттогава благодатта не е спряла да ме пре-
следва през целия ми живот като някакъв призрак, жаден
за мъст. От свети Августин и Пелагий до Янсений и Пас-
кал, без да забравяме Лафонтен или Вато, аз я почитах и
търсех неуморно.
Лапланш и Понталис щяха да изиграят много важна
роля в света на интелектуалците. Те заедно написаха Реч-
ник на психоанализата, който щеше да се превърне в ос-
новно учебно пособие за всички практикуващи. Накрая
обаче се скараха по повод, който ми е напълно неизвестен,
и се разделиха. Лапланш делеше времето си между профе-
сията си и „Шато Помар“. Понталис пък влезе в художест-
вения съвет на „Галимар“ и написа прелестни и изпълнени
с ерудиция книги: Далеч, Прозорци и Будният сънуващ.
Възхищавах се на Клод Льофор също толкова, колко-
то и на Лапланш и Понталис, но не бях толкова близък с
него. Един път той доста ме учуди и почти ужаси. По онова
време все още съществуваха някакви мъгляви церемонии
по майтапене с новопостъпилите. Майтапите бяха доста
122
кротки, простодушни по природа и най-вече бяха повод за

забавление. За мой потрес Клод, който се беше настървил
срещу един глуповат и слисан младок, накрая изпадна в
нещо като яростно въодушевление, което първоначално
взех за престорено, но което много бързо придоби тре-
вожен вид. Той настоя жертвата да се хвърли в краката
му и да върже развързалите се връзки на обувките му. И
като имитираше някакъв медийски или ацтекски воин,
постави крака си върху главата му. Упрекнах го за това
унизяване, в което имаше нещо неприятно и почти жес-
токо. Той ми отговори, така мисля, че няма да взима акъл
от разни добродушковци. Никога повече не споменахме
този дребен инцидент. Но така и не успях да го забравя,
дори и когато Клод Льофор, вече един от най-видните
интелектуалци, публикува значими творби за Макиавели
и демокрацията.
Други двама преподаватели също са живи в паметта
ми. Единият беше Алба. Той също беше икона. Препода-
ваше модерна история и най-напред периода 1789–1815 г.
И аз вече не зная дали беше претърпял трепанация, или
беше ранен през войната, но челото му бе загрозено от мо-
рав белег. Беше точно толкова леден и отдалечен, колкото
Иполит и Буду бяха открити и добронамерени. Възхища-
ваше се на Робеспиер, чиито принципи следваше: беше дал
своя принос в едно произведение, което беше прегледал и
коригирал от край до край и което имаше значителна роля
в живота ни на патрави – прочутия учебник по история
на Мале и Исаак, посветен на Революцията и Империята.
Тази книга бе непрестанно с нас. Тя беше нашата Библия
точно като Диалозите на Платон, Етиката на Спиноза,
Критиката на чистия разум и Феноменологията на духа.
Знаехме я наизуст и се забавлявахме като рецитирахме
цели страници, които някой наш съученик ни представя-
ше смътно и наопаки. Андре Алба сееше около себе си
едновременно уважение и ужас. Към мен винаги е проявя-
123
вал благосклонност и търпимост, за което съм му дълбоко

благодарен – нему и на паметта му.
Другият също беше историк, но специалист по Гърция
и Рим, скромен и изискан човек, нещо като комиксовия
герой професор Нембюс, но с детско сърце, акробат, из-
пълнен с обич, който се губеше в бележките си и заекваше
от вълнение. Казваше се Диени. Водеше ни при Обсерва-
торията, за да разглеждаме прочутата релефна карта на
Рим от времето на Цезарите, от която ние познавахме и
най-малкото ъгълче; често му се подигравахме, а и той се
подиграваше сам на себе си. Обожавах го и често ми се
струваше, че проявяваме към него непоносима жестокост.
Той никога не се засягаше и ангелската му и хаотична
доброта накрая винаги взимаше превес над грубостта ни.
Едва преди няколко години, малко след като той почина,
за един кратък период от време си разменяхме писма с не-
говия син, за да почетем паметта му.
Буду, Иполит, Алба, Диени образуваха греещо над
мен съзвездие, което обсебваше цялото ми време. Така и
не бях излязъл от прелестно мекия и леко задушаващ се-
меен пашкул...
АЗ: Ах, това го знаем! Нека не се връщаме пак към
тази тема.
АЗ: ...а по време на хипопатрата и на патрата в
„Анри IV“ учителите и съучениците ми оформиха още
един такъв пашкул, те бяха нещо като приемно семейство,
много различно от оригиналното, което в моите ококоре-
ни очи внезапно придобиваше изключителна значимост.
Още повече че в двете учебни години 1942–1943 и 1943–
1944 около мен нямаше нищо друго.
Париж беше окупиран. Хавър, Сен-Назер, Лизьо, Ар-
жантан, Сент Етиен и толкова други градове, крайбрежни
или железопътни възли, бяха бомбардирани от англичани-
те или американците. До степен че един хавърски вестник
при Освобождението щеше да лепне заглавие над осем
124
колонки: „Чакахме ви с радост, посрещаме ви със скръб“.

По колаборационисткото радио, което слушахме възмож-
но най-рядко, Жан-Еролд Паки и Филип Анрио, единият
яростно, а другият много талантливо, се възползваха от
тези драми, за да разпространяват лъжите си. Възвръщах
ме сили при опитите си да хванем по лондонското радио
някоя и друга дума на Морис Шуман, Жан Марен, Пиер
Бурдан, Жан Оберле или Пиер Лазареф, които водеха пре-
даването „Французи говорят на французи“. И дума не мо-
жеше да става за забавления, развлечения, заминаване за
уикенда. Трудех се в събота като всички останали, а също
така и в неделя, повече, отколкото в останалите дни. Жи-
веехме в страх и ако не непременно в бедност, то без ка-
къвто и да било лукс и развлечение. Не бяхме нещастни:
живеехме също така и с надежда. Вярата в „Сражаващата
се Франция“ и в генерал Дьо Гол бе непоклатима. А пред
мен се отваряше един нов свят. Той бе изграден от книги
и бе духовен.
Двайсет и пет години по-късно изненадващата пси-
ходрама, известна под безобидното име „събитията от май
1968-а“, почти ме докара до враждебност и във всеки слу-
чай до пълен скептицизъм поради една съвсем проста при-
чина: привързаността към учителите ми. Когато научих,
че в университет „Нантер“ кофа с боклуци е била изсипа-
на върху главата на декана Рикьор, ме обзе възмущение.
Враждебността, проявявана не само срещу Дьо Гол, но и
срещу преподавателите, ми идваше в повече.
В продължение на две години се трудех като никога.
Разбира се, твърдях, че не правя нищо. Но с мрачно упор-
ство се хвърлях в превод на латински, в превод от гръцки,
в Киркегор и Спиноза. Обичах книгите. Обичах да науча-
вам. Насред смътния ежедневен възторг изведнъж се сто-
вариха две събития с различна значимост, които за мен, а
и за всички около мен, бяха изпълненият с ужас венец на
последните двайсет и четири месеца, чиято очевидност,
125
макар и очаквана от доста време, ни порази изведнъж, при

това безмилостно: десантът в Нормандия и конкурсът за
„Екол нормал“. Историята на света все тъй продължаваше
да се бърка в скромния ми живот.
Войната на френска територия обърка обучението ни.
Много скоро стана ясно, че изпитите от конкурса няма да
могат да се проведат по план в края на пролетта на 1944 г.
Бяха отложени за началото на 1945 г. В патрата, както и
другаде, учебната година приключи във весела бъркотия,
която даваше възможност на всеки да се захване с нещо
друго и най-напред да се включи в общата Съпротива.
Когато излезе в нелегалност, брат ми вече бе успял да
се измъкне от прочутата навремето Задължителна трудо-
ва служба, или ЗТС, чиято цел бе да доставя работници на
нацистите. Още от началото на пролетта на 1944 г. той се
показа достатъчно деен в парижката Съпротива. Когато ан-
глийските и американските войници наближиха Париж, на
улица „Бабилон“, в един от центровете на Съпротивата, той
ми връчи автомат. И към него добави цял куп препоръки.
През няколкото дни, в които се учех да боравя с него, дру-
гарите ни ме наблюдаваха отблизо. Присъдата бе произне-
сена много бързо: взеха си обратно автомата. В замяна ми
дадоха колело и благи думи и ме натовариха с пренасянето
на позиви и колети из столицата.
Няколко дена преди Освобождението един от моите
командири ми повери доста обемист пакет, който криво-
ляво закрепих отзад на колелото – имах заръката да го
връча тихомълком на някакъв непознат, който ме чакаше
и с когото не трябваше да разменям и дума.
Като напуснах улица „Бабилон“ и стигнах близо до
църквата „Свети Франциск Ксаверий“, в края на Буле-
варда на Инвалидите изникна колона немски танкове.
Спрях рязко. Толкова рязко, че пакетът се откачи от коле-
лото и при падането си се скъса, като по паветата се изси-
паха реки от ленти за ръка с лотарингски кръстове. За миг
126
се видях арестуван, депортиран, разстрелян. Към мен се

втурнаха минувачи, събраха лентите, закърпиха пакета и
го сложиха обратно на багажника на колелото. Немската
колона продължи по пътя си.
Аз пък продължих по своя. Стигнах до посочения ад-
рес без повече неприятности. Звъннах. Загадъчният полу-
чател отвори. Веднага го познах: беше Жорж Бидо.
Имената на Жан Мулен, Пиер Бросолет, Оноре д’Етиен
д’Орв, Ги Моке и на мнозина други ме изпълваха с мечти,
но също така предизвикваха у мен усещане, наподобява-
що на срам. Завиждах и се възхищавах най-вече на хората
от ескадрилата „Норманди-Неман“. А приключенията на
Роже Стефан, с когото щях да се сприятеля по-късно, мно-
го ме забавляваха. При Освобождението Роже Стефан за-
едно с още хора беше превзел полицейската префектура.
В резултат на този подвиг той се представил пред генерал
Дьо Гол.
– Господин генерал – му казал той леко самохвално,
– казвам се Роже Стефан. Аз съм евреин, хомосексуалист,
комунист и голист.
– Стефан – изръмжал Генералът, – не мислите ли, че
леко преувеличавате?
В деня на Освобождението на Париж или в деня точно
преди това ние с брат ми, също като много други парижа-
ни, бяхме отишли на площад „Конкорд“, вече почернял от
народ. Внезапно един черен ситроен, вероятно на полиция
та, съюзена със Съпротивата, изскочи от улица „Риволи“
или от улица „Роял“ и бавно обиколи площада. Един мъж
по риза, подаващ се през вратата на колата или направо
стъпил на стъпалото, властно правеше знаци на тълпата
да се махне от площада възможно най-бързо. Минувачите
се пръснаха на вси страни и повечето от тях се изляха към
парка „Тюйлери“. След няколко мига отекнаха изстрели.
Въстаналите полицейски сили превземаха военноморското
министерство, окупирано от немските войници.
127
Заедно с мнозина други бяхме влезли в парка „Тюй-

лери“, когато забелязахме, че немците, изскочили от ни-
щото, вече ни обкръжаваха. С брат ми се понесохме към
вратата, гледаща към Сена. Твърде късно! Един военен
патрул от Райхсвера вече контролираше изхода.
Брат ми мина без трудности: имаше напълно редов-
ни фалшиви документи. Аз пък имах напълно автентична
стара лична карта, но издадена в Ница през 1941 г. Тя се
видя подозрителна на немците, които ми направиха знак
да остана. Видях как брат ми ме гледа отчаяно.
Внезапно вдъхновение ме накара да кажа няколко
думи на немски на лейтенанта или капитана, който пазе-
ше вратата. Обясних му, че съм живял в Ница преди три
години. И тогава бях спасен от един немски евреин, кой-
то много обичаше Франция. И аз не знам защо започнах
да рецитирам началото на Лорелай на Хайнрих Хайне,
навярно най-прочутатата, най-популярната, най-всеобщо
познатата поема от немската литература:
Ich weiss nicht was soll es bedeuten

Dass ich so traurig bin.
Ein Märchen aus uralten Zeiten
Es kommt mir nicht aus dem Sinn.
Die Luft ist kühl und es dunkelt

Und ruhig fliesst des Rhein.
Der Gipfel des Berges funkelt
Im Abendsonnenschein.
Германецът продължи:
Die Schönsten Jungfrau sitzet

Dort oben wunderbar.
Ihr goldenes Geschmeide blitzet.
Sie kämmt ihr goldenes Haar.
128
И пак бе мой ред:
Sie kämmt es mit goldenem Kamme

Und singt ein Lied dabei
Das hat eine wundersame
Gewaltige Melodei.
– Бягай! – излая ми офицерът. – И да не съм те видял

повече!
Брат ми ме чакаше от другата страна на „Тюйлери“.
Изтичахме с всички сили по моста „Солферино“. Той ме
държеше за ръка. Куршумите свиреха над главите ни. Точ-
но пред нас бе убит един мъж. На моста има паметна пло-
ча, отбелязваща смъртта му. Едва стигнали до левия бряг
при гара „Орсе“, днес превърната в музей, ние се втурнах
ме в едно бистро, за да се обадим на майка ни на улица
„Бак“ да я успокоим. Едва на няколкостотин метра от нас,
тя все още не знаеше нищо за това, което се случваше на
„Конкорд“ и в „Тюйлери“.
– Не се тревожи! – викаше брат ми, който не бе на себе
си от вълнение. – Добре сме. Идваме си.
– Надявам се – отговори майка ми със спокоен и леко
рязък тон. – Не закъснявайте много за обяд.
Ето това беше Париж през август 1944 г. Двайсет и че-
тири години по-късно, през май 1968 г., пак ще се сблъска-
ме със същата откъснатост между два много близки квар-
тала, като първият от тях е в пълно неведение за случва-
щото се във втория.
В началото на септември генерал Дьо Гол съставяше
временно правителство с Жорж Бидо в „Ке д’Орсе“. За за-
доволство на баща ми, новият министър на външните рабо-
ти ме взе в своя кабинет, като ми даде второстепенен пост.
Останах там едва два месеца – и все пак достатъчно дълго,
за да се убедя в две истини с различно по размах значение.
Първата беше, че между Жорж Бидо и генерал Дьо Гол се
129
бе възцарила непреодолима враждебност. Най-интересно-

то беше, че по онова време Генералът изглеждаше като
десен политик, а Бидо като ляв опозиционер, призван да
разобличи диктатора в „човека от 18 юни“. По-малко от
двайсет години по-късно враждебността между двамата
бе станала още по-яростна – но позициите им бяха пре-
търпели значително разместване в резултат на алжирски-
те събития: генералът се радваше на подкрепата на левите,
а Жорж Бидо бе минал към крайната десница.
Второто откровение беше от личен порядък: много
бързо разбрах, че далеч повече предпочитам Федра, Кан-
дид, Басните на Лафонтен и писмата на мадам Дьо Севи-
нье пред кабинетната работа, както и учението, колкото
и да беше трудно – пред блясъка на политическия живот.
Още през октомври се върнах с радост при Буду, Иполит,
Алба, Диени и патрата в „Анри IV“. С радост. Но и със
страх. За випуск 1944-а в „Екол нормал“, разбъркан зара-
ди десанта и Освобождението, датата на приемния изпит
беше определена за зимата на 1944–45 г.
Това беше сбъдната мечта. Но също и кошмар. Четях
малко Платон, ставаше, Декарт, също ставаше, Аристо-
тел и Спиноза, това беше по-трудно, Хегел и Хайдегер,
тук вече упорито се задъхвах и губех почвата под крака-
та си. Преподавателите ни слизаха от пиедестала, изви-
сен сред идеите, където ги бяхме качили, за да ни дават
съвети как да изкараме изпита и рецепти как да успеем.
Достигахме границите на умствените и физическите си
сили. Ставахме бледи, мършави, отслабвахме видимо.
Не се хранехме достатъчно. Липсваше ни сън. Бяхме се
превърнали в бледи сенки на предишното си „аз“. Накрая
големият ден дойде и всички се озовахме в гигантските
и злокобни зали на улица „Абе-дьо-л’епе“ или в библио-
тека „Сент Жьоневиев“ за онези мъчения от по шест или
осем часа, в които нашият живот се решаваше почти на
ези-тура.
130
Твърде ерудирани Свръхаз, не възнамерявам да ви

докладвам в подробности за изпитните задачи, които
трябваше да преодолеем...
АЗ: Не. Това е ненужно за следствието.
АЗ: ...Още по-ненужно, понеже изключително гриж-
ливо съм ги забравил. Само си спомням, че темата по фи-
лософия се въртеше около цитат на Пиаже, великия швей-
царски теоретик по развитието на детската мисъл, относ-
но загадките на епистемологията, съответстващ дума по
дума на мрачните логически очевидности.
Три седмици или месец по-късно публикуването на
списъка с допуснатите до устни изпити на свой ред беше
изпитание. Като следвах най-святата традиция, аз се опи
тах да получа от един от онези квестори, които наричах
ме тангенти, оценките си от писмените изпити, за кои-
то се предполагаше, че остават тайни. Бутахте тогаваш-
ни двайсет франка на тангентата и тя ви прошепваше
на ухо оценките ви. Тангентата, към която се обърнах,
прибра двайсетте франка – и така и не ми съобщи оценки-
те. Безименният крадец се оказа незнаен благодетел. Как-
то по-късно научих, той действал, воден от чисто добро-
душие, за да не ме обезкуражи: оценките ми били твърде
посредствени. И все пак достатъчно добри, за да позволят
на името ми да се нареди на опашката в съдбовния списък
на допуснатите до устен изпит.
Устният изпит се провеждаше на улица „Улм“. Спо-
мените ми се тълпят, но и са като сънища. Първият ми
изпит: латински. Писмо на Цицерон, по-скоро трудно.
Резултатът не бе бляскав. След конкурса научих, че до-
бавено към невпечатляващите ми оценки от писмените
изпити, жалкото ми представяне по латински е накарало
членовете на журито да ме сметнат за изгубена кауза: в
умовете си те ме изтрили от списъка си. Философията
мина сравнително добре. Както и гръцкият. Немският и
английският не бяха никакъв проблем. Изпитващият по
131
френски беше значим университетски преподавател, с до-

бър външен вид, симпатичен, хомосексуалист, донякъде
превзет, който можеше да бъде леко упрекнат в прекалена
предпазливост и определена липса на смелост. Беше бли-
зък с няколко писатели, най-вече с Етиамбл, специалист
по сравнително литературознание, доста прочут тогава и
забравен днес автор на Мита за Рембо и на Говорите ли
франглийски?. Щях да се срещна служебно с Жан Тома в
Юнеско, където той щеше да заеме респектиращата длъж-
ност на помощник генерален директор. И накрая щяхме да
станем приятели. Даде ми пасаж от Русо, изваден от Меч-
тите на самотника през време на разходките му, където
ставаше въпрос за нощ, прекарана под открито небе.
Жан-Жак Русо не бе любимият ми писател. С пъти
повече бих предпочел сонет на Ронсар, на Менар или на
Теофил дьо Вио, сцена от Корней или Расин, басня или
приказка на Лафонтен, писмо на мадам Дьо Севинье до
дъщеря ѝ, писмо на Волтер до Д’Аламбер, до госпожа Дю
Дефан или до Фридрих Велики, или откъс от Кандид, пое
ма на Юго, на Дьо Вини, на Бодлер или на Верлен. Но в
крайна сметка природата, минаващото време, споменът,
тъгата, началото на романтизма и царуването на метеоро-
логията в литературата също ми пасваха. С надуто снизхо-
дителна и смътно приземена вялост Жан Тома ми написа
добра оценка. Оставаше историята. Модерната история –
за края на Стария режим, мисля, но спомените ми в това
отношение са малко неясни – мина като по мед и масло.
Старата история ме изправи пред Анри-Ирене Мару.
Анри-Ирене Мару – държеше на двете си собствени
имена, и то в изконния им порядък – беше един от онези
изключителни хора, които са чест за Университета. Беше
плешив, много учен, католик, благосклонен и изтънчено
достъпен. Беше се сприятелил с Жером Каркопино, който
е голям специалист по Античността и после в продълже-
ние на четиринайсет месеца министър на народната прос
132
вета в правителството на маршал Петен, и бе останал все

така негов приятел въпреки политическите им различия.
Той ми задаваше въпроси за гладиаторските битки в Дре-
вен Рим. Изсипах му цялата каруца: нечуваната популяр-
ност на игрите и гигантската им цена, самнитите, христи-
яните, робите, биещите се с диви животни, рециариите,
тежковъоръжените гладиатори, гладиаторите, биещи се
със завързани очи, мирмилоните, въоръжени с щитовете,
тризъбците, наколенниците и мрежите си с оловни те
жести. И освен това забраната на битките през 404 г. от
нашата ера. Той ме гледаше благо.
– Много добре – рече той и се приведе към мен. – При
всички положения ще получите отлична оценка. Но каже-
те ми, как са били облечени?
За миг се замислих.
– Били са голи.
– Отлично – каза ми той. – И все пак са носели нещо
съвсем мъничко по себе си. Ако ми кажете какво е било,
ще ви пиша 18 от 20 точки.
Поех си дълбоко дъх. И му дадох отговор, който още
си спомням, защото десет или петнайсет години по-късно
Мерилин Монро щеше да ме изимитира, когато отговаря-
ше на въпроса: „Какво си слагате през нощта в леглото?“
– Малко парфюм Шанел 5.
Играх вабанк.
– Малко масло – измърморих.
– Великолепно – отвърна той.
В деня на обявяването на резултатите във фоайето на
сградата на улица „Улм“ номер 45 цареше напрегната об-
становка. Гъмжеше от народ – ученици, преподаватели,
приятели, роднини, зяпачи. Две медицински сестри в бели
блузи се бяха сгушили в един ъгъл, а в двора бе паркира-
на линейка, в случай че на някой кандидат или на майка
му изведнъж им прилошее. Из величайшата институция
кънтеше глъчка, приглушена, но и поразена от нещо като
133
сдържана с месеци или може би години истерия. Ала шу-

мотевицата внезапно спря: директорът на Училището, или
пък неговият главен секретар, вървеше към микрофона с
лист хартия в ръка. Настъпи дълбока тишина. Част от жи-
вота ни се разиграваше именно тук. Съдбата, както обик-
новено изтъкана от късмет и необходимост, се стоварваше
върху нас.
– До „Екол нормал“, випуск 1944, са допуснати...
– Първи...
– Втори...
– Трети...
Списъкът вървеше. Колкото повече се удължаваше,
толкова повече шансовете на човек да чуе името си се уве-
личаваха, но и намаляваха. Увеличаваха се, защото шан-
совете да си пети, шести, седми бяха по-големи от това да
си първи или втори; намаляваха, защото всички знаехме,
че от стотиците кандидати само десет ще бъдат приети.
– Седми...
– Осми...
Бях девети. От десет. Предпоследен във филологи
ческата секция. Не беше блестящо постижение. Някой ме
прегръщаше: беше тангентата, която ми сви двайсетте
франка.
Прибрах се на улица „Бак“ в състояние на опиянение.
Родителите ми ме очакваха по-скоро умрели, отколкото
живи.
– Приеха ме! – извиках още от вратата.
Щастието на родителите ми беше радост за окото.
Сцена досущ като от картина на Грьоз, но от атомната ера.
По това време мечтата на всяко простонародно или бур-
жоазно семейство още беше да види отрочето си да влиза
в храма на улица „Улм“. Родителите ми, брат ми, Андре и
аз се запрегръщахме. Около мен всичко се преобръщаше.
Войната срещу диктатурата на националсоциализма беше
спечелена, а аз станах „нормалианец“.
134
По онова време две традиции все още бяха много

популярни около улица „Улм“. Едната беше доста често
срещана из висшите училища: това беше гаврата с новите
ученици, а другата беше характерна само за „Екол нор-
мал“: кодошът или кудошът.
Прочути кодоши са били организирани от нормалиан-
ци: посещение менте с кабрио на Линдбърг в Париж беше
привлякло въодушевени тълпи, а пък и прочутата история
с полдавците. Полдавците – които не съществуваха – бяха
население, жертва на нетолерантни и расистки интриги,
застрашено от диктатурата. Един френски политик – на-
пълно измислен, – който се казваше Ежезип Симон, се бе
нагърбил със задачата да брани злощастните полдавци и
организираше поредица от събрания за помощ и подкре-
па. А пък и бе предвиден значителен митинг в община Гол
в департамент Ниевр1. Бяха разпратени покани до най-
значимите личности и тези разбойници, възпитаниците на
„Екол нормал“, яростно размахваха отговорите, които им
бяха пратени обратно: „Бих се радвал да споделя в община
Гол с вас ценностите...“ или „Съжалявам, че не мога да
дойда в община Гол при вас...“
Няколко години по-късно един злощастен директор
на „Екол нормал“, почитаемият господин Фласлиер, също
щеше да стане жертва на жестоките си студенти, кои-
то бяха пратили във вестник Льо Монд фалшиво писмо
кандидатура за Френската академия от страна на госпо-
дин Фласлиер. Директорът на „Екол нормал“ веднага бе
пратил опровержение до Льо Монд. Зевзеците начаса бяха
пратили на вестника ново фалшиво писмо на господин
Фласлиер, в което директорът се оплакваше от водените
1Поал в оригинала – наистина съществуващо село във Франция. Името бук-

вално означава „косъм“, но често тази дума се употребява разговорно и за
„чисто гол“, откъдето и играта на думи. И до днес развеселени туристи крадат
надписите на входа на селото. – Бел. прев.
135
от безименните му противници коварни маневри срещу

кандидатурата му, която той, разбира се, поддържал на-
пук на всичко.
Измежду няколкото гаври имаше две, които беляза-
ха моя випуск. Както всяка година сред нас имаше един
принц тала – тоест ученик, който се грижи за своите
съученици католици, като думата тала вероятно идва от
„va-t-à la messe“, „бегай на месата“. Нашият принц Тала
беше Рене Ремон, който по-късно щеше да има значителна
роля в „Политически науки“ и в „НВУА“. Организирахме
церемония в посвещаването му в архиепископството, коя-
то му се стори твърде странна: състоя се в „Сфинкс“ или
„Уан-ту-ту“, в единия от тези два публични дома, които
все още съществуваха в Париж преди успеха на Марта Ри-
шар и последвалото им затваряне.
Другата гавра ме засегна пряко. Палачите ми ме от-
караха с кола до гара „Лион“, където ме разсъблякоха в
един тъмен ъгъл и ме увиха в одеяло, след което ме отне-
соха пред един вагон от влак, който тръгваше директно
за Дижон. В момента на потеглянето те ме хвърлиха във
вагона, като си издърпаха одеялото. Понеже бях гол като
охлюв във влака, който набираше скорост, аз се затворих
в тоалетната, като пренебрегнах обидите и тропанията с
юмрук по вратата на пътници, горещо желаещи да изто-
чат мехурите си. И така до момента, в който един твърде
учуден кондуктор отвори вратата със собствения си ключ
и застана пред мен. Обясних му каква е историята. Той ми
даде каскета си. Бързешката слязох в Дижон, като държах
пред себе си каскета на кондуктора все едно бях някакъв
Адам, държащ пред себе си едно необичайно, железопът-
но смокиново листо.
В продължение на трите години на улица „Улм“ не
направих почти нищо. Въпреки позата и твърденията ми
(чиято цел бе да внушат наличието на извисен талант), се
бях трудил много в двете подготвителни години. Бях на-
136
пълно изтощен. Почивах си. Когато ме питаха какво правя

в „Екол нормал“, казвах истината: ходех на кино.
През 1945–46 г. във Франция трябваше да наваксва-
ме пет години гениални английски и най-вече американ-
ски филмови продукции. С Да бъдеш или да не бъдеш или
Раят може да почака, с Казабланка, с Не можеш да го
вземеш с теб или Господин Смит отива във Вашингтон,
с Да отглеждаш Бебе, с Филаделфийска история – във
Франция известен като Нахалство, – с Лора, режисьори
като Любич, Къртис, Капра, Хауърд Хоукс, Кюкор, Пре-
мингер нахлуваха в живота ни. Не само американското
кино ме очароваше. Детството ми, прекарано къде ли не,
после и годините ми на усърден труд ме бяха отдалечили
от европейските, че дори и от френските филми. Откривах
Грета Гарбо, Марлене Дитрих, Жан Габен, Анабела, Арле-
ти, Децата на рая едновременно с Холивуд. Често ми се
случваше да ходя на кино – в „Юрсюлин“ или в „Студио
Кристин“ – три пъти на ден: в два часà, в пет и след вечеря.
Мисълта да правя филми ми мина през ума много пре-
ди да ме налегне желанието да пиша книги. Но много бър-
зо разбрах, че това е мечта, която не може да се сбъдне: не
мога да работя в екип. Режисирането на филм е колектив-
на и дългосрочна работа. Аз съм един маломерен Монтен,
напредвам по-скоро на подскоци. В работата си предпочи-
там самотата.
Скъпи и видни Свръхаз, започвах да се догаждам за
силните си страни, които бяха твърде малко, и за слаби-
те си страни, които бяха многобройни. Бях пъргав и бърз,
схващах достатъчно бързо. Твърде бързо, със сигурност.
Постоянното усилие ми беше нещо чуждо. Един от съуче-
ниците ми – казваше се Бран, ако правилно помня – ми се
беше подиграл шеговито, но и с право.
– Пристига силно развълнуван. Заявява, че е прочел
три книги, които много са му харесали: първата не я е чел;
втората я е забравил; третата пък не е много добра.
137
АЗ: Това свидетелство е безценно. Ще бъде използва-

но срещу вас.
АЗ: Борих се срещу този слаб характер, който той пред-
полагаше, че имам. Бях ядосан на себе си заради тази своя
повърхностна страна. Написах по-скоро дълги книги, но ни-
кога достатъчно досадни, за да се преборя с този стремеж
към лекомислието и безразличието. „Плъзгайте се по по-
върхността, о, смъртни люде, не задълбавайте“ – тези думи,
които Пруст толкова е харесвал, дълго ме преследваха. Ха-
ресвах не само Туле, лековат като пепел, но и Ростан, Гитри,
Тристан Бернар. Ту се мразех, ту си казвах, че най-важното е
да се изправя смело пред слабостите си и да се опитам, може
би напразно, да ги превърна в сила. Обичах да се забавлявам.
Между две кино прожекции, между две тайни и въл-
шебни четения на толкова немодерни книги като Гради-
ната на Епикур или Ливанската владетелка, обръщах ня-
какво внимание и на следването си. Тази безкрайна задача
се характеризираше най-вече с постоянни посещения в
кабинета на нашия кайман.
На улица „Улм“ кайманът беше персонаж, който е
нещо средно между съученик и преподавател. Традицията
повеляваше това да е нормалианец, малко по-възрастен от
новодошлите, натоварен със задачата да ги води в лаби-
ринта на учението им. Нашият кайман беше философ на
върха на славата си: не друг, а Луи Алтюсер.
Алтюсер беше специалист по младия Маркс, комунист
и чаровник. По-късно с учудване научих, че е бил изклю-
чително близък приятел с Жан Гитон, моят католически и
дясно ориентиран събрат от Френската академия. Литерату-
рата и философията се извисяват много над политическите
разногласия. Също като Иполит и Алба, Алтюсер се показа
изключително и безгранично благосклонен към мен.
– Накрая единият от нас двамата – казваше ми той с топ
ла усмивка – ще вкара другия в затвор или ще го разстреля.
Междувременно ще ти помагам с всичките си сили.
138
Поставих го на сериозно изпитание. Бях се записал в

профила за подготовка за преподавателска правоспособ-
ност по история, най-вече за да зарадвам баща си. Но сан-
тиментална криза обърка плановете ми: влюбих се.
АЗ: Влюбили сте се! Я ни разкажете за това.
АЗ: Влюбих във философията. Както повечето норма-
лианци, доста рядко ходех в Сорбоната. Но към препода-
ването на Иполит, който направо ме беше разтърсил, се
бяха добавили и други влияния – на Бофре, който въведе
Хайдегер във Франция, на Алкие, скачащ ту към Декарт,
ту към сюрреализма: той започваше лекцията си във вто-
рата подготвителна година в „Луи Велики“ със следните
гръмки думи, произнасяни със заекване и силен югозапа-
ден акцент:
– Сигурно сте чули три слуха за мен: че съм хомосек-
суалист, че ходя в б-бордеи и че съм подбрал жена си от
един п-публичен дом... От тези три твърдения само две са
верни.
Добавяме и влиянието на Владимир Жанкелевич, автор
на един неустоим труд: Почти нищото и Аз не знам какво-
то: той харесваше музиката и театъра. На Марсиал Геру,
чиято поредица от лекции за Малбранш, от която изобщо
не се носеше дъх на святост, ме бе омаяла. А накрая и влия-
нието на Башлар, който иззад бялата си брада ни говореше
с дрезгавия си глас за сънища, вода, огън, гори.
Както множество любовни истории, страстта ми към
философията бе нещастна. Обичах философията много
повече, отколкото тя – мен. И също като влюбените, кои-
то почти не срещат взаимност, аз криех чувствата си. На-
въртах се около философията, без да ѝ правя признания.
Опитвах да се доближа неусетно и колкото се може пове-
че до тези звезди, каквито за мен бяха Платон, Спиноза и
Лайбниц. Един ден, когато вече не издържах, отидох при
Алтюсер, за да му кажа, че ще зарежа историята и че изби-
рам филологията.
139
Той ме посрещна благо.

– Мисля, че твоето призвание беше историята. Но и
във филологическите науки си силен. Записвам те за под-
готовката по филология.
Няма да ви разказвам живота си...
АЗ: Че какво друго правите?
АЗ: ...но безразсъдно се захванах с изучаването на
средновековните текстове. Скоро Клетвите от Страсбург,
Вердюнският договор, двайсет и деветте стиха на Кан-
тилена на света Евлалия, първата ни поема на романски
език,
Buona pulcella fut Eulalia,

Bel avret cor, bellezour anima…
Окасен и Николета и толкова други чудеса ми станаха

почти непоносими. Не беше справедливо. Но нищо не мо-
жех да сторя по въпроса. Любовта е глуха и сляпа. Обзет
от мощен и безразсъден пристъп на безсрамие, в което се
вливаше и мързел, си казвах, че гръцкият и немският са
двата задължителни пътя за достъп до който и да било фи-
лософски подход и същевременно, че изучаването на нем-
ския нямаше да ме затрудни кой знае колко, понеже вече
говорех достатъчно добре езика на Гьоте и Хьолдерлин.
На върха на тарикатщината си отново отидох да се видя с
Алтюсер. И го уведомих за желанието си да посветя целия
си живот на немската литература.
Той ме изгледа слисано.
– Откъде ти щукна пък това? За какво ти е тази дипло-
ма по немски? Защото е по-лесно? Понеже няма диплома
по азбука, следващия път ще дойдеш да ми съобщиш, че
се готвиш за дипломиране по граматика. Както желаеш, в
крайна сметка.
Сега трябва да бързаме...
АЗ: Точно така. Страхотна идея.
140
АЗ: ...Три месеца по-късно потропах на вратата на Ал-

тюсер за четвърти път. Въпреки обичайната си приветли-
вост, той напълно разбираемо ме посрещна враждебно.
– Нали не идваш, за да ми съобщиш, че още веднъж си
сменяш специализацията?
– Всъщност точно затова идвам! – казах му с безгри-
жен тон, ала гласът ми трепереше.
– И какво избираш? Гимнастика? Смятане наум? Сел-
ска поезия?
Хвърлих се в дълбокото.
– Философия – отвърнах.
Алтюсер запази поне привидно спокойствие. Само че
беше пребледнял. Видях го как изведнъж се изправя и как
лицето му почервенява.
– Слушай сега. Трябва да ти кажа нещо. Донякъде те
познавам. Харесвам те. Можеш да изкараш която си ис-
каш диплома. История, филология, немски: навсякъде ще
те вземат. Има само една програма, където със сигурност
няма да те пуснат: философията. Все едно да се предста-
виш за степен по публично право или математика. Ти ня-
маш и понятие от това. Сега обаче решението е твое.
– Философия – рекох.
Няколко години по-късно щях да чуя с вълнение, при-
месено с изумление, за трагичния край на кариерата на
Алтюсер: в пристъп на ярост, обагрена с лудостта, която
бе характерна за него, той беше удушил жена си Елен. Ние
всички в „Екол нормал“ знаехме, че има дни, в които тряб-
ва да избягваме срещи с Алтюсер. Пресата от всички въз-
можни течения му се нахвърли. Аз бях един от малцината,
които го защитаваха в десен вестник, Фигаро магазин.
По онова време бях на двайсет. Издигах книгите на
толкова висок пиедестал – и особено прочутата бяла кори-
ца на издателство „Галимар“, която почти ме влудяваше
с едната си черна линия и двете червени, – че мисълта да
пиша на някого от тези, които тогава все още бяха нарича-
141
ни „велики писатели“, не ми минаваше през ума. И все пак

имаше един поет, към когото изпитвах такова възхище-
ние, че желанието ми да го срещна стана почти неустоимо.
Вечер с господин Тест, Младата орисница, Очарования,
най-вече Морско гробище ме бяха очаровали. Безспирно
си повтарях:
Честта на човека, езикът светѝ

Реч пъстра, реч на пророк
Ярки вериги в плътта това са били
В които оковал се е Бог.
Прозрение, щедрост!
Проговаря великата Мъдрост
И някакъв Глас могъщо кънти
И когато разнася се силният ек
Това вече не е гласът на човек
А само глас на морета, гори...
или:
Слънце, слънце!... Грешка сияйна!
Ти, слънце, скриваш смъртта...
Ти имаш силно сърце
Що знае, че светът е лъжа
В чистотата на сияйно небитие...
Харесвал съм винаги тази лъжа
Която ти гордо разливаш в света
Царю на сенки, от огън съставен!
Носеше се слух, че Пол Валери приемал на драго сър-

це у дома си млади хора, които се възхищават на твор-
чеството му. Написах му писмо. Той ми отговори, че ме
очаква.
Качих се по улица „Вилжюст“, която днес се нари-
ча „Пол Валери“. Виждах един доста известен публичен
дом – този на Мадам Клод, може би, – откъдето излизаха
142
множество изискани млади жени, пълнещи страниците

на седмичните издания и модните ревюта, и си казвах,
че щеше да е по-добре да посетя тях, отколкото някакъв
академик, колкото и гениален да е той. На улица „Вил-
жюст“ номер 40 се качих по стълбището до третия етаж.
Звъннах. Пол Валери стисна ръката ми.
Вече нямам ни най-малка представа за какво сме си
говорили. Предполагам, че съм заеквал. Всичко, което
знам, е, че след няколко мига Пол Валери, седнал в крес
лото си и облечен в тъмен двуреден костюм, ме попита
какво правя. Именно затова бях дошъл.
– Току-що се отказах – рекох самодоволно – от агрега-
цията по история.
Той стана, прегърна ме, погледна ме право в очите и
ми каза:
– Колко правилно сте постъпили! От историята няма
никаква полза. Тя не ни учи на нищо за едно бъдеще, кое-
то е по-важно от миналото и което никога не го повтаря. И
какво ще правите сега?
С надута скромност, която най-сетне можеше да бъде
пусната на свобода, аз му отговорих:
– Готвя се за агрегация по философия.
Старият писател се стовари обратно на креслото си,
хвана главата си с ръце и печално възкликна:
– Ама това е още по-зле!
Трябваше да знам, че великият писател мразеше най-
вече философията и историята. Писал го е няколко пъти.
Не вярваше в историята, а за философията мислеше, че
при нея единствено важното е да показва на ограничена
публика, че А е по-умно от Б.
– Но тогава – измърморих, сринат – с какво трябва да
се занимавам?
– С математика! – отговори ми той.
Математиката беше област, твърде чужда на семей-
ството ми. Нито баща ми, нито брат ми, нито аз сме се
143
занимавали кой знае колко с нея. Спомняте ли си за брат

ми, безупречни Свръхаз? Некадърника, двойкаджията,
слабака, лошия ученик? Той толкова искаше да стане мо-
ряк, но се отказа от Военноморското училище заради се-
мейните подигравки. И ето че при Освобождението Ми-
шел Дьобре, воден от инструкциите на Генерала, решава
да изгради с каквото му падне една институция, призвана
да има бляскаво бъдеще: Националното висше училище
по администрация – прочутото, твърде прочутото НВУА.
Пред скръбните погледи на родителите ми Анри ни уве-
домява за намерението си да се яви на първия приемен
изпит за това ново висше училище. И за всеобща изненада
е приет. А три години по-късно се дипломира като първе-
нец на випуска.
В брат ми все пак е останало нещо от съвършения двой-
кар, какъвто беше дълго време. Всеки прави каквото може.
На нещастното, несигурно и колебаещо се генийче – тоест
аз – правописът му идеше отръки. Може би успешно щях
да завърша магистратура по граматика. Анри пък упори-
то, щедро и щастливо сееше навсякъде, откъдето минеше,
чудни правописни грешки. В беловата на писмената му
работа журито бе преброило, ако правилно си спомням,
малко над трийсет правописни грешки. Тъй като темата
го предполагаше, той бе написал шест или седем пъти
съдбовните думи кумонални ослуги. Като призна, че той е
първи, все пак журито на НВУА прецени, че е трудно да
обяви за първенец на випуска кандидат, който говори за
кумонални ослуги. Така че бе посочен за втори по успех.
Което не му попречи с блестящото си завършване да влезе
в Инспекция на финансите. Бурдийо! Бурдийо! Бурдийо!
Бадиу, Пикети, Отен и всички останали! За наследствена-
та и управляваща буржоазия Инспекция на финансите не
отстъпваше на улица „Улм“. Отново радостни сълзи. От-
ново сцени в стил Грьоз. Поздрави, Анри! Аз бях любиме-
цът на майка ни. Твърде се опасявам, че съм ти досаждал
144
заради дразнителската страна на характера си, а също и с

тъпотиите си на послушен ученик. Но те обичах. Поздрав-
ления, Анри! Възхищавах ти се и те обичах.
Прекарах три или четири години (вече и аз не знам
точно колко) на улица „Улм“. Под покрива на Училището,
около басейнчето с Ернестите1 – нещо като кално изкуст-
вено езерце, в което се мъдреха червени риби – нормали-
анците, които до един се събираха по времето на гювеча,
тоест на яденето, бяха разпределяни по карцери. Карце-
рите бяха работни кабинети, побиращи между трима и
петима ученици. В моя карцер бяхме петима: Гишмер, че-
решката на човешката торта, който беше силен и тромав,
Гишарно, слаб, изтòчен, елегантен, който изгради блестя-
ща кариера на професор по френска литература из амери-
канските университети, Белоне, подражател и талантлив
поет, публикуван от Бернар дьо Фалоа, Лапланш и накрая
аз. В карцера си на улица „Улм“ често канехме приятели.
Две посещения са оставили особено ярък отпечатък в ума
ми: първо Едит Пиаф, а после и Лео Фере дойдоха да ни
видят и пяха по няколко секунди за нас.
Абсолютно ясно е, че мястото, което през деветнайсети
век принадлежеше на поетите – популярността на Шато-
бриан, на Ламартин, на Мюсе, на Беранже, погребението
на Виктор Юго през 1885 г., което, казват, предизвикало
девет месеца по-късно в Париж чувствителен ръст в ражда-
емостта, – днес е заето от певците и певиците. Пиаф, Трене,
Азнавур, Барбара, Фера, срещу когото, по повод Сайгон и
Камбоджа, един ден ме изправи прочута навремето си пе-
сен2, още неколцина може би, безценни Свръхаз, всички те
1 Тоест червените рибки във въпросния басейн; наречени са на името на пър-

вия директор на Екол нормал, Ернест Берсо. – Бел. прев.
2 Става въпрос за песен на Жан Фера, директно нападаща Жан д’Ормесон по
повод негова статия за войните във Виетнам (Индокитай). Самият Д’Ормесон

забранява излъчването ѝ по телевизията през 1975 г. – Бел. прев.
145
биха могли да претендират за място в кей „Конти“. Днес

поезията е предназначена за една много малка част от
населението – тези, които някога бяха наричани „елит“
и които са загубили ако не непременно причината за съ-
ществуването си, то поне значението си и благоразполо-
жението на масите. В ума на съвременниците ни поезията
е заменена от шансона, от медиите и, както ще видим мал-
ко по-нататък, от науката и технологията.
Спомням си, че аз и съучениците ми от улица „Улм“
имахме чувството, че сме се появили твърде късно и
че великата епоха на „Екол нормал“, озарена от толко-
ва бляскави имена, като почнем от Пеги и стигнем до
Жорес, от Леон Блум до Едуар Ерио, от Жан Жироду до
Реймон Арон, Низан и Сартр, вече е зад нас. И все пак в
нашия випуск, както и в двата ни съседни такива, имаше
няколко блестящи фигури: Ален Перфит, Жан-Франсоа
Рьовел, който тогава още се наричаше Рикар, Рене Ре-
мон, католическият автор на една прочута История на
десните движения във Франция, Ален Турен, Мишел
Фуко, който щеше да се покрие със слава покрай Думите
и нещата, Жан Делюмо, Люсиен Сев, славна фигура в
комунистическата партия, Жилбер Симондон – десети-
ят и последният от моя випуск, – написал една значи-
ма творба: За способа на съществуване на техническия
обект, Жак льо Гоф, Пол Вейн и едно момче, погинало
в разцвета на младостта си в автомобилна катастрофа:
Жан-Жак Риниери. Роже Стефан, който бе изпълнен с
обич към него, му посвети книга.
Между капките, между песните на Фере и Пиаф, меж-
ду две кино прожекции, между посещенията при Алтюсер,
изкарах в Сорбоната цяла серия бакалавърски сертифика-
ти, за които нямам кой знае какъв спомен, и с цената на
всичко напредвах в написването на дипломната си работа,
която не беше някаква сложнотия, за добрия Барух Спи-
ноза, когото бях започнал да харесвам. След три години се
146
представих на конкурса за агрегация по философия. Пър-

вия път не ме пуснаха...
АЗ: А! Ето го най-сетне предвидения и оповестен от
вашия учител и приятел, каймана, провал...
АЗ: ...и приет на втория. А и при първия дори си имах
извинения.
АЗ: Но как иначе, драги представителю на утайката на
човешкия род, как иначе! И какви са тези извинения, ако
мога да попитам?
АЗ: Тук, небесни и адов съднико, ще ми се наложи да
направя едно сантиментално отклонение.
Имах един приятел, чийто син, непринуден и блестящ
драматург, кинорежисьор и актьор, любимец на френската
публика, придоби голяма известност: Едуар Бер. Баща му
беше по-сериозен от него и заемаше длъжност, която не
отприщваше непременно потоци от смях: той беше стар-
ши съветник в Сметната палата. Също толкова духовит и
забавен като сина си, Филип Бер беше преди всичко един
от най-умните хора, които някога съм срещал. Страстен
читател, разкъсван, разбира се, от желанието да пише, той
имаше толкова разгърнат критически ум, че едва започнал
да пише някой и друг ред, вече се виждаше принуден да се
откаже: написаното никога не се оказваше на висотата на
амбициите и надеждите му.
За разлика от толкова много свои събратя, които се
вкисват на стари години – Жорж Дюамел пише в края на
живота си Книга на огорчението, – аз много бих искал
моят процес, твърде строги Свръхаз, да ми даде повод да
окажа чест на мъжете и жените, на които се възхищавах
и които обичах. Филип Бер беше най-близкият ми и най-
веселият ми приятел. Оригиналността му, както и забав-
ният му характер, предизвикваха обожанието на всички,
които завързваха разговор с него. Вече не си спомням
дали беше след приемането ми на улица „Улм“, или след
успешното ми придобиване на преподавателска право
147
способност по философия, когато Филип ми подхвърли

почти на шега:
– Не може да се каже, че са те приели по благоволение.
Не. Приеха те погрешка.
В онези праисторически времена Филип Бер и аз, все-
ки от нас двамата беше влюбен. И за нещастие, твърде
висшестоящи Сръхаз, за нещастие се бяхме влюбили в
една и съща личност.
АЗ: А, ето че сте станали съперници...
АЗ: Изобщо не, съдни троне. Вместо да се сборим един
с друг, това съвместно начинание по-скоро ни сближи.
Трябва да ви кажа, господин рефер на дуели, турнири,
моди, че обектът на нашия общ плам беше жена, която
никак не бе обикновена. Красотата ѝ, благостта ѝ, елегант-
ността ѝ, чарът ѝ са признати от всички.
АЗ: Вие, разбира се, отказвате да ни дадете името ѝ?
АЗ: Нищо не отказвам. Нина беше с десет или пет-
найсет години по-възрастна от мен. Днес щеше да е на
над сто. Мисля, че има давност. Не давност на уваже-
нието, възхитата, нежността. А давност на обществените
правила.
Нина, дъщеря на изобретател, е от семейство, чии-
то представители до един се отличават с красота. Майка
ѝ, Реймонда, оставя след себе си спомена за прословута
красота. Разказват, че когато вечер влизала в ресторант
Максим’с, вечерящите преставали да се хранят, а оркестъ-
рът за миг замлъквал. Децата на Нина следват семейната
традиция. Дъщеря ѝ Виктоар е завъртяла много глави на
творци, актьори, държавници или бизнесмени, на старци
и на студенти. Тя винаги е имала обожатели, от Джани
Аниели, шефа на Фиат, до Сам Шпигел, продуцента на
Африканската кралица, На Кея, Мостът на река Куай и
Лорънс Арабски, като минем през Помпиду и Жискар.
Забравил съм кога и как се срещнах с Нина. Знам
единствено, че някаква драма тъкмо бе разтърсила живота
148
ѝ. Тя бе сключила брак по любов, който навремето бе раз-

гласен по първите страници на всички седмичници и на
всички модни списания, с един потомък на тъмничаря и
приятеля – спомнете си това, принце на паметта – на Ни-
кола Фуке: прочутия Д’Артанян. Според някои свидетел-
ства не е невъзможно, о, звезда на правосъдието, Нина да
е проявила някаква съвсем лека непредпазливост или пък
невинно кокетничене. При всички положения обаче Пиер
я напуснал заради някоя друга. Изоставена от съпруга си,
в когото тя все още бе влюбена, Нина позволи най-напред
на Филип Бер да я обожава, а после и на мен.
Преди или след дипломирането си в НВУА, не помня
вече, и влизането си в Сметната палата, Филип бе прекарал
няколко месеца в Аржентина в качеството си на културно
аташе във Френското посолство. Нека споменем този факт
мимоходом: по онова време посланик в Аржентина беше
чичо ми Владимир, назначен от Дьо Гол. Нина бе отишла
при него – не при чичо ми, а при Филип – в Буенос Айрес.
Можете да си представите, Свръхаз на сърцата и страс-
тите, в какво състояние на объркване се намираше тогава
приятелят ми. И в какво състояние на объркване се озовах
самият аз няколко години по-късно, когато Нина насочи
очите си и към мен.
Не съм сигурен, безпогрешни Свръхаз, дали тя изоб-
що ме бе възприела насериозно. Може би ѝ бях забавен,
разсейвах я – също като Филип, – като отклонявах мисли-
те ѝ от любовната ѝ скръб, не мисля, че само ме търпеше:
май действително ме харесваше. Приемаше ме до себе си.
Тя направо ме влудяваше. Бях си загубил ума по нея.
Живееше в голяма къща на улица „Каве“ до площад
„Багател“ в Ньой. Често ходех там на вечеря или пък на
закуска. Покрай Йожен, непохватния, но верен главен
прислужник, момче за всичко, и Жюли, готвачката с го-
лямо сърце, която движеше домакинството, животът при-
личаше на омагьосана градина, на новела на Стендал. Там
149
се засичах с Пол Валери в ролята му на обожател, кой-

то бе оставил на Нина в знак на нежни чувства кичур от
прошарената си коса. Може би за да подчертае детинската
ми страна, Жюли ми приготвяше бебешки каши „Бледин“
или „Фосфатин Фалиер“, които много харесвах, или някои
от прочутите си зеленчукови супи, които още помня. От
време на време бях канен на по-тържествени вечери. На
Нина ѝ хрумна гибелната мисъл да организира у дома си
вечеря точно преди първия ден от конкурса за преподава-
телската правоспособност. И дума не можеше да става да
не се отзова на поканата ѝ.
За мое нещастие на тази вечеря присъстваше една ис-
тинска звезда от света на литературата и театъра от онова
време: Анри Бернщайн. Висок, як, масивен, ужасяващо
prepotente1, както казват италианците, може би вече за
старяващ, но все още много силен, автор на няколко добре
забравени днес пиеси, които тогава бяха истински три-
умф, най-често озаглавявани с шестбуквени думи – Буря-
та, Крадец, Надежда, Самсон, Елвира, – Анри Бернщайн
беше истинска легенда. През 1914 г. на процеса срещу гос-
пожа Кайо, убийцата на Гастон Калмет, директор на Фи-
гаро, в който давал показания в полза на обвинението, той
обявил под аплодисментите на публиката, че заминава на
фронта, където няма как жена му да го замести в стрелба-
та по врага. Той имаше изключително стабилна репутация
на професионален съблазнител, която грижливо поддър-
жаше. Връзките му ставаха все повече и повече и обика-
ляха из страниците на вестниците – и особено често в тях
присъстваше връзката му с Ев Кюри, дъщерята на Пиер и
Мария Кюри. Отнасяше се към мен с весело снизхождение.
Аз бях глупав и горделив. И най-вече влюбен. Бернщайн
си вдигна чуковете към един и половина през нощта. За
мен бе въпрос на чест да остана до два часà. След четири
1 Властен, тираничен. – Бел. прев.
150
часа неспокоен сън станах в шест, за да се явя на конкурса,

който се провеждаше или на улица „Абе-дьо-л’епе“, или в
библиотека „Сент-Жьоневиев“, вече не помня къде точно.
Направо припадах от желание за сън, смесено с вълнение.
Чудото не се случи. Година по-късно се завърнах далеч
по-успешно.
АЗ: Анри Бернщайн ли ви открадна Нина?
АЗ: Не, приятелю. Тази чест се падна другиму. На
3 юни 1950 г. Морис Херцог, водач на експедиция, в която
влизаха също и Луи Лашнал, Реймон Ребюфа и Лионел
Тере, покори връх Анапурна в Хималаите. Това беше ис-
тинска епопея, за която се говореше абсолютно навсякъ-
де. Вестниците от целия свят, радиото, новопоявяващата
се телевизия до едни разпространяваха подробностите от
покоряването на гиганта, висок над осем хиляди метра,
опиянението от триумфа, изубените ръкавици на победи-
теля, замръзналите му ръце и крака, довели до ампутация
та на пръстите му.
Морис Херцог приличаше на Кларк Гейбъл. Той съче-
таваше всичко, което можеше да се хареса в следвоенни-
те години: беше едновременно жертва и герой. Реномето
му беше огромно, да не кажем славно. Безчетни тълпи го
поздравяваха. Преди това имаше един Морис Шевалие.
После щеше да има един Джони Холидей. А по онова вре-
ме имаше трима: Дьо Гол, Тентен и Херцог. Париж много
бързо му устрои среща с Нина. Какво друго смятате, че
можеше да се случи? Той бе заслепен от нея. Тя пък се
влюби в него.
АЗ: А какво стана с вас, нещастна употребена и захвър
лена стока такава?
АЗ: Сприятелих се и с двамата. Често карах ски с
Морис Херцог, който въпреки жестоко пострадалите си
ръце и крака смело бе започнал да играе тенис и да кара
ски. След като Дьо Гол го назначи за главен секретар на
младежта и спорта, Морис ме взе в кабинета си. Там ми
151
беше изключително скучно. Дори повече, отколкото в ка-

бинета на Бидо. Измежду другите неприятни задължения
аз трябваше да представлявам министъра в Комисията по
контрол на киното. Още от самото начало обявих, че ви-
наги ще гласувам за разрешение. Един толкова успешен
и невинен филм като Жюл и Жим на Франсоа Трюфо – в
който Жана Моро пееше Във водовъртежа на живота –
предизвика враждебност. В този случай, както и в други,
дори още по-щекотливи, успях да се наложа, като уверя-
вах, че подобни ситуации се случват непрестанно в собст-
веното ми семейство.
Все още не съм приключил, знаменити властелине на
романите и театралните обрати, с Морис Херцог. Ще го
срещнем отново по-нататък.
АЗ: Стигнахме до онзи изпит за придобиване на пре-
подавателска правоспособност по философия, на който
приятелката ви Нина като че ли не е напълно чужда.
АЗ: При първия опит председател на изпитната комисия
беше един социолог, врял и кипял в занаята: деканът Дави.
При втория опит председател беше един философ, лекар,
биолог, който много бе мислил по въпроса за трудните връз-
ки между нормално и патологично: Жорж Кангилем. За по-
реден път писмената ми работа бе посредствена. На устния
се справих добре с един текст на старогръцки, който за своя
собствена изненада успях да разбера без особени затрудне-
ния. И изтеглих главна тема, която ми беше като по мярка:
обещанието. Говорих за времето, което отминава и трае, и за
езика, който се опитва да го спре посредством дадената дума.
След изпита Жорж Кангилем се отнесе приятелски с мен.
– Разсъждението ви за борбата между времето и езика
не беше никак лошо. Но донякъде създавахте впечатле-
нието, че пред вас има чаша чай.
Чашата чай на Кангилем дълго ме преследваше.
АЗ: Драга утайко на историята, подскачащ дребнички
Азе, съдът разгада системата на защитата ви. За разлика
152
от мнозина други вие не разигравате картата с делириума,

лудостта, неосъзнатостта, безотговорността. Не. Вие сте
по-хитър. По-скоро се представяте като някаква тапа, ве-
село плаваща по водите на културата. Вие изтъквате ле-
комислието, вкуса към живота, забавлението, което ви
доставя зрелището на света. Вече трябва да започвате да
се досещате за мотивите, довели до изправянето ви пред
този съд: не сте станали само писател – което само по себе
си вече е нещо, а и още повече, като имаме предвид стра-
ната, в която живеем, – но и сте се превърнали в нещо като
марка, която основателно или не вдъхновява младите да
мечтаят. Нещо като швепса на културата, ако щете, или
долнопробна кока-кола, или захвърлени на земята в проб-
ната найлонови дамски чорапи.
АЗ: Това е висока чест.
АЗ: А заслужавате ли тази плачевна и раздута чест?
Чрез какви долни маневри, чрез какви каруци с късмет
сте постигнали това? Вие сте пълното олицетворение на
обществената злоупотреба. Вие сте плодът на една каста,
съумяла да изиграе докрай демократичната игра. Ето защо
днес сме тук, вие и аз. В опит да се изкарате мехурче в
шампанското, вие се стремите да спечелите снизхожде-
нието на съда, а може би и на присъстващата на процеса
публика, която няма да се поколебая да изхвърля от зала-
та, ако вземе да вдига твърде много шум.
АЗ: Прозорливостта ви, безценен Свръхаз, винаги ще
ме смайва. Бях нещо като перо насред тежката категория.
Любител, изгубен сред професионалистите. Късметлия
насред работягите. Може би леко страдах заради това не-
достойно несъответствие. В същото време в мен се нади-
гаха две доста силни чувства, чиито ефекти вече сте разга-
дали и които щяха да ме бележат завинаги: учудването и
възхищението. Минутка, господин палач! Минутка, моля,
за да представя защитата си.
АЗ: Минутка, хубаво, но не повече.
153
АЗ: Най-напред учудването. Винаги съм бил учуден.

Чудех се, чудя се и винаги ще се чудя, още от детството
си, че съм тук. Нещо като странник в един поначало стра-
нен свят. Бях учуден, че съм баварец, че съм румънец, че
съм кариока – тоест бразилец от Рио. А после бях учу-
ден, че съм нормалианец. Учуден, че в крайна сметка съм
нещо, ако ще и евтино, някакъв там философ. Учуден, че
влязох в Светая светих и че станах писател. Сам се разпо-
лагах много ниско в свят, издигнат много нависоко. Още
от най-ранните си години бях обзет от възхищението.
Знаете по-добре от всеки друг, твърде учен Свръхаз,
който е председателствал при толкова процеси: заради не-
спазени обещания и толкова прочутите ценности, които
често са потъпквани, заради амбицията и лицемерието,
най-вече заради медиите, които са като лупа, това, което
властва днес, е присмехът. Трябва да можеш да се подиг
раваш на всичко, да се присмиваш на всичко. В телеви-
зията вечната усмивка, гръмогласният смях, винаги пре-
силената забавност са категоричен императив и морално
задължение. Прекарваме времето си в гледане на полити-
ци, които с радостен вид ни уведомяват за настъпили ка-
тастрофи. Всичко може да е повод за шеги. Твърде благо-
склонни Свръхаз, тази игра, простете ми, аз също мога да
я играя достатъчно добре. Питайте парижките смешници:
аз съм редовен клиент. Но отдолу и отвъд това моят но-
мер, и той не е изкуствен, е възхищението.
Вървя към възхищението. Възхищавах се на родите-
лите си.
АЗ: Ах!
АЗ: Възхищавах се на брат си. Възхищавах се на учи-
телите си. Възхищавах се на съучениците си. И на вели-
ките книги. И на авторите им. И на великите мъже. От
Рамзес II до Алкивиад, от Александър Велики до генерал
Дьо Гол. И най-вече на жените. От Аспазия, Теодора, Хи-
патия, Луиз Лабе – ако изобщо някога е съществувала – до
154
Паскалин, Нина, Виктоар, Сара, Жюли, Франсоаз, Аям,

Кейт, Ан-Мари, Ариан, Соня, на две-три непознати жени,
с които дори не съм разменял и думичка, въпреки че съм
ги срещал по пътя си. И на мъжете и жените от обикнове-
ния живот, които страдат, a са толкова весели.
Свръхаз на цветята и горите, аз се възхищавах на све-
та. Няма нищо по-овехтяло и мухлясало от възхищението.
Още от най-ранните си години и през целия си живот бях
и съм овехтял и мухлясал. Най-много обичам да се възхи-
щавам.
АЗ: Е, добре, изиграхте си номера с учудването и въз-
хищението. Хубаво. Да не говорим повече за това. Но вие
произнесохте имената на няколко млади жени. На колко
години бяхте по времето, докъдето стигнахме?
АЗ: На деветнайсет или на двайсет.
АЗ: Значи на тези години, мисля си аз, все пак и дру-
ги жени освен Нина са влезли в живота ви? Можете ли, в
този напреднал стадий на процеса, най-сетне да ни кажете
това-онова за сексуалността си?
АЗ: Ясно виждам, твърде упорити Свръхаз, че от доста
време се въртим около тая работа. И както всички знам,
че първото нещо, което търсим в една книга – особено ако
не е добра, – са страниците, които повече или по-малко са
свързани с еротиката или порнографията. Когато изпит-
ваме отегчение при прелистването на роман от средно ка-
чество, с нетърпение се нахвърляме на всеизвестните пи-
кантерии. Позволете ми все пак да ви напомня, в нещо като
предговор към очакваните от вас разкрития, твърде строги
Свръхаз, за една тема, която вече зачекнахме: продължи-
лото два-три века превъзходство на това, което грубо мо-
жем да наречем западна култура, навярно в голяма степен
се дължи на наложеното забавяне на сексуалния нагон. Ця-
лото време, което е измъкнато изпод лапите на любовта,
беше посветено на ученето. Дълго време не съм си лягал с
кокошките. Дълго време учех, вместо да чукам.
155
Като изключим това, поради една или друга причина

откровено бях закъснял. Именно в карцера си на улица
„Улм“, напуснат от съучениците си, изгубени нейде из
Сорбоната, освен при грешка или пропуск от своя стра-
на, както биха казали банкерите, изпитах за първи път
онзи вихър, който толкова много е вълнувал индийските
и гръцките богове, персонажите от Хиляда и една нощ,
персонажите на Катул, Аретино, Ронсар, Казанова, Шо-
дерло дьо Лакло, Виктор Юго, Пиер Луис, както и всеки
от нас, и който Федра тъй много би желала да сподели с
Иполит.
АЗ: Най-накрая! Може би най-сетне ще говорим за
нещо различно от баща ви и папата, от румънските мини-
стри, войната, която ви е пощадила, и Спиноза.
АЗ: Отново ще кажа, преуважаеми Свръхаз: да не се
палим.
Напълно съм наясно, че пледоарията ми е пълна с
грешки и разминавания, които няма как да убягнат на
достойните за доверие свидетели. Предупредих ви още в
началото на изслушването: паметта ми е пълна с дупки и
ако много от романите ми са всъщност спомени, то спо-
мените ми, от своя страна, са просто роман. Но в край-
на сметка отвъд пропуските в паметта, неволните фал-
шификации и чистите измислици, един процес все пак е
преди всичко стремеж за намиране на истината. А ето я
моята истина. Повечето мъже се представят като големи
ловци, забележителни шофьори и велики любовчии. Не
ходя на лов, като шофьор съм по-скоро посредствен и
съм общо-взето мижав любовчия, комуто се е случвало,
все пак не много често, да познае тази неволя, обезсмър-
тена от Стендал, който я кръщава „фиаско“. Понеже оби-
чах света и живота, обичах също и жените. Дори до лу-
дост. Някои от тях, също като родителите ми, като Буду
и Иполит, като Кангилем, като учителите ми, проявиха
доброта към мен, макар и по различен начин. Много от
156
тях ми устояха. Според думите, които често съм използ-

вал, но които принадлежат на Ян Моакс и са написани
на първия ред в романа му Ликувания към небето, това,
което жените най-вече харесват в мен, е да ме напуснат.
И ако някога някоя от тези жени, които се отдръпнаха от
мен, бъде внезапно обхваната от ретроспективни и труд-
но обясними угризения, нека се утеши начаса: не е изгу-
била кой знае какво.
Трябва да се каже, о, факел на света, че няма нищо
друго освен любовта. За мен, както и за Стендал, както и
за мнозина други, предполагам, любовта беше най-голя-
мата случка в живота ми. Да не кажа единствената. Оби-
чах слънцето, светлината, морето – най-вече Средиземно
море, нашето вътрешно море, – карането на ски напро-
лет, книгите, котките, фасула с месо, маслините. Но пре-
ди всичко обичах любовта. От най-низкото до най-възви-
шеното в нея. Насладата, нежността, страстта, лудостта.
И безчетните им съчетания. Когато любовта, истинската
любов, се съчетае с любовта, няма нищо по-силно, по-
велико, по-красиво. Разбирам как тя завърта ума и пре-
обръща сърцето. Това, което някои хора търсят в книги-
те, музиката, природните красоти, властта или парите, в
наркотиците или мистиката, любовта го дава на всеки от
нас. В секса и извън секса тя предлага всекиму най-сил-
ното и най-красиво чувство за вечност, което ни е позво-
лено да познаем. Тя ни възвисява, превръща ни в царе и
властелини на света, поразява всичко, което не е самата
тя, всичко незначително и нищожно. Посредством позо-
ра, разрухата, физическата или душевната болка любов
та ни дава една от малкото причини да сложим край на
живота си.
От приключенията на олимпийските богове до отврати-
телния маркиз Дьо Сад и прелестния Пиер Луис, от Хора-
ций и Катул до Пруст и Бретон, от Тристан и Изолда – „Но
това не било вино. Това било любовта, горчивата радост и
157
безкрайната мъка; това била смъртта.“1 – до Жан Жьоне,

от Андромаха и Дидона до Нинон дьо Ланкло и Жюлиет
Друе, от Федра до Орелиен, цялата литература повече или
по-малко се върти около любовта и желанието.
Ронсар:
Да се обичаме красиво и с милувки

Да се целуваме под път и над път
За туй щото в гроба отвъд
Вече няма никакви целувки
Юго:
Тя беше боса и беше гологлава

Насред тръстиките седеше кротко тя
И сякаш зърнах фея, оттам като минавах
И рекох аз тогава: в полето с мен ела.
Погледна ме със поглед властен

Що краси дори и завладяна красота
И рекох аз: в този месец сластен
С мен ела в дълбоката и сенчеста гора.
Тя изтри нозе в тревата край брега

И палаво погледна пак към мене
Ала замислен погледът ѝ е сега
Вълшебно носи се омайна птича песен.
Водата плиска се във кротка тишина

Видях към мен да идва през тръстиките зелени
Щастлива, дивна, красивата жена
Иззад разпуснати коси да греят устните засмени.
1„Тристан и Изолда“, изд. „Народна култура“, превод Първан Черкаски. –

Бел. прев.
158
Или:
Тя махна своя колан,

Тя развърза своя корсет...
После от мойта нежност се тя смути,

От моята страст лицето ѝ пламна,
Тя развърза своите руси коси
И каза: Ела, там на...
Радост, наслада, пиянство, о, Боже

Колко красиво е твоето тяло!
С милувки обсипах на любовното ложе
Това несметно съкровище цяло.
От него бликват огън и плам.

Високо в далечните небеса
Съкровища, ако вас няма ви там
От рая по-ценна е любовта.
Бодлер:
На спомените майка, над властните всевластна,
за теб са мойте мисли! За теб е мойта страст!
Не си ли спомняш здрача и вечерта прекрасна
с догаряща камина, с целувки, с кротка сласт,
на спомените майка, над властните всевластна?
О, вечерите, златни от тлеещата жар,

балконът в здрачините на розовите пари;
как нежна бе гръдта ти, сърцето – дивен дар!
И шепнехме си думи – като живота стари –
през вечерите, златни от тлеещата жар.1
1 Откъс от „Балконът“, превод Кирил Кадийски. – Бел. прев.
159
Верлен:
Обсипан целия с роса, аз се завръщам от простора,

където ме пронизва хлад и челото ми посребри.
Нека в нозете ти сега полегне моята умора,
да чезне в унеса горещ – по-сладък и от сън дори.
Аз ще търкулна след това глава на твойта гръд корава –

от лудите целувки тя все още нежно ще звъни –
след тази чудна буря там покоят да я отрезвява
и само малко да поспя, додето си почиваш ти.1
И Арагон:
Оглушителната тишина на любовта изпълва ме изцяло
Любовта!... Любовта!... Единствената неприятност е,

че песните, филмите, слабите романи са я използвали до
пълно изтъркване. Може би някой ден любовта повече
няма да е необходима за разпространението на нашия вид.
Клонирането, роботите, научният прогрес ще я направят
почти ненужна. А пък може би властите, кой знае, раз-
тревожени от предизвикваните от нея опустошения, ще
вземат да я отлъчат от обществото и ще забранят практи-
куването ѝ. И тогава отново ще настане време тя да бъде
възхвалявана и възпявана. Междувременно тук като че ли
се налага да проявя дискретност, за да се разгранича от
мнозинството.
Също така е вярно, че какъвто съм си старомоден и
откровено реакционер в точно това отношение, трудно го-
воря за интимните си мигове.
АЗ: Ако обичате, проявете усилие.
1 Превод: Кирил Кадийскил. – Бел. прев.
160
АЗ: Един прекрасен ден на улица „Улм“ се появи една

твърде съблазнителна млада жена. В този процес мога да
ви говоря за нея напълно свободно най-напред защото
между нас не се случи нищо, а пък и защото тя самата е го-
ворила за мен в спомените си. Името ѝ беше Мари-Пиер.
Баща ѝ Пиер беше глава на едно от най-старите семейства
във Франция. Майка ѝ, Мей, която пък произхождаше от
голям индустриален род, беше всеизвестната любовница
на Пол Моран, който я споменава на няколко пъти в свои-
те Безполезни спомени.
Мари-Пиер е първата жена, която накара сърцето ми
да се разтупти. Защо се смеете?
АЗ: Не се смея. Слушам ви. Учудвате ме. Продължете.
АЗ: Като че ли си спомням, че в Ница или в околности
те на Ница, може би в снеговете в Орон или Бьой, откъ-
дето идваха онези скиорски обувки, които вече споменах
пред съда, две млади сестри еврейки ме бяха посмутили.
За свой голям срам им забравих имената. Но често си мис
лех за тях, когато разкритията за Аушвиц и Биркенау за-
почваха да ни смразяват.
Мари-Пиер не беше красива по онзи начин, характе-
рен за Рита Хейуърт или Ава Гарднър. Или пък за Джийн
Тиърни. Но имаше трапчинки, необясним чар и пъргав
ум. Свиреше на китара. Вълшебната ѝ китара не остави
безучастен нито Лапланш, нито мен. В спомените си Ма-
ри-Пиер казва, че съм искал да се оженя за нея. По онова
време мисълта да се оженя за която и да било жена, за нея
или за някоя друга, изобщо не ми е минавала през главата.
Но че харесвах Мари-Пиер, е неоспорим факт, който може
да бъде вписан в протокола от процеса.
АЗ: И ще бъде. Господин секретар!...
АЗ: Но с трапчинките и китарата си Мари-Пиер, която
беше любимката на всички майки на повече или по-малко
даровити момчета от Сен-Жермен, щеше да бъде приета
в агрегацията по философия и да стане преподавател – в
161
Амиен, ако правилно си спомням. Преди отново да изник-

не по изненадващ начин в живота ми, събитие, към което
навярно ще имаме възможност да се върнем. Светът, съд-
бовни Свръхаз, непрестанно се изтъкава – и любопитното
е, че се изтъкава около мен. Както около всекиго. Но пре-
ди... Ах! Преди...
АЗ: Какво става, незначителни Азе? Изглеждате раз-
вълнуван.
АЗ: И как бих могъл да не съм, неизразими Свръхаз?
Карате ме отново да изживея младостта си. Лапланш мно-
го харесваше Мари-Пиер. А и тя харесваше Лапланш. Из-
веднъж взе да ме обзема странно чувство, което дотогава
не познавах, а и после щях рядко да изпитвам. А именно
ревността.
По онова време четях Пруст. Честно казано, десети-
на години по-рано вече бях проникнал в неговия свят. В
„Сен-Фаржо“ вече бях попадал на един разкомплектован
том от неговата великолепна катедрала от думи. Тогава
обичах Люпен, вероятно все още графиня Дьо Сегюр и
може би вече Сирано. Но Пруст ме приспа. В „Анри IV“
и на улица „Улм“ творчеството му вече ме изпълваше с
почти безпределна страст. Бях много малко музикален:
слушах Бах в продължение на часове. В очите на съуче-
ниците ми, които непрестано четяха книга след книга, аз
бях чел твърде малко: потапях се в Пруст, като изпитвах
безкрайно щастие. От Една любов на Суан до Намереното
време аз живеех с Франсоаз, Одет, Шарлю и Жюлиен, с
клана Вердюрен, с красивата графиня Дьо Германт. Това,
което ми правеше най-голямо впечатление в Пруст, беше
смешната му страна. Той често минава за твърде простра-
нен и понякога дори за отегчителен. Той не само винаги
ме удивляваше с кратките си и хапливи афоризми („Нари-
чам любовта едно взаимно мъчение“ или пък „Любовта са
времето и пространството, когато биват усетени от сър-
цето“), но и ме разсмиваше. Трябва да ви призная, твърде
162
сериозни Свръхаз, че наистина възвишената литература

ми се струва забавна. Също като Волтер вярвам, че всички
жанрове са добри, ако изключим скучния жанр – който е
достигнал върхове през втората половина на миналия век.
АЗ: Имена! Дайте имена!
АЗ: Всеки ги знае. Те постигнаха успехи в областта на
романите, литературната критика, социологията, че чак и
в театъра и киното. Докато, тъкмо напротив, най-великите
блестят с веселост. Дори да не говорим за Рабле и Серван-
тес, ироничните и комични създатели на модерния роман.
Но Шатобриан, Стендал, Флобер, дори и Зола винаги са
ми се стрували изпълнени с веселост. И Чоран. И Йонеско.
И Клодел. Да не споменаваме Чаплин. Ще стигна по-да-
леч, може би дори прекалено далеч: бих твърдял убедено,
че Кафка е комичен автор. В Процесът има комизъм. Има
комизъм и в Метаморфозата. Знам, разбира се, че Мета-
морфозата е екзистенциална трагедия. Ама да ме обесят,
ако историята на някакъв тип, който се превръща в твър-
докрило насекомо, не е също така и комедиен сюжет.
АЗ: Внимавайте. Може наистина да ви обесят.
АЗ: По онова време, в карцера на улица „Улм“, в очите
ми основното при Пруст, най-красивото, най-силното – а
също и най-безконечното – е ревността. Питах се дали Ма-
ри-Пиер не предпочита Лапланш пред скромната ми пер-
сона. А най-лошото – а това е проклятие в живота ми, в
който всичко сякаш непрестанно се повтаря – беше, че на-
пълно я разбирах. Знаете че именно в любовните истории и
ревността винаги...
АЗ: Не ме въвличайте в низката си мерзост, сладо
страстник неден. Дори не ме превръщайте в свидетел. Аз
не съм свидетел. Аз съм този, който ви съди.
АЗ: Простете ми, благородни Свръхаз... Винаги се
случва неочакваното. Този път неочакваното падна като
гръм. Мари-Пиер отиде на кино. С болка в сърцето се
питах дали е отишла с Лапланш. Но не беше с Лапланш.
163
Беше с друг. С едно момче, малко по-голямо от нас. Не

съм сигурен точно защо – защото това беше филмът, кой-
то Мари-Пиер отиде да гледа с него? Защото това беше
филмът, който аз отидох да гледам, за да си прочистя гла-
вата? – но историята ми с Мари-Пиер остана белязана с
печата на Момичета в униформа. Сещате ли се за сцена-
та, в която роякът млади жени слиза по едно стълбище и
всички те викат: „Мануела! Мануела!“?...
АЗ: Сега ще се изкарате и кинокритик ли? Зарежете
я тази Мануела. Кой беше младият мъж, който изникна в
живота ви?
АЗ: Симон Нора. Светът отново се изтъкаваше.
Симон беше синът на един голям лекар, който пре-
живя смайващо приключение. В младостта си, преди вой-
ната, доктор Нора упражняваше занаята си в Марсилия.
Една вечер, и то късно, се звъни на вратата. Той отваря.
Двама мъже, облечени в черни кожени дрехи, носят трети,
който не е никак добре.
– Катастрофа – подхвърля единият от двамата мъже,
които не са никак словоохотливи.
Доктор Нора преглежда пациента.
– Майтапите ли се с мен? Този човек е прострелян с
два куршума.
– Това не е твоя работа – отсича рязко по-бъбривият от
двамата. – Оправяй го, нищо друго.
Доктор Нора изважда двата куршума, почиства рана-
та, слага превръзка.
– Положението не е много сериозно. Направих какво-
то трябваше. Десет дена почивка. Никакъв алкохол. Ни-
какви жени. Сега го отведете.
Тримата юначаги си тръгват, като двамата здрави под-
крепят замаяния трети. По това време в Марсилия доктор
Нора е вече твърде зает. Забравя за случката.
Петнайсет дена по-късно телефонът звънва. Той вдига
слушалката.
164
– Ало! Обажда се Карбон.

Навремето Карбон беше един от най-прочутите мар-
силски бандити. Един от тези, които след това щяха да
си сътрудничат с немците. Говорим още за старата школа.
Брутална, но с правила.
– Добър ден, господине – отговаря докторът, комуто
това име не говори кой знае колко.
– Вие се погрижихте за мен, излекувахте ме. Обаждам
се да ви благодаря. Какво мога да направя за вас?
– Да ми платите дължимото.
– И колко ви дължа?
– Трийсет и седем франка и петдесет сантима. Това е
тарифата.
Десет години преди войната франкът все още бе дос-
татъчно силен.
– Вие се ебавате. Какво искате? Кола? Кораб? Банкова
сметка в Швейцария?
– Искам трийсе и седем и педесе, господине.
– Я се ш...
Разговорът прекъсва.
Минават десет години. Или дванайсет. А може и пет-
найсет. Доктор Нора има успешна кариера. Настанява се
в Париж. Войната избухва. Той е един от онези големи
буржоа евреи, които са страстно привързани към Фран-
ция. Противно на всичко решава да остане в окупирания
от немците Париж.
Един пролетен ден през 1942 г. се звъни на вратата
на лекаря, както често се случва. Прислужницата отива да
отвори. Връща се при Нора паникьосана.
– Там има двама малко странни господа, които искат
да говорят с вас на всяка цена. Казах им...
– Не се тревожете, Мари – казва лекарят, който вече е
разбрал. – Отивам.
Отива при вратата и попада на двама юначаги с черни
кожени дрехи и гангстерски вид.
165
– Господа?
– Без въпроси. Елате с нас.
– Може ли поне – примолва се Нора – да целуна жена
си и да си взема някоя и друга дреха?
– Нищо няма да взимате. Целунете жена си и тръгвай-
те с нас.
В колата, на която са го качили, доктор Нора е прими-
рен. Мнозина негови приятели са го предупреждавали. За
един прочут еврейски лекар оставането в Париж по време
на националсоциалистическата окупация си е жива лу-
дост. Не им е повярвал. Разчитал е на щастливата си звез-
да. И може би на Франция. Сега е настъпил краят.
Не са му вързали очите. Навярно за последен път гледа
как Париж се изнизва пред очите му. Булевард „Сен-Жер-
мен“, мостът над Сена, „Конкорд“, „Шан-з-елизе“, който е
почти безлюден. С лека изненада си дава сметка, че кола-
та тръгва по авеню „Боа“1. Сеща се, че Гестапо има бюра
на авеню „Фош“. И действително, черният ситроен спира
пред една по-скоро богаташка постройка. Слизат. Влизат
в голямо фоайе. Той е все така между двамата мъже, взели
го от дома му. Качват се на асансьор. Влизат в апартамент,
който не изглежда като затвор – и дори не изглежда като
бюро. В дъното на малък и доста зле украсен салон, по
чиито стени висят повече от посредствени картини в кре-
щящи цветове, доктор Нора с изненада и ужас вижда ма-
сичка с бутилка шампанско отгоре.
Това означава, казва си той, че ще ме убият веднага.
Но все пак...
Трети мъж, също облечен в черно, тръгва към него.
– Пратен съм да ви попитам дали се нуждаете от
нещо...
– Да – отговаря лекарят.
– И от какво?
1 Това е по-старото име на авеню „Фош“. – Бел. прев.
166
– Искам си свободата.
– Ах – казва мъжът и избухва в злокобен смях, – това
е единственото невъзможно нещо.
Доктор Нора прекарал два дена и две нощи в богатия
и грозен апартамент на авеню „Фош“. Хранели го добре.
Донесли му пособия за бръснене. На третия ден мъжът в
черно се появил отново. Носел плик.
– Сега ще се качите на колата, която ви докара тук.
– И къде ще отида? – попитал Нора.
– Ще видите. Като пристигнете, ще ви връчат този
плик.
Доктор Нора се качил отново в колата. Отново се за-
питал къде и кога щели да го екзекутират. Или след тази
странна интермедия може би заминавал за друг затвор, не
толкова удобен? Или пък за някоя разпределителна гара?
Залутан в мислите си, които никак не били весели, той из-
веднъж забелязал, че се е озовал обратно пред вратата на
собствения си дом. Огледал се, стиснал в ръка плика. От
колата и хората в нея вече нямало и следа. Портиерката на
сградата се втурнала към него.
– Ах, докторе! Какво щастие е за мен да ви видя от-
ново! Толкова се бях разтревожила. Гестапо дойде за вас.
Казах им, че не сте тук. Те си тръгнаха. Видяхте ли ужас-
ната хайка на Зимния колодрум?
Замръзнал неподвижно, объркан и едва слушащ жени-
цата, която продължавала да излива порой от думи, док-
тор Нора механично отворил плика. Вътре имало трийсет
и седем франка и петдесет сантима.
АЗ: Ах, браво, малки Азе! Това е хубава историйка. Но
не си въобразявайте, че тя ще ви донесе каквото и да било
снизхождение от страна на съда.
АЗ: Доктор Нора имаше трима синове. Починалият
наскоро Жан също бе лекар, като баща си. Пиер, историк,
редактор в „Галимар“, шеф на прочутата колекция „Идеи“,
ключова фигура заедно с Марсел Гоше в списание „Деба-
167
ти“ и незапомнено стар мой приятел, ще се прочуе с труда

си за местата на памет. Но големият син беше Симон.
Симон Нора бе играл важна роля в Съпротивата. Беше
участвал в партизанските сражения. Беше един от първите
и най-блестящи ученици в новото Национално висше учи-
лище по администрация, откъдето беше излязъл като фи-
нансов инспектор. Минаваше за сподвижник на комунис-
тическата партия, която тогава бе в най-силните си годи-
ни. Двайсет и пет или трийсет години по-късно той щеше
да напише заедно с Ален Менк един доклад за проблеми-
те на информатиката. Но най-вече точно той отиваше на
кино заедно със закачливата и френска версия на сестрите
Митфорд. Не знам на кой от тях двамата се възхищавах
повече или кого от тях мразех повече от другия. Изгарях в
пламъците на всички огньове на пъкъла.
Има едно чувство, за което още не съм ви споменал,
пресправедливи Свръхаз, и което тайно ме глождеше: а
именно безразличието...
АЗ: Напротив! Вече говорехте за безразличието си
по отношение на рисковете от войната в навечерието на
Мюнхенското споразумение...
АЗ: ...То ме застрашаваше доста сериозно. Може би
защото родителите ми се грижеха всичко да ми е добре, и
то до доста късна възраст, може би защото темпераментът
ми ме подтикваше към пасивност и някаква форма на мър-
зел, но нещата, обстоятелствата, хората ми бяха безраз-
лични. Не правех нищо. Носех се по течението. Очаквах
бедствията с нещо като нетърпение.
АЗ: Съдът вече е наясно с посредствеността ви, малки
и безчувствени Азе. Воден от няколко отделни подроб-
ности, той вече ви е преценил и сметнал за доста повърх-
ностен. Но до такава степен...
АЗ: Не бързайте да ме осъждате, всемогъщи бич на
правосъдието. Хората – и мъжете, и жените – са странни
създания. Те рядко са това, което са. Бях безразличен. И
168
изпълнен със страст. Голямата игра на идеите ме изкарва-

ше от кожата ми. Участта на хората ме влудяваше. До сте-
пен, че горе-долу по времето, с което се занимаваме сега,
си бях създал за лично ползване един любопитен термин,
съставен от каквото падне: страстно безразличие. Той
включваше в себе си привидно несъчетаеми теми: възхи-
щението и мързела, примирението и учудването. Следо-
вателно ревността ми се отразяваше по-скоро добре. Тя
унищожаваше напълно коварното ми безразличие. Опася-
вам се, лъчезарни Свръхаз, че съм непоправим оптимист.
В болката и в най-големите страдания винаги съм търсел
доброто, което може да изникне от злото. Фокнър написа
някъде: „Между болката и нищото избирам болката“. В
крайна сметка живеех, защото изпитвах ревност.
Мари-Пиер наруши кодекса на племето си и за ужас
на своите се омъжи за Симон Нора. Това беше някаква
смесица между Опасни връзки и сериала Авиньонската де-
войка, а също и страшен урок за страстния безразличник,
изоставен на собствената си участ.
АЗ: Според някои показания – а и според всичко, кое-
то току-що обявихте пред съда и което впрочем е по-скоро
потвърдено от казаното от вас към началото на изслушва-
нето – във вас се наблюдават не съвсем незначителни сле-
ди от светска суетност и снобизъм. Можете ли да потвър-
дите или да отхвърлите това впечатление, което животът
ви създава?
АЗ: В такъв случай в космическата плетка, чиято най-
незначителна брънка съм аз, ще ми се наложи, о, въплъще-
ние на справедливостта, да се върна в замъка на майка си.
През всичките ми години в двата подготвителни курса, кои-
то се сливаха с чуждата окупация на националната ни тери-
тория, „Сен-Фаржо“ беше изчезнал от хоризонта на моя
взор, вперен упорито в Иполит и Буду, в Башлар, Жанке-
левич. След Освобождението, когато вече учех на улица
„Улм“, дворецът на Жак Кьор, на Ла Гранд Мадмоазел, на
169
Льо Пелтие дьо Сен-Фаржо и на монархистките ми баба

и дядо бе възкръснал от мъртвите. Не ходех там през уик-
ендите, които принципно бяха посветени на работата: а
пък и разстоянието от Париж все още бе твърде голямо.
Тези сто шейсет и пет километра, които разделяха двата
полюса на частната ми вселена, представляваха пречка.
Магистралите още не бяха победили разстоянията. Тряб-
ваше да се тръгне по прочутия национален път 7, толкова
скъп на Шарл Трене, като пътуването отнемаше кажи-ре-
чи един ден. Обядвахме на път, най-често в Суп, и присти-
гахме преуморени в падащата вечер. Но на Великден или
през лятната ваканция цялото семейство се настаняваше
в Пюизе, а багажът пристигаше с бавния влак. Главата на
страстния безразличник пак започваше да се замайва.
АЗ: Тази вашата глава си умира да се замайва.
АЗ: Тя само това прави, непоклатими Свръхаз. Има-
ше действително голям контраст между троцкизма, кой-
то вече беше разяждан от екзистенциализма, почитан от
приятелите ми, и ритуалния траур по съборения Стар ре-
жим, носен от баба ми и дядо ми. В Париж Леон Блум
в очите на онези от улица „Улм“ беше ръководителят на
капиталистическата буржоазия. В „Сен-Фаржо“ той беше
въплъщението на болшевика, маскиран като министър,
стиснал нож между зъбите си. На улица „Улм“ вече власт
ваха един през друг Сартр, неоспорим шеф на екзистен-
циализъм, стигащ надолу чак до нощните клубове, Лакан
и дяволиите му, клопките му за сноби, страшната му ин-
телигентност, игрите му на думи и наду ми, Алтюсер, раз-
бира се, с една дума цялата симфония на залеза на буржо-
азията, отнесена от петенизма, и на очакването на Големия
залез. В „Сен-Фаржо“ пък представителите на родовете Бо-
ажлен, Мортмар, Д’Аркур, Кастри – ние ги произнасяхме
Кастр: Кастр живееха в Кастри – Брогли – произнася-
хме ги Бройл: Бройл живееха в Брогли – Ла Тремой – ние
произнасяхме Ла Тремуй – се завръщаха с пълна сила. В
170
Париж гледах напред към „последния конфликт“ и срива-

нето на обществото ни с нещо като объркано нетърпение,
борещо се успешно срещу безразличието. В „Сен-Фаржо“
гледах назад без особено много носталгия. Както вече
знаете, неумолими Свръхаз на хода на историята, името
Льо Пелтие дьо Сен-Фаржо никога не се споменаваше на
семейната трапеза, около която разговорите неизменно се
насочваха към лова с гончета и тъгата по отминалите вре-
мена. Бях разкъсан на две. Отвъд учудването и възхище-
нието това, което се разгръщаше в сърцето на страстния
безразличник, беше една историческа шизофрения.
АЗ: Да. Вие не сте просто повърхностен. Вие също
така сте и болен. Секретар! Отбележете диагнозата: исто-
рическа шизофрения.
АЗ: Това, което действително се случваше в „Сен-
Фаржо“, където една от лелите ми попита с неумолима
куртоазия майка ми какво ме е накарало да ставам нача-
лен учител, беше, че там историята идваше с патетично
закъснение. Не бях напълно безразличен към величието
на чувствата, изразени от персонажите на Ла Варанд или
на Мишел дьо Сен-Пиер – тези стари благородници, кои-
то неустрашимо умираха насред руините на миналото си.
Изигран от Анри Ролан в театъра „Еберто“, Магистърът
на Сантяго на Анри дьо Монтерлан ме бе впечатлил. Точ-
но колкото ме бе впечатлил – и почти толкова, колкото и
Диалозите на кармелитките на Жорж Бернанос, макар и
в друг регистър, възвишен, високо в небесата – и диалогът,
земен, тук, съвсем на ниско, по-лековат и същевременно из-
разителен, случил се насред Камарата на депутатите между
един социалистически управленец и един от чичовците ми,
който в знак на протест срещу данъчното бреме, размах-
вал под носа му златния си часовник на верижка:
– Искате да ми го вземете!
– Не, господине – отвърнал Жан Жорес или може би
Леон Блум. – Не, господине. Той е назад.
171
Навремето, към средата на деветнайсети век, когато

имението „Сен-Фаржо“, наследено от доста богатия член
на Конвента и приятел на Робеспиер, който представлявал
живото превъплъщение на победоносната буржоазия и кой-
то се родеел с персонажа на бившия прислужник Тюрлюр
от Заложникът на Клодел, се простирало, или поне отчас-
ти, на територията на три департамента, родени през Ре-
волюцията: Йон, Ниевр и Лоаре. Нещо от рода на двайсет
или двайсет и пет хиляди хектара. С течение на годините
фермите, дъбовите гори, горските просеки, езерцата започ-
нали постепенно да се топят. Аз самият все още съм виждал
над пет хиляди хектара. Те поддържаха двореца, розовите
му тухли, конструкцията му, плочестите му покриви, които
сами заемаха пространство от почти един хектар.
Разказваше се историята, надявам се измислена, за
един от прадядовците ми, който бил застанал горе в една
от кулите на „Сен-Фаржо“ заедно с Жюл, любимия си ло-
вен надзирател. Моят предтеча попитал:
– Какво виждаш, драги Жюл?
– Господин маркиз, виждам поля, ливади, ферми, езер
ца, дъбови и букови гори.
– Ами Жюл, всичко това е мое. А сега затвори очи.
– Да, господин маркиз.
– Какво виждаш?
– Не виждам нищо, господин маркиз.
– Ами Жюл, ето това е твое.
Тази история ме изпълваше със срам. Като се връщах
в Училището, отново се озовавах сред своите приятели
троцкисти. Те заменяха лелите ми, излезли като от роман
на Пруст или направо вдъхновили го. И заедно с тях пеех
Червения хълм или Младата гвардия:
В ранни зори получи своето име Хълма червен

Когато бойците по него умираха, всеки от куршум поразен
Днес там растат лозя, зрее грозде, ходят лозари
Но който пие туй вино, пие кръвта на свойте другари.
172
или:
Пазете се! Пазете се!

Тлъсти убийци, попове, буржоа, никва милост!
Ето я младата гвардия, младата гвардия,
Тя на улицата слиза.
Започва последният бой.
Това е бунтът на народа от беден по-беден.
Революция иде напред в боен строй
И в утрешний ден ще постигне победа!
Пазете се! Пазете се
От Младата гвардия!
Връщах се в „Сен-Фаржо“. Грижите на дядо ми и тре-

вогата на майка ми, причинени от паричните проблеми,
които се изостряха непрекъснато, ме изпълваха с тъга. На-
края дядо ми умря. Появи се една нова и ужасна дума: не-
делимост. „Сен-Фаржо“ беше поделен между майка ми и
тримата ѝ братя: Роже, съпруга на Ан-Мари и баща на Жак,
когото вече познавате, всезнаещи Свръхаз; Александър, на-
ричан Тото, най-чаровния прахосник и който всъщност не
страдаше от чувство за дълг и ненужни скрупули; и Анри,
най-безличния от тримата, заклет ерген и любител на ис-
тории за търговски пътници. Удържането на положението
при тези условия ставаше все по-трудно. Пратиха ме да се
видя с Малро, тогава министър на културните въпроси, и
да му отправя предложение: семейството възнамеряваше да
даде на държавата „Сен-Фаржо“ под формата на дарение.
Малро като че ли се заинтересува от това.
– Би било действително добре – каза ми той между
два тика – покрай дарението с двореца да добавите и... да
речем грубо един милион франка...
– Ако имахме милион франка, които да добавим към
дарението – отвърнах му аз, – щяхме да запазим „Сен-
Фаржо“.
173
И един прекрасен ден се наложи със сълзи на очи и

болка в сърцето да се примирим с идеята да го продадем.
Няколко години по-късно в качеството си на страстен без-
различник, ясно съзнаващ собствените си ограничени спо-
собности, предъвкващ скръбта си пред болката на майка
си, смъртоносно поразена от крушението на мечтите си, аз
замених каменния дворец, който не бях успял да опазя, с
друг – изграден от думи: пишех книга, чийто сюжет беше
ходът на историята, кризата на модерния свят, краят на
едно общество – горчивият ѝ успех ми носеше радост, но
не и утеха: това беше Угодно Богу.
АЗ: Съдът отбелязва скръбта ви и я разбира, незначи-
телни Азе, смазан от тежестта на собствената си посред-
ственост. Много ли страдахте?
АЗ: Забравих да уточня, Свръхаз на разума, че съм ро-
ден под знака на Близнаците. Разбира се, не вярвам на тези
суеверия от друго време. Но трябва да се признае, че мно-
го трудно избирам, че веднъж след като съм взел решение,
продължавам да се люшкам още дълго и че ако съм нещо,
каквото и да било, то най-напред и най-вече е материя,
изтъкана от противоречия. Както Пол Валери обича да се
изразява, рядко съм съгласен със собственото си мнение.
Краят на „Сен-Фаржо“ ми донесе печал най-вече заради
майка ми, чиито майка, баба, прабаби до шесто или осмо
коляно се бяха раждали и бяха умирали в двореца с розо-
вите тухли. Моята печал бе смесена и с чувство на облек-
чение. Историята ме освободи от едно твърде голямо за
мен бреме.
АЗ: Угодно Богу първата ви книга ли беше?
АЗ: Не, свръхгениални Свръхаз, меценате на изкуст
вото и науката. Не. Съвсем не. Угодно Богу беше, и аз не
знам вече, шестата или седмата ми книга. Но най-попу-
лярната. Навярно тази, която имаше най-голям успех. В
нея разказвах историята на едно семейство от 1904 или
1905 г. до 1968 г., до голяма степен вдъхновено от моето
174
собствено, но в крайна сметка измислено. Какъв дял имат

спомените и какъв – въображението, е трудно да се уста-
нови. Един ден, когато подписвах Угодно Богу по време на
някакъв празник на книгата или по повод среща с читате-
ли, ми се случи дребно приключение, което едновременно
ме развесели и заинтригува. Една вече възрастна дама с
Угодно Богу в ръка се приближи към мен, за да ми каже
нещо приятно:
– Много харесах книгата ви. И все пак една подроб-
ност ме удиви. Добре познавах чичо ви Владимир. Но не
намерих и следа от името му в произведението ви.
– Госпожо – отговорих ѝ аз, – книгата е пълна със спо-
мени и преживени неща. Но същевременно и най-вече тя е
роман. Връзката му с реалността не е никак силна и много
от темите вътре са измислени.
– Измислени! – рече тя със съкрушен вид. – Измисле-
ни! А аз пък ви мислех за толкова талантлив...
Спомням си за извора на приключението в Угодно
Богу. Бях за няколко дена в Залцбург, в Тирол, където ме
бе пратила международна институция, която скоро ще се
появи тук, и вечерта се разхождах по един от хълмовете
край града. По онова време се въртях около един все още
смътен проект, който можеше да се превърне в наслед-
ника на наскоро публикуваната от мен книга Славата на
Империята. И изведнъж новата книга изникна в цялостта
си пред очите ми. Очевидно вдъхновена от Буденброко-
ви на Томас Ман и от Сага за Форсайтови на Голсуърти,
тя щеше да е фреска, обрисуваща период от близо един
век. Тримата главни герои щяха да бъдат отминаващото
време, един дворец, който бавно се изплъзва от ръцете
на едно семейство, и един жлъчен дядо, симпатичен ре-
акционер, който щеше да бъде в центъра, в сърцевината
на действието. Заглавието на книгата щеше да ми дойде
малко по-късно, по време на друго пътуване, в Рим. Малко
след термите на Каракала се издига красивата църква „Сан
175
Джовани а Порта латина“. На няколко крачки от църквата

един бургундски кардинал, казващ се Адам, на мястото –
легендарно – където свети Йоан Евангелистът...
АЗ: Вашият?
АЗ: Моят... изглежда, бил подложен (безрезултатно)
на изпитанието с врящо масло, издигнал малък параклис,
отбелязващ чудото: „Сан Джовани ин Олео“. Може би Бра-
манте и по-вероятно Боромини са работили по постройка-
та. На горния праг на вратата един надпис на френски ме
изпълни с очарование: Угодно Богу.
Цялата книга лежи върху образа на дядото. Нарекох
го Состен. Состен дьо Плеси-Водрьой, щастливият соб-
ственик на двореца „Плеси-ле-Водрьой“, беше изцяло
измислен персонаж. Разположен в От-Сарт, несъщест-
вуващ департамент, „Плеси-ле-Водрьой“ очевидно беше
„Сен-Фаржо“ в Пюизе, в департамент Йон. Состен обаче
нямаше никаква обща черта с истинския ми дядо, кротък
кавалерийски капитан, възпитан от йезуитите, които го
научили на латински. Состен беше плод на моето въоб-
ражение. И ако изобщо приличаше на някого, то беше по-
скоро на майка ми, чиято властна и непреклонна нежност
често стигаше до епични измерения.
Состен имаше внуци. Измежду тях разказвачът – това
бях аз, един фалшив аз, разбира се – и най-вече Клод, кой-
то притежаваше чертите на Лапланш и който в романа
играеше доста важна роля след Состен, очевидно. Имаше
и домоуправител, руски братовчеди, един каноник, вдъх-
новен от доайените Мушу и Вури, актриса, която имаше
далечна прилика с Мартин Карол, и семейство индустри-
алци, Реми-Мишо, които за известно време оказваха па-
рична помощ на злощастните Плеси-Водрьой.
Добре приета от пресата и читателите, Угодно Богу
щеше да получи неочаквана подкрепа. Робер Мазоайе,
който вече успешно бе режисирал няколко телевизионни
сериала, хареса книгата. И засне филм по нея.
176
Поне за мен, а може би и за немалко други, това се

оказа приключение. Работехме, и то най-вече Робер, в
продължение на месеци, като край нас имаше вече дос-
та многолюден екип. Резултатът беше деветчасов сериал:
шест епизода с времетраене по час и половина. В онези
праисторически времена имаше само два телевизионни
канала. Угодно Богу вървеше по единия от тях от осем и
половина вечерта. Един прекрасен ден аудиторията дос-
тигна такива числа, каквито са невъобразими днес, след
бума на телевизионните канали. Благодарение на Робер,
на екипа му и на изпълнителите филмът се оказа успех.
Всичко зависеше от актьора, който щеше да играе дя-
дото. Робер и аз мислехме за Бърт Ланкастър или Лорънс
Оливие. И двамата бяха проявили интерес към ролята. Но
и за двамата трябваше да се предвиди плащане три-чети-
ри пъти по-голямо от целия бюджет на филма. Жан Га-
бен или Франсоа Перие също можеха да свършат работа.
В крайна сметка, почти от немай-къде Робер се реши да
използва актьор, който вече бе участвал в никак немалко
филми. Той умира в началото на един шедьовър – Стре-
лящи чичовци, – където в ролята на кръстник на подземния
свят, лежащ на смъртния си одър, поверява дъщеря си на
Лино Вентура. Този актьор беше Жак Дюменил.
Жак Дюменил придаде на персонажа на дядото в Угод
но Богу някакъв вид величие. Ролята на Состен дю Плеси-
Водрьой се оказа последната на Жак Дюменил. Мисля, че
му харесваше да я играе. Сред приятели или в дома му в
Рийо-ла-пап, близо до Лион, или пък из парижките улици
вече никой не се обръщаше към него по друг начин, ос-
вен с „господин херцог“. Непознати го заговаряха, за да го
поздравят и за да получат няколко думички, надраскани
от ръката му. Беше се слял с персонажа.
Това, което ме бе поразило най-много по време на
снимките на Угодно богу, беше използването на времето.
Трийсет или трийсет и пет години по-късно, като минах
177
от другата страна на камерата, щях да преоткрия със сме-

сени чувства същата толкова изненадваща употреба на
времето.
Цялата история ми беше забавна. Една хубава сутрин
към края на петгодишния мандат на Саркози телефонът
вкъщи звъни.
– Ало!
– Ало! Обажда се Етиен Комар. Аз съм продуцентът
на филма За хората и боговете.
– За хората и боговете! Поздравявам ви.
Знаех За хората и боговете. Това беше един много
хубав филм за монасите от Тибирин.
– Подготвям нов филм, вдъхновен от взаимоотноше-
нията между Франсоа Митеран и неговата готвачка. Гот-
вачката ще бъде Катрин Фро. Президентът трябваше да е
Клод Риш...
– Клод Риш и Катрин Фро! Чудесен избор.
– Но Риш е зает. Началото на снимките беше пред-
видено да е след няколко дена. Няма да крия от вас, че
се намирам в много трудно положение. Търсех актьори.
Всичките са заети. Примирих се да използвам политици.
Никой не ще да рискува. Слязох дори още по-ниско: хора
от телевизията, водещи, журналисти, писатели. Изникна
вашето име. Давам ви двайсет и четири часа, за да ми от-
говорите с да или не.
– Двайсет и четири часа?
– И нито един отгоре.
– Твърде много са. Нуждая се само от минутка. Ведна-
га ви казвам „да“.
Ето как изиграх до актрисата Катрин Фро ролята на
президента на републиката в Изискана кухня.
Това не беше първият път, когато бях изкушен да се
правя на актьор. По време на един обяд по повод някакъв
двубой от „Ролан Гарос“, организиран от Жан Гашасен,
бивш ръгбист, преминал към тениса, имах шанса да срещ-
178
на Бернар Мюра, който ръководеше, и още ръководи ус-

пешно театър „Едуард VII“. С него чудесно се разбирахме.
Той ми предложи да играя, този път до Пиер Ардити, ро-
лята на бащата в пиеса на Саша Гитри Баща ми беше прав.
Стори ми се, че ще изгубя свяст от щастие.
Бернар Мюра и Пиер Ардити ме прекараха през ня-
колко проби. Благосклонно ме увериха, че винаги мога да
се пробвам и в това поприще. Беше в края на пролетта.
През лятото си научих ролята, която беше кратка. И са-
модоволно се върнах в театър „Едуард VII“, още повече
че изявата ми беше само в първото действие и всяка вечер
щях да мога да се прибирам рано у дома, за да работя по
книга, която завършвах.
Оказах се голям оптимист. Бернар Мюра ме уведоми,
че трябва да изчаквам до края на пиесата, за да излизам да
поздравя публиката. Предложи ми една удобна стаичка,
където можех да се настаня и да работя по книгата си. Об-
мислях възникналия проблем в бедната си глава. Колебаех
се. Накрая стигнах до убеждението, че най-напред трябва
да завърша книгата си, и се отказах от ролята, която ме
бе изпълнила с мечти. Изобщо не е изключено решението
ми да е свалило камък от сърцето на Бернар и Пиер и по-
скоро да ги е облекчило. Замениха ме с Франсоа Берлеан и
дуетът Ардити-Берлеан постигна голям успех.
На свой гръб научих, че в театъра, както и в киното,
времето играе съществена роля. Ако ме попитате, твърде
търпеливи и нетърпеливи Свръхаз, в какво се състоят те-
левизията и киното в стадия на изработка...
АЗ: Питам ви.
АЗ: ...ще ви отговоря: състоят се в чакане.
Много чаках по време на снимките на Угодно Богу. Мно-
го чаках, докато играех президента на Републиката в Изиска-
на кухня. По време на първото си такова приключение често
стоях неподвижен и очарован в продължение на часове в оч-
акване на няколкото думи, които Жак Дюменил и колегите
179
му трябваше да произнесат, да повторят и пак да повторят.

Във второто приключение в продължение на три седмици
ставах в шест сутринта, за да бъда в осем на снимачната пло-
щадка, в Елисейския дворец или в Шантийи, или пък някъде
в Париж. Костюмите, прическата, гримът отнемаха час-два.
Към десет и половина бях готов. И започвах да чакам. Меж-
ду единайсет часа и пладне произнасях три изречения. По
няколко пъти. Три, четири, често по десет пъти.
– Как беше? – питах с гузен вид.
– Отвратително – отговаряше ми с кротка усмивка
Кристиан Венсан, режисьорът, създателят на Дискретна-
та няколко години по-рано.
И започвахме всичко отначало. С помощта на Катрин
Фро, която проявяваше към мен неуморно търпение. Пос
ле обядвахме. Често в палатка. Беше весело и по-скоро ху-
баво. След обяд се борехме кой както може с желанието
за сън, което ни обземаше. Между четири и пет следобед
избъбрях още няколко думи с бързо опроверганата надеж-
да, че най-сетне ще мога да се прибера у дома.
– Чакайте! Само още няколко минути. Снимаме пре-
ход след четвърт час. И тогава приключваме.
Петнайсетте минути траеха по час и половина. При-
бирах се вкъщи смазан от бездействието точно колкото да
мога да вечерям и да спя.
По време на снимките на Угодно Богу ме бе заинтри-
гувало и развълнувало и нещо друго, освен времето, пре-
карано между Мазоайе и Дюменил. И това бяха декори-
те. Голяма част от деветте часа на сериала беше заснета в
„Сен-Фаржо“, който вече не бе наша собственост. Не само
разходките на Жак Дюменил и фиктивното му семейство
около езерцето и по Алеята на въздишките и Алеята на
зелените дървета, където някога баща ми си говореше с
мен и ме питаше какво възнамерявам да правя с бъдеще-
то си, но и разговорите под липите край каменната маса,
обедите в трапезарията под полилея от ловни рогове, ба-
180
ловете в големия салон или пък библиотеката, в която но-

вият доайен, абат Бернар Алфонс, караше актрисите да
танцуват, ми припомняха в този свят на фикция и репе-
тиции истинския живот и щастието от изчезналото мина-
ло. Когато Мазоайе започна да снима последната вечеря
на Состен и семейството му под полилея с ловни рогове,
а после и окончателното заминаване от двора с розовите
тухли, вълнението ме заля. Фикцията ни караше за втори
път да изживеем болката от раздялата. Всички плачехме.
„Да скъсаш с реалните неща“, пише Шатобриан, „е нищо
работа. Но когато късаш със спомените си!... Сърцето се
разбива при раздялата с мечтите.“
За да отговоря на твърденията на съда относно свет-
ския си снобизъм, повърхностния си характер, лекомис-
лието си, трябва да кажа, че съм привързан към обичаите
в „Сен-Фаржо“, където най-важното беше кой къде седи
около масата и където младите целуваха ръка на лелите
ми. Един прекрасен ден херцогът на Уиндзор дойде да
обядва у нас. И веднага се постави въпросът: кой да сед-
не отдясно, херцогът или селският свещеник? Традицията
взе връх. Първо Бог. Майка ми настани вдясно от себе си
драгия декан Вури, а вляво – бившия крал на Англия.
АЗ: Може би бихме могли да минем към нещо различ-
но, голтако от снимачната площадка и официалните ве-
чери, от опита ви в циркаджийството и уроците по добри
обноски?
АЗ: Може би още един поглед, попечителю на спектак
лите, към циркаджийството и уклона ми към снимачната
площадка?
АЗ: Ако е от полза за следствието и ако се налага, ху-
баво – но не се увличайте.
АЗ: Не съм специалист по Наполеон...
АЗ: Съдът с голямо съжаление намира, че като пърха-
те от цвят на цвят, вие всъщност не сте специалист по кой
знае какво...
181
АЗ: Ах!...
Аз съм пеперуда от Парнас и досущ като пчела,

Аз съм нещо леко и летя навред
От цвят на цвят и от предмет на предмет...
АЗ: Полудяхте ли? Какви са тези безсмислици?

АЗ: О! Нищо особено. Това е един от идолите ми. Ла-
фонтен. Да не се занимаваме повече с него.
Не съм специалист по Наполеон. Но между две от
книгите си, едната, която тъкмо приключвах, и другата,
за която се колебаех дали да напиша, докато четях Спо-
мените на мадам Дьо Ремюза, Спомените на мадам Дьо
Шатне, Спомените на една благородничка – които са фал-
шификат, написан от Ламот-Лангон – и най-вече Разка-
зите на една леля, шедьовър, написан от мадам Дьо Боан,
блестящия и в крайна сметка достатъчно нежен против-
ник на виконт Дьо Шатобриан, бях поразен от цяла поре-
дица язвителни думи на Бонапарт, първия консул. Беше
очевидно: при Бонапарт, както и при Талейран, имаше
цяла една страна на XVIII в., която беше задушена от об-
стоятелствата, революцията, войната и амбицията. Преди
да стане превзет император, Бонапарт бил с пъргав ум,
любопитен към всичко, хаплив и почти духовит. Той не
бил само надарен с гений: бил и много умен. Почти ведна-
га ми хрумна мисълта да напиша нещо за първия консул
и най-вече за тези смайващи мигове, когато един яростен
противник на монархията, привърженик на Националния
конвент и приятел на Робеспиер внезапно изпитва амби-
цията на свой ред да седне на императорския трон.
Роман? Есе? Не се колебах дълго. Думите на Бонапарт
бяха толкова силни, че диалогичната форма стана неиз-
бежна. Създадох диалога за три седмици. Една театрална
пиеса не трябва да бъде писана дълго време, за разлика от
романа, а на момента, също като статия.
182
Най-напред обмислях да опиша сблъсък между два-

мата най-блестящи умове на онова време: Бонапарт и Та-
лейран. Но нещо не се получаваше. Всяка една от тези две
забележителни фигури си изпълняваше собствения номер,
като изобщо не се доверяваше на събеседника, така че не-
щата се закучиха. И изведнъж ми дойде идеята да заменя
куция дявол с онзи, който най-напред в продължение на
петнайсет години щеше да остане втори консул, преди да
стане архиканцлер на Империята, тоест втората по значе-
ние фигура в държавата: Камбасерес. Нещата веднага се
наредиха идеално.
Камбасерес бил умен, хомосексуалист и пълен с про-
тиворечия. В една симпатична книга Жан-Луи Бори го
представя като ветропоказател – и е прав, – но ветропо-
казателят се оказал безпримерно верен на императора, в
когото може би е бил влюбен. Интересното у него, за раз-
лика от Талейран, е, че той бил пламенен републиканец,
което довело до факта, че гласувал за смъртта на краля.
Също така той устоява, или се опитва да устои, на чара
и магията в изказа на Бонапарт. Но в хода на диалога от-
стъпва крачка по крачка и накрая се прегъва, капитулира
пред волята на своя победител.
Думите излитаха в стройни редици от устните на Бо-
напарт и неговия втори консул. Неведнъж си позволих да
сложа в устата на Камбасерес фрази, изречени от Талей-
ран или Фуше. Няколко години по-късно, когато Наполе-
он с укорителен тон припомнил на Фуше, че е гласувал за
смъртта на Луи XVI, той му отвърнал:
– Сир, това е първата услуга, която имах щастието да
окажа на Ваше величество.
Взех репликата на Фуше и я дадох на втория консул,
който впрочем придружил вота си с предложение за ус-
ловна присъда, което позволява да се добави втори отго-
вор към въпроса на Бонапарт:
– Но вие все пак гласувахте за смъртта на краля?
183
– О! Съвсем малко...
След като написах пиесата, я дадох за преценка на
някои от величията в театъра. Присъдата се стовари като
сатър: в нея отсъствала необходимата драматична дви-
жеща сила, за да може тя да бъде успешна. Разговорът –
зает от Пинтър, комуто се извинявам, заглавието ми бе
подсказано от дъщеря ми – беше игран над триста пъти
в Париж и дълго време обикаляше из провинцията и в
Швейцария.
Цялата заслуга е на двама чудесни и все още млади
актьори, и двамата бивши ученици на Жан-Лоран Коше,
които имах щастието и заслугата сам да открия: Максим
д’Абовил и Ален Поше. Максим д’Абовил, който вече бе
адаптирал за сцената Дневникът на един селски свещеник
на Бернанос, както и страници от френската история, изи-
гра Бонапарт по невероятно достоверен начин. А Ален
Поше въплъти с финес Жан-Жак Режи дьо Камбасерес,
архиканцлер на Империята и херцог на Парма.
Пиесата бе приета в театър „Еберто“ от Пиер Франк,
а после и от Мириам дьо Коломби в „Пти Монпарнас“.
На премиерата в театър „Еберто“ бях обхванат от страш-
но шубе в обстановка на неописуем хаос. За писателя теа
търът е интересен опит. Успехът на една книга, независи-
мо каква, си остава винаги абстрактен. В театъра, тъкмо
напротив, непосредственият контакт с публиката е един
винаги нов източник на вълнение и удоволствие.
АЗ: Внимание! Внимание! Стига вече жалби, вметки,
увъртания: да минем към сърцевината на провинението,
тоест към това, което трябва да бъде споменато от разви-
тието на кариерата ви.
АЗ: Кариерата ми?... Тези думи, господарю на моята
участ, звучат странно в ушите ми. Аз нямам кариера. Не
исках да имам и никога не съм имал. Минавах от книга на
книга, от занимание на занимание и от претекст на пре-
текст. За да се разбере нещо от тази работа, ни се налага да
184
се върнем назад и да следваме двойната линия на развитие

литература-Юнеско.
Бях нормалианец и бях взел учителската правоспособ-
ност. В резултат на което вече бях държавен служител.
Получавах заплата. Скромна. Но все пак заплата. Трябва-
ше да заема някакъв пост. Слънцето, момичетата, които
се предполагаше, че го търсят, красотата на самото мяс-
то: поисках Екс-ан-Прованс. Министърът прати отговор,
че Екс-ан-Прованс по-скоро е резервиран за касика, то-
ест първенеца на випуска. Аз не бях първенецът. Снегът.
Ските. Поисках Гренобъл. Ах, колко неприятно! Току-що
дали Гренобъл. Но за мен имали нещо много по-добро.
Истинско съкровище. Бил съм късметлия. Тъй ли? Ама
наистина? И каква ли е тази мечта, за мен предназначена?
Брин Маур. Брин Маур? Това пък какво е? Университет
в Щатите – с шест хиляди момичета. Стори ми се, че ще
припадна от щастие. И заминах за „Сен-Фаржо“, понеже
беше лято.
В „Сен-Фаржо“ се озовах обратно при баба и дядо,
при повече или по-малко елегантните си лели...
АЗ: Нататък, аристократче. Нататък...
АЗ: ...и най-вече при братовчед си Жак, този, към ко-
гото изпитвах най-голяма обич. Не бяхме отраснали за-
едно, защото аз бях погребан под снеговете в Карпатите
или Алпите, или пък смазан от тропическото слънце. Но
с голямо щастие го срещах отново и отново всяко лято,
когато се връщахме във Франция за ваканцията. Два-
мата тръгвахме с колелетата си за Кормьора, Монреал,
Гранж-Артюи, където една много симпатична мишели-
на1 трябваше...
1Мишелината е влак, който се движи върху релси, но оборудван със специал-

но предназначени за целта автомобилни гуми, произведени от „Мишлен“ през
30-те години на миналия век. – Бел. прев.
185
АЗ: Може би за в бъдеще бихме могли да избегнем

този постоянен name-dropping, който ви създава толкова
неуместна репутация, малки лорд Фаунтлерой...
АЗ: ...Но най-вече ходехме по просеките вдън голя-
мата дъбова гора, в която слънчевите лъчи едва проник-
ваха, и се къпехме в прочутите езерца Пар, Талон, Катр-
ван, Бурдон, които вече срещнахме, лъчезарни Свръхаз на
дивата природа. И там ли хванах треска, която се оказа
нещо като временен, но много тежък полиомиелит, носещ
изящното име спирохетоза? Във всеки случай, треската ме
закова за леглото в продължение на няколко седмици и
стана причина за първата ми поява в националната преса:
статия в Льо монд, която бихте могли да намерите, Свръх
аз на всички медии, към края на злощастната 1949 г. или в
началото на 1950 г., със заглавие: „Случай на спирохетоза
във Франция“. Температурата ми се качи до над четиресет
и един...
АЗ: Сега пък взехме, че влязохме в медицинските руб
рики! Колко интересно, смешен и незначителен Азе...
АЗ: ...Майка ми ме отписа. Щях да умра от високата
температура. В една нощ, изпълнена с кошмари, ме увиха
в добре изстудени чаршафи и накрая се измъкнах. Меж-
дувременно постът в Брин Маур беше поверен на някой
друг, който се оказа големият късметлия.
В началото на пролетта вече бях отново на крака, но
се чувствах слаб и ходех несигурно. Разхождах се блед и
с бавни крачки по улица „Бак“ и покрай къщата, където е
умрял любимият Шатобриан, и именно по време на тези
разходки случайно засякох един приятел на родители-
те ми, който живееше в Сите дьо Варен, на едва някол-
ко крачки от бащината къща. Той беше значима личност.
Жак Рюеф.
Жак Рюеф, благословено от всемогъщите богове да е
святото му име, беше икономист. Плановете Пине-Рюеф
и Рюеф-Арман белязаха своето време. Той беше авторът
186
на много капитални трудове: Паричният грях на Запада и

Битки за финансов ред – и дори на една историкосоциал-
на опера-буфа за бурните човешки взаимоотношения – и
щеше да бъде избран във Френската академия на мястото
на Жан Кокто, чийто път бе разчистен от Пол Валери, който
в навечерието на собственото си избиране му бе доверил:
– Трябва да се пробваш: сега вече приемат и негодници.
Рюеф се поинтересува за здравословното ми състояние
и ми сподели грижите си: тъкмо бил назначен на някакъв
пост с превзето име. Той беше станал новият председател
на Международния съвет по философия и хуманитарни
науки, създаден от Юнеско като наследник на Междуна-
родния институт за интелектуално сътрудничество, съв-
местно с който Валери и Бергсон бяха работили в сянката
на покойното Общество на народите.
– Неприятното е – каза ми той, – че всъщност не раз-
полагам с времето да се посветя както трябва на тези нови
и трудоемки функции. Дали случайно не познавате някой
нормалианец, ваш съученик, който би могъл да дойде и да
ми помага поне за няколко седмици, до лятото?
– Мой приятел нормалианец?... – изломотих аз. – Ама
може би... ако имам способностите, но може би... какво
мислите?... Бих ли могъл аз да свърша работата? Трябва-
ше да замина за Америка, но постът бе даден другиму. И
сега съм волен като птичка.
Сделката бе сключена за време, по-кратко от това да
бъде изречена на глас. Пристигнах в Юнеско с изумител-
ната титла помощник генерален секретар на Международ-
ния съвет по философия и хуманитарни науки.
– Само това ли?... – измърмори на шега дъщерята на
Жак Рюеф на име Карин, която още бе съвсем млада и
много духовита.
Оказваше се – тук бързо ще мина през продробностите...
АЗ: Добре ще направите, гротескни незначителен Азе.
Минавайте, минавайте... И после по същество...
187
АЗ: Оказваше се, че покрай прочутия Международен

съвет по философия и хуманитарни науки има списание,
независимо от Юнеско, но субсидирано от него, чийто
главен редактор беше Роже Кайоа. Той стана моят друг
началник – и приятел.
Роже Кайоа беше първокласен френски писател. Оби-
чаше пиенето и яденето. Любимите му ястия бяха печено-
то говеждо с конец и гъшият дроб, както и всичко възмож-
но най-тежко от френската буржоазна кухня. Така че, по-
скоро пълен, той приличаше на благосклонен, ироничен
и мъдър Буда. А течението на мисълта му беше толкова
силно и бързо, че понякога го караше да заеква.
Интересуваше се от всевъзможни и несвързани помеж-
ду си теми: празника, свещеното, играта, войната, пеперуди-
те, октоподите, медузите, а в края на живота си от камъните,
към които изпитваше материална и мистична любов, при-
дружена от почти безгранично познание. Беше писал книги,
които страстно четях: Митът и човекът, Човекът и свеще-
ното, Игрите и хората, Самозванството на поезията и
една новела в стил Борхес: Понтий Пилат, в която накрая
Христос е пуснат от римския прокуратор и световната ис-
тория поема по курс много по-различен от този, който ние
познаваме. Само леко луд маг може да бленува за друг, не-
реален и невероятен свят – който чисто и просто е нашият.
Кайоа не беше нито писател на романи, нито философ,
нито наистина социолог. Беше граматик със слабост към
камъните, рационалист, обичащ мистерията, ентомолог,
интересуващ се от теория на игрите. Много трудно беше
да му се лепне някакъв етикет. Опасявам се, че тази неус-
тановеност доста му навреди и че още опетнява паметта
му. Тя обаче не попречи на един велик писател, Октавио
Пас, да му посвети в Льо Монд, в деня след като умря,
една хубава статия, събираща заедно всичките толкова
разнообразни страни на интересите му и всичките нюанси
на многопосочната му мисъл.
188
Разказваха, че в младостта си бил слаб и красив. Той

също беше нормалианец и заедно с Жорж Батай и Мишел
Лерис бе основал едно леко дяволско литературно тече-
ние, близко по дух на Гран жьо на Домал и познато под
името „Колеж по социология“. Носеха се малко тревожни
и напълно измислени слухове (разказваха се всякакви глу-
пости) за човешки жертвоприношения. В онези времена
Кайоа беше приятел с млада нормалианка на име Жаклин
дьо Ромийи, която беше завел в Гърция. Жаклин издигаше
в култ класическата красота, въплътена от Аполон. А Роже
по-скоро клонеше към Дионис. Дългогодишен приятел на
Бретон и близък до сюрреалистите, с които се срещаше
в кафене „Сирано“, той се бе разделил с тях след една
прочута дискусия относно внасяния от Мексико скачащ
боб, който Кайоа, винаги изпълнен със страстното жела-
ние да разкрива всяка мистерия, искаше да отвори, за да
види какво има вътре. По време на войната, понеже беше
голист, бе живял в Аржентина, където се бе сприятелил с
една приятелка на Рабиндранат Тагор, Жюл Сюпервиел,
Херман Кайзерлинг и на още неколцина други: Виктория
Окампо.
Близка с Биой Касарес, който се бе оженил за сестра ѝ
Силвина, и с Хорхе Луис Борхес, Виктория Окампо обича-
ше както книгите, така и хората, които ги пишеха. В Буе
нос Айрес ръководеше списание, наречено Сур. Тя беше
една от любовниците на Пиер Дрио Ла Рошел, с когото
се бе запознала в Париж и бе довела в Буенос Айрес – без
обаче да му повери какъвто и да било важен пост в списа-
нието си. Тя нежно го обвиняваше, че изтървавал всичко:
от вилицата си в ресторанта до финалите на романите си.
– Ти си Пиер – казваше му тя, – но върху този камък аз
няма да изградя църквата си.
От друга страна обаче тя много бързо свърза Роже Ка-
йоа с управлението на списание Сур. При връщането си
в Париж Кайоа постъпи в издателство „Галимар“, където
189
основа една колекция, призвана да изиграе значима роля

в литературния свят: „Южен кръст“. Цяла поредица голе-
ми латиноамерикански писатели – и на първо място Хорхе
Луис Борхес – придобиха известност във Франция благо-
дарение на „Южен кръст“ и Роже Кайоа. Той ме взе при
себе си, като ми даде титлата заместник главен редактор
на списанието, което сам бе създал с помощта на Юнеско
и което беше нарекъл Диожен в памет на философа, който
се разхождал из улиците на Атина с фенер в ръка в търсе-
не на истинския човек.
Бях едновременно помощник главен секретар на Меж-
дународния съвет по философия и хуманитарни науки и
помощник главен редактор на списание Диожен. Вече
донякъде ме познавате, знаменити Свръхаз на световната
култура: главата ми все така се замайваше.
Бях много щастлив в Юнеско – или по-скоро покрай
Юнеско. Не принадлежах към системата на Обединените
нации. И не се радвах на привилегиите, свързвани със ста-
тута на международен служител. Бях пратен в МСФХН от
министерството на образованието. С прилична учителска
заплата. Един от малкото ми поводи за гордост е, че усто-
ях на изкушението да променя положението си и да вляза
в Юнеско. Един или два пъти ми се отвори възможност да
заема изкусителен пост.
По онова време заплатите в Обединените нации бяха
много високи. В същото това време представляваният от
Юнеско МСФХН беше нещо като интелектуален семеен
пансион до институция под формата на палат за ВИП-ове.
Заплатите в Юнеско бяха близо четири пъти по-високи от
това, което печелех в кабинета си, предоставен ми от ор-
ганизацията-майка. Но от Кайоа, от съученици от „Екол
нормал“, които можеха да станат първокласни философи
или историци, но които, погълнати от системата, пишеха
за поредицата генерални директори изключителни речи,
от които не е останало нищо, както и от още някои хора
190
знаех, че Юнеско е машина, смазваща индивида и изяжда-

ща цялото му време. В своето си кътче бях свободен. Сам
си бях господар. Донякъде съзнателно, може би поради
мързел – блажен мързел..., – поради безразличие или по-
ради собствената си воля, реших да остана.
Вършех си работата редовно и съвестно. Бях в кабине-
та си всеки ден от девет до един и от три до шест. И не пи-
шех за себе си. И нямах задължението да се отчитам пред
друг, освен пред Кайоа – и разбира се, пред генералния
секретар, комуто бях помощник, а после, когато на свой
ред станах главен секретар, пред председателя, който най-
често отсъстваше. Играех ролята на нещо като културен
съветник, не се смейте, строги Свръхаз, с планетарно из-
мерение. Идеше реч за поддръжка на определен брой про-
екти, конгреси, симпозиуми, публикации от областта на
хуманитарните науки. Бюджетът беше значителен. Случ-
ваше се годишно да стига до един милион долара.
В списание Диожен Кайоа вършеше почти всичко. А
аз не вършех почти нищо. Но, слава Богу, получавах по-
мощ. Осигурявах връзките с писателите, изровени от Ка-
йоа, препрочитах текстовете и коригирах ръкописите. От
време на време предлагах статии, които намирах за инте-
ресни и които Кайоа най-често отхвърляше в ущърб на за-
интересуваните, понеже ги смяташе за прекалено специа-
лизирани. Придържаше се към една линия на поведение,
от която не се отклоняваше, и беше прав.
Диожен беше международно и интердисциплинарно
списание за хуманитарни науки. Кайоа, разбира се, вяр-
ваше в разделението на интелектуалния труд и в предим-
ствата на анализирането. Но също така смяташе, че е до-
шло времето за дързък и внимателен синтез. Този синтез
трябваше да избягва прекомерните обобщения и да ос-
тава строг в същността си. Понеже той беше привърже-
ник на един диагонален подход към различните области
на познанието, мечтата на Кайоа, който беше обмислял
191
дълго време своя проект, преди да го предложи и наложи

в Юнеско, беше да накара историка да пише за полити
ческа икономия, психолога – за граматика, изкуствоведа –
за лингвистика.
Сещам се за някоко блестящи текста. Първата статия
в първия брой на списанието, публикувано от „Галимар“,
беше в духа на трудовете на Конрад Лоренц относно ди-
вите патици – есе на големия лингвист Емил Бенвенист
относно езика на пчелите. Статията предизвика дебат в из-
пълнителния съвет в Юнеско: един делегат, вече не пом-
ня от коя държава, се учуди, че вижда едно хуманитарно
списание, субсидирано от Юнеско, да посвещава първия
си брой на танца на пчелите. Друга забележителна статия,
напълно в духа на списанието, се отнасяше до картината
Сала на „Медуза“ на Жерико – беше излязла под перото
на Жак-Луи Бине, прочут хематолог, ученик на Жан Бер-
нар и любител на изобразителното изкуство.
Влязох в МСФХН за три месеца благодарение на
Рюеф. А останах там над четиресет години, като изкач-
вах всички стъпала на една смехотворна бюрократична
машина: помощник главен секретар, после главен секре-
тар и накрая, в продължение на дълги години – като заме-
них Рюеф и цяла поредица скандинавски, американски,
австралийски, новозеландски и африкански учени – бях
председател.
Докато изпълнях тези функции, се запознах с Казан
дзакис, автора на Алексис Зорбас и Христос отново разп
нат. С Хулио Кортасар. С Карлос Фуентес, велик мекси-
кански писател, който щеше да представлява своята страна
в Париж и Индия, а също и с жена му Силвия. С Уилям
Стайрън. С един изключително талантлив кубинец, близък
до сюрреалистите, абсолютно класически автор на няколко
шедьовъра – Царството тук на земята, Загубените следи,
Бароков концерт, Векът на Просвещението – Алехо Кар-
пентиер. С Марио Варгас Льоса, чиито книги – Леля Хулия
192
и писачът или Лудориите на лошото момиче – обожавах и

който щеше да стане мой много скъп приятел. С Яшар Ке-
мал, към когото изпитвам огромна обич, автора на Индже
Мемед, който говореше само на турски и с когото разгова-
рях с езика на прегръдките и потупванията по рамото. С
Ампате Ба, написал прочутите думи: „Когато умира стар
човек, изгаря цяла една библиотека“. С Реймънд Клибан-
ски, който заедно с Панофски е автор на култова книга за
меланхолията. С един китайски философ и поет на име Лин
Ютан, истинска златна мина за поговорки – автентични или
измислени, – коя от коя по-удивителни: „До благородното
умение да караш други хора да вършат неща, съществува
и не по-малко благородното такова да накараш нещата да
се случват от само себе си“ или „По-добре е да запалиш
малък фенер, вместо да пустосваш мрака“, или „Трябва да
вършиш бързо работата, която не е спешна, за да можеш
да вършиш бавно работата, която е спешна“. И най-вече с
Борхес, чиито творби Лотарията на Вавилон и Градина-
та с разклоняващите се пътеки преобърнаха света ми и
към когото изпитвах безгранично възхищение до степен
два пъти да му отида на гости в Аржентина, където той,
вече полусляп, ме посрещаше с доброта в апартамента на
улица „Маипу“ в Буенос Айрес, в който живееше с майка
си преди да срещне Мария Кодама, облекчила старините
му. Също така имах и един приятел африканец, натоварен
с разнасянето на писмата с количка из безкрайните коридо-
ри на Организацията. Беше симпатичен и остроумен. Често
пиехме заедно кафе и за мен бе удоволствие да разговарям
с него. Минаха години и го изгубих от поглед. Един ден го
видях отново и го попитах дали все така се занимава с раз-
насянето на пощата.
– Не – отвърна той. – Сега съм посланик.
Това бе напълно заслужено повишение. Той бе вели-
колепен представител на страната си в Изпълнителния съ-
вет на Юнеско.
193
Една млада жена от коптски произход, в която по

изключителен начин се съчетаваха красота, ум и желяз-
на воля, Аям Уасеф, успешно организираше симпозиум
с оригиналната тема Какво не знаем. Все още виждам
двама ни, тя и аз, как през пролетта на терасата на „Мон-
таламбер“ или някъде другаде си говорим разпалено за
този проект, който обмисляше от дълго време и който се
сливаше с нея. Малко по-нататък тя се омъжи за един от
най-близките ми приятели, Франсоа Сюро, адвокат и поет,
и двайсет години по-късно аз си спомних за този симпо-
зиум, докато пишех книга за Нищото и Всичкото: Като
песен на надежда.
Юнеско се бе обградила със Съвети, осигуряващи
връзката със света на университетските преподаватели и
учени и покриващи цялото поле на знанието. А измежду
тях беше Международният съвет по философия и хума-
нитарни науки. МСФХН беше федерация от интерна-
ционални научни дружества, в който френската култура
и френската наука напълно разбираемо играеха важна
роля. Няколко от делегатите ми бяха приятели. Сещам
се за един австралийски лингвист с чешки или унгарски
произход, професор Вурм, който също като Жорж Дюме-
зил у нас говореше около трийсетина езика. И също като
Дюмезил и като Ажеж твърдеше, че най-трудното било
да се научат първите четири или пет езика. После всичко
се навързвало без особено много трудности. По време на
едно пътуване в Китай на Мао той ме бе смаял, когато
последователно се бе изразил на различни китайски диа
лекти. Една вечер в Пекин, или може би Сиан, в сянка-
та на пагодата на Дивата патица му разказах за скръбта,
която Жорж Дюмезил бе изпитал няколко седмици по-
рано във Френския институт на кей „Конти“, когато бе
научил за смъртта нейде вдън Кавказ на последния ста-
рец, говорещ диалект, който единствено той и авторът на
Мит и епопея владееха.
194
Измежду многото фигури някои са оставили ярък от-

печатък в паметта ми. Представляван за много кратко вре-
ме от един много ерудиран и чаровен французин, специа-
лист по изобразителното изкуство от XVII в., Жак Тюйе,
Международният комитет по изкуствознание в продъл-
жение на няколко години пращаше в МСФХН и Юнеско
един делегат, към когото изпитвах дълбока обич: Ханс Р.
Ханлозер.
Ханлозер беше швейцарец. Баща му, Артур Ханлозер,
беше лекар офталмолог. Обичаше изобразителното из
куство, а между пациентите му имаше неколцина худож-
ници. Някои от тях изобщо не тънеха в богатство и лесно
се бяха съгласили да плащат на лекаря си с картини. Още
в първата третина на миналия век, подкрепян от съпругата
си Хеди Ханлозер-Бюлер, Артур Ханлозер се сприятели
с Джовани Джакомети, бащата на Алберто и Диего, с Ва-
лотон, с Бонар, с Одилон Редон, с Вюйар. Във вилата си
„Флора“ във Винтертур, във вилата си „Полина“ в Кан той
накрая се оказа собственик на забележителна колекция от
модерни картини, където дори имаше платна на Матис,
Ван Гог, Сезан, Реноар. Възпитан насред толкова шедьов
ри, синът им Ханс напълно естествено се посвети на ис-
торията на изкуството. Спомням си за учудването, което
ме обзе първия път, когато отидох в бернската му къща,
разположена може би в Зоненберг, ако спомените ми не
ме подвеждат.
В салона, в кухнята, в банята, навсякъде бяха закачени
десетки изключителни картини: на Вюйар, на Бонар, на
Валотон, на Синяк, на Матис и на кой ли още не... Отна-
чало си помислих, че това са копия, преди да разбера, че
колекцията от модерни картини „Ханлозер“ беше една от
най-красивите в Швейцария – и навярно в Европа.
В Юнеско работих с няколко африкански универси-
тетски учени. Един човек от моето поколение, Свръхаз на
световната история, стана свидетел, изпълнен с пламенен
195
интерес, на възхода на един Китай, изкачил се за по-малко

от сто години от последните до първите редици на све-
товната йерархия. Днес Африка е злощастен и разделен
континент, разяждан от корупция, болести и тероризъм.
Аз съм един от тези, които вярват, че до края на този век
Африка ще излезе от детинското си вцепенение и от сму-
товете на юношеството си. Скоро тя ще заеме мястото си
в световния оркестър. Азиатци, европейци, американци,
австралийци или новозеландци, ние всички сме африкан
ци, изменили се с хода на времето. Музиката, изобрази-
телното изкуство, скулптурата, литературата на Африка
вече имат успех и тепърва ще стават още по-успешни. А
нашите правнуци ще видят как африканската икономика
се развива и се превръща във водеща като в днешните Ки-
тай, Индия и Бразилия.
За да обобщя нещата, ще кажа, че в цялостта си Юнес
ко, а и федерираните научни организации в рамките на
МСФХН клоняха по-скоро наляво, отколкото надясно.
Измежду делегатите, които представляваха различните
сектори на познанието, донякъде парадоксално имаше
един астроном с определено десен уклон, който се интере-
суваше от хуманитарните науки. В един момент, в който
напрежението между палестинци и евреи бе особено сил-
но, аз, воден от откровено любопитство, не се сдържах да
попитам професор Манбак на коя от двете страни симпа-
тизира човек с десни политически разбирания като него.
Той ми отговори:
– О! Семитски караници!...
Освен тези приятелства, които ме обогатиха извън-
редно много, всемогъщи Свръхаз, имаше най-вече едно
име, което бих искал да спомена. В първите си години
под покрива на Юнеско аз получих сериозна помощ от
големи личности, към които и до днес изпитвам благо-
дарност и респект. Конкретно Рeне Касен, съратник на
Освобождението, Нобелов лауреат за мир, ме бе поканил
196
да говоря за работата си пред Световния еврейски кон-

грес, с който той се занимаваше. Дадох най-доброто от
себе си. Той прояви добрината да покаже удовлетворение
от скромните ми речи.
– Не съм сигурен – каза ми той – дали имате голямо
бъдеще на поста и под покрива на Юнеско. Не бихте ли
желали да дойдете да работите при мен в Световния ев-
рейски конгрес? И един ден, защо не, да ме наследите?
– Все пак виждам един проблем – отговорих му аз. –
Не съм евреин.
– А! – рече ми той. – Нещата винаги може да се уредят.
Но човекът, ученият, приятелят, споменът за когото
за мен се слива с годините ми в Юнеско, е един историк,
специалист по Римска античност. Свързан с Оксфорд, сър
Роналд Сайм беше англичанин – или по-скоро новозе-
ландец. Той беше красив, елегантен, пълен с чар, много
ерудиран, ироничен и изключително забавен. Както поч-
ти всички в МСФХН говореше съвършено няколко ези-
ка: английски, разбира се, френски, немски, италиански и
испански, а също донякъде сръбски и турски, нещо, кое-
то стана причина, така си мисля, по време на войната да
заема по-скоро загадъчни функции в британските тайни
служби. И най-вече ми каза какво е леко грубото значе-
ние на турската дума йок, а именно: „Не, не, не и се еби в
гъза“. Не бях единственият, поддаващ се на очарованието
на акцента, маниерите и хумора му. Той също беше много
близък с Жаклин дьо Ромийи, която винаги ми е говорила
за него с обич и почти с вълнение.
Малко учени са били по-запознати от него с инсти-
туциите и литературата на Античния Рим. Специалист по
римска прозопография – което ще рече по историята на
големите фамилии от времената на Републиката и Импе-
рията – и по пътищата в древна Италия, той се интересува-
ше от Салустий, Тацит, Цезар. И преди всичко той написа
книга за Август, която му донесе водещо място сред исто-
197
риците по Античността: The Roman Revolution – преведена

на френски и публикувана в „Галимар“ от Пиер Нора в не-
говата „Библиотека на идеите“ под заглавието Римската
революция. Един ден учениците от улица „Улм“ поканиха
Роналд Сайм да им изнесе лекция. Предупредих го:
– Нивото в „Екол нормал“ е доста високо и учащите
там са склонни да проявяват ирония. Трябва внимателно
да подберете темата за лекцията си.
– Ще помисля – каза той.
Ден или два по-късно той ми довери:
– Ще им говоря за Тацит и Пруст.
Изявата му бе триумфална.
Заедно пребродихме Мексико, Китай, Египет, Индия –
и най-вече Италия. Пътуването с него беше истинско въл-
шебство. Той знаеше всичко. И всичко го забавляваше.
Ако на Роже Кайоа дължа известно влечение към прочу-
тата строгост, която толкова ми бе липсвала в младежки-
те години, то на Роналд Сайм дължа някакво определено
схващане за весело познание, в което непрестанното за-
бавление неизменно се слива с изискванията за точност в
науката.
Сър Роналд Сайм, който ненавиждаше бюрокрацията
и заспиваше далеч над разумното по време на събрания
та, организирани от Жан Тома, някогашния ми изпитващ
от улица „Улм“, станал помощник главен директор на
Юнеско, често весело и понякога жестоко се подигра-
ваше на колегите си, които знаеха по-малко от него, на
клишетата на властващата култура и най-вече на папите
на административния апарат.
Преди да почине, моята майка ми завеща три правила:
„Не говори за себе си. Не изпъквай. На всяко получено
писмо трябва да отговаряш“. Един ден, когато обичайно
и леко комично се оплаквах от получената поща и от вре-
мето, което писането на отговори ми ядеше, сър Роналд
Сайм ми даде съвет, който влизаше в най-явно противо-
198
речие с една от препоръките на майка ми, което беше и

донякъде изненадващо за организация като Юнеско:
– Never answer letters. People might die. „Не отговаряй
на писмата. Хората току-виж умрели.“
Също така му се случваше, признавам, да разказва не
особено сполучливи смешки. Но аз бях добра аудитория и
те ме разсмиваха.
Често споменаваше за разговора си с един водещ френ-
ски политик, който му заявил по повод техен общ приятел:
– Разменихме няколко идеи. Той е забележителна лич-
ност. Бяхме съгласни за всичко.
Непрестанно го карах да повтаря историята със зъбо-
лекаря, който лекувал зъба на един англикански епископ.
Духовникът пуска една въздишка и се провиква:
– O Christ! O Christ!
– Your Grace! – разтревожва се зъболекарят. – Did I
hurt you?
– Oh! no, my brave man! I only wanted to know if I could
utter the name of the Redeemer without whistling.
Няколко личности от моето време, от Еманюел Берл до
Клод Ланцман, който е написал няколко шедьовъра – Шоа,
Патагонският заек – и който със сериозния си и увлека-
телен глас ми говореше за Симон дьо Бовоар, за Босюе, за
злощастието на евреите, за жените в живота си и за самия
себе си; от Марк Фюмароли до Пол Вейн, който се пита-
ше кой от двамата, Константин Велики или Юлиан От-
стъпник, действително заслужава прякора „Отстъпник“, и
до Люсиен Жерфаньон, който ме запознаваше с Хораций,
Плотин и цялата поредица късни и дошли откъде ли не це-
зари, за когото императорският пурпур беше просто туни-
ката, предложена от кентавъра Нес или бъдещ погребален
саван, хвърлиха вълшебна светлина върху пътя ми по тази
земя. Привързах се към тях. Сър Роналд Сайм, новозеланд-
ският ироничен и заядлив историк на Античен Рим, е част
от този кортеж.
199
Надали ще бъдете много изненадан, безпогрешни

Свръхаз, ако научите, че допуснах няколко грешки в из-
пълнението на смайващите си функции.
АЗ: Изненадан? Не, не много.
АЗ: Малко след пристигането си бях натоварен със
задачата да събера комисия от изкуствоведи и музейни
уредници от голям брой държави. В желанието ми да пос
тигна подвиг ми хрумна да поканя Андре Малро. За моя
изненада и нещастие той прие. Наперен като петел, обя-
вих пред всички поканени участието му. Понеже си спом-
ниха, уви, за Бантеай Срей1, те оттеглиха един след друг
заявките си.
Няколко години по-късно друг един майсторски удар
насмалко не ми излезе през носа. Синолози ме бяха уведо-
мили за следното: имаше сериозен интерес към един про-
ект за лингвистични атласи в рамките на Китай на Мао.
Но липсваха необходимите парични средства. Не бих ли
могъл да намеря няколко хиляди долара, за да помогна на
китайските лингвисти? Подсигурих се с всички необходи-
ми предпазни мерки и всевъзможни мнения. И без особе-
ни затруднения намерих тези пет или шест хиляди долара,
безценни за нашите китайци. Минаха няколко седмици
или няколко месеца. И една прекрасна утрин бях спешно
привикан от генералния директор на Юнеско. Генерални-
ят директор беше важна фигура. Няколко години преди
пристигането ми първият, заел този пост, беше Джулиан
Хъксли, братът на Олдъс Хъксли – автора на Контра-
пункт и Прекрасният нов свят, – внукът на Томас Хенри
Хъксли, пламенен поддръжник на теорията за еволюция-
та на видовете, по прякор „булдогът на Дарвин“, комуто
епископ Уилбърфорс подхвърлил прочутите думи:
1Бантеай Срей е древен камбоджански храм, в който през 1923 г. Андре Мал
ро е хванат на местопрестъплението, докато се опитва да открадне статуи и
барелефи. – Бел. прев.
200
– Възможно е вие да произхождате от маймуна, но

госпожа майка ми – със сигурност не.
Никога не ми се бе отварял случай да се срещна с ня-
кой от тези висши служители, чийто ранг стигаше почти
до този на държавен глава, и се питах с доста самодоволно
любопитство какво ли искаше от мен сега. Това, което той
искаше, и то със забележително и сприхаво нетърпение,
беше да ми се накара едно хубаво.
– Вие ли сте Д’Ормесон? Някои от сътрудниците ми
се изказваха ласкаво за вас. Изобщо не ги поздравявам
за това. Казах им какво мисля за тях. Вие сте опасен тип.
Преди съвсем малко посланикът на САЩ излезе от ка-
бинета ми. Възнамерява да сезира Изпълнителния съвет,
като пусне жалба. Ама за кого се мислите вие? Пращате
пари от фонда на Обединените нации на държава, която
не е неин член!
Хокането продължи цели пет минути и бе придруже-
но със заплахата да поиска от председателя ми да ме увол-
ни. Пет-шест хиляди долара бяха капка в морето. Накрая
бурята утихна. Няколко години по-късно се бях изкачил в
йерархията. И отново бях извикан от генералния директор.
Той беше съвсем нов, тъкмо бе пристигнал и с него поддър-
жах приятелски, макар и малко дистанцирани отношения.
– А! Тъкмо исках да ви видя. Много странно. Кому-
нистически Китай току-що влезе в Обединените нации и
съответно в Юнеско. Двамата техни делегати дойдоха при
мен. Те не познават почти никого в организацията. И знае
те ли какво ме попитаха?
– Не, господин главен директор.
– Попитаха ме дали сред отделите ми не работи някой
си господин Д’Ормесон, който според тях се занимавал с
научни проекти в областта на хуманитарните науки. Тол-
кова ли сте гъст с китайците?
АЗ: Много ли още такива леко величаещи ви истории
имате?
201
АЗ: Няколко, славни Свръхаз, блестящ трон на все-

ленската скромност. И тази, която сега ще ви разкажа, още
повече ще затвърди не особено похвалното мнение, което
имате за моя снобизъм, за светския ми характер и за вле-
чението ми към прочутите имена.
Изпитвам голямо възхищение към Бройл, френско се-
мейство с италиански произход, които са дали на страната
ни маршали на Франция, министър-председатели и вели-
ки учени. Повечето от старите европейски семейства си
имат възвишени, но и смешновати девизи, гледащи назад
във времето. Семейство Мортмар-Рошуар: „Преди да се
родят земите, по Рошуар се носеха вълните“. Естерхази,
голям унгарски род: „Бог създаде света при управлението
на Адам III Естерхази“. Девизът на Дьо Бройл е: „За бъде-
щето“.
Един ден Леон Блум връчи наградата на Почетния ле-
гион на Луи дьо Бройл, гениален физик, откривател на въл-
новата механика, на когото Айнщайн беше написал дълго
и прочуто писмо, което, естествено, беше неразбираемо за
смъртните, а следователно и за мен. То завършваше с ду-
мите, от които винаги ми се е разтуптявало сърцето: „Вие
повдигнахте един край на голямата завеса“.
Речите при връчването на Почетния легион често са
безкрайни и досадни. Вместо да го залее с четиресетмину-
тен потоп от ненужни думи, какъвто е обичаят, Леон Блум
му казал просто и ясно:
– Господине, вие сте представител на семейство, в
което талантът е наследствен до момента, в който там се
появи и гениалността.
И му закачил червената лентичка, вратовръзката или
плочката.
Личната история на Луи дьо Бройл, която заедно с
тази на хора като Планк, Бор, Хайзенберг се родее с живо-
та и делата на Галилей, Нютон и Айнщайн, е любопитна.
По-големият му брат, Морис, също е голям учен. А Луи
202
минава по-скоро за чешит, и то в най-добрия случай. Съ-

бира пощенски марки и се интересува от шах. По всеобщо
мнение той е най-малко даровитият представител на се-
мейството. Един прекрасен ден Морис дьо Бройл, чиято
репутация вече минава отвъд националните граници, е
поканен да присъства в Белгия на престижно събрание на
физици и математици: Солвеевския конгрес. Майка му
го моли за специална услуга: да вземе със себе си и брат
си Луи.
– Това ще го разведри. И ще му се отрази добре.
– Но какво ще прави той там? Няма да мога да прекар-
вам времето си с него.
– О, той ще се разхожда из града или ще ходи на кино.
След като пристигат в Белгия, младият Луи, който е
на двайсетина години, моли брат си Морис да го вземе на
конференцията.
– Ще се отегчиш до смърт.
– Нищо подобно! Ще ми е много забавно да те гледам
сред равните ти.
В края на конгреса, на който той присъства през ця-
лото време, Луи доверява на Морис желанието си също
да се посвети на физико-математическите науки. Знаете
продължението, удивителни Свръхаз.
Юнеско бе решила да организира международна кон-
ференция на математици и физици от най-висок ранг. Ге-
нералният директор ми прати списъка с участниците. Вед-
нага забелязах, че херцог Дьо Бройл беше сред тях. Трябва
да знаете, вселенски Свръхаз, възхихителни кладенецо на
познанието, че родът Бройл има двойна титулатура: те
са принцове в Светата империя и херцози във Франция.
Всички Бройловци имат право на титлата „принц“. А най-
възрастният в семейството е херцог. При кончината на ба-
щата на Морис и Луи, Морис, по-големият брат, бе станал
херцог. В една нота до главния директор посочих, че Мо-
рис дьо Бройл, херцогът, е голям учен. Но че този, който
203
си е писал писма с Айнщайн – вече Нобелов лауреат по

физика – е брат му, принц Луи дьо Бройл.
Минаха години. Морис дьо Бройл на свой ред почина,
без да остави мъжки наследник. Брат му Луи стана хер-
цог Дьо Бройл. Юнеско отново организира симпозиум от
учени, идващи от цял свят. Името на Луи дьо Бройл фигу-
рираше в списъка с поканените, но със старата си титла:
принц Дьо Бройл. Задрасках това и написах: „херцог Дьо
Бройл“. Телефонното обаждане на генералния директор
не се забави много:
– Слушайте, Д’Ормесон, това за да ме дразните ли го
правите? Когато пиша „херцог Дьо Бройл“, вие ме попра-
вяте и пишете „принц Дьо Бройл“. Но когато по ваше соб-
ствено предложение каня принц Дьо Бройл, вие пак ме по-
правяте и се връщате на „херцог“. На какво прилича това?
АЗ: Струва ми се, гротескни и незначителни Азе, че
сте доста доволен от самия себе си в обществените си
дейности?...
АЗ: Тъкмо напротив, извисени Свръхаз, смаян съм
от собствената си глупост. Като съм сам, става. Всичко е
тип-топ. Или почти. Но сложете около мен трима души и
всичко отива на кино. Впрочем, като млад много обичах
киното...
АЗ: Знаем това.
АЗ: ...Един ден, за да ми достави удоволствие, скъпата
ми Сесил с дрезгавия глас, която вече няколко пъти ме бе
вземала в Гърция със себе си и която винаги бе доброна-
мерена към мен, ме покани на обяд под една превъзходна
картина на Мане, изобразяваща Анри Бернщайн като дете,
а там беше и Грета Гарбо, която минаваше през Париж и
която бе нейна приятелка.
Обядът бе очарователен. В желанието си да се харе-
сам, предполагам...
АЗ: Обичате да се харесвате. Вие сте такъв човек. Плу-
жек. И да се харесвате най-вече на звездите.
204
АЗ: Уви... Но се излекувах от това. Промених се. Дори

често ми се случва да не се харесвам, без това да ми носи
неудоволствие. И така, обзет от желание да се харесам на
божествената си сътрапезница, много тъпоумно започвам
да тананикам тихичко:
Ich bin von Kopf bis Fuss

Auf Liebe eingestellt…
Това беше песента от Синия ангел. Неустрашима и

възвишена, Гарбо не гъква. Абсолютно сигурен в изпъл-
нението си, аз упорствам просташки, като някакъв пияни-
ца. Запявам малко по-силно. Грета все така не реагира.
Мисля си, че тя е или глуха, или тъпа, а може би и двете
наведнъж. Тогава се привеждам към нея и изписуквам в
ухото ѝ:
Ich bin von Kopf bis Fuss

Auf Liebe eingestellt…
Гарбо се обръща към мен и със сух глас отсича:

– Мисля, че ме бъркате с Марлене Дитрих.
Краят на обяда бе по-скоро хладен.
Но историята не свършва дотук. Немалко години
по-късно, моля да ми простите, Свръхаз на плячката от
бойното поле, на кей „Анжу“ вечерям с Жорж и Клод
Помпиду...
АЗ: Не мислите ли, паникьосана пеперудо, че леко
преувеличавате?...
АЗ: Жорж Помпиду беше нормалианец. А нормали-
анците се привличат един друг. А пък и имаше слабост
към една млада особа, чието име вече споменах: Виктоар,
дъщерята на Нина. Виктоар беше приятелка на Франсоаз,
която Помпиду също обичаше и която всъщност бе жена
ми. Именно поради тази причина, Свръхаз на големите
205
реки и островите, вечерях на кей „Анжу“. Понеже говорех

немски, бях настанен до Марлене Дитрих, която съвсем
наскоро бе погребала чичо си в Германия и минаваше през
Париж. Тя живееше на авеню „Монтен“ и си създаваше
репутация на самотен и див човек. Едва дръзвам да ви
призная, паметнико на благородството и дискретността,
че се разбирах много добре с червената императрица. Го-
ворех ѝ на немски, разсмивах я. И тя ми подхвърли:
– Може би идния вторник бихте могли да минете за
следобеден чай на авеню „Монтен“ в четири и половина?
– Dienstag? Halb fünf? Einverstanden. Fabelhaft!
Надувах се. А и леко хитрувах.
– Момент! – добавих аз. – Още преди вторник трябва
да ви разкажа за случката си с Грета Гарбо.
И ѝ разказвам историята, която вече разказах и на вас,
о, жива памет на вселената.
Тя ми хвърли леден поглед:
– Мисля, че няма защо да си правите труда да идвате
на авеню „Монтен“ във вторник.
Да си говоря тет-а-тет с вас, върховен съдия на сърца-
та и умовете, дори и в рамките на събеден процес, може
да се определи почти като шанс за мен. Изпитвам тревога,
разбира се. Но това е и почти шанс, понеже сме сами. Или
почти. Вече знаете: в момента, в който около мен се завъ-
дят над шест или осем души, аз губя ума и дума.
В последните години на миналия век, моя век, без-
смъртни Свръхаз, сред нас се подвизаваше един амери-
кански посланик, дошъл от нюйоркската банка „Лазард“.
Феликс Рохатин начаса се превърна в любимец на цял Па-
риж. Една прекрасна пролетна или есенна вечер жена му
Елизабет и той организираха в посолството на улица „Фо-
бур Сент-Оноре“ в Париж паметно празненство, в което бе
възстановен декорът от нощния клуб на Рик, алиас Хъм-
фри Богарт, лудо влюбен в Ингрид Бергман, по-красива
отвсякога в онази възхитителна боза, каквато всъщност
206
беше филмът Казабланка. Може би си спомняте, господа-

рю на всички медии, за една прочута Марсилеза, изпята с
все сила. И за молбата, отправена от Ингрид Бергман към
чернокожия пианист, приятел на Рик:
– Play it again, Sam!...1
Не си спомням дали това стана по време на същото
празненство, или по някакъв друг повод, светско съби-
ране или вечеря, когато донякъде изгубен сред тълпата,
попаднах на Жан-Клод Трише, тогава управител на „Банк
дьо Франс“ във времената преди да поеме съдбините на
Централната европейска банка. Полагам неимоверни уси-
лия да пусна няколко думи за баланса на плащанията, кон-
трола върху валутния обмен и дефицита на външната ни
търговия. На излизане от посолството отново се срещам с
Франсоаз, която ме пита какво съм правил в продължение
на цял час сред толкова много хора, дошли от четирите
краища на света.
– Предимно си говорих с Трише – отвръщам.
– Би било странно – казва ми тя, – Трише го нямаше там.
Облаци започват да се трупат над главата ми, усещам аз.
– Ама тогава с кого ли съм разговарял?
– Струва ми се, че те видях да говориш с Емануел Ун-
гаро.
На следващия ден, или пък няколко дена по-късно,
една от приятелките ми случайно се засича с Унгаро на
улица „Белшас“.
– Приятелят ти Д’Ормесон – ѝ казва прочутият моден
дизайнер – е по-скоро симпатичен. Но е наистина странен.
Говореше ми само за долари и движения на капитали.
АЗ: И какъвто сте си, направихте ли голяма кариера из
задните стаички на Юнеско?
АЗ: Кариера не. Със сигурност не. Въпреки че...
АЗ: Въпреки че какво, престъпна утайко?...
1 Всъщност, макар и прочути, това не са точните думи от филма. – Бел. прев.
207
АЗ: Въпреки че в самото начало успях да организирам

и всъщност да спася едно рисково и донякъде застрашено
общо събрание, в което участваха историци, лингвисти,
философи, антрополози, изкуствоведи от всевъзможни
страни. Сред тях имаше един велик английски историк,
сър Чарлс Уебстър. По време на един разговор, за който
ми разказа късащият се от смях Роналд Сайм, който няма
особено голяма склонност към сантименталните излия-
ния и изящните признания, Чарлс Уебстър му споменал за
мен, като използвал благи и ласкателни думи.
– Трябва да направим нещо за младия Д’Ормесон,
който ми изглежда свестен...
– О, да – отговорил разсеяно Сайм. – Но какво? Той
само си върши работата. Нали няма все пак да му подарим
вратовръзка или часовник?
– Не, разбира се – отвърнал сър Чарлс със замечтан
вид. – Но може би... може би той би могъл да се ожени за
англичанка?
АЗ: И оженихте ли се за англичанка?
АЗ: Не. Не се ожених за англичанка. А и така и не на-
правих голяма международна кариера. Дори се опасявам,
че пуснах едно малко жестоко определение за Юнеско:
„на свинче звънче“. И определих безкрайните и често на-
дути тиради на делегатите в Изпълнителния съвет не като
локуми, а като бози. И с лека тъга видях как с годините
юздите в Юнеско преминават от ръцете на творците в ръ-
цете на дипломатите, после от ръцете на дипломатите в
ръцете на финансистите.
Но както вече знаете, твърде достойни Свръхаз, оби-
чах дългите си години в периферията на Юнеско. Може
би прекалено дълги. Трябваше да напусна университет-
ските преподаватели, симпозиумите, научните си дела,
библиографиите, и то осем, десет години по-рано. И да
посветя времето си на написването на няколко книги от-
горе. Ах! Но нямаше как. Бях привързан към проектите,
208
които подкрепяхме и чийто твърде специализиран и еру-

диран характер понякога предизвикваше иронията и дори
раздразнението на Изпълнителния съвет, който не вижда-
ше ползата от библиотека за лингвистика или от корпус
антични вази.
– Фрагменти от вази, парчета от бутилки – беше из-
мърморил недоволно един делегат от не знам коя страна.
В Юнеско се случваше моята научна организация да
бъде нападана, но също така тя беше и защитавана от вер
ни и отдадени приятели. Невъзможно е да не спомена тук,
Свръхаз на съдилищата и градовете, най-големия парижа-
нин сред бразилците, ученика на Огюст Конт, чийто девиз
Ordem e Progresso фигурира на португалски език върху
бразилското знаме, познавача на френската култура: Пау
ло де Бередо Карнейро.
Пауло Карнейро беше самото красноречие. Красноре-
чие, което днес навярно би изглеждало леко остаряло – но
ефикасно и блестящо. По време на изказванията му, които
винаги привличаха тълпи от слушатели, съм го виждал и
чувал как подчинява Общото събрание и Изпълнителния
съвет със съвършен френски, в който проблясваха всички
нюанси на чувствата и емоциите. Преди него един бра-
зилски посланик на име Соуса Дантас дълго време озаря-
ваше парижките дни и нощи. След него трети бразилски
посланик, син на прочут лекар, който бе открил болестта,
носеща оттогава насетне името му, и самият той на свой
ред лекар, Карлос Шагас щеше да поеме щафетата и да
стане мой приятел.
Карлос Шагас приличаше на професор Нембюс. Има-
ше четири дъщери. В навечерието на една от мисиите ми
в Бразилия той ми даде телефонния им номер. Пристигнах
в Рио страдащ от лека ангина и натъпкан с антибиотици.
У нас беше краят на есента или зимата. В Бразилия беше
краят на пролетта или лятото. Абсолютно лекомислено се
хвърлих – за да оздравея – на плажа Копакабана под тро-
209
пическото слънце, което кажи-речи няма общо с бледич-

кото слънце в Нормандия или Ил-дьо-Франс. Както стана
в „Сен-Фаржо“ по времето на спирохетозата, вечерта в хо-
телската си стая вдигнах много висока температура. Вече
не познавах никого в Рио. На ръба на припадъка набрах
номера, оставен ми от Карлос. И потънах в някакво меж-
динно състояние на кома и сън.
Събудих се с пламнала глава, но същевременно и в рая.
Два руси ангела, като изникнали от картина на Рафаело,
стояха край леглото ми. Трябваха ми няколко минути, за
да осъзная, че все още се намирам на земята и че двете не-
бесни създания с чаровни усмивки са дъщерите на Карлос
Шагас. Те бяха дошли заедно с лекар, който беше в списъка
с кандидати за Нобеловата награда: пратиха го в аптеката
да купи термометър и лекарства. В много различни отно-
шения съм голям длъжник на Бразилия, която заедно с Ба-
вария, Румъния и, очевидно, Италия, е моя втора родина.
АЗ: Изглежда – и това е много любопитно, – че светът
се върти около вас. Заемате скромен пост в международна
научна организация. Човек би очаквал да чуе няколко раз-
съждения, повече или по-малко уместни, относно мястото
на науката и културата в модерния свят. Но това изобщо
не се случва. Вие ни говорите за температурата си и за
няколко млади и красиви особи, които я карат, тук не съм
сигурен, да се вдига или да спада.
АЗ: Светът, неизменни Свръхаз, се върти около всеки
един от нас. До степен да можем да твърдим, че вселената
съществува само защото съществуваме ние. Нека цитирам
известните думи: животът не струва нищо, но и нищо не
струва колкото живота. Мислех, че съм тук, за да отгова-
рям за своя живот, относно него, около него.
АЗ: Нека веднага го кажем (и веднага да сменим тема-
та): вие не сте изиграли никаква роля в историята на науч-
ния и културен принос на Организацията на обединените
нации.
210
АЗ: Действително никаква. И все пак...

АЗ: И все пак?... Още някакъв гаф, предполагам? Из-
плюйте камъчето, суетни незначителни Азе.
АЗ: Юнеско бе решила да отбележи личността и дело-
то на един голям философ: Карл Маркс. Бях натоварен с
организирането на международен симпозиум. Захванах се
за работа с известен ентусиазъм.
Бях свикнал с подобен род прояви. Още през май
1968 г. бях свикал симпозиум на тема Киркегор, на който
сред многото участници бях поканил Жан-Пол Сартр и
Маркузе. И ако Маркузе се намираше в Париж през про-
летта на 1968 г., това поне отчасти се дължеше на мен. За
симпозиума за Карл Маркс бях поканил руснаци и аме-
риканци, философи и историци от това, което днес нари-
чаме „нововъзникващи пазари“, които тогава наричахме
„неангажирани страни“ или „Третия свят“, комунисти и
некомунисти – Реймон Арон, например. Сър Роналд бе
помолил да участва, за да почете, както сам се изрази,
„един добър работник“.
По онова време отношенията между Юнеско и Съеди-
нените щати се бяха обтегнали много, та чак бяха станали
направо лоши. Организираният под моя опека симпозиум
за Карл Маркс се оказа капчицата, от която чашата пре-
ля. Тогава американският посланик в Юнеско беше жена.
Госпожа Джерард, ако правилно си спомням. Тя направо
откачи.
По онова време, премножествени Свръхаз, в друг епи-
зод от тази смехотворна сага – Деветдесетгодишна хро-
ника, – сектор журналистика, всяка събота пишех дълга
редакционна статия във Фигаро магазин, ръководен от
един писател, автор на книгата Утрото на магьосниците,
към която бях изразил резерви: Луи Повелс. Нека наречем
нещата с имената им: Фигаро магазин на Повелс си беше
откровено десен. И именно тук ситуацията придобива ко-
мичен вид. В един брой на Фигаро магазин, само няколко
211
страници след статията ми, която наистина не се вписваше

в ляв контекст, имаше голяма снимка на госпожа Джерард,
хванала в ръка афиш, обявяващ симпозиума за Карл Маркс
в Юнеско. Посланичката на Съединените щати пламенно
изобличаваше тази промарксистка проява, чийто организа-
тор тя не цитираше. А организаторът бях аз.
АЗ: Може би бихме могли тук да сложим край, слабо
просветени бюрократе, на това твърде дълго изслушване
на планетарните ви подвизи?
АЗ: Простете, неумолими Свръхаз, упорството ми,
което навярно е прекалено. Прекарах над четиресет годи-
ни в сянката на Юнеско, първо в стария хотел „Мажестик“
на авеню „Йена“, днес превърнал се в международен хо-
тел-палас, после на улица „Франклин“, после на площад
„Фонтеноа“, после на улица „Миолис“. На улица „Франк
лин“ работното ми място бе разположено до къщата, в
която дълго време живя Клемансо. Слънчевата светлина
едва влизала в работния му кабинет, защото едно дърво
от съседния колеж „Франклин“ закривала гледката през
прозореца. Приятели на Клемансо го посъветвали да пише
на абата на „Франклин“, за да го помоли да отреже стърча-
щия клон. „Тигърът“ упорито отказвал да направи каквато
и да било постъпка пред някакво си кюре. Тогава прияте-
лите му се намесили без негово знание и абатът наредил
въпросният клон да бъде отрязан. Клемансо му пратил
благодарствено писмо, което започвало така: „Отче – вече
съм в пълното си право да ви наричам така, понеже вие ми
дадохте светлина...“.
Ще разберете, неизразими Свръхаз, защо това мно
жество от спомени, свързани с толкова незабравими събития
и приятели, занимава мислите ми от толкова дълго време.
АЗ: Точка и край. Да минем към друго (Преглежда бе-
лежките си). Да видим...
АЗ: А, и още нещо, претърпеливи Свръхаз. Към края
на моя престой под формата на самозванство в тази цита-
212
дела на световното знание, ще се появи още една голяма

личност, която ми е невъзможно да пропусна. Досущ като
в японския театър Но, на преден план изниква персонаж,
който за мен беше също толкова важен, ако не и повече –
а това говори красноречиво – от сър Роналд Сайм. Това е
една жена философ и моя приятелка.
Най-близкият ми сподвижник вътре в самата Голя-
ма къща беше шефът на отдела по философия в Юнеско.
Един прекрасен ден на този пост бе назначена – равен-
ството вече задължаваше – жена, чиято вече сериозна ре-
путация много ме тревожеше.
Доброжелатели ме бяха предупредили: тя е противна.
Швейцарка от полски произход, еврейка, комунистка, с
неприветлив външен вид и много труден характер, тя щяла
да превърне поносимия ми дотогава живот в невъзможен.
Други хора, също тъй доброжелателни, на свой ред я бяха
предупредили. Тя щяла да си има работа с някакъв доста
посредствен тип, много самодоволен, повърхностен, свет-
ска особа, от когото не можело да се очаква нищо: тоест
с мен.
Първия път, когато я срещнах, изпълнен със смазващ
страх, на мига бях грабнат и очарован. Смея да твърдя,
много нежни Свръхаз, че бе влюбване от пръв поглед. Тя,
от своя страна, тъй си мисля, не ме намрази начасà. Казва-
ше се Жана Херш.
Жана Херш е една от жените, които съм обичал най-
много. Тя преподаваше философия в Женева. Беше лю-
бимата ученичка на Карл Ясперс, приятелка на Жан Ста-
робински, на отец Фесар, на Реймон Арон. Тя винаги се е
показвала доброжелателна към мен, изпълнена с обич и
строгост.
По пътищата на Италия, които познаваше като собст-
вената си длан, в Сиан, в Лахор, по четирите краища на
света, в моята бърлога на улица „Миолис“, където зиме
спирах парното, за да скъсявам посещенията на досадни-
213
ците, които от отегчение в кабинетите си или по време на

събранията си идваха на раздумка при мен, сър Роналд
Сайм внасяше светлина в живота ми. Между две писма
до писатели, между две четения на коректури Роже Кайоа
ме научи на строгост, на смисъла на думите, на определe-
на форма на взискателност, която ми беше чужда. Жана
Херш ме издигна малко – много малко, разбира се, твърде
високи Свръхаз, – но все пак малко над самия мен.
Малкото, което научих в областта, която се предпола-
гаше, че е моята, го дължа на нея. Не бях разбрал нищо от
философията. Бях чел Платон и Декарт. Бях се пробвал да
попрочета Спиноза и Кант. Блъсках се с досократиците. С
кротко и ангелско търпение тя освети за мен тъмния свят
на знанието. Не си мислете, неправдоподобни Свръхаз, че
съм взимал частни уроци от Жана Херш. Но постепенно,
с изразени резерви и съвети, приятелски и почти безлич-
но тя ме поощряваше, като ме караше едновременно да се
срамувам от незнанието си и да се изпълвам с увереност
за бъдещето.
Жана Херш беше жена с характер. Противниците ѝ
стигаха дотам да твърдят, че характерът ѝ бил труден.
Спомням си за една работна сесия в Изпълнителния съвет
на Юнеско по повод правата на човека, когато, раздраз-
нена от протаканията на определен брой делегати, тя вне-
запно избухна и разобличи, с което скандализира мнози-
на, една Организация, опияняваща се от гръмките слова и
плащаща смехотворни надници на чуждестранните работ-
ници, които в този момент почистваха големите стъклени
прозорци на залата, където работеше Съветът и които тя
сочеше с пръст.
Жана Херш оставя след себе си един важен труд, оза-
главен Колко е важно да си човек, изследващ разпростра-
няването на правата на човека по света. В този сборник
има една поразителна максима: „Всеки тиранин е спосо-
бен да накара робите си да пеят химни за свободата“.
214
Едно лято в Швейцария, близо до Фрибур, в къща,

принадлежаща на семейството на жена ми Франсоаз, слу-
шах серия от радио лекции по история на философията
на Жана Херш малко след като се запознах с нея. И за по-
реден път се удивих от същината на мисълта ѝ: простота,
която слизаше чак до корените на идеите и думите, една
особена дълбочина, която е почти прозрачна. С нея водата
на познанието беше толкова бистра, че човек щастливо се
гмурка чак до дъното. Попитах я дали съществува френ-
ски текст на тези лекции, изнасяни на немски език. От-
говори ми положително. Помолих я да ги публикува при
един парижки издател.
– Нямам абсолютно нищо против – каза ми тя. – Обаче
вие ще се занимаете с това.
Поне веднъж, твърде дейни Свръхаз, се захванах с
нещо. Взех задачата си насериозно. Предложих без особен
успех текста на Жана Херш на неколцина издатели. След
няколкото провала един от тях, Ерик Вин от „Галимар“,
ми предложи да го публикува направо в джобната колек-
ция „Фолио“ под заглавието Философското удивление.
За моя най-голяма изненада – и за нейна, мисля си –
успехът беше мигновен. Без помощта на радио или телеви-
зия, без хвалебствия в пресата (ако изключим една статий-
ка, написана от вашия покорен слуга и публикувана във
Фигаро магазин, който нямаше как да мине за философско
списание), продажбите надхвърлиха всички очаквания.
Често млади хора или техни родители, или пък просто
любители ме питат кое може да е най-доброто въведение
във философията. Неизменно отговарям: Философското
удивление на Жана Херш от „Фолио“.
Почти всичко, което знам в областта на философия-
та, съм го разбрал, ако не непременно открил, с помощта
на Жана Херш. Един пример, само един, нетърпеливи
Свръхаз.
АЗ: Добре. Щом държите... Но вече закъсняваме.
215
АЗ: В самото начало на историята на знанието, в Ефес

и по Йонийското крайбрежие, или в Елея, във Велика
Гърция – което ще рече Южна Италия – досократиците,
Талес, Анаксагор, Анаксимандър и останалите се питат
относно основите на вселената и съществуването. Едни
говорят за вода, други – за въздух, трети – за огън или за
безкрайното – ἄπειρον, – никой не разбира кой знае как-
во от тази бъркотия, която впрочем лежи само върху раз-
пръснати фрагменти, спасили се от разрушението. Жана
Херш авторитетно обяснява, че иде реч просто за намира-
нето под промяната на това, което е законът на този свят,
нещо под мимолетното и преходното, в едно време, което
отнася всичко, нещо, което е в крайна сметка неизменно
и постоянно.
По-късно Хераклит в Ефес и Парменид в Елея въплъ-
щават единият – непрестанния поток на тленната промя-
на, πάντα ῥεῖ, „всичко тече“, а другият – постоянността на
Битието, на което е ненужно и напразно, че дори и напра-
во забранено да се противопоставя Небитието: „Битието е,
Не-Битието не е“. Цялата история на бъдещата философия
следва това противопоставяне: на страната на Парменид
са битието и същността, Спиноза и Хайдегер; на страната
на Хераклит е диалектиката на Хегел и Карл Маркс.
АЗ: Я по-кротко, млади човече: не би трябвало да пре-
калявате. Циркаджийо на културата, въжеиграчо на зна-
нието, струва ми се, че много обичате да си разигравате
коня. И сега пак го правите. Може би е време да спрете и
отново да проявите малко скромност, която по мое мнение
ще ви стои по-скоро добре.
АЗ: Простете, жестоки Свръхаз. Само още едно нещо,
моля ви...
АЗ: Пак ли!
АЗ: Когато Жана Херш напусна поста си в Юнеско,
знаете ли, принце на случилата се и случващата се исто-
рия, от кого тя бе заместена начело на философския отдел?
216
АЗ: Тук сте, за да ни го кажете.

АЗ: От Мари-Пиер, която междувременно, след Симон
Нора – за какво ни е да измисляме романи, когато имаме
пред себе си живота, – се бе омъжила за Морис Херцог,
отегчен от Нина, която твърде много го обичаше и с която
вече на свой ред се бе разделил, след като му роди дъщеря,
Фелисите, която щеше да съчетае красотата с влечението
към писане и която щеше да публикува книга за баща си,
призвана да вдигне шумотевица.
Приключих, свръхтърпеливи господин съдия и слу-
шател, със Съвета по философия и хуманитарни науки, с
Диожен и Кайоа, с Юнеско, със сър Роналд, с Жана Херш.
Можем да минем...
АЗ: Това го решавам аз, нищожество такова. Аз реша-
вам дали да минем към нещо друго и към какво...
АЗ: Аз само скромно ви предлагах, Свръхаз на гордост-
та и авторитета, най-сетне да минем към друга област...
АЗ: Коя област, горделиви глупако?...
АЗ: Областта на книгите, велики Свръхаз. Областта на
литературата.
АЗ: Мислех си, че някой ден ще се наложи да минем
през това. Давайте.
АЗ: Може би си спомняте, недостъпни Свръхаз, че
през цялото си детство и през голяма част от младостта си
аз издигах книгите и литературата толкова високо, че да
се добавя каквото и да било към Омир, Есхил, Хораций,
Сервантес ми се струваше ненужно и по-скоро неумест-
но. И все пак един прекрасен ден, веднага след като взех
учителската правоспособност, някъде по времето на пър-
вите ми дни в Юнеско, ме обхвана неустоимото желание
да снеса нещо, което може да мине за книга.
АЗ: Но какво ви е прихванало, евтини Йожен Сю, тът-
рузещи се Понсон дю Терай?
АЗ: Много състрадателни Свръхаз, исках да се харе-
сам на едно момиче.
217
АЗ: Какво момиче? Секретар!...

АЗ: Дори Ландрю, Свръхаз на съдебните палати и уг-
лавните съдилища, дори Ландрю се позовал на правото си
да се подслони зад стената на личния живот...
АЗ: Поне бяхте ли възнаграден за своето любовно и
литературно бълнуване?
АЗ: Съвсем не, Ваша чест. Тя с право предпочиташе
автомобилните състезатели. Във всеки случай, използ-
вах ръкописа си по най-добрия възможен начин. Оставих
го, както си трябваше, без каквито и да било препоръки
в ръцете на младата жена на рецепцията в издателство
„Галимар“, намиращо се в онези далечни времена на
улица „Себастиен Ботен“ номер пет, в наши дни улица
„Гастон Галимар“ номер пет. Промяна на името, но не и
на декора.
Можех да пратя тухлата си по пощата. Но аз живеех
на улица „Бак“ на ъгъла с улица „Варен“, на две крачки
оттам. В този благороден случай реших сам да изиграя ро-
лята на крилоногия Хермес.
Вече от немалко години всеки божи ден получавам
между два и пет ръкописа. Изглежда сякаш една никак
непренебрежима част от съвременниците ни внезапно са
започнали да пишат с едно име наум – моето. Аз не съм
нито критик, нито издател. Единственият начин да бъдеш
издаден се състои в изпращането на плода на безсънните
ти нощи на някое от нашите издателства. Хората, които
ми пишат, често шумно възразяват:
– Но вие знаете това много добре! Човек трябва да е
известен, за да има шанса да бъде издаден. Анонимниците
въобще не ги четат....
От тези аргументи няма и един верен. Издателите си
вършат работата. Случва им се да сгрешат, но те четат ръ-
кописите. А и в литературните среди името ми беше аб-
солютно неизвестно, когато се представих с голи ръце на
улица „Себастиен Ботен“.
218
Бях млад – вече не много млад, – некадърен, нетърпе-

лив, горделив. Трябваше да изчакам няколко седмици или
може би няколко месеца, докато дойде анонимно извес-
тие, което да ме уведоми дали съм приет, или отхвърлен.
А аз изчаках петнайсет дни да ми пратят написан лично
от Гастон Галимар ръкописен отговор. Като тези, които
е пращал на Пруст, Жид и Клодел. А той не идваше. И
така, една съботна вечер след работа към шест и половина
или седем оставих копие от шедьовъра си на момичето на
рецепцията на издателство „Жюлиар“, точно срещу „Га-
лимар“, на улица „Университетска“ номер 30. В неделя
сутринта още преди осем телефонът при родителите ми
на улица „Бак“ вече звънеше. Обаждаше се Рене Жюлиар.
Рене Жюлиар, който изглеждаше по-скоро висок из-
зад очилата си, и който беше сърдечен, а също така и успе-
шен издател на Франсоаз Саган и на още мнозина други,
прекарал голяма част от нощта в четене на моите измиш-
льотини. Вярвайте ми, ако искате, каменен стълб на спра-
ведливостта и безпристрастността, но той беше откровено
ентусиазиран.
– Това е един малък шедьовър. Също толкова добър,
колкото Саган. Ще има голям успех.
Заля ме вълна от щастие. Договорът ме очакваше. И
веднага отидох да го подпиша. В идните години Рене Жю-
лиар публикува още четири или пет мои книги. И нито
една от тях не се увенча с голям успех. Рене Жюлиар ми
призна смайването си от този факт. Всъщност имах про-
тивник. И то много сериозен. Фигаро отказваше да споме-
нава името ми по какъвто и да било повод.
– Това е странно – казваше ми Жюлиар. – Сякаш меж-
ду вас и Фигаро има война.
Беше война. По моя вина. Двойна при това. Фигаро
беше майсторски ръководен от един голям журналист.
Пиер Брисон застана начело на Фигаро към средата на
трийсетте години. Тогава вестникът имаше все още скро-
219
мен тираж. За по-малко от десет години Брисон го издигна

до челните места във френската преса. Добър понавач на
театъра, автор на хубава книга за Молиер, Пиер Брисон, за
съжаление, също така пишеше и романи. И понеже беше
директор на вестник, който набираше все повече сила,
критиката почти единодушно възхваляваше новопояви-
лия се писател. По онова време мисълта да пиша книги
все още не ми бе хрумнала, но студентски газети или днес
изчезнали вестници, като например Ар, където от време
на време изникваха имена като Жак Лоран, Блонден или
Нимие, понякога искаха да пиша статии за тях. Пратиха
ми Двойно сърце на Брисон, за да го окича с лавров венец.
За тази книга казах това, което мислех, и това, което тряб-
ваше да се мисли за нея: беше кажи-речи трагична. Но не
се въздържах да завърша статията си с донякъде решител-
ната поанта: „Все пак има справедливост: човек не може
да е едновременно директор на Фигаро и да е талантлив“.
Тази злощастна фраза доведе до поне две последствия.
Първото беше мигновено: масово отлъчвано, запратено
на момента в ада на черните списъци, в продължение на
години името ми беше неизменно табу на страниците на
Фигаро. Второто беше по-дългосрочно: петнайсет-двай-
сет години по-късно, Свръхаз на иронията и драматични-
те обрати, аз самият станах директор на Фигаро. Събирах
журналистите и ги уверявах, че е ненужно да ми припом-
нят тези фатални думи: спомнях си достатъчно добре, че
съм ги написал.
Сега, принце на висшата справедливост, ми се нала-
га да отида малко по-далеч. Във враждебното отношение
на Фигаро към мен може би имаше и нещо друго, освен
злощастната ми или пък може би много удачната фраза
относно отношението между журналистиката и литерату-
рата. Всеки път, когато пристъпвам към нова гънка от тъ-
канта на живота, ми се струва, че докосвам най-съществе-
ното. Родителите ми бяха най-същественото. Учението ми
220
бе най-същественото. Улица „Улм“ бе най-същественото.

Хуманитарните науки бяха най-същественото. И ето че
още едно най-съществено започва да се очертава на хо-
ризонта. И това ново най-съществено, около което сякаш
в крайна сметка се въртят както животът ми, така и този
процес, господин Свръхсъдия, е една грешка, която до-
пуснах.
От едната страна беше „Сен-Фаржо“, който вече доня-
къде познавате, Свръхаз на кулите и горите. А от другата –
мъничко, ако искате, а и за да имам повод да се хваля не-
прекъснато, също като Мезеглиз и Германт – беше „Ор-
месон“, където живееха Владимир, братът на баща ми,
звездата на Фигаро, приятелят на Пиер Брисон, жена му
Кончита и племето на братовчедите ми: три дъщери и
трима синове. Имах слабост към Андре, лошото момче,
толкова забавно, съблазнително, което обичаше дамите
и удоволствието и което удоволствието и дамите на свой
ред обичаха.
Носеше се слух, че в Аржентина той пропилял извест-
на част от бащиното имущество, за да подари диаманти
на една актриса от „Комеди франсез“ – дали не е била Лиз
Дьоламар? – която била на турне в Буенос Айрес под ръ-
ководството на Луи Жуве. Тази афера наподобяваше, ма-
кар и с не толкова сериозни окраски, бедата, стоварила се
върху един представител на Франция в балканска страна,
чийто син продал за своя собствена изгода гоблени, при-
надлежащи на Държавата. Тогава злощастният дипломат
пратил на своя министър на външните работи прочуто
писмо, съдържащо разкаяние: „Ваше Превъзходителство,
на свой ред баща, ще разбере по-добре от всеки друг чув-
ствата, които...“.
Братът на Андре, Антоан, чиято специалност бе му-
зиката, се беше оженил за една испанка, на свой ред дип
ломатска щерка. Изписвам името ѝ с трепет. Никога след
това не го произнесох и зарових спомена за нея в позорна
221
забрава, като от време на време го споменавах, маскиран

като Ч. Тя се казваше Чарете.
Също като Мари-Пиер Чарете не беше красавица в
стил Грейс Кели или Марела, съпругата на Джани Ание
ли, или Ан-Мари Дешод, жената на Луи Мал и после на
художника Ружмон. Както се казва, тя беше нещо много
повече и по-добро. Тя притежаваше изящност, чар, ум и
красота в дяволски измерения. Не бих искал да се отнасям,
драги и прочути приятелю, като с това ви загубя времето...
АЗ: Не си губя времето. Слушам ви. И не съм ви дру-
гар. Аз съм вашият съдия.
АЗ: Ще се движа възможно най-бързо. Първо заради
вас. И после заради мен самия. Ще ми се да оставя зад себе
си тази горчива чаша. Тя беше жизнена и привлекателна.
Постоянно се виждахме. Антоан и Чарете живееха в къща
с градина пред двореца, в който бяха чичо ми Владимир
и жена му Кончита – с нейните странни и огнени имена.
Посрещаха ме приятелски. А аз се правех на хитър. Исках
да ме харесват. Пламък изгаряше снаха ми. Тя леко ску-
чаеше. Постепенно се оформяше игра на съблазън. И се
хвърлихме към пропастта. С очи едновременно затворени
и широко отворени. Влечеше ме катастрофата. Знаете тази
история. Вече съм я разказвал. Откраднах Чарете. И два-
мата си тръгнахме.
АЗ: Тук няма за какво да се хвалите.
АЗ: Не се хваля. В семейство като моето буржоазният
водевил се превръща в трагедия. Знаете ли какво представ
лявам, достопочтени старецо?
АЗ: Да, знам. Но вие трябва да го кажете.
АЗ: Аз съм лъжец и предател.
АЗ: Най-накрая! Ето това е.
АЗ: Преблаги старецо, има и нещо по-лошо.
АЗ: По-лошо?... Ама наистина ли?
АЗ: Наистина. Нека дори не наблягаме върху низост-
та на обзелите ме чувства. Може би в хипопатрата или
222
в патрата бях хванал вируса на съревнованието. Винаги

трябваше да побеждавам другите, да маркирам територия-
та си, да крия слабостите си зад привидни и смехотворни
успехи. Бях виновен, пирамидо на невинността, спрямо
едно семейство, което се бе отнасяло към мен топло и доб
ронамерено. И бях още по-виновен спрямо Чарете. След
като я отвлякох (тази ли е подходящата дума?), я изоста-
вих. Тя може би ме обичаше. А аз мислех само за себе си.
Нещо ме залива, и това е срамът.
АЗ: Това го виждам. Съдът не е съставен от глупаци.
Опитвате се да минете, поне в собствените си очи, за няка-
къв Валмон. А сте просто предател и страхливец.
АЗ: Едно изречение ме изгаря, поток на паметта. В
онези години на няколко пъти избухваше нещо като па-
рижка и литературна партизанска война между мен и един
от най-блестящите писатели от моето поколение: той се
казваше Бернар Франк. Нямам представа дали името му
говори нещо на днешните млади хора. Той беше роден в
антуража на Сартр и в сянката на списание Ле Тан Мо-
дерн – тогавашната люпилня за таланти. Именно той беше
измислил понятието хусари за една група млади, възтор-
жени и даровити хора, поведени от Нимие, Блонден, Жак
Лоран, Мишел Деон. Аз не бях от хусарите. Но се въртях
около тях. С Бернар Франк си разменяхме остри и прониз-
ващи удари. Бернар притежаваше голям талант. Беше по-
силен от мен. До деня, в който благодарение на щедростта
на Жан Даниел и екипа му Льо Нувел обсерватьор, къде-
то той свещенодействаше, ми предложи колонките си, за
да мога да отговоря на нападките на най-големия си ек-
зекутор. Постарах се да си разчистя сметките с него, като
постигнах някакъв мижав успех. Един спомен болезнено ме
човъркаше: той бе изстрелял две торпеда, които сериозно
ме разклатиха. Първото: не съм страдал достатъчно, за да
мога някога да стана нещо като голям писател; и второто:
това, което ми липсвало най-много, било смелостта.
223
Ако някога смелостта ми е липсвала, велики и спра-

ведливи отче, то това беше най-напред спрямо Чарете.
Сам се винях много заради недостойното поведение по
отношение на едно семейство, от което съм видял само
добрини. Но не се винях достатъчно за още по-лошото си
поведение спрямо Чарете, която горделиво и суетно бях
накарал да заобича някого, който не заслужаваше любовта
ѝ. Сега пълзя в краката ѝ. Моля се тя да ми прости, където
и да е, за това, че я принудих накрая да ме презре.
Като всички лъжци бях затворен в огнен кръг. Дока-
рах баща си до отчаяние. Той обичаше сина си – тоест мен
– и обичаше брат си. Неустрашима в своята пристраст
ност, майка ми се опитваше да ме подкрепя, но това уси-
лие бе напразно. Беше безнадеждна задача. Да приключ-
ваме с това, владетелю на справедливостта. Осъдете ме.
Ще мълча.
АЗ: Това е твърде лесно, отрепко кална. Тъкмо напро-
тив, ще говорите. Ще се правите на хитър. Но всичко, кое-
то тепърва ще се случва, ще бъде белязано от позора ви.
Ще бъдете осъден да живеете в угризения.
Сега аз ви нареждам: говорете ми за баща си, който
бил толкова обвързан с брат си. Виждам как взаимоотно-
шенията между вас и баща ви се обръщат. Какво ли е дош
ло след обичта, нежността, уважението?
АЗ: Споменът за смъртта на баща ми, когото моето
поведение бе докарало до отчаяние, е рана в сърцето ми.
Няма да ви кажа много повече от това, достопочтени ста-
рецо. Наложи ми се да се сблъскам с кризата на юношест
вото много късно. Станах омразен за остаряващия си
баща. Трябваше да се опитам, предполагам, да се осво-
бодя на всяка цена от бремето на бащината му нежност,
което ме смазваше с теглото си. Постепенно изпълненото
с обич и дори нежност покорство, което му засвидетелст-
вах, биваше заменяно ако не непременно от враждебност,
то поне от някаква форма на злоба. Трябва да се признае,
224
велики старецо, че янсенистката му строгост не улесня-

ваше задачата. Когато бях на деветнайсет или на двайсет
години и все така живеех при родителите си поради мър-
зел, така предполагам, или поради неспособност, когато
вече бях нормалианец или тъкмо ставах такъв, се втурвах
към телефона в момента, в който започваше да звъни. За-
щото ако баща ми ме изпревареше и чуеше глас на жена
или момиче, произнасящо името ми, го чувах да отговаря
с раздразнение:
– Искате да говорите със сина ми? Какво пак искате
от него?
Може би нещо от това вечно и смътно сексуално тър-
чане към телефона е останало в мен: близките ми твърдят,
че се втурвам все така бързешком при най-малкия звън.
Спомени на парцали. Насилвах се да чета, и то с мъка,
Въведение в историята на философията на Реймон Арон.
На масата все тъй живият разговор накрая се завърта около
големите премиери на френския театър: триумфът на Сид
в началото на 1637 г., който мигновено носи слава на Пиер
Корней; битката при представянето на Ернани през 1830 г.
с участието на Готие, облякъл червена жилетка; премие-
рата на Сирано дьо Бержерак през 1896 г., омагьосаната
публика, аплодисментите на цялата зала, застанала на кра-
ка в продължение на двайсет минути, докато президентът
на Републиката сваля лентичката на Почетния легион, за
да я връчи на Ростан. Баща ми обичаше Сирано, знаеше
го наизуст, както го знаеха и връстниците му – включи-
телно знаеха наизуст и текста, с който Ростан посвещава
пиесата си на актьора Коклен: „Желаех да посветя тази
поема на душата на Сирано. Но тъй като тя се е вселила
във вас, Коклен, аз посвещавам пиесата именно вам“. Не
съм много наясно защо, може би поради снобизъм, поради
преклонение пред интелектуалната мода около мен, но аз
направо се вбесих. Сравних Сирано дьо Бержерак с Кор-
невилските камбани и изпепелих творбата на Ростан, коя-
225
то по-късно щеше да очарова и мен. Тази дребна подроб-

ност ни противопостави за първи път и още тогава баща
ми не скри тъгата си. Без особени трудности намирах и
други поводи да се спречкам с него. Може да се каже, че
всъщност ги търсех. Изведнъж се сещам за една дискусия,
която се въртеше около чувството за чест. Позволих си да
изнасям уроци по чест на баща си.
Наскоро, владетелю на психолозите и психологиите
им, попаднах на една страница от Смут в чувствата на
Стефан Цвайг, в която се разпознах такъв, какъвто бях на
двайсет години: „заради своето мистично предназначение
да съхрани творческото начало, природата винаги насажда
у детето недоверие и пренебрежение към увлеченията на
бащата. Тя отхвърля удобното и безволево унаследяване,
неусложненото продължаване и препредаване от поколе-
ние на поколение: отначало винаги насажда противоречия
между сродните по дух и едва след мъчително плодоносно
лутане позволява на по-младия да поеме по стъпките на
своите предци“1.
Със своите безумства и срам отчаях баща си. Той
умря в една клиника на улица „Удино“ горе-долу по вре-
мето, когато Рене Жюлиар се дивеше на малкото успех
на първите ми драсканици. Написах на един дъх и поч-
ти с облекчение, с горчиво щастие, с нещо като изчерпан
ентусиазъм тези страници, които в ума ми щяха да бъ-
дат последните написани от мен. Поздрав към публиката.
Плезене. Последен поклон. Иронично завещание. Довиж-
дане и благодаря представляваше моето сбогуване с една
литература, която също като философията хич не я беше
еня за мен.
Времето минаваше. То само това и прави. Алжирската
война вървеше към края си. Май 1968-а прииждаше.
1„Смут в чувствата“, Стефан Цвайг, изд. „Народна култура“ (1987 г.), превод:
Ива Илиева. – Бел. прев.
226
АЗ: А! Най-накрая ще ни говорите за нещо различно

от самия себе си. И ще научим малко повече за времето,
в което сте живели: как гледате на случващата се история
във втората половина на миналия век? Какво участие има-
те в хода на събитията, в борбата на идеите?
АЗ: Случващата се история, твърде знаменити учите-
лю, е нещо, с което малко съм се занимавал, особено след
смъртта на Жорж Помпиду: всеки има правото да седне
в ресторант-бирарията „Кафе дю комерс“ и да разказва
каквото си ще. Въпреки това нямам кой знае какво за до-
бавяне към това, което всички вече знаят: министерския
кадрил, вечната караница между ляво и дясно, залеза на
комунистическата партия, драмите на деколонизацията
след ужасите на колониализма, поредицата стачки, на-
растването на популярността на спорта, нетърпеливото
очакване на промяна и упорития отказ тя да дойде, не-
доверието, недоволството, песимизма, които все повече
обхващат французите. Дълго време французите минаваха
за весели, духовити, лекомислени, безгрижни. А станаха,
както сполучливо е казал Кокто, италианци, ама кисели.
Какво се случи у нас през цялата втора половина на
двайсети век, докато комунизмът триумфираше и заляз-
ваше, докато Китай се събуждаше от един дълъг истори
чески сън, докато католическата църква у нас отслабваше
в очакване на Йоан Павел II? Почти нищо. Само две неща,
но за сметка на това решаващи: благодарение на генерал
Дьо Гол победената Франция влезе в лагера на победите-
лите и в същото това неустоимо движение на историята
загуби почти всичките си външни територии, съставля-
ващи империята ѝ. Всичко останало е пяна, повече или
по-малко изпълнена с почтеност, но която няма да остави
никакъв спомен в паметта човешка. След триста или чети-
ристотин години никой няма да си спомня за поредицата
президенти и правителства, за тесногръдите им амбиции
и обширните им интриги, за противоречията и последо-
227
вателността им, за дрямката на ръба на упадъка. Както е

станало с Пелопонеската война, със Стогодишната вой-
на, с Трийсетгодишната война, трите френско-германски
войни, които толкова много ни разклатиха, ще изглеждат
като една-единствена война, прекъсвана от привидни при-
мирия. В паметта ще остане да се носи единствено ужа-
сяващият спомен за масовите кланета в Русия, Германия,
Китай, Камбоджа, Руанда и други места.
През петдесетте и шейсетте ми бе достатъчно да се за-
нимавам, като прилежен чиновник, като честен счетово-
дител, със сравнителна лингвистика, с бароково или доко-
лумбово изкуствознание, с парчета гръцки вази, с разкоп-
ки в Египет или Мексико, с латинска филология и римска
прозопография. По отношение на войнстващата литерату-
ра бях в положението на бившия пушач, на пияча, отказ-
ващ да близне и капка алкохол. Използвах молива си само
за да изготвям документите, предназначени за общите
събрания, проектите за симпозиуми, протоколите от засе-
данията. Използвах химикалката си само за да изпращам
под диктовката на Кайоа писма с откази на кандидатите
за Диожен. Ала потайна отрова ме разяждаше дълбоко и
отвътре. Казвах си – о, едва-едва и с половин уста, – че
пейзажите, страховете, усилията, провалите и успехите на
познанието биха оформили чуден роман.
Бях се отказал от всяка мисъл за кариера. Много добре
знаех, че се намирам в задънена улица. Ако не непременно
в затънтена тъмница, то поне в задънена улица. Беше ми
удобно. Но нямах бъдеще. Имах учителска правоспособ-
ност. Трябваше да се впрегна в писането на докторат. В
детството си, когато бях трагичен по космология и слаб в
естествените науки, нощем често сънувах изпити, свърза-
ни с размножаването на двусемеделните или на сложните
явнобрачни растения. В началото на професионалния си
живот като секретар и експерт-счетоводител често имах
кошмари под формата на докторска теза. Твърде смътна-
228
та идея за някаква замяна на вечно ненаписания докторат

дълго време човъркаше сърцето ми.
Няколко книги ме бяха впечатлили. Трудовете на Ипо-
лит. Въведение в историята на философията на Реймон
Арон, вече цитирана. Биографията на Фридрих II Хоен-
щауфен, написана от Ернст Канторовиц, най-красивото
парченце история, което някога ми е попадало пред очите.
Последователното прочитане на Илиада, Одисея и Хиляда
и една нощ. Всичко, което бях успял да посъбера оттук-от-
там за Александър Велики, Чингиз хан, Тамерлан, Симах
и Боеций, за византийските императори от Юстиниан до
Василий II Българоубиец, който пратил обратно у дома хи-
ляди български военнопленници, на които извадил очите и
чиито водачи, по един на сто, били хора, на които той изва-
дил само едното око. Сенките на свети Августин в Хипон,
на Арий и Хипатия в Александрия, на Зенобия в Палмира.
Юнеско ме беше пращала или щеше да ме праща в
Египет, Иран, Афганистан, Пешавар и Самарканд. Често
сядах на каменни или мраморни блокове, край които няко-
га са марширували и са се нижели завоеватели, герои, уче-
ни и светци. Легиони, флотилии, географски и научни от-
крития се щураха из главата ми. Сънувах онези римляни,
заловени от партите и продадени на китайците, които ги
заселили в Лобнор. Или пък си мислех за хората от Самар-
канд, изобразявани на миниатюри как живеят в ужас от
китайските нашествия и как един прекрасен ден след по-
раженията при Кадисия и Нехавенд виждат нахлуващите
орди не на китайските конници или на монголите, яздещи
малките си коне, а на непознати нашественици, облечени
в бели бурнуси и изникнали от нищото: арабите.
Човешката история ме изпълваше с вълнение. Бях я
пренебрегнал и я бях изоставил заради философията. Но
тя се връщаше като бумеранг под формата на роман. Ис-
торическият роман не ме интересуваше. Това, което ме из-
пълваше с мечти, беше романът на историята.
229
Изпитвах леко презрение към романизираните био-

графии. Знанието ме шашкаше, а кодошите ме забавлява-
ха. Обичах Бах и Офенбах. С удоволствие се прехвърлях
от трудовете на Масиньон, Ели Фор, Бродел на шегите и
майтапите на фалшификаторите и подражателите. Голя-
ма радост ми носеше прочутата мистификация на Врен-
Люка, който продал на член на Института писма, писани
от Клеопатра и адресирани до Юлий Цезар, съдържащи
вести за сина им Цезарион, или пък писани от Лазар до
свети Петър, в които той го известява за възкресението си.
Катерех се нагоре до Списание за метафизика и морал,
до Гилгамеш, до египетската Книга на мъртвите, до Тай-
на история на монголите и до доколумбовата Попол вух;
и слизах надолу до Зелената дреха и Кралят на Флер и
Кайаве – любими на Жанкелевич, – до Саша Гитри и Вик-
ториен Сарду, чиято пиеса за Теодора, бивша хетера, пре-
върнала се във всемогъщата съпруга на император Юсти-
ниан, ме бе омагьосала:
Там по градските площади

Където вечер бродиш
В сянката на колонади
Где всекиго ти любиш.
Ох! Ох! Теодора!
Неземна хубавице, там тогаз

Ти струваше монета златна
Но ако императорът избягал бе от теб завчас
Щеше още цената ти да падне.
Ох! Ох! Теодора!
Бях много задължен на приятелите си, специалисти по

праистория, антропология, лингвистика, изкуствознание.
230
Вечер, в Лахор или Зимбабве, след симпозиумите ни или

общите ни събрания, на които обсъждахме било бюджета
на научните си организации, било географското разши-
ряване на дейностите си, твърде дълго ограничавани до
Франция, Англия, Германия, Бенелюкс, Италия, Испания
и скандинавските страни, те ми разказваха приказни ис-
тории за африканския ни произход, за зараждането на го-
вора, за миграциите на предците ни, започващи да се за-
селват в Азия и Европа, за внезапната поява на изкуството
нейде между технологията и магията.
От безразборното си четене запомнях отделни късче-
та, които ме изпълваха с щастлив възторг. Простички фра-
зи като твърдението на Бродел, автора на един капитален
труд, отчасти написан в германски военнопленнически
лагер, Средиземно море и средиземноморският свят по
времето на Филип II: „Страстно се влюбих в Средиземно
море“, бяха достатъчни, за да ме изпълнят с екстаз. И пак
при Бродел намираме странния диалог за пространство-
то и времето, за географията и историята, воден от един
принц от рода Сфорца и един провансалски или тоскански
рибар.
Принц Сфорца: „Средиземно море е море, което може
да се окаже трудно. Кои са добрите му пристанища?“
Рибарят: „В Средиземно море има само три добри
пристана: Картахена, юни и юли“.
Спомням си най-вече за безкрайните пътешествия,
които съм предприемал през цяла Италия заедно със сър
Роналд. Никога не бяхме сами. Сенките на етруските, сам-
нитите, сабините, слоновете на Ханибал, спътниците на
Спартак, скъсали с робството, се надигаха край нас. Тръг-
вахме на лов за произведения на Пиеро дела Франческа,
които откривахме кажи-речи навсякъде: в Борго Сан Се-
полкро, в Арецо, в Урбино, в Римини, в Спело, във Фло-
ренция. Почитахме Карпачо, Микеланджело, Рафаело,
Тициан, Тинторето, но имахме слабост и към портретите
231
и анекдотите, свързани с шествието на влъхвите, изобра

зено от Беноцо Гоцоли в параклиса на Медичите във Фло-
ренция, или към живота на Енеа Силвио Пиколомини,
станал папа Пий II, изобразен от Пинтурикио – мазача – в
библиотеката на Сиенската катедрала.
Огромната Сиенска катедрала, която е замислена в на-
чалото само като напречен кораб на един още по-гигант-
ски монумент, сама по себе си можеше да бъде единствена
цел за пътуване в Италия, можеше да бъде занимание за
цял един живот, да бъде очарованието на всички възмож-
ни мигове. Влязохме. Още от прага само паважът бе дос-
татъчен, за да ни заслепи. Като почнем с образа на Хермес
Трисмегист и надписа, който дълго време ме караше да
мечтая: Contemporaneus Moisi1. И после с четирите сибили
– Куме, Тива, Ефес, Еритрея, – събрани без никакъв срам
от светата и проникновената римокатолическа църква. И,
разбира се, всичко останало.
Селска версия на пищния паваж на Сиенската катедра-
ла се откри пред очите ни в сърцевината на катедралата в
Отранто, в Апулия, в самата пета на Ботуша – простодушен
паваж, чиято направа дължим на монаха Панталеоне към
началото на XI в. и на който е изобразен Александър Вели-
ки, възнасящ се на небето, носен от два крилати грифона.
Ние се срещнахме повторно с добрия Енеа Силвио в
Пиенца, на две крачки от Монтепулчано и намиращата се
там изумителна базилика, издигната от Сангало Стари и
посветена на Сан Биаджо. Влюбих се до лудост в Монте-
пулчано и „Сан Биаджо“, и Пиенца. Двете главни улици
на Пиенца, която тогава беше малко, тихо и задрямало се-
лище, носеха вълшебните имена „Виа деи Бачи“ и „Виа
дел’Аморе“. Тичах наляво-надясно. Надавах щастливи
крясъци. Възнамерявах да се установя завинаги някъде
между Монтепулчано и Пиенца. Сър Роналд ми се подиг
1 Contemporaneus Moisi – „Съвременник на Мойсей“ (лат.). – Бел. прев.
232
раваше и ми говореше лоши работи за Август, когото бе

изследвал в книгата си Roman Revolution: той предпочита-
ше Цезар.
Там бяха Александър Велики и учителят му Аристо-
тел; пак Цезар, леещ горчиви сълзи за окаяната си съдба,
когато навършил годините, на които бил Александър, ко-
гато умрял; Гала Плацидия, дъщеря, сестра, съпруга, май-
ка на императори...
АЗ: Все така снобеете, а, все така светски го раздава-
те?...
АЗ (вдигам рамене): ...ефимерна съпруга на варварина
Атаулф, наследник на Аларих, водач на визиготите, побе-
дителка при Равена; Теодорих Велики, цар на остготите –
прочутият Дитрих фон Берн (тоест от Верона) от герман-
ските легенди – който, също в Равена, организира фатал-
ния пир за помирение между остготите и херулите на Одо-
акър, пир, в края на който всеки един остгот пронизва се-
дящия до него херулски воин; великолепният Фридрих II
Хоенщауфен, Stupor mundi1, полушваб и полунормандец,
който, отлъчен от църквата, става крал на Йерусалим, без
да упражни каквото и да било насилие и който сдобрява
мюсюлманския Ориент с германския свят и със Сицилия;
Джовани да Плано Карпини, Вилхелм де Рубрук, истин-
ски Марко Поло в Каракорум в палатката на Великия хан
или по Пътя на коприната, Христофор Колумб и подобни-
те нему, хвърлящи се из океани, чиито естество и граници
изобщо не познават; един нисичък корсикански лейтенант
с непроизносимо име, който възкресява една обезкърве-
на Франция и се оказва равен едновременно на Всерус
кия цар и зет на австрийския император; и Алкивиад
със своите безумства; и Чърчил с пурите си; и Дьо Гол,
победеният бунтар, превърнал се внезапно в победител; и
1 От лат. – чудото на света. – Бел. прев.
233
всички други, мои герои, учители, братя, мои равни, всич-

ки те вдигаха ужасяваща врява в главата ми.
Понеже вече не издържах, един прекрасен ден несъз-
нателно отново се хвърлих в стария си грях – писането
на нов роман, измислица от край до край и същевременно
напълно истински. Щеше да съдържа шестстотин страни-
ци и започваше с тези думи, които от много месеци прип-
каха в сърцето ми: „Империята никога не била познавала
мира...“.
Написах го търпеливо, страница след страница, упо-
рито и с ентусиазъм. Но също и с умора. Понякога почти
с досада. Вечер, след работата ми в Юнеско – бях неде-
лен и вечерен писател, – ми се случваше да заспивам над
страниците. И въпреки това не се отказвах. Зад всеки от
персонажите ми се криеше ситуация или герой, почерпени
от човешката история или от личния ми опит: Ромул или
Рем, Христос, Мохамед, Буда, Конфуций, Атила, сър Ро-
налд Сайм или Жана Херш, войната между Рим и Карта-
ген, Сталинград, Мехмед II, Луи Масиньон или Армения.
Работата отне години. Междувременно се забавлявах.
Къпех се из Гърция или Корсика. Все още бях донякъде
светски настроен, неумолими Свръхаз, понякога вечерях
с Марсел Паньол; с Артур Рубинщайн, който ме разсми-
ваше и комуто се възхищавах; с Пиер и Елен Лазареф в
имението им в Лувсиен, Летящото сърце – те ми предло-
жиха да пиша в Пари-прес и в Ел; с Жискар или Серван-
Шрайбер. Но бях престанал да подскачам насам-натам.
Всеки уикенд, а и нощем, работех по задачата. Дори се
забавлявах по време на работата. На страница и аз вече не
знам коя, примерно 164, написах: „Най-големият от исто-
риците на Империята написа някъде, че...“. На това място
има препратка към бележка под линия. Препращаща към
самата себе си, посочваща източника на цитата: „Славата
на Империята, страница 164“. Допусках и грешки. Поня-
кога сериозни. Вдъхновен от равенския пир, организиран
234
от Теодорих, аз пресъздадох една великолепна вечеря,

която се предполага, че се случва някъде между Апени-
ните и Кавказ през четвърти век – това няма никакво зна-
чение – преди или след Христа. Владетелите и военачал-
ниците ядели петльови гребени, фазани, свински вулви,
чудовищни бисерни риби. А за множеството воини – нещо
като царевична каша. Бедата беше, че бях пренебрегнал
една значима подробност: всички знаят, че царевицата се
появява в Европа след откриването на Америка. Започна-
ха да ме заливат доста стриктни, както би казал баща ми,
писма – идваха от кей „Конти“, от Сорбоната, от Колеж
дьо Франс. Набързо внесох поправката: царевицата стана
ечемик.
След като тухлата най-сетне бе дооформена, трябваше
да я пласирам. Добрият Жюлиар беше умрял. Бернар Гра-
се – и той. Но наследниците му, и по-конкретно племен-
никът му Бернар Прива, който беше харесал първите ми
романи, искаха да издадат моя книга. Отидох при Бернар
барабар с шедьовъра си. Много бързо разбрах затрудне-
нието, което изпита моят приятел.
– Предишните ти книги – каза ми той – не бяха кой знае
какво. Обаче бяха весели и леки. Четяха се с удоволствие.
После дълго те нямаше. И изведнъж се връщаш с някаква
тухла, може би амбициозна, но трудна за четене. Сурова.
Почти скучна. Не съм сигурен, че читателите – и особено
читателките – ще ѝ се нахвърлят с нетърпение и желание.
Обиден и опиянен от печал...
АЗ: Значи често ви се случва да изпитвате печал, а, ве-
чен Иванчо-Изправанчо такъв?
АЗ: Постоянно, господарю на сълзите и смеха. Когато
не е любовна, изпитвам професионална печал. Смятате ли,
че беше забавно да гледам със собствените си очи прова-
ла, или полупровала, на първите си четири книги? Плачех
с кървави сълзи, стисках зъби, бродех, обзет от отчаяние,
из парижките улици.
235
АЗ: Съдът трудно си ви представя със свито гърло и

насълзен...
АЗ: Съдът греши, господине... Опиянен от печал, аз
си взех обратно пакета под мишница и с наведена глава
го връчих на своя учител и шеф, Роже Кайоа. Той пък го
връчи на художествения съвет на издателство „Галимар“.
Съветът натовари един бретонски писател, Мишел Мор,
написал една хубава книга, Морският затвор, със задача-
та да изготви рецензия за нея. Мишел хареса плода на мое-
то безумие. Рецензията му бе положителна. Клод Галимар
публикува Славата на Империята с онази бяла корица,
която ме изпълваше с толкова мечти в годините на мла-
достта ми. Книгата бе приета добре. Жак льо Гоф написа
в Нувел Обсерватьор шашкаща статия, в която се гово-
реше за „първо по рода си произведение“. Изпитвам бла-
годарност, белязана със смущение, към паметта на Жак
льо Гоф. А и Мишел Мор се превърна в най-близкия ми
приятел до края на животите ни.
АЗ: Ах! Значи накрая всичко се нарежда! Доволен сте
от себе си, нали?
АЗ: Не, господине. Изтощен. Вече не бях много млад:
бях на четирийсет и пет. Бях дал всичко, на което бях спо-
собен. Бях се трудил много. Толкова, ако не и повече, кол-
кото и за този проклет процес, който в момента водите. Но
действително 1971-ва година е важна в живота ми. Живо-
тът ни не се развива в постоянен и еднакъв ритъм. Има сла-
би времена, има и силни. За мен периодът 1971–1974 г. се
оказа благоприятен. По-късно ще дойде и 1981 г. И може
би 2014 и 2015 г....
АЗ: Задръжте малко! Това ще го видим... Да вървим в
крак със събитията. Проявете спокойствие, млади човече!
АЗ: Славата на Империята отвори няколко врати
пред мен. Първо беше вратата на кей „Конти“: през 1972 г.
получих Голямата награда за роман на Френската акаде-
мия. После спечелих и наградата на Ла нувел ревю фран-
236
сез: същата година Клод Галимар ме вкара в художестве-

ния съвет на „Галимар“.
АЗ: Хубав дубъл. Разкажете ни за това, опиянени и
глуповати дъждовни червейо.
АЗ: Художественият съвет на „Галимар“ ме сплаши
много повече, отколкото Френската академия. От едната
страна имаме институция, а от другата – легенда. Цяла-
та ми младост премина под знака на очарованието пред
червените и черни черти по бялата корица на книгите от
Ла нувел ревю франсез. Гастон Галимар, вече на възраст,
все още заемаше мястото си в съвета, обитаван от сенките
на великите предтечи: Жид, Пруст, Клодел, Малро, Ара-
гон..., където един прекрасен ден видях с очите си появата
на млад мъж на двайсетина години (или малко повече),
който беше син на Клод и внук на Гастон – казваше се
Антоан. Осъзнаващ смущението, което изпитвах при вли-
зането си в тази Светая светих, Кайоа на мига ме дръпна
настрана и взе да пелтечи в ухото ми:
– Тук ще сте толкова свободен, к-колкото е възможно.
Можете да сте ф-фашист или ком-комунист, няма ник-к-
акво знач-чение. Не ви съветвам да к-казвате, че харесвате
Сирано дьо Бержерак.
Една от радостите ми в съвета беше, че се запознах
с Реймон Кьоно. Бях чел почти всички книги на бащата
на Зази, който също като мен живееше в Ньой и често ми
се падаше късметът вечер да го откарвам у дома му във
вторниците след срещите на съвета. Обичах неустоимия
му смях и неуморно го разпитвах за приятелите му сюр-
реалисти, за Улипо – цеха за потенциална литература – и
за сложните случки в „Галимар“. С учудване, близо до
смайването, разбрах за връщането му към вярата му от
детинството, към най-класическите и традиционни форми
на литературата. Той обръщаше гръб на нощните клубове
в Сен-Жермен де Пре и се връщаше на Акропола при Со-
фокъл, в Рим при Вергилий и Хораций.
237
Членовете на художествения съвет често се оплакваха

от посредственото ниво на връчваните им ръкописи. Но
дискусиите бяха блестящи – дори и когато се обсъждаше
някакъв незначителен текст. Думите на Полан все още се
помнеха от всички:
– Пратиха ми един мъничък и много хубав текст в сти-
ла на Библията или пък на Апокалипсиса. Прочетох го с
голямо удоволствие и искрен интерес. Отхвърляме го.
Слушах с възхита Мишел Мор да говори за ръкопис, в
който идеше реч за надеждите и страховете на един транс-
сексуален британец, чиято основна тревога беше дали все
още има правото да носи вратовръзка с цветовете на клуба
си, при положение че се е превърнал в жена.
Бавно си копаех дупката в този литературен свят, за
който не знаех почти нищо...
АЗ: Вие сте може би кариерист?...
АЗ: Кариерист? Не мисля. Прекалено много обичах да
се забавлявам, за да бъда кариерист. Приемах нещата как-
то дойдат. Със сянка на безразличие, но също и с радост.
Сприятелявах се с писатели. С Франсоа Нурисие, папа на
художествената литература, автор на няколко книги, кои-
то много бях харесал: първо Един малък буржоа и дос-
та години по-късно При липса на гениалност; с Мишел
Деон, писател от най-висша класа, любител на острови, от
Спецес до Ирландия, дискретен съблазнител – всичките
му книги ми бяха любими; и най-вече с гореспоменатия
Мишел Мор, към когото изпитвах нежна обич; с Пиер
Комбеско, автора на Погребение на Сардината, на Дъще-
рите на Голгота, спечелила „Гонкур“, и на Мазаринките;
с Габриел Мацнеф и Пиер Буржад. Двама писатели обаче
имаха особено голямо значение за мен. Единият беше от
десницата: Пол Моран. Другият – от левицата: Арагон.
Отношенията ми с Пол Моран са от много отдавна.
Двамата с баща ми нещо не се харесвали много. Дос-
та преди да се родя, те се озовали в Лондон като аташе-
238
та в посолството при Пол Камбон, който в продължение

на много години бил водещата фигура по отношение на
новото Сърдечно съглашение между Великобритания и
Франция. Още в онези далечни времена някакво дребно
различие вече ги било противопоставило един на друг.
– Кой е номерът на дипломатическото писмо, което
Външно ни прати и което пристигна вчера вечерта? – по-
питал баща ми.
– Мисля, че беше 267 или 268 – отговорил безгрижно
авторът на Галантната Европа.
– Не искам мнението ви – отсякъл баща ми, – а конкрет-
но сведение.
Явно Моран не се разсърдил много на колегата си. До-
като минавал през Германия, пратил на баща ми, чиято
любов към родословията е всеизвестна, една очарователна
пощенска картичка, която се опасявам, че както обикно-
вено съм подредил някъде, ще рече – загубил, но която за
щастие все още си спомням:
Маркизе, ти, дето в славното учение

На имената няма кой да те замота
Признавам, че почти е разкаяние
За теб да мисля в област Гота.
По-късно, а именно по време на войната, взаимоот-

ношенията им още повече се влошили. Петен назначил
Моран в Букурещ на поста, заеман преди това от баща
ми. Той написа една книга – Букурещ, – която беше нещо
като двойник на Лондон. Баща ми не оцени кой знае кол-
ко това творение и категорично осъди поведението на
Моран – и най-вече поведението на жена му Елен – по
време на немската окупация. Той ги упрекваше най-вече
за антисемитизма им. Един ден, когато бях поканил Пол
Моран на обяд, попитах майка си дали би искала и тя да
дойде.
239
– Ти май хич не си гнуслив – ми отвърна тя с харак-

терната си решителност, примесена с нежност и грубост.
Обичах книгите на Пол Моран. Той ми изглеждаше
като монголски конник, с леко криви крака, който широ-
ко отваря пред литературата портите на модерния свят.
Новелите му ме изпълваха с възхита. Милейди или Пар-
фет дьо Салини бяха шедьоври в очите ми. От своя стра-
на той изпитваше приятелски чувства към мен, подплате-
ни с привързаност, обагрена с възхищение към жена ми,
която намираше за елегантна. Няколко пъти е идвал у нас
на обяд или на вечеря. Верен на репутацията си на забър-
зан човек, той имаше навика да изчезва много бързо след
яденето. Разказваха, че на един официален банкет във
Външно той се озовал приклещен между отегчаващи го
до смърт важни особи, така че за да избяга по-бързо, той
изпълзял под дългата полукръгла маса, от която иначе би
било невъзможно да се изниже дискретно. Една вечер,
вече към края на живота си, след като пристигна у дома
към осем, той си тръгна малко преди десет и скочи в мал-
ката си червена кола, за да я подкара в едно дълго и умо-
рително нощно пътуване до гроба на жена си в Триест,
понеже той обичаше жена си, въпреки че ѝ бе изневерявал
през целия си живот.
Франсоа Нурисие ме запозна с Моран. И двамата бях
ме в Швейцария, когато Франсоа ми предложи да отидем
на гости у Моран в „Шато дьо л’Ел“ във Вьове. Това беше
странен дом в мавритано-гранадски стил, където, в ком-
панията на Жан и Симон Жарден, родителите на Паскал
и баба и дядо на Александър Жарден, Жан, обожаван от
приятелите си, бивш началник на кабинета на Лавал, и Си-
мон, която беше много близка с автора на Отворено през
нощта, великият писател се бе оттеглил в изгнание, далеч
от една Франция, станала враждебна към него. Поколебах
се поради вярност към паметта на баща си. Като изтъкна
името на Селин, който бе сторил много по-лоши неща от
240
Моран, а и на още неколцина, Франсоа накрая ме убеди в

превъзходството на литературата над всевъзможните по-
литически превъплъщения. Много години по-късно, при
излизането на Безполезни спомени на Моран, на която Ну-
рисие посвети една отмъстителна хроника, аз му припом-
них този свой спомен.
Окъпан в ореол на антисемитизъм, посланик на Пе-
тен в Румъния и Швейцария, Моран щеше да стане близък
приятел на Морис Реймс, който беше евреин и голист. В
неделите често се включваше в оживените от усмивката и
чара на Морис Реймс вечери на „Фобур-Сент-Оноре“ под
творбите на Климт и Каналето. Странна гледка представ
ляваха тези двама мъже, които би трябвало да са разделе-
ни от какво ли не, но които бяха обединени от нещо свете-
що и смътно, в което се смесваха интелигентност, ирония,
завиден глад за живот и нотка презрение към обществени-
те правила и условностите, пред които обаче и двамата се
прегъваха с едва доловим цинизъм.
Морис Реймс беше първият оценител на търгове с мяс-
то под Купола на Френската академия. Професията му –
„вашият унизителен занаят“, както му казваше генерал
Дьо Гол, – а също и много точен вкус му бяха позволи-
ли да събира картини, мебели, предмети, съставляващи
действително изключителна колекция. Федерико Дзери,
прочутият италиански изкуствовед, от време на време му
идваше на гости на улица „Фобур-Сент-Оноре“. Един ден
Морис Реймс ненадейно видя как по лицето на Дзери, за-
станал пред картина на Каналето, очевидно изобразяваща
венецианска улица, се появява нещо като гримаса на не
одобрение.
– Знаете ли – подхвърли му леко раздразненият Мо-
рис, – това не е копие. Това си е Каналето.
– Може да съм всичко друго, но не и сляп – отговори
му Дзери, който никак не харесваше венецианските веду-
тисти. – Добре виждам, че това е картина на Каналето.
241
И точно това не ми харесва. Ако не внимавате, драги ми

Морис, ще посрещнете края на дните си между стени, пок
рити с картини на Мурильо, Каналето и с котки, играещи
си с вълнени кълбета.
Неговите неугоднически и прями преценки бяха про-
чути, но също така предизвикваха страх. В края на рестав-
рацията на фреските на Микеланджело в Сикстинската ка-
пела във Ватикана пресата, телевизията, радиото, медиите
с нетърпение дебнеха реакцията на големия специалист.
Един журналист трепетно го разпитва:
– Е, професòре, какво мислите?
– Ужас! – отсича Дзери.
– О! Не намирате реставрацията за добра?
– Реставрацията е безупречна. Докосва съвършенство-
то. Ужасът са възстановените в оригиналния си вид кре-
щящи цветове на Микеланджело, които до вчера си бяха
толкова красиви под патината на времето.
Една пролетна вечер през 1973 г. – една-две години
след излизането на Славата на Империята – телефонът
вкъщи звъни. Беше Моран, както обикновено забързан.
Едва успях да кажа „ало“, и започва скоростен, накъсан,
картечен разговор:
– Прати ли си писмото?
– Какво писмо?
– Писмото за кандидатстване.
– Кандидатстване за какво?
– За Академията.
– За Академията? Дори не съм мислил за нея.
– Пращай го.
И затваря.
На една незабравима дата, есенното равноденствие,
21 септември 1972 г., Монтерлан се бе самоубил едно-
временно с отрова и пистолет. Подчиних се на Моран и се
писах кандидат за креслото в Академията, освободено по-
ради смъртта на автора на Мъртвата кралица, Магистъ-
242
рът на Сантяго и Безполезна служба. Не бих имал нищо

против да говоря под купола за величието на Рим, за оча-
рованието в редуването на консонатни и вокални рими и
за афоризмите, които силно са ме впечатлили: „Отворете
се, порти на нощта! И вратите се отварят. Зад тях – нищо“.
Или: „Затвор! Затвор веднага поради посредственост!“.
Или: „Лейте се, потоци на безполезността!“.
Но много скоро научих, че Клод Леви-Строс, когото
по това време познавах все още бегло, но пред когото вече
изпитвах силно възхищение, също възнамерява да се кан-
дидатира за мястото на Монтерлан. Клод Леви-Строс се
отнесе към мен със смайваща куртоазност, сякаш му бях
равен. А не бях. И се оттеглих.
Само няколко седмици преди Монтерлан, на също
така незабравима и напълно катастрофална за един об-
щественик дата – 14 август 1972 г. насред летния отпуск,
когато цяла Франция мисли единствено за плаж и къпане –
ни напусна друг велик писател: Жюл Ромен.
Вече знаете, скъпи Господарю, ролята, която в учено-
любивото ми детство бяха изиграли Жерфаньон и Жале
по покривите на улица „Улм“. Двайсет и седемте тома
от Добронамерените представляваха вдъхваща респект
фреска. Доктрината на унанимизма, с която Луи Фаригул,
роден в Сен-Жюлиен-Шаптьой във Вьоле и наречен Жюл
Ромен по все още неизвестни причини, свърза името си,
вече имаше своето място в историята на нашата литера-
тура. Кнок или тържеството на медицината, Волпоне,
Донуго Тонга и най-вече Приятелите бяха изпълнили с
очарование младежките ми години. Когато приятелите
Бенен, Брудие, Юшон, Ламанден и другите се въртят не-
уморно, но без никога да се срещнат, пред кметството в
Амбер, където имат среща, но което за нещастие е кръгло,
и когато единият от тях, за да улесни дискусията с един
кръчмар, уверява, че капацитетът му на поглъщане на ал-
кохолна течност е равен точно на един литър, бях обземан
243
от кротко веселие. Кандидатствах за мястото, освободено

от Жюл Ромен през юни 1973 г. Бях избран през септем-
ври. Малкото име на госпожа Жюл Ромен, втората съпру-
га на автора на Приятелите, беше Лиз. Нейният силует се
появява някъде из околностите на Ница в Добронамерени-
те. Тя прояви доброта към мен и ми подари пелерината на
съпруга си.
АЗ: Поговорете ни за Купола на кей „Конти“, двуроги1
предателю и лъжецо, за ритуалите в Академията, за речи-
те, за лъжите и караниците, за академичните посещения,
пред които, предполагам, и вие е трябвало да се прекло-
ните...
АЗ: Направих всичко както трябва. Но и със зрънце
ирония – не към институцията, а към самия себе си. Никой
не ме е принуждавал да се кандидатирам за Академията.
Не са ме завличали там силом, с белезници на китките.
Често съм проявявал критичност към Академията. Не кол-
кото Пол Валери: „Академията е съставена от най-сръч-
ните сред лишените от талант хора и от най-наивните сред
надарените с талант“. Не колкото Жюл Ренар, който в
неустоимия си Дневник нарича академиците „простобез-
смъртните“. Докато все още бях кандидат, по радиото или
телевизията разказах историята с двамата академици, кои-
то се срещат:
– Как е нашият събрат Еди-кой си? – пита първият.
– О, наполовина е изкуфял – отвръща другият.
– А-а – казва първият. – Значи се оправя.
Но аз имам само хубави спомени от Академията и ще
гледам да не злословя по никакъв начин.
В Академията най-напред намерих приятели – и може
би дори семейство. Има малко места, уверявам ви в това,
където съм се забавлявал толкова много. Там разговорите
винаги са живи и много свободни – понякога са направо
1 Препратка към двурогата шапка на академиците. – Бел. прев.
244
блестящи. Прекарах над четиресет години във Френска-

та академия. Много ясно си спомням какво мислех, кога-
то бях млад, за побелелите на служба академици: те бяха
едва на толкова години, на колкото съм аз днес – и не бях
никак нежен към тях. Опитвам се едновременно да не
режа клона, на който седя, но и да не си правя илюзии за
академичното безсмъртие. Сигурно си спомняте, майсто-
ре на церемониите и салтанатите, за казаното едно време
от Кокто: „Ние сме безсмъртни, докато живеем. После се
превръщаме в кресла“. Не съм ненавиждал нито кътчето
си в Юнеско, нито кабинета си във Фигаро, нито кресло-
то си в Академията. Много обичах да си говоря с Морис
Дрюон и Франсоа Жакоб, с Андре Русен и Марсел Па-
ньол, с Рене дьо Обалдия и Йожен Йонеско. С Франсоа
Чън, автора на Пет размишления за красотата и на Пет
размишления за смъртта. С Марк Фюмароли.
Специалист по седемнайсети век и по реторика, пре-
минал към изкуствознанието, добре запознат с Лафонтен,
Енгър, Перо, Шатобриан и критичен към модерния свят,
авторът на Културната държава и на Републиката на
учените, пазител на френския език и също толкова извес-
тен в Италия и Съединените щати, колкото е и тук, Марк
Фюмароли в моите очи е продължител на великата тради-
ция, оставена от хора като Бродел, Леви-Строс, Жаклин
дьо Ромийи, а също и въплъщението на това, което някога
като цяло наричаха френска култура. Безгранично любо-
питен и смайващо ерудиран, той знае всичко за Пейреск,
Николай Кузански, йезуитите, мадам Виже Льобрюн и
мадам Дьо Дюра. Чел е и е разбрал всичко, книгите му
са се превърнали в класика, разговорът с него е истинско
щастие. Към него изпитвам обич и възхищение. Знаете ли,
превелики, какво беше за мен Френската академия?
АЗ: Ами кажете ни де!
АЗ: Чест и удоволствие. На вечно задавания въпрос:
„За какво служи Френската академия?“ Жан Дютур от-
245
говаряше: „За красота“. Когато пристигнах в Академия-

та, най-напред ме порази красотата на хората. Жан Дьоле
беше красив. Марсел Брион беше красив. Жюлиен Грийн
беше красив. Марсел Пруст смятал, че Жак дьо Лакретел
бил един от най-красивите мъже, които е срещал. В по-
късни времена Мишел Мор или Бертран Поаро-Делпеш
също бяха „левенти“, както казваха бабите и дядовците
ни. Да не си помислите, че се подигравам, принце на иро-
нията. В Академията имаше и други, по-добри неща от
физическата красота. Имаше нещо, което би било трудно
и прекалено да бъде наречено гениалност – Шатобриан го
притежаваше, Юго го притежаваше, Луи дьо Бройл също, –
но то беше много повече от талант. На кей „Конти“ го-
дини наред седях между Клод Леви-Строс от лявата ми
страна и Жаклин дьо Ромийи отдясно. Няма за какво да се
правя на интересен.
Спомням си... Спомням си... Спомням си за едно съби-
ране вечерта в дома на Жак дьо Лакретел, автора на Сил-
берман, когато няколко мои събратя, а и аз с тях, отидохме
при Морис Дрюон, по онова време пожизнен секретар, за
да изразим съмненията си по отношение на еди-кой си
кандидат, който не ни се струваше, че заслужава място
в Академията. Морис, който беше приятел на въпросния
проблематичен кандидат, ни погледна право в очите и
после, като посочи с пръст в гърдите поред всеки един от
нас, ни каза със силен глас:
– А ти, ти и ти, сигурни ли сте, че заслужавате мяс-
тото си?
Беше странно и елегантно. И напълно в духа на автора
на Прокълнатите крале, който беше цар в държанието си
с хората.
По мое време в Академията се изредиха четирима по-
жизнени секретари: Морис Женевоа, Жан Мистлер, Мо-
рис Дрюон, Елен Карер д’Анкос. Дължа им много...
АЗ: Пак ли!...
246
АЗ: Да, господине, пак... Дължа много на мнозина.

По повод героите от Кралските военновъздушни сили
през 1940 г. Уинстън Чърчил произнесе прочутите думи:
Never so many owed so much to so few. Аз също бих могъл
да кажа, макар и при не толкова значими обстоятелства, че
никой никога не е бил толкова голям длъжник на толкова
много хора. Говорих за родителите си, говорих за учите-
лите си, говорих за Жана Херш, говорих за Берл и Кайоа,
говорих за сър Роналд, бих могъл да говоря и за Франсоаз,
съпругата ми, на която дължа толкова много, бих могъл да
говоря за лекарите, които ми спасиха живота. Също така
бих могъл да говоря за пожизнените секретари, които ми
бяха приятели.
За да иронизира собствения си нисък ръст, Морис Же-
невоа използваше лаф, който бих могъл да му заема: „Ако
видите дупка в плътна, гъста, масивна тълпа, то дупката
съм аз“. Морис Женевоа обичаше родната си Лоара, го-
рите ѝ, бракониерите ѝ, другарите си от Великата война,
които бяха изстрадали страшно много и за които той го-
вореше като никой друг. Да, дължа му много, на него, на
жена му Сюзан, а също и на Жан Мистлер, и на Морис
Дрюон.
Бях голист. В Академията още имаше привърженици
на Петен. Сред тях бяха Пиер Беноа, Шарл Морас, Пол
Моран и още неколцина. Абел Бонар и Абел Ерман опре
делено бяха колаборационисти. Из Париж по време на
немската окупация се носеше едно прочуто двустишие:
На кей „Конти“ всичко е спокойно: стискат се ръце

Обаче двамцата Авел са Каин, умножен по две.
По-късно Жан Мистлер, който през юни 1940 г. в Бор-

до бе гласувал заедно с мнозинството в Камарата на на-
родния фронт за пълна власт на Петен, Жан Гито, и Ми-
шел Мор все още бяха по-близки до маршала, отколкото
247
до Генерала. Един четвъртък следобед в Академията Жан

Мистлер пита по време на заседание дали има добровол-
ци, които да отидат във Вердюн, където трябва да се про-
веде честване. Всички свеждат глави и застават нащрек.
Внезапно Жан Гитон вдига ръка: той е доброволец. По-
жизненият секретар му благодари. Отговорът на Жан Ги-
тон никак не е лишен от дързост:
– Не ми благодарете. Аз си оставам верен на паметта
на маршал Петен.
Мишел Мор живееше обзет от угризения. Някъде през
1940 г. или през 1941 г. той бе дал една статия по лите-
ратурна тема на петенистко списание, което се казваше,
мисля, Л’Ета Франсе. Един ден, за да го поуспокоя, му
занесох на улица „Шерш-миди“, където живееше, един
брой от 1943 г. на Л’Ета Франсе: вътре имаше полити
ческа статия на Франсоа Митеран.
Жан Мистлер живееше в апартамент на улица „Универ-
ситетска“ номер 11, където по-късно щеше да живее и Марк
Фюмароли. Рано сутрин той често слизал да се разхожда по
улицата, където понякога се засичал със своя съсед, Рене
Жюлиар, който излизал от дома си на номер трийсет. Мно-
го рано в една пролетна сутрин те отново се срещат на оби-
чайния тротоар. Разговорът се върти около войната.
– Всички – казва Мистлер – чакат десанта. Трябва да
ви кажа, драги приятелю, че изобщо не вярвам това да ста-
не. Никога няма да успеят, защото...
– Слушахте ли – пресича го Жюлиар – радиото тази
сутрин?
– Не – отговаря Мистлер.
– Ами тази сутрин призори, на шести юни, са дебарки-
рали в Нормандия.
Противно на това, което мислят крайната десница и
крайната левица, фашистите и комунистите, не всичко е
политика. Въпреки всичко Мистлер е добър другар. А и
жена му приготвяше великолепен фасул с месо.
248
Арагон ме наричаше „Малкия“. Дрюон се обръщаше

към мен с „Батко“. За мен Дрюон беше нещо като кръстник
във всеки смисъл на думата. Когато се запознах с него, той
бе сподвижник на комунистическата партия, която по-къс-
но щеше яростно да нападне. Все още го виждам, на ули-
ца „Варен“ или на улица „Грьонел“ как с ирония в очите и
невероятно пъргаво, съвсем леко тържествено и също тъй
малко провокативно, скача зад волана на луксозна кола, за
да потегли към СССР, където продажбите на книгите му го
бяха превърнали в истинска звезда. Вижам го и в Академия
та, където бе изключително влиятелен – всъщност направо
буреносно влиятелен: пристъпите му на ярост бяха прочу-
ти. Виждам го и у дома му, на улица „Лил“, или в къщата му
във Фез, затънтена някъде в околностите на Бордо, където
посрещаше гости – там идваха всякакви хора, от младежи,
които той искаше един ден да влязат в Академията, до чле-
нове на Съвета на кардиналите и дори до Владимир Путин,
бивш агент на КГБ, превърнал се във всеруски цар, който
споделяше любовта му към конете и когото той намираше
за симпатичен, – като проявяваше величественото просто-
душие на хладнокръвен джентълмен.
Големите семейства, по-скоро ляво ориентиран нату-
ралистичен роман, и Прокълнатите крале, по-скоро дяс-
но ориентирана историческа фреска, му донесоха извест-
ност, която прелива отвъд границите ни. Той беше горде-
лив, сърдечен, гневлив, верен приятел. Обичаше успеха и
жените – и те му отвръщаха със същото. Противниците му
се страхуваха от него, приятелите му го обожаваха. Из-
ключително елегантен и на вид, и по дух, което поняко-
га му придаваше известна прилика със Саша Гитри, той
бе преживял множество приключения и се бе женил два
пъти. Най-напред за дъщерята на един днес забравен поет,
Фернан Грег, който бе кандидатствал за Академията еди-
найсет пъти, преди накрая да бъде приет; и след това за
Мадлен, която изпълни целия му живот с грациозност и
249
твърдост. Двамата с Мадлен бяха неразделна двойка, коя-

то знаеше как да предизвиква респект и дори да внушава
страх, и която зае важно място в Париж по времето на го-
лизма и постголизма. В продължение на дълги години на-
сред малкия интелектуален парижки свят, по подобие на
Малро и Арагон преди това, вляво стоеше Едмонд Шарл-
Ру, написала Да забравиш Палермо, съпруга на Гастон Де-
фер и председателка на „Гонкур“, и вдясно – пожизненият
секретар на Френската академия Морис Дрюон.
Раждането му е обвито в мистерия, която самият Морис
Дрюон споменава умело и дискретно в своите отчасти по-
смъртни Мемоари. Майка му се омъжила за брата на Жозеф
Кесел, който бил актьор. Той се самоубил при раждането на
Морис. Морис бил отгледан от втория съпруг на майка си,
който се казвал Дрюон и който му завещал името си.
Още преди да постигне литературните си успехи, Мо-
рис Дрюон станал доста известен с Песента на партиза-
ните, написана в Лондон през мрачните години заедно с
чичо си Жозеф Кесел и Ана Марли.
Приятелю, чуваш ли полета на гарваните над наш’те земи?

Приятелю, чуваш ли как наш’та страна окована крещи?
Ехей, партизани, работници, селяни, тревога ечи
Тази вечер врагът цената от кръв и сълзи ще плати...
След войната и чак до смъртта си той ще остане голист

и накрая твърдо и често яростно ще се бори срещу против
ниците на Генерала – комунисти или центристи. Жорж
Помпиду ще го избере за свой министър на културата в
последното правителство на Месмер. По този повод той
ми предложи да стана негов главен секретар. Споменът
ми от кратките ми престои в кабинетите на Жорж Бидо и
Морис Херцог не беше лъчезарен. А и вече желаех да се
посветя на книгите си. Отклоних предложението му, а той
не ми се разсърди.
250
В успеха на Морис имаше нещо действително чудно.

Той беше не само един от малкото френски писатели, пре-
веждан на руски, но португалският превод на книгата му
Тисту, момчето със зелените пръстчета, детска книж-
ка със земеделска и вече екологична тематика, беше над-
хвърлила милион продадени екземпляра само в Бразилия.
А и влиянието му не угасна след кончината му. Авторите
на сериал като Игра на тронове, който вече от три-четири
години триумфира на телевизионния екран, признават, че
са се вдъхновили от Прокълнатите крале.
Вероятно дори и повече, отколкото беше писател, Мо-
рис Дрюон беше и голяма личност. Ярка личност, която
не оставяше никого безразличен. Тръгнал от крайната
левица, той накрая се установи в някакво самотно и от-
части високомерно величие, встрани от модата и дори от
литературния свят, откъдето свадливо се надигаше срещу
залеза на Франция и откъдето под освиркванията и хулите
на едно учреждение, което го клеветеше, че бил реакцио-
нер, той изстрелваше яростни и сърдити предупреждения.
Специалистка по руска история, с руски и грузин-
ски произход, потомка на Орлов, любимеца – прогонен в
полза на Потьомкин – на Екатерина Велика, Елен Карер
д’Анкос е първата жена, която заема поста на пожизнен
секретар на кей „Конти“. Тя сръчно и с усмивка води ко-
раба на Академията през опасните рифове на обикнове-
ните интриги и лъжи, разраснали се до цяла институция.
Тя се грижи да укрепи често крехките връзки на приятел-
ство и единомислие между понякога вироглавите членове
на това старо семейство. Когато някой от академиците се
разболее или срещне неприятности, тя винаги е насреща,
с характерната си доброта и ефикасност, и му помага да
се измъкне от неприятното положение. Критикуват я, но
също така я уважават. Възхищават се на дейността ѝ. Тя
си е спечелила повече уважение и обич, отколкото всеки
един от предшестващите я мъже. Тя е добрата фея, гот-
251
вачката в столовата, директорката, учителката в училище,

пълно с непоносими и опърничави хлапетии, които ѝ се
плезят зад гърба, но които са привързани към нея. Тя е
майката на Еманюел Карер, един от най-добрите днешни
френски писатели, автор на Снежният клас, Мустаци и
Царството.
АЗ: Свършихте ли, драги и знаменити маестро, с тая
вашата Академия и нейните помпозни дела?
АЗ: Не съвсем, пожизнени умнико, но почти. В целия
си четиривековен блясък тя не е всъщност кой знае какво.
Основана през 1634 г. или през 1635 г., в навечерието на
триумфа на Сид, на раждането на Боало и на победата при
Рокроа, от Ришельо, който искал да упражнява контрол
над тези будещи тревога типове, каквито са писателите, тя
принципно трябвало да пази езика, като състави една гра-
матика, която така и не видяла бял свят, а също и речник,
чието изготвяне се проточва от век на век. През годините
тя се е променила в сдружение на знатни хора, готово да
приеме в редиците си лекари, адвокати, херцози и перове,
понякога избирани преди да са навършили двайсет годи-
ни, държавници, маршали и кардинали – а от време на вре-
ме и писатели.
През тези триста и осемдесет години малко над седем-
стотин академици са се изредили на четиресетте кресла.
Едва четиресетина от тях са оставили име след себе си.
На кресло 12, моето, няма никаква значима фигура, ако
изключим Жюл Ромен: Абер, Котен, Данжо (това не е ав-
торът на прочутия Дневник, а брат му), Морвил, Терасон,
Тиар, Гаяр, Еменар, Жан-Шарл Доминик дьо Лакретел,
Био, Карне, Блан и прочие.
Имената безсмъртни, каква красота!...
На кресло 19 чак до Рене Клер блести, обаче ярко,

единствено Шатобриан. На кресла 20, 21, 28, 40 няма поч-
252
ти никакви забележителни фигури чак до Жюл Льометр

и Тиери Моние, до Марсел Ашар и Фелисиен Марсо, до
Анатол Франс и Пол Валери, до великия Малзерб и Жюл
Камбон. Можем да прегледаме почти всички кресла на кей
„Конти“, и на всяко от тях ще видим повече свещи, откол-
кото факли, повече непознати имена, отколкото големи.
И все пак четирите отминали века имат своите велича-
ви пламъци. През XVII в.: Корней, Расин, Боало, Лафон-
тен, Лабрюйер, Фенелон, Масийон... През XVIII в.: Мон-
тескьо, Бюфон, Волтер, Д’Аламбер, Дидро, Кондорсе...
През XIX в.: Шатобриан, Юго, Вини, Ламартин, Мюсе,
Мериме, Ередия, Льоконт дьо Лил... През XX в.: Анатол
Франс, Пол Валери, Пол Клодел, Франсоа Мориак, Ан-
дре Мороа, Бергсон, Монтерлан, Пол Моран, Жан Кокто,
Клод Леви-Строс, Маргьорит Юрсенар, Жаклин дьо Ро-
мийи... Има дупки, разбира се, и определено отпадъци, но
честно казано, не е толкова зле.
И ето, добри ми учителю, каква е истината: Акаде-
мията е много прочута институция с неопределим харак-
тер, наполовина независима, наполовина публична, чиито
връзки с литературата са случайни и далечни. От Корней
и Расин, от Лафонтен и Волтер до Шатобриан и Юго, тя
блести със своя подбор, а от Молиер и Русо до Бодлер,
Зола и Арагон тя блести с грешките си. Въпреки слабости-
те си тя несъмнено е допринесла за блясъка на културата
ни и реномето ѝ не дава никакви признаци на отслабване.
В крайна сметка това, което ще запомня от този прия
телски клуб, от този семеен кръг, от това братство на гро-
бари и каещи се, вечно дебнещи тържествени погребе-
ния с държавни почести, които са неизчерпаем източник
на спомени, обърнати назад към миналото, и на избори,
обърнати напред в бъдещето, принце на шегите и закач-
ките, е нейният много френски дух, ироничен, подиграва-
телен, показван от толкова много безкрайно повтаряни от
поколение на поколение истории.
253
Вече възрастният кардинал Дьо Фльори, като посреща

абат Дьо Берни, мърмори, че докато е жив, младият Дьо
Берни никога няма да влезе в Академията. На което Берни
отговаря с поклон:
– Не се притеснявайте, Ваше Високопреосвещенство.
Ще изчакам.
Виктор Юго, при едни избори, в които всичките канди-
дати му се струват, както твърде често се случва, посред
ствени, надрасква по бюлетината си следното:
Не, няма да си дам гласа

Поставили са интригите капани
За гения и за вкуса.
Изскачат смело от урната тупани.
Старият Моле посреща младия Вини и на момента му

заявява, че не е чел нищо писано от него:
– На такива години съм, господине, че вече не чета.
Само препрочитам.
Албер дьо Мьон посреща под Купола очарователния
Анри дьо Рение, чиито романи, независимо че са невинни,
той не одобрява, понеже му се стрували развратни:
– Чел съм ви, господине. И то съм ви чел докрай, поне-
же съм кавалерийски капитан.
Според една стара легенда, разказвана и до днес на
кей „Конти“, Пиер Лоти, бивш военноморски офицер,
и Викториен Сарду, който живее на улица „Марли-льо-
Роа“, искрено се ненавиждат. Лоти праща на Сарду писмо
с надпис върху плика:
Господин Викториен Сарди

Марлу-льо-Роа
Френските пощи работят добре. Писмото стига до ад-

ресата си. И Сарду праща отговор на:
254
Миер Лоти
Порски капитан
Пол Валери изнася хвалебствено слово за Анатол

Франс, когото заменя под Купола, но когото не харес-
ва и предпочита пред него Маларме, като така нарежда
речта, че да спомене само веднъж името на предшестве-
ника си, и пуска сякаш по невнимание седем думи, ста-
нали прочути:
– ...Тази Франция, чието име той е взел.
Адмирал Лаказ, който има болно сърце и за когото
се грижи събратът му професор Мондор, специалист по
Маларме, изпитва силна антипатия към Андре Шоме, по
онова време пожизнен секретар. По време на едно заседа-
ние адмирал Лаказ, ярко почервенял от бяс и обзет от не-
преодолимо възмущение, става от креслото си с едва при-
критото намерение да отвърти един шамар на пожизнения
секретар. Тогава професор Мондор вдига ръце нагоре и се
провиква:
– Адмирале! Пазете си съдовете!
АЗ: Ето че се оказвате натъпкан с предполагаемо
смешни анекдоти и истории, панаирджийски и естрадни
циркаджийо. Като че ли си спомням, че някога четох ваши
по-сериозни творби, до които право на достъп имаха само
Всичкото и Нищото...
АЗ: Ние сме във времето, господине. И се движим
назад по него. От много отдавна харесвам анекдотите. И
винаги съм ги защитавал. В тях виждах живата плът и ве-
селия вкус на историята, която се изгражда.
АЗ: Във всеки случай вие, безсмъртни зевзеко, като че
ли не сте сторили кой знае какво, докато сте си седели на
креслото в Академията...
АЗ: Какво съм сторил в Академията ли, скъпи и видни
учителю? Прав сте: не кой знае какво, честно казано. Ако
изключим една революция. През 1981 г. напук на всичко
255
вкарах вътре първата жена в дългата история на въпрос-

ната институция. Нека още веднъж си кажем нещата та-
кива, каквито са: основателно или не, но почитаемите ми
събратя изобщо не желаеха сред тях да има каквато и да
било жена. Академията е племе. Племето има своите ри-
туали. Няма правило, което да забранява достъпа на жени
в старинната институция. Но съществуваше нещо много
по-силно от правило. А именно традицията. Нито Мадам
дьо Севинье, нито Мадам дьо Лафайет, нито Мадам дю
Дефан, нито Жюли дьо Леспинас, нито Жорж Санд, нито
Анна дьо Ноай, нито Колет някога са били избирани. И
нямаше никаква причина да се променя каквото и да било.
Не съм действал, воден от феминизъм, обладателю на
истината. Нито от угодничество. Не познавах Маргьорит
Юрсенар. Никога не я бях срещал. Просто се възхищавах
на създателя на Творение в черно и на Мемоарите на Ад-
риан. И с детската си наивност не виждах никаква причи-
на да не я приемем сред нас.
Нищо не ме дразни повече от доброжелателността на
добрите души, които ме поздравяват за приноса ми за из-
бирането на жена за член на Академията. Не съм допри-
несъл с нищо. Наложих Маргьорит Юрсенар в това бла-
городно братство от академици, привързано от памтивека
към особеностите си и ненавиждащо промяната.
Битката беше жестока. Обидите се сипеха от вси стра-
ни. Нарекоха ме бандит. Един от събратята ми ме обвини,
че съм подкрепял кандидатурата на жена, за да си напра-
вя самореклама. Веднъж дори напуснах заседателната ни
зала с почти непресторено възмущение.
Аргументите и от двете посоки си бяха плачевни. Най-
умерените сравняваха Академията с Айфелова кула, която
се крепи само на боята си, че дори и само на ръждата си:
и най-малкото одраскване щяло да бъде достатъчно, за да
се срине този достолепен паметник. А пък най-бурните си
задаваха разни въпроси със страх. Правилото в Академия-
256
та е, че всичките ѝ членове са равни. Когато един маршал,

един Нобелов лауреат, един бивш президент на републи-
ката бива избран, новите му събратя с усмивка го уведо-
мяват, че до следващите избори той ще заема настоящото
си място, а именно последното. Какво щеше да стане, ко-
гато Маргьорит Юрсенар, новоизлюпен член на знамени-
тата компания, застане пред някоя врата заедно с един от
колегите си? Кой ще влезе пръв? Тя, защото е жена? Или
един от нас, понеже е по-стар член?
Срещу тези абсурдни аргументи аз отговарях с други,
още по-абсурдни:
– Не искате жена? Аз ви предлагам една, която прите-
жава всички необходими качества. Не само че има талант,
граничещ с гения – това не е кой знае какво, направо нищо
не е, – но освен това тя няма да ви притеснява много: жи-
вее в Америка и никога няма да присъства на заседанията.
И в пристъп на щедрост добавях един последен остър
аргумент, наточен като стрела и отровен, който взаим-
ствах от друг писател, комуто се възхищавам и който не
понасяше Юрсенар, а именно Албер Коен, автора на Бо-
жествена красавица:
– Виждам какво ви плаши у една жена: красотата,
изяществото, чаровността ѝ, които са винаги способни
на най-лошото. С Юрсенар тази опасност изобщо не съ-
ществува.
Маргьорит Юрсенар беше избрана напук на убеж-
денията и клетвите на голямо мнозинство от академици,
защото им беше невъзможно открито да се обявят срещу
нея. В деня на гласуването журналисти от вестници по цял
свят, всевъзможни радиостанции, всички телевизии дър-
жаха под обсада кей „Конти“. Един журналист ме попита:
– Е, какво е новото във Френската академия?
Отговорих му:
– Вече ще има две тоалетни. На едната ще пише „гос-
пода“, а на другата ще пише „Маргьорит Юрсенар“.
257
На Академията ѝ отне доста време, докато въведе ду-

мата госпожо в речника си. Месеци наред всички офици-
ални речи все така започваха с господа.
С Маргьорит Юрсенар успях – но на каква цена, – обаче
се провалих с двама мъже, на които много се възхищавах.
Първият беше Арагон. Тъкмо си бе подал оставката
в академия „Гонкур“. По време на една вечеря, забравил
съм вече къде, той леко провокативно ми заяви:
– Знаеш ли, малкия, падам си сноб...
– Падате си сноб! – провикнах се аз. – Ами елате в
Академията.
И се втурнах презглава към кей „Конти“. А там повта-
рях наляво и надясно:
– Може да имаме Арагон!
Отговорът не закъсня:
– А! Много добре! Да си напише писмото за кандидат-
стване и да почне да обикаля.
Очевидно трябваше да разгънем червения килим – ама
буквално, – да се хвърлим в краката му и да го умоляваме
да ни окаже честта, като приеме място сред нас. Пристига-
нето му щеше да промени образа на Академията.
Вторият беше Реймон Арон. Той афишираше презре-
нието си към Академията. И все пак към края на живота си,
когато вече остаряваше, в него се случи някаква промяна.
– Доста ми досаждахте – каза ми той – с тази вашата
Академия. Сигурното е, че не искам да ме бият...
– Юго е бил побеждаван няколко пъти – прекъснах го
аз, – преди да го изберат. А и Зола е кандидатствал без-
брой много пъти...
– Все ми е тая. Аз не искам да ме бият. Но ви раз-
решавам да огледате положението и да споделите с мен
заключенията си.
Захванах се за работа и няколко седмици по-късно се
върнах при него на булевард „Сен-Мишел“. Със съжале-
ние му казах:
258
– Не мисля, че трябва да се явявате. Срещу вас има пет

различни категории противници. Най-напред антисемити-
те, които са повече или по-малко скрити...
В онези далечни времена в Академията все още имаше
няколко прикрити антисемити.
– ...а после и евреите. Неколцина измежду тях смятат,
че нещата са си добре така и не трябва да се разбутват
много. Срещу вас са и антиголистите. Леви и десни анти-
голисти, броят им не е пренебрежим. А накрая, щете или
не, срещу вас са и голистите, които са много силни.
Морис Шуман ми сподели за един от разговорите си
с Генерала. В качеството си на министър на научните из-
следвания или пък на социалните работи той отишъл при
Дьо Гол с няколко документа за подпис. И за да подхване
все пак някакъв разговор, подхвърлил:
– Господин генерал, видяхте ли днешната статия на
Реймон Арон във Фигаро? Тя не е особено хвалебствена
по ваш адрес.
Генералът не отговаря. Шуман му казва „довиждане“
и си взима папките. И вече застанал на прага на вратата,
той чува как Дьо Гол си мърмори:
– Арон? Арон? Това ли е оня, дето е журналист в Ко-
леж дьо Франс и преподавател във Фигаро?
Така че пред невъзмутимия Арон аз обобщих положе-
нието:
– С тези четири категории – антисемитите, евреите,
антиголистите, голистите – все някак можем да се спо-
годим. Но петата категория е далеч по-многобройна, а и
освен това е страховита: тя включва хората, на които вие
някога сте заявявали, че сте по-умен от тях.
Реймон Арон отказа да се кандидатира. За което гор-
чиво съжалих. Но смятам, че беше прав: рискът бе прека-
лено висок.
АЗ: Може ли най-накрая да затворим тук тази дълга
глава за отношенията ви с институциите?
259
АЗ: Още не, Председателю. Като споменахме инсти-

туции, има поне още две, за които бих могъл да ви кажа
няколко думи. Първата е бракът. А втората – Фигаро.
Почти десет години след смъртта на баща си и над
десет години преди Академията аз се ожених. Мисълта да
се оженя не ми минаваше през ум, когато бях млад, точно
както беше и с мисълта да ставам писател. Честно каза-
но, бях по-скоро враждебно настроен спрямо брака. Това,
което обичах повече от всичко друго, това, което винаги
съм обичал, е свободата. Не приемах никакви ограниче-
ния. Не желаех никакво обвързване. Не мразех промяната.
Самотата не ме плашеше. Животът си ми харесваше. Но и
Франсоаз ми харесваше. Беше очарователна. Мила, чест-
на и почтена. Не беше завеяна. Притежаваше всички ка-
чества, на които човек би могъл да се надява у една млада
жена. А и имаше характер. Знаеше какво иска. Не желаех
да я губя. Тя ме обичаше. Аз я обичах. Ожених се за нея.
Спомням си – а също и тя, – че отидох в кметството и в
злокобната църква „Сен-Жан-дьо-Паси“ като куче, което
ще го бият, а тя беше там, облякла жълто манто, с което
бе скандализирала семейството си. Състоянието ми може
би се обясняваше с факта, че моите родители ми бяха дали
примера за един безоблачен брак, а аз много добре знаех, и
то още от първия ден, че не бях създаден за брачен живот.
Прекалено много обичах бурите. Непрестанно повтарях
това на Франсоаз. Непрестанно ѝ мелех, че за млада жена
е по-опасно да се омъжи за писател, отколкото за военен
пилот или автомобилен състезател. Защото всеки писа-
тел винаги ще държи по-малко на собственото си щастие,
отколкото на ръкописите си, колкото и посредствени да
са. И, което е още по-лошо, той ще приема с удоволствие
приключенията, дори ще ги търси, а също и премеждията,
че и злощастията, с надеждата, че те биха могли да под-
хранят романите му. Тя приемаше нещата със смях и весе-
лие. Шашкаше ме.
260
Също така си спомням, че брат ми Анри бе отишъл да

говори с баща ѝ. Фердинан Беген беше индустриалец от
старата школа, който приличаше повече на механик, от-
колкото на бизнесмен. Беше наследил империя, изградена
от търговията със захар и хартия, и значително я бе разши-
рил. Един летен ден на село, където прекарвахме отпус-
ките си, изпитах огромно възхищение към него. Обадиха
му се по телефона да му кажат, че една от машините му
в завода в департамент Нор се е повредила и че никой не
успява да я поправи. За час или два, и то само по телефона,
той успя да задвижи нещата и да поправи механиката.
Той бе смаян, когато брат ми го предупреди да не ме
допуска в семейството си. Тогава започнал изненадващ
разговор, за който и двете страни ми докладваха.
– Знаете – мърморел Анри, – че не съветвам никого да
взима брат ми за зет.
– Какво! – провикнал се Фердинан, който си мислел за
богатството си, което не беше никак незначително. – Каз-
вате ми, че той не е почтен човек!
– Напълно почтен е – настоявал брат ми. – Но не е
много сигурен.
– Не е много сигурен! – разтревожил се бъдещият ми
тъст. – Пие ли? Комар ли играе?
– Не пие. И не играе комар.
Хубав парадокс е фактът, че всъщност брат ми играе
хазарт. Той до такава степен обичаше казината, че когато
беше министър на финансите, в свръхпристъп на съвест,
си беше забранил достъпа до тях, за да избегне дяволското
изкушение.
– Да не е болен? Нещо наследствено ли е? – питал
Фердинан. – В семейството ви има ли нещо, което куца?
– Не, не – отговарял Анри, който бил самата строгост, –
семейството ми е в отлично здраве и брат ми си е напълно
нормален. Само че е плашещо лекомислен. Чаровен е, но
непостоянен. И вече го е показвал: готов е на всякакви без-
261
умства. Отчая баща ми. Не бих искал да ви разочарова. Мой

дълг е да ви го кажа: смятам го за абсолютно неспособен да
дари с щастие дъщеря ви.
Анри ми сподели това, което е казал на Фердинан,
който пък от своя страна, слисан, уведомил за разговора
дъщеря си. Тя пък на свой ред ми разказа чутото, като се
превиваше от смях. Напразно я увещавах в правотата на
преценката на брат ми. Това не промени нищо. Аз трябва-
ше да реша – да зарежа тая работа или да приема положе-
нието. Не исках да зарязвам. И приех.
Никога не съм съжалявал за това. Надявам се, че и
Франсоаз не се е разкайвала много. Дължа ѝ почти всичко.
Не знам дали опасенията на брат ми са се сбъднали. Знам,
че за мен Франсоаз винаги е била едновременно блян и
спасение. Нежност, преданост, внимание във всеки миг.
Към любовта, която изпитвах към нея, се добавиха ува-
жението, благодарността, дълбоката и безгранична обич.
Като се ожених за Франсоаз, с влизането в чуждо се-
мейство, аз същевременно създавах още едно. Семейство-
то, в което влизах, беше различно от моето. Това беше се-
мейство на индустриалци от Нор, забогатели от захарта
благодарение на Континенталната блокада, на Бенжамен
Дьолесер и на отглеждането на цвекло, заменило захарна-
та тръстика. Захарта довела до хартията и Фердинан Беген
се бе съюзил с Жан Пруво, който на свой ред беше преми-
нал от текстилната индустрия към издателската дейност и
чието име остава обвързано с Мач, Мари-Клер и Фигаро.
Отношенията между Фердинан Беген и Жан Пруво мина-
ли през поредица от фази, в които с неравен ритъм се ре-
дували сближавания и враждебност.
Тази нова за мен среда, която би изненадала баща ми
(който, смятам, ако е позволено да се позоваваме на по-
койниците, много би харесал Франсоаз), беше тъпкана с
умни хора, изпитващи недоверие към интелектуалците.
Фердинан имаше сестра, която беше майката на Луи Мал.
262
Светът продължаваше да се изплита около мен. Създа-

телят на Асансьор за ешафода, Любовниците, Сърдечен
смут и Зази в метрото се превърна в мой първи братов-
чед и преди или след Александра Стюарт и Кандис Бъргън
се ожени за Ан-Мари Дешод, чиято красота, а и чар, все
още ме изпълваха с възхита и чиято скорошна смърт пре-
дизвика у мен дълбока скръб.
Майката на Франсоаз беше швейцарка. Къщата бли-
зо до Фрибур, която принадлежеше на нейното семейство
още от осемнайсети век, се превръщаше в едно от люби-
мите ми места за престой. Заедно с една къща мечта в Кор-
сика, близо до Сен-Флоран. Франсоаз имаше две сестри,
към които изпитвах обич: Розлин и Паскалин. Всяка от тях
можеше да даде материал за цял роман, и то без никакво
усилие. Цялата планета се пренареждаше около тях двете.
И все пак най-важното бе нещо друго – само че аз не го
знаех: роди се дете. Донякъде не ми пукаше особено. Дори
по-скоро ме плашеше: едно дете си е допълнителна връзка
след брачната такава. Вече не можех да правя каквото ми
хрумне, да отпрашвам надалеч ей така, за едното нищо, да
водя различни животи, които исках да са безброй.
Често ми се бе случвало петък вечер на излизане от
„Галимар“ или другаде, да се качваме заедно с Жан-Фран-
соа Дьонио или с някой друг в колата ми и да заминаваме
за Италия. Слънцето изгрявяше по бреговете на Средизем-
но море при Мантон или Портофино. Пристигахме в Рим
в събота към два на обяд. Обядвахме късно на „Пиаца На-
вона“. Прекарвахме някъде нощта. И в началото на недел-
ния следобед поемахме обратно и пристигахме направо
на работа в понеделник около девет сутринта, смазани от
умора. С тези малоумия вече бе свършено. Бях прикован,
завързан, бях станал затворник.
Имаше нещо като родилен бележник, включващ руб
рики, които ми се струваха идиотски: „Бащата би желал
детето да се казва еди-как си“, „майката би желала дете-
263
то да се казва еди-как си“... В полето, предназначено за

нея, Франсоаз, винаги бърза във вземането на решения, бе
написала: „Елоиз“ – не толкова заради Абелар или Жан-
Жак, а по-скоро заради хотел „Плаза“ и една костенурка,
която я разхождаха с въженце на врата. Елоиз беше ко-
микс с голям успех навремето. Моята рубрика си остана
непопълнена: бъдещото име на детето ми бе безразлично.
Акушерът на Франсоаз ме съдеше строго и ме наричаше
какъв ли не. Не бързайте да ме обвинявате, владетелю на
справедливостта. Опитвам се да кажа истината от своята
гледна точка. Тя не е бляскава – заради което горчиво се
разкайвам. В по-късни времена много харесах блестяща-
та млада дама, основателка на първокласно издателство,
в каквато се превърна Елоиз. Ядосвам се на себе си, че
проспах безвъзвратно отминалите години на ранното ѝ
детство. На Елоиз, а също и на Франсоаз, които нежно ме
обгрижваха, дължа нещо, което може да бъде наречено из-
винение, но което в моите очи е по-скоро угризение.
Знаете, господарю на галактиките и на небесните
светила, какво прави животът: той продължава. Елоиз на
свой ред роди дъщеря. Отдадох на Мари-Сара нежността
и вниманието, които спестих на Елоиз, за което я моля да
ми прости.
АЗ: Може би желаете да ни накарате да пуснем някоя
и друга сълза, примесена с възмущение. За щастие, и за
ваше нещастие, ние знаем, че същността на природата ви
е безразличието. Всички неща са ви все тая. И с хората е
същото. Движите се наслуки в мъгла. От време на време
засиявате, но за вас нищо няма смисъл. Бедни ми прияте-
лю, опасявам се, че присъдата на този съд, чиито мотиви
и състоятелност, които вие се преструвахте, че оспорвате
в началото на процеса и вече би трябвало да започвате да
разбирате, ще се окаже тежка за вас.
АЗ: Ръка ви целувам, владетелю на справедливостта.
Предварително скланям глава пред решенията ви. Опит-
264
вам се да ви водя, доколкото мога, в следствието, чийто

смисъл, поне в началото, ми убягваше. Няма значение.
Трябва да продължим. Налага се, принце на съдбините
и поколенията, да напуснем този свят на брачни съюзи
и роднинства, в който се озовахме, за да навлезем в една
нова област, в която най-доброто и най-лошото вървят
ръка за ръка, но също и се сражават помежду си: журна-
листиката.
АЗ: Ами хайде, блатни червейо, блестящи самозванецо.
АЗ: Често се разнася една погрешна легенда: че са ме
избрали във Френската академия, защото съм бил директор
на Фигаро. Тъкмо обратното е вярно: бях избран начело на
Фигаро, защото бях най-младият член на Академията.
Според друга легенда тъстът ми, който действително
имаше връзки с пресата и с Фигаро покрай търговията си
с хартия, бил в основата на журналистическата ми кариера.
И това е погрешно. Фердинан Беген вече бе продал акциите
си във Фигаро на Жан Пруво, когато той ми предложи пос-
та на директор. По отношение на тъста ми изборът му беше
по-скоро иронична обида, отколкото приятелски жест.
Министър на съобщенията в последното правителство
на Пол Рейно, висш комисар по съобщенията при Петен
в продължение на няколко дни, шеф на Пари-соар, който
щеше да се превърне във Франс-соар, на Мач, който щеше
да стане Пари-мач, и на Мари-Клер, настанил се на кьо-
шето на улиците „Франсоа I“ и „Пиер-Шарон“, намиращ
се в обкръжението на изненадващи личности като Ерве
Мил или Гастон Боньор, придаващи му авторитет, и на
фотографи, които бяха звезди във висшето парижко об-
щество и сред богаташите с джетове – Жан-Пиер Педрад-
зини, който щеше да намери смъртта си в Будапеща през
1956 г., Бено Гразиани или Уили Ридзо, – Жан Пруво бе
такава фигура, че сам заслужаваше да му се напише об-
ширна биография. Подозрителен едновременно в очите
на привържениците на Генерала и в тези на маршала, той
265
си бе осигурил сътрудничеството на Кокто, Сент-Екзю-

пери, Сименон, Кесел, Мак-Орлан, Пиер Лазареф, и оби-
чаше това, което придава блясък на първата страница на
вестниците. Избирането ми в Академията на четиресет и
седем годишна възраст, и то само заради Славата на Им-
перията, бе вдигнало шумотевица около най-младия ака-
демик. В продължение на години на кей „Конти“ аз бях
детето в групата. Времето минава, и то много бързо. И ето
ме изведнъж, след Дрюон и Леви-Строс, като най-възраст-
ния по стаж. Навремето, през 1973 г., на Пруво му хрумна
аз да поема юздите на Фигаро, преминал през една дълга
и убийствена стачка и изпаднал в положение на несигур-
ност след смъртта на Пиер Брисон, директор на вестника
от 1936 г. до 1964 г.
Назначаването на директор на Фигаро не беше шега
работа. Собственикът имаше правото да посочи име, но
решението се взимаше след гласуване на журналистите.
Също така трябваше да се има предвид не само натискът
на синдикатите, но и настроенията на една прочута „Група
на петимата“, състояща се от приятели и наследници на
Пиер Брисон, която бе притежател на някаква тъмна сила,
нещо като морално право над вестника.
Първата ми реакция беше да отида да се видя с Реймон
Арон, към когото изпитвах голямо възхищение и чиито
статии, публикувани във Фигаро, до една имаха голям от-
звук.
– Ако желаете да поемете управлението на вестника –
казах му, – аз се оттеглям моментално.
Проблемът не беше само в това, че Пруво не му бе
предложил нищо, но най-вече във факта, че самият Арон
нямаше никакво желание да се товари със смазващото
и неблагодарно тегло, каквото е управлението на вест-
ник. Реймон Арон не беше луд. Отлично съзнаващ как-
во самият той представлява, той желаеше да продължи да
работи на спокойствие по книгите и статиите си, без да
266
се занимава с тежките ръководни задачи. Може би леко

подразнен от издигането на някакво току-що излюпило се
пиле, лишено от какъвто и да било опит, той ми пожела
успех и ме увери в подкрепата си. От своя страна, аз взех
твърдото решение, което никога не съм преставал да след-
вам – да възприемам Реймон Арон като свой учител в по-
литиката, икономиката, журналистиката, и при всякакви
обстоятелства да проявявам огромно уважение към него
и да му отстъпвам мястото, което заслужава. Доколкото
влизаше в правомощията ми, пред него винаги съм разсти-
лал червен килим. До степен, че от част от журналисти-
те си навлякох няколко иронични коментара, на които не
обърнах никакво внимание: превъзходството на Реймон
Арон беше очевидно и извън всякакво съмнение. Ако има
някой, който през втората половина на изминалия век да е
оказал истинска чест не само на журналистиката, но и на
политическата мисъл, то това е Реймон Арон. Прочутите
думи: „По-добре да грешиш със Сартр, отколкото да си
прав с Арон“ свидетелстват единствено за изкривяване-
то на умовете по онова време. Историята не се забави с
присъдата си по отношение на Сартр и Арон, съученици
от „Екол нормал“, разделени един от друг поради полити
ческия си избор.
Журналистите от Фигаро не знаеха кой знае какво за
мен. Пратиха ми двама делегати със задачата да ме про
учат в бърлогата ми в Юнеско. Върнаха се в редакцията на
вестника си със следното заключение:
– Той има очите на Мишел Морган и носа на Реймон
Арон.
Самият Реймон Арон, който напълно основателно
смяташе, че не знам почти нищо, се захвана с предизбор-
ната ми кампания, като показа саркастична благосклон-
ност. Аргументацията му се състоеше в три точки:
– Не е съвсем глупав. Гласувайте за него! Той отсто-
ява много твърдо позициите си, които са доста неясни.
267
Това е удобно. Гласувайте за него! Невежеството му е с

енциклопедични размери. Това няма никакво значение.
Гласувайте за него!
Да стана директор на голям ежедневник като Фигаро за
мен бе нещо като сън наяве. Политическата власт не ми се
струваше нещо кой знае колко читаво. Правенето на поли-
тика се състои в твърдото убеждение, че си прав, а другите
грешат. Твърде рядко бях съгласен със собственото си мне-
ние, за да се впусна по този път. Нямах никакво желание
да ставам депутат. Още по-малко пък министър. Но обичах
да пиша статии. Зрелището на света и на изграждащата се
история ме изпълваше със страстен интерес. Ръководенето
на вестник ми изглеждаше върховно щастие. Въпреки това
обаче в последната минута изпитах съмнение относно спо-
собността си да изпълнявам тази трудна функция, за която
не знаех нищичко. С пълна сила ме обзе чувство ако не не-
пременно на страх, то поне на тревога. Колебаех се. Обя-
вих, че ако има дори само и един човек против, ще оттегля
кандидатурата си. Това отстъпление, почти бягство, оказа
възможно най-позитивен ефект. Бях избран единодушно.
По онова време Фигаро се бе установил на кръгово-
то на „Шан-з-елизе“ срещу офисите на Дасо и списанието
му „Жур дьо Франс“. Първия път, когато влязох като шеф
в пищния си и овален кабинет, откъдето бихте могли да
видите, стига леко да се приведете, площад „Конкорд“ от
едната страна, а от другата – Триумфалната арка, ме обзе
чувство, подобно на горделивост. Притежавах власт – или
онази привидност за власт, с която лесно я бъркат.
Асистентките ми ме посрещнаха. Те бяха наследнич-
ките на една легендарна фигура – секретарката и довере-
ницата на Пиер Брисон, чието име бе пророческо, – госпо-
жица Парльоба. Нещата започнаха по-скоро зле. В онези
далечни времена – преди над четиресет години – нямаше
мобилни телефони. Така че една от асистентките веднага
ме подхвана:
268
– Трябва да имам възможността да ви се обаждам във

всички възможни часове на денонощието. Всяка сутрин
искам на бюрото пред себе си да имам списъка със задачи-
те ви през деня, а също така и ще ви помоля да ми посочи-
те публичните и частните дейности, на които бихте могли
да се отдадете.
– Знам, че в Монд – отговорих ѝ аз, – който е вече-
рен вестник, първата редколегия се събира много рано
сутринта. И ако съм правилно осведомен, на събранието
хората стоят прави, за да не заспят. Фигаро е сутрешен
вестник. Колегията се събира в десет и половина сутринта
и в шест и половина вечерта. Значи, ще ми е достатъчно
да пристигам към девет и половина или десет. Примерно
утре ще обядвам на площад „Бово“ в министерството на
вътрешните работи. Ще се върна във вестника към три без
четвърт. Ще изляза към седем и половина, за да се преоб-
лека: имам вечеря с посланика на Съединените щати. Ще
изляза от посолството към десет и половина. И ще съм тук
от единайсет и половина до един, както всяка вечер.
– А между десет и половина и единайсет и половина –
попита ме асистентката, докато си водеше бележки – къде
ще бъдете?
За миг се поколебах.
– Длъжен ли съм да ви казвам?
– О, господине, това минава като професионална тайна.
Първите ми дни във вестника бяха живописни. Още на
първия си ден на Кръговото бях взел със себе си черновата
на речта си за приемането ми на мястото на Жюл Ромен,
която трябваше да произнеса няколко седмици по-късно
под Купола, с надеждата, че ще мога да ѝ хвърля някой
поглед в редките свободни мигове, с които щях да разпо-
лагам. Имам лошия навик да хвърлям на пода листата, по
които работя. По пладне, преди да тръгна за вътрешното
министерство, бях добавил или премахнал няколко запе-
таи в текста и го бях зарязал. Това, което не знаех, беше, че
269
чистачката минаваше в дванайсет през кабинетите. Като

се върнах от площад „Бово“, разпиляната ми по мокета
реч за Жюл Ромен бе изчезнала. Проведох бързо разслед-
ване, от което разбрах, че отпадъците, предимно тонове
изписана хартия, се събират във вътрешния двор на сгра-
дата на Фигаро. Журналистическата професия се състои
в узнаването на всичко, и то веднага. Когато се озовах на
двора, за да почна да ровя в кофите – където, о, чудо, щях
да намеря ръкописа си, – целият вестник се беше залепил
за прозорците, за да гледа как новият им директор се щура
като муха без глава и рови в боклука.
Няколко дена по-късно служебният разсилен – разсил-
ните на Кръговото все още спазваха стриктен протокол и
носеха фрак и верижка около врата, а нещата щяха корен-
но да се променят с преместването на улица „Монмартр“
по икономически съображения – ми връчи визитна кар-
тичка, видимо евтина, на която с изненада прочетох:
Госпожа Жозеф Кайо
Всички знаят, че през 1914 г., в навечерието на войната,

госпожа Кайо бе убила Гастон Калмет, тогавашния дирек-
тор на Фигаро, защото тъкмо бил публикувал писма, ком-
прометиращи съпруга ѝ, който, от своя страна пък, току-що
бил въвел данъка общ доход – с двупроцентова ставка.
– Тази дама – каза ми разсилният – желае да се види
с вас.
– Доведете я.
И за свое изумление видях как в кабинета ми се из-
търсва Жан Дютур, неуспешно дегизиран като жена, кого-
то разпознах на момента. Нямах времето нито да поставям
въпроси, нито да го поздравя учтиво. Той беше нахлупил
шапка с пера, беше си сложил воалетка пред очите и боа
на врата, а и държеше воден пистолет, чието съдържание
изстреля право във физиономията ми.
270
Не бях редакционен директор. Бях директор на вест-

ника, после генерален директор и председател на дирек-
торския съвет. Бях заливан непрекъкъснато от синдикал-
ни, икономически и социални проблеми. Франсоаз твър-
деше, че именно тя трябвало да ми съобщава по телефона
за значимите политически събития, докато аз провеждам
обсъждания с журналистическите асоциации или с прочу-
тата „Група на петимата“. Фигаро още не беше автома-
тизиран. Още използваше майстори печатари, линотипни
букви, изобщо – старите, традиционни техники. Разбирах
се добре с печатарите, които бяха комунисти и начетени,
като те често поправяха правописните грешки на журна-
листите. По стара традиция, при пристигането на всеки
нов директор те организираха донякъде частна и почти
тайна церемония, наречена аве или раве, защото пиеха за
здравето на новопосветения. Аз обаче бях попаднал в Рим,
по време на честите си пътувания в Италия, на една краси-
ва църква, не толкова известна, колкото големите базили-
ки: „Свети Йоан а Порта Латина“...
АЗ: Вече ни споменахте за нея по повод Угодно Богу...
АЗ: ...и бях открил, че свети Йоан от Латинската порта
бил покровителят на печатарите. Така че вдигнах наздра-
вица с тях, като си мислех за свети Йоан от Латинската
порта и за Рим.
Аз, разбира се, бях заобиколен от многобройни съвет-
ници, по-компетентни от мен във всички области. Един
почтен финансов инспектор се занимаваше с икономи
ческите проблеми. Машината се движеше от опитни жур-
налисти. Сега се сещам за безброй имена. Измежду мно-
гото ще цитирам само трима: Жан Грио, който изпитваше
божествено почитание към маршал Жофр – той би могъл
да претендира за управлението на вестника, но не го стори
и ми беше истински приятел, който много ми помагаше;
Макс Клос, стара, симпатична кримка, който дълго вре-
ме изпълняваше решаващата функция на главен редактор;
271
Ксавие Маркети, дошъл от Елисейския дворец и от анту-

ража на Помпиду – нещо, което създаде брожения в ре-
дакцията, – тънък познавач на политическите среди, който
непрестанно ми оказваше безценна помощ и много бързо
стана мой приятел.
Представих се като директор стажант и моите прияте-
ли мъдро ме посъветваха да бъда сдържан и да не излизам
отпред на огневата линия, когато едно след друго избух-
наха две събития, чиято бруталност веднага ме изстреля,
въпреки желанието ми, под светлината на прожекторите:
смъртта на Помпиду на 2 април 1974 г. и първата петролна
криза.
Кончината на президента Помпиду беше като отраже-
ние от Шекспирова трагедия. При слизането си от някакъв
самолет, който го бе докарал обратно от Рейкявик, той из-
глеждаше рязко променен и блед, като цяла Франция със
смайване видя това на малкия екран. Всеки ден здраве-
то му все повече се разклащаше. Но той имаше периоди
на възстановяване, които бяха внезапни и неразбираеми,
също като пристъпите на заболяването му. Всички знаеха,
че президентът е тежко болен, но никой – може би дори и
самият той – не можеше да каже каква точно бе загадъчна-
та му болест. Той продължаваше да работи, сякаш нищо не
се е случило, и понеже мълчеше по въпроса, слуховете се
разпространяваха все повече и повече. Целият март беше
мъчение. И на втори април, след няколко часа, които пре-
кара у дома си в Орвилие, където се надяваше малко да си
почине, той умря по пътя обратно към Париж. Съпругата
ми Франсоаз и аз бяхме силно наскърбени от смъртта му,
понеже бяхме близки с него. Франсоаз без никакъв свян
ме изправи пред предизвикателствата, който се отваряха
пред мен. Започваше нова президентска кампания. Каква
щеше да е позицията на Фигаро?
Беше се разнесъл слух, че премиерът Пиер Месмер
или Едгар Фор можеха да се включат в надпреварата.
272
Към Месмер изпитвах уважение, а Фор ми беше приятел.

Четиресет години по-късно Едгар Фор пак щеше да бъде
подложен на преглед1. Дори изключителният му талант
нямаше да му е достатъчен, за да се измъкне. Но интели-
гентността и бързата му мисъл винаги бяха белязани от
хумор и оригиналност. Като министър на образованието
през 1968 г. той повтаряше на всеослушание с характер-
ния си шъшкащ говор:
– Никога не казвайте, ше Едгар Фор е предизвикал бър-
котията в образователната шиштема. Казвайте: бъркотия-
та е предизвикала Едгар Фор в образователната шиштема.
Той често твърдеше, че само двама души биха могли
да предотвратят Революцията от 1789 г.: първият е Тюрго –
само че той умрял преди това. Вторият е Едгар Фор – само
че той още не бил роден. Отговаряше на честите атаки сре-
щу себе си с твърдението, че не ветропоказателят се местел,
а че ветровете се променяли.
Не беше лесно да шашнеш Едгар. Бях му симпатичен
заради Рутилий Намациан. Един четвъртък в Академия-
та той измърмори под носа си няколко стиха на латински
поет от началото на пети век, доста зле познат, казваше
той, съвременник на Сидоний Аполинар и също родом от
околностите на Нарбон.
– Непознат? – подхвърлих аз. – Рутилий Намациан: За
завръщането ми у дома.
Той ме изгледа изненадано.
Много скоро стана ясно: без Месмер и без Едгар Фор
борбата щеше да се води между трима кандидати: Жак
Шабан-Делмас, голист, премиер по времето на Помпиду
преди Месмер; Валери Жискар д’Естен, човекът с прочу-
тия израз „да, но...“, министър на икономиката и финанси-
те; и дошлия от десницата Франсоа Митеран, който беше
1След смъртта на Помпиду преминаването на медицински изследвания става

задължително за бъдещия президент. – Бел. прев.
273
станал първи секретар на социалистическата партия през

1971 г. и бе успял да изгради заедно с Жорж Марше и ко-
мунистите Общата програма на левицата.
В редакцията беше бурно. С мен дойде да се срещне
делегация, водена от Мишел-П. Амле. Амле беше член
на прочутата „Група на петимата“ и беше любопитна фи-
гура. Много деен, доста жизнен, а освен това някога той
трябва да е изглеждал много добре. Според слуховете бил
въведен във Фигаро от Франсоа Мориак, който попаднал
на него по марсилските кейове. Поддържал близки и фи-
нансово изгодни взаимоотношения едновременно с кому-
нистическата Румъния на Чаушеску и с няколко големи
френски фирми. При липсата на явна подкрепа за Франсоа
Митеран той беше дошъл да иска в името на свободата
на пресата Фигаро да поддържа стриктна неутралност в
започващата кампания. Аз му отговорих, че свободата на
пресата не значи да буташ Юманите надясно или Фига-
ро – наляво, нито да ги сливаш в някаква обща неутрал-
ност. Свободата на пресата позволяваше на Юманите да
бъде орган на левицата и на Фигаро да бъде вестник на
десницата.
След като проблемът със съюзяването с Митеран беше
решен, трябваше да бъде решен и още един, при това доста
парлив: кого трябваше да подкрепи Фигаро, Шабан-Дел-
мас или Жискар д’Естен? Бях приятел на Жискар и бях
голист. Арон клонеше към Жискар. Жан Грио, Макс Клос,
Ксавие Маркети бяха по-скоро за Шабан. Спомнях си за
първите си дни във Фигаро още преди номинацията си за
поста на директор. Няколко години след смъртта на Бри-
сон тези дни бяха белязали края на изгнанието ми. Беше
по времето, когато като гръм от ясно небе генерал Дьо
Гол напусна властта вследствие на провала на референ-
дума от 1969 г.: „Спирам да изпълнявам функциите си на
президент на Републиката...“. Жан-Жак Серван-Шрайбер
веднага беше написал в Експрес, че за първи път се чувст-
274
вал горд, че е французин. Тогава се разхождах в Сицилия

и воден от емоцията, за всеки случай написах в Палермо
един материал и го пратих на Фигаро: в него, в качест-
вото си на пламенен поддръжник на Генерала, аз питах
Жан-Жак Серван-Шрайбер, който беше горе-долу на мои
години, дали той наистина не е имал и други поводи да
бъде горд с родината си. За свое огромно изумление ня-
колко дена по-късно попаднах на статията си, отпечатана
на първата страница на вестника. Малко по-късно, но все
така през 1969 г. и все така във Фигаро, написах една-две
статии в подкрепа на Жорж Помпиду срещу Ален Поер.
През пролетта на 1974 г. изпитвах жестоко колебание кого
да подкрепя – Шабан или Жискар.
Работата се нареди от само себе си. През 1974 г. във
Франция все още имаше само два телевизионни канала.
Единият от тях беше поканил Шабан. Той се яви, придру-
жаван от Малро. Поради някаква причина – две години
преди смъртта си Малро изглеждаше смазан и на края на
силите си – предаването се оказа пълна катастрофа. Нико-
га дотогава политически дебат не е имал такива послед-
ствия. Популярността на Шабан-Делмас се срина свет-
кавично. И вече ставаше напълно ясно, че само Валери
Жискар д’Естен може да победи Франсоа Митеран, който
вече бе записал сериозен успех на парламентарните избо-
ри през 1973 г. благодарение на порива, създаден от двете
леви формации, обединени от Общата програма. Някол-
ко седмици по-късно изборите за президент потвърдиха
тези предвиждания: Жискар беше избран за президент на
косъм с малко над петдесет процента от гласовете срещу
малко над четиресет и девет за Франсоа Митеран.
Новият президент се характеризираше най-вече с ин-
телигентността си. Съществуват хора, които имат една
мозъчна брънка по-малко в главите си. Той пък очевидно
имаше една в повече от останалите. Ако слушате дори и
само няколко мига Валери Жискар д’Естен, ще установи-
275
те, че умът му е невероятно гъвкав и бърз. От много от-

давна той ме шашкаше. Познавах го ако не непременно
от детството, то от юношеството си. Като почнем от Пле-
ядата на Ронсар и Дю Беле и стигнем до прочутите вечери
на „Сиекл“, като минем през Синия салон на маркиза Дьо
Рамбуйе и през салоните на мадам Дю Дефан или на Жюли
дьо Леспинас, през Ценакулума на Шарл Нодие и после на
Виктор Юго, през официалните вечери „Мани“, по време
на които се срещали Мопасан, Флобер, Жорж Санд, бра-
тята Гонкур, и през „Кафе дьо Флор“ или „Кафе де дьо
маго“, французите обичат да се срещат в тесен кръг, за да
говорят помежду си за повърхностни или сериозни неща.
През петдесетте и шейсетте имаше една малка неформал-
на група, която включваше Валери Жискар д’Естен, Си-
мон Нора, Жан-Жак Серван-Шрайбер, неколцина други
и мен. Всички бяхме горе-долу на едни години и всички
други бяха по-блестящи, по-амбициозни, по-близки до по-
литическата и икономическата реалност от мен. Все още
никой не бе достигнал известността, към която всички се
стремяха, но те до един бяха убедени, че ще успеят да го
направят. Имах чувството, че се забавляваха с лекомис-
лието и иронията ми. Признавам, че ми се случваше да не
схвана нито дебатите им, нито думите, които използваха.
А именно Валери се изказваше толкова изискано и слож-
но, че направо се сащисвах. Без да е загубил каквото и да
било от блясъка си, той много опрости изказа си в срав-
нение с онова време. Тогава невинаги разбирах бляскави-
те и неясни неща, които той, а впрочем и другите, ръсеха
уверено, и често си казвах, че ще е по-добре да отида да
се разходя в скъпата си Италия или из онези средиземно-
морски пристанища, където обичах да не правя нищо и да
не мисля за почти нищо насред корабите, които от край
време толкова обичах. Понякога се случваше да си про-
шепвам сам на себе си по библейски простите стихчета на
добрия стар Габриел Викер:
276
За какво си мисля? Може би за нищо този път

Гледам как кравите пасат
И как тече реката.
Не за пръв път се озовавах в компанията на млади

хора, които искат да се говори за тях. Спомням си за един
обяд, или пък беше вечеря, организирана от Андре Фран-
соа-Понсе, посланик на Франция или върховен комисар,
в резиденцията му „Шлос Ерних“ в Бад Годесберг в Гер-
мания през 1954 г. или 1955 г. Измежду десетината съ-
трапезници на възраст между двайсет и трийсет години,
които той грижливо бе събрал – Жискар, Дьонио, Жобер,
Шесон, Жак Дюамел, Гиренго, Соварнярг и мен, – аз бях
единственият, който не стана министър или държавен сек
ретар, факт, който преглътнах общо-взето лесно.
Ние си повтаряхме шепнешком духовитите реплики
на бляскавия посланик. По време на късна вечеря една
дама го питаше как е, след като бе изкарал някаква хрема
или грип; а той ѝ отговори, като цитира едно четиристи-
шие, тъй си мисля, от осемнайсети или от края на девет-
найсети век:
На навика си верен и все така напет

И без да се напъвам, разберете
Аз все още правя го на два пъти поред
Един път зиме и един път лете.
А ето какво беше отговорил на Жан-Франсоа Дьонио,

който работеше с него и който му бе споменал за някакъв
кораб по река Рейн, пренасял лигнит:
– Какво е било натоварено на този кораб, е нещо, кое-
то ми е напълно безразлично, но ви поздравявам, че казах
те, че е бил натоварен с лигнит, а не с легнит.
Жискар създаваше същото впечатление – че знае
всичко и че може сполучливо да обясни всичко, макар и с
277
едва забележима надменност. Бях поразен от една подроб-

ност. По време на едно от събранията ни, двамата с него
си сравнихме бележниците, в които се вписват задачи и
срещи. Бележникът на Валери направо преливаше. И той
ми каза:
– Той винаги трябва да е пълен докъдето може. И най-
малкото празно ме поболява и ме изпълва със страх. А как
е при теб?
Наложи се да му призная не само че предпочитанията
ми вървяха към абсолютно празен бележник, но и че всъщ-
ност нямах нито часовник, нито бележник, за да мога да
бъда толкова свободен, колкото пожелая. Впрочем и по-
късно, като упорито продължавах да следвам този път, аз
не се снабдих нито с мобилен телефон, нито с факс, нито
с компютър, нито с таблет. Не държа нито да могат да ме
търсят непрестанно, нито да съм „конектнат“.
– И сега, значи, какво? – казвал Форен към начало-
то на миналия век на един свой приятел, на когото тъкмо
прокарали домашен телефон. – Звънкат ти и ти търчиш?
Повторих тази история с бележника по време на една
малка реч, която трябваше да произнеса в музей „Орсе“ по
повод връчването на церемониалната шпага, полагаща се
на всеки член на Академията, на Валери, който тъкмо бе
приет. След като го поздравих за избирането му, което „го
издигаше до моето ниво“, аз противопоставих неговата
жажда за действие на своята склонност към мързел. Едно
от удоволствията в Академията е, че обичта и възхище-
нието лесно се съчетават с една идея лекомислие.
През 1974 г. Фигаро допринесе, доколкото му позво-
ляваха възможностите, за избирането на Валери Жискар
д’Естен на върховната държавна длъжност. Подкрепян
от верните си помощници Мишел Понятовски и Мишел
д’Орнано, Жискар решително и смело се впусна по новия
път на реформите. И някои от тях той успешно и с бля-
сък осъществи. За да успее, му се налагаше да преговаря
278
с тези хора, които проявяваха повече или по-малко враж-

дебност спрямо него. Беше напълно естествено, че по-ско-
ро канеше противниците си, отколкото сподвижниците,
които тъй или инак му бяха верни. Когато се случи едно от
много редките ми посещения в Елисейския дворец по вре-
ме на мандата на Жискар, тъкмо бях публикувал книга, в
която обсипвах с цветя Реймон Арон, но и в която, поддал
се на навиците си, бях добавил и ирония, като бях вмъкнал
една алюзия към склонността му да изпада в параноя.
Едва преминал прага на Елисейския дворец и една
добра душа ме уведомява, че Реймон Арон е там и че ми е
страшно ядосан. Втурвам се към него и дръпвам истинска
пледоария, в която смирено се разкайвам и му напомням
за възхищението, което винаги съм му засвидетелствал.
– Хубаво – казва ми той. – Да не говорим повече за
това. Прощавам ви.
Сядаме на масата. Там сме Реймон Арон, художникът
Сулаж, Еме Сезер, още неколцина и аз. И по едно време,
към края на обяда, Реймон Арон се извръща към мен и
изстрелва:
– Сгреших, като ви простих. Параноик! Параноик!
Моя ли е вината, че все излизам прав?
Често нападан несправедливо – аферата с диаманти-
те на Бокаса беше първата от тези така наречени „афе-
ри“, напълно скалъпени скандали в стил „огърлицата
на кралицата“, целящи да дискредитират политически
противник, – Жискар се сблъска с огромни трудности
през целия си седемгодишен мандат. Дали те се дължа-
ха на една черта на характера му, спомената, и то може
би апокрифно, от генерал Дьо Гол: „Неговият проблем е
народът“? Във всеки случай, те бяха свързани с второто
събитие, споменато преди малко, принце на триумфите и
кризите, когато споменах смъртта на Помпиду, случило
се едва няколко седмици след пристигането ми във Фи-
гаро: първата петролна криза.
279
Изразът Славната тридесетица, измислен, ако не се

лъжа, от Жан Фурастие, се отнася до трийсетте години,
минали между освобождението на Франция и избиране-
то на Жискар. След като успява да наложи победените
французи в лагера на победителите и след като слага край
на катастрофалните авантюри на колониализма, генерал
Дьо Гол изправя страната на крака. Надеждата се възраж-
да. Икономиката заработва отново. Земеделието е доб
ре. Жорж Помпиду продължава с индустриализирането
на Франция. Безработицата се стабилизира на приемливи
нива. Покупателната способност расте. След като е достиг
нала върхове, комунистическата партия започва своя дълъг
упадък. Разкъсваните помежду си французи се сдобряват
едни с други. Първата петролна криза се стоварва като
гръм върху възкръсналата страна. Последствията ѝ се усе-
щат дори и във вестник Фигаро. Оказвам се принуден да
прибегна до онзи икономически ужас, състоящ се в нова
за мен формулировка: фирмено планиране.
Оказвам се изправен пред задължението да се разделя
с определен брой сътрудници. За мен е въпрос на чест да
не вкарвам в черния списък само свои противници. В ре-
зултат на поредица съгласувания и на жестоки и безкрай-
ни дебати там вписвам имената на двама журналисти, към
които изпитвах уважение и симпатия – и които след това
изпитание по странно стечение на обстоятелствата щяха
да се превърнат в още по-скъпи за мен приятели: Бернар
Пиво и Жан-Мари Руар.
Бернар Пиво вече беше значима фигура в литератур-
ната притурка Фигаро литерер. Понеже съзнаваше въз-
можностите си, а те бяха големи, а и имаше подкрепата на
Жан Пруво, той желаеше да поеме цял един отдел, който
не включваше само литературата, но и спектаклите, раз-
влеченията и спорта. Накратко казано, един значителен
дял от вестника, само без политиката и икономиката. Бях
пометен от истински порой от телефонни обаждания –
280
някои от които идваха много отвисоко – както в негова

подкрепа, така и срещу него. Колкото и да не ми се иска-
ше, ми се наложи да лиша вестника от неговия принос. И
днес искрено съжалявам за случилото се. Поне законовите
обезщетения, които му бяха изплатени, му позволиха да
си построи басейн в имота си в Божоле. И може би този
удар от съдбата, за който аз носех отговорност, за него бе
късмет: той напусна света на вестниците и отиде в теле-
визията, където щеше да изиграе важна роля, която всеки
съзнава, в литературната социология и масовата култура
на нашето съвремие. Той ми отмъсти по възможно най-
изискания начин: като прояви приятелска ирония, той на-
рече басейна си на мое име, а и ме покани над двайсет
пъти в прочутите си предавания, случили се отчасти зара-
ди щастливите за него последствия от моята бруталност:
Отворете скобите, Апострофи и Културен бульон.
Една сутрин забелязах на първата страница на вест-
ника хроника, изпълнена с жар и хапливост, посветена
на афера, за която така или иначе много се изписа и коя-
то стигна чак дотам Помпиду да цитира няколко стиха
на Пол Елюар: една преподавателка, Габриел Рюсие,
се влюбила в свой ученик. Авторът на хрониката беше
млад писател, произхождащ от семейство на художни-
ци и творци, бяха близки с Берт Моризо, Мане, Дега,
Пол Валери. Обичаше да говори за чувства и идеи, и
говореше добре. Сприятелих се с него. Това бе Жан-
Мари Руар.
В моите очи Жан-Мари бе винаги чаровен, сърдечен,
ентусиазиран, влюбен в литературата, голям читател, пок
лонник на Дрио, неспособен да кара кола, но за сметка на
това накачулен от жени, които караха вместо него, като
той непрекъснато трябваше да лавира между техния чар
и изисквания. И понеже вече не бе доволен от това да
се занимава талантливо със сърдечните болежки на съв
ременничките си, а бе станал нещо като специалист в
281
тази област, той се впусна в разследване на петролните

предприятия, което бе породило раздразнението и бурно-
то неодобрение на Реймон Арон. По време на суровите
дискусии покрай изработването на черния списък Арон бе
поискал главата на младия журналист. За да кажа цялата
истина, камшико на правосъдието, богоравни обладателю
на безпристрастността, трябва да отбележа, че версията на
предполагаемия виновник бе различна. Той твърдеше, че
съм му обещал повишение, ако се окажел прав в нападките
си срещу петролните гиганти, или уволнение, ако грешал.
Накрая фактите показаха, че обвиненията му бяха основа-
телни – и въпреки това аз го бях уволнил. В края на цялата
гадна бъркотия кой от нас тримата, Жан-Мари, Арон и аз,
беше в правото си? Все още нямам никаква представа. Но
правилно или погрешно аз, както обикновено, подкрепих
мнението на Реймон Арон и вкарах името на Жан-Мари
Руар в списъка на осъдените.
И тук, както в случая с Пиво, се бях ядосал много на
самия себе си. Няколко години по-късно направих всичко
възможно, за да върна Жан-Мари Руар във Фигаро, къде-
то той, благодарение на таланта си, зае успешно и в про-
дължение на дълги години поста на директор на Фигаро
литерер – чиито порти той отвори широко пред мен със
същата тази щедрост, проявена от Бернар Пиво в предава-
нето Апострофи.
Покровителю на големите каузи и въодушевления,
трябва да ви призная нещо, което е леко унизително...
АЗ: О, пак ли! Но с чаровната прозорливост на истин-
ски пример за виновен обвиняем, вие не правите нещо
друго, освен да се въргаляте в калта...
АЗ: ...аз не ставам за шеф на предприятие. Не обичам
да получавам заповеди. Също така не обичам и да ги да-
вам. Работата с фирменото планиране ме докара до ръба
на депресията. Всяка монета си има обратна страна: много
бързо преоткрих удоволствието да чета в добре изолира-
282
ната си стая неща, различни от приходно-разходни смет-

ки, доклади и статии, а именно романи и новели.
Три дена искам сам да бъда с „Илиада“.

Отивай, Коридон, вратата залости.1
В ръцете ми попадна една магична и омагьосваща

книга, чийто автор дотогава не бях чувал: Корона от пера.
Никога след Пруст – и то този път на идиш, и със съвсем
различни средства – не се е стигало до общото, като се
е започвало от толкова мъничко частно. Чудо на литера-
турата! Графиня Дьо Германт, госпожа Вердюрен, барон
Шарлю и квартал „Сен-Жермен“ в Корона от пера бяха
заменени от жената на равина и от млади, въодушевени и
наивни евреи.
Веднага написах изпълнена с възхита статия за този
поток човечност, който се лее по цялата улица „Крохмал-
на“, из люблянските или варшавските гета, през дюкяните
на месаря или на шивача, в къщата на равина, в синагога-
та, в йешивата.
Цял Париж добре се посмя за моя сметка. Неизвест-
ният за мен автор, Исаак Башевис Зингер, беше световно-
известна фигура и Нобелов кандидат. Единствено самият
Зингер не ми се подигра тогава. Когато дойде в Париж,
за да представи една нова творба, току-що преведена на
френски, издателят му го попита кого би избрал, за да го
представи в Сорбоната: и Зингер посочи мен.
Щях отново да видя Зингер на малкия екран по време
на един великолепен разговор с Хенри Милър. От време
на време телевизията успява да ни изненада приятно. На-
пример един бляскав диалог на пиано между Баренбойм и
сър Георг Шолти. Или пък няколко епизода от Апострофи
1„Три дена искам сам да бъда с „Илиада“, Пиер дьо Ронсар, из „Антология на
френската любовна лирика“ превод от френски: Кирил Кадийски. – Бел. прев.
283
или Културен бульон. И по-конкретно, за да цитирам един

пример измежду много други, предаването, в което мърт-
во пияният Буковски направи – без да иска? – смайващо
зрелище. Или пък онова предаване, когато Бернар Пиво
беше събрал около себе си вече прочутия Жан Дютур, още
неизвестния Ектор Бианчоти и още няколко писатели. В
края на предаването Бернар, както често правеше, пред-
ложи една от онези игри, с които обожаваше да затваря
предаванията си:
– Кое според вас е най-красивото изречение в цялата
френска литература?
И се обърна към Дютур.
Дютур, хванат неподготвен, се колебае едва няколко
секунди и след това изстрелва със силен глас началото на
Саламбо:
– „Беше в Мегара, предградие на Картаген, в градини-
те на Хамилкар...“
– Ах, много добре – казва Пиво. След което се обръща
към Бианчоти: – Това е красиво, нали?
Ектор мълчи три-четири секунди – безкрайно много,
когато си пред телевизионните камери – и заявява с ак-
цент толкова плътен, че чак с нож да го режеш:
– Ма това е уджасно!
– Ужасно? – подскача Бернар. – Един от най-прочути-
те отварящи пасажи на Флобер... Кое тогава според вас е
най-красивото изречение във френския език?
Този път Ектор Бианчоти мълчи цяла вечност. Може
би осем, дори десет секунди. И накрая, с полузатворени
очи измърморва:
– Мисля, че най-убавото изречение на френски е:
„Всъщност въздуа е ладен“.
И начаса Ектор Бианчоти, испаноамериканец с итали-
ански произход, който в Аржентина се влюбва в Лафонтен
и басните му, се превърна в значима фигура в интелекту-
алния пейзаж на Франция.
284
Пиво ме бе поканил в едно от предаванията си заед-

но с Роже Перфит, автора на Особени приятелства, на
Смъртта на една майка, на Посолства, на Евреи, дявол-
ския братовчед на Ален, съученика ми от улица „Улм“,
депутат, министър, довереник на Генерала, далновиден
наблюдател на Големия скок напред в Китай. Известно
време преди това Роже Перфит беше написал с хапливия
си стил лоши неща за майката на един от приятелите ми.
Така че му бях донякъде сърдит. Той много бързо си даде
сметка за това и за да ме постави в неудобно положение,
подхвърли високо и отчетливо:
– Спомняте ли си, драги приятелю, за престоя ни в
Банкок, когато отидохме заедно в оня бордей?
Юнеско ме бе пратила в Банкок и тогава, действител-
но, попаднах на Роже Перфит във фоайето на хотела, къ-
дето бях настанен. Той също като мен бе поканен на обяд
у френския посланик. Двамата отидохме заедно в посол-
ството, в което той познаваше абсолютно всички. А аз пък
не познавах никого. И той на няколко пъти ме представи
по следния начин:
– Познавате ли Жан д’Ормесон, с когото пътуваме за-
едно?
Думите му ми бяха безразлични. Но си помислих за
майка си, до която те биха могли да стигнат по няка-
къв начин. Така че обиколих всички сътрапезници и им
казах:
– Не пътувам с господин Перфит. Срещнах го във фоа
йето на хотела. След обяда посланикът ни предложи да
минем през едно от онези прочути заведения за масаж –
понякога малко дързък, – с които Тайланд се славеше. Ние
всички приехме учтивата покана с удоволствие.
В предаването на Бернар Пиво за миг си помислих,
че дължимите пояснения, също както в момента, памет-
нико на снизхождението, можеше да се окажат прекале-
но дълги. А ако отречах глупаво фактите, той можеше да
285
ме надцака, като каже, че паметта ми изневерява. Така че

просто му стоварих следния отговор:
– Ясно си спомням това. Беше по времето, когато ви
презирах по-малко, отколкото днес.
В края на предаването обстановката бе станала хлад-
новата. Но за финалната снимка Бернар Пиво успя да ни
накара да си стиснем ръцете.
Всичките радио и телевизионни предавания, в които
участвах в качеството си на директор на Фигаро, не бяха
толкова весели и разчупени, колкото Апострофи – пре-
даване, което впрочем приемах много насериозно. В ау-
диовизуалния пейзаж се бе установило едно политическо
предаване, водено от съвсем млада журналистка, която
щеше да направи голяма кариера – Арлет Шабо, – и то
се казваше Петък вечер. Социалистическата партия беше
представяна от Клод Естие. Комунистическата – от Ролан
Льороа, директор на Юманите, който стана мой приятел,
или от Рене Андрио, любител на Стендал, съблазнителен,
неумолим, способен на всичко. Десницата и центърът бяха
представяни ту от Пиер Шарпи, ту от Анри Амуру, когото
много обичах, ту от мен. Карахме се здраво и слушателите
често ни пишеха, за да ни питат дали все пак се здрависва-
ме. Не само че се здрависвахме, но често обядвахме или
вечеряхме заедно.
Един ден изпихме по чашка с Рене Андрио преди преда-
ването. Наивно му разказах историята за баща си, назначен
от Петен начело на Червения кръст, който веднага след това
подал оставка. Също така споменах и една статия за Мар-
шала, написана във Фигаро през юни 1940 г., когато цяла
Франция подкрепяше Петен, от чичо ми Владимир, който
много скоро щеше пламенно да подкрепи партията на Гене-
рала. Предаването започва. Рене Андрио взима думата:
– Поколебах се дали да участвам в това предаване за-
едно с Жан д’Ормесон, лично нямам нищо против него, но
семейството му безспорно е фашистко...
286
Направо онемях от изумление. И думичка не можах да

произнеса. В края на предаването скочих срещу Андрио:
– Какво стана, полудя ли? Какво беше това преди малко?
Андрио се засмя и простичко ми отговори:
– Ако не искаш да се занимаваш с политика, просто се
върни към книгите си.
Като се върнах във Фигаро след предаването, видях,
че приятелите ми са съкрушени от мълчанието ми. И не
скриха мнението си за мен: бил съм ужасно слаб. Отгово-
рих им, че ми е било невъзможно да намеря и една дума,
но че си бях научил урока: политиката е груба игра и съ
щевременно боен спорт.
Във Фигаро ми се наложи да водя няколко битки. Една
от най-трудните беше реформирането на вестника.
Реформирането винаги е сложна работа. Реформира-
нето на вестник – направо дяволска. Винаги съществува
опасността да объркаш старите читатели, без да имаш га-
ранции, че ще привлечеш нови. И все пак Фигаро се нуж-
даеше от подмладяване. Светската хроника се ширеше в
долната част на няколко вътрешни страници. Излизаше,
че първо четете в горната част на страниците за обичайни-
те бедствия. А отдолу попадате на възторжената обява за
раждането на няколко бебета или за предстоящата сватба
на дъщерята на баронесата. Събрах всички обяви за деня
на една страница. И ми се стори, че направо небето се сто-
вари върху главата ми. Бедната ми майка много трудно
понесе това. Показваше ми писмата от приятелките си,
които я жалеха, че имала такъв син, враг на най-святите
традиции.
Имаше и още по-тежки неща за вършене. Всяка сут
рин на първа страница на Фигаро, вдясно, се появяваше
една парижка хроника. Обичах я много. В нея се говореше
за всичко и нищо, за времето, за някоя и друга книга или
концерт, за идването на есента, за насладата от живота.
Много големи писатели, от Мопасан до Пруст, от Жид и
287
Валери до Мороа и Жироду, да не говорим за Мориак, се

бяха появявали по страниците на вестника, и то именно на
тази трибуна, където дълго време бе царувал Жерар Бауер.
Тази хроника от първата страница, към която толко-
ва много читатели се бяха привързали и която аз самият
ценях, придаваше на вестника един традиционен, но и по-
остарял облик, който в крайна сметка вече започваше да
му пречи. Макетът на Фигаро бе преработен из основи. И
резултатът не бе толкова катастрофален.
На вестника сътрудничеше един легендарен илюс-
тратор: Фезан. Някои от рисунките му, често отнасящи
се до генерал Дьо Гол, бяха придобили широка извест-
ност. Младотурците, подкрепящи реформата във вестни-
ка, искаха главата му на тепсия. И упорито настояваха да
им я дам. Винаги съм отдавал значение на важността на
илюстраторите, като почнем с Форен и Сенеп и стигнем
до Плантю и Шарли ебдо. Така че не се поддадох. Фезан
продължи още дълго време да радва „верните абонати“.
Една вечер по време на разговор с Реймон Арон се подда-
дох на порив оптимизъм:
– Този вестник има голям късмет, че разполага с двама
автори на редакционни статии, предизвикващи всеобща
завист.
Арон ме изгледа подозрително и ме попита направо:
– Кой е другият?
– Ами Фезан – отвърнах му аз.
Последствията от първата петролна криза, която го-
ре-долу съвпадна с избирането на Жискар и която извес-
ти края на Славната тридесетица, не се забавиха много:
Жан Пруво реши да продаде Фигаро. Жан-Жак Серван-
Шрайбер и още няколко кандидати проявиха интерес.
Битката беше оспорвана. Една нова фигура излизаше на
сцената и накрая отмъкна баницата: Робер Ерсан. Не знам,
свидетелю и съднико на поколенията и възрастите, дали
името Робер Ерсан говори нещо на хората под четиресет-
288
годишна възраст. Но той жигоса с болезнена дамга края на

престоя ми начело на Фигаро.
Не стига че репутацията на Робер Ерсан беше отвра-
тителна, ами той някак яростно я правеше още по-гнусна.
Циничен, изключително самоуверен, донякъде съблазни-
телен по мръснишки, той беше нещо като фуклив глаша-
тай на порочността. Претендираше, че е извършил повече
злодеяния, отколкото бяха всъщност. Най-малкото, което
може да се каже за него, е, че в младостта си бе извършвал
злини – най-вече по отношение на евреите – по време на
немската окупация. Близък до социалистите от Френската
секция на работническия интернационал в Руан, по време
на окупацията той бе основал една откровено прогерман-
ска групичка: Младия фронт. Оправдан покрай закона за
амнистията от 1952 г., той смяташе, че стои над закона. Ме-
тодите му, основани на личния чар, бруталността и жаж-
дата му за власт, често бяха спорни. Те му бяха донесли
прякора „вестникоядец“, който при все това беше по-скоро
снизходителен. Разправиите му с регионалните вестници,
а именно с Пари-Норманди и автомобилния Ото-журнал,
където той се държеше като цар, грубите му маниери и ав-
торитарността му го превърнаха в страшилище за всички
вестникари, които бяха откровено враждебно настроени
спрямо него. Из парижките вечèри споменаването на името
му постигаше почти същия ефект като споменаването на
името на Льо Пен няколко години по-късно.
Яростните нападки и всеобщата враждебност от стра-
на на медиите по-скоро забавляваха Ерсан. Той се смята-
ше за защитен. И с право. Този дяволски символ на една
почти крайна десница имаше връзки с Франсоа Митеран.
Разбрах това много бързо. Веднъж в една от авторските си
колонки направих алюзия към наградата – придружена с
клетва за вярност, – която Митеран бе получил от Петен.
За моя изненада още на същата сутрин телефонът ми звъ-
ни. Беше Ерсан.
289
– О, не, не и вие, господин Д’Ормесон! Нали няма и

вие да слезете до тези днес забравени дребнавости...
Двайсет години по-късно, през януари 1996 г., при
смъртта на Митеран, която ме бе развълнувала много, те-
левизията ме покани да участвам в едно вечерно предава-
не, посветено на Митеран, в което участваха множество
министри, президенти и премиери. Много късно ми дадоха
думата и аз предизвиках лека изненада, като споменах за
връзките между Митеран и Ерсан. Но това беше истината.
Между 1965 г. и 1968 г. и двамата се намираха в редици-
те на една и съща политическа формация: Федерацията на
демократичната и социалистическа левица. И размяната на
взаимни услуги ги бе сближила. По време на аферата с Об-
серваторията Ерсан, депутат от Оаз, не бе гласувал за сваля-
нето на имунитета на Митеран. А пък Митеран внимаваше
да не притесни Ерсан по повод съмнителните обстоятелства
покрай избирането му в Оаз, в което бяха забъркани извест-
ни личности като Мартин Карол и където се бяха излели
потоци пари. Когато радиото и телевизията ме тормозеха
по повод връзките на Ерсан с Фигаро, винаги отговарях, че
ако той е извършвал правонарушения и се е възползвал от
служебното си положение, за да забогатее, просто трябва да
бъде арестуван. Само че властта гледаше да не предприема
такова действие. Може би ще дръзна, господарю на съдили-
щата и интригите, да подхвърля, че един много съблазни-
телен посредник осъществяваше връзката между Фигаро –
който впрочем никога не го бе критикувал, дори и за обув-
ките, които носи, като оставяше Льо монд да се занимава с
това – и Елисейския дворец: това бе Ролан Дюма.
Грубата поява на Робер Ерсан на кръговото на „Шан-
з-елизе“ променяше из основи облика на вестника. Преди
него там се играеше изискано на бридж. След него – на по-
кер, като играта се характеризираше с доза вулгарност.
За да избегне най-лошото, Реймон Арон бе приел но-
вия собственик. Неговата положителна реакция бе доста-
290
тъчна за мен – но тя ми бе и жизнено необходима. Когато

той си тръгна оттам малко по-късно, аз го последвах.
Услужливи посредници се мъчеха да затоплят и да
подобрят взаимоотношенията ни с Робер Ерсан. Спомням
си, че един друг съд, по-приятелски настроен от вашия,
всемогъщи Свръхаз, съставен от Пиер Жюйе и Мари-
Франс Гаро – чиито имена вероятно са непознати за мла-
дите днес, – непоколебимо ми бе пратил призовка – още
тогава! – да се явя пред него. Когато разбрах, че цялата
работа бе, за да ме инструктират, аз се оттеглих с достойн-
ство, което днес ме кара да се усмихвам.
При пристигането на Робер Ерсан, който веднага се по-
стара да потвърди функциите ми и да разшири обсега им,
пресата, телевизията, радиото, накратко всички медии ми
се нахвърлиха яростно. Един от най-честите въпроси беше:
– С какви пари Робер Ерсан е купил Фигаро?
Отговорът ми беше прост:
– С парите на Фигаро.
Нямах представа колко съм прав. Веднага щом Ерсан
пристигна, ние напуснахме блясъка на Кръговото, за да се
нанесем в една сграда на улица „Монмартр“ зад площад
„Виктоар“, където кабинетите, разсилните, жизненият
стандарт бяха безлични. Най-шокиращото беше, че всич-
ко, което бе отказвано с възмущение на Пруво, бе пред-
ложено коленопреклонно на Ерсан, който знаеше какво
иска. Още в самото начало на кариерата си във вестника,
новоизлюпен директор, все още изпълнен с наивност, по-
паднах на Жан Пруво пред сградата на Фигаро на трото-
ара на Кръговото.
– Бих искал да поговоря с вас – каза ми тогава Пруво.
– Елате в кабинета ми – отвърнах му аз. – Там ще сме
на спокойствие.
– Не мога – за мое удивление ми призна собственикът
на Фигаро, Мач, Мари-Клер. – Нямам право да влизам във
Фигаро.
291
А Ерсан беше влязъл във Фигаро с държанието на за-

воевател и шеф. Трябва да му се признае, че беше напет.
По телевизията тогава вилнееше един по-скоро симпати-
чен, но непоносимо хрисим и хитър провокатор, който се
казваше Полак. С него на няколко пъти се срещахме слу-
чайно на летище „Роаси“, когато и двамата заминавахме
все за Венеция.
– А! – каза ми Полак. – Това е наистина странно: всеки
път като ви видя, привилегировани използвачо, вие зами-
навате за Венеция...
А аз му отговорих:
– Всеки път когато и аз ви видя, защитнико на войн-
стващия прогресивизъм, вие заминавате за Венеция. Но аз
не си вадя каквото и да било заключение от това и дори не
ви го натяквам.
Мишел Полак беше поканил в предаването си Робер
Ерсан с твърдото и едва прикрито намерение да го срине.
Но понеже беше честен играч, му бе предложил да дойде
с четирима души по свой избор. Ерсан бе отхвърлил това
предложение и умно се хвърли сам, или може би само с
един придружител, в ямата с лъвовете. И съответно той
излезе едновременно като жертва и, в крайна сметка, като
победител.
Успехи имаше. А също и залитания. Под управление-
то на дуета Ерсан-Повелс – уверяват ме, че отношенията
между тях двамата не са били никак безоблачни, но въпре-
ки това дуетът функционираше – уикенд притурката Фи-
гаро магазин постигна върхове в продажбите. Невинаги с
изключително изтънчени средства. Един от козовете във
въпросната притурка беше находката на Робер Ерсан: че-
тири момичета по бански или в прозирни домашни рокли
на кораб, правещ околосветско пътешествие.
Дълго време пращах в този вече почти крайно десен
вестник ежеседмични редакционни статии, в които често
говорех за филми или книги, които съм харесал – Угоще-
292
нието на Бабет например или Далеч от Африка на Сидни

Полак, и двата филма вдъхновени от писателката Карен
Бликсен, или Мостовете на Медисън на Клинт Истууд,
или пък Мъжът, който взе жена си за шапка на Оливър
Сакс – и в които се опитвах да защитавам малко по-урав-
новесени политически и социални позиции. Спомням си за
една статия, озаглавена „Не бъркайте умните хора с пати-
ци“, която вървеше в тази насока. Лепнатите етикети във
Франция имат такова значение, че повече от двайсет го-
дини след последната ми статия имаше читатели, често от
провинцията – „от регионите“, както се казваше тогава, –
които все още ми говореха за седмичната ми колонка, рит-
нала камбаната много отдавна.
Успехът на вестника се дължеше най-вече на таланта
на Повелс и Ерсан. Особено по време на двата седемго-
дишни мандата на Митеран разполагането на Фигаро в
опозиция се оказа от голяма полза. Опозицията предлага
много по-благоприятен климат за пресата, отколкото под-
крепата на властта.
Успоредно с успехите имаше и немалко провали, проб
леми, трудности. Една сутрин научих, че Ерсан възнаме-
рявал да вкара във Фигаро един от сътрудниците си от
Ото-журнал, за когото не знаех нищо и който се казваше
Балестр. Посъбрах сведения и научих, че Жан-Мари Ба-
лестр беше личност, обожавана от приятелите си, но чието
поведение по време на войната беше укорително. Редак-
цията се изнервяше. За първи път, откакто пристигнах,
отново замириса на стачка. Отидох при Ерсан. И започна
изненадващ диалог.
ТОЙ: Жан-Мари Балестр е симпатичен човек. Всички,
които го познават, ще ви го кажат.
АЗ: Не се съмнявам в това.
ТОЙ: Тогава какъв е проблемът? Все пак имам право-
то сам да си избирам сътрудниците, нали?
АЗ: Проблемът лежи в миналото на приятеля ви.
293
ТОЙ: Той се прояви отлично във войната.

АЗ: Да, разбира се. Толкова отлично, че е получил Же-
лезен кръст.
Балестр, който беше оглавил една автомобилна ор-
ганизация около Формула 1 преди Осуалд Моузли, ан-
глийския фашист и съпруг на една от сестрите Митфорд,
действително се бе сражавал по време на войната на стра-
ната на немците.1 Когато се разчу за разговора ми с Ер-
сан пред кипящата редакция, сред всеобщото възмущение
се появиха и няколко горчиви усмивки. Накрая нещата
се кротнаха. Балестр не дойде във Фигаро. Получи пост
в „Сокпрес“ на улица „Пресбург“, финансовия холдинг,
който държеше под шапката си вестниците на Робер Ер-
сан. Но се препотихме.
С Ерсан се виждах много рядко. Случваше ни се да
разговаряме по телефона. Всъщност изобщо не ми се бър-
каше. Само дето тровеше живота ми с репутацията си,
която той се опитваше да ми представя по най-приятния
възможен начин. И един хубав ден през 1977 г., ако споме-
ните не ме лъжат, ми хрумна една злощастна идея...
АЗ: Още една!
АЗ: Поканих на обяд у дома си в Ньой Реймон Арон и
Робер Ерсан.
Обядът мина без неприятности. Но когато вече бяхме
на кафето, изведнъж, ей така от нищото, Робер Ерсан из-
търси няколко съдбовни думи, които, както и някои други
големи или малки неща през живота ми, си останаха мис-
терия.
Като спазваше едно неписано правило, Ерсан не се
проявяваше във вестника, на който беше собственик.
Може би само един-два пъти се беше намесвал за кратко.
На първи януари отправяше поздрав към читателите. Това
1Тук Жан д’Ормесон допуска грешка: той обърква британския фашист Осуалд
Моузли със сина му Макс Моузли. – Бел. прев.
294
беше. Но този ден, у дома, с възможно най-спокоен глас

той обяви:
– Мисля, че ще започна да пиша във вестника.
Веднага разбрах, че току-що бе гръмнала бомба. Пог
леднах Арон. Той не казваше нищо. Но ми се стори, че
лицето му бе леко пребледняло. И обядът много бързо
приключи. Няколко дена по-късно, като използва различ-
ни претексти, но аз си оставам убеден, че думите по време
на кафето от онзи обяд бяха оказали своето въздействие, и
подобно на Мориак по повод Мароко няколко години по-
рано, Арон напусна Фигаро, за да отиде в Експрес, където
щеше да пише статии до смъртта си през 1983 г.
Изказването на Ерсан, гафът му – съзнателен ли беше? –
ми се сториха още по-необясними, защото вестникояде-
цът никога не изпълни заплахата си: не написа нищо по
страниците на Фигаро. Тогава защо му беше да произнася
онези думи, изглеждащи като провокация? От разсеяност?
От невнимание? От желание да бъде противен? Не мога да
повярвам, че той е желаел да разкара Реймон Арон, който
очевидно съставляваше голямо предимство за вестника,
публикуващ материалите му. За мен най-видимият резул-
тат от оттеглянето на Реймон Арон беше едно почти непо-
носимо чувство на изолираност. С Арон се чувствах под-
крепян и обгрижван. Без Арон бях загубен. Отдалечаване-
то му не беше единствената ми грижа. Още от първите си
дни във вестника ми се наложи да установя, че директорът
на Фигаро изобщо няма как да продължи да пише романи.
Може би в най-добрия случай можеше да трупа статиите
си, да напише някоя и друга политическа книга и да сът
рудничи в научни творби. Но за романите – забравете.
Занимаваше ме една нова тема: връзките между лите-
ратура и журналистика. Беше напълно ясно, че между две-
те професии, определени като „истерични“ от Пол Валери,
има близко родство. Можеше да се твърди, че Херодот е
нещо като специален пратеник на гърците в Южна Италия
295
и във все още загадъчния Египет. Или че Ксенофонт играе

ролята на военен кореспондент на гърците във войската на
Кир, събрана срещу брат му Артаксеркс. А това позволило
на хроникьора да си води записки по време на похода и
на отстъплението на Десетте хиляди и да ги публикува в
едно прочуто произведение, наречено Анабазис. Нито на-
истина философ, нито наистина поет, автор на по-скоро
посредствени трагедии и на много успешни кратки разка-
зи, а и достатъчно добър историк, в писмата си Волтер се
изявява като съвършен кореспондент и голям журналист,
забавен и словесно изобретателен. Юго в своите Видяни
неща е гениален журналист. Погребението на Шатобри-
ан или смъртта на Балзак, изоставен от жена си, мадам
Ханска, която по това време се е отдала на друга любов,
херцогиня Дьо Шоазьол, родена Себастиани, прочута кор-
сиканска фамилия от областта Небио, убита от собствения
си съпруг, обхванат от фатална страст по гувернантката
на децата, скандалите Тест и Кюбиер, предшественици
на „далаверите“, които в наши дни виждаме как растат и
процъфтяват, всичко това му служи като материал за блес-
тящи хроники. Жозеф Кесел, чичото на Морис Дрюон, е
журналист и писател. Франсоа Мориак става прочут бла-
годарение на романите си: Пустинята на любовта, Терез
Дескейру, Родителка, Змийско кълбо, но също и най-вече
благодарение на „Бележник“ във Фигаро. Писателят нико-
га не знае нито какво прави, нито какво пише: възможно е
„Бележникът“ на Мориак да бъде четен и след двеста го-
дини, поне от историците, и да предизвиква любопитство
и интерес, а романите му за Ландите или за греховната
любов, в които зелевата супа понамирисва на стрихнин,
постепенно ще потъват в забрава.
Освен сходството и приликите обаче, разликите, про-
тивопоставящи журналистиката и литературата, започва-
ха да ми изглеждат още по-очебийни. Два афоризма ги
обобщават. Единият е на Жид: „Наричам журналистика
296
това, което утре няма да е толкова интересно, колкото

днес“. А другият е на Пеги: „Няма нищо по-старо от сут
решния вестник, а Омир е все така млад“.
Да започнем, скъпи и знаменити учителю, с професио-
налния и обществения статут. Най-напред журналистика-
та е екипна работа. А писателят непрестанно е сам. Когато
Реймон Арон напуска Фигаро, за да отиде в Експрес, ко-
гато малко над двайсет години по-рано Франсоа Мориак
поел по същия път заради мароканската криза, възможно
е да се запитаме дали Фигаро ще се окаже способен да
оцелее след подобен удар. Разказват, че при оттеглянето
си Мориак дошъл в кабинета на Кръговото, който беше
и мой, за да се сбогува с Пиер Брисон, който му казал с
тревога:
– Франсоа! Франсоа! Какво ще стане с Фигаро без вас?
И според слуха Мориак се спрял на прага на вратата,
обърнал се и отговорил:
– Това, което стана с Орор1.
Всъщност нито напускането на Мориак, нито напус-
кането на Арон не доведоха до края на Фигаро. И – двоен
удар – когато и единият, и другият поради различни при-
чини – при единия поради несъгласие, смърт в случая на
другия – напуснали Експрес, той също не потънал. Името
на медията е по-силно от отделния журналист. А писате-
лят е все тъй отчаяно сам.
Ще ми кажат, майсторе на устната и писмената реч, че
писателят често не е чак толкова сам, колкото се смята и
колкото той самият твърди. Той също често получава по-
мощ при поискване – и то дори до степен да не знае изоб-
що какво собствените му литературни негри са написали.
1Орор (L’Aurore) е френски ежедневен вестник, който прекратява съществу-

ването си през 1914 г. отчасти поради началото на Първата световна война. –
Бел. прев.
297
Но тук говорим за автентичните писатели. Журналистът е

екип. А писателят е самота.
Материята, от която се интересуват единият и други-
ят, също слага разграничителна линия между писателя и
журналиста. Вече съм разказвал другаде за влака, който
пристига на гарата в Палермо или Неапол с тринайсет ми-
нути закъснение.
– Тринайсет минути – заявява един пътник, като пог
лежда часовника си – не е болка за умиране.
– Ах, господине! – провиква се началник-гарата. –
Това е вчерашният влак, който е закъснял с двайсет и че-
тири часа и тринайсет минути.
Ето нещо, което да захрани комерсиалната в същност-
та си статия. Журналистът се интересува от дерайлира-
щи или закъсняващи влакове. Предпочита това, което не
функционира. Това, което най-често го изправя пред всяка
форма на власт. Ежедневният живот със своите баналнос-
ти е областта, в която работи писателят. Това, което той
харесва на влаковете, е тяхното пристигане по разписание,
за да убият най-накрая Ана Каренина или за да позволят
на любовниците да заминат заедно някъде другаде. Сла-
бите писатели си падат по измислянето на интриги, които
са на ръба на правдоподобността. Писателят, достоен за
това име, трон на правосъдието и справедливостта, е огле-
далото на своето време.
Бихме могли да отидем и малко по-далеч, стига да сме
внимателни. Животът попада в компетенциите на журна-
листа. По един или друг начин смъртта непрекъснато се
привежда над рамото на Есхил, Данте, Шекспир, Расин,
Шатобриан или Пруст, и хвърля част от сянката си върху
великия писател.
Но това, което най-вече разделя журналиста от писа-
теля, е мистерията на времето. Времето отминава и тече.
Журналистът изцяло стои от страната на отминаващото
време. А писателят изцяло стои от страната на течащото
298
време. На журналиста е забранено да си поиска дори и миг

време, за да придаде повече сила и здравина на статията
си, която трябва да излезе още същата вечер. А за писателя
е препоръчително да не бърза – дълги зимни вечери, цели
пролетни седмици, понякога месеци наред – само за да
премахне от текстовете си и най-малката неточност, и най-
малкото несъвършенство. Журналистиката се състои в една
дума: спешното. А писателят се цели в най-същественото.
Когато застанах начело на Фигаро, бях завършил ръко-
писа на книгата, породена от продажбата на „Сен-Фаржо“
и написана веднага след Славата на Империята, и коя-
то щеше да излезе през 1974 г.: Угодно Богу. Откакто бях
поел функциите във вестника, не бях написал нищо пове-
че. Животът ми много се бе променил. Жена ми Франсоаз
също работеше. Ставаше рано сутринта и се прибираше
към шест. Аз пък ставах късно, към девет, за да съм в ре-
дакцията около десет или десет и половина. А се прибирах
още по-късно: никога преди полунощ, а по-скоро в един
през нощта. Франсоаз вече спеше. С нея комуникирахме
посредством бележки, които оставяхме на масата. Между
две събрания, между две срещи с журналисти или с ше-
фове на фирми аз пишех статии за вестника. Ежедневно
обядвах или вечерях с министри, посланици, събратя от
цял свят – и най-вече с рекламодатели. Рекламодателите и
рекламите им бяха причината вестникът да е жив. Напра-
во бихме могли да раздаваме вестниците безплатно. Чети-
ресетина години по-късно голямата драма в пресата беше
огромният спад на рекламите. По мое време понякога ми
се случваше да обядвам с рекламодатели по два пъти в
един и същи ден: първият обяд беше между един без чет-
върт и два часа, а вторият – между два и три без четвърт.
За четири месеца с подобен режим качих осем кила. От-
къде бих могъл да намеря време да напиша и най-малката
страничка извън непосредствената актуалност? Страдах
много, владетелю на съдбините.
299
АЗ: Така ви се пада, евтини амбициознико.

АЗ: Когато Реймон Арон напусна вестника, уведомих
Ерсан, че ще последвам примера му. Той взе да се смее и
ме увери, че държи много на мен. Простичко му отгово-
рих, че не се съмнявам в това, но че въпреки всичко ще си
тръгна.
– Е хайде сега! – каза той. – Никому не би хрумна-
ла абсурдната мисъл да си подаде оставката и да напусне
удобния стол на генерален директор на Фигаро, още пове-
че че се грижа животът ви да е достатъчно приятен.
– Ще бъда откровен. Не съм уверен, че имам заквас
ката да стоя дълго време на този пост, който бях горд и
щастлив да заемам. Иска ми се да пиша книги. И не мисля,
че мога да ги напиша, докато съм начело на Фигаро. За да
бъда честен, ще добавя, че вашата репутация, сравнена с
репутацията на Арон, ми дава възможно най-добрия аргу-
мент за решението ми.
– Няма да си тръгнете.
– Ще си тръгна.
Няколко дена по-късно по един твърде незначителен
повод – назначаването на журналист начело на отдела за
външна политика – пратих на Робер Ерсан писмо, съдър-
жащо оставката ми.
Въпросната сутрин беше донякъде мъчителна. Казвах
си, че воден от някаква прищявка, току-що бях пропилял
шанса, който ми бе предоставен – да бъда предложен и из-
бран на поста директор на Фигаро. А после, почти веднага,
разбрах, че съм свободен, че ми оставаше единствено да
работя и че съдбата ми зависеше единствено от мен самия.
Обзе ме голямо щастие. Отидох на обяд с една приятелка.
Още в ранния следобед получих телеграма – вече ги ня-
маше „малките сини телеграми“ по пневматичната поща,
но същински телеграми все още съществуваха, – пратена
от Роже Кайоа: „Браво. Захвърлихте дрехата на кентавъра
Нес, която бяхте облекли. Поздравления“.
300
Обладателю на почестите и дълга, пазя най-добри

спомени от престоя си във Фигаро, където бях заменен от
Франц-Оливие Жизбер, писател и журналист, ученик на
Жан Даниел, дошъл от Обсерватьор – където Ерсан изоб
що не беше на почит – и бъдещ директор на Льо Поан,
блестящ последовател на „съучастническата журналисти-
ка“, бич за кажи-речи всяка власт, независимо каква точ-
но, когото с удоволствие бих могъл да обрисувам надъл-
го и нашироко. Но всеки опит за описание е ненужен, до
такава степен този човек е вече известен. Би могло да се
добави още: и до такава степен този човек е противоречив,
недостъпен и сложен.
Ако в тази поредица от драматични обрати има ви-
новник, единственият виновник в цялата работа бях аз.
Всички хора в отделите и редакцията ме бяха посрещнали
благосклонно и приятелски. За мен беше чест да изпълня-
вам тези функции, за които навярно не ставах. Сравнен с
Пиер Брисон, предшественика ми във Фигаро, или с Юбер
Бьов-Мери, шефа на Монд – на когото Дьо Гол казваше:
„Когато чета Монд, ме напушва смях“, – аз не бях голям
директор на вестник. Поне под мое управление Фигаро не
потъна. Дори не ми се наложи да се изправям и срещу как
вато и да било по-сериозна заплаха за стачка. А и в ума ми
нахлуват безброй спомени за приятелство и веселие.
Един ден бях приел виден колега, японския директор
на Асахи Шинбун. След множество поклони и от двете
страни той ме пита за тиража на вестника. Аз леко закръг-
лям цифрите:
– Божичко! Петстотин и петдесет хиляди или нещо та-
кова...
– Ах! Поздравявам ви! Това е много хубаво! Много
хубаво...
– А вие, скъпи директоре и приятелю, предполагам, че
се справяте доста по-добре?...
– О, съвсем мъничко. Малко над десет милиона...
301
Журналистическите истории са почти толкова неиз-

черпаеми, колкото са историите покрай театъра, които
толкова много харесвах и в които най-често се появяват
Сара Бернар или двамата Гитри. Жан-Жак Готие, послед-
ният театрален критик, способен да напълни цяла зала
или, обратното, да я опразни, ми беше разказал, че дока-
то се мотаел из фоайето на Кръговото заедно с Франсоа
Мориак, попаднали на една велика личност във вестника,
която си била счупила крака и докуцуквала към тях.
– Ох, бедният! – прошепнал Мориак на Готие със съв-
сем християнско състрадание и с неподражаемия си и пре-
секлив глас. – Ох, бедният! Това ще му попречи да пише.
Един от най-смешните ми спомени е свързан с един
друг голям християнин, близък и парадоксален приятел
на марксиста Алтюсер, философа Жан Гитон. Той се връ-
щаше от Рим, където се беше срещнал с папата, тогава
Павел VI, за да пледира за опрощение на интегристите
на монсиньор Льофевр, когото той призоваваше към под-
чинение.
– Щеше ми се – казваше ми той, докато седеше до
мен – монсиньор Льофевр да беше взел ръката на Павел
VI и пламенно да я беше целунал...
И за да придаде още по-голяма изразителност на ду-
мите си, той коленичи пред мен, хвана ръката ми и я при-
тегли към устните си.
И точно в този момент, както често се случва, вратата
на кабинета ми се отваря с трясък и виждам Макс Клос,
редакционния директор, държащ лист хартия в ръка, да си
подава главата над прага.
– Жан – изстрелва бързо той, – тука имам една теле-
грама, която...
И чак тогава той забелязва Жан Гитон, който тъкмо
ми целува ръка. Макс Клос бързешката се отдръпва и из-
бъбря:
– О! Извинете, господине!
302
Увлечен от собствената си пламенност, Жан Гитон,

естествено, изобщо не бе разбрал какво става.
– ...толкова ми се щеше – продължаваше той – монси-
ньор Льофевр да се бе хвърлил в прегръдките на Светия
отец и...
– О, много добре! – провикнах се аз и се изправих бър-
зо. – Но нека най-напред да заключа вратата.
АЗ: Вие напускате управлението на Фигаро. Какво
правите? Разхождате се? Не правите нищо?
АЗ: Връщам се в Юнеско. Отново поемам функциите
си в МСФХН, където университетските ми приятели отно-
во ме посрещат с отворени обятия: бяха оставили поста ми
незает с надеждата, че някой ден ще се върна. В момента,
в който напусках управлението на Фигаро, един държавен
съветник, бивш частен секретар на Жак Дюамел в минис-
терството на културата, бивш управителен директор на Ер
Те Ел, Жак Риго, беше кандидат за поста помощник гене-
рален директор на Юнеско. Той ми написа гневно писмо,
обагрено с упреци и малко горчивина, в което оплакваше
решението ми да се върна в Юнеско, за да му отмъкна в
последния момент поста, който той желае и който ми се
пада с дразнеща очевидност. За да го утеша, му отговорих,
че никога не съм бил и никога няма да бъда кандидат за
функции в Юнеско, че ако съм напуснал Фигаро, то не е
за да се окова веднага в други вериги, които ще са поч-
ти толкова обременителни, и че се връщам на скромния
си пост при приятелите си учени и в списанието Диожен,
където бях призван да наследя, но не и да заменя Роже
Кайоа, който за моя най-голяма скръб скоро щеше да по-
чине. Удивеният Жак Риго си получи поста на помощник
генерален директор.
Продължавах да помагам на Фигаро, макар и вече да
не го ръководех, но му изпращах – всеки има правото да
седи в „Кафе дю комерс“ – относително редовно статии,
което даде повод на сатиричния Канар аншене да ме поз-
303
драви иронично заради това, че съм бил излязъл през вра-

тата само за да се върна през прозореца. Истината, принце
на отминаващото време и на изплитащите се съдби, е, че в
главата ми имаше само една мисъл: да пиша книги.
Отне ми много време, за да разбера какво искам. Вку-
сът ми към удоволствието, примамливостта на пътешест-
вията, може би някаква форма на амбиция, която се рееше
насам-натам, със сигурност желанието да докажа на баща
си, който вече не бе между нас, че аз също съм способен
да си проправя път сред институциите, една голяма доза
мързел, лекомислие и безразличие, всичко това бе заба-
вило признанието и решителността. Още в самото начало
на нашия разговор, върховни съдийо на доброто и злото...
АЗ: Не водим разговор: това е разпит и водим процес.
АЗ: Още в самото начало на разпита и процеса ми,
принце на истината, вие ме попитахте каква е професия
та ми. В отговора си бях колеблив. Ето че вече нямам
друга амбиция освен тази да стана писател. Бях на пет-
десет години. Петдесет години! В продължение на пет-
десет години се бях разхождал из Италия и Гърция, бях
вечерял в ресторанти в различни градове, бях ухажвал
момичета, бях мечтал за величави неща и бях направил
съвсем незначителни такива, бях се хвърлял надясно и
наляво, бях се изгубил в подробностите и се бях скитал
в мъглата. Не съжалявам за нито един от тези опити, за
нито една от тези грешки, които също тъй носеха и щас-
тие и които дълго време ме бяха занимавали. Но се стре-
мях към друго.
Вече от три-четири дена отговарям на вашите въпроси.
Изведнъж ми се струва, че не съм ви казал нищо. Говорих
ли ви за Лече, Удайпур, Луксор, острова Мегисти, Оахака,
градините в Равело? Говорих ли ви за Робер дьо Бийи и
за улица „Университетска“ номер 51? Казах ли ви и това
колко много харесах краткия си престой в армията и че
имах честта да нося червената барета на чуждестранните
304
парашутисти? Вмъкнах ли и две думички за бурните си

взаимоотношения с Франсоа Митеран?
АЗ: Успокойте се малко, младежо. Разполагаме с ця-
лото време на света. И до това ще стигнем. Вече ни гово
рихте за влечението си към пътешествията. Но кой е Ро-
бер дьо Бийи?
АЗ: Има мнозина Бийи. Имаше един Андре Бийи,
който беше член на „Гонкур“. Дори има и няколко Робер
дьо Бийи. Моят Робер дьо Бийи се беше оженил за сес-
трата на бащата на Нина. Откъдето идва и името, с което
всички го наричахме: чичо Робер. Той живееше в кра-
сивия парижки градски дворец „Поцо ди Борго“. Поцо
ди Борго са стара корсиканска фамилия. Най-известният
измежду тях, Карло Андреа, в края на осемнайсети век
бил приятел на Паоли. Заклет враг на Наполеон и съвет-
ник на цар Александър I, по време на Реставрацията той
бил руски посланик във Франция. Сестрата на баба ми
Валантин, която вие, повелителю на поколенията, вече
срещнахте в „Сен-Фаржо“, се беше оженила за един
Поцо ди Борго. И всички парижани познават градския
дворец „Поцо ди Борго“ на „Университетска“ 51, ку-
пен от чужденец с ужасно много пари, както се случва с
много красиви парижки сгради, като например двореца
„Ламбер“. Около 2015 г. ремонтните дейности по сгра-
дата, предприети от купувача, задръстиха улица „Уни-
верситетска“, и то за години наред. В този дворец Робер
дьо Бийи наемаше един апартамент, изцяло посветен на
приемите. Състоеше се от голяма трапезария и огромен
салон, до които имаше съвсем малка стаичка. В този въл-
шебен декор, гледащ към една градина, всяка седмица
той организираше обяди за двайсетина души, сред които
често бях канен и аз.
В продължение на близо четири века в Париж, в дру-
ги места във Франция, в сърцето на повечето европейски
страни, салоните са изиграли важна роля в един изчезнал
305
обществен живот. Чак докъм средата на миналия век ня-

кои от тях – салонът на Лиз Дьоарм или на мадам Буске, и
особено тези на херцогиня Дьо Ларошфуко или на мадам
Дьо Фелс, нейна снаха, салонът на Флоранс Гулд, в който
се събираха писатели и актриси в хотел „Мьорис“ на ули-
ца „Риволи“, още няколко, които бяха поели щафетата от
салоните на принцеса Матилд или на Мари-Лор дьо Ноай,
приятелката на Кокто и на сюрреалистите – служеха като
преддверие и чакалня за Френската академия. След като
бяха заменени най-напред от литературните кафенета –
модата да се ходи в „Дьо Маго“, в „Кафе дьо Флор“ и в
„Клозери де лила“, – а после окончателно от телевизията и
от нета, тяхното изчезване остави достопочтената инсти-
туция в състояние на объркване, защото тя вече не разпо-
лага с тези развъдници, откъдето да си избира членовете.
Обядите при чичо Робер не бяха толкова специализирани
в литературния си подбор. Там се намираше кажи-речи от
всичко и кажи-речи откъде ли не.
Там се срещнах с много красиви чужденки, с писа-
тели, министри, актриси, танцьорки и журналисти. При
смъртта на Робер дьо Бийи и преди ремонтните дейности,
предприети от новия собственик, на свой ред модният ди-
зайнер Карл Лагерфелд се беше настанил на улица „Уни-
верситетска“ 51, което дълго време беше едно измежду
многото, свързани с политиката, литературата и модата,
паметни места в парижкия живот, покрай които са се из-
писали реки от мастило в пресата и романите.
АЗ: Много сте излизали, както се казва. Много ли при-
ятели имахте?
АЗ: Също и няколко неприятели.
АЗ: Няколко неприятели? Носеше се слух, че сте ня-
мали такива...
АЗ: Слава Богу, имах. Общо-взето навсякъде. Вляво
и вдясно. Този, който е приятел с всички, не е много за
хвалене. Но аз наистина имах повече приятели, отколкото
306
неприятели. И то в най-различни среди. Бих могъл да ви

предоставя безкрайни списъци...
АЗ: Ами хайде! Хайде!
АЗ: Както би могло да има списък на градовете, в кои-
то съм се влюбил, на църквите, на храмовете, на джамии-
те, които са ми харесали, на картините на Мазачо и Кар-
пачо, на Дега и Балтюс, на които съм се възхищавал, на
градините, в които съм се разхождал, на пристанищата и
езерата, където съм прекарал много време в замечтаност,
така би могло да има и списък с приятелите ми.
Ще има списък с Пиеровците. Ще има също и списък
с Мариите. Ще има и списъци с Жаковци, Катрини, Ани,
Паскалини. Всяко име ще дойде с редица спомени, пла-
нове, пътувания, страсти и на свой ред ще препраща към
други имена, към други чувства и към други теми, и така
докато не се изградят мрежи с разклонения, които ще се
слеят с живота и света.
АЗ (поглежда бележките си): Имали сте приятели
дори и сред парашутистите?...
АЗ: Една от дъщерите на чичо ми Владимир се бе омъ-
жила за Пиер дьо Шевинье, сподвижник на Освобождение-
то, министър на отбраната по време на Четвъртата републи-
ка. Отношенията му с Дьо Гол бяха интересни: първоначал-
но привърженик на Генерала, той се бе отдалечил от него
и се бе сближил с Народното републиканско движение и с
Жан Льоканюе, който щеше да допринесе за това на Дьо
Гол да му се наложи да се яви на балотаж по време на прези-
дентските избори от 1965 г. Когато след дванайсет години
на бродене в пустинята Дьо Гол се връща във властта през
май 1958 г., Пиер дьо Шевинье заедно със социалиста Жюл
Мок, негов колега в последното министерство на Пфлим-
лен, беше един от хората, които възнамеряваха да арестуват
генерал Дьо Гол и да го дадат под съд.
Малко по-малко от десет години преди завръщането
на Генерала – той вече беше министър на отбраната – аз
307
донякъде глупаво се похвалих пред него, че съм един от

малкото французи, които не само никога не са ходили на
училище, ами и никога не са карали военна служба, по-
неже моят набор – 1945 – беше освободен от такава. Още
на следващата сутрин, след като влязъл в кабинета си на
улица „Сен-Доминик“, той въвел декрет, според който
единствено учениците мои връстници от големите висши
училища – Политехниката, Централното, Нормалното и
т.н. – трябваше да влязат в казармата за три месеца. И ме
прати в Льо Ман в една тилова част.
Веднага му пратих писмо, в което му казвах, че той би
могъл да ме зачисли поне в частта на алпийските стрелци
или в онзи Чуждестранен легион, на който винаги съм се
възхищавал. И той ме прати във Ван, при чуждестранните
парашутисти.
Шефът на червените барети се казваше, ако не се
лъжа, полковник Лангле. Той и парашутистите му при-
еха в редиците си почти триумфално един странен тип,
общо взето единствен по рода си и зачислен в последния
момент към една бойна част, всеобщо смятана за елитна.
Почти триумфално – но и леко иронично, защото се бе
разнесъл слух, че съм братовчед на министъра, а имаше
и любопитство, и дори донякъде недоверие, защото бях
нормалианец. Няколко години преди Алжирската война,
преди носачите на куфари1 и преди Жан Жьоне с неговите
пиеси Балконът и Паравани, мостовете между парашутис
ти и интелектуалци още не бяха съборени, но отношения-
та между тях вече бяха станали проблематични. Направих
най-доброто, на което бях способен. Те също. Много харе-
сах армията и много бързо разбрах защо всички тези луди
глави с червените си барети, ботушите и камите бяха гото-
ви да се изложат на смърт заради едната мизерна заплата
1Това е Мрежата Жансон, френска част от Фронта за национално освобожде-

ние на Алжир. – Бел. прев.
308
и заради полковника си. Няколко години по-късно самият

полковник посрещна смъртта в Диен Биен Фу начело на
хората си.
Предполага се, че парашутистите трябва да скачат от
самолет в празното. Седмица или две карах ускорено обу-
чение, в което бяха включени една кула, по-скоро пъргави и
напълно нови за мен гимнастически упражнения и лекции.
В столовата и на плаца се разправяха истории за парашути,
които не се отваряли, и за парашутисти, които се забивали
на два метра дълбочина в нивите. Честно казано, инциден-
тите бяха изключително редки. Проблемът по-скоро беше,
че в частта, в която служех, вече от години не се бе случвал
нито един. С оглед на статистиката и закона за големите
числа това беше едновременно успокояващо и тревожно.
В модерните самолети скокът се осъществява през люк
на пода, който се отваря под краката ви. Ние обаче разпо-
лагахме със стари самолети, „Юнкерс“, ако не се лъжа, и
за да скочим в празнотата, трябваше да минем през врата.
Скоковете се правеха в sticks. Един стик се състоеше от
дванайсет или петнайсет юнаци, които се бутаха едни дру-
ги при скока. Дали беше гавра или признак за уважение,
дали беше тормоз или симпатия, но мен, нормалианеца
с връзки, гледаха да не бутат. Трябваше сам да решавам
дали искам, или не, да мина през тази прочута врата, отво-
рена към нищото.
Работата беше банална. Но за мен беше сурова. Стра-
хувах се. Да се хвърлям от самолет не е нормално дейст-
вие. Особено когато няма никой нито пред, нито зад вас,
за да ви повлече или бутне в нищото. Вие ме бутнахте,
принце на оръжията и изкуствата. Вие, а също и всички
тези, които по-късно щяха да мислят за мен с недоверие
или снизхождение и да ме съдят. В очите на другарите си
и на всички тези, които ще се появят след тях и ще почнат
да се ровят в моя случай, ако не скочех, щях да се опозоря.
Така че скочих.
309
Падате. Няма какво повече да сторите. Твърде късно е.

Вече нямате време да изпитате страх. Просто трябва да ча-
кате. Нещата се развиват много бързо и бавно. Изведнъж
парашутът се отваря. Обзема ви безумно щастие. Реете
се нейде между небето и земята. В моя случай парашу-
тът беше автоматичен. Сам се отвори. За щастие. Чудех
се дали щях да съм способен сам да дръпна въженцето. И
най-вече да го дръпна възможно най-късно, за да се въз-
ползвам от свободното падане. Докато се носех над дърве-
та и поля, си представях чувствата на опиянение и крехка
вечност, които би трябвало да изпитват артистите в този
спорт, на въздушната сцена, по време на целия този балет,
забавен до последно.
Със съжаление се разделих с другарите си с червени
барети, с тяхното простодушие, смелост, приятелство, с
техния полковник. Като си тръгвах, някои от тях дойдоха
да ме видят. Предупредиха ме. Човек никога не знае. Мо-
жеше да ми се случи какво ли не. Ако някога злонамерени
типове, твърде усърдни магистрати, враждебно настроена
власт, смутители от всякакво естество се заядат с мен, те
бяха готови да ми дойдат на помощ. Горещо им благода-
рих. Все още пазя имената им на къс хартия. Повечето са
мъртви. А оцелелите трябва да са на малко над сто години.
В Ливан и Хърватия ме чакаше не армията, а военни
ситуации, в които щях да имам мъничка роля. От края на
Втората световна война Близкият изток беше гнойна рана
от насилие на нашата планета. Хванат между Израел, па-
лестинците и Сирия, Ливан, който дълго време се ползва-
ше с привилегията да бъде смятан за една близкоизточна
Швейцария, беше нещо като религиозен, политически и
социален оксиморон, изключение, чудо някакво. Момче-
тата и момичетата продължаваха да ходят на плаж, бомби-
те избухваха на Площада на мъчениците и по Площада на
топовете, а легендата за Камал Джумблат, предводителя
на друзите, бащата на Уалид, стоящ в своя дворец „Бей-
310
тедин“ в самото сърце на района Шуф, караше младите

да мечтаят. През 1989 г. по време на президенството на
Амин Жмайел, когато сирийските бомби падаха в Бейрут,
Фредерика Дьонио, една отколешна приятелка, организи-
ра експедиция, приличаща едновременно на кодош, по-
литически маркетинг и лирическа илюзия. Заминахме за
Кипър, откъдето взехме кораб до Бейрут и слязохме под
свод от цветя и някоя и друга бомба.
Ние бяхме групичка, съставена от Ги Беар, автор на
песен, която младите ливанци щастливо пееха: Свободен
Ливан, Ливан свободен, Жан Мориак, сина на Франсоа,
Даниел Рондо, който по-късно щеше да стане посланик в
Малта и в Юнеско и да пише романи, Фредерика и мен.
Отново, принце на битките, изпитах силен страх – не
толкова от бомбите, колкото от такситата: за да избегнат
бомбите, които падаха доста нагъсто, такситата фучаха с
над сто километра в час в един вече сринат, макар и все
още далеч не опустял Бейрут. Генерал Аун беше минис-
тър-председател. Той ми връчи паспорт, който ме направи
ливански гражданин.
Няколко години по-късно, но вече в компанията на
съпруга на Фредерика, край мен пак летяха куршуми, този
път изстрелвани от сърби.
АЗ: Този „съпруг на Фредерика“ дали не е бил Жан-
Франсоа Дьонио?
АЗ: Самият той, генийо от Карпатите и Бастилията.
Чаровен, блестящ, амбициозен, тайно отчаян, че е просто
самият себе си, нещо, което всъщност не бе чак толкова
зле, Жан-Франсоа Дьонио беше нещо като Фантазио, кой-
то си мечтае да изиграе ролята на Лорънс Арабски1. Беше
отгледан от майка си с мисълта, че да стане президент на
Републиката е най-незначителната позиция, към която
1Фантазио е комедиен комиксов герой от серията Спиру и Фантазио, мрън-

кащ и често непохватен журналист. – Бел. прев.
311
има правото да се стреми. Навярно за да се подчини на

подобни надежди, той пресъздаваше света около себе си с
ярост и очарование, които бяха напълно безразлични към
досадните подробности на действителността.
Именно в Сайгон, тогава все още френски, където
беше отишъл, за да се срещне с брат си и да се сражава ре-
дом с него, той се беше подготвял за един от първите кон-
курси за онова прочуто Национално висше училище по
администрация, за които се носят толкова много легенди.
Дълго време конкурсът за улица „Улм“ държеше монопо-
ла върху брилянтните или остроумни лафове, най-често
напълно измислени. На въпроса: „Кой какво е направил и
в коя година?“ Тиери Моние, който тогава още се казва-
ше Талагран, отговорил: „Аларих угасил свещения огън в
Рим през 410 г.“.
На въпроса, изстрелян в тъмното: „Какво стана след
това?“, се предполагаше, че самият аз съм дал мъдър отго-
вор: „Работата се издънила“.
По-късно, белег на времето, о, бяс, о, безнадеждност!1,
поради уеднаквяване и бюрократична амбиция Национал-
ното висше училище по администрация бе детронирало
„Екол нормал“. Разказваха, че една кандидатка – понеже
историите се лепяха все по богатите, тази за дълго време я
бяха лепнали на Сеголен Роял или на Франсоаз Шандерна-
гор, бъдещата авторка на Алеята на краля и бъдещ член на
академия „Гонкур“, – попитана на устния изпит от един за-
качлив изпитващ относно разликата от законова и данъчна
гледна точка между любовник и съпруг, отговорила:
– О, господине! Като деня и нощта е...
Един друг тип, на когото задали коварен въпрос за дъл-
бочината на река Сена в Париж, отговорил подобно на ра-
вините и йезуитите, за които се предполага, че отговарят на
всеки неудобен въпрос с друг, като на свой ред го попитал:
1 Сид, първо действие, четвърта сцена, превод Николай Лилиев. – Бел. прев.
312
– А под кой мост, господине?

Поне според легендата Жан-Франсоа Дьонио, който
знаеше много неща, имал малшанса да му зададат един
от редките въпроси по икономическа политика, по който
той не знаел почти нищо: БНП. Уверено, без капка коле-
бание той веднага се впуснал в импровизирана реч за Банк
насионал дьо Пари. Изненадан, но и вързал се на блъфа,
изпитващият му шляпнал, без да гъкне – или все пак е гък
нал? – най-високата оценка.
Финансов инспектор, близък с Жискар д’Естен, чия-
то кампания именно той щеше да организира, Жан-Фран-
соа беше най-напред моряк. Беше написал хубава книга
за това, което обичаше над всичко друго и което познава-
ше най-добре: Морето е кръгло. Често съм плавал заедно
с него на яхтата му Амфитрита. На борда той вършеше
всичко майсторски. Аз не вършех нищо. Един прекрасен
летен ден тръгнахме от Сен-Тропе, за да отидем в Сен-
Флоран на Корсика, откъдето почти веднага потеглихме
отново в посока Ливорно. Покрай брега на Капрая, скалис-
то островче северно от Елба и Монтекристо, ни връхлетя
буря. Отначало лека, тя много бързо се усили. Застигнат
от пристъп на малария, която беше хванал в Африка, Жан-
Франсоа авторитетно водеше яхтата си в природната сти-
хия. Аз, леко шубелисан, се подчинявах на заповедите му
и гребях вода според възможностите си. В настъпващата
нощ положението клонеше към критично, когато брегът
край Ливорно изведнъж изникна от сянката пред нас като
мираж, граничещ с чудо. Лодката беше напът да потъне,
когато влязохме в пристанището. Не бях успял да изгреба
достатъчно вода.
Жан-Франсоа Дьонио никога не беше доволен. Посла-
ник в Испания, близък с крал Хуан Карлос, който укреп-
ваше демокрацията в страната си, той ме беше поканил да
му отида на гости в Мадрид. В пищния салон на посол-
ството си бъбрехме за това-онова и вероятно за литера-
313
тура, когато един прислужник или майордом, облечен по

френски, дойде и му прошушна, че по телефона го търсел
испанският министър на външните работи.
Той се извърна към мен:
– Ах, бедни ми приятелю – каза ми той с печален вид,
– виждаш докъде съм изпаднал.
Той беше замечтан, смел, съблазнителен. Винаги
търсеше нещо друго. За него светът беше нещо като въл-
шебен блян. Също като Шон Конъри или Майкъл Кейн
той би могъл да бъде герой във филма на Джон Хюстън
Човекът, който искаше да бъде крал. На него не му се
струваше невъзможно един ден да се възкачи на албан-
ския трон. Напълно сериозно се виждаше как слага край
на Студената война и как възстановява мира в Средния
изток или в Афганистан. Приятел на президенти и кра-
ле, на Масуд, когото беше виждал само един-два пъти,
възхитен от тайните служби, той без никакъв срам и на-
пълно естествено се нареждаше сред най-големите хора
в този свят. Имаше крехко здраве, но пък беше едно от
тези създания с могъщо въображение, на които нищо
не им изглежда невъзможно и които огъват света спо-
ред собствените си виждания. Участник в изготвянето
на Римските договори и в изграждането на Европа, пъ-
тешественик, прекосяващ Атлантическия океан на борда
на раздрънкана яхта, винаги посветен във височайшите
тайни на богове и владетели в този свят, той бе премах-
нал границата между действителността и мечтата.
Министър, посланик, академик, моряк, Жан-Франсоа
също така беше и воин. Нямаше да пропусне възможност-
та да се бие за Рагуза, за бароковата ѝ катедрала, за про-
чутата ѝ Плака, за манастирите ѝ, за княжеския ѝ дворец –
князете са избирани за три месеца под красивия девиз
Obliti privatorum, publica curate1, – за двореца ѝ Спонца,
1 От лат.: „Забравете частните си дела, грижете се за държавните“. – Бел. прев.
314
за библиотеките ѝ, за фонтаните, за крепостните стени,

за Колоната на Орландо, а също и да се бие срещу кому-
нистическите наследници на Тито и срещу Милошевич. В
Бари се качихме на глисер, за да се опитаме да стигнем до
обкръжения от сърбите Дубровник.
Влюбих се в Хърватия. Най-напред ослепително ме
възхитиха Гърция и островите ѝ, чиито красоти моите
приятелки, първо Сесил, после Нина, после и Мая, една
незабравима гъркиня, ми разкриваха от борда на различни
кораби. Хърватия влезе доста по-късно в живота ми, но с
възхита ме изпълниха Сплит, старият Спалато, построен
върху останките от двореца на Диоклециан, Хвар, Кор-
чула, Млет, островче с непроизносимо име, насред което
вътрешно езеро разлива водите си край остров в острова,
нещо като остров на квадрат, и най-вече Дубровник със
своите дворци, църкви и със спомена за Мармон1, покрай
когото щеше да се изкове френският глагол рагюзе, идващ
от Рагуза, другото име на Дубровник. Когато оръдията
на комунистическата Сърбия на Милошевич заплашиха
Дубровник, аз донякъде глуповато заявих, че съм готов
да скоча с парашут в обсадения град. Само че Жан-Фран-
соа ме убеди, че било по-добре да стигнем дотам с кораб.
Когато покрай нас изсвири градушка от куршумен залп и
патрулен катер 174 на комунистическия федерален флот
ни заплаши открито, ни се стори по-мъдро да се откажем
и да се върнем обратно.
Няколко седмици по-късно, тръгнал пак от Бари, се
върнах в Дубровник заедно с Бернар Кушнер и Андре
Глюксман. Слязохме от кораба при много тежки условия.
Но все пак слязохме и Кушнер бе посрещнат с ентусиазъм
в един изстрадал град. Той произнесе красива реч за хума-
1 Мармон е френски маршал и херцог на Рагуза по времето на Наполеон, кого-
то по-късно предава, действие, довело до появата на френския глагол raguser

със значение „извършвам измяна“, „предавам“. – Бел. прев.
315
низма, правата на човека и правото на намеса. След него

дойде моят ред, но аз се представих като егоист и любител
на красивите неща, който може да бъде щастлив само ако
другите хора не са много нещастни.
Щях отново да се срещна със самата армия малко по-
малко от петдесет години след престоя си при червените
барети във Ван. В края на пролетта на 1994 г. Фигаро ме
прати в една от най-красивите африкански страни, Руанда,
опустошена от геноцида, на който племената хуту подло-
жиха племената тутси. И само за няколко седмици близо
милион души бяха убити. Това бе страховит процент от
населението, също като в Камбоджа при престъпленията
на Червените кхмери.
В Руанда отново разбрах защо армията през цялата чо-
вешка история е съумявала и все още съумява да привлича
толкова много млади хора, търсещи нещо малко по-вели-
чаво от самите себе си, на което да се посветят. Насред
ужасни обстоятелства изпитах щастие, че отново съм се
озовал сред войници, а това донякъде ме учуди.
Действията на Франция в Руанда бяха предмет на
ожесточени критики. Единственото свидетелство, което
аз бих могъл да дам, е, че армията изпълни дълга си. Във
Франция армията се подчинява на представителите на на-
цията, избрани от народа. Тя изпълни заповедите. Ако има
отговорност, то тя е политическа. Както беше политичес
ка и безименната драма на харките1 през 1962 г., която по-
тресе последователите и почитателите на генерал Дьо Гол
и лепна на Франция петно, което скоро няма да изчезне.
АЗ: Обвиняем! Съдът ме натоварва със задачата да ви
призова към спазване на ред. Много обичате израза „гла-
1Харките са алжирски войници, биещи се на страната на Франция по време
на Алжирската война; след като Франция прекратява военните действия, хар-
ките са оставени на произвола на съдбата, а тези, които все пак биват пуснати
във Франция, се сблъскват със скандално отношение от страна на политиците
и обществото. – Бел. прев.
316
вата ми се замайва...“ и често го използвате. Само че този

път нашата глава се замайва от вас. Твърдите, че искате да
се посветите на книгите си. И от два часа насам ни говори-
те за литературни салони, за безбройните си приятели, за
скоковете си с парашут, за размириците в Африка и Сред-
ния изток и за съдбата на харките. Изглежда, че ви е труд-
но да се откажете едновременно от светските хроники и
от многостранността на журналистиката и политическите
коментари.
АЗ: Вече знаете това, владетелю на близкото и на дал-
нините: аз съм преди всичко изтъкан от противоречия. Ис-
тинско олицетворение на афоризма на Уайлд: „Journalism
is unreadable and literature is unread“, аз бях разкъсван
между журналистиката и литературата. Все още чувам
Моран – шокиран от една от книгите ми, всъщност доста
посредствена, но която днес би изглеждала страховито не-
винна, та дори и да бъде препоръчана за четене в частно
девическо училище, – който ми казва със суров тон, като
ме посочи с пръст:
– Само да няма порнография! И най-вече само да няма
журналистика!
Повелята беше много интересна, при положение че
идваше от автора на Отворено през нощта и Просто Зе-
мята, чиито произведения в по-голямата си част са нещо
като репортажи за света около нас – но той действително
влагаше някаква собствена журналистика в книгите си.
Важното за мен, неизменни Свръхаз, напук на всич-
ко останало, преходно, незначително и на което вече не
придавам каквото и да било значение, бяха и все така са
книгите. Написах няколко.
АЗ: Секретар! (Преглежда бележките си) На съда му
се струва, че сте посветили много малко от времето си на
книгите, които толкова обичате.
АЗ: Това е вярно. Прекалено се разпокъсвах. Твърде
често тръгвах по преки пътища. Твърде дълго търсех да
317
видя, все по-далеч и все някъде другаде, дали тревата не

е по-зелена и дали гледката не е по-зрелищна. Със своите
щастия и ужаси светът и животът ми харесваха прекалено
много. За което се разкайвам. Но както и да го погледнем,
изкушенията бяха големи – та чак понякога се превръщаха
в задължения.
АЗ: Наистина? В задължения?
АЗ: Да, господине. В задължения. Или в почти задъл-
жения, от които беше трудно и често невъзможно човек
да избяга.
Най-старите измежду нас може би все още си спомнят
за една от многото случки от Втората световна война: може
би с мисълта да се обединят с армията на Ромел при пор-
тите на Египет, немските войски на маршал Фон Клайст
развяха хитлеристкото знаме на връх Елбрус. Ужас след
ужас: Сталин замени пречупения кръст със свой собствен
бюст. За да изтрием тези спомени, неколцина от нас, хора
с най-различна политическа ориентация, отидохме да по-
ставим Декларацията за правата на човека на същия този
връх Елбрус, най-високата точка на Кавказ, издигаща се
на близо шест хиляди метра височина. Покрай Жил дьо ла
Рок, инициатор на проекта, и Жан-Ноел Жаньоне и жена
му Ани-Лу бяха дошли и неколцина инструктори от Вал
Торанс и Куршевел, няколко политически и спортни жур-
налисти, а също и вашият покорен слуга. Държахме се за
парапети от стоманена тел, които разкъсваха ръкавиците
и нараняваха китките и пръстите. Вървяхме покрай про
пасти, които са възторгвали добрия стар Дюма и чието
описание той ни е завещал в книгата си Пътуване в Кав-
каз. Качихме се на рудиментарен седалков лифт с хлъзгави
кухненски столове, лишени от предпазни пръчки, които се
поклащаха над дълбоки пропасти и изпълваха сърцата ни
със страх, който няма никак лесно да забравя. Всъщност
щях да се ядосам на самия себе си, ако се бях отказал от
това селско катерене в чест на демокрацията. Но това, кое-
318
то най-вече бих желал, съднико на душите и сърцата, е да

извикам пред съда един много авторитетен свидетел.
АЗ: Ами хайде направете го, де!
АЗ: Не мога. Той почина. А не бих искал да карам
мъртвите да говорят. С ваше позволение ще се огранича
до фактите. Поддържах близки отношения, които бяха
чист парадокс, с едно от главните действащи лица в ско-
рошната ни история.
АЗ: Внимавайте, млади нахалнико! Вече ни извъртях
те номера с Помпиду и Жискар. Сега може би ще извадите
от ръкава си генерал Дьо Гол или папа Йоан Павел II?
АЗ: Не генерал Дьо Гол искам да изкарам на сцената.
А неговия най-настървен противник. Този, който обви-
няваше Генерала в „постоянен държавен преврат“. Този,
когото Генерала на свой ред неприкрито наричаше „не-
хранимайко“.
АЗ: Съдът ще ви бъде благодарен, кабаретна Питийо,
ако престанете да говорите със загадки.
АЗ: Работата, покровителю на всички велики каузи,
започна доста зле. През май 1981 г. публикувах на първа
страница на Фигаро една статия, която призоваваше току-
що избрания президент на Републиката пред съда на исто-
рията. Франсоа Митеран беше противник. Знаех, че, както
казваше Пиер Виансон-Понте, автор на редакционни ста-
тии в Монд, приятел на Реймон Арон и автор на прочута-
та фраза „Франция се отегчава“, Митеран „имаше сложни
взаимоотношения с истината“. Не бях забравил тъмната
афера с Обсерваторията1, която мнозина французи бяха
изличили от паметта си. Съдбата на Жискар, изоставен
насред битката от пресметливия Ширак, ми изглеждаше
жестока. Нямаше никаква причина да не попрекаля. Ка-
нар не ми остана длъжен: там зададоха въпроса кой е този
непознат, който си позволява да си урежда среща с прези-
1 Става въпрос за фалшив атентат срещу Митеран през 1959 г. – Бел. прев.
319
дента на Републиката. А пък и президентът също не ми ос-

тана длъжен. Добре познаващ нарцисизма и суетата на пи-
шещите, той се оплака, вече не си спомням при какви ма-
ловажни обстоятелства, че един толкова добър писател –
тоест аз – е така политически глупав. Вече започвате да ме
опознавате, велики инквизиторе: написах му писъмце, за
да му благодаря за проявената снизходителност. Машина-
та вече работеше.
По време на двата си мандата Франсоа Митеран ме по-
кани няколко пъти в Елисейския дворец. Спомням си една
реч по повод връчването на Ордена на Почетния легион
на Хорхе Луис Борхес, която ме бе впечатлила. Спомням
си представянето на един новоприет академик пред прези-
дента на Републиката, наследник на Луи XIV и покрови-
тел на Знатната компания от Академията. От кей „Конти“
ме бяха назначили за придружител на наскоро избрания
Мишел Дьобре по време на протоколната му визита при
Франсоа Митеран. Двамата очевидно се познаваха много
добре и в резултат на аферата с базуката1 и на аферата с
Обсерваторията пламенно се ненавиждаха. Президентът
стисна ръката на Дьобре и му каза:
– Колко причудлива е идеята ви, господин премиер-
министър, да се кандидатирате за Френската академия.
След което му обърна гръб и подхвана с мен разговор,
който се проточи цели четиресет и пет минути. Въпреки
1Това е атентат от 1957 г. по време на Алжирската война, когато срещу ко-

мандващия френските бойни части генерал Раул Салан е стреляно с базука.
Салан обаче не е бил в щаба си, а впоследствие поръчителят на атентата, кой-
то е свързан с френските среди, настояващи Алжир да остане френска ко-
лония, цитира шест имена на участници, един от които бил Мишел Дьобре.
Аферата гръмва наново веднага след атентата при Обсерваторията, когато в
опит да се защити Митеран заплашва Дьобре, че щял да извади срещу него
документи, уличаващи го в участие в атентата с базуката. Така или иначе
няма доказателства за участието на Дьобре в алжирския атентат. – Бел. прев.
320
всичките ми усилия ми бе невъзможно да включа в него

новия си събрат, който не произнесе и думичка.
На връщане в колата припомних на Мишел Дьобре пър-
вите строфи от един сонет за любов и омраза на Анри Бек,
донякъде забравения автор на Гарвани и Парижанката:
От нея нищичко за спомен нямам,

Нито снимка, ни кичур от коса дори.
Ни писмо от нея не получих аз, уви,
Остана само да се мразим двама.
Също тъй си спомням един ден във Венеция.

Времето не беше много хубаво. Облачно. Пиех питие
на една от външните маси на „Ривиера“, една от любимите
ми тратории, в самия край на „Дзатере“, недалеч от „Сан
Себастиано“, където от Веронезе е разказана историята
на Естир, до която седи едно куче. Бях с Джовани Волпи,
може би най-близкия ми приятел сред италианците. Джо-
вани беше син на министъра на финансите на Мусолини
и на една великолепна и могъща италианка, дъщеря на ра-
вин от Оран, дошла от Северна Африка, за да организира
пищни балове, да царува над Венеция и да постави собст-
вената си прах до Тициан в кораба на базиликата „Фрари“:
Лили Волпи. Джовани не беше сам. Той бе поел ролята на
гид на Лорън Бакол, на която съм се възхищавал винаги –
If you need me, just whistle… You know how to whistle, don’t you?
You put your lips together and you blow…1
– и която изпивах с очи.

АЗ: И може би главата ви се е замайвала, а, лагунено
нищожество такова?
1Цитат от филма „Да имаш и да нямаш“ с Хъмфри Богарт и Лорън Бакол. –

Бел. прев.
321
АЗ: Замайваше ми се, шефе. Замайваше ми се тол-

кова силно, че като гледах в далечината, към „Салуте“ и
Морската митница, забелязах една фигура, която краче-
ше бавно и която ми бе смътно позната. Оказа се Фран-
соа Митеран. Очевидно идваше откъм „Кампо Сан Вио“.
Знаех, че именно на този площад се издига дворецът, в
който живееше художникът Музич и където обикновено
се настаняваше президентът, когато беше във Венеция. С
шапка на глава и с шал около врата, той беше облечен с
онова свое познато на всички палто. Извиних се на Лорън
Бакол и станах, за да отида при видния минувач.
Поздравих го.
– Какво правите тук? – попита ме той.
– Пием по едно – отвърнах му с най-безгрижния си
тон – заедно с Лорън Бакол.
– С Лорън Бакол? Голям сте късметлия.
Именно аз представих Лорън Бакол на Митеран. Или
Франсоа Митеран на Лорън Бакол.
Но най-важното за мен тепърва предстоеше. Една
майска вечер през 1995 г. започва да звъни същият този
телефон, довял ми преди двайсет и три години гласа на
Пол Моран, който ми говореше за някакво писмо, което не
съм пратил. Вдигам. И чувам:
– Обажда се Франсоа Митеран.
На секундата си казвам, че това е някакъв майтап на
Жан Дютур, който си пада по подобен вид дейности.
– Да, бе! Жан, ти ли си?
Обаче отсреща пак се чува:
– Обажда се Франсоа Митеран.
Този път разпознавам гласа.
Изфъфлям:
– Ах! Добър вечер, господин президент...
– Бих искал да се срещнем.
– Аз съм на ваше разположение където и когато поже-
лаете.
322
– Ще ви бъде ли възможно вдругиден сутринта?

– Вдругиден? Ами... На мен, господин президент,
вдругиден ми е напълно възможно. Обаче пък вие не мо-
жете: във въпросния ден, мисля си, предавате властта на
Жак Ширак.
– Предавам я в единайсет часа. Ако дойдете в девет,
ще имаме цели два часа.
На въпросния ден в девет сутринта цъфвам в Елисей-
ския дворец. Сред тълпата зяпачи има хора, които ме раз-
познават:
– А! Идвате при Ширак, нали?...
С голямо достойнство и леко опиянен отговарям:
– Не. Идвам при Митеран.
Въвежда ме униформен служител с голяма верига. Въп
росният дверник е същият от времето на Помпиду, отпреди
двайсет години. Той ми казва:
– Радвам се да ви видя отново, господин Д’Ормесон.
Стискам му ръката. Изкачвам няколко стъпала. И от-
ново се озовавам в познатата обстановка на частния апар-
тамент, където не съм идвал от много отдавна. Тя обаче
доста се е променила в сравнение с времената на Помпи-
ду, който обичаше модерното изкуство. Има сандъци и ка-
шони кажи-речи навсякъде: всичко е готово за премества-
нето. Посреща ме доктор Таро. Той наследи доктор Клод
Гюблер, злощастната жертва на фалшивите здравни бю-
летини, които официалният натиск го принуждаваше да
подписва. Когато състоянието на болния се влоши и вече
се оказа невъзможно да се крие повече истината, доктор
Таро го замести. Безгранично предан, доктор Таро много
бързо се превърна в най-близката опора на Франсоа Мите-
ран. Разменихме си няколко думи и почти веднага прези-
дентът се появи.
Отслабнал, блед, с направо восъчен тен, с опънати
черти, той не изглежда в добра форма. Подозирам го, че
дълго време е криел болестта, за която се е досещал още
323
от самото начало, но въпреки това се възхищавам на сме-

лостта му. Питам го как е със здравето. Отговаря ми, че е
страдал много, но че сега е по-добре. Разговорът започва.
И първоначално той завива в политическа посока. С
неумолимо пристрастие президентът громи левица и дес-
ница. Всякакви имена от ляво и от дясно хвърчат, падат,
експлодират като на война. Жак Ширак като цяло е по-
щаден. Президентът изпитва симпатия и уважение към
наследника си. Но всички останали, социалистите вклю-
чително... И може би най-вече социалистите...
Това е по времето на аферата Буске. Главен секретар
на полицията по време на режима във Виши, Рене Буске
е подписал с шефа на Гестапо във Франция Оберг спора-
зумение за изпращането на евреите в Германия. Осъден
от парламентарния върховен съд, присъдата му е била от-
менена поради участие в Съпротивата. По-късно отново е
съден за престъпления срещу човечеството и скоро след
това е убит от Кристиан Дидие, чийто изстрел му носи
петнайсетте минути слава, обещани всекиму от Анди Уор-
хол. Рене Буске беше приятел на Франсоа Митеран, който
от своя страна беше верен приятел. Атаките срещу прези-
дента, и особено от левицата, не бяха никаква рядкост. И
тогава със смайване го чух, докато споменаваше случая
Буске и гюрултията, която беше вдигнал, как произнася
следните думи:
– Тук, господин Д’Ормесон, ще разпознаете могъщото
и вредно влияние на еврейското лоби във Франция.
– Господин президент – казах му аз, – като ви слушам,
все едно чувам баба си, която беше свята жена, но недо-
любваше и евреите, и франк-масоните, и социалистите, и
разведените.
След като излязох от Елисейския дворец, не се втур-
нах към радио или телевизионните студия, за да повторя
там казаното ми от Митеран. С или без основания смятах,
че не ме бе поканил в качеството ми на журналист, а по-
324
скоро като някакъв далечен приятел, избран по причини,

които за мен все още бяха загадка, да бъда негов последен
довереник в края на четиринайсетгодишния му мандат.
Мнозина са си задавали като мен въпроса относно мо-
тивите, стоящи зад тази покана. Попитан от пресата защо
според него аз бях последният събеседник на президен-
та на републиката Франсоа Митеран, неговият баджанак
Роже Анен даде своето тълкувание на нещата:
– Добре познавам Франсоа. Много обича да се забав
лява. Мисля, че като за слизане от политическата сцена,
той нарочно избра най-тъпия възможен събеседник.
Това е хипотеза, която не бива да бъде отхвърляна.
След като въпросът дълго време се бе въртял из главата ми,
стигнах дотам по-скоро да си мисля, навярно поради само-
доволство, че Франсоа Митеран в края на двата си мандата
искаше да завещае образа на държавник, стоящ над партий-
ните междуособици, и на президент на всички французи.
Постарах се да не давам публичност на признанията
на събеседника си, но няколко години по-късно в една
книга използвах израза „еврейско лоби във Франция“.
Това вдигна шумотевица. Някои от приятелите ми от
левицата ме увериха, че не са изненадани от думите на
Митеран: и пред тях той бил заявявал общо-взето същото.
– Може би – предложих им аз – вие бихте могли да
заявите това публично?
Но никой не желаеше да поема такъв риск. Днес си
мисля, че има някаква форма на съглашение. Франсоа
Митеран в никакъв случай не може да бъде обвиняван в
антисемитизъм. Само че, дошъл от дясно, притежател на
Франциската, орден, раздаван от Петен, комуто той се бе
клел, влязъл късно в Съпротивата, Митеран бе запазил
определен набор от рефлекси, които се появяваха като от-
делни проблясъци. Аферата Буске го бе разгневила. Пред
мен той даде воля на чувствата си, които от много време и
успешно бе принуден да прикрива.
325
Най-интересното в дългия ми разговор с него беше

това, което той ми каза за комунистите. Отявлен против-
ник на генерал Дьо Гол, с когото се е борел непрекъснато,
той същевременно се прояви като негов продължител. Не
само че се вмъкна безпроблемно в Конституцията на Пе-
тата република, която яростно бе изобличавал, преди да я
въплъти, но след Генерала точно той бе този, който след
дейното си участие в създаването на Общата програма на
левицата допринесе в най-голяма степен за залеза на ко-
мунизма във Франция.
Накара да се засрамя от глупостта си.
– Това, което не сте разбрали, е, че точно като ва-
шия Дьо Гол аз поставих комунистите във властта, за да
ги затрудня и да мога да се справя с тях по-лесно. Двама
души, ни повече, ни по-малко, отблъснаха комунизма във
Франция: това са генерал Дьо Гол и аз. И може би, на дру-
го място, Йоан Павел II.
Той дълго време ми обясняваше, че политиката не се
състои в противопоставянето на черното и бялото, а в ра-
ботата в сивата област с цел да се преодолеят препятстви-
ята и конфликтите. Слушах го с изострено внимание и с
нещо като страхопочитание. Казвах си, че той е по-умен
от другите. Той ми казваше, че винаги е обичал идеите и
литературата и че в неговите очи литературата е много над
политиката. Поне в това отношение бях съгласен с него.
– Харесвате ли Шардон? – попита ме той.
– Ъъ – отвърнах аз, – харесвам най-вече Арагон.
– Ах!... – каза той замечтано. – Харесвате Арагон...
Той харесваше Шардон, писател, описващ в романите
си провинциалната, сантиментална и буржоазна двойка,
харесваше го заради областта Шарант, която и той самият
обичаше. Митеран ми говори подробно за Шарант, за май-
ка си, за католическото си детство, за улица „Вожирар“
номер 104, откъдето бяха минали толкова много млади
християнски умове, най-видният от които беше Мориак.
326
От толкова благочестивото детство стигнахме до сериоз-

ната възраст, до старостта и смъртта. Мисля, че той не ис-
каше да ми говори нито за Баладюр, нито за Жоспен, а за
мистерията на смъртта и за силите на духа.
Аз бях последният човек, говорил с него под позлате-
ната ламперия в Елисейския дворец, но не бях единстве-
ният. Той често бе обсъждал тези проблеми, свързани с
края на живота и света, с доста голяма част от гостите си,
като почнем с Мари дьо Анзел и стигнем до драгия Жан
Гитон.
От време на време доктор Таро си подаваше главата
през вратата:
– Господин президент, вече разполагате само с поло-
вин час...
– Господин президент, господин Ширак идва след пет
минути...
– Предупредете ме, когато дойде – отговаряше прези-
дентът. – Вече съм си облякъл работническия комбинезон.
Ще мина направо – и ми хвърляше поглед с усмивка, а аз
пък се разсмивах от сърце – от господин Д’Ормесон към
господин Ширак.
АЗ: Че сте обичали да пътувате, да имате приятели
общо взето навсякъде, да разбирате света около себе си,
да се къпете в морето, да се спускате със ски по разни
склонове, да скачате с парашут и на последно място от
време на време – с лек излишък на самодоволство – да
се срещате с могъщите хора в този свят, са неща, за кои-
то никой няма да ви упрекне, богато конте такова. Че сте
изпитвали често греховно влечение към всички форми на
удоволствието, включително и най-низкото, и това ще ви
се размине. Но вие сте се залутали в мънички лабиринти
и в задължения, които нямат никакъв смисъл. Често цити-
рате Талейран: „Животът би бил поносим, ако ги нямаше
удоволствията“, обаче сте пропилели голяма част от вре-
мето си в обяди и вечери в града.
327
АЗ: Пледирам виновен, обладателю на строгостта.

Ако можех да се върна назад, щях да работя повече, по-
редовно и по-дисциплинирано. Щях да се опитам да за-
пълня дразнещите си пропуски: не съм чел нито Еразъм,
нито Сума на свети Тома от Аквино, нито Авицена, нито
Авероес. Но аз наистина не съжалявам дори и за незначи-
телните глупости.
А и бяха ли действително незначителни глупости? Не
съм убеден. Съществуват величави колективни зрелища,
които са почти произведения на изкуството, ефимерни и
виртуални, подобни на онзи Лагер на златоткания плат, на
турнирите, на късните вечери на Луи XIV, за които пише
Сен-Симон, на фойерверките. Не съм видял прочутите и
любимите на хроникьорите празненства на Дьо Ноай или
на Етиен дьо Бомон. Не съм ходил на баловете на маркиз
Де Куевас и на още неколцина чужденци, които хвърляха
през прозорците на парижките дворци богатства, придо-
бити другаде незнайно как, нито съм ходил на прочутия
бал, организиран от Чарли де Бейстеги в „Палацо Лабия“
във Венеция и който се беше разлял и извън двореца, чак
до пиацетата, където тълпата минувачи бе поела щафетата
от грижливо подбраните снобари.
Много от тези партита бяха красиви и от тях се облаж-
ваха Пари-Мач и Вог. Всяко от тях бе обърнало взора си
назад и всяко от тях оставяше след себе си ухание на нос-
талгия и на нещо, което никога повече няма да се повтори.
Всеки път се надигаха гласове, твърдящи, че никой никога
повече няма да види нещо подобно.
Колкото до мен, аз предпочитах неделните обяди при
семейство Лазареф в дома им „Летящото сърце“ в Лувси-
ен; обядите на улица „Университетска“; обядите – с дес-
ницата – в двореца „Ривиер“ недалеч от Фонтенбло при
Алфред и Шарлот Фабр-Люс, които организираха толкова
хубави празненства в Испания или Гърция, а и обядите,
все така в „Ривиер“ – само че този път с левицата – при
328
дъщеря им Франсоаз и съпруга ѝ Тони Драйфус; вечери-

те между приятели с Клебер и Каролин Едан, с Мишел
и Шантал Деон, с Франсоа и Тотот Нурисие, с Фелисиен
Марсо, с Франц-Оливие Жизбер, с Жан Тюлар, с Жак и
Сюзан Жюлиар в дома им в Бур-ла-Рен, към които винаги
съм изпитвал обич и възхищение.
Но има най-вече един обяд, о, ти, храм на паметта и
вярността, който изигра решителна роля във вече дългия ми
живот. Това стана на 3 април 1974 г., на деня след смъртта
на Жорж Помпиду, при Клод и Симон Галимар на улица
„Университетска“ номер 17, на ъгъла с улица „Себастиен
Ботен“, днес „Гастон Галимар“, в сградата, в която се поме-
щаваше и още се помещава издателство „Нувел ревю фран-
сез“. Не мога, господарю на банкетите и церемониите, да ви
предоставя с точност менюто, което ни бе предложено, но
все още помня осемте или десетте души – по-скоро десет,
мисля, – настанени около масата, която мога да ви опиша.
Този ден край домакина – син на Гастон, основателя,
издателя и приятеля на Пруст, Жид, Клодел и на мнозина
други – и край жена му Симон, която ръководеше „Мер-
кюр дьо Франс“, се бе събрало много минало и немалко
бъдеще: Пол Моран, в ролята на благ патриарх, будещ
възхищение и спорове; Ромен Гари, обкръжен от своите
мрачни и блестящи демони, вече разделил се с Джийн
Сибърг; Фелисиен Марсо; Пиер-Жан Реми, който имаше
ръководни функции във Френския комитет за радио и те-
левизия, преди да стане директор на „Вила Медичи“ в Рим
и след това председател на Френската библиотека; Фран-
соа Нурисие, който тъкмо бе публикувал Германката;
Жаклин Пиатие, която се занимаваше с книгите в Монд
преди времето на Жозиан Савиньо; една млада жена, коя-
то не познавах, брюнетка с много сини очи, леко притес-
нена, с бяла блуза и перлена огърлица около врата, която
тъкмо излизаше от юношеството и щеше да се присъеди-
ни към Симон на улица „Конде“; и аз.
329
Вече силно харесван автор на Европейско възпита-

ние, на Корените на небето, на Обещанието на зора-
та, Ромен Гари изглеждаше – и то погрешно, – че може
би леко губи скорост. Нито един от сътрапезниците не
можеше да отгатне, че той беше авторът на един роман,
който щеше да излезе идната година в „Меркюр дьо
Франс“ под името Ажар и да му донесе втора награда
„Гонкур“, смайващ хапакс в нашата история на литера-
турата. С Животът пред теб на тъмно и в пълна тайна
той започваше втори живот.
Франсоа Нурисие все още не беше член на тази Ака-
демия „Гонкур“, на която щеше да стане главен секретар,
а после и председател. Нито пък Фелисиен Марсо, който
вече беше написал Капри, малък остров и бе постигнал
успех в театъра с Яйцето и Вкусната супа, нито Пиер-
Жан Реми, който след Разграбването на летния дворец
току-що бе публикувал, отново в „Галимар“, Ейдриън
Пътни, поет, още не бяха станали членове на Френската
академия. Марсо щеше да влезе там още следващата го-
дина и да заеме креслото на Марсел Ашар. А пък Реми –
много по-късно, на мястото на Жорж Дюмезил.
Аз самият, избран шест месеца по-рано, вече от някол-
ко седмици бях начело на Фигаро и тъкмо бях получил,
или тъкмо щях да получа, коректурите на втория си роман
в „Галимар“, за който вие вече знаете почти всичко, прин-
це на словото и писмената: Угодно Богу.
Симон беше настанила Моран вдясно от себе си, а
Гари – вляво. Аз седях между Пол Моран и младата жена с
огърлицата, която не познавах. На секундата я видях като
въплъщение на красотата, яркостта, изтънчеността, чара.
Беше дъщеря на Оливие и Сюзан Гишар, близки на Гене-
рала, дейни участници в завръщането му през 1958 г., а и
приятели на брат ми. Тя се казваше Малси Озана.
Светът е изграден единствено от срещи. Благодаре-
ние на Малси се запознах с един египетски евреин – Сам
330
Мансур, – с когото тя беше близка. От всички мъже, кои-

то съм срещал, той беше най-съблазнителният – и всички,
които са го срещали поне веднъж, ще потвърдят думите
ми. Беше се оженил за една египетска поетеса, близка с
Мандиарг, Мата, Алешински и най-вече с Андре Бретон
и сюрреалистите, която почина доста млада: Джойс Ман-
сур. Преди смъртта си, Сам стана и мой приятел.
Двамата с него често сме вечеряли заедно с Морис
Реймс, който също бе чаровен и имаше много приятели, а
разговорите с него бяха всичко друго, но не и отегчител-
ни, с Франсоа и Тотот Нурисие, с Жан-Франсоа Дьонио, в
чиито истории и талант имаше нещо магическо, с всички
тези хора, които се стъписваха дори само от присъствието
и грациозността на Сам.
Със Сам често се разхождахме във Венеция или в
Турция, в Корсика и в Южна Франция, и пушехме пури.
А както денем, така и нощем – спомням си за една сеп-
темврийска нощ във фееричния под пълнолунието залив
Фетхие – плавахме един до друг край Патмос, Калимнос
и Сими. И това са спомени, които няма как да ми бъдат
отнети. Една пролетна утрин споменах за тях в няколкото
думи, които изрекох над гроба му. А влязла в живота ми
на 3 април 1974 г. край масата, сложена от Клод и Симон
Галимар, на „Университетска“ 17, Малси не го е напуска-
ла от тогава до сега. И го промени и извиси.
Бих могъл да посветя няколко часа и няколко тома на
задачата, върховни съдийо, да ви говоря за Малси Озана.
Обичах я, възхищавах ѝ се, обожавах я. И я обичам, възхи-
щавам ѝ се и все така я обожавам. Няма да ви кажа повече.
Само ще добавя, че нито една от книгите ми не би мог
ла да се появи без нейното присъствие и съдействие. Без
нея този процес, който вие сметнахте за свой дълг – или
може би за свое удоволствие?... – да започнете срещу мен,
владетелю на правосъдието и състраданието, щеше да се
превърне в пустиня и мъчение.
331
В края на юни или началото на юли 2014 г., малко над

четиресет години след 3 април 1974 г., Антоан Галимар,
синът на Клод и Симон и внукът на Гастон, който тъкмо
ми бе съобщил за включването в „Плеядата“ на няколко
мои книги, ме покани отново на улица „Университетска“
на обяд, който беше нещо като спомен за миналото, но
и празник за бъдещето; бяха поканени и Жан-Мари Руар,
станал един от най-близките ми и скъпи приятели, и Мал-
си Озана. Беше хубаво.
Мислех си за Пруст, за Жид, за Валери, за Монтерлан,
за Арагон, който толкова много ме е занимавал:
Странно нещо е светът и в края

Ще си отида някой ден без всичко да съм казал
Тез мигове щастливи като пожар подсказал,
Че черна бездна е нощта с позлата като в стая
Тази сутрин ще бъде първата зора

За тръпнещите двама, каквито винаги ще има
За тях ще е вода и вятър, светлина неугасима
И няма нищо тленно освен бездушните лица
Все пак ще кажа, че и такъв живота мой си струва

И че на този, който иска да ме чуе аз говоря
Когато устните ми искат да благодарят, преди да се затворят
Все пак ще кажа, че този мой живот си беше хубав
332
АЗ: Ах! Този път сте доволен, нали?
АЗ: Не толкова.
АЗ: Не толкова?
АЗ: Знаете ли какво се случва, владетелю на истината?
АЗ: Не. Кажете ни какво се случва.
АЗ: Питам се...
АЗ: Ах! Питате се... Разбирате ли най-сетне, печени
идоле, защо сте призован пред този съд?
АЗ: Мога да го разбера.
АЗ: Ах! Можете да го разберете...
АЗ: Една от силните ми и същевременно слаби страни
е, че разбирам почти всичко.
АЗ: Досещах се, нагли самохвалецо: непрестанно се
изтъквате. Придавате си скромен вид, който вече не може
да заблуди повечето хора, но зад него сте високомерен.
АЗ: Мярката на моето мнение за мен си остава много
ниска. Изобщо не се хваля, по-скоро се натъжавам. След
Сократ няма човек, който толкова много да се съмнява в
себе си, колкото мен. Когато твърдя, че разбирам почти
всичко, не говоря нито за теорията на струните, която ми
изглежда твърде неясна, нито за теоремата на Ферма, коя-
то съм напълно неспособен да реша, нито за произхода
на живота, за който не зная нищо, както всички останали,
335
нито за масите за спиритични сеанси, в които не вярвам,

нито за варварщината, която непрестанно възкръсва от пе-
пелта. Не знам почти нищо.
АЗ: Тогава за какво говорите, потоко на самодовол-
ството, когато твърдите, че разбирате всичко?
АЗ: Когато твърдя, че разбирам всичко, говоря за
участта човешка, за страстите на хората, за вечното им же-
лание, за лудостите им и за правилата, които си налагат, за
да се опитват да живеят заедно. Всичко е възможно. Всич-
ко може да се случи. Кой съм аз, че да раздавам присъди?
Много рядко осъждам. Вие осъждате. Аз се опитвам да
разбера.
АЗ: Виждам това. Вече го отгатнах. Носите се по те-
чението. Не избирате. Взимате това, което се окаже пред
очите ви. Всичко ви забавлява. Нищо не ви задържа. Нико-
га не гледате малко по-нависоко от височината на собст-
вения си ръст.
АЗ: Извинете, господине. Понякога ми се струва, че от
време на време се опитвам да се издигна мъничко.
АЗ: Да се издигнете?
АЗ: О, съвсем мъничко. Но се опитвам.
АЗ: Сигурно ви е трудно.
АЗ: Много трудно.
АЗ: Вече от четири-пет дена, от близо седмица, от на-
чалото на процеса говорите много...
АЗ: Да. Прекалено, може би.
АЗ: Много при всички положения... Сега е мой ред да
ви кажа нещо. Всеки ежедневен живот със своята рути-
на и задължения лесно може да стане плячка на посред-
ствеността. Хората са велики единствено чрез мечтите и
убежденията си. Това, което ги издига над самите тях, е
вярата, науката, красотата, стремежът към справедливост
или истина, любовта към родината или към клетниците.
АЗ: Прав сте. Винаги съм изпитвал огромно възхище-
ние към голистите, художниците, евреите, скулпторите,
336
музикантите, мюсюлманите, астрономите, католиците и

лекарите.
АЗ: Но най-малкото, което може да се каже за вас,
блатно червейче, е, че ви е трудно да се издигнете над
собствената си низост. Работите повърхностно, носите се
на сляпо. Съдът в своята снизходителност отхвърли обви-
нението в кариеризъм, повдигнато срещу вас. Вие не сте
дори кариерист. Вие сте смайващо лекомислен и виновно
безразличен – сам го признавате – спрямо всяка форма на
величие и дълбочина. Не вярвате в кой знае какво...
АЗ: Това е вярно. И може би дори в нищо. Или в почти
нищо.
АЗ: Не бих се изненадал, ако вашите модели за под-
ражание са Оскар Уайлд, Литън Стейчи, Пол-Жан Туле,
всички онези, които не вярват в нищо и следователно си
играят с думите и пороците. Това, което вие бихте иска-
ли да бъдете, и то на най-ниското стъпало, опасявам се,
и това, което дори не сте успели да станете, е да бъде-
те някакъв Талейран от „Кафе дю комерс“, който говори
донякъде за всичко и никога не пада по гръб. Нещо като
принц Дьо Лин на отрепките, напълно лишен от духови-
тост. Нещо като долнокачествен Алкивиад.
АЗ: Тук наистина признавам, велики съднико от Под-
земното царство, спътнико на Минос, Еак и Радамант,
проявеното от съда към мен безкрайно благоразположе-
ние. Нека не говорим дори за Талейран, нито за принц Дьо
Лин, нито за Алкивиад, които са твърде големи в сравне-
ние с мен. Благодаря ви не за това, че ме сравнихте, дори и
приблизително, с Оскар Уайлд, Литън Стрейчи или Пол-
Жан Туле, а че поне сте помислили да впишете името ми в
браздата, оставена от тях.
Много харесвам Оскар Уайлд, който се подиграва на
снобите, могъщите, значимите и който поставя красотата
над баналностите и клишетата: „Всички сме в канавката,
но някои от нас гледат към звездите“.
337
Бих искал мой учител да беше Литън Стрейчи, който,

син на суфражетка и на полковник от армията в Индия,
станал накрая генерал, е любовник на прочутия икономист
Кейнс и е това, което англичаните наричат a champagne
socialist – тоест един от онези непоносими буржоа, бохе-
ми и левичари, тъпчещи се с хайвер. Понеже отказва да
служи в армията по морални съображения, той донякъде
също като мен пред вас е изправен пред военен съд. Пол-
ковникът го разпитва:
– Ако гаден вражески войник се готви да изнасили
жена ви...
– Нямам жена.
– ...годеницата ви...
– Нямам годеница.
– ...съществото, което обичате, е, ако сте способен да
обичате някого, какво ще направите?
– I try to interfere.
Кръвосмешението му беше нещо интересно:
– All my family was threatened by incest. As far as I am
concerned, my sister was protected by her sex, and my brother
by his looks.
Стрейчи бил на косъм от смъртта вследствие на теж-
ка болест. Приятелката му Дора Карингтън, несравнима
също като него и пак също като него участник в прочутия
кръг „Блумсбъри“ – тя била влюбена в Литън, докато Ли-
тън по-скоро харесвал съпруга ѝ, – го попитала какви са
чувствата му по отношение на смъртта.
– Какво изпитвате пред неизбежната смърт?
– I don’t think much of it.
Заедно с Омир, Омар Хаям, Хафез, Ронсар, Корней и
Расин, Мюсе, Бодлер, Хайнрих Хайне, Аполинер и Ара-
гон, Пол-Жан Туле, лекомисленият, алкохолизиран, нар-
команизиран и възвишен автор на Моята приятелка Нан
и Контрарими, е един от любимите ми поети:
338
Във Лондон със Бела виждах се аз

Тя бе не съвсем далечна там
Различна от мъжа си, капитан
Който все го нямаше тогаз...
Или не толкова лекомислено:
О, живот, ти си само символ, знак и маска

Но на какво някой ден може и да разберем.
Или:
И по пясъка изписва следните слова:

Подобна е човешката мечта
На миражите в морето.
И още:
Ако да живея е дълг, когато го бързо приключа,

Ще искам саванът загадка да е
Смъртта е изкуство, Фостина, и ний трябва в тишина да умрем
Като Жилбер що погълнал си ключа.
Жилбер, принце на паметта, за когото Дьо Вини си-

гурно се е сещал, когато е пишел Стело, е поет от осем-
найсети век, враг на Волтер, на либертинството, на фило-
софите и на прогреса, който, обзет от лудост, си натъпква
един ключ в гърлото.
АЗ: Няма да ви позволя да говорите като нахален и фри-
волен зрител на собствената си низост. Вие сте непопра
вим. Шегувате се с всичко като злорад дървен философ.
Вие сте олицетворение на посредствеността и си мисли-
те, че забавлявате съда, като го замеряте освен с имената
на Бройл, Берл, Моран, Арагон, Ротшилд и Нурисие, и с
фрагменти от блудкави поеми.
339
АЗ: Споменах ви за Дьо Бройл, принце на паметните

места и великите съдби, защото той е гений. Аз не съм
познавал толкова много гении. И нямаше как да го подми-
на. Не съм се познавал с Пруст. Той е умрял, преди да се
родя. Не съм се запознавал нито с Айнщайн, нито с Пика-
со. Срещал съм се с Пол Клодел, срещал съм се с Чарли
Чаплин и съм се срещал с Луи дьо Бройл, който е почти
равен на Айнщайн и е гениален. Споменах ви за Берл, за-
щото го обичах и защото той е изиграл важна роля в исто-
рията на нашата страна и в нейната литература. Споменах
ви за Ротшилдовците, защото е невъзможно да се говори
за съвремието ни, без да се сблъскаме с легендата за тях.
Поне такава, каквато я познаваме, историята започва
към края на осемнайсети век с Майер Амшел, който из-
праща петимата си синове да завладеят света: откъдето са
и петте стрели във фамилния герб. Тя продължава с Ва-
терло: благодарение на късмета или посредством хитрина,
може би поради факта, че е прехванал едно съобщение,
във всеки случай благодарение на сдобиване с вътрешна
информация, което в онези времена още не е престъпле-
ние, един от Ротшилдовците е уведомен преди всички
други за победата на Уелингтън – и се възползва от това
на борсата. Приключението продължава във Франция, къ-
дето те се установяват и където, след като са вдъхновили
Балзак за създаването на персонажа му барон дьо Нюсен
жен с отвъдрейнския му акцент, те изиграват първосте-
пенна роля в преговорите с Бисмарк през 1871 г. Започват
да се роят в Англия, а името Ротшилд се превръща в на-
рицателно название като Крез или Рокфелер. Когато през
1962 г. генерал Дьо Гол иска да замени Мишел Дьобре,
съсипан – изгорял, както се казва днес – покрай изхода от
Алжирската война, той отмъква Жорж Помпиду, нормали-
анец с преподавателска правоспособност по литература,
от Ротшилдовците, които вече са го открили и си го кът-
кат. Протестите валят от всички страни, но Помпиду ще се
340
прехвърли без особени затруднения от банка „Ротшилд“ в

Матиньонския дворец и от Матиньонския дворец – в Ели-
сейския. Триумф на либералната и капиталистическа дес-
ница? Не прибързвайте, безпристрастни господин съдия!
Франсоа Оланд, кандидат на социалистите, подкрепян от
комунистите и от крайната левица, насред своята прочута
реч на авиоизложението в Льо Бурже изобличава финан-
сите като врага, който трябва да бъде повален, обаче във
второто правителство на Валс министърът на икономика-
та Еманюел Макрон идва от банка „Ротшилд“. Пък и Ли-
берасион, вестникът на Сартр и на левицата, оцеля само
благодарение на един представител на рода Ротшилд. И с
десницата, и с левицата историята на семейство Ротшилд
от два века насам е неотделима от историята на Франция.
Както е неотделима от историята на един писател, който
има много близки семейни връзки с тях и когото много
обичах: Франсоа Нурисие.
Вече няколко пъти споменах името на Франсоа Нури-
сие и лесно бих могъл, господарю на спомена, да обрису-
вам портрета му пред вас.
АЗ: Направо си умирате да го сторите. Слушам ви. Но
се опитайте, претенциозни обвиняеми, да не прекалите с
тази смес от безочливост и фриволност, която ви характе-
ризира. Имате три минути.
АЗ: Франсоа Нурисие беше лотарингиец. Бил е с баща
си, когато той е умрял в един киносалон. Тогава е бил
дете. Още от младостта си Франсоа е блестящ и мрачен. И
амбициозен. Мисля, че беше нещастен, защото беше при-
нуден да живее с едно създание, към което не изпитваше
нито уважение, нито обич: самия себе си. Влагаше целия
си талант в омразата към самия себе си. Смяташе се за гро-
зен, но не беше по-грозен от почти всички други. Искаше
му се да е красив, а беше само умен. Много му се възхища-
вах. Бяхме много близки приятели. Не съм сигурен дали
той изпитваше толкова обич към мен, колкото аз – към
341
него. Отмъщаваше си на света с тази яростна омраза, коя-

то изпитваше към самия себе си.
С най-черното си мастило той написа две прекрасни
книги, в които се самобичуваше с изпълнено с гордели-
вост презрение: Един малък буржоа и Поради липса на
гениалност. Животът, който той често критикуваше както
в себе си, така и у другите – включително и у най-близките
си хора, и дори у собствената си съпруга, Тотот, – бързо
му го върна. В последните редове на Поради липса на ге-
ниалност той се обръща към самия себе си с това неумо-
лимо и енергично перо, което е и причината за успеха му:
„Баста! Времето ви мина. Получихте си аплодисмен-
тите – спомняте ли си? – а и мъничко са ви критикували,
точно колкото да усетите, че сте жив. Но и вече сте се на-
играли, разкарайте се. Чупката, къш, вън! И ако се ометете
бързо, може би хората ще жалят за вас“.
Не се омете бързо. В продължение на дълги месеци,
забутан в клиника на улица „Шардон-Лагаш“, агонията
му беше нескончаема. Мис П. – тоест болестта Паркин-
сон – вече не отпускаше хватката си. Една вечер, когато
отидох да го видя, в коридора попаднах на наша обща
приятелка, която тъкмо излизаше от една стая и изглеж
даше объркана.
– Ама къде е Франсоа? – попита ме тя. – Никъде го
няма.
– Той е в стаята, от която излязохте – отвърнах ѝ.
Не го беше познала.
Последния път, когато го видях, той ми прошепна
едно изречение, а аз едва го разбирах заради плетеницата
тръбички в брадата му, което контрастираше със злокоб-
ния декор и със зловещия край на живота му:
– Добре се позабавлявахме.
И веднага добави с почти недоловим глас:
– Пази се от вълците. Не знам какво ги е прихванало.
Обикалят около мен.
342
В една своя молитва Рилке моли Господа да даде все-

киму смъртта, която заслужава и която отговаря на водения
живот. Смъртта на Франсоа беше жестока. Погребалната
церемония се състоя в безименен крематориум в дъното на
„Пер-Лашез“. Нямаше много хора да отдадат почит пред
пепелта на този литературен папа, чиито були караха ли-
тературните кафенета да треперят. Тотот вече я нямаше.
Тереза Кремизи, която беше негова приятелка, Франсо-
аз Шандернагор, която заедно с него бе част от Академия
„Гонкур“, заседаваща в ресторанта „Друан“, и дъщеря му
Полина произнесоха подходящи речи. Титлите му на гене-
рален секретар и после на председател на Литературното
общество „Гонкур“ го съпътстваха до самия край. Общест-
вените почести са златни венци и вериги, чиято тежест ви
завлича във водите на забравата. Двусмислен и жив, прия-
телски настроен и могъщ, болен и прочувствен, това беше
Франсоа Нурисие, когото много обичах, но който беше тък-
мо обратното на това, което аз бих искал да бъда.
АЗ: Обратното на това, което бихте искали да бъде-
те? Ама вие какво искахте да бъдете? Може ли съдът най-
сетне да разбере това!?
АЗ: Това го знаете добре, господарю на величието и
себеотрицанието. Мисля, че вече го обясних надълго и на-
широко, а може би и до насита: не исках абсолютно нищо.
Исках да бъда щастлив.
АЗ: Щастлив! Нещастнико, дето сте учили и чели
Омир, че и Платон, и Паскал, и Корней, и Хайдегер – или
само претендирате, че сте ги чели, – не сте ли разбрали,
че това, което ни дърпа надолу и ни захвърля в бездната
на нещастието, е именно този култ към щастието и безум-
ното му търсене? Не вярвате в нищо. Вие сте като тапа,
която плава по течението. Ще бъдете съден и осъден за
безразличие към света и за посредственост.
АЗ: За посредствеността, Ваша чест, съм съгласен. По-
скоро го афиширам. Но за безразличието към света, сре-
343
щу това протестирам със сетните си сили. Ако съм обичал

нещо, ако нещо ми е харесвало, ако нещо ме е омайвало
до страст и лудост, това не е собствената ми личност, за
която и пет пари не давам и за която вече говорихме пре-
калено много, а светът около мен.
Не грешите, свръхпроницателни Свръхаз, че подлага-
те под съмнение познанието ми на класическите текстове.
Обратно на погрешно създадената и ласкателна репутация,
която вече изобличих и която ми приписва много прочете-
ни книги и много памет, аз всъщност съм чел твърде мал-
ко. Почти нищо в сравнение с тези хора, които съм обичал
и на които съм се възхищавал: Клод Леви-Строс, Марк
Фюмароли, Пол Вейн, Едгар Морен, Владимир Жанкеле-
вич или Жан-Пиер Вернан. И то все едни и същи текстове.
Оказва се, че съм чел „Еклисиаст“ и скъпия и велик
Чоран. Те казват горе-долу същото. Но по много различен
начин, разбира се. Обаче припевът е един и същ. Същата
тъга. „Еклисиаст“:
„Блазе на мъртвите, умрели отдавна, повече, отколко-
то на живите, които живеят досега; а по-блажен от едните
и другите е онзи, който не е още съществувал, който не е
видял лошите работи, що се вършат под слънцето.“
И Чоран:
„Децата, които нямам, не знаят колко са ми задълже-
ни.“
Възхищавам се на „Еклисиаст“ и имам много високо
мнение за Чоран. Обаче мисля точно обратното на това, на
което те искат да ни научат. Всеки ден благославям небето
или и аз не знам каква друга основна движеща сила, че ми
е позволила да си издействам нещо като много дълъг уик-
енд насред тези илюзии, които наричаме действителност.
Обичах всичко в охуления от учителите ми Чоран и
„Еклисиаст“ свят. Добре знам, също като Ренан и като тях,
че животът може би е тъжен, че при всички положения
е осеян с провали и скърби и че е обречен на смърт. Но
344
също така вярвам, че е хубав и че трябва да се научим да

го обичаме. Опитах се да го обичам и в тази долина на
плача да бъда щастлив, доколкото мога.
Вие ми се подиграхте, неумолими Свръхаз, защото от
Филип Бер, бащата на Едуар, до Жана Херш или Жаклин
дьо Ромийи, от Еманюел Берл до Роналд Сайм или Люси-
ен Жерфаньон – без дори да споменавам Марсел, с когото
неведнъж се спускахме със ски към Ла Мориен и Италия,
както и толкова многото млади жени, чиито ръце, лица и
сякаш безкрайни крака, спускащи се до земята, обожавах –
аз обичах много мъже и жени, на които съм голям длъж-
ник. Също така обичах до лудост купища простички неща,
почти винаги презирани и премълчавани, които не се поя-
вяват често в модерните ни романи.
АЗ: Спокойно, млади човече! Спокойно! Не се палете.
Давайте кротко.
АЗ: Стига сте ме прекъсвали постоянно, дразнещи
Свръхаз. Да, аз бях лекомислен, повърхностен, светски
настроен. Избягвах отегчението, помпозността и офици-
алностите. Обичах да се смея и да се забавлявам. Стара-
ех се да не се взимам насериозно. Но винаги съм знаел,
че светът и животът – или този театър на сенките, който
наричаме свят или живот – трябва да се взимат насериоз-
но. Тайно винаги съм знаел, че зад скърбите и радостите
има нещо различно от удоволствието и развлеченията. И
дори нещо различно от думите, които ми донесоха толко-
ва много щастие. И може би нещо различно от сърдечните
страсти, в които се сливат сериозност и фриволност и кои-
то ние наричаме любов.
Може би повече от Арагон или Моран и всички други
учители, за които ви говорих надълго и нашироко, повече,
може би, от все тъй красивите жени, на които се посвеща-
вах толкова дълго време, аз обичах водата.
АЗ: Водата?
АЗ: Да. Водата.
345
АЗ: Водата... Все намирате с какво да ме изненадате.

АЗ: Ние всички произлизаме от бактерии, от сини или
зелени водорасли, от приматите в Африка. Ние всички сме
африканци, бавно изникнали от водата. Може би защото
всички ние излизаме от водата, която е била навсякъде по
тази планета, на която живеем, аз обичах до лудост тази
вода, която поне за нас в крайна сметка е почти всичко.
Вече преди две години, премилосърдни Свръхаз, или
може би преди три, бях много болен. Когато една от меди-
цинските или милосърдни сестри, често дошли от много
далеч и чиито имена благославям, ми подаде чаша вода,
аз с ужас установих, че вкусът ѝ ми е непоносим. Разбрах,
че съм оздравял благодарение на напредъка в науката и
грижите на лекарите си, когато пиенето на чаша студена
вода отново се превърна в щастие за мен.
Водата! Не знам кому дължа водата. На някакъв пълен
с мистерия механизъм? На поредица случайности? На ня-
какъв бог? Или на Бога? След положено усилие под лятно-
то слънце изпиването на чаша вода винаги е отваряло пред
мен райските двери. Обичах водата, която се стичаше в
гърлото ми. Обичах водата, в която се гмурках под лет-
ния зной. Бих искал да нарисувам портрета на водата, все
едно е човек. Има много различни води и водата на Трази-
менското езеро не е като водата от планинските потоци в
Тирол. Водата на Сена не е същата като водата в Патмос,
точно както портретът на Франсоа не е портретът на Жан-
Мари. Нито портретът на сър Роналд, нито портретът на
Жаклин или Жана. Вечен жонгльор, метафизичен фантом,
водата винаги е вода, мимолетна и деликатна, без цвят и
форма, можеща да приеме всякакви цветове и форми. Но
има води, които предпочитам пред други.
Водата, която предпочитам, е тази на нашето вътреш-
но море: Средиземно море. И предпочитам водата на Кор-
сика пред водата при Тулон и Марсилия. Водата на из-
точното Средиземноморие пред водата при Балеарските
346
острови или Корнатите в Хърватия. И най-вече водата на

Спорадите – Северните Споради, Южните Споради, – во-
дата на Скиатос, Родос, Сими или Мегисти.
Тази вода, майсторе на промяната и метаморфозите,
е вода почти жива, навярно изпълнена със сол, но и с ис-
тория и митове. Тя няма ни крака, ни криле, не тича, не
пълзи – и все пак се мести. Няма дар слово, но говори на
чувствата ни. Приливът идва, отливът се отдръпва, въл-
ните се разбиват, реките громолят, потоците ръмжат. Во-
дата има мирис, съществува нещо като музика на водата
също толкова истинска и красива като прочутата музика
на сферите.
Водата не е жива. Но тя е извор на живот. Тя е сами-
ят живот. Има живот само защото има вода. Също като
ацтеките и много други народности винаги съм обожавал
слънцето. Винаги съм обожавал водата, която ни изглежда
толкова проста и която е парадоксална до неправдоподо-
бие материя, безкрайно сложна смес от сън и действител-
ност и нещо като чудо.
И какво сторих с този живот, който ми бе отдаден вре-
менно за едва няколко десетки пролети и лета, принце на
ефимерността и вечността? В продължение на цели шест
месеца в годината живеех с надеждата отново да се гмурна
в тази вода, от която ние всички сме произлезли. Чаках с
нетърпение нейните отблясъци и вълни. И в продължение
на шест месеца, от април до октомври, почти навред в този
свят, който обичах повече от самия себе си, но най-вече
в Амалфи, Позитано, Сант’Агата суи Дуе Голфи – какво
име само! – Паксос, Антипаксос, Патмос, Калимнос, Ски-
рос или Алонисос, се хвърлях в нея с щастие, което няма-
ше предели.
АЗ: Хубаво. Какво ще кажете да спрем с тази – вече
доста дълга – глава относно къпането в морето?
АЗ: И още по-близо до живота, от другата страна на
живота, в един растителен свят, разположен между орга-
347
ничния и животинския, аз много обичах дърветата. Жана

Херш говореше изключително добре за водата, чиято дъл-
бочина и прозрачност трябваше да бъдат цел на мисълта.
И тя говореше изключително добре за дърветата, чиито
корени се забиват в земята и чиито клони се издигат към
небето. Цветята си отиват много бързо. Откакто розите се
помнят, нито една измежду тях никога не е виждала да
умира градинар1. Чарът, красотата им са свързани с ефи-
мерното. Дърветата обаче живеят дълго. Те виждат смърт
та на много горяни и дървари. Не се нуждаят от никого, за
да се устремят към висините. И все пак им се случва да бъ-
дат плод на някоя мисъл или проект. Тогава те се изплъз-
ват от хората, които са причина за появата и растежа им.
И ако не им служат за бесилка или ковчег, ги надживяват
с много. Много обичах дърветата. И особено дъбовете в
севера, кипарисите и маслините в юга, в Тоскана, Умбрия,
Апулия или Додеканезите. Бих могъл да ви говоря, госпо-
дарю на състраданието, за кипарисите и маслините, които
ми бяха толкова близки, колкото и човешките същества.
Случвало ми се е да давам име на едно или друго мас-
линово дърво край Арецо, Кастелина ин Кианти, Остуни
или Отранто, в заливите Фетхие или Кекова, да рецити-
рам три-четири стиха и да оставя няколко дара. Смъртта
на много маслинови дървета в Апулия за мен бе толкова
тежко поносима, колкото и любовната тъга.
АЗ: Ще ви мине, мисля си. Пак ли ще забавлявате Съда,
като изкарвате от цилиндъра си разни финтифлюшки?
АЗ: Водата. Дърветата. Нека се върнем малко назад
във времето към Фридрих II Хоенщауфен и соколите му,
към Карпачо, лъвовете му край свети Йероним, кученцето
му в краката на свети Августин, към Аполинер и неговите
шарани и камили:
1 Цитат от песен на Жюлос Бокарн. – Бел. прев.
348
Във вашия развъдник, във ваш’те езера

Шарани, вий сте от прастари времена...
или:
Със своите четири камили

Дон Педро д’Алфарубейра
Обходи света със възхита.
Бих дал и драго, и мило
И аз да имам четири камили.
Много обичах котките, нахални, обичащи слънцето и

възпявани от Бодлер и Шатобриан, магаретата, слоновете,
мравките и пчелите, чийто език е толкова умел. Гледам да
не стъпквам мравка по горската пътека. Не убивам пчела,
която танцува около мен. С толкова тъжния си вид мага-
ретата, любими на Апулей, Буридан и Франсис Жам, за
мен винаги са били модел за мъдрост и примирение пред
неизбежната ни участ. А и познавам слонове, които все
още си спомнят предишните си животи на принц, качен на
трона си, или на мъдрец в гората; с тях бих разговарял на
сериозни теми много повече, отколкото с нашите служеб-
ни кабинетни учени.
Но това, което наистина обичах в този свят, към кой-
то твърдите, че съм безразличен, троне на правосъдието и
истината, това, което предпочитах пред журналистиката и
политиката, и дори пред съня, книгите, водата, дърветата,
котките и слоновете, това, за което най-много ще си спом-
ням от тази планета, когато я напусна, са две странни неща,
за които е кажи-речи навъзможно да се говори и които поч-
ти нямат битие, до такава степен са ни близки и присъстват
във всеки миг и на всяко място: светлината и времето.
АЗ (с въздишка): Май пак се почна.
АЗ: Обичах светлината. Дори не говоря за цветовете,
които са нейната награда, украшение и лукс. Говоря за
349
тази светлина, за която учените знаят всичко, а аз – почти

нищо, и която показва пред взора ни всичко съществува-
що: дърветата, градините, потоците и реките, долините с
жътвите им, планините под снега, жирафите и щраусите,
звездите в небето и телата и лицата на другите.
Не знам със сигурност защо след като има толкова
много звезди в небето през нощта всичко е тъмно и мрач-
но, но тези, които знаят, го знаят. Сутрин, когато се появи
слънцето, се питаме защо, но законът си е закон, светли-
ната изгрява над планетата, на която живеем. „Сутрин се
събуждам“, пише Монтескьо, „и изпитвам скрита радост.
Виждам светлината и ме обзема някакво възхищение. И
съм доволен през целия остатък от деня.“ Откакто се пом-
ня, принце на паметта, съм обичал утринта, обичал съм
нейната светлина. Вие знаете и дори по-скоро бихте ме
упрекнали заради това, но много ми харесваше да спя. В
Бавария, в Карпатите, в сянката на Пау ди Асукар, в „Сен-
Фаржо“ при звука на греблото по чакъла в двора, в Сими
при звъна на хлопките на козите, които тичаха пред врата-
та ми, във Венеция, на „Кампо Сан Вио“ или на крайбреж-
ната „Дзатере“, в Сен-Флоран в основата на Корсиканския
нос, за мен бе наслада, душевна опора и радост да се съ-
буждам в светлината.
Светлината ме учудваше.
АЗ: По-скоро вие ме учудвате. Съдът смяташе, че вие
обичате само книгите.
АЗ: Нямах нужда от книги, почитаеми Свръхаз, за да
си поставям въпроси относно най-баналното от чудесата.
Странно беше това присъствие на нещата, дължащо се на
светлината, с която никой не се занимава в ежедневието
си. Когато ме разпитвахте, съдийо на доброто и злото, за
детството ми, през което не правех почти нищо, и дори за
юношеството ми, че даже и за зрелите ми години, когато
не вършех кой знае какво повече, трябваше да ви отгово-
ря, че почти несъзнателно и неусетно за самия себе си аз
350
благославях с упорство, граничещо с глупост, тази светли-

на, която за мен бе всичко, освен очевидна.
По-късно се опитах да се осведомя за тази блестяща
раздавачка на сенки, каквато за мен бе светлината. С не-
особено голяма изненада открих, че няколко велики умо-
ве от онази вчерашна Гърция, на които дължим толкова
много от удоволствията и знанията си, са си служели със
светлината, за да си изградят някаква представа за заоби-
калящия ги свят. По днешното турско, но тогава гръцко
йонийско крайбрежие или пък в египетската Алексан-
дрия, която дълго време била културната столица на света,
Анаксимандър, Аристарх Самоски, Ератостен и неколци-
на други забиват в земята пръчки и наблюдават сянката,
които тези ориентири хвърлят около себе си и която бавно
се мести според видимия ход на слънцето в небето. Тази
сянка, това движение, тази светлина поставят основата на
знание, което ще се развива непрекъснато в продължение
на над две хиляди години, та чак до днес.
Дълго време светлината е останала загадъчна. Най-
учените хора от древните времена дори не знаели как тя
се е движела, за да печели своите битки. От окото ли из-
лизала и се насочвала към обекта, или, обратното, от обек-
та към окото? Аристотел и Евклид, Епикур и Гален имат
различни аргументи и възгледи по този повод. Ще трябва
да мине доста време, преди въпросът да бъде решен. И
едва-що решен, възниква нов спор: светлината от вълни
ли е съставена, или от частици? Хюйгенс държи на въл-
ните, а Нютон – на частиците. Най-възрастните измежду
нас трябваше да изчакат времето на Луи дьо Бройл, за да
научат, че светлината – да кажем нещата с една дума и в
твърде общи линии – представлява частици, които се но-
сят на вълни.
АЗ: Не се отклонявайте, селски и кабаретни дървени
философе. Частиците, носещи се на вълни, нямат кой знае
колко общо с процеса, с който се занимаваме.
351
АЗ: Нали все пак не си мислите, Хималаийо на мисъл-

та, че просто ще ви засипвам със спомени от детството и
юношеството си? Не се самоиздигам кой знае колко нави-
соко, но пък и не съм паднал достатъчно ниско, че да ви
излагам това, което обикновено наричат мемоари. Винаги
съм твърдял, че се интересувам много повече от бъдещето,
отколкото от миналото. Че гледам напред повече, откол-
кото назад. И че искам да правя нови неща. Какво е ново
днес? И какво има бъдеще? Науката, очевидно. Тя беля-
за нашето време, беляза и мен. През целия този процес,
трансцендентални съдебни деловодителю, се опитвахте да
изтръгнете от мен признания за това какво ми е повлияло
и какви уроци съм научил. Най-шашкащото за мен от три
четвърти век насам е прогресът на науката.
АЗ: (преглежда бележките си): Останах с впечатле-
нието, че не разбирате нищо от това...
АЗ: Нищо не разбирам. Но Тихо Брахе, Хъбъл, Стивън
Хокинг, Хюбърт Рийвс или Тринх Ксуан Тхуан ме въз-
хитиха и ме издигнаха малко над самия мен, колкото го
сториха малко преди това Ронсар или Туле, Андромаха у
Омир, Полиевкт или Карпачо. Не можех да не кажа нищо
за Туле. Как бих могъл пред Съда, който ме разпитва, да
не кажа нищо за светлината и времето, за толкова чудеса
и чародейства?
АЗ: Така да е. Но не се мотайте.
АЗ: Ще карам възможно най-бързо. Летя. Смея да се
надявам, че основните линии на защитата ми постепенно
ще изпъкнат, че вие ще сте доволен от това и че Съдът ще
отсъди справедливо в моя случай.
Странно, но светлината, владетелю на басните и чуде-
сата, е свързана много тясно с времето. Тя се движи много
бързо. Дори се движи по-бързо от всичко друго: триста
хиляди километра в секунда. За една секунда обикаля Зе-
мята седем пъти. Трябва ѝ мъничко повече от секунда, за
да стигне до нас от Луната, която отстои на четиристотин
352
хиляди километра от земята. Трябват ѝ осем минути, за да

пристигне при нас от Слънцето, което е на сто и петдесет
милиона километра. Има определено количество въпроси,
на които е невъзможно да се отговори. Например: „Какво
се намира на север от Северния полюс, ако продължавате
да вървите?“. Очевидно няма нищо. Или пък е Южният
полюс? Или пък: „Какво е сегашното разположение на
Слънцето?“. Няма как да се отговори на това. Това, което
знаем, е положението на Слънцето отпреди осем минути.
За да имаме някаква представа за сегашното му разполо-
жение, трябва да изчакаме още осем минути.
Преди няколко години върху ни се стовари една изу-
мителна новина: лабораториите на ЦЕРН в Женева, къ-
дето продължаваха изследванията, чиято цел беше да се
открие прочутият бозон на Хигс, наричан неправилно и
преувеличено „Божествената частица“, изпуснали части-
ци, стигнали до обсерватория в Северна Италия, които се
движели по-бързо от светлината. Работата била тревожна.
Ако новината се потвърдяла, всичко, което обикновено се
нарича „стандартна система“ на космоса, като почнем с
Големия взрив и ускореното разширяване на вселената,
всичко това щяло да се срине отведнъж. Отговорът не за-
късня. Информацията се оказа погрешна.
От друга страна, вярно и ужасяващо просто е, че свет-
лината пренася минало. Дълго време най-учените умове
са вярвали, че светлината се разпространява мигновено.
Светлината се движи много бързо, но скоростта ѝ не е без-
крайна. Ако погледнем на нещата не само откъм безкрая,
но и от гледната точка на огромната вселена около нас –
навярно сто милиарда галактики, всяка от които съдържа
средно стотина милиарда звезди, подобни на нашето слън-
це, – тогава може да се каже, че светлината се влачи, тътри
се и се тутка. Виждаме звезди, които са изчезнали отдав-
на. Ако ни наблюдават извънземни, те не виждат нас, а в
зависимост от разстоянието виждат Юлий Цезар, обсадата
353
на Троя, Рамзес II, борбата за огън или добрите стари ди-

нозаври, изчезнали от тази планета преди някъде шейсет
и пет милиона години. Това бляскаво потвърждава истин-
ността на един афоризъм, който не ни е завещан нито от
астроном, нито от математик, нито от философ, а от един
писател южняк, реакционер и пророк, сътворил няколко
шедьовъра, Светлина през август, Светилището, Врява
и безумство, Авесаломе, Авесаломе!, Уилям Фокнър: „Не
само че миналото не е мъртво, но то дори не е минало“.
АЗ: Оставих ви да говорите – и вие говорихте много.
Но Съдът за пореден път среща известни трудности да
повярва, че светлината играе толкова важна роля в един
толкова лекомислен и разпилян живот, какъвто е вашият.
АЗ: Съдът за пореден път се лъже. Обичах светлината
така, както се обича любимо същество. Сещам се за една
пролетна сутрин в Равело, над Амалфийското крайбрежие,
вече преди много години. Живеех в стая – номер дванай-
сет, ако не се лъжа – в прелестен и по-скоро скромен хо-
тел, носещ вълшебното име „Карузо Белведере“. Добрият
стар „Карузо Белведере“ е изчезнал вече от сума време, за
да отстъпи мястото си на пищен палат, все тъй именуващ
се „Карузо“, но изхвърлил зад борда „белведере“-то и не-
говото очарование. Под безоблачното небе и с морето в
далечината, отварях кепенците над рододендроните, маг-
нолиите, лимоновите дръвчета в долината на рекичката
Драгоне. Млада жена, която превърнах в героиня в един
от първите си романи, все още спеше зад мен. Светлината
ме обгърна.
Добре знам, че тази светлина не беше сама. Беше при-
дружавана и подкрепяна от цяла поредица легенди, из-
граждащи славата на Равело. В самото начало на миналия
век на две крачки от „Карузо Белведере“ Андре Жид напи-
сал Аморалистът в един повехнал палат над катедралата.
Малко по-късно Уилям Стайрън описва Равело под името
Самбуко в Да подпалим този дом, преведен на френски
354
под заглавието Обхванат от пламъци. Гор Видал мечтае

за великолепието и ужасите на имперски Рим и за собст-
веното си битие в една равелска къща, гледаща към Ти-
ренско море. Изящните и красиви тераси на „Вила Руфо-
ло“ вдъхновили Рихард Вагнер за вълшебната градина на
Клингзор в Парсифал, където вече присъствал и споменът
за катедралата в Сиена. И Д. Х. Лорънс. И Бекет. И, връх
на щастието, Грета Гарбо и Леополд Стоковски: в една
незабравима стая – в която и аз спах преди няколко годи-
ни – те прекарват три нощи на страст и лудост във „Вила
Чимброне“, преди да потънат обратно в смъртоносната
шумотевица на холивудските студия, медиите и славата.
Действително всички тези мечти бяха тук, зад гърба ми,
между море и хълмове. Но светлината беше над всичко.
През всичките години на своя живот аз преоткривах
тази светлина, това чудо, тази сянка, сътворена от пламъ-
ци, това триумфиращо слънце по храмовете в Луксор и
дворците в Джайсалмер, по заливите Фетхие и Гуанаба-
ра, на Скирос, Сими, по бялата църквица на остров Агиос
Георгиос близо до бреговете на Мегисти, по маслиновите
дървета в Кекова, Остуни или Отранто.
След водата тъкмо светлината е направила от нас това,
което сме. Хората живеят и мислят единствено защото над
тях има Слънце. Господарю на истината, аз обичах книги-
те, жените, учителите, някои идеи и думите. Но най-вече
обичах Слънцето. Обичах светлината.
АЗ: Съдът ви слуша, поклоннико на слънцето и свет-
лината му. Но и се пита. Пита се дали не преувеличавате
и дали не виждате корабчето в окото ни, а също и дали не
сте слънчасали.
АЗ: Мога да се лиша от почти всичко. Много оби-
чам да чета, да се забавлявам, да се ровя в миналото, да
си представям бъдещето, да се разхождам по света. Но
като всеки един човек, и като вас, приятни и уморителни
Свръхаз, мога да се лиша от книгите, удоволствието, спо-
355
мените, въображението и пътешествията. Но имам нужда

от Слънцето. Имам нужда от светлината. Без светлина съм
нищо.
Съществуваме единствено заради Слънцето. Слънце-
то не е съществувало винаги. Появило се е много преди
ние да се появим. И за да можем да се появим. И ще изчез-
не. Ние ще изчезнем преди него. Защото всичко във все-
лената непрестанно се е появявало преди да изчезне и да
се върне в нищото. Хората, динозаврите, животът, водата,
Слънцето, вселената. Всичко е започнало, като е започна-
ло. И ще свърши, като свърши. Вие също. Много бързо. И
аз. Все така бързо.
Защото над вас и мен, велики Свръхаз на настоящето,
над красотата и злощастието на света, над Чоран и „Екли-
сиаст“, над живота, над водата, над Слънцето и светлина-
та има нещо друго: времето.
АЗ: Ох! Няма спасение! След номера с бащата и дядо-
то, след номера със „Сен-Фаржо“, след номера с книгите и
тирадата за светлината, сега идва и опяването за времето.
АЗ: Ако някога, все всезнаещи Свръхаз, съм се зани-
мавал с нещо, ако някога Съдът е трябвало да говори за
нещо с мен и ако някога безмълвно съм желал да ви го-
воря за нещо, то това е най-напред времето. Останалото е
нищо. Времето е всичко. Времето... Времето... Времето и
нищо друго. Няма нищо друго, освен времето.
Времето е загадка. Математици и физици ни учат, че
поне в безкрайно малкото времето не съществува и че е мно-
го възможно да не се занимаваме с него. Склонен съм да
им вярвам. Но ние стареем и умираме. За вселената и за нас
всичко се случва така, сякаш времето е абсолютният госпо-
дар. Крайно банално и намиращо се в сърцевината на еже-
дневния ни живот, винаги присъстващо и всемогъщо във
всяко кътче на вселената ни, в която то е единствен власте-
лин, времето е първичната материя в цялата ни наука, като
почнем от праисторията и историята и стигнем до физиката
356
и астрономията, от археологията до биологията и икономи-

ческата политика – а не знаем какво представлява то.
За материята, водата, светлината, въздуха, газовете,
вълните, елементарните частици, дисипативните структу-
ри и всичко останало знаем почти всичко. Познаваме про-
изхода, състава, механизмите им. Знаем откъде произлиза
космосът. Роден е от Големия взрив при обстоятелства,
за които науката ни говори и които, изглежда, се родеят
повече с притчата, отколкото с науката: измерение много
по-малко дори и от най-мъничките частици, температура
и плътност много по-високи от всичко, което бихме мог-
ли да си представим. От тази невероятна начална точка,
пращаща в детската забавачница и най-лудите идеи от на-
учната фантастика, произлиза всичко, което сме, всичко,
което съществува, и най-напред едно пространство, което
ускорено се разширява. За времето не знаем нищо, а про-
изходът му остава непознат за нас.
„Ако не ме попиташ какво е времето“, казва още свети
Августин в прочута страница от единайсета книга на свои-
те Изповеди, „знам какво е. Но попиташ ли ме, и вече не
знам“. И почти две хиляди години по-късно, в наши дни,
Стивън Хокинг, парализираният и гениален астроном, от-
говаря като ехо: „Не знаем какво е времето“.
Най-учудващото е, че ние говорим непрестанно за
времето, за което не знаем нищо и което може би дори не
съществува, сякаш то е част от нас: „Колко е часът?“, „Кой
ден сме днес?“, „Къде бяхме миналата година?“, „Какво
ще правим утре?“, – ние непрестанно си спомняме за него,
предвиждаме го, манипулираме го, режем го, организира-
ме го както си щем. Владеенето на времето е същината и
белегът за власт. В Месопотамия, Египет, Китай, при ин-
ките, маите, ацтеките, в Антична Гърция или в Рим, а и
днес, при нас, папата, императорите, кралете, фараоните,
магите и жреците, суверенният народ и народните събра-
ния са господарите на календара.
357
Всички знаят, че през 708 г. от древноримския кален-

дар – тоест 46-а преди Христа – с помощта на Созиген,
астроном от Александрия, Юлий Цезар въвежда една
година с четиристотин четиресет и пет дена, наречена
„годината на объркването“, и реформира римския кален-
дар, превърнал се в пълна лудница, защото празниците
по жътвата и гроздобера вече се падат през зимата. Хи-
лядолетие и половина по-късно, през 1582 г., Григорий
XIII на свой ред, без да му мигне окото, премахва десет
дена от юлианския календар, който вече също започва да
се отклонява и който той заменя с нашия грегориански
календар. Една след друга и без да се бавят, католически-
те страни приемат реформата. Италия – през октомври,
Франция – през декември. Протестантските и православ-
ните държави се мотаят. В резултат се получава следно-
то: Шекспир и Сервантес умират на една и съща дата –
23 април 1616 г., – но не и в един и същи ден: единият
умира на 23 април 1616 г., ден вторник, а другият – на 23
април 1616 г., ден събота. Пак в резултат на това немски
пътешественик може да пътува от един град до друг за
единайсет дена или, напротив, да пристигне единайсет
дена преди заминаването си. И пак в резултат на това Ок-
томврийската революция в Русия се случва през ноември
според нашия календар.
Банално, вездесъщо, всесилно и непознато за всич-
ки, времето е невероятно сложен механизъм. В очите на
времето вечността, относно която ние смаяно и изпълне-
ни със страх си задаваме въпроси, се отличава с библей-
ска простота. Представете си, драги ми господине, един
дух, дошъл отдругаде, ангел, слязъл от небесата, някакъв
трансцендентален Кандид, изникнал от вечността и кой-
то никога не е чувал да се говори за времето. Как да му
се обясни цялата тази абракадабра с едно бъдеще, което
е никъде и което ви се стоварва отгоре, за да се катурне в
настоящето и начаса да се превърне в минало?
358
Най-същественото от цялата тази работа, могъщо над-

хвърлящо и най-безумното въображение, и всички филми
на ужасите, е, че настоящето, заклещено натясно между
бъдеще, което е напът да се случи, и минало, което си оти-
ва, просто не съществува. То е въздишка. Мигване. Ярък
проблясък. Нищо и половина. Драмата и триумфът на ко-
мичната драма, която изживяваме...
АЗ: Предполагам, че искате да кажете космичната?
АЗ: Драмата и триумфът на комичната драма, която
изживяваме, е, че под пороя аплодисменти, за всеобщо
смайване и удивление вселената, от памтивека, животът,
откакто го има, хората с окаяната си слава и толкова мо-
гъщата си мисъл непрестанно са обитавали това нищо.
Всичко, което съществува, съществува само и единствено
в тази вечна празнота, която ние наричаме настояще.
АЗ: Ах! Очевидно...
АЗ: Да, очевидно... Направо да полудееш. В моя живот
времето е изиграло по-важна роля от всичко, което успях
да ви разкажа за тези няколко дни, които прекарахме заед-
но. Винаги съм бил обсебен от времето и съм се чувствал
смазан от рухването му, от бурния му наплив. Всичките
ми книги се въртят около темата за това бягство в сърце-
вината на илюзията, която наричаме действителност.
Спомням си, че като дете дори и само ходът на вре-
мето беше нещо, което занимаваше ума ми. Мисля, че си
спомням, че именно при някакъв лекар, при когото ме бе
завела майка ми, за първи път видях със смесица от ужас и
възхищение едно от онези кварцови чудовища...
АЗ (усмихващ се): ...един от онези кварцови часовни-
ци...
АЗ: ...едно от онези кварцови чудовища, където стрел-
ките на времето са заместени от показващи се цифри, кои-
то непрестанно се редуват. Призля ми. И днес гледката на
една от тези машини за предаване на времетраенето леко
ме вбесява.
359
Ние можем да схванем времето единствено прос-

транствено. Календарът ни е изключително свързан със
Слънцето и хода на звездите около него. Нашият начин
да го измерваме се изразява в движението на стрелките
по циферблат или в редуването на числа по някакъв ек-
ран. Времето и пространството са постоянно мобилизи-
рани във винаги напразния ни опит да установим бяга на
времето. Вътрешното ни усещане за времетраенето няма
почти нищо общо с неговото пространствено и механично
мобилизиране. Пясъчните часовници, водните часовници,
ръчните часовници, стенните часовници, някои от които
с махало, ни доставят едно асептично, хомогенно, напар-
фюмирано време. А вътрешното времетраене е дива пти-
ца. Времето, изпълнено с досада, минава много по-бавно
от времето, изпълнено с радост. Времето на любовта е
стрела; времето на тъгата е охлюв.
Често съм се питал, господарю на вечността, какво
ли е означавало времето преди хората и преди Слънцето.
Времето, което за нас е обвързано със звездите в небето,
е в много тесни взаимоотношения с човешката мисъл. И
тогава ни хрумва една малко смътна идея. Вече знаем: хо-
рата и тяхната мисъл са продукт на времето; би ли било
възможно обратното, а именно – да си представим, че вре-
мето има смисъл единствено заради хората? Времето на-
вярно си е течало и преди тях. Течало е дори преди този
повторен голям взрив – невероятното и все още необясне-
но разцъфване на живота на нашата незначителна плане-
та. Но също като света, то нямало никакъв смисъл. Било
просто първият, основният камък от бъдеща постройка:
времето щяло да произведе хора, които най-сетне щели да
бъдат способни да му придадат смисъл.
Времето преди хората не било кой знае какво. Но
Слънцето все пак вече греело в небето, а на Земята се ре-
дували денят и нощта. На нашата планета животът избух-
ва преди малко над три милиарда години. А Слънцето се
360
появява преди пет милиарда години. В предходните девет

милиарда години няма нито мисъл, нито хора, нито Земя,
нито Слънце. И какво ли е представлявало времето през
всичките тези милиарди години? Чисто и просто време-
траене? Но времетраенето предполага мисъл, която да го
изпита, да го улови. Редуване на съединения и разполо-
жения? Но нямало нито ден, нито нощ, нито дори Земя
или Слънце. Да обхванеш с мисъл времето преди човека
е почти толкова трудно, колкото да обхванеш самия Бог.
Накрая се питаш какво наистина са значели милиардите
години, изминали преди движението на звездите в небето
и преди появата на нашата собствена мисъл.
АЗ: Не би следвало да забравяме, дръзки младежо на
летящия трапец, че това, което ни занимава тези дни, е
най-напред вашият процес. От доста време, още към нача-
лото на тази сесия, вие разигравате картата с лекомислие-
то и безплътността. Сега на Съда му се струва, че измест-
вате дебата относно собствената си личност към човешка-
та участ като цяло и отвъд това към пръкването на живота
и към вселената, откакто е сътворена. Номерът няма да
мине. В това дело ние не разследваме човечеството и све-
та, а един твърде неблагонадежден индивид, който по сте-
чение на обстоятелствата сте самият вие.
АЗ: Всички сме обвързани със света, а аз – повече от
всеки друг. Нападнахте ме, неописуеми долмене, зара-
ди безразличието ми към света. Бих искал, съднико на
участта ми, да се представя в просветените ви очи като
дете на тази вселена, която е довела до мен и която утре
ще доведе и вас, и мен, и всички други до страховити
и възвишени неща, за които нямаме никаква представа.
Не можете да ме съдите, без да разберете откъде идвам.
И може би не можете да ме съдите, без поне да се опи
тате да отгатнете – можем ли да сторим нещо повече
от това? – къде отиваме. Защото всъщност това, което
действително съдите в моята особа и отвъд нея, и то без-
361
пристрастно, са всички хора, злощастни и виновни от са-

мото начало и завинаги.
АЗ: Виновни? Виновни в какво?
АЗ: Виновни в какво? Не знам. При всички случаи ви-
новни. Ни повече, ни по-малко от мен. Може би че съ-
ществуват? Да, точно това е: виновни, че съществуват. За-
щото именно с тях и с мисълта им злото се плъзва в света.
Преди хората няма зло. Няма и помен от зло. Но веднага
щом се появяват хората, злощастни и виновни въпреки
триумфите си, злото вече е у дома си, точно като мисълта,
и то царува почти като единствен властелин. Защо то да не
царува над мен, както царува над всички ни?
АЗ (смутен): Закривам заседанието. Съдът се оттегля
на съвещание.
...................................................................................................
АЗ (върнал се обратно на креслото си след кратко

оттегляне за консултация с колегите): Със своята голя-
ма снизходителност Съдът ви разрешава да продължите
защитата си.
АЗ: Благодаря ви, безпристрастни съдийо. Тъй като
Съдът вече води дело отвъд моята особа, а именно срещу
човека като цяло, нека за няколко минутки се спрем, дол-
мене, носещ историята, над това почти неправдоподобно
явление, на което аз с достойна за уважение скромност
съм просто един представител измежду мнозина други.
Най-напред трябва да се каже, че ние сме толкова не-
значителни, че с право може да се твърди, че сме нищо.
Дълго време хората са вярвали (и какво по-естествено има
от това? Всичко непрестанно се върти около всеки един от
нас), че са центърът на света. Голям брой примитивни пле-
мена простодушно си въобразявали, че тяхната общност
представлява хората в пълния смисъл на думата. Китай-
ците наричали страната си Срединната империя. Гърците,
362
които са отворили толкова много пътища, които са измис-

лили почти всичко и които са първопричината за всичко,
което обичаме, мислели, че човекът е мярката за всичко. А
евреите и християните, които били солта на земята, четели
в свещените си книги, че в самото начало Бог създал чо-
века по свой образ – първо Адам, а после и Ева. От време-
то на Мойсей насам, който бил в добри отношения с Бог,
на Сократ и Платон, които учели, че нашият свят е само
отражение на една скрита и по-висша действителност, на
Христа, който бил самият Бог, на Мохамед, който благо-
дарение на ангела Гавриил, представен под името Гибра-
ил или Джибрил, свел до людете волята на Аллах, хората
са напреднали много, но и много са западнали.
АЗ: Много са западнали?...
АЗ: Дружали с боговете, от които пряко произлизали.
И изведнъж се оказват примати, чиито прабаби са били
бактерии и водорасли. Разбира се, те вече знаят много по-
вече за вселената, за историята ѝ, за самите себе си и във
всички области, в които се движат от триумф към триумф,
те са още по-могъщи, ала горделивостта ги залива – но
понеже са изгубили илюзиите си и са оставени сами да се
оправят със собствените си сили, понеже изпитват недове-
рие към самите себе си и към постоянно нарастващите си
способности, те са паднали от пиедестала, на който били
кацнали, и са се смалили.
АЗ: Хората единствено са растели и са ставали все по-
големи. Разширили са хоризонта си. Измислили са морала,
солидарността, равенството. Не друг, а вие сте се смалили,
смешно и многословно джудже такова, вие сте паднали
във вашите собствени очи и в очите на себеподобните си.
Не забравяйте ролята, която играете между тези стени,
където продължавате да сте обвиняем, и не прехвърляйте
собствената си низост върху други.
АЗ: Всеки от нас се е смалявал все повече и повече и
накрая е станал почти нищо. И това най-напред се дъл-
363
жи на една много проста причина: станали сме прекалено

много.
Когато Каин убива Авел, той унищожава една чет-
върт от човешкия вид. В началото сме били нарядко
и сме били безценни. Хората са били няколко хиляди.
Може би няколко стотици. Може би няколко десетки. А
после, бавно, са се умножили. В продължение на векове
са били няколко милиона. Първият милиард, о, щастие и
бедствие, е бил достигнат по времето на родителите ни.
И изведнъж, благодарение на прогреса на науката, меди-
цината, обществения морал, машината се е завъртяла с
бесни обороти. Утре всеки от нас, вече станал банален,
излишен, дразнещ и неприятен за другите, ще бъде една
все по-пренебрежима частица от човечеството, което се
разширява също като вселената и което се раздува като
смъртоносен балон.
И не само всеки от нас – аз, разбира се, но също и вие,
принце на кралската тайна – е вече само капка в потоци-
те човечество, но вече самото човечество се е превърна-
ло в песъчинка насред все по-разтеглена вселена. Нашата
Слънчева система, впечатляваща до неотдавна, се оказва
микроскопична в сравнение с нашата галактика, която на-
ричаме Млечния път. А нашата галактика на свой ред бър-
зо се е превърнала в сламка насред едно огромно поле. И
правилно или не, но дързостта на някои достига дотам, че
да си мислят, че има множество и може би дори, никой не
знае, безкрайно много вселени, различни от нашата. Каз-
вам ви го с цялото уважение, дължимо на ранга ви, но го
казвам твърдо: вие сте нищо, величествени Свръхаз – а аз,
толкова далеч от вас и вашето величие, съм нещо по-мал-
ко дори от нищото.
Но, бийте, барабани, свирете, фанфари, ето че, о, чудо,
нищото или по-малкото от нищото – тоест аз – като по си-
лата на някакво заклинание се озовава облечено със сила,
която скоро ще го издигне, ще ме издигне, на божествено-
364
то ниво. Каква е тази сила? Това вече го отгатнахте, мъдри

учителю...
АЗ: Оф. Пак ли ще извадите от торбата си някоя лъго-
тия или някоя разкрасена измислица, имаща за цел да ви
придаде някаква стойност в очите на съда...
АЗ: Нищото мисли.
АЗ: А!... Хубаво. Поне веднъж ще се издигнем към
духа и душата, за които досега вие като че ли показахте,
че не знаете почти нищо...
АЗ: Както вие бихте казали: да не се палим. То мисли,
да. Но мисли с тялото си.
Вместо дух и душа мъжете и жените разполагат, зад
лицето си, в горната част на главата си, защитено от чере-
па, с нещо кръгло, меко и откровено странно, което напук
на всичко и на смешната ни незначителност, е в центъра
на вселената: те разполагат с мозък.
Мозък с неврони, синапси, сложни работи в големи ко-
личества, които позволяват на нищото, на по-малко от ни-
щото, да си спомня миналото, да си представя бъдещето,
да смята, да приютява променящи се и дисипативни изпа-
рения, които са трудни за обясняване и дори за вярване –
чувства, мечти, страсти, вери – и да въздейства върху света.
Най-чудното и смайващото е, че всички тези мозъци,
до един различни и сходни, довеждат до появата на един и
същ свят, който без тях не би имал почти никакво битие и
който благодарение на тях става разбираем. Айнщайн каз-
ва: „Най-неразбираемото е, че светът е разбираем“. До та-
кава степен, че забележителните умове са стигнали дотам,
че да си мислят, че светът не притежава друга действител-
ност и че той е създаден парче по парче от човешките мо-
зъци. Хипотеза, която е моментално развенчана от самия
мозък: от мозъка се ражда мисълта, откъдето изниква нау-
ката, която постановява, че вселената съществува – или се
преструва, че съществува – още преди появата на хората
и тяхната мисъл.
365
Породена от тази не съвсем приветлива и хващаща

окото материя, която наричаме мозък, мисълта на хората
лети неуморимо от успех към успех. С мисълта творим
какво ли не. От най-възвишеното до най-низкото. Бого-
ве, пари, завоевания, удоволствия, легенди, долни деяния,
много добро и много зло. И най-вече творим история.
Един от най-бляскавите триумфи на човешкия мозък и
на мисълта му е възстановката, наречена история, на едно
минало, което без нас би изчезнало изцяло, без да остави
и най-малката следа.
С редки изключения всеки от нас познава баща си и
майка си. Познаваме ги, спомняме си ги. Като цяло има-
ме представа и за четиримата си дядовци и баби. Работата
става по-сложна с осемте ни прадядовци и прабаби. Често
изпитвам затруднения в изравянето на имената на праба-
бите и прадядовците си. Убеден съм, че за внучката ми
нейните прабаби и прадядовци са напълно непозната те-
ритория. Във всеки случай, за шестнайсетимата родители
на моите прадядовци и прабаби аз, като всички останали,
съм неспособен да кажа каквото и да било.
Колкото повече се връщаме назад в миналото, пред
нас започва да изниква един интересен парадокс: далеч
назад нашите предци стават едновременно все повече и
повече, чак до невъобразимост, и все по-малко, понеже в
твърде отдалечените времена броят на хората намалява.
Накрая, в началото, броят на предците би трябвало да е
едновременно огромен и нищожен. Ключът към загадката
очевидно трябва да се търси в нарастването на кръвнород-
ствените бракове. По един или друг начин всички ние сме
потомци на Бурбоните и на Медичите, на Чингиз хан, кой-
то имал много жени, и то къде ли не, понеже империята
му била голяма, и на Тамерлан, на Август или на Юлий
Цезар. И по още по-очевиден начин на художниците от
пещерата Ласко, на бойците от времената на борбата за
огън, на женския австралопитек Люси и на онези примати,
366
които се разхождали из горите, покриващи тогава Сахара.

Цялото това минало съществува. Но тъй като ни се струва
смътно и лишено от смисъл, за нас то изглежда по-скоро
свързано с въображението.
От своя страна науката е върнала от оня свят, раз-
бира се анонимно, но с учудваща точност, не само ця-
лата поредица хора от обвитото в мъгли начало, както
и цялото приключение на живота – тук все още остават
много въпроси, – но и всичките безчетни хилядолетия на
вселената преди появата на хората и на живота, което си
е нечувано усилие.
Историците, праисториците, антрополозите, биолози-
те предават щафетата на геолозите, астрономите, физици-
те, математиците и като се опират последователно на тек-
стове, писма, свидетелства, надписи, фосили, а после и на
наблюдението на небето и на теорията, и едните, и други-
те вдъхват нов живот пред очите ни на едно стопило се от-
давна великолепно минало. Знаем почти всичко за Ленин,
кралица Виктория и Дизраели, за Бисмарк, Наполеон Бо-
напарт, Луи XIV, Карл V, за откриването на Америка, па-
дането на Константинопол, за Хулагу и Кубилай, за Карл
Велики и Харун Ал-Рашид, за цялата сюрия римски импе-
ратори, за Цин Шъхуан, Александър Велики и Троянската
война. Но също и за произхода на писмеността и за нача-
лото на земеделието и изкуството, за големите миграции
на африканците към Азия и Европа, за прехода от примата
към човека, който ходи изправен и започва да мисли. И
отвъд това, за първите форми на живот, за оформянето на
нашата Слънчева система, за бяга на галактиките, които
се отдалечават една от друга, и за това начало на всички
неща, което сякаш е по-свързано с легендата, отколкото с
науката, която ни говори за него: Големия взрив.
Нашият мозък ни учи, че ние произлизаме от една дъл-
га история, която носи белезите на епопея, опера и роман.
С начало и край. С персонажи, които всъщност сме самите
367
ние. Тогава започва нещо като парадоксална и страхови-

та игра: ние произлизаме от тази история, но точно ние
ѝ придаваме смисъл; ние бихме били нищо без нея, но и
тя без нас е нищо; ние сме персонажите в този първичен
роман, но сме и тези, които са го написали – или най-мал-
кото открили. Ние произлизаме от тази история, но и тя
произлиза от нас.
И ето ме насред най-чудесното или по-скоро единстве-
ното приключение, което някога е съществувало. Всички
други приключения, всичко това, което ние изживяваме,
изобретяваме, разказваме, рисуваме или за което мечтаем,
всичко, което наричаме изкуство, литература, индустрия,
опит, подвиг, е само бледа имитация, фрагмент, несръчна
и частична възстановка на неговото безподобно велико-
лепие.
АЗ: Обвиняеми! Откакто Съдът с безкрайното си сниз-
хождение ви оставя и най-малката свобода на изразяване,
вие безсрамно злоупотребявате с нея. Дългото ви бръщо-
левене няма нищо общо със защитата ви и не дава кой знае
какъв принос към каузата на човечеството. За последен
път ви призовавам към ред.
АЗ: За последен път! Ах! Колко ми се ще това да е
така. Вие непрестанно ме прекъсвате, зловредно старче
такова, и това започва да ми омръзва. Умолявам ви, оста-
вете ме да водя защитата си пред съда така, както аз реша.
Дни наред и в цяла поредица от заседания по това
дело, което е заведено срещу мен – и леко започваме да
се питаме от кого, – аз ви говорих за детството си, за уче-
нието си, за мечтите си, за опитите и грешките си, за ку-
пища незначителни подробности. И нито съдът, нито вие
ме попитахте дори и веднъж за най-същественото: в какво
вярвам.
Имаше само по някоя алюзия тук и там. И вече зна-
ете: вярвам в много малко неща. Казах го и го повтарях:
не вярвам в почти нищо. Но в почти нищо в този свят,
368
отнасян от времето. В почти нищо под Слънцето и в това,

което древните гърци наричали подлунния свят. Не вяр-
вам много в правилата, институциите, в общоизвестните
истини, касаещи рутината и официалностите. Чувствам се
щастлив и горд, че съм французин. И още по-горд, че съм
европеец. И още по-горд и най-вече още по-щастлив, че
съм човек и че участвам в този живот редом с котките,
магаретата, слоновете, кипарисите, маслиновите дървета,
които са ми толкова близки и скъпи. Снишавам гласа си:
не вярвам много в тези прочути ценности, за които толко-
ва говорите, Свръхаз на церемониите и протокола. Убе-
ден съм например, че свободата на пресата и на мисълта
трябва да се брани или че днес демокрацията за нас е най-
малко лошият режим на управление. Но аз съм привързан
към нея както войниците и ветераните от Великата армия
са привързани към Императора, както нашите предци са
привързани към легитимната монархия, както Вергилий
или Хораций са привързани към Римската империя, както
атиняните или египтяните са привързани към Атина, бо-
говете, институциите или фараоните. Всичко, което е във
времето, ще отмине с времето и нищо от това, което при-
надлежи на този временен и крехък свят, не заслужава
повече от смътно уважение и иронично съгласие. Можем
да умрем, няма нищо по-достойно от това, за родината,
за идеите си, за тези, които обичаме. Но само това, което
е вечно, заслужава безрезервна и неограничена привър-
заност.
Какво е вечно? Знаем го много добре. Вечността, ето
това ни чака. Обречени сме на вечността, защото сме ро-
дени и защото ще умрем. Животът е преддверието и пред-
говорът към смъртта. Раждането не е друго, а началото
на умирането. Сериозните неща започват със смъртта.
Живеем малко време и ще умрем завинаги. Независимо
дали вярваме, или не, в нещо след смъртта, ние до един
ще влезем във вечността в същия миг, в който излезем от
369
времето – тоест в мига на своята смърт. Единственият въ-

прос е да разберем дали тази вечност е празна и напълно
безсмислена, или е пълна със смътна надежда, способна
да ѝ придаде някакъв смисъл.
Един от най-силните аргументи на тези, които са убе-
дени, че смъртта води към нищото, е, че това, което се
случва след смъртта ни, само възпроизвежда това, което
се е случвало преди раждането ни. Къде сме били, преди
да се родим в този свят и във времето? Никъде. Къде ще се
озовем, след като излезем от този свят и от времето? Ни-
къде. През целия си живот тичаме от нищото към нищото.
Все пак може би ни е позволено да предположим, че меж-
ду тези две събития, между нищото в началото и нищото в
края, е протекло едно смайващо приключение, към което
не можем да се отнасяме лекомислено и пренебрежител-
но: и то е животът.
Може би си спомняте, владетелю на паметта, за Вла-
димир Жанкелевич, написал книга с вълшебното заглавие
Почти нищото и Аз не знам какво-то. Един от афоризми-
те вътре ме впечатли много силно: „Животът е ефимерен.
Но че сме живели този ефимерен живот, е нещо вечно“.
Моля Съда да огледа за миг това вечно нещо.
АЗ: (мърморещ и кисел): Хубаво. Добре тогава! Какво
искате? Да огледаме. Да огледаме.
АЗ: Живеем във времето. Всичко минава. Всичко се
разпада. Всичко бързо се изтърква, остарява и умира. И
все пак, пише Спиноза, „ние чувстваме, усещаме, че сме
вечни“. Действително ли се чувстваме вечни, безсмърт-
ни, способни да победим времето? Не съм много убеден в
това. Но че срещу тази абстракция, каквато е нашето по-
стоянно настояще, което непрестанно изтича и се срива,
се издига нещо смътно, нещо като желание или блян за
вечност, ето в това съм много склонен да вярвам.
Истината е, че сме твърде големи за самите себе си.
Ние сме разкъсвани между маломерността и величието си,
370
между нищетата и мощта си. Няма нищо невъзможно за

силата на дух, затворен в тяло, обречено да изгние и което
се е появило единствено за да се втурне към собственото
си чезнене. Всеки един от нас е могъщ цар, окован, сла-
вен, клет, обречен да се превърне в прах и разкъсван от
надежда.
Разкъсван от надежда и затънал в несигурност. Смърт
та, която е всеобщото правило, ни се явява едновременно
като цел и като скандал. Спомнете си, Свръхаз на паметта,
чичо Феликс, озовал се между Босюе и Юго в гората на
замъка Ормесон:
На погребение се чуват само думи на изумление, че този смъртен

е умрял.
И:

Къде децата мъртви и онез слънца са се стопили
Ний сме нощта където нявга те били са там звездици
Къде са днес децата, на които гроб сме, сладки, мили
Не знаем защо сме родени. И не знаем дали смъртта е

проклятие или благословия.
Аз съм тук. Живея. Прочутият въпрос на Декарт, един
от най-прочутите във философията: „Съществувам ли?
Живея ли? Дали аз съм?“ е фарс. Има голяма възможност
животът, историята, вселената да са нещо като сън. Но ни-
кое човешко същество не поставя под съмнение факта, че
взима участие в този сън, че има дейна роля в него, че е
влязло във времето. Страданието, смехът, удоволствието
и скръбта са достатъчни, за да се уверим, че сме част от
този свят. Никой не си задава въпроса дали съществува.
371
Разбира се, че съществувам. Но всеки един от нас непрес-

танно се пита повече или по-малко настоятелно, повече
или по-малко тревожно, в какво може да се превърне, след
като е изпуснал това, което ние тактично наричаме „пос
ледния си дъх“.
Запокитен в живота, без изобщо някога да съм поискал
каквото и да било, непрестанно се питам за какво съм се
появил на борда на тази галера, която непрекъснато потъ-
ва и се възражда под нови форми. Има само едно сигурно
нещо, произлязло от опита на другите и от нещо като вът
решна очевидност: накрая побеждава смъртта. Ще умра.
Вие също.
Няма как да узнаем каквото и да било относно това,
което ни очаква след смъртта – когато излезем от времето.
Може би нищо? Да, може би нищо... Или може би нещо,
за което е невъзможно да се каже каквото и да било. Забе-
лежителното е тази много ясна разделителна линия меж-
ду живота и времето от една страна, и от друга – смъртта
и вечността. Почти можем да стигнем до твърдението, че
всичко е организирано така, че ние да не знаем нищо нито
за произхода, нито за края си. Аз посветих една книжчица
на тази двойна мистерия на нищото, което ни обгръща:
нищото преди Големия взрив, отвъд стената на Планк,
много назад в миналото, и нищото след смъртта ни, утре
или вдругиден.
Въпросът за живеенето занимава умовете ни. Няма
нищо по-основателно от това. Отново Спиноза ни при-
помня, че философията е разсъждение върху живота, а не
върху смъртта. Всичко, с което разполагаме, са животът и
времето. Позволено ни е да си служим единствено с тях,
на тях да се радваме и за тях да говорим. Не можем да се
измъкнем от това. Всъщност ние очевидно се измъкваме –
няма нищо по-банално от смъртта, – но най-дълбока за-
гадка обгръща този задължителен преход и всичко, което
се намира зад него. При смъртта, както и при раждането,
372
може да се каже, че излизаме от действителността и вли-

заме в сън. Или може би че излизаме от сън, за да влезем
в действителността. Началото е загадка и краят е загадка.
А черешката на тортата е, че намиращото се между тях –
животът, времето, историята, вселената – също е загадка.
АЗ: Ясно виждам, че в опита си да се измъкнете, иска-
те да втълпите на Съда идеята, че вашият толкова банален
живот всъщност е загадка...
АЗ: Загадка е. Като всеки живот. Но ние до такава
степен сме свикнали с тази загадка, че в нея се чувстваме
като риба във вода. Вечността ни ужасява, смъртта ни пла-
ши. А животът и времето, тъкмо напротив, ни изглеждат,
че се подразбират от само себе си. И все пак няма нищо
по-странно от това, което ни е толкова познато. Простият
факт, че сме тук, винаги ме е учудвал. А загадката на вре-
мето ми изглежда нерешима.
Ако съм избрал, троне на справедилвостта и на тър-
пението, непоносими старецо, да се явя пред този Съд,
от който бих могъл да се скрия не особено трудно, то
не беше, за да ви разказвам разни глупости за брегове-
те на Изар, манастирите в Буковина, Пау ди Асукар и
Исус от Корковадо, за Ла Гранд Мадмоазел, подгответо
в „Анри IV“, за една културна организация, за един го-
лям ежедневник, за Купола на кей „Конти“, за мижавите
литературни приключения, а най-напред и най-вече за
да ви кажа, че поне в моите очи, позагубили, признавам,
своята проницателност заради отминалите години и въз-
растта, светът е загадка. А също така, мисля си, той е и
надежда, и тайна.
АЗ: Секретар! Ако спите, събудете се веднага! И отбе-
лежете, моля. Това е много интересно: недоволен от това
да вижда някаква загадка в историята, професионалният
лъжец вярва в някаква тайна на вселената. И храни надеж-
ди. Каква тайна? Какви надежди? Не се знае. А може би и
той самият не знае.
373
АЗ: Мислех си, че един съдия трябва да е безпристрас-

тен. И че не е обичайна практика да се подиграва на обви-
няем, който се смята за невинен...
Разбира се, не вярвам – че и кой ли би могъл? – че
хората са в основата на собственото си преминаване през
тази земя, че те са причината за собственото си същест-
вуване. Животът им е даден – или по-скоро отдаден, – те
не го извличат нито от самите себе си, нито от небитието.
Не вярвам и че са резултат от случайност. Убеден съм, че
случайността играе голяма роля във вселената и особено
в живота, където се чувства у дома си. Трудно ще повяр-
вам, че е достатъчна, за да обясни почти безкрайното мно
жество от чудеса, ръководещи както ежедневния ни жи-
вот, така и хода на историята.
Окото е чудо и зрението е чудо. Ухото е чудо и слухът
е чудо. Тялото на скорпиона, мравката, пчелата, делфина,
човека е чудо. Шествието на звездите в пространство, кое-
то ускорено се разширява, е чудо и историята е чудо. Няма
по-изненадващо чудо от изключително строгата подредба
на законите на вселената. Сто пъти, хиляда пъти светът би
могъл, и може би трябваше, да бъде унищожен. И всичко
е издържало. И проработило. Много зле, разбира се. И по
най-добрия начин.
В Кандид Волтер талантливо се подиграва на Лайбниц,
който твърди, че всичко винаги е по най-добрия начин в
най-добрия от всички светове. Най-добрият от всички све-
тове най-често е свят посредствен, несправедлив, жесток
и понякога ужасен. Но в крайна сметка си е там. Има си
и хубавите страни. Устоява на бурите. Оцелява при бед-
ствията. Дори от време на време може да се случи в ня-
коя топла лятна вечер или във весела компания, или ня-
кое дете някъде, или и аз не знам какво, пура, чаша вино,
хубав филм, духовитост, нещо, което бабите и дядовците
ни са наричали „добро дело“, плуване в морето край бре-
говете на Каш или Жиролата, изведнъж малко щастие да
374
се прокрадне в живота ни. Всичко устоява и функционира.

Позволено ли е да припишем на случайността цялото това
приключение на вселената и хода на историята?
Една случайност, две случайности, три случайности,
няма нищо по-банално, нито по-естествено в един свят, в
който пътищата на съдбите и необходимостта непрекъс-
нато се пресичат. Но цяла лавина случайности, до една но-
сещи се в една и съща посока с постоянство и упорит ход
през рифове и опасности, едни такива бабини деветини
(като бабата трябва да е обзета от метафизичен световър-
теж) изискват абсурдно голяма доза наивност и доверчи-
вост, за да бъдат приети.
АЗ: Може би след толкова многото изтощителни дни,
през които вие предоставихте на Съда единствено незна-
чителни откъслеци, бихме могли да се надяваме най-сетне
да узнаем нещо от това, което вие мислите за – ако мисли-
те изобщо – и което предлагате вместо класическата игра
между случайността и необходимостта?
АЗ: Ако вярвам в нещо, пагубни старецо, то е в един
порядък на нещата. В нас и около нас, преди живота и хо-
рата и след живота и хората съществува порядък на не-
щата. Понеже се намираме в историята, този порядък на
нещата непрекъснато се променя. Но и никога не спира да
тече и да царува над всичкото наше и над отминаващото
време. Царува над инертната материя и царува над живо-
та. Царува над хората и тяхната мисъл, която е свързана с
мозъка. Под най-различни маски и нагизден с най-безум-
ни дрехи, той никога не отпуска хватката си.
Хората, разбира се, са свободни. За малко над три ми-
лиарда години животът бавно и успешно преминава през
всички последователни етапи между инерцията на мате-
рията и свободата на духа, като минава през движението,
автоматизма, условния рефлекс, спонтанното и регули-
раното самоорганизиране, спомена, чувствителността и
накрая независимостта, избора, съня, намерението, сво-
375
бодата и любовта. Да, ние сме свободни. Можем да тръг-

нем надясно или наляво, да приемем, да откажем, да из-
мислим, да направим почти всичко, което желаем с един
живот, който не сме избирали. Дори можем да сложим
край на този живот. Всеки е господар на собствените си
решения и прави каквото си ще – или само си мисли, че
прави каквото си ще. Движенията на масата са вече по-
лесни и доста предвидими. Но изведнъж отвред изникват
ограниченията на прочутата ни свобода – и направо ни
изваждат очите. Не можем сами да летим из висините,
да се върнем назад, да изживеем повторно миналото, да
откажем да се родим, да направим тъй, че това, което се е
случило, да не се случи, да бъдем някой друг, а не самите
себе си. Ние сме затворени в историята и в самите себе
си. Свободата ни не ни позволява да избягаме от исто-
рията. Можем да придадем нов смисъл на миналото и в
определена степен да го изменим. В бъдещето ще сме
способни да променяме всичко в света си. И в бъдещето
ще сме способни да променяме всичко в себе си, в тяло-
то си, в мисълта си, в личността си. За добро или зло ще
го сторим. Но винаги ще сме в историята. Както е казал
Реймон Арон, хората сътворяват историята, но не позна-
ват историята, която сътворяват. Ние сме свободни – но в
историята и във времето. Нямаме право да избягаме нито
от света, нито от себе си, нито от смъртта.
Това, което вярвам, скъпи и прочути учителю, клето
старче – и именно заради това не вярвам в кой знае какво,
– е, че историята на вселената, на живота и на хората не е
само едно приключение, роман, епопея, опера, но и нещо
като огромен театър, който е бил пуст преди появата ни и
в който ние сме актьорите. С раждането си се качваме на
сцената. Със смъртта си слизаме от нея. Между раждането
и смъртта си рецитираме текста. Този текст ни е продик-
туван от пространството и времето, от историята, от гео-
графията, от собственото ни положение. Имаме право да
376
импровизираме, разбира се. Имаме право да ретушираме

речта си. Но в много тесни рамки.
Има великолепни роли и велики актьори. Има и второ-
степенни роли. Всички актьори са равни. Но има звезди,
които оставят дълга следа. Актьори като Омир, Платон,
Александър Велики, Чингиз хан, Рембранд, Шекспир,
Гьоте, Наполеон Бонапарт, Шатобриан, Толстой, Пруст,
Чърчил, Сталин не са забравени. Съхранили сме в памет-
та си техните жестове и реплики. Таланта им. Гения им.
Суфльорът, разпоредителката, сценичният техник зад
кулисите, декораторът, гримьорката, и те са актьори. И
тълпата на улицата, временно преминаващите чужденци,
банкерите, клошарите, болните в болницата, войниците в
казармата, осъдените в затвора: и те са актьори, просто ак-
тьори. Художниците, скулпторите, архитектите, музикан-
тите, любовниците и писателите: актьори. И читателите –
и те актьори. Малки или големи, щастливи или нещастни,
гениални или посредствени, могъщи или клети. Всички са
актьори, играещи ролята си.
Играта е задължителна. Нямате избор. Можете да си
мълчите и да се цупите в ъгълчето си: ще играете тихо-
мълком ролята на цупльото или цуплата. Можете да се
смеете на всичко и да се подигравате на света и на себе си:
това също са хубави роли. Можете и нищо да не правите –
и ще ви забравят. Можете да ръмжите, да се гневите, да
проклинате автора или режисьора: ако го сторите със за-
мах, ще впишете името си в историята на театъра.
В живота си всеки си сменя ролята. Детските роли са
прелестни. Ангелчетата са легион. Познаваме до болка
противните старци като вас, вечни Свръхаз, баща на ро-
дината, които повтарят до втръсване един и същи текст.
Няма почивка. И няма излизане в пенсия: всички ние уми-
раме на сцената като Молиер. Директно преминаваме от
театъра и от трагикомедията, която често се явява във вид
на болница, към загадките на другия свят. Под ръкопляс-
377
кания и овации, под освирквания и най-често сред сълзи

или в пълно безразличие.
Ясно виждате, висши магистрате, натоварен с почес
ти, че един такъв театър не е творение на Светия дух – ос-
вен ако е. Не произлиза от нищото. Нуждае се от проек-
тиране, от планове, от изчисляване на разходите, от енер-
гия. Нуждае се от архитект. От сценарист. От режисьор.
От писател. Мисля, че зад романа на вселената с неговите
толкова точни структури и неочаквани обрати, и зад голе-
мия театър на живота с неговата толкова добре изработена
интрига, с толкова блестящите му диалози, с бекрайните
му лафове, със спечелилия му всеобщи хвалби стил, с тол-
кова умелото му смесване на трагично и комично, същест-
вува някаква непозната сила.
АЗ: Каква сила?
АЗ: Каква сила? Нямам никаква идея. Как да знам?
Като вас, като всички, аз съм част от театъра на вселената
и времето. Не ми е позволено да изляза от него по друг
начин, освен през дверите на смъртта. А тогава ще е много
късно, за да ви кажа какво всъщност се случва. И все пак
твърдо вярвам, че ние не зависим нито от самите себе си,
нито от случайността, а от непознато могъщество, за кое-
то не можем да кажем нищо. Убеден съм в това. Цялата
вселена крещи гръмогласно това право в лицата ни.
Каква сила? Енергия, може би? Или пък математи
ческо уравнение? Или пък квантов поток? Във всеки слу-
чай нещо, което ние не можем да обясним, нещо, което
мозъкът ни не може да схване, нещо нечувано в очите на
хората, нещо, за което ние можем да говорим единствено
във въображението си и чрез аналогии. Нещо много отвъд
думите ни. Нещо много отвъд този свят и времето. При-
дружено с, нека се надяваме на това, нищо не знаем по
въпроса, но все пак ни е позволено да се надяваме, нещо
още по-невероятно, което смътно, ах, колко смътно, напо-
добява онова, което наричаме любов.
378
АЗ: Но кажете ми, драги приятелю...

АЗ: Достатъчно често ми го натяквахте: не съм ваш
приятел. Вие водите процес срещу мен. Аз отговарям спо-
ред възможностите си на въпросите, които ми поставяте.
АЗ: Но кажете ми, обвиняеми, тази сила отвъд всич-
ко, за която не можем да говорим, от която произлиза-
ла вселената и която била движена от любовта, не би ли
била нещо много близо до това, което обикновено нари-
чаме Бог?
АЗ: Можете да наречете това, за което не знаем нищо
и за което ни е невъзможно да кажем каквото и да било,
както си искате. Евреите, които отказват да го изобра-
зяват – като влезли за първи път в йерусалимския храм,
римските легионери били изумени от постната обста-
новка, царяща вътре и граничеща с голота, – се колебаят
какво име да му дадат: с притреперване и почти пряко
волята си те го наричат Йехова или Яхве, или Елохим,
или Адонай. Християните го вкарват сред хората. Мю-
сюлманите го обожават под името Аллах. Платон говори
за Крайното добро или за Идеята за доброто. Аристотел –
за първичен двигател. Спиноза вижда в Бог единствена-
та субстанция: Deus sive Natura. За Лайбниц Бог е мо-
надата на монадите. За Хегел – най-висшата форма на
абсолютния дух. За Киркегор Бог е парадоксът, истината
и Христа.
АЗ: А вие, обвиняеми, вие, градинското джудже, вие,
плувецът между два бряга, как ще отговорите на Съда,
който ви поставя единствения съществен въпрос, с който
всеки един трябва да се сблъска поне веднъж в живота си:
вярвате ли в Бог, да или не?
АЗ: Ако трябва да отговоря с да или не, отговарям: да,
без колебание, като Спиноза, като Айнщайн, като Ясперс,
като Бергсон, като свети Григорий Назиански в толкова
красивата си молитва:
379
О, ти, дето си отвъд всичко,

Как да те наречем с друго име?
Кой ли химн може да те възпее?
Няма дума, която да те изрази.
Кой ум ще съумее да те обхване?
Ти си отвъд всяко разбиране.

Сам, ти си неизразим.
Защото всичко, което се казва, е произлязло от теб.
Сам, ти си непознаваем
Защото всяко познание е произлязло от теб.
АЗ: Вярвате ли, дървен философе и калпав теолог та-

къв, също като Григорий Назиански, като Августин, като
Лайбниц, като Киркегор, че Бог е създал небето и Земята?
АЗ: Думата Бог е двусмислена. Думата създал е дву-
смислена. Независимо за каква мощ говорим, преди вре-
мето и пространството изобщо не иде реч за внезапно взи-
мане на решение за създаване на вселената. Защото всяко
решение се разполага във времето. От онази непозната
сила, много далеч над нас, винаги произлизат условията,
необходими за раждането на една история. И от единия
край на своята история до другия светът непрестанно е
създаван и поддържан от тази непозната сила. Извън вре-
мето, в пустота на вечността в известен смисъл не същест-
вува наистина решение за създаването на вселената. А в
друг смисъл във времето е възможно да говорим за про-
дължително сътворение.
Всъщност хората, неспособни да мислят за каквото и
да било извън времето, не могат да кажат нищо за Бог.
Отчасти притежават правото да произнасят името му. От
друга страна, благодарение на науката те могат да знаят
всичко или почти всичко за този свят във времето.
Поне за нас всичко започва със стената на Планк. С
Големия взрив. С примитивната експлозия, натоварена
380
със задачата да задейства хода на пространство, което не

съществува и което, миниатюрно по размер, но раздуто от
топлина и плътност, произлиза от едно нищо, което във
вечността, така е наистина, много е просто, се смесва с
всичкото. Като се започне с това нищо, което било всичко,
в продължение на малко под четиринайсет милиарда го-
дини разширяването на вселената е в движение, следващо
ускорен ритъм, като така то дава на нас самите нашето
всичко – друг вид всичко, огромно, смешно, преходно, ви-
наги променящо се и издуващо се в пространството и вре-
мето, което може би е почти нищо. Може би илюзия? Сън,
който ние наричаме действителност? Въображаемата и
измамна сцена, на която се въргаляме? Във всеки случай,
понеже този свят бавно върви към своето унищожение,
както ни казват учените, той е скоба между две големи не-
подвижни нищота, съставляващи голямото всичко, което
имаме правото да наричаме Бог.
За да обобщим с една дума основополагащия мит за
това, което е прието да се нарича сътворение на света,
бихме могли да кажем, че Бог изважда света от нищо – то-
ест от самия себе си, защото той е едновременно нищо и
всичко – единствено за да го запрати обратно в нищо.
АЗ: Съдът ви слуша със смесени чувства, но трябва да
признае, че успявате да го развеселите... С вас светът при-
добива облика на трансцендентално преследване с коли,
в което математическата физика и Библията се играят от
Джеймс Бонд.
Вашата наука, от която не разбирате нищо, но за коя-
то говорите много, ни уверява, че Големият взрив създава
пространството. Вие, панаирджия космолог и философ в
бебешки ританки, вярвате ли, че той също така създава и
времето?
АЗ: Вие, вредно старче, непрестанно ме прекъсвахте
и очерняхте още откакто този безкраен процес започна. И
сега съм принуден да направя признание от такова естест-
381
во, че то ще ви изпълни с възхита, защото същевременно с

това ме потапя в объркване.
Никой не оспорва това: Големият взрив е в основата
на нашето пространство. Това е странно, неправдоподоб-
но и е по-трудно за вярване в сравнение с всички приказки
за деца – но е вярно. Той го създава от безкрайно малък
връх на топлийка, който ще породи нашето разширяващо
се пространство. Дали той е и в основата на времето? Въп
росът е спорен. Дълго вярвах, подобно на свети Авгус
тин, че времето е свързано с пръкването на света. И все
така го вярвам. Но че времето излиза по същия принцип
като пространството от примитивния взрив, в това вече
не вярвам. За да обобщя всичко с едно изречение, ми се
наложи да призная за свой собствен краткотраен срам, че
математическата физика, към която погрешно изпитвах
недоверие, се оказа права, а аз – не: времето – това време,
с което се занимавах толкова дълго, сякаш е почти жива
действителност, разделена на три ипостаси, които се ре-
дуват неуморно: бъдещето, потънало в сенки, странното и
винаги бягащо настояще, поглъщащото минало, времето,
което уж тече като дълга река, отнасяща всичко по пътя
си – не съществува.
АЗ: Не съществува! Но вие му посветихте цяла една
част от живота си! И дори от процеса си. Говорихте ми
единствено за него. Още вчера, че и оня ден във времето
вие виждахте нещо като основа на вселената, нещо като
ключ за нея, за живота и за мисълта. Нека ви кажа: извест-
на част от всеизвестната ви репутация почива на факта,
че толкова много сте го изучавали. Вече предусещах, че
тази ваша репутация е незаслужена. И ето че вие бляскаво
потвърждавате и оправдавате най-черните ми подозрения.
АЗ: Хубаво тогава! Поне по тази точка процесът ви
няма да се окаже безсмислен. Признавам се за виновен.
Разкайвам се. Времето е всичко. Но е нищо. Това е друго
име на вселената. Пространството съществува и следова-
382
телно може да бъде владяно. Времето не съществува, сле-

дователно е непобедимо.
Ние, разбира се, стареем. Умираме. Всичко отмина-
ва. Всичко изчезва. Но не е изненадващо, че математици
и физици в изчисленията си не намират и следа от това
вездесъщо време – и същевременно невъзможно да бъде
обхванато, разбрано, определено и обяснено. То е вездесъ-
що, то е основата на вселената, нещо като ключ за нея, за
живота и за мисълта – но то няма действителност.
Пространството притежава действителност. Още от
толкова скромното си и светкавично начало то се разгръ-
ща с невероятно темпо. То е тук. Можем да го наблюда-
ваме, да бродим из него, да си го представим, то е пълно
или празно. Колкото и смайващо да е едно подобно съ-
битие, едно подобно упражнение, на нас ни е позволено
да разберем появата и разширяването му. Невъзможно е
да си създадем представа, дори приблизителна и образна,
за произхода на тази абстракция, способна да се нажежи,
каквато би било едно време, което се появява и започва
да тече. То не се появява и не тече поради най-простата
възможна причина: то не съществува.
Или най-малкото не съществува в качеството си на та-
кова. То не е действителност. Няма собствено битие. Не
съществува празно време, докато празното пространство
съществува. Времето не е нищо друго, освен измерение
– или по-скоро измерението с главно И, – което се явява
необходимо и всеобщо за всичко, призвано да съществува
след Големия взрив.
Не трябва да се казва, че светът се появява във вре-
мето. Трябва да се казва, че времето се появява в света.
Вселената е поредица, понеже е история. Всеки фрагмент,
всеки миг, всеки детайл, колкото и малък да е, както и ця-
лата съвкупност от тази история бива повлечена към изха-
бяването, изчезването и забравата. Времето не съществу-
ва, но всичко съществуващо, както и ние, ние всички сме
383
отнасяни към смъртта. Времето е по-близо до смъртта, от-

колкото до живота. По-близо е до отсъствието, отколкото
до присъствието. По-близо е до Бог, отколкото до света.
То е нещо като дамгата на непознатата сила, поставена
върху нещата в света на смъртните. Именно този устрем
към небитието или поне към нещо друго ние слагаме под
шапката на тази престижна и покриваща единствено една
абстракция дума: времето.
Времето не тече самò или от само себе си, подобно на
вълна, която отнася всичко по пътя си. Времето е свойство
на сътворението. Смесва се с него. То е самото сътворе-
ние. Съществува единствено чрез и в безбройните страни
и плоскости на всички сътворени неща. И най-вече бъде-
щето не съществува. То не се е притаило някъде, незнайно
къде, за да ни сграбчи за шлифера с всеки удар на часов-
ника. Във всеки един миг бъдещето е сътворявано от едно
нищо, тоест от това настояще, което също не съществува,
понеже непрестанно се превръща в минало. Сътворявано
от кого? От нас, разбира се, поне на второ ниво, от хората,
от мисълта им, от действията им. Но най-напред също като
Големия взрив, като пространството, като вселената, като
всичко, е сътворено от непознатата сила, която едни на-
ричат Бог, а други – случайност. Бог – или случайността –
непрестанно сътворява света, а чрез мислите си хората са
свързани с това продължително сътворение на света, из-
никнал от вечността на нищото и обречен някой ден – има
ли съмнение в това? – да се върне обратно там, поотделно
или накуп, най-напред под формата на смъртта на всеки
един от нас, а после и под формата на този край на време-
ната, за който ни говорят свещените текстове, под форма-
та на този край на света, предречен от науката.
Времето е тайна и загадка. То не тече, но всичко кло-
ни към края си и смъртта ни очаква. Животът е устрем
към смъртта. Не можем да сторим нищо срещу смъртта.
Но можем сторим ако не всичко, то поне много неща в
384
живота си и за него. Животът се състои в забравянето на

смъртта, която е единствената ни участ, и във възползва-
нето от няколкото години, от няколкото сезона, които са
ни отпуснати от непознатата сила в едно отдалечено кътче
на вселената.
Уредена работа: загадка между две загадки, животът
е празник и изпитание. За мен и за другите, неумолими
съдийо, модел на всички добродетели, зловещи персона-
жо, се опитах да извлека от него удоволствие и може би
дори щастие. Обичах да съм щастлив. Много бързо раз-
брах, че да искаш да си щастлив сам-самичък е не само
низост, но и илюзия. Да, тук или там може би съм дал
на другите частица от това щастие, което толкова дълго
преследвах. Би ми се харесало да остана в паметта на хо-
рата, защото съм им бил полезен по един или друг начин.
Дори и смътно, епитафът на Крийон, спътника на Анри
IV: „Кралят го обичаше. Бедните го оплакаха“, винаги
ме е изпълвал с мечти. И въпреки това прекарах по-голя-
мата част от времето си в това да бъда ненужен. Вие ме
обвинихте в посредственост. Това е вярно: не съм напра-
вил кой знае какво. И в делата, с които съм се захващал,
съм се провалял неведнъж. Често съм се лъгал. Сторих
каквото можах. Очаквам присъди, различни от раздава-
ните от този боклучав Съд, за който мнението ми никак
не е високо.
АЗ: Нямате правото, арогантни правонарушителю, да
се изказвате за достойнствата на Съда. Спомнете си, че сте
и ще продължите да бъдете обвиняем. И...
АЗ: Слушайте какво, дингил такъв, стига сте се пра-
вили на умник. Вече от над седмица – колкото и да не съ-
ществува времето, то все пак тече много бързо – вие ожес-
точено ме хокате и ни досаждате. Струва ми се, че е дошъл
моментът за вашия бял хермелин, за вашия кръст на чест-
та и също така е крайно време да млъкнете и тримата и да
се приберете обратно в черупката си.
385
АЗ: Какво! Ама че безочие! Направо ще умра. Аз също

си казвах... Не съм се лъгал... Вие сте просто един прос-
так... Стража!...
АЗ: Така сме си добре. На едно мнение сме. Не съм
кой знае какво. Но ти не си кой знае какво, умножено по
две. Не кой знае какво на квадрат.
АЗ: Не кой знае какво! Цяла една кариера в служба
на...
АЗ: Не се престаравай. Всички знаят, че Съдът изобщо
не съществува. Той е по-малко действителен и от времето,
за което наговорих толкова много врели-некипели. А ти,
ти си нищо.
АЗ: (на ръба на апоплексия и попиващ чело с носна
кърпа на квадратчета): Нищо!
АЗ: Нищо. Или пък онова огромно нещо: романен пер-
сонаж.
Уви! Ти дори не си господин Дьо Пурсоняк. Ти дори
не си Скапен в глупавия му чувал. Ти не можеш да си съ-
перничиш дори с граф Моска или Шарл Бовари, или с на-
шия любим разказвач. Какъв срам за мен е това! Ти дори
не си Гиньол. И си много далеч от това да бъдеш Дидона,
изоставена от Еней на картагенските брегове, или Ариад-
на, захвърлена като непотребна стока насред острова си в
Егейско море от Тезей, влюбен в сестра ѝ Федра. Не сти-
гаш дори и до глезена на красивата Калипсо, необяснимо
чаровна и вечно млада. Нито на Цирцея, магьосницата,
която превръщала хората в свине. Още по-малко пък на
Навзикая, стройна като младо палмово дърво, навеки не-
забравима. Нямах нито силата, нито гения, необходими,
за да вдъхна живот и да задействам един от тези сънни
персонажи, които са по-истински от действителността. Ти
си измислица. И те захвърлям. Ето. Загубата не е толкова
голяма.
Дори и на мен, който съм почти нищо, ти все пак дъл-
жиш нещо. Аз направих тъй, че сянката ти да мине през
386
тази мъничка сцена. Аз ти дадох живот – о, едва. Точно

толкова, колкото да запълниш дадено място. Без достатъч-
но мускули и жили. С твърде малко талант, за да остане
следа във вековете. В очите на читателите ми това е вре-
мето на една въздишка.
Стражи влизат в Съда и отнасят на носилка моя

Свръхаз, който се бори и излива потоци от тържествени
и напълно безинтересни слова.
387
Честно казано, нямаше защо да се катеря на пилона
на площада и да свиквам целия квартал. Случи ми се да
преживея едно доста банално приключение, случило се
също и на немалко момчета и момичета около мен или
другаде, и за което може би сгреших, че говорих толкова
дълго – само че така и не мога да се примиря с него: родих
се. Озовах се някъде в пространството и времето. Това е
много странно преживяване. И надали ще го забравя.
Понякога ми се струва, че нещата са се случили почти
от само себе си и че аз нямам никаква роля в това. Не съм
избирал да се родя. Не съм пристигнал кога да е. Не са ме
оставили къде да е. Не съм скочил вчера от кораба пред
Троя, заел място между Ахил и Одисей. Нито онзи ден, за
да се включа в борбата за огън. Нито утре или вдругиден
сред изискани и все по-умни роботи. Не. Без да го искам,
се озовах между две световни войни, по времето на Ста-
лин и Хитлер, в едно тяло, което волю-неволю си беше
мое завинаги – което ще рече за един кратък проблясък.
Паднах все едно от луната и се озовах в един стар свят,
който идва отдалеч, носи товара си от слава и спомени и
е покрит с рани и цицини, вцепенен от караници и делби,
свят, уверен в себе си и очарованието си, на ръба на само-
доволството и вече залязващ. В продължение на векове е
391
бил най-силният, най-богатият и най-съблазнителният. А

днес е обеднял и сърдит. Като че ли всичко в него започва
да се разбричква. И най-вече езикът му, най-скъпоценното
му имане, който светел с хиляди огньове и властвал над
Европа, на свой ред властваща над света, се разпада от ден
на ден. Още Конфуций го е знаел по времето на Платон и
Софокъл: човек трябва да внимава с думите. Език, който
отслабва, е страна, която се клати.
Ние винаги си въобразяваме, че сме центърът на света.
Но Китай, Индия, Бразилия, Южна Африка, невероятните
емирства, на които довчера се гледаше високомерно, се
втурват яростно напред и ни задминават. Историята об-
ръща гръб на земите с великите крале и великите пълко-
водци, с толкова много художници и поети, на гениалните
сладкари и легендарните жени. Празненството свърши.
Затваряме. Салоните, градините, игрите на думи, забавле-
нието, могъществото и елегантността, възвишеността и
величието са изпаднали в забрава. За да можем да хитру-
ваме и да се правим на големци, са ни останали единстве-
но парите. Страхът от бъдещето е заменил безгрижието и
въздухът по улиците е пропит с тъга.
Ах! Оттук ви чувам. Прочутата песен. Нещо като про-
дължителен стон: „Преди беше по-добре“. Не, преди не
беше по-добре. Преди имаше войни, всички умираха по-
рано, бедните бяха още по-бедни и всички страдаха пове-
че. Животът беше по-труден. Никой не би понесъл връща-
нето назад. Хората са по-щастливи днес, отколкото вчера.
Но не го знаят. Никога не е по-добре преди. Нито по-зле.
Едно и също нещо безкрай.
Светът около нас е суров. Винаги е бил такъв. След
райската градина и изчезването на неандерталците, уни-
щожени от кроманьонците, той никога не е бил мирен.
Най-често всичко се развива доста лошо – което ще рече
по-скоро добре. С бедствия и щастия. Всичко винаги
трепти като махало между възход и падение. Историята
392
непрестанно е катастрофа и празник. Прогресът блъска

като луд, френетично и с удвоена сила. И носи със себе си
шествие от страдания, винаги примесени с надежда.
Ключът към загадката е, че светът се променя. Вина-
ги се е променял. Но – ако изключим началото, където,
твърдят, нещата се блъскат със смайваща скорост – се е
променял много бавно. Човек е можел да разчита на бъ-
дещето. Въпреки няколкото неочаквани и смайващи обра-
та – овладяването на огъня, изобретяването на колелото,
на земеделието, на града и на писмеността – утрешният
ден е приличал повече или по-малко на вчерашния. Но ето
че внезапно въртележката е започнала да се върти с бясна
скорост. Пред очите ни всичко е започнало да се променя
все по-бързо и по-бързо. И може би прекалено бързо.
И в цялата бъркотия аз имам само три убеждения.
Първото е най-простото и най-светлото: няма нищо
по-красиво от този преходен свят, толкова жесток и тол-
кова весел, осветен и затоплян – какъв късмет само! – от
една звезда, която наричаме Слънце, и в който – какъв
късмет само! – има вода, кози, планини, военни истории и
любовна скръб, цифри, книги, тайни, а и онези маслинови
дървета и слонове, за които вече съм говорил прекалено
много, амбиции, страсти, внезапни нови идеи, избухва-
щи като гранати, и момичешки блянове. Въпреки толкова
многото нещастия и скърби си е истинско щастие, че сме
се родили.
Очевидно противоположно на първото, второто ми
убеждение се отличава с нещо по-мрачно: раждането е
началото на умирането, а животът, който толкова много
обичах, е някакъв вид илюзия, очевидно обречена бързич
ко да се стопи и да погине навеки. Това второ убеждение
е далеч по-силно от първото. С миговете си на щастие и
тъга, с драмите и очарованията си животът на тази земя ми
изглежда като някакъв шлюз, нещо като стаж, изпитание,
ритуал за преминаване към нещо, но какво точно и къде?
393
Третото ми убеждение е най-несигурното и най-спор-

ното. То приема вида на облог: не вярвам в случайност,
която уж е устроила с изненадваща строгост и слисваща
гениалност света около мен, че и самия мен на всичкото
отгоре. Въпреки всичките си съмнения аз влагам своята
надежда в една неясна необходимост и в една непозната
сила, в която виждам извора на тази истина, на тази спра-
ведливост и на тази красота, от която ние познаваме един-
ствено отраженията и която обикновено наричаме Бог.
Не е сигурно, че Бог е мъртъв и че светът е абсурден.
По-скоро съм склонен да вярвам в някаква тайна, загадка,
мистерия, които не зависят от мен, но които препращат
към нещо друго и си остават неразбираеми за мен.
В крайна сметка, има само едно нещо, което е сигурно:
ще умра. За мен животът беше по-скоро приятно приклю-
чение. Очаквам, но без да проявявам нетърпение, един друг
вид приключение, също толкова банално и също толкова
вълнуващо, колкото появата ми на сцената на този прочут
театър: часа на оттеглянето ми и на сбогуването ми с публи-
ката. Вече си представям картината, примерно наподобява-
ща една от онези простички гравюри, изобразяващи смаза-
но семейство, отдаващо се на скръбта. Малко възторженост.
Въздържаност. Вълнение. Много достойнство. Няколко
сълзи. Може би дами, облечени в черно. Покойният беше
толкова чаровен. И съжалявам, че отстъствам от собствено-
то си погребение. Това, което ще липсва, е малко веселба.
Много бързо ще настъпи времето, когато ще се озова
пред Бог. Когато ще се озова пред Бог... За нас, бедните
живи, в тези несигурни думи всичко е предмет на прераз-
глеждане и съмнение. Когато се озова пред Бог, може би
вече няма да има абсолютно нищо. Няма да има повече
време. И вече няма да бъда там, за да разбера, че няма
нищо. И може би няма да има и Бог.
Не знам дали Бог съществува. Бог, или природата, ми
е отказал да ме дари с вяра. Кой съм аз, че да отговарям с
394
„да“ или „не“ на въпрос, който е много отвъд възможности

те ни? Бог, или природата, не ми е позволил да взимам ре-
шения по отношение на една тайна, на една загадка, която
се издига толкова високо над мен. И все пак в съмнението,
което ме измъчва и често ме обзема, блести надежда. Ня-
къде Унамуно казва, че да вярваш в Бог може би се състои
в това да се надяваш, че той съществува. В такъв случай,
да, вярвам в Бог. Защото се надявам, че съществува.
Когато се явя пред този Бог, комуто дължа всичко –
живота си, миговете си на щастие и скръб, вселената око-
ло мен, слънцето над морето, радостта си, която беше буй-
на, и съмненията си, които бяха жестоки, – ще се хвърля
ничком в краката му и ще му река:
– Господи, прости ми. Често съм те предавал. Бях не-
достоен за великодушието и доверието, с които ме дари,
понеже в добротата си ти ми даде живот и ми даде сво-
бодата да избирам. Изпитвам силна ненавист към посред-
ствеността си, но, уви, това се случва късничко. Не бях
нито герой, нито мъченик, нито светец. Занимавах се със
самия себе си много повече, отколкото с тези, които ти ми
даде за събратя. Бях недостоен за надеждите, с които ти
ме изпълни. Получих много повече от това, което дадох.
Твърде често плащах дан на мързела, суетата, безразличи-
ето към другите, желанието да печеля, лудостта да желая
винаги да съм на първата редица на най-първите. Живях в
грохот и суматоха. Търсех щастието и твърде често – удо-
волствието. Ти знаеш това, Боже. Обичах заливите, твоето
вечно пресътворявано море, твоето слънце, превърнало се
в мое, някои от създанията ти, думите, книгите, магаре-
тата, меда, ръкоплясканията, от които изпитвах срам, но
към които се стремях. Обичах всичко преходно. Но оби-
чах най-вече това, че ти не си преходен. Винаги съм знаел,
че съм по-малко от нищо в очите на твоята вечност и че ще
дойде денят, когато ще се явя пред теб, за да бъда съден
най-подир. И винаги съм се надявал, че твоята загадъчна и
395
страховита вечност е също и най-вече вечност на прошка

и любов. Не сторих почти нищо с времето, което ти ми
отдаде, преди да си го вземеш обратно. Но никога не съм
преставал от дъното на своята бездна несръчно и безпрос
ветно да търся пътя, истината и живота.
396
ИНДЕКС
Индекс на имена на личности
АБЕЛАР: 264. АМЛЕ, Мишел-П.: 274.

АБЕР, Жермен: 252. АМПАТЕ БА, Амаду: 193.
АБОВИЛ, Максим д’: 184. АМУРУ, Анри: 286.
АВГУСТ (римски император): 34, АНАБЕЛА: 137.
197, 233, 366. АНАКСАГОР: 216.
АВГУСТИН (Свети): 122, 229, 348, АНАКСИМАНДЪР: 216, 351.
357, 380, 382. АНДРЕ (момче за всичко): 113–114,
АВЕРОЕС (Ибн Рушд от Кордоба, 134.
наричан): 328. АНДРИО, Рене: 286–287.
АВИЦЕНА (Ибр Сина, наричан): АНЕН, Роже: 325.
328. АНЗЕЛ, Мари дьо: 327.
АГЕСО, д’, фамилия: 23. АНИЕЛИ, Джани: 148, 222.
АГУ, Мари д’: 33. АНИЕЛИ, Марела: 222.
АДАМ, Беноа (кардинал): 176. АНИСОН ДЮ ПЕРОН (фамилия):
АДЖАНИ, Изабел :111, 112. 86, 92, 171, 172–173, 181, 185–
АЖАР, Емил – виж ГАРИ, Ромен. 186, 366.
АЖЕЖ, Клод: 194. АНИСОН ДЮ ПЕРОН, Ан-Мари:
АЙНЩАЙН, Алберт: 202–204, 340, виж леля Ан-Мари.
365, 379. АНИСОН ДЮ ПЕРОН, Жак Анри:
АЛАМБЕР, Жан льо Рон д’: 132, 253. виж дядо по майчина линия.
АЛАРИХ (крал на визиготите): 233, АНИСОН ДЮ ПЕРОН, Жак: виж
312. братовчедът Жак.
АЛБА, Андре: 123–124, 130, 138. АН: 307.
АЛЕКСАНДЪР I (крал на Югосла- АН-МАРИ: 137, 222, 263.
вия): 38. АНРИ IV: 385.
АЛЕКСАНДЪР I (цар на Русия): 233, АНРИО, Филип: 125.
305. АНТОНЕСКУ, Йон: 46.
АЛЕКСАНДЪР II (цар на Русия): 43, АПОЛИНЕР, Гийом: 338, 348.
44. АПУЛЕЙ:349.
АЛЕКСАНДЪР ВЕЛИКИ: 80, 154, АРАГОН Луи: 90–91, 97, 160, 237,
229, 232–233, 367, 377. 238, 249–250, 253, 258, 326, 332,
АЛЕН, Емил Шартие, наричан: 80. 338–339, 345.
АЛЕШИНСКИ, Пиер: 331. АРДИ, Франсоаз: 93.
АЛКИВИАД: 52, 80, 154, 233, 337. АРДИТИ, Пиер: 179.
АЛКИЕ, Фердинан: 139. АРЕТИНО: 156.
АЛМЕЙДА, Осориу де: 63. АРИАН: 155.
АЛТЮСЕР, Елен: 141. АРИЙ: 229.
АЛТЮСЕР, Луи: 138–141, 146, 170, АРИСТАРХ САМОСКИ: 351.
302. АРИСТОТЕЛ: 80, 130, 233, 351, 379.
АЛФОНС, Бернар (доайен): 181. АРКУР (фамилия): 170.
399
АРЛЕТИ: 137. БАШЛАР, Гастон: 139, 169.

АРМАН, Луи: 186. БЕАР, Ги: 311.
АРОН, Жан-Пол: 95, 96. БЕГЕН (фамилия): 261–263.
АРОН, Реймон: 95, 146, 211, 213, БЕГЕН, Фердинан: 261–262, 265.
225, 229, 258-9, 266–268, 274, БЕЙСТЕГИ, Шарл дьо: 328.
279, 282, 288, 290, 294–295, 297, БЕК, Анри: 321.
300, 319, 376. БЕКЕТ, Самюъл: 78, 355.
АРТАКСЕРКС II: 296. БЕЛОНЕ, Анри: 145.
АРТАНЯН, д’: 16, 149. БЕНАЦКИ, Ралф: 19.
АСИС, Машаду де: 63. БЕНВЕНИСТ, Емил: 192.
АСИС ШАТОБРИАН БАНДЕЙРА БЕНЕЗЕ (М., преподавател по фило-
ДЕ МЕЛО, Франсиско: 64. софия): 118.
АСПАЗИЯ: 154. БЕНОА, Пиер: 247.
АТАИД, Аустрежезило де: 56. БЕР, Едуар: 147, 345.
АТАУЛФ (крал на визиготите): 233. БЕР, Филип: 147-9, 345.
АТИЛА (цар на хуните): 234. БЕРАНЖЕ, Пиер-Жан дьо: 145.
АУН: 311. БЕРГАМИН, Хосе: 82.
АШАР, Марсел: 77, 253, 330. БЕРГСОН, Анри: 90, 117, 187, 253, 379.
АЯМ: виж Уасеф, Аям. БЕРЕДО КАРНЕЙРО, Пауло де: 209.
БЕРЛ, Еманюел: 80, 93, 199, 247,
БАБА ПО БАЩИНА ЛИНИЯ: 25, 339, 340, 345.
75. БЕРЛ, Мирей: виж Мирей.
БАБА ПО МАЙЧИНА ЛИНИЯ: 25, БЕРЛЕАН, Франсоа: 179.
75–76, 77, 170, 174, 185, 305, 324. БЕРНАДОТ, Жан-Батист (крал на
БАДИУ, Ален: 144. Швеция): 24.
БАКОЛ, Лорън: 321-2. БЕРНАНОС, Жорж: 171, 184.
БАЛАДЮР, Едуар: 327. БЕРНАР, Жан: 192.
БАЛЕНСИАГА, Кристобал: 26. БЕРНАР, Самюел: 73.
БАЛЕСТР, Жан-Мари: 293–294. БЕРНАР, Сара: 302.
БАЛЗАК (Оноре дьо): 296, 340. БЕРНАР, Тристан: 138.
БАЛТЮС (Балтазар Клосовски, на- БЕРНИ, Франсоа-Жоаким дьо Пиер
ричан): 307. (кардинал дьо): 254.
БАР (фамилия): 70. БЕРНЩАЙН, Анри: 150–151, 204.
БАРБАРА: 145. БЕРТЕЛО, Филип: 18, 61, 108.
БАРБЕ Д’ОРВИЛИ, Жюл: 24. БИАДЖО (светия): 232.
БАРЕНБОЙМ, Даниел: 283. БИАНЧОТИ, Ектор: 284.
БАРЕС, Морис: 41, 78. БИБЕСКУ (фамилия): 45.
БАРТ, Ролан: 47–48. БИБЕСКУ, Антоан: 41.
БАРТУ, Луи: 18, 38–39, 60. БИБЕСКУ, Марта: 40–43.
БАСТИЕ, Мариз: 60. БИДО, Жорж: 80, 127, 129–130, 152,
БАТАЙ, Жорж: 189. 250.
БАУЕР, Жерар (наричан Германт): БИЙИ, Андре: 305.
85, 288. БИЙИ, Робер дьо (наричан чичо Ро-
БАХ (Йохан Себастиан): 19, 162, 230. бер): 305–306.
400
БИНЕ, Жак-Луи: 192. БРЕТОН, Андре: 157, 189, 331.

БИО, Жан-Батист: 252. БРИАН, Аристид: 18, 38, 61.
БИОЙ КАСАРЕС, Адолфо: 189. БРИОН, Марсел: 246.
БИОЙ КАСАРЕС, Силвина: 189. БРИСАК, херцог дьо: 28, 161.
БИСМАРК, Ото фон: 340, 367. БРОДЕЛ, Фернан: 230–231, 245.
БЛАН, Шарл: 252. БРОЙЛ, Луи дьо: 202–204, 246, 339,
БЛИКСЕН, Карен: 293. 340, 351.
БЛОНДЕН, Антоан: 220, 223. БРОЙЛ, Морис дьо: 202–204.
БЛУМ, Леон: 28–29, 38, 46, 52, 59, БРОЙЛ (фамилия): 170, 202, 203.
109, 146, 170, 171, 202. БРОСОЛЕТ, Пиер: 127.
БОАЖЛЕН, Валантин дьо: виж баба БРЪНКУШ, Константин: 40.
по майчина линия. БУДА (Сидхарта Гаутама, наричан):
БОАЖЛЕН (фамилия): 75, 170, 305, 188, 234.
366. БУДУ, Жан: 115–117, 123–124, 130,
БОАЛО, Никола: 70, 80, 252–253. 156, 169.
БОАН, Аделаид дьо: 182. БУКОВСКИ, Хенри Чарлс: 284.
БОВОАР, Симон дьо: 199. БУРБОНИ: 366.
БОГАРТ, Хъмфри: 206, 207 (в бе- БУРДАН, Пиер: 125.
лежка). БУРДИЙО, Пиер: 47, 144.
БОДЛЕР, Шарл: 132, 159, 253, 338, 349. БУРЖАД, Пиер: 238.
БОЕЦИЙ: 229. БУРИДАН, Жан: 349.
БОКАСА, Жан-Бедел: 279. БУСКЕ, Мари-Луиз: 349.
БОМОН, Етиен дьо: 328. БУСКЕ, Рене: 324–325.
БОНАЛД, Луи-Габриел-Амброаз (ви БЪРГЪН, Кандис: 263.
конт дьо): 24. БЬОВ-МЕРИ, Юбер: 301.
БОНАПАРТ, Наполеон: виж Напо- БЮФОН, Жорж-Луи Леклерк дьо:
леон. 253.
БОНАР, Абел: 247.
БОНАР, Пиер: 195. ВАГНЕР, Козима: 33.
БОНЬОР, Гастон: 265. ВАГНЕР, Рихард: 33, 355.
БОР, Нилс: 202. ВАЙС, Луиз: 86,
БОРИ, Жан-Луи: 183. ВАКАРЕСКУ, Елена: 40, 43.
БОРОМИНИ, Франческо: 176. ВАЛЕРИ, Пол: 42, 142–143, 150, 174,
БОРХЕС, Хорхе Луис: 188–190, 193, 187, 244, 253, 255, 281, 288, 295,
320. 332.
БОСЮЕ, Жак-Бенин: 70, 80, 88, 199, ВАЛОТОН, Феликс: 195.
371. ВАЛС, Манюел: 341.
БОФРЕ, Жан: 51, 139. ВАЛТЕР, Бруно: 19.
БРАЗИЙАК, Робер: 48, 107. ВАН ГОГ, Винсент: 195.
БРАМАНТЕ: 176. ВАРГАС, Жетулио: 58.
БРАНКОВАН (фамилия): 41, 45. ВАРГАС ЛЬОСА, Марио: 192.
БРАТИАНУ, Йон: 38. ВАСИЛИЙ II (византийски импера-
БРАТОВЧЕДЪТ ЖАК: 40, 86, 92, тор, наричан Българоубиец): 229.
173, 185. ВАТО, Жан-Антоан: 122.
401
ВЕЙЛ, Симон (Veil): 161. ГАРО, Мари-Франс: 291.

ВЕЙЛ, Симон (Weil): 161. ГАШАСЕН, Жан: 178.
ВЕЙН, Пол: 146, 199, 344. ГАЯР, Люсиен: 252.
ВЕНСАН, Кристиан: 180. ГЕЙБЪЛ, Кларк: 151.
ВЕНТУРА, Лино: 177. ГЕРМАНТ: виж Бауер, Жерар.
ВЕРГИЛИЙ: 76, 237, 369. ГЕРУ, Марсиал: 139.
ВЕРЛЕН, Пол: 132, 160. ГИЗ (фамилия): 15.
ВЕРНАН, Жан-Пиер: 80, 344. ГИКА (фамилия): 45–46.
ВЕРОНЕЗЕ (Паоло Каляри, нари- ГИЛГАМЕШ: 63.
чан): 321. ГИНЛИ (фамилия): 63.
ВИАНСОН-ПОНТЕ, Пиер: 319. ГИРЕНГО, Луи дьо: 277.
ВИДАЛ, Гор: 355. ГИТОН, Жан: 138, 248, 302–303, 327.
ВИЖЕ ЛЬОБРЮН, Елизабет: 245 ГИТРИ, Люсиен: 302.
ВИКЕР, Габриел: 276. ГИТРИ, Саша: 28–29, 59, 138, 179,
ВИКТОАР: 148, 155, 205. 230, 249, 302.
ВИКТОРИЯ I (кралица на Англия): ГИШАР, Оливие: 330.
44, 367. ГИШАР, Сюзан: 330.
ВИЛГАНЬОН, Никола дьо: 54. ГИШАРНО, Жак: 145.
ВИЛМОРЕН, Луиз дьо: 121. ГИШМЕР, Роже: 145.
ВИЛХЕЛМ ПРУСКИ (Кронпринц): ГЛЮКСМАН, Андре: 315.
43. ГОЛ, Шарл Дьо: 24, 38, 42, 92, 125,
ВИН, Ерик: 215. 127, 129, 144, 149, 151, 154, 227,
ВИНИ, Алфред дьо: 132, 253–254, 339. 233, 241, 248, 250, 259, 265, 274–
ВИО, Теофил дьо: 132. 275, 279, 280, 285 288, 301, 307,
ВОЛПИ, Джовани: 321. 316, 319, 326.
ВОЛПИ, Лили: 321. ГОТИЕ, Жан-Жак: 302.
ВОЛТЕР: 35, 132, 163, 253, 296, 339, ГОТИЕ, Теофил: 225.
374. ГОЛСУЪРТИ, Джон: 175.
ВРЕН-ЛЮКА: 230. ГОНЕН, Жан: 76.
ВУРИ (доайен): 86, 176, 181. ГОНЕН, Мари-Луиз: 76.
ВУРМ, Стивън: 194. ГОНКУР, Едмон дьо: 276.
ВЮЙАР, Жан Едуар: 195. ГОНКУР, Жюл дьо: 276.
ГАБЕН, Жан: 137, 177. ГОШЕ, Марсел: 167.
ГАЛА ПЛАЦИДИЯ: 233. ГОЦОЛИ, Беноцо: 232.
ГАЛЕН, Клавдий: 351. ГРАЗИАНИ, Бено: 265.
ГАЛИЛЕЙ: 202. ГРАНД МАДМОАЗЕЛ, ла: виж Мон
ГАЛИМАР, Антоан: 237, 332, пансие, Ан Мари Луиз д’Орлеан.
ГАЛИМАР, Гастон: 219, 237, 329, ГРАНТ, Кари: 47.
ГАЛИМАР, Клод: 236, 237, 331–332 ГРАСЕ, Бернар: 235.
ГАЛИМАР, Симон: 329, 331–332 ГРЕГ, Фернан: 249.
ГАРБО, Грета: 137, 204–206, 355. ГРЕФЮЛ, Елизабет: 27.
ГАРДНЪР, Ава: 161. ГРИГОРИЙ НАЗИАНСКИ: 379.
ГАРИ, Ромен (наричан също Емил ГРИГОРИЙ XIII: 358.
Ажар): 111, 329, 330. ГРИЙН, Жюлиен: 246.
402
ГРИНЯН, Франсоаз Маргьорит дьо ДИТРИХ, Марлене: 137, 205–206.

(дъщеря на мадам Дьо Севинье): ДИТРИХ ФОН БЕРН: виж Теодо-
16, 132. рих Велики.
ГРИО Жан: 271, 274. ДОЛГОРУКАЯ, Екатерина: 43.
ГРЬОЗ: Жан-Батист: 134, 144. ДОМА (г-н): 54.
ГУЛД, Флоранс: 306. ДОМАЛ, Рене: 189.
ГЬОБЕЛС, Йозеф: 20. ДОРЖЕЛЕС, Ролан: 85.
ГЬОБЕЛС, Магда: 20. ДРАЙФУС, Тони: 329.
ГЬОТЕ, Йохан Волфганг фон: 140, ДРАЙФУС, Франсоаз: 329.
377. ДРИО ЛА РОШЕЛ, Пиер: 121, 189,
ГЮБЛЕР, Клод (доктор): 323. 281.
ДРУЕ, Жюлиет: 88, 158.
ДАВИД, Жак-Луи: 74–75. ДРУЕ, Мину: 62.
ДАЛАДИЕ, Едуар: 49, 69, 79. ДРЮОН, Жьоневиев: 249.
ДАНЖО (Луи дьо Курсийон, нари- ДРЮОН, Мадлен: 249–250.
чан абат дьо): 252. ДРЮОН, Морис: 245–247, 249–251,
ДАНИЕЛ, Жан: 223, 301. 266, 296.
ДАНТЕ: 298. ДРЮОН, Рене: 250.
ДАРВИН, Чарлз: 200. ДУКА, Йон Георге: 38.
ДАСО, Марсел: 268. ДУМЕРГ, Гастон: 39.
ДЕГА, Едгар: 281, 307. ДЬОАРМ, Лиз: 306.
ДЕКАРТ, Рене: 130, 139, 214, 371. ДЬОБРЕ, Мишел: 144, 320–321, 340.
ДЕЛЮМО, Жан: 146. ДЬОЛАМАР, Лиз: 221.
ДЕОН, Мишел: 223, 238, 329. ДЬОЛЕ, Жан: 246.
ДЕОН, Шантал: 329. ДЬОЛЕСЕР, Бенжамен: 262.
ДЕФАН, Мари дю: 132, 256, 276. ДЬОНИО, Жан-Франсоа: 263, 277,
ДЕФЕР, Гастон: 102, 250. 311–315, 331.
ДЕШОД, Ан-Мари: виж Ан-Мари. ДЬОНИО, Фредерика: 311.
ДЖАКОМЕТИ, Алберто: 195. ДЮАМЕЛ, Жак: 277, 317.
ДЖАКОМЕТИ, Джовани: 195. ДЮАМЕЛ, Жорж: 147.
ДЖАКОМЕТИ, Диего: 195. ДЮ БЕЛЕ, Жоашен: 276.
ДЖЕРАРД, Джийн (госпожа): 211– ДЮКС, Пиер: 111.
212. ДЮМА, Александър (баща): 85, 105–
ДЖУМБЛАТ, Камал: 310. 106, 318.
ДЖУМБЛАТ, Уалид: 310. ДЮМЕЗИЛ, Жорж: 194, 330.
ДЗЕРИ, Федерико: 241–242. ДЮМЕНИЛ, Жак: 177, 179–180.
ДИДИЕ, Кристиан: 324. ДЮРА, Клер (херцогиня дьо): 245.
ДИДРО, Дени: 21, 35, 70, 253. ДЮТУР, Жан: 245, 270, 284, 322.
ДИЕНИ, Андре: 124, 130. ДЯДО ПО БАЩИНА ЛИНИЯ: 15,
ДИЗРАЕЛИ, Бенджамин: 367. 44, 75.
ДИОГЕН:190, 217. ДЯДО ПО МАЙЧИНА ЛИНИЯ: 75,
ДИОКЛЕЦИАН (римски император): 170, 173, 176, 185.
315.
ДИОР, Кристиан: 26. ЕВКЛИД: 351.
403
ЕДАН, Каролин: 329. ЖИЛБЕР, Никола: 339.

ЕДАН, Клебер: 89, 329. ЖИРОДУ, Жан: 108–109, 146, 288.
ЕКАТЕРИНА II (императрица на Ру- ЖИСКАР Д’ЕСТЕН, Валери: 148,
сия, наричана Велика): 35, 251. 234, 273–280, 288, 313, 319.
ЕЛИАДЕ, Мирча: 40. ЖМАЙЕЛ, Амин: 311.
ЕЛЮАР, Пол: 281. ЖОБЕР, Мишел: 277.
ЕМЕНАР, Жозеф-Алфонс: 252. ЖОРЕС, Жан: 109, 146, 171.
ЕНГЪР, Жан-Огюст-Доминик: 245. ЖОСПЕН, Лионел: 327.
ЕПИКУР: 351. ЖОФР, Жозеф: 271.
ЕРАЗЪМ: 328. ЖУВЕ, Луи: 221.
ЕРАТОСТЕН: 351. ЖУВНЕЛ, Анри дьо: 42.
ЕРЕДИЯ, Жозе-Мария дьо: 253. ЖЬОНЕ, Жан: 42.
ЕРИО, Едуар: 29, 109, 146. ЖЮЙЕ, Пиер: 291.
ЕРМАН, Абел: 247. ЖЮЛ (ловен надзирател): 172.
ЕРМИТ, Луи: 59. ЖЮЛИ: 155.
ЕРОЛД-ПАКИ, Жан: 125. ЖЮЛИ (готвачка): 150.
ЕРСАН, Робер: 288–295, 300–301. ЖЮЛИАР, Жак: 329.
ЕСТЕРХАЗИ (фамилия): 202. ЖЮЛИАР, Рене: 219, 226, 235, 248.
ЕСТЕРХАЗИ, Адам III: 202. ЖЮЛИАР, Сюзан: 329.
ЕСТИЕ, Клод: 327.
ЕСХИЛ: 217, 298. ЗАЛМ (фамилия): 111.
ЕТИАМБЛ, Рене: 132. ЗЕ, Жан: 49.
ЕТИЕН Д’ОРВ, Оноре д’: 127. ЗЕНОБИЯ (царица на Палмира): 229.
ЗИГФРИД, Андре: 85, 108.
ЖАК: (307). ЗИНГЕР, Исаак Башевис: 283.
ЖАКОБ, Мариус: 105. ЗОЛА, Емил: 163, 253, 258.
ЖАКОБ, Франсоа: 245.
ЖАМ, Франсис: 349.
ЖАНА Д’АРК: 40. ИДЪН, Антъни: 78.
ЖАНКЕЛЕВИЧ, Владимир: 77, 80, ИПОЛИТ, Жан: 80, 118, 120, 123–
139, 169, 230, 344, 370. 124, 130, 138–139, 156, 169.
ЖАНЬОНЕ, Ани-Лу: 318. ИСААК, Жюл: 123.
ЖАНЬОНЕ, Жан-Ноел: 318. ИСТУУД, Клинт: 293.
ЖАРДЕН, Александър: 240. ИСУС ХРИСТОС: 53, 68, 188, 199,
ЖАРДЕН, Жан:240. 234–235, 358, 363, 373, 379.
ЖАРДЕН, Паскал: 240.
ЖАРДЕН, Симон: 240. ЙЕРОНИМ (светия): 348.
ЖЕНЕВОА, Морис: 246–247. ЙОАН ЕВАНГЕЛИСТА (светия): 14,
ЖЕНЕВОА Сюзан: 247. 176, 271.
ЖЕРИКО, Теодор: 192. ЙОАН КРЪСТИТЕЛ (светия): 14.
ЖЕРФАНЬОН, Люсиен: 80, 199, 345. ЙОАН ПАВЕЛ II: 227, 319, 326.
ЖИД, Андре: 28–29, 52–53, 78, 107, ЙОЖЕН (момче за всичко): 149.
219, 237, 288, 296, 329, 332, 354. ЙОНЕСКО, Йожен: 41, 163, 245.
ЖИЗБЕР, Франц-Оливие: 301, 329. ЙОРГА, Николае: 38.
404
КАДУДАЛ, Жорж: 24. КЕЙН, Майкъл: 314.

КАЗАНДЗАКИС, Никос: 192. КЕЙНС, Джон Мейнард: 338.
КАЗАНОВА, Джакомо: 156. КЕЙТ: 155.
КАЙАВЕ, Гастон Арман дьо: 77–78, КЕЛИ, Грейс: 102, 222.
230. КЕМАЛ, Яшар: 193.
КАЙЗЕРЛИНГ, Херман фон: 189. КЕСЕЛ, Жозеф: 250, 266, 296.
КАЙО, Анриет: 150, 270. КИР МЛАДИ (персийски принц): 296.
КАЙО, Жозеф: 270. КИРКЕГОР, Сьорен: 125, 211, 379–
КАЙОА, Роже: 56, 80, 188–192, 198, 380.
214, 217, 228, 236, 237, 247, 300, КЛАЙСТ, Паул Евалд фон: 318.
303. КЛЕМАНСО, Жорж: 212.
КАЛМЕТ, Гастон: 150, 270. КЛЕОПАТРА: 116, 230.
КАЛОН, Шарл Александър дьо: 24. КЛЕР, Рене: 252.
КАМБАСЕРЕС, Жан-Жак Режи дьо КЛИБАНСКИ, Реймънд: 193.
(херцог на Парма): 183–184. КЛИМТ, Густав: 241.
КАМБОН, Жюл: 86, 253. КЛОД (Мадам): 142.
КАМБОН, Пол: 86, 239. КЛОДЕЛ, Пол: 58, 108, 163, 172, 219,
КАНАЛЕТО (Джовани Антонио Ка- 237, 253, 329, 340.
нал, наричан): 241–242. КЛОС, Макс: 271, 274, 302.
КАНГИЛЕМ, Жорж: 152, 156. КОДАМА, Мария: 193.
КАНТ, Имануел: 214. КОЕН, Албер: 257.
КАНТАКУЗИНО (фамилия): 45. КОКЛЕН БАТКОТО (Беноа Констан
КАНТОРОВИЦ, Ернст: 229. Коклен, наричан): 225.
КАПРА, Франк: 137. КОКТО, Жан: 42, 116, 187, 227, 245,
КАРБОН, Пол Бонавантюр: 164–165. 253, 266, 306.
КАРЕР Д’АНКОС, Елен: 246, 251– КОЛБЕР, Жан-Батист: 16.
252. КОЛЕТ (Сидони-Габриел Колет, на-
КАРЕР, Еманюел: 252. ричана): 42, 78, 256.
КАРИНГТЪН, Дора: 338. КОЛОМБИ, Мириам дьо: 184.
КАРКОПИНО, Жером: 132. КОЛУМБ, Христофор: 233.
КАРЛ ВЕЛИКИ: 367. КОМАР, Етиен: 178.
КАРЛ V: 367. КОМБЕСКО, Пиер: 238.
КАРНЕ, Луи дьо: 252. КОНДЕ, Луи II дьо Бурбон (наричан
КАРОЛ II (крал на Румъния): 37, 44– Великия Конде): 71.
46. КОНДОРСЕ, Мари Жан Антоан дьо:
КАРОЛ, Мартин: 176, 290. 253.
КАРПАЧО, Виторе: 231, 307, 348, КОНСТАНТИН I (император, нари-
352. чан Велики): 199.
КАРПЕНТИЕР, Алехо: 192. КОНТ, Огюст: 209.
КАСЕН, Рене: 80, 196. КОНФУЦИЙ: 234, 392.
КАСТРИ (фамилия): 170. КОНЪРИ, Шон: 314.
КАТРИН: 307. КОРДЕ, Шарлот: 74.
КАТУЛ: 156, 157. КОРНЕЙ, Пиер: 30, 87, 132, 225, 253,
КАФКА, Франц: 163. 338, 343.
405
КОРТАСАР, Хулио: 192. ЛАМОТ-ЛАНГОН, Етиен-Леон: 182.

КОРФ (г-н): 102. ЛАНВЕН, Жана: 26.
КОТЕН, Шарл: 252. ЛАНГЛЕ, Пиер: 308–310.
КОШЕ, Жан-Лоран: 184. ЛАНКАСТЪР, Бърт: 177.
КРЕМИЗИ, Тереза: 343. ЛАНДРЮ, Анри Дезире: 218.
КРИЙОН, Луи дьо (наричан храбрия ЛАНКЛО, Нинон дьо: 158.
Крийон): 385. ЛАНЦМАН, Клод: 199.
КРОЗА, Антоан: 73. ЛАПЛАНШ, Жан: 119–122, 145, 161–
КСЕНОФОНТ: 296. 163, 176.
КУБИЛАЙ: 367. ЛА РОК, Жил дьо: 318.
КУЕВАС, Хорхе (наричан маркиз де): ЛАРОШФУКО, Едме: 306.
328. ЛА ТРЕМОЙ (фамилия): 170.
КУЗА (фамилия): 45. ЛАФАЙЕТ, Мари-Мадлен дьо: 256.
КУПЪР, Гари: 102. ЛАФОНТЕН, Жан дьо: 70, 94, 112,
КУРТЕЛИН, Жорж: 93. 130, 132, 182, 245, 253, 284
КУШНЕР, Бернар: 315. ЛАШНАЛ, Луи: 151.
КЬОНО, Реймон: 237. ЛЕВИ-СТРОС, Клод: 27, 243, 245–
КЬОР, Жак: 70, 169. 246, 253, 266, 344.
КЪРТИС, Майкъл: 137. ЛЕЛЯ АН-МАРИ: 92, 97, 98, 101,
КЮБИЕР, Амеде: 296. 102, 173
КЮКОР, Джордж: 137. ЛЕНИН: 367.
КЮРИ, Ев:150. ЛЕРИС, Мишел: 189.
КЮРИ, Мария: 150. ЛЕСПИНАС, Жюли дьо: 256, 276.
КЮРИ, Пиер: 150. ЛЕХАР, Франц: 19.
ЛИМА, Аморосо: 63.
ЛАБЕ, Луиз: 154 ЛИН, Шарл-Жозеф (принц дьо): 337.
ЛАБРЮЙЕР, Жан дьо: 80, 253. ЛИНДБЪРГ, Чарлз: 135.
ЛАВАЛ, Пиер: 240. ЛИН ЮТАН: 193.
ЛА ВАРАНД, Жан дьо: 171. ЛИОТЕ, Луи Юбер: 22.
ЛАГЕРФЕЛД, Карл: 306. ЛИСТ, Ференц: 33.
ЛАЗАР: 230. ЛОЗОН, Антоан Номпар дьо Комон
ЛАЗАРЕФ, Елен: 234, 328. Ла Форс (граф дьо): 72.
ЛАЗАРЕФ, Пиер: 125, 234, 266, 328. ЛОРАН, Жак: 220, 223.
ЛАЙБНИЦ, Готфрид Вилхелм: 139, ЛОРЕНЦ, Конрад: 192.
374, 379–380. ЛОРЪНС АРАБСКИ: 311.
ЛАКАН, Жак: 170. ЛОРЪНС, Дейвид Хърбърт: 355.
ЛАКАЗ, Люсиен (адмирал): 255. ЛОТИ, Пиер: 105, 254.
ЛАКРЕТЕЛ, Жак дьо: 246. ЛОТРЕАМОН (Изидор Люсиен Дю-
ЛАКРЕТЕЛ, Жан Шарл Доминик дьо кас, наричан граф дьо): 49.
(наричан Лакретел Млади): 252. ЛУДВИГ I (крал на Бавария): 33.
ЛАЛА: виж Хелер (госпожица) ЛУДВИГ II (крал на Бавария): 33.
ЛАМАРТИН, Алфонс дьо: 30, 145, ЛУИ XIII: 71.
253. ЛУИ XIV: 16, 24, 71–72, 320, 328, 367.
ЛАМОАНЬОН (фамилия): 23. ЛУИ XVI: 73, 86, 183.
406
ЛУИ-ФИЛИП I: 23, 73. МАЛЕГ, Жозеф: 107.

ЛУПЕСКУ, Магда: 45. МАЛЗЕРБ, Кретиен Гийом дьо Ла-
ЛУИС, Пиер: 156-157. моаньон дьо: 23, 253.
ЛЬОБЛАН, Морис: 105–106. МАЛРО, Андре: 56, 93, 173, 200, 237,
ЛЬОВЕ, Анри Ж. М.: 50. 250, 275.
ЛЬО ВО, Луи: 71. МАН, Томас: 175.
ЛЬО ВО, Франсоа: 71. МАНБАК, Шарл: 196.
ЛЬО ГОФ, Жак: 146, 236. МАНДЕЛ, Жорж: 49.
ЛЬОКАНЮЕ, Жан: 307. МАНДИАРГ, Андре Пиейр дьо: 331.
ЛЬОКОНТ ДЬО ЛИЛ, Шарл Мари: МАНЕ, Едуар: 204, 281.
253. МАНИУ, Юлиу: 38.
ЛЬОМЕТР, Жул: 253. МАНСУР, Джойс: 331.
ЛЬО НОТЪР, Андре: 70. МАНСУР, Сам: 330–331.
ЛЬО ПЕЛТИЕ (фамилия): 73, 76, 170, МАО ДЗЪДУН: 194, 200.
171. МАРАТ, Жан-Пол: 74.
ЛЬО ПЕЛТИЕ ДЬО СЕН-ФАРЖО, МАРЕН, Жан: 125.
Луи Мишел: 73, 74, 75, 86. МАРИ-ПИЕР: 161–164, 169, 217, 222.
ЛЬО ПЕЛТИЕ ДЬО СЕН-ФАРЖО, МАРИ-САРА: 264, 366.
Сюзан (дъщеря на горестоящия): МАРИЯ (кралица на Румъния): 44.
74, 75. МАРИЯ: 307.
ЛЬО ПЕН, Жан-Мари: 289. МАРКЕТИ, Ксавие: 272, 274.
ЛЬОРОА-ГУРАН, Андре: 80. МАРКС, Карл: 120, 138, 211–212, 216.
ЛЬОРОА, Ролан: 286. МАРКУЗЕ, Херберт: 211.
ЛЬОФЕВР, Марсел (епископ): 302– МАРЛИ (Ан): 250.
303. МАРМОН, Огюст дьо (херцог на Ра-
ЛЬОФЕВР, Пиер: 15. гуза): 315.
ЛЬОФЕВР-ПОНТАЛИС (фамилия): МАРСЕЛ: 345.
120. МАРСО, Фелисиен: 253, 329–330.
ЛЬОФОР, Клод: 119–120, 122–123. МАРТЕН ДЮ ГАР, Морис: 106.
ЛЮБИЧ, Ернст: 137. МАРТЕН ДЮ ГАР, Роже: 106–107.
ЛЮЛИ, Жан-Батист: 72. МАРТИНЕС ДЕ ОС (г-жа): 22.
МАРУ, Анри-Ирене: 132.
МАДЛЕН: виж Дрюон, Мадлен. МАРШЕ, Жорж: 274.
МАЗАРИНИ, Джулио: 16, 71. МАСИЙОН, Жан-Батист: 253.
МАЗАЧО (Томазо ди Джовани Ка- МАСИНЬОН, Луи: 230, 234.
сай, наричан): 307. МАСУД, Ахмад Шах: 314.
МАЗОАЙЕ, Робер: 176, 180–181. МАТИЛД (Матилда-Летиция Бона-
МАКИАВЕЛИ, Николо: 123. парт, наричана принцесата): 306.
МАК ОРЛАН, Пиер: 266. МАТА, Роберто: 331.
МАКРОН, Еманюел: 341. МАТИС, Анри: 195.
МАЛ, Луи: 222, 262. МАЦНЕФ, Габриел: 238.
МАЛАРМЕ, Стефан: 255. МАШАВОАН (г-н): 77.
МАЛБРАНШ, Никола: 139. МАЯ: 315.
МАЛЕ, Албер: 123. МЕДЕРЕР (шофьор): 21, 32.
407
МЕДИЧИТЕ: 366. МОНРО, Мерилин: 133.

МЕНАР, Луи Никола: 132. МОНТАН, Ив: 102.
МЕНДЕС ФРАНС, Пиер: 49. МОНТЕН: 137.
МЕНК, Ален: 168. МОНТЕРЛАН, Анри дьо: 113, 171,
МЕРИМЕ, Проспер: 253. 242–243, 253, 332.
МЕРМОЗ, Жан: 59–60. МОНТЕС, Лола: 33.
МЕСМЕР, Пиер: 250, 272–273. МОНТЕСКИУ, Робер дьо: 41.
МЕСТР, Жозеф дьо: 24. МОНТЕСКЬО, Шарл Луи дьо: 253,
МЕХМЕД II: 234. 350.
МИЙО, Дариус: 59. МОНТЕСПАН, Франсоаз Атенаис
МИКАЕЛ, Людмила: 59. дьо Рошуар дьо Мортмар (мар-
МИКЕЛАНДЖЕЛО: 52, 231, 242. киза дьо): 72.
МИЛ, Ерве: 265. МОПАСАН, Ги дьо: 276, 287.
МИЛОШЕВИЧ, Слободан: 315. МОПУ, Рене Никола Шарл Огюстен
МИЛЪР, Хенри: 283. дьо: 23.
МИРЕЙ: 93. МОР, Мишел: 236, 238, 246, 247–248.
МИСТЛЕР, Жан: 246–248. МОРАН, Елен: 239.
МИТЕРАН, Франсоа: 82, 92, 178, 248, МОРАН, Пол: 108, 161, 238–242, 247,
273–275, 289–290, 293, 305, 319– 253, 317, 322, 329–330, 339, 345.
320, 322–327. МОРАС, Шарл: 89, 102, 247.
МИТФОРД, Даяна: 20, 168, 294. МОРВИЛ, Шарл дьо: 252.
МИТФОРД, Дебора: 20, 168, 294. МОРГАН, Мишел: 267.
МИТФОРД, Джесика: 20, 168, 294. МОРЕН, Едгар: 344.
МИТФОРД, Нанси: 20, 168, 294. МОРИАК, Жан: 311.
МИТФОРД, Памела: 20, 168, 294. МОРИАК, Франсоа: 42, 53, 104, 253,
МИТФОРД, Юнити (наричана Вал- 274, 288, 295–297, 302, 311, 326.
кирия): 20, 168, 294. МОРИЗО, Берт: 281.
МИХАЙ I (принц после крал на Ру- МОРО, Жана: 152.
мъния): 44. МОРО, Жан Виктор: 24.
МИШЕЛИНА: 185. МОРОА, Андре: 253, 288.
МОАКС, Ян: 157. МОРТМАР-РОШУАР (фамилия): 202.
МОК, Жюл: 307. МОУЗЛИ, Осуалд: 20, 294.
МОКЕ, Ги: 127. МОХАМЕД: 234, 363.
МОЛЕ, Луи-Матийо: 23, 254. МОЦАРТ: 19.
МОЛИЕР: 91, 220, 253, 377. МУЗИЧ, Зоран: 322.
МОЛОТОВ, Вячеслав Михайлович: МУЛЕН, Жан: 127.
83. МУРИЛЬО: 242.
МОНДОР, Анри (доктор): 225. МУСОЛИНИ, Бенито: 37, 78, 109, 321.
МОНИЕ, Тиери (Жак Талагран, на- МУШУ (доайен): 86, 176.
ричан): 89, 253, 312. МЬОН, Албер дьо: 254.
МОНМОРАНСИ (фамилия): 91. МЮНИЕ (абат): 42.
МОНПАНСИЕ, Ан Мари Луиз д’Ор МЮРА, Бернар: 179.
леан (херцогиня дьо, наричана Ла МЮРА, Жоашен: 24.
Гранд Мадмоазел): 71–74, 169, 373. МЮСЕ, Алфред дьо: 145, 253, 338.
408
НАПОЛЕОН: 24, 74, 181–182, 233, ОРЛЕАНСКИ, Луи-Филип (херцог

305, 367, 369, 377. на Шартр, после д’Орлеан, нари-
НЕКЕР, Жак: 24, 73. чан Филип Егалите): 23, 73.
НИВА (г-н, учител по френски): 94– ОРЛОВ, Григорий Григориевич: 251.
95, 109, 117. ОРМЕСОН (фамилия): 15–16, 23–24,
НИЗАН, Пол: 146. 27, 34, 55, 58, 61–62, 68–69, 85–
НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ: 245. 87, 101, 103, 110, 112–113, 115,
НИКЪЛСЪН, Харолд: 42. 124, 143, 152, 170, 173, 222, 261,
НИМИЕ, Роже: 220, 223. 262, 286.
НИНА: 148–152, 155, 205, 217, 305, ОРМЕСОН, Андре д’ (баща): 13, 15,
315. 17–22, 24–29, 31–33, 36–40, 43–46,
НОАЙ, Анна-Елизабет (принцеса Бран 48, 52–54, 56, 58–61, 64, 68–69, 80,
кован, графиня дьо): 41, 256. 83–84, 86, 91–92, 95, 97, 103–104,
НОАЙ, Мари-Лор дьо: 306. 106, 108–113, 129, 139, 143, 156,
НОАЙ, Шарл дьо: 328. 180, 221, 224–226, 235, 238–240,
НОДИЕ, Шарл: 276. 260, 262, 286, 304, 356.
НОЕЛ, Морис: 85. ОРМЕСОН, Андре д’ (братовчед):
НОРА, Гастон: 164–167. 85, 91, 221.
НОРА, Жан: 167. ОРМЕСОН, Анри IV д’: 385.
НОРА, Пиер: 198. ОРМЕСОН, Анри д’ (брат): 18–19,
НОРА, Симон: 164, 168, 217, 276. 21, 32, 39, 40, 54, 60–61, 63, 86,
НУРИСИЕ, Полина: 343. 103, 110–111, 126, 128–129, 143–
НУРИСИЕ, Сесил: 329, 331, 342–343. 145, 154, 261–262, 330.
НУРИСИЕ, Франсоа: 41, 238, 240– ОРМЕСОН, Антоан д’: 85, 221, 222.
241, 329–331, 339, 341, 343. ОРМЕСОН, Владимир д’ (чичо): 15,
НЮТОН, Исак: 202, 351. 22, 25, 85, 86, 149, 175, 221–222,
286, 307.
ОБАЛДИЯ, Рене дьо: 245. ОРМЕСОН, Елоиз д’: 184, 264.
ОБЕРГ, Карл Албрехт: 324. ОРМЕСОН, Йоланд д’: 25.
ОБЕРЛЕ, Жан: 125. ОРМЕСОН, Маргьорит д’: 69.
ОВИДИЙ: 34. ОРМЕСОН, Мари д’ (майка): 13, 15,
ОДОАКЪР: 233. 18, 19, 22, 25, 30, 31, 43–44, 60–
ОЗАНА, Малси: 330–332. 63, 68, 76, 81, 86, 92, 96, 102, 106,
ОКАМПО, Силвина: виж Биой Ка- 110–111, 113, 129, 144, 169, 171,
сарес, Силвина. 173–174, 176, 181, 186, 198–199,
ОКАМПО, Виктория: 189. 224, 239–240, 285, 287, 359.
ОЛАНД, Франсоа: 82, 341. ОРМЕСОН, Мария Консепсион [Кон
ОЛИВИЕ, Лорънс: 177. чита] д’: 22, 85, 221, 222.
ОМИР: 217, 297, 338, 343, 352, 377. ОРМЕСОН, Оливие Габриел д’: вж.
ОПИТАЛ, Мишел дьо л’: 15. дядо по бащина линия.
ОРЛЕАНСКА, Мари дьо Бурбон- ОРМЕСОН, Оливие I д’: 15, 16.
Монпансие (графиня Д’Орлеан): ОРМЕСОН, Оливие III д’: 15.
74. ОРМЕСОН, Франсоаз д’: 205, 207, 215,
ОРЛЕАНСКИ, Гастон: 71. 247, 260, 262, 263, 264, 272, 299.
409
ОРНАНО, Мишел д’: 278. ПИКАСО, Пабло: 340.

ОФЕНБАХ, Жак: 230. ПИКЕТИ, Тома: 144.
ОТЕН, Клемантин: 144. ПИНЕ, Антоан: 186.
ПИНТУРИКИО (Бернардино ди Бето,
ПАВЕЛИЧ, Анте: 39. наричан): 232.
ПАВЕЛ VI: 302. ПИНТЪР, Харолд: 78, 184.
ПАНОФСКИ, Ервин: 193. ПЛАНК, Макс: 202, 372, 380.
ПАНТАЛЕОНЕ: 232. ПЛАНО КАРПИНИ, Джовани да: 233.
ПАНЬОЛ, Марсел: 77, 234, 245. ПЛАНТЮ: 288.
ПАОЛИ, Паскал: 305. ПЛАТОН: 5, 80, 123, 130, 139, 214,
ПАРИ, Филип Никола Мари дьо: 74. 343, 363, 377, 379, 392.
ПАРИЖКИЯ ГРАФ (Анри Орлеан- ПЛОТИН: 199.
ски): 73. ПОАРО-ДЕЛПЕШ, Бертран: 246.
ПАРЛЬОБА, Адриен: 268. ПОВЕЛС, Луи: 211, 292, 293.
ПАРМЕНИД: 216. ПОЕР, Ален: 275.
ПАС, Октавио: 188. ПОЛАК, Мишел: 292.
ПАСКАЛ, Блез: 122, 343. ПОЛАК, Сидни: 293.
ПАСКАЛ, Жизел: 102. ПОЛАН, Жан: 238.
ПАСКАЛИН: 155, 263. ПОЛИЕВКТ: 352.
ПАСКИЕ, Етиен: 23. ПОЛО, Марко: 233.
ПАСТЬОР ВАЛЕРИ-РАДО, Луи: 26. ПОМПИДУ, Жорж: 148, 205, 227,
ПАЧЕЛИ, Еудженио (монсиньор): 250, 272–273, 275, 279–281 329,
виж Пий XII. 340.
ПЕГИ, Шарл: 146, 297. ПОМПИДУ, Клод: 205
ПЕДРАДЗИНИ, Жан-Пиер: 265. ПОНСОН ДЮ ТЕРАЙ, Пиер
ПЕЙРЕСК, Никола-Клод дьо: 245. Алексис: 217.
ПЕЙШОТО, Афраниу: 63. ПОНТАЛИС, Жан-Бертран: 120–
ПЕЛАГИЙ: 122. 122.
ПЕРИЕ, Франсоа: 177. ПОНТАЛИС, Жан-Франсоа: 121.
ПЕРО, Шарл: 245. ПОНЯТОВСКИ, Мишел: 278.
ПЕРФИТ, Ален: 146, 285. ПОТЬОМКИН, Григорий Алексан-
ПЕРФИТ, Роже: 285. дрович: 251.
ПЕТЕН, Филип: 91–94, 101–102, 133, ПОЦО ДИ БОРГО (фамилия): 305.
239, 247–248, 265, 286, 289, 325. ПОЦО ДИ БОРГО, Карло Андреа:
ПИАЖЕ, Жан: 131. 305.
ПИАТИЕ, Жаклин: 329. ПОШЕ, Ален: 184.
ПИАФ, Едит: 145–146. ПРАДИЕ, Джеймс: 88.
ПИВО, Бернар: 280, 282, 284–286. ПРАДИЕ, Клер: 88.
ПИЕР: 307. ПРЕМИНГЕР, Ото: 137.
ПИЕР (съпруг на Нина): 149. ПРЕСТЕС, Карлос: 58.
ПИЙ II (Енеа Силвио Пиколомини, ПРИВА, Бернар: 235.
наричан също Еней Силвий): 232. ПРИНЦИП, Гаврило: 83.
ПИЙ XII (Еудженио Пачели): 18–19, ПРУВО, Жан: 262, 265–266, 280,
48, 156. 288, 291.
410
ПРУСТ, Марсел: 27, 41–43, 52, 138, РИШАР, Марта: 136.

157, 162–163, 172, 198, 219, 237, РИШЕЛЬО, Арман Жан дю Плеси
246, 283, 287, 298, 329, 332, 340, (кардинал): 252.
377. РОБЕСПИЕР, Максимилиан: 74–75,
ПУТИН, Владимир Владимирович: 123, 172, 182.
249. РОКФЕЛЕР, Джон: 340.
ПФЛИМЛЕН, Пиер: 307. РОЛАН, Анри: 171.
РОМЕЛ, Ервин: 318.
РАБЛЕ, Франсоа: 163. РОМЕН, Жюл (Луи Фаригул, на-
РАВЕЛ, Морис: 44. ричан): 77, 107, 243–244, 252,
РАМБУЙЕ, Катрин дьо Вивон (мар- 269–270.
киза дьо): 276. РОМЕН, Лиз: 244.
РАМЗЕС II: 63, 154, 354. РОМИЙИ, Жаклин дьо: 189, 197,
РАСИН, Жан: 59, 70, 87, 94, 132, 253, 245–246, 253, 345–346.
298, 338. РОНДО, Даниел: 311.
РАФАЕЛ (Рафаело Санцио): 210, 231. РОНСАР, Пиер дьо: 114, 132, 156,
РЕБЮФА, Реймон: 151. 158, 276, 338, 352.
РЕДОН, Одилон: 195. РОСТАН, Едмон: 138, 225.
РЕЙМОНДА: 148. РОТШИЛД (фамилия): 42, 340–341.
РЕЙМС, Морис: 241, 331. РОТШИЛД, Ели дьо: 103.
РЕЙНО, Пол: 265. РОТШИЛД, Лилиан дьо: 103.
РЕМБО, Артюр: 48, 80. РОТШИЛД, Робер дьо: 20.
РЕМБРАНД: 377. РОШАС, Марсел: 26.
РЕМИ, Пиер-Жан: 329–330. РОХАТИН, Елизабет: 206.
РЕМОН, Рене: 136, 146. РОХАТИН, Феликс: 206.
РЕМЮЗА, Клер дьо: 182. РОЯЛ, Сеголен: 312.
РЕНАН, Ернест: 344. РУАР, Жан-Мари: 280–282, 332, 346.
РЕНАР, Жюл: 244. РУБИНЩАЙН, Артур: 234.
РЕНИЕ, Анри дьо: 254. РУБРУК, Вилхелм де: 233.
РЕНИЕ III: 102. РУЖМОН, Ги дьо: 222.
РЕНО, Кристиан: 120–121. РУСЕН, Андре: 77, 245.
РЕНО, Луи: 120–121. РУСО, Жан-Жак: 80, 94, 132, 253,
РЕНОАР, Огюст: 195. 264.
РИБЕНТРОП, Йоахим фон: 83. РУТИЛИЙ НАМАЦИАН: 273.
РИБИЕР, Марсел: 101–102. РЬОВЕЛ, Жан-Франсоа: 146.
РИБИЕР, Рене: 101–102. РЬОМ, Ернст: 33.
РИВЕ, Пол: 80. РЮЕФ, Жак: 80, 186–187, 192.
РИГО, Жак: 303. РЮЕФ, Карин: 187.
РИДЗО, Уили: 265. РЮСИЕ, Габриел: 281.
РИЙВС, Хюбърт: 352.
РИКЬОР, Пол: 125. САБАХ, Хасан Ибн ал- (Стареца от
РИЛКЕ, Райнер Мария: 343. Планината): 120.
РИНИЕРИ, Жан-Жак: 146. САВИНЬО, Жозиан: 329.
РИШ, Клод: 178. САГАН, Франсоаз: 62, 219.
411
САД, Донасиен дьо: 157. СЕСИЛ: 204, 315.

САЙМ, Роналд (сър): 197–199, 208, СИБЪРГ, Джийн: 329.
211, 213–214, 217, 231–232, 234, СИДОНИЙ АПОЛИНАР: 273.
247, 345–346. СИМАХ: 229.
САКВИЛ-УЕСТ, Вита: 42. СИМЕНОН, Жорж: 266.
САКС, Оливър: 293. СИМОНДОН, Жилбер: 146.
САЛИНЯК-ФЕНЕЛОН, Бертран дьо: СИНЯК, Пол: 195.
41. СКОТ, Рандолф: 47.
САЛУСТИЙ: 197. СОВАРНЯРГ, Жан: 277.
САНГАЛО, Антонио да (наричан СОЗИГЕН АЛЕКСАНДРИЙСКИ: 358.
Стари): 232. СОКРАТ: 52, 80, 335, 363.
САНД, Жорж (Орор Дюпен, бароне- СОЛВЕЙ, Ернест: 203.
са Дюдеван, наричана): 256, 276. СОНЯ: 155.
САНДРАР, Блез: 49. СОРЕЛ, Агнес: 71.
САНИЕ, Марк: 17. СОУСА ДАНТАС, Луис де: 209.
САРА: 155. СОФОКЪЛ: 237, 392.
САРДУ, Викториен: 230, 254. СПАРТАК: 231.
САРКОЗИ, Никола: 178. СПИНОЗА, Барух: 123, 125, 130,
САРТР, Жан-Пол: 47, 63, 69, 146, 139, 156, 214, 216, 370, 372, 379.
170, 211, 233, 267, 341. СТАЙРЪН, Уилям: 192, 354.
СЕБАСТИАНИ, Франсоаз: виж Шо- СТАЛ, Жермен дьо: 24.
азьол, Франсоаз дьо. СТАЛИН, Йосиф: 21, 37–38, 46, 82–
СЕБАСТИАНИ (фамилия): 296. 83, 318, 377, 391.
СЕВ, Люсиен: 146. СТАРОБИНСКИ, Жан: 213.
СЕВИНЬЕ, Мари дьо Рабютен-Шан- СТАФ (Бланш Соайе, наричана ба-
тал (маркиза дьо): 16, 70, 130, ронеса): 27.
132, 256. СТЕНДАЛ: 149, 156–157, 163, 286.
СЕГИЕ, Пиер: 23. СТЕФАН, Роже: 127, 146.
СЕГЮР, София Ростопчина (графи- СТОКОВСКИ, Леополд: 355.
ня дьо): 29–30, 76, 162. СТРЕЙЧИ, Литън: 337–338.
СЕЗАН, Пол: 195. СТЮАРТ, Александра: 263.
СЕЗЕР, Еме: 279. СУЛАЖ, Пиер: 279.
СЕЛИН, Луи-Фердинан: 240. СФОРЦА, Франческо (херцог на Ми
СЕН-ДЖОН ПЕРС (Алексис Леже, лано): 231.
наричан): 61. СЮ, Йожен: 217.
СЕНЕП, Жан: 288. СЮЛИ ПРЮДОМ: 28.
СЕН-ПИЕР, Мишел дьо: 171. СЮПЕРВИЕЛ, Жюл: 189.
СЕН-СИМОН, Луи дьо Рувроа (хер- СЮРО, Франсоа: 194.
цог дьо): 23, 72, 328.
СЕНТ-ЕКЗЮПЕРИ, Антоан дьо: 266. ТАБУИ, Жьоневиев: 86.
СЕРВАНТЕС, Мигел де: 163, 217, ТАГОР, Рабиндранат: 189.
358. ТАЛЕЙРАН-ПЕРИГОР, Шарл-Мо-
СЕРВАН-ШРАЙБЕР, Жан-Жак: 234, рис дьо: 182–183, 327, 337.
274–276, 288. ТАЛЕС: 216.
412
ТАМЕРЛАН: 229, 366. УЕБСТЪР, Чарлз (сър): 208.

ТАРО, Жан-Пиер (доктор): 323, 327. УЕЛИНГТЪН, Артър Уелсли (хер-
ТАУБЕР, Рихард: 19. цог на): 340.
ТАЦИТ: 197. УИЛБЪРФОРС, Самюел (епископ):
ТЕМПЪЛ, Шърли: 75. 200.
ТЕОДОРА (императрица): 154, 230. УИНДЗОР (херцог на, Едуард VIII):
ТЕОДОРИХ ВЕЛИКИ (крал на ост- 181.
готите): 233, 235. УЛФ, Вирджиния: 42.
ТЕРАСОН, Жан: 252. УНАМУНО, Мигел де: 395.
ТЕРЕ, Лионел: 151. УНГАРО, Емануел: 207.
ТЕСТ, Жан-Батист: 296. УОРХОЛ, Анди: 324.
ТИАР, Клод: 252. УЪРТ, Чарлз Фредерик: 26.
ТИБОН, Гюстав: 89.
ТИНТОРЕТО (Якопо Робусти, нари- ФАБР-ЛЮС, Алфред: 328.
чан): 231. ФАБР-ЛЮС, Шарлот: 328.
ТИТ ЛИВИЙ: 62. ФАЛОА, Бернар дьо: 145.
ТИТО, Йосип Броз: 315. ФАТ, Жак: 26.
ТИТУЛЕСКУ, Николае: 37–38, 58. ФЕЗАН, Жак: 288.
ТИХО БРАХЕ: 352. ФЕЙДО, Жорж: 48.
ТИЦИАН (Тициано Вечелио): 231, ФЕЛС, Март дьо: 306.
321. ФЕНЕЛОН, Франсоа дьо Салиняк
ТИЪРНИ, Джийн: 161. дьо ла Мот: 253.
ТОЛСТОЙ, Лев: 377. ФЕРА, Жан: 145.
ТОМА ОТ АКВИНО (светия): 328. ФЕРДИНАНД I (крал Румъния): 37,
ТОМА, Жан: 132, 198. 46.
ТРАЯН: 36. ФЕРЕ, Лео: 145, 146.
ТРЕНЕ, Шарл: 145, 170. ФЕРИ-БАРТЕЛЕМИ (госпожица): 43,
ТРЕФЮЗИС, Вайълет: 42. 63.
ТРИНХ КСУАН ТХУАН: 352. ФЕРМА, Пиер дьо: 335.
ТРИШЕ, Жан-Клод: 207. ФЕСАР, Гастон: 213.
ТРЮФО, Франсоа: 152. ФЛАСЛИЕР, Робер: 135.
ТУКИДИД: 84. ФЛЕР, Робер дьо: 77, 78, 230.
ТУЛЕ, Жан-Пол: 138, 337–338, 352. ФЛОБЕР, Гюстав: 163, 276, 284.
ТУРЕН, Ален: 146. ФЛЬОРИ, Андре Еркюл (кардинал
ТУТМОС (Тутмозис) III: 63. дьо): 254.
ТЪТЪРЕСКУ, Георге: 37, 58. ФОКНЪР, Уилям: 169, 354.
ТЮЙЕ, Жак: 195. ФОНТЕС (фамилия): 63.
ТЮЛАР, Жан: 329. ФОР, Едгар: 272–273.
ТЮРГО, Ан Робер Жак: 273. ФОР, Ели: 230.
ТЮРЕН, Анри дьо: 70. ФОРД, Хенри: 103.
ФОРЕН, Жан-Луи: 278, 288.
УАЙЛД, Оскар: 48, 317, 337. ФРАНК, Бернар: 223.
УАСЕФ, Аям: 155, 194. ФРАНК, Пиер: 184.
УДХАУС, Пелам Гренвил: 48. ФРАНС, Анатол: 63, 253, 255.
413
ФРАНСОА ДЬО ПОЛ (светия, всъщ- ХЕГЕЛ, Георг Вилхелм Фридрих:

ност Франциск от Паола): 14. 118, 120, 130, 216, 379.
ФРАНСОАЗ: 155. ХЕЙУЪРТ, Рита: 161.
ФРАНСОА-ПОНСЕ, Андре: 277. ХЕЛЕР (госпожица, наричана Лала):
ФРАНЦ I (император на Австрия): 21, 32, 43.
233. ХЕНДЕЛ, Георг Фридрих: 19.
ФРАНЦ ЙОСИФ I (император на ХЕРАКЛИТ: 216.
Австрия): 37. ХЕРИБЕРТ (епископ на Оксер): 70.
ФРАНЦ ФЕРДИНАНД (ерцхерцог ХЕРОДОТ: 295.
на Австрия): 83. ХЕРЦОГ, Морис: 151–152, 217, 250.
ФРАНЧЕСКА, Пиеро дела: 231. ХЕРЦОГ, Фелисите: 217.
ФРИДРИХ II (крал на Прусия): 35, ХЕРШ, Жана: 80, 213–217, 234, 247,
132. 345, 348.
ФРИДРИХ II Хоенщауфен: 229, 233, ХИГС, Питър: 353.
348. ХИПАТИЯ АЛЕКСАНДРИЙСКА:
ФРО, Катрин: 178, 180. 154, 229.
ФРОЙД, Зигмунд: 29. ХИТЛЕР, Адолф: 17–18, 20, 32–33,
ФУАСИЕ (Г-н, преподавател по фи- 37–38, 46, 57, 61, 69, 78, 82–83,
лософия): 98–99, 109, 117. 90, 92, 109, 112, 391.
ФУЕНТЕС, Карлос: 192. ХОЕНЦОЛЕРН: 37.
ФУЕНТЕС, Силвия: 192. ХОКИНГ, Стивън: 352, 357.
ФУКЕ, Никола: 15–16, 72, 149. ХОЛИДЕЙ, Джони: 151.
ФУКО, Мишел: 146. ХОРАЦИЙ: 157, 199, 217, 237, 369.
ФУЛД, Лилиан: виж Ротшилд, Ли- ХОРТИ, Миклош: 37, 46.
лиан. ХОУКС, Хауърд: 137.
ФУРАСТИЕ, Жан: 280. ХУАН КАРЛОС I (крал на Испания):
ФУШЕ, Жозеф (граф): 183. 313.
ФЮМАРОЛИ, Марк: 199, 245, 248, ХУГО КАПЕТ: 70.
344. ХУЛАГУ: 367.
ХЪБЪЛ, Едуин Пауъл: 352.
ХАЙДЕГЕР, Мартин: 51, 130, 139, ХЪКСЛИ, Джулиан: 200.
216, 343. ХЪКСЛИ, Олдъс: 200.
ХАЙДН, Йозеф: 19. ХЪКСЛИ, Томас Хенри: 200.
ХАЙЗЕНБЕРГ, Вернер: 202. ХЬОЛДЕРЛИН, Фридрих: 140.
ХАЙНЕ, Хайнрих: 128, 338. ХЮЙГЕНС, Кристиан: 351.
ХАМИЛКАР: 284. ХЮСТЪН, Джон: 314.
ХАНИБАЛ: 231.
ХАНЛОЗЕР, Артур Р.: 195. ЦАРА, Тристан: 40.
ХАНЛОЗЕР, Ханс: 195. ЦВАЙГ, Лоте: 57.
ХАНЛОЗЕР-БЮЛЕР, Хеди: 195. ЦВАЙГ, Стефан: 57–58, 226.
ХАНСКА, Евелина: 296. ЦЕЗАР, Юлий: 197, 230, 233, 353,
ХАРУН АЛ-РАШИД: 367. 358, 366.
ХАФЕЗ: 338. ЦЕЗАРИОН (син на Клеопатра):
ХАЯМ, Омар: 338. 230.
414
ЦИН ШЪХУАН (първи император ШАТОБРИАН, Франсоа-Рене дьо:

на Китай): 367. 16, 80, 87, 111, 114, 145, 163,
ЦИЦЕРОН: 43, 62, 76, 131. 181–182, 186, 245–246, 252–253,
296, 298, 349, 377.
ЧАНО, Галеацо: 78. ШЕВАЛИЕ, Морис: 29, 151.
ЧАПЛИН, Чарли (Чарлс Спенсър, ШЕВИНЬЕ, Лор дьо: 27.
наричан): 163, 340. ШЕВИНЬЕ, Пиер дьо: 307.
ЧАРЕТЕ: 221–224. ШЕСОН, Клод: 277.
ЧАУШЕСКУ, Николае: 46, 274. ШЕКСПИР, Уилям: 272, 298, 358,
ЧЕМБЪРЛЕЙН, Артър Невил: 69, 377.
78. ШИРАК, Жак: 319, 323–324, 327.
ЧИНГИЗ ХАН: 229, 366, 377. ШОАЗЬОЛ, Франсоаз дьо: 296.
ЧИЧО РОБЕР: вж. Бийи, Робер дьо. ШОДЕРЛО ДЬО ЛАКЛО, Пиер: 156.
ЧИЧО ФЕЛИКС: 87, 89–90, 95, 371. ШОЛТИ, Георг: 283.
ЧОРАН, Емил: 40–41, 163, 344, 356. ШОМЕ, Андре: 255.
ЧЪН, Франсоа: 245. ШОТАН, Камий: 38.
ЧЪРЧИЛ, Уинстън: 38, 42, 79, 92, ШПИГЕЛ, Сам: 148.
233, 247, 377. ШУЛЕНБЕРГ, Фридрих-Вернер фон
дер: 112.
ШАБАН (фамилия): 70. ШУМАН, Морис: 125, 259.
ШАБАН-ДЕЛМАС, Жак: 273–275.
ШАБО, Арлет: 286. ЩИРБЕЙ (фамилия): 45.
ШАГАС, Карлос: 209–210. ЩРАУС, Рихард: 19.
ШАНДЕРНАГОР, Франсоаз: 312, ЩРЕЗЕМАН, Густав: 61.
343.
ШАНЕЛ, Коко: 26, 133. ЮГО, Виктор: 88–90, 132, 145, 156,
ШАНМЕЛЕ (Мари Демар, наричана 158, 246, 253–254, 258, 276, 296,
ла): 87. 371.
ШАРДОН, Жак: 326. ЮЛИАН ОТСТЪПНИК: 199.
ШАРЛ IX: 15. ЮНГЕР, Ернст: 48.
ШАРЛ-РУ, Едмонд: 250. ЮРСЕНАР, Маргьорит: 253, 256–258.
ШАРЛ VII: 71. ЮСТИНИАН (император): 229–230.
ШАРПИ, Пиер: 286.
ШАТНЕ, Луиз-Мари-Виктоар, дьо: ЯНСЕНИЙ: 122.
182. ЯСПЕРС, Карл: 213, 379.
415
Индекс на топоними
A Атина: 190, 369.

Атлантик, Южен: 49, 54, 60.
Абвил: 76. Атлантически океан: 54, 60, 314.
Австрия: 34. Аушвиц (Полша): 110, 161.
Агиос Георгиос (остров, Гърция): Афганистан: 229, 314.
355. Африка: 68, 196, 313, 317, 346.
Азия: 37, 231, 367. Африка, Северна: 49, 109, 321.
Айфелова кула: 256. Африка, Южна: 56, 392.
Акропол (Атина): 237.
Албания: 314. Б
Алгой (Бавария): 33.
Александрия (Египет): 229, 351, 358. Бавария: 14, 17–18, 30–31, 33–34, 55,
Алжир: 53, 130, 226, 308, 340. 57, 77, 81, 210, 350.
Алонисос (остров, Гърция): 347. Бад Годесберг (Германия): 277.
Алпи (планинска верига): 33, 55, 185. Балеарски острови: 346-347.
Алп-Маритим: 101. Балкани: 84, 221.
Амазония: 100. Банкок: 285.
Амалфи (Италия): 347, 354. Бантеай Срей (храм, Камбоджа): 200.
Амбер: 243. Бари (Италия): 315.
Америка: 187, 211, 235, 257, 367; вж. Бастилия (площад): 311.
още Съединени щати Бастилия (крепост): 71.
Америка, Южна: 35, 48–49. Бахамски острови: 55.
Амиен: 162. Бейрут: 311.
Амфитрита (яхта): 313. Бейтедин: 310–311.
Анадолухисар (Истанбул): 34. Белгия: 42, 74, 91, 203.
Анапурна (Непал): 151. Белем (Бразилия): 100.
Анген: 15. Бенелюкс: 231.
Англия: 92, 96, 181, 231, 340. Берлин: 17, 37.
Анри IV (лицей): 51, 109, 114–115, Берн: 195.
117–119, 124, 130, 162, 373, 385. Берхтесгаден (Бавария): 33.
Антипаксос (остров, Гърция): 347. Бесарабия: 46.
Апенини (планинска верига, Ита- Библиотека, национална: 24.
лия): 235. Библиотека, Френска национална:
Апулия: 232, 348. 329.
Арецо (Италия): 231, 348. Бизерикъ Амзей (страда, Букурещ):
Аржантан: 124. 39.
Аржентина: 149, 189, 193, 221, 284. Биркенау: вж. Аушвиц (Полша).
Арман Бейк (пощенски кораб): 50. Блез Паскал (лицей, Клермон-Фе-
Армения: 234. ран): 92, 94, 96–97, 115, 117.
Арсенал (Венеция): 34. Блено: 78.
417
Близък Изток: 310. Во-льо-Виконт (дворец): 16, 71.

Божоле: 281. Воронец (манастир, Румъния): 45.
Борго Сан Сеполкро (Италия): 231. Външните работи (Министерство
Бордо: 49, 91, 247, 249. на): 32, 36, 58, 129, 239–240.
Босфора: 34. Вьове: 240.
Босюе (колеж, Париж): 79, 81, 115. Вьоле: 243.
Ботафого (Рио де Жанейро): 55, 100.
Бразилия (град): 49, 56. Г
Бразилия: 29, 46, 48–49, 53–54, 56,
58, 61–62, 64, 100, 196, 209–210, Гармиш-Партенкирхен: 33, 55.
251, 392. Гданск: 83.
Брив: 91. Германия: 18, 30, 32, 37–38, 92, 96,
Брин Маур (университет, САЩ): 103, 112, 206, 228, 231, 239, 277,
185–186. 324.
Будапеща: 36–37, 265. Главна канцелария на Почетния ле-
Буенос Айрес: 54–55, 149, 189, 193, гион: 111.
221. Гранж-Артюи (Бургундия): 185.
Буковина: 45, 373. Гренобъл: 185.
Букурещ: 29, 33–36, 39–40, 42–44, Гуанабара (залив, Бразилия): 53, 77,
58, 112, 115, 239. 355.
Булонски лес: 85. Гърция: 63, 71, 78, 124, 156 189, 204,
Бургундия: 78, 119. 216, 234, 304, 315, 328, 351, 357.
Бурж: 70–71.
Бурже, Льо: 69, 341. Д
Бур-ла-Рен: 329.
България: 35–36. Дакар: 60.
Бьой: 114, 161. Дворец на дожите (Венеция): 34.
Джайсалмер (Индия): 355.
В Дзатере (Венеция): 321, 250.
Диен Биен Фу (Виетнам): 309.
Вал Торанс: 318. Дижон: 136.
Ван: 308, 316. Додеканези (архипелаг, Гърция): 348.
Варзазат (Мароко): 52. Драгоне (долина, Италия): 354.
Варшава: 283. Друан (ресторант): 343.
Ватикана: 19, 242. Дубровник (Рагуза): 315.
Венеция: 34, 55, 241, 292, 321–322, Дунав: 35.
328, 331, 350.
Вердюн: 140, 248. Е
Верона: 233.
Версай (дворец): 16, 32, 55, 71. Еберто (театър): 171, 184.
Винтертур (Швейцария): 195. Европа: 21, 35, 42, 48, 54, 57–58, 61–
Виста шинеза (Рио де Жанейро): 57. 62, 82–83, 108, 112, 195, 202, 231,
Виши: 91–92, 97, 100–101, 324. 235, 305, 314, 367, 392.
Влахия (Румъния): 35, 41, 77. Европа, Източна: 39.
418
Егейско море: 386. Испания: 20, 82, 96, 231, 313, 328.
Египет: 63, 78, 116, 198, 228–229, Истанбул: 34.
296, 318, 351, 357. Италия: 37, 78, 96, 114, 197–198, 210,
Едуард VII (театър): 179. 213, 231–232, 245, 263, 271, 276,
Екол нормал: 51, 107, 109, 114, 119, 304, 345, 358.
121, 126, 130–131, 133–138, 141, Италия, Северна: 353.
144–147, 156, 161–161, 169–170, Италия, Южна: 216, 259.
190, 198, 221, 243, 267, 285, 312. Итамарати (дворец, Бразилия): 58.
Екс-ан-Прованс: 97, 185. Итън (колеж, Англия): 39.
Елба (остров, Италия): 313.
Елбрус: 318. Й
Елея: 216.
Елисейски дворец: 180, 272, 279, Йерусалим: 233, 379.
290, 320, 323–324, 327, 341. Йон: 172, 176.
Еритрея (Йония): 232. Йонийско море: 216, 351.
Еро: 91.
Ефес: 216, 232. К
Ж Кавказ: 194, 235, 318.

Кадисия: 229.
Женева: 213, 353. Калимнос (остров, Гърция): 331, 347.
Жиролата (Корсика): 374. Каля Викторией (Букурещ): 39.
Камбоджа: 145, 228, 316.
З Кан: 195.
Капрая (остров, Италия): 313.
Загора (Мароко): 52. Каракорум (Монголия): 233.
Зала „Плейел“: 43. Карпати (планинска верига): 34, 45,
Залцбург: 114, 175. 55, 114, 185, 311, 350.
Зимбабве: 231. Картаген (Тунис): 234, 284, 386.
Зоненберг (Швейцария): 195. Картахена (Испания): 231.
Кастелина ин Кианти (Италия): 348.
И Катедралата в Равело (Италия): 354.
Каш (Турция): 374.
Изар (река): 20, 373. Ке-д’Орсе: вж. Външните работи
Израел: 310. (Министерство на).
Изток, Среден: 78, 310, 314, 317. Кей Конти: вж. Френска академия.
Ил-дьо-Франс: 210. Кекова (Турция): 348, 355.
Индия: 35, 56, 63, 192, 196, 198, 338, Кеят (или Ке-д’Орсе): вж. Външни-
392. те работи (Министерство на).
Институт по политически науки в Кипър: 311.
Париж: вж. Политически науки Киренайка (Либия): 99.
Ипанема (Рио де Жанейро): 55, 57. Китай: 56, 68, 194, 196, 198, 200–201,
Иран: 229. 227–228, 285, 357, 392.
Ирландия: 238. Клермон-Феран: 92, 94–96, 99, 115.
419
Колеж дьо Франс: 235, 259. Лоншан: 26.

Комбур (замък): 87. Лувсиен: 234, 328.
Комеди Франсез: 59, 111, 221. Лувър: 71.
Константинопол: 367; вж. още Ис- Луи Велики (лицей): 79–80, 109, 139.
танбул. Луксор: 304, 355.
Констанца (Румъния): 34. Льо Ман: 308.
Копакабана (Рио де Жанейро): 55, Любляна: 283.
100, 209. Люксембургска градина: 79.
Корковадо (Рио де Жанейро): 53, 61,
75, 373. М
Кормьора (Бургундия): 185.
Корнати (архипелаг, Хърватия): 347. Мадрид: 313.
Корсика: 84, 109, 234, 263, 313, 331, Мажино (линия): 91.
346. Максим’с (Париж): 64, 148.
Корсика (нос): 350. Малта: 311.
Корчула (остров): 315. Манаус (Бразилия): 100.
Кралски дворец (Букурещ): 44–45. Мантон: 263.
Куин Мери (кораб): 54. Маракеш: 52.
Куме: 232. Марли-льо-Роа: 254.
Куполът: вж. Френска академия. Мароко: 22, 52-53, 109, 295.
Куршевел: 318. Марсилия: 39, 60, 97, 164, 346.
Масена (лицей, Ница): 97–98, 115.
Л Масилия (пътнически кораб): 49, 54.
Матиньон (дворец): 341.
Ла Мориен: 345. Мегара: 284.
Ланди: 296. Мегисти (остров, Гърция): 304, 347,
Ласко (пещера): 366. 355.
Лахор: 213, 231. Медичи (параклис, Флоренция): 232.
Леблон (Рио де Жанейро): 55. Медичи, Вила: (Рим): 329.
Лезинян-ла-Себ (дворец): 91. Мексико: 189, 198, 228.
Лече: 304. Месопотамия: 63, 357.
Ливан: 310. Минас Жераис (Бразилия): 100.
Ливорно: 313. Министерство на вътрешните рабо-
Лизьо: 124. ти: 269.
Линдерхоф (замък, Бавария): 33. Мителойропа: 34.
Лион: 177. Млет (остров, Хърватия): 315.
Лион (гара): 136. Могошоая (Румъния): 42.
Литва: 110. Молдова: 45.
Лоара (департамент): 247. Молдовица (манастир, Румъния): 45.
Лоара (река): 78, 91. Монако: 102.
Лоаре: 172. Монреал (Бургундия): 185.
Лобнор (Синдзян): 229. Монтекристо (остров, Италия): 313.
Лоен (река): 78. Монтепулчано (Италия): 232.
Лондон: 51, 110, 125, 238, 250, 339. Москва: 83, 86.
420
Мулен: 91. Отранто (Италия): 348, 355.

Мюнхен: 17–21, 29–32, 37, 39, 69, Отранто (катедрала, Италия): 232.
78–80, 115, 168.
П
Н
Пагода на Дивата патица (Сиан): 194.
Нантер: 125. Паксос (остров, Гърция): 347.
Нарбон: 273. Палацо Лабия (Венеция): 328.
Насау (Бахамски острови): 55. Палермо: 275, 298.
Натал (Бразилия): 60. Пале-Роял (Париж): 73, 93.
Национално висше училище по ад- Палмира: 229.
министрация (НВУА): 136, 144, Пантеон (Париж): 114.
149, 168, 312. Патмос (остров, Гърция): 331, 346–
Неапол: 298. 347.
Небио (Корсика): 296. Пау ди Аскуар (Рио де Жанейро): 53,
Нехавенд (Иран): 229. 75, 350, 373.
Ниевр: 135, 172. Пезенас: 91.
Нитерой: 53. Пекин: 194.
Ница: 24, 97–98, 101–103, 108–109, Пелопонес: 84, 228.
114–115, 128, 161, 244. Пер-Лашез (гробище): 343.
Нойшванщайн (замък, Бавария): 33. Петрополис (Бразилия): 57–58, 75.
Нормандия (пътнически кораб): Пешавар (Афганистан): 229.
54–55. Пиаца Навона (Рим): 263.
Нормандия: 126, 210, 248. Пиенца: 232.
Ньой: 149, 237, 294. Пинакотека (Мюнхен): 20.
Ню Йорк: 54–55, 206. Пинероло (крепост): 16, 72.
Нюрнберг: 33, 48. Поал: 135.
Позитано: 347.
О Политехническо училище: 28, 308.
Политически науки: 85, 108, 136.
Оаз: 290. Полша: 35–36.
Оахака (Мексико): 304. Портофино: 263.
Оверн: 96. Порту Алегри (Бразилия): 100.
Оксфорд: 197. Порт ъф Спейн (Тринидад): 55.
Оран: 321. Прованс: 98.
Орвилие: 272. Прусия: 17.
Ориент: 233. Пти Монпарнас (театър): 184.
Ориент-Експрес: 14, 34. Пуста (Унгария): 34.
Ормесон (дворец): 21–22, 70, 85–87, Пюизе: 33, 78, 82, 91, 170, 176.
91, 221, 371.
Орон: 114, 161. Р
Орсе (гара): 129.
Орсе (музей): 129, 278. Равело (Италия): 304, 354.
Остуни (Италия): 348, 355. Равена: 233–234.
421
Рагуза: вж. Дубровник. Свети Франциск Ксаверий (църква):

Рейкявик: 272. 126.
Рейн: 277. Северен полюс: 353.
Риалто (мост, Венеция): 34. Сена: 128, 166, 312, 346.
Рийо-ла-Пап: 177. Сен-Гийом (улица): вж. Политичес
Рим: 34, 36, 71, 81, 84, 124, 133, 175, ки науки.
234, 237, 243, 263, 271, 302, 312, Сен-Жан-дьо-Паси (църква): 260.
329, 355, 357. Сен-Жюлиен-Шаптьой: 243.
Римини: 231. Сен-Луи (остров): 42.
Рио де Жанейро: 44, 49, 53–59, 61, Сен-Назер: 124.
63, 100, 115, 154, 209–210. Сен-Совьор: 78.
Роаси (летище): 292. Сент Етиен: 124.
Роая: 92, 94, 96–97. Сент Жьоневиев (библиотека): 130,
Родос (остров): 71, 347. 151.
Ройомон: 103. Сен-Тропе: 313.
Рокроа: 252. Сен-Фаржо (дворец): 22, 33, 40,
Руан: 289. 69–77, 86, 104, 113, 162, 169–174,
Руанда: 228, 316. 176, 180–181, 185, 210, 221, 299,
Румели Хисар (Истанбул): 14, 34. 305, 350, 356.
Румъния: 33–38, 42, 45–46, 57, 60, 81, Сен-Фаржо: 78.
112, 210, 241, 274. Сен-Флоран: 263, 313, 350.
Русия: 15, 36, 38, 56, 92, 94, 99, 228, Сиан (Китай): 194, 213.
233, 249, 251 305, 358. Сиенска катедрала (Италия): 232,
355.
С Сикстинска капела (Ватикана): 242.
Сими (остров, Гърция): 331, 347,
Сайгон (Хошимин, град, Виетнам): 350, 355.
145, 312. Симие: 97, 102.
Самарканд: 229. Синая (Румъния): 45, 55, 114.
Сан Биаджо (Италия): 232. Сирия: 310.
Сан Джовани а Порта Латина (църк- Сицилия: 233, 275.
ва, Рим): 175–176, 271. Скиатос (остров, Гърция): 347.
Сан Марко (базилика, Венеция): 34. Скирос (остров, Гърция): 347, 355.
Сан Себастиано (църква, Венеция): Словения: 36.
321. Солферино (мост): 129.
Сант’Агата суи Дуе Голфи (Италия): Сорбона: 139, 146, 156, 235, 283.
347. Спело (Италия): 231.
Санта Мария Глориоза деи Фрари Спецес (остров, Гърция): 238.
(базилика, Венеция): 321. Сплит (Хърватия): 315.
Санта Мария дела Салуте (базилика, Споради (архипелаг, Гърция): 347.
Венеция): 322. Средиземно море: 78, 98, 157, 231,
Санто Доминго (Хаити): 45. 263, 276, 346.
Сао Пауло: 100. СССР: 35, 37–38, 46, 112, 249; вж.
Сараево (Босна): 83. също Русия.
Сахара: 367. Сталинград: 234.
Света София (джамия, Истанбул): 34. Страсбург: 95, 140.
422
Суп: 170. Френска академия: 28, 63, 135, 138,

Сучевица (манастир, Румъния): 45. 146, 187, 194, 235, 236–237, 241–
Съединени щати: 62, 92, 96, 185, 201, 249, 251–260, 265–266, 269, 273,
206, 211–212, 245, 269. 278, 306, 320, 330, 373.
Сърбия: 36, 315. Фрибур (Швейцария): 215, 263.
Сюлейман джамия (Истанбул): 34.
Х
Т
Хавър: 49, 54, 124.
Тайланд: 285. Хаити: 45.
Термите на Каракала (Рим): 175. Хвар (остров, Хърватия): 315.
Тибирин (Алжир): 178. Хималаи: 151.
Тива (Гърция): 232. Хиос (остров, Гърция): 71.
Тижука (Рио де Жанейро): 57. Хипон: 229.
Тиренско море: 335. Холивуд: 137, 355.
Тирол: 175, 346. Хохшвангау (замък, Бавария): 33.
Топкапъ (дворец, Истанбул): 34. Хърватия: 36, 310, 315, 347.
Тоскана: 348.
Трансилвания: 34, 36–37, 46. Ц
Триест: 240.
Тринидад: 55. Централно училище: 308.
Триумфална арка (Париж): 268. Цюрих: 40.
Тулон: 346.
Турция: 14, 78, 331.
Ч
Туси (Бургундия): 78.
Тутцинг (Бавария): 33.
Черно море: 34–35.
Тюйлери (парк): 127, 129.
Чехословакия: 34, 37.
У
Ш
Удайпур (Индия): 304.
Улм (училище на улица): вж. Екол Шамалиер: 92.
нормал. Шантийи (замък): 180.
Умбрия: 348. Шарант: 326.
Унгария: 34, 36–37, 46. Шато дьо л’Ел (Швейцария): 240.
Урбино: 231. Шато Помар: 119, 122.
Швейцария: 34, 165, 184, 195, 215,
Ф 240–241, 310.
Шлос Ерних (Германия): 277.
Фез (абатство): 249. Шуф (Ливан): 311.
Фетхие (Турция): 331, 348, 355.
Фламенго (Рио де Жанейро): 55, 75, Ю
100.
Флоренция: 232. Южен полюс: 353.
Фонтенбло: 328. Южна Франция: 89, 98, 331.
423
СЪДЪРЖАНИЕ
ПОДСЪДИМИЯТ ДА СТАНЕ..................................................11
ОТНЕСЕН ОТ ВРЕМЕТО..........................................................65
НАД НАС ИМА НЯКАКВА НЕПОЗНАТА СИЛА.............333
ПЪТЯТ, ИСТИНАТА И ЖИВОТЪТ.......................................389
Индекс на имена на личности...............................................399
Индекс на топоними................................................................417
425
Няколко думи за преводача на тази книга
Владимир Сунгарски е роден през 1977 г. в София.

Завършва НГДЕК през 1996 г. и Френска филология в СУ
„Св. Климент Охридски“ през март 2002 г. От 2004 г. е
асистент в Катедрата по романистика в СУ „Свети Кли-
мент Охридски“, където води часове по френски език и
бизнес-френски. Има няколко публикувани статии върху
старофренските рицарски романи от XII и XIII век, писа-
телската стратегия на Дж. Р. Р. Толкин и апокалиптичните
визии във филмите на Джеймс Камерън; написал е и мно-
го разкази и романи (негово нездравословно хоби), обеди-
нени в два цикъла – научно-фантастичен и историческо-
античен. Първият публикуван разказ от футуристичния
цикъл е след конкурс към издателство „Кралица Маб“ –
Периметрален дневник. Други разкази от този цикъл са
публикувани в „Сиела“, в първия сборник на ГРАНТА
България (Гентек), в „До Ада и назад – антология на бъл-
гарския хорър“ („Екопрогрес“) – Коледа. Има и два кратки
разказа-импресии към „ЛИК“ – Fusion 2012 и Кристиян
и булката, както и Легенди от Първото кралство – ху-
мористичен двоен разказ, публикуван онлайн. Автор е на
сборника от три мини романа „Златният дъжд: Три мисте-
рии от античността“ („Парадокс“, София, 2011), написан
след над 15 години исторически проучвания; номиниран е
за годишната награда на „Хеликон“ и е носител на Специ-
алната награда на литературния конкурс „Южна пролет“,
2012 г.
Преводач е на книгите „Славата на Империята“ от
Жан Д’ Ормесон, „Раждане“ от Ян Моакс и „Чудовището“
от Серж Дубровски, „Седмата функция“ от Лоран Бине,
„А след тях и децата им“ от Никола Матийо.
По преводите на „Раждане“ и „Чудовището“ Влади-
мир Сунгарски работи съвместно с колегата си Тома Геор-
426
гиев. Мащабни по обем и изключително сложни като език
и стил, те са от книгите, които оставят завинаги ярък белег
в творческата биография един преводач.
С настоящия превод на „Този мой живот си беше ху-
бав“ затвърждава интереса си на преводач, лингвист и ли-
тературен изследовател, както и личното си пристрастие
на събрат по перо към творчеството на Жан д’Oрмесон.
427
ТОЗИ МОЙ ЖИВОТ СИ БЕШЕ ХУБАВ
Френска
Първо издание
Преводач Владимир Сунгарски

Отговорен редактор Доротея Монова
Редактори Тома Георгиев, Милен Милев
Художник на корицата Петя Давидкова
Предпечат Яна Цветанова
Издателство „Парадокс“
Книжна борса „Болид“,
София, бул. „Искърско шосе“ 19
www.paradox.bg

Tozi Moy Zhivot Si Beshe Hubav

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Tozi Moy Zhivot Si Beshe Hubav

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Жан д'Ормесон

© Владимир Сунгарски, превод

АЗ: Неподкупен, строг, благосклонен и ироничен съ-

АЗ: Това съм аз. Удоволствия, работа, стремления, дре­

ИЗМЕЖДУ ДРУГИТЕ: политици, творци, писатели,

(позволено е да се добавят и още)

някъде между Първата световна война и голямата криза,

Хей, ръчички, хей ги две...

АЗ: Име, фамилно и собствено?

1 И тръгна сам Малкият Ханс по широкия свят. – Бел. прев.

АЗ: Ама защо Брюно, защо Владимир и защо Франсоа

то повече или по-малко е укрепил, и на „Во-льо-Виконт“,

АЗ: Ау! Този въпрос съм си го задавал през целия си

нец и демократ. С лек янсенистки уклон. Съчетаваше в

възпитано, да е с чисти дрехи, измити ръце, добре сресана

Das ist ein Traum, das ist zu schön um wahr zu sein…1

1 „Това е сън, прекалено хубаво е, за да е истина...“. – Бел. прев.

Много французи идваха в Мюнхен на гости при ро-

АЗ: Положете усилие.

цете на Владимир, по-малкия брат, когото баща ми нежно

ресваше у жените – и което често ни разсмиваше, – беше

традиция, към която са привързани, и една демокрация, за

метеорологията, спорта, ясновидството, мистиката и сно-

Най-напред това се отнася за стила на обличане. Има-

ха строго отхвърляни. Може би имахме правото или дори

Черни очи увити в тюл:

и графиня Дьо Шевинье се държаха недоверчиво и дис-

Нито един от тези инструменти не трябваше по ника-

църквата, в управителните съвети и дори в правителство-

Дьо Сегюр, на Корней и Ламартин. Чак много по-късно

от разрушаването на табутата. Неуморно го четях. Страст-

историята, която се случва. И тя не е много весела. В Герма-

1 Приблизителен цитат по френския историк Жак Бенвил и неговата удиви-

ната, в която националсоциализмът взима властта. И ре-

АЗ: Добре, добре. Не се горещете. Нека не говорим по-

Много по-смътен от спомена ми за бурята, която ни връх-

– Господин председател! Румъния не е славянска дър-

Беше се сближил с двама души, които играеха важна

От 1933 г. нататък основната задача на Румъния беше

тър на външните работи в правителството на Думерг, са

прическа в стил Жана д’Арк и съм облечен в червена блу-

бодър моралист, автор на Наръчник по разложение, Сило-

Сърцето, моето бедно сърце, толкоз сърцато

Мен радостта ме обзема, когато страдате вий...

беше родена с името Бранкован, старо румънско семей-

Белгия Пруст беше снесъл няколко долнопробни строфи,

Лей се може би Еско

В Румъния Марта Бибеску живееше в семейно имение

сел Пруст или Катя, художествена биография на прин-

„Университетска“ в Париж. Бях по-скоро добър ученик

да стане съпруга на своя кралски любовник. Баща ми съв-

вена на крал Фердинанд, предшественика на Карол II:

АЗ: Знаете ли какви?

никога не ме е вдъхновявало. Донякъде ми бяха досадни.

Лотреамон, нито дори Сандрар! И все пак, какво приклю-

островче в пространството. Скоба във времето. Новини от

Кораб пощенски Арман Бейк напред-назад

По залез слънце, от една страна страна скептично на-

пътуването родителите ми отново му изразяват благодар-

и в самия просторен хотелски апартамент, където диванът и

Тогава се сетих за една история, която ми се бе стори-

версия, гледах ококорено от палубата на Масилия. Хиля-

близо две хиляди пътници с нечуваната дотогава скорост

АЗ: Това съм аз. Удоволствия, работа, стремления, дре

Чърчил и все тъй елегантен, и за Едуар Даладие, „Вок