Норма Хури

ПОРУГАНА ЧЕСТ
(Любов и смърт в съвременна Йордания)
Превод от английски: Цветелина Пулева

ИК „ЕМАС“ 2005

HONOR LOST

Love and Death in Modern-Day Jordan

© Copyright 2003 by Norma Khouri

Норма Xypu

ПОРУГАНА ЧЕСТ

(Любов и смърт в съвременна Йордания)

Превод: Цветелина Пулева Художник на корицата: Борис Драголов ©

ИК „ЕМАС“, 2005

Всички права запазени!

ВТОРА ГЛАВА

ТРЕТА ГЛАВА

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ПЕТА ГЛАВА

ШЕСТА ГЛАВА

ОСМА ГЛАВА
ДЕВЕТА ГЛАВА

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ПОСВЕЩЕНИЕ
БЕЛЕЖКИ
ВЪВЕДЕНИЕ

Йордания е страна, в която мъжете, облечени в бизнес костюми с

пясъчен цвят, държат до едното си ухо клетъчен телефон, а с другото
слушат шепота на суровите древни закони, навяван от пустинята. Тук
една млада, светска кралица красноречиво отстоява по Си Ен Ен
човешките права, а баща от предградие на средната класа прерязва
гърлото на дъщеря си, защото най-невинно е нарушила закона на
честта на старите бедуини.

Страна на парадокси и двойни стандарти за мъже и жени, за либерални

и консервативни. На пръв поглед модерна държава, тя е злопаметна
пустиня, чиито оазиси са разцъфтели в градове. Ала пустинята
продължава да настъпва. Улиците са пресъхнали, няма цветя, дървета
или зеленина - с изключение на тук-там асми в частни вътрешни
дворове - но се виждат отразяващите светлокафявия цвят на дюните
кули от стомана и стъкло на разни компании. Кафенетата са пълни с
младежи в обичайните за Йордания „костюми“: жълтеникавокафави
сака и джинси „Ливайс“. Седят редом с по-възрастни мъже, облечени в
дишдаша - дреха до глезените - типична за пустинята одежда. Долавят
се разговори за високи технологии. Забулени млади жени наблюдават
със завист „модерните“ момичета, които отпиват еспресо и пушат
цигари, кръстосали стройни крака, разголени до коленете.

За разлика от река Йордан, вече не толкова пълноводна, та да достига

Аман, пустинята се разпростира до границите на града. Подобно на
пясъка, който се наслоява по улиците след буря, законът на бедуините
нахлува по улиците. Прониква в квартала на семейството ми в
Аман, пренаселен и стегнато организиран като номадски лагер, пълен с
потомци на древните племена. Жестоките примитивни закони
постоянно дразнят инстинктите на мъжете, напомняйки им, че под
западната им фасада всички те си остават араби. За повечето жени
Йордания е задушаващ затвор, в който те дебне рискът да загинеш от
ръката на любими хора. Тя е моят дом. Обичам замръзналата й
красота, богатата й история. И все за мен пак навярно никога няма да е
безопасно да се върна там.
***

Но нека очертая фона на тази история, като ви разкажа малко за моя

особен, раздиран от конфликти народ. Граничещо със Саудитска
Арабия, Египет, Израел, Ливан, Сирия, Ирак и Кувейт, Хашимитското
кралство Йордания е разположено в самото сърце на арабския
свят. Конституционната монархия, оглавявана от крал Абдул-ла бин
Хюсейн и кралица Рания - нашето модерно лице пред света - е малка,
предимно мюсюлманска държава: най-малко пет милиона от
населението й са мюсюлмани, макар да съжителстват рамо до рамо с
християни. В столицата Аман живее една трета от населението на
страната, там се намират и многобройните исторически и културни
паметници. Римските стълбове на Джараш; храмовете на набатейците1
в Петра, издълбани в каньоните от розов камък, които блестят с
магическа светлина, огрявани от изгряващото или залязващото слънце;
византийските мозайки на Мадаба; планината Небо2; Уади Харрар3
-кръщелното място на Христос - в околностите на Аман продължават
да привличат туристи и поклонници.

Йордания се гордее, че е модерна, технологически развита и бързо

демократизираща се държава (или поне така би й се искало да вярва
светът). Но често напредъкът е толкова нелеп и демодиран, колкото
американските костюми от седемдесетте, които мъжете все още носят
на ' работа. Аман наистина се разви изключително бързо
през последното десетилетие на двадесети век. Нови хотели и банки
започнаха да никнат като гъби буквално на всеки ъгъл. В офисите и в
домовете навлязоха компютри с най-нова технология, свързвайки
Йордания с широкия свят. Клетъчните телефони, пейджърите и
портативните факсове днес са нещо толкова обикновено, колкото и
слънчевите очила. Правителството изразходва годишно милиони, за да
привлече чужди инвеститори, да подобри търговията и да развие
туризма.

И все пак на няколко часа път с кола от тази модерна метрополия има
свят, съществувал още преди Христос. Прекарайте един ден в Уади
Рум при бедуините, изучавайки скалните рисунки на набатейци и
тамуди4, пазарете се с местните жители за техните дрънкулки или
споделете с тях чаша чай в шатрите им от козя кожа и ще
се почувствате, сякаш сте се върнали назад във времето. Йордания е от
малкото държави в света, където настоящето и миналото съжителстват
в напрегнато и динамично единство. Тя развява приветствено знамена
към бъдещето и все пак се придържа здраво към древните си корени и
традиции.

За йорданските жени прогресът настъпва по-бавно, от-колкото за

мъжете. Вече имаме право да учим каквото искаме, стига мъжете в
семействата - тоест бащите, братята или, ако сме омъжени, съпрузите -
да ни позволят. В сравнение с жените от повечето мюсюлмански
държави, особено от Саудитска Арабия, йорданските жени се ползват с
определени свободи и привилегии - достъп до цялостно образование,
право да карат кола, а от хиляда деветстотин осемдесет и девета
година имат право и да гласуват, при положение, разбира се, че мъжът
- глава на семейството, одобри. Наистина, Йордания може да
се похвали с много лекарки, но броят им разкрива тъмна страна от
женската участ: Жените са така строго изолирани от мъжете, че никоя
не би посмяла да отиде на преглед при мъж доктор. А и лекарките
произхождат предимно от много заможни и модерни семейства, та си
позволяват да живеят въпреки клюките или слуховете, които се носят
около тях.

Страната се хвали с модерността си, ала все още мъжете решават

вместо жените. Те одобряват всичко, което се случва в живота на
„нежния“ пол - от човека, за когото ще се омъжат, до дрехите в
гардероба им. Това е свят, доминиран от мъже, с крайно ограничени и
контролирани „свободи“ на жените.

И така, докато мъжете ознаменуват напредъка на страната, жените още

се молят да чуят безмълвния им зов. Дори такива, които на улицата
изглеждат освободени -като мен например; аз спокойно нося поли и
панталони и косата ми се вее без покривало5 - рисковете да
предизвикат протест са големи; вътрешно те кипят, но се покоряват.
Вкопчваме се в слабата надежда един ден да ни пуснат от този затвор,
без всъщност да вярваме, че сами сме способни да извоюваме
свободата си.
В плен на страха, насаден у нас от вековното мъжко господство; страх,
подсилен от майките ни, единственият ни избор изглежда е да живеем
предпазливо според правилата, законите и убежденията на мъжете,
които ни управляват. Закърмени сме със съзнанието, че да пристъпиш
закона е много, много опасно. И въпреки това, макар и рядко, някои
жени рискуват живота си, за да опитат. В ушите им звучи шепот, довят
не от пустинята, а от вятъра на промяната.
ПЪРВА ГЛАВА

Задръстената с мебели стая за почивка в дъното на смесения салон за

красота Н&Д не изглеждаше особено уютна. Образувалите се за
двадесет години пукнатини и драскотини загрозяваха някога белите
стени и теракотения под, чийто топъл землисто-бежов цвят сега бе
мръсножълт. Мърлявият кафяв диван от дясната страна на вратата
приличаше на смачкан старец, белязан с петна от времето. Но Далия -
най-добрата ми приятелка - и аз виждахме истинското богатство на
стаята: за нас тя представляваше рай, светилище, единственото място,
където имахме уединението и свободата да споделяме
тайните, надеждите, мечтите, страховете и разочарованията си.

На същия този диван седяхме с нея като тринадесет-годишни и си

дадохме клетва нищо и никой да не разруши приятелството ни. Родени
сме през хиляда деветстотин и седемдесета година само с два месеца
разлика и бяхме все едно сестри. Живеехме врата до врата в квартала
на Аман „Джабал Хюсейн“, запознахме се в близкия парк на
тригодишна възраст и почти веднага станахме неразделни. И двете
имахме по четирима братя и много строги родители. И с изключение
на различната ни религия - в нейното семейство ревностно се
придържаха към исляма, а ние сме католици - докато растяхме, и
двете срещахме еднакви трудности, което засили още
повече взаимната ни сестринска привързаност.

Общо взето, Йордания е страна на богати и бедни -богатите се ширят

във вили за милиони долари, а бедните се тъпчат в бежански лагери, -
но нашите семейства принадлежаха към удобната средна класа, където
къщите са наследствени, а бащите имат уважавани професии.
Моят въртеще собствен бизнес, а бащата на Далия беше счетоводител
в голяма застрахователна компания. Все пак не произлизахме от среда,
където жените обират каймака на живота и имат пред себе си куп
възможности - не принадлежахме към елита, за който е естествено да
изпраща дъщерите си да живеят и учат в чужбина. Родителите ни дори
не намекваха, че имат някакви амбиции за нас, освен да се омъжим. С
отминаването на тийнейджърските ни години вече бяхме решили сами
да си изградим бъдещето, стига да намерим начин да останем заедно.
На петнадесет години открихме, че жените в Йордания имат право да
притежават и ръководят салони за красота - една от малкото достъпни
за тях кариери. По-големи мечти изглеждаха невъзможни. И двете с
Далия вярвахме, че общият бизнес ще ни помогне да не се разделяме.
И така, въоръжени с план, започнахме да предприемаме необходимите
стъпки за стартирането на начинанието ни.

Първо се заехме да внушим на близките си, че не ставаме за колеж.

Лесно получавахме оценки „добър“ и ги убедихме, че повече не
можем. В страна, където образованието на мъжете има несравнимо по-
голямо значение от това на жените, нежеланието ни да сме отличнички
не притесни особено нито моите, нито нейните родители. После
настояхме да се запишем в училище по фризьорство и козметика и се
отказахме от мъглявите перспективи за колеж. Семействата ни не
възразиха - дори ни насърчиха. И така, на осемнадесет години с Далия
усвоихме занаята. Завършихме училище, поработихме на
няколко места и бяхме готови да предприемем последната стъпка.
Тогава не го осъзнавахме, но вече си бяхме послужили с едно от
силните качества на йорданските жени - да впрягат интелекта и
въображението си, за да измислят и планират как да надхитрят мъжете,
та да получат желаното. Тепърва щяхме да усъвършенстваме това
умение. Не ни хрумна, че с усилията, вложени да заговорничим и
манипулираме, бихме станали доктори или софтуерни дизайнери.
Целяхме главно да надхитрим мъжете, които контролират живота ни;
ставаше въпрос за оцеляване в неравноправен свят.

- Знаеш ли, струва ми се, че ако още малко продължим да се

оплакваме от работата в този салон, бащите ни ще позволят да си
отворим собствен, само и само да ги оставим на мира. Моят почти е
съгласен, а твоят? - попита ме веднъж Далия със съзаклятнически
пламъчета в очите.

- Вече се умори от мърморенето ми. Но по-добре да сме

предпазливи; току-виж решили да ни оставят вкъщи. Постоянно
повтарям колко обожаваме работата си, но не харесваме условията -
разсмях се аз.
- Аз също се надявам скоро да отстъпят. Помисли от тяхна гледна
точка, така лесно ще ни държат под око.

Преди да се омъжим благополучно и да се озовем под опеката на

съпрузите си, бащите и братята ни щяха да ни наблюдават всеки ден,
всеки час.

***

Накрая убедихме родителите си да инвестират малко средства в нашия

салон. Смятахме да ремонтираме част от двуетажна сграда,
собственост на баща ми. От десет години никой не използваше старата
постройка с каменна фасада близо до къщите и на двете ни. Преди
служеше на баща ми за търговски склад. Изоставена, изрисувана
с графити, закована с дъски, сградата щеше да рухне, ако нашият план
не я бе спасил. За използването на приземния етаж и за работата по
стягането му, която извършиха баща ми и братята ми, плащахме
месечен наем. За да спестим малко масаре (пари), не ремонтирахме
стаята за почивка; остана занемарена, колкото си беше. Ала зад
затворените й врати си беше само наша.

Осмелихме се да предложим услуги, каквито никой друг салон в Аман

не предлагаше - и за мъже, и за жени. Щом ни наблюдаваха стриктно и
ни придружаваха, нямахме никакви забрани. Тържественото откриване
на смесения салона за красота Н&Д се състоя през май хиляда
деветстотин и деветдесета година. Заменихме каменната фасада
със стъклена витрина. За целите на работата ни преобразувахме
помещението в малък палат с висок сводест таван. Закачихме огромен
кристален полилей, а стените покрихме с огледала - създаваше се
илюзията за двойно по-голямо пространство. Огледалата отразяваха
ярките отблясъци от крушките на полилея, разпръсквайки светлина из
цялото помещение. Висок мраморен тезгях хитроумно
закриваше бюрото и отделяше рецепцията от работните ни места,
всяко от които оборудвано с всички най-стилни съоръжения. За нас
салонът бе повече от сбъдната мечта, караше ни да се чувстваме
непобедими и всемогъщи. Нашето малко скромно предприятие ни
превърна в професионалисти и в добри търговци - създадохме си
собствена ниша. До голяма степен ние сами проектирахме бърлогата
си, и то доста по-хубаво, отколкото ако бе ни я направил някой друг.
И все пак зоркото око на нашите семейства не ни изпускаше от поглед.
Братът на Далия Мухаммад се самоназначи за официалното ни куче-
пазач. Всяка сутрин я придружаваше до работа и следеше строго
действията ни чак докато затворим. Въпреки това бяхме убедени, че
докато сме заедно, ще се справим с всичко.

Доста скоро след отварянето на салона съумяхме да си осигурим

заможна клиентела и превърнахме временните си клиенти в
постоянни. Смятахме, че ключът към успеха ни са невероятните
подстрижки, приятелската атмосфера и доброто обслужване.
Конкуренцията отдаваше популярността ни на факта, че салонът - един
от малкото в Аман, собственост на жени и ръководен от жени
-обслужваше и двата пола. Често съм се питала дали, ако знаех, че,
отваряйки вратите му и за мъже, ще си докараме толкова скръб, щяхме
да го направим? Мисля, че да.

И така, на двадесет и пет години още бяхме най-добри приятелки.

Бяхме спазили обещанието, което си дадохме преди години, никога да
не се разделяме, защото заедно сме по-силни, отколкото поотделно.
ВТОРА ГЛАВА

Общо взето, животът в дома на Далия протичаше като във всички

мюсюлмански къщи в Аман, независимо от класата, финансовото
състояние или квартала. Тя нямаше право да се храни на една маса и
по същото време с мъжете в семейството. Трябваше да готви и
мълчаливо да им сервира ястието. Едва когато се нахранеха и излезеха
от помещението, с майка й сядаха да доядат останалото. Нямаше право
да излиза, без да я придружава някой мъж. Сякаш кварталът ни и без
това не ни ограничаваше достатъчно - от поколения в къщите живееха
едни и същи фамилии, придобили вече статут на запазена марка.
Независимо откъде вземеш такси в Аман, ще те закарат в „Джабал
Хюсейн“ само по името на семейството. На някои вероятно им допада
подобна близост и затвореност, но за нас с Далия беше досадно, а
понякога направо се задушавахме.

Още през първите седмици на работата ни стана ясно, че отреденият

ни придружител Мухаммад мрази да става рано; понеже винаги
закъсняваше, започнахме да губим клиенти. Отне ни месеци, докато
измолим от бащите си да ни разрешат сутрин да отиваме сами до
салона. Сега Далия минаваше да ме вземе най-късно в осем.

Една сутрин през март хиляда деветстотин деветдесет и пета година

Далия пристигна минута по-късно при мен и ме завари да я чакам на
терасата.

- Ей, хилуа (шеговитото ни обръщение за „хубавице“, „красавице“),

готова ли си или да се кача? - провикна се тя от улицата и посочи
стълбите.

- Веднага слизам, я газелле - отвърнах аз.

Газелле наричат особено привлекателните жени; означава, че имат

нежни очи на сърне, също като Бамби. Далия определено се вписваше
в категорията. Имаше дълга до кръста гъста, буйна коса, безупречна
светломаслинена кожа и пълни устни. Но най-впечатляващото у
нея бяха хипнотизиращите й тъмнокафяви очи. Природата я бе създала
закръглена точно където трябва. Аз пък бях малко по-ниска от нея, с
дълга черна коса. Кожата ми е гладка, но с по-тъмен тен и уви, винаги
съм се чувствала прокълната заради крушовидното си тяло. Още
когато бях на осемнадесет, по бедрата ми се настаниха десетина
излишни килца и оттогава отказват да се махнат.

От малка знаех, че никога няма да съм привлекателна колкото нея, ала

Далия притежаваше нещо повече от физическо очарование. Умееше да
накара всеки наоколо да се чувства непринуден и красив. Сякаш само
тя не забелязваше, че далеч ни превъзхожда по външност. Красотата на
Далия се допълваше от интелект и сила - наистина рядко съчетание.

Слязох от последното стъпало, обвих ръка около нейната и я подканих:

- Да вървим!

Хванати за ръка, тръгнахме по криволичещите улици на квартала

„Джабал Хюсейн“ към салона. Познавахме всяка пресечка и всяка
сграда в затворената ни общност, знаехме и колко се гордеят повечето
семейства, защото произхождат от номадските племена, заселили се
първоначално тук. В лишения от зеленина и цветя район все още
витаеше духът на старите шатри от сивокафява козя кожа, скупчени в
пустинята.

В салона обикновено работехме рамо до рамо: обслужвахме клиентите

един след друг от осем и половина до два и половина; давахме си общо
два часа почивка за обяд и кафе. Добре си живеехме, но не се
забавлявахме колкото си мислехме в началото при отварянето на
салона.

Въпросния следобед изпратих последния клиент до изхода, облегнах

се на вратата, свлякох се бавно на пода и издишах шумно.

- Най-сетне! Свършихме! Толкова съм уморена. Нощес не спах добре

- оплаках се, седнала на земята с изпънати крака.

Далия се обърна към мен и направи смешна гримаса:

- Защо? Какво си правила?

- Нищо, просто не можах да спя. Разни мисли ми се въртяха из

главата.

- Какви?

- Не знам. Сигурно имам нужда от почивка или нещо подобно.

Отегчена съм. Ще се опитам да си почина отзад.

Далия бе така добра да не ме притиска.

Напрегнах всичките си сили, за да стана, и се затътрих през

помещението. Спрях за миг пред Далия, колко-то да въздъхна
театрално, и продължих към стаята за почивка. Седнах на облегалката
на дивана и се тръшнах на възглавниците. Спомените за безсънните ми
нощи нахлуха в главата ми. През изминалата седмица бях неспокойна
и угрижена. По неизвестни причини анализирах живота си от всички
страни; жадувах за промяна. Сутрин, когато все още студеният
пролетен вятър ме подканваше да ставам, тайно се надявах да ми
донесе нещо различно, нещо ново.

След няколко минути Далия влезе при мен и ме завари да лежа на

канапето, втренчена в тавана. Извади цигара от пакета си и ми я
хвърли.

- Ето, може би ще помогне.

Състоянието, в което бях изпаднала, само засили усещането колко

отчайващо скучен трябва да е животът ни,

за да смятаме забранената цигара за страхотно приключение. Но я

взех.

- Сигурна ли си, че няма да ни хванат? - попитах, като запалих.

- Спокойно. Заключих вратата. А пък и Мухаммад заведе приятеля си

Раед на пазара. Ще се върнат най-малко след час. Поръчах му да купят
сок от прясно изцедени моркови. Дано това ги забави.
Тя се приближи към дивана и седна до мен; лицето й бе оживено.

- Помниш ли кога го направихме за първи път? - попита ме тя,

гледайки цигарата. Едва се сдържаше да не се разсмее при спомена за
червеното ми лице и широко отворените ми, насълзени очи.

- Още тогава трябваше да се досетя какво пагубно влияние ще имаш

върху мен - подхвърлих аз.

- Ама колко се уплаши!

-Не е вярно. Задавих се.

- С всеки е така първия път - Далия избухна в неудържим смях.

- Е, да ме беше предупредила - промърморих аз.

- Не ми казвай, че още се сърдиш. Както и да е, предупредих те по

свой начин - успя да продума през смях.

- Да, сигурно - отвърнах иронично.

Далия се зае да разтреби работните ни места. Върна се след няколко

минути и безобидното ни бъбрене внезапно се наелектризира.

- Видя ли онзи, дето дойде одеве? - попита тя, настанявайки се на

дивана достатъчно близо до мен, за да чуя шепота й.

Какво? Откакто я познавах, никога не беше споменавала мъж, освен за

да го критикува. Винаги е гледала на мъжете като на врагове, а на
брака - като на поражение, защото знаеше, че ако се омъжи, ще се
лиши и от малкото си свободи, включително салона.

- Кой по-точно? - извих глава, за да я гледам в очите.

- Онзи във военната униформа, красавеца!

Красавеца!
- Не мога да повярвам! Никога не си наричала някой мъж красавец!

- Знам, знам, но видя ли го? - попита нетърпеливо с очи, озарени от

блясъка на особено, непознато вълнение.

Естествено, че го бях видяла. Нямаше друг клиент във военна

униформа, та не беше трудно да го запомня.

- Не съм сляпа.

- Идва за трети път през последните две седмици.

- Какво иска? Кой е?

- Всеки път ми казва да го подстрижа, като взема малко от краищата.

После ми говори през цялото време. Нямам нищо против. Стига ми
само да го гледам.

Напрегнах паметта си да си припомня как точно изглежда: висок,

доста по-висок от Далия. Беше нахлул внезапно в личното ни
пространство, навярно за да създаде неприятности на най-добрата ми
приятелка. Ами ако брат й го забележи? Мухаммад беше повече от
куче пазач-служеше и като верен информатор на бащите ни. Ако
я издаде на баща й, че флиртува с непознат мъж?

- Далия, не бива да го споделяш с никого - предупредих я.

Широки рамене, гъста, къса тъмнокафява коса, черни очи - образът му

започна да изплува.

- Знам, но с теб мога да споделя. Както и да е, засега само го гледам и

говоря с него. Мисля обаче, че ме харесва. Искам да кажа, все пак
дойде да се подстриже три пъти за две седмици. А и го улових да ме
наблюдава -изчурулика тя щастливо.

Имаше тъмни, дълбоки очи, дебели вежди и дълги, гъсти мигли.

- Харесваш ли го? В смисъл, харесваш ли го романтично?

И защо не ми каза по-рано? Не съм ли най-добрата ти приятелка?

Малък прав нос, пълни устни, квадратна челюст, тънки мустаци. Без
мустаци би изглеждал по-добре, но явно те са част от стила на всеки
арабин. Припомних си го ясно.

- Спокойно, ще ти разкажа всичко - обеща тя.

- Давай, искам всички подробности.

Макар и двадесет и петгодишни, бяхме толкова неопитни, че се

вълнувахме като тийнейджърки, влюбени за първи път. За мен обаче
това беше повече от момичешко клюкарстване. Приемах го като нещо
значимо, все едно е детективско разследване. Някакъв вътрешен огън
бе завладял Далия и струеше от очите й.

- Норми, успокой се. Няма кой знае какво за разпра-вяне. Казва се

Майкъл, тридесет и двегодишен, майор в кралската гвардия. Има три
сестри и двама братя. Той е най-големият. Интелигентен, красив,
очарователен, изтънчен, не прилича на мъжете в нашите семейства -
снижи глас - и е католик.

Трябва да си йорданска жена, за да разбереш какъв шок, какъв

страховито експлозивен шок бяха думите й. Отговорът ми сам изскочи:

- Бием ил лах (в името на Господ), Далия! Незабавно го забрави!

Само ще си навлечеш неприятности!

И йорданското общество, и законът строго забраняват връзката с човек

от друга религия. Ала най-много ме ужаси мисълта за трагичния край
на всички известни ми подобни истории. Рядко достигаха страниците
на вестниците. Мълвата се разнасяше в квартала, в салона - с какви топ
новини само биха се сдобили журналистите покрай някои от
приятелите и клиентите ни. Жени умираха или ги осъждаха на
доживотен затвор, само защото семействата им са ги заподозрели в
тайна романтична връзка, без да са омъжени, а какво остава тя да е с
човек от друга религия.
За нас обаче това бе много по-реалистично от клюка. Изгубихме
седемнадесетгодишна клиентка заради убийство в името на честта.
Как е възможно Далия да го е забравила? Близък роднина изнасилил
момичето - тя ни го каза\ И я убиха, а ние бяхме принудени да се
съгласим с мнението на мъжете в семейството й и да мълчим.

- Само си говорим. Какво лошо може да последва? Е, признавам,

привлича ме. Изглежда и аз го привличам, но просто си говорим. -
Несъмнено беше заслепена. - Както и да е, знаеш какво мисля за
религията. Всички се раждаме с някаква религия, не ние я избираме.
Ако се бях родила католичка, щях да съм католичка. Обаче съм се
родила мюсюлманка, затова съм мюсюлманка. Погледни нй: ти си
католичка. Но това не значи, че те обичам - теб или някой друг - повече
или по-малко.

Далия винаги ясно изразяваше мнението си относно религията, но сега

беше различно. Никога не я бях чувала да защитава мъж, а страстта в
гласа й и изражението на очите й бяха по-красноречиви от всякакви
думи. Беше влюбена; просто още не го бе осъзнала.

Въпреки невероятната й сила, изглеждаше уязвима като Бамби и аз

внезапно се размекнах. .

- О, газелле, знаеш, че и аз мисля така за религията, но не и

семействата ни. Цялата страна е предубедена към подобни неща.
Обичам те твърде много и няма да понеса да те видя наранена, особено
заради някого, когото едва познаваш.

- Знам, Норма. Разбирам, че се тревожиш, но никой няма да ме

нарани. Макар да сме говорили само три пъти, долових нещо в него...
Не знам какво. Не мога да го обясня. Докато разговаряме, не
съществува нищо друго, нищо няма значение. Звучи глупаво, но ми се
струва, че съм го познавала цял живот - заключи тя възторжено.

- Е, говориш, сякаш е нещо повече от обикновено харесване.

- Не знам. Никога не съм се чувствала така. Различно е, вълнуващо е,

плашещо и вълшебно - всичко едновременно. Не мога да го обясня.
- И така, да разбирам ли, че искаш да продължиш да си говориш с
този човек? - попитах я, осъзнавайки, че не ми се удава да звуча
толкова мъдро, колкото ми се иска.

-Да! Определено! Не бива, знам, но е извън силите ми да го

контролирам. Кой знае, навярно това е съдбата ми.

- Съдба, съдба ли каза? Та ти не вярваш в съдбата. Но как смяташ да

продължиш да разговаряш с него? Ако продължи до идва да се
подстригва, Мухаммад положително ще заподозре нещо. В смисъл,
след още два сеанса главата му ще лъсне като кратуна. Какъв предлог
ще измисли после?

- За брат ми ще се тревожа аз. Точно сега имам нужда ти да ми

помогнеш да го видя отново, моля те. Двете все ще измислим начин.

- Далия, толкова ли е важно за теб? Осъзнаваш ли какъв риск

поемаш? Дали си заслужава? - Това беше нейният шанс да ме чуе, да й
отворя очите. Моля те, Далия, моля те.

- Така мисля. Да - отговори тя с плам, който ме уплаши.

- Добре. Положително ще съжалявам, но знаеш, че ще ти помогна.

Трябва да сме предпазливи. Ако ни хванат, и двете ще си изпатим
здравата. - Направих последен опит: - Защо искаш да продължаваш,
щом никой няма да ти позволи да се омъжиш за него?

- Знам, че няма да се омъжа за него, но точно сега не мисля за това.

Просто изпитвам потребност да го видя, да говоря пак с него, дори да
си остане само мой таен приятел и нищо повече.

- Добре - прегърнах я и се надигнах от дивана. - Ще поговорим

отново утре. А сега най-добре отключи вратата, а аз ще стана и ще
почистя пепелниците. Не искаме Мухаммад и Раед да заварят стаята в
този вид, нали? Скоро ще дойдат.

- Благодаря, благодаря ти ужасно много. - Далия едва ли не подскачаше

от радост, докато отиваше да отключи.
Разтребвайки стаята за почивка, се питах дали постъпвам правилно,
като помагам на Далия да започне подобна връзка. Опитах се да си
втълпя, че е права и ще се справим с всичко, стига само да сме заедно.

Заедно се бяхме научили на правилата за момичетата. Сега, на

двадесет и пет, за първи път съвсем реално възнамерявахме да им се
опълчим. Докато бяхме съвсем малки, нито обществото, нито
семействата ни правеха разлика между момичетата и момчетата.
Нямаше значение къде, как или с кого си играехме. С течение на
времето обаче списъкът с правила осезателно нарастваше: на десет
вече не ни позволяваха да общуваме с момчета, които не са ни
роднини. Никога не попитахме каква е причината за тази промяна,
понеже на онази възраст и без това предпочитахме да си играем с
момичета. Сега, поглеждайки назад, разбирам, че основите на
бъдещето ни бяха заложени още тогава - постепенно, но
безпрекословно и безвъзвратно.

Майките ни, като всички майки на дъщери, даваха своя принос: учеха
ни как да живеем в бездушен, защитен свят, доминиран от мъже. Едва
ли има жена, израснала в Йордания, която да не е чула в детството или
в младежките си години думи от рода: „Веднъж изгубена, честта на
жената не се връща.“ Разказваха ни за жени, предпочели да се
самоубият, но да умрат с достойнство, вместо да позволят на някой
потенциален изнасилван да ги оскверни, и за жени, неопазили честта
си - били изнасилени и после собственото им семейство ги убило, за да
защити „доброто“ си име.

Всеки ден нашите родители ни внушаваха, че мъжете са по-висши

същества от жените. Не ни биеха като роби-ни с камшици и вериги,
по-скоро ни заробваха с думи, като ни учеха на древните традиции. Не
религията обвързваше с думите, а страхът от последствията, ако не се
подчиним. Сега за първи път и двете обмисляхме как да се опълчим
срещу установените порядки.

Свършихме с чистенето, скрихме цигарите, отключихме вратата и

седнахме в моята част на салона да чакаме брата на Далия и приятеля
му. След петнадесет минути чухме пикапът да паркира отпред.
Мухаммад слезе, смеейки се и говорейки високо. Връхлетя вътре и ни
хвърли сока от моркови и сандвичите фалафел. За наша изненада
остана само колкото да разбере кога да дойде да ни прибере и да
заключи. Проведе набързо телефонен разговор, за да се увери, че
приятелят му още иска да отидат в „Автосвят“. Денят бе вълнуващ за
него - приятелят му беше намерил джанти, каквито търсеше, откакто
купи пикапа. След като затвори, изхвърча от салона с думите:

- Ако ти трябва нещо, обади ми се на клетъчния телефон - и изчезна в

навъсения следобед.

Мухаммад обичаше пикапа си. Купи го миналия октомври и за него

значеше нещо много повече от превозно средство - хоби, рожба, на
която посвещаваше цялото си време и внимание. Колата имаше всички
възможни екст-ри, но той непрестанно я „усъвършенстваше“.

Днешното занимание на Мухаммад с пикапа бе сбъдната мечта за нас с

Далия. Имахме на разположение часове насаме.

Вече от години ни оставяше без надзор само по обяд. Благодарение на

докладите му почти нищо от случващото се в салона не оставаше
скрито за бащите ни. Това продължаваше през всичките четири години
и половина, откакто започнахме бизнеса си. С Далия не
одобрявахме това шпиониране, но нямахме думата по въпроса.
Оплакване по този повод би събудило подозрение у семействата ни, че
крием нещо. И би било в противоречие с всичко, на което са ни учили.

Подобно на повечето йордански жени, с Далия нямахме право да

спорим с мъжете в семейството. Дори да бяхме прави, простичкият
факт, че сме жени, ни правеше „криви“ в очите на обществото. Беше
недопустимо да предизвикваме принципите. Това универсално арабско
убеждение не признава нито религия, нито класа.
ТРЕТА ГЛАВА

Цялата сутрин Далия бе много развълнувана. Сега, няколко дни след

разкритието за Майкъл, тя седеше на рецепцията и прелистваше
списание, а аз усърдно къдрех на апарат една клиентка. Далия
разполагаше с четиридесет свободни минути. Уж четеше за новите
тенденции и стилове в прическите, но очевидно мислите й бяха заети
с Майкъл. Ровеше сред купчините вестници и тефтери, натрупани през
годините, в отчаяни опити да се занимава с нещо.

- Не е зле да разчистим тук - и тя измъкна тефтер с надпис „Книга за

резултати“. - Време е да престанем да трупаме тефтери за резултати -
очевидно аз печеля, не мислиш ли? - попита тя, размахвайки тефтера,
за да го видя. Разменихме си тази тайна, разбираема само за нас шега,
над главата на Луси, младото момиче, което нетърпеливо очакваше да
види ефекта от къдренето си.

Далия прелисти първата страница. С удебелени черни букви пишеше

двадесет и шести юли, хиляда деветстотин и деветдесета година.
Облегна се на стола и затвори очи. Всичко започна съвсем невинно,
докато си бъбрехме за една от редовните клиентки на Далия, дошла
същата сутрин. Ум Сухайл беше бременна с второто си дете. Докато я
обслужваше, Далия я попита какво предпочита: момче или момиче.
Отговорът „момче“ предизвика по-късно една от изобличителните
речи на Далия.

- Норма, знаеш ли кое е наистина абсурдното?

- Кое? - по погледа й разбрах, че ме очаква дълга, нра-воучителна

лекция за начина на живот в Йордания и поточно за сгодяването на
жените.

- Защо, когато попиташ някоя бременна дали иска момче или

момиче, винаги отговаря „момче“?

- О, стига. Сигурно просто искат да зарадват съпрузите си. Всички

мъже държат на синове.
- Не само това е причината - подхвърли тя.

Така започнахме да водим нашата „Книга за резултати“.

Оттогава сме питали сто деветдесет и три жени. Само петнадесет са

изразили желание да имат момичета, останалите сто седемдесет и осем
искат момчета. Далия намираше доказателството за напълно
достатъчно. С течение на времето, успоредно с нарастващия резултат в
нейна полза, растеше и страстното й желание за промяна. Представяше
си нов свят за жените, място, където да имаме еднакви права с мъжете;
място, където да правим своя избор, да взимаме самостоятелни
решения по въпросите, засягащи живота ни, кариера, брак,
семейство; място, където бременната да иска да роди момиче.

Размахвайки ми „Книгата за резултати“, ме притискаше да приема

теорията й, както го беше правила много пъти досега.

Знаех, че няма да миряса, докато не се съглася.

- Не бих желала никоя от дъщерите ми да израсне като робиня на

мъжете. Нито искам да я отглеждам на място, където ще я третират
като гражданин втора ръка - казах аз с надеждата разговорът да
приключи.

- Видя ли, Норма, и аз съм на същото мнение. Според мен това е

истинската причина всяка жена да иска момче. Не вярват, че могат да
се борят, затова дано е момче.

Лицето й придоби тържествуващ израз. Но това бе едва началото на

теорията й. Тя бе превърнала малкия ни салон в бойно поле.

- Сигурно мнозина жени разсъждават като нас. И тогава рано или

късно нещата ще трябва да се променят -заяви тя, принуждавайки ме
да играя ролята на адвокат на дявола.

- Защо мислиш така? Те не могат да променят нищо, също като нас.

- Грешиш. Жените от поколението на нашите майки са живели така,
защото са вярвали в арабския начин на живот, а не защото са се
страхували да се противопоставят. Ние живеем така, защото се
страхуваме, а не защото вярваме. Следователно рано или късно нещата
ще трябва да се променят.

- Далия, по-добре е да приемеш действителността. Въпреки

клетъчните телефони, въпреки компютрите, въпреки че има някои
жени лекарки и общественички, какво се е променило за нас? Хората в
тази страна от векове следват обичаите и вярванията си и ще са ни
нужни векове, за да ги променим - възразих аз.

- Не съм съгласна. Вярно, носят убежденията си векове наред, но,

както каза и ти, жените от нашето поколение не вярват, а се страхуват.
А страхът се надмогва. Помисли - когато жената се страхува от нещо,
има шанс някой ден да намери сили в себе си и да промени
положението. Но ако вярва в статуквото, няма да изпитва потребност
да го направи. Дори нашето поколение да не промени нещата, вероятно
следващото или по-следващото ще го направи и в крайна сметка
страхът ще бъде преодолян и промените ще се случат. Промяната ще
дойде, ще видиш.

Аз, а и много от приятелите на Далия, вярваме в същото, храним

същите надежди. Но ние сме пасивни мечтателки. Далия първа би
протестирала по улиците, докато останалите гледаме отстрани. Липсва
ни кураж и страст, за да стигнем толкова далеч. Със своята дарба на
водач, тя караше жените да се чувстват равни с нея, вдъхвайки ни
смелост. Винаги изтъкваше положителното у хората, та да не се
чувстват непълноценни в нейно присъствие. Имаше много борбен
характер, ръководеше я някаква вътрешна сила, която определям само
като дарба. Ясно ми е обаче как биха възприели йорданските мъже
жена като Далия - заплашителна като атакуваща армия.

Убежденията на Далия я правеха враг, шармута6 в очите на мъжете от

Близкия изток и те си имат начин да се разправят с нея. Ще я накарат
да замълчи, преди да успее да увлече и други в скандалните си идеи.
Най-разпространеният начин да се отървеш от шармута е екзекуцията.
Без въпроси, без съдия, без съдебни заседатели и без никакъв шанс за
защита. Смъртта й няма да предизвика разследване, нито ще доведе до
повдигане на обвинения в престъпление. Смъртта й ще се приеме като
справедлива, щом е заплаха за йорданските стандарти на живот и за
традициите, морала и ценностите, които йорданското общество е
устоявало хиляди години.

Отдавна се страхувах за живота на приятелката си и същевременно й

завиждах за духа. Колко пъти я бях предупреждавала: „Ти си
благословена с ангелско лице, но си прокълната с дяволски език.“ Не
защото думите й бяха погрешни, а защото бяха подсъдни според
древните закони. Законите на пустинята.

Дълбоко вкорененият в историята на Йордания прикрит начин на

живот води началото си от номадите-бедуи-ни, обитателите на
пустинята. Въпреки че съставляват по-малко от един процент от
йорданския народ, те и техните убеждения управляват страната. Някои
са избрали градския живот, мнозина се занимават със земеделие,
вместо да обикалят с добитъка из пустинята в търсене на храна. Все
пак приблизително четиридесет хиляди бедуини предпочитат да
живеят по старите правила. През няколко месеца установяват някъде
лагер и пасат добитъка си. Черните им шатри от козя козина са
разпръснати по цяла Източна и Южна Йордания. Лагерите обикновено
са разделени - харем7 за жените и участък за мъжете. Оттам произлиза
и сегашното разделение в домовете ни, в джамиите и на публични
места.

Повечето мъже в пустинята продължават да носят традиционните

дълги, надиплени роби, а също и кама, която символизира мъжкото
достойнство. Жените обикновено обличат пъстри одежди на няколко
ката, за да е сигурно, че са напълно закрити. За разлика от някои
мюсюлманки, те рядко забулват лицата си, предпочитайки да ги
покрият със сложно изрисувани татуировки. Подобно на своите
модерни двойници, главите и косите им трябва винаги да са покрити в
присъствието на мъж и макар убийството на новородени момичета8 и
женското обрязване9 да са изключителна рядкост сред йорданските
граждани, при обитателите на пустинята се срещат често.
Този номадски, древен начин на съществуване е породил
традиционния и потаен живот, който все още господства над по-
голямата част от арабския свят и определя бита дори в Аман. Той е
толкова значим и идеализиран от арабските мъже, че не биха се
поколебали да принесат в жертва жени, само и само да го съхранят.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Малко повече от две седмици нито Далия, нито аз бяхме чували нещо
за Майкъл и се чудехме защо не идва. Не я обичаше... или я обичаше
толкова много, че искаше да я предпази. Претърпял е ужасна
злополука и е осакатен, а може би е убит. Всеки ден Далия се надяваше
да се появи или поне да се обади, но с отлитащите часове лицето й
все повече помръкваше от безпокойство. Наближеше ли време да
затваряме, имаше вид, сякаш ще припадне. Опитваше се да пропъди
разочарованието и огорчението си, а вълнението й отстъпи място на
страха, че няма да го види вече.

Първите три-четири дни след последното му подстригване

разговаряхме главно за Майкъл. Измисляхме безброй сценарии как
Далия да се срещне с него, без някой познат да ги забележи заедно;
преливахме от идеи. Не забравяхме какъв риск поемаме, но все пак
вярвахме, че няма да ни разкрият.

Понякога Далия се опитваше да се преструва, че не я интересува дали

ще го види отново. Той беше просто клиент като всеки друг. Не
звучеше обаче убедително; с всеки изминал ден болката й личеше все
повече.

Към края на третата седмица Далия сновеше из салона, чистеше

мълчаливо, а аз се приготвях да приема последната клиентка за деня.
Тя се представи като Джихан -обади се сутринта и помоли да я вместя
в днешния график. Съдейки по настроението на Далия, не допусках да
я вземе, но понеже беше много настоятелна, сърце не ми даде да й
откажа. Хвърлих поглед към часовника си - до идването на Джихан
имах десетина минути. Щеше ми се да поговоря с Далия за чувствата
й, но не се сешах как да започна. И двете нямахме опит в любовта,
затова реших да избегна темата. Като се почувства готова, сама
щеше да заговори. Ала тя изпадаше във все по-дълбока депресия.
Докато наблюдавах Далия и чаках Джихан, минутите се проточиха в
часове, времето сякаш бе спряло. Опитах се да си представя бъдещето
ни и повечето от мислите ми ме уплашиха. За първи път през живота
си се питах дали този салон е съдбата ни - дали сме осъдени да
останем цял живот сами. Стомахът ми се преобърна при мисълта да се
омъжа за арабин; така се чувстваше и Далия, но за първи път
вероятността да остана сама ме разстрои. Ами ако се влюбя в
мюсюлманин? Размишлявах, все едно дилемата на Далия се бе
стоварила с цялата си тежест върху моите плещи. Как ли ще реагират
родителите и братята ми? Убийството и затварянето на жени,
нарушили правилата, не бе запазена марка само на исляма,
а разпространена практика и в другите религии. Сега, когато строг
контрол измести непринудената ни детска обич, си представях как
братята ми се карат с баща ми кой да хвърли първия камък.

***

Дори да не научиш нищо друго, израствайки в Йордания, разбираш две

основни неща много рано: първото -мюсюлмани и християни не бива
да се женят помежду си; и второто - което е не по-малко важно -
никога да не губиш самоконтрол на публично място, независимо
колко сериозни са личните ти проблеми. Едва ли сред друг народ важи
с такава сила поговорката: „Никога не вади на показ кирливите си
ризи“. На обществено място например християните и мюсюлманите се
държат изключително приятелски и радушно помежду си, но никога
няма да позволят на децата си да се задомят с човек от
другата религия.

Светът никога няма да го разбере. През годините братята ми здраво се

бяха трудили, за да поддържат „почтения имидж на семейството“, така
скъп за родителите ми. Срещнете ли братята ми в обществото, ще
видите четирима добре образовани, изтънчени млади господа с
професия. На възраст между двадесет и три и тридесет и две години,
някои обикновени на вид, други красиви, те изглеждаха като модерни
арабски мъже. Но това е само фасадата, а тя не разкрива нищо от
страстите, които се вихрят зад вратата вкъщи.

Именно там проличава истинската им природа. За разлика от

приятелите им, аз лесно си представях колко яростно ще реагират, ако
разберат, че съм увлечена по някой мъж. Необузданият нрав на братята
ми няма да изненада никоя арабка, защото тя по рождение знае,
че онова, което според жените е жестоко, мъжете го смятат за
необходимо. Тези тайни са скрити за външния свят. Арабите са
научени, че цял живот трябва да възпитават жените на дисциплина, а
най-добрият начин е физическото наказание. Братята ми не правеха
изключение. Не бе необичайно да чуеш за физическо малтретиране на
жени не само от съпрузи или бащи, но и от синове и от братя, само
защото са приготвили неподходяща вечеря или са се забавили с
прането. Баща ми и братята ми обикновено се отнасяха снизходително
към подобни дреболии, но дори за миг не се съмнявах колко гневно ще
реагират при по-сериозна причина, каквато е една романтична връзка.

Страхувах се от ужаса и презрението, които знаех, че ще се изпишат

върху кръглото мило лице на майка ми, ако някоя моя постъпка
наистина ги разгневи. Тя наближаваше петдесет и четири години -
дребничка, приятно закръглена, с млечно бяла кожа, розови бузи и
черни очи, искрящи като ярки звезди. Понякога се взирах в тях и ми се
струваше, че блясъкът отразява скритите зад веселия й нрав сълзи. В
някои дни, когато мислеше, че никой не я вижда, я улавях да седи сама
с отсъстващ поглед, сякаш потопена в друг живот. Чувствах как в
сърцето й се таят призраците на пропуснати възможности. Ала тя си бе
наложила да живее с тази илюзия, с надеждата, че ако достатъчно
дълго се преструва на удовлетворена, някой ден ще се събуди доволна.

Баща ми имаше най-заплашителен вид от всички мъже в семейство, но

навярно бе най-малко склонен към физическо насилие. Въпреки
внушителната си осанка той бе спокоен човек - дори да беше много
ядосан, никога не гб показваше. При евентуална моя романтична
връзка с мюсюлманин нито би вдигнал ръка срещу мен, нито
би посегнал към ножа, но щеше да е двигателят на физическото
насилие от страна на братята ми.

Хлопването на вратата ме изтръгна от мислите ми. На прага

притеснено стоеше висока, стройна млада жена, с впечатляващо буйна
гарвановочерна, дълга коса, вързана на дебела, копринена опашка,
която се спускаше чак до хълбоците й. Далия не се виждаше никъде;
вероятно беше в стаята отзад да си почине. Запътих се към рецепцията
да посрещна Джихан. Само след секунда вратата се отвори отново и
влезе Майкъл - жив и здрав и дори не осакатен. Веднага ми хрумна, че
сигурно е женен. Щом е с Джихан, навярно е неин съпруг или
роднина. Като имах предвид часа, бе повече от сигурно, че й е мъж.
Мислите ми запрепускаха - защо не е казал на Далия? Как е посмял да
доведе жена си тук? Ами ако изобщо не се интересува от Далия? Не
осъзнаваше ли, че Далия го харесва? Е, никога нямаше да се оженят, не
и в Йордания, но изглежда имаше някаква химия между тях. Молех се
това да не е само във фантазиите на Далия. Щеше да изпадне в паника,
ако узнаеше, че Майкъл е женен.

Инстинктивно изпитах потребност да предпазя приятелката си и да

разбера какво става, преди да я известя, че Майкъл се е появил. Стоях
зад тезгяха й се мъчех да прикрия емоциите си.

- Здравейте, с какво да ви помогна?

- Аз съм Джихан. Имам уговорен Час при Норма - рече тя уверено и

дружелюбно.

- Аз съм Норма, приятно ми е. Заедно ли сте? - попитах, гледайки

право в Майкъл.

- Да - обади се бързо той, хвърляйки ме в недоумение.

- Елате с мен - промърморих накрая.

Джихан ме последва в моята част на салона, а Майкъл остана при

рецепдията. В ума ми се прокрадна ужасяваща мисъл - ами ако не й е
казал, че е идвал тук и преди? Трябваше да съм крайно предпазлива, но
заради Далия се налагаше и да разбера някои неща.

Докато Джихан се настаняваше, се надявах да се окаже като повечето

ми клиенти, които бъркат фризьорския ми стол с кушетката на
психиатър и през цялото време надълго и нашироко ми разказват
личния си живот.

- Каква прическа искате?

- Той успя да ме убеди, че ще изглеждам по-добре с коса до раменете
и ето ме тук - усмихна се широко тя.

- Кой той? - мъчех се да изкопча някаква полезна информация от нея.

- Майкъл, разбира се. Седмици наред горещо ми препоръчва това

място. Било най-добрият салон в Аман и Далия била страхотна.

- О... Е, радвам се, да го чуя. Сигурно сте доста близки, щом се

доверявате на съветите му за косата си - продължавах да опипвам
почвата аз.

- Да, много сме близки. Страхотен е, много е сладък, за разлика от

повечето мъже, ако разбирате какво имам предвид. И е толкова умен.
Доверявам се единствено на неговото мнение, не само за косата си, но
и за целия си живот.

Все още не разбирах дали са женени, затова реших да замълча;

надявах се тя сама да поведе разговора в желаната посока. Хвърлих
поглед към Майкъл - седеше при рецепцията, заел такава позиция, че
да вижда целия са-

лон. Списанието в ръцете му отчасти закриваше лицето му, но все пак

успях да видя, че отделя повече време да оглежда наоколо, отколкото
да чете. Шаваше постоянно, изглеждаше разтревожен и неспокоен.
Озадачих се още повече. Ако се страхуваше да не попадне на Далия,
понеже Джихан му е жена, защо тогава я е довел тук?

Опитах деликатно да я предразположа да се отпусне да говори.

- По принцип къде ходите на фризьор?

- Обикновено посещавам салона на Мери във втори район. Чували ли

сте го?

- Да. Намира се точно срещу пекарницата на Абу Али, нали? Наблизо

ли живеете?
- Всъщност, къщата ни е точно между вашия салон и салона на Мери.
Живеем в Абдун, близо до четвърти район.

- Знам го - промълвих обезкуражена от това „ние“.

Несъмнено под „ние“ има предвид тя и Майкъл. Опасявах се да не

проличи разочарованието ми, но знаех, че съм получила търсения
отговор. Тя наистина живее с Майкъл. Сигурно му е съпруга. Исках
само да завърша прическата й и двамата да си тръгнат, преди Далия да
ги види.

Мислех за Далия, която се намираше само през една врата в стаята за

почивка. Как да й кажа, че е бил тук? Че е женен. Че Джихан е
симпатична, привлекателна, мила млада жена и при други
обстоятелства бихме се сприятелили с нея. Това щеше да я разстрои
още повече. Потиснах желанието си да оскубя Джихан (все пак тя
нямаше вина), щеше ми се да пренасоча ръцете си върху остатъците
коса върху главата на Майкъл.

Тъкмо упътвах Джихан към предната част на салона и чух пикапът на

Мухаммад да гърми по улицата.

- Е, какво мислиш, Майкъл? - попита го тя, като завъртя глава и

прокара пръсти през косата си.

- Страхотно - отвърна той и замръзна, като зърна Далия да се насочва

към рецепцията.

Джихан се обърна да види какво гледа. Далия изглеждаше объркана, но

преди да си отворя устата, нахлу Мухаммад.

Завари четирима ни да стоим неподвижни, мълчаливо втренчени един

в друг. Напрежението бе толкова голямо, а в помещението - толкова
тихо, че чувах само биенето на сърцето си. Наруши тишината
Мухаммад:

- Готови ли сте да затваряте?

Майкъл и Джихан приеха думите му като намек да си тръгват.
Излязоха, а Далия ме погледна едновременно с болка, възторг и
откровено смущение. Ужасявах се от утрешния ни обяд - едва тогава
щяхме да имаме възможност да поговорим.
ПЕТА ГЛАВА

Цели две седмици не се отвори сгоден случай да останем насаме.

Затова една сутрин се отправих към Далия в пет и половина, молейки
се да успеем да си поговорим, преди да отворим салона. Трябваше да
споделя подозрението си, че Майкъл е женен. За наш ужас през
последните три седмици социалният живот на Мухаммад бе съвсем
замрял; прекарваше времето си при нас, настанен в стаята ни за
почивка.

Татко и братята ми бяха заминали предишната вечер на гости при дядо,

бащата на мама, който живееше в чифлик близо до Ирбид. Така че днес
бях свободна от ежедневните си домакински задължения. Забързах към
дома на Далия, исках да я хвана преди сутрешните й молитви и преди
да се залови с шетане.

Стигнах до къщата им, спрях за малко и задържах дъха

си - чак тогава почуках. Отвори майката на Далия с кофа мръсна вода.

Явно не очакваше да има някой пред вратата и отскочи назад
стресната, щом ме видя.

- О, Господи! - възкликна тя. - Добро утро. Какво правиш тук толкова

рано?

- Съжалявам, не исках да те уплаша. Добро утро, Ум Сухайл, идвам

при Далия.

- Ама разбира се, къде ми е умът? Влез, ако не е в кухнята, сигурно е

в стаята си.

- Благодаря, Ум Сухайл. Но нека първо да ти помогна.

- Не, не, влизай!

Откакто се помня, наричаха майката на Далия Ум Сухайл - ще рече

„майка на Сухайл“. Щом добие първия си син, жената губи
идентичността си. От деня на раждането му вече я наричат „майка на
еди кого си“. Бащите . също се преименуват, но с друг подтекст. И
преди, и след появата на рожбата им уважават мъжете еднакво.
Ценят ги, задето са създали толкова скъпоценно дете - син. Вече се
обръщат към тях с „Абу еди кой си“. Но, за разлика от майката, бащата
продължава да носи и истинското си име.

Ум Сухайл - всъщност Рания - за разлика от яката ми майка беше

изключително крехко създание. Висока, с нежен бледожълтеникав тен,
който някога сигурно е наподобявал венчелистчета на роза, ала сега бе
изгубил от младежкия си блясък. Времето бе белязало и малките
й изумруденозелени очи. Какъвто и огън да е горял в тях, с годините бе
изтлял и сега изглеждаха тъжни и помръкнали. Беше от малкото
арабки все още със следи от древните си гръцко-римски гени - смятаха
се за рядкост и арабите много ги търсеха. Очакваше се жени със светла
кожа и коса, с очи нито черни, нито кафяви, които минаваха за повече
от привлекателни, да създадат най-красивото потомство. Ако се
съдеше по Далия и братята й, теорията съдържаше голяма доза истина.

Открих Далия в стаята й - седнала на леглото, дочиташе последните

страници от „Истината на времето“ от Тахир ал-Адуар.

- Добро утро, газелле. Какво четеш? - поздравих аз.

- О, Господи! Как успя да се измъкнеш толкова рано тази сутрин? -

прегърна ме тя.

- Извадих късмет, татко и братята ми отидоха да видят дядо и веднага

хукнах насам, за да си поговорим най-сетне.

- Толкова се радвам, че си тук. Още малко и ще се пръсна. Първо да

проверим дали теренът е чист - и тя излезе от стаята.

Седнах на леглото и огледах вещите й. Много от тях символизираха

приятелството ни. Датираха още от детството ни: причудливите
камъчета - намерихме ги, когато бяхме на седем, докато си играехме в
чифлика на семейството ми, - или бонбониерата, приютила колекцията
й от раковини, късчета корали и морската звезда, която открихме на
брега на Акаба10. Други бяха по-нови, включително картината на
Самар Хададдин - преди няколко седмици я купихме от галерията
Риуак ал-Балкаа във Фухайс и сега висеше над кревата й. Картина от
същата художничка, бързо станала наша любима, бе окачена и в моята
стая.

Мебелите, топлата завивка и завесите подчертаваха вкуса на майка й,

но всичко останало отразяваше самата Далия.

Тя се върна с две чашки кафе.

- Дай сгъваемата маса зад скрина - рече тя.

Нагласих масичката близо до леглото, тя остави чашите и започна да

рови из долното чекмедже на скрина.

- Затвори и заключи вратата - получих следващото нареждане аз.

Само след секунди измъкна пакет цигари „Голоаз Блонд“, кибрит и

малък, ръчно изработен пепелник от глина. Преди да седнем на
леглото, грабна радиото от перваза на прозореца, включи го, усили
звука и го сложи на пода зад заключената врата, та ако някой мине по
коридора, да не чуе разговора ни.

- Сега вече можем да говорим - заключи тя, докато ми палеше

цигарата. Оставих я на масичката до кафето и се обърнах към нея.

- Няма да ти хареса каквото ще ти кажа - започнах аз.

- Какво имаш предвид? - Стараеше се да звучи спокойно.

- Според мен Майкъл е женен.

Докато се мъчеше да се овладее, по лицето й преминаха най-различни

емоции.

- Не вярвам. Не е такъв човек, не би скрил подобно нещо.

- Помниш ли Джихан, жената, която доведе в салона? Дойдоха и си
тръгнаха заедно, а беше доста късно.

- Това не значи, че е негова съпруга.

- Не, но живеят заедно.

- И това не е гаранция, че му е жена. Каза ли, че е негова жена?

- Не, но каза, че го обича и уважава.

- Може да го обича и уважава и ако й е роднина.

- Да, но по това време, Далия, повечето неомъжени жени не ги пускат

навън. Знаеш го. В такъв час ни позволяват да ходим само в дома на
роднини.

- Права си, но все пак може да е омъжена за някой негов роднина,

някой братовчед или... Живее с него? Сигурна ли си?

-Да.

- Значи навярно му е сестра. Той има три сестри, знаеш ли?

- Забравила съм. Възможно е, предполагам, и да му е сестра, но ако

не е, обещай ми да не говориш повече с него.

- Не мога. Искам да кажа, ако му е жена, тогава няма да искам да

говоря вече с него.

- Хубаво.

- Как да разберем коя е? Той каза ли нещо онази вечер? Говори ли с

него?

- Не успях, през повечето време се занимавах с косата на Джихан.

Ако искаме да разберем коя е, пак ще трябва да говорим с тях. Защо не
й се обадим? Ще й кажем, че в салона имаме промоция и тя е случайно
избрана от списъка ни с новите клиенти да получи безплатен масаж
на лицето или нещо такова. Ако дойде, ще имаме възможност да
разберем каква е връзката й с Майкъл.

- Нищо чудно и да се получи. Да й се обадим днес.

- Добре - съгласих се, палейки цигара.

След няколко минути ни прекъсна силно чукане на вратата, последвано

от гласа на брат й Рафик, който изкрещя:

- Далия, къде ми е кафето?

- Сега идвам - извика тя, хвърляйки ми измъчен поглед.

Рафик беше най-малкият от братята й, но не познавах по-жесток и по-

свадлив млад човек. Беше изключително красив, но характерът му го
загрозяваше според мен.

- Ще ти помогна да приготвиш закуската, за да свършиш по-бързо и

да имаме повече време да си говорим -предложих аз.

- Звучи добре.

Далия скри цигарите и кибрита, пръсна ароматизатор за въздух, а аз

изхвърлих пепелника в тоалетната и пуснах водата, за да унищожа
издайническите угарки. Последвах я в кухнята. Направихме голяма
кана с ментов чай и турско кафе и започнахме да приготвяме
закуската: първо ееджая - бъркани яйца с лук, брашно и
подправки, запържени с домати - после наредихме на масата
сирене крема, зехтин и мащерка, маслини, бисквити и арабски хляб.
Свършихме си работата, доляхме си кафе и се настанихме във
вътрешния двор". Тъкмо когато излизахме от кухнята, Ум Сухайл влезе
и се зае да подрежда чашите за чай и кафе. След малко бащата и
братята на Далия щяха да слязат, тя щеше да им поднесе закуската и да
ги остави да се хранят сами. В задълженията на Далия влизаше
обикновено да помага на майка си да оправя спалните и да пуска
пералнята, докато мъжете ядат, но, когато аз бях там, имаше извинение
да не го прави.
Разположихме се на столовете от ковано желязо във вътрешния двор -
голяма циментова плоча, засенчена от стара лоза, закрепена за метален
навес, сложихме чашите върху мраморната повърхност на желязната
маса. Старата лоза хвърляше приятна сянка, а кафето беше
вкусно. Известно време седяхме мълчаливо, наслаждавайки се
на сутрешното спокойствие. Понеже дворът се намираше близо до
кухнята, не подновихме разговора от страх бащата и братята на Далия
да не ни чуят през отворения прозорец.

Всички мъже от семейството на Далия се бяха събрали в кухнята, с

изключение на брат й Насар. Той беше женен и се изнесе преди девет
месеца от къщи. Беше по-голям и по-неприятен от Рафик, ако изобщо
това бе възможно. Работеше като агроном в правителствена
организация. Жена му Диана имаше диплома за стоматолог, но не й
позволяваха да работи, нито преди сватбата, нито сега. Забраняваха й
да излиза без Насар, дори за да изхвърли боклука. Тя се осмели да се
оплаче един-единствен път. Тогава той й счупи носа и я върна на
семейството й; те пък отсякоха, че той имал право - заслужила си го е,
понеже се опитала да го предизвика. После я изпратиха обратно да му
иска прошка. През деветмесечния им брак тя бе излизала четири пъти:
веднъж той й позволи да го придружи до супермаркета, веднъж да иде
на гости при родителите си и два пъти - до дома на Далия.

Сухайл, братът на Далия, ни остави пред Н&Д, изчака да отключим и

да влезем:

- Сега да намерим номера на онази Джинах или Джихан и да

измислим нещо - заяви незабавно тя. - Щом ти си я подстригвала, ти се
обади.

- Знаех си, че ще накараш мен.

- Добре, аз ще се обадя - въздъхна тя, театрално примирена.

ШЕСТА ГЛАВА

Пет пъти прозвуча телефонният сигнал, преди някой да вдигне. Докато

звънеше, едва издържах на напрежението и за малко да затворя. Дори
понечих да върна слушалката на мястото й, но Далия ме сграбчи за
ръката и решително ми попречи.

Най-сетне се обади мъжки глас. Вцепених се и Далия разбра, че някой

е вдигнал. Не можех просто да затворя. Замръзнах, изгубила дар слово,
Далия обаче ме смушка с лакът и отрепетираният сценарий се изля от
устата ми, но толкова тържествено, че сигурно приличаше на запис на
телефонен секретар.

- Ало, здравейте, обаждам се от салон Н&Д. Бих искала да говоря с

Джихан. - Задържах дъха си.

- Далия, ти ли си? - гласът прозвуча нервно.

- Не, Норма е. С Майкъл ли разговарям? - попитах, преди да осъзная

какво съм изрекла. Почувствах как ме обзема паника.

- Да. Норма, къде е Далия? Как е? Може ли да говоря с нея? - попита

той на един дъх, преди да успея да го прекъсна, набрала смелост.

- Защо трябва да ти казвам как е. Или къде е. - Удивих се от

собствените си думи. Все пак никога не съм била толкова пряма и
открита пред мъж.

- Моля те, Норма, умолявам те, нека я чуя. Не ми излиза от ума

погледа, който ми отправи последния път, когато бях в салона. Не мога
да спя, не мога дори да работя. Днес не се чувствам много добре,
затова съм у дома. Не се безпокой, сам съм. Майка ми отиде до
магазина с чичо. Ако Далия е там, искам само да чуя гласа й - настоя
Майкъл.

Никога досега не бях допускала, че е възможно от устата на мъж да

излезе подобно излияние.
- А жена ти? - попитах, очаквайки с трепет отговора му.

- Кой? Не съм женен. Кой е казал, че съм женен? -искрено се учуди

той.

- Никой, но, ако не си женен, коя тогава е Джихан?

- Джихан е малката ми сестра. Помислила си, че ми е жена? -

възкликна той. Започна да се смее, но не подигравателно - бе по-скоро
облекчен, чудесен смях.

- А какво друго да си помисля? Дойде доста късно и реших, че

твоето семейство като моето не позволява на сестрите ти да излизат по
това време.

- О, толкова е смешно. Не ми е жена, тя е малката ми сестра. А сега,

моля те, кажи ми къде е Далия?

- Точно до мен. През следващия час нямаме ангажименти. Сега ще ти

се обади.

- Да, моля те! - настойчиво повтори той.

Опитах се да подам на Далия телефона, но тя го отблъсна, а лицето й

почервеня като домат. Закрих с ръка слушалката и зашепнах:

- Какво правиш? Това е Майкъл. Сам е вкъщи и иска да говори с теб.

- Не мога, Норма. Искам, но не мога. Ти говори с него -умолително

каза тя, като се дръпна възможно най-далеч от телефона.

Опитах всичко в желанието си да я накарам да се обади, дори я

замерих с едно списание, но тя не помръдна. Оказах се уловена в
капан.

- Майкъл, Далия трябва бързо да свърши нещо, но скоро ще

приключи - обясних аз, присвивайки очи и мърдайки устни към нея. -
Помоли ме дотогава да поприказвам с теб. Нали нямаш нищо против?
- Не, разбира се. Норма, Далия говори ли за мен? Искам да кажа,
знам, че не се познаваме много добре, но някога споменавала ли ме е?

-Да. , ,

- Какво каза? В смисъл... Наистина я харесвам. Сякаш я познавам от

много време. Искам само да говоря с нея, да бъда с нея, нали
разбираш? Странно е, виждал съм хиляди жени, но никога не съм
изпитвал такова вълнение, както, когато я видях за първи път преди
три месеца.

Нямах опит в романтичните връзки, но искреността, с която

разкриваше чувствата си, не ми се стори необичайна. Поради
устройството и същината на арабския начин на живот мъжете най-
често избират партньорките си само с един поглед. Затова изглеждаше
естествено мигновеното му привличане от Далия, за разлика от
словоизлиянията му. Дали братята ми умееха да изричат подобни
неща толкова свободно? Все още обаче ме глождеше мисълта защо бе
чакал три седмици. Ако Майкъл и Далия изповядваха една религия,
следващата стъпка щеше да е да поиска ръката й от баща й, а после
щяха да имат възможността да се срещнат много пъти, за да се
опознаят.

- Далия твърди, че се чувства по същия начин - казах аз.

- О, това е такова облекчение. Нямаш представа колко безсъннинощи

прекарах в съмнения дали изпитва нещо към мен.

Продължих смело с въпросите, удивлявайки се на дързостта си. От

напрежение и тримата бяхме готови да екс-плодираме всеки миг,
затова шансът да поговорим, помислих си аз, е като отприщването на
бент.

- Е, нямам представа какво възнамерявате да правите. Тя е

мюсюлманка, ти си католик. Ако беше мюсюлманин, би могъл да
поискаш ръката й, но сега е изключено. Знам, че и двамата копнеете да
се видите, но защо си навличате всички тези неприятности, а вероятно
и болка, при положение, че нищо няма да излезе? - В този миг
съобразих, че както се развиват събитията, аз всъщност влизах в
ролята на сватовница. Очевидно чувствата им един към друг бяха не
само силни, но и споделени. Открих колко съм благодарна на Майкъл.
- Обещах да направя всичко, за да й помогна.

- Съзнавам риска, но искам да го поема. А тя? Не ме интересува дали

е мюсюлманка или будистка, за мен няма значение и няма да промени
отношението ми.

- И двете с Далия споделяхме това мнение за религията, но

родителите й са традиционалисти и няма да го разберат. Тя също е
готова да рискува.

- По-късно ще се тревожим за това. Първо трябва да измислим как да

се видим. Дали е уместно да дойда в салона? - попита той.

***

Връщайки се в спомените си, разбирам, че в онзи момент трябваше да

замълча и да разсъдя. С моя отговор тогава, в самото начало, влязох в
конспирация, в каквато едва ли си представях, че ще участвам. Това бе
моментът да се отнеса резервирано към словоохотливостта му. Та той
беше чакал три седмици. Щом я обича, защо толкова малко се
безпокои от риска, на който я излага. Той беше арабин, знаеше какъв е
законът, какви са опасностите. Всички знаехме.

Така или иначе, съзнавам, че се подадох на неговата самонадеяност.

Той произхождаше от семейство на военни и са го възпитали от
раждането му да печели не само битки, но и всичко, с което се захване.
Не бе научен да губи. Навярно беше пътувал и учил в чужбина, беше
живял в по-свободни страни, където жените не ги тъпчат, където не
съществуват убийства в името на честта. Дори само разговорът с него
ме караше да смятам, че нашият затвор е по-малко страшен, рисковете
- не толкова реални... Ами ако чувствата замъгляваха съзнанието му
за някои опасности? Ако се самозалъгваше, че в негово отсъствие
Йордания е надмогнала примитивните си закони?
Навярно всички бяхме наивни. Ала докато говорех с Майкъл, и аз
изпитах онова, което Далия бе усетила от самото начало - сякаш
мечтите и потиснатият ни бунт се възпламеняваха от огъня на неговия
оптимизъм и сила. Сърце не ми даде да им откажа да са заедно. А
мисълта, че чрез нея ще осъществя и своята мечта, завладя и част от
мен.

- Какво каза - ти да дойдеш в салона? Изключено. Брат й Мухаммад,

онзи, когото видяхте с Джихан, е тук всеки ден. Идва и си отива, когато
му скимне. Никога не знаем кога ще останем сами.

- Ами ако ти и Далия се сприятелите със сестра ми? Бихме могли да

се виждаме чрез нея. С Джихан сме много близки и тя е готова да ми
помогне. Вече й казах какво изпитвам към Далия.

- Дано се получи. Да видим... Ще отнеме време обаче, а и Мухаммад

трябва да я вижда доста често тук, преди да й се довери да ни пусне с
нея. Много ли е заета?

- Не се безпокой, ще намери време, ако се наложи. Студентка е. Баща

ми не я притиска с уреден брак, както постъпи с другите ми сестри.

- Сериозно? Сестрите ти по-големи ли са или по-малки от теб?

- По-малки. Той им причини нещо ужасно. Аида е на двадесет и

осем, има прекрасна двегодишна дъщеря -Жасмин. Мъжът й е свестен,
не е кретен или нещо такова, само дето това не е нейният избор и не е
влюбена в него. Все пак обича малкото си момиченце. Едва ли
съм виждал по-всеотдайна майка от нея. По образование е медицинска
сестра, но съпругът й не позволява да работи. Тя смята, че обучението
й е било губене на време. Сестра ми Мириам е само на двадесет и три,
а баща ми я накара да се омъжи за четиридесет и шест годишен
дъртак, вместо да продължи с учението. Плака с дни, когато баща ми я
спря от училище. Искаше да стане учителка по английски.

Продължаваше да дърдори за семейството си, но все още долавях

притеснението в гласа му. Не бях очаквала такова открито и подробно
описание на близките му. Така обаче разговорът вървеше леко, докато
Далия събираше достатъчно смелост да се обади. Не по-малко
притеснена от него, му бях благодарна задето говори почти през
цялото време. Рядко мъж проявяваше подобна загриженост за съдбата
на сестрите си и се осмеляваше да критикува други мъже. Останах
приятно изненадана.

- Ще се радвам да се запозная с Мириам. Посещавала съм английски

училища, но вече само от време на време ми се отдава възможност да
говоря английски - споделих аз.

- Лош късмет! Кретенът, за когото е омъжена, рядко й позволява да

ни идва на гости, а какво остава да отиде другаде.

- Е, изглежда, такъв е животът, поне тук. Понеже с Далия сме

единствените момичета в семействата и майките ни се нуждаят от
помощта ни, още не са ни принудили да се омъжим.

- Това спаси и Джихан. Това и слабото сърце на майка ми. Не че е

болна физически, поне никой не й е поставил диагноза. По-скоро
деспотизмът на баща ми я съсипа с течение на годините. Той е суров и
властен човек. По-голямата част от живота си е прекарал във войската
и се отнася с майка ми като с новобранец - постоянно й крещи и я
прекъсва. Това ме вбесява. Иска ми се да можех да я избавя от него. О,
нека говорим за друго - това е твърде потискащо. Семейството ми явно
не е идеално, но пък

кое ли е?

- Е, всяка фамилия си има своите тайни - вече бях успяла да събера

достатъчно кураж, за да подхвърля тази забележка - шега, която да
освежи разговора. - Ей, хрумна ми една идея - ти си католик и аз съм
католичка, защо не ме сватосаш с някой от братята ти? Далия каза, че
имаш двама братя, тогава ще се сродим. Така ще можеш да виждаш
Далия непрекъснато.

Майкъл прие думите ми насериозно.

- О, не ти трябва да се забъркваш с тях. Джериус е по-млад от мен, но
е женен от четири години. Има двама малки сина и понякога си мисля,
че ги възпитава като бъдещи арабски копия на Хитлер. Но вместо да ги
учи да мразят евреите, той ги учи да мразят жените. Наистина е жалко,
защото съпругата му Самия е толкова нежна, кротка и мила, макар че
никога не се усмихва. Сигурно и аз нямаше да се усмихвам, ако си
имах работа с Джериус. Тя ми напомня на майка ми. Навярно е
приличала на нея на същата възраст.

- А другият ти брат? - попитах по-скоро от любопитство.

- Джордж? Той е на двадесет и пет и е олицетворение на мъжката

красота - с това обаче се изчерпват положителните му качества. Не ми
е приятно да го призная, но е много повърхностен, суетен, арогантен и
всичко останало, с което не би искала да споделиш остатъка от
живота си. Типичен млад арабин - материално е преуспял и
очаква всички да се отнасят с него все едно е бог. Според мен би се
опитал да принуди жена си да се откаже от религията си и да почита
него. Не ти се иска ти да си тази щастливка, нали?

- Не, не, не! Не искам! Майкъл, ще изчакаш ли за малко? Изведнъж

се сетих, че трябва да проверя какво става с Далия. Добре ще е да си
поговорите двамата, преди да се наложи да затваряме. Чакай - и
оставих слушалката на рецепцията. Мухаммад скоро щеше да се
появи. Отидох при Далия, която бе чула всяка дума от разговора и я
завлякох почти насила до телефона.

- Какво ти става, Далия? Първо нямащ търпение да

говориш с него, а сега, когато чака на телефона, дори не искаш да се

обадиш! Много е мил и умира да те чуе. Не спираше да дърдори и е
притеснен не по-малко от теб -покрих слушалката с ръка и силно
прошепнах - Хайде, говори с него! .

- Добре, добре, дай ми само минутка - отвърна тя.

- Имаше най-малко тридесет минути, за да се подготвиш -

предостатъчно!
Тя изтича към телефона и вдигна слушалката. Излязох, за да я оставя
сама. Отидох в стаята за почивка и тъкмо сложих кафеника на котлона,
когато нахлу Мухаммад и се стовари на дивана, очаквайки да му
сервираме. Щом го видя, Далия бързо затвори телефона, нямаше
как да седнем и да обсъдим разговора с Майкъл. Едва се сдържахме.

- С момчетата ще се срещнем довечера в седем, а преди това ще мина

да взема Халдун - притискаше ни той да отменим ангажимента си в
седем часа, за да се измъкне по-рано.

- Норма, донеси ми кафе. - От този идиот никога не се чува „моля“.

Ядосвах се, че трябва да му се кланям, но преди да си тръгне, поне
опитах да използвам момента в полза на тайните ни планове.

- Понеже сме много заети и имаме хиляди ангажименти със сватбени

прически, с Далия мислим колко добре ще е да наемем момиче, някоя
студентка да ни помогне. Няма да има затруднения с баща ти, нали?
Обсъдих го с моя и той се съгласи. Имаме нужда от момиче, което
да мие косите, или някоя да помага в чистенето по няколко часа на ден
- уточних аз.

- Не виждам проблем. Утре ще го попитам и ще видим какво ще

каже. Нещо друго?

- Всъщност, да... Ако баща ти се съгласи, да знаеш, че вече имаме

някого предвид. Едно мило момиче, студентка, на двадесет и една-две.
Ще успее да комбинира лекциите със задълженията си тук. Ако утре
ми кажеш какъв е отговорът, ще й се обадя.

- Добре, ще говоря с баща ми довечера - обеща той, след като изгълта

и последната капка кафе и си тръгна.

С Далия седяхме в стаята за почивка, но сега предстоеше да се

съсредоточим върху Джихан, а не върху Майкъл.

- Защо наприказва на Мухаммад, че ще наемаме момиче за миене на

косите? - попита тя в недоумение.
- Подготвям почвата за появата на Джихан. Между другото, тя му е
сестра - осведомих я аз, понеже не знаех дали Майкъл вече й е казал.
Все пак нямахме време за разговори.

Раменете й се отпуснаха с облекчение и усмивка озари лицето й.

- Подозирах, че е така. Сигурна ли си, че може да прекарва толкова

много време тук?

- Според Майкъл - да. Ще промени програмата си, за да ви помогне.

В Плана вече участвахме четирима души. Трябваше да мислим за

детайлите творчески, с повишено внимание като шпиони. Ужасяваше
ни мисълта от разкритие, не биваше да пропускаме нищо. Първата ни
задача бе да се отървем за по-дълго от Мухаммад.

- Брат ти сякаш изневери на привичките си. Дано се върне към

навиците си и отново да разполагаме със стаята за почивка! Висенето
му по цял ден тук започна да ме влудява. Защо не го убедим да се
захване с нещо? - предложих аз. - Нещо, което да го държи още по-
дълго далеч от салона ни.

- Просто не виждам какво повече има да бърника по глупавия си

автомобил. Остава да му измислим някакъв курс или нещо подобно -
разсъждаваше тя.

Да, но какъв? Изведнъж ми хрумна - вдигане на тежести!

- Да го убедим да развие мускулите си - предложих аз. - Убеди го

колко добре ще изглежда и каква огромна разлика ще има. Почти си го
представям - направо ще се пренесе да живее във фитнес залата, стига
да се съгласи да отиде. - Напрегнахме се трескаво. - Ще му купим
членска карта. Подари му я. Обясни му, че го правим, защото виждаме
колко е запуснал формата си напоследък и искаме да помогнем -
добавих аз.

- Ти си гений!
Дали обаче щеше да се получи? Мухаммад скоро щеше да се върне.
Побързахме да отменим последния запазен час и да почистим. Направо
не ни се мислеше колко типичен и жалък е този пример: какво ли не ни
принуждаваше обществото - включително да задоволяваме капризите
на този мъж като робини, за да съставяме план как да го манипулираме
- само и само да извоюваме дребните си свободи и удоволствия.

Беше четвъртък вечерта, нощта на мъжете в Аман. Петък е

мюсюлманският ден за богослужение, тогава всичко е затворено.

- Какво ли ще правят цяла нощ? - зачудих се аз.

- Селма твърди, че ходят на тайни места: гледат как жените танцуват

и правят други неща.

- На никоя жена не й позволяват да излиза толкова късно.

49

4. Поругана чест.

- Не арабки, чужденки.

- Не вярвам. Знаеш каква е Селма, чува нещо дребно и го превръща в

новина, достойна за първа страница. Според мен просто сядат някъде,
играят табла или карти, пушат наргилета и разговарят.

- Веднъж дочух близначките да си говорят, докато се приготвяха да

си тръгват - щели да изпуснат някакво шоу -„Спасители на плажа“, -
хващали го по телевизията в един клуб. Май било израелско предаване
или нещо подобно. Сигурно по цяла нощ гледат •чуждестранни шоута.

Пикапът на Мухаммад профуча по улицата, рязко спря пред салона и

наду клаксона. Далия изскочи навън да види какво става. Върна се със
заповедта да затваряме незабавно и да се качваме в колата - Мухаммад
вече закъснявал. Оставихме всичко, както си е, и забързахме към
пикала. Мухаммад бе нетърпелив и раздразнен. Изкрещя ни да влизаме
по-живо и да затворим вратите, сетне отпраши, като за малко не се
блъсна в друга кола.

Подобно на мнозина в Аман, всеки четвъртък повече-то от мъжете в

семействата ни връхлитаха вкъщи от работа и започваха да се
приготвят за излизане. Някои отиваха в долнопробен бар из
търговската част на града, потулен в лабиринт от алеи около хотелите
„Клиф“ и „Венеция“. Други барове или дискотеки в Аман имаше само
в по-големите хотели като „Мариот“ или „Хият“, където ходеха по-
младите нощни птици.

През нощта Аман се превръщаше в непознат свят. Когато бях четири-

петгодишна, татко ме водеше вечер в центъра на града. Трябваше да го
чакам в колата, а той изтичваше да ми вземе сахлаб (традиционна
топла млечна напитка с ядки и канела). Помня как улиците гъмжаха от
мъже - и млади, и стари. Някои седяха в открити кафенета, пушеха
наргилета и пиеха ментов чай. По-възрастните се скупчваха на големи
групи по ъглите на улиците, облечени в традиционните дълги
дишдаши, но младите предпочитаха „американския стил“ - джинси и
тениска или „английския стил“, заменяйки джинсите с панталони.

Независимо от дрехите им, мъжете, за разлика от жените, имаха

многобройни възможности. Сами взимаха решения, сами избираха
професиите си, сами определяха дали да се женят (макар повечето да
се женеха по волята на бащите си), сами преценяваха с какви хобита и
въобще с какво да се занимават; ако искаха, оставаха си вкъщи, ако
искаха, излизаха. Според законите на религията мъжете в
мюсюлманското общество са свободни да правят каквото пожелаят.

Поведението на Далия се определяше от други закони. Видехте ли я на

улицата, веднага щяхте да разберете какви мюсюлмански закони
управляват нея и тялото й. Изящната й фигура щеше да е обгърната в
дългите, свободно падащи гънки на нейната шария12, а косите й
щяха да са покрити. Далия носеше шария от десетгодишна -тогава
започва моминството. Традицията за детето-жена е стара поне колкото
самия пророк Мохамед. Родоначалникът на исляма бил женен за дори
още по-малко момиче - шестгодишната Айша, а консумирали брака си,
когато станала на девет.
С Далия се сприятелихме като малки, когато тя още не бе задължена да
спазва всички тези правила и обичаи. Обикнахме се повече от сестри,
преди да станем на възраст, когато установените порядки можеха да
повлияят на чувствата ни една към друга и да ни разделят.
Семейството й позволи да запазим приятелството си, най-вече защото
и двете нямахме сестри, а и не предполагаха, че ще станем толкова
близки. Когато на десет тя бе принудена да се подчини на правилата за
жени, заедно открихме тайни начини да ги заобикаля и поне временно
да избегне някои ограничения. Аз като християнка, бях обвързана с
моите закони, някои от които съвпадаха с нейните.

Колкото и да мразехме коварните религиозни ограничения, от ранна

юношеска възраст с Далия се научихме как да се справяме с тях, само
и само да оцелеем. И ето как сега, с появата на Майкъл бяхме
принудени да се държим. Никак не беше за гордост подобно дребнаво,
унизително поведение. Как е възможно две интелигентни жени от
средната класа да проявяват такова робско подчинение към един
повърхностен по-малък брат? Да разчитаме на хитрости и
манипулации, за да получим желаното и да позволим клюкарският
квартален салон за красота да определя границите на живота ни,
когато е редно да са много по-широки? Как е възможно да рискуваме
живота си просто заради романтика?

Едва сега, връщайки се шест години назад в началото на опасното ни

приключение - години на изживяна свобода, на пропътувани океани,
континенти и култури - осъзнавам колко непонятни за жените от която
й да е свободна култура са постъпките ни. Толкова непонятни, колкото
насилието срещу друговерци, срещу неараби - едва след единадесети
септември две хиляди и първа година то привлече вниманието на
западния свят и провокира желанието му да разбере тази чужда
планета. Хората на Запад четат научни трудове, гледат по телевизията
изказвания на специалисти. Колко повече биха научили обаче,
ако поживееха един ден на наше място в Аман, в квартала, в салона ни!
Едва тогава биха разбрали какви сили са написали историята на
Йордания и нашите истории. Биха си създали бегла представа какви
закони диктуват всяка минута от обикновения живот на хора като
Далия и мен и семействата ни.
Не се оставяйте Мухаммад да ви заблуди, понеже свободно носи
джинси и ходи по барове. И двата пола са обвързани с хиляди
правила. Те покриват Йордания и Близкия изток с плътна завеса от
наслагващи се и вплетени един в друг пластове мюсюлмански,
арабски, християнски и еврейски закони и традиции. Над всички
тях обаче доминира всепроникващата сила на Корана, свещената книга
на исляма и негов манифест. Има една разлика, разбира се: ако мъж
наруши някой закон, ще му простят. Далеч по-трудно е да се изброят
забраните за жените, защото списъкът непрестанно се разширява
и допълва едновременно от мъжете законодатели и от мъжете в
семейството на всяка жена. И ако жена наруши някое задължително
правило, не й даряват лукса на прошката. Тя трябва да бъде наказана.
СЕДМА ГЛАВА

Насилието е заложено в законите и историята ни. То е насочено срещу

неприятелските войници в битките, срещу заклетите врагове на
исляма, срещу мюсюлманите, които се опитват да избягат от вярата, и
преди всичко срещу жените. Чуйте какво се казва в свещената книга
на исляма - Корана. Този пасаж е източникът на убийствата в името на
честта - законното убийство на жени:

„Мъжете стоят над жените с това, което Аллах предпочете едни пред
други и защото харчат от имотите си. Целомъдрените жени са
послушни, пазят съкровеното си, както Аллах ги е запазил. А онези, от
чието непокорство се страхувате, увещавайте (после) се отдръпнете от
тях в постелите, и (ако трябва) ги удряйте!“13

В арабския текст частта от стиха „удряйте ги“ най-често се тълкува

като „убийте ги“. Арабските мъже вярват, че този стих им заповядва да
„убият“ всяка жена от семейството, която не се покорява или проявява
и най-малък признак на бунтарско поведение. Този акт е
наречен убийство в името на честта или престъпление в името на
честта, защото мъжете смятат, че трябва да убият провинилата се жена,
за да запазят „почтеното“ име и репутацията на фамилията. Подобно
убийство рядко достига страниците на вестниците и не е предмет на
гражданското право, ала се случва редовно, дори днес.

Тъй като от шестстотин шестдесет и четвърта година в повечето

арабски страни е в сила законът на исляма, убийството в името на
честта вече не се смята само за практика на исляма. Вкоренено в
арабската култура, то се прилага и от католици, и от мюсюлмани,
отнася се и до нас с Далия (понеже във вените ми тече арабска кръв). В
арабската култура репутацията на цялото семейство е обвързана с
честта на жените.

Именно узаконената мания, свързана с честта, подтикваше братът на

Далия Мухаммад да ни пази и следи като тъмничар. Именно това
щеше да му даде право -както и на когото и да е от братята или бащите
ни - да ни прободе в сърцата в буквалния смисъл на думата, ако
предадем онова общоприето схващане за чест.

Можем да положим в краката на друг Мухаммад насилието,

превърнало се в част от ислямската култура близо хиляда и
четиристотин години. Понеже сподвижниците на Мохамед са
завладели Мека със сила, първият джихад в мюсюлманската история,
историята на исляма е изпълнена с войни и кървави битки. Никога не
съм се учудвала защо религия, създадена от свирепи воини и белязана
от векове на кръвопролития, толерира по такъв начин насилието, а
после го облича в достойнството на „честта“ - и на закона - без
всякакво угризение.

Заявявам без страх, че ислямът е тоталитарен режим, властващ под

маската на религия. Коранът е неговият манифест, а ислямът
претендира, че свещената книга закриля всичко необходимо за
човешкото духовно и физическо благополучие. Той заповядва на
мюсюлманите кога

и как да правят секс, кога и как да се въздържат от него, какво да

притежават и с какво да се разделят, кога да спят и кога да се събуждат,
кога да говорят и кога да мълчат, какво и как да ядат, какво да обличат,
как да търсят познание. Показва им как да се справят със
заобикалящия ги свят; очертава отговорностите на човека, на
родителите, на братята и на сестрите му, на поколението му, на
партньора му, на съседите, на обществото и на народа; подробно
изброява какви навици трябва да придобие, посочва му какво да
избягва. Накратко, ислямът съдържа закони и възбрани, които засягат
всяка страна от живота, контролирайки човек от раждането до смъртта.
И ако си роден мюсюлманин, няма начин да избягаш. Да си смениш
вярата е против мюсюлманския закон - подобна постъпка се наказва
със смърт.

Има шест ежедневни правила, от които нито мъжете, нито жените са

пощадени. Едното е ритуалът, който са длъжни да изпълнят преди
молитва - да измият дланите и ръцете си, краката, лицето и шията си,
сетне да се обърнат с лице към Мека. Останалите пет са познати
като „Петте стълба на исляма“. Сала е задължението да се молиш пет
пъти на ден. Хадж, който се възприема като апогей в живота на
вярващия мюсюлманин, е поклонението в свещения град Мека и
околностите му; прави се през последния месец от мюсюлманската
година ду-л-хадж. Закят, или раздаване милостиня на бедните и
нуждаещите се, е съществена част от задълженията на мюсюлманите.

Саум - постене - се извършва през месец Рамадан, деветия от

мюсюлманския календар, когато Мохамед е осенен от Божието слово
на Корана. Този месец подлага на изпитание стоицизма на човека. По
време на Рамадана всички мюсюлмани са длъжни да се въздържат от
секс и да не слагат нищо в устата си чак до здрач, дори вода
или цигара. Погазване на закона е да ядат или да пият през деня, това
се тълкува като непокорство към религията. И накрая, шахада се
нарича изповядването на вярата, основен принцип на исляма: ,Jla
иллах илла Аллахул Мухам-мад разул Аллах“ (Няма друг бог освен
Аллах и Муоха-мед е неговият пратеник).

Понеже Йордания е мюсюлманска страна, не е странно, че макар да не

изповядвам исляма, със семейството ми сме задължени да живеем
според неговите закони. В света на исляма християнските и еврейските
общности на всяка мюсюлманска държава се смятат за димма
(защитено малцинство). Без да сме точно врагове, ни третират едва ли
не като граждани втора ръка. Не ти е дадено даром да живееш защитен
като димма. Според ислямския закон друговерците трябва да отговарят
на пет условия. Първо, да плащат джизие - данък на глава, за да
запазят правата си. Второ, не бива да вредят на мюсюлманин, не бива
да имат каквито и да било сексуални отношения с мюсюлманка, да
крадат имущество на мюсюлмани, не бива да сключват съдружие с
врагове на исляма. Списъкът продължава. Ние - друговерците - не бива
да се замесваме в непозволени неща като алкохол, прелюбодеяние и
кръвосмешение. Не бива да строим нови черкви или храмове, нито да
бием църковни камбани. Нямаме право да вдигаме по-висока сграда от
някоя мюсюлманска, защото ще развалим добросъседските си
отношения.

Нарушим ли правилата, предизвикваме насилие. Друговерците,

погазили условията на покровителството си, се смятат за мухариб
(воюващата страна) и оправдават обявяването на джихад (свещена
война) срещу тях. Мюсюлманите са длъжни да се бият, щом сметнат,
че друговерците са се разбунтували срещу закона. Те са научени да
грабнат меча и да накарат друговерците - от страх за живота си - да
кажат: „Ние сме мюсюлмани“ или „Ще запазим религията си и ще
изпълняваме нашето богослужение, но публично ще следваме законите
на исляма.“ Ако капитулират, друговерците отново стават димма и
следователно са в безопасност. Откажат ли обаче да го
заявят, мюсюлманите трябва да „изчистят света от съществуването (на
друговерците)“, за да съхранят ислямското общество и да опазят
вярата непокътната.

Свещената книга на исляма Коранът препраща към ранните пророци

на Библията и Тора, но с това сходствата се изчерпват. Мюсюлманите
вярват, че Коранът съдържа буквално словата на Господа, които са
били предадени на Мохамед14 чрез няколко откровения в началото на
седми век. Мохамед е роден в Мека, днес на територията на Саудитска
Арабия, през петстотин и седемдесета година. Премества се в съседен
град15 през шестстотин двадесет и втора, защото могъщите фамилии в
Мека започват да не се покоряват на повелите му. Миграцията, или
хиджра, бележи началото на ислямския календар. Сподвижниците на
Пророка се завръщат в Мека през шестстотин и тридесета година и я
превземат със сила; това е първият джихад в мюсюлманската история.
До шестстотин четиридесет и четвърта година мюсюлманите
завладяват Йордания, Египет, Сирия, Ирак, Ливан и Израел16 и се
разпростират чак до Северна Африка, Испания и Франция. Не
отричам, че ръцете на християните също са изцапани с кръв. Но от
първия джихад насам ислямската история представлява само войни и
смърт в името на вярата.

Ислямското право се дели на две: ибадат и му’амалат. Ибадат

(стремеж към близост с Бог)17 се отнася за всички мюсюлмани. Хадж,
молене, постене, раздаване на милостиня, вършене на добри дела,
въздържание от лоши постъпки и накрая джихад спадат към ибадат.
И тук за пореден път призивът към война и насилие е узаконен. Има
правила как и защо да се изпълняват всички тези действия. Например,
ако мъжът грабне меч, за да се бие с неверниците, но без това да е в
угода на Бога, не ще бъде награден; ако обаче е ръководен от
„божествено намерение“, ще бъде провъзгласен за шахид™ (пример)
за цялото общество и ще бъде възнаграден от Бог. Срещнат ли се в
Корана заповеди катилу (сражавайте се, воювайте) и джахиду (борете
се, воювайте), неизменно присъства и формулировката фи сабил Аллах
(по пътя на Аллах). Мюсюлманите претендират, че ислямът е правата
вяра, понеже не пренебрегва необходимостта от воюване.

Другата страна на мюсюлманския закон муамалат19 засяга връзките

между хората - личния им живот - и съдържа закони, които
направляват всеки възможен аспект от живота, включително как да
назначиш муджтахид20; каква вода (чешмяна, дъждовна или
кладенчова) е позволена за лична употреба, за готвене и за миене; кои
сапуни се допускат и кои забраняват; дори как и кога да използваш
тоалетната, а също и как точно да се измиеш след това. Изброява
нещата, които се смятат за наджис (лоши, нечисти), обяснява как да ги
направим приемливи и чисти или предупреждава как да ги избягваме.
Именно тази част от закона постановява, че друговерците са наджис
и трябва да се отбягват - това се отнасяше за нас с Далия, откакто
Майкъл се появи в живота ни. Ако контактът е неизбежен, ако се
наложи например мюсюлманин да стисне ръката на друговерец заради
бизнес сделка, законът изброява какви стъпки трябва да следва
мюсюлманинът, за да се очисти сетне от злата поквара.

Муамалат следи стриктно всяка стъпка на жената. Има правила за

брака, развода, секса, спането, храната, смъртта, погребението,
банковите сделки, купуването или продаването на собственост, както и
за по-лични въпроси. И, разбира се, постановява, че мъжете са по-
висши създания от жените. .

Законите на исляма не правят разлика между мюсюлманката и

друговерката. Правителството на Йордания обаче прави. Например от
друговерките се очаква да се обличат консервативно, да скриват
възможно най-много от тялото си, да избягват прекадено впитите
дрехи. Мюсюлманките от своя страна са принудени да търпят
далеч по-строгия закон, който гласи:
„Жената трябва да скрива тялото и косата си от мъж, който е ля махрам
(не родственик), и като задължителна предпазна мярка да се покрива
дори пред Лябалиг (младо) момче, което е в състояние да различи
доброто от лошото и вероятно би се възбудило сексуално, но може да
остави лицето и ръцете си (до китките) открити в присъствието на пя-
махрам, стига само да не го изкушават да хвърля греховни лоши
погледи или да не й правят нещо забранено. И в двата случая тя трябва
да бъде покрита.“ Именно този закон налагаше на Далия да носи
шария, традиционната свободно падаща дреха, която се изработва само
в допустимите от исляма цветове, тоест не се позволяват пъстри багри.
Носи се самостоятелно или върху друга дреха, има висока яка, дълги
ръкави и в повечето случаи е достатъчно дълга, за да се спуска точно
под глезените. Докато аз растях, облечена в скромни поли и
панталони, Далия бе принудена да носи шария от десетгодишната
си възраст. Докато аз ходех по улиците със спусната коса, нейната
глава бе покрита. Но влезеше ли в салона, тя слагаше по-леко
покривало, което не я забулваше толкова.

Докато християнките имат право да използват козметика, стига бащите

им да позволяват, мюсюлманките нямат право да употребяват нито
козметика, нито лак за нокти, освен при определени условия,
постановени от закона: мюсюлманката може да носи грим, ако това е
угодно на съпруга й, когато е сред други жени или ако е с мъж, за
когото не може да се омъжи - брат, баща или син. Двете с Далия
обикновено се докосвахме до козметика, като се упражнявахме да се
гримираме една друга: правехме го насаме и тя премахваше всички
следи от грима, преди да се прибере - тогава не бе забранено.

Сам по себе си лакът за нокти не е харам (забрана). Ако обаче имаш

лак по време на уду (ритуално измиване преди молитва) и пречи на
водата да достигне ноктите на ръцете, тогава не е позволен. Нещо
повече, ако лакът е примамлив за някой ля махрам, тогава става харам.

Ислямът претендира, че Коранът уточнява всичко необходимо за

човешкото душевно и физическо благополучие. Показва на
мюсюлманите как да се справят със заобикалящия ги свят. Тъй като
ние (християните) сме задължени да спазваме техните (на
мюсюлманите) закони, хората не виждат особена разлика между
нашето и тяхното обществено поведение. Облеклото, лакът за нокти и
гримът са видимите различия. Но те са повърхностни. По-
съществените несъответствия се откриват само вкъщи, когато сме със
семействата си.

С Далия живеехме в различна домашна среда. Тя например никога

нямаше право да споделя трапезата с баща си и братята си. Когато
имаха приятели на гости, всички се хранеха по едно и също време, но
жените - в една стая, най-често с малките деца, а мъжете - в друга.
Моето семейство не спазваше този обичай. Всички се хранехме заедно,
но от жените се очакваше да сервират на мъжете и да не започват да се
хранят преди най-възрастния мъж в рода. И двете с Далия обаче
трябваше да готвим и да разчистваме след ядене, въпреки че
обикновено майките ни приготвяха вечерята.

Освен това в къщата на Далия имаше определени стаи за мъжете, в

които й бе позволено да влиза, когато вътре няма мъж, и то само за да
ги разтреби. Докато у нас всички имаха право да влизат във всички
стаи, независимо дали вътре има мъже, или не. У Далия всички
трябваше да стават преди изгрев слънце, за да се подготвят за
сутрешните молитви. След това можеха да се върнат обратно в леглото,
стига да станат преди обедната молитва. У дома нямаше точен час, но
все пак ставахме достатъчно рано, за да си свършим задълженията за
деня.

Едва забелязвахме тези дребни отлики между мюсюлмани и християни

и все пак разделението, макар да не се демонстрираше публично, бе
много по-сериозно. Идваше от дълбоко стаено предубеждение,
вкоренено в сърцето от мюсюлманската религия. Макар Коранът да не
заявява открито, че трябва да стоиш настрана от християни, все пак
нарича не-мюсюлманите невярващи или неверниците. При по-
задълбочен прочит ще видим, че повечето пасажи съдържат фрази или
коментари, провъзгласяващи превъзходството на исляма над юдаизма и
християнството в частност и заявяващи, че е добре вярващите
мюсюлмани да избягват връзки с представители на тези религии.

„О, вярващи, не взимайте неверници за ближни вместо вярващи!...“21

„Желаят и вие да сте неверници, както и те са неверници, за да бъдете
равни. И не взимайте ближни от тях, докато не се преселят по пътя на
Аллах! А отметнат ли се, хващайте ги и ги убивайте, където ги
заварите - и не вземайте от тях нито ближен, нито помощник.“22

Този стих поражда правилото, че ако някой се откаже от исляма и

приеме друга религия, трябва да бъде убит: „Вярващите се сражават по
пътя на Аллах, а неверниците се сражават по пътя на идолите.
Сражавайте се с приятелите на Сатаната.“23

В този стих ние (всички неверници) сме обявени за приятели на

Сатаната. Ако Далия и семейството й почитаха това правило, помежду
ни никога не би имало приятелство.

фанатизмът, дискриминацията и шовинизмът на мъжете не просто се

съдържат в исляма, те са неделима част от мюсюлманския закон.
Религията обслужва мъжките желания и изисква от жените пълно
подчинение. Именно този предразсъдък лежи в основата на законите,
заклеймяващи връзката между Далия и Майкъл като
престъпление. Именно тези закони, управляващи отношенията между
мъжете и жените и брака им, решиха съдбата на едва зародилата се
романтика между тях.

Има дори условия, които щяха да попречат на Далия и Майкъл да се

опознаят без тайни и хитруване, даже ако и двамата бяха мюсюлмани.
Според правилата, отнасящи се и за мюсюлмани, и за християни,
срещите между мъж и жена - независимо от каква религия - са
недопустими. Макар да не са изрично забранени, ако се придържаш
към всички предписания на Корана, неизбежно ще нарушиш някои от
тях, в случай че излизаш на срещи. Харам (забрана) например е за мъж
и жена, които не са махрам (роднини), да са заедно, ако не присъства
още някой - иначе се смята за безнравственост и позорна постъпка. С
течение на годините законът се тълкува по-широко: не се допуска жена
да бъде на публично място или насаме с мъж, който не е от
семейството; винаги трябва да я придружава неин роднина. Затова,
когато жена се появи на обществено място, хората предполагат, че
мъжът, който я придружава, е от семейството; рядко се среща жена из
града без придружител мъж, особено вечер. Забележите ли една-две
сами жени, бъдете сигурни, че или са туристки, или свободомислещи
християнки, макар малко християнски фамилии да стигат толкова
далеч. Поне моята със сигурност не е от тях.

Но дори ако Далия и Майкъл се бяха справили с предизвикателството

да се опознаят, старите предразсъдъци вече са заразили до такава
степен законите на брака, че бариерата никога нямаше да бъде
прескочена.

Спонтанната романтика - западната идея за брак по любов -

противоречи на старата практика на уредени бракове, още една
традиция, датираща от времето на женитбата на Мохамед за детето
Айша, уредена от нейния дядо. Законът, обуславящ уредените бракове,
е пределно ясен:

„Ако мъжът, предлагащ брак, е известен с добродетелите и вярата си,

препоръчително е предложението му да не се отхвърля. Твърди се, че
Пророкът е казал: „Когато получиш за дъщеря си предложение за брак
от мъж, чиито добродетели и благочестивост ти се нравят, дай
му ръката й. Не го ли сториш по този начин, голям позор и падение ще
залеят земята.“

Уредените бракове са временни или постоянни и се уговорят от дядото

или бащата, но не и от брата. Повечето уредени бракове са практика в
мюсюлманските среди, но обикновено всички араби следват тази
традиция. Редица семейства твърдят, че оставяли жената да вземе
крайното решение за брака си. Това просто не е вярно. Всъщност, ако
жената не желае да се омъжи за избрания й кандидат, влиза в действие
стих от Корана, който недвусмислено анулира решението й и дава
последната дума на баща й. фактически достатъчно е бащата само да
каже, че иска дъщеря му да се омъжи за някого и тя е длъжна да
се подчини.

Законите, третиращи брака в Йордания, бяха извор на опасности за

Далия и Майкъл. Мюсюлманката например няма право да се омъжи за
друговерец, както и мюсюлманинът няма право да се ожени за
постоянно за жена от ахл-ал-китаб24 (евреи или християни).
Съществуват определени секти като хауаридж, гулаш и науасиб, които
се представят за мюсюлмански, но се смятат за не-мюсюлмански.
Мюсюлманите и мюсюлманките нямат право да сключват временни
или постоянни бракове с тях. Всъщност мъжът може да се ожени за не-
мюсюлманка, но жената е лишена от подобна привилегия.
Мюсюлманите смятат децата за собственост на бащите си, понеже
носят името им. Ако мюсюлманин се ожени за друговерка, децата му
са мюсюлмани. Ако обаче мюсюлманка се омъжи за друговерец,
децата й ще принадлежат на мъжа й не-мюсюлманин, затова
сключването на подобен съюз е забранено.

Във всеки случай Майкъл и Далия никога нямаше да живеят - поне в

Йордания - според законите, управляващи жените, след като се
омъжат, тоест, които очертават задълженията им на съпруга и майка. За
омъжената жена е харам да излиза без позволението на съпруга си.
Освен това е задължена да задоволява сексуалните му желания и не
бива да го възпира от полови отношения с нея без основателна
причина. Докато спазва стриктно задълженията си, съпругът й е
длъжен да я храни, облича и подслонява. Но: „Ако съпругата не
изпълнява съпружеските си задължения към съпруга си, няма право на
храна, дрехи и подслон, дори ако продължава да живее с него.“

Тези закони поставят жената в губеща позиция. Повечето мюсюлманки

не могат да работят, затова нямат и собствен доход. По тази причина,
за да си набави жизненонеобходими неща - храна, дрехи, лекарства - тя
е принудена да се подчинява на всички желания и заповеди на мъжа
си, иначе той ще откаже да я храни. На практика тези закони означават,
че ако иска да живее, жената трябва да се покорява.

И така, в тези задушаващи условия един скромен салон за красота в

Аман стана сцена на епична битка между почти сляпата сила на
исляма и крехката харам - забранена - любов.
ОСМА ГЛАВА

Джихан се присъедини към заговора на двадесет и трети юни. От този

момент започна да идва в салона. Беше свършила семестриалните си
занятия в Йорданския университет и сега имаше лятна ваканция.

Най-късно през юни Йордания се превръща в задушна пещ;

температурата постепенно се покачва до към четиридесет градуса.
Йордания е суха страна с годишни валежи малко под двеста милилитра
на квадратен метър. Множеството диви растения, които покриват
полетата в долината Уади ас-Сир близо до Аман, повяхват
заради изтощителната жега и оскъдните количества вода. Започва
сезонът на хумуса. Амбулантни търговци окупират улиците и шосетата
и продават хумус - зелени зърна нахут, печени на открит огън, както
още са в меките си обвивки и прикрепени към стъблото - на стръкове
или на кило.

Сватбеният сезон в Йордания течеше с пълна сила. Според обичая

всяка булка ходеше на фризьор преди сватбеното празненство. През
тази година, както и през изминалите пет, с Далия отменихме някои
редовни ангажименти, за да се съсредоточим върху сватбените
тържества. Арабските сватбени церемонии са много пищни и шумни.
Празненството започва още предната нощ: мъжете обикалят с песни и
танци улиците с коли или пеша, а жените, облечени в най-хубавите си
дрехи, прекарват една нощ в дома на булката, където също пеят и
танцуват.

В тази нощ на жените е позволено да свалят покривалото от главата,

понеже не присъстват мъже. Това е един от редките случаи в живота на
жената, когато се чувства независима, спокойна и свободна.

В утрото на сватбата мъжете отново се събират и започват шумното си

шествие до дома на булката, за да я придружат до джамията или до
черквата, ако младоженците са християни. С това се изчерпват
приликите между християнската и мюсюлманската сватба. На
мюсюлманската сватба мъжете и жените се веселят в отделни
помещения. Младоженецът има право да се присъедини към жените,
колкото да танцува веднъж с булката, после се връща при мъжете. А
при тържеството на християните мъжете и жените празнуват заедно.

Бъдещата булка избира в кой фризьорски салон да отиде на сватбения

си ден заедно с всички участнички в събитието, включително
момичето, което носи цветята. Правят си прически и си слагат грим. В
повечето случаи жените идваха в нашия салон, но някои предпочитаха
ние да отидем в дома на булката. В резултат графикът ни през тези
месеци често бе претоварен. За около три-четири часа се налагаше да
се погрижим най-малко за десет жени. Имахме поръчки за три месеца
напред и понеже наистина се нуждаехме от помощта на Джихан,
пристигането й в салона не събуди подозрения. Така осъществихме
първата стъпка за връзка помежду ни.

За да направим и втората, трябваше да намерим начин да държим по-

често Мухаммад далеч от салона. Задачата не беше лека и се наложи
още няколко седмици да кроим планове, докато постигнем ефект.
Заети с тези занимания, забравяхме за опасността да ни разкрият,
но страхът винаги се прокрадваше. Обсъждахме най-различни идеи,
всяка от тях разигравахме наум, неизменно обаче откривахме някакъв
недостатък или пречка. Трябваше да сме предпазливи, иначе
Мухаммад щеше да заподозре, че кроим нещо. Накрая се спряхме на
първата идея -да запишем Мухаммад на курсове по вдигане на
тежести в Спортния център, съвсем близо до къщите ни и салона.

Първо Джихан помоли Майкъл да купи списания и книги за

упражнения и тренировки по вдигане на тежести. Разпръснахме ги из
салона така, че Мухаммад да ги забележи. Видяхме, че проявява
интерес към тях. Значи беше дошло време за следващата стъпка. В
негово присъствие с Далия обсъждахме упражненията, които
уж правим, и не спирахме да се хвалим колко много са увеличили
силата и енергията ни. След седмица той започна да ни задава въпроси.
Беше се хванал на въдицата. Предпазливо го насърчихме да опита и
той. О, само ако имахме достъп до физкултурни салони и уреди за
вдигане на тежести, колко по-добър резултат щяхме да
постигнем, повтаряхме ние, подтиквайки го да се запише в някой
спортен клуб. Беше време за третата стъпка.

На следващата сутрин се обадихме в Спортния център. Осведомихме

се как да купим абонаментна карта за брат ни и с помощта на Джихан
уредихме Майкъл да я плати и да я вземе по-късно същата вечер.

На другата сутрин събрахме всички книги и списания за тренировки и

заедно с новата спортна карта връчихме подаръка на Мухаммад, когато
дойде следобед. Ужасно се развълнува.

Изглежда, планът ни идеално бе проработил. Ако Мухаммад

прекарваше цял ден в гимнастическата зала, на мен и на Далия ни се
развързваха ръцете да измислим нови начини за общуване, а в
последствие и за срещи с Майкъл.

Предвкусвахме малката си победа в манипулацията и надхитряването

на мъже - от хилядолетия несъмнено единственият път арабските жени
да придобият някаква власт. Леко повишеното ни самочувствието
притъпи страха ни. Все пак усещането бе горчиво-сладко; ако
живеехме в по-свободен свят, нямаше да изберем подобна стратегия.

Далия и Майкъл имаха възможност да водят кратки телефонни

разговори и да си разменят писма по Джихан. Писмата им постепенно
увеличаваха обема си - от бележки с лаконичен текст като „Току-що те
срещнах и все още не искам да разкривам прекадено много от себе си“
до словоизлияния от по десет страници: „На този лист изливам
сърцето и душата си“ - в посланията обсъждаха мисли, убеждения,
вкусове и така нататък. Според мен, ако това приятелство бе
продължило, двамата щяха да знаят един за друг повече от която и да
било семейна двойка в Йордания, прекарала цял живот заедно.

С Далия бързо се сприятелихме с Джихан и открихме колко много

общо имаме помежду си. Тя съвсем не се оказа толкова мълчалива,
колкото ми се стори отначало. Не спираше да бърбори, скачаше от тема
на тема, без да си поема дъх. С Далия я обикнахме. Беше прекрасно
да срещнем друга жена, която споделя вярванията, надеждите и
мнението ни за положението и правата на жените. Но щеше да отнеме
месеци, докато Мухаммад се довери достатъчно на Джихан, за да ни
пусне трите извън салона сами. Щяха да минат седмици, преди Далия
да успее да види Майкъл отново. Засега обаче тя се задоволяваше
с писмата и редките телефонни разговори.

Всъщност всички бяхме доволни от развоя на събитията. Мухаммад бе

във възторг от новото си развлечение: намери си приятели в
гимнастическия салон и от сутрин до следобед бе далеч от очите ни. С
радост ни оставяше в салона или в дома на някоя булка и си тръгваше.
Далия бе на седмото небе, че поддържа връзка с Майкъл. А в лицето на
Джихан открихме страхотна приятелка.

Лятото обаче свърши и Джихан трябваше се върне в университета.

Нямаше да прекарва толкова време в салона. Щеше да ни липсва -
чувствахме я като сестра. Вече нямаше да прикрива разговорите на
Далия и Майкъл, нямаше да му предава и дългите писма. Нуждаехме
се от нов план за осъществяване на връзката. Оставаше Далия да пише
на Майкъл само когато Джихан идва и бързо би занесла писмото
вкъщи. Заради лекциите и задълженията си у дома обаче тя щеше да
идва много по-рядко. Но с Далия бяхме сигурни, че ще убедим
Мухаммад да ни заведе у тях да я видим.

Съзнавахме колко рискован е планът и не го обсъдихме. Сякаш щяхме

да предизвикаме опасностите, ако заговорим на висок глас за тях.
Останахме си с мислите и страховете, но докато съставяме заговора си,
ги пренебрегвахме.
ДЕВЕТА ГЛАВА

Спряхме се на петък, свещения ден, когато всичко в Аман е затворено -

магазини, салонът. Отчаяно търсехме начин да се измъкнем от
ежедневния си затвор, та Далия и Майкъл да прекарат известно време
заедно, затова превърнахме петъците в единствена вратичка
към някаква благоприятна възможност. Двете с Далия винаги
прекарвахме петъчните вечери заедно у тях или у нас. Но това
трябваше да се промени; Далия щеше да се пръсне, ако не видеше
скоро Майкъл.

Първоначалната ни идея бе да отваряме салона и в петък следобед,

което да ни послужи като извинение да излезем. Идеята обаче
пропадна, понеже и двамата бащи се възпротивиха. Пренасочихме
усилията си към петъчните вечери. Търсехме начин да излезем. Къде
би могъл да ни остави Мухаммад или някой друг от братята и да
ни вземе по-късно, без да изневеряваме на плана си?

Футболът уби замисъла ни още в зародиш. В Йордания това е най-

популярният спорт; повечето мъже са страстни запалянковци и гледат
редовно мачове почти всяка петъчна вечер. Щом се откри сезонът,
Мухаммад престана да ходи на тренировките по вдигане на тежести, за
да не пропусне някой мач. Шансовете да го накараме да ни заведе
някъде в петък вечерта по време на футболния сезон, който
продължава от края на септември до март, бяха нищожни. Започнахме
да кроим нов план.

Беше четвъртък вечер. От стаята ми, където с Далия заговорничехме,

подуших махалабийа - ароматни печени курабийки от оризово брашно,
захар, мляко и розова вода, поръсени с орехи или бадеми - и се втурнах
към кухнята. От години ни разрешаваха да имаме сахра25 в
четвъртък вечер - тогава родителите не ни налагаха полицейски час и
оставахме до късно.

Събираме се ту у Далия, ту у нас. Докато сладките се печаха, си

направихме чай и се заключихме, пуснахме музика за прикритие на
важния ни разговор. Преди няколко дни стигнахме до заключението, че
ни трябва някаква дейност, която да ни позволява да излизаме в петък
вечер. Това бе единственото спасение. Но каква? Дълго умувахме и
накрая се сетихме. Курсове по компютри бе идеалната възможност. Да!
Оставаше да преодолеем следващото препятствие - да склоним бащите
ни да се съгласят.

- Не знам дали баща ми ще одобри подобно нещо, не и ако съм сама -

размишлявах аз. - Ако сме заедно, има по-голяма вероятност.

- Твоят баща поне ще го обмисли, но моят няма начин да се съгласи.

- Пробвай някой от братята ти да го убеди колко е важно, а някой от

моите братя ще ни държи под око. Ще послуша сина си. Освен това
според мен е най-добре да им съобщим едновременно и да ги уверим,
че другият вече се е съгласил. Това е единственият начин да приемат
идеята - добавих аз.

- Не знам, Норма. Достатъчно е да вдигнат телефона и ще разберат,

че ги лъжем.

- Но каква е вероятността да го направят? Ако убедим брат ти Сухайл

да говори с баща ти, той ще помисли, че Сухайл вече е разбрал дали
моят баща одобрява идеята.

Часове наред умувахме над плана. Накрая Далия каза обезсърчена:

- Май е по-добре да се запишеш сама на курса.

- Това не решава проблема. Искаш да виждаш Майкъл и Джихан,

нали?

- Разбира се - кимна тя.

Решихме в понеделник да позвъним в няколко школи да проверим кога

са занятията, а после да говорим със

Сухайл. Да можехме да го подмамим в салона на връщане към къщи...

- Наистина ли се надяваш да излезе нещо? - попита ме тя.

- Убедихме ги, че в салона ни трябва компютър, защо да не ги

убедим, че са ни нужни и уроци по компютър? Вече имаме компютър,
а те непрестанно ни натякват, задето сме си хвърлили парите на вятъра,
защото почти не го използваме - отвърнах аз.

Нищо друго не ни хрумна.

- Дано се получи - Далия открито се тревожеше.

- Не се притеснявай. А сега да хапнем малко махала-бийа, преди

братята ми да са ги омели.

Онзи понеделник сутринта Далия дойде да ме вземе за работа както

обикновено. Месец септемврш в Йордания е странна смесица от зима
и лято. Рано сутрин е студено, от време на време пориви на хладен
вятър пронизват въздуха - остатък от мразовитите пустинни нощи.
През деня пък температурите гонят летните си висоти. Сякаш преходът
от лято към зима се прокрадва през нощта и за доказателство оставя
един-два градуса спад в следобедните температури. Студените ветрове
не са толкова силни, та да се преборят с горещината на лятното слънце
поне до края на октомври, затова септември изобилства с великолепни
летни дни.

Същия ден на път за работа купихме два вестника и се заехме да

търсим обяви за компютърни курсове. Направихме списък на всички
възможности, започвайки с най-близките до Абдун - кварталът, където
живееха Майкъл и Джихан.

Първата клиентка щеше да дойде чак в десет и половина - имахме

достатъчно време да звъним по обявите. Усамотихме се в стаята за
почивка. Заключих вратата и загасих осветлението в салона, за да не
ни безпокоят.

- Имаме ли достатъчно спестени пари, за да платим, без да пипаме

бизнес сметката? - попитах. Далия бе нашият счетоводител; винаги се
е справяла по-добре от мен с цифрите.
- При последната вноска миналата седмица в банката имахме точно
седем хиляди двеста петдесет и три динара. Би трябвало да е
предостатъчно - увери ме тя.

Исках час по-скоро да започнем да се обаждаме.

- Успокой се,я бутбоута, имаме време. Наслади се на кафето и

изпуши една цигара, това малко ще те отпусне -и ми хвърли една.

Бутбоута буквално означава патица, но е и епитет за човек, който се

държи припряно, макар и по сладък начин. Като мен. Никога обаче
досега не бяхме планирали такова цялостно нарушаване на правилата,
свързано с толкова рискове.

- Просто се вълнувам, а ти? Планът е съвършен. Никога няма да се

досетят, че замисляме нещо. Ще успееш да видиш Майкъл.
Междувременно дори ще научим нещичко за компютрите - заключих
аз.

- Не искам да се радвам предварително. Ако не стане, после само ще

се разочаровам още повече - отвърна Далия. Тя винаги е била по-
трезво мислещата от двете. Не че и на нея не й хрумваха щури идеи и
фантазии, но просто бе по-сдържана в осъществяването им и
прикриваше емоциите си по-успешно от мен. Беше моят здрав разум
и винаги ме връщаше на земята. Само аз забелязвах и най-слабата
промяна у нея, когато преминаваше през труден период, само аз знаех
всичките й тайни.

Изтичах към рецепцията, стиснала здраво в ръка списъка с

телефонните номера.

***

В Шмейзани открихме много школи - курсовете започваха надвечер в

петък и събота. Това беше идеалният вариант. Братята ни щяха да
гледат мачове, докато се предполагаше, че имаме часове. Таксата беше
много по-ниска, отколкото очаквахме. Нямаше да се разорим.
Сега оставаше да преодолеем още няколко препятствия. Първо да
прилъжем Сухайл да дойде в салона на връщане от работа и да го
направим свой адвокат. Ако Далия поиска подкрепата му за нещо
важно и неотложно, нямаше как да откаже на молбата й; можехме да
разчитаме, че ще изпълни дълга си на по-голям брат да ни защитава и
закриля.

Ядосана майка с хленчещо дете дойде в салона и работният ни ден

официално започна.

Цялата сутрин едва успяхме да си разменим няколко думи и от време

на време кимвахме в отговор на някой въпрос, зададен от клиент. И
двете премисляхме трескаво как да подхванем Сухайл. Преценявахме
какво точно да му кажем за курсовете. Не искахме да знае твърде
много, защото би усложнило плана ни. Колкото по-малко знаеха
семействата ни, толкова по-добре. Не желаехме да се обаждат в
школата, за да ни проверяват. За да сполучи планът ни, се изискваше
да сме добре подготвени, крайно предпазливи и малко дръзки.

Толкова дълго си напрягахме мозъците, че в два часа вече умирахме от

глад. Храна! Бързо заключихме вратата и отидохме в стаята за почивка
да обядваме. Грабнах кутията с маклуба (варен ориз с гарнитура от
патладжан, месо, домати и ядки), пъхнах я в микровълновата фурна
и се заловихме да кроим планове за Сухайл. Следващия половин час
репетирахме, редактирахме и преработвахме стратегията си десетки
пъти.

- Норма - прекъсна ме в един момент Далия. - Стига сме говорили за

това, изнервям се и не ми се мисли повече. Защото колкото повече
мисля, толкова по-вероятно е да оплескам всичко. Нека просто да се
нахраним на спокойствие.

За първи път поемахме толкова голям риск - издигнахме заговора си на

ново равнище, като драстично увеличихме опасността Да ни разкрият.
Приключихме обяда в мълчание; и двете се страхувахме да
проговорим.

Сухайл дойде в шест и петнайсет; щом го видяхме, изстинахме.

- Салам ал-лейкум (Мир вам!) - поздрави той и ни последва в стаята
за почивка. Аз се заех да варя кафе, а двамата с Далия седнаха на
дивана.

- Какво има? - попита той.

- Сухайл, обръщам се към теб, защото вярвам, че като учител по-

добре от другите ще разбереш колко е важен въпросът. С Норма
похарчихме сума пари за компютър, а не умеем да си служим добре с
него и да го използваме рационално. Така и така направихме
инвестицията, Норма и семейството й смятат за полезно тя да
посещава курс в школата в Шмейзани. Какво мислиш?

- Щом семейството й вече е решило, не виждам нищо нередно.

Винаги съм смятал, че не ви трябва компютър в салона, но след като го
има, нека се научи и как да работи на него.

- И аз така мисля. Надявах се да я придружавам на часовете, понеже

и двете трябва да знаем как да си служим с компютъра. Дали е уместно
да го обсъдим? Искам първо твоето мнение, защото, ако според теб не
е важно, няма смисъл да безпокоя татко.

- Кога са курсовете? Кой ще я води? Кога започват? -заразпитва той.

Усетих, че сега е моментът да се намеся. Поднесох му кафе и започнах
да лъжа безочливо както никога в живота си. Вече нямаше връщане
назад. Ако успеехме със Сухайл, скоро щеше да е налице
първата голяма реална измама.

- Сухайл, позволи ми да се намеся, за да ти кажа каквото знам. Но

понеже баща ми уреждаше подробностите, опасявам се, то не е много.
Известно ми е само, че часовете ще са в петък и събота следобед. Тъй
като имам същия вечерен час като Далия, баща ми, предполагам се
е съобразил. Освен това някой от братята ми ще ни води и ще ни
взима. Само по време на часовете ще сме сами. Татко положително ме
е записал в група от момичета. Той ще плати учебната такса, а и
според мен Далия също трябва да се научи да работи с компютъра, в
случай че не съм тук. Можем да държим цялата информация за
клиентите си в него. Според баща ми е срамота да прахосаме парите,
които дадохме за компютъра.

Сухайл помисли, приемайки присърце ролята си на опекун.

- Е, не виждам причина Далия да не посещава часовете с теб, ще

направя каквото мога баща ми да се съгласи. Довечера ще говоря с
него. За да го убедя, ще предложа аз да ви заведа двете в школата в
петък и да ви запиша. Едва ли ще има проблеми.

- Благодаря ти, Сухайл. Много ти благодаря! Знаех, че ще разбереш,

признателна съм ти за готовността да говориш с татко - каза Далия. -
Една пречка по-малко -прошепна тя, приготвяйки се да тръгва. -
Сигурна ли си, че ще успеем да убедим баща ти? Да кажем една
допълнителна молитва.

Едва ли и двете сме мигнали през онази нощ. При всеки телефонен
звън подскачах от ужас да не би бащата на Далия да се обажда, за да се
увери в думите на Сухайл. Почувствах се виновна заради лъжата днес,
а мисълта да я повторя отново на сутринта ме отвращаваше. Знаех,
че и Далия се измъчва от същите чувства.

Баща ми влезе в кухнята по обичайното време. Поднесох му кафето и

започнах да подготвям почвата за идването на Далия.

- Татко, с Далия искаме да обсъдим нещо с теб. Възможно ли е да

стане тази сутрин? Ще имаш ли време? -попитах аз.

- Разбира се, ще бъда на верандата. Донеси ми закуската там -

разпореди той и излезе от кухнята.

Щом Далия дойде, двете се заключихме в стаята ми и веднага се

захванахме да уточняваме подробностите около плана. Успяхме да
потиснем страха си, докато говорехме с баща ми, и в крайна сметка
той ми позволи да се запиша в курса.

Оставаше само още една подробност. Не искахме никой да ни

придружава, защото имаше риск да открият, че сме ги излъгали.
Решихме в деня на занятията да кажа, че отивам да взема Далия и тя да
направи същото, а после да се срещнем по средата на пътя и да вземем
такси до школата и обратно.

Същия петък Сухайл ни записа на курса и платихме таксата.

Обучението щеше да трае девет месеца.

В понеделник се обадихме на Джихан да й съобщим новината.

Започнахме да планираме първата си среща идущия петък.
Премислихме всяка подробност, за да сме сигурни, че няма да ни
хванат, и съставихме списък с „официални основни правила“. Никой, с
изключение на нас четиримата, не биваше да научава за тези срещи.
Щяхме да се виждаме на места, които роднините ни не посещават. По
време на срещите Далия щеше да сваля шарията си, за да прилича на
християнка. На обществени места двамата с Майкъл щяха да се
държат помежду си като брат и сестра. Или аз, или Джихан щеше да е
винаги наоколо, за да осигури прикритие при необходимост. Все пак се
налагаше да посетим и някой и друг час в школата, за да докажем на
бащите и братята си, че сме научили нещо.

Планирахме първата си среща в ресторант „Хиляда и една нощ“ в

хотел „Дьо Меридиан“ в Шмейзани.

В петък следобед точно в пет излязохме от вкъщи и се отправихме към

ресторанта. Часът на истината бе настъпил и започнахме да се
паникьосваме.

Бързо намерихме такси, без да ни забележи роднина или любопитен

съсед. Сгушени на задната седалка, се оглеждахме във всички посоки,
за да се уверим, че никой не ни е видял. Пристигнахме в школата и
влязохме в класната стая. След десетина минути помолихме да ни
извинят, понеже не се чувстваме добре, и отидохме в стаята за
почивка. В тоалетната измъкнах от сака си дрехите, които бяхме
избрали за Далия. Тя се преоблече, излязохме от сградата, завихме
покрай хотел „Льо Меридиан“ и се насочихме към ресторант „Хиляда
и една нощ“, за да намерим Майкъл и Джихан.
Бяха се настанили на една от задните маси; очите на Майкъл светнаха,
щом видя Далия, едва се стърпя да не я прегърне. Тя пък се изчерви,
усмихна се и сведе поглед към земята. Без излишни официалности
седнахме и се заловихме да обсъждаме подробностите около
предстоящите ни действия. После се насладихме на
разнообразни десерти и кафе, говорихме, смяхме се - като всяка
компания приятели. За това кратко време забравихме всичките си
страхове и тревоги, имаше значение само, че сме заедно.

В таксито на път за вкъщи с Далия не спирахме да обсъждаме колко

чудесно сме прекарали и колко абсурдно е да бъде забранено нещо
толкова естествено и приятно като това да споделиш навън един
следобед с приятели. С наближаването на мястото, откъдето щяха да
ни вземат, безпокойството ни започна да се връща, но този път
примесено с удовлетворението, че сме се справили по-добре, отколкото
предполагахме. С всеки успех куражът и увереността ни растяха, а
страхът се притъпяваше. Макар да бяхме опитали само сладкиши и
кафе, вкусът на простичката свобода бе твърде възхитителен, за
да спрем сега. Изминахме едва няколко километра с таксито, а сякаш
се докоснахме до друг свят.
ДЕСЕТА ГЛАВА

През двата месеца след първата среща с Майкъл и Джихан успяхме да

уредим още шест - три се състояха в „Хиляда и една нощ“, две - в „Ла
Кокет“, където опитахме традиционна френска кухня, и една - в „Ла
Терас“ -там слушахме музика на живо и похапвахме сладкиши. Всеки
успех ни правеше по-самоуверени, а и много се забавлявахме. Животът
бе вълнуващ, наслаждавахме се на всеки миг. Чувствахме се по-
свободни от когато и да било. Приличахме на деца, които опитват
шоколад за първи път, и не могат да му се наситят. По време на
срещите си бъбрехме с Джихан, стараейки се да осигурим
максимално усамотение на Далия и Майкъл.

По-късно с Далия възхитени споделихме натрупаните преживявания:

- Норма, невероятно е. Кой би повярвал, че в Аман има такива

чудесни ресторанти? Красиви и изискани. Видя ли колко много хора
имаше? Повечето дори не говореха арабски. Сякаш се намирахме в
друг свят.

- Знам, беше страхотно. Обзалагам се, че майките ни дори не са

сънували нещо подобно. Иска ми се да имаше как да ги заведем в
някой ресторант.

- Навярно и братята ни не предполагат, че съществуват подобни

места. Повечето от хората там, които говореха на арабски, бяха или
служители, или араби, поканили чужденци на делови срещи. Надявам
се братята ни никога да не стъпят там, но ми се ще да споделим
тези кътчета с майките си.

- Беше толкова необичайно, когато отидохме в първия френски

ресторант, нали? Никой не ни гледаше, нито забелязваше как сме
облечени. Всеки се занимаваше със своята работа. Беше страхотно.
Почувствах се спокойна и свободна. .

- Сигурно за това е допринесло и че говореше на английски. Взели са

те за чужденка, излязла да се позабавлява.
- Е, стига де. Не приличам на чужденка, а на арабка. Явно хората по
тези места са по-свободомислещи. Навярно защото са свикнали с
чужденците.

- Възможно е. С Майкъл се държахте като брат и сестра.

- Нямам търпение да дойде другата седмица. Трябва да резервираме

места и да уредим всичко.

На учителя по компютър обяснихме, че имаме възможност да

посещаваме само съботните часове, защото сме сами момичета в
къщи, пълни с мъже, и в петък имаме твърде много домашни
задължения. Като разбра, че сме се записали на курсовете за собствено
удоволствие, а не от служебна необходимост, той не възрази да
отсъстваме в петък.

Виждах как Далия се влюбва все повече в Майкъл, но докато мъжете

вкъщи следяха футболните мачове, нямаше причина да се опасяваме от
проверки поне до март. Мухаммад прекарваше дните си с новите
приятели и така разполагахме с достатъчно време насаме в салона.

Нещата се усложниха през ноември заради настъпващите празници.

Четиринадесети ноември е официален празник в Йордания - чества се
рожденият ден на крал Хюсейн, следва Ийд ал-исра уал марадж,
ислямски празник, с който се отбелязва възнесението и нощното
пътешествие по въздуха на Пророка Мохамед от Мека до Йерусалим.
След това, разбира се, бе Коледа. Далия я чакаха много приготовления
около Ийд ал-исра уал марадж. Всяка година цялото семейство се
събираше в дома им за нощта, разменяха си подаръци и празнуваха.
Трябваше да помага на майка си за всичко - от оправянето на къщата
до съставянето на менюто, а купуването на подаръци за близките й
отне много от свободното й време.

Моите задължения около Коледа бяха не по-малко. Така през ноември

лъжата пред учителя по компютър стана реалност. През двата месеца
изгубихме сума ти часове в чакане по опашки и борба с орди нахакани
пазарящи се търговци.
Моите братя ни придружаваха на всяка крачка. Не виждахме начин да
продължим петъчните си приключения, но си обещахме да измислим
нещо. Надявахме се да убедим семействата си да продължат да ни
пускат на петъчните занятия, а в четвъртък да затваряме салона, та да
успеем да се справим с домашните си задължения. Изглеждаше
разумно решение и бащите ни позволиха да опитаме.

След няколко седмици осъзнахме, че ще се наложи да се откажем от

някои петъчни следобеди, ако искаме да свършим всичко. Не губихме
обаче време в оплаквания, а използвахме всяка свободна минута да
говорим за Майкъл.

- Толкова много неща харесвам у Майкъл - сподели Далия един ден,

докато седяхме на дивана в стаята за почивка и пиехме горещ чай.

- Например? - полюбопитствах аз.

- Първо, страшно е красив, но то не е най-важното. Много ми

харесва, защото е мил, внимателен и интелигентен.

- Изглежда любезен и приятен. Какво друго научи, докато си

говорехме с Джихан?

- Завършил е право и смята да стане адвокат, щом приключи със

службата си в Кралската гвардия. Обича изкуството като мен, обича и
да чете. Допада ми непринуденото общуване с него. Понякога сякаш си
четем мислите - толкова си приличаме. И е пътувал къде ли не. На нас
никога няма да ни се случи.

- Къде е бил?

- Учил е в Лондон, ходил е в Гърция, франция и Италия. Говори

свободно френски; знае малко гръцки и италиански. Описа ми
различни неща, които е видял, и каза, че много му се иска да ми ги
покаже. В тези страни несъмнено ще сме свободни и няма да се налага
да се срещаме тайно. Ще мога да правя, каквото искам. Не ти ли звучи
като в рая?
- Да. Наистина е невероятно. Никога не съм допускала, че един ден
някоя от нас ще се чувства по този начин. Ако можеше, би ли се
омъжила за него?

- На секундата! Той е всичко, което искам от един мъж. Много го

харесвам, но е прекалено рано да кажа дали го обичам. А и никога не
съм била влюбена. Изпитвам силни чувства към него и вероятно ще
сме щастливи заедно. Той наистина се интересува от мнението ми и се
отнася с мен като с равна.

- Навярно го е научил в чужбина. Тук със сигурност не учат мъжете

на това. Какво е усещането да го харесваш? - попитах Далия,
навлизайки в непозната и за двете ни територия.

Макар и най-добри приятелки, никога не бяхме говорили открито за

любовта или за сексуалните преживявания, защото не знаехме нищо за
тях. В Йордания е недопустимо да споменаваш пред неомъжена жена
за секс при каквито и да било обстоятелства. Никой не ни бе посветил
в подробностите около него. Дълги години с Далия смятахме, че ако
целунеш мъж по устата, ще забременееш. Сексът и особено
евентуалната възможност да се случи на неомъжена жена се приемаше
за изключително лошо, направо ужасяващо и ние се страхувахме от
него. Навярно звучи много странно за хора със сексуално освободена
култура, но макар на повече от двадесет години, нито бяхме изпитвали
сексуално неудовлетворение, нито бяхме имали сексуални фантазии,
защото се страхувахме прекалено много, а и не знаехме почти нищо за
секса, за да фантазираме. В салона омъжените ни приятелки раз-

говаряха с нас на тази тема, но от тях научихме само, че сексът е

болезнен и първия път кървиш - наплашихме се още повече. Мои по-
големи братовчедки и лели никога не се бяха омъжвали и още бяха
девици. Така стояха нещата. Бяхме любопитни и невинни като деца.

- Трудно е да се опише. Стомахът ме присвива, щом си помисля за

него. Знам ли, че ще го видя, ставам неспокойна, развълнувана и
щастлива. А когато не го виждам, ми липсва и постоянно е в мислите
ми. Дори когато имам лош ден, достатъчно е само да си помисля за
него, и започвам да се усмихвам. Не си представям живота без него.
- Звучиш като влюбена. Защо твърдиш, че не си?

- Защото любовта е нещо много сериозно. Да обичаш и да си влюбен

са различни неща. Обичам те и мисля, че сега обичам и него, както
обичам теб. Но да съм влюбена е съвършено друго и не знам дали съм
готова. Искам да кажа, преди да заявя, че съм влюбена в него, трябва
да съм сигурна в желанието си да прекарам остатъка от живота си с
него и да му родя деца.

- О, Далия, прекалено много анализираш. Звучиш объркана. В

сърцето си го обичаш, но разумът ти все още отказва да приеме
чувствата ти. Ако някога се влюбя, не искам да го подлагам на анализ,
а просто да го знам.

- Норма, не можеш да решиш нещо толкова важно и

сериозно въз основа на преходни чувства. Много по-сложно е. Ще

разбереш какво имам предвид, когато го преживееш. Навярно сега се
чувствам така, защото никога преди не съм се противопоставяла на
родителите си. Сигурно имам нужда да го виждам като супер герой, за
да оправдая постъпката си. Кой знае дали след няколко месеца ще
изпитвам същото. Но за момента съм наясно с едно: той е много, много
важен за мен. Кара ме да чувствам неща, каквито никога преди не съм
изпитвала - хубави неща - и не искам да се откажа от това. .

- Например? Какви хубави неща?

Далия ме заля с поток от думи и ми напомни за първия ми телефонен

разговор с Майкъл. Бентът се бе отприщил.

- Кара ме да се чувствам специална, красива и умна. Уважава ме и

зачита желанията, нуждите и мислите ми. Не прилича на братята и
баща ми. Никога не съм чувала татко да поиска за нещо мнението на
мама. Само й заповядва и я третира като безгласна буква, сякаш е там,
за да му слугува. И с мен се отнася така. Майкъл е различен -винаги ме
пита за разни неща и ме изслушва. Интересува се от мнението ми. Сега
например ме помоли аз да кажа къде да отидем следващия път. Братята
ми никога не са ме оставяли да избирам каквото и да било. Хубаво е да
те смятат за важна.

- Татко и братята ми са същите. Ако питаш тях, жените нямат

мозъци, нямаме право на собствено мнение. Надявам се някой ден да
открия човек, който да се отнася с мен, както Майкъл с теб. Звучи
прекрасно. Направо не си го представям.

- О, Норми, ще срещнеш. Само трябва да си сигурна, че е прекарал

много време извън мюсюлманска държава. Опитай се да намериш
някого от страните, в които е бил Майкъл. Очевидно той се е научил на
всичко това там.

- Лесна работа. Нали знаеш, мъже като Майкъл се разхождат на

тълпи нагоре-надолу из улиците на Аман. Просто трябва да си избера
някого. Стига, Далия! Мъжете в Йордания, които разсъждават като
Майкъл, сигурно се броят на пръстите на едната ръка. Само да беше
мюсюлманин, щяхте да се ожените.

Изведнъж си помислихме за вкъщи и еуфорията ни стихна. Това бе

страшно сериозно. Както се развиваха нещата, може би щеше да се
наложи да напуснат Йордания. Взех ръката на Далия:

- Ако някога решиш, че той е мъжът, от когото искаш да имаш деца,

вероятно ще измислим начин двамата да сте заедно. Все пак досега се
справихме доста добре. Страхотен отбор сме. Няма нищо невъзможно!
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

През празниците оцеляхме, но почти нямахме време да се видим или

да говорим с Майкъл и Джихан. Измина почти година, откакто Далия и
Майкъл се срещнаха, но едва през последните пет месеца успяха да се
поопозна-ят. По-голямата част от времето си прекарвахме в умуване
как да общуват двамата - изтощително и всепоглъ-щащо занимание, но
се надявахме с времето да стане по-лесно.

Наближаваше март. С отминаването на последния мюсюлмански

празник приключваше и футболният сезон. Вместо да стават по-лесни,
нещата се усложняваха. Мухаммад започна да виси по-често в салона,
а в петък братята ни вече не гледаха мачове, ами излизаха из квартала.
Нарастваше рискът да ни видят как се качваме или слизаме от някое
такси. Майкъл и Далия изгаряха от желание да прекарват повече време
заедно и не се замисляха особено за увеличилата се опасност. Все пак
нямаше как да я пренебрегнат, защото тегнеше застрашително
над зачестилите им срещи.

Въпреки самоувереността си на военен, която му вдъхваше чувство за

неуязвимост срещу поражение или беда, Майкъл обичаше Далия
достатъчно, за да не забравя на какъв риск се излага тя.
Самоувереността и светските му виждания обаче бяха заразителни. Те
подхранваха и у нас усещане за непобедимост, сякаш и на двете ни се
струваше, че Майкъл е способен да превърне всичко в реалност
-включително да се оженят и да напуснат Йордания.

Целите ни бяха ясни* а мисията - определена: да измислим и

изобретим редица тайни операции, за да улесним срещите между
Майкъл и Далия. Влязохме в ролята на военни стратези. Върху картата
на квартала отбелязвахме местата, където подозирахме, че братята и
бащите ни биха могли да са по време на критичните часове
на любовните срещи. Няколко седмици след края на футболния сезон
изпаднахме в нервна криза. След осъществяването на толкова много
нелегални петъчни вечерни срещи се превърнахме в истински кълба от
нерви. До края на уикенда и през следващата седмица със секнал дъх
очаквахме да чуем как някой от братята ни оповестява къде ни е видял
предишния петък. Радостта ни се обърна в отчаяние. Щяхме да
полудеем и осъзнахме, че се налага да потърсим алтернатива.

- След всяка среща не мога да спя две нощи. Все си мисля как някой
от братята ми ще изтърси нещо от сорта: „Ей, май ви видях с Норма
вчера следобед.“ Не издържам повече. Но и не мога да спра да се
виждам с Майкъл - почти проплака Далия.

- Знам, и аз се чувствам така. Мисля си дали да не помолим някой от

тях да ни кара до школата и да ни взима. Така поне няма да се
тревожим, че ще ни видят в някое такси - предложих аз.

- Това добре, но остава притеснението да не ни забележат, докато

тичаме към ресторанта.

- Права си, но във всеки случай ще намалим опасността да ни

изобличат. Ако и двете напънем мозъците си, сигурно ще измислим
как да се справим и с останалите рискове.

Раздразнена от поредния безкраен разговор в претегляне на плюсовете

и минусите, предложих:

- Да забравим плана с петъчните курсове и да се опитаме да

накараме Мухаммад да ни води на разни места с Джихан и да ни
оставя за няколко часа. футболният сезон свърши. Трябва да успеем да
го убедим.

В крайна сметка обаче решихме да се придържаме към първоначалния

план, понеже никоя друга стратегия нямаше да проработи. Няколко
месеца грижливо спазвахме графика си в четвъртък, за да избегнем
подозрения. Всяка седмица прекарвахме часове наред в моята стая или
в стаята на Далия, умувайки над идеи и сценарии. Всички тези
притеснения и планове ужасно ни изтощаваха. В началото го
възприемахме като нещо вълнуващо, макар и да се съмнявахме в
успеха. Сега се бе превърнало във фикс-идея, че трябва да продължим
да се справяме.
Работата ни в салона страдаше, понеже се нуждаехме от повече часове
да уточняваме стратегии. Клиентелата ни намаля. Семействата ни
въобще не реагираха. Според бащите и братята ни за нас салонът
представляваше само начин да си убиваме времето и да сме заедно.
Бизнесът не беше важен. Никога не ги е интересувало колко клиенти
имаме или колко пари изкарваме. Всичко спечелено отиваше за
джобните ни пари, харчехме ги за книги и изкуство, за украсата на
салона и за разни женски принадлежности. Понеже не бяхме омъжени,
бащите и братята ни се грижеха за ежедневните ни нужди от рода на
храна, дрехи и лекарства. Скоро обаче установихме колко много пари
изисква да водиш таен живот: подаръци за братята ни или да плащаме
заниманията им, за да не ни разкрият. Това бе ниска цена за душевното
ни спокойствие. Ала скоро се наложи отново да увеличим броя на
клиентите.

Все пак парите не представляваха почти нищо в сравнение с реалната

цена на постъпките ни. С часове зауча-вахме и синхронизирахме
действията си. Понеже свободата ни зависеше от програмата на
братята ни, принудихме се тихомълком да се намесваме в живота им. И
същевременно непрекъснато ги убеждавахме, че на тях им е хрумнала
някоя нова идея, а не на нас. Това изискваше подробно изследване на
навиците им, включително какво харесват и какво не. Станахме
направо царици на манипулацията и се усъвършенствахме в ловкото
направляване на забавленията им. Като че ли вече ги познавахме по-
добре, отколкото се познаваха те самите. Повечето извънучебни
занимания в Йордания се провеждат в петък и събота, така че не бе
особено трудно да напасваме събитията със срещите си. Но отне
време. В крайна сметка всеки прекрасен следобед ни костваше часове,
а понякога и дни усилен труд. Далия се чувстваше като в рая, често
беше разсеяна, затова на мен се падна тежката задача да проверявам до
последно всеки детайл, за да сме в безопасност и двете.

Удивително как Майкъл я преобрази. Далия винаги е имала бунтарски

дух. Колкото повече й забраняваха да прави нещо като малка, толкова
повече се стремеше към него. С годините задълженията ни се
увеличиха и свободолюбивата й натура започна да негодува срещу
правилата, управляващи живота й. Озлоби се срещу мъжете, за-щото
именно те ги налагаха. А сега чувствата й към Майкъл започнаха да
преобразуват песимизма й в оптимизъм. Откри мъж, който
насърчаваше и ценеше волния й дух. Тази авантюра пробуди у нея
непокорното дете и тя се наслаждаваше на вълнуващото усещане.
Всъщност несъзнателно си възвърнахме ролите от юношеството.
Далия измисляше идеята, а аз намирах начин да я осъществим.

След всяка среща дни наред основно разговаряхме за Майкъл. Явно

Далия беше влюбена в него, макар все още да отказваше да го признае.
Двамата с Майкъл толкова много си приличаха - в идеите, в
политическите си принципи, в религиозните убеждения. Отстрани
ясно виждах как страстта заслепява страховете им. Но понеже
нямах опит в любовта, отново се усъмних в предположението си,
когато Далия Настойчиво говореше колко дълбоки са

чувствата й към Майкъл. Всъщност тя продължаваше да се мъчи да

разбере какво изпитва. Познавайки Далия и културата ни, не се
изненадвах - очакваше се. Обожавах да я наблюдавам как се бори да
признае, че е влюбена. Във всеки случай тя щеше да използва думата
„любов“ само след като се убеди, че никоя друга дума не е в състояние
да обясни чувствата й. Беше прекадено аналитична, за да постъпи
другояче - това бе едно от нещата, които особено много ценях у нея.

Но ако някога си послужеше с тази дума, вече нямаше да има връщане

назад - трябваше да предприемем следващата стъпка. Не смеех дори да
си го помисля. Изненадах се колко е удивителна романтиката в
ислямска страна: безкрайни анализи върху дълбочината на чувствата
и съдбата на връзката, а никога не се целунаха. Дори не се бяха
държали за ръка.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Името Акаба се свързва с романтичната представа за Лорънс Арабски,

който, яхнал камила и с развято пустинно наметало, влиза тържествено
през стратегическото (и единствено) пристанище на Йордания и я
превзема от турците, като извоюва победа за англичаните и арабските
им съюзници. За него още се разправят легенди.

За нас с Далия Акаба имаше друго значение. Тя символизираше

битката, в която загубихме детството си, продължила до девет-
десетгодишната ни възраст. Прекадено малки, за да разбираме какво
става, наблюдавахме пасивно как пленяват познатата ни безгрижна
свобода. Победители бяха бащите и братята ни, както и древните
закони.

Сега в Аман беше май. Най-мекият и често най-красивият месец в

Йордания. И Акаба ни зовеше както всяка пролет от детските ни
години - мястото, където двете ни семейства ходеха и досега. за да се
наслаждават на единствения морски курорт в Йордания. Колко много
обичахме с Далия Акаба. Вярвахме в мистичната сила на морето и
всяка година се молехме на семействата си да ни заведат там. Тази
година, докато с Далия се чудехме как да не отидем с тях, за момент си
спомних колко свободни се чувствахме там като деца, когато все още
бяхме малки принцеси. През онзи кратък период всичко, което
правехме, бе сладко, и всички искаха да си играят с нас. Колко
идилично изглеждаше от дистанцията от двадесет години: тогава
бащите ни бяха любящи, боричкахме се с братята си, плискахме се и се
смеехме сред вълните на Акаба, облечени в бански костюми или в
каквото си искаме и усещахме слънчевите лъчи по младите си
пясъчни тела.

Беше, преди да се отчуждя от онзи баща, който ме прегръщаше и

държеше за ръка, докато търсехме раковини; преди братята ми да
престанат да са мои приятели и да се превърнат в кучета-пазачи. Горе-
долу около деветата ми година нежността и игрите си отидоха.
Според тях тогава ставах вече млада жена, а от младите жени се очаква
да се обличат и държат по определен начин. Същото се случи и с
Далия, дори като мюсюлманка тя бе принудена да спазва още по-
строги правила. Изведнъж вече не ни позволяваха да тичаме из
квартала с другите деца; приветливите улици престанаха да са терен за
игри. Вече нямахме право да носим каквото искаме; трябваше да се
обличаме консервативно.

По онова време наше задължение стана да поднасяме почерпката на

гостите, да чистим и готвим с майките си. Тренировката и нагласата ни
за бъдещи майки и домакини бе започнала. Наред на домашни умения,
нашите майки и лели ни учеха и какви отговорности падат върху
жените и докъде се простират основните граници на живота ни - дома.
Към осемнадесетата ни годишнина емоционалната дистанция между
нас и мъжете в семейството се превърна в непреодолима бездна.

Не че не обичахме братята и бащите си, но в очите ни те бяха по-

висши същества, недостижими богове; не очаквахме да паднат под
нивото си и да се смесят с нас - простолюдието. Подобно на Краля
Слънце те смятаха за естествено животът и желанията ни да се въртят
около тях, около техните изисквания и планове. Бях съвсем млада, още
далеч от юношеството, когато реалността ме удари като с мокър
парцал през лицето: само за една нощ ме поставиха на мястото ми, по-
долу от всички мъже, и бях длъжна да раста и да се държа като
възрастен човек.

Сега, като отивахме в Акаба, представлявахме част от безличната

тълпа забулени жени, вече лишени от възможността да се
наслаждаваме на магията на морето. Защото ислямските
консервативни дрехи ни покриваха целите дори на плажа. Жените
никога не биха дръзнали да се покажат по бански костюм. Седят на
брега, напълно облечени, винаги готови да откликнат на нуждите на
мъжете и децата си. Е, позволяват им да влизат във водата и да се
опитват да плуват, стига само да носят шарил. Тъжна и абсурдна, ала
твърде позната е гледката на жена, която се мъчи да плува, като
същевременно се опитва да притисне надолу към вълните широката си
.черна дреха, издуваща се на повърхността. Мъчителен безполезен
процес, който сега ми изглежда подходяща метафора за живота на
йорданските жени.

И така, любовта ни към морето никога да не намаля, но това не се

отнасяше и за Акаба. До юношеските ми години все още ми
позволяваха да нося бански, но само ако отгоре облека провиснали до
коленете шорти и широка тениска. А Далия трябваше да остане
покрита с шария. В крайна сметка и двете се простихме със
страстта си към плуването. Семействата ни продължаваха да ходят по
тези места всяка година и макар с Далия покорно да ги
придружавахме, през повечето време угаждахме на бащите и братята
си, вместо да се наслаждаваме на курорта.

***

Семействата ни планираха да потеглим към Акаба в средата на май,

понеже за един пустинен народ водата има особена притегателна сила,
особено през април и май, когато идеалното време подобрява
настроението на йорданците: те се усмихват и на тумби се отправят на
юг от Аман, за да се настанят в местностите, обикновено пълни с
туристи. Тук се стичат араби от целия Близък изток -саудитци,
сирийци, ливанци - и се струпват на места като Акаба, горещите
извори на Хаммамат Майн и край Мъртво море, чиято вода е толкова
солена, че не оцелява нито растение, нито животно.

Първо се пренаселва районът около Мъртво море-най-близкото до

Аман. То е най-ниската точка на земята (четиристотин и девет метра
под морското равнище) й е част от границата между Йордания и
Израел. Концентрацията на сол е невероятно висока - тридесет
процента -седем пъти повече отколкото в другите океани. А
поради високото съдържание на различни минерали, водата му
е идеална за здравето на човек, за кожата и за намаляване на стреса.

Затова арабите се стичат към бреговете на Мъртво море и подобно на

тюлени се заравят от главата до петите в калта с надеждата да се
излекуват от множество заболявания - артрит, бронхиални инфекции,
алергии. От години йорданското правителство се опитва да
превърне местността в курорт с минерални бани, като позволи
по крайбрежието да се построят хотели. Сега обаче оскъдната брегова
линия, останала непокътната и свободна за посетители, бързо се
пренаселва. След кални бани и часове плуване по гръб като коркови
тапи по повърхността на морето повечето хора се гмуркат в сладките
води на Хам-мамат Майн, за да изплакнат в минералните извори телата
си от втвърдените пластове сол.

Хаммамат Майн е най-известният от шестдесетте минерални извора в

Йордания, всички прочути с лечебните си свойства и с мълвата, че
тъкмо тук са идвали Ирод Велики и Клеопатра. Тълпите се топят във
водата с температура четиридесет и пет градуса, за да попиват
повече минерали. След няколко дни, прекарани на горещите извори,
тълпите продължават надолу по Пустинната магистрала или
магистралата на Мъртво море към Акаба. Туристите я обожават заради
археологическите забележи-телности, датиращи от времето преди
Христа. Но не това привлича арабите към местата южно от Аман. Те
бягат, за да се спасят от горещата, нажежена до розово пустиня. В най-
южната част на нашата страна, заобиколена от суша, Акаба е
единствената връзка на Йордания със залива Акаба и с океана отвъд
него: ние нямаме друг истински морски курорт. Като деца за нас това
бе вратата към един екзотичен свят, за който можехме само да мечтаем.

Тази година обаче нищо не беше в състояние да ни подмами извън

Аман. Търсехме начин, за да не заминаваме. Разбирахме колко опасно
и трудно щеше да бъде да убедим семействата си да ни оставят тук
сами, без надзор поне за седмица. Важното беше да спечелим
доверието им. Понеже в Аман престъпления от рода на кражби
са нещо рядко, бащите ни най-много биха се притеснявали дали и в
тяхно отсъствие ще продължаваме да спазваме правилата. Надявахме
се да използваме компютърните курсове като претекст да си останем у
дома.

Съгласиха се. Получихме позволение да не заминаваме. Но не съвсем

без надзор. Баща ми уреди леля ми и съпругът й, които живееха на
десет минути от нас, да ни държат под око, но най-удивителното бе, че
и бащата на Далия, Махмуд, прие. За първи път щяхме да
останем сами - без бащи и братя, които да ни дебнат зад всеки ъгъл.
Малко бяхме притеснени, но повече развълнувани. Бащите ни
прецениха, че за леля ще е по-удобно да ни наглежда, ако през
седмицата с Далия живеем в една къща. Това ни зарадва още повече.

Да можеше да останат там по-дълго. Но все пак поне за една седмица

щяхме да живеем заедно като истински сестри. Бяхме толкова силно
ощастливени от перспективата, че почти се изкушавахме да се откажем
от срещите с Майкъл и да се насладим на времето си заедно. Не
го направихме, разбира се. Съвсем лесно щяхме да заблудим леля ми,
понеже тя си имаше доста домашни задължения. Оставаше само да се
справим с няколко нейни многословни телефонни обаждания и
вероятно, колкото и да бе неприятно, с кратките й посещения.
Решихме да останем у нас, защото моите съседи бяха по-млади, по-
заети и не толкова любопитни като комшиите на Далия. Крояхме
планове, а въодушевлението ни нарастваше все повече. Най-сетне
славният ден на заминаването на семействата ни настъпи.

Първо потегли семейството на Далия. Оставиха я у нас в петък

сутринта в седем и половина. Тръгнаха директно към Акаба и
възнамеряваха да прекарат там цялата седмица. Моето семейство
закуси, после всички се натовариха на колите и няколко часа по-късно
най-после потеглиха към Мъртво море. Сбогувахме се, уверихме ги, че
всичко ще е наред, изчакахме да се убедим, че са се отдалечили
достатъчно, за да не се върнат И надухме радиото, впускайки се в
щастливи танци из къщата. Когато се изморихме, се обадих на
Джихан. За малко дори си помислихме да ги поканим с Майкъл у дома,
забравили за съседите и че свободата ни не съществува извън
къщата. Смятахме през седмицата да се виждаме всеки ден с
тях. Бяхме затворили салона, за да имаме достатъчно време. Джихан
повика Майкъл на телефона и докато Далия говореше с него, аз се
качих да подбера гардероба ни за седмицата.

След един час Далия нахлу в стаята ми и се хвърли върху купчината

дрехи на леглото ми:

- Толкова е мил - въздъхна тя.

- Така е. За какво си говорихте?

- За всичко и за нищо. Познай какво! - каза тя, като се изправи.

- Какво? - изгарях от нетърпение да чуя новината.

- Довечера иска да ни заведе на ресторант с музика на живо, танци и

гръцка кухня.

- Довечера? Не знам дали е добра идея да се срещнем с него вечерта.

Все пак ще се приберем по някое време. Ако някой каже на татко, че
ни е видял посред нощ? Или леля се обади, докато ни няма? Защо не
излезем следобед?

- Защото музиката и танците са само вечер. Наистина искам да отида.

- Звучи забавно, но е прекалено рисковано. Според мен е най-добре

да се придържаме към следобедите.

- Е, стига де! Ще се справим. Всички заминаха. Какво толкова - ще се

промъкнем незабелязано покрай съседите на излизане и на прибиране.
Ако леля ти се обади, докато ни няма, ще кажем, че сме спали и не сме
чули телефона.

- Сигурно е възможно. Но понеже идеята е твоя, умнице, ти ще

измислиш как да се измъкнем и промъкнем обратно. Джихан ще дойде,
нали?

- Май не. Ще бъдем навън до късно и не вярвам баща й да я пусне,

дори с Майкъл.

- Тогава аз защо да идвам? Излезте само двамата. Ще бъде по-

романтично. Ще си сложиш пръстени и моя кръст, така ще приличате
на християнска съпружеска двойка.

- Но, Норма, искам и ти да видиш всичко това. Настоявам да дойдеш.

- Ще ми разкажеш, като се върнеш. А и в очите на съседите ще е по-

добре, ако остана тук; ще вдигам шум и ще запаля осветлението. На
излизане и на прибиране ще се промъкнеш през задния вход.
- Той ще ни чака на съседния ъгъл зад пицарията. Помислих, че
просто ще повървим дотам, не е толкова далече-.

- Е, не си познала. Ще отидеш сама. А ще ми донесеш малко гръцка

храна за компенсация, че ме оставяш. Освен това двамата с Майкъл
имате нужда да прекарате известно време насаме.

Цяла година се срещаха, а за първи път щеше да остане сама с него.

Разбирах, че се притеснява. Но беше решено.

- А сега да ти измислим подходящо облекло. Помни, налага се да

изглеждаш като омъжена жена.

- Чакай, колко е часът? Трябва да бързам за джамията. - Не беше

въпрос на набожност, а на внимание към всеки детайл - да не би
шейхът да спомене пред баща й, че не е присъствала.

- Съвсем забравих. Най-добре тръгвай - почти е време за службата.

Да можеше да я пропуснеш.

Тя скочи и започна да се облича.

- Няма начин. Сутринта, на път към вас, татко специално ми напомни

да отида. Сигурно ще ме разпитва, ко-гато се върне - започна да си
закопчава шарията върху другите дрехи. - Не мога да повярвам, че
щях да забравя.

Целуна ме и изхвърча от вкъщи, оставяйки ме да се суетя сред цяла

камара дрехи. Избрах няколко тоалета за срещата й, после прерових
препълнените рафтове и отделения в хладилника, търсейки остатъци
от вчерашната мулукийя (задушено пилешко със спанак върху ориз)
-едно от любимите ни ястия. Докато варях ориза, чакайки Далия,
установих, че преди да замине, баща ми се е погрижил да зареди
кухнята с всичко необходимо, та да не се налага да излизаме на пазар.
Прецизността му към детайлите бе на ниво - също като нашата. Това
малко ме стресна.
Далия се върна и избухна в смях, защото ме завари седнала във
фотьойла на татко във всекидневната с цигара и чаша кафе. Тръшна се
на канапето и се пресегна за кафето и цигарите - щяха да са й първите
в нашата всекидневна. Колко възхитителни бяха тези дребни,
забранени удоволствия.

- Е, госпожице Далия, избрах няколко тоалета за романтичната ти

вечер с Майкъл. Но преди това ще ми правиш компания за обяд на
терасата. Позволих си да направя ориз и претоплих мулукийя -
оповестих аз с тържествения тон на келнерите във френския ресторант.

Изведнъж Далия се отнесе в мисли. Безпокоеше се от срещата с

Майкъл насаме:

- Не знам как да се държа, какво да говоря, какво да правя.

- О, стига, Далия, знаеш как да се държиш. Просто си притеснена,

защото наистина го харесваш и разбираш, че нещата се задълбочават.
Изглежда ти още по-сериозно, понеже с Джихан няма да присъстваме.

- Сигурно и това е от значение - промълви тя.

- Какво? Не мога да повярвам, че се съгласяваш с мен!

- Казах - сигурно, не е нужно да правиш толкова голям въпрос от

думите ми. Както и да е, умирам от глад; да вървим да хапнем.

Бяхме обядвали заедно хиляди пъти, но сега беше различно. С всяка

хапка се наслаждавахме на вкуса на свободата си. Чувствахме се по-
свободни дори от тайните ни следобеди с Майкъл и Джихан. Днес не
се тревожехме, че може да ни хванат. Разполагахме с времето си,
наслаждавахме се на всеки залък, ценяхме всеки миг, с всяка
хапка поемахме малка доза независимост.

След обяда изтичахме горе да изберем подходящия вечерен тоалет за

Далия. Дълги часове си играхме на модно ревю и накрая се спряхме на
дълга, памучна лятна рокля на диви цветя и пурпурни рози.
Изглеждаше неотразима. Никога не съм завиждала на хубостта й, само
й се възхищавах, защото тя караше всеки около нея да се чувства
красив. За да прилича на млада християнка, решихме да си сложи
малко грим. Той обаче не скри притеснението й. Времето отлетя в
разговори за довечера и преди да се усетим, трябваше да тръгва.
Измъкнахме се на пръсти през задната врата, прекосихме двора почти
сигурни, че никой не ни е видял, и забързахме към мястото на срещата.
Изчаках Майкъл да дойде. Исках да присъствам на реакцията му при
вида на Далия. Паркира до тротоара, излезе и мина от другата страна
на колата, за да отвори вратата на Далия. Очите му казаха всичко.
Изглеждаше възхитен и очевидно беше влюбен. Прибрах се
вкъщи, убедена, че Далия е в добри ръце.

В единадесет и половина Далия бавно влезе вкъщи с непознат за мен

израз на задоволство и радост. Веднага реших, че през остатъка от
седмицата трябва да се вижда насаме с Майкъл. След тази вечер
нямаше да е трудно да я убедя да се съгласи.

Почти цялата нощ прекарахме в разговори за срещата й, похапвайки

гръцката храна, която донесе. За първи път Далия ми довери, че е
влюбена в Майкъл. Използва точно тази дума. Колкото ме ужаси,
толкова ме и развълнува. Месеци наред се бях опитвала да я накарам
да го признае и очаквах това да ми донесе абсолютна радост. Сега
обаче реалността, вплитането на понятието поруган дом - огромна
тежест и сила на хилядолетна традиция -можеха да се мобилизират
срещу нея. Досега си играехме

на момичешки игри, завладени от интригата, изпробвахме

способността си да надхитряваме тъмничарите. Тази вечер се
кикотехме на младежкото ни мбдно ревю. Пепеляшка на бал. Играх
играта, заговорничих, подклаждах огъня, за да я направя щастлива - а и
за да съпреживея чуждото вълнение. Но трябваше да си задам и
следните въпроси: не е ли всичко това ужасна грешка? Каква ли болка
и опасност спомагам да се стоварят върху Далия? И върху мен?

Не бях сигурна обаче дали можем да го спрем. Или дали искаме.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Докато с Далия продължавахме двойствения си живот, следващите

седмици и месеци отлетяха. До края на лятото фактически обиколихме
всички изискани ресторанти в Аман или поне онези, за които бяхме
сигурни, че никой от семействата ни не посещава. Сега решихме, че
е време да се осмелим да прекрачим границите на града. Искахме да
отидем заедно на пикник и започнахме да търсим спокойно, усамотено
и живописно място. През август в Йордания е горещо като в ада,
затова, където и да отидехме, трябваше да се пазим от палещото
обедно слънце. Но къде?

В страната няма нито обширни местности с тучна зеленина, нито кой

знае каква дива природа. Преобладаваща е плодородната долина край
река Йордан. Част от големия африкански разлом, тя се простира точно
над границата с Ливан и продължава по цялото протежение на
Йордания от сирийската граница на север до Акаба и Червено море на
юг. Захранвана от Галилейското езеро, от река Ярмук и от потоците по
долините на високите плата на изток и запад, река Йордан сега е силно
намаляла, а плодородните местности наоколо са застрашени. Най-
големият природен проблем на Йордания са безкрайните пустини,
липсата на вода, сега още по-остра поради увеличаващото се
население на страната, повишения стандарт на живот в градовете,
усилената експлоатация на обработваемата земя и, разбира се, поради
настъплението на пустинята. През вековете Йордания е загубила
милиони плодородни хектари земя, а заедно с тях и устойчивата
околна среда: дива природа, птици и флора. Възможност за пикник
предлагаше един от шестте защитени природни резервата, поддържани
от главната агенция за опазване на околната среда в Йордания -
Кралското общество за защита на природата.

Двата най-близки до Аман природни резервата към Обществото ни се

сториха идеалните места за нашия пикник. Спрях се на националния
парк Зай- малка, гъста борова гора, непосредствено около Аман, но
Далия и Джихан избраха националния парк Дибеен - една от
последните борови гори в Йордания и прекрасен кът за любителите на
природата, обиталище на застрашения вид персийски катерици. Освен
това там имаше страхотни гледки и ресторанти. Така че щеше да е
Дибеен.

Лесно измислихме плана, но как да го осъществим?

Изобретателността ни вече не познаваше граници. Джихан помоли
своя състудентка да се представи за булка и поиска Далия и аз да
аранжираме сватбеното й тържество. Дали ще отидем у тях, за да й
дадем консултация преди сватбения й ден? Задачата ни бе да се
уверим, че Му-хаммад ще повярва на театъра и ще ни остави в дома й
за четири часа. Надявахме се да го убедим сравнително лесно. Друго
обаче ни тревожеше: налагаше се да намесим пети човек в заговора -
приятелката на Джихан. Обаждахме се всеки ден на Джихан, за да
проверяваме как се справя с уреждането на всички подробности.
Винаги ни повтаряше едно и също:

- Спокойно, не се притеснявайте! Ще се оправя, всичко е уредено.

***

В следобеда на пикника се настанихме в пикапа на Мухаммад,

нарамили торби с лакомства и провизии. Уверихме се, че той си има
други планове и няма да прояви желание да се навърта наоколо и да ни
чака. Какво обаче щяхме да заварим в къщата на приятелката на
Джихан? Безпокояхме се. Молехме се да отвори тя, особено
ако Мухаммад решеше да ни изпрати до вратата, както правеше
обикновено. Не ни се мислеше какво ще стане, ако ни посрещнат
родителите й и се наложи да им съобщим пред Мухаммад, че идваме
за сватбената консултация на дъщеря им - тя дори не беше сгодена.

Мухаммад паркира пред голяма, нова, многоетажна сграда. С Далия се

спогледахме неспокойно, докато слизахме от пикапа, а Мухаммад ни
последва до вратата на първия етаж. Отвори ни обаче млада жена и ни
покани вътре. Мухаммад си тръгна. Прегърнахме Джихан, изчакахме
известно време в апартамента, радвайки се на успеха си дотук.

- Седнете, отпуснете се и пийнете чай. Майкъл ще пристигне след

двадесетина минути. Това е Ханан, най-добрата ми приятелка от
университета. Не се притеснявайте за нищо, майка й почина преди две
години, баща й е на работа, така че сме сами - успокои ни Джихан.

Настанихме се в гостната, пийнахме ментов чай, хапнахме сладкиши и

си бъбрехме в очакване на Майкъл. Скоро той дойде много
развълнуван.

- Всички ли са готови да тръгваме? Далия, имам изненада за теб -

подхвърли той закачливо, докато водеше групичката към колата.

Далия благоприлично седна на задната седалка заедно с мен и Джихан.

Изведнъж колата се изпълни със звуците от песента на Амр Диаб

„Хабиби“26, любимата на Далия.

- О, Господи, намерил си я. Не мога да повярвам, че си я намерил.

Благодаря ти! - възкликна тя.

- Открих я в музикалния магазин във Фухейс - отвърна той.

Албумът на Амр Диаб оглави всички класации почти веднага след

излизането си. Всички хукнаха да си го купуват още първите седмици
и вече бе изчерпан. Далия напразно се опитваше да го намери.

- Как си спомняш, че харесвам този песен? Само веднъж ти

споменах, че ми е любима - каза тя.

- Помня всичко, което си ми казала - отговори й той.

Бях впечатлена.

Пристигнахме в националния парк Дибеен. Сред приказки и смях се

изкачвахме из боровата гора по пътека, застлана с шуплест килим от
борови иглички, търсейки подходящо кътче за пикник. По пътя не
видяхме никого. Паркът беше наше владение.

Избрахме малка поляна, очарователна смесица от сянка и слънчеви

лъчи, оградена от благоуханни борови дървета. Постлахме одеалата на
земята и се настанихме. През следващите няколко часа се отдадохме на
разговори и пируване. В три неохотно се разделихме с парка и се
върнахме в дома на Ханан, където изчакахме Мухаммад да ни прибере.

Ставайки още по-дръзки, планирахме следващият пикник да се състои

в националния парк Зай, а Далия и Майкъл да отидат сами. На Джихан
й отне седмици, докато го уреди.

Всичко си заслужаваше обаче, щом видях лицето на Далия в деня след

пикника. Седяхме в стаята за почивка и тя сподели, че за първи път,
откакто познава Майкъл, го е целунала.

- О, Норма, не знам как да ти обясня какво почувствах. Беше толкова

невероятно; никога не съм изпитвала подобно нещо. Сякаш през всяка
фибра на тялото ми премина ток. Беше просто... вълшебно. -
Изглеждаше уплашена. - Но не беше неловко. Стори ми се толкова
естествено. Наистина исках да го целуна. Знам, че не биваше да го
правя, понеже не ми е съпруг, но, Норма, обичам го, обичам го с
цялото си същество. Малко ме е срам да ти призная, но в сърцето и
ума ми той е мой съпруг и само това има значение.

- Далия, време е да решим какво ще правите. Нещата изглежда се

задълбочават. Говорили ли сте с Майкъл за това?

- Разбира се. Той ми каза, че ме обича и аз му казах, че го обичам.

Ако не бяха религиозните ни различия, веднага щеше да поиска ръката
ми от татко. Майкъл обаче никога няма да приеме исляма; това ще
съсипе семейството му, а върху главата ми ще се стоварят хиляди
закони, ако аз се опитам да приема католицизма. С една дума в
безизходица сме.

- Но ако живеете в друга страна, не мюсюлманска, може да се

ожените.

- Със сигурност. Живеем обаче в Йордания и нямаме избор.

- Нямате избор, ако останете тук, но защо да не отидете другаде.

Майкъл е учил в Лондон, пътувал е много, вероятно ще намери начин
да се измъкнете оттук.
- Норма, даваш ли си сметка какво говориш? Ако може да направи
подобно нещо и аз се съглася, никога повече няма да се видим с теб.

-Далия, прекрасно съзнавам какво говоря. Помисли... ще бъдеш

свободна да се омъжиш за човека, когото обичаш. Ще живееш, както
искаш, ще имаш деца, ще ги отгледаш, както желаеш. Ако родиш
дъщери, те ще имат права, повече права, отколкото си мечтаят жените
тук.

- Много ми се иска да прекарам остатъка от живота си с него и

копнея да му родя деца, но не желая да се разделям с теб.

- Кой знае какво ще ни донесе утрешният ден? Както знаеш, не е

изключено да замина от Йордания някой ден. Не бива да мислиш за
мен. Винаги ще те обичам, не бягай от съдбата си заради мен. Ако
двамата се обичате истински, в което съм сигурна, и има начин да сте
заедно, направи го.

- Не разбирам защо да не сме тримата.

- Ще говорим с Майкъл и ще видим какво мисли той. Ако има

възможност да избягате двамата, ще дойда и аз. Но дори да не успея да
се измъкна, ти трябва да тръгнеш. Мястото ти е при него.

- Ако ти дойдеш, съгласна съм, но не знам дали ще имам куража да

замина без теб.

- Далия, дори да не тръгна сега, ще намерим начин да поддържаме

връзка. В крайна сметка все ще измислиш как да дойда при вас. В
момента обаче става въпрос за теб и Майкъл, а не за нас двете.

По лицето й се стичаха сълзи.

- Наистина го обичам и знам, че и той изпитва същото. Ще говоря е

него дали ще измисли как да ни измъкне оттук. Ще намери начин,
сигурна съм.
Дни наред тя живееше в своя романтичен свят. Беше отдадена на
емоциите си и мислеше само за мъжа, когото обичаше. Вярвах, че, ако
на земята съществува рай, тя го е намерила. Намираше се в свят, който
не можех да споделя с нея, оставаше ми само да се надявам и аз да
го открия някой ден.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Кой да предположи, че шепа борови иглички ще посеят в ума ни

първите семена на сериозното съмнение доколко заговорът наистина е
успешен? Първоначално бяхме неспокойни, но с всеки следващ успех
самоувереността ни нарастваше. А ето, появи се съмнението и ни
изтръгна от приказния свят, в който живееше Далия. Да не говорим за
противоречивите чувства, с които се борех, откакто чух новината за
намерението на двамата да избягат и да се оженят. Никога, абсолютно
никога не ми бе хрумвало, че връзката им ще стане причина двете да
се разделим завинаги. От една страна се радвах за нея, от друга й
завиждах. Опитах да си внуша, че всъщност не завиждам на самата
Далия, а на онова, което е открила. Винаги съм я обичала като сестра и
истински вярвах, че нищо не е в състояние да го промени. Сега си
давам сметка как наистина стояха нещата: ревността ми е била
провокирана и от нуждата да разбера какво изпитва, и от нежеланието
ми да я деля с Майкъл.

Не се съмнявах нито в обичта на Майкъл към нея, нито в почтеността

му. Дори да я загубех заради него, щеше да е в сигурни ръце, знаех го.
От това обаче не ми ставаше по-добре, а и перспективата да не я видя
никога повече не ми излизаше от ума. Повече от всичко желаех да е
щастлива, а без Майкъл не би било възможно. За да са
заедно, трябваше да напуснат Йордания. Заредена от силата на новите
си чувства, през следващите дни и седмици тя блажено се рееше
нанякъде, а аз размишлявах усилено. Тревожех се да не би да разбере
какво изпитвам, защото никога не би се съгласила да замине, а не
исках да заставам на пътя й.

Или аз се преструвах успешно, или Далия бе дълбоко погълната от

мисли, но тя така и не усети вътрешната ми борба. Един четвъртък
няколко седмици след признанието на Далия, че е влюбена, смятахме
както обикновено да си направим сладки и да си приказваме. Нашата
сихра щеше да се състои в дома на Далия и получих позволение след
затварянето на салона да отида направо там. Решихме да направим
кунафа (сладкиш с бадеми и орехи) - любимият десерт на брат й Насар
- защото той щеше да дойде с жена си. Не се радвахме особено на
компанията на Насар, но искахме да го насърчим да ни идва по-често
на гости заради жена му Дияна, понеже обикновено я държеше
заключена вкъщи.

Далия прекара цялата седмица в кроежи с Майкъл как да напуснат

Йордания. С пристигането си долових нетърпението й да сподели
нещо важно с мен. Докато приготвяхме десертите в кухнята, едва се
сдържаше да не заговори, но предпочете да приключим, та по-късно да
излее всичко на спокойствие в нейната стая. Майкъл сигурно бе
намерил начин да се измъкнат от Йордания. Не исках да започна да
хлипам и да я разубеждавам да не замине, когато ми го съобщи, но все
още се чудех как ще събера сили да понеса новината. Надявах се
печенето на кунафата да продължи по-дълго, но тя бе готова за
отрицателно време.

После дойдоха Насар и Дияна. Благодарих на Бога, защото

пристигането им отложи разговора ни. Нямаше как да ги оставим и да
се затворим в стаята на Далия или да очакваме майка й да им сервира
сама. Далия започна да вари кафе, а аз - да сиропирам кунафата.

Всекидневната бе пълна с гости на семейството, всички гледаха

телевизия. Четиримата братя, майката, бащата и Дияна хипнотизирани
следяха някакъв испански сериал, преведен на арабски. Йорданската
телевизия има само четири канала, които приключват до полунощ.
Рядко излъчваха филми, затова всичко, различно от новини или
мюсюлманско религиозно предаване, обикновено имаше запалени
почитатели. Поднесохме кафето и десертите, настаних се до Дияна,
хем гледахме филма, хем хапвахме кунафа. При първата рекламна
пауза тишината бе нарушена от закачки по повод на сладкарските ни
умения. Мухаммад се пошегува, че моята кунафа без малко да го
изпрати в спешното отделение.

Всички се кискаха, докато с Мухаммад изпълнявахме обичайния си

номер в четвъртък вечер. Понеже нямахме право да се задяваме с
никой мъж извън семейството, се наслаждавахме на ежеседмичната
препирня, позволена благодарение на приятелството ни, превърнало
семейството на Далия в продължение на моето и обратно.
- Е, кулинарните им способности са се подобрили, от-както решиха
да се упражняват всеки четвъртък, макар да забъркват и някои доста
странни манджи. Ако не бях опитвал по-вкусни, бих се заклел, че това
е заговор да ни вкарат в болница - пошегува се Мухаммад.

Думата „заговор“ ме накара да застана нащрек. Раменете ми

потрепериха.

- Теб - да, но защо и останалите? - подхвърлих закачливо на свой ред

аз, приемайки коментара му като нож с две остриета.

- О, ако помисля достатъчно дълго, положително ще намеря причина,

правдоподобна причина вие двете да искате да ме извадите от строя -
върна ми го той. Замръзнах. Това вече не приличаше на безобидна
шега.

Преди да отговоря, се намеси бащата на Далия.

- Дъще, направи чай. - С Далия събрахме чиниите и отидохме в

кухнята.

- Колко дълго мислиш, че ще останат? - прошепнах й.

Тя отнесе подноса с чая във всекидневната. Всички

отново гледаха безмълвно испанската сапунена опера. Мухаммад и

Насар станаха да си ходят.

- Не искате ли чай? - попитах.

- Отиваме да измием пикапа - каза Мухаммад на излизане.

- Момичета, направете лимонада и я занесете на Насар и Мухаммад -

помоли майката на Далия при следващата рекламна пауза. Заети с
чистенето на пикапа в алеята за коли, двамата бяха пъхнали глави в
купето, търкаха тапицерията и бъбреха. Приближавайки, чухме част
от разговора им.

- Само на две места в Аман има такива - говореше Мухаммад.

- Довлякъл ги е някой от приятелите ти. Все ги разхождаш из града.

Подадохме им чашите; Мухаммад заобиколи колата, за да вземе

лимонадата. Когато пристъпи напред, хвърли шепа борови иглички на
земята в краката ми и аз усетих как ме залива нова вълна на страх.
Далия също ги забеляга. Паркът. Пикникът. Игличките сигурно бяха
полепнали по одеялата, или по обувките, или по саковете. О, Господи!
Боже Господи! Но не реагирахме. Подадохме им напитките и
забързахме към кухнята.

- Господи, Норма. Видя ли това? - извика тя в паника.

- Да, но нали чу какво каза Насар - вероятно са останали от

приятелите на Мухаммад? Сигурно ще повярва, затова не се тревожи. -
Всъщност се опитвах да успокоя и себе си.

- Норма, как да не се тревожа? О, Боже, това е ужасно, ужасно!

- Не е хубаво, но не е и толкова ужасно. Мухаммад постоянно вози

нагоре-надолу приятелите си, навярно просто ще забрави за това.

Следващите няколко часа, докато Насар и Дияна не си тръгнаха,

седяхме притеснени в очакване Мухаммад да повдигне въпроса за
боровите иглички. Не го стори. Сигурно беше предположил, че са
останали от някой приятел.

По-късно в стаята на Далия се смяхме на инцидента и заговорихме за

далеч по-важни неща: Майкъл.

- Надява се да ни уреди визи за Лондон или Гърция. И в двете страни

има приятели, които ще ни подслонят, до-като се установим - оповести
тя.

- Чудесно. Тогава ще се ожените. Да знаеш само колко ще ми

липсваш, но трябва да го направиш - настоях аз, мъчейки се да
изглеждам оптимистично настроена.

- Нищо не разбираш. Ще се опита да вземе визи за тримата.

- Какво? Сигурна ли си? Той ли го каза? О, Господи, значи мога да
дойда с теб? Далия, не, това би било прекадено. Какво ще кажат
приятелите му? Двамата бихте могли да отседнете у тях, но тримата?

- Той говори с приятелите си и те се съгласиха. Трябва да дойдеш. Не

искам да тръгвам без теб. Моля те, кажи, че ще дойдеш. Всички ще
бъдем свободни. Двете имаме малко спестени пари, той - също. Всичко
ще е наред.

- Далия, от твоята уста звучи толкова просто. Говориш за

преместване в чужда страна с нов език, с нови обичаи и нови хора.
Нова работа.

- Хайде, Норма, какво си поискала силно и да е било лесно? Ще се

справим, ще видиш. - Заразих се от оптимизма й. Когато думите й
проникнаха в съзнанието ми, се разсмях. Свобода!

- Не се сещам за нещо, което да искам повече от това да съм

бездомна и безпарична с теб и Майкъл в чужда страна. Добре, да го
направим!

- Наистина ли?

- Да - обгърнах раменете й и погледнах в очите на най-добрата си

приятелка. - Как ти хрумна, че ще те оставя да заминеш сама? Нямаш
представа колко се тревожех, че ще тръгнеш и никога повече няма да
те видя. А сега ще заминем заедно! Това е най-хубавата новина
в живота ми.

Заровихме боровите иглички някъде дълбоко в съзнанието си,

откъдето не можеха да помрачат еуфорията и надеждата, с които бяхме
изпълнени, докато обсъждахме подробностите. Вече бяхме съвсем
близо до Гърция или Лондон - почти виждах билетите и визите в
ръцете ни. Докато баща ми дойде да ме прибере, бяхме убедени,
че всичко ще се получи и ще мине благополучно, макар вътрешно да
премислях хиляди възможности.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Към края на септември Далия отиде с Майкъл в националния парк Зай

на още един пикник. Там му казала за моето съгласие да тръгна с тях и
се целунали отново, което я държа в екстаз дни наред. Започнахме да
умуваме какво да направим, за да заминем с Майкъл, и стигнахме до
извода, че е много по-трудно, отколкото си мислехме отначало. Не
бяхме предвидили стотици подробности. Прекарахме три безсънни
нощи, правейки планове, запълвахме дните си с обсъждане на идеите.
Със започването на рамадан стана още по-сложно. През този месец
пове-чето служби са или затворени, или работният ден е намален.
Освен това е в разрез с религиозните норми някой -независимо дали е
мюсюлмани или не - да яде, пуши или пие на публично място. Понеже
за Далия тези правила бяха задължителни, и аз направих същото, за да
я улесня.

Нововъзникналите ни проблеми имаха само частично отношение към

рамадана - доколко произлизаха от непостоянното работно време на
повечето правителствени учреждения през месеца. Майкъл имаше
редица връзки и там, и в посолствата, където трябваше да отидем за
визи. Налагаше се да съберем необходимите документи, а той щеше да
опита да ги обработи чрез приятелите си, без и ние да ходим тук и там.
Тогава се натъкнахме на най-сериозната пречка. Беше толкова
очевидна, че се чудя как не я предвидихме още когато заговорихме за
заминаване. Двете с Далия се нуждаехме от паспорти, а такива
нямахме, понеже никога не бяхме пътували извън Йордания. За да
получим визи и да купим самолетни билети, ни трябваха паспорти. Те
се превърнаха в новия ни кошмар. Да си извадиш паспорт в Йордания
зад гърба на семейството ти е трудна работа. За целта от жените се
изискват три документа: акт за раждане, лична карта със снимка и
семейната ни книга. В Йордания мъжът-глава на семейство - в нашия
случай бащите ни - води семейна книга. Тя наподобява паспорт, но
всъщност е семейно удостоверение, съдържащо подробно описание на
родословието с препратки към семейната книга, в която дадено лице
е било вписано преди. В семейните книги на бащите ни са вписани
имената на майките ни, на братята и сестрите ни и нашите. Системата
позволява на правителството да има поглед върху всички фамилии и
гарантира, че никоя жена няма да пътува без съгласието на родителите
си, респективно на съпруга си. За да получат паспорт, мъжете
представят само акт за раждане и личната карта; не е необходимо да
представят семейната книга. Разполагахме с актовете за раждане и
личните карти. Проблемът бяха семейните книги. Явно, налагаше се
някак да ги измъкнем без знанието на бащите ни и да се молим от
паспортния отдел да не позвънят на родителите ни, когато се
появим там. Междувременно Майкъл търсеше начин да ни извади
паспорти без семейните книги.

Горе-долу по същото време поведението на Далия започна да се

променя. За няколко дни въодушевлението й се изпари, изместено от
страх и тревога. Първоначално го отдадох на притеснението й, макар
тя да отричаше. Случката с боровите иглички я държеше нащрек;
постоянно дебнеше някакъв знак у Мухаммад. Беше убедена, че са ни
разкрили. А аз, изцяло погълната от плановете ни за бягство, не
обърнах особено внимание на нарастващите подозрения на Далия.

- Норма, Мухаммад знае нещо, сигурна съм. Напоследък не е на себе

си, държи се странно, поне с мен. Наистина се безпокоя - сподели тя.

- Далия, не е възможно. Просто се тревожиш, че няма да успеем и

това ти влияе - успокоих я аз.

- Притеснявам се естествено и за това, но имам предвид друго.

Мухаммад се държи много различно, дори ме гледа по различен начин.

Започнах да й изброявам какво се бе случило от деня, когато се запозна

с Майкъл, с цел да я убедя, че никой нищо не подозира, но колкото
повече й говорех, толкова по-неспокойна ставаше тя. Вероятно се
чувства емоционално уязвима, откакто връзката й с Майкъл взе да
става все по-сериозна, помислих си аз. Колебаеше се или
пък изпитваше вина, задето го бе целунала и това я прави параноичка.

Колкото повече усилия полагах да я уверя, че страховете й са

неоснователни, толкова повече настояваше, че греша. Престанахме да
обсъждаме бягството, само и само тя да се успокои, но нищо не
помогна. За няколко дни се бе превърнала буквално в кълбо от нерви.
Нито спеше, нито се хранеше - никога не я бях виждала такава.
Търсех начини да намаля тревогата й, но нищо не излезе. Преследваше
я мисълта за боровите иглички, които Мухаммад намери в колата си, и
непрекъснато повтаряше, че той подозира нещо, макар да не бе обелил
и дума по въпроса пред нас. И аргументът ми, че ако подозира нещо,
не би мълчал, не свърши работа. В салона продължаваше да се държи
с нас по обичайния начин, ала това ни най-малко не опровергаваше
теорията на Далия, защото Мухаммад едва ли би променил открито
поведението си, независимо какво мисли всъщност. Продължих да
отдавам промяната у Далия на опънатите й нерви заради сериозната
стъпка, която се канехме да предприемем. Далия обаче си остана
убедена, че връзката й с Майкъл е разкрита.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

С всеки изминал ден състоянието на Далия се влошаваше, а към това

се прибави и безсънието й. Откакто я познавам, винаги съумяваше да
се овладее, без да издава вътрешните си тревоги и вълнения, този път
обаче очевидно губеше контрол. Един неделен следобед отказа
да дойде у дома и аз се притесних още повече, но безпокойството ми
достигна връх на следващия ден, когато влязохме в салона.

- Далия, наистина изглеждаш уморена. Спа ли изобщо?

- Не мога да спя. Вкъщи нещо наистина не е наред, Норма. Толкова

се безпокоя, че вече не съм в състояние да мисля нормално.

- Тревожиш се безпричинно. Какво да направя, за да те убедя, че

няма за какво да се притесняваш? - настоявах аз, като отключвах
вратата на салона и влязох. Тя ме последва в стаята за почивка.
Започнах да варя кафе, а тя се хвърли на дивана, въздъхвайки
измъчено.

- Норма, не греша. Знаеш ли какво направи вчера Мухаммад? Тъкмо

щях да тръгвам за към вас, той настоя да ме изпрати. Не ме пусна да
изляза сама от къщи. Продължава да ме разпитва какви са
ангажиментите ни в салона през седмицата. Искаше да знае точните
часове на уговорките ни и кои клиенти са се записали да дойдат. Затова
не дойдох.

- Далия, навярно иска да си направи програма с приятелите и търси

начин да съчетае нещата. Прекалено много се задълбочаваш.

Налях кафето и седнах до нея на кушетката. Тя запали цигара с

треперещи пръсти, поднесе я към устните си и си дръпна дълбоко, все
едно щеше да й даде сили да продължи напред.

- Не, грешиш. Никога не се е интересувал от толкова подробности. А

и от колко години вече идвам пеша до вас в неделя? - продължи тя
напрегнато, като си дръпна отново. - Сега настоява да ме закара. Защо?
Аз знам защо, той - също, затова.

Сякаш имаше нужда да затвърдя подозренията й, дори да ми беше

ясно, че това ще я смаже.

- Спокойно! Отпусни се. Положително има друга причина. Навярно и

той е имал намерение да излиза и е решил да те остави на минаване
покрай нас. От притеснение виждаш всичко изопачено. Наистина
трябва да се успокоиш. Постой малко тук и се опитай да се
отпуснеш. Поспи малко; ще поема твоите часове или ще ти ги
презапиша.

- Не, не мога. На всяка цена трябва да открия какво знае. Трябва да

разбера или ще полудея. От дни насам не съм способна да мисля за
нищо друго. Трябва да намерим начин - повтори тя и запали втора
цигара.

- Далия, моля те, остани днес тук и си почини. После

ще измислим как да се доберем до отговора. Обещавам. -Излязох от

стаята за почивка, за да подготвя салона за първия клиент. Цяла сутрин
мислех за състоянието на Далия. Само за няколко кратки дни
настроението й се промени драстично. Все трябваше да има начин да
върна щастието й.

Далия често излизаше от стаята за почивка. Сновеше из салона, сякаш

не знаеше къде се намира; все едно преди не бе виждала това място.
При всяко нейно появяване

я обгръщах през рамене и нежно я отвеждах обратно на дивана,

молейки се непрекъснато да не се появи Мухаммад и да я завари в това
състояние, защото в такъв случай със сигурност щеше да започне да
задава въпроси, което щеше да я довърши.

Отмених повечето ангажименти за деня, надявайки се да имам

достатъчно време да поговоря с нея и да се опитам да я извадя от
параноичната й депресия. Като я наблюдавах, ме обземаше чувството,
че страховете й я потапят в море от страдания, а аз стоя безпомощна на
брега. С всеки изминал ден все по-малко успявах да контролирам
фобията й. Тя затъваше все по-дълбоко в ужаса си и нямаше начин да
стигна до нея. Беше ме изолирала. За първи път през тези повече от
двадесет години стоях далеч от нея и настина се уплаших.

Направих всичко по силите си да я успокоя, преди Мухаммад да се

появи да затвори салона. Настойчиво я помолих да си мълчи до вкъщи,
та брат й да не забележи колко е притеснена. Продължих да я
убеждавам, че ще разберем дали знае нещо; за да спася здравия й
разум, се налагаше да успея някак да я уверя, че той не подозира нищо.

Внезапно обаче ме прониза нещо - ами ако тя е права? Познаваше

Мухаммад - живееха под един покрив. Никога не бе проявявала
подобна парализираща параноя. Но пък и никога не бе залагала живота
си на карта заради забранена любов. Не посмях да й призная, но
сянката на страха й започваше да пада и върху мен.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Няколко месеца живях с усещането, че съм затворена в капан, в пещ

без въздух с дневни температури над четиридесет градуса. Един
четвъртък се събудих преди зазоряване от зловещото ехо на мюезина,
който призоваваше вярващите на молитва. Ла иллаха илла Аллах уа
Мухаммад расул Аллах звучеше във всички посоки от
високоговорителите на многобройните джамии из Аман и огласяше и
покрайнините.

По-голямата част от нощта прекарах в борба с мислите и с чаршафите,

затова с облекчение посрещнах поривите на прохладния утринен вятър
- сигурен знак, че горещата вълна най-сетне освобождава града от
здравата си прегръдка. Краткият хладен повей на въздуха през
открехнатия прозорец на спалнята ми и споменът от телефонния ми
разговор с Далия снощи ме накараха да потреперя.

При мисълта колко часове и месеци прекарахме в планове и

пресмятане как да превърнем в реалност връзката между Далия и
Майкъл, у мен се надигна внезапна паника, сграбчи ме за гърлото и ме
задуши. Може би подозренията й не са параноя, нито са продиктувани
от чувство на вина. Вероятно отказвах да приема страховете й по
една единствена причина: знаех колко гибелни ще са последствията,
ако семейството й научи. Изведнъж отчаяно ми се прииска да я чуя.
Снощният ни телефонен разговор протече сякаш в друго измерение.
Започнах да анализирам всяка фраза и се мъчех да си спомня
интонацията й.

- Ало, Норма? Можеш ли да говориш? - попита ме тя.

- Естествено, какво става? Звучиш разстроена.

- Тревожа се, Норма. Наистина се тревожа. С всяка минута

Мухаммад става все по-странен, а сега и татко започна да се държи
особено.

- В какъв смисъл?
- Преди малко влезе в стаята ми, за да се увери, че спазвам часовете
за молитва, включително и за нощната. После ми каза, че не е нужно
сутринта да правя закуска.

- Странно, наистина, но сигурно има някакво обяснение.

- Според мен и двамата знаят нещо. Баща ми не ме е питал дали

спазвам часовете за молитва, откакто навърших шестнадесет години.
Ами Мухаммад? От два дни ме отбягва. Засечем ли се случайно, ми
отправя зъл поглед. Защо? Вярно, не сме толкова близки, но никога не
се е държал с мен така.

- Хайде, Далия, отпусни се. Никой нищо не знае. Успокой се и се

връщай в леглото. Ставаш параноичка, не си спала от седмица.
Сигурно преувеличаваш. Навярно Мухаммад е ядосан за нещо а си го
изкарва на теб, а кой знае, може пък баща ти да иска да си починеш от
обичайните си сутрешни задължения. Личи колко си
уморена, положително и те са го забелязали.

- Моля те, Норма. Не съм параноичка, нито съм луда. Нещо тук не е
наред, усещам го.

- Стига, Далия, просто се успокой и си почини. Ще видиш, на

сутринта всичко ще изглежда различно. Утре ще поговорим повече.

- О, Норма, наистина се страхувам. Не мога да спя.

- Далия, трябва да спиш. Тревожиш ме, ще се разболееш. Едва ли е

това, което си мислиш, няма начин да са разбрали. Моля те, опитай се
само да се успокоиш.

- Дано си права, Норма, но нещо просто не е както трябва. Нямам

търпение да се измъкна оттук.

- Хайде, газелле, проясни си главицата и си лягай. Ще се видим утре

сутринта, както обикновено.

-Ин ша-Аллах я хиллуа - каза тя и неохотно затвори.

Прехвърляйки през главата си разговора, скочих от леглото. Набързо се
облякох, пренебрегнах всичките си сутрешни задължения с
извинението, че не се чувствам добре, грабнах едно светло яке и
седнах на верандата, втренчена в посока към къщата на Далия.
Изведнъж осъзнах всичките опасения и страхове, които Далия
толкова отчаяно се опитваше да ми обясни през последните два дни.
Не спирах да си поглеждам часовника - щеше ми се следващият
половин час да мине по-скоро. В безполезния опит да си избистря
мислите се опитах да се съсредоточа върху панорамата на града и
преобразяването му от призрачен град в оживена метрополия.

Първоначално Аман е бил разположен на четири хълма, Джабал днес

обаче се простира върху деветнадесет. От къщата ни, близо до билото
на Джабал Хюсейн, се откриваше ясен изглед към повечето улици долу
и към околните хълмове. Потопих се в гледката на безбрежния начупен
пейзаж, осеян със стотици и стотици квадратни сиви бетонни сгради,
разделени само от пътища и минарета, които се издигаха над сякаш
лишените от живот къщи. Слънцето, показало се на хоризонта преди
няколко часа, вече си проправяше път през пясъчната мъгла над града.
Няколко коли пресякоха входната рампа на Кралската магистрала и се
мъчеха да преодолеят сутрешния трафик. Домакини простираха
прането на покривите28 и тупаха килими. Скоро шумните закачки и
смехът на учениците щеше да наруши остатъка от утринната тишина
по улиците.

Погледнах си часовника и ме обзе безпокойство. Вече трябваше да е

тук, помислих си - особено щом днес няма да приготвя закуската.
Започнах да се чудя какво я е забавило. След последния ни разговор
предположих, че ще бърза да излезе от къщи, нетърпелива да
поговорим. Ужасно се разтревожих.

Закрачих из терасата: спирах, колкото да погледна към улица „Халид

бин ал-Уалид“. Към девет без петнадесет всяка фигура на улицата -
мъж или жена - ми се привиждаше като Далия. В девет без пет вече
бях обезумяла; всяка изминала секунда ми се струваше цяла вечност.
Изтичах през къщата и се спуснах към телефона, сякаш от
това зависеше животът ми. Направих усилие да набера номера й и след
два погрешни опита, успях да придам твърдост на пръста си, за да
избера верните цифри. Шест пъти ми даде свободно - все едно между
позвъняванията се проточиха цели дни. Сигурно у тях няма никого, а
тя вече е тръгнала насам... невъзможно... къде е майка й? Да не
би цялото семейство да са отишли някъде заедно? Щеше да ми се
обади, да ме предупреди, че няма да дойде. Да не би да се е успала и
никой да не чува телефона? Малко вероятно, понеже тя никога не
пропускаше сутрешните си молитви. Или е болна? Все пак цяла
седмица нито се беше хранила, нито беше спала. Отново обаче
заключих, че щеше да ми се обади. Не бе в неин стил да забрави.
Не намирах никакво правдоподобно обяснение. Каквато и да беше
причината за закъснението й, щеше да ми се обади да обясни.

До девет часа заприличах на ходеща бомба със закъснител и не бях в

състояние да се съобразявам с никакви правила. Профучах край
родителите си към вратата, без да обръщам внимание на въпросите на
баща ми и заповедта да спра. При други обстоятелства не бих се
осмелила да постъпя така. Отлично знаех какво означава да изляза от
къщата без разрешението на баща ми. Беше ми коствало месеци
настоятелни молби, докато получа одобрението му сутрин с Далия да
изминаваме краткия път покрай няколкото сгради до салона. За първи
път ми се случваше да изляза сама на своя глава от вкъщи. Вероятно
баща ми не стана и не ме спря само защото беше толкова стъписан от
поведението ми и не можа да помръдне.

Докато вървях по улицата към дома на Далия, пътят сякаш се раздвои

пред очите ми. Далечният вой на сирени изпълни улиците и като че ли
колкото повече наближавах къщата й, толкова повече се усилваха.
Завих по улица „Наблус“ към „Халид бин ал-Уалид“ и се заковах
пред дома на Далия: стоеше линейка със запалени светлини. Краката
ми се подкосиха, всеки момент щях да припадна. Ужасен страх
сграбчи тялото ми, знаех, че сърцето ми е спряло. Тревогата ми за
Далия ме подтикваше да продължа, а ужасът ме дърпаше назад. „Моля
те, Господи, нека е добре“, кънтеше в главата ми; опитвах да си внуша,
че колата е за съседната къща. Тъкмо стигнах до дома й и линейката
потегли със запалени светлини и пуснати сирени - знак, че вътре има
някой.
Входната врата на Далия зееше, повечето съседи надничаха от
балконите си. Огледах се, но никой не бе видимо смутен. Изглеждаха
любопитни, а не загрижени, така или иначе линейката явно бе откарала
човек от дома на Далия. Забързах нагоре по стълбите към входната
врата, прескачайки по две стъпала наведнъж. Нахлух в хола и се озовах
сред плашеща тишина и толкова осезаемо напрежение, че почти го
виждах.

Майката и четиримата братя седяха там на разстояние един от друг.

Майка й ме погледна с подпухнали и зачервени очи. Сведе глава, закри
лицето си с ръце и започна да се полюлява напред-назад, очевидно
борейки се със сълзите си. Нейните емоции рязко контрастираха
с гнева, който струеше от мъжете. Цял живот познавах четиримата
младежи, но те дори не си направиха труда да ми обърнат внимание.
Мухаммад, прекарал часове наред с нас в салона през последните шест
години, даже не ме погледна. За миг си помислих, че сигурно нещо е
станало с Махмуд, бащата на Далия. Само един поглед към майката ми
стигаше да разбера, че случилото се е сериозно. Преди да си отворя
устата да попитам какво е станало, на вратата се появи Махмуд. Щом
го видях, краката ми се подгънаха и паднах на колене. Вече знаех, че
линейката е откарала Далия. Трябваше ми минутка да събера сили и да
превъзмогна шока. Не очаквах, че от пресъхналото ми гърло ще излезе
звук, дори да искам. Ръцете ми трепереха, зави ми се свят, главата ми
олекна, но трябваше да разбера какво се е случило и някак си намерих
сили да заговоря.

- Какво е станало? Къде е тя?

Само баща й отговори, и то много гневно:

- Къде е тя ли? Където й е мястото, там е.

- Какво искаш да кажеш? Какво се е случило? - попитах отново.

Почаках малко и понеже той не отговори, попитах пак:

- Къде е тя?
- Не се безпокой, ако разбера, че си знаела или си й помогнала по
някакъв начин, скоро ще я последваш - соп-на се той. Нечовешкият му
поглед и ледените му слова ми подсказаха точно какво има предвид, но
трябваше да го притисна. Трябваше да узная.

- Да я последвам ли? Моля те, кажи ми какво е станало! Кажи ми

къде е! - настоявах аз.

- Каквото е станало, е по Божията воля! Какво си е мислела? Че

къщата ми е публичен дом? - изкрещя той.

- За какво говориш? - попитах.

- За нея и за онзи католик, за това говоря. Вие двете колко дълго си

въобразявахте, че ще го скриете от мен? Колко дълго ме е позоряла и е
петнила доброто ми име? -викаше той.

- Не разбирам за какво говориш. Има някаква грешка. Далия никога

не те е срамила. Никога не би го направила. Моля те, кажи ми какво й
стори? Добре ли е? - разпитвах аз.

- Пречистих дома си, това направих. Отстраних гнилата част и

върнах честта на семейството си. Отсега нататък забранявам някой да
споменава това име пред мен.

Никога не съм имал дъщеря. Ясно ли е? - кресна той, хвърляйки

свиреп поглед към мен и към останалите.

- Моля те, допуснал си ужасна грешка. Никога не те е позорила;

никога няма да те опозори. Само ми кажи дали е добре. Моля те, нека
да видя Далия - не спирах да моля аз.

- Тук няма Далия! А сега си тръгвай и никога повече не споменавай

това име пред мен.

Сякаш говореше на друг език, но думите останаха да кънтят в ушите

ми. Осъзнах, че Далия е мъртва, че той я бе убил, ала не бях в
състояние да го приема. Опитах се да бъда силна. Наистина. Опитах се
да се отделя от себе си и да се престоря на зрител, а не участник, но
така и не успях да се откъсна от потресаващата действителност.
Знаех, че това винаги е бил един от рисковете, но ние го възприемахме
като абстрактна заплаха, а постигнатите успехи я изтласкаха на заден
план. Бяхме започнали да се чувстваме непобедими. Не бях подготвена
да се изправя срещу факта, че се е случило. Не знаех как да се справя.
В мен се надигна буря от гняв и крещях:

- НЕ! Няма да си тръгна! Искам Далия! Чувате ли? Казах Далия! Тя е

ваша дъщеря! Как е възможно да отричате съществуването й? Няма да
си тръгна без Далия! -крещях истерично, очите ми се напълниха със
сълзи и започнах да ридая. Преди мен векове наред
наскърбени арабски жени са правели същото.

Преди да успея да овладея плача си, пристигнаха родителите ми. Не

видях кога са влезли, но забелязах баща ми да стои до бащата на Далия
и да се здрависва с него, а майка ми настойчиво повтаряше „Прости й,
сидди29, прости й“, искайки му извинение за държанието ми. Не
вярвах на очите си - те не взеха страната на обезумялата си дъщеря.
Бях бясна. Изправих се и се втурнах между баща ми и Махмуд,
отделяйки им ръцете.

- Не му стискай ръката! Той я е убил! Той е убиец! Ръцете му са

изцапани с невинна кръв - крещях аз.

Родителите ми, а и всички присъстващи, отстъпиха назад. Мама ме

сграбчи, притисна ме към себе си и продължи да се извинява и да моли
Махмуд за прошка.

- Моля ви, господине, умолявам ви да й простите, толкова съжалявам

за поведението й. Тя не иска да каже това. Очевидно е изпаднала в шок
и не съзнава какви тежки думи изрича. Моля да я извините - не
спираше да повтаря тя, избутвайки ме през вратата. Баща ми не
помръдваше. Чух бащата на Далия:

- Почистих дома си и те съветвам да провериш дали и твоят дом е

чист. Не знам дали Норма има нещо общо, но аз направих каквото
трябваше и те предупреждавам, че е възможно и да е замесена.
Преди баща ми да успее да отговори, се отскубнах и изтичах обратно
при Махмуд. Исках да го гледам право в очите, докато му казвам това,
което изпитвах потребност да кажа.

- Далия никога не те е позорила, ти сам се позориш. Превърна дома

си в дом на убиец. С пролятата й невинна кръв опетни завинаги името
си, ръцете и душата си. Няма да се успокоя, докато смъртта й не бъде
отмъстена. Ще си платиш за това. безчувствено клане! Ти си убиец, а в
това няма чест!

Майка ми изтича към мен все със същия репертоар от извинения. Баща
ми ме сграбчи за ръката, обърна ме рязко към себе си и ме зашлеви
през лицето. После ме блъсна в ръцете на мама и й заповяда да ме
изведе навън.

Напълно осъзнавах тежестта на думите си и мислех за всичко, което

изрекох. Знаех, че стотици жени са били убити за далеч по-дребни
обиди. Убийството в името на честта винаги е било част от Близкия
изток, вкоренено много по-дълбоко дори от религиозните закони,
които уж ни ръководеха. Преди възникването на християнството
и исляма, когато номадски племена са населявали и управлявали
Арабия, властта на шейха е зависела от честта му.

Хората от Близкия изток - мюсюлманите - и шиити, и сунити, както и

различните християнски секти, които живеят там и днес, все още
отдават изключително значение на мъжката чест. Всяка постъпкана
жена, която би могла да се изтълкува като проява на неуважение към
мъжете и традиционния начин на живот, оправдава убийството в името
на честта. Изисква го! Като жена знаех, че нямам право да говоря по
този начин на мъж - търсех смъртта си! В онзи момент обаче
съзнанието ми бе съсредоточено само върху едно - да отмъстя за
смъртта на най-добрата си приятелка.

***

Веднъж озовала се на улицата, започнах да си внушавам, че нищо от

това, което се случва, не е истина. Сигурно е кошмар. Скоро щях да се
събудя. Трябваше да видя Далия, да отида при нея. Поразмислих малко
и прецених, че линейката навярно я е отвела в Палестинската болница
на улица „Кралица Алия“, понеже беше най-близо. Помолих мама да
ме пусне да отида, но тя не се съгласи. Стискаше ръката ми с
невероятна сила и се мъчеше да ме накара да се успокоя. Не спираше
да нарежда с умоляващ шепот: „Може да те убият, ако не си мериш
приказките“. Виждах колко се страхува от реакцията на баща ми, ако
ме пусне да отида, но търпението ми се изчерпи. Отказах да губя
ценни минути в молитви и обяснения. Баща ми щеше да разполага с
достатъчно време да ме порицае и накаже, щом се прибера от
болницата. Знаех, че ще го стори, но точно сега трябваше да тръгна.
Отскубнах се от вкопчените ръце на майка ми и хукнах по улица „Ал-
истиялал“, за да хвана някое такси.

Таксито рязко спря в алеята за коли около Палестинската болница и аз

се изстрелях през вратата, като се обърнах и извиках на шофьора да
изчака да ме закара до вкъщи, ако иска да му платя. Сграбчих първата
медицинска сестра, изпречила се на пътя ми, и я попитах къде
отвеждат пациентите, които са докарани с линейка. Изтичах
в спешното отделение и там дадох на служителката пълното име на
Далия, но по мрачния израз на лицето й разбрах, че съм закъсняла.
Повика един доктор и той ми съобщи, че Далия е била докарана
мъртва в болницата. Вече нищо не можело да се направи; Далия била
прободена дванадесет пъти в гърдите. Ликът на Махмуд се смеси
с образа на кървав нож, забиван отново и отново, израждайки се от
чест в най-първобитна бруталност. Всеки момент щях да повърна. Ако
тогава знаех, че след като я е пробол, не е позвънил веднага на бърза
помощ, за да предотврати вероятността да я спасят, мисля, че щях да
го убия.

Горещо се молех на лекаря да ми позволи да я видя и накрая той

склони. Каза на сестрата да ме заведе в моргата.

Качихме се на асансьора, за да слезем в сутерена на старата болница.

Напрягах всичките си сили, за да запазя самообладание, но не успях да
спра сълзите, които се стичаха по бузите ми. Далия бе докарана в
болницата, къде-то сме родени и двете. Това ме накара да изпитам
странна утеха. Имах особеното чувство, че животът й е сключил пълен
кръг. Замаяна, последвах сестрата надолу по дълъг, едва осветен
коридор към голямо помещение в дъното. Тя посегна към ключа за
лампата и за миг бяхме заслепени от светлина, която издаде зловещ,
проточен, бръмчащ звук, разкъсващ сюрреалистичната тишина.

В моргата имаше няколко маси от неръждаема стомана. На три от тях

лежаха тела, покрити с бели чаршафи. Сестрата се приближи до най-
близката маса и внимателно отметна назад пропития с кръв чаршаф, но
откри само лицето на Далия. Мислех, че съм готова да я видя, но нищо
не бе в състояние да ме подготви за гледката, която се разкри пред
очите ми. Сестрата постави длан върху ръката ми. Усетих остра болка
да раздира гърдите ми. Всички чувства, които бях потискала, за да съм
силна и за двете ни срещу врага, чиито съюзници бяха всички арабски
мъже в Йордания, изплуваха на повърхността. Разридах се толкова
силно, че едва дишах. Далия лежеше пред мен и ако не бяха
засъхналите пръски кръв, зацапали част от красивото й лице,
изглеждаше като заспала дълбоко. Наведох се, целунах я по бузата и
притиснах буза до нейната, а сълзите ми мокреха студеното й лице.
Зашепнах й, обещах й да не позволя смъртта й да остане напразна,
целунах я по челото и й казах, че винаги ще я обичам. Сутринта се бе
проточила в цяла вечност, на няколко пъти времето дори беше спирало,
но сега кратките минути, прекарани с нея, отлетяха неусетно. Тук, в
моргата, свърши времето ми с нея, преди да е започнало; свърши
животът, който вярвахме, че ще споделим.

Сестрата видя, че се съвзех малко и ме помоли да си тръгвам. Запазих

в мен ясен образа на Далия. Знаех, че ще ме преследва до края на
дните ми. Стоях извън болницата и проклинах студения вятър, задето
донесе това опустошение в живота ми. Само за няколко часа целият
ми свят се разпадна. Почувствах се захвърлена в пустинята, изоставена
сама, за да умра.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Докато стоях по средата на кръглия паркинг на Палестинската

болница, осъзнах, че посоката на живота ми се е променила завинаги.
Години наред подкрепях бляновете на Далия за демокрация и свобода
за жените, без да

кажа нито дума, твърде боязлива да присъединя гласа си към нейния.

Изведнъж видях живота си като на длан - не беше нищо повече от
страхлива лъжа. Следвах традиции, в които не вярвах, прикривах
надеждата си за свобода зад стена от мълчание и усмивки. Когато
загубих Далия по такъв начин, у мен се съживи нещо, известно ми от
край време, но все успявах да го потискам. Вече не можех да крия
истинските си чувства и убеждения, надявайки се, че безмълвните ми
викове ще бъдат чути. В памет на Далия дадох обет да превърна
мълчанието си в оглушителен крясък за справедливост и равноправие.

Първите препятствия виждах в лицето на баща ми и братята ми, които

ме чакаха у дома. Дори ако успеех да оцелея - а сега вече знаех колко
застрашен е животът ми от мъжете и в двете семейства, - ми
предстоеше да изкача многовековната планина, преди да се надявам на
как-вато и да било промяна. Подготвих се да се прибера и да посрещна
онова, което ме очаква. Внезапно ме изпълни тих, непоколебим огън и
се въоръжих с гнева, потискан цял живот - сега бе изригнал със силата
на бунтовните емоции, породени от смъртта на Далия.

Шофьорът на таксито се появи откъм платното за насрещно движение

и започна да натиска клаксона. Рухнах на задната седалка,
промърморвайки адреса, тръшнах вратата, стиснах здраво очи и
започнах да си припомням последните няколко дни. Далия ясно
долавяше, че нещо не е наред, а аз отказах да й повярвам.
Предчувстваше какво я чака, а аз се мъчех да й втълпя, че си
въобразява. През последните си дни, когато имаше най-голяма
нужда от мен, не бях, където трябваше. Помъчих се да си представя
как се е чувствала през тези последни дни и каква болка е изпитвала
през последните си часове. Видях лицето й, недоумяващия й поглед,
когато баща й е вдигнал ножа. Полудявах при мисълта какво съм
можела да сторя или да кажа, за да го предотвратя. Изведнъж образът
й отново се появи. Само с едно пробождане - с
дванадесет пробождания - ножът бе отнел живота й, смеха й.
Никога вече нямаше да го видя и чуя.

Таксито спря рязко пред дома ми. Отворих очи и в унес се запрепъвах
при излизането. Казах на шофьора да дойде до вратата, за да му плати
баща ми. Той се обезпокои силно и започна да нарежда: ,Халиба алла
Аллах, я бинти“ - возенето е безплатно, от Господ, дъще. Настоях да
ме придружи, не само за да си получи парите, но и за да потвърди къде
съм била през изминалия час. Запътихме се към входната врата и
позвъних. Отвори баща ми. По изражението му разбрах колко е
шокиран да ми види до мъж. Мушнах се покрай него, без да обеля
дума - оставих ги двамата да се разберат.

Вътре се почувствах объркана, не познах нищо около мен. Изведнъж

домът ми бе станал чужд; бродех из него, отчаяно търсейки
спокойствие и усамотение. Накрая се добрах до стаята си и рухнах на
леглото. Притиснах колене до гърдите си, свита на кълбо. Мъчех се да
овладея вълната от емоции, която очаквах всеки момент да ме залее.
По лицето ми се стичаха сълзи и мокреха възглавницата ми. Накрая се
предадох и потънах в още по-дълбоко отчаяние.

Неочаквано вратата на спалнята ми се отвори широко с поразителна

сила, тресна се в тоалетната масичка и изпочупи фигурките, които бях
събирала години наред. Отворих очи и видях баща ми - стоеше на
вратата с ръце на кръста и пламтящи от гняв очи. Изправих се бавно
в леглото и зачаках да започне атаката си.

- Не одобрявам постъпката ти в дома на Махмуд. Държа се крайно

непочтително, няма да позволя да мислят, че не съм възпитал дъщеря
си - беснееше той.

Обгърнах с ръце възглавницата си и зарових глава в нея.

- Говорих с Махмуд и двамата сме готови да извиним тазсутрешното

ти поведение, защото навярно си шокирана от смъртта на Далия. Но
преди това трябва да знам имаш ли нещо общо с позорната и глупава
постъпка на Далия.

За миг останах неподвижна. Мислите ми препускаха, опитвах се да

съобразя как да се държа. Независимо от случилото се, бях длъжна да
оправдая действията на Далия.

- Далия не е направила нищо нередно - заявих аз.

Това простичко изречение го вбеси. Пристъпи към мен

и закрещя с противен глас:

- Далия направи много нередни неща! Опозори семейството си,

забърквайки се с онзи мъж. Тя беше развратница! И затова я сполетя
участта на развратниците! Да не си въобразяваш, че разбираш повече
от баща й? Сега искам да знам имаш ли нещо общо с това
предателство, което тя организира срещу семейството и дома си -
настоя той.

- И да съм изпитвала някога уважение към арабските мъже и

арабските обичаи, то умря с Далия. Отказвам да отричам повече
убежденията си! - погледнах го, преди да продължа, сетне захвърлих
покорството си на вятъра. -Няма да мълча. Няма да позволя
мълчанието ми да я заклейми. Далия не е направила нищо лошо! Ще
защитавам действията й до последния си час. Ако си тук, за да искаш
потвърждение на вината й или да търсиш уличаващи подробности, за
да затвърдиш мнението си и да оправдаеш постъпката на баща й, ще
останеш разочарован. Каквото е имало между мен и Далия ще остане
завинаги между нас двете. Отнесе тайните си в гроба и аз ще сторя
същото. Никога няма да се съглася с теб, нито някога ще приема
действията на баща й. Той е убиец, а ти си негов съучастник, щом
извиняваш постъпката му! - избухнах аз, почти крещейки.

Със светкавична бързина той се приближи до мен и силно ме удари

през лицето.
- Как смееш да ми държиш такъв тон?! Как смееш да наричаш
почтен мъж като Махмуд убиец заради една развратница! Настоявам да
ми отговориш на въпроса.

Посегна да ме удари отново. Тогава сякаш от нищото се появи мама и

сграбчи ръката му.

- За Бога, спри. Остави я да си почине. Не е на себе си. За Бога,

остави я сега и говори с нея, когато се съвземе. Умолявам те, ела с мен,
моля те, дай й време. Знаеш колко много обичаше Далия. Бяха като
сестри. От малки бяха неразделни. Остави я да осъзнае събитията,
умолявам те. Прости й думите. В нея сега говори гласът на гнева, а
не нашата Норма. Умолявам те, в името на живота ми, прости й и й дай
време - молеше тя.

Той се отскубна, блъсна мама на пода и насочи яда си към нея.

- Пусни ме, жено. Предупреждавам те да стоиш настрана. Искаш да

ме накараш да повярвам, че е обезумяла дотам, та да стигне до
неуважение? Не осъзнава ли, че аз съм й дал живот и мога да й го
отнема само заради непокорните й думи? - крещеше той.

Сега майка ми се бореше и за своя, и за моя живот. Знаеше, че само

аргументираните, почтителни думи има надежда да стигнат до баща
ми и да ме спасят и тя направи най-доброто и смело нещо, на което бе
способна.

- Моля те, точно сега тя не осъзнава последствията от приказките си.

Умолявам те, скъпи, нека не губим дъщеря си заради няколко
необмислени думи, за които сигурно ще се разкайва, щом се овладее.
Никога не е проявявала неуважение към теб. Само този факт трябва
да ни подсказва, че в момента говори гневът, а не сърцето й. Моля те,
ела с мен - тя се изправи и протегна ръка към него.

Той ядосано се завъртя на пети към вратата.

- Ще й разреша няколко часа почивка. Но настоявам да се извини и

на мен, и на Махмуд - изръмжа той и излезе.
Мама седна на леглото и ме притисна към себе си, постави ръката ми
на бузата си и започна да милва косите ми. Не спираше да повтаря:
„Дъще, дъще, остави тревогите си в ръцете на Бога, той ще те преведе
през това“. Но аз намерих слаба утеха както в обятията на майка
ми, така и в думите й.

- Не искам Бог да ме превежда през това, искам да ме отведе оттук -

казах.

- О, Норма, малкото ми момиченце, ако имаш нещо общо с това,

баща ти никога не бива да разбере. Знам колко много обичаше Далия, и
аз я обичах и не бих понесла да те изгубя по същия начин - нареждаше
тя.

- Не мога да си мълча, мамо, това би ме направило виновна колкото

тях. Не разбираш ли, Далия не е извършила нищо нередно, а те я
убиха. Убиха я за нищо.

- Норма, моля те, не бива да продължаваш да я защитаваш така. Дали

е постъпила правилно, или не, вече няма значение. Помисли какво би
искала Далия. Не би желала да загинеш, като оправдаваш постъпката
й. Моля те, Норма, трябва да се извиниш.

- Не мога! Няма! Ако го направя, ще бъда точно толкова виновна,

колкото са и те, не разбираш ли? Няма да я осъдя, съгласявайки се с
тях. Не съм я укорявала през целия й живот и проклета да съм, ако го
сторя в смъртта й!

- Норма, моля те, помисли какво говориш. Ако не се извиниш, ще е

равносилно на самоубийство. Как ще помогнеш на Далия със смъртта
си? Не казвам, че извинението трябва да дойде от сърцето ти, а само от
устните ти. Господ и Далия ще "знаят какво остава в сърцето ти.

- Мамо, вече не съм същата. Няма да се поддам на страха. Няма да се

отрека от сърцето и от убежденията си. Именно страхът и мълчанието
им позволяват да постъпват по този начин. Колко още Далии ще има,
преди да се опълчи някой срещу тях? Някой трябва да се бори
за невинността на Далия; няма значение дали ще ме убият. Отказвам да
продължавам да живея в лъжа.

- Норма, милинка, не мислиш разумно. Мъртва няма да постигнеш

нищо! Не те моля да живееш в лъжа; моля те да останеш жива.
Мислиш ли, че ще се промени нещо, ако погребат и теб?

- Значи предпочиташ да живея в лъжа?

- Предпочитам да живееш, независимо при какви обстоятелства.

- Жива за какво - за да живея като мъртвец? Що за живот е това? Що

за живот си имала ти? Отказвам да прекарам следващите двадесет или
тридесет години с престорена усмивка на лицето, докато от душата ми
капят кървави сълзи. Не искам да живея в копнеж по свобода, която ще
намеря само в смъртта си. Това обещание ни успокояваше - и теб също
- твърде дълго. Искам да съм свободна да живея, да живея истински и
да правя, какво-то желая; да вярвам в каквото искам. Ако нямам
това, нямам и живот.

- Не казвай, че не можеш да имаш чудесен живот, ти...

- Чудесен живот! Имаш предвид като теб ли? Да не би да не виждам

през усмивката разбитото ти сърце? Какво? Опитваш се да ме
заблуждаваш да вярвам, че си щастлива ли? Аз не съм татко, аз не съм
братята ми; те не го разбират, защото не искат, но аз не съм сляпа.
Никога ли не си имала мечти? Потребности? Цели?

- Имала съм, разбира се - призна тя с особена нежност и в миг се

превърна в някогашното момиче - също като мен - с мечти. - В живота
си всички минаваме през объркани периоди, но бързо научаваме
мястото и отговорностите си. Ти също ще го разбереш. Това ще
отмине, всичко ще мине и...

- Няма да отмине! Няма да позволя! Аз имам цели и мечти. Двете с

Далия споделяхме тези мечти, а сега нея вече я няма. Връзките ми с
тази страна и с обичаите й умряха с нея! Мечтите ми са за свобода, а
целта ми е да отмъстя за смъртта й. Каквото и да ми кажеш ти или
който и да било друг, няма да го промени!

- Норма, хабибати (обич моя), не се опитвам да те променя в какво да

вярваш, опитвам се да те запазя жива. Казах, каквото можах - сега
животът ти е в твоите ръце. Разбери, ако дори за миг се усъмнят, че
имаш нещо общо с това, няма да успея да те спася. Трябва да се
успокоиш. Не е лесно, знам. Дано Господ ти даде сили и мъдрост
да подбереш умно думите си. Обичам те и не искам да те загубя. Далия
сигурно не би искала да извършиш самоубийство, а ти правиш точно
това. Помисли внимателно, мило мое дете. Нека устните ти се извинят,
а ти запази онова, което гори в сърцето ти. Не пропилявай
убежденията и страстните си думи за глухи уши. Умолявам те,
кажи каквото искат да чуят и спаси живота си. Сега ще те оставя да си
починеш - целуна ме по челото и излезе от стаята, оставяйки ме
объркана. Мама никога нямаше да узнае какво състрадание, обич и
тъга изпитвах към нея.

Легнах и обмислих хубаво думите й. Нямаше как да отрека, че е права.

Смъртта ми нямаше да помогне на Далия, а само щеше да остави
Махмуд да се измъкне безнаказано. Смъртта ми само щеше да
потвърди обвиненията срещу Далия. Осъзнах, че засега се налагаше да
играя по техните правила. Опитах се да проясня мислите си и да си
почина. Тялото ми бе сковано от напрежение, всеки мускул ме болеше.

Изведнъж се сетих за Майкъл. Трябваше да го предупредя. Той щеше

да е следващият в списъка им. Беше от изключително значение да му
съобщя какво се бе случило: Далия е убита и най-вероятно сега е негов
ред. Как да се свържа с него? Баща ми ме наблюдаваше през
микроскоп. Изведнъж съобразих... за да има семейството на Далия
законно право да го убие, първо трябва да направят аутопсия на Далия.
Ако резултатите покажеха, че е правила извънбрачен секс, нито аз,
нито който и да било, беше в състояние да спаси Майкъл. Окажеше ли
се обаче девствена, семейството й щеше да си навлече години наред
кървава вражда, ако го убият. Някои фамилии, прибягнали към
убийство в името на честта, пренебрегваха закона и посягаха на
замесения мъж, независимо от медицинското заключение, но не вярвах
близките на Далия да стигнат дотам. Познавах ги цял живот и бях
убедена, че искат възможно най-бързо да се сложи край на неудобното
положение. Не се съмнявах обаче, че биха убили Майкъл, ако
резултатите се окажат неблагоприятни, ала познавах Далия. Бях
сигурна, че тя все още е девствена.

Налагаше се да намеря начин да се свържа с Майкъл и да му съобщя

какво се е случило. Мразех да съм носител на лоши вести. Но той
трябваше да го научи от мен, а не от друг.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Когато умря, държавата и ислямът превърнаха Далия в тяло, погребано

според йорданското законодателство. За мен обаче смъртта й бе нещо
твърде лично.

Какво се е случило по време на кратките минути или секунди на

смъртта й? Дали братята й само са присъствали, когато бащата е
пробождал Далия или и те са участвали? Дали е знаела, че ще я убият?
Дали е чула потайни звуци и прокрадващи се стъпки към стаята й,
докато дъхът й е спрял от ужас? Или са се промъкнали в съня й и са я
намушкали в тъмното? Стигнах да извода, че баща й си е послужил с
ножа сам. Кодексът на мълчанието, обгръщащ убийството в името на
честта, никога няма да ми позволи да узная със сигурност. Винаги
обаче ще ме преследват възможни сценарии; няма да понеса, ако Далия
е била будна и е знаела какво й се готви - ако е била изправена лице в
лице срещу баща си, вероятно и лице в лице с братята си, и ножът е
проблеснал към гърдите й.

Дали той или те са почувствали нещо, докато са й нанасяли ударите?

Или фиксидеята им за поругаване на честта е превърнала Далия в
безличен обект на омраза - дали до такава са я лишили от
индивидуалност и са я превърнали във враг на законите, по които
живееха, че толкова лесно я заличиха от лицето на земята? Дали
Махмуд е изпитал вина или разкаяние, изчаквайки достатъчно дълго,
преди да повика линейка, за да е сигурен, че дъщеря му е мъртва? Но
дори братята й да не са вдигнали нож, подкрепата на деянието ги
прави съучастници; Мухаммад, който очевидно е издал Далий на баща
й, е също убиец.

Не мога да се примиря с безочливото отношение към Далия след

смъртта й. След дванадесетте промушвания и след като ножът е бил
изваден от гърдите й, за убиеца оставаше да премине по възможно най-
бързата процедура през ислямските съдилища, които се занимават с
всички религиозни и семейни въпроси. Скрито за светлината на
гражданската съдебна система, наказанието на убиеца й се свежда до
два-три часа неудобство пред съда на ша-рията. Там съдиите и
съдебните заседатели-мъже, винаги солидарни с мъжете убийци,
поздравяват в сърцата си един баща, верен последовател на
традицията.

Преди да откарат тялото на Далия в Палестинската болница,

полицията несъмнено е изготвила рапорт за инцидента, записвайки го
като престъпление в името на честта. Не е направен никакъв оглед на
местопрестъплението. Не е прибрано оръжието на престъплението, не
са събрани никакви доказателства. От бащата на Далия се изисква
единствено да се яви формално пред съда, за да даде показания как
дъщеря му е опозорила семейството си.

Щом съдът приеме, че деянията й са оправдали убийството в името на

честта, той си спечелва уважението на съдиите и съдебните
заседатели-мъже, както и похвала, че се е придържал към древните
закони и е имал куража да опази семейната си чест.

Законите, отнасящи се до убийството в името на честта, се коренят в

древни убеждения, днес облечени в закон. Човек, обвинен, че шофира
без предпазен колан, получава много по-тежко наказание, отколкото
извършителят на престъпление в името на честта. Човек, който
публично критикува краля, автоматически получава три години затвор,
но мъж, извършил убийство в името на честта, прекарва по-малко от
три часа пред съда на шарията.

Очакваше се Махмуд да се яви в съда следващата седмица. Ако отидех

и публично защитях Далия, незабавно щяха да ме убият. Ужасно исках
да присъствам, но знаех, че е почти невъзможно да получа разрешение
от баща ми. Междувременно в болницата щяха да направят аутопсия и
резултатите да станат известни за семейството и съда. Жизненоважно
бе да предупредя Майкъл да се скрие, за да оцелее, докато представят
пред съда резултатите, доказващи, че Далия е девствена. Тогава съдът
щеше да защити Майкъл! Бащата и братята на Далия биха си навлекли
сурови наказания при опит да го убият. „Суровите наказания“ - по
същество глоби - едва ли биха ги спрели. Колкото и да се надявах, че
семейството на Далия ще предпочете скандалът да приключи бързо,
започнах да се чудя дали не е по-добре Майкъл да се укрива поне
седмица. Сетих се само за един начин как да се свържа с него.

Изхвърчах от стаята си и нахълтах във всекидневната; мама тъкмо

сервираше чай на баща ми. Стаята вонеше' на тютюна, който татко
тъпчеше в наргилето. Седеше в черния си фотьойл, мушкайки и
ръгайки горещата пепел с ножче, за да поддържа огъня на наргилето, а
майка ми бе коленичила пред него. С наведена глава постави
внимателно горещия чай в края на масата, възможно най-близо до
него, преди да се погрижи да му развърже обувките. При влизането ми
не ми обърна внимание, но знаех, че очаква да уважа задължителните
формалности.

- Извинявай. Прости ми, че те безпокоя. Може ли да седна и да

говоря с теб за малко? - попитах аз.

- Седни - отвърна той.

- Татко, моля те да ми простиш. Прав си, постъпките и думите ми

бяха много непочтителни - и към теб, и към бащата на Далия. -
Погледнах надолу, улових погледа на мама и усетих облекчението й.

- Така беше. Докато не отговориш на въпроса ми, няма да ти простя.

Имаше ли нещо общо с този скандал? - попита строго той.

- Моля те, татко, прости ми за държанието и думите ми. Чувствах се

много наранена и разстроена, изгубих контрол. Не, нямам нищо общо
с това - казах, забила поглед в пода. Едва ли щях да успея да отрека
участието си, ако трябваше да го гледам. Мразех думите, които
насила изкарах от устата си, и не спирах да си повтарям: „Моля те,
Господи, прости ми, моля те, Далия, прости ми, нямам друг избор“.

Бащинските чувства вече бяха толкова дълбоко погребани, че по

лицето му не се появи дори сянка на облекчение, каквото видях у
майка ми. Чух само формалните думи:

- Радвам се, че не си замесена в тази бъркотия. Ще ти простя, но

очаквам да се извиниш на Махмуд и семейството му. Ясно ли е?
- Да, татко. Ако желаеш, ще отида още сега и ще се извиня.

- Не, не сега, става късно. Ще го направиш утре. Аз ще те заведа.

- Както желаеш, татко. Може ли да те помоля нещо?

- Какво?

- Редно е да отида в салона и да закача бележка на вратата, за да

уведомя... клиентите, че ще бъде затворено няколко дни. А и ми се
иска да взема книгата със запазените часове, за да разместя графика.
Дали е възможно да го направя тази вечер?

- Е, виждам, че е неотложно. Ще те закарам, щом си изпия чая.

- Благодаря ти, татко, но се чувствам ужасно заради постъпката си

днес. Вече ти създадох достатъчно главоболия, неудобно ми е повече
да те безпокоя. Ако нямаш нищо против, ще помоля някой от братята
ми да ме придружи или ще отида сама и ще свърша набързо.

- Не, не ти позволявам да излизаш сама по това време. Амджид си е в

стаята, той да те заведе.

- Благодаря ти, татко. Още веднъж се извинявам, че те обезпокоих -

изправих се и бавно излязох от всекидневната.

Изкачих двете полукръгли бели мраморни стъпала между

всекидневната и дългия коридор и прекосих широките мраморни
стълби към просторната и елегантна стая на Амджид. В старите къщи,
предавани от поколение на поколение, има някаква величественост,
макар тя да липсва в нашия живот на хора от средна класа. Докато
вървях, преминах към точка втора от плана си и извиках на помощ
конспираторските си способности, затвърдени през изминалата година.
Застанах пред вратата на Амджид, убедена, че ще се справя.

С най големия ми брат Амджид никога не сме били особено близки.

Твърде зает със собствения си свят, той проявяваше бегъл интерес към
мен. Поради тази дистанция изпитвах към него уважение и
възхищение, понеже никога не се е месил в живота ми и така никога не
е усложнявал и без това нелекото ми положение. Почуках на вратата.

- Амджид, татко каза веднага да ме закараш до салона, за да взема

книгата с графика на клиентите и да закача бележка на вратата - казах
самоуверено.

Никакъв отговор.

- Чу ли ме? - извиках по-силно.

- Да, да, чух те. Само минутка да се преоблека - изкрещя през

вратата. - Добре, след малко слизам - обади се той, докато се
отдалечавах.

Прекосих къщата зашеметена, в кухнята си сипах глътка чай и зачаках

Амджид.

- Да свършваме бързо; имам планове за довечера - подкани ме той,

появявайки се в кухнята. Последвах го навън.

- Ще бързам, обещавам. Благодаря ти, че ще ме заведеш.

Излязохме и ни облъхна студеният вечерен въздух. Тръгнах след него

към колата му и се молех краткият път дотам да премине в мълчание.
Преди да подкара, той се обърна към мен и наруши тишината.

- Чух какво се е случило с Далия. Ужасно. Трябвало е да си даде

сметка какво прави.

Безразличието в гласа му ме подразни.

- Повече от ужасно е - едва успях да промълвя.

- Не си замесена, нали? Дано си била по-разумна.

- Не. Но, ако нямаш нищо против, наистина не ми се говори за това -

опитах се да го прекъсна, преди да изгубя самообладание.
- Е, разбирам. Колко време ще се забавиш?

- Съвсем малко. Изчакай ме в колата, ако искаш -изпитах

благодарност, че смени темата.

Паркира пред салона, извади клетъчния си телефон и започна да се

обажда, а аз тръгнах към вратата. Щом влязох, затворих и заключих,
поех си разтреперана дъх, преди да запаля светлините и да избързам
зад рецепцията. Посегнах към телефона, но изведнъж осъзнах, че не
си спомням номера на Джихан - същия този номер, който бях набирала
стотици пъти, седмица след седмица през последните дванадесет
месеца. Направо се беше изпарил от главата ми. Взех книгата с
часовете на клиентите, за да потърся номера й. Трябва да се свържа с
Майкъл! -само за това мислех, докато трескаво прелиствах страниците.
Ако се забавя прекалено дълго, рискувах Амджид да дойде до вратата,
за да види какво правя.

Тревогата и страхът ми замъглиха погледа ми. Бях сигурна, че номерът

е в книгата за клиенти, дори помнех как лично аз го вписах, а
прелиствах като обезумяла страниците вече за четвърти път и не го
откривах. Затворих книгата и здраво стиснах очи.

Успокой се, Норма, казах си аз. Не бързай и ще го намериш. Тук е,

само се успокой. Започнах да прелиствам страниците по-бавно. Не
бързай и ще го намериш. Тук е, само се успокой. Накрая го открих,
разбира се. Посегнах към телефона.

Докато набирах, почувствах ужасен страх да кажа на Майкъл за Далия.

Този телефонен разговор щеше да промени живота му завинаги, също
както стана с моя; съмнявах се, че съм в състояние да остана спокойна
достатъчно дълго, за да успея да кажа каквото трябваше. Когато чух
сигнала свободно, сдържах дъха си. По линията долетя любезният глас
на по-възрастна жена.

. - Здравей - каза тя.

- Може ли да говоря с Джихан?

- Кой се обажда? - отвърна тя.

- Норма.

- Един момент.

Няколко минути по-късно чух по линията звънливият глас на Джихан.

- Здравей, Норма, ти ли си? Как си? Каква изненада, не очаквах да те

чуя преди другата седмица. Добре ли си?

- Не съвсем. Случи се нещо ужасно, трябва да говоря с Майкъл. Там

ли е? Би ли го повикала незабелязано на телефона? - попитах. Гласът
ми започна да пресеква.

- Какво се е случило? Мога ли да помогна с нещо?

- За съжаление не, Джихан, наистина трябва да говоря с Майкъл и

нямам време. После той ще ти обясни.

- Добре, ще го повикам възможно най-бързо - обеща тя и линията

заглъхна.

След секунди се чу гласът на Майкъл, което направи задачата ми още

по-трудна.

Усетих загрижеността и объркването в тона му, кога-то попита:

- Какво има?

Започнах да хлипам.

- Аз...те... те... Далия е... - едва промълвих, задавена от хлипове.

- Далия? Какво за Далия? Норма, какво е станало? Кои те? Моля те,
Норма, успокой се и ми кажи какво се е случило. Далия добре ли е?

- Не, не, не е добре! Няма я! Отиде си, Майкъл. Отнеха ни я. Отиде

си - не спирах да повтарям.
- Как така си отиде? Кои те? Норма, говориш несвързано. Къде е
отишла?

- Отиде си. Няма я и ти... и те. ще потърсят.

- Норма, успокой се. Успокой се и ми обясни за какво говориш. Кои

те?

Поех си дълбоко въздух и се насилих да кажа:

- Майкъл, слушай! Бащата на Далия е узнал за теб. Не знам как -

сигурно от Мухаммад, но е разбрал и я уби. Сигурно ще се опитат да
убият и теб - изстрелях аз.

- Не, Норма, изключено е да е истина. Как така я е убил? Не е

възможно. Как? Кога? Не може да е истина, не вярвам, не е възможно -
повтаряше неспирно.

- Майкъл, истина е. Уби я тази сутрин. Отведоха я в Палестинската

болница. Видях я. Съжалявам, че трябва да го чуеш от мен, но е
истина.

- НЕ! Господи, не! Защо, Боже, защо? О, Далия, не! -извика на

телефона. Едва понасях болката в гласа му.

Моля те, Господи, молех се аз, не позволявай Амджид да влезе точно

сега.

- Майкъл, слушай, налага се да останеш за няколко дни във военната

база. Там ще си в безопасност, в случай че те подгонят.

- Норма, не мога да повярвам. Вече няма какво повече да ми

причинят, отнеха сърцето и душата ми! Ако искат тялото ми, нека
заповядат - разрида се той на телефона.

- Майкъл, не, моля те, трябва да останеш в базата. Направи го заради

Далия. Моля те, няма да понеса да изгубя и теб. Моля те, Майкъл. Ще
ги накараме да си платят, кълна се, но трябва да се пребориш с това. И
двамата трябва да го сторим. Имам нужда от помощта ти. Моля те,
Майкъл, няма да се справя сама - умолявах го аз.

- Не знам как ще живея без нея, не искам да живея без нея. Моята
Далия, о, Господи, защо?

- Майкъл, моля те, заедно ще се справим. Обещавам ти - Амджид

започна да натиска клаксона, разбрах: времето ми изтичаше. Всеки
момент щеше да се появи на вратата. Трябваше да затварям.

- Майкъл, Амджид ми свири отвън, налага се да тръгвам, трябва да

затварям. Обещай ми, закълни ми се в Далия, че ще останеш в базата
поне три дни. Моля те.

- Къде каза, че са я отвели?

- Не, Майкъл, моля те, не можеш да отидеш там, моля те. - Преди да
успея да довърша, Амджид започна да удря по вратата. - Обещай ми,
Майкъл. Моля те. Ще се свържа с теб чрез Джихан. Ще те държа в
течение.

- Обещавам да остана в базата.

Затворих и се втурнах да отключа вратата.

- Защо се бавиш толкова? С кого говореше по телефона? - попита ме

Амджид, като влезе.

- Съжалявам, не исках... Просто се обаждах да отменя утрешните

часове - казах аз, бършейки сълзите си с опакото на ръката си.

- Виж, Норма, разбирам, че в момента ти е трудно да си в салона, но

ще го преодолееш и скоро ще осъзнаеш, че тя сама си е виновна.

Искаше ми се да изкрещя, но разбирах колко е важно да съм кротка в

момента. Кимнах в отговор, страхувайки се да си отворя устата.

- Е, в такъв случай имаш ли още нещо да свършиш, преди да си

тръгнем?
- Всъщност, би ли написал бележка, че салонът ще е затворен, докато
не оповестим нещо друго, и да я закачиш на вратата, ще съм ти
благодарна. През това време ще взема набързо някои неща, които ми
трябват, и да тръгваме.

- Да, разбира се, ще го направя.

Отидох зад тезгяха, затворих книгата за клиенти и му подадох лист и

химикалка. Започнах да ровя из купчините тефтери и списания на
бюрото, оставих встрани книгата за клиенти, книгата ни за резултати и
отключих долното чекмедже, за да извадя дневника ни. Нямаше
друго доказателство, че Далия знае за съществуването на Майкъл.
Години наред бяхме записвали мечтите си, надеждите и страховете си
и чрез дневника си Далия щеше да остане завинаги с мен. Загледах се
към салона и си спомних деня преди официалното откриване преди
шест години. Тя седеше на стола, а аз зад нея, положила глава
върху нейната, докато се гледахме в огледалото.

- Кафе? - бях попитала аз.

- Цигара - бе отвърнала на свой ред тя с потайна и сияеща усмивка.

Споменът бе толкова ясен, толкова истински, че неволно се усмихнах.

Явно салонът „Н&Д“ щеше да бъде закрит. На това място предприехме
първата плаха стъпка към свобода, макар по онова време да
изглеждаше дръз- . ка. Какъв щеше да е животът ми сега? Стиснах
здраво купчината книги и тръгнах към Амджид, който
лепеше бележката на вратата.

Подадох му ключовете и излязох; поех дълбоко въздух, а студеният

вятър обрули лицето ми, качих се в колата да го чакам да загаси
осветлението и да заключи.

От задната седалка наблюдавах как мракът се спуска над града,

обгръщайки сградите, разлива се по улиците и само трепкането на
уличните лампи от време на време пронизва гъстотата му. Предстоеше
дълга и безсънна нощ. Утре трябваше да се мобилизирам, поне колкото
да успея да се извиня на човека, когото имах желание да разкъсам с
голи ръце - Махмуд. Тази сутрин той се превърна в мой смъртен враг.
Никога не бях обичала като Далия, но бях сигурна, че това е най-
силното чувство. Сега вече знаех, че друго чувство превъзхожда,
надминава силата на любовта и е разрушително, ако не се насочи
правилно - омразата. Надявах се да съм достатъчно умна, за да
превърна омразата си към Махмуд в нещо полезно, без да позволя да
ме разяде и погуби. Нуждаех се обаче от тази вълна на ненавист, за да
ми даде сили да преживея следващите седмици. После щях да започна
да търся начин да отмъстя за смъртта на Далия и да й дам покоя, който
заслужаваше.

Амджид караше към къщи, а аз притисках здраво книгите към гърдите

си, облекчена, защото успях да предупредя Майкъл. Облекчението ми
обаче представляваше капка в океана на скръбта. Молех се Господ да
ме дари със сила, мъдрост и търпение да преодолея този ден,
тази трагедия. Но дори Бог не бе в състояние да ме накара да се
примиря със загубата й. Умът ми започна да блуждае между истината
за загубата й и фантазията за завръщането й. От една страна си давах
сметка, че никога вече няма да видя Далия, но от друга знаех, че
никога няма да й позволя да си отиде. Внезапно в главата ми се завъртя
една теория, всъщност мисъл, и някак без определена причина ме
накара да се почувствам малко по-спокойна и не така самотна. Далия
щеше да продължи да живее, физическата смърт е окончателна и
неоспорима наистина, но в онзи миг, струва ми се, осъзнах, че сама по
себе си тя не е предел. След двадесет и двегодишно приятелство ми
останаха няколко снимки (направени тайно, понеже ислямът
не позволява на човек да се снима) и безкраен низ от спомени. Това
щеше да ми даде възможност да се докосвам и отново да чувствам
нейната жизненост. Подобно на милиони преди нея, тя щеше да
продължи да живее в сърцата и ума на всички, които я обичаха. Тази
увереност ми донесе странна утеха - в идните години, докато пиех
сутрешното си кафе, спомените ми щяха да я съживяват отново. Щеше
да ми носи усмивка, сълза, мигновение и така щеше да докаже, че
продължава да съществува.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Най-сетне нощта обви в мрак деня на убийството на Далия - най-

дългия ден в живота ми. Свих се на кълбо в леглото и се оставих
спомените и образите да ме завладеят. Лежах потопена в миналото,
завладяна от тайнствена сила да съживявам събития, които
преминаваха през ума ми като на филмова лента. Непрекъснато
изникваше ликът на Далия, положена върху онази маса от
неръждаема стомана, покрита с опръскания от кръв чаршаф.
Изглеждаше толкова спокойна и поразителна - същински ангел, който
си почива. Напълно неподвижна. Постепенно започнах да приемам
мисълта, че повече никога няма да се събуди.

В един момент скръбта ми стана непоносимо дълбока. Не бях

способна да я овладея без помощта на физическо действие. Положих
усилие да стана и се заразхождах из стаята си. Опитах да си проясня
мислите, но се почувствах изтощена да диря повече несъществуващи
отговори на въпроси, които никога не биваше да бъдат
задавани. Легнах и колелото се завъртя отново. До зазоряване
бях психически, физически и душевно изцедена. Насилих се да стана,
навлякох някакви дрехи и отидох в кухнята с надежда кофеинът да ми
даде нужната енергия, за да издържа деня. Докато стоях наведена над
кухненския плот, наливайки си петата чаша кафе, влезе баща ми.

- Добро утро, татко - измърморих аз.

- Добро утро - отвърна.

- Искаш ли кафе? - попитах го.

- Естествено. Да си готова за три и половина следобед - ще те заведа

при Махмуд, за да се извиниш на него и на цялото му семейство.

- Да, татко, както желаеш - успях да отговоря между прозявките.

- Ще пия кафето си на верандата.

Обърна се и излезе. Отпуснах глава върху кухненския плот, обзета от
желание кофеинът да я взриви. После се довлякох до печката и
започнах да правя кафе за баща ми.

Мълчаливо му го поднесох бързо и се върнах в кухнята, нямах

търпение да излезе. Най-после мъжете тръгнаха за работа. Потънала в
мисли, бродех безучастно из къщата няколко часа, стараейки се да
отбягвам майка ми. Към десет стана невъзможно да се крия от нея. Тя
ме следваше от стая в стая, накрая ме приклещи в кухнята, докато си
варях поредното джезве кафе.

- Как се чувстваш днес, хабибати? - обърна се към мен тя с думата,

изразяваща най-силната привързаност -скъпата на мама, любима, обич,
мила моя.

- Като жив мъртвец.

• - Изглеждаш, сякаш не си мигнала цяла нощ.

- Не съм. Сънят ми остана в миналото.

- Ще ти олекне. Ще видиш, времето лекува всички рани.

- Това не е рана, това е обявяване на война. Животът ми тук умря с

Далия. Ще намеря начин да се измъкна от този ад.

- Норма, миличка, просто си разстроена. Не казвам, че болката ти ще

изчезне, но с времето ще става по-лесно да живееш с нея. Гордея се с
теб, задето се извини на баща си.

- Казах го, защото съм в безизходица и просто нямам избор, но ще ти

призная нещо. Впрочем, ти сигурно го подозираш. Замесена съм. Знаех
за всичко още от самото начало и й помогнах. Именно затова съм
сигурна, че не е извършила нищо лошо: само следваше сърцето си. Тя
го обичаше и любовта й към него я направи истински щастлива.
Никога досега не е била щастлива. Как е възможно това да е нередно?
На никого не е навредила.
- Все пак го направи. Навреди на репутацията на семейството си,
защото е излизала с него, дори защото е говорила с него.

- Това е абсурдно! Бях там, видях какво се случи. Те се привличаха

взаимно. Нито единият, нито другият можеше да се възпротиви на
силата, която ги събра. Прочетох го в очите им. Ако връзката им бе
толкова грешна, защо Господ позволи да се запознаят? Знаеш ли, тя
сподели с мен, че в Майкъл вижда съдбата си и не е в състояние
да живее, без да говори с него. Плати с живота си за любовта си.

- Норма, тя не беше малка, съзнавала е на какъв риск се излага. Не е

трябвало да се забъркваш. Както и да е, няма начин вече да променим
нищо. Сега ще се надяваме само и теб да не те сполети същото. Ти
направи първата крачка, като се извини на баща си и отрече да имаш
нещо общо с тази история, затова се гордея с теб.

- Гордееш с мен? Защо? Аз не се гордея със себе си. С това

извинение все едно предадох Далия. Като страхливка! А днес ще я
предам за втори път, понеже ще се извиня на звяра, който я уби.
Господи, как искам да му кажа какво всъщност мисля за него, но няма
да го направя. Ти беше права за едно - няма да помогна на Далия, ако
съм мъртва. Нямам представа точно кога и как, но ще отмъстя
за смъртта й. Не знам колко време ще отнеме и колко трудно ще се
окаже, но ще намеря начин, дори ако трябва да умра. Дължа й толкова
много и съм сигурна, че и тя би сторила същото за мен.

- Съкровище, внимавай какво приказваш. В момента говори гневът

ти. Далия е само една от хилядите жени, застигнати от същата участ
всяка година. И другите са имали майки, сестри и приятелки, които са
били разстроени като теб, но са осъзнали, както и ти ще осъзнаеш
след време, че нищо не може да се направи. Мълчаливо изстрадват
загубата и после продължават напред, както ще сториш и ти.

- Не, няма. Аз не съм като другите, нито Далия е като

тях. Не ме убеждавай да страдам мълчаливо - знам: засега нямам друг

избор. Виж, мамо, съжалявам, не искам да съм груба или непочтителна
и определено не смятам да си изкарвам яда на теб. Просто съм в
емоционална дупка, извинявай. Обичам те и оценявам усилията ти да
ми помогнеш, повярвай ми. Но за това не можеш да ми помогнеш,
уверявам те. .

- Просто внимавай. Каквото и да решиш да правиш, прави го

предпазливо. Обещай ми поне това.

- Не се тревожи, ще внимавам. А сега може ли да те помоля нещо?

- Разбира се, какво?

- Да се обадиш на майката на Далия, за да разбереш какво ще правят

оттук нататък? Моля те, мамо, за мен е важно. Трябва да знам.

- Добре, ще й се обадя.

- Благодаря ти много, мамо. Между другото, ще ти призная още

нещо. Пуша и в момента наистина имам нужда от цигара. Скрила съм
няколко в стаята си. Ще се кача да взема една и се връщам.

- Какво? - извика тя.

Преди да успее да продължи, изхвърчах от кухнята. Върнах се след

минута. Преди да направи опит да проговори, тя се втренчи първо в
мен, после в пакета цигари.

- Не мога да повярвам, че пушиш! Откога? Какво още ще науча за

теб? По-добре не допускай баща ти да узнае, иначе ще убие и двете ни.

- О, мамо, стига, не е кой знае какво. Пуша от години. Не е толкова

важно. Моля те, само се обади.

- От години! Как е възможно да не съм разбрала?Господи, защо? Как

започна?

- Мамо, моля те, забрави го засега. Моля те, обади се - настоявах аз,
като си запалих цигара и си досипах кафе.
- Добре, добре, но първо заключи вратата. Последва ме във
всекидневната, където отнесох кафето и пепелника. Седнахме на
канапенцето до телефона. Вдигна слушалката и набра номера, а аз
седях и я наблюдавах. Слушах всяка нейна дума, мислено си
представях какво отговаря майката на Далия от другия край на
линията. Едва върна слушалката на място, започнах да я засипвам с
въпроси.

- Какво става? Какво правят?

- Очакват резултатите от болницата.

- И после? Какво ще правят после?

- Ако Далия не е непокътната, ще тръгнат по петите на младия мъж

католик.

- Познават ли го? Знаят ли кой е? Ще се опитат ли да направят нещо,

преди да са готови резултатите?

- Явно Мухаммад го е проследил до дома му в деня, когато ги е

видял двамата заедно и е разбрал къде живее. Май не го познават
лично.

- Къде е баща й? Сигурна ли си, че чакат аутопсията?

- Милинка, не знам. Каза, че чакат аутопсията и ще предприемат

нещо само ако резултатите са неблагоприятни.

- Но сигурна ли си в това? Къде е Махмуд? Вкъщи ли е? - попитах,

обзета от страх.

- Не,хабибати, не си беше вкъщи. Знаеш, че не е редно да я питам

къде е мъжът й.

- Знам. А погребението? Ще има ли погребение? Може ли да отида?

- Не, ще я погребат в необозначен гроб. Майка й е много разстроена

заради това. Няма да има никаква служба и никой няма да ходи.
- О, Господи! Как е възможно да постъпят така? О, Далия. О, мамо,
как е възможно? - разхлипах се аз. Мисълта, че Далия ще бъде
погребана самичка, без да има кой да се сбогува с нея, ме разстрои още
повече.

- Къде? Къде ще я погребат? Трябва да отида. Не могат да я погребат

просто така. Без служба, без хора... О, Господи, не вярвам, че ще го
сторят.

- Успокой се, малката ми. Няма какво да направим. Така е пожелал

Махмуд; никой не може да стори нищо. Сигурно ще е в голямото
гробище точно извън града.

- Кога? В кой ден?

- Съдебният лекар ще премести тялото й там, щом приключат с

изследванията в болницата. Ще стане най-рано вдругиден.

- В болницата сигурно са уведомени, нали? Искам да знам, трябва да

съм там. Не бива да я погребват сама. Мамо, моля те, трябва да
разбера. Може ли да позвъня в болницата?

- Миличка, дори да се обадиш и да разбереш, баща ти едва ли ще

позволи да отидеш.

- Ще се наложи. Моля те, мамо, трябва да съм там. Моля те, трябва
да ми помогнеш, умолявам те - настоявах аз.

- Да, да, добре. Само се успокой. Хайде, позвъни в болницата. Ще те

пусна да отидеш, но трябва да внимаваме да не разбере баща ти.

- Знам. Благодаря ти, мамо. И, мамо, моля те да ме разбереш, не

искам да правя нищо зад гърба ти; всичко ще ти кажа. Налага се да се
обадя на Джихан, сестрата на Майкъл. Майкъл е католикът. Важно е да
знае, че Мах-муд вероятно отива към тях.

- О, Норма, идеята не ми се вижда добра. Не искам да се замесваш

повече. Ами ако баща ти научи?
- Мамо, моля те. Махмуд вече уби Далия. Няма да остана безучастна
наблюдателка как ще убие и Майкъл. Те не са сторили нищо.
Резултатите от аутопсията ще докажат истината. Нима предпочиташ да
бездействам и да позволя да го убият? Той е на годините на Амджид,
как ще се почувстваш, ако нещо подобно се случи с него и го убият без
причина?

- Добре, мила, ще ти разреша да се обадиш, но дотук. Предупреди го

и край. Чу ли ме? Разбере ли баща ти, и двете сме мъртви. Да не си
посмяла да говориш с него по телефона, само със сестра му, после
забрави номера завинаги - нареди тя.

- Благодаря ти, мамо. Благодаря ти. Помогна ми да спася живота на

един невинен мъж. Ще видиш, повярвай ми.

Първо се свързах с болницата, за да разбера, каквото ме интересуваше,

а знаех, че и Майкъл ще се интересува от същото.

- Палестинската болница. С кого да ви свържа? - пронизителният

носов глас на дежурната неприятно простърга мозъка ми. Дали
липсата на сън и прекаляването с кофеина бяха изострили
чувствителността ми или беше нормална реакция на дразнещ глас?
Отдалечих слушалката от ухото си и казах в микрофона:

- Нужна ми е информация, моля. Сестра ми е във вашата шата

болница. Почина вчера сутринта и със семейството ми искаме да знаем
кога ще приключат процедурите в болницата и кога ще освободите
тялото.

- Госпожице, попитайте в моргата. Изчакайте, ще ви свържа.

Съжалявам за загубата ви. Един момент - сухо каза тя, чух няколко
щраквания и мъжки глас запита.

- Моргата. С какво да ви услужа?

- Сестра ми почина вчера и в момента е при вас. Чудех се... Чакаме

да излязат резултатите от аутопсията. Кога ще е готово всичко и кога
ще приготвите тялото за погребение?
- А, да, помня я. Един момент, само да проверя... Казвате, че ви е
сестра?

- Да, да, сестра ми е.

- Съжалявам за загубата ви. Изчакайте секунда. Добре, ето я. Да

видим, така. Утре след аутопсията тялото ще бъде откарано директно
на гробището в Раджиб. Не, по-вероятно ще я закараме на следващия
ден, защото не се знае кога точно ще излязат резултатите и може да е
вече късно.

- По кое време ще я превозите?

- Сигурно със сутрешния курс. Извинете, не прозвуча много добре.

Ще я закарат на гробището в девет сутринта. Наистина съжалявам за
загубата ви, госпожице. Моите съболезнования.

- Да, благодаря ви. Благодаря, много ми помогнахте.

Затворих и останах втренчена в телефона.

- Какво казаха? - извади ме от транса мама.

- Вдругиден ще я закарат на гробището в Раджиб. Това е... чакай, кой

ден сме днес...

- Четвъртък.

- Значи в събота в девет. Трябва да присъствам, мамо. Трябва да

намеря начин да отида.

- Ще се тревожиш по-късно за това. Ако искаш да позвъниш на

другото място, по-добре побързай.

Посягайки към слушалката, погледнах майка ми с край-чеца на окото

си. Чудех се какво ли изпитва, за да се отнася с такова разбиране. Явно
тази прекрасна жена е прекарала живота си, като е правила всичко
възможно да изглежда щастлива, и все още се чудех дали някога е
познала истинска радост. Опитах се да си я представя на моята възраст
-сигурно е хранела същите надежди като мен. Питах се дали е
преживяла загуба като моята. Несъмнено е имала живот и преди да
стане съпруга и майка, макар никога да не бе споделяла подробности.
Сякаш част от тогавашната й същност бе изчезнала, а друга бе
потънала в някое тайно кътче на паметта. Като малка прекарвах
безброй часове да я наблюдавам - все се мъчех да разгадая какво става
в душата й. Още не бях успяла да разбера.

Дадох си сметка, че майка ми не бе допуснала никого толкова близо до

себе си. Тя спазваше емоционална дистанция - изглежда това бе
нейният начин да се съхрани. За да се предпази от суровата
действителност; бе издигнала бариера, която да запази душата й, а
навярно и всеки оцелял къс от неповторимата и независима личност,
принудително погребана на десетгодишната й възраст. Чудех се какво
ли страдание е понесла, преди да построи своята крепост, заболя ме
при мисълта за мъката й, понеже знаех колко се измъчва, като ме гледа
така. Наблюдавайки я, реших, че именно болката я е принудила да
живее зад тези граници. Питах се дали сегашната ми скръб би ме
накарала да направя същото.

- Побързай да се обадиш - гласът й ме изтръгна от мислите ми. След

миг вече говорех с Джихан.

- Норма? Един момент. - Сетне каза приглушено: -Вдигнах, мамо, за

мен е. Би ли ми донесла бележниците от бюрото в стаята ми? - И
отново към мен: - Норма? Извинявай, трябваше да я накарам да излезе.
Господи, Майкъл ми разказа какво е станало. Не мога да повярвам.
Ужасно е, направо невероятно. Толкова съжалявам. Как си?

- Не особено добре. Как е Майкъл?

- Не е добре. Още е в стаята си; тази сутрин дори не пожела да стане.

Това наистина го съсипа. Толкова я обичаше.

- Знам, аз също я обичах. Но, Джихан, трябва да го изведеш от

вкъщи. Бащата на Далия не си е у дома. Не е изключено да се е
запътил към вас. Знае къде живеете. Изведи го веднага. Особено ако
баща ви не е там.
- Татко го няма. Излиза преди седем. Ще направя всичко възможно да
накарам Майкъл да излезе.

- Моля те, погрижи се. Кажи на майка ти, обади се на баща ти, все
едно, ако не го изведеш, рискуваш да изгубиш брат си, а аз ще загубя
още един приятел заради лудостта на Махмуд. И, Джихан, кажи му да
остане в базата поне три дни. - Вчера явно не е бил на себе си и е
пренебрегнал молбата ми, нехаейки за безопасността си.

- Добре, обещавам. Толкова много го обичам и не искам да му се

случи нищо лошо. Научи ли нещо ново?

- Знам само, че ще я отведат на гробището в Раджиб в събота

сутринта. Погребението ще е неофициално; мръсникът дори няма да й
поръча служба и според майка й никой от семейството няма право да
присъства. Ще се опитам да уредя да отидем, но се притеснявам да не
се появи баща й. Не казвай още на Майкъл за погребението, поне не и
докато не измисля безопасен начин да отидем. Сега трябва да
затварям. Погрижи се за него, Джихан. Ще има нужда от помощта ти.
Той те обича и сигурно ще те послуша. Ще ти се обадя, ако разбера
нещо.

- И ти се грижи за себе си. Внимавай. Благодаря, че се обади.

Дочуване.

Затворих телефона и запалих още една цигара, преди да се обърна към

мама.

- Не те чух да й съобщаваш за смъртта на Далия. Откъде знае, че е

била убита? И преди ли си се обаждала?

- Да. Исках Майкъл да научи от мен за смъртта на Далия, а трябваше

да го предупредя за опасността.

- Но как? Откъде? Кога?

- Снощи, от салона.
- Амджид знае ли за всичко това?

- Не, беше в колата. Не се тревожи, внимавах.

- Норма, играеш си с огъня. Не бива повече да говориш с него.

Направи, каквото можа. Уведомен е и е предупреден, сега трябва да се
оттеглиш.

- Мамо, моля те, не мога да се оттегля, не и сега, не и докато това не

свърши. Нямам сили да говоря повече. Наистина имам нужда да
полегна за малко. Просто ще припадна.

- Опитай се да си починеш, ще те събудя, като си дойде баща ти.

- По-добре ме събуди в три. Трябва да се приготвя. Днес татко ще ме

води да се извиня на Махмуд.

- Тогава поне хапни нещо. И не забравяй да се владееш там.

- Не съм гладна. Стомахът ми се бунтува. Нужна ми е малко почивка,

нищо повече.

- Миличка, днес не си хапнала нищо... Нека само да ти приготвя...

- Не, мамо, благодаря все пак. Благодаря ти за помощта и за

разбирането. Обичам те - прегърнах я и тръгнах към вратата.

- И аз те обичам, никога не го забравяй. Ти си моята безценна,

единствена дъщеря. Просто ужасно се притеснявам за теб - опита се да
изглежда твърда. - Между другото, ще поговорим за пушенето ти,
когато всичко отшуми.

- Знам, повярвай ми, знам. Благодаря ти за търпението.

Легнах, но нямаше къде да се скрия. Сякаш умът и тялото ми бяха

пострадали на фронта. Чувствах се крайно изтощена, за да мисля
трезво. Една амнезия щеше да ми се отрази добре. Налагаше се обаче
да се концентрирам върху онова, което трябваше да направя. Малко
по-късно мама ме събуди, облякох се набързо и я последвах долу,
където заварих баща ми във всекидневната.

- Свърших рано. Ще отидем при Махмуд сега. Да вървим! - нареди

той.

След няколко минути вече прекрачвахме прага на Далия. Майка й, с

все още подути зачервени очи, ни придружи до всекидневната. Баща
ми усърдно изпълни целия официален ритуал: ръкостискания и
целуване по бузите. А аз, зашеметена, гледах с немигащи очи, само
влязох и седнах на един стол в ъгъла. Все очаквах Далия да влезе и да
поздрави, както беше правила двадесет години. Чух гласа на баща ми
като ехо:

- Норма. Норма, няма ли да кажеш нещо на Махмуд и на семейството

му?

Не помръднах.

- Норма, Норма... - повтаряше той.

- Да, да - не познах гласа си. Огледах се. Всички се бяха вторачили в

мен. Долових въздишката на майката на Далия; очите й ме молеха да
внимавам. Обектът на омразата ми - Махмуд - седеше на дивана срещу
стола ми, а любимите му ловни трофеи над главата му - препарирани
птици и малки животни - ме гледаха втренчено от стената. Долових как
Махмуд ме дебне да сгреша и да изрека нещо, което да застраши
живота ми. Гневът му към Далия сега бе насочен към мен. Втораченият
му взор запали у мен искра на страх, който заплашваше да надделее
над чувствата, които отчаяно се опитвах да овладея. Стиснах силно
очи, прехвърляйки наум речта си.

- Е, Норма, чакаме. Какво имаш да кажеш? - намеси се баща ми,

подтиквайки ме да говоря.

-Да... Аз- Да, искам да кажа нещо относно вчерашното си поведение.

Наистина бях шокирана и ужасно наранена. Макар да не мога и няма, а
и навярно никога няма да повярвам, че Далия заслужаваше подобна
участ, нищо не ми дава право да проявявам неуважение към вас и
вашето семейство и се извинявам. Не съм искала по никакъв начин да
подлагам на съмнение решението или присъдата ви. - Направих пауза
и погледнах Махмуд, преди да стъпя върху по-опасна почва. - Навярно
ви дължа извинение и за това, че обичах дъщеря ви като сестра;
загубата й е непоносима за мен, а апатията ви е вбесяваща. В такъв
случай се извинявам, че съм човешко същества. Нашият Господ,
опасявам се, ме е създал лесно ранима и загубих контрол. Завиждам
ти, Махмуд, на силата да опазиш честта на семейството. Все пак какво
е един живот в сравнение с честта? Сигурно защото не съм мъж, не
разбирам такова равнодушие, подобно незачитане на човешкия живот.
Сигурно си прав. Имам предвид, какво ли разбира жена от мъжка
чест? Все пак работа на мъжа е да контролира и да се придържа към
законите, които ни диктуват как да живеем. В твоите очи и
съзнание Далия изглежда е прекрачила границите. Намерил си сили да
направиш необходимото. Няма място за чувства, предполагам, щом
става въпрос за чест.

Удивявах се от силата и бистротата на мисълта си. Думите сякаш

извираха някъде дълбоко от мен, а Далия стиска ръката ми,
насърчавайки ме да продължа. Бях почти привършила.

- Наистина завиждам на равнодушието ти, защото ми се иска да съм в

състояние да се освободя от задушаващата ме болка, да кажа, че не
чувствам нищо, но ще излъжа. Истината е друга: в мига, в който
отнехте живота й, све-тът ми се разби, но това е мой проблем. Отново
се извинявам, понеже независимо, че деянието ти изтръгна сърцето от
гърдите ми, нямам право да проявявам неуважение към теб и
семейството ти, особено в дома ти. Простата истина е, че тя беше ваша
дъщеря, преди да стане моя приятелка, затова коя съм аз да оспорвам
волята ти? Не съм нищо друго освен една скърбяща приятелка и
моля да ми простиш, задето не успях да се овладея.

Всички мълчаха - сякаш цяла вечност - с объркано изражение на

лицата. Само майката на Далия сподели сълзите ми, които не успях да
сдържа, когато свърших. Махмуд явно се мъчеше да прецени думите
ми и да реши дали извинението е подобаващо или представлява
критика, изразена с подигравателно извинителен тон. Пръв наруши
тишината баща ми.

- Е, както сам виждаш, тя наистина се разкайва и няма нищо общо с

предателството на Далия, уверявам те. Татко действително се
намираше в трудно положение. Целта на посещението бе да докаже
властта си над мен. Нямаше друг избор, освен да настоява, че е така, в
противен случай щеше да изглежда като глупак.

- Да, извинението беше задоволително - изкоментира Махмуд.

- Очевидно още скърби за внезапната загуба - вметна баща ми.

- В такъв случай ще й простя за вчерашното поведение и се надявам

семействата ни да си останат близки.

Побързах да се намеся в разговора, преди баща ми да успее да

проговори. Изтълкувах думите на Махмуд като шамар. Какво
нахалство... да предложи семействата ни да си останат близки. Никой
не ме бе упълномощил да изразявам мнението си на семейството, но
имах право да кажа какво мисля аз и проклета да съм, ако след
днешния ден проговоря на този убиец.

- С цялото ми дължимо уважение, но единствената ми връзка с

вашето семейство беше Далия. Остава само да се разберем по въпроса
със салона. Взех решение. Не желая да работя повече там. Вероятно
ще го обсъдиш с баща ми. Ще добавя, с позволението на татко, че тази
вечер искам да отида и да прибера личните си вещи - погледнах баща
ми.

- Ще говорим по-късно - неодобрително се обади татко. Ядоса се,

задето оповестих намеренията си за салона

на всеослушание, преди да съм се посъветвала с него. Но понеже

говорех само за „моята“ връзка със семейството на Далия, не виждах
защо се ядосва.

- И така, това беше последното ми посещение тук.

Обърнах се към баща ми:

- Ако не възразяваш, може ли да те изчакам в колата?

Майката на Далия се намеси:

- Не, не, чакай да ти донеса кафе, нищо не си пила, моля те, седни.

Учтиво отказах и се обърнах отново към татко, очите ми го молеха да

ме освободи.

- Хайде, върви. Ей сега идвам - каза накрая той. Тръгнах към вратата,
но, преди да изляза, Махмуд извика:

- Всъщност, искам да ми отговориш на няколко въпроса.

- Съжалявам, Махмуд, но, както вече изтъкнах, повече нищо не ме

свързва с теб и семейството ти и съм доста затруднена. Нямам право да
говоря с мъже, които не са мои роднини. Сигурно разбираш, защото
живея според същите закони, според които ти осъди Далия. Затова,
опасявам се, ще се наложи да отправиш въпросите си към баща ми.

- Баща ти не може да отговори на въпросите ми. Само ти можеш -

настоя той.

- В такъв случай, прости ми, Махмуд, но изглежда сам усложняваш

нещата. Нямам отговори. Дъщеря ти трябваше да ти отговори, преди
да умре. Ще се наложи да погребеш въпросите си с нея. А сега,
извинете ме - продължих с бавни крачки към изхода.

- Абу Амджид, настоявам да й наредиш да отговори на въпросите ми

- каза безапелационно той. Спрях и изчаках реакцията на баща ми,
озовал се отново в неудобно положение. Принудеше ли ме да отговоря
на Махмуд, щеше да излезе, че се съмнява в невинността ми -
нещо, което би поставило под съмнение авторитета му. По време на
тази студена и формална словесна престрелка двама араби се бореха
ожесточено за честта си.
- Съжалявам, Махмуд, но смятам дъщеря ми за абсолютно права.
Вече гарантирах, че не е замесена, затова имам представа какво би ти
отговорила. Настоявам да се допиташ до мен. Норма, иди да ме чакаш
в колата.

- Абу Амджид, да разбирам ли, че като помагаш на дъщеря си да

прикрие истината, я защитаваш?

- Няма от какво да я защитавам. Само твърдя, че спазва правилата

ми.

- Аз обаче не съм сигурен дали наистина няма нищо общо с това и

искам да отговори на някои въпроси, за да докаже невинността си.
Навярно и ти искаш същото - заяви Махмуд.

- Аз не се съмнявам в нея, Махмуд. Но твоето поведение ме кара да

си задавам въпроса дали ти се съмняваш в невинността на дъщеря ми
или във вината на твоята.

При тези думи побързах да изляза. Бях спечелила първата битка, но

знаех, че войната тепърва започва.

Отидох да чакам баща ми в колата. Със сигурност татко ме защити

заради себе си, а не заради мен. Да се съгласи с Махмуд означаваше да
признае неспособността си да се справи със собствената си дъщеря.
Пред хората баща ми винаги бе самата любезност, никога не съм го
чувала да държи тон, какъвто държеше вечер вкъщи. Настоява-нията
на Махмуд вероятно го засегнаха. Какъвто и да бе мотивът му, ми
хареса.

Щом се прибрахме, се заключих в стаята си и се опитах да измисля

начин как да отидем с Майкъл на неофициалното погребение на Далия.
Разчитах на известна помощ и от мама. Надявах се заедно да измислим
нещо.

Същата вечер тя влезе при мен с поднос храна и сок:

- Хапни нещо. Защо не слезе долу?

- Не мога, мамо. Мисля за погребението на Далия, как да отида и...

- Спри веднага! Обещах да ти помогна. Сега забрави за това и си

отдъхни. Остави съзнанието ти да почине, иначе ще се разболееш и
няма да си в състояние да ходиш никъде.

- Мамо, моля те, ще ми направиш ли една услуга? Не споменавай

пред татко нищо за погребението на Далия.

- Няма... само хапни нещо - каза тя и излезе от стаята.

Започнах да обмислям всички подробности за събота. Щеше да е по-

разумно с Майкъл да не се появим заедно, защото ако Махмуд
наблюдаваше отдалеч, само щяхме да затвърдим подозренията му.

Спах през цялата нощ, както и през по-голямата част от петъчния ден.
Станах, само за да се обадя на Джихан да й съобщя плановете си за
погребението.

В събота се надигнах още в зори и, докато изчаквах баща ми и братята

ми да излязат, се облякох в черно. Целунах мама за довиждане,
уверявайки я, че всичко ще мине добре и тръгнах към последната си
среща с Далия.

Раджиб е малко селце в покрайнините на Аман, точно по пътя за

Сабах. Селото е толкова малко, че не е отбелязано на нито една карта.
Ако изобщо е познато на някого освен на жителите си, то е заради
мита, свързан с него. Става дума за легенда, разказана и в Библията, и
в Корана. Седем момчета християни били преследвани и избягали в
пещера, където заспали за повече от триста години. Въпросната
„пещера на седмината спящи“ или Ахл Ал-Кахф (пещера на хората) се
намира до главната джамия в Раджиб. Далия щеше да почива в мир
между джамията и старо византийско гробище на петстотин метра на
изток.

Като цяло областта е чудата. Двете гробища - християнско и

мюсюлманско - са разположени до мястото, което и двете религии
смятат за свещено. Винаги ми се е струвало странно как така
мюсюлманите, които цял живот се опитват да избегнат по-тесни
контакти с християните, допускат да ги полагат до тях за цяла вечност.
Предпочитах да го приема като знак за бъдещ съюз между двете вери,
времето на религиозна хармония. Надявах се така по-лесно да понеса
пустошта на мястото.

Пристигнах на гробището и отдалеч наблюдавах как мъжете я

погребват. Нямаше ковчег - част от суровия край на жертвите на
престъпленията в името на честта. Положиха тялото й в прясно
изкопан трап. Гробарите нахвърляха с лопати кафеникаво-червената
кал върху нея, после поставиха отгоре необработена циментова плоча,
която покри калта. Неколцината сумтящи мъже бяха единствените,
които я изпратиха в последния й път. Никакви цветя или сълзи не бяха
оставени на този незнаен гроб, само аурата на срама.

Щом гробарите си тръгнаха, отидох до мястото и застанах край гроба

й. Майкъл изскочи от нищото и застана до мен.

- Какво правиш тук? - попитах го аз.

- Не исках да чакам. А и тя би искала и двамата да сме до нея, не

смяташ ли?

- Да, но ако ни видят?

- Не се тревожи, Джихан внимава да не се появи някой.

Бавно коленичих край гроба на Далия, коленете ми се опряха о

наострените чакълести камъни и протегнах ръка да докосна
необозначения циментов правоъгълник, който скриваше мястото. Буци
червена пръст се отрониха от върха на могилата по студените сиви
камъни - единственото доказателство, че гробът е пресен. Стояхме с
Майкъл коленичили до нея, сбогувахме се наум, оплаквайки загубата
си, споделяйки горестта.. Необезпокоявани, останахме там няколко
часа. В един момент той наруши тишината.

- Да е проклет, че ми я отне.
- Проклет да е - повторих аз.

- Длъжни сме да направим нещо. Все трябва да успеем да направим

нещо.

- Ще направим, Майкъл. Обещавам ти, ще направим -прошепнах аз.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Палещото обедно слънце се отразяваше в покривите на града. Седях на

верандата, бавно пиех чаша след чаша кафе и ту се заравях в книгата
си, ту се взирах в посоката към дома на Далия. Месеци след смъртта
на Далия така прекарвах дните си. Времето сякаш бе спряло.
Откакто Мухаммад прибра вещите на Далия и ме остави там да отделя
своите, не бях стъпвала в салона. Без нещата й и без нея стаите
изглеждаха толкова пусти. Събрах набързо вещите си и си тръгнах;
заключих вратата за последен път, прерязвайки нишката на мечтите си
и плановете, които двете бяхме споделяли там.

Сега бях отшелница. Излизах от къщата само насила или без всякаква
нужда. Изгубих интерес към всичко, с изключение на книгите -
единствените материални обекти, които имаха силата да ме пренесат
на друго място и в друго време. Копнеех да избягам, да посетя
непознати све-тове, да видя друг начин на живот, да отида в град,
където Далия щеше да живее с Майкъл в безопасност, или където щях
да успея да я съхраня в съзнанието си без горчивина. Тук никой не ме
разбираше истински - нито мен, нито болката ми - макар мама да се
опитваше. Бяхме обаче от различни поколения. Като виждах колко по-
малко от мен е разстроена, я чувствах отдалечена на хиляди
километри.

Само Майкъл ме разбираше и споделяше болката ми. Все пак си давах

сметка колко опасно е да поддържам връзка с него или с Джихан. Бе
въпрос на време бащата и братята на Далия да открият, че тя е сестра
на Майкъл. Направеха ли веднъж връзката, щяха да предположат,
че щом съм я наела на работа в салона, значи съм замесена в заговора.
Бащата на Далия започна да идва у дома поне веднъж седмично.
Думите и тонът му издаваха решимост да докаже моето съучастие.
Очаквах да стане така - извинителната ми реч не му хареса и се ядоса,
защото баща ми постави под съмнение вината на Далия. Налагаше
се да съм особено предпазлива. Не беше трудно, понеже ме налягаше
все по-тежка депресия и вече нямах никакво желание да се виждам с
приятелите си.
Майкъл и Джихан обаче не възнамеряваха да се оттеглят. Майкъл
караше сестра си да ми звъни почти всеки ден, просто за да се убеди,
че още съм жива. След загубата на Далия, го обсеби мисълта за
безопасността на всички познати му жени и особено за моята, откакто
разбра, че не се боя да говоря каквото мисля. Постоянно молеше
Джихан да ме предупреждава да си държа устата затворена. Чувстваше
за свой дълг да предпази единствения човек, когото Далия беше
обичала освен него.

През първите няколко седмици след смъртта й се опитвах да

окуражавам Майкъл и дори известно време се тревожех да не би да
обмисля самоубийство. Сега си разменихме ролите - той ме
окуражаваше. Всичките му предупреждения и насърчения бяха
напразни. Само едно бе в състояние да ме извади от депресията: план
за отмъщение или новината, че Махмуд е станал жертва на
фатална злополука или поне се е осакатил.

Нищо подобно не се случи. Пуснаха Махмуд под гаранция и той се

предаде на полицията. След така наречения процес - окачествиха
постъпката му като лека - и го осъдиха на три месеца затвор, но го
освободиха веднага, защото приспаднаха времето, през което бе
очаквал делото в домашния си уют.

Тази понеделнишка сутрин започна съвсем обикновено. Изчистих

къщата, поседях на верандата и легнах да чета историята на древна
Гърция. Телефонът иззвъня. Потътрих се надолу по стълбите, защото
си помислих, че е Джихан. Чух как мама се обади, последваха
обичайните официални поздрави и пожелания за добро здраве,
след което помоли да почакат.

- Търси те Джихан, мила.

- Норма, трябва да поговорим - изстреля мъжки глас в слушалката.

- Майкъл! Какво правиш на телефона? Ако мама разбере, че говоря с

теб, ще ме убие - прошепнах аз.
- Не се тревожи, не е необходимо да говориш, само слушай. Намерих
начин да те измъкна от Йордания. Ще ти уредя документите -
паспорта, визи и всичко останало. Ще ти издадат виза за Англия или за
Гърция. Изслушай ме, преди да възразиш. Трябва да напуснеш
Йордания! Животът ти тук е в опасност. Знам, че вече не се бориш,
както в началото, но скръбта ти ще се превърне отново в гняв и когато
това стане, ще те убият! Този път няма да ти простят. Няма да чакат
извинение. Ще те убият. Разбираш ли? Не искам да загубя и теб.
Трябва да се махнеш. Ще се опитам да променя нещата тук,
обещавам ти. Работя в ръководството на една женска организация и ще
продължим да правим всичко възможно да променим законите. Ще се
чувствам много по-добре обаче, ако си извън страната. Искам само да
кажеш да или не.

Майкъл знаеше за моята клетва да осъществя мечтата на Далия за

равни права и свобода за жените в Йордания, затова предполагаше, че
ще откажа да напусна страната. Обмислих всяка негова дума и
прецених колко е прав.

В мига, в който защитя публично Далия и се изкажа в нейна подкрепа,

ще стана достатъчно виновна, за да оправдая убийство в името на
честта. За да променя нещо, трябваше да го направя от хиляди
километри разстояние. Ако кажех нещо в Йордания, нямаше да оцелея
дълго. Това беше истината. Единственото решение бе да напусна
страната.

- Да, ще го направя, но как? В смисъл, отговорът ми е да, но се налага

да обсъдим всички подробности. Не мога да говоря сега. Да се
срещнем утре в шест следобед в книжарницата - прошепнах в
слушалката, оглеждайки се, за да се уверя, че мама не чува. Прибрах се
в стаята си, но се постарах да се размина с нея, защото се страхувах да
не забележи, че замислям нещо.

***

Прекарах нощта кацнала на ръба на леглото си. Повтарях си думите на

Майкъл. Те събудиха гнева и болката ми и заличиха депресията ми от
последните няколко месеца. Не направих нищо, за да спазя
обещанието си към Далия - Махмуд се измъкна, не получи никакво
наказание за убийството. Дадох обет, че смъртта й няма да е напразна.
Знаех, че Майкъл е прав - трябваше да се махна, преди да започна да се
бунтувам срещу Махмуд или баща ми. Нямаше значение къде ще отида
- само да е извън Йордания. Какво обаче щях да правя, като се
измъкна? Щях да съм сама - без Далия, без Майкъл, без майка ми, без
роднини, без приятели - и без всякаква надежда за завръщане в
Йордания. Страхувах се да изоставя познатия ми свят, неизвестността
ме плашеше.

Баща ми и братята ми сметнаха месеците, прекарани като отшелница,

за покаяние - доказателство, че нито крия нещо, нито осъществявам
тайни контакти. Лесно бих накарала някой от тях да ме закара за
няколко часа в книжарницата. Амджид се съгласи да ме заведе, щом се
прибере от работа. Чух колата му и побързах да го пресрещна.

- Взе ли всичко необходимо? Имаш ли достатъчно пари? - попита той

и извади петдесет динара от портфейла си. и ми ги подаде. - Вземи ги
за всеки случай. - Колко тъжно, че реагирах на щедрия жест на брат ми
единствено с подозрение.

В книжарницата открих Майкъл да се крие зад един от рафтовете. Два

часа обикаляхме из магазина - докато си говорехме, взимахме книги и
се ровехме из тях. Обясни ми как ще уреди паспорта и визата ми, въз
основа на данните, които ще му дам. Предложи да отида в Гърция,
защото там имал по-близки приятели, отколкото в Лондон.
През останалото време се опитваше да ме увери, че всичко ще мине
добре. Ако всичко течеше по план, предвиждаше другия месец вече да
съм в Гърция. Дори изрази готовност да поеме всички разходи.
Колебливо се съгласих, понеже спестяванията ми бяха намалели и
трудно бих събрала значителна сума преди заминаването. Когато
Амджид паркира на тротоара, вече се бях съгласила с плана, бях дала
данните си на Майкъл и бях купила шест книги.

- Намери ли каквото търсеше? - попита той, след като се настаних в

колата.

-Да-
До края на месеца Джихан ме информираше докъде е стигнал Майкъл.
Междувременно се отчуждих още повече от семейството си, безпокоях
се, че ако съм прекалено близка с тях, ще разкрият тайната ми.
Чувствата ми относно заминаването се меняха всеки ден. От една
страна, се вълнувах и нямах търпение да видя нова страна и да
опозная друг начин на живот. От друга страна се ядосвах: все едно ме
изпращаха в изгнание само защото не оправдавам убийството в името
на честта. Колко нелепо! За да променя нещо в Йордания, се налага да
я напусна. Очевидно, нямах друг избор, но непрекъснато се съмнявах в
решението си.

Накрая Джихан ми съобщи датата, часа и номера на полета ми.

Майкъл щеше да ме чака на летището, представяйки се за по-големия
ми брат. Оставаше само да измисля как да съм навреме на летището.
След няколко дни щях да летя за Атина. Полетът ми беше в единадесет
часа на десети май.

Същата сутрин се облякох, сложих някои неща в спортния си сак и,

след като баща ми и братята ми тръгнаха за работа, изтичах долу при
майка ми.

- Мамо, трябва да взема нещо от салона и да оставя някои неща.

Може ли да отида?

- Защо не почакаш баща ти да се върне от работа? Дори нямам

ключове за там.

- Мамо, наистина не търпи отлагане. Няма да се бавя. Искам да

прегледам нещата, които оставих там. Аз имам ключове.

- Добре, но преди това закуси.

- Всъщност, искам да закусим заедно. Защо да не хапнем на

верандата?

Тя светна:

- Хубаво е, че отново се връщаш към живота.

- Иди да седнеш на верандата, а аз ще ти сервирам, моля те. Ще ме
направиш щастлива.

- Е, добре - склони тя. Мъчех се да не заплача, до-

като приготвях кафето. За последен път закусвахме заедно. Седях

втренчена в нея, опитвайки се да съхраня спомена за този миг. О, как
ми се искаше да я взема с мен или поне да й кажа, че заминавам, но
щеше да/се разстрои твърде много. А и щях да изложа живота й
на опасност - баща ми щеше да я убие при най-малкото съмнение, че е
знаела за бягството ми. След закуската я прегърнах силно и
неколкократно я целунах по двете бузи.

- Защо е всичко това? Държиш се сякаш никога повече няма да те

видя - учуди се.

- Обичам те, мамо. Искам да ти благодаря за всичко -едва успях да

промълвя.

- И аз те обичам и много се радвам, че се чувстваш по-добре.

Излязох от бащината си къща и тръгнах към салона, както толкова

сутрини досега, обикновено с Далия до мен. Този път забелязвах всяко
камъче, всяко дърво, всяка подробност. За последен път минавах по
тези улици. За последен път виждах мама.

Отново се почувствах като малкото момиченце, готово да се втурне

обратно на сигурно под полите или в обя-тията на мама. Осъзнах, че тя
е единственото, без което ще ми е ужасно трудно да живея. Да можеше
да изчезне разликата между поколенията, тя щеше да изтича от къщи и
да тръгнем заедно, ръка за ръка, към свободата.

***

Пристигнах на летището, Майкъл ме чакаше отвън. Забърза към мен,

когато слязох от таксито.

- Слава Богу, че успя. Тревожех се да не размислиш -каза той.

- Дадох ти дума. Готова съм да замина.

Преведе ме през контролния пункт и изчака с мен, докато обявиха

полета ми за Атина.

- Е, това е. Сега ще си в безопасност, ще бъдеш свободна. Не се

безпокой за нищо. Когато пристигнеш, вземи си такси до адреса, който
ти дадох. Очакват те. Бог да е с теб - пожела ми той.

- Благодаря ти, Майкъл, благодаря за всичко. Би ли се обадил на

майка ми след няколко дни да я успокоиш, че съм добре? Не й казвай
нищо повече, само, че съм добре. Моля те.

- Ще го направя, обещавам. Не се тревожи.

' Качих се на самолета и когато се издигна във въздуха, заплаках.

Плачех от радост и от страх. Плачех за майка ми и заради празните
седалки, на които трябваше да седят Далия и Майкъл. Плачех за
замръзналата розова красота на пустинята, за мистичната Акаба, дори
за клюкарките в салона, които нямаше надежда някога да станат нещо
повече или по-добро. Плачех за баща си, заклещен в своя затвор от
закони, гордост и задължения - като мама.

Благодарих на Господ, че имах късмета да избягам. Нямах представа

какво ще се случи. Знаех само, че какво-то и да намеря, ще е по-хубаво
от онова, което оставях зад гърба си, където - за още колко ли
поколения? - много хора, невинни и идеалистични като Далия щяха да
се сблъскват с ежедневната опасност от смърт.
ПОСЛЕСЛОВ

Престъпленията в името на честта са общоприета част от йорданската

култура и датират от началото на човешката история. Извършват ги и в
други страни, но е трудно да се каже колко често, защото повечето
държави не водят статистика на броя на смъртните случаи,
причинени от този варварски обичай. Твърди се, че идеята за
убийството като пречистване на семейната чест е най-
широко разпространена в Йордания и Палестина, където е здраво
вкоренена в етническите бедуински традиции, все още прониква като
пустинните бури дори сред градските арабски семейства. Съдейки
само по официалните данни, всяка седмица в Йордания убиват някоя
жена, загубила не-порочността си, независимо дали е станала жертва
на слух

или на изнасилване. Също като при Далия, дори най-слабото

подозрение, че е загубила девствеността си, може да доведе до
убийството на момичето или жената.

За Махмуд, подобно на повечето случаи, бе достатъчно само

подозрението, за да осъди Далия на смърт и въпреки че аутопсията
установи нейната девственост и следователно обвинението му за
неморалното й поведение е неоснователно, той никога не показа
разкаяние или угризение заради постъпката си. Заедно с братята й той
защити действията си с твърдението, че щом изобщо е контактувала с
Майкъл, е опетнила семейната чест и затова заслужава да умре.

Редица убийства в името на честта обаче се квалифицират като

самоубийства или нещастни случаи, затова официалните данни са
твърде ненадеждни. Най-честото и погрешно твърдение е, че
ислямската чест налага тези убийства, а всъщност става въпрос за
архаична останка от племенния начин на живот от преди времето на
исляма и християнството. Ислямският закон наистина държи в
подчинение жените и изисква „пречистване“ на нарушителите на
правилата, но кодексът на убийствата в името на честта се корени в
законите на асирийците и на Ха-мурапи30 от преди почти две хиляди
години пред Христа, според които целомъдрието на жената е
притежание на семейството й. Тези закони произхождат от суровата
злопаметна пустиня и са характерни за всички арабски страни от
региона, независимо от вярата. Заради „опозоряване“ на семейството
си днес християнките намират смъртта си толкова често, колкото и
мюсюлманките.

По две причини Йордания прави и невъзможното, за да опази мръсната

си тайна далеч от хорските уши. И се справя доста добре. Първата е -
за да не накърни пред Близкия изток и пред света имиджа си на
модерна демократична държава. Западняците възприемат убийствата
в името на честта като екзотичен, почти невероятен антропологичен
феномен, присъщ само на някои изолирани, все още примитивни
общества - нещо подобно на лова на глави в Нова Гвинея. Докато пиша
това (седемнадесети май две хиляди и втора година), във вестник Ню
Йорк Таймс и в интернет попаднах на дълга история за жена от селце
с примитивни порядки в „безплодните северозападни земи“ на
Пакистан, близо до афганската граница, която била осъдена на смърт
чрез замеряне с камъни, защото деверът й я изнасилил. Или както
Таймс пишеше: една жертва на „суровите ислямски закони в
Пакистан“. Йордания не желае да се свързва в медийното съзнание с
тези назадничави, мрачни култури.

Втората причина е реалният страх, защото темата е бомба със

закъснител и фитилът й може да се възпламе-ни от общественото
негодувание срещу тази практика. И така, Йордания възпрепятства
подобни истории за убийства в името на честта да стигат до медиите.
Прокрадват се бегли намеци за подчиненото положение на жените.
В деня, когато Таймс публикува историята за тази пакистанка, се появи
кратичко съобщение за Туджан файсал -единствената жена, избирана
някога в йорданския парламент, която бе изпратена в затвора заради
изказвания срещу корупцията на правителството, фактът, че тя
е първата и единствена жена в тази мъжка институция сам по себе си
красноречиво потвърждаваше потисничеството на жените!

***
И така, Йордания продължава да отказва да обсъжда тези въпроси, а
властите не желаят да изнесат точна статистика и информация за
днешните престъпления в името на честта. Според някои чиновници
от правителството двадесет и пет процента от ежегодните убийства са
престъпления в името на честта, но други се опитват да изкарат,

че става въпрос едва за около двадесет и пет жени на година. През

хиляда деветстотин деветдесет и девета година шефът на
Националната сигурност, генерал майор Тхахер фауаз, обяви
престъпленията в Йордания: всичко на всичко шестдесет и една
хиляди петстотин двадесет и три - от тях пет хиляди сто седемдесет и
три бяха класифицирани като умишлени (понеже престъпленията в
името на честта се смятат за дребно провинение, те не влизат в тази
бройка), две хиляди двеста четиридесет и осем, свързани с наркотици,
и останалите петдесет и четири хиляди сто и две бяха окачествени или
като обири (в зависимост от характера на нарушението понякога се
приема като углавно престъпление), физически тормоз и побой
(обикновено семейно насилие, в което жертвата е жената) или като
неморални действия. Престъпленията в името на честта,
изнасилванията, блудството и всички други форми на застрашена
женска чест спадат към списъка на неморалните действия.

Въз основа на тези цифри става ясно колко много повече от двадесет и
пет жени ежегодно намират смъртта си заради опетнена чест.
Очевидно е също, че официалната статистика разкрива само малък
процент от престъпленията в името на честта. Правителството
предпочита да укрива истината, вместо да се изправи лице в лице
с неудобството от толкова големи цифри. Освен това, ако се
публикуват истинските данни и излязат наяве, западните правителства
и организациите за защита на човешките права ще подложат
правителството на огромен натиск да спре тези престъпления. Но
очевидно йорданското правителство съумява да се преструва, че
подобни неща не се случват, а пък западните правителства избягват
да се намесват в традициите на другите страни.

През хиляда деветстотин деветдесет и осма година ООН скромно

изчисли, че ежегодно убиват над пет хиляди жени в името на честта:
хиляда в Пакистан и Афганистан, около четиристотин в Йемен,
петдесет в Ливан, хиляда в Египет, а останалите около две хиляди
петстотин и петдесет на Западния бряг, в ивицата Газа и
Йордания. Имайки предвид, че йорданското население е по-
многобройно от населението на Западния бряг и Газа взети заедно, не е
трудно да заключим, че по-голямата част от тези две хиляди петстотин
и петдесет жени са живели в Йордания.

Два члена от йорданското наказателно законодателство допускат тези

убийства и защитават убийците. Член триста и четиридесети
освобождава от наказание онези, които са убили роднини от женски
пол, заловени да прелюбодействат, и намалява присъдата на онези,
които са убили роднини от женски пол, хванати в ситуация на
прелюбодеяние (например да разговарят с непознат). Член деветдесет
и осми смекчава присъдата на извършителя на престъпление, когато,
поради сериозно провинение от страна на жертвата, е действал „под
влияние на гнева“. Дори само слухът или подозрението за неморално
държание на жената се смята за сериозно провинение и всички
извършители на престъпления в името на честта твърдят, че са
действали „под влияние на гнева“. Така споменатите закони
предоставят на мъжете свободата да убият роднините си от женски пол
дори само ако ги подозират в неморално поведение. Повечето мъже
сами се предават на полицията непосредствено след убийството на
жена-роднина, а семейството ги освобождава под гаранция, до-като
чакат процеса; времето, прекарано под гаранция, се зачита за време,
прекарано като осъден. Мъжете, които нямат късмета да излязат под
гаранция - най-често поради финансови причини - стоят по-малко от
три месеца в затвора, а там се отнасят с тях като с богове.
Понеже убийството в името на честта се квалифицира като дребно
престъпление, неосвободените виновници се отървават с кратки
присъди - от три месеца до към две години.

Активисти обаче започват да разместват някои пластове в Йордания и

разбунват духовете. Сегашните защитници на женските и човешките
права в Йордания са смесена група - чужденци, но и доста модерни,
образовани йорданци, учили в чужбина. Най-често намират начин
да „говорят открито“ потомци на богати и влиятелни фамилии.
Проблемът привлича и вниманието на редица млади студенти в
университетите. Повечето от подписките и петициите за премахване на
законите, закрилящи убийствата в името на честта, са дело именно на
студентите - обещаващ знак, че мнозина от по-младите, образовани
йорданци искат тази установена практика да се премахне.

Според активистите, борещи се за отмяната на член триста и

четиридесети, повечето жертви са невинни жени. Редица убийства в
името на честта се основават на подозрение или слух, а често са
практикувани и от финансови съображения, например за наследство.
Активистите наричат тези престъпления основно нарушение на
човешките права и от хиляда деветстотин деветдесет и осма година се
опитват да премахнат законите, които допускат прилагането им.
Държавни и медицински власти потвърждават, че приблизително
деветдесет процента от жертвите на престъпленията в името на честта
не са имали сексуални отношения или са невинни - просто са
били обвинени на базата на слухове. Тези престъпления не привличат
международното внимание, макар че от началото на деветдесетте
години журналистка от Йордания Таймс, седмичник на английски език,
който излиза в Йордания, зае смела позиция срещу тези примитивни
обичаи и с риск за живота си започна да прави репортажи за
престъпленията. Те са не само смразяващи, но и разкриха, че
престъпленията в името на честта са във възход.

През месец август хиляда деветстотин деветдесет и седма година

Негово кралско височество престолонаследникът принц Хасан, в опит
да насочи вниманието към престъплението, изтъкна, че
престъпленията в името на честта оглавяват списъка на извършените в
Йордания убийства. Първоначално се смяташе, че ако престъпленията
се огласят публично, броят им ще намалее драстично, защото това ще
подтикне жените към покорство поради страх. Откакто се даде
гласност на тези престъпления, се отключиха някои реакции. Редица
жени, а и някои мъже, възмутени, макар и не шокирани, започнаха
да настояват член триста и четиридесети и член деветдесет и осми да
бъдат премахнати или поне поправени. През хиляда деветстотин
деветдесет и осма година се стигна до продължителни обществени
дебати и най-сетне Националното събрание прие проект за отмяната
им. За премахването им се обявиха и кралските особи. Същата година
йорданската Национална комисия за жените, ръководена от Нейно
кралско височество принцеса Басма, внесе в Националното събрание
проектозакон, който да отмени и замени споменатите членове. В
допълнение на предложението група от единадесет йорданци
организира и кампания и събра около петнадесет хиляди подписа чрез
седемстотин и тринадесет петиции за отмяната на въпросните членове,
както и на някои други закони, дискриминиращи жените.

Крал Абдулла застана на страната на жените: той оповести публично

пълната си подкрепа по въпроса за групите на жените и организациите
за женски права и разпореди на министър-председателя Абдур Рауф С.
Рауабда да коригира всички закони, които „дискриминират жените и
им налагат несправедливи наказания“. Националното събрание
отхвърли проекта - не веднъж, а два пъти.

Проектът бе обречен на провал, защото партията за Фронт ислямско

действие (ФИД) има мнозинство в Долната камара и отказа публично
да отмени или да коригира член триста и четиридесети и член
деветдесет и осми с мотива, че Министерският съвет се опитва да
разврати обществения морал и да насади западните ценности в
йорданската консервативна култура, за да укроти международните
правозащитни организации. Генералният секретар на ФИД Абдул
Латиф Арабиа обвини инициаторите на кампаниите за реформи, че
целят да деморализират йорданското общество, а Западът използва
женския въпрос, за да подтикне арабките да захвърлят честта и
ценностите си и да започнат да се държат като животни.

Толкова за йорданската демократична система или за почтените усилия

на кралското семейство, опълчило се срещу волята на Парламента.
Кралската фамилия, особено кралят и кралицата, имат главно
представителна функция. Работата им е да създават на страната
модерен имидж и те се справят блестящо със задълженията си.
И кралица Рания, и кралицата майка Нур демонстрираха лидерски
качества; кралица Нур спонсорира няколко центъра за обучение по
занаяти, за да допринесе жените да получат минимална финансова
независимост. Въздействието им върху женските права обаче е силно
ограничено. Те наистина нямат никакво влияние върху законите на
страната. Контролира ги единствено Националното събрание, а
мнозинството от членовете му са праволинейни мюсюлмани, които
стриктно се придържат към древните принципи.

През месец август хиляда деветстотин деветдесет и девета година,

същата година, когато Парламентът за втори път отхвърли проекта за
поправките по член триста и четиридесети, именно Арабиа поиска
промяна, щом въпросът засегна и икономическата реформа. Той
обвини „влиятелните сили в Йордания“, че са враждебни
към демокрацията и свободата и гледат само собствените си интереси.
Така остави впечатлението, че всякаква промяна в законите, отнасящи
се до жените, или в законите, ограничаващи женските права, ще бъдат
пагубни за моралното здание на йорданското общество, докато
промяната, предприета от правителството, в която и да е друга област,
би била крачка в правилната посока.

Йордания има много по-богата история на борбата за женски права от

която и да било арабска страна, но пък останалите арабски държави не
се опитват да се изкарат демократични. Йорданското Национално
събрание се стреми да пренебрегне факта, че, за да съществува
демократично общество, правителствената институция трябва да
разбира от либерализъм. Повечето членове на кралската фамилия,
включително крал Абдулла, действително изразиха публично
неодобрението и възмущението си от престъпленията в името на
честта, ала Парламентът, който претендира, че е гласът на народа, а
всъщност е гласът на мъжете, продължава да се противопоставя на
всякакви предложения за поправка на йорданските наказателни закони
в защита на жените.

През месец ноември двехилядната година двадесет държави,

включително Йордания, се въздържаха да подпишат
проекторезолюция на ООН, осъждаща престъпленията в името на
честта. Общото събрание на ООН поиска премахването на всички
форми на насилие и престъпления срещу жени и проекторезолюцията
потвърди, че всички форми на насилие срещу жени са сериозно
нарушаване на правата на жените и момичетата. За нещастие
постоянният представител на Йордания, Негово кралско височество
принц Зайд Бин Раад, се опита да вмъкне уточнението „предварително
планирани“ преди думите „престъпления в името на честта“. Това
обаче обезсмисляше като цяло целта на резолюцията, понеже
повечето „престъпления в името на честта“ обикновено се извършват
„под влияние на гнева“. Ако уточнението беше прокарано, Йордания
щеше да подпише проекторезолюция, но това нямаше да изкорени
практиката, която трябваше да спре.

През последните петдесет години Йордания попадна в парадоксално

положение. В усилията си да привлече чуждестранна помощ, чужди
бизнес инвестиции и да развие туризъм, тя се опитва да се представи
за модерна, либерална и демократична страна и даде публично
определени свободи за жените. Йордания е известна като една от най-
малко потисническите мюсюлмански държави и сред първите, дали
право на жената да гласува. По закон на жените е позволено да следват,
да карат кола, да работят и в момента Националното събрание обсъжда
възможността да им разреши да притежават паспорти и да пътуват без
писмено съгласие на най-възрастния мъж в семейството. За повечето
йордански жени обаче не се е променило почти нищо. „Законът“ на
мъжете в семейството не им позволява да се възползват от редица
права, така че изброените „промени“ и „модернизации“ са
чиста формалност.

Несправедливостта срещу жените е очевидна във всички сфери на

йорданския живот, включително в гражданските закони, законите за
попечителство над деца, законите за наследство, разводите, както и по
отношение на физическия и психическия тормоз. Жените в Йордания
живеят зад паравана на страха, буквално в ежедневна заплаха от
насилствена смърт - като надвиснал меч над главите им. И досега
международната общност не забелязва тези неправди. Поколения жени
- млади и стари - продължават да страдат мълчаливо.

Броят на престъпленията в името на честта в Йордания нараства, което

не е чудно, защото жените попадат под разпоредбите на абсурдния
параграф двадесет и две. Според твърденията на правителството
правата им се увеличават и жените започват да вярват, че могат да
изразят вижданията си, да работят, да карат кола, да следват.

Опитат ли се обаче да приложат на практика някое от тези „права“, се

озовават пред смъртна заплаха, ако тези „права“ нарушават волята на
семейството. Поради поскъпването на живота мнозина жени са
принудени да работят. Звучи добре. Но дори да се захванат с някоя от
позволените за тях професии - например медицински сестри, си
навличат отправяните обикновено към сестрите нападки,
продиктувани от мъжкия арабски начин на мислене, че са
„развратници“, понеже докосват или гледат мъже, които не са напълно
облечени. Благодарение на наказателния закон, който защитава и
насърчава мъжете да извършват престъпления в името на честта,
редица невинни жени стават жертва агнец на обещанията за
свобода: мъжете ги убиват, а убийците са приветствани като герои,
понеже са опазили семейната си чест.

Борбата за права и свобода за жените в Йордания навярно ще

продължи много поколения, защото на жените им предстои да счупят
веригите на вековния патриархат, които ги оковават. Дори при
навлизането на новото хилядолетие йорданският Парламент, наред с
правителствата на повечето арабски държави, продължават да
възхваляват и непреклонно да защитават остарялото мъжко
шовинистично отношение към жените и техните права. През август
две хиляди и първа година бившият министър на правосъдието на
Йордания Абдул Карим Дугми посрещна с усмивка въпрос за убийства
в името на честта по повод изнасилване и заяви: „Всички жени, убити
в името на честта, са проститутки. Вярвам, че проститутките
заслужават да умрат.“
СБОГОМ

Сега, от дистанцията на хиляди километри и на различни култури,

виждам колко много време ще отнеме, докато се променят подобни
остарели вярвания. Опитвам се да живея свободен живот и да му се
наслаждавам, ала чувствам, че умът и тялото ми носят белега на
миналото. Говоря открито от чужбина и присъединявам гласа си
към борбата на йорданските жени, но аз самата все още се боря с
табутата, на които всички в арабската култура сме научени по
рождение.

Продължавам да чувам същия шепот на пустинята, който чуват братята

ми. Не спира да ме спохожда гласът на мама и на лелите ми,
втълпявайки ми неспирно, както през цялото ми детство: „Жената е
като чаша - пият ли от нея, никой няма да я поиска... Жената е като
стъкло -счупи ли се веднъж, не може да се поправи.“ Гледам
по улиците хората, свободни и открити в обичта си: държат се за ръце,
прегръщат се и се целуват и понякога се улавям да мисля „това е
нередно и срамно“. И все пак копнея да съм свободна и това да ме
прави спокойна. Мъжът в живота ми все ми повтаря колко е тъжно, че
са ме научили да изпитвам такава резервираност към нещо
толкова красиво, но в арабската традиция любовта не се свързва
с нищо красиво - тя е въпрос на контрол. Това е част от културния и
емоционален багаж, който нося от много време.

Връщам се назад в миналото и съвсем лесно виждам допуснатите

грешки, всички подробности, за които съм била сляпа, защото
всъщност живях в тях. Сега прекарвам часове наред в спомени за
такива моменти и си казвам „само ако бяхме“, „трябваше да“,
„можехме да“; питам се дали Далия нямаше още да е жива, ако бяхме
постъпили по друг начин. Сега си давам сметка, че наивността ни,
емоциите и идеализмът ни доведоха до задънена улица. След години
самобичуване заради смъртта й разбирам, че дори да бяхме постъпили
по друг начин, вероятността накрая да разкрият тайната ни е била
доста голяма. Съзнавам и друго: докато убийствата в името на честта
са позволени в Йордания, никоя жена не е в безопасност.
Ежегодно убиват законно хиляди жени поради причини, нечувани в
западните страни. Да загубя духовната си сестра заради подобна
варварска практика ме разгневява и наранява, но в крайна сметка ме
зареди със смелост да хвана писалката и да изоблича тези архаични
традиции. При подготовката си на този ръкопис съживих всички онези
моменти и знам, че ще продължа да помня, да обичам и ценя краткото
време, през което Далия бе част от живота ми. Тя наистина беше
забележителна жена - посмела, отколкото съм се надявала някога да
бъда аз. Имаше куража да последва сърцето си и да живее според
вярата си. Плати с живота си, защото преследваше надеждата си за
свобода. Убиха я заради най-невинния общочовешки порив - искаше
да обича и да бъде обичана.

Винаги съм вярвала, че ще прекараме живота си заедно, представях си

как като съседки и най-добри приятелки ще отгледаме децата си
заедно, ще приготвяме заедно вечеря. Не съм допускала, че времето ми
с нея ще е така кратко, а животът ми ще поеме в съвършено нова
посока. Разбирах обаче едно: тя ми завеща мисия. Длъжна съм да
поема тази задача: обещах да постигна тази цел. Длъжна съм да
намеря начин да изоблича престъпленията в името на честта такива,
каквито са в действителност-узаконени убийства; длъжна съм да
разчупя официалния йордански кодекс на мълчанието и да намеря
начин да накарам света да чуе потискания зов на арабските жени за
справедливост и свобода.

Борбата ми продължава, водя я далеч от Йордания.

Все още имам йордански паспорт, така че официално мога да се върна.

Копнея да видя мама. Ако се върна обаче, напълно съм убедена, че
баща ми и братята ми без колебание ще ме осъдят на убийство в името
на честта. След смъртта на Далия не спираха да ми повтарят
мантрата си: „Ако имаш гнила ябълка на клона си, откъсни я, преди да
развали и останалите“. За тях Далия бе гнила ябълка и те я откъснаха,
преди да опетни още повече името им. Дори да се върнех девствена в
Йордания, вече бях обезчестила семейството с бягството си. Проявих
неуважение към тях и към правилата им. Щеше да се наложи да ме
убият, за да запазят самоуважението си; трябваше да откъснат гнилата
ябълка от семейство си.

***

От позицията на дисидент и емигрант за няколко години направих

Гърция свой дом и днес - в друга страна, чието име не мога да разкрия
- повечето ми приятели са гърци, а не йорданци, защото още се
страхувам да имам приятели араби, които може да се противопоставят
на действията ми. Трудно ми беше да се справя - в Гърция работех
странни и тежки работи, каквото ми паднеше -обикновено много ниско
платена работа, а по-голяма част от парите отидоха за разходи по
интернет кафенетата, където използвах компютър, за да напиша тази
книга. Поставих си нови цели: да продължа образованието си и
да следвам право - винаги съм искала да го направя. Това ще ми
осигури по-добри възможности да отмъстя за Далия, както се заклех в
деня, когато умря.

Моята книга е началото. Думите ми сами по себе си няма да променят

случилото се, но се надявам да осветлят онова, което векове наред е
било обвито в мистерия и мрак. Дано наред с разрастващата се
дейност на активистите в Йордания, макар и постоянно
възпрепятствана и

потискана, тя да се окаже следващата положителна стъпка към

изкореняването на тези престъпления. Майкъл напусна войската и все
още е в Йордания; активно се е ангажирал с каузата и помага на други
жени, излагайки се на огромен риск. Завинаги ще остане мой съюзник
в тази битка; дължа му повече, отколкото думите са в състояние да
изразят. Моля се, който прочете тази книга и чуе словата, които успях
да намеря, да даде гласност на гнева си, както сторих аз тук.

***

По-надолу ще опиша няколко престъпления в името на честта,

извършени наскоро в Йордания. Всички са публикувани в Йордания
Таймс от журналистка, която се ползва с голямо доверие, и намери
кураж да прегърне тази кауза. Избрах няколко истории като
доказателство, че престъпленията в името на честта нямат нищо общо
с определена възрастова група, религиозна секта или географски район
на страната. Жертвите на престъпления в името на честта са жени и
млади момичета с всякакво обществено положение. Но нещо
обединява тези жени: всички са убити от мъж от семейството им.

Един ден през месец май хиляда деветстотин деветдесет и четвърта

година тридесет и двегодишният брат на Кифая, шестнадесетгодишно
йорданско момиче, я завързва за стол, дава й чаша вода, заповядва й да
произнесе някаква ислямска молитва и й прерязва гърлото.
После изтичва на улицата, размахвайки окървавения нож, и крещи:
„Убих сестра си, за да очистя доброто си име.“ Един от другите братя е
изнасилил Кифая.

През месец октомври хиляда деветстотин деветдесет и осма година

Хадиджа, двадесетгодишна Йорданка, бяга от вкъщи и семейството й
съобщава за изчезването й. Седмица по-късно полицията я намира и я
изпраща на преглед, за да се установи дали още е девствена -
стандартна процедура при случай на изчезнала жена. Оказва се
девствена и я предават на грижите на баща й. Той я завежда в
пустинята, четири пъти я пробожда в гърдите и прерязва гърлото й.
После се предава на полицията. Все още стиска окървавения нож и
заявява, че с него е убил дъщеря си и е опазил честта си.

Лина, двадесетгодишно йорданско момиче, забременява, след като

съсед я изнасилва. В семейството забелязват бременността й и решават
да я убият. На двадесет и четвърти септември брат й я отвежда на
близкото футболно игрище, притежание на йорданската фосфодобивна
компания, паркира колата и й казва да слезе. После неколкократно я
удря по главата с камък, изважда нож, прерязва гърлото и разпаря
стомаха й, оставя я да лежи край пътя и се прибира. Семейството му го
посреща като герой. Скоро го пускат под гаранция, а роднините му
осигуряват бял жребец, на който да язди към вкъщи. Осъден е на три
месеца затвор, но незабавно е освободен, защото до насрочване на
делото това време вече е изтекло, независимо че той го е прекарал
пуснат под гаранция.
Същия месец четиридесет и три годишен мъж убива две от сестрите
си: два пъти е прострелял в тила Кифая, на двадесет и три години, и
пет пъти е прострелял в главата и гърдите Надия, на тридесет и две. И
двете са убити в дома си в Аман, понеже братът ги заподозрял в
неморално поведение. Според жена от квартала, пожелала анонимност,
Надия и Кифая са се ползвали с добро име, но братята им били
криминално проявени. По думите на друг съсед братът навярно е убил
сестрите си, за да сложи ръка върху полагаемото им се наследствено
имущество и пари.

През месец юни хиляда деветстотин деветдесет и шеста година

двадесет и седемгодишен мъж вижда двадесет и петгодишната си
сестра Нофа заедно с двама нейни приятели в ресторант „Лайли
заман“. Насила я издърпва от масата и я прострелва седем пъти в
главата и гърдите, предизвиквайки паника в ресторанта. Изчаква
полицията и се предава с твърдението, че я е убил, за да
опази семейната чест.

През март хиляда деветстотин деветдесет и седма година мъж убива

петнадесетгодишната си дъщеря, като й разбива главата с голям камък,
понеже я заподозрял във връзка със съседа. Според обясненията му в
полицията бил я попитал, но тя отрекла да има неморална връзка
с когото и да било: той обаче я убил, защото не й повярвал. Съдебно-
медицинският преглед установява, че никога не е имала сексуален
контакт.

Отново през март същата година двадесет и петгодишна омъжена

бременна жена от град Ирбид е застреляна от брат си. Семейството й
открива, че е имала връзка със съпруга си преди сватбата и подтиква
сина си да убие омъжената си сестра, за да опази семейната чест.
Била женена от три месеца, а бременна - от два.

През юни хиляда деветстотин деветдесет и седма година тридесет и

четиригодишен египетски гражданин изнасилва осемнадесетгодишно
йорданско момиче. Съгласно закона, задържат и двамата в затвора
Кафкафа, за да опазят живота им. Директорът на затвора
принуждава мъжа да се ожени за жертвата като наказание за това, че я
е изнасилил. Две седмици след инцидента ги освобождават без
никакви усложнения от ареста. По-късно баща й застрелва и двамата.
Обяснението: убил ги, за да опази честта си и защото той и
семейството намират дъщерята виновна за изнасилването, понеже е
познавала египтянина, който работел в квартала.

През месец септември хиляда деветстотин деветдесет и пета година

осемнайсетгодишната Субхие не се подчинява на волята на чичо си и
се омъжва за двадесет и една годишен мюсюлманин - мъжа, когото
обича. По указания на чичото две седмици след брака
петнадесетгодишният й брат отива в дома й, след като съпругът й
излязъл за работа, и я прострелва пет пъти в главата и
гърдите. Веднага се предава, като казва, че е опазил семейната чест.

Един ден през февруари двехилядната година четиринадесетгодишно

момиче говори вкъщи по телефона. Тринадесетгодишният й брат я
удушава с телефонния кабел. Признава, че я е убил: на полицията
казва, че е било престъпление в името на честта, защото говорела с
мъж.

Смъртта на Далия никога не стигна до страниците на вестниците.

ПОСВЕЩЕНИЕ

Скъпа моя Далия, през твоя кратък живот ме караше да се смея и да

плача. Успя да докоснеш душата ми и да станеш част от мен завинаги,
а смъртта ти ми даде цел, за да продължа да живея. Пиша тази книга в
твоя памет и се моля Господ да те пази и да те прави щастлива,
докато се срещнем отново. Дотогава, я газелле, знам, че духът ти ще ми
дава сили, споменът за теб ще ме утешава и винаги ще останеш
специална част от живота ми.
БЕЛЕЖКИ

1. Набатея (III в. пр. Хр. - 106 г. сл. Хр.)- царство на група арабски
племена със столица Петра. След като римляните го покоряват, става
римска провинция.

2. Планината Небо - по-скоро хълм на тридесетина километра от

Аман, откъдето се открива великолепна гледка към долината на река
Йордан. Според легендата оттук на Мойсей е била показана
Обетованата земя, а по-късно е бил и погребан на това място.

3. Уади - сухи долини в пустините на Арабия и Северна Африка,

чиито дъна периодически или временно се изпълват с вода след
проливни дъждове.

4. Тамуди - древен арабски народ, споменат през 715 г. пр. Хр. в

асирийски хроники, в гръцки и римски географски съчинения.

5. За ортодоксалната мюсюлманка е задължително да покрива

главата си дори вкъщи. Да си спомним наскоро прокарания във
франция закон против забрадките на мюсюлманките като религиозен
символ.

6. Шармута (ар.) - проститутка, пропаднала жена.

7. Харам на арабски означава забранен, неприкосновен, свещено

място; святост; табу; жена. Производното харим означава женската
половина на дома.

8. Убийството на новородени момиченца е традиция от

преди исляма. В интерес на истината и Пророка, и Корана го
забраняват.

9. Обрязването на жени не е задължителен ритуал според исляма.

Придържането към него е въпрос на тълкуване на някои религиозни
текстове.
10. Акаба - град в южна Йордания, на брега на Арабския
залив (Червено море).

11. Типичната арабска къща обикновено има формата на буква „П“,

като във вътрешното пространство се излиза от всяко помещение. В
този вътрешен двор преминава голяма част от живота на семейството.

12. В различните мюсюлмански страни наименованията и моделът на

връхната дреха, която жената е задължена да носи, са различни, но
целта им е една: възможно по-сигурно да прикрие какво има под нея.

13. Сура „Жените“, стих 34. Цитат по академичния превод на проф.

Цветан Теофанов от арабски, изд. „Тайба ал-хайрия“. 1997.

14. Според ислямската традиция „спуснати“, „низпослани“.

15. Град Ясриб- център на голям земеделски оазис на 400 км северно

от Мека, впоследствие наречен „Мадинат-ан-наби“ -Градът на
Пророка, или както е известен днес Медина.

16. Става въпрос за Палестина. Държавата Израел е основана през

1947 г.

17. Ибада означава богослужение, изразяващо се в съблюдаване на

обредите; тъй наречените „външни форми на богопо-читание“.

18. Шахид (мн.ч. шухада) означава пожертвал се за вярата, загинал с

мъченическа смърт. Според ислямските норми това му отрежда място
в рая, където ще попадне, без да изпита мъченията в гроба и в
мюсюлманското чистилище.

19. Муамалат означава духовна практика.

20. Муджтахид - учен-богослов, който е оторизиран да

взема самостоятелни решения по важни въпроси на мюсюлманското
право.

21. Сура „Жените“, стих 144; превод проф. Цветан Теофанов.

22. Сура „Жените“, стих 89; превод проф. Цветан Теофанов.

23. Сура „Жените“, стих 76; превод проф. Цветан Теофанов.

24. Ахл-ал-китаб - буквално „хора на Писанието“, тоест на Библията.

25. Сахра означава вечеринка, време за бодърстване.

26. Хабиби (ар.) - любими мой.

27. Ин ша-Аллах (ар.) - буквално „ако Господу е угодно“; дано; да се

надяваме. Много популярен израз, който съпътства почти всяка фраза.

28. Традиционните арабски къщи са с плосък покрив - прилича на

тераса с високи ограждения. Преди масовото нахлуване на климатици
ге през горещите месеци цялото семейство е спяло нощем там.

29. Сидди - диаликтна форма на сейид - господин.

30. Хамурапи - цар на Вавилон от 1792-50 г. пр. Хр.; политик

и пълководеп, подчинил голяма част от Месопотамия и Аси-рия.

Норма Хури

ПОРУГАНА ЧЕСТ

(ЛЮБОВ И СМЪРТ В СЪВРЕМЕННА ЙОРДАНИЯ)

Йорданска, I издание

Превела от английски: Цветелина Пулева Редактор: Ганка Петкова

Художник на корицата: Борис Драголов

формат 16/56/84 Печ. коли: 12

ИК „ЕМАС“,

1000 София, пл. „Славейков“ 11 Печат „Балкан прес“ АД