Professional Documents
Culture Documents
Артър Голдън - Мемоарите на една гейша
Артър Голдън - Мемоарите на една гейша
Мемоарите на една
гейша
chitanka.info
Мнозина на запад от Япония мислят, че гейша означава
елитна куртизанка, но нашумелият роман на американеца Артър
Голдън показва истинската й същност. Тя е артистка, владееща до
съвършенство изкуството на развлечението. Книгата се радва на
изключителен интерес в цял свят, защото авторът успява да
„свали“ кимоното на една прочута гейша и да разкрие нейната
драматична история невероятно увлекателно и елегантно.
Продадена на девет години, красивата сивоока дъщеря на
беден рибар става една от най-търсените гейши в квартала на
удоволствията Гион. Тя получава изумително висока цена при
наддаването за нейната девственост и години наред забавлява
богатите и известните в чайните на Киото, докато накрая съдбата
я отвежда в Ню Йорк. Четирийсет години по-късно, когато
всички мъже в нейния живот са си отишли, прочутата Саюри
повдига завесата пред един тайнствен, изчезващ свят.
Бележки на преводача
Една вечер през пролетта на 1936 година — бях
четиринайсетгодишен — баща ми ме заведе на танцов спектакъл
в Киото. От това събитие си спомням две неща. Първо, че двамата
бяхме единствените европейци сред публиката — бяхме
пристигнали от Холандия само преди няколко седмици и аз все
още не се бях приспособил към културната изолация и я усещах
остро. Второ, колко доволен бях да открия, че след месеци
усърдно изучаване на японски език разбирам по нещичко от
дочутите разговори. От младите японки, които танцуваха на
сцената пред мен, ми е останал само смътен спомен за ярки
кимона. Тогава нямаше как да знам, че след близо петдесет
години, и то далеч оттам, чак в Ню Йорк, една от тях ще стане моя
добра приятелка и ще ми диктува изумителните си мемоари.
Като историк винаги съм смятал мемоарите за
документален материал. Те дават сведения не толкова за
мемоариста, колкото за неговия свят. Мемоаристът не притежава
перспективата, с която един биограф разполага по принцип, и
именно в това се състои разликата. Автобиографията, ако
наистина съществува подобен жанр, е като да очакваш заек да ти
обясни как изглежда, докато подскача през тревите по полето.
Как би могъл да знае? Ако искаме да чуем нещо за полето обаче,
никой не е в състояние да ни го разкаже по-добре, стига да
помним, че липсва всичко онова, което заекът няма как да
забележи.
Казвам го с увереността на учен, изградил кариерата си на
тези отлики. Но въпреки това трябва да призная, че мемоарите на
моята скъпа приятелка Нитта Саюри ме накараха да преосмисля
възгледите си. Да, тя хвърля светлина върху самия тайнствен
свят, в който е живяла — гледната точка на заека за полето, ако
5/553
Сакамото Чийо
„Нитта Кайоко“
Гион, Томинага-чо
гр. Киото, преф. Киото
Драга Чийо,
Два сезона минаха, откакто напусна Йороидо, и
скоро дърветата пак ще се отрупат с нови цветове.
Цветята, които разцъфват на мястото на увехналите,
идат да ще напомнят, че някой ден смъртта ще навести
всеки от нас.
Сам останал някога сираче, този смирен човек
безкрайно съжалява, че трябва да те уведоми за
ужасното бреме, което се налага да поемеш. Шест
седмици, след като ти пое към своя нов живот в Киото,
мъките на почтената ти майка свършиха, а само
няколко седмици след това и почтеният ти баща
напусна този свят. Този смирен човек ти съчувства
дълбоко за загубата и се надява, че ще намериш покой,
132/553
Танака Ичиро
едно или друго време съм изучавала всички тях. Барабанът може
да изглежда като инструмент, на който би могло да свири и дете,
но в действителност има различни начини, по които всеки от тях
се удря. Например при големия, тайко, кръстосваш ръце пред
тялото и вдигаш палките нагоре и назад — това се нарича
учикоми. Или докато удряш с палката в едната ръка, другата в
същото време е вдигната и обратно, което наричаме сараши. Има
и други начини и всеки произвежда различен звук, но това се
постига след продължителни упражнения. На всичкото отгоре
оркестърът е винаги пред погледа на публиката, тъй че тези
движения трябва да са грациозни и красиви, както и в унисон с
движенията на другите изпълнители. Половината от работата е
да свириш вярно, а другата половина — да го вършиш изискано.
След барабаните следваше урокът по японска флейта, а след
него по шамисен. Тези два инструмента се изучаваха по
приблизително един и същи начин. Учителката изсвирва нещо
кратко, а после ученичките се опитват да го повторят. Понякога
звучахме като стадо животни в зоологическата градина, но не
често, защото учителките се стараеха да започнат с по-простички
неща. По време на първия ми урок по флейта например
учителката изсвирваше някоя нота и ние опитвахме заедно да я
повторим. Дори след изсвирването на една-единствена нота
учителката имаше много какво да каже:
— Юкико, дръж малкия си пръст надолу, а не да стърчи във
въздуха. А ти, Йоко, на лошо ли мирише флейтата ти? Защо
тогава бърчиш така нос?
Беше много строга както повечето учителки и, естествено,
ние се бояхме да правим грешки. Не беше рядкост да изтръгне
флейтата от ръцете на някое нещастно момиче и да го халоса по
рамото с нея.
След барабаните, флейтата и шамисена обикновено
следваше часът по пеене. Ние в Япония често пеем на тържества и
сбирки, а и мъжете идваха в Гион най-често заради това. Но дори
183/553
под всички тези кимона, но чуй ме, Саюри, има само един вид
мъже. И тъй като отворихме дума за това, ще кажа нещо, което
трябва да запомниш: всеки мъж тук в някакъв момент този
следобед си е помислил колко би се радвал да те види гола. Какво
мислиш за това?
Седях с ръце в скута, не вдигах очи от пода и се опитвах да
изглеждам смирена. Трябваше да отговоря някак на барона, още
повече, че всички мълчаха, но преди да измисля какво да кажа,
Нобу направи нещо много мило. Постави чашката си на
платформата, стана и рече:
— Извинявам се, бароне, но не знам къде е тоалетната.
Мое задължение бе, разбира се, да го придружа.
И аз не знаех по-добре от него къде е тоалетната, но нямаше
да изпусна възможността да се оттегля от компанията. Станах и
една прислужница предложи да ми покаже пътя. Поведе ме
покрай езерото. Нобу ни следваше.
Вътре в къщата тръгнахме по дълъг коридор от светло дърво
с прозорци от едната страна. От другата, ярко осветена от
слънцето, имаше изложени предмети под стъкло. Нобу спря пред
колекция от стари мечове. Привидно ги гледаше, но не
преставаше да барабани с пръсти по стъклото и да изпуска въздух
от ноздрите си, защото беше все още много сърдит. Аз също се
притеснявах от случилото се. Но му бях благодарна, че ме спаси, и
не знаех как да го изразя. Пред следващата колекция — изящни
фигурки нецке от слонова кост — го попитах дали обича антики.
— Антики като барона ли имаш предвид? Категорично не.
Баронът не беше, да речеш, стар — всъщност беше много по-
млад от Нобу. Но аз го разбрах. Той смяташе барона за реликва от
феодално време.
— Съжалявам — казах. — Имах предвид тези антики.
— Като гледам мечовете, те ме карат да мисля за барона.
Като гледам фигурките, те ме карат да мисля за барона. Той
подпомага компанията ни и аз съм му задължен. Но не обичам да
320/553
— Не ти помогна, нали?
— Не. Каза, че вече е изчерпал влиянието, което е имал.
— Едва ли му е отнело много време. Защо не е запазил и
малкото останало влияние за теб?
— Не го бях виждала повече от година…
— Мен не си виждала повече от четири години. Но аз пазя
най-доброто си влияние за теб. Защо досега не дойде при мен?
— През цялото време мислех, че ми се сърдите. Погледнете
се само, Нобу сан! Как бих могла да дойда при вас?
— Как не би могла? Мога да те спася от фабриките. Имам
достъп до идеалния рай. И, повярвай ми, той е идеален, досущ
като гнездо за птичка. Ти си единствената, на която ще го дам,
Саюри. Но няма да го дам и на теб, ако не се поклониш тук на
пода пред мен и не признаеш вината си за случилото се преди
четири години. Права си, че съм ти сърдит! Можеше да умрем,
преди да се видим отново. Можех да загубя единствения шанс,
който имах. И не стига, че ме отхвърли, ами и пропиля най-
хубавите години от живота си за един глупак, човек, който не си
плаща и дълговете към държавата, да не говорим за дълговете му
към теб. Продължава да живее, сякаш не е направил нищо лошо.
Можете да си представите как се чувствах. Защото Нобу бе
човек, който умееше да хвърля думите си като камъни. Нямам
предвид самите думи и значението им, а начина, по който ги
казваше. Отначало бях решена да не плача, но скоро ми хрумна,
че може би точно това искаше той от мен. Оказа се толкова лесно,
като да оставиш лист хартия да се плъзне между пръстите ти.
Всяка сълза, спускаща се по бузите ми, имаше своя причина.
Колко много неща оплаквах! Плачех за Нобу и за себе си. Плачех,
защото не знаех какво ще стане с всички нас. Плачех дори за
генерал Тоттори и за Корин, която бе така посивяла и отслабнала
от живота във фабриката. А после направих това, което Нобу
искаше от мен. Дръпнах се от масата, за да си направя място, и се
поклоних ниско-ниско.
439/553
съм вътре. И все пак бях голяма жена — можех, ако искам, да си
тръгна веднага от Гион и да не се върна повече.
повече към мен и в миг той ме събра в ръцете си, сякаш бях
одеяло. Устните му се устремиха направо към малкия триъгълник
на гърлото ми, където се засрещаха двете половини на кимоното
ми. И когато усетих дъха му върху шията си и онова нетърпение, с
което той почти ме погълна, не можех да спра мисълта за един
миг преди години, когато влязох в кухнята в нашата окия и
заварих една от прислужниците, надвесена над мивката да се
опитва да прикрие зрялата круша, натъпкана в устата й — сокът
се стичаше в пазвата й. Каза ми, че направо жадувала тази круша,
и ме помоли да не я издавам на Майка.
35
Сега, почти четирийсет години по-късно, седя тук и си
спомням за онази вечер с председателя като за мига, в който
всички страдалчески гласове у мен замлъкнаха. От деня, когато
напуснах Йороидо, не бях правила нищо друго, освен да се
тревожа, че всяко завъртане на колелото на живота ще донесе
ново препятствие на пътя ми и, разбира се, тъкмо тревогата и
борбата бяха правили животът да изглежда винаги толкова
отчетливо реален. Когато вървим мъчително нагоре по каменисто
насрещно течение, всяко стабилно местенце е своеобразна
неотложност.
Но откакто председателят стана мой данна, животът се
превърна в нещо далеч по-приятно. Започнах да се чувствам като
дърво, чиито корени най-сетне са проникнали в богатата и
влажна почва дълбоко под повърхността. Никога преди не бях
имала възможност да мисля за себе си като за по-щастлива от
другите, но ето че бях. Макар да трябва да кажа, че живях в това
състояние на доволство дълго преди да погледна назад и да
открия колко пуст е бил някога животът ми. Сигурна съм, че
иначе никога нямаше да мога да разкажа историята си, защото не
мисля, че някой от нас може да говори откровено за болката,
докато не престане да я изпитва.
В онзи следобед, когато двамата с председателя изпихме
ритуалното саке на церемония в чайната „Ичирики“, се случи
нещо особено. Не знам защо, но когато отпих от най-малката от
трите чашки, каквито използваме в подобен случай, оставих
сакето да облее езика ми и една капка се стече от ъгълчето на
устата ми. Носех черно кимоно с извезан в златно и червено
дракон, който се виеше от подгъва нагоре докъм бедрата ми.
Наблюдавах как капката се търкулна надолу по черната коприна
539/553
http://chitanka.info