Annotation

"Cвpъxдозa полeмикa от нaй-високa клaсa имa в стpaницитe

от Оpиaнa Фaлaчи. Hищо ново, paзбиpa сe, тъй кaто
полeмикaтa e eстeствeното състояниe нa скaндaлнaтa
жуpнaлисткa пpeз цeлия ѝ твоpчeски път. Pомaнът "Eдин мъж"
e писaн отдaвнa, пpeз 1979 г., и e свъpзaн с тepоpизмa. Tepоpист
e клeймото, пpикaчeно нa гepоя нa "Eдин мъж" Алeкос
Пaнaгулис, голямaтa любов нa жуpнaлисткaтa. Пaнaгулис сe
боpи яpостно в Гъpция сpeщу т.нap. peжим нa полковницитe пpи
Пaпaдопулос, стaвa жepтвa нa изтeзaния и пpeслeдвaнe и в
кpaйнa смeткa зaгивa пpи кpaйно подозpитeлни обстоятeлствa.
Жуpнaлистичeският интepeс отвeждa Фaлaчи пpи нeго и тaкa
зaпочвa тaзи вpъзкa, която щe дaдe мaтepиaл зa изключитeлно
въздeйствaщa и силнa книгa. Описaното погpeбeниe нa
Пaнaгулис, с коeто pомaнът зaпочвa, остaвa в истоpиятa кaто
eднa от нaй-мощнитe колeктивни дeмонстpaции нa гpъцкия
нapод. Tо, кaкто и момeнтът нa тяxнaтa сpeщa, сa пpимepи зa
блeстящ, кapтинeн, eмоционaлeн писaтeлски тaлaнт, който
paзбивa гpaницитe мeжду понятиятa зa видовe мeдии.
Cтpaницитe нa Фaлaчи по пpинцип имaт товa свойство: тe
сливaт кapтинa, звук и слово, изпълвaт въобpaжeниeто
включитeлно зapaди зaдъxaния, обилeн поток от думи..."

ДАРИЯ КАРАПЕТКОВА

Из някои находки от италианския книжен рафт

Ориана Фалачи (29 юни 1930 -15 септември 2006 г.) е едно от най-
известните имена на италианската журналистика, която провокира
света с нападките си към исляма след атентатите от 11 септември 2001
г. Още 14-годишна се противопоставя на нацизма в родния си град
Флоренция; по-късно става репортер и пише остри критични статии за
следвоенното общество. През 60-те години на XX в. работи като военен
кореспондент във Виетнам, Близкия изток Южна Америка, отразява
индийско-пакистанската война, пише за медии като "Ню Йорк Таймс", сп.
"Лайф" и лондонския в. "Таймс" Налага собствен стил в журналистиката
със своите конфронтационни и персонифицирани интервюта чрез
разговорите си с личности като Хенри Кисинджър, палестинския лидер
Ясер Арафат, иранския шах Реза Пахлави, аятолах Хомейни, режисьора
Федерико Фелини, Индира Ганди, гръцкия революционер Алекос Панагулис,
Голда Меир. Лех Валенса, Фидел Кастро, Муамар Кадафи, Дън Сяопин,
актьора Шон Конъри и още много други знаменитости.

ЕДИН МЪЖ
ПРОЛОГ
ЧАСТ
ГЛАВА I
ГЛАВА II
ГЛАВА III
ГЛАВА IV
ГЛАВА V
ЧАСТ
ГЛАВА I
ГЛАВА II
ГЛАВА III
ЧАСТ
ГЛАВА I
ГЛАВА II
ГЛАВА III
ЧАСТ
ГЛАВА I
ГЛАВА II
ГЛАВА III
ЧАСТ
ГЛАВА I
ГЛАВА II
ГЛАВА III
ЧАСТ
ГЛАВА I
ГЛАВА II
ГЛАВА III
За книгата
ЕДИН МЪЖ
За теб

ОРИАНА

ФАЛАЧИ
ПРОЛОГ
Настъпи часът да си вървя.
Всеки един от нас тръгва по своя път:
аз ще умра, а вие ще живеете.
Кое е по- добре, само Господ знае.

Платон, Апология на Сократ

Вой на болка и гняв се носеше над града и ехтеше неспирен,

натрапчив, помитащ всеки друг звук, повтарящ голямата лъжа. "Zi, zi, zi!
Жив е, жив е, жив е!". Вой, в който нямаше нищо човешко. В
действителност той не се издаваше от човешки същества, от създания с две
ръце и с два крака и със собствен ум, а от един чудовищен и безмозъчен
звяр, от тълпата, от октопода, който на обяд, покрит със свити юмруци,
изкривени лица и присвити устни, беше превзел площада пред
православния храм, след което беше прострял пипалата си по съседните
улици, задръствайки ги, заливайки ги с безпощадността на лавата, която в
преливането си, помита всяка пречка, оглушавайки ги със своето "Zi, zi,
zi!". Да се измъкнеш, беше немислимо. Някои се опитваха и се затваряха по
домовете си, по магазините, по работните си места, навсякъде, където
изглеждаше, че може да се намери убежище и да не се чува поне воят, но
прониквайки през вратите, прозорците, стените, той пак достигаше до
слуха им, така че не след дълго се предаваха на неговата магия. Под
претекст, че ще отидат да видят, излизаха и се натъкваха на някое пипало,
попадаха в него и се превръщаха и те в свит юмрук, в изкривено лице и
присвита уста. "Zi, zi, zi!". А октоподът растеше, разстилаше се на талази, с
всеки талаз още хиляда, още десет хиляди, още сто хиляди души. В два
часа следобяд бяха петстотин хиляди, в три – един милион, в четири –
милион и половина, а в пет вече не можеха да бъдат преброени. Не идваха
само от града, от Атина. Идваха и отдалеч, от селата в Атика и Епир, от
егейските острови, от селищата в Пелопонес, Македония и Тесалия. Идваха
с влакове, с корабчета, с автобуси, създания с две ръце и с два крака, и със
собствен мозък, преди да бъдат погълнати от октопода, селяни и рибари в
празничните си одежди, работници в работни гащеризони, жени с деца,
студенти. С една дума, народът. Същият този народ, който до вчера ти беше
обръщал гръб, който те беше оставил сам като краставо куче, който те
пренебрегваше, когато ти казваше: "Не се оставяйте да бъдете обединявани
от догми, от униформи и от доктрини, не позволявайте да бъдете мамени от
тези, които ви управляват, които ви обещават, които ви заплашват, които
искат да заменят един господар с друг, не бъдете стадо, за Бога, не се
крийте зад чуждата вина, борете се, мислете с главите си, помнете, че всеки
е от значение, всеки е ценна, отговорна и самоизграждаща се личност,
бранете своето "Аз" – същината на всяка свобода, свободата е дълг, преди
да бъде право, тя е дълг". Сега те слушаха, сега, когато беше мъртъв.
Вървейки към октопода, носеха твоя портрет, заплашителни и
предизвикателни плакати, знамена, лаврови корони, венци във формата на
буквите А, П и Ж: А за Алекос, П за Панагулис и Ж за "жив е". Тонове
гардении, карамфили и рози. И такава непоносима жега беше онази сряда
на 5 май 1976 година, смрадта на спарените цветя се носеше във въздуха,
спираше дъха ми също както увереността ми, че всичко това ще трае не
повече от ден, след което воят ще утихне, болката ще се уталожи в
безразличието, а гневът в послушанието и водите ще се успокоят, нежните
и меки води на забравата, над водовъртежа на потъналия ти кораб: Властта
ще е спечелила за пореден път. Вечната Власт, която никога не умира, тя
пада, за да възкръсне отново от пепелта си, дори да си мислиш, че си я
победил с революция или с клане, което бива наричано революция, ето я
отново, непокътната, различна само по цвят, ту черна, ту червена или жълта
или зелена или лилава, а народът приема или търпи, или се приспособява.
Затова ли на устните ти беше изписана тази едва доловима горчива и
насмешлива усмивка?
Скована пред ковчега със стъклен капак, под който беше изложена
мраморната статуя – твоето тяло, с поглед, вперен в горчивата и
насмешлива усмивка, изписана на устните ти, чаках момента, в който
октоподът ще нахлуе в храма и ще излее върху теб закъснялата си любов, и
някакъв ужас и покруса ме изцеждаха цялата. Вратите бяха залостени,
подпрени с железни греди, но освирепели удари ги разтърсваха бясно и
през невидими пролуки пипалата вече започваха да проникват. Извиваха се
около колоните на аркадите, провесваха се от перилата на гинекея,
вкопчваха се в решетките на иконостаса; около катафалката се беше
образувал кратер, който с всяка изминала минута ставаше все по-тесен. За
да избегна блъскането, което напираше от двете ми страни и зад мен,
трябваше да се подпра на стъкления капак. Беше много тягостно, защото се
страхувах да не го счупя, да не падна върху теб и да почувствам отново
студа, който хапеше ръцете ми, когато в моргата си разменихме пръстените
– на твоя пръст този, който ти беше сложил на моя, а на моя този, който аз
бях сложила на твоя, без закони или договори, в един радостен ден, от
който вече бяха изминали три години. Но там вътре нямаше къде другаде да
се хвана. Дори въжето, което първоначално отделяше катафалката, беше
погълнато от реките от лъжливи последователи, от любопитните, от
лешоядите, нетърпеливи да заемат първите редове, за да се покажат, да
изиграят някаква роля в комедията. Преди всичко от слугите на Властта,
представителите на културното и парламентарно благоприличие,
достигнали лесно до кратера, тъй като октоподът им прави път винаги
когато те слизат от лимузините си: "Моля, Ваше превъзходителство,
заповядайте!". И виж ги само как стоят опечалени в сивите си двуредни
сака, в безупречно белите си ризи, с поддържания си маникюр, с
почтеността си, от която да ти се доповръща. След тях лъжците, които
разправят, че се противопоставят на Властта, демагозите, занаятчиите на
мръсната политика, с друга думи лидерите на второразредните партии,
пробили си път с лакти, не защото октоподът не е искал да ги пропусне, а
защото е искал да ги прегърне. И виж ги само как демонстрират опечаления
си вид, как се уверяват изпод клепачи, че фотографите са готови да ги
снимат, как се навеждат да оближат ковчега ти с целувките си на Юда, да
замажат стъклото с охлювните си лиги. След това онези, които ти наричаше
"псевдореволюционери", бъдещите последователи на фанатиците, на
убийците, които сипят куршуми в името на пролетариата и на
работническата класа, прибавяйки безчинства към безчинствата, злодейства
към злодействата, самите те своеобразна власт. Виж ги само как вдигат
юмрук, лицемерите, с техните бради на мними бунтовници, с буржоазния
им хъс на бъдещи бюрократи, на бъдещи господари. И накрая духовниците,
синтез на всяка настояща, минала и бъдеща власт, на всяка тирания, на
всяка диктатура. Виж ги как се перчат в тъмните си раса, с безсмислените
си символи, с кандилниците си с тамян, който замъглява зрението и ума.
Сред тях е Първосвещеникът, патриархът на православната църква, който
обгърнат в мантия от лилава коприна, окичен със злата и огърлици, със
скъпи кръстове, със сапфири, рубини и смарагди, пееше "Eonia imi tu esu,
Вечна ти памет", но никой не го чуваше, тъй като бесните удари по вратите
на входа сега се сливаха с шума от счупени витражи, със скърцането на
ключалките, които не можеха да издържат на напора, с крясъците на
протестиращите хора, с глухата врява, носеща се откъм площада, където
воят се беше превърнал в бучене, и прилепнал към стените на храма,
октоподът настояваше нетърпеливо да те изнесат навън.
Изведнъж се чу страшен шум като от експлозия, вратите на
централния вход поддадоха и октоподът нахлу вътре, кипейки, диплейки
своите струи лава. Нададоха се уплашени крясъци, викове за помощ, и
кратерът се сви във водовъртеж, който ме преобърна върху ковчега ти и ме
затисна под абсурдната си тежест, и потънах в мрака, в който едва се
различаваше сянката на бледото ти изпито лице, на скръстените на гърдите
ти ръце и блясъка на пръстена. Под мен катафалката се олюляваше, а
стъкленият капак скърцаше. Малко оставаше и щеше да се пръсне на
парчета, както се опасявах. "Назад, животни, да го изядете ли искате?",
извика някой. И след това: "Към фургона, бързо, към фургона!". Абсурдната
тежест олекна, през един процеп проникна лъч светлина, шестима
доброволци се хвърлиха във водовъртежа и повдигнаха ковчега, за да го
занесат на сигурно място навън, минавайки през един страничен изход, за
да стигнат до фургона, заклещен пред стълбището. Но звярът вече беше
неконтролируем и когато забеляза изложения труп, съвсем видим под
крехкия прозрачен щит, обезумя. Сякаш воят вече не му беше достатъчен и
сега искаше да те изяде, наежи се целият и се нахвърли върху носачите,
които притиснати в клопката му, не можеха да помръднат нито напред, нито
назад и се олюляваха, подхлъзваха се и умоляваха: "Дайте път, моля, дайте
път!". Върху раменете им ковчегът се издигаше и спускаше, клатушкаше се
като сал, подмятан от бурното море, запращайки те насам-натам, на
моменти преобръщайки те, така че аз напразно се опитвах да пробия път с
лакти и ритници, и ужасена от мисълта, че шестимата мъже ще загубят
равновесие, че ще те оставят на озверилата лудост, крещях отчаяно:
"Внимавай, Алекос, внимавай!". Беше се образувал и поток, който ни
завличаше в посока, противоположна на фургона, така че вместо да се
приближаваме към него, ние се отдалечавахме все повече. Измина цяла
вечност, преди ковчегът да се добере до него, да бъде захвърлен напреки, за
да не се губи време, и преди да успеят да затворят вратата му и да попречат
на хищническите лапи, които искаха да я отворят отново – всичко това на
фона на яростна борба с тъпчещи крака и дращещи нокти; мина много
време преди да успея, пълзейки покрай едната страна на фургона,
сантиметър по сантиметър, да седна до парализирания от паника шофьор,
който се опасяваше, че това е само началото. Защото сега трябваше да се
стигне до гробището.
Това безкрайно пътуване, с ковчега, захвърлен напреки, и с тялото ти,
варварски изложено на показ, като артикул във витрина, един вид
предизвикателна и курвенска покана: "Гледай, но не пипай!". Този безкраен
кошмар, във фургона, който заклещен от лавата, не помръдваше и, ако
спечелеше метър преднина, веднага го губеше. Трябва да ни е отнело три
часа да изминем разстояние, за което при нормални обстоятелства са
достатъчни десет минути: улица "Митрополеос", улица "Отонос", улица
"Амалия", улица "Диаку", улица "Анарафсеос". Полицаите, които трябваше
да съпровождат планираното шествие, се бяха разпръснали веднага в
навалицата от тела, повечето от тях биваха ранени или бити; младежите,
които бяха натоварени със задача га да гарантират обществения ред, бяха
пометени незабавно, от няколко десетки представители бяха останали не
повече от пет-шест корабокрушенци, покрити със синини и изправени като
щит пред разбитите на парчета прозорци. Това се вижда и на направените
отвисоко снимки, на които фургонът представлява едва забележимо
петънце, което се губи във водовъртежа на една компактна маса – окото на
урагана, главата на октопода. По никакъв начин не беше възможно да се
откъснем от него – до такава степен беше прилепнал, че не можеше вече да
се установи на коя улица се намираме или на какво разстояние сме от
гробището. И като че ли това не стигаше, ами валеше и дъжд от цветя,
които спускайки се по предното стъкло, образуваха тъмна завеса и падаше
мрак, подобен на онзи, който ме беше погребал под себе си в храма, когато
бях преобърната върху катафалката. От време на време завесата се
разкъсваше, дарявайки ми малко светлина, и тогава виждах неща, които
предизвикваха у мен въпроси, сред които се губех и на които не можех да
дам отговор: нима беше възможно да са се пробудили изведнъж, ненадейно,
нима беше възможно да не се държат вече като стадо, което ходи накъдето
му каже този, който командва, който обещава и който заплашва? Ами ако
отново ги бяха изпратили, ако отново ги бяха събрали, за благото на някой
лешояд, искащ да извлече полза от твоята смърт? Виждах обаче и неща,
които заличаваха съмненията ми и стопляха сърцето ми. Гроздове от хора,
които висяха по уличните лампи и по дърветата, които преливаха от
прозорците и первазите, които бяха накацали по покривите, по ръбовете на
стрехите, сгушени като птици. Една жена плачеше и плачейки, ме
умоляваше: "Не плачи!". Друга се вайкаше и в отчаянието си ми крещеше:
"Кураж!". Един младеж с разкъсана риза, пробивайки си път през
мравуняка от хора, ми подаваше някаква твоя тетрадка от времето на
гимназията, със сигурност представляваща за него ценна реликва, и
казваше: "Давам я на теб!". Една старица развяваше забрадка и хлипаше:
"Сбогом, дете мое, сбогом!". Двама селяни с побелели бради и черни
шапки, бяха коленичили на асфалта пред фургона, държаха вдигната
сребърна икона и нареждаха: "Моли се за нас, моли се за нас!". Фургонът
замалко да ги прегази, хората ги обиждаха, "Отдръпнете се, тъпаци,
отдръпнете се!", а те стояха там на асфалта и държаха сребърната икона.
Всичко свърши, когато един глас прошепна: "Стигнахме", и около нас
се отвори малка пролука, шофьорът спря, някой свали ковчега, който,
повдигнат на раменете на носачите, започна да напредва много бавно през
един неочаквано отворил се коридор, сред ледена тишина. Октоподът
внезапно беше спрял да вие, вече не се извиваше и не напираше. Въпреки
това беше там. Някои от пипалата му бяха изпреварили фургона, притиснат
като в клещи, в гробището и около него гъмжеше от десетки хиляди души,
но безмълвни. Вътре те бяха закрили всяка надгробна плоча, всеки камък,
изпълваха всяка алея, всяка пътека, скупчваха се около всеки кипарис и
всеки паметник, но безмълвни. И в тази ледена тишина, през този коридор,
който се разтваряше ням, за да ни пропусне и пак ням се затваряше зад нас,
вървяха към изкопа, който не се виждаше, но после се показа. Тесен,
дълбок трап, който зейваше под краката ми. Олюлях се. Някой ме хвана,
вдигна ме, остави ме до оградката на съседния гроб, заравянето започна. Но
по краищата на трапа октоподът беше издигнал стена от тела, и за да те
спуснат както трябваше да бъдеш спуснат, с глава откъм кръста, и с крака
към алеята, трябваше да завъртят ковчега. Стената обаче, здрава като камък,
не можеше да бъде поместена, напразно гробарите даваха наставления:
"Назад, отстъпете назад!", и така те спуснаха, както си беше – с глава откъм
алеята и с крака на мястото, където щяха да сложат кръста. Единственият
покойник, доколкото ми е известно, с кръст откъм краката. След това,
когато ти вече се намираше на дъното на трапа, незнайно от коя пролука
изникна Първосвещеникът с лилавата си копринена мантия и със златата
си, с огърлиците си от сапфири, смарагди и рубини. Помпозен и
заклинателен, вдигна свещеническия си жезъл, за да ти даде божия
благословия, но падна веднага презглава в трапа, счупвайки стъкления
капак и стоварвайки се върху гърдите ти. Остана така в продължение на
няколко секунди, почервенял от срам и смешен, да си събира одеждите, да
се суети в търсене на опора, за да се измъкне оттам, след това го извадиха и
обиден изчезна, забравяйки за божията благословия. Паднаха върху теб
първите шепи пръст. Паднаха глухо и безшумно, но въпреки това октоподът
ги чу. Една бърза тръпка го разтърси като токов удар, тишината се наруши,
разчупвайки се в апокалиптично безредие. Някои викаха: "Не е мъртъв,
Алекос не е мъртъв!", други крещяха думи, които не различавах, но
впоследствие разбрах, и една от тях беше моето име, а друга беше
заповедта: "Пиши за това, разкажи го, пиши!", и докато буците падаха вече
с лопати, като удари с чук по душата ми, покривайки лека-полека
мраморната статуя, горчивата и насмешлива усмивка, докато знамената се
вееха на излишно червени вълни, воят се надигна наново – неспирен,
натрапчив, помитайки всеки друг звук, скандирайки голямата лъжа: "Zi, zi,
zi! Жив е, жив е, жив е!".
Издържах, докато трапът не беше запълнен и не се превърна в
пирамида от увехнали венци, от цветя, които допълнително запарваха
въздуха, след което избягах. Стига с лъжите, с организираните или
импровизирани събирания, с временната и закъсняла обич, с болката и
гнева, траещи само ден и толкова. Но колкото повече бягах и отказвах да го
приема, толкова повече проклетият вой ме преследваше с ехото на
спомените, на съмненията, на надеждата, като ме утешаваше и не ми
даваше мира, също както тиктакането на часовник без стрелки. "Жив е, жив
е. Жив е, жив е. Жив е, жив е!". И дори след като октоподът те беше
забравил, превръщайки се отново в стадо, което ходи накъдето му каже
този, който командва, който обещава и който заплашва, и дори след като
твоето поражение се беше кристализирало във формата на вечен триумф за
този, който управлява, който обещава и който заплашва, воят не спираше –
призрак, прилепнал по стените на мозъка ми, сгушен между гънките на
съвестта ми, неудържим, дори ако му се противопоставях с логика или
здрав разум, или цинизъм. Така че в един момент започнах да си казвам, че
може би е истина. А ако не беше истина, трябваше да се направи нещо, за
да изглежда или да се превърне в истина.

* *

И така, вървейки ту по ясни, ту по забулени в мъгла пътища, понякога

свободни за преминаване, понякога препречени от трънаци и лиани – двете
лица на живота, без които той не би съществувал, – минавайки отново по
познати ми вече пътеки, защото ги бяхме прокарали заедно, или по почти
непознати, защото ги познавах предимно от случките, които ми беше
разказвал, се отправих в търсене на твоята приказка. Обичайната приказка
за героя, който се сражава сам, стъпкан, обруган, неразбран. Обичайната
история за човека, който отказва да се подчини на църквите, на страховете,
на модите, на идеологическите схеми, на абсолютните принципи, откъдето
и да произтичат, в какъвто и цвят да са облечени, и за човека, който
проповядва свобода. Обичайната трагедия на личността, която не се
приспособява, не се примирява, която мисли със собствената си глава, и
поради тази причина загива, жертва на всички. Ето я, а ти мой единствен
възможен събеседнико, лежиш там под земята, докато часовникът без
стрелки отмерва хода на паметта.
ЧАСТ
ПЪРВА
ГЛАВА I
През нощта беше сънувал онзи сън. Една много красива чайка, със
сребърни пера, летяла на разсъмване. Летяла сама и устремена над спящия
град и сякаш небето ѝ принадлежало, както самият живот. Внезапно се
спуснала, за да се гмурне в морето, пробила водата, предизвиквайки
фонтан от светлина, и градът се събудил, изпълнен с радост, защото
отдавна не бил виждал светлина. В същия момент по хълмовете пламнали
огньове, от широко отворените прозорци хората изкрещяли хубавата
новина, хиляди души се стекли по площадите да празнуват, да приветстват
възвърнатата свобода: "Чайката, победи чайката!". Но ти си знаел, че
всички грешат, че чайката е загубила. След като се гмурнала, безброй риби
я нападнали, за да нахапят очите ѝ, да разкъсат крилете ѝ, завързала се
страшна битка, която изключвала каквато и да било възможност за
спасение. Напразно тя се бранела ловко и смело, кълвейки бясно, мятайки
се в скокове, които пръскали ветрила от пяна и запращали вълните чак до
скалите – рибите били твърде много, а тя била сам сама. Крилете ѝ били
съдрани, тялото набраздено от рани, главата ѝ разкъсана, губела все повече
кръв, оказвала все по-слаба съпротива и накрая, с вик на божа, потънала в
дълбините заедно със светлината. Огньовете по хълмовете угаснали, градът
отново заспал в тъмнината, сякаш нищо не се било случило.
При самата мисъл ти се потеше – да сънуваш риби за теб винаги е
било лошо предзнаменование, и в нощта на военния преврат също беше
сънувал риби. Акули. Потеше се и си даваше сметка, че поражението на
чайката е предупреждение, може би трябваше да отложиш с една седмица,
с един ден, да провериш отново мините под малкия мост, да се увериш, че
не си допуснал грешка. Но предната вечер беше започнало обратното
броене, в осем сутринта щяха да избухнат и двете бомби в парка и на
стадиона, хълмовете над гората щяха да се възпламенят както в съня ти, а
другарите ти, натоварени с тази мисия, вече бяха неоткриваеми. В противен
случай, между другото, какво щеше да им кажеш? Че си сънувал чайка,
разкъсана от рибите и че за теб те представляваха лошо предзнаменование?
Щяха да се изсмеят или да си помислят, че те е обзела паника. Така че не ти
оставаше друго, освен да се облечеш и да тръгнеш. Нахлузи си банския
костюм, ризата и панталоните. Беше месец август и там щеше да си свалиш
ризата и панталоните и да останеш само по бански – който и да те видеше,
щеше да те вземе за странен тип, който обича да плува на изгрев слънце.
Кой тръгва да убива тиранин само по бански? Обу си еспадрилите. Нямаше
да ги сваляш, защото скалите бяха остри. Или пък не? Не, обувките също
нямаше да са ти нужни в участъка при скалите между пътя и брега, защото
веднага след това щеше да се хвърлиш във водата, за да доплуваш до
моторната лодка. Взе портфейла с парите и фалшивите документи, пъхна го
в банския, но после размисли и го извади. Никакви документи – нито
истински, нито фалшиви. Ако рибите пипнеха чайката, не трябваше да
установят самоличността ѝ. Ами ако я убиеха? Ако я убиеха, вестниците
просто щяха да пишат за труп, открит по крайбрежието на Сунион. Възраст
– около трийсет години. Ръст – метър и седемдесет и четири. Тегло – почти
седемдесет килограма. Телосложение – здраво. Коса, черна. Кожа – много
бяла. Особени белези – никакви, с изключение на мустаците. Но в Гърция
много мъже са с мустаци.
Погледна часовника – почти шест. След малко Никое щеше да ти
свирне с клаксона и докато чакаше именно това изсвирване, споменът за
последните месеци те връхлетя, измъчвайки те като сърбеж. Денят, в който
беше дезертирал, за да не служиш на тиранина и беше тръгнал от къща на
къща да дириш убежище, но никой не те приютяваше, никой не ти
помагаше, обръчът от полицаите, които те преследваха, се затягаше с всеки
изминал час и ти усещаше дъха им във врата си, и с разколебана воля се
питаше: "За кого, защо човек да страда, да се бори?". Денят, в който беше
разбрал, че чуждият страх, чуждото послушание, чуждата покорност ще те
погубят и че затова трябва да напуснеш страната, да избягаш и да търсиш
други къщи, където да бъдеш приютен, и беше излетял от атинското летище
с фалшив паспорт и беше пристигнал в Кипър, за да бъдеш преследван и
там от полицаите, за да усещаш и там дъха им във врата си, и там отново,
разколебан, да се питаш: "За кого, защо човек да страда, да се бори"? Денят,
в който беше разбрал, че и там няма да успееш да постигнеш нищо,
министърът на вътрешните работи Георгацис те преследваше, за да те
предаде на Хунтата и затова трябваше отново да бягаш, а беше гладен, беше
ти студено, нощем спеше в една изоставена колиба, денем се хранеше с
плодове, които крадеше по полето, и си задаваше същия въпрос: "За кого,
защо човек да страда, да се бори?". Денят, в който съдбата те беше отвела
при единствения човек, който можеше да ти помогне – президентът
Макариос, който ти беше предложил виза, за да се добереш до Италия,
казвайки ти: "Отидете при министър Георгацис, той ще я подпише", така че
ти беше отишъл при него с бушуващо сърце, беше влязъл в неговия кабинет
със съмнението, че са ти устроили клопка, готов да му изкрещиш: "Добре,
арестувайте ме! И без това каква полза има да страдаш, да се бориш, хората
нямат представа какво да правят със свободата си". А той, повдигайки
мрачно лице, обрамчено от гарвановочерна брада, подобно на качулка,
която скриваше всичко, освен острия поглед, се беше усмихнал: "Хм, ти!
Точно ти, който от месеци се опитвам да заловя. Даваш ли си сметка какъв
риск ще поема, ако ти помогна?". "В такъв случай недейте да ми помагате,
предайте ме на ченгетата! И без това каква полза има да...". "Да страдаш, да
се бориш ли? За да живееш, моето момче. Който се примирява, не живее:
той живурка". После добави: "Какво ти се върти в ума, момче?". "Едно
единствено нещо – малко свобода". "Умееш ли да стреляш, да се
прицелваш точно?". "Не". "Можеш ли да изработиш бомба?". "Не". "Готов
ли си да умреш? . "Да". "Хм! Да умреш е по-лесно, отколкото да живееш,
но ще ти помогна". Наистина ти беше помогнал. Всичко, което ти знаеше,
го беше научил от него. Без него никога нямаше да направиш двете мини,
които сега се намираха под малкия мост, след завоя. Пет килограма тротил,
килограм и половина пластичен експлозив, два килограма захар. "Захар
ли?". "Да, предизвиква по-бързо горене". За теб, да следваш инструкциите
му, беше забавно като игра. "Дали ще е достатъчно сладко? Да добавим още
една лъжичка!". Но сега при мисълта, че не става дума за игра, а за
убийство на човек, те побиваха тръпки. Никога не би допуснал, че си
способен да убиеш човек, та ти не можеше да убиеш и буболечка. Тази
мравка, например. Една мравка се катереше по ръката ти. Хвана я леко с
пръсти и я сложи на масичката. Клаксонът изсвири.
Погледна колко е часът – шест, и с решителна стъпка слезе по
стълбите, отиде при Никое, който чакаше зад волана на таксито, седна на
задната седалка, за да приличаш на обикновен клиент. Никое ти беше
братовчед и работеше като таксиметров шофьор. Беше се спрял на него,
защото ти беше братовчед, следователно можеше да му имаш доверие, а и
защото караше такси. Таксито не бие толкова на очи: кой полицай би
предположил, че двама мъже отиват да извършат атентат с такси? Пък и да
купиш или да вземеш автомобил под наем е скъпо, а ти нямаше нужните за
тази цел пари, за да разполагаш с пари, трябваше да членуваш в някоя
партия, да се подчиниш на нейната идеология, на нейните закони, на
нейния опортюнизъм: ако не членуваш в някоя партия, ако нямаш значка
като гаранция, кой ще ти обърне внимание, кой ще те финансира? В Рим,
където беше намерил убежище, след като беше напуснал Кипър,
занаятчиите на политиката ти бяха предложили само празни приказки и
толкова. Подаяния и нищо повече. Празни обещания, да живее
интернационализмът и свободата, предлагаха ти най-много някоя стая,
където да преспиш или те водеха от време на време в някой долнопробен
ресторант, за да се наядеш, но нищо повече. По някое време един служител
социалист, един от онези, на които им е изписано на лицето умението да
правят кариера, тоест да прецакат ближния си, и за който ти си залагаше
главата, че рано или късно ще стане партиен лидер, те беше приел.
Гледайки те през очилата си за късогледство, дебел като прасе, ти беше
обещал луната и звездите – празни обещания, да живее
интернационализмът и свободата. От Италия обаче ти си беше тръгнал с
празни джобове и дори след това не беше получил и драхма. Колкото до
сънародниците ти, които би следвало да ти помогнат, например онзи, който
се смяташе за лидер на левицата в изгнание, ти ги познаваше добре. Да се
компрометират заради някакъв побъркан, който заедно с една шепа
ненормалници иска да убие тиранина? Никога! Разбира се ако атентатът
успееше, щяха да те накацат като скакалци житно поле, щяха да се
представят като твои съучастници и благодетели, сега обаче единственото
нещо, което ти предлагаха, беше едно коняче: "Пийни си, момче, и успех!".
"Вечерял ли си снощи?", попита Никое. "Да, снощи да". "Къде?". "В един
ресторант". "Появил си се в ресторант?". Ти сви рамене и мълчаливо
пресметна дали има време да се отбиете до Глифада, да видиш още веднъж
къщата с градината с портокали и лимони. Там беше прекарал
юношеството и младостта си, там живееха родителите ти. Като се върна в
Атина, ти беше коствало огромно усилие да стоиш далеч от там. Лошо ти
се пише, ако се поддадеш на подобни сантименталности, казваше
Георгацис. Сантименталности? Може и да е така, но мъжът е мъж също и
защото се поддава на подобни сантименталности. "Мини през Глифада!",
нареди на Никое. "През Глифада? Но вече е късно!" "Направи каквото ти
казах!". Никое мина пред къщата с такава скорост, че ти едва успя да видиш
прозореца на стаята, в която спеше баща ти, и градината, където една
облечена в черно старица поливаше розите. Фактът, че майка ти все още
имаше навика да се събужда на разсъмване, за да полива розите, те
разнежи, сърцето ти се сви при мисълта за спящия ти баща, обърна се
бързо, за да погледнеш още веднъж, но Никое вече поемаше по съседния
булевард и много скоро таксито се озова на пътя покрай брега на морето.
Пътят, по който тиранинът минаваше всяка сутрин, в блиндирания си
линкълн, за да отиде от резиденцията си в Лагониси в Атина. През
последните седмици го беше изминал десетки пъти, в търсене на най-
подходящото място, където да поставиш мините, и първоначално изборът
ти се беше спрял на един свод в скалите. Щеше да ти достави удоволствие
да го поразиш отвисоко, като мълния на Зевс, като божествено наказание.
Проблемът е, че нямаше да се получи, експлозивът действа отдолу нагоре,
и ти беше принуден да се задоволиш с малкия мост, след един завой.
Наподобяваше не толкова мост, колкото квадратно и дълбоко циментово
убежище, където дебелината на асфалта беше само петдесет сантиметра.
Разстоянието от основата на убежището до асфалта на пътя беше осемдесет
сантиметра – все едно, че го бяха построили за случая. Поставени на това
място, мините щяха да отворят кратери, широки три или четири метра, и
разрушителната сила щеше да е огромна. Единственият проблем – как да
избягаш на дневна светлина. Не случайно Георгацис казваше, че атентатите
се правят на тъмно, че единствено тъмнината прикрива бягството. Ами ако
те видеха да бягаш? Здраве да е! Пък и ти не харесваше тъмнината. В
тъмнината се движат прилепите, къртиците и шпионите, а не борещите се
за свобода хора.
Стигна при малкия мост в седем без петнайсет. Никое отвори бързо
багажника, за да ти даде жицата, която трябваше да се свърже с мините, и
ти веднага избълва една ругатня. Кълбото беше цялото оплетено във възли.
"Какво си направил, глупако, какво си направил?!". "Аз ли, нищо. Аз...". Но
вече нямаше време за спорове, още по-малко да се намери разрешение, така
че ти се съблече, даде на Никое ризата, панталоните и обувките си и бос,
само по бански, хукна към убежището, притискайки към гърдите си
кълбото от възли.

* *

Малкият мост днес вече не съществува. Запълниха го с пръст, тъй като

разшириха пътя и изправиха завоя: ако се завърнеш там, не би разпознал
дори мястото, на което се е намирал. Но аз си го спомням добре, видях го,
когато ме заведе там, преди да бъде заличен, и също толкова добре си
спомням онова, което ми разказваше за онази сутрин – началото на твоята
приказка, на твоята трагедия, на всичко. В онази сутрин морето беше
побесняло, вълните се разбиваха яростно в брега и беше студено. Или на
теб ти беше студено заради оплетената жица? Не можеше да го проумееш,
не разбираше как е могло да се случи. Може би Никое я беше захвърлил в
багажника прекалено грубо, може би беше забравил да я закрепи и
друсането на таксито беше предизвикало поразията. Каквото и да се беше
случило, двестате метра права жица, се бяха превърнали в кълбо от възли:
ако развържеше един, се образуваше друг, ако развържеше него, се
получаваше трети... Разярен, скъса жицата. Взе незасегнатата част, премери
я и ти се изплъзна още една ругатня: едва четирийсет метра, една пета от
нужната дължина! Скалата, която беше избрал, от която трябваше да дадеш
контакт и от която да избягаш, се намираше на двеста метра. Как сега да
промениш плана, как? Беше се спрял на тази скала след безкрайни опити, а
и защото видимостта оттам беше идеална. Имаше момент, когато черният
линкълн преминаваше през участъка между завоя и моста, в който
предният капак оставаше полускрит от един пътен знак и, според
изчисленията, именно в този миг трябваше да дадеш контакт. да не говорим
за факта, че въпросната скала беше близо до морето и че оттам много бързо
щеше да се хвърлиш във водата. А да действаш от четирийсет метра
разстояние, означаваше да тичаш след това сто и шейсет метра преди да
стигнеш до водата. Означаваше и че трябва да пресметнеш всичко
отначало: каква видимост щеше да имаш от четирийсет метра? Свърза
единия край на жицата за мините и след това, държейки другия край,
измери докъде стига. Проклятие, стигаше до място, откъдето пътят не се
различаваше заради надвисналия над него склон и на всичкото отгоре там
щеше да бъдеш съвсем на открито. Върна се обратно. С толкова къса жица
не ти оставаше друго, освен да застанеш точно под пътя, на десетина метра
от моста, рискувайки да избухнеш във въздуха. Истинско самоубийство.
Въпреки това нямаше друго решение, а това ти даваше преимуществото да
забележиш навреме черния линкълн. Преимущество ли? Какво
преимущество? За да го видиш добре, трябваше да се подадеш на ръба на
асфалта, и като че ли не стигаше, ами и там направените изчисления вече
не бяха точни. Трябваше да се пресметне наново, по нови критерии, да се
избере друг момент на задействане, и грешка от дори секунда, от част от
секундата, щеше да е пагубна: за част от секундата пропускаш целта. Така
че, на работа! И то бързо, много бързо. Обикновено черният линкълн
минаваше по моста в осем, а вече беше почти седем и четирийсет и пет.
Умът ти заработи с бързината на компютър. Да видим: колата се
движеше винаги със сто километра в час, сто километра се равняват на сто
хиляди метра, един час се състои от три хиляди и шестотин секунди, сто
хиляди делено на три хиляди и шестотин прави около двайсет и седем,
значи линкълнът изминаваше двайсет и седем метра за секунда. За една
десета от секундата, два метра и седемдесет сантиметра. Но как да
изчислиш тази десета от секундата? На глас, казваше Георгацис: kilia ena,
kilia dio, kilia tria, хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три. Добре, така ще
направиш. Пробва два пъти, за да установиш паузите между хиляда и едно
и хиляда и две, между хиляда и две и хиляда и три, погледна за последен
път мините, свърза жицата и зачака. Седем и петдесет и пет. Пет минути,
през които да се отпуснеш, да си зададеш въпроса... Мъжът, когото щеше да
убиеш след пет минути и заедно с когото може би щеше да загинеш, се
казваше Георгиос Пападопулос. Кой знае що за човек беше, видян отблизо
и наживо. Никога не беше го виждал отблизо, от плът и кръв. Само на
снимка. На снимките приличаше на паяче, беше смешен – с онези нахални
мустачки и с онези зли очички. Но диктаторите винаги са смешни и винаги
са със зли очички. Пулят ги, сякаш искат да уплашат децата: "Ако не
слушаш, ще те накажа!". Веднъж, гледайки снимката му, си беше помислил:
"Как бих искал да го погледна в лицето!". Но това беше преди да подготвиш
атентата, след това не си го беше помислят повече. През последните две
седмици например, когато се спотайваше на онзи път, за да установиш
времето и маршрута, за да определиш часа, в който излизаше от вилата си в
Лагониси, скоростта, с която се движеше автомобилът му, и броя на колите
от кортежа му, имаше възможност да задоволиш желанието си да го
погледнеш в лицето. А вместо това, веднага щом черният линкълн се
приближеше, му обръщаше гръб. Отчасти, за да не те разпознаят, така е, но
по-скоро защото те притесняваше мисълта да го погледнеш в очите. Ако
погледнеш врага си в лицето и забележиш, че въпреки всичко той е човек
като теб, забравяш кой е и какво представлява, и да го убиеш, става трудно.
По-добре да си представяш, че убиваш автомобил. Дори когато правеше
мините, когато проучваше времето и разстоянията, когато делеше сто
хиляди на три хиляди и шестотин, ти мислеше за автомобил, а не за човек
вътре в автомобила. По-точно за двама души, защото зад волана беше и
шофьорът. Шофьорът, за бога. А той какъв ли човек беше? Негодник или
невинно създание, някой нещастник, който трябва да си изкара прехраната.
Със сигурност беше негодник: почтените хора не стават шофьори на
тираните. Или пък стават, правят ли го? Не трябваше да мислиш за това, по
време на война човек не трябва да си задава някои въпроси. По време на
война се стреля; и който бъде уцелен, умира. Врагът по време на война не е
човек, той е мишена, в която да се прицелиш, и толкова. И ако до него стои
някой нещастник или дете, няма как. Няма как ли? Няма как на кукуво
лято: нима е честно да се бориш срещу неправдите с неправда, срещу
проливането на кръв, с проливане на кръв? Не, не е. И като се замислиш, не
беше честно дори да прибягваш до примера с войната: няма нищо по-
глупаво, по-ретроградно от понятието "война", а пък и ти кога си харесвал
войната? Ти дори не искаше да служиш войник, след непрекъснато
отлагане беше облякъл войнишката униформа на двайсет и осем годишна
възраст, и дори ти се гадеше при мисълта да хванеш пушка. И все пак,
когато мислеше за шофьора, чувстваше някакво смущение, някакъв срам,
трябваше да положиш усилие да повтаряш на самия себе си нещата, които
казваше на другарите си: насилието поражда насилие, гневът на потиснатия
срещу потисника е оправдан, ако някой ти зашлеви шамар, няма да му
обърнеш и другата си буза, а ще му отвърнеш с шамар, този човек уби
свободата, в древна Гърция убийците на тираните били почитани с
монументи и лаврови венци. Повтаряше си дори фразата, която беше
научил наизуст: "Аз не съм способен да убия човек, но тиранинът не е
човек, той е тиранин". Изведнъж тя беше започнала да ти звучи фалшиво,
като някаква лъжа. Затова ли ги беше толкова студено? Глупости: беше ти
студено, защото беше гол и защото времето беше студено.
Сгуши се между камъните и обгърна краката си с ръце, за да се
стоплиш малко. Моторната лодка тъкмо пристигаше, навреме, и се
отправяше към уговореното заливче. Колко далече изглеждаше само –
щеше ли да успееш да стигнеш дотам? Тази сутрин водата сигурно беше
ледена – нямаше да е лесно да се хвърлиш и да плуваш в ледената вода.
Разбира се, ако хвръкнеше и ти във въздуха заедно с автомобила, или ако не
успееше да стигнеш навреме до брега и да се хвърлиш в морето, този
проблем нямаше да съществува. Животът. Какво абсурдно нещо е животът.
Завърташ един ключ, създаваш контакт между положителния и
отрицателния полюс и... До слуха ти достигна шумът от приближаващия се
кортеж. Скочи на крака и промърмори печално: "Кураж, моментът
настъпи".

* *

Беше истински кортеж. Най-отпред имаше ескорт от мотоциклети,

състоящ се от трима полицаи отдясно и трима отляво, след него беше
ескортът от автомобили – два джипа един след друг, след тях имаше
линейка на Бърза помощ, следвана от автомобила с радиопредавателя,
после още четирима мотоциклетисти и накрая той – черният линкълн. А
зад него още един джип и още един патрул от мотоциклетисти. Кортежът
вече се намираше в края на правата отсечка и се движеше с обичайната
скорост. Скоро щеше да изчезне зад завоя, щеше да излезе от него и да се
появи отново. Шумът стана по-силен и ти проточи врат, за да виждаш по-
добре. Първите двама мотоциклетисти се задаваха и вече идваха срещу теб,
виждаха се толкова ясно, че можеше да различиш чертите на лицата им.
При пътния знак обаче се превърнаха в неясна сянка и ти си даде сметка, че
след това повече нямаше да различиш абсолютно нищо, така че щеше да
бъдеш принуден да действаш единствено по интуиция, единствено на
базата на изчисленията на времената, без да забравяш, че от знака до
първата мина имаше осемдесет метра, че за да се изминат осемдесет метра
със скорост от сто километра в час, бяха нужни приблизително три
секунди. Приблизително! Мозъкът ти отново заработи с трескава бързина, а
тялото ти изтръпна – проблемът се състоеше именно в това
"приблизително". Ако за една секунда се изминават двайсет и седем метра,
три секунди са равни на осемдесет и един метра, а не на осемдесет.
Следователно първата мина щеше да избухне твърде късно. Както и
втората, тъй като се намираше на един метър по-нататък, тоест на
осемдесет и един метра, вместо на осемдесет и два. Изводът беше, че
даването на контакт трябва да се забави. Но с колко? Много просто: щом
една десета от секундата съответства на два метра и седемдесет
сантиметра, трябва да се забави с приблизително една трета от десетата от
секундата. Приблизително! Отново това "приблизително"! И всичко това
при условие, че черният линкълн поддържаше постоянна скорост! Боже
мой! Колко трае една трета от десетата от секундата? Един миг? Не, по-
малко. Една трета от десетата от секундата е невъзможно да се пресметне с
човешки мерни единици. Една трета от десетата от секундата е в ръцете на
съдбата. Трябва да се довериш на съдбата и да не губиш време. Да не
гледаш хронометъра. Да броиш по-бавно. Kilia ena, kilia dio, kilia tria.
Хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три. По-бавно? Но в тази ситуация
какво означава по-бавно? Преминаха двата джипа. Премина линейката.
Мина и колата с радиопредавателя. Минаха и мотоциклетистите. Сега идва
той. Ето го – черен. Приближава се. Приближава се все повече и все по-
черен. Става все по-голям и все по-черен. Само след миг ще бъде при
пътния знак и ще се превърне в неясна сянка. Да се надяваме, че ръката ми
няма да затрепери. Не трепери. Да се надяваме, че линкълнът няма да
ускори и няма да намали скоростта си. Не я ускорява, не я намалява. Всеки
момент ще дойде. Идва. Дойде. Хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три,
контакт!
В продължение на един безкраен миг, дълъг милион години, не се
случи нищо. След това тъпанчетата ти бяха оглушени от един рязък и
зловещ тътен, и избухна лавина от камъни, вдигна се облак от сив прах.
Само един облак, само един тътен. Беше избухнала само едната мина. Нима
беше възможно? Ощипа се, невярващ. Но нямаше време да се зарадваш, че
си останал невредим, защото мигновено си даде сметка, че си жив, защото
си се провалил. Брониран автомобил, който избухва във въздуха, издава
много по-силен шум, вдига много по-гъст облак и не само камъни се
разхвърчават наоколо. Следователно какво не се беше получило? Зарядът,
моментът, преброяването kilia ena, kilia dio, kilia tria, или съдбата? Едната
трета от десетата от секундата, съдбата. Но защо втората мина не беше
избухнала? Не беше свързал добре жицата ли? Не беше задействал добре
детонатора ли? Или проблемът беше в захарта, в играта със захарта: "Дали
ще е достатъчно сладко, да добавим още една лъжичка!"? Задаваше си тези
въпроси, докато тичаше. Почти несъзнателно, след като се беше ощипал
недоумяващ, се беше втурнал надолу по склона и сега тичаше ли, тичаше,
подтикнат от един-единствен импулс: да стигнеш до морето, да се хвърлиш
в него, да изчезнеш във водата, да живееш. Да живееш! Изведнъж морето
се озова под краката ти, обгърна тялото ти, което потъваше в ледената вода,
докато мислено си повтаряше "наистина е ледена", и в един момент стана
толкова ледена, че трябваше да излезеш обратно на повърхността.
Възползва се от случая да погледнеш към пътя, където полицаите тичаха с
пистолети в ръка, и гледката те притесни: пое въздух в дробовете си,
потопи се под водата и продължи да плуваш. Плуваше уверено и
енергично, винаги си бил шампион, но морето беше по-бурно отколкото си
мислеше, едно много силно течение те запращаше към брега, вместо към
лодката: отново изплува на повърхността, за да си поемеш въздух.
Погледна полицаите за втори път, за да провериш дали не идват към теб.
Не, всички се втурваха към убежището под моста, не те бяха видели,
можеше да продължиш спокойно. Дявол да го вземе това течение, ако не
беше то! И това задъхване. Беше се задъхал. От време на време трябваше да
спираш и да си поемаш дъх, губейки ценно време. Какви вълни! Чуй само
какви вълни! Една яростна вълна те запрати в скалите и ти се вкопчи
зашеметен в една издатина. Колко време беше изминало, докато си стоял
вкопчен там, зашеметен и в неведение за последствията? Какви бяха
последствията от тази непредвидена пауза, ти стана ясно едва в мига,
когато тревожният ти поглед потърси моторната лодка. Беше им казал да
изчакат точно пет минути, нито минута повече. Дори им го беше казал
грубо, за да схванат добре: "Това е заповед!". След като петте минути
изтечаха, щяха да си тръгнат. Трябваше да наваксаш, незабавно. Да
наваксаш, излизайки от водата и отправяйки се пеша към заливчето, където
лодката беше спряла. Със сигурност щяха да те забележат и да те изчакат.
Излезе от водата, с голямо усилие. Започна да бягаш както преди, прегънат
на две, по скалите, които тук бяха остри, при всяка крачка нова рана, нова
силна болка, но пък за сметка на това се приближаваше към заливчето със
значителна бързина. Още петдесет метра, още трийсет и щеше да можеш да
им извикаш: "Ето ме! Идвам, изчакайте ме, идвам!". После щеше да скочиш
във водата, да поплуваш малко, и те щяха да те пресрещнат. Трийсет метра.
Двайсет. Десет: "Ето ме! Идвам, изчакайте ме, идвам, изчакайте ме!".
Моторната лодка потегли. Отправи се навътре в морето и си отиде.
Отиде си и до края на живота си ти не можа да се освободиш от
мъчителния спомен за лодката, която се отправя навътре в морето, без да те
изчака, от мисълта "идвам, изчакайте ме, идвам", от чувството за празнина,
което те обзе в онзи момент. От желанието да се разплачеш, да изкрещиш:
"Страхливци, мръсни страхливци!". От отчаянието. От въпроса: "Какво да
правя сега, какво да правя?!". Повдигна поглед към пътя, където охраната
беше направила импровизиран пропускателен пункт и мъже в униформи се
суетяха, крещейки: "Наблюдавайте брега! Следете всичко, което мърда!".
Какво да правиш? Трябваше да се скриеш, естествено да се скриеш,
незабавно. Но къде? Огледа се наоколо уплашено, в търсене на пролука, на
място, където да се приютиш. Ето! Онази малка пещера, наподобяваща
ниша, която се показваше в скалите в морето. Беше малко тясно, наистина,
но нямаше друго решение. Допълзя дотам по корем. Сгуши се вътре като
мекотело в черупката си, по-скоро като бебе в майчината утроба – с чело
опряно в колената и с ръце около краката. Ако останеше там до мръкване,
щеше да се отървеш, може би. Защото по някое време щяха да преустановят
издирването, и с малко късмет щеше да се оттеглиш и да се добереш до
пътя. Проблеми естествено нямаше да липсват, най-вече от факта, че
трябваше да се придвижваш гол и бос посред нощ, но на различни места по
крайбрежието беше разположил твои другари, със заръката да те приберат
и... Какво щеше да им кажеш, когато ги срещнеше? Какво щеше да
отговориш на въпросите им, на мълчаливите им упреци? Че атентатът се е
провалил заради късата и оплетена жица, заради трудно направените нови
изчисления, заради една трета от десетата от секундата, заради съдбата?
Беше се забавил прекалено много, сега си даваше сметка. Беше преброил
прекалено бавно kilia ena, kilia dio, kilia tria. Първата мина е избухнала,
когато линкълнът вече е бил на почти три метра след моста. А втората? Как
щеше да обясниш факта, че втората мина изобщо не се беше взривила? Oh,
Theos! Theos! Theos mu! O, Боже, Боже мой! Толкова труд, толкова мъки,
толкова саможертви, толкова месеци на вятъра. На вятъра! Не трябваше да
мислиш за това. При самата мисъл полудяваше. По-добре да насочиш
мисълта си другаде – към бомбите, към пожара по хълмовете. Докато ти
извършваше атентата, една бомба трябваше да избухне на стадиона, а друга
в парка, след което дърветата по хълмовете трябваше да пламнат в огън.
Един огнен обръч, който да събуди целия град. Чайката, чайката! Беше дал
точни нареждания. Но дали ги бяха изпълнили или не? Да признаем,
четиринайсет поддръжници са малко за един клетник, който претендира да
свали сам една диктатура. И щом ти се беше провалил, те също имаха
право на това. Може би бомбите не бяха избухнали, нито тази на стадиона,
нито другата в парка, и по хълмовете не гореше нищо. Провал след провал.
Какво щеше да каже Георгацис? А занаятчиите на политиката, които не
бяха удържали на думата си, които не бяха изпълнили обещанията си? Със
сигурност щяха да се похвалят за прозорливостта си: "Онзи самотен
побъркан, онзи самонадеян бунтар, който си мисли, че може да се опълчи
на партиите, на вътрешния правилник на партиите, на логиката на
идеологиите. Предчувствахме ние, че не трябва да го вземаме на сериозно".
Достатъчно. Сега можеше да се направи само едно: да се спасяваш. Ала
какво мъчение е да стоиш свит така, да не се поддадеш на изкушението да
изправиш ръка или да протегнеш крак. Да търпиш изтръпналите си стави.
Ами тази сънливост? Да не ѝ се поддадеш, да останеш буден. Колко е
трудно, колко е трудно. Още повече с този хеликоптер. Беше пристигнал и
хеликоптер. Летеше ниско, минавайки многократно над теб, и
непрестанният шум от перките му ти действаше като приспивна песен.
Пред очите ти се спусна оловна завеса.

* *

Колко време беше спал? Часовникът ти беше подгизнал и вече не

работеше. Но не по-малко от час или два. Слънцето беше високо, виждаше
го през една пролука в черупката, която се отваряше над главата ти,
откривайки ивица небе, и вече не ти беше студено, напротив, дори се
потеше. Може би заради гласовете, които те бяха събудили, гласовете,
идващи отблизо, толкова отблизо, че различаваше ясно това, което казваха:
"Претърсете скала по скала!". И хеликоптерът също се беше върнал отново,
с неочаквано зловещ грохот, подобен на изстрелите на тежка картечница.
Сякаш цялата гръцка армия се намираше там на учение. "Един отряд да
слезе долу!". "Сержант, докладвайте!". "Не в индийска нишка! Разпръснете
се!". Накрая един арогантен, гневен крясък, който отекна в ушите ти:
"Повтарям, претърсете педя по педя!". "Да, господин капитан!". И ивицата
небе над главата ти, пролуката в тавана на пещерата, изчезна под чифт
обувки. Притаи дъх. Сгуши се отчаяно в черупката и за няколко минути ти
се стори, че си се върнал в детството си, когато майка ти те търсеше, за да
те накаже, така че за да се отървеш от боя ѝ, се скриваше под леглото,
прилепяйки се до стената, където оставаше да наблюдаваш втренчено
краката ѝ, да слушаш крясъците ѝ: "Къде се е дянал, къде се е скрил?!", и
със стиснати устни се молеше: "О Боже, нека да не ме види, нека да си
отиде!". Понякога наистина си отиваше, без да те е открила, но ти не се
доверяваше и оставаше под леглото, потискайки глада, жаждата, нуждата
да пишкаш. Понякога обаче тя се навеждаше и те виждаше, протягаше
заплашително и победоносно ръка и те извличаше навън: "Пипнах те,
негоднико, пипнах те!". Но защо този път трябваше да се наведе и да те
види? Ти вече беше мъж, и то с късмет – през последните шестнайсет
месеца се беше измъквал десетки пъти. Защо да се плашиш заради чифт
обувки, заради онзи офицер, който се беше спрял над главата ти,
неумолимо? Един глас се провикна: "Претърсихме добре, господин
капитан. Тук няма нищо, няма никого". "В такъв случай претърсете горе и
после минаваме от другата страна". В гърдите ти се надигна дълбока
въздишка, стисна юмруци и си помисли: "Слава богу, отървах се!". Но
точно в момента, в който си мислеше "Слава богу, отървах се!", капитанът
се размърда и се спъна. И падна от скалата. Падна точно пред теб и те видя.

* *

"Не стреляй, не стреляй!", крещеше, насочвайки към теб пистолета с

трепереща ръка, а ти не знаеше какво да му отговориш: да стреляш с какво?
След това закрещя: "Излез навън, излез навън!". Но напразно. Ти стоеше
парализиран по-скоро от изумление, отколкото от страх и от гняв, не
можеше да излезеш, да се измъкнеш от онази черупка. Направиха го те. С
жестокостта на рибите, които нападаха чайката в съня ти, се нахвърлиха
отгоре ти, блъскайки се един в друг, тъпчейки се. Извлякоха те навън за
краката, изправиха те, без да забележат, че ти не можеш да стоиш прав,
защото краката ти бяха вдървени, а да се опиташ да се браниш като
чайката, щеше да е истинска лудост. Бяха твърде много. Цяло море от
униформи, което се разрастваше все повече и повече, с единствената мисъл
да те бият, да те претърсват. Един от тях те удари два пъти по слепоочията и
през очите. Друг отвори широко устата ти с двете си ръце, за да напъха
вътре пръстите си и да търси там бог знае какво, крещейки: "Изплюй го,
изплюй го!". Трети съдра банския ти, за да види дали не си скрил в него
оръжие. После поставиха ръцете ти на главата и те затикаха нагоре по
нанагорнището. Но ти не можеше да вървиш, защото под босите ти крака,
вече разранени от тичането по скалите, всеки камък се превръщаше в
острие, и ако спреше, за да си поемеш дъх от болката, те удряха
нетърпеливи с приклада на пистолетите си или с цевта на автоматите си.
Излизането на пътя беше облекчение, което веднага се превърна в
разочарование – на мястото, където трябваше да зее кратер, се беше
образувала дупка от едва два метра, за да ти докаже, че не беше объркал
само изчисленията за десетата от секундата, но не беше изчислил и заряда.
Напъхаха те в един много широк автомобил, със сгъваеми седалки. Седнаха
на тях и започнаха да те разпитват. "Кой си ти? Кой ти е платил? Кои са
останалите? Кой се намираше на моторната лодка?". И отгоре ти се сипеха
шамари, юмруци, ритници в пищялките. Най-свирепият беше един огромен
мъж, облечен в цивилни дрехи, с маймунски черти и с кожа, обезобразена
от наподобяващи пчелна пита кратери, дупки, белези от вариола или от кой
знае каква заразна болест. Биеше с много тежка ръка, с ръка на боксъор, и
колкото повече му се противопоставяше с мълчание, толкова повече се
разбесняваше: "Говори, убиецо, говори! Говори или ще те направя на
парчета!". "Отговаряй, престъпнико, отговаряй или ще ти смъкна кожата от
бой!". "Не се прави на изненадан, убиец, и без това няма да се измъкнеш,
ако не отговаряш, ще те убия, знаеш ли кой съм аз?". Не знаеше и не те
интересуваше. Единственото нещо, което те интересуваше, беше да
съумееш да запазиш мълчание, да не му предоставиш и най-малката
възможност, и най-малката следа, която да му позволи да разкрие
самоличността ти. Ако разкриеше името ти, другарите ти нямаше да имат
време да се спасят. Изведнъж се приближи един полицай, един възрастен
полицай с благ вид. Започна да го дърпа за ръкава на сакото. "Господин
майор, излушайте ме, господин майор, аз зная кой е той. Познавам го,
защото служа в Глифада, той е от Глифада. Казва се Панагулис и...". Но
сипаничавият мъж не го остави да довърши и докато устата му зейваше,
изсипвайки върху теб дъжд от слюнка, каза: "А! Това си ти, гнусен червей
такъв! Значи не си изчезнал, не си офейкал в чужбина, сержант Георгиос
Панагулис! Тук си бил, мръсен негоднико, дезертьор, продажник, в Атина
си бил, подлецо, и си си мислел, че ще се отървеш?". Последва непоносимо
парене, нещо като пробождане с нож във врата. Беше загасил цигарата си
във врата ти. Ти се сгромоляса със стон и ума ти се замъгли.
През последните години от живота ти, когато ми разказваше епизода с
арестуването, не си спомняше добре какво се беше случило след изгасената
във врата ти цигара. В паметта ти се връщаха само отделни картини, неясни
откъси: възрастният полицай, който се опитва да привлече вниманието на
мъжа със сипаничавото лице, да му обясни, че ти не си Георгиос, а брат му
Александрос; сипаничавият мъж, който го отблъсква и вече сигурен, че е
разкрил самоличността ти, отказва да го изслуша и го пъди: "Махай се,
идиот такъв, не ми пречи, не виждаш ли, че работя"; отново възрастният
полицай, който се отдалечава примирен. Нищо друго. За двата часа, които
беше прекарал вътре в онзи автомобил, и за побоя през тези два часа не
можеше да кажеш нищо. Но имаше едно нещо, което си спомняше с
точност: пристигането на Ладас, по онова време министър на вътрешните
работи и дясна ръка на Пападопулос. Стената от униформи, която се
отдръпва, за да го пропусне. Огромното му кръгло лъщящо лице, което се
надвесва над теб, а дебелите му ръчички те потупват едва ли не сърдечно
по рамото. Мазнишкият му глас, който се излива върху теб: "Чуй ме,
сержант, аз познавам брат ти Александрос. Познавам го от времето, когато
учеше със сина ми в Политехниката. Непокорен тип, трябва да признаем,
анархист. Критикуваше Караманлис, мразеше кралското семейство, имаше
зъб на Евангелис Авероф, не му допадаше комунизма, нито пък фашизма,
нищо не му допадаше. Но беше умен тип и ако човек съумееше да го
подхване правилно, беше разумен. И знаеш ли защо ти казвам всичко това,
сержант? Защото ако Александрос беше тук, щеше да ти каже: "Разкажи
всичко на Ладас, довери му се. Признай на Ладас кой стои зад този атентат.
Ще си спестиш куп неприятности". Спомняше си този момент много добре,
защото докато Ладас говореше, те беше обзело силно желание да заплачеш.
Не трябваше да ти се плаче: фактът, че те бяха взели за Георгиос, ти даваше
огромно преимущество – да спечелиш няколко дни или няколко часа, да
дадеш време на другарите ти да се спасят. Но колкото повече си повтаряше,
че недоразумението е преимущество, че е огромен късмет, толкова повече
желанието да се разплачеш напираше в гърлото ти и навлажняваше очите
ти. "Георгиос, ти също трябва да дезертираш". "Но аз съм действащ
офицер, Алекос, не мога!". "Разбира се, че можеш. Трябва, значи можеш".
"Не мога, Алекос, не мога!". "Можеш". Беше го убедил. И той беше
дезертирал. През река Еврос беше отишъл в Турция, оттам в Ливан, след
това в Израел: без да намери страна, която да го приеме, която да му
помогне. Ходене по мъките. После, на пристанището в Хайфа, малко преди
да отплава с кораб за Италия, израелците го бяха заловили. Бяха го предали
на капитана на един гръцки кораб, за да го върне обратно в Атина и да го
предаде на Хунтата. Капитанът го беше заключил в една кабина и... Мъжът
със сипаничавото лице използваше думата "изчезнал", защото когато
корабът беше пристигнал в Пирея, полицията беше заварила кабината
празна, а люка отворен. Ала ти знаеше, че Георгиос не беше изчезнал, че
беше мъртъв. Беше го разбрал от един сън. Беше го сънувал именно в
нощта, в която корабът е пътувал от Хайфа за Пирея. Ти вървеше с
Георгиос по една планинска пътека над една пропаст, която свършваше в
морето. По едно време планината се беше разтърсила и една лавина се
беше стоварила върху Георгиос. "Георгиос!", беше изкрещял, сграбчвайки
го. "Георгиос!". Но не беше успял да го задържиш. И Георгиос беше паднал
в морето, при рибите.

* *

Отведоха те по обяд. От дясната ти страна седеше сипаничавият мъж,

от лявата – един полковник, който се караше със сипаничавия мъж, на
сгъваемите седалки двама охранители с автомати, а други двама до
шофьора: осем души в един автомобил. Притискането на телата те
задушаваше и дразнеше синините от нанесения ти побой, мъчението се
усилваше и от един опрян в ребрата ти пистолет. Пистолетът беше на мъжа
със сипаничавото лице, който повтаряше монотонно: "Ще разбереш,
сержант, ще разбереш!". Или: "Ще спреш да се правиш на глухоням,
сержант, ще спреш!". И при всяка заплаха те риташе в краката. Ти
продължаваше да мълчиш и да се взираш в пътя, с абсурдната надежда да
се случи нещо неочаквано. Например произшествие, което да ти позволи да
избягаш. Но не се случваше нищо. Автомобилът се движеше уверено,
предшестван и следван от мотоциклетистите, и никой не му обръщаше
внимание. Когато минавахте покрай други коли, ти се опитваше да
срещнеш погледа на хората в тях, а те ти отвръщаха с безизразни лица;
когато някой минувач се обърнеше, то беше за да покаже безразличието на
човек, който се чуди: "Кого ли са арестували, някой крадец ли?". Или пък
който си мисли: "Заловили са някой престъпник, много добре!". По едно
време едно момиче, което вървеше по тротоара с един младеж, като че ли
предусети истината, с тревожно изражение сграбчи китката на младежа и
посочи с показалец към теб. Това ти донесе огромна утеха, сякаш момичето
олицетворяваше целия град и сякаш целият град всеки момент щеше да
отвори широко прозорците и да закрещи: "Арестували са го, арестували са
го! Бързо, да го защитим!". Младежът обаче сви рамене, все едно че искаше
да каже: "Зарежи, не се забърквай!". Утехата премина в разочарование, обзе
те силна умора: сведе глава и последиците от поражението изплуваха на
повърхността. Чувстваше се смешен, защото беше гол сред облечени хора,
чувстваше се унизен, защото се беше провалил, чувстваше се сам, защото
наистина беше сам и защото се страхуваше от онова, което щяха да ти
сторят. В съзнанието ти се промъкна едно съмнение – щеше ли да съумееш
да издържиш? Мъжът със сипаничавото лице го долови. Свали пистолета
от хълбока ти и го опря в челюстта ти: "След малко пристигаме, сержант. И
кълна ти се, че ще проговориш. О, да, сержант, ще проговориш. Хубаво ще
те наредя. Не знаеш ли какво се говори за мен? Че пред мен проговарят
дори статуите. Още ли не си разбрал кой съм? Аз съм майор
Теофилоянакос".
Ти познаваше това име и това, което той казваше, беше вярно:
всъщност имаше един зловещ виц за него. Един археолог открива някаква
статуя и не знае от коя епоха е. "Кажи ми от коя епоха си!", обръща се към
статуята. А асистентът на археолога; "Занесете я на Теофилоянакос. Пред
него ще проговори". Но да научиш кой е той, беше от полза. Сякаш страхът,
съмнението, поражението и дори чувството, че си смешен заради голотата
си, бяха пометени и на тяхно място се надигна гордост, че си сам и унизен,
и увереност, че не можеш да бъдеш сразен. Обърна поглед към
наподобяващите пчелна пита кратери, дупки, белези от вариола или бог
знае от каква заразна болест и избухна в смях. "Смей се, смей се!", каза
Теофилоянакос. Автомобилът мина покрай олимпийския стадион, след това
покрай хотел Хилтън и накрая покрай американското посолство. След
посолството зави надясно и сърцето ти се сви. Иззад акациите на тротоара
ти веднага разпозна Специалния разузнавателен отдел на военната
полиция, на ЕСА. Централата за изтезания.

* *
 Тази сграда също вече не съществува. Беше съборена, за да бъде
построен на нейно място небостъргач, който обаче така и не беше
построен, защото много хора смятаха, че да се живее на това проклето
място, ще им донесе нещастие; зад акациите по тротоара не се забелязва
нищо друго, освен полуразрушени колони, висящи железа и площадка,
осеяна с боклуци. Когато откъм морето задуха вятър, боклуците се понасят
в бясна въртележка, железата се блъскат глухо в колоните и от развалините
сякаш се надигат ридаещи гласове. И въпреки това районът е хубав,
богаташки, с озеленени и широки булеварди, с бели къщи от края на века,
където богаташите имат готвач, иконом, гладачка и шофьор, с изискани
малки сгради в стил "либерти", където дипломатическите представителства
са с добре поддържани градини и добре излъскани месингови орнаменти.
Човек трудно би могъл да повярва, че тук, именно тук, се е намирал адът,
от чиито прозорци са се носели крясъците и стенанията на жертвите.
Богаташите с готвача, с иконома, с гладачката и шофьора не ги ли чуваха?
Не ги ли чуваха служителите на консулствата и на посолствата с добре
поддържаните градини и добре излъсканите месингови орнаменти, особено
тези на американското посолство, при положение, че то се намираше на
отсрещния тротоар? Или ги чуваха и ги коментираха с досада? "О, Боже,
пак започват. да се надяваме, че няма да попречат на партито довечера".
Трудно е човек да си представи и що за сграда е била тази централа на
ЕСА. Може би някакво, огромно здание като това на московската Лубянка,
като това на мадридската тайна полиция или просто казарма, подобна на
много други в средиземноморските страни: стари стени, мизерни чакални,
малки фотьойли от протрита изкуствена кожа, мръсни пепелници, семпли
кабинети със закачен на стената портрет на тиранина и потен служител зад
бюрото. С черни нокти, с дръзки мустачки, с тъпи и мазни лица, с чаши с
кафе, поднесено от сковани от страх войничета: "Слушам, господин
комендант, слушам, господин сержант", и накрая килиите за арестуваните и
специалните стаи за разпитите, Една от тях се намираше на последния
етаж, близо до балкона с мотора, който влизаше в действие, за да се
приглушат стенанията и крясъците. Разказал си го на страниците, които
написа месец преди да умреш и които скъса в деня, когато стигна до
ужасната страница двайсет и три, забранявайки ми да ги събера, но аз ги
събрах и открих с разочарование, че представляваха просто подробно
описание на първите двайсет и четири часа там вътре. Днес обаче ме
впечатлява именно това описание, огромното изобилие от детайли, фактът
че толкова години по-късно ти не беше забравил нищо, нито едно име, нито
една фраза, нито един жест, сякаш и най-малката подробност се беше
запечатала в паметта та със силата на огнено клеймо.
При влизането на автомобила, разказваш на онези страници, базата
беше в бойна тревога, и Теофилоянакос ти каза: "Добре дошъл, сержант!".
Часовои с насочени автомати, движещи се нервно войници, резки заповеди,
примесени с шептене и с въпроси: "Кой е този полугол и бос мъж, какво ли
престъпление е извършил?". Затикаха те нагоре по стълбите, вкараха те в
един кабинет и та направиха снимка за вестниците. Онази, на която
приличаш на хубав, уморен плувец, с отпуснати до тялото ръце, с
наклонена към лявото рамо глава, а погледът ти е наситен със
сърцераздирателна покруса. След това извикаха лекар, който да установи
дали немотата та не се дължи на шок. Лекарят, който дойде, беше странен
тип. Лицето му беше симпатично и проницателно, очите му блестяха
съучастнически и иронично, все едно че се беше озовал там случайно. С
престорена изненада разгледа изгарянията от цигара: "Кой го е направил?
За пепелник ли са те взели?". Погледна синините и драскотините ти много
внимателно: "Боли ли те тук? А тук? Ами тук?". После те попита дали те
боли зачервеното слепоочие и се престори на ядосан, че не отговаряш на
въпросите му. Беше ясно, че му харесваш, че иска да ти помогне по някакъв
начин. И на теб той ти харесваше, въпреки че носеше тяхната униформа, но
не можеше да сториш нищо, за да му го покажеш, можеше единствено да се
надяваш да остане по-дълго. И той стоеше. Всъщност много скоро
Теофилоянакос се изнерви: "И така, докторе, в шок ли е или не е в шок?".
"Да, мисля, че е травматизиран от уплаха, но би трябвало да го прегледам
на спокойствие в моя кабинет, за да съм сигурен, да му направя няколко
изследвания". "Какви изследвания, докторе, това е полицейско управление,
не е спешно отделение!". "А пък аз съм психиатър, а не ветеринар!". "Като
сте психиатър, не виждате ли, че се преструва на глухоням, че се подиграва
и с вас?". "Не, и бих искал да се погрижа за раните му!". "За раните му ще
се погрижим ние, докторе. Можете да си вървите". Посочиха му вратата и
да го гледаш как се отправя сразен към вратата, беше все едно да гледаш
отново как лодката се отправя навътре в морето, без да те изчака:
"Изчакайте ме, идвам, изчакайте ме!". Искаше ти се да се хвърлиш след
него, да се вкопчиш в ръкава му, да го задържиш: "Отведи ме, намери
някакъв претекст да ме отведеш!". И той като че ли го долови. Спря се,
обърна се, хвърли ти поглед, който казваше: "Аз зная, че се преструваш, но
те не са сигурни, продължавай така". Работата е там, че да се преструваш,
нямаше да е от полза още дълго, наближаваше моментът, в който трябваше
да започнеш да се държиш с тях по различен начин, показвайки им, че не
си нито глух, нито ням, и ето – моментът беше дошъл, отведоха те в друга
стая, в която наистина имаше маса и два стола, но имаше и една желязна
кушетка без дюшек. До кушетката стояха трима сержанти със скръстени
ръце и палки на коланите, толкова големи, че приличаха на бухалки. И те
също бяха огромни и много яки. Погледна към тях, погледна към кушетката
и в продължение на няколко секунди не можа да схванеш за какво може да
служи желязна кушетка без дюшек, но после разбра, тъй като двамата те
сграбчиха, съсредоточени и невъзмутими, и те проснаха отгоре, все така
съсредоточени и невъзмутими, без да обръщат внимание на стона, който ти
се беше изплъзнал при допира с пружината, която беше счупена и
пробиваше плътта ти като бодлива тел. Прехапа устни, за да овладееш
безпокойството си: веднага ли щяха да започнат или не? Не, не веднага:
един плах на вид капитан тъкмо влизаше, покашляйки леко и изчервявайки
се: "Може ли да вляза, добър ден, може ли?". Преструвайки се, че не
забелязва, че пред него се разкрива нелепата гледка на полугол и окървавен
мъж, проснат на кушетка без дюшек, се настани зад бюрото. Сложи отгоре
някаква папка, подреди няколко молива, започна да задава въпроси, които
естествено се отнасяха за Георгиос – как се казваш, година на раждане, към
кой полк принадлежиш, и тъй като ти мълчеше, той отговаряше вместо теб:
"О, да, тук е написано, извинете. Набор 1939, познавам много хора родени
през трийсет и девета, всички добри момчета, имах един приятел роден
през трийсет и девета, бяхме заедно в база 534". Ти го гледаше втренчено,
опитвайки се да разбереш каква е неговата роля: да запълни някаква
празнина ли беше там или защото беше част от ритуала? Да не би пък да
беше изпратен от някой отдел по психология: "Отиваш там, преструваш се,
че все едно нищо не е станало, държиш се любезно с него, печелиш
доверието му и може би ще изскочи нещо от това"? Едно беше сигурно:
нямаше никакъв авторитет и го бяха наплашили до смърт: когато вратата се
отвори, скочи на крака като ощипан. Или като че ли влизаше генерал. Но не
беше генерал, бяха двама цивилни типове. И го изблъскаха настрана, с леко
кимване на глава му дадоха знак да си върви, после застанаха пред
кушетката, размахаха някаква папка с листове и произнасяйки ясно, казаха:
"Аз съм заместник-комисар Малиос от отдел "Антикомунизъм" към
главното управление". "Аз съм заместник-комисар Бабалис от същия
отдел".
Веднъж като момче беше гледал един страшен филм. Беше фантастика
и героите в него бяха хора роботи, създадени по една много особена
формула, по метод, при който те не се раждаха деца: раждаха се възрастни
и с дрехи, с шапка на главата и с обувки и всички имаха еднакви лица,
еднакво тяло, еднаква походка и стояха неподвижни по един и същи начин.
Тези двамата ти напомняха именно този филм. Действително на пръв
поглед изглеждаха обикновени и добродушни типове – безлични черти, сив
костюм, риза и вратовръзка. Но като ги разгледаше добре, виждаше, че
всяват страх. И причината беше, че макар единият да беше висок, а другият
нисък, единият слаб, а другият едър, единият с мустаци, а другият не,
изглеждаха чудовшцно еднакви – като раздвоена сянка на един и същи
човек. Например начинът, по който стояха разкрачени и с изпъчен корем.
Един и същи. Начинът, по който те гледаха, сякаш ти си беше в стаята или в
болница, беше един и същи. Еднакъв беше и тембърът на гласа им, като
редуваха репликите си в перфектен синхрон. Веднага щом единият
завършеше изречението си, другият веднага изговаряше следващото
изречение, довършвайки казаното. Следващото изречение обаче не
съдържаше различна мисъл – то съдържаше логическото или синтактично
продължение на изречението, казано преди това, така че човек, като ги
гледаше и като ги слушаше, имаше чувството, че наблюдава партия тенис
между двама играчи, които не пропускат топката нито веднъж. Туп, туп,
туп! "Сержант, разполагаме с информация за вас". "Разполагаме и с досието
на брат ви Александрос". Туп, туп! "Знаем всичко за вас и смятаме, че вие
знаете всичко за нас". "Всъщност чуждестранните радиостанции ни
отделят голямо внимание". Туп, туп! "Клеветят ни, по-точно. Казват, че
изтезаваме". "Лъжи. Нашата система не се нуждае от изтезания". Туп, туп!
"Подложения на разпит го сразяваме с фактите, с търпеливо събраните от
нас доказателства". "Така че накрая винаги бива обезоръжен от нашата
доброта". Туп, туп! "Някои ни казват: "Ще кажа всичко, което зная, но
искам да предпазя един човек". "И ние проявяваме разбиране и го
удовлетворяваме". Туп, туп! "Един ни каза: "Криех се в дома на еди-кой си,
но не му правете нищо за бога, той има семейство"". "И ние нищо не му
направихме: просто отидохме при него и му дадохме няколко съвета". Туп,
туп! "Приятелството е хубаво нещо, му казахме ние, но заради него можеш
да прекараш живота си в затвора". "Той падна на колене и се закле, че няма
да го прави никога повече". Туп, туп! "Ето защо комунистите ни
ненавиждат". "Заради нашия професионализъм, заради нашата
идеологическа подготовка". "Но не искаме да ви отегчаваме с тези неща,
сержант". "Искаме да ви зададем само няколко въпроса". "Например да ви
попитаме за адреса на къщата, в която сте се укривали". "Така ще можете
да си получите дрехите и да се облечете. Не можете, естествено, да
продължавате да стоите гол". "Къде бяхте отседнали, сержант?". Туп, туп!
Туп, туп! Туп, туп!
Следеше ги, местейки зениците си от единия към другия, като махало,
точно както се прави на партия тенис, и тъй като не помнеше кой е Малиос
и кой Бабалис, те все повече изглеждаха като раздвоения образ на един и
същи човек, с един и същи глас, повтарян от ехото. "Къде бяхте отседнали,
сержант?". "Да, къде бяхте отседнали, сержант?". Трябваше да ги спреш, да
ги изтощиш, да ги разделиш. Трябваше да им отговориш или щеше да се
побъркаш. "Не си спомням". "Не си спомняте ли?". "Не, не си спомням".
"Сержант, знаете ли значението на думата "разпит"? При разпита на всички
им се връща паметта, уверяваме ви". "Казах ви, че не си спомням и няма
никаква надежда да си спомня". "Може би сте прекалено напрегнат,
сержант. Имате нужда от един коняк, от едно кафе". "Аз нямам нужда от
нищо". "Може би не сте се разположили удобно, искате ли да седнете на
този стол?". "Така ми е добре". "Хайде, сержант, държите се като дете". Не,
не беше от полза. Не се изтощаваха изобщо, не губеха самоконтрол, дори
ако им отговаряше. Трябваше да опиташ другояче. С обиди, може би.
Опита: "Затвори си човката, Малиос! Затвори си човката, Бабалис!"
Подейства. Разделиха се. Хвърлиха във въздуха папките, започнаха да
крещят с различни и отделни гласове: "На нас ли казваш да си затворим
човките, убиец такъв! Защо не кажеш: "Да, аз го направих и се гордея с
това, и ще си понеса последствията"?! Защо не се държиш като мъж?".
"Какъв ти мъж, не виждаш ли, че не е мъж?! Той е страхливец, трепери,
страх го е!". "Върви на майната си, Малиос! И ти Бабалис! Ти си този,
който се страхува, евнух такъв. Всички знаят, че си кастриран евнух,
Бабалис". "Мръсник!". Бабалис се нахвърли върху теб, Малиос едва успя
навреме да спре ръката му: "Бабалис, не! Нищо няма да постигнем, ако
губим самообладание. Сержантът ще бъде разумен". "Разумен ли? Ние сме
толкова любезни с него, а той, провалил се убиец, да ни обижда?!". "Пак ти
повтарям, успокой се! Скоро ще престане да ни обижда. Дори дъх няма да
му остане, за да ни обижда". "Добре". Но вратата се отвори и
Теофилоянакос нахълта с крясъци: "На добрите маниери заложихте, значи?
Оставете го на мен. Наивници, не разбрахте ли, че с него е нужна
специална тактика?".

* *

Ти казваше, че при всеки потиснически режим, при всяка диктатура,

било тя на десницата или на левицата, на запад или на изток, в миналото, в
настоящето или в бъдещето, добрият разпит е като театрална постановка, с
герои, които влизат и излизат според точно определен сценарий и с
режисъор, който ги ръководи иззад кулисите – Следователят, на когото е
поверено разследването. Казваше, че всеки един от героите изпълнява
различна роля, но целта е една и съща – да накарат жертвата да направи
самопризнания. За да успеят, Следователят им дава картбланш и чака. И без
това разполага с изключително оръжие – времето, той знае, че е въпрос на
време жертвата да се предаде. Така че, за да не загуби, жертвата трябва да
неутрализира това оръжие – трябва да реагира с контраофанзива, която да
попречи на обичайния развой на комедията. Гладна стачка, жадна стачка,
агресивност, тоест насилие в отговор на насилието, за да ги принуди да
бият по-, силно и да припадне – ето някои моменти от контраофанзивата.
Когато жертвата припадне, вследствие на побоите или на други мъчения,
или изпадне в кома поради гладуване, разпитът естествено бива временно
прекратен. Това ѝ позволява да се съвземе и да посрещне възобновяването
на изтезанията освежена и с преимуществото, че познава репликите,
сцените, стила на режисурата. Освен това казваше, че тези неща ти не си ги
знаел преди това, но си ги доловил веднага щом Малиос и Бабалис
започнали онзи монолог за двама. С други думи, именно докато си ги
слушал и наблюдавал, у теб се породило съмнението, че те рецитират
реплики от някаква постановка, ръководена иззад кулисите от много умел
режисъор, че изпълняват роли на герои от комедия, чиято цел била да
изтощи вече смутения ти от плахия и глупав капитан ум. Тогава, и пак
благодарение на инстинкта, а не на разума, си разбрал, че трябва да се
защитаваш, правейки така, че да започнат да те бият веднага, защото ако в
резултат на побоя ти припаднеше, не само тялото, но и умът ти щеше да си
отпочине и след това нямаше да допускаш грешки. Най-важното беше да
избереш подходящият момент. И той ти беше предоставен от
Теофилоянакос в мига, в който нахълта с крясъци: "На добрите маниери
заложихте, значи? Оставете го на мен. Наивници, не разбрахте ли, че с него
е нужна специална тактика?". След това се обърна към теб: "И без това
знаем кой си, престъпник такъв! Не беше трудно да го установим! Ти си
дезертьорът, избягал в Израел, предателят, избягал от кораба! Проклет
педераст!".
Моментът настъпи, действай! С леопардов скок скочи от кушетката,
отново с леопардови лапи го сграбчи за ръката, обърна лицето му, изкрещя:
"Теофилоянакос! Педерастите са облечени в майорски униформи!". И
незабавно се случи това, което трябваше да се случи: като откачени от
някаква пружина, която до този момент ги беше задържала, Малиос и
Бабалис изгубиха самообладание, тримата сержанти с палките вече не
стояха неподвижни, всички заедно ти се нахвърлиха, за да измъкнат
Теофилоянакос, и твоето нападение се превърна в дуел срещу шестима
души, по-яки и с по-свежи сили. Двама отпред, двама отзад, по един от
двете ти страни те обсипваха с юмруци, с удари с палки и с ръце, а ти
залиташе, падаше, изправяше се, отново залиташе, отново се изправяше,
раздаваше ритници, удари с лакти, с глава, разярен като уловен в мрежа
леопард, но решен да разкъса тази мрежа. Масичката се преобърна, един от
столовете полетя във въздуха, закачайки леко тялото на Бабалис, който
хукна уплашен към вратата, за да извика подкрепление, напразно
разубеждаван от Теофилоянакос, който не желаеше да има други свидетели
на неговото унижение и протестираше: "Ама какви подкрепления!", но
един подофицер с автомат вече идваше и това беше повече, отколкото ти се
беше надявал. Ти разкъса мрежата, впусна се към автомата с намерението
да го изтръгнеш, стисна го и въпреки че подофицерът го държеше с
железни пръсти, ти го дърпаше толкова отчаяно, че дори не усещаше
ударите с палки по главата, по гърба, по ръцете си. Чуваше единствено
крясъците им и примесения с тях глух шум от нанасяните безразборно
удари, толкова безразборно, че палката се стоварваше върху челото на
Малиос, и Малиос се обръщаше разгневен, удряше един ритник на
виновника, който обаче улучваше Бабалис, Бабалис се вбесяваше и
отвръщаше с плесник през устата на Малиос и това предизвикваше бой
помежду им: "Удари ме, идиот такъв, кретен!". След това боят се
разрастваше и въвличаше и останалите, безсмислен и абсурден, още повече
че докато се налагаха, се увещаваха един друг да спрат: "Престани, какво
ти става, престани! Спрете, стига! Не виждате ли, че играете по неговата
свирка? По-добре се заемете с него!". В същото време, останал сам с
подофицера, ти продължаваше да дърпаш все повече, усещаше пръстите му
да се разхлабват, постепенно да поддават, и ето: малко оставаше да му
измъкнеш автомата, измъкна му го, вече го държеше в ръка! Насочи го. И
небето веднага се стовари пред очите ти. Черно, изпълнено със звезди.
Сграбчиха те хиляди нокти. Хиляди примки.
Не, за съжаление не беше припаднал. Ударът с палката само те беше
зашеметил. Повдигна клепачи, огледа се наоколо, за да разбереш къде се
намираш и защо не можеш да помръднеш. Отново се намираше на
кушетката. Този път те бяха завързали за глезените и за китките, един
сержант седеше върху гърдите ти, а друг върху краката ти. Надвесен отгоре
ти, Теофилоянакос се задъхваше: "Ще те размажем от бой, негоднико! Ще
те размажем!". Погледна го в очите. Да можеше да му се изплюеш в лицето!
Да имаше малко слюнка, за да му се изплюеш в лицето! И езикът ти събра
малкото капки слюнка, които бяха останали, придвижи ги до устните си,
той разбра и побесня: "Дайте ми бухалката!". Бабалис се приближи с
бухалката. "Сега ще видиш ти, изменник такъв!". Бухалката се стовари
върху ходилата ти. Един път, два пъти, десетки пъти. Фалангата.
Мъчението, наречено фаланга. Как боли! Каква непоносима болка! Не само
болка, а електрически ток, който тръгва от краката и стига до мозъка, от
мозъка се спуска към ушите, след това към стомаха, към корема, и болката
се съсредоточава в колената. През това време един глас повтаря методично:
"На ти! На ти още! На ти още! На ти още! На ти още!". А ти мислено се
молиш: "Нека да припадна, о, боже, нека да припадна! Не трябва да крещя,
а да припадна". Но как да не крещиш? Разкрещя се. И тогава се случи нещо
още по-ужасно, Теофилоянакос ти запуши устата, за да не викаш. Запуши
устата и носа ти. С палеца и показалеца стискаше носа ти, а с длан
запушваше устата ти. "Не, не ме задушавай, не. Не понасям. Бийте ме
колкото щете, но не ми спирайте въздуха. Малко въздух, само малко въздух,
за бога. Боже, само да можех да го ухапя! Да можех да си отворя устата и да
го ухапя по пръста! За миг поне ще си махне ръката, поне за миг ще мога да
си поема въздух". Събра мачкото сила, която ти беше останала, и я
съсредоточи в челюстите си. Бавно, много бавно ги разтвори и захапа силно
кутрето на дясната му ръка, докато то не изхрущя. Последва зверски
крясък. Човекът, който крещеше беше Теофилоянакос, като вдигаше
кървящата си ръка, с пречупено на две кутре. Тогава започна зверският бой.
"Продажник, продажник, продажник! Изменник! Мръсник! Продажник!".
Всички крещяха в хор, хор от униформи, едни ти биеха шамари, други
блъскаха главата ти в кушетката, трети те налагаха навсякъде, докато не
остана и педя от тялото ти, която да реагира на твоите импулси, пружината
се забиваше в плътта ти, болката се редуваше с парализиращо изтръпване.
"Нека да припадна, боже мой! Нека да припадна, да си отдъхна малко, да
умра за малко, само за малко". И най-после се спусна мрак. Един
продължителен мрак, в който изпадаш като в спасителни дълбини. И
тишината. Тишина, която бръмчи в ушите ти като жужене на оси, а устата
ти се пълни с кръв, слепоочията ти се пръсват и съзнанието ти потъва в
толкова жадуваното облекчение да припаднеш, да умреш за малко.
Когато отново отвори очи, беше завързан не само за китките и
глезените. Един препасан през стомаха колан, не ти позволяваше да се
движиш, и не усещаше повече нито краката, нито ръцете, нито торса си.
Усещаше само лицето си, сякаш те бяха обезглавили и главата ти
продължаваше да живее отделена. Прокара език по устните си. Сториха ти
се огромни и си помисли, че сигурно са страшно подути. Опита да
повдигнеш клепачи. Но те си останаха залепени и ти си помисли, че най-
вероятно и те са страшно подути. Зад завесата от лепкавите ти мигли
неясни фигури дишаха тежко. Една от тях се смееше: "Ама че бъхтене!".
Някаква сянка, с нормално дишане, се приближи и Теофилоянакос ѝ каза:
"Ето го. Той ли е?". Сянката се приближи до теб, надвеси се отгоре ти като
облак, един колеблив глас те попита: "Можеш ли да ме познаеш?".
Изтръгна ти се едно много слабо "не". "Лъжец! Били сте заедно в курса за
офицери и не можеш да го познаеш?", намеси се Теофилоянакос. Сянката
пак се надвеси. Може би беше разбрал, че ти не си Георгиос, но нямаше
смелост да го заяви със сигурност. "Е?", подкани Теофилоянакос. Сянката
мълчеше, цедейки върху теб капки пот. "Хайде, той ли е или не е той?",
настоя Теофилоянакос. "Не зная. Би трябвало да е той, но ми се струва
различен. Може би защото сте го подредили така". "Добре. Утре елате
пак!". На другия ден дойде отново. И на следващия и на последващия
също. Но всеки път даваше един и същи отговор, защото с всеки изминал
ден ти ставаше все по-неузнаваем, все повече те смазваха от бой. Офицери,
сержанти, войници, с други думи, синове на народа, онзи народ, за който
човек плаче, страда, бори се, оправдавайки го винаги, извинявайки го за
всяко престъпление, защото "вината не е негова". Пет години по-късно,
когато те заведох да ти направят рентгенови снимки, за да се открие
причината, поради която дишането ти беше затруднено, рентгенологът
повдигна снимката изумен и възкликна: "Но какво са направили с този
човек? Здраво ребро няма!".
Нямаше здраво такова. Бяха ги изпотрошили всичките с железни
прътове. Левият ти крак го бяха раздробили с бухалка, затова вървеше, все
едно че единият ти крак е по-къс. Колкото до китките, бяха ти ги извадили
от ставите, тъй като те държаха окачен с часове за тавана, завързан за въже,
докато раменете и ръцете ти не атрофираха и костите на китката ти не се
отделяха една от друга: дясната ти китка беше деформирана от твърд оток,
който при допира на часовника се раздразваше ужасно. "Не мога дори
часовник да нося!". По гърдите имаше множество дупчици, тъй като
многократно те бяха горили с цигара, по гърба и хълбоците все още имаше
белези от ударите, нанесени ти със стоманен камшик. Имаше белези и по
краката, по задните части, около гениталите. Но най-потресаващ беше
белегът на гръдния ти кош: последица от една прорезна рана, направена ти
от Теофилоянакос със счупения му нож за рязане на хартия, докато
Костантинос Пападопулос, братът на Пападопулос, държеше опрян
пистолет в слепоочието ти. "Ще ти го завра в сърцето! Ще ти го завра в
сърцето!". Плътта беше зарастнала лошо, с подутини, които приличаха на
барелеф от бели капки и на пипане бяха твърди като оризови зрънца. Денят,
в който ти направиха рентгеновите снимки, лекарят прокарваше пръст
отгоре, невярващ, и заекваше: "Невероятно! О, Боже!". Без да говорим за
изтезанията, които не оставят следи: например да те събудят, веднага щом
заспеше изтощен, или задушаването. Бяха открили, че това е мъчението,
което най-малко понасяше, и прибягваха винаги до него. Но след като беше
ухапал кутрето на Теофилоянакос, използваха одеяло: запушваха ти носа и
ти затискаха устата през одеялото. Накрая сексуалните зверства. За какви
по-точно зверства ставаше въпрос, никога не ми каза: ако ти задавах
конкретни въпроси, ти пребледняваше и се затваряше в мълчание. Но едно
от тях не го държеше в тайна – иглата в уретера. Събличали те, връзвали те
за кушетката, опипвали пениса ти, докато се вдървял, и тогава вкарвали в
него желязна игла, голяма горе-долу колкото игла за плетене на една кука.
След това я нагрявали със запалка и ефекта бил като от електрошок. За да
не умреш, присъствал и лекар със стетоскоп.

* *

Не спряха в продължение на петнайсет дни, като те обсипваха с

въпроси, на които дори и да искаше, нямаше да можеш да отговориш, тъй
като се отнасяха за Георгиос. "Сержант, отговаряй! Кой ти помогна? От коя
казарма взе експлозива? Кой би извлякъл полза от заговора? Как се казват
съучастниците ти, къде се намират? Къде е брат ти Александрос? Кога го
видя за последен път? В коя къща си се крил, след като си избягал от
кораба, кой ти отвори люка?". А ти мълчеше. Отваряше си устата само за да
простенеш или да изкрещиш. След това, на петнайстия ден, пристигна един
мъж, облечен в син костюм, с бяла риза и синя вратовръзка. Ръцете му бяха
много добре поддържани, с лъскави нокти, все едно че бяха покрити с лак,
и това беше първото нещо, което забеляза у него, тъй като държеше едно
досие, върху което беше написано името на Георгиос и съкращението
"Строго секретно". Не можеше да откъснеш поглед от това досие и
погледна лицето му след това. То беше огледало на ръцете – добре
обръснато, тонизирано. Чертите бяха ясни и строги – високо чело, дълъг
нос, тънки устни. Иззад дебелите диоптри погледът беше неподвижен и
остър. Погледна те за момент, с огромно безразличие, все едно че беше не
човек, а предмет. Започна да прелиства документите мълчаливо. Накрая
размърда устни и с леден глас каза: "Аз съм полковник Николас Хазизикис,
комендант на ЕСА. Да си поговорим малко, Александрос. По-добре ли се
чувстваш, Александрос? Или да те наричам Алекос?".

* *

"Истинският следовател не бие. Говори, всява страх, хваща те

неподготвен. Истинският следовател знае, че добрият разпит не се състои
във физическите изтезания, а в психологическия тормоз, който следва
физическите изтезания. Той знае, че подложеният на разпит, след като
тялото му бъде смазано от бой, с радост ще потърси утеха у някого, който
го измъчва само с думи. Той знае, че след толкова много страдания, нищо
друго няма да сломи физическата и моралната му съпротива така, както
спокойното предизвестие за още страдания. Истинският следовател никога
не се появява заедно с героите на комедията, озаглавена "Разпит" – за да се
разкрие, изчаква завесата да бъде спусната след първото действие. Едва
тогава, като режисъор, който координира работата на своята трупа, той се
намесва – степенувайки търпеливо въпросите, изучавайки отговорите с
интелигентност, приемайки мълчанието цивилизовано. И без това него не
го вълнуват феноменални или бързи разкрития. По-скоро го интересуват
дребни сведения, с които да подреди мозайката, която ще му позволи да
открие слабите места на жертвата си, да породи у нея чувство за
несигурност и за страх, след което тя се предава напълно. Затова, когато
следователят се появи, да отказваш да му отговаряш не е достатъчно.
Трябва да отказваш и да водиш диалог с него, каквато и да било форма на
диалог, и да държиш ума си нащрек. Естествено това е трудно –
физическите мъчения отслабват умствената дейност. Но ако искаш да
разбереш докъде е стигнало разследването, какво са разкрили или какво не
са, трябва да се напрегнеш. Така че трябва да държиш очите и ушите си
отворени. И трябва да помниш и да проявяваш фантазия, защото
следователят няма такава: той е тип, за когото властта е външно явление,
съвкупност от средства, с които да запази статуквото, без да се задълбочава
в проблематиката. Не че е глупав или самонадеян тип. Жаден за слава:
често пъти дори не е подтикван от лични амбиции, задоволява се с това да
бъде една не особено влиятелна и известна личност, тоест да стои в
преддверието на Властта. Не че е на всяка цена зъл или корумпиран: често
е подтикван от искрена омраза към безредието или от искрена любов към
Реда. Но тоталитарната, потисническа власт е неговият Бог. Представата му
за ред са симетрично разположените кръстове в някое гробище. Без да
спори, той самият става част от подобна симетрия. Не може да си
представи нищо ново или различно. Новото и различното го плашат. Верен
като поп на вече разработени системи, обожествява правилата и им се
подчинява, както се подчинява на баналните закони на елегантността: син
костюм, бяла риза, синя вратовръзка. Истинският следовател е мрачен
човек. От философска гледна точка, той е истинският тиранин, тоест
лишеният от цвят потисник, който служи на всяка диктатура, на всеки
тоталитаризъм, на всеки режим, стига те да послужат да подредят хората в
редици като кръстове в гробище. Можеш да го откриеш навсякъде, където
има някаква идеология, абсолютен принцип, доктрина, която да забранява
на индивида да бъде самият себе си. Има кабинет на всяка улица по Земята,
глави във всеки том по история, до вчера е служил на трибуналите на
Светата Инквизиция и на Третия Райх, днес служи на лова на вещици на
източните и западните тирании, на десницата и на левицата. Той е вечен,
въздесъщ, безсмъртен. И никога човек. Може би се влюбва, плаче и страда
като нас, когато се налага, може би има душа. Но ако има такава, то тя е
погребана толкова дълбоко, че за да се изрови оттам, ще е нужен булдозер.
Ако човек не проумее това, не може да му се противопостави, а да му окаже
съпротива е просто проява на лична гордост. Нека да уточним, личната
гордост е справедлива, дори задължителна. Но ако я затвориш в себе си, тя
е политическа грешка: да издържиш на разпита не означава само да
покажеш героизъм като Сан Себастиан или като мъчениците от Колизеума,
означава също да унижиш Следователя в професионален и в умствен план,
да го накараш да се съмнява в себе си и в системата, която представлява, да
отмъстиш за всички онези, които са били смазани от неговата изтънчена
жестокост".
Това е едно кратко есе, което ти щеше да напишеш към книгата много
години по-късно, когато твоята приказка беше към края си, и представлява
рационализация на омразата ти към Хазизикис – единственият ти мъчител,
на когото никога нямаше да простиш. Една дълбока, болезнена и упорита
омраза. Омраза, която беше избухнала в момента, в който беше произнесъл
твоето име, давайки ти да разбереш, че знае кой си. "По-добре ли се
чувстваш Александрос? Или да те наричам Алекос?". А ти беше останал
вторачен в него, без да можеш да отговориш с "да" или "не". Би дал какво
ли не да можеше да отговориш с "да" или "не". Но думите не се отронваха
от устата ти, дори и да ти отрежеха езика. Това, което те караше да мълчиш,
не беше толкова фактът, че те бяха разпознали, нито ясната представа какво
означава това – арестуването на Никое, въвличането на Георгацис,
скандалът, който щеше да избухне, тъй като щом бяха способни да разкрият
самоличността ти за няколко дни, нямаше да им отнеме много време да
разберат кой ти беше дал експлозивите и как те се бяха озовали в Атина.
Това, което те караше да мълчиш, беше неговата обидна самоувереност,
високомерната му снизходителност, безразличието, с което се държеше с
теб. Теофилоянакос и помощниците му бяха хора в своята бруталност: до
такава степен хора, че да се страхуват от теб и да се вбесяват. Той обаче не
се вбесяваше и не се страхуваше от теб. Седеше зад бюрото с добре
поддържаните си ръце и с безупречното си облекло, сваляше спокойно
очилата си, почистваше ги, гледайки стъклата им вместо теб, поставяше ги
отново, без да бърза, с леко подкашляне, изобщо държеше се, все едно не е
изложен на никакъв риск. Впрочем не беше пожелал никой да стои там да
те държи под око. Беше наредил да ти махнат белезниците, беше ти
предложил стол и сега отново започваше да говори с тона на човек, който
води разговор в кафене, а не на служител, провеждащ разпит в централата
на ЕСА. "Няма ли да говориш? Е, мълчанието е знак за съгласие. Значи се
чувстваш добре. Това ме радва, защото все някой от вашето семейство
трябва да се чувства добре. Баща ти получи инфаркт, когато научи, а майка
ти за малко да се побърка. Какво ли не ни наговори, когато отидохме да
претърсим дома ѝ Притесняваше се да не ѝ изтърбушим някой фотьойл,
вбесяваше се, защото иззехме снимки от албума ѝ и защото искахме да
знаем произхода на един пакет с пари. Крясъци, писъци, обиди. Бяхме
принудени да я арестуваме. И баща ти също, нали разбираш. Да ти призная,
винаги ми е било неприятно да арестувам двама старци, но нямах избор.
Държим ги в централата. Ще се наложи да ги задържим там за известно
време. Няколко месеца, да речем. Е, да, причиняваш куп неприятности на
много хора. Ако границите и дипломатическият имунитет не същесвуваха,
щяхме да напълним всички килии. Но теб това не те интересува, нали?".
Един дрезгав глас: "Не". "Е, това е твое право. Ако не се лъжа, добрият
революционер няма чувства, или по-скоро не си ги позволява. Готов е да
пожертва баща си, майка си, приятелите си, всеки. Лесно му се удава,
защото не го е грижа. Няма сърце. Ти имаш ли сърце?". "Не". "Както и
предполагах. Но устните ти са пресъхнали, виждам, че ти е трудно да
изговаряш думите. Искаш ли чаша вода?". "Да". "Много добре". Звънна на
един звънец, влезе Бабалис много почтително и без половинката си: "Да,
господин майор!". "Нашият приятел би желал чаша вода. Устните му са
пресъхнали". След което отново се обърна към теб: "И така, докъде бяхме
стигнали? А да, до сърцето. Ти не си женен, нали? Дори нямаш постоянна
приятелка. Някоя и друга авантюра от време на време, когато изпадне
случай, когато имаш време, но никакво обвързване. Никаква любов. Твоята
единствена любов е политиката, обзалагам се, че никога не си се влюбвал.
Но аз и това разбирам: добрият революционер не бива да се оставя подобни
глупости да го разсейват. Или моите сведения не са точни, аз греша и ти
имаш приятелка?". Отново дрезгавият глас: "Ами ти Хазизикис?". "Не,
нито пък аз. Не съм женен, като теб, и не съм влюбен, като теб. Имаме
нещо общо ние двамата, накрая ще се разберем. Но ето водата". Бабалис
беше влязъл с чашата с вода и всичко се случи преди те да си дадат сметка,
защото нито единият, нито другият имаха време да забележат, че не я
поднасяш към устните си. Чуха шума, почувстваха влага отгоре си, а ти
вече скачаше върху бюрото на Хазизикис, за да му прережеш гърлото.
Хазизикис едва успя навреме да те отблъсне, навеждайки се на една страна.
Бабалис не успя. Между теб и Бабалис нямаше препятствия и не беше
трудно да го удариш, макар и леко и като компромисен вариант, тъй като
истинската ти цел си оставаше Хазизикис: заради него беше приел водата и
към него се отправяше отново със счупената чаша, треперейки от бяс
заради невъзмутимото спокойствие, с което те беше отблъснал. Но той дори
не мигна. Дори не промени изражението си. Звънна само със звънеца, за да
повика подкрепление и за да се наслади на сцената, която последва веднага.
Сред подкреплението бяха и тримата сержанти, които първия ден стояха до
кушетката ти. Нахвърлиха се веднага върху теб, за да хванат ръката, която
размахваше чашата и ти започна да се сражаваш с тях, докато Бабалис
крещеше: "Дръжте го здраво, дръжте го!". Сражението беше дълго, защото
макар и обездвижен, ти не пускаше чашата, стискаше я, както ръгбистите
притискат топката към гърдите си, без да обръщаш внимание, че стъклото
реже пръстите ти, и когато успяха да отворят ръката ти, дясното ти кутре
беше откъснато почти наполовина, и сухожилието беше прерязано. "Добре,
виждам, че днес няма да можем да разговаряме", каза Хазизикис с
обичайния си тон, после те остави на Бабалис, който завърза ръцете ти зад
гърба и накара лекаря да те зашие, забранявайки му да ти сложи упойка. Но
една седмица по-късно той пак се появи, със синия си костюм, със синята
си вратовръзка, с бялата си риза, с поддържаните си нокти, и каза: "Как ти е
пръстът? Казаха ми, че си смел, че си отказал упойката. Моите
поздравления! В тази връзка, ти ли си прехапал и пречупил на две кутрето
на майор Теофилоянакос? Сега и двамата се подвизавате превързани, и ако
не греша, става въпрос за едно и също кутре. Както казват мюсюлманите,
око за око и кутре за кутре. Добре, сега да си поговорим".

* *

Всеки път повтаряше: "Добре сега да си поговорим". Не спря да го

повтаря в продължение на два месеца и половина. В действителност
изтезаваха тялото и душата ти в продължение на два месеца и половина без
прекъсване. Теофилоянакос тялото ти, а Хазизикис душата ти. Но ти така и
не проговори. Отваряше си устата само за да им отправяш обиди или за да
ги вбесяваш, или за да им заявяваш: "Да, аз бях. Не успях, за което
съжалявам. Ако не умра. Пак ще го направя". Останалите проговориха.
Един по един ги бяха арестували всички, не минаваше и ден без да ти
доведат някого, за да те принудят да се огънеш, да те накарат да проумееш,
че съпротивата ти е безполезна, и те, с подпухнали лица и с вече лишени от
воля погледи, ти казваха: "Стига, Алекос, няма смисъл вече. Ние не
издържахме, разказахме всичко". А ти, макар и завързан за кушетката или
окачен на тавана, отговаряше: "Кой е този? Какво иска? Не го познавам". В
края на септември, позовавайки се на онова, което бяха заявили другите,
Хазизикис и Теофилоянакос изфабрикуваха самопризнанията ти и поискаха
от теб да ги подпишеш. Един подпис, само един подпис и повече никой
няма да те измъчва. Отказа да го направиш. Приложиха ти "фаланга", по
време на която пак ти казаха да подпишеш. Ти пак отказа. Биха те с
метално въже, след което за пореден път опитаха да те принудят. Ти за
пореден път отказа. Отказваше всеки път. Щеше да умреш по време на
изтезанията, ако една нощ не се беше появил той – бригаден генерал
Йоанидис, висшият началник на ЕСА.
Беше една студена нощ, през онзи октомври времето в Атина беше
студено, а ти лежеше гол на кушетката, където те бяха завързали както
обикновено за глезените и за китките. От устата ти се стичаше струйка
кръв, понеже ти бяха избили с юмруци още един зъб, лицето ти беше бледо,
тъй като от седмици не беше спал и от няколко дни не беше хапвал.
Дишаше трудно, чуваше се хриптене дълбоко в гърлото ти и въпреки това
Теофилоянакос крещеше: "И без това, дори и да не си, ще кажем, че си
проговорил! Дори и да не подпишеш, ще кажем, че си го направил!".
Вратата се отвори широко и Йоанидис влезе със самоуверената си походка.
Спря се до кушетката ти, с гърди изпъчени напред и с ръце на кръста.
Разпозна го веднага, знаеше кой е той: той беше не само началникът на
ЕСА, но и най-могъщият човек в Гърция, толкова могъщ, че дори самият
Пападопулос се страхуваше от него. Мълчалив, мнителен, суров към всеки,
който се приближеше до него, всяваше страх у всеки, и въпреки че не
правеше нищо, за да бъде забелязан, напротив, въпреки че обичаше да стои
в сянка, всички познаваха неговата твърдост, неговата неподкупност,
неговата непоколебимост. Говореше се, че ако сметне за необходимо, би
застрелял майка си и би унищожил градината си с рози, тоест единствената
любов, която си позволяваше. Говореше се също, че презира открито
тиранина, че с нежелание и само от съпричастност, му помогнал да
извърши преврата. Който впрочем без неговото участие щеше да е
невъзможен. Осем години по-късно, когато иронията на историята и
комедията на живота щяха да го поставят на твоето място, тоест зад
решетките, щях да установя с изумление, че ти го уважаваше, както се
уважава съперник, а не враг, и че поради тази причина не можеше да го
мразиш. Неспособността ти да го мразиш през онази нощ ли се беше
породила? От думите, които той беше изрекъл пред Теофилоянакос ли беше
предизвикана тя? С невъзмутимо изражение на лицето и с ледени сини очи,
втренчени в твоите, Йоанидис запази мълчание за няколко секунди. После с
едно движение избута настрана Теофилоянакос и му каза: "Достатъчно. Не
го пипайте повече. Излишно е да настоявате, няма да проговори. Случва се
веднъж на сто хиляди някой да не проговори. И той е точно това
изключение". След това протегна ръка към теб и без да помръдне
внушителната си стойка, без да трепне и мускулче на злото му лице, хвана
единия ти мустак и бавно го подръпна: "Панагулис, аз ще те разстрелям".
Деветнайсет дни по-късно, месец ноември беше настъпил със северните
ветрове, щеше да започне Процесът.
ГЛАВА II
Съдебната зала беше малка и вонеше, тъй като в съседния коридор се
намираха тоалетните, чиято канализация беше запушена. На една от
стените имаше икона на Дева Мария и бебето Исус, все едно че
благославяха жертвите на тази неприятна миризма. Под иконата се
намираше дългата скамейка, на която седяха съдиите на Военния съд,
всички подбрани измежду преданите на режима офицери, пристегнати в
тъмнозелени униформи със златни копчета и червени петлици. Вляво от
съдиите седеше един плешив магистрат, с пухкаво, меко лице, заради
когото процесът можеше да бъде обявен за недействителен, тъй като не
беше военен – представителят на Обвинението, Лиапис. Вдясно се
намираше клетката за подсъдимите – четиринайсет, освен теб.
Перпендикулярно на клетката и срещу представителите на съда се
намираше скамейката на защитниците, които бяха назначени в последния
момент и не разполагаха със заключенията на следствието. Сковани от студ
и страх, сгушени в черните си тоги, приличаха на птичета, пазещи
равновесие на някоя електрическа жица. Един от тях писукаше: "Делото
трябва да се отложи, трябва да се отложи!". Зад тях се намираше
скамейката на малкото допуснати журналисти, към които бяха отправени
множество забрани: никакви касетофони за представителите на радиото,
никакви камери за тези на телевизията, никакви фотоапарати, освен ако
председателят на съда не дадеше специално разрешение. Накрая се
намираше ограждението за публиката – за да можеше човек да се добере
дотам, трябваше да бъде проверен. Роднините и приятелите на
подсъдимите не можеха да присъстват на процеса. Ти влезе, когато всички
бяха заели местата си, в гробна тишина. Вървеше с високо вдигната глава,
закопчан с белезници и приклещен между двама полицаи, които те стискаха
за лактите. Заедно стигнахте до първата редица, точно до парапета на
клетката, и едва тогава ти свалиха белезниците. Но без да отхлабят
стискането за лактите. Беше облечен във войнишка униформа, прекалено
широка за теб и подбрана нарочно, с цел да изглеждаш смешен. Два часа
преди това ти бяха ударили няколко шамара, тъй като ти не искаше да я
облечеш и настояваше за цивилни дрехи, както останалите четиринайсет
подсъдими. Бяха ти я надянали, хилейки се и казвайки, че ти стои наистина
добре, най-вече на врата и на рамената. Вратът ти се губеше в нея, а
раменете ти направо потъваха. За три месеца беше отслабнал много, беше
изгубил двайсет килограма от обичайното си тегло и това се забелязваше и
по изпитото ти лице и по страшно хлътналите ти скули. Една твоя роднина,
която беше успяла да се промъкне скришом, напразно те търсеше в
клетката и шепнеше: "Не го виждам, няма го, кога ще дойде?". От очите ти
обаче бликаше живот и се усмихваше с такава гордост, с такова нахално
задоволство, че на хората им беше трудно да проявят състрадание към теб.
Впрочем хората не те познаваха и слуховете за твоята голгота не бяха
напуснали границите на ЕСА. Всичко онова, което хората знаеха за теб,
беше, че си само един страхлив и безизвестен наемник, един обикновен
престъпник, който е действал, за да спечели малко пари. С други думи
информацията, разпространена от служещия на режима печат, от жалките
продажни журналисти, които по време на демокрация се представят като
модел за смелост и свобода, а веднага щом настане диктатура, се пъхат в
леглото ѝ като проститутки, и за да ѝ угодят, клеветят същите онези, които
преди това са възхвалявали, и възхваляват онези, които преди това са
заклеймявали. Втурват се с удоволствие да описват необятните
демонстрации на площад "Венеция", спортните качества на диктатора,
който на седемдесет и четири години все още плува в река Яндзъ, а когато
страхът отмине и демокрацията се завърне, започват отначало, безнаказани,
без никога да пострадат, тъй като от тях има нужда също както от
обущарите и от гробарите. Какво биха правили без тях новите господари?
Как биха се справили без тях висшите представители на властта, която
управлява, обещава, заплашва? Осем години по-късно, когато беше вече
мъртъв, щяха да те възхваляват. И щяха да пишат във вестниците си
"atanatos", "безсмъртен", "atanatos". Сега обаче те хулеха. Нали нямаше
никаква партия, никаква утвърдена идеология, никаква призната религия,
която да те защити.
Прочетоха обвинителния акт – опит за метеж срещу държавата, опит за
убийство срещу държавния глава, притежание на експлозиви и на оръжие,
дезертьорство. Изслуша го без да ти трепне окото, без да спреш да се
усмихваш. Всичко беше вярно и не възнамеряваше да го отричаш. Но след
това казаха, че си подписал някакъв документ, в който признаваш вината си
и в който предоставяш имената на съучастниците си, и тогава и най-
слепите разбраха кой си. Видяха те да се измъкваш от хватката на двамата
полицаи, да скачаш на крака, да размахваш пръст към съдиите и да казваш:
"Лъжци! Подписът ми не присъства в документите и вие го знаете! Всеки
документ, в който фигурира подписът ми, е изфалшифициран от Хазизикис
и от Теофилоянакос, и вие го знаете, слуги на диктатурата!". "Подсъдими,
замълчете!". "На кого казвате да замълчи? Подсъдим от кого? От вас ли?
Вие, които се осмелявате да ме обвинявате, вие ли? Аз съм този, който
обвинява вас, аз ви отправям обвинения, аз ви осъждам за лъжите и за
изтезанията ви!". И понечи да разкопчаеш ризата си, за да покажеш поне
белезите по гърдите, пробожданията в гръдния кош, дело на
Теофилоянакос. "Подсъдими, не можете да се събличате в залата!". "Може,
ако това е необходимо, за да се предоставят доказателства!". "Какви
доказателства?". "Доказателствата за изтезанията, на които бях подложен
по време на разпита! Пробождания, удари с палка и с бухалка, със стоманен
камшик!". "Тишина!". "Изгаряния от цигара по гениталите! "Фаланга" по
ходилата!". "Тишина!". "Игли в уретера, сексуални мъчения!". "Тишина!
Подсъдими, замълчете!". "Задушаване, ритници, шамари! Дори преди да
вляза в тази зала, пак бях бит! И от деветдесет дни, деветдесет, не са ми
сваляли белезниците! Дори когато спя или ходя по малка нужда! Аз
настоявам, аз претендирам някой лекар да прегледа в тази зала тялото ми и
да удостовери истинността на твърденията ми! Настоявам да бъде
започнато разследване срещу майор Хазизикис и срещу майор
Теофилоянакос за фалшифициране. Настоявам те двамата, както и
заместник-комисар Бабалис, заместник-комисар Малиос, братът на вашия
президент, Костас Пападопулос, офицерите от ЕСА, чиито имена ще се
въздържа да изрека, да бъдат подведени под отговорност за изтезанията.
Настоявам...". "Подсъдими, тези неща не касаят процеса!" "Щом не касаят
процеса, господа съдии, имам още по-голямо право да ви наричам слуги на
режима". Незабавно те осъдиха на две години затвор за обида на съда и на
властите.
Процесът продължи пет дни и от правна гледна точка беше истински
фарс. Свидетелите бяха същите онези, които бяха провели разследването
или те бяха измъчвали. Изреждаха се набързо, потвърждавайки
протоколите, и адвокатите не се осмеляваха даже да ги оспорят. В твоя
защита бяха призовали само двама или трима души, които преди да дадат
показанията си, са били заплашвани, така че на свидетелското място казаха
всичко онова, което желаеше Лиапис. В страха си да не разсърди тиранина,
Лиапис преувеличаваше ролята си и всяка негова намеса целеше да те
дискредитира, да те представи като наемник, обслужващ чуждестранни
интереси, по-специално тези на Поликарпос Георгацис, както и
престъпник, продажник, скандалджия, ненавиждан от всички. За да го
докаже, се позоваваше на признанието, чиято автентичност ти беше
отрекъл и което твоят защитник напразно молеше да бъде взето под
внимание. Защитникът ти не можеше да контактува с теб, позволяваха му
да се приближава до теб само за няколко минути по време на заседанието и
то докато двамата полицаи до теб слушаха, коментираха, пречеха. Скоро
след това към двамата се присъедини и трети, който стоеше зад гърба ти и
не ти позволяваше да говориш. И въпреки това ти не изменяше на
поведението, което си беше наложил, и винаги намираше начин да се
изправиш на крака, за да протестираш, да разобличаваш, да уличаваш в
лъжа, предизвиквайки у съдиите едва ли не граничещо с възхита удивление
– нима бяха виждали някога човек, грозен от смъртна присъда, да се
превръща от обвиняем в обвинител с такава решителност, с такава
увереност? Но луд ли беше този човек или самоубиец, не си ли даваше
сметка, че ускорява присъдата си? Естествено, че ти си даваше сметка,
знаеше, че с такова поведение поставяш на карта живота си, че го
захвърляш върху масата на съдиите като жетон на игралната маса: "rouge ou
noir, et rien ne va plus – червено или черно, край на залаганията". Но ти не
играеше слепешката, играеше рационално, преценявайки предвидливо и
хладнокръвно последствията от всяко действие, от всяко изказване,
влагайки във всяка дързост еднаква доза благоразумие и смелост, емоция и
хитрост. Като играч от класа, който не отива на игралната маса, за да
печели мизерни суми. Щеше да ми обясниш това години по-късно. И така,
вероятността да оцелееш беше нищожна. Да речем едно на сто. Деветдесет
и девет на сто щяха да те разстрелят. Но тъкмо затова трябваше да залагаш
на едро, следвайки тактика, която да предизвика изумление и смут, която да
посее у твоите обвинители семето на съмнението: "Толкова е уверен в себе
си, да не би да е прав?". Така с всеки изминал ден ти ставаше все по-
решителен, по-агресивен, изпъкваше по-горд сред останалите подсъдими,
които обаче се унижаваха като отричаха, като се оправдаваха, като дори се
обвиняваха помежду си или прехвърляха вината върху теб. И надеждата да
спечелиш този един процент нарастваше все повече.
Но след това настъпи денят, за който бяха насрочени твоята защитна
реч и обвинителната реч на Лиапис, и се случи нещо, което не беше
предвидил – влюби се в идеята да умреш. Защо да продължаваш играта? За
да видиш, че ти налагат това, което можеше да изискваш гордо, за да
играеш ролята на жертва ли? Ролята на жертва трябва винаги да се
отхвърля, никога нищо не се постига с ролята на жертва, и ето го тук така
жадуваният сгоден случай – да покажеш на света кой си и в какво вярваш.
Естествено служещият на режима печат нямаше да му обърне внимание, но
чуждестранните журналисти – да. Те не рискуваха нищо с неподчинението
си, така че щяха да разкажат истината за този мъж, който беше живял и
който щеше да умре като мъж, без да се огъне, без да се уплаши, без да се
примири, проповядвайки единственото възможно благо, единственото
богатство, което е от значение – свободата. И може би щеше да я разкаже и
някой друг, в твоята страна. Някой съдия, някой адвокат, някой разкаял се
полицай. И много хора щяха да научат. И след смъртта ти щяха да те обичат
и може би щяха да тръгнат по твоите стъпки. И вече нямаше да си сам.
"Подсъдими, станете!". Председателят те призова. Според практиката,
подсъдимият трябваше да говори преди Обвинителя. Тримата полицаи
отхлабиха хватката. Ти стана. Погледна съдиите в лицето, един по един. И
гласът ти се понесе решителен, силен. Прекрасен.

* *

"Господа военни съдии, ще бъда кратък. Няма да ви отегчавам. Дори

няма да се спирам на чудовищния разпит, на който бях подложен. Това,
което вече казах по въпроса, ми стига. Преди да разгледам обвиненията,
които ми се предявяват, предпочитам да подчертая отново един друг аспект
на позорното следствие срещу мен – опитът ви да изградите обвинението
на базата на фалшиви доказателства, на неверни елементи, на
предварително подготвени или наложени на свидетелите и на двете страни
показания. Целта на защитната ми реч не е да бъде самозащита и няма да
бъде такава. По-скоро целта ѝ е да бъде обвинителна реч и ще бъде такава.
Като се започне именно от фалшивия документ, който ми се приписва и на
базата на който беше построен целият процес. Важен документ, според
мен, защото е характерен за всички процеси, които се провеждат в страни,
където законът бива смазван заедно със свободата. Не сте единствените,
които извършват подобно безсрамие, не. Със сигурност, докато говоря пред
вас, патриоти от други страни без закони и без свобода биват съдени от
Военен съд, подчинен на тираничен режим, и биват осъждани въз основа
на фалшиви доказателства, на неверни елементи, на предварително
подготвени или наложени на свидетелите показания, на самопризнания
подобни на това, което аз никога не съм правил и не съм подписвал, както
показва фактът, че то не носи моя подпис, а този на двама инквизитори на
име Хазизикис и Теофилоянакос. На всичкото отгоре инквизитори, които не
познават граматиката. Тази нощ най-накрая имах възможността да прочета
въпросните страници и ми е трудно да кажа дали се потресох от лъжите
или по-скоро от безумните граматически грешки, които се съдържат в тях.
Уверявам ви, че ако ги бях видял по-рано, дори и в състояние на кома, щях
да препоръчам някои корекции. Уви, с какви неграмотници само разполага
този режим! Човек би си казал, че невежеството върви ръка за ръка с
жестокостта. Е, добре, господа военни съдии, вие много добре знаете, че да
си служите с фалшив документ е недопустимо както от морална, така и от
законова гледна точка. И тъй като този процес беше изграден върху фалшив
документ, аз имах правото да го оспоря. Не го направих, защото не желаех
да ви давам повод да смятате, че се страхувам да се изправя пред
обвинението. Разбира се, че приемам обвинението. Аз никога не съм го
отричал. Нито по време на разпита, нито пък пред вас. И сега с гордост ще
повторя да, аз поставих експлозивите, аз взривих двете мини. С цел да убия
този, когото вие наричате президент. И съжалявам единствено, че не успях
да го убия. От три месеца насам това е най-голямото ми терзание, от три
месеца си задавам с болка въпроса къде сгреших и бих дал душата си да
мога да се върна назад и да успея. Така че възмущението ми е предизвикано
не от самото обвинение, а от факта, че посредством тези страници се
опитвате да опетните името ми, като заявявате, че аз съм въвлякал
останалите подсъдими, че съм предоставил имената, които бяха
произнесени в тази зала. Например името на кипърския министър
Поликарпос Георгацис. В това се състои безобразието, както и неговата
специфика. За да го подсилят, моите обвинители казаха дори, че досието ми
не е чисто, че като юноша съм бил хулиган, като зрял човек – престъпник,
крадец и наемник. Досието ми е пред вас, господа военни съдии, и можете
да се уверите, че никога не съм бил хулиган, нито престъпник, нито крадец,
нито наемник. Винаги съм бил и съм борец за една по-добра Гърция, за
едно по-светло бъдеще, изобщо за едно вярващо в Човека общество. И ако
сега се намирам тук, то е защото вярвам в Човека. А да вярваш в Човека,
означава да вярваш в неговата свобода. Свобода на мисълта, на словото, на
критиката, на противопоставяне – всичко онова, което фашисткият
държавен преврат на Пападопулос изкорени преди година. И ето че
стигнахме до първото обвинение, което ми бива повдигнато".
"Първото обвинение, първо и по важност, е опитът за метеж срещу
Държавата – член 509 от Наказателния кодекс. И не е ли парадоксално, че
го използват срещу мен именно онези, които на 21 април 1967 година
нарушиха този член 509? Така че кой би трябвало да стои в тази клетка? Аз
или те? Всеки гражданин с малко мозък и малко смелост би отговорил:
"Те". И би добавил това, което аз ще добавя сега – превръщайки се в
престъпник, отказвайки да призная легитимността на тиранина, аз не
наруших член 509, а го спазих. Но не си въобразявам, че ще бъда разбран
от вас в това отношение, защото ако превратът не беше успял, зад тези
решетки щяха да бъдат не само ръководиттелите на Хунтата, но и вие,
господа съдии. Така че в тази връзка няма да кажа нищо повече и ще
премина към второто обвинение – дезертьорство. Дезертирах, вярно е.
Няколко дни след преврата напуснах частта си и избягах в чужбина с
фалшив паспорт. Трябваше да го направя в деня на преврата, а не на
следващия. Но тук трябва да бъда оправдан. Когато се извърши преврата,
отношенията ни с Турция бяха много обтегнати и ако беше пламнала война,
дългът ми на грък щеше да бъде да се бия, не да дезертирам. Но тъй като
войната не пламна, побързах да изпълня другия си дълг – да дезертирам.
Господа съдии, да служа на въоръжените сили на една диктатура би било
наистина предателство. И така, предпочетох да стана дезертьор, гордея се с
избора си и след като изясних това, ето че стигнахме до обвинението, което
ви интересува най-вече – опитът за убийство срещу Държавния глава. Ще
започна с твърдението, че за разлика от измислиците, разказани от моите
инквизитори, аз не обичам насилието. Ненавиждам го. Не харесвам дори
политическото убийство. Когато то се случи в страна, където съществува
свободен Парламент и на гражданите им е предоставена свободата да се
изразяват, да се противопоставят, да мислят различно, аз го осъждам с
възмущение и гняв. Но когато едно правителство се налага с насилие и
насилствено забранява на гражданите да се изразяват, да се
противопоставят, дори да мислят, тогава да се прибегне до насилие е
необходимост. Даже е задължително. Исус Христос и Ганди биха ви го
разяснили по-добре от мен.
Няма друг начин и това, че аз не успях, не е от значение. Други ще
продължат напред. И ще успеят. Пригответе се и треперете! Не, господин
председател, не ме прекъсвайте, моля ви. Тъкмо стигам до третото
обвинение и скоро ще можете да разгласите, че униформата ви не трепери.
Третото обвинение – притежание на експлозиви. Какво друго мога да ви
кажа, освен онова, което вече казах? Изясних, че само двама от моите
съподсъдими знаеха, че се каня да извърша атентат, но не знаеха какъв.
Поех отговорността и за двете бомби, които избухнаха същата сутрин в
парка и на стадиона. Поясних, че целта им беше само демонстративна, че
те бяха като предупреждение, че поради тази причина бяха взривени така,
че да не предизвикат жертви сред населението. Ако моите съподсъдими са
заявили различни неща в документите, които са подписали, то е без
значение. Касае се за документи, изтръгнати с изтезания, ако аз имах
възможност да изтезавам Хазизикис и Теофилоянакос, бих ги принудил
даже да кажат, че майките им са курви, а бащите им педерасти. И
предполагам, че инсинуацията, отнасяща се до Поликарпос Георгацис, се
дължи именно на такива методи. Зная, Пападопулос би дал какво ли не тя
да се окаже истина. Йоанидис също. Така биха имали повод да нахлуят в
Кипър и да смажат независимостта, както направиха тук с демокрацията.
Но и двамата ще трябва да се примирят никакви чужди политици не са
замесени в борбата, която представлявам. Тя се случва тук в нашата родина,
господа, не в чужбина, не случайно моята фракция се нарича "Гръцка
съпротива". И ако Поликарпос Георгацис работеше за Гръцката съпротива,
ако работеше за мен, това щеше да бъде първият случай, при който един
обикновен войник привиква под знамената един министър на отбраната. Но
в такъв случай бихте възразили, откъде се е появил този експлозив? Няма
да ви кажа това, господа военни съдии. Не го признах и при най-жестоките
изтезания, да не би да очаквате, че ще го направя в една защитна реч? Тази
тайна ще бъде погребана заедно с мен. И с това приключих. Остава ми само
да добавя нещо от личен характер. Малка проява на себелюбие, ако щете.
Вашите свидетели заявиха, че съм егоист. Е, добре, ако съм, ако бях такъв,
спокойно щях да си остана в чужбина. Но вместо това аз се върнах, за да се
изложа на риск и да се боря. Бях наясно с опасностите, които ме очакват.
Точно както сега съм наясно с присъдата, която ще ми наложите. Всъщност
аз зная, че ще ме осъдите на смърт. Но няма да се отметна, господа военни
съдии. И даже приемам още сега тази присъда. Защото лебедовата песен на
един истински борец е предсмъртният стон, който той издава, когато бива
покосен от отряда за екзекуция на една диктатура".
В залата настъпи гробна тишина. Съдиите те гледаха втренчено,
вцепенени, без да могат да реагират, и на председателя му бяха нужни
няколко минути, докато проговори и подкани Лиапис да произнесе
обвинителната си реч. Лиапис говори дълго, без да взема под внимание
това, което ти беше казал, искайки смъртна присъда за теб и за един друг
подсъдим – Елефтериос Веривакис, доживотна присъда за Никое,
изключително тежки наказания за почти всички. След това процесът беше
отложел с една седмица под претекст, че един от съдиите е болен. Не знаеха
вече какво да правят. Говореше се, че след твоята защитна реч военните
съдии имали разногласия помежду си, че самият Пападопулос се колебаел
дали да бъдеш разстрелян, тъй като си давал сметка за неприязънта, която
щял да си навлече, че заради това се провеждали тягостни съвещания,
целящи да убедят Йоанидис, който, както беше известно на всички,
категорично нямаше да помилва живота ти. И така настъпи последното
заседание, на 17 ноември 1968 година, неделя. Ти беше много спокоен, по
време на онези седем дни и седем нощи не се беше разколебал, само се
беше упрекнал, че не си казал повече неща, и беше написал едно
стихотворение, възпяващо смъртта: "Отлетяха белите гълъби/ небето се
осея с гарвани/ птици черни/ Диви пърхания на ужас/ скриха синевата/
последните мигове/ Хвърлете земя в гроба/ за да се върнат белите гълъби/
Земя бързо земя/ Но не само земя искат гробовете/ искат прах и кръв/ искат
мъртъвците/ хвърлете вътре мъртъвците/ Смесете земята с кръвта/ За да се
върнат белите гълъби/ е нужна много кръв". Така влезе в залата с
неизменната си усмивка, с обичайната си увереност, и гласът ти не се
разтрепери дори малко по-късно, когато председателят те попита дали
имаш нещо да допълниш, и ти стана, за да произнесеш думите, които щяха
да унищожат и най-малката вероятност за спасение. "Господа военни
съдии, в обвинителната си реч прокурор Лиапис се позова на богинята
Темида – богинята на правосъдието. Но след като трябва да прибягваме до
митологията, трябва да го правим, без да допускаме грешките, които прави
той веднага щом си отвори устата. Вашият прокурор е голям невежа,
господа, дори не знае, че съществуват две Темиди: едната, която държейки
в дясната си ръка везна, а в лявата меч, гледа везната с ясен поглед; и
другата, която държейки в лявата си ръка везната, а в дясната меча, гледа
меча със завързани очи. Зная, че вие ще погледнете меча със завързани очи.
Това е политически процес: всички приписани ми престъпления, от метежа
до дезертьорството, от притежанието на експлозиви до атентата, са част от
самото обвинение, което е политическо. Освен това, господа военни съдии,
не можете да си позволите да бъдете милостиви. На 21 април 1967 година
всеки един от вас си е заложил главата: да не осъдите мен, би означавало да
осъдите самите себе си и да признаете престъпленията си. Това ми е ясно
толкова добре, че няма да излагам смекчаващо вината ми обстоятелство,
което да ви накара да произнесете полека присъда, и даже ще повторя – аз
съм този, който настоява за поисканата от прокурора смъртна присъда. Да
бъда разстрелян – това ще послужи да се осветли и моралната страна на
моята борба, борбата на всеки, който се противопоставя на гнусния режим,
който днес потиска Гърция".
И присъдата беше следната: смъртно наказание за опит за метеж
срещу държавата, смъртно наказание за дезертьорство, петнайсет години
затвор за опит за убийство на Държавния глава, три години затвор за
притежание на ескплозиви и оръжия, както и двете присъдени вече години
за обида на съда и на властите. Общо две смъртни присъди и двайсет
години затвор. А Веривакис беше осъден на доживотен затвор. На
останалите бяха наложени присъди между четири и двайсет и четири
години лишаване от свобода. Генерал Федон Гизикис, комендантът на
Атина, подписа незабавно нужните документи за изпълнение на присъдите.

* *

Не потръпна нито един мускул на лицето ти. То дори не промени цвета

си. И после, присвивайки устни в иронична гримаса, попита адвоката си:
"Как става да те разстрелят два пъти?". След това, без да изчакаш отговора,
протегна ръце към полицаите, за да ти сложат отново белезниците.
Чувстваше се невероятно облекчен, щеше да ми кажеш години по-късно,
едва ли не удовлетворен, и не защото беше уморен да живееш, а защото
беше уморен да страдаш. Обикновено се държат учтиво с обречените на
смърт, дава им се приличен дюшек, предлага им се хубава храна и дори
чашка коняк, пращат им свещеник, с който да си поприказват малко,
позволява им се да пишат на близките и приятелите си. И най-вече не ги
бият повече. Никакви изтезания повече, никакви мъчения. Но че нямаше да
стане така, беше разбрал веднага щом те върнаха обратно в ЕСА и те
хвърлиха в онази килия без прозорци и легло, тъй като там те чакаха трима
офицери с камшик и веднага дойде Теофилоянакос с Малиос и Бабалис.
"Не познаваме граматиката, така ли? Пишем с груби грешки, значи?
Неграмотни сме били, кретени сме били, а? Сега ще видиш дали сме
неграмотни и дали сме кретени, защото ще те разпитваме, както никога
досега не сме те разпитвали! И никой няма да научи дали си умрял тук
вътре или пред отряда за екзекуция". След това камшикът се стовари върху
гърба ти, върху хълбоците ти, по краката ти. Искаха да знаят дали някой си
Ангелис бил участвал в заговора за убийството на Пападопулос. Припадна
почти веднага и когато дойде на себе си. Ти се стори, че сънуваш: пред теб
стоеше Хазизикис в синия си костюм, с добре вързаната си на възел
вратовръзка, с гладко избръснатото си лице. "Добър ден, Сократе! Или
трябва да те наричам Демостен? Не, сравнението със Сократ ми се струва
по-удачно. Той също е бил начетен човек, и той също е произнесъл
впечатляваща защитна реч. Поздравления, ораторската ти дарба замалко да
ме разчувства. Кой можеше да предположи, че си способен на това? Е, в
края на краищата е от полза великите хора като вас да бъдат съдени и
осъдени да изпият чаша с отрова – в противен случай историята не би
научила за съществуването им. Идните поколения ще познават ли и мен,
нови Милете?". Доплака ти се. "Махай се Хазизикис". "И като начало,
граждани на Атина, ще говоря за обвиненията, които ми бяха предявени
на базата на една лъжа, клеветите, с които Милет ме домъкна в този
Съд... Виждаш ли, може и да съм неграмотен, но имам памет. Бих могъл да
ти цитирам и речта за безсмъртието на душата". Доплака ти се още повече.
"Изчезвай, Хазизикис!". "Ако смъртта е краят на всичко, о, Симий, тогава
за злите хора неочакван късмет би било да умрат, да се освободят от
тялото, тъй като заедно с него би се освободила и душата, която е
извършила злините". "Махай се Хазизикис!". "Не и преди да ти задам
няколко въпросчета, Сократе. Би трябвало вече да ме познаваш – нали не си
мислиш, че съм тук, за да се забавлявам, че си правя труда да идвам тук да
ти говоря за философия. Но какво правиш, плачеш ли? Кой би
предположил! Ти можеш да плачеш! Щом плачеш, не можеш да ми
отговориш. А трябва да ми отговориш, драги, защото искам да зная...".
Тогава ти се обърна и му показа набразденото си от сълзи лице.
"Хазизикис! Аз няма да умра, Хазизикис! И някой ден ще те накарам ти да
заплачеш, Хазизикис! Защото някой ден ще се озовеш в затвора,
Хазизикис! И докато си в затвора, ще изчукам жена ти, Хазизикис! Ще я
чукам, докато не започне да пикае кръв, докато не я изтърбуша, Хазизикис!
И ти няма да можеш да направиш нищо, освен да плачеш, кълна ти се".
"Това е невъзможно, драги. Знаеш, че не съм женен. Я по-добре ми кажи
дали...". "Хазизикис! Аз ще те убия, Хазизикис!". "Добре де, ще си ходя.
Ще възложа на някой, който не си поплюва, да ти зададе моя въпрос. И без
това трябва да умреш". И те остави в ръцете на тримата офицери, които
този път те биха с камшик до кръв, за да разберат дали в заговора е
участвал някой си Костантопулос.
През следващите двайсет и четири часа обаче не се случи нищо. На
следващата сутрин, 20 ноември, те качиха на един катер. Закараха те на
остров Егина, където чака три дни и три нощи да бъдеш разстрелян.

* *

В Егина бяха взели много предпазни мерки. Бяха избрали една

необитаема барака, в старото крило на затвора, тайно от всички те бяха
вкарали тихомълком през един страничен вход и бяха поставили двайсет
надзиратели с автомати в малкия двор, други петима в преддверието на
бараката, в коридора още деветима и още трима в твоята килия. Трийсет и
седем въоръжени души само заради един и то закопчан с белезници човек.
Ти се усмихна и извика един сержант да ти свали поне за малко
белезниците. Сержантът отвърна, че е невъзможно – най-строгата заповед
касаела именно белезниците. "Веднага щом китките му са свободни, се
нахвърля като звяр. Той е изключително опасен престъпник". Единствената
отстъпка се отнасяла за вратата на килията – тя можела да остане отворена.
Но в действителност не ставаше дума за отстъпка, а за предпазна мярка –
ако ти нападнеше някой от тримата надзиратели, отворената врата щеше да
позволи на останалите в коридора и в преддверието да притичат бързо. Но
как да ги нападнеш, с какво? Килията беше абсолютно празна; не ти бяха
дали даже и войнишко легло или дюшек – за да си починеш, трябваше да се
свиеш на пода. Влезе един офицер с лист в ръка. Нямало време за губене,
каза, въз основа на военния закон и в случай че президентът на републиката
не се намесел, присъдата трябвало да бъде изпълнена до седемдесет и два
часа от момента на произнасянето ѝ. Вече бяха изтекли четирийсет и осем
часа. Така че ето я молбата за помилване, трябвало само да я подпишеш. Ти
взе листа, прочете го, върна му го и каза спокойно: "Не". Офицерът облещи
очи: "Няма... няма да подпишеш молбата? Добре ли разбрах?". "Много
добре си разбрал, пападопулаки, жалък пападопулосовец. Няма да
подпиша". Офицерът настоя: "Изслушай ме, Панагулис! Може би си
мислиш, че е безсмислено, но грешиш. Упълномощен съм да ти предам, че
президентът е склонен да замени смъртната ти присъда с доживотна".
"Вярвам ти. Би му доставило удоволствие да разкаже на всички, че съм
поискал тъкмо от него да помилва живота ми. Добре би му дошло да не ме
разстреля". "Добре би ти дошло по-скоро на теб, Панагулис. Подпиши!".
"Няма". "Ако не подпишеш, няма никаква надежда". "Зная".
Офицерът прибра обратно листа в джоба си. Изглеждаше искрено
натъжен. Даже сякаш се колебаеше дали да си тръгне или не, като че
търсеше подходящи думи, с които да те убеди, а не ги намираше. "Искаш
ли... искаш ли да си помислиш няколко минути?". "Не". "В такъв случай,
екзекуцията е насрочена за утре в пет и половина", каза гневно. И си
тръгна, клатейки глава. В един ъгъл един от тримата надзиратели стенеше:
"О, не! О, не!".
Беше един почти голобрад младеж, облечен в току-що извадена от
склада униформа. Беше проследил сцената със зяпнала уста и сега те
гледаше, все едно че щеше да се разплаче всеки момент. Ти се приближи до
него: "Какво има, пападопулаки?". "Аз...". "И ти ли искаше да подпиша?".
"Да! Аз да!". "Не чу ли какво отговорих на офицера?". "Да, но...". "Никакво
но, пападопулаки. Когато човек трябва да умре, умира". "Да, но на мен пак
ми е мъчно". "И на мен", каза вторият надзирател. "И на мен", каза третият.
И това силно те смути – от сума ти време човешко същество не се държеше
зле с теб. През цялото това време с теб се беше държала добре единствено
старицата от военната болница, където те караха, когато изпадаше в кома
вследствие на изтезанията и на гладуването, онази, която чистеше
тоалетните и която един ден, като те видяла с вързани ръце и крака, се беше
приближила с чаша и те беше помилвала нежно по челото, промълвявайки:
"Горкият Алекос! Бедното създанийце! Виж как са те подредили! И все си
сам, никога с никого не говориш. Довечера ще дойда тук, ще седна до теб и
ще ми разкажеш всичко, нали?". Но един полицай я беше сграбчил, беше я
отвел заедно с чашата ѝ, и повече не я беше видял. Прокашля се, за да
овладееш вълнението си: "Пападопулаки, елате всички тук! Я да обсъдим
тази работа". И след като те бяха наобиколили, ти започна да им обясняваш
защо не трябва да са тъжни, нито пасивни, защо трябва да се борят и да
направят така, че твоята смърт да не е била напразна. Изрецитира им даже
няколко стиха за свободата и те те слушаха почтителни и сериозни – ако
някое стихотворение им харесаше, си го записваха върху кутиите с цигари.
"Така няма да го забравим". И тримата бяха много млади, наборни
войничета, дошли от далечни села, за теб знаеха само, че си опитал да
убиеш тиранина, и тяхното невежество беше толкова невинно, че ти беше
трудно да се изразяваш и да намираш точните думи, за да те разберат. "В
крайна сметка няма значение, че не успях, разбирате ли ме, пападопулаки?
Важното е, че някой е опитал и че друг ще опита отново и че ще успее,
защото когато вървиш по улицата и не пречиш на никого, и мине някой и ти
удари шамар, ти какво ще направиш?". "Ще му отвърна с шамар!". "Браво!
И ако той започне да те бие, отново без причина, ти какво ще направиш?".
"И аз ще започна да го бия". "Браво! А ако той ти забрани да изразяваш
това, което мислиш, и те хвърли в затвора, защото имаш различно виждане,
а законът не те закриля, тъй като вече не съществува, защото да потискаш
свободата, означава да потискаш и закона, ти какво ще направиш?". "Аз,
ами аз...". "Ти ще го убиеш. Нямаш избор. Ужасно е да убиваш, зная, но в
условията на диктатура това се превръща в право, дори в задължение.
Свободата е преди всичко задължение, а след това право". Накрая на един
подофицер в коридора му писна и ти нареди да млъкнеш: "Престани,
Панагулис! Търсиш си последователи на прага на смъртта ли?". Но един
друг застана на твоя страна: "Ти престани, мръсна свиньо, или ще ти
размажа мутрата!", и дойде да ти предложи цигара. Пак те обзе смущение.
Възможно ли беше изведнъж да са толкова любезни с теб? Човешките
същества са наистина странни: докато очакваш нещо от тях, не ти дават
нищо, а когато не очакваш вече нищо, ти дават всичко. Всичко ли? Е,
понякога една ругатня или една цигара са всичко.
Към пет следобед смяната на трите войничета приключи и когато те си
тръгнаха, ти почувства огромна празнина: кой знае какви мръсници щяха
да ти сложат сега. Но новите трима бяха същите като предишните: същата
младост, същата невинност, същата печал. И предишното смущение се
превърна във вълнение, което прерасна в арогантност: "Хайде,
пападопулаки, изкарайте си хляба! Кой от вас пее?". Посочиха ти един
пълен и тромав младеж, с ръце на селянин: "Той, той! Пее в църковния хор
в родното си място!". "Наистина ли? Тогава ми изпей траурната молитва от
заупокойната литургия". "Не! Нея не!". "Изпей я, казах!". Той ти се
подчини, а на теб ти се щеше да не го беше накарал, защото като го
слушаше, ти се свиваше стомахът. "Да почива в мир, о, Боже! Да бъде
достойно погребението му! Прах при праха! Приеми своя слуга, о, Боже!".
Прекъсна го: "Не ми харесва твоята молитва, пападопулаки. Не ми харесват
думите "божи слуга". Трябва да ми обещаеш, че когато я изпееш за мен,
няма да ме наречеш "божи слуга". Никой не е слуга на никого. Дори и на
Господа. Ясно ли е?". Момчето кимна объркано. Но болката в стомаха не
отмина. "Кураж, пападопулаки, да изпеем нещо по-подходящо! Кой знае
"Момчето, което се усмихва?". "Аз!". "Аз!". "Аз!". "Добре, тогава! Заедно!
"Какво ще може някога да излекува/ моето разбито сърце/ изгубих моето
момче с милата усмивка/ няма да го видя никога вече/ проклет да е часът,
проклет да е мигът/ в който нашите врагове убиха/ моето момче с милата
усмивка..."". Ти пя заедно с тях. Но болката пак не премина. Цяла вечер пя,
шегува се, проповядва, опитвайки се да не мислиш за онази траурна
молитва, да не мислиш за онази болка, но тя не отминаваше. Напротив,
имаше моменти, в които се усилваше. И това бяха моментите, в които си
задаваше най-абсурдни въпроси или търсеше утеха в най-безсмислени
надежди – къде ще бъде, как ще бъде. Беше ти се сторило, че си чул, че ще
бъде на другия край на острова, на стрелбището на военноморските сили,
но не знаеше дали това стрелбище се намира в двор или на открито и се
надяваше да е на открито, да не вали дъжд, понеже веднъж беше гледал
един филм, в който разстрелваха един партизанин под дъжда. Беше ти се
запечатало, защото партизанинът падаше в калта. Надяваше се също да не
стрелят в лицето ти, питаше се също как да кажеш на войниците да стрелят
в сърцето ти, а не в лицето, и накрая се питаше дали ще изпиташ болка.
Даваше си сметка, че това е глупаво, не може да се прави сравнение между
болката, която се изпитва при изтезанията, и болката, която може да се
изпита при разстрел, нужни са поне петдесет секунди, за да усетиш
изгарянето на куршума вътре в плътта, след които умираш – беше го
прочел някъде, или може би ти го беше разказал някой, който е участвал
във война. Но любопитството си оставаше и трябваше да се напрегнеш, за
да го надвиеш, да размишляваш върху по-сериозни неща, например за
онова, което ще кажеш преди отрядът да открие огън. Да кажеш: "Да живее
свободата!", не беше достатъчно, трябваше да добавиш нещо, или да кажеш
фраза, която да съдържа всичко, в това число и свободата. Например нещо
като вика на италианския офицер, който през 44-та немците бяха
разстреляли в Кефал ония: "Аз съм човек!". При мисълта да им изкрещиш
"Аз съм човек!", болката в стомаха ти отминаваше. Но веднага след това
пак се появяваше, защото това, което я подхранваше, не беше фразата,
която щеше или нямаше да изкрещиш, болката, която щеше или нямаше да
изпиташ, дъждът, който щеше или нямаше да те намокри, а фактът, че
трябва да умреш в точно определен ден и час. Едно е да умреш, подложен
на изтезания или по време на война, или върху избухваща мина, тоест
абсолютно ненадейно, друго е да умреш, знаейки, че това трябва да се
случи в определен ден и час, като заминаващ по разписание влак. Още една
нощ и щеше да престанеш да съществуваш. И така, въпреки силата, вярата
и смелостта си не можеше да се примириш с мисълта, че ще престанеш да
съществуваш. Не можеше дори да си представиш какво означава това, да си
задаваш такъв въпрос беше по-лошо, отколкото да се опиташ да разбереш
дали всемирът е безкраен или не, дали времето е време, а пространството
пространство, дали Господ съществува или не, и дали Господ, времето и
пространството са имали начало или не, дали преди началото е имало нещо
друго или не е имало нищо, и какво е нищото. Какво представлява нищото?
Може би е това, което човек е или вече не е, когато престане да съществува,
разстрелян в точно определен ден и час, след денонощие, прекарано в
изпълнение на ролята на смелчага, макар и със свит стомах.
С падането на мрака започна да чувстваш умора. Усилието да се
разкъсаш на две, от една страна, болката от тези тайни размисли, а от
друга, симулирането на гордо безразличие, те бяха изтощили. Краката,
белезниците, клепачите ти тежаха. Спеше ти се много. И колкото повече ти
се спеше, толкова по-малко искаше да спиш. Надзирателите ти казваха:
"Почини си, Алекос! Защо не си починеш?". Но всеки път, когато ти го
кажеха, ти отвръщаше грубо. Не беше ли невероятно, че на човек, който
всеки момент Ще открие вечния покой, му се казва: "Почини си, защо не си
починеш"? . Не беше ли лудост да заспиш, когато ти оставаше толкова
малко да живееш? За да не се предадеш на съня, се разхождаше насам-
натам, дори избягваше да сядаш. После, към три часа сутринта, умората и
нуждата да затвориш очи те надвиха. Легна на пода, заръчвайки на
надзирателите да те събудят след десет минути, след не повече от десет
минути, и заспа мигновено. Сънува онзи сън. Струваше ти се, че си семе,
което малко по малко се удвоява, утроява, удесеторява, издувайки се и
уголемявайки се толкова, че шушулката му не издържа повече, с шумен
трясък се пръсва, заливайки земята с хиляди семена, и всяко едно от тези
семена бързо се превръща в цвете, после в плод, после отново в семе, което
на свой ред се удвоява, утроява, удесеторява, за да се пръсне накрая,
заливайки земята с безброй семена. И в този миг се случва нещо много
странно. От едно цвете се появява жена, от друго цвете друга жена, от трето
цвете трета жена и ти иска да обладаеш всяка една, но си мислиш: "О,
боже, как ще успея, няма да ми стигне времето, след малко ще дойде
отрядът за екзекуция и ще ме отведе, трябва да побързам". Затова
сграбчваш най-близката, без да я погледнеш в лицето, без да се питаш дали
ти харесва, без да я питаш дали те иска, и проникваш в нея, освирепял,
бързо и ожесточено, после я захвърляш и хващаш втората по същия начин,
проникваш в нея по същия начин, захвърляш я по същия начин, за да
хванеш трета, после четвърта, пета, шеста, докато не им изгубиш бройката.
Всеки един тласък в кръста е с нова жена и ти се притесняваш, че трябва да
спреш, защото някой те събужда, разтърсва те за рамената и те събужда.
Кой? Погледна изпод клепачи. Беше тромавото войниче, което пееше в
църковния хор: "Пет часът е, Алекос. Спа два часа".
Скочи на крака. Огледа надзирателите един по един, със сподавен гняв.
Два часа! Беше ги помолил да те събудят след десет минути, а те бяха
оставили да спиш два часа! На част от теб ѝ се искаше да ги набие, да се
разридае и да ги набие, крещейки, че са нещастници, безотговорници,
крадци; другата част обаче си даваше сметка, че не ти се бяха подчинили от
обич и добродушие: "Остави го да поспи, горкия!", "Но той каза десет
минути", "Въпреки това, остави го да спи". С мъка се овладя и промълви
тъжно: "Тъпанари! Откраднахте ми два часа от живота". После каза, че
искаш да си изплакнеш лицето, да отидеш по нужда, и те заведоха в
коридора, където имаше кранче и примитивен клозет. В присъствието на
всички и затруднен от белезниците, се изходи, изми се, и часът стана пет и
двайсет. След това се върна в килията, помоли за едно кафе, изпи го и стана
пет и двайсет и пет. Тоест още пет минути живот. И какво си мисли в
последните пет минути човек, който ще бъде разстрелян? Много години по-
късно, когато ти зададох този въпрос, ти ми отговори, че е изключително
трудно да се опише, в действителност беше се затруднил доста, докато
предадеш онези усещания в едно от стихотворенията си, но имаше трима
писатели, които бяха предали идеята с думи, в които беше открил себе си –
Достоевски в "Идиот", Камю в "Чужденецът", Казандзакис в Животът на
Христос". На последните две произведения ми беше направил преразказ, на
първото не, защото се бяхме отнесли в спор. Аз твърдях, че в "Идиот" няма
нищо такова, ти възразяваше, че греша, че като млад Достоевски бил
осъден на смърт заради някакво политическо престъпление и бил помилван
двайсет минути преди да бъде завързан за стълба. Историята е разказана от
княз Мишкин, но работата е там, че ти не си спомняше главата със
случката. За да ми го докажеш, дори беше започнал да я търсиш, беше
прелиствал двата тома на "Идиот" с часове, но напразно, и накрая беше
казал: "Може би се заблуждавам". Не се заблуждаваше – щях да го разбера
след твоята смърт. Всъщност откъса, който тогава напразно беше търсил, го
открих след смъртта ти. Кой знае кога беше пъхнал между страниците едно
късче хартия, така че веднага щом я взех в ръка, книгата се отгърна на
онези страници, и ето ги думите, които беше подчертал, последните пет
минути, в които разпознаваше себе си. "Ясно било, че им оставало да
живеят около пет минути, не повече. Той казваше, че тези пет минути му се
сторили безкраен срок, огромно богатство. Струвало му се, че през тези пет
минути може да изживее толкова живота, че няма защо още да мисли за
последния миг, така че си направил и някои разпореждания: пресметнал
времето за прощаване с другарите си, за това определил около две минути,
сетне определил други две минути, през които за последен път да помисли
за себе си, а после, за да се огледа за сетен път наоколо...". После следните
думи: "Но той казваше, че за него нямало нищо по-тежко през това време
от постоянната мисъл: "Какво би било, ако не умирах! Какво би било, ако
ми се върнеше животът – каква безкрайност! И всичко това щеше да бъде
мое! Тогава бих превърнал всяка минута в дял век, нищо не бих пропилял,
всяка минута бих пресметнал точно, нищо не бих изразходвал напразно!".
Той казваше, че тази мисъл накрая се изродила у него в такава злоба, че му
се искало вече по-скоро да го застрелят". Беше отбелязал и въпроса на
Александра Епанчина: "Е, какво направи той после с това богатство?
Изживяваше ли всяка минута "с точно пресмятане"?". А отговорът на княз
Мишкин е: "О, не, той самият ми казваше – аз го бях питал вече за това, –
че съвсем не е живял по този начин и много минути е пропилял". До
думите на княз Мишкин обаче ти беше поставил огромен въпросителен
знак.
 *

* *

Твоите последни пет минути продължиха три часа, а после още

трийсет. В пет и половина ти беше готов, но отрядът не дойде. Попита един
сержант каква е причината, а той отговори, че очевидно ще дойде в шест.
Подари си този половин час и в шест отново беше готов. Но и в шест
отрядът не дойде. Пак попита сержанта защо и той отговори, че ще дойде в
шест и половина. Подари си още половин час, в шест и половина отново
беше готов. Но отрядът пак не дойде. Не дойде нито в седем, нито в седем
и половина, нито в осем. На всеки половин час се приготвяше да умреш, а
не умираше. Веднъж, два пъти, три пъти, четири пъти, шест пъти, всеки
път изпитваше облекчение и безпокойство, надежда и разочарование, а
тревогата нарастваше и се превръщаше в напрегнатост, нетърпение,
самоубийствена припряност. В осем и половина изкрещя: "Добре де, какво
чакаме?". И когато в двора отекна необичаен тропот и на прага се показа
капитанът, ти въздъхна доволно: "Готов съм". Нужно ти беше време да
разбереш какво мънкаше, изненадан и ядосан: този ден бил празникът на
божията майка Дева Мария, в Гърция на този празник не разстрелват
никого, екзекуцията била отложена за следващия ден, 22 ноември, не ти ли
бяха казали? "Не". По дяволите, какво отвратително недоразумение, каква
жестока грешка, може би някой злобар се е погаврил с теб? Обърна му гръб
мълчаливо, не продума цяла сутрин и никога нямаше да можеш да ми
обясниш какво изпитва човек, който разбира, че му предстоят още двайсет
и четири часа живот. Не половин час, а двайсет и четири часа, хиляда
четиристотин и четирийсет минути, един ден и една нощ за размисъл, за
дишане, за съществуване. Ако те питах, се впускаше смутено в преследване
на спомен, който може би ти убягваше и който може би липсваше, сякаш
втората агония го беше помела яростно, и всеки път повтаряше фразата,
която беше произнесъл вечерта на нашата среща: "Очакването на утрото
започна отново и всичко беше както предния ден, както предната нощ".
Отново започна мъчителното броене: пет, пет и половина, шест, шест и
половина, седем, седем и половина, осем, осем и половина, девет. В девет
се появи отново офицерът, който ти беше донесъл листа с молбата за
помилване и който ти беше съобщил, че екзекуцията е насрочена за
следващата сутрин. Развяваше същия лист със същите движения и със
същия глас те подканяше: "Подпиши, хайде, подпиши!". Измъкна листа от
ръката му, смачка го на топка, хвърли я в лицето му, нахвърли се отгоре му,
сграбчвайки го за яката на униформата: "Подлец, злобар, подлец, знаел си,
че вчера няма да ме разстрелят! Ще те удуша, подлецо!". Откъснаха те от
него със сила, той избяга, крещейки-, че си неблагодарник, бил го направил,
за да подпишеш, неблагодарник. "Нищо не заслужаваш, неблагодарник,
няма да ме видиш повече". Веднага след това отекна рязка заповед, един от
надзирателите пребледня и ти си помисли, че моментът е настъпил, че този
път наистина е настъпил. Но отново нищо не се случи и отново започна да
чакаш. Девет и половина, десет, десет и половина, единайсет. В единайсет
беше много неспокоен, желанието да не се бавят повече се беше
превърнало в необходимост, в трескаво нетърпение. Ругаеше през зъби,
питаше колко е часът, искаше обяснения. Да не би Лиапис да го няма?
Лиапис трябваше да присъства на екзекуцията като представител на закона.
Да не би морето да е бурно? При бурно море корабите не се движат, а може
би катерите на военноморския флот също. Повика един надзирател:
"Морето какво е?". Надзирателят надникна в коридора и повтори въпроса
на сержанта: "Какво е морето?". "Спокойно, тази сутрин беше спокойно.
Защо?". "Така". Да не би Лиапис да трябва да пристигне с хеликоптер и да
не може да кацне заради вятъра? Пак повика надзирателя: "Духа ли
вятър?". Надзирателят пак надникна в коридора и попита сержанта: "Духа
ли вятър?". "Какъв вятър? Няма вятър. Защо?". "Така". Ти прехапа устни.
"Не разбирам, нищо не разбирам". Подозрението, че Пападопулос е решил
да те пощади и за миг не ти мина през ума. Не предполагаше ни най-малко,
че докато ти се измъчваш в нечовешко очакване, в целия свят се борят за
теб – шествия по улиците, митинги, демонстрации пред сградите на
посолствата, сблъсъци с полицията, трескави телефонни разговори между
държавните глави, хиляди телеграми, дипломати, които сновяха между Рим
и Атина, Париж и Атина, Лондон и Атина, Бон и Атина, Стокхолм и Атина,
Белград и Атина, Вашингтон и Атина, дори послания от папата, от Линдън
Джонсън, от У Тан с молба да те пощадят. Но как си можел да
предположиш? Не ти бяха позволили дори да се сбогуваш с баща си, с
майка си, да размениш и дума с адвоката си. След произнасянето на
присъдата единствените хора, с които беше имал досег, бяха
Теофилоянакос, Хазизикис, Малиос, Бабалис, и онези войничета, които
знаеха по-малко и от теб – за теб светът започваше и свършваше вътре в
онази килия, където си мислеше, че си захвърлен като последната
песъчинка в морето.
Следобяд отрядът за екзекуция дойде. "Ставай, Панагулис!". Ти
прегърна надзирателите един по един, помоли ги да те извинят, задето беше
нервен и им благодари за компанията. Надзирателите плачеха. Сред тях
бяха и голобрадото момче и пълното войниче, което пееше в църковния
хор, те двамата хлипаха, без да се стесняват. Пощипа единия по носа, а
другия го хвана за брадичката: "Кураж, пападопулаки!". Той си издуха носа:
"Алекос, мога ли да те попитам нещо?". "Разбира се, пападопулаки". "Защо
винаги ни наричаш "пападопулаки", какво означава това?". Ти се усмихна:
"Понякога означава "долен пападопулосовец", а понякога "слуга на
Пападопулос"! Зависи как го казвам". "Но аз не съм долен
пападопулосовец, не съм слуга на Пападопулос!". "Браво! Тогава викай с
мен: Долу Пападопулос! Долу фашизма! Да живее свободата!". "Долу
Пападопулос! Долу фашизма! Да живее свободата!". "Всички заедно!
Викайте всички заедно: "Да живее свободата!". "Да живее свободата!".
"Браво на вас! Сега кой иска да ми направи една услуга?". "Аз...", "Аз...",
"Аз...". "Добре. В ЕСА има един майор Хазизикис. Обадете му се и му
кажете да не забрави да поднесе от мое име един петел на Ескулап".
"Какво?". "Той ще разбере". И ти тръгна след отряда. Отвън чакаха два
автомобила, един камион и един джип. Качи се в джипа, след като дълго
гледа небето – денят беше ясен, небето беше кристално като стъкло.
Кортежът потегли. Но веднага забеляза, че не пътувате към стрелбището
тъй като познаваше Егина и знаеше, че пътят за стрелбището е в обратната
посока, нагоре към планината, а кортежът излизаше на малкия път, който се
спуска надолу към пристанището. "Къде ме водите?". "В Атина. Ще те
разстреляме в Атина". Качиха те на същия катер, с който беше дошъл.
Затвориха те в една кабина, закопчавайки белезниците ти за една халка. В
Пирея те напъхаха бързо в един автомобил. "Къде ме водите?". "В "Гуди".
Ще те разстреляме във военната база". Но не те заведоха там, заведоха те в
ЕСА. Там имаше един комендант, когото не познаваше. Носеше черни
очила и имаше лош дъх. Лъхвайки ти в лицето с лошия си дъх. Ти каза:
"Вестниците пишат, че вече си разстрелян, Панагулис. Сега наистина ще
можем да се забавляваме, колкото си искаме". Прекара цялата нощ с
убеждението, че ще дойдат да те завържат за кушетката на мъченията. Но
не дойдоха, и призори, когато те подкараха към автомобила от предния ден,
беше толкова изтощен, че не можеше да стоиш на крака. Вървеше с
полузатворени очи и вече нищо не те вълнуваше, надяваше се единствено
да побързат и да те разстрелят някъде наблизо, не в "Гуди". Обзе те
огромно задоволство, когато забеляза, че озелененият булевард не беше
този към "Гуди": "Слава богу, избрали са някоя казарма в града. Но коя?".
"Къде ме водите?", попита отново. "На екзекуция те водим, идиот такъв.
Къде искаш да те водим? Край с шегите". Отведоха те обаче в "Бояти".
ГЛАВА III
Приказката на героя не приключва с великия подвиг, който го разкрива
пред света. В живота, както и в легендите, великият подвиг не е нищо друго
освен началото на приключението, на мисията. След него настъпва
периодът на големите изпитания, след това завръщането в родното място
или към нормалния живот, след това финалното предизвикателство, зад
което се крие клопката на смъртта, от която винаги е успявал да се
изплъзне. Периодът на великите изпитания е най-дългият и може би най-
трудният. И е такъв, защото докато трае, героят бива напълно изоставен от
всички, бива изложен на неустоимото изкушение да се предаде, и всичко
заговорничи срещу него – забравата на другите, прекомерната самота,
монотонното възобновяване на страданията. Но тежко му ако не се справи с
това второ изпитание, тежко му ако не издържи, ако се огъне – великият
подвиг, който го е разкрил пред света, се обезсмисля и мисията се проваля.
И така, твоят период на големите изпитания се нарича "Боята". Тъкмо в
този ад, където пропиля най-хубавите години от живота си, твоят героизъм
се затвърди и приказката ти укрепна. И ти беше наясно с това. Затова
никога не ти омръзваше да се връщаш в спомените си за "Боята", като
болен, който говори постоянно за заболяването си, или ветеран, който
непрекъснато разказва за войната, в която е участвал, без значение каква е
темата. Дори накрая, когато спомените ти за бомбата, за процеса и за Егина
бяха избледнели, а приказката ти се беше обогатила с далеч по-храбри и
значими дела, главата "Бояти" си оставаше вътре в теб болезнена като
нелечима болест, като гордост от една невъзможна победа, сякаш времето,
прекарано там, ти беше коствало повече от изтезанията и от часовете,
прекарани в очакване на разстрела. За "Бояти" говореше вманиачено с
всеки, не ти пукаше, че повтаряш едни и същи неща пред хора, които вече
ги бяха чували, или пред други, които не можеха да ги оценят, стига ти да
можеше да говориш за това. Историята за твоето пътуване в ада я
разказваше на всеки. И какво удоволствие ти доставяше да предизвикваш
изумление, ужас и забавление, когато чувството ти за хумор откриваше
комичното в трагедията. Единственото нещо, за което никога не
разказваше, беше примирението, което те беше сломило преди да
пристигнеш там, за надеждата да те разстрелят бързо, да те разстрелят
веднага – едно човешко същество не може да повтори онова, което ти беше
направил, искайки от надзирателите да се обадят по телефона на Хазизикис
и да му кажат да принесе в жертва на Ескулап един петел.
"Бояти" се намира на около трийсетина километра от Атина и пътят,
който води дотам, лесно се открива, тъй като е обозначен от много табели.
Но ти не забелязваше табелите, гледаше асфалта с безразличие и изведнъж
пътят се озова сред сиви хълмове. На отсрещния хълм имаше някаква
сграда, наподобяваща затвора в Егина, заградена със зид, с кули и
разположени по тях картечници, а на входа висеше надписа "Военен затвор
Бояти". Автомобилът влезе вътре, стигна до една площадка с разположени
една до друга шест малки, боядисани в зелено врати. Шепнейки нещо, на
което ти не обърна внимание, те свалиха и те забутаха към последната
врата вляво, после те натикаха вътре с такава ярост, че ти се подхлъзна на
пода и си удари тила. Ударът те зашемети и изминаха няколко минути,
преди да можеш да се огледаш наоколо и да се опомниш. Къде се
намираше? Очевидно в някаква килия. Както обикновено, абсолютно
празна – нямаше легло, нито пък дюшек или завивка. Единственият
предмет в тази пустош беше кофата за естествените ти нужди. Но килията
не беше прекалено малка – да речем девет стъпки на седем. Ами
надзирателите? Нямаше такива. Странно, според правилника осъденият на
смърт не се оставя сам. Но какво беше казал онзи тип с черните очила и
лошия дъх, докато ти падаше? Беше казал: "Ето че си у дома". А след това?
След това беше казал: "Ако имаш късмет, ще останеш тук докато пукнеш".
Какво искаше да каже? Че и този път няма да те екзекутират ли?
Невъзможно, освен ако присъдата не е била отложена. Отложена за
колко – за един ден, за една седмица, за един месец? Това предположение
не те радваше – толкова е трудно човек отново да свикне с мисълта, че ще
живее, когато вече се е примирил с мисълта, че ще умре. Завлече се до
стената, за да се облегнеш на нея. Сгуши се, с гръб, опрян в стената, с
крака, опънати на пода и отново започна да оглеждаш. До вратата имаше
една хлебарка, която бавно се приближаваше към теб. Продължи да се
примъква, докато стигна на половин метър от обувките ти, след което се
спря – беше отвратителна, дебела и черна. Ти размърда крака: "Къш, махай
се!". После размисли и я повика. "Хайде, ела, хайде де!". Хлебарката сякаш
те чу. Обърна се, приближи се още и се спря близо до десния ти ток.
Подкани я: "Хайде, ела!". Хлебарката напредна с един или два сантиметра,
заобиколи тока, продължи да върви покрай крачолите ти, и когато стигна до
колената ти, отново се спря слисана. Ти се наведе да я разгледаш. Имаше
две дълги космати крачета и две антенки, щръкнали като два мустака, но
най-изумителното нещо бяха крилата. В лъскавата и твърда черупка се
криеха прекрасните ѝ крила. Значи дори една хлебарка може да лети!
Протегна ръце към нея. "Литни!". Не, не литваше. "Тогава поне скочи!
Скачай!". С голяма нерешителност хлебарката се покатери по синджира на
белезниците, после по самите белезници, после по опакото на дясната ти
ръка и стигна до основата на пръстите ти, където сякаш започна да се
колебае – по коя пътека да поеме, по кой пръст? Накрая реши да се
покатери по палеца, където неочаквано загуби равновесие и се сгромоляса
на пода с главата надолу. Ти се разсмя. Да чуеш смеха си, ти достави
известна радост – кой можеше да предположи, че ти все още си способен да
се смееш? И то заради една паднала от палеца ти хлебарка! Погали я
внимателно по гърба. Запита се колко живее една хлебарка, колко време ще
ти прави компания, в случай че не те разстрелят скоро? Запита се също
дали една хлебарка може да се дресира. Като дете се беше опитал да
дресираш един бръмбър и почти беше успял. Радостта ти нарастна. Какъв
късмет е да има с кого да си поиграеш и да разговаряш, без да бъдеш
критикуван и упрекван, какъв божи дар! На една хлебарка можеш да кажеш
всичко, което ти хрумне, дори че смелостта е изградена от страх, че през
тези месеци често беше изпитвал страх, че го беше изпитал най-силно при
идването на отряда за екзекуция. Те не бяха забелязали, но да си наложиш
онова спокойствие и онази арогантност, беше ужасно трудно – на катера не
издържаше повече. Преди един час също не издържаше повече. И преди
половин час, и преди една минута също. Сякаш вече не ти харесваше да
живееш. Изведнъж обаче благодарение на едно малко отвратително
създание, от което при други обстоятелства само би се погнусил, си даваше
сметка, че би ти харесало да живееш, че в края на краищата може да се
живее и в килия, голяма девет стъпки на седем. Стига да имаш легло,
масичка, стол, клозет с казанче и една хлебарка. И може би и малко книги,
малко хартия, няколко молива. Стига да не те разстрелят! Можеше да учиш,
да четеш, да пишеш стихове – не беше единственият човек на света,
принуден да стои в затвор, а в някои случаи пребиваването в затвора е един
вид борба. Диктатурите се измерват с броя на политическите затворници,
не си ли съгласен, Дали? Щеше да го кръстиш Салвадор Дали заради
антенките, които приличаха на мустаци, и с това име се обръщаше към
него, докато ключът не се превъртя в ключалката и шестима надзиратели не
влязоха с храната. Дали стоеше съвсем кротък, със спуснати антенки. Може
би се беше отегчил от приказките ти и спеше. "Внимавайте с Дали,
пападопулаки". "С кого да внимаваме?", попита войникът, който държеше
подноса. "С Дали, моят приятел". "Какъв приятел?". "С него". И посочи
хлебарката. "Ааа", каза войникът, свивайки устни в гримаса на погнуса. И с
един рязък удар на обувката го размаза. На пода остана белезникава каша.
 Ти казваше, че те разстроила не толкова белезникавата каша, колкото
изплющяването на смачканата от обувката черупка. И едновременно с
изплющяването, пронизителният звук, който ти се сторило, че чуваш –
сякаш, умирайки, хлебарката била изкрещяла от болка. Казваше, че си се
почувствал така, сякаш не били разкашкали някаква хлебарка, а създание с
две ръце и с два крака, и мисълта, че си я загубил, накарала кръвта ти да
нахлуе в главата, тъй като изведнъж отново си си дал сметка, че си сам, че
се намираш в празната килия, обзаведена само с една кофа за изпражнения
и толкова. Казваше, че тези неща накуп предизвикали у теб зверски гняв и
ти дали отново сила. "Убиееец!". И с този абсурден крясък си се нахвърлил
върху войника, удряйки го в лицето с белезниците. Подносът с храната се
размазал на стената, а войникът паднал назад. Тогава си се нахвърлил върху
другите петима, единия си го ритал в корема, другия си го удрял с лакти в
стомаха, третия с юмруци в носа, и било по-лошо, отколкото да хвърлиш
запалена клечка в гората през лятото – за няколко секунди всички се
нахвърлили върху теб и ти си заприличал на почервеняла от кръв маска.
Дошъл и директорът на затвора, който не можел да изговаря ясно думите от
ярост. Но кого му били пратили този път, кого? Невероятно, повтарял
непрекъснато, невероятно, за толкова много години в системата бил виждал
какво ли не, но не и такъв ненормалник, който си го изкарвал на един клет
надзирател, изпратен да му занесе храната. И каква била неговата вина – че
е смачкал една хлебарка, тоест направил му е услуга. Значи тези от ЕСА
били прави, като казвали, че си звяр, че трябва да се държат изключително
сурово с теб, да прилагат методите, които звероукротителите използват при
дивите зверове в зоологическата градина. Казвал, че е против подобни
мерки, но си давал сметка, че няма избор, че щял да ти налага наказания от
всякакъв вид, като начало нямало да ти даде легло, което въпреки
нарежданията искал да ти даде, и нямало да ти предава пощата, нито да ти
носи вестници, нито книги, нито хартия, нито химикалка, точно както му
казали. Пълна строгост, никаква ежедневна разходка на въздух, никакви
посещения на близките. И си щял да стоиш с белезници денонощно, тъй
като щом си успявал да нараняваш хората с вързани ръце, какво си щял да
направиш, ако били свободни? Изслушал си го, преструвайки се на
безразличен, но в действителност си претеглял много внимателно всяко
изречение – дявол да го вземе, щом той ти говорел за дисциплинарни
мерки, това означавало, че няма да те разстрелят. И това било единственото
нещо, което за момента имало значение, утре някой светец щял да ти
помогне. Утре е нов ден.
 *

* *

Когато в съществуванието няма нищо човешко, утрешният ден не е

нов ден. Беше затворен там от един месец, имаше моменти, в които не
виждаше разлика между това да си жив и това да си мъртъв и осъзнаваше,
че си жив само защото дишаше. Най-вече онази килия. Беше влажна,
студена, понеже не ти даваха дори и печка, и беше пропита от непоносима
воня, тъй като кофата с изпражненията биваше изпразвана веднъж на два
дни. Когато влизаха вътре, надзирателите задържаха дъха си или
притискаха носа и устата си с кърпичка, докато станеха морави, и след като
се обърнеха кръгом, тичаха навън да повърнат. Ти обаче беше свикнал с
тази воня и веднага щом вратата се отвореше и пропуснеше чист въздух,
долавяше контраста, и понякога ти се гадеше и не можеше да преглътнеш и
залък. Липсата на легло увеличаваше несгодата ти. Макар че в ЕСА и в
Егина не беше по-различно, ти не успяваше да се примириш с мисълта да
спиш на земята като краставо куче. Освен това подът беше леден и
плочките бяха покрити с мухъл, което естествено не ти позволяваше да се
отървеш от вечната си простуда и кашлица. И ти липсваше възглавница.
"Дайте ми поне една възглавница!", беше изкрещял. Но Пацуракос, това
беше името на директора, се правеше чене чува, от страх, че началниците
му ще го обвинят, че се е размекнал. За възглавница използваше сгънатото
си сако, а без него замръзваше. За да не умираш от студ се събуждаше
ставаше и започваше да се разхождаш насам-натам, в резултат на което
след известно време краката ти се вдървяваха и трябваше отново да
полегнеш на пода или да седнеш, облегнат на стената, да тракаш със зъби и
да чакаш слънцето. Не че слънцето го виждаше – кой знае защо на
прозореца бяха сложили картон. Все пак усещаше топлината му и я
очакваше с по-голямо нетърпение, отколкото храната. Храната не те
вълнуваше особено, защото онзи поднос на пода предизвикваше у теб
погнуса и защото белезниците на ръцете ти пречеха да ядеш. Белезниците!
Все още беше с тях и те представляваха най-голямото ти мъчение. Първият
ден си беше помислил, че ще се откажат от тях. "За бога, да не би да ме
държат в затвора с белезници, никой затворник не стои с белезници,
сигурно са пропуснали, да, забравили са да ми ги свалят", и когато един от
надзирателите беше дошъл да изпразни кофата, си беше протегнал ръцете.
"Пападопулаки, белезниците. Забравихте за белезниците". Но надзирателят
не ти беше отговорил и една седмица по-късно Пацуракос ти беше
разяснил, че най-ясното разпореждане се отнася именно за белезниците. "С
белезници съм от 13 август!". "Аз нямам нищо общо, Панагулис. Така ми
разпоредиха и трябва да изпълнявам". Сваляха ти ги само за двайсет
минути на всеки двайсет и четири часа, за да си свършиш нуждите, а тези
двайсет минути не съвпадаха никога с позивите ти. Да си свалиш
панталоните, по-късно, беше изключително сложно упражнение, тъй като
веригата между двете халки беше дълга трийсет сантиметра. Що се отнася
до халките, те бяха толкова тесни, че ти бяха разранили китките и от раните
ти течеше кръв, примесена с гной.
И въпреки това не бяха тези нещата, които те ожесточаваха.
Ожесточаваше те самотата и изолацията. Нямаше ни най-малка представа
какво се случва отвъд оградата и в самия затвор, не знаеше даже колко
затворници има вътре и кои са хората в съседните килии. Единствените
хора, които очите ти виждаха, бяха надзирателите, които идваха да ти носят
храната и да ти изпразват кофата, но без значение дали ти ги поздравяваше
или ги ругаеше, те не ти обелваха и дума. Беше им забранено и за да чуеш
нечий друг глас, трябваше да се заслушваш в ехото на някоя разправия или
на някоя песен. Тази упорита тишина ти разбиваше нервите и понякога те
караше да изпитваш носталгия по разпитите и Егина. Казваше си, че човек
може да посрещне смъртта, че може да изтърпи изтезанията, но не и
тишината. Първоначално изглежда, че тишината не е някаква злина, че
дори ти дава възможност да размишляваш повече и по-добре, но скоро
осъзнаваш, че в нея мислиш по-малко и по-зле, защото мозъкът ти
атрофира, тъй като работи само върху спомените. Човек, който не говори с
никого и с когото не говори никой, е като кладенец, който никой извор не
захранва – малко по малко застоялата в него вода се вмирисва и се
изпарява. От време на време говореше на едно петно на стената. Едно
петно на стената може да бъде голяма компания, защото се движи,
очертанията му никога не са едни и същи, непрекъснато се изместват и ту
ти показват някакъв предмет, ту някакъв профил, ту някакво лице, ту
някакво тяло, може би лицето на приятел или тялото на желана жена. И
говориш с него като с хлебарка. Но да си признаем, има една съществена
разлика между някакво си петно на стената и една хлебарка. Страдаше,
когато правеше сравнение между тях. Толкова ти липсваше хлебарката
Дали. До такава степен ти липсваше, че започваше да се съмняваш в
психичното си здраве – човек може да оплаква загубата на куче, на котка,
но не и смъртта на една хлебарка. И колко си беше въобразявал, че виждаш
да се появява друга! Дори я беше търсил в продължение на дни, казвайки
си, че където има една хлебарка, там има и друга, и че никое животно не
живее само. Но не беше открил нищо, освен някакви яйцевидни топченца,
приличащи на миши изпражнения. Излишно е да допълвам, че това те беше
възбудило страшно много и че много ти се искаше да си имаш мишка –
предпочиташе я пред хлебарката. Мишките са интелигентни, хубавки,
лесни за дресиране. Но и тази надежда бързо се беше изпарила – не
ставаше дума за миши, а за паешки изпражнения. Но паякът липсваше. Не,
в онази килия нямаше абсолютно нищо живо. Само тишина и толкова.
Естествено, ако ти бяха дали книга или вестник, четенето щеше да ти
помогне да упражняваш мозъка си, да разговаряш поне с написаните думи.
Но забраната беше все още в сила и това подсилваше тишината,
еднообразието, скуката. Скуката! Когато си заклещен между четири стени
със смърдяща кофа и нищо друго, дори и правенето на нищо е мъчение,
минутата се превръща във век и губиш представа за времето.
Вече не можеше да пресмяташ времето. Нямаше часовник, не ти го
бяха върнали, след като те бяха арестували, и имаше моменти, когато не
можеше да разбереш дали е сутрин или следобед. Непрекъснато се питаше
колко ли е часът? В ЕСА не си задаваше никога този въпрос, не те
вълнуваше дали е девет сутринта или пет вечерта, не се питаше изобщо
дори по време на процеса. Нито пък в Егина, освен нощем... В "Бояти"
обаче любопитството да знаеш колко е часът те изгаряше мъчително, а
онези мръсници да не би да ти казваха. "Колко е часът?". Мълчание.
"Отговори ми! Колко е часът?". Мълчание. Като че ли им бяха отрязали
езиците. Но най-лошото беше друго – беше изгубил представа за дните,
седмиците, месеците. През първата седмица, на смрачаване, поставяше
резка на вратата, но при осмата се беше разболял и не беше поставял
повече резки. "Кой ден е? Кой месец е?". Мълчание. Напразно се ядосваше
и крещеше. "Кажи ми за бога, какво ти коства?!". Мълчание. Когато си
беше втълпил, че са изминали поне три месеца, съвсем случайно разбра, че
е изтекъл само един. Беше в деня, когато те изведоха за първи път. "Излез,
Панагулис! Навън!". "Какво има? Какво става?". "Имаш посещение".
"Кой?". "Ще разбереш". Полузаслепен от слънчевата светлина и
олюлявайки се от отпадналост, стигна до стаята за свиждания. Ами ако
беше майка ти? Не я беше виждал от почти две години, от деня, в който
беше дезертирал. Наистина беше майка ти. Стоеше там, облечена в
официалното си палто, с шапчицата си като тюрбан, с вида си на облечена
празнично селянка. Но защо не те поздравяваше? Защо гледаше на другата
страна? Приближи се до решетката да я извикаш, но вълнението те
стискаше за гърлото и устните ти не помръдваха. Изкашля се. Тя се обърна,
погледна те за момент безразлично, и пак се загледа на другата страна.
След няколко секунди се обърна разгневена към надзирателите: "Добре де,
ще дойде ли или не?". "Той дойде, не го ли виждате?". Зениците ѝ се
докоснаха още веднъж до теб, но те подминаха, в търсене на някой, който
трябваше да е там, а го нямаше – онзи блед скелет със синини под очите и с
белезници на страшно изтънелите китки по нищичко не приличаше на теб.
"Но къде е?". Ти каза със слаб глас: "Тук съм". И стаята незабавно беше
разтърсена от вик: "Убийци! Какво сте му направили, убийци!". Никога не
би повярвал, че майка ти е способна да плаче – никога не беше виждал и
сълза в миглите ѝ. Но сега плачеше и мина доста време, докато се успокои
и заговори, припомняйки ти колко е хубаво да чуеш нечий друг глас.
Разбира се имаше много неща да ти казва – знаел ли си, че и тя била
арестувана, заедно с баща ти? Пуснали ги на 24 ноември, той не се
чувствал добре, онези сто и три дни, прекарани в мъчения, сякаш го
сломили, но ти не трябвате да се притесняваш, сега бил по-добре. Впрочем
той не знаел, че си в затвора. Дори не знаел, че си бил съден, тя го криела
от него. Колкото до смъртната присъда, временно била отменена. Вярно, че
била валидна три години, но всеобщото мнение било, че Пападопулос,
напук на Йоанидис, нямало да те разстреля. В Европа се говорело твърде
много за теб, бил си се превърнал в символ, името ти било в устата на
всички. Тъкмо поради тази причина ѝ позволили най-накрая да ти дойде на
свиждане и тази сутрин Пацуракос ѝ разрешил дори да ти донесе храна.
Още повече че вдругиден... Ти я прекъсна: "Кой ден е днес?". "Не знаеш
кой ден е?! 23 декември! Вдругиден е Коледа!". "Коледа?! Искаш да кажеш,
че съм тук едва от месец?". "Да, разбира се, да!".
Именно след това откритие, след тази травма, ти се опълчи – не, не
можеше да продължава така. Човек не може да живее без да има дори
представа за времето. По дяволите мишите и паешките топченца –
трябваше да избягаш. А междувременно трябваше да претендираш за
човешко отношение. Искаше легло, за бога, часовник, приличен клозет и
вестници всяка сутрин. И освен това искаше да говорят с теб. На базата на
коя присъда трябваше да си винаги сам, без часовник, с който да можеш да
пресмяташ времето, без календар, за да знаеш кой ден е, без никой да
отговаря на въпросите ти и без да ти обелва и половин дума? С какво право
Йоанидис си го изкарваше на теб, задето не те бяха убили и погребали? Ще
направиш гладна стачка, ще я продължиш, докато не изпаднеш в кома и ако
Пацуракос не отстъпи, работата ще стигне до Пападопулос, който само и
само да не скандализира европейското обществено мнение, ще удовлетвори
твоите искания. Разбира сс, да започнеш гладна стачка при цялото това
ядене, си беше лудост. Полюбува се на нещата, които майка ти ти беше
донесла. Ммм, заекът трябва да беше страшно вкусен, имаше ли ястие,
което да обичаш повече от заешкото? Може би свинските дробчета. Да му
се не види! Имаше и дробчета! С дафинов лист! Какво още? Задушено
месо! Ако трябваше да избираш между заешкото, дробчетата и задушеното,
щеше да се затрудниш повече и от Парис, който трябва да даде ябълката на
най-привлекателната богиня – от колко хилядолетия не беше ял така? И
имаше за цели дни, три дни щяха ли да ти стигнат, за да изядеш поне част?
Днес дробчетата, които бързо се развалят, утре задушеното, защото иначе
после мирише на гранясало, а на Коледа заешкото! Да, Парисовата ябълка
се полагаше на заешкото – леко запържено, ухаещо на салвия. И след това
старт на гладната стачка! В продължение на два дена така се тъпка, че на
Коледа не беше в състояние да изпиеш и едно кафе. Беше тежко да не се
насладиш на Коледата, похапвайки си от заека, но на следващия ден щеше
да е твой и му го каза: "Имай търпение, красавецо, имай търпение! Ще
отложим с двайсет и четири часа гладната стачка, днес наистина не мога,
извинявай!". След което, доволен и с танцувална стъпка, започна да се
носиш между вратата и отсрещната стена, между отсрещната стена и
вратата. При четвъртото завъртане обаче се спря намръщен. Странно,
имаше нещо различно във вратата – за разлика от всеки друг път през
шпионката не проникваше светлина. Защо? Приближи се, подпря чело до
вратата и веднага отскочи назад – от другата страна на шпионката някакво
око те наблюдаваше. Проклятие! Значи те беше видяло да разговаряш с
печения заек, да танцуваш и да се държиш като глупак! Каква излагация,
какъв срам! Кой беше? Какво значение имаше кой е, който и да беше,
трябваше да бъде наказан. Повдигна закопчаните си с белезници ръце,
пъхна десния си показалец в дупката, в отговор се чу вик от болка, след
това хор от възбудени гласове. "Бързо, в амбулаторията! Прободе го, почти
го ослепи! Какво ти почти, направо го ослепи! Това животно, този звяр! Да
му дадем урок на този звяр!". И още един глас: "Не, не, виждам! Не ме е
ослепил, виждам, кълна се! Стана случайно! Не го направи нарочно, казвам
ви, оставете го, Коледа е!". Но напразно. Вратата на килията се отвори
широко и нахлуха седем души, побеснели и решени да си отмъстят за тази
подигравка. "Животно, мръсно животно, звяр, ще ти дадем ние една
Коледа!". Сякаш изведнъж бяха възвърнали гласните си струни, все едно че
едномесечната тишина се беше разкъсала, за да те оглуши. И много скоро
спряха да крещят – само биеха. И седмината, всички заедно. Белезниците
ти пречеха, дори не можеше да се опиташ да се защитиш и скоро се
превърна в купчина на пода, покрита с драскотини и синини, сред
стъпкания заек и изпражненията от преобърнатата кофа. Честита Коледа,
Честита Коледа!

* *

И въпреки това, колкото и да е парадоксално, този коледен побой

улесни нещата и направи твоята първа гладна стачка в "Бояти" почти
поносима. В действителност при гладната стачка най-трудно е началото.
Най-трудни са първите три дни. След като те преминат, се появява силна
отпадналост и желанието за храна изчезва. Така че ако започнеш гладна
стачка, след като са ти нанесли хубав побой, който те е зашеметил, дори и
не забелязваш, че стомахът ти е празен, иска ти се всичко друго, но не и да
ядеш, и тъкмо така направи ти от момента, в който седмината те оставиха
сам. В продължение на седемдесет и два часа отказваше дори да пиеш вода.
След като те изтекоха, прие чаша кафе, после започна пак отначало, докато
отпадна толкова много, че изгуби дори съзнание, и именно в това състояние
те завари лекарят на ЕСА – същият, който в деня на арестуването ти се
беше опитал да ти помогне. Същият ден ти беше полумъртъв, тъй като от
почти две седмици не беше докосвал храна. Внезапно усети бодване с игла
в ръката и някаква топла вълна загря кръвта ти, примесена с чувство за
прилив на енергия. Повдигна клепачи и го видя да стои надвесен над теб с
проницателния си поглед, с малките си очички, които блестяха
съучастнически и иронично. "Iassu, Алекос. Здравей". "Кой си ти?".
"Познаваш ме. Лекар съм. Казвам се Данарукас". "Какво искаш?". "Да ти
помогна". "Като твоя колега, който присъства на изтезанията ли?". "Аз не
присъствам на изтезания". "Лъжец". В отговор той ти пъхна парченце
шоколад в устата: "Кажи ми защо не ядеш". "Защото искам календар.
Искам часовник и календар. И защото искам да говорят с мен!". "Тези неща
са твърде малко, друго?". "Искам да ми свалят белезниците". "Пак са твърде
малко, нещо друго?". "Искам да ми дадат легло". "Това пак са малко неща,
още нещо?". "Приличен клозет". "Друго?". "Вестници. И няколко книги. И
химикалка. И хартия". "Така вече е по-добре. Ако поискаш само едно нещо,
никога няма да ти го дадат. Ако поискаш много неща, Ще ти дадат все
някое. Или две. Ще предам. А ти през това време скрий този шоколад. Ще
ти е нужен следващия път". Тръгна си със списъка с исканията ти и на
другия ден получи легло. Два дни след това дойде един войник с
добродушно и симпатично лице: "Добър ден, Алекос!".
На Коледа го бяха поставили да надзирава килията ти от външната
страна, без да му казват кой си. Бяха му казали само, че си изключително
опасен престъпник и че следователно не трябва да разменя и дума с теб,
което беше породило у него огромно любопитство. Беше застанал да те
наблюдава през шпионката на вратата, за да види как изглежда един
"изключително опасен престъпник", и веднага беше получил пръст в окото.
Ти го разгледа враждебно. "Кой си ти?". "Аз съм този, на когото ти завря
пръст в окото". "Така ще се научиш как се шпионира". "Аз не съм
шпионин". "Всички шпиони така казват". Войничето се усмихна и без да
отговори, се отправи към кофата, за да те отърве от нея. Ами ако беше
искрен? За да се увериш, трябваше да го провокираш. Започна да го
предизвикваш: "Виждам, че ти харесва да чистиш лайна, пападопулаки".
"Не ми харесва, но твоите ще ги изчистя с удоволствие, Алекос. Защото ти
се възхищавам". Виж ти! Изглеждаше искрен. Изчака да се върне с
празната кофа и продължи да го тормозиш. "Разкопчай ми панталоните,
пападопулаки! Искам да пикая". Той пак се усмихна добродушно. Остави
чистата кофа и после със сериозно изражение ти разкопча панталоните.
"Сега ми помогни да се изпикая!". "Не, Алекос, това няма да го направя. Не
става. Ще ти сваля белезниците и сам ще го направиш". "Нима! Да не би да
са ти разрешили да ми свалиш белезниците, пападопулаки?". "Не, не са ми
разрешили, но от доста време ми се иска да го направя". "Не ти вярвам".
"Недей да ми вярваш". Ти омекна малко: "Защо не говори с мен по-рано?".
"Защото не те познавах". "Или защото не си имал смелост, защото са ти
казали, че е забранено да говориш с мен". "Знаех, че е забранено и въпреки
това през изминалите дни, когато беше в делириум, аз ти говорех
непрекъснато. Добре де, искаш ли да ти сваля белезниците или не?". "Ако
ги свалиш, аз ще избягам". "Ако избягаш, ще те хванат и на мое място ще
дойде някой, който няма да ти е приятел". Поднесе му китките си. Той ти
свали белезниците. "Ами ако сега ти открадна ключовете и пистолета?".
"Няма да го направиш". "Защо?". "Защото би било глупаво. Ще пикаеш ли
или не?". Смутен, ти се изпика, а междувременно го проучваше с крайчеца
на окото – не, не лъжеше. Инстинктът ти подсказваше, че не лъже и след
кратко колебание, пак му поднесе китките си, за да ти сложи обратно
белезниците. На дясната китка, която беше по-инфектирана, раната беше
разяла плътта до кокала. "Ами това? Трябва да бъдеш лекуван, Алекос, да
бъдеш превързан!". "Слагай белезниците, пападопулаки, и престани с тази
комедия". "Не си прав. И аз няма да ти сложа белезниците върху такава
рана. Веднага отивам да потърся мехлем и бинт". "Не". "Ще отида така или
иначе". Тръгна и се върна след един час с мехлем и бинт. "Забави се,
пападопулаки. Отиде да докладваш за напредъка си ли?". "Не, помотах се,
за да оставя ръцете ти свободни малко по-дълго". После те намаза,
превърза те, и ти сложи пак белезниците с изражение, което те убеди
повече от която и да било дума. "Благодаря, пападопулаки". "Не се казвам
пападопулаки. Името ми е Моракис. Ефрейтор Моракис".
Отне ти почти месец, докато се убедиш, че той не лъже, и през това
време често пъти се отнасяше жестоко с него, както умееше да се отнасяш
всеки път, когато искаше да се увериш, че нещо е истина. В
действителност, колкото повече един човек ти харесваше, толкова повече го
измъчваше, от страх да не бъдеш заблуден или да не се размекнеш. Накрая
обаче добротата му те убеди. Беше ти толкова предан! Имаше моменти, в
които се питаше какво би правил без него. Именно той, освен че ти
изпразваше кофата по три пъти на ден, ти носеше вестници, моливи и
хартия за писане – неща, които Пацуракос не се решаваше да ти даде. Но
Пацуракос не се вбесяваше от това, за известно време дори ти беше
разрешил да се виждаш с майка ти в параклиса, вместо през решетката в
стаята за свиждане. Въпреки това един ден надзирателите те бяха заловили
да ѝ подаваш една бележчица, и за да не изглежда замесен в очите на
Йоанидис, той ти беше спрял вестниците, моливите, хартията, изобщо
всичко, което ти си беше извоювал с преустановената от Данарукас гладна
стачка. Беше ти оставил само леглото. Освен всичко друго Моракис ти
сваляше белезниците, рискувайки всеки път да бъде спипан, и тъкмо това
те увери, че наистина можеш да му имаш доверие и да му споделиш, че
искаш да избягаш. Това сякаш не го изненада: "Зная, но е много трудно".
"Не, трябва ми само една униформа. Имаш ли някоя?". "Имам една за
градска отпуска". Премери на око себе си, премери и него. Беше по-нисък
от теб и с по-тесни рамене, но общо взето имахте еднакво телосложение.
"Добре, ще ми дадеш градската си униформа, а ти ще задържиш тази, която
е на теб". "Аз?". "Ти ще дойдеш с мен, естествено". "Но аз...". "Стига с тая
физиономия. Ще имаш достатъчно време да свикнеш с мисълта. И без това
първо трябва да закрепна. Все още съм толкова отпаднал, че не бих могъл
да стигна до портала". "И кога мислиш да...". "Не зная. Няма закъде да
бързаме. Сега ми донеси обилна вечеря". Донесе ти я и ти яде с апетит. Яде
така всеки ден. Беше станал толкова кротък, че Пацуракос ти даде маса и
стол и ти разреши да се разхождаш навън. Единственото нещо, което не
направи, беше да ти свали белезниците. От ЕСА бяха отказали да го
упълномощят: "На добрия самарянин ли ще се правим, господин
директор?". Така или иначе, с белезници или не, ти се възстановяваше
бързо. През пролетта раните на китките ти почти бяха зарастнали, беше
възвърнал част от обичайното си тегло, и дори се случваше да се хващаш,
че си тананикаш радостно тъжното стихотворение, което беше написал
през седмицата, когато процесът беше временно преустановен. "Отлетяха
белите гълъбиии! Небето се изпълни с гарваниии! Птици черниии!".
Въпреки че пееше фалшиво, ти доставяше удоволствие да го правиш,
защото знаеше, че дразниш надзирателите още повече. "Затвори си човката,
Панагулис!". После, когато топлото майско време дойде, се случи онази
драма.
Една сутрин ти свалиха белезниците, донесоха ти кофа с топла вода,
изкъпаха те, подстригаха те, избръснаха те, дадоха ти чиста риза и
изгладени панталони и ти казаха, че можеш да отидеш на двора да се
поразтъпчеш на воля. Това те изненада, но не предизвика подозрения у теб.
Очевидно бяха решили да отстъпят, пък и защо да отказваш да се
поразведриш малко? Излезе от килията. На двора нямаше никой. Подпря се
на зида, изложи лице на слънцето и някаква топка тупна в краката ти.
Напрегна зрението си, за да видиш кой ти я е хвърлил, но слънцето те
заслепяваше и пак не видя никого. Да не би да е Моракис? Подаде
мързеливо топката. Тя пак се върна. Да, трябва да е Моракис, скрит бог
знае къде и в настроение за шеги. Ти пак я ритна, с още по-голям
ентусиазъм. Топката се удари в отсрещния зид и отскочи обратно – за трети
път тя се озова в краката ти. Ах, Моракис! Искаше да те провокира, така
ли? Е, добре, ще му доставиш това удоволствие. Не беше играл футбол от
цяла вечност, но щеше да му покажеш, че макар и без сили, нямаше да му
се дадеш. "Хоп! Хоп! Хоп!". Ритна веднъж, два пъти, три пъти, докато се
задъха и спря запъхтяно: "Моракис, изморих се!". Но никой не ти отговори.
"Моракис!". Отново мълчание. Възможно ли беше да не е Моракис? И
докато си задаваше този въпрос, изпита неприятното чувство, че някой те
наблюдава. И въпреки това дворът беше празен. Празен? Не, сега когато
привикваше със слънчевата светлина, забеляза някакъв сержант там в
дъното, който ръкомахаше: "Хайде, Алекос, хайде!". Не го познаваше. Кой
беше той? "Хайде, Алекос, хайде, играй!". Зачервен, ти му обърна гръб и се
върна в килията. После зачака Моракис и когато на следващия ден той
дойде, ти беше достатъчно само да забележиш начина, по който ти подаде
вестниците, за да разбереш всичко. Във всички вестници беше публикувана
твоя снимка, на която играеш футбол, във всички пишеше колко долни са
лъжите на чуждестранните радиостанции, според които от девет месеца те
държели с белезници и според които си спял на пода като куче, не си
виждал слънчева светлина, и си бил погребан жив. Пишеха, че гръцките
репортери и чуждестранните кореспонденти имали възможност да се
уверят, че напротив, ти си в добро здраве, добре измит, добре облечен, без
белезници, че излизаш от килията, когато пожелаеш, че изобщо не си
зажаднял за слънчева светлина, след като се прибираше преди да те
подканят. От Моракис лъхаше тъга: "Това беше свободната ми сутрин... Ако
бях тук, това нямаше да се случи... Щях да те предупредя... Научих едва
снощи и...". "Кажи ми къде са стояли". "В стаята за свиждане. Скрили ги
там. Гледали са те през прозорците". Помълча няколко минути, после
избухна в плач и каза на Моракис да се приготви – искаше да избягаш в
рамките на една седмица.

* *

Беше нощта срещу петък, 5 юни 1969 година и затворът спеше.

Моракис дойде, с униформата в чантата, и ти веднага я облече. След това
пъхна дрехите си в чантата, нагласи одеялата, така че да наподобяват
човешка фигура и да заблудят онези, които щяха да поглеждат през
шпионката, и нареди: "Тръгваме!". Все едно отиваше на пикник. Моракис
обаче изглеждаше нервен – ръцете му трепереха при мисълта, че се
превръща в дезертьор и отговорник за бягството, от което режимът се
страхуваше най-много. "Заключи я ти, аз не мога", каза той, като ти посочи
вратата на килията и ти връчи връзката с ключове. Ти я заключи с уверени
пръсти и тръгнахте в тъмното, без да знаете как да преодолеете първата
трудност – да излезете през портала на затвора. Ами ако часовият те
разпознаеше? Ако ти поискаше документите? Часовият беше полузаспал.
"Ти говори!", каза Моракис. Ти застана пред него и каза: "Заек, събуди се!".
После му подхвърли връзката с ключове: "Отвори портала, заек!".
"Господин ефрейтор, всъщност...". "Стой мирно, когато разговаряш с
офицер с по-висок чин!". "Да, господин ефрейтор". "И каква е тази
разкопчана куртка? Някаква нова мода да се носи униформата ли?".
"Съвсем не, господин ефрейтор. Извинете, господин ефрейтор!". "Дай да
проверя дали тук всичко е наред". "Да, господин ефрейтор! Моля
проверете, господин ефрейтор!". Зад теб Моракис негодуваше шепнешком:
"О, не! От кой зор! О, не!". Но ти дори не го слушаше и увлечен в
комедията, продължаваше да я играеш безсрамно. "Я виж тук! Така ли
трябва да се съхраняват ключовете? Засрами се! При подобна немарливост
всеки би могъл да избяга, дявол да го вземе! Всеки! Добре, този път ще те
извиня. Но утре те чакам на рапорт, разбра ли?". "Тъй вярно, господин
ефрейтор!". "Отвори портала!". "Веднага, господин ефрейтор!". "И ако се
върнем, не викай "Кой е там?" или разни други тъпотии, ясно ли е?". "Тъй
вярно, господин ефрейтор!". Войникът отвори портала и се озовахте във
военната зона, от която затворът беше част, след което трябваше да се
заемете с втората трудност – да напуснете зоната. Но как? Беше немислимо
да се изправите пред втория часови и да разиграете същата комедия, а да се
покатерите по оградата и да я прескочите беше изключително опасно –
разположените на кулите прожектори я осветяваха на всеки петдесет
секунди. И въпреки това нямаше друг избор. В очакване на подходящия
момент се притаихте на най-отдалеченото от бараките място и веднага щом
той настъпи, ти нареди: "Да действаме!". Моракис се покатери бързо на
раменете ти, вкопчи се в зида, покатери се на него, подаде ти ръце и те
изтегли горе: "Внимавай с бодливата тел!". Бодливата тел или снопа
светлина, който наближаваше неумолимо и след миг щеше да ви освети?
"Да скачаме!". Чуха се два звука от раздиране – панталоните и на двама ви
се бяха разкъсали, куртките също. Скокът обаче беше успешен, никакви
изкълчвания или натъртвания, можехте да се втурнете надолу по хълма и да
се доберете до пътя. Единственият проблем беше, че точно по средата на
отсечката имаше един овчар със стадо и куче. "Кучето дали ще ни
забележи?". "Да се надяваме, че няма". "Кураж!". Моракис се впусна пръв.
Превит на две, бягаше като заек, а ти трябваше да спираш от време на
време да си поемеш дъх, и тогава кучето те видя. И се разлая. Не спря да
лае, докато ти не стигна до пътя, целият изкалян и запъхтян. Сега
предстоеше да се доберете до Атина.
Обикновено когато някой бяга от затвора, го прави със
съучастничеството на някой отвън, например човек, който го чака с
автомобил и му помага по нататък в бягството. Но твоята мнителност,
примесена с удоволствието от невъзможните начинания, те беше накарала
да отхвърлиш тази възможност и да забраниш на Моракис да потърси
съдействие. Никой не трябваше да знае, че ще избягаш с него, всичко
трябваше да се остави в ръцете на съдбата и на твоята предприемчивост,
така че на пътя нямаше жива душа. "А сега?", попита Моракис. "Сега ще
хванем автобуса". "Автобуса ли?!". "Да, автобуса. Както правят двама
ефрейтори в градска отпуска". Автобусът пристигна, двамата с Моракис се
качихте и не беше нужно много време да разберете, че това е грешка. С
тези разкъсани и мръсни униформи приличахте на всякакви други, но не и
на двама ефрейтори в градска отпуска. Кондукторът ви гледаше изумен:
"Били сте се, а?". "Ами, да. Един негодник си позволи да обижда армията".
"В града ли отивате?".
"Не, ще слезем на следващата спирка". Слязохте. Моракис изглеждаше
все по-неспокоен. "Ами сега?". "Сега ще вземем такси". Мина и едно такси.
Качи ви за няколко километра, тъй като обслужваше само района на
"Бояти". След което пак се озовахте пеша, закриляни единствено от
тъмнината. "А сега?". "Сега ще сваля униформата". Скри се зад едно дърво,
извади дрехите, които беше пъхнал в чантата на Моракис и се преоблече,
въздъхвайки с облекчение. По този начин щяха да се изгубят следите на
двама ефрейтори в униформа. "И сега?". "Сега ще потърсим друго такси,
после трето, и така до Атина". Третото такси ви откара в града в полунощ и
точно тогава изплува наяве фрапиращото слабо място на един оставен в
ръцете на съдбата план – къде да се скриете? По време на подготовката
Моракис те беше питал няколко пъти: "След това къде ще отидеш? Аз мога
да се приютя при някое момиче или роднина, но ти? Семейството ти е под
наблюдение, другарите ти са в затвора. Как ще се оправиш?". А ти всеки
път му отговаряше: "Не се притеснявай, хиляди домове са готови да ме
приемат". Чии домове? На онези, които се пробуждат винаги след като
опасността е преминала, когато свободата е извоювана отново, с една дума
плямпала, страхливци, които веднага щом бъдат подложени на изпитание,
се изпаряват като дим? Някои дори не ти отвориха вратата. "Кой е?". "Аз
съм, Алекос, избягах, пусни ме да вляза". "Върви си, не говориш сериозно,
върви си!". Някои сваляха резето, но щом те видеха, изпадаха в паника: "Не
мога, много е опасни, не мога!". Дори едно момиче, което твърдеше, че те
обича, те натири като прокажен просяк: "Изчезвай, бързо! Да не искаш да
свърша в ЕСА заради теб?". В три сутринта все още скитахте из кварталите
и Моракис се беше отчаял: "Какво ще правим? Къде ще те оставя?". Ти
беше изтощен, краката ти се бяха подкосили от ходене и ги влачеше,
мърморейки: "Отвикнал съм, трябва да си почина, трябва да си почина".
Накрая забеляза някаква сграда, в процес на събаряне: "Ами ако си
починем тук?". "Добре", отговори Моракис. Заспахте веднага, проснати
един до друг като деца, а на зазоряване бяхте събудени от крясък: "Педали!
Строежите не са място за мърсуване, мръсни педали, ясно ли е! Полиция,
полиция!". Едва успяхте да станете и да побегнете, последвани от група
отправящи закани работници. Зад ъгъла ти спря: "Трябва да се разделим,
бързо!". "Не мога да те оставя сам, Алекос, не мога!". "Разбира се, че
можеш! Изчезвай, казах изчезвай!". "Но къде ще отидеш ти, къде?". "Не
зная, не мисли затова, бягай!". Работниците приближаваха: "Полиция,
арестувайте ги, полиция!". Моракис зави на ъгъла. Нямаше време дори да
се сбогуваш с него, да му благодариш, да му кажеш "довиждане".
И така, ето те сам в пробуждащия се град. Ето те, на дневна светлина, с
онова лице, чиято снимка преди шест месеца беше публикувана във всички
вестници, с онези мустаци, които биха те издали дори в село, пълно с
мустакати мъже. Поне да ти беше дошло на ум да ги обръснеш! "Облечен е
в чифт тъмни панталони и светлосиня тениска и е с мустаци", щяха да
гласят фонограмите. Вече беше седем сутринта и без съмнение по това
време вече бяха разкрили бягството ти и фонограмите бяха вече
разпространени. Така че беше абсолютно немислимо да хванеш такси. Да
се качиш в автобус още по-зле. Да продължиш по улиците, било то оживени
или пусти, също. Проблемът трябваше да се разреши незабавно, в този
квартал. Кой беше той? А, да, "Кипсели". Кой живееше в "Кипсели"?
Патицас! Димитриос Патицас! Как не се беше сетил снощи! Димитриос ти
беше далечен роднина, беше ти втори братовчед, и беше имал връзки със
Съпротивата. По време на разпита Теофилоянакос искаше от теб да го
потвърдиш, прилагайки ти "фаланга". "Кой е този Димитриос, който е
осигурявал фалшиви паспорти, кой е?". Но и тогава не се беше изплъзнала
нито дума от устата ти. Ако не за друго, то от благодарност Димитриос
щеше да те приюти за една нощ. Но кой му беше адресът? А, да – улица
"Патмос" 51. Значи, да видим – откъде се минава, за да се стигне до улица
"Патмос"? Оттук – завива се надясно, после наляво, после пак надясно...
Улица "Патмос"! Но колко е дълга само, край няма. Това е номер сто
четирийсет и девет, има доста вървене, докато се стигне до номер петдесет
и едно. Сто четирийсет и девет, сто четирийсет и седем, сто четирийсет и
пет... Деветдесет и девет, деветдесет и седем, деветдесет и пет... Вървеше,
без да вдигаш глава, изпълнен със страх някой да не се обърне и да каже:
"Но това не е ли Панагулис?". Петдесет и седем, петдесет и пет, петдесет и
три... Петдесет и едно! Най-после стигна до номер петдесет и едно и звънна
на звънеца. Предпоследният горе вляво. От домофона отговори един сънен
глас: "Кой е?". "Аз съм". "Аз кой?". "Димитриос, отвори! Не се бави, за
бога!". Последва рязък шум и входната врата се отвори. Портиерът го
нямаше. Поколеба се за момент дали да се качиш с асансьора, или по
стълбите, после хукна по стълбите задъхано. Боже мой, колко стъпала за
човек, който не е изкачвал стълби от единайсет месеца и краката му вече са
чупени! Осем площадки преди да стигнеш до четвъртия етаж, където едно
дребно ужасено лице те гледаше втренчено, без да може да те отпрати. Но
този път не си губи времето в молби. С един скок се озова вътре в
апартамента и затвори вратата зад гърба си: "Избягах, Димитриос. Трябва
да ме подслониш поне за една нощ". "Избягал си?! Обясни ми...". "После.
Сега ми дай самобръсначка, трябва да си обръсна мустаците".

* *

Без мустаци беше почти неузнаваем. Огледа се в огледалото със

задоволство и после започна да инспектираш апартамента. Един поглед
беше достатъчен да разбереш, че случайността те е отвела в идеално
убежище. Улица "Патмос" се намираше в нещо като казба, а апартаментът
на Патицас в сграда, еднаква с всички останали. Освен това разполагаше с
двойна тераса, от която в случай на нужда, можеше да скочиш на съседния
покрив и да изчезнеш. Но нямаше да се наложи – кой изобщо можеше да
разбере, че се криеш там? Никой не те беше видял да влизаш, нито да се
качваш, а от отсрещните прозорци не можеше да се следи какво се случва
вътре, защото бяха много по-ниски. Преброи стаите – всекидневна, баня,
кухня и спалня, чиято врата беше затворена. "Там какво има?". "Един
приятел". "Не живееш ли сам?!". "Не, но не се плаши. Той е истински
приятел, другар". "Как се казва, с какво се занимава?". "Казва се
Пердикарис, студент е". "Искам да говоря с него". Патицас отвори вратата.
Под снимките на братята Кенеди и един плакат, изобразяващ Червения
площад с катедралите е шпилове и Кремъл, спеше някакъв младеж.
Въздържа се да не се усмихнеш и влезе. Събуди го и се изправи решително
пред него. "Аз съм Панагулис. И избягах от "Бояти". Никакви погрешни
ходове, разбрахме ли се?". След първоначалния миг на изумление той скочи
от леглото и в отговор те разцелува, запрегръща и започна да ти се кълне
във вярност. "Алекос, нямаш представа колко ти се възхищавам. Алекос,
бих дал живота си за теб!". А Патицас, като посочваше снимката на братята
Кенеди, Червения площад с катедралите с шпилове и Кремъл, каза: "Казах
ли ги? Бъди спокоен! Сред приятели си, дявол да го вземе, не можеше да
попаднеш на по-подходящо място, защо не дойде веднага тук? Сега си
почини, хапни си, разкажи ни как успя да избягаш, дявол такъв!". И така,
сред уверения и хвалби, до момента, в който по радиото съобщиха
новината. По радиото казаха, че бягството ти било разкрито в осем
сутринта, когато надзирателите трябвало да разбият вратата на килията,
понеже не можели да открият ключовете, поверени на ефрейтор Мооакис.
Заедно с Панагулис бил изчезнал и Моракис, който сега бил издирван за
съучастничество и дезертьорство. Веднага избухна дискусия – без
съмнение ти трябваше да напуснеш страната, но как? По суша или по море
би било по-добре да заминеш? Според Патицас по море, с чуждестранен
търговски кораб или яхта. Според Пердикарис по суша. През границата с
Албания или Югославия. Според теб беше по-добре със самолет, никой
нямаше да те разпознае с обръснати мустаци и с очила, стига да имаше
паспорт. Но за това щеше да се погрижи Димитриос. "Нали, Димитриос?".
"Разбира се, утре". Но на следващия ден този въпрос беше отложен. Неделя
е, нали разбираш, в неделя всички отиват на морето, в неделя нищо не
може да се свърши. Освен това те имали среща с две момичета и ако не
отидели, щели да предизвикат подозрения. "Чао, ще се видим за вечеря".
Не се върнаха за вечеря. Нито в полунощ, нито късно през нощта, нито
в понеделник сутринта, нито в понеделник следобед. Защо? Ти броеше
минутите силно разтревожен и всяка минута ти хрумваше някакво мрачно
предположение. Да не би да ги бяха арестували? Не, ако беше така,
полицията вече щеше да е дошла да те търси. Да не би да бяха
катастрофирали с колата? Не, в такъв случай някой щеше да се обади. Да не
би да възнамеряваха да... Стига, не искаше даже да си го помислиш.
Очевидно бяха останали с двете момичета и... Очевидно друг път! Не
знаеха ли, че си сам, притеснен, нервен, че не нямаш време за губене и че
трябва да напуснеш страната? Нямаше дори храна. Бяха оставили в
хладилника две яйца, един домат и сиренето, останало от събота вечер.
Яйцата и сиренето ги изяде веднага, домата го излапа след това, така че не
ти беше останало нищо друго освен една коричка хляб. И това ли бяха
забравили? Освен ако... Не, Димитриос беше доверен човек, Пердикарис
беше добро момче, със сигурност търсеха паспорт и поради тази причина
не се появяваха. Така си повтаряше. Но съмнението си оставаше, изгаряше
те като отрова и обзет от него, се притесняваше, мяташе се на леглото,
ставаше, включваше радиото, изключваше го, задушаван от гняв, безсилие
и несигурност. да си тръгнеш или не? Добре де, да си тръгнеш би била
постъпка, граничеща с лудост, и въпреки това не трябваше да оставаш там.
Да предположим, че въпреки радушното посрещане, ги беше обхванал
страх? От страх човек може да извърши всякакви низости. Струваше ти се,
че виждаш пъпчивите им личица, мазните им коси, мръсните им джинси.
Струваше ти се, че ги чуваш да си говорят: "Точно на нас ли трябваше да се
случи? Няма да отида в затвора заради него!". "Нито пък аз!". "А ако се
обърнем към полицията?". "По-лесно е да не се връщаме вкъщи, да го
оставим да изгладнее, така рано или късно ще се разкара". Да, сега си
даваше сметка, че да се приютиш на улица "Патмос" беше грешка. Грешка
и загуба на ценно време. Като се стъмни, ще си тръгнеш. Изчака да се
стъмни и точно в момента, в който се канеше да си тръгнеш, вратата се
отвори широко: "Ето ни и нас! Ах, жени! Какви кучки са жените! Каквото и
да правиш, все те са виновни! Задържаха ни. Казвахме си: "Поне да
можехме да му се обадим!". Но през цялото време работихме за теб. Бяхме
и на пристанището. И ти намерихме кораб. Търговски кораб, който в сряда
ще отплава от Пирея за Италия".
През годините, в които живяхме заедно и те опознах, забелязах, че има
тема, на която говореше малко и неохотно – дните, прекарани в дома на
Патицас и Пердикарис. Щом се опитах да разбера нещо повече, ти
пребледняваше и казваше: "Зарежи!". Веднъж обаче наруши мълчанието си
и разказвайки ми това, което описах току-що, ми каза, че като си чул
думите на двамата: "Ето ни тук! Какви кучки са жените!", стомахът ти се
свил. После, когато си ги погледнал в лицето, те обхванало някакво странно
безпокойство. Нещо у тях те усъмнило – били прекалено весели, прекалено
дружелюбни, приказвали твърде много и си противоречали. Например, с
момичетата ли са били или са работили за теб? Двете неща не се връзваха
добре. Ами търговският кораб какъв беше? Как го бяха открили, с кого се
бяха уговорили, какви обяснения бяха дали? Ти стана дръпнат: "Спрете да
дрънкате и ми обяснете по-добре". "Разбира се, Алекос, разбира се, но защо
се дразниш, имай търпение, успокой се, имаме цяла нощ на разположение,
а трябва и да вечеряме. Не си ли гладен? Виж какви вкусотии сме донесли –
патладжани, козленце, сармички". "Първо новините, после сармичките". "Е,
значи ни нямаш доверие! Оставихме те сам твърде дълго, нали? Изнервил
си се, кой знае какво си си втълпил. Прав си, трябваше да се приберем
снощи. Но ония двете кучки... Аз тази сутрин исках да отскоча при теб, но
беше толкова късно, щях да закъснея за офиса". Ти се обърна към
Пердикарис: "И ти ли си щял да закъснееш за офиса? И ти ли работиш в
офис?". "Не, имах лекция в университета". "И на обяд ли имаше лекция в
университета? И следобяд ли?". "Стига де, Алекос, не си прав. Следобяд
ходих до пристанището. И потърсих капитана...". "Как се казва този
капитан?". "Честно казано, не помня, Алекос. Някакво чуждестранно и
трудно име. Японско или шведско беше, Димитриос?". "Шведско, мисля".
"А корабът?". "Шведски, нали?". Сграбчи го за врата: "Не се будалкай с
мен, момче!". Ако Патицас не се беше намесил, щеше да го удушиш.
"Спокойно – казваше Патицас, – нервите ти са опънати, разбирам те. Но да
си го изкарваш на него, горкия! Защо не си го изкараш на мен? Аз го
изпратих на пристанището. Нямаш ли ми доверие? Аз съм ти роднина и
приятел. Като деца си играехме заедно, не помниш ли?". Избута го
настрана: "Аз си тръгвам". "Да не си луд? Да те убият ли искаш?". А
Пердикарис: "Недей, Алекос, недей. Не си ни разбрал добре!".
Междувременно те стискаха за ръцете, галеха те, хленчеха. Накрая ти се
предаде: "Е, добре, да хапнем сармичките и патладжаните". Яде и пи.
Имаше вино в изобилие, бяло каквото предпочиташ, с аромат на смола, а
почти от година не го беше вкусвал. Първоначалният ти гняв скоро се
превърна в развеселеност, а тя в замайване. "Сега момчета, да поговорим за
този кораб, който заминава в сряда". "После, Алекос, после. Пихме
прекалено много, да подремнем малко". "Да, още една чашка и да
подремнем, Алекос". Прозявайки се, ти отиде в стаята на Пердикарис и под
снимката на братята Кенеди и плаката на Червения площад с катедралите с
шпилове и Кремъл, "Другари, ние сме другари", потъна в тревожен сън. С
риби. Бяхте двамата с Моракис, на мястото на атентата на крайбрежието, но
той стоеше по средата на стръмнината, а ти на една скала близо до водата.
Моракис крещеше: "Четири очи виждат по-добре от две, защо се
разделихме?". После една вълна изхвърли на скалата две риби. Ти искаше
да ги хванеш, но те бяха живи и толкова хлъзгави, че щом ги докоснеше, се
изплъзваха светкавично. Ако хванеше едната, другата ти се измъкваше,
така че се хвърляше върху втората, но изпускаше първата, и се измъчваше,
защото знаеше, че да хванеш само едната не е достатъчно. Трябваше да
хванеш и двете. "Моракис – викаше, – Моракис, ела да ми помогнеш!". Но
Моракис не те чу, ти падна от скалата и в момента, в който щеше да се
удавиш, видя, че Моракис е паднал преди теб. Патицас те раздруса: "Какво
има, не ти е добре ли?". "Защо?". "Мяташе се, стенеше". "Сънувах лош сън.
Нещо ще се случи". "Нищо няма да се случи, Алекос. Спи спокойно!".
На следващата сутрин, беше вторник, Патицас излезе много рано,
когато ти беше все още сънен. "А, снощи не говорихме за кораба! При
цялото това вино! Ще поговорим на обяд. Ще се прибера към 12 часа. Чао,
извинявай, ще бягам". Дори не успя да му отговориш: "Не, да поговорим за
това веднага, за бога!". Това отново породи у теб безпокойството, което
виното беше разсеяло, но си наложи да го надвиеш и два часа по-късно,
когато стана, се чувстваше почти изпълнен с доверие. Приготви кафе, като
си подсвиркваше, изпи го, пусна радиото и безпокойството ти веднага се
възобнови. Говорителят казваше, че не били намерени следи нито от теб,
нито от Моракис и правителството давало половин милион драхми на
всеки, който предостави полезна информация за залавянето ви. По
дяволите, половин милион драхми беше хубава цифра, повече от
достатъчна, за да изкуши някого. Трябваше да внимаваш, да не вдигаш
шум, когато Патицас и Пердикарис не си бяха вкъщи, да не палиш лампата,
да слушаш радиото тихо, иначе съседите можеха да се усъмнят. Половин
милион драхми! Знаеха ли те двамата, че струваш половин милион драхми?
Събуди Пердикарис, който спеше пиянски сън в съседната стая: "Ей, знаеш
ли, че струвам половин милион драхми?". "Говори се поне от вчера",
смотолеви Пердикарис, после се обърна на другата страна и продължи да
хърка. От вчера?! Как така от вчера? И защо не ти бяха казали? А на тях кой
им беше казал? Със сигурност не го бяха научили от радиото. Не беше
пропуснал новините нито веднъж, а сега за първи път се споменаваше за
награда. Може би от вестниците? Не, те не излизат в понеделник. Ако
новината беше излязла наистина по вестниците, трябваше да е станало в
неделя и... Върна се при Пердикарис: "Ей, ти! Кой ти е казал за наградата?".
"О, не зная, не помня, пих прекалено, остави ме да спя, какво значение
има?". Изглеждаше искрен и му повярва. За бога, стига с това недоверие и с
тези подозрения, какво е станало с оптимизма ти? Търпението чуждо ли ти
е вече? Ще се изтегнеш на леглото и ще почакаш Димитриос. Беше казал,
че ще се върне на обяд. Точно в 12 часа ключът се превъртя в ключалката.
Подпря се на лакът: "Димитриос, ти ли си?". В отговор се чу някаква
суматоха, после шум от преобърнат стол и в апартамента нахлуха
двайсетина цивилни полицаи с насочени пистолети: "Горе ръцете или ще
стреляме!".
Ето снимките, които ти направиха, докато те показваха пред
журналистите следобеда, преди да те отведат във военната база "Гуди".
Очите ти са забити в земята, на устните ти е запечатана смразяваща мъка,
ръцете ти са увиснали неподвижно, с белезници около китките. Изглеждаш
самото въплъщение на поражение –
то и на унижението. Унижение, което не се пораждаше толкова от
факта, че отново са те заловили, колкото от онова, което министърът на
вътрешните работи беше затаил пред печата: "Предадоха го членове на
неговата организация, за да вземат паричната награда. Двама са, казват се
Патицас и Пердикарис". На теб обаче комисарят ти беше казал много
повече. "Мислеше си, че имаш послушни и предани хора, нали? От неделя
знаехме, че се намираш на улица "Патмос" 51! Не влязохме по-рано, защото
се надявахме ти да излезеш – бяхме обещали на скъпия ти братовчед да не
те залавяме в дома му. Той дойде тук и каза: "И без това е изнервен, ще
излезе. А и не съм му оставил нищо за ядене!". Чакахме два дни, следейки
всяко твое движение. После се изморихме и изкрещяхме на скъпия ти
братовчед и на приятеля му: "На каква игра си играем, той може да си стои
там с месеци, както си е свикнал да стои в затвора!". А той отвърна: "Ще се
погрижа да излезе, ще го заведа на пристанището". Изгубихме търпение.
Поискахме му ключовете от апартамента. Но половин милион драхми не
му бяха достатъчни, поиска и служба в "Олимпик Еърлайнс". Осигурихме
му я. Ние сме джентълмени, хора, които спазват обещанията си, а не
мошеници като твоите приятели". По-късно след това ти беше казал, че
Моракис също е бил заловен. Вече го разпитвали много, много твърдо. И си
признавал всичко.
ГЛАВА IV
Как е възможно човек, осъден на смърт и заловен, след като по чудо е
успял да избяга, да съумее да превъзмогне обезверението си и веднага да
замисли ново бягство, е нещо, което можеше да се проумее единствено,
когато човек те опознаеше. И все пак именно така стана, когато месец и
половина по-късно от "Гуди" те върнаха обратно в "Бояти". По това време
Пацуракос не беше вече директор, беше загубил поста си след позорната
случка и пред вратата на килията ти те чакаше около петдесетгодишно
мъжище, с огромна, плешива глава и с голям орлов нос. "Добър ден,
Алекос! Добре дошъл отново!". Добре дошъл! Погледна го изпод вежди.
Имаше свински, тъпи, но в същото време коварни очички. Устните му бяха
месести, отпуснати и същевременно злобни. Ръцете му бяха тежки и
треперещи – ръце, които можеха да молят и да бият с еднаква лекота. "Кой
си ти?". "Аз съм Никола Закаракис, Алекос, новият директор". "Какво
искаш?". "Да говоря с теб, Алекос, да ти обясня как ги мисля нещата". "И
как ги мислиш нещата, Закаракис? Кажи ми!". "Ами, аз мисля, че ти си
смелчага, Алекос, че си човек, на когото му стиска. И тъй като те мисля за
смелчага и за човек, на когото му стиска, веднага се разбрах с господин
бригаден генерал Йоанидис. Казах му: "Господин бригаден генерал,
каквото било било, да сложим кръст и да не говорим повече за това. Да
забравим грешките, които е допуснало това момче, да му покажем, че сме
хора, да не му даваме поводи да се държи като мръсник, така накрая ще се
разкае и ще се вразуми". А бригадният генерал ми отвърна: "Вие какво
предлагате, господин Закаракис?". Отговорих му: "Предлагам да не бъдем
толкова строги, да разговаряме с него и да му свалим белезниците. Да, да
му свалим белезниците, носи ги от почти година, да си позволим този жест
на добра воля!". Разбира се господин бригадния генерал не беше
въодушевен, но отстъпи. Той каза: "Господин Закаракис, вие сте
директорът, вие решавате. Имате картбланш, изберете каквито методи
желаете"". О, Боже. Беше кретен, но все пак беше хитър, внушаваше страх
и все пак беше снизходителен. Ти познаваше този тип хора. Този тип хора,
които се кланят на всяка власт, на всеки режим, на всяка тирания. Да живее
Пападопулос, да живее Сталин, да живее Хитлер, да живее Мао, да живее
папата, да живее, който и да било, само и само да си нямат неприятности.
Този тип хора, които си го изкарват на по-злочестите от тях, защото само по
този начин могат да се отърват от своята нищожност и да си отмъстят за
претърпяното на свой ред потисничество. От тях произлизат диктатурите,
благодарение на тях се затвърждават тоталитарните режими. Не случайно, в
повечето случаи, те са отличен пример за тъмничари. Налагаше се
незабавно да сложиш картите на масата, да му припомниш кой си, да го
отблъснеш и да го предизвикаш, за да подхванеш новата битка. Ти го
прекъсна: "Свърши ли, Закаракис? Зная за какво си дошъл. Дошъл си да ми
кажеш, че съм хубав, че ти харесвам и че искаш да те чукам. Стара история,
всички знаят, че слугите на Хунтата са педерасти. Но аз нямам желание да
те чукам, Закаракис. Нито днес, нито никога. Не мога да ти направя тази
услуга, прекалено си грозен и дебел. Противен си". "Моля? Какво? Как?!".
"Казах, че няма да те чукам, Закаракис, защото си грозен, дебел и противен.
Дори не бих могъл да ти събуя панталоните и да погледна отвратителния ти
задник". "Мръсник! Продажник на комунистите! Наемник!". И
ръкомахайки, той си тръгна.
Появи се отново няколко часа по-късно, без да се отказва. "Ей!
Съжалявам за разправията. Вината е моя, Алекос, не разбрах, че се
шегуваш. А ми бяха казали, че обичаш да се шегуваш, че си майтапчия. Не
трябваше да го забравям. И за да ти поискам извинение, ти донесох това.
Вземи!". Очите ти блеснаха – подаваше ти комболой. Мечтаеше си за
комболой от поне една година. Да си играеш с този вид броеница, беше
твоя мания, която при безделието в условията на изолация, се превръщаше
в необходимост, но тежко ти, ако я приемеше. Щеше да е равносилно да го
оправдаеш и да му кажеш: "Разбирам те, Закаракис, и ти имаш семейство, и
ти си син на народа, да се помирим!". И щеше да те въвлече безвъзвратно в
играта си. Трябваше да се държиш твърдо, да му покажеш, че не можеш да
бъдеш прекършен, нито с добро, нито с лошо, да му покажеш, че сте
врагове и че такива трябва да си останете. Така че потисна импулса си да
протегнеш пръсти към този толкова ценен дар и преструвайки се на
безразличен, каза: "Не я искам". "Е, хайде де, вземи я. Давам ти я с
удоволствие". "Казах, че не я искам. Аз от теб искам само едно нещо,
Закаракис – клозет с казанче". "Клозет с казанче ли?! Защо?". "Защото няма
да се съглася на кофа. Смърди. Не е хигиенично". "Но тук всички килии са
с кофа! В нито една няма клозет с казанче". "В моята ще има". "Хайде, бъди
разумен! И приеми подаръка ми!". "Аз не приемам подаръци от фашисти.
От фашисти приемам само клозет с казанче. Защото той ми се полага".
Закаракис потръпна. Знаеше, че рано или късно ще произнесеш думата
"фашизъм" и в тази връзка си беше подготвил отговор. "Ех! Ти си млад,
Алекос. Не ги разбираш тези неща. И аз на твоята възраст говорех за
фашизъм!". "Само не ми казвай, че си говорил лошо, Закаракис".
"Всъщност, да. Нямах мозък. А пък и Мусолини ни беше нападнал и не
изпитвах сърдечни чувства към него. Спомням си една вечер в Римини.
Знаеш ли, през 1940 година бях военнопленник в Римини, понякога
разговарях с италианците, и въпросната вечер казвах, че Мусолини е
престъпник, позор за човечеството...". "Браво, Закаракис! Браво!". "А те ми
отговаряха, че Мусолини е създал нация, въвел е ред и спокойствие в
цялата страна...". "И ти си бил убеден в това, нали?". "Всъщност не. Казах
ти, че бях наивен, какъвто си ти днес. Изобщо не бях убеден и протестирах.
Крещях: "Не виждате ли колко беди ви се случват заради него?". А те: "Не,
за нашите беди са виновни англичаните, евреите и комунистите". А аз, чуй
какво им отвръщах. Защото аз умея да се измъквам, не можеш да си
представиш какъв дипломат съм. Можех да стана посланик. Отвръщах им:
"Евреите и на мен не ми харесват, но за какво дойдохте вие в Гърция? Да
търсите евреи ли?". "Накратко, Закаракис, накратко". "Стига де, бъди учтив,
почакай! Защото те, знаеш ли какво ми отговаряха те? Отговаряха ми:
"Дойдохме заради Албания, защото в противен случай вие, гърците щяхте
да я заграбите, за да я наречете Северен Епир". "Това е вярно, Закаракис".
"Ама, значи наистина не искаш да слушаш. Защото точно тогава им казах:
"Да, Албания е наша, а фашизмът е престъпление". А те знаеш ли какво
заявиха в заключение? Заявиха, че престъплението се извършва от тези,
които се борят срещу фашизма, тъй като който се бори срещу фашизма,
помага на комунизма! Бяха прави, моето момче. Много прави, сега си давам
сметка. И ще добавя – ти вършиш същото престъпление, макар и изпълнен
с добри намерения". "Наистина ли го мислиш, Закаракис?". "Дали го
мисля? Убеден съм в това, напълно убеден, моето момче. Всеки, който е
антифашист, работи в полза на комунизма и на Съветския Съюз". "Хм!". Ти
се престори на изумен и после го дари с една от онези твои усмивки, на
които никой не можеше да устои: "Интересно. Дявол да го вземе, колко
интересно! Мога ли да ти задам един въпрос, Закаракис?". "Слушам те,
моето момче. На твое разположение съм". "Ти говориш ли италиански,
Закаракис?". "Не. Говоря само гръцки. Никога не съм имал желание да
науча нито английски, нито френски, нито немски. Аз съм националист".
"Разбирам. А италианците в Римини говорят ли гръцки?". "Нито дума".
"Ами тогава, идиот такъв, как си си приказвал толкова с тях, ти, който не
знаеш дори гръцки и се изразяваш по-зле и от един неграмотен човек?".
Той забрави обещанията, които беше дал пред самия себе си и пред
Йоанидис. Би те, докато ти не припадна. Но ти не се засегна – искаше
точно това. Защото така имаше основателно право да му приложиш една от
твоите гладни стачки и да се сдобиеш с клозет с казанче – необходимото
средство за следващото ти бягство.
Тъй като никога не се беше сблъсквал с гладна стачка, Закаракис не
знаеше за първите три дни, за тази подробност, че само тогава човек
изпитва отчаяна нужда от храна и че след тях настъпва една блажена
премалялост, изключваща всякакво чувство на глад. Така че той допусна
грешката да дойде при теб, когато ти гладуваше вече три седмици. За да не
умреш, приемаше само малко вода и бузите ти се бяха стопили, краката ти
бяха изтънели колкото китките ти, а от устата ти се носеше такава
непоносима смрад, че беше трудно човек да стои близо до теб. Така че щом
те видя, се уплаши и реши да информира Министерството на правосъдието.
"Той умира, умира". От Министерството на правосъдието му отговориха:
"Ако той умре, вие ще се озовете в ареста, не можем да си позволим
международен скандал". В ареста?! За бога, непременно трябваше да те
накара да хапнеш нещо! Закаракис отиде в кухнята, разгледа вечерята,
която му бяха приготвили, установи с мъка, че става дума за любимото му
ястие – леща, и ти я донесе. "Kalimera, добър ден, заповядай!". Чу се един
слаб глас: "Какво искаш Закаракис? Какво има?". "Това е вечерята, която са
приготвили за мен! И аз ти я давам. Леща". "Леща ли? Махай се,
Закаракис!". "Хайде, опитай я, поне я опитай, вкусна е, а и знаеш ли,
полезна е!". "Казах да се махаш!". "Сигурно не обичаш леща? Пържолка ли
предпочиташ? Или супичка, бульонче?". Едно бульонче щеше да ти дойде
добре, какво ли не би дал за него! "Не, Закаракис. Никакви бульончета,
никакви супички, никакви пържолки. Искам само клозет с казанче". "Но
вече ти обясних, никой тук няма клозет с казанче". "Ти имаш". "Аз съм
директорът!". "А пък аз съм аз! Искам клозет с казанче". "Не мога да ти го
осигуря!". "Разбира се, че можеш! Трябва само да го купиш и да накараш да
го монтират!". "Не. Не и не!". "В такъв случай ще умра. И тогава в тази
килия ще се озовеш ти, за неумишлено убийство. По-скоро за
предумишлено, ще видиш. Ще дойдат журналисти от цял свят, ще те
обвинят, че си ме убил, като си ме държал без храна и като си ме биел, и
всяка една страна ще обяви санкции на Гърция, която по твоя вина няма да
влезе в Общия пазар". "Какви ги говориш?". "Точно така. И Пападопулос
няма да ти го прости, нито пък Йоанидис. Сега ме остави, искам да умра на
спокойствие. На небето ще имам клозет с казанче". Закаракис си отиде
почти разплакан. През нощта не можа да спи и през следващите дни
идваше да ти проверява пулса или да ти пипа челото, въздишайки
тревожно. Ти се влошаваше много бързо и не правеше нищо, за да го
прикриеш. Веднага щом той се доближеше, ти помръдваше устни и
казваше: "Умирам... умирам". Накрая той се предаде: "Алекос, чуваш ли
ме?". "Да...". "Да предположим, че ти осигуря клозет с казанче, тогава ще
приемеш ли едно бульонче?". "Не те разбрах... повтори...". "Ако ти осигуря
клозета е казанчето, ще изпиеш ли едно бульонче?". "Не. Първо клозета и
казанчето, бульончето след това". "Е, добре де! Ще имаш клозет и
казанче!". "Веднага!". "Веднага!". Половин час по-късно в килията ти
нахлуха работници с мистрии и кирки. А ти пиеше бульона и започваше
отново да се храниш.
Идеята за клозета с казанчето или по-скоро идеята за бягство,
базиращо се на него, ти беше хрумнала много месеци преди това, но се
беше затвърдила в "Гуди", когато си беше дал сметка, че рано или късно ще
се озовеш отново в същата килия в "Бояти". Действително килията беше
много подходяща за бягство. Не само че се намираше на приземния етаж и
граничеше с една не много оживена уличка, но и стените ѝ бяха толкова
подгизнали от влага, като че само чакаха да бъдат продънени. Стига да
имаше на разположение някакъв подходящ за копаене инструмент, предмет,
с който да прикриеш дупката, докато тя се уголемява, и начин да се
освободиш лека-полека от строителния материал. Ами да, това можеше да
бъде единствено клозет с казанче, и сега когато се канеха да го монтират, ти
се чувстваше така сякаш работата е наполовина свършена. Можеше даже да
се шегуваш със Закаракис: "Хей, пападопулаки, къде е тази чиния с леща?".
"Днес нямам леща. Мога да ти предложа парченце пилешко". "И пиле
става!". Междувременно разсъждаваше как да разрешиш другите два
проблема. Преди всичко, с какъв инструмент да започнеш да копаеш?
Нямаше дори вилица – за да се храниш, ти даваха лъжица и... Дявол да го
вземе, лъжицата! Какво друго можеше да искаш – кирка или свредел? Скри
лъжицата под леглото и когато надзирателят я потърси, ти сви рамене:
"Откъде да знам къде е проклетата ти лъжица? Сигурно са я отнесли".
После задра по стената, за да провериш. Да, ставаше, омекналата мазилка
падаше лесно, а тухлите се ронеха по-лесно, отколкото предполагаше.
Замаза всичко с огромно парче хляб и се зае с проблема за прикриването на
дупката. Нужна беше завеска. Но какво обяснение да дадеш за това искане,
каква стратегия да приложиш, за да я получиш? Със сигурност не още една
гладна стачка, това беше оръжие, до което не биваше да се прибягва
прекалено често. Може би изнудване. Ето, ще изчакаш Закаракис да дойде
да пожъне благодарности и ще го изнудиш. Дойде. "Доволен ли си?
Харесва ли ти клозетът с казанчето?". "Да. Липсва само завеска". "Каква
завеска?" "Завеската, зад която да се прикривам. Сега, когато имам клозет с
казанче, да не би да искаш пак да си върша нуждите пред очите на тези,
които ме наблюдават през шпионката?". "Е, кой те гледа през шпионката,
докато си вършиш нуждите?". "Всички. И ти също". "Аз ли?!". "Да,
Закаракис. Не се прави на хитър. Видях те". "Нещастник! Негодник!". "Ако
ме обиждаш, ще разкажа всичко". "Какво ще разкажеш, изнудвач такъв!".
"Аз не съм изнудвач, просто съм срамежлив. Какво съм виновен, че съм
свенлив и че се изчервявам от най-дребни неща? А пък и една завеска ще
внесе малко свежест, нямам даже маса, нито стол...". "Разбрах, изкаш да си
пообзаведеш стаята. А аз искам да ти покажа колко съм великодушен – ще
ти сложа маса и стол". "И завеска". "Каква завескааа! Откъде да ти намеря
завеска?!".
Не, изнудването не действаше. Не действаха и молбите. "Закаракис,
моля те – завеската!". "Нямам завеска". "Ще свършат работа какъвто и да е
парцал и два пирона, за да се закачи". "Не". "Защо не?". "Защото аз
решавам, разбра ли? Директорът съм аз, ясно ли ти е? Ако правя всичко,
което искаш, накрая ще се окаже, че ти управляваш този затвор! Писна ми
от твоите претенции! Дадох ти маса, дадох ти стол, но завеска няма да ти
дам! Няма да ти дам!". "Ако ми я дадеш, ще ти върна масата и стола". "Не,
въпросът е принципен. Освен това ти си луд". Луд ли?! Ето го решението
Ще го накараш да повярва, че си полудял и накрая ще ти угоди. Вечерта
изчака да си легне, после сложи масата под прозореца, сложи отгоре стола,
покатери се по решетките и закрещя: «Закаракис! Спиш ли, Закаракис? Не
трябва да спиш, Закаракис! Трябва да ми ушиеш завеската! Искам я синя! С
волани!". Или: "Закаракис, уши ли ми завескатааааааа? Сложи ли
воланииииии?". И така три, четири, пет нощи, а другите затворници
протестираха: "Директоре, дайте му завеската! Тук не може да се спи!". На
шестата нощ Закаракис нахлу с надзирателите си и те би. Но след като те
наби, ти сложи завеската. Синя, с волани. И така можеше вече да започнеш
да копаеш. Работеше денонощно, неуморно, служейки си с ръце, там
където лъжицата се огъваше. Пръстите ти бяха целите в драскотини и
резки. Даже не усещаше болката и като виждаше как онази дупка се
разширява до диаметър от четирийсет и пет сантиметра, се изпълваше с
опияняваща радост. И пееше, подсвиркваше си, смееше се. Най-вече когато
изхвърляше парчетата мазилка в клозета и пускаше казанчето – без да
забелязваш, че будиш подозрения. Впрочем не се обезпокои дори, когато
Закаракис дойде при теб с набърчено чело: "Я, кажи, да не си болен? Да
нямаш дизентерия?". "Не, защо?". "Непрекъснато пускаш казанчето".
"Пускам го, защото ме забавлява. Да не е забранено?". "Не, не е забранено".
Но в свинските му очички проблесна лъч интелигентност.
 *

* *

И настъпи денят, когато дебелината на стената се беше свела до два

или три сантиметра и с няколко решителни удара щеше да я срутиш. Така
че трябваше само да изчакаш да падне нощта и с дълбока въздишка се
излегна на леглото и започна да си фантазираш: след като стигнеш до
уличката, накъде ще е по-добре да тръгнеш – надясно или наляво? Наляво
се намираше апартаментът на Закаракис, а надясно кухненските
помещения. По-добре надясно. Да, но как да се справиш с часовите? Е, за
проблема с часовите имаше решение, беше се убедил в това по време на
бягството ти с Моракис. Както и за пречката, която представляваше
оградата, която този път трябваше да прескочиш сам. Късметът никога не
те изоставяше, в крайна сметка самият Закаракис си беше късмет. Горкият
Закаракис! Той ти беше предложил комболой и леща, беше ти дал клозет с
казанче и завеска на волани, а ти го беше предизвикал до такава степен, че
да излезе извън кожата си, и дори се беше възползвал от глупостта му. Но
имаше ли всъщност право да твърдиш, че тъкмо хората като него създават и
поддържат тираниите? Като се замислиш, те са първите, които изпитват
тираниите на гърба си. В крайна сметка той също беше затворник. Затворен
постоянно в онзи затвор, където си навличаше псувни и ругатни, винаги в
подчинение на йоанидисовците и на министрите на правосъдието, вечно в
плен на страха – страхът от тези, които командват, страхът от онези, които
ще командват. Искаше ти се да му кажеш, че в края на краищата нямаш
нищо против него, че в крайна сметка смяташ и него за затворник. Искаше
ти се даже да го вкараш в правия път, да му обясниш, че биейки теб и
хората като теб, всъщност бие себе си, да му обясниш какъв би могъл да
бъде – свободен и непокорен човек, а не слуга. Жалко че нямаше време.
Разсъждаваше над тези неща, когато Закаракис влезе в килията ти.
Изглеждаше много уморен и говореше учтиво. "Алекос, трябва да ти
поискам една услуга". "Кажи, Закаракис...". "Тази вечер не се чувствам
добре, имам нужда от почивка. Недей да пееш тази нощ и не си играй с
казанчето!". "Добре, Закаракис". "Наистина ли? Заклеваш ли ми се?",
"Заклевам ти се, Закаракис". "Че ме мразиш е разбираемо, аз съм твоят
тъмни чар и...". "Не те мразя, Закаракис, мразя хората, на които служиш. Ти
също си затворник, Закаракис, какъвто беше и Пацуракос, каквито са
всички тъмничари в затворите в страни, където има или няма диктатура.
Когато тази страна отново бъде свободна, ще разбереш какво имам предвид
и защо сега се държа гака. Вие не сте виновни, жертви сте на невежеството
и на малодушието. Вината е на тези, които управляват, жестокостта е в тях,
Ти не си жесток, Закаракис. Ти си просто глупак". На устните на Закаракис
отново се появи странната усмивка от онази сутрин, когато те попита дали
нямаш дизентерия. Този път ти я забеляза, усети някакъв болезнен бодеж и
се разтревожи. Но беше твърде късно за предпазни мерки или за
разколебаване, нощта напредваше и след като прогони неспокойствието си,
зачака войниците да се приберат и да настъпи тишина.
Часът беше единайсет. Два решителни юмрука, един удар с лакът и
изтънялата стена падна. Надникна през дупката – уличката изглеждаше
пуста. Наостри уши, за да доловиш евентуално някакъв шум – не чу
никакъв шум. Значи беше чисто! И притаявайки дъх, пъхна глава в дупката,
после едната ръка и едното рамо. Изтласка се. Но когато се опита да
измъкнеш и второто рамо, се заклещи. Да не би да беше изчислил грешно
ширината? Не, беше заради дрехите – кожено сако, вълнена риза, пуловер.
Гол щеше да минеш по-лесно. Съблече всичко, сви дрехите на топка и я
хвърли отвън. Тя тупна леко на земята, беше отскочила на едва половин
метър. Идеално! Пъхна отново главата, едната ръка и едното рамо, извади и
другата ръка и другото рамо, подаде се навън до кръста. Сега трябваше да
си глътнеш корема: Точно така! Да се подпреш. Точно така! Да изпълзиш
още малко. Точно така! И... Един ехиден смях прокънтя в ушите ти,
последван от подигравателен глас. "Студено е, Алекос. Какво правиш там
полугол? Какво е станало с твоя свян?". Беше Закаракис, с около
двайсетина войника, строени в уличката. Закаракис се смееше ли, смееше.
Войниците също се смееха. Толкова силно се смееха, че цевите на пушките
им се люлееха като клони на брулено от вятъра дърво.

* *

"А ти си мислеше, че съм глупак, а? "Ти си просто един глупак,

Закаракис". Глупав, сляп и глух, а? Мислеше си, че не съм разбрал какво е
цялото това чегъртане, това пускане на казанчето, криенето зад завеската,
а? Колко си самонадеян! Колко си заблуден! Знаеш ли защо ти позволявах
да го правиш? Защото спря да ме дразниш, мръсник такъв! Защото исках да
те хвана на местопрестъплението и да се позабавлявам! Точно така, да се
позабавлявам!". И започна да те удря по лицето, по гърдите, по гениталите.
"И какво, аз не съм значел нищо, а? Бил съм нещастен глупак, затворник
като теб! Тъпанар такъв, аз съм директорът! Аз съм шефът! Шефът! И на
всичко отгоре интелигентен шеф! Бях изчислил даже колко време ще ти
отнеме, мръсник такъв! Знаех много добре, че ще се пробваш тази нощ!
Всички знаеха, всички! Всички видяха пукнатината в стената! Не си и
предполагал, че отвън се е образувала пукнатина, нали?". И още удари – по
лицето, по гърдите, по гениталите. Но не от ударите те болеше, а от
унижението, от изричането на онези думи, от спомена за ехидния смях,
който беше прокънтял в ушите ти, когато наполовина отвън и наполовина
вътре, беше вдигнал поглед към войниците, строени в уличката, и към
Закаракис, който повтаряше подигравателно: "Студено е, Алекос, какво
правиш там полугол?". Беше усетил как бузите ти пламват от срам, искаше
ти се да умреш. Oh, Theos! Theos mu! O, боже, боже мой! Предпочиташе да
те бият, да те изтезават, да те убият, но не да ти се подиграват. Не е
справедливо, не е човешко. "Мислеше си, че наистина съм отишъл да спя,
така ли? Че си лежа на топло в леглото, размишлявайки над глупостите ти,
а? Знаеш ли от колко часа стоях там с моите пазачи да те чакам? От три
часа, три часа!". Ти повдигна подпухналите си клепачи към изразяващото
му презрение лице и с мъка размърда подутите си устни: "Ще ми платиш,
Закаракис! Не знам как, но ще те накарам да ми платиш, Закаракис. Ще те
докарам до нервно изтощение, ще те пратя в лудницата!". В отговор
Закаракис ти удари един последен ритник и след това, изтощен от боя и
запотен, те предаде на онези от ЕСА, които те омотаха в едно одеяло и те
закараха във военната база "Гуди". И там започнаха отново обичайните
разпити и изтезания. Започнаха да се изреждат и обичайните действащи
лица – Малиое, Бабалис, Теофилоянакос, Йоанидис.
И този път най-ожесточен беше Теофилоянакос. "Кажи ми с какво си
дълбал, с какво?". "С лъжица, Теофилоянакос". "Лъжеш, не е възможно, не
ти вярвам. Кажи ми кой ти помогна! Кой ти е съучастник, кой?!". "Никой,
Теофилоянакос". "Лъжец, мошеник, лицемер! Бързо ще си признаеш!". "С
някой от твоите фалшиви документи ли, Теофилоянакос? Още ли не ме
познаваш, Теофилоянакос? Избърши си задника с твоите самопризнания,
неграмотник такъв! Избърши си го, че имаш нужда!". "Ще те убияяя!".
Най-малко изненадан беше Йоанидис. Гледаше те втренчено, без да казва
нищо, с ледено лице, с физиономия, като че изразяваща снизхождение, и
едва след дълго мълчание, поклащайки глава, каза: "Панагулис, Панагулис!
Казвах им аз, че трябва да те разстрелят, Панагулис! Вината е на
Пападопулос, на когото не му стискаше да те прати под земята!". А после и
Федон Гизикис, комендантът на Атина, който беше подписал указа за
разстрела ти. Изглеждаше строг и мрачен. На левия ръкав на сакото му се
открояваше траурна лента – няколко дни преди това беше починала
съпругата му. Ти лежеше на земята, закопчан с белезници, до един поднос с
недокосната храна, той се надвеси над теб и каза: "Господин Панагулис!
Моля ви, господин Панагулис, хапнете нещо!".
От четиринайсет месеца той беше първият, който ти говореше на вие.
Отговори му също на вие: "Без прибори ли, господин генерал? Простете, но
не съм куче, господин генерал". "Зная, господин Панагулис, зная. Но
трябва да разберете тяхното озлобление. След като веднага ви дадат
лъжица, вие веднага я използвате да издълбаете стената!". Изведнъж ти
просветна. Ето го подходящият човек и сгодният случай, за да си отмъстиш
на Закаракис и на онези, които те бяха унижили и които ти се бяха
подиграли. Ако успееше да убедиш този любезен и влиятелен мъж, капанът
щеше да подейства безпроблемно. Потърси малко наивните му очи и стегна
всички мускули на лицето си в престорено учудване: "Господин генерал!
Да не би да вярвате на историята с лъжицата?! Стената да не е крем
карамел!". "Какво говорите, господин Панагулис! Какво говорите?!".
"Казвам, че ми помогнаха надзирателите, господин генерал. Същите, които
после ме арестуваха. Казвам, че ми помогна Закаракис, господин генерал.
Идеята беше негова! Той ми я подсказа. Надяваше се заради моя опит за
бягство да бъде преместен, да се махне оттам като Пацуракос! Откъде да
предположа, че играе двойна игра, господин генерал? Повярвах му, и
позволете да ви кажа, и вие бихте постъпили така! Когато директорът на
един затвор влиза в килията на един затворник и му казва: "Да се
споразумеем, ти имаш интерес да избягаш, а аз да бъда преместен, да си
помогнем взаимно!" Когато му оставя на разположение надзирателите си и
му създава илюзията, че може да избяга... Господин генерал, дори се питам
дали двойната игра е влизала в плановете му – изглеждаше толкова искрен
с мен! Може би едва накрая е променил намерението си от страх, че някой
от надзирателите може да проговори. Твърде много държеше да бъде
преместен от "Бояти" като Пацуракос!". "Господин Панагулис, не мога да
повярвам на ушите си! Това е нечувано! Абсолютно нечувано!". "И аз така
смятам, господин генерал. И с удоволствие споделям тази история пред вас,
защото вие сте почтен, цивилизован и коректен човек, вие сте истински
военен. Никога не сте ме малтретирали, никога. А и знаете, че пред другите
никога не бих проговорил. Не говоря, дори и да ме изтезават". "Зная,
господин Панагулис, зная. И трябва да призная, че вие сте мъж на честта.
Но това, което ми доверявате, е толкова скандално, толкова невероятно!".
"Съгласен съм, господин генерал, но това е истината. За съжаление е
самата истина. Представете си само, когато срещах затруднения с дупката,
Закаракис идваше и ми повтаряше: "Опитай пак, опитай! Ще ти дам кирка".
И понеже един ден бях уморен и изобщо не бях в състояние да копая, той се
ядоса и каза: "Да не би да си въобразяваш, че аз ще ти я пробия тая дупка в
стената?!". После обаче изпрати няколко надзиратели да ми помогнат. "Така
ще мога да се махна като Пацуракос!". А какви ги говореше за вас
офицерите, и по-специално за вас, господин генерал! Нямам предвид
военните, които аз самият презирам, тъй като са слуги на Хунтата, а
военните като вас, господин генерал!". "Благодаря, господин Панагулис.
Вие сте много коректен враг, Господин Панагулис. Но разбира се си давате
сметка, че не мога да запазя тази информация само за себе си, ще трябва да
докладвам". "Давам си сметка, господин генерал. Аз ще си понеса
заслуженото, но няма значение. Докладвайте, господин генерал,
докладвайте!". "В такъв случай, довиждане, господин Панагулис!".
"Довиждане, господин генерал!". "Ще накарам да ви донесат лъжица,
господин Панагулис". "Благодаря, господин генерал". "И ще похапнете,
нали? Моля ви!". Да, господин генерал!".
Взе си довиждане с теб с козируване, като че ли ти го превъзхождаше
по чин, и се отдалечи, обзет от изгарящ гняв. Няколко минути по-късно
докладва всичко на Йоанидис, който също толкова разгневен, извика
Теофилоянакос. "Значи дупката е била издълбана с лъжица!". "Да, господин
бригаден генерал. Онзи негодник си призна". "Една обикновена супена
лъжица". "Да, господин бригаден генерал, вече е изяснено". "И никой не му
е помогнал, никой не му е давал кирка например". "Не, господин бригаден
генерал. Не е тайна, че той е звяр". "А вие сте идиот! Некадърник, глупак!".
"Господин бригаден генерал!". "Малоумник! За нищо не ставате! Амеба!".
"Господин бригаден генерал!". "Махайте ми се от очите или ще ви сритам
задника!". Междувременно надзирателите, които ти се бяха присмяли в
уличката, бяха Доведени в "Гуди" и от помещенията, където ги биеха, до
теб долитаха викове им, по-приятни и от звука на арфа. "Не, помощ, не! Аз
нямам нищо общо! Невинен съм, кълна се, невинен съм! Не, аз не съм му
помагал, не съм! О, майко мила, стига, стига!". Направиха ти очна ставка с
някои от тях, изглеждаха толкова зле, че за момент ти се прииска да ги
оневиниш. Но споменът за срама, от който бузите ти бяха пламнали, беше
твърде пресен, така че потвърди нещата, които беше заявил пред Гизикис и
подсили дозата: "Да, те са. Закаракис им даде кирка и те ми помагаха с нея.
После изнасяха строителните отпадъци, за да не се задръсти клозета". "Не е
вярно, не е вярно!". "За съжаление е вярно. И понеже ги мързеше и понеже
и Закаракис не можеше да ги накара да изнасят бързо отпадъците, в един
момент изсипах всичко в клозета, който наистина се задръсти. И те напук
не искаха да го отпушат". Закаракис обаче не го видя. Йоанидис го искаше
само за себе си. В интерес на истината Йоанидис имаше известни
съмнения. Беше те опознал по-добре от който и да е друг и знаеше, че си
способен на всичко. Дори да се откажеш от гордостта си, че си замислил
това бягство, за да създадеш проблеми на Закаракис, като излъжеш. Но
откъдето и да погледнеше тази случка, съмнението го навеждаше на една
мисъл, която му се струваше логична. Защо Закаракис да бъде отстраняван?
Ако ти беше излъгал, от този момент нататък нито един тъмничар нямаше
да бъде по-бдителен и по-строг от Закаракис. Ако обаче беше казал
истината, Закаракис трябваше да бъде наказан, но не както се надяваше
той. Така че беше излишно да се впуска в разследвания или порицания.
Малко презрение щеше да свърши работа. Привика го и му каза: "Значи,
Закаракис, искали сте да излезете в пенсия". "Не разбирам, господин
бригаден генерал". "Разбирате, Закаракис, разбирате много добре. Мъжът,
който винаги мълчи, този път проговори. Зная всичко, можете да си
спестите театъра". "Господин бригаден генерал, продължавам да твърдя, че
не разбирам. Вярно е, че съм уморен, вие не можете да си представите
какво ми беше през тези пет месеца с този негодник. Да, бих искал да бъда
преместен, да не го виждам повече, да не чувам вече за него, да забравя, че
съществува. Но в пенсия! Не, не!". "Да бъдете преместен ли, Закаракис?
Добре ли чух? Преместен ли казахте?". "Да, господин бригаден генерал.
Ако е възможно, да. Не издържам повече, господин генерал! Той е истински
демон, уверявам ви, демон!". Гласът на Йоанидис стана по-леден отвсякога.
"Познавам го по-добре от вас, Закаракис. Демон е, така е, но е честен. За
разлика от вас, който сте глупав и непочтен. Би трябвало да ви арестувам,
Закаракис, да ви изправя пред Военен съд за предателство. Но това би било
твърде малко за вас, би било подарък и...". "Какъв Военен съд, господин
бригаден генерал? Какъв процес за предателство?! Господин бригаден
генерал, аз пипнах онзи престъпник, аз...". "Не ме прекъсвайте, Закаракис.
Казах вече, че няма да позволя да ми играете театър. И ще повторя, че
Военният съд би бил твърде малко за вас, по-скоро подарък. Знам какво
наказание заслужавате. И знаете ли какво е то? Ще останете на поста си,
Закаракис. Ще останете в "Бояти"! С него! Ще ви виси на врата, докато е
жив, кълна се!". "Не, господин бригаден генерал, не! Само това не!".
"Напротив. И от този момент ви възлагам нова задача, Закаракис – да му
построите специална килия, килия, от която да не може ia избяга, дори и
вие да му отворите вратата. А сега се махайте оттук. И внимавайте, ако се
провалите, Закаракис, обещавам ви нещо още по-лошо. Ще ви затворя зад
решетките заедно с него!".
Закаракис прекара две седмици като какавида! Стълкновението с
Йоанидис така го беше разтърсило, че дори не можел да извършва
съпружеските си задължения, както ти беше споделил в момент на слабост,
и напразно съпругата му го дразнела с подигравателни фрази: "Като че ли
са му поръчали да строи Партенона!". Единствено когато си представяше,
че ти отново си затворен в килия, от която никога не би могъл да избягаш,
се отърсваше от отчаяната апатия, която го изтощаваше, и от безпомощното
осъзнаване на некадърността си. Но каква килия?! Ето този въпрос
убиваше съня му, апетита му, сексуалната му мощ. Йоанидис му беше
стоварил дори отговорността за избора: "Това е ваша работа Закаракис.
Давам ви три месеца. След Коледа трябва да бъде готова". След Коледа!
Само три месеца! В надеждата си да наме-ри разрешение на проблема,
Закаракис прелистваше каталози и Учебници по архитектура, изучаваше
трудни изрази – потенциална енергия на деформацията, устойчивост на
триене, теорема на Максуел, на Бети, на Клапейрон. Но напразно. Ясно
беше, че трябва да е килия от армиран бетон, с толкова солидни основи и с
толкова масивни стени, че да не може да бъде пробита и с пневматичен чук.
Ясно беше, че трябва да има двойна стоманена врата, почти микроскопични
прозорци, таван, по който да тече електричество, което да те покоси само
като го погледнеш. Но усещаше, че дори това няма да е достатъчно. Нужно
беше нещо по-добро, нещо повече. Например нещо, което да затвори не
само тялото ти, но и въображението ти, нещо, което да не позволява на
мозъка ти да работи. Макар и умствено недодялан, всъщност той беше
доловил, че това е решението – да се попречи на мозъка ти да работи,
защото следващия път нямаше да прибегнеш до дупка в стената, а до някоя
съвсем нова дяволия. И ако ти успееше, на него лошо му се пишеше –
Йоанидис щеше да бъде безпощаден. "Внимавайте, Закаракис! Ако се
провалите, обещавам ви нещо по-лошо от Военен съд. Ще ви затворя зад
решетките заедно с него!". След това, един ден в края на ноември, докато
обикаляше из едно гробище и гледаше някаква гробница с формата на
параклис, идеята се появи – гробница! Ето какво беше нужно за този демон
– гробница! Щеше да ти построи гробница! И може би с малко кипарисче
до нея. Нямаше ли вече едно кипарисче на главната площадка? И като
творец, който се опасява да не изгуби творческия си импулс, ако не се
подчини незабавно на вдъхновението си, Закаракис се прибра веднага в
"Бояти", начерта един паралелепипед и определи размерите му. Два месеца
по-късно килията беше готова. Ужасната килия, в която щеше да прекараш
четири години, като се започне от една февруарска сутрин.
Онази кошмарна февруарска сутрин. В онази кошмарна февруарска
сутрин ти се намираше в "Гуди" и изобщо не предполагаше, че Закаракис е
успял да построи своя Партенон. Дори си въобразяваше, че вече не си на
негово подчинение. Пък и в "Гуди" не се чувстваше толкова зле, директорът
не те държеше никога с белезници, надзирателите често се застояваха да
разговарят с теб и най-вече там се беше запознал с друг Моракис – един
войник, склонен да ти помогне да избягаш. "Алекос, погледни ме, не ме ли
помниш?". "Не". "Да, но ме познаваш, Алекос, виждал си ме". "Къде?
Кога?". "В генералния щаб на ЕСА, веднага след като те арестуваха, по
време на един побой". "Побой ли?". "Наредиха ми да те бия и аз те бих. Но
после изпитах такъв срам!". "Не ти вярвам". "Истина е, Алекос, истина е.
Изпитах такъв срам, че се заклех да ти помогна при първа възможност и...".
"Не ти вярвам". "Заклех се да ти помогна и си казах: "Ако не го убият,
някой ден ще направя нещо за него"". "Имай предвид, че Моракис си лепна
шестнайсет години". "Зная". "И следващият път няма да си губят времето
да ме арестуват, ще стрелят по мен и по който е с мен". "Зная". "Какво ли
знаеш, палячо!". Беше му приложил твоя метод – беше му се присмял, беше
го заплашил и унижил, но накрая се беше уверил, че не лъже и заедно
изготвихте план. Този път никакви лекомислени и дръзки постъпки. Освен
униформа, той щеше да ти осигури военни документи, за да излезеш от
"Гуди", фалшив паспорт, чифт очила, за да промениш вида си, автомобил,
който щеше да те чака пред изхода, и яхта, която щеше да те вземе от
залива Вулиагменис, готова да отплува и да напусне териториалните води
на страната. Единствената спънка бяха двата катинара, с които беше
заключена вратата на килията ти – ключовете ги държеше някакъв капитан.
"Алекос, не мога да му ги открадна". "Не е нужно. Отиди при някой
оръжейник и купи всички ключове, които ти се сторят подходящи". Беше
отишъл, беше се върнал с петдесетина ключове, и един от тях беше
отключил първия катинар. Но не и втория. "Какво ще правим, Алекос?".
"Много просто, ще купиш още ключове. Купи всички, които се намират на
пазара. Ще ги изпробваме всички и ще намерим подходящия". Отново беше
отишъл, отново се беше върнал – с около стотина ключа. По време на
дневното му дежурство – от осем до единайсет часа сутринта, и след това
на нощното – от десет до дванайсет, беше работил над втория катинар,
потейки се и треперейки при мисълта, че могат да го спипат. "Да опитаме с
този!". "Не става". "Този". "Не става". "Този". "Не става". И при трийсет и
осмия ключ: "Става!". Катинарът се беше се отключил. "Добре. Ще успееш
ли за утре?". "Да, всичко е готово". "И автомобила и яхтата ли?". "Да, чакат
от дни". "Значи в полунощ. До утре!". Дванайсет през нощта беше
идеалният час. В полунощ базата спеше.
В онази сутрин ти си пееше, както по времето на клозета с казанчето.
"Отлетяха белите гълъбиии! Небето се изпълни с гарваниии!". Но не пя
дълго, защото към девет часа, в килията ти нахлу един отряд: "Опразвай,
Панагулис. Заминаваш". "Заминавам ли...? Закъде?". "За "Бояти",
Панагулис. Връщаш се в "Бояти"". Камионетка, безкрайно пътуване,
спиращо дъха желание да заплачеш, и ето ги сивите очертания на "Бояти", с
оградата и кулите. Закаракис те чакаше на входа, с ръце на кръста и
мургавото му грозно лице трудно прикриваше триумфалното си изражение.
"Я виж кой е тук, виж кой се връща! Ела, драги, ела! Не можеш и да
предположиш какво съм ти приготвил, докато беше във ваканция в "Гуди"".
Хвана те за ръката, забута те по уличката, която водеше към двора с
килията, от която беше избягал, мина покрай нея без да спира. Зави
надясно, после наляво, после пак надясно, а сърцето ти биеше бясно.
Чувстваше, че ще се случи нещо лошо, когато Закаракис каже: "Ето, драги,
пристигнахме". Нещо ужасно, нещо което ще те накара да страдаш повече
от всички изтърпени до този момент мъки. "Ето, драги! Стигнахме!
Харесва ли ти? За теб е, цялата е твоя, само за теб!". И по средата на
площадката ти съзря гробницата с кипарисчето, което ти подейства като
плесница. "Кипарисът е малък, драги. Но ще порасне".

* *

Ти казваше, че е невъзможно човек да добие представа за онази килия,

без да я види. И затова, когато режимът на Хунтата падна, поиска от
Министъра на отбраната Евангелис Тосицас Авероф разрешение да я
фотографираш. Но той не ти го даде. Като депутат в Парламента ти пак
настоя с обяснението, че не става дума за каприз, а за потребността да
покажеш на света как се третират затворниците по време на тирания, но
той отново ти отказа. Настояваше упорито в продължение на три години,
акцентирайки всеки път върху подозрението, че той иска да скрие от света
безчинството, че дори има намерение да заличи спомена за него като я
разруши, но той всеки път отказваше. Не ти позволи дори да прекрачиш
входа на "Бояти", за да я погледнеш и да си кажеш: "Ето, бях зазидан там
вътре, но оцелях, победих". Не я видя никога повече и никога не я
фотографира. Но след смъртта ти, в дните, когато обикалях като пилигрим
по следите на едно далечно минало, улици или сгради, които в повечето
случаи вече не съществуваха, полуразрушени колони, огъвани от вятъра
железа, аз я видях вместо теб и я фотографирах вместо теб. Булдозерите на
Евангелис Тосицас Авероф тъкмо я разрушаваха. Кулите, голяма част от
оградата и централните бараки вече бяха съборени, всичко се изпаряваше,
така че с мъка разпознах двора, където в онзи унизителен ден те бяха
накарали да играеш футбол, канцеларията на Закаракис, килията, от която
беше избягал с Моракис и в която се беше върнал, за да проведеш битката
за клозета с казанчето. Нея я разпознах заради дупката в стената – от
уличката все още се различаваше кръпката. Но после стигнах до голямата
площадка, която Закаракис беше избрал, за да издигне своя Партенон, и я
разпознах мигновенно, защото в момента, в който я зърнах, сърцето ми
замря. Наистина беше гробница, не беше преувеличил. Цветът ѝ,
пропорциите, видът ѝ бяха на гробница – само един малък прозорец с
размери трийсет сантиметра на трийсет и отворът на миниатюрната врата,
през която се влизаше в преддверието на килията, нарушаваха гладката
повърхност на бетона. Вътре беше още по-ужасно. Защото вътре човек си
даваше сметка, че всичко е още по-малко, отколкото изглежда отвън – две
трети от пространството бяха заграбени от преддверието. Самата килия се
намираше в дъното, зад една малка порта, която до нивото на брадичката
беше направена от стоманена плоча, а нагоре от железни пръти. Като площ
беше по-малка от два метра на три – да речем ширината на едно двойно
легло. Малко повече. Все пак подобно сравнение е неточно, защото те кара
да мислиш, че пространството за движение е с размерите на двойно легло.
Не беше така. За движение имаше само една ивица, дълга метър и
осемдесет и широка деветдесет сантиметра, останалата част беше заета от
едно легло и едно килерче с примитивна мивка и тоалетна чиния. Леглото
се намираше на петдесет сантиметра от земята и беше заклещено в ъгъла
между двете стени и стената на килерчето. Да лежиш там, беше като да
лежиш в ковчег и заради много ниския таван и мрака, който беше почти
пълен. Освен една слаба синя лампа, единствено от преддверието, където
таванът представляваше хоризонтална желязна решетка, проникваше малко
светлина. Но не ставаше дума точно за светлина, защото зад първата
решетка имаше втора, зад нея трета, през която слънцето проникваше като
през цедка – пропускайки бледа светлина, много слаби струйчици жълтина.
За сметка на това обаче дъждът, студът през зимата и жегата през лятото
проникваха лесно. С една дума беше гроб, изложен на всякакви
атмосферни промени. Затворих се вътре. Пробвах да походя по ивицата от
метър и осемдесет на деветдесет, припомняйки си стихотворението ти,
което гласеше: "Три стъпки напред/ и три назад отново/ хиляди пъти
същата пътека/ днешната разходка ме изтощи...". Три стъпки? Можеха да се
направят най-много две и веднага ти се завиваше свят. Пробвах да легна на
леглото. Ниският таван и стените, които го ограждаха, не ми позволяваха да
дишам. Вкопчих се в решетките, за да си поема въздух и си наложих да
надмогна изкушението да отворя широко малката порта. Когато ми се
стори, че съм прекарала вътре няколко часа, погледнах часовника си – бяха
минали само десет минути. Тогава с цялата си воля направих още един
опит, но времето се цедеше толкова бавно, че се губеше представа за
реалността, умът се вцепеняваше в гробната тишина, в която се
прокрадваше една-единствена мисъл – навън, навън, навън!
И въпреки това ти нито за миг не показа на Закаракис, че се чувстваш
сразен и с широка усмивка му отговори: "Браво, Закаракис! Ти ли я
построи?". "Да, точно аз". "Не вярвам, Закаракис. Не си толкова умен".
"Тъкмо напротив! Аз я направих, кълна се, аз я проектирах!".
"Поздравления!". После му посочи преддверието. "И то ли е за мен?". "Не,
то е за надзирателите, когато ще идват да ти носят храната. Но ако си
послушен, ще ти я предоставям да се разтъпкваш за трийсет минути на
ден". "Добре. Закаракис, добре". "Няма ли да ми кажеш нещо друго?". "Да,
Закаракис. Ще избягам, Закаракис". "Не, оттук няма да избягаш". "Да се
обзаложим ли, че ще избягам?". "Да се обзаложим на какво?". "На една
полковническа униформа". "Става". Той залости портата и входната врата и
те остави сам да размишляваш. Трябваше да напрегнеш мозъка си, да
разсъждаваш, без да позволяваш на гнева да те обсеби, без да си пилееш
времето да съжаляваш за лошия си късмет, затова че не си открил ключа за
втория катинар двайсет и четири часа по-рано, без да позволяваш на тази
сълза да се спусне по бузата ти, тази сълза, която мокреше миглите ти. И
все пак трябваше да има някакъв начин да се излезе оттам, няколко дни
щяха да са достатъчни да го откриеш, и в подобни размисли мина първият
ден, и вторият и третият, и четвъртият и петият. Междувременно събираше
информация и впечатления и ги анализираше – около гробницата имаше
шестнайсет надзиратели, по трима от всяка страна и по един на всеки ъгъл,
храната я носеха четирима души... Нови и тъпи лица. Може би решението
беше в тези нови и тъпи лица, може би нямаше да ти е трудно да измамиш
надзирателите и да намериш начин да излезеш от килията. Пречката не
беше килията, а оградата с бодлива тел – ставаше дума за обикновена
бодлива тел, както по времето на бягството ти с Моракис, или за тел, по
която тече електрически ток? Естествено не можеше да попиташ, щеше да
събудиш подозрения. Така че този път не ти оставаше нищо друго, освен да
играеш слепешката, rouge ou noir et rien ne va plus – ако умреш на място,
значи е тел с електричество, ако останеш невредим, значи е обикновена тел.
Струваше си труда, дори и защото хитрината, до която щеше да прибегнеш,
за да излезеш от килията, беше толкова находчива. Най-находчивата, най-
забавната, която фантазията ти беше раждала някога. И на шестия ден се
реши. Свечеряваше се, четиримата надзиратели с храната влязоха, двама
останаха в преддверието, третият отвори желязната порта, а четвъртият
прекрачи прага с подноса, който веднага падна на земята. О, Боже, килията
беше празна, а на леглото имаше бележка: "Драги Закаракис, ще се върна да
взема полковническата униформа. Ако видиш Теофилоянакос и Хазизикис,
кажи им, че ще ги накарам да пикаят кръв. Ако видиш Йоанидис, кажи му
да те прати в пенсия. Твой силно любящ Алекос".
Дотичаха и двамата надзиратели от преддверието. "Къде е?!". "Няма
го!". "Невъзможно". "Невъзможно ли?! Погледни!". "Кой му донесе
закуската тази сутрин?". "Ти, ти му я донесе". "Лъжец!". "Мен ли наричаш
лъжец?". "Да, теб". "Момчета, успокойте се! Да помислим. Заключи ли
добре на излизане?". "Със сигурност!". "И после на кого даде ключовете?".
"На теб, на теб ти ги дадох". "На мен ли?! Лъжец!". "Момчета, да не се
караме помежду си! По-добре да го потърсим!". И с поглед претърсваха
тавана и стените, като че ли ти беше някаква муха. В същото време, свит
под леглото, ти беше притаил дъх и възпираше желанието си да се
разсмееш. Ставаше точно така, както беше предвидил – не поглеждаха на
единственото място, където можеше да се скриеш, тоест под леглото. Дали
щяха да бъдат толкова глупави, че да допуснат и втората грешка, тоест да
си тръгнат, без да заключат портата и вратата? Ето, седнаха на леглото,
завайкаха се: "Но как е успял, за Бога, как е успял!". Казаха: "Трябва да
бием тревога" и излязоха, без да заключат портата и вратата. "Тревога!
Тревога!". Сега из цялата база се носеше един единствен крясък: "Тревога,
тревога!". Ти изчака няколко секунди, след което се втурна да крещиш
заедно с останалите: "Тревога, тревога!". Стигна до едно дърво, а оттам до
бараката на кухнята. Покрай теб мина някаква сянка, беше някакъв войник.
Попита те: "Видя ли го?". "Да, хей там", отговори ти, посочвайки някого,
който тичаше в обратната посока. Той ти благодари и продължи натам,
крещейки: "Хей там, хей там!". Никой не ти обръщаше внимание и никой
не се сещаше да пусне прожекторите, така че можеше да пробваш да
стигнеш до оградата. Стигна до нея, започна да се катериш, качи се отгоре,
rouge ou noir et rien ne va plus, докосна бодливата тел. He, по нея не течеше
ток, но разкъсваше плътта по-лошо от вечерта, когато беше избягал с
Моракис. Колко време щеше да е нужно този път да се измъкнеш? Мракът
улесняваше, но трябваше тревогата да бъде вдигната. Сложи ръце на устата
си като мегафон: "Край на тревогата! Край на тревогата!". Някакъв глас
повтори: "Край на тревогата! Тревогата е вдигната!". Всички завикаха
заедно: "Край на тревогата! Тревогата е вдигната". СлеД което се чу
гневния крясък на някакъв сержант: "Кой каза, че тревогата е вдигчата?".
"Той!". "Кой той?". "Онзи цивилен!". "Онзи цивилен ли?! Кретени!
Намерете го!". Ти изтръгна телта от едния си крак, но оплете в нея ръката
си. Ръкавът ти се напълни с кръв. да не би да си беше разкъсал някоя вена?
Болката те парализира за секунда, която се оказа фатална. "Видях го!".
"Къде?". "На оградата! Хванете го!". Запалиха един прожектор, който те
обля със светлина. И тъкмо щеше да скочиш, когато усети една ръка да те
сграбчва: "Сержант, хванах го!".
Последва едно доста кратко гладуване. В чужбина продължаваха да се
интересуват от теб и Закаракис все повече се страхуваше да не умреш.
"Яж!". "Няма". "Яж, моля те!". "Няма". "Тази храна я донесе майка ти". "Тя
да си я яде!". "Хайде, кажи ми какво искаш". "Казах ти, искам
полковническа униформа. Полага ми се. Избягах, вярно ли е или не?". "Не,
защото те хванах". "Не се брои. Избягах от килията и ти доказах, че си
идиот". "Ти си идиот". "Не, аз съм умен. И си искам полковническата
униформа". "За какво ти е тази униформа?!". "Ще я облека. Карнавал е, по
време на карнавал човек се маскира, а най-смешният маскараден костюм е
полковническата униформа, защото я носеше твоят господар Пападопулос".
"Нещастник!". "Палячо!". На следващия ден последва същият диалог. И
накрая яростният крясък на Закаракис: "Донесете му полковническа
униформа!". "Нямаме, господин директор, тук няма полковници".
"Намеретеее!". Намериха, ти я облече и се нахрани. Закаракис пак дойде.
"Сега ми я върни!". "И дума не може да става". "Дадох ти я само за да ядеш.
Ти яде, така че ми я върни". "Няма". "Свалете му униформатааа!".
Нахвърлиха ти се петима души. Затруднени от тясното пространство,
блъскайки се един в друг, удряйки лактите си в стената, ти я свалиха.
Свалиха ти и обувките и те оставиха бос в продължение на дни, а беше
студено. Отново започна да гладуваш. "Яж!". "Няма". "Какво искаш?".
"Искам си обувките". "Ето ти ги. Сега Ще ядеш ли?". "Не". "Какво друго
искаш?!". "Искам да се изкъпя. Защото смърдя и имам въшки. Като теб,
Закаракис". "Аз не смърдя! И нямам въшки!". "Разбира се че имаш. Имаш
една, която тежи деветдесет кила. Това си ти". "Ще те убия!". "А ти ще
свършиш пред военния съд, за убийство. Каза ти го Йоанидис".
"Е, добре, изкъпете го!". "С топла вода, искам топла вода! Иначе ще се
разболея от пневмония и ще умра и пак ще се озовеш пред военния съд, за
неумишлено убийство". "С топла вода! Изкъпете го с топла вода!". "Искам
и бръснар". "Повикайте и бръснар!". Донесоха корито с топла вода, дойде и
бръснарят. Измиха те, обръснаха те и те подстригаха. Но косата ти я
подстригаха късо, оставиха половин сантиметър, по нареждане на
Закаракис, и битката отново се разяри. "Мръсна свиня, наредил си да ме
обезкосмят". "Не съм наредил да те обезкосмят, а да те обръснат. Не каза
ли, че имаш въшки?". "Въшките не са само на главата, а навсякъде където
има косми. Така че трябва целия да ме обезкосмиш и под мишниците, и
около топките". "Ти си побъркан! Дали са ми да държа един побъркан!".
"Не съм побъркан, Закаракис. Знаеш прекрасно, че се държа така, за да
побъркам теб. И е сигурно, че ще успея, както е вярно, че съм в тази
гробница". "Обезкосмете гоооо!" "Не те, а ти. Защото знам, че ти харесва да
ме пипаш, и че освен че си свиня и въшка, си и педераст". Накара да те
завържат за леглото. Би те лично. Толкова много те би, че трябваше после
да извика лекаря, който, като те видя, се ужаси – тялото ти беше синьо от
главата до петите. "Кой го направи?". "Закаракис. Искаше да ме обезкосми".
"Да те обезкосми ли?!". "Да, за да ме изнасили след това. Той твърди, че
правят така в бордеите в Истанбул. Възпротивих се и той ме наби". "Да те
изнасили ли?!" "Разбира се. Всички знаят, че пробва с всеки. Той е
педераст" Този път Закаракис получи чернодробни колики, които го
задържаха на легло една седмица.
Сега всеки един от двама ви беше едновременно както жертва, така и
палач на другия – зависимостта помежду ви се базираше на едно
непрекъснато разменяне на ролите или на едновременното изпълнение и на
двете и нямаше да е лесно да се установи кой от двама ви е по-жесток
спрямо другия. Може би ти, защото ти разбираше добре Закаракис.
Закаракис обаче не разбираше теб. Как би могъл? Това, което ти казваше и
представляваше, беше на по-далечно разстояние от бедния му свят,
отколкото Алфа Кентавър от Земята. Той щеше да се разсмее, ако някой му
кажеше, че истинският герой никога не се предава, че това, което го
отличава от останалите, не е първоначалният велик подвиг или гордостта, с
която посреща мъченията и смъртта, а постоянството, с което се повтаря,
търпението, с което устоява и се съпротивлява, достойнството, с което
прикрива страданията си и ги хвърля в лицето на тези, които му ги налагат.
да не се примирява, да не се счита за жертва, да не показва на другите
скръбта или отчаянието си, това е неговата тайна. И при нужда прибягва до
иронията и присмеха като оръжие – обичайните съюзници на човек във
вериги. Така че когато се разрази новата ти офанзива, той отново беше
хванат неподготвен.

* *

Новата ти офанзива се разрази с гръм и трясък веднага щом болките от

последния побой поотшумяха. Една вечер се вкопчи в решетките на
желязната порта, насочвайки гласа си към решетъчния таван на
преддверието, и призова за внимание надзиратели и затворници.
"Внимание, внимание! Информационен бюлетин на "Бояти"! Специален
бюлетин! Никола Закаракис, директорът на тази кочина, има чернодробни
болки. Бяха плъзнали слухове, че това неразположение се дължало на
гнева, който го обзел, затова че не успял да изнасили някакъв затворник,
който не си падал по педерасти, но тези слухове се оказаха неверни. Можем
да разкрием, че коликите на Закаракис се дължат на разочарованието, че
желанието му да бъде задоволен в задника от онзи затворник не се е
осъществило. Всеки, който желае да се подложи доброволно на зловещия
акт, се умолява да се яви в съответния кабинет и да си остави данните.
Закаракис плаща с леща!". И на следващата вечер: "Внимание, внимание!
Информационен бюлетин на "Бояти". Специален бюлетин. Закаракис лъже.
Няма колики, страда от хемороиди. Въпросният затворник го знае, защото
той му ги е показал. Казал му също, че му ги докарали турците, докато
работел като мъжка проститутка в някакъв бордей в Константинопол,
колежките на Закаракис се обадили отново след разговора му с Министъра
на правосъдието, който го сритал в задника". И така всяка вечер, с
ужасяваща точност, а в бараките отвъд оградата толкова много се
забавлявали, че молбите за градска отпуска намалели. "Какво ще правиш
тази вечер? Ще ходиш ли на кино?". "Не, ще слушам специалния бюлетин
на Панагулис". Или: "Беше ли в града снощи?". "Не, останах тук да слушам
специалния бюлетин на Панагулис". Често, с престорено безразличие, към
аудиторията се присъединяваха и офицери, нямащи търпение да чуят какво
си измислил в следващата емисия. И така лека-полека предаването се беше
превърнало в сериен разказ за еротичните преживявания на Закаракис във
въображаемия бордей на Истанбул, като ти съумяваше винаги да спреш на
най-интригуващото място. "Скъпи слушатели, какво се случило по-нататък,
ще научите утре". Не си спомням добре историята, но ако не греша, по
някое време Закаракис престанал да бъде проститутка и го скопили, за да го
направят евнух на Великия везир. Оттук следваше цяла поредица от
невероятни безсрамни случки, в които биваха въвличани други действащи
лица – самият Велик везир, който се наричал Пападопулос, някакъв халиф
на име Йоанидис, палач на име Теофилоянакос и някакъв зъл съветник,
наречен Хазизикис. Великият везир и халифът се мразели до смърт,
палачът и злият съветник си правели много номера, но всички сключвали
железен съюз, когато трябвало да унижават евнуха, който за да се предпази,
се подлагал на гнусни издевателства.
Накрая Закаракис дойде при теб. Дойде, подпря се уморено на вратата
и те погледна с угаснал поглед: "Алекос, трябва да говоря с теб".
"Заповядай, Закаракис, има много място тук вътре. Стаята е много
просторна, къде предпочиташ да седнеш, на дивана или на някое от тези
кресла? Но няма да ме галиш, нали? Не ме пипай! Днес се чувствам по-
целомъдрен отвсякога". "Слушай, Алекос. Зная, че се шегуваш. Зная, че
знаеш, че съм почтен и обикновен човек. Имам жена и деца". "Закаракис,
жената е само оправдание. Много педерасти имат жени, а децата кой знае
чии са". "Мръсник!". "Не ме обиждай и не ме пипай, иначе ще кажа в
бюлетина, че си и рогоносец. Даже виж, не се бях сетил, тази вечер ще те
освободя от евнухството и ще те оженя за любимката на Великия везир,
така веднага ще станеш рогоносец, а жена ти ще се чука с халифа". "Чуй
ме, Алекос. Аз те разбирам.
Прочетох една книга по психология и разбирам от някои неща. Ти си
млад, имаш си сексуални нужди. Тъкмо те те правят нервен. И аз, когато
бях в Римини, в плен на италианците, бях непрекъснато неспокоен, понеже
ми липсваше жена. Така че, ако искаш, ще ти докарам жена. Веднъж
месечно. Даже веднъж седмично. Иска ти се, нали? Иска ли ти се?".
"Разбрах, Закаракис. Все същата история, искаш да те чукам. Горкият
Закаракис, наистина си влюбен в мен. Как само си хлътнал, по дяволите. До
такава степен си си загубил ума, че успяваш да ме разчувстваш и ако
можех, щях да те удовлетворя. Да, заслужаваш едно бързо чукане. Но
хиляди пъти съм ти казвал, не мога, не ми харесваш!". "Мръсник!".
"Закаракис, не ставай истеричен! Не бъди несправедлив! Виновен ли съм,
че пред теб не ми се вдига? Освен това си и плешив! Слушай, Закаракис,
защо не ми доведеш жена ти? И без това всичко ще си остане в
семейството". "Ще те обеся! Ще те обеся!". "Е добре де, ще се жертвам. Ще
те чукам". Ти скочи светкавично и затвори вратата, с лявата ръка обездвижи
ръцете му, с дясната му смъкна панталоните, а с колената си го притисна до
стената. Надзирателите едва успяха да го измъкнат, привлечени от
ужасните му крясъци. Няколко дни по-късно, беше 9 април, сламеният ти
дюшек пламна.
Закаракис не спря да твърди, като се кълнеше в жена си и децата си, че
ти си го подпалил. А познавайки комедиантските ти качества, съм склонна
да приема неговата теза. Всъщност като стратегия изобщо не беше глупава.
Надзирателите притичват и оставят вратата широко отворена, сред дима и
безредието ти се измъкваш навън и прескачаш оградата. Но факт е, че
точно два дни по-рано бяха взели дюшека, а после го бяха върнали с
необичайни предпазни мерки. Факт е, че един приятелски настроен
надзирател ти беше прошепнал: "Алекос, беше ли скрил нещо в дюшека?
Видях ефрейтор Каракаксас да тършува в него". Факт е също, че след като
го беше нападнал, Закаракис ти беше взел цигарите и кибрита за наказание.
Факт е, че когато ти се съвзе, при теб дойде някакъв си майор Кутрас от
ЕСА и ти каза: "Ако не разкажеш на никого какво се е случило, имаш
честната ми дума, че ще те оставим да избягаш в чужбина". Факт е, че ти
до последно ми повтаряше с пламенна искреност: "Кълна ти се, не съм го
подпалил аз. Те го направиха. За други неща съм лъгал, защото ми е било
угодно или се е налагало да го направя, но за това не. И да исках, не можех
да го направя, нямах дори една кибритена клечка, защо не ми вярваш? Към
седем вечерта чух едно изсвирване, след това слаб взрив и дюшекът
пламна. Сигурен съм, че бяха сложили нещо вътре, пластичен експлозив
или сяра". Във всеки случай, както и да бяха протекли нещата, Закаракис
направи всичко възможно, за да те остави да умреш. Вкопчен в решетките,
ти умоляваше: "Отворете, горя, задушавам се, умирам". Но никой не
помръдваше. Съпроводен от крясъците ти, димът излизаше навън, все по-
гъст, през решетката на преддверието, и въпреки това нито един от
шестнайсетимата надзиратели не понечваше да ти се притече на помощ,
сякаш Закаракис беше наложил забрана. Надзирателят, който ти беше казал
за Каракаксас, стоеше до него и повтаряше: "Трябва да направим нещо,
господин директор! Ще се опържи!". А Закаракис: "Спокойно, не се
притеснявай, спокойно. Това е някой от неговите номера". Мина доста
време преди да реши да се намеси, килията вече се беше превърнала в пещ,
от дюшека се издигаха пламъци, а ти лежеше припаднал на земята. Когато
дойде лекарят и обезпокоен каза, че трябва да те закарат в болница, иначе
ще умреш, Закаракис не позволи дори да те изнесат навън. "Може да го
държим и в преддверието". Държаха те там два дни, проснат на едно
одеяло. На втория ден заваля дъжд, водата те накисна като дърво, лекарят
успя само да издейства един чадър, за да ти скрие лицето. За да накарат
Закаракис да отстъпи, трябваше да телефонират на министъра на
правосъдието, след това да потърсят намесата на Пападопулос. Но ти вече
беше в плачевно състояние – мустаците, миглите и веждите ти бяха
опърлени, кожата на лицето и на ръцете ти беше покрита с мехури. Не
виждаше и не говореше повече. В здравния пункт на "Гуди", където те
настаниха, установиха, че в кръвта ти има деветдесет и два процента
въглероден двуокис. Беше в кома седемдесет и два часа. И когато се върна в
"Бояти", Закаракис те посрещна със следните думи: "Хей, има хубава
новина за теб. Приятелят ти е опнал петалата". После ти подаде един
вестник със заглавие, което гласеше: "Вчера в Кипър почина бившият
министър на вътрешните работи и на отбраната Поликарпос Георгацис".
Във вестника пишеше, че го намерили в автомобила му, убит от
изстрели с автомат. Убийците се изпарили и нямало надежда да бъдат
разкрити. Колкото до уликите, били неясни. Предната вечер Георгацис се
съгласил да се срещне с някакви мистериозни лица в някакво отдалечено
селище, на тръгване прегърнал жена си с особена нежност и ѝ казал: "Ако
закъснея, прати да ме търсят!". Ти избухна в неудържим плач, не само
защото те болеше. Да, по време на разпита и процеса беше отричал яростно
всякакво негово участие: "Опитите да се замеси Поликарпос Георгацис са
смешни, не познавам този господин, мислите ли, че един войник може да
привика под знамената един министър на отбраната?". Но Хазизикис така
или иначе успя да разкрие ролята на Георгацис в атентата, предоставените
от него доказателства бяха толкова неопровержими, че въз основа на тях
отношенията между гръцкото и кипърското правителство се бяха влошили
окончателно, Йоанидис беше удвоил броя на офицерите си на острова и в
рамките на няколко седмици Георгацис беше изгубил авторитета си,
приятелството на Макариос, уважението на останалите политици, които
сега го считаха за авантюрист, способен на всякакви лекомислени
постъпки, и като капак си беше спечелил омразата на Пападопулос, който
дори пред свидетели се беше заклел, че ще го накара да си плати. Кой беше
организирал клопката със срещата в отдалеченото селище, собствените му
палачи или приятелите му от ЦРУ? Може би и едните, и другите в
координирана операция, във всеки случай този твой голям приятел вече го
нямаше. Човекът, който беше повярвал в теб, който ти беше помогнал,
който те беше обучил, на когото ти се възхищаваше с ентусиазма на дете,
запленено от своя учител. И той е мъртъв, както Георгиос. По твоя вина,
както Георгиос. В един момент хлипанията ти станаха толкова неудържими,
че започна да повръщаш и се разболя. Беше болен Цял месец. И тъкмо
беше оздравял, когато Закаракис ти причини още едно страдание: "Хайде,
приготвяй се! Бързо! Господин президентът ти разрешава да излезеш за
няколко часа". "Защо?".
"Защото баща ти умира и господин президентът ти разрешава да
отидеш да се сбогуваш с него. Какво великодушие, нали? Ако зависеше от
мен, и на снимка нямаше да го видиш".
Към баща си изпитваше нежна обич. Години по-късно щеше да ми
споделиш, че никога не си изпитвал подобна нежност към майка си,
толкова твърда и силна и нямаща нужда от никой друг, но че винаги си
изпитвал трогателна нежност към баща си. Може би защото баща ти беше
много по-възрастен от нея. Беше се оженил на възраст, беше се сдобил със
синове като стар и ги беше отгледал като стар, тоест с благостта на стар
човек. Когато беше дете и се криеше под леглото, за да се спасиш от боя на
майка си, оставаше там цели дни, потискайки глада и нуждата да пишкаш, а
тя крещеше: "Излез, че не съм свършила". А той ти прошепваше: "Излез,
нищо няма да ти се случи, аз съм тук". Когато беше ученик и следобед не
ти се стоеше вкъщи да учиш, а тя превърташе ключа на стаята два пъти,
той ти намигаше и ти казваше: "Избягай! После аз ще се погрижа". И
въпреки това баща ти никога не е бил бунтар. Военен по професия, беше
обучен да се подчинява и винаги беше пропилявал смелостта си във
войните с оръдията и пушките. Войската беше неговият свят, родното знаме
беше неговият бог и колко беше огорчен, когато ти беше избрал да учиш
математика, вместо офицерската униформа като Георгиос! Колко го беше
заболяло, когато ти беше дезертирал, колко се беше уплашил, когато ти се
беше озовал в затвора, колко беше страдал, когато бяха арестували и него за
сто и три дни! Научи по-късно какво му се е случило през тези сто и три
дни. Въпреки седемдесет и шестте му години, медалите му и
полковническия му чин му бяха удряли шамари, бяха го обиждали и го бяха
измъчвали по всякакъв начин. "Даже и да нямаш никаква друга вина,
виновен си, че си създал един престъпник!". Или: "Защо ти е да се
прибираш вкъщи? Жена ти те е напуснала, отдала се е на живот, писнало ѝ
е от дъртак като теб!". След един по-силен шамар беше почти ослепял с
едното око, а един по-сериозен удар го беше парализирал физически и
психически – от осем месеца се люшкаше в състояние, лишено от тъга и
радост, и не си спомняше нищо за случилото се. Дори и не предполагаше,
че имаш доживотна присъда, че тази присъда все още те грози, и питаше
все същите неща от креслото си или от леглото си: "Къде е Алекос?". "В
чужбина". "Какво прави там?". "Учи". "Защо не идва да ме види?". "Ще
дойде". "Искам да го видя и да го прегърна, преди да умра". И ти искаше да
го прегърнеш. Имаше моменти, в които ти се искаше толкова силно, че ти
се струваше, че отново си дете и... Закаракис започна да нервничи
нетърпеливо. "Ще се приготвиш ли да отидеш да видиш баща си, преди да
умре или не?". "Не". "Не?! Не ли каза?!". "Казах не, Закаракис. Твоят
Пападопулос няма да ме използва, за да си изиграе комедията с
великодушието. Няма да може да извика пресата и телевизията да
документират пътуването на блудния син до смъртния одър на баща си.
Махай се, Закаракис!". "Безсърдечен изрод!". "Махай се, Закаракис!". "Ще
размислиш, ще размислиш". "Изчезвай или ще те удуша, Закаракис!".
Закаракис си тръгна, но на следващата вечер пак дойде. "Той умря,
нещастник! Умря без да те прегърне!".
Ти не реагира веднага, сякаш беше глухоням или не те интересуваше.
Но после Закаракис се изплю на земята, може би възмутен от това, което му
се струваше пренебрежение, и тялото ти отскочи, от устата ти се нададе
рев, в който нямаше нищо човешко: "Закаракиииис!". Сграбчи го за гушата.
Стиска го, докато лицето му не посиня, а езикът му не увисна зловещо.
Когато надзирателите успяха да отхлабят пръстите ти, ти почти го беше
удушил.
ГЛАВА V
Като вода, която се цеди на капки от кранчето, монотонно и винаги на
еднакви интервали, почуквайки тягостно в тишината на пустата нощ, така
че като ги слушаш непрекъснато, имаш усещането, че полудяваш и се
молиш да чуеш някакъв различен шум, някакъв трясък поне, или изстрел,
причиняващ нечия смърт, каквото и да било, само не и това жестоко
еднообразие и този мрак – ето така изминаха годините след вечерта, когато
Закаракис ти каза, че баща ти е починал и надзирателите ти попречиха да го
удушиш. В действителност през тези години ти не излезе нито веднъж от
гробницата си, осветявана единствено от синята лампа, никога не прекрачи
прага, отвъд който се намираха денят и нощта, слънцето и звездите, дъждът
и вятърът. Дори и за да си разтъпчеш краката или да си поемеш глътка
въздух. Дори и за да бъдеш откаран в здравния пункт, когато изпадаше в
кома, дори и за да видиш майка си, когато ѝ позволяваха да те посети.
Преди това срещите с нея се провеждаха в залата за свиждане, където
ставаха срещите и на останалите затворници, така че излизаше и правеше
сто двайсет и шест крачки на отиване и още толкова на връщане, и докато
вървеше, гледаше небето. След онази вечер обаче се виждаше с нея винаги
в твоята килия, през портата. И въпреки това през тези години се случиха
много неща. Преди всичко стана така, че ти започна да ме опознаваш чрез
книгите, които бях написала, и статиите, които понякога публикуваха в
атинските вестници. Стана така, че в резултат на това ти научи моя език,
усвоявайки по двайсет думи и два неправилни глагола на ден – за да можем
да си говорим, когато се срещнем. Механичните упражнения ти бяха от
полза преди всичко за да се бориш с инертността на ума, която произтича
от изолацията, с ужасното замъгляване, което убива способността да се
концентрираш и дори да се впуснеш в спомени, да се отдадеш на някаква
фантазия. И освен това, както ще видим по-нататък, стана така, че през тези
години ти написа най-хубавите си стихове. Но най-вече стана така, че ти
никога не се примири, никога не се отказа от ролята си на герой, който не
се предава. Седемнайсет пъти те заловиха да режеш решетките на портата с
миниатюрните пили, които се използват за отваряне на медицински ампули,
петдесет и два пъти те наказаха с изземване на химикалките, на хартията,
на италианската граматика, на речника на Рапачини, на вестниците и на
книгите. Двайсет и девет пъти ти вземаха обувките и цигарите. Осемнайсет
пъти те биха до припадане, също толкова пъти ти надянаха усмирителна
риза, крещейки, че си луд, а колкото до гладните ти стачки, те бяха толкова
много, че бързо им изгуби бройката. Когато говореше за тях с мен и ми
изброяваше онзи подробен списък, си спомняше само за най-дългите –
седем гладни стачки от по петнайсет дни, четири от по двайсет и пет дни,
две от по трийсет, една от трийсет и седем, една от четирийсет, една от
четирийсет и четири, една от четирийсет и седем. По време на гладните
стачки поемаше единствено вода и подсладено кафе, парченце шоколад,
скрито под дюшека, и толкова много отслабваше, че лекарят биваше
принуден да те храни със сонда през носа. Това беше най-ужасното
мъчение. Изобщо не можеше да понасяш онази тръбичка, която през
ноздрата ти се спускаше в гърлото и след това надолу в хранопровода, тъй
като те задушаваше също както ръката на Теофилоянакос от времето на
разпита, и най-вече предизвикваше у теб желание да повърнеш, без да
можеш да го направиш. Веднага щом ти я пъхнеха в ноздрата, си
помисляше: "Край с гладуването, край!". После пак започваше и разбира се,
правеше го само за да се поддържаш във форма. Имаше случаи, в които
всичко това ти се струваше монотонно повтаряне на някакъв ритуал и ти се
искаше Закаракис да измисли някаква нова подлост, която да те съживи
малко, да ти попречи да допуснеш грешка, Първия път, когато ти беше взел
обувките, като че ли ти беше забавно, макар че беше зима, както и когато ти
беше надянал за първи път усмирителната риза. Беше ти любопитно. С
течение на времето обаче беше свикнал с това и сега единственото ти
развлечение бяха пиличките, с които целеше да прережеш решетките на
портата. Доставяше ти истинско удоволствие да ги откриваш в храната,
която майка ти носеше, да слагаш в уста парче заешко и да усетиш между
зъбите си онази метална пластинка, тъй като когато чуеше шум от стържене
на желязо, Закаракис дотичваше: "Какво правиш, негодник такъв?". "Аз ли?
Нищо". "Къде си я скрил?". "Какво да съм скрил?". "Пилата, мръснико,
пилата!". "Каква пила?". "Чух тееее! Пилеше решеткитеее!". После той
извикваше надзирателите, които претърсваха навсякъде – в маншетите на
панталоните ти, в яката на ризата ти, в ръбовете на гащите ти, в подметките
на обувките ти, но не откриваха нищо, понеже пиличката се намираше там,
където никога не им дойде на ум да я потърсят – в косата ти, между зъбите
ти, между страниците на някоя книга. "И въпреки това ти пилеше,
проклетнико!". "Не съм пилил, Закаракис, творях музика". И смеейки се, ти
вземаше някоя стъклена чаша, намокряше ръба ѝ със слюнка и плъзваше
отгоре показалеца си, за да възпроизведеш звука от пилене на желязо.
"Слушай, глупако!".
Забавляваше се и да ги вземаш на подбив, което също ти помагаше да
се бориш със скуката. Не се отказа никога и да им се подиграваш с твоите
калиостровски номера. Например историята с пистолета от хляб и сапун.
Много старателно си беше изработил пистолет от меката среда на един
хляб и остатъци сапун, после с главата на изгорели кибритени клечки беше
боядисал приклада в черно, беше обвил цевта със станиол и една вечер го
насочи към надзирателите, които ти носеха вечерята: "Горе ръцете! Дайте
ми ключовете!". Този път надзирателите бяха само двама и не бяха
въоръжени, в сумрака играчката наистина приличаше на пистолет и този,
който държеше подноса, го изпусна веднага, а другият ти подаде ключовете
разтреперан. Ти му ги върна с ехиден смях, и без това нямаше да можеш да
ги използваш – навън бяха шестнайсетимата часови. "Кретени!". Или
историята със желязната тел, с която искаше да ти отворят портата. В
преддверието стоеше да те надзирава един нещастен ненормалник,
новобранец, току-що дошъл от село. Закаракис го беше поставил там, за да
не можеш да пилиш решетките, беше му казал, че си много важен
затворник и думите "много важен" толкова го бяха впечатлили, че макар и
да не те изпускаше от поглед, ти се подчиняваше усърдно като слуга.
Наричаше те даже "Ваше Превъзходителство". "Заек, запали ми цигарата!".
"Да, Ваше Превъзходителство!". "Заек, направи ми вятър!". "Да, Ваше
Превъзходителство!". В съшия ден на пода на преддверието имаше някаква
желязна тел. "Заек, ела тук!". "Да, Ваше Превъзходителство!". "Отключи
катинара, трябва да изляза да се изпикая". "Да, Ваше Превъзходителство,
отивам веднага да взема ключовете". "За какво са ти ключовете, глупако!
Катинарът не се отключва с ключ! Не виждаш ли онази тел? Защо мислиш,
че я държат там? За да отварят катинара, естествено". "Да, Ваше
Превъзходителство! Извинете, Ваше Превъзходителство, но в моето село
катинарите се отключват с ключ!". "Какво ми пука за тъпото ти село!
Отваряй, бързо! Не мога да стискам повече!". "Да, Ваше
Превъзходителство! На Вашите заповеди, Ваше Превъзходителство! Но
междувременно, не бихте ли могли да се изпикаете във вашия клозет, Ваше
Превъзходителство?". "Глупак! Не виждаш ли, че е задръстен. Не чу ли,
когато директорът ме помоли да не пикая там, докато не го оправят? Бързо,
вземи телта, отвори! Така!". Силно въодушевен, нещастникът се мъчеше
ли, мъчеше, но безуспешно. "Простете, Ваше Превъзходителствоне става,
ще извикам сержанта". "Ако извикаш сержанта, ще те издам! Хайде,
опитай пак!". Нищо не се беше случило, защото, привлечени от
разправията, другите надзиратели се бяха втурнали да го спрат.
"Какви ги вършиш, глупако?". Но както в случая с пистолета от хляб и
сапун, това ти беше помогнало да надвиеш за малко меланхолията,
чувството на празнина, която ученето или четенето не запълваха, напротив,
дори засилваха. Всъщност ти казваше, че в затвора отслабването на
интелекта се измерва именно чрез ученето и четенето. За момент ти се
струва, че си научил някой глагол, но след половин час установяваш, че
вече си го забравил. Тогава го преговаряш, започваш да рецитираш: ,io
vado, tu vai, egli va, noi andiamo, voi andate, essi vanno", но клепачите ти
натежават, лягаш на леглото да си подремнеш и спиш цял следобед, когато
се събудиш, умът ти е толкова ленив, че ти се струва, че по-скоро
вегетираш, а не живееш.
Не че се беше отказал от идеята да избягаш. Ти никога не спря да
подхранваш тази мечта, докато навикът, неизбежно и неумолимо, не те
принуди да се примириш с гробницата и не съсредоточи съпротивата ги
единствено в поетично словоизлияние. Но все по-неуверено и все по-
небрежно, воден от отслабващ дух. Потвърждава го опитът, който
приключи с отказването ти, очевидно загнездено в дълбините на
подсъзнанието ти, опитът, в който въвлече надзирателя, заел мястото на
ненормалника с телта. Един младеж, който мечтаеше да стане актьор.
Няколко разменени думи ти бяха достатъчни да стигнеш до заключението,
че и той не е кой знае колко умен и че можеш да си играеш с него, както си
поискаш, така че веднага започна да го оплиташ. "Хм, значи искаш да
станеш актьор. Не си сбъркал, с това лице. Застани за малко в профил...
Ами да, имаш прекрасен профил. Чака те голяма кариера". "Работата е там,
че не познавам никого, господин Панагулис, никого". "Не се притеснявай за
това! Я по-добре ми кажи, сигурен ли си, че искаш да станеш актьор?
Защото е хубава професия, съгласен съм – жени в изобилие, вила с басейн,
милиарди. В началото обаче се изискват известни саможертви. Някои, за да
станат актьори, са рискували кожата си – помисли си за Лорънс Оливие, за
онова, което е направил за Чърчил". "Какво е направил?". "Това е дълга
история, някой ден ще ти я разкажа. Я по-добре ми кажи, учил ли си
актьорско майсторство?". "Да, като дете". "Още по-добре. Актьорството е
като ученето на чужди езици. Когато се учат като дете, не се забравят
повече. Фотогеничен ли си?". "О, да. Но защо ме питате?". "Защото мога да
ти помогна". "Оттук? При положение, че сте тук?". "Не точно. Утре ще си
поговорим по въпроса. Важното е да не си отваряш устата пред Закаракис.
Мрази актьорите, театъра, киното. Завистлив е". "Бъдете спокоен, господин
Панагулис!". "Можеш да ми говориш на ти" "Бъди спокоен, Алекос!".
"Добре. Утре ми донеси снимките!". И на другия ден: "Чудесни са.
Фотогеничен си, няма съмнение. Хм! Бил ли си някога в Рим?". "Никога".
"Невероятен град. Всичките ми най-близки приятели са в Рим. София ми
казваше винаги..." "София ли? Коя София?". "Не ме прекъсвай. София
Лорен, коя друга. В Рим живеех в едно от крилата на нейния замък. Е,
Тъкмо там подготвих атентата, но ти си мълчи. Съпругът ѝ, представи си,
ми помогна даже да направя мините. В замяна ме помоли само да му
напиша един сценарий". "Сценарий? Написал си сценарий за София?". "Не
за София, за Карло! За съпруга ѝ Карло, продуцентът!". "Ааа!". "Под
псевдоним, разбира се". "Ааа!" "Какво странно има, нима можех да откажа
услуга на приятел, който рискува да влезе в затвора заради мен?". "Не, не!".
"Разправях ти значи, че Рим е най-подходящият град, за да пробиеш в
киното. Единственият. Вече и Марлон Брандо, ако иска да снима филм,
трябва да отиде в Рим. И ако наистина държиш да станеш кинозвезда,
никакъв Холивуд! Трябва да отидеш в Рим. Хм! Покажи ми пак снимките!".
"Ето ги!". "Перфектен е. Носът ти е перфектен. Десният ти профил също.
Левият не толкова. Колко странно, точно като Лорънс Оливие. Напомни ми
да ти разкажа историята за Чърчил и Лорънс Оливие. Ами, да, мисля, че
мога да те препоръчам на София. По-точно на Карло. София няма думата в
тези неща. Най-много, след като Карло ти подпише договора, може да те
поиска за партньор. Заради ясните ти, мъжествени черти". "Какво говориш,
Алекос?! Наистина ли?". "Кротко, момче! Да не си мислиш, че имам
вълшебна пръчица?! А пък и Карло е предпазлив. Ще му трябва една
година да ти повери роля заедно със София. Ще те изпробва, ще те прати в
телевизията". "Аз съм съгласен и на телевизията". "Да, но не искам да те
заблуждавам. Печалбата в телевизията не е както в киното. Ще е голям
успех, ако успея да ти издействам петдесет хиляди драхми на месец".
"Петдесет хиляди?!". "Струва ти се цяло състояние, нали? Но всъщност е
трохичка. Впоследствие обаче ще можеш да печелиш и по петстотин
хиляди".
И така в продължение на няколко дни, докато той се въодушевяваше
все повече, а ти изчакваше подходящия момент да му нанесеш финалния
удар. Моментът настъпи, когато той те помоли да напишеш писмо на Карло
и София. "Да не си полудял? Да не искаш да съсипя приятелите си, да
съсипя човека, който ми помогна да направя бомбата? Не знаеш ли, че
работи с американците? Не знаеш ли, че ако писмото се изгуби, той също
ще се °зове в затвора? А пък и струва ли ти се, че подобна молба може да се
отправи с писмо? Трябва да говорим лично с него, естествено. Трябва да
дойда в Рим с теб! Мислех, че се подразбира! Ако не ми помогнеш да
избягам, как мога да ти съдействам да станеш актьор?". "Да избягаш ли! Но
това е трудно, Алекос, опасно е!". "Как ще е трудно, как ще е опасно!
Направил го е даже Лорънс Оливие с Уинстън Чърчил. Кретен! Невежа!
Учи история, учи! Не знаеш даже, че Чърчил е избягал от нацистки затвор с
помощта на Лорънс Оливие! А Лорънс Оливие не е бил надзирател, а
готвач! За него е било трудно и опасно! Но Чърчил никога не е забравил за
услугата. И когато станал министър-председател, го наложил. Казал си: "Е,
добре, единият му профил не е добър, но Лари ми е приятел и искам да
стане Лорънс Оливие, без значение какъв му е профилът!". Работата е там,
че на Лорънс Оливие му е стискало, а на теб не. Загубих цялото това време
да се занимавам с теб и виж какъв е резултатът. Махай се! Изчезвай,
изчезвай! Не искам да те виждам повече". "Но, Алекос, чуй ме... "Махай се!
Вън!". Ти се преструваше на обиден в продължение на две седмици, а той
напразно те умоляваше да му простиш, обясняваше ти, че нерешителността
му била моментна слабост, че нямало да се повтори никога повече.
"Отказвам да те слушам!". Започна пак да му говориш само когато ти падна
на колене, умолявайки те да му позволиш да ти помогне да избягаш – това
била единствената му надежда, нямало кой друг да му помогне да стане
актьор, да осъществи призванието си, ако отидел в Рим без теб, Карло и
София нямало да го удостоят и с поглед. Ти прие предложението му, като си
даде вид, че му правиш огромен подарък. Но да си набиел хубаво в главата
– правиш компромис единствено заради проклетата си слабост, наречена
"великодушие". Всъщност за какво ти било да се обръщаш към него,
вместо към Лорънс Оливие, който бил толкова смел и се бил обадил на
майка ти, предлагайки ти услугите си. "Лорънс Оливие?! Наистина ли?".
Разбира се, не че Лари правел каквото и да било без да иска нищо в замяна,
ти си знаел много добре, че ти предлага услугите си, за да те отведе в
Лондон и за да му дадеш сценария си за "Едип крал", но Лондон не ти
харесвал, било твърде мъгливо и твърде монархично, така че: "Ще ти
съдействам. Да се подготвим!". Обичайната унифор- ма, обичайният нощен
час, а после щяхте да намерите начин да напуснете страната. Колкото до
проблема със шестнайсетте надзиратели около гробницата, нямаше място
за притеснение – дотук планът "София" беше добре замислен. По това
време вечерята все още ти я носеха само двама надзиратели и не рядко
единият от двамата беше кандидат-актьорът. Другият беше един тип, чийто
ум беше още по-плитък. Достатъчно беше да го зашеметиш, да го
съблечеш, да го завържеш за леглото, да му залепиш една голяма лепенка
на устата и да облечеш неговата униформа. "Ти момче, трябва само да ми
осигуриш въже и лепенка".
На следващия ден кандидат-актьорът донесе въжето и лепенката: "Тази
вечер сме на смяна ние двамата". "Добре". Ти скри въжето зад тоалетната
чиния, лепенката под едната си мишница и зачака. Но ти липсваше
ентусиазъм, както щеше да ми разкажеш, и като се стъмни, ти се доспа
много. Заспа и сънува, че обладаваш някаква жена. Много рядко се
случваше да сънуваш, че обладаваш жена. След нощта в Егина ти се беше
случвало най-много четири пъти и всеки път беше за кратко, защото
страхът, че няма да успееш, че ще те изправят пред отряда за екзекуция,
преди да получиш оргазъм, се беше превърнал в комплекс. Този път обаче
сънят беше доста дълъг. Струваше ти се, че имаш на разположение цяла
вечност и проникваше в жената бавно, с бавните и нежни движения на
спокойно море, което милва плажа пенливо, после бавно се отдръпва,
изчаква търпеливо да се завърне с нови бавни милувки, приятно беше да се
отлага взривът, моментът, в който морето ще се надигне, за да се разбие и
разлее ръмжаща вода, приятно беше да се засилва очакването на един
завършек, от който не можеш да се лишиш, който сега се приближава, все
повече, още малко и последната вълна ще се разбие, разплисквайки
величествените си пръски. Ето че се надига, приижда, тъкмо ще те помете,
и... "Събуди се, Алекос, събуди се! Тук съм, тук сме!". Кандидат-актьорът
те разтърсваше с двете си ръце и с поглед ти намигаше, умоляваше те,
сочеше ти другаря си, който ти трябваше да нападнеш. Погледна го
разярен: "Нещастник, не ме остави да свърша!". След това, крещейки
непрекъснато: "Не ме остави да свърша, не ме остави да свърша" го изгони,
замеряйки го с подноса с вечерята. Той си тръгна, хлипайки. Повтаряше, че
си побъркан, били прави, като ти надявали усмирителната риза. После
помоли Закаракис да бъде освободен от служба в твоята килия и не го видя
никога повече. Ти дори не съжаляваше за това. В крайна сметка леглото ти
не беше чак толкова неудобно, а килията ти не беше толкова малка. Беше
свикнал вече с гробницата.

* *

Навикът е най-отвратителната болест, която ни кара да приемем

каквото и да било нещастие, каквато и да било болка, каквато и да било
смърт. По навик човек живее до противни хора, приучава се да носи окови,
да търпи несправедливости и да страда, примирява се с болката, със
самотата, с всичко. Навикът е най-безпощадната отрова, защото прониква в
нас бавно, тихомълком, лека полека се увеличава, хранейки се от нашето
неведение и когато открием, че я носим в себе си, всяка наша фибра се е
приспособила, всяко действие се е повлияло от нея, и няма вече лекарство,
което да може да ни излекува. Вечерта, в която ти се отказа от поредния
опит за бягство, се беше случило тъкмо това. Тоест това, което никога не би
повярвал, че е възможно да се случи – просторът, зеленината, небето и
хората вече не ти липсваха. През лятото, когато слънцето проникваше през
тавана на преддверието и хвърляше на пода наситена светлина,
отражението ѝ така те дразнеше, че примижавайки, търсеше убежище в
най-тъмното ъгълче на килията и оставаше там до залез, като къртица,
която никога не излиза от дупката си. Ако Закаракис ти беше направил
прозорец, за да виждаш денем небето, а нощем звездите, щеше да го
запушиш с вестник. И все пак имаше нещо, което привикването с
тъмнината, с липсата на пространство, с монотонността не беше потушило
– способността ти да мечтаеш, да фантазираш и да предаваш в стихове
болката, гнева и мислите си. Колкото повече тялото ти се приспособяваше и
атрофираше от бездействие, толкова повече умът ти се противеше, а
въображението ти се развихряше и твореше стихове. Ти винаги си писал
стихове, още от момче, но именно през онзи период творческото ти
проникновение изригна неудържимо. Десетки стихове. Почти всеки ден
пишеше по едно стихотворение, макар и кратко. "Не плачи за мен/ знай, че
умирам/ Не можеш да ми помогнеш/ Но погледни онова цвете/ Онова,
което вехне, ти казвам/ Полей го". Или: "Обичах толкова много светлината/
на една свещ, която успях да запаля/ Но пропилях този слаб матов
отблясък/ Тъй като преди да му се насладя/ с отчаяние разбрах/ че хвърлям
пълен мрак другаде/ защото същата тази светлина, която имах/
едновременно със сянката на моето тяло/ потапяше пътищата ми в мрак".
Или: "Не те разбирам, Боже/ Кажи ми пак/ Искаш от мен да ти благодаря
или да ти простя?". Пишеше стихове дори и Закаракис да ти вземеше
хартията и химикалката. Тогава хващаше една пиличка, която пазеше за
тази цел, порязваше лявата си китка, потапяше в раната кибритена клечка
или клечка за зъби и пишеше с кръвта си върху каквото ти попадне –
опаковката на някоя марля, парченце плат, празна кутия цигари. После
изчакваше Закаракис да ти върне хартията и химикалката, преписваше ги с
много дребен шрифт, като се стараеше да използваш всяко милиметърче от
мястото, прегъваше листа, докато се получеха тесни ивици, и го изпращаше
по света да разказва приказката за един мъж, който макар и отдал се на
навика, не се прекършва. Методите бяха различни – изхвърляше ивиците
хартия в боклука, откъдето ги вадеше един надзирател, твой приятел,
пъхаше ги в ръбовете на панталоните, които пращаше вкъщи за пране,
даваше ги тайно на майка ти, когато идваше да те посети. Преди това обаче
научаваше стиховете наизуст като предпазна мярка, в случай че бидеха
изгубени или унищожени, и какви разправии, когато Закаракис настояваше
да ги прочете, за да ги цензурира или одобри! "Къде си ги сложил? Дай ми
ги! Не знаеш ли, че директорът на затвора трябва да цензурира всякакви
писмени текстове?". "Зная, но не мога да ти ги дам, Закаракис. Заключих ги
в моето хранилище". "Какво хранилище? Искам да го видя!". "Ето го тук,
Закаракис". И му посочваше главата си. "Не ти вярвам, проклет лъжец, не
ти вярвам!". А напротив, трябваше да ти повярва, защото години по-късно
щяхме да открием в това хранилище всички изгубени или унищожени
стихотворения – за да ги публикуваме в книга, която много хора смятаха, че
е началото на една литературна кариера.
И естествено разправиите не се пораждаха само заради
стихотворенията. Понякога до думите, изписани по листовете, които
Закаракис настояваше да цензурира, се открояваха странни числа и
мистериозни изчисления. Вкопчен в ума си като корабокрушенец в сал, ти
беше подхванал отново да се занимаваш с математика. "Кажи ми какво е
това?!". "Това е теорема, Закаракис". "Каква теорема?". "И да ти кажа, нищо
няма да разбереш". "Защото съм кретен, така ли?". "Да, кретен си. Така че
си затвори човката и ме Остави на мира". Обикновено, сразен от
невежеството си, той се оттегляше. Но понякога се заинатяваше и се
пораждаха смешни схватки и конфликти, които напомняха за времената на
проклетата война. В действителност стълкновението, което щеше да отрови
последните ти месеци в "Бояти", произтече именно от математиката. Беше
пролетта на 1973 година, и в онзи ден Закаракис се беше върнал да търси
хранилището, в което ти криеше стихотворенията си. "Къде е? Кажи ми
къде е!". "Казах ти, Закаракис, в главата ми". "Не е вярно, не е възможно, не
можеш да си ги спомняш всичките!". Изведнъж погледът му попадна на
една хартийка, на която ти беше записал: "X? + Y? = Z?". Скочи и я сграбчи.
"А това какво е? Не виждам числа тук. Аа, това е някакъв шифър, мръсник
такъв!". "Не, не е шифър, Закаракис". "Не е ли? Искаш ли да се обадя на
господин бригадния генерал? Искаш ли той да те принуди да кажеш кои са
"X", "У" и "Z"? Ами тези "?"? Кои са те?". Ти му посочи леглото и го
покани да седне. "Ела тук, Закаракис". "Няма, защото ще ми свалиш
панталоните и ще се опиташ да ме изнасилиш както преди". "Няма да те
изнасиля, Закаракис. Обещавам ти". "И ще ми кажеш кои са тези "X", "У" и
"Z" и кои са тези "?"?". "Ще ти кажа, Закаракис. "?" са числа. X, У и Z са
неизвестни величини". "Мръсник, лъжец! Подиграваш ми се, нали? Ще
разбера аз кои са тези неизвестни величини!". "Ще си истински гений,
Закаракис, защото за триста години никой не е успял да го направи".
"Триста години ли? Ето виждаш ли, че ми се подиграваш, виждаш ли!
Охрана, вържете го!". Завързаха те за леглото, а ти беше необичайно
кротък. Закаракис обаче ставаше все по-бесен. "Сега ще говориш ли? Ще
говориш!". "Ще говоря, Закаракис. А ако не разбереш, веднага щом ме
развържеш, ще ти смъкна панталоните". "Говори!". "Добре, слушай ме! Ако
"?" е цяло положително число по-голямо от две, уравнението не може да
бъде доказано от цели и различни от нула стойности на неизвестните X, Y и
Z. Следователно...". "Мръсник! Негодник! Мръсник, ето какъв си ти!
Негодник!". "А ти си тъпак, Закаракис! Какво съм виновен аз, че така гласи
уравнението?". "Какво уравнение, нещастнико?". "Това, което държиш в
ръката си – "X? Плюс Y? Е равно на Z?". Това е уравнение, Закаракис,
математическо уравнение. Знаеш, че съм учил математика в
Политехниката. И ако тръгнеш от предположението, че диференциалното
изчисление...". "Стигаааа!". Той излезе почти разплакан. В ръка държеше
хартийката, с която щеше да разкрие заговора. Защото само за заговор
можеше да става дума, дявол да го вземе, заговор, за да избягаш пак. И той
трябваше да го осуети, да ти докаже, че тъпакът си ти.
Решен да си спечели похвалите на Йоанидис, Закаракис го разучаваше
в продължение на цели нощи. Можеше разбира се да се обърне към
разузнавателната служба, към КИП, но това означаваше да подари на някой
друг заслугата, която искаше да запази само за себе си. И без да се обръща
към никого, стигна до следните заключения. Трите "?" са трима войници,
които участват в заговора за твоето бягство. Господин "X", господин "У" и
господин "Z" са трима цивилни, които действат извън затвора. "X" като
Христос или Христопулос или Харакалопулос. Освен ако "X", "Y" и "Z" не
означават имена на страни или градове. В такъв случай "X" може да се
отнася за Ханя, главният град на остров Крит, "У" за Йемен, "Z" за Цюрих.
Или "X" означава "Христугена", тоест Коледа? Точно така, Коледа, ето
какво означава – със съучастието на трима войници в деня на Коледа ти ще
избягаш в Цюрих, минавайки през Йемен. Върна се при теб. "Мислеше ме
за глупак, а? Разкрих всичко, разреших всичко". "Всичко ли?! Дявол да го
вземе, Закаракис. Не, не е възможно. Кълна ти се, че не е възможно".
"Разбира се, че е възможно. Зная кой е "X", кои са "У" и "Z". Искаш да
избягаш в Цюрих, негоднико, нали?". "Какво каза, Закаракис?". "Зная, че
"Z" означава Цюрих". "Ами ако означава по-скоро Закаракис?". Последва
драматично мълчание, Закаракис те погледна с тъпо изражение. Дявол да го
вземе, не беше помислил за това! Ако "Z" се отнасяше за неговото име, това
означаваше едно-единствено нещо – че с помощта на трима войници и с
някой си господин "Y" възнамеряваш да го убиеш на Коледа. "Искаш да ме
убиеш, така ли? Трябваше да се сетя!". "Не, Закаракис. Толкова си глупав,
че би било грешка да те убивам. Без теб ще се отегчавам до смърт. Кълна
се, че не става дума за теб. Касае се за Ферма". "Кой е той? Не го
познавам!". "Не би могъл, Закаракис. Живял е преди триста години. Бил е
математик, който се е занимавал също и с политика и литература, особено
вещ в диференциалното изчисление и в изчислението на вероятностите.
Това уравнение...". Той отново избяга и не ти даде време да му обясниш, че
уравнението съществува, че това е прочутото уравнение на Ферма, той го
бил решил, но решението било изгубено, така че от три века се правели
опити да се докаже защо X повдигнат на? Плюс Y повдигнат на? Е равно на
Z повдигнат на? Степен. Никой не успяваше да го направи, и Английската
академия на науките беше обявила награда, и сега ти искаше да пробваш да
спечелиш наградата, не толкова заради парите, колкото заради
удоволствието да зашлевиш морален шамар на тези, които те държаха в
тази гробница. Но стана още по-лошо, Закаракис нареди да ти изземат
хартията и химикалката, и да претърсят хубаво, така че да не ти остане и
парченце молив, картонче или марля. Претърсиха хубаво. Намериха даже
ръждясалата пиличка. И сега, без хартия и химикалка, без дори пиличката,
с която да си порежеш китките и да изцедиш кръв, която да използваш като
мастило, разрешаването на задачата се превръщаше в невъзможно
начинание. Опита. Беше като да хванеш змиорка с ръце. И веднага щом
виждаше в паметта си част от уравнението, тя ти се изплъзваше. Едно е да
си натъпчеш в главата стихове, а друго да си набиеш математически
изчисления. Но въпреки това един следобед ти се стори, че си открил
решението. Така че силно развълнуван, се вкопчи в решетките и закрещя:
"Хартияяяя! Химикалкааа! Бързооо! Ако обичате, моля ви!". Но никой не
ти отговори и когато Закаракис ти върна хартията и молива, вече беше
прекалено късно. Беше забравил всичко. Години по-късно все още
говореше с огорчение за това. Или по-скоро започваше да разказваш тази
история, смеейки се, а към края гласът и лицето ти се помрачаваха от
огорчение. Казваше, че тази случка ти е причинила по-голяма болка от
много побои, че вследствие на нея, си започнал да изпитваш към Закаракис
някакво странно чувство, нещо като снизходителност, която подривала
култа ти към отговорността на отделния човек, на индивида. Защото
случката и за двама ви приключи по-ужасен начин. Тъй като не можеше да
установи дали "X" се отнася за Христос или Христопулос или
Харакалопулос или Ханя или Христугена, "Y" за Йемен, a "Z" за Цюрих
или за него самия, в действителност Закаракис се беше обърнал към КИП.
Оттам с насмешка му бяха отговорили, че имаш право ти, не ставало дума
за заговор, а за прочутото уравнение на Ферма – френски математик от
седемнайсети век, така че господин директорът да се въздържал от смешни
сигнали. Видя го да идва изпълнен с отчаяние, държейки в ръка тетрадка и
два молива, един червен и един син, и ти каза: "Аз... ами... дойдох да ти
кажа, че съжалявам, тъй като научих, че онзи Ферми наистина е умрял".
"Не Ферми, Закаракис – Ферма". "Ферми или Ферма, за мен е все едно. Тук
има две химикалки и една тетрадка". "Вече не ми трябват, Закаракис. Вече
не помня, онова, което бях открил". "Може пак да се сетиш". "Не мисля.
Тръгвай, Закаракис, тръгвай". На прага, обаче го спря: "Хей, Закаракис...
"Да...". "Слушай, Закаракис. Казах ти го, когато се запознахме и сега ще ти
го повторя. Ти си невероятен глупак, но не си виновен за това. И когато
застанеш на подсъдимата скамейка, аз ще дойда да свидетелствам срещу
теб и ще кажа точно това: "Беше невероятен глупак, но вината за това не
беше негова". И ще поискам да те осъдят единствено да прекараш една
седмица тук вътре". "Аз съм шефът, аз! Аз съм директорът!". "Ти си никой,
бедни ми Закаракис. Никой, олицетворяваш единствено стадото, което
търпи и се подчинява непрестанно на тези, които командват. Ти не си от
значение, никога няма да бъдеш и винаги ще те прецакват всички, бедни ми
Закаракис, колкото и да не ти се иска. Там е работата – колкото и да не ти се
иска". После се изтегна на леглото да мързелуваш и да вкусиш една
неочаквано горчива истина – да го мразиш, вече ти костваше усилия.

* *

Така настъпи 19 август 1973 година, беше неделя. През нощта не можа
да спиш от задух. Килията гореше като пещ. Стана, за да потърсиш струйка
въздух, но веднага се хвърли обратно на леглото, изтощен. На пода, в
невероятно права редица, вървеше кортеж от мравки. Идваха от
преддверието, като минаваха под портата и прекосяваха килията по
диагонал, след което се скриваха зад тоалетната чиния в компактна колона.
Беше ги забелязал една седмица по-рано и в първия момент ти се прииска
да ги изтребиш, но си спомни за хлебарката, която беше загинала под
обувката на надзирателя, и се въздържа. Даже беше решил да внимаваш да
не ги настъпиш и всеки път, когато отиваше до тоалетната или се
разхождаше нагоре-надолу, ги прескачаше старателно. Впрочем те го
заслужаваха – ставаше дума за много възпитани мравки, никога не се
качваха на леглото и беше приятно да ги наблюдаваш. Преброи ги – бяха
сто трийсет и шест и сто трийсет и шестата влачеше сламка кипарис.
Кипарисът! Кой знае дали беше пораснал през изминалите години! Не го
беше виждал повече от деня, в който се беше върнал от здравния пункт на
"Гуди", след пожара. И не е ли абсурдно да имаш дърво наблизо и да не го
виждаш? По-добре едно дърво, отколкото кортеж от мравки и дори
хлебарка. Хлебарката кога беше загинала? На 23 ноември 1968-а. Боже мой,
преди почти пет години! Кой знае дали беше остарял много през тези пет
години. Нямаше как да го знаеш, защото Закаракис не ти даваше огледало,
страхуваше се, че ще го използваш като оръжие. Казваше, че е даже
прекалено, че ти е дал чашата, на която ти си свиреше мелодийките, и за да
си погледнеш лицето, трябваше да чакаш да дойде бръснарят да те
подстриже или да те обръсне. Но той рядко носеше огледало. На Великден
го беше донесъл, ти се беше погледнал в него и беше останал изумен. Не
можеше да се познаеш с това изхабено дребно лице, с тези бръчки, които
набраздяваха бузите ти и потъваха в мустаците ти, с тази зеленикава кожа –
имаше вид на петдесетгодишен. А току-що беше навършил трийсет и
четири. "Винаги ли изглеждам така?", беше попитал бръснаря. А той ти
беше отвърнал: "Не, не". Прозя се. Взе италианската граматика, за да се
позанимаеш малко с подчинителното наклонение: "Se io fossi amato, se tu
fossi amato, se egli fosse amato, se noi fossimo amati, se voi foste amati, se essi
fossero amati ... ". "Se io fossi capito, se tu fossi capito, se egli fosse capito, se
noi fossimo capiti, se voi foste capiti, se essi fossero capiti ... ". След случката c
Ферма нямаше повече желание да се занимаваш с математика. Колкото до
стиховете, започваше да се отегчаваш. 1971-а беше най-плодовитата
година. Тогава беше написал стихотворението, с което се гордееше най-
много – "Пътуване", както и стихотворението, посветено на Георгиос,
стихотворението за Моракис, стихотворението за Георгацис и най-
сполучливите ти секстини. През 1972-а беше съчинил "Есенните
четиристишия" и други хубави, но кратки творби. 1972-а беше слаба
година. Изобщо през тази година не беше събрал повече от трийсетина
стиха. Прекалено малко. Истината е, че имаше седмици на пълна апатия,
дни, в които тялото ти не се включваше в дейността на мозъка и ти тежеше
дори да държиш химикалка в ръка.
Захвърли италианската граматика и взе един стар вестник. Знаеше го
вече наизуст, но въпреки това не ти омръзваше да го препрочиташ. В него
пишеше за неуспешния бунт на Военноморските сили и за краткия арест на
бившия министър Евангелис Авероф. Този Авероф не ти се нравеше. Преди
преврата не ти Допадаше, защото беше монархист и реакционер, а сега –
защото го бяха пуснали от затвора твърде скоро. Хайде де, човек признава,
че е участвал в заговор за сваляне на режима, а после се прибира вкъщи без
косъм да е паднал от главата му? "Моля господин Авероф, заповядайте,
изходът е там, моите почитания, бъдете здрав!". Освен ако... Не беше ли
планирал той така наречената преходна политика? "Да се изгради мост
между Хунтата и опозицията". Опозицията! Коя опозиция? Неговата ли?!
Да, в освобождаването му се криеше някаква машинация. Дори и затворен
в онази гробница, ти надушваше машинация. Нямаше да се учудиш, ако с
прекия или непрекия принос на Авероф Пападопулос е изиграл някакъв
номер, например прибягвайки до фалшива демокрация, за да узакони
Хунтата, да я утвърди. Даже си залагаше главата, че за всичко това
съществуват доказателства. Ах, ако можеше да се сдобиеш с доказателства
за това, с документи! Да можеше някой ден да изнесеш истината, да
докажеш, че истинските виновници са онези, които се крият зад маската на
почтенността, уважаваните господа, които използват всеки и винаги се
измъкват, който и режим да дойде или да падне. Аверофците. Властта,
която никога не умира, която се пременя във всякакви цветове, във всякакви
лъжи. Обзе те силен гняв. Енергичността ти се възвърна. Изправи се на
крака върху леглото и с червената химикалка на Закаракис написа на
стената: "Tha martirizo. Аз ще докажа". В същия момент неделната тишина
беше нарушена от радостни викове: "Zito, zito! Ура, ура!". Скочи от леглото
и се вкопчи в решетките, за да чуваш по-добре. Кой крещеше така,
затворниците или войниците? "Zito, zito! Ура, ура!". Крещяха затворниците.
И изведнъж разбра. Има едно-единствено нещо, което кара хората в затвора
да крещят "ура" – амнистията. Така че това, от което се опасяваше, се беше
случило – преходната политика беше дала своите резултати, властта беше
разбрала, че трябва да се отпуснат юздите и беше убедила Пападопулос да
даде амнистия, за да плещи по-добре за нормализация и демократизация.
Освен ако диктатурата не беше паднала и виковете "ура" не се отнасяха за
това чудо. Зачака надзирателите с храната. "Какво става? Кого аплодират?".
"Радостни са, утре се прибират вкъщи". Сведе глава, покрусен от
потвърждението. Ами ако пуснеха и теб? По дяволите, това щеше да бъде
наистина лошо! Кой след това щеше да може да говори за истинска
тирания? Е хайде де, щяха да кажат, този Пападопулос не е чак толкова лош
и във всеки случай е умен – не пожела да разстреля атентатора си, въпреки
че той отказа да помоли да бъде помилван, а сега направо го пуска на
свобода! И твоята петгодишна борба, саможертвата ти, страданието ти
щяха да се окажат напразни. Не, не искаше да те освобождава. Не искаше
да се превърнеш в негова маша, в негов съучастник! Едно е да си извоюваш
свободата чрез бягство, а друго е да я получиш като подарък от собствения
си враг. И като си мислеше тези неща, ходеше насам-натам и тъпчеше
мравките, забравил за съществуването им.
Разсъждава над това цяла нощ, ту вярваше, че е възможно, ту не.
Чувстваше се спокоен, когато не вярваше, а когато вярваше, съзнанието ти
се раздвояваше. Човекът е човек, а той е великодушен и егоистичен, смел и
слаб, последователен и непоследователен. Ако част от теб се надяваше това
да не се случи, то другата болезнено го желаеше. Беше млад, за Бога, беше
жив, не издържаше повече в тази гробница! Да не виждаш никога слънцето
и небето, да не докосваш никога жена, да не можеш да я помилваш, да не
можеш да ѝ кажеш, че я обичаш, да стоиш непрекъснато сам, сам, сам, да
се движиш само в права линия от метър и осемдесет на деветдесет, да
бъдеш погребан без да си умрял! А навън – животът. Просторът и животът.
Светлината и животът. Хората и животът. Любовта и животът. Бъдещето и
животът. Колко е трудно да бъдеш герой! Колко е жестоко и нечовешко, и в
крайна сметка глупаво и безполезно! Щеше ли някой да ти .благодари, че
си се проявил като герой? Щеше ли да ти вдигне паметник, да кръсти на
теб улици и площади? И дори да станеше така, за теб беше ли от значение?
Да не би един паметник, една улица, един площад да ти върнат изгубената
младост, неизживения живот? Достатъчно, това беше кощунство. Човек не
изпълнява дълга си, за да му кажат "благодаря", прави го заради
принципите си, заради себе си, заради собственото си достойнство. Кой
знае колко създания в този момент, къде ли не, на изток и на запад, се
намираха в някой затвор, изолирани в някоя килия, погребани живи заради
собственото си достойнство, без да очакват и едно "благодаря"? Създания,
на които не се знаеха дори имената, нито пък някога щяха да бъдат научени.
Анонимни, неизвестни герои, зажаднели и те за слънце и за небе, за любов
и за компания, потиснати и те от липсата на простор и светлина, измъчвани
и те от някой Закаракис, който за наказание им взема обувките, цигарите,
книгите, вестниците, химикалката, хартията, изземва им стиховете и им
надява усмирителна риза: "Той е луд, луд е!". Светът беше пълен с такива
луди. Най-добрите, лудите свършват почти винаги в затвора. В затвора
никога не се озовават онези, които се приспособяват, които са склонни на
компромиси, които мълчат, които се подчиняват, които търпят, които
извършват предателство, които приемат да са роби. Е хайде, да не би да се
огъваше? Нима желанието ти да тичаш по ливада или по брега, да имаш
жена и та лежиш до нея в леглото беше достатъчно, за да забравиш кой си и
кой искаше да бъдеш? Беше устоял на мъченията, на процеса, на
очакването на отряда за екзекуция, на жестоката самота в мрака, където в
продължение на пет години беше срещнал само една хлебарка и сто
трийсет и шест мравки. Щеше да устоиш и на амнистията, за Бога. И ако
онази врата се отвореше, ако Закаракис влезеше и ти кажеше "Свободен си,
Алекос", ти щеше да му отговориш... О, Боже, какво щеше да му
отговориш? Затвори очи, изтощен. Задрема. И денят беше напреднат, когато
гласът на Закаракис те събуди. "Ставай, Алекос! Помилван си".
пъхна ръце в джобовете на панталоните си и кръстоса крака
предизвикателно. "В такъв случай ще трябва да ме изнесете насила, защото
аз няма да помръдна оттук, Закаракис". "Ще помръднеш, Алекос, ще
помръднеш. Говориш така, колкото да кажеш нещо, не знаеш какво
приказваш. В момента, в който излезеш навън, ще размислиш. Ще си дадеш
сметка, че животът навън е хубав и...". "А вие ще си дадете сметка, че е по-
лесно да ме вкарате вътре, отколкото да ме изкарате навън". Този път
Закаракис не отговори, сви рамене и се отдалечи, оставяйки портата
широко отворена. Случайно или нарочно? Извика го: "Закаракис, портата.
Забрави да затвориш портата". Закаракис и този път не отговори и
продължи към вратата. Тук обаче получи проблясък, защото след като се
поколеба за миг, излезе, оставяйки широко отворена и вратата. Ти пак го
извика: "Вратата, Закаракис. Забрави да затвориш вратата". И не се
помръдна. Дори не понечи да излезеш в преддверието, да стигнеш до прага,
да се покажеш на двора. Искаше ти се безумно, щеше да ми споделиш един
ден. Желаеше го повече от каквото и да било на света. Но въпреки това
остана неподвижен. И един час по-късно, когато Закаракис се върна, ти все
още стоеше там – с гръб до стената, с ръце в джобовете на панталоните, с
кръстосани крака. Така че проблясъкът му се изпари. Започна да крещи, че
си неблагодарник, побъркан, луд, злодей, заключи всички катинари и ти
прекара последната си нощ в "Бояти" като всеки друг път.

* *

Процедурата по освобождаване от затвора вследствие на помилване

или амнистия предвижда истинска церемония, на която присъстват
главният прокурор, който прочита указа, затворническите власти, които
стоят мирно, войник, който държи знамето и отряд за отдаване на почест.
Ти го знаеше и нищо от онова, което се случи във вторник, 21 август, не се
дължеше на случайността. Освен сцената със стола, всяко твое действие и
всяка твоя Дума бяха част от един сценарий, който беше изучил в най-
малките подробности. Като начало, да стоиш по гащи, когато Закаракис
дойде да те вземе. "Но какво става?! Дори не си се облякъл?!", "Не, защо?".
"Защото започва церемонията!". "Каква церемония?". "Церемонията по
освобождаване!". "Аз не съм те освободил, Закаракис. Все още си мой
затворник". "Не моето освобождаване, а твоето! Ще се облечеш ли или
не?". "Не, предпочитам да дойда по гащи". "Чуй ме, Алекос. Достатъчно си
си отмъщавал. Сега бъди добър – не ме прави за смях пред главния
прокурор. Не можеш да дойдеш по гащи". "Мога". "На колене ти се моля,
Алекос". "Наистина ли на колене?". "Да, ако се облечеш, ще застана на
колене". "Не говори глупости, Закаракис. Не ми харесва да гледам хората на
колене, дори да се казват Закаракис". И много бавно ти си нахлузи
панталоните, обувките и една синя тениска. После каза: "Оо! Брадата! Ами
брадата, Закаракис?". "Обръснете го! Бързооо!". "Защо бързо, аз не
бързам". "Аз обаче да! Прокурорът чака! И комендантът също! Има
представители на властта!". "Какво ми пука на мен за представителите на
властта? Харесва ми да си убивам времето с бръснаря". Бръснарят дойде.
Обръсна те. Това не ти беше достатъчно и поиска и да те подстриже. И това
също не ти беше достатъчно и поиска да ти оформи и мустаците. Закаракис
стоеше на тръни. "Готов ли си сега?". "Не, остава одеколонът". "Какво
общо има одеколонът?". "Има. Аз да не съм някой смръдльо като теб. Аз се
парфюмирам". "Панагулис, не ме предизвиквай!". "И ако те предизвикам,
какво ще направиш, Закаракис? Ще ми наденеш усмирителна риза ли? Ще
ме набиеш ли? Ще ме замъкнеш на твоята церемония в усмирителна риза
или целия в кръв на носилка?". "Донесете му одеколон!". Донесоха. Не ти
хареса. "Този не е френски. Аз използвам само френски". "Потърсете
френски одеколон!". Никой нямаше френски одеколон, но един офицер от
базата имаше английски лосион и след като произнесе дълга реч за
разликата между френския одеколон и английския лосион, ти си сложи от
английския лосион. Накрая към 12 часа беше готов и излезе. Но не беше
прекрачвал онзи праг от три години и пет месеца и на втората крачка ти се
зави свят, почувства се толкова зле, че бяха принудени да те върнат обратно
в килията и да те сложат да легнеш на леглото за няколко минути. След
това, за да стигнеш до квартирата на коменданта, ти бяха нужни двайсет
минути. И те придържаше един ефрейтор, понеже на всичкото отгоре ти
държеше очите си наполовина затворени. Слънчевата светлина изгаряше
зениците ти.
В квартирата на коменданта нетърпеливо чакаше малка група
униформени. При твоето влизане те застанаха мирно, с изпъчени гърди, и
точно тогава забеляза стола, седна на него, без да обръщаш внимание на
протестите на Закаракис. "Това е столът на главния прокурор!". "Защо,
купил ли го е?". "Дай го!". "Няма". Намеси се главният прокурор:
"Панагулис, стани!". "Защо? И без това стола няма да ти го дам". "Защото
трябва да прочета президентския указ". "За теб може и да е президентски
указ, лакей на Хунтата! За мен е само лист хартия на един смешник. С
хартията на твоя Пападопулос аз си бърша задника". "Панагулис,
прекаляваш!". "Ами, арестувай ме! Даже по-добре ме прати обратно в
килията ми!". "Не може. Помилван си". "Това го казваш ти. Аз не приемам
никакво помилване". "Хайде, стани!". "Няма, дори и да ме убиеш".
Последва смутено мълчание – какво да направят? Да рискуват да
предизвикат разправия, като те задължат да стоиш прав, или да се
престорят, че не забелязват и да те оставят да седиш? По-добре да те
оставят да седиш, така беше по-разумно. "Да започваме!", каза
комендантът. Отрядът отдаде почест, войникът със знамето го повдигна,
прокурорът прочете първите редове на указа. Междувременно ти, седнал на
стола, се прозяваше, подсвиркваше си и се чешеше непрестанно. Най-вече
по глезените. Прокурорът прекъсна четенето: "Какво правиш?". "Чеша се".
Какво чешеш?". "Чеша си топките. Толкова са ми дълги, че ми стигат до
глезените". Прокурорът се изчерви, Закаракис заскърца със зъби,
комендантът даде да се разбере, че е разгневен, и четенето продължи.
Когато всичко приключи, за огромно облекчение за всички, освен за теб,
отново те подканиха да се изправиш. "Панагулис, да вървим!". "Къде? Аз
съм си много добре тук. Харесва ми. А пък и съм уморен". "Трябва да се
върнеш в килията си, докато дойде подполковникът". "Занесете ме!". "Как
така?". Така както правят с папата, когато го разхождат с папския стол, за да
благославя хората". Комендантът сега се разсмя, а Закаракис заплака.
"Виждате ли го, господин Комендант? Виждате ли? Така е почти четири
години! Мръсник ви казвам, мръсник!". А ти: "Плачи, Закаракис, плачи! Аз
оттук няма да мръдна". И стискаше стола с двете си ръце и увиваше краката
си в него. Трябваше да те отнесат със стола, все по-объркани, а ти все по-
сериозен и наперен, точно както папата на папския стол. Но в момента, в
който трябваше да напуснеш килията, започна отново. Този път с един
подполковник. "Събери си нещата, Панагулис. Свободен си". "Нищо няма
да събирам. Ти ги събери!". "Не искаш ли да излезеш?". "Не. Казах ви вече
хиляди пъти, че тук ми е добре, че предпочитам да остана тук". "Навън ще
си промениш мнението и...". "И ще открия, че животът е хубав. И Закаракис
така казва. А ти междувременно ми донеси нещата". Развеселен или по-
скоро примирен, подполковникът взе багажа ти – една малка пътна чанта,
пълна с речници и пили. Пилите бяха скрити в дръжката, беше ги сложил
там за майтап, така или иначе вече ставаше дума за реликва. "Да вървим,
Панагулис!". "Е добре, да вървим!". Хвърли за последно поглед на килията,
един много особен поглед, изпълнен с тъга и съжаление, загледа се
болезнено в надписа "Аз ще докажа", после излезе, мина през двора, по
уличката вляво, по уличката вдясно, по уличката, където през ужасната нощ
на второто ти бягство Закаракис ти се беше присмял. Вървеше с наведена
глава, с притворени очи, както когато беше тръгнал към церемонията,
избягвайки упорито да погледнеш небето, и до такава степен се подпираше
върху надзирателите, че те почти се затрудняваха да те крепят. Чувстваше
се много уморен, цялата тази комедия с провокациите и дръзкото ти
поведение те беше изтощила, на всяка крачка се питаше какво ще правиш,
когато стигнеш до портала и надзирателите те оставят, и на лицето ти
нямаше и следа от радост. Накрая стигна до портала, пусна се от
надзирателите, прекрачи отвън и промълви уплашено: "Oh, Theos' Theos
mu! О, Боже! Боже мой!".
Пред теб зееше бездна – толкова широка, толкова дълбока и толкова
празна, че само като си я представеше, започваше да ти се повдига и ти
идваше да повърнеш. Тази бездна беше просторът, необятният простор.
Вътре в гробницата беше забравил какво представлява той. Беше нещо
ужасно. Защото беше нещо неописуемо – нямаше стени, които да го
ограждат, нямаше покрив, който да го захлупва, нямаше врата, която да го
затваря, нямаше катинар, нямаше решетки! Разгръщаше се широко пред теб
и около теб като тайнствен и коварен океан и единствената ти отправна
точка беше земята, която се ширеше надолу по долината и нагоре по
хълмовете, нарушавана единствено от стръкове трева или от дървета.
Потресаващо. Но най-страшно беше небето. Вътре в гробницата беше
забравил какво представлява небето. То беше още една необятна шир, още
един световъртеж – беше толкова синьо, не, толкова жълто, не, по-скоро
толкова бяло. Толкова зло. Изгаряше зениците ти по-силно от киселина, по-
силно от огън. Затвори очи, за да не те ослепи и протегна ръце, за да не
паднеш. И незабавно мисълта за килията ти те връхлетя заедно с някаква
неудържима носталгия, с неистово желание да се върнеш в нея, да се
приютиш в тъмнината ѝ, в тясната ѝ и сигурна утроба. "Килията ми,
върнете ми килията!". Офицерът, който носеше чантата ти с речниците и
пилите разбра, настигна те и те хвана за рамото: "Смелост!". Ти отвори
отново очи, премигвайки с клепачи, направи една крачка, после още една,
после още една. Спря се отново. Не беше въпрос на смелост, а на
равновесие. Да вървиш в този простор, на тази светлина, и то сам, не беше
като да вървиш по пътеките на затвора, притиснат между двама
надзиратели, които те крепят за лактите – беше като да ходиш пипнешком
по ръба на пропаст. Беше изключително трудно дори да ходиш в права
линия, защото при липсата на стени и на прегради, не разбираше какво е
направо и какво е на една страна, къде е отпред и къде е отзад, разбираше
единствено, че има горе и долу, даваше си сметка единствено за небето и за
земята, за ослепителното слънце. Но лека-полека, докато гаденето
нарастваше заедно с несигурността и страха, докато всичко се
разширяваше и се въртеше и се преобръщаше и те караше да си повтаряш:
"Килията ми, върнете ми килията!", ти откри отново себе си. И забеляза
нещо. Какво? Там Долу имаше сенки, движещи се петна. Идваха към теб,
полюшвайки се, размахвайки странни израстъци, които на моменти
приличаха на криле, на моменти на ръце. Птици ли бяха или хора?
Хора, тъй като издаваха неясни звуци, наподобяващи гласове:
"Алеекооос! Алеекоос!". Какво жестоко усилие ти костваше да гръгнеш в
тази посока. "Алеекоос! Алеекоос!". Изведнъж от групата се отдели едно
петно – някаква черна, набита фигура. И се превърна в жена с черна рокля
и черни чорапогащи, с черни обувки, с черна шапчица и черни очила. И се
затича към теб, с протегнати ръце и пръсти. Беше майка ти. Ти се стовари
върху нея. И тогава върху теб се нахвърлиха приятели, роднини и
журналисти, започнаха да те пипат, да те прегръщат, да произнасят името
ти, накараха те да не съжаляваш повече за килията си, и в действителност
изведнъж спря да страдаш за нея. Чувстваше се необяснимо щастлив, макар
че имаше огромна нужда да заплачеш. Не искаше да плачеш, искаше ти се
да кажеш нещо значимо, нещо историческо. Но колкото повече се питаше
какво може да бъде това нещо, толкова повече нуждата да заплачеш
нарастваше, засилваше се, превръщаше се в гъделичкане по гърлото, в
мокра завеса пред очите ти. Защото смущението, което беше изпитал,
виждайки онази бездна, сега се превръщаше в ясно предчувствие и дори в
прозрение, че свободата ще бъде за теб още едно страдание, още една
болка.
И това беше мъжът, който на следващия ден най-после щях да срещна
и да се блъсна в него като влак, който се движи в обратна посока по същия
коловоз.
ЧАСТ
ВТОРА
ГЛАВА I
Горчивото откритие, че Бог не съществува, унищожи думата "съдба".
Но да отричаме съществуването на съдбата е дръзко, да твърдим, че
единствено ние определяме нашето съществуване е безумно. Ако човек
отрича съдбата, животът му се превръща в поредица от пропуснати
възможности, превръща се в съжаление за онова, което не се е случило, а е
можело да се случи, в угризение за онова, което е можел да направи, а не е,
и пропилява настоящето, превръщайки го в поредната пропусната
възможност. Ти ми казваше със съжаление: "Защо не се срещнахме по-
рано? Къде беше, когато взривявах мините, когато ме изтезаваха, когато ме
съдеха, когато ме осъждаха на смърт и когато ме затваряха в онази
гробница?". С угризение аз ти отговарях в Сайгон, в Ханой, в Пном Пен, в
Мексико сити, в Сао Пауло, в Рио де Жанейро, в Хонконг, в Ла Пас, в
Кочабамба, в Аман, в Дака, в Калкута, в Коломбо, в Ню Йорк, пак в Сао
Пауло, пак в Сайгон, пак в Пном Пен и в Ла Пас, и докато изброявах тези
далечни имена, ми се струваше, че изреждам етапите на някакво
предателство. Не ти отговорих никога, че съм била там, където съдбата
беше отредила да бъда, че тя беше решила да се срещнем в точно
определен Ден и час, а не по-рано. До този ден и час нашите пътища бяха
толкова откъснати и далечни, че и най-желязната сила нямаше да може да
ги накара да се пресекат. Само един-единствен път сме се засекли бегло – в
деня, когато от Кипър ти си избягал в Италия. Всъщност, докато
сравнявахме датите, щяхме да установим, че когато ти си пристигал, аз съм
заминавала. Но в съдбата има някаква последователност, при нея нищо не е
случайно – ако се бяхме срещнали тогава или преди това, нямаше да се
познаем. Познахме се след това, понеже вече се бяхме виждали безброй
пъти в Сайгон, в Ханой, в Пном Пен, в Мексико сити, в Сао Пауло, в Рио де
Жанейро, в Хонконг, в Ла Пас, в Кочабамба, в Аман, в Дака, в Калкута, в
Коломбо, пак в Сао Пауло, пак в Сайгон – все обиколки, за да стигна до теб,
все етапи на една голяма предана любов.
През онези години ти имаше много лица и много имена. Във Виетнам
се казваше Хюн Ти Ан, едно виентконгско момиче с обезобразени от белези
бузи, брадичка и чело. Динамитът, с който искаше да убиеш някакъв
тиранин на име Ван Тхиеу, беше избухнал в дома ти и те бяха заловили.
Бяха те измъчвали с вряла вода, бяха те задушавали с кърпи и офицерите в
тъмнозелени униформи се готвеха да те осъдят на смърт, когато се
срещнахме в една стая на специалната полиция и ти ме гледаше с ненавист,
защото носех военна униформа. Аз ти казвах: "Аз не съм войник, Хюн Ти
Ан. Аз съм журналистка, идвам от една страна, която не е във война с
твоята, и искам да напиша хубави неща за теб. Говори ми, Хюн Ти Ан!". А
ти ми отвръщаше: "Не искам да пишеш за мен. Не ми е нужно. На мен ми е
нужно единствено да изляза оттук и да продължа да се боря. Можеш ли да
ме изкараш оттук?". "Не, Хюн Ти Ан. Не мога". "В такъв случай не ме
интересуваш. Махай се! Сбогом". Наричаше се също Нгуен Ван Сам и
беше един дребен и бос мъж, облечен в черно, с крехки раменца, със слаби
ръчички. Беше извършил нещо ужасно, беше взривил две мини "Клеймор"
в ресторант "Май Кан", онзи на реката, и беше избил десетки души – без
причина. В навечерието на друг атентат ти бяха заложили капан и се беше
озовал в Първи арондисман – главната квартира на сайгонската ЕСА,
където Малиос, Бабалис и Теофилоянакос не бяха успели да те накарат да
проговориш. Хазизикис този път беше успял. Твоят сайгонски Хазизикис се
казваше капитан Фам Квант Тан и те беше изнудил: "Ако говориш, ще
бъдеш разстрелян с достойнство. Ако не говориш, ще бъдеш прегазен с
камион и ще умреш безславно". В този случай ти не беше герой, не можеше
да се примириш с мисълта да умреш прегазен от камион, вместо да бъдеш
разстрелян, и помръдвайки с усилие подутите си от юмруци устни, беше
попитал Фам Квант Тан: "Наистина ли ще ми уредиш процес и ще бъда
разстрелян?" "Да". "Тогава ще кажа всичко". Срещнахме се в същата стая,
къде то се бях видяла с Хюн Ти Ан и ти беше много любезен, беше ти
приятно да си с мен, защото с мен ти позволяваха да пушиш и ти
отвързваха ръцете. Интервюирах те в продължение на две нощи и беше
приятно да те слушам, защото и там, в затвора на Сайгон, ти беше станал
поет. Разказваше ми за някакъв Бог с руса брада, когото наричат Исус
Христос, който има крила и лети над облаците и който умира разстрелян
като виетконгски партизанин. Разказваше ми за твоето селище, където на
залез слънцето става червено и потъва в оризищата, а един лек ветрец огъва
върховете на оризовите насаждения. Разказваше ми колко безполезно и
идиотско е да се убива, казваше ми, че хората са невинни, защото са хора и
че вършат безполезни и идиотски неща, като да убият врага си, затова
трябва да се гледа на тях с голямо състрадание. Разделихме се натъжени –
ти, защото нямаше да имаш повече възможност да пушиш толкова цигари и
да стоиш с отвързани ръце, а аз защото започвах да те обичам. На
сбогуване ти пожелах да умреш достойно. Ти мечтаеше именно за това – да
умреш достойно.
В Боливия се казваше Чато Передо и беше последният от братята
Передо. Първият беше загинал с Че Гевара, а вторият в сблъсък с
полицията. Беше избягал в горите Илимани, за да организираш въоръжена
съпротива, и тъкмо щях да дойда при теб, когато войската на генерал
Миранда те обгради и те залови. Уведомиха ме другарите ти от Ла Пас, за
да направя нещо. И аз се втурнах при президента Торес, който беше добър
човек, толкова добър, че Миранда щеше да го убие. Казах му, "Господин
президент, заловили са Чато и искат да го разстрелят, спасете го, за Бога!".
Торес те спаси, а ти никога не научи, че го е направил той, и че аз съм го
умолявала. Всъщност когато се казваше Чато, не се срещнахме нито
веднъж, но се срещнахме, когато се наричаше Хулио и беше затворен в
централния затвор на Ла Пас. С хитрост, използвайки фалшив документ,
влязох в затвора и се добрах до килията ти – за да видя как е разположена и
да предам това на хората, които се готвеха да те освободят. По онова време
ти имаше огромна черна брада и не пишеше стихове, а книги – с обичайния
си дребен, стегнат и елегантен почерк. Останахме заедно няколко минути и
ти ми се довери, каза ми каквото трябваше да зная и се получи. В деня,
когато научих, че са успели да те освободят, плаках от радост. И отидох да
те търся в Бразилия. В i Бразилия ти се казваше Карлос Маригела и беше
един стар комунист, бивш депутат, когото Фльори преследваше като див
заек, в който да се прицели. Безсрамният Фльори, началник на полицията
на Сао Пауло, съучастник и протектор на убийците в униформа, които
съставяха така наречения Ескадрон на смъртта. По онова време ти се
укриваше, като непрекъснато сменяше адреса и перуката си, но държеше да
се срещнеш с мен, защото искаше да ми разкажеш истината за хората,
които се биеха срещу диктатурата в Бразилия, и на три пъти ми насрочи
среща. На два пъти не успях да се добера до теб, защото Фльори беше
пуснал агентите си по петите ми, където и да отидех, ги откривах зад гърба
си в тютюневите им шлифери, и в единствения случай, когато ми изгубиха
дирите, ти не се яви на срещата, тъй като следяха теб. След това Фльори те
уби. На кръстовището на улица "Лорена" и улица "Казабранка". Устрои ти
капан с двама братя от Съпротивата, които вече беше арестувал, и с много
цивилни полицаи – мъже и жени. Надупчиха те две жени, които за тази
работа получиха повишение и им увеличиха заплатите. Беше 5 ноември
1969 година и мисля, че си дадох сметка за любовта си към теб, след като
Фльори те беше убил на кръстовището на улица "Лорена" и улица
"Казабранка" чрез ръцете на две жени, на които от благодарност щеше да
даде повишение и на които щеше да увеличи заплатите.
А след това се наричаше отец Тито де Аленкар Лима, доменикански
монах, който не знаех дори как изглежда и на каква възраст е. Ти стана отец
Тито де Аленкар Лима на 17 февруари 1970 година, когато капитан
Маурисио дойде да те вземе с отряда си и те отведе в централата на ЕСА,
която в Сао Пауло се наричаше Операции байндерантес, и ти каза: "Сега ще
видиш филиала на ада". След което те съблече чисто гол и те окачи на един
железен прът, който висеше от тавана. Така наречената раu de аrаrа.
Означава "папагалска стойка", в действителност приличаше наистина на
стойка за папагали, въпреки че в Операции байндерантес я използваха за
мъже и жени, а не за папагали. Увиваха ги около стойката, така че прътът да
остане неподвижен между извивката на ръцете и на краката, връзваха им
глезените за китките и ги оставяха в тази смешна и много болезнена поза,
докато кръвообръщението им спираше, тялото им се подуваше и дишането
им се преустановяваше. Окачи те там и те държа така цял следобед и цяла
вечер, като те отвърза само, за да ти приложи "телефона – изтезание, което
се състои в удрянето на жертвата по ушите с две ръце, след което те
захвърли в една килия, подобна на тази в "Бояти" – без легло, дюшек и
одеяло: "Утре ще се разприказваш, отче, ще се разприказваш". Но на
следващия ден ти пак не проговори и тогава дойде капитан Омеро, който
беше специализиран във "фалангата" и в налагането по гениталите. Ти не
проговори и пред капитан Омеро и тогава дойде капитан Албернас, чийто
отряд беше най-неумолимият измежду всички. "Отче, когато идвам в
"Операции байндерантес", си оставям сърцето вкъщи и само и само да
науча онова, което искам, плюя и на Мадоната. Всеки път, когато кажеш
"не" или мълчиш, ще увеличавам напрежението", предупреди те той. И
веднага те завърза за "дяволския стол", който беше нещо като електрически
стол. Постави ти електрическите кабели на слепоочията, на ръцете, на
краката, на гениталите, и ти пусна двеставолтово напрежение. "Ще
говориш ли или не?". "Не". "Ще говориш ли или не?". "Не". На всяко "не"
по двеста волта. В десет часа вечерта той се измори и стигна до
заключението, че за теб е нужно "нещо специално". Беше му се подиграл
повече от достатъчно и на следващия ден щеше да се погрижи.
"Специалното нещо" се състоеше в пъхането на електрически кабел в
ануса. Така на следващия ден ти го напъха и Ти пусна толкова силно и
толкова продължително напрежение, че ти се стори, че се пръсваш на
хиляди парчета. Отворът на ануса се отвори, разпръсвайки по пода дъжд от
фекалии. Албернас прескочи фекалиите и каза: "За последен път, отче, ще
говориш ли или не?". "Не". "В такъв случай се приготви да умреш". После:
"Отвори си устата, че да ти Дам причастие". Доволен, че ще умреш, ти си
отвори устата, Албернас ти опря електрическия кабел на езика и пусна
двеста и петдесет волтово напрежение. Четирийсет и осем часа по-късно ти
направи опит за самоубийство, което за теб – католик и доминикански
свещеник, беше равносилно на двоен смъртен грях. Бяха дошли да те
обръснат и го бяха направили само от едната страна, за да те унизят. Ти
извика един войник, поиска му нещо, с което да се обръснеш и от другата
страна, той ти даде бръсначка и веднага щом тя се озова в ръцете ти, я заби
в лявата си ръка, до свивката на лакътя. Разрезът стигна до артерията и
кръвта оплиска стените. Дойде в съзнание в някаква стая в здравния пункт.
Пазеха те шест надзиратели, а капитан Маурисио напомняше на лекаря като
Закаракис: "Докторе, не трябва да умре, иначе сме загубени". Ти не умря и
известно време след това научих за твоята голгота. Научих за нея от едно
писмо, което беше написал до твоя архиепископ и което аз отидох да търся
в Сао Пауло, за да го публикувам, да обясня на света кой си ти, да направя
нещо за теб.
И стигнахме до главното. В годините, през които колелото на съдбата
се завъртя с упорита последователност, за да ме отведе до теб, нито веднъж
не те назовах с твоето име. Нито веднъж не ти дадох твоето лице. За мъжа,
който носеше твоето име и имаше твоето лице, не подписах нито една
протестна подписка, не взех участие в нито един митинг, не написах нито
ред. Дори не прочетох трийсетте стихотворения, които тайно бяха
напуснали "Бояти" и които бяха преведени и публикувани в Италия. Дори
не се опитах да проуча една история, която познавах бегло и повърхностно.
Бях научила за атентата много късно, от съобщението на една телеграфна
агенция, докато се намирах във Виетнам – няколко реда за някакъв гръцки
офицер, който искал да убие тиранина. Когато ги прочетох, си казах:
"Хубаво, има раздвижване там" и после бях забравила за тях. Във Виетнам
загиваше цял народ, за да се освободи от една тирания и да попадне под
друга, във въздуха се носеше воня на трупове, примесена с безсмисления
мирис на героизъм, така че на фона на една подобна трагедия нямаше място
за теб. А за процеса и смъртната присъда научих, докато се намирах в
болница, след касапницата в Мексико сити. Аз също бях ранена при
кръвопролитието – един куршум в левия крак и един в гърба. Раната на
гърба ми се превърна в абцес и ме оперираха. "Ще бъде разстрелян
атентаторът на Пападопулос", пишеше във вестника. И пишеше също, че ти
самият си поискал да бъдеш разстрелян. Естествено това ме обезпокои, но
скоро безпокойството ми се изпари при спомена за стотиците хора,
изтребени пред очите ми на големия площад в Мексико сити, за онези тела,
които се търкаляха по стъпалата или се преобръщаха напред през глава, за
онова дете, чиито мозък беше пръснат от картечен откос, за другото дете,
което се беше хвърлило върху него, плачейки: "Уберто, какво ти направиха,
Уберто?", и което вторият откос уцели и разсече на две; за онази бременна
жена, чийто корем беше разпорен със щикове, за онова момиче, на което
липсваше половината лице и лекарят повтаряше: "Ще я оставя да умре. Да,
ще я оставя да умре". И за мъртъвците, сред които бях захвърлена в
продължение на часове, за онези, които бяха умрели в затворите и бяха
изгорени или погребани тайно, за които следователно никой никога нямаше
да говори и за които никой нямаше да възкликне с възхищение: "Той поиска
да бъде разстрелян". Че присъдата ти не е била изпълнена, научих късно, и
изпитах кратка и смътна радост. Че в затвора си страдал нечовешки, бях
дочула бегло и изпитах също толкова кратък и смътен гняв. С една дума,
ако съдбата не съществуваше, ако не беше писано аз да се превърна в
инструмент на твоята съдба, изниква въпроса защо в онзи августовски ден
ти телеграфирах и после хукнах към Атина с трепета на човек, който се
подчинява на дългоочакван повик, и защо веднага щом пристигнах в града
ти, ме обзе предчувствието, че всеки момент ще ме връхлети, че ще ни
връхлети нещо непоправимо.
В Атина беше голяма горещина. Горещината, която лятно време в два
часа следобед възпламенява южните райони. Асфалтът се размекваше под
обувките, дрехите полепваха по кожата от пот, не полъхваше никакъв
ветрец. Излязох от летището, качих се в едно такси, дадох адреса ти на
шофьора и веднага ме обзе странно безпокойство, същото което изпитвах,
когато бях във Виетнам и вървях след един патрул, по пътеки, вероятно
осеяни с мини; ослушвайки се за всеки звук, се стараех да стъпвам там,
където вече бяха стъпвали другите, но знаех, че това е безсмислено, че с
обувките си можех да задействам механизма, който останалите бяха
избегнали на сантиметри; разкаяна, задето бях казала: "И аз идвам", исках
да се върна обратно, да избягам, крещейки: "Не ми пука за вашата война,
по дяволите!". Чувствах се точно така. И скоро безпокойството ми
прерастна в тревога, същата като в онази сутрин, когато тръгнах да търся
писмото на отец Тито де Аленкар Лима в покрайнините на Сао Пауло, а
агентите на Фльори ме следяха в тютюневите си на цвят шлифери. Същата
като от онзи следобед, когато попаднах в касапницата на площад
"Тлателолко", знаейки, че тя ще се състои. Същото очакване на незнайно
какво нещастие, на незнайно каква болка, но със сигурност нещастие, което
ще ме прекърши, болка, от която ще страдам твърде много. Същото
противоречиво нетърпение, докато таксито се носи в задушната горещина,
а шофьорът не познава квартала, поема все по погрешни улици и се озовава
на все едно и също място – пред някакъв гараж с надпис "Тексако". Под
гаража се вижда някаква тясна рампа, някаква черна дупка, която всеки път
засмуква погледа ми и ме изнервя като някаква заплаха. Дупката, в която
щяха да те запратят три години по-късно. "Тексако", "Тексако", "Тексако".
Шофьорът се отчайва, оправдава се на някакъв тайнствен и далечен език,
изрича звуци, които ми напомнят думи, учени в училище, които ми
напомнят "Илиада" и "Одисея". "Den хеrо, den katalaveno. Не зная, не
разбирам". Но изведнъж размахва листа с адреса ти и спира до един
тротоар с маслинови дървета. Зад тях има тясна градина с портокали и
лимони, розови храсти и кактуси, по средата на градината минава пътека,
която води до някаква малка жълта къщичка със зелени капаци и опасваща
я веранда, претъпкана с превъзбудени хора. Отляво на пътеката има една
голяма палма с връзка чесън, закачена на ствола ѝ – кой знае защо. "Edo,
edo! Тук е, тук е!". Прекръства се. За да благодари на Бог, че е стигнал или
за да се предпази от тази дребна и слаба чужденка, облечена като мъж,
която си приглажда дългата, запотена коса и не слиза, сякаш се страхува, а
след това изхвръква решително и се отправя към срещата си със съдбата?
Нямах ни най-малка представа как изглеждаш, никога не бях виждала
твоя снимка. Не се бях запитала нито веднъж дали си млад или стар, дали
си хубав или грозен, висок или нисък, рус или тъмнокос. Изведнъж се
запитах що за тип си и пробивайки си път сред навалицата, тръгнах по
пътеката, качих се на верандата, озовах се в едно малко преддверие, пълно
с други превъзбудени хора, в глъчката на едно занемарено холче, където
мъжете стояха на една страна, а жените на друга, както в арабския свят.
Мъжете изглеждаха всички еднакви, всеки един от тях можеше да си ти.
Потърсих те, убедена, че няма да те разпозная. Но те разпознах веднага,
защото зениците ни моментално се срещнаха, проблясвайки, и защото онзи
дребничък, грозноват мъж, с малки блестящи черни очи и огромни
мустаци, които изпъкваха на бледото му и болнаво лице, не можеше да бъде
друг освен Хюн Ти Ан, Нгуен Ван Сам, Чато, Маригела и отец Тито де
Аленкар Лима. И този, който скачаше на крака с протегнати ръце беше Хюн
Ти Ан; този, който идваше към мен беше Нгуен Ван Сам; тези, които ме
притискаха като в менгеме, без да имам време да се представя и да си кажа
името, бяха Чато и Маригела; този, който галеше бузата ми с нежни пръсти,
беше отец Тито де Аленкар Лима. Но гласът, който казваше: "Здравей, ти
дойде", беше твоят. И това беше глас, който веднага щом човек чуеше,
загубваше спокойствието си завинаги.

*
 * *

"Чаках те, ела!". Хвана ме за ръка, отдели ме от тълпата, поведе ме по

коридора и стигнахме до някаква стая с шкаф, превърнат в малък олтар – с
разположени по него една върху друга блестящи, сребърни икони на
Христос, на Богородица, на светци, запалени малки свещи, кадилници,
литургийни четива. В отсрещния ъгъл имаше легло, отрупано с книги на
гръцки. Върху тях лежеше голям букет от червени рози. Грабна го и ми го
подаде радостен: "Това е за теб!". "За мен?". "Да, за теб!". След това извика
заповеднически: "Андреас!" Младежът, когото извика – един висок и
елегантен тип в син костюм и бяла риза, влезе, застана едва ли не мирно и
остана в тази нелепа поза да слуша онова, което му казваше на твоя език,
след което ми го преведе на английски. Каза, че ти знаеш италиански, че си
го учил в затвора, но че през тези години си разговарял единствено с
граматиката, така че предпочиташ той да ти превежда. Преди всичко искаш
да се извиниш, че ме приемаш в спалня, това е спалнята на майка ти,
единственото място, където можем да разговаряме необезпокоявани. Освен
това искаш да поясниш, че това са моите книги, преведени на гръцки, че за
да получиш една от тях, си направил гладна стачка, че често моите книги са
ти правили компания по време на самотата в килията ти и че розите
изразявали тъкмо това. Изпратил си ми ги на летището по двама приятели,
но те не ме открили, тъй като в телеграмата не бил посочен полетът, който
съм щяла да хвана, така че ето ги сега тук. Аз слушах изумена, без да мога
да изрека каквото и да било изречение в отговор. Какъв беше този мъж,
който току-що излязъл от затвора, си правеше труда да ме посрещне
толкова тържествено, да ми наговори подобни неща и защо, вместо да ме
поласкае, всичко това удвояваше безпокойството ми, тревогата,
необяснимата заплаха, която усетих, в момента, в който чух гласа му?
Трябваше да се отърва от него възможно най-бързо, да съкратя срещата, да
изясня, че се намирам там по работа, че съм там, за да го интервюирам. И
без да се питам дали няма да те засегна, избягвайки дори странното
изражение, с което реагираше, изразяващо едновременно обида и ирония,
благодарих с груб тон: "Много сте любезен, very nice". После оставих
розите на една табуретка, сложих диктофона на една масичка, седнах,
помолих те да седнеш пред мен: "Ако обичате, добре, така, започваме
веднага" и започнах да ти задавам въпроси, професионално и хладно. Но в
същото време те разучавах отчаяно и трескаво, опитвайки се да разкрия
загадката, да разгадая очарованието, по-точно магията, която се излъчваше
от теб. В теб има нещо, си казвах, което едновременно привлича и
отблъсква, което опиянява и ужасява. Както когато гледаш от последния
етаж на небостъргач и ти се струва, че политаш, а в същото време имаш
чувството, че падаш в празното пространство.
Какво? Може би лицето. Не, не, лицето съвсем не беше необикновено.
Единственото красиво нещо в него беше челото – толкова високо, толкова
широко, с някаква възвишена чистота. Единственото интересно нещо бяха
очите, защото не бяха еднакви нито по форма, нито по големина – едното
беше широко и отворено, а другото тясно и притворено. Широкото и
отворено око гледаше с почти зла суровост, а тясното и притворено – с
почти детинска нежност, но заедно блестяха като горяща нощем гора.
Останалото не беше кой знае колко впечатляващо. Клепачите приличаха на
две безформени от плът лъжички, носът беше увиснал и леко крив, леко
широк в ноздрите, брадичката беше къса и вирната, бузите прекалено
кръгли. Повехнали от лишенията, но въпреки това кръгли. Благодарение на
бодливите и гъсти мустаци и на тежките, черни като мастило вежди, това
лице възвръщаше тежестта си. Що се отнася до тялото, беше добре
сложено, рамената, хълбоците и краката бяха здрави, след като
понапълнееше малко, можеше да стане и съблазнително, но винаги щеше
да си остане тялото на среден на ръст, малко грубоват селянин. Не, във
физиката ти не намирах абсолютно нищо, което можеше да ме подразни
или да ме впечатли. В такъв случай? Може би гласът. Гласът, който щом
прошепна: "Здравей, ти дойде", ме беше пронизал – гърлен, дълбок, пропит
от непонятна чувственост. Или авторитетът, с който се движеше и се
държеше с хората? "Андреас!". Спокойствието на човек, който е много
уверен в себе си и не допуска възражения по отношение на това, което
казва, защото няма съмнения в това, което казва. Извади една лула, напълни
я и я запали флегматично, започна да я пушиш с дълги дръпвания като
старец и това подчертаваше безразличието, с което отговаряше на
въпросите ми. Но нямаше безразличие в това, което казваше, нито пък
имаше такова, когато беше скочил, за да тръгнеш към мен и да ме
прегърнеш. Така че по-добре да не мисля за това. По-добре да потърся Хюн
Ти Ан, Нгуен Ван Сам, Чато, Хулио, Маригела и отец Тито де Аленкар
Лима, да ти придам неговото лице, да погледна китките, деформирани от
въжетата, на които висеше от тавана, счупения от "фалангата" крак, белега
на бедрото, лилавата подутина, която изпъкваше на лявата ти скула.
"Напомняш ми един бразилски монах, Алекос". "Отец Тито де Аленкар
Лима". "Откъде знаеш?". "Зная, чел съм писмото му, онова, което ти
публикува. Надявах се да направиш същото и за мен". "Никога нищо не съм
направила за теб". "Това няма значение. Сега си тук". Остави лулата, хвана
ръцете ми, стисна ги силно, втренчвайки очи в моите. "Ти си тук, открихме
се".
И беше ужасно. Защото изведнъж всичко се изясни и да го осъзная,
беше равносилно да проумея предчувствието, което ме беше обзело, когато
пристигнах в Атина, да призная, че в онази стая, пред абсурдното олтарче с
иконите на Христос и Богородица, това, което се случваше, не беше само
равносметка за идеалистичните ми избори и за моралните ми ангажименти,
за това, което ти представляваше или исках да представляваш, но също и
игра за двама, среща между един мъж и една жена, обречени да се обичат с
най-опасната любов, която съществува – любовта, която смесва
идеалистичните избори и моралните ангажименти с привличането и с
чувствата. Отдръпнах ръцете си и ги скрих под масичката. Изплашена като
охлюв, който веднага щом го докоснеш, се скрива в черупката си, започнах
да ти оказвам глуха, ожесточена съпротива, ту отбягвайки погледа ти, ту
барикадирайки се зад бастиона на въпросите си, ту вкопчвайки се в
присъствието на Андреас, като се обръщах към него, вместо към теб. Но
нещата, които ти казваше и които разказваше – мъченията, процесът,
смъртната присъда, адът, в който си живял в продължение на години, без да
загубиш вяра, без да се отречеш от себе си, ме водеха към теб като вятър,
който помита и волята. И освен вятъра, онзи глас, онези очи, онези пръсти,
които упорито продължаваха да търсят моите. Престанах да отбягвам
погледа ти, позволих на зениците ми да потънат вътре в него, поставих
отново ръцете си на масичката, за да можеш да ги откриеш всеки път,
когато желаеше да ги стиснеш, и интервюто протече по този начин. Докато
присъствието на Андреас започваше да става неуместно и нетактично, и
часовете минаваха неусетно. Когато започнахме, слънцето беше високо и
сребърните икони блестяха под светлината му. След това светлината
премина в сумрак, сумракът в мрак, една облечена в черно старица влезе и
запали лампите, но дори това не ни разсея. Сякаш страхът ми се беше
изпарил. Върна се ненадейно. Върна се, когато те попитах какво е за теб
политиката, не политиката, която се прави тайно, а тази, която се прави на
свобода, и първоначално ми отговори, че до този момент не си правил
политика, а си флиртувал с нея като Гарибалди, а не като Кавур, после се
затвори в неочаквано мълчание, и в тази тишина, много бавно приближи
пръстите си до моите. Много бавно ги преплете в моите. Много бавно каза
на моя език: "Флиртът ми харесва, но аз предпочитам любовта. Любовта с
любов".
Скочих като ужилена. Казах, че трябва да те оставям и да потърся
хотел. Ти отвърна категорично: "Никъде няма да ходиш. Оставаш тук".
След това, накуцвайки със счупения си от ударите на Теофилоянакос крак,
се обърна към облечената в черно старица, която шляпаше с чехлите си в
кухнята. Вече беше нощ и посетителите, разочаровани задето ги беше
зарязал, бяха напуснали къщата.

* *

На тротоара стояха четирима полицаи, на верандата беше прохладно,

във въздуха ухаеше на жасмин и лек бриз развяваше странната връзка
чесън, окачена на кората на палмата. Посочих го на Андреас: "Това за какво
е?". Той се усмихна: "Да прогонва злите очи, полицията и усложненията.
Наистина ли ще останете?". "Не, обяснете му го вие". "Ще трябва сама да
го направите и няма да е лесно. Когато той си науми нещо, на практика е
невъзможно човек да не му се подчини". "Аз не съм тук, за да се
подчинявам". "0, всички така казват, а след това всички му се подчиняват.
Четиринайсет души се озоваха в затвора заради това, че му се бяха
подчинили. Но бихте могли да заминете веднага, би трябвало да има
някакъв нощен полет за Рим. Ако желаете, ще ви изпратя до летището".
"Защо? Да не би да се притеснявате за мен? Да не би да се страхувате, че
онези полицаи ще ме арестуват?". Той отново се усмихна: "Не, полицаите –
не". "Не разбирам". "Искам да кажа, че това не беше интервю, а душевно
съвкупление. И той би трябвало да кротне, поне за малко – да си почине.
Любовта не е почивка, а когато се поражда от душевни съвкупления, може
да се превърне в трагедия". "Недейте да преувеличавате!", казах грубо.
Нахалството му ме дразнеше, както и фактът, че беше видял Повече,
отколкото се опасявах. Но ако от една страна ми се искаше да го помоля да
замълчи, то от друга не можех да не го слушам, следователно го насърчавах
да говори. "Недейте да преувеличавате!". "Не преувеличавам. Или може би
да? Ние гърците сме обсебени от трагедията. Откриваме я навсякъде, нали
сме я създали". "Но за каква трагедия говорите?!". "Има само един тип
трагедия и тя се базира на три неизменни елемента – любов, болка, смърт".
И тъкмо докато той изричаше това, ти нахлу, накуцвайки леко: "Всичко е
готово! Ще спиш в хола. Не е като апартамент в "Гранд Бретан", но е по-
добре от легло в "Бояти". А след малко ще вечеряме". "Алекос, изслушай
ме...". "Обичаш ли мелицаносалата?". "Алекос...". "А спанакопита?".
"Алекос...". Оо, та ти дори не знаеш какво е спанакопита – спаначена торта!
А мелицаносалатата е салата от патладжани. Вкусна е, ще видиш. По-добре
е от лещата на Закаракис, разказах ли ти историята за лещата на
Закаракис?". Ти не спираше да говориш, като прекъсваше всяко мое
изречение и не ми даваше възможност да отговоря: "Няма да остана,
благодаря, трябва да си тръгвам, благодаря", и за тази цел използваше
всякакви аргументи – лещата на Закаракис, салатата от патладжани,
спаначената торта. Накрая обгърна властно раменете ми, подпря се на
перилата на верандата и вдъхна въздуха с жадни ноздри: "За първи път от
пет години и десет дни усещам мирис на жасмин. Тази нощ го нямаше".
"Разбира се, че го имаше", каза Андреас. "Пак казвам, нямаше го". "Нямаше
го", каза Андреас.
Вечерята беше безобидна. И Андреас, който беше поканен, изглежда
също мислеше така. Ти изглеждаше весел, описваше "Бояти" като
изключително луксозен ваканционен хотел, с басейн с топла вода и с голф
игрища, с персонални киносалони и ресторанти с пресен ирански хайвер, с
първокласно обслужване, и нито един прекалено трескав поглед, нито един
прекалено конфиденциален жест, изобщо нищо не разпали отново
обсъдените на верандата пророчески опасения. Така че в един момент
стигнах до заключението, че играта с ръцете и погледите е била просто
израз на приятелство, а речта за любовта много прозорлив политически
отговор. Следователно можех да приема гостоприемството ти и да си
замина на следващия ден следобед. Лекаполека къщата отново започна да
се изпълва с познати и с хора които искаха да те поздравят и да те
прегърнат, и непринуденият начин, по който ти ги посрещаше като
завърнал се от дълго пътуване шеф, беше представление, което ме
изпълваше с любопитство. Беше ми интересно да гледам как разговаряш с
тях, как ги инструктираш, как ги предупреждаваш. Да, хубаво било, че се
срещате, но не трябвало да се опиянявате, тази амнистия била някакъв
номер, някакво алиби, с цел диктатурата да бъде заздравена със съгласието
на десницата, на евангелисаверофците. Да, да спиш в собственото си легло
било удобно, но човек не излиза от затвора, за да спи в леглото си, а за да
започне отново да се бори. Ти произнасяше името на Авероф почти
маниакално често и от превода на Андреас ставаше ясно, че го ненавиждаш
почти колкото ненавиждаш тиранина. "Какво казва?". "Казва, че Авероф е
колаборационист". "Какво казва?". "Казва, че някой ден ще го докаже".
"Какво казва?". "Казва, че пападопулосовците ще си отидат, но аверофците
ще останат". Също толкова често и също толкова непоколебимо
произнасяше името на Андреас Папандреу, официалният представител на
левицата в изгнание. "Какво казва?". "Казва, че е смехотворен
опозиционер". "Какво казва?". "Казва, че такива типове като него заменят
диктатурата с диктатура и че в най-добрия случай разчистват пътя на
авторитаризма". Това потвърждаваше твоя анархистки облик .и
идеологическата ти независимост, в които по време на драматичните часове
на интервюто бях открила себе си, и потвърждавайки ги, тайнственото
привличане, което ме беше смутило, отслабваше и се свеждаше до едни
съвършено братски чувства. Да, можех да остана, помислих си успокоена.
И станах да помогна на облечената в черно старица – майка ти, която
мънкайки раздразнена нещо неразбираемо, шляпайки с чехли и
намествайки сивия си увиснал кок, събираше остатъците от вечерята.
"Струвате ми се спокойна", отбеляза Андреас. "Вярно е", отговорих. "Значи
наистина ще останете?". "Мисля, че да". "Аа! Лека нощ!". "Лека нощ!".
Пожелах лека нощ на него, пожелах лека нощ и на теб и надвита от
умората, затворих вратата на хола. Стъклото на вратата беше матово и
запаленото в преддверието осветление проникваше през Него неприятно.
Но въпреки това щом легнах на дивана, заспах мигновено.
Два часа по-късно се събудих от шума на стъпки и едновременно от
смътното предчувствие за някаква надвиснала опасност. Подпрях се на
лакът, за да чуя по-добре, но не долових нищо. Къщата беше потънала в
тишина, както и градината, откъдето не долиташе дори шумоленето на
листата. И въпреки това не се бях заблудила – шумът от стъпките беше
отекнал толкова ясно през завесата на съня, че дори си спомнях ритъма им
– неумолим и бавен, характерен за човек, който стъпва на пета, за да
пощади счупеното си ходило. Едно, две. Едно, две. Едно, две. Загледах се
по-добре към стъклената врата в преддверието светеше слаба лампа, но под
блясъка ѝ не се забелязваше никого. Странно. Може би опасението, че ти
ще дойдеш при мен е било толкова силно, че се беше промъкнало през
бариерата на подсъзнанието ми. Легнах обратно на дивана с надеждата да
заспя бързо. Затворих очи и почти в същия момент стъпките, които ме бяха
събудили, отекнаха за втори път и зад стъклената врата се появи силуетът
ти. Черен и неподвижен. Скочих на крака, притаявайки дъх, вторачих се в
очертанията му за период от време, който ми се стори безкраен. Силуетът
се олюля, отдръпна се и се отдалечи, след това стъпките отекнаха отново,
безмилостни и бавни, в посоката, от която бяха дошли. Едно, две. Едно,
две. Едно, две. Накрая спряха, върнаха се обратно, за пореден път и със
същия ритъм, и силуетът пак изникна – по-близо и по-ясно. Някаква ръка
се изправи, стисна дръжката, но я пусна бързо, сякаш пареше. Трескавото
ходене отново започна. Едно, две. Едно, две. Едно, две. И при всяко
потропване на токовете очаквах с безпокойство вратата да се отвори, да се
озовем лице в лице в тъмнината, да изрека и да чуя думата и изречението,
които не исках да чуя, които не исках да слушам. Ето, стъпките спираха,
отново. Ръката се повдигаше, отново. Пръстите хващаха дръжката, отново.
Този път се задържаха на нея. И скърцайки, дръжката се накланяше леко,
полека. Но ненадейно и толкова бързо след това, че всичко стана ясно едва
след като беше приключило, ти пусна дръжката, обърна се, отдалечи се и се
върна обратно в стаята си, затръшвайки вратата Тряс! Къщата се разтърси
от трясъка. Гърдите ми се изпълниха с безумно облекчение.
Познавах това безумно облекчение. Бях го изпитвала по време на
войната, всеки път, когато някой изстрел, свистейки, прелиташе покрай
мен, без да ме улучи.

* *

Жестокото по време на война е, че обикновено те улучват в момента, в

който си въобразиш, че ти се е разминало. Докато си нащрек или се
излагаш на опасност, движейки се с изправена глава, не се случва нищо; но
веднага щом се разсееш или се почувстваш в безопасност, куршумът идва.
Макар и някаква малка отломка, която в първия момент ти се струва, че е
паднала от небето, за да те рани несмъртоносно, да те рани леко, което ти
позволява да се прибереш вкъщи или да се оттеглиш в тила, но после се
оказва, че си ранен смъртоносно, тъй като отломката е засегнала артерия
или е попаднала в сърцето. Така стана и тогава. Впрочем първия куршум го
очаквах. Той долетя в момента, в който се видяхме отново на сутринта, и
когато при срещата ни в коридора и двамата замръзнахме като котки,
готови да се сбият, аз го отблъснах с лекота: "Kalimera, добър ден!".
Колкото до избухналите впоследствие изстрели – притискането на твоето
рамо в моето, докосването на твоята ръка до моята, – бегли, но въпреки
това обезпокоителни съприкосновения, всеки път се измъквах невредима.
Не там се криеше смъртната опасност. Тя се криеше в думата, в
изречението, което ти искаше да ми кажеш, а аз не желаех да чуя. За да ти
попреча да го изречеш, всъщност се прикривах зад другите, зад хората,
които идваха един по един – някой журналист например или фотограф, и
ако въпреки това се случеше да останем насаме за няколко минути, се
скривах в окопа, като те Разсейвах с ненадейни въпроси: "Чел ли си някога
Прудон?", "Чел ли си някога Бакунин?", "Бил ли си някога марксист?". И
дори Няма смисъл да се питам защо вместо да прибягвам до подобни
хитрини, не си тръгвах. Самолетът ми излиташе в седем, дори не ми

идваше на ум да те оставя и секунда преди да се е наложило, и очакването

на този час ме изпълваше с тъга. Всеки път, когато забучаваше самолет,
сърцето ми се свиваше и ми костваше усилие да не се приближа до теб.
Това ли е пътят на една голяма любов, която ще приключи зле? Андреас
дойде към един часа, след това дойдоха двама твои приятели, които ти
покани да останат за обяд, впусна се с тях в спор, в който аз не можех да се
включа, тъй като се водеше на твоя език и това отслаби напрежението.
Започнах да си казвам, че е разбираемо един мъж, прекарал години в
затвора, да се почувства привлечен от жена, която му се възхищава и го
разбира, че е разбираемо, че се изкушава да влезе в стаята ѝ, за да задоволи
един търпян твърде дълго глад – какво общо имаше любовта и болката,
изобщо заплахата от една опасна и дълбока връзка, с всичко това? Бях
изтълкувала прекалено емоционално банални в действителност случки, на
следващия ден тези двайсет и четири часа щяха да ми се струват по
различен начин, а добрият Андреас не беше Касандра. После станах и
отидох в градината да се порадвам на възвърналото си спокойствие. Три и
половина следобед. По маслиновите дървета на тротоара пееха силно
щурци, а един лек ветрец облекчаваше дишането. Подпрях се на палмата и,
като погледнах развеселена връзката чесън, си запалих цигара. После
повдигнах поглед и те видях.
Ти се приближаваше под слънчевата светлина и беше толкова блед, че
белегът на скулата ти изглеждаше по-червен и от узряла череша.
Приближаваше се, като ме гледаше строго, и стъпваше със същия ритъм на
среднощното ти разхождане нагоре-надолу. Едно, две. Едно, две. Едно, две.
Когато стигна пред мен, ти спря без да казваш нищо, хвана ме за китката
без да казваш нищо, вкара ме обратно в къщата без да казваш нищо, натика
ме в стаичката си и едва успях да забележа изплашения поглед на Андреас,
преди вратата да се затвори. "Да поговорим! Заповядай!". Посочи ми един
стол, седна на леглото и скръсти ръце: "Ти няма да си ходиш". "Как така
няма да си ходя?!". "Не, няма да си ходиш". "И защо да не си ходя,
Алекос?". "Защото аз не искам. А щом не искам, значи не искам". "Алекос,
чуй ме. Аз свърших това, за което бях дошла. Нямам причина да оставам".
"Какво си свършила?". "Интервюто, работата. Бях тук да взема интервю,
дойдох по работа, не помниш ли? И приключих". "Ти не беше тук за
интервюто, ти беше тук заради мен. Тук си заради мен". "Заради теб, както
заради другите, за които писах в Боливия, във Виетнам, в Бразилия".
"Лъжкиня". "Чуй ме, Алекос...". Трябваше да се позова на здравия разум, да
хвана в ръка оръжието на благоразумието и да се обърна към мъжа, който
двайсет и четири часа преди това ми беше говорил с безразличие за
страданията си, докато пушеше лула, вдишвайки дълбоко дима, като
старец. "Чуй ме, Алекос. Аз не търся авантюри и...". "Аз също". "Това че
сме от една и съща страна на барикадата по отношение на идеи и чувства
не е достатъчно, за да бъдем нещо повече от приятели, другари и...". "Зная".
"Дори не говоря твоя език и...". "Няма значение". "Живея в друга страна
и...". "Няма значение". "Не бих могла, не мога да променя живота си за...".
"Няма значение!". "Всъщност има значение. Всички тези неща са от
значение и мисля, че щях да ти ги кажа тази нощ, ако ти беше влязъл". Ти
потръпна едва забележимо, като убоден от карфица. "Видях те тази нощ,
Алекос. И се надявах да не влезеш, защото...". "Защото нямаш смелост!".
Скочих на крака, обидена. Може и да не съм имала смелост, отвърнах, но и
от теб нямах нужда, защото нямах нужда от болката, която беше в теб. Не
бях предубедена, бях улегнала жена, но инстинктът ми подсказваше, че
задълбочаването на срещата ми с теб, ще ми донесе само болка. Да, –
страхувах се от теб. От теб, а не да спя с теб. И тук изиграх коза си: "Искаш
да спиш с мен ли? Ако е това, което искаш, да го направим веднага. Защото
тази вечер заминавам". "Какво каза?". "Казах: ако искаш да спиш с мен, да
го направим веднага. Защото тази вечер заминавам". Изумената ти гримаса
бавно прерасна в израз на неудържим гняв. Гърдите ти се издуха: "Но аз те
обичам!".
Онзи сподавен и гневен вик на ранено и унизено животно. Онзи
дивашки скок, онези протегнати ръце, които ме сграбчиха, разтърсиха ме и
накрая ме стиснаха като желязна преса. Онзи топъл дъх, онази жадна уста.
И онези очи, онези невероятни очи, в които бях съзряла светлината на
горяща гора. За един много кратък миг без малко да ти поискам извинение,
да ти призная, че и аз, макар да не го желаех, те обичах. Но после срещнах
онези очи и някакъв ужас ме възпря – защото в онези очи се криеше
смъртта. Макар че може да изглежда абсурдно и пресилено, казвам ти, че в
онези очи видях смъртта, предзнаменованието на всичко онова, което щеше
да се случи през следващите години и което нямаше да може да се случи
без мен, тоест ако аз не бях инструментът и средството на вече
предначертаната ти съдба. Заедно с теб се беше родило и поражението, и
проклятието, което щеше да те преследва до нощта на първи май и да те
запрати в една черна дупка на улица "Вулиагменис", на рампата на някакъв
гараж с надпис "Тексако". В тях видях и страданията, и оковите, които
щеше да ми наложиш, превръщайки ме в Санчо Панса с крантата му,
откъсвайки ме от моята идентичност, от моя живот. Лошо ми се пишеше,
ако приемех любовта ти и ако те обичах – разбрах го със сигурност,
мигновено. И веднага се освободих от прегръдката ти, от устните ти, от
теб, втурнах се в съседната стая, напълних безразборно пътната чанта,
повиках Андреас и го попитах дали може да ме закара до летището –
трябваше да има полет към пет часа, с малко късмет щях да успея да го
хвана, десет минути дали щяха да са достатъчни? "Достатъчни са",
отговори Андреас, скачайки. Изправен до стената, с ръце в джоба и
загадъчна усмивка изпод мустаците, ти наблюдваше сцената мълчаливо и
не предприемаше нищо, за да ме спреш или за да ме накараш да се успокоя.
Едва след като се бях сбогувала с майка ти, ти възкликна: "И аз ще дойда".
После ме заведе до автомобила, седна до мен, сериозен: "Да тръгваме". По
време на пътуването не каза нищо друго, и аз също не проговорих.
Изглеждаше, че няма какво повече да си кажем. Когато стигнахме до
летището, слязох, сбогувах се с Андреас, стиснах ти ръката, ти стисна
моята ѝ: "Чао, iassu". Бях направила няколко крачки, когато гласът ти се
извиси строго, като заповед: "Agapi!". Обърнах се. Дясната ти ръка се
подаваше от прозореца на колата, със свити във формата на "V" показалец и
среден пръст, а на лицето ти трептеше добродушна ирония. "Ти ще се
върнеш! Аз ще победя! Ти ще се върнеш!".
Върнах се много скоро. Първата телеграма пристигна на следващия
ден и в нея се казваше: "Чакам те". Втората два дни след това и гласеше:
"Какво чакаш?". Третата след четири дни, с текст: "Много съм тъжен,
защото продължаваш да нямаш смелост". После, една седмица по-късно,
докато се намирах в Бон, получих едно писмо, в което ми съобщаваше, че
си настанен в болницата на улица "Сократус". Новината беше придружена
от едно кратко стихотворение: "Забравени любовни мисли/ се възраждат/ и
ме връщат отново към живота". Имаше и послеслов: "За теб". От Бон
трябваше да отида в Ню Йорк. Анулирах пътуването и потърсих директен
полет за Атина. Имаше само един самолет, който излиташе следобед от
Франкфурт, но ако наема кола до там, ще стигна нареме, каза портиерът на
хотела. Така и направих. И няколко часа по-късно пристигнах в твоята
страна, погълната от неизбежната съдба, от която нямаше да успея вече да
се измъкна. Защото беше по-силна дори от инстинкта ми за оцеляване и от
подлото коварство на щастието.
 *

* *

Щастието е смях, който избухва в девет вечерта, когато таксито ми

спира пред болницата и някаква сянка се шмугва в мрака, отваря вратата на
колата, връхлита върху мен и казва на шофьора: "Grigora! Бързо!". При
пристигането си те бях заварила в една малка стая в патологията, обграден
от лекари и лекарства, имаше вид на най-болния човек на света и със слаб
глас ме беше помолил да дойда в девет часа. "Зле съм, много съм зле...". А
ето те сега – свеж и възроден, да ме прегръщаш в едно такси: "Grigora!
Бързо!". "Но какво правиш? Какво те прихваща?". "Избягах!". "Какво ще
рече "избягах"?". "Ще рече, че станах, облякох се, ударих санитаря по
главата и дойдох тук да те чакам". "Ударил си санитаря по главата?!". "Да,
не искаше да ме пусне. Твърдеше, че не можело. Сложих го там и му
отвърнах: "Ще видиш, че може"". "Къде си го сложил?". "В леглото ми. Ще
остане там до пет часа Утре сутринта. В пет трябва да се върна да го
развържа". "Да го развържеш?!". "Да, наложи се да го завържа. И да му
залепя лепенка на устата. В противен случай щеше да се разкрещи". "Не ти
вярвам". "Всъщност наистина не е вярно. Не се наложи да използвам сила,
а хитрост. Казах му: "Слушай, в колко часа започва Почивката ти?", а той
ми отговори: "В девет". "И в колко свършва?". "В пет". "Далече ли
живееш?". "Много далече", отговори той. "Искаш ли да си поспиш удобно,
без да се прибираш вкъщи?". "И още как", отговори. "Хубаво, ето ти
леглото ми, а това е пижамата ми. Аз ще взема обувките ти". Блъснах го на
един стол, свалих му обувките и хукнах. Тъп е, няма да излезе от стаята,
докато не се върна". И аз се смея ли, смея, без никакво колебание и страх,
развеселена, че откривам у теб страна, която не познавах, тази на дяволит
палячо и на веселяк. И ти се смееш заедно с мен. Признаваш, че си ме
излъгал, в този ден не си се чувствал зле, преструвал си се, приели те в
болницата само за няколко изследвания и на другия ден ще те изпишат.
Шофьорът също се смее, без да знае защо, гледа ни в огледалото за обратно
виждане и се смее, докато таксито прекосява осветения град, поема по
улица "Вулиагменис", минава пред гаража с надпис "Тексако", закарва ни
до ресторанта, където три години по-късно ще вечеряш за последен път,
малко преди да загинеш. Но ако боговете ни дадат знак, за да ни
предупредят, ако ни кажат, че това е твоята съдба, нашата предначертана
съдба, ние няма да повярваме, а аз ще отвърна подигравателно, че съдбата
не съществува. "Къде отиваме?". В "Царопулос". "Какво е това?". "Място
на открито, близо до морето, там сервират риба. Обичаш ли риба?". "Да".
"Аз не. Вечерта преди атентата вечерях там и ядох риба". "Тогава защо ще
ходим там?". "За да мога тази вечер да предизвикам и рибите".
Щастието е гордост, която пламва, когато влизаме в ресторанта,
пронизвани от изпитателните и враждебни погледи на хората, за които ти
не си герой, а провалил се убиец, нарушител на реда, в най-добрия случай
фантазьор, който би трябвало да си остане там, където е бил – в добре
охраняван затвор. От масите им се надигат иронични прокашляния и
изплашени нашепвания: "Това не е ли...?". Някакво конте възкликва: "Look
who‘s there! Я виж кой бил тук!". Ти разбираш това и за миг те обзема нещо
като смущение, опираш се на мен като на бастун, колебаеш се дали да
продължиш напред или да се върнеш обратно, после се изправяш дръзко и
ме отвеждаш до една маса, изложена на тяхното любопитство. Шептенията
нарастват и всяко едно те наранява като удар с нож, виждам го, на моменти
свеждаш глава, сякаш за да потиснеш болката, да я понесеш по-леко –
какво разочарование, какво усилие е свободата! Но моите пръсти търсят
твоите, притискат ги силно, за да ти напомнят, че не си сам, и лицето ти се
озарява: "Зная". Приятно е да изживеем предизвикателството заедно.
Приятно е и да забележа, че някой ти се усмихва, макар и скришом,
предпазливо, като човек, който се страхува да не си навлече неприятности.
След това един сервитьор се приближава смело с бутилка вино и ти казва
на висок глас: "Тази е от мен. За нас е чест, че си тук, Алекос". Небето е
сияйно синьо и осеяно със звезди, до нас има растение със широки
цъфнали оранжеви венчета, лека-полека изпадаме в някакъв приказен свят,
който ни потапя в нещо като забрава. Или безразсъдност? Влиза цветарка с
кошница рози, ти сграбчваш един букет и ми го хвърляш в скута. Влиза
гърбав мъж с дъска с окичени на нея лотарийни билети, купуваш една
много дълга лента билети и ми ги слагаш върху чинията. Всеки твой жест е
наивен изблик на любов, непохватен зов да бъдеш обичан и предишната ти
арогантност се е изпарила. Вилицата ти пада, пада лъжицата ти и изведнъж
се изчервяваш като дете, подаваш ми подаръка, който си пазил за
завръщането ми – един измачкан лист, изписан с много дребен почерк.
"Алекос! Какво е това?". "Любимото ми стихотворение – "Пътуване".
Посветих го на теб, – виж, сега заглавието носи твоето име". След това ми
го превеждаш с онзи, пронизващ душата глас. "Пътувам в непознати води
на кораб/ подобен на милиони други кораби/ които се реят из океани и
морета/ следвайки точни маршрути и разписания / А много други/ наистина
много/ стоят на котва в пристанищата/ В продължение на години товарих
този кораб/ с всичко онова, което ми даваха/ и което вземах с безпределна
радост/ А после/ спомням си го сякаш е днес/ го боядисах в блестящи
цветове/ и внимавах/ на нито едно място да не остане петно/ исках да бъде
красив за моето пътуване/ И след като бях чакал много, наистина много/
най-накрая настъпи часът за отплаване/ И отплавах...". Тук спираш,
обясняваш ми, че пътуването олицетворява живота, че корабът си ти, кораб,
който никога не е хвърлял котва, който никога няма да я хвърли, както
котвата на чувствата, така и тази на желанията и на заслужената почивка.
Защото никога няма да се примириш, никога няма да се умориш да
преследваш мечтата си. И ако те попитам каква мечта, няма да можеш да
ми отговориш – днес е мечта, която наричаш "свобода", утре би могла да
бъде мечта, на която ще дадеш името "истина". Не е от значение дали са
или не са реални цели, важно е да преследваш техния мираж и светлина.
"Времето минаваше и аз/ поех по пътя/ но не по който ми бяха казали на
пристанището/ въпреки че корабът ми изглеждаше различен и тогава/ Така
моето пътуване/ сега го виждах по различен начин/ без повече да се
тревожа за акустиране и товари/ товарът ми се струваше вече излишен/ Но
продължавах да пътувам/ познавайки стойността на кораба/ познавайки
ценностите, които носех...". И аз не можех да ти се наслушам.
Щастието е наслада, която в полунощ ни отвежда в къщата с градината
с портокали и лимони, и влизаме на пръсти, нехаещи за полицаите, които
следят всяко твое движение – двама в двата края на улицата и двама на
тротоара. Щастието е жасмин, разцъфтял под прозореца, на който сме се
показали, и ти откъсваш цветче и ми го поднасяш плахо. Щастието е стая,
която вече не ми се струва мизерна, не забелязвам вече мазните и
продънени кресла, грозните джунджурии, нелепите рамкирани грамоти –
защото ти си там. Щастието е една неочаквано свенлива целувка по челото
ми, докато вятърът шумоли между клоните на маслиновото дърво и довява
до нас монотонната песен на морето. Щастието е сълза, която неочаквано
се спуска по бузата ти, докато прошепваш: "Бях толкова самотен. Не искам
да съм повече самотен. Закълни се, че никога няма да ме оставиш!". То е
твоето сериозно лице, което се опира до моето сериозно лице, твоите
развълнувани очи, които потъват в моите развълнувани очи, твоите
неуверени ръце, които търсят моите неуверени ръце, като че ли сме двама
младежи на първата си любовна среща или си даваме сметка, че се готвим
да извършим ритуал, от който ще зависи цялото ни бъдеще занапред. То е
една продължителна, внушителна тишина, докато устните ни се допират
колебливо, сливат се уверено, а телата ни се вплитат без смущение,
изгарящи лягат в тъмнината, пометени от река от заслепяваща нежност,
търсещи забравени и бленувани движения, и откривайки ги, се сливат
хармонично, отново и отново, пак и пак, сякаш това може да продължи
вечно. Времето вече ти принадлежи, никакъв отряд за екзекуция не се
приближава, за да изпълни строгите заповеди, да те заведе на полигона и да
те разстреля. След това се съзерцаваме изтощени, с глави, положени на
една и съща възглавница, и ти възкликваш: ,S‘agapo tora ke tha s‘agapo
pantote". "Какво означава това?". "Означава "обичам те сега и ще те обичам
винаги". Повтори го!". Повтарям го тихо: "Ами ако не стане така?". "Така
ще стане". Правя последен, напразен опит да се предпазя: "Нищо не трае
вечно, Алекос. Когато ти остарееш и...". "Аз никога няма да остарея".
"Разбира се, че ще остарееш. Ще бъдеш един прочут старец с побелели
мустаци". "Мустаците ми никога няма да побелеят. Нито да посивеят". "Ще
ги боядисваш ли?". "Не, ще умра много преди това. И тогава наистина ще
ме обичаш завинаги". Сериозно ли говориш или се шегуваш? Налагам си
извода, че се шегуваш, в черните ти очи пламва някакъв язвителен блясък и
някаква еуфория, изпълнена с много надежди, възпламенява тялото ти,
което веднага ми се нахвърля ненаситно. Излишно е да си припомням онзи
разговор на верандата: "Ние гърците сме вманиачени на тема пророчество и
трагедия. Може би защото сме я създали". "Но за каква трагедия
говорите?". "Има само един тип трагедия и тя се базира на три елемента –
любов, болка, смърт".
Щастието е да отворя очи и да чуя гласа ти да възкликва с удивление:
"Хубава си!". Щастието е да установим, че часът е почти пет и че трябва да
тичаш да върнеш обувките на пленения санитар. Щастието е да излезем на
свежия сутрешен въздух, отново без да обръщаме внимание на полицаите,
които ни следват До стоянката на такситата, щастието е да стоим
прегърнати през Целия път, да се разделим, знаейки, че скоро ще се видим
отново. Щастието е да се върна в къщата с градината с портокали и
лимони, без да съжалявам за отговорността, която оттук нататък Ще ми
тежи като камък. То е да се събудя, да дойда в клиниката, където ликуващ
ми разказваш, че никой не е разбрал за нощното ти бягство. И лекарят
казва, че можеш да бъдеш изписан без проблеми, от изследванията ти и от
рентгеновите снимки не се е оказало нищо непоправимо. Естествено
изтезанията и затворът са се отразили на здравето ти, но сърцето ти е
силно, а дробовете в отлично състояние, лека-полека ще се възстановиш,
всичко зависи от това да се приспособиш отново към живота. И накрая
щастието е да разбера, че точно тази нощ, докато сме се любели, в
съседната къща се е родило дете, което са кръстили Христос – можем ли да
си представим по-хубаво предзнаменование от дете, родено в съседната
къща, докато сме се любили? Трябва да отпразнуваме появата на Христос,
денят е много слънчев, а небето синьо. Да отидем на морето! От пет години
не си виждал морето, от пет години мечтаеш да го видиш. От деня, в който
напусна "Бояти", и преоткри простора, ти излезе само за да отидеш в
болницата и за да ме заведеш в "Царопулос". Да отидем на морето! И ето
ни на плажа в Глифада. Вървиш неуверено, с наведена глава, като че ли
нямаш смелост да вдигнеш поглед, и когато се решаваш да го направиш,
потръпваш, примигваш замаян, а на лицето ти се появява изражение, което
не разбирам. На радост или на страх? Изведнъж се втурваш напред и се
затичваш към водата. Тичаш с големи крачки като пъргав и безгрижен
жребец, самото олицетворение на младостта, и докато тичаш, крещиш: "I
zoi! I zoi! I zoi! Животът! Животът! Животът!" На брега започваш да
подскачаш, обръщаш се закачливо и ме викаш, протягаш към мен ръце, аз
също се затичвам и смеейки се, се търкаляме на пясъка. Днес никой не те
преследва надолу по скалите, днес морето не е зло, както в онази
августовска сутрин, която не желаеш да си спомняш. "Изчакайте ме, идвам,
изчакайте ме!" Меко и гладко, то се надипля леко на брега в рула от бяла
пяна. Кой се страхува от рибите? "Никой!". Може би предизвестяват
поражения и нещастия? "Глупости!". Тогава Да се хвърлим. Събличаме се
бързо, нетърпеливи. Гмурваме се заедно, плуваме един до друг в хладката,
гладка вода, спираме от време на време да си разменим по някоя целувка с
вкус на сол. S' agapo tora ke tha s' agapo pantote. После е приятно да се
излегнем на слънцето, хванати ръка за ръка, и изтощени, да потръпваме от
удоволствие и студ, да усетя някакво желание, което разтърсва бялото ти
тяло, завиждащо на тена ми, да мисля че вкъщи ще го удовлетворим.
Съществува ли наистина тиранин на име Пападопулос? Кой познава
Йоанидис? А Теофилоянакос, Хазизикис и Закаракис? Никога не сме
виждали лицата им. Няма дори да споменаваме тези имена в продължение
на седмица. Щастието е забрава, която трае една седмица.
Онази вълшебна седмица, към която паметта ми ще се връща всеки
път с невярващо изумление – усамотени, далеч от всички, достатъчни един
на друг, вегетирахме в състояние на лениво блаженство, в което не се
случваше нищо. Имаше толкова много дребни неща за правене, за да се
приспособиш отново към живота! Например отново да се научиш да
пресичаш улицата, без да изпитваш ужас, че може да бъдеш пометен от
автомобилите, да вървиш например по тротоарите и да се разминаваш с
хората, без да се стряскаш от подбутванията и от градския хаос. В
гробницата в "Бояти" беше забравил дори това, и след излета на морето в
теб неочаквано се беше породило някакво съжаление. Денем вече не
искаше да излизаш от къщи. Или ако излезеше, се качваше в някой
автомобил, където се чувстваше защитен, а когато слезеше от него, всичко
те плашеше. За да пресечеш улицата, човек трябваше да те окуражава и да
те увещава по хиляди начини: "Хайде, ела, светофарът свети зелено!". Дори
за да вървиш по тротоара, често трябваше да бъдеш насърчаван. В
действителност ти не вървеше направо, движеше се по диагонал и се
блъскаше в стените. Така че сутрин те водех на най-оживените улици в
центъра и там, стиснал ръката ми като слепец каишката на своето куче
водач, ти възвръщаше един по един изгубените си навици. "Видя ли? Той
щеше да ме блъсне, но аз го избегнах". "Видя ли? Ти не забеляза, че свети
червено, но аз да!". А следобедите ги прекарвахме вкъщи, където задухът и
нарушаваната единствено от песните на щурците тишина ни изтощаваха по
време на безконечните, мълчаливи съвкупления. Говорехме съвсем малко,
нямахме нужда от думи. Привечер обаче ти се пробуждаше с
въодушевлението на прилеп, който надушва тъмнината, ставаше
разговорлив и излизахме да вечеряме навън. Понякога отивахме чак до
Пирея, понякога оставахме в Глифада, в таверните от твоето юношество,
където един старец с китара, със сини и блеснали очи, ни пееше
гръмогласно "Легло за двама". Ти обожаваше тази песен, защото в нея се
пееше за двама влюбени, които спят в едно малко и тясно легло. Нашето
легло беше малко и тясно, то беше леглото от детството ти, ако не спяхме
прегърнати, щяхме да паднем на земята. Всичко приключи неочаквано и
без никакво предизвестие в деня, в който отидохме в Егина.
ГЛАВА II
Не беше казал, че ще ходим в Егина, каза само, че ще отидем на
някакъв остров. Нито пък аз те попитах на кой остров. Бях се оставила
щастието да ме носи, като обрулено от вятъра листо. Корабът току-що беше
отплавал, стояхме на палубата и аз гледах захласнато към носа на кораба,
който пореше водата и образуваше ветрила от пяна, когато на повърхността
се появи един делфин. Притиснах се в теб и закрещях: "Делфини! Виждаш
ли ги?". Отговори ми един безразличен глас: "Не виждах нищо, бяха ме
сложили на мостика". "На мостика? Не разбирам, Алекос, за какво
говориш?". "Говоря за деня, в който ме откараха в Егина, за да ме
разстрелят". И след като изрече тези думи, ти се затвори в мълчание, което
изключваше всякакъв контакт и нужда от компания. Проговори чак на
слизане, когато ме натика в едно такси и даде на шофьора някакъв адрес,
който аз не разбрах. Таксито потегли, излязохме от градската част
мълчаливи, мълчаливи стигнахме до един стръмен и пуст път, обточен от
кактуси, маслинови дървета и шамфъстъци, и после пак от кактуси. Тук-
таме имаше някоя виличка, някоя измазана с вар къща, някой бял параклис
с черна икона. "Алекос, къде отиваме?". "Там". "Къде е това там?". "Там".
Нямаше начин да преодолея тайнствената преграда, зад която се беше
изолирал. Гледаше втренчено пейзажа, с напрегнато лице, със сбърчено
чело и зорки зеници, като че ли на всеки метър, на всеки завой и зад всеки
камък се криеше някакъв капан, или все едно че зад онези кактуси,
маслинови дървета и шамфъстъци, които ту преливаха в зелени полета, ту
се спускаха в зловещи дефилета, ту се сливаха с горските храсти, се криеше
някаква тайна. Да не би да търсеше някого, да не би да отиваше на някаква
опасна среща? Не, инстинктът ми подсказваше, че не е така. Да не би да
искаше да ми покажеш затвора, в който беше прекарал в очакване трите
дни и трите нощи? Да, това наистина беше възможно, но затворът се
намираше доста близо до пристанището, а таксито се отправяше в обратна
посока. "Алекос...". "Тихо!". "Чуй ме...". "Тихо!". "Защо не...?". "Тихо!".
Пътувахме така от половин час, когато шофьорът зави по някаква
разнебитена, обрасла с треволяк и толкова тясна пътека, че едва можеше да
се мине по нея. Продължи два километра нагоре, подскачайки по камъните
и дупките, и се озова сред някакъв гол пущинак, накрая спря пред една
бариера с опъната бодлива тел, която преграждаше пътя. Зад бодливата тел
пишеше: "Военна зона. Достъпът е забранен". Тогава слязохме и ти отново
нежно ме хвана за ръката: "Пристигнахме, ела!".
Последвах те изумена, като се оглеждах наоколо, без да мога да
проумея. Намирахме се на някакъв връх на острова, откъм югоизточния
бряг на Атика. Под нас планината се спускаше отвесно в залива, а вдясно се
разкриваше един гол нос – нямаше никакви къщи, колиби или дървета.
Накъдето и да погледнеше човек, не се забелязваше нищо друго, освен
скали и море, цареше удивителна, библейска пустош и почти тягостна,
внушаваща печал тишина. И въпреки това беше едно от най-хубавите
места, които някога бях виждала. Особено когато съзерцавах носа, който се
спускаше и се потапяше във водата със симетрична ивица земя, малки,
пропити със светлина заливи, малки плажове със снежнобял и чист пясък,
ме обземаше някакво убийствено усещане. Като че ли изпитвах нужда да се
хвърля на колене и да благодаря на Господ, че съм жива. Затова ли ме беше
довел тук горе? Затова ли се беше изолирал в това странно мълчание? За да
ме изненадаш и за та се насладиш на моето изумление? Поисках да ти го
кажа, но ти не ми обръщаше внимание. Блед и с ръка, насочена към
ивицата земя, която се разстилаше във водата, ти ми сочеше нещо, което аз
не можех да видя. "Там долу, там долу!". "Къде там долу, Алекос, и за какво
става дума?". "Площадката" "Каква площадка?". "Онази сивата,
правоъгълната. Не я ли виждаш?". Не, наистина не я виждах. "Долу, ниско
долу. Онази, която започва на няколко крачки от брега и свършва при зида".
А, да сега я виждах – един ограден със зид циментов правоъгълник. Но за
какво ставаше въпрос – за игрище за игра на топчета ли? За площадка за
хеликоптери ли? Може би беше военна площадка за хеликоптери. Това
обясняваше табелите, забраняващи достъпа. "Виждам я", казах. "Това е
писта за хеликоптери". А ти: "Не, това е стрелбището, където се
разстрелват осъдените на смърт. Там трябваше да ме разстрелят. С гръб към
онзи зид". Пауза. "Пет години се питах как изглежда, къде се намира. Знаех
само, че оттук горе може да се види". Пауза. "Дали е тъжно място, се питах,
дали е противно? Съвсем не е тъжно, нито противно, напротив, съвършено
е. Наистина съвършено място, където да умреш – Саронският залив се
простира напред, над главата ти е небето, а под краката ти морето, Атина...
Виж, вдясно се намира нос Сунион и руините на храма. Малко преди тях се
намира Лагониси, с вилата на Пападопулос. По-надолу се намира малкият
мост, където бях поставил мините, а след това Вулиагменис, и после
Глифада. Къщата ми в Глифада. В дъното вляво се намира Пирея, а над
Пирея се вижда Акрополът. Помисли си само! Ако ме бяха разстреляли,
щях да умра, с поглед към Акропола, и към дома ми и към мястото на
атентата. Щеше да е красива смърт, прекрасна смърт. Пропуснал съм една
прекрасна смърт".
Все едно че смъртта с изглед към Акропола, към дома ти и към
мястото на атентата беше някаква прекрасна жена, която винаги си желал и
която ти се е изплъзнала лукаво миг преди съвкуплението. Бледостта ти се
беше изпарила, бузите, устните и ушите ти бяха пламнали, а в очите ти
гореше страст. Или съжаление? След това не можех да те откъсна оттам.
"Да си вървим!", повтарях, "Да си вървим, моля те!", а ти стоеше
неподвижен, втренчен в стрелбището на пропуснатата прекрасна смърт.
Почти се беше мръкнало, когато таксито потегли обратно между
меланхоличните редици от кактуси, маслинови дървета и шамфъстъци.
Беше се стъмнило, когато стигнахме до втората спирка от твоето
поклонение – затворът, в който беше прекарал трите дни и трите нощи. Но
вече не можеше да разпознаеш сградата, не можеше да откриеш и вратата,
през която беше влязъл, напразно обикаляше оградата, терзаеше се и се
ровеше в спомените си. И каза: "Може би са ме вкарали от задната страна.
Да, би трябвало да има една затулена пътека, която води към една желязна
порта от задната страна, нещо като охранителна ролетка, а зад нея
площадка, която отляво се превръща в много тесен коридор. Толкова тесен,
че по него може да минава само по един човек. В дъното на коридора има
малък двор, където се намира бараката за осъдените на смърт. Много стара,
много мръсна и ниска. Преддверието на бараката е малко, веднага след това
се влиза в коридор с килии отляво и отдясно. Моята килия беше последната
вдясно. Беше четири метра на три, стените бяха боядисани в бледосиньо,
подът беше от тухли, нямаше никакви лампи, вътре влизаше светлината от
лампите в двора". След това с отново пламнали бузи и с отново блеснали от
желание очи каза: "Как ми се иска да я видя отново! Да вляза отново вътре,
поне за няколко минути... Как ми се иска! Вярваш ли ми?". "Да си тръгваме,
Алекос, да си тръгваме, моля те!". "Още малко". "Да се прибираме вкъщи,
моля те, нека да се върнем вкъщи!". "Още малко". "Уморена съм, късно е,
студено е". "Още малко". Седеше на земята, с гръб, подпрян в един храст и
не ставаше. Дори не казваше какво те задържа. Но когато се качихме на
последния кораб, ми сподели, че те задържаше носталгията. Носталгията
по смъртта. "Защото човек, който е бил осъден на смърт и е прекарал три
дни и три нощи в очакване на смъртта, никога вече няма да бъде същият.
Винаги ще носи смъртта на гърба си като втора кожа, като неудовлетворено
желание. Ще продължава винаги да я преследва, да мечтае за нея,
прибягвайки дори до благородни каузи и морални задължения като
предтекст. И няма да намери покой, докато не я постигне".
Дори ми го демонстрира, преди да се приберем вкъщи. Връщахме се с
такси в Глифада, когато на улица "Тесалоника" движението беше спряно, за
да мине някакъв ескорт, който идваше от обратната на нашата посока.
Пристигнаха с трясък четири полицейски мотоциклета и една камионетка,
накрая се появи и един черен автомобил. Лимузината на Пападопулос. Едва
успях да зърна в нея някакво кръгло и сивкаво лице, с тъмни мустачки, след
което устата ти се изкриви в свиреп крясък, з ръцете ти се протегнаха към
вратата на таксито: "Палячо, проклето псе!". "Недей, Алекос, недей!".
"Пусни ме, искам да сляза, пусни ме!". В ръцете ти имаше ужасна сила, не
успявах да те удържа и да ти попреча да стиснеш дръжката. А лимузината
се приближаваше все повече, кръглото сивкаво лице се виждаше все по-
ясно, вече можех да видя малките лукави очи, противната малка уста, на
която беше изписана бегло тайнствена усмивка. Още миг и щеше да
изхвръкнеш навън, да му се нахвърлиш и да ги предизвикаш да те убият.
"Помогнете ми!", изкрещях на шофьора. Той схвана, обърна се и те
отблъсна назад: "Да не си полудял, приятелю?". Усетих огромна тежест
върху себе си и установих, че си припаднал, че щастието е приключило. И
тъй като загубата на щастието често ни служи да избистрим мислите си, да
се пробудим от сън, който е замъглявал ума ни и ни е пречел да
разсъждаваме, си дадох сметка, че от този момент нататък да те обичам ще
бъде непосилно трудно.

* *

"Някой забеляза ли?", попита Андреас. Свих рамене. "Мисля, че не.

Стана толкова набързо, всички погледи бяха вперени в ескорта. "А
таксиметровият шофьор?". "Той беше тактичен. Дадох му адреса и ни
докара вкъщи. Поклащаше глава и нищо повече". И Андреас поклати глава:
"И това е само началото, давате ли си сметка?". "Давам си сметка" кимнах.
После го попитах защо е Дошъл, за да предрича нещастия ли? Той отново
поклати глава: "Не, дойдох, защото той ми се обади. В Атина има един
доста известен певец, омразен на Хунтата. Има заведение в Плака и през
изминалите дни на няколко пъти ви отправи покана. Тази сутрин Алекос ми
се обади да отида да му кажа, че довечера ще идете. Но при едно условие –
да се изпълняват песни, забранени от Хунтата, песните на Теодоракис". "И
какво ще стане?". "Полицията ще се намеси, предполагам. И той ще
направи всичко възможно да бъде арестуван, да покаже, че нищо не се е
променило, че диктатурата продължава. Да, опасявам се, че наистина това е
намислил. Освен ако...". "Освен ако какво?". "Не зная, може би крои нещо
по-сложно. Би трябвало...". Но точно в момента, в който казваше това, ти
ни връхлетя: "Заговор! Заговор! Какво заговорничите вие двамата? Хайде,
побързай, приготвяй се, ще ходим да се забавляваме, да послушаме музика.
Искам да си елегантна тази вечер, да си облечена в червено!".

* *

Отидохме. И сега, сгушена в прегръдките ти, докато ти спеше дълбоко,

слушах дишането ти. Опитвайки се да придам някакъв смисъл на онова,
което се беше случило. Но това беше като да развържа възел, и да получа
нов и кълбото да се заплете още повече. Да видим. При влизането ти
певецът запя един химн на Теодоракис, от този момент оркестърът започна
да свири забранена от закона музика, а ние се намирахме на една открита
тераса. Шумотевицата със сигурност се чуваше из целия квартал. Но
полицията не се намеси. По едно време ти дори настоя всички да запеят
заедно с теб марша от твоето стихотворение "Мъртвите напред" и десетки
дръзки и много високи гласове запяха и разтърсиха виолетовата нощ:
"Мъртвите напред/ вечни представители на борбата/ и след това ние/
нетърпеливи да вдигнем знамената/ цял народ/ живи и мъртви заедно...".
Но и тогава полицията не реагира. Едва към един часа сутринта се появиха
двама жандарми и помолиха да не се вдига толкова шум, някой в квартала
се оплакал, извиниха се и благодариха. Никакви арести или прилагане на
закона. Защо? Тъй като провокацията ти се оказа безрезултатна, излезе на
улицата и започна да крещиш жестоки ругатни по адрес на Пападопулос, на
Йоанидис и на самите минувачи, които се опитваха да те укротят, но
понеже това не ти стигаше, към всяка ругатня добавяше дързкия вик: "Ime
Panagulis! Аз съм Панагулис!". Но отново нищо не се случи – сякаш на
всички полицаи им беше наредно да проявяват пълно безразличие към това,
което казваш или вършиш. Защо? Веднага щом се прибра вкъщи, се хвърли
на телефона и се обади в централата на ECA: "Ime Panagulis! Аз съм
Панагулис! Telo Joannidis! Искам Йоанидис!" И още ругатни, от които да ти
настръхне косата, но дежурният не се смути. Отговори, че господин
бригадният генерал Йоанидис нощем не си е в офиса и попита дали
желаеш да оставиш някакво съобщение. Да, изкрещя, съобщението е
следното, да го запишат добре, да не пропуснат нито дума: "Йоанидис,
педераст, педал такъв, вярно е, че на Пападопулос не му стискаше да ме
разстреля, но на теб не ти стиска даже и да ме арестуваш. И допускаш
грешка, Йоанидис, допускаш грешка, защото ще те накарам да пикаеш
кръв, Йоанидис!". После затвори слушалката, казвайки спокойно: "Да
видим дали ще дойдат да ме арестуват". И за огромна изненада, никой не
дойде. Скоро щеше да стане десет сутринта и въпреки това никой не
идваше. Защо? Не разбирам. Впрочем не разбирах и защо вместо да
използваш по някакъв сериозен и полезен начин възвърнатата си свобода,
ти я прахосваше с толкова демонстративни прояви, с толкова повърхностни
и реторични провокации, като динозавър, който се движи из
праисторически гори и тъпче дърветата като стръкчета трева. Какъв смисъл
имаше, за какво беше нужно? Наистина ли търсеше смъртта, която ти се
беше изплъзнала в Егина? Откъснах се от прегръдките ти: "Алекос...". Ти
се събуди с широка усмивка: "Не дойдоха да ме арестуват, нали?". "Не, не
дойдоха". "Знаех си!". "Знаел си?!". "Разбира се, че знаех. Йоанидис
определно не е глупав. Кой ще вземе на сериозно един луд, който избухва и
се обажда на шефа на ЕСА, за да го обижда?". "Само не ми казвай, че си го
направил нарочно!". "Да, точно това ти казвам. И ще видиш, че днес денят
ни ще бъде спокоен, ще видиш, че ще можем да отидем необезпокоявани на
нос Сунион". "Какво има на нос Сунион?" "Един прекрасен храм. Храмът
на Посейдон".
Беше един незабравим следобед, руините на храма се издигаха
снежнобели на фона на синьото небе, морето блестеше със седефен цвят и
чуждестранните туристи надаваха възторжени писъци: "How marvellous!
Wunderbar! Superbe!". И аз бях на същото мнение, докато вървях до теб,
затруднявана от препасаната през врата чанта, навеждайки се от време на
време да взема някой камък, който ми се искаше да запазя за спомен и
който ти ми изтръгваше от ръката възмутен: "Не може! Това е кражба!
Засрами се!". "Ама каква кражба! Защо да се засрамя! Това е само един
камък!". "Ако всеки вземе по един камък, какво ще остане?". "Колоните,
мраморните плочи...". "И ти тогава ще отмъкнеш и колоните, и мраморните
плочи! Ще откраднеш дори скалата. Каква красива скала! От нея Егей се е
хвърлил в морето. Според легендата Егей чакал тук завръщането на сина си
Тезей, който тръгнал да спечели златното руно. Егей заръчал на Тезей да
влезе в пристанището с бели платна, в случай че се завърне като победител,
но Тезей бил пияница. Екзалтиран от победата, той се напил, забравил да
вдигне белите платна и...". Нещо се плъзна в чантата ми и тя натежа.
"Алекос, какво пъхна вътре?". "Кротко, не гледай, не пипай! Два къса от
стъпалата". "Два къса от стъпалата?! Не ми даваше да отмъкна един камък,
а ти си взел два къса от стъпалата?!". Ти се изсмя доволно: "Ах, какво ли не
бих направил за теб! Караш ме да крада, да крада!". "И кога ги взе?". Не се
беше отделял от мен, не се беше навеждал, за да вземеш нищо. Кога ги
беше взел? "Колко си досадна! Взех ги. Какво значение има кога съм ги
взел? И не пипай чантата, ти казах! Да не искаш да ме пратят обратно в
"Бояти" заради две късчета мрамор? Я по-добре да тръгваме, хайде! С
небрежен вид, така. Да се престорим на двама влюбени, които се любуват
на гледката. Точно така". Хванал ме под ръка и с чантата помежду ни, ти ме
тикаше към края на носа, далеч от тълпата и потръпваше въодушевен от
кражбата. После, там където скалата се спуска в нещо като тераса, висяща
над залива, ти се спря. "Да седнем тук, с гръб към храма. Не, ти застани на
една страна, за да провериш дали някой ни е видял". Проверих.
Дисциплинирани и на групи, туристите се любуваха на красотата на
дорийския периптер и никой не ни обръщаше внимание. Само един младеж
с карирана риза стоеше настрана, преструваше се, че чете плочата, на която
е гравирано името на Байрон, и в действителност ни хвърляше погледи.
"Може би един младеж там долу. Вероятно е забелязал, оглежда ни. Сега
обаче се отдалечава. Отива си. Мислиш ли, че ще отиде да съобщи на
властите?". "Не мисля". "Добре. Да видим какво си откраднал". Дръпнах
ципа на чантата с радостно нетърпение и усмивката ми веднага угасна.
Вътре нямаше късове мрамор, а две тенекиени, ябълковозелени на цвят
кутийки. "Алекос, какво е това?! " "Тютюн. Дори е написано – Golden
Virginia, hand rolling tobacco" "Тютюн?! И кой ти го даде?". "Един приятел".
"Един приятел с карирана риза ли?". "Да". "Но кога?!". "Когато ти разказвах
историята за Егей и Тезей. Ловък е, нали?". "И трябваше ли да идваме до
Сунион за това?". "Очевидно, да. Един добър конспиратор е почитател на
археологията". "Алекос, какво има в тези кутии?". "Казах ти, тютюн.
Golden Virginia hand rolling tobacco". Претеглих ги. На ябълковозеления
цвят изпъкваха още три думи – Fifty grams net. Петдесет грама нето.
Петдесет грама! Всяка една тежеше поне двеста грама, може би триста.
"Алекос...". Повдигнах единия капак от станиол и всяко съмнение се
изпари. Познавах добре този груб, жълт камък. Можех да ти опиша
всичките му характеристики и свойства. Онова, което беше пъхнал в
чантата ми като играчка или подарък беше тротил. Две парчета тротил, с
размерите на тоалетен сапун.
"How marvellous! Wunderbar! Superbe! Isn‘t it unbelievable? Vraiment
extraordinaire!". Слънцето бълваше розови и яркочервени пламъци,
започваше да залязва и възгласите на чужденците се засилваха. На фона на
розовите и яркочервени пламъци прелитаха и чайки и една от тях се
спускаше отвесно във водите на залива, също както чайката от съня ти.
Извърнах поглед. "Какво възнамеряваш да правиш с него, Алекос? .
Отговори ми с въпрос: "Кажи ми, какво е любовта?". "Може би да носиш в
чанта две парчета тротил с размерите на тоалетен сапун". "Браво! Да ги
носиш или да ги повериш. Поверих ти ги умишлено, за да ти покажа, че
любовта е приятелство, съпричастност. Любовта е спътница, с която
споделяш едно легло, защото споделяш някаква мечта, някакво задължение.
Аз не искам жена, с която да съм щастлив. Светът е пълен с жени, с които
човек може да бъде щастлив, стига щастието да е това, което търси. В
действителност имал съм толкова жени, че като се замисля, пет години
затвор си бяха почивка. Но никога не съм имал спътница. А искам да имам
спътница, която да ми бъде другар, приятел, съучастник, побратим. Аз съм
човек, който се бори. Винаги ще бъда такъв. Ще бъда такъв навсякъде и
при всякакви обстоятелства. Дори и в Рая. Не мога да възприема друг начин
да живея и да умра. Колко хора има на тази планета? Три милиарда и
половина? Е добре, ако три милиарда и четиристотин деветдесет и девет
милиона и деветстотин деветдесет и девет хиляди и деветстотин деветдесет
и девет души изберат да не се борят, което ще е равносилно на пълно
единодушие с изключение на един човек, аз пак бих се борил. Тротилът
няма нищо общо. Тротилът е момент от съществуването на човек, който се
бори. Впрочем аз не харесвам тротила. Не обичам насилието, каквато и да
било форма на насилие – никога не бих бил способен да взривя автобус с
деца, както правят някои в името на родината или на друга проклета
идеология. Не вярвам във войната. Не вярвам в революциите, при които се
пролива кръв. Убеден съм, че те служат единствено да се смени господарят.
Стрелбите и експлозиите не са ми по вкуса – казах ти, че предпочитам
Кавур пред Гарибалди. Но когато става въпрос за свободата, тъй като
единственото нещо, което е от значение, е свободата, когато...". "Какво
възнамеряваш да правиш с него, Алекос?". "Какво? Виж, петстотин грама
тротил са нищо. Но с тях могат да се направят много неща. Достатъчни са
детонатор, фитил и малко фантазия. И спътница, която да ми помогне.
Нуждая се от теб. Трябваш ми". "За да се разхождаш и да събираш кутии
"Golden Virginia", без да биеш на очи ли?". "Не, за нещо много повече. За да
не бъда сам. Ако ми помогнеш, ако не ме оставиш сам, ще ти кажа какво
възнамерявам да правя с него". Онзи глас. Онези очи. В онзи глас и в онези
очи имаше някакъв демон – някаква съзнателна, хладнокръвна,
неконтролируема страст, като луд, който в името на своя идеал може да
извърши какво ли не безумие, да съсипе своя живот и живота на другите, да
пожертва своите чувства и чувствата на другите, своята интелигентност и
интелигентността на другите. Но в думите ти се съдържаше най-
невероятното любовно обяснение, което човек може да чуе. Те струваха
повече от хиляди прегръдки в някое легло, от хиляди вълшебни нощи,
повече от хиляди растения жасмин, от хиляди,S‘agapo-tora-ke-tha-s‘agapo-
pantote". И динозавърът, който предната нощ бях видяла да реве, да върви
из праисторическите гори и да тъпче дърветата като стръкове трева, не
беше вече динозавър. Беше мъж Един самотен мъж при това. Толкова
самотен, че щеше да е подло да го отблъсна. "Спътница, която да ми бъде
другар, приятел, съучастник, побратим. Ще ми помогнеш ли?". "Разбира
се", отговорих. "Добре. Нали си представяш Акропола...?".

* *

Планът за Акропола беше едно невероятно безумие. Състоеше се в

навлизане в археологическата зона в часа, в който тя се затваря за
посетители, след това в издигане на червено знаме над Партенона, не
защото конформизмът на червеното знаме ти допадаше, а защото червеният
цвят дразнеше Хунтата и изпъкваше добре на белия мрамор, и накрая във
вземането на Партенона като заложник, със заплахата да го взривиш.
"Алекос, две парчета тротил, с размерите на тоалетен сапун, не биха
стигнали даже и за взривяването на една колона!". "Естествено. Но те не
знаят, че имаме само две парчета. И веднага щом взривя една от тях с
демонстративна цел...". "Няма да ти повярват". "Ще ми повярват. Защото
мислят, че съм способен на всичко, дори и да срина Партенона". "Наистина
ли би го сринал?". "В никакъв случай". Първоначално беше намислил да
хванеш и известен брой туристи, по възможност американци, но после
стигна до извода, че ще бъдат пречка, защото ще се опитат да избягат, ще
имат нужда от храна, от вода, и може би и от лекарства. Изобщо ще пречат.
А Партенонът няма нужда от вода, от храна, няма да избяга и не се нуждае
от лекарства. С една дума, има ли по-подходящ заложник от Партенона?
Хората, които обичат красотата и културата, казваше ти, все още проклинат
онзи Кьонигсмарк, който през 1687 година открил огън срещу него, за да
прогони турците, както и турците, които го били превърнали в склад за
боеприпаси. Така че да се загуби онова, което е останало от Партенона, е
равносилно да се загуби самият символ на цивилизацията – целият свят ще
се надигне в защита на четирийсет и шестте му колони, всички посолства
ще се обърнат към Хунтата, умолявайки я да приеме твоите искания.
"Какви искания?". "При един диктаторски режим никога не липсват
искания, а аз имам едно, което струва колкото малкия храм на
кариатидите". Че начинанието ти можеше и да не успее, беше вероятност,
която ти отхвърляше априори. Повтаряше. Че Акрополът е непревземаем –
издига се на нос с отвесни стени и достъпът е само един – парадният вход,
през Пропилеите. Дванайсетина бойци ще бъдат повече от достатъчни, за
да държат под контрол войската и полицията. Единственият проблем беше
да намериш такива. "Дванайсет бойци ли, Алекос? Два хеликоптера и
няколко елитни снайперисти ще са достатъчни да ги елиминират за пет
минути. Без да вземаме под внимание, че сълзотворният газ...". "Не и ако
при първия изстрел или при първата димка взривя късче от Партенона.
Въпросът е психологически". "Ти каза, че в никакъв случай няма да
посегнеш на Партенона". "А кой ти каза, че ще е наистина късче от
Партенона? Те откъде ще знаят, че летящите във въздуха камъни са от
Партенона или не?". "Да приемем, че е така. И колко време мислиш, че ще
можеш да издържиш? Един ден? Една нощ?". "С малко провизии дори три
дни и три нощи. Представяш ли си червеното знаме да се вее три дни и три
нощи над Партенона? На цялата тази белота ще изпъква като мак, ще се
вижда от всяко кътче на града. Ще дойдат телевизионни оператори,
журналисти и фотографи от цял свят. Хунтата ще бъде направена за смях до
краен предел и той ще бъде принуден да капитулира". "Кой той?".
"Йоанидис, че кой? Искам Йоанидис. Пападопулос има все по-малко
значение и рано или късно Йоанидис ще го отстрани". Къде го искаш, за
какво?" "За да преговарям, за какво друго? На Акропола, че къде? Ще
трябва да се качи горе и...". "Това ли е идеята, която струва колкото храма
на кариатидите?". "Да". "Чуй ме, Алекос! Йоанидис никога не би дошъл".
"Ти ме чуй – аз познавам Йоанидис и ти казвам, че ще дойде. Защото е
смел. И защото ме мрази".
Дори и в това не проявяваше ни най-малко съмнение. Увереността ти,
че планът ще успее, беше толкова непоклатима, че всякакъв опит да бъде
омаловажен, се оказваше безрезултатен. Да, Йоанидис ще се качи на
Акропола и ти ще го приемеш в Партенона. С тротилов експлозив на себе
си. Ще му кажеш: "Поздравления, Йоанидис! Не ме разочарова. Преди пет
години ти заяви, че се случва само веднъж на сто хиляди да попаднеш на
човек, който да не проговори. Днес аз казвам, че само веднъж на сто хиляди
се случва да намериш генерал, който да се отзове на подобна покана. Но
тогава аз бях с белезници, Йоанидис. А днес с белезници би трябвало да си
ти. Даже с белезници ще сме и двамата". Веднага след това ще закопчаеш
дясната му китка за твоята лява ѝ: "Виждаш ли експлозива върху мен,
Йоанидис? Детонаторът е с бързо изгарящ фитил. Ако помръднеш, ще се
взривим заедно"". "Не ти вярвам, Алекос. Не би го направил". "Бих го
направил и още как. Ако се наложи, ще го направя, ще го направя. Ще
видиш". "А после?". "После ще отправя исканията си и ще отидем в
Алжир". "В Алжир ли?". "Да". "С Йоанидис ли?!". "Естествено. Ще го
вземем с нас като заложник, завързан през цялото време за лявата ми китка.
Ще поискаме самолет само за нас и...". "А ако за да те спре, Йоанидис е
готов да загине?". "Той да, но привържениците му не. Той е силният човек
на режима и голяма част от войската е с него. Атика е негова. Хората, които
искат да отстранят Пападопулос, никога няма да го оставят да загине и ще
изпълнят исканията ми. Впрочем, активираният детонатор през цялото
време ще е на мен. Ако се наложи, ще умра с него като онзи немски
генерал, който искал да се взриви заедно с Хитлер. "Ти си луд!". "Може би.
Но историята се създава от лудите, а не от здравомислещите. Ако започнем
да размишляваме какво е разумно и какво не, какво е възможно и какво не,
земята ще спре да се върти. И животът ще изгуби смисъла си".
Не беше много ясно каква роля си отредил за мен в една подобна
лудост На моменти изглеждаше обикновена морална подкрепа, на моменти
роля от голямо стратегическо значение. "Ако разположа трима души от
северната страна, трима от южната, двама от източната, четирима между
входа и Пропилеите, на Партенона ще остана оголен и няма кой да ми пази
гърба. Ти можеш ли да стреляш с автомат?". Съмнението, че имам някакви
възражения, например по отношение на използването на автомата, че те
осени нито за миг. Впрочем дори не те интересуваше, че не съм съгласна с
цялата тази работа. Онзи следобед на нос Сунион беше сключено
споразумение, което изключваше каквато и да била измяна от моя страна.
Вече бях твоят Санчо Панса, а нима задачата на Санчо Панса не е да следва
Дон Кихот, да го подкрепя в безумията му? Единственото нещо, което те
безпокоеше, каза го докато ми представяше плана, беше намирането на
дванайсет бойци. Без партия зад гърба ти, без някаква утвърдена идеология,
нямаше да ти е лесно да ги събереш. Трябваше да ги търсиш слепешком в
мрака и давайки си сметка за това, ти се затвори вкъщи да подреждаш
имена, да ги проучваш, да ги отхвърляш: "Този не става, не го познавам
добре. Този не става, може да разкаже всичко. Този не става, може да се
изплаши". И тежко ми, ако ти заговорех за нещо друго или се опитвах да те
разубедя. "Това не ме засяга, не ме интересува!". Едва когато пристигна
новината, че в Чили е извършен преврат и че Алиенде е убит, ти излезе от
черупката си. Като че ли Акрополът беше напуснал мислите ти. Но скоро
пак се появи, със страшната сила на коркова тапа, която колкото повече я
потапяш, тя толкова повече изплува на повърхността, и смъртта на Алиенде
се превърна в храна за безумната ти лудост. "Заедно с червеното знаме ще
издигнем и чилийското. Свободата няма родина". Състави списък с
кандидати и реши да ги подбереш един по един, без да им разкриваш
причината за срещата ви. Така че ги посрещаше с невинно изражение и с
отворени обятия, и потупвайки ги сърдечно по рамото, ги отвеждаше в
хола, където от касетофона се носеха високо химни на Съпротвата. Това
беше твоят начин да разбереш с кого си имаш работа. Ако човекът се
изнервеше или кажеше, че е опасно да се слуша подобна музика, ти го
зачеркваше незабавно. Ако се разпалеше или запазеше спокойствие, го
преценяваше внимателно. Характер, склонност към риск, степен на
интелигентност, воля за борба – с търпението на ентомолог, който
наблюдава някаква мравка, или на шивач, който разглежда някаква тъкан,
ти го оглеждаше, проучваше, анализираше. Но почти винаги без резултат. И
когато накрая избра петимата, от които според думите ти щеше да бъде
съставено командното ядро, трима признаха веднага, че нямат смелост. С
другите двама беше още по-зле.
Единият поиска няколко часа да си помисли, след което се върна с лист
с изчисления и ти обясни защо блъфът няма да издържи – да накараш да
повярват, че храмът е миниран било не само абсурдно, но и невъзможно
начинание. Каза, че Партенонът е по-здрав, отколкото изглежда. Всеки
инженер или архитект знае, че мраморните му блокове не могат да се
разрушат лесно. Следователно, за да се взриви, начините са два. И двата се
основават на срутването на колоните, една по една. Единият от двата
начина се състои в поставянето на динамит в основата на всяка колона, в
дупки, дълбоки около петнайсет сантиметра и широки също толкова.
Допустимият максимум и необходимият минимум е от петнайсет
сантиметра, тъй като минирана от вътрешната страна, за всяка колона са
нужни десет килограма динамит, тоест двайсет пръчки – всяка пръчка тежи
половин килограм. В една дупка обаче не могат да се сложат повече от
десет пръчки, така че са нужни две раздалечени една от друга дупки. Тъй
като Партенонът има четирийсет и шест колони, следва, че дупките трябва
да бъдат деветдесет и две. Да се пробие една дупка в мрамора, с
електрическа бормашина, ще отнеме един час. Деветдесет и два часа труд
разделени на дванайсет бойци, които свалят автоматите и се превръщат в
работници, като всеки един от тях пробива по три или четири колони, са
равносилни на почти осем часа непрекъсната работа. Да речем между девет
вечерта и призори. Като оставим настрана факта, че за подобно начинание
биха били нужни най-малко дванайсет електрически бормашини и много
мощен генератор, шумът би бил неимоверен – непрестанна канонада, която
би събудила целия град от Пирея до Кифисия. Разбира се работата би могла
да се съкрати до един час, но в такъв случай ще са нужни деветдесет и
двама души; , би могла да се съкрати до два часа, но в такъв случай ще са
нужни четирийсет и шест души и... Ти го прекъсна, вбесен: "Не съм ти
искал проект за събаряне и никога не съм възнамерявал да превърна
Партенона в цедка иди в надупчено сирене. Така че това са излишни
приказки". А той: "Не, това са изчисления. Същите, които всеки експерт би
предоставил на Йоанидис, ако той попита каква е вероятността ти наистина
да си минирал Партенона. Отговорът би бил следният – никаква, освен ако
не разполага с половин тон динамит. Десет килограма динамит във всяка
колона, умножени по четирийсет и шест колони прави в действителност
почти половин тон динамит. Прекалено ли ти се струва? Другият начин,
при който не са необходими електрически бормашини, нито мощни
генератори, тъй като се основава на разположени от външната страна на
колоните заряди, изисква десет тона динамит. Тоест двеста килограма
динамит за всяка колона. А двеста килограма съответстват на четиристотин
пръчки. За да се улесни операцията, пръчките могат да бъдат поставени в
сак, после той се връзва за колоната със здрав скоч, точно както се връзва
вързоп. По един сак на колона, прави четирийсет и шест сака и накрая, ако
успееш да убедиш Хунтата и целия свят, че си пренесъл в Акропола десет
тона или поне половин тон динамит, няма да имаш грижи!". Ти отново го
прекъсна, но този път с изненадващо самообладание. Очевидно историята
със саковете ти беше допаднала. "Няма да има никаква нужда от този
динамит, ти ми подсказа една идея. Трябва да занесем само четирийсет и
шест празни сака, двеста или триста метра здрав скоч и една макара
електрическа жица. Акрополът е пълен с камъни и никой няма да разбере
какво сме сложили в саковете". Младежът те погледна смаян. После стана и
си тръгна.
Другият не оспори приложимостта на идеята с празните сакове. Да,
каза безропотно, познавал твоята комбинативност – тя не падала по-долу от
смелостта ти и през петте години в "Бояти" ти отлично си го бил
демонстрирал. Така че той изобщо не бил съгласен с онези, които
подценявали вероятността блъфът ти да се увенчае с успех – познавайки те,
нито полицията, нито Йоанидис щели да се запитат дали в саковете
наистина има експлозив. Единственото нещо, в което се съмнявал, било че
ти ще можеш да се отървеш жив при едно такова начинание, и без значение
дали ще се измъкнеш жив или не, каква била крайната цел все пак ' "Казах
вече – да се привлече вниманието на света към Гърция, да се мобилизира
националната и чуждестранна преса, Хунтата да се направи за смях". Той
се съгласи, прокашля се и уж че търси моето одобрение, превеждайки по-
важните фрази на английски, за да разбирам, се впусна в нещо като
проповед. Каза, че никой не бил забравил, че по време на Втората световна
война някакъв си смелчага на име Глазос се качил на Акропола и изтръгнал
немското знаме от пилона близо до входа. Невероятна постъпка, дързост,
която вече се била превърнала в легенда и която децата учели в училище.
Но за какво е послужила тази постъпка, освен да изуми света и да се осмее
нашественика? Да не би да е вдигнала народа на бунт, да е повлияла на хода
на събитията? Невероятните постъпки, индивидуалните подвизи никога не
оказват влияние върху действителността – това са прояви на индивидуално
и безсмислено себелюбие, на излишен романтизъм, именно защото остават
в границите на изключението. За съжаление гърците били майстори в това,
имало дори едно есе на Бертран Ръсел на тази тема и Ръсел твърдял, че
гражданите на древногръцкия по-лис били одухотворени от някакъв
примитивен, по-точно безразсъден и неблагоразумен патриотизъм. Силата
на техните страсти водела наистина до индивидуални успехи, но тези
успехи не били от полза за целия полис и в крайна сметка били признак на
политическа неспособност. Впрочем нямало нужда от Ръсел, за да се
проумее, че великият пример не служи да мобилизира масите, че напротив,
обезкуражава ги, защото чувствайки се изключени и респектирани от
подвига на един или на няколко души, те се затварят в някакъв комплекс за
малоценност. Заключението е, че саможертвата на героя е егоистична
проява. "Егоистична ли?". Въпросът ти отекна силно като плесница. "Да,
егоистична проява. Или би трябвало да кажа нарцистична? Със сигурност е
грешка". "Нарцистична ли? Грешка ли?". И този път въпросът ти прозвуча
като удар с камшик. "Да, Алекос, грешка. Повтаряш отново същата грешка
отпреди пет години. Вече ти обясних, че диктатурите не се премахват,
действайки като герой единак или отстранявайки тиранина сам. Премахват
се, възпитавайки масите на колективна съпротива, на организирана борба.
В противен случай, след като тиранинът бъде премахнат, на негово място
идва друг и всичко започва отначало". Видях как зъбите ти захапват силно
лулата. "Значи аз не съм допринесъл с нищо, значи няма никаква полза от
мен". "Не казвам това, Алекос, аз го разглеждам в идеологически план,
разглеждам тази работа от идеологическа и рационална гледна точка.
Трябва да се признае, че у героя има значителна доза себелюбие!".
"Себелюбие?!". Ти скочи, той изхърка – беше го сграбчил за вратовръзкта и
я увиваше около врата. "Чуй Ме, умнико! Който няма кураж, се скрива
винаги зад щита на идеологическите мотиви! Който няма вяра, се спотайва
винаги зад паравана на здравия разум! Къде беше ти, умнико, какво
правеше ти, когато аз бях на кушетката за изтезания и чаках да бъда
разстрелян? Писал си книги, за да възпитаваш народа ли? Организирал си
масите на две хиляди трийсет и трета година ли? Вън оттук! Въъън!".
После избухна в неутешим плач. Пръчки динамит, електрически
бормашини, деление, умножение, четирийсет и шест по две е равно на
деветдесет и две, деветдесет и две делено на дванайсет е равно на седем
цяло и осем, Бертран Ръсел, егоизъм, нарцисизъм, маси – значи нямаше
никой в този град, никой, готов да ти помогне и да повярва в теб?
Надявах се тази криза да е благотворна. Но нямаше никаква полза от
нея, освен, че засили у мен смущението, породило се вечерта, когато ти се
опита да се хвърлиш под автомобила на Пападопулос. В какъв капан бях
попаднала, в какъв лабиринт се бях навряла?

* *

Като странник, изгубил се в непознат и враждебен край, чиито пътища

не познава, и на всеки кръстопът се спира объркан, с на-, празната надежда
да зърне някого или нещо, което да го упъти как да продължи напред или
как да се върне обратно, така те гледах аз след отказа на петимата.
Последните двама в действителност ми бяха дали потвърждението, че и в
твоя свят, сред говорещите на твоя език, тебе те смятаха за някакъв
мистериозен и непознат индивид, по-скоро за някакво странно растение,
поникнало, за да предизвика смут в гората, за някаква прекрасна гъба,
която никой не откъсва от страх да не се отрови. И това правеше
основателни моите притеснения, затвърждаваше страховете, които ме
измъчваха след екскурзията до Егина – какво общо имаше ти с Хюн Ти Ан,
с Нгуен Ван Сам, Чато, Хулио, Маригела и отец Тито де Аленкар Лима?
Беше ли наистина онзи, за когото те мислех, добре ли бях постъпила
наистина, като се бях върнала, като бях приела да бъда твоя спътница, или
Андреас, в ролята на Касандра, имаше право, и ме очакваха само
страдания, само нещастия? Всичко в теб представляваше борба с
благоразумието, съпротива срещу здравия разум, шамар за рационалността
– сляпата, глуха, прекомерна разгорещеност, с която се впускаше във всяко
приключение; неудържимостта и красноречието, с които тази
разгорещеност се проявяваше; желанието, с което я предлагаше или я
налагаше на ближния, игнорирайки или осмивайки възгледите му;
удоволствието да се подлагаш непрестанно на опасност, непрекъснато
усилие, вечната борба. Но не борба за постигането на конкретна цел, а
борба заради самата борба, сякаш целта не е от значение или е само
претекст, мираж, който ту се нарича свобода, ту е с вид на вятърни мелници
и следователно се преследва напразно, колкото да се живее и толкова.
Защото да живееш означава да действаш, а да спреш е все едно да умреш.
Да те обичам, по-точно да те приема, означаваше наистина да се превърна в
Санчо Панса, който следва Дон Кихот и възпява безумните му романтични
заблуди, означаваше да изживея невъзможна мечта, да победя непобедим
враг, да понасям непоносима болка, да поправя непоправима грешка, да
достигна недостижими звезди. И всичко това, задавайки си въпроса дали
дълбоко в сърцето си той също не знае, че това са само безумни
романтични заблуди, следователно възобновявайки на всеки кръстопът
импулса за бягство, който винаги щеше да подрива и в същото време да
заздравява връзката ми с теб. Защото, вече си давах сметка, същите неща,
които ме отдалечаваха от теб, ме водеха към теб. Сякаш разликата, по-скоро
несъвместимостта на нашите природи, беше сплавта, която боговете
използваха, за да ни държат заедно.
Изправена пред дилемата да продължа напред или да се върна назад, в
същото време смътно съзнаваща, че не мога да се измъкна от волята на
боговете, от вече предопределената съдба, се опитвах да се примиря и да те
разбера посредством калейдоскопа на твоите хиляди противоречия.
Например внезапните промени в настроението ти, които те превръщаха ту в
младеж, ту в старец, и единият, и другият чужди на мъжа, с когото се бях
запознала и когото светът си мислеше, че познава. Въпреки това обединени
в него като две реки в едно море. Старецът вървеше с наведена глава, с
прегърбени рамене, не се разделяше никога с лулата си, която пушеше
бавно и с притворени очи, беше благ и добродушен, понасяше несгодите с
огромно търпение, говореше с прекрасния глас. Които в един августовски
следобед ме беше пленил. Думите му бяха проникновени. Ако човек го
попиташе за младежа, той отговаряше така: "Той е в мен. Той е самото
благоразумие. Благоразумието не е мрачно и зловещо на вид, не е сериозно,
то е весело и изпълнено с радост. Целта и резултатът от знанието се състоят
в щастливото веселие". Наричаше ме гаврош, alitaki. А младежът
подскачаше непрекъснато, както в моментите, когато си мислеше, че е
открил бойците, с които да окупира Акропола, подскачаше нервно като
пружина, беше весел или гневен според ситуацията. Когато беше весел те
потупваше с лапи, като кученце, доволно че е намерило кокал, и те
въвличаше в детски, палави игри: "Ще играем ли?". Ако го попиташе за
стареца, отговаряше с безсмислени приказки: "Аз съм аз. Аз с него съм аз и
него, аз с теб съм аз и теб, така че аз си оставам винаги аз". Горд, че владее
моя език, използваше и леко глупави игри на думи: "Не искам нея, искам
фея! Не искам фея, искам нея!". Освен това колекционираше стъклени
топчета, шишенца, кутийки, всякакви предмети, които можеха да се
превърнат в играчка. Обожаваше играчките и си беше присвоил онази,
която бях купила за Христос – детето, родено в съседната къща, докато се
бяхме любили за първи път – една музикална кутия със сребърна камбана,
която свиреше много нежна приспивна песничка. И е излишно да добавям,
че съюзът беше неразривен – вървейки по паралелни, но противоположни
пътища, с различни, но въпреки това съразмерни крачки, младежът и
старецът съжителстваха в един мъж, който дори и без впечатляващо славно
минало, щеше да покорява. Не случайно жените се влюбваха безумно в
него. Понякога и мъжете, макар че той не забелязваше. Или се
преструваше, че не забелязва. Впрочем сред жените ти винаги щеше да
имаш небивал успех, рядко ми се е случвало да видя някой да предизвиква
толкова увлечения, страсти, неудържими желания, колкото теб, до
последния ден от живота ти, особено в периода непосредствено след
"Бояти", когато млади и стари, богати и бедни, глупави и интелигентни
жени ти се предлагаха единодушно със зловеща сексуална ненаситност – с
обаждания, писма, подаръци, съобщения чрез сватовници, бележки, които
ти пъхаха в ръката или в джоба пред очите ми, и дори фактът, че живеехме
заедно, не ги обезкуражаваше. Напротив, дори ги разгорещяваше. Сега,
когато отново беше започнал да пресичаш улиците уверено, да вървиш по
претъпканите тротоари, а със счупения крак накуцваше все по-малко, те
желаеха дори жените, които преди не ти обръщаха внимание. И очарована,
аз бях свидетел на това явление, търсейки и в него ключ, който да отвори
вратата към твоята личност. При положение че мъже и жени се влюбваха
безумно в теб, защо оставаше все сам и не намираше никой, който да ти
помогне да се бориш срещу диктатурата по начина, по който желаеше ти?
И защо не се приспособеше малко към действителността, защо не
действаше от името на някакво организирано движение, на някое признато
политическо течение, защо упорстваше, че можеш да промениш нещата
сам, – дори с действия и методи, които наподобяваха игра, с други думи
планът за Акропола? Много време щеше да ми отнеме да разбера, че
именно тук се крие твоята голяма интуиция на бунтар и артист, твоята
последователност.
Този план не ти излизаше от ума. Всъщност нито невъзможността да
събереш група, готова да го осъществи, нито доводите на онзи, когото ти
наричаше "умник", нито развлеченията и съблазните на времето, което
минаваше, не успяха да те накарат да се откажеш от него. И една сутрин:
"Ще отидем в Крит". "И какво Ще правим там?". "Ще търсим бойци. В
Крит ще ги открием".

* *

Очакването на пътуването до Крит беше изпитание за упорството ти,

за манията, която те обземаше всеки път, когато въодушевлението ти
даваше живот на някоя идея, която се превръщаше в психоза. Историята със
саковете, които да се завържат около колоните всъщност до такава степен
ти беше допаднала, че те въодушеви за една дяволия в повече – освен да ги
напълниш с камъни и баласт, вместо с експлозив, щеше да ги използваш
като лозунг, който да обгърне Партенона. "На мрамора не можем да
напишем нищо – освен че неравностите не биха го позволили, да се намаже
Партенона с боя, би било истинско престъпление. А на саковете можем да
напишем каквото си поискаме. На всяка колона по един сак, на всеки сак по
една буква – лозунгът ще се чете отдалече. Не е ли хитро?". Наистина беше.
Проблемът се състоеше в подбора на думи, чиито букви да съвпадат с броя
на колоните както отпред, така и отзад и от двете страни на храма.
Колоните отпред и отзад бяха осем на брой, така че върху тях думата не
можеше да надхвърля осем букви. От двете страни имаше седемнайсет
колони, така че върху тях думата или думите не можеха да надвишават
седемнайсет букви. Но върху четирите колони в ъглите не можеше да се
изпише по една буква отсам и една оттам, това щеше да предизвика
объркване и свеждаше до шест буквите на думата отпред и отзад, или до
петнайсет буквите на думите от двете страни. Без да броим проблема с
интервалите, които направо те влудяваха, защото заради тях всички думи
изглеждаха прекалено дълги или прекалено къси. "Потисничество!
Katapiesis!". "Твърде дълго е". "Народ! Laos!". "Твърде късо е!". Накрая
открихме фраза, която беше почти подходяща, защото беше съставена от
осем думи, с общо четирийсет и четири букви и седем аро ; интервала:
"Agonas dia tin elefteria – Agonas kata tis tirannias, Борба за свобода – Борба
срещу тиранията". Проблемът беше в това "почти". Двете "agonas"
всъщност пасваха идеално отпред и отзад, дори оставаха два интервала
върху колоните в ъглите. Думите "dia tin elefteria, за свободата", пасваха
също толкова добре върху едната страна. Надписът "kata tis tirannias, срещу
тиранията" обаче съдържаше една буква повече. Но макар че това те
дразнеше, не те обезкуражи. Каза, че фразата е съдържателна, че обгръща
Партенона по симетричен начин и естетиката да върви по дяволите. Ще
сбиеш определителния член "tis" върху две колони, поставяйки един-
единствен, голям сак. За да проверим, дори се качихме на Акропола и това
беше началото на множество екскурзии, по време на които ти изискваше от
мен да се държа като вманиачена почитателка на археологията – да се
любувам, да правя снимки и да разглеждам фризове и капители, за да не
бием на очи. А ти междувременно търсеше възможни скривалища,
измерваше в стъпки разстоянието между Пропилеите и Ерехтейона, между
Ерехтейона и Партенона, между Партенона и Пропилеите, проучваше
внимателно скалата, която откъм североизточната страна се изкачва по
зида, същата, по която се бил покатерил Глазос, за да свали немското знаме
от пилона. Пресмяташе притока на туристи, изучаваше поведението на
пазачите, проучваше подходящите места, на които да взривиш с
демонстративна цел тротила с размерите на сапун. "Искам да се появя в
Крит със съвършен план, изпипан до най-дребните детайли". И когато си
позволявах да изразя съмнения за ползата от пътуването, ти не ме слушаше.
"Всичко ще мине добре. Ще видиш!".
Беше убеден в това, защото знаеше, че не си допуснал грешки –
никакви срещи, никакви запазени полети, а резервацията в хотела беше под
фалшиво име. За пристигането ни беше информирал само няколко много
доверени другари. Оставаше естествено рискът полицията да ни проследи,
докато излизахме от къщи, за да отидем на летището, но през целия път не
забелязахме никой да ни следи и дори докато се качвахме в самолета, ни се
струваше, че никой не ни обръща внимание. "Видя ли? Едва сега
забелязаха, че сме сред пътниците". Илюзията се изпари, когато се качихме
на борда. Не ни бяха изпускали от Поглед дори за секунда, бяха
организирали всичко така, че да могат да контролират и дъха ни. Например
отредените за нас места. Бяха последните две седалки вляво, различни от
останалите, тъй като между тях и стената зад гърба ни оставаше
пространство от около половин метър, където веднага се настаниха двама
цивилни агенти. Ръцете им бяха вкопчени от" двете страни на седалките,
бяха надвиснали отгоре ни с вонящия си на чесън дъх и дори не криеха, че
се намират там заради нас. В действителност те предизвикваха, пипаха те
по косата и те провокираха с хихикане и с иронични фрази от типа:
"Katalaves italiki? Разбираш ли италиански?". "Ne. Да.". "Как е на гръцки
"приятно пътуване"?". "Kalon taxidi". "Ха ха!". Погледнах те въпросително
– щом се държаха така и освен това пътуваха прави, противно на
правилника, означаваше, че са на официална мисия със съвсем конкретни
задачи. Ти кимна леко с глава, и Двамата не помръднахме, мълчаливи,
докато не слязохме от самолета и не бяхме посрещнати от Марион и Фебо.
Тя беше твоя скъпа приятелка от Политехниката, а той борец от
съпротивата, излязъл от затвора с амнистия. Докато ги прегърнем и им
обясним какво се случва, вонята на чесън беше изчезнала, а онези двамата
се бяха изпарили. За да бъдат заменени от кого? Изглежда че отново никой
не се занимаваше с нас. По улиците на Ханя реното, с което Марион и Фебо
ни откарваха в хотела, не беше следвано от никакви автомобили. "Може би
просто са се страхували, че ще отклониш самолета от курса му", усмихна
се Марион. И почти в същия момент ѝ се изплъзна възклицанието: "О, не!".
Бяхме стигнали до хотела и на самия тротоар беше спряла една бяла
полицейска кола. Качихме се в стаята, беше хубава стая с гледка към
морето, ти се показа на балкона, прибра се веднага и тихо ми нареди:
"Изгаси осветлението, побързай!". "Защо?". "Изгаси го ти казвам!". Изгасих
го и се приближих до теб: "Какво има, какво става?". "Погледни!".
Погледнах, но в първите няколко секунди не забелязах нищо, освен една
прекрасна нощ, огрявана от лунната светлина, спокойните води на малкото
пристанище, където вълните се разбиваха в сребристи отражения. Но после
стомахът ми се сви и аз също забелязах онова, което ми сочеше – някаква
лодка, закотвена на двайсет метра от брега. А на нея имаше трима мъже,
които ни наблюдаваха с огромен бинокъл.
Щеше да остане там всяка нощ и всеки път закотвена на същото място.
Сутрин по някое време отплаваше и на залез се връщаше обратно – със
същите трима мъже на борда и с бинокъл, насочен към нашия балкон. Беше
фино и същевременно абсурдно следене. Фино, защото целеше да те
изнерви с една привидно безобидна тактика, и абсурдно, защото
принуждаваше онези тримата да полагат нелеки усилия – трябваше да се
пулят в тъмнината непрестанно, макар и на смени. Освен това ситуацията
се усложняваше от факта, че ти отказваше да сменим стаята или хотела, и
дори да затворим капаците на прозорците. Казваше, че това би било проява
на слабост, на отстъпление, че трябва да се държим все едно не сме
забелязали нищо или не ни интересува. И когато вечер се прибирахме, се
оставяше винаги на предизвикателството да запалиш всички лампи и да
разтвориш широко прозореца – движехме се в тази оргия от светлина и
фактът, че знаехме, че ни наблюдават, предизвикваше болезнен дискомфорт
и за двама ни. Но по-скоро за теб, отколкото за мен. Вече изтощен от
усилието да се въздържаш да не реагираш на онези двамата, които в
самолета ти пипаха косата, които те предизвикваха и ти се подиграваха,
след това обезпокоен от присъствието на полицейската кола на тротоара, с
всеки изминал час все повече се поддаваше на играта на нерви. Например,
беше си втълпил, че в стаята ни има скрити микрофони и непрекъснато
разместваше мебелите, претърсваше чекмеджетата, опипваше дюшеците,
говореше с мен чрез бележки, които след това изгаряше в пепелника. В
леглото, когато да стоим в мрака не беше достатъчно, за да забравим
неприятното усещане от това, че сме шпионирани, и се въздържахме дори
да си разменяме ласки, като че ли стените бяха от стъкло, ти се мяташе,
повтаряйки вманиачено: "Толкова е трудно човек да продължи напред!". На
фона на този рефрен, очакването на зората беше безкрайно и с изгрева на
слънцето преследването започваше отново. Не, не бях сгрешила, като бях
изразила съмнение за ползата от това пътуване. Да се опиташ да установиш
дори първичен контакт с потенциалните бойци, представляваше почти
неразрешим проблем. В действителност веднага щом излизахме, бялата
полицейска кола потегляше и ни следваше. Ако вървяхме пеша – на крачка
разстояние ако вземехме такси или реното на Фебо – на дистанция от
няколко метра, и не можехме да установим дали освен нея ни следят и
цивилни агенти. Първата сутрин си беше въобразил, че архитектурното
студио на Марион на петия етаж на една пълна с офиси сграда е идеалното
място да се срещнеш с хората, които представляваха интерес за теб. Но
докато се качваше с асансьора, надуши вонята на чесън, която беше усетил
в самолета и срещата беше анулирана. Така че, за да проведеш издирването,
прибягваше до вечери в ресторанти, номер, който се състоеше в това, че
имаше много сътрапезници, сред които кандидатът, който те интересуваше.
Но това правеше проучването повърхностно, нарушаваше се от излишни
приказки и след това отчаянието ти нарастваше. "Губя си времето, губя си
времето!". Понякога беше толкова потиснат, че дори не се осмелявах да те
попитам дали има някакъв напредък. Впрочем подразбирах, че работата не
върви добре от думите, които долавях въпреки езиковата бариера: "Den ine
practicos. Не е приложимо. Den ine pragmaticos. Не е реалистично".
 И настъпи денят, петият мисля, в който напрежението и
разочарованието избухнаха със силата на твърде дълго потискан газ. Бяхме
отишли да видим гроба на Венизелос и както в Егина, мисълта за смъртта
те омагьоса. Започна да твърдиш, че нито един човек, докато е жив, не
може да каже толкова много, колкото когато е мъртъв, че никой не може да
пробуди толкова съзнанието на хората, докато е жив, колкото когато е
мъртъв, и че доказателството било тук, в този гроб. Ако Венизелос бил жив
и разговарял с теб, хващайки те под ръка, ти си нямало да почувстваш
онова, което си чувствал сега, когато си знаел, че е под земята. След това
започна да говориш за Ян Палах, за изгарянето му на клада в Прага пред
статуята на свети Вацлав, и; "Знаеш ли какво ще ти кажа? Партенонът е по-
подходящ от статуята на свети Вацлав. Единствено чехословаците са
знаели кой е свети Вацлав, а Партенона го познават всички". Овладях ужаса
си и, преструвайки се, че не разбирам, ти отвърнах безгрижно: "Какво
общо има Партенонът?". "Има. Помисли си какво клеймо за Хунтата, ако
някой се самоубие на Акропола, пред Партенона. Целият свят ще каже,
че...". "Ще каже, че е луд". "И защо? Ян Палах луд ли е бил? Виетнамските
монаси, които са се самозапалили в Сайгон, луди ли са били? Има много
начини да се води една борба, една съпротива. Единият е самоубийството.
Никога не съм мислил за самоубийство, дори когато ме изтезаваха и не
издържах повече. Но тогава не се чувствах толкова самотен, знаех, че някой
навън се безпокои за мен и ми помага, като вярва в мен. Но когато никой не
ти помага, никой не те слуша и не можеш да предприемеш нищо, защото си
сам, да се самоубиеш има смисъл. Има полза". "Достатъчна е една туба с
бензин, нали?". "Не, достатъчни са петстотин грама тротил, фитил и
кибритена клечка". "Алекос!". "Не го приемай лично! Хората като мен
умират самотни, дори и да обичат и да са обичани. Ох, тази вечер искам
така да се напия, че да ми се доповръща". И удържа на думата си. Чаша
след чаша, бутилка след бутилка, смесвайки виното с гнева, гнева с
болката, болката с огорчението, огорчението с безсилието, тоест със
самотата – една толкова дълбока самота, че да решиш да я облекчиш, би
било все едно да си въобразяваш, че можеш да изгребеш морето с лъжица.
Пи толкова много, колкото не съм и предполагала, че е възможно човек да
изпие. Бяхме се спрели на една таверна на открито, почти срещу хотела, и
бяхме седнали точно на бордюра на улицата. Един син автомобил
минаваше непрекъснато, бавно, с двама мъже в него, които те гледаха
Настойчиво. Но ти не ги забелязваше, от пиенето ставаше дори сляп.
Когато ти казвах: "Да вървим, има един автомобил, който ми се струва
подозрителен", ти отваряше широко замъглените си зеници ѝ: "Не виждам
никакви автомобили. Достатъчни са петстотин грама тротил, фитил и
кибритена клечка". Когато най-накрая се реши да си тръгнем, не можеше да
си стоиш на краката. Отпусна се върху ми с тежестта на дърво, което се
стоварва върху крехко растение, и трябваше да положа жестоко усилие, за
да те преведа през улицата, да те кача по стъпалата, да те вкарам в хотела,
да те заведа до асансьора, после да го отворя, да го затворя, да го отворя
отново, отново да го затворя, да те замъкна до стаята и да те хвърля на
леглото.
Впоследствие, през последвалите месеци и години, щях да положа още
много пъти това жестоко усилие. Но впоследствие щях да усвоя
движенията, малките хитрини, с които да те накарам да си поместваш
краката, да ти помогна да запазваш малко равновесие, и преди всичко щях
да разбера, че за теб пиенето не беше физическа наслада, а отчаяние, на
което познаваше всяка техника и всяка тайна. Дори се научих да
различавам онези, които ти наричаше първи стадий, втори стадий, трети
стадий. При първия стадий умът ти се замайва, езикът ти се развръзва и
според правилата на сократовия пир, пиенето се превръща в интелектуален
и социален ритуал. При втория стадий оковите на задръжките се пречупват,
бариерите на самоконтрола се разбиват и избавяйки се от мислите си,
потъваш в света на забравата; при третия стадий се предаваш и навлизаш в
безкрайните равнини на забвението и на неизвестното. С други думи,
гмурваш се мистериозно в самия себе си, хвърляш се необяснимо в
дълбините на нищото, изпадаш в пълен мир, в краткотрайна смърт. От
твоите разкази накрая щях да разбера, че всеки стадий е бил желан
предварително, бил е пресметнат хладнокръвно, и е отговарял на съвсем
точно количество болка. Знаейки го, щях да си наложа онази
снизходителност, която ни позволява да обичаме човек с неговите
недостатъци и слабости, и щях да свикна. Сега обаче все още не бях
свикнала и изпитвах единствено смущение, изумление, силна погнуса.
Може ли един герой да е толкова слаб? "Петстотин грама тротил, фитил и
кибритена клечка". "Мълчи, Алекос, мълчи!". "Колко е трудно човек да
продължи напред!". "Мълчи, Алекос, мълчи!". После, след като вече беше
проснат на леглото, изведнъж тялото ти стана ледено, а главата ти огнена –
изпадна в треска, която премина в делириум. Ако се наведях над теб, ти се
дърпаше назад, покриваше лицето си с лакът, свиваше се целия и ме
гледаше втренчено с очи, пълни с ужас. "Ochi! Не! Не! Не!". Или: "Ftani!
Стига, ftani!". И беше безполезно да се опитвам да те успокоя, защото
виждаше не мен, а призрака на едно минало, което не беше забравил и
никога нямаше да забравиш – лицата на Теофилоянакос, на Малиос, на
Бабалис и на Хазизикис, които, както щях да установя, се материализираха
винаги, когато гневът се смесваше с болка, болката с унижение,
унижението с безсилие, тоест с твоята самота, и тази смесица се
превръщаше в осъзнато поражение. След делириума изпадна в състояние
на отпадналост, подгизна в пот, която се стичаше като олио, мокреше
дрехите ти, чаршафите и възглавницата ти. Накрая потъна в непробуден
сън, в нещо като каталепсия.
Останах да бдя над съня ти до първите светлини на изгрева, когато ти
се събуди, напълно здрав. "Добър ден! Добре ли спа? Какво хубаво слънце!
Знаеш ли къде ще те заведа днес? В Ираклион! Стягай багажа!". "И какво
има в Ираклион?". "Знаеш много добре, дворецът в Кносос!". "И освен
двореца в Кносос? " "Някого, когото искам да видя". Обади се на Фебо,
помоли го да ни закара с реното си и се приготвихме да тръгваме. Не беше
ли прекрасна идея, казваше, да пътуваме в ранна утрин при това хубаво
слънце? И не беше ли невероятен късмет да имаш на разположение такъв
приятел като Фебо? Ако не беше Марион, веднага щеше да го помолиш да
участва в акцията. Той нямаше да се пазари. Но не можеше да му го кажеш,
не можеше да лишиш децата и нея от него. Ето каква е бедата да имаш жена
и семейство, през шейсет и осма също не искаше хора с жена и семейство.
Не спираше да приказваш, без да обръщаш внимание на микрофоните,
които според теб бяха скрити в стените, в мебелите, кой знае къде, забравил
за онова, което беше казал на гроба на Венизелос за говорещите мъртъвци,
за Ян Палах, за идеята да се самовзривиш с твоя тротил с размерите на
тоалетни сапуни. А за онова, което се беше случило през нощта, за
ужасното напиване, за треската и делириума – нито дума.

* *

"Няма я вече!". "Кой? Какво?". "Бялата полицейска кола". "Сигурен ли

си?". "Напълно, погледни!". Погледнах. Беше вярно. "Сигурно се е
отдалечила за момент, не си прави илюзии". "Не, портиерът каза, че я няма
от снощи". Зарових се в паметта си, но напразно – по пътя от ресторанта до
хотела бях така улисана в усилието си да те крепя изправен, че не бях
обърнала внимание на нищо друго. Тази работа обаче беше странна. Фебо
сви рамене: "Може би са решили да те оставят на мира". "Може би". "Може
би ще ни настигнат по пътя". "Може би". Качихме се в реното. Той зад
волана, ти до него, а аз на задната седалка. Прекосихме града, без да бъдем
обезпокоявани, и скоро се озовахме на пътя, който води до Ираклион. И все
още нямаше никой, който да се занимава с нас. От време на време ни
изпреварваше някой камион или пикап, това беше всичко. "Не разбирам".
"Нито пък аз". За да проверим дали не ни следят от разстояние, се отбихме
в таверната на някакво селище, оставихме реното така, че да го виждаме
добре и седнахме на една малка маса. Останахме там почти трийсет
минути. Но накрая трябваше да приемем, че действително преследването е
преустановено. Поради причина, която ни убягваше, те не знаеха за
пътуването ти до Ираклион. И въпреки това, когато се беше обадил на Фебо
по телефона, беше произнесъл ясно Ираклион. Да не би да бяха сметнали
престоя ти на остров Крит за безобидна ваканция? Това предположение не
беше за пренебрегване и успокоени, се качихме отново в реното: "След час
и половина ще сме там".
Пътуването от Ханя до Ираклион отнема час и половина и пътят е
отличен. Дълги отсечки от него минават над най-синьото море на
архипелага, други пресичат стръмни и скалисти планини в топъл
червеникавокафяв цвят, а небето е с цвета на морето. Няма дори и един
облак, който да го затъмни, макар че е септември. Няма дори къщи, които
да загрозяват пейзажа, там живеят само кози и като знаеш, че не си следен,
изпитваш някакво щастие. Можеш да се смееш, да разговаряш за приятни
неща, дори да си припомняш епизоди, които преди не са ти били забавни, а
сега да. "Колко свестна жена е собственичката на хотела! Помисли си само,
не искаше да ѝ платим сметката!". "И ни помоли да се подпишем в книгата
за почетни гости, развълнува се, когато написах "Свобода"". "На мен ми
даде цяла чанта с плодове". "Плодове! В Кипър имах един период, когато
гладувах, така че крадях плодове по полето. Пробвал ли си да откраднеш
диня, без да имаш нож? Превръщаш се в Тантал". "Алекос, разкажи на
Фебо за времето, когато си крал цигари в Атина! Обясни му как се прави!".
"Ето как става. Нали се сещаш за будките за вестници, в които продават
цигари? Искаш да ти дадат цигари и в момента на плащането се
преструваш, че парите ти падат на земята. Или по-точно хвърляш ги на
земята. Навеждаш се да ги вземеш, без да се изправяш, обикаляш около
будката и бягаш". "Какъв срам!". "Нямах нито драхма, бях дезертьор!".
"Разкажи му как се крадат пасти в сладкарница!". "Ето как. Спираш някое
дете и му казваш. "Иска ли ти се да се натъпчеш с пасти?". Детето приема.
После му казваш: "Ела с мен, не обичам да ям пасти сам". Влизате в
сладкарницата и заедно с него се натъпквате с пасти. После му казваш:
"Изчакай ме тук, връщам се веднага, ако сервитьорът дойде, му кажи, че
татко ти е отишъл до тоалетната". И излизаш и не се връщаш повече. Да не
би да арестуват едно дете!". "Негодник!". "Казваш го, само защото ти
никога не си гладувала! Кажи какво си яла на Великден през 1968?". "Чакай
да помисля. На Великден през 1968 бях във Виетнам, на фронта при
Дананг. Най-вероятно съм яла от храната на американските войници,
някаква консерва. А ти?". "Една кутийка хайвер". "И се оплакваш?". "Чуй
ме добре. Ти си била във Виетнам, докато аз бях в Рим, за да подготвя
атентата. И както винаги нямах и стотинка, умирах от глад, а вкъщи имаше
само кутийка хайвер. Нямаше дори една филия хляб. Залъгвала ли си си
някога глада само с кутийка хайвер, без дори една филия хляб? Оттогава
мразя хайвер, не разбирам защо толкова много хора го харесват. Фебо, ти
обичат ли хайвер?". Но Фебо не слушаше. Силно пребледнял, той хвърляше
нервни погледи в огледалото за обратно виждане ѝ: "Проклетници!
Проклетници!". "Фебо! Какво става?". "Става това, че сме се заблудили. Зад
нас са".
Обърнах се, но това не беше бялата полицейска кола, а синият
автомобил, който предната вечер минаваше непрекъснато пред таверната,
докато ти се напиваше. Караше на около триста метра зад нас и се виждаше
много ясно, защото в пустия прав участък от пътя беше единственото нещо,
което се движеше. Изглеждаше почти невероятно, че ние двамата не го
бяхме забелязали по-рано. Фебо го беше видял малко след като бяхме
спрели в селището. Обясни, че не ни казал, защото мислел, че иска да ни
изпревари, после защото бил изостанал на поне половин километър.
Изглеждал безобиден, едва отскоро започнал да ни следва като сянка. Ако
Фебо увеличеше скоростта, и синият автомобил я увеличаваше. Ако Фебо я
намалеше, и той я намаляваше. И жива душа не минаваше, дори и в
обратната посока: "Проклятие! Skata!". "Не проклятие, а съдба",
изкоментира ти с леден глас. Ти също се беше обърнал назад и на лицето ти
не беше изписана нито изненада, нито гняв, а пропито с ирония
спокойствие, сякаш това, което се случваше, беше напълно нормално и
сякаш беше потвърждение на онова, което ти очакваше. Но лявото ти око
беше изпълнено с Дълбока омраза. "Пробвай пак, Фебо!". Фебо натисна
газта и спечели около петдесетина метра преднина. Синята кола го
последва незабавно, заемайки същата позиция. "Хм. Ясно. Колко остава До
Ираклион?". "Зависи". "Отминахме ли вече Ретимно?". "Да". "А Перама?".
"Да". Ти ми се усмихна горчиво: "Генерална полицейска стачка". "Стачка
ли?". "Разбира се. Мислеше си, че е полицейска кола, нали? Не е
полицейска кола, не са и цивилни агенти". "Какви са тогава?". "Фашисти".
"Откъде знаеш?". "Зная. Попитай Фебо!". Попитах го. Не получих отговор.
Наведен над волана, Фебо се опитваше да удвои преднината пред синята
кола и се движеше с почти сто и трийсет километра в час. Когато не
успяваше да вземе добре завоите, гумите свистяха и тъй като в този участък
пътят минаваше между две скали, имах чувството, че ще се разбием в тях.
"Внимавай, Фебо, внимавай!". "Остави го да кара бързо, не се страхувай!
Ще има защо да се страхуваме, когато ни атакуват". "Когато ни атакуват
ли?". "Естествено. И идеята съвсем не е глупава. След това кой ще може да
установи дали е било престъпление или нещастен случай?". "Ако искаха да
го направят, нямаше да изчакват толкова, Алекос". И докато го казвах,
скалите свършиха и разбрах причината, поради която бяха изчаквали
толкова. Оттам до завоя, където се издигаше нов насип, нямаше никаква
ограда или парапет, който да огради пътя от двете му страни, за сметка на
това планината се спускаше стремглаво в пропаст. да преминем през този
участък с перспективата да бъдем блъснати, беше все едно да минем със
завързани очи по мост, висящ във въздуха. Навлязохме в него. И синият
автомобил незабавно се хвърли напред.
Хвърли се с отскок, насочвайки се безмилостно към нас, и ни настигна
моментално. В последния момент намали, избегна сблъсъка на косъм и
залепи предницата си за задницата на реното. Разстоянието между двете
коли беше толкова малко, че можеше да се видят съвсем ясно
физиономиите на двамата мъже вътре, черните им и мазни мустаци,
мургавата им кожа, ехидната усмивка на мъжа зад волана. Аз изкрещях:
"Прав беше! Искат да ни бутнат долу!". А ти измънка: "По средата, Фебо,
по средата! " Фебо те послуша, отдалечи се от насипа и застана в средното
платно, но синият автомобил последва маневрата и се залепи от лявата ни
страна. Десният ъгъл на предната му броня беше почти залепен за задната
броня на реното. "Дай газ, Фебо, дай газ!". Фебо го направи, сумтейки –
нямаше накъде повече да дава газ, можехме само да се надяваме, че целят
просто да ни сплашат. И в същия момент предницата на синия автомобил се
допря леко до лявата страна на реното. Ударът беше много лек, като
закачлива котешка лапа, достатъчен обаче да ни изтика вдясно – към
пропастта. Видях Фебо да стиска силно волана, да го извива, да се
окопитва, преди гумите да се доближат прекалено много до ръба на пътя, да
се връща обратно по средата на пътя и да се движи в права линия в
продължение на минута. И след това последва вторият удар. Този път по-
силен. Действително сега реното поднесе сякаш беше върху килим от
масло и за един миг, дълъг колкото да си дадем сметка че ще умрем, се
плъзна по ръба на бездната. Още няколко сантиметра и бездната щеше да го
погълне и щяхме да се разбием в долината. Но Фебо се справи, отново.
След като се върна обратно в средното платно, дори успя да се отскубне от
синия автомобил на около десетина метра, които веднага станаха двайсет,
четирийсет, осемдесет, сто, а ти палеше пура и казваше: "Браво, Фебо!". Да
се сетиш в подобна ситуация да запалиш пура и наистина да я запалиш, за
мен беше непонятно. И въпреки това ти я беше запалил и я пушеше, а
докато я пушеше, лицето ти продължаваше да изразява изпълнено с ирония
спокойствие, гласът ти продължаваше да е леден и в този момент нищо не
напомняше за уязвимото и съсипаното от делириума предната нощ
същество. Напротив, като че ли да излагаш на риск живота си и живота на
Други двама души, които те обичаха, беше за теб незначителна Дреболия и
може би жестоко вътрешно удоволствие. "Ще се върнат. Връщат се. Дай ми
химикалка, бързо! Искам да запиша регистрационния номер".
Наистина се връщаха. Синият автомобил се беше устремил отново
напред с решителен грохот и стопяваше стоте метра, с които беше
изостанал. Едва успях да зърна злата му муцуна, белите му орбити, почти
човешкия му облик, когато се озова до нас. Изпревари ни много бързо,
застана пред нас и намали внезапно. "О Христе!", изстена Фебо,
отдръпвайки се наляво, избягвайки удара на косъм. Това ги подразни и
изпреварвайки ни отново, също толкова бързо, синият автомобил пак
застана пред нас, и принуди Фебо да повтори опасната маневра. Тези опити
да изморят Фебо, Докато изгуби контрол над автомобила и падне в
пропастта, тази игра на котка и мишка беше повече, отколкото бяхме
предвидили. Синият автомобил беше котката, а ние мишката. В
действителност той беше по-мощен и по-стабилен от нашия. Не
поднасяше, изпреварваше ни когато и както си поискаше, засичаше ни без
да се притеснява, че ще бъде ударен. Виж го как изпреварва за трети път,
намалява скоростта за трети път, за четвърти, пети, шести, а ние се
занасяме за трети път, четвърти, пети, шести, надясно и наляво, после
отново надясно и отново наляво, в зигзаг, който неизбежно ни води към
ръба на бездната, и сякаш това продължава не от няколко минути, а от цяла
вечност, не от няколко десетки метра, а от хиляди мили, а Фебо изглежда
все по-напрегнат, все по-изтощен, лицето му от бледо е станало зелено, за
разлика от теб, който пушиш невъзмутимо пурата си и го наставляваш,
даваш му съвети и го поздравяваш: "Много добре, Фебо, kalа. Внимавай,
Фебо, така. Grigora, Фебо, по-бързо!". "Само да минеше някой!", отговаря
Фебо задъхан. Но никой не минава, дори и в обратната посока, на
асфалтовата лента сме само ние и синият автомобил със злата му муцуна, с
белите му орбити, с почти човешкия му облик. Говоря за автомобила,
защото се обръщаш именно към него, а не към двамата мъже в него, и
защото от днес Смъртта за мен (и за теб?) ще изглежда като автомобил, без
значение какъв автомобил, каква марка, какъв цвят, днес е син, утре ще е
черен, бял, тъмнозелен, червен, тютюнев и накрая ябълковозелен. Виж го
как още веднъж, след като зигзагът е преустановен, ни притиска към
бездната и се приготвя за окончателната атака, съзнавайки, че висящият във
въздуха мост скоро ще свърши, че скоро зад завоя ще се издигне насипът и
отново ще започнат да се появяват скалите, съзнавайки, че ако стигнем
дотам, ще можем да се спасим. Но дали ще се доберем дотам? С всеки
изминат метър той се приближава все повече, едната му страна е почти
залепена за нашата. Не можейки да потисна страха си, впивам пръсти в
гърба ти, надвесвам се над Фебо и го умолявам да кара по-бързо, да
направи последно усилие и при насипа да намали – така че ако ни блъсне
там, ударът няма да е толкова силен, остават само двеста метра. Двеста,
сто, петдесет, четирийсет, трийсет, двайсет, ето го насипът, ето го, десет,
пет, три, две, едно...
Блъсна ни в началото на насипа. Удари ни леко, по средата на лявата
страна, поднесохме надясно, но не много, защото Фебо беше намалил
скоростта и държеше здраво волана. Задържа го дори когато реното се
завъртя около себе си, във водовъртеж, кой го ни погълна за няколко
хилядолетия и смятахме, че няма да спре никога повече. Но спря,
погледнахме се изумени и невярващи и установихме, че сме невредими и че
пътят е абсолютно пуст. Синият автомобил беше изчезнал и размахвайки
листа, на който беше записал номера му, ти казваше: "Сега наистина ще ни
е забавно в Ираклион".

* *

Че нямаше да се забавляваме в Ираклион, го бяхме разбрали веднага

щом се беше появила отново бялата полицейска кола, няколко километра
преди да влезем в града. Движеше се в обратната посока, бавно и
внимателно, като човек, който търси нещо или някого, и само като я
видяхме, се ядосахме – идваше да издирва трима живи души или три трупа
долу в пропастта? Нямаше никакво съмнение, че търси нас. След като ни
отмина, направи рязък завой и кара след нас чак до града. Там се включи и
една червена кола с цивилни агенти и следенето придоби тревожни
мащаби. Например когато спряхме да хапнем в една таверна, един агент
застана на пост на вратата, друг от задната страна на сградата, а трети на
ъгъла на улицата. Не беше лесно да те убедим да запазиш спокойствие и да
излезеш от таверната, без да им обръщаш внимание, тоест да се държиш
като турист на романтична ваканция. Изгубил самообладание и почервенял
от гняв, ти искаше да се изправиш пред тях и дори да ги набиеш. После,
докато Фебо телефонираше, за да отмени срещите, които трябваше да
проведеш следобяд, аз и ти отидохме до двореца в Кносос. Но на рампата,
която минава покрай археологическата зона, ето че отново се разнесоха
вонята на чесън и подигравателния глас: "Katalaves italilci? Разбираш ли
италиански?". У теб отново пламна зловещ гняв, подтикващ те към
сбиване, нахвърли се върху по-злобния, крещейки му, че е слуга, педераст,
подлец и арестуването ти беше избегнато единствено благодарение на
намесата на униформените полицаи. Беше по-добре да се върнем незабавно
в Ханя. Но как да стане, без да се излагаме за втори път на риска, който
бяхме преодолели на идване? Щом бяха избрали магистралата, за да те
отстранят, със сигурност щяха да опитат отново по залез и когато се
стъмни. Избухна спор по въпроса. Аз твърдях, че е по-разумно да се
обърнем към униформените полицаи – в двореца в Кносос ти бяха
помогнали и ако ги информирахме за случилото се сутринта, щяха да ни
защитят. Ти не желаеше и дума да става за това и крещеше: "Аз да искам
защита от полицията, аз?! Ime Panagulis! Аз съм Панагулис!". Накрая Фебо
предложи следната тактика – да действаме така, че да ги накараме да не ни
изпускат и за секунда. И я приложи. Минавайки по тайни улички,
навлизайки в насрещното движение, с други думи, преструвайки се, че се
опитваме да се измъкнем, за да ни изгубят дирите, до такава степен ги
усъмни, че бялата кола с униформените полицаи ни съпроводи от Ираклион
до Ханя. Останахме там само колкото да установим, че регистрационният
номер на синия автомобил е фалшив.
Разхождайки се нагоре-надолу из градината с портокали и лимони,
сега размишлявах над този фалшив номер и от размишленията ми се
пораждаха въпроси без отговор. Кой беше наел двамата мъже със синия
автомобил? Кой беше поръчал убийство, което в случай на успех да бъде
представено като автомобилна катастрофа? Пападопулос ли? Може би, но
на него му беше изгодно да те запази жив, ако искаше комедията за
толерантността да изглежда достоверна. Йоанидис ли? Може би, но той би
предпочел да те види по-скоро разстрелян, а не загинал в някакво рено при
нещастен случай. Теофилоянакос, Хазизикис, бандата, която при лошата
новина за твоето освобождаване от затвора беше изтръпнала от страх, че
ще си отмъстиш? Може би, но ми се струваше странно, че проиграват
напразно коз от рода на мнима автомобилна катастрофа. В такъв случай
тайните служби или някой от периферията на режима? Може би. Бяха
заподозрени всички, естествено. Но едно нещо беше сигурно – заповедта за
отстраняването ти идваше от високо, от някой, който заемаше пост с власт.
В противен случай беше необяснимо защо бялата полицейска кола е била
изпратена в Ираклион, преди ние да излезем от Ханя, нито пък защо
лодката, от която ни наблюдаваха с бинокъл всяка нощ, стоеше
необезпокоявана на малкото пристанище. Във всеки случай поради каква
причина те бяха атакували в Крит, а не в Атина? Причина, дължаща се на
географски или по-скоро стратегически преимущества, или дължаща се на
факта, че планът за Акропола е бил разкрит? И в случай че е бил разкрит,
възможно ли беше една толкова безумна шега, обречена да разцъфти
единствено в рамките на фантазията, да ги е изплашила до такава степен,
че да пожелаят смъртта ти? Нямаше ли да е по-лесно да я предотвратят,
като те държат под око и охраняват крепостта? След това, лека-полека
отговорът, който търсех, дойде. Не, планът за Акропола нямаше нищо общо
или имаше само отчасти. Това, от което Властта се страхуваше, не бяха
петстотинте грама тротил и зрелищният начин, по който можеше да ги
употребиш – страхуваха се от твоята личност, от безредието, което тя
предизвикваше навсякъде и въпреки всичко. От деня, в който беше
напуснал "Бояти", не беше кротувал и за секунда. Изявления за
националната и международна преса, интервюта, протести, юридически
ходове. Дори беше оспорил амнистията, твърдейки, че указът бил
незаконен, тъй като засягал и мъчителите – възможно ли е човек, който не е
бил съден и осъден да бъде помилван? А да се помилват, нима не беше
равносилно да се признае, че изтезанията, отричани от режима, са се
случили наистина? Без да броим сцените на публични места, телефонните
обаждания в ЕСА, популярността, на която се радваше. Нямаше случай,
при който да минеш по улицата незабелязан, винаги се намираше някой,
който да се осмели да те спре и да те прегърне. И като че ли това не
стигаше, вестниците ни отделяха голямо внимание. Нашата непредвидена и
непредвидима връзка пораждаше почти болезнен интерес, бяхме двойка,
която предизвикваше сензация, и това те правеше още по-не-Удобен. Но
над всичко беше твоята непоклатимост, твоята необузданост, твоята
фантазия. Никога не можеше да се предвиди какви ще ги свършиш след
една минута или на следващия ден и всеки, който си зададеше този въпрос,
се превръщаше в Закаракис, който се събужда посред нощ, крещейки:
"Къде е? Какво прави?". В други сфери или дейности това може да бъде
дори забавно и приятно, но в политиката и още повече в условия на
диктатура това е неписана смъртна присъда. Ти трябваше да напуснеш
Гърция незабавно.
"Какво кроиш?". Беше се промъкнал зад гърба ми ненадейно и ме
гледаше така, сякаш беше чул всяка дума. "Нищо не кроя, мислех си, че...".
"Разбрах, мислеше си, че рано или късно някой ще ми види сметката. Но
кой от тях обаче, ето това е въпросът. Зарежи, този проблем няма никакво
значение. Аз винаги ще бъда неудобен за когото и да било във всеки един
момент, в която и да било страна, при който и да било режим. А този, който
ще ми види сметката, не е сред тези, които си мислиш". "Алекос, мислех си,
че..." . "... че трябва да си избия от главата плана за Акропола ли? Не, това е
чудесна идея и няма да се откажа от нея. В краен случай, ако не намеря кой
да ми помогне, мога да го посъкратя, да го сведа до акция с демонстративна
цел. Никакъв тротил, никакви оръжия, никакви заложници, само лозунга
"Agonas kata tis tirannias-agonas dia tin elefteria". Хм! Ще са достатъчни
четирийсет и четири парчета плат и... През нощта никой няма да ни види".
"Ще ни видят, Алекос. Нощем Партенонът се осветява от прожектори".
"Хм, вярно. Бихме могли да го направим призори". "Ще разчистят всичко,
преди градът да се е събудил". "Тогава вместо плат ще използваме боя. Да
вървят по дяволите безценните мраморни плочи. Трябва да вземем със себе
си само един флакон със спрей". "Изслушай ме, Алекос. Трябва да си
избиеш от главата тази идея. Трябва да напуснеш Гърция". "Аа! Ето значи
какво кроеше! По-скоро наистина ще се самовзривя, пред Партенона о ;
"Защото докато е жив, никой човек не говори толкова, колкото след като
умре ли?". "Точно така". "Грешиш, Алекос. Мъртвите мълчат винаги.
Когато изглежда, че говорят, то е защото живите ги карат да говорят. От
мъртвите няма никаква полза, защото биват забравени. В първия момент
изглежда, че е невъзможно да бъдат забравени и че ще живеят вечно. Скоро
обаче никой не си спомня дори, че са се родили". "Не е вярно!". "Вярно е,
Алекос. За съжаление е вярно. Мъртвите зависят от живите във всичко
"Грешиш!". "Не, Алекос, не. Мъртвите са тези, които винаги грешат.
Защото са мъртви. Трябва да живееш, Алекос. Да живееш! А за да живееш,
трябва да напуснеш Гърция". "Върви по дяволите!". Влезе обратно в
къщата и се затвори в стаичката си. Но когато се появи отново, беше ведър.
И каза: "Знаеш ли какво ще ти кажа? Тази история с Акропола ми дотегна.
Не искам да чувам повече думите "Акропол" и "Партенон". Ще измисля
нещо друго". "С тротила с размерите на сапун ли?". "О, те...! Отървах се от
тях снощи, веднага щом се върнахме от Крит. Върнах ги на човека, който
ми ги осигури. Казах му "Дръж, играй си с фойерверки, аз имам по-важни
неща за вършене".
ГЛАВА III
Изпълнена с облекчение, че си се отказал, и убедена, че заслугата за
това е моя, че си се отказал благодарение на моите доводи, в първия момент
не се запитах каква е истинската причина. Нито пък се запитах
впоследствие, докато беше жив. Но години по-късно, когато призракът ти
се превърна в кошмар за паметта ми, а тя в инструмент на анализирането,
когато сглобявайки мозайката от човека, който представляваше ти, се
опитах да те разгадая посредством смъртта, споменът за внезапното ти
отказване от плана за Акропола, се превърна в разкритие за мен. Не, не,
тази рязка промяна не се дължеше на моите доводи, а на някакво
проклятие, което тегнеше над теб. И това проклятие се пораждаше от
твоята неспособност да довеждаш до край нещата, които започваше или да
реализираш нещата, за които си мечтаеше. Тоест колкото по-упорит и
непоклатим изглеждаше, когато някой замисъл се превръщаше в идея фикс,
в мания, толкова по-непостоянен и нетърпелив се оказваше в усилието си
да го осъществиш. Така, за известен период от време влагаше сърце и душа
в начинанието, съсипвайки живота си и живота на другите, минавайки през
пречките, като танк, който помита всеки предмет или създание, които се
изпречат на пътя му, и после изведнъж се отмяташе – отказваше се и не
говореше повече за това. Само в два случая твърдоглавието ти надделя – в
атентата срещу Пападопулос, който щеше да предопредели живота ти, и в
сдобиването с документите, които щяха да предопределят смъртта ти. Тоест
в началото и в края на твоята приказка на герой. Случва се често на
поетите, на артистите. Случва се особено на самотните бунтари, които
знаят, че трябва да умрат млади – обикновено животът им е съвкупност от
хиляди недовършени авантюри, лавина от пръснати на вятъра или посадени
напосоки семена, без да знаят дали растението ще покълне, без да дочакат
да видят дали ще напъни. Нямат време, нито желание за това, защото
винаги трябва да се впускат след нещо ново, да започват винаги отначало,
отново и отново, толкова непоследователно, че като се замислиш добре,
всъщност е невероятно последователно. И за целта всичко е от полза, даже
и идеите на другите. В действителност в някои случаи идеята, която
изоставяше, биваше заменена от друга, която не беше твоя, а я чуваше от
някой друг. И след като я чуеше, я отхвърляше, погребвайки я в дълбините
на подсъзнанието си: "Не искам съвети, не искам мнения". Но ако в
дълбините там долу докоснеше някоя струна на фантазията ти, тя веднага
изплуваше обратно, ти я преработваше и я превръщаше в своя. Точно така
се случи с моя съвет да напуснеш Гърция. Една нощ, докато спях кротко до
теб, ти ме събуди, като ме разтърси и ми каза: "Отвори очи! Отвори очи!".
"Какво има? Какво става?". "Измислих!". "Какво си измислил?". "Трябва да
замина". "И къде ще отидеш?". "В Италия, в Европа. Трябва да се махна от
Гърция". "Аа!". "Не си съгласна, така ли? Ако не си съгласна, грешиш. Тук
вече не мога да постигна нищо, ръцете ми са вързани. Прекалено много ме
следят и хората се страхуват, дърпат се. В чужбина ще е различно – ще мога
да се организирам, да формирам групи за действие. Сред емигрантите,
разбираш ли? В Европа е пълно с емигранти. После ще се върна нелегално,
даже ще отивам и ще се връщам и... Утре ще подам молба за паспорт.
Пападопулос няма да има смелост да ми откаже". "А Йоанидис?".
"Йоанидис – да". "И ако надделее Йоанидис?". "За някои неща все още
думата има Пападопулос".

* *

Известно е, че всички тирании, било то десни или леви, на изток или

на запад, в миналото, в настоящето или в бъдещето, си приличат. Едни и
същи са методите на репресия, арестите, разпитите, изолираните килии,
тъпоумните и брутални тъмничари, които изземват дори химикалките и
хартията за писане. Едни и същи са преследванията, когато дръзналите да
се опълчат бунтари биват освободени от затвора, едни и същи са и
контролът, и заплахите и опитите да бъдат елиминирани, в случай че се
окажат непоправими. Но най-вече едно е общото между тираниите в
днешно време, нещо на пръв поглед парадоксално – отказът им да позволят
на бунтаря, който иска разрешение да отиде в друга страна, да замине. Би
могло да се каже, че отивайки в друга страна, той ще направи голяма услуга
на потисническия режим: "Отивам си, махам се, повече няма да ви
безпокоя". Да, но не е така. Прави му напук, като си отива, огорчава го.
Защото ако замине, ако се махне, как ще го накажат за непокорството му?
Как ще го контролират, как ще го тормозят, как ще го върнат обратно в
затвора, в гулага или в лудницата? Най-вече, как ще му попречат да се
изразява, по-скоро да мисли? За тираните бунтарят представлява по-
сериозен проблем, когато е в изгнание, отколкото когато е в родината си,
защото когато е в изгнание, той мисли, изразява се, действа и за да се
отърват от него, трябва да си направят труда да изпратят наемен убиец,
който да го убие с пистолетни изстрели или с удари с кирка, да речем.
Пистолет в Париж за братята Росели, кирка в град Мексико за Троцки.
Излишни затруднения, по-добре да е подръка у дома и да бъде убит на
спокойствие, лека-полека, със затвора, с лудницата, с гулага, с безсилието,
докато народът мълчи. Паспорт ли, какъв паспорт? О, да, разбира се –
трябва само да представиш акт за раждане, свидетелство за съдимост и...
За да поискаш да ти бъде издаден паспорт, трябваше преди всичко да
представиш акт за раждане. Но в общината на Глифада, където се
съхраняваше, ти отговориха, че не могат да ти го дадат – страницата с
твоето име липсвала от регистъра. Дали изгубването ѝ е била банална
случайност или е била откъсната по заповед на Йоанидис? Регистърът
изглеждаше непокътнат, страниците с имената на останалите членове на
семейството ти фигурираха точно, но не и тази с твоето име. И
служителите мънкаха объркано – какво да ти отговорят, след като ти не
съществуваше от гледна точка на регистъра? Отговорът го донесе майка ти,
която, облечена елегантно, с черна шапка, черен костюм, черна чанта,
черни чорапи и черни очила, беше отишла да вземе акта ти за раждане: "Ти
не си роден". "Какви ги говориш?". "Казват, че не си се родил, че според
регистъра така излиза". Ето нещо, което не очакваше. Измежду всички
обиди, които можеха да ти нанесат, измежду всички провокации, тази беше
най-ужасната и ревът ти разтърси стъклата на прозорците: "Не съм роден
ли?! Аз, аз не съм роден?!". Нямаше да се засегнеш толкова, ако ти бяха
казали, че си умрял, но да ти кажат, че не си се раждал, че не съществуваш!
Със заседнал в гърлото рев ти крещеше, че много малко хора на света са
доказвали както теб, че са се родили – щом искаха да те разстрелят, значи
си роден, и как е възможно да бъде застрелян човек, който не се е родил,
който не съществува? Сега ще отидеш в общината и ще ги обсипеш с
юмруци един по един, от кмета до последния пътен полицай, и нямаше да
престанеш, докато не запееха в хор: "Ти си роден, Алекос, роден си!". Отне
ми доста време да те убедя, че те разчитат тъкмо на това, на твоята гневна
реакция. Беше по-добре да се престориш, че си мислиш, че се касае за
някаква спънка и да продължиш да настояваш. И майка ти, с черната си
шапка, черния костюм, черната чанта, черните чорапи и черните очила,
отново отиде да търси изчезналата страница. Започна да ходи всеки ден и
всеки път да крещи, че си се родил, по дяволите, тя, която те носила девет
месеца в корема си и после те родила, го знаела много добре. Знаели го и
те, кучи синове, крадци, слуги на диктатурата, дайте документа! Много
служители не само че не се обиждаха, но ѝ симпатизираха и ѝ казваха да се
върне на следващия ден. Но на следващия ден се случваше същото. Когато
се прибираше вкъщи, казваше: "Не си роден, изобщо не си роден", после се
оттегляше в стаята с малкия олтар в гардероба и си го изкарваше на
светците от иконите. Обвиняваше ги в егоизъм, в безразличие, в
малодушие, заплашваше ги, че ще им изгаси свещите, че ще затвори
вратата на гардероба, че ще ги остави да хванат мухъл в тъмното, освен ако
не направят чудо и страницата не бъде намерена. Светците обаче мълчаха,
глухи за всякакви изнудвания и заплахи, и страницата си оставаше
неоткриваема. Молбата за паспорт не можеше да бъде подадена. Така една
вечер ти разгърна на масата за хранене една голяма географска карта: "Ела
тук и погледни!". Приближих се недоверчиво. "Какво е това?". "Нещо,
което проучвам, откакто твърдят, че никога не съм се раждал. Нелегално
напускане на страната" . "О, не!". "О, да! Чуй!".
Каза, че има два варианта – единият по суша, а другият по море. За
пътуване със самолет не можеше и дума да става. Теоретично, вариантът по
суша предлагаше възможността да се избяга в някоя от четирите страни,
граничещи с Гърция на североизток и северозапад – Албания, Югославия,
България или Турция. Но Турция отпадаше априори, тъй като лошите
взаимоотношения между правителствата на Анкара и на Атина правеха
границата почти непристъпна; България не беше за предпочитане поради
същите причини, а Албания не приемаше с особена охота натрапниците –
поне трима гърци, избягали в Албания след преврата, излежаваха в затвори
в Тирана тежки присъди за незаконно влизане в страната. "Така че по суша
бих се спрял на Югославия. Бих се спрял на нея, защото не би ми
представлявало трудност да мина границата при Езвонис, нито пък да
получа политическо убежище. Но проблемът не е как ще премина
границата, а как да стигна до Езвонис. От Атина са поне шест часа с
автомобил или с влак. Ще имат предостатъчно време да ме проследят и да
ме хванат, даже и да ми забият куршум в главата. Така че предпочитам
варианта по море". Надвеси се отново над картата. "Хипотеза номер едно
от варианта по море – пристанището във Вулиагменис. By- лиагменис има
две предимства – това че се намира на половин час от Глифада и това, че е
малко пристанище, от което бързо се излиза в открито море. Но през този
период на годината яхтите, които пускат котва там, не са много и твоята би
могла да събуди подозрения". "Моята яхта ли?! Каква яхта!". "Тази, която
ще осигуриш ти. Някоя чуждестранна яхта с четирима или петима души на
борда, богати и безгрижни на вид, готови да предприемат пътешествие в
Егейско море". "Откъде да намеря яхта с четирима или петима души,
богати и безгрижни на вид, готови да предприемат пътешествие в Егейско
море?". "В Италия предполагам. Откъде да знам аз, не ме прекъсвай!
Втората хипотеза – пристанището на Пирея. Силно охранявано е, всеки
плавателен съд бива подлаган на щателна проверка от страна на
полицейските и митническите власти. За сметка на това обаче
предимството е, че морската гара е много оживена и няма да бия много на
очи. Да, ако мога да избирам, бих избрал Пирея. Но където и да се кача, в
Пирея или във Вулиагменис, и в двата случая проблемът започва от
момента на отплаването, защото ще трябва да кажем на пристанищното
управление къде отиваме. Ще кажем, че отиваме в Крит и ще се спуснем на
юг, покрай бреговете на Пелопонес. При остров Китира, вместо да се
насочим към Крит, ще завием надясно". "Алекос...". "Ще минем през
Китира, най-южният остров от Пелопонес и веднага ще навлезем в
извънтериториалните води в Йонийско море. Ако имаме късмет, бреговата
охрана няма да успее навреме да ни попречи. След това ще акостираме в
Бриндизи или Таранто. Разбира се най-прекият път би бил през Коринт и
Патра, но рискът би бил прекалено голям – това е маршрутът на редовните
кораби". "Алекос...". "Пътят от Пирея до Китира или от Вулиагменис до
Китира обикновено отнема един ден и една нощ. Твърде много. Излишно е
да казвам, че времетраенето на пътуването трябва да се сведе до минимум.
Така че яхтата, която ще избереш, трябва да е много бърза". "Алекос...".
"Искам да отплавам след една седмица". "След една седмица?!". "Нека да
са десет дни. Почти октомври е и едно пътешествие в началото на октомври
все още ще изглежда правдоподобно". "Алекос! Бъди разумен, Алекос –
яхтата не е такси, което спираш с едно изсвирване с уста, и да се открият
четирима или петима души, готови да тръгнат на импровизирано мнимо
пътешествие, за да бъдеш изведен, не е проста работа". "Напротив, много е
просто. Ще ги откриеш. Защото ако не ги откриеш, ще съм принуден да
прекося границата с Югославия и да си получа куршума в главата преди
Езвонис".
Мисълта, че искаш от мен нещо невъзможно, не ти минаваше ни най-
малко през ума. Или ти минаваше, но не му отдаваше значение. Така че
беше напразно да ти повтарям, че едно подобно бягство изисква поне
едномесечна подготовка – за да го организирам за десет дни, ми трябваше
вълшебната лампа на Аладин. Както винаги, когато се увлечеше в
илюзията, те обземаше някакъв непоклатим оптимизъм, който те правеше
сляп за пречките и глух за призивите към благоразумие. Какъвто и аргумент
да представех срещу този план, ти го разгромяваше със
сърцераздирателния си вик: "Ти не ме обичаш!". Искаше да замина, веднага
щом подробностите бъдат съгласувани и не мислеше за нищо друго. Със
същото въодушевление, с което преди измерваше разстоянието между
Пропилеите и Ерехтейона, между Ерехтейона и Партенона, между
Партенона и Пропилеите, или както когато изчисляваше броя на
необходимите за съставянето на лозунга букви, сега се беше заел с
курсовете на корабите, с ветровете, с есенните бури, с навиците на
бреговата охрана, с правилниците на пристанищата, методите на
претърсване на плавателните съдове, териториалните и
извънтериториалните води в километри. Със същото усърдие, с което преди
ме водеше на Акропола, сега ме водеше в Пирея. "Да, спрях се на Пирея".
Не минаваше и вечер без да отидем да вечеряме в някоя от таверните в
близост до рейда, където са закотвени яхтите, и там, преструвайки се, че се
любуваме на отражението на луната във водите, ти разучаваше, водеше си
бележки, замисляше нови хитрини, кроеше нови дяволии. "Да
предположим, че яхтата е онази. Кой ще ме види, ако се кача на борда в
тъмнината? Погледни групата, която се прибира с таксито, таксито може да
дойде до кея, от таксито до мостчето може би са три метра – един скок и
смесен сред другите, ще се кача на борда и ще се престоря на моряк. Да, ще
си обръсна мустаците и ще се облека като моряк. Призори вдигаме котва и
изчезваме". Или: "Два дни престой в Атина ще са достатъчни, но ти ще
трябва да слизаш на сушата колкото се може по-малко, може да те
разпознаят. Ще носиш черна перука и ще имаш фалшив паспорт. Поискай
назаем паспорта на някоя твоя приятелка, с която си приличате малко.
Останалите не, по-добре да пътуват с редовните си документи. Но гледай
да се държат като истински туристи, да са непринудени. И никакви
телефонни разговори, никакви контакти с мен. Всичко, което трябва да зная
е името на яхтата и датата на пристигането ѝ. За останалото ще се погрижа
аз. За да ми го съобщиш, ще ми изпратиш картичка с подпис "Джузепе".
"Ще напишеш съобщенията под пощенската марка". "Под пощенската
марка?!". "Разбира се, системата е много лесна, аз я изобретих. Пише се в
малко квадратче, което отговаря на размера на марката, после отгоре се
лепи марката, и картичката се изпраща. Получателят трябва само да я
намокри, да свали марката и да прочете съдържанието в квадратчето". Аз
слушах с примирение, надявайки се отчаяно страницата от гражданския
регистър да възкръсне, за да докаже, че си се родил и да ти избие от главата
цялата тази история. С тази надежда се улавях даже, че хвърлям погледи
към малкия олтар в гардероба, и че се присъединявам към молбите на
майка ти, която, докато шляпаше с чехлите си, мърмореше и заплашваше, и
продължаваше да ги моли за чудо. Макар и с нова стратегия. Всъщност
откакто беше разбрала за нелегалното напускане на страната, вече не се
обръщаше към всички светци. След като Свети Георги – покровител на
военните и поради тази причина заподозрян във връзки с Хунтата, беше
отстранен, след като свети Илия – покровител на планинарите и
следователно заподозрян в облагодетелстване на напускането ти на
страната през Югославия, беше освободен, след като свети Никола –
покровител на моряците и следователно заподозрян в покровителстване на
бягството ти с яхтата, беше изключен, молитвите и свещите ѝ бяха
съсредоточени единствено върху свети Фанурий. Върху свети Фанурий, тъй
като беше защитник на изчезналите хора, следователно на изчезналите
вещи. И точно в петъка, в който ултиматумът изтичаше, свети Фанурий се
смили.
Тъкмо приготвях куфарите, за да замина за Рим, когато къщата беше
разтърсена от радостен вик: "Ghenitica! Ghenitica!". Втурнах се и те видях
да развяваш някакъв лист с твоето име: "Роден съм! Роден съм!". Куфарите
ми незабавно бяха опразнени, а заминаването отменено. Сега молбата за
паспорт можеше да продължи по процедурния ред и надеждата да го
получиш имаше смисъл. Излишно е да се уточнява, че страницата не беше
открита по случайност, а защото Пападопулос беше разрешил издаването
на документите, но сега трябваше да се види колко време щеше да му
отнеме да наложи волята си на Йоанидис. Ти казваше, че Йоанидис ще
направи всичко възможно, за да попречи да напуснеш страната. И не
грешеше – забелязахме веднага, че след издаването на този къс хартия
наблюдението около къщата се засили. Още двама полицаи от двата края на
улицата, други трима на съседната улица, а иззад прозорците на един
съседен апартамент винаги те шпионираше някой. Научихме също, че един
офицер от ЕСА беше разубедил доста хора да контактуват с теб. Естествено
това беше излишно, тъй като след завръщането ти от Крит около теб беше
настъпило мъртвило. Хората, които те посещаваха, както и тези, които те
канеха на вечеря или в домовете си, вече се брояха на пръсти. Дори най-
упоритите ти ухажорки страняха от теб, както и лъжливите последователи,
които преди прибягваха до хиляди претексти, за да бъдат близо до теб, и
приятелите, които се представяха като такива. "Бих искал, но не мога, имам
семейство, нали разбираш".

* *
 "Трябва да отидем да проверим дали е готов. Обади ли се да попиташ
дали е готов? Попитай пак дали е готов!". Като селянин, който се моли да
завали дъжд над изгорелите от слънцето поля и при всеки полъх на вятъра
поглежда небето да види дали няма някой облак, който да предизвести края
на сушата, така ти чакаше момента, в който от паспортната служба щяха да
ти кажат: "Заповядайте, приятно пътуване!". Със същите чувства, но
изострени от силното желание да се върна в своя свят, към своя живот, към
работата си, аз копнеех за мига, в който самолетът щеше да излети от
пистата в Атина и щеше да ме откъсне от онази лавина от терзания, бурни
емоции, непрекъснати страхове, драми, които се редуваха единствено с
инертно бездействие. Бездействието на войниците, които не знаят как да
използват времето си между две сражения и неспособни да запълнят тези
моменти на затишие, се прозяват с носталгия по канонадите. Всичко вече
ми беше омразно – атмосферата в този ориенталски град, който ми
напомняше Тел Авив или Бейрут, намиращ се между западния и източния
свят, сивите му, смешно модерни сгради, голите му хълмове с камънаци и
дървета, овъглени от нехайство или невежество, турските му навици,
кафето, което се сервира в кукленски чашки, и последната глътка, която
изпиваш е утайка, следобедният сън, който парализира всички в
каталептично състояние до шест часа вечерта, накрая апатията,
примирението, с което повечето хора търпяха тиранията. Вечната апатия,
вечното примирение, добре, същото, което при нужда е у всеки от нас: "Бих
искал, но не мога, имам семейство, нали разбираш", и което все пак, когато
се докоснеш до него, тъй като го виждаш у другите, те влудява. И онази
мизерна къща, в която единственото хубаво нещо беше градината с
портокалите и лимоните, но където ти не искаше да ходиш заради онзи тип,
който ни шпионираше през прозореца, така че винаги бяхме залостени в
грозните стаи, където стъклените врати изключваха самото понятие
"интимност". Всяка стая имаше поне две врати, някои дори три, и през
онези стъкла се усещаха винаги как наблюдават две безмилостни и
изпълнени с омраза, майчини очи. И дребните дразнещи неща, които, след
като магията на една прохождаща любов е отслабнала, следователно след
като търпението е изчезнало, забелязваш, че не можеш да понасяш – вонята
от кокошарника зад кухнята, кокошките, които денем ни оглушаваха с
кудкудякането си, петелът, който на зазоряване ни спукваше тъпанчетата с
кукуригането си. Ненавиждах този петел, чийто балсамиран прадядо,
стоеше триумфално в трапезарията със стъклени зеници и восъчен гребен.
Като го гледах, започвах да повтарям с теб: "Трябва да отидем да проверим
дали е готов. Обади ли се да попиташ дали е готов? Попитай пак дали е
готов!".
С надеждата нещата да бъдат ускорени и разчитайки на факта, че
телефонът ти се подслушва, прибягвах до малки хитрини, например да се
обадя в Ню Йорк и да се престоря, че няколко американски университети
са те поканили да проведеш поредица от конференции. Един приятел, с
коготото се бяхме уговорили, играеше ролята на литературен агент,
натоварен да уреди твоето пътуване и когато не се обаждах аз, се обаждаше
той, недоволствайки, че датата наближава и че трябва да се отпечатат
афишите, да се изпратят поканите, да се информира пресата, да се успокои
академичният свят, както и кметовете, които щели да организират обяд в
твоя чест. Когато не се касаеше за поредица от конференции, ставаше дума
за почетна диплома, която с твоята безкрайна скромност ти се колебаеше да
приемеш и която впоследствие приемаше, но как да бъде разрешен
проблемът с паспорта?
Отговарях с въздишка, че паспортът го няма, че все още не са ти го
издали и тогава разгневени гласове се обаждаха и от Чикаго, от Бостън, от
Филаделфия, представяйки се за ректори, общински служители,
представители на Демократическата или Републиканската партия,
възмущението си изказваха и други приятели. Фактът, че гръцките власти
поставят американската култура в неудобното положение да отложи твоите
конференции, бил вече сериозен въпрос, но да я обиждат с твоето
принудително отсъствие от церемонията по връчването на почетната
диплома, било позорно, подобни безсрамия се случвали единствено в
Русия; ако паспортът ти не бъдел издаден, и то навреме, сенаторите щели
да предизвикат международен скандал. Никога обаче не споменавахме за
кои сенатори става дума, за кои университети и за каква диплома от страх,
че тайните служби ще отидат да проверят. Но цялата история започваше да
става все по-правдива и две години по-късно щяхме да научим, че е
повлияла върху решението на Пападопулос. "Историята с американските
сенатори обезпокои доста съветниците му", щеше да ти сподели един
офицер от тайните служби. Разбира се моята хитрост изобщо не ти беше
забавна, потискаше те и ти изпадаше в пристъп на силно отчаяние, колкото
повече звънях, толкова повече ти се ядосваше, проклинаше се и казваше, че
да се откажеш от плана с яхтата, било голяма глупост, че нямало да чакаш
никакъв паспорт, че ако ти го дадяли, си щял да откажеш да го вземеш и си
щял да избягаш през Югославия. И ако ти забиели куршум в главата, още
по-добре. Най-сериозният пристъп настъпи в нощта, когато заяви, че до
дванайсет часа на обяд ще заминеш с влак за Езвонис, и именно тогава
майка ти склони на примирие със светците, на които беше обърнала гръб
заради свети Фанурий. Палейки свещи на всички, обещавайки на всички
вечна преданост, тя се закле, че ако ти издадат паспорта, няма повече да ги
укорява. И един от тях, трогнат, я удовлетвори-Призори бяхме събудени от
шляпане на чехли по коридора – беше тя, приготвяше ги куфара.
Попитахме я защо го прави и отговорът беше категоричен – свети
Христофор, закрилник на пътниците, ѝ се бил явил насън. На главата си
имал венец от звезди, в юмрука си държал огнен меч, а расото му сияело
толкова ярко, че при самата мисъл, очите ѝ изгаряли. Повдигайки огнения
меч, свети Христофор ѝ се бил усмихнал и после ѝ разкрил, че паспортът е
готов – можело да го вземеш, когато отворят паспортната служба и да
напуснеш страната преди залез слънце. Свихме рамене. Щом свети
Фанурий се беше оказал прав за акта за раждане, защо свети Христофор да
не е? "Да вървим!". Отидохме и паспортът наистина беше готов. И докато
го стискаше с алчни пръсти, единственият ти коментар беше следният:
"Колко е часът?". "Девет и половина". "Кога има полет за Рим?". "В два
следобед". "Ти ли ще отидеш за билет?". "Да. Еднопосочен ли?". "Не,
двупосочен".
Чувствах се волна като птица, която отлита в необятния простор, и
всяка мерзост ми се струваше забравена. Всяко отвращение, всяко
безпокойство. Бъдещето беше цветно като дъгата. Усмихвах се, тичайки под
тази дъга, а хората се обръщаха и ме гледаха смаяни, но в момента, в който
хванах билета в ръка, всичко това се изпари. Беше един най-обикновен
билет, едно правоъгълно картонче с името на компанията, и въпреки това
само като го докоснех, предизвикваше у мен някакво мистериозно
безпокойство. Необяснимата тревога от деня, в който бях кацнала в Атина,
за да се срещна с теб. Защо? Може би заради цвета. Беше ябълковозелен,
също като кутиите "Golden Virginia". Опитах се да не мисля за това, скочих
в едно такси, като си казах, че който живее сред суеверни хора, става като
тях, таксито се отправи бързо към улица "Вулиагмснис" и за няколко
минути отново бях доволна. После стигнах на улица "Вулиагменис", озовах
се пред гаража с надпис "Тексако", пред черната дупка, която се спускаше в
мрака и мистериозното безпокойство пак се появи. Необяснимата тревога.
Защо ми беше толкова горещо? Възможно ли беше да е толкова топло през
октомври? Може би вдигах температура, или бях уморена. Среднощният
пристъп със заплахата да тръгнеш за Езвонис, сутрешното събуждане,
наложено ни от свети Христофор, неочакваното получаване на паспорта,
внезапното заминаване – както винаги твърде много емоции наведнъж. И
поставяйки си тази диагноза, потиснах съмненията, влязох вкъщи и ти
подадох билета: "Ето го".
 *

* *

"Не искат да ни пуснат да заминем". Гласът ти съскаше тежко от гняв.

"Защо го казваш?". "Защото усещам воня на чесън. Сигурно има поне
двайсет полицаи около нас". Огледах се наоколо, но не забелязах нищо,
което да оправдае твърдението ти. Чакалнята на летището изглеждаше
както винаги – пътници, които дремеха полегнали на седалките, деца, които
тичаха нагоре-надолу и досаждаха, туристически групи, които купуваха
сувенири и никой нямаше вид на цивилен полицай. С чесън или без чесън,
у цивилните полицаи има нещо, което никога не убягва на опитното око.
Нещо, което е съсредоточено в лицето – тъповато и същевременно хитро, и
в безизразните, но зорки зеници. Искам да кажа следното – дори и да им
обърнеш гръб, ги усещаш върху себе си, сякаш са като ръце, които те
стискат за тила. И ако се обърнеш и ги потърсиш, ще ги видиш да се
изплъзват, престорено разсеяни, след това се връщат предпазливи, плъзват
се отгоре ти с безразличие, сякаш си незначителен обект или пречка по
траекторията на погледа им, но винаги настъпва момент, когато се отказват
от театъра и те поглеждат втренчено с глупавата и зла арогантност на
човек, който има власт, на човек, който се мисли за силен, защото служи на
властта. "Аз не ги виждам, Алекос". "Още ли не си се научила да ги
разпознаваш? Онзи е цивилен полицай. И онзи. И онзи. И онзи". "По какво
съдиш?". "По обувките. Всички носят обувки с връзки. Включително и
младежът със сините джинси". Погледнах типовете, които ми беше
посочил. Имаха безобидния и разсеян вид на хора, които гледат своята си
работа и всички носеха обувки с връзки. "Прав си, но не разбирам как биха
могли да ни попречат да заминем. Вече минахме през паспортната проверка
и имаме бордни карти – ако искаха да ни спрат, щяха да го направят по-
рано". "По-рано имаше журналисти". И това беше вярно. Новината за
твоето заминаване беше стигнала незабавно до вестниците и до проверката
на паспортите бяхме защитени от репортерите, които ни фотографираха,
задаваха ни въпроси, запечатваха всяка подробност. Ако ни бяха спрели по-
рано пред подобни свидетели, щеше да се вдигне много шум. "Да, но
продължавам да не разбирам как биха могли да ни попречат, Алекос".
"Много скоро ще разбереш". И докато казваше това, по високоговорителя
обявиха полета за Рим, пътниците се умоляваха да се явят на изход номер
две. Тръгнахме натам. Застанахме на опашката. Бяхме на прага на изход
номер две. Подадохме бордните си карти. Една стюардеса ни отблъсна
уплашено назад. "Не, вие не". "Ние не ли? Защо не?". "Назад!". "Назад?
Защо назад?". И отново ѝ подадох бордните карти. Мигновено типовете с
обувките с връзки излязоха напред и с ръце в джобовете и стисната устни,
ни обградиха в кръг, глухи за моите протести. "Формалностите вече са
уредени! Документите ни са наред!". Мълчание. "Имаме право да се качим
на самолета!". Мълчание. "Имаме право да знаем каква е причината да не
бъдем допуснати!". Мълчание. "Аз съм чужда гражданка – ако изпуснем
самолета, ще информирам за това моето посолство и моето правителство!".
Мълчание. След това твоят глас, онова тежко гневно съскане. "Недей да
спориш. Човек не трябва никога да спори с тъпанари. Den sizitas! Den
sizitas me skata". Един полицай извади ръката си от джоба и понечи да се
нахвърли върху теб. "Внимавай, Алекос!". Но нямаше нужда от
предупреждения – беше те обзело някакво невероятно самообладание,
някакво хладнокръвие, подобно на онова, което ни беше спасило по пътя за
Ираклион, когато синият автомобил ни блъскаше. "Какво трябва да
направим, Алекос?". "Можем само да изчакаме да видим кой ще надвие –
Йоанидис или Пападопулос". Междувременно уплашената стюардеса
продължаваше да събира бордните карти на останалите пътници, които
минаваха пред нас безразлични или безучастни. "Бих искал,но не мога,
имам семейство, нали разбираш". В рамките на пет минути останахме само
ние, заклещени в мълчаливия кръг от обувки с връзки.
Пет минути, десет, петнайсет, двайсет. И всяка минута беше като удар
със стилет в сърцето, като мъките на Тантал, който умира от жажда и
протяга уста към водопада, но водата изчезва точно в мига, в който той
понечва да пийне една глътка. Самолетът стоеше там на няколко метра,
беше почти пред изход номер две, виждаше се много ясно през стъклените
врати, вратата му все още беше отворена, а стълбата все още не беше
свалена – достатъчно беше да прекрачим прага, да изминем онези няколко
метра, за да се качим на борда и да бъдем на сигурно място. Но не, вие не.
Мина един служител на самолетната компания. Спрях го и го попитах дали
капитанът държи стълбата прикачена, а вратата отворена, за да ни изчака. В
отговор прошепна утвърдително, но колко дълго можеше да чака? Попитах
го дали забраната да се качим е окончателна. Отново шепнешком отвърна,
че не, разменяли се телефонни разговори, карали се помежду си, после
изненадан от смелостта си, се отдалечи. Двайсет минути, двайсет и пет,
трийсет. Служителят се появи отново. "Имайте готовност! В момента
разговарят с президентството на републиката. Ако оттам ни упълномощят,
ще ви качим веднага на борда и ще изпреварим всякакви други
контразаповеди". "Контразаповеди ли?". "Да, вече имаше три... Момент!".
Уокитокито му засвятка. Видях да го поднася до ухото си, да кима
одобрително, да се насочва към полицаите, да дискутира с тях, сякаш казва
"аз какво общо имам с това", после почервенял, да се връща обратно към
нас, да сграбчва бордните ни карти и да прошепва: "Бързо! Качвайте се!". И
почти без да осъзнаваме, се озовахме в самолета и видяхме как стюардът
затваря вратата. "Успяхме, Алекос!". "Може би". "Защо може би?". "Защото
още не са включили двигателите". Наистина още не ги бяха включили и не
ги включваха. Защо? Времето започна отново да се цеди много бавно, в
очакване и в недоумение. Пет минути, десет. Десет минути, петнайсет.
Петнайсет минути, двайсет. Двайсет минути, двайсет и пет. Климатикът не
беше включен и хората недоволстваха: "Стига вече! Това е безсрамие!".
Двайсет и пет минути, трийсет. Трийсет минути, трийсет и пет. Трийсет и
пет минути, четирийсет. Дали беше пристигнала контразаповед? Със
сигурност. От прозореца на самолета забелязвахме двама полицаи, които се
караха със служителя, побързал да ни качи на самолета, а той разперваше
отчаяно ръце. Стиснах те за ръката. Беше толкова изпотена, че се плъзна в
моята все едно беше мазна. Но цялото ти тяло беше облято в пот. От челото
ти, от слепоочията, от брадичката се стичаха едри капки пот и след като
ризата ти беше вече подгизнала, на сакото ти избиха влажни петна. От
горещината или от напрежението, което се криеше зад привидното ти
хладнокръвие? Не можеше дори да говориш. "Ще видиш, че сега ще
потеглим, Алекос". "Хм!". "Ще видиш, че няма да посмеят да ни свалят".
"Хм!". "Би било истински скандал". "Хм!". Изведнъж, с тържествен тътен,
моторите затрещяха, самолетът се задвижи, понесе се леко, стигна до
пистата, където се спря, ревейки още по-силно. Все повече и повече, докато
не загърмя. И гърмейки, започна да набира скорост, издигна се и се потопи
в огромното синьо небе. Атина веднага се превърна в дребни къщи и
дървета, ситни като глава на карфица, в сиво петно, в спомен от една
августовска нощ с аромат на жасмин. Ти въздъхна тежко и каза сериозно:
"Веднъж изчуках един генерал". "Какво?!", изпелтечих. "И не се разкайвам.
Съжалявам само, че никога не го разказах на Йоанидис". После се сгуши,
затваряйки очи.
Когато отново ги отвори, летяхме над Коринтския залив. Вдигна
чашата със шампанско, която стюардесата ти беше донесла и каза:
"Спечелих един живот/ един билет към смъртта/ и пътувам още/ В
определени моменти/ мислех, че съм достигнал/ до финала на пътуването/
Грешал съм/ Били са просто препятствия/ по пътя". "Прилича на
стихотворение", казах. "Стихотворение е. Едно старо стихотворение, което
написах в "Боята" преди две години, когато срокът за разстрела ми изтече.
Този срок продължи три години". "Но това е тъжно стихотворение!". "Всяка
отсрочка е тъжна, когато знаеш, че е отсрочка". Настигнаха ни два
изтребителя, черни и досадни като насекоми. За около минута останаха
успоредно на нашия самолет, летейки на същата височина и поддържайки
същата скорост, все едно че бяха там, за да ни ескортират, после завиха
наляво, оставяйки две ленти от бял дим като две огромни въпросителни, и
се върнаха обратно. Но напрежението вече беше изчезнало и опиянен от
шампанското, забравил за тъжното стихотворение, ти беше отново
предишният. Въоръжена съпротива по планините, нападения над казарми,
радиостанции за призоваване на народа към бунт – хилядите проекти,
които можеше да осъществиш в Европа. Не можех да те усмиря. По едно
време обаче започна да се чува само хубавият ти глас и думата "отсрочка,
отсрочка, отсрочка" доминираше в онова, което казваше – изяснявайки
мистериозното неприятно усещане, смътното безпокойство, което ме беше
обзело, когато видях ябълковозеления на цвят билет. Нищо нямаше да се
промени в Италия и в Европа. Нямаше да страдаш по-Малко, нямаше да
рискуваш по-малко. Беше го заявил много ясно следобеда след пътуването
до Крит: "Аз винаги ще бъда неудобен на всички – в която и да е страна, в
който и да е момент, при който и да е режим". С една дума, където и да
идеше, щеше да си останеш мистериозно растение, което пониква, за да
предизвика смут в гората и следователно трябва да се изкорени и да се
премахне. Без значение къде, накрая щяха да те отстранят. И не заради
онова, което искаше да направиш – въоръжена съпротива по планините,
нападения над казарми, радиостанции за призоваване на народа към бунт, а
заради онова, което представляваше, заради спецификата ти на поет бунтар,
неподвластен на каквато и да било спирачка, на каквато и да било схема, на
каквото и да било табу, на самото понятие за позволено и непозволено,
заради твоята уникалност на герой единак, вкопчен в химерите на мечтата
и на въображението. Поетът бунтар, героят единак е индивид без
последователи – той не привлича масите по площадите, не предизвиква
революции. Но ги подготвя. Макар че не постига нищо непосредствено и
конкретно, макар че се изразява чрез дръзки постъпки и безразсъдства,
макар че бива отблъснат и наранен, той раздвижва водите на блатото, което
мълчи, подкопава дигите на конформизма, който спира, смущава
потисническата власт. В действителност, каквото и да каже или да
предприеме, дори и недовършена фраза или неуспешно начинание, то се
превръща в семе, орисано да разцъфти, в аромат, който остава във въздуха,
в пример за останалите растения в гората, за нас, които нямаме неговия
кураж, неговата прозорливост и неговият интелект. И блатото знае, властта
знае, че истинският враг е той, истинската опасност, която трябва да бъде
ликвидирана. Знае дори, че той не може да бъде заменен или копиран.
Световната история ни е доказала прекрасно, че когато един лидер загине,
се измисля нов, когато един борбен човек загине, се появява друг. Но когато
загине един поет или бъде елиминиран един герой, се получава празнина,
която не може да бъде запълнена и трябва да се изчака боговете да го
възкресят. Кой знае къде, кой знае кога.
Но в такъв случай да те отведа от Гърция нямаше да послужи за нищо
и това бягство наистина беше отсрочка. Отчаян опит Да те запазя жив,
колкото се може по-дълго.
ЧАСТ
ТРЕТА
ГЛАВА I
За трагедията на човек, обречен да бъде поет, да бъде герой, и като
такъв да бъде разпънат на кръст, се съди и по липсата на разбиране от
страна на този, който от обич би искал да го изтръгне от съдбата и от
призванието му. Например, отвличайки вниманието му чрез хитрините на
ласките, чрез измамите на благосъстоянието, чрез илюзията за една
постижима със заслужена почивка победа. Този който го обича, всъщност
не е склонен да го подари на смъртта и прибягва до всякакви оръжия и
стратегии само и само да спаси живота му, да го удължи малко. В този
смисъл никой никога нямаше да прояви по-малко разбиране към теб от мен,
никой повече от мен нямаше да се опита да те изтръгне от съдбата ти и от
призванието ти. И най-вече при пристигането ни в Италия, когато все още
не се бях примирила с факта, че непрестанното предизвикателство е твоят
хляб, а постоянната опасност – твоето питие, и така, лишен от този хляб и
това питие, ти линееше като дърво без вода и светлина. Осъзна го веднага
щом влязохме в апартамента на хотела, който бях избрала в Рим, дори не
направи нищо, за да скриеш от " мен, че си го осъзнал. Влезе, разгледа
внимателно трите стаи и гледащата към улица "Венето" тераса, луксозните
мебели, скъпите килими, кристалните полилеи, после се спря пред една
красива кошница с цветя, която стоеше върху масата заедно с един панер с
плодове и съд с лед и вино, ѝ: "Цветята за теб ли са или за мен?". "За теб".
"Плодовете за теб ли са или за мен?". "За теб". "Виното за теб ли е или за
мен?". "За теб. Всичко е за теб, Алекос". "Хм! Разбирам". Последва дълга
тишина. Тягостна, сковаваща. И в тази тишина ти седна, напълни си лулата,
запали я, и накрая проговори с изпълнен с тъга глас: "Знаеш ли, една нощ в
"Бояти" сънувах един сън. Сънувах, че се намирам в някакъв хотел,
подобен на този. Не, не подобен. А същият. Мебелите, килимите,
полилеите, терасата бяха същите. Да, имаше и тераса. И кошница с цветя, и
панер с плодове, и бутилка вино. И жената, която ме беше завела там, каза:
"За теб. Всичко е за теб, Алекос". Но аз се чувствах нещастен. В началото
не беше много ясно защо се чувствам нещастен – хотелът беше хубав и ми
харесваше много. Но скоро стана ясно – чувствах се нещастен, защото бях с
белезници. Странно. Когато си бях легнал, Закаракис ми ги беше свалил.
Но в съня ми бях все още с тях и ме стискаха. Толкова ме стискаха, че не
можех да отворя бутилката. В един момент тя падна на земята и се пръсна.
Тогава избягах от хотела, крещейки: "Skata, по дяволите, skata!". И се
върнах обратно в килията си, където бях без белезници". Усмихнах се и ти
подадох бутилката от съда: "Отвори я, днес няма да падне". Ти я взе, вдигна
я на височината на главата си, после я пусна върху паркета и тя се счупи с
трясък. "Skata! По дяволите! Skata!".
За трагедията на човек, обречен да бъде мистериозно създание,
следователно чуждо на феноменологията на времето, в което живее, се
съди още по неволното безсърдечие на хората, които му приписват чужда
същност и впоследствие го възнаграждават със съвети, критики,
наставления, загрижени въпроси, които го карат да страда. Хората, които го
гледат, дори не подозират истинската му природа и го виждат през призмата
на наложени стереотипи – клишета, които от корист, от недобросъвестност
или от мързел са били използвани, за да му се направи портрет. Понякога
портрет на терорист, друг път на мъченик, на революционер, на лидер. В
този смисъл никой никога нямаше да бъде толкова безсърдечен, колкото
хората, които през първите часове от твоето пристигане в Рим ти се
нахвърлиха с целувки, прегръдки, възклицания: "Добре дошъл сред нас,
добре дошъл, слава, алелуя". Любопитни в повечето случаи хора, на които
изобщо не им пукаше за теб и които те търсеха, само защото можеха да
парадират с познанството си с теб, или лицемери, които смятаха, че си им
задължен, защото по време на процеса организирали митинг или участвали
в протестно шествие. В редки случаи хора, които наистина те обичаха,
приятели от времето, прекарано в Италия, другари. Но и те винаги те
виждаха през призмата на същите стереотипи, на същите клишета. Съвети
към мъченика: "Стига със саможертвите, с този ужасен живот. Трябва да си
вземеш дълга почивка, да си осигуриш истинска ваканция и да не мислиш
за нищо – ти си дал своето. Яж, пий, спи и се забавлявай! Да върви по
дяволите политиката, нали не си тук, за да си тровиш живота с политика?
Утре вечер ще си организираме една хубава вечеря". Наставления към
терориста: "Внимавай с кого се срещаш и с кого говориш, гледай да не се
забъркваш с неподходящи хора, а при следващия удар не използвай мини,
мините ти играят номера. Пък и са тежки и неудобни, по-добре пластичния
експлозив, който използват палестинците. Би трябвало да отидеш в Ливан и
да по-тренираш с палестинците". Критики към революционера: "Каква
хубава вратовръзка, каква хубава риза! Добре се гледаш, а? И като говорим
за това, защо си отседнал в този хотел? Не е подходящ за теб, в него отсядат
звездите, Кисинджър и персийският шах. Какво ще си помисли
работническата класа, какво ще си помисли народът? Трябва да го
напуснеш незабавно. Ела у нас, ще ти разпънем диван в коридора".
Въпроси към лидера: "Какво възнамеряваш да правиш, какви са плановете
ти, по какъв начин смяташ да се обърнеш към масите? Трябва да изясниш
идеологическата си позиция, трябва да разбереш, че да се бориш срещу
една диктатура не е достатъчно, да се позоваваш на проблема за свободата
не стига. Защо не свикаш една пресконференция? Защо не напишеш
някакъв очерк?". И никой не си правеше труда да те попита за какво си
дошъл. Изведнъж изгуби контрол. Тъкмо слушаше един от онези с
портрета на революционера, който трябва да спи на дивана в коридора:
"Това е палат, не можеш да живееш в такъв палат, забравяш кой си и какво
представляваш", и търпението, с което го беше изслушал, ту мълчейки, ту
мънкайки горчиви едносрични думи, прерасна в разправия. Всички да
престанат, да спрат да ти досаждат, в палата ще си останеш колкото си
искаш и Ше си купиш даже двайсет и четири копринени ризи, двайсет и
Четири английски шлифера и двайсет и четири чифта обувки с катарама.
Вън! Но веднага след това избухна в толкова отчаян Плач, че дори забравих
за нарочно счупената бутилка и за крясъ ка "Skata! По дяволите! Skata!".
"Аз ще замина", хлипаше, "ще замина, ще се върна в Атина, ще се върнем в
Атина".
За трагедията на човек, обречен да бъде сам, тъй като е неудобен на
всички и не е нужен на никого, се съди на последно място по самотата,
пред която се изправя, когато напусне естествената си среда – политиката,
възприемана като блян, и навлиза в неестествената за него среда на
политиката, възприемана като занаят или религиозна секта. Това щеше да
го прозреш много добре единайсет месеца по-късно, при завръщането си в
родината, но школата си я проведе при пристигането ни в Италия.
Славолюбиви хора, водени единствено от постигането на собствени успехи,
кариеристи, интересуващи се само от личните облаги от депутатско място в
Парламента, търгаши, заети единствено да си пълнят джобовете с
бакшиши, непотребни старци, залостени в саркофага на замрелите им
добродетели, в най-добрия случай враждебни мислители, барикадирали се
на злокобната кула на Догмата. А от другата страна трудно подчиняващите
се авантюристи, привържениците на кървавия фанатизъм, дървените
философи, за които думата "революция" е дъвка за дъвчене, повод да
залъжат скуката, алтернатива на Чуждестранния легион. Ето каква беше
политическата картина, която се представи пред погледа ти, когато, след
като преодоля шока от чувството, че си закопчан с белезници от мен и
чувството, че си криворазбран от останалите, се впусна да търсиш помощ,
за да продължиш съпротивата срещу Хунтата. Все едно да искаш да
обсъдиш безсмъртието на душата с банда глухонеми. И въпреки това
направи опит. Хвана телефона и започна да звъниш на лидерите на
партиите, към които хранеше някаква надежда – социалисти, комунисти,
републиканци, леви католици. "Ало, аз съм Панагулис". "Кой?".
"Панагулис, Александрос Панагулис, Алекос. Бих искал да разговарям с
другаря еди-кой си". "В каква връзка?". "Ами... аз... бих искал да го
поздравя". "Няма го, на съвещание е. Обадете се утре. Не, утре не, утре е
празник, почивните дни са слети. След няколко дни". "Ало, Панагулис е".
"Тарагули ли?". "Не, Панагулис. Панагулис Александрос. Алекос. Бих
искал да говоря с депутат еди-кой си". "Искате да кажете с господин
министъра!". "Аа, не знаех. Да, с господин министъра". "Не можете да
безпокоите господин министъра". "Тогава ще му оставя съобщение, така ще
ми се обади той, когато може". "Вижте, господин министърът има важни
дела за вършене, сериозни проблеми. Ако трябва да се обажда на всеки,
който го потърси!". "Ало, аз съм Панагулис". "Говори по-високо, нищо не
разбирам. Кой си ти?". "Панагулис, Александрос Панагулис". "Да не би да
си някой съмишленик?". "Да...". "Руснак ли си? Долавям акцент". "Не, грък
съм". "И какво искаш?". "Бих искал да говоря с генералния секретар". "Аа,
но щом си грък, трябва да те прехвърля на чуждестранния отдел". Или се
криеха, или те информираха, че са прекалено заети с разрешаването на
проблемите на човечеството, или те прехвърляха на заместниците на
заместниците си. От което нямаше никаква полза, освен да получиш
потупване по рамото. Скъпи Алекос, скъпи Александрос, колко се радвам
да те видя отново, каква чест е за мен да се срещнем. Но дълбоко в
зениците им трептеше един вид колебание – какво да правя с този тук? Как
да го използвам? Докато беше осъден на разстрел, на доживотен затвор,
докато беше човек във вериги, им беше от голяма полза – пределно ясно.
Осигуряваше им повод да разиграват комедията с международната
ангажираност, да вдигнат малко шум. Сега обаче, когато беше свободен, –
добре нахранен, с покрив над главата, какво да правят с теб? А пък и какво
искаше ти? Защо искаше да се срещнеш с лидерите? Беше по-добре да им
се спести тази досада, да се разграничат, да те уморят от очакване да бъдеш
приет. Единствено трима старци те изслушаха през онези дни.

* *

Първият беше Феручо Пари —човекът, ръководил Съпротивата в

северна Италия. И разговорът с него ти се отрази добре, породи у теб силно
въодушевление, което потуши разочарованията ти и постоянното
повтаряне: „Утре ще се върна в Атина, искам да се върна в Атина, ще се
върнем в Атина“. В действителност между вас двамата щеше да се породи
дълбок, дори странен афинитет, Предвид разликата във възрастта, и ти
никога нямаше да се отегчиш да разказваш за деня, в който се беше
запознал с него, как си се изплашил в началото, тъй като не си виждал
лицето му. По онова време Пари беше на осемдесет и три години, недъзите
и незнайно какво заболяване на гръбначния стълб го превиваха на две като
пиния, огъвана от вятъра, и дори и да стоеше прав, се забелязваха
единствено черните му панталони, черното му сако, разрошените му,
чупливи снежнобели коси. Никакво лице. Като че това не му стигаше, и с
чувството за хумор на старците, които изпитват удоволствие да се
самоиронизират, той подсилваше тази своя болест, като се превиваше
повече отколкото беше нужно, забавяйки повече от необходимото момента,
в който най-после ще вдигне глава и ще покаже лицето си. Бяло, сухо,
особено заради необичайно кафявите мустаци и вежди и озарено от
пламтящи от сарказъм очи, хапливи като на провокиращ елф. В този ден се
случи същото. Неговият сарказъм веднага премина в радушност и докато
повдигаше слабите си ръце, за да погали бузите ти, брадичката и устата ти,
Пари възкликна: "Моето момче, моето момче. Добре си направил, като си
напуснал Гърция, направил си много добре. Сега със сигурност ще можеш
да организираш борбата и да започнеш отначало. Седни, моето момче,
седни тук до мен. Имам много неща да те питам. И първото е какво мога да
направя за теб? Трябва да ти се помогне, ти си толкова сам". Впрочем добре
ти се отрази и разговорът с втория старец – Сандро Пертини, по онова
време председател на Парламента. И към него също щеше да изпиташ
афинитет, който щеше да продължи до твоята смърт, и често щеше да
разказваш за облекчението, което си изпитал, когато той скочил на крака, за
да те посрещне – малък и мършав, нервен, странно приличащ на теб в
изблиците си на радост и на внезапно раздразнение, и държеше и палеше
лулата си по същия начин като теб. "Браво Алекос, браво! Взел си мъдро
решение да се установиш в Италия, ще намерим начин да ти помогнем да
организираш въоръжена съпротива. И аз, след като бях прекарал много
години в затвора, направих същото. Въоръжена съпротива, точно така, няма
друг начин". Говореше ли, говореше. И не спираше да те насърчава. И
силното ти въодушевление нарастваше непрестанно. Но после се срещна с
третия старец Пиетро Нени. Отидохме при него в къщата му във Формия и
въодушевлението ти спадна ненадейно, пробуждайки те, оставяйки по
брега на съзнанието ти измряла риба, сухи водорасли и катран. Утайката,
реалността.
Все още го виждам как те изучава иззад двойните си лещи за
късогледство, нито един мускул не се помръдва, за да раздвижи паяжината
от бръчки, която от лицето му, наподобяващо кожена маска, се разпростира
до огромното плешиво теме, неподвижен и недосегаем като мумия на някой
фараон, гледащ реално на нещата като много древен мъдрец, който вече не
се учудва на нищо, защото е видял всичко, познава вече всичко и не вярва
повече на нищо. Посрещна те с дълга прегръдка и с дрезгав глас:
"Александрос". Целуна те два пъти, развълнуван, но веднага след това
седна в едно кресло с висока облегалка, приличащо на трон, и започна да те
проучва с хладнокръвието на учен, който под микроскоп анализира
екземпляр, представляващ голям интерес. Не намеква за миналото, за това,
което си преживял, не казва дали си направил добре, като си напуснал
Гърция или не, задава ти прецизни и точни въпроси. Колко време ще се
задържи Пападопулос? Колко време ще му отнеме на Йоанидис да го свали
от власт? За добро или за зло ще бъде смяната на ръководството? И на
какъв процент офицери се крепи Хунтата? Ти седиш срещу него, потънал в
един прекалено мек диван, който те смущава, и му отговаряш претегляйки
всяка дума, но въпреки това без ентусиазъм. Нямаш желание да даваш
сведения, искаш да насочиш разговора към темата, която те вълнува, и
накрая го постигаш: "Хунтата може да бъде разгромена само чрез
въоръжена съпротива". "Въоръжена съпротива ли?", повтаря Нени. Той
знае, че въоръжената съпротива е невъзможна, но знае също, че да ти го
каже, е излишно, така че запазва мълчание и те слуша, като не спира да те
разучава. Сякаш се впуска след някаква мисъл, някаква идея, която му
Убягва, после изведнъж пламва и възкликва, обърнат към мен: "Напомня
ми за едно момче от Торино, което много обичах, социалист, който загина в
Испанската гражданска война. Казваше се Фернандо де Роса. В
действителност беше по-скоро анархист, отколкото социалист. Точно като
него. Точно като него извърши неуспешен атентат срещу принц Умберто
Савойски, когато той отиде в Брюксел, за да се сгоди за Мария Жозе.
Стреля по него, но не го улучи. После замина за Испания, присъедини се
към воюващите войски и отиде направо на фронта. Загина почти веднага –
куршум в главата. Беше 1936 година. Да, прилича на де Роса, въпреки че
той беше рус и имаше сини очи. Същият замислен и вглъбен вид, същата
припряност. И същата смелост, същата чистота". На лявата ти скула пламва
руменина, морава червенина залива ушите ти и прошепваш: "Какво казва?".
"Казва, че приличаш на Фернандо де Роса, социалист, по-скоро анархист,
загинал през Гражданската война в Испания. Той го обичал много".
"Анархист?". Чувствам, че би искал да отговориш нещо, но мъдрият старец
продължава да говори – за утопия, за реализъм, за съмнение. За
съмнението, което връхлита, например когато човек се пита дали право
имат хората като теб и като де Роса, или онези, които като него действат в
името на здравия разум и благоразумието. За съмнението, което те измъчва,
когато умът отравя оптимизма на волята и забелязваш, че хората не
отговарят на представата за Човек, че народът не отговаря на представата за
Народ, че социализмът не отговаря на представата за социализъм, и
откриваш, че да гледаш трезво, означава да си песимист. Тук спира ѝ: "Но
сега, когато си в изгнание, и ти ще имаш време да разсъждаваш върху тези
неща. В тази връзка, знаеш ли, и аз бях в изгнание по време на фашизма.
Тринайсет години! В изгнание в Париж и в южна Франция, в провинция
Оверн".
За първи път някой използваше по отношение на теб думата
"изгнание". В онези дни никой не я беше произнасял. "Изгнание". Никой не
беше формулирал толкова ясно, толкова искрено, истината за твоето
присъствие в Италия. И нямаше понятие или дума, която ти да мразиш
повече. "Изгнание". Потърсих скришом очите ти. Бяха замъглени от болка,
от унижение, от гняв – затворен в себе си и смъртно наранен, дори не
слушаше имената и адресите, които Нени ти предоставяше. Хора, които
щели да ти помогнат – поне така се надявал. И почти веднага ти
измърмори, че е късно, че трябва да си вървим. Тръгнахме си. Спа през
целия път на връщане до Рим. Или си се преструвал, че спиш? Защото
когато стигнахме до хотела, повдигна внезапно клепачи, слезе бързо от
автомобила, изтича бързо до асансьора, а пет минути по-късно трите стаи
бяха разтърсени от крясък: "Билетът ми!". Изтичах в стаята и всичките ни
дрехи бяха разпилени по пода, по столовете, по леглото. Моите чанти също
бяха отворени, а документите ми бяха разпръснати навсякъде – все едно, че
беше минал циклон. Погледнах те слисана: "Билет ли? Какъв билет?".
"Билетът ми за връщане. Беше за отиване и връщане, нали така?". "Да,
беше за отиване и връщане. Защо?". "Защото съм изгубил билета си за
връщане! Къде е?!". "Успокой се, не е възможно да си го изгубил. Държеше
го в портфейла си и беше така сложен, че не е възможно да е изпаднал.
Потърси по-хубаво, да го потърсим пак!". "Търсих го вече сто пъти! Няма
го!". "Не се притеснявай, ще го намериш. И без това засега не ти е нужен,
да не би да трябва да хукваш към Атина". "Какво каза?". "Казах, че и без
това сега не ти е нужен, че не трябва да хукваш към Атина". "Разбрах! Ти
си го взела! Откраднала си ми го! Откраднала си ми билета за връщане! За
да ми попречиш да замина! За да ме държиш тук в изгнание! Ти искаш да
бъда в изгнание! В изгнание!". "Не съм откраднала нищо. Щом като си
изгубил билета, трябва само да информираш самолетната компания и да
поискаш да ти издадат копие. Аз не те държа в изгнание, свободен си да
заминеш дори веднага". След това възмутена се затворих в другата стая и
едва на следващата сутрин си дадох сметка, че ти не си беше лягал. Беше
спал на земята, облечен. "Защото така спи човек в изгнание, а не във
ваканция. По-точно изморен от себе си човек, който има нужда да се
преоткрие". Изглеждаше разкаян, съкрушен. Простих ти. Но въпросният
билет нямаше да се намери изобщо и никога нямаше да разбера дали
наистина го беше изгубил или беше разиграл палячовска комедия, може би
след като го беше унищожил, за да възпреш импулса да се втурнеш на
летището и да се прибереш незабавно в Атина. Нещо, което от една страна
искаше, а от друга не, както винаги.

* *

Тоскана е красива през есента. Можеш да вървиш по пътеки, които

ухаят на гъби и на жълтуги, да слушаш гласа на вятъра, който ехти от
обточените с кипариси и ели хълмове, да ловиш змиорки във вировете,
където потокът се спуска по хлъзгави, покрити с дървесен мъх камъни, да
ходиш на лов за зайци и фазани из гъсталаците от червена калуна. Това е и
периодът на гроздобера, гроздето пращи виолетово измежду гъстите
ластари, смокините висят апетитно по гъмжащите от чинки и чучулиги
клони, в гората листата се обагрят в жълто и оранжево, изгаряйки
монотонния зелен летен цвят. Ако човек се чувства изморен от себе си и
има нужда да се преоткрие и да се отърве от съмненията, няма по-
подходящо място от Тоскана през есента. "Да отидем в Тоскана!", ти казах.
Ти дойде и старата къща на хълма никога не е била толкова прелестна,
колкото през онази есен. Бръшлянът я беше обгърнал в червени пламъци,
които се покатерваха чак до прозорците на втория етаж и до зъбците на
малката кула, розовите храсти бяха напъпили неочаквано в пролетен
триумф, както и глицинията, която от парапета на терасата се спускаше в
нежносини водопади. Беше разцъфтяло и онова дърво пред параклиса с
пурпурни плодчета, върху които косовете се нахвърляха лакомо, а в
коритото на фонтана водните лилии плуваха бели и горделиви. Ти обаче
погледна всичко това с безразличие и после се затвори в усамотение, което
изключваше всякаква проява на интерес или любопитство. В продължение
на дни не излезе изобщо. Нито веднъж не навлезе между редиците лозя, за
да си откъснеш зрънце грозде, нито веднъж не отиде в гората, за да вдишаш
ухаещия на жълтуга въздух и за да се полюбуваш на пейзажа от върха на
хребета. Само веднъж се отдалечи на трийсет метра от портата, за да
установиш с изненада, че кестените зреят в покрита с бодили обвивка, а
орехите в кора, наречена малум. Веднъж слезе и в градината, за да откриеш
с отвращение, че във фонтана с лилиите плуват риби, и за да попиташ дали
в параклиса има мъртъвци. Но онова, което ме изумяваше най-вече, беше
друго – въпреки че къщата беше огромна, пълна със стълбища, с врати за
отваряне, със стаи за опознаване, с предмети за разглеждане, с книги за
четене, ти стоеше винаги в една и съща стая да дремеш на спуснати капаци
и на включено осветление. Когато не дремеше, се разхождаше насам-натам,
нагоре-надолу, неизменните ти три стъпки напред и три назад, или си
играеше с броеницата, или пък слушаше музика, люшкайки се в някаква
летаргия. "Зле ли ти е, Алекос?". "На мен ли? На мен не". "Тогава защо не
излезеш, защо стоиш винаги на затворени капаци и на включено
осветление? Изгаси лампите и пусни да влезе слънчева светлина!". "Не,
слънчева светлина – не. Пречи ми, разсейва ме". "Но ти имаш нужда тъкмо
да се разсееш! Хайде, да отидем на разходка!". "Не, на разходка – не,
изморявам се. Да останем тук, ела тук, до мен!". "Алекос, но да живееш по
този начин е все едно да живееш в затвора!". "Затова ми харесва. Никога ли
не съм ти казвал колко свободен е човек в затвора? Безделието му
позволява да размишлява на воля, изолацията му дава възможност да плаче,
или да се оригва или да се чеше колкото си иска, а на свобода може да
разсъждава само в паузите, които му отпускат останалите. А плачът е
слабост, оригването е простотия, чешенето е неприлично". "Значи ето какво
правиш тук вътре – плачеш, оригваш се и се почесваш?". "Не. Аз тук
работя". "Работиш ли?! Какво работиш?". "Мисля". "Ти не мислиш, спиш".
"Грешиш".
Не можех дори да те ядосам. Като облаци, пометени от внезапен
югозападен вятър, раздразнителността ти беше изчезнала. Както и проявите
на безпокойство и пристъпите на гняв. На тяхно място се беше настанила
някакъв вид апатия или кротко безделие – на мен ми приличаше на апатия,
от която се измъкваше само на точно определени интервали, вследствие на
точно определени стимули. Например на обяд и на вечеря, когато сядаше на
масата, ядеше с апетит и пиеше с удоволствие, дори се шегуваше: "Да
попеем заедно: "Ах, ако морето беше вино, а планините кашкавал!"". Или
когато гледаше през пролуките на прозореца в търсене на Лило – едно
черно и непокорно помиярче, и установеше, че е вързано, се впускаше да го
развържеш: "Даже и кучетата не бива да се унижават с вериги! Бягай, Лило,
бягай!". Или след вечеря, когато се опитваше да си спомниш стиховете,
които беше съхранил в "Бояти", складирайки ги в паметта си, и напрегнат
от усилието, с притворени очи и набърчено чело, ги преследваше като
светулки, блещукащи в мрака. Всъщност, веднага щом някой стих
изплуваше в ума ти, крещеше от радост точно като дете, което е уловило
светулка в тъмнината: "Хванах го, хванах го!". После ги превеждахме, като
се карахме, защото ти настояваше да използваш несъществуващи в
италианския език думи: "Тази дума не съществува". "Щом не съществува,
аз ще я измисля", и спорът прерастваше в малки сбивания, които се
укротяваха през нощта, когато ме търсеше под завивката. Но и това бяха
искри, откраднати от пепелта на инертността, и на сутринта апатичното
мързелуване в леглото, безразличното мотаене из стаята със спуснати
капаци и с включено осветление се подновяваше. "Отвори поне капаците,
пусни да влезе слънчева светлина!". "Не". "Излез от къщи, раздвижи се
малко!". "Не". "Искаш ли някаква книга, искаш ли да четеш?". "Не". "Но
какво правиш тук на тъмно?". "Работя". "Какво работиш?". "Мисля". "Ти не
мислиш, спиш!". "Грешиш!". Така че накрая изумлението ми преливаше в
безразличие, тръгвах си, като си казвах, че не мога да пилея всяка минута
от живота си да анализирам метаморфозите и чудатостите ти, освен това аз
работех наистина, трескаво бързах да завърша една книга, която бях
изоставила, за да дойда в Атина, и ми беше трудно да приема тезата, че
безделието подхранва ума. Понякога обаче се притеснявах, тъй като
забелязвах обезпокоителни неща – стиховете, които изваждаше от
дълбините на паметта си например, бяха почти винаги стихове за смъртта.
"Когато в мисълта си съживяваш мъртвите/ не забравяй, че и те са живели/
изпълнени с мечти и надежди/ точно както живите сега/ По същия път,
който изминаваш, те са минали/ и вървейки, не са мислели за смъртта..."
Или: "Всичко е мъртво/ и това, което виждаш да се движи/ не мисли, че е
живо/ Вятърът влачи боклука/ кара го да се движи/ но само да се движи/ не
да живее/ Всичко онова, което виждаш да помръдва/ е мъртво/ Мъртви
неща са/ мъртви, а все още страдат...". Като че ли това не беше достатъчно,
имаше и една песен, която те беше обсебила, една изпълнена с бодрост, но
въпреки това тъжна песен, чийто припев приличаше на хлипане, и ти я
слушаше, без да ти омръзне – с устни, присвити в гримаса, която не беше
ясно дали е иронична или болезнена. Когато те попитах защо ти харесва
толкова, ти ми отговори: "Защото в нея се пее за нещо, което не трябва да
забравям". "Какво е то?". "I zoi ine micri. Poll, poll, poli micri. Животът е
кратък. Много, много, много кратък". Впрочем дружбата ти с Лило се
основаваше и на единодушието ви относно смъртта. Убедих се в това в
деня, в който той замалко да се озове под гумите на един автомобил, само
защото ти го беше отвързал, и между нас се породи следната разправия:
"Защо го отвърза?! Не го държа вързан, защото съм зла! Не виждаш ли, че
мрази автомобилите и че когато е отвързан, се хвърля да ги хапе? Да не
искаш да умре, прегазен от някоя кола?!". Отговор: "Ако желае да умре,
прегазен от кола, това е негово право. Не можеш да го лишиш от това
право. Любовта не се изразява в оковаването във вериги на хората, които
искат да се борят и които са готови да умрат за това, любовта се изразява в
това да ги оставиш да умрат по начина, който са избрали. Ето още една
истина, която не можеш да проумееш". После се обърна и с тежки и бавни
стъпки се оттегли в малката кула, където остана до късно да слушаш в
тишината песента на щурците. Като някой мистик, унесен в изучаването на
собственото си "аз".
И въпреки това през онези дни Атина кипеше. И ти го знаеше. Точно в
седмицата, в която бяхме отишли в провинцията, хиляди демонстранти
бяха излезли по улиците и площадите на града, крещейки: "Долу тираните,
долу Пападопулос!". Близо до храма на Зевс сблъсъците с полицията бяха
много яростни – с камъни, с бутилки "Молотов". Полицията беше открила
огън и десетки демонстранти бяха ранени, няколко десетки бяха
арестувани; задаваха се нови процеси и нови присъди. Знаеше също, че
демонстрантите бяха крещяли твоето име, използвайки го най-после без да
се страхуват. Така че защо стоеше неподвижен и пасивен да слушаш
песента на щурците в тишината като мистик, унесен в изучаването на
собственото си "аз"? Защо се затваряше в онова мрачно усамотение, от
което се излюпваше, само за да ме любиш под завивката, или за да ми
припомниш, че животът е кратък, много, много, много кратък? Канеше се
да разкъсаш каишката, с която те бях завързала, за да ти попреча да се
озовеш под гумите на някой автомобил, или душата ти беше толкова
изморена, че приемеше веригите и дори не реагираше на призива на тези,
които се бореха, крещейки твоето име? Трябваше да открия отговора, по-
точно да открия някого, на когото ти да го споделиш. И тъкмо тогава, с
необяснимата логика, която често разрешава проблемите в живота, в
къщата на върха на хълма пристигна един петдесетгодишен мъж, с кротко и
мнително лице, възпитан и словоохотлив на вид, с нещо в пропитите с
търпение и може би доброта очи, което вдъхваше доверие. Казваше се
Никола и беше човекът, който по времето на Политехниката, тоест когато те
беше връхлетяла политическата страст, беше първият, поддал се на магията
на твоята личност, поверявайки ти задачи в младежкия социалистически
фронт, на който беше председател. Той беше и човекът, при когото беше
дошъл в Италия, след като беше напуснал Кипър с фалшивия паспорт на
Георгацис и който по времето, когато подготвяше атентата, беше повярвал
най-много в теб, превръщайки се в твой съветник, покровител, споделяйки
с теб глада, несгодите, очакването на деня, в който ще поставиш мините на
пътя за Сунион. Беше ми говорил за него много пъти, всеки път с уважение,
което граничеше със страхопочитание, въпреки че ти доставяше
удоволствие да подчертаваш негативното му отношение към риска и
педантичната му акуратност, бялата му кърпичка, която сгъната на три се
подаваше от ревера на синьото му сако, и съжаляваше непрекъснато, че все
още не си се видял с него, тъй като той живееше в Цюрих. "Никола е
единственият, на когото имам доверие, защото е единственият, който ме
познава". Така че той дойде и неговото идване разтвори вратите на
уединението ти и събори стените на апатията ти. Изведнъж започна да се
разхождаш из полето и гората, зажадня за слънчева светлина и изпадна в
толкова поройна словоохотливост, че тревогата, която ме измъчваше,
изчезна. Но щом го попитах за какво си му говорил, краката ми се
подкосиха от ужас.
"Безумия. Чисти, обикновени, истински безумия. Нелегални влизания
в страната, нападения на казарми, въоръжена съпротива – сам. Казва, че и
тук никой не го слуша, никой не му помага, че само трима старци са го
приели, и затова ще свърши всичко сам и ако го убият, здраве да е. Но какви
прецизни планове, изпипани до най-малките подробности!". "Но кога ги е
замислил, Никола? Къде?". "Къде ли? В тази къща, тези дни, когато вие сте
си мислели, че дреме или че си играе с броеницата. А той наистина е
работил, замислял е безумията си с математическа точност. Това е неговият
метод, винаги е бил такъв". "Аз си мислех, че мисли за смъртта – говореше
непрекъснато за смърт". "Разбира се. Всеки един от тези планове,
осъществен без партия, без организация зад гърба му, е равносилен на
самоубийство. И той го знае. Самото му завръщане в Гърция сега би било
самоубийство. Смятат го за подбудител на безредиците и... биха го убили
като куче". "Да се върне в Гърция сега ли?". "Да, наумил си е да се върне на
17 ноември – годишнината от издаването на смъртната му присъда". "Без да
ми каже!". "Очевидно". "В Атина нямаше тайни от мен"..В Атина не е бил
разбрал, че целите единствено да го запазите жив, да го държите на сигурно
място. Сега го разбрал и в деня, в който ще замине, ще ви хване
неподготвена. Ще ви каже, че излиза да купи пакет цигари, а ще замине за
Гърция. Или ще предизвика разправия, за да се престори на обиден и да
намери някакво оправдание за бягството си и... няколко часа по-късно ще
пристигне в Атина с фалшив паспорт". "Няма такъв". "Ще намери, ще
намери". "Опитахте ли се да го разубедите?". "Естествено. Припомних му,
че едно агне, готово да се жертва, не е достатъчно, изложих му причините,
поради които сегашните безредици няма да доведат до нищо и ще бъдат
потушени в кръв, казах му, че историята не се повтаря и че днес неговата
роля е различна – да се възползва от популярността си, за да действа в
чужбина. Но ако го посъветваш да направи нещо, той нарочно не го прави,
ако го посъветваш да не го прави, той го прави, и като го разубеждаваш, той
само се заинатява. Има само един начин вниманието му да бъде отвлечено
от някоя идея – като му се внуши друга, която той да приеме за своя и която
да се превърне в предизвикателство за него. По какъв начин успяхте да го
докарате в Италия?". "Горе-долу по този". "Опитайте отново. Тласнете го
към някой нов замисъл, отведете го далече!".

* *

Да се отвлече вниманието ти от някоя идея, да бъдеш тласнат към

някой нов замисъл, да бъдеш отведен далече, възможно най-далече. Къде?
На другия край на земното кълбо, в Америка! Ще го направя, му казах. Но
казвайки го, не взех под внимание един факт. Има нещо. Което
страховитият Левиатан – великото чудовище, самопровъзгласило се за
модел за демокрация, – Америка, има общо с десните и левите тирании. И
това нещо е силната, арогантна, безмилостна държава, базирана на нейните
манихейски закони, на нейните ограничаващи правила, на безмилостните ѝ
интереси, на страха ѝ, по-скоро на омразата ѝ към съществата, които не са
представители на някаква маса, към индивидите, които в нейния компютър
не съответстват на конкретен файл, на етикета за конформизъм, на някаква
религия. Самотните бунтари. Самотният бунтар не излиза и не влиза, на
него не му се дава нито паспорт, за да напусне пределите на тиранията,
нито виза, за да прекрачи границите на великото чудовище,
самопровъзгласило се за модел за демокрация. Именно защото е сам,
защото няма зад гърба си партия, идеология, следователно власт, която да
гарантира за него. Парадоксално, дисидентите, които напускат Съветския
съюз, не са самотни бунтари – зад тях стои някаква казуистика, стои
доктрината на противоположната барикада, стои облагата на Левиатан, за
когото те представляват бартерна стока, разменна монета в името на
световната стабилност. Аз ти давам един Корвалан, а ти на мен един
Буковски. Аз ти връщам шпионина "X" или "У", а ти ми освобождаваш
един Солженицин. Не защото за мен е важно да го спася, а защото мозъкът
му ми е нужен, за да докажа, че ти си зъл и че неговият случай е
емблематичен. А кой стои зад един Дон Кихот, който не е полезен на никоя
власт, който не носи изгода на никоя барикада, който пречи на всички,
който не принадлежи на някакъв конформизъм, нито на някоя организация,
който отива да постави бомба с такси, карано от братовчед му, който
следователно действа единствено според собствената си етика, единствено
според собствената си фантазия, единствено според безумните си идеали?
Коя държава, коя политика гарантира и се намесва заради него? Нима влиза
в казуистиката, нима може да се използва като бартерна стока, като
разменна монета в името на световната стабилност? Не отговаряйки на
условията за бартер естествено, Левиатан би трябвало да преговаря с него.
Но той не преговаря с индивидите, още повече с индивидите без файл.
Преговаря с други държави, с други доктрини, с други религии, в краен
случай с партии, които са държава в държавата. И още по-добре, ако са
партии от противоположната барикада. Ако не си поне комунист, скъпи
мой, Америка не те иска. Комунист или фашист, социалист или будист,
изобщо някакъв "-ист", който да се подчинява на някаква установена власт,
човек – маса, който да съответства на някаква категория, който да може да
се картотекира, който е предвидим, конвертируем, а не анормална частица,
която представлява само себе си, която в компютъра не съответства на
конкретен файл, така че когато бъде запитан, механизмите му блокират.
Теодоракис беше приет в Америка – тъй като беше комунист, тоест
съответстваше на някаква категория, беше картотекиран и някой
гарантираше за него, освен това беше известен на масите музикант,
следователно представляваше тежест, която да бъде претеглена на везните,
и на него му бяха дали разрешение да влезе в Америка... И без да се сетя за
всички тези неща, без да имам предвид този факт, и освен това подведена
от вечната заблуда, че Левиатан е едно в крайна сметка добродушно
чудовище, което не забравя никога, че е родено от отритнати хора, от
самотни бунтари, изобщо не си и помислих, че ще ти откажат виза – заех се
с единствения проблем да те накарам да я поискаш.
"Алекос, трябва да отида в Америка. Няма да ме има две или три
седмици". "В Америка ли?! За две или три седмици?". "Да, за съжаление.
Жалко, че не можеш да дойдеш с мен. Имам предвид не на почивка, а да
завържеш контакти, да потърсиш подкрепа". "Подкрепа в Америка ли? С
Никсън като президент, Кисинджър като министър на Външните работи и
ЦРУ, което предоставя Чили на Пиночет, което допуска Алиенде да бъде
убит? Може би забравяш кой помогна на Пападопулос, кой го
покровителства, кой има най-голям интерес той да бъде там, където е?".
"Не, Алекос, не, но Америка не е само Никсън, Кисинджър или ЦРУ – аз
познавам повече непокорни хора в Америка, отколкото в Европа. И без
значение дали ти харесва, или не, трябва да признаеш – там се зараждат
много нови идеи". "И там загиват по-бързо, откъдето и да било другаде.
Това са непокорни хора, които не значат нищо, конто не постигат нищо,
които изобщо не влияят на решенията на Никсъновците и на
Кисинджъровците, и на ЦРУ, които не предотвратяват несправедливите
войни, мръсните съюзи, чистките, лова на вещици". "Добре, но някои
членове на Конгреса се отнесоха добре, когато ти беше осъден. И накараха
Джонсън да се намеси пред Пападопулос, за да не те разстреля". "Хм!".
"Без да вземаме предвид, че ООН се намира в Америка, че в ООН е У Тан и
че У Тан се намеси по-активно от когото и да било друг". "Хм!". "Има и
много гърци в Америка. Помисли си, седемстотин хиляди само в Ню Йорк,
седемстотин хиляди в Чикаго, триста хиляди в Сан Франциско, поне двеста
хиляди във Вашингтон. Да не говорим за останалите градове. Има повече
гърци в Америка, отколкото в Италия, Германия и Швейцария взети
заедно". "И какво от това? Гърците в Италия, Германия и Швейцария са все
още гърци, говорят гръцки и им пука за Гърция. Гърците в Америка вече са
американци, не говорят гръцки и на тях изобщо не им пука за Гърция".
"Грешиш. Говорят гръцки и още как. Дори и младите. Моят цветар в Ню
Йорк е грък, който говори гръцки. Сервитьорите в близкия до цветарницата
ресторант са гърци, които говорят гръцки. И ако ти беше дошъл в Америка,
щях да те заведа при множество гръцки студенти, които говорят гръцки,
които са врагове на Хунтата. И щях да те заведа и при сенаторите, и при
депутатите, които се бориха за теб. И при У Тан и при други приятели в
ООН. И щеше да държиш речи в университетите. И в телевизията, и...". "Да
не мислиш, че в телевизията ще пуснат да говори някой като мен". "Защо
не? Америка е страна, която приема всеки, включително и тези, които я
критикуват". "Америка е слон, който може да си позволи всякакъв лукс,
дори и лукса на толерантността. А ако я критикуваш, не усеща дори и
гъдел, ако го усети, се смее като от леко докосване под мишницата. Без да
броим факта, че в Америка аз съм пречка, а не критика. Опитах се да убия
едно от нейните протежета, да не би да си забравила? Когато се касае за
пречки, слонът не се преструва – прегазва ги, смачква ги". Е, дотук те
докарах, сега трябваше само да хвърля същинската стръв. Хвърлих я: "Но
ти би ли отишъл в Америка?". "Защо?". "Защото много хора дори не
възприемат идеята да отидат там, да опознаят нейната култура, нейните
хора. Да отидат там би им се сторило предателство, и манихейството...".
Усетих някаква струна да вибрира. Сбърчи чело: "Какво означава
манихейство?". "Означава светът, животът да се разцепи на две – от една
страна доброто, а от друга злото, от едната красивото, а от другата
грозното. С една дума, черно и бяло". "Хм! Фанатизъм". "Да".
"Догматизъм". "Да". "Да не би да намекваш, че аз съм между тях?". "Не,
но...". "Но какво?! Да не би да се осмеляваш да мислиш, че в мен има
железни завеси? А и кой е казал, че не бих отишъл в Америка? Ще отида в
Америка, в Русия, в Китай, на Северния полюс, навсякъде, където има
нещо за опознаване! Навсякъде, където има кой да ме изслуша! И кой е
казал, че не мога да отида там?!". Действаше. Да му се не види, действаше.
"Никой не е казал, Алекос. Но нямаш виза и...". "Визата се иска и се
получава. Къде се иска? Откъде се получава?". "Ами... не зная...
Обикновено в консулството в Милано отнема не повече от десет минути".
"Добре. Стягай куфарите!". "Куфарите ли?". "Да, отиваме в Милано". "В
Милано ли?". "Да, а после в Америка. Искам да видя слона. Искам да се
запозная с тези сенатори и депутати, с тези сервитьори, с тези младежи,
които говорят гръцки. И с У Тан. И с цветаря. И с всеки, който е склонен да
ми съдейства малко. Ще бъде много ползотворно пътуване, как не се сетих
по-рано за това?".
В Милано тръпнеше от такова нетърпение, че дори не пожела да
влезеш в хотела. Тъй като скоро щеше да стане пет следобед, часът, в който
офисите затваряха, оставихме багажа в портиерната и изтичахме веднага в
консулството, където дежурният служител ни посрещна пред знамето на
Левиатан, който бил създаден от отритнатите хора и от самотните бунтари,
и така човек забравя, че днес положението е друго. Дежурният служител
беше рус, с луничаво дребно лице и деликатен малък нос, с табелка
вицеконсул" на бюрото. Казваше се Карл Мак Калъм и изглеждаше
раздразнен като човек, който е задържан тъкмо в момента, в който би
трябвало да бърза да се прибере вкъщи, за да си почине след един прекаран
в правене на нищо ден. За да не губи време, те накара да попълниш набързо
формуляра, в който те питат дали си комунист и дали вярваш в Бог, после
сложи печат на визата и написа на нея данните ти, датата на издаване и
датата на изтичане. Тъкмо щеше да положи и подписа си, когато
секретарката му, гледайки те нежно и майчински, възкликна: "Горкият,
вижда се, че е изстрадал много през тези години!". Той веднага вдигна
химикалката, разгледа те подозрително ѝ: "Why? Where have you been in
these years?". "Иска да знае къде си бил през тези години", пре ведох малко
изненадана. Всъщност вече го бяхме написали във формуляра. "Кажи му!".
Казах му, той не разбра. "Boiati? What is Boiati? Is it a clinic, a hospital?".
"Иска да знае дали е клиника или болница", преведох със смътното
предчувствие, че доверието ми в Левиатан за пореден път ще бъде
стъпкано, и този път на твой гръб. Ти обаче се засмя развеселен, без да си
даваш сметка. Изобщо не ти минаваше през ум съмнението, че нещата
добиват лош обрат – сигурно съм била много убедителна, като ти излагах
добродетелите на великия Левиатан, "който приема всеки, дори и тези,
които го критикуват". "Болница ли? Не, не бих казал болница. Не точно
болница". Той разбра. "Not exactly? What do you mean by saying not
exactly?". "Иска да знае какво означава "не точно"", преведох, докато
предчувствието ми се усилваше. "Означава, че "Бояти" е затвор, военен
затвор. Един отвратителен военен затвор", отговори отново с развеселена
усмивка, без да си даваш сметка. Химикалката на русолявия мъж тупна
леко. "А prison?! A military prison?! Why have you been in a prison, a military
prison?!". "Иска да знае защо си бил в затвор, във военен затвор. Усмивката
ти угасна, гласът ти стана рязък. "Кажи му!". Казах му: "Господин
вицеконсул, това е Александрос Панагулис. Героят на гръцката съпротива".
"Greek resistance?! What resistance? Resistance for what? Against whom?".
"Иска да знае каква съпротива, съпротива за какво, срещу кого". Гласът ти
стана още по-рязък. "Кажи му да ми върне паспорта!". "Без виза ли?". "Без
виза". "Добре. Will you please..Но преди да успея да довърша изречението
си, паспортът ти потъна в едно чекмедже. "Sorry, I cannot sign it. Nor I can
give it back to you".
Погледнах те. C бледо лице, ти го гледаше втренчено с толкова
вкаменени от изумление очи, че зениците ти изглеждаха като на слепец.
"Какво каза?". "Каза, че не може да я подпише, нито да ти върне паспорта".
"Отговори му, че той е американец и няма право да изземва гръцки паспорт
и то в Италия. Отговори му, че ако не ми го върне, ще си го взема сам".
Преведох, добавяйки нещо от себе си, че извършва незаконно присвояване,
наказуемо със затвор, че сега ще се обадя на адвокатите си, в неговото
посолство, на полицията и че ще се озове в затвора без дипломатически
имунитет. Но единственият ефект от това беше, че го обхвана неописуема
паника. Не, заекваше, не можело, не трябвало, визата вече била положена,
не, каква ужасна грешка, боже мой, каква непростима грешка, каква
страшна беда, вината била негова, но как да я поправи, за бога, не, не, не.
Междувременно трепереше. Както зайците, които треперят конвулсивно,
когато човек се приближи до клетката им, и омаломощени от страх, с
биещото им до пръсване сърце под кожухчето, не знаят какво да правят,
къде да се скрият, как да се защитят, и подскачат полудели от единия до
другия край на клетката, и скимтейки, се вкопчват с изправени лапички в
решетките. И ето – ту заключваше чекмеджето и скриваше ключа във
вътрешния джоб на сакото си, за да не се опитаме да му го изтръгнем, ту
сграбчваше телефона и го слагаше на колената си, за да не се обадим
наистина на адвокатите, на посолството, на полицията, ту от колената го
преместваше на една масичка, от масичката го пъхаше в друго чекмедже,
но не го оставяше там, изваждаше го и го поверяваше на секретарката,
която напразно се стараеше да го успокои: "Господин вицеконсул, недейте
да реагирате така, печатът без подпис няма никаква стойност". Но полза
нямаше, и гротескното суетене продължаваше, подсилено от молби към
милостивия и всемогъщ Бог: "Oh, merciful Lord"; "Oh, mighty Lord".
Изведнъж се изправи и отиде при началника си да му каже за грешката си,
да му поиска съвет и когато се върна, беше почти успокоен. "Are you a
communist?". "He, не съм комунист", отвърна ти. "Do you belong to any
party?".
"Не, не принадлежа към никоя партия", отговори. Никаква бартерна
стока. Никаква разменна монета в името на световната стабилност. Никакъв
файл за въвеждане в компютъра. Никаква учредена сила или идеология,
никаква власт, която да гарантира за теб. Наистина ли? Наистина. В такъв
случай, за да ти върне паспорта, трябвало да поиска разрешение от
гръцкото правителство. "От кого?!". "От гръцкото правителство".
Погледнах те отново. Възмущението, което първоначално те вцепеняваше,
се беше превърнало в силен, страшен гняв. Изправи се на крака. Протегна
дясната си ръка, подаде десният си показалец чак до носа му: "Върни ми
паспорта, американецо! Веднага!". "But then... I must cancel... The stamping...
"Казва, че в такъв случай трябва да анулира печата". "Кажи му, че ако иска
може да си анулира и топките, ако има такива". "Mr. Panagulis says that you
may cancel your balls too, if you have them". Скритият във вътрешния джоб
на сакото му ключ веднага се появи отново. Чекмеджето се отвори,
паспортът се озова в лапичките на заека, който с притихнал глас
съобщаваше, че трябва да се посъветва за момент с началника си, а ти да не
се гневиш, за Бога. И когато получи обратно паспорта си, страницата със
щампата беше замазана с огромно черно петно. Деветте букви, които на
английски съставят думата "анулиран" – "cancelled". Самотният човек
съответства на "анулиран" – "cancelled".
Анулиран и оклеветен. В действителност на следващия ден писах на
посланика на Левиатан, някой си Волпе, който италианците наричаха
"Голпе". И той, вместо да се извини, отговори чрез някаква си Маргарет
Хюсман, консул в Рим. След като разгледали внимателно случая, казваше
тази Маргарет Хюсман, консул в Рим, господин посланикът държал да ни
информира, че вицеконсулът господин Карл МакКалъм е постъпил повече
от коректно и че въз основа на разпореждания 212 (а) 9, 212 (а) 10, 212 (а)
28 F (и) от Immigration Nationality Act молбата ти за виза е отхвърлена. В
изключително неучтивия лист хартия не се споменаваше за какво се
отнасят тези разпореждания, тези непонятни цифри, но скоро научих, че се
отнасят за твоето "морално падение". В Immigration Nationality Act
убийството или опитът за убийство на тиранин, действията, насочени за
свалянето на законен режим, бяха посочени с този израз – "морално
падение". Освен това научих, че решението е било одобрено и потвърдено и
от Вашингтон, лично от Държавния секретар, някой си Кисинджър, който
се разпореждаше по онова време, и следователно беше излишно да се
надяваме, че то ще бъде променено. Но пътищата на съдбата са неведоми.
Защото, заинатен в намерението си да отидеш в Америка, която не те
искаше, ти се втурна в Цюрих при Никола с изцапания си паспорт. И на 17
ноември – годишнината от смъртната ти присъда, ти не беше в Атина,
където Йоанидис те търсеше, за да изпълни старото си обещание: "Аз ще те
разстрелям, Панагулис!".

* *

"Сега аз как ще се върна, каааак?!". В рамките на два дни безредиците

в Атина бяха придобили невероятни размери. Вестниците пишеха за
барикади в почти всяко кътче на града, за изтръгнати и разрушени символи
на Хунтата, за демонстранти, които управляват завзетите от тях автобуси, за
надписи "Хунтата вън!", "Долу фашизма!", "Долу американците и техните
лакеи!", а на една снимка се виждаше майка ти, която с черна шапчица,'
черна чанта, черни очила, черни чорапи, черна рокля и с кошница с
хранителни продукти под ръка, е носена на ръце от младежите от
Политехниката. На друга снимка се виждаше тълпата, която прелива от
оградата на университета по цялата улица "Стадиу", с развяни червени
знамена не по-малко от десет хиляди души и нито един полицай. Но това
бяха снимки, които се отнасяха за случилото се едно денонощие по-рано, и
публикувайки ги, сутрешните ежедневници съобщаваха новини със съвсем
различно съдържание. Малко след полунощ столицата беше окупирана от
танкове – около петдесетина танка с високопоставени лица, и повечето се
бяха насочили към Политехниката, където беше съсредоточен бунтът на
барикадиралите се студенти. Събаряйки оградата и откривайки огън,
танковете бяха убили десетки от тях – сред загиналите беше момчето с
карираната риза, което ти беше дало двете парчета тротил с размерите на
тоалетен сапун пред храма на нос Сунион. Беше загинал, пеейки един твой
химн, и на него никой никога нямаше да му благодари. Историята не се
интересува от статистите. "Сега аз как ще се върна, кааак?!". И с яростта на
хванал се в капан и мятащ се в мрежата му тигър, ти сновеше с големи
накуцващи крачки из всекидневната на Никола. Ако ти отговарях: "Успокой
се, и най-желязната воля трябва да се сблъска с трудностите на съдбата", ти
изливаше върху мен злоба, граничеща с омраза. "Вината е твоя, твоя, твоя!
Ти ми загуби времето с идеята за пътуването в Америка! Ти ме разсея с
онова проклето консулство, с онези лицемерни фашисти, които нямат дори
куража да се покажат какви са в действителност! Ти ме заведе при онзи
заекващ заек! Ако не беше ти, сега щях да съм в Атина! Можех да се върна
с моя паспорт, а сега не мога да се върна вече с него! Вече! Вече!" И очите
ти бяха изпълнени със сълзи, с безсилие, с отчаяние.
Никола влезе с вечерните вестници. Каза, че в ранните часове на деня
Политехниката била опразнена, правителството признавало за
дванайсетина убити и стотици ранени – говорело се вече за касапница.
Репресията се разпростряла до Солун, до Патра и сред селяните от Мегара,
но епицентърът си оставал Атина, където танковете стояли даже пред
Парламента, а вечерният час започвал в четири следобед. Все пак най-
важното нещо си оставало изявлението на Пападопулос, излъчено по
радиото. Изявление, с което съобщавал връщането към отменения през
август военен закон и се ангажирал да възстанови "реда, нарушаван от
анархистки малцинства, служещи на международния комунизъм и на
безскруполни кариеристи". "Това ли е казал?". "Да". "По радиото, не по
телевизията?". "Да". Веднага яростта на хванатия в капан тигър сякаш
утихна и ти ме погледна с очи, в които всякакви упреци се бяха изпарили.
"Значи Пападопулос говори с опрян револвер на слепоочието. Револверът
на Йоанидис. Пападопулос вече е марионетка в ръцете на Йоанидис,
неговата псевдодемокрация се провали, режимът му приключи заедно с
опита да го узакони чрез изборен фарс и армията му е обърнала гръб.
Онези танкове не са негови, на Йоанидис са. Йоанидис е този, който е
предизвикал изострянето на безредиците, като първо ги е оставил да се
развихрят, а после брутално ги е потушил. Йоанидис е разпоредил
касапницата в Политехниката, за да покаже, че Пападопулос е слаб и
некадърен. Йоанидис е този, който командва днес от всякаква гледна точка,
с подкрепата на фракцията на суровите". "Следователно ако се върнеш сега,
ти давам пет минути живот от момента, в който пристигнеш в Атина",
измърмори Никола. Ти се усмихна меланхолично: "Изобщо не се налага да
се връщам сега. Няма да има никаква полза, освен да се озова в съседната
на Пападопулос килия". "Какво говориш?". "Казвам, че Йоанидис не е
човек на компромиса – ще арестува Пападопулос. Казвам, че сгрешихме
всички – не ставаше дума за народен бунт, а за преврат в самия преврат.
Този път извършен от Йоанидис – за да свали Пападопулос от длъжност и
да стабилизира диктатурата, по-точно да я вкара обратно в схемите на
военната диктатура. След една седмица всичко това ще бъде очевидно и
официално".
И предсказанието ти щеше да се сбъдне. Действително осем дни по-
късно Йоанидис щеше да постави Пападопулос под домашен арест. А за
президент на Републиката щеше да назначи един генерал на име Федон
Гизикис. Същият Гизикис, който през шейсет и осма беше подписал указа
за разстрела ти и който година по-късно беше дошъл да те посети в килията
в "Гуди", за да те накара да се храниш. "Моля ви, господин Панагулис,
хапнете нещо!". "Без прибори ли, господин генерал? Аз не съм куче".
"Съгласен съм, господин Панагулис, но трябва да разберете тяхното
озлобление. Веднага щом ви дадат лъжица, вие я използвате, за да
издълбаете дупка в стената!". В твоята приказка героите почти винаги са
едни и същи – рядко напускаха сцената, за да потънат в забрава. Сякаш
боговете се забавляваха да ги използват непрекъснато като стръв за теб.

* *

Върнахме се в комфортния хотел в Рим, където за мое учудване, ти

поиска апартамента, който при пристигането ти в Италия беше
възпламенил комплексите ти за вина и беше скандализирал ораторите на
привидната саможертва. Върнахме се сутринта и оттогава не правеше нищо
друго, освен да проверяваш мълчаливо щорите, полилея, настолните лампи,
вътрешната част на камината, тапицерията на креслата. Като че ли в тях
беше скрита бомба. "Но какво търсиш?". "Нищо.". "Какво тършуваш?".
"Шшшт!". Накрая, след като беше огледал за хиляден път всеки един
предмет, седна на дивана в хола и възкликна на висок глас: "Хм! Нени
казва, че съм в изгнание, но Йоанидис не мисли така. Изглежда, че през
изминалите дни, убеден, че съм в Атина, ме е търсил дори между камъните
на Партенона. Йоанидис не се предава. Надъхан е като един малък
Робеспиер. И освен това знае как се държи властта чрез военна диктатура,
знае, че при военната диктатура не командва този, който е начело на
правителството или на президенството, а който има армията на пълно
разположение. Горкият Авероф. Ще трябва да започне всичко отначало, с
неговата преходна политика. И този път ще трябва да се разправя с
Йоанидис". "Авероф ли?". Ето че това име изникваше точно когато човек
най-малко очакваше – Авероф. "Да, Авероф. Този, който организира
бунтовете на Военноморските сили, а после раздрънка всичко, този, който
винаги се измъква. Кой знае какво е обещал на Пападопулос и кой знае как
се кани да изпързаля Йоанидис. Като използва Гизикис, може би". "Но
какво общо има Авероф?". "Има. Уф, каква жега!". И след като отвори
прозореца, излезе на терасата, където започна да ми даваш трескави знаци
да те последвам. Последвах те неохотно – зимата напредваше и навън беше
студено. "Но защо...?". "Шшшт! Говори тихо!" "Тихо ли? А преди малко си
дереше гърлото!". "Защото исках да чуят добре". "Кои?". "Онези, които
слушат. Сигурен съм, че са поставили микрофони някъде". "Какви ти
микрофони! Кой си въобразяваш, че е поставил микрофони!". "Кой ли не.
Гръцкото посолство, американските тайни служби, италианските тайни
служби, за да услужат на американците и на гръцкото посолство...". "Значи
търсеше микрофони?". "Точно така". "Тогава защо се върна тук и поиска
същия апартамент?". "Защото няма по-сигурно място от това, което знаеш,
че се контролира. Когато си наясно, вземаш сам мерки и дори можеш да
заблуждаваш с неверна информация. Да пробваме!". "Какво да пробваме?".
"Ще видиш. Сега ще се приберем вътре и аз ще кажа, че се връщам в
Атина. Ти трябва само да играеш моята игра. Без да се смееш, нали?". Е,
по-добре, отколкото да зъзнем на вятъра в края на ноември. А пък и щом
като си беше втълпил историята с микрофоните, трябваше да се правя, че
ти вярвам. "Добре". Върнахме се в хола, където ти пак започна да говориш
на висок глас, произнасяйки ясно изреченията. "Значи утре заминавам. Ще
хвана самолета, който каца в Атина в седем вечерта". "Направил ли си
резервация?". "Никога не се прави резервация. Никога не трябва да ги
предупреждаваш. Отиваш в последния момент и търсиш място. Умно ли ти
се струва името ми да фигурира в списъка на пътниците два дни по-рано?".
"Нали няма да пътуваш с твоето име, Алекос, с твоя паспорт?!". "Може би,
да". "Притеснявам се". "Всичко ще мине добре, обещавам ти". "Алекос,
какво ще правиш в Атина?". "Колко си наивна! Какво си мислиш, че ще
правя? Атентат, очевидно". "Срещу кого?". "Срещу Йоанидис, срещу кого
другиго?".
Организира измамата наистина дяволски внимателно. Като начало,
предупреди един приятел в Атина да отиде на летището на следващия ден и
да провери дали се случва нещо необичайно. Например полицейско
раздвижване към седем вечерта. После нагласи нещата така, че да се
намираш на летището в Рим четирийсет и пет минути преди излитането на
самолета, за който имаше резервация, и това беше най-лукавата
подробност, защото включваше нищо неподозиращия Никола. Въпросната
седмица Никола трябваше да те придружи в Щутгарт, където да се свържеш
с гръцки емигранти, и вместо да се срещнете в Цюрих, както би било
нормално, го беше убедил да дойде при теб в Рим. Така щяха да те видят с
него преди предполагаемото ти заминаване за Атина и всякакви съмнения
за автентичността на подслушания разговор със скритите микрофони щеше
да се изпари. "Алекос, пак ще се усетят, че блъфираш". "Няма да се усетят.
Остави ме да работя. На мен ми стига да ни видят заедно, когато той излиза
от митническата проверка, след това аз знам как да се изплъзна, така че да
си помислят, че съм се качил на самолета". И ето те да поръчваш такси с
подозрително нетърпение: "Побързайте, ако обичате, трябва да отида бързо
на летището", ето те да излизаш с чанта, приличаща на пътна, да ми казваш
"Довиждане" с вид на човек, който заминава, и междувременно ми шепнеш
последни наставления. По никакъв повод да не се връщам в хотела преди
теб, да не допускам да ме питат дали си заминал или не; по никаква
причина да не контактувам с хора, които да ме питат къде си. Щяхме да се
видим с Никола за вечеря, да се срещнем в един ресторант, а в полунощ
щяхме да отидем в Централната поща да се обадим на твоя приятел в
Атина, за да го попитаме дали нещо се е случило и какво. Аз кимах в знак
на съгласие, за да те успокоя, убедена, че става дума за безполезна
детинщина, че историята със скритите микрофони няма нищо общо с
действителността. И грешах. Всъщност, в полунощ приятелят ти съобщи,
че в ранните следобедни часове на летището настъпила суматоха. По
пистите имало войници, радиоавтомобили, линейки – липсвали само
танкове. А при пристигането на полета в седем часа, обстановката станала
направо драматична, тъй като всички пътници били обискирани като
престъпници и един испанец бил арестуван. Един испанец брюнет, към
трийсетгодишен, с мустаци. С една дума, изглеждал като теб. "Убеди ли се?
Има ли скрити микрофони или не?". Озари те победоносна усмивка.
Никола обаче изглеждаше толкова нервен, че дори добродушието му се
беше изпарило, както и симетрията на бялата му, сгъната на три кърпичка.
Повтаряше, че това била ненужна гавра, че рано или късно ще те накарат да
си платиш за нея. Трябвало да престанеш с предизвикателствата и дуелите
от личен характер. Трябвало да промениш тактиката, или никога нищо
нямало да постигнеш. Въоръжена съпротива ли искаш да организираш? Е,
добре, въоръжената съпротива не се организира, като се хабиш с
предизвикателства и дуели от личен характер, а изисква участието на много
хора. А тези много хора трябва да си ги потърсиш – без да се обезсърчаваш,
без да губиш търпение, ако не ги откриеш за седмица или месец. "Хайде, да
вървим в Щутгарт! Да започнем със Щутгарт, с Германия!".

* *

Германия, Франция, Швейцария, Австрия, Южна и Северна Италия –

не мога да си представя нещо по-разочароващо от онези пътувания в
търсене на бойци сред гръцките изгнаници и емигранти. Придружаваше те
примиреният Никола, аз не идвах никога и следователно не присъствах на
твоите поражения, но посърналото лице, с което се връщаше, начинът, по
който пускаше куфара на земята – изведнъж, сякаш съдържаше багажа от
твоите огорчения, гласът с който прошепваше: "Празни приказки, приказки,
приказки!", бяха достатъчни да разбера за тях. Следваше разказът за онова,
което се е случило, винаги един и същ. Тържествено посрещане при
пристигането ти, аплодисменти на събранията, които си провеждал в някой
театър, безкрайни вечери в оглушаваните от бузуки таверни,
телохранители, които бдели над съня ти със суперавтоматичен "Колт" на
колана, целувки, прегръдки, предложения от жени да спят с теб, но накрая
абсолютно никой не ти отговарял: "Да, да вървим да се бием с оръжие
срещу Йоанидис!". "Кажи ми защо?". Излишен въпрос, след като всеки път
отказваше да застанеш лице в лице с действителността, което в Гърция ти
беше попречило да събереш шепа доброволци, готови да окупират
Акропола, и което в Италия беше изправило пред теб бариера от смут или
недоверие. С други думи, и тук никой не беше готов да се жертва в
самоубийствени начинания, още повече без да са ръководени от някоя
партия или идеология. И тук изникваше проблемът с твоята политическа
принадлежност, със самотността, която изключва привилегията да бъдеш
бартерна стока, разменна монета в името на световната стабилност: "Кой е,
какво иска, кой гарантира за него?". Когато отровата на доктрините
проникне в съ- знанията и се сблъска с тях, не само мозъкът на
чуждестранния лидер или компютърът на великия Левиатан засичат –
умовете на събратята ти реагират по същия начин, задават си същите
въпроси: възможно ли е да няма някакъв документ за политическа
принадлежност, някаква членска карта, да не принадлежи към някоя
църква? Дори не е нужно да им се отговаря: "Но той е Панагулис, този,
който опита да ви освободи от тиранията, този, който беше осъден на смърт
за това и остана погребан в продължение на години в един кокошарник без
прозорци! За него гарантира миналото му, настоящето му, чистотата му!".
Повдигат безизразни очи, слушат с глухи уши. Да, но къде са членската
карта, документът за политическа принадлежност? Социалист ли е,
комунист ли е, будист ли е? Става още по-лошо, ако той не може да обясни
с научни термини причините, поради които дори не възприема идеята да се
идентифицира с някаква доктрина, с някаква схема. Той да не би да е
философ, да не би да е мислител – никога не е размишлявал задълбочено
над този проблем, никога не е проумявал някои идеи. Той може да каже
само, че иска да бъде човек, че да бъдеш човек, означава да си свободен, да
имаш кураж, да се бориш, да поемаш отговорностите си, така че да
действаме, да се борим срещу тази диктатура!
С този облик, с името ти като единствена гаранция и с миналото ти
като единствена визитна картичка, се представяше пред емигриралите в
Германия, във Франция, в Швейцария и в Италия гърци и отново блъскаше
главата си в стена. Поканата ти за участие във въоръжената съпротива
биваше или отхвърлена със знаменателната фраза "Бих искал, но не мога,
имам семейство", или биваше парирана от факта, че повечето не разбираха
за "кого" искаш да ги наемеш, на "кого" принадлежиш, "кой" стои зад теб.
И да не забравяме също, че много хора бяха вече привлечени от
комунистите или от папандреистите. И ако с първите всякакъв диалог беше
практически невъзможен, тъй като твоят анархизъм противоречеше на
техния догматизъм, към вторите ти питаеше ожесточено презрение,
дължащо се на последователите на един демиург, който оглавява партия
благодарение на собственото си фамилно име, по-скоро благодарение на
фамилното име на прочутия си покоен баща. Презираше най-вече демиурга
– дадох си много ясна сметка за това в нощта на срещата ни, докато слушах
с каква ирония се изказваш за него. Достатъчно беше някой да спомене
"Андреас Папандреу", за да се впуснеш в обидни изявления: "Този
празнодумец! Този безотговорник! Този заблуждаващ народа палячо!". И с
такъв гняв, с такава неприязън, че в началото си помислих, че се касае за
ненавист от лично естество, породена от разочарованието, което той беше
предизвикал у теб преди атентата. Напразни пътувания, за да поискаш
подкрепата му, неудържани обещания, лъжи. Помислих си също, че става
дума за озлобление, провокирано от комфортното изгнаничество, на което
той се беше отдал в Торонто, какъвто навик имат някои лидери. Докато има
опасност, си стоят на сигурно, а когато опасността премине, се завръщат в
родината, за да се възползват от саможертвата на другите. Но по време на
касапницата в Политехниката, когато дойде в Рим, за да каже, че той е
организирал и ръководил бунта, че бунтовниците му се обаждали всеки
ден, за да му искат инструкции: "Андреас, какво трябва да правим,
Андреас", че загиналите не били четирийсет, а четиристотин, петстотин,
шестстотин, хиляда, грешката се изясни. Тоест схванах, че в твоите очи
Папандреу въплъщаваше едно типично за нашето време зло, заразно като
догматичната идеология – празнодумният популизъм на лаещ напразно
човек, Мусолиновото революционерство на човек, който си въобразява или
иска да ни заблуди, че желае доброто на народа, абстрактният
максимализъм на човек, който се пременя в прилагателното
"социалистически" като в модна дреха, лъжа, която работи. Така че освен
лично отношение, твоето презрение към него засягаше левицата, съставена
от политици занаятчии, от авантюристи, които със своята вулгарност
предоставят поводи на десницата и стимулират превратите ѝ, низостите ѝ,
облечени в Ред и Законност.
И голяма част от хората, които ти обръщаха гръб, повтарям,
принадлежаха именно на тази левица. Не мога наистина да си представя
нещо по-разочароващо от онези пътувания, от които се завръщаше с
посърнало лице като на човек, който отново е изгубил. Или подпухнало
като на човек, който пак се е напил. В действителност тъкмо през този
период пиенето се превърна за теб в ежедневен и перверзен мазохизъм, в
символ на отчаянието, което те раздираше. Освен това точно през този
период Санчо Панса се превърна в оръженосец-болногледач и напразно се
опита да те затвори в клетка чрез измамите на безоблачната любов, чрез
къщата в гората.
ГЛАВА II
Във всички приказки има някаква къща в гората, някакво тайно
убежище, където героят отсяда, за да си почине или за да се подготви за
следващото предизвикателство. И така, в твоята приказка също има къща в
гората, онази във Флоренция, в която се преместихме в началото на новата
година, тайно. Казвам "тайно", тъй като само няколко доверени приятели
знаеха за нейното съществуване, а местонахождението ѝ, което впрочем
беше трудно за откриване, беше известно на малко от тях – мястото беше
много уединено, табелката с номера беше толкова избеляла с течение на
времето, че почти не се четеше, и редките ни посетители се изгубваха, дори
и да бяха идвали вече веднъж. Помниш ли? По средата на улицата, която се
изкачва нагоре, обточена от чинари и липи, правейки живописен най-
шикозния квартал на града, имаше един зид. В него и точно пред мястото,
където спираше автобусът, имаше една полускрита от зеленина порта. Зад
портата имаше една малка частна улица, която в началото беше права, а
после започваше да лъкатуши и потъваше в един парк с пинии, кипариси и
диви кестени. И в края на правата отсечка, зад един лавров плет, който я
предпазваше с изтънчено високомерие, се намираше тя – четириетажна
вила, в стил "либерти", бивша резиденция на едно аристократично
семейство, която в момента се обитаваше от трима или четирима
наематели. Всъщност след смъртта на собственика вилата беше разделена
на апартаменти и естествено ние не разполагахме с истински апартамент.
Имахме една стая на третия етаж, от северната страна, нещо като студио, в
което се влизаше през отделен вход, изкачвайки три етажа стръмни стълби,
без никога да засичаме никого, с изключение на един истеричен дакел или
на един ръмжащ фокстериер. Но беше много просторно, превърнато в
жилище, с баня и кухня, и много светло благодарение на огромните
прозорци. През единия от тях се излизаше на тераса от ковано желязо,
откъм страната, където уличката се разклоняваше и лавровият плет се
сливаше с виолетовия храст, а другият прозорец гледаше към задната част
на парка. И оттам се виждаха само дървета – прекрасни и гъсти, някои
толкова гигантски, че със сигурност бяха на не по-малко от сто или двеста
години, а други бяха толкова близо, че човек можеше да ги пипне. Клоните
на дивия кестен например докосваха перваза и беше възможно да си
откъснеш от кестените му или да погалиш лъскавата му кора, без да
протягаш ръка. Но най-хубавото нещо беше друго. На стената срещу този
прозорец се простираше един много дълъг гардероб с огледални врати, в
които кестенът се отразяваше заедно с един кипарис, така че ти се
струваше, че се намираш в гора, а не в стая. Ако отворехме прозорците,
илюзията заблуждаваше дори птиците, които без да си дават сметка, се
впускаха към огледалата, за да кацнат на някоя клонка, и едва когато
забележеха, че клонката Не съществува, спираха изплашени, пърхайки с
крила срещу невидимата измамна бариера, после се отдръпваха,
стрелкайки се между тавана и стената, в търсене на листо или храст, който
трябваше да е там някъде, но въпреки това го нямаше, накрая се сгушваха
на полилея, където плачеха или въртяха стреснати главички, и гледаха ту
действителността, ту миража – без да могат да ги различат. За да си отидат,
трябваше да се размаха кърпа: "Натам! Вън! Натам!". Една сутрин влезе
една червеношийка. Влезе с такъв ентусиазъм, че веднага се блъсна в
собственото си изображение и падна на пода със счупено крило. Беше
много малка, може би това беше първият ѝ полет, и ти я вдигна много
внимателно с треперещи ръце, намести крилото ѝ с клечки и лепенки,
направи ѝ гнездо в една шапка, където тя остана две денонощия, да плаче с
много тихо цвърчене, което утихна едва на третия ден сутринта и ти скочи
от леглото: "Оздравяла е! Оздравяла е!". Но не беше оздравяла, беше
умряла и като галеше неподвижната купчинка пера, ти прошепна: "Уби те
миражът, виждаш ли какво става, когато преследваш нещо, което не
съществува!". После я затвори в една тенекиена кутия и я погреба под
кипариса: "Всеки който умре заради някакъв мираж, заслужава достойно
погребение".
Къщата в гората имаше и сериозни недостатъци. Например улицата с
чинарите и липите не предоставяше никакво убежище, тъй като освен че не
беше много оживена, се разстилаше единствено между къщи със здраво
залостени порти. Нямаше нито един магазин или обществена сграда, или
място за среща, освен автобусната спирка, където никой не слизаше и не се
качваше. Нашата порта обаче стоеше винаги отворена и нямаше дори една
лампа, която да осветява пейзажа, така че нощем частната уличка потъваше
в мрак и за да се стигне до вилата, трябваше да се изминат около стотина
метра в тъмното. Ако някой искаше да те нападне, да те отвлече или да те
убие, трябваше само да те причака в тъмното, скрит зад някое дърво или
лавров храст. Вярно, като предпазна мярка се стараехме вечер да излизаме
и да се прибираме с такси, но шофьорът рядко спираше пред входната
врата, а когато го правеше, ни зарязваше преди да сме пъхнали ключа в
ключалката. Така че евентуалните нападатели имаха достатъчно време да
изникнат от мрака и да те нападнат. Аз бях предвидила тези неща и те
представляваха причината, поради която не бях сигурна дали да наемем
къщата, но ти отвърна, че красотата носи своите рискове, че си струва да ги
поемеш за едно толкова приказно място, така че договорът беше подписан
и къщата беше обзаведена. Окачихме картини по стените, подредихме
книги по рафтовете, избрахме подходящо кътче за бюрото, сложихме
люлеещият се стол до терасата, поставихме дори една много скъпа лампа
"Тифани" на масичката. И ти даде следното обещание: "Тук ще бъда по-
спокоен, ще видиш". И дори го спази, в началото. В началото имаше
моменти, в които ми се струваше, че изживявам отново седмицата на
щастието. Нощем се любехме с еуфорична страст, после заспивахме слети в
прегръдка, която правеше спалнята да изглежда прекалено голяма. Денем
си позволявахме малки луксове – да работим заедно на една и съща маса,
без да си пречим един на друг, да се разхождаме заедно в парка, да си
определяме срещи в кафенетата в центъра, да си играем на влюбени, които
весело си разменят пръстени. Един следобед ти се върна вкъщи с халка с
брилянти за мен, аз веднага изтичах да купя халка от бяло злато за теб, но
не уцелих размера и вместо на безименния си пръст ти трябваше да я
наденеш на лявото си кутре, където щеше да остане завинаги, и от което
щеше да се оплакваш, а аз щях да се забавлявам, понеже произнасяше
думата "пръстен" като "кръстен": "Този малък кръстен".
Естествено имаше и моменти на потиснатост. Случваше се например,
когато вземаше кореспонденцията ни от Централната поща, чийто адрес
използвахме, за да запазим в тайна къщата в гората, измежду писмата от
Атина да намериш някое, което възобновяваше комплексите ти за вина и
чувството, че се намираш в изгнание. Все пак изглеждаше, че истерията от
пропилените в Германия, в Швейцария и във Франция седмици беше
заменена от някаква неочаквана уравновесеност и от това, което правеше
сега, лъхаше здрав разум – колонката под заглавие "Гръцка съпротива",
която пишеше за един римски ежедневник, събирането на стиховете ти в
книга, както на италиански, така и на гръцки, за да може да бъде
разпространена и в Гърция, печатите за импровизиране на листовки срещу
Хунтата. Това беше гениално, защото в Атина проблемът с листовките се
състоеше в наличието на тайна печатница, а тайните печатници бяха лукс;
който само комунистите и привържениците на Папандреу можеха да си
позволят. С печатите обаче щеше да е достатъчно да си набавиш малко
хартия и няколко тампона с мастило и да разпечатиш лозунгите, които бяха
изписани на тях. Сред лозунгите беше този, който трябваше да бъде
разгърнат на Партенона – "Agonas kata tis tirannias – Agonas dia tin elefteria",
"Борба срещу тиранията – борба за свобода". Поръча сто и петдесет, големи
колкото пакет цигари и следователно лесно преносими, после ги нареди в
чанти с двойно дъно, за да ги изпратиш лека-полека по хора, които щяха да
пътуват за Атина. Три чанти вече бяха стигнали до местоназначението си, а
четири други чакаха в гардероба с огледалата. Освен това пиеше съвсем
малко – докато дойдеше време за вечеря, утоляваше жаждата си единствено
с оранжади. В рамките на един месец, само две или три вечери бяха
завършили с напиване. Но това бяха леки наливания от първия стадий,
този, който разтваряше портите на разговорливостта ти и отприщваше
чувствато ти за хумор. "Добре де, тази вечер не се проявих като
въздържател. Но представяш ли си Сократ да пие оранжада, докато
дискутира с Критон, Федон и Симий?". Единственият повод за
безпокойство беше мистериозното ти пътуване до Швеция. "Трябва да
отида в Стокхолм". "Да търсиш други емигранти ли?!". "Не, не". "Тогава
защо трябва да ходиш в Стокхолм?". "Уф! На разпит ли съм?". От Стокхолм
се върна с едно пакетче и един плик, които заключи в едно от чекмеджетата
на бюрото, после пъхна ключа в джоба си, без да ми казваш защо. "Алекос,
какво си скрил?". "Нищо". "Да не е тротил?". "Какъв тротил!". Тази работа
не ми хареса и всеки път, когато погледнех чекмеджето, долавях чувство на
безпокойство. Но за въоръжена съпротива не споменаваше повече, нито за
връщане в Атина.
Много скоро щях да си дам сметка, че цялото това спокойствие, цялото
това безгрижие бяха постановки с цел да ме заблудиш.

* *

"Изкуството се ражда от нуждата и умира в богатството". "Вярно ' е

само в някои случаи, Алекос. Не можеш да отречеш, че статуите на Фидий
са изкуство, не можеш да отречеш, че Сикстинската капела е изкуство, и
въпреки това нито статуите, нито Сикстинската капела са се родили от
нуждата. Родили са се в богатството". "Затваряй си човката! Не говоря на
теб, говоря на него". Бяхме на вечеря с издателя, който се беше ангажирал с
публикуването на стихосбирката ти и който беше дошъл във Флоренция, за
да ни донесе коректурите. Така че се ядосах повече, отколкото бих се
ядосала, ако бяхме сами. "Как си позволяваш, грубиян!". "Затвори си
човката, пак ти казвам! Какво знаеш ти за Фидий, при положение че не
умееш дори да пушиш с нос? Погледни, не вдишва дори през носа. Какъв
смисъл има да пушиш, щом не вдишваш през носа?". "Всеки си има маниер
на пушене, аз също не обичам да вдишвам през носа, но както и да е, не
виждам какво общо има Фидий с цигарите и с носа", каза издателят
изненадан. След това, с очевидното намерение да възпре гнева, който се
надигаше у мен, той запали цигара, като вдишваше само през устата си. Но
единственият ефект беше да окуражи необоснованата ти атака. "Съюзяваме
се, така ли? Защитаваме слабите ли? Тя не е слаба, не се съмнявай, по-
силна е от мен. От желязо е. И сърцето ѝ е желязно! Виждал ли си я някога
да плаче, а?". Странно, наистина странно. Подобно нещо не се беше
случвало никога. "И не само не може да пуши, не може дори да си служи
със запалката. Държи я запалена поне трийсет секунди, преди да завърти
колелцето и така хаби газта. Впрочем всичко, което върши, го върши зле.
Знаеш ли как лепи марките? С картинката надолу, например с главата на
Италия надолу. И ако ѝ обърнеш внимание, свива рамене и отговаря, че е
все едно. Тя не зачита никого. Не вярва в нищо и никого". Ако беше пил,
щях да си помисля, че алкохолът започва да ти действа. Но ти беше изпил
само една чаша, тази вечер виното не те вълнуваше. Нито пък имаше
разногласия помежду ни. Всъщност до момента, в който подхвана темата с
изкуството, което се ражда от нуждата и умира в богатството, ти беше мил
и любезен. Да не би да полудяваше? Изглежда, че и издателят се питаше
същото като мен, въпреки че първоначалното му недоумение се
превръщаше в неприязън: "Разбира се, че човек трябва да е от желязо, за да
търпи твоите чудатости. Включително и желязно сърце. Аз на нейно място
вече щях да съм получил инфаркт". "Съюзявате се! Продължавате да се
съюзявате!". "Не е въпрос на съюзяване, Алекос. Въпрос на...". "Въпросът
е, че не знаеш кой е изписал Сикстинската капела. Хайде, кой е изписал
Сикстинската капела?". "Уинстън Чърчил, Алекос". "Добре, браво. А какъв
е бил истинският занаят на Уинстън Чърчил?". "Шампион по баскетбол".
"Перфектно. И кога е умрял Уинстън Чърчил?". "През 1965-а, на деветдесет
и една години". "Грешка, грешка! Уинстън Чърчил е умрял през 1967-а на
осемдесет години". Е да, беше разширил обсега на стрелбата и срещу него,
но шегувайки се, слава богу. Сега можех да прекъсна гневното си мълчание
и да се включа в играта. "Той е прав, Алекос. Чърчил е умрял през 1965-а
на деветдесет и една години". "Казах през 1967-а, на осемдесет години".
"Не, Алекос. Съжалявам, че трябва да те опровергая, но се е случило точно
през шейсет и пета. На 24 януари 1965-а. Спомням си го добре, защото бях
в Лондон и на следващия ден се роди синът ми". Гласът на издателя
прозвуча раздразнен, рязък. Именно това, от което се нуждаеше, за да
смениш тона. "Лъжеш!", "Не лъжа и всеки ще ти потвърди, че това е
точната дата. Обади се в архива на някой вестник!". "Аз ще се обадя", казах
аз. После се изправих, върнах се ѝ: "Провериха и в енциклопедията.
Чърчил е роден на 30 ноември 1874-а и е умрял на 24 януари 1965-а. Това е
история". "Архивите грешат. Енциклопедиите грешат. Историята греши".
"А на нас ни писна от теб!". "А, така значи? Много добре". И като хвърли
шепа банкноти на масата, ти излезе от ресторанта, без да довършиш
вечерята си. Без дори да ни кажеш "довиждане".
Когато в полунощ се прибрах, бях сигурна, че ще те заваря вкъщи. Но
къщата беше празна, а в чекмеджето, което беше винаги заключено, а сега
широко отворено, беше останало само пакетчето. Пликът беше изчезнал.
Боже мой, какво ли имаше в него...? Разтворих гардероба с огледалните
врати – ако чантите с печатите все още бяха там, подозрението ми щеше да
е неоснователно. Но липсваха две чанти, следователно наистина беше
отишъл в Атина. С фалшивия паспорт – в плика имаше фалшив паспорт.
Ами пакетчето? Какво имаше в него? Отворих го. Перука. Русокестенява,
мъжка. В такъв случай може би не беше отишъл в Атина. Да не би да беше
отишъл в Цюрих? Обадих се на Никола: "Очакваш ли го? Трябва ли да
дойде при теб?". "Не". "Възможно ли е да дойде, без да те уведоми?". "Не,
защо ме питаш?". "Защото...". "Тръгвам веднага". И на следващата сутрин
той пристигна с бялата си кърпичка в джобчето и с по-търпелив поглед от
когато и да било. "В какво настроение беше при завръщането си от
Швеция?". "В прекрасно". "Какъв беше онзи плик?". "Нормален" "С
големината на паспорт ли?". "Горе-долу". "В такъв случай, да, сега пътува с
шведски паспорт на името на някой си господин Берсен или Ериксън". "Но
защо не ми е казал?". "Поради същата причина, поради която в
провинцията премълчаваше онова, което замисляше. За да ти попречи да го
спреш. Това е напълно в стила му, нали? Дори и фактът, че те е провокирал
и че те е обидил е в негов стил. По-точно е част от неговите прийоми. Ако
не те беше обидил, ти нямаше да го обидиш. Така че нямаше да има повод
да си тръгне, уверен, че няма да го последваш. Единствено разправията
прави основателно едно внезапно заминаване и не се налага да го
оправдава с обяснения или лъжи". "Трябваше да си дам сметка". "По един
или друг начин, пак щеше да успее да те вбеси. Той е майстор в изкуството
да провокира и кой знае от колко време е кроял тази комедия. За някои
неща има нечовешко търпение". "Не е имал доверие в мен". "Не, приложил
е своето виждане на нещата – който не знае, не говори. Ако не знаем къде е
и какво прави, няма да ни е трудно да мълчим. А ако знаем, мълчанието се
превръща в избор и в риск да се издадем. А и освен това има още едно
правило, което той следва, преди да се впусне в начинание, и то може да
приключи зле – разрушава мостовете с хората, които обича и които го
обичат. Обикновено за да ги разруши, прибягва до грубости или обиди,
защото смята, че човек, с когото се е държал брутално или когото е обидил,
ще страда по-малко, като разбере, че той е пратен в затвора или е бил убит.
И повярвай ми, това му коства доста усилия, всъщност трябва да е бил
много разстроен снощи. Доказва го отвореното чекмедже и оставената в
него перука. Не вярвам, че я е оставил там, защото в противен случай би
трябвало да си боядиса мустаците и веждите. Кой знае! Да се надяваме, че
не си е наумил някоя странна щуротия, някое ново предизвикателство,
което да компенсира разочарованията му. Но не трябва много да се
заблуждаваме – сега, когато и емигрантите го отблъснаха, повече от всякога
иска да докаже, че може да свърши всичко сам. "Нямам нужда от никого аз,
всичко ще свърша сам, без комунистите, без привържениците на
Папандреу, без Всевишния". Никога няма да се промени". "И какво тогава,
Никола?". "Нищо. Не ни остава Друго, освен да чакаме. И да се надяваме,
че ще се върне".
Ти се върна на четвъртия ден. Едно телефонно позвъняване ѝ: "Мен
съм! Тук съм!". "Къде тук?". "На гарата в Рим! Хващам влака и идвам!".
Появи се три часа по-късно, с дълга брада, мръсен, изпомачкан, по-окаян и
от просяк, който три нощи е спал в канал. Но усмивката ти беше като на
дете, което е спечелило състезание или е издържало изпитите си. "Бях там,
бях там! Ще се изкъпя и ще ти разкажа всичко!". После напълни ваната,
скочи в нея с крясъци на блаженство и безумният разказ потече. Нито дума
като извинение за историята с Чърчил или някакво обяснение, което да
оправдае обидите ти. Беше ходил в Гърция естествено. Беше пристигнал на
летището в Атина с първия сутрешен полет, с мустаците, с лулата и с
броеницата си, лесно разпознаваем измежду хиляди души, и се беше
изправил пред граничните полицаи, показвайки спокойно шведския
паспорт на някой си господин Бьорн Гюставсон. Беше разчитал на факта, че
понякога полицаите гледат пътника, без да го виждат или сравняват
снимките на издирваните лица само със снимката от паспорта, нищо, че
това се случва рядко. Когато човек няма избор, трябва да залага на съдбата,
да вярва в късмета. "Rouge ou noir, le jeu est fait, rien ne va plus". Полицаят
беше разлистил паспорта разсеяно, търсейки в списъка с "нежеланите"
името на Бьорн Гюставсон, след това ти беше благодарил с прозявка:
"Thank you very much". В лявата си ръка държеше по-голямата чанта, тази с
толкова дълбокото двойно дъно, че се бяха побрали двайсет и седем печата,
в дясната държеше по-малката с дванайсет печата и като се отправяше към
митническата проверка, съвсем не се чувстваше спокоен – при нея можеха
отново да проверят паспорта ти и да забележат, че чантите са малко по-
тежички. Но ако човек мисли за тези неща, нищо няма да постигне, нали?
Така че трябваше да се преструваш, че са много леки, да се отправиш към
изхода и да говориш с митничаря с безгрижния тон на човек, който няма
нищо за деклариране: "Не, господине, не нося цигари, ликьори и подаръци,
нося само няколко десетки печата, за отпечатването на листовки срещу
Хунтата, но това няма да ви го кажа, а вие сте прекалено тъпи и прекалено
мързеливи, за да ги откриете". Ами ако обаче изобщо не бяха тъпи и
мързеливи? Отново "rouge ou noir, le jeu est fait, rien ne va plus". Номерът
беше минал и там и ти се беше озовал в града с огромното желание да
изтичаш в къщата с градината с портокалите и лимоните и да прегърнеш
майка си, но естествено не го беше сторил и в продължение на двайсет и
четири часа се беше крил в дома на един приятел. Беше оставил там
печатите и се беше срещнал с другари, които наричаше "Народна армия за
въоръжена съпротива". Име, което ти беше харесало, тъй като първите
букви съставяха думата "Laos", народ. Laicos, народна. Antochi, съпротива.
Oplofori, въоръжена. Stratos, армия. В действителност всички печати носеха
подписа "Laos". "Но какво ще постигнеш с армия от четирима души?!".
"Ще видиш. Разделих я на дивизии – Лаос 1, Лаос 2, Лаос 3, Лаос 4. По
един човек на дивизия". "Никога няма да престанеш да блъфираш, нали?".
"Не".
Следващия ден го беше прекарал в правене на онова, което в дъното на
душата ти за теб беше най-важно – да унижаваш Иоанидис. Начинът, който
беше избрал, беше прост – да се появиш на различни места в столицата,
бегло и ненадейно, като фантом. Влизаше в някой бар, спираше се на някой
тротоар, качваше се в някое такси, слизаше, мотаеше се из фоайето на
някой хотел и в момента, в който чуеше онзи тих писклив възглас:
"Панагулис! Това Панагулис ли е?!", ти изчезваше, за да се появиш на друго
място, например в някой отдалечен квартал, подхранвайки изумлението и
подозрението на хората. "Панагулис се е върнал, видели са го на площад
"Конституция". Не, пред Политехниката. Не, в Колонаки. Не, в Кипсели.
Не, в Паграти. Не, в Плака. Не, в Пирея. Не, в Глифада". "Не е възможно".
"Разбира се че е възможно, разгледах го добре, беше точно той с
.мустаците, с лулата и броеницата, дори го поздравих и го извиках по име".
Или: "Исках да го поздравя, исках да го извикам, но когато пресякох
улицата и обърнах поглед, него вече го нямаше". Скоро слухът се беше
превърнал в новина, а новината беше достигнала до главната квартира на
ЕСА, проблемът беше, че Йоанидис не беше повярвал. "А ти откъде знаеш,
че не е повярва!?". "Зная, защото се обадих Два пъти в ЕСА. И им казах:
"Внимавайте, Панагулис е тук, предупредете бригадния генерал!". А
телефонистът: "Вече получихме тази информация, не е вярно". Малко след
това пак се обадих и им казах: "Внимавайте, защото е истина, аз съм
Панагулис". И знаеш ли какво ми отговори идиотът? Отговори ми: "А пък
аз съм Караманлис". Тогава ми хрумна една идея да им предоставя
неопровержимо доказателство и заедно с един приятел се качих на
Акропола, накарах го да ме снима пред Партенона, с разгърнат ежедневник
в ръка. За да се видят ясно заглавията и датата, нали разбираш? Ако не се
четяха заглавията и датата, щеше да прилича на стара мигновена снимка.
Накрая проявих едно копие с формат на картичка и я изпратих на Йоанидис
със следното послание: "От Александрос Панагулис, който идва в Гърция,
когато си поиска, и иска ти да го знаеш". "Не ти вярвам". "Заклевам ти се!".
И като се измъкна от ваната, отиде да вземеш копията, които беше
направил за мен. Беше истина. "Ами пътуването на връщане?". "Хм! То
беше трудно. Не, беше си направо чудо. Бордната карта я беше взел един
мой приятел, но сега трябваше отново да мина през паспортната проверка и
не мога да ти опиша какъв страх брах. После забелязах една група от около
трийсет туристи и се смесих сред тях. Предизвикваха такава бъркотия, че
горкият полицай се зашемети. Дори не разбра кой от нас е Бьорн
Гюставсон. Удари печата и толкова. Виж!".
Погледнах и краката ми за малко да се подкосят. Не заради печата,
който наистина беше от атинското летище, съвсем пресен от същия ден, а
заради паспорта, който беше използвал както на отиване, така и на
връщане. Бьорн Гюставсон беше едно момче, с което си приличахте,
колкото си приличат бял пекинез и черен дог. Лицето му беше нежно и
голобрадо, с толкова фини черти, че на пръв поглед човек можеше да го
вземе за обратен или за момиче, беше с толкова руси коси и светли очи, че
приличаше на албинос. И като че ли това не стигаше, датата му на раждане
съответстваше напълно на външния му вид – беше на осемнайсет години.
"Алекос, ти си луд!". "Хм... Може би си права. Трябва да сменя снимката.
Или да си обръсна мустаците".

* *
 Никога нямаше да си обръснеш мустаците и никога нямаше да смениш
снимката. Но щеше да намериш един паспорт на името на някакъв
италианец, чийто външен вид отговаряше малко на твоя и пътуванията
щяха да продължат, всеки път с онази абсурдна комедия като прелюдия.
Рядко ми споделяше истината. Верен на принципите, които Никола ми беше
разяснил – "който не знае, не се притеснява и не говори", и едновременно
заслепен от удоволствието от конспирацията, всеки път, когато заминаваше
за Гърция успяваше да ме заблудиш, да ме въвлечеш в някаква разправия,
която да оправдае твоето "аз си отивам". И макар че вече бях наясно с този
трик, всеки път се хващах. "Не умееш дори да набираш телефонен номер.
От какъв зор държиш показалеца си в шайбата от начало до край? Нали
шайбата се връща обратно сама!". "Престани, Алекос! Ще набирам, както
си искам". "Няма да престана, махни си пръста, изнервя ме". "Алекос, ще
ме оставиш ли на мира или не?". "Добре, ще те оставя, тръгвам си". Или:
"Венеция е мъртва кукла". "Може би, но на мен ми харесва". "Защото
нямаш вкус". "Виж, всичко може да се каже, но не и че човек, който обича
Венеция, няма вкус". "Аз го казвам. Помириши този парфюм –
отвратителен е, смърди. Смърди на мъртва кукла, ето защо ти харесва
Венеция". "Глупак, простак!". "Глупак ли? Простак?". "Да, и ще добавя –
прав си, имам лош вкус, щом живея с теб". "От днес няма повече да
живееш с мен, отивам си". Отиваше си и едва на следващия ден си давах
сметка, че пак съм се хванала като някоя тъпачка. После, след три или
четири дни, се връщаше: "Аз съм! Мен съм! Познай къде бях!". Или:
"Здравей, алитаки. Донесох ти парфюм от Атина. Този не смърди". Дори не
се обиждах вече. Докато траеше пътуването ти, гневът ми се заменяше от
притеснение, като знаех, че си в опасност. След това, когато те видех
отново, се изместваше от облекчение. Най-вече се питах какъв смисъл имат
тези завръщания като фантом, за какво служеха, освен за да те държат във
форма, да подхранват схватката със смъртта – да влезеш в контакт с "Лаос
1", "Лаос 2"; "Лаос 3" и "Лаос 4" ли? За да организираш начинания, които
системно нямаше да се осъществят ли? За да се опиташ да изтръгнеш
някой боец от комунистите или от привържениците на Папандреу ли, за да
ограничиш самотата, която започваше да ти тежи ли? Избягвах дори да ти
задавам въпроси, за да не те карам да се чувстваш унизен. Преструвах се,
че вярвам, че се касае за много ползотворни пътувания, от които ще
произтекат паметни събития. После, една вечер в края на февруари, бяхме
вкъщи и докато преглеждах вестниците, погледът ми попадна на една
новина от Атина. Бяха не повече от десет реда. В съобщението се казваше,
че предната нощ в някаква фабрика избухнали четири бомби, без да
причинят жертви. Избухнала и пета бомба, докато двама сапьори, един
цивилен и един военен, я обезвреждали. Двамата сапьори загинали.
Полицията открила на мястото листовки на групировка, която се
представяла с името "Лаос 8". Потърсих погледа ти: "Какво става с твоите
четири дивизии?". "Вече не са четири, а осем", отговори ти с доволна
усмивка. "Вербувах "Лаос 5", "Лаос 6", "Лаос 7" и "Лаос 8". Ще видиш
какво ще се случи след няколко дни!". "Вече се е случило, Алекос. Тази
нощ". "Какво?". "Пет бомби. Едната е избухнала, докато се опитвали да я
обезвредят. Загинали са един цивилен и един военен". "Къде?". "В някаква
фабрика". "Аз нямам нищо общо с това". "Разбира се, че имаш. Намерили
са листовките на "Лаос 8". Усмивката ти се изпари. Скочи на крака,
изтръгна вестника от ръката ми и каза: "Трябва да замина". "Да заминеш
ли?! Защо?". "Защото не са ми се подчинили, не са ми се подчинили". "В
какво?". "Във всичко, във всичко! Не трябваше да избухва там, не
трябваше! Не трябваше да убива никого, не трябваше! Кретени!
Тъпанари!". "Алекос, когато се поставят бомби, най-малкото, което може да
се случи, е те да избухнат, докато някой се опитва да ги обезвреди". "Зная.
Трябва да замина". "Алекос, те не са виновни, че онези двама сапьори са
загинали. Преди шест години е можело да се случи същото, една от твоите
мини също не се е взривила". "Зная. Трябва да замина". "Въоръжената
съпротива означава война, Алекос, а по време на война не се стреля с
дъвчащи бонбони. Ако твоят атентат срещу Пападопулос беше успял, кой
знае колко хора са щели да загинат заедно с него". "Зная. Трябва да
замина". "Няма да заминеш! Този път ще ти попреча!".
Ти не замина. Аз дори не отдадох значение на това, беше типично за
теб да правиш точно обратното на онова, което заявяваше. Очевидно, казах
си, травмата с двамата загинали, е породила у теб временна криза и веднага
след това си проумял, че ще е разумно за известно време да стоиш далеч от
Гърция. Дори не проговори повече за това, от онзи разговор беше минал
месен и междувременно се бяха случили драмите, които ще видим, след
като отидохме в Рим. Веднага щом пристигнахме там обаче, ти започна да
повтаряш, че трябва да отидеш в Милано. Тази работа ми се стори
подозрителна, дори защото не представяше никаква основателна причина
да ходиш в Милано. "Алекос, погледни ме в лицето – Милано или Атина?".
"Каква ти Атина, какво общо има тя? Пък и за да те убедя, че отивам в
Милано, можеш да ме придружиш". "Добре". "Тази вечер ли?". "Тази
вечер". "Резервирай спален вагон!". "Спален вагон? Но нали никога не
пътуваш в спален вагон? Нали винаги казваш, че е опасен, че е капан, че
всеки може да открадне ключовете от шафнера и да влезе в купето, че със
самолет е по-добре?". "Не, със самолет не. Този път не". Направих
резервация за спалния вагон и през целия ден ти го разгласяваше по
всевъзможни начини – като телефонираше от апартамента със скритите
микрофони, като се обади няколко пъти на портиера, за да се увериш, че
купето е резервирано, като се осведомяваше на висок глас за точното
разписание. Когато напуснахме хотела, нямаше човек, който да не знае
плановете ти, и след такова тръбене, ето ни на гарата, във влака, в купето,
където шафнерът подрежда куфарите и където неочаквано завесата се вдига
и комедията започва. "Ти не искаш да дойдеш с мен в Милано". "Не искам
да дойда ли, Алекос?! Но нали съм тук!". "Тук си начумерена, а аз не
понасям начумерени хора". "Грешиш!". "Не греша и аз няма да дойда с теб
в Милано. Няма да стоя в една кабина с човек, който ме гледа накриво".
"Чуй ме добре, Алекос! Идеята да отидем в Милано е твоя, аз нямам
никаква работа там. Не съм начумерена, не те гледам накриво, а ти се
опитваш да предизвикаш конфликт. Нали няма да започнеш да твърдиш, че
Чърчил е умрял тази сутрин на двайсетгодишна възраст?". И докато казвах
това, осъзнах, че историята с отиването в Милано със спален вагон е
комедия, целяща да заблуди мен и хората, които следяха стъпките ти. Беше
го измислил, за да отлетиш за Атина, без да те придружа, и за пореден път
ме беше излъгал, за пореден път аз се бях хванала по най-глупавия начин.
Погледнах часовника – оставаше една минута до потеглянето. Скоро
началник-гарата щеше да даде сигнал, влакът щеше да тръгне, и вече
нямаше време куфарите да бъдат разтоварени.
Освен това щеше да привлече вниманието и да провали плановете ти.
Така че нищо не можеше да се направи, нищо. Седнах на кушетката, чух
гласа си да прошепва: "Можеше да си го спестиш". После твоят да
отговаря: "Не, не можех". Началник-гарата изсвири. Ти се втурна в
коридора, стигна до вратата, отвори я и слезе. Влакът потегли, докато ти се
изплъзваше под козирката, с наведена глава, без да се обръщаш назад.
Един ден, два дни, три дни – мислех, че никога няма да мога да ти
простя поредната подигравка и в действителност се върнах в къщата в
гората, само за да си събера нещата и да ти оставя писмо, с което да ти
обясня защо отказвам да продължа една подобна връзка. Аз не съм
Пенелопа, която тъче платно в очакване на Одисей, се казваше в писмото,
аз самата съм Одисей, който винаги е живял като Одисей и фактът, че
заради теб бях изневерила на природата си, превръщайки се в Санчо Панса,
не ти даваше право на някои дързости. Все пак Санчо Панса следва Дон
Кихот, получава доверието му, не бива зарязван в някой влак като куфар. Но
когато четири дни по-късно те видях в онова състояние, негодуванието ми
се изпари. Приличаше на карнавална маска – половината ти лице беше
моравочервено, а другата половина бяло и бледо. Чертата, която разделяше
двата цвята започваше от челото, спускаше се по носа и слизаше чак до
брадичката и шията, и ако окото от бялата страна беше нормално, то
другото откъм червената изглеждаше чудовищно подуто. "Какво си
направил?!". Вместо отговор, ти взе една бутилка вино, махна тапата и
запои-на да пиеш. Мълчаливо и с решително хладнокръвие, чаша след
чаша. Единствените думи, които от време на време се отронваха от устата
ти, бяха: "Не мога да се напия, не мога да се напия!"-Наистина не можеше
да се напиеш, погледът ти си оставаше бистър, а гласът ти отчетлив и се
държеше прекрасно на краката си. След като преполови бутилката, се
отправи към барчето, където държахме ликьорите, които не ти харесваха,
извади всички бутилки, които бяха в него, подреди ги в редица на масата, и
започна да пиеш ту от една бутилка, ту от друга. Смесваше ги нарочно,
сипваше едновременно водка, уиски и коняк, после изпиваше сместа с
бързината на човек, който поглъща неприятно лекарство, и най-накрая се
напи, както целеше. Настъпи третият стадий – временната смърт. Но този
път той не те отведе в безкрайните равнини на съня, не те запрати в
сладкия свят на забравата, в меките дълбини на нищото. Скоро дойде на
себе си и при събуждането си изпадна в сърцераздирателен плач, в сълзи и
хлипания, които те задушаваха, произнасяше накъсани думи, които се
процеждаха през мократа кърпичка в монотонно повтаряне. "Махай се, ми
казваха, махай се! Махай се! Махай се, махай се, махай се!". "Кой ти го е
казвал, кой?". "Те. Махай се, ми казваха, махай се! Махай се! Махай се,
махай се, махай се!". Отне ми цяла нощ да разбера какво се е случило в
Атина, където след петте бомби и смъртта на двамата сапьори вече никой
нямаше смелост да се приближи до теб, нито пък позволяваше ти да се
приближиш. Само двама бяха приели да се срещнете на плажа, но не за да
изслушат онова, което ти искаше да им кажеш, а за да те информират, че
това е прощалната ви среща – твоят тип борба не ги интересувала, така че
решили да влязат в някоя партия и щели да го направят. Пожелали ти
късмет и ти казали "довиждане". Тогава те попитах къде си спал и, като
посочи моравата част от лицето си, ми отговори: "Където спят просяците и
бездомните кучета". После ми призна, че след като напразно си търсил
място, където да спиш и да си починеш, към изгрев слънце си се върнал на
плажа. Легнал си на една страна, с едната буза опряна на възглавница от
пясък, а другата изложена на изгряващото слънце, и веднага ти прилошало.
Останал си така, в безсъзнание, чак до следобед, когато си отворил очи и си
видял, че си заобиколен от група деца, които се забавлявали да те щипят и
да те пръскат с вода. "Мъртъв е, мъртъв е!". Без да окажеш съпротива, тъй
като не си имал сили, си се изправил и пеша си стигнал до летището.
"Едната ми буза и единият клепач ме щипеха, през този сезон слънцето в
Атина изгаря почти като през лятото, и се опасявах, че ще се забелязва. Но
не се забелязваше. Почервеня след това, във влака". Намазах те с крем за
изгаряния и се опитах да те утеша: "При следващото ти пътуване,
Алекос...". Ти ме прекъсна: "Няма да има следващо пътуване. От днес
наистина съм в изгнание. Още по-добре, защото вече не вярвам в бомбите,
във взривовете, в оръжията. Всеки идиот може да натисне спусъка, да
запали фитил, да убие двама сапьори и дори някой тиранин. И после?
Какво се променя? След смъртта на един тиранин на негово място идва
друг и често бъдещите тирани са именно тези, които са стреляли. Не,
светът няма да стане по-поносим, като се сеят трупове. Това може да стане
чрез идеите! Истинските бомби са идеите! Oh, Theos! Theos mu! Колко
години пропилях! Време е да започна да мисля. Проблемът е, че съм
изморен. Страшно съм изморен".
За първи път ми казваше: "Истинските бомби са идеите, всеки идиот
може да натисне спусъка, да запали фитила, да убие двама сапьори и дори
някой тиранин". Погледнах те изумена. Кога беше започнал да го
проумяваш, какво беше стимулирало едно толкова нетипично за теб
заключение? Смъртта на двамата сапьори ли, травмата, че си бил отблъснат
от малобройната си армия ли, или от тези епизоди беше покълнало семе,
което винаги е дремело в дълбините на съзнанието ти? Каквъв голям успех,
ако ти наистина започнеше да размишляваш, да формулираш прозренията,
които до този ден беше изразявал единствено чрез кратки сентенции или
стихове! Какво постижение, ако ти беше успял да се изправиш пред
истините, пред които не заставаме никога, тъй като не ни е изгодно или не
ни стига смелост, или някаква превръзка на очите, наложена от
интелектуалните диктатури, не ни позволява да ги видим! Например
причината, поради която ти беше сам и каквото и да правеше, си оставаше
сам. И причините, поради които това беше по-скоро за добро, отколкото за
зло. Болка и усилие, вярно, но за добро – единственият човешки начин да
се бориш, да вярваш в свободата, да направиш света малко по-чист, малко
по-умен, малко по-поносим. Защото светът не е абстрактно понятие –
светът съм аз, светът си ти, светът е той. И ако аз не се променя, ако ти не
се промениш, ако той не се промени, всеки поотделно, индивидуално, по
собствена инициатива, нищо няма да се промени и ще си останем роби.
Въпросът е, че ти беше признал умората си. А че тази умора съществува, аз
вече си бях дала сметка. И ако се върнех назад през последните седмици,
можех дори да определя случката, вследствие на която това ми се беше
сторило очевидно. Сега ще ти я разкажа.

* *

В началото на пролетта, следователно много преди трагичното

пътуване до Атина да убие всяка надежда изгнанието ти да придобие
някакъв смисъл, къщата в гората беше разкрита. Дадохме си сметка, когато
забелязахме една група младежи със сини джинси, които от сутрин до
вечер стояха пред портата, на автобусната спирка. Бяха странни младежи.
Най-вече защото изглеждаше, че стоят там именно да чакат автобуса, но
когато автобусът пристигаше, те не се качваха. Както и защото отдалече ги
виждахме да разговарят оживено, а когато се приближавахме, млъкваха.
Сякаш не искаха да разберем на какъв език говорят. Броят им варираше от
трима до петима, двама от тях обаче никога не липсваха и това бяха онези
двама, които носеха на колана си катарама със свастика. Италианци ли бяха
или гърци? Естествено през ума ни мина и възможността да са лентяи, на
които им харесва да си уговарят срещи на това място, или двамата със
свастиките да живеят във вилата, но нито веднъж не ги заварихме от
вътрешната страна на портата, така че накрая бяхме принудени да
признаем, че причината за присъствието им си именно ти. Кой ги
изпращаше – някой, който се интересуваше от всяко твое движение, за да
контролира излизането ти от страната или някой, който се готвеше да те
отвлече или да те убие? През първата седмица ти искаше да се изправиш
пред тях, после размисли с аргумента, че щом не ни закачат с жестове или
думи, не можем да поемем ние инициативата. Напротив, дори било по-
разумно да се преструваме, че не сме ги забелязали. Единственият
агресивен жест, който си позволяваше както на излизане от къщи, така и на
прибиране, беше да размахваш лулата си като сабя – тоест да я държиш
откъм огнището. "Знаеш ли какво оръжие е това? Ако някой те нападне,
трябва само да му я забодеш в окото". "Ами ако не уцелиш окото?". "Все
едно. Където и да уцелиш, пробиваш дупка. Стига Дръжката да е дълга,
естествено, и да не е извита". И само ако отвърнех, че е по-добре да носиш
револвер, че ще купя револвер, че ще го нося в чантата си! "Никакви
оръжия! Забранявам ти!". Увереността ти в бойното приложение на лулата
с дългата и неизвита дръжка беше толкова безгранична, че те правеше глух
за всяко възражение от моя страна – впрочем никога нямаше да те видя с
револвер в ръка. Ти, който минаваше за терорист, за любител на експлозиви
и оръжия, който говореше за "нападения на казарми и въоръжена
съпротива", изпитваше към оръжията някакъв вид физическа неприязън.
Дори не умееше да си служиш с тях, не можеше дори да хванеш правилно
ловна пушка – държеше цевта ниско, не опираше бузата си в нея и никога
не улучваше целта. Дори и тя да беше птица, заспала на клон на разстояние
от два метра. После за утеха си казваше: "Ако го видя пак онзи там, ще го
ударя с лулата и ще го просна".
Но да се върнем към младежите със сините джинси. Изпълнена с
топлина, пролетта преваляше към лятото, когато мълчаливото преследване
на групата пред портата приключи и на негово място се възцари друг вид
тормоз – по-префинен и жесток. Всяка нощ, веднага щом изключвахме
осветлението и си лягахме, през прозореца с балкона от ковано желязо
нахлуваше кръгло отражение и се стоварваше отгоре ни като камък от
светлина. По какъв начин успяваха да го насочат вътре в стаята с такава
точност, нямаше да разберем никога. Всъщност, като се взирахме в тъмния
парк, виждахме добре, че електрическият фенер е далече, отвъд пиниите,
които обточваха оградата. Така че, за да уцели нашия прозорец, камъкът от
светлина трябваше да премине между десетки дървета и да открие коридор
без дънери и шума. Въпреки това успяваше идеално да се промуши и макар
капаците да служеха като преграда, отражението ни тероризираше
непрестанно – ту въртейки се бавно по стените, по тавана или по леглото,
ту плъзвайки се нервно отгоре надолу и отдясно наляво, във формата на
кръст, ту стрелвайки се вероломно в зигзаг, за да ни блъсне в очите, парещо
и неуловимо. И това беше моментът, в който ти губеше самообладание.
Изобщо не понасяше това неуловимо парене в очите и всеки път се
впускаше да отваряш капаците, излиташе на терасата и започваше да
крещиш: "Страхливци, излезте от тъмното, страхливци, ако не излезете, ще
сляза аз да ви търся!" И естествено ти никога не слизаше – знаеше
прекрасно, че целят точно това, да те вбесят, да те накарат да слезеш и да
им паднеш в ръцете, а после да кажат, че ти си ги нападнал. Но не и този
път. В мига, в който отражението ни блъсна в очите, те видях как скачаш от
леглото, как си обуваш панталоните и си нахлузваш обувките, и преди да
осъзная, ти вече беше на балкона и крещеше. "Идвам!". В следващия
момент се затича към вратата. Едва успях да те настигна навреме, да
измъкна ключа, да го стисна в ръка и ето че в следващия миг, обзет от
яростен гняв, ти се опитваш да отвориш ръката ми, да отхлабиш хватката
на пръстите ми, да сграбчиш палеца ми, после показалеца, после средния
пръст, но колкото повече ги отваряш, аз толкова повече стискам, тогава ме
хващаш за китката и я извиваш жестоко, огъваш ръката ми и като че ли
искаш да я изтръгнеш, буташ ме на земята и падаш с мен, а аз се
отбранявам зле, тъй като мога да ти оказвам съпротива само с една ръка, но
се отбранявам и приемам сражението. Глухо, нямо, свирепо сражение,
битка между змии, които се преплитат, за да се удушат, и двете решени да
не отстъпват и междувременно си нанасят удари, причиняват си болка, без
да продумат и дума, единственият звук е задъханото им дишане, нещо като
хриптене, и изведнъж един удар разкъсва корема ми. Следва много остра
болка. Ключът е в ръцете ти. Гласът ми нарушава мълчанието, за да каже
онова, което не знаеш: "Детето!".
Ти замръзна, все едно че беше уцелен от куршум между очите. В
продължение на няколко секунди ме гледа с опулени очи и отворена уста.
После нададе възгласа: "Oh, Theos! Theos mu! O, Боже, боже мой!". След
това се изправи и забравил за отражението, което продължаваше да се
върти и да се плъзга безмилостно над нас и около нас, забравил дори за
мен, която лежах на пода, пронизвана от онази болка в корема, която вече
беше непоносима, сякаш ме пробождаха хиляди ножове, ти избухна в
толкова френетична радост, като че ли се беше побъркал. Смееше се,
плачеше, скачаше, танцуваше, ръкопляскаше. Дори не забелязваше моето
страдание, всъщност накрая ме повдигна внимателно, но ме за да облекчиш
болката ми, занесе ме на леглото нежно, подпря глава на гърдите ми, и
започна да говориш: "Добър ден, дете, котва на котвите, верига на веригите,
радост на радостите, вино На всички вина, ти не знаеш кой съм аз, аз съм
теб, ти не знаеш кой си ти, ти си мен, ти си животът, който не умира.
Животът, животът, животът. I zoi, i zoi, i zoi. Излез от мрака, дете, излез
бързо и ние ще отидем далеч, на място, където няма да могат да ни открият,
където ще можем да играем. Стига страдания, стига борба". Този безумен,
лиричен, прекрасен, сърцераздирателен монолог, докато броят и силата на
пробожданията се увеличаваха, и съжалението, че не съм ти го казала по-
рано, угризението, че не съм разбрала, че едно дете може да бъде
единственият съперник на съдбата ти, ме караха да мълча. Защото, ако го
бях проумяла по-рано, нямаше да се налага да се втурвам към вратата, да
изваждам ключа и да започвам онова жестоко сражение, нямаше да получа
онзи ужасен ритник, който го беше ранил смъртоносно. Нямаше съмнение,
че ударът го е ранил смъртоносно, симптомите вече се проявяваха
категорично. Бях сигурна, че никакво чудо няма да може да възкреси
безжизненото създание, което беше погребано вътре в мен. Въпреки това
мълчах, неспособна да разруша напразното ти щастие. По-добре да те
оставя с тази илюзия за няколко часа, си мислех, и междувременно да
остана неподвижна и да събера сили да се добера до някой лекар. Така и
направих и на сутринта, като внимавах много да не те събудя, се отделих
леко от теб, и отидох да чуя потвърждението на онова, което знаех. Но не
бях пресметнала, че като ти го съобщя по-късно, ще е много по-лошо, тъй
като щеше да се разстроиш много по-жестоко – до такава степен, че
комплексът ти за вина, който те измъчваше всеки път, когато мислеше за
хората, които си обичал и си загубил, се възобновяваше. Баща ти, брат ти
Георгиос, Поликарпо Георгацис. "Аз съм смъртта. Аз я нося в себе си и я
сея", прошепна, когато ме забеляза и видя онзи безжизнен, безформен
ембрион. После изчезна за четири дни и вечерта, когато те видях отново, не
можах да те позная. Имаше сини сенки под очите и беше брадясал, ризата
ти беше изцапана с червило, а дъхът ти вонеше на алкохол, залиташе, като
вървеше и приличаше на карикатурата на някой нещастник, който е
прекарал четири денонощия в гуляи и необуздани оргии. Бог знае къде, бог
знае с кого. И без да даваш обяснения, без дори да ме попиташ как се
чувствам, се сгромоляса в люлеещия се стол и започна да се оплакваш
несвързано от умората, която изцеждала тялото и душата ти: "Стар съм,
стар съм вече, виж, косата ми е побеляла, имам и лумбаго, и болен черен
дроб, и кашлица".
Бялата коса представляваше един малък сребрист кичур, който имаше
още от "Бояти", лумбагото беше лек и временен ревматизъм, болният черен
дроб – очевидният резултат от пиенето, а кашлицата от пушенето. Но в
онзи момент ти наистина смяташе, че си стар. Защото се чувстваше сразен
от живота.

* *

И въпреки това ти започна да разсъждаваш. Понякога трудно, друг път

наивно, отхвърляйки с известно лекомислие идеи, които трябваше да бъдат
задълбочени, или представяйки очевидни истини като най-нови открития, а
в други случаи дори повтаряйки принципи, изложени сто и петдесет години
по-рано от един анархоиндивидуализъм, който Нени веднага беше
разпознал иззад двойните си лещи, но все пак ти започна да разсъждаваш.
Изненадващо освободен от схемите на интелектуалните диктатури, които
през онези години заслепяваха и заставяха човек да мълчи. Ти четеше и
пишеше. Почти винаги, когато се прибирах вкъщи или в хотела, те заварвах
да четеш или да пишеш. Бележки, листчета, записки, които после ми
превеждаше или ми четеше с гордостта на дете, което е написало хубаво
съчинение в клас. "Чуй какво направих днес", "Чуй какво реших днес",
"Ще ти го прочета, ето го". "Това е епохата на "изми"-те. "Комунизъм",
"капитализъм", "марксизъм", "историзъм", "прогресизъм", "социализъм",
"девиационизъм", "корпоративизъм", "синдикализъм", "фашизъм". И никой
не забелязва, че всяка дума, завършваща на "изъм", образува рима с
"фанатизъм". Това е епохата на "анти"-те – "антикомунист",
"антикапиталист", "антимарксист", "антиисторицист", "антипрогресист",
"антисоциалист", "антидевиационист", "антикорпоративист",
"антисиндикалист", "антифашист". И никой не забелязва, че всяка дума,
завършваща на "ист" образува рима с "фашист". Никой не казва, че
истинският фашизъм се състои в това да си "анти" по убеждение или от
прищявка, тоест в отричането априори, че във всяко мисловно течение има
някаква истина или нещо, което да послужи за търсене на истината.
Именно като се задълбочиш в догмата, в сляпото убеждение, че си открил
абсолютната истина, било тя догмата за непорочността на Дева Мария, или
догмата за диктатурата на пролетариата или догмата за Реда и Законността,
се губи смисъла, по-точно значението на свободата – единственото
безспорно и неопровержимо понятие. Всъщност думата "свобода" няма
синоними, има само производни или прилагателни – индивидуална,
колективна, лична, морална, физическа, естествена, религиозна,
политическа, гражданска, търговска, юридическа, социална, артистична
свобода, свобода на изразяване, на мнение, на култ, свобода на печата, на
стачкуване, на словото, на вярата, на съзнанието. В краен случай тя е
единственият "изъм", тоест единственият допустим фанатизъм. Защото без
нея човекът не е човек, и мисълта не е мисъл". "Браво!". "Харесва ли ти?
Наистина ли ти харесва? Тогава чуй и това, защото то е по-важно, отнася се
за десницата и за левицата, за тъпите интелектуалци, които наистина ми
дойдоха до гуша с тяхната фалшива левица". Размахваше един осеян с
грозни знаци и зачерквания лист и отново започваше да декламираш.
"Много интелектуалци си мислят, че да си интелектуалец означава да
формулираш идеологии или да ги разработваш, да ги промениш и после да
ги прегърнеш и да тълкуваш живота на базата на абсолютни правила и
истини. Без да се интересуват от реалността, от човека, от самите себе си,
тоест без да искат да признаят, че самите те не са съставени само от мозък
– имат и сърце или нещо, което наподобява сърце, и дебело черво и анус,
следователно имат чувства и нужди, чужди на интелекта и неподлежащи на
контрол от негова страна. Тези интелектуалци не са интелигентни, те са
глупави и в крайна сметка дори не са интелектуалци, а проповедници на
някаква идеология. С тъпоумието на проповедниците те не признават, че
веднъж прегърнали идеологията, и още по-зле, ако са я прегърнали чрез
брак, който изключва прелюбодеянието и развода, вече не са свободни да
мислят. Защото всичко се подчинява на тази идеология и всичко се свежда
до тези схеми – от една страна, адът, а от друга, раят, от една страна,
позволеното, а от друга, непозволеното. Следователно за да бъдат
рационални, те стават ирационални, по-точно безчестни. Да вземем един
ляв интелектуалец, интелектуалецът, който днес е на мода, или по-точно
интелектуалецът, който следва модата от изгода, от страх или поради липса
на фантазия. Той винаги ще е готов да осъди десните диктатури, колко
любезно, но никога или почти никога левите диктатури. Първите ги
разчленява, изучава ги, оборва ги с книги и с манифести. Другите ги
премълчава, или ги оправдава или най-много ги критикува смутено и
плахо. В някои случаи прибягва дори до Макиавели: "Целта оправдава
средствата". Каква цел? Тази за общество, базирано на абстрактни
принципи и на математически изчисления ли? Две плюс две прави четири,
теза и антитеза е равно на синтез. Тоест без да се взема под внимание, че в
съвременната математика две плюс две не прави непременно четири, може
да прави трийсет и шест. Или без да се взема под внимание, че в по-
напредналата философия теза и антитеза са едно и също, че материята и
антиматерията са два аспекта на една и съща реалност. И благодарение на
техните изчисления, тоест на зловещия фанатизъм на идеологиите, на
илюзията, по-скоро на високомерното убеждение, че Доброто и Красивото
са само от едната страна, геноцидът, убийството или безчинството се
смятат за непозволени, ако се случват при десницата, но ако се случват при
левицата, стават законни или поне оправдаеми. Заключението е, че
голямото зло на нашето време се нарича "идеология" и носителите на тази
зараза са глупавите интелектуалци – проповедниците лаици, които не са
склонни да приемат, че животът (това, което те наричат "История") сам се
заема да ограничи умствените им мастурбации, следователно да покаже
изкуствеността на догмата. Нейното несъвършенство, нейната нереалност.
Ако не е така, защо комунистическите режими ще повтарят безчинствата на
капиталистическите режими? Защо ще имат същите Йоанидисовци, същите
Хазизикисовци, същите Теофилоянакосовци, същите Закаракисовци като
при фашистките режими? И защо ще се бият помежду си, подкрепяни от
чувства и нужди като любов към отечеството и егоистичен национализъм?
Време е злото да бъде заклеймено без притеснения, без смущения, без
страхове. И за да направим това, не трябва да се спираме до Маркс и
марксистите, трябва да се върнем поне две хиляди години назад, да
започнем от християнската идеология. Тя е тази, която е създала
неестественото разделение – от една страна, позволеното, а от друга,
забраненото, от едната, Раят, а от другата, Адът. Днес господарите на
нашия ум, теолозите на левицата повтарят единствено грешките на онези
учители – като свалиш кръста от дръжката на знамето и поставиш сърп и
чук, ще видиш, че си остава все същото – един парцал, който развява все
същите привилегии, същите амбиции, същите машинации". После попита:
"Харесва ли ти? Наистина ли ти харесва? Знаеш ли, това са записки. Жалко,
че не ги нахвърлях по-рано, в "Бояти". Ех! Жалко, че не ги нахвърлях в
"Бояти". Проблемът е, че в затвора човек не може да мисли. Има толкова
време на разположение и въпреки това не може да мисли, голямо
постижение е, ако успее да изкрещи някое стихотворение".
Ти изучаваше Прудон например, чийто проповядващ свобода и
отричащ насилието социализъм съответставше на твоя анализ. И освен
него Платон, макар да не разбирах какво търсиш в Платон, и писатели като
Албер Камю, който ти наричаше Ками, тъй като на гръцки "ю" се
произнася като "и". Беше невъзможно да те накарам да кажеш "Камю".
"Камю!". "Ками!". Обожаваше Камю-Ками, понеже в късното ти
юношество ти беше попаднал текстът с полемиката му със Сартр.
"Идеалист, който умее да се противопостави на месианството на
абсолютните принципи" – казваше за Камю-Ками. И често рецитираше
откъсите, които съвпадаха с твоите теории, понякога добавяйки по нещо от
себе си, някое изречение или разсъждение, променяйки съдържанието,
както ти беше угодно. "Чуй това: "Организираните религии не отговарят на
нуждите на съвременния човек, религиозните пантомими нямат смисъл в
нашата епоха, без значение дали произтичат от църквата или се представят
с новия или псевдоновия облик на марксизма". Сега чуй това: "Един
интелигентен човек не може да приеме идеология, която го предава изцяло
на Историята, която го счита за пасивен спрямо нея субект. Подло е да се
говори за хората от гледна точка на исторически задачи, опасно е. Защото
след като е казано в книгите, го казват и в полиция та – постановява се в
колко часа трябва или не трябва да си легна, в колко часа мога или не мога
да изпия бутилка вино, накрая кога да застана на опашка на Червения
площад, за да отида да коленича пред мавзолея на Ленин. Не, не може в
името на логиката и на Историята да се оправдава каквото и да било. Не
логиката прави Историята!". "Камю не казва това, Алекос. Той казва:
"Историята не е всичко". И освен това изобщо не говори за бутилка вино и
за мавзолея на Ленин!". "Какво от това? Аз го допълвам, подобрявам го".
Понякога обаче цитираше откъсите с педантизма на писар, който преписва
Новия завет върху миниатюрни пергаменти, и ми ги декламираше с
точност: "Днес трябва да зададем два въпроса. Ще приемете или не,
директно или индиректно, да бъдете убит или да бъдете обект на насилие?
Имате ли смелост или не, директно или индиректно, да убиете или да
причините насилие? Тези, които отговорят и на двата въпроса, автоматично
ще бъдат въвлечени в серия от последствия, от които ще изникне нов начин
за поставяне на проблема за борбата". И също: "Тъй като човекът е бил
изцяло предаден на Историята, не може повече да се обърне към онази част
от себе си, която е истинска, колкото частта, свързана с Историята, и
живеем в ужас. За да се измъкнем от ужаса, трябва да мислим и да
действаме според начина ни на мислене. Излага се на риск съдбата на
милиони европейци, които преситени от насилия и лъжи, разочаровани в
най-големите си надежди, изпитват отвращение при мисълта да убият
себеподобните си, било то и за да ги убедят, или при мисълта да бъдат
убедени със същия метод". Това бяха страници, в които изглежда ти
търсеше доказателство за своята трансформация – да не вярваш повече в
бомби, взривове, оръжия, в борбата, при която се пролива кръв.
И въпреки това тази трансформация беше толкова драстична, че дори
бях престанала да се питам дали се е породила от семе, погребано в
дълбините на подсъзнанието ти, или беше продиктувана от някаква нужда
от спокойствие, чийто детонатор беше детето, което бяхме загубили. От теб
никога не прозираше съжаление, нито носталгия по безразсъдните
начинания и по невъзможните предизвикателства. Всичко онова, което
вършеше сега, изглеждаше висша степен на здрав разум и на благоразумие
– участваше в конференции и митинги, разпространяваше сред
емигрантите стихосбирката, която междувременно беше публикувана,
ходеше в Брюксел да се срещаш с представителите на Общия европейски
пазар. Дори твоята нова идея фикс беше възможно най-кротката, която
човек може да си представи – състоеше се просто в това да получиш от
италианското радио нужния ефир, за да излъчваш два пъти седмично една
програма, която да се хваща в Гърция. Подобни програми вече се излъчваха
във Франция, в Англия, в Германия, но не се хващаха добре поради
дистанцията. Дължината на вълните на италианското радио обаче беше в
състояние да покрие цялата област между Йонийско и Егейско море. Така
че ходеше винаги в Рим да го поясняваш на министрите, на заместник-
секретарите, на партийните лидери – настойчив, търпелив, твърдоглав,
решен да не позволиш безразличието, лицемерието, йезуитщината на "ще
видим", "ще опитаме", "ще помислим" да те обезсърчат. Ти не промени
поведението си дори когато беше ясно, че няма да постигнеш абсолютно
нищо, че безразличието, лицемерието и йезуитщината винаги ще
тържествуват. "Жалко", каза. "Ето още едно огорчение, още една цена за
плащане". Това вече беше любимата ти фраза. И всеки път, когато я чуех, не
вярвах на ушите си, защото това е най-невероятната подробност,
изкушението да поемеш отново по стария път, отекваше покрай теб като
песента на сирените, които приканват Одисей да премине между Сцила и
Харибда. "Одисей, Одисей! Ела, о, герою Одисей! Послушай ни, сине
ларетов, премини!". В Европа палестинците продължаваха да предизвикват
навсякъде кръвопролития; в Германия градската партизанска война се беше
превърнала в обичайно явление; в Италия философията на насилието
растеше с всяка изминала минута. Отвличания, изнудвания, престрелки,
убийства. Те вече не бяха ексклузивни средства само на десницата,
представляваха зловещи методи на крайната левица и не беше трудно да се
разбере, че те не само нямаше да изчезнат, но и щяха да нарастнат
дотолкова, че да се превърнат в нещо обичайно. И ако тези сирени
развържеха въжетата, с които Одисей беше накарал да го завържат за
мачтата на кораба му? И ако Одисей се поддадеше на молбите и забравеше
за трансформацията си, за новата си битка срещу вятърните мелници? В
отговор получих див крясък: "Нищо не си разбрала за мен, нищоооо! Как
се осмеляваш да намекваш, че имам нещо общо с тези фанатици, с тези
бюрократи на тероризма, с тези безотговорници, които стрелят от време на
време в стил "Джон Уейн" по удобния терен на демокрацията, лоша, вярно,
но все пак демокрация, болна, така е, но демокрация? Как се осмеляваш да
ме сравняваш с тези сектанти, които няма опасност да бъдат измъчвани или
да бъдат изправени пред отряд за екзекуция от някоя диктатура? Аз не съм
терорист! Никога не съм бил! Аз вярвам в демокрацията! Аз се боря срещу
тираните, забрави ли това? Аз ти забранявам, забранявам ти да ме бъркаш с
онези нещастници, които проливат кръв, за да прилагат идеологическите
схеми на абстрактните си идеи! Онези облечени в червено фашисти, онези
псевдореволюционери!". И от този ден изразът "псевдореволюционери"
щеше да стане един от любимите ти изрази. А за да осъдиш страховете и
слабостите, на които се поддават демокрациите, щеше да се привържеш
към лозунга "Това не е свобода, това е пародия на свобода". И една вечер,
когато в Рим се вихреха безредици, чупеха се витрини, нападаха се
магазини, подпалваха се автомобили, разбрах защо поставяше и Платон, и
Камю до Прудон. Всъщност отвори на една страница, която беше
отбелязал, и започна да декламираш, тръпнещ от ентусиазъм: "Когато
начело на един изгарян от жажда за свобода народ стоят нехайни
виночерпци, които му я наливат в изобилие, докато се напие, става така, че
ако управниците се противопоставят на исканията на все по-взискателните
поданици, то те биват обявени за атеисти и биват обвинени, че
възнамеряват да премахнат свободата. И става дори така, че който се държи
покорно спрямо висшестоящите, бива обявен за безхарактерен човек и
слуга. Става така, че бащата от страх накрая започва да се държи с децата
си като с равни на него. Става така, че синът не изпитва повече
страхопочитание, нито уважение към родителите си, учителят не се
осмелява да се кара на учениците си, а ги хвали, следователно те му се
подиграват и претендират за същите права и за същото отношение като към
възрастните. А възрастните, за да не изглеждат прекалено строги, отдават
право на младите. Тогава душата на гражданите започва да страда до краен
предел, и навсякъде където има случаи на потисничество, по-голямата част
се възмущава и не приема да се подчинява и накрая започва да не се
интересува нито от писаните, нито от неписаните закони, и вече не изпитва
уважение и респект към никого. Сред такава разпуснатост се поражда и
развива плевела – тиранията. В действителност всяка крайност обикновено
води до другата крайност, както при сезоните, така и при растенията и при
телата, и още повече в политическите редици".
Но колко е глупава учредената власт, властта във властта, която си
служи с всичко и всички, и никога не умира! Колко е сляпа, глуха, невежа!
Точно същата вечер на официално посещение в Рим дойде онзи
Кисинджър, който беше потвърдил отказа да ти бъде издадена виза за
Съединените щати, и ескортиран от сто и десет телоохранители, посрещнат
с почести като някой ориенталски сатрап, и по-гротесктен отвсякога, се
настани в нашия хотел. От този момент никой в града не беше по-
наблюдаван от теб, ти, който проповядваше срещу насилието и
декламираше Платон. Не само че съседните стаи на нашата бяха заети от
агенти на ФБР, но и техните колеги ни шпионираха непрестанно през
полузатворените прозорци на отсрещната сграда. Бяха лесно разпознаваеми
в ужасните им хавайски ризи, с косматите им ръчища, стискащи кутийки
бира. И като че това не стигаше, целият коридор на нашия етаж гъмжеше от
цивилни агенти с пистолети на колана – натоварени, между другото, да
преравят чекмеджетата ни. На два пъти, когато се връщахме в стаята ни,
заварихме разместени или счупени предмети. Но може би греша, като
определям Властта във властта като "сляпа", "глуха", "тъпа" и "невежа".
Властта вижда всичко, чува всичко, знае всичко. И в този случай тя знаеше,
че истинският враг на онези нещастници беше ти, а не подозрителните
екстремисти, които през годините след това щяха да стрелят винаги по
безобидни и беззащитни хора. Нито веднъж по някой фашист.
ГЛАВА III
Една сутрин в средата на юли ти се събуди с предсказанието: "Хунтата
всеки момент ще падне". След това ми разказа какво си сънувал през
нощта, което предвещавало падането на Хунтата. Намирал си се на дъното
на някакъв кладенец, пълен с риби и било толкова тъмно, че погледнато
оттам, небето изглеждало като далечно сияние. Намирал си се в него от
безкрайно дълго време, може би от цели столетия, и си искал само едно –
да се изкачиш нагоре към небето. Но стените на кладенеца били гладки,
нямало нито една дупка или издатина, за да се покатериш, и нямало какво
друго да направиш, освен да се надяваш на чудо. Изведнъж чудото станало,
по стените се появили дупки и издатини, и ти си започнал да се изкачваш.
Усилията били невероятни, тъй като често си се подхлъзвал и си падал
обратно при рибите и трябвало да започваш отначало. Коствало ти много
дълги усилия. Може би още няколко столетия. Накрая си се добрал до ръба
на кладенеца, където си се вкопчил да си поемеш дъх и да се огледаш.
Наоколо имало чакълеста пустиня. По средата на пустинята се издигала
планина, от върха на която висяла канара. И изведнъж от тази планина се
разнесъл тътен, като. Глухия тътен, предизвестяващ падането на лавина,
канарата започнала да се тресе, наклонила се напред, откъснала се от върха,
паднала долу и се разбила на безброй малки парченца, подобни на онези,
които образували пустинята. Заляла те вълна от щастие. Но кратка колкото
миг, последвана от сляп гняв, тъй като на върха на планината веднага се
появила нова канара – същата като предишната, но непоклатима. Именно
нейната непоклатимост те разгневила и провокирала у теб неистовата
нужда да я разрушиш, и в този момент си понечил да прескочиш парапета.
Но напразно. Някаква тайнствена сила превръщала краката ти в оловни
блокове, а ръцете ти в реки от слабост. Опитвал си отново и отново.
Опитите ти не довели до нищо, освен да те обезкуражат и да те задържат
там, на ръба на кладенеца. Страдал си жестоко, защото си разбирал, че
новата канара трябва да бъде разрушена, че ако не я разрушиш ти, тя
никога няма да се разтресе, никога няма да се откъсне от върха, да се
спусне надолу и да се разбие като предишната. И колко време продължило
това мъчение, ти не си спомняше. В съня ти се сторило много дълго.
Сезоните се меняли, горещините се редували със студове, слънчевото
време с дъждовно, а ти си стоял там вкопчен, с половината тяло навън, с
другата половина вътре в кладенеца и с вперени в канарата очи. Но ти се
струваше, че в началото било лято и че след това завалял два пъти сняг и че
лястовиците долетели два пъти. Лястовиците тъкмо минавали отново,
когато си решил да предприемеш нещо, а не да стоиш и да гледаш. И си
протегнал ръка, за да сграбчиш някой камък, да го запратиш към канарата и
да я накараш да загуби равновесие. Съзнавал си, че това е опасно
движение, тъй като от известно време си бил забелязал, че дупките и
издатините в стената са изчезнали – и ако си паднел, никога повече нямало
да можеш да се изкачиш отново. Но си знаел също, че въпреки това трябва
да направиш опит, и като си се протегнал, си взел един камък. Вдигнал си
го, за да го запратиш. Но в мига, в който си се канел да го направиш, от
канарата задухал ужасен вятър. И той те връхлетял с безмилостна сила,
издухвайки те от ръба на кладенеца. И отново си паднал долу при рибите,
завинаги.
"Какъв ужасен сън, Алекос". "Да, ужасен. Не мога да го прогоня от ума
си". "Въпреки това сън, който предсказва падането на Хунтата, не би
трябвало да е ужасен". "Не, не би трябвало. Но той не предсказва само
падането на Хунтата. Не Хунтата ме запрати обратно и завинаги в
кладенеца, а наследникът на Хунтата". "Оо, престани! Няма да паднеш в
никакъв кладенец. Тези неща ги сънуваш, защото през деня мислиш за тях.
Това, което вижда – ме насън, не е нищо друго освен смътно отражение на
мислите ни, докато сме будни. Науката доказва, че...". "Науката ще
съществува, тя е едно мнение. И не доказва абсолютно нищо, още по-малко
живота и смъртта". Колкото до значението, което придаваше на всичко
останало, нямаше никакъв спор – планината олицетворявала Властта,
вечната власт, която е надвиснала застрашително без никаква надежда за
спасение, а висящата от планината канара символизирала режима, с който
Властта си служи, докато не реши да го захвърли, да го замени с друг, който
при други обстоятелства ще ѝ е от по-голяма полза. Диктатура, демокрация,
революция – все канари, висящи от планината. В крайна сметка същата
канара и същото проклятие, което хората влачат след себе си от деня, в
който са се събрали в племе. Но щом падналата и разбилата се на парченца
канара беше Хунтата, кой беше другата, появила се на нейно място канара?
И защо си искал да я събориш, щом е заместила Хунтата? И защо те е
държала прилепен за парапета на кладенеца, с половината тяло навън, а
другата половина вътре, без да ти позволява да го прескочиш? Това вече
исках да го разбера. "Но канарата, която заема мястото на Хунтата, кой е?".
"Искаш да кажеш дали има име и лице ли? Разбира се, че има". "Кажи ми
го!". "Не, и без това той скоро ще се разкрие". "Скоро ли?". "Да, вече е
въпрос на дни, може би на часове". И двайсет и четири часа по-късно беше
извършен държавният преврат в Кипър, беше направен опит за убийството
на Макариос и турците нахлуха на острова. Седмица по-късно Хунтата
свика политическите лидери, които Пападопулос беше пропъдил, и им
възложи да съставят правителство, което да спаси страната от война с
Турция. Но ти не се зарадва. Само прошепна: "Канарата се откъсна от
планината, канарата остава на върха на планината. Кога заминаваш за
Атина?". "Кога заминавам или кога заминаваме?". "Кога заминаваш, аз няма
да дойда". "Защо? Не разбирам". "Ще разбереш, когато чуеш един гласец да
те приветства: "Скъпа приятелко, колко се радвам да се срещна с вас, чета
винаги книгите и статиите ви, аз съм ваш почитател и колега, знаете ли, аз
също пиша!".
Заминах без теб. И ако не разбирах, то започнах да предугаждам,
веднага щом слязох на летището в Атина, където бях задържана и затворена
в една стаичка. Вече минаваха всички, в същия момент минаваше
Теодоракис, който пристигаше от Париж, но моето име беше в черния
списък и отне доста време, докато го зачеркнат и ме пуснат от стаичката.
Единият от полицаите изглеждаше благосклонен, другият беше против и
докато намерят решение, се караха помежду си и не знаеха кой би трябвало
да разреши моето влизане в страната – новото министерство на вътрешните
работи или ЕСА? Предната нощ Караманлис се беше завърнал от изгнание
и беше положил клетва като министър-председател. Новото правителство
се състоеше от цивилни, в по-голямата част преследвани от диктатурата.
Но Гизикис продължаваше да е президент на републиката, Йоанидис
държеше контрола над армията и над ЕСА, нито един представител на
режима не беше арестуван, а политическите затворници си стояха в
затвора. Откъдето и да се погледнеха нещата, разумът навеждаше към
някаква мистериозна комедия с две лица. Впрочем всички казваха, че нищо
не е ясно, че нищо не е сигурно, освен подробността, че Хунтата не е
паднала, а е абдикирала. И не по собствено желание, а по нареждане на
американците, които очевидно били против една евентуална война между
Гърция и Турция, тоест между две страни членки на НАТО. Но режим,
който абдикира, не винаги е мъртъв, и ако абдикира, запазвайки си ключови
позиции като президентството, армията и полицията, може дори да си
възвърне властта в рамките на една нощ. Така че положението можеше да
се промени отново и ненадейно. Зависеше от Йоанидис. За никого не беше
тайна, че той склонил едва след като посланикът на Съединените щати
предал ултиматума на Вашингтон, но въпреки това говорел за предателство,
обвинявал ЦРУ че са го подтикнали към грешката с преврата в Кипър, и
съскал: "Изиграха ме, постъпих наивно". Но сега съвсем не се смяташе за
разгромен, напротив, намекваше непрекъснато за войските, с които щял да
защити честта си, за танковете, с които щял да отвърне за обидата, и хората
се страхуваха. След като първоначалният ентусиазъм беше преминал,
повечето хора се бяха залостили по домовете си, за да не се компрометират,
и никой не говореше за свобода. Най-много за полъх на свобода. Самият
Караманлис, винаги намръщен и в лошо настроение, изглеждаше, че очаква
най-лошото. Единственият човек, който изглежда не хранеше страхове и
притеснения, беше новопровъзгласеният министър на отбраната Евангелис
Тосицас Авероф. Този който сега ме приветстваше с тънък гласец: "Скъпа
приятелко, колко се радвам да се срещна с вас, чета винаги книгите и
статиите ви, аз съм ваш почитател и колега, знаете ли, аз също пиша!".

* *

Стоеше на прага на стаята ми, охраняван от един военноморски

офицер, и ръцете му стискаха моите сякаш бяха черупка на мида, която
никакъв нож не може да разтвори. Въпреки това бяха меки и отпуснати.
Разгледах го с любопитство. Изпод извитите му вежди, черните му и кръгли
очи проникваха в моите като очи на хипнотизатор, въпреки това бяха
напрегнати и толкова шаващи, че приличаха на две потънали в зехтин
маслини. Изпод обагрените в сиво мустачки устата му, която беше смешна,
тъй като имаше формата на беззъба уста, а всъщност беше пълна със зъби,
се усмихваше с възхищението на влюбен, който твърде дълго е бил далеч от
своята любима и най-после ще я люби. Но тази роля не подхождаше нито
на физиката му, нито на възрастта му. Той беше дребен мъж на около
шейсет години, с тесни и увиснали рамене, с широки хълбоци и дебел
корем, с голям, крив и гърбав в основата си нос, който висеше над едно
също толкова лишено от привлекателност лице. Челото му обаче беше
много високо и интелигентно, човек усещаше, че е интелигентен много
преди да го осъзнае с ума си. И ако не беше интелигентен, то беше хитър, с
хитростта, която не се различава от интелигентността. Освен това беше
твърд. Човек и това усещаше. И когато го усетеше, оставаше изумен,
казваше си, че нищо в един подобен външен вид и в подобно поведение не
може да оправдае представата за твърдост, и при все това тя присъстваше –
скрита в мазните и отпуснати гънки. Изскубнах ръцете си от черупката на
мидата, която за миг леко се беше отворила: "Влезте, господин министър,
заповядайте!". Той влезе, освободи офицера с рязък и пренебрежителен
жест, седна в креслото и размяната на комплименти започна: "Господин
министър, но аз не исках да се затруднявате да идвате чак дотук. Трябваше
аз да дойда при вас". "Скъпа приятелко! Един кавалер не би допуснал една
дама да си създава неудобството да ходи при него. Една толкова
очарователна, толкова прелестна, толкова известна дама! Ако не бях дошъл,
щях да допусна граничещо с непростима простащина неуважение.
Разбирате ли моя италиански?". Той говореше отличен италиански, без
грешки и без акцент. "Вашият италиански е безупречен, господин
министър, както по отношение на подбора на думи, така и на
произношението. Дори Панагулис не го говори толкова добре като вас".
Нарочно споменах името ти, за да видя реакцията му, но той изобщо не
реагира, сякаш не беше чул. "Скъпа! Знаете ли, научих езика в Италия.
Когато бях военнопленник в Римини". "В Римини ли? И Закаракис е бил
военнопленник в Римини". "Кой Закаракис?". "Директорът на "Бояти",
затворът на Панагулис". Той отново не реагира. "В Римини, в Рим, хубави
времена бяха. Всички научихме италиански през онези години". "Не и
Закаракис. В тази връзка, господин министър, какво става със Закаракис, с
Теофилоянакос, с Хазизикис? Или би трябвало да ви попитам преди всичко
за Йоанидис? Всички се питат. Питат се защо Йоанидис остава начело на
ЕСА, след като Хунтата вече не е на власт?". Той въздъхна. Завъртя се два
пъти в креслото. Затвори очи, отново ги отвори, накрая се впусна в
пламенни предисловия. Каза, че преди да отговори на деликатния въпрос,
трябва да ми разкаже някои предшестващи събития, които никой не знаел.
Много хора вярвали, че причината за промяната е Кипър, глупавият
преврат в Кипър. "Ех, не, скъпа приятелко! Това беше само началото.
Онова, което подтикна военните да се откажат от управлението на страната,
беше откритието, че катастрофата ще дойде откъм България". "Откъм
България ли?!". "Да, скъпа приятелко, да, от страна на комунистите. Отново
пръст имат комунистите. Защото какво направиха българските комунисти,
веднага щом се появиха проблемите ни с Турция в Кипър? Скупчиха
десетки хиляди войски на границата. И петстотин руски бойни самолети,
повтарям петстотин, пристигнаха на българските военни летища. И две
хиляди руски механици, повтарям две хиляди, пристигнаха в България през
Румъния. И военните от Хунтата се оставиха паниката да ги помете.
Паника, продължила трийсет и шест часа. Най-отчаяните трийсет и шест
часа в живота им, защото... ами, защото са патриоти. И да не ни се иска да
го признаем, те са патриоти. Патриоти с главна буква. Включително и
Йоанидис, начело с него. И Гизикис свика началниците на генералните
щабове и им каза: "Родината е загубена, господа, за да я спасим, можем
само да предадем управлението на цивилните". После ни се обади...".
Не спираше да говори и някаква мистериозна неловкост ме измъчваше,
примесена със съжалението, че съм го потърсила. Защо го бях потърсила?
Кой ме беше подтикнал да го направя? Не и ти. Не беше произнесъл нито
веднъж името му, не беше и намекнал, че гласчето на "скъпа приятелко" е
неговият. Кой тогава? А, да, Канелопулос, бившият министър-председател,
който в нощта на преврата беше арестуван и който днес трябваше да заеме
мястото на Караманлис. Познавах Канелопулос, запознах се с него по
времето, когато ти искаше да ти издадат паспорт и от тази среща се беше
породило красиво приятелство. Харесваше ми аскетичното му, изморено
лице, неговата изисканост на стар разочарован джентълмен, възхищавах се
на смелостта му, на културата му на голям либерал и веднага щом излязох
от стаичката на летището, се втурнах да се видя с него. Разговаряхме дълго,
открито, но по отношение на неочакваното повикване на Караманлис, той
запази мълчание с огромно смущение: "Не мога да отговоря на този въпрос,
не искам, трябва да избягвам тази тема". И изведнъж: "Попитайте Авероф!
Разпитайте Авероф!". Обадих се на Авероф и той предложи да дойде в
хотела ми. Странна история, при всички положения. Възможно ли беше
канарата на върха на планината да е той? Въпреки изкусните му приказки
за българите и още по-изкусните хвалебствия на членовете на Хунтата,
въпреки почти наглото старание, което влагаше в това да ги оправдае,
липсваше брънка от веригата на очевидните факти. Брънка, която може би
беше там, на една ръка разстояние, и която въпреки това не успявах да
открия. Точно както когато си търсиш очилата, а те са на носа ти. Трябваше
да я открия. Трябваше да следя много внимателно какво казва. "А сега,
скъпа приятелко, позволете ми да ви разкажа как се държаха с нас Гизикис
и неговите началници на генералните щабове – като истински господа.
Впрочем с мен винаги са се държали като такива. Разбира се вие знаете. Че
бях замесен в неуспешния преврат на военноморските сили миналото лято
и че бях арестуван. И въпреки това не ме пипнаха с пръст. Безукорни.
Държа да подчертая – безукорни. А вчера... Помислете си само, скъпа, ние
пристигахме един по един, а Гизикис ни посрещаше на крака, възпитан и
приветлив, после ни канеше да седнем и ни предлагаше оранжада или кафе.
Когато се събрахме всички, той също седна и съвсем искрено обясни, че
родината върви към окончателна гибел, че за да я спаси, цялата Хунта е
решила да абдикира в полза на каквото и да било управление, стига да не е
военно. После извика началниците на генералните щабове и един по един
те повториха същото. После преминахме към разискване. Говорихме за
отговорностите. И тук Гизикис беше възхитителен. Честен, великодушен,
възхитителен. Предложи се като изкупителна жертва. Разбирам, че краят на
режима изисква изкупителна жертва, каза той, и затова се предлагам като
такава. Аз не исках да ставам президент на републиката, господа, но приех
да стана и е редно да заплатя цената. Е, излишно е да добавям, че изобщо
не беше нужно подобно предложение да се взема под внимание и че по-
скоро трябваше да се заемем да предотвратим ексцесии и изстъпления от
страна на народа. И се заехме с това. Накрая се заехме с основния въпрос –
изборът на човек, който да състави правителство. По-голямата част
настояваха за Канелопулос. Но аз исках Караманлис". "Защо Караманлис, а
не вие самият, господин министър?". Усмивката му пак се появи: "Много е
просто, скъпа приятелко, много е просто! Защото аз бях подчинен на
министерството на отбраната! В това отношение винаги съм бил
категоричен! Категоричен!". "И спечелихте!". "Да, скъпа приятелко, да.
Когато искам нещо, го получавам. А когато искам две неща, получавам
две".
Министерството на отбраната, армията! Ето брънката, която липсваше
от веригата. Какво казваше ти за армията? Следното: "Който управлява
армията в Гърция, управлява и Гърция". Потърсих черните и кръгли очи,
двете потънали в зехтин маслини: "Господин министър, кой командва днес
в Гърция?". Двете маслини замръзнаха, а тънкият гласец стана леден: "Как
мислите вие, скъпа приятелко?". "Преди един час си мислех, че е Йоанидис,
господин министър". "Скъпа приятелко! Човекът, на когото бригадният
генерал Йоанидис се подчинява, съм аз! Човекът, който командва армията,
съм аз!". "А който управлява армията в Гърция, управлява и Гърция. Така
ли е, господин министър?". "Кой казва това?". "Панагулис". Той скочи
изведнъж. "Беше наистина удоволствие да се срещна с вас, огромно
удоволствие. Жалко, че трябва вече да си тръгвам". Отправи се към вратата,
подаде ми отпуснатите си ръце и заклещи отново дясната ми ръка в
мидената черупка. "Надявам се скоро да се срещна и с нашия приятел,
предайте му го! В тази връзка, той кога ще се върне?". И си тръгна без да
изчака отговора, заличавайки у мен всякакви остатъци на съмнение. Само
два дни по-късно то отново започна да човърка в ума ми. Политическите
затворници започваха да напускат затворите, хората отново изглеждаха
радостни, лека-полека полъхът на свобода добиваше облика на такава. Ами
ако бях сгрешила?
 *

* *

Ти се усмихна язвително: "Канарите на върха на планината не са

непременно лоши и ако затворите не се опразнят от политическите
затворници, какъв смисъл има да се говори за свобода? Той никога не би се
държал като тиранин – умен е. Знаеш ли как е отстранил Канелопулос? В
даден момент от съвещанието с оранжадите и кафетата е предложил пауза
за размисъл и е излязъл с останалите политици. После, с извинението, че
отива до тоалетната, е останал в президентството. "Тръгвайте, ще се видим
по-късно". Върнал се е обратно в кабинета на Гизикис и заедно с него са се
обадили на Караманлис в Париж. "Тръгвайте веднага, елате да съставите
правителството". Когато останалите са се върнали с резултата от
размишленията си, Караманлис вече е бил приел задачата и е летял за
Атина със самолет на Жискар д'Естен. Блестящ план. И си залагам главата,
че този блестящ план е бил подготвен от Авероф, преди Хунтата да
абдикира". "Въпреки това той каза, че се надява скоро да се срещнете".
"Този кучи син". "И после ме попита кога ще се върнеш. Между другото,
кога ще се върнеш?". Този път вместо да отговориш, ти се приближи до
прозореца и ми показа една двойка, която седеше в бара cpeiify хотела един
младеж със сини джинси и една жена. Тя беше към трийсетгодишна,
елеганта и привлекателна. С големи гърди и пепеляворуса коса. "Кои са те,
Алекос?". "Не зная. Него не съм го виждал никога. Нея – да. Даже и вчера,
в Женева". На следващия ден след моето заминаване за Атина, ти беше
отишъл в Женева да участваш в една конференция, посветена на Кипър. "В
Женева ли?". "Да, поне два пъти. И първия път не я познах. Почуствах само
нещо като тревога и толкова. Втория път обаче... "Тогава си я познал ли?".
"Да, от Стокхолм. Където и да отидех в Стокхолм, се появяваше и тя. В
началото не обръщах внимание, мислех я за вманиачена шведка. Но после
се уверих, че не е нито маниачка, нито шведка".Защо?". Защото не
говореше шведски". Погледнах я отново, с изумление. "Сигуренли си?".
"Абсолютно сигурен. Освен това е любителка на перуките. В Стокхолм
беше руса както сега, но в Женева беше кестенява. Затова първия път не я
познах". "Помисли си хубаво, Алекос! Може би жената от Женева не е
същата тази, която сега стои на тротоара. Може би само прилича на нея и
толкова. Отдалече е трудно да се прецени". "Не я преценявам отдалече.
Качи се в моя самолет. Имах достатъчно време да я разгледам хубаво". "А
тя усети ли се? ‘ "Надявам се, че не. Махни се от прозореца, не искам да се
усети сега". Махнах се. "Ами младежът?". "Никога не съм го виждал. Така
или иначе, сигурен съм, че той не е важен. Тя е важната, тя е тази, която ме
следи. И то много умело. Професионалистка на високо ниво е, наистина е
добър шпионин". "Чий шпионин?". "Не зная. За да разбера, трябва да я
пипна, а за да я пипна, трябва да я оставя още малко. Може да работи за
всекиго – за гръцките тайни служби КИП или за италианските СИД. И ако
ме следи за СИД, то е за да направи услуга на КИП. Всички знаят, че
италианските и гръцките тайни служби си разменят услуги". "Алекос, но
КИП бяха подчинени на Хунтата!". "А сега са подчинени на новото
правителство. Тайните служби винаги са на разположение на Властта, те не
се сменят само защото се сменя режимът или политиката. Понякога, за да
запазят престижа си, сменят хората си, поточно шефовете си, но това е като
да си наденеш нова ръкавица, същата като старата, на същата ръка. А аз
дори не вярвам, че Авероф си е направил труда да нахлузи на КИП нова
ръкавица". "Добре, но каква ще да е причината КИП да те следи или да
поиска това от СИД?! Човек с твоето минало, с.. ". "Някои хора не се
интересуват от миналото ми. Интересуват се от моето настояще, по-скоро
от моето бъдеще". Бъдещето. Твоето бъдеще. Ето въпросът, който ме
измъчваше, откакто Хунтата беше паднала. Какво щеше да правиш сега с
бъдещето си, с живота си? Потърсих погледа ти: "Така че, Алекос, кога се
връщаш?". Но ти отново отклони темата, като посочи жената и младежа със
сините джинси. "Хм! Обзалагам се, че и онези двамата също биха искали
да знаят. Даже се обзалагам, че техните началници много биха се
зарадвали, ако се върна в Гърция в ковчег". И за втори път не ми отговори.
На другия ден също. Както и на следващия и на последващия. Един по
един всички се завръщаха – политици, актриси, студенти, писатели, често
лъжци, които бяха в чужбина, за да отърват кожата или за да разиграват
изгодната комедия на политически жертви. "Аз съм жертва на Хунтата,
долу Хунтата!". Посрещани като герои и героини от крещящи и потни маси,
може би от същите хора, които на теб ти бяха затръшвали вратите под носа,
те слизаха на атинското летище с вдигнат свит юмрук и крещяха: "Да живее
народът, да живее свободата!", бързаха да поставят основите на
парламентарната си кариера. Либерали, социалисти, антифашисти
опортюнисти. А ти мълчеше и не предприемаше нищо. Възхваляван като
древен воин, като Агамемнон, който се завръща от ескарпите на Троя,
Папандреу информираше пресата, че ще се върне в родината с кораб и че
ще акустира в Патра, откъдето ще се отправи към столицата с кортеж от
автомобили и автобуси, с гора от червени знамена. "Андреас, да живее
Андреас!". А ти мълчеше и не предприемаше нищо. Докато моето
изумление нарастваше. Да не би да отлагаше, защото не искаше да имаш
нищо общо със завръщането на кучетата, които лаят, след като опасността е
преминала, с чакалите, които се угояват за сметка на чуждите страдания?
Да не би без диктатура страната ти да не те интересуваше толкова, да не би
мисълта да заживееш нормално да те изпълваше с досада? Това е драмата
на много борци, си мислех, когато войната свърши, не могат да свикнат
отново с мира. И в подкрепа на тази теза в ума ми сега изплуваха фрази, на
които никога не бях отдавала значение. "Колко добре разбирам Че Гевара! И
аз щях да отида да умра в Боливия, вместо да стоя и да скучая в Куба!".
Или: "Тази сутрин срещнах един грък, който се бори наистина, един
последовател на Троцки. Жалко че е партиен член и не можем да си
сътрудничим. Той ми каза: "Скъпи мой, ако Хунтата падне, ние двамата ще
се окажем безработни и брадата ще ни стигне до колената!"". В Италия
брадата още не ти беше стигнала до колената. Имаше младежи със
свастики на колана, блондинки с перуки, подозрението, че някой би се
зарадвал да те види да се връщаш в родината в ковчег. Всъщност
мистериозното преследване продължаваше, подсилено от една случка,
която не беше за подценяване. След като бях предала репортажа за 23 юли,
бяхме отишли в Цюрих и докато вечеряхме в един ресторант близо до
къщата на Никола, ти извика: "Оо, не! И въпреки това не я видях в
самолета". "Алекос, не ми казвай, че е тук!". "Напротив. Зад гърба ти е. Не
се обръщай!". "Сама ли е или има някой с нея?". "Сама е". "И този път с
каква на цвят коса е?". "Черна, с черна коса е". "Какво ще правим?". "Един
експеримент. Ще излезем и ще отидем в друг ресторант. Ако ни последва и
там...". След като прекъснахме вечерята и дадохме да се разбере, че си
тръгваме, отидохме в една таверна с градина в другия край на града. След
няколко минути тя се появи и там, като си даваше вид, че търси някого.
Погледна ни разсеяно и после си тръгна с изражение, което означаваше:
"Няма го, здраве да е!". "Да я настигнем, Алекос, да я предизвикаме!". "И
под какъв претекст? Не е престъпление да си сменяш перуките и да се
намираш в същите градове". "И на същите улици и в същите ресторанти.
Ако не искаш да я предизвикаш, да се обърнем към полицията". "Много
умно! И какво ще кажеш на полицията? Че има една руса, не, черна, не,
кестенява жена, която се появява винаги там, където сме ние ли? Без да
вземаме под внимание факта, че тайните служби използват именно
полицията. Да я оставим да действа свободно. Искам да си доставя
удоволствието да я хвана в крачка". Да, може би това беше нещото, което те
възпираше да се върнеш в Гърция, заключих накрая. Мрачното очарование
на това да знаеш, че си в по-голяма опасност в чужбина, отколкото в
родината, страхът, че ще се отегчиш от нормалния живот и от
аплодисментите, които със сигурност щеше да получиш и ти.
Но изведнъж една вечер: "Реших. Ще се върна на 13 август, ще се
върна на годишнината от атентата ми срещу Пападопулос". "Значи, това
чакаше". "Не точно, въпреки че идеята да опресня нечия памет ми е доста
забавна. И под нечия нямам предвид само Йоанидисовците или
Аверофците. Имам предвид и другарите от отсрещния бряг, онези, които
никога нищо не са направили". " Алекос, какво означава "не точно"?".
"Означава... Помниш ли, когато ме попита кого предпочитам, Гарибалди
или Кавур?". "Да, и ти ми отговори, че предпочиташ Кавур". "Тоест
политиката. Е, след като поразсъждавах над някои неща, над десницата, над
левицата и над хората, не съм толкова сигурен, че харесвам тази политика.
А да се върна в Гърция, означава да се върна в тази политика". После,
променяйки рязко темата, сякаш ти беше неприятно да говориш за това,
каза, че при всички случаи в момента проблемът е друг. да доживееш до 13
август.

* *

За да доживееш до 13 август, трябваше да се вземат някои превантивни

мерки. И първата беше да стоиш далече от местата, където мистериозните
преследвачи, толкова заинтересовани от твоите стъпки, знаеха, че могат да
те следят – къщата в гората, къщата в Тоскана, самият Рим. Така че
решихме да прекараме няколко Дни на морето и да си позволим малко
почивка и малко интимност. Избрахме остров Иския, където един приятел
хотелиер щеше да ни посрещне, дори и да се появим ненадейно. "Важното
е да не го разгласяваме, да не резервираме стаи и да пътуваме почти без
багаж. Никой няма да забележи, никой няма да ни намери". Двайсет и
четири часа по-късно обаче тя вече ни беше открила. Ако изобщо ни е
изпускала от поглед. С престорено разсеяния си вид, с пищните си гърди и
с пепеляворусата си коса, отново пепеляворуса, тя беше на гарата в Рим и
на около десетина метра от нас чакаше същия влак – бързия влак за Неапол.
Но не сама, с един младеж със сини джинси, като онзи, който беше с нея в
бара срещу хотела ни в Милано. "Алекос, аз не разбирам... Но защо толкова
много искат да знаят какво правиш и къде ходиш?!". "Може би не искат
само това. Може би искат нещо повече. Започвам да си мисля, че наистина
искат нещо повече". "Ще заминем ли при това положение?". "Разбира се. И
без това нявсякъде вече би било все същото. И съм любопитен да видя
какъв ще е първият ѝ ход". "Добре". Качихме се в един вагон, отдалечен от
нейния, настанихме се в едно купе, заето от двама възрастни съпрузи, и
почти веднага се появи младежът със сините джинси с един пакет в
целофанов плик. Сложи го върху багажника, седна до теб и започна да
прелиства някакво порнографско списание. На катарамата на колана му
имаше свастика като онази на типовете, които стояха пред портата на
къщата в гората. Но неприятният елемент не беше свастиката му, а това, че
беше нервен, сякаш го измъчваше някакъв проблем или страх. След като
захвърли списанието, започна да въздиша, да пуфти, да хвърля странни
погледи към пакета.. По едно време стана, взе го, пак го остави, пак го взе,
изплашвайки двамата възрастни съпрузи, накрая си тръгна ругаейки:
"Мамка му, мама му стара.". "Да тръгнем след него, Алекос!". "Не, той
точно това цели – да се сбием. Ако реагирам, тя ще ми се изплъзне от
погледа и после няма да мога да разбера дали се е качила на кораба за
Иския. Защото тя ще се качи, ще видиш. И на мен това ми изнася – нужно
ми е като потвърждение и като претекст, за да я спипам, за да разбера коя е,
кой я изпраща и с каква цел. Започва да ми писва от тази работа. И този път
ще я пипна, кълна се. Ще я накарам да изплюе всичко".
Корабът беше претъпкан. Успяхме да се качим с големи усилия и сега
бяхме заклещени на палубата, обградени от тела, и напразно се опитвахме
да си пробием път и да намерим удобно кътче. Беше невъзможно да
помръднем дори на половин метър. "Изгубихме я", прошепнах аз. "Може
би". "По-добре да я бяхме пресрещнали, когато слязохме от влака". "Може
би". Всъщност веднага щом слязохме от влака, тя се беше появила отново
заедно с младежа със сините джинси. Стояха в дъното на навеса и
младежът вече беше без пакета в целофановия плик, а тя му говореше
оживено, сякаш му се караше. За какво ли? Че не те е провокирал
достатъчно ли? Без да трепнеш и продължавайки да се преструваш, че не
си я забелязал, ти ме изтика навън от гарата: "Ела, не се обръщай!". Пътят
между гарата и пристанището беше кратък и го извървяхме пеша, за да се
уверим дали ни следи. Но не ни беше последвала. "Освен ако не е дошла с
такси и е пристигнала по-рано". "Може би". "В такъв случай е там долу,
между седящите пътници". "Може би". "Или няма да ни следи повече и ще
остане в Неапол". "Може би". Моторите се задвижиха и корабът бавно се
откъсна от кея. "Още по-добре". И в момента, в който казваше това, ето я на
отсрещната страна на палубата да маха на двама души, които бяха останали
на сушата – младежът със сините джинси и един друг с кръгло и осеяно с
бенки лице. Размахваше дясната си ръка, поставяше я на ухото си, все едно
че вдига телефон и повтаряше: "В осем! Ще ви се обадя тази вечер в
осем!". С бодър и дързък глас, на перфектен италиански. Двамата младежи
кимаха в знак на съгласие, с послушното изражение на хора, които се
подчиняват на шефа си. Видях те да пребледняваш и после с един рязък
скок да се хвърляш в морето от тела, без да обръщаш внимание на
протестите: "Какво искате?", "Защо се блъскате?", "Къде си мислите, че
отивате?". След десет минути се върна. "Няма я". "Няма я?!". "Не я
намерих. Обиколих целия кораб. Няма я". "Ще отида аз". Отидох,
предизвиквайки още протести: "Какво искате?", "Защо се блъскате?", "Къде
си мислите, че отивате?". Търсих я навсякъде. И в тоалетните също. Но не я
намерих. "И въпреки това тя е на борда!". "Да я потърсим пак, заедно. Не,
ще я изненадаме, като пристигнем. Ще слезем преди нея и ще я
изненадаме". Застанахме до стълбата, следящи всеки пътник, решени да не
я оставяме да ни се изплъзне. Разсеяхме се само за миг, когато един турист
се разкрещя, че са му откраднали портфейла и настана лека блъсканица,
която ни изтика обратно назад. И може би тогава се е изплъзнала
незабелязано, защото малко след това потегли един автомобил и от задния
му прозорец се виждаше много ясно русата ѝ глава.

* *

Първия ден нищо не се случи и бяхме почти спокойни. Приятелят ни

хотелиер ни беше дал стая с изглед към морето, хотелът беше превъзходен,
с два ресторанта, със собствен плаж, с хубав басейн и малък залив с
табелка "Влизането забранено", което толкова ни успокои, та стигнахме до
извода, че е безмислено да позволяваме гневът и безпокойствието да
надделеят. По-добре да се насладим на ваканцията си. В краен случай ще
бъдем внимателни – никакво излизане на улицата, никакво плуване навътре
в морето, ще стоим винаги сред хората, тоест сред евентуални свидетели.
Но на следващата сутрин: "Събуди се, събуди се!". "Какво има?".
"Погледни!". На петстотин или шестотин метра от брега, точно срещу
нашата стая, беше спряла огромна закрита моторница. "Алекос, ние сме на
морето и то през август. Не ти ли се струва, че е нормално да видиш
моторница в морето през август?". "През деня – да, но през нощта – не. Там
е от снощи". "И какво от това?". "Ами моторниците не се мотаят нощем,
още по-малко пък стоят на едно място по този начин". "По какъв начин?
Може да ловят риба!". "Че ловят нещо, няма съмнение. Но изключвам да е
риба. Откакто дойде, изобщо не се е помръдвала. "Може да ѝ се е развалил
моторът". "Ако ѝ се е развалил моторът, вече щяха да са отишли да го
поправят или щяха да я изтеглят. Моторът работи перфектно, да се
обзаложим ли?". Обзаложихме се и аз загубих. След няколко минути
моторницата се олюля и отплава, но много скоро се появи отново и зае
предишното си място. Остана там до обяд, когато отново се олюля и отново
отплава, но пак се върна и пак спря, със стотина метра по-близо до брега. В
три следобед се повтори същото. Както и на залез. Отплаваше и се
връщаше на интервали от около три часа, като всеки път спираше на около
стотина метра. На борда ѝ имаше четирима души. Възможно ли беше никой
да не слиза на сушата? Попитахме спасителя и той измънка, че през лятото
е пълно с луди, направо не могат да се преброят, предната година имало
една двойка, която останала вътре в морето почти една седмица – наричали
ги състезания по издръжливост. Отговорът му ни убеди до такава степен, че
в компанията на приятеля ни хотелиер отидохме на вечеря в един ресторант
на пристанището, където ти яде с апетит и пи развеселен. През нощта спа
спокоен сън. Но не и аз. Дори и за миг не бях взела на сериозно приказките
на спасителя, в ресторанта не спрях да се оглеждам наоколо, така че ставах
непрекъснато и ходех до прозореца, за да проверя дали моторницата все
още е там. Все още стоеше там – поклащаше се спокойно в морето,
огрявана от лунната светлина, и на всеки друг би му се сторило, че това е
най-безобидният плавателен съд на света. Призори също беше там и се
поклащаше. И през цялата сутрин. И на обяд. Не се помръдна дори в три
следобед, когато вместо да се качим в стаята, слязохме в заливчето с
табелката "Влизането забранено" и без да се притесняваме, че е пусто,
седнахме под сянката на една скала. Стоеше си там и се поклащаше, като
този път изплискваше силно водата, тъй като се беше приближила на по-
малко от двеста метра от брега. Посочих ти я: "Наистина ли не те
притеснява повече?". Ти се усмихна с безразличие: "Снощи в ресторанта
можеха да ме спипат без много усилия. Объркал съм се, не са тук заради
мен, не са опасни". "Опасни може би не са, но странни – да. Не ги ли
измъчва жегата да стоят все на едно място на слънце?". "Това е закрита
моторница". "Никога ли не им се приисква да се се хвърлят в морето?".
"Сигурно са мързеливи". "И защо никога не се показват? Не зная, има
нещо, което ме изумява – непрекъснато се кандилка. Искам да кажа, че
изглежда не е закотвена. Защо не пуснат котвата?". Усмивката ти веднага
изчезна, сякаш ти бях подхвърлила идея, която никога не ти беше хрумвала.
Скочи на крака и каза: "Не мърдай от тук, отивам да проверя". И преди да
мога да те спра, ти се хвърли във водата и заплува към моторницата.
Това, което стана след това, се разви много бързо. Като се сетя, всичко
отново минава пред очите ми като на филмова лента, в забързан кадър, като
надпревара с времето, много стремглаво и френетично, което е странно,
защото нашите жестове не бяха стремглави и френетични. И двамата се
движехме спокойно. Ако искахме да успеем, трябваше да бъдем спокойни и
да демонстрираме абсолютно безразличие. Разбрах това, веднага щом чух
моторницата да се заклаща. Ти беше доплувал твърде близо, вече беше на
около петдесетина метра от нея, и изведнъж с един скок се потопи във
водата, обърна се и тръгна да се връщаш назад с широки решителни
загребвания, бавни, но решителни. С всяко загребване ти се изтласкваше
енергично и образуваше дълга бразда от пяна, а моторницата се движеше,
също толкова бавно, но решително, сякаш се забавляваше да ти отпуска
преднина и забавяше удоволствието да връхлети отгоре ти, уверена в
своето превъзходство и сигурна в победата си. Накрая четиримата младежи
се видяха ясно. Този на кормилото беше много млад и русокос, другите
трима бяха тъмнокоси и около трийсетгодишни и те гледаха враждебно и
намръщено. Колкото повече дистанцията намаляваше, толкова по-
враждебни и намръщени ставаха, и разбира се ти си даваше сметка, че
дистанцията намалява, но продължаваше да плуваш със същия отмерен и
точен ритъм, без да се обръщаш, без да ги поглеждаш и без да показваш
никаква нервност, устремен към залива, към стеснението с надписа
"Влизането забранено", където проходът беше тесен и моторницата трудно
щеше да влезе. При всяко загребване ти печелеше поне два метра, още
малко усилия и щеше да стигнеш до скалата при малкия кей. Лошо ти се
пишеше, ако се измореше или се обезсърчеше, но ти не се изморяваше и не
се обезсърчаваше, и ето, почти беше стигнал до залива, вкопчи се в скалата,
качи се на кея, извървя го с ритмични и спокойни крачки, без да се
обръщаш и без да ги поглеждаш, сякаш не ти пукаше за спрялата
моторница и за младежите, които спореха дали да слязат или не. А
междувременно аз идвах насреща ти, като се опитвах да подражавам на
твоето хладнокръвие, да не обръщам внимание на изкривеното ти и
позеленяло от напрежение лице, на широко отворените ти и невярващи очи.
А сърцето ми биеше бясно. Бях оставила при скалата халата, обувките,
панталоните и сандалите ти, изобщо всичко, и знаех, че то трябва да остане
там, все едно че няма да ни има само за кратко. Знаех, че скоро ще ме
хванеш за китката и ще ме натикаш в заградения басейн, после на терасата,
после в асансьора, с думите: "Усмихни се! Усмихни се!". Натика ме в
заградения басейн, после на терасата, после в асансьора: "Ключовете от
стаята у теб ли са?". Бяхме вече в стаята, ти погледна през пролуките на
капаците на прозорците и каза: "Двама са слезли, чакат ни долу. Много
добре направи, като остави всичко долу". "Ами ако дойдат тук?". "Няма да
дойдат. Не им стиска. Чакат да слезем да си вземем нещата, ти повтарям.
Сега да се облечем, бързо". "И после?". "После ще излезем и ще се метнем
на някое такси, ще отидем на пристанището и ще хванем първия кораб,
който ни попадне. Никакъв багаж. Ще го оставим тук. Утре сутринта ще се
обадим да ни го изпратят заедно със сметката. До утре сутринта никой не
трябва да знае, че сме заминали. Никой".
Гласът ти беше леден, но на лицето ти все още беше изписано
напрежение и ръцете ти трепереха, докато се обличаше. Трепереха и докато
минаваше с престорена небрежност покрай портиера, докато се качвахме в
таксито, докато отивахме на пристанището и докато се качвахме на кораба
за Неапол, където хукнахме към централната гара, за да се смесим с
навалицата във втора класа на един бърз влак. Никога не те бях виждала
такъв. Едва, когато бяхме във влака, ръцете ти спряха да треперят, бузите ти
добиха малко цвят и ти наруши мълчанието, в което се беше затворил.
Разказа ми защо беше направил онзи скок във водата и защо се беше върнал
обратно. "Правилно беше забелязала. Котвата наистина не беше спусната.
Защо да я пускат, в случай че трябва да са готови да потеглят. Поколебах се
за момент и русокосият каза: "Ето го!". Тримата се показаха. Стори ми се,
че единият има пистолет. И въпреки това не мисля, че искаха да ме убият.
Ако искаха, имаха достатъчно време да го направят. Сигурен съм, че искаха
да ме отвлекат". "Могат да го направят през следващите часове, Алекос.
Самолетът ти излита вдругиден". "Зная, но тази вечер няма да предприемат
нищо, дори не ни видяха, че заминаваме. Кой ни видя, че тръгваме?
Багажът е в стаята, сметката не е платена, никой не подозира, че сме се
върнали в Рим!". Изглеждаше толкова сигурен в това, че не ми позволи да
изразя нито съмнения, нито съвети, и в Рим настоя да отидем веднага в
хотела, а оттам в Трастевере, където избра една таверна на открито. И
докато вечеряхме там, от гърдите ти се изтръгна дълбока въздишка: "Какъв
е пределът, при който има опасност човек да не издържи повече?". "Защо
казваш това?". "Защото ни откриха. Зеленият автомобил, погледни, там
долу". Погледнах. Беше едно тъмнозелено пежо, паркирано от другата
страна на площада, и вътре се забелязваше някакъв тип с тъмни очила.
"Може би чака някого, Алекос". "Точно така. Чака мен". "Може би след
малко ще си тръгне". "Няма да си тръгне. Няма да си тръгне. От половин
час стои там". "Може да е случайно". "Може. Но не е". Плати сметката.
Извика такси. Таксито дойде, веднага щом потеглихме, потегли и пежото, и
започна да ни следи толкова нагло, че шофьорът на два пъти се надвеси
през прозореца и изкрещя: "Хей, глупако, какво искаш?". И скоро схвана,
тъй като на улицата, която минава покрай брега на реката, мъжът с тъмните
очила се залепи за нас, показвайки ни ясно на светлината на фаровете
злобната си усмивка, добре обръснатото си лице, ръцете си, напъхани в
ръкавици, елегантното си карирано сако и синята си вратовръзка. След като
застана до нас, ни изпревари, намали скоростта, отново застана до нас,
отново ни изпревари, отново намали, и накрая, повтаряйки маневрата от
Крит, като първо ни удари с предницата, а после със задницата си, ни
изхвърли на тротоара. Шофьорът беше добър. Не само, че успя да избегне
дървото, в което щяхме да се блъснем, но след това, насърчен от теб, се
впусна в преследване, което ни позволи поне да запишем регистрационния
номер. Фалшив както обикновено.
Именно фалшивият, както обикновено, регистрационен номер
развихри моята ярост и крещейки, че няма да те върна в родината ти в
ковчег, се обърнах към полицията. И полицията изпрати охрана от трима
цивилни агенти. Ти не ги искаше естествено, крещеше ми, че съм
нещастница, че съм глупачка, че съм те направила за смях, като съм
пуснала по петите ти слугите на Властта, че не съм разбирала, че
полицейската защита е за наивници, че на всичкото отгоре означавало да се
откажем от всякаква надежда да разберем кои са и кой ги изпраща. И беше
прав. След смъртта ти щях да открия, че италианската полиция имаше по-
голям интерес да следи теб, отколкото онези, които искаха да те отвлекат
или убият. Познаваше дори блондинката с перуките, някаква хърватка на
име Ягода, по прякор "Саламандър" заради издръжливостта и коварството
ѝ, на служба в СИД и ЦРУ, приятелка на един генерал неофашист и лидерка
на фашистки групи. Не случайно тримата агенти, които ти отпуснаха, ти се
струваха изпратени именно, за да предупреждават непредпазливите:
"Внимавайте, момчета, недейте да биете много на очи, иначе ще сме
принудени да ви арестуваме". Играеха ролята си по гротесктен начин,
заклещваха те в нещо като предпазваща прегръдка, като санитари, които
държат изправен болен, душеха и разглеждаха минувачите, като ловци,
които се движат в джунгла, пълна със зверове, и откопчаваха саката си, за
да се види, че имат пистолети на колана. Скарахме се за това и то до такава
степен, че отмених пътуването си до Атина, вместо това насрочих пътуване
до Ню Йорк и последните двайсет и четири часа ги прекарахме като двама
чужди един на друг души, които стоят заедно само от благоприличие. И
така въпросът, който от няколко дни пареше устните ми, и който напразно
се бях опитала да възобновя, след като загатването му беше прекъснато
грубо, си остана висящ. По какъв начин щеше да се върнеш в политиката, в
онази политика, тоест по какъв начин щеше да използваш нещата, които
беше проумял, когато се беше отдал на размисъл.

* *

Самолетите за Атина и за Ню Йорк щяха да излетят по едно и също

време и разправията ни вече беше забравена. Ледът беше стопен от една
шеговита фраза на Санчо Панса, който напуска Дон Кихот, за да стане
губернатор на остров Баратрия, но който с удоволствие отново ще му стане
оръженосец. Ти ми беше поискал прошка, аз ти бях поискала прошка и сега
чакахме спокойни Да обявят излитането на двата самолета и да си кажем
някои неща, които не си бяхме казали през тези двайсет и четири часа. Че
ще задържим къщата в гората, че до две седмици аз ще дойда при теб или
ти ще дойдеш при мен, че в никакъв случай няма да останем задълго далеч
един от друг, че да живеем на различни места в различни страни ще ни
върне съответните ни ежедневни свободи, без нещо да се промени. Но и
двамата знаехме, че една глава от нашия живот е приключила и тъгата ни
пронизваше с хиляди угризения, като се започне от това, че не винаги сме
се разбирали или че сме се съревновавали с излишни грубости, и се
приключи с непоправимото угризение, че сме загубили дете, което няма да
се роди никога повече, и от време на време настъпваше болезнено
мълчание, ръката ти търсеше моята, очите ти търсеха моите. Вмъкваха се и
излишни фрази, онези, с които се запълва времето, когато влакът всеки
момент ще потегли, а не потегля и минутите стават много дълги и
безкрайни. "Във Вашингтон ли ще отидеш или ще останеш в Ню Йорк?",
"Ще ти се обадя веднага щом пристигна", "Да, а ти пиши!". Изведнъж
попита: "Какво е станало с отец Тито де Аленкар Лима?". Погледнах те
изумена. Беше минала една година, откакто ти бях разказала неговата
история и през тази една година ти нито веднъж не беше произнесъл името
му и нито веднъж не ме беше попитал какво е станало с него. "В Париж е.
Ти си бил още в "Бояти", когато бразилското правителство го освободи
заедно със седемдесет политически затворници, в замяна на някакъв
отвлечен посланик. Отиде в Сантяго де Чили, остана там и след смъртта на
Алиенде. После, благодарение на посредничеството на ООН, Пиночет
позволи да бъде екстрадиран. Той избра да отиде в Париж и да влезе в един
доминикански манастир. Защо изведнъж се заинтересува от отец Тито де
Аленкар Лима?". Ти се усмихна уклончиво: "Не ме ли сравняваше с отец
Тито де Аленкар Лима?". Аз също се усмихнах: "Само преди да те опозная.
Преди да те опозная, те сравнявах с много хора. Но защо изведнъж се
заинтересува от отец Тито де Аленкар Лима?". "Защото тази нощ го
сънувах". Пак ли! Значи никога нямаше да се излекуваш от тази болест със
сънищата? "Да чуем какво е станало в съня ти с отец Тито де Аленкар
Лима?". "Не зная, но чувствам... чувствам, че е много нещастен. Може би
няма повече желание да се бори. И тежко на този, който няма повече
желание да се бори! Вдига ръце и умира". Високоговорителят отекна и
обявиха твоя полет. Станахме и тръгнахме към изхода. "В такъв случай,
чао". "Чао". "Много хора ще те чакат, нали? " "О, боже! Предсави си каква
тълпа само!". "В такъв случай внимавай!". "Не се притеснявай! Имаме още
много време да прекараме заедно. Поне две години. Докато стоях вкопчен в
ръба на кладенеца, в съня с планината, се изредиха едно лято, една есен,
една зима, още една пролет, и още едно лято, още една есен, и още една
зима... Прелитаха лястовици, когато се надигна вятърът – това прави почти
две години". "Не говори глупости!". "Това не са глупости. Колко пъти
трябва да ти повтарям, че сънищата не са глупости?".
Приблизително една седмица по-късно в ръцете ми попадна един
вестник със следното заглавие: "Доминикански монах се самоубива в
Париж". Самоубиецът беше отец Тито де Аленкар Лима. В съобщението се
казваше, че намерили тялото му в някаква гора с прерязани вени и че
идентифицирането му не било лесно, защото лежал там от поне петнайсет
дни. Много вероятно смъртта му е настъпила около 13 август.
ЧАСТ
ЧЕТВЪРТА
ГЛАВА I
В приказката на героя именно завръщането в родното му място
оправдава изтърпяните страдания и извършените в царството на
невъзможното дела. Без неговото завръщане дългото му отсъствие би
загубило всякакъв смисъл. Но то е и най-горчивото преживяване, с което
трябва да се справи, болка, която го измъчва повече от проведените през
периода на големите изпитания битки, и не само защото до портите на
родното място той е преследван от боговете, на които не им омръзва да го
подлагат на премеждия и да го измъчват, но и защото завръщайки се сред
простосмъртните, той трябва да понесе тяхната неблагодарност,
безразличието и ограничеността им. В една-единствена приказка героят си
спестява горчивото преживяване и болката – приказката за индийския воин
Мучукунда, който за да не се разочарова от хората, моли боговете да го
приспят за хилядолетия. Събужда се с убеждението, че хората не са
заслужавали саможертвата му и тогава се затваря в една пещера, за да се
освободи от самия себе си, и за да заспи сън, от който никога няма да се
събуди. И така, когато се качваше в самолета, който щеше да те отведе
обратно в родината, тези неща не ти бяха неизвестни. След като беше
отблъснат от всички и се беше озовал на онзи плаж с половината ти лице
изгоряло от обедното слънце, да се откажеш от нелегалните пътувания, те
беше подтикнало и окончателното ти убеждение в неблагодарността,
безразличието и ограничеността на хората. Да протакаш изгнанието си,
което след падането На Хунтата вече беше неоснователно, те беше
подтикнал и фактът, че си даваше сметка за новата самота, в която щеше да
се озовеш при завръщането си. Десница, левица, идеологии, партии,
конформизъм, компютърни файлове. Това, което не знаеше и дори не
подозираше, беше разочарованието, което щеше да те зашлеви като
плесница при пристигането ти в Атина. "Много хора ли ще те чакат?". "О,
Боже! Представи си каква тълпа само!". С други думи, изобщо не се
съмняваше, че на летището ще ти устроят тържествено посрещане. Нито
пък аз. Докато летях за Ню Йорк, си повтарях, че през периодите на преход
от един режим към друг, всеки повод е уместен за отдаване на почит. И
дявол да го вземе – хиляди души се бяха стекли да посрещнат Караманлис,
който цели единайсет години си беше стоял удобно в Париж, и Папандреу,
който седем години си беше живял безгрижно в Канада. Хиляди души си
бяха драли гърлата за дребните жертви на диктатурата и за страхливците,
които в чужбина не бяха правили друго, освен да чакат по-добри времена.
Така че кой знае какво щеше да се случи при твоето пристигане на 13
август. Кой знае какво значение щяха да отдадат вестниците на
символиката на тази дата, на избора да се върнеш на годишнината от деня,
в който беше опитал да върнеш на страната достойнството и свободата.
Така че, когато ти телефонирах от Ню Йорк, думите ти се стовариха отгоре
ми като удари с тояга. Само два вестника били публикували новината, но на
два толкова скрити реда, че малко хора ги били забелязали и тези които ги
забелязали, не се развълнували. В действителност скромната групичка,
която чакала след митническата зона, се състояла от приятели, познати,
момичета, желаещи да те вкарат в леглото си, чичовци, лели, племенници,
първи, втори и трети братовчеди, хора които се били събрали с трескави
обаждания: "Хайде, ела, нека да завари малко хора". На всичкото отгоре
някой държал високо патетичния надпис: "Да живее свободата!", друг
развявал още по-патетично червено знаме, трети крещял възбудено:
"Направете път!", като че ли това се налагало. Чули се слаби аплодисменти,
като при духането на свещичките на рожденическа торта, позволил си да те
раздрусат и да те нацелуват разгорещени усти, да те опипат потни ръце,
после си се скрил в един автомобил и никой не те видял повече до
следващата сутрин. "Защо, Алекос, какво си направил?". "Напих се като
свиня. И си взех проститутка: Дебела" "Защо, Алекос, защо?". "Защото ме
спечели като плюшена играчка от стрелбище".
Бях поразена не толкова от епизода с дебелата проститутка, колкото от
зловещия тон на гласа ти. Много време по-късно, анализирайки цинизмите
и абсурдите, с които често щеше да деморализираш хубавата си личност,
като вземаше и захвърляше жени, обиждаше приятелите си и се напиваше
безразсъдно, щях да се запитам дали всичко това не е започнало следобеда
и вечерта на 13 август 1974 година вследствие на тягостното ти завръщане.
Нещо вътре в теб се е пречупило, когато си разбрал, че датата 13 август не
означава нищо в страната, за която се беше борил, че хиляди се бяха
спуснали да посрещат Караманлис и сина на Папандреу, и дребните жертви
на диктатурата, но не и единствения, който се беше осмелил на
немислимото и който беше осъден на смърт. Нещо, което те е озлобило,
което в един момент дори те е разярило до такава степен, че да те докара до
мазохистична деградация, въпреки че беше напълно наясно с
действителността – ако ти беше на страната на Караманлис или на
Папандреу, тоест вкаран в схемите на десницата и на левицата, в някоя от
догмите, които разделят света и скупчват хората като играчи или
симпатизанти на футболен отбор, без значение колко неспособен или
некадърен е той, тогава вестниците щяха да публикуват новината за
пристигането ти и да му отдадат голямо значение, и всички щяха да си
спомнят, че 13 август е годишнината от атентата срещу Пападопулос. И при
теб също щяха да дойдат хиляди души. Защото щяха да ги изпратят, да ги
подредят в редици и да ги изпратят по същия начин, както ги бяха
подредили и изпратили при Караманлис и Папандреу и при останалите.
"Но имаше ли поне малко народ, да или не?". Ти избухна с гръм и трясък;
"Народът! Добрият народ, който никога не е виновен, понеже е беден,
невеж и невинен! Добрият народ, който винаги трябва да бъде оправдаван,
защото е експлоатиран, манипулиран и потискан! Като че ли армиите са
съставени само от генерали и от полковници! Като че ли единствените,
които водят войните, които стрелят по беззащитните и разрушават
градовете, са началниците на генералните щабове! Като че ли войниците от
отряда за екзекуция, който трябваше да ме разстреля, не бяха синове на
народа! Като че ли онези, които ме измъчваха, не бяха синове на народа!".
"Алекос, успокой се!". "Като че ли народът не приема кралете на трона,
като че ли народът не се кланя на тираните, като че ли народът не гласува
за Никсъновците, като че ли народът не гласува за господарите!". "Алекос,
успокой се!". "Като че ли свободата може да се убие без съгласието на
народа, без малодушието на народа, без мълчанието на народа! Какво
означава "народ"?! Кой е народът?! Народът съм аз! Народът са малкото
хора, които се борят и не се подчиняват! Те не са народ! Те са стадо, стадо,
стадо!". И затвори телефона.
Тогава ти написах писмо, едно от малкото, които от този момент
нататък щяхме да си разменим. Написах ти, че съм огорчена, и не толкова
защото се беше напил като свиня, не толкова заради жалкото ти сексуално
купонче, с което беше осквернил едно изпълнено със значения завръщане,
за съжаление в живота ти щеше да има и други наливания, и други
проститутки, дебели и слаби и нито дебели, нито слаби, колкото заради
онова, което бях чула, преди да прекъснеш разговора. Всъщност това
показваше, че размисълът ти не беше послужил за нищо. Някои неща не ти
ли бяха вече известни? Стихотворението ти за стадото не беше ли от
периода в "Бояти"? "Винаги без да разсъждава/ без собствено мнение/
Понякога крещейки "слава"/ а друг път "смърт", "смърт"". Не бяхме ли
разговаряли много за този народ, който върви винаги накъдето му кажат да
върви, който прави винаги онова, което му кажат да направи и който мисли
винаги онова, което му кажат да мисли? Не бяхме ли разговаряли за този
народ, който е подчинен на всяка учредена власт, на всяка догма, на всяка
църква, на всеки "изъм" на всяка мода? За този народ, който бива
оправдаван за всяка негова вина и малодушие от демагозите, на които
изобщо не им пука за него, и оправдавайки го, целят единствено да го
заробят още повече, за да го използват по-добре? Не бяхме ли стигнали до
заключението, че според тези демагози народът е абстрактно число,
термин, с който да се отнеме идентичността и отговорността на отделния
човек, че единственият действителен факт е индивидът и че индивидът е
отговорен за себе си и за останалите? В една моя книга за войната и за
Виетнам ти беше прочел и примера с куршума на автоматите "М16" Това е
куршум, който се движи почти със скоростта на звука, и движейки се, се
върти около оста си. Прониквайки в плътта, той продължава да се върти
около оста си, предизвиква разкъсвания и загуба на кръв, така че дори и
ранен в някой мускул, човек умира за четвърт час. Това е един жесток
куршум, жестокото е, че някой го е изобретил, че някои правителства са го
одобрили, че някой индустриалец е забогатял от производството му. Но
също толкова жестоко е, че работниците на някоя фабрика са го произвели,
много внимателно и съзнателно, с подкрепата на техните синдикати, на
техните социалистически и пацифистки партии, бракувайки го, ако някакъв
малък дефект забавя скоростта му и възпрепятства проникването,
раздирането, загубата на кръв. Също толкова жестоко е, че войниците на
някоя армия го изстрелват, прицелвайки се добре, за да не отиде на вятъра,
чувствайки се оправдани от гнусната фраза: "Но аз изпълнявам
заповедите". Написах ти, че на мен ми писна от фразите: "Аз изпълнявам
заповедите", "Изпълнявах заповедите", "Изпълних заповедите", писна ми
отговорността да се приписва единствено на генералите, единствено на
богатите, единствено на могъщите. Какво сме ние в такъв случай? ЕГН-та,
числа, които да манипулират, както им изнася, във войните и изборите, в
разпространението на проклетите идеологии и църкви и "изми" ли? Щом
този куршум бива изобретен, произведен и изстрелян, вината е и наша, моя,
твоя, негова, на всеки, който се подчинява и търпи. Твърдението, че
народът винаги е жертва и че винаги е невинен, е лицемерно, лъжовно и
обидно спрямо достойнството на всеки мъж, на всяка жена, на всеки човек.
Народът се състои от мъже, от жени, от хора. Всеки един от тези хора има
за дълг да избере и да реши за себе си. И не може да спре да избира и да
решава, само защото не е нито генерал, нито е богат, нито е властимащ. В
заключение накрая казах, че причината, поради която ти пиша, не е да ти
припомня неща, които знаеш, а за да ти разкажа нещо, което те касае. Една
история, развиваща се в началото на деветнайсети век в Ню Ингланд, сред
пионерите на холандските колонии в Америка, с главен герой някакъв
селянин на име Рип Ван Уинкъл. "Когато Уинкъл се върнал в родното си
Място както теб, нещата се били променили твърде много. Наближавали
избори. И тъй като били минали много години, никой не можел да го
познае, нито той можел да познае някого. С ловната си пушка, следван от
рояк жени и деца, Рип тръгнал да обикаля по улиците и стигнал до една
кръчма, където се провеждало събрание. Влязъл, за да послуша, и тъй като
се различавал от останалите, привлякъл вниманието на политиците, които
го наобиколили и го заразглеждали с интерес. След като събранието
приключило, ораторът също се приближил. Дръпнал го настрана и го
попитал за коя от двете партии ще гласува. Рип зяпнал, изумен. Тогава се
приближил един човек от публиката и му задал същия въпрос – той
федералист ли е, или е демократ? Рип отново зяпнал изумен и настъпила
дълбока тишина. Ето че в тишината си пробил път един господин с
авторитетен вид, с фелюга на главата. С лявата ръка на хълбок, с дясната,
подпряна на бастуна, той застанал пред Рип и му заповядал да обясни какво
прави по време на изборите с пушка на рамо и с група несретници по
петите – да не би да възнамерявал да предизвика безредици в селището?
Изумлението на Рип се превърнало в огорчение и той отговорил, че е
порядъчен човек и че е родом от селището. Върнал се, за да е полезен, за да
поеме своята лична отговорност, носел пушка, защото понякога такива като
него я носят, но никога не я е използвал не по предназначение, и при
всички положения нямало да гласува нито за федералистите, нито за
демократите. Тогава настанала суматоха. "Човек, който няма да гласува
нито за федералистите, нито за демократите! Беглец! Еретик!", крещели
всички. "Изгонете го! Арестувайте го!". След това Рип бил хванат и набит и
от едните, и от другите. Ето Алекос – за стадото и за типовете с фелюгите,
тоест за политиката на политиците, ти си точно Рип Ван Уинкъл".
В действителност историята не беше точно такава, аз я бях променила
малко, както ми беше изгодно. За да се оправдае например, Рип отговорил:
"О, господа! Аз съм един беден и кротък човек, роден съм тук, верен
поданик съм на Негово Величество, бог да го благослови!". Освен това Рип
не бил истински герой, нито бил страдал, просто бил заспал и геройствата
си с пушката ги бил извършил насън. Но ти не знаеше това и веднага щом
получи писмото, ми се обади: "Историята с Рип Ван Уинкъл е хубава, но
между мен и него има разлика. Него веднага са го набили, а мен не. Скоро
ще има избори и можеш ли да повярваш? Всички ме искат – от Караманлис
до Папандреу, от комунистите до Центристката лига". "Не е възможно!".
"Разбира се, че е възможно. В политиката на политиците всичко е
възможно. В политиката на политиците използваш всеки, само и само да се
сдобиеш с депутатско място в Парламента". Гласът ти звучеше почти
радостно. Очевидно травмата от първия ден беше забравена. "И ти, Алекос,
какво възнамеряваш да правиш?". "Най-много ми хареса моментът с
авторитетния тип с фелюгата" "Алекос...". "Да?". "Зададох ти въпрос".
"Какъв въпрос?". "Чу го много добре". "Да, и аз ще ти отговоря на въпроса
с въпрос – знаеш ли някакъв друг начин да правиш политика, без да влезеш
в политиката на политиците? Аз искам да правя политика. За мен
политиката е дълг, тя е инструмент за борба. За какво човек да се бори за
свобода, ако, когато има малко такава, не я използва да прави политика?
Опитах да убия човек, за да може да се прави политика, посях болка, за да
може да се прави политика, бях в затвора и в изгнание, за да може да се
прави политика. И сега, когато ще имаме парламент, да не би да трябва да
се посветя на личния си живот? Трябва да вляза в този парламент, трябва да
вляза в него, както Одисей е влязъл в Троя с дървения си кон. Така че имам
нужда от дървен кон". "Тоест от партия". "Да, от партия. И какво от това?".
"Ами това е все едно да се поддадеш на рекет, Алекос". "Не и ако веднага
щом вляза в Троя, се отделя самостоятелно. И освен това нямам избор, ти
казвам. Единствената дилема сега е... Чао, прекалено е скъпо да обсъждаме
тези неща между Атина и Ню Йорк".

* *

Няколко дни не ти се обаждах, и без това знаех каква е дилемата.

Обичайната дилема на хората като нас без партийна книжка, без Църква,
без родина. Обичайната дилема на всеки, който иска да промени малко този
свят, без да се зачислява в компютърните кКонфигурации: с кого да се
явиш, на чий рекет да се поддадеш? Очевидно не с партията на
Караманлис, нито с тази на Папандpey. Но след като беше изключил тези
два полюса, които презираше, оставаха само комунистите и Центристката
лига. Тази лига беше нещо като либералсоциалистически клуб, в който през
шейсетте години се бяха обединили в коалиция социалистите,
социалдемократите и отделни леви групи. Да се явиш с комунистите, ми се
струваше малко вероятно. Щяха много да се зарадват, ако те чуят да казваш
една от любимите си реплики, че десните диктатури рано или късно падат
и че левите не падат никога. Да се присъединиш към съмнителния клуб на
Центристката лига, ми се струваше мазохистична шега. С изключение на
нейния лидер Маврос, който ти считаше за почтен човек, се касаеше за
лишени от идеи и бъдеще занаятчии. Въпреки това нямаше избор. Щом
искаше да станеш депутат и да се бориш от трибуната на парламента,
трябваше да се причислиш към едните или другите, било то и като
независим. И накрая, разяждана от любопитство, и в същото време
обезпокоена от мълчанието ти, което не предвещаваше нищо добро, ти се
обадих. Но този път гласът ти не звучеше развеселен. По-скоро изразяваше
гневно недоволство. "Реши ли?". "Да". "С кого?". "С кого ли, какво означава
"с кого"? . "С коя партия от левицата". "Левица, левица, какво означава
"левица", левицата е лъжа, алиби под името "народ", чифт гащи с надпис
"народ", ето какво е знамето на левицата, cataramene Criste, по дяволите!
Чифт гащи, за да играят на шах с десницата, "аз ще взема топа, а ти
офицера, аз ще взема царя, а ти царицата!". И без това пешките са едни и
същи, само цветът е различен, cataramene Criste! И който не иска да стои
със скръстени ръце, трябва да си намъкне тези гащи, трябва да развява това
знаме, трябва да се представя с този етикет, права си, това е рекет. Мръсен
рекет. Да, аз се поддадох на този рекет". "С кого, Алекос? С кого?". "С кого
си мислеше, че ще се явя, избрах рекета, който ми се стори не толкова
рекет, партията, която ми се стори не толкова партия – Центристката лига
"Ах!". "Не е кой знае какъв избор, зная, но там няма демиурзи, няма
измамници на народа и няма попове, които да палят свещи пред олтара на
богинята История, може накрая да ми хареса там "Какво искаш да кажеш?
Няма ли да се явиш като независим? "Не, станах партиен член". "Станал си
партиен член?!". Останах без думи. Значи беше капитулирал напълно.
Значи безсилието на нас хората, които сме без партийна книжка, без
църква, без родина, беше надделяло. От друга страна, каква беше
алтернативата? Да ходиш и да проповядваш по къщите и по площадите
като Сократ ли? Да започнеш отново да мяташ бомби както онези, които
наричаше "измислени революционери" ли? "Ало! Ало! Къде си?". "Тук
съм, Алекос". "Помислих си, че си затворила". "О, не, замислих се". "За
какво?". "За нищо важно, скъпи. За нищо". "В такъв случай ще ме
поздравиш ли?". "Да, скъпи. Поздравявам те". "Та кога ще дойдеш? Е? Кога
ще дойдеш?".

* *
 "Кога ще дойдеш?". Вече всеки телефонен разговор завършваше с
въпроса: "Кога ще дойдеш?". И ми се обаждаше почти всеки ден, с
директно избиране, с поръчка, нощем, денем, за твоя сметка, за моя сметка.
Но не винаги защото ти липсвах или защото имаше да ми казваш нещо, а
защото телефонът беше любимата ти играчка, една от неудържимите ти
страсти. Тази страст се беше породила през юношеските ти години и какво
я беше отключило, не зная. Но зная, че тя никога не беше загубила силата
си и че дори и подслушването от страна на тайните служби и на полицията
никога не беше успяло да я потуши. По телефона ти правеше конспирации,
флиртуваше, проповядваше, съблазняваше, организираше, завързваше
приятелства, прогонваше пристъпите си на лошо настроение или скука:
"Ех, ако в килията ми в "Бояти" имах телефон!". Първото нещо, което ме
попита, когато дойде в Италия, беше: "Колко телефона имаш?". И когато
разбра, че апаратите са три, но номерът е само един, се разочарова. В
къщата с градината с портокалите и лимоните имаше два апарата и два
номера, в депутатския си кабинет щеше да имаш шест апарата и три
номера. Дори и да звъняха всички едновременно и в различни стаи, ти не се
дразнеше, напротив наслаждаваше се. Звъненето им се превръщаше в
музика за ушите ти, в концерт от арфи, цигулки, кларинети и флейти, и да
те гледам как скачаш от единия на Другия като радостен щурец беше
незабравимо зрелище, а да те чувам как отговаряш, беше направо
невероятно. По телефона не отпращаше никога никого, никога не се
оплакваше, че те безпокоят, хвърляше се на слушалката, както гладник се
нахвърля на сандвич ѝ: "Аз съм! Мен съм!". Но преди всичко обичаше да
набираш. По време на изгнанието ти в Италия имаше дни, в които не си
изваждаше пръста от шайбата и в края на месеца пристигаха толкова
астрономически сметки, че само като ги погледнехме, изпадахме в кризи на
огромно отчаяние, огромно колкото вината ти. После, разкаян, се
увещаваше в множествено число: "Трябва да престанем, трябва да
престанем" и за няколко часа удържаше на обещанието си. Но веднага след
това забравяше за него, набираше някой номер, всеки път в някой далечен
град или в някоя далечна страна ѝ: "Аз съм! Мен съм!". Междуградските
разговори те омайваха, международните те екзалтираха, а
междуконтиненталните те отвеждаха в рая. Казваше, че да говориш с
някого на другия край на света е нещо фантастично, на ръба на
свръхестественото – особено ако избирането е директно. Търсеше винаги
хора, които живееха на отдалечени места, за да ги избират директно, и
много се обезкуражи, когато научи, че можеш да избираш Япония
директно, но там не познаваше никого, на когото да се обадиш. В
продължение на месеци не спря да ме питаш: "Да не би да отиваш в
Япония?". И вечерта, в която те попитах с подозрение защо по дяволите
искаш да ме пратиш точно в Япония и какво ти трябваше в Япония, ти
призна: "Нищо! Но ако отидеш там, аз ще ти се обадя!". Телефонните
разговори с Ню Йорк заместваха разговорите, които никога не проведе с
Япония, даваха ти повод да се наслаждаваш на "фантастичното нещо, на
ръба на свръхестественото" и поради тази причина не схващах драматизма
на постоянния въпрос: "Кога ще дойдеш?". Така че когато дойдох в Атина,
всичко ме хвана неподготвена.
Имаше вид на човек, който е боледувал цяла година. Лицето ти сякаш
се беше смалило и изглеждаше изпито, пълните ти кръгли бузи се бяха
стопили и сега бяха останали само едно много широко чело, две сини
сенки, изтънял нос и два мустака. Тялото ти сякаш беше измършавяло и се
беше прегърбило, силните ти, стегнати рамене и здравият ти торс бяха
изчезнали и сега изглеждаше отпуснат като неполивано и повехнало
растение. Но най-изумителната подробност не беше толкова физическото
ти залиняване, колкото занемареният ти външен вид, нещо като съзнателна
деградация, сякаш по този начин искаше да изразиш някакъв протест или
недоволство. Косата ти се беше превърнала в дълга грива от мръсни
къдрици, беше мазна и разрошена, ноктите ти бяха черни, сакото ти беше
изпомачкано и цялото в петна, панталоните ти бяха без ръб и с колена,
ризата ти беше зацапана и разкопчана, вратовръзката ти стоеше на една
страна, и от теб лъхаше неприятна миризма. Остра миризма на човек, който
от много време не се е къпал или спи с дрехите на гърба си. Толкова бях
скандализирана, че вместо да се оставя да ме заведеш у вас, те отведох в
хотела си, натиках те във ваната, дадох дрехите ти за пране и те изпратих на
бръснар. Но дори измит и избръснат, ти имаше толкова окаян вид, че да ти
се свие сърцето. Не можех дори да си представя каква е причината. Накрая,
докато вървяхме към офиса ти, който беше отворил на улица "Солонос", те
попитах. "Хайде, Алекос. Какво става?". Това, започна отдалеко, че ти било
писнало, понеже семейството било голяма тежест. Голяма опора, вярно, но
и голяма тежест, изнудване, което ни съпътства през целия ни живот. Първо
като новородени, после като деца, като юноши, като възрастни. Нещо като
партия, на която се оказваш член с идването си на бял свят, нещо като
диктатура, от която, колкото и да се съпротивляваш, няма да се отървеш,
защото въпреки всичко я обичаш, дявол да го вземе. Да вземем например
майката. Тя е земята и слънцето, и планетите и галактиките, и космосът на
всеки космос, законът на всеки закон, любовта на всяка любов. Тя е
универсална. В Индия е изобразена с четири ръце и с венец от човешки
глави на главата ѝ, това са главите на синовете, които е изяла, и всъщност
се нарича Кръвожадната Кали. В западния свят е изобразена с ореол от
светлина и с много нежна усмивка, с тъжно и нежно лице и се нарича Дева
Мария. На горкия Христос му отнело трийсет години преди да тръгне по
своя път, понеже тя го изнудвала със своята любов и настоявала той да
стане дърводелец. А в гръцката митология тя е Тетида с кръглите рамене, тя
е Гея с пищната гръд, тя е Хера с широките хълбоци, тя е Атина Палада, с
очи на бухал, силна и войнствена. Тя е Йокаста, тоест най-ужасната от
всички, защото се омъжва за своя Едип, дава му живот и се омъжва за него,
а той дори загубва зрението си. И както и да я наричаш, все е тя – великата
родителка, която ни създава и ни унищожава, закриля ни и ни наказва,
кастрирайки ни със своята обич и със своята ревност, cataramene Criste".
"Не, Алекос, не е това". Ти въздъхна с примирение: "Права си. И това
също, но не е това". "Тогава какво е?". Впусна се в нова тирада, този път
срещу жените, които те ухажвали, които не те оставяли намира, по-
безмилостни и по-хищни от която и да било Йокаста, Дева Мария или
богинята Кали, и причината била само една – това че вместо да дойда в
Атина, аз съм отишла в Ню Йорк, предоставяйки те като плюшена играчка
на стрелбище. Мъжът е от плът, а плътта е слаба. "Излишно е да ме гледаш
по този начин, предлагат ми се и аз се поддавам. Има и такива, които биха
си продали душата, само и само да ги чукаш две минути в някой асансьор,
и ако им доставиш това удоволствие, не можеш повече да се отървеш от
тях. Но най-ужасна е дебеланата, която слага рога на мъжа си, не мога да се
отърва от нея, не ме изпуска тая курва. Не ме гледай така, ти казах! Ти си
виновна, да знаеш, cataramene Criste!". "Не, Алекос, и това не е". Пак
въздъхна: "И това също, но не е това". "В такъв случай, казвай, какво?". И
ето третото словоизлияние, този път срещу твоя град: "Огледай се! За да
разбереш, трябва да се огледаш. Този площад например. Живеех тук като
дете и си спомням, че по онова време имаше много изящни къщи, с красиви
ковани балкони, с червени покриви, с патина по фасадите, а сега има само
огромни казарми – символ на невежеството, което не умее нито да променя,
нито да съхранява, умее само да разрушава и да забравя. Всичко сме
забравили, забравили сме и Сократ, и Платон. Останали са ни само морето,
небето и слънцето, за да отглеждаме домати. Античната гордост е изгубена.
Впрочем тези хора, които могат единствено да живеят сред клюки, интриги
и дребни измами, търпяха диктатурата седем години. И трябваше да се
пролее кръв в Кипър, за да придобият малко свобода при Евангелис
Тосицас Авероф. Нари чат ни "ориенталци" и имат право. Предатели,
безделници. Аз нямам доверие на никого, не мога да се доверя на никого,
cataramene Criste! "Не, Алекос, не е това". "И това също, но не е това".
"Така че, Алекос, какво?". Повдигна изпълнено със страх лице: "Това, че...
Това, че обърках всичко". "Объркал си всичко?!". "Да. Защото тези избори
са един фарс, едно алиби за онези, които носят другите гащи, онези с
думата "свобода". Избори, при положение че Йоанидис все още е начело на
ЕСА, cataramene Criste! При положение че Теофилоянакос, Хазизикис,
Малиос и Бабалис си се разхождат безнаказано! При положение че
Пападопулос си стои удобно във вилата си в Лагониси! При положение че
единственият процес, който се води, е този срещу жена му Деспина заради
някакви жалки десет хиляди драхми, които КИП ѝ плащал всеки месец! Не
била направила нищо, за да ги заслужи, казват, било измама срещу
държавата. А който си ги е спечелил, е достоен гражданин. И ако
изкрещиш, че е гнусно, ти отговарят "Но как? Сега има демокрация, има
свобода. Ще има избори, дори и Панагулис ще се яви като кандидат".
Добре, не искам да бъда кандидат! Не искам да бъда съучастник в този
фарс! Сгреших, като се съгласих! Сгреших, като се върнах! Всичко
обърках, да, всичко! И ще си отида! Ще си отида, ще си отида, ще си
отида!". "Ще си отидеш... къде?!". "Там, където трябваше да отида, когато
Хунтата абдикира! В Чили, при баските, в ада! Навсякъде, където да се
бориш, означава да се бориш, а не да се боксираш със сенките и с
алибитата!".
Ето какво изпиваше бузите ти и ти докарваше сенките, и
предизвикваше съзнателното ти физическо залиняване. Но в такъв случай
ти не се беше променил, бях допуснала грешка, като си помислих, че в
малкото месеци, прекарани в размисъл, е узряла нова личност: "Истинските
бомби са идеите". Идеите и предизвикателствата да се наложиш със своя
интелект не ти бяха достатъчни и може би дори не беше забравил
очарованието на смъртта, мистериозното съжаление, което бях съзряла в
Егина. Погледнах те, както се гледа врата, която се опитваме да отворим,
без да забелязваме, че вече е отворена. Какво да ти отговоря? С какви Думи
да ти помогна? С баналната реплика, че е лесно да умреш, но е трудно да
живееш ли? С баналното твърдение, че при война всеки може да бъде
герой, но в мирно време почти никой не може ли? Нищо нямаше да се
промени, още повече, че ти казваше безспорни истини – от тези избори
полза щяха да имат само Караманлис, Папандреу и Авероф, а с думата
"Свобода" може да се заблуждава също толкова добре колкото с думата
"Народ". "Не знам какво да ти кажа, Алекос". "Сигурно. Хайде, ела". Бяхме
стигнали до улица "Солонос" и ти ме тикаше към входната врата на
жилищната сграда, в която беше офисът ти. Влязохме, качихме се с
асансьора, озовахме се на една дълга площадка, след това пред една врата с
твоето име, и веднага от мен се изтръгна един вик. Под името ти имаше
голям кръст, а под него две дати – 17 ноември 1968 – 17 ноември 1974.
"Алекос! Какво означава това, Алекос?". "Означава точно каквото си
разбрала", прошепна ти. "Означава, че някой, който не е доволен от това, че
съм останал жив преди шест години, би искал да ме види мъртъв на
следващия 17 ноември". После, с възобновена оживеност, каза: "Знаеш ли
до какво заключение стигам? Няма да си отида, няма. Няма да се откажа от
тази кандидатура. Ще се явя на изборите, и още как. Ах, колко бих се
радвал, ако се проведат на 17 ноември!". И както авторите на лаконичната
заплаха са знаели, изборите щяха да се проведат точно на 17 ноември.
Новината беше оповестена малко след това.

* *

Беше като да полееш растение, измъчвано от суша. В рамките на една

седмица ти се възстанови дори физически. Изпитият ти вид, сините сенки
под очите, прегърбените рамена, занемареността и тъгата ти изчезнаха. Дон
Кихот преоткри себе си и фантазията му отново започна да препуска в
царството на безумните чудатости и на изумителното въодушевление.
"Хрумна ми една идея! Онези две дати под кръста ми подсказаха една идея!
Ще отпечатам две хиляди плаката със следния лозунг: "На 17 ноември 1968
Хунтата осъди на смърт Александрос Панагулис, на 17 ноември 1974
Народът ще го избере за народен представител". Така ще вмъкна и думата
"Народ" и тези с гащите ще гласуват за мен".
"Да, Алекос, но...". "Всъщност, наполовина плакати и наполовина
марки. Така ще си спестя лепило, един език и готово. И ще ги разлепим,
където си поискаме – по прозорците на такситата, на автобусите, на
баровете, по столовете, по масите, върху хората. Минава някой човек и
пляс, лепваш му я на гърба, на ръката. Или на задника. Представяш ли си го
Авероф с моята марка на задника?". "Да, Алекос, но...". "Чуй това! Вместо
обичайните листовки, искам да разпространя стихосбирката си. Хиляда
копия, да речем. Не е ли симпатично и шик? Пък и така ще допринесем за
популяризирането на културата". "Да, Алекос, но кой ще се заеме с
предизборната ти кампания? Партията ли?". "Партията ли? Че какво общо
има тя?". "Има, защото една предизборна кампания струва много пари".
"Пари ли? Какви пари?". "Например парите, за да отпечаташ плакатите и
марките, и за да закупиш тези хиляда бройки от стихосбирката ти".
"Стихосбирките ще ги платим ние, с отстъпка, плакатите и марките ще си
ги разпечатаме сами по някакъв начин. Няма да приема нищо от партията
аз!". "Алекос, нали не си въобразяваш, че можеш да проведеш предизборна
кампания с една стихосбирка и с няколко марки, които да се разлепят по
задниците на хората?!". "Не, освен това ще организираме и събрания". "Но
събранията също струват пари! За да се организират, са нужни много хора
и...". "Ще разчитам на приятелите си". "Ще имаш нужда от коли, от...". "Ще
използвам колите на приятелите си". "Ще са ти нужни телефони и...". "Да,
от телефони ще имам нужда, да!". "И от офис". "Офис имам". "Този на
улица "Солонос" ли? Но при положение, че е дупка, малко по-голяма от
килията ти в "Бояти"! Чуй ме, Алекос...". "Не, няма да те слушам. Защото
ако те слушам, ще ми заговориш за благоразумие, а то ме обезсърчава. А
ако се обезсърча, няма да спечеля. Ще намерим пари. Ако не намерим,
много важно. Ще се оправя и без офиси, без коли, без телефони. Ще купя
няколко кутии боя, няколко четки и ще изпиша името си по стените. И ако
нямам пари да купя боя и четки, ще напиша с въглен: "Гласувайте за мен!"".
Никаква Пречка не можеше да те уплаши, напротив, разпалваше гордостта
и въображението ти. Ако начинът да се прави демокрация е погрешен,
казваше, защо като начало не му се противопоставим, като отхвърлим
порочността на електоралната машина? "Харчат се милиарди за
превръщането на митингите в гуляйджийски събори! Отсичат се гори за
производството на хартия, която ще се прахоса за отпечатването на
плакати! Изгарят се реки от бензин за развозването на кандидатите с
автомобили! Един честен кандидат би трябвало да се справи само с колело
и мегафон. И да не забравяме, че така наречените спомоществователи не
дават нищо, без да получат нещо в замяна – едно финансиране
представлява винаги предварителна корупция, тоест задължение, което
рано или късно ще ти бъде припомнено, с искането на услуги или
машинации". Впрочем, че си се възстановил, стана очевидно в деня, в
който внесе контрабандно петте милиона, с които щеше да проведеш
цялата си предизборна кампания.
След като се убеди, че с колело и мегафон няма да стигнеш далече,
нито пък с "Гласувайте за мен!", изписано с въглен по стените, и че
следователно са нужни няколко плаката и малко по-удобен офис от този на
улица "Солонос", но все така решен да не приемаш нито драхма от
съгражданите си, ти ме назначи за свой личен ковчежник в чужбина и ме
изпрати в Италия да прося помощ от носещите гащи с надписа "Народ".
Глупава грешка, при положение че любимото протеже на италианските
социалисти беше Папандреу и че интернационалната им щедрост се
концентрираше единствено върху него. Но една хубава сутрин: "Спечелих!
Спечелих!". Подтикната от Нени, някаква периферна група се беше
опълчила на Централния комитет и беше събрала волни пожертвувания,
които сега те чакаха във Венеция. И тъй като беше поканен на церемонията
по откриването на Венецианското биенале, с платен самолетен билет,
можеше веднага да дойдеш да вземеш сумата, без да похарчиш нито
стотинка. "За каква сума става дума, Алекос?". "Огромна". "Колко
огромна?". "Ще видиш." И двайсет и четири часа по-късно ето те на
площад "Сан Марко", където двама порядъчни мъже, пристигнали от
Модена, ти връчват един завързан с канап пакет. Ти им благодариш с
целувки и прегръдки, тичаш в хотела, махаш канапа с треперещи пръсти и
по леглото се посипва градушка от банкноти от по десет хиляди. "Алекос...
това ли е огромната сума?". "Да! Пет милиона, помисли си само! Пет
милиона! Знаеш ли колко неща ще направя с тези пет милиона?". И
междувременно ги броеше захласнат, пипаше ги, милваше ги, подреждаше
ги в едно куфарче, което от този момент щеше да ни съпътства навсякъде –
на моторниците, в гондолите, в ресторантите, в музеите, дори на
откриването в Двореца на дожите, където настоя да го държа на коленете
си, за да го пазя, докато ти произнасяш речта си, както и по време на
банкета, където щеше да го скриеш под масата, притиснато между краката
ти. "Няма да го оставя в хотела, не. Иначе ще ми го откраднат и край с
предизборната ми кампания". Евентуалната му кражба очевидно беше
единствената ти грижа и затова смятах, че не си помислил за пренасянето
на тези пари в Гърция. Проблем, който не беше за пренебрегване, предвид
строгия италиански закон срещу контрабандата на валута. Но ти го беше
обмислил, и още как – дадох си сметка за това, когато те придружих до
летището и ти се затвори в тоалетната, откъдето излезе половин час по-
късно с походка, която ми се струваше подозрителна. Вървеше толкова
странно. Все едно че краката ти бяха дървени, дори не си свиваше колената.
Още по-зле, дори не отлепяше ходилата си от земята, а ги влачеше,
вдървено като робот. "Алекос! Какво си направил?". "Ами! Половин
милион в едната обувка, половин в другата, един милион в левия ми
крачол, един в десния, а останалото е в гащите ми. Чао!". И с прекрасна
усмивка се яви при полицейската проверка, където един полицай те
претърси от мишниците До кръста, в търсене на оръжие, отвори куфарчето,
претърси книжата, разгледа портфейла ти: "Никаква италианска валута ли
не носите?". "Нито лира". "Приятно пътуване! Благодаря". "Моля ви се, аз
ви благодаря!" и тръгна, вдървен като робот, без да си вдигаш краката, нито
пък да си сгъваш колената, със съкровището си, което никоя банка в Атина
нямаше да иска да обмени, тъй като банкнотите бяха много изпомачкани,
скъсани и зловонни. »Това пари ли са или мръсни чорапи?". Но така или
иначе впоследствие щеше да успееш да ги обърнеш в драхми и с една част
от тях щеше дори да наемеш това, което ти обяви за "главната ми
квартира".

* *

"Главната квартира" се състоеше от две големи мръсни и олющени

стаи, чиито прозорци бяха наполовина закрити от един портрет, който ти
бяха направили по време на процеса, и от плаката, който беше избрал като
емблема – вдигнат юмрук, стискащ маслиново клонче и бял гълъб. "Какво
общо има гълъбът, защо?". "Няма нищо общо, харесва ми". "А маслиновото
клонче? . "И то ми харесва". "Но какво означава?". "Знам ли!".
Обзавеждането се състоеше от две стари маси, взето назаем бюро, осем
разнебитени стола, дарени от осем души, кресло с липсващ крак, ваза за
цветя, електрическо котлонче за варене на кафе и много телефонни апарати,
от които единият беше червен с жетони. Хората, които се подвизаваха там,
нямаха какъвто и да било опит в политиката – младежи с единствената
заслуга, че ти бяха сляпо предани, момичета с единственото преимущество,
че бяха влюбени в теб, любящи роднини и една старица с шапчица и с
очила с двойни лещи за късогледство. В действителност всеки, който
предлагаше услугите си безвъзмездно, биваше приеман и използван
безпределно и безмилостно, в това число и нещастницата, която с цинизма
си, ти наричаше "онази дебела курва". Доктори по медицина бяха
натоварени да лепят плакати, дипломирани архитекти да пишат името ти по
стените, стари лели и паралитици да вдигат телефоните или да правят кафе.
Но въпреки че всички се трепеха с охота, кампанията вървеше ужасно.
Преди всичко пропагандният материал не беше достатъчен. Освен марките
с датите "17 ноември 1968 – 17 ноември 1974" и няколкото плаката с
маслиновото клонче и гълъба, той се свеждаше до стотина листовки със
снимката ти от паспорта. Колкото до хилядата бройки от сти- хосбирката
ти, те лежаха в склад на митницата, блокирани заради една внушителна
такса, която ти отказваше да платиш. Освен това пресата по никакъв начин
не се занимаваше с теб. Заети да правят пропаганда на дясната и лявата си
клиентела, вестниците дори не пишеха, че си се кандидатирал. И освен
това ти не правеше нищо. За да привлечеш избирателите и да ги накараш да
гласуват за теб Задоволяваше се с това да държиш речи на събранията, а те
бяха твоята ахилесова пета. Единствено по време на процеса и на прага на
смъртта ти беше успял да се изразиш успешно. При нормални
обстоятелства нямаше и грам ораторско умение. Не можеше да построиш
плавна реч, липсваше ти всякакво въодушевление, обземаше те
неувереност и за да си придадеш важност, се отдаваше на неуместни
жестове, като да си пъхаш ръцете в джобовете или да размахваш
заплашително лулата си. При цялата тази катастрофа се изпаряваше дори
очарованието на хубавия ти глас и той ставаше слаб, безличен, помрачен от
гафовете, които допускаше, или звучеше неестествено заради дивашкото ти
крещене. На всичкото отгоре ти поначало ненавиждаше събранията.
Твърдеше, че те са само упражнения в реторика, че са лъжи и
представления, с които хората да бъдат заблудени, манипулирани,
опиянявани с обещания, които никога няма да бъдат изпълнени, и за да не
се превърнеш в извършител на подобни престъпления, изпадаше в другата
крайност, като подчертаваше бруталната действителност и излагаше
неприемливи убеждения – отровата на идеологиите, еснафщината на
догмите, непочтенността на алибитата, фалша на прогреса, малодушието
на масите, които се подчиняват. Синтезирайки понякога всичко в лозунги и
кратки фрази. Беше толкова тягостно човек да те слуша, че всеки път
присъствах със свито сърце и се питах "О, боже, какви ли ще ги свърши
днес?".
Не че идвах често, обикновено предпочитах да си спестя това мъчение
и освен това не разбирах добре онова, което казваше на твоя език. Но ако
дойдех, ми беше достатъчно да доловя думите "sossialismos"-социализъм,
"fassismos"-фашизъм, "epanastassis"-революция, "laos" – народ, ,sovraca" –
гащи, "о ghios tou Papandreu" – синът на Папандреу, за да си възпроизведа
речта, която знаех вече наизуст и която звучеше горе-долу така:
"Социализъм, какъв социализъм, днес всеки говори за социализъм, думата
"социализъм" се е превърнала в подправка за всяко ястие, в цвете на ревера
на всяка лъжа, в мода. Да не би да сме забравили, че и Мусолини дрънкаше
за социализъм, че дори идваше от социализма, както и Хитлер? Думата
"нацизъм" да не би да не е съкращение от "националсоциализъм"? Някой
изрича думата "социализъм" и вие заставате зад него, без да се питате какъв
социализъм, без да погледнете в лицето кой го изрича, синът на Папандреу
например, който носи надписа "социализъм" на гащите си, същото важи и
за думите "революция" и "съпротива". Каква съпротива, каква революция?
Дори Пападопулос нарече своя държавен преврат "революция", както и
Пиночет. И при десницата също няма диктатор, който да не прибягва до
думата "революция". Всички искат да извършат революция, а накрая никой
не го прави, още по-малко онези, които се определят като революционери,
защото с техните революции се сменя единствено господарят и режимът.
Революцията не се командва. Съществува една-единствена възможна
революция и това е тази, която човек извършва сам, тази, която протича
вътре в отделния човек, която се развива в него бавно, с търпение и
непокорство! Революцията означава търпение и непокорство. Тя не става с
бързане, тя не е хаос, тя не е това, което ви разправят демагозите с
вълшебните пръчици. Не слушайте тези, които ви обещават чудеса, не
слушайте тези, които се ангажират да променят нещата набързо, като че ли
са магьосници. Магьосниците и чудесата не съществуват. Демиурзите се
подиграват с вас, глупаците, които сте свикнали да бъдете водени за носа от
всекиго и да търпите. Тази привидна демокрация може да бъде пометена за
миг, ако следвате приказките на псевдореволюционерите! Да задържим
здраво малкото свобода, получена незаслужено с проливането на кръв в
Кипър! Получена незаслужено, точно така, плодовете от незаслужената
свобода са винаги солени на вкус. Ако не бъдете внимателни, тези избори
ще са от полза единствено за приемниците на Хунтата. Защото Хунтата не е
паднала, тя само е променила тактиката си, само е преотстъпила властта си
на преоблечени като либерали дърдорковци, на мръсни свине като
Евангелис Тосицас Авероф, на отвратителната десница, която се
разпорежда от векове, която до вчера сервилничеше на Пападопулос и на
Йоанидис, а днес на революционерите и на поклонниците на нови
тоталитарни режими. И вие не забелязвате. Защото не мислите. И без това
винаги има кой да мисли вместо вас, да решава вместо вас: "Господарю,
кажи ми какво трябва да правя, другарю, кажи ми какво трябва да мисля"".
Хората слушаха, на моменти разочаровани, на моменти обидени, на
моменти объркани. Но какви ги разправяше този, защо ги обиждаше и
разбиваше надеждите им? Какво искаше да каже с приказките за гащите, за
търпението, за незаслужената свобода, за социализма, който бил само дума,
подправка, мода? За какво намекваше с финала за мисленето и
немисленето, с "другарю, кажи ми какво да мисля"? Те винаги бяха
вярвали, че доброто е добро, че злото е зло, че лошите са от едната страна,
а добрите от другата, никога не бяха чували някой да казва, че всъщност те
са едно и също нещо и че за да живее по-добре, човек трябва да извършва
революциите сам – как може човек сам да извършва революции? Повечето
от тях бяха бедни хора с мазоли по ръцете, с лица на хора, които се
подчиняват, откакто свят светува, изтривалки на всяка власт, инструменти
на всякакви амбиции, истинска разменна монета между Брежнев и
Пиночет, между Авероф и синовете на Папандреу. Трябваше само да ги
погледнеш, за да разбереш, че идваха на събранията единствено за да
получат малко надежда, а не за да бъдат критикувани. Не, този младеж,
който говореше неуверено и монотонно, който се запъваше, и изведнъж
кипваше и започваше да крещи безумия, изобщо не го разбираха. Така
събранието завършваше в хладна обстановка, в най-добрия случай с малко
аплодисменти от куртоазия, по-неуверени и слаби от летен дъждец, и ти си
тръгваше навъсен с едно камионче, което изобщо не допринасяше за
авторитета ти. Не зная кой ти беше дал назаем това камионче, цялото беше
облепено с марки и плакати с ужасната ти снимка от паспорта и беше
толкова старо, че ако не го побутнеха, не палеше. Да го буташ запъхтян
беше картинка, която малко хора оценяваха и която повечето считаха за
жалка. Като прибавим и това, че често твоите конкуренти си отмъщаваха
безмилостно, най-вече интелектуалците, които със самонадеяността на
хора, които са прочели или се преструват, че са прочели четирийсетте тома
на Маркс и Енгелс, както и четирийсет и петте тома на Ленин и "Науката
логика" на Хегел, те обвиняваха в невежество, в повърхностност и в
лабилна мисъл. Или се задоволяваха с това да се изсмеят язвително:
"Остави го да си говори, и без това не знае какво иска, той е прост човек,
романтик, провалил се терорист, в крайна сметка какви заслуги има?
Сложил две бомби. И едната дори не се е взривила, а другата е направила
само дупка в асфалта и толкова". Думи, които те нараняваха до смърт,
макар че не го показваше и продължаваше невъзмутимо с безмилостните си
истини, с раздрънканите камиончета, с взетите назаем бюра, с подарените
столове, с жалките пет милиона, от които вече бяха останали няколко
драхми, и силното убеждение, че ще спечелиш големия облог: "Хората в
края на краищата ме разбират. Хората ще гласуват за мен". Докато не
настъпи изборният ден.

* *
 Разхождайки се напред-назад из стаята ми в един мизерен хотел в
Йордания, аз очаквах твоето обаждане от Атина, така както се очаква
решението на съдебните заседатели, които решават бъдещето ни, или
резултата от медицинско изследване, от което зависи здравето ни. Колкото
повече то се бави, толкова повече ни обзема страх, че ще разкрие някаква
нелечима болест или неподлежаща на обжалване присъда. Не пожелах да
присъствам на последното ти събрание, нямах смелост. Но от балкона на
хотел "Гранд Бретан" видях митинга на Караманлис, който се провеждаше
същата вечер и по същото време, видях хората, които ти си мислеше, че са
те разбрали и че ще гласуват за теб. Видях ги да идват – подредени,
дисциплинирани, на групи, наистина като стадо, което отива там, където
иска този, който командва, който обещава, който заплашва, със затворени
очи, и без това няма нужда да гледат пътя, пътят е компактна река от вълна,
която ще се влее на избрания от властта площад. В този случай това беше
площад "Синтагма" в Атина и възгласите бяха "Да живее Караманлис! " . В
други случаи площад "Венеция" и "Да живее Мусолини!", площад "Свети
Петър" във Ватикана и "Да живее Папата!", "Александър плац" в Берлин и
"Да живее Хитлер!", "Трафалгар Скуеър" в Лондон и "Да живее нейно
височество кралицата!", площад "Конкорд" в Париж и "Да живее Дьо Гол!",
площад "Тянанмън" и "Да живее Мао Цзедун!", Червеният площад в
Москва и "Да живее Сталин!", по-скоро "Да живее Хрушчов!", или по-
добре "Да живее Брежнев!", да живее, който се случи, тоест да живее, който
е на върха на планината, но не и клетниците, които умират, за да могат
овцете да станат мъже и жени. Тях ги аплодират само на погребението им,
когато не пречат вече на никого. Видях как площадът се пълни, как се
превръща в компактна маса, в осемстотинхилядна армия и се изплаших. Не
толкова заради числото, колкото заради геометричната точност, с която ги
бяха подредили в отряди и центурии, заради методичността, с която
развяваха знамената, размахваха плакатите и вдигаха факлите, заради
ритмичността, с която скандираха "Да живее!", подчинявайки се на
координаторите с уоки-токитата. Едно, две, три: "Караманлис!". Едно, две,
три: "Караманлис!". И всяко "Караманлис" беше съпроводено от четири
топовни изстрела, които биваха изстрелвани на равни интервали помежду
им, и без друго напрегнатата и страшна канонада ставаше все по-плътна и
заглушаваше напълно речта на стария политикан, който, осветен от
прожекторите и ескортиран от Евангелис Тосицас Авероф, си дереше
гърлото, казвайки бог знае какво. Единствената дума, която се разбираше,
беше името на неговата партия – "Нова демокрация". Може би обясняваше
каква е тази "нова демокрация" и по какъв начин възнамеряваше да ги
прецака, но те не искаха да знаят, искаха да го възхваляват и толкова, така
че щеше да е все същата работа, ако беше извикал резултата от някой
футболен мач: "Реал Мадрид – Манчестър, два на един", или ако беше
изкрещял някоя готварска рецепта: "Вземете пържолата, оваляйте я в
брашно, после я посолете и я изпържете". Пак щяха да продължат да
изстрелват четворните оръдейни изстрели, да развяват знамената, да
размахват плакатите, да се подчиняват на началник-отрядите, които на свой
ред се подчиняваха на отговорниците на центуриите, които пък на свой ред
се подчиняваха на координаторите с уоки-токитата, а те на великия
постановчик на апотеоза. Кой беше този постановчик? Беше се погрижил
дори за фойерверките и за гълъбите, макар да не беше предвидил
инцидента с последните. В един момент нощта беше озарена от червени,
зелени, лилави и златисти светлини и беше осветена от фонтани от звезди.
От скритите зад покрива на президентството клетки бяха пуснати в посока
към площада стотици гълъби. Но вместо да полетят в хармония, те
започнаха да пърхат с крила като опиянени пеперуди и изплашени от
шумотевицата, от фойерверките, от знамената и от човешката глупост,
загубиха контрол над дебелото си черво, изсипвайки върху тълпата дъжд от
редки и топли ескременти. После Караманлис и Авероф си тръгнаха, и
двамата чистейки саката си, върху които гълъбите се бяха изходили според
безусловните правила за равенство, които само животните спазват. В
ритъма на националния химн, който ехтеше от високоговорителите,
осемстотинте хиляди опразниха площада – отново подредени,
дисциплинирани, на групи. "Кръгом, ходом марш!". На площада остана
мръсотия от листовки, хартии, изгубени обувки, празни бутилки и обелки
от фъстъци, които почистващите машини събраха бързо, и тогава се случи
нещо. Случи се така, че може би случайно, може би преднамерено, единият
от техниците, отговарящи за високоговорителите, пусна плоча на
Теодоракис – песента, написана от него след издаването на твоята смъртна
присъда. И вместо националният химн, се разнесе тъжната музика с
думите: "Otan ktipissis dio fores, k'istera tris ke pali dio, Alexandre mu ...
Когато почукаш два пъти, после три пъти, после два пъти, Александрос
мой...". Смутена и невярваща, слязох долу да видя каква е реакцията на
хората, но на опустелия вече площад имаше само двама младежи, двама
синове на народа, две агнета от стадото, и единият казваше: "Ti ania! Pios
ine aftos Alexandras? Каква погребална песен! Кой е този Александрос?".
Другият отговори: "Den хеrо, не зная".
Не пожелах дори да изчакам резултатите от гласуването, и в тази
ситуация също не ми достигна смелост. Но нощта на преброяването на
гласовете я прекарах в Главната ти квартира и това ми беше достатъчно, за
да разбера как се очертават нещата. Всички имаха вид на хора, които не си
правят илюзии, телефоните звъняха само за да бъдат съобщени лоши
новини, и с всеки изминал час партията на Караманлис се изкачваше в
надпреварата, а твоята слизаше надолу. Колкото до гласовете, които ти
беше спечелил, те бяха толкова малко, че осведомителните агенции
обявяваха поражението ти за сигурно. В еди коя си избирателна секция
беше получил пет гласа, в еди коя си десет, най-много петнайсет, а в много
случаи нито един. Напразно, заобиколен от младежите и девойките, които в
продължение на един месец бяха работили за теб, ти пресмяташе
непрекъснато числата с надеждата да достигнеш нужния брой гласове, за да
бъдеш избран. Напразно старицата със шапчицата се обаждаше
непрекъснато, за да разбере окончателните данни, повтаряше числата и
откриваше, че си сбъркал с три, всъщност с пет, не, с шест гласа.
Естеството на горчивата действителност не се променяше и лицето ти
ставаше все по-хлътнало и бледо. Призори, тъй като не можах да издържа
до края на тази агония, си тръгнах и те видях отново чак на другата сутрин.
Спеше, изтощен. Но веднага щом те докоснах по косата, ти се събуди и
избухна в гневен плач: "Народът гласува за тези, които го лъжат! Народът
гласува за тези, които му се подиграват! Народът гласува за тези, които
харчат милиарди, и прибягват до фойерверки и гълъби, за да гласуват за
тях! Народът иска да е роб, харесва му да е роб, харесва му!". После отново
заспа изтощен, а аз заминах, за да не бъда в Атина в момента, в който
поражението ти щеше да бъде обявено официално. В рамките на три дни
трябваше да отида в Йордания, за да интервюирам крал Хюсеин и го
използвах като повод. Оставих ти на възглавницата бележка, в която те
излъгах, че срещата ми с Хюсеин е изтеглена по-рано, така че трябва да
отида веднага в Аман. След това наистина отидох в Аман. Оттам те
потърсих два пъти, получавайки неясни отговори, убеждавайки се, че в
най-добрия случай трябва да се случи чудо, за да влезеш в Парламента,
тоест с гласовете, прехвърлени в националната листа, и в един момент дори
спрях да ти звъня. "Обади ми се ти, когато научиш нещо конкретно". Ето
защо сега чаках, както се чака решението на съдебните заседатели, които
решават бъдещето ни, или резултата от медицинско изследване, от което
зависи здравето ни. Ами ако партията не успееше да те вкара в парламента
като по чудо? Каква щеше да е ползата от саможертвата ти да влезеш, като
нежелан гост, в политиката на политиците? С какви други средства щеше
да посееш семето, което държеше да хвърлиш в реката от вълна, сред
неподвижните камъчета на чакъла, който дреме в подножието на
планината? А да не говорим за факта, че едно депутатско място можеше да
те предпази малко. Или напротив? Погледнах си часовника. Единайсет, а
срещата ми с Хюсеин беше в дванайсет. Тръгнах към вратата. Телефонът
звънна. Върнах се обратно. Радостният ти глас се изля в ушите ми: "Аз
съм! Мен съм! Станах депутат! Станах ненароден представител!".
Какво потуши така бързо облекчението ми? Огорчението, когато
научих, че си станал депутат с гласовете, които бяха останали от другите, с
трохите от софрата ли? Това, че си давах сметка за новите разочарования,
които нямаше да можеш да понесеш ли? Или легендата, която ми разказа
крал Хюсеин? Онази сутрин Негово Величество изглеждаше по-тъжен от
обикновено и по едно време, докато говореше за фатализма си, ми я
разказа. "Знаете ли легендата за Самарканд?". После ми я разказа. Имало
някога един човек, който не искал да умре. Бил от Исфахан. И една вечер
този човек видял Смъртта да чака на прага на дома му. "Какво искаш от
мен?", извикал той. А Смъртта отвърнала: "Дойдох да...". Човекът не я
оставил да довърши изречението, метнал се на един бърз кон и побегнал
презглава в посока към Самарканд. Препускал в галоп два дни и три нощи,
без да спре нито веднъж, и на третия ден призори пристигнал в Самарканд.
Там, сигурен, че Смъртта е изгубила дирите му, слязъл от коня и тръгнал да
търси подслон. Но когато влязъл в стаята, заварил Смъртта да го чака,
седнала на леглото. Тя станала, тръгнала към него и му казала: "Радвам се,
че ти дойде навреме, страхувах се да не се разминем, да не отидеш някъде
другаде или да закъснееш. В Исфахан не ме остави да говоря. Бях дошла да
те предупредя, че ще те чакам след три дни на зазоряване, в тази хотелска
стая, тук в Самарканд".

* *

"Ще видиш как ще се забавлявам в политиката на политиците! Ще

видиш! Сега ще мога да се впусна в търсене на онези доказателства...".
"Какви доказателства?". "Документите на ЕСА, доказателствата срещу
подлеците! Ще ми отнеме време, но ще успея. Важното е да не се сливам с
никого. Както днес". "Както днес?! " "Да, както днес". "И ти се струва
уместно днес да не се сливаш с никого, така ли?". "Абсолютно уместно". В
Атина беше организирано голямо възпоменателно шествие, за да се
отбележи годишнината от касапницата в Политехниката. Без да зная, се бях
върнала от Аман тъкмо навреме, за да взема участие в него, и докато
вървяхме към офиса ти, който беше точно до улицата, откъдето щеше да
тръгне шествието, ти заяви, че не желаеш да се сливаш с никого. "Алекос,
обясни ми хубаво защо?". "Казах ти, за да изясня веднага нещата и за да
покажа, че няма да стоя сред лъжци и опортюнисти и че няма да вървя под
техните знамена и плакати. Ще участват всички партии, и всяка партия е
мобилизирала статистите си и ще ги хвърли в шествието с една-единствена
цел – да покажат, че са силни, да вземат участие в надпреварата по
нарцисизъм. "Виж колко хора имам аз, имам повече от теб, имам и повече
знамена, и Повече плакати". На партиите не им пука за загиналите в
Политехниката. И като си помисля, че в тази игра ще дефилират слугите,
които мълчаха, които се посираха от страх и които дори не желаеха да
чуват думата "Съпротива", знаеш ли какво ще ти кажа? Бих предпочел да
дефилирам редом с Теофилоянакос". "Ще присъстват и хора, които са
участвали в Съпротивата, Алекос". "Разбира се. Манипулирани и
използвани от партиите като карамфили за ревер, поставени на колене от
слугите, които мълчаха и се посираха от страх. Винаги е така. Не,
благодаря, повтарям, без мен". "Все с някого трябва да си, Алекос. Да не би
да искаш да дефилираш сам или само с мен?". "Няма да дефилирам нито
сам, нито само с теб. Ще дефилирам с онези, които са сами като мен. Има
такива. Малко са, но ги има. Ще ги открия". "Къде?". "По тротоарите. И
някои вече съм ги открил. Моите приятели, виж!". Бяхме стигнали до офиса
ти. Влезе и като протегна ръка, посочи групичката, която беше работила за
теб в предизборната ти кампания. Там беше и старицата с шапчицата и с
очилата си за късогледство, имаше и една жена джудже, висока метър и
четирийсет, с чанта по-голяма от нея, имаше десетина младежи, още
толкова девойки и един куц мъж. "Моите приятели! Ще оформим малко
островче, което ще е самостоятелно". "Нямаш дори знаме, нито плакат".
"Знаме ли искаш? Цветно ли го искаш?". С един пирует свали от старицата
с шапчицата един хубав яркочервен шал: "Извинявай, ще ти купя нов".
После написа върху него с химикалка "Elefteria ke Alitia. Свобода и
истина". "Готово. Вече имаме цветно знаме. Липсва само дръжка.
Потърсете дръжка! И няколко пирона! И чук!". Чук имаше, но пирони не,
нито пък дръжка. "Разковете столовете, развинтете дръжките на вратите,
счупете масата!". "Алекос, какво правиш?". "Знаме. Плакати. Нали каза, че
трябват и плакати?". Но те вече разковаваха, развинтваха, измъкваха крака
на столове и кабърчета, правеха плакати, усърдно и бързо, и половин час
по-късно бяхме на улицата да сформираме островчето. Начело стояха
старицата с шапчицата и жената джудже с голямата чанта. Старицата
развяваше своя шал, целия изписан и забоден с кабърчета за един крак от
стол, а джуджето държеше високо някакъв нечетлив и направен от кой знае
какво плакат. В първата редица бяхме аз, ти, куцият мъж и двама младежи,
а останалите бяха зад нас. "И какво ще правим сега?". "Сега ще
дефилираме. Самостоятелно. И ще пеем. Самостоятелно". "Какво ще
пеем?". ""Мъртвите напред о ; , как какво?". Тръгнахме, пеейки. "Мъртвите
напред! Вечни представители на борбатаааа! И след това ниеее!
Нетърпеливи да вдигнем знаменатаааа!". Приличахме на банда
дрипльовци. Нямаше никакъв шанс да останем незабелязани. За да останем
отцепени от останалата част от шествието, което беше пред и зад нас, ти
спираше да пееш ѝ: "Pente metra! Пет метра! Дистанцирайте се на пет
метра!". И напразно един тип с гривна, отговарящ за реда, се
приближаваше и те молеше да намалиш дистанцията, и ти повтаряше, че
шествието е общо и че трябва и ти да се съобразяваш с това. А ти му
отговаряше с такъв крясък, че горкият веднага се оттегляше. "Pente metra!
Пет метра!". Хората по тротоарите гледаха изумени – но кои бяха тези
нещастници, които вървяха самостоятелно, предвождани от някакво
джудже и от старица с шапчица? Защо не се движеха заедно с останалите?
Защо не пееха онова, което пееха останалите? Защо не развяваха същите
плакати и същите знамена, а носеха изпомачкани парцали и онези
нечетливи плакати? А онзи, който нареждаше "Pente metra!" и пъдеше
всеки, който се опитваше да го приобщи към шествието, кой беше? От
време на време се чуваше твоето име: "Това е Панагулис, казвам ти, не
можеш ли да го познаеш по мустаците и лулата?". Така че ти, със
задоволство, отвръщаше с широки благославящи жестове, като пастир на
души: "Елате! Елате!".
Вървяхме така, превръщайки всяка редица в кордон, когато забелязах
да те побиват резки тръпки и ти наведе глава към мен, за да ми посочиш
двама младежи, единият по-скоро рус, а другият тъмнокос, които стояха на
едно кръстовище. И двамата добре облечени и сякаш доста враждебни.
"Виждаш ли ги?". "Виждам ги. Кои са те?". "Двама бивши надзиратели от
ЕСА. Двама от биячите ми". После ти се отдели от кордона и вдигна ръце:
"Стой!". Втората редица се удари в първата, третата във втората, четвъртата
в третата, групата спря и блокира цялото шествие. Само старицата с
шапчицата и джуджето с голямата чанта продължиха няколко крачки
напред, но скоро забелязаха, че никой не ги следва и се върнаха обратно,
изненадани и объркани. Впрочем всички изглеждаха изненадани и
объркани, никой не беше разбрал какво е предизвикало твоето "Стой!" и от
последната редица долитаха въпроси и протести: "Кой каза да се спира!
Напред, тръгвайте! Напред, empros!". Докоснах те по лакътя: "Алекос, да
вървим!". Ти не отговори. "Алекос, блокираме всички". Пак не отговори.
"Но какво смяташ да правиш?". Отново мълчание. Беше обзет от дилемата,
както щеше да ми споделиш по-късно, "как да реагирам, да ги набия ли или
да ги използвам, да се държа с тях като с приятели или неприятели?" –
колебание, което както обикновено щеше да се развие по неочакван начин.
И с безразсъдството на играч, който пресмята, мисли, после престава да
смята и да мисли и действа импулсивно, rouge ou noir le jeu est fait, rien ne
va plus, ти гледаше втренчено двамата младежи, точно както човек гледа
игралната маса, преди да заложи напосоки на червено или на черно, на
четно или нечетно, на едно или друго число, и без това, дали едното или
другото, е все едно, важното е да действа, да рискува, да предизвика
съдбата, а не да стои безучастно. И ето че решението беше взето, импулсът
изригна, ти се отцепи от островчето с тежката си и бавна стъпка, с
флегматичната си арогантност, сякаш улицата ти принадлежи и никой няма
право да оспорва това, стигна до двамата, които те гледаха с пребледнели и
изплашени лица, усмихна се леко с лула в уста, извади я от устата си и като
я насочи към шествието, им показа твоята група. "Елате! Чакам ви". После
се обърна и със същата стъпка и със същата арогантност се върна обратно
да чакаш топчето да спре да се върти в рулетката и да застане на червено
или черно, на четно или нечетно. Rouge ou noir le jeu est fait, rien ne va plus.
He бих могла да кажа колко време продължи чакането. Месеци по-
късно, когато разговаряхме за това, ти щеше да твърдиш, че е продължило
кратко, че цялата сцена се е разиграла за две минути, най-много три. Но на
мен и на онези, които бяха прозрели, ни се стори безкрайно дълго, сториха
ни се часове, преди топчето да спре, двамата младежи да слязат от
тротоара, да дойдат при теб, а ти да ги приемаш с протегнати ръце, без да
обръщаш внимание на възраженията на мъжа с гривната, който вече беше
ядосан и много нетърпелив: "Размърдайте се най-после, ще се размърдате
ли или не?". Ти ги хвана под ръка. Накара ни да се отместим и ги хвана под
ръка, единият от дясната ти страна, а другият от лявата. Като ги държеше
единия отдясно, а другия отляво, възстанови кордона, поде отново хода, и
какъв ужасен поглед ми хвърли, когато забеляза моето колебание. Този
поглед беше достатъчен, за да разбера, че жестът ти не е проява на
опрощение или състрадание, а на гордост или по-скоро на презрение. Но
презрение не към двамата охранители от ЕСА, а презрение към
лицемерните закони на обществото, към политиците, които сега проливаха
много златоносни сълзи за касапницата в Политехниката, към хората, които
сега участваха в шествието, но кои- то по време на тиранията бяха мълчали
и оказвали съдействие, с една дума, към опортюнистките знамена или
изгодническите плакати, с които ти беше отказал да се слееш. И здраве да е,
ако никой не го е проумял, нито пък доловил. В действителност не го бяха
схванали, нито доловили и веднага плъзна слухът, че Панагулис е простил
на "двама от най-жестоките си мъчители", че вървял под ръка с тях по
улиците на града, с единия от дясната му страна, а другия от лявата,
подобно на крадците, разпънати на кръст от дясната и от лявата страна на
Исус Христос. Точно така, господа, Исус Христос, и това не беше
измислица, всеки можеше да ги види, вървяха по улица "Стадиу", начело на
групичката, която се движеше самостоятелно. И слухът пробуди онези,
които участваха с безразличие в това добре организирано шествие,
организирано твърде добре, за да изглежда искрено. Пробуди и онези,
които не присъстваха, защото не ги интересуваше или защото се чувстваха
пренебрегнати. И едните, и другите се стичаха да видят как Исус Христос
върви с крадците и когато Исус Христос се появяваше, с лулата и
мустаците си, с арогантността си, аплодираха уверено и развълнувано,
някои крещяха името ти, а други се отзоваваха на поканата ти: "Елате!
Елате!". Но лека-полека се случи нещо, което ти не беше предвидил. Играта
престана да е игра и осланяйки се на една илюзия, гордостта се превърна в
скромност, а презрението в благодарност, по-скоро в обич към онези, които
без да разбират нищо, аплодираха от тротоарите. Към независимите,
заключи ти, които стоят вън от шествията не от безразличие или
равнодушие, а в знак на протест, както и защото отказват да се влеят в
реката от вълна. Към непокорните, увери се ти, които се противопоставят
на традицията да се провеждат възпоменателни церемонии, не от
безчувственост или безразличие, а защото търсят нещо друго, защото
търсят нещо. Кой знае какво, но нещо. Може би самите себе си,
потъпканата си индивидуалност, уникалността си, поругана от масите и от
понятието "човек-маса". И ти се впусна презглава в ролята, която си
мислеше, че ти приписват. Промени изражението, погледа и походката си,
започна да благодариш на тези, които се присъединяваха, често с блеснали
очи, и сега те наистина се присъединиха. Мъже и жени, страшно много
жени с деца, хванати за ръка или на конче, младежи и старци, страшно
много старци, окуражени, предполагам, от старицата с шапката. И
младежи, привлечени, предполагам, от джуджето с голямата чанта. И куци
хора, привлечени, Предполагам, от куция мъж в първата редица. След
стотина метра преброих петима куци, трима с бастуни и двама – без, а
кулминационният момент беше един дебел и куц младеж, поразен от
детски паралич, който не се осмеляваше да влезе в островчето, което вече
беше голямо колкото остров, и ни следваше отстрани, вкопчен в две
огромни алуминиеви патерици. Как успяваше да ни следва, без да изостава,
беше истинска мистерия. Но успяваше, куцайки, пъхтейки, влачейки
отпуснатите си крака и прегърбеното си тяло. Така че в един момент ти
отново спря шествието, отиде при него, целуна го и го въведе вътре,
постави го в средата на първата редица, която отново потегли с ритъма на
неговата олюляваща се и нестабилна стъпка. И след това вече не беше
необходимо да казваш: "Елате, елате!" – присъединиха се толкова много
хора, че на площад "Синтагма" наброявахме почти хиляда. От трийсет
души бяхме станали почти хиляда.
Ето така дебютира в политиката на политиците. Ето така подхвана
серията от поетическите си, трагични грешки в политиката на политиците.
Защото, осланяйки се на тази разнебитена, импровизирана и негодна за
борба армия, която се беше присъединила към теб заради други идеали,
заради недоразумението с опрощението, състраданието и християнската
любов, изобщо заради Исус Христос, може би търсеща нещо, но без да знае
какво, ти си въобрази, че вече не си сам. И за съжаление, осланяйки се на
тази илюзия, се хвърли срещу вятърните мелници, срещу змея, който си
беше избрал.
ГЛАВА II
В приказките змеят е ужасяващ на вид. В повечето случаи е
представен като крилата змия с много глави и разцепени езици или като
гигантски гущер с огнени зеници и стоманени нокти. Храни се с девойки и
младежи, от ноздрите му излиза дим и разкъсва всеки, който се приближи
до моста, пазител на царството му. Пейзажът около него е осеян с черепи, с
оглозгани кокали и разкъсани крайници – останките на онези, които
безуспешно са се опитали да го убият. В реалния живот природата му е
същата, но изглежда по различен начин, Понякога дори не може да бъде
окачествен, тъй като символизира абстрактна реалност, ситуация, която
съществува, но не се вижда. Понякога дори не може да бъде разпознат,
защото се представя като човек, тоест с нормално тяло, с торс, две ръце и
два крака, с глава, нос, уста и две очи. Може би с две кръгли и
хипнотизиращи очи, но толкова шаващи, че приличат на потънали в зехтин
маслини, с меки и отпуснати ръце, и с гальовен и ласкателен глас: "Скъпа
приятелко! Колко ми е приятно да се срещна с вас, каква чест е за мен!".
Изобщо нищо във външния вид на Евангелис Тосицас Авероф не
напомняше на змей и въпреки неприятното усещане, което ме беше обзело
при срещата ми с него, и въпреки самото разкритие, че той е новата канара
на върха на планината, никога не бих си го представила на фона на черепи,
оглозгани кокали и разкъсани крайници. Впрочем дори от начина му на
живот лъхаха признаци на безобидност. Вярваше в Света Репарата,
покровителката на родното му място, и всяка неделя се кланяше пред
иконите, за да поиска опрощение за греховете си. Беше приятел с епископи
и архиепископи и вярваше в рая и ада. Беше любящ баща, предан съпруг,
проповядваме култа към семейството и беше облечен в одежди на
безусловна нравственост. Беше доста образован, беше графоман, публи
куваше книги, на които никой не обръщаше внимание и които все пак не
вредяха никому. Беше много богат, притежаваше чифлик в северен Епир,
близо до Янина, и се стараеше по най-различни начини да опровергае
евангелската поговорка, според която по-скоро камила ще мине през иглени
уши, отколкото богаташ да се добере до Царството Небесно. Тоест не си
позволяваше дори да бездейства и да мързелува, беше зает с много
инициативи и дейности. Във фермата в чифлика му например, тази в
Мецово, беше внесъл най-добрите канадски крави и от тяхното мляко
произвеждаше отличен кашкавал, който беше нарекъл "мецовано",
превъзходна горгонзола, която беше кръстил "мецовола" и превъзходна
извара, на която беше дал името "мецота". Произвеждаше и нелошо вино –
бяло "Авероф" и червено "Авероф", и беше толкова горд от всичко това, че
беше трудно човек да не му повярва, когато твърдеше, че за него
политиката е благородно занимание, начин да бъде полезен на либерализма.
Много често използваше думите "свобода" и "либерализъм" и също толкова
често осъждаше гневно диктатурите. В действителност той се представяше
за истински антифашист още от времето на италианската и немската
окупация.
И въпреки това беше змей. Може би най-подходящият змей, който по
това време и при тези обстоятелства твоята страна можеше да предложи на
един търсещ последното си предизвикателство герой, защото с цялата си
привидна безобидност, с "мецовано"-то, с "мецовола"-та и "мецота"-та си, с
либералната си фасада и с явната си антифашистка принадлежност по това
време и при тези обстоятелства той беше олицетворение на Властта, както
никой друг. Закоравялата, вечна и неразрушима Власт, която дори и в най-
прикритите си форми, в най-обоснованите си аспекти – ту в името на
родината, ту на общността, ту в името на закона, ту на цивилизацията, ту в
името на реда, ту на справедливостта, ту в името на демокрацията, ту на
революцията – ни командва, ръководи, мами, изнудва, залъгва, прецаква.
"Господарю, кажи ми какво трябва да направя, другарю, кажи ми какво
трябва да мисля". Или даже ни разкъсва както крилатата змия от
приказките, както гигантският гущер, който стои на стража на моста. Дори
не си струва да се убива с донкихотовското копие, защото винаги се
преражда от трупа си, макар и с различен облик, с различен цвят, с
различен език, "по волята на Народа", а не "по Божията воля". Така е било
винаги и така ще бъде. Но тежко ти, ако не се бориш с него, ако не го
изобличиш, ако не му свалиш маската – неговото царство се разраства,
пейзажът около него се осейва повече от когато и да било с черепи, с
оглозгани кости и с разкъсани крайници. Всъщност той е и ненаситен,
никога не се задоволява с това, което има, възползва се от всяко примирие и
от всяка слабост. И онези, които в хода на времето му служат или го
представляват, с една дума го материализират, тоест канарите на върха на
планината, имат същите черти на ненаситност и способност да възкръсват.
Точно какъвто беше случаят със змея, който ти си беше избрал. Той беше
дошъл на власт по силата на наследственото право, на наследството и
фамилното си име, беше станал за първи път министър след Втората
световна война благодарение на монархическите си убеждения, през
следващите трийсет години беше политически мъртъв и се беше съживявал
хиляди пъти. В действителност никога не беше умирал и беше съвсем жив,
дори когато изглеждаше погребан. Подробност, доказана и от факта, че не
беше отстранен дори и при преврата на Пападопулос и не беше
неутрализиран дори и при арестуването му след неуспешния бунт на
военноморските сили. Колкото до длъжността, която заемаше в узаконеното
от изборите правителство, излишно е да се уточнява – беше останал
министър на отбраната. Да, от този момент нататък ти трябваше да
съсредоточиш цялата си енергия върху него. И заяви решително, че ще го
направиш.. "Ами другите, Алекос?". "Кои други?". "Султаните на
демагогията, идеолозите на деспотизма, псевдореволюционерите". "С
другите ще се заема след това, ако съм жив. Ако не съм, здраве да е, някой
ще се заеме с тях вместо мен. Човек не може да води две сражения
едновременно и на противоположни фронтове. Особено ако е сам. Трябва
да се бори срещу враговете един по един, първо най-належащия, най-
непосредствения, според периода и страната, в която Действа. Ако бях в
Съветския съюз или в Полша или в Чехословакия или в Унгария или в
Албания или в Китай, моят враг щеше да бъде властта, която в името на
някаква доктрина убива свободата и затваря хората в гулаг или в
психиатрични клиники. Щях да се боря срещу техните своеволия и лъжи.
Но аз съм в Гърция. И до вчера в Гърция моят враг се наричаше
Пападопулос, наричаше се Йоанидис, утре ще се нарича Папандреу или кой
знае как, но днес се нарича Авероф. Нарича се "десница". Арогантната и
подла десница, която е обута в гащи с надпис "свобода" и си служи с
демокрацията, за да ни държи в юмрука си. Ако не насоча борбата си срещу
нея и срещу него, каква полза е имало да се огъвам пред рекета с членската
книжка и да приемам етикета на партия, в която не вярвам? Каква ще е
ползата, че съм влязъл в Парламента? А и освен това няма време за губене.
Защото следващият държавен преврат ще бъде осъществен именно с
подкрепата на Авероф, чиято мечта е да стане господар на Гърция и да
върне в родината своя крал".

* *

Че на 8 декември се беше провел референдум "република или

монархия" и че републиката беше постигнала категорична и шеметна
победа, беше подробност, на която ти изглежда не отдаваше значение. И
като че още по-малко те вълнуваше фактът, че най-после Йоанидис беше
арестуван и пратен в затвора "Коридало" заедно с Пападопулос, Патакос,
Макарезос, Ладас и членовете на Хунтата. Казваше, че двете събития не са
особено важни – референдумите се анулирали, а вратите на затворите се
разтваряли широко. Единственото нещо, което те интересуваше, беше да се
бориш със змея, оставайки верен на себе си, без да се принизяваш до
протестното поведение на папандреистите или до мистичните абстрактни
идеи на комунистите, тоест без да се оставяш да те зарази комформизма на
официалния антиконформизъм. И така, докато устите на другите депутати
от левицата бълваха гръмки слова или реторични баналности, ти започна да
тормозиш Авероф с конкретни обвинения: "Защо господин министърът не
върне в армията офицерите демократи, които бяха изгонени от Хунтата? На
господин министъра пречи ли му армията да е съставена и от честни
хора?". "Защо господин министърът оставя поддръжниците на Йоанидис да
командват полкове и дивизии, които биха могли по всяко време да се
отправят към Атина и отново да обявят за недействителен този Парламент?
На господин министъра допада ли му идеята за нов преврат, който може да
бъде от полза за онези, които развяват знамето на либерализма?".
"Господин министърът в течение ли е, че от затвора "Коридало" бригадният
генерал Йоанидис продължава да командва своите "кадафисти", тоест
офицерите, които са в състояние да осъществят този военен преврат?". Ти
ги наричаше "въпроси, по-скоро супервъпроси". Беше си измислил дори
прякор в тази връзка – "въпросител, по-скоро супервъпросител" и твоите
телефонни обаждания сега започваха така: "Аз съм! Мен съм!
Въпросителят, по-точно супервъпросителят! Познай какво направих днес!".
"Задал си въпрос на Авероф". "Не, зададох му супервъпрос!". "И той?".
"Той ми даде уклончив отговор". Не му даваше и миг покой. Преследваше
го като оса, която колкото повече я игнорираш и пъдиш, толкова повече ти
се навърта наоколо, нахална и досадна, решена да те ужили. Все едно че не
беше змей, а твоят нов Закаракис. Твоята нова мания. Не бях забравила
репликата ти: "Ще видиш как ще се забавлявам в политиката на
политиците" и в началото си мислех, че си играеш. Но когато дойдох в
Парламента и те видях на работното ти място, трябваше да призная, че
изобщо не си играеш и че по-скоро той се забавлява с теб. Достатъчно беше
да се обърнеш към него и лицето ти ставаше напрегнато, а гласът ти гневен.
Неговото лице обаче си оставаше спокойно, а гласът му ласкав. Младият и
дръзновен колега да прояви търпение и толерантност, ситуацията е
деликатна и трудна, причината, поради която офицерите от резерва не са
извикани на служба, не може да бъде разкрита, нито пък причината, поради
която поддръжниците на Йоанидис не са отстранени. Може само да се
каже, че лека-полека нещата ще се подредят за всеобщо удовлетворение. И
благодарности към младия и дръзновен колега, благодарности от все сърце,
затова че постави на вниманието на Парламента един толкова сериозен
проблем. По отношение на военния преврат, който ти продължаваше да
предвещаваш, нито дума.
Накрая въпросът, отнасящ се до Георгиос. Неговата смърт никога не
беше преставала да бъде кошмар за теб. Би дал една година от живота си, за
да разбереш кой е поръчал на израелците да го заловят и да го предадат на
Хунтата. С една дума, да се сдобиеш с досието, което Теофилоянакос ти
беше размахал в лицето по време на разпита ти. "Ето го досието на брат ти
Георгиос, ето го! Иска ти се да прочетеш какво пише в него, нали!". Би дал
също толкова и за да видиш, че му връщат посмъртно званието
"лейтенант", което му бяха отнели след като беше дезертирал, и за да
наложиш принципа, че да се дезертира от армията на една потискана от
военна диктатура страна, не е престъпление, а дълг. Така че в тази връзка
ти се обърна към Авероф с още по-гневен глас и с още по-напрегнато лице
от обикновено и този път това дори не беше въпрос, а заповед – господин
министърът да открие и да представи досието на лейтенант Георгиос
Панагулис, чийто живот е бил бартерна сделка между Пападопулос и
израелското правителство. Господин министърът да възстанови на
лейтенант Панагулис чиновете и почестите, отнети му от Хунтата.
Господин министърът да изчисти накърнената му памет. Авероф поиска
време, за да потърси досието, после отговори, че не може да бъде открито
или че по-скоро такова не съществува, но че дори и да съществува, не би го
направил обществено достояние, защото секретните документи трябва да
си останат такива. И ти загуби самоконтрол. Размахвайки показалец, му
изкрещя, че брат ти станал дезертьор, за да не служи на Хунтата, което не
може да се каже за тези, които днес са в правителството със задачата да
закрилят престъпниците и да прикрият вината на старите си приятели, че
при една истинска демокрация документите не трябва да бъдат секретни, че
един ден ти ще ги откриеш и ще изобличиш него и неговото правителство.
Даже ще откриеш нещо повече, нещо, което го засяга съвсем отблизо, и то
ще предизвика истински "Уотъргейт". Реакцията ти беше толкова
ожесточена и толкова заплашителна, че той се обезпокои твърде сериозно и
на следващия ден, като те срещна извън пленарната зала, се запъти към теб
с протегнати ръце: "Скъпи приятелю, между нас има някакво
недоразумение, което трябва да се изглади. Защо не дойдете на вечеря
вкъщи и да поговорим като цивилизовани хора? Съпругата ми също би
желала да се запознае с вас, скъпи приятелю, и дъщеря ми, която е ваша
почитателка!". Но ти се престори, че не виждаш протегнатите му ръце, и с
една ръка в джоба, а с другата държейки лулата си, насочи срещу него
дръжката ѝ: "Чуй ме добре, Авероф! Когато има Парламент, проблемите на
страната се обсъждат в Парламента, не на вечеря между печеното и
десерта". Няколко дни по-късно, на 24 февруари, офицерите, които Авероф
не беше отстранил, наистина направиха опит да извършат военния преврат,
за който говореше ти.
Проектопреврат, а не опит за преврат, твърдяха много хора. Армията се
беше включила само отчасти, военноморските и военновъздушните сили
изобщо не бяха взели участие, и в действителност не беше трудно да се
потуши в самото му начало с арестуването на трийсет и седем офицери. Но
когато една седмица по-късно дойдох в Атина, ти все още беше потресен и
без да се усмихваш, ми подаде десетина листа, написани на ръка: "Чети!".
"Какво е това?". "Бележки за една статия, която искам да публикувам в
Италия". "Защо в Италия, а не в Гърция?". "Защото в Гърция никой не би я
публикувал". Прочетох ги. И ето за какво се говореше. "Първо. Изглежда
твърде зловещо, за да е истина, и въпреки това е вярно и зловещо. Опитът
за военен преврат от миналия 24 февруари не е бил опит за преврат, а
преврат, който съвсем не се е провалил, напротив, завършил е с успех. В
рамките и до степента, която министърът на отбраната е желаел, за да
осъществи плана си. А планът на Авероф е бил, по-точно си остава, да
върне в страната своя крал и да стане господар на Гърция, както би желало
ЦРУ. (Да се поясни, че зад гърба на Авероф стои ЦРУ, че то винаги е стояло
зад гърба му, че по време на Хунтата той е работил за КИП, следователно за
ЦРУ). Второ. Авероф е бил в течение на онова, което е щяло да се случи в
нощта срещу 24 февруари. Информирали са го прекрасно, че офицерите на
Йоанидис, известни като "кадафисти", се канят да вземат в ръце страната и
че в Атина шейсет процента от армията ги подкрепя. (Да се поясни, че
тайните служби вече са в ръцете на Авероф, който в качеството си на
министър на отбраната контролира както ЕСА. Така и КИП). Трето.
Няколко дни преди преврата Авероф дори е позволил един от участниците
в преврата, някакъв генерал от пехотата към гръцкия Пентагон, да отиде в
затвора "Коридало" и да направи на Йоанидис "посещение на учтивост".
(Да се поясни, че единствените позволени посещения са тези на близките и
на адвокатите). Четвърто. Факт е, че Авероф е желаел този преврат. Това е
била първата крачка към целта му. Бил му е нужен, за да прогони от
армията около четирийсетина офицери, които са разбрали плановете му и
не са били склонни да го подкрепят. (Да се поясни, че с този
превратаджийски ход той е успял да прогони трийсет и седем от тях).
Пето. Въпросът е дали Караманлис е проумял напълно, че Авероф се
стреми към диктаторски режим, облечен в парламентарни одежди, тоест
прикрит зад маската на парламент, в който само да се приказва, но не и
който да ръководи политиката на страната. (Да се поясни, че водейки
преговори с превратаджиите и използвайки ги както му е угодно, Авероф
им е обещал да осигури цивилна и европейска форма на техния
"кадафизъм"). Шесто. Дори и да го е проумял, Караманлис не може да
направи много. Той не е тожова силен, колкото иска да изглежда, като
разправя, че в правителството му няма кабинет, където да не може да влезе,
когато пожелае. Има такъв кабинет – казва се Министерство на отбраната.
(Да се поясни, че Караманлис не може да се отърве от Авероф, защото той
командва армията, а в Гърция онзи, който командва армията, командва и
министър-председателя. Да се поясни, че между тях се води глуха, тайна и
много жестока борба). Седмо. За какво намекваше Караманлис, когато,
отговаряйки на въпросите за преврата, каза, че освен опасност от фашизъм,
съществуват и други опасности и че животът му бил в по-голяма опасност
от живота на всекиго другиго. (Да се поясни, че превратът е приключил с
компромис между Караманлис и Авероф). Осмо. Така че с един-единствен
ход Авероф е успял да изиграе всички – от Караманлис до Йоанидис. Сега
"кадафистите" са разбрали добре, че един преврат не може да бъде
осъществен, ако зад гърба им не стои някаква политическа фигура, че не е
възможно една Хунта да се възкачи без подкрепата на някаква политическа
фигура. Човек с политическите и интелектуални способности на Авероф,
не някакъв си прост войник като Йоанидис. Но за да могат "кадафистите"
да го проумеят, Авероф трябва да ги измъкне от Йоанидис. (Да се поясни,
че поради тази причина Авероф не е държал да арестува Йоанидис и го е
умолявал да избяга в чужбина, уверявайки го, че ще се погрижи за тайното
му напускане на страната и за средствата, с които да живее далеч от
Гърция. Да се поясни, че Йоанидис не е приел предложението на Авероф,
отчасти от гордост и отчасти понеже е бил наясно със силата си в армията).
Девето. Авероф не е кон, който препуска, за да стигне до лесни финали
преди останалите. Фасадата на властта не го интересува и умее да бъде
търпелив. Бъдещият диктатор на Гърция се нарича Авероф. (Да се постави
заглавието "Авероф – бъдещият диктатор на Гърция").
Върнах ти записките, изумена. "Сигурен ли си, че искаш да напишеш
статия от това?". "Напълно сигурен. И ти ще ми помогнеш". "Даваш ли си
сметка, че ще ти поискат доказателства за тези твърдения?". "Имам такива".
"За всичко ли?". "Липсва ми само едно – това, че по време на Хунтата е
работил за КИП. Но рано или късно ще го намеря. Зная къде е". "Къде?". "В
архивите на ЕСА". "Добре. На работа!". Захванахме се за работа и една
седмица по-късно статията се появи със заглавието, което желаеше ти. Но
на някого това не му се хареса. И мистериозните посетители, които бяха
поставили кръст върху датите "17 ноември 1968 – 17 ноември 1974", този
път ти го заявиха с още по-зловещо послание на вратата на новия ти офис
на улица "Колокотрони".

* *

Беше наел новия офис на Коледа, за да имаш на разположение удобно

и подходящо за твоите ангажименти седалище, т.е. за да живееш в града.
Хареса ти най-вече заради улицата, която се намираше много близо до
парламента, както и заради старата и занемарена, но изящна сграда.
меланхоличната изящност на сградите от края на века, с олющени стени, с
ковани балкони и със саксии с мушката по первазите. Входът не беше
хубав, защото граничеше посредством стъклена стена с един магазин за
тъкачни машини (важна подробност, ще се убедиш, в хрониката на твоята
смърт), както и защото портиерът беше враждебен и стар и дремеше винаги
на едно плетено столче, но очарованието се възобновяваше, веднага щом се
стигнеше до асансьора. Беше един стар асансьор, който при потегляне
скърцаше и стържеше страховито, често засядаше между площадките и ако
стигнеше директно на третия етаж, беше голямо постижение. На третия
етаж се намираше само този апартамент (също важна подробност в
хрониката на твоята смърт) и се състоеше от пет стаи и сервизни
помещения, разположени от двете страни на коридора. Първите три стаи ги
беше пригодил за офиси и чакални за хората, които идваха да те посетят,
четвъртата беше твоето светилище – кабинета ти. Последната стая, която се
намираше срещу банята и кухнята, я беше превърнал в спалня-
всекидневна, подобна на онази в къщата в гората. В действителност я
бяхме обзавели по същия начин както къщата в гората. Бяхме купили
мебелите в Италия и през онези дни бях дошла, за да ти помогна да
подредиш по същия начин мебелите, килимите, картините, пердетата,
лампите. В спалнята-всекидневна имаше голямо легло-диван, библиотека
от XIX век, трюмо от XVIII век, кръгла масичка, кресло в стил "либерти" и
френски килим. В кабинета ти имаше дълга масивна маса във
флорентински стил, кардиналски стол, удобни столове за желаните
посетители и неудобни за нежеланите, скрин с тайни чекмеджета, където да
криеш документите, които един ден "щеше да откриеш, за да изобличиш
Авероф". По стените висеше експозиция на политическата ти
независимост: репродукция на картината на Пелица да Волпедо – селяните
от "Четвъртата държава ", копие от първата страница на американската
конституция, бронзово копие на паметната плоча, написана от Пиеро
Каламандрей във връзка с клането при Мардзабото – "Съпротива сега и
винаги", папирус с първите стихове на "Божествена комедия" и един
портрет на Сун Ятсен. Работихме до тъмно, докато подредим всичко в този
му вид, после отидохме на вечеря в "Царопулос" и ceга се прибирахме
вкъщи прегърнати, смеейки се, защото асансьорът не заседна между двата
етажа: "Успя! Той успя!". Излязохме на площадката, без да спираме да се
смеем, запалихме осветлението и се приближихме до вратата. И точно
тогава го видяхме – този път череп. Голям черен череп, нарисуван върху
тютюнева на цвят хартия, залепен с тиксо под името ти.
Спомням си много добре движенията ти. В първия момент ръката ти
около раменете ми замръзна и в продължение на няколко секунди ти остана
да го съзерцаваш вцепенен. След това много бавно се отдели от мен, отлепи
тиксото, свали листа и го пъхна в джоба на сакото си. После вкара ключа в
ключалката и на пръсти, с наострени уши и за най-малкото шумолене,
влезе да провериш стаите и да се увериш, че никой не се е скрил. После се
върна да залостиш вратата и глух за моите протести: "Стига вече!", "Стига
вече!", се впусна в безкраен монолог от предположения, подозрения и
разсъждения. "Хм! Странна работа, да видим. Излязохме в десет часа, а в
десет вратата на входа е затворена. Така че е бил някой, който се е вмъкнал
преди това и е изчакал да излезем. Или пък някой, който има ключове от
вратата на входа. И в двата случаи се касае за някой, който не се шегува.
Хм! Трябва да сменя ключалката. И не бива да допусна да ме спипат сам,
особено на тъмно. Утре вечерта трябва да намерим трима или четирима
души, които да дойдат на вечеря с нас. Трябва винаги да имам свидетели до
себе си. И не само един, а трима или четирима". "Свидетели на какво?".
"На някакъв инцидент, на някаква провокация. Да си представим, че някой
пиян или някой, който се преструва на пиян, ме нападне, докато вървя по
някоя безлюдна улица, или някой, който се опита да ме блъсне с кола, да ме
бутне от някой мост или склон. Ако нямам свидетели, кой ще докаже, че
съм бил провокиран или нападнат? Могат да кажат, че е било нещастен
случай. А ако имам само един свидетел, ти например, и този свидетел умре
заедно с мен? Трябва да се прибирам вкъщи късно вечер. Не трябва никога
да се прибирам между дванайсет и два часа през нощта, това са най-
опасните часове. След два сутринта се изморяват, мислят си, че няма да се
прибереш и си отиват. Хм! На излизане трябва да оставяме винаги лампите
запалени, за да ги накараме да си мислят, че има някой вкъщи. И трябва да
внимаваме със стълбите. Стълбите са най-уязвимото място. Без наблюдение
и с проклетото автоматично осветление...". Аз те слушах изумена. Дори и
когато живеехме в къщата в гората, никога не беше реагирал по този начин,
тоест планирайки толкова старателно предпазните мерки, които трябва да
се вземат, обмисляйки всички възможни начини на нападение. Да не би
изведнъж опасността да не те привличаше повече, да не би вече да не беше
твоят освежаващ дъжд, живецът, без който линееше? Или ставаше дума за
временна криза? Да, стигнах до заключението, че става дума за временна
криза. Но на следващия ден наистина взе предпазните мерки, които беше
изброил, и които не наруши почти до самата си смърт.
Най-изумителното нещо беше предпазливостта, с която се прибираше
след вечеря. Всъщност ако не те придружаваше нито един "свидетел", не се
прибираше веднага вкъщи. Спираше на отсрещния тротоар, оглеждаше
около две минути и чак когато се увереше, че няма опасност от засади,
пресичаше бързо улицата, отваряше бързо вратата на входа и бързо я
затваряше зад себе си. Във входа вървеше на пръсти, пронизвайки ме с
ужасен поглед, ако предизвиках и най-лек шум с токчетата си, като че ли в
тъмното се криеха орди от нападатели, и това продължаваше до ъгъла,
където се намираше бутонът за автоматичното осветление, което палеше,
въздишайки едва доловимо с облекчение. Но ставаше лошо, ако зад този
ъгъл не завареше стария асансьор. Облекчението ти се изпаряваше,
сбръчкваше чело, ругаеше, започваше да шепнеш "Ето, качили са се, чакат
ме горе", и за да се увериш, го извикваше, засичайки по часовник времето,
докато слезе. Знаеше точно колко му отнема да слезе от третия етаж на
партера, петдесет и осем секунди, и ако случайно засечеш точно петдесет и
осем секунди, пребледняваше, поднасяше показалец до устните си и ми
нареждаше да пазя пълна тишина. "Шшшт! Шшшт! " . След което с
притаен дъх се вмъквахме в кабината, качвахме се, излизахме от нея
предпазливо, като внимавахме повече от когато и да било да не вдигаме
шум, и с каква предпазливост само пъхаше ключа в ключалката, отваряше
вратата и отново изсъскваше онова едва доловимо "Шшшт! Шшшт!". След
това изведнъж сцената се променяше. С яростта на освирепяла котка ти се
втурваше в първата стая, във втората, в третата, в четвъртата, отваряйки
широко вратите, поглеждайки зад бюрата, и проверяваше банята, кухнята и
килерите. И така до спалнята, която заключваше два пъти. Въпреки това
тази ярост не утихваше дори в спалнята, където се навеждаше да търсиш
натрапници под леглото, започваше да ровиш из чекмеджетата, из книгите,
между книжата, поставени на точно определено място, за да можеш да
установиш дали са били пипани. И всеки път аз ходех след теб, скептична и
примирена, като напразно ти казвах: "Виждаш ли, няма никого, никой не е
бил тук", или като се питах дали твоето не е психоза, мания за преследване.
Беше започнал и да прилагаш отново метода с косъма – оставяш косми тук-
там и ако после не ги намериш, означава, че някой е влизал и е тършувал.
Една нощ косъмът, който беше залепил на дръжката на вратата на стаята,
липсваше и не спря да го търсиш в продължение на часове: "Косъмът е
доказателство. Щом го няма, значи някой е влизал и е тършувал". "Но кой,
Алекос, кой?". "Знам аз кой!". Въпросът за възможните натрапници си
оставаше винаги без отговор. И скоро за мен тази работа изгуби значението
си: изместиха я други въпроси.
Всъщност след черепа ти се промени напълно. Действителността те
нараняваше дори и в най-баналните си и очевидни аспекти. И реагираше
почти истерично, ядосвайки се повече от необходимото, страдайки повече
от необходимото и отдавайки се на изблици на гняв, които ме оставяха
изумена. Например когато прекъсна онова твое пътуване до Москва.

* *

"Ало, аз съм, мен съм, ще ходя в Москва". "В Москва ли?" "Да.
Поканиха ме на един международен младежки конгрес и ще отида да
хвърля един поглед". "Алекос, това не е място за теб". "Зная, Но искам да
задоволя любопитството си". "Кога заминаваш?". "Сега, веднага о ; . "И
кога се връщаш?". "След две седмици, поканиха ме за две седмици". Но три
дни по-късно: "Ало... Аз съм... Мен съм...". Гласът ти звучеше огорчен и
отегчен. "Обаждаш ми се от Москва, нали?". "Не, обаждам ти се от Атина".
"Аа, значи не си отишъл!". "Разбира се, че отидох". "Как така си отишъл?!
Няма и три дни откакто се чухме! Не е възможно!". "Да, но е напълно
възможно. Утре ще дойда а в Рим и ще се увериш".,На другия ден ето те в
Рим, с паспорт в ръка, и според печатите се оказва, че наистина си бил в
Москва. Три дни. "Алекос! Три дни!". "Не, два и половина". "Изгониха ли
те?". "Не точно, аз избягах". "Избягал си?! Без да видиш нищо?". "Видях
всичко". "Хайде, какво си видял?". "Видях Червения площад с шпиловете,
на които вместо кръстове има червени звезди. И без друго е все същото.
Видях "Божи гроб", тоест мавзолея на Ленин. Видях "вярващите" да се
редят на опашка, за да се помолят пред "Плащеницата". Тоест пред
мумията на Ленин. На опашка като дресирани гъски, глупаци. Видях
Двореца на конгресите. И видях също... видях...". "Какво си видял?".
"Видях трима милиционери да бият един човек, точно както Теофилоянакос
и Бабалис биеха мен. И то не в "Лубянка" по време на разпит, а в бара на
един хотел. Хотелът, в който отсядат богаташите и чужденците с
чуждестранна валута, хотел "Россия". Биеха го, защото искаше да влезе без
да е нито богат, нито чужденец, тоест защото беше обикновен гражданин,
който искаше да пие като богаташ или чужденец с чуждестранна валута.
Ритаха го в лицето, в главата, в гениталите. Пребиха го. А той крещеше:
"Свободу! Свободу!". Което аз не знаех какво означава, но преводачът ми
грък ми го обясни веднага. Означава "Върнете ни свободата, върнете ни
свободата!". Задавих се с виното, което пиех. Цялото ми излезе през очите.
Доплака ми се. I! Излязох, после се върнах в хотела, събрах си багажа и на
следващата сутрин се върнах в Атина". "Заради това ли?!". "Заради това,
cataramene Criste! В моята страна диктатурата продължи осем години, а те я
търпят петдесет и осем, cataramene Criste!". "Ти това не го ли знаеше?".
"Разбира се, че го знаех, но пак се разплаках". "А ако, вместо да плачеш,
беше останал още няколко дни '" "Не можех, не можех изобщо. Свободу!
Свободу! И бой! Запечатал ми се е само този вик: "Свободу, свободу!". И
някаква песничка, която някой пееше тихичко, понеже почти всички се
разпръснаха тихомълком, изплашени. Дръж, накарах да ми я преведат".
Това беше една иронична песен, отнасяща се за пътниците в московското
метро, които, за да се доберат до вратите и да слязат, трябва да се
придържат вляво: "В моето метро никога не се чувствам неудобно/ защото
още от детството ми/ то е като песничка; в която вместо припев/ звучи
кантилена/ Вие вдясно спрете, вие вляво минете напред/ Вечна заповед,
свещена заповед/ който стои вдясно, стои на едно място/ Но който минава
напред, за да слезе, трябва да стои вляво". В онзи ден нямаше начин да те
накарам да разкажеш нещо друго. За сметка на това не спираше да
повтаряш, поклащайки глава: "Това пътуване беше грешка, беше
безполезно, не искам повече да мисля за него".
Така че щеше да ми отнеме много време, докато разбера какво ти се
беше случило по време на онова напразно пътуване, което смяташе за
грешка, благодарение на което една банална и очевидна истина те беше
наранила дотолкова, че да те накара да се разплачеш и да избягаш. Ето
какво се беше случило. На летището, представяйки се като председател на
Съветската младеж, те посрещнал някакъв седемдесет и четири годишен
генерал, с отрупани с медали гърди. После те закарал с черната си
лимузина в Двореца на конгресите, където на трибуната на
представителите на властта нямало нито един младеж. Имало само
възрастни генерали, като генерала от летището, с отрупани с медали гърди,
като генерала от летището. Без младежите да посмеят да се
противопоставят, старците се изреждали сериозни пред микрофона и
говорели единствено за Ленин, за Маркс, за битката при Сталинград, за
нищо друго. Тази работа предизвикала у теб безсилен гняв, почти вина за
това, че си приел поканата, и когато заседанието приключило, дори си
отказал билета за Болшой театър. Не ти пукало изобщо за проклетия
Болшой театър, за балета, за Лебедовото езеро. Искал си да останеш сам и
след като си се отървал от преводача грък с обяснението, че искаш да
поспиш, си трогнал да се шляеш из града. Искал си да видиш площад
"Маяковски", където през шейсетте години Владимир Буковски и
младежката група "Фар" четяли стиховете на Журка: "Аз съм този който/
призовавам за истина и към бунт/ който не желая повече да бъда слуга/ и
разчупвам вашите черни вериги/ изтъкани от лъжи". И докато си вървял, си
мислел единствено за него, тъй като измежду Дисидентите него си го
чувствал най-близък, но си мислел и за Плюшч, за Григоренко, за Амалрик,
за работниците, за студентите, за непознатите граждани, тоест за
незнайните същества, за хилядите души като теб, които само защото са
поискали малко свобода на мисълта и свобода на действие и са се опълчили
на догмата, чезнеха в килиите на техните ЕСА и "Бояти", разпъвани на
кръст от техните Малиос, Бабалис, Теофилоянакос, Хазизикис, Закаракис,
забравени или предадени от страха и от безразличието на народа, който
мълчи или търпи, или сътрудничи. По едно време, след като си вървял
около петнайсетина минути, си разбрал, че си объркал пътя. Озовал си се
на някакъв кръгъл площад, по средата на който имало статуя, а от
отсрещната страна някаква сграда. И си спрял там, гледайки ту статуята, ту
сградата, обзет от някакво необяснимо смущение, от някакъв студ, който
сковавал костите ти. Статуята била издигната на пиедестал и била
недостъпна поради трафика около нея. Била на мъж с дълго до глезените
палто, в цял ръст, по-точно в поза "мирно". Дълъг, слаб, сериозен като
монах. Сградата била внушителна, сива, може би от XIX или ранен XX век,
и нямала прозорци нито на първия, нито на последния етаж. На пръв
поглед приличала на музей или на академия, или на министерство. Но
инстинктът ти подсказвал, че не е нито едното, нито другото, че е нещо
ужасно, нещо познато и тясно свързано със статуята на монаха с дългото до
глезените палто. Върнал си се обратно. Прибрал си се в хотела и веднага си
попитал какъв е онзи площад, каква е онази сграда, каква е онази статуя и
така си разбрал, че статуята е на Феликс Дзержински, създателят на ВЧК,
впоследствие ГПУ и КГБ. Площадът бил площад " Дзержински", а сградата
– "Лубянка", храм на всяка ЕСА, на всяко изтезание, на всяко наказание за
хората, които не се подчиняват и се борят за малко свобода. Тогава те
обзело желанието да избягаш.
Искал си да избягаш на сутринта. Но на сутринта черната лимузина
отново те натоварила и те отвела в Двореца на конгресите, при възрастните
генерали, които говорели единствено за Ленин, за Маркс, за битката при
Сталинград, и си останал там до следобяд, когато с оправданието, че
излизаш да подишаш чист въздух, си се качил на едно такси, което те
откарало на улица "Чкалова" 48 б – адресът на Андрей Сахаров. На слизане
от таксито си си казал: "Дано да няма портиер, портиерите почти винаги са
шпиони на полицията". Портиер нямало, но номер 48 б на улица "Чкалова"
представлявал дванайсететажен кошер, а на кой етаж живеел Сахаров? Не
си бил помислил за това и грешката породила серия от други грешки. В
търсене на табелка с имената на наемателите, си влизал, излизал, пак си
влизал, напосоки си стигнал до един етаж и напосоки си позвънил на един
звънец: "Сахаров?". "Нет". По същия начин и на втория звънец: "Сахаров?".
"Нет". И на третия: "Сахаров?". "Нет". Дезориентиран и от езика, от който
си разбирал само това "нет", това брутално като шамар "нет", си излязъл за
пореден път на тротоара, където си започнал да се чудиш дали да се
откажеш или не. Стигнал си до заключението, че е по-добре да се откажеш,
и без това било глупаво да дойдеш така, подтикнат от някакъв импулс, и да
се изправиш пред тримата наематели, които ти отговорили с "нет". И слава
богу никой не те бил проследил. И докато си си казвал: "Слава богу, никой
не ме е проследил", някакъв мъж изникнал от нищото. Мъж с цигара в
ръка. И поднасяйки към теб цигарата с жеста на човек, който иска огънче,
се приближил, гледайки те втренчено. "Спичка. Имате ли огънче?". Запалил
си му я, гледайки го също втренчено, по-скоро разглеждайки го добре, и си
заключил, че не е дори милиционер. Всичко в него – мазолестите му длани,
мръсните нокти, оръфаните дрехи – говорело за мизерията на един клет
наемник на КГБ, продал се срещу няколко копейки или поддал се на
някакъв рекет. Тогава на мястото на гнева, който те бил обзел в Двореца на
конгресите, се породила голяма тъга. С тази тъга си вървял до
метростанция "Курск" и с половин изречения на френски, си успял да
хванеш правилния влак и да слезеш на правилната станция, да се прибереш
в хотела, да се хвърлиш изтощен на леглото и да потънеш в изпълнен с
кошмари сън. Накичени с медали, Йоанидис, Хазизикис и Теофилоянакос
говорели в Двореца на конгресите за Ленин, Маркс и битката при
Сталинград. Авероф се срещал с Джаксън – убиецът на Троцки, в някаква
стая на Кремъл, и му казвал: "Драги, трябва да ми направиш още една
Услуга". Малиос и Бабалис излизали от "Лубянка" и тръгвали да те
преследват по улиците на Кипър и на Атина, и те спипвали именно на
улица "Чкалова" 48 б, след като арестували Сахаров. който обаче не
изглеждай! Като Сахаров, а като Канелопулос в момента на арестуването
му призори по пижама. И вместо в ЕСА те отвеждали в психиатричната
клиника "Сербски", където ти надявали усмирителна риза и ти
инжектирали амензоин. "Той е луд, дръзва да се опълчва на режима, луд е!".
После те откарвали с камионетката в "Бояти" и те затваряли в килия до тази
на Буковски и на Плюшч, и ти си ги викал: "Владимир! Леонид! Ime edo!
Тук съм! Imesta masi! Заедно сме!". Но те не те разбирали, защото не знаели
гръцки, и Закаракис се смеел: "Не ти ли казвах, че не ти трябва да учиш
италиански? Защо не научи руски, който е език на една от великите сили?
Или руски, или английски, нали така?". Събудил си се потънал в пот, вече
било нощ и си се обадил веднага на преводача грък: "Искам да се напия,
заведи ме да пия". Струвало ти се, че никога не ти се е искало толкова да
пиеш. Да се напиеш и да забравиш, че където и да отидеш, е все същата
мерзавщина, мерзавщина, която изключва каквато и да било надежда, и
гръкът дошъл. Но било почти единайсет часът и барът в хотела тъкмо
затварял, а в Москва нямало къде другаде да се пие, освен в хотелските
барове. Тогава започнало издирването на хотел, чийто бар да не затваря в
единайсет, абсурдното обикаляне приключило в хотел "Россия", където не
си могъл да се напиеш, защото веднага щом си поръчал бутилката с вино,
влезли тримата милиционери, набили гражданина, който имал претенцията
да пие наравно с богаташите и с чужденците с чуждестранната валута.
"Свободу! Свободу! Свободу!".
Именно реакциите като тази, толкова силни, толкова крайни и толкова
отчаяни, ме караха да мисля, че си се променил напълно. И това не е
всичко, защото след случката с черепа, в теб се беше възпламенило нещо
друго. Някаква извънмерна и бясна еуфория, някакво лишено от щастие
веселие. Подобно на еуфорията и веселието на Дионис, който тича из
горите, смеейки се ехидно, свирейки и лудувайки с фавните и менадите, с
бръшлянов венец на главата, с вирнат и възбуден пенис, и с изпълнени със
сълзи очи.

* *

Дионис не е щастлив бог, напротив, той е най-злощастният измежду

боговете, защото олицетворява житейските неволи и неизбежната смърт.
Дионис е бог, който умира, бог, който се ражда и преражда, за да бъде убит.
Титаните трябва да го разкъсат на парчета и да го сготвят, за да може от
тялото му да се изваят хората. Деметра трябва да зарови разкъсаното му
тяло, за да поникне растението, което дава виното на хората. Дионис е
животът, който не съществува без смъртта, той е проклятието да се родиш,
той е несъзнателният отказ да умреш. Не случайно неговият култ е бясна и
отчаяна оргия, радостта му е пропита със страдание, а веселието му с
болка. И така, сред твоите хиляди лица винаги е присъствало и това на
Дионис, който тича из горите, смеейки се ехидно, свирейки и лудувайки с
фавните и менадите: "Ще играем ли?". Тази жизненост винаги е
присъствала. Изведнъж обаче тя беше придобила нещо трескаво,
френетично, сякаш беше някаква комедия, с която да заблудиш самия себе
си и да понесеш мисълта, че ще умреш. Вече не размишляваше кротко и
спокойно. Вече не можеше да стоиш далече от тълпата и от шумотевицата.
Дори и в дните, когато не ходеше в Парламента, се смесваше с хората,
които от сутрин до вечер препълваха офиса ти, като че беше кабинет на
виден зъболекар. Подмазвачи, които искаха препоръки, некадърници, които
търсеха протекции, въплъщения на политиката на фаворизация, която ти
презираше. С една дума, хора, които изобщо не трябваше да приемаш, но с
които обожаваше да пиеш бири, оранжади и кафета: "Заповядайте още една
бира, още една оранжада, още едно кафе". Двайсет, трийсет души на ден. И
ако раздразнена, те попитах защо е нужно, ти ми отговаряше лекомислено:
"За нищо! За да живея. Забавно ми е". След това, когато последният
посетител си тръгнеше, оставяйки те изтощен, тъй като вече беше десет
вечерта, започваше първата част от ритуала. С оправданието за
"свидетелите" забираше всеки, който присъстваше или попаднеше там,
дори и паразити, които ги интересуваше единствено да се възползват от
твоята щедрост. Събираше цяла група, водеше я на вечеря в някоя таверна и
колкото По-голяма беше групата, толкова по-доволен изглеждаше, ядеше
лакомо и пиеше жадно. Цели литри вино и ястия след ястия, а
междувременно проповядваше, увещаваше, важничеше разгорещено.
Шумно, своенравно, без да се поддаваш на умората. И ако някой
сътрапезник, надвит от съня, се осмеляваше да те попита: "Но ти няма ли
да ходиш да спиш?", ти се държеше зле с него. Или отговаряше грубо:
"Като умра, ще имам цяла вечност да спя". И това траеше чак до два, до три
часа сутринта, тоест до момента, в който сервитьорите започваха да
обръщат столовете върху масите, за да ти покажат, че другите вече са си
отишли. Едва тогава ти ставаше и плащайки за всички и оставяйки
бакшиши, като че ли си милиардер, се решаваше да си тръгнеш: "Добре де,
тръгваме си!". Но веднага щом излезеше навън, здравият разум се
изпаряваше и обзет от нови сили, прибягваше до хиляди хитрости, за да
проточиш нощта и да замъкнеш умиращия ти за сън ескорт в някое
заведение: "Музика! Бузуки!".
Любимото ти заведение беше един много просторен и отвратителен
нощен клуб в покрайнините на града. Аз го ненавиждах, защото бузукито
беше толкова оглушително, че щом човек влезеше, се зашеметяваше и
тъпанчетата му се продънваха, както и защото в този шум имаше нещо
злокобно и тягостно. Дори и от визуална гледна точка. Например онази
игра с прожекторите, които заливаха сцената със заслепяващи червени,
жълти, зелени и виолетови лъчи, онова святкане на фона, който
непрекъснато се сменяше шеметно, така че като го гледаше, на човек му се
струваше, че се намира на въртележка, която се върти непрестанно, докато
не му се догади. И само да не ти предложеха маса близо до оркестъра,
където адската оргия от дрънчене, трещене и шумотевица беше още по-
оглушителна, а чудовищният порой от проблясъци и лъчи още по-
заслепителен! Този хаос беше именно онова, което търсеше, онова, от което
имаше нужда, за да се почувстваш жив, и като поръчваше веднага още
вино, се отдаваше на удоволствието да се наслаждаваш на силни усещания.
Хората, които не те познаваха, дори и не подозираха какво влияние оказва
върху теб това място, защото то не личеше от поведението ти. Мълчалив и
спокоен, единствената крайност, която си позволяваше, беше да извикаш
цветарката и да купиш всичките гардении от кошницата ѝ, след което да ги
хвърляш на певците с широки царствени движения. Но това влияние беше
ужасяващо и зловещо. Сякаш някаква сексуална възбуда, някакъв оргазъм
връхлиташе тялото и фантазията ти, давайки воля на несподелени и
потискани желания, същите които беше сънувал в Егина сутринта, когато
трябваше да бъдеш разстрелян и ти се струваше, че си семе, което се
удвоява, утроява, удесеторява, уголемявайки се толкова, че обвивката му не
издържа, избухва с трясък и залива земята с хиляди семена, всяко от които
се превръща в цвете, след това в плод, после отново в семе, което на свой
ред се удвоява, утроява, удесеторява в един безкраен процес, така че ти се
иска да обладаеш всяка жена, която се ражда от тези цветя, и знаейки, че
нямаш време, сграбчваш напосоки най-близката, проникваш бързо и жадно
в нея, захвърляш я и сграбчваш втора, трета, четвърта, пета. Аз го знаех и
страдах, и страдайки, избягвах да те поглеждам, но винаги идваше момент,
в който любопитството ме подтикваше да погледна лицето ти И в това,
което виждах в него, имаше нещо животинско. Изменяше се дори
физиономията ти въпреки хладнокръвието, което си налагаше. Очите ти се
смаляваха, устните ти ставаха пурпурночервени, ноздрите ти се
разширяваха и трептяха, а дишането ти се учестяваше. Една вечер на
дансинга излязоха една слоница и един гей. Тя беше тлъста, отпусната,
разплута, в червена рокля. Той беше слаб, тънък, гъвкъв, в прекалено
прилепнали сини джинси. И започнаха да танцуват в сладострастен и в
същото време буен ритъм, Слоницата поклащаше с лекота мекия си и
огромен задник и преливащите ѝ гърди вибрираха, а гейят клатеше
неприлично крехкото си женствено тяло и нямаше търпение да бъде
обладан. По мое мнение зрелището беше безсрамно и тъкмо се канех да ти
го кажа, когато чух леко хрусване – хрус! Обърнах се и те видях да стискаш
между зъбите си дръжката на счупената лула, а огнището ѝ беше в ръката
ти. "Алекос!". Отговори ми с гневен и задъхан глас: "Не ме смущавай! В
момента чукам ония двамата".
В нощите, когато демонът те обладаваше така, беше почти невъзможно
да те откъсна от това проклето заведение. Трябваше да чакам до пет-шест
часа сутринта да изпразниш много бутилки вино, за да успея. Кой знае на
какво физиологично или психологично чудо се дължеше, но там носеше на
виното с невероятна издръжливост, без да преминаваш отвъд лекото
напиване на първия стадий, без да изпадаш в крайностите на втория или в
каталепсията на третия, напротив, винаги си оставаше изпълнен с енергия.
И това беше най-лошото, защото след като стигнехме вкъщи, след като
преодолеехме тревогата заради коридора, който трябваше да изминем на
пръсти, агонията заради асансьора, който може би беше на друг етаж и
тогава засичахме петдесет и осемте секунди, след това мъчителните
проверки, които трябваше да се проведат в отделните стаи, търсенето на
косъма, който евентуално беше изчезнал, трябваше да се осъществи
последната част от ритуала – Дионис, който пропъжда смъртта с пениса си
и възхвалява живота, освобождавайки зловещо оргазма си. Едва след тези
бесни, злокобни и лишени от любов съвкупления, по време на които
крещеше: "i zoi, i zoi, i zoi, животът, животът, животът", ти се предаваше на
съня. А аз оставах с широко отворени очи и с наострени уши да мисля, да
слушам чистачите, които призори събираха с трясък и ругатни боклука на
улица "Колокотрони", и впримчена от обичайните шаблони, с които човек
се опитва да даде обяснение на живота, на произволнте схващания за добро
и зло, виждах в това някаква символика – да се съсипваш по този начин,
защо? Какъв беше смисълът да обикаляш по таверни и нощни клубове, да
се отдаваш на срамни емоции и на нездравословни фантазии, да се
възбуждаш заради някаква си тлъста слоница и един кльощав гей? Какво
стана с героя, с приказката? Да не би да беше закотвил кораба си в
комфортното пристанище на отстъплението? И ти бях сгрешила, бях
объркала Дон Кихот с най-лекомисления герой от "Пер Гинт"? Задавайки
си подобни въпроси, се отдръпвах разочарована и се убеждавах все повече,
че съм ти придавала несъществуващи качества или такива, които са
съществували, но вече са изчезнали. Впрочем това беше периодът, когато те
обичах най-малко и се отказах от ролята си на вече непотребния и лишен от
смисъл Санчо Панса, и започнах отново да работя, да пътувам, и подех
отново живота, който ти беше объркал в един фатален августовски
следобед Хората забравят винаги, че героят е човек, просто човек, и че
понякога е по-лесно да се противопоставя на една тирания, да търпи
мъчения, да чезне в продължение на години в килия без въздух и светлина,
отколкото да живее изпълнен с лицемерие живот. Щеше да ми отнеме доста
време да разбера, че твоята Дионисиева лудост е обикновено отчаяние, че е
чувство за безсилие, породено от разкритието, че си се впуснал в
начинание, по-голямо от твоите възможности и при всички случаи
невъзможно. И само след твоята смърт щях да разбера, че след онзи череп,
ти си знаел, че изживяваш последното си лято.

* *

"Как се казва китът от онази книга, белият кит, който никога не

умира?". "Моби Дик". "А капитанът на кораба, който умира, докато го
преследва?". "Ахав". "А морякът, който се спасява при корабокрушението и
разказва историята за Моби Дик и капитан Ахав?". "Исмаил". "Ще те
нарека Исмаил. И ще се подпиша като Ахав. Дай ми адреса!". "Алекос,
какъв смисъл има да си играеш винаги на конспирации?". "Дай ми адреса
ти казвам". Дадох ти адреса. Заминавах за Саудитска Арабия и щях да се
върна две седмици по-късно, в четвъртък, а ти искаше някакви координати,
на които да ми пишеш дали ще се срещнем в Рим или в Атина. Но в
телекса, който получих в Джеда, не се говореше нито за Рим, нито за Атина,
а за Ларнака. Тоест Кипър. "Исмаил пладне Ларнака стоп никакво
потвърждение повтарям никакво стоп оправяй се стоп Ахав". Странно. Но
не заради срещата в Кипър, където не беше стъпвал от седем години и
където ми се струваше, че е нормално да искаш да видиш местата и хората,
които бяха оставили дълбока следа в твоя живот, а заради инсценировката,
заради факта, че ти наистина беше използвал имената Исмаил и Ахав,
затова че беше прибегнал до тези хитрини, избягвайки да повтаряш датата
или да пишеш думата Кипър. Единственото точно указание беше часът. И
да не изпращам потвърждения: "Оправяй се!". Ставаше Дума за някоя от
твоите шеги, за някоя от твоите чудатости или имаше сериозно основание?
Проверих разписанието на полетите.
Ти го беше проучил много добре, преди да ми изпратиш телекса – от
Джеда можеше да се отлети за Кипър само през Бейрут, а полетът от Бейрут
кацаше точно в дванайсет на обяд. После свих рамена, залових се да
изпълня нарежданията ти, и ето те на пистата в Ларнака – ескортиран от
трима непознати и ликуващ. "Браво! Ти успя!". "Да, но не можеше ли да не
ми изпращаш толкова загадъчен телекс?". "Не, щяха да разберат, че се
намирам в Кипър". "Кой е щял да разбере, кой не е трябвало да разбира?".
"Някой, който исках да насоча на погрешна следа. Заминах от Атина,
обявявайки, че заминавам за Италия, за Флоренция". "Кога?". "Преди една
седмица". "И цяла седмица си се крил тук в Кипър ли?". "Не, само три дни.
Колкото ми бяха нужни, за да заблудя някого в Италия. Вече всички знаят,
че съм тук. Утре има митинг на Макариос и ще участвам заедно с други
депутати". "Обясни ми по-добре!". "Няма какво толкова да се обяснява. До
ушите ми стигна нещо и взех моите предпазни мерки. Хайде, ела!".
Качихме се в автомобила, с който щяхме да отидем в Никозия и краката ми
веднага напипаха под предната седалка един автомат. "А това? И това ли е
част от твоите предпазни мерки?". Ти сви рамене: "Естествено, че не. Тук
оръжията са под път и над път. Тук в Кипър са луди по оръжията.
Въобразяват си, че за да се предпази човек, е достатъчен един автомат.
Зарежи, виж какъв хубав ден!".
Доброто ти настроение изглеждаше искрено. Можеше да се каже, че
отново да знаеш, че си в опасност, ти доставя удоволствие и те възбужда.
Може би затова не отдадох значение на цялата случка, дори не се опитах да
вникна в нея по-сериозно и да те попитам кой е мистериозният "някой".
Дори постепенно започнах да подозирам, че си организирал целия този
театър, за да не скучаеш. Моби Дик, Ахав, Исмаил – ако до ушите ти
наистна беше стигнал слух, че се канят да те нападнат, и ако ти беше
повярвал в това до такава степен, че да ги насочиш погрешно в Италия,
защо беше избрал точно Кипър, където да бъде убит човек, беше по-лесно
откъдето и да било другаде? И освен това никой ли не те беше видял да се
качваш на самолета за Кипър, – при положение че беше заявил, че
заминаваш за Италия? Служителите на авиолинията, тези на граничната
полиция, персоналът, обслужващ даден полет, не бяха ли забелязали? Даже
беше пътувал със собственото си име, с истинския си паспорт, нали така?
Глупости! Най-вероятно не беше пристигнал седмица по-рано, а заедно с
депутатите, изпратени за митинга на Макариос. "Покажи ми паспорта си!".
"Не ми вярваш, нали, както не ми вярваше за трите дни в Москва?". "Не".
"Ето го". Действително печатът беше отпреди седем дни, но скептицизмът
ми си остана. Не отслабна дори заради факта, че останалите депутати бяха
отседнали в комфортен хотел, а ти в нещо като мотел близо до
демаркационната зона. "Алекос, защо не се настаним и ние в приличен
хотел?". "Защото този мотел е на един приятел, на когото имам доверие.
Тук се чувствам на сигурно място". Всъщност имаше само един вход и
тримата младежи с автомата под седалката се редуваха да го наблюдават и
през нощта. Що се отнася до подробността, че един телохранител те
следваше навсякъде, където ходеше, макар и на известно разстояние, за да
не бие на очи, не беше ли казал, че в Кипър оръжията са под път и над път?
Една-единствена вечер се обезпокоих. Бяхме ходили при Макариос, за да го
поздравим, и разговорът се беше насочил към документите на ЕСА – онези,
които по време на скандала, който беше вдигнал на Авероф, беше обявил,
че възнамеряваш да потърсиш, за да "изобличиш него и неговото
правителство". "Ваше Високопреосвещенство, има много неща за
разкриване на преврата в Кипър. Струва ми се, че Йоанидис е попаднал в
капан, устроен му от ЦРУ и от някои гръцки политици. Доказателствата се
съдържат в тези документи". Макариос ти беше отвърнал, че в такъв
случай, ако търсиш тези документи, рискуваш живота си, и го беше
повторил и на мен: "Very risky! Very! Много е рисковано! Много!". Така, на
прибиране в мотела, разговаряхме за това: "Алекос, чу ли какво мисли
Макариос?". А ти: "Да не го пропуснеш в книгата!". "Каква книга?". "Тази,
която ще напишеш след смъртта ми". "Каква смърт? Ти няма да умреш, а аз
няма да пиша никаква книга". "Аз ще умра и ти ще напишеш тази книга".
"Ами ако умра преди теб, или заедно с теб?". "Няма да умреш нито преди
мен, нито заедно с мен. Исмаил не умира нито преди Ахав, нито с Ахав.
Защото трябва да разкаже неговата история".
Но докато го казваше, ти се смееше и в същия момент и аз започнах да
се смея. Едва година по-късно, минавайки по стъпките на твоите убийци,
щях да открия едно смразяващо съвпадение. Точно през седмицата, когато
ти си заминал за Кипър, а в Атина всички си мислели, че си във Флоренция
в Италия пристигнали двама гърци. И отседнали във Флоренция при
сънародниците си Христос Гриспос и Нотис Ианайотис, студенти по
архитектура. Двмата твърдяли, че са заминали на ваканция и че се
сприятелили случайно, на кораба, с който пътували от Патра за Анкона.
Страино приятелство, при положение че единият се определяше като
папандреист, бивш привърженик на комунизма, а другият се смяташе за
нацист. И странна ваканция, при положение че след като са избрали
Флоренция, не са си направили труда да я разгледат. Денем стояли почти
винаги затворени вкъщи, в очакване на телефонно обаждане, което не
идвало, вечер излизали винаги с вид, че търсят нещо или някого, когото не
успявали да намерят. И на връщане изглеждали много обезсърчени. На
седмия ден си тръгнали разочаровани. Разочаровани от какво? Нацистът
бил русокос със студени и сини зеници, с тъпо и изпълнено с омраза лице.
Говорел съвсем малко, поздравявал, удряйки с ток, както правят военните, и
съскайки: "Heil Hitler!". Представял се като Такис и притежавал в Атина
няколко копирни центрове. От описанието, което ми направиха Гриспос и
Панайотис, ми се стори, че го познавам. Всъщност един подобен тип го бях
интервюирала няколко месеца преди това за едно разследване на връзките
между гръцките и италианските фашисти. Във всеки случай беше същият,
който през пролетта беше участвал в побоя над депутата комунист
Флоракис. Колкото до папандреиста, той бил дебел и недодялан младеж с
кръгло лице, подобно на младежа, когото бях забелязала от кораба в деня, в
който бяхме отишли в Иския, със "Саламандър" по петите ни. Носел сини
джинси и колан с метална катарама, приказвал много и най-вече за своя
автомобил, сребристобяло пежо, възхвалявайки бързината и маневреността
му. Смятал се за велик пилот, ненадминат в преследване и в маневрите на
360 градуса, приказвал много за пътуванията си. По времето на Хунтата
бил в Канада, където работил в някакъв гараж в Торонто и участвал в
автомобилни състезания. За какви състезания ставало дума, Гриспос и
Панайотис не си спомняха или се правеха, че не си спомнят, въпреки че
знаеха много за него. И тримата бяха от Коринт. Но не ми беше трудно да
изясня, че ставаше дума за състезания по отворен маршрут, тези, при които
съперниците тръгват един срещу друг, блъскат се челно и се завъртат на
360 градуса. Не ми беше трудно и да свържа тази подробност с нещо, за
което вестниците вече бяха писали, по-точно за факта, че той е бил в
Италия и през есента на седемдесет и трета, и през пролетта на седемдесет
и четвърта. В Милано, в Рим, във Флоренция. Колкото до хамелеонската му
политическа принадлежност, тоест до приятелството му с нациста Такис и
със самоопределянето му като привърженик на Папандреу, след като е бил
последовател на комунизма, е имал твърде интересно минало. През първите
години на диктатурата той е бил художник моделиер в ателието на Деспина
Пападопулос. С една дума, връзка между крйната десница и крайната
левица, още една рожба на чудовищния съюз, който създава отлични
наемници.
Говоря за Микеле Стефас. Същият Микеле Стефас, който в нощта на 1
май 1976 щеше да е зад волана на един от автомобилите, които щяха да те
убият – именно сребристобялото пежо. Той е бил този, който, докато ти
беше в Кипър, се е мотаел по улиците на Флоренция, където ти ги беше
накарал да си мислят, че ще отидеш през онези дни.
ГЛАВА III
Онова невероятно лято, което ти знаеше, че ще е твоето последно лято.
През онова невероятно лято се случи какво ли не. За да не забравиш за
срещата ви в Самарканд, Смъртта се появи и под формата на автомобил.
Процесът срещу Пападопулос и Йоанидис и членовете на Хунтата тъкмо
беше започнал, успоредно с процеса срещу Теофилоянакос, Хазизикис и
бандата мъчители, а ние току-що се бяхме върнали от Кипър и се бяхме
озовали в една разтърсвана от бунтове със синдикален характер Атина,
колкото странни, толкова и неуместни. Неуместни, защото се случваха
именно в дните, когато градът трябваше да изрази радостта си, че вижда
старите тирани зад решетките. Странни, защото бяха съпроводени с
необичайно насилие – книжни бомби, коктейли "Молотов", изкъртени
павета, дъжд от камъни, на които полицията отвръщаше със сълзотворен
газ, с удари с палки, с брутални арести, както и защото ударите с палки и
бруталните арести не сполетяваха най-разгорещените демонстранти.
Напротив, сякаш полицията се стараеше да щади както тях, така и един
черен кадилак, който от четирийсет и осем часа непрекъснато обикаляше и
мяташе книжни бомби и коктейли "Молотов". Така, макар и в началото да
се смяташе, че става дума за стратегическа грешка на левицата, глуха за
неуместното излизане на площада, докато се провеждат подобни процеси,
се беше породило съмнението, че всичко това е дело на десницата, търсеща
нужната искра, за да оправдае обичайния преврат, носител на Ред и
Законност. Впрочем носеха се ужасни слухове и в твоя офис много хора
изглеждаха притеснени. Говореше се, че в казармите се носел мирис на
война, че танковата част била в бойна готовност, че някой забелязал
раздвижване на войски. Ти беше единственият, който изглеждаше спокоен:
"Нека не преувеличаваме! Ако групичката съществува, достатъчно е да се
изолира. Ако черният кадилак съществува, достатъчно е да се
идентифицира. И да се разбере кой е в него, за кого работят, на кого
долагат. Излишно е да стоим тук и да си приказваме". После, на
свечеряване, излезе и се прибра много доволен: "Приготви се, отиваме на
разходка". "На разходка ли? Според теб тази вечер подходяща ли е за
разходки?". "Да, и те искам елегантна". "Защо?". "Защото ако ни арестуват,
ще можем да възразим: "Но ние какво общо имаме, вижте ни как сме
облечени, бяхме излезли на разходка"". Дори ме накара да си сложа дълга
рокля, високи токчета и бижута. А за теб подбра син костюм, копринена
риза и вратовръзка "Hermes". "И така издокарани и наконтени трябва да се
смесим с демонстрантите ли?!". "Няма да се смесваме с никого. А и освен
това ще сме с кола". "Каква кола?". "Тази, която взех под наем". "Защо си
взел кола под наем?". "За да отида да огледам казармите и да потърся един
черен кадилак".
Колата не беше съвсем подходяща за тази цел. За да ти излезе по-
евтино, беше наел едно старо, раздрънкано рено, което потегляше с
пърпорене и при всяко превключване на скоростите имаше голяма
вероятност да се развали. За сметка на това изглеждаше подходящо за
разузнавателната ти обиколка, която съвсем не беше авантюристична, а се
състоеше в това да спираме на определена дистанция от казармата, да
изключваме фаровете, да се прегръщаме или да симулираме размяна на
нежности, в случай че някой се приближи, да се оглеждаме и да се
ослушваме внимателно. Но в полунощ вече бяхме огледали три казарми, в
които не се случваше нищо, което да подскаже, че се готви преврат. Не се
случваше нищо и в града, където вторият ден на бунтове беше завършил с
експлозия на тротоара пред Политехниката. Колкото до черния кадилак, на
който се дължеше експлозията, от него нямаше никаква следа. "Алекос,
даваш ли си сметка, че е все едно да търсиш игла в купа сено?". "Да, и
въпреки това чувствам, че ще го открия. "Но къде, как?". "Не зная. Да
отидем при Политехниката!". "Но нали бяхме там преди по-малко от
трийсет минути!". "Ще отидем пак". Друсащото се и ревящо рено ни откара
обратно при Политехниката, при студентите, които се бяха барикадирали и
стояха нащрек зад оградата. Дали се е мяркал междувременно? Не, не се е
мяркал. Сигурни ли са? Да, абсолютно сигурни. Има ли вероятност да
грешат? Не, няма такава. "Добре, ще чакам". "Но защо, Алекос, защо?".
"Защото имам предчувствието, че ще мине. Предчувствам го, ти казвам".
Извади лулата си. Запали я и след няколко дръпвания, ето го, че се появи от
една пряка на улица "Стадиу" Приближаваше се към нас бавно, сякаш се
колебаеше какво да прави или искаше да проучи ситуацията, и когато
стигна до нас, ускори внезапно и се отдалечи. Едва успяхме да видим "CD"-
to от регистрационния номер – дипломатически корпус, и да разгледаме
четиримата мъже вътре – трима на около трийсет години, с черни коси,
посърнали, но същевременно дръзки на вид; един на около петдесет, със
сива коса и авторитетен на вид въпреки странната му риза на цветя с къси
ръкави. "Бързо! Тръгвай!". Натика ме в реното, хвърли се на волана и хайде
пак да погледнем тази Смърт, която вместо празни орбити има два фара,
вместо череп има преден капак и предно стъкло, вместо мършави крайници
– гуми, чийто глас е заменен от трясъка на двигателя. Ти тръпнеш целия от
щастие, че си я открил отново, че можеш да флиртуваш с нея както в Крит,
както в Рим, както обикновено, че можеш да си играеш с нея с твоята
дързост, с твоето удоволствие от предизвикателството, с твоята лудост,
която ту е лудостта на Дон Кихот, ту на Дионис, ту на Ахав, но какъвто и
облик да приема, тя винаги е същата. И който е до теб, не е от значение,
животът му не е от значение, твоят живот не е от значение, от значение е
единствено да можеш да пипнеш черния кадилак, да разбереш кой е в него,
кои са четиримата мъже, кой ги изпраща и дори да ги поставиш на колене,
да ги унижиш с риск да умреш.
Онова лудо, безумно, безразсъдно преследване по улица "Стадиу", по
улица "Патисиу", по улица "Александрас", по улица "Кифисиас", след един
автомобил, който караше два пъти по-бързо от нас и се преструваше, че
бяга, за да ни отведе далече, да ни примами в капана, който скоро щеше да
превърне преследвачите в преследвани, а преследваните в преследвачи, и
успяваше, като ту увеличаваше скоростта, ту я намаляваше – сто и двайсет,
сто и трийсет, сто и четирийсет, после намаляваше на сто, деветдесет,
осемдесет, подобно на техниката на рибаря, който се забавлява да отхлабва
и да скъсява кордата, за да изтощи рибата. И ти беше наясно с това. Но не
се отказваше. Лицето ти беше бледо и напрегнато, стискаше здраво волана
и натискаше съединителя все повече и повече, като поднасяше на една
страна, извиваше волана и се подхлъзваше, а аз те умолявах да ги оставиш,
за бога, ще се пребием, не виждаш ли, че се подиграват с теб, че могат да
избягат по всяко време, но не го правят, за да ни държат под контрол и да
ни отведат кой знае къде, че не можеш да ги настигнеш, че ако ги
настигнеш, ще стане още по-зле, те са четирима, а ние двама, те със
сигурност са въоръжени, а ние не, че ако не се пребием, излизайки извън
пътя, ще ни убият те и че е глупаво да умрем така. Защо искаш и аз да умра,
нямаш право да жертваш и другите заедно със себе си, не е нито честно,
нито справедливо. И ужасена и възмутена, те ругаех, проклинах и
умолявах. А ти, с бледо и напрегнато лице, стиснал здраво волана,
продължаваше да натискаш газта, да поднасяш, да извиваш волана, да се
подхлъзваш и не ме удостояваше с отговор, нито с едносрична дума или с
жест. Дори не чуваше какво ти казвам, това, което чувствах, не те
вълнуваше изобщо, като че ли не бях човек, а някакъв вързоп.
Интересуваха те само той и те. Те трябва да бяха опитни в подобни
маневри, а мъжът зад волана истински шампион. Ту се оставяше да го
изпреварим, ту той ни изпреварваше, ту изоставяше на значително
разстояние, ту на няколко метра. От крайбрежната улица на Айос ни отведе
в Рафина, после зави рязко наляво и ни отведе в планината Имитос, после
зави пак надясно и ни поведе отново надолу към морето откъм Вула, като
през цялото време ти не си отвори устата, и нито веднъж не ме удостои с
поглед. Така че по едно време се примирих и спрях да протестирам и да те
умолявам. Чак в три сутринта, когато черният кадилак влезе отново в града
и наби внезапно спирачки, и мъжът със сивата коса слезе – една висока и
огромна сянка, която се шмугна веднага в тъмнината, почувствах лъч
надежда. Помислих си, че искаш да слезеш и да го настигнеш. Но след
много кратко колебание отново подхвана преследването и капанът, който ни
бяха устроили, щракна – една сляпа уличка, която се спускаше в някакъв
подземен гараж, в който той влезе направо и уверено. Чух собствения си
глас да казва: "Върни се обратно!". След което най-накрая чух и твоя:
"Прекалено късно е". "В капан сме, Алекос!". "Зная". Ти продължи да
караш до гаража. Застана до черния кадилак, който беше спрял до входа му.
Хвана лулата откъм огнището. Слезе. "Ела!". Подчиних ти се. Освен
тримата в гаража нямаше никого. Нито пък на уличката. Единственият
признак на живот беше сянката на една котка, която изчезваше тихомълком
под зеленикавата светлина на една неонова табела.
"Погледни ги!". Тримата мъже ни чакаха един до друг. С изпъчени
гърди, с ръце на хълбоците, с разкрачени крака – в позата на биячи. Третият
държеше някакъв цилиндричен пакет в лявата си ръка. Имаше любопитна
прилика помежду им – едно и също ехидно изражение, едно и също
телосложение, еднакъв мургав цвят на кожата, еднакви засукани мустаци.
И с еднакви скромни дрехи – безформени панталони, протрити сака,
вратовръзки на една страна. Не беше трудно да разберем, че кадилакът не е
техен и че мозъкът на цялата работа е мъжът със сивата коса. Но именно
защото ставаше дума за обикновени наемници, за трима нещастници,
продали се за няколко драхми, опасността беше голяма и инстинктивно
пъхнах дясната си ръка в чантата – преструвайки се, че хващам оръжие,
което естествено не съществуваше. Жест, който може би не беше съвсем
излишен, но от който твоята чудовищна смелост не се нуждаеше. С
решителен поглед и със стиснати челюсти ти се приближаваше бавно към
тях, толкова бавно, сякаш всяка крачка траеше цяла вечност, и от всеки
мускул на лицето ти лъхаше такава ледена и неконтролируема ярост, че не
приличаше вече на човешко същество, а на звяр с човешки облик. Докато
се приближаваше, дишаше тежко и ги гледаше втренчено, и когато стигна
пред тях, се спря и ги огледа един по един много бавно. След като ги
огледа, почука с дръжката на лулата по цилиндричния пакет и без някой от
тримата да окаже съпротива или да помръдне, или да каже нещо, ти изрече
на моя и на твоя език: "Виждаш ли, това е бомба. Това не е бомба,
предназначена за някой тиранин. Това е бомба, предназначена за
обикновените хора. А този е гръцки фашист, страхлив слуга. Слуга на ЦРУ
и на КИП, и на Авероф". След като каза това, обиколи два пъти около тях
със същата безкрайно бавна крачка, после спря пред този, който стоеше по
средата, сграбчи го за вратовръзката и му я дръпна няколко пъти с резки и
презрителни движения. "И този е гръцки фашист. И този е страхливец. И
този е слуга на ЦРУ и на КИП, и на Авероф". Накрая, отново без тримата
да окажат съпротива или да помръднат, или да кажат нещо, докато аз не
вярвах на очите си и продължавах да държа ръката си в чантата, и си
мислех, че не е възможно да стоят вцепенени и да позволяват да ги обиждат
и да им се подиграват, че това не е нормално, че след малко ще ти се
нахвърлят и ще те пребият от бой, ти се обърна към третия. Повдигна
лулата си. Опря дръжката в сърцето му, мушна го два пъти, все едно с нож,
и каза: "И този също. Човек не би предположил, нали? Погледни какви
ръце!". Удари го по ръцете. "Погледни какво сако!". Удари го по сакото.
"Погледни какво лице!". Удари го по лицето. "Човек би казал, че е син на
народа. Човек би казал, че и тримата са синове на народа. Ако участваха в
шествие, биха минали за синове на народа. А всъщност са страхливи слуги
и фашисти. И знаеш ли какво им правя аз на страхливите слуги и на
фашистите? Знаеш ли?".
Ти не можеше да им направиш нищо. Абсолютно нищо. Имаше на
разположение само една лула и една облечена в неудобна Дълга рокля
жена, която се преструваше, че стиска несъществуващо оръжие. Ако някой
от тримата се окопитеше, щяхме да бъдем пребити за миг. И ти го знаеше.
Но с крайчеца на окото си най-накрая забеляза моя блъф и сега се
възползваше от това, за да заложиш на съдбата – rouge ou noir le jeu est fait
rien ne va plus. Или печелиш или губиш. Или живееш или умираш. И в
двата случая какво значение има. Важното е да играеш, да се съревноваваш,
да залагаш. Пет секунди, десет. Двайсет, трийсет, четирийсет. Докато
топчето се върти, ли върти в рулетката, дискът забавя ход спира да се върти
и се случва нещо, което не съм се и надявала нито пък съм допускала, че
може да се случи. Изведнъж онзи с пакета се хвърли на колене, другият, на
когото беше дръпнал вратовръзката, се прекръсти, а третият, когото беше
мушкал с дръжката на лулата, покри лицето си и: "Не, Алекос, не! Имам
семейство, прости ми, пусни ме да си ходя". "Не, Алекос, станало е
недоразумение, ние ти се възхищаваме, уважаваме те, кълна се в децата си,
в знамето, не ни убивай!". А ти, забелязвам, че се колебаеш, забелязвам, че
яростта ти утихва, че трябва да положиш ужасни усилия да възпреш смеха,
който гъделичка гърлото ти, да си придадеш сериозен вид и да им
заповядаш със същия тон: "Хайде страхливци, изправете се! И се качвайте
бързо в колата! Следвайте ме на къса дистанция!". "Какво каза, Алекос?!
Какви ги вършиш?!". "Ще ги заведа пред Политехниката". "Ти да не би да
си мислиш, че ще дойдат?". "Да". Наистина дойдоха. Покорни,
хипнотизирани. Те ти се подчиниха, без да гъкнат, като в някой уестърн,
където шерифът успява да залови сам бандите, да ги заведе в селището, да
ги предаде на съдията, който ще проведе законен процес. Последваха те,
както им беше наредил. А ти, с раздрънканото рено, което потегляше с
пърпорене и при всяко превключване на скоростите съществуваше
опасност да се развали, ги замъкна при студентите, които не можеха да
повярват. Те да се погрижат да проверят пакета, в който със сигурност има
бомба, да ги разпитат, да разберат кои са, кой е мъжът със сивата коса, на
кого принадлежи черният кадилак със "CD"-to от без съмнение фалшивия
регистрационен номер, пожела им приятна работа и лека нощ. "Алекос?!
Така ли ще си тръгнем?!". "Какво означава това "така ли ще си тръгнем"?".
"Означава не искаш ли да разбереш кой ги изпраща и кои са?!". "Аз вече
знам. Пък и не обичам да гледам как разпитват хората, как ги съдят и ги
осъждат. Дори когато става дума за негодници. Врагът зад решетките
винаги е бивш враг".
Скоро щях да разбера какво имаш предвид. В действителност именно
през онова лято, през онова невероятно лято изплува изключителната ти
последователност, с която заличи привидната си непоследователност. И
показа, че Пападопулос, Йоанидис и пораженците, срещу които планината,
тоест Властта водеше процеси, като врагове не те интересуваха вече.

* *

"Видях го! Видях ги всички!". "А те видяха ли те?". "Да, първият,

който ме забеляза, беше Ладас. Помниш ли, онзи, който, като ме арестуваха
на сутринта след атентата, ме мислеше за Георгиос и ми казваше: "Чуй ме,
лейтенант, познавам брат ти Александрос, интелигентен мъж, ако беше тук,
щеше да те посъветва да не се държиш като глупак пред Ладас" и така
нататък. И когато ме забеляза, подскочи като ужилен. Пребледня. После
сложи ръка на рамото на Йоанидис и му прошепна нещо. Йоанидис се
обърна и погледът му потърси моя. Стори ми се с известно смущение, и
веднага предаде новината на Патакос, който размърда устни и попита:
"Къде е?", и изчака малко, преди да се обърне и да ме погледне, но когато
забеляза, че и аз го гледам, изправи мигновено глава, като дете, което е
хванато да подслушва. И информира Макарезос, който се наведе към
Пападопулос и му го предаде. Пападопулос не помръдна. Седеше на стола
си неподвижен, изправен, гледаше в пода, някъде пред обувките си, и
остана така в продължение на няколко минути, като че ли беше глътнал
бастун. После размърда очи, незабележимо, без да отмества глава и на
милиметър, без да потръпва и мускул на лицето му. И ме видя. И ми стана
болно". "Станало ти е болно?". "Да. Тези замъглени, угаснали, пепеляви
очи. Приличаха на очи на мъртвец. И онова каменно и синкаво лице. Не
синкаво, по-точно зеленикаво. Нали се сещаш, зеленикавият цвят на
блатната вода. И това... да, това достойнство. Може би го правеше
умишлено, за да покаже, че се смята за господар и че няма да се смесва с
никого, даже и с колегите си, че да се озове като подсъдим в съдебна зала е
обикновена неприятност. Във всеки случай се държеше с достойнство. И си
помислих: "Не е толкова смешен, колкото си представях, той е мъж". Това
ме изненада, тъй като никога не бях мислил за него като за мъж, за мен
винаги е бил автомобил, който трябва да избухне, автомобил с тиранин в
него, и ми костваше усилия да си наложа отново отвращението, което бях
изпитал на влизане, при мисълта за разликата между моя и неговия процес.
Аз бях с белезници, притиснат между двама полицаи, облечен в прекалено
Широка униформа. Той беше елегантен, облечен в хубаво изгладени дрехи,
с добре избръснати бузи, с добре оформени мустачки, седнал на стол с
възглавница. Но когато отвращението ми се появи отново, нямаше никаква
полза, защото този унижен и сразен човек, два пъти унизен и сразен, тъй
като аз го гледах, аз, който се бях опитал да го убия, вече не беше враг. Или
по-точно вече не ми беше интересно да се отнасям към него като към враг".
"А Йоанидис?". "Ех! Йоанидис си е все Йоанидис. Студен, нагъл, уверен в
себе си. С неговото грубо, надменно лице като на монах от Светата
инквизиция. Йоанидис никога няма да се предаде. Никога няма да се
примири, никога няма да се държи като унизен и сразен човек. Ех! В края
на краищата аз го разбирам Йоанидис. Тъй като някои диктатури не се
пораждат случайно или от каприз, те винаги са рожба на политическата
класа, която ги предхожда, на нейната слепота, на нейната некадърност, на
нейната безотговорност, на нейните лъжи, на нейното лицемерие. И
измежду глупаците, които си мислят, че могат да поправят тези вреди,
убивайки свободата, не са само хората като Пападопулос, а и
добронамерените типове като Йоанидис. Безмозъчни насилници, така е,
дори не са в състояние да си дадат сметка, че са инструмент на Властта,
която искат да съборят, така е, но те са добронамерени. В действителност
след това си плащат. Докато онези като Авероф не си плащат никога. Те са
като коркови тапи, които, дори и да ги запратиш в морето с парче олово,
винаги изплуват на повърхността и умират винаги от старост в собственото
си легло с разпятие в ръце и с документ за чисто минало в джоба. Не,
благодаря, дори Йоанидис не е вече мой враг. Вече не ме интересува да се
отнасям дори към Йоанидис като към враг".
Написа и статия на тази тема. Дори поведе борба Йоанидис и
Пападопулос и останалите членове на Хунтата да не бъдат осъдени на
смърт – присъда, която изглеждаше сигурна от самото начало. "През
пролетта на шейсет и осма ние от Съпротивата също осъдихме Хунтата,
господа съдии. И издадохме смъртната ѝ присъда, на която аз станах
изпълнител, що се отнася до Пападопулос. Но ние осъдихме хора, които
бяха на власт, а вие съдите хора, които отдавна са изгубили властта или са
се отказали от нея доброволно. Ние не принадлежахме на политическата
класа, която беше предизвикала преврата със своите грешки, а вие все още
принадлежите на тази класа и каста. Така че, господа съдии, вие също би
трябвало да сте сред двайсет и седемте подсъдими, които днес са в
съдебната зала на "Коридало". Вие, които прилагахте техните закони и
осъждахте опозиционерите. И заедно с вас би трябвало да бъдат
министрите, заместник-министрите, лакеите, които взеха страната на
полковниците, индустриалците, които поддържаха режима с парите си,
издателите и журналистите, които го подкрепяха със своето малодушие. Без
да броим псевдочленовете на Съпротивата, псевдореволюционерите, които
идват днес в тази зала да дават показания като потърпевши, да отправят
обвинения, да се преструват на жертви, тези, които не направиха никога
нищо, за да се борят срещу диктатурата и само от предвидлива хитрост не
крещяха "Да живее Пападопулос!". Наистина в този процес твърде много
неща не ни се нравят, нито от формална, нито от морална гледна точка, и
като начало не ни се нрави това, че в момента, в който го подехте, не взехте
предвид една колкото горчива, толкова и историческа истина – тиранията
не падна благодарение на Съпротивата. Тя падна сама, смазана от
собствените ѝ безобразия, абдикира в нощта, когато Йоанидис позволи на
Гизикис да свика обратно отстранените при преврата политици. Това е от
полза за Йоанидис. Да не забравяме, че по-голямата част от армията и
офицерите на ключови държавни позиции бяха под негов контрол, че той
можеше да откаже да сдаде командването или да изиска от новото
правителство амнистия за себе си и за членовете на Хунтата. Да не
забравяме също, че министърът на отбраната Авероф остави Йоанидис
начело на ЕСА, а после го отпрати в почивка с почести, позволявайки му да
отглежда рози в градината си в продължение на месеци. Ако Йоанидис не
се беше самообвинил в предателство, присъединявайки се към
Пападополус, можеше да се каже, че има абсолютно право да се чувства
предаден. На негово място аз бих извикал Авероф и бих го попитал:
"Авероф, на каква игра си играем? Първо ме оставяш начело на военната
полиция, после ме пращаш в почивка с почести и ме караш да отглеждам
рози, после ме арестуваш и ме съдиш с обвинения, за които се предвижда
разстрел". Бих го попитал също защо Гизикис не се появява на процеса.
Когато Хунтата абдикира, не беше ли той президент на републиката? Този
процес е истинска подигравка, стратегия, за да се придаде непорочност на
старите господари. Колкото до смъртните присъди, които се каните да
издадете, които вече сте издали, да не забравяме следното – мусолиновците
се окачват на площад "Лорето" или веднага, или никога повече. Ако по
време на диктатура убийството на тиранина е дълг, то по време на
демокрация прошката е необходимост. По време на демокрация не се
раздава правосъдие, като се копаят гробове".
Искаше даже да разговаряш с Йоанидис и с Пападопулос. Казваше, че
ако успееш да се пребориш с високомерието на единия и с мълчанието на
другия, ще разбереш къде са скрити архивите на ЕСА и ще си осигуриш
бързо доказателствата срещу Авероф. Така или иначе не беше трудно да се
доближиш до тях. Както и останалите подсъдими, те не бяха в клетка, а в
средата на залата и бяха обградени от слаб кордон от добронамерени
полицаи. Но в този твой план не беше предвидена твоята нерешителност и
странното ти опасение да не ги обидиш. Веднага щом влезеше, се
чувстваше заслепен от светкавиците на фотографите, от коментарите на
журналистите, от шепота на публиката: "Ето го, дойде", спотайваше се зад
някоя колона и не се показваше даже когато заседанието биваше
прекъсвано. "Успя ли?". "Не, утре". "Реши ли се?"-"Не, утре". Накрая, една
сутрин стисна зъби и се престраши. Насочи се към Пападопулос. Щеше да
ми разкажеш, че до такава степен си бил решен да говориш с него, че след
първата крачка си се чувствал почти спокоен и си можел да запечаташ
всичко – тишината, която внезапно настъпила, ударите на сърцето ти,
изумените погледи, които те следвали, докато си вървял към него. Между
другото и той те гледал втренчено, най-накрая зелената блатна вода била
раздвижена от лек ветрец, от някаква усмивка, която не си разбирал дали
изразява ирония или симпатия, която все пак била окуражаваща и
подканяща. Но тъкмо когато си се приближил до него и очите ти се
срещнали с неговите, изплували далечни, но въпреки това ясни спомени –
един черен линкълн, който се движи по улица "Сунион", в черния линкълн
има човек, който никога не си виждал, който въпреки това трябва да убиеш;
далечни, но изгарящи мисли: "Кой знае що за тип е, като го погледнеш в
лицето, ако погледнеш един човек в лицето и забележиш, че е човек,
подобен на теб, забравяш какво представлява той и да го убиеш става
трудно, така че по-добре да си представиш, че убиваш автомобил, този
омразен автомобил, който се движи със сто километра в час, сто километра
са сто хиляди метра, един час е равен на три хиляди и шестотин секунди,
всяка секунда е равна на двайсет и седем метра, една десета от секундата
отговаря приблизително на три метра, а колко трае една десета от
секундата, боже мой, по-малко и от миг, една десета от секундата е съдба,
kilia ena, kilia dio, kilia tria, хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три".
Точно когато си преживявал отново всичко това и си се канел да изречеш
онова, което никога не би предположил, че можеш да кажеш: "Добър ден,
господин Пападопулос, бих желал да разговарям с вас", откъм преградата
на присъстващите се надигнал женски крясък: "Пападопулос палач!
Йоанидис убиец! Гнусни червеи, на бесилката!". И решителността ти се
изпарила незабавно. Обърнал си му гръб и си се отдалечил, изчервен.
"Защо, Алекос, защо?". "Защото се почувствах толкова смутен, толкова
засрамен. Бог ми е свидетел колко съм ги обиждал, заплашвал, проклинал,
но тогава те бяха господарите, а аз бях във вериги. Не се обижда човек във
вериги. Никога. Дори и да е бил тиранин. Край, няма да се върна повече в
онази зала, няма да стъпя там". И удържа на думата си. Отказа даже да
присъстваш на четенето на присъдата. "Веднъж вече съм чувал съдията да
произнася смъртна присъда. Зная какво означава да те осъдят на смърт".
Вместо теб отидох аз. И това ми беше от полза, за да стигна до извода, че
както винаги, свързвайки нишките на конкретното с паяжините на
въображаемото, ти беше видял несъществуващи неща или такива, които
съществуваха само в твоята фантазия. Преди всичко никого не го грозеше
разстрел. Дори децата знаеха, че смъртната присъда ще е само формална,
че един час по-късно Караманлис ще ги помилва. Освен това залата в
"Коридало" не приличаше на сцена, на която се разиграва трагедия, а по-
скоро на фоайе на някой театър, по време на антракта преди последното
действие на някоя оперета. Подсъдимите се подсмихваха безгрижно,
разменяха си гримаси на задоволство, забавляваха се даже да ми хвърлят
изключително любопитни погледи: "Той не е дошъл, дошла е тя". Колкото
до Пападопулос и Йоанидис, и двамата заети с това да се отбягват като
ревниви и обзети от взаимна омраза примадони, те не предизвикваха у мен
никакво снизхождение. В първия изобщо не можех да открия достойния
човек, който ми беше описал, а във втория съвсем не можех да си представя
честния войник, който ти решително и неочаквано беше защитил. Онова
безизразно и апатично лице, онази голяма твърдост. В него имаше по-скоро
нещо жалко, нещо недодялано, което предизвикваше съжаление.
Недодялаността на военните, които сякаш са се родили в униформа, носят я
като втора кожа, и когато я свалят, за да облекат цивилни дрехи, изглеждат
жалки и недодялани. Беше недодялан. Със своя хъс, "ако искам, ще те
пипна", с карираното си, прекалено тясно и късо в широките му хълбоци
сако, с панаталони до глезените, защипани с две невероятни щипки за
пране. Пападопулос не изглеждаше недодялано, макар че имаше вид на
чиновниче, хванато на местопрестъплението. Йоанидис, страшният
Йоанидис обаче беше. Не можех да откъсна очи от онези щипки. И
изведнъж той забеляза това. Стана, сложи ръце на кръста и с тежка походка
като на робот, тръгна към мен, която бях седнала под креслото на главния
прокурор. Спря се с изпъчени гърди, с изправена брадичка, в ненужно
враждебна и войнствена поза и се вторачи в мен с ледените си сини очи. И
в отговор на това аз също се вторачих в него, играейки глупавата игра "ако
ти не сведеш поглед, и аз няма да го направя", която продължи
неопределено време. Продължи до момента, в който той не прошепна нещо
на своя език, което аз не разбрах, сведе очи и се обърна кръгом – с
изпъчени гърди, с изправена брадичка и с ръце на кръста.
"Кой знае какво е казал". Ти се усмихна странно: "Аз зная "Не е
възможно, никой не чу". "Въпреки това зная". "Така ли-Какво е казал?".
"Казал е: "Поздравете го от мен!"". И уверен в това, ме заведе на вечеря с
обичайната група фавни и менади. За да ги убеждаваш в несправедливостта
на тази присъда.

* *

Думи на вятъра. Никой не те разбираше, естествено. Никой не

одобряваше застъпничеството ти по отношение на хората, които преди
искаше да убиеш, а към които сега се отнасяше с такова състрадание.
Забавно му е винаги да прави обратното, казваха, и той самият не знае
какво иска. През онова лято и аз често бях на същото мнение. Никога преди
онова лято не бях долавяла драмата, че съпровождам през пустинята човек,
чиято същност ми убягва, тъй като той е много души едновременно, и
всички различни и оплетени в противоречия, които не отговарят на
двойствеността на героя с едно добро и с едно лошо око, с лице на дете и с
лице на старец, с вкопчен в миналото ум и с друг, устремен към бъдещето.
Както винаги, чак след твоята смърт, подреждайки мозайката на твоята
личност, щях да осъзная, че всеки жест, смятан от мен или от останалите за
абсурден, е бил основателен. Тоест влизал е в рамките на много прецизно
поведение. Например поведението ти към процеса срещу Теофилоянакос,
Хазизикис и групата на мъчителите. Ти не осъждаше този процес,
разграничаваше го категорично от процеса срещу Пападопулос и Йоанидис
и членовете на Хунтата, и не само защото той се базираше на безспорни
престъпления, а защото можеше да послужи като урок за страните, в които
изтезанията са практика. Въпреки това беше призован на три пъти да дадеш
показания и трите пъти използва разни причини, за да не се явиш. "Имам
температура, имам ангажимент, намирам се в Италия". "Но Алекос, ти си
най-важният, най-чаканият свидетел!". "Зная". "В такъв случай кога ще
отидеш?". "Не зная". След това изведнъж едно телефонно обаждане: "Ще
дойдеш ли? Утре ще се явя". Това, което накара да се решиш, беше слухът,
че за да ограничи максимално интереса към твоята личност и към твоите
свидетелски показания, в деня, в който ти трябваше да се явиш,
председателят щял да забрани достъпа на фотографите и на телевизионните
оператори в залата. "Невероятно! Кой ли може да го е накарал да направи
подобно нещо, Алекос?". "Той". "Кой той?". "Авероф, кой друг? Става дума
за военен трибунал, а военните трибунали са на подчинение на
министерството на отбраната". "И какво ще направиш, за да попречиш?".
"Нищо. Това ми е изгодно".
Сега, когато проучвах сценария на твоето появяване, се питах в какъв
смисъл може да ти е изгодно. В края на краищата сценарият беше доста
елементарен. За разлика от залата в "Коридало" – много просторна и
театрална, в тази липсваше всякаква атмосфера. Представляваше дълга и
тясна стаичка, по средата на която минаваше пътека, която водеше до
микрофона на свидетелите и до креслата на съдиите. От лявата страна на
пътеката, на входа, стояха публиката и журналистите. От дясната –
адвокатите и подсъдимите. На първия ред сред подсъдимите –
Теофилоянакос, лесно разпознаваем с неговото огромно телосложение и
сипаничавото му, маймунско лице. На втория ред – Хазизикис в синия
костюм, със синята вратовръзка, с безупречната риза и с полускрито зад
черните очила лице. На третия ред – лекарят, който присъстваше на
изтезанията, за да не се допусне жертвата да умре – един странен, слаб тип,
с малка крива уста и с пърхащи като крила на пеперуда зеници. До всеки
един от тях – останалите, около трийсетина души. Непознати, безобидни
лица, с безлични физиономии. Злите хора рядко са зли на вид. Впрочем
според мен дори и Хазизикис не изглеждаше зъл на вид. Нито
Теофилоянакос. По-скоро известно коварство лъхаше от адвокатката,
неговата съпруга – една красива блондинка с неприятни черти и
саркастична усмивка. Всичко това смекчаваше процеса, чийто председател
– един плешив и гневен, потънал в огромна черна тога човечец, водеше
заседанието с отегчение. Но после беше назовано твоето име, стъпките ти
отекнаха по пътеката, докато вървеше напред, и Теофилоянакос отново
стана предишният Теофилоянакос, Хизизикис предишният Хизизикис,
залата се напълни и скуката прерасна в трескаво напрежение. Всъщност ти
не вървеше, а пристъпваше бавно. И с толкова преднамерено и смущаващо
спокойствие, с толкова величествена и предизвикателна надменност, че
спокойствието и надменността ти от нощта, в която се беше изправил пред
тримата фашисти с черния кадилак, изглеждаше в сравнение като
пъргавина и добронамереност. Едно, две. Едно, две. Едно, две. Но това,
което правеше най-голямо впечатление, не беше походката ти. Беше
начинът, по който останалата част от тялото ти се включваше в този ритъм,
и преди всичко дясната ти ръка, която се повдигаше и спускаше в
перфектен синхрон с левия ти крак – все едно, че маршируваше под
отмерения такт на махало. Тик, так, тик, так. А другата ти ръка беше свита
под прав ъгъл върху сърцето, където стискаше лулата си. Що се отнася до
погледа ти, той беше много решителен и беше вперен в председателя като в
плячка. Нарочно пренебрегваше Хазизикис и Теофилоянакос, като че ли
никога не си ги познавал. Стигна до микрофона. Пъхна дясната си ръка в
джоба на сакото. Поднесе изгасената лула пред устата си и каза: "Трябва да
попитам уважаемия трибунал...". Видях неподвижните като маски лица на
униформените съдии да се съживяват изумени, а дребното лице на
председателя да пребледнява: "Вие няма да питате нищо! Въпросите ги
задава трибуналът! Кажете само кога и къде сте били затворник? Факти, а
не мнения, ясно?". Просветна ми. Ето защо забраната за фотографите и
телевизионните оператори ти беше изгодна. Ето защо веднага щом научи
новината за тази забрана, прие да отидеш да дадеш показания. Ето защо
влезе по този начин, без да удостоиш с поглед Теофилоянакос и Хазизикис.
За да предизвикаш разправия и да кажеш на висок глас онова, което искаше
да кажеш в залата на "Коридало", тоест че истинските подсъдими вече не са
подсъдимите негодници, а тези, които ги съдеха от собствена изгода. В
такъв случай ми оставаше само да притая дъх и да чакам.
Извади лулата от устата си. Повдигна я сякаш е копие. "Бях затворник
от 13 август 1968 до 21 август 1973, господин председател, и ще говоря за
конкретни факти. Единствено за факти, господин председател, и то за
факти, които вече са известни на този съд, защото аз нямах нужда режимът
да се смени, за да обвиня подсъдимите в тази зала. За да си спестите време,
трябва само да прочетете моите обвинения отпреди седем години, очевидно
игнорирани от подчинената на Пападопулос магистратура. Тези обвинения
се намират в папката, която стои под носа ви. Но ще поставя едно условие,
за да повторя тези обвинения. Вие да се обръщате към мен учтиво, като
използвате името и фамилията ми, като ме наричате господин, даже
господин депутат, и като обясните защо забранихте на фотографите и на
телевизионните оператори да присъстват на моите свидетелски показания.
Вашият министър на отбраната Евангелис Авероф ли ви го разпореди?".
"Свидетеляяяяяяят!". Без да обръщаш внимание на този крясък, ти замахна
два пъти с лулата си във въздуха: "Ще повторя въпроса си, господин
председател. Вашият министър на отбраната Евангелис Авероф ли ви го
разпореди?". "Свидетеляяят! Аз задавам въпросите". "И аз ще ви отговарям,
стига да дадете обяснение". "Свидетеляяят! Вие забравяте къде се
намирате!". "Не съм забравил. Намирам се пред военен трибунал, за да дам
показания за престъпленията на хората, срещу които се борих седем
години, докато магистратите като вас им служеха. Намирам се в съдебна
зала, където се води процес срещу мъчители, на чиито жертви вие
издавахте присъди, прилагайки законите на диктатурата. Съдебна зала, в
която се отнасят към мен с по-малко уважение, отколкото магистратите на
Пападопулос". "Мълчи!". "Вие ми говорите на "ти", господин
председател!". "Мълчи!". "Вие продължавате да ми говорите на "ти", както
магистратите на Пападопулос. И щом ти ми говориш на "ти" дребен
аверофаки, и аз ще ти говоря на "ти", както говорех на магистратите на
Пападопулос". Униформените съдии слушаха все по-изумени и изтръпваха
при всяка фраза. Подсъдимите изглеждаха направо вцепенени, както и
адвокатите им. Журналистите пишеха ли пишеха, погълнати от възбудата, а
аз се питах кога ще настъпи затишие. Но то не настъпваше. Разправията
продължаваше, наслагваха се гласове, сред които твоят гърмеше, а този на
председателя звучеше пискливо, крясъците се смесваха и звучаха като
кучешки лай. Битката, която беше планувал и очаквал. "Свидетелят! Искам
да чуя какво се е случило след арестуването ти! Само това и нищо друго!".
"Не и преди ти, аверофаки, да обясниш защо си забранил достъпа на
фотографии: и на телевизията. Не и преди да престанеш да ми говориш на
ти! "Аз не се казвам Аверофаки! Какво означава "аверофаки"? "Много
добре знаеш, аверофаки! Означава слуга на Авероф!". "Тук се отправят
обиди към съда! Тишина!". "На мен ли казваш "тишина", аверофаки? Не
можаха да ме накарат да мълча дори и с мъченията си, с отряда си за
екзекуция, а ти искаш да ми наденеш намордник ли? Ти ли?!". "Аз не ти
надявам намордник, аз те разпитвам според процедурата!". "Процедурата
предвижда да се говори на "вие", а не на "ти", аверофаки!" "Фактите!
Искам фактите!". "Прочети ги от папката, аверофаки!".
Отстъпи. Може би защото не можеше да те арестува без съгласието на
парламента или защото скандалът щеше да му навреди, може би защото
започваше да му писва и да си дава сметка, че никога няма да излезе на
глава, и отстъпи. Сгуши се в стола си и като започна отново да ти говори на
"вие", те помоли: "Хайде успокойте се, господин Панагулис, моля ви. Не се
засягайте така, бъдете така добър да дадете отговор, на това, което ви
попитах. Ако обичате!". И ти прие капитулацията му, отказа се да го
накараш да признае защо е забранил достъпа на фотографите и на
телевизията, и без друго онова, което искаше да кажеш, го беше казал, и
като свали лулата, като извади ръката си от джоба, започна да изреждаш
страданията, на които си бил подложен между 13 август 1968 и 21 август
1973 година. Но с безразличен и отегчен тон, сякаш изпълняваше роля,
която според теб е излишна, и за по-малко от трийсет минути. Други бяха
говорили пет-шест часа, представяйки подробности, впускайки се в
дреболии и излишни детайли. Докато ти сби в по-малко от трийсет минути
целия си кошмар от хиляда осемстотин трийсет и два дни и хиляда
осемстотин трийсет и две нощи, когато единственото нещо, което беше в
състояние да те запази жив, беше надеждата да можеш да говориш, както
говориш днес, да обвиниш в съда тези, които сега стояха зад гърба ти. Ти
пропиля в по-малко от трийсет минути толкова жадуваната възможност и
не каза почти нищо от онова, което разказваше на мен, веднага щом
спомените предизвикваха треската, която прерастваше в делириум, и ти
започваше да плачеш в обятията ми с огнена глава и с ледени крака, накрая
лицето ми придобиваше чертите на Теофилоянакос или на Хазизикис, или
на лекаря, който присъстваше на изтезанията, и ако те молех: "Успокой се,
аз съм, погледни ме, аз съм", ти ме отблъскваше, крепейки: "Стига, не,
стига, убиец, убийци, помощ!". Дори за най-ужасяващите изтезания загатна
с безразличие, омаловажавайки ги сякаш принадлежаха на едно толкова
далечно минало, че у теб се беше заличила всякаква следа, а
Теофилоянакос, Хазизикис и останалите зад теб, седнали на няколко метра,
бяха на милиони мили разстояние – потънали в пространството и във
времето. Имена, фамилии, дати, конкретна информация и толкова. Удари с
камшик, с тояги, пробождания с нож, изгаряния от цигара по гени галите и
по цялото тяло, фаланга, душене с одеяло и без одеяло, сексуални мъчения.
При думите "сексуални мъчения", ти затихна. "Моля, продължете!",
подкани те председателят с нов, почти мил глас. "Не, това е достатъчно".
"Това е достатъчно?!". "Да, господин председател, нямам какво друго да
добавя".
Настъпи изненадваща тишина. Съдиите и подсъдимите, адвокатите и
журналистите, всички изглеждаха вцепенени от изненада. Възможно ли е
след като си чакал чаша вода цели векове, да я откажеш? "Може би сте
забравили нещо", подсказа ти председателят. "Аз никога не забравям.
Повтарям, това е достатъчно". И отново настъпи тишина. "Някой желае ли
да зададе въпроси на свидетеля?", измънка председателят. След безкрайно
очакване поканата беше поета само от един подсъдим в капитанска
униформа. "Бих искал господин Панагулис да разкаже как съм се държал аз
по време на разпитите". Може би очакваше да снемеш от него някоя вина,
може би наистина се е държал по-добре от другите и заслужаваше малко
снизходителност. Но ти не го удовлетвори и като завъртя леко глава,
отминавайки с поглед Теофилоянакос и Хазизикис, отговори загадъчно:
"Както сега". За трети път настана тишина. "Никой друг ли не желае да
зададе въпроси на господин свидетеля?", повтори председателят. И тогава
Теофилоянакос се размърда. С мъка, все едно че му костваше неописуеми
усилия, се изправи, подпирайки се на облегалката на скамейката, на която
седеше жена му в тога. Изправен изглеждаше много висок и много силен –
с широки като на боксъор рамене, с набит и як врат като на щангист. И
въпреки това в него имаше нещо крехко, нещо печално или пораженско,
което дори и да не искаше, предизвикваше голямо състрадание. Същото,
което човек изпитва при гледката на мъртъв слон или на убит носорог.
"Алекос...". Продължавайки да се държи за облегалката и докосвайки леко
тогата на жена си, която гневно му шепнеше нещо, спря влажния си поглед
върху гърба ти, прочисти гърлото си, и с дрезгав, пропит с тъга глас,
повтори името ти: "Алекос...". Звучеше по-скоро като молба, отколкото като
име. Една сърцераздирателна молба да се обърнеш, да му посветиш поне
един бегъл поглед. Ти остана неподвижен, глух. "Трябва да направя едно
изявление, Алекос". "Изявленията се правят пред съда, не пред
свидетелите", поправи го председателят. Теофилоянакос сведе глава, без да
сваля поглед от теб, който знаех, че ти тежи на гърба като оловен капак. Но
ти не се обръщаше и нямаше да се обърнеш. "Хайде, какво е вашето
изявление?", продължи председателят. Теофилоянакос въздъхна дълбоко.
"Следното, господа. Алекос.... депутатът Панагулис не разказа всичко,
което би могъл да разкаже. И това, което разказа, е вярно. Аз го моля да ми
повярва, че съжалявам, че съжаляваме, че сме се държали с него така, както
се държахме. Моля го да ми повярва, че го уважавам много, че винаги съм
го уважавал, че и тогава го уважавах, уважавахме го много. Защото...". Тук
гласът му прекъсна, но продължи веднага силно и уверено. "Защото,
господа, той е единственият, който не ни се даде! Единственият, който
никога не се прекърши!".
Не помръдна нито мускул на лицето и тялото ти. Окото ти не мигна, не
даде никакъв признак, че си чул. С такова поведение изчака съдът да те
освободи и когато дойде моментът да си тръгнеш, да минеш отново по
пътеката, ти се обърна на противоположната на Теофилоянакос страна, така
че да продължаваш да си с гръб към него или да си само в профил към
него. След това, с предишното спокойствие, със същата походка, с лявата ти
ръка огъната под прав ъгъл върху сърцето, където стискаше лулата си, с
дясната, която висеше и се поклащаше като махало в такт с крачката ти, с
неподвижна глава, с втренчен поглед, ти напусна залата Едно, две. Едно,
две. Едно, две.

* *

А Закаракис? Сега, когато Планината се беше уверила в изгодата от

фарса, процесите се нижеха един след друг. Веднага щом приключеше
един, започваше друг, който представляваше разширен вариант или
повторение на първия, на втория, на третия. Така че дори онези, които
първоначално бяха пренебрегнати, тъй като не бяха достатъчно значими,
също се озоваваха на подсъдимите скамейки. Дойде и редът на Закаракис, с
когото аз си мислех, че ти ще се държиш различно. Възможно ли беше да
си забравил ехидния му смях от нощта, когато те беше изненадал с тялото
ти наполовина вътре, наполовина навън от дупката в стената? Възможно ли
беше да си забравил усмивката, с която ти беше показал гробницата с
кипарисчето, изземването на обувките ти, на химикалката и на хартията,
побоите, усмирителната риза? Възможно беше. Достатъчно ти беше да
видиш тъповатото му огромно лице и свинските му очички, за да си
припомниш по-скоро обещанието, което му беше дал, когато той беше
открил, че "X" не означава "Ханя", "У" не е "Йемен", и че "Z" не е
"Цюрих", и ти беше донесъл червени и сини химикалки, за да откриеш
доказателството на теоремата на Ферма: "Слушай, Закаракис, ти си
невероятен глупак, но вината не е твоя. И когато се озовеш на подсъдимата
скамейка, когато дойда да свидетелствам срещу теб, ще кажа точно това. Че
си бил невероятен глупак, но че вината не е била твоя". В действителност,
твоите свидетелски показания бяха по-скоро защитна реч. "Да, това, което
изтърпях в "Бояти" го дължа на Закаракис. Той беше този, който ме
държеше с белезници в продължение на седмици, който ме биеше и
разпореждаше да ме бият, който ми взимаше книгите, вестниците,
химикалките, хартията, който ме обиждаше и ме подлагаше на жесток
тормоз. Но и аз не бях особено любезен. На неговите обиди отвръщах с
ругатни, на неговия тормоз с провокации. Веднъж нареди да ме обръснат
гола глава и аз му казах: "Или навсякъде или никъде, Закаракис. Не можеш
да ми епилираш главата, без да ме епилираш под мишниците и около
топките. Ако не ме обръснеш и под мишниците и около топките, пак ще
направя гладна стачка". Той се ужасяваше от моите гладни стачки и се под
даде на изнудване го ми. Изпрати един войник, който да ме обръсне под
мишниците и около топките. Отказах: "Не, трябва да ме насапуниса
Закаракис, понеже е педераст и това ще му достави удоволствие". Наричах
го винаги педераст и глупак: "Толкова си тъп, Закаракис, че като умреш,
черепът ти ще служи за плювалник на курсантите във военните училища".
Така че, господа съдии, не е уместно да се ожесточавате срещу него, още
повече че във всеки режим има такива като Закаракис, те са негодници,
които не са от значение. Те са хора, на които, ако им кажат да крещят: "Да
живее Пападопулос!", крещят "Да живее Пападопулос!", ако им кажат да
викат: "Да живее Йоанидис!", те викат "Да живее Йоанидис!", ако им кажат
да крещят: "Да живее кралят!", те крещят: "Да живее кралят!". Ако
Теофилоянакос беше извършил преврат, той щеше да крещи и "Да живее
Теофилоянакос!". Хората като него са овце от стадото, което блее и върви,
накъдето каже господарят, който е на дневен ред. Това са хора, които се
подчиняват и толкова, които се чувстват добре само под тока на някоя власт.
Улиците изобилстват от такива хора, както и площадите, където се
провеждат митингите. Горкият Закаракис. Аз на ваше място бих го осъдил
само на една седмица затвор в моята килия, за да разбере какво изпитва
човек там вътре". "Не го слушайте!", отчаяно крещеше Закаракис. "Аз не
съм глупак, аз не съм тъпак, който не е от никакво значение! Аз съм
директорът, бях директорът, началникът! Началникът! Аз поемам своята
вина, искам да бъда съден за тази вина!". Но благодарение на твоята реч
той си тръгна оправдан. И естествено ти се държеше така и с всички
останали. Като че ли изведнъж беше спрял да вярваш в нещата, в които
беше вярвал винаги, в принципите, които винаги са били в основата на
твоята морална политика – култът към индивида, отказът да оправдаеш
онези, които произвеждат куршумите за автоматите "М16", защото така
иска индустриалецът и после ги изстрелва, защото така иска генералът,
презрението към всеки, който се прикрива зад оправданието: "Аз
изпълнявам заповедите". Това оправдание го Цитираше при всяко
свидетелско показание. "Вярно е, че ефрейтор еди-кой си участва в моето
изтезаване, но той изпълняваше заповеди. А в Егина, където чаках да бъда
разстрелян, той се хвърли на колене и ми поиска прошка". "Вярно е, че
сержант еди-кой си ме би до смърт, но той изпълняваше заповеди. А в
"Бояти" предаваше бележки на майка ми и изнасяше на сигурно място
стиховете ми". Накрая го подари даже и на Теофилоянакос. С последиците,
които произтекоха от това.
Процесът срещу него се разглеждаше в апелационния съд и този път
председателят беше един почтен човек, в никакъв случай подвластен на
змея. Не беше наложил никаква забрана за фотографите и за
телевизионните оператори и се отнасяше към теб дори с огромно уважение,
без да те порицава с "факти, не мнения", без да те упреква, че предоставяш
повече мнения, отколкото факти, и освен това се обръщаше към теб с
"господин депутат". "Кажете моля, господин депутат". "Казвам, уважаеми
господин председателю, че трябва да се разграничи вината на войниците от
вината на офицерите. Казвам, че войниците трябва да бъдат оправдани, тъй
като те не могат да откажат да изпълнят заповедите. Впрочем и офицерите
не могат да отказват да ги изпълнят. Вие да не би да сте отказвали да
осъждате представителите на съпротивата, когато сте служели на Хунтата и
сте били част от някой военен съд?". Несправедлива фраза, незаслужена
обида. И те порица с изключително достойнство: "Грешите, господин
депутат. Аз никога не съм служил на Хунтата, никога не съм бил част от
никой военен съд, никога не съм осъждал никой представител на
съпротивата". "Така ли? Тогава защо са ги дали генералски чин,
аверофаки?". За миг настъпи мълчание, след това се чу крясък: "Браво,
Алекос! Поздравления, Алекос!". Човекът, който крещеше, беше
Теофилоянакос. Всъщност в този ден нямаше вид на убит носорог.
Изключително арогантен и инициативен, той поглъщаше думите ти като
нектар на боговете, а когато ти беше освободен от свидетелското място, той
се втурна към теб. "Алекос, мога ли да ти представя жена си?". Със
саркастична усмивка на начервените си устни блондинката ти препречи
пътя и ти подаде дясната си ръка. I > ' се поколеба за миг, след това я пое:
"Приятно ми е!". И преди да схванеш какво се случва, на мястото на
нейните меки пръсти, се озова твърдата ръка на Теофилоянакос: "Скъпи,
Алекос позволи и на мен да ти стисна ръката!".

* *

"И ти си му я стиснал!". "Стиснах му я. Отговорих му: "Е, не ми е за

първи път да пипам мръсотия". И после му я стиснах". "Оо, не!". "Оо, да.
Дори се прегърнахме. Или по-точно той ме прегърна. Каза, че толкова пъти
съм му повтарял тази дума, че е свикнал с нея. И после ме прегърна". "Оо,
не!". "Оо, да". "Защо ти е трябвало... Не те разбирам, Алекос. Вече не те
разбирам". "Защото не разбираш хората, които се борят". Прочети отново
Сартр!". "Какво общо има Сартр?!". ""Мръсни ръце", последното действие,
пета картина, трета сцена. Научил съм я наизуст: "Колко държиш на
чистотата си, момче! Колко те е страх да не си изцапаш ръцете! Добре де,
остани си чист! Каква полза? И защо идваш при нас? Чистотата е факирска,
монашеска работа. Вие останалите интелектуалци, анархисти, буржоа си
намирате извинения да не правите нищо. Не правите нищо, стоите
бездейни, стискате лакти към тялото, носите ръкавици. Моите ръце са
изцапани до лактите. Изцапани са с мръсотия и с кръв". "Но твоите ръце
винаги са били чисти, Алекос, винаги!". "Всъщност аз винаги съм губил".
"Алекос, какви ги вършиш?". "Нищо, което вече да не съм решил преди
много време. Макар че сега само гледам и слушам и толкова. Ех! На тези
процеси се казват и се случват интересни неща". И в злото ти око
проблясна светкавица. Но не беше нужно да се питам защо. Беше толкова
очевидно. Като предизвестен от потъмняването на небето и от приглушения
вой на вятъра ураган, който след дълго таене, се стоварва върху всичко
статично, предизвиквайки наводнения, прекършвайки клони,
изкоренявайки дървета, отнасяйки покриви, така и ти се готвеше да се
развихриш – да слееш в един-единствен облик твоите хиляди лица.
Обликът на Сатаната, който, разочарован от Бог, се опълчва на неговата
диктатура и в илюзията си, че ще победи, избира да стане Демон. Адската
корида с черния кадилак, защитата на Пападопулос, оправдаването на
Йоанидис, оневиняването на Закаракис, ръкостискането ти с
Теофилоянакос бяха само прелюдия.
Потъмняване на небето, приглушен вой на вятъра.
ЧАСТ
ПЕТА
ГЛАВА I
Всички знамена, дори и най-значимите и чисти, са изцапани с кръв и
мръсотия. Когато гледаш славните знамена, изложени в музеите и в
църквите, почитани като светини, пред които коленичиш в името на
идеалите и мечтите си, не трябва да си правиш илюзии – онези кафеникави
петна не са следи от ръжда, а остатъци от кръв и от мръсотия, в повечето
случаи по-скоро от мръсотия, отколкото от кръв. Мръсотията на
победените, на победителите, на добрите, на лошите, на героите, на човека,
който е изтъкан от кръв и мръсотия. Където го има едното, за съжаление го
има и другото, едното не може без другото. Естествено много зависи от
количеството пролята кръв и изпръскана мръсотия – ако кръвта е повече от
мръсотията, се пеят химни и се издигат монументи, ако мръсотията е
повече от кръвта, се казва, че е скандално и се извършват ритуали за
благоденствие. Но да се установи съотношението е невъзможно, тъй като с
течение на времето кръвта и мръсотията придобиват един и същи Цвят. А
пък и на пръв поглед всички знамена са много чисти. За да разберем
истината, трябва да разпитаме загиналите в името на идеалите, на мечтите,
на мира, създанията, обиждани, оскърбявани, заблуждавани с претекста, че
ще направят света още по-красив, и на базата на тези свидетелства да
съставим статистика за безсрамията, за варварствата, за мръсотиите,
представяни като доблест, милосърдие, чистота. В човешката история няма
начинание, което да не е коствало проливането на кръв и мръсотия. По
време на война, без значение дали се биеш от така наречената страна на
добрите (добри за кого?) или от така наречената страна на лошите (лоши за
кого), не стреляш с карамфили. Стреляш с куршуми и бомби и убиваш
невинни хора. В мирно време е същото, всяко велико геройство жъне
безмилостно жертви и тежко им на героите, борещи се срещу змейове,
тежко им на поетите, сражаващи се с вятърни мелници. Те са най-ужасните
палачи, защото бидейки призвани да се принесат в саможертва и да страдат,
не се колебаят да наложат саможертвата и страданието си на останалите.
Като че ли едно изкоренено дърво не е толкова изкоренено, един отнесен
покрив не е толкова отнесен, едно разбито сърце не е толкова разбито, щом
целта е благородна, а резултатът положителен. Ето какво забравих, когато,
материализирайки приспани от очакването и надеждата страхове, ураганът
избухна. И тъй като не можех да разбера истинската причина, която ме
безпокоеше, причината, която щях да разбера след твоята смърт, се
отдръпнах от теб ужасена.
Есента наближаваше и аз се върнах в Атина без ентусиазъм –
привлечена от едно писмо, не от някакво желание. Травмата от последното
пътуване ми тежеше като несмилаема храна, поредицата от ексцесии и
недоразумения, на които бях присъствала, ме измъчваше с хиляди
съмнения и вътре в мен нещо се беше пречупило. През онези четиринайсет
месеца съвместен живот твърде често ми се беше случвало да се уморявам
да вървя през твоята пустиня, да облекчавам твоята самота, без да
смекчавам моята. Твърде често личността, която обичах, се беше
раздробявала на други личности, дори и за да се обедини в нов необясним и
неузнаваем индивид. Вече не пишеше стихове, книгите ги разлистваше, без
да ги прочиташ, измъкваше се с лесни лозунги, вместо да посрещнеш
дискусиите, вече не те беше грижа за Парламента, за който говореше
разсеяно или иронично. Вече не те интересуваше нищо, освен твоето
обещание и твоят змей. Говореше само за него, за доказателствата, които
трябва да събереш срещу него, игнорирайки всеки друг проблем, всеки
друг факт, и ако променях темата, тоест ако кажех, че Авероф не е в
центъра на вселената, че единственият ти интерес и ангажимент не могат
да бъдат само документите на ЕСА, ти се разгневяваше: "Ти не разбираш,
не искаш да разбереш!". И като че ли това не стигаше, ами и трескавите
нощи продължваха – те бяха индикатор за всяко твое огорчение, за всяко
твое отчаяние. Кръгът от менади около Дионис вече не се ограничаваше в
рамките на шумните бузукита, а се беше разраснал и сега включваше жалки
същества, с които изглежда изпитваше някакво перверзно удоволствие да
се принизяваш. Обикновено ставаше дума за онова, което ти наричаше
"гмуркане и да ме няма", с часовник на ръката, за да измерваш бързината
му, но понякога "гмуркането" се усложняваше и те въвличаше в
отвратителни ситуации, в паяжини, от които не можеше да се измъкнеш, и
всичко това те смаляваше в моите очи, дори убиваше желанието ми да бъда
с теб. "Кога ще дойдеш?". "Не зная". "Тогава ще дойда аз". "Не, почакай,
трябва да ходя в Лондон, в Париж, в Ню Йорк". Сякаш да стоя далеч от теб
ми помагаше да преодолея кризата и да предпазя една олюляваща се любов.
В действителност от разстояние можех да те гледам през филтъра на
спомените, можех да елиминирам недостатъците и глупостите ти, да
преоткрия онзи, на когото се възхищавах и който, си повтарях с
разочарование, се унищожаваше. В началото не си беше дал сметка за това
и проявявайки примитивна мъжка гордост, беше започнал да ме обвиняваш
в абсурдни за мен изневери. След ръкостискането с Теофилоянакос и
полемиката за мръсните ръце обаче схвана, че това, което ме кара да те
избягвам, не е някой твой съперник, а умора и с инстинкта на животно в
опасност ми изпрати едно неустоимо писмо – подписано с "Унамуно" и
състоящо се предимно от фрази на Унамуно. "Ако толкова го избягвам, то е
защото го обичам, повярвай ми. Бягам от него и въпреки това го търся.
Когато е близо до мен и виждам очите му и слушам гласа му, бих искал да
го ослепя, да го накарам да занемее, но веднага Щом се отделя от него,
виждам две трептящи пламъчета, които светят като звезди, потънали в
нощния мрак. Очите му говорят вместо него. Душата му е толкова по-близо
до мен, колкото по-далеч е тялото му. Постскриптум: Кога ще дойдеш?".
Предадох се. Хукнах, но обзета от предчувствие за нещо лошо, което,
когато те видях на атинското летище, не отслабна, а по-скоро се засили,
като температура, причината за която не може да бъде установена. И сега
лежахме прегърнати в леглото, от няколко минути ти ме гледаше така,
сякаш искаше да ми кажеш нещо, а аз предчувствах, че причината ще се
разкрие чрез думи, които предпочитах да не чувам.
Започна така: "Онзи скорпион. Не беше човек, той, а скорпион.
Неговата ръка не бих я стиснал, не, та ако ще и земята да се превърне в
райска градина. За всичко си има граници, даже и за мръсните ръце, а пък и
как да стиснеш ръката на един скорпион? Скорпионите нямат ръце, те имат
щипки!". "Но за кого говориш?". "Говоря за Хазизикис. За господин майора
Никола Хазизикис. В сравнение с него Теофилоянакос беше ангелче.
Защото при Теофилоянакос можех да се защитавам, да се оплаквам, да
крещя, да припадам, Теофилоянакос ме биеше и толкова, изтезаваше тялото
ми и толкова. Докато онзи скорпион! Протягаше жилото си, забиваше го в
душата ми и хоп! Впръскваше отровата си в мен". "Алекос! Защо се
връщаш пак на тези неща, Алекос?". "И начинът, по който ми се
подиграваше, след като ме бяха осъдили на смърт. "Добър ден, Сократе.
Или трябва да те наричам Демонстен? Не, сравнението със Сократ ми се
струва по-удачно". Идваше ми да заплача. И колкото повече си повтарях, че
не трябва да плача, не пред него, толкова повече сълзите напираха в очите
ми". "Алекос! Какво общо има това сега, Алекос?". "И в един момент не
можах да се сдържа повече. И беше ужасно – да плача като дете пред един
скорпион. Беше ужасно и защото той стана още по-ироничен: "Кой би
предположил, че ти можеш да плачеш?" и от този род. Обезумях. Изкрещях
му: "Аз няма да умра, Хазизикис, и един ден ще те накарам ти да заплачеш,
защото един ден ще се озовеш в затвора и докато ти си в затвора, аз ще
изчукам жена ти, Хазизикис, ще я чукам, докато не започне да пикае кръв,
докато не я изтърбуша, и ти няма да можеш да направиш нищо, Хазизикис,
нищо, освен да плачеш, както плача аз сега". "Алекос, моля те!". "А той
започна да се смее. Отговори ми, че не е женен". "Алекос, можеш ли да ми
обясниш защо изведнъж започваш отново да мислиш за тези неща?". През
всичките тези месеци не беше споменавал нито веднъж Хазизикис. Нито
веднъж. "Защото.. спомняш ли си, когато ти казах, че по време на
процесите се случваха интересни неща?". "Да". "Ето какво – аз си дадох
сметка, че ключът е там. Адвокатите му се държаха прекалено нахално.
Заплашваха винаги с разкрития, развяваха документи, които после не
представяха, и не прилагаха към делото. Така че направих малко
разследване и научих, че в затвора към него се отнасят с особено внимание.
Радио, телевизия, посещения от роднини и приятели, включително и от
някой си Кунтас, който работи за някакъв милиардер, който финансира
фашистите. И всеки един от тях влизал с пакети с фотокопия, които
господин майорът проучвал ли, проучвал... Това са били фотокопия от
архивите на ЕСА. Това са документите, които искам". "Ах!". "И ще му ги
измъкна". "Знаеш ли къде ги съхранява?". "Не, но зная кой ги съхранява".
"Кой?". "Жена му". "Нали казваше, че не е женен". "Не беше, сега обаче е.
Женен и влюбен. Изглежда хубаво момиче. Много по-млада от него.
Дъщеря е на някакъв от съпротивата, представи си само! Запознали се,
когато баща ѝ бил в затвора, оженили са се преди три или четири години".
"Познаваш ли я?". "Не, никога не съм я виждал". "И какво тогава?". "Тогава
много просто, ще се запозная с нея". "А ако тя не иска да се запознава с
теб?". "Ще иска, ще иска". "Ако не иска да ти каже къде държи
документите?". "Ще ми каже, ще ми каже. В третата сцена на петата
картина на последното действие на комедията на Сартр, липсва една
реплика – "В мръсотията и в кръвта пишката се потапя по-лесно от
ръцете"". "Алекос!". "Което преведено на приличен език означава "нищо не
е недостойно, ако целта е достойна"". "Алекос!". "Точно това, което има
предвид героят на Сартр". "Алекос!". "Хм! Чака ме доста работа, да. Ще ти
призная, има само едно нещо, което ме притеснява в тази работа – това, че
нямам превозно средство, с което да се придвижвам, в случай че ми се
наложи, това, че трябва винаги да прибягвам до таксита или до колите,
които ми дават на заем. Дори твоят Дон Кихот не е ходил пеша. Така че
имам нужда от кон, искам да кажа от автомобил. Ще ми подариш ли
автомобил?".
монахини с броеници в ръка. На гишето служителите се опитаха да ме
разубедят, като ми казаха, че вероятността да излетя е много малка, по-
добре да отложа пътуването за следващия ден, но аз настоях, че трябва
непременно да бъда в Рим до вечерта, и ме посъветваха да взема един
полет, идващ от Азия, с междинно кацане в Атина, но кой знае в колко часа,
тъй като имал огромно закъснение. Отговорих, че няма значение и след
полицейската проверка, слязох в чакалнята. Усамотих се в бара, където
някакъв американец се опита безуспешно да завърже разговор с мен. И аз
ли чакам джъмбото от Банкок? "Yes". Колко досадно, нали? "Yes".
Неприятно ли ми е да водя този разговор? "Yes". Имах нужда да остана
сама, да помисля на спокойствие над онова, което се беше случило от
момента, в който ми каза: "Ще ми подариш ли автомобил?". Не се беше
случило нищо, което да те накара да доловиш какво сътресение си
предизвикал в мен. Без да отговоря, останах втренчена в някакво влажно
петно на тавана, някакво влажно петно, което скоро заприлича на петно от
лепкава сперма и в продължение на няколко секунди не бях в състояние да
разсъждавам. Прилича на петно от лепкава сперма. Защото, забравих да
кажа, по изцапаните с кръв и мръсотия знамена, по изложените в музеите и
църквите славни флагове, я има и нея – спермата на героите, които се борят
за свобода, за истина, за хуманност и справедливост. В името на тези
красиви мечти, на тези красиви думи, си сваляш панталоните и изливаш
сперма. Знаеш ли колко създания са били обидени, наранени, убити по този
начин? Има хора, които така са написали историята. После изведнъж
скочих, избягвайки погледа ти, който ме гледаше изумено, започнах да
говоря за неща, които нямаха нищо общо с автомобилите и с архивите на
ЕСА, и излязох с някакво оправдание. В продължение на два часа се скитах
безцелно из града, опитвайки се да се успокоя, уверявайки се, че реакцията
ми е пресилена и неадекватна за една зряла жена. Вече бяхме разговаряли
за мръсните ръце, вече бях видяла твоето страдание, докато отново ми
разказваше сцената с Мелет и Сократ и ми разясняваше отново омразата си
към скорпиона. Но размисълът и шляенето ме подтикнаха към единствения
възможен избор – да замина. Трябваше да замина и между временно да
избягвам да оставам насаме с теб. За да не го обсъждаме. Когато се
прибрах, заварих двама журналисти в офиса ти, това ми беше от полза, и ги
поканих да останат за закуска. Така не се озовахме нито за минута насаме и
дойде време да отидеш в Парламента, за да участваш в дебата по някакъв
закон. "Ще дойдеш ли с мен?". "Съжалявам, но не мога". А журналистите:
"Ние ще дойдем с теб!". Ти излезе заедно с тях, като каза, че ще се видим
след шест, че дебатът ще приключи към шест. "Добре". "И тази вечер ще
вечеряме без свидетели, както обичаш ти". "Добре". "И няма да стоим до
късно". "Добре". "Какво ти е? Нещо не е наред ли?". "Не, защо?".
Асансьорът слезе скърцайки, ти ми се усмихна през стъклата и единствено
тогава изпитах колебание и ме обзе импулса да се втурна след теб, да те
прегърна, да почуствам как мустаците ти докосват бузите ми, да ти
призная, че ще си тръгна и че не издържам повече. Но не се помръднах и
промълвих слабо едно много хладно "чао".
Погледнах часовника си – беше пет. Представих си те в залата, с
намерението да следиш дебата, но не го следиш, нервен, учуден от моето
подозрително поведение, и в гърлото ми се надигна плач. Изкашлях се, за
да го пропъдя и кашлицата ми отекна е тишината на полупразната чакалня.
Едната монахиня се обърна, а американецът ми хвърли странен поглед.
Беше много красив мъж, висок и строен, със сиви коси и сини очи, с
изключителния финес на някои расови коне, и отвърнах на погледа му,
мислейки си колко по-трудно щеше да бъде, ако косата ти беше сива, а
очите сини, ако беше висок и строен на ръст и притежаваше финеса на
расов кон. Парадоксално, не бях влюбена в теб. Никога не съм била, дори
през седемте дни на щастие или по времето в къщата в гората, поне в
смисъла, който обикновено се придава на това понятие. Говоря за
физическото желание, което замъглява погледа и секва дъха ти, само като
погледнеш любимия човек, за тръпката, която те вцепенява и те размеква,
само като докоснеш ръката или бузата му, и всичко в него става единствено
и незаменимо, даже миризмата на дъха му, потта на кожата му, самите му
недостатъци, които ти изглеждат по-скоро прекрасни достойнства, а Не
недостатъци. Нуждаеш се от него както от въздуха, водата, храната и в това
робство умираш хиляди пъти, за да възкръснеш и да бъдеш отново негов
роб. Аз познавах тези симптоми, но честно казано, не можех да кажа, че
съм ги изпитала към теб в нито един момент. Например, тялото ги не ме
привличаше, не разбирах жените, които те смятаха за красив и се увличаха
безумно по теб, изневерявайки на съпрузите си, унижавайки се само и само
да бъдат опънати до някоя стена или върху някое легло, и да могат да
разкажат на останалите или на самите себе си, че са те докоснали. Смятах
те за грозноват още от първия миг и продължавах да те смятам за такъв. С
онези различни по форма и разположение малки очички – едното по-
високо, другото по-ниско, едното по-отворено, другото по-притворено, с
онзи крив и безформен нос, с онази тясна и надменна брадичка, с онези
бузи, които се наливаха щом понапълнееше малко. С онези бухнали и
мазни коси, които никога не решеше, с онова набито тяло, прекалено
кръгли рамене, прекалено къси и дебели ръце, с начупени, а не изрязани
нокти. Беше се научил да ги чупиш в затвора, поради липсата на ножица, и
въпреки че протестирах ужасена, ти продължаваше да ги чупиш. И колко
неща ме дразнеха у теб! Начинът, по-който се хранеше например – толкова
невъзпитано и лакомо. Пъхаше си в устата толкова големи залци, че дори и
кон не би могъл да ги преглътне. Начинът ти на къпане, например. За теб да
се изкъпеш, означаваше да се плацикаш във водата като патица, да дремеш
в нея с часове, без да използваш сапун, да излизаш от нея внезапно и да се
пъхаш мокър в леглото, да ме мокриш цялата, да крещиш доволен:
"Студено ми е, студено ми е!". И прекомерната ти жизненост, ненаситното
ти и яростно либидо, което когато връхлиташе със своите хищнически
пориви, предизвикваше у мен импулс за бягство. Трябваше да се
контролирам и да се преструвам, за да не разбереш, че моето участие е
умствен акт, подкрепян от някаква мистериозна, дълбока и трогателна
нежност, от някакво умиление, което не зная от какво се пораждаше, но не
от сетивата. Не бях дошла при теб, примамена от някакъв позив на
сетивата. Спомнях си добре безпокойството, което бях изпитала, когато те
чух да ходиш напред-назад пред матовото стъкло на вратата, двоумящ се
дали да влезеш или не, спомнях си добре студа, който ме беше сковал,
когато видях пръстите ти върху дръжката, и облекчението, което бях
изпитала, когато пръстите ти се отдръпнаха от нея. Възможно ли беше да се
дължеше единствено на предчувствието за надвиснала трагедия? Спомнях
си също толкова добре тревогата, която ме пронизваше вечерта, когато се
върнах, за да те посетя в болницата, вътрешния страх при мисълта, че аз
съм тази. Която трябва да запълни една петгодишна празнина, която да
понесе една дълго незадоволявана настървеност. Не, сетивата не бяха
оказали влияние дори върху магията на първата нощ, и би било нечестно да
кажа, че твоята страст беше разпалила моята, не беше така дори и след
това. В трескавите и много нежни прегръдки аз не търсех тялото ти, а
душата ти, мислите ти, чувствата ти, мечтите ти, стиховете ти. И може би е
вярно, че тялото почти никога не е предметът на една любов, в повечето
случаи избираме или приемаме някой човек заради необяснимата магия, с
която той ни връхлита или заради онова, което той представлява в нашите
очи, в нашите убеждения, в нашия морал. Но инструментът на една
любовна връзка си остава тялото и ако то не те съблазни, то все нещо друго
трябва да те съблазни. Характерът например, начинът на живот или на
поведение. И с течение на времето бях установила, че дори и характерът ти
не ми харесваше особено – с неговите изстъпления, с неговите жестокости,
с неговите зли и безсмислени изблици на гняв, с неговия първи, втори,
трети стадий на напиване, с неговата твърдост като скала, с неговата
затвореност като стрида. Колкото повече се опитвах да отворя стридата, за
да извадя от нея перлата, толкова повече тя се съпротивляваше, изпускайки
някаква черна течност, колкото повече дълбаех в скалата, в търсене на
рубини и смарагди, толкова повече камъни, и въглища откривах. Твоята
гора беше пълна с трънаци и бодили, веднага щом откъснех някое цвете, се
одрасквах и започвах да кървя. И арогантността, благодарение на която
изглеждаше, че всичко ти е позволено, лекотата, с която разрешаваше
различни ситуации и проблеми, противоречията, в които изпадаше. Все
недостатъци, които за мен бяха осъдителни. Но в такъв случай Какъв беше
този импулс да се втурна след теб, да те прегърна, да усетя мустаците ти,
опрени до бузата ми, защо сега имах нужда да прочистя гърлото си и да
прогоня сълзите?
Погледнах отново часовника си – пет и половина. Ако дебатът
приключи наистина в шест, след малко апартаментът на улица
"Колокотрони" ще се разтресе от твоето позвъняване и ти ще опреш нос в
шпионката от ковано желязо в очакване да ти отворя и да ми заявиш
радостно: "Аз съм! Мен съм!". Шпионката ще си остане затворена, ще ти
отговори тишината и в първия момент няма да обърнеш внимание.
Сигурен, че това е някаква шега, ще влезеш с твоя ключ, на пръсти, за да ме
изненадаш, и на пръсти ще претърсиш стая по стая: "Къде си се скрила?".
И няма да ме намериш. Тогава, разочарован, ще потърсиш някаква бележка,
с която те информирам "Навън съм, ще се върна веднага", както правех
често, но няма да откриеш дори такава. Не бях оставила никаква бележка,
бях предпочела да се обясня, заличавайки всяка следа от себе си. След като
бяхте слезли с асансьора заедно с журналистите, бях опразнила всички
чекмеджета с мои неща и гардероба с дрехите ми, бях напълнила два
големи куфара и една кутия, бях ги скрила в килера заедно с по-
незначителните предмети – почти празни шишенца с парфюми, четки за
зъби, фиби, пинсети, толкова грижливо, че не беше останал и косъм, накрая
бях напъхала най-необходимото в една пътна чанта, бях оставила
ключовете на леглото, за да ти покажа, че вече не ми трябват и. Стомахът
ми се сви и ми се доповръща. И въпреки това физически не те ревнувах.
Никога не съм те ревнувала, дори и в началото, когато забелязах, че да
събуждаш желания, засилва твоята суета. дори и впоследствие, когато се
бяха развихрили твоите дионисиеви ритуали и те бях видяла да хапеш
лулата си, втренчен в слоницата и кльощавия гей, които танцуваха в
бузукито. Говоря убийствената ревност при мисълта, че любимият човек
обладана чуждо тяло, за ревността, която ти подкосява краката, която ти
отнема съня, вгорчава живота ти, влудява мислите ти. За ревността, която
отравя ума ти с въпроси, подозрения, страхове и потъпква достойнството ти
с разследвания, оплаквания, капани, карайки те да се чувстваш ограбен и
смешен, превръщайки те в полицай, в мъчител и в тъмничар на любимия
човек. Може би благодарение на здравия ми разум или защото се
придържах към принципа, че любовните връзки трябва да бъдат
преоткривани и преди всичко изчиствани от сгурията и от бремето, които с
течение на времето ги правят задушаващи, винаги си бях забранявала да
изпитвам подобни терзания заради теб. Напротив, мисълта, че си желан, ме
ласкаеше, да виждам, че си податлив на изкушенията, ме забавляваше,
понякога двете неща разпалваха удоволствието да те оспорвам на някаква
ненаситност, която аз самата подхранвах, бидейки твоя спътница. Едва в
последно време твоите ексцесии ме бяха огорчили и не защото знаех, че си
ме заменил за час или за една нощ, а заради вредата, която нанасяше на
самия себе си, давайки повод за клюки, приемайки нравите на едно
общество, което искаше да промениш, приспособявайки се към мръсотията
на една субкултура, където култът към фалоса е обида за интелекта.
Въпреки това дори тогава не се бях поддала на негодуванието, което те кара
да замълчиш и да затръшнеш вратата зад гърба си, след като си оставил
ключовете на леглото. Така че защо днес се беше случило?
Погледнах за трети път часовника си – шест. Интуицията ми
подсказваше, че дебатът наистина е приключил в шест и че в този момент
ти се отправяш към къщи, по-точно – качваш се в асансьора, звъниш на
вратата, влизаш на пръсти, за да ме изненадаш. Виждах те да претърсваш
стая по стая, да търсиш бележка, каквато нямаше, да сбърчваш чело, да
отваряш чекмеджетата, да ги заварваш празни, да забелязваш, че липсва
всичко, накрая да отваряш килера, да забелязваш двата куфара и кутията, да
пребледняваш, вцепенен от откритието. Със затворена уста, стиснати
челюсти и разширени ноздри. Ами погледът ти? Като на вълк, който се
кани да разкъсва, или на куче, сритано, задето се е изпишкало на килима?
Зави ми се свят, американецът със сивата коса, монахините с броениците и
облечените в бели туники араби потънаха в спирала от мъгла. Вкопчих се в
масичката и с треперещи ръце запалих цигара. Може би не бях влюбена в
теб, или така ми се искаше, може би не те ревнувах, или така ми се искаше,
може би си бях казала куп истини и лъжи, но едно беше сигурно – обичах
те, както не бях обичала никога никого на света и както нямаше да обичам
никого никога повече. Веднъж бях написала, че любовта не съществува, а
ако съществува, то тя е измама – какво означава да обичаш? Означава това,
което изпитвах сега, като си те представях вцепенен, за бога, с поглед като
на куче, сритано, задето се е изпишкало на килима, за бога! Обичах те, за
бога! Обичах те до такава степен, че да не мога да понеса мисълта да те
нараня, макар аз да бях наранена, да ти изневеря, макар ти да ми беше
изневерил, и обичайки те, обичах недостатъците и слабостите ти, грешките
и лъжите ти, бруталностите и глупостите ти, цинизмите и противоречията
ти, тялото ти с неговите прекалено кръгли рамене, с прекалено късите му и
набити ръце и с начупените нокти. Предметът на една любов може и да не е
тялото, но дори и океанът да ни разделяше, аз си лягах с това тяло, в
спомените си го прегръщах, както когато живеехме в къщата в гората зимно
време и беше студено нощем, и се топлехме с опрени една до друга глави, с
прилепнали кореми, с преплетени крака. Или когато лятно време лежахме в
спалнята на улица "Колокотрони", когато следобедите бяха задушни и
смеейки се, се отдръпвахме един от друг: "Махай се, правиш ми топло", но
винаги имаше моменти, в които твоите странни малки очи, едното по-
високо, другото по-ниско, едното по-отворено, другото по-притворено, ме
караха да се опиянявам от нежност и се навеждах да целуна подутите ти
клепачи, които приличаха на месести бадеми, да погаля с върха на
показалеца си смешния ти нос, бодливите ти мустаци, набраздените ти от
много дребни бръчици устни, старчески устни ги наричаше ти, и като
прокарвах пръст по брадичката ти, после по челюстта и по скулата, стигах
много бавно до ушите ти, които бяха перфектни и добре оформени, и ти
беше щастлив, че се възхищавам поне на ушите ти: "Какви уши! Какви
уши! Характерът ти може и да не ми харесваше, нито пък поведението ти,
но те обичах с по-силна от желанието и по-сляпа от ревността любов – до
такава степен неукротима и неизлечима, че не можех да си представя вече
живота без теб. Ти беше част от него, както въздухът, който дишах, както
ръцете ми, както ума ми, и да се откажа от теб, беше все едно да се откажа
от себе си, от мечтите си, които бяха твоите мечти, от твоите илюзии, които
бяха моите илюзии, от твоите надежди, които бяха моите надежди, от
живота! И любовта съществуваше, не беше измама, беше по-скоро болест,
на която можех да изброя всички признаци, всички симптоми. Когато
разговарях за теб с хора, които не те познаваха или които не се
интересуваха от теб, правех всичко възможно да им обясня колко си
изключителен, гениален и велик. Когато минех покрай някой магазин за
вратовръзки и ризи, инстинктивно се спирах да избера вратовръзка, която
би ти харесала, или риза, която би подхождала на еди-кое си сако. Когато се
хранех в ресторант, несъзнателно избирах твоите любими ястия, а не
моите. Когато четях някой вестник, забелязвах винаги новината, която би те
заинтригувала най-много, изрязвах я и ти я изпращах. Когато ме събудеше
нощем, обзет от желание или с телефонно позвъняване, се преструвах на
по-будна от пееща рано сутрин чинка. Захвърлих цигарата гневно. Но една
подобна любов не беше дори болест, беше рак!
Рак. Като рак, който умножава клетките си и със злокачествената си
плазма лека-полека прониква във всички органи и колкото повече нараства,
толкова по-ясно осъзнаваш, че няма лек, който да го спре, че няма
хирургическа намеса, която да го отстрани. Може би това е било възможно,
когато е бил песъчинка, оризово зрънце, глас, който крещи: "Ego s'agapo",
съвокупление, докато вятърът шуми в клоните на маслиновото дърво. Сега
вече не е възможно, защото ти отнема всеки орган и всяка тъкан, разяжда те
до такава степен, че вече не си ти самият, а смесица с него, едно цяло, което
може да се раздели само чрез смъртта, с неговата смърт, която би била и
твоята смърт. Ето така беше проникнал ти в мен, разяждаше ме и ме
убиваше. Болните от рак имат една зловеща особеност – веднага щом
разберат, че той е победил или всеки момент ще победи, престават да се
борят срещу него с лекарства, със скалпели или с воля и покорно се оставят
да ги убие, без да го прокълнат, без дори да го упрекнат за страданието, на
което ги обрича. С дружелюбно снизхождение го наричат "моето
заболяване", все едно че им е приятел, господар или е нещо тяхно, без
което не могат, и това "мое" понякога прозвучава с нежна интонация –
същата, която отекваше в гърлото ми, щом произнесех твоето име. Бях
стигнала до този стадий, защото не те бях изстръгнала, докато беше
песъчинка и оризово зрънце, въпреки че инстинктът ми беше подсказал, че
всеки, който навлезе в твоето обкръжение, загубва спокойствието си
завинаги. И все пак ми се бяха удавали възможности да избягам от теб,
можех да се възползвам от тях много пъти през периода преди екскурзията
до храма на нос Сунион и поетия ангажимент с двете кутии тротил. Но
винаги ги бях отхвърляла и така ракът беше продължил да се развива, и ми
беше доказал, че да се обича, означава да се страда, че единственият начин
да не се страда е да не се обича, че в случаите, в които не можеш без да
обичаш, си осъден да загинеш. С други думи, решение за моя проблем не
съществуваше, да продължа живота си беше невъзможно и от бягството ми
нямаше никаква полза. Никаква ли? Повдигнах глава. Някаква полза имаше
– да спася достойнството си. Не можеш да кажеш на човек, който те обича
и когото обичаш: "Ще изчукам жената на еди-кой си, ще я чукам, докато не
започне да пикае кръв, докато я изтърбуша, за тази работа ми трябва кон,
ще ми подариш ли автомобил?". И твоите геройства, твоите страдания,
твоите идеи, твоите стихове нямаше да бъдат достатъчни да заличат
отвращението, което бях изпитала, когато те чух да повтаряш баналния
лозунг "Нищо не е недостойно, ако целта е достойна" и изтърканата реч за
необходимостта. Необходимостта, цитирана от генералите, които изпращат
войниците си на гибел, само и само да превземат някой железопътен възел
или някой хълм, така или иначе после се изпраща една хубава телеграма:
"Уважаеми господине, уважаема госпожо, с дълбока скръб ви съобщаваме,
че синът ви загина по време на битка". Необходимостта, изтъквана от
революционерите, които стрелят по когото им падне, разрушават и избиват,
подобно на пилотите на бомбардировачите, така или иначе след това се
написва един хубав марш за саможертвите, които коства извоюването на
равенството и свалянето на царете. Необходимостта, която винаги е била
признавана на борещите се хора и които в името на проклетата свобода
могат да извършват всякакви вероломства – да си разменят Брезеида, да
превърнат Касандра в робиня, да принесат в жертва Ифигения, да оставят
Ариадна на безлюден остров, след като им е помогнала да победят
Минотавъра. И без друго това са дреболии в сравнение с Историята и
Революцията, нали? Достатъчно. Има една хубава приказка, че
спокойствието приспива, че щастието кара да оглупееш, че страданието
пробужда и ражда идеи. Страданието парализира, притъпява интелекта.
Убива. А с теб аз бях страдала прекалено много. С изключение на малки
оазиси на радост и кратки градушки на веселие, нашата връзка беше река
от тревоги, опасности, безумия, невропатии – да съм с теб беше все едно да
съм на предна линия. Непрекъснато валяха снаряди, гранати, напалми,
непрекъснато се копаеха окопи, патрулираше се по минирани пътеки,
предприемаха се атаки, ранявах и бивах ранявана, плачех: "Извикай
санитарите, дай ми пълнител, командире, не издържам повече". Не може
вечно да стоиш на фронта, да живееш вечно в драма. Накрая губиш
чувството за мярка.
Шест и половина. Високоговорителят отекна и един приятен глас
съобщи, че самолетът от Банкок е кацнал. Добре, след малко ще се качим
на борда и дори и да ти хрумне да дойдеш да ме търсиш тук, няма да
успееш навреме. Или да? Изведнъж страхът се съсредоточи в картини,
които се изреждаха с бясна бързина. Ти виждаш ключовете на леглото и
разбирана. Сграбчваш ги, излизаш да търсиш такси, качваш се в него,
казваш на шофьора да те откара на летището, пристигаш, влизаш, минаваш
през полицейската проверка, представяйки депутатския си пропуск,
стигаш до стълбите, които водят към изходите, отправяш се в посока към
бара и към колоната, зад която съм се скрила, и колкото повече отказвах да
повярвам, толкова повече усещах, че това се случва, Дори ми се струваше,
че долавям шума от тежките ти, отмерени и безмилостни стъпки, едно, две,
едно, две, едно, две. Всъщност седях с наведена глава и се чудех дали не е
по-добре да се надигна, да застана на опашката с арабите, с монахините и
американеца, които вече стояха на изхода към пистата, но не можех да
помръдна и сега стъпките отекнаха наистина, все по-ясно, все по-близо,
едно, две, едно, две, едно, две, спряха и под погледа ми се озоваха две
прашни обувки, които ми бяха много добре познати, понеже ти никога не ги
почистваше. Над обувките имаше чифт панталони, които ми бяха също
толкова добре познати, измачкани и без ръб, над панталоните карираното
сако, на което му липсваше последното копче. Стъписана, в същото време
решена да не ти обръщам внимание, не стигнах по-далеч от стърчащия
конец на мястото на копчето и се престорих, че не те виждам. Но
ключовете, които бях оставила на леглото, издрънчаха до ушите ми като
бойна тръба и гласът ти се надигна дрезгаво: "Какво съм направил?".
Вдигнах веднага глава и потърсих погледа ти. Не, не изглеждаше поглед на
сритано куче, а на вълк, готов да разкъсва. И устните на вълка трепереха,
странно червени, при всяко потръпване оголваха зъбите, стиснати в толкова
вледеняващ гняв, че за миг се изплаших. "Нещастница! Не ми трябва на
мен твоят автомобил. Не го искам. От нищо нямам нужда аз и от никого. И
стани, когато ти говоря!". Продължих да седя и да те гледам втренчено. По
високоговорителя приятният глас обявяваше излитането на самолета,
подканяше пътниците да се качват и трябваше да стана. Но за нищо на
света нямаше да ти се подчиня и да се изправя. Ти пребледня. Насочи
срещу мен ключовете. "Само ако помръднеш и се качиш на този самолет,
ще те убия". Тогава аз станах. Взех пътната чанта и наруших мълчанието
си: "Проклета да бъда и ти бъди проклет заедно с мен, ако стъпя в този
гнусен град!". После ти обърнах гръб, отправих се към огражденията и бях
на няколко крачки от групата за моя полет, когато един много силен юмрук
се стовари в гръдния ми кош: "Спри!". Продължих да вървя и незабавно
получих още един юмрук на същото място, този път толкова силен и
толкова зверски, че ми изкара въздуха, огънах се назад и едната от двете
монахини прошепна изплашена: "Исусе Христе!" А американецът се
изчерви и понечи да се хвърли да се намеси. Дадох му знак да спре и те
погледнах право в лицето. Капки пот бяха избили по челото ти, по носа и
по мустаците ти, а от очите ти сякаш извираше покруса. Бяха много
влажни. Човек би си помислил, че ще се разплачеш. Така изминаха няколко
секунди, преди да успея да изрека онази дума. Но накрая я изрекох:
"Пукни!". И с това пожелание те оставих, без да се обръщам.

* *

Когато осем месеца по-късно влязох в моргата да търся тялото ти и

моята мъка беше като потискан дълго време вик на ранено животно,
мисълта, че ти бях пожелала смъртта, макар и с една банална дума, до
такава степен разкъса съвестта ми, че чак я притъпи, и от този момент
започна да ме тормози като капки, цедящи се от развалено кранче: "Пукни,
пукни, пукни, пукни". Отправях си естествено и други укори и обвинения,
с които се самонаказвах, и скоро ще разбереш какви. Но това "пукни" ги
обобщаваше всички и заради него се измъчвах, изтезавах се и си задавах
въпроса защо в онзи ден бях преувеличила толкова, оставяйки те, без да ти
дам каквото и да било обяснение? Възможно ли е невинното оповестяване
на плана ти, след това простодушната молба за автомобила да ме бяха
подтикнали към една толкова крайна и решителна реакция? И тъй като не
можех да се оневиня, а в същото време изпитвах потребност да го направя,
си давах отговори, които веднага след това отхвърлях. Вярно, бях се
почуствала обидена, бях се поддала на човешката нужда да се възпротивя,
да се освободя от едно иго, което беше станало твърде тежко, но не ти ли
бях показвала винаги, че съм благоразположена към твоите дързости? И
към кого другиго можеше да се обърнеш, ако не към мен, твоята спътница?
Не, истинската причина за реакцията ми трябва да е била друга, потънала и
погребана в мрака на подсъзнанието ми. Някакъв страх, ето какво, някакво
предубеждение, което не желаех да призная или за което не си давах
сметка. Трябва да се е отприщило нещо в мен, докато слушах речта за
необходимостта – някакъв импулс, който беше запалил искра. И тази искра
беше запалила други искри, предизвиквайки верижно избухване, подобно
на навързаните една за друга и свързани към общ детонатор мини, така че
ако се взриви една от тях, се взривяват всички. Мината на наранената
гордост, на неосъзнатата ревност, на потисканата скука – останали
неактивирани в продължение на месеци, на години, без да бъдат
обезвредени от сапьор. След това, ненадейно, една нощ се изясни –
автомобилът. Думата "автомобил". Мразех автомобилите, винаги съм ги
мразила до такава степен, че никога не съм имала автомобил, но омразата
ми се беше засилила чудовищно, откакто се бях запознала с теб, защото от
самото начало в нашия живот присъстваше един кошмар – автомобилът.
Автомобилът, който ни беше нападнал в Крит, заставайки до нас и
притискайки ни към ръба на пътя, за да ни блъсне в пропастта.
Автомобилът, който на връщане от Иския ни чакаше пред ресторанта и
удари таксито ни. Автомобилът, който хвърляше книжните бомби пред
Политехниката, черният кадилак, който за мен беше станал олицетворение
на всеки ужас, преживян с автомобил заради друг автомобил. Без да броим
автомобила, който се беше опитал да взривиш, линкълнът на Пападопулос,
и под който се беше опитал да се хвърлиш в края на седмицата на щастие.
Изобщо Смъртта с облик на автомобил, с фарове вместо празни очни
кухини, предница вместо череп, с гуми вместо оголени крайници. И ти
беше поискал от мен да ти подаря Смъртта. Ето го импулсът, първата искра.
Но защо го беше поискал от мен, точно от мен? Ти нямаше нужда от мен, за
да си купиш автомобил. И най-вече за какво ти беше автомобил, за да
доведеш до край събирането на документите? Какво общо имаше
автомобилът с архивите на ЕСА, със съпругата на Хазизикис и с
доказателствата срещу Авероф? Имаше, и още как. Щях да го проумея
много добре. Впрочем героят от приказката никога не предприема
финалния дуел без своя кон – в неговото последно предизвикателство конят
има сякаш свещена роля. "И яхна коня си и тръгна да търси чудовището".
"И пришпори коня си и отиде да вземе папирусите на краля". Дори в
древногръцките митове, неоспорима база на твоята култура, винаги има
кон. Защото без кон героят не може да влезе в подземното царство – той е
приказният предмет, нужният дар, за да се умре. И този, който му
предоставя този приказен предмет, това средство на смъртта, е винаги този
или тази, която обича героя.
Осъзнаваш го винаги след това, ако го осъзнаеш навреме, служи да
попречиш на вече предопределената съдба. И естествено аз не мислех за
това, докато се качвах на самолета, който щеше да ме отведе далеч от теб,
после докато седях до американеца, който се беше опитал да ми се притече
на помощ и който сега се опитваше напразно да завърже разговор с мен.
Той познавал добре Ню Йорк, аз познавам ли Ню Йорк? Той живеел в Ню
Йорк, аз дали съм живяла в Ню Йорк? Да, имам къща в Ню Йорк. Really,
наистина ли? How nice, какво приятно съвпадение. Значи и аз съм отивала в
Ню Йорк? Не, аз не отивам в Ню Йорк. А в действителност отивах точно
там, без да кажа на никого, убедена, че това е единственото място, където
ти не можеш да ме пипнеш пак. Самата мисъл да те видя отново, в онзи
следобед ми се струваше наистина неописуемо нещастие и ужасна заплаха.

* *

Хитростта, която използва, за да ме пипнеш отново и да ме използваш

като инструмент за твоята смърт, е невероятна. По-късно щях да се запитам
изумена благодарение на какъв пристъп на глупост бях допуснала да бъда
измамена толкова ловко от теб. На всичкото отгоре познавах както никой
друг хитростта ти и комедиантските ти умения, способността ти да
разиграваш всякакъв театър. Освен това океанът, който бях поставила
помежду ни, не беше предизвикал у мен разкаяние – с всеки изминал ден
Ню Йорк затвърждаваше намерението ми да те изтръгна безапелационно от
живота си. Работех, срещах хора от свят, който ми принадлежеше и в който
ти не присъстваше, говорех език, който за теб беше непознат, а за мен
близък, преоткривах навици и среди, в които винаги съм се чувствала
комфортно. Вечер, когато се прибирах вкъщи и от прозорците на десетия
етаж гледах светещия град, хубавите небостъргачи, красивите мостове над
Ийст Ривър и докато ги гледах, правех равносметка за деня, прекаран без да
бъда обезпокоявана от имената на Хазизиис, Теофилоянакос, Авероф, не
усещах твоята липса. Нито пък нощем, когато лежах в удобното си легло с
мисълта какво облекчение е да спиш сам и да се топлиш само с едно
електрическо одеяло. Наистина понякога се случваше образът ти да ме
връхлети, съживен от някакво име, звук или храна, или дори от някаква
неонова табела – "Alexander",Acropolis", "Olimpic", "Greek Restaurant", но
за да го прогоня, Ми беше достатъчен само споменът за онези два юмрука в
гръдния ми кош. Все още пареха като изгаряне от цигара. Случваше се
дори когато видех пръстена, който ми беше дал на Коледа, който сега бях
свалила от левия си безименен пръст и бях оставила в едно чекмедже, буца
да засяда в гърлото ми. Но за да я прочистя, беше достатъчен малко здрав
разум – в пустинята, където всяко растение е мираж, всеки повей на вятъра
е илюзия, в пустинята на утопиите ние се бяхме срещнали, без да се
запитаме кои сме и къде искаме да отидем; като бездомни кучета се бяхме
хванали за ръка и спъвайки се в пясъчните дюни, падайки, ставайки,
спъвайки се отново, си бяхме правили компания, свързани от тайнствената
нишка на любовта. Но сега нишката се беше скъсала и тежко ми, ако я
завържех отново с буците в гърлото ми. Тежко ми, ако нарушах
равновесието си, откъсването си. Имаше само един начин това да се случи
и това беше опасността да чуя гласа ти. Този глас, който ме впримчваше,
който ме омагьосваше. Беше по-скоро страх, отколкото вероятност. В
действителност макар самолетът, на който се беше опитал да ми попречиш
да се кача, излиташе за Рим, а не за Ню Йорк, нямаше да ти отнеме много
време да откриеш, че съм дошла тук. Достатъчно беше едно телефонно
обаждане. Във всеки случай страхът ми продължи само една седмица, а на
втората нямах повече опасения. Груба грешка. Беше призори на
седемнайстия ден от моето бягство, когато телефонът иззвъня: "Ало! Аз
съм! Мен съм!".
В изненадата винаги има нещо сплашващо, потискащо, дори брутално.
Без значение дали е приятна или неприятна, изненадата винаги
представлява някакво вмешателство, натрапничество, насилие. Защото
нарушава равновесието ти и те принуждава да я преживееш – без значение
дали ти харесва или не, дали си подготвен или не. А ти обичаше
изненадите. Бях забравила, че неочакваното нападение, сюрпризът, който
ти се стоварва като гръм от ясно небе, непредвидените жестове са твоята
специалност. Бях забравила, че за добро или зло, ти връхлиташе
неочаквано хората като стрела, като дете, което нахлува в някоя стая,
прекъсвайки нечий разговор, работата или почивката му. Ти обаче изобщо
не беше забравил, че изненадите ме хващат неподготвена, беше пресметнал
съвсем правилно, че ако ми се обадиш през първата седмица, ще ме
завариш нащрек, а през втората – неподготвена. "Ало! Аз съм! Мен съм!".
Онзи глас. Стените на стаята започнаха да се въртят неудържимо като
центрофуга, леглото потъна в езеро от изумление, и хубавите небостъргачи,
красивите мостове над Ийст Ривър, светещият град, светът, който ми
принадлежеше и в който ти не присъстваше, всичко се изпари мигновено.
Слабата бариера на безразличие, която издигах срещу теб, беше безполезна
и като че ли нелепа: "Какво искаш, къде си?". "Тук съм, в Мадрид! Слушай!
Забъркал съм се в една каша! Нуждая се от помощ!". В Мадрид ли? И имаш
проблем? "Не ти вярвам". "Трябва да ми повярваш, cataramene Criste! Вярно
е, вярно е, вярно е! Ужасна и сериозна каша! Иначе защо ще ти се обаждам,
да не мислиш, че ми е приятно да ти звъня, чуй ме!". "Кой ти каза, че съм в
Ню Йорк?". "Никой, така предположих и пробвах! Не ми губи времето в
приказки, cataramene Criste! Имам само няколко минути, изслушай ме!".
"Добре, слушам те". "Работата е там, че пристигнах с фалшив паспорт,
разбираш ли? И си забравих портфейла с истинския паспорт на
паспортната проверка, разбираш ли?". "Но какви ги говориш?!". "Не ме
прекъсвай, cataramene Criste! . И не се бях усетил, че съм го оставил там,
разбираш ли?! Усетих се, когато ме извикаха по високоговорителя и един
полицай дойде тук в чакалнята!". "О, не!". "О, да! Държеше портфейла ми в
ръка! И какво трябваше да направя аз, да му го оставя ли? Взех го
естествено, но сега, ако не са тъпи, знаят, че аз съм аз и че съм тук,
разбираш ли? А моят полет беше отменен поради някаква авария, трябва да
чакам друг, предложиха ни да се върнем в града, но аз с кой паспорт да се
върна, по-добре да остана тук". "О, не!". "О, да! Сега ще ти кажа какво
трябва да направиш". "Аз ли? Алекос, какво мога да направя аз от Ню
Йорк? Ти Даваш ли си сметка, че Мадрид и Ню Йорк ги дели
Атлантическия океан?". "Давам си сметка, cataramene Criste, зная, не ми
пука, остави ме да говоря, изслушай ме!". "Добре, слушам те". «Трябва
непременно, казвам непременно да хванеш първия самолет, заминаващ за
Европа, който е с междинно кацане в Мадрид. От Ню Йорк има много
полети с междинно кацане в Мадрид. Аз няма да мръдна от тази чакалня,
освен ако не ме арестуват. Разчитам на хаоса. Голям хаос е. Ще продължи
до утре сутринта, тъй като се анулират и други полети, не зная защо.
Чакалнята е и транзитна зала. Ти ще слезеш и ще дойдеш в транзитната
зала. Ще дойдеш при мен незабелязано и ще ми дадеш твоята транзитна
карта. Преди самолетът да излети отново, аз ще се кача на твое място.
Междувременно ти ще отидеш до тоалетната и няма да излизаш, докато
самолетът не излети. И ще се престориш, че си си загубила бордната карта
и ще се направиш на отчаяна. Разбра ли?". "Струва ми се абсурдно".
"Абсурдно?!". "Да. Да ме караш да идвам от Ню Йорк. Защо не потърсиш
някого в Мадрид?!". "Кого да потърся в Мадрид, кого?!". "Тогава някого в
Европа". "Кого в Европа, кого?". "Защо не хванеш първия самолет, който ти
попадне?". "Защо, защо! Моментът струва ли ти се подходящ да задаваш
въпроси, cataramene Criste?! Колко пъти да ти повтарям едно и също, в
затвора ли искаш да ме пратиш?!". "Не, Алекос, идвам". "Веднага!".
"Веднага". "Ако не ме откриеш, не се компрометирай! Означава, че са ме
арестували. Продължи пътуването си, отиди в Рим, тичай в гръцкото
посолство, оттам се обадете в Атина, ясно ли е?". "Да, но какъв е смисълът
да ходя в посолството в Рим, при положение, че ти си арестуван в Мадрид?
Няма ли да е по-добре да...". "Недей да спориш, cataramene Criste, щом ти
казвам да направиш така, значи трябва така да се направи! Не мога да
говоря! Говорих даже много! Ако не ме откриеш, не се компрометирай,
продължавай за Рим! Моля те!". "Добре, чао, идвам".
Затворих слушалката, обхваната от противоречиви мисли. От една
страна, струваше ми се невероятно, а от друга, съвсем възможно. Да
предположим, че след сътресението, предизвикано от моето заминаване, ти
си се отказал да издирваш документите Ненадейно, така както се беше
отказал от плана за Акропола. Това може да е породило у теб ужасна
празнина и потребност да предприемеш незабавно някакво друго
начинание. Но не в Гърция и не в политиката на политиците, а в реалност,
където бялото е бяло, черното – черно, а червеното – червено, тоест в някоя
смазвана от диктатурата страна. Испания. За тази цел Испания беше
подходяща и там имаше сметки за уреждане – едно обещание, което
датираше от дните, когато баските бяха заимствали твоя атентат срещу
Пападопулос, усъвършенствайки го и взривявайки автомобила на Кареро
Бланко. Това, че баските бяха успели в нещо, в което ти се беше провалил,
не ти се беше понравило. Глух за моите опити да те утеша: "Те са били
много, ти си бил сам, те са имали организация, а ти не", ти се изолира в
ревността си: "Това беше моят план, моят план!". После каза, че ще им
дадеш да разберат дали си по-малко добър от тях. Така че да не би да си
отишъл в Мадрид, за да търсиш възмездие? Не, не. Франсиско Франко
умираше, очакваше се завръщане към демокрацията, а твоето отказване от
насилието вече беше съвсем твърдо. Убеждението ти, че всеки идиот е
способен да натисне спусъка и че истинските бомби са идеите. В интерес
на истината изключвах директно възможността да си се отказал от
историята с документите – трябваше да си отишъл в Испания заради нещо,
което е свързано с архивите на ЕСА. Може би заради някой документ,
запазен в Мадрид, заради някой човек, избягал в Мадрид с благоволението
на Авероф и на КИП. Това обясняваше историята с фалшивия паспорт,
опасенията ти, че ще бъдеш разкрит от испанската полиция. Естествено
сега, когато беше депутат, тоест представител на закона, не можеше да се
оставиш да те хванат, че прилагаш старите методи. Да, трябваше да ти
помогна да излезеш от онова летище. Макар че океанът ни разделяше,
трябваше да те измъкна от тази каша. И докато фантазията ми галопираше,
тъпчейки съмнения, колебания, подозрения, потърсих полет за Рим, с
междинно кацане в Мадрид. Намерих такъв. Приготвих набързо куфара.
Сложих отново халката с брилянтите на безименния си пръст. И няколко
часа по-късно летях – идвам, Дон Кихоте, идвам, Санчо Панса все още е
твоят Санчо Панса, ще бъде винаги такъв, винаги можеш да разчиташ на
мен, ето ме, agapi, ето ме! Едва когато бях над Атлантическия океан в
заспалия ми ум се прокрадна слаб проблясък. Разбира се беше странно
хрумване да ме накараш да дойда от другия край на света заради една
бордна карта, тоест задача, която всеки би могъл да изпълни в Мадрид в
рамките на Два часа! Да не би това да беше претекст да ме накараш да се
върна? Ти беше способен на всичко, дори да ми погодиш такава абсурдна
шега. И силното съмнение накара бузите ми да пламнат. Но тъй като вече
не можех да направя нищо, го отблъснах и се отдадох на спасителен сън,
който продължи до кацането на самолета в Мадрид.
В транзитната зала те нямаше и нямаше и следа от хаоса, за който
беше намекнал. Но имаше необичайно полицейско раздвижване и това ме
изнерви. Попитах една стюардеса дали през нощта е имало някакъв
инцидент. Тя ме огледа със странен блясък в очите. Инцидент ли? Какъв
инцидент? Нейната работа се състояла в това да дава информация за
полетите и толкова. Да, разбирам, простете за любопитството ми, muchas
gracias, adios. Продължих пътуването си и два часа по-късно пристигнах в
Рим. Ако наистина си бил арестуван, както трябваше да заключа от
странния блясък, който се беше появил в очите на стюардесата, трябваше
да следвам стриктно инструкциите ти. Щях да се отбия набързо в хотела и
след това бегом в гръцкото посолство. Отидох в нашия хотел и бях толкова
уморена и объркана, че не обърнах внимание на думите на служителя и
след това на портиера. Нещо като двойни ключове или някакъв пристигнал
пакет. Какъв пакет? Не очаквах никакъв пакет. Качих се механично в
стаята, същата, която ни даваха винаги, откакто луксът с апартамента беше
приключил. Влязох. Пердетата бяха спуснати, но в полумрака се
забелязваше една огромна кошница с розови рози, онези на пъпки, които
харесвам, както и един голям панер с плодове – ябълки, круши, портокали,
грозде, захаросани плодове. Кой можеше да ми е изпратил подобни дарове,
при положение че никой не знаеше за пристигането ми? Сбърчих чело. И
веднага някаква фигура в леглото се размърда и прозвуча онзи глас:
"Хареса ли ти изненадата?".

* *

Сега, след като бях запратила кошницата с рози в стената и тя беше

паднала на земята, предизвиквайки дъжд от откъснати листенца, сега
когато ябълките, крушите и портокалите лежаха пръснати на леглото заедно
с едната ми обувка, която не беше улучила целта, сега когато на челото ти
беше застанал един грозд подобно на короната на Бакхус, а усмивката,
която се беше изписала на устните ти в момента, в който те замерих с
цветята и плодовете, от лукава се беше превърнала в херувимска, и от
пресъхналото ми гърло вече не излизаше нито звук, защото на мястото на
гнева се беше настанило някакво смирено безсилие, можех да изслушам
твоите обяснения. "Да чуем!". Ти свали грозда от главата си и започна да го
чоплиш спокойно. "Първо, наистина бях в Мадрид, с фалшив паспорт. Ето
го там. Исках да се срещна с някакви испанци от Съпротивата, да разбера
нещо за някаква фашистка група, която действа едновременно на
територията на Гърция, Испания, Германия и Италия. Група, създадена от
Ото Скорцени, онзи който освободил Мусолини. Надявах се да разнищя
една работа, която не ми харесва. Второ, наистина забравих портфейла с
истинския паспорт и парите. Бях изморен и ядосан, защото не бях открил
нищо, така го оставих на полицейското гише. Наистина ме извикаха по
високоговорителя и наистина един полицай ми го върна. Трето, полетът ми
наистина беше анулиран и наистина ти се обадих от летището, докато чаках
друг полет. Бях там и се питах какво мога да измисля, в случай че се усетят
какво става, и ми хрумна тази идея. Стори ми се забавна и я приложих, за
да те накарам да се върнеш. Четвърто, ако не я бях приложил, ти нямаше да
си тук. А аз имам нужда от теб". "За да ти купя автомобил ли?". "Не, за
нещо много повече". Ти стана сериозен. "Скоро ще ми се нахвърлят всички
– десницата, левицата, центъра. Онези документи няма да се харесат на
никого. Както изглежда, не само той е сътрудничил, сред предателите има и
един мръсник от моята партия. Така че ще бъда по-сам от когато и да било,
и...". "Запозна ли се с нея?", "Запознах се с любовника ѝ. Ех! Има
любовник!". "А с нея кога Ще се запознаеш?". "Скоро, веднага щом се
върна в Атина. Но трябва да бъда внимателен, от десетина дни се случват
странни неща. Имам чувството, че съм особено наблюдаван, че често ме
следи някой, който е наясно какво правя. Неприятна работа". "И въпреки
това възнамеряваш да продължиш ли?". "Разбира се. Проблемът е друг.
Проблемът е, повтарям, че няма да мога да разчитам на никого, даже и на
партията, и ще бъда по-сам отвсякога".
И в този момент всяко мое негодувание се изпари. Събрах розите,
оцелели след моята ярост, сложих ги в една ваза, подредих ходовете
обратно в панера и после казах: "Да се заемем с автомобила". И с тези пет
думи се върнах към ролята, която боговете ми бяха отредили преди да се
срещнем – да бъда инструмент на твоята съдба, с други думи, съучастник
на твоята смърт.
ГЛАВА II
Като парче дърво, което се носи по течението на реката, без да може да
му се противопостави, без да знае дали водата ще го запрати на брега или
ще го завлече в морето, така се носех аз в живота ти през онази есен. Моята
битка срещу любовта, срещу рака беше вече загубена. Бягството ми –
топовен салют. И потисната от усещането, че съм допуснала непоправима
грешка, напразно се питах къде съм сгрешила. Впрочем нямаше да ми е от
кой знае каква полза да го разбера. За теб автомобилът се беше превърнал в
необратима реалност. Дори се беше убедил, че да се сдобиеш с
документите, зависи от факта дали имаш, или не собствен автомобил:
"Естествено, че не мога да използвам такси, за да дебна пред къщата на
Хазизикис или за да следя адвоката му Алфантакис! Таксиметровите
шофьори често са информатори на полицията". Или: "Естествено, че не
мога вечно да вземам на заем чужди коли или да ги наемам. А трябва
непрекъснато да се придвижвам, да пътувам от единия до другия край на
града!". Вероятно ако не бях казала "Да се заемем с автомобила!", ти
нямаше повече да мислиш за него. Но .сега, след като ти бях припомнила
тази идея, тя те беше обсебила. Всеки наш разговор завършваше с кубатура,
контролно изпитване, международна книжка, свидетелство за моторно
превозно средство, документ за собственост, регистрация, регистрационен
номер, митнически документ, цвят. Най-вече с цвят. Ти искаше "Фиат 132",
каталогът с цветове беше Доста богат, но ти все не можеше да избереш кой
ти допада. Почти всеки ден избухваха спорове за предимствата и
недостатъците на синьото, на сивия металик, на млечнобялото, на
тъмночервеното, на тъмнозеленото или на ябълковозеленото. Бяхме на едно
Мнение единствено по отношение на ябълковозеленото. Аз от суеверие,
понеже зеленото събуждаше у мен спомени, свързани с тягостни или
неприятни усещания, а ти заради непримиримата антипатия, която хранеше
към Андреас Папандреу, който по време на предизборната си кампания
беше избрал зеленото като цвят на партията си. И освен това можеше ли да
не се вземе под внимание фактът, че сред автомобилите това беше нов цвят,
че в Атина все още нямаше ябълковозелени фиати и че за онези, които
усещаше да ти дишат зад гърба, щеше да е по-лесно да те следят? По-добре
сив или тютюнев, или син цвят, който особено нощем се слива с тъмнината.
Изобщо темата за автомобила ни поглъщаше до такава степен, че не
говорехме за друго, още по-малко за драмата, в която навлизаше и за която
впрочем аз не знаех, защото, вярна на заканата си: "Проклета да бъда, и ти
бъди проклет заедно с мен, ако стъпя в този гнусен град!", вече не ходех в
Атина. Идваше ти в Италия и ако от време на време питах: "Как вървят
нещата там?", ти отклоняваше темата: "Когато му дойде времето, ще ти
кажа, сега не искам да мисля за това". Единствения път, когато загатна
нещо, беше следобедът, в който отново подхвана речта за необходимостта.
Разхождахме се по улица "Венето", когато птиците отиват да спят по
дърветата, с които е обточена улицата. Долитаха хиляди, образуваха нещо
като черен облак във виолетовото небе и се спряхме да ги погледаме.
Отделяйки се една по една от облака, като капки вода от кранче, рисуваха
широки виражи и след това пикираха над все една и съща липа. Кацайки,
писукаха триумфиращи, което едновременно с непрекъснатото пърхане на
крила, предизвикваше оглушителен и неприятен шум. Онова, което
правеше най-силно впечатление обаче, не беше шумът, а безсилието на
липата, която макар и висока и здрава, но осъдена да стои неподвижна,
сякаш биваше линчувана и изтезавана. Това изтезание нямаше край,
облакът не се смаляваше. От него непрестанно се цедяха птици, които се
нахвърляха върху липата, ненаситни като пирани, които оглозгват вол, и
клоните ѝ гъмжаха до такава степен, че под прекалената тежест някои се
огъваха и дори се чупеха. Тротоарът наоколо беше застлан с килим от
обрулени листа. "Алекос!". Ти кимна с мистериозна усмивка: "Ето един
пример за необходимо вероломство. Знаят, че ще я наранят и че може би ще
я унищожат, но не могат иначе". "Разбира се, че могат, има и други липи по
улица "Венето". "Но на тях не са им нужни другите, нужна им е тази. Знам
много добре аз". "Какво искаш да кажеш?". "Искам да кажа, че и Йоанидис
може би има това, което искам. Мислиш ли, че бившият шеф на ЕСА не си
е запазил копие от архивите на ЕСА? И Теофилоянакос, по-скоро жена му,
ги има. Както и нейният колега Алфантакис. Но те никога не биха ми ги
дали. Така че трябва да се устремя към този, който ще ми ги даде, и да го
оглозгам". "Разбирам, "операцията" е започнала". "Да речем, че е на прав
път". "Алекос, не ти ли е неприятно да се срещаш с хора, които преди би
заплюл в лицето?". "Ех! Предполагам, че Бакунин е попитал същото в деня,
в който Нечаев му е отговорил: "В политиката всичко е позволено, ако е
необходимо. Да се съюзяваш с бандити, с покварени, с крадци, да
съблазняваш и да предаваш. В политиката всеки, и най-вече врагът, който
може да ти е от полза, е ценен капитал"". След което ти смени темата и аз
не я подех повече. Може би защото от непрекъснатото повтаряне на думите
кубатура, контролно изпитване, международна книжка, свидетелство за
моторно превозно средство, се бях убедила, че по това време ти се
люшкаше в някакъв приказен свят, където мечтите ти се измерваха с
автомобил.

* *

И Автомобилът дойде. Нахлу в живота ни заедно със зимния студ.

Някой те беше посъветвал да го купиш на по-ниска цена, вече разработен и
регистриран, и от фабриката ни уведомиха, че на по-ниска цена имат два
автомобила. Почти нови, било идеална възможност. Единственият проблем
беше цветът. Единият беше Жълт на цвят, а другият - ябълковозелен.
Отхвърляйки решително ябълковото зелено, ти започна да изтъкваш
предимствата на Жълтото, което в Атина съвпадаше с цвета на такситата и:
„Нищо не се слива повече както жълтият цвят на такситата, не мислиш ли,
да вървим!“. Отидохме. И тъкмо ти казвах, че наистина това е най-
подходящият цвят, по-скоро дискретно лешников, когато чух един радостен
вик и те видях да се изстрелваш към едно огромно зелено петно, което
блестеше в полумрака. Фосфоресцентно, агресивно, по-ярко и от светещ
през нощта фенер. "Моята Примавера! Моята ливада! През май по тази
ливада разцъфтяваха маргаритки, теменужки, върбинки! Искам я!". В
рамките на няколко минути стана твоя. "Край на празните приказки и
суеверията и не ме интересува дали се забелязва отдалече, да я откараме
веднага, след един час заминаваме, виж небето колко е хубаво, поръчах го
за моята Примавера, изпратих телеграма до облаците и им казах да
изчезват, когато карам моята Примавера". Останалото е поредица от
картини, звуци, цветове, които изгарят паметта ми като прясна рана.
Подписваш договора за покупката, сядаш зад волана, мяташ куфарите в
багажника, излизаш на магистралата, а сутринта е много слънчева, от двете
страни на магистралата полята с трева препускат бързо около нас и бързо
се изгубват зад нас като ивици в същия зелен цвят като на твоята
Примавера, а ти пееш: "Зелено върху зелено! Да живее животът!".
Отидохме в Тоскана, за да прекараме Коледа в къщата на върха на хълма,
където бяхме прекарвали всяка наша Коледа, но споменът за твоята
последна Коледа и за дните след това не е между онези стени и онези гори
– той е вътре в онзи зелен автомобил. Не можеше да се откъснеш от него.
"Да направим едно кръгче! Да отидем да загреем двигателя!". Ти караше
безцелно, никога не се уморяваше и нямаше неподходящ момент или
неподходяща пътека, стига да можеше да се мине по нея с автомобил и с
твоята лудост. Спираше само ако видеше бензиностанция или магазин, в
който продават кукли. Купуваше в изобилие – малки, големи, парцалени,
пластмасови. И не можех да разбера защо. "Какво те прихваща, Алекос? На
кого искаш да ги подариш?". "На децата, на възрастните, на хората". "На
хората?! За да си играят ли?". "Куклите не са за игра. Те са за да не
забравяме този, който ни ги подарява". После, на седмия ден, ме помоли да
те придружа в Атина. "Да не възнамеряваш да изтриеш Атина от
географската си карта!". Оставих се да ме убедиш и с този абсурден товар
от кукли, след цели часове в зеления автомобил, за пореден път отидохме в
Бриндизи, натоварихме се на ферибота за Патра, където слязохме на
следващата вечер, изминахме пътя от Патра до Коринт и от Коринт до
Атина. Това беше същият път, който Микеле Стефас щеше да измине
четири месеца по-късно с пежото си. За да дойде да те убие с помощта на
двама съучастници с червено БМВ.

* *

По време на пътуването ти беше весел и приказлив. На кораба пускаше

шеги, приказваше оживено с офицерите и с капитана, дори слезе един път в
трюма "да поздравиш Примаверата, за да не се чувства самотна", но
веднага щом излязохме на онзи път, някаква неочаквана меланхолия те
накара да замлъкнеш. Караше необичайно съсредоточен, с наведена към
лявото ти рамо глава и от време на време протягаше ръка към моята, за да я
погалиш, въздишайки. "Какво има, Алекос, изморен ли си?". "Не, не". "Не
ти е добре ли?". "Не, не". "Какво има тогава?". "Не зная. Тъжно ми е".
"Защо?". "Не зная. Може би заради тъмнината, заради пътя". "Какво му е на
пътя?". "Нищо. Сякаш... нищо". Беше в лошо настроение дори когато
пристигнахме на улица "Колокотрони", и след като паркира накриво на
тротоара, започна да разтоварваш куклите. Като че ли ти беше неприятно,
че си се върнал, или зеленият автомобил сега те притесняваше. Лошото ти
настроение беше съпроводено от някаква пасивна небрежност. Всъщност,
въпреки онова, което беше казал в Рим: "Имам усещането, че съм особено
следен", ти не отдаде значение на факта, че асансьорът не е на партера, и
влизайки вкъщи, не изглеждаше предпазлив както обикновено. "Сменил си
тактиката!". "Хм! И без друго каква полза има. Това, което трябва да се
случи, ще се случи". Ободри се чак в кабинета си и след като спусна
щорите, извади от едно тайно чекмедже на библиотеката някаква плоска,
метална кутийка, горе-Долу с големината на портфейл. После пъхна в нея
някаква жица, на края на която имаше нещо като копче, пъхна жицата в
левия ръкав на сакото, намести копчето на ръкавела на ризата, сложи
странния уред във вътрешния джоб на сакото ѝ: "Сега ми кажи Дали се
разбира, че нося записващо устройство". "Не, но при Кого...". "Ще трябва
да се науча да си служа с него, твърде е деликатно, въпреки това вече даде
резултати". "При кого?". Без да ми отговориш, се върна при чекмеджето,
взе някакво писмо, написано с грамотен и ясен почерк, с дата 24 февруари
1975 година. "От кого е?". "От Хазизикис. До съпругата му. Утре ще
направя копие, което ти ще съхраняваш в Италия". "Толкова ли е важно?"
"Да". И ми го преведе. В него пишеше: "Любов моя, пиша ти от затвора, за
да те информирам за нещата, в които ме обвиняват и за да ти обясня, че съм
жертва на политически интереси. Политически интереси, които между
другото няма да траят дълго, тъй като моето задържане ще навреди
сериозно на този, който го е поръчал. Вниманието, с което се отнасят към
мен, грижите, с които ме обграждат, показват, че този, който е решил да ме
изпрати на процес, е наясно със сериозните последствия, които ще
произтекат от това. Впрочем това се четеше и по лицето на прокурора,
докато ми го съобщаваше, и аз му казах: "Че ти вършиш нещо нередно, се
чете по пребледнялото ти лице. Погледни се в огледалото, ето там има
едно". Преди малко по телевизията съобщиха, че някои военни части в
Атика са в състояние на бойна тревога и че някои офицери се готвят да се
надигнат срещу правителството Съвсем в стила си, Авероф заяви, че
процентът на "инатите", той така ги нарича, не надхвърля пет процента.
Авероф знае, че тези му думи са пълна лъжа. Авероф е мошеник, не
случайно се е отклонил от правия път и е тръгнал по лошия. Той винаги
прави едно и също. След като измами нас, мами и народа. Аз твърдя, че е
абсолютно сигурно, че подполковниците и полковниците, които подкрепят
бунта, са повече от шейсет процента, че сред капитаните процентът
достига осемдесет процента, сред сержантите и подофицерите – деветдесет
процента. При положение че нещата стоят така, очевидно е, че ако съм на
свобода, някой няма да може да спи спокойно. Ето защо толкова бързаха да
ме арестуват и то неправомерно, без да споменавам типичното за него и за
долните политици като него удоволствие от отмъщението. Но се надявам да
изляза скоро от блатото, в което се опитват да ме натикат. Опитът за
преврат, в който беше обвинил твоя змей в статията отпреди единайсет
месеца. Контактите, които той е имал, благодарение на така наречената
преходна политика. Колебанието му да арестува Хазизикис и останалите
представители на Хунтата. А това беше само началото, смътното начало на
кой знае каква бъркотия. Как беше успял да се сдобиеш с това писмо? Тя ли
ти го беше дала или любовникът ѝ? И в двата случая, ако не ти, кой щеше
да плати цената за това? Само при мисълта дъхът ми секваше. И без да ме е
грижа за щорите, които искаше да са спуснати, отворих прозореца и се
показах на балкона. Но единственият ефект от това беше, че
безпокойствието ми се засили – на тротоара на улица "Колокотрони" твоята
паркирана накриво фосфоресцентна Примавера сякаш беше поредният
тревожен сигнал. Не, не трябвше да я купувам. Не трябваше да
предизвиквам боговете със завръщането си в Атина. "Алекос...". Дойде до
мен и обгърна раменете ми с нежна ирония: "Ех, но щом ще се измъчваш
така, нищо няма да ти разкажа!". "Да направим така, Алекос. Не ми
разказвай повече нищо, освен ако не е наложително. Не искам повече да
знам нищо".

* *

Трудно е да се каже дали наистина това беше предизвикало моето

ожесточено безразличие към събирането на документите, тъй като към
травмите от този ден трябва да се прибавят и последствията от кризата,
развихрила се с моето бягство в Ню Йорк. Големите любови са като
преяждания, от които на определени интервали трябва да се пречистиш,
подлагайки се на глад. Не може вечно да се лапат ястия от зайци, щуки,
фазани, омари, яребици, петли, сърни, пълнени телета, като на някое
ренесансово пиршество, където кучетата лаят, гостите се оригват,
барабаните бият оглушително, а песните на трубадурите се акомпанират от
арфи и цигулки. За да не станеш жертва на това изобилие, на това обилно
хранене, трябва да пропуснеш някое блюдо. Да излезеш от салона и да си
поемеш дъх. А седемнайсетте дни, прекарани в Ню Йорк, съвсем не ми
бяха стигнали да си поема дъх и да се съвзема от преяждането, тъй като
пиршеството се беше подновило със същия ритъм и със същото меню.
Така, през есента, в която се носех в живота ти като парче дърво по
течението, примирена и с ясното съзнание, че съм загубила битката с рака,
онези последствия изплуваха в цялата си неизбежност, подхранвайки
отново умора, зародиши на нови бунтове, дори констатацията, че любовта
ми към теб лишава от време и пространство всякакво друго мое занимание.
Непрекъснато се питах възможно ли е всичко да се върти основно около
твоите дела и около твоето интерпретиране на съня? Възможно ли беше,
откакто се бяхме срещнали, дори и работата ми да е минала на заден план?
И тази констатация ме накара да загърбя тревожните сигнали – покупката
на куклите "за подаряване на децата, на възрастните, на хората, за да не те
забравят", мистериозната тъга, която те беше обзела по пътя от Коринт до
Атина, същото тревожно усещане, което бях доловила, докато гледах
паркираната на улица "Колокотрони" Примавера, за да не кажа
основателния страх, който беше накарал дъха ми да секне, когато ми
преведе писмото на Хазизикис, неговите обвинения срещу змея. В резултат
Санчо Панса никога не се отдели от своя Дон Кихот – също както през
двата месеца, в които ти приведе в действие финалното си
предизвикателство. Никога не те питах докъде си стигнал, избягвах умело
опитите ти да ми разкажеш и не четях документите, които ми поверяваше
един по един. Например оригиналната разпечатка на разговора, записан по
време на срещата ти с Фани, съпругата на Хазизикис. Преди да го сложа в
розовата папка, му хвърлих само един бегъл поглед.
Ето го, на четири страници пелюр, с малко пропуски заради някои
неразбираеми фрази, дължащи се на някакъв дефект на записващото
устройство, но все пак достатъчно малък, за да разбера плана, който
следваше. Носи датата 16 януари 1976 и Цацос, за когото говориш, е
депутатът Димитрис Цацос, член на твоята партия, племенник на
президента на Републиката. "Кажи ми, Фани, през седемдесет и втора
година ли си се омъжила за Хазизикис? ' "Не, през седемдесет и първа".
"Когато той е бил в пехотната школа ли?". "Не, той беше там от септември
до декември на седемдесет и втора". "А във военната академия кога е
отишъл?" "През седемдесет и трета". "И Спанов ли е бил там?". "Той беше
заместник-комендант на Специалния следствен отдел ЕАТ". "Значи, когато
си била в Халкида, Хазизикис вече е бил комендант на ЕАТ". "Да, сутрин
ходеше във военната академия, а вечер след десет отиваше в ЕАТ". "Чух
слухове, че по онова време Теофилоянакос е искал правителство, съставено
от политически фигури". "Не, искаше го не той, а Хазизикис". "Фани, кажи
ми, онзи, за който ми говори преди малко и който в центъра...". "Димитри
Камонас". "Автомобилен паркинг ли има?". "Да, тук наблиизо. Защо ме
питаш?". "Така, за да зная, А Фотакос, знаеш ли дали му помага само на
приятелски начала?". "Да, на приятелски начала. Както Потамианос и
останалите". "Хм! Ще го проуча! Фани, кажи ми за Хазизикис, как ти се
стори последния път, когато го видя в затвора? Само за вашите лични дела
ли говори?". "Да, не каза нищо за другите неща". "Очевидно няма вече
доверие в теб и няма повече да говори с теб за определени неща. Пък и
иска да се прави на оптимист". "Какво искаш да кажеш?". "Струва ми се, че
подготвя нещо, за което останалите в затвора са в течение". "Това аз... (не
се разбира)". "Ах! А със съпругата на Теофилоянакос виждаш ли се?". "Не
бих говорила с нея дори и да я видя". "Казват, че Алфантакис я ухажва".
"Не знаех. Той се хвърля на всяка жена". "А за Димитрис Цацос какво
знаеш? Знаеш ли дали писмата му до Хазизикис също се намират сред
документите? Или са на друго място?". "Цацос...(не се разбира). И после
споменава името на Пантелис, на Костантопулос". "Фани, преди ми
спомена, че си присъствала в деня, когато Цацос е обвинил студентите".
"Да, но... (не се разбира). А той със сигурност има информация относно
Цацос!". "Но дори когато ти и Хазизикис ходехте на вечеря с Цацос, той ли
ви канеше?". "Да, с жена му". "Вярно ли е, че жена му искала да си носи
иглите за плетене, за да плете чорапи?". "Да, една вечер даже сменихме
лампата, за да вижда по-Добре. Беше вечерта, когато Цацос: .. (не се
разбира)". "Преди или след Хунтата го е казвал?". "След, след това".
"Тогава не ми казвай, че не допускаш да имаш нещо вкъщи, Фани! Онзи
негов братовчед Кунтас е тук в Атина, нали?". "Да, но...". "Слушай, Фани,
ти няма да бъдеш компрометирана. И ако някой подготвя Държавен
преврат, ти не трябва да го предпазваш". "Но аз...". "Слушай, Фани, по
отношение на тази история аз съм категоричен. Ще направя фотокопия,
документите ще си останат на мястото и никой няма да научи, че си ми ги
предоставила ти. Ако има нещо срещу съпруга ти, обещавам ти, че няма да
го използвам. В крайна сметка той е осъден на трийсет и една години и
какво се иска от него? Просто да остане пет или шест години в затвора и да
излезе оттам, когато няма повече опасност от преврат. Държавата няма нито
желание, нито интерес да го държи в затвора трийсет и една години, целта
ѝ не е да си отмъщава. Отмъщението е цел на онези, които както ти каза,
разправят, че са организирали Съпротивата, а всъщност станаха за смях.
Само те имат интерес някои хора да останат в затвора – изпълнени са с
омраза, защото се срамуват от себе си. Трябва да прецениш тази ситуация
от всички страни, трябва да разбереш защо трябва да се сдобия с
документите, от които излиза наяве тяхната вина. Не е задължително да са
документи, които да ги инкриминират, а документи, които да покажат кои
са хората, които заемат или ще заемат високи държавни постове. Тези
документи съществуват и трябва да докажем, че някои хора не са били на
висота в трудните моменти, че поставени на изпитание, не са запазили дори
собственото си достойнство. Казвам ти, това са хората, които ще продължат
да подхранват омраза към група офицери като съпруга ти. Офицери, които
според мен са извършили престъпления срещу държавата, но към които все
пак трябва да проявим разбиране. Да, би трябвало да имаме куража да
проявим разбиране и снизходителност към тях, за да не допуснем това
положение да продължи". "Но аз...". "Слушай, момиченце – аз наистина
смятам, че мога да използвам тези документи, без да ти създавам проблеми
и без някой някога да научи за това. И през някой от следващите дни, може
би в неделя сутрин... Тъкмо в неделя сутрин имам съвещание в единайсет.
Свекърва ти в колко часа ходи на църква?". "Към девет, девет и половина".
"И в колко се връща?". "В единайсет и половина". "Хм! Други хора? Дай ми
точния адрес. Номер 20 е откъм "Патисия" или откъм "Кифисия"?". "Откъм
"Патисия"". "Добре, ще го намеря. И повтарям ти, няма да използвам нищо,
което да влоши положението на Хазизикис. Сега ще те закарам вкъщи и ще
те оставя, защото в седем имам среща".
Дори не прочетох двете странички с разпечатката от разговора между
теб и любовника на Фани. Този път нямаше дата, но със сигурност се беше
състоял след първата ти среща с нея и след като се беше сдобил с
документите, които не те бяха удовлетворили. Ето го: "Но какво ти каза, че
няма други документи там вътре ли?". "Тя каза, че... (не се разбира)".
"Както и да е, ако е искрена в желанието си да ми помогне, може да дойде
тук". "Ще дойде утре, ако ѝ насрочиш среща". "Утре заминавам, имам един
ангажимент". "Във всеки случай тя може след единайсет сутринта". "Добре,
кажи ми сега как реагира тя на тази история и какво ѝ каза?". "Казах ѝ
онова, което ти ми каза да ѝ кажа – че са пристигнали около десетина
души, че целият квартал е бил окупиран, че са прекъснали телефоните, че
са нахлули всички заедно, че след няколко минути е пристигнал и
Панагулис и че ми е казал да не се страхувам, защото щял да ме защити,
ако му съдействам по някакъв начин". "Добре, но трябва да изясним нещо.
В осем и половина, за колко време тя не е била с теб?". "Слязохме заедно и
стигнахме до ъгъла, където забелязах, че съм забравил нещо и... (не се
разбира)". "Слушай, момче! Дори и да ми попречат, аз ще доведа тази
работа докрай. Така че въпросът е доколко ти си искрен. В осем и половина
излязоха едно момиче и едно момче, ти казвам, и момичето отговаряше
напълно на описанието на Фани, а младежът наистина изглеждаше ти.
Носеха пътна чанта. Отидоха на улица "Тахиаркас" и влязоха в една къща.
Ако младежът си бил ти, по-добре да говорим с открити карти". "Но аз...
(не се разбира)". "А утре по-добре кажи на Фани да бъде внимателна, ако
държи други документи вкъщи. Естествено, взел съм предпазни мерки –
както в случай че къщата е под наблюдение, така и ако работата се разчуе
вследствие на небрежност или на клюки. Ясно ли е?". "Да, но аз имам едно
съмнение, Алекос. Възможно ли е той да държи толкова документи
вкъщи?". "Възможно е, щом ми казваш, че Фани е взела фотокопията там и
ги е дала на Кунтас". "Фани не е давала фотокопията на Кунтас". "Дала му
ги е. Колкото до твоите съмнения, при положение че си бил толкова често в
дома ѝ, не ти ли е било любопитно да погледнеш или поне да я попиташ?".
"Да, но тя казваше, че не е моя работа, така че не питах нищо. В онази къща
винаги идват много хора и въпреки това не питам кой е този и кой е онзи.
Зная само, че във Военната академия той е имал купища от тези документи
и че ги е подреждал в папки". "Вчера в колко часа е отишла на свиждане
при Хазизикис в затвора?". "Вчера беше четвъртък и отиде в дванайсет без
седемнайсет. Зная, защото останах да я чакам в един бар. Защо ме питаш?".
"И в колко часа си отишъл в дома ѝ?" "Казвам ти, че вчера не съм ходил
изобщо. Тя се обади към дванайсет и ми каза: "Янис, родителите ми
пристигат между дванайсет и половина и един. Да отида ли, какво
мислиш?". "Да, отиди!", отговорих. "Тогава ме закарай!", каза тя. Така че
отидох да я взема и... (не се разбира). "Слушай, момче! Не ми казвай, че
автомобилът е бил моят. И не ми казвай, че някои неща не ти допадат.
Знаеш много добре, че докато тази история не се изясни, аз ще следя всяко
твое движение!". "Алекос, защо ми говориш така?". "И ще добавя, че онези
документи относно Авероф... (не се разбира)". "Наистина ли мислиш, че е в
КИП?! Властите... (не се разбира)". "Момче, властите не са в течение. Казах
ти вече, че ако бях научил, че архивите са там, щях да изпратя главния
прокурор. Но казах също, че с днешна дата от подобен ход вече няма полза.
А оттам ти не си ми донесъл дори и един документ". "Но Фани е тази,
която... "Ако Фани е каквато твърдиш, ако наистина не се остави съпругът ѝ
да я разкрие, ако наистина действа така, че никой да не забележи нищо, и
ако може да види в мое лице брат...".
Колкото до писмата на Хазизикис до Фани, все по-многобройни след
онова, което ми беше дал в Атина, дори самата мисъл, че ги държа на
съхранение, ме притесняваше и не можех да ги докосна без неудобството,
произлизащо от неволно съчувствие. Преводът, който един ден ми направи
накратко, смеейки се, ми беше достатъчен да стигна до заключението, че
само в първото се съдържат сведения от политически характер. Останалите
не бяха нищо друго освен сърцераздирателни молби на един влюбен и
склонен на всичко съпруг, само и само да задържи съпругата си, която иска
да го напусне. Дори не разбирах защо ги събираш толкова старателно. За да
отмъстиш на скорпиона, който, беше изтезават душата ти и който ти се
беше подигравал дори и след издаването на смъртната ти присъда? За да
спазиш клетвата, която си беше дал в онази нощ ли? И нямаше да повярвам
на ушите си, ако ми кажеше, че вече не те интересуват нито отмъщения,
нито клетви и че в изобилстващите от отчаяние и безсилие изречения
"съкровище мое, не си отивай, не ме оставяй, мила моя" виждаш само
материал за стратегията си. Изобщо, използваше ги с абсолютно
безразличие, с ледено безчувствие, произтичащо от принципа "нищо не е
недостойно, когато целта е достойна", четеше ги, за да извличаш от тях
сведения и изводи. Първо: щом той продължава да я моли, тя все още не е
решена на развод. Второ: щом тя не се решава на развод, той продължава да
притежава и да контролира документите, които ѝ е поверил. Трето: за да
изгуби той притежанието и контрола над тях, този развод трябва да се
състои. Така че ето те да ставаш главен режисъор на трагедията им, главен
кукловод, който дърпа конците на марионетките си, за да ги накара да
танцуват според неговата воля. Ето те да търсиш в Корсика нейните
родители, които както излиза според писмата, подкрепят този развод. Ето те
да предлагаш адвокати, юридически трикове, да твърдиш, че е жестоко
горката жена да стои вързана за съпруг, който ще прекара трийсет години в
затвора. Ето те да манипулираш любовника ѝ с обещания и предложения,
да разпалваш страстта му, да му внушаваш да избяга в чужбина заедно с
нея и с детето, родено от брака ѝ. И когато разбираш, че той е
слабохарактерен, че е един нещастник, неспособен да се противопостави на
влиянието, което Хазизикис все още упражнява над младата си съпруга, ето
те да се нахвърляш върху най-апетитната плячка – давайки ѝ съвети,
навъртайки се около нея, ухажвайки я, прелъстявайки я, докато всякакви
следи от брачния ѝ съюз са се изпарили, а самият ѝ любовник е отстранен,
и без това няма вече полза от него. Всичко това през двата месеца, в които
аз се пречиствам от преяждането със зайци, щуки, фазани, омари, яребици,
петли, сърни, пълнени телета, и проявявам ожесточено безразличие към
проклетите документи, отклонявайки опитите ти да споделяш с мен и
отблъсквайки молбите ти за помощ. "Знаеш ли, трябва да отида на остров
Корфу. Ела с мен, моля те! Така ще прилича на ваканция". "На остров
Корфу ли? Не, нямам желание, " е мога". "Трябва да ми помогнеш, имам
проблем. Трябва да настаня трима гърци в Италия. Двойка с дете". "Каква е
тази двойка, кое е това дете?". "Познай!". "А, не! И дума да не става!".
"Знаеш ли, нервен съм, не мога да проникна в онази къща. Научих, че тя
търси детегледачка и се надявах да я накарам да наеме една, която
познавам, но тя не я взе. Ами ако си направя восъчна отливка на
ключалката?". "Не искам и да знам!".
Единствения път, когато те удостоих с внимание, беше когато ми
разказа как си се сдобил с първите пакети благодарение на
съучастничеството на младежа. Излишно е да казвам, че нещата не стояха
така, както той според твоите нареждания беше разказал на Фани и както
през април ти щеше да разкажеш на пресата. Кварталът изобщо не е бил
окупиран, не е имало никакви прекъснати телефони, никакви десет души
не са нахлули преди теб. Ти си влязъл сам, в девет вечерта, на четвъртия
етаж, вратата вдясно от асансьора, сам си открил стаята, първата вляво –
трапезария, и си намерил точната мебел, нещо като бюфет с чекмеджета, и
си открил пакетите, скрити на последния рафт най-горе. Откраднал си ги
сам на няколко пъти, и всеки път си умирал от страх, защото в началото си
мислел, че в къщата няма никой, но после си разбрал, че в стаята в дъното
на коридора спи възрастната майка на Хазизикис. Чул си я да хърка. Така
че, ужасен от мисълта, че тя може да се събуди, и с притаен дъх, си
започнал да действаш по-бързо и ти се струвало, че курсът от стаята до
стълбите, от стълбите до автомобила, от автомобила до стълбите, от
стълбите обратно до стаята, няма край. Сърцето ти биело бясно, от тялото
ти бликала студена пот, треперел си и при третия курс пакетът паднал на
земята със силен трясък. Старата се събудила. "Янис, ти ли си, Янис?" Ти
си се спрял с пламнала глава. "Сега ще стане – си помислил, – ако стане, ще
ме познае, ако ме познае, какво ще правя?". "Ти ли си, Янис?". "Да отговоря
или не? А ако отговоря и усети, че гласът не е на Янис?" Поел си дълбоко
дъх и "Да, аз съм". "Аа! Не вдигай шум, Янис! Искам да спя!". После си се
почувствал зле и през нощта си сънувал кошмар. Сънувал си някакъв
октопод. В твоите очи измежду всички риби октоподът беше този, който
повече от която и да било друга риба, предвещаваше лоша поличба и смърт.
Казваше, че човек не може да се измъкне от октопода, че където и да
избяга, той го настига и го сграбчва. А този октопод бил огромен,
чудовищен, главата му била голяма колкото площад, пипалата му били
дълги колкото улиците на града, в действителност той не бил в морето, а в
града. Със залепени по стените на сградите вентузи, изпълвал всяко празно
пространство, поглъщайки всичко, което се изпречело на пътя му – коли,
тела, карети, автобуси, и междувременно надавал вой. Тягостен и гневен
вой, нещо като зов, който се издигал към небето, а после падал обратно
като дъжд, образувайки някаква дума, която ти не си разбирал. Дума, която
пораждала едновременно радост и тъга. "Приличаше, помисли си само, на
думата "живот", zoi. Или на "жив", zi. И въпреки това ми се струваше, че
съм мъртъв". Но и на този сън аз не отдадох значение.
Работата е там, че човек не осъзнава никога навреме кое е важно и кое
не е. Докато любимият човек те задушава с претенциите си и с оковите си,
ти се чувстваш изтръгнат от самия себе си и ти се струва, че да се откажеш
заради него от някаква работа, от някое пътуване или приключение, е
нечестно. Открито или тайно таиш огромно негодувание, мечтаеш за
свобода, копнееш за живот, лишен от любов, в който да се рееш като чайка,
която лети в златен прашец. Какво нечувано мъчение са веригите, с които
любимият човек те оковава, попречвайки ти да разтвориш крила, какво
необятно богатство е просторът, чиито врати той ти затваря със същите
вериги. Но когато него вече го няма и този простор се отваря необозрим
пред теб и можеш да летиш в златния прашец на воля, като чайка без любов
и окови, изпитваш ужасна празнина. И работата, и пътуването и
приключението, които с такава неохота си пожертвал за него, ти изглеждат
напълно безпредметни, не знаеш вече какво да правиш с възвърнатата си
свобода, рееш се из този простор като куче без господар, като овца без
стадо, оплаквайки изгубеното робство и би дал душата си да се върнеш
назад, да преживееш отново претенциите на твоя тъмничар. Защото
угризението те задушава. Угризението е нелечима рана. Опитваш се
напразно да го лекуваш с извинения и оправдания "ако бях съумял, ако бях
се досетил", опитваш се напразно да го игнорираш с твърдението, че ти си
допускал грешки спрямо него, колкото той спрямо теб, така че сте квит. В
първия момент изглежда, че раната зараства и изчезва, но винаги настъпва
момент, когато някакъв звук или мирис или цвят, някакъв документ или
преминаващ зелен автомобил я отварят отново, с ново чувство за вина, с
нови самообвинения, и неоспоримият факт, че той е мъртъв, а ти си жив, ти
показва, че не сте квит. Не говоря само за угризението, че не разбрах, че в
онези документи е написана смъртта ти. Говоря и за угризението, че не си
дадох сметка, че всичко около теб се сгромолясва и те запраща отново в
жестоката самота от годините, когато си бил погребан в "Бояти".

* *

Думата "всичко" обхваща и илюзията, че в политиката на политиците

има място за теб. Архивите на Хазизкис вече бяха в ръцете ти и жестокото
начинание беше приключило по жесток начин, когато ти се убеди, че
въпреки това в политиката на политиците няма място за теб и че влизането
ти в партия е била най-грубата ти грешка. Един вдъхновен и себеуважаващ
се индивидуалист не може да принадлежи към никоя партия. Поради
простата причина, че партията е партия, тоест организация, клика, мафия, в
най-добрия случай секта, която не позволява на последователите си да
изразяват своята индивидуалност, своята креативност. Напротив, дори я
унищожава или най-малкото я прекършва. Партията няма нужда от хора с
индивидуалност, креативност, вдъхновение и себеуважение. Тя има нужда
от бюрократи, от служители, от слуги. Партията функционира като
предприятие, като индустрия, където генералният директор (лидерът) и
административният съвет (централният комитет) притежават недосегаема и
нерушима власт. За да я задържат, наемат единствено послушни
мениджъри, раболепни служители, йесмени, тоест хора, които не са хора, а
роботи, които винаги казват "да". В едно предприятие, в една индустрия,
генералният директор и административният съвет не знаят какво да правят
с интелигентните и инициативни хора, с мъжете и с жените, които казват
"не" по причина, която надминава дори тяхната арогантност. С мислите и
действията си мъжете и жени те, които казват "не", представляват
смущаващ и саботиращ елемент, поставят прът в колелата, превръщат се в
препъникамък, който обърква сметките. Накратко, структурата на една
партия или на едно предприятие е като при армията, където войникът се
подчинява на ефрейтора, който на свой ред се подчинява на сержанта,
който пък се подчинява на лейтенанта, той на капитана, капитанът на
полковника, който пък се подчинява на генерала, който на свой ред се
подчинява на Генералния щаб, а той на Министъра на отбраната.
Свещеници, монсиньори, епископи, архиепископи, кардинали, курия, папа.
Горко му на този, който си въобразява, че може да внесе "личен принос
чрез дискусия и обмяна на гледни точки". Накрая бива изключен, понижен
или смачкан, както се полага за човек, който не разбира или се преструва,
че не разбира, че в една партия, в едно предприятие е позволено да се
дискутират единствено вече издадени заповеди и вече направени избори.
Стига разбира се дискусията да не се отклонява от двата свещени принципа
– послушание и преданост. Естествено всичко това придобива различни
нюанси според партията. Повече от ясно е, че една партия с конкретна
идеология и с фиксирана доктрина е по-строга в изискването на
послушание и преданост и в потискането на креативния принос на
индивида. Колкото по-строга е една църква, толкова повече отрича
протестантите и осъжда на клада еретиците. Парадоксално обаче,
насилието и безсрамията, които една такава църква упражнява над своите
последователи, имат някакъв смисъл, някакъв резон – силата на вярата ѝ,
поне привидната чистота на програмата ѝ и на плановете ѝ. "Аз ще те
смачкам, защото искам да претворя небесното Царство на земята и защото
искам да го сторя посредством теорията на историческия материализъм". А
партия, която няма нито доктрина, нито идеологически модел, партия,
която не знае какво иска и как го иска, не може да изтъкне като оправдание
дори продиктувани от идеали съображения. В резултат на това нейните
своеволия и безсрамия и претенции за послушание и преданост биват
налагани от лични цели и амбиции. Клики в кликата, мафии в мафията,
църкви в църквата и с утежняващото обстоятелство, произтичащо от една
болест, която при партиите без доктрина е заразна като чумата –
подкупността и корупцията на йесмените.
С други думи, ако доктринерската партия смачква със своите
принципи хората, които се противопоставят или не се подчиняват, то
партията, която не знае какво иска и как го иска, отхвърля като чуждо тяло
хората, които не се нагаждат към нейната липса на принципи, тоест към
нейните лъжи, към нейното лицемерие и към нейните фаворити.
И така, именно такъв беше типът партия, която беше сметнал, че може
да приюти твоето въображение и достойнство, твоя индивидуализъм и
твоята креативност. И като че ли това не беше достатъчно, към грешката се
беше прибавила баналната стара илюзия, на която всички ние, които
вярваме в миража за един променящ се свят, се оставяме поради липса на
избор или от безсилие – илюзията, че можем още да се борим, осланяйки се
на барикадата на име Левица. В действителност, освен краткия период на
предизборната кампания и на събранията, по време на които беше
изобличил папандреистите, генералните директори, административните
съвети на официалната левица, и освен онова пътуване до Москва, за което
само приятелите ти знаеха нещичко, ти не беше направил кой знае какво, за
да напомниш, че при десницата, при левицата и при центристките партии
мръсотията е все една и съща. Искам да кажа следното – ти никога не си
направи труда да водиш битката на няколко фронта едновременно.
Напротив, беше избрал стратегията да се бориш срещу враговете един по
един, беше съсредоточил цялата си енергия единствено срещу десницата и
срещу змея. "Сега трябва да се заема с него. После, ако съм жив, ще се
заема с останалите". С една дума, умишлено се беше отказал да действаш
според убежденията си и да вземеш под внимание факта, че левицата е най-
добрият съюзник на десницата, че в страните, в които е на власт, тя
олицетворява канарата на върха на Планината, че в страните, в които не е
на власт, подкрепя тази канара и аверофците, следвайки тяхната игра или
интегрирайки се в тяхната система. Същите занаятчии, същите кариеристи,
същите опортюнисти, в мирно време. Често същите предатели или същите
страхливци по време на война. И така, ти се държеше сякаш змеят не беше
двуглав змей, сякаш не знаеше, че е безсмислено да се опитваш да отсечеш
едната му глава, ако не отсечеш и другата, че единствено чрез двойно и
едновременно обезглавяване чудовището може да бъде елиминирано и
може да се посади ново дърво. Разбира се, при условие че едно ново дърво
ще роди здрави плодове, че в миража за един променящ се свят се крият
малко зеленина и малко вода. Нима не е вярно, че човешките същества не
се променят, че се променя само панорамата, откъдето миражът ни
заслепява? От хилядолетия преследваме миража, плачейки, умирайки и
накрая се озоваваме все на същото място. Може би с още някой синдикат
или с още някоя партия, с още някоя идеология или с още някое
технологично откритие, за да утежним степента на нашето коварство и на
нашата глупост. За да си останем, където сме били преди сто хиляди
години, с един двуглав змей. Работата е там, че когато си спомни, че змеят е
двуглав, беше вече прекалено късно, за да се върнеш назад и да подемеш
отначало единствената възможна битка – тази, която се води на няколко
фронта едновременно. Единственото нещо, което можеше да направиш,
беше да загърбиш политиката на политиците, предприятието, в което се
беше напъхал, забравяйки, че то наема послушни мениджъри, раболепни
служители, йесмени, но никога мъже и жени, които казват "не" и поставят
прът в колелата. И го направи. Отказа се от всякаква подкрепа и възвърна
независимостта си. Но по този начин се върна обратно в самотата, която
щеше да те доведе до логичния завършек на твоята приказка – до
физическото ти и морално унищожение от страна на всички, тоест от
ръката на наемници от едната и от другата барикада.

* *

Това назря, по-скоро настъпи мълниеносно благодарение на

доказателствата за колаборационизма на онзи Димитрис Цацос, депутат и
племенник на Президента на републиката, член на твоята партия, и на
неизбежното нехайство, с което твоята партия реагира на това. Фани не
беше излъгала в нощта, когато я беше разпитал със скрито записващо
устройство в сакото си и с микрофон в маншета. Не само беше посещавал
дома им и беше канил двамата съпрузи на вечеря, но Димитрис Цацос дори
беше подавал доноси срещу студенти от опозицията. Впрочем кой беше
той, ставаше ясно от писъмцата до Никола Хазизикис и до началника на
мъчителите от улица "Бабулинас". "Скъпи Никола, речта на Пападопулос
по време на обяда с пресата беше невероятна! Срамното е, че някои зли
езици не го признават". "Приятелю Даскалопулос! Научих, че сте получили
повишение и искам да бъда първият, който ви поздравява за това! Да бъде
повишен човек с вашата култура и образование, е изключително събитие в
тази страна на безлични хора, а вашето назначение начело на полицията е
надежда за бъдещето! Ваш, Димитрис Цацос". Така че ти поиска да бъде
свикан управителният комитет на партията и готов за стълкновение, се
впусна презглава в битката. Какви са тези неща, какви са тези хора?! Но
как, търсиш доказателства срещу Авероф, а едновременно с тях намираш
такива за човек от твоята партия?! Да бъде изгонен незабавно, без
колебание. "Или ще напусне той, или ще напусна аз". И ето ги кликите
вътре в кликата, мафиите вътре в мафията, църквите вътре в църквата,
фаворитите, лъжите, лицемерието, опортюнизма: "Кротко, момче, кротко!
Нека не драматизираме, да го обмислим". "Полека, момче, полека, да видим
за какво става дума, да проучим работата". Да бъде изгонен незабавно член,
който не беше господин Никой, а важен тип, депутат, университетски
преподавател, племенник на Президента – по дяволите! В случай че твоите
обвинения се окажат верни, какво е извършил той в крайна сметка?
Проявил е слабост – да не би да е задължително хората да се раждат герои.
Пък и каква е тази работа с тайните архиви на ЕСА? Кой те е
упълномощавал да си пъхаш носа в една толкова деликатна работа? Щом
принадлежиш на една партия, не можеш да проявяваш самоинициатива, без
да информираш партията за това! Дисциплина, дявол да го вземе,
дисциплина! Сериозни документи, касаещи Авероф ли? Ех! Да ги
разгледаме, да преценим положителната и отрицателната страна. Биха
могли да са от полза за партията, но биха могли и да ѝ навредят. Най-
гнусни бяха членовете на административния съвет – шефовете на
клановете, на теченията, на фракциите. Освен това някои от тях приемаха
финансова подкрепа от немската социалдемокрация. А Димитрис Цацос
беше едно от нейните протежета и по време на Хунтата е бил в Дюселдорф
на гости на немската социалдемокрация. Да го пипнат, би означавало да
загубят финансовата ѝ подкрепа. И според теб, между честния човек и
купища германски марки, една подобна партия дали ще избере честния
човек?
"Разбираш ли какво ми отговориха?! Разбираш ли какво биха
направили те с моите документи?! Биха ги покрили!". "Алекос, защо се
учудваш? Партиите винаги така правят – искат документите, за да ги
скрият, и ако се наложи, да ги използват като рекет: "Ако ти не ми дадеш
еди-какво си, аз ще те натопя, ще обявя на всеослушание, че си предател, че
си крадец, че си педераст". Която и да било партия би ти отговорила по
същия начин. Дори и по-значима партия от твоята. Биха ти казали: "Трябва
да видим дали ще са от полза за партията". А твоята партия...". "Вече не е
моя партия. Разбих един стол в масата и подадох оставка". "Аа! И приеха
ли я?". "Не, отхвърлиха я. Но нищо няма да се промени. Що се отнася до
мен, това е краят". "Разбирам. И сега?". "Сега ще остана в парламента като
независим ляв". "Без партия зад гърба ти. Даже с врагове в партията, която
продължава да се смята за твоя". "Не ме интересува". Но докато изричаше
това, в очите ти имаше сянка на безпокойство. Знаеше много Добре, че без
партия зад гърба си и с врагове в партията, която трябваше да те подкрепи,
всичко щеше да е още по-трудно. Например по какъв начин да използваш
документите, за които се беше измъчил толкова и за които беше измъчвал.
Да ги предадеш на магистратурата, за да не им обърне внимание ли? Да ги
предоставиш на някоя парламентарна комисия, за да ги потули ли? Да ги
публикуваш ли? Да ги публикуваш, разбира се! Но къде? Кой вестник би
имал куража да го направи? "Хм! Зная. Би трябвало да имам свой собствен
вестник. Един малък вестник. Седмичник или двуседмичник, за три-четири
месеца – колкото да публикувам това, което имам. Имам много материал,
знаеш ли? А това, което нямам, скоро ще го получа. Освен архивите на ЕСА
съществуват и архиви на КИП. И открих един Приятел в КИП. Един
офицер демократ, честен човек. Съпругът на едно момиче, което по време
на атентата ми помогна. Каза ми, че ще ми даде дял сандък с документи!
Помисли си само – документите за преврата в Кипър, за ЦРУ! За връзките
между КИП и ЦРУ! Между Авероф, КИП и ЦРУ! Много по-ценен
материал от писъмцата на Цацос до Даскалопулос и до Хазизикис! Ако
успея да докажа, че Авероф е знаел за преврата в Кипър, че със знанието на
КИП и ЦРУ е подвел дори Йоанидис... Проблемът е как да измъкна този
сандък. Не искам да създавам проблеми на приятеля ми офицер. Да не е
някой изедник или някой мръсник той!". "Алекос...". "Да, вестник. На
заглавната страница – документите, касаещи Авероф. Някои, които вече
притежавам, и други, които ще открия в сандъка...". "Алекос, зарежи
сандъка. Наясно ли си какво означава да основеш вестник? Наясно ли колко
струва? Само който има власт, политическа или финансова власт, може да
основе вестник. Нужни са много пари, много". "Ще взема заем". "От кого,
Алекос? Който няма пари, не може да вземе заем. Заемите са лукс за
богатите. Никоя хартиена фабрика няма да ти продаде хартия. Никой
журналист няма да пише за теб. Никоя печатница няма да печати за теб,
като знае, че нямаш пари". "Ще намеря". "Откъде? От същите, срещу които
се бориш ли? Трябва да ти помогне някоя партия, трябва да се обърнеш към
друга партия...". "Няма да имам никога повече партияяя! Никога! Дори не
искам да чувам думата "партия"! Гади ми се от думата "партияяя"!". И сега
безпокойството в очите ти не беше само сянка – извираше с дълги сълзи,
които мокреха бузите ти, мустаците ти, навлажняваше вратовръзката ти.
Няколко дни по-късно научих, че твоята безпомощна изолираност е
дала своите плодове. На два пъти в апартамента на улица "Колокотрони",
където с известно безрасъдство ти държеше фотокопията от архивите, бяха
влизали мистериозни нощни посетители. Първия път бяха влезли, докато
ти си вечерял в някакъв ресторант извън града, а втория път, докато си спял
в къщата с портокалите и лимоните в Глифада. Не бяха открили нищо, тъй
като всичко стоеше в заключената стая и не бяха успели да разбият
ключалката. Но бяха претърсили офиса и бяха оставили бележка с ругатни.
"Как смяташ да се защитиш, Алекос? " "По никакъв начин, алитаки. Това,
което трябва да е, то е. Това, което трябва да стане, ще стане. Просто ще се
опитам да доведа до край тази история". И точно тогава любовта ми към
теб се възроди изцяло и лудешкото пиршество със зайци, щуки, фазани,
омари, яребици, сърни, телета, пълнени с отчаяние, се поднови. Щяхме да
пируваме, ръка за ръка, в продължение на двайсет и осем дни. Последните
двайсет и осем дни, които боговете ни отредиха.
ГЛАВА III
Случи се нещо странно. Изтърси се в Рим без предупреждение ѝ:
"Намерих кой да ми публикува документите!". "Кой?". "Един следобеден
вестник, "Та Неа"". "Кога?". "Скоро. В рамките на няколко седмици. Един
журналист от "Та Неа" работи вече по въпроса". "Хвала на Бога! Какво
правиш тогава в Италия?". "Дойдох, за да напиша книгата". "Книгата ли?
Каква книга?". Вярно, веднъж беше казал, че би искал да напишеш книга за
атентата, за процеса и за "Бояти", но ми се беше сторило по-скоро желание
отколкото проект. Възможно ли беше изведнъж, и то докато беше затънал
до шия в историята с документите, да си извадил на бял свят тази идея?
"Книгата, за която ти говорих, не помниш ли? След като се договорихме с
"Та Неа", си помислих: "Не е достатъчно само да публикувам документите.
Темата трябва да се разшири, да се обясни защо един мъж, започнал с
бомби, накрая се бори с лист и химикал". После си помислих, по дяволите,
има толкова хора, които пишат книги, без да имат какво да разкажат, аз
имам цяла история за разказване, една невероятна история, а още не съм я
написал! Взех си куфара и дойдох тук. Ще отида във Флоренция". "Във
Флоренция ли?". "Разбира се, за да бъда на спокойствие. Не можех
естествено да седна и да пиша на улица "Колокотрони" или в Глифада! Там
имам твърде много грижи и щях много да се разсейвам". "Да, но..
"Мислиш, че не съм способен да го направя ли? Грешиш. Книгата е съвсем
ясна в главата ми, разделена е на глави и прочие, в края на краищата винаги
съм се чувствал писател. Зная дори как ще започна – със сцената на
атентата. Аз се опитвам да развържа оплетения възел, той излиза от вилата
си в Лагониси, морските вълни се разбиват в скалите... И ако срещна
затруднения, ти ще ми помогнеш". "Да, но...". "Времето ли? Осем месеца.
Осем месеца са ми достатъчни. През май ще поискам отпуска от
Парламента, а през ноември ще предам ръкописа. Важното е да започна
веднага и никой да не ме безпокои, тоест никой да не знае къде съм. Ако
започна утре сутринта и продължа три-четири седмици, мога да направя
пауза, когато излязат документите и...". "Утре сутринта ли?". "Да, утре
сутринта заминаваме". "Утре сутринта не мога, Алекос. Не знаех, че ще
дойдеш и съм поела няколко ангажимента". "Да не искаш да замина сам!
Ако имам нужда от съвет, от напътствие! Ще ме оставиш без съвети и
напътствия ли?". "Не, естествено, че не, но защо е това бързане?". "Не мога
да чакам, спешно ми е. Освен това не трябва да се мяркам в Рим. Иначе ще
ме търсят и ще се разсейвам. Повтарям, никой не трябва да знае, че съм
тук!". Нямаше начин да те разубедя. Без да се съобразяваш с моите
възражения и с моите планове, твърдейки, че на вдъхновението не може да
му се диктува, че моето присъствие ти е необходимо, че не мога да ти
откажа да те придружа, ме принуди да замина с теб. "И помоли портиера да
ни резервира полет за Париж, така ще си мислят, че отиваме в Париж!".
Странна история, да, наистина странна. Но сега, когато се беше
затворил в къщата в гората и се беше посветил на книгата задълбочено и
упорито, не се впусках в догадки и съмнения. Като те гледаше така наведен
над листовете, човек би си помислил, че книгата е единствената цел на
пътуването ти до Италия и че нищо друго не те е подтикнало да се
усамотиш между онези четири стени. Сутрин се събуждаше рано,
подреждаше на масата хартията, химикалките, лулата, тютюна и запалката,
после ме караше да те оставя сам и оставаше там да пишеш усърдно като
ученик, който се готви за изпити. Пишеше бавно и без да нанасяш
поправки, с лекотата на човек, който се подчинява по-скоро на някакво
словоизлияние отколкото на вдъхновение, никога не искаше от мен
съветите, заради които ме беше замъкнал във Флоренция, и вечер винаги се
прибавяха две или три страници с гъст и прецизен почерк, почти без
задрасквания. Доказателство, че не си бездействал, за мое учудване, както
винаги. Да не би да се дължеше на къщата в гората? Винаги ти беше
доставяло удоволствие да се връщаш там, да се потапяш в атмосферата и
сред предметите, които ти напомняха за едно задушевно и изпълнено с
нежност минало – люлещият се стол, лампата "Тифани", големият гардероб
с огледалата, в които се отразяваха дърветата и птиците се втурваха да
кацат на някое клонче, което в действителност не съществуваше. Дори
неприятният спомен за нощите, в които ни тормозеха с фенера, за нощта, в
която искаше да се изправиш пред тях и за да ти попреча, бяхме загубили
детето, никога не успя да заличи очарованието, което това убежище
упражняваше върху теб. В Атина дори ти беше мъчно за парка с пиниите,
за кипарисите и за кестените, които се допираха до балкона и ни
позволяваха да берем или да галим плодовете им, и за лавровите плети, за
обвитите с рози арки и за люляковите храсти. Но в такъв случай защо
никога не се разхождаше, защо не се показваше и за миг на прозореца, защо
държеше капаците винаги затворени? Всеки път, преди да изляза, ги
отварях и всеки път, когато се прибирах, ги заварвах затворени. И макар че
в началото не отдадох голямо значение на това, дори стигнах до извода, че
отвореният прозорец е изкушение, на което трудно може да се устои, че
героизмът да се пише, докато слънцето ни подмамва, изисква дисциплина
на професионалист, не на дилетант, скоро се обезпокоих, тъй като забелязах
и други странни подробности. Вечер капаците отново бяха затворени, а
пердетата толкова грижливо спуснати, че навън не се процеждаше никаква
светлина. Единствената запалена лампа беше тази на бюрото ти. Както и
телефонът. Никога не го вдигаше, ти който го беше издигнал в култ, и към
който беше така пристрастен. Ако исках да се свържа с теб, докато съм
навън, нямах друг избор, освен да се прибера вкъщи. "Алекос, звънях ти
цял следобед, по дяволите! Нито веднъж не вдигна слушалката!". "А аз
откъде да знам, че звъниш ти? Не се ли разбрахме, че никой не трябва да
знае, че съм тук?". Историята с ключа също. Къщата в гората имаше един
недостатък – вратата не се затваряше автоматично, а имаше брава с толкова
примитивна дръжка, че като се затвореше от външната страна, този който
се намираше вътре оставаше в капан. Освен ако нямаше друг ключ. Другия
ключ ти го беше забравил в Атина и когато казах, че искам да направя
дубликат, ти се противопостави: "Не! Един ключ ни стига. На мен и без
това не ми трябва. Носи го ти и като излизаш, затваряй добре!". "А ако
поискаш да излезеш?". "Няма да излизам". "А ако дойде някой?". "Няма кой
да дойде". "Да предположим, че все пак някой дойде". "Ако дойде, няма да
се изкуша да отворя. И ще избегна неприятни срещи". И накрая
поведението ти по време на вечеря. За теб да се храниш в ресторант, винаги
е било неустоимо удоволствие, обичаше да избираш храната, обичаше
паузата между две ястия, шума, навалицата, а изведнъж сега това те
дразнеше и искаше да вечеряш вкъщи. "Предпочитам тук, толкова е хубаво
да си стоим тук". "Не изпитваш ли нужда да се разтъпчеш, да видиш малко
хора, да се поразсееш?". "Не". "Е, добре. Така е по-добре".
"Така е по-добре". Известно е, че няма нищо по-егоистично от
любовта. Понякога, само и само да останем насаме с любимия човек, бихме
се поддали на каквато и да било самозаблуда, на каквото и да било
самозаслепение. Изпитваме някаква едва ли не цинична радост да го
притежаваме само за себе си, а аз те бях делила с другите прекалено дълго.
Впрочем сами никога не ни беше скучно. Срещата между две самота е
също и среща между две въображения, а нашата фантазия умееше да
запълни всяка тишина и всяка празнина. Как оживяваше вечер стаята,
когато ти спираше да пишеш и се отдаваше на почивка! Ако сложеше някоя
плоча, се превръщаше в локал с оркестър. Ако пуснеше телевизора,
ставаше театър. Ако преместеше масата – дансинг. Ако я сложеше пред
гардероба с огледалата – трапезария, в която двама наши двойници се
хранеха, танцуваха и се смееха, а ти се преструваше, че негодуваш:
"Папагали, кретени!". Имаше вечери, в които изпитвах благодарност за това
абсурдно заточение, причините за което ми бяха неизвестни, хранех
надежда то да продължи колкото се може по-дълго и по време на тези
вечери моето самозаслепение преливаше в бездните на глупостта. Щеше да
е достатъчно да насоча разговора към архивите, към раздора в твоята
Партия или към мистериозните нощни посетители на улица "Колокотрони",
за да си дам сметка, че преживяваш дълбока и отчаяна агония, тоест че си в
очакване на нещо ужасно, което вероятно не можеш да определиш с
точност, но което във всеки случай се състои в очакването да бъдеш сразен
смъртоносно. Работата е там, че ти също никога не говореше за тези неща,
всичко, което казваше, се въртеше около книгата, тоест около последния ти
опит да реализираш нещо значимо преди да умреш. За да не изчезне
безследно всичко, което беше преживял. Говореше само за това и за да
освободиш ума си от заплетените въпроси, разнищваше случките и
персонажите и проблемите, на които трябваше да се акцентира, без това да
донесе изгода или облага за никого. Например процеса, който искаше да
представиш като символ на всички процеси, които диктаторите водят
наляво и надясно, на базата на фалшиви самопризнания, на измислени
доказателства, на сплашени свидетели, на стреснати защитници, на
малодушни журналисти, така че на подсъдимия не му остава нищо друго,
освен гордо да поиска собствената си присъда. И надзирателите като
Закаракис, които без да осъзнават, че самите те са затворници, че са толкова
жертви колкото собствените им жертви, олицетворяват цялата глупост на
стадото, което мълчи или се подчинява на властта. И проблемът за
насилието, което се противопоставя на насилието. Което първоначално
изглежда обосновано, но после се оказва, че е погрешно, защото заменя
произвола с произвол и подготвя нов господар, който да заеме мястото на
стария. И сходството между идеологическите барикади, в които се крие
абсурдният фанатизъм на футболните отбори и които се стремят към
същото експлоатиране на индивида, на човека. Ти вярваше толкова много в
тази книга, че сякаш беше забравил както мен, така и действащите лица в
твоето последно голямо изпитание. А в действителност съвсем не ги беше
забравил.
На десетия ден темпото ти на работа се забави. Трите страници на ден
станаха две, макар и много по-плътни и изписани с много по-ситен почерк.
После се ограничиха до една, въпреки че бяха изписани още по-плътно и с
още по-дребен почерк. След това стана половин страница и тогава ти
захвърли почти всичко и започна отначало, но обикновено без да следваш
логическия развой на разказа. "Днес нахвърлях една малка сцена, която ще
включа след шест или седем глави". "Защо?". "Така". "Днес надрасках
някои бележки за един диалог, който не зная къде да поместя". "Защо?".
"Така". "Алекос, искаш ли да ти помогна? Искаш ли да пишем заедно
известно време?". "Не, защото дори и да пишем много ситно, ще стигнем
прекалено бързо". "Докъде ще стигнем прекалено бързо?". "До двайсет и
трета страница". "И защо по дяволите не искаш да стигаш до двайсет и
трета страница?!". "Защото... сънувах един сън". "Какъв сън?!". "Сънувах,
че пиша книгата. И в съня ми тя прекъсна на двайсет и трета страница".
"Не разбирам". "Прекъсна, защото на страница двайсет и трета умрях". "Но
това е смешно". "Ех!". "Затова си захвърлил почти всичко и сега се мотаеш,
няма ли да продължиш?". "Ех! Че ще продължа, ще продължа. Но няма
смисъл, чувствам, че няма да стигна по-далеч от двайсет и трета страница".
"Недей да номерираш страниците, така няма да забележиш, че си стигнал
до нея". "Добре, ще се опитам". Опита. Но два дни по-късно, прибирайки
се вкъщи, вместо да те заваря седнал зад бюрото, те намерих в леглото. И
всички лампи светеха и всички прозорци бяха отворени. По земята се
търкаляха изписаните страници, смачкани и накъсани в изблик на гняв.
Събрах ги и ги преброих. Двайсет и три. "Алекос! Събуди се, Алекос!".
"Буден съм!". "Какво си направил?". "Завърших я". "Не си я завършил,
номерирал си страниците!". "Не съм ги номерирал. Но не можех да
продължа и тогава ги преброих и открих, че съм стигнал до двайсет и трета
страница". "Дръж се сериозно! И какво следва от това?". "Следва, че нямам
какво повече да кажа, че няма какво повече да се каже". "Това са глупости".
Подадох ти последната страница. "Прочети ми тази и ми я преведи!".
"Няма". "Моля те!". "Казах не". "Защо не? Не се е получила добре ли, не е
хубава ли?". "Не, получи се много добре, хубава е. Най-хубавата от всички
е". "Тогава защо не искаш да я прочетеш?". "Защото ме кара да се
чувствам... кара ме да се чувствам...". "Виждаш ли, и ти не знаеш защо.
Хайде, прочети ми я!". Взе я с въздишка, намести възглавницата зад гърба
си, за да спечелиш време, да отложиш колкото се може повече

отвращението, което очевидно предизвикваше у теб само като я

Погледнеше. "Хайде, започвай! В кой момент от историята е това?". "В
началото. Това е все още в началото на разпита, когато ме мислят за
Георгиос и ме смазват от бой, за да кажа кой ми е дал експлозива". "Добре,
слушам те". Поколеба се за известно време и накрая я преведе.
"Имаше много офицери. Бяха влезли със секретаря, който носеше кафе
на Малиос и Бабалис. Не бяха от ЕСА. Някои носеха нашивки на
щурмовите части, други на някакво пехотно подразделение, трети на
военноморските сили. Изглеждаха обзети от безумен гняв, Теофилоянакос
се хилеше ехидно: "Виждаш ли, лейтенант. Цялата войска е извън себе си.
Ако те предам в някоя казарма, ще те разкъсат на парчета". Изведнъж един
офицер се изплю отгоре ми и линчуването започна. Нахвърлиха се върху
мен всички едновременно – да ме плюят, да ме бият, да ме обиждат. Стени
от униформи, които се трупаха около кушетката, на която бях завързан.
Вратата беше отворена широко и непрекъснато прииждаха, все повече, като
оси, привлечени от гърне с мед. Медът бях аз. Колко бяха, не зная. Колко
време е продължило, не зная. Но си спомням, че на почти всеки удар
отвръщах с презрителна реплика. Правех го механично, умът ми беше
другаде. Вместо стената от униформи, виждах отново бясното море,
оплетената жица на експлозива, която не се разплита, пръските, които ме
мокрят, автомобилът на Пападопулос, който се приближава, експлозията,
бягството ми. И се виждах да плувам под водата, въздухът не ми стига и
трябва да изляза на повърхността. Виждах се да тичам по скалите, към
лодката, която се отдалечава заедно с месеците, разочарованията усилията,
пропилени на вятъра. На вятъра заради една омотана жица, която се е
оказала къса. Една грешка в изчисленията, дължаща се на тази къса жица,
част от секундата в повече, и тиранинът минава. Жив. А мене ме залавят и
се озовавам тук сред осите, докато един изверг хваща пистолета си, насочва
го към мен и ми крещи: "Защо още не са те застреляли, мръснико?" Тогава
Теофилоянакос, видимо притеснен от опасението, че той ще стреля,
отмества ръката му. В същия момент друг си пробива път, започва да ме
гледа и ме пита; "Разкаял ли си се поне?". "Не. Съжалявам само, че не
успях". Това е моят глас Колко е странен и далечен! Откъде идва? От друг
свят ли? Възпитаният офицер също изглежда странен и далечен. Откъде
идва? И той ли от друг свят? Сега се отдалечава мълчаливо и веднага щом
излиза, униформите отново започват да беснеят. Все повече и повече. Бият
ме по ходилата, по очите. Аз повтарям: "Съжалявам само, че не успях". Да,
съжалявам само, че не успях. Следва един ужасен удар. От какво, от кого?
Чувствам някаква странна сила да ме удря в стомаха и врата, гърдите,
сърцето ми да влизат в него, сякаш избухват и се разкъсват едновременно.
И вече не различавам нищо. Затварям очи и...".
Това беше сцената на твоята смърт по начина, по който щеше да
настъпи месец по-късно на улица "Вулиагменис", когато белите ти дробове,
черният дроб и сърцето ти щяха да избухнат едновременно при удара и ти
щеше да затвориш очи завинаги. Измънках: "Това е сцена на смърт". Ти
кимна: "Зная". "Това ли наистина се е случило по време на побоя?". "Не ми
се струва, не мисля". "Тогава защо си го написал?". "Не разбирам. В един
момент думите сами се нанизаха. Сякаш пръстите ми се движеха сами, без
да ги контролирам. Стигнах до края на страницата и там установих, че не
мога да продължа нататък, защото всяка мисъл завършва с последните
четири реда". "Задраскай ги и продължи!". "Невъзможно". "Аз ще ти
помогна". "Няма да е от полза. И сънят ми свършваше на същото място".
"Но ти не описваш сън, ти описваш историята си!". "Може би така ще
приключи моята история". После стана, запали лулата си, излезе на
терасата, осветена от запалените лампи, чиято светлина достигаше чак до
поляната. Сянката ти се отрази ясно върху нея. Различаваха се дори
очертанията на профила ти с лулата в уста – всеки можеше да го познае. Но
беше ясно, че вече не те интересува Дали ще те видят, или разпознаят,
защото знаеше, че твоят край няма да е тук, а другаде и че по никакъв
начин не можеш да се противопоставиш на събитията и на съдбата, че
съдбата е река, Па която никоя дига не може да попречи да се влее в
морето. Тя не зависи от нас. Единственото нещо, което зависи от нас, е
начинът, по който плаваме по нея, по който се борим с нейните течения, за
да не се оставим да ни отнесе като изтръгнат дънер. "Здраве да е". "Здраве
да е за кое?". "Ти ще я напишеш вместо мен. Впрочем вече сме говорили за
това". "Стига, Алекос!" ..Обещай ми!". "Добре, обещавам ти". "Добре, къде
ще ходим да вечеряме тази вечер? Искам хубав, шумен и претъпкан
ресторант. И искам да пия много, много, много вино".

* *

Пресуши втората бутилка и поръча трета. "Жалко, искаше ми се да

остарея, да задоволя това си любопитство. Пък и винаги съм си мислел, че
старостта е най-щастливият период от всички. Детството е нещастен
период. По време на детството само ти се карат и те тиранизират. Колко бой
съм изял като дете! Майка ми вечно държеше метлата в ръка. Но я държеше
откъм метлата – дървото се падаше за мен. Веднъж, за да се измъкна от нея,
се спуснах през прозореца. Нарязах на ленти един чаршаф, направих от
него въже и се спуснах. Но когато стъпих на тротоара, тя ме чакаше там – с
метлата в ръка, откъм метлата. Хм! Никога не съм имал успех в бягствата.
А баща ми никога не ме биеше. Никога. Дори и когато живеехме в къщата с
киното. Лятно време киното беше на открито и от балкона на стаята се
виждаше всичко. Така че канех децата от квартала и ги карах да си плащат
билет. С намаление. Накрая директорът на киното се усети и поиска от
баща ми да го обезщети. И той плати, без да ме бие. Баща ми беше добър.
Защото беше възрастен. Възрастните хора винаги са по-снизходителни, по-
добри. Защото са възрастни и са си направили равносметка. Да остарееш е
единственият начин да си направиш равносметка". "Алекос, престани да
пиеш!". "И юношеството е нещастен период. Може би като юноша те бият
по-малко отколкото като дете, защото като юноша се опълчваш. За сметка
на това упражняват върху теб друг вид насилие, което е по-лошо от боя с
пръчка. Казват ти, че трябва да станеш такъв, трябва да станеш онакъв, при
положение че ти не искаш да ставаш никакъв, защото искаш само да
живееш. И за да те накарат да станеш такъв или онакъв, те изпращат на
училище, което е ужасно нещастие. Защото в училище човек учи и се
влюбва. Аз се влюбих, когато бях на четиринайсет години. Беше едно
русокосо момиче от моя клас, и тя казваше, че приличам на Джеймс Дийн.
Знаеш ли кой е Джеймс Дийн? Един мъж, който е загинал при автомобилна
катастрофа. Наистина приличах на него. Същата уста, същите очи, същата
коса, същото телосложение. Но когато ми казваше, че приличам на Джеймс
Дийн, не ѝ отговарях никога. Защото не исках да я каня на среща, преди да
имам дълги панталони. А дългите панталони все не ми ги даваха. Накрая
взех тези на Георгиос. Возих я с лодка и я целунах. На следващия ден ме
изгониха от училище, не помня защо. Но си спомням болката, тъй като се
озовах в друго училище и не я видях никога повече. После научих, че е
умряла. В автомобилна катастрофа, като Джеймс Дийн. Колко страда човек
като юноша! Аз съм на мнение, че като остарее, човек страда по-малко,
въпреки че умира. Защото когато остарееш, смъртта е нещо естествено.
Греша ли? Никога няма да разбера дали греша. За да разбера дали греша,
трябва да остарея, а аз никога няма да бъда стар. Жалко!". "Алекос, спри да
пиеш!". Опразни третата бутилка и поръча четвърта. "Но най-нещастният
период от всички е младостта. Защото именно през младостта започваш да
проумяваш нещата и забелязваш, че хората не струват нищо. Хората не ги
интересува нито истината, нито свободата, нито справедливостта. Тези
неща създават неудобство, а хората се чувстват комфортно в лъжата,
робството и несправедливостта. Въргалят се в тях като прасета. Аз го
осъзнах, когато влязох в политиката. Човек трябва да влезе в политиката, за
да разбере, че хората не струват нищо, че на тях им допадат шарлатаните,
лицемерите и змейовете. Човек влиза в политиката, изпълнен с надежди и
прекрасни намерения, смятайки я за дълг, за средство, с което да направи
хората по-добри, а после установява, че е тъкмо обратното, че нищо друго
на света не покварява толкова, колкото политиката, че нищо на света не
прави хората по-лоши. Един ден, бях двайсетгодишен, отидох при
политика, на когото се възхищавах най-много. Беше виден социалист и
разправяха, че е единственият с чисти ръце. Отидох при него, за да му
разкажа за безобразията на някои негови съпартийци, мислех си, че не са
му известни. А всъщност той знаеше прекрасно за тях. Разсмя се и Ми каза:
"Младежо, нали не мислиш, че политика може да се прави с идеали?". И
после ми каза, че съм сбъркал адреса. Онзи ден се напих, плаках и се
напих. Никога преди това не се бях напивал, дотогава не обичах да пия
вино. Обичах да пия оранжада. И сега предпочитам оранжадата. Но се
научих да пия вино, на двайсет години, научих се да се напивам, защото
когато си пиян, плачеш по-лесно. По-лесно понасяш факта, че хората не
струват нищо, че колкото повече ги разбираш, толкова по-трудно е да ги
обичаш. Аз мога да обичам хората само докато са деца или старци.
Харесвам децата и старците, бих се радвал да правя политика само за
децата и за старците. Защото за тях не го прави никога никой. На
политиците не им пука за децата и за старците, те дори не ходят да
гласуват. И понеже съм бил дете, ми се искаше да бъда и старец. Един
хубав старец с побелели мустаци, който кашля. Когато трябваше да ме
разстрелят, също съжалявах за това – че няма да остарея. Не е вярно, че е
досадно да остарееш. Да остарееш е приятно. И е справедливо. Всички би
трябвало да остаряват и да задоволят това си любопитство. Келнер, още
една бутилка!". "Алекос, престани да пиеш!". Пиеше с хладнокръвна
решителност, онази, която водеше до третия стадий, зениците ти блестяха
силно, устните ти бяха много червени, а гласът ти много заплетен. Но умът
ти си оставаше бистър. "Алекос, престани, моля те, да се прибираме
вкъщи!". "Не, искам да пия". "Трябва да си ходим, виж. Ресторантът е
празен". "Но аз трябва да ти разкажа защо зрялата възраст също е нещастен
период, защо целият живот е нещастен". "Утре, ще ми разкажеш утре". "Не,
сега! Да отидем на друго място". "Късно е, Алекос, много е късно". "Никога
не е късно да поживееш малко повече. Макар и нещастно".
За да поживееш малко повече, макар и нещастно, имаше едно място,
което обичаше. Това беше един малък бар на площад "Микеланджело",
където ходехме след вечеря по време на изгнанието ти във Флоренция.
Ходехме там и се спирахме на площада, който представлява една огромна,
висяща над града тераса, между дърветата и небето. Нощем гледката е
изумителна. Реката прилича на лъкатушеща лента от светлини – светлините
на уличните лампи, които се отразяват във водите и, и всяка лампа
разпръсква златни и сребърни искри. Над нея се издигат мостовете като
дъги, а от двете ѝ страни покривите се разстилат като килими от червени
керемиди, от които камбанариите и кулите се издигат нагоре, а осветените
от прожекторите куполи се възвисяват горделиво към черното небе. Така че
когато идваше тук, ти се спираше да се любуваш с голямо задоволство и
казваше, че небето е изсипало звездите на земята, че красотата съществува
само ако небето я изсипе на земята, където човек може да ѝ се любува, без
да му се изкриви вратът. Този път изобщо не я погледна. Замъкна ме
веднага в малкия бар ѝ: "Две чаши узо, големи и двойни. Даже, четири
големи и двойни чаши". "Добре, господине". С иронична почтителност
сервитьорът нареди четирите чаши узо, прекалено големи и прекалено
двойни. Ти веднага обърна две, а от съседната маса някой се хилеше, и
веднага една сълза се спусна по носа ти и потъна в мустаците ти. "Не
плачи, Алекос! Защо плачеш?". "Защото обърках всичко. Доверих се на
хората, сгреших. Мислех, че хората ги е грижа за истината, за свободата, за
справедливостта. Сгреших. Мислех, че разбират. Сгреших. За какво да
страдаш, да се бориш, щом хората не разбират и не ги е грижа? Сгреших".
"Мълчи, Алекос. Мълчи!". "Не трябваше да излизам от килията. Трябваше
да се върна в нея, веднага щом ме пуснаха. Да се върна обратно в нея.
Тогава щяха да .разберат. Когато бях вътре, разбираха. Когато си в затвора,
разбират. След това престават да разбират, освен ако не умреш. За да ги
накарам да ме разберат, сега трябва да умра". "Мълчи, Алекос. Мълчи!".
"Погребение, нужно е едно хубаво погребение. Ще дойдат от селата, от
островите, ще задръстят улиците, ще накацат на покривите като гарвани. И
ще разберат. Поне за един ден ще разберат. И ще се размърдат". "Мълчи,
Алекос. Мълчи!". "Ще разбереш и ти най-накрая. Защото ти също не
виждаш и не разбираш. Не ме обичаш и не ме разбираш. Понякога трябва
да умреш, за да бъдеш разбран. И за да бъдеш обичан, също понякога
трябва да умреш". "Мълчи, Алекос, какво говориш?! Мълчи! Хората те
гледат и те слушат". Наистина те гледаха и те слушаха, и от съседните маси
долиташе шепот: "Пиян е". "И какво от това? Какво ми пука за някакви си
четирима глупаци, които утре ще разправят, че са ме видели да плача в
един бар? Откъде знаят те защо плача, защо пия? Имат прекалено много
автомобили. Знаеш ли за какво са им тези автомобили? За да ходят по
футболни мачове. Знаеш ли какво ще правят те в деня на моето
погребение? Ще отидат на футболен мач. И между головете ще казват:
"Познай кой е умрял!". А след мача може да отидат на някой митинг, на
митинга на някой лешояд, който е отбелязал гол, без да се е борил и без да е
страдал. И ще го аплодират с ентусиазъм. За тях дори не трябва да се
умира. Те разбират само от футбол и от автомобили. Мразя ги, тях и
техните автомобили. Сега ще им се изпикая на автомобилите". Стана,
олюлявайки се. Хвърли една банкнота на масата, за да платиш узото.
Излезе и тръгна към паркираните на площада автомобили. Измъкна се от
мен, докато се опитвах да те спра и се приближи до тях. После откопча
панталоните си, бавно. Извади пениса си, бавно. Стисна го като дръжка на
знаме и спокойно и решително започна да пръскаш урина по двете страни,
по предните капаци, по прозорците на автомобилите. Аз те дърпах,
умолявах те да спреш, за бога, но колкото повече те дърпах и те умолявах,
толкова повече ти се съпротивляваше и струята не спираше, упорито и
нагло, като фонтан, сякаш в пикочния ти мехур имаше неизчерпаем резерв
от вода и всяка капка те освобождаваше от някакво отчаяние, преминало
всякакви граници, от някаква неконтролируема мисъл и в същото време
декламираше стихотворението си за онези, които никога не се опълчват,
никога не се компрометират, никога не рискуват. "Вие, вървящи гробове/
живи обиди към живота/ убийци на вашата мисъл/ кукли в човешки
фигури/ Вие, които изпитвате завист към животните/ които обиждате
представата за Сътворението/ които търсите убежище в невежеството/
които приемате страха за пътеводител/ Вие, които сте забравили миналото/
които виждате настоящето със замъглени очи/ които не се интересувате от
бъдещето/ които дишате, само за да умрете/ Вие, които използвате ръцете
си само за да аплодирате/ и които утре ще аплодирате/ още по-силно от
всички, както винаги/ и както вчера и както днес/ Тогава знайте вие/ живи
извинения – за всяка тирания/ че мразя много тираните/ толкова, колкото
ми се гади от вас/ и от проклетите ви автомобили".
В първия момент плахо, после нервно, онези от съседната маса се
показаха на прага на бара и наблюдаваха сцената изумени. С крайчеца на
окото си ти виждаше много добре това и си даваше сметка, че ако някой се
втурне, останалите ще го последват и ще излеят върху теб целия си гняв.
Но това само разпалваше презрението и арогантността ти, и докато групата
се колебаеше, ти успя да издекламираш стихотворението докрай, да
изпразниш пикочния си мехур до последната капка, да прибереш пениса си,
да си закопчаеш панталоните и да си тръгнеш. В този момент мина едно
такси. Спрях го и те набутах вътре: "Бързо! Да тръгваме!". В същия момент
до нас долетя един крясък: "Дръж го, хвани го!". Но таксиметровият
шофьор схвана, че трябва да те измъкне и натисна газта, пристигайки за
няколко минути до къщата в гората. Предложи дори да те качи по стълбите,
защото виждаше, че си се отпуснал като парцалена кукла. "Искате ли да ви
помогна? Не се притеснявайте! Винаги е удоволствие да помогнеш на
човек, който препикава автомобилите на онези тъпанари". Но аз му казах,
че няма нужда и те завлякох сама горе до третия етаж, като всяко стъпало
ми се струваше като планина. Сложих те в леглото, където ти се отпусна с
блажено грухтене: "Добре ли ги измих, а? Кръстих ги. В името на Отца и
Сина и Светия Дух". Но третият стадий – състоянието на забрава, все още
беше далеч. Оригваше се, хилеше се, мърмореше неясни протести,
отнасящи се до съучастниците на убийците, които убиват, без да си цапат
ръцете, отнасящи се до мен, която не съм умеела да те обичам, която никога
не съм умеела, защото не съм обичала теб, а представата си за теб, и за да
съм разберяла, че ти си ти, а не представата ми за теб, трябвало ти да
умреш и че като мъртъв съм щяла да те обичам перфектно: "Махай се! Не
те искам тук, махай се! Изчезвай, ти казах, изчезвай!". Накрая побеснях.
Беше толкова мъчително да те виждам в такова състояние и самата мисъл
да спя в същото легло ми се струваше непоносима. И след като захърка,
наистина си тръгнах. Когато се върнах на следващата сутрин, заварих
стаята полуопустошена.
Сякаш през прозореца беше нахлул циклон и се беше стоварил върху
предметите, беше ги изкоренил като дървета, беше ги разцепил и натрошил
на парчета. Скъпата лампа "Тифани" беше разбита, бюрото беше
преобърнато, както и люлеещото се кресло и столовете. От стената беше
паднала една картина, друга висеше на една страна, а розовите папки с
документите бяха пръснати навсякъде. Колкото до теб, ти лежеше
неподвижен на пода, до телефона с отворена слушалка. Да не би да е имало
сбиване и да те бяха убили? Мислейки те за убит, останах вцепенена да те
гледам, докато доброто ти око не се отвори и устните ти не се размърдаха:
"Съжалявам за лампата. Тя падна сама". Не отговорих. Дори и да исках да
отговоря и да те попитам какво се е случило и защо, нямаше да мога –
гласните ми струни бяха парализирани от сподавен плач. С този сподавен
плач сложих на място телефона, столовете, люлеещото се кресло, започнах
да събирам счупените парчета стъкло, жалките останки от лампата
"Тифани", от онова, което беше останало от изящното и красиво
произведение на изкуството. Изхвърлих ги в кофата за боклук.
Продължавайки да лежиш неподвижно на пода, ти следеше движенията ми
с доброто си око и докато събирах розовите папки, изглежда в него пламна
някакво любопитство. Изправи се. Бледото ти и подпухнало лице,
разрошената ти коса, изпомачканите ти и изпоцапани от повръщане дрехи
говореха за граничеща с лудост драма. "Къде си била?""На хотел. Каза ми
да се махам. Беше пиян". "Така е по-добре. Можех да нараня и теб след
онова обаждане". "Какво обаждане?". "Обадих се в Атина. Публикацията в
"Та Неа" е била отложена. Те казват "отложена"". "За кога?". "За никога.
Ако не се върна. Трябва да замина". "Мислех, че искаш да стоиш далеч от
Гърция". "Така е. Но нямам избор". "Ще замина с теб". "Не. Нужна си ми
тук". "Тук ли?". "Да, защото ако с мен се случи нещо, ще трябва ти да
използваш документите". "Дори не зная за какво се отнасят". Ти изправи
бюрото, което все още беше преобърнато и. "След малко ще разбереш".
Беше седнал пред розовите папки, за да ми разкажеш най-накрая какво
се съдържа в тях, и сега изглеждаше неподвластен на емоциите мъж,
целият изтъкан от здрав разум. С обръснато лице, със сресана коса, с
освежена от едно хубаво къпане кожа, облечен в чисти дрехи, ти имаше вид
на учител, който се кани да наставлява ученика си. Или на нотариус, който
се готви да напише собственото си завещание? Имаше нещо болезнено
подигравателно в очите ти, но гласът ти звучеше твърдо, докато казваше:
"Ето ги проклетите документи", заради които беше разтърсил толкова
месеци от твоя и моя живот, както и живота на други хора, коварни или
глупави, но хора. За какво се говореше в тях? За нищо друго, освен за все
същата история за канарата, която пада от планината и се връща пак горе –
подобно на първата, но по-здрава от нея. Все същата история за Властта,
вечната власт, която никога не умира, и дори когато изглежда, че ще падне,
тя не пада, и дори, когато изглежда, че ще се промени, не се променя. Падат
само нейните представители, сменят се само нейните изпълнители, както и
степента или качеството на потисничеството. Така е било винаги и винаги
така ще бъде, историята на човечеството е безкрайна подигравка спрямо
режимите, които биват помитани и си остават каквито са били преди. Във
всяка епоха и във всяка страна документите, които го доказват, са били или
ще бъдат горе-долу като тези, различни са само датите, имената и езикът.
Да, дори при здравите и силни демокрации. При условие че съществува
здрава и силна демокрация. Всички демокрации са слаби и нездрави, тъй
като са демокрации, тоест системи, базиращи се на по-малкото зло. Да,
дори и в страните, засегнати от революция – всяка революция съдържа в
себе си семената на онова, което е разгромила, и с времето се проявява
продължението на онова, което е разгромила. От всяка революция се ражда
или се възражда империя. Да вземем френската революция, примерът,
който е отровил света с лъжите си за "Liberte, egalite, faternite". Реки от
кръв и мечти, морета от жестокости и химери, и след това? Наполеон
Бонапарт и неговата империя, същите привилегии като предишните, може
би усъвършенствани, същите своеволия като предишните, може би
запечатани чрез писмен кодекс, базиран на логически принципи. Да вземем
руската революция – друг пример за друга отрова, нови реки от кръв и
мечти, нови морета от жестокости и химери. И после? Империя на
незначителни царе, подобни на елеминирания цар, привилегии, подобни на
предишните, може би усъвършенствани, своеволия, подобни на
предишните, може би запечатани чрез доктрина, формулирана според
научни критерии. Филосовски, математически, медицински. Психиатър,
който те обявява за луд, защото не се подчиняваш. Там унищожават не само
тялото ти със затвор и отряд за екзекуция, но унищожават и ума ти с
амензоин. Да вземем Америка, тази Америка, създадена от отчаяните хора,
търсещи свобода и щастие, която се е опълчила на Англия, защото не е
искала да бъде нейна колония. И после? Измислила е робството,
продаването на човешка плът на килограм като волско месо, смачкала е
други отчаяни хора, търсещи свобода и щастие, и накрая е превърнала
половината планета в своя колония. Да вземем страните, които в Европа са
водили Съпротива, и които днес живеят в същите режими, които са дали
началото на фашизма и на нацизма – същите управници, същите полиции.
Ако за да стигнеш до този извод, не са достатъчни доказателствата, които
виждаш с просто око, трябва само да прочетеш тайните документи на
техните министерства. Тогава защо да страдаш, защо да се бориш, защо да
рискуваш да бъдеш пометен от лавината, която се спуска от планината и те
запраща сред рибите на дъното на кладенеца? Защото това е единственият
начин да живееш, когато си мъж, жена, човек, не овца от стадото, за бога!
Ако човек е човек, не овца от стадото, в него има инстинкт за оцеляване,
който го кара да се бори, дори и да съзнава, че се бори напразно, дори и да
знае, че ще загуби. Като Дон Кихот, който се хвърля срещу вятърните
мелници, без да го е грижа, че е сам и дори е горд от това, че е сам. И няма
значение дали действа за себе си или за човечеството, вярвайки в народа
или не, няма значение дали има или няма резултат от саможертвата му.
Докато се бори и в момента, в който бива сломен физически, Народът е той,
Човечеството е той. И може би има някакъв резултат – състои се във факта,
че той се отделя от стадото, че отказва да принадлежи на реката от вълна,
че разбунва стадото за час или ден. Понякога е достатъчно един мъж или
една жена да се отделят от стадото, то да се разпръсне малко, реката от
вълна да спре да следва пътеката, очертана от планината. Да не забравям
това, да използвам добре тези жалки документи, които повтарят едно старо
правило, старо колкото света, необятно колкото е необятен светът. да не ги
подарявам нито на едната, нито на другата барикада, тоест на директорите
на предприятията, на мнимите извършители на мнимите революции, тоест
на опортюнистите, на псевдореволюционерите. Да ги предоставя на
клетниците, които се борят сами, необвързани със схеми и доктрини, с
теологични изследвания и излишни насилия. Те да вземат твоята малка
истина, търсена и открита този път в една малка страна, която няма никаква
тежест, от която никой не се интересува, която може да предложи вече само
шепа острови, пръснати в голямото синьо море, и древните си легенди,
забравената си мъдрост и покойниците си. "Алекос! Защо ми казваш тези
неща?". "Защото... да започваме!".
Избра едно писмо с дата 5 януари 1968 година. "Това е
доказателството, което исках на Авероф в продължение на месеци, и което
той непрекъснато ми отказваше. Това е потвърждението, че Георгиос е бил
продаден от израелците в замяна на няколко съвета как да се убият други
хора. Не засяга господин Министъра на отбраната, или го засяга само
дотолкова, че показва колко държи да предпази офицерите от Хунтата, да
им осигури ключови постове, толерирайки техните незаконни действия, и
заедно с тях да предпази едно правителство, което през шейсет и осма не е
имало дипломатически отношения с Гърция и въпреки това то ѝ е продало
Георгиос за трийсет сребърника. Хм! Политиката за световната стабилност.
В този смисъл това писмо е истинско съкровище". После го преведе: "До
Генералния Щаб на Сухопътните Сили". Спешно. Секретно. Позовавайки
се на разпорежданията на Министър-председателя и Министър на
отбраната Георгиос Пападопулос, отрядът от петдесет и шестимата
офицери, в качеството на съветници на специалните израелски сили,
борещи се срещу палестинските командоси, ще замине със специален
самолет директно за Тел Авив следващия 13 януари. Офицерите са обучени
предимно в извършването на саботажни акции благодарение на придобития
от нашата армия опит във войната между 1946 и 1949 година. Те ще
използват също така и опита, придобит от израелската армия в този вид
борба и ще съставят подробен рапорт за дейността си. На командващия
отряда, полковник Антеноре Бицакин, са дадени нужните инструкции да
запази в тайна мисията и възложените му задачи по време на престоя на
гръцките офицери в израелската армия. За да се избегнат протести от
страна на арабските страни, на комунистическите страни, на общественото
мнение изобщо, са взети строги мерки, които ще гарантират пълната
секретност. Министър-председателят и Министър на отбраната Георгиос
Пападопулос е разпоредил също на полковник Антеноре Бицакин да изрази
пред израелските тайни служби сърдечните благодарности на гръцкото
правителство за тясното им сътрудничество в случая с лейтенант Георгиос
Панагулис. Освен това му е възложил да поднови обещанието, че това
сътрудничество ще бъде засилено още повече във взаимния интерес на
двете страни. Подпис: Ф. Руфогалис, заместник-директор на КИП".
Връчи ми го с леко треперещи ръце, после затърси други документи.
"Тези обаче се отнасят до него. Доказват, че още преди тайно да се
споразумее с полковниците и да замисли преходната си политика, за да
вземе в ръце юздите на страната, Евангелис Тосицас Авероф е бил голям
кучи син. Всъщност не е вярно, че през четирийсетте години се е борил
срещу фашистите. Ето, подаденият на 29 август 1944 година донос от някой
си Зики Никсас, с подпис и печат. От него се оказва, че през 1941 година
сегашният министър на отбраната е станал член на прословутия Румънски
легион и е започнал да сътручничи на италианските окупационни войски.
Ето и доноса, подаден на 23 септември 1944 година от някой си Елиас
Скилиякос, адвокат от Лариса, според който се оказва, че през същия
период Авероф е сътрудничил на нашественика, опитвайки се да установи
гръцкоиталиански съюз с консула Джулио Вианели и тогавашния
министър-председател Цолакоглу. В имението си в Янина даже е
организирал събирането на пушки, които да бъдат предоставени на
италианските окупационни войски и с които да се възпрепятства
Съпротивата. Ето накрая поредица от писма и доноси, които вадят на бял
свят още негови младежки провинения, тоест от онова, което той нарича
"моето минало на антифашист". По някое време е бил пленен и изпратен в
лагера Фиерамонте в Италия. Там незабавно се е превърнал в почетен гост
– пилета и пуйки вместо обичайната дажба, удобна самостоятелна килия,
която е напускал когато си поиска, използвайки автомобила на директора, и
е бил свободен да се вижда с когото си поиска. И знаеш ли защо? Защото е
бил шпионин. Ако му поискали списък на пленниците комунисти, той им
го е предоставял. Ако му поискали имената на други опасни пленници, той
им ги е давал. След това от Фиерамонте са го преместили в Арецо, където
дори не е стъпил в лагера. Настанил се е в първокласен хотел. Бил е
наистина специален пленник. Никой не е можел да получава от Гърция
повече от сто лири на месец, а той е получавал по хиляда наведнъж,
няколко пъти в месеца. Никой не е можел да обменя една лира за по-малко
от триста-четиристотин драхми, а той я е обменял за осем драхми. Като
компенсация за услугите му италианците му възложили дори да отговаря за
връзките с швейцарското посолство и с Международния Червен кръст. Така
че той се е занимавал с раздаването на пакетите и на парите. И го е правил,
облагодетелствайки единствено онези, които са сътрудничели. Накрая
отишъл в Рим. Наел апартамент близо до площад "Венеция" и се настанил
там заедно с един адвокат от остров Самос, Никола Резос, който бил
довереният човек на италианските власти в Гърция в сферата на шпионажа.
Заедно с Никола Резос успял да осуети завръщането в родината на триста
пленници, защото сред тях имало сто и десет патриоти от групировката
"Свобода или смърт". Разбира се магистратурата с потулила тези доноси в
архивите. "Законът е еднакъв за всички". Но откривайки ги в ЕСА,
Хазизикис ги е заделил предвидливо. В случай на рекет всичко е от полза,
дори прегрешенията. Все още сме на прегрешенията, на дребните простими
грехове. Сериозното идва после, започва от документите, отнасящи се до
арестуването му през 1973 година, когато бунтът на Военноморските сили
се е провалил, и знаейки, че нашият Авероф е затънал в него до шията,
Хазизикис го е измъкнал и го е завел в ЕСА. Където дори не се е наложило
да го сплашват, защото веднага и доброволно бъдещият министър на
отбраната разкрил имена, фамилии, адреси, дати, срещи, вини, за които
ЕСА не е имала доказателства, дори начина, по който Съпротивата е била
организирана в Крит, в Лариса, в Епир. Доносът се състои от две защитни,
написани от неговата ръка. Ето ги".
Преведе ми въведението на втората защитна реч: "В деня на моето
арестуване не се чувствах добре. Това беше потвърдено и от коменданта на
ЕАТ-ЕСА. Следобед припаднах в кабинета му, където ми беше оказана
лекарска помощ и единствено благодарение на грижите му се почувствах
по-добре. Но здравето ми си остана крехко и с не много бистър ум
изслушах въпросите на господин коменданта, обвиненията му,
настояванията му за разяснения. Тоест не си дадох сметка, че разпитът се
простира и върху политическия аспект на случилото се и че засяга
отговорността на много военноморски офицери, не само на онези, с които
бях поддържал връзка. Така, давайки честната си дума, се ограничих
единствено да потвърдя, че съм в течение на фактите, на които се
позоваваше господин комендантът. Но днес се чувствам по-добре,
благодарение и на лекарствата, които господин комендантът беше така
любезен да ми предостави, на разходките, които така учтиво ми разреши да
правя на чист въздух, и мисля, че вече не съм обвързан с моята честна
дума. Други са проговорили, предоставили са подробности, така че мога да
призная, че не от недобросъвестност, а поради краткостта на нашите
разговори, не съм обяснил всички детайли с нужната акуратност. Ще го
направя сега, убеден, че това е мое право и мое задължение спрямо
страната и спрямо хората, замесени в тази история. И оттеглям думите си
от 7-и, за да кажа цялата истина относно събитията, които са ми известни".
Ти хвана една страница напосоки и преведе друг откъс: "Тогава го попитах
какво възнамерява да прави в случай на неуспех. Каза ми, че ще отидат в
чужбина, където ще оставят корабите, за да могат онези, които не са
участвали пряко в заговора, да бъдат върнати на Гърция. А другите щели да
останат под протекцията на някоя чужда страна. Изтъкнах им, че при такъв
развой ще е по-мъдро да изберат Кипър и ги информирах, че Леонидас
Папагос току-що се е върнал от Италия, където се е срещнал с краля, който
е изразил резерви относно начинанието. Мина много време до следващата
ни среща и към средата на май реших да се видя с него. Изпратих господин
Фуфас в дома на Пападогонас, който насрочи срещата за сутринта на 21
май при езерото Маратон. Причината, поради която исках да се срещна с
Пападогонас беше, че Константинос Караманлис беше изпратил две
съобщения, за да ме информира, че са го уведомили за – тази работа и че
ако не ставало дума за нещо сериозно, трябвало да се прекрати. Другата
причина беше, че Пападогонас ми беше разкрил възможните дати на бунта.
Едната от тях наближаваше и се опасявах, че ще бъде допусната сериозна
тактическа политическа грешка. Освен това се опасявах, че тайната ще
излезе наяве. В действителност от една фраза на индустриалеца Христос
Стратос бях заключил, че той знае всичко. Пападогонас ми потвърди това –
самият той се срещнал със Стратос, който обещал малка финансова помощ
за семействата на подофицерите, които щели да участват в бунта. Стратос
дори знаел избраната дата – нощта между 22 и 23 май. Но стартът беше
даден, подготвителните операции бяха задействани и щеше да е
невъзможно да бъдат прекратени".
"Дръж!". Подаде ми пакета с двете пледоарии и добави към тях едно
писмо: "Сложи и това!". Беше писмо, написано на ръка, с дата 26 юли 1973
година и адресирано до уважаемия господин майор Никола Хазизикис,
комендант на ЕАТ-ЕСА. Беше подписано "С голямо уважение, Евангелис
Авероф и в него благодареше на Хазизикис за добрината да му изпрати
седем броя от фашисткия вестник "Естиас". Взех го и в момента, в който го
докоснах, изпитах отново безпокойството от деня, в който очи ге на змея
бяха срещнали моите и се бяха потопили в тях за един дълъг и жесток миг,
след което ръцете му бяха стиснали моите като мидена черупка, и тялото
ми беше побито от някаква тръпка, защото това бяха ръце, по-гладки от
ръцете на девойка, но допирът им предизвикваше някаква погнуса. Същото
чувство, което те обзема, когато докоснеш коприва, в първия момент е
мека, и тъкмо си помислиш, че е мека, усещаш неприятно парене. И
въпреки това нещото, което ме обезпокои, не бяха ръцете му, нито тембърът
на гласа му, който на моменти преминаваше в остри тонове, Нито дори
влажният и шаващ поглед на кръглите му и черни очи, наподобяващи
потънали в зехтин маслини, а намекът му за "преходната политика". Ти
долови мислите ми: "Да, наближаваме към "преходната политика",
приближаваме към нея. Приближаваме и към доказателството, че когато го
нападнах в Парламента за проблема с офицерите от резерва, когато казах,
че се държат в резерва офицери демократи, тъй като са пречка за него,
както бяха и за Пападопулос, и за Йоанидис, не съм бъркал. Ето тук". И ми
показа два листа хартия, носещи неговото име – името му беше отпечатано
високо вляво, Евангелис Тосицас Авероф, тексът беше написан на машина
и имаше някаква нота, написана на ръка с неговия почерк. После започна
да превеждаш: "Атина, 21 януари 1974. До генерал Федон Гизикис,
понастоящем Президент на републиката. Уважаеми господин Президент,
имам честта да поставя на Вашето внимание нотата, която прилагам. Тъй
като може би Вие ще искате да я покажете на трети лица, без да казвате кой
Ви я е представил, тя не носи моя подпис и е написана в трето лице
Въпреки това в никакъв случай целта ми не е да скрия авторството си и
можете да видите много добре, че този лист носи моето име. Нотата, която
прилагам, в първата част е съкратено резюме на общи, но важни аспекти.
Тя не разглежда и не анализира всичко. Тъй като това може да създаде
впечатлението, че отношението ми към настоящето правителство е
предубедено, подчертавам, че: 1. Отстраняването на много офицери от
резерва от най-високите административни длъжности е напълно коректно и
в много отношения правилно и полезно. 2. Правителството се
противопостави по не особено почтителен, но по възможно най-добрия
начин на драматичния епизод с нашата пресвета църква. Мисля, че опитът
ще даде резултати. 3. Приветствам възстановяването на съвета за
назначаването на префектите. 4. Борбата срещу своеволията е ползотворна,
стига да се прилага без изключения и на обективна основа. И с това,
уважаеми господин Президент на републиката, Ви моля да приемете израза
на уважение на винаги искрено вашия Евангелис Тосицас Авероф".
Следваше послепис от 1 февруари 1974 година: "След като напразно търсих
наш общ познат, който да се нагърби да Ви предаде това мое писмо и
приложените към него бележки, лично аз го донасям в дома Ви. Възможно
е да Ви изпратя копие и по пощата. Предвид обстоятелствата, при които Ви
го изпращам, ще Ви бъда благодарен, ако уведомите асистента си в тази
област да ми потвърди получаването на писмото". Под послеписа, върху
изпратеното по пощата копие, имаше други три ноти, написани очевидно от
някой друг, може би от някой асистент на Гизикис: "Дежурният сержант
пред сградата, намираща се на улица "Планкедиас" 51-53, отказа да приеме
настоящето писмо. Същото беше връчено на следващия ден, 2 февруари
1974, от господин Зизис Фуфас на господин Спиропулос, секретар при
президентството на репуибликата, на улица "Стисикору" 17, в девет и
трийсет часа". "Понеделник, 4 февруари 1974. В осем и трийсет часа с
телефонно обаждане господин Бравакос информира кабинета на господин
Атанасакос, че пликът е бил получен от господин Президента на
републиката". Накрая последната бележка: "Господин Бравакос от
президентството на републиката се обади в кабинета, за да потвърди, че
писмото е било получено от Президента".
"Дръж!". Връчи ми и писмото до Гизикис и мустаците ти потръпнаха
от усмивка на задоволство. "Ех! В крайна сметка Авероф е гений. Макар и
провинциален гений, но все пак гений. Ако се беше родил в Русия или в
Америка или в Китай, а не в някакво малко селце, което вече не е от
никакво значение, сега щеше да решава дали третата световна война трябва
да избухне или не. И ако поне се беше родил в някое по-централно и по-
богато място, по някакъв начин щеше да се озове в учебниците по история
Горкият Авероф, не е имал късмет, като се е родил в Гърция през второто
хилядолетие. Както и да е, доказателството, че Авероф е гений, макар и
провинциален гений, но все пак гений, е тук". И ти размаха осемте плътни
страници на приложената нота. "Това е един малък шедьовър. Започва със
смътни нюанси на либерализъм, с предпазливи възражения за рисковете,
които поема правителството, след това преминава към ласкателствата,
казвайки че между 25 и 26 ноември 1973 година, тоест в дните след
кръвопролитията в Политехниката, когато Йоанидис свали от власт
Пападопулос, в Гърция е доминирало чувство на радост, на бодър
оптимизъм за бъдещето, на сърдечни чувства към въоръжените сили. След
това от ласкателствата преминава към анализ на ситуацията, и слушай
добре. Защото се предлага дяволски умело като спасител на родината, даже
като човек на съдбата". Потърси страница номер две и започна да
превеждаш: "Че начело на Въоръжените сили стоят честни хора, нещо в
което пишещият е сигурен, не е от значение. Народът така или иначе вижда
намерението да се продължи за неопределено време една базирана
единствено на Въоръжените сили олигархия. Така че при самата гледка на
униформи той се дразни и много хора, които преди носеха с гордост
униформата, сега я показват предпазливо на публични места. Това е тъжно
и опасно, господин Президент, по този начин младежта ще последва всеки,
който е против режима. И за съжаление знаем, че противниците на режима
рядко имат добри намерения. През последните месеци гръцката
комунистическа партия се е активирала, а анархичната мисъл, абсурдна и
разрушителна, е започнала да примамва младите, които са податливи и се
опитват да прилагат насилие. Залита се към левицата, към изключително
опасни форми на анархия, вредна за младите, които утре ще трябва да
управляват страната. А в чужбина гръцкият комунизъм е много енергичен,
по-енергичен отвсякога. Според достоверни чуждестранни източници, само
в Германия, където италианската комунистическа партия е основала два
работнически съюза, единият със седалище в Кьолн, а другият в Щутгард,
има две силни гръцки комунистически групи –,Esak‘ и "Eeskei", които
сътрудничат помежду си. В предварителния конгрес в Стокхолм, където
миналата година се събраха емигранти от всички националности и където
беше решено да се проведа конгрес през март 1974 година в Копенхаген,
най-агресивните представители бяха гърците...". Тук ти спря да превеждаш.
"Следва общ анализ на икономическата ситуация и после идва най-
интересното. Защото това, което Авероф предлага на Гизикис, за да се
поправят поразиите на полковниците, е именно онова, което се случи през
юли 1974 година, когато всички си мислеха, че Хунтата е паднала. С други
думи, тези страници съдържат доказателството, че Хунтата е абдикирала,
съобразно съветите на Авероф и съобразно предложената от него тактика –
прехвърляйки привидно властта на политиците, а в действителност
запазвайки я чрез него, който в момента на поемането на министерството
на отбраната, щял да стане наследник и изпълнител на отминалия режим
или поне на неговите интереси. Разбираш ли? Тоест през януари 1974
година Властта не е знаела повече как да се справи с полковниците,
нуждаела се е от смяна на ръководството, например от една формална
демокрация, при която ключовите органи са в ръцете на най-реакционната
десница, а това е можело да стане единствено чрез завръщането на
Караманлис, решено и наложено от Авероф, който вече е бил господар на
прочистената от офицерите демократи армия. Така че, когато смятах, че
Авероф е спечелил своята битка в последния момент, измамвайки
Канелопулос и Маврос, казвайки им: "Ще се видим после, отивам да
пикая", съм грешал. Наистина се е изпикал, че ги е измамил, измамил ги е
наистина, но това, което се случи на 23 юли, е било решено от месеци.
Единственото нещо, в което Авероф се е провалил, е била измамата със
сродните партии. Измамата се е състояла в една хитрост, до която
монархията е прибягнала в периода от 1963 до 1967 година, за да задържи
десницата на власт, и се е състояла в следното: всяка партия е трябвало да
се обяви за сродна с друга партия, тоест с идеологически най-близката
такава, и само сродните партии можели да се коалират, за да участват в
правителството. Но никоя партия не искала да се смята за сродна с
комунистическата и това осакатявало левицата, принуждавайки я да се
коалира винаги с десницата. На това се е противопоставил единствено
Георгиос Папандреу, основавайки народен фронт, в който цялата левица се
обединила с центъра. И десницата отвърнала с преврата на Пападопулос.
Но макар и проваляйки се със сродните партии, Авероф е знаел, че Ще
спечели. В действителност е знаел, че може да разчита на Караманлис, на
педантичността, с която Караманлис е щял да следва плана, описан в
писмото до Гизикис. А планът е бил следният". И започна отново да
превеждаш.
"Първо. Президентът на републиката ще избере умел и вдъхващ
доверие човек. Тоест стар офицер или стар политик или технократ. Второ.
Президентът на републиката ще повери на този човек длъжността
министър-председател и той ще направи изявление по телевизията,
обявявайки програмата, но не и състава на правителството. Трето.
Програмата ще следва основните линии, които не подлежат на промяна.
Нюанси и малки вариации ще бъдат разглеждани с широка обмяна на
мнения. Ето и основните линии: а) Новият Министър-председател ще
съобщи, че Въоръжените сили са му поверили чрез Президента на
републиката възстановяването на демократичната законност; б) Новият
Министър-председател ще изрази благодарностите си към Въоръжените
сили, подчертавайки, че те произлизат от народа, уважават народа, бранят
винаги вътрешната и външната сигурност на страната; в) Новият
Министър-председател ще заяви, че умишлено все още не е сформирал
правителството. (Виж приложението "Тор Secret")". Приложение "Тор
Secret": "Първо. Не е уместно това да се знае, но трябва да се договорим
относно министерствата на отбраната и на обществената сигурност, така че
те да бъдат поверени на уважавани и влиятелни хора, на които Президентът
на републиката и Министър-председателят да имат доверие. Второ. Ще
трябва да се дискредитират онези, които твърдят, че изборите се провеждат
под контрола на местните власти, назначени от Хунтата и които са в
състояние да упражнят психологически натиск в полза на самата Хунта.
Трето . Местните избори трябва да бъдат избегнати преди общите избори.
Ако това не се направи, би било опасно поради различни причини, но
преди всичко защото на определени места съществува риск да се съставят
общински съвети, които могат да повлияят на изборите в полза на левицата.
Четвърто. Ще трябва да се убеди външното и вътрешното мнение, че
новият режим провежда изборите по честен начин (Виж за справка
основния текст). Единствено така може да се изключи назначаването на
реакционни кандидати. Пето. Членовете от Закона за изборите трябва да
пояснят, че всяка партия има задължението да депозира във Върховния съд
декларация, съдържаща основните ѝ принципи и сродните ѝ партии; че
всяка партия се счита за сродна с друга, само ако тя приеме аналогични
принципи; че партиите, несродни с други партии, няма да могат да участват
в съставянето на правителството, нито дори да го подкрепят; че депутатите
няма да могат да преминават от една партия в друга, ако партията, която
напускат, не е сродна с тази, в която преминават. Шесто. Гръцката
комунистическа партия може да бъде легализирана единствено при условие
че онези, които преминават отвъд желязната завеса, няма да се върнат
обратно в Гърция и са смятани за виновни, че са проляли кръвта на своите
събратя, за да превземат властта. Седмо. Тъй като се касае за деликатен
въпрос, проблемът с монархията ще може да бъде обсъден от събрание,
което да се погрижи за преразглеждането на конституцията. Но как да бъде
разрешен, при положение че онези, които работиха активно за
референдума, въвел републиката, считат този референдум за подправен?
Поради причини, които нямат връзка с тази нота, пишещият счита едно
Учредително събрание за най-подходящото решение на дилемата. Но това
изисква устно изложение".
"Дръж!". Сложих приложението при останалите документи и гласът ти
потръпна гневно: "Имало е устно изложение. Представлението се е
разиграло така, както Авероф е бил планирал в писмения сценарий до
Гизикис – фасадата на властта е дадена на Караманлис, същинската власт е
задържал за себе си, статуквото се е запазило почти непокътнато. Не е
успял единствено да се отърве от Йоанидис, от Хазизикис и от
Теофилоянакос, без да ги изпрати в затвора. Няма смисъл да уточнявам, че
процесите не са влизали в уговорките от така наречените "устни
изложения". И това се е превърнало в ахилесовата му пета. Ето защо се е
колебаел да ги арестува. Но е намерил решение на проблема. Директно или
индиректно, привикал ги е един по един и им е предложил да избягат в
чужбина: "Или ще избягате, или ще съм принуден да ви арестувам и да ви
изправя на съд". Повечето са отказали – някои от гордост, други защото са
си въобразявали, че ще се върнат на власт чрез преврата на кадафистите. А
трети са приели. Този лист го доказва". Размаха едно написано на ръка
писмо, адресирано до Караманлис и подписано от някакъв граничен
служител от Езвонис. С протоколен номер 2499, оказваше се изпратено на 6
декември 1974, а получено на 17. В него пишеше: "Господин Президент,
долуподписаният счита за необходимо да представи на Вашето внимание
следните факти. Между 15 и 20 ноември тази година, една сутрин към пет и
половина, заместник-началникът на паспортния контрол влезе в
горепосочената служба. И това противно на навика му да идва в девет часа.
Заместник-началникът не каза нищо относно пристигането на един автобус,
и когато той пристигна, горе-долу към шест часа, видяхме, че се
придружава от директора на солунската полицейска служба за чужденци.
Директорът беше с цивилни дрехи. Не ни беше позволено да се качим в
автобуса, дори за да извършим валутната проверка Шофьорът на автобуса
занесе паспортите на отговарящия за това офицер, който трябваше да
огледа пътниците. След това автобусът потегли веднага и влезе на
югославска територия. Според достоверна информация, в автобуса е бил и
бившият лейтенант от КИП Микеле Куркулакос, който е пътувал с фалшив
паспорт. Ако обичате, господин Президент, вземете под внимание това
писмо и приемете моите почитания". Ти се усмихна горчиво: "Този
Куркулакос изобщо не е дребна риба. Бил е и агент на ЦРУ в Солун, беше и
обвинен, че е разпоредил да бъдат убити двама души от Съпротивата,
Царукас и Калкидис. Сега май е в Мюнхен или в друг немски град и се
занимава с някаква фашистка организация, основана през 1960 от Ото
Скорцени, този, който освободил Мусолини при Гран Сасо. Организация,
наречена "Die Spinne", Паяк. На гръцки "Aracni". Изглежда също, че се
среша често с Панайотис Христос, министър на образованието по времето
на Йоанидис, и с Евангелос Сдракас, друга важна клечка от Хунтата, както
и приятел на Авероф. Преподавал е в университета в Янина, родният град
на Авероф. Предполагам, че и Сдракас е избягал с онзи автобус. Хм!
Отличен ход е бил този автобус, отличен ход. Колкото до "Паяка", "Aracni",
"Die Spinne'", изглежда, че има центрове навсякъде в Европа – в Германия,
в Испания, в Англия, във Франция, в Италия. Чакай само да се сдобия със
сандъка, който ми обеща офицерът от КИП, и ще чуеш страшни работи.
Казвам ти, че следващият диктатор на Гърция може да се казва Авероф, ако
някой не го разобличи навреме. Някой или нещо. Цивилен диктатор, от
онези, които се задържат, като Салазар. Да, трябва непременно да се сдобия
с този сандък. Стига да ми дадат време да го направя...". И хилейки се,
размаха последния лист: "Това е диамантът "Кохинор"". "Диамантът
какво?". "Диамантът "Кохинор", диамантът на диамантите, скъпоценният
камък на скъпоценните камъни. Нещо, което не ми дава да спя от няколко
седмици, нещо, което ме кара дори да мразя слънчевата светлина.
Доказателството, че е бил шпионин в полза на Хунтата. Идва от архива на
Хазизикис, естествено, предоставял е информация и мнения за хората на
картотека в ЕСА". Погледнах и този път не се наложи да ми .превеждаш.
Всичко беше чудовищно ясно. В първата колона вляво бяха подредени
имената, предхождани от номер. Във втората колона – професионалната им
квалификация. В третата – идеологическите им храктеристики. В
четвъртата – коментар. Имената бяха седем, числата започваха от
седемнайсет и свършваха до двайсет и три. На двайсет и третото място се
четеше: "Евангелис Авероф – бивш депутат – последовател на преходната
политика между националното правителство и бившите политици – вече
сътрудничи и се контролира от висши представители на КИП, с много
положителни резултати до този момент".
 *

* *

На лицето на хората, които знаят, че ще умрат, е изписано някакво

мистериозно изражение, някаква сянка, която се съсредоточава в погледа
им и се отразява в жестовете им. Вижда се например У болните, които
напускат болницата, за да угаснат в собственото си легло, или у войниците,
които тръгват на сражение, от което няма да се върнат повече. В първия
момент е трудно да го различиш, тъй като по-скоро се усеща, отколкото
забелязва. Едва след смъртта, в спомените си, го забелязваш ясно като
добре проявена снимка и изведнъж разбираш какво е било това. Било е
носталгия по бъдещето, което няма да настъпи, ненадейно осъзнаване, че
щом няма бъдеще, дори настоящето е илюзия, и че животът е само
миналото. И така, именно това беше изражението в очите ти в деня, когато
напусна завинаги къщата в гората. Куфарите бяха вече натоварени в
таксито, което чакаше, до потеглянето на влака оставаше малко, а ти, с
лявата ръка, пъхната в джоба на палтото, с дясната, изправена нагоре,
стискаше лулата между зъбите си, със сведена към рамото глава, вървеше
мълчалив и съсредоточен насам-натам из стаята, без да бързаш,
наблюдавайки всеки предмет с израза на човек, който иска да го запечата
дълбоко в съзнанието си, да го запази заедно с тъгата по един кратък живот,
по миговете, които изглеждаше, че трябва да продължат вечно. Люлеещо се
кресло, пепелник, картина, които няма да видиш повече. Аз тръпнех
нетърпелива: "Какво търсиш, Алекос, какво искаш? Хайде, идвай, става
късно, да вървим!". Но ти не отговаряше, сякаш не те интересуваше, че ще
изпуснеш влака, че пилееш време, което имаш в изобилие, тъй като не след
дълго вечността щеше да е на твое разположение. И в един момент седна на
леглото, с присвити в загадъчна усмивка устни, с тъжен вид заради някаква
сянка, която се спускаше по цялото ти лице и помрачаваше гъстите ти
вежди, после извади лулата от устата си, погали възглавницата и прошепна:
"Добре си прекарахме тук. Бяхме живи". "Пак ще бъдем, Алекос, да
вървим!". "Да, да вървим!". Но произнесе тези думи, щях да си дам сметка
за това месец по-късно, с тона на болния, който знае, че е дошъл краят му и
отговаря с "да" на хората, които му казват "ще оздравееш, скъпи, ще
оздравееш", с тона на войника, който знае, че ще влезе в сражение, от което
няма да се върне и отговаря с "да" на тези, които му казват "ще оцелееш, ще
оцелееш". Впрочем през онзи ден се случиха и други странни неща, неща,
които се повториха и се изостриха през последвалите дни. Съмнения,
колебания, протакания. "До двайсет и четири часа искам да бъда в Атина,
така че ще останем в Рим само една нощ. Дори няма да отварям куфарите",
каза във влака. Но когато пристигнахме в Рим, веднага ги изпразни и дори
не резервира самолетен билет. "Алекос, трябва да резервираме билет".
"Утре". На следващия ден: "Вдругиден". А на третия ден: "Има време".
Непрекъснато отлагаше заминаването, сякаш проблемът с "Та Неа" вече не
съществуваше и използваше всякакъв претекст, за да не приготвиш отново
куфарите и да не резервираш билет за самолета. Първият претекст беше
пристигането от Атина на твой приятел шивач, който искаше да започне
търговия с платове между Италия и Гърция. Вторият претекст беше покана
от Капри по повод рождения ден на някаква осемдесетгодишна госпожа,
майка на твой почитател. Третият, прием в гръцкото посолство, където
никога не беше стъпвал. Четвъртият беше срещата ти с издателя, на когото
беше обещал книгата си. Естествено, приятелят ти шивач те интересуваше
слабо, още по-малко те вълнуваше рожденият ден на осемдесетгодишната
госпожа, а пък приемът в посолството – никак. А от срещата ти с издателя
нямаше никакъв смисъл, при положение че отказваше да допишеш книгата.
Все пак се видя с шивача, отиде при старата госпожа, присъства на приема,
срещна се с издателя, без нито веднъж да загатнеш, че се налага да се
върнеш в Атина, да пришпориш договорената публикация, напротив, беше
дори залисан от някакво неочаквано и необяснимо безгрижие. След като
тягостното безпокойство, което те беше накарало да спреш на двайсет и
трета страница, беше отминало, след като мрачната меланхолия, която беше
предизвикала страховитото ти напиване и препикаването на автомобилите,
беше изчезнала, след като тържественият драматизъм от сутринта, в която
ми беше прочел и връчил отнасящите се до змея документи, се беше
разсеял, изглеждаше, че тези епизоди никога не са се случвали, че
бъдещето е дълъг период, на който ще се наслаждаваш, без да бързаш и без
да се опасяваш, че усилието ти да разкриеш истината вече не е належащо.
Дори се въодушеви от срещата си с издателя и заяви, че си променил
намерението си, че отново ще се захванеш да пишеш от двайсет и трета
страница нататък, че до август ще му предадеш половината ръкопис, а до
края на годината цялата книга. "Знаеш ли дори какво ще направя? Тази
отпуска от парламента ще я взема веднага щом се върна в Гърция. Ще
остана там две седмици, после ти ще дойдеш при мен и ще се върнем тук с
Примаверата".
Аз бях доволна и в същото време ядосана от това. От една страна,
радвах се да видя, че си се отърсил от зловещата болка, заради която почти
беше опостушил къщата в гората и благославях тези дни на спокойствие, на
заслужена почивка. От друга страна, стигах до извода, че в такъв случай
проблемите ти не са толкова сериозни, колкото беше казал, следователно
що за прищявка или истерия те бяха подтикнали този път да ме измъчваш с
терзанията си, с театралните си сценки, с тягостното четене на толкова
скучните документи? И с такива смесени чувства се лутах, ту отказвайки да
те следвам в абсурдните ти начинания, ту превръщайки се в съучастница в
безделническите ти развлечения, но при всички случаи без да подозирам ни
най-малко, че отлагаш пътуването до Атина, тъй като неочаквано
инстинктът ти за оцеляване вземаше надмощие над страстта ти към
предизвикателството. Започнах да долавям, че нещата изобщо не стоят
така, едва когато ми каза: "Време е да спра да протакам". Действително, в
мига, в който го каза, настроението ти се промени и се случи нещо много
странно. Тъкмо се канехме да пресечем улица "Венето" и светофарът
светна червено. Тъй като знаех много добре колко се дразниш, когато
пресичам на червено, спрях, но ти мигновено ме натика брутално насред
движението: "Хайде! От какво те е страх?! Който не е готов да пресече на
червено, не е готов да умре, който не е готов да умре, не е готов да живее!".
После ме заряза на отсрещния тротоар и се прибра в хотела чак късно през
нощта с полусъдрано сако, с ожулени и окървавени ръце. Сякаш беше
блъскал с юмруци във всяко дърво по улицата. Но не беше блъскал по
дърветата, а по един нещастен сводник, който ти предложил проститутка.
Удрял си го толкова силно, че полицията се намесила и искали да те
арестуват. "Алекос, пак си пил!". "Не, не съм пил нито капка". "Тогава защо
си го направил, защо?". "Не зная, кълна ти се, не зная. Обхвана ме сякаш
някакво желание да го убия, някаква нужда да излея гнева, който е
натрупан в мен". После се затвори в банята за един час най-малко и когато,
притеснена от твоето мълчание, отидох да видя дали не ти е зле, те заварих
потопен във ваната със затворени очи и със скръстени на гърдите ръце – в
позата на мъртвец в ковчег. "Какво правиш, за бога?!". "Репетирам,
репетирам. Знаеш ли, не е казано, че смъртта е ужасна. В края на краищата
смъртта е приятел на хората, които са уморени. И е голяма съюзница на
любовта. Никоя любов на света не трае завинаги, без намесата на смъртта.
Ако живея дълго, ти ще ме намразиш. Но тъй като скоро ще умра, ще ме
обичаш вечно".
И настъпи последният ни ден заедно, денят, в който в продължение на
месеци и години паметта ми щеше да се рови най-много, търсейки упорито
всяка подробност, всеки миг, като че ли това можеше да ми върне прашинка
от онова, което бях загубила, но безуспешно, напротив, изгубвайки се в
безсилно чудене, както когато се събуждаш от сън, който не си спомняш.
Бил е важен сън и въпреки това не си го спомняш, над много подробности е
паднала завеса, картините и звуците са забулени от мрачна пелена, която не
може да се разкъса, нито да изтънее. Напразно се впускаш след ехото на
някой звук, на някой жест, напразно си въобразяваш, че си го догонил. В
момента, в който си мислиш, че си го стиснал в ръка, той изчезва и ти
трябва да се примириш – сънят се е изпарил напълно. Така е и с последния
ден, който прекарахме заедно. Лентата с всичко, което направихме и с
всичко, което казахме, трябва да е някъде в дълбините на моето
подсъзнание, но забравата го е затворила с по-тежка от мраморен блок
тъмнина. Тъмнина, която продължава от сутрин до вечер. Всъщност
споменът от последната нощ е много ясен, запалва се като фойерверк,
заедно с хубавия ти звучен глас, който разказва приказката за звездите във
Вселената, погълнати от черните дупки. Намираме се в любимия ти
ресторант на един малък площад в старата част на Рим, салончето е тясно,
таванът е със сводове, отоплява се от камина с дърва, които горят във
виолетови пламъци, масите са осветени от напъхани в зелени бутилки
свещи, чийто восък се разтапя и образува странни фигури, бели
сталагмити. Ние седим в един ъгъл, заграден с параван и закътан зад една
колона, свещта осветява пребледнялото ти лице и издължава челото ти,
което изглежда по-дълго отвсякога, мустаците ти изглеждат по-гъсти
отвсякога, а на левия ти мустак има три сиви косъма. Никога не ги бях
забелязала, преди ги нямаше – кога са посивели? Сивото кичурче на
слепоочието ти също е станало по-сиво. Странно, кога е станало по-сиво?
Посягам да го пипна, ти се отдръпваш, навеждайки глава с изпълнен с
много нежност жест. Тази вечер си нежен и погледът ти е мек. "Утре
наистина заминаваш", шепна аз. "Да". "Бих искала да дойда с теб". "Не,
казах ти, че си ми нужна тук. Пък и ще се видим скоро, ще се видим на
Великден. Така ще докарам Примаверата и ще я пребоядисаме. Трябва да я
пребоядисаме. Ако някой реши да ми направи нещо...". Удар с кинжал в
сърцето ми – заради последното изречение или заради зловещата и всяваща
ужас представа, която автомобилът предизвиква у мен? Странно, не съм го
виждала и не съм те питала за него от навечерието на Нова година, от три
месеца – добре ли върви или не, дали ти харесва още. Напротив, всеки път,
когато ти произнасяше името му, аз сменях темата – сякаш ми беше
неприятно да ми се напомня за съществуването му, за това, че след онова
пътуване с ферибота до Патра не се бях върнала повече в Атина. Не се бях
върнала заради нарушената клетва или заради него? "Можем да я
боядисаме в синьо, в сиво или в тютюнево", казваш ти. И ударът с кинжал
се повтаря – да, заради него е. Не понасям да говориш за него. Мога да
търпя, когато говориш за смъртта, вече съм свикнала, не говориш за друго
освен за смърт, но не и когато говориш за него. Действително, ето,
извъртам и ти, без да осъзнаваш, променяш темата. Разказваш посвоему,
измисляйки си я, историята за звездите, които биват погълнати от черните
дупки във Вселената. Казваш, че теориите на астрономите не те
интересуват, какъв ти ядрен кондензат, какво ти гравитационно притегляне,
знаеш ли какво представляват черните дупки във Вселената. Те са истински
дупки, те са разкъсвания в безкрая и са много малки, с диаметър на чаша,
изглежда немислимо в тях да влезе звезда, защото звездата е необятна, тя е
цял един свят, но за да влезе в дупката, тя се свива, в продължение на
милиони и на милиарди години тя се смалява и се свива, докато придобие
големината на юмрук, на лимон, на камъче и предсказанието се сбъдва Това
е съдбата. Надига се силен вятър, това е по-скоро чудовищен вихър, който я
вика, призовава я, приканва я и я примамва към черната дупка. На звездата
не ѝ се иска. Тя е живяла в продължение на милиони и милиарди години, за
да влезе в тази дупка, затова се е сгъстила и се е свила до размерите на
юмрук, на лимон, на камъче, а сега, когато моментът наближава, на нея не ѝ
се иска. Защото ѝ се иска да остарее, да угасне в мир, да залезе. Уплашена,
тя отхвърля поканата, противопоставя се с цялата си воля, с цялата си маса,
която е необятна, концентрирана и необятна. Тя бяга. Отдалечава се, като
описва толкова широки окръжности, стигащи чак до стените на Вселената,
скрива се зад звездите, които вятърът не вика, брани се, изплъзва се, сякаш
отхвърля съдбата, която е надвиснала над нея още от самото ѝ раждане, или
сякаш ѝ липсва смелост. Но вятърът е неудържим, способен е да надвие
най-неизмеримата маса, най-упоритата воля, така че бягството на звездата
все повече отслабва, окръжностите ѝ все повече се стесняват, все повече се
съсредоточават в посока към дупката и в един момент необятното
пространство се превръща в тесен и дълбок водовъртеж, във въртоп, в
който необятността потъва в тишина, тишина, която се върти и се увива
около себе си, за да се сгъсти около някаква мистерия, и изведнъж дупката
става тунел без светлина и без изход. Или може би изход съществува, но
толкова далечен, че не се забелязва дори. И звездата, изтощена, примирена,
сразена, се оставя да бъде погълната – пада стремглаво в мрака, в
мистерията, която ще я отведе кой знае къде. Кажи ми, какво има от другата
страна?
Очите ти блестят нервно на светлината на свещите, а гласът ти трепти:
"Какво има от другата страна?". Кинжалът отново ме пронизва и ме
побиват тръпки. И при все това тази вечер ти не говори за автомобила, само
изрази поетично една научна теория, като я представи като приказка, а
бягащата звезда естествено, че не си ти. "Това е прекрасна приказка",
измънквам аз. "Не, това е една ужасна действителност", отговаряш ти.
"Зависи как го възприемаш, Алекос". "Има само един начин да възприемаш
– черните дупки са Смъртта". "Ако черните дупки са Смъртта, то всички
звезди щяха да попадат в тях. А всъщност те поглъщат само някои звезди, а
други не. Защо?". "Защото не всички звезди трябва да бъдат наказани.
Черните дупки поглъщат тези, които трябва да бъдат наказани". "Наказани
за какво?". "За това, че са търсили други светове, където всеки е някой и
където съществува справедливост, свобода, щастие". "Не е престъпление да
търсиш други светове, където всеки е някой и където съществува
справедливост, свобода, щастие". "Не, но това е лукс, който диктатурата на
Бог не може да допусне, нито пък Планината. Бог иска да вярваме, че
неговият е единственият възможен свят, Планината иска да мислим, че
нейната е единствената възможна система. И който се опълчва, се озовава в
черна дупка". "Говориш така, като че ли вярваш в Бог". "Вярвам. Не зная
какво представлява, но вярвам. И му прощавам, защото той няма избор,
следователно няма вина. Хората са тези, които имат избор, и следователно
имат вина". Аз се усмихвам: "Веднъж се запознах с един човек, който каза
точно обратното. Хората са невинни, ми каза той, защото са хора". "Кой е
бил той?". "Един виетконгски затворник". "Значи никога не е бил изправен
пред отряд за екзекуция. Когато се канеха да ме разстрелят, аз простих дори
на Бог. И когато умра, пак ще му простя". Вече не мога да се усмихвам. Ти
забелязваш това и ме галиш по ръката: "Не го приемай навътре!". После с
обичайния си жест извикваш влязлата с кошница рози цветарка, купуваш
всичките ѝ рози и ми ги хвърляш в скута. Излизаме, забравили за
умиращите звезди и ти ме вземаш на подбив, защото големият букет рози
ми създава затруднения. Тръгваме пеша по уличките с почернели стени и
тук споменът е съставен от приглушени звуци, разпокъсани картини,
усещания, които траят само миг. Стъпките ни отекват пр паважа, едно куче
минава и върти опашка, показалецът ти гъделичка извивката на дланта ми и
ти шепнеш: "Въпреки това животът е хубав. Хубав е дори когато е ужасен.
Но тя не го знае "Тя" е една проститутка, която минава отегчена. "Дай ми
една роза". Аз ти я давам, ти ѝ я подаваш, а резултатът е, че тя те наругава:
"Ей, ненормалнико! Да не си се побъркал?". Вървяхме дълго, докато не се
озовахме на улица "Венето", под дървото, върху което в онзи следобед с
автомобила се струпваха стотици птици. И днес са се струпали, спят по
клоните нагъсто като плодчета. "А Нечаев?". "Опитва се да се измъкне от
вятъра ' . "А Сатаната?". "Сатаната е в рая". Влизаме в хотела и в асансьора
си играеш да натискаш всички бутони: "Управлявам самолета, който ще ни
отведе в рая!". В коридора ми отмъкваш целия букет рози и пъхаш по една
в дръжките на всяка врата. В стаята се укротяваш. Събличаш се с тягостна
мудност, изпъваш се на леглото, скръстваш ръце зад тила си и съзерцаваш
тавана неподвижно. "Но от другата страна какво ли има?". "Стига, Алекос,
стига!". "Отговори! От другата страна какво има?". Аз отговарям: "Ако
погълнатите звезди търсят по-добри светове, то от другата страна би
трябвало да има един по-добър свят". "Не, отвъд е нищото. Най-голямото
наказание за тези, които търсят по-добри светове, е нищото. Но може би
това не е наказание, може би това е награда. Човек толкова се мъчи, за да
открие онова, което не съществува, че накрая се поражда нуждата да
почива в нищото". После скачаш: "Ще играем ли?". И погълнат от някаква
неудържима радост, мяташ краката си отгоре ми, казваш, че не си звезда, а
комета и че краката ти са опашката на кометата, и тъй като светлината на
кометата е ослепителна, няма нужда лампата да е включена. Изключваш я и
се любим гака, както се бяхме любили в една далечна августовска нощ в
стаята с червените и изтъркани кресла, с подносите с фъстъци по
масичките, докато вятърът пееше между клоните на маслиновото дърво.
Същите жестове, същите усещания. От едно минало, което годините не са
заличили, се връщат хармоничните прегръдки, копринените милувки,
радостта да се потапяме заедно в река от заслепителна нежност, още
веднъж и още веднъж, и още, и още, сякаш това може да продължава вечно,
да се повтаря чак до старостта. Моята старост, твоята старост. А всъщност
ще продължи само тази последна нощ. "Не ме забравяй! Не ме забравяй
никога! Не трябва да ме забравяш!", шепне един глас, който вече не мога да
разпозная, дрезгав и трогателен, докато тялото ти обвива моето. Много по-
късно, когато нашата трагедия ще е приключила и на мястото на мъката,
която ще изглежда нелечима, Ще се е появил белег, който ще боли дори и
без да го докосваш, когато ще се е появила една различна и още по-ужасна
самота, в която ще си задавам безсмислени и абсурдни въпроси – защо
старостта не настъпва за всички и какво е смъртта, особено смъртта, която
връхлита преди старостта, и защо ти беше толкова влюбен в смъртта,
изплашен, вярно, но влюбен в нея, прелъстен до такава степен, че да ме
караш да ревнувам от нея. Все едно че е човек, че е жена, споменът за
последната вечер и за последната нощ ще предизвика у мен едно откритие.
Няма съмнение, ти си знаел. Бил си абсолютно сигурен, че водовъртежът е
задействан и че черната дупка ще те погълне.
 *

* *

Напуснахме хотела в три следобед, а самолетът ти излиташе в четири.

Таксито беше раздрънкано, движеше се безумно бавно и ти подканяше
шофьора: "Карайте малко по-бързо, моля ви, ще изпусна полета заради
вас". Но той отговаряше грубо: "По-бързо от това не мога, трябвало е да се
размърдате по-рано!". Изведнъж се озовахме в покрайнините на града,
двигателят започна да се дави и след това изгасна. "Бензинът ми свърши".
"Свършил ви е бензинът? Поемате курс до летището, без да имате
бензин?!". Намесих се, за да се избегне разправията. "Вижте, има една
бензиностанция тук наблизо, опитайте се да се доберете дотам". С
мрънкания и ругатни, с превключване на скоростите и гневно натискане на
газта стигнахме до нея и наляхме бензин. Но напразно. "Пак не върви. Има
повреда". "Има повреда ли?!". Погледнах те, опасявайки се, че ще
избухнеш в гняв – след като молбите и наставленията ти се бяха изчерпали,
ти беше проследил сцена i а мълчаливо, а това обикновено предвещаваше
изблици на гняв. Но съвсем не, изненадващо ти си стоеше кротко, все едно
че това не те засяга. Да не би да не беше разбрал? "Алекос, шофьорът каза,
че има повреда". "Още по-добре". "Още по-добре ли? Вече не искаш да
заминеш ли?". "Хм!". "Отговори ми, защото ако искаш да заминеш, трябва
да направим нещо!". "Хм!". Шофьорът прекъсна дискусията ни, още по-
груб: "И да заминавате, и да не заминавате, не може да ми стоите тук! Сега
ще извикам друг колега по телефона". "Щом желаете!". Направи го. Отиде,
обади се и се върна: "Няма друго такси. Да ви спра ли някое по пътя?".
"Щом желаете!". Направи го. Пуфтейки, застана насред пътя, но не
минаваше никакво такси, а вече беше почти три и половина. "Алекос, да се
върнем в хотела, ще заминеш утре". "Може би си права". Но докато казваше
това, а аз изпитвах огромно облекчение, прекомерно задоволство, не
толкова, защото ще останеш още една вечер, колкото защото имаше нещо в
това заминаване, което не беше наред, мина едно празно такси. И успокоен,
нашият шофьор го спря, спокойно премести куфарите в него, отвори ни
вратите, подканяйки ни да побързаме, казвайки, че този двигател е в ред и
че този шофьор ще кара бързо. Потеглихме отново към летището, беше
вече три и четирийсет. "Алекос... трябва ли да му обясня, че остават броени
минути?". "Не, защо искаш да насилваш нещата, съдбата? Онова, което
трябва, то е онова, което трябва да стане, то ще стане. Ако е писано да се
кача на този самолет, ще се кача, дори и да стигна след четири. Ако е
писано да не се кача, няма да се кача, дори и да стигна навреме". После ме
прегърна през рамената сериозен: "Иска ти се да останем още един ден
заедно, зная. И на мен ми се иска, но един ден повече или по-малко, един
месец повече или по-малко, какво значение има? От живота получихме
много ние двамата, а онова, което не сме, не можем да го получим с един
ден или месец в повече". "Защо казваш това?!". "Защото ти беше добра
спътница. Единствената възможна спътница".
Стигнахме на летището точно в четири. Полетът заминаваше,
самолетът всеки момент щеше да излети. Но един служител на компанията
те позна и нареди да те изчакат. След това взе багажа ти загрижено и
напрегнато, даде ти бордната карта и те поведе към паспортната проверка:
"Бързо, тичайте, бързо!". Ти го следваше, без да бързаш, забавяйки се на
всяка крачка, сякаш сега ти искаше да окажеш натиск върху съдбата, върху
правилото "онова, което трябва, то е онова, което трябва да стане, то ще
стане", или сякаш завръщането в Атина сега ти беше противно и дори се
спря да повъртиш в ръце комболоя пред стъклената врата, отвъд която
могат да преминават единствено пътниците. "В такъв случай, чао", ти казах
и ти подадох ръка. Никога не се прегръщахме на обществени места. Ти я
стиска в ръцете си, дълго, избягвайки Погледа ми. "Чао, алитаки".
Служителят тръпнеше: "Бързо, тичайте, бързо!". Ти кимна и стигна до
паспортната проверка. Продължи няколко метра, без да се обръщаш и беше
почти пред изхода. И там, изведнъж, с решителността на човек,
подчиняващ се на някакъв импулс, който не може да потисне, ти се върна
назад. "Какво правите, къде отивате?!", изкрещя служителят. Двама
полицаи скочиха и се опитаха да те спрат. "Не е позволено!". Ти ги
отблъсна надменно, без да ги поглеждаш и без да ги слушаш, озова се
отново на прага на стъклената врата и дойде до мен. Притисна ме в дълга,
трескава, мълчалива прегръдка. Целуна ме по устните, по челото, по
слепоочията. Взе лицето ми в ръце: "Да, ти беше добра спътница.
Единствената възможна спътница". След това още по-надменно, още по-
флегматично мина отново между изумените полицаи и слисания служител.
Последният образ, който пазя от теб, са два черни мустака, които изпъкват
на мраморната ти бледност и две влажни, неподвижни, разтърсващи очи,
които ме гледат втренчено отдалече, прониквайки в моите. Жив нямаше да
те видя никога повече.
ЧАСТ
ШЕСТА
ГЛАВА I
Смъртта е крадла, която никога не се появява ненадейно – ето какво се
опитах да ти кажа до този момент. Смъртта винаги се предизвестява с
някакъв мирис, с едва доловими усещания, с тихи звуци. Приближаването ѝ
се долавя. И докато ме прегръщаше на летището, ти си знаел, че жив няма
да те видя повече. Впрочем, твърде много пъти я беше ухажвал с
предизвикателствата си, възпявал в стиховете си, призовавал с
притесненията си, че няма да я познаеш, да я предусетиш, да разбереш, че
ще пристигне всеки момент. Но ето какво, другите пъти я беше отблъсвал
или отпращал, миг преди тя да те сграбчи. Докато след онази прегръдка, ти
се впусна към нея като нетърпелив влюбен, копнеещ да бъде похитен от
нея. Пресметнал ли го беше или беше уморен да живееш, уморен да губиш?
И трите неща едновременно. Равносметката ти беше породена от умората
да живееш, а умората да живееш се дължеше на умората да губиш. В
нощта, когато беше опустошил къщата в гората, ти си беше дал ясно
сметка, че всеки етап от твоята приказка е приключвал с поражение.
Достатъчно беше само да се обърнеш назад, за да проумееш, че
проклятието за неуспех тегне неумолимо над живота ти като тумор.
Достатъчно беше само да се върнеш назад през последните осем години, за
да осъзнаеш, че единствената ти победа беше фактът, че не беше отстъпил
пред нищо и пред никого, че не се беше примирил дори в моментите на
отчаяние или на безверие. Атентатът срещу Пападопулос се беше
провалил. Страданията ти по време на ареста, на процеса, на издаването на
присъдата ти не бяха трогнали Гърция. Бягствата ти от затвора не се бяха
увенчали с успех, за да видиш слънчевата светлина, трябваше да разчиташ
на милосърдието на тиранина. Планът за Акропола си беше останал само
фантасмагория, нелегалните ти пътувания до Атина ти бяха донесли само
страдания, надеждата да организираш въоръжена съпротива беше
пропаднала. А завръщането в родното място – поражение; изборът ти да
влезеш в политиката на политиците – грешка; предизборната ти кампания –
истинска катастрофа; дейността ти като депутат – провал. Както и усилието
ти да се впишеш в някоя партия и искането ти непочтените хора да бъдат
изгонени от нея. Опитът ти да напишеш книга – също. Колкото до великото
ти прозрение, че идеологиите не траят дълго, тъй като всяка идеология се
превръща в доктрина, а всяка доктрина се сблъсква с реалния живот, с
факта, че той не може да бъде поставен в конкретни рамки, колкото до
великото ти откритие, че моделите за десница и за левица нямат смисъл, че
по-скоро са еднакви, тъй като и двата са поддържани от фалшиви алибита,
и двата са обречени на един и същи край. Тоест биват смазани от Властта,
ти не беше способен нито да ги формулираш като убеждения, нито да ги
подкрепиш твърдо с факти. Беше ги заключил в хранилището на идеите в
зародиш и на невъзможните начинания, като ту ги съсредоточаваше в
поетични лозунги, ту ги неутрализираше, отстъпвайки пред мръсния рекет
на противниковите барикади, тоест, приобщавайки се към страната на
лъжците, носещи гащи с надписа "Народ", но които под "народ" разбират
тълпата, която ги аплодира. Единствено чрез твоя твърде уникален личен
казус беше показал, че всяко човешко същество е личност, която не
подлежи на генерализиране и е несъвместима с понятието за маса,
следователно спасението трябва да се търси в индивида, който
трансформира самия себе си.
Накратко, с каквото и да се беше захванал, се беше озовавал с празни
ръце и във всичко се беше провалял, във всичко – като терорист и
конспиратор, като оратор и мислител, като политик и като лидер. Като
лидер също, тъй като винаги те бяха слушали само шепа симпатизанти,
подчинени на твоя чар, а не привлечени от твоето послание, и единствено в
следобеда на шествието те бяха последвали няколко души благодарение на
един неправилно изтълкуван жест. Никога не беше имал последовател,
съюзник, на когото да разчиташ. Единственият събеседник, който беше до
теб в самотата ти през онези години, бях аз, но крепях връзката ни на
тайнствените основи на любовта и ти ме беше упрекнал, че не те обичам
заради това, което представляваш, а заради онова, което исках да
представляваш, но не представляваше: Нгуен Ван Сам, и Хюн Ти Ан, и
Чато, и Хулио, и Маригела и отец Тито де Аленкар Лима – стереотипите от
моето минало, изживяно на базата на стереотипи, и при всяко отклоняване
от тези стереотипи бягах разочарована, използвайки претексти, бунтувайки
се, отсъствайки точно когато е трябвало да бъда до теб. И истинската ти
спътница продължаваше да бъде самотата. Вярно, съдбата на Дон Кихот, на
героите, на поетите е такава. Но настъпва винаги ден, в който човек, дори и
да е герой, дори и да е поет, не издържа повече да скита сам в пустинята.
Настъпва винаги момент, в който се уморява да живее, защото се уморява
да губи, с отегчение си казва: "Трябва да спечеля поне веднъж" и казвайки
го, той мисли за смъртта (надвиснала със своя мирис, близка), като че ли е
печеливша карта. Като че ли е коз или награда. Защо да остаряваш? Защо
да проточваш усилието, наречено живот? За да понесеш същите поражения,
тоест за да повториш същите грешки или за да се нагодиш и да повехнеш в
сивотата на отрицанието и на еднообразието? "Вече не е луд анархист, буен
и непокорен, вразумил се е, пораснал е". "Струва ми се, че се сещам кой е.
Не е ли онзи, който сложи бомбата и открадна архивите на ЕСА?". Със
смъртта си обаче ти щеше да придадеш някакъв смисъл на саможертвите
си, на страданията си, на провалите си. И накрая хората щяха да ти обърнат
внимание и да те разберат. Макар и да не го изразят добре, с цветя и
знамена и с викове "неговият холокост, неговият пример", те щяха да са с
теб, щяха да покажат, че стадото може и да не бъде стадо, че доктрините
рухват пред инициативността на отделния човек, пред непокорството на
отделния човек, пред смелостта на отделния човек, че всеки един е някой,
стига да иска, че спасението е в индивида, който трансформира самия себе
си. И може би Планината щеше да се разклати леко, може би канарата на
върха ѝ щеше да се олюлее. И древните хора също са казали, че няма герой,
който да е оценен приживе така, както е оценен след смъртта му. Впрочем
героите от митологията никога не умират от старост, никога не издъхват от
някаква болест в болнично легло. Те си отиват в разцвета на младостта, от
насилствена смърт и почти винаги последният акт на тяхното приключение
е на практика самоубийство, извършено чрез този, който ги убива. Умират,
за да не умрат, оставят се да бъдат убити, за да победят поне веднъж, ето
това е ужасната и гениална равносметка, която, съчетавайки себеотрицание
и гордост, алтруизъм и егоизъм, доброто и лошото ти око, ти си направил,
приемайки безусловно, ин екстремис срещата в Самарканд, хвърляйки се
самоубийствено в обятията на Смъртта.
Гениалната и зловеща равносметка назря в рамките на един месец.
През месец април. Съзнателно или не? Границата, която разделя
съзнателното от несъзнателното, е много тънка. Щях да науча, че
прибирайки се в Атина, си изглеждал лишен от каквато и да било
жизненост и обзет от някаква мистериозна апатия. Прекарвал си голяма
част от времето си в офиса, където секретарката те заварвала винаги да
седиш със замъглен поглед, със сключени устни, със скръстени ръце, с вид
на човек, който е обсебен от някаква мисъл. Не си отмествал поглед дори
когато телефонът звънял или когато тя ти говорела и за да отговориш
сепнато: "Кой е, какво има?", трябвало човек да се приближи до теб и да те
подръпне за ръкава. Когато сервитьорът от бара под офиса ти донасял
топло кафе, не си виждал нито него, нито чашката, която оставял на масата,
а след това, забелязвайки я, си я съзерцавал учуден – как се е озовала там,
кой я е донесъл? Понякога си се изправял много бавно, с въздишка, и си
тръгвал да обикаляш из стаите. С ръце в джоба, с превити рамене, с
наведена глава, правейки три крачки напред и три назад както в "Бояти".
Ако стъпките ти те отвеждали до бюрото на секретарката, си я гледал, без
да я забелязваш, и очите ти били толкова безжизнени, че тя се плашела:
"Господин Панагулис! Зле ли ви е, господин Панагулис?". Чувствал си се
зле. Казвал си го на всички. Стомахът те болял, краката те болели, не си
можел да спиш. "Взех двойно приспивателно и нямаше резултат". Или:
"Задрямал съм към пет и в седем вече бях буден". Или: "Краката ми не ме
държат и стомахът ми изгаря от киселини. Не мога да преглъщам". Ядял си
съвсем малко, само вечер, изненадващо си престанал да пиеш, твърдейки,
че от миризмата на вино ти се гади. Утолявал си жаждата си с оранжади и
твоите вечери не били вече весели пиршества, на които да се напиеш, а
повод да хапнеш малко и да постоиш за известно време в нечия компания.
Някой отбил се приятел или някой упорит подмазвач, или някоя настървена
менада. Но и с тях си бил мълчалив и отнесен, сякаш умът ти бил на
хиляди мили или бил обгърнат от някаква криеща тайни мъгла. И една
смразяваща подробност към твоята Примавера сега си проявявал
необяснима омраза. Тряскал си вратите, карал си я грубо, доставяло ти
удоволствие да ѝ ръчкаш скоростния лост, да жулиш гумите в ръба на
тротоарите, да я паркираш на една страна, излагайки я на движението и на
ударите на останалите автомобили, да я цапаш с наслада. Отвън била
винаги прашна и мърлява, вътре склад за листове хартия, парцали, фасове,
вестници и мърсотии от всякакъв вид. Освен това си я давал на всеки,
който ти я поискал назаем, проявявайки пълно безразличие, ако ти я
връщал с нови драскотини или с нови поражения – сякаш била станала
символ на твоята разпадаща се душа.
Аз не знаех това, дори не подозирах, че душата ти се разпада. Мислех,
че си спокоен, тъй като беше убедил "Та Неа" да не протака повече и да
публикува документите в рамките на един месец. Единствения път, когато
се обезпокоих, беше през първите десет дни на април, когато ти ми се
обади и ми каза, че отново са влизали вкъщи и отново се опитали да
откраднат документите ти. "Ало, аз съм, мен съм. Познай какво се случи.
Тази нощ, когато се прибрах, заварих някакъв тип вкъщи". "Някакъв тип
вкъщи ли?!". "Да, спипах го, докато се опитваше да разбие вратата на
стаята". "И ти какво направи?!". "Нахвърлих му се с юмруци. После го
обезвредих, взех го в плен и го затворих в едно мазе. Все още го
разпитвам". "И кой е той? Кой го е изпратил?". "Точно това се опитвам да
разбера, засега мога само да ти кажа, че се казва Херодотос". "Може би е
просто крадец, Алекос". "Не, не е просто крадец. Знаел е, че фотокопията
са в стаята". "Но как така! Още ли ги държиш там? Още ли не си ги
преместил на сигурно място аро ;". "Къде искаш да ги държа? Във вилата
на Авероф ли?". "Алекос, чуй ме...". "Никакви проповеди, чао". Останах по-
скоро смаяна, отколкото обезпокоена. Възможно ли беше да продължаваш
да държиш съкровището си в онзи апартамент, в онази стая, на
разположение на когото и да било? И не беше ли странно, че за този
обезпокоителен епизод ти говореше почти с лекота, "познай какво се случи,
тази нощ заварих някакъв тип вкъщи, взех го в плен и го затворих в едно
мазе"? Ако съдеше по тона на гласа ти, човек би си помислил, че това ти е
забавно. Или грешах? За да се уверя, изчаках няколко часа и после ти се
обадих. Но този път от гласа ти лъхаше тревожно примирение: "Да, аз съм,
какво ще ми кажеш?". "Аз нищо, Алекос! Ти си този, който трябва да ми
разказва!". "Какво?". "Как така какво? За въпросния Херодотос, когото
държиш в мазето. Проговори ли?". "А, да! Проговори". "И кой го е
изпратил?". "Уф, това не е за обсъждане по телефона. Пък и на кого му
пука, не е важно". "Не е важно ли?! Някакъв непознат влиза вкъщи през
нощта, ти го заварваш да разбива вратата на стаята, обаждаш ми се, за да
ме информираш, и после не било важно!". "Не е важно, защото това не
променя нищо. Колкото до него, касае се за един нещастник, дори
съжалявам, че му се нахвърлих с юмруци. Горкият, целият е в синини". "И
няма ли да го предадеш на полицията?". "Не". "Няма ли да информираш
пресата?". "Не". "Алекос, не те разбирам". "Ех! Може би започвам да
помъдрявам. Животът и без друго е толкова труден, защо да го
усложняваме излишно? Пипнах го, научих, каквото исках да науча, и
реших, че ми е все едно. Точка". И с това изречение приключи една тема, на
която по-рано би посветил реки от думи, океан от гняв. Нямаше да успея да
ти внуша моето убеждение, че се касае за много сериозен случай.
Напротив, на тези ми опити щеше да реагираш толкова грубо, че да ме
накараш да си помисля, че въпреки магията на двайсет и осемте дни и
прегръдката на летището, ти се откъсваш от мен. "Нещо ново за твоя
пленник?". "Какъв пленник?". "Херодотос, кой друг? ' "Остави го
Херодотос, какво си мислиш, че значи той". "Значи, Алекос, значи". "Дали
значи или не, си е моя работа". "Що за любезен отговор е това?". "Отговор
на човек, на когото му е писнало. Писна ми от теб, както от Херодотос. Чао,
не мога да те слушам. И не ми се обаждай за всяка глупост! Само да знаеш
какви проблеми имам!".
Имаше. Като се започне от партията. След като оставката ти беше
отхвърлена, беше постигнал някакъв вид примирие с партията. Но през
следващите дни бяха излезли наяве още доказателства за колаборационизма
на Цацос и войната отново беше подета, утежнена от факта, че той беше
предложил най-нагло да ти бъде отнето председателството на младежката
група и за да надделее, се беше присъединил към някакво течение, което
германските социалдемократи финансираха в замяна на ултраумерена и
неутрална политика. Така че към усилието ти да се бориш, се прибавяше и
възмущението ти, че те напада именно тази шайка от занаятчии без идеали,
от безскруполни йесмени. Освен това имаше неприятности и с "Та Неа",
пречки, които не беше предвидил. Например рекламните анонси, които
радиостанциите и телевизията отказваха да излъчват от страх да не се
компрометират, или последователността на издаване на архивите. Ти с
право настояваше, че поредицата трябва да започне с документите, касаещи
Авероф, тъй като бяха най-сериозните и тъй като в противен случай той
щеше да има време да предприеме някаква юридическа стратегия.
Журналистът, на когото беше поверил редакцията, Янис Фацис обаче
настояваше, че трябва да излязат най-накрая, защото очакването щяло да
им придаде по-голямо значение и драматизъм. Фацис, когото ти харесваше,
беше подкрепен от някакъв негов началник, когото ти ненавиждаше до
такава степен, че го наричаше господин "Малака", тоест господин "Дебил",
и всичко това изостряше лошото ти настроение, липсата ти на апетит и
безсънието ти. Въпреки това безразличието ти към Херодотос и
откъсването ти от мен не се дължаха на тези проблеми, а на някаква
мистериозна апатия, в която се затваряше като охлюв, който се сгушва да
спи в черупката си. С други думи, това, което се случва на обречените на
смърт във фазата, предхождаща състоянието на кома. Преди да настъпи
състоянието на кома има една фаза, по време на която те се затварят в
някакво мистично усамотение – отблъскват хората, които са обичали,
игнорират нещата, които са ги въодушевявали, освобождават се от
чувствата, от любопитството, от желанията, от всичко, което представлява
мост към живота. Но това не е заключителната фаза, защото в момента. В
който си помислят, че са се освободили от всякаква връзка, от всякакво
изкушение, в тях избухва гневен вопъл, сякаш носталгия по живота, който е
хубав дори и да е лош. В живота има слънце, вятър, зеленина, синьо небе. В
живота има наслада от някоя храна, от някоя напитка, от някоя целувка. В
живота има радост, която компенсира сълзите, има добро, което компенсира
злото. В живота има всичко, противоположно на нищото. От другата страна
има покой, мрак, нищо. И тогава желанието му да обича, да желае, да се
бори се възобновява. Най-вече да се бори. Това е някакво мистериозно,
болезнено желание, крехко като кристал. И е много кратко. Но на един
герой му е достатъчно, за да се подложи на последното изпитание.
 *

* *

Последното изпитание започна през седмицата, когато съдбата за

пореден път си послужи с мен – брънка от механизма, пръстен от веригата.
Беше средата на април, наближаваше Великден, който в моята и в твоята
страна се падаше на различни дати – католическият беше на 18, а
православният на 25, когато телефонът иззвъня и чух обичайния весел глас:
"Ало, аз съм, мен съм, калимера, добър ден, алитаки!" "Слава богу! Днес си
доволен. Нещата добре ли вървят?". Да, отговори ти, вървят прекрасно,
защото си напуснал омразната партия за втори път и завинаги – вече нямаш
нищо общо с политиката на политиците. "Наистина ли?". Наистина, и
гърлото те боляло от виковете, с които си ги проглушил. Чувствал си се
като Демостен заради нещата, които си им казал Каква реч, не, по-скоро
какъв бой! На всичкото отгоре в парламентарната група, където слушали и
другите. Първо си затворил човката на Цацос, хвърляйки му в муцуната
писъмцата му до Даскалопулос и доносите му до Хазизикис. После си
затворил и човката на аверите му, прочитайки едно интервю на Бранд,
онова, в което той признава, че финансира техния клан. Накрая си попитал
на какъв социализъм се позовава тази центристка лига, когато говори за
социализъм. На непонятния и неясен социализъм на немската
социалдемокрация ли? На празнословния и лъжовен социализъм на онзи
демагог Папандреу ли? На тоталитарния и сектантски социализъм на
фанатиците, които искат да пренесат Камбоджа в Европа ли? Всички са
социалисти, дявол да го вземе! Освен християнството не съществувала
друга по-обезценена монета от соцализма. Толкова обезценена, толкова
одумвана, толкова хулена, че цялото злато на Форт Нокс не би стигнало, за
да възвърне малко от стойността и авторитета си. И най-ужасното било, че
макар и носейки я в портфейла си, макар и използвайки я със затворени очи
за всякаква глупост, никой не знаел какво по дяволите означава, освен
онова, което било написано в някаква книга, прочетена само от една шепа
учени. И в случай че означавало онова, което ти си се надявал – мечта да се
продължи напред и светът да се направи малко по-свободен и по-чист, така
ли възнамерявали да я осъществят? Продавайки се за шепа марки,
държейки един идиот, само защото е племенник на Президента на
Републиката, нападайки теб, ти, който си искал да изобличиш мръсната
десница, десницата на аверофците? "След което разбих стола в масата и я
счупих, излязох и, тръшвайки вратата, изкъртих ключалката". "Ах!".
"Казват, че ще бъда изключен, тъй като оставката ми не била взета под
внимание". "Ах!". "И сега ме мразят единодушно – в левицата, в десницата,
в центъра, в крайната левица, в крайната десница, и в крайния център.
Пълно единодушие". "Ах!". "Така че, ако тази нощ ме блъсне камион или
бъда отровен от ястие с гъби, не ме питай кой ме е убил. Ще са ме убили
единодушно – левицата, десницата, центърът, крайната левица, крайната
десница, и крайният център". "Ах!". "Щастлив съм". "Щастлив?!". "Да,
защото животът ми харесва. В живота има слънце, вятър, зеленина, синьо
небе, наслада от някоя храна и някоя напитка, от някоя целувка, има радост,
която компенсира сълзите, има добро, което компенсира злото, има всичко
и те обичам". "Аз също". "Както и радиото, което в този момент излъчва
рекламните анонси на "Та Неа" – "Александрос Панагулис разкрива
тайните архиви, които правителството не можа да открие"". "Алекос, това
вече наистина е хубава новина! Значи успя! Кога започва веселбата?".
"След три дни, в неделя"... "Хм! Жалко, че в неделя няма да бъда в Атина. В
неделя ще дойда в Италия. Ще дойда с Примаверата и ще остана до
четвъртък или петък". "Алекос...". "Така ще съм далече от шумотевицата и
ще сменя цвета на Примаверата, ще я пребоядисам в синьо. Синьото се
слива с мрака, но какво от това, ако после трябва да ѝ сменим и името. Ще
я кръстим "Есен"". "Алекос...". "Резервирай си място в спален вагон за
Бриндизи, аз ще се кача на ферибота в Патра, ще сляза в Бриндизи, ще се
срещнем на пристанището и ще продължим заедно за Рим или Флоренция".
"Алекос!". "Какво има? Не ти се идва в Бриндизи ли?". "Не, Алекос,
Бриндизи няма нищо общо. Работата е там, че в неделя вечерта или в
понеделник сутринта заминавам. Отивам в Америка". "Но в неделя е
Великден, католическият Великден! А понеделник е великденският
понеделник!". "Да, Алекос". "На Коледа и на Великден винаги сме били
заедно, винаги!". "Да, Алекос, но този път се подразбираше, че няма да
прекараме заедно Великден, защото аз трябва да отида в Америка! Бяхме го
обсъдили, Алекос!".
Бяхме го обсъждали, и то често. Бях ти казала, че на 18 или 19 април
ще ходя в Ню Йорк, а оттам в Масачусетс за конференция в един колеж.
Темата на конференцията беше "Изкуството на журналистиката и
формирането на политическото съзнание в Европа чрез пресата" и след
няколко скептични реплики ти беше стигнал до заключението, че темата е
добра. Дори ми беше подсказал някои проучвания за писарите, които през
шестнайсети век обикаляли от имение на имение със записаните от тях
политически новини. "Не си ли спомняш, Алекос?". "Спомням си много
добре, че казах: "Пристигам в неделя на 18 април и ще остана почти цяла
седмица". Твоята конференция е на 26. Имаш предостатъчно време да
заминеш на 24 или на 25, та дори и на 23" "Не, Алекос, не, защото съм
поела доста ангажименти в Ню Йорк в дните преди това. И за това
говорихме!". "Ангажиментите ти в Ню Йорк ги отмени, много е просто".
"Не е възможно, Алекос "Нищо не е невъзможно, освен да не умреш".
"Слушай, Алекос, защо не хванеш веднага самолета? Така ще бъдем заедно
до неделя вечерта или понеделник сутринта и...". "Не. Ако дойда, то ще
дойда за една седмица. Ако дойда, ще дойда с Примаверата, за да ѝ сменя
боята. И за да я махна оттук и да не се изкушавам да я използвам по време
на шумотевицата". "Добре тогава, докарай я. Ще се видим за двайсет и
четири часа и...". "За двайсет и четири часа не става". "Алекос, бъди
разумен! Постарай се поне веднъж да се нагодиш към моите нужди и недей
да капризничиш!", "Ти капризничиш". Ти капризничиш, аз капризнича, ти
си виновен, аз съм виновна. Когато изпадахме в подобни пререкания,
нашият антагонизъм се развихряше и нито единият от двамата не желаеше
да отстъпи. Накрая ми изкрещя да си ходя в Америка, на Луната, в ада, че
ти няма да дойдеш, че няма да сменяш никаква боя, че ще си задържиш
Примаверата в Атина и прекъсна разговора, оставяйки ме с образа на една
голяма зелена муцуна, която кара бясно, с две огромни блеснали жълти очи,
преследвана от други жълти очи. Обичайният човешки, зловещ образ на
Смъртта с облика на автомобил. Тогава започнах да си мисля, че може би
наистина мога да отложа ангажиментите си в Ню Йорк, да замина шест дни
по-късно, с други думи, да те успокоя, и през нощта ти се обадих, за да ти
кажа: "Ти спечели, скъпи, добре, промених плановете си". Но телефонът
даваше свободно. Беше отишъл да потушиш гнева си в някакъв бузуки бар
с един грък от Цюрих и той ми разказа, че си изглеждал като обезумял,
непрекъснато си купувал рози и гардении и си ги хвърлял на оркестъра, за
да свири песента, която те беше обсебила две години преди това –
"Животът е кратък, много, много, много кратък", и по някое време си искал
да вземеш две проститутки и да ги заведеш на улица "Колокотрони". Не си
го направил, понеже гръкът от Цюрих ти попречил: "Уморен си, почини си,
да умреш ли искаш?". А ти: "Хм! Знаеш ли какво погребение биха ми
устроили, ако умра сега? Най-малко един милион души. И дори Папандреу
би се навел да целуне ковчега ми, дори Цацос би казал, че съжалява.
Единственият, който би замълчал е може би Авероф". Не си бил пиян
обаче, говорил си за Камю, за Епикур, за щастието, което човек търси в
удоволствията, във виното, в проститутките, забравяйки, че щастието
съществува само в атараксията, тоест в отсъствието на болка, и тъй като
смъртта е отсъствие на всичко, е отсъствие и на болка, следователно тя е
щастие. "Щастието на камъните, казва Камю". Изглеждал си обсебен от
този израз: "Щастието на камъните". Всяко твое изказване завършвало с
"щастието на камъните".
Но аз не знаех, че ти вече желаеш щастието на камъните, нищо не
можеше да ме наведе на тази мисъл и се ядосах, че не те открих. Призори
спрях да звъня, заклех се, че ще спазя американската си програма и се
чухме едва на 18 април. Именно от този момент нашите телефонни
разговори стават важни, ключови елементи за възстановяването на
мозайката на твоето последно изпитание. Едно толкова жестоко, толкова
свръхчовешко изпитание, че да помрачи ума и паметта ти. "Ало, аз съм,
мен съм". "Значи наистина не дойде? Не изневери на каприза си". "Така е
по-добре, алитаки, така е по-добре. Не можеш да си представиш колко
работа имам тук, колко притеснения. А ако бях дошъл, щях да докарам
Примаверата, а тя ми е нужна тук, защото вече не спя на улица
"Колокотрони". Спя в Глифада. Как щях да се придвижвам по два пъти на
ден от Атина до Глифада без автомобил?". "Затова не съм те открила
миналата нощ! Можеше да ме предупредиш, нали?". "Казах ти!". "Кога?".
"Вчера". "Но нали вчера не сме се чували!". "А, вярно". "Както и да е, защо
спиш в Глифада? Да няма още някой Херодотос?". "Не, това е предпазна
мярка. Знаеш ли, "Та Неа" излезе. Днес има една дълга статия. Цялата
първа страница е посветена на моите документи. Но великият ден е утре.
Същинската публикация започва утре". "С документите за Авероф ли?".
"Не, за съжаление не, Господин "Малака" не отстъпи, посира се от страх.
Започва с дневника на Хазизикис". И веднага след това умопомрачението
ти: "Знаеш ли защо ти се обаждам?" "За да ми честитиш Великден и за да
ми поискаш извинение, задето не изневери на каприза си". "Не, за да ти
кажа, че ще прекараме заедно православния Великден, следващата неделя!
В Париж! "В Париж ли?!". "Да, на 23 трябва да отида в Париж, за да
участвам в един конгрес на чилийските изгнаници и... не съм ли ти казал?
Странно, струваше ми се, че съм ти казал. Във всеки случай съм обещал да
отида и ти ще дойдеш при мен в Париж. Ще останем там до понеделник
или вторник и после ще отидем в Кипър". "В Кипър?!". "Да, трябва да
взема нещо, което... не мога да ти обясня по телефона, но можеш да се
сетиш. Нещо с превъзходно качество". "Алекос...". "Харесва ли ти идеята за
Париж и Кипър? А? Харесва ли ти?". "Алекос... Утре заминавам за
Америка. Забрави ли?". "За Америка ли?". "Да, скъпи, за Америка. Нали
затова се скарахме преди три дни?". "Хм! Вярно. Сега си спомням". "Сега
ли си спомняш?!". "Да, бях забравил. И какво ще правиш в Америка?".
"Алекос, какво става с теб? Конференцята в колежа в Масачусетс, и това ли
си забравил?". "Хм! Вярно. Сега се сещам. Значи няма да дойдеш с мен в
Париж". "Не, скъпи, не!". "Нито в Кипър". "Не, скъпи, не". "Жалко!".
"Алекос, добре ли си, Алекос?". "Да, да. Кога ще се върнеш от Америка?".
"На 4 или на 5 май". "Хм! Вярно. Сега се сещам. Значи ще се видим на 5
май. Ще дойда при теб на 5 май. Не, ще дойдеш ти при мен на 5 май,
Уговорката остава за 5 май". Повтаряше датата 5 май като развалена плоча,
която свири все един и същи фрагмент, сякаш ти костваше ужасно усилие
да не я споменаваш и сякаш дори да мислиш, беше агония. И въпреки това
в моментите на най-голямо напрежение умът ти оставаше по-бистър и от
излъскано огледало и за датите имаше невероятна памет. Например по
време на караницата ни беше запомнил прекрасно, че конференцията ми в
Масачусетс е на 26 април. Странно, наистина странно, си казах. И затворих
телефона, обзета от някакво неприятно усещане, което беше по-силно и от
изумлението ми.
Нямаше да се изумя толкова, ако знаех, че съгласявайки се
публикацията да започне именно с дневника на Хазизикис, ти ще нарушиш
поетия към Фани ангажимент: "Ако има нещо срещу съпруга ти, аз те
уверявам, че няма да го използвам. Повярвай ми, момиче, сигурен съм, че
мога да се сдобия с архивите, без да ти създавам проблеми и без никой
никога да научи...". Но освен това съществуваше и фактът, че именно през
тези дни ти се беше сдобил с документа, който щях да получа след смъртта
ти – един лист с протоколен номер 98975. Високо вляво, написано на
машина: "От централата на КИП до Министъра на отбраната Евангелис
Авероф. Строго секретно. Отдел за спешно реагиране", високо вдясно беше
написано на ръка: "Получено на 6 април 1976 в 9.30 часа". По средата,
отново на ръка: "Г-н Министър. 463". И пишеше: "Имаме честта да Ви
информираме, че въз основа на устната ви заповед от изминалите дни
полковник Константинос Константинопулос и още един офицер от
Генералния щаб ще се присъединят към нашата група в Кипър, за да вземат
секретните документи на атинската ЕАТ-ЕСА, които се намират в ръцете на
един сътрудник на депутата Панагулис. Тази служба остава на Вашите
заповеди и очаква Вашите по-нататъшни разпореждания".

* *
 Нещата се развиха стремглаво именно след този документ и след
направения от "Та Неа" избор. Преди всичко заплахите по телефона:
"Панагулис, ако не се вразумиш, ще се разкайваш! Ако не си свиеш
перките, ще ни платиш, Панагулис!". Освен това и ожесточението на
магистратурата, която посредством някакъв си съдия на име Гювелос се
противопостави на публикацията. Когато рекламните анонси бяха излъчени
по радиото, Гювелос, един амбициозен и много инициативен тип, вече беше
проявил признаци на безпокойство. В действителност веднага се обади в
"Та Неа", за да разбере за какво става дума и естествено ти не го взе на
сериозно. "Не допускам, че иска наистина да ни попречи", каза на Фацис.
"Ще видиш, че ще се успокои". В неделя, на 18 април обаче, тоест в деня на
публикацията, която предхождаше дневника на Хазизикис, ето че се обади
пак, за да те разубеди. И в понеделник, 19-и също, и във вторник, 20-и
също. Този път, за да те извика в кабинета си заедно с Фацис. И въпреки
всичко в този дневник нямаше нищо сензационно, нищо, което да хвърли
петно върху някой член на правителството. Въпреки драматизма, с който
биваше представен, в него се обясняваха единствено методите, с които
всеки ден КИП е предавал на ЕСА папките за специалните следени лица.
Читателите дори останаха разочаровани. "Това ли е всичко?". Колкото до
папките, които Фацис и началникът му бяха подбрали като пример, те се
отнасяха за хора, чиято съвест беше абсолютно чиста, хора от съпротивата
като Маврос и Канелопулос. Така че поканата от 20 април те подразни.
Защо Гювелос се засяга толкова? От какво се страхува? Може би от това, че
ще види папката с номер 23: "Евангелис Авероф – бивш депутат –
последовател на преходната политика между националното правителство и
бившите политици. Вече сътрудничи и се контролира от висши
представители на КИП, с много положителни резултати до този момент"?
Когато разбра, че Гювелос те привиква на следващия ден, 21 април –
годишнината от преврата на Пападопулос, раздразнението ти прерасна в
гняв. "Гювелос! Искаш да отпразнуваш 21 април ли, Гювелос?", му
изкрещя в отговор. И да не те чака, няма да приемеш поканата му, ако иска
да говори с теб, да дойде той, но с танкове, защото няма дори да му
отвориш вратата, няма да го приемеш. После накара Фацис да направи
същото. След което на 22 април, четвъртък, Гювелос дойде във вестника.
Говори с Фацис и с началника му и постави исканията си на масата – "Та
Неа" да преустанови незабавно публикацията и архивите да му бъдат
предадени. Изисква го и министърът на отбраната, който като началник на
ЕСА и на КИП е единственият в състояние да упълномощи
разпространението на подобни документи. И ако "Та Неа" не се подчини,
той ще издаде заповед да бъдат иззети. Да те информират. Информираха те
и твоят отговор беше непреклонен: "Кажете на Гювелос да си избърше
задника със заповедта си!".
Да, твоята борбеност отново се беше разразила. Но на каква цена.
Хората, които бяха покрай теб, казваха, че било достатъчно да те погледнат,
за да разберат че това ти коства голямо усилие и че напрежението те
съсипва. Не си стоял на едно място, ту си си свалял сакото, мърморейки, че
ти е топло, ту си го обличал пак, мърморейки, че ти е студено, ту си си
разхлабвал вратовръзката, ту си си разкопчавал ризата, ту си се оплаквал,
че те боли стомахът: "Имам температура. Чувствам се зле. Стар съм. Ох,
колко съм стар!". Случвало се и да посочваш къщите на улица
"Колокотрони" и да казваш: "Хм! От някой от онези прозорци биха могли
прекрасно да ме застрелят. Хм!". Мисълта, че някой иска да те убие,
всъщност не те напускала и за миг. Това ли предизвикваше помрачаващите
ума ти състояния на дезориентираност? Когато ти се обадих от Ню Йорк, в
нощта между сряда и четвъртък, в Атина беше вече четвъртък сутринта,
изглеждаше, че витаеш в някаква мъгла: "Пристигнала си вече, хубаво!
Браво!
Аз пристигам утре следобед, с "Олимпик". Ще дойдеш ли да ме
вземеш от летището?". "От летището ли, Алекос?! Какво летище?!". "Как
така какво летище?! Парижкото летище, нали така? Така оттам ще отидем в
Кипър и...". "Алекос! Алекос, ти къде си мислиш, че съм?!". Мълчание.
Последва объркан шепот: "Къде си? Откъде ми се обаждаш?". "От Ню
Йорк, Алекос! В Ню Йорк съм!". "О, не! Аз си мислех, че си в Париж".
"Алекос, какви ги говориш? Нали ти се обадих и вчера от Ню Йорк?!". "Хм!
Вярно! Хм! Но какво правиш в Ню Йорк? Защо си там? Не трябваше ли да
се срещнем в Париж, да бъдем заедно на православния Великден и в
понеделник да отидем в Кипър?". Идваше ми да заплача. "Не, Алекос, не.
Пак си забравил!". "Вярно. Пак съм забравил". "Алекос, какво става с теб?".
"Какво ли не. Уморен съм, толкова съм уморен. Писнало ми е, толкова ми е
писнало. Не мога повече. Отсича ми краката, отсича ми краката. Знаеш ли
какво ще ти кажа? Когато приключа с тази история, ще напусна и
Парламента. И ще се захвана пак да уча математика. Вместо да продължа с
писането на книгата, ще започна пак да уча математика. И без това няма
полза от писането на книги. Нито пък има полза от стоенето в Парламента.
Ох, как ме боли главата, как ме боли! Получи ли фотокопието на
документа?". "Какво фотокопие, какъв документ?". "Онова, което ти
изпратих преди два дни във Флоренция". "Алекос, при положение че съм в
Ню Йорк, как да съм получила фотокопието, което си ми изпратил преди
два дни във Флоренция?". "Вярно. Права си. Виждаш ли колко съм уморен.
Веднага щом го получиш, го прибери". "Ще го приберем заедно, когато се
върна, Алекос". "Точно така, когато се върнеш. Но кога се връщаш?". "На 5
май, Алекос, знаеш! Говорихме за това сто пъти!". "Хм! Да, вярно. На 5
май. Ще се видим на 5 май. А трите броя на "Та Неа" получи ли ги?". "Къде
да съм ги получила?" "Ах! Пак забравих, не може да си ги получила,
изпратих ги във Флоренция. Така е по-добре. И без това няма нищо в тях.
Продължават да публикуват тъпотии, попаднал съм в ръцете на глупаци.
Чао, ще се чуем утре. Утре ще съм в Париж, в хотел "Сен Сюплис". Не, не в
"Сен Сюплис", а в "Луизиана". В "Сен Сюплис" или в "Луизиана"? И това
не помня, cataramene Criste! Този нещастник Гювелос не само че ми
досажда, ами и ми съсипва паметта!".
Заповедта на Гювелос беше издадена на 23 април. "Тъй като Военният
съд започна разследване за документите на ЕСА, тъй като един вестник
публикува тези документи, тъй като хората, които са се сдобили с тях, не ги
предават на магистратурата, въпреки че бяха поканени да го сторят чрез
формалностите на закона, тъй като се оказа невъзможно да бъдат
конфискувани, тъй като публикацията им може да възпрепятства работата
на правосъдието, решихме да я забраним, считано от днес". Текстът
пристигнал в "Та Неа", докато ти си летял за Париж, без да знаеш, че
заплахата е изпълнена, напротив, дори убеден, че тя няма да бъде
изпълнена. По време на пътуването това щеше да ми го разкаже пътникът,
който седял до теб, някакъв бизнесмен, приятел на Караманлис, ти си
изглеждал спокоен. Разговарял си трезво и любезно, критикувайки
необуздаността на младите, възхвалявайки здравия разум на възрастните,
служейки си с цитати. На два пъти си използвал цитата на Мао Дзедун:
"Когато вдигнеш пръст към Луната, за да я посочиш, вместо нея глупаците
гледат пръста". Че в този ден настроението ти не е било лошо и че умът ти
не е бил помрачен, го потвърждават и двамата гърци, които те чакали в
Орли, една двойка от твоя дионисиевски антураж. "Малко блед, вярно, и
имаше сенки под очите. Малко изморен, защото, каза, пътникът до него го
накарал да приказва много. Но почти весел. На масата си хапна с апетит и
разказвайки за двойката "Гювелос-Авероф", се смееше". Впрочем когато ми
се обади, за да уточниш, че хотелът е "Луизиана", а не Сен Сюплис", също
беше с бистър ум и беше весел. Дори се шегуваше с предишната си
разсеяност. "Обзалагам се, че си в Ню Йорк!". В събота обаче отново
витаеше в мъгла и апатия. Когато ти се обадих от Ню Йорк, за да ти честитя
Великден, в Париж беше седем вечерта и дори не мислех, че ще те открия.
По това време ще е на конгреса на чилийските изгнаници, си мислех. Не
беше на конгреса, отговори ми един сънен глас: "Да, бях заспал... спях". "В
седем вечерта? А чилийците?". "Чилийците са си в Чили". "Колко си
любезен само! Честит Великден!". "Няма Великден за мен, за мен вече
няма нищо.
Издал е заповедта, прекратил е публикуването. Вчера". "И сега какво
ще правиш?". "Не зная. Ще реша в понеделник, в понеделник се
прибирам". "Няма ли да ходиш в Кипър?". "Вече не е нужно". Нямаше
желание да говориш, не можех да подхвана разговор, отказа да вземеш
адреса на колежа, където щях да бъда на следващата вечер. "И без това
няма да ти се обадя там, много е сложно. Обади ми се ти! А ако не можеш
да ми се обадиш, не се притеснявай, ще се видим на 5 май. Уговорката
остава за 5 май". Това беше единственото нещо, което никога не потъваше в
мрака на забравата, датата 5 май. "Но какво общо има датата 5 май с
колежа? 5 май е далече, Алекос". "Напротив, близо е. Много близо".
"Добре, близо е. Чао, Алекос, до утре!". Но когато ти се обадих отново на
следващия ден, портиерът на "Луизиана" каза, че си заминал. Заминал ли?
"Qui madame, le monsieur est parti. И не е оставил никакво съобщение за
мен? No, madame, pas de message pour personne. Никакво съобщение за
никого. Le monsieur etait presse tres presse. Господинът бързаше, бързаше
много".
ГЛАВА II
Неделите в Ню Йорк са толкова спокойни и тягостни. В неделя в Ню
Йорк сякаш светът е замрял и животът е изпаднал в състояние на
каталепсия. Хората са мълчаливи, улиците са безлюдни, единственият шум,
който нарушава тишината е приглушеното търкаляне по асфалта на гумите
на някой автомобил или камион, или звукът от някой прелитащ над града
хеликоптер. Кой е казал, че в неделя в Ню Йорк човек може да се отпусне и
да си почине? Напротив, все едно че е ден, в който се отдаваме на
размисъл, правим равносметка на грешките и съжаленията си, тоест
терзаем се. Скована в това мъртвило и в тази едва нарушавана от шумолене
на листа и от приглушени звуци тишина, измъчвах ума си с упреци,
съмнения, въпроси, а усещането, че съм допуснала фатална грешка,
поставяйки океана помежду ни, растеше с всяка изминала минута.
Отлагането на конференцията, която трябваше да проведа на следващия
ден, щеше да бъде непростима грубост, така е. Много пъти беше казвал, че
съм ти нужна далеч от Гърция, така е. Присъствието ми в Атина вероятно
щеше да бъде пречка, така е. Но всеки път, когато разговаряхме, ти звучеше
толкова самотен, толкова тъжен, толкова объркан, че как можах да те оставя
сам в такъв момент? Не се бяхме виждали от двайсет и четири дни. Все
едно че бяха двайсет и четири месеца, двайсет и четири години. Никога не
се беше случвало да не се видим в продължение на двайсет и четири дни,
никога. Най-дългата пауза беше по време на моето бягство – седемнайсет
дни. Но тогава ти беше добре – добре колкото опълчващия се на божията
диктатура Сатана, колкото потъналия в удоволствия и ластари Дионис. Този
път обаче: "Няма Великден за мен, за мен вече няма нищо". "Les monsieur
est parti. Les monsieur etait presse, tres press^". Ами документът, който ми
беше изпратил във Флоренция? Що за документ беше?
За какво се отнасяше, за кого? А онова сбогуване, онази прегръдка на
публично място, онази тържествена фраза: "Ти беше добра спътница.
Единствената възможна спътница". Защо го беше казал в минало време? И
защо сега мислех за тази раздяла като за сбогуване? Глупости.
Меланхолията на една нюйоркска неделя. Щяхме да го обсъдим на 5 май.
"Ще се видим на 5 май". "Уговорката остава за 5 май". Всеки разговор с теб
приключваше с думите 5 май, с датата 5 май. Този 5 май започваше да се
превръща в мания. Започваше да ме изнервя. Сякаш на 5 май трябваше да
се случи нещо извънредно, по-скоро нещо ужасно. И в тази връзка, защо си
беше заминал от Париж един ден по-рано? Обадих се в Атина, никой не
вдигна. И тогава се възпротивих – край с чувството за вина, със страховете,
с тревогите. Макар че се намирах от другата страна на земното кълбо, в
среда, която не ти принадлежеше, в действителност, в която нямаше място
за теб, ти успяваше да влияеш на живота ми, да го обуславяш, да го
поглъщаш. Да се отърва от теб, да се отърва! Ще отида незабавно в
Амхърст. Приготвих си куфара и три часа по-късно бях в Амхърст,
градчето, в което се намираше колежът.
Поляните бяха добре окосени и свежи. Дърветата бяха кичести и
зелени. Къщите бяха червени, с портици с бели малки колони, а покривите
бяха покрити със синя ардезия. И пред прозореца на моята стая имаше една
прекрасна цъфнала праскова, един опияняващ с аромата си розов облак.
Добре дошла сред нас, добре дошла, виж колко е хубав светът при нас,
колко е лесен. Никакви архиви на ЕСА, никакъв дневник на Хазизикис,
никакви героични дела, никакви страсти. Надживели сме всичко ние, дори
и болката. Никога не сме гладни, никога не ни е студено, теологичните
спорове не ни интересуват, не вярваме в съдбата, в суеверията, в
предчувствията. Ние сме разумни, рационални. И мили, гостоприемни,
цивилизовани, въпреки че сме водили някоя и друга война или сме отказали
някоя и друга виза. Ела, почини си при нас, ще ти инжектираме малко
упойка. Красив амфитеатър с кадифени кресла, със стена от слушащи
неподвижни лица във формата на кръг. По високоговорителя ехти метален
глас, на език, който най-после те изтрива от мислите ми. Good evening
ladies and gentlemen, it' s a pleasure to be here with you. Добър вечер госпожи
и господа, за мен е удоволствие да бъда тук сред вас. The subject of this
lecture will be the art of journalism and, through the press, the formation of the
political consciousness in Europe. Темата на тази конференция ще бъде
"Изкуството на журналистиката и формирането на политическото съзнание
в Европа чрез пресата". Къде е Атина? Кой е Санчо Панса? А Исмаил?
След това, в хотела, до леглото ми има телефон. Трябва само да вдигна
слушалката, да набера кода и номера и да ти кажа: "След като дрънках за
"political consciousness", политическо съзнание, и без да вземаме под
внимание любовта, защо си заминал от Париж един ден по-рано?". Вдигам
слушалката ѝ: "Hello, may I have a coke? Бихте ли ми донесли една кока-
кола?". Какво облекчение ми носи това наситено с благодат спокойствие,
пропито със забрава. Would you like to stay one day more, two days more?
Желаете ли да останете още един или два дни? Yes, thank you! Thank you
very much. O, да! Благодаря! Много ви благодаря. Да отложа терзанията, да
ги прекратя временно. Да си почина още, да удължа с още двайсет и четири
часа тази душевна наркоза. Така ли се подготвя човек за крещящата болка
при излизането от упойка? Защото, междувременно, отвъд океана, смъртта
приближаваше. Неудържимият вятър, който всмуква звездата и я поглъща
във водовъртежа, помитайки най-малката надежда и илюзия. Вече ти
оставаха само пет дни живот.

* *

Понеделник, 26 април, пет дни преди смъртта ти. Приличал си на

птица, летяща в стая без врати и прозорци, щеше да ми разкаже Фацис.
Разхождал си се нагоре-надолу, отчаян, разярен, в търсене на изход, а такъв
нямало. Когато предната вечер си се прибрал от Париж, си се обадил на
Гювелос и улица "Колокотрони" била разтърсена от крясъци: "Гювелоооос!
И ти ли си слуга на Авероф, Гювелоооос? Изпълняваш заповеди и на онзи
педераст Авероф ли, Гювелоооос?". Но Гювелос отговорил невъзмутимо, че
изпълнява заповедите единствено на правосъдието и то щяло да следва своя
ход. После си се обадил на офицера от КИП. Сандъкът с документите за
Кипър, сандъкът! Трябва да се изнесе незабавно, няма време за губене! Да
ти го изпрати възможно най-скоро. По-скоро да дойде веднага в офиса ти.
Трябва да му обясниш какво става. Обзет от паника, офицерът измънкал не,
вече не е възможно, вече е прекалено рисковано да се мярка с теб. Авероф
го подозирал, канел се да го премести в някаква казарма на границата с
Турция. Да го премести?! На границата с Турция?! Значи не възнамерявали
да ти отсекат само краката, но и ръцете, възнамерявали да ти изтръгнат и
езика! Треперейки от гняв, си дал на офицера някакъв адрес, домът на твой
доверен приятел, да дойде там. Офицерът дошъл при теб и сте разговаряли
в продължение на часове, но преди да се разделите, не сте се уговорили
нищо. На всичкото отгоре, докато си карал в тъмното, по пътя за Глифада,
ти се сторило, че те следват два автомобила – единият много светъл, като че
бял, а другият червен. "Сторило" ти се, защото когато се появявал единият,
другият изчезвал, но все пак съмнението било толкова слабо, че по-скоро си
бил сигурен. С това впечатление си се прибрал в дома на майка та и дори и
там телефонът звъннал на три пъти: "Панагулис, ако не се вразумиш, ще се
разкайваш! Ако не си свиеш перките, ще ни платиш, Панагулис!". "Следим
всяко твое действие, Панагулис, всяко твое движение. Няма да ни се
измъкнеш!". Не си могъл да мигнеш. И сега, съсипан от безсъние и
безсилие, като птица, пърхаща в стая без врати и прозорци, напразно
блъскаше крила в стените и в тавана на офиса на улица "Колокотрони".
Само да не беше толкова самотен! Само да имаше партия зад гърба си!
Само ако партиите бяха нещо сериозно, нещо почтено! Ако думата
"левица" имаше някакъв смисъл! Ако на мястото на политиката на
политиците, на политиканите, на занаятчиите, на кариеристите, на
демагозите, на демиурзите, на псевдореволюционерите имаше честни хора,
готови да се борят, готови да ти помогнат! Ако народът беше народ, ако
можеше да го насърчиш, да го призовеш: "Другари, приятели, братя,
помогнете ми! Помогнете ми, за бога!". И въпреки това трябваше да има
изход. Беше избягал от "Бояти", ще се измъкнеш и от тази каша. Ето какво,
ще говориш с Караманлис, за да му съобщиш с какво разполагаш и какво
знаеш за Авероф, и онова, което Авероф крои срещу теб – тайни служби,
магистратура, дисциплинарни мерки, които се предприемат срещу твоите
приятели. Ще предложиш на Караманлис две възможности – или да се
погрижи министерството на отбраната да те остави на мира, и Гювелос да
отмени заповедта, или да се изправи пред теб в Парламента – да се озове в
крайно конфузното положение да му предадеш доказателствата за
твърденията си. Пърхането на обезумялата птичка утихнало. Седнал си на
бюрото, обадил си се на Моливиатис – личният секретар и съветник на
Караманлис. Поискал си среща с министър-председателя. Казал си, че
срещата е спешна поради много важни причини. Моливиатис отговорил, че
господин министър-председателят е много зает тези дни – имало проблеми
с Турция, с НАТО. Вероятността да се срещнеш с него е нищожна. Все пак
ще опита и ще те информира.
Моливиатис ли е предупредил Авероф? В понеделник, 26 април,
Авероф изглеждал съвсем в течение на опитите ти да се срещнеш с
Караманлис. Следобедът се намирал в "Гуди", във военната база
"Дионисос" по повод следвеликденската церемония и разговарял с някакъв
офицер. По едно време офицерът споменал твоето име и това било
равносилно на подпалването на фитил. Любезността и превзетостта се
изпарили и Авероф изпаднал в такава възбуда, на каквато никой не го
считал за способен, забравил дори, че стотици души го гледат и слушат и с
кръвясали очи крещял: "Нахалник! Проклетник! Ще го смачкам! Ще го
смачкам, ще го смачкам! Exonthoso! Exonthoso! Exonthoso!". Огнени езици
и вой, истерични удари с опашка, откъснати глави и оглозгани скелети –
останките на онези, които се осмелили да се доближат до моста, който води
към кралството, и да изстрелят малка стрела, камъче срещу Планината. На
колене, мошеници, на колене вие, които се осмелявате да се
противопоставите на този, който командва, който има власт! Exonthoso!
Exonthoso! Exonthoso! Всички го чули да крещи този глагол. А офицерът,
който неволно предизвикал тази сцена, се почувствал толкова неудобно, че
се изчервил и казал: "Господин Министър, позволете ми да се обърна с
гръб към вас и да се усмихна. Иначе ще си помислят, че искате да смачкате
мен".

* *

Вторник, 27 април, четири дни преди смъртта ти. Влязъл си в офиса,

оплаквайки се, че си прекарал поредната кошмарна нощ – не си мигнал и
си имал силна мигрена. Не си можал да заспиш и поради факта, че докато
си карал към Глифада, червеният и "светлият, като че бял" автомобил
отново изникнали в мрака и на улица "Вулиагменис", при
бензиностанцията, червеният за малко да те блъсне. Червено БМВ с двама
души в него. Полицаи, натоварени да следят движенията ти, или наемници,
на които им е платено да те тормозят, да ти дадат урок може би? Рано или
късно ще се изправиш пред тях, за да задоволиш любопитството си. Ще се
превърнеш от преследван в преследващ и ще ги принудиш да спрат. Не
сега, сега имаш важни неща, за които да се безпокоиш. Срещата с
Караманлис, преди всичко. Телефонът звъннал, сграбчил си го
нетърпеливо. Моливиатис? Не, все същият подигравателен глас: "Знаем по
всяко време къде ходиш и къде се намираш, Панагулис! Продължавай в
този дух и ще видиш какво ще ти се случи!". Секретарката те чула да
крещиш: "Педераст! Malaka! Ела тук, ела да ми го кажеш в лицето, ако ти
стиска!". Тя се намесила: "Успокойте се, господин Панагулис! Кой беше,
господин Панагулис?". "Все същият тъпанар, който си мисли, че ще ме
уплаши". А Моливиатис? Телефонът отново звъннал, ти отново си го
сграбчил нетърпеливо. Не, не бил Моливиатис. Бил Фацис, който ти
разказал сцената с Авероф в базата "Дионисос". "Наистина ли е казал
"exonthoso", ще го смачкам?". "Да, няколко пъти". "Ех! Кой би
предположил? Харесва ми, има повече смелост, отколкото си мислех. Сега
наистина ще го подлудя. И ти накрая ще има какво да пишеш, Фацис!
Роман, драги, роман!". Като че ли тази случка ти била забавна. Но след като
си затворил телефона, си погледнал часовника нетърпеливо. Ами
Моливиатис? Защо Моливиатис не се обажда? Още няколко минути и ще
му звъннеш ти. Звъннал си му. О, казал той надуто и престорено,
изпреварил си го само за секунда. Тъкмо щял да ти се обади, да ти каже, че
предния ден бил предвидил правилно – програмата на господин Министър-
председателя преливала от ангажименти. Нямало никаква пролука, за да се
вмъкне среща с теб. Ох, тази Турция! Ох, това НАТО! Съжалявал. Трябвало
да почакаш. "Не мога да чакам, господин Моливиатис! Не трябва да чакам!
Не искам да чакам!". "Но опитайте се да разберете, господин Панагулис,
това са държавни въпроси...". "И моят въпрос е държавен. Предайте това,
cataramene Criste!". "Ще предам, ще се опитам". Опитал ли е наистина? Бил
ли се е опитал? Няколко месеца след твоята смърт разговарях с бизнесмена,
приятел на Караманлис, който беше пътувал с теб до Париж, и му разказах
случката с молба да попита Караманлис защо не те е приел онази седмица.
Бизнесменът изпълни молбата ми и когато отново се видях с него, ми се
закле, че Караманлис изглеждал искрен, когато отговорил, че изобщо не е
разбрал, че ти си искал среща с него и то толкова настоятелно. Дали му е
казал истината, не зная, но зная, че отказът е бил убийствен за теб.
Сгромолясал си се на бюрото и си повтарял: "Нямам никого, нямам никого.
Сам съм, сам, сам! Не мога повече! Не издържам вече!".
Вижда се и от снимката, която са ти направили същата вечер в някакъв
ресторант. Снимка на човек, който вече се вкопчва в живота със зъби.
Бузите ти са толкова хлътнали, че скулите ти изглеждат по-изпъкнали от
челюстите. Сенките под очите ти са толкова тъмни, че все едно са те удряли
с юмруци. Носът ти е толкова остър, че формата му изглежда различна,
двойната брадичка се е стопила, а вратът ти е толкова изтънял, че плува в
ризата ти. Говориш с двама души, които те слушат сериозни, и от начина,
по който движиш ръцете си, е очевидно, че потискаш жестоко нервно
напрежение. Двамата мъже са се нахранили, чиниите им са почти празни, а
твоята все още е пълна с храна. И чашата ти с вино е недокосната. Не,
наистина не си издържал повече. Защото, откъдето и да се погледнеше,
всички пътища се затваряха, а бъдещето се стоварваше отгоре ти с тежестта
на рухваща сграда.

* *
 Сряда, 28 април, три дни преди смъртта ти. Не само че Моливиатис не
спазил обещанието си да предаде на Караманлис, че искаш да се срещнеш с
него, но бил вече неоткриваем. Добре, в такъв случай ще прехвърлиш
битката си в Парламента. Взел си хартия п химикалка, нахвърлял си един
първоначален вариант на "супервъпрос", който да зададеш на Караманлис.
"Защо Министър-председателят държи в правителството си, и то на пост с
огромно значение като Министерството на отбраната, Евангелис Тосицас
Авероф, тоест човек, който е сътрудничил на Хунтата, който по времето на
Пападопулос е бил шпионин на КИП, който по времето на Йоанидис е
предал Военноморските сили, разкривайки на следователите всяка
подробност от бунта им, който след падането на Хунтата е помогнал на
престъпниците на режима да напуснат страната?". После си нахвърлял
онова, което си щял да кажеш, приближавайки се до креслата на членовете
на правителството и подавайки пакета с документи. "Предавам на господин
Министър-председателя доказателствата за твърденията си – архивите на
ЕАТЕСА, които Евангелис Тосицас Авероф желаеше да изземе чрез
тайните служби и чиято публикация прекрати, прибягвайки до
магистратурата. Ето ги, и Парламентът ми е свидетел". Разказа ми го,
когато, след като се пробудих от душевната наркоза, от упойката на
Амхърст, се върнах в Ню Йорк и ти се обадих. "Пиша нещо важно, нещо
много важно". "Тоест?". "Един "супервъпрос" към Караманлис. Ще ти го
прочета, слушай!". "Искаш да кажеш, че ще предадеш на него документите
ли?!". "Да. Бомбата ще избухне следващата седмица. Този път в
Парламента, и ще видиш, че ще бъде по-мощна от бомбата, която преди
осем години заложих на Пападопулос". "Алекос, това не го споделяй с
никого!". "Напротив, такова нещо трябва да се рекламира". После ми
разказа за заплахите по телефона и за двата автомобила, които, вече не се
съмняваше в това, те следяха нощем. Мъчението да се взираш
непрекъснато в огледалото за обратно виждане в търсене на кола, която ту
се появява, ту изчезва, понякога е червена, а друг път "светла, като че бяла",
така че в един момент се питаш дали не ти се привижда, на моменти си
казваш, че не ти се привижда и ту се чувстваш като разярен глиган, ту като
попаднала в паяжина муха. "Всяка вечер, за бога, всяка вечер, когато
пътувам за Глифада. Знаеш ли, Примаверата се вижда и в тъмното. Това
проклето фосфоресцентно зелено . "Алекос, налага ли се наистина да
пътуваш всяка вечер до Глифада?". "Подобре там, отколкото на улица
"Колокотрони". Заварих един тип да разбива ключалката на стаята, не
помниш ли? . "И кой те придружава вечер, когато отиваш в Глифада?".
"Никой, кой да ме придружава. Аз да не би да съм негово
превъзходителство Папандреу, да не би да разполагам с неговите
телохранители!". "Алекос, кой си мислиш, че е този път?". "Кой мислиш, че
е? Някой, който ме обича". "Алекос, ще дойда при теб. Тук свърших
каквото трябваше и не мога да чакам до 5 май". "Не, ще се видим на 5 май".
"Но защо си се заинатил с този 5 май?!". "Защото е уговорено, нали така?
Сигурно е. Ще видиш, че на 5 май ще бъдем заедно". "Но ми звучиш
толкова потиснат...". "Ех! Какво ли не бих дал, за да се върна назад, да се
върна в килията в "Бояти"!".
Този слаб глас. Примирението, с което този слаб глас беше просмукан.
Всъщност това се случи в сряда, 28 април – съпротивлението ти се беше
изпарило, непоклатимостта ти беше изчезнала и се беше настанило
примирението. Последното изпитание не трае дълго. В един момент
умората от живота се връща, душата и тялото се предават на примирението,
което се обръща назад – устремите, крясъците, супервъпросите, който няма
да зададеш, са неволни проблясъци. Казва се и в стихотворението, което си
написал в онази нощ, когато си се прибрал на улица "Колокотрони".
Мислите на един мъж, който от изгнаничеството оплаква миналото, тъй
като то е единствената опорна точка, в която да се вкопчи, за да се върне
във времето, когато самотата е била една тясна и тъмна килия, лудо
желанце да говори с някого, а бъдещето е било някаква надежда. Ето го,
написано на четири листчета от бележника ти. Какъв неясен, развален
почерк. От стих на стих става все по-неясен, все поразвален, сякаш ти е
коствало ужасно усилие да държиш химикалката в ръка. "Както в миналото
обикаляли/ поетите/ и както декламирали своите истини/ истини, облечени
в красиви думи/ в разказите възхвалявани/ така обикалях и аз/ по непознати
места/ но красиви колкото нашите/ и исках да вярвам/ че не обръщам гръб
на света/ Аз не пътувам/ говоря на себе си/ по гори планини долини/ аз не
пътувам/ полята препускат/ и споменът ми се връща към приятелите/ които
някъде/ чакаха/ да ме видят да се появявам внезапно/ към далечните дни, в
които/ единствено чрез силата на мечтите хранехме надежди/ а болката/ ни
съпровождаше навсякъде, винаги/ Дървета планини долини пътуваха/ а аз/
мислех за тях, те които страдаха, защото страдах/ които плачеха, защото
плачех/ които желаеха решетките/ защото бях зад решетките/ сам/ Минаха
години и аз/ без да забравя болката/ но без да я призовавам несправедливо/
вървя по същите пътища/ пътища, които само който е страдал познава/ и с
носталгия бленувам за килията си/ като си помисля, че в онези дни давах
нещо/ което всички разбираха/ И когато мисля за онова, което зная/ че се
случва сега/ сега повече отпреди/ без другите да могат да разберат/ нито
дори да доловят/ казвам "Краят ми ще настъпи по начина, по който желаят
онези, които държат властта"".
Щях да го открия под възглавницата ти двайсет и четири часа по-
късно, заедно с един пети лист, на който беше написал думите, които
Сократ изрича преди да умре. "Настъпи часът да си вървя. Всеки един от
нас тръгва по своя път: аз ще умра, а вие ще живеете. Кое е по-добре,
само Господ знае " .

* *

Четвъртък, 29 април, два дни преди смъртта ти. Влязъл си в офиса без
да погледнеш никого в лицето и си казал на секретарката, че не искаш да
бъдеш обезпокояван. Трябвало да проведеш телефонен разговор. Обадил си
се на Авероф – отчаян опит да осуетиш преместването на офицера от КИП.
В тази връзка си се посъветвал и с адвокат, и заедно сте стигнали до едно и
също заключение – излишно е да се взимат под внимание заканите, които
Авероф изкрещял в понеделник следобед в "Гуди". Това само ще ускори
преместването. По-добре да не се обръща внимание на тази случка и да се
намери компромисно решение, по-добре да приложиш неговата обичайна
тактика. Винаги печелещият Авероф не е онзи от понеделник следобед, той
е един възпитан господин, рационален, изкусен майстор в лицемерието. И
освен това не се бие с хладно оръжие, а с хитрост. Така че трябва да
действаш точно по същия начин. Набрал си номера на министъра на
отбраната. Попитал си за господин Министъра. Той не отказал да говори с
теб: "Скъпи приятелю! Уважаеми колега! За мен е удоволствие да ви чуя, за
мен е чест!". В медения му глас много ясно се долавял сарказъм. Но ти не
си се обезкуражил. Благодаря, господин Министър, господин Министърът е
наистина любезен, надяваш се, че не го безпокоиш. "Но какво говорите,
уважаеми! Какво ви навежда на подобно съмнение?! Да ме безпокоите?".
"Да не ви безпокоя", си повторил. Както и защото му се обаждаш, за да му
поискаш услуга, а услугите винаги са досадни. "Моля, скъпи приятелю,
моля. За какво се отнася?". Отнася се за един офицер, чиято съдба те
вълнува, си казал, един офицер от КИП. Всъщност съпругата му е твоя
приятелка, която през шейсет и осма ти помогнала страшно много, когато
си бил избягал в Кипър. По онова време тя работела в кипърското
посолство. "Разбирам, скъпи приятелю, разбирам". Тази госпожа обожава
града си, като истинска атинянка не може да се откаже от него, а господин
Министърът е разпоредил офицерът от КИП да бъде преместен в някакво
село на границата с Турция. "Продължете, скъпи приятелю, продължете!".
Каква е значи дилемата на госпожата? Да напусне Атина и да последва
съпруга си в селото на турската граница или да остане в Атина и да живее
далеч от съпруга си? Това е жестоко, освен всичко друго, защото двамата
много се обичат. "Ясно, скъпи приятлю, ясно. И с какво мога да ви бъда
полезен, скъпи приятелю? Кажете! " Ти си пребледнял. "Тъкмо това ще ви
кажа, господин Министър. Искам от вас да не местите офицера". "А аз ще
ви отговоря, че съм тук, за да ви услужа, скъпи приятелю, уважаеми колега.
Ще изпратя офицера, където желаете вие. Къде желаете да го изпратя,
скъпи приятелю, уважаеми колега?". Играта на котка и мишка. Котката –
той, а ти – мишката. Игра, която ти не умееше да играеш. И с Хазизикис
почти винаги се беше проваляла, тъй като ти търпеше, понасяше, и
изведнъж избухваше. Че си щял да избухнеш, се разбирало по бледото ти
лице и по моравия издут белег на лявата ти скула. Опитал си се да се
овладееш. "Желая да остане там, където е бил винаги и където е в момента,
господин Министър – в офиса си в КИП, в Атина". Едно изцъркване.
"Уважаеми! Кой би се осмелил да ви откаже услуга? За мен вашите
желания са заповед. Страхувам се, че в Атина е невъзможно, но кажете ми
къде предпочитате да бъде преместен и аз ще ви се подчиня". Оставил си
слушалката на бюрото, затворил си очи и си си наложил да поемеш дъх.
Още едно усилие, за бога, още един опит. Дано да успея. Хванал си пак
слушалката: "Може би не съм се изразил добре, господин Министър. Аз
исках от вас... Накратко, не искам офицерът да бъде местен. Никъде". "Не
искате ли, уважаеми? Не искате?". "Не". "И защо, за бога, защо, ако не е
много нетактично от моя страна?". "Защото както вече казах, съпругата на
този офицер...". И тук бентовте, крехките диги, които възпирали океана на
твоя гняв, се скъсали. Скъсани били от един крясък, който накарал
прозорците да се разтресат, в съсдната стая всички замръзнали,
секретарката ти се прекръстила. "Аверофакиии! Дребен Авероооф! Akiisa,
Averofaki, skulikaki! Слушай, дребен Авероф, дребен червей такъв! Den isse
t'afendiko tis Elladas! Ти не си господар на Гърция! И няма да станеш! Ке
den tha ghinis! Защото аз, аз, аз ще ти попреча! От гроба си ще ти попреча,
от гробааа!". И тогава Авероф също забравил за всякаква предпазливост и
се поддал на гнева, който го бил обзел в "Гуди". Повтаряйки същите думи,
добавяйки други още по-ужасни, крещейки на свой ред,: "Ego tha s'
exonthoso, Panagulis! Аз ще те смачкам, Панагулис! Ego tha se katastrepso,
Panagulis! Katastrepso. Ще те унищожа, Панагулис! Ще те унищожа!".
 Научих за случката веднага след това, когато отново се чухме и го
долових по гласа ти. Това не беше твоят глас, твоят хубав и чувствен,
гърлен и дълбок глас. Беше нещо като накъсано писукане, което сякаш
излизаше от някаква пещера, намираща се на милиони светлинни години.
Като ехо на спомен. Действително от време на време изчезваше,
предизвиквайки мълчаливи паузи ѝ: "Ало, Алекос, ало! Не те чувам, ти
чуваш ли ме?". "Каза ми..." "Ало, Алекос, ало!". "Ще унищожа... ще
смачкам...". "Ало, Алекос, ало! Връзката не е наред, по дяволите!". "Не,
връзката е наред. Аз не съм вече". "Защо, Алекос, защо? Какво ти е, Алекос,
кажи ми, зле ли ти е, да нямаш треска? .". "Не. Да". "Да или не.' Кажи ми,
не ме плаши, плашиш ме! И съм далече, не мога да направя нищо за теб,
ало!". "Да, чувствам се зле. Много, много зле...". "Какво? Защо?". "Защото
съм много, много, много тъжен. Много, много, много притеснен". "Алекос,
стига с тази история, стига! Ти се самоубиваш, убиват те! Ще дойда в
Атина, ще дойда веднага, незабавно. Искам да те видя, искам да те отведа,
искам...". "Ела щом искаш, но не можеш да направиш нищо, agapi. Нищо.
Ще се видим на първи май, ще ме видиш на първи май. Чао". И затвори,
оставяйки ме изумена. Първи май. Добре ли бях разбрала? Първи май ли
беше казал? Да, първи, не пети май. Вече не помнеше дори датата на
срещата ни, боже мой. Или може би беше размислил и наистина искаше да
пристигна на първи май, тоест вдругиден? Трябваше пак да ти се обадя. Не,
защо да ти се обаждам пак. Тези разговори само ме измъчваха и не исках да
чувам отново този глас, който не приличаше на твоя. Ще дойда наистина на
първи май, ето какво. Ще замина на следващия ден, ето какво. И го
направих. Качих се на самолета в момента, в който ти си умирал. В шест и
петдесет и осем, в петък, 30 април. В Атина, един и петдесет и осем,
събота, първи май. Всъщност точно в седем бях в самолета, гледах си
часовника, изненадана от точността на полета, който обикновено излиташе
със закъснение. По време на пътуването бях неспокойна, потисната от
някакво нервно напрежение, което не можех да определя. Напрежението ми
нарасна, когато пуснаха един филм, който предвещаваше лоша поличба –
историята на един смел и луд поет, неразбран от никого и впуснал се в
невъзможни начинания, непрекъснато преследван от смъртта, която,
покрита с бял чаршаф, го примамва, държейки в ръка коса. От време на
време косата изпълваше екрана и поетът трябваше да бяга. За да избяга,
трябваше да се впуска в нови приключения, в нови безразсъдни начинания,
от които излизаше като по чудо невредим. Но накрая се измори да бяга, да
се крие от смъртта, която го преследваше толкова настоятелно, и тръгна
към нея, и се остави да бъде убит. И той и смъртта си тръгнаха заедно,
пеейки, танцувайки на една голяма зелена поляна, зелена като твоята
Примавера.
Съвпадението на действията само привидно е една наситена със
случайни и независими епизоди мистерия. Всъщност тя е поредица от
епизоди, строго свързани помежду им. Тя е една добре смазана машина.
Щях да се убедя в това, докато възстановявах събитията от последния ден
на твоя живот, когато всичко съвпадна и допринесе за смазването на
машината, за преплитането на паралелните пътища на твоите действия с
тези на Стефас, за да може вече необратимият процес на твоята смърт да
протече без грешки, без закъснения и спънки, и да приключи на точно
определено място, тоест вече предвидено във времето и пространството.
Черната дупка под гаража с надпис "Тексако" в един часа и петдесет и осем
минути в събота на първи май хиляда деветстотин седемдесет и шеста
година.

* *

Последният ден на твоя живот започнал под оловносиво небе. През

седмицата било слънчево като през лятото и нямало и облаче, което да
наруши синевата. Но предната вечер изведнъж хоризонтът добил
леденосин цвят и задухал силен вятър, морето се разбунтувало и започнало
да се блъска в брега, и от Атина до Коринт се разразила буря. През цялата
нощ небето било разсипано от светкавици, подобно на битка между
разярени богове, улиците били наводнени от дъжда и чак призори
настъпило затишие под онова оловносиво небе, предвестник на нещастия.
Събудил си се рано. Изненадващо си спал спокойно и когато майка ти ти
донесла кафето, вече си бил на крак и си гледал унесено градината и
пораженията, нанесени на растенията. Бурята била унищожила розите и
била осакатила дърветата, портокали и лимони се търкаляли върху килим
от клони и обрулени листа, била паднала дори връзката с чесън, завързана
против уроки на кората на палмата. Падайки, скилидките се били пръснали
по пътеката и по калната пръст, а някои от тях се били отворили.
Приличали на остатъци от скъсан гердан. "Чесънът ти! " , си възкликнал ти.
Тя погледнала, видяла ги и изръмжала от ужас – никога не се било случвало
връзката да падне, останала си закачена дори когато те осъдили на смърт.
Разтревожена, оставила подноса с кафето, изтичала навън да го събере,
скилидка по скилидка, после се прибрала вътре, направила друга връзка,
по-голяма, завързала я здраво с канап, отишла да я закачи отново на кората
на палмата, Завързала я много добре, но веднага щом се обърнала, пиронът
се измъкнал и връзката паднала за втори път, пръсвайки отново чесъна на
скилидки. Сякаш дяволът се забавлявал да прави лоши предзнаменувания.
Застанал на прозореца, ти си я гледал внимателно и на устните ти била
изписана необяснима усмивка. "Никога няма да успееш, дори и да го
заковеш", си казал, когато тя, упорито, се върнала да събира чесъна, за да го
завърже на връзка. В онази сутрин гласът ти бил ясен, онзи хубав глас,
който аз обичах, и по високото ти чело нямало бръчки. Изглеждал си
отпочинал, свеж. Ненадейно някакво мистериозно спокойствие се било
настанило на мястото на отчаянието, което те измъчвало само допреди
няколко часа.
Измил си се и си се облякъл добре, грижливо, като че ли си отивал на
тържество. Подбрал си хубаво бельо, най-хубавата си риза и костюма,
който харесваше най-много – сако и панталон от лешников габардин. С
изключително старание си се избръснал, подрязал си мустаците си,
напълнил си джобовете с нещата, които обикновено носеше със себе си –
лула, цигари, тютюн, химикалки, тефтерчета, бележници, ножичка, изрезки
от вестници. Във вътрешния джоб си пъхнал един документ срещу Авероф,
който си се колебаел да фотокопираш. Казал си го на един от твоите
пажове: "Много е важен. Рисковано е да се фотокопира. По-добре да го
нося със себе си". Действал си, без да бързаш, унесен, със спокойствието на
човек, който е престанал да измерва живота според стрелките на часовника.
Когато си станал готов, си започнал да обикаляш нагоре-надолу из къщата,
сякаш си нямал желание да излезеш или си търсел нещо. Някакво
съжаление, някакъв спомен? Влачейки чехлите си и намествайки фибите в
разрешените си коси, майка ти ходела след теб изненадана: ,Ti teles? Какво
искаш?". "Tipote, нищо. Мислех си. Остават един месец и два дни до
рождения ми ден. На 2 юли ставам на трийсет и седем години. Стар съм" .
Накрая си излязъл, поглеждайки към връзката с чесън, която вече висяла
стабилно на кората на палмата. Но когато си стигнал до портата, си се
спрял, върнал си се обратно и с едно рязко движение си го откъснал и си го
запратил на земята: "Човек не трябва да е суеверен!". Тя все още
мърморела, ужасена и възмутена, когато ти си се качил в Примаверата и си
потеглил, поемайки по улица "Вулиагменис" – улицата, по която беше
минавал хиляди пъти и познаваше всеки метър, всеки завой, всяка дупка.
Дали си погледнал към гаража с надпис "Тексако"? В мое присъствие
поглеждаше винаги, мърморейки, че липсата на заграждение прави рампата
опасна, дупка, където да си счупиш главата. Посочваше табелката над
рампата, "Каlon Taxidi, Приятно пътуване" ѝ: "Приятно пътуване след като
си си счупил главата!". В девет часа си бил на улица "Колокотрони" и си
паркирал Примаверата точно пред магазина за тъкачни машини, този до
твоя вход, със стени и прозорци, граничещи с коридора, който водеше към
асансьора. Магазинът бил отворен, вътре имало вече един клиент – някакъв
младеж с кръгло, осеяно с бенки лице. Бил е същият, който през юли
седемдесет и пета отишъл във Флоренция с гръка нацист и останал там
една седмица – именно седмицата, в която ти беше напуснал Атина,
обявявайки, че отиваш във Флоренция, а вместо това беше отишъл в Кипър.
Същият, който във Флоренция се бил хвалил много с проявите си на
камикадзе, със сложните маневри, на които бил способен с реното си –
един удар с предница, един със задница и другият автомобил излита като
куршум. Същият, който по време на Хунтата работил в ателието на Деспина
Пападопулос и пътувал много из страните, където имало опозиционери в
изгнание за следене, най-вече в Канада, където участвал в състезания по
отворен маршрут, в страховитите състезания, където се участва, за да се
унищожат другите автомобили с маневри на 360 градуса, и печели този,
чийто ум е най-хладнокръвен, чието око е най-бързо. Накратко, Микеле
Стефас. Сега социалист папандреист, служител в една фирма за облекло,
"Хейм Фешън", и собственик на сребристобяло Пежо 504. И какво
съвпадение само – в онези дни идвал много пъти в магазина за тъкачни
машини.
Влязъл си в офиса и там те чакал адвокатът. Разказал си му за
разправията със змея ѝ: "Както виждаш, последвах съвета ти, но да се
съгласявам на компромиси е невъзможно. Вече нямам друг избор, освен да
доведа до край тази история, каквото и да ми струва. В понеделник ще
отправя "супервъпроса" към Караманлис . "Няма да постигнеш много".
"Зная. Караманлис не може да си позволи да го отстрани, а няма никой друг
с мен. Никой". "В такъв случай?". "В такъв случай нищо. Има случаи, при
които, за да спечелиш, трябва да загубиш и дъха си". "А след
"супервъпроса"?". "Ще отида за няколко дни в Италия, а оттам в Кипър".
Адвокатът те наблюдавал слисан: в онази сутрин си бил толкова спокоен,
толкова уверен. Дори докато си му предавал обидите, които сте си
разменили с Авероф. В гласа ти не прозирал никакъв плам. Но какво си
искал да кажеш с фразата "Има случаи, при които за да спечелиш, трябва да
загубиш и дъха си"? Обзет от някакво съмнение, адвокатът насочил отново
разговора към телефонните заплахи, към преследванията с автомобили,
към неуместността да шофираш всяка нощ сам по пустите улици, за да се
прибереш в Глифада. "Колко сте досадни всички!", си му отговорил. "И ти
ли искаш да се движа с охрана и да стана за смях?". После си вдигнал
слушалката на телефона, който звънял, и си говорил с някого, с присвити от
отегчение устни. Каква досада! Някаква си Сугюлзоглу те канела на вечеря
от името на зет си Виктор Нолис, грък от Мелбърн. Запознал си се с този
Нолис в Рим през шейсет и осма, и преди няколко месеца напомнил за себе
си чрез Сугюлзоглу, сестра на жена му. Сега се намирал в Атина и искал да
те покани на вечеря заедно с двете жени. "Точно днес! Последното нещо,
което искам, е да прекарам вечерта с трима глупаци". "Ела на вечеря с мен.
Ще дойда да те взема с колата и после ще те откарал до Глифада, така поне
веднъж няма да обикаляш сам нощем", предложил адвоката, насочвайки
отново разговора там, където бил прекъснат от обаждането на Сугюлзоглу.
"Не, благодаря. Ако не отида с тях, трябва да вечерям с директора на.
"Олимпия Експрес", все тая е. Ще се видим утре". "Добре, ще се видим
утре, но пак ти повтарям – недей да обикаляш нощем сам, а в Глифада ходи
колкото се може по-малко. Не ми харесва тази работа с онези двамата,
които започват да те следят веднага щом се стъмни". "Онова, което трябва
да е, то е онова, което трябва да стане, то ще стане". Разделили сте се с тези
думи и по-късно си се обадил на Нолис – да дойде при теб към пет
следобед и после, ако успееш да отмениш срещата с директора на
"Олимпия Експрес", ще вечеряш с него, с жена му и балдъзата му.
Мевдувременно Микеле Стефас излязъл от магазина за тъкачни машини и
отишъл с такси до "Хейм Фешън". Движел се с такси, защото от един месец
не държал пежото си в Атина, щеше да обясни. Държал го в Коринт, пред
дома на родителите си, защото все още било с френския регистрационен
номер и трябвало да се регистрира. Един месец по-рано щели да му
наложат много солена глоба заради номера.
Излязъл си от офиса към два и половина, върнал си се в три и
половина, за да отмениш ангажимента с директора на "Олимпия Експрес",
и именно в този момент щраква съвпадението на твоите действия и
действията на Стефас. Нолис дошъл в пет и си му потвърдил, че ще се
видите на вечеря, но го каниш ти, заедно с жена му и балдъзата му в
някакъв ресторант в Глифада. По същото време, в пет, Стефас спуснал
ролетката на "Хейм Фешън" и бил готов да влезе в ролята си. В шест си се
разделил с Нолис с уговорката, че ще го вземеш преди вечеря от улица
"Алкионис" 8, където живеел, а в същия час Стефас отишъл при Василиос
Йоргопулос – негов приятел и неговото алиби. В девет госпожа Сугюлзоглу
ти се обадила, че колата ѝ се развалила. Дали преди да отидеш на улица
"Алкионис" можеш да минеш при нея на улица "Андроцу" 15 А? В същия
час, в девет, Стефас се качил на автобуса за Коринт, за да отиде да вземе
пежото и да го докара в Атина (ами френският номер, който трябвало да се
регистрира? Ами рискът да му бъде наложена глоба? Щеше да се оправдае,
че Йоргопулос му бил предложил да прекарат първи май с две момичета в
Егина и това го накарало да забрави за всякаква предпазливост. Но Егина
не е ли остров? В Егина не се ли ходи с кораб? Какъв е смисълът да хуква
от Атина до Коринт с автобус, откъдето да вземе нерегистрираното пежо,
да го закара в Атина, да го качи на ферибот, да го свали, пак да го качи, пак
да го свали, и на следващия ден пак да го откара в Коринт? Никакъв,
очевидно. Но кой е казал, че пежото е наистина за екскурзия с момичетата
до Егина би могло да се използва за нещо друго, например за някаква
поръчка, за някаква услуга, която изисква хладнокръвен ум, бързо око,
умения в маневрите на 360 градуса, дори минало на камикадзе, подготвено
на канадските писти в състезанията по открит маршрут и солидна кола, по-
устойчива на ударите от някакъв "много светъл, като че бял" автомобил,
който през изминалите дни показал, че не е на нужната за тази задача
висота). В девет и половина си тръгнал от улица "Колокотрони", за да се
отбиеш да вземеш Суползоглу и да отидете при семейство Нолис. В десет
си бил на улица "Алкионис" при Нолис, където си останал колкото да
пийнете по един аперитив, по глътка уиски, което обаче не ти харесало и
останало недокоснато в чашата. В десет и петнайсет си излязъл с тях. Часът
бил десет, когато автобусът на Стефас пристигнал в Коринт, когато той
слязъл и изтичал на площада, където държал пежото. Било десет и
петнайсет, когато стигнал до площада и се качил бързо в пежото. Било
десет и двайсет и пет, когато излязъл на магистралата от Коринт за Атина.
По същото време ти си паркирал Примаверата пред "Царопулос", после си
влязъл със семейство Нолис и госпожа Суползоглу в "Царопулос",
ресторантът, който беше избрал за нас преди години, вечерта, когато се бях
върнала при теб, а ти беше избягал от клиниката много весел, възкръснал за
живот, и ми беше подарил стихотворението, и беше започнала седмицата на
щастие.
Поръчал си вечерята, възбуден. Внезапно спокойствието, с което си се
движел сутринта, хладнокръвието, липсата на въодушевление били
отстъпили място на някаква неочаквана еуфория. Изглеждал си възбуден.
Говорел си непрекъснато, шегувал си се, разказвал си със смях за архивите,
за Авероф и за Цацос, за "супервъпроса", който ще зададеш в понеделник
на Караманлис, за скандала, който ще предизвикаш, предавайки
забранените от Гювелос документи. Споделил си също, че пишеш книга,
казал си, че вече си я започнал, но че си спрял поради някакви проблеми, и
че през май ще я подхванеш отново и ще я довършиш до края на годината.
"Ще работя върху нея без прекъсване през лятото и през есента, за тази цел
ще отида в Италия, ще поискам отпуска от Парламента. Книгата започва с
атентата срещу Пападопулос и завършва с документите. Това е историята за
едно изпитание, историята на един мъж". Обещал си също да отидеш в
Австралия: "Да, искам да пътувам, да опозная света. Когато приключа с
книгата, наистина ще дойда в Австралия". Все едно че пред теб имало
неизмеримо бъдеще, наситено с надежди, със сполуки и с радост. Все едно
че си бил забравил за жестокия си замисъл, за несъзнаваното си намерение
да умреш, за да живееш. И очите ти блестели, ръцете ти треперели, всичко
ти харесвало. Компанията на тримата старци, храната, хората. Двете жени
те гледали безмълвни, омагьосани, Нолис те слушал захласнат. Каква
жизненост, каква пламенност, какъв огън има в този мъж! Дори не се
налагало да пиеш, за да разпалиш този огън. Една бутилка за четиримата.
По едно време, поднасяйки чашата към устните си, си казал, че
отношенията ти с виното са се влошили. Бил си преоткрил предимствата на
оранжадата. "И не съжалявам за това, мракът е осеян с коварства, със сенки
в засада. Умът ти трябва да е бистър, а рефлексите ти бързи".
Междувременно Микеле Стефас шофирал, псувайки силния дъжд, който
валял от Коринт до Мегара и не му позволявал да кара бързо, както му се
искало. Но е карал достатъчно бързо, след като в дванайсет без десет
отново е бил в дома на Йоргопулос, неговото алиби до един и трийсет.
(Странно е това повторно връщане при него, това осигуряване на конкретни
доказателства). А червеното БМВ? То също е било там, било е там, дори не
е изчакало пежото на Стефас, за да се впусне след теб. След като те
проследило до ресторанта, се оттеглило да чака подходящия момент, без да
бие на очи, и допуснало сериозна грешка. Било почти полунощ, когато в
полицията се явил един ужасен селянин, за да съобщи, че на улица
"Вулиагменис" някакво червено БМВ го следило на разстояние в
продължение на два километра и в един момент се приближило до него и го
блъснало с ясното намерение да го изхвърли от пътя. Той избегнал
нещастието, защото задържал здраво волана и спрял веднага щом успял.
Не, това не било случайност. Сигурен бил, защото докато стоял там и си
поемал дъх и се чудел каква е причината за това нападение, червеното БМВ
се върнало. И спряло. Двамата мъже в него го изгледали, после проявили
израз на разочарование – сякаш били объркали човека или си казали, че са
глупаци. Тъй като се сетили, че щом са те оставили при "Царопулос", не
било възможно вече да си на улица "Вулиагменис". Ужасеният селянин бил
с мустаци, а автомобилът му бил зелен. Не ябълковозелен, но в тъмното
приличал на твоя.
Излязъл си от "Царопулос" в един сутринта и на прага на ресторанта
избухнал малък спор. Ти си искал да закараш гостите си до дома им, а те
настоявали да вземат такси. Ти си нощувал в Глифада, ресторантът също
бил в Глифада, повтаряли и тримата, абсурдно било да ходиш чак до улица
"Алкионис" и до улица "Андроцу", и двете в отдалечени квартали, а после
да се връщаш обратно в Глифада. Въпреки това си ги накарал да се качат в
Примаверата, първата спирка била улица "Алкионис" и именно в една
пряка на улица "Алкионис", след като си се разделил със семейство Нолис,
се случило нещо странно. Някакво такси те изпреварило и ти препречило
пътя по средата на улицата. Ти също си спрял, слязъл си и си казал: "Сега
пък и таксита! Искам на всяка цена да видя кой е". После си се насочил към
шофьора и госпожа Суползоглу те видяла да се разправяш с него в
продължение на няколко минути. Но когато си се върнал обратно, си
изглеждал облекчен: "Не, не ме е следил. От Глифада е, познавам го".
Потеглил си отново и си завил по улица "Посейдонос". "Проблемът е, че
вече съм станал много подозрителен към автомобилите". "Защо?",
възкликнала госпожа Суползоглу. Ти не си ѝ отговорил. Вероятно дори не
си я чул. Със сключени устни и набърчено чело, си гледал в огледалото за
обратно виждане. Изведнъж: "Хелени, искате ли да прескочим за малко до
някой бузуки бар? Колкото да пийнем по една оранжада и да се насладим
малко на музиката. Има един на две крачки оттук, в обратната посока".
Сугюлзоглу не схванала и отказала. Не, благодаря, късно е, на нейната
възраст не се ходи по бузуки барове с красиви младежи. "Хайде, Хелени!".
"Не, наистина, благодаря". "Здраве да е". И погледът ти продължавал да е
втренчен в огледалото, ускорил си и си поел с голяма скорост по улица
"Леофорос Сигру". Когато сте стигнали до бирената фабрика, внезапно си
спрял и си се извинил набързо. Не ти е навик да зарязваш дамите по
тротоарите нощем, но улица " Андроцу" не е далече, а номер " 15 А" е
точно зад ъгъла, дали би слязла тук да продължи пеша? Сугюлзоглу отново
не схванала. Едва след смъртта ти тя щеше да си даде сметка, че ти не си
искал да влизаш в улица "Андроцу", една малка и тъмна улица, и че си
нямал търпение да останеш сам. Отговорила, че изобщо няма да и е
неприятно, после слязла, ти изобщо не си понечил да направиш същото или
да ѝ отвориш вратата. С едната ръка на волана, а с другата на скоростния
лост, си бил готов да потеглиш незабавно. "Благодаря, Хелени. Извинете
ме, Хелени". "Аз ви благодаря, Алекос. Но защо не отидете да спите на
улица "Колокотрони" На две крачки е оттук, струва ли си да карате още
двайсет минути до Глифада?". "По-добре да спя четири часа в Глифада,
отколкото осем на улица "Колокотрони"". "В такъв случай, довиждане...".
"Довиждане". Дори не си изчакал да пресече улицата и да се качи на
отсрещния тротоар. Потеглил си незабавно. Часът бил един и трийсет и пет,
най-много един и четирийсет, щеше да каже госпожа Сугюлзоглу. Щеше да
го каже, пояснявайки, че в един и четирийсет и пет си е била вкъщи. Не ѝ е
отнело по-малко от осем или десет минути да измине двестате метра, които
я деляли от улица "Андроцу" 15 А, да отвори входната врата, да повика
асансьора, да се качи на третия етаж и да влезе вкъщи. Така. Но нощем и
при положение че улиците са пусти, да отидеш от това място на "Леофорос
Сигру" до мястото, на което са те убили на улица "Вулиагменис", са
достатъчни пет или шест минути. А часовникът на твоята Примавера
вследствие на удара щеше да спре в един и петдесет и осем – час, който
беше потвърден от свидетелите. Следователно от момента, в който си се
разделил с госпожа Сугюлзоглу, и момента на удара, има промеждутък от
осемнайсет или двайсет и три минути, да речем двайсет, който никой не
можа или не пожела да обясни. Това са двайсетте минути на разигралата се
между теб и твоите убийци корида.

* *

Появили са се заедно, като по часовник, все едно че са имали

уговорена среща. Появили са се веднага, докато си завивал по улица
"Диаку". Червено БМВ и сребристосиво пежо. И разбира се, ти не си се
изненадал. Какво щяло да се случи, си го разбрал на улица "Посейдонос",
когато си искал да се върнеш обратно и да спреш с извинението за
бузукито, след това на улица "Леофорос Сигру", когато си се отървал от
госпожа Сугюлзоглу, тогава вече си бил сигурен. Впрочем свидетелите,
които полицията на Властта щеше да игнорира или да принуди да мълчат (с
изключение на един, който никога не се поддаде, шофьор на име Мандис
Гаруфалакис), на следващата сутрин казаха, че ябълковозеленият фиат не е
бил следван само от пежото. Имало е също кафеникава или тъмночервена
кола, може би ягуар или БМВ. Озовал си се помежду им като мишка в
капан и е възможно в първия момент да си искал да избягаш. Но веднага е
пламнал неустоимият импулс да им се опълчиш, да видиш лицата им, да
разбереш кои са, тоест да се бориш както в Крит и в Рим, в Атина и всички
пъти, когато се бяха опитвали да те сплашат или да те провокират, или да те
убият в автомобилна катастрофа. Появила се е отново умората ти да
живееш, произтичаща от умората ти да губиш, тоест нуждата да победиш
поне като мъртъв, несъзнателната мисъл, че няма герой, който да е оценен
приживе така, както след като умре, и коридата започнала. Тази, при която
на моменти ролите се обръщат и преследваният се превръща в преследвач,
а преследвачът – в преследван, на моменти се връщат по местата си и
преследвачът пак е преследвач, а преследваният – преследван, и коя е била
арената на тази корида преди улица,; Вулиагменис", аз не зная, но
минавайки по улиците на твоята агония, щях да заключа, че маршрутът е
можел да бъде единствено по улиците "Диаку", "Анарафсеос", "Логуину",
"Мусуру", "Имиту", "Илиуполеус", тоест първоначално в посока към
гробището, а след това около него, тъй като, ако от "Леофорос Сигру" не
влезеш веднага на улица "Вулиагменис" и не навлезеш в насрещното
движение, неизбежно трябва да тръгнеш по тези улици. А те водят към
гробището и когато стигнеш дотам, можеш единствено да го заобиколиш, с
кръговото движение на уловената от водовъртежа звезда, който ще я всмучи
в черната дупка. Виждам те, напрегнат на волана, блед, да ги преследваш,
докато те преследват теб, да ги атакуваш, докато те атакуват теб, в бясно
редуване на поднасяния, ускоряване, намаляване на скоростта, удари.
Ударите, съприкосновенията, описани в експертизата, която магистратите
на Властта нямаше да приемат, следите от кафеникава боя, която можеше
да е тъмночервена. И в кой миг си доловил напразния импулс за оцеляване,
изплъзването на звездата, която, за да се отскубне от водовъртежа, се
хвърля в дупката? В кой миг си решил да се отправиш към улица
"Вулиагменис", за да се добереш до къщата с градината с портокали и
лимони, единственото ти спасение? Изведнъж, ето те да излизаш от
ужасната въртележка, да се изплъзваш по същата улица, по която си дошъл
– улица "Анарафсеос", да се втурваш по улица "Вулиагменис", където
свидетелите, които споменах, ще разкажат, че са видели да профучават
един зелен, един червен и един сребристобял автомобил. Четирима
свидетели – един таксиметров шофьор, който се намирал на двеста метра
зад вас, клиентът в таксито, втори таксиметров шофьор, който бил пред вас,
и трети, който чакал на едно кръстовище. Ще го разкажат, явявайки се
доброволно в полицията, и в началото полицията няма да им поиска дори
имената, впоследствие ще им ги поиска и трима от тях ще променят
версията си и ще забравят за червения автомобил. Единствено Мандис
Гаруфалакис ще упорства, но без да бъде изслушан, или ще бъде
разубеждаван, тоест заплашван. В действителност пред журналистите,
които ще искат да научат повече, той ще говори все по-неохотно, с
предпазливост, която е рожба на страха. "Да, един червен и един бял... Не
бял, тютюнев... Не, сив". Ту единият, ту другият, изпреварвали са те ту
отдясно ту отляво и пресичали пътя ти, заставали пред теб и ти трябвало да
ги избуташ и двата, за да ги изпревариш на свой ред и тъкмо когато си
успявал, те повтаряли маневрата. Систематично, прецизно, в перфектен
синхрон. "Но аз нищо не зная, господа, аз нищо не съм видял, за бога. Не
искам разправии, имам жена и деца, имам семейство, не ме забърквайте!
Ако не ме забъркате, ако се закълнете, че няма да споменавате името ми, ще
ви кажа, че зеленият автомобил през цялото време беше заклещен между
червения и светлия автомобил, в червената кола имаше двама души и по
едно време червеният автомобил направи нещо ужасно – блъсна зеления
автомобил точно в номера. Тогава зеленият автомобил се поднесе, задържа
се по чудо и продължи да кара бясно към Глифада. Но аз нищо не зная,
господа, нищо не съм видял, не съм говорил, за бога". И трите автомобила
карали много бързо. Със сто и десет, сто и двайсет, сто и трийсет километра
и с тази скорост ти си стигнал до църквата "Свети Димитриос", след която
къщите свършват и пътят се изкачва по леко възвишение. След
възвишението улица "Вулиагменис" се разширява в двупосочен булевард,
разделен от островче. На петдесет метра, от дясната страна, се намира
гаражът с надпис "Тексако".
Червеният автомобил те блъснал в номера именно при "Свети
Димитриос". И след възвишението те изпреварил за последен път, за да се
отдалечи и да потъне в мрака. Но докато те изпреварвали, за да се отдалечат
и за да потънат в мрака, двамата мъже в червения автомобил използвали ли
са или не газов пистолет? Пистолет, сходен с онзи, който следователят
архивира толкова нехайно през август. С регистрационен номер 159789,
Made in West Germany, c късо дуло, c широка дръжка. Пълнителят съдържа
пет цилиндрични патрона, пет метални гилзи с малка дупчица, от която
излиза газ, който се изпарява почти без да оставя следи. (И ако следи е
имало, то в моргата не са си направили труда да потърсят такива. Не са
направили никакъв анализ за останки от парализиращ газ или за летливи
наркотични вещества). Така че за пореден път – използвали ли са или не
газов пистолет? Обстоятелствата са били подходящи, тъй като ти си карал с
почти напълно спуснато ляво стъкло. Впрочем Примаверата беше открита с
почти напълно спуснато ляво стъкло. А ако не са го използвали, ако онзи
следовател с право е архивирал толкова нехайно пистолета с
регистрационен номер 159789, какво друго е притъпило сетивата ти,
обгръщайки те в пелена от вцепенение и сънливост? Какво друго е
замъглило зрението и самоконтрола ти? Когато пежото те настигнало, ти си
криволичел, поднасял си се и вече си губел контрол над управлението, така
че на Стефас не му е било трудно да довърши започнатото. Първо те е
ударил с десния преден калник в твоя ляв заден калник, после се е залепил
за лявата ти страна и те е влачил няколко метра, после се е отдръпнал с
рязко извиване на волана и ти е нанесъл смъртоносния удар – ударил те е
със задницата си по левия преден калник. И ти си излетял като куршум,
докато той, с маневра на велик камикадзе, на убиец, подготвен по
отворените канадски маршрути, е обърнат посоката със завой от почти 90
градуса, за да навлезе в отбивката при островчето, което разделя на две
улица "Вулиагменис". Ти си се изстрелял напречно, качил си се на широкия
тротоар, на площадката до гаража с надпис "Тексако", избегнал си на
няколко метра стълба за осветление и през пелената от вцепенение и
сънливост, напразно си се опитал да забавиш ход, натискайки спирачките.
Твоята Примавера вече била изхвърчала. Високо и устремено, летяла
неумолимо към рампата, която се спуска в гаража, към дупката с табелката
"Приятно пътуване, Kalon Taxidi", и нищо не е било в състояние да я спре.
Може би ако полетът е бил с два метра по-дълъг, е можела да прелети над
рампата и да се приземи отново в света на живите. А ти е можело да
оцелееш. Но това не е влизало в плановете на боговете, на твоята вече
предначертана съдба и скоро Примаверата изгубила височина, предницата
се наклонила напред, насочвайки се към стената, която миг преди това не се
виждала, а изведнъж изникнала, връхлетяла те с бясна бързина, вече не
била стена, и се превърнала в тътен, в трясък като от избухваща бомба.
Краят. И докато ти си вдигал ръце в знак на примирение, на победа и на
примирение, докато си докосвал с длани преддверието на нищото, всичко
се случило така, както трябвало да се случи, така, както ти беше предвидил,
че ще се случи в твоите подсъзнателни планове, в твоите пророчески
сънища, в последните редове на прекъснатата на двайсет и трета страница
книга. ""Не. Съжалявам само, че не успях". Това е моят глас. Колко е
странен и далечен! Откъде идва? От друг свят ли? Възпитаният офицер
също изглежда странен и далечен. Откъде идва? И той ли от друг свят?
Сега се отдалечава мълчаливо и веднага щом излиза, униформите отново
започват да беснеят. Все повече и повече. Бият ме по ходилата, по очите. Аз
повтарям: "Съжалявам само, че не успях". Да, съжалявам само, че не успях.
Следва един ужасен удар. От какво, от кого? Чувствам някаква странна
сила да ме удря в стомаха и вратът, гърдите, сърцето ми да влизат в него,
сякаш избухват и се разкъсват едновременно. И вече не различавам нищо.
Затварям очи и...".

* *

Първият човек, който се притекъл, бил шофьорът на таксито с клиента

и в първия момент видял само много гъст облак. В момента на сблъсъка се
вдигнал голям облак прах, който покрил всичко в мрак. Шофьорът се
приближил, залитайки в облака, в мрака и когато стигнал до ръба на
дупката, закрил лицето си, изумен и ужасен. Изглеждало невъзможно
толкова голяма кола да се е напъхала в толкова тясно пространство. Но
точно както една умираща звезда, която за да бъде погълната от черната
дупка, се свива и се смалява до големината на юмрук, на лимон, на камъче,
така твоята Примавера се била пресовала, била се свила и смалила до
купчина изкривени железа, смачкани ламарини, стъкла на прах. Лежал си
сред тях, все още жив и на пръв поглед невредим. Повдигнал си клепачи,
помръднал си устни: "I am.... аз съм... Моu echun.... те ме...". "Не говори, не
говори!", умолявал те шофьорът, без да те познае. "Isan... бяха...". "Не
говори, не говори, ще те извадим". И с помощта на клиента те извадил от
купчината ламарини, извлякъл те нагоре по рампата и те положил на
тротоара. Тогава те познал и видял, че не си невредим – от раните бликала
кръв, заливайки тротоара. "В болницата, бързо, в болницата!", започнал да
пелтечи. "В болницата или в моргата?", отвърнал клиентът. И нерешително
те повдигнали за извадените ти от рамената ръце и за счупените ти крака и
те сложили на задната седалка. Зениците ти вече били слепи. Устните ти
напразно се опитвали да кажат нещо. Болницата била много далече, така
или иначе вече нямало смисъл. По средата на пътя отново си размърдал
устни и си изрекъл ясно: "Oh Theos! Theos mu! O, Боже! Боже мой!". След
това си въздъхнал дълбоко и сърцето ти се пръснало.
ГЛАВА III
Пристигнах седемнайсет часа по-късно. Пред моргата стоеше огромна
безмълвна тълпа. Натикаха ме в някаква зала, слабо осветена от една
висяща на жица крушка – хранилището с хладилните камери, и веднага бях
заслепена от светкавица. Тишината беше нарушена от рязка заповед:
"Фотографите навън! Всички навън! Затворете прозорците!". След това
някой отвори една от камерите, погледна вътре, пак я затвори и смутолеви:
,Ne, aftos. Да, този е". Беше последната камера ниско вляво, до нея имаше
други две, а над нея още три. Лъскави, гладки, метални. Приличаха на
сейфове. "Etimi, готова ли сте?", попита един глас. Кимнах, камерата се
отвори и от нея лъхна леден въздух. Вътре се виждаше един бял вързоп,
положен също на метална плоча. "Siguri, сигурна ли сте?", попита същият
глас. Кимнах отново, плочата се плъзна към мен и се превърна в изцапан с
кръв чаршаф, който обвиваше някакво тяло. Твоето тяло. Различаваше се
ясно формата на главата, на скръстените на гърдите ръце, на краката.
Повдигнаха чаршафа и те видях. Ти тичаше. Прекосяваше плажа и тичаше
със широки крачки като щастлив жребец, панталоните бяха прилепнали по
яките ти бедра, тениската беше опъната на силните ти рамене, а косата ти
се вееше леко на черни копринени вълни. Предната вечер се бяхме любили
за първи път, свързвайки нашите две самоти, а следобед бяхме отишли на
плажа, където лятото гореше в експлозия от слънце и синева. Облян от
слънце и синева, ти крещеше щастлив: "I zoi, I zoi, животът, животът!".
Коленичих да те погледна, невярваща. Бяха те отворили от таза до врата, за
да ти изтръгнат сърцето, белите дробове, вътрешностите, след което те бяха
зашили с черни шевове, които те обезобразяваха, подобно на вкопчени и
кожата ти хлебарки, наредени на опашка да те разкъсат. От лакътя до
китката на дясната ти ръка зееше ужасяващ разрез, една чудовищна
подутина деформираше счупеното ти от раздробената бедрена кост бедро.
Лицето ти обаче беше непокътнато, само някаква небесносиня сянка на
слепоочието ти го правеше бледо. Повиках те плахо, докоснах те
неуверено. Застинал във високомерната и надменна неподвижна поза на
мъртъвците, ти отблъскваше гордо всяка дума и всеки жест на любов.
Трябваше да надвия страха си да не те обидя, за да докосна леденото ти
чело, ледените ти устни, покритите ти със скреж втвърдени мустаци.
Надвих го, за да те стопля малко. Но беше все едно да искаш да стоплиш
мраморна статуя, от теб беше останала само една мраморна статуя с
формите, чертите, и споменът за човека, който беше само допреди
седемнайсет часа, и някаква безсилна ярост ме прониза, някаква увереност
с привкус на омраза – не те бяха убили случайно, не те бяха убили
погрешка, бяха те убили, за да не пречиш повече. Станах. Някой те покри
отново с чаршафа и избута с крак плочата, която скърцайки, се скри
обратно в тъмнината. Отново лъхна леден въздух и камерата те погълна
обратно, с трясък Навън беше нощ. Хората ме гледаха с любопитни погледи
и казваха: "Не плаче!". На улица "Колокотрони" намерих стихотворението
ти: "Краят ще настъпи по начина, по който искат онези, които имат власт".
Намерих думите на Сократ. "Настъпи часът да си вървя. Всеки един от
нас тръгва по своя път: аз ще умра, а вие ще живеете. Кое е по-добре,
само Господ знае". Болката, която най-после избухва във вик на ранено
животно. Усилието ми да продължа да живея и обещанието, което трябва да
спазя. "Ти ще я напишеш вместо мен, обещай ми!". "Обещавам о ; .
Очакването на пети май, денят, за който беше насрочено погребението ти.
"Ще се видим на пети май, ще бъдем заедно на пети май". Агонията от
сутринта, когато щях да се върна в моргата, за да те облека, да разменя за
втори път пръстените, да се изправя пред октопода, който вие "zi zi zi". А
Планината междувременно стоеше непоклатима на мястото си, лешоядите
междувременно се готвеха да пируват над трупа ти, развявайки гащи с
надпис "Народ", с надпис "Свобода", "Да се сбогуваме със скъпия другар,
да се преклоним пред достойния противник". А в Коринт Микеле Стефас
отивал в любимия си бар, за да се срещне с приятелите си на чаша турско
кафе и сладкиши.

* *

Не е било лесно, след смъртоносния удар, да завие, да навлезе в

отбивката при озелененото островче и оттам да се включи в
срещуположното платно на улица "Вулиагменис", откъдето да избяга в
обратна посока, тоест към центъра на града. Не е било лесно, тъй като
прекалено тясната отбивка беше за автомобилите, които идваха от Глифада
и искаха да обърнат посоката на движение и да се върнат обратно, в
платното при гаража с надпис "Тексако". Така че за движещите се от тази
страна автомобили отбивката се явяваше като обърнат обратно завой, в
който можеше да се влезе само срещу движението, пресичайки извития
участък на островчето. Пресичайки го или заобикаляйки го бавно, тъй като
ако се навлезе с висока скорост, човек рискува да се преобърне. И въпреки
това, макар че е летяло със сто и трийсет километра в час, пежото не се е
преобърнало. Движейки се в зигзаг, Микеле Стефас успял да навлезе в
отбивката, ловко като скиор, който избягва колчетата по време на слалом,
прецизно като акробат, който след като е направил кълбо, се хваща за
гредата на успоредката, за да започне отново, и все със същата скорост
успял да се промъкне между двете колони, които в края на отбивката
стесняваха пътя, след това да направи втори завой, за да навлезе по улица
"Олга". С други думи, двоен слалом, двойно кълбо. Изпълнение на цирков
артист. Или на наемник, свикнал на подобни действия и притежаващ
необикновено хладнокръвие? Същото хладнокръвие, което той щеше да
демонстрира през последвалите дни и месеци пред полицията, пред
пресата, пред всички. На улица "Олга", след като преминал през три
кръстовища, спрял, за да огледа пораженията по пежото, после отишъл
пеша до улица "Вулиагменис" и на върха на възвишението спрял да хвърли
един поглед, да разбере какво става. Ставало онова, което трябвало да
става, сред облака от прах се виждали двама души, които влачели
безжизнено тяло, а трети крещял: "Умира, мъртъв е, умира!". Виждало се и
едно такси и светващи прозорци, хора, които се показвали по балконите и
питали кой умира, кой е умрял. Това изобщо не го смутило и след две-три
минути се върнал обратно и подкарал отново пежото. Пежото му се било
представило наистина добре. Понесените поражения не били сериозни,
само няколко хлътнатини по десния преден калник и няколко драскотини от
едната страна. Нищо, което да му попречи да се прибере в Коринт. (А
пътуването до Егина? А Йоргопулос, който на сутринта го чакал с двете
момичета? Всичко ли бил забравил, всичко ли бил захвърлил?) В три и
половина сутринта Стефас отново бил в Коринт. Паркирал на обичайното
място, после си легнал и заспал веднага. Събудил се в един следобед,
обядвал, пак дремнал, а сега се отправял към любимия си бар, където да се
срещне с приятели на чаша турско кафе и сладкиши. Трябвало да се
покаже, да представи доказателство за присъствието си в града.
Стигнал в бара към седем и седнал на една маса, където вече били
някои негови приятели – синът на кмета, друг на име Димитрис Николау,
както и Христос Гриспос и Нотис Панайотис – двамата студенти, при които
бил отседнал във Флоренция, заедно с нациста Такис. "Я виж кой е тук, тук
сте за великденската ваканция ли?". "Да, а ти Микеле, защо се беше
покрил?". "Ами, покрил! Върнах се вчера от Атина с автобуса, тук съм от
вчера". Приказвали и за времето, което се било оправило, така че на
следващия ден можели да отидат до кюрето, а после пристигнал братът на
Гриспос: "Хей, вие, чухте ли по радиото?". "Не, какво?". "Убили са
Панагулис". "Панагулис? Убит ли?". "Момчета, убили са Панагулис!". А
Стефас мълчал. "Кой го е убил, кой?". "Не се знае. Блъснали са го с
автомобила и са го изхвърлили от пътя. Изглежда са били двама – бял
мерцедес и червен ягуар". "Защо "изглежда?" . "Защото някои казват, че
ягуарът не е бил ягуар, а мерцедесът – мерцедес. Във всеки случай се е
озовал в един гараж на улица "Вулиагменис". Загинал е веднага. На място.
Или почти. Черният му дроб се е пръснал на парчета, десният му бял дроб е
станал на пихтия, а сърцето му е гръмнало като бомба. Бум!". Стефас
продължил да мълчи, спокоен, сякаш новината не го вълнувала. Два месеца
по-късно Гриспос и Панайотис щяха да ми кажат, че не са забелязали
никаква реакция по лицето му или в жестовете му. Изглеждал напълно
безразличен, както друг път, по-скоро леко оттегчен. Прозявал се.
"Арестували ли са някого?". "Не, пълна неизвестност". "Но нещастен
случай ли е било или не?". "Какъв ти нещастен случай, очистили са го, ти
казвам". "А във вестниците какво пише?". "Вестниците не излизат днес.
Днес е първи май, нали?". "Точно така". "Но кой ли го е направил?". "Кой
знае!". И с това "кой знае" приключили темата и подхванали отново
разговора за пътуването до морето. "Значи утре ще отидем ли до морето?".
"Да, ще отидем в Лутракион". "И кой ще ни закара?". "Стефас, ще ни закара
с пежото. В тази връзка Микеле, къде е пежото?". Стефас нарушил
мълчанието си и гласът му прозвучал както обикновено: "Тук е, къде искаш
да е? Паркирано е на площада". "Тогава защо си дошъл пеша? Да не си го
ударил? Да не си катастрофирал?". "Каква ти катастрофа, заради номера.
Не съм го пипал от един месец заради номера. Знаеш ли каква глоба ще ми
лепнат, ако ме спипат без регистрация" . "Че кой ти обръща внимание на
регистрацията през празничните дни? Оттук до Лутракион...". "Не, не
мога". "Хайде де!". "Казах, че не мога". "Добре де, аз ще ви закарам, и аз
имам кола", предложил синът на кмета. "Кой ще дойде?". "Аз ще дойда",
казал Гриспос. "И аз", казал Николау". "Аз вече имам ангажимент", казал
Панайотис. "Ти, Микеле, ще дойдеш ли?". "Разбира се", казал Стефас.
"Тогава, момчета, ще се видим утре в десет". "Добре, в десет". Така и
станало. Било едно весело, много приятно пътуване, щеше да ми разкаже
Гриспос. И на отиване, и на връщане Стефас бил в отлично настроение,
душата на компанията. Смял се, подхвърлял шеги, приказвал за
автомобили, за дрехи, за жени, най-вече за жени. Нито веднъж не споменал
за твоята смърт. Нито пък другите споменали за нея.
 Прибрал се в Атина към четири следобед, на 2 май, неделя, и според
показанията му отишъл на кино, а после се прибрал вкъщи. Но след това с
кого се е видял и какво е правил, кой го е подтикнал или го е посъветвал,
или го е задължил да се яви в полицията двайсет и четири часа по-късно, не
се знае. Едно-единствено нещо е сигурно – никой, абсолютно никой не го
подозираше. Освен това се търсеше мерцедес, а не пежо. Но слухът, че не
са те убили случайно, че не са те убили погрешка, че си бил убит умишлено
и по поръчка, растеше заплашително като прииждаща река – трябваше да
се пресече. И в понеделник следобед Стефас се яви в полицията заедно с
адвоката си, някакъв си Каселакис, който през шейсет и трета бил
защитавал някой си Никое Мундис, обвинен в убийството на една
английска журналистка, Ан Чапман, която провеждала разследване за
връзките между Хунтата и ЦРУ. И при този случай убиецът се бил
поднесъл, и при този случай Каселакис убедил съдиите, че не става дума за
политическо убийство. Всъщност успял да докаже, че Никое Мундис убил
Ан Чапман, след като я изнасилил, в пристъп на ярост. И много важно, че
след присъдата той се отметнал от самопризнанията си, повтаряйки, че това
били измислици, че той бил поел вината, защото му били платили и имал
нужда от пари, или нещо от този род. Каселакис каза, че Стефас се явява
като обикновен свидетел и единствено от любов към истината, тоест за да
спрат приказките за политическо убийство. Касаело са за банална
катастрофа, за типичен случай, при който единствена отговорност носи
жертвата, за малко и Стефас да загинел. Карал си бавно по улица
"Вулиагменис", горкият Стефас, когато един зелен фиат започнал да
криволичи, връхлетял му, изпреварвайки го отдясно. Всъщност горкият
Стефас едва успял да извие волана и да се спаси, навлизайки срещу
движението в отбивката при островчето. После чул трясък и когато се
върнал обратно, забелязал огромен облак прах и двама мъже, които влачат
едно безжизнено тяло, но изобщо не предполагал, че е оставил зад себе си
труп. Че мъжът загинал и че това бил трупът на Панагулис, научил едва в
понеделник сутринта, като четял пресата. Не, не е имало червен автомобил
нито преди, нито след катастрофата, това били измислици на онези, които
имали интерес да лансират версията за политическо убийство,
единственият червен елемент в случая бил само той, Микеле Стефас, вече
симпатизант на комунистическата партия, сега социалист папандреист, и
възможно ли било един социалист, другар от левицата, да иска да убие
Панагулис? Полицията изглежда се беше убедила в това и вместо да го
арестува, го постави под полицейска защита. Дори му позволи да даде
пресконференция, по време на която предизвика изумление със своето
хладнокръвие и самоувереност. Нямаше въпрос, който да може да го
постави в неудобно положение или най-малкото да го смути. Не се смути
дори когато някой му напомни, че законите на динамиката са универсални
и не подлежат на изменение – ако Панагулис се е блъснал в него, а не е бил
блъснат, то извън пътя е щял да се озове той, Стефас. На този аргумент той
отвърна с невъзмутим, студен поглед и отговори, че могат да си мислят,
каквото си искат – динамика или не, той нямал угризения. Да
поразсъждават малко, дявол да го вземе, да използват мозъка си – ако имало
в какво да бъде упрекнат, щял ли да се яви в полицията, да или не? Окото
му дори не трепна, когато някой му възрази, че всъщност има в какво да
бъде упрекнат, щом не е оказал първа помощ на умиращия човек, който
оставил зад гърба си. Защо не е оказал първа помощ? "Защото раненият
вече беше качен в едно такси и нямаше никаква нужда от мен". Ами в
Коринт, защо се е върнал в Коринт, вместо да последва таксито или да
остане в града? "Защото ме обзе паника и разбираемо желание да се върна
в Коринт. Много просто, нали?". А на следващия ден не трябвало ли да
ходи в Егина? "Естествено, че нямах повече желание да ходя в Егина, че
Егина вече не ме интересуваше". А червеният автомобил, защо толкова се
старае да опровергае присъствието на червен автомобил, без да се
притеснява, че някои свидетели са го видели? "Защото аз не съм го видял и
защото, вече казах, тази история за политическо убийство, за
предумишлено престъпление ме дразни". Момент, щом той е напълно
невинен и е социалист, социалист папандреист, другар от левицата, защо
толкова се дразни, когато говорят, че се касае за политическо убийство, за
предумишлено престъпление? Защо само и само да го опровергае, се беше
явил? Логичен, точен и опасен въпрос. Но и в този случай той се измъкна,
без да се смути, напротив, дори не криеше досадата си. "Аз не съм тук, за
да бъда съден от вас, и забравяте, че не съм се предал – явих се като
свидетел. В действителност дори не съм арестуван". И след това: "Аз
винаги зная какво казвам и какво правя". Дори когато изникнаха тези
подозрителни подробности – работата му в ателието на Деспина
Пападопулос, уменията му на пилот, спортните му изяви в Канада, той
продължи да повтаря: "Ще видите, че ще се измъкна. Аз винаги зная какво
казвам и какво правя".

* *
 Знаеше. Знаеше и още как. В действителност Властта изобщо не взе
под внимание експертизата, извършена от италианските специалисти, която
доказваше по безспорен начин, че ти си бил ударен от пежото с маневра на
360 градуса, че освен това си бил блъснат два пъти от друга кола, при което
са останали следи от кафеникава или тъмночервена боя. Изобщо не взе под
внимание миналото на Стефас и факта, че сутринта на 30 април отново е
бил в магазина за тъкачни машини на улица "Колокотрони". Изобщо не взе
под внимание факта, че през седемдесет и пета той, заедно с нациста Такис,
е отишъл във Флоренция и е останал там, с вид на човек, който търси нещо
или някого, когото не намира. Не взе под внимание моите свидетелски
показания, които давах в продължение на единайсет последователни часа
пред следователя, натоварен с разследването, съобщавайки му онова, което
бях чула от Христос Гриспос и Нотис Панайотис, изброявайки заплахите и
тормоза, на който ти беше подложен в продължение на три години, опитите
да бъдеш отвлечен или убит при автомобилна катастрофа в Крит, в Рим и в
Атина, нещата, които ми беше казал в последните ни телефонни разговори,
документите, с които се беше сдобил през последните дни и чието
съдържание, казах в заключение, си запазвах правото да разкрия в съда. Не
взе под внимание и дори потули с невероятна бързина историята на някой
си Георгиос Леонардос, рецидивист от Солун, според когото в нощта
между 16 и 17 април на площад "Омония" в Атина се срещнали четирима
членове на фашистката групировка "Arcani" – паяк, същата, за която ти ми
беше говорил, след като ми беше прочел документите и преди да размахаш
диаманта на диамантите, диаманта "Кохинор". Срещнали се и решили да
дадат урок на Панагулис, за да си свие перките и да си затвори човката,
заявил Леонардос, в действителност трябвало да бъде само урок – нещата
били отишли твърде далеч непредвидено. Разказвайки това, предоставил
дати и имена, точни детайли и сред имената били тези на Василиос Каселас
– лекар, десен екстремист, агент на ЦРУ в Солун, и на Антониос
Микалопулос – друг рецидивист от Солун, вече замесен в убийството на
депутата комунист Ламбракис, както и собственик на червено БМВ. В
показанията си пред следователя Леонардос е казал доста неща. Подчертал,
че няколко дни след твоята смърт Каселас се преместил в Лондон, по това
време убежище на много фашисти. Предал дори един от газовите
пистолети, които биячите на "Arcani" използвали, за да зашеметяват
жертвите си. Именно пистолетът "Made in West Germany", c ргистрационен
номер 158789. Но Каселас и Микалопулос заявиха, че това е клевета,
отговориха, че Леонардос се стреми да привлече внимание, че е луд, че е
известен злословник, съден за клевета, и той се изплаши. Оттегли всичко.
Или са го накарали да го оттегли? И въпреки това някои журналисти бяха
установили, че не е толкова луд и че не е такъв злословник – "Arcani"
наистина съществуваше, Каселас наистина беше ходил в Лондон,
минавайки през Мюнхен, където се срещнал с бившия министър Сдракас,
който беше избягал през границата при Езвонис заедно с Куркулакос. Други
журналисти бяха установили, че Микалопулос наистина има червено БМВ.
И бяха отишли при него в Солун и го бяха попитали къде се намира това
червено БМВ. И той отговорил, че го е продал. Тогава го попитали на кого
го е продал и той отговорил, че не точно го бил продал – бил го подарил.
Попитали го на кого го е подарил и той отговорил, че на някакъв орден на
монахини. Попитали го на кой орден на монахини и той отговорил, че не си
спомня: "Махайте се, проклетници, махайте се!". Не, магистратурата не взе
под внимание тези неща, магистратурата на Властта. Не ги взе под
внимание дори така наречената левица, тази нямаща равна на себе си
левица, която не се вслушва никога в онези, които ѝ противоречат или я
изобличават, или я критикуват, и за да се обнови, умее да създава
единствено пистолерос в стил "Джон Уейн", псевдореволюционери. И така,
с версията за автомобилна катастрофа единствено Стефас беше даден под
съд и беше осъден. На първа инстанция, на три години условно за
неумишлено убийство. Апелационният съд го осъди на глоба от пет хиляди
драхми за неоказана първа помощ. Пет хиляди драхми, които не му беше
трудно да заплати, след като междувременно беше станал съсобственик на
"Хейм Фешън" и беше натрупал състояние. Пет хиляди жалки драхми.
И всичко това, докато се случваха други приятни неща, докато съдия
Гювелос се превръщаше в апостол на смелостта, на демокрацията и на
свободата, правейки обществено достояние архивите, които на теб ти беше
забранил да публикуваш, разбира се онези, които не касаеха змея или
аверите на змея, нито дума за изпратената от него до Гизикис
документация, нито дума за папката с номер двайсет и три. Докато змеят си
оставаше Министър на отбраната, необезпокояван и невъзмутим, неуязвим.
Докато твоята партия си измиваше лицето, отстранявайки Цацос, тоест
приемайки посмъртно искането ти. Докато Папандреу посрещаше трупа ти,
както се посреща беззащитно сираче, и го развяваше като дрипа по
митинги, докато приятелите и другарите ти се съюзяваха с него в замяна на
удобно кресло в Парламента. Докато фашистите биеха Фацис с дивашка
ярост, разбивайки заедно с черепа и паметта му. Докато аз също бивах
заплашвана с писма и обаждания: "Само се опитай да напишеш някои неща
и ще видиш, само да си публикувала книгата и ще видиш!". Докато народът
приемаше това, за пореден път,.търпеше това, за пореден път, сляп, глух и
ням, за пореден път, отдал се за пореден път на подчинението, на изгодата и
на безсилието. Докато никой не се осмеляваше да каже: "Всички сте
убийци, от десницата, от левицата, от центъра, убихте го всички заедно,
мръсни убийци, които живеете зад алибито на Реда и на Законността, на
Умереността и на Стабилността, на Справедливостта и на Свободата".
Докато китът на злото, Моби Дик, се отдалечаваше невредим и водите
утихваха, нежните и меки води на забравата, над водовъртежа на потъналия
ти глас, Властта спечели за пореден път. Вечната Власт, която никога не
умира, която пада само за да възкръсне отново, същата като преди,
различна само по цвят. Но ти беше разбрал много добре, че ще свърши така
и ако някога си имал съмнение, то се е изпарило в момента, в които си
изпуснал дълбоката въздишка, всмукван от другата страна на тунела – в
кладенеца, където неизбежно биват захвърлени онези, които искат да
променят света, да съборят Планината, да дадат глас и достойнство на
стадото, което блее в морето от вълна. Непокорните. Неразбраните
самотници. Поетите. Героите от безсмислените приказки, без които
животът не би имал никакъв смисъл, без които да се бориш, знаейки, че ще
загубиш, би било лудост. Въпреки това за един ден, този ден, който е от
значение, който носи възмездие, който настъпва, когато може би човек вече
не се надява, и настъпвайки оставя във въздуха микроскопично семе, от
което ще поникне цвете, го разбра и стадото, което блее в реката си от
вълна. Вече не стадо в този ден, а октопод, който душеше и виеше, zi zi zi!
Alekos zi zi zi. Алекос живее живее, живее!". Ето защо сега, когато се
спускаше в гроба, ти се усмихваше толкова загадъчно, а Първосвещеникът,
покрит със злата и огърлици от сапфири, смарагди и рубини, символ на
всяка настояща, минала и бъдеща власт, се строполяваше смешно, чупейки
кристала, тъпчейки мраморната статуя, убеден, че само тя е останала от
една мечта, от един мъж.
За книгата
сканиране: ventcis 2016 год.
обработки: buba 2016 год.

ЕДИН МЪЖ
Ориана Фалачи

Италианска Първо издание

Proprieta letteraria riservata
© 1979 RCS Rizzoli Libri S.p.A., Milano
© 1994 R.C.S.Libri & Grandi Opere S.p.A., Milano
© 2000 RCS Libri S.p.A., Milano

© Росица Николова, превод от италиански

© Дамян Дамянов, художник на корицата
©Отговорен редактор: Светлана Минева
©Редактор: Иванка Томова
©Технически редактор: Божидар Стоянов
©Предпечатна подготовка: Мирослав Стоянов

София 2011
© Сиела софт енд паблишинг АД
ISBN 978-954-28-0757-5

Формат 60/90/6
Печатни коли 36
Сиела софт енд паблишинг АД
1510 София, бул. Владимир Вазов № 9
тел./факс: (02) 954-10-30
Печат: ПК "Д. Благоев" ООД

www.ciela.net; e-mail: booksales@ciela.net

Книгите на СИЕЛА могат да бъдат купени от:

интернет книжарница www.mobilis.bg;

 от книжарница СИЕЛА Книгомания в Mall of Sofia, бул. Ал.
Стамболийски № 101;
City Center Sofia, бул. Арсеналски № 2;
The Mall, Public, бул. Цариградско шосе № 115;
Летище София – Терминал 2,
Public, бул. Сливница № 24, Варна,
Mall Plovdiv, ул. Перущица № 8,
Park Mall, бул. Н. Петков, Стара Загора,
както и от всички добри книжарници в страната.