VINNARNA

(Björnstad #3)
Copyright © Fredrik Backman, 2021
Published by agreement with Salomonsson Agency

© Любомир Гиздов, превод от шведски

© Дамян Дамянов, художник на корицата

© Сиела Норма АД
София • 2023

ISBN: 978-954-28-4006-0

СЪДЪРЖАНИЕ
1. Приказки 8
2. Бури 9
 3. Пожарникари 16
4. Диваци 25
5. Акушерки 28
6. Супергерои 35
7. Деца 38
8. Ловци 48
9. Майки 57
10. Прелетни птици 66
11. Флагщоци 73
12. Покриви 75
13. Крале 82
14. Шоколадови топчета 83
15. Оръжия 92
16. Насилие 94
17. Смърт 103
18. Мрак 114
19. Викове 122
20. Котки 125
21. Имена 134
22. Загуби 139
23. Сестри 152
24. Мечти 161
25. Клишета 165
26. Слухове 175
27. Бащи 183
28. Божи хора 194
29. Хокеисти 196
30. Пеперуди 207
31. Съдомиялни 209
32. Омраза 221
33. Завръщащи се 227
34. Състезатели 236
35. Скривалища 247
 36. Мускули 248
37. Магарета 257
38. Радикализации 269
39. Дупки от куршуми 274
40. Заплахи 276
41. Кавги 279
42. Вратари 288
43. Братя 293
44. Вълци 299
45. Гнезда на оси 306
46. Слуги 316
47. Воини 321
48. Крадци 327
49. Скришни пушачи 334
50. Семейства 344
51. Истини 351
52. Мигове 354
53. Снимки 366
54. Лъжи 367
55. Ревове 370
56. Съотборници 372
57. Адове 377
58. Изстрели 384
59. Младежи 394
60. Таланти 402
61. Дим 411
62. Идиоти 416
63. Кланици 425
64. Тропане 439
65. Градски 443
66. Разочарования 448
67. Любовни истории 455
68. Врагове 461
 69. Лидери 470
70. Играчи 484
71. Убийци 489
72. Къмпингуващи 493
73. Драскотини 502
74. Шансове 504
75. Филии с конфитюр 505
76. Заобиколни пътища 509
77. Гърбове 511
78. Отборни кучета 517
79. Плач 522
80. Тупкане 526
81. Предупреждения 528
82. Кънки 533
83. Провокации 539
84. Адвокати 544
85. Сърца 552
86. Кръв 561
87. Печалби 566
88. Хулигани 568
89. Истини 570
90. Наследства 579
91. Следи 583
92. Острови 591
93. Изкупителни жертви 596
94. Жени 600
95. Песни 606
96. Факли 611
97. Извършители 622
98. Камъни 632
99. Жертви 635
100. Чаши за сок 646
101. Гробове 648
 102. Бестита 660
103. Въпроси 670
104. Разкаяния 671
105. Дървета 685
Благодарности от автора 708

На теб, който говориш твърде много и пееш твърде силно,

плачеш твърде често и обичаш нещо в този живот повече,
отколкото би трябвало.

1
Приказки

В сички, които познавахме Бенямин Ович, особено ние, които го

познавахме достатъчно добре, че да го наричаме просто Бени,
дълбоко в сърцата си знаехме, че той не е от хората, за които ще има
щастлив край.
И все пак се надявахме, разбира се. Божичко, как се надявахме.
Наивните мечти са последната защитна линия на любовта, затова
някак си винаги успяваме да си втълпим, че тъкмо тези, които
обичаме, няма да бъдат сполетени от ужасяващи трагедии. Че тъкмо
нашите хора ще избягат от съдбата си. Заради тях мечтаем за вечен
живот, искаме да имаме суперсили и опитваме да изобретяваме
машини на времето. Надяваме се, божичко, как се надяваме.
Но истината е, че приказките за момчета като Бени почти никога не
завършват с остаряването им. Техните истории не са дълги, те не
умират мирно в старчески домове, положили глави върху меки
възглавници.
Момчета като Бени умират млади. Умират насилствено.
 2
Бури

„Д авай по-просто.“ Това е обичаен съвет както в хокея, така и в

живота. Не прави нещата по-сложни, отколкото трябва да
бъдат, не мисли твърде много, а най-добре изобщо. Може би това би
следвало да важи и за истории като тази, защото тя не би трябвало да
отнеме много време, все пак започва сега и свършва след по-малко от
две седмици, а какво толкова би могло да се случи в два хокейни града
през това време?
Не кой знае какво, разбира се.
Единствено всичко.
Проблемът както с хокея, така и с живота е именно, че простите
мигове са редки. А останалите до един представляват борба. Тази
история не започва днес, тя продължава вече две години, защото
тогава Мая Андершон си тръгна оттук. Напусна Бьорнстад и мина
през Хед по пътя си на юг. Двете горски общности са разположени
толкова близо една до друга и толкова далеч от всичко останало, че за
нея преместването беше като да емигрира. Един ден Мая ще изпее, че
хората, които израстват толкова близо до дивата природа, може би
носят дивото в себе си, което ще бъде едновременно меко казано и
преувеличено, както е с почти всичко, което се казва за нас. Но ако ни
дойдеш на гости, объркаш се и вземеш че влезеш в кръчма „Кожуха“ и
съумееш да не си изпатиш, като я попиташ на колко години е, или я
помолиш за шибан резен лимон в питието си, то Рамона, която стои на
бара, ще ти каже нещо важно: „Тук, в гората, хората са по-зависими
едни от други, отколкото са в големите градове. Тук сме свързани,
независимо дали ни харесва, или не, ама така здраво сме свързани, че
ако някое копеле се обърне по-рязко насън, на някое друго копеле в
другия край на града ще му се разгащи ризата“.
Искаш ли да разбереш това място? Тогава трябва да разбереш
контекста му – как всичко и всички се дърпат едни други чрез
невидимите нишки на отношенията, лоялността и вината си: залата за
зимни спортове и фабриката, хокейният отбор и политиците,
класирането и парите, спортът и работните места, приятелите от
детинство и съотборниците, съседите, колегите и семействата. Това ни
сплотява и ни помага да оцеляваме, но също така ни подтиква да си
причиняваме ужасяващи неща. Рамона няма да ти разкаже всичко,
никой няма да го направи, но искаш ли да разбереш? Наистина да
разбереш? Тогава трябва да знаеш как се озовахме тук.
По време на едно парти през зимата преди две години и половина
Мая беше изнасилена от Кевин Ердал, най-добрия хокеист, когото
някой някога беше виждал по тези ширини. Разбира се, вече никой не
използва думата „изнасилване“, хората казват неща като „скандала“
или „случилото се“, или „ами... знаеш“. Всички се срамуват, никой не
може да забрави. Веригата от събития, която започна от онова парти,
завърши с политически решения, които пренасочиха пари от един
град към друг. Това от своя страна доведе до пролет и лято на
страховити предателства, а после до есен на омраза и зима на насилие.
Започна се с разправии в залата и завърши едва ли не с война по
улиците. Мъжете с черни якета, които полицаите наричат „хулигани“,
но които всички в Бьорнстад знаят просто като Групата, нападнаха
враговете си в Хед, а мъжете от Хед отвърнаха, като подпалиха
кръчмата „Кожуха“. Покрай жаждата си за отмъщение Групата изгуби
един от своите в автомобилна катастрофа – Видар, млад мъж, когото
обичаха повече от всичко. Това беше кулминацията, окончателното
последствие на години агресия. След това никой нямаше желание за
повече. Видар беше погребан, двама мъже от Хед влязоха в затвора и
между хулиганите, но и между градовете беше сключено примирие. И
до днес то не е било нарушавано, но изглежда все по-крехко и по-
крехко с всеки изминал ден.
Кевин и семейството му се преместиха и никога няма да се върнат,
никой не би го позволил. Целият Бьорнстад прави всичко възможно,
за да изтрие спомена за Кевин, и макар че никой не би го признал,
това стана много по-лесно, когато Мая също си събра багажа. Тя се
премести чак в столицата, записа се в музикално училище и почти се
превърна в друг човек, така че всички, които останаха, можеха да
говорят за „скандала“ все по-рядко, докато накрая той сякаш едва ли
не никога не се бе случил.
Бени Ович, който едно време беше най-добрият приятел на Кевин,
също си събра багажа. Неговият беше значително по-малко от този на
Мая, но пътуването му беше значително по-дълго. Тя замина някъде,
докато той просто замина. Тя търсеше отговори в светлината, а той в
мрака, тя в изкуството, а той на дъното на бутилката. И на двамата не
им се получи съвсем.
На мястото, което оставиха зад себе си, „Бьорнстад Хокей“ се беше
запътил към края си. В града, който винаги бе мечтал невъзможни
мечти, вече почти никой нямаше сили да мечтае. Петер Андершон,
бащата на Мая, подаде оставка като спортен директор и се отказа от
хокея като цяло. Спонсорите се преместиха и в общината дори се
обсъждаше да закрият целия клуб и да пренасочат всички ресурси и
субсидии към „Хед Хокей“. Всъщност „Бьорнстад“ беше спасен в
абсолютно последния момент от нови пари и упорити местни
бизнесмени. Новите чуждестранни собственици на фабриката гледаха
на клуба като начин да бъдат приети от местното население, а един
опортюнистичен политик на име Рихард Тео съзря възможност да
спечели нови гласове. Така точно навреме се изнамери точно толкова
капитал, колкото беше необходим, за да бъде предотвратен фалитът.
Същевременно с това старите членове на ръководството бяха
заменени, свикаха се събрания относно „търговската марка“ на клуба и
скоро с гордост беше представена новата декларация за „работа,
основана на ценности“. Разпратиха се брошури с призива: „Не е просто
лесно да се спонсорира „Бьорнстад Хокей“, така е редно!“. И противно
на очакванията, всичко се обърна – първо на ледената пързалка, после
и извън нея. Треньорът на „Бьорнстад“ Елисабет Сакел кандидатства
за треньорската позиция в по-голям клуб, но не я получи. Мястото
всъщност отиде за треньора на „Хед“, така че той напусна гората и взе
със себе си някои от най-добрите играчи на отбора. Изведнъж „Хед“
остана без лидери и скоро се закопа в същата дупка от интриги и
борби за власт, в която като че ли се оказват всички клубове в подобна
ситуация. През това време в „Бьорнстад“ Сакел изгради нов състав,
назначи млад мъж на име Бобо за помощник-треньор и събра отбор от
истински разбойници с шестнайсетгодишно момче на име Амат на
върха. Сега Амат вече е на осемнайсет и е голямата звезда на цялата
околност, без конкуренция. Такъв талант е, че цяла зима се говореше,
че ще участва в драфта в НХЛ и ще стане професионалист в Северна
Америка. Доминираше във всеки един мач през изминалия сезон,
докато не се контузи пролетта. Целият град е убеден, че ако това не се
беше случило, „Бьорнстад“ щеше да спечели първенството и да се
изкачи в горната дивизия. А ако „Хед“ за сметка на това по чудо не
бяха спечелили точки в последните си мачове, щяха да са последни и
да изпаднат.
Така че всичко, което ни се струваше толкова невероятно, когато Мая
и Бени си тръгнаха преди две години, сега изведнъж изглежда като
въпрос на време: зеленият град върви нагоре, а червеният надолу.
Като че ли всеки месец „Бьорнстад“ се сдобива с нови спонсори, а
„Хед“ остава с по-малко. Залата на „Бьорнстад“ е ремонтирана, а
покривът на залата на „Хед“ е пред срутване. Най-големите
работодатели в Бьорнстад, фабриката и магазинът за хранителни
стоки, отново назначават работна ръка. Най-големият работодател в
Хед, болницата, всяка година съкращава служители. Сега парите са в
Бьорнстад, тук са работните места, ние сме победителите.
Искаш ли да разбереш това? Тогава трябва да разбереш, че става
дума за нещо повече от географски карти. Отгоре изглеждаме просто
като две обикновени градчета в гората, а в очите на някои направо
села. Единственото, което всъщност разделя Бьорнстад и Хед, е
лъкатушещият между дърветата път. Той никак не изглежда дълъг, но
ако дойдеш тук и опиташ да го минеш пеша при минусови
температури и насрещен вятър, бързо научаваш, че не е шега работа. А
тук други температури и ветрове няма. Ние мразим Хед и Хед мразят
нас. Ако спечелим всички останали хокейни мачове през сезона, но
паднем от тях, годината ще ни се струва загубена. Не е достатъчно ние
да сме добре, трябва те да са прецакани, само тогава можем да бъдем
истински щастливи. „Бьорнстад“ играе със зелени екипи с мечка, а
„Хед“ с червени екипи с бик. Звучи просто, но заради цветовете е
невъзможно да се разбере къде свършва хокеят и къде започват всички
останали проблеми. В Бьорнстад няма нито една ограда, боядисана в
червено, а в Хед няма нито една, боядисана в зелено, независимо дали
собствениците се интересуват от хокей, или не, така че никой не знае
дали хокейните клубове са взели цветовете си от оградите, или
обратното. Дали омразата е родила клубовете, или клубовете са
родили омразата. Искаш ли да разбереш хокейните градове? Тогава
трябва да разбереш, че тук спортът е много повече от спорт.
А искаш ли да разбереш хората? Наистина да ги разбереш? Тогава
трябва да знаеш също така, че съвсем скоро ужасяващо природно
бедствие ще разруши неща, които обичаме. Защото може и да живеем
в хокейни градове, но на първо място сме горски хора. Заобиколени
сме от дървета, камъни и земя, която в продължение на хилядолетия е
била свидетел на появата и заличаването на най-различни видове.
Може да се преструваме на големи и силни, но не можем да се борим
със земята. Един ден тук започва да духа и през последвалата нощ
имаме чувството, че никога няма да спре.
Скоро Мая ще пее песни за нас, хората, които сме близо до дивата
природа отвън и отвътре. Ще пее, че мястото, където е израснала, е
дефинирано от трагедии – тези, които са ни сполетели, и тези, които
сме причинили. Ще пее за есента, когато гората се обърна срещу нас с
всички сили. Ще пее, че всички общности представляват сборът от
изборите си и че това, което ни сплотява, в крайна сметка са нашите
истории. Ще изпее:
Започна се с буря...
Това е най-страшната буря в околността от цяло едно поколение
насам. Може би казваме така за всяка буря, но тази е несравнима.
Говори се, че тази година снегът може да закъснее, но ветровете ще
подранят. Август завършва със задушлива жега, предвещаваща
злощастия, след което есента нахлува с шут и температурите пропадат
надолу. Природата около нас става непредвидима и агресивна, първи
го усещат ловците и кучетата, а скоро и всички останали. Забелязваме
предзнаменованията, но въпреки това бурята ни връхлита с такава
сила, че ни изкарва въздуха. Изтръгва дърветата с корените, изгася
небето, напада къщите и градовете ни като възрастен човек, който бие
дете. Вековни стволове се огъват, някога непоклатими като скали, сега
изведнъж се оказват не по-силни от тревички под подметката на
обувка. Вятърът бучи в ушите толкова силно, че можем единствено да
ги видим как падат, не и да ги чуем. В града ламарините и керемидите
се откъсват и политат тежко във въздуха като остри снаряди, насочени
към хората, които просто опитват да се приберат.
Гората пада по пътищата и накрая става невъзможно човек да се
измъкне, последвалото прекъсване на електрозахранването оставя
градовете слепи в нощта, а мобилните телефони работят само на
пресекулки. Всички, които успеят да се свържат с някого, когото
обичат, крещят едно и също в слушалката: „Стой си вкъщи, стой си
вкъщи!“.
Но един млад мъж от Бьорнстад кара паникьосано малка кола по
тесни пътища, за да стигне до болницата в Хед. Не смееше да излезе от
дома си, но не смееше и да остане там, бременната му съпруга седи до
него и е време, буря или не. Моли се на Бог като атеист в окоп, а тя
изкрещява, когато дървото се сгромолясва безмилостно върху капака,
металът се огъва и те политат напред. Никой не ги чува.

3
Пожарникари

И скаш ли да разбереш хората, които живеят в два хокейни града?

Наистина да ги разбереш? Тогава трябва да знаеш за най-лошите
неща, на които сме способни.

* * *
Вятърът не свисти над къщата в покрайнините на Хед, вятърът реве.
Засмуква фасадата, а подът трепери толкова силно, че червените
фланелки и знамена на „Хед Хокей“, окачени навсякъде по стените, се
поклащат. Впоследствие четирите деца в къщата ще казват, че са
имали чувството, че вселената се опитва да ги убие. Тес е най-
голямата, на седемнайсет, следват петнайсетгодишният Тобиас,
тринайсетгодишният Тед и седемгодишният Тюре. Изплашени са
също като всички деца, но са будни и в готовност, защото не са съвсем
като другите деца. Майка им е акушерка, а баща им пожарникар и
понякога това семейство сякаш функционира добре единствено в
кризисни ситуации. Веднага щом осъзнаха какво се задава, децата
излязоха на двора и прибраха люлките, катерушката и мебелите от
верандата, за да не влетят през прозореца, когато ги подхване вятърът.
Бащата Джони изтича да помогне на съседите надолу по улицата.
Майка им Хана се обади на всичките им познати, за да ги пита дали
имат нужда от нещо. Това означаваше много разговори, защото те като
че познават всички. И двамата са родени и са израснали в Хед, а тъй
като той работи в пожарната, а тя в болницата, в крайна сметка всички
знаят кои са. Това е техният град, децата им са се научили да карат
колело на същите обръщала между къщите като тях и са отгледани
според същите прости принципи: обичай семейството си, работи
здраво, радвай се, когато „Хед Хокей“ спечели мач, но се радвай още
повече, когато „Бьорнстад Хокей“ загуби. Помагай на хората, които
имат нужда от помощ, бъди добър съсед и никога не забравяй откъде
идваш. Родителите не учат децата си на последното, като им го казват,
а като го демонстрират. Учат ги, че хората може и да се карат за всичко,
но когато е наистина важно, са сплотени, защото сам човек няма шанс.
Бурята отвън прекъсна друга буря вътре, родителите им бяха насред
поредната си разправия, от големите. Хана е дребна и слаба жена и
сега стои на прозореца в кухнята, хапе бузите си и разтрива синините.
Омъжена е за идиот. Джони е висок, с широки рамене, гъста брада и
тежки юмруци. Като хокеист беше известен с това, че пръв хвърля
ръкавиците и налита на бой. Бесният бик от логото на „Хед Хокей“ със
същия успех би могъл да бъде карикатура на Джони. Той е кибритлия,
старомоден и с предразсъдъци, един от стереотипните шумни
гимназисти, който така и не е пораснал. Игра хокей, докато можеше,
след което стана пожарникар, замени една съблекалня с друга и
продължи да се надпреварва във всичко: кой може да вдигне повече от
лежанка, да тича най-бързо в гората, да изпие най-много бири на
барбекюто. Още от първия ден с него Хана знаеше, че чаровното може
да стане опасно, че хората, които не умеят да губят, са склонни към
агресия, че пламенният характер може да премине в насилие. „Дълъг
фитил, но много барут, това е най-опасното“, казваше свекърът ѝ. В
антрето има ваза, която веднъж беше счупена на стотици парчета и
после старателно залепена, така че Хана никога да не забрави.
Джони идва от двора. Хвърля поглед към нея, за да види дали все
още е разстроена. Караниците им винаги приключват така, защото тя
е омъжена за идиот, който никога не слуша, и накрая нещо винаги се
чупи.
Тя често си мисли на колко корав се прави той пред всички, но колко
невероятно чувствителен и докачлив може да бъде всъщност. Когато
друг отбор бие „Хед Хокей“, все едно са набили и Джони. Напролет,
когато местният вестник написа, че „Бьорнстад Хокей представлява
модерното, а Хед Хокей всичко старо и отживяло“, той го прие лично,
все едно бяха написали, че целият му живот и всичките му ценности са
грешни. Клубът е градът, а градът е семейството му. Лоялността му е
непоклатима и винаги изкарва наяве най-крайните му черти. Той
винаги се прави на корав, никога не се страхува, винаги се втурва
право към катастрофата.
Миналата година страната беше сполетяна от ужасяващи пожари.
Нито Хед, нито Бьорнстад пострадаха, но само на няколко часа път от
тях положението беше страшно. Джони, Хана и децата бяха на
почивка, първата им от много време, отиваха към един аквапарк на юг,
но чуха новините по радиото. Караницата започна още преди
телефонът да звънне, защото Хана знаеше, че когато това стане, Джони
веднага ще обърне. Децата се свиха на задната седалка на минибуса,
защото го бяха виждали и преди: същите разправии, същите крясъци,
същите стиснати юмруци. Омъжена за идиот.
С всяко следващо денонощие, през което Джони се бореше с
горските пожари, кадрите по новинарските емисии ставаха все по-
страшни. Всяка вечер Хана се преструваше, че изобщо не се тревожи, а
децата плачеха, докато заспят, и всяка нощ тя се разпадаше самотна до
кухненския прозорец. Накрая Джони се прибра, може би беше минала
около седмица, но им се струваше като сто, той беше изтощен и
толкова мръсен, че кожата му като че така и не можа да се измие
съвсем. Хана стоеше в кухнята и го видя как слиза от една кола до
кръстовището малко по-нататък и изминава финалната отсечка пеша,
влачейки крака, все едно всеки момент щеше да се срути и да стане на
купчина прах. Хана се затича към вратата на кухнята, но децата също
го бяха видели и полетяха надолу по стълбите, проправиха си път
покрай нея и се запрепъваха едно през друго към входната врата. Хана
остана до прозореца, гледайки ги как се хвърлят в обятията на Джони,
докато и четирите се залепиха за грамадното му тяло като маймунки:
Тобиас и Тед около врата, Тес на гърба, а малкият Тюре просто висеше
от ръката му. Баща им беше мръсен, потен и изморен, но въпреки това
вдигна и четирите деца и ги отнесе в къщата, сякаш не тежаха нищо.
През нощта спа на матрак в стаята на Тюре и накрая останалите деца
също пренесоха матраците си там. Минаха четири нощи, преди Хана
да получи мъжа си обратно. Преди изобщо да усети ръцете му около
тялото си и да вдиша миризмата на пуловера му. Последната сутрин
толкова ревнуваше от собствените си деца, беше толкова ядосана на
самата себе си и толкова изморена от сдържането на всички емоции,
че разби проклетата ваза в пода. После я залепи и никой от
семейството не посмя да говори с нея, преди да е приключила. След
това мъжът ѝ седна до нея на пода, както обикновено, и прошепна: „Не
ми се сърди, не издържам, когато ми се сърдиш“. Хана имаше
чувството, че гласните ѝ струни се скъсаха, когато промълви: „Това
дори не беше твоят пожар, скъпи, дори не гореше ТУК!“. Той се наведе
внимателно към нея, тя усети дъха му по дланите си, когато той ги
целуна, след което каза: „Всички пожари са мои пожари“. Как само
мразеше и боготвореше този идиот заради това. „Работата ти е да се
прибереш. Единствената ти работа е да се прибереш у дома“, напомни
му тя, а той се усмихна: „Е, не съм ли тук?“. Тя го удари с всички сили
по рамото. Срещала е много мъже идиоти, които си втълпяват, че са от
хората, които първи биха се втурнали в пламъците, за да спасят
другите, но нейният идиот е от идиотите, които действително го
правят. Затова водят един и същи спор всеки път, когато той потегля, и
тя всеки път ужасно се ядосва на себе си, задето толкова се страхува. И
накрая винаги чупи нещо. Онзи път беше вазата, а днес са собствените
ѝ кокалчета. Когато започна бурята и Джони веднага отиде да зареди
телефона си, за да е готов, тя удари мивката с юмрук. Сега разтрива
синините и ругае. Хана иска той да помага на другите, но и мрази той
да помага на другите, и така изразява емоциите си.
Джони влиза в кухнята и тя усеща брадата му до шията си. Той се
има за толкова корав и силен, но всъщност е най-чувствителният от
всички и затова никога не ѝ крещи в отговор. Бурята блъска прозореца
и двамата знаят, че телефонът скоро ще звънне и Джони ще трябва да
потегли, а тя отново ще се ядоса. „Притеснявай се в деня, когато спре
да ти се ядосва, защото тогава значи, че вече не те обича“, каза му баща
му, когато Джони се ожени за Хана. „Тази жена има дълъг фитил, но
много барут, внимавай!“, засмя се след това.
Хана може да е омъжена за идиот, но и тя самата не е наред,
настроенията ѝ понякога докарват Джони до границата на
изтощението, а хаосът ѝ може да го влуди. Той се паникьосва, когато
нещата не са подредени по местата си, така че да знае къде се намира
всичко – това важи за пожарникарския автомобил, за гардероба, за
чекмеджетата в кухнята, а ето че се ожени за жена, която дори не
смяташе, че всеки си има определено място в леглото. Една вечер си
лягаше от едната страна, а на следващата от другата, както ѝ дойде, и
той дори не знаеше на кое по-напред да се ядоса. Що за човек няма
собствено място в леглото? Освен това тя влиза в къщата с обувки и
не почиства мивката след себе си, разменя местата на ножовете за
мазане и рендетата за сирене, така че всяка проклета закуска се
превръща в лов на съкровища. По-зле е от децата.
 Но сега се протяга и заравя пръсти в брадата му, а той обгръща
талията ѝ с ръце и вече нищо няма значение. Опознали са се. Тя е
приела, че животът с пожарникар има ритъм, непонятен за другите
хора. Научила се е например да ходи до тоалетна, без да светва
лампата в спалнята, защото първите няколко пъти, след като заживяха
заедно и тя запали лампата посред нощ, той се събуди и си помисли,
че светлината идва от мигащата аларма в пожарникарската станция.
Скочи сънено, облече се и стигна до колата, преди тя да успее да го
настигне само по гащи и да го пита какво, за бога, прави. След
известен брой подобни нощни обърквания Хана прие, че той няма да
отвикне от това си поведение и че дълбоко в себе си тя самата не
искаше това да става. Той е човек, който тича към огъня. Без
колебание, без въпроси, просто тича. Тези хора са рядкост, но когато
ги видиш, ги разпознаваш.

* * *
Ана е на осемнайсет. Гледа през прозореца на бащината си къща в
покрайнините на Бьорнстад. Куца леко, защото наскоро си контузи
коляното по време на тренировка по бойни изкуства, след като неин
връстник каза, че момичетата не можели да ритат както трябва. Тя го
изрита в ребрата и му наби коляно в челото и въпреки че главата му
беше празна, за жалост, се оказа и твърда, така че сега тя куца. Винаги
е имала светкавични рефлекси, но бавна преценка, не разбира много
добре хората, но разчита отлично природата. Сега вижда дърветата
отвън да се клатят, видя ги още сутринта и много преди повечето хора
разбра, че се задава буря. Децата на бащи, които са добри ловци,
постепенно научават тези неща, а в околността няма по-добър ловец
от баща ѝ. Този мъж е прекарал толкова време в гората, че често
забравя разликата между ловджийската радиостанция и телефона и
казва „край“ в края на всяко изречение, когато звъни вкъщи. Така че
Ана се научи да върви и пълзи в гората, защото това беше
единственият начин да бъде с него. Гората беше нейната площадка и
нейното училище, гората я научи на всичко за дивите животни и
невидимите сили в земята и въздуха. Това беше неговият подарък за
нея. Когато беше малка, той ѝ показа как да разчита животински следи
и как да стреля, а когато порасна, я вземаше със себе си, щом от
общината му се обадеха след пътни инциденти с диви животни, които
са били ранени и трябва да бъдат намерени и доубити. Ако човек
живее обграден от гора, се научава да я пази, но и да бъде пазен от нея.
Накрая започва да очаква пролетта и слънцето също както растенията,
но и да се бои от същите неща като тях: от огъня, разбира се, но може
би дори още повече от вятъра. Защото вятърът не може да бъде спрян
или изгасен, не отстъпва нито пред стволове, нито пред кожа, вятърът
пречупва, троши и убива каквото си поиска.
Ето защо Ана чу бурята във върховете на дърветата и я предусети в
гърдите си още докато навън всичко беше тихо и спокойно. Наля вода
във всички туби и кофи, донесе газовата печка от мазето, смени
батериите на челниците, извади свещи и кибрит. Накрая няколко часа
цепи решително дърва като на автопилот, след което ги пренесе в
голямата стая. Сега бурята стига до Бьорнстад и Ана затваря вратите и
прозорците, мие шумно чиниите и пуска песните на най-добрата си
приятелка Мая по уредбата, защото гласът на Мая я успокоява, а
ежедневните звуци успокояват кучетата. Когато беше малка, те я
защитаваха, но сега е обратното. Ако питаш Мая каква е Ана, тя ще
отговори: „Боец“. Но не го казва само защото Ана може да пребие
когото и да е, а най-вече защото животът опитва да пребие Ана още
откакто се е родила, без никакъв успех. Тя е неразрушима.
Кара последна година в гимназията в Бьорнстад, но отдавна е голям
човек. Дъщерите на родители, които се крият на дъното на бутилката,
порастват по-бързо. Когато Ана беше малка, татко ѝ я научи да
поддържа огъня в камината, винаги да слага още малко дърва в точния
момент, така че пламъците да не изгаснат изцяло. Когато се запие,
понякога с дни, друг път с месеци, той поддържа пиянството си по
същия начин. Никога не става лош, дори не повишава глас, просто не
изтрезнява. Ще проспи цялата буря, хъркайки от стола си във
всекидневната, сред всички трофеи на Ана от бойните спортове, с
които толкова се гордее, и сред всички снимки от детството ѝ, от
които тя така старателно е изрязала майка си. Твърде пиян е, за да чуе,
че телефонът звъни. Ана мие чиниите и усилва музиката в кухнята.
Кучетата лежат в краката ѝ, те също не чуват. Телефонът звъни и
звъни, и звъни.
Накрая вместо това се звъни на вратата.

* * *
 – Няма страшно, само малко вятър – прошепва Джони.
Хана опитва да му вярва. Сега няма да гаси пожари, той и другите
пожарникари ще излязат с верижни триони, за да разчистват
пътищата от паднали дървета, за да могат да се придвижват
автомобилите на спасителните служби и домашните помощници. Да
бъдеш пожарникар тук, на деветдесет процента означава да бъдеш
дървосекач, мърмори често Джони, но тя знае, че той се гордее с това.
Джони принадлежи на тази гора.
Хана се обръща, изправя се на пръсти и го гризва по бузата, при
което коленете му се огъват. Той е най-големият и най-силният мъж в
почти всяка стая, в която влезе, но независимо какво си мислят
другите, Джони знае, че ако децата се окажеха от другата страна на
пожар, Хана би го изпреварила. Тя е сложна, непокорна и отракана и
определено не е лесно да ѝ се угоди, но той я обича най-вече заради
абсолютно брутално безкомпромисните ѝ закрилнически инстинкти.
„Помагаме на тези, на които можем“, винаги прошепва тя в ухото му
след най-тежките дни, когато той е изгубил някого на своята работа
или тя е изгубила някого на нейната. Като пожарникар трябва да бъде
готов да се срещне със смъртта във всичките ѝ форми, но като
акушерка тя понякога я вижда във възможно най-страшния момент: по
време на първите секунди живот. Когато изрича тези думи, това е
едновременно утеха и напомняне и към двама им да не забравят дълга
си. Помагаме, ако можем, когато можем, на когото можем. Това са
специфични професии, но и специфични хора.
Той я пуска бавно, така и не може да свикне, че една разхвърляна
пакостница като нея продължава да обръща всичко в него с главата
надолу. Отива да провери дали телефонът му се зарежда, а тя гледа
продължително след него, така и не може да свикне, че един досаден
педант като него продължава вече двайсет години само с един поглед
да е способен да предизвика у нея желание да му разкъса дрехите.
Хана чува телефона в антрето. Време е. Затваря очи, изругава и си
обещава да не се кара с него. Той никога не обещава, че ще се прибере
невредим, защото това е на лош късмет. Всеки път повтаря просто, че я
обича, отново и отново, а тя отвръща: „И по-добре за теб“. Телефонът
продължава да звъни и тя решава, че Джони е в тоалетната, защото не
отговаря. Извиква името му, тъй като прозорците вече се тресат
оглушително от вятъра. Децата стоят наредени на стълбите, за да го
прегърнат за сбогом. Тес държи тримата си малки братя за раменете:
Тобиас, Тед, Тюре. Татко им смяташе, че е глупаво имената на всички
да започват с една и съща буква, но когато с майка им се влюбиха, се
разбраха той да я остави да кръсти децата, ако тя го остави да кръсти
кучетата. Така и не си взеха кучета. Хана винаги я е бивало повече в
пазаренето.
Тюре плаче в пуловера на Тес и никой не му казва да спре.
Останалите също плачеха, когато бяха по-малки, защото не може само
един член на семейството да бъде пожарникар, просто не работи така,
ако един е пожарникар, всички стават пожарникари. Не могат да си
позволят лукса да си мислят „няма да се случи на нас“, знаят как стоят
нещата. Така че уговорката на родителите е проста: никога да не се
излагат на опасност едновременно. Ако най-лошото се случи, на
децата трябва да им остане един родител.
Джони стои в антрето и говори на висок глас в слушалката, накрая
започва да крещи, но никой не отговаря. Решава, че е натиснал
грешното копче, затова проверява списъка с повиквания, но никой не
е звънял, откакто говори с майка си преди десет минути. Минават още
няколко секунди, докато осъзнае, че не звъни неговият телефон, а
нейният. Хана вдига объркано, взира се в номера и чува гласа на шефа
си. Трийсет секунди по-късно тича.
Искаш ли да разбереш хората тук? Наистина да разбереш? Тогава
трябва да знаеш за най-добрите неща, на които сме способни.

4
Диваци

С лед малко Бени ще се събуди заради някакъв трясък. Няма да знае

къде е, когато се надигне, махмурлукът ще разтърси всичките му
възприятия и той ще се почувства твърде голям за стаята, все едно се е
събудил в къща за кукли. Това не е нищо необичайно, продължава така
от дълго време, понастоящем всяка сутрин като че отваря очи
шокиран, че все още е жив.
Ще бъде денят след бурята, той още няма да го знае, няма да знае
дали е забравил какво е сънувал, или дали още сънува. Дългата коса
ще влиза в очите му, всички стави и сухожилия ще го болят – тялото му
е запазило здравата мускулатура на живот, прекаран със и за хокея, но
той вече е на двайсет и не се е качвал на кънки от близо две години.
Разбил се е от пушене и недохранване. Ще опита да стане от леглото,
но ще залитне и ще клекне на едно коляно, празните бутилки алкохол
ще се разхвърчат по пода сред кутии от цигари, запалки и алуминиево
фолио, а главоболието ще го връхлети толкова силно, че дори с
притиснати към ушите длани да не може да определи дали шумът идва
отвътре, или отвън. Ще последва нов трясък и стената ще се разклати
така, че той да се свие изплашен, че прозорецът над леглото му ще се
откърти и ще го зарине с парчета стъкло. А междувременно телефонът
му звъни ли, звъни.
Той напусна Бьорнстад преди две години и оттогава пътува. Тръгна
си от мястото, където беше живял цял живот. Хващаше влакове и
кораби и се возеше на стоп с тирове, докато градовете покрай
пътищата не престанаха да имат свои собствени хокейни отбори.
Губил се е нарочно и се е наказвал по всички възможни начини, но
също така откри неща, за които не знаеше, че е копнял. Погледи, ръце
и дихания. Дансинги без въпроси. Нужен му беше хаос, за да се
освободи, и самота, за да спре да бъде сам. Не си е помислял да се
обърне, да се прибере, домът му вече спокойно може да се намира на
друга планета.
Щастлив ли е? Ако питаш това, може би изобщо не го разбираш.
Бени никога не се е надявал на щастие.
Ще застане до прозореца на малката хотелска стая, сънен и с
махмурлук, и ще се загледа в света отвън, без да бъде част от него.
Долу на улицата са се сблъскали две коли, това е трясъкът, който го е
събудил. Хора крещят. Ушите на Бени пищят. Пищят, звънят, докато
накрая той осъзнава, че това е телефонът.
– Ало? – ще каже с дрезгав глас, който не е използвал от много
часове, а преди това е използвал твърде много.
– Аз съм – ще прошепне голямата му сестра тежко и изморено.
– Адри? Какво е станало?
Тя ще внимава с думите, Бени е твърде далеч и Адри не може да го
прегърне, както една сестра иска да прегърне малкия си брат, когато
трябва да му съобщи такава новина. Той ще изслуша всичко
мълчаливо, цял живот е тренирал да не показва, когато нещо вътре в
него изгасне.
 – Мъртва? – успява да каже той и сестра му трябва да повтори, все
едно той отчасти е забравил езика си.
Накрая Бени ще прошепне просто „окей“, а прошумоляването на
дъха му в слушалката ще бъде единственото, което ще се чуе от
малката ударна вълна, предизвикана от пръскането на сърцето му.
Той ще затвори и ще си събере нещата. Няма да му отнеме много
време, той не пътува с много багаж, винаги е готов да остави всичко
зад себе си.
– What’s going on? What time is it? – ще прошепне друг глас от
леглото.
– I have to go – ще каже Бени, вече излизайки през вратата, все още
гол до кръста.
Голямата татуирана мечка на ръката му изглежда по-бледа след
месеците, прекарани на слънце, а множеството розови белези се
открояват на фона на потъмнялата кожа, както е при всички диви
хора. Има повече белези по кокалчетата, отколкото по лицето, защото
го бива да бъде див повече от повечето други хора.
– Go where?
– Home.1
Гласът ще извика нещо след него, но Бени вече ще е преполовил
стълбището. Би могъл да викне нещо в отговор и да обещае, че утре ще
се обади на мъжа горе в стаята, но ако Бени е разбрал нещо в града,
където израсна, то това е, че вече няма сили да лъже.

5
Акушерки

Т ази нощ буря връхлита два хокейни града и поваля дървета и хора.
Утре млад мъж и млада жена, той с татуирана мечка на ръката, а тя
с татуирани китара и пушка на своята, ще се върнат у дома, за да
отидат на погребение. Този път така ще започне всичко. В общности,
близо до дивата природа, хората са свързани с невидими нишки, но и с
остри кукички, така че когато някой се обърне твърде рязко, невинаги
на някого другиго просто му се разгащва ризата. Понякога сърцата на
всички ни биват изтръгнати.
 * * *
Джони тича след жена си в къщата им в Хед, нагоре по стълбите и
вътре в спалнята. Тя му дава оскъдна информация, докато приготвя
работната си чанта: млада двойка от стопанство, северно от Бьорнстад,
чака първото си дете и когато водите изтекли, те потеглили към
болницата в Хед, без да осъзнават каква страшна буря ще се разрази.
Опитали се да минат напряко по малките източни пътища, вместо да
хванат по шосето, така че били насред гората, когато свили, за да
заобиколят паднало дърво. И не видели следващото дърво, което се
сгромолясало от нищото и приклещило колата им. Успели да се
свържат с болницата, но наблизо няма линейки и никой не знае дали
изобщо биха могли да се доберат до колата по непроходимите горски
пътища. Най-доброто, на което могат да се надяват жената и детето, е
акушерка, която не е на смяна и живее достатъчно близо, за да стигне
до тях дори ако се наложи да измине последната отсечка пеша.
Джони стои до вратата на спалнята и всъщност иска да попита
съпругата си съвсем ли си е изгубила ума, но след двайсет години с
нея знае какъв ще бъде отговорът. Тя се обръща толкова внезапно и
рязко, че челото ѝ се удря в гръдния му кош. Той я обгръща нежно с
ръце и тя изчезва в него.
– Обичам те, адски много те обичам, проклет идиот – прошепва тя.
– И по-добре за теб.
– В раклата на тавана има допълнителни одеяла, а челниците са...
– Знам, не се притеснявай за нас, но трябва ли... по дяволите, не
можеш... – започва Джони, а щом Хана заравя лицето си в пуловера му,
усеща как тя трепери.
– Не ми се сърди, скъпи. Аз съм сърдитата, ти трябва да си мъдрият
– смотолевя тя в гърдите му.
Той се опитва. Как само се опитва.
– Трябва да вземеш някого със себе си. Някой, който познава гората,
скъпа, ще бъде тъмно и...
– Не можеш да дойдеш с мен. Знаеш го. Никога заедно в самолет,
никога заедно в буря, децата трябва...
– Знам, знам – прошепва той примирено.
Никога не се е чувствал толкова безсилен, ужасно е един
пожарникар да бъде подлаган на такова нещо. Глупавите му суеверия
винаги я спират да каже „прибери се невредим“, когато той се отзовава
на сигнал, затова тя обикновено му измисля банални задачи, които да
свърши на следващия ден, за да го принуди да обещае, че ще се
прибере: „Не забравяй утре да изхвърлиш боклука“ или „Утре в
дванайсет ще обядваме при майката ти“. Това е техният малък, таен
ритуал.
Така че сега той не казва „прибери се невредима“. Дори не ѝ казва да
не тръгва, защото знае какво би отговорил той самият. Може и да е
силен, но дори той не може да спре вятъра. Тя може да изражда бебета
и сега се нуждаят от нея. Помагаме, ако можем, когато можем, на
когото можем. Така че на излизане от спалнята той просто я хваща за
ръката. Иска да каже нещо банално и ежедневно, за да ѝ напомни за
утрешния ден, и единственото, което му хрумва, е:
– Утре мисля да спя с теб!
Тя се засмива с глас право в лицето му, тръпка минава през цялото
му същество.
– Нещо определено не ти е наред.
– Утре ще спя с теб, това да ти е ясно!
Очите му са насълзени, нейните също. Чуват мощния вятър навън и
знаят, че не са безсмъртни.
– Познаваш ли някого, който може да ми помогне да се ориентирам
в тази част от гората? – пита тя и опитва да звучи овладяно.
– Да, знам един човек, ще се обадя да кажа, че си на път – отговаря
той и ѝ написва адреса, въпреки че ръката му трепери.
Тя взема минибуса и потегля в нощта, право в бурята, която
прекършва дървета през средата и убива каквото си поиска. Не
обещава, че ще се прибере невредима. Той остава с децата до
кухненския прозорец.

* * *
Накрая кучетата са тези, които реагират на човешкото присъствие
пред вратата. Разлайват се може би повече по инстинкт, отколкото
заради звънеца. Ана отива в антрето и наднича през прозореца. Кой,
по дяволите, е излязъл навън в това време? На стълбите стои сама
жена, вдигнала качулката на дъждобрана си и превита надве заради
вятъра.
– БАЩА ТИ ВКЪЩИ ЛИ Е? – виква жената, когато Ана открехва
вратата.
 Цялата гора ечи, все едно се намират в консервна кутия, подритвана
от великани.
Минибусът на жената е паркиран на поляната и се клати от вятъра.
Що за идиотско возило, с което да излезеш посред буря, ако
действително си принуден да излезеш посред буря, мисли си Ана.
Освен това жената носи червено яке, значи е дошла чак от Хед? Да не
би да не е наистина истинска? Ана е толкова заета да се чуди дали не ѝ
се привижда, че почти не реагира, когато жената се приближава и
продължава да крещи:
– В гората е закъсала кола и мъжът ми казва, че ако някой може да
ме заведе там в това време, това е баща ти!
Тя изстрелва думите, а Ана просто примигва, все още объркана.
– Ама... кво? – Или в смисъл колата какво изобщо прави там в това
време?
– Жената вътре РАЖДА! Баща ти вкъщи ли е, или НЕ? – изръмжава
жената нетърпеливо и прави крачка вътре в антрето.
Ана опитва да я спре, но жената не вижда паниката в погледа ѝ.
Празните кенчета бира и бутилки алкохол стоят подредени върху
кухненския плот, старателно измити от дъщерята, за да не миришат от
контейнерите за разделно събиране и тя да не се срамува пред
съседите. Бащата е провесил безжизнено ръце от двете страни на
фотьойла във всекидневната, но гръдният му кош се надига и отпуска
бавно от очуканите му бели дробове. Акушерката е стресирана и
сърцето ѝ се е качило в гърлото, но миг по-късно пропада чак в
корема, а тя не е подготвена за това.
– Аз... разбирам. Извинявай... извинявай, че ви обезпокоих –
смотолевя тя засрамено на Ана и бързо излиза през вратата, прекосява
двора и влиза в минибуса.
Ана се поколебава, колкото да си поеме дъх, след което хуква след
нея. Заблъсква по прозореца. Жената го сваля колебливо.
– Къде отиваш? – виква Ана.
– Трябва да намеря жената в гората! – виква жената, докато опитва да
запали двигателя, но проклетият чайник просто кашля.
– Ти луда ли си? Знаеш ли колко е опасно това време?
– ТЯ РАЖДА, А АЗ СЪМ АКУШЕРКА! – изревава жената с внезапно
пламнал гняв и удря таблото на мъртвия минибус.
Впоследствие Ана няма да може да каже какво точно се е случило в
нея в онзи момент. Може би нещо поетично, като „призова ме по-
висша цел“, както казват по филмите. Но най-вече жената просто
изглежда луда, по абсолютно същия начин, по който хората казват, че
изглежда Ана. Тя изтичва в къщата, оставя храна на кучетата и пуска
силно любимата им песен на Мая, връща се с ключовете за ръждив
пикап в ръка и с твърде голямо яке, развяващо се като наметало след
нея.
– ЩЕ ВЗЕМЕМ КОЛАТА НА ТАТКО!
– НЕ МОГА ДА ТЕ ВЗЕМА С МЕН! – виква жената.
– ТВОЯТА КОЛА ЗА НИЩО НЕ СТАВА!
– ДА НЕ МИСЛИШ, ЧЕ НЕ ЗНАМ? – врещи жената.
– ПО ДЯВОЛИТЕ, МНОГО ПО-БЕЗОПАСНО ЩЕ Е ЗА ТЕБ, АКО И
АЗ ДОЙДА!
Жената зяпва лудата осемнайсетгодишна. Не са я тренирали за
такива ситуации, докато учеше за акушерка. Накрая изругава
примирено, взема чантата си и тръгва след момичето към колата на
баща му.
– КАЗВАМ СЕ ХАНА! – виква тя.
– АНА! – изревава Ана.
Нищо чудно, че имената им толкова си приличат, защото Хана
неколкократно ту ще псува, ту ще се смее на това колко много лудата
осемнайсетгодишна ѝ напомня на нея самата. Качват се на предната
седалка и дълго време се мъчат да затворят вратите както трябва, тъй
като вятърът шиба метала като градушка. После Ана вижда пушката на
задната седалка. Почервенява от срам, взема я и изтичва с нея в
къщата. Когато се връща, казва, без да погледне жената в очите:
– Той забравя пушката в колата, когато е... знаеш. Милион пъти съм
му се карала.
Акушерката кимва смутено.
– Баща ти и мъжът ми са се запознали покрай горските пожари
преди няколко години. Мисля, че са се обадили на баща ти, защото са
знаели, че познава гората. След това двамата са ходили на лов няколко
пъти заедно. Мисля, че баща ти всъщност е единственият човек от
Бьорнстад, когото мъжът ми уважава.
Опитът за ободряване е жалък, самата тя го усеща.
– Лесно е да харесаш татко, просто той невинаги се харесва особено
– отговаря Ана с непринуденост, която кара стомаха на акушерката да
се свие.
– Ана, може би трябва да останеш вкъщи при него?
– Защо? Той е пиян. Дори няма да забележи, че ме няма.
– Мъжът ми каза, че мога да се доверя единствено на баща ти, ако ще
ходя в гората, на никого другиго, не ми е удобно, че ти...
Ана изсумтява.
– Мъжът ти е глупак, ако си мисли, че само проклетите мъже могат
да се ориентират в гората!
Акушерката се усмихва примирено.
– Ако мислиш, че това е единствената причина мъжът ми да е
глупак, значи не познаваш много мъже...
Цяла година повтаря на Джони да закара минибуса на истински
сервиз, но той само мърмори, че всички пожарникари можели сами да
поправят колите си. При което тя отбелязва, че не, всички
пожарникари си МИСЛЯТ, че могат да поправят колите си. Лесно е да
си омъжена, мисли си тя често, просто избираш караниците, в които
наистина те бива, и ги повтаряш поне по веднъж всяка седмица, и така
до безкрай.
– Къде е жената, която ще ражда? – пита Ана нетърпеливо.
Акушерката се поколебава, въздъхва и накрая вади картата. Дойде от
Хед до Бьорнстад по широкия път, но тя беше последната, която успя
да го направи. Видя как след нея върху асфалта падат дървета.
Трябваше да се изплаши, но адреналинът устоя на страха. Сега посочва
картата.
– Тук някъде. Виждаш ли? Не са тръгнали по шосето, опитали са се
да минат напряко по старите горски пътища, но повечето от тях
сигурно вече са блокирани. Възможно ли е изобщо да се стигне дотам?
– Ще видим – отговаря Ана.
Хана се прокашля.
– Извинявай, че питам, но изобщо достатъчно голяма ли си, за да
имаш книжка?
– Да! Така де, да, достатъчно голяма съм! – отвръща Ана уклончиво и
пали двигателя.
– Но... имаш книжка? – пита акушерката с известно притеснение,
когато Ана излиза с поднасяне на пътя.
– Ами, такова, не точно. Но татко ме е научил да карам. Често е
пиян, така че има нужда някой да го кара.
 Това не успокоява акушерката страшно много, не, никак даже.

6
Супергерои

М атео е на четиринайсет. Той не е важен за тази история, още не.

Просто минава на заден фон, едно от хилядите лица, които
запълват бройката жители на една общност. Никой не го забелязва как
кара колело около Бьорнстад в началото на бурята не само защото
всички просто гледат да се приберат по-бързо, а и защото Матео чисто
и просто не е от тези, които човек забелязва. Ако невидимостта му е
суперсила, то той не си я е избрал сам. Би искал вместо това да имаше
свръхчовешка сила, за да защитава семейството си. Или да можеше да
променя миналото, за да спаси кака си. Но той не е супергерой, също
толкова безпомощен е спрямо съществуването си, колкото е градът му
спрямо природата.
Сам е, когато вятърът започва да шиба дърветата и бурята влиза в
малката къща под наем, която се намира на границата между
последните постройки и първите дървета. Родителите му са заминали
в чужбина, за да вземат сестра му. Матео го бива да бъде сам, но не и да
бъде сам в къща без ток, затова взема колелото си и излиза навън.
Опърничавият тийнейджър в главата му не иска да помоли някого за
помощ, а ужасеното дете в гърдите му се надява някой да види, че
Матео има нужда да се погрижат за него. Но никой няма време.
Висок, дебел мъж с костюм притичва покрай него в
противоположната посока. Матео не знае как се казва, знае само, че го
наричат Фрак, че е собственик на големия магазин за хранителни
стоки и че е един от най-богатите хора в целия град. Мъжът дори не
вижда момчето, покрай което профучава, запътил се е към
флагщоците пред хокейната зала в паникьосан опит да свали зелените
знамена с мечката, за да не ги разкъса вятърът. Това е първичният
инстинкт на Фрак при опасност: да спасява знамена, не хора.
Матео продължава през Бьорнстад и вижда как съседи си помагат да
опразнят дворовете си от преносими предмети. Прибират хокейните
стикове и врати от всяко по-широко пространство. По това време на
годината тукашните деца играят с тенис топки по асфалта, но веднага
щом падне снегът, всички бащи превръщат дворовете си в хокейни
пързалки. Матео е чувал много съседи да се шегуват, че „в този град
имаме добри приятели и скапани градини“. На юг може би се гордеят с
перфектно окосени поляни и добре поддържани лехи, но тук
престижно е, когато снегът се стопи, отдолу да се покажат чакъл и
шайби. Това показва, че си посветил зимните месеци на правилните
неща.
Матео често се чуди дали и на други места би бил толкова странен и
самотен, колкото е тук. Дали някой би говорил с него, дали би имал
приятели, дали биха го забелязвали. Въпрос на шанс е къде ще се
родиш и кой ще бъде там. Това, което е правилно на едно място, е
грешно на друго. В почти целия свят да си обсебен от хокей, би те
превърнало в аутсайдер, в чудак, но не и тук. Тук хокеят е като
времето, всички непринудени разговори във всички социални
ситуации се въртят или около едното, или около другото, в Бьорнстад
човек не може да се измъкне нито от бурите, нито от спорта.
Бързо се стъмва и става студено, снегът още не е дошъл, но вятърът
вече прегризва месото и мазнините, момчето няма ръкавици и скоро
вече не усеща пръстите си. Върти педалите, без да се замисля накъде
отива, пуска кормилото с едната ръка, за да раздвижи кръвта в
пръстите си, и губи концентрация за секунда, вижда колата твърде
късно. Тя се движи бързо, а фаровете го заслепяват. Матео набива
спирачки толкова здраво, че колелото се плъзва на една страна. Не
вижда нищо, просто очаква сблъсъка и когато той не идва, в първия
момент Матео решава, че вече е мъртъв, но в последния момент някак
си е успял да премести тежестта си и да се хвърли с колелото встрани
от пътя. Претъркулва се, ожулва ръцете и дланите си и изкрещява, но
никой не го чува заради вятъра. Нито пък младата жена, която кара
колата, или акушерката, която седи до нея, го виждат в тъмното. Това е
дребна случка, всичко става толкова бързо, но ако бронята дори леко
беше закачила четиринайсетгодишното момче, сблъсъкът щеше да го
запрати със страшна сила право между дърветата. Ако беше изпаднало
в безсъзнание посред бурята, вероятно щяха да минат няколко дни,
докато открият безжизненото му тяло, и тогава невидимите нишки,
които го свързват с всичко, което е напът да се случи, щяха да бъдат
скъсани. Но то се надига – насинено, но живо.
Толкова малка е разликата между това никога да не бяхме чували за
Матео и това скоро да запомним името му завинаги.

7
Деца

Б ьорнстад и Хед са стари градове в още по-стара гора. Казват, че

възрастта носи със себе си мъдрост, но за повечето от нас това не е
вярно. Когато остареем, просто сме натрупали повече опит с най-
доброто и най-лошото. Резултатът е по-скоро цинизъм, отколкото
мъдрост. Когато сме млади, не знаем нищо за ужасите, които могат да
ни сполетят, и по-добре, защото иначе никога не бихме излезли през
вратата.
И определено не бихме пуснали навън тези, които обичаме.

* * *
– Знаеш ли... къде отиваш? – пита Хана притеснено.
В качеството си на акушерка ѝ се иска да пристигнат възможно най-
бързо, но в качеството си на човек, който държи да продължи да бъде
такъв, наистина ѝ се ще Ана да не караше така, сякаш е откраднала
колата.
Момичето не отговаря. Носи якето на баща си, яркооранжево,
покрито със светлоотразители и твърде голямо, с надпис „Злополуки с
диви животни“ на гърба. Той носи якето, когато проследява блъснати
животни. Цялата кола е пълна с оборудване за придвижване в гората и
мрака, а половината детство на Ана е преминало в търчане след него и
кучетата. Винаги е мислела, че би могла да се оправи в гората и със
затворени очи, а сега бурята очевидно смята да я тества.
– Значи... знаеш къде отиваш? – пита Хана отново, но и този път не
получава отговор.
Две тенис топки се търкалят по пода в краката на акушерката. Тя
взема едната и се усмихва деликатно.
– И... колко кучета имате?
Отново не следва отговор, така че тя прочиства гърло и продължава:
– Така де, искам да кажа, че тук всъщност никой не играе тенис.
Доколкото ми е известно, в Хед и Бьорнстад човек използва тенис
топки единствено ако има куче, ако играе хокей на трева или ако си
суши пухените завивки в сушилня...
Ана просто се взира мълчаливо над волана и увеличава скоростта
още повече.
– Какви са кучетата? – упорства акушерката и момичето най-накрая
въздъхва:
– Ти си от хората, които приказват, когато са нервни, а?
– Да... – признава акушерката.
– Аз също – казва Ана.
После няколко минути не обелва и дума. Акушерката затваря очи и
се въздържа. Опитва да не говори, но когато ритъмът на сърцето ѝ се
ускорява, устата спира да я слуша.
– Мъжът ми иска кучета! Говори за това, откакто се запознахме! Аз,
често казано, не обичам животни кой знае колко, но си мисля, че може
да го изненадам за рождения му ден и да го оставя да си вземе куче, с
което да ходи на лов! Даже разговарях с един кучкар! Изглежда,
добрите ловджийски кучета имат ясно изразено копче за „включване и
изключване“, така че да са настървени по време на лов, но да
намаляват оборотите, когато се приберат. Вярно ли е? Аз се смях, като
го чух, защото ми се искаше да беше същото и с пожарникарите и
децата, които играят хокей...
Колата ускорява. Ана хвърля поглед към Хана и измърморва:
– Като за човек, който не обича кучета, знаеш доста за кучетата.
– Благодаря! – виква акушерката и закрива лицето си с ръце, тъй
като е сигурна, че ще се блъснат в едно паднало дърво, което Ана
заобикаля в последната секунда.
После момичето казва:
– Доста смело да дойдеш в Бьорнстад с това яке. Аз нося моето, за да
не ни сгазят, ако стоим на пътя, а ти си облякла такова, в което хората
биха се прицелили...
– А? – почти извиква акушерката, преди да осъзнае, че носи якето на
най-големия си син, червеното, с логото на „Хед Хокей“ на гърдите.
Грабна го от закачалката на излизане, без да се замисли.
На Тобиас вече му е омаляло, но въпреки това на нея ѝ е голямо.
Времето лети толкова бързо.
– Деба насрания отбор – отбелязва Ана толкова рязко, че Хана
изведнъж пламва.
– Внимавай! Това е отборът на децата ми!
 – Не са те виновни, че им даваш да играят в насран отбор – отговаря
Ана напълно невъзмутимо.
Акушерката я зяпва. После се усмихва неохотно.
– Значи харесваш хокей?
– Мразя хокей, но мразя „Хед“ повече – отговаря Ана.
– Мъжкият ни отбор ще ви отупа този сезон – казва акушерката с
надежда, благодарна да говори за каквото и да е, за да се разсее.
Ана изсумтява и намалява скоростта за няколко секунди, докато
опитва да се ориентира в мрака.
– Не можете и килим да отупате. Ако човек иска да измери времето,
за което защитниците ви се придвижат от зона до зона, ще му трябва
календар... – мърмори тя и се взира през прозореца.
Акушерката върти очи.
– Мъжът ми наистина е прав, няма друго такова самодоволство като
самодоволството на „Бьорнстад“, до неотдавна почти бяхте във фалит,
обаче сега изведнъж сте много отворени? Миналия сезон бяхте добри
само защото имахте онзи Амат. Без него няма да ви е лесно да
печелите...
– Все още имаме Амат – изсумтява Ана и подкарва бавно напред.
– Той не е ли в САЩ, за да играе в НХЛ? От местния вестник цяла
пролет само за това дрънкаха. Колко по-добре работели „Бьорнстад“ с
юношите, какви таланти създавали, как вие сте новият хокей, а ние
старият...
Акушерката чува горчивината на мъжа си в своя собствен глас и това
я изненадва, но в момента животът в Хед е такъв: хората приемат
всичко лично. Всеки успех за Бьорнстад е провал за хората от другата
страна на градските предели.
– Амат така и не го драфтнаха. Отново си е у дома. Мисля, че просто
е контузен... – започва Ана, но млъква, щом вижда това, което търси:
тясна пролука между дърветата, може би недостатъчно широка за
колата.
– Като за човек, който не обича хокей, знаеш доста за хокея –
усмихва се акушерката.
Ана спира, премерва пролуката на око и си поема дълбоко дъх.
После казва:
– Няма значение дали Амат ще играе, пак ще ви бием, знаеш ли
защо?
 – Не?
– Защото не сме някакъв си насран отбор. ДРЪЖ СЕ!
Излиза от пътя достатъчно бързо, че да не заседне в канавката, и
свива между дърветата, пролуката е достатъчно широка, но не
дотолкова, че да не се чуе как стволовете одраскват боята. Акушерката
остава без дъх до такава степен, че дори не може да бърбори.
Подскачат по неравната земя и главата ѝ се удря в стъклото, това
продължава ли, продължава сякаш с часове, докато Ана внезапно не
заковава колата на място. После сваля прозореца, подава глава навън и
дава няколко метра назад, за да са в относителна безопасност, ако
падне дърво.
– Там! – отбелязва тя кратко и кимва първо към картата на
акушерката, после навън през прозореца.
Слизат от колата, а акушерката дори не вижда ръцете си в мрака, но
Ана прави жест към якето си и акушерката се хваща за нея. Момичето
я повежда през гората и двете изминават последната част от пътя,
превити срещу вятъра. Непонятно е откъде Ана знае къде отива, сякаш
се ориентира с душене, но във всеки случай изведнъж стигат до колата
и чуват жената вътре да крещи, а мъжът да вика:
– НЯКОЙ ИДВА, СКЪПА! ЛИНЕЙКАТА ИДВА!
Той побеснява, щом разбира, че няма линейка. Страхът превръща
някои хора в герои, но в сянката му повечето от нас разкриват
единствено най-лошите си страни. Акушерката не може да не остане с
отчетливото впечатление, че мъжът не е толкова раздразнен от вида на
превозното средство, с което са дошли, колкото от това, че би
предпочел мъжки медицински персонал.
– Знаеш ли наистина какво правиш? – иска да знае той, когато Хана
се качва на задната седалка и започва да шепне на жената.
– С какво се занимаваш? – контрира го тя сдържано.
– Бояджия съм – смотолевя той, кашляйки.
– Какво ще кажеш тогава аз да вземам решенията, когато жена ти
ражда, а ти да вземаш решенията следващия път, когато шпакловаме
стена? – казва тя и го избутва меко от пътя си.
Ана сяда на предната седалка, шари маниакално с поглед.
– Аз какво да правя? – пита тя задъхано.
– Говори с нея – казва акушерката.
– За какво?
 – Каквото и да е.
Ана кимва объркано, наднича над седалката към раждащата жена
отзад и казва:
– Здрасти!
Жената успява да се усмихне между контракциите.
– Здра... здравей... и ти ли си акушерка?
Мъжът я прекъсва отчаяно:
– ШЕГУВАШ ли се, скъпа? Тя е на дванайсет, по дяволите!
– О, я ходи да боядисваш нещо, калъф такъв – сопва му се Ана, а
акушерката се засмива високо.
За момент мъжът толкова се засяга, че слиза от колата и опитва да
хлопне вратата след себе си, но вятърът осуетява драматичните му
намерения. Едва успява да стои изправен навън, но с вятъра в очите
може би му е по-лесно да си втълпи, че сълзите не са от страх.
– Как се казваш? – изпъшква жената на задната седалка.
– Ана.
– Благодаря, Ана... благодаря, че дойдохте. Извинявай, че мъжът
ми...
– Просто е ядосан, защото те обича и мисли, че ти и детето ще
умрете, а той не може да направи нищо – изчуруликва Ана.
Акушерката я поглежда с известно недоволство, а Ана измърморва
отбранително:
– Нали каза да говоря!
Жената на задната седалка се усмихва изтощено.
– Знаеш много за мъжете като за толкова младо момиче.
– Те просто си мислят, че искаме да ни защитават през цялото
шибано време, все едно имаме нужда от проклетата им защита –
изсумтява Ана.
Акушерката и жената на задната седалка се засмиват тихо.
– Имаш ли приятел? – пита жената.
– Не. Или имах. Но той умря!
Жената я зяпва. Ана прочиства разкаяно гърло и добавя:
– Но ти сигурно няма да умреш!
Тогава акушерката казва приятелски, но решително, че всъщност
малко тишина може би не е толкова лоша идея. После жената
изкрещява и мъжът ѝ се хвърля обратно в колата, хваща я за ръката и
на свой ред започва да крещи, тъй като тя едва не му чупи пръстите от
стискане.

* * *
Джони прекарва цяла нощ до кухненския прозорец, което е
непоносимо за един пожарникар. И четирите деца спят на матраци на
пода около него. Тюре, най-малкият, се е свил в прегръдките на Тес,
най-голямата. Тобиас и Тед, средните, първоначално легнаха отделно,
но скоро се преместиха възможно най-близо до брат си и сестра си. В
кризисни ситуации дори насън инстинктивно търсим единственото,
което наистина има значение: чуждия дъх, чуждия пулс, с който да се
съчетае нашият. Татко им от време на време слага ръка върху
гърбовете на синовете и дъщеря си, за да се увери, че дишат. Няма
разумна причина да смята, че не го правят, но в родителството като
цяло няма нищо разумно. Когато щеше да става баща за пръв път,
всички му повтаряха единствено: „Не се притеснявай“. Ама че
безсмислен съвет. Широтата на любовта разкъсва гърдите ти, когато
чуеш първите писъци на детето си. Всяко чувство, което някога си
изпитвал, се изстрелва до границата на абсурдното, децата разтварят
шлюзовете на душата ни и в двете посоки. Никога не си бил толкова
щастлив и никога толкова изплашен. Така че не казвай „не се
притеснявай“. Човек не може да обича някого по този начин, без да се
притеснява за всичко, завинаги. Понякога Джони изпитва болка в
гърдите, чисто физическа болка, която го кара да се превие и да си
поеме дълбоко дъх. Скелетът му пука, тялото го боли, на любовта
винаги ѝ е твърде тясно. Трябваше да прояви повече разум и да не се
съгласява да има четири деца, трябваше да помисли малко, но всички
разправяха „не се притеснявай“, а той беше податлив идиот. Късмет.
Заблуждаваме се, че можем да предпазим тези, които обичаме, защото,
ако приемем истината, никога няма да ги изпуснем от поглед.
Джони остава до кухненския прозорец цялата нощ и за пръв път
наистина изпитва това, което съпругата му изпитва всеки час и всяка
нощ, когато него го няма, откакто са се влюбили: какво ще правя, ако
не се прибереш?

* * *
Хана знае, когато нещо не е наред. Инстинктът е резултат от
тренировки и опит, вярно е, но след достатъчно много години вече
става дума и за нещо друго. Ако не разбираше по-добре, акушерката би
казала, че това е почти духовна връзка. Може да са дребни неща,
минимална промяна в цвета на кожата или крехкият гръден кош да се
издува и свива една идея по-бавно. Разбира, когато се случва, разбира
го дори преди да се е случило. Би трябвало да е невъзможно да се роди
дете, морето е толкова необятно, а корабът ни е толкова малък, никой
от нас не би трябвало да има шанс.
Вече дори Ана е изплашена. Вятърът прекършва дърво само на
метър зад тях и в колата сякаш прогърмява изстрел. Дървото пада и се
разминава с колата на по-малко от педя, а клоните остъргват
каросерията с такова скърцане, че главата ѝ бучи в продължение на
няколко минути. Земята се тресе, а когато идват най-страшните
пориви на вятъра, на тях на няколко пъти им се струва, че върху им са
се стоварили още дърветата. Нещо прелита и се блъска в прозореца,
който по чудо не се пука. Сигурно е просто камък или дебел клон, но
ударът е толкова силен, че прозвучава, все едно са се блъснали в лос
със сто километра в час.
Но въпреки хаоса и шума гласът на акушерката е спокоен,
доверителен, обещава, че всичко ще е наред. Мъжът седи на предната
седалка до Ана с пребледняло лице. После се чува проплакването на
бебето и светът спира да се върти. Акушерката се усмихва опитно на
майката и бащата и едва след като хвърля поглед към Ана, момичето
разбира, че има проблем. Акушерката се навежда към нея и прошепва:
– Колко близо можеш да докараш колата на баща ти?
– Близо! – обещава Ана.
– Какво става? Защо шепнете? – избухва мъжът паникьосано, хваща
здраво акушерката за ръката и тя изкрещява, а Ана реагира
инстинктивно и го фрасва по челюстта.
Той се строполява назад до страничния прозорец. Акушерката зяпва
първо него, после нея. Момичето примигва засрамено.
– Сори. Не исках да го удрям толкова силно. Ще докарам колата.
Мъжът се свива от болка, наполовина на седалката, наполовина на
пода, от устната му тече кръв. Гласът на акушерката е мек, но думите са
твърди:
– Детето ти и съпругата ти трябва да влязат в болницата. Веднага. И
съм доста сигурна, че не можеш да ни закараш там със силата на
тапетирането. Онова момиче отвън не е наред с главата, но то е
всичко, с което разполагаме. Разбираш ли какво ти казвам?
Мъжът кима отчаяно.
– То ще... моля те, детето ни, то дали ще...
– Трябва да отидем в болницата – прошепва акушерката и вижда в
очите му как сърцебиенето му секва.
Ана търчи с разперени ръце, за да запомни с върховете на пръстите
си къде се намират дърветата. После дава на задна и подкарва пикапа
на баща си на сляпо между стволовете. Внимателно, много внимателно
акушерката и таткото прехвърлят новороденото и майката в другата
кола. После Ана кара по усет в мрака, вижда само на няколко метра
пред себе си, но повече не ѝ и трябват, придвижват се метър по метър.
Не виждат грамадното дърво, което се огъва и пада със страховита
сила върху колата, която са оставили зад гърба си. И може би за добро.
Невинаги е благословия да знаеш колко близо до смъртта си бил.
Майката на задната седалка опитва да прошепне нещо, безсилна и
ужасена. Акушерката трябва да се приведе току до устата ѝ, за да я чуе.
– Иска да знаеш, че съжалява за онова с приятеля ти – казва
акушерката и докосва внимателно Ана по рамото.
Мъжът седи на пасажерското място с окървавена брадичка и не
може да си намери място от срам.
– Какво... е станало с приятеля ти?
– Ами умря, но това беше преди две години, така че спокойно, в
смисъл обичах го, но той беше и адски тегав характер понякога! –
изстрелва Ана.
Тя прави маневра между две дървета и за няколко секунди всички
четири колела сякаш се отделят от земята. Мъжът вижда единствено
чернилка през прозореца, но изведнъж Ана завива и подкарва по нещо
като пътека.
– КАК СЕ КАЗВАШЕ? ПРИЯТЕЛЯТ ТИ? – виква мъжът най-вече
просто за да викне нещо.
– ВИДАР! – изкрещява Ана и дава газ.
Останалите се хващат паникьосано за вратите, така че тя може би не
уцелва най-перфектния момент, когато споделя:
– ЗАГИНА В АВТОМОБИЛНА КАТАСТРОФА!

8
 Ловци

П АЗИ СЕ! ПО ДЯВО...

Колата спира рязко, гумите се плъзват отчаяно по асфалта, мъжът
реве през сваления прозорец и се обляга на клаксона. Но младата жена
срещу него продължава да пресича улицата съвсем спокойно, все едно
нищо не е станало. Тук, долу, в столицата, е почти безветрена вечер,
никой не знае нищо за бурите в горите на север. Дори Мая Андершон.
Искаш ли да разбереш Бьорнстад? Тогава трябва да разбереш Мая,
която се махна оттам.
Шофьорът отново натиска клаксона, вече повече примирено,
отколкото бясно. Първоначално Мая дори не обръща внимание, че
свири на нея. Пресича на червено, препъва се в тротоара от другата
страна, тръгва по навик между блоковете и пътните ремонти. Трябваха
ѝ само две години, за да стане нов човек. Жител на големия град.
Шофьорът в колата виква нещо след нея, тя дори не чува какво, но се
обръща и забелязва първата половина от регистрационния номер.
СКМ.
Струва ѝ се, че е изминал цял един живот от последния път, когато
си е мислила за тези три букви, толкова много се е променила.
Шофьорът в колата се предава и натиска демонстративно газта.
Няколко секунди по-късно тя осъзнава, че стои насред тротоара,
потънала в мечти, и хората трябва да си проправят път покрай нея. Не
знае какво ѝ има днес, цяла вечер е в отлично настроение и се
чувства... лека. Отива на парти със съучениците си от музикалното,
леко опиянена от очаквания, сякаш току-що се е научила да не ѝ е
гузно, че се чувства добре. Разрешено ѝ е да бъде щастлива,
последните месеци си го повтаря отново и отново, позволено ѝ е да се
забавлява. След няколко часа ще се мрази заради това. Винаги се е
чудила колко далеч би могъл да я отведе музикалният ѝ талант, и ето
го отговора: толкова далеч, че дори не знае, че цял Бьорнстад е напът
да бъде отвян, докато тя отива на парти.
Има пропуснато повикване от Ана, но мисли да ѝ се обади по-късно.
Вече живеят толкова далеч една от друга, че не го прави веднага. Вече
не са заедно.
Отново тръгва, бързо. Когато се премести тук, не разбираше защо
всички вървят толкова забързано, а сега се дразни до болка, когато се
върне в Бьорнстад и всичко там е толкова бавно. Вече е забравила
мъжа в колата, толкова е задобряла в живеенето в голям град: тук
никой не бива да е от значение, човек трябва на секундата да забравя
всички, които срещне, иначе в мозъка не би останало място за
останалите впечатления.
В горите на север, където тя е израснала, има буря, но тук дори не си
е закопчала тънкото палто, в такова блажено неведение е за ветровете,
които разкъсват хора и къщи. Получава есемеси от съучениците си на
партито и от пунктуацията разбира, че всички там вече са пияни.
Засмива се, защото, както ѝ се случва от време на време, осъзнава с
пълна сила колко е странно това: за по-малко от четири семестъра си е
изградила съвсем нова компания. Последния път, когато беше в
Бьорнстад, каза, че се „прибира вкъщи“, когато стана време да се връща
тук. Видя колко много това нарани баща ѝ, и сега между тях е
настъпил нов вид тишина. Той не беше готов да я пусне, родителите
никога не са готови, просто нямат избор.
Мая знае, че всички си мислят, че се е преместила тук, защото иска
да стане голям човек, но е обратното. Кевин ѝ отне толкова много –
много повече, отколкото би могла да обясни. За него изнасилването
продължи няколко минути, но за нея никога не е приключвало. Той ѝ
отне всички светли летни утрини, всичкия свеж есенен въздух, снега
под краката, смеха до болка, всичко просто. Повечето хора не могат да
посочат точния момент, в който са спрели да бъдат деца, но Мая може.
Кевин ѝ отне детството, но когато тя се премести тук, успя със зъби и
нокти да си върне част от него. Научи се отново да бъде наивна,
защото още не искаше да пораства, не искаше да живее живот без
фантазии. Не искаше да разбира, че някой ден няма да може да
предпази собствените си деца. Че всички момичета могат да станат
жертви и че всички момчета могат да станат извършители.
Накрая имаше чувството, че само майка ѝ наистина разбира защо се
е махнала. „Ужасно съм ти ядосана, че ме напускаш, но ще съм още по-
ядосана, ако останеш – прошепва Мира в ухото на дъщеря си през
последната ѝ сутрин в Бьорнстад. – Обещай ми, че ще внимаваш
винаги, но и че... ох... че и понякога няма да внимаваш. Не ставай
голяма, не изведнъж, бъди също така глупава и безотговорна. Но не
прекалено!“ Мая се засмя, разплака се и я прегърна предпоследна,
татко беше последен, защото не я пусна, докато влакът не потегли. Тя
се качи, гората обгърна прозорците и оттогава Бьорнстад вече не е
домът ѝ.
Така бързо свикна с тълпите, автомобилите и свободата, която ѝ
даваше анонимността тук. Това ѝ се струваше като отговор на всичко.
„Ако никой не знае коя си, можеш да станеш която си поискаш“, каза тя
на Ана по телефона първата пролет. „Дреме ми, аз те харесвам такава,
каквато си, за чий ще се променяш?“, изръмжа Ана. Немалък
комплимент от момиче, което първия път, когато Мая опитваше да
запали огън като дете, я погледна и каза: „Няколко милиона
сперматозоида и точно ТОЗИ да спечели? Невероятно!!!“. Ана никога
няма да напусне гората, корените ѝ са по-дълбоки от тези на
дърветата, Мая намира това едновременно за непонятно и завидно.
Истината е, че тя самата вече не знае кое е „домът“ ѝ, започнала е да
използва кавички около думата дори когато си я мисли. Опитвала е да
обясни на Ана, че сега се чувства по-скоро като номад, но Ана не
разбира, номадите не могат да преживеят зимата в Бьорнстад, ако не
си намерят дом, до зазоряване ще са измръзнали до смърт. Но накрая
Мая ѝ каза: „Тук мога да съм това, което правя, а в Бьорнстад съм
единствено това, което ми се е случило“. Това вече Ана го разбираше.
Получава нов есемес от един от съучениците си. Мая пресича
улицата, за да мине напряко през големия парк, мисли си за времето,
което ще спести, а не за това какво би могло да се крие в парка.
Толкова се е променила.
СКМ.
Върви по тясната алея, покрита с чакъл. Вече е по средата на парка,
когато буквите от регистрационния номер отново прогърмяват в
съзнанието ѝ. Спомените се борят какви чувства да предизвикат в нея.
Мая си мисли за Ана и почти се разсмива, почти заплаква. Струва ѝ се,
че не е мислила за нея от цяла вечност, но нали онзи ден говориха по
телефона? Или беше миналата седмица?
Разстоянието между лампите в парка се увеличава, звуковият фон от
движението и хората изтънява и тя забавя крачка замислено. Забравя
да се оглежда, не забелязва как мъжът малко зад нея също забавя ход.
Когато Мая отново се забързва, той продължава да я следва.
В действителност Ана би трябвало да ѝ липсва все по-малко,
колкото по-дълго време живеят разделени, само че е обратното. Мая
си спомня отлично изражението ѝ онзи път, когато възкликна: „Нали
знаеш? Стреляй... копай... мълчи? СКМ!“2.
„А?“, каза Мая, при което Ана, вечно неспособна да спре да се диви
на всички неща, които Мая не знае за света, изсумтя: „Сериозно ли
никога не си ЧУВАЛА това?! Онова Торонто, в което си живяла, все пак
се намира на планетата ЗЕМЯ, нали? Понякога имам чувството, че си
създадена в лаборатория, затова си толкова красива, но тука вътре
нещо дава на късо!“, ухили се тя и почука с пръст по главата на Мая.
Мая се почувства като извънземно. Спомня си, че през цялата си
първа година в Бьорнстад беше объркана и изплашена както от
природата, така и от хората, както защото това ново място сякаш беше
пропито от мъка, така и защото във въздуха като че вечно витаеше
насилие. Главата ѝ не побираше как така някои хора избираха да
живеят по този начин доброволно, в няколко струпани къщи, обсадени
от мрак и студ и дървета, дървета, дървета, милиони дървета във
всички посоки. Тесният път през гората, по който се стигаше дотам,
като че продължаваше до безкрай в един свят без хоризонт, толкова
далеч и навътре, че накрая сякаш тръгваше надолу и потъваше в
недрата на земята. Мая беше малко дете и във всички приказки, които
беше чела, вещиците живееха все по такива места. Мислеше си, че
никога няма да свикне, но децата свикват с почти всичко.
Когато стана тийнейджърка, не осъзнаваше колко много я е
променил Бьорнстад през изминалите години. Дори не знаеше, че има
диалект, преди да се премести. В гората Ана ѝ се подиграваше, че
произнася гласните грешно, но когато новите приятели на Мая от
музикалното училище искаха да се пошегуват, я бъзикаха, че не спряга
глаголите. Тя се преструваше, че е забавно, макар да бъркаха диалекта
с около петстотин километра.
После започна да опитва да пее, както искаха учителите, да се
изглади, докато зазвучи като всички останали. Повечето ѝ съученици
посещаваха музикални училища и частни уроци още от малки,
владееха всички тайни кодове и знаеха точно какво се очаква от тях.
Мая беше стигнала дотук единствено благодарение на таланта си.
Първите месеци плачеше през нощта първо от неувереност, а после от
гняв. Имаше чувството, че за да влязат в училището, останалите е
трябвало единствено да имат богати родители и да могат да пеят окей,
докато тя трябваше единствено да бъде най-добрата. Абсолютно най-
добрата.
През първия семестър, когато говореха за музикалната индустрия,
един от учителите каза, че трябвало да им е ясно, че „живеем в малка
страна“. Мая си помисли, че това може да го каже само човек, който не
може да възприеме повече от една трета от картата. Онемя, когато
осъзна, че някои от съучениците ѝ си мислеха, че живеят в средата на
Швеция, при положение че всъщност бяха в една от най-южните
точки. Тогава се сети за бащата на Ана и как той понякога се
натъкваше на туристи от юг в гората, които се учудваха колко дълго
може да върви човек, без да види къща. И когато се прибереше, все
мърмореше: „Мислят си, че притежават страната, а дори не знаят, че
седемдесет процента от нея са дървета? Населената част от цялата
страна е само три процента! Три!!!“. Веднъж изрева на Мая: „В тая
страна има по-малко земеделска земя, отколкото торфени блата, но те
дори не знаят какво е торфено блато!“, при което Ана трябваше,
шептейки, да обясни на Мая какво е торфено блато, за да може тя да
кимне в съгласие. Сега самата тя беше обградена от хора, които
живееха в неведение. Накрая осъзна, че всъщност съучениците ѝ със
скъпите си дрехи и светските усмивки бяха необразованите селяни, а
не тя. Тогава спря да плаче нощем. Спря да чака да ѝ направят място и
сама си го извоюва, спря да имитира гласовете на другите и запя със
своя собствен. Всичко се обърна.
Миналата зима откри малка изкуствена ледена пързалка между
блоковете и колите. На следващия ден заведе там група приятели и
още си спомня колко шокирана беше, че толкова много от тях не
можеха да карат кънки. В Бьорнстад всички деца го умеят, някои може
и да не могат да карат колело, но как е възможно някой да не може да
кара кънки? Есента пък приятелките ѝ се оплакваха от студа и колко са
„депресирани от мрака“, а Мая се засрами от себе си, щом осъзна колко
бързо ги е презряла заради слабостта им. Депресирани от мрака в
град, където лампите винаги светят навсякъде? Студ? Това тук не е
студ!
Тя самата си спомня как остана без дъх, когато беше на шест и
пропадна през леда, докато караше кънки сама на езерото в Бьорнстад.
Това беше студ. Тогава беше съвсем нова, никой дори не знаеше, че е
долу на пързалката, и щеше да умре, ако от нищото не се беше появила
нечия ръка, която я издърпа. Ана, кльощава, все едно у дома не я
хранеха, но страшно силна още тогава, седна до нея на леда с
ококорени очи и я попита какви ги върши. Не беше ли видяла
промяната в цвета на леда? Нищо ли не разбираше? Ана сметна Мая за
глупачка, а Мая сметна Ана за идиот и на секундата станаха най-добри
приятелки. Ана научи Мая да стреля с пушка, а бащата на Ана
мърмореше, че двете са „най-малката ловна дружина наоколо и
вероятно най-опасната“. Понякога, съвсем за кратко, Мая успяваше да
си въобрази, че в Бьорнстад си е у дома. Това, разбира се, никога не
продължаваше дълго.
Веднъж, когато бяха малки, тя остана да спи при Ана. Почти всеки
път беше обратното, но тъкмо този път щяха да спят в гората, обаче
времето се развали и се прибраха в по-близката къща. Късно вечерта
чуха бащата на Ана да говори по телефона. Някой беше видял вълк.
Бащата на Ана попита мрачно в слушалката: „Но не сте съобщили,
нали?“.
Мая не разбра какво означаваше това, и Ана ѝ обясни тихо: „Човек
трябва да докладва на властите, ако види вълк, но ако го направи,
тогава вълкът съществува, схващаш ли?“. Мая наистина не разбираше
и Ана въздъхна: „Ако властите знаят за вълка, тогава той ще липсва,
ако изчезне. Но това, което не съществува, не може да изчезне. Така
че... СКМ“.
Малко по-късно дойде един мъж и бащата на Ана тръгна с него. На
предната седалка на пикапа имаше пушки, а в товарния отсек лопати.
Когато се върнаха на разсъмване, по обувките им имаше пръст и кръв.
Стреляй, копай, мълчи. Ето как Мая се научи.
Когато Мира дойде да я вземе няколко часа по-късно, Мая се
престори, че нищо не е станало. Трябваха ѝ няколко години, докато
осъзнае, че майка ѝ също се беше преструвала. Много добре знаеше
какво е станало с вълка, всички в Бьорнстад знаеха. Мая се чуди дали
мама също мисли за това понякога и дали това мълчание е свързано с
всичкото останало мълчание, на което Бьорнстад учи децата си.
Единствената, която не си замълча, всъщност беше Рамона. Съвсем
доскоро Мая дори не си го спомняше, това беше един от онези
спомени, които мозъкът архивира и които ненадейно изскачат някой
ден в другия край на страната: няколко дни след като разбра какво
означава СКМ, Мая отиде до „Кожуха“ с Ана, която трябваше да вземе
ключовете на баща си, понеже от време на време той се напиваше
дотолкова, че да продаде колата си на Рамона за две последни бири, и
тя винаги се съгласяваше, защото беше по-добре той да си тръгне
пеша след още две бири, отколкото да шофира без тях. За жалост,
раницата на Ана беше в колата, а учебникът по математика ѝ трябваше
на следващата сутрин, така че на момичетата не им оставаше друго,
освен да се изтърсят в кръчмата. Разбира се, родителите на Мая щяха
да полудеят, ако изобщо чуеха, че Мая е била в „Кожуха“, там беше
пълно с мъже с черни якета, които се биеха с феновете на другите
отбори всеки път, когато имаше мач, и едни с други всеки път, когато
нямаше. Рамона подаде на Ана ключовете иззад бара и ѝ каза да не
забравя да прибере и пушката, защото татко ѝ я беше забравил вътре в
колата, както обикновено. Ана обеща. После Рамона погледна надолу
към Мая. Старата жена напомняше твърде много на вещица и малкото
момиче не смееше да отвърне на погледа ѝ.
– Чух, че сте видели лопатите. Проклетите тъпанари можеха да ви го
спестят. Но рано или късно все трябва да се научите, че човек трябва
да се разправя с хищниците. Може би не навсякъде, но тук е така –
изръмжа Рамона и им даде по един шоколадов десерт, като през
цялото време кашляше толкова много, че почти не можеше да пуши.
Но само почти.
После до бара избухна страшен бой между двама мъже и шестнайсет
бири, Рамона изруга и размаха метла, а Мая повлачи Ана навън,
изплашена до смърт. Ана, разбира се, не се трогна от насилието,
единствено се раздразни, че е изтървала парче от шоколадовия си
десерт на излизане. Момичетата имаха различен тип родители и бяха
свикнали да очакват съвсем различни неща от възрастните. Мая се
учеше по-бавно, но се учеше.
Стреляй. Копай.
Рамона бъркаше, мисли си Мая сега. В Бьорнстад хората не се
разправяха с хищниците, а с проблемите. Защото, когато Мая избяга от
стаята на Кевин няколко години по-късно, хората искаха да се
разправят не с хищника, а с нея. Защото би било адски по-просто за
всички, ако беше изчезнала тя, а не Кевин. Мая беше проблемът.
Мълчи.
Забавя крачка. В парка е толкова тихо, че движението на всяко
камъче под подметките се чува. Тя поглежда през рамо. Не, не си
въобразява, онзи мъж я следва. По дяволите. Чувства се толкова
глупаво, че за секунда това ѝ пречи да се изплаши. Как можеше да
остави мозъка си да се отнесе в спомени и да не забележи опасността?
„Стегни се, Мая! Мисли!“, изсъсква тя на себе си. Една от лампите в
парка е изгаснала, досега Мая се движеше между светлите кръгове, но
изведнъж сенките я обгръщат изцяло. „Какви ги върша, по дяволите?
Защо тръгнах през парка? Би трябвало да съм по-разумна! Точно аз би
трябвало да съм по-разумна!“, крещи тя наум. Толкова много се е
променила, толкова добре се е научила отново да бъде наивна. С
периферното си зрение вижда мъжа малко зад себе си, сега малко по-
близо от одеве, с черно яке и вдигната качулка.
По дяволите по дяволите по дяволите.
Мисли за майка си. Иска ѝ се да си беше у дома.

9
Майки

„Д ом.“
Би трябвало да има повече думи за дома, една за мястото и една
за хората, защото след достатъчно много години връзката на човек с
града все повече заприличва на брак. И двете ги поддържат общите ни
истории, дребните случки, за които никой друг не знае, вътрешните
шеги, които само ние намираме за смешни, и онзи специален смях,
който използваш само пред мен. Влюбването в място и влюбването в
човек са сродни приключения. В началото тичаме, кикотейки се, по
улиците и изследваме всеки сантиметър от кожата на другия, с
годините научаваме всяко паве, косъм и похъркване, след това
приливите и отливите заоблят страстта, докато тя се превърне във
вярна любов, и накрая назоваваме хоризонта, който виждаме през
прозореца, и очите, до които се събуждаме, с една и съща дума: дом.
Ето защо би трябвало да има две думи – една за това, което може да
те пренесе на гръб в най-тежките мигове, но и една за това, което
може да те задържи. Защото понякога оставаме в градове и бракове
само защото иначе бихме останали без история. Имаме твърде много
общо. Мислим си, че никой друг не би могъл да ни разбере.

* * *
 Мира Андершон е сама в кабинета си в Хед, когато бурята се
засилва. Тя прати у дома всички служители още когато по радиото
съобщиха за първите паднали дървета по пътищата. Накрая си тръгна
дори най-добрата ѝ приятелка и колежка, заедно с която държи
фирмата. Разбира се, тя първоначално отказа, твърдейки, че „само да
задуха леко, и чичаците по радиото се напикават“, но после Мира
отбеляза, че когато има буря, хората се запасяват с храна и в по-
сериозни ситуации може да свърши и виното, при което колежката се
паникьоса и потегли.
Мъжът на Мира, Петер, също искаше да остане, естествено, но Мира
настоя, че той трябва да се прибере в къщата в Бьорнстад, за да не
бъде Лео сам. Разбира се, доколкото това изобщо би било от значение,
тъй като тийнейджърът така или иначе ще седи пред компютъра,
скрит под слушалките си, и освен ако не спре токът, не би забелязал
нищо, ако ще да имаше извънземна инвазия. Живеят на едно място, но
те почти не го виждат, той вече е на четиринайсет, а тогава родителите
вече нямат дете, имат квартирант.
Петер се предаде и тръгна още преди да е възникнал спор. Мира не
знае дали видя разочарование, или облекчение в очите му. Преди две
години той подаде оставка като спортен директор на „Бьорнстад
Хокей“, за да работи при Мира. Сложи край на цял един живот,
свързан единствено със спорта, и сега е женен за нея, когато са у дома,
но е неин служител, когато са тук. Понякога и двамата забравят
разликата. Тя от време на време го пита дали е окей, а той се усмихва и
кима. Но тя вижда, че е нещастен. Страшно се ядосва на себе си, задето
страшно се ядосва на него заради това.
Днес му обеща само да довърши няколко неща, преди да се прибере,
но не е сядала пред компютъра, откакто вратата се затвори след Петер.
През прозореца природата се разкъсва на парчета, а Мира седи от
другата страна на стъклото, прокарвайки пръсти по рамкирана снимка
на децата си.
Не много отдавна психологът ѝ отбеляза, че тя често говорела за
това колко лоша майка е. Не че се чувства като лоша майка, а че е. Тя
отвърна, че това си е така, защото можеше да има работа, но избра да
има кариера. Работата е нещо, което имаш заради семейството си, а
кариерата е нещо, което имаш заради себе си. Подхожда егоистично
към времето си. Би могла да живее за тях, но това не ѝ е достатъчно.
 – Говорили сме за крайната ти нужда от контрол...
– Не е крайна!
Ходи при този психолог само от два месеца. Не е казала на никого,
защото не е нищо сериозно, просто отново имаше няколко панически
пристъпа. Плаща на психолога в брой, така че Петер да не намери
някоя фактура в пощата и да реши, че тя има проблем. Мира няма
проблем.
– Е, добре. Но вече и двете ти деца са големи. Лео е на...
четиринайсет? Мая на осемнайсет? Дори се е изнесла от къщи? – каза
психологът.
– Не се е изнесла от къщи! Учи в музикално училище и живее на
общежитие, не е същото! – изръмжа Мира и за малко да се разплаче и
да изкрещи, че няма две деца, има три: Исак, Мая и Лео. Едно на
небето и две, които дори не си вдигат телефоните. Но вместо това
смотолеви: – Може ли просто да се съсредоточим върху причината да
съм тук?
– Паническата ти тревожност? Мисля, че тя е свързана с това, че си...
– Какво? Майка? Значи да спра да бъда майка, защото имам фирма?
Психологът се усмихна.
– Мислиш ли, че децата ти биха те нарекли свръхпокровителствена?
Мира се нацупи мълчаливо. Искаше да му извика дали знае кое е по-
лошо от това да си свръхпокровителствена майка? А? Това, че
понякога се оказваш ПРАВА! Но си замълча, защото не е разказала на
психолога за станалото с Исак, нито за станалото с Мая. Не иска да
говори за това, иска просто да се справи с паническите пристъпи, да ѝ
предпишат хапчета или каквото е нужно. Дори пред психолога иска да
блесне, да бъде ефективна, да се справя добре.
Но той е прав. На всички снимки в кабинета ѝ децата са малки,
защото това ѝ помага да потисне факта колко са пораснали. Лео е
тийнейджър, а Мая скоро няма да бъде дори това. Минали са две
години, откакто се премести в големия град, за да посещава любимото
си музикално училище. Две ГОДИНИ. Това, че дъщеря ѝ не живее с
тях от толкова време, е почти толкова непонятно, колкото това, че
Мира е започнала да използва израза „големия град“. Винаги
изсумтява при мисълта колко провинциално ѝ звучеше, когато хората
тук подхвърляха подобни реплики, когато тя, Петер и децата се
преместиха в Бьорнстад. Сега е станала една от тях. Горска. Такава,
която мърмори, че „на юг дори лосовете са мързеливи“, и се шегува
само донякъде, когато казва: „Нищо му няма на големия град, просто е
толкова на майната си“.
– Всички тийнейджъри мислят, че майките им са
свръхпокровителствени. Ако ще да бях в затвора, пак биха смятали, че
ме виждат твърде често – измърмори накрая тя на психолога.
Той сключи ръце в скута си, защото до този момент вече беше
научил, че ако си води записки, Мира ще настоява да знае точно какво
пише. Не че тази жена има нужда от контрол, не, изобщо.
– Звучиш като собствената ми майка – каза той меко.
Миглите на Мира потрепнаха.
– Защото не разбирате. Ние сме вашите майки. Ние първи сме ви
обикнали. Останалите може и да ви обичат в момента, но ние ви
обичаме от началото.
– Това, че се чувстваш така, не те ли прави добра майка?
– Прави ме просто майка.
Психологът се позасмя.
– Да, тук може би си права, разбира се. Аз съм почти на шейсет, а
майка ми все още се тревожи, че не се храня достатъчно.
Мира вдигна брадичка, но сниши глас.
– Ние сме вашите майки. Не можете да ни спрете.
На психолога страшно му се искаше да можеше да си го запише.
– Ами мъжът ти? Петер? Дълги години си правила големи жертви
заради неговата кариера, а наскоро той се е отказал от своята кариера
заради теб. Още ли изпитваш угризения на съвестта заради това?
Въздухът в ноздрите ѝ изсвири.
– Не разбирам защо трябва да говорим за това. Казах ти, че аз... да...
да, имам угризения на съвестта! Защото не знам как да го направя
щастлив. Това е единственото, което никога не ми се е налагало да
правя за него през всичките години, в които той се занимаваше с
хокей. Вършех всичко у дома, нагодих целия си живот спрямо
кариерата му, но никога не е трябвало да го карам да се чувства
щастлив. Хокеят го правеше вместо мен. И сега не знам дали аз мога.
Психологът зададе въпрос, както правят психолозите:
– А наистина ли е твой дълг да опитваш да го направиш щастлив?
Гласът на Мира може и да се поколеба, но тя отговори прямо:
– Той е мой мъж. Не може да ме спре.
 Мислеше го и все още го мисли, но въпреки това сега седи сама в
офиса. Все още има време да се прибере, но не го прави. Просто гледа
през прозореца към задаващата се буря. Не се страхува от нея, въпреки
че би трябвало.

* * *
Човек може да научи всичко, което трябва да знае за Ана, от начина,
по който тя шофира тази нощ. Кара така, сякаш тя ще е виновна, ако не
всички се справят, ако не всички са щастливи, ако нещо се обърка.
Каквото и да е. Акушерката вижда това, разпознава го, протяга ръка и
докосва рамото на момичето, прибира косата му, за да не влиза в очите
му. Ана не обръща внимание, взира се през прозореца с побелели
около волана кокалчета и танцуващи по педалите крака, а колата
хвърчи в мрака. Впоследствие другите почти няма да си спомнят как
са излезли от гората, но колата изведнъж се озовава на пътя и скоро
виждат светлините от входа на болницата.
Ана спира право пред вратата, след което всичко се случва с
нечувана бързина: като че от всички посоки се стича медицински
персонал, за да ги посрещне. Всички врати на колата се отварят,
вятърът навън бучи, сестри се провикват една към друга, а Ана седи
насред хаоса и така осезаемо се чувства, сякаш пречи, че изобщо не
смее да помръдне. Хана, бащата, майката и детето изчезват заедно с
потока от хора, а вратите се затварят след тях и изведнъж всичко вече
е тихо. Така нетърпимо тихо.
Ана взема телефона си и звъни на Мая. Иска да разкаже всичко на
някого, но откъде изобщо да започне? Не се стига дотам. Мая не вдига.
Ана прибира телефона в джоба на вратата и обляга глава на волана.
Минава един час, докато състоянието на майката и детето се
стабилизира достатъчно, и Хана осъзнава, че Ана все още чака отвън
на паркинга. Когато отива при нея, момичето продължава да седи с
чело върху волана, с все така бясно ококорени очи. Акушерката сяда на
пасажерската седалка, като ѝ се налага да държи вратата с всички
сили, иначе вятърът ще строши пантите и ще я отвее като ръкавица.
Колата се клати, завалява дъжд, а те дълго време седят безмълвни сред
тропота, преди Хана да каже:
– Справи се много добре, Ана.
Ана примигва тежко.
 – Детето окей ли е?
– Да, всичко ще е наред. Благодарение на теб. Ти окей ли си?
– Да, да, да. Беше... такова, когато изроди детето в колата и то
проплака за пръв път, не знам как да го опиша... беше като да се
надрусаш! Разбираш ли какво имам предвид? Не че вземам наркотици!
Но нали разбираш! Или... разбираш ли?
– Мисля, че да.
– Всеки път ли е така?
– Не всеки път.
– Защото свикваш?
Малките бръчици около устните на акушерката са по-скоро белези
от облекчение, отколкото от смях.
– Защото не всички се справят. Човек трябва да се радва на
щастливите развръзки всеки път, когато има тази възможност.
Последвалото мълчание притиска и двете дълбоко в седалките.
– Трябва да се прибера при татко – прошепва Ана.
– Майка ти вкъщи ли е?
– Мама не живее с нас.
Момичето го казва толкова естествено, че акушерката не задава
повече въпроси. Няма майка. Има жена, която някога е родила Ана, а
сега живее нов живот някъде другаде, но вече няма майка. Когато
акушерката допира предпазливо пръсти до бузата на момичето, шокът
отпуска хватката си и по ръката ѝ потичат сълзи.
– Обещаваш ли, че детето ще е добре?
– Обещавам, Ана.
– Съжалявам, че ударих онзи проклет мъж. И съжалявам, че карах
толкова бързо. И...
Акушерката я смълчава нежно.
– Тази вечер ти спаси живота на едно дете, Ана. Глупава си, и то
доста, няма да шикалкавя. Ако нямаше буря, не бих ти дала да
боравиш дори с шевната ми машина, това да ти е ясно. Но също така
си много, много смела. Ти си от хората, които тичат срещу огъня.
Повярвай ми, разпознавам ви.
Ана опитва да кимне, все едно ѝ вярва. Баща ѝ още спи в стола си,
когато тя се прибира. Бутилката още е в ръката му, дори не е забелязал,
че през прозореца светът свършва. Ана доизмива съдовете и проверява
батериите на фенерите, преди да си легне пред камината, завита с
одеяло и с кучетата плътно до себе си. Забравила е телефона си в
колата, а той лежи там и звъни, звъни, звъни.
На следващия ден Ана не разказва на никого какво ѝ се е случило,
дори на Мая.

* * *
В болницата лежи жена. Никой не ѝ е обяснил какво всъщност е да
бъдеш майка. И по-добре. Защото отсега нататък ще бъде вечно
изплашена.
– Видар е хубаво име – прошепва тя.
– Фантастично – изхлипва таткото.
Отива му. Име на момче, родено далеч на север в гората между два
града, които се мразят, в стихийна нощ по време на най-страшната
буря, която си спомняме. Дете на вятъра, спасено от дъщеря на ловец.
Ако това момче започне да играе хокей, това ще бъде една от най-най-
хубавите ни приказки.
Ще имаме нужда от такива. Приказките са това, което ни помага да
понасяме погребенията.

* * *
Хана се връща в болницата, отива в съблекалнята, преоблича се и
подпира чело на вратата. И си позволява малък срив, съвсем малък,
само за миг. Оставя без съпротива всичко светло и всичко мрачно в
нея да запее. После затваря всички врати и капаци в себе си и отваря
очи, за да не отнесе емоциите вкъщи. Никой човек не може да
издържи да чувства всичко постоянно. Тя е само на няколко километра
от къщи, но щом тръгва към паркинга, изведнъж осъзнава, че
минибусът е в двора на бащата на Ана в Бьорнстад. Сега е твърде
опасно да се прибере пеша, особено докато е толкова изтощена, затова
се обажда на мъжа си и едва успява да каже: „Всичко мина добре,
скъпи, но нямам кола, затова ще остана тук и ще изчакам бурята да...“.
Но Джони вече е затворил, отнася четирите си спящи деца при
съседите и взема назаем колата им, за да отиде до болницата и да
прибере жена си. Дори природно бедствие не може да попречи на
нейния идиот да го направи.

* * *
Мира седи сама зад бюрото в кабинета си и просто гледа
отражението си в прозореца, отвън е тъмно като в рог, небето е
погълнало земята. Тя стотици пъти си мисли да се обади на дъщеря си,
но е късно и тя сигурно е на купон с приятелите си, Мира не иска да я
безпокои. И най-вече не иска Мая да чуе по гласа ѝ колко е изплашена.
Колко е объркана.
Бурята ще бъде много по-лоша, отколкото казаха по новините,
много, много по-лоша. Но Мира не се прибира. Трябва, но не го прави.
Градовете и браковете се състоят от истории. Там, където започва
една, свършва друга.

10
Прелетни птици

У дома в Бьорнстад Мая много пъти е чувала, че „в кризисни

ситуации човек разбира кой е в действителност“. В хокейните
градове обичат този проклет израз. „С гръб към вятъра разбираш на
какво си способен“, бръщолевят, без дори да се замислят какво изобщо
означава това. Повечето хора никога не разбират на какво са способни,
по-голямата част дори не знаят дали са хищници, или плячка, дори не
са се замисляли. Мая им завижда. Как само им завижда.
Върви малко по-бързо, но без да се затичва, знае, че ако го направи,
мъжът зад нея ще я настигне за няколко секунди. Опитва да спечели
време, да се приближи колкото се може повече до изхода, преди да
побегне, надява се той да я подцени.
Идиотка.
Мая гледаше прелетните птици, когато се появяха над гората между
Хед и Бьорнстад пролетно време, и се чудеше защо го правят. „Значи,
разбирам защо си тръгват, не разбирам просто защо се връщат“, каза
веднъж на Ана, но Ана просто сви рамене и отвърна: „Няма ги по
време на целия хокеен сезон. Умно!“. Винаги се шегуваше с нещата,
които причиняват болка, но когато Мая потегляше, за да отиде в
музикалното училище, Ана прошепна: „Сега си като птиците. Отлиташ
далеч оттук“. На Мая наистина ѝ се искаше да беше толкова лесно.
Първата нощ, която прекараха в двата края на страната, те говориха
по телефона до изгрев-слънце. Мая се стараеше да се преструва на
нормална пред новите си съученици, но в слушалката всичко се
пропука. Призна тихо на Ана, че се чуди дали не е психопат, тъй като
вече дори не съжаляваше, че е насочила пушката към главата на Кевин.
Ана изстена в другия край: „Божеее, ти си беше психопат ДЪЛГО
преди това!“. Мая се усмихна. Винаги приключваха разговорите с шега
от страна на някоя от двете, за да не задълбават прекалено надълбоко.
Мая се мразеше, задето се беше озовала в онази стая с Кевин, а Ана се
мразеше, задето не беше там. Мая го пощади на пътеката за бягане, но
Ана не го направи. „Всички животни се борят на първо място за
оцеляването си, ловуват, ако това е в природата им, а ако трябва,
убиват“, каза Ана, а Мая се замисли, преди да отговори: „Но не всички
животни си отмъщават, само ние го правим, чакаме цяла нощ в мрака
само за да си го върнем на някого. Само ние“. Ана изсумтя и разказа
как майка ѝ ударила едно от ловджийските кучета на татко по
муцуната, докато било още малко, и няколко седмици по-късно то се
промъкнало и разкъсало всичкото пране, което тя била простряла в
двора. „Отмъсти си“, ухили се Ана.
Продължиха да говорят по телефона, но все по-рядко и не толкова за
животни. Мая наистина опитваше да забрави всичко. Новите ѝ
съученици не знаеха за миналото ѝ и тя реши да стане друг човек –
такъв, на когото не се е случило нищо. Почти се получи.
Идиотка идиотка.
„Никога не споделяш нищо, познаваме те от две години, а нищо не
знаем за теб!“, възкликна наскоро една от приятелките ѝ, докато учеха
в библиотеката. Мая се сепна, щом видя, че останалите около масата
бяха съгласни. Не звучаха обвинително, просто любопитно, нямаха
представа какви врати се опитваха да открехнат. Тя отвърна с шега,
каза, че всъщност работи като наемен убиец за мафията, като вкара
най-тежкия си бьорнстадски диалект, защото знаеше, че това винаги
ги разсмива. Какво можеше да им каже иначе? Откъде да започне?
Техният свят беше твърде малък, за да разберат, все още бяха деца,
напиваха се по купони, защото не се страхуваха да изгубят контрол,
защото никога нищо не им се беше случвало. Не се бяха мразили
толкова силно, че да им се иска да се самоубият само защото като
петнайсетгодишни са отишли на парти в град, където всички след
това са искали да ги няма, защото този, когото го няма, не може да
бъде изнасилен. Никога не са се чудили какво би станало, ако просто
не бяха отишли в полицията, ако не бяха казали нищо, ако бяха
оставили живота навън да си продължи, вместо да обърнат с главата
надолу света на всички, които обичат. Никога не са сънували пушка,
опряна в чело, и не са се будели с такова облекчение като Мая, защото
тя предпочита да сънува какво стори на Кевин, вместо да сънува какво
той стори на нея. Никога не са се чудили дали не е трябвало да
направят това, което я е научил градът. Стреляй. Копай. Мълчи.
На парти преди няколко месеца едно момче я попита защо никога не
пие повече от една или две чаши вино, и какво можеше да му каже?
Заради момчета като теб. Защото сте навсякъде.
Но тя почти успя да стане друг човек в този град. Почти успя да се
промени. Стигна толкова далеч, че една вечер тръгна през парка по
тъмно, без да се замисли.
Идиотка идиотка идиотка.
Ускорява крачка по чакълената алея, само малко, мъжът зад нея
прави същото. Може би греши? Може би си въобразява? Забавя
темпото и той почти спира. Когато отново се забързва, вече не се
съмнява какви са намеренията му, но вече е твърде късно. Рови в
чантата си, но пръстите ѝ са неспокойни и телефонът се изплъзва от
ръката ѝ и пада върху чакъла. Мъжът се приближава толкова бързо.
Чува дишането му, а в следващата секунда вече го усеща по бузата си.
Има време да се ядоса на себе си, бясна е на всичко и всички, но
най-вече на себе си. Защото ножът вече е в ръката ѝ. Него търсеше,
когато телефонът падна от чантата ѝ, знае, че така или иначе няма
време да се обади на някого, може единствено да се защити. Острието
е тънко и не особено дълго, тя успява да си помисли, че трябва да се
прицели в ръцете на мъжа, той не носи ръкавици, така че ако го среже,
може би болката ще е достатъчна, за да ѝ осигури достатъчно
преднина, че да избяга. Успява да си помисли също, че са малки,
ръцете му. Последното, което минава през ума ѝ, е съжалението, че не
е завързала връзките на маратонките си по-здраво. Толкова много се е
променила: станала е човек, който не си връзва връзките както трябва,
когато излиза. Все едно светът не е пълен с мъже.
Той се размърдва. Тя мушка.
Чува се как крещи не от страх, а от гняв. Две години. Почти успя да
стане друг човек тук. Но в кризисна ситуация научава истината за себе
си и си спомня дъха на Кевин, грубите му ръце, разтуптяното си сърце.
Но си спомня и ахването му, разтреперените му пръсти, когато видя
пушката, миризмата на урина, когато се напика от страх. Дали нощем
той още е там, на пътеката за бягане, както тя още е в стаята, където я
изнасили? Дали някога се е прибрал от гората? Дали все още го е страх
от тъмното? Надява се.
Мъжът пред нея извиква – жален, малък хленч. Дали го е наръгала?
Боже, надява се.
Рамона беше тази, която ѝ даде ножа на сутринта през последния ѝ
ден в Бьорнстад. „Вземи това и го носи в чантата си. Долу в големия
град проклетниците са толкова докачливи, че не можеш дори да
нарамиш пушка, като излизаш навън. Но не казвай на никого за...“ –
започна тя, а Мая я разбра погрешно и веднага обеща: „Не се тревожи,
няма да кажа нищо на татко!“. Рамона изсумтя толкова силно, че
свещите от другата страна на бара изгаснаха. „Мамка му, да не мислиш,
че ме страх от тоя твой БАЩА? Майка ти обаче... ако чуе, че съм ти
дала нож, ще ми го навре в задника. Буквално.“
Рамона не я биваше в прегръдките, така че Мая свърши по-голямата
част от работата, но все пак накрая прегръдката се получи. Хиляди
пъти си е мислила да се отърве от ножа, но той си остана в чантата ѝ.
„Вече всички са те питали за какво ти е да се местиш оттук – беше
последното, което ѝ каза Рамона, – затова искам само да си набиеш в
ума, че единствените хора, които се местят от Бьорнстад, са разни
самодоволни копелета, които си мислят, че са нещо. Това е добре.
Искам да си мислиш, че си нещо, момиче.“
– Чакай. ЧАКАЙ!
В първия момент Мая дори не разбира, че това е мъжът, гласът е
твърде млад, твърде тънък. Той е отскочил назад и Мая спира ножа в
последния момент. Той стои с едната ръка във въздуха, а с другата ѝ
подава телефона ѝ. Трепери толкова силно, че телефонът едва не пада
обратно на земята. Срам залива Мая, когато тя осъзнава, че това дори
не е мъж, а момиче, може би на тринайсет. Някакво си хлапе. Взира се
в ножа в ръката на Мая и от очите му текат сълзи.
– Извинявай! Извинявай!!!
– Какво, ПО ДЯВОЛИТЕ? – виква Мая и прибира стъписано ножа в
чантата си.
Вече и тя трепери неконтролируемо, а момичето заеква панически:
– Може ли... може ли да вървя с теб? Взеха ми телефона, но не им
дадох кода и ме подгониха, а и те видях и си помислих...
 Едва тогава Мая вижда другите три момичета, на същата възраст,
малко по-нататък в парка. Сърцето на Мая бие толкова силно, че
ушите ѝ заглъхват, и единственото, за което може да мисли, са думите
на майка ѝ за разликата между Бьорнстад и многомилионния Торонто:
„В Бьорнстад, когато човек излиза нощем, поне трябва да се страхува
само от хищници, Мая, докато в големия град се страхува от всичко“.
Тя грешеше и го знаеше още тогава, опитваше се да залъже колкото
дъщеря си, толкова и себе си. Хищници има навсякъде, в различни
форми.
– Ето... телефона ти... – прошепва момичето пред нея.
Мая вижда червените следи по китките ѝ. Знае как се получават:
когато човек се бори за живота си. Взема телефона и момичетата
виждат дисплея да осветява лицето ѝ, може би си мислят, че звъни в
полицията, защото се обръщат толкова бързо, колкото са се появили, и
изчезват.
– Хайде. Побързай – прошепва Мая и дръпва момичето със себе си в
другата посока.
Момичето тича плътно до нея, докато не стигат до края на парка.
– От... откъде е този нож? – пита то, когато най-накрая се осмелява
да проговори.
Мая се обляга задъхано на коленете си, иска ѝ се Ана да беше тук, за
да се присмее на кондицията ѝ. Избягва погледа на момичето и
промърморва:
– Даде ми го една вещица в гората.
– А?
– Все тая. Но няма да си вземаш нож.
– Защо не?
– Защото трябва да имаш нож само ако си готова да го използваш –
прошепва Мая и се надява момичето никога да не бъде толкова готово,
колкото е тя.
Подава му телефона и му казва да се обади на родителите си,
момичето се подчинява. Мая го чува да обяснява в слушалката какво е
станало, и отново и отново да уверява, че е добре. Вижда, че е на ръба
да се разплаче не заради себе си, а заради родителите си. Повечето
хора не знаят кога свършва детството им, но момичето сега ще
разбере.
Мая си спомня болницата – след изнасилването, когато майка ѝ
искаше да избие целия град, а баща ѝ я попита „какво да направя“ и
единственото, което Мая успя да каже, беше: „Обичай ме“. Ужасен
момент е, когато за пръв път осъзнаем, че родителите ни не могат да
ни защитят. Че ние няма да можем да защитим собствените си деца. Че
целият свят може да ни се нахвърли във всеки един момент.
Момичето връща телефона и казва, че майка му иска да говори с
Мая. Една жена хлипа в слушалката:
– Благодаря, ох, БЛАГОДАРЯ ти, толкова се радвам, че дъщеря ми е
извадила късмет да те срещне! Учили сме я, ако нещо се случи, да
изтича при възрастен човек!
За пръв път някой нарича Мая възрастна. Изчаква с момичето,
докато колата на родителите не се появява зад ъгъла. Момичето
поглежда встрани за секунда и когато се обръща, Мая вече я няма.
Изчезнала е в града, където никой не знае коя е и може да бъде която
си поиска.
Но коя иска да бъде?
Няколко пресечки по-нататък Мая сяда бавно на една ледена пейка
и се разплаква. Плаче така, че не може да диша. Всичко, което през
последните месеци е опитвала да забрави, внезапно се връща: звукът
от копчетата на блузата ѝ, подскачащи по пода, плакатите по стените в
стаята на Кевин, тежестта на тялото му и паниката паниката паниката.
Миризмата му по кожата ѝ след това, която опита да изтърка от себе си
до кръв.
Казват, че най-тежките ни мигове разкриват кои са истинските ни
приятели, но преди всичко разкриват нас самите. Мая вади телефона
си. Би могла да се обади на когото и да е от съучениците си, но какво
да каже? Те не носят ножове в чантите си. Няма да разберат.
Най-много иска да се обади на майка си, да я чуе да пита „добре ли
си, миличка“ и да прошепне в отговор: „Не, мамо, не съм добре не съм
добре не съм добре“. Иска да изкрещи в слушалката, че мама трябва да
дойде с колата от другия край на Швеция и да я вземе, както правеше
винаги, когато Мая беше малка и я хванеше страх от тъмното, когато с
Ана спяха в гората. Когато децата ги нямаше, майка ѝ спеше облечена
и винаги се качваше в колата още преди Мая да е успяла да завърши
въпроса си. Това е единственото, което я спира да ѝ се обади сега.
Майка ѝ би потеглила веднага, без колебание би пътувала цяла нощ,
но преди малко са нарекли Мая възрастна. И тя се опитва да бъде
такава.
Вместо това се обажда на единствената си приятелка, единствената,
която винаги е била до нея, защото това е въпросът, който ни поставят
кризисните ситуации: кой е твоят човек? Мая се обажда на Ана.
Няма отговор. Звъни отново и отново и накрая праща есемес:
„Отговори, като имам нужда от теб!!“. Есемес, от който след няколко
часа ще се срамува. Заради който ще се мрази, когато разбере какво е
станало у дома.

11
Флагщоци

У дома. Матео никога не се е чувствал у дома. Този град никога не е

искал да чуе за него.
Той седи клекнал в канавката. Когато полетя от колелото, се
приземи на една ръка и така го заболя, че за няколко секунди си
помисли, че колата го е блъснала. Изправя се със скимтене. Колата
вече е изчезнала далеч в мрака, Ана, която караше, и Хана, която
седеше до нея, изобщо не го видяха. Дърветата скърцат на вятъра като
метал в порцелан. Това е просто миг от цял един живот, но може би
точно в този момент на Матео му идва до гуша да бъде безпомощен. Да
бъде слаб. Решава да си го върне – на когото и да е, по някакъв начин.
Качва се обратно на пътя, навежда се, за да устои на вятъра, влачи
колелото със себе си, губи ориентация. Щом поглежда нагоре,
осъзнава, че е тръгнал в грешна посока. Озовал се е във
Възвишението, където са най-скъпите вили в града. Неговата улица е
на по-малко от половин час пеша оттук, но все едно се намира в друга
страна. Къщите тук са толкова големи, че ако двама души викат от два
далечни края, сигурно не биха се чули. Прозорците са толкова високи,
че Матео не проумява как изобщо ги мият. На всяка алея има
паркирани по две коли, а във всеки двор има батут. Този град умее
невероятно добре да ти показва какво не можеш да си позволиш.
Той спира до пътеката за бягане, откъдето има изглед към цялото
езеро и ако проследиш очертанията му с поглед, можеш да видиш чак
до хокейната зала. Отвън има дванайсет флагщока в две спретнати
редици и от върховете им винаги се веят зелени знамена с мечка, но
сега някой ги сваля едно по едно, за да не бъдат разкъсани от бурята.
Прилежно и внимателно, все едно всяко знаме е безкрайно ценно.
Веригата на колелото на Матео се е откачила, той опитва да я
намести, но измръзналите му пръсти треперят твърде силно. Известно
време бута колелото надолу към центъра на града, но накрая се отказва
и го изоставя.
Никой от хората навън не го вижда, никой не му предлага помощ,
интересуват ги единствено знамената.

12
Покриви

В сички в тази гора сме свързани, така само сме свързани, че когато
покривът на ледена зала в Хед се срутва, един мъж в Бьорнстад
автоматично се затичва. Един от старите треньори на мъжкия хокеен
отбор веднъж каза: „Човек се сдобива с успех, ако притежава
изключително висок интегритет и абсолютно нулев престиж. Защото
за интегритета е важно какъв си, а за престижа е важно просто какво
мислят за теб“. Мъжът си мисли, че това може и да е вярно за спорта,
но когато става дума за оцеляването на един град, важи обратното:
престижът е всичко. Ето защо тича.
По някое време през последните две години, малцина знаят кога
точно, тъй като дори не беше отразено в местния вестник, няколко
мъже и жени се събраха в малка стая в общината и взеха политическо
решение, което в онзи момент изглеждаше като дреболия: решено
беше ремонтът на залата в Хед да бъде отложен и вместо това да бъде
задвижен ремонтът на залата в Бьорнстад. Впоследствие никой не
може да обясни на какви точно основания е взето решението, но както
обикновено, политиката тук невинаги се ръководи от политици.
Всъщност се случи това, че малка, но гласовита „лобистка група“ от
Бьорнстад с месеци ухажваше властимащите по различни начини – в
конферентни зали, в ловджийски хижи, в магазина за хранителни
стоки, – а ръководството на „Хед Хокей“ беше твърде заето с опитите
да назначи нов треньор, за да успее да възрази. Разбира се, не всички
политици бяха убедени, че залата на Бьорнстад е по-важна от тази на
Хед, но достатъчно много се огънаха от страх да не изгубят съюзници.
Политическата реалност е сурова: мандатите стават все по-кратки, а
предизборните кампании все по-дълги.
Лобистката група успя да представи доклад от проверка, който
показваше, че рискът от срутване на залата в Бьорнстад изведнъж е
станал „непосредствен“, което, естествено, беше особено
обезпокоително с оглед на голямата детска школа на клуба. Трябваше
да мислят за децата, нали? Така и не беше обсъдено, че протоколът по
случайност беше изготвен от брата на един от членовете на
ръководството на „Бьорнстад Хокей“. Когато две седмици по-късно
някой помоли да погледне съответния протокол, не можаха да го
открият. Решението вече беше взето и на една зала беше даден
приоритет пред друга.
Най-големият разход по ремонта беше поправката на покрива на
залата. Веднага след като тя приключи и общината плати фактурите,
за да го отпразнуват, един спонсор финансира поставянето на
дванайсет флагщока на паркинга, от които да се веят огромни
знамена. Същият спонсор, между другото, беше водач на „лобистката
група“, която, разбира се, не беше допринесла и с едно йоре за
покрива, защото покривите все пак не са толкова вълнуващи, колкото
знамената. Хората виждат знамената всеки път, когато ходят на мач, но
никой не забелязва покрива, докато не го отнесе вятърът.
По онова време почти никой не се интересуваше от политическите
решения, но сега идва бурята и първото, което се срутва в Хед, е
покривът на залата. В същото време един мъж в Бьорнстад тича, за да
спаси дванайсет флагщока. Звучи нелепо, разбира се, докато не видим
последствията. Една буря връхлита една гора, една зала се продънва,
една остава непокътната, това скоро ще подтикне жителите на два
града към нова битка за ресурси и тя ще приключи така, както като че
ли приключва всичко тук: с насилие. Толкова много неща ще се случат
междувременно, че вече ще сме забравили как е започнало всичко, но
то започва тук. Сега.
Мъжът, който тича към флагщоците, е почти два метра висок и три
цифри тежък, а сакото му се развява на вятъра. Той опитва да
развърже въжетата, за да свали знамената, но възлите са здрави, а
пръстите му студени. Накрая надава ядосан вик. Ако човек не го
познава, би си помислил, че е полудял, но ако питаш хората, които го
познават, те биха отвърнали: Какво ново?
 Наричат го Фрак, но има и друго име, разбира се, много от
възрастните мъже в този град имат две имена: това, което са им дали
родителите, и това, което им е дал хокеят. Като млад той винаги
опитваше да се отличи от съотборниците си, като се обличаше с
костюм, докато останалите носеха дънки и тениски, но веднъж целият
отбор беше на погребение и всички бяха с костюми, така че за да
изпъкне, той се появи с фрак. Оттогава никога не са го наричали по
друг начин. Хлъзга се по земята с ниските си обувки и постоянно
придърпва панталоните си, но продължава да се бори неуморно с
възлите. Докато идваше насам, профуча покрай едно момче. Не знае,
че то се казва Матео, дори не го видя. Всичко, за което мислеше, бяха
зелени парчета плат, веещи се на върха на пилон. Това са просто
знамена, по дяволите, може би биха си помислили хората, които не
живеят тук, това е просто хокеен клуб, по дяволите. Но не и за Фрак.
През целия му живот са го подценявали и пренебрегвали,
подигравали са му се и са го смятали за глупак. Магазинът му за
хранителни стоки е бил близо до провал, на няколко пъти е бил на
границата на фалита, но враговете му казват, че той е като плевел: не
можеш да се отървеш от него. Преследвали са го данъчните и е толкова
известен с финансовите си врътки и манипулирането на цифри, че
„копелето може да намери заобиколен път, ако ще да върви по въже“ е
най-учтивото нещо, което може да се каже за него в днешно време. Но
Фрак продължава напред, винаги напред. Винаги с усмивка и свит
юмрук и неизменния боен вик: „Почваме!“. Преживял е всички битки
и през последните години е натрупал малко състояние. Ако го питаш,
с радост ще ти каже, че това е защото винаги гледа малко по-далеч
напред от останалите, а ако не го питаш, пак ще ти го каже. След
болницата в Хед и фабриката в Бьорнстад хранителният му магазин е
най-големият работодател в околността, а освен това е един от най-
големите спонсори на „Бьорнстад Хокей“. Една от най-зле пазените
тайни в града е, че Фрак лично е избрал няколко от членовете на
ръководството. Ако човек иска да контролира този град, на първо
място трябва да контролира работните места, а на второ хокея, а за да
се добере до някое от двете, понастоящем трябва да мине през Фрак.
Разбира се, никой не знае кога, по дяволите, той движи магазина си,
защото виси в залата повече от играчите и в общината повече от
политиците. Всички имат мнение за него, но никой не може да го
игнорира. Преди около две години опитаха и той никога няма да ги
остави да го забравят.
Случи се след това, което той самият нарича „скандала“, защото не
може да се реши да произнесе думата „изнасилване“. И никога не казва
„Мая“, казва „младата жена“, въпреки че познава баща ѝ едва ли не
откакто се помни. Годината беше ужасна за всички, разбира се, но
както обикновено, изглежда, никой не разбра кой беше истинската
жертва: мъжът на средна възраст с големи финансови вложения. Фрак
беше напът да загуби всичко.
Малцина тук проумяват колко малко делеше политиците от това да
закрият „Бьорнстад Хокей“ и да пренасочат всичко към „Хед Хокей“.
„Бьорнстад“ беше спасен в последния момент от ангажирани
привърженици, нови членове на ръководството и ново спонсорство от
фабриката, но всички знаят също, че през цялото това време Фрак
работеше тихомълком. А и да не са го знаели преди, то когато го
интервюираха от местния вестник миналата пролет, той обясни на
журналиста: „Аз работя ТИХОМЪЛКОМ, нали разбираш, бачкам, без
да се показвам!“. После изказа особено ценно мнение относно това как
трябва да го снима журналистът и колко голяма трябва да е снимката
му във вестника, а накрая посочи брошурите, които беше отпечатал за
всички местни фирми: „Не е просто лесно да се спонсорира „Бьорнстад
Хокей“, така е редно!“, пишеше на тях. Защото когато Бьорнстад беше
изправен пред най-страшната криза в историята си след „скандала“,
Фрак вдигна поглед и видя малко по-напред от другите.
„Бьорнстад“ беше клуб като всички останали, заключи той, но сега
щеше да стане клуб като никой друг. Фрак прегърна толкова сърдечно
всичко, което по-рано със сумтене беше отхвърлял като политически
коректни измишльотини, че никой не разбра какво се случва. Пред
местния вестник той разказа гордо: „Има много клубове, които не
поемат обществена отговорност, но „Бьорнстад Хокей“ е различен!
Казвал ли съм ви за голямата ни инвестиция в хокея за момичета?
Нещо уникално!“.
Някои може би биха нарекли действията му безсрамен
опортюнизъм, но за Фрак това би било просто комплимент – да си
опортюнист, означава да съзреш възможност и да се възползваш.
Годините като хокеист са го научили, че всяко тактическо решение
впоследствие ще бъде разглеждано като гениално или идиотско
единствено в зависимост от крайния резултат.
Естествено, Фрак посочи и Амат, който идваше от най-бедната част
на Бьорнстад, но се беше превърнал в най-голямата звезда на отбора,
като доказателство, че хокеят определено е „отворен за всички“.
Разбира се, никой не можеше да каже колко други играчи от Низината
някога са играли в мъжкия отбор, но майката на Бенямин Ович не
живееше ли ПОЧТИ в Низината? Това се броеше, нали? Вярно,
Бенямин замина в чужбина преди две години и вече дори не играеше
хокей, но всъщност беше ХОМОСЕКСУАЛЕН, журналистът знаеше ли
това? „Не че за нас има някакво значение, разбира се, в този клуб се
отнасяме еднакво към всички!“, заяви Фрак, без да се впусне в
обяснения защо в такъв случай не изпитваше нужда да дефинира
всички останали играчи в отбора според сексуалната им ориентация.
Разбира се, не желаеше да обсъди „скандала“ с журналиста „от
уважение към всички замесени“. Уважението все пак беше много важно
за Фрак. Но се беше погрижил на най-челното място в брошурата по
случайност да има снимка на Петер Андершон, въпреки че той вече не
работеше в клуба, а точно до Петер беше вмъкната снимка на малко
момиче от детския отбор. Лицето му не се виждаше за сметка на
дългата коса, същия цвят като тази на Мая. Тънко напомняне, така че
спонсорите да не забравят чий клуб беше „Бьорнстад“ всъщност: не на
Кевин, а на Мая. Е, „тънко“ поне като за стандартите на Фрак. „Така е
редно.“
Той извади парите за дванайсетте флагщока пред залата от
собствения си джоб, така че сега всички, които отиват на мач, минават
по величествена алея под грамадните зелени парчета плат с мечка в
средата и тъй като местният вестник писа за това, и тъй като хората
като цяло обичат знамена много повече от покриви, много хора бързо
придобиха усещането, че целият ремонт е платен с парите на Фрак. Не
на общината.
Самият Фрак, разбира се, беше твърде скромен, за да се хвали с това,
така че го сподели под сурдинка едва на има-няма двеста души, както
и на онзи журналист. Безсрамен опортюнизъм? Само ако човек вижда
в това нещо лошо.
В „Кожуха“, разбира се, Рамона се възползва от всяка възможност да
сгълчи Фрак какъв е глупак. Зад гърба му обаче, защото само тогава не
се шегува на негов гръб, веднъж дори призна: „Адски е лесно да се
бъзикаш с мъже като Фрак, но знаете ли какво е той? Той е истинският
вид ентусиаст. Този град е делото на живота му. Може да ти е смешно,
обаче ти какво си създал, мамка ти? Какво си построил в този град?
Какво е построила държавата? Мислиш ли, че правителството ще
дойде тук да ни уреди работа и жилища? Те дори не знаят, че
съществуваме!“. После изпи още една закуска и добави: „Фрак може и
да е тържество на идиотията, но без такива идиоти места като това не
оцеляват“.
Може и да беше пресилено, но не беше невярно. Фрак знае, че
всичко е свързано, знамената са символ на клуба и ако бурята ги
разкъса, утре хората ще решат, че хокеят е слаб. Но ако се веят гордо,
както обикновено, все едно Бьорнстад е безсмъртен, вместо това
хората ще почувстват, че това е истината. Ето защо Фрак тича. Защото
вижда малко по-напред от другите.
И защото е тържество на идиотията.
Вятърът бучи толкова остро в ушните му канали, че Фрак дори не
знае дали изкрещява, или не, когато пръстът му се заклещва в един от
възлите, въжето се отплесва и целият му нокът се отлепя от месото.
Болката е толкова незабавна и непоносима, че той пада на колене и
усеща влага по ръката и лицето си.
Изправя се на крака и заблъсква по вратата на залата. След като
никой не отваря, той изкрещява и започва отчаяно да рита металната
плоскост.
Туптуптуп.

13
Крале

М атео решава да мине през една вилна зона с надеждата, че

вятърът няма да духа толкова силно между къщите. Подпира се
на всяка възможна фасада и ограда и затваря очи, но вятърът разрязва
процепи между клепачите му, сякаш за да го принуди да види
разрухата. Минава покрай вила с дървената табела на вратата,
изписана преди години от малко дете, което сега е тийнейджър: ТУК
ЖИВЕЯТ ЛЕО И МАЯ И ПЕТЕР И МИРА АНДЕРШОН. Матео минава
малко по-близо до гаража, при което сензор за движение задейства
лампата. В тази част от града има ток, захранването е спряло само на
границата с гората, където живее Матео. Мъжът вътре във
всекидневната скача на крака и поглежда през прозореца. Матео знае
кой е той, всички знаят, казва се Петер Андершон и беше спортен
директор на „Бьорнстад Хокей“. А едно време беше професионален
играч в НХЛ. Всички хокейни градове са монархии и тук Петер беше
кралят. Но сега изглежда по-стар от преди, по-самотен и по-нещастен.
Това радва Матео. Момчето се надява всички хокейни хора в града,
всички до един, да изгубят това, което обичат, за да разберат какво е
чувството.
Петер се взира през прозореца и опитва да види какво е задействало
лампата отвън, все едно се надява пред гаража да има кола и някой да
се е прибрал. Но не вижда нищо, Матео вече е избягал право в бурята.
Петер никога няма да разбере, че е бил пред къщата му, всъщност дори
не знае кой е той. Не още.

14
Шоколадови топчета

Т уп, туп, туп.

Туптуптуптуптуп.
За момент звучи като хокейни шайби, блъскащи се в стената на
къщата, но е просто клон от градинския плет, който се удря в кофа за
боклук, обърната от вятъра. Петер Андершон го поглежда
разочаровано през прозореца, бурята отвън подхваща целия град, но
той седи вътре на сухо и сигурно, не му се налага да излиза да спасява
някого, защото никой няма нужда от помощта му. Това го кара да се
самосъжалява, в днешно време често му се случва, а най-вече се
самосъжалява заради това, че се самосъжалява толкова много. Това е
насочено навътре презрение, на което не му се вижда краят.
Едва от две години не работи като спортен директор в „Бьорнстад
Хокей“, но изглежда, все едно е остарял с десет. Все по-лесно сресва
косата си сутрин и все по-трудно пикае. Днес е подредил, сготвил и е
изпекъл хляб. Задобрял е в печенето толкова, колкото задобряват
хората, които имат твърде много време да се упражняват. Мая е в
музикалното си училище в другия край на страната, а Лео може и да е
в стаята си, но до голяма степен му се струва също толкова далеч. Мира
е в офиса в Хед и Петер не оставя храната ѝ да изстине, макар да знае,
че няма нужда. Малки ритуали в борба със самотата, конвулсивни
илюзии, че е нужен.
„Татко, ти... ами, може би трябва да говориш с някого? Изглеждаш
толкова унил!“, каза му Мая, когато си беше у дома за лятото.
Беше онзи път, когато на тръгване каза, че се прибира „вкъщи“, и
видя колко се натъжи той. Петер излъга, разбира се, и каза, че просто е
изморен, защото с кого би могъл да говори? С психолог? Все едно да
плаща на някого, за да му се оплаква от времето. Защото как би могъл
да обясни? В Канада имаше треньор, който обичаше да повтаря, че на
леда „скоростта убива“, че не е опасен размерът на играча, който ти
влезе, а скоростта, с която се движи. Петер не осъзнаваше, че това е
лъжа, до деня, в който не излезе от залата за последен път. Това, което
убива, е тишината. Да не бъдеш част от нещо. Напусна поста спортен
директор на „Бьорнстад Хокей“ доброволно и започна работа при жена
си, защото искаше да бъде по-добър съпруг и по-добър баща, и е доста
сигурен, че успява. Сега е по-добър. Така че как да обясни, че не
съжалява, но все пак съжалява? Че просто не е готов да бъде забравен
толкова скоро?
Клубът отдавна не е бил в толкова добро състояние. Има нови
спонсори, подкрепата на общинските политици, по-стабилни финанси
от години насам и добър отбор. Много, много добър. Миналият сезон
биха „Хед Хокей“ с такъв резултат, че беше на границата с унижението,
градовете вече не са равни, „Бьорнстад“ почти спечели дивизията си,
„Хед“ почти изпадна. Клубовете ще се срещнат и тази година, но
изглежда, ще е за последно, „Хед“ се е запътил неумолимо към долното
ниво, а „Бьорнстад“ към горното. Единият клуб става по-беден, а
другият по-богат. Всичко се обърна толкова бързо, само допреди
няколко години беше обратното.
Така че как Петер да признае, че мечтаният от всички успех го
измъчва? Че има чувството, че той е бил проблемът? Прекара цял
живот с „Бьорнстад Хокей“, но когато си тръгна, беше като да извадиш
ботуш от кофа с вода – не остави никаква следа, все едно никога не е
бил там. Хокеят може и да е нелепа игра за страничните наблюдатели,
но не и за тези, които някога са играли. Невъзможно е да обясниш
какво е чувството да си на леда, както е невъзможно да обясниш на
някого какво е да летиш, ако въпросният човек цял живот е живял под
земята. Какво значение има небето, ако никога не си го виждал?
Така че какво да каже на един психолог? Че иска някой да се нуждае
от него? Че животът му не е достатъчен? Не. Достатъчен е. Трябва да е
достатъчен.
Бурята тресе прозорци и улуци в търсене на нещо хлабаво, което да
откърти. Лампата пред гаража светва и Петер наднича през прозореца
във всекидневната, надявайки се, че Мира се прибира. Но отвън има
само сенки и безмилостен вятър.
Поглежда телефона си и обмисля да ѝ звънне, но не иска да ѝ дудне.
Обмисля и да се обади на Мая, но не иска да ѝ досажда.
Така че просто стои до прозореца и се мрази, задето така се
самосъжалява.

* * *
Мая все още е задъхана, а сърцето ѝ бие толкова силно, че чак ѝ се
гади. Върви към апартамента, където са се събрали съучениците ѝ, но
спира сама на улицата пред блока, не може да се накани да влезе,
твърде изплашена е, че приятелите ѝ ще ѝ задават въпроси и че ще
видят в очите ѝ какво е направила. Никога не биха разбрали, те никога
не са мислили за хищници и плячка, единствените животни, за които
знаят нещо, са в зоологическата градина и в хладилния щанд. Те са
мили, наивни деца. Мая не е.
Оглежда се. От другата страна на улицата има малка кръчма с
развалена неонова табела отгоре и редица пияници, наредени на бара
пред уморения от живота барман. Все още не е свикнала да е на
осемнайсет и често забравя, че може да ходи по барове, борила се е
толкова усилено да не пораства, че е пропуснала кога е станало, но сега
пресича улицата, отваря вратата и оставя сумрака да я погълне, вместо
да отиде на партито. Посреща я миризма на засъхнали петна от бира,
но никой не вдига поглед, клиентите се взират в чашите си дори
докато разговарят едни с други, това е от онези места, където липсата
на огледала в тоалетните е акт на милосърдие.
Туп, туп, туп, звучи в ушите ѝ. Тя сяда най в дъното, поръчва си чаша
вино, изпива я. Барманът моли за документ за самоличност, но щом
Мая започва да рови в чантата си, той просто въздъхва и махва с ръка.
– Просто искам да знам, че имаш.
 Мая обръща и следващата чаша. Сърцето ѝ продължава да бие
силно, вече не защото е тичала, а защото осъзнава, че едва не наръга
момичето в парка. Сега знае на какво е способна. Никога не е била по-
самотна, отколкото в момента на това прозрение.
Туп. Туп. Туп. Постепенно осъзнава, че шумът не идва от сърцето ѝ, а
от телевизора на стената. Разбира какво дават още преди да е вдигнала
поглед, би го разпознала навсякъде, хокеят е спорт преди всичко на
звуците. Плъзгането по леда, тежко тяло, блъснато в плексигласа от
друго, ехото в залата, шайбата, която се удря като камък в
мантинелата: туптуптуптуптуп. Тя вдига поглед и ги вижда да играят
на екрана над бара, същите мъже, както винаги, макар и с всяка
година да изглеждат все по-млади. Чува коментатора да казва, че това
е подготвителен мач, сезонът още не е започнал, и си мисли за онзи
път, когато беше още малка и баща ѝ обясни какво е това, а тя
възкликна: „Защо ни е да гледаме ПОДГОТВИТЕЛЕН МАЧ? Това е като
да гледаш ЧАС ПО ФИЗИЧЕСКО, татко!“. Никога няма да забрави как
се смя майка ѝ тогава.
Изпива още една чаша вино, този път по-бавно. Сърцето ѝ бие ли,
бие, а тя си мисли за психолога, при когото я заведоха родителите ѝ
преди две години и който каза, че понякога на човешкото тяло му е
трудно да разбере разликата между физическо и психическо
натоварване, между това да се задъхаш, защото си тичал, и това да не
ти достига въздух, защото имаш панически пристъп. „Може би това е
причината някои спортисти да играят, все едно животът им зависи от
това – просто имат чувството, че наистина е така“, усмихна се
психологът, без да се замисли, защото там, където израсна Мая, дори
психолозите правеха хокейни сравнения. Дори след случилото се с
нея.
Туптуптуп.
Мая не се ядосва на хокея по телевизора, за пръв път от и тя не
помни колко време. Може да е от виното или от адреналина, или от
самотата. Но седи в бар в град на другия край на страната, а хокеят
звучи като... вкъщи. Туп. Туп. Туп. Звучи, като че е на осем години, яде
шоколадови топчета и държи татко за ръката.

* * *
Петер почуква внимателно по вратата на Лео с върховете на
пръстите си, не получава отговор, но въпреки това надниква в стаята и
пита тийнейджъра дали иска нещо за ядене. Децата така и не
разбирате, че това е най-лесният начин за нас да се почувстваме
значими: когато ядете. Но синът, естествено, просто изругава, когато
баща му го разсейва и той губи играта. Едно време беше по-лесно да си
баща, мисли си Петер, можеше поне да отидеш да оставиш сандвич,
без някой да застреля детето ти в главата по интернет. Преди да се
възпроизведеш, никой не ти казва, че най-трудното на това да си
добър родител, е, че никога не можеш да се почувстваш като такъв. Ако
отсъстваш, правиш една голяма грешка, но ако присъстваш през
цялото време, допускаш милион малки, а тийнейджърите броят. Ой,
ой, ой, как само броят.
– Затвори ВРАТАТА, татко! – крясва като луд Лео.
Петер се подчинява и се връща на дивана във всекидневната.
Рамкираните снимки на стената до прозореца от време на време
потрепват, бурята навън набира сили, къщата се намира в средата на
града, но дори тук няма да са защитени. Той яде сандвича, който е
направил за сина си, и отново мисли дали да не прати есемес на Мира
или Мая, но се отказва. По телевизията дават хокей, той усилва звука,
но чувството не е като едно време. Преди спортът му напомняше кой е,
но сега му напомня единствено кой не е. За кратко дори сменя канала,
но бързо го връща, принуждава се да се изгуби в играта, та поне да не
се тревожи толкова за всичко останало.
Играят големи отбори от юг, там, долу, няма вятър и не им дреме, че
гората тук, горе, пада, мисли си той. „Стига да няма дървета по
магистралите, националните медии не се интересуват от опустошени
селски райони, обаче ако при тях паднат пет сантиметра сняг,
влаковете спират, училищата затварят, а вестниците докладват, че
страната е под обсада“, казва Рамона и в това има нещо вярно.
Снимките на стената отново се разклащат и той става и ги сваля.
Почти всички са на децата, разбира се. Родиха им се три, погребаха
едно. Мая и Лео дори не помнят големия си брат Исак, той беше
толкова малък, когато умря, но татко му все още остава поразен всеки
път, когато види усмивката на първородния си син. По стъклата на
рамките има отпечатъци от пръсти, защото Петер понякога се обляга
на тях нощем, когато чувства, че е изгубил идентичността си. Може и
вече да не е хокеист или спортен директор, но е техен баща. Задържа
една от снимките по-дълго от останалите, правена е, когато Мая и Лео
бяха малки и караха кънки долу на езерото. Петер си го спомня, все
едно са го правели всеки уикенд, макар че всъщност се случваше едва
по няколко пъти на зима. По време на хокейния сезон той не можеше
да отдели повече време, но всички случки от детството на децата са
картички, които родителите пращат сами на себе си. И никога не са
точно такива, каквито си ги спомняме.
Веднъж, когато Мая беше малка, може би още в основното училище,
ѝ бяха купили нови кънки и след десет минути тя започна да се
оплаква, че ѝ убиват. Петер ѝ се скара, че се предава толкова
лекомислено. Така се беше ядосал, че тя се разплака, а той се намрази.
Тя опита още веднъж, падна и се удари и тогава той беше този, който
едва не заплака. Когато я прегърна и я помоли за извинение, Мая
прошепна: „Не си виновен ти, татко“, а той прошепна в отговор:
„Виновен съм за всичко, което ти се случва, Семчице“. После седнаха
на един кей и ядоха шоколадови топчета, а тя пъхна ръката си в
неговата и той не си спомня някога животът да е бил по-хубав от
тогава.

* * *
Вратата на бара се отваря. И без да вдига поглед, Мая разбира, че
вътре влизат млади мъже, от онези, които се чуват навсякъде. Не си
свалят шаловете, въпреки че са на закрито, и карат бармана да
изрецитира всички бири, които се предлагат. Един от тях поглежда с
надежда към телевизора и въздъхва драматично, щом вижда, че дават
хокей.
– Мамка му, реших, че е футбол! Защо гледате ХОКЕЙ, по дяволите?
Мая допива виното си и обмисля да го замери с празната чаша.
Когато се премести тук, мислеше, че ще попадне на хиляди различни
видове мъже, но и тук всички са еднакви, просто са еднакви по
различен начин в сравнение с тези там, откъдето идва. Гледат футбол
вместо хокей, гласуват за други политически партии, но са също
толкова убедени, че тяхната представа за света е единствената, която
съществува, имат се за светски хора, но всъщност живеят в същото
малко, забутано село като всички останали.
Спомня си историята, която съседите все ѝ разправяха, когато беше
дете, за това как баща ѝ бил капитан на „Бьорнстад Хокей“ и имало
решаващ мач тук, долу, в столицата, и как вестниците презрително
наричали клуба от малкия град в гората „зова на дивото“. Бащата на
Мая, който почти никога не повишаваше глас, чул за това и изкрещял
на съотборниците си в съблекалнята: „Парите може да са техни, но
хокеят? Хокеят е НАШ!“.
Като малка смяташе, че историята е глупава, а сега седи в бар и ѝ иде
да изкрещи същото нещо на група непознати. Младият мъж моли
бармана да смени канала, но вместо това барманът демонстративно
усилва звука и Мая решава да му остави двоен бакшиш само заради
това.
В онзи мач преди двайсет години баща ѝ беше дал всичко от себе си,
но въпреки това отборът беше загубил. Той така и не го преживя
съвсем, а същото като че ли важи и за Бьорнстад като общност. Може
би донякъде и заради това той убеди майката на Мая да се преместят
обратно от Канада след толкова години – за да опита да върне дълга
си, да спечели онова, което не беше успял първия път.
Мая се взира в чашата вино и опитва да успокои пулса си със силата
на волята. Туп, туп, туп, звучи от телевизора. Звучи като детството ѝ.
Тя ядеше ябълките цели, със семките и всичко. Когато стана на девет,
накара баща си да спре да я нарича Семчице, но после това тайно ѝ
липсваше. Обичаше езерото зимно време, защото татко така се
радваше, когато се качеше на кънки, беше толкова спокоен, за него те
бяха каквото беше китарата за нея.
– Мамка му, ама че скапан селташки спорт е това, ходете навънка да
изчукате някой рис или нещо такова, шибани селяни! – изплюва един
от младите мъже към телевизора, а останалите се смеят на
престорения му диалект, който дори не е диалект, а едно голямо,
комплексирано нищо.
Мая усеща как синапсите в мозъка ѝ пламват от алкохола, все едно са
фойерверки. Мисли си за една зима, когато беше малка, и през един от
съвършено безветрените дни, когато цялото семейство караше кънки
на езерото, майка ѝ каза: „И все пак това е невероятно място“. А татко
отвърна: „Невероятното е, че го има. Че тук още живеят хора“.
Прозвуча толкова тъжно и тогава Мая не разбра защо, но сега знае: в
гората всичко бива закривано, всичко се мести в големите градове,
дори дъщерите. Невероятно е, че там още има някого. „Срамуват се
твърде малко“, казват хората в Бьорнстад за хората тук, долу. Мая не
беше съгласна, но вече е.
– Ехо? Земята до момичето?! Искаш ли нещо за пиене, или?
Младите мъже ѝ махат. Тя поклаща глава.
– Кво? Не бъди такава кисела! Усмихни се малко! – ухилва се един от
тях.
Тя извръща поглед, той казва още нещо, но тя дори не го чува,
защото барманът вече е взел бакшиша си и е оставил дистанционното
пред нея с леко намигване. Тя усилва звука: ТУП, ТУП, ТУП, ТУП,
ТУП, ТУП.
Спомня си шоколадовите топчета, които бяха толкова вледенени,
след като бяха стояли в чантата ѝ, че тя трябваше да свали ръкавицата
си и да ги размекне в дланта си, след което пък ръката ѝ беше толкова
студена, че трябваше да я стопли, като я пъхне в много по-голямата
ръкавица на татко и стисне ръката му вътре. Спомня си няколко
години по-големите момчета, които играеха хокей по-навътре в
езерото. Все хокей, винаги, навсякъде. Туптуптуп. Когато едно от
момчетата отбеляза гол и нададе радостен вик, тя попита татко: „Кой
вкара?“. Не че я интересуваше, просто знаеше, че той се интересува.
Татко отговори светкавично: „Исак! Или... имам предвид...“. Той
почервеня от срам и замълча. „Каза Исак“, каза Мая тихо. „Извинявай,
понякога... понякога онова момче много прилича на Исак по някакъв
начин...“, призна той.
Мая дояде бавно шоколадовото си топче дълго преди да посмее да
попита: „Исак всеки ден ли ти липсва?“. Петер я целуна по косата. „Да,
постоянно“, призна той. „И аз искам да ми липсва, но дори не си го
спомням“, отвърна Мая нещастно. „Мисля, че и така може да ти липсва
някой“, увери я татко. „Какво е чувството?“, попита тя. „Като да имаш
пришка на сърцето“, каза той.
Тя размрази още едно шоколадово топче между пръстите си, изяде
го бавно и пъхна ръка в ръкавицата на татко, без да знае колко дълго
щеше да си спомня този момент. Щом половината от момчетата на
леда вдигнаха стиковете си във въздуха и заликуваха, тя попита: „А
кой вкара сега?“. Татко ѝ се усмихна и отговори, също без да знае колко
дълго щеше да си го спомня: „Казва се Кевин“. Първия път, когато Мая
чу това име, беше, когато татко ѝ го произнесе с възхищение в гласа.
Туп, туп, туп.
Младите мъже в бара са се приближили.
 15
Оръжия

М атео спира пред „Кожуха“. Вътре сама жена събира бирени халби.
Лампите са светнати и щом се приближава съвсем близо до
вратата, Матео усеща миризма на готвено и цигарен дим. Само на
четиринайсет е, но си мисли, че съдържателката може да направи
изключение и да го пусне вътре поне днес, той просто иска да изчака
бурята да отшуми някъде, където и да е, само да не е вкъщи. Натиска
дръжката, но вратата е заключена. Потропва, но старата жена не го
чува.
Веднага след това спира токът. Жената се качва на горния етаж, а
дрънченето на ламарините заглушава всички викове на момчето.
Може би ако беше отворила, нещата щяха да се стекат по друг начин.
Никога няма да разберем.
Матео се влачи, зъзнейки, към дома си. Вече няма ток в нито една от
къщите на неговата улица, но сега той вижда, че на горния етаж при
съседите святкат фенери. Там живее възрастна двойка, но Матео не
смее да позвъни. Знае, че не харесват семейството му по същата
причина, поради която и много други хора не харесват семейството му:
смятат ги за странни. Не опасни или невъзпитани, просто странни.
Ако човек бъде странен достатъчно дълго време, другите започват да
го приемат за неприятен, а ако си неприятен, никой не иска да те
пусне в къщата си дори когато има буря.
Така че Матео намира един железен лост в бараката с инструменти
на съседите и отваря прозореца на мазето. Вътре е също толкова
тъмно, колкото и в собствената му къща, но тук чува гласовете на
възрастната двойка и така поне знае, че не е мъртъв. Малкото
помещение представлява нещо между гостна и кабинет и макар че,
съдейки по вида му, не е било използвано отдавна, той открива
торбичка със свещи и кибрит в най-горното чекмедже на едно бюро.
Възрастни двойки като тази, които живеят в Бьорнстад далеч отпреди
появата на съвременната електрическа мрежа, винаги са подготвени за
прекъсване на захранването, така че държат кибрит почти във всяка
стая.
Матео прекарва нощта под блещукащото сияние от свещите, като
крадец. Гласовете на горния етаж вече са замлъкнали или може би
просто са удавени в тътена на бурята, когато той намира оръжейния
шкаф.
Не успява да го отвори. Не и тази нощ.

16
Насилие

Д окато Петер оставя отпечатъци по стъклата на рамките, навън

пада нощ. Животът минава толкова бързо, но той би трябвало да е
подготвен за това, хокеят го предупреждаваше. Едно от първите неща,
които човек научава още в детския отбор, е да стреля веднага, щом
види пролука, защото само за миг могат да се случат хиляди неща и
възможността да си отиде. Човек трябва да бъде опортюнист.
На рафта за книги във всекидневната вижда две палки за барабани,
не знае защо ги е оставил тъкмо там, но знае точно кога го е направил:
в деня, когато Мая се изнесе, последния път, когато свириха заедно.
Петер не го биваше много за барабанист, за жалост. Успяваше да я
заблуди в продължение на няколко години, докато беше малка, но
скоро тя засвири толкова добре на китарата, че той едва смогваше.
Такава е родителската участ: в началото всички общи занимания са
заради тях, а накрая са заради нас. В един момент осъзнаваме, че в
действителност просто искаме да бъдем там, където са те, колкото се
може повече, дотогава, докогато ни позволят. Петер претегля палките
в дланите си. Мая мразеше хокей и той отчаяно искаше музиката да ги
сближи, но после тя порасна и именно музиката я отведе оттук.
Точно това е проблемът: вечно става дума за него дори когато става
дума за нея. Ужасно е за един зрял мъж да признае пред себе си, че
всъщност нищо, което прави, не е било заради децата му, почти нищо.
Той се гордееше със себе си, когато напусна поста спортен директор
и започна работа при Мира. Бяха изминали толкова много години,
през които се прибираше нощем, когато цялата къща вече спеше, че
всъщност се почувства чудесно, когато Мира стана тази, която се
прибираше късно и се чувстваше гузно. Петер се прибираше първи,
караше Лео с колата и оставяше бележки върху масата в кухнята, на
които пишеше „храната ти е в хладилника, обичам те“, когато си
лягаше. Прекоси страната, за да помогне на Мая да пробие дупки в
стената и да си сложи рафтове в стаята в общежитието на новото
училище. Вярно, получиха се доста криви, но все пак. Той беше там, не
майка ѝ, и се почувства толкова доволен от себе си, когато дъщеря му
прошепна: „Благодаря, татко, какво щях да правя без теб?“.
Следващия път, когато Петер ѝ отиде на гости, рафтовете бяха
подравнени. Мая си беше купила бормашина и ги беше оправила сама.
Разбира се, тя не спомена нищо за това, защото не искаше да го
нарани, а той се прокашля, за да прикрие буцата в гърлото си, и се
престори, че не е забелязал. Децата ни никога не ни предупреждават,
че смятат да пораснат, един ден просто вече са твърде големи, за да
искат да ни държат за ръка, и по-добре, че не знаем кога ще е
последният път, иначе никога не бихме ги пуснали. Полудяваме,
докато те са малки и започват да пищят всеки път, когато излезем от
стаята, защото тогава още не разбираме, че винаги, когато някой се
провикне „Татко!“, това означава, че сме важни. Трудно се отвиква от
това.
Петер жертва хокея, за да стане по-добър баща, но сега децата му
вече нямат нужда от татко. Той вече не е нещо за някого. Най-лошото
на това да се откаже от хокея, беше, че едва тогава осъзна, че никога
повече няма да бъде толкова добър в нещо друго. Даде целия си живот
на тази игра и стана един от най-добрите в света. Изигра само четири
мача в НХЛ и си контузи крака в петия, а докторите спокойно можеха
да изтръгнат дробовете от гръдния му кош, когато му казаха, че няма
да може да играе отново, защото това го остави без дъх за няколко
години, но поне беше там. От милионите деца, играещи хокей по
света, тъкмо той игра с най-добрите. Колко хора са стигали толкова
далеч в каквото и да е?
После се прибра у дома и стана спортен директор на родния си клуб,
изгради цялата юношеска академия, превърна успехите на младежите
в свои. Сега вече никой дори не звъни да го пита за мнението му.
Нищо не ни напомня така успешно какво сме оставили зад гърба си,
както хокеят и децата, те за нула време ни превръщат в чичковци.
Така че какво би могъл да каже на психолога? Че му липсват
емоциите, дори и отрицателните, защото никой в офиса никога не
скача на крака и не крещи нито от щастие, нито от разочарование? Че
сега всички дни са еднакви, работата е просто работа, докато хокеят
беше мания, а животът без мании му се струва като да седи в чакалня
без врати. Никой няма да извика името ти. Не те очаква нищо.
Отдаде живота си на играта и това беше грешката му, не му е нужен
психолог, за да го разбере. Гледаше в грешната посока. Радваше се на
успехите на грешните деца. Когато подаде оставка и изостави хокея,
вече беше твърде късно, Мая и Лео се справяха и без него. Детството
минава толкова бързо, ако видиш пролуката и не реагираш, за миг се
случват хиляди неща и възможността си отива.
Веднъж, пропит с горчивина, той каза: „Какво може да ни даде
спортът? Влагаме целия си живот в него, а на какво можем да се
надяваме в най-добрия случай? Няколко мига... няколко победи,
няколко секунди, през които се чувстваме по-велики, отколкото сме
всъщност“. И получи отговора: „Но какво, по дяволите, е животът,
Петер, ако не просто един миг?“. Тогава разговаряше с Рамона, разбира
се. Тая вещица не прави отстъпки нито на пиенето, нито на конското.
Понякога Петер минава през „Кожуха“ на връщане от работа, както
редовно правеше баща му, само че без да се напива като него. „Така е
със синовете на бащи, които са обичали уиски твърде много: или го
пиете постоянно, или изобщо“, сумти Рамона, когато му налива
прегоряло кафе в халба за бира. Но веднъж, когато беше изпила
двойна закуска и я налегнаха емоции, тя го посочи и изръмжа: „Така е
със синовете на лоши бащи: или и вие ставате лоши бащи, или ставате
страшно добри. Но мамка му, не проумявам как баща ти, който беше
АДСКИ лош баща, не е успял да те развали поне малко“.
Тогава Петер просто продължи да се взира в барплота. Рамона
предположи, че си мисли за всички онези пъти, когато баща му се е
прибирал вкъщи от същия този бар и си е търсил повод да удари жена
си и детето си, затова млъкна. Петер допи кафето си и излезе. Никога
не се беше чувствал като по-голям измамник, отколкото в този
момент, защото изобщо не мислеше за баща си, а единствено за себе
си. Единствено за звука на хокейните шайби.
Една зима, когато семейството наскоро се беше върнало в
Бьорнстад, а Мая дори още не беше започнала първи клас, едно малко
по-голямо дете изчезна в гората при двуцифрена минусова
температура. Беше едно момче, което в мач за детския отбор беше
пропуснало да вкара в последните секунди. И то като всички останали
играчи в Бьорнстад вече се беше научило, че единствено перфектното
представяне е достатъчно добро, затова – неутешимо и гневно – беше
избягало от къщи. Всички знаеха колко бързо може да измръзне едно
малко телце през нощта, затова цял Бьорнстад излезе да го търси.
Намериха го долу на езерото. Момчето беше довлякло една врата,
шайби и всички фенери, които бе могло да намери, и стреляше от
същия ъгъл, от който беше пропуснало последния удар в мача.
Плачеше от гняв, махаше с ръце като ранено животно и удряше всеки,
който опиташе да се приближи. Едва когато Петер отиде при него,
улови ръцете му и го прегърна, момчето се успокои. По онова време
всички в града гледаха спортния директор, който беше бивш
професионален играч от НХЛ, с такова възхищение, че за момчето той
беше като кралска особа. „Знам, че искаш да бъдеш най-добрият, и
обещавам, че ще направя всичко, което мога, за да стане така, но за
тази вечер тренировката приключи“, прошепна Петер в ухото на
момчето. То все още хлипаше, когато Петер го вдигна и го отнесе у
дома. През последвалите години Петер спази обещанието си: той
ръководеше клуба, превърнал Кевин Ердал в най-добрия играч, който
градът някога беше виждал, научи го, че е непобедим и че никога не
бива да се примирява със загуба. Или с не за отговор. Петер беше
човекът, който прегърна Кевин долу на езерото. Той беше човекът,
който отнесе на ръце момчето у дома.
Десет години по-късно Петер седеше в болницата с
петнайсетгодишната си дъщеря и прошепна: „Какво да направя?“, а тя
отговори: „Обичай ме“.
Така че какво би могъл да му каже един психолог? Нищо. Той вече
знае, че всичко, което се случва на децата му, е по негова вина.
Всичко.

* * *
– Мая?
Мая не чува, заета е с виното, спорта и блъскането, това по
телевизора и това отвътре. „Ние сме мечките“, ухилва се сама на себе
си, пиянски неспособна да различи какво си мисли и какво всъщност
пее на глас: „Мееечките от Бьооорнстаааад...“. Мисли си как майка ѝ
казваше, че „през половината година това място е хокеен град с
проблем с алкохола, а през другата половина е алкохолизиран град с
проблем с хокея“, и ѝ липсват и мама, и градът. Или поне такива,
каквито ги помни от времето, преди да стане всичко. Сега е различно.
Мисли си как се върна в Бьорнстад лятото и по случайност видя
една от брошурите, които Фрак, приятелят от детинство на баща ѝ,
беше отпечатал, за да привлече спонсори за клуба. Беше на пода на
магазина за хранителни стоки, изпусната или изхвърлена. Мая
прочете заглавието няколко пъти: „Не е просто лесно да се спонсорира
„Бьорнстад Хокей“, така е редно!“. Вътре имаше снимка на бащата на
Мая, а до нея беше лепната снимка на малко момиче от детския отбор.
Мая така и не каза на баща си, че е видяла брошурата, но разбра точно
какво се опитва да постигне клубът с това: изведнъж „Бьорнстад“ вече
беше нейният клуб, тъй като можеха да имат полза от нея. Щом имаше
пари за вземане, внезапно се оказаха най-прогресивното и
равноправно спортно дружество в страната. Всъщност мислеше да
остане в Бьорнстад още два дни, но вместо това изхвърли брошурата,
презавери билета си за влака и потегли на следващата сутрин.
– Мая? – повтаря гласът до нея, веднага последван от друг:
– Ама ТИ ли си? Защо не си се качила в апартамента? Защо седиш
тука като някаква... алкохоличка?
Мая откъсва учудено поглед от мача и зяпва двете си съученички.
Кикотят се нервно, все едно са надникнали в компютъра ѝ и са
намерили порно. Косите им са перфектни, въпреки че са пияни, и тя
наистина ги ненавижда заради това. Напуснали са партито само за
малко, колкото да пресекат улицата и да питат бармана дали могат да
купят лед. Да плащаш за лед, мисли си Мая, на коя планета е
попаднала?
– Ти... окей ли си? – пита едната съученичка с перфектна коса.
– Да, да, просто съм изморена, имах нужда да остана сама и да
помисля малко... – мърмори Мая.
– Да помислиш? – усмихва се другата с още по-перфектна коса,
сякаш думата „мисля“ е безкрайно екзотична.
Младите мъже на бара забелязват какво става и веднага се развикват
екзалтирано:
– Момичета! Познавате ли се? Стана купонът! Можете ли да
развеселите сръдлата?
Съученичките въздъхват с досада, но Мая дори не чува. Отново е
усилила звука на телевизора.
– Мая, идвай с нас горе, ние... – започват те, но Мая им изшътква.
 – Чакайте, ЧАКАЙТЕ, КАЗАХ!
Коментаторът по телевизията обяснява кои подготвителни мачове е
трябвало да се играят тази вечер, но са били отложени. „Заради
бурята“, казва той и изрежда отбор след отбор от градове в северната
част на страната. Мая почуква челото си с пръст, докато сглобява
географските точки. Бьорнстад се намира по средата на всичко. Тя
вади телефона си, преглежда новините и пръстите ѝ се разтреперват,
когато стига до прогнозата за времето: „Предупреждение за буря!“. Ето
защо Ана не е вдигнала. А Мая е седнала да се самосъжалява, докато у
дома светът свършва?
– Хайде, идваш ли? На партито? – пита нетърпеливо една от
съученичките.
– Значи, не разбирам, седиш и гледаш... хокей? В смисъл...
неиронично? Мислех, че не харесваш такива работи! – казва другата.
Щом я чува, един от младите мъже скача тържествуващо от стола,
при което шалът му се прищипва между столовете и едва не го
удушава, но по време на последвалия неволен пирует все пак успява да
каже:
– И аз това казах! Изобщо що за момиче харесва хокей? А? Това не е
спорт, а НАСИЛИЕ!
– Самата истина! – съгласява се съученичката.
Този път Мая чува какво казват, но не отговаря, а просто се взира в
телефона си. Бурята може да се превърне в най-тежката природна
катастрофа в региона след горските пожари, чете тя на страницата
на местния вестник и се чувства, все едно се намира в друга страна.
Опитва да се изправи, твърде бързо, и виното се разлюлява в главата ѝ
като течността в счупена либела. Мая прави две крачки, залитайки, и е
напът да падне. Младият мъж се освобождава от шала си и протяга
ръка, за да я улови, но тя успява да запази равновесие и блъсва ръката
му с такава сила, че той отскача встрани, но за жалост, не достатъчно
бързо. Тя вече е толкова бясна, че инстинктивно прави крачка напред
и го блъска в гърдите, а той се стоварва върху столовете зад себе си.
Съученичките ѝ произнасят името ѝ със заекване и опитват да я
докоснат, но щом виждат почернелия ѝ поглед, се свиват и отстъпват
назад.
– Насилие? Какво, по дяволите, знаете за насилието? – изръмжава
Мая, минава покрай всички и излиза на улицата.
 Те са твърде шокирани, за да се провикнат след нея. От две години
са искали да разберат повече за нея и ето че сега знаят всичко.
Показала им е от кой вид животни е.

* * *
Петер подпира лакти на масата, обляга чело в дланите си и искрено
се надява лампата пред гаража да светне. Повика приятеля си Глигана
да монтира сензор за движение, който да светва лампата, когато Мира
се появи с колата. Петер казва, че го е направил за нейно удобство, за
да вижда по-добре, но всъщност го направи заради себе си. За да може
да брои минутите, които тя прекарва в колата, преди да събере сили да
влезе вътре. Стават все повече. Той често се преструва, че спи, когато
чува ключа в ключалката, защото знае, че тя на това се надява.
Праща ѝ есемес. Тя отговаря кратко, понастоящем комуникират
така, с по две-три думи.
„Прибираш ли се?“
„Да. Вие?“
„Да. Вкъщи.“
„Лео окей?“
„Всичко окей. Ти?“
„Окей.“
Но тя така и не потегля. Петер затваря очи и разтърква слепоочия
колкото се може по-силно. Отваря очи, но всичко си остава черно. Той
примигва, в първия момент объркано, после ужасено, размахва ръце в
мрака и се изтърсва от дивана. После го заслепява светлина и той чува
гласа на Лео:
– Тате, какви ги ВЪРШИШ, по дяволите?
Той осветява Петер с мобилния си телефон.
– Нищо! Защо си изгасил лампите? – изпъшква Петер.
Лео изсумтява.
– Токът спря, за бога! Мамка му, ти да не си получил удар или какво?
Петер пак примигва, за да се отърси от всичко в себе си. Протяга се
към Лео и го отвежда в гаража, за да донесат фенери. Лео взема един и
се връща в стаята си, но веднага излиза обратно навън. Той е на
четиринайсет, така че не го е страх от тъмното, естествено, че не, но
все пак може да поседи до баща си на дивана, мамка му, нали така?
Играе игра на телефона си, накрая батерията му пада, след което
играе на телефона на Петер, докато и неговата батерия не пада.
Последното, което Петер успява да прочете, е есемес от Мира: „След
малко тръгвам“. Успява да отговори просто с „окей“ и веднага щом
екранът почернява, той съжалява, че не е написал: „Обичам те“.

* * *
У дома в стаята си Мая седи на пода под рафтовете и отново и
отново обновява новинарските сайтове и прогнозите за времето в
търсене на новини за бурята. Ту плаче, ту звъни на Ана. Накрая само
плаче. Дълго време обмисля дали да не се обади на родителите си, но
те ще чуят, че е пияна, майка ѝ ще се ядоса, а баща ѝ ще се разочарова.
Накрая се обажда на малкия си брат, но телефонът му е изключен.
– По дяволите, Лео, вдигни, моля те... – прошепва тя в мрака, но той
дори не вижда, че е звъняла, докато не успява да зареди телефона си
на следващата сутрин, когато идва електричеството.
Тогава той ще позвъни на свой ред, ще събуди сестра си и ще ѝ
разкаже какво е станало.
– Мъртва? Как... как така мъртва? – ще смотолеви Мая, сънена и с
махмурлук.
После ще си купи билет за влака, ще си приготви багажа и ще
потегли на север. Ще мисли за баща си по целия път.

17
Смърт

„Д ом“. Наистина би трябвало да има повече думи за дома. Една,

която побира хората, които са там, и една, в която има място за
тези, които сме изгубили.
Мира седи в кабинета си в Хед и се взира в нощта, а бурята притиска
прозорците на сградата навътре с такава клаустрофобична сила, че тя
се паникьосва. Обръща се към бюрото си, но изведнъж и то
почернява, токът спира толкова внезапно, че чувството е все едно са я
нападнали. Тя подскача и изругава на глас, щом удря коляното си в
един стол, после сяда самотна на пода, обзета от безсилие. Заради
мрака пустият офис ѝ се струва огромен.
Тя и колежката преместиха фирмата тук миналата година, когато
дейността им се разрасна и назначиха повече персонал. Помещението
всъщност беше твърде голямо, но Мира се влюби в сградата – бивша
железопътна гара на повече от сто години. Започнала е да обича стари
неща, а едно време все мечтаеше за ново строителство и модерен
интериор, може би това също е знак, че вече е преди всичко горска
обитателка. Липсват ѝ само ските за кроскънтри бягане и
нежеланието да спряга глаголи, мисли си тя горчиво.
Лежи на пода със затворени очи, а прозорците започват да се тресат
все по-силно. Мисли си, че е трябвало да се прибере у дома при Петер,
и се срамува, че би трябвало да иска да се прибере повече, отколкото
го иска в действителност. Знае, че нещо не е наред, че нещо някъде
вътре в нея предпочита да остане тук.
На границата между дрямката и замаяността тя си спомня как не
толкова отдавна Петер взе колата и измина целия път до новия град на
Мая, до новия ѝ дом, за да ѝ помогне да сложи рафтове в стаята си.
През това време Мира седеше в офиса и телефонът ѝ изпиука, когато
той ѝ прати снимка, на която беше паркирал много близо до
кръстовище, придружена от въпроса: „Мислиш ли, че мога да спра тук,
без да ме глобят?“. Толкова е глупаво, че тя започва да се смее в мрака.
Любовната им история е толкова смахната – той сериозно вярва, че
Мира би могла да премери на око десет метра по СНИМКА и да
прецени дали той е паркирал твърде близо до кръстовището, или не.
Може би това е причината да посмее да основе тази фирма – защото
Петер действително вярва, че тя е способна да се справи с всичко, и
понякога вярата му е заразна.
Може би в това се крие отговорът, формулира тя мисълта си някъде
на границата между съня и съзнанието, може би това е причината да
не смее да му каже пред какви финансови проблеми е изправена
фирмата. Изгубили са големи клиенти и са затънали в дългове, но тя
си мълчи, защото не може да го разочарова, след като той е пожертвал
всичко. Когато сме млади и влюбени, си мислим, че трудното в една
връзка е да признаем, когато имаме нужда от помощ, но ако сме
прекарали половината си живот с другиго, сме наясно, че най-
трудното е да признаем, че това всъщност не е така: не ни трябва
помощ, за да се чувстваме недостатъчни, провалени и безполезни.
Защото никой не може да ни вмени всички тези чувства толкова
успешно, колкото ние самите. Мира го вижда в очите на Петер всеки
път, когато отправи някаква критика към него. „Не ми е нужна помощ“,
иска му се да ѝ изкрещи, но ѝ отвръща единствено с мълчание. Тя знае
точно какво е чувството, защото тя също е най-добрата.
Обича този офис, единственият проблем със сградата е, че се
намира в Хед, а не в Бьорнстад. Принудена е да живее с неизказания
гняв на Петер от този факт, и то дотолкова, че понякога се пита дали
подсъзнателно не е избрала мястото тъкмо заради това, та да го
принуди да се разграничи от хокея още повече, за да не успее спортът
да го придърпа обратно. Но защо? Заради кого? Това няма да спаси
брака им, може би просто ще го удължи. Тя не се прибира у дома дори
когато има буря, а ако не тогава, то кога да се прибере човек? И какво
изобщо е „у дома“, та нали в днешно време тя прекарва повече време
тук, в Хед, отколкото в Бьорнстад? Това в какво я превръща?
Тези проклети градове, мисли си Мира, може би най-вече за да
почувства, че има и кое друго да обвини. Тези проклети градове и
всичките им детински, дребнави чувства, всичката завист и омраза,
които вечно карат хората да избират страна. Тъй като Петер, разбира
се, не беше единственият, който се дразнеше, че офисът е в Хед,
приятелят му от детинство Фрак се появи тук само преди няколко
седмици с още четирима мъже, като старателно подчертаха, че това не
е „някакво официално посещение“ и че те „не представляват нито
общината, нито клуба“, а просто били „нещо като лобистка група“.
Бьорнстад и проклетите му лобита, помисли си Мира, докато ги
слушаше да бръщолевят. Този проклет град и проклетите му игрички.
Фрак, верен на прякора си, носеше нелепо за случая официално
облекло, този път раиран костюм с вратовръзка и жилетка, докато
другите четирима бяха облечени с обичайната униформа за местните
предприемачи каубои: дънки, риза, тясно сако и завършена мания за
величие. Мира си спомни за думите на колежката, когато основаха
фирмата си: „Единственото, от което две жени като нас се нуждаят, за
да успеят в бизнес средите, са десет години юридическо образование
помежду им, още трийсет години професионален опит и
самочувствието на един-единствен истински посредствен чичак“.
Петимата мъже всички до един бяха успешни бизнесмени от града,
спонсори на „Бьорнстад Хокей“ и редовни „загрижени граждани“ в
раздела за писма от читатели на местния вестник. Скупчиха се около
бюрото на Мира, все едно то беше някаква арт инсталация. То
изглеждаше като бюрото на мъж, само че зад него седеше жена, което
явно ги смая безкрайно. Един от тях помисли, че колежката на Мира
всъщност ѝ е асистентка, и я помоли за едно капучино, при което
колежката приятелски го репликира, че ако не внимава, може да
получи капучино в лицето си, и се наложи Мира да я хване за ръката,
та да не би колежката да покаже, че това не е празна заплаха. Един от
другите мъже попита дали Петер не трябва да присъства на срещата, а
колежката отговори: „Абсолютно, той всъщност прави много добро
капучино!“. Фрак усети накъде духа вятърът, и разпери великодушно
ръце: „Скъпи дами, не искаме да отнемаме от ценното ви време“. След
което им отне времето в продължение на четиресет минути.
„Не изглежда добре тая работа“, усмихна се той, с което имаше
предвид, че Мира в качеството си на госпожа Андершон, съпруга на
бившия спортен директор на „Бьорнстад Хокей“, е избрала да ситуира
успешната си фирма в Хед. „Все пак трябва да сме сплотени ние, хората
от Бьорнстад? Нали? В такъв малък град всичко е свързано, Мира,
фирмите, политиката и жителите...“, заизрежда той, но се въздържа да
добави „И хокеят!“, защото видя, че колежката претегляше чашата си в
ръка, сякаш опитваше да прецени колко силно може да я хвърли.
Вместо това Фрак вдигна един документ гордо, все едно беше
ренесансова картина, но всъщност се оказа много изгоден договор за
наем за ремонтирано офис помещение в Бьорнстад. То беше
собственост на общината, но Фрак обеща, че няма да има проблеми,
бил договорил наема директно с политиците. „И това, естествено, е
само ВРЕМЕННО, защото след няколко години ще можете да
преместите фирмата си ТУК!“ Нови чертежи бяха извадени и
разстлани върху бюрото. „Бьорнстад бизнес парк!“, обяви Фрак
триумфално.
Тези проклети мъже и грандиозните им планове, помисли си Мира,
винаги има нещо. През последните години мечтаеха първо за летище,
после за мол, после за световно по ски, а сега това. Нови офис сгради,
стена до стена с хранителния магазин на Фрак, център за целия местен
бизнес, изграден с общински пари, и Фрак по средата. Същевременно
с това долу до залата щели да построят нова тренировъчна база,
поясни Фрак гордо: „Това е инвестиция в децата, Мира, всичко това е
заради децата!“. Но нищо никога не е заради тях. Децата са просто
алиби. „Бьорнстад бизнес парк“, дори името беше перфектно с цялата
си сияйна глупост. Мира не спираше да се изненадва, че мъжете
никога не спираха да я изненадват. Фрак прие мълчанието ѝ за похвала
и се ухили така, както могат само мъжете, които не знаят разликата
между диалог и монолог: „Трябва да сме сплотени, Мира, нали? Това,
което е добро за града, е добро и за нас!“. На Мира инстинктивно ѝ се
прииска да го изхвърли през прозореца, без да го е отворила, разбира
се, но за жалост, видя в договора на масата, че наемът, който ѝ
предлагаха в Бьорнстад, беше половината от това, което плащаха за
гарата в Хед. Счетоводството им определено се нуждаеше от такова
облекчение. Дори колежката не знае колко зле е финансовото им
положение, Мира го крие от всички, мислейки си упорито, че ще
намери начин да се справи с всичко сама. Бърка, знае го, но вече
продължава от твърде дълго време, за да отстъпи. Така че щом
колежката я погледна подозрително, когато видя, че изобщо обмисля
предложението, Мира се оказа принудена да играе грубо и да попита:
„Ами ти, Фрак? Какво искате ти и клубът в замяна?“.
Фрак разпери ръце толкова театрално, че събори една купчина
папки. „Какво искаме? Нали си ПОМАГАМЕ, Мира? Ние сме
приятели. Съседи почти!“
Едва след това един от другите чичаци се наведе напред и най-
добросъвестно предложи, че за да „дадат своята лепта“, може би Мира
и колежката биха могли да обмислят да спонсорират „Бьорнстад
Хокей“ със сума, която по чиста случайност би могла да съответства на
отстъпката, която Фрак беше издействал от наема на общинския имот?
Но тъй като е спонсориране, сумата може да се приспадне от
данъчната основа, счетоводителите ни ще уредят всичко. „Win-win,
печелите и вие, и ние!“
Ето какво била причината. Естествено. Винаги задни мисли, винаги
някакъв план. Врътки, врътки, врътки до безкрай. Ако Бьорнстад е
семейство, то хокейната зала е разглезеното дете, което изяжда дела на
всички останали.
– Да... значи... това е само предложение – прокашля се Фрак и Мира
видя, че му се искаше другият мъж да не го беше казал направо.
Фрак обича тайните, разбира, че те носят власт, така че щом мъжът
до него отново отвори уста, това също не беше планирано. Той просто
изгуби търпение и направи това, което правят всички чичаци, когато
срещнат жени като Мира и колежката ѝ: подцени ги.
 – Скоро в Хед няма да останат НИКАКВИ фирми, да знаете, защото
скоро тук няма да има нищо! Скоро Хед няма да има дори хокеен
отбор!
Фрак го сръчка ужасено, но вече беше твърде късно, Мира вдигна
вежда, лепна най-наивната си усмивка и попита:
– Няма ли?
При което чичакът, естествено, не можа да се сдържи:
– Общината иска да закрие „Хед Хокей“! Искат само един отбор в
околността, именно затова с години опитваха да закрият „Бьорнстад“,
но сега е различно, сега „Бьорнстад“ е баткото, а „Хед“ е малкият брат.
Схващаш ли? Ние сме по-добрият отбор с по-добрите финанси и по-
големите спонсори! Така че ще закрият „Хед Хокей“, а след това ще
последва и всичко останало! Когато приключим, Бьорнстад ще е голям
град, а Хед ще е затънтено село, така че се възползвайте и се
преместете, докато още можете, защото скоро може би няма да може
да си го позволите!
Чичакът така се разсмя, че по корема му преминаха вълни като
вятър по мокър брезент. Фрак с много усилие се усмихна и избягвайки
погледа на Мира, смотолеви почти засрамено:
– Ами... разбира се, това е... неофициално. Това за хокейните
клубове. Никой не знае, че текат дискусии, дори... мъжът ти.
Дори не можа да произнесе „Петер“. Мира и колежката се изправиха,
за да покажат, че срещата е приключила. Кимнаха дипломатично, или
поне Мира го направи, ръкуваха се с мъжете и обещаха да обмислят
предложението за смяна на адреса.
Докато дънките и саката се изнизваха от офиса, Фрак вдигна ръка и
помаха тъжно на Петер, който седеше сам зад прозрачната врата на
кабинета си. Петер му помаха от стъклената си клетка като лъв,
изгубил гривата си, а Мира се почувства като жена, изгубила мъжа си.
Имаше време, когато Петер знаеше всички тайни в тази гора, а сега
Мира знаеше повече за хокейните клубове от него. Беше по-важна.
Вратата се затвори след Фрак и чичаците. Мира седна зад бюрото си,
взирайки се в снимките. През изминалите оттогава седмици Петер си
тръгва все по-рано, за да вземе Лео, а тя се прибира все по-късно и
остава в колата все по-дълго, след като спре на алеята пред гаража.
Беше негова идея да започне работа във фирмата, но може би го е
направил само защото си е мислел, че тя го иска, а тя вече не знае
какво иска. Невъзможното на браковете е, че ако искаш да направиш
всичко както трябва, няма край.
Петер не е виновен, че работата се оказа такава, нито Мира е
виновна, че компанията просто се разрасна твърде много, твърде
бързо. Когато той започна тук, Мира му обеща, че ще работи с
„човешки ресурси“ и „кадрови въпроси“, което вървеше добре, докато
имаха малко служители, но сега са прекалено много и той е като най-
слабия играч в хокеен отбор, който се е изкачил в по-горна дивизия.
Не смогва на това ниво. Всички останали имат образование и опит, а
той просто е женен за шефката. Мира опитва да прикрие пропуските
му по важни работни задачи с повече канцеларска работа, но няма да
успява още дълго. Петер не се е свил покрай нейния успех, но тя е
пораснала толкова много, че той изглежда по-малък, като застане до
нея.
– Скоро ще трябва да основеш измислена фирма и да наемеш
актьори, които да се преструват, че работят, за да може Петер да си
мисли, че всъщност върши нещо правилно – подкачи я колежката
наскоро.
– Не е толкова страшно! – пробва се Мира.
Колежката сви рамене. Тя често се занася с Петер, и то дотолкова, че
той си мисли, че тя го мрази, което накрая я накара вместо това да
изпита симпатия към него. Когато го назначиха, за пръв път в живота
му се наложи да ходи на работа с вратовръзка, което се оказа
предизвикателство, защото винаги се получаваше или твърде дълга,
или твърде къса, когато я връзваше. Затова започна да използва такава
с готов възел, докато колежката на Мира не забеляза велкро лепенката,
която се подаваше под яката на ризата му, и възкликна: „Дори не знаех,
че правят такива в размери за възрастни!“. Петер се изчерви и опита да
се защити, като каза, че вратовръзката изобщо не била детска, ами се
наричала „безопасна вратовръзка“, и охранителите носели такива, за
да не могат да ги удушат с дърпане. На лицето на колежката разцъфна
усмивка: „Охранител? Като Кевин Костнър в „Бодигард“?“. Петер
осъзна грешката си твърде късно и след това трябваше да се примири,
когато тя започна да пее I will always love youuuu всеки път, когато
минеше покрай кабинета му – а колежката намираше
неправдоподобно много поводи да минава оттам, като се има предвид,
че нейният кабинет се намираше в другия край на сградата. Мира се
преструва, че не е забелязала как оттогава Петер всяка сутрин се
упражнява усилено, но вратовръзката му си остава или твърде къса,
или твърде дълга. Той така и не може да се почувства комфортно в
нейния свят.
Накрая колежката погледна Мира в очите преди няколко дни и каза:
„Слушай, опитът ми с мъжете е, че повечето от тях всъщност искат
само две неща от една жена: да се грижи за доброто им самочувствие и
да ги оставя на мира. Когато един мъж започне да върши глупости,
най-често причината е, че има проблеми със самочувствието или че се
чувства задушен. Обаче Петер? По дяволите, него си го оставила на
мира твърде много...“.
Мира я контрира сопнато, че колежката не можела да задържи един
мъж, ако ще да се залепи за него с лепило, така че може би не била
експерт точно по тези въпроси. Колежката отвърна спокойно, че Мира
пък била омъжена от цяла вечност и това, изглежда, също не помагало
особено. Тогава Мира затвори очи и прошепна мрачно:
– По дяволите, толкова далеч ли сме стигнали?
– В смисъл? – попита колежката.
– В смисъл, че дори ти си на страната на Петер.
Колежката дълго мълча, преди да каже откровено:
– Не знам нищо за брака. Но мисля, че идеята не е да има страни.
По дяволите, мисли си Мира сега, сама на пода в офиса. По
дяволите. По дяволите. По дяволите!
Знае какво си мислят всички: защо просто не остави Петер отново
да заработи в клуба? Защо не му върне хокея?
Защото знае какво ще стане, тъй като е живяла живота на Петер през
половината от своя. Човек не може да бъде просто малко въвлечен в
този клуб, той е чудовище, което яде връзки като ревнив любовник.
Хокеят няма задоволяване, човек никога не е достатъчен, само че това
е така и в живота извън хокейната зала.
Преди две години, когато Мая се сблъска с най-ужасните мерзости
на този свят, Мира и Петер за няколко мига забравиха да наглеждат
Лео. И синът им си намери нови приятели, от най-лошите, онези с
черните якета, които изкараха наяве всичкия мрак в него. Мира и
Петер добиха известна представа в какво би могъл да се превърне
животът на Лео, ако го оставеха да се възпитава сам, с демоните си и
липсата си на самоконтрол. След това си обещаха един от тях да
прекарва у дома повече време. Да го наглежда.
Не е ли разумно? Мира не е ли дала своя дял, не е ли вложила
достатъчно години, не е ли неин ред да работи с пълни сили? Започва
да пише десет различни есемеса до Петер, но изтрива всичките и
праща просто: „След малко тръгвам“. Почти се надява той да ѝ се
обади и да ѝ се развика, защото това е очевидна лъжа, но той отговаря
само: „Окей“.
По дяволите.
В чекмеджето има фенер, но тя не го вади. Дъждът трополи по
прозорците, светлината от мобилния телефон е единствената, която
осветява лицето ѝ, докато тя разглежда събираните с години снимки
на децата си. Рождени дни, битки със снежни топки, неделно каране
на кънки по замръзналото езеро. Изглеждат като перфектно семейство
и както толкова много пъти преди, тя се пита дали някога всъщност са
били такова.
Задрямва свита на мокета, но така и не заспива истински. Мозъкът ѝ
постепенно привиква с тътена отвън, тялото ѝ спира да трепери. Не
чува Петер да влиза, той може да върви толкова тихо, да я докосва
толкова внимателно. Усеща дъха му във врата си, усеща грубите му
ръце с кривите пръсти, чупени в малки и големи хокейни зали, които
сега я хващат през кръста.
– Трябва ли да лежим на пода? – прошепва той накрая.
– А? – промърморва тя.
– Трябва ли да лежим на пода, скъпа? – повтаря той.
Тя не знае дали да го прегърне, или да му се скара, затова казва
единствено:
– Как изобщо дойде дотук?
– Пеша.
– ПЕША?
– Да. С фенер, през гората.
– Боже, скъпи, защо?
– Лео е при децата на съседите. Не исках да бъда сам.
– Ти си луд – казва тя, преплела здраво пръсти с неговите.
– И друг път са ми го казвали – каза той и тя усеща усмивката му до
лопатката на рамото си.
Лежат така и слушат вятъра и тя за пръв път от много време има
чувството, че може би не е твърде късно да поправи всичко. Отнася се.
Почти забравя.
Събужда се, защото телефонът ѝ звъни. В първия момент просто
сяда на пода, объркана и сънена, опитва да възприеме утрото, което
вижда през прозореца. Проспала е буря, колко ли изтощена трябва да е
била? Телефонът звъни, звъни, звъни, а сърцето ѝ потрепва и също
толкова бързо пропада, щом вижда името на Петер на екрана. Той не е
бил тук. Тя иска да каже десет хиляди неща, когато вдига, но не успява
да изрече нито едно. Никой друг не би могъл да чуе плача в гърлото на
Петер. Ако човек е бил удрян като дете, се научава да сдържа всички
хлипове, но той не може да ги скрие от нея. Не и от съпругата си.
– Мъртва... как така мъртва? – е единственото, което Мира успява да
промълви, когато той ѝ съобщава, защото тя не може да е мъртва? Не и
тя?
Няколко дни след бурята Петер ще стои в спалнята и ще опитва да
върже вратовръзката си с правилната дължина преди погребението.
Мира ще стои от другата страна на вратата и така и няма да намери
достатъчно дълбока въздишка, с която да наруши тишината. В нощта
на бурята гората изгуби много от най-красивите си дървета, което е
особено непоносимо, защото също така изгуби един от най-добрите си
хора.

18
Мрак

С лед по-малко от час Фатима ще лежи в канавката, но в момента

почиства хокейната зала. Макар да наближава средната възраст,
изглежда много по-млада, но докато изпъва гръб горе на трибуната, се
чувства значително по-стара. Боли я, но тя го прикрива добре, бива я
да пази тайни, както чужди, така и собствени. Всеки ден почиства
цялата тази зала и на следващия започва отначало, съгласно все същия
стриктно установен ред. Не се оплаква, благодарна е, вечно
благодарна, благодарна, благодарна. За работата си, за града, за
страната, която прие нея и сина ѝ преди толкова години, когато той
още беше малък. Благодарна, благодарна, благодарна за всичко, което
той е получил тук. За всичко, което е имал възможност да стане.
– Фатима!
 Отново портиерът, вика я цяла вечер, смята, че тя трябва да се
прибере, преди бурята да се е засилила и автобусите до Низината да са
спрели. Но тя не оставя нищо недовършено и старият чешит е наясно с
това, просто не знае друг начин да изрази загриженост, освен чрез
мрънкане. Веднъж ѝ се ухили и каза, че в един хокеен клуб човек може
да бъде всякакви страхотни неща, но най-хубавото от всичко е да бъде
приеман за даденост. Това беше красива мисъл, разбира се, чистачките
и портиерите може и да нямат екипи, които да бъдат окачени на
тавана на залата в края на кариерите им, но остават в клуба по-дълго
от всички, които имат. Треньорите и играчите идват и си отиват, за
няколко сезона може да се смени целият отбор, но в понеделник
хората на заден план пак са на работа, както обикновено. Ако вършат
работата си перфектно, никой не забелязва колко са важни, докато
един ден не изчезнат. А често дори не и тогава, за жалост.
В деня на погребението си Фатима няма да бъде запомнена на първо
място с това каква е била самата тя, а с това на кого е майка. Тя е майка
на Амат. В хокейните градове това е всичко, което има значение.

* * *
Вятърът блъска по вратата, но портиерът не обръща внимание.
Нужно е нещо повече от малка виелица, за да го изплаши. Вместо това
виква на Фатима откъм мантинелата:
– Трябва да се прибираш, лелче! Можеш да довършиш утре!
– Някои от нас все пак вършат истинска работа, а не се преструват,
старче! – виква тя от трибуната.
– Старче? Що не вземеш да излезеш на дълга разходка по къс кей!
– О, затваряй си устата!
Има само един човек освен сина ѝ, на когото Фатима някога
повишава глас, и това е портиерът. Старчето и лелката вече са толкова
близки, той е работил тук винаги, а тя скоро ще е работила тук толкова
дълго, че никой няма да си спомня кога е започнала, и с годините са
изградили задушевно приятелство, основаващо се на малко думи и
простичък хумор. Не много отдавна портиерът видя снимка на статуя
в друга част на страната, под която пишеше: „Закоравяла от работа,
омекнала от любов“. Щом го прочете, се сети за Фатима.
– Пропусна едно петно ей там! – виква той.
– Имаш катаракта и само ти се привиждат петна! – виква тя в
отговор.
Той се засмива доволно. Не са много хората, които могат да
предизвикат такава реакция в него. Често казват „слушай децата и
пияниците, за да чуеш истината“, но ако попаднеш в хокеен град и
искаш да разбереш какво се случва наистина, трябва да отидеш в
залата и да питаш портиера. Единственият проблем е, че той няма да
ти каже нищо, защото в хокейните клубове се искат „висок таван и
дебели стени“, а портиерът взема този израз на сериозно. Виждал е
треньори и ръководства да идват и да си отиват, виждал е клуба,
когато беше вторият най-добър в цялата страна, виждал го е и преди
две години, когато едва не фалира. Умее да затваря вратата на склада и
да пуска машината за заточване на кънки, за да не чува как спонсори и
политици сключват сенчести споразумения в коридорите. Не е ходил
на училище и един ден повече от необходимото, но разбира
достатъчно от цифри, за да знае, че никой клуб в тази страна не би
оцелял, ако следва всички счетоводни правила, тук всички правят
каквото е нужно, за да оцелеят. Затова портиерът си мълчи. Преживял
е приказки и катастрофи в тази зала, виждал е момчета да стават мъже
и мъже да стават звезди, но често ги е виждал и също толкова бързо да
залязват. Виждал е Петер Андершон да носи тук синките си от вкъщи,
но не и да ги раздава на други. Видя го да израства до капитан на
мъжкия отбор, изпрати го, когато Петер замина за Канада, за да стане
професионалист в НХЛ, и все още беше тук, когато той се прибра и
стана спортен директор. Само допреди две зими на портиера никога
не би му хрумнало да посочи друго име, ако го попитат кой е най-
добрият играч на „Бьорнстад“ за всички времена. Но после се появи
Амат. Толкова често казваме, че някой спортист „пробива за една нощ“
или „се появява от нищото“, но това никога не е вярно, Амат се е борил
всеки ден и цял живот, за да стане по-добър от всички останали,
защото нищо друго не е достатъчно, ако си бедно хлапе в хокейната
зала на богатите. Тогава трябва да си най-добрият. Портиерът знае.
Ако обичаш един клуб толкова дълго, колкото него, накрая клубът не
може да скрие нищо от теб.
Когато преди толкова много години Фатима дойде тук от другия
край на земното кълбо с малкия си син, тя дори не беше виждала зала
за зимни спортове, но бързо се научи, че независимо от майчиния ти
език най-важната дума на местния диалект беше „хокей“. Портиерът и
самият Петер се погрижиха Амат да може да ползва кънки назаем, бяха
единодушни, че това беше по-добър начин да се впише от уроците по
шведски. Когато момчето порасна, портиерът трябваше да плаща за
добрината си, защото момчето тренираше допълнително преди
съмване и след залез-слънце, така че работните дни на стария мъж се
удължаваха с поне четири часа. Той и Петер се гордееха почти колкото
Фатима, когато Амат дебютира за мъжкия отбор. „Бърз е като котка,
изскочила от чувал, това момче“, смееше се портиерът, а Фатима
избухва вътрешно всеки път, когато синът ѝ вкара гол. Момчетата
никога не могат да разберат как ги виждат майките им. Как биха
могли? Сърцата им още не са разделени на две.
Така че не разбират и когато майките им страдат заради тях, не
разбират, че разбитите ни мечти могат да наранят повече тези, които
ни обичат, отколкото нас самите. Фатима обичаше есента, защото
портиерът и Петер я научиха, че в Бьорнстад годината започва тогава,
когато започва хокейният сезон. Но не и тази година, не и за нейния
син.
Никой не знае какво всъщност е станало с него, дори портиерът.
Сърце не му дава да попита Фатима директно, защото всеки ден вижда
в зениците ѝ, че е пречупена. Пролетта Амат беше най-прославената
звезда на града, беше напът да оглави дивизията с „Бьорнстад“, но се
контузи. Отборът трябваше да изиграе последните мачове без него,
загуби и пропусна да се изкачи в горната дивизия. Още тогава имаше
слухове, че всъщност не е бил контузен, а просто не е искал да рискува
истинска контузия, защото драфтът в НХЛ през лятото бил по-важен
за него от „Бьорнстад“. Портиерът кипва само като си помисли за това.
Никой, абсолютно никой не се е жертвал повече за „Бьорнстад“ от
Амат! Но този град наистина може да бъде както най-красивият, така и
най-грозният.
Амат прие слуховете лично, Фатима също. Портиерът го виждаше,
въпреки че тя не каза нищо. Така че сега не знае как да я попита това,
което всички искат да знаят: какво стана с Амат, когато замина за
драфта в НХЛ лятото? Не го избраха, всички знаят това, но защо?
Върна се у дома и имаше слухове, че отново се е контузил, както и
такива, че това било просто извинение, но извинение за какво? Когато
започна предсезонната подготовка на „Бьорнстад Хокей“, Амат не се
появи, но не беше подписал и договор с друг клуб. Просто си седи у
дома в апартамента в Низината. Той беше най-вълшебната приказка
на този град, но сега е напът да се превърне в най-непонятната му
мистерия, а насред всичко това стои майка му, която е готова да умре
за него.
Портиерът поглежда празната ледена пързалка и въздъхва с мъката
на човек, който няма собствени внуци. Вятърът блъска по вратата на
залата, докато портиерът не осъзнава, че това не е вятърът. Отвън
някой крещи.

* * *
– ЧУКАМ ОТ ПЕТНАЙСЕТ МИНУТИ! – виква Фрак, когато вратата
се отваря и едва не го нокаутира.
– БАМБИ? КАКВИ ГИ ВЪРШИШ НАВЪН В ТОВА ВРЕМЕ, ТУЛУП
ТАКЪВ? – виква раздразнено портиерът в отговор.
Той е единственият, който нарича Фрак Бамби, защото е работил тук
ужасно дълго и помни как веднъж преди трийсет години някой
шегаджия издялка малка дървена фигура, която изобразяваше него,
седнал на машината за почистване на леда, с ядосано балонче с текст
над главата, и я беше поставил зад сцената с Рождеството в църквата,
така че изглеждаше, все едно портиерът вика МАРШ, ЧЕ ЧИСТЯ! на
родителите на Исус и тримата влъхви. Портиерът, разбира се, веднага
разбра кое е хлапето, защото портиерите знаят всичко, но не го издаде
дори на свещеника. Висок таван, дебели стени. Следващия път, когато
въпросното хлапе щеше да играе мач обаче, портиерът положи големи
усилия да заточи кънките му по съвсем различен начин, така че да не
може да кара както трябва, и когато хлапето падаше, портиерът се
провикваше „Бамби!“ от трибуната. В днешно време всички го наричат
Фрак, разбира се, но портиерът така и не го оставя да забрави първия
си прякор. Той порасна и стана дебел и на средна възраст собственик
на хранителен магазин, но за портиера винаги ще си остане палав
юноша.
– ЗНАМЕНАТА! ТРЯБВА ДА МИ ПОМОГНЕШ СЪС ЗНАМЕНАТА! –
пуфти Фрак.
– ДОШЪЛ СИ ТУК ПОСРЕД БУРЯ ЗАРАДИ... ЗНАМЕНА? – сопва се
портиерът.
Фрак винаги е бил човек с чудновати приоритети, но това май обира
точките?
 – ТВЪРДЕ СА ГОЛЕМИ! ВЯТЪРЪТ ЩЕ ГИ ПОДХВАНЕ И ЩЕ СЧУПИ
ФЛАГЩОЦИТЕ!
Едва сега портиерът вижда, че ръката на Фрак кърви. Издърпва го
през вратата и мърмори:
– Ако човек е алергичен към прах, ще си изпати, направи ли ти
лоботомия. Какво ти казах, като ги купуваше тия знамена? А? Казах ти,
че са твърде големи! Казах ти, че...
Въпреки че вече са вътре, Фрак крещи, все едно бурята го е
проглушила:
– ДА, ДА, ПРАВ БЕШЕ! ПРОСТО МИ ПОМОГНИ!
Портиерът толкова се стъписва, когато Фрак веднага признава
грешката си, че дори забравя да се държи злобно.
– Аха, аха, добре тогава... – измърморва просто и отива да вземе
превръзка за ръката на Фрак и нож за въжетата.
После двамата мъже излизат в бурята. Не че това не е идиотска идея,
защото си е такава, но понякога идиотията е единственото, в което
има логика. Знамената трябва да се свалят, за да могат утре да бъдат
вдигнати. Това може би не би било важно на други места, но е важно
тук. Докато пред залата се веят знамена, всички знаят, че тя е
отворена, а докато е отворена, животът продължава напред и няма
други сутрини, когато това да е толкова нужно, колкото в сутринта
след буря. Портиерът може и да е твърдоглав, а Фрак може и да има
мозък като грахово зърно, но двамата разбират това. Фрак живее за
„Бьорнстад“. Беше плачевен кънкьор още преди да му наточат кънките
неправилно, но се пребори за място в мъжкия отбор, където Петер
беше голямата звезда, а единственият талант на Фрак беше да щипе
скришно противниците, да ги провокира да се сбият и да бъде
наказван от реферите. Когато зимно време на минус двайсет градуса в
Бьорнстад идваха отбори от юг, Фрак уговаряше портиера да спре
отоплението в съблекалните им, а ако му се удадеше шанс, криеше
екипировката им в склада и унищожаваше стиковете им. Колкото по-
грозни номера правеше на леда и извън него, толкова по-добре. Ако
човек го попиташе, Фрак отговаряше: „Да не мислиш, че не бих
предпочел аз да бях звездата в отбора и да вкарвах всички голове?
Естествено, че ми се иска! Но ако човек не може да прави каквото иска,
трябва да допринесе с каквото може. Ние сме малък клуб в малък град,
ако играем според условията на големите градове, нямаме шанс!“. А
после се ухилваше: „Измама? Измама е само ако те хванат! Искаш ли да
спечелиш, или не?“. Ето как започна колкото дългото, толкова и
сбърканото приятелство между него и портиера. Защото портиерът
мрази измамите, всички в Бьорнстад ги мразят, но повече от това
обичат да побеждават.
Когато хокейната кариера на Фрак приключи, той стана част от
тукашния „невидим елит“, както го нарече местният вестник. Разбира
се, елитът далеч не е толкова невидим, нито пък мълчалив, за жалост.
Фрак е изгонен от всяка една ловна дружина в околността, защото
подплашва животните. Посещава залата почти всеки ден, въпреки че
дори няма официална работа в клуба. Основно мрънка относно
графика за ползване на пързалката и вечно опитва да накара портиера
да го промени, така че да облагодетелства някой от момчешките
отбори, където играе детето на богат родител, когото Фрак опитва да
убеди да стане спонсор. Портиерът от своя страна обикновено дръпва
химикалката от ръцете му, докато Фрак брои погрешно часовете, и
въздъхва: „Нищо чудно, че си станал бизнесмен, без да можеш да
броиш, все пак не можеше да караш и кънки, а искаше да играеш
хокей...“.
Но накрая постигат компромис въпреки всичко, защото и двамата
искат едно и също: най-доброто за клуба. Винаги. Фрак непрестанно
обещава на портиера скоро да построи „Бьорнстад бизнес парк“, а в
това влизат и планове за нова, топмодерна тренировъчна база до
хокейната зала, така че за всички да има време и място на леда.
Граховият мозък е замесен във всичко. Официално може и Петер
Андершон да бе човекът, който преди две години се погрижи Рамона
да получи място в ръководството, но Фрак му даде идеята, с което си
спечели уважението на портиера. И на Рамона, макар че тя никога не
би го признала. Веднъж, след единайсет или може би дванайсет бири
в „Кожуха“, тя довери на портиера: „Хората си мислят, че Фрак обича
ОТБОР. Той не обича никакъв отбор, по дяволите. Той обича КЛУБ.
Всеки може да обича един отбор, това е егоистична любов, изискваща
и докачлива, и лесно се забравя... но да обичаш клуб, цял клуб, от
детската школа, през мъжкия отбор, та чак до пироните в стените,
които крепят залата и хората... тази любов не оставя място за егоисти“.
– ЗА ТВОЕ ДОБРО СЕ НАДЯВАМ ТОВА ДА Е ВАЖНО, БАМБИ! –
крещи портиерът, за да надвика вятъра, след като свалят всички
знамена. Вече и неговите ръце кървят.
– ОБЕЩАВАМ! – отвръща Фрак.
Не е толкова уверен, колкото звучи, но всъщност ще се окаже прав, и
то съвсем не по начина, по който си мисли.
Нито един флагщок няма да бъде счупен от бурята. Утре Фрак и
портиерът ще издигнат всички знамена. Просто още не знаят, че ще ги
издигнат само наполовина.

19
Викове

К азват, че лошите новини пътуват по-бързо от добрите. Ако някой

умре, хората в този град разбират по-бързо, отколкото ако някой
се роди, но ако питате Рамона долу в „Кожуха“, тя, разбира се, ще
изръмжи: „Глупости. Просто така ти се струва, защото в последно
време тук умират много повече хора, отколкото се раждат. Има повече
погребения, отколкото кръщенета“. Тя би трябвало да знае най-добре,
„Кожуха“ е водопойният кладенец в града, но също така и местното
бюро за преброяване, всяка промяна нагоре или надолу се отпразнува
или оплаква на бара ѝ. Повечето хора са се научили да празнуват
двойно по-здраво, отколкото скърбят, за да компенсират, и по тази
причина през последните години обичат хокея повече от всякога.
Защото отново са град победител и живеят повече, отколкото умират.
Ако мислиш, че звучи пресилено, и попиташ Рамона дали хокеят
наистина е толкова важен, тя вероятно ще отговори: „Мне. Но какво
изобщо е важно в живота, по дяволите?“. Не ѝ дават да държи много
речи на погребения, така си е, но жената има право.
Хората обичат да разказват една история за Рамона и един турист от
големия град, който пътувал из страната едно лято и спрял с колата си
пред кръчма „Кожуха“. Видял през прозореца, че вътре има телевизор,
влетял в кръчмата и викнал: „Тука може ли да се гледа футбол?“. По
телевизора вървял размазан видеозапис на стар хокеен мач, а групичка
старчета седели и си разправяли какво ще се случи в следващия
момент, очевидно не за първи път. Рамона се опулила на туриста иззад
бара и измърморила: „Футбол? Какъв футбол?“. Мъжът възкликнал,
поравно стъписан и удивен: „Какъв фу... как така какъв... финалът на
СВЕТОВНОТО ПЪРВЕНСТВО!“. Рамона свила рамене. „В този град
гледаме само хокей. Какво ще поръчаш? Това не ти е обществен
транспорт, не можеш да стърчиш като глупак безплатно.“
Това е просто история, може би дори не е вярна, но това не означава,
че е неправдоподобна. Това е от онези кръчми, които по един или друг
начин разказват всичко за един град и обитателите му, за тяхното
място в света и мнението им за останалата част от него. „Кожуха“ се
намира на равно разстояние от фабриката и от хокейната зала и
повечето хора, които пият тук, живеят живота си, придвижвайки се
между тези три места. Това, че „Кожуха“ е съществувал по-дълго от
града и че хората просто построили къщи около кръчмата, както се
строи село около кладенец, е толкова стара лъжа, че почти звучи като
истина. Преди две години сградата едва не изгоря до основи. Сега е
ремонтирана и посетителите обичат да се шегуват, че след пожара
вътре е миришело по-добре, отколкото преди.
Навсякъде по стените има снимки на хокеисти. Някои от тях, като
Бени и Видар, в определени сезони са прекарвали повече време в
„Кожуха“, отколкото в залата, което казва доста за тях. Други, като
Амат, никога не са стъпвали тук, което казва още повече. В сърцето на
Рамона винаги е имало място за успелите в живота, но мястото, което
отделя за тези, които са отишли по дяволите, винаги ще бъде
безкрайно по-голямо.
„Кожуха“ е разположен в сутерен и през малките му прозорци се
вижда единствено небето. Но ако човек застане на стълбите и вратата
е отворена – на същото място Рамона излиза да пуши, когато времето е
кофти и не би могла да си запали цигарата на улицата, – погледът
стига чак до флагщоците пред залата. Тя никога не би го признала на
Фрак, но флагщоците са започнали много да ѝ се нравят. Всеки път,
когато ходи на събрание на ръководството, забавя крачка, докато
минава под тях, въодушевена от възможността за пореден път да се
избъзика с мъжете в конферентната зала.
Но сега някой сваля знамената, а бурята е толкова свирепа, че спира
дори Рамона, която тази нощ ще трябва да пуши вътре. Вратата би
отлетяла, ако изобщо опита да я отвори. Ето защо не вижда как след
малко Фатима излиза от залата и известно време чака на автобусната
спирка до големия път, преди да се откаже и да тръгне към Низината
пеша. Рамона не вижда и четиринайсетгодишното момче Матео, което
е кръстосвало града самò цяла вечер. Не го чува да крещи и да блъска
по вратата на „Кожуха“. Иначе сигурно би му отворила. Пускала е вътре
всевъзможни идиоти, дори туристи, които обичат футбол, така че все
би намерила място за едно премръзнало и изплашено
четиринайсетгодишно момче. Но просто не го вижда. Само че Матео
няма да запомни този момент така, ще го запомни с възможно най-
простите думи.
„В този град виждат само хокей.“

20
Котки

П оследното, което прави Фатима, е да почисти горния етаж на

залата, който едно време беше изпълнен изцяло с офиси и
конферентни зали, но те вече са сгъчкани в по-малките помещения
долу. Вместо това по-голямата част от етажа е заета от новата детска
школа. Част от децата тук се качват на кънки още преди да са се
научили да ходят, което всъщност казва всичко за отношението на
този град към хокея. Спортът винаги принуждава живота да продължи
напред. Колкото и да е ужасно.
В последно време Фатима е започнала да избягва хората в
хранителния магазин, всички искат да я питат какво е станало със
сина ѝ, а тя не може да отговори. Пролетта всичко беше като насън,
той печелеше и всички го обичаха, после се контузи и ги разочарова.
След това отиде в Северна Америка, за да го изберат в драфта на НХЛ,
каквото и да означаваше това. Амат седеше в кухнята и ѝ обясняваше,
все едно тя беше детето, а той възрастният: „НХЛ е най-добрата лига в
света, мамо, там играят най-големите, в Северна Америка. Всяко лято
в лигата има драфт и отборите се редуват да избират измежду двеста
млади играчи, които имат шанса да станат професионалисти там. Сега
и аз мога да стана такъв. Като Петер!“. Амат обеща да купи на майка си
голяма къща във Възвишението и „Мерцедес“, когато подпише първия
си договор. Тя изсумтя: „За какво ми е? Ако искаш да ми купиш нещо,
купи ми нова миялна машина и малко спокойствие“.
Пролетта Амат имаше толкова големи мечти, които едва се побираха
в тесния им апартамент. Всичко, което е останало от тях сега, е една
счупена миялна. Той се заключи в стаята си и от няколко месеца почти
не е излизал, а що за майка е тя, ако дори не може да каже на хората
какво не е наред? Портиерът я е научил, че в хокея никога не се казва
каква точно е контузията на един играч, защото иначе противниците
биха използвали информацията, за да го наранят още повече. Ето защо
се казва просто „контузия в крака“ или „контузия в тялото“. Но Фатима
не знае дори кое от двете има Амат. Дали са наранени краката, или
сърцето му.
Изгася лампите и застава на трибуната, поглежда към кръга в
центъра на пързалката, бори се да не заплаче. Дълго след Амат ще
продължава да има нови играчи, короновани и унищожавани, на леда
не му пука. На другите им е толкова лесно да вярват, че за да научиш
нещо за младежкия спорт, е достатъчно да погледнеш усмивката на
някой тийнейджър, който тъкмо е успял да стане професионален
хокеист, защото Фатима всяка година вижда стотици родители да
влагат хиляди часове в залата, надявайки се именно на това.
Стресирани са на идване и изтощени на връщане, потят се в колата и
мръзнат по време на тренировки, плащат половин състояние за
членски внос и половин състояние за екипировка, но въпреки това
трябва да продават билети и да работят на щанда веднага щом клубът
ги помоли. От тях се очаква да разполагат с цялото време на света,
никога да не се оплакват, да бършат остриета на кънки, да бършат
сълзи и най-вече да бършат пот. Божке, толкова много пот. От всички
се очаква съвсем непринудена самопожертвователност в
преследването на мечтата, но ако искаш да разбереш нещо за
младежкия спорт, наистина да разбереш, не е достатъчно да знаеш
името на детето, стигнало до върха. Трябва да знаеш и кои са тези,
които почти са го сторили.
Фатима обхожда с поглед леда от единия до другия край, опитва да
си спомни колко бързо Амат изминаваше това разстояние. „Като
котка, изскочила от чувал – както казваше портиерът, – някой ден това
момче ще измине целия път.“ Това означаваше да стане
професионалист, научи Фатима. „Целият път“ беше да печелиш пари с
игра. Ето защо за никого тук това не беше просто игра, понеже не само
Амат щеше да спечели нещо, ами всички. „В хокея нищо не е
безплатно, мамо, човек трябва да даде всичко!“, каза ѝ Амат като малък
и беше прав. През цялото си детство играеше с използвана
екипировка, вечно бяха зависими от благотворителността на хора като
Петер Андершон. „Не го наричай благотворителност, това е
инвестиция“, каза ѝ той добронамерено, но когато Амат стана най-
добрият, тя разбра какво означаваше това: всички искаха
възвръщаемост.
Тя прогонва сълзите, поема си дълбоко дъх със затворени очи и
тръгва надолу към изхода. Засича се с портиера, той се поколебава за
миг и хвърля поглед навън към бурята, казва ѝ внимателно:
– Слушай, Фрак е тук, мога да го помоля да вземе колата и да те
метне...
– Не искам нищо от този мъж, ще хвана автобуса – отговаря Фатима.
В гласа ѝ няма омраза, но интонацията ѝ се доближава до
враждебното – поне дотолкова, доколкото ѝ е възможно. Портиерът
опитва да я убеди, но няма смисъл. Той въздъхва и я оставя да тръгне.
Фрак е отвън, косата му е рошава, а по маншетите на ризата му има
кръв. Едва не се сблъскват, но Фрак отскача встрани и Фатима го
подминава, преди той изобщо да е успял да отвори уста. Тя знае, че
той иска да я пита как се чувства Амат, защото всички в града питат
това, но всъщност на никого не му пука. Не ги интересува дали е
щастлив. Искат само да знаят дали може да играе, дали може да
печели, дали могат да го използват в брошурите си. Но вече дори
майка му не знае какво може той.
Върви приведена към спирката, прави половин крачка назад за
всяка цяла напред. Чака автобуса, но той не идва. Бурята е обезлюдила
града. Все пак би могла да се върне в залата и да помоли Фрак да я
закара, но по-скоро би умряла, отколкото да поиска помощ от този
човек. Затова тръгва по дългия път към къщи, покрай шосето, сама.
Вятърът скубе косата ѝ, докато тя с кански усилия се придвижва
крачка по крачка напред. Краката я болят през цялото време, но
болката в гърба идва на пресекулки, без предупреждение, понякога
толкова силна, че Фатима се олюлява.
Дърветата са се превили над пътя, небето изчезва и тя си спомня
колко я беше страх от природата, когато с Амат пристигнаха тук за
пръв път преди толкова много години. Вятърът, студът и ледът и
безкрайната гора, всичко тук сякаш просто дебнеше възможност да
убие хората. Беше толкова студено, че Фатима не вярваше, че ще
издържи дори една зима. Сега не може да си представи по-красиво
място. Понякога природата все още я замайва, когато снегът е толкова
бял, че зениците не смогват да го гледат за повече от няколко секунди,
а ледът е толкова огледален, че ако застанеш насред езерото до залата,
пейзажът продължава до безкрай и се слива с небето. Може да ти се
завие свят от липсата на очертания. Гората може да бъде толкова тиха,
че сякаш е запушила ушите ти. Дърветата като че изсмукват звука от
света. Преди обичаше хората тук и искаше да предпази детето си от
природата, а сега е обратното.
Спира край пътя. Знае, че не бива, че това е най-опасното, което
може да направи, че трябва да се прибере, преди бурята да се е
засилила още повече. Но краката ѝ не издържат повече, гърбът ѝ е
скован от болка, дробовете ѝ се свиват. Намира се по средата на пътя
между залата и Низината, тази отсечка е най-страшната, в която да
закъсаш, тук има само асфалт и самота. Стои с длани на коленете и
опитва да си поеме дъх. Мисли за хокей. Това не е толкова странно,
когато човек е изплашен, се връща към най-щастливите си мигове, а
нейните най-щастливи мигове са най-щастливите мигове на сина ѝ.
Синовете така и не проумяват това.
Амат толкова прилича на баща си, има същия мек глас, същия
решителен поглед. За Фатима е едновременно благословия и
проклятие, че всеки миг на гордост е съпътстван от тежките удари на
скръбта. Бащата на Амат умря, преди да дойдат тук, и не видя сина си
да става толкова добър в спорт, за чието съществуване таткото дори не
подозираше. Момчето се роди в град близо до пустинята, но намери
дом на място, направено от лед.
Вината е нейна, мисли си тя, защото тя го научи да бъде благодарен
за всичко. Този град го пречупи, но Фатима го научи да се оставя да
бъде пречупен. „Трябва да сме благодарни“, повтаряше тя, докато
думите се запечатаха като невидими татуировки от вътрешната страна
на клепачите му. Той стана най-добрият, а тя беше щастлива, защото
най-накрая се отнасяха с него така, все едно той си е у дома. Просто не
знаеше, че по-тежки от предразсъдъците на Бьорнстад бяха
единствено очакванията му. Амат все още е само момче, живял е само
осемнайсет години на тази земя, но хокеят го натовари с тегло, което
никой възрастен не би понесъл.
Само допреди няколко години той изглеждаше твърде дребен и
слаб, за да играе хокей, а това беше най-страшното, разбира се, тук
човек не бива да е слаб. Тогава Петер бе човекът, който утеши Фатима.
Тя беше чувала историите как се изправил в съблекалнята преди най-
големия мач в историята на отбора и изкрещял, че големите градове
може да имат парите, но „Хокеят е наш!“, така че се вслуша в думите му.
Петер каза, че това, което другите приемат за слабост, всъщност било
силата на момчето: Амат беше лек и като караше кънки, сякаш изобщо
не се натоварваше, ето защо се движеше по-бързо от всички останали.
Фатима си помисли, че да, може би това е причината или може би той
просто се мъчи да избяга от всички останали момчета, които са двойно
по-големи и опитват да го убият. Това беше агресивен спорт и тя така
и не свикна нито с малките мечки на леда, нито с големите извън него,
тъй като татковците на другите момчета изглеждаха точно така, докато
крещяха, наредени около мантинелата по време на мач: наглед тежки
и бавни, но бързи и брутални веднага щом се озовеш в полезрението
им. Тя се научи, че тук хокеят е аристократичен спорт, така го искаха.
Само хората, родени в правилното семейство, трябваше да имат
достъп до него. Ето защо си измисляха толкова много традиции и
кодове, цял един език от термини и понятия, та да могат още в
детските отбори да отличат тези, които са си на мястото, от тези,
които не са. Веднъж чу един от мъжете да се шегува, че „в играта има
твърде много спорт“, и тя знаеше какво има предвид. Те не искаха чист
спорт, не наистина, искаха нагласена игра, в която могат да купят
място за себе си и децата си.
Това бяха думи на Фрак. За всички години, откакто тя работеше тук,
той почти не беше говорил с нея, преди Амат да влезе в мъжкия отбор.
След това обаче изведнъж пожела да я посъветва за „бъдещето“, да ѝ
обясни какво е „най-доброто за момчето“, да обсъди с нея НХЛ, агенти
и договори. Фатима може и да не разбра всички големи думи, но
схвана, че според него „Бьорнстад“ притежаваше момчето ѝ. Фрак
отпечата брошури със снимката на Амат, в които пишеше, че е не
просто лесно, ами и редно да се спонсорира „Бьорнстад“, защото
изведнъж се беше оказало удобно, че той е от Низината. Фрак дори
искаше да снима Фатима, докато тя и Амат събираха кенчета по
трибуната, защото беше чул, че го правят, за да съберат пари да си
платят наема, но портиерът така му се развика, че прозорците в цялата
зала се разтресоха. Самата Фатима не каза нищо, опитваше да бъде
благодарна, но ставаше все по-трудно.
 Сега отваря очи. Клекнала е по средата на пътя между залата и
Низината. Забива бавно пети в земята и понечва да се изправи, но не
успява. Вятърът я изритва в гърба, тя опитва да устои, но не може,
препъва се и пада в канавката. Вятърът бучи в ушите ѝ, а тя лежи на
земята и чезне.
Пролетта онзи Фрак даде интервю за местния вестник и Фатима
прочете всичко, което той беше казал за Амат, как историята му била
като „приказката за Пепеляшка“ и как той доказал, че „в Бьорнстад
всички могат да играят хокей“. Не, помисли си Фатима, историята му е
като приказката за Пепеляшка, защото в Бьорнстад такива неща почти
никога не се случваха. Прочете как Фрак се хвалеше и с „инвестицията
в момичешкия отбор“, но Фатима знаеше, че той всяка седмица опитва
да убеди портиера да даде на момичетата най-лошите часове, така че
най-добрите да останат за момчетата с богатите татковци. Не искаха
момичета в клуба, както не искаха и повече деца от Низината, тъй като
това означаваше просто по-малко време на леда за останалите. Защото
хокеят беше техен точно както беше казал Петер.
Мислите на Фатима се връщат към най-първата ѝ година тук, тогава
не знаеше нищо за мечките, но навсякъде в залата имаше снимки на
мечки, така че тя зае една книга от библиотеката и започна да чете с
надеждата, че ако разбере животното, ще разбере по-добре и града.
Така и стана. Едно от първите неща, които научи, беше, че до
четиресет процента от всички мечета умират през първата година от
живота си, като най-честата причина за смъртта е, че ги убиват
мечоци, които не са техни бащи. Тогава Фатима разбра, че и тя ще
трябва да бъде мечка един ден, когато някой заплаши детето ѝ. Затова
се е борила за правото му да бъде безгрижно дете, наивно и нехайно
като всички останали. За правото му да играе. Защото, ако трябва да
сме честни, дори тя не вярваше, че Амат ще стане толкова добър, че ще
измине „целия път“, просто беше щастлива, че когато е на леда, той не
мисли. Че там не го боли, че е свободен, това беше достатъчно. Но
постепенно, колкото повече растеше той, толкова по-справедлив като
че ставаше хокеят. Когато бяха малки, богатите деца имаха
предимство, но когато Амат стана тийнейджър, вече никой не се
интересуваше от родителите му, а единствено от таланта му. Стига
отборът да печелеше, всички го обичаха. Той бързо свикна. Може би
Фатима също. Сега се срамува от това, бои се, че може би е
предизвикала Бог и Вселената и е приела всичко за даденост, но
всичко, което може да бъде дадено, може също толкова бързо да бъде и
отнето. Пролетта тя първа видя, че нещо не е наред. Амат все още
вкарваше голове във всеки мач, но вече не беше толкова плавен.
Напрягаше се, защото играеше с целия свят на раменете си, и накрая
тялото му се огъна.
Скоро след това един съсед в Низината каза на Фатима, че са се
засегнали от „слуховете“ и всички са на страната на Амат. „Какви
слухове?“, попита Фатима и чу, че хората пишели в интернет, че според
тях Амат симулирал контузията. Че се интересувал само от драфта в
НХЛ и не бил „лоялен“. Лоялен? Към кого? Все едно тялото му им
принадлежеше.
В залата и магазина за хранителни стоки се появиха толкова много
мъже, които искаха да дадат съвети на Фатима, докато накрая тя вече
не слушаше никого, нито дори Петер. Амат замина за Северна
Америка, изгуби всичко и се прибра празен.
Няма представа колко дълго е лежала на земята. Когато най-накрая
събира сили за последен опит и се изправя, тялото ѝ е толкова
изнемогнало, че кожата я боли от самия допир с вятъра. За една-
единствена секунда изпитва съжаление за гордостта си. Когато
автобусът не дойде, трябваше да се върне в залата и да помоли Фрак да
я закара. А самият факт, че си го мисли, разкрива колко е изплашена.
Бурята свисти в ушите ѝ и тя едва чува как Амат крещи „мамо“. Така
и не разбират синовете, че това е най-великата дума на света. „Мамо.
Мамо. МАМО!“ Минава дълго време, докато види, че той тича към нея
по пътя. Вече не прилича на себе си. Винаги е бил кльощав като
клечка, но е станал пухкав, освен това е небръснат и мирише на
алкохол. Но ръцете му са силни като на мъж, докато ѝ помага да се
изправи.
– Какво правиш тук? – пита тя разтревожено.
– ТИ какво правиш тук, мамо? Защо се прибираш ПЕША? – надвиква
вятъра Амат.
Портиерът на хокейната зала е най-добрият човек, който може да
вирее в един хокеен клуб, така че не е толкова глупав, че да приема
Фатима за даденост. След като тя излезе от залата, той се обади на
автобусната компания и помоли да го свържат с шофьора, за да се
увери, че Фатима се е качила. Когато му казаха, че са отменили курса,
портиерът веднага се обади на Амат. Старият мъж също се канеше да
излезе да търси Фатима, но Амат успя да го разубеди, за да не се
наложи накрая да търсят и двама им. Разговорът беше неловък,
двамата се виждаха всеки ден още откакто Амат беше малък, но
момчето не е идвало в залата, откакто се контузи и пропусна края на
сезона. А след драфта лятото Амат дори не е напускал Низината,
всъщност почти не е напускал апартамента. Това е първият път от
контузията насам, когато изобщо тича.
Но го прави. Тича като котка, изскочила от чувал.
От Низината, покрай пътя, през бурята, докато не вижда майка си.
Сваля си якето и я загръща. Тръгват към къщи, приведени под
природните стихии, хванати под ръка.
– Гладен ли си? Да минем ли да купим от хляба, който обичаш? –
извиква тя през вятъра.
– Магазинът е затворен, мамо! Тихо сега, трябва да се приберем! –
извиква той в отговор.
– Не биваше да тичаш дотук, трябва да си пазиш крака! – извиква тя.
– Спри да се тревожиш за мен! – моли я той.
Може да я моли колкото си иска, разбира се, но тя му е майка. Няма
шанс да я спре.

21
Имена

К огато възстановиха „Кожуха“ след пожара преди две години,

Рамона дори не си направи труда да сложи табела. Нямаше
смисъл, всички знаят къде е кръчмата, всички знаят коя е Рамона.
Никой не би я нарекъл „дружелюбна“, никой не би нарекъл
кръчмата „уютна“, не такава е функцията на този тип заведения.
Рамона те псува, ако се забавиш с поръчката, то така и така няма
никакъв избор, по дяволите, и псува не по-малко, ако я напрегнеш.
Няма да се чувстваш добре дошъл, но ще почувстваш принадлежност,
защото навсякъде по стените висят зелени шалчета, които разказват,
че в този град сме свързани. Зад бара има плик, на който пише
„Фондът“, и хората, на които им остане нещо в края на месеца, слагат
вътре банкнота-две, които Рамона да даде на някого, който го е
закъсал. Носят се всякакви клюки за вещицата в кръчмата, но най-
лошата лъжа, която разправят за нея, е, че наскоро си е изгубила
разсъдъка. Та тя не е с всичкия си от поне трийсет години. Сърцето ѝ
обаче си е на мястото.
Тя и Холгер държаха „Кожуха“ заедно, правеха всичко заедно и
ходеха заедно на всеки хокеен мач. „Опасен в гората и нескопосан
навсякъде другаде“, мърмореше тя след него, когато Холгер оставеше
халбите на грешно място, а той се ухилваше и отвръщаше „обичам те“,
защото нищо не я ядосваше повече от това, когато вече му беше
ядосана. Но той наистина я обичаше така, както може само един мил
от главата до петите мъж, сдържан, но безразсъден. Единственото,
което някога е искал от нея, беше тя да спре да пуши. „Трябва да ме
надживееш, защото не бих могъл да живея без теб“, казваше ѝ той, а тя
го галеше нежно по бузата и прошепваше: „Я млъквай!“.
Един от редовните клиенти в „Кожуха“ обичаше да разправя стар
виц за мъж, който седял в препълнената зала по време на хокеен мач,
но мястото до него било празно. Човекът от другата страна го попитал
защо няма никого до него, а мъжът отговорил тъжно: „Мястото е на
жена ми, но тя почина“. Човекът казал съкрушено: „О, моите
съболезнования. Но нямаше ли някой роднина или приятел, който да
дойде да ти прави компания?“. А мъжът отвърнал: „Не, всички са на
погребението ѝ“. Шегуваха се, разбира се, че Холгер ще бъде този мъж
в деня, когато погребват Рамона, затова никой не е разправял вица,
откакто Холгер умря. Преди много години. Тя пушеше, а той хвана рак.
Рамона никога не казва, че е умрял, казва, че я е изоставил, което в
известен смисъл показва, че от цял един град, който не умее да губи,
тя го умее най-малко. Чисто и просто не е загубила мръсника, защото
той я загуби пръв. „Когато мъжете отидат да си легнат, жените
продължават да работят“, измърморва тя, ако някой спомене
станалото, след което дълго време никой не го споменава.
Сега Рамона пуши не по-малко от преди и пие още повече. Спря
единствено да ходи на мачове, защото дробовете ѝ не издържат.
Изсъхнаха без него. Дълго, дълго време тя не можеше дори да отиде до
хранителния магазин, след като вече не усещаше пулса му в ръката си
и джафкането му в ухото си, така че младите мъже с черните якета, за
които „Кожуха“ беше втори дом, пазаруваха вместо нея, подкрепяха я,
за да може Рамона да продължи да подкрепя всички останали. Те
написаха текста за некролога на Холгер във вестника, тъй като тя
плачеше твърде много върху листа: „По дяволите, Холгер, играчите
откъде ще знаят кога да стрелят, като те няма да им го изкрещиш?“. Тя
се засмя тихо и наля още бира. Некрологът още стоеше на стената в
„Кожуха“, между фланелките и шаловете на Холгеровия обичан,
мразен, безполезен и прекрасен „Бьорнстад Хокей“, когато пожарът
затри сградата. Едва не затри и Рамона и на нея понякога ѝ се иска да
го беше направил. Хората могат да погребат толкова много свои
близки и въпреки това на сутринта да станат от леглото, но всеки
следващ път нещо в тялото натежава все повече. Имало е утрини,
когато се е будила, без да вярва, че ще има сили да се изправи още
веднъж.
Но един ден през лятото неочаквано повиши цената на бирата.
Разбира се, тъй като това за последно се беше случило преди едва
петнайсет години, редовните клиенти вдигнаха страшна олелия, а в
„Кожуха“ друг вид клиенти няма. Тая вещица знае само да качва
цените.
Единствените, които не ѝ се развикаха, бяха младите мъже с черни
якета. Теему, най-големият идиот от голямата банда големи идиоти,
всъщност отдавна не бе изглеждал толкова щастлив.
– Какво си се ухилил? – сопна му се Рамона, а Теему призна:
– Щом вдигаш цените, значи мислиш за бъдещето.
Такива като него и нея имат нужда от бъдеще, иначе потъват. В
нощта, когато „Кожуха“ изгоря, те изгубиха малкия брат на Теему,
Видар, в автомобилна катастрофа. Като малък той си пишеше
домашните на бара в „Кожуха“, принуден от батко си, който не е
написал и едно домашно през живота си, защото никой не го е
принуждавал. Бащите им отдавна ги няма, а майка им е у дома, но
само телом заради таблетките. Теему и Видар са видели толкова много
насилие и злоупотреба с различни субстанции, че най-сигурното им
убежище се оказа кръчмата. В „Кожуха“ бяха в безопасност, там
намериха всичките си приятели, там Теему изгради новата си
принадлежност към групичка черни якета, които винаги щяха да
защитават малкия му брат. Рамона нямаше собствени деца, но тези
момчета бяха нейни. Когато Видар умря, тя и Теему се почувстваха
като стари дървета, изтръгнати от корените си, не откриваха какъвто
и да е смисъл в утрешния ден. Освен хокея. Той караше живота да
продължи, мач за мач, и шумна караница след шумна караница в
„Кожуха“ за това кой играч е трябвало да стреля. В този град няма
други двама, които да могат да се карат като Рамона и Теему, защото
повечето други хора не се харесват взаимно толкова, колкото е
необходимо за целта. Те рядко си го казват, не е нужно, вещицата на
бара вдигна цената на бирата, а хулиганът почти се разплака и това
беше достатъчно. Принадлежат си.
Когато бурята връхлита Бьорнстад и мракът обгръща къщите,
Рамона мисли за него. Мисли за момчетата си. Мисли и за Холгер,
разбира се, защото винаги мисли за него, когато вечерта премине в
нощ. Холгер обичаше да си ляга рано, мързеливото копеле. Когато
вятърът започва да тресе прозорците и всички лампи изгасват, тя
нарежда халбите по местата им под бара и намира опипом фенера в
мрака. Вървейки след тънкия трептящ лъч светлина, тя се качва по
стълбите, старите ѝ крака я отвеждат бавно в спалнята, покрай
знамената и шалчетата и стотиците снимки, които хората в града
събраха за нея след пожара. Мълчаливи жестове от цял един живот
във и около един хокеен клуб.
Тя беше един от първите спонсори. Последните години е част от
ръководството. Ох, как се е карала с мъжете там и ох, как се е
забавлявала. „Бьорнстад Хокей“ е в по-добро състояние от години
насам, а „Хед“ са просто трагични и ако питате Рамона, на човек
трудно би могло да му бъде по-забавно, поне докато е облечен. Бурята
тресе къщата и люлеенето накрая я приспива.
Малко по-рано, в гората, същата буря тресеше малка кола на път към
болницата в Хед. Бременната жена в нея изкрещя „Време е, време е,
започва!“ на мъжа си, след което двамата потеглиха. Едно дърво падна
върху колата, но една акушерка и една откачена тийнейджърка на име
Ана ги спасиха. Двойката ще кръсти детето на момче, което и Ана, и
Рамона обичаха. Видар. Краят на живота е също толкова неудържим,
колкото и началото му, не можем да спрем първия и последния дъх,
както не можем да спрем и вятъра.
Рамона не си облича нощницата, заспива с дрехите, та да не се
налага да я изнасят по такива срамни одежди. В момента, в който
малкият Видар се ражда в гората, тя умира в „Кожуха“. Няма нищо
странно, време е.
Когато я погребат, ще оставят толкова много зелени шалове на гроба
ѝ, че името върху плочата няма да се вижда. Няма значение, всички
знаят коя е. Единственото в тази гора, което ни свързва, са историите
ни и ние винаги ще разказваме нейната.

22
Загуби

Н ай-непоносимото на смъртта е, че светът просто си продължава.

Времето не се интересува. Сякаш подигравайки ни се, на
сутринта след бурята слънцето изгрява над една опустошена гора и
един разрушен град. Всъщност два. Рамона би отбелязала, ако още
беше сред нас, че винаги има по две от всичко, „победителя и другото
копеле“. Има два града и два клуба и винаги двама хокеисти: един,
който заема място в отбора, и един, който заема място на бара в
„Кожуха“. „Две от всичко, едно виждаме и едно не виждаме, горна
страна и долна страна“, ръмжеше тя и трябва да се признае, че в тези
случаи често беше пила доста закуска и понякога мисълта ѝ се
отклоняваше в заключителна забележка, която беше достатъчно
вулгарна, че да смути дори закачалката за палта. Но когато беше по-
съсредоточена, можеше да се пресегне над барплота, да погали някого
нежно по бузата и да каже: „Всички тук сме свързани, независимо дали
го искаме, или не“. Беше права, невидими нишки и кукички, ето защо
всичко и всички се спряха, когато тя умря.
„Наздраве за верните жени и надеждните мъже, където и да са, защо
вие, останалите некадърници, е време да си ходите!“, викаше тя, когато
удряше звънеца за последни поръчки. Малкият алкохолен оазис във
времето между здрач и зори приключваше, стрелките на часовника
отново започваха да тиктакат, мобилни телефони се вадеха неохотно
от джобовете, за да бъдат прочетени гневните есемеси. Прибирайки се
в мрака, противоположностите на победителите и горните страни
лъкатушеха обратно към реалността, спокойни в увереността си, че
утре могат да се върнат в кръчмата, но едно утре Рамона вече я нямаше
и беше непонятно, че слънцето изгря. Че имаше сили. Че посмя.

* * *
В деня след бурята се провеждат толкова много разговори, за да се
съобщи за станалото, и шокът е еднакво голям за всички, които
научават, но най-неочакваният разговор е първият.
Теему е този, който намира Рамона, защото той е първият, който
усеща липсата ѝ. Ще казваме, че е било рано сутринта след бурята, но
всъщност тогава тя още продължаваше. Когато времето се влоши,
Теему беше на половин ден път с кола, занимаваше се с онзи тип
покупко-продажби, с които Рамона не му позволяваше да се занимава в
Бьорнстад. Тя знаеше как се прехранва той, просто знаеше и да не го
оставя да го прави в близост до нея, защото в противен случай, като
всички младежи, той щеше да си измисли още по-лошо занимание за
през времето, когато Рамона не го държеше под око. Теему никога не е
имал истински родители и Рамона хич и не се опитваше да му бъде
такава, но чувствата им, доколкото тя можеше да ги показва, а той да ѝ
отвръща, се изразяваха в създаването на няколко съвсем прости
правила от нейна страна и спазването им от негова.
Теему ѝ се обади, когато чу прогнозата за времето, а щом Рамона не
вдигна, той разбра, че нещо не е наред. Тя никога не би го признала,
но винаги държеше телефона близо до себе си, когато Теему беше на
път. Той направи обратен завой със стария си сааб и цяла нощ кара по
едва проходими пътища, право срещу вятъра, толкова бързо, колкото
можеше, и отвори вратата на „Кожуха“ с шут. На разсъмване, когато
бурята най-накрая вдигна лапите си от разбитите градове и от нея
остана единствено дъждът в прозорците, Теему седеше на леглото на
Рамона и плачеше както като момче, така и като мъж. Когато сме
малки, оплакваме човека, когото сме загубили, но когато сме големи,
оплакваме самите себе си. Той плачеше заради нейната самота, но и
заради своята.
„Всички нормални хора, които познавам, имат две семейства, това,
което им се е паднало, и това, което са избрали. За първото не си
виновен, но за второто трябва да поемеш отговорност, да го еба!“,
крещеше му Рамона всеки път, когато някой от Групата направеше
някоя глупост след хокеен мач, като да открадне моторна шейна от
грешен склад или да удари грешния човек по мутрата, а Теему не го
спреше. Тя винаги го държеше лично отговорен за всички идиоти,
които го следваха, а когато той се разсърдеше и я попиташе защо, тя
изкрещяваше:
– Защото имам други планове за теб!
 Тя не го остави да се превърне в нещо по-малко от това, на което
беше способен. Всички останали виждаха единствено агресивен
глупак, хулиган и престъпник, но Рамона виждаше лидер. Той обича
момчетата си от Групата, но трябва да ги контролира. Обича майка си,
но вечно отговаря за нея. Тя взема таблетки, които я карат да не
чувства нищо, така че той трябва да чувства всичко вместо нея. Когато
малкият му брат Видар умря, майка им му каза, че зимно време
понякога виждала щастливи семейства долу на езерото – мама и татко,
и дете, – които карат кънки и се смеят. Семейство, което функционира
и живее в къща, където всичко е цяло. „Представям си, че това е Видар,
детето, че той има такова семейство“, прошепна тя на големия си син
през наркотичната мъгла. Не каза, че желае това и за Теему, само за
Видар. Нуждаеше се от Теему твърде много, за да може изобщо да си
представи друг живот за него.
Рамона го знаеше и разбираше, че за един младеж тази постоянна
отговорност за другите е тежест. Може и да не си личи, но той бавно се
изпълва с олово. Посред нощ, когато нещо си ебе майката, Теему е
първият, на когото звънят твърде много хора. Единствено в „Кожуха“,
късно вечер, малко преди лампите да изгаснат и вратата да бъде
заключена, той можеше да отпусне раменете си с няколко сантиметра.
Да разтвори стиснатите си юмруци. Тогава получаваше една последна
бира и погалване по бузата, а Рамона го питаше как се чувства. Никой
друг не го правеше.
Така че рано сутринта, когато бурята най-накрая отминава, той седи
на ръба на леглото ѝ и му се иска да ѝ беше казал, че е права. Човек
има две семейства. И тя беше семейството, което той избра.
Вади цигара от пакета на нощното ѝ шкафче и пуши с нея за
последно. Внезапно се разсмива, защото Рамона изглежда толкова
ядосана, дори в смъртта си. Ако се намира някъде на небето, значи и
Видар е там, което пък означава, че малкия му брат го чака страшно
конско, задето е посмял да умре преди нея, мисли си той. После
затваря внимателно очите на старата жена, погалва я по бузата и
прошепва:
– Поздрави малкото леке. И Холгер.
След това Теему просто седи там, без да знае какво да направи с
тялото или на кого да се обади. Рамона беше най-близкото до
нормален възрастен в живота му, така че той не знае какво правят
нормалните възрастни, когато изгубят друг нормален възрастен. Така
че накрая се обажда на Петер Андершон.
Изборът е може би колкото непонятен, толкова и очевиден. Двамата
се мразят от години, Петер беше спортен директор на „Бьорнстад
Хокей“ и символ на всичко, което Групата мразеше: привилегирования
малък елит от богати мъже, които ръководеха клуба, все едно им
принадлежеше. Стигна се толкова далеч, че Групата публикува
некролога на Петер във вестника и уреди на жена му да се обадят от
хамалска фирма, получила поръчка да изпразни къщата им.
Теему и Петер сложиха край на враждата си в „Кожуха“ под зоркия
поглед на Рамона, след като Петер подаде оставка като спортен
директор, но двамата никога не се сприятелиха. И все пак Теему няма
на кого другиго да се обади. Очаква едва ли не Петер да тръшне
слушалката, но вместо това той отговаря тихо:
– Чакай, чакай, какво говориш, Теему?
Думите се изливат от Теему една през друга.
– Тя е мъртва, по дяволите – хлипа той.
– Мъртва? – прошепва Петер.
– Ммм – успява да измънка Теему, сякаш са му останали само
съгласни.
– Божичко. Божичко, Теему. Ти добре ли си? – пита Петер.
Теему не знае какво да отговори, защото никога преди възрастен
мъж не му е задавал този въпрос.
– Ммм.
– Къде си сега? – пита Петер, все едно се мъчи да не подплаши диво
животно в двора си.
– В колата с нея – хълца Теему едва разбираемо.
– С... кого? – пита Петер.
– С Рамона!
Петер просто диша в слушалката, очаквайки да чуе, че това е шега.
Не е.
– Теему, в КОЛАТА ли си я качил?
– Не знаех какво да правя и тръгнах към вас, но не исках да я оставя
сама! – ръмжи и се сополиви Теему отбранително.
Петер въздиша много, много, много дълбоко в другия край. После
моли Теему да отбие. Може и да не знае каква точно е криминалната
класификация за превозването на труп в стар сааб, но е почти сигурен,
че има такава.
– Просто стой там, ще дойда да те взема.
Теему се подчинява. Чувства се странно не само защото Рамона седи
до него и е мъртва, а защото през целия му живот никой не е идвал да
го вземе.

* * *
Провеждат се толкова много телефонни разговори, от съсед до
съсед, и така един по един стигат до Адри Ович горе в кучкарника.
Щом научава за Рамона, тя трябва да проведе най-далечния разговор
от всички.
– Бени – прошепва тя и му разказва всичко толкова внимателно,
колкото може, чувайки как сърцето му се пръска.
Той става, събира си багажа, тръгва без колебание и сега спи на
пейка в летище на другия край на света. Едното му око представлява
голям сиво-син оток, а ноздрите му са почернели от мръсотия и
засъхнала кръв. На двайсет е, през последните две години е живял
пиян и свободен, така, както може само един лъжец на самолечение,
млад и безсмъртен. През прозорците в тази част на света слънцето се
издига, стопляйки деня дотолкова, че хората да ходят голи до кръста
по безкрайните брегове, но Бени отива далеч на север, към минусови
температури и хокейни градове.
Доказателството, че не съществуват машини на времето, е фактът, че
ако някога в някое бъдеще бяха измислени такива, то някой, който
обича Бени, веднага щеше да използва някоя от тях, за да се върне
точно до този момент и да го спре. Някой щеше да застане до него, да
го хване за ръката и да се ухили: „Оф, майната му на полета! Ела! Да
отидем в града, да пием по бира, да си купим лодка!“. Защото тогава
всичко, което ще се случи, нямаше да се случи. Само някой да се беше
появил, за да му попречи да се върне у дома. Ето как знаем, че не
съществуват машини на времето. Защото тези, които го обичат, са
много повече, отколкото си мисли Бени.

* * *
Лео Андершон не може да си спомни кога за последно е изпитвал
толкова чисто и неподправено щастие, колкото в деня след бурята,
когато токът във вилата в центъра на Бьорнстад идва и компютърът му
се включва. Животът започва отново. Баща му говори с някого по
телефона и Лео не се интересува от съдържанието на разговора, но
чува, че баща му затваря и веднага след това се обажда на майката на
Лео, за да ѝ каже, че някой е умрял. Лео не чува кой. Майка му
моментално се прибира от офиса в Хед, където е прекарала цялата
нощ, и веднага щом тя влиза през вратата, баща му излиза навън.
Споглеждат се съвсем набързо, като че ли любовта може да почака,
докато са заети, сякаш си въобразяват, че всичкото време, от което се
нуждаят, за да кажат всичко, което искат, някой хубав ден магически
ще се появи от нищото. Лео не е казвал на никого колко често си
мисли как ще се справя с всички практически подробности, когато те
се разделят, как ще живеят и как ще трябва да мъкне компютъра си
напред-назад. Защото това като че е просто въпрос на време.
Входната врата се затваря след баща му, а майка му отива в кухнята,
за да проведе още разговори. Лео затваря вратата на стаята си и се
връща към компютърната си игра, отдъхва си, все едно е взел
болкоуспокояващо, свободен да не мисли. Примигващият екран и
изстрелите в слушалките биха били непоносими за някои хора, но за
него са медитация. Отделя поглед от монитора само за миг, когато
получава есемес. От сестра му е. „Прибирам се“, започва съобщението.
Той се усмихва.
В друга част на Бьорнстад, в много по-малка къща, Матео седи пред
компютъра си. Момчетата са на една възраст, играят една и съща игра,
а сестрата на Матео също се прибира. Но той не се усмихва.

* * *
„Прибирам се“, започва есемесът от Мая. Майка ѝ тъкмо ѝ се е
обадила да ѝ каже, обяснила ѝ е, че изобщо не е нужно да се прибира,
че всичко е окей. Така че Мая си събира багажа и пише на брат си: „Не
казвай на мама и татко, защото иначе ще дойдат да ме вземат. Ще
хвана влака. Бъди добър с татко, защото му е по-мъчно за Рамона,
отколкото изглежда, окей? Обичам те!!“. Лео отговаря просто „ок“, но
се усмихва. Сестра му му липсва. Дадоха му нейната стая, когато тя се
изнесе, и той я е обзавел, изцяло съобразявайки се с компютъра си:
ергономичен стол, който си поиска за коледен подарък, нови
слушалки, нов монитор. Научил се е да се възползва от факта, че макар
родителите му да не харесват насилието във виртуалния му свят, все
пак им харесва повече, отколкото той да скитосва навън по цяла нощ в
истинския свят.
Матео седи на пода в малката си стая в другия край на града, вързал
се е за уайфая на съседите, а компютърът му е сбирщайн от части,
които той спаси, когато от офис отдела на фабриката, където работят
родителите му, изхвърлиха старата си техника в един контейнер.
Разбира се, родителите му не знаят, че има компютър, никога не биха
му разрешили. В семейството на Матео не се играят игри дори по
телевизора. Не че Матео знае какво против би имал Бог, просто никога
не е възразявал на родителите си. Семейството му живее в мълчание и
страх. Не защото Матео го е страх от техните, те никога не са го
удряли, а защото контролът, който упражняват върху децата си, е от
друг вид. Срам, вина и разочарование, това са най-ефективните
инструменти на дявола.
В другия край на града Лео откъсва поглед от играта само за няколко
секунди, докато чете есемеса на Мая. Усмивката му изчезва, когато се
обръща обратно към монитора и вижда, че някой го е застрелял в
главата.
Матео свива юмрук пред екрана след успешния изстрел. Ходят в
едно училище, но е сигурен, че Лео дори не знае кой е той, на една
възраст са, но живеят в различни реалности. Единият получава
сандвичи, без дори да е молил за тях, а другият седи гладен в празна
къща. Родителите на единия не са религиозни, но въпреки това той
получи скъп геймърски стол като коледен подарък, а родителите на
другия не правят нищо друго, освен да говорят за Бог и Исус, но дори
не празнуват Коледа. Лео има всичко, което Матео няма, във всяко
едно отношение, така че компютърните игри предлагат
справедливост, каквато не съществува в истинския свят. В игрите едно
момче с компютър втора употреба може да седи на пода, да издебне
момче, обградено от най-новата, най-скъпа техника, да изчака то да се
разсее и да го застреля в главата.
За една секунда Матео може да вдигне юмрук и да се почувства като
победител. После токът отново спира.

* * *
Петер се задава по пътя с рошава коса, облечен със захабени дънки и
мръсен зелен суитшърт с мечката. Теему сваля засрамено прозореца на
сааба, все едно го е спряла пътна полиция.
– Винаги си поставял сигурността на първо място – кимва Петер
само малко иронично, щом вижда, че Теему е сложил предпазния
колан на Рамона.
Теему не знае как да тълкува това, ето защо измърморва:
– Не знаех какво да направя. Не ми се стори редно да я сложа в
багажника.
Рамона седи на пасажерската седалка и изглежда, все едно всеки
момент ще се събуди и ще се развика на Теему, че кара като бабичка.
Петер затваря бързо очи и ги отваря бавно. За миг изглежда, сякаш
иска да я погали по бузата, но се въздържа.
– Няма нищо, Теему. Ще се погрижим за всичко – прошепва вместо
това.
През цялото си детство Теему се е упражнявал да не плаче пред
други хора. Петер също. Днес това им умение влиза в употреба. Петер
провежда всички разговори, които провеждат нормалните възрастни,
после слагат внимателно Рамона на задната седалка и потеглят бавно
към центъра. На вратата на погребалното бюро няма работно време,
просто табелка с телефонен номер, тук хората, които работят със
смъртта, работят само на повикване. Чакат няколко часа, докато
погребалният агент се появи, толкова невъзможно е да се придвижи
човек по пътищата.
През цялото време, докато чакат, Петер чува жужене, първоначално
някъде далеч, като раздразнено насекомо под стъклен похлупак, но
постепенно прераства в шум и той разтърква уши с върховете на
пръстите си, все едно си въобразява. Едва когато чува виковете и
вижда недалеч от колата да пада дърво, осъзнава откъде идва звукът:
моторни резачки. Ръмжаща симфония, която се извисява и снижава
навсякъде около тях. Денят едва започва, бурята току-що е стихнала,
но гората вече е пълна с хора, които разчистват падналите дървета и
клони. Много от тях са пожарникари, забелязва Петер, но на никого от
тях не му е нареждано да ходи да помага. Сблъсъците между хората и
бурите винаги са като сблъсъци между неравностойни отбори, но в
дългосрочен план издръжливостта на хората побеждава.
– Не знаех, че Рамона е болна, иска ми се да бях знаел – изведнъж
казва Теему колебливо.
Петер кимва отсечено, иска му се да знаеше как да го утеши.
 – Тя беше стара, Теему. Никой не е виновен. Рамона те обичаше – е
най-доброто, което му хрумва.
Върхът на носа на Теему помръдва едва забележимо нагоре-надолу.
– Теб също.
– Не като теб и Видар, Теему. Вие ѝ бяхте като синове.
Веждите на Теему подскачат.
– Шегуваш ли се? Знаеш ли как само те хвалеше дъртата вещица?
Боже, колко мразех, като го прави. Смятах те за едно от ония надменни
копелета, които се мислят за по-добри от всички нас, само щото не
пиеш, нали. Докато тя... ами... не ми разказа какъв баща си имал. Имал
си ужасно детство, но въпреки това си станал добър. Затова те
хвалеше.
– Това беше отдавна, тогава беше различно, бащите бяха... различни
– казва Петер тихо, макар да знае, че не е вярно, Теему е на половината
на неговите години, но неговият баща беше същият.
– Окей е да кажеш, че баща ти е бил задник – казва Теему не
изненадано, а просто като момче, което като дете не е срещало
възрастен мъж, който да не проявява агресия.
Петер го поглежда и както всеки път, когато види Теему, се удивлява
от това колко е слаб. Той може би е мъжът, който всява най-много
страх в цялата гора, но отдалеч можеш да го сбъркаш с ученик от
горните класове в някой пансион. Косата му е сресана, тялото
отпуснато, очите му не са лабиринти от мрак. Напротив, изглежда
почти весел, като игриво хлапе. Странно нещо, мисли си Петер, как
работи склонността към насилие. Не си личи по външния вид, просто
е нещо, което човек усеща, когато е в близост до Теему.
Хокейните привърженици от старите поколения в Бьорнстад обичат
да говорят за играчи, които са „като кучета“. Петер знае това, защото го
описваха с липсата на това качество, когато самият той беше млад:
„Петер Андершон? Да, има талант, но куче ли е? Не е“. Петер
отказваше да се бие дори когато го нападаха на леда, поради което
някои мъже му нямаха доверие, а други го предизвикваха. Научил се е
да усеща разликата. Много мъже приказват за сбивания, но когато се
стигне дотам, всички трябва да извървят един мост – от мирните
същества, които сме се научили да бъдем, до животните, които трябва
да станем, за да можем да пребием някого. Този мост има различна
дължина при различните хора. Тези с най-късите мостове се движат
като бащата на Петер. Но Теему? Петер никога не е седял до човек като
него. Той няма мост, при него двата бряга са на една крачка
разстояние. На вид не би могъл да го различиш от стотици други
мъже, но отвътре е куче, изцяло.
Така че Петер почесва притеснено наболата си брада и отговаря
уклончиво:
– Е, имаше и по-лоши бащи. Сега, когато имам деца, често имам
чувството, че и мен не ме бива кой знае колко...
Теему извръща поглед към прозореца и може би трябва да каже
какво си мисли: че е виждал доста лоши бащи и Петер не е от тях.
Петер също може би трябва да каже нещо на Теему, да го пита как е. Но
никой от тях не знае как да се изрази, и вместо това накрая просто
заговарят за хокей. Това е най-хубавото на спорта: човек никога не
може да го изговори докрай.
– А какво ще кажеш за отбора тази година? – пита Петер донякъде
просто от учтивост, но всъщност и от любопитство, имаше време,
когато всички му натрапваха възгледите си и това малко му липсва.
– Не трябва ли ти да ми кажеш? – изсумтява Теему в първия момент,
преди да осъзнае, че Петер вече сигурно знае за отбора по-малко от
него, и почти му се приисква да се извини.
Петер поклаща бавно глава.
– Теему, нали знаеш как хората в града вечно клюкарстват, а като ги
питаш „Откъде разбра?“, отговарят просто „Ами хората така
разправят“? Вече не чувам тези слухове. Хората никога не са говорили
с мен, говорили са просто със спортния директор.
Теему кимва леко съжалително. Две години след като Петер подаде
оставка, клубът дори не е назначил нов спортен директор, замениха
позицията му с „комитет по решенията“, състоящ се от треньора и
шепа членове на ръководството, което би следвало да се окаже
катастрофално, само че съвпадна с най-добрия сезон за клуба от
години. При такива обстоятелства е трудно за човек като Петер да не
си помисли, че може би той е бил проблемът. Теему разбира това,
защото знае какво е да обичаш клуб, който не иска да има нищо общо с
теб.
– Може ли да попитам... ти какво... ами, какво правиш по цял ден?
Без хокея? – пита Теему.
– Пека хляб – казва Петер.
 – Х... ляб?
Петер кима. Проверява колко е часът и поглежда пустата улица.
– А честно казано, дори не обичам хляб кой знае колко. Така че ако
ще говорим за нещо, ще се радвам да ми кажеш какво мислиш за
отбора, защото без Рамона нямам кого другиго да попитам.
Теему го поглежда така, сякаш има известни подозрения, че това е
капан.
– Окей... мисля, че отборът има нужда от две неща. Първото е Амат
да играе, но изглежда, никой не знае какво му е. Второто е... оф, по
дяволите... нали се сещаш, пролетта за малко да станем първи, но се
огънахме в най-важния момент. Трябва ни някой, който не отстъпва.
Някой като... някой с...
Търси правилната дума, подобно на родител, който опитва да
избегне вноска в буркана за псувни.
– Някое куче – казва Петер услужливо.
Теему се засмива.
– Звучиш като Рамона.
Петер поклаща глава.
– Не. Просто звуча като стар човек.
Теему се ухилва.
– Но си прав. Той ни липсва. Номер шестнайсет.
Не е нужно да казва името, Петер го знае. Целият град го знае.

23
Сестри

B
743.
ENJAMIN OVICH – прогърмява изморен глас по пращящите
високоговорители на летището. – BENJAMIN OVICH GO TO GATE

Бени се събужда на пейка отчасти защото чува името си и отчасти

защото сълзите щипят раните по лицето му. Не знае колко е часът в
Бьорнстад, не си спомня дали часовата разлика е шест или осем часа,
но предполага, че едно от предимствата на пиенето по цяла нощ и
спането по цял ден, на които се е отдал през последните месеци, е
придобит имунитет срещу самолетна болест. Сяда и изстенва от болка
в тялото.
 Веднъж Рамона му каза, че най-големият му проблем бил, че не
използвал мозъка си, но претоварвал сърцето си и че краката му
вървели само в една посока, мамка му. Тя имаше право, разбира се.
Хората заобикалят пейката, носът и устата на Бени са по-окървавени
от юмруците му. На път към летището се озова в ситуация, в която
трябваше да отстъпи, а това е резултатът, когато човек не знае как.
Таблото със заминаващи полети примигва и той повлича тялото и
багажа си от пейката и закуцуква към самолета. През годините хората
са вярвали най-различни погрешни неща за него, но ако Рамона още
беше жива, щеше да каже, че най-голямата лъжа от всички е, че това
момче е като куче. И да е имало някога куче в него, то отдавна е
избягало. На Бенямин Ович са му останали само демони.

* * *
Наближава обедно време в деня след бурята, когато Ана звъни на
най-добрата си приятелка. Тя не вдига, затова Ана прави единственото
разумно нещо: звъни отново и отново, и отново. Накрая Мая вдига,
много раздразнена. Намира се във влак, което, разбира се, не би било
проблем, ако точно в този момент не беше в тоалетната на влака,
което, разбира се, също не би било непременно проблем, ако Ана не
настояваше да проведат видеоразговор.
– Не схващаш ли намека, като ти затварям? – изръмжава Мая и
опитва да закрепи телефона върху мивката.
– Сереш ли? – пита Ана невъзмутимо и с уста, пълна с чипс.
– Значи, ако го правя, а през това време ти ядеш чипс, няма само
МЕН да ме е гнус.
– Че аз защо да се гнуся? Нали не виждам лайната! – пита Ана,
нагъвайки още чипс.
– Нещо не ти е наред.
– На мен? Ти си седнала да говориш за лайна. Има ли им нещо? Да
не си болна?
– Стига!
– Лепкави ли са? Не трябва да са лепкави.
– Какво ИСКАШ, Ана?
– Алоо? Извинявай, че съществувам. Исках просто да те питам да
дойда ли да те взема от гарата.
– Ти нямаш книжка.
 – И?
– Даже нямам сили да водя този спор с теб. Спокойно. Ще взема
автобуса.
– Защо просто не се обадиш на родителите си?
– Защото тогава ще дойдат да ме вземат.
– Да?
– Да!
– Не е ли това идеята?
– Идеята е, че не искам да ги безпокоя. Имат си достатъчно неща на
глав... какво правиш? Добре ли си?
– Просто се задавих с чипса. Оплюх екрана, чакай да го избърша.
– Очарователно, Ана, наистина.
– Какво прави китарата в кенефа, винаги ли я вземаш, като ходиш да
сереш?
– Във влака съм, пукал такъв, не искам някой да я открадне!
– Никой не ти ще раздрънканата китара, смотло!
– Много яко, че се прибирам, няма що.
– Ммм, не говори глупости, адски ти липсвам.
Мая се усмихна.
– Липсва ми най-добрата ми приятелка.
Ана омеква и прошепва в екрана:
– И ти ми липсваш.
При което Мая, естествено, не може да се въздържи:
– Трябва да се запознаеш с най-добрата ми приятелка, толкова по-
забавна е от теб!
Има късмет, че говорят по телефона и Ана може единствено да удари
екрана, но Мая въпреки това подскача. Последния път, когато се
прибра у дома, Ана тръгна да я удря наужким, но без да иска, я удари
наистина и после Мая не можеше да спи на това рамо цяла седмица.
– Изсвири ми нещо – измърморва Ана и кимва към калъфа на
китарата.
– Свиря само на най-добрата си приятелка – ухилва се Мая.
– Ей! Това здравата щеше да ме нарани, ако имах сърце! – отвръща тя
и двете се смеят.
После Мая отваря калъфа, вади китарата и свири за най-добрия си
човек, седнала в тясната тоалетна на клатушкащия се влак. Ана я
обича заради това. Песента е нова, думите са стари:
 Аз и ти, аз и ти
и целият свят срещу ни
Не са се сблъсквали със нас, не знаят
коя съм аз, и могат само да гадаят
Те са вещи гъзарски и празни молби
Ти заредена пушка си и безстрашни очи
Нека говорят, отборът им няма какво да даде
Нека да мразят, ние сме армия от две
Нека да викат, нека да удрят
Нека изоставят, нека си тръгват
Никой от тях не ме е познавал
От друг никога не съм се нуждала
Каквото има да става, да става
Ти и аз, това ни остава
във радости, във беди
Без значение, винаги
аз и ти, аз и ти
и целият шибан свят срещу ни.
Последните тонове на струните отекват между екраните, докато
Космосът не погълне цялото ехо. При Мая бучи влакът, а при Ана
сушилнята, прала е чаршафите на баща си, не е нужно Мая да пита, за
да разбере, че отново се е запил. Ана винаги звъни, когато пере, за да
не е сама. Мълчат сигурно десет минути, преди Ана да каже:
– Хубава песен. Най-добрата ти приятелка сигурно много ще ѝ се
зарадва.
Мая се смее толкова силно, че китарата подскача в скута ѝ.
– Такава си смотла.
– Ммм. И това го казва момичето, което ходи в музикално училище.
Ако има световно първенство за смотаняци, сигурно няма да ти
разрешат да се състезаваш поради употреба на смотаняшки допинг.
Журито ще каже: „Не, за жалост, всички останали са се борили да
станат смотаняци, но ти явно като малка си паднала в гърнето със
СМОТАНЯШКИЯ МАРМАЛАД и няма да е справедливо, ако
участваш!“.
Мая цвили толкова високо, че е сигурна, че целият влак я чува. Не ѝ
пука. От Ана я делят половин страна и няколко месеца, но един-
единствен телефонен разговор е достатъчен да се почувства, все едно
никога не са се разделяли. Все едно нищо ужасно не се е случвало.
– Съжалявам, че не разбрах за бурята у дома, трябваше да... –
започва Мая, но Ана я прекъсва:
– Млъквай. Нямаше откъде да знаеш.
– Липсваш ми – прошепва Мая.
– Обади ми се веднага, щом се прибереш – прошепва Ана.
Мая обещава и я заболява глава, мислейки си колко непонятно е как
хората, които нямат някого като Ана в живота си, изобщо успяват да
бъдат хора.
Затварят и Мая измъква калъфа на китарата от тоалетната. Същия
калъф, който носеше, когато се изнесе от Бьорнстад, тогава беше на
шестнайсет, сега е на осемнайсет, замина веднага след погребението
на Видар и се връща за погребението на Рамона. Не знае дали е тъжна,
защото скърби или защото изпитва носталгия. Всъщност почти не
познаваше Рамона, но когато определени хора умрат, все едно се къса
струна на балон. Не ни липсва тя, а това, което губим без нея.
Мая се пита кой ще отиде на погребението. И най-вече дали Бени
ще е там. В едно отделение в дъното на износения калъф все още пази
текста, който написа, преди двамата да се махнат от Бьорнстад.
Любов без никакви лишения
И най-съкровени приключения
Дано пътят ти не е трънлив
Дано да имаш край щастлив.
Мая често мисли за Бени – най-дивия и най-самотния човек, когото
познава.

* * *
Бени прави всичко възможно, за да не мисли за нищо, но щитът от
алкохол и дим става все по-чуплив, а сърцето му бие до самолетния
билет в джоба на ризата му. В ръка държи картичка, последната, която
смяташе да прати на Рамона. На гърбовете на картичките му винаги
има повече празно място, отколкото думи, но Бени си мислеше, че тя
все пак ще се радва да ги окача по стените в „Кожуха“. Отдавна е спрял
да се надява, че някой би се гордял с него, но се надява, че Рамона поне
не смята, че той е срам.
На път към летището попадна на бар, който му напомни на „Кожуха“.
Ако човек иска да разбере колко малко се е променил Бени,
достатъчно е да знае, че му бяха нужни четири питиета, за да се сбие с
двама мъже, които се подиграваха на татуировките и дългата му коса.
Ако човек иска да знае колко много се е променил, достатъчно е да
знае, че Бени изгуби сбиването. Не е толкова силен, колкото едно
време, не е толкова бърз, може би дори не е толкова див.
Окото му е подуто и има кръв в ноздрите, но няма против, че го
боли. Поне е някакво чувство, а той отдавна не е чувствал нищо. Чуди
се как ще го възприеме родният му град, когато се прибере. Когато си
тръгна, беше хокеист и шибан педал и не знае дали хората ще
толерират, че още е второто, след като вече не е първото. В Бьорнстад
те обичат, ако печелиш, Бени отрано научи това. Може да ти се
размине почти всичко, стига да печелиш и печелиш, и печелиш. Но
сега? Сега няма стойност за никого.
Пътувал е толкова дълго и толкова надалеч с надеждата да открие
всички отговори, но това не става. Намира единствено още тела, още
дансинги, още сутрини с толкова тежък махмурлук, че да го боли дори
като мига. Няма нови животи, само версии на стария. Изразът е „да
излезеш от гардероба“, все едно е нужно да го направиш само веднъж,
но хората нямат край, така че трябва да излизаш отново и отново,
докато се пречупиш. Нощ след нощ сънува, че е останал с Кевин на
онзи купон. Оттогава са минали почти две години и половина, но той
не може да спре да го преживява отново и отново всеки път, когато
затвори очи.
Когато бяха малки, правеха всичко заедно, Бени никога не се
отделяше от Кевин. Когато някои момчета открият първия си най-
добър приятел, това е тяхното първо истинско влюбване, просто още
не знаят какво е да се влюбиш, така че по този начин научават какво е
любов: чувството е като да се катериш по дърво, чувството е като да
скачаш в локви, чувството е като да имаш един-единствен човек в
живота си, с когото не искаш дори да играеш на криеница, защото не
издържаш да не бъдеш с него дори за минута. При повечето момчета,
разбира се, влюбването отминава с годините, но при някои
продължава завинаги. Бени прекоси половината земно кълбо, но не
откри нито едно място, където можеше да спре да се мрази, задето още
обича Кевин.
Като малки момчета си ходеха на гости с преспиване, четяха
комикси за супергерои и си споделяха кошмари, които не биха
разказали на никого другиго. Понякога Бени се будеше от някой
особено ужасен сън, размахвайки ръце толкова бурно, че Кевин
трябваше да се пази, за да не му разбият носа. Когато ходеха по
турнири и спяха по гимнастически салони заедно с други момчета,
през нощта Кевин се промъкваше до спалния чувал на Бени и дърпаше
ципа догоре, така че да има време да се намеси, преди Бени да е
размахал юмруци, в случай че някой, без да иска, го събуди. Лятно
време ходеха сами в гората, къпеха се голи в езерата и седмици наред
спяха на едно островче, за което само те двамата знаеха. Зимно време
пък Кевин беше най-големият хокеен герой в града, а Бени беше, както
го наричаха хората по трибуните, „застрахователното дружество“,
защото, ако някой се нахвърлеше на Кевин, Бени се нахвърляше на
него и го преследваше до края на света. Бени беше най-добрият
приятел на Кевин, а Кевин беше голямата любов на Бени.
Така че вината е на Бени, той го знае. Негова работа беше да
защитава Кевин от всички и всички от Кевин. Ако Бени просто беше
останал на купона, Кевин нямаше да изнасили Мая и всичко щеше да
продължи както обикновено. Ако Бени просто не беше изревнувал,
когато Мая се появи и той видя как Кевин я гледа, ако просто беше
останал, когато Кевин го помоли, тогава животът на Мая нямаше да
бъде съсипан. Тя щеше да бъде щастлива. А в момента Кевин сигурно
щеше да играе в НХЛ. И може би никой нямаше да узнае истината за
Бени, но не му пука, би заменил това да бъде себе си за това всичко да
е както преди. Може би още щеше да играе хокей и може би щеше да
си струва. Защото му липсва колко просто беше: просто печелѝ. Тогава
ще те обичаме. Липсва му да се бие за другите, да бъде значима част от
стадото, да бъде човекът, от когото противниците се страхуват, че ще
прескочи мантинелата, ако докоснат съотборниците му. Липсват му
съблекалнята и пяната за бръснене в обувките и да седи в края на
автобуса и да замеря Бобо и другите идиоти с фъстъци. Липсва му
ръката на треньора да потупва шлема му, както стопанин потупва
кучето си по главата, защото в тези моменти знаеше, че се е справил
добре. Липсва му да си бъде у дома, дори домът му да е бил лъжа, по-
добре това, отколкото да бъде изгубен в истината.
Всички хора имат стотици фалшиви личности в зависимост от това с
кого общуват. Преструваме се, правим се и се задушаваме само за да се
впишем. Последното, което Бени каза на Кевин последния път, когато
се видяха, беше: „Надявам се да го откриеш: този Кевин, когото
търсиш“. Не знае дали Кевин някога го е направил. Бени търси някой
Бени, с когото да може да живее, но засега без успех.
Когато най-накрая се качва на самолета, затяга колана толкова
здраво, колкото може, след което пъха ръцете от вътрешната страна, за
да не удари някого, ако го събудят.
После заспива и сънува машини на времето. Това са най-страшните
му кошмари.

* * *
Когато токът пак спира, Лео отива в кухнята и сяда при майка си за
известно време. На стола до нея, а не срещу. Ядат сандвичи и пият
шоколадово мляко и дори на един четиринайсетгодишен му е трудно
да си затвори очите за това колко е хубаво да можеш толкова лесно да
зарадваш някого толкова много, колкото се радва тя.
Матео пропълзява през прозореца на мазето в къщата на съседите,
лежи на пода в мрака и слуша гласовете им. Опитва да отвори
оръжейния шкаф, но и този път не успява.
Лео не казва на майка си, че сестра му се прибира. Ще бъде
изненада.
На Матео му се иска да можеше да се обади на сестра си и да ѝ каже
да остане там, където е, където и да е това. Не иска тя да се прибира. Тя
може да бъде където и да е по света, само не и у дома. Радостта от това,
че застреля Лео в главата, бързо се отцежда от тялото му. Лео все още
има всичко, което Матео е изгубил.
„Две от всичко, едно виждаме и едно не виждаме“, казваше Рамона.
Две погребения. Две четиринайсетгодишни момчета в две къщи,
които чакат каките си. Две млади жени, които се прибират у дома в
град, от който така и не са могли да избягат напълно. Едната идва с
влак, а другата в урна.

24
Мечти

Е дна често срещана заблуда за опасните хора е, че те не изпитват

чувства. Че не са сантиментални. Това почти никога не е вярно,
най-често сантименталните и чувствителни хора са най-опасни,
защото не само са способни на потисничество, ами са способни и да го
оправдават. Чувствителните хора никога не мислят, че грешат, защото
чувствата им винаги ги уверяват, че са на страната на доброто.
„Междузвездните воини – наричаше ги Рамона. – Покажи филмите
на сто мъже със сто различни политически позиции и всяко едно
копеле ще реши, че той е Люк Скайуокър. Никой няма да си помисли,
че е Дарт Вейдър.“ Тя всъщност не беше много по гледането на филми,
но когато Видар беше малък, гледа „Междузвездни войни“ с него. Не
ги обикна, но пък обичаше него. И обичаше да е права, но дори на нея
би ѝ било омразно колко права ще се окаже през следващите дни.
Фрак вече е буден, когато научава, че тя е мъртва. Отива в залата и
помага на портиера да вдигне знамената наполовина. После започва да
звъни по телефона. Има сълзи в очите. Лесно е човек да го подцени, но
той вече вижда по-напред от когото и да е другиго. Рамона не оставя
след себе си единствено празна кръчма, ами и празно място в
ръководството на „Бьорнстад Хокей“.
След много години, когато повечето от нас си спомнят за бурята,
няма да можем дори да разкажем историите в правилната
последователност. Ето защо психолозите дават на пациентите,
преживели травма, да изготвят хронология на събитията, да се опитат
да подредят фрагментите – защото страхът кара датите да се сливат. А
понякога и хората. Но споменът, който споделяме, този, който се е
запечатал най-ясно в паметта на всички хора в Бьорнстад и Хед, е
тишината. Тя настъпва веднага след като вятърът отминава и
дърветата спират да се люлеят, и действа почти толкова брутално на
тъпанчетата на ушите ни, колкото хаосът преди нея. Градските
центрове на Бьорнстад и Хед изглеждат като след бомбардировка, но
не това е най-лошото: до кухненските маси в покрайнините на двата
града седят мъже и жени, които притежават гори, предавани от
поколения, пресмятат с калкулатори как да оцелеят, и гледат през
прозорците опустошеното наследство на децата и внуците си.
Ветровете изравниха животите им със земята, оставяйки след себе си
единствено руините на тихи трагедии. Не всички хора тук са платили
вноските по застраховките си, а застрахователната компания, разбира
се, прави всичко възможно да не се издължи дори на тези, които са го
направили. В продължение на седмици след бурята по-младите
членове на семействата ще се редуват да стоят будни, за да се уверят,
че по-старите няма да вземат пушката и да отидат в гората. Така го
наричат ловците. Наоколо никой не казва „самоубийство“.
Всички граници в Бьорнстад и Хед се размазват след бурята: не само
тези между имотите, ами и между съседите. Понякога това е добре,
понякога е унищожително. Дълги години ще размишляваме какво ни е
сполетяло през тези дни и какво сме причинили самите ние, кое е
случайност и кое е конспирация. Но се започва така, както винаги: с
политика.
Фрак е човекът, който урежда всички най-влиятелни мъже и жени в
общината да се срещнат още по обяд в деня след бурята. „За да
изготвим кризисен план“, повтаря той по телефона. През следващите
дни политиците, естествено, ще проведат купища срещи с местния
бизнес, включително и в Хед, но най-първата се провежда тук, в офиса
на хранителния магазин в Бьорнстад. Впоследствие ще разберем, че
това е било лоша идея, че хората в Хед ще го възприемат като
символично. Всички най-силни гласове в околността присъстват на
срещата, но този, който говори най-много, е Фрак, той дори не е
народен представител, но като че ли въпреки това той се разпорежда и
решава. С времето ще стане ясно, че и това е било лоша идея.
Първата точка в дневния ред е приоритизирането на работата по
разчистването. Пожарникарите и доброволците вече са навън и
опитват да разчистят пътищата, но трябва да се вземе решение
проходимостта по кои пътища да бъде възстановена най-напред.
Разбира се, всички очакват Фрак с обичайната си липса на скромност
да предложи най-отгоре в списъка да бъде поставен пътят до
хранителния му магазин, но вместо това той се изправя и казва:
– Сега най-важното, ама най-важното е да мислим за децата! Не е
ли така? Ето защо предлагам като начало всички отбори в „Хед Хокей“,
които така трагично изгубиха залата си, да могат да тренират в залата
в Бьорнстад. Това е съвсем естествен акт на солидарност, не е ли така,
можем ли да се обединим около това?
В секундата, в която получава мърмореща подкрепа от хората в
стаята, той добавя:
– Тогава трябва, естествено, първо да разчистим всички пътища до
залата в Бьорнстад! Съгласни?
Мърморенето не изразява непременно съгласие, всички знаят, че
пътищата до залата по случайност са същите пътища, които водят до
магазина на Фрак, но ако го отбележат, би изглеждало, все едно са
против децата. Или още по-лошо: против хокея. За да смълчи всички
евентуални критици още преди да са отворили уста, Фрак подема
превантивна защитна реч:
– Знаете ли кой продукт се изчерпва най-напред в магазина ми,
когато има кризисна ситуация? Тоалетната хартия! Знаете ли защо?
Защо това ни дава чувство за контрол над хаоса. Когато светът е
несигурен, хората пазаруват по много, защото това създава усещането,
че ПРАВЯТ нещо. Само че не знаят какво да купят. Мляко? Не могат да
купят сто литра мляко, ще се развали. Консерви? Паста? Хората щъкат
като кокошки и купуват хиляди различни неща, но знаете ли какво
купува всеки един от тях? Тоалетна хартия! Защото това е стока, която
купуваме всеки път, когато пазаруваме, и която цялото семейство
използва всеки ден. Можем ли да живеем без нея? Разбира се, че
можем! Но се е запечатала в съзнанието ни като част от ежедневието и
нормалността, така че когато се изплашим, помъкваме цели бали
тоалетна хартия не защото ни е нужна, а защото така сякаш поемаме
нещата в свои ръце. Разбирате ли какво имам предвид? По време на
криза хората имат нужда от нормалност. А тук за хората като нас
хокеят е като тоалетната хартия. Трябва да го има. Не бива да свършва.
Това, от което се нуждаем в тази община в момента повече от
електричество, повече от топлина, са символи и мечти. Вчера имаше
буря, но днес животът трябва да продължи. А животът започва с хокея!
Никой не може да възрази, не и тук, така че заедно с
приоритизирането на пътищата се взема решението двата града да си
делят залата в Бьорнстад.
Ще си спомняме тази среща различно, в зависимост от това в кой
град живеем. През следващите години някои от замесените дори няма
да си спомнят дали в действителност са присъствали, или просто са
чували историята толкова много пъти, че така им се струва.
Единственото, за което всички ще сме съгласни, е, че и двете
решения ще се окажат катастрофални. Разбунихме гнездо на оси.
Може би това беше грешка от страна на Фрак, а може би тъкмо такова е
било намерението му.
Но когато той беше дете, никой, абсолютно никой не обичаше
„Междузвездни войни“ повече от него.
 25
Клишета

Н а сутринта след бурята Амат става рано. Връзва си маратонките

така, сякаш е забравил как се прави, изнизва се от апартамента и
кооперацията и се промъква в сенките покрай фасадите като плъх, все
едно това, което се кани да прави, е най-големият грях. Всъщност е
обратното, просто не иска никой да го види да опитва, в случай че се
провали.
Фатима го вижда да излиза навън, но се преструва, че не е
забелязала. Тялото ѝ пее, но тя опитва да не позволи на стъпалата си
да затанцуват в такт. Когато се прибраха предната вечер, след като
Амат я вдигна от канавката посред бурята, той прошепна: „Съжалявам,
че те разочаровах, мамо“. Тя отговори, както винаги: „Можеш да ме
разочароваш единствено ако се предадеш“.
Така че той отново тича. Първоначално прави няколко пробни,
засрамени крачки, но скоро увеличава скоростта. Покрай тревогата и
алкохола е натрупал килограми през лятото, но краката му са копнели
за това. Трябва само да научат всичко отначало, отново да се
превърнат в машини, така че мозъкът да се изключи, без тялото да
спира. През последните години толкова пъти е чувал какъв „талант“ е,
но хората, които използват тази дума, не знаят нищо за хокея. Казват
„талант“, все едно той идва безплатно. Все едно Амат не е бил пръв в
залата всяка сутрин и не си е тръгвал последен още от дете, все едно
не е тренирал по-здраво от всички останали години наред, не е
прекарал хиляди часове в повече с кънки на краката, не е тичал,
докато повърне, не е дриблирал с празни консервни кутии у дома,
докато ръцете му се разранят, а съседите побеснеят. Все едно хокеят не
му е коствал същото, което коства на всички, които искат да станат
добри: всичко.
Единственото, което е научил за таланта, е, че единственият талант,
който има някаква стойност, е талантът да се подлагаш на тренировки.
Да се калиш. Днес се задъхва още в началото, но веднага щом напуска
пределите на града, хуква с всички сили нагоре към гората, право сред
лабиринта от паднали дървета. На няколко пъти отскача встрани,
стреснат от дупки и падащи клони, защото гората може да бъде дори
по-опасна след буря, отколкото по време на буря, само че Амат няма
къде другаде да отиде. Не може да понесе осъдителните погледи,
които ще бъдат отправени към него, ако тича в града, а дори не знае
дали е добре дошъл в залата след всичко, което стана пролетта. Има
само себе си. Спира насред открито пространство в най-високата
точка на хълма, което го нямаше преди бурята, невидим юмрук е
замахнал право през растителността. Сега оттук би могъл да види
почти целия град, ако очите му не се бяха насълзили, докато
повръщаше от изтощение. Преди можеше да изтича сто пъти
разстоянието дотук и обратно, без дори да се задъха, а сега се чувства
като дърт пияница, който дори не може да изкачи стълбището, без да
получи инфаркт.
Но поне е тук. Отново тича. По целия път обратно до човека, който
беше.

* * *
– Какво казвате? Тя е в КОЛАТА? – възкликва мъжът от
погребалното бюро, когато най-накрая пристига.
Денят след бурята е, градът е потънал в хаос, но въпреки това той
носи костюм и ниски обувки. Сив мъж, който оставя впечатлението, че
е шейсетгодишен още откакто е навършил петнайсет.
– Обстоятелствата бяха малко по-специални – казва Петер.
– Нали е с колан, по дяволите – изръмжава Теему.
Ако говореше с друг човек от друг град, може би мъжът от
погребалното бюро би казал някоя и друга не много добре подбрана
дума по въпроса, но сега говори с печално известния Теему Риниус и
се намира в Бьорнстад, така че просто прочиства гърло и казва тихо на
Петер:
– По принцип не се прави така. Определено не се прави така.
Петер кимва с разбиране, извинява се и казва, че заради бурята,
спирането на тока и шокиращата новина е взел необмислено решение.
Не се оправдава с Теему, поема целия удар сам. В напразен опит да
намери по-приятна тема за разговор, пита мъжа:
– А какво мислиш за хокейния отбор тази година?
– Не гледам спорт – отговаря мъжът лаконично.
Теему завърта очи толкова високо, че на Петер му изглежда, че ще
припадне. Мъжът влиза в погребалното бюро, а Петер въздъхва и
тръгва след него. Мъжът говори по телефона, за да задвижи
подготовката на тялото на Рамона, а Петер и Теему седят като двама
засрамени ученици в кабинета на директора и прекарват времето в
четене на окачените по стената рамкирани цитати от стихотворения,
популярни при избора на текстове за некролози. „Не казвайте, че
нищо не остава от най-красивата пеперуда, нявга живяла“, гласи един
от цитатите. Теему сръчква Петер и се ухилва:
– Рамона би повърнала, ако прочете ей това. Дай да го изпишем на
надгробната плоча!
Петер избухва в такъв смях, че се налага няколко минути да се
извинява на мъжа от погребалното бюро, който ги зяпва, след което
измърморва „хулигански фасони“, докато си мисли, че не го чуват, при
което е ред на Теему да се засмее толкова високо, че остава без дъх.
Петер чете останалите стихотворения на стената. „Когато умират
майки, губим посока, губим всеки втори дъх, губим поляна. Когато
умират майки, навсякъде изникват храсти“, пише в една от рамките.
– Дори няма рима! – казва Теему.
– Кажи ми още за експертните си поетични познания – заяжда се
Петер.
– Розите са червени, сини са ония, дай ми бира и някого да пребия –
отвръща Теему засмяно.
Петер кимва към една от следващите рамки и казва:
– Мисля, че това би ѝ харесало.
Теему прочита текста и като никога си затваря устата. „Някой ден ще
бъдеш от онези, живели отдавна“, пише на стената. Той кимва. Когато
един от клиентите в „Кожуха“ наскоро се размрънка заради цената на
бирата, а самата Рамона беше достатъчно пияна, че да измисля съвсем
нови псувни, тя му отвърна: „Да, да, всички ще умрем, а преди това
всичко, което обичаме, ще ни бъде отнето. Стига си се самосъжалявал,
путьофелник такъв!“. От това би станало хубав некролог.
Сивият мъж от погребалното бюро се прокашля, очевидно толкова
нетърпелив посетителите да си тръгнат, колкото и самите те, и ги пита
кога си представят погребението. Петер дори не е мислил по въпроса,
но щом преброява дните, инстинктивно казва:
– Трябва да е в неделя.
Сивият мъж изглежда ужасен.
– Вдругиден? Невъзможно! Обикновено се изчаква поне...
 – Не може да е следващата седмица, тогава започва ловният сезон за
лосове – казва Петер сериозно.
– Не може да е и по-следващата седмица, тогава започва хокейният
сезон – кимва Теему още по-сериозно.
– Така че трябва да е в неделя – заключава Петер.
Сивият мъж се опулва надолу към календара си и промълвява:
– За неделя вече има насрочено погребение. Две в един ден? В
Бьорнстад? Наистина не се прави така!
През това време Теему ритва весело Петер по прасеца и се
изкикотва:
– Знаеш ли какво трябва да напишем в некролога? „Рамона ни
напусна. Сега и на небето ще поскъпне бирата.“
Петер внезапно усеща прилив на духовитост, каквато не е чувствал
от години, хвърля кос поглед към Теему и отговаря:
– Да. Ти си по некролозите. Какво беше написал в моя?
– По дяволите, не бях АЗ този, който... – изръмжава Теему обидено, а
Петер се разсмива толкова високо, че сивият мъж от погребалното
бюро придобива вид, сякаш наистина, наистина съжалява, че изобщо
е вдигнал телефона тази сутрин.

* * *
Амат е играл хокей цял живот и знае, че всяка съблекалня е фабрика
за клишета. С повечето свикваш до такава степен, че накрая дори не ги
чуваш, но едно от тях, което Сюне, старият треньор на мъжкия отбор,
често им казваше, се е запечатало трайно в ума му: „Единственият ден,
на който можете да повлияете, е днешният. За вчера и утре не можете
да направите нищо, но ДНЕС можете!“. Амат повтаря думите тихо и
натрапчиво, докато гърлото му гори и краката му се огъват, а
единственото, за което може да мисли, е колко дълъг е обратният път.
Днес, само днес.
Стои горе на хълма и гледа Низината, жилищния квартал далеч
долу, който бурята е пощадила повече от други части на града, защото
е построен по склоновете надолу към старата чакълена яма. По-
сериозно си е изпатило Възвишението, най-богатият район горе на
билото в другия край на града, с изглед към езерото. Ветровете
дойдоха, без да им пука дали имаш пари, отнесоха покривите на най-
големите вили и запратиха турбо скъпите газови грилове през
лъснатите панорамни прозорци. Откакто Амат се помни, това е
първото злощастие, което връхлита Бьорнстад от горе надолу. Всеки
път, когато усети как злорадството минава като топла вълна през
тялото му, той знае, че сигурно така са се чувствали всички останали
през лятото, когато той самият беше сполетян от нещастие.
Изтичва до подножието на хълма, спира, поема си дъх, подпрял
ръце на коленете си, обръща се и тръгва обратно нагоре. „Спортът
винаги ни показва истината“, чуваше да казват всички възрастни мъже
в Бьорнстад, когато беше малък. „В класирането няма къде да се
скриеш.“ Мъжете тук обичат такива изрази: „напрежението е
привилегия“, „извиненията са за губещите“, „отношението бие
класата“. Последният съдийски сигнал в края на мача е простичко
облекчение в свят, пълен със сиви зони. В хокея знаем кои са
победителите, защото победителите печелят. Това правеше живота със
спорта лесен дори и за Амат, само че накрая стана непоносим.
По това време миналата година той беше на седемнайсет, всички
знаеха, че е обещаващ играч, но още никой не говореше за НХЛ.
„Бьорнстад“ е малък клуб в една от по-долните дивизии, намира се
навътре в гората и е нужно нещо грандиозно, за да дойдат агентите и
скаутите чак дотук. Едва есента някой чу да се говори за него, зимата
разбраха още няколко души, а януари знаеха всички. Той порасна
няколко сантиметра, качи няколко килограма мускули и изведнъж
всичко стана просто. Правеше каквото си поиска на леда, сякаш за
него времето течеше по-бавно, отколкото за всички останали,
чувстваше се безсмъртен. Само преди три години, когато беше на
петнайсет, беше невъзможна мечта дори да играе в младежкия отбор с
Кевин, Бени, Бобо и другите. Но изведнъж се оказа там и тогава
мъжкият отбор му се струваше недостижим, но изведнъж се оказа и
ТАМ. В хокея всичко се случва толкова бързо, смяна, мач, сезон, тези
неща просто отлитат. Зимата всичко се завъртя с такава скорост, че в
крайна сметка той изгуби опора под краката си.
Започна се с любов, винаги се започва така. Той вкарваше голове във
всеки мач, а хората по трибуните спираха Амат и майка му, за да им
стиснат ръцете и да кажат колко се гордее градът с него. Хора, които
преди опипваха джобовете, в които държат портфейлите си, ако той се
приближеше малко повече до тях, сега изведнъж се държаха, все едно
са рода. Разбира се, обичаха да го щипят по бицепсите и да се
подсмихват как „трябва да заякне“, а понякога получаваше и злобни
коментари как „едно време лекарят носеше по пет метра конец за
шевове всеки мач, а понякога дори това не стигаше и тогава просто ти
лепваха веждата с малко тиксо и те връщаха в игра“. Не им харесваше,
че той предпочита да избягва сблъсъците на леда, смятаха го за малко
слаб, но го обичаха, когато печелеше. Бърчеха носове, когато
приятелите му от Низината идваха на мачовете, но той просто
печелеше и печелеше, и печелеше. Първо хлапетата в Низината
започнаха да викат „Аз съм Амат!“, когато играеха на улицата, а после и
хлапетата във Възвишението започнаха да правят същото. Накрая
дори хлапетата в Хед започнаха да викат името му, макар и да го
правеха скришом от родителите си.
Изведнъж всички заговориха за НХЛ, професионалния хокей,
милионите. Амат опитваше да не слуша. „Бъди благодарен и смирен“,
казваше майка му всеки път, докато той ѝ помагаше с чистенето на
залата късно вечер, но когато достатъчно други хора повтарят
достатъчно убедително, че можеш да извървиш целия път, накрая е
трудно самият ти да не го повярваш. После „може“ се превръща в „ще“,
а „ще“ се превръща в „трябва“. Вече трябва да извървиш целия път.
Надеждата става натиск, щастието става стрес. Хората по трибуните
спряха да го хвалят, ако вкара два гола, защото трябваше да вкарва по
три. В началото на сезона щяха да се радват, ако той успее да спаси
„Бьорнстад Хокей“ от изпадане в долната дивизия, но когато по Нова
година бяха водачи в класирането, това вече не беше достатъчно:
тогава всички заговориха, че отборът трябва да се изкачи в горната
дивизия. За няколко месеца всички заговориха от това какво е дал
Амат на града, за това какво Амат дължи на града. Така че той сведе
глава и започна да тренира още по-здраво. Благодарен, благодарен,
благодарен. Смирен, смирен, смирен.
Правеше всичко, за което го помолят. Правеше всичко както трябва.
И въпреки това всичко отиде по дяволите.

* * *
Петер и Теему напускат погребалното бюро, след като сивият мъж
ги е попитал „как ще се извърши плащането“, а Петер е видял колко
бързо и безшумно може да се изниже Теему, когато стане дума за
плащане на сметки. Когато Петер излиза навън, Теему стои до колата и
пуши.
– Можеш ли да ме закараш до нас? – пита Петер.
Теему кимва с поглед в асфалта.
– Абсолютно. Абсолютно. Но ти може ли, тоест аз може ли, тоест...
всички документи от „Кожуха“. Сметките и... всички тия работи.
Можеш ли да ми помогнеш с тях? И погребението? Можеш ли... нали
се сещаш?
Петер се прокашля смутено.
– Не трябва ли да помолиш някого, който е бил по-близък с Рамона?
– Кой, по дяволите, ѝ е бил по-близък? – пита Теему прямо.
За своя изненада Петер не може да отговори, което му идва като удар
в гърдите. Така че не казва не, ни най-малко. Вместо това двамата
просто се отправят към „Кожуха“. Петер праща есемес на Мира, че
няма да се прибере още няколко часа, а тя отговоря просто „Окей“. Той
държи телефона в ръка в продължение на няколко минути, но не
написва нищо повече.
Счетоводните документи на Рамона изглеждат, все едно са
закодирани и крият следите към заровено пиратско съкровище, но в
действителност водят единствено към данъчни задължения и
липсващи декларации за ДДС. Петер води разговор след разговор,
решавайки проблем след проблем, и с изненада установява колко е
приятно: отново да организира нещо. Толкова много му напомня за
времето, когато беше спортен директор, че за миг подозира едва ли не,
че Рамона е умряла нарочно само за да се изебава с него.
– Виждал ли си това? Разбира се, твоята снимка трябва да е
поставена на най-доброто място, господин Перфектен! – казва Теему и
посочва редицата снимки на бивши играчи от „Бьорнстад“.
Петер хвърля поглед към снимката от младежките си години, никога
не я е харесвал, правена е през сезона, в който бяха почти най-добри в
цялата страна. Само почти. Снимката му напомня, че той така и не
стана онова, което всички изискваха от него. „Някой ден ще бъдеш от
онези, живели отдавна“, мисли си той и пита разсеяно:
– Какво искаш да кажеш? „Господин Перфектен“?
Теему се засмива.
– В бара те наричат така, защото Рамона все ни опяваше колко добър
си бил във всичко. Ти си бил причината в този град да мечтаем
невъзможни мечти, защото си тръгнал от нищото и си станал най-
добрият, мамка му, колко пъти го е повтаряла!
Петер така почервенява, че чак вратът му се сгрява. Никога през
живота си не е чувал да наричат някого с по-неподходящ прякор.
– Почти – измърморва той.
Теему вижда как раменете му увисват и не казва нищо повече.
Намира снимка, окачена в долния край на една от стените, сваля я от
кукичката и вместо това я поставя внимателно на барплота. Снимката
е на Рамона и Видар, застанали са един до друг и се смеят. Петер я
поглежда и също не казва нищо. Няколко часа разчистват бара и
сортират документи, а когато най-накрая отново се разприказват,
говорят само за хокей. Есен е, по това време тук започва нова година,
нов сезон, и отново всичко е възможно. Човек може да забрави
миналото и вместо това да обсъжда надеждите си за бъдещето. Да
мечтае невъзможни мечти.
Теему отива до тоалетната и оставя телефона си на бара. Получава
съобщение и телефонът вибрира, но Петер не реагира, не реагира
дори след като е вибрирал цели десет пъти. Слуховете вече са
тръгнали, хората говорят, просто не и с Петер. Така че той не знае
какво решение е било взето днес между Фрак и политиците. Не знае,
че всеки път, щом телефонът на Теему започне да вибрира и се
придвижи няколко сантиметра по барплота, цялата тукашна общност
също се придвижва. В грешната посока.

26
Слухове

В един коридор в болницата в Хед стоят акушерка и пожарникар.

Хана е изтощена духом, а Джони телом. Правят каквото могат, за
да не го прехвърлят върху другия, получава се само донякъде. Денят
след бурята е и той е работил без прекъсване в гората, така че тя е
трябвало да работи непрекъснато по всичко останало. Болничните
служители, които живеят в Бьорнстад, не могат да дойдат на работа,
защото пътят е блокиран от паднали дървета, така че Хана и
останалата част от персонала трябваше да работят двойно, но някой
трябва да се грижи и за децата вкъщи, което прави уравнението
невъзможно: Хана не може да се прибере, преди пътят да е разчистен,
Джони също не може да се прибере, защото разчиства пътя. Това в
известен смисъл обобщава цялата им връзка както един с друг, така и с
общността им. Веднъж Хана чу някакъв брачен консултант по
телевизията да казва, че „важното в брака е да имаме общи цели и да
гледаме в една посока“. Тя често си мисли, че проблемът на това е, че
ако двамата винаги гледате в една и съща посока, никога няма да
гледате един към друг.
– Какво искаш да направя тогава? – пита Джони, мръсен и потен.
Хана въздъхва, тъй като е неспособна да му обясни. Той излезе
навън веднага щом вятърът утихна, това му е работата, но освен това е
предложил тази вечер след работа да помогне на един друг баща
пожарникар, който трябва да разчисти двора си, както и на
фризьорката в Хед, която трябва да смени голям прозорец в салона си.
Хана вижда обсебения поглед на мъжа си, той отново си мисли, че
трябва да спаси света, че е способен да го направи. Хана мрази да бъде
тази, която трябва да го усмирява, но никой друг няма да го направи.
Всички вярват, че той е Човекът от стомана.
– Да спреш за малко? Да се прибереш и да прекараш един час с
децата си, за да видят, че си жив? Да престанеш да си мислиш, че
можеш да свършиш всичко сам може би? – предлага Хана, смачкана и
отчаяна и нуждаеща се неописуемо много от душ, чаша вино и
шестнайсет часа сън.
Последното го наранява, тя го вижда, защото знае, че днес той
полага двойно повече усилия с моторната резачка от всички останали,
за да компенсира, че го нямаше вчера. Трябваше да остане вкъщи,
когато Хана тръгна навън с лудата осемнайсетгодишна Ана, за да
изражда бебе в кола, докато колегите на Джони още тогава обикаляха
из града и опитваха да помогнат на хората. Един от тях, Бенгт, беше
уцелен от падащ клон, който му счупи крака. Ето защо сега всички
пожарникари са в болницата, което не остава незабелязано от
абсолютно никого, тъй като през десет секунди от стаята на Бенгт
прогърмява смехът на дузина мъже. Той е обичан началник,
предпочита да се шегува, вместо да вика, двайсет години по-възрастен
е от Джони и именно той му уреди работата в пожарната. По онова
време пожарникарите сами вербуваха новите кадри, не като сега,
когато кандидатите преминават през сложен процес по набиране на
персонал, чиято цел, както обича да мърмори Джони, е „някаква
измислена справедливост, заради която трябва да назначаваме
еднакъв брой компетентни и безполезни пожарникари, та да могат
всевъзможните обществени групички да се чувстват представени“. По
негово време те вземаха за пожарникар директно от хокейния отбор,
защото мъжете, прекарали половината си живот редом до теб в
съблекалнята, знаеха със сигурност, че си читав човек. Може и да
можеш да се научиш да бъдеш пожарникар, но или си читав, или не си.
Бенгт знаеше това и сега Джони има чувството, че е предал ментора
си. Снощи трябваше да бъде навън. Всички паднали дървета са негови
дървета. Всички счупени крака са по негова вина.
– Трябваше да съм там, трябваше... – започва Джони раздразнено.
– Това нищо нямаше да промени! – отговаря Хана.
Това е най-гадното нещо, което може да каже, знае го – да твърди, че
човек, посветил професионалния си живот на това да помага, е
безпомощен.
– Аз трябваше... – смотолевя той.
– Знам, знам, извинявай – отговаря тя.
И двамата се срамуват. Когато станаха двойка преди сто години,
Джони веднъж ѝ каза: „Не мога постоянно да обяснявам как се
чувствам, защото не съм емоционален човек като теб“, което може би е
най-голямата глупост, която Хана го е чувала да казва. Не бил
емоционален човек? Та това е всичко, което е той! Тя може и да говори
много за чувствата си, но той се ръководи от чувствата си, това е
разликата. Но тъкмо това го прави добър пожарникар, както и добър
баща, тя се влюби тъкмо в чувствата му. И чувствата са това, което
направи синовете им добри хокеисти, а дъщеря им фантастична
фигуристка, защото човек не може да бъде истински добър в даден
спорт, ако не е чувствителен дотолкова, че спортът да означава всичко
за него, ако не приема лично всеки неуспех и ако не усеща всяка загуба
като смърт. Така че на Хана няма какво да ѝ обясняват за
„емоционални хора“, тя не би живяла с друг вид човек.
– Ще внимавам, няма страшно, предимно ще режем дървета и ще
направляваме движението... – пробва се Джони.
– Не ми ги разправяй тия! Какво казваш на децата всеки път, когато
нещо гори? Че статистически има по-голяма опасност да те блъсне
кола на пътя, отколкото да умреш в пожар! – отсича тя.
– Ще се прибера за вечеря. Обещавам. А утре мога да закарам децата
на хокей – казва той с глас, разтреперен от гузна съвест.
– Да ги закараш с какво? Трябва да вземем колата... – въздъхва тя,
ядосана на себе си, задето звучи ядосана на него.
Минибусът все още е паркиран пред къщата на Ана, където го
остави по време на бурята.
– Ще го взема довечера, един колега ще ме закара веднага щом
свършим с пътя – кимва Джони, който дори не се беше замислил за
проклетия автомобил.
Тя кимва бавно.
– Извинявай, просто съм изморена, днес тук е адски стрес. Ама че...
лудница. Получи ли имейла от треньорите? Че децата ще тренират в...
Тя прехапва език. Твърде късно. Той веднага избухва.
– В залата в БЬОРНСТАД, да! Чух от колегите в пожарната! Ама че
наглост, а? Сега какво, трябва да сме благодарни за добротата им да ни
позволят да ползваме залата им? Много ясно, че тя ще издържи на
бурята, нали ѝ направиха ремонт за милиони, а нашата просто я
оставиха да рухне! Общината трябваше да ремонтира НАШАТА зала,
преди...
Той се спира, знае, че Хана не го издържа, когато се държи така, но
Бьорнстад вади на показ най-лошите му страни.
– Да, да, знам, но каквото, такова – заявява тя твърдо.
Той не може да се сдържи и изсумтява:
– Такова е, защото позволяваме да е такова! Видя ли къде ни пратиха
да разчистваме днес най-напред? В Бьорнстад, пътя до залата им и до
шибания магазин на оня шибан Фрак. Все едно в Хед няма пътища за
разчистване? Все едно тук не живеят хора?
В началото на изречението той мърмори, а в края мънка. Всъщност
пътят с най-висок приоритет е този до болницата тук, но тя разбира
какво има предвид Джони. Ако общината каже, че единият град е по-
важен от другия, накрая и жителите ще започнат да го вярват. Особено
емоционалните хора. Тя се накланя към него, докосва бузата му и
прошепва:
– Правим каквото можем. Окей? Майната му на това, което не
можем да контролираме. Съсредоточи се върху нещата, които можеш
да промениш.
Той кима, а крайчетата на устните му потрепват под наболата му
брада.
 – Добре, Далай Лама.
Тя го удря по ръката, а той я целува малко по-продължително,
отколкото може би е удачно на работно място. Прошепва, че я обича, а
тя прошепва неприличен отговор, който така го стъписва, че тя
избухва в смях.
– Вземай приятелчетата си и излизайте, преди да сте съборили
цялата болница – казва тя и кимва надолу по коридора, където
гласовете на пожарникарите продължават да кънтят от стаята на
Бенгт.
Джони се подчинява, но преди да тръгне, възкликва ентусиазирано:
– Искаш ли да чуеш един виц? Бенгт ми го разказа!
– Нямам време, скъпи... – пробва се тя, но вече е късно, разбира се.
– Така! Един ловец на име Алан умира при пожар. Чувала ли си го?
Не? Значи: лицето на Алан е толкова обгорено, че не могат да го
идентифицират, и от болницата звънят на двамата му най-добри
приятели и ги молят да дойдат в моргата. Дават им да видят трупа, но
приятелите му не могат да определят дали това е той, по лицето,
затова молят лекаря да обърне тялото. Лекарят малко се изненадва, но
се съгласява и щом обръща голия мъж по корем, единият от
приятелите казва: „Не, това не е Алан“. Другият додава: „Мне.
Определено не е Алан!“. Лекарят се почесва по темето и пита: „Откъде
може да сте толкова сигурни?“. Приятелите се размърдват нервно и
казват: „Ами Алан имаше специфичен телесен... дефект. Нали
разбираш, той имаше два задника“. Лекарят зяпва приятелите: „Два
задника?“. Те кимат: „Ммм, два задника“. Лекарят поклаща глава и
пита: „СИГУРНИ ли сте?“. Приятелите се споглеждат малко колебливо,
но после казват: „Ами... не сме ги ВИЖДАЛИ... но още откакто сме
деца, когато вървим с него по улицата, всички викат: „Скивай, ето го
Алан с двата задника!“.
Хана го е чувала. Все пак се смее, но не с Джони, а на него.
– Добър е, а? – кикоти се той доволно, толкова доволно, че е заразно.
– Просто ТРЪГВАЙ – въздъхва тя, но на излизане от дробовете ѝ
въздухът преминава в смях.
Джони тръгва най-накрая и взема със себе си останалите
пожарникари, а виковете им се чуват още дълго след като са излезли.
Като братя са и влудяват Хана, но също така я карат да ревнува, защото
имат цяло едно допълнително семейство. Повечето от тях са приятели
още от деца, а ако имаш такива другари, не е нужно да порастваш.
Ходили са на училище заедно, играли са хокей заедно, а сега ловуват и
ходят за риба, и си говорят за коли, които не могат да поправят, и за
жени, които не разбират, и се състезават колко ще вдигнат от лежанка,
и са колеги, бащи и пожарникари заедно. Група.
– Ще дойдеш ли да пушим? – пита една сестра, минавайки бързо
покрай нея.
Това е шега, разбира се, тя много добре знае, че Хана ги отказа
преди няколко години.
– Ако пак пропуша, обещавам, че ще е с теб! – усмихва се Хана.
Вместо това минава през фонтана за клюки, или „стаята за
персонала“, както може би се нарича на други места. Както
обикновено, задържа се там само колкото да си направи чаша кафе,
което така и не успява да изпие, преди някой да я е повикал, но все пак
чува хората да говорят. За хокей, естествено, какво друго? Но днес
тонът е различен. Това е смесено работно място, половината персонал
е от Бьорнстад, другата половина от Хед, и всички са се научили да
ходят на пръсти около спортните теми, както на други места по света
сигурно правят с религията или политиката. Но днес бьорнстадската
част от персонала не е тук, така че много от служителите казват
каквото чувстват наистина.
Започва се с оплакванията, че детските отбори на „Хед Хокей“
трябва да тренират в Бьорнстад. После някой казва, че се носят
слухове, че общината изобщо не смята да възстанови залата в Хед.
После една сестра казва, че е чула, че тайният план на политиците е да
се възползват от възможността и да слеят двата клуба.
– И кой от двата ще закрият? – пита някой.
– Ти как мислиш? Този с по-малкото пари! – избоботва друг.
– А „Бьорнстад“ с чии пари я кара? Общината ремонтира тяхната
зала, нали? Значи ние да плащаме с данъците си за ТЕХНИЯ клуб?
Хана чака мълчаливо до кафеварката, знае накъде отива дискусията,
този спор се е водил винаги, но в последно време е още по-зле. На
Хана ѝ се иска да не беше съгласна с тях, да беше гласът на разума, но
истината е, че просто мълчи. Защото разбира. Над болницата винаги
тегнат слухове за още съкращения, може би дори цялостно закриване,
а ако общината заплаши да отнеме на Хед и хокейния клуб, по-
безопасно за всички замесени би било изобщо да не разчистват пътя
до Бьорнстад. А най-добре направо да построят стена.
Хана е лицемер, знае го. Нямаше ли всички данъци, потънали в „Хед
Хокей“ през годините, да бъдат по-полезни тук, в болницата?
Естествено. Но когато собствените ѝ деца са на леда, не съществува
нищо друго, светът избледнява и какво е готова да жертва за това?
Глупав въпрос. Какво ли не е готова да жертва? Освен това парите за
хокея не биха отишли в болницата, никога не става така, вместо това
щяха да отидат за вятърни турбини или за някакво политическо
проучване на тема „Как да научим язовците да изразяват чувствата си с
водни бои“ или някаква друга измишльотина. Хокеят поне дава нещо
на хората. Нещо за целия град, стари и млади, нещо, около което могат
пламенно да се обединят: омразата към Бьорнстад. Естествено, в Хед
има и хора, които не харесват хокей, но тук на това се гледа почти като
на сексуална перверзия – какво правиш вкъщи, си е твоя работа, но го
пази за себе си.
Някой в стаята за персонала има зет, който е разбрал за „Бьорнстад
бизнес парк“.
– Опитват да го пазят в тайна, но предлагат на всеки бизнес в Хед да
премести офиса си там! И какво ще остане тук тогава?
– Видяхте ли, че хокейната асоциация е разместила мачовете на
мъжкия отбор заради бурята? Не са сигурни, че отборите от юг ще
могат да се придвижат дотук, и знаете ли с кого ще играем в първи
кръг? С „Бьорнстад“!
– Мамка му.
– Обаче това е страшен шанс, не схващате ли? Не могат да закрият
печелещ клуб, така че ако СПЕЧЕЛИМ...
– Не е достатъчно да спечелим срещу тия мошеници! Трябва да ги
СМАЧКАМЕ!
– Това е война!
– Дано поне оня проклет Амат не играе...
– Може да си счупи крака? Може по случайност да му се случи
злополука?
Смеят се, все едно е забавно, и продължават в същия дух. Хана няма
време да слуша повече, някой извиква името ѝ в коридора, тя оставя
недокоснатото си кафе върху плота на мивката и изтичва навън. Дано
само глупавите ѝ синове да не чуят слуховете преди тренировката в
Бьорнстад тази сутрин, че иначе пак ще има неприятности, както
обикновено, успява да си помисли тя. И най-вече се надява Джони,
най-големият глупак, също да не ги чуе.
Разбира се, вече е твърде късно.
 27
Бащи

В лакът от столицата си пробива бавно път на север, спира на гара

след гара в населени места, които до едно биха могли да бъдат
Бьорнстад или Хед, тази страна е пълна с такива. Човек вижда
повечето имена и ги забравя на момента, но някои са се запазили в
колективното съзнание покрай нещо, свързано с мястото: печиво,
музикален фестивал, аквапарк, може би затвор. Или хокеен отбор.
Каквото и да е, което кара хората да кажат „а, там не беше ли...“, когато
им кажеш къде си роден. Каквото и да е, което осигурява на градчето
място върху картата.
С всяка миля щетите от бурята стават по-лоши, колкото по-гъста е
гората, толкова по-ясно си личи разрушението. На една гара, която се
намира на няколко часа навътре в страната и чието име всички
забравят още преди влакът да е подминал табелата, се качва възрастен
мъж. Никой не го забелязва, с изключение на тийнейджърката на
отсрещната седалка, тя веднага се изправя любезно и му помага да
качи куфара си, без дори да я е молил.
– Благодаря, млада госпожице, сърдечно благодаря, сърдечно
благодаря! – казва той като реликва от черно-бяло матине.
Усмивката ѝ я кара да изглежда по-млада, отколкото е. Начинът, по
който той използва чадъра си като бастун, има обратния ефект върху
него.
– Кажете ми кога ще слизате и ще ви помогна да го свалите –
усмихва се Мая като добре възпитано момиче.
– Благодаря, много мило. Сега след бурята влакът не стига до края,
така че ще сляза заедно с теб и ще хвана автобуса оттам...
Тя се сковава, той вижда, че я е изплашил, така че кимва
разяснително към шапката ѝ:
– Мечката от Бьорнстад, разпознава се. Предполагам, там отиваш?
Мая си отдъхва, може би твърде видимо, смутена от параноята си.
– Да, да, разбира се... на баща ми е. Обикновено дори не я нося.
Просто я сложих сега, като се прибирам... вкъщи. Горе е по-студено.
Тя се усмихва засрамено. Мъжът кима с разбиране.
 – Човек започва да изпитва все повече местен патриотизъм, колкото
повече се отдалечава от дома.
Тя прокарва пръсти по шапката.
– Да, така е. Просто не мислех, че и с мен е така.
Преди години майка ѝ казваше, че човек никога не бива да разчита
на хора, в чийто живот няма нищо, което да обичат неконтролируемо.
Мая все повече започва да я разбира.
Мъжът срещу нея се навежда напред и прошепва, все едно споделя
голяма тайна:
– Аз отивам при дъщеря си, тя живее в Хед, но не ми се сърдѝ заради
това.
Мая се засмива високо.
– Боже, във всеки случай ТОВА не ми липсва. Как трябва да мразим
Хед и те трябва да мразят нас. Ама че смотано.
– Да, от дъщеря ми знам, че там, горе, много неща се въртят около
хокея...
Тя завърта очи.
– Не, не толкова много неща. Само всичко.
– Ако трябва да съм честен, мисля, че хората в Хед просто малко
завиждат. Сега в Бьорнстад е по-добре, отколкото в Хед, нали? И не
само в хокея. Четох, че фабриката там се е разширила и предлага нови
работни места. Фирмите се местят там, вместо оттам. Не много
градове с подобни размери могат да се похвалят с нещо такова.
Мая кима в съгласие, макар че е странно да слуша някой да говори
за родния ѝ град като за място, което се развива добре. „В хокея нещата
бързо се обръщат – повтаряше ѝ баща ѝ, когато беше малка и нещо не
ѝ провървеше. – В живота също е така, човек просто трябва да
продължи напред!“
– Хората в Бьорнстад са усърдни, работят здраво! – изтърсва тя на
мъжа срещу себе си и сама се изненадва колко гордо звучи.
Мъжът забелязва, че произношението ѝ се променя. Хвърля поглед
към гората, надвиснала над прозорците дотолкова, че все едно пътуват
в тунел.
– Заради бурята ли се прибираш? Дъщеря ми казва, че положението
е доста тежко.
– Не... или да, в известен смисъл. Прибирам се, за да отида на
погребение.
 – Съжалявам. На някой близък ли?
Цялата една година минава пред очите ѝ, преди Мая да отговори.
Спомня си как баща ѝ я заведе в полицейското управление, как тя
разказа всичко и как него едва не го изритаха от „Бьорнстад Хокей“,
когато Кевин не можа да играе в най-големия мач за сезона заради нея.
Как имаше събрание и всички членове на клуба гласуваха какво да
правят, и сякаш целият град беше срещу семейството на Мая. Първият
човек, който се изправи и ги защити, беше Рамона. Групата беше зад
гърба ѝ и Мая знае, че това гложди баща ѝ, но нито той, нито тя някога
ще забравят какво направи Рамона: повярва в едно петнайсетгодишно
момиче, когато никой друг не искаше да го направи. Изправи се,
когато никой друг не смееше. Усмихва се леко на мъжа на отсрещната
седалка.
– Баща ми я познаваше по-добре. Те бяха... много, много стари
приятели. Тя имаше кръчма и татко е ходил да взема дядо ми оттам,
когато е пил твърде много.
Мъжът се подсмихва.
– Аха, разбирам. Но ти не е трябвало да вземаш баща си от
кръчмата?
– Татко не пие!
Казва го твърде припряно, винаги готова да го защити. Мъжът вдига
длани извинително.
– Съжалявам. Не исках да те обидя.
Тя въздиша.
– Не... ясно ми е. Просто ако познаваше татко... той е най-съвестният
човек на света. Никога не нарушава правилата.
– И той ли се интересува от хокей като всички в Бьорнстад?
Тя ненадейно избухва в смях.
– Шегуваш ли се? Беше спортен директор. Но сега работи във
фирмата на мама.
– А, значи мама е от „усърдните“ хора в Бьорнстад, които спомена? –
подкача я мъжът.
Мая се усмихва.
– Фирмата всъщност се намира в Хед. Татко мира няма заради това.
– Представям си. А защо вече не е спортен директор?
– Защото обича мама.
Казва го толкова инстинктивно, че мъжът се слисва за момент.
Усмихва се тъжно и свежда поглед към ръцете си. Мая не вижда
венчална халка. Той се пресяга към чантата си, вади от нея дебела
купчина документи и ги оставя в скута си.
– Значи са късметлии и двамата – казва той, без да вдигне поглед от
документите.
Мая кимва. Мъжът се умълчава толкова дълго, че тя се чуди да не го
е обидила, затова пита:
– Какво е това?
– Годишни отчети.
– Уау. Звучи... вълнуващо.
– Може да бъде, стига човек да знае къде да гледа – уверява я той.
Тя не му вярва. Това е грешка.

* * *
Пред „Кожуха“ има паркирана стара американска кола. Петер стои
на входа и я гледа, не знае кой е собственикът, а интересът му към
автомобилите по принцип е крайно оскъден, но по случайност знае
точно от коя година е този модел. Когато пристигна в НХЛ, на
тренировки го караше един съотборник, който имаше същата кола.
Неговата беше чистак нова, а тази, която е паркирана сега на улицата, е
ръждясала и порутена. Петер се чувства по същия начин.
Теему е излязъл от тоалетната и чете всички съобщения, които е
получил. Хората като него имат едно странно качество, ще си помисли
Петер много по-късно. На Теему не му кипва при лоши новини.
Младият мъж, противно на слуховете, няма горещ нрав. Напротив,
това, което чете от телефона си, сякаш понижава телесната му
температура градус по градус. Теему става все по-студен и по-умълчан,
а Петер се чувства все по-неудобно. По това познава от кои мъже да се
страхува, не по тяхното поведение около него, а по собствената си
реакция в близост до тях.
– Трябва да тръгвам, може ли да продължим утре? – пита Теему,
загледан в телефона.
Петер кимва, без да знае дали трябва да каже още нещо. Тъкмо
когато загасят осветлението и заключват, погледът му попада върху
една снимка до вратата – малко момиче, което стои на леда със зелена
блуза и черен поглед, толкова дребно, че дори не са му намерили
ръкавици с точния размер.
 – Тя ще бъде по-добра от теб – казва Теему зад гърба му и Петер се
изненадва от внезапната любов в гласа му.
Теему като че ли също е изненадан от себе си, почти смутен. Не се
поглеждат, само се прокашлят и излизат на улицата. Петер е чувал за
момичето, разбира се. На шест или седем години е, казва се Алисия и
прекарва времето си при Сюне, стар мъж, но някогашен треньор на
мъжкия отбор на „Бьорнстад“, като разбива стените на жилището му с
шайби. Тя е от онези хлапета, които живеят зле, но не достатъчно зле,
за да получат помощ; расте в дом, пълен с празни шкафове и стиснати
юмруци, но не достатъчно празни или достатъчно стиснати, за да я
отведат властите. Така че дворът на Сюне е нейното убежище и детска
площадка. А преди две години Рамона накара Теему да направи най-
доброто, което можеха да направят за нея: няколко облечени в черно
мъже отидоха в къщата на Алисия, докато тя спеше, влязоха право в
кухнята, оставиха на масата сак с хокейно оборудване и обясниха на
възрастните, че момичето вече е под закрилата на Групата. Оттогава
получава значително по-малко синини вкъщи и значително повече в
хокейната зала. И един ден ще бъде най-добрата.
Теему тръгва към колата, а Петер тръгва след него. Хрумва му колко
зле би изглеждало до съвсем неотдавна да се качи в една кола с най-
големия хулиган в околността. Но сега? Вече на никого не му пука
какво прави Петер, дори на него самия. Ако разполага с достатъчно
време, гората разобличава всички илюзии, дори неговите. Петер знае
всичко за агресията на Теему, но също така и той като всички останали
си спомня как никой полицай нямаше време да дойде тук, когато в
околността се появи банда взломаджии, но от същата тази полиция
намериха ресурси да пратят хеликоптер и въоръжен отряд за бързо
реагиране, защото плъзнал слух, че бракониер убива вълци. Именно
Групата се погрижи за взломаджиите, Петер не искаше и да знае как,
но във всеки случай разбираше откъде идва влиянието на Теему. Не
агресията го отличаваше от полицията, ами доверието. Питайте
Алисия.
Минават покрай американската кола, която все още стои паркирана
на улицата. Телефонът на Теему вибрира от нови съобщения, но той не
им обръща внимание, във всички вече пише едно и също.
– Днес си много търсен – отбелязва Петер.
– Хората просто са се разприказвали – отговоря Теему беззвучно.
 – И децата ми постоянно пращат съобщения. Вече дори не пишат,
просто пращат купища от малките човечета. Вече никой ли не звъни?
Теему се засмива с глас.
– Мамка му, Петер, ти да не си на сто?
– Понякога така се чувствам.
Качват се в сааба на Теему и потеглят мълчаливо, а когато тишината
става твърде неловка, Теему я нарушава с хокей, разбира се:
– Мислиш ли, че тази година ще играе? – пита той.
– Кой? – чуди се Петер.
– Амат! Казват, че се е пропил...
– Кой го казва?
Теему свива рамене.
– Знаеш. Хората говорят.
Правят го, така си е, просто не с Петер. Времето не чака никого,
момчетата стават мъже, талантите овехтяват, а демоните настигат
всички. Може би дори най-бързия хокеист в града. Веднъж Сюне каза,
че най-доброто качество на Петер като спортен директор е, че „вижда
всички деца в клуба като свои“, тогава това беше комплимент, но
когато Мира каза същото няколко години по-късно, вече беше
обвинение. Пролетта Петер опита да говори с Амат и да му даде
съвети за драфта в НХЛ, но момчето вече беше станало мъж, а Петер
беше станал чичко.
– Не знам – налага му се да признае.
Теему въздъхва.
– Миналия сезон беше страшен. Ама наистина. По-добър от Кевин.
По-добър от... теб.
– Ти дори не си ме виждал да играя – изсумтява Петер, за да скрие
колко се смущава, а Теему изпръхтява като обидено пони:
– Рамона ни е пускала всичките ти мачове на запис! Дори тези от
НХЛ!
– Те не са много, така че бързо сте приключили – измърморва Петер.
– Пет! Да не мислеше, че не съм ги гледал? Стотици пъти! Имаш ме
просто за тъп хулиган, но аз обичам хокей не по-малко от теб, да те
еба. Това е единствената причина да не съм ти разбил устата, докато
беше спортен директор и искаше да затвориш трибуната за
правостоящи. Знаех, че обичаш хокей колкото мен. И уважавах това.
Дори когато се държеше като паляк!
 Петер трябва да вдиша и издиша няколко пъти, докато смели, че е
бил наречен „паляк“ от младеж, който веднъж нахлу в автобуса на
противниковия отбор и запали трийсет найлонови торбички, пълни с
кучешки лайна. А най-скандалното беше, че Теему дори нямаше куче.
Колко планиране и логистика са били нужни, за да изнамери трийсет
торбички? Божичко. Ако това момче дори веднъж посветеше
мисловната си дейност на нещо смислено, щеше да завладее света.
– Грешиш – усмихва се Петер накрая.
– Хич не греша, мамка му!
– Изиграх само четири мача. Контузих се още в началото на петия. И
не мисля, че си глупав хулиган.
– Сигурно – измърморва Теему.
Петер се засмива тихо.
– Или поне не мисля, че си САМО глупав хулиган...
Теему избухва в такъв смях, че едва не излита от пътя, и за един-
единствен миг Петер разбира какво виждат в него. Защо го следват.
Когато се смее, се смееш с него. Теему хвърля бързо поглед към Петер
и казва:
– Трябваше да говориш с Амат пролетта, преди драфта в НХЛ.
Мисля, че са го съветвали грешните хора. Нуждаел се е от някого като
теб.
Петер извръща поглед, не иска да признае, че е опитал, защото има
чувството, че отдавна никой не е имал толкова високо мнение за него,
колкото явно има Теему.

* * *
Ако трябва да отгатнат, хората винаги предполагат, че Мая е няколко
години по-малка от осемнайсет, което често я дразни, но нея също не я
бива особено да определя възрастта на другите. Мисли си например,
че мъжът срещу нея във влака отдавна е пенсионер, но той всъщност е
едва на шейсет. Телата на някои мъже просто имат склонност да
наказват собствениците си за греховния им живот, стоварвайки върху
им всички старчески болежки наведнъж. Карираната му риза се
изпъва около корема, а той диша на тежки пресекулки през носа. Носи
кафява шапка, косата отдолу е оредяла, брадата му е посивяла, а
очертанията на лицето му са размити от твърде много алкохол и
твърде малко компромиси. Проблемите със ставите го принуждават да
се подпира на нещо, когато върви, така че винаги носи чадър,
независимо от времето, защото още не е толкова стар, че да ползва
бастун, по дяволите. Но погледът му е зорък, а умът му още е остър,
добър е в работата си, всъщност може би сега, с окаяния си вид, е дори
по-добър от преди. Така е по-лесно да бъде подценен, а той знае как да
се възползва от това.
Приказват си през целия път толкова безгрижно, че Мая така и не
разбира колко го бива. Един невинен въпрос води до друг и скоро тя
му е разказала какво ли не, а той не е споделил нищо за себе си.
Когато се изправя, за да отиде до тоалетната, тя понечва да вземе
калъфа за китарата.
– Мога да го пазя – предлага мъжът.
Тя се усмихва смутено, сякаш китарата ѝ е толкова скъпа, че става
въпрос не за това да не я откраднат, а за това, че просто не иска да се
разделя с нея. Но се съгласява и след като се е скрила от поглед, мъжът
веднага отваря калъфа и наднича вътре. От вътрешната страна има
залепена снимка на момичето и семейството му: малкият брат, мама,
татко. Изглежда скорошна за сметка на блузата на бащата –
избледняло зелено с емблемата на хокейния клуб. „След всичко
случило се с това семейство те все още носят дрехи с мечката“, мисли
си мъжът и затваря калъфа. Протяга се към чантата си, вади малък
бележник и си записва какво каза момичето по-рано: „Баща ми е
човек, който никога не нарушава правилата“. Мая се е променила през
последните години – нова прическа, по-високо и силно тяло.
Първоначално мъжът всъщност едва я позна, въпреки че беше
положил огромни усилия с цената на доста услуги да разбере,
благодарение на един стар познат в железниците, на кой влак ще се
качи тя днес. Последните ѝ снимки, които беше виждал, бяха отпреди
да стане на шестнайсет, после ставаше доста по-трудно да бъде
проучена. От онази година насетне, след изнасилването, беше спряла
да качва свои снимки в интернет.
Мъжът знае, че собствената му дъщеря ще каже, че е било прекалено
да се приближава до Мая по такъв начин. Може би дори неетично. Но
дългият му живот като журналист го е научил, че за да разкриеш голям
скандал, трябва да разкажеш добра история, иначе читателите ще
изгубят интерес дълго преди да си стигнал до същината, а добрите
истории са като годишните отчети: могат да са ужасно скучни, ако не
знаеш откъде да започнеш. Винаги е опитвал да научи дъщеря си на
това. Отношенията им са бурни и сложни, но е убеден, че поне е
свършил добра работа, учейки я на журналистика, в противен случай
миналата година тя нямаше да се премести в Хед и да стане главен
редактор на местния вестник.
Така че, когато наскоро тя му се обади, за да му разкаже какво е
изровила за хокейния клуб и да го помоли за помощ, той я попита
защо не използва собствените си репортери. „Моля те, татко, това не
са кои да е два града, имам репортери, чиито деца ходят на училище в
Бьорнстад, в същото училище като децата на човека, който може да
влезе в затвора, ако публикуваме материала. Как биха посмели да
пишат за това?“
Баща ѝ, естествено, разбираше, така че сега седи във влак. Заради
дъщеря си, но и заради себе си. Той пропи почти цялото ѝ детство, но
тя въпреки това искаше да работи същата работа като него. И никога
преди не го е молила за помощ. Никога не подценявай баща, който
иска да му бъде простено, такъв човек е способен на всичко.
Документите в скута му са годишните отчети на „Бьорнстад Хокей“
за последното десетилетие. Инстинктът на дъщеря му е бил верен:
съществуването на клуба почива изцяло на финансови престъпления.
Измамите са толкова систематични, че е невъзможно да са се случвали
без знанието на ръководството, спонсорите и политиците. Направили
са всичко възможно да заличат следите, отбелязва мъжът, повечето
по-неопитни журналисти не биха знаели къде да гледат. „Но няма друг
идиот, който да умее да рови така, както ти“, каза дъщеря му по
телефона и той чу, че тя се усмихва. Затова се разрови. Под отчетите
има договори и прехвърляния, парченца от истината за едно пропито
от корупция спортно дружество. Много от виновните мъже, разбира
се, са били достатъчно умни, за да не се подписват, но едно име се
появява навсякъде, един и същи подпис в долния край на всички
документи: Петер Андершон.
В бележника си мъжът записва: „Шапката на Мая е зелена, с мечка.
Малко ѝ е голяма“.

28
Божи хора
М атео няма да си спомня как е научил, че собственичката на кръчмата е
умряла. Той не говори с никого, но може би го е прочел някъде в
интернет, след като токът е дошъл, или може би просто е чул
възрастната двойка в съседната къща да го обсъжда на горния етаж,
докато той лежеше на пода в мазето им на сутринта след бурята.
Събужда се, след като е сънувал сестра си, и за няколко мига усеща
сърцето си така, както се усещат премръзнали ръце, когато ги
доближиш до огъня. Първоначално са изтръпнали, после малко болят,
защото са твърде студени, но след това идва истинската болка: щом
започнат да се стоплят. Едва когато упойката на студа и съня се разсее
и тялото разбере, че е в безопасност, мозъкът си позволява да изпита
истинския ужас. Матео намира малка бутилка домашарка на дъното на
един кош до оръжейния шкаф, може би забравена от последния път,
когато мъжът в къщата е ходил на лов, а може би просто скрита от
съпругата. Матео я изпива бавно със затворени очи, главата му се
стопля, а сърцето изстива.
Изпълзява през прозореца на мазето и се промъква у дома. Къщата е
празна. Родителите му още не са се върнали в Бьорнстад със сестра му.
Матео предполага, че майка му е искала да спре във всяка църква по
пътя. Кака му вечно се караше с нея за Бог, за разлика от Матео. Той
вярваше също толкова малко, колкото и сестра му, но не искаше да
наранява майка им, тя беше твърде крехка.
– Ти си единственият добър човек, когото познавам – казваше сестра
му и разрошваше косата му.
Единствено тя общуваше с Матео. В училище никой не говореше с
него, а родителите му прекарваха толкова време в разговори с Бог, че
вече дори не говореха помежду си. Матео и сестра му бяха техните
чудеса. След четири спонтанни аборта майка му се беше молила на Бог
за едно-единствено здраво дете. И накрая ѝ се беше родила дъщеря. А
няколко години по-късно се появил и Матео. Майка им толкова се
страхуваше да не ги изгуби, че дори не смееше да се зарадва. Небето ѝ
бе демонстрирало силата си и оттогава тя живееше в непреодолим
страх, че то във всеки един момент би могло да си вземе всичко
обратно. Повтаряше едно и също на сина си:
– Като пораснеш, трябва да си истински божи човек! Не грешник!
Божи човек!
Матео никога не ѝ противоречеше, но една нощ, докато бяха сами,
сестра му прошепна:
– Мама е психично болна, осъзнаваш го, нали?
Матео никога не се беше разгневявал толкова. Но всъщност не беше
ядосан на сестра си. Преди всичко беше ядосан на баща им, който си
мълчеше и не беше направил нищо, за да помогне на майка им.
Ходеше на работа, прибираше се, вечеряше, четеше книги и си лягаше.
Мълчание и само мълчание.
– Нали разбираш, че трябва да се махна оттук? Трябва да живея,
Матео! – прошепна сестра му в нощта, когато напусна Бьорнстад.
Обеща му, че ще забогатее и ще се върне да го вземе. И той я чакаше.
Сега тя се прибира, но не за да го вземе със себе си, и той отново е
ядосан на баща си. Ако баща му беше друг тип родител, всичко щеше
да бъде различно. Ако беше влиятелен мъж, богат мъж, хокеист. Тогава
сестрата на Матео щеше да получи помощ, хората щяха да ѝ повярват,
да застанат на нейна страна. Тогава щеше да е жива.
Божите хора не могат да спасят никого. Не и тук.

29
Хокеисти

А мат тича в гората колкото се може по-далеч, но това няма

значение. Няма да остане сам дори тук.
В хокея хората обичат да говорят за главите на играчите: трябва да
имаш „ум на победител“ и „здраво чело“. Играеш ли хокей, още като
дете научаваш, че трябва да имаш „силна психика“, но никой не ти
казва какво всъщност значи това. Слушаш куп приказки за контузии и
болка, но не и за нараняванията, които не се виждат на рентгена.
Научаваш всичко за различните части от тялото, но не и за тази, която
ги управлява.
Амат тича все по-навътре в гората, но не може да избяга от гласовете
в главата си:
„Ясно, че е добър, но не е ли малко дребен?“
„И как е с психиката? Знаеш какви случаи има. Той не е... абе, сещаш
се... не е като да идва от хокейно семейство.“
„Но е добър с ръцете! И е по-бърз от Кевин!“
„Да, да, но Кевин имаше здраво чело. Имаше ум на победител.“
 Амат ги чуваше навсякъде: в залата, в хранителния магазин и в
училище, и знаеше много добре какво имат предвид с „хокейно
семейство“. Харесваше им, когато вкарваше за отбора им, но им се
искаше да изглеждаше като останалите хокеисти, да живееше в същия
квартал, да се смееше на същите шеги. Искаха да е Кевин, но го
оставяха да бъде Амат, стига да печели. И той го правеше. Печелеше,
печелеше, печелеше.
По Нова година „Бьорнстад“ оглавиха дивизията, а „Хед“ бяха
последни. През целия му дотогавашен живот „Хед“ бяха по-добрият
отбор, по-богатият, по-големият, по-влиятелният, но Амат се превърна
в символ на промяната. Раменете го боляха всяка сутрин – първо от
мускулна треска след тренировките, после заради всички очаквания.
Портиерът го пускаше в залата по-рано от всички, но Амат прекарваше
все по-малко време на леда и все повече във фитнеса. Знаеше, че
всички казват, че е твърде дребен за НХЛ, затова той се бореше с
щангите, докато накрая едва му оставаха сили да се прибере вкъщи, и
през цялото време мислеше за всички клишета, на които се беше
наслушал от треньори, спортни директори и други чичковци: „Не
определяме победителите на старта, а на финала! Отношението бие
класата! Волята побеждава таланта!“.
Една вечер, когато си тръгваше от залата, беше толкова изморен, че
докато газеше през преспите в мрака, се препъна и падна. В началото
ръката не го болеше толкова, но колкото повече тренираше, толкова
повече се подуваше китката му. Не каза на никого. Никой клуб от НХЛ
няма да драфтне контузен играч. Трябваше да играе, да печели, а не да
разочарова всички. Не само чичаците в хранителния магазин, ами и
всичките си приятели в Низината, които го накараха да обещае, че ще
им купи най-мазните часовници, като стане професионалист. Без тях
той нямаше да е тук. Преди няколко години те цяло лято се редуваха
да тичат с него по хълма до къщата му само за да не се предаде.
Неговите мечти станаха техни мечти. И трябваше да им се отплати. Да
се отплати на майка си. На треньорите си. На града. На всички.
В един мач вкара три гола, но избяга от едно влизане. После по-
големите играчи го бъзикаха в съблекалнята:
– Принцесо, нали знаеш, че НХЛ влизат още по-здраво?
Когато излезе от душа, на мястото му имаше кутия тампони. Това
беше просто шега, разбира се, винаги така се започва. По време на
следващия мач отново си удари китката. Болката беше толкова
наситена, че Амат получи клаустрофобичен пристъп. Дадоха му
болкоуспокояващи, но те не притъпиха усещането, така че вечерта
потърси една позната от Низината, чийто брат продаваше алкохол.
Когато се върна с бутилката, тя каза:
– Ако кажа на брат ми, че ти си клиентът, ще ти я даде безплатно.
Той те обича! Все разправя как момче от Низината ще играе в НХЛ!
Амат поклати глава. Тя добави по-сериозно:
– Брат ми казва, че всички богаташи в града опитват да те използват.
Интересуват се от теб само защото можеш да им донесеш пари. Не
позволявай на никого да те изпържи, окей?
– Окей – обеща Амат.
– Не казвай окей, ако не го мислиш! – тросна се тя.
– Окей, окей, окей – усмихна се Амат тъжно.
Тя също се усмихна тъжно в отговор и каза нещо, което той така и не
можа да си избие от ума:
– Знаеш, че всички лапета в Низината те гледат и си мислят, че щом
ти можеш да пробиеш, значи и те ще могат? Така че гледай да не се
оплескаш. Стани някой! Гледат те и си мислят, че нямаш богат баща,
който да е играл хокей сто години и да ти е купил кънки за Коледа още
когато си бил бебе, както е с всички копеленца горе във
Възвишението. Трябвало е да постигнеш всичко сам. Всичко! Затова
момчетата във Възвишението те мразят. Както момичетата там горе ни
мразят, защото имаме по-добри оценки от тях в училище. Защото
дълбоко в себе си знаят, че ако се бяха родили като нас, нямаше да
постигнат нищо, щяха да се провалят, цял живот са получавали всичко
гратис и никога нищо не са заслужили!
Тя го каза, за да повдигне духа му, нямаше как да знае, че от думите
ѝ ще му стане още по-тежко. Амат се прибра и пи, докато болката в
китката утихна достатъчно, че да може да заспи. Скри бутилката в сака
с екипировката си в гардероба, за да не я намери майка му, и само две
седмици по-късно вече му беше по-трудно да крие празните,
отколкото пълните бутилки.
Не си спомня кога точно започна да звъни телефонът му. Първо бяха
един или двама агенти, но скоро след това имаше чувството, че всеки
път чува нов глас. Казваха, че може да бъде драфтнат. „Може“ стана
„ще“, което бързо стана „трябва“. Амат не беше ходил в хокейно
училище, не беше набелязан от по-голям клуб, но притежаваше суров
талант. Като в приказката за Пепеляшка, казваха. „Идваш отникъде, но
можеш да извървиш целия път!“ Ще. Трябва. Агентите му казваха да
подпише с тях, да не се тревожи за нищо, „просто остави всичко на
нас“. Амат беше срещал такива мъже и преди. Когато Кевин беше
голямата звезда на града, а Амат знаеше истината за изнасилването,
бащата на Кевин пристигна с голямата си кола и опита да купи
мълчанието му. Мъжете, които му звъняха сега, звучаха като него.
Миналата година никой не знаеше кой е той, но сега се беше
превърнал в нещо, което могат да си купят. Той потърси имената им в
интернет и откри стотици слухове за измами: агенти, които подписват
договори с деца, които още дори не са станали тийнейджъри; други
агенти, които ненадейно осигуряват добре платена работа на
юношески треньори в малки клубове, ако в замяна треньорите вземат
със себе си определени играчи и им кажат да подпишат с агентите;
родители, които получават пари под масата. Всички мъже по телефона
звучаха еднакво, докато натъртваха, че само другите агенти правели
такива неща, не и те, така че как Амат би могъл да прецени кой е
надежден и кой говори с гъза си?
Скоро трябваше да извади кънките от сака си, за да има място за
празните бутилки. Вечер го болеше китката, а сутрин главата и накрая
спря изобщо да вдига телефона.
Местният вестник писа за шансовете му да го драфтнат в НХЛ,
настроението в съблекалнята се промени, шегите станаха сериозни.
Ако изгубеше шайбата или пропилееше шанс, чуваше подигравателен
смях. Вече не беше достатъчно да бъде най-добрият по време на мач,
трябваше да бъде ненадминат. Гласовете в главата му крещяха: „Ти си
набеден, просто имаш късмет, играл си само срещу слаби защитници“.
Ледът се превърна в плаващи пясъци, колкото повече усилия
полагаше, толкова по-бавно се движеше. Късно една вечер, когато
тренираше сам във фитнеса и тениската му беше почерняла от пот,
портиерът дойде при него и се извини, че трябва да затвори залата.
Извини се. „Гордея се с теб“, каза старият мъж, когато се разделиха на
паркинга. За него това беше просто учтивост, но за Амат думите
изсипаха още сто тона камъни в раницата му.
Дойде пролетта, снегът започна да се топи и с всеки сантиметър
асфалт, който се показваше отдолу, драфтът през юни наближаваше все
повече. Амат сънуваше кошмари, понякога се будеше, защото от носа
му тече кръв, започна да получава пристъпи на мигрена. Ами ако
откриеха, че е лъгал за контузията? Ами ако не го изберяха? Вкарваше
по два гола в мачове, в които трябваше да вкара три, един, когато
трябваше да вкара два, и накрая изобщо не вкарваше. Всички се
чувстваха достатъчно компетентни да го съветват, всички до един
знаеха какво трябва да прави. Във вестника описаха „Бьорнстад Хокей“
като „фабрика за таланти“, а Амат като „собствен продукт“. Един ден
майка му дойде от хранителния магазин и каза, че Фрак, собственикът,
ѝ е казал да предаде на Амат, че „дори да го драфтнат, трябва да поиска
да изиграе още два сезона в „Бьорнстад“! Така ще е най-добре за него!
Трябва да остане тук, Фатима, за да се развие, кажи му го!“. Тя
изглеждаше едва ли не изплашена, докато му разправяше за станалото.
– Говореше за теб, все едно си... стока в магазина... все едно имаш
баркод.
Онази нощ Амат легна с лаптопа в скута си и прочете някъде в
интернет, че ако бъде драфтнат, „Бьорнстад“ ще получи триста хиляди
долара от НХЛ. Триста хиляди ДОЛАРА. Но прочете и друго: „След
драфта клубът от НХЛ и агентът на играча се съветват и често оставят
играча да изиграе един или няколко сезона в по-слаба лига, за да се
развие, преди да отиде в Северна Америка“. Ето каква беше идеята на
Фрак, „Бьорнстад“ искаха парите за Амат, но искаха също така да
продължи да печели за тях. Майка му беше права. Той беше просто
баркод.

* * *
Влакът спира и се качват група момчета на по петнайсетина години.
Мая се връща от тоалетната и се заглежда в тях малко по-
продължително, после се усеща и се изчервява. Мъжът срещу нея
повдига вежда над годишните си отчети, когато тя сяда.
– Познаваш ли ги? Мога да се преместя, ако искаш да седнете
заедно...
– Не, не, не ги познавам. Просто познавам хиляди момчета точно
като тях. Знаеш, хокеисти.
– Откъде знаеш, че са хокеисти?
– Шегуваш ли се? Еднакви маратонки, еднакви анцузи, еднакви
обърнати наобратно шапки. Същият объркан поглед, който
придобиват, когато ги ударят твърде много шайби по главата.
Хокеистите се разпознават навсякъде...
Мъжът се подсмихва. После пита, все едно просто мисли на глас, и
във въпроса му изобщо не се крие по-дълбок смисъл:
– И баща ти ли е такъв? Хокеист?
Вижда как миглите ѝ потрепват, съвсем мимолетно. Усмивката ѝ
преминава от искреност в защитен механизъм.
– Едно време беше. Но вече е стар.
– Значи е... стар хокеист? – усмихва се мъжът.
Тя поклаща глава, едва ли не гузно.
– Не, не, той приключи с хокея. Вече работи само при мама.
Мъжът кима, загледан в отчетите си. Хвърля поглед към момчетата.
Вече са едри, шумни, свикнали с физическите си привилегии: всяко
пространство им принадлежи.
– Може ли да задам въпрос, който вероятно ще прозвучи глупаво?
– Разбира се – кимва Мая.
– Мислиш ли, че всички хокеисти изглеждат еднакво, защото на
различните им е по-трудно да се впишат в групата? Или според теб са
еднакви, защото самите тях ги е страх да бъдат различни?
Мая мълчи толкова дълго, че мъжът започва да се притеснява да не
би да е отишъл твърде далеч, да не би да го е разкрила. Може би
въпросът беше твърде журналистически. Но точно когато се кани да
замаже положението с малка шега, тя поглежда през прозореца и
отговаря:
– Всички, които се занимават с хокей, говорят за „борба“. Научават се
още от деца: „Влизаш и се бориш“. Това се запечатва в мозъците им и
когато пораснат, продължават да се държат, все едно някой ги напада.
Все едно се опитват да... свръхкомпенсират с агресия.
– Да свръхкомпенсират за какво? – пита мъжът.
Мая го поглежда в очите.
– Бил ли си на хокеен мач? Стоял ли си близо до леда, откъдето се
вижда колко бързо се случва всичко? Колко силни са ударите? Какви
наранявания получават? Ако си личи, че някого го е страх,
противниковите играчи ще му се нахвърлят десет пъти по-здраво.
Затова се научават да си дават вид, че не ги е страх от нищо. Като...
Тя замълчава. Мъжът допълва, внимателно:
– Като воини?
 – Да. Нещо такова.
– Може би затова искат да изглеждат еднакво и извън ледената
пързалка. За да напомнят на себе си и на всички останали, че са
армия?
Момичето свежда поглед и се усмихва разсеяно.
– Оф. Не знам. Просто си плямпам.
Мъжът се страхува, че я е притиснал твърде много, затова сменя
темата и я пита дали може да му помогне да свали куфара си.
Лекарството му е вътре, казва той, дишайки тежко, за да ѝ напомни, че
е просто безобиден, стар чичко. Сработва.
– Добре ли си? – пита тя.
– Просто съм бил човек твърде дълго – изгрухтява чичкото.
– Звучиш като Рамона – усмихва се тя тъжно.
– Кой е това? – пита той, все едно не знае.
– Нея ще погребваме.
– О, приятелката на баща ти? И тя ли се интересуваше от хокей?
– Да се е интересувала? Беше обсебена! Към края даже беше в
ръководството на клуба.
– Нима? Значи е работила с баща ти?
– Не. Той напусна в годината, когато тя беше избрана. Но след това я
срещаше по-често, отколкото преди, мама ми е казвала, че той всеки
ден минава през „Кожуха“ на връщане от работа. Няма с кого да си
говори за хокей, в офиса им никой не се интересува от спорт...
Мая се засмива. Мъжът срещу нея – също. После се извинява и на
свой ред отива до тоалетната, накуцвайки повече, отколкото е нужно.
След като затваря вратата, записва в бележника си:
„Чрез Рамона Петер все още е имал влияние в клуба, макар и
официално да е напуснал поста спортен директор.“
Малко по-надолу добавя: „Когато Мая говори за хокеистите като
воини, си мисля за войниците, които интервюирах в Афганистан. Те
казваха, че най-много ги е страх не от смъртта, а от това в някакъв
момент вече да не могат да бъдат войници. Неговият най-голям страх
е отлъчването. Какво е един войник без армия?“.
Той дълго време почуква замислено с химикалката по листа, преди
да напише най-долу:
„Какво е един мъж в Бьорнстад без хокейния си клуб?“.
 * * *
Рано пролетта местният вестник писа, че полицията е провела акция
в кооперацията от другата страна на градинката, към която гледаше
кухненският прозорец на Амат и Фатима. Вечерта Амат отиде да си
купи пиене и момичето му каза, че са задържали брат му. „Когато
радиаторът не работи и се обадим на хазяите, минават шест месеца,
докато пратят някого, обаче ако някой продаде два грама хашиш,
ченгетата за пет минути довтасват с кучетата“, каза то с глас,
разтреперен поравно от гняв и отчаяние.
На следващата вечер Петер Андершон седеше в кухнята с майка му,
когато Амат се прибра. Очевидно не беше дошъл доброволно, на Амат
му беше ясно, че Фрак и другите спонсори са го пратили, защото си
мислят, че той може да „даде малко акъл“ на Амат. Все едно Амат
дължеше всичко и на него. Петер каза, че се „тревожи“. Амат го увери,
загледан в пода, че няма защо да се безпокои. „Петер смята, че трябва
да говориш с един от агентите, които звъняха, казва, че го познава...“,
каза майка му, но какво разбираше тя? Какво ѝ беше наговорил Петер?
Дали я беше накарал да се чувства гузно заради това, че Петер
намираше екипировка за Амат, когато беше малък? Сега трябваше да
му се отплати или? „Добре, ще си помисля“, обеща Амат мрачно само
за да не натъжи майка си. Можеха да спрат дотам, но когато си
тръгваше, Петер му каза тихо, така че майка му да не чуе: „Усещам, че
миришеш на алкохол, Амат, просто искам да ти помогна...“. Вината не
беше на Петер, просто на Амат му се събра много. Той погледна Петер
в очите и изръмжа: „На колко хора в Низината опитваш да помогнеш?
Помагаш ли на някого, който не е добър хокеист? Стига си лъгал!
Просто искаш да спечелиш нещо от мен като всички останали!“. Видя в
очите му как Петер остана без дъх. Старият спортен директор излезе
бавно през вратата, а Амат я затръшна след него. Вечерта попита
момичето от Низината дали може да му намери нещо различно от
алкохол. То се върна с хапчета. Амат спа цяла нощ, а когато се събуди,
китката го болеше по-малко.

* * *
Момчетата във влака се състезават, показват си разни неща на
телефоните и пускат вътрешни шеги. За тях всичко е надпревара, Мая
го знае, защото целият Бьорнстад е пълен с мъже, които са били
същите като тийнейджъри и донякъде все още са. Просто като
възрастни се състезават кой има най-голямата къща, най-новата кола,
най-скъпата ловна и риболовна екипировка или чий син е най-добър в
хокейния отбор. Ана казваше, че всички хокеисти всъщност играят за
бащите си, за да оправдаят очакванията им или да им докажат, че
грешат, за да ги накарат да се гордеят или за да ги дразнят. Тя може би
ги разбираше, защото вкъщи имаше всички тези различни бащи в
лицето на един и същи човек.
Мая гледа петнайсетгодишните и се удивява колко по-голяма се
чувства от тях, колко много живот е изтекъл. По самоуверените им
усмивки вижда, че треньорът им вече ги е научил колко са ценни, но се
чуди дали знаят, че това важи само докато печелят, дали вече са
разбрали, че са стока, която само за миг може да бъде изхвърлена на
боклука от агенти и големи клубове, ако се контузят или играят слабо
или просто изпъкват малко от групата. Ако са различни. Ако не са
машини.
Чуди се дали все още обичат играта така, както когато са били деца и
са играли на езерото или в дворовете си. Дали все още се блъскат в
плексигласа от щастие, когато вкарат гол. Ана можеше да ги имитира
толкова добре. Все разправяше, че всички хокеисти изглеждат по един
и същи начин, когато са в леглото и когато вкарат гол. Щом с Мая
останеха сами в съблекалнята след час по физическо в училище, тя се
притискаше до стената на душа и мънкаше разпалено с размазано
лице: „Виж ме! Искам потвърждение! Кажи ми, че съм истински мъж,
тате!“. Мая си спомня колко много се смееше, тогава още бяха деца,
още нищо не беше мъртвешки сериозно.
Петнайсетгодишните във влака се смеят и тя се чуди какви шеги си
разправят. Какви снимки си показват. Дали наричат момичетата с
имената им, или ползват други думи. Чуди се дали най-добрите от
тези момчета имат смелостта да възразят, когато най-лошите
преминат границата. Защото в групичката вижда и Бени, и Бобо, и
Амат и се чуди дали сред тях има и Кевин. И ако има, тя се надява, че
момчетата знаят кой е, защото, когато никой друг не вижда разлика
между тях, става още по-важно те самите да виждат разлика помежду
си.
Мая поглежда през прозореца и осъзнава, че се ориентира.
Младежите на юг биха видели само гора, но тя знае точно колко близо
е до дома. Затваря очи и с всеки изминал километър вижда все по-ясно
всичко, което не може да забрави: подробности от стаята му.
Подредбата на мебелите. Всеки звук. Всички дихания. Изнасилването
никога не приключва, не и за нея. Чуди се дали за него е същото с
пушката и пътеката за бягане. Дали, щом затвори очи, си спомня какво
беше чувството, когато се напика, дали още чувства допира на
студения метал, когато тя притисна оръжието в челото му. Дали звукът
от натискането на спусъка отеква в главата му. Чуди се дали той все
още се страхува толкова, че трябва да спи със светната лампа.
Надява се, че е така. По дяволите, как се надява.

30
Пеперуди

Г олямата сестра на Матео си беше татуирала пеперуда на рамото –

тайно, разбира се, родителите ѝ щяха да полудеят, ако научеха.
Избра тази татуировка, след като прочете, че размахвайки крилете си,
една пеперуда може да предизвика буря в другия край на земята.
Чувстваше се толкова безсилна, че това беше най-могъщото същество,
с което можеше да се асоциира: едно насекомо.
Татуировката се вижда на една снимка, която Матео е скрил зад
друга снимка на стената, така че родителите му да не я видят, ако
влязат в стаята му. Те сигурно биха намразили татуировката дори
повече от наркотиците и алкохола, оскверняването на тялото е дело на
дявола. Толкова много неща на тази земя бяха дело на дявола, че
веднъж, когато наистина искаше да нарани майка си, сестра му я
попита: „В такъв случай БОГ върши ли изобщо някаква работа?“.
Единствената причина да не е още по-злобна в такива моменти, беше,
че когато майка им се разстройваше, Матео също се разстройваше, а
сестра му никога не би го наранила. Това беше единственото му
оръжие, защитаваше всички членове на семейството едни от други,
ползвайки собственото си сърце като щит. Така че когато сестра му се
махна от Бьорнстад, постъпи хитро, каза на техните, че отива в една
църква, дори се беше свързала с паството и си беше намерила къде да
живее. Там и преди бяха приемали „деца с проблеми“. Родителите им
си помислиха, че тя най-накрая е открила истината, мама даже се
разплака от щастие. Когото от църквата се обадиха и казаха, че дъщеря
им така и не се е появила, тя вече беше напуснала страната. Оттогава
минаха две години и половина.
Преди няколко дни, когато дойде следващото обаждане, посред
нощ, и един полицай произнесе името ѝ на развален английски,
родителите им сякаш дори не можаха да се разплачат, защото я бяха
оплаквали толкова много предварително. „Дяволът я взе“, беше
единственото, което прошепна мама, а на Матео сърце не му даваше да
я нарани, като попита: „А защо тогава Бог не я спаси? Не си ли
струваше да се бори за нея?“.
Сега родителите му се прибират с праха ѝ, а Матео се взира в черния
компютърен екран. Къде ще се родиш и какъв ще станеш, е въпрос на
безмилостна лотария. Чуди се какво точно е разделило него и сестра
му от щастието, дали изобщо могат да се измерят всички „само ако“ и
„само ако не“, защото в крайна сметка всичко в живота се свежда до
това.
Само ако Бьорнстад и Хед не бяха такива дупки. Само ако хората не
бяха толкова противни. Само ако полицията се беше вслушала в
показанията на сестрата на Матео. Само ако родителите им бяха
повярвали в думите на дъщеря си толкова, колкото вярваха и в
Божието слово. Само ако Матео и сестра му се бяха родили някъде
другаде, където щяха да имат някаква стойност. Ако бяха на мястото на
семейство Андершон. Ако Матео беше Лео, а сестра му беше Мая. Ако
майка им беше адвокат, а баща им спортен директор на хокеен клуб.
Тогава някой щеше да се бори и за нея.

31
Съдомиялни

Е дин пролетен ден по време на тренировка на трибуната ненадейно

се появи мъж на петдесетина години. Беше нисък, с наднормено
тегло, оредяла коса и тежък златен синджир върху дебел пуловер с
поло яка под тънко кожено яке. „Кой е таксиджията?“, пошегуваха се
няколко от новопристигналите в отбора хокеисти, но бързо млъкнаха,
щом никой от тукашните играчи не се засмя. Мъжът на трибуната
следеше Амат с поглед по време на цялата тренировка. След това не
каза нищо на никого, но се върна за следващата тренировка. И за
следващата, и по-следващата. Накрая новите играчи отново попитаха:
„Сериозно? Кой е този?“. Амат се престори, че не знае, повечето от
останалите – също. Но един от играчите, който беше израснал във
Възвишението и съответно беше убеден в безсмъртието си, изсумтя:
„Това е Лев! Един от планинците от Хед! Не ги ли знаете тия
скитници?“. Не беше толкова отворен на леда, помисли си Амат, но
мъжете като него винаги са се чувствали на сигурно в съблекалнята.
Разбира се, Амат също беше чувал слуховете за Лев, всички ги бяха
чували, но майка му отрано го беше научила да не се подиграва на
случайни хора, защото можеше да се окаже, че не са случайни.
Съотборникът му обаче разказа доволно, че „планинците“ се
наричали така, защото преди няколко години бяха завзели старото
автомобилно гробище в полите на планината до Хед. Никой не знаеше
откъде точно са се взели, първо бяха само Лев и още двама-трима, но
сега се говореше, че в караваните в гробището живеят повече от
двайсет души. Някои казваха, че продават крадени автомобили, други
казваха, че продават наркотици, трети, че правят много по-лоши неща.
Настроението постепенно ставаше по-шеговито, защото в
съблекалнята мускулите – и най-вече езиците – се отпускат. Така че
един от новите играчи отново пусна майтапа за таксиджията и този
път се засмяха доста хора. Окуражен от това, първият съотборник се
измайтапи, че когато планинците се заселили в гробището за
автомобили, настанала суматоха, защото не можели да измислят как
да вкарат камилите под капаците на колите. Този път смехът беше по-
малко, но той вече беше набрал и продължи: „Сега автомобилното
гробище е най-голямата семейна фирма в околността, щото нали
всички маймуни са рода?“. Изведнъж всички млъкнаха и хвърлиха
разтревожени погледи към Амат, сякаш очакваха той да побеснее.
Съотборникът му почервеня като домат, което говореше достатъчно
красноречиво за шегите, които пускаше, когато Амат не е наоколо, но
най-показателно от всичко беше мълчанието на останалите. Така че
Амат просто се престори, че не е чул, събра си нещата и се прибра,
втълпявайки си, че си има и по-важни проблеми от тия глупости.
Лев се върна за следващата тренировка и за по-следващата, не
говореше с никого и наблюдаваше един-единствен играч. Вече никой
не се шегуваше по негов адрес, поне не и пред Амат, но в залата се
натрупваше неизречено безпокойство. Старчетата, които гледаха всяка
тренировка, се преместиха по-встрани, а играчите все по-често
хвърляха погледи към трибуната. Никой не казваше нищо на Амат,
чакаха той самият да каже нещо, все едно трябваше да се извинява на
целия отбор за това какви хора привлича в залата. Много го биваше да
моли за извинение, но по някаква причина този път се въздържа.
Може би му беше писнало от шегите или може би просто му беше
писнало да се чувства отговорен за всичко.
Това продължи близо две седмици, докато една вечер Амат не се
видя с момичето от Низината, за да си вземе хапчетата, но то поклати
глава. „Сори. Вече не мога да ти продавам.“ Амат възкликна учудено:
„И кой го казва?“. То отвърна кратичко: „Лев“. Амат го попита: „От него
ли ги купуваш?“. Щом то поклати глава, той се сопна: „Тогава какво
общо има с теб?“. То просто сви рамене: „Има ли значение? Да не
мислиш, че ми се мре? Ако Лев каже не, значи не. Не смятам да се
карам с планинците. Говори ти с него, като искаш“.
Така че на следващия ден, за ужас на съотборниците си, след
тренировката Амат се качи на трибуната, вторачи се в Лев и изкрещя:
И ТИ ЛИ СЕ ИМАШ ЗА БАЩА МИ КАТО ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ В ТОЯ
ГРАД, А?
Лев, облегнат назад на седалката си, погледна Амат право в очите,
поклати спокойно глава, намести златната си верига и остави момчето
да стърчи там достатъчно дълго, че да чуе собствения си пулс в ушите
си.
„Не съм ничий баща – каза след това. – Ти нямаш нужда от баща.
Сам си си достатъчен, да? Нямаш нужда от баща.“ Амат дълго мълча,
после попита значително по-предпазливо: „Тогава какво правиш тук?“.
Лев отговори: „Искам да ти помогна, да?“. От изказа му не ставаше
ясно дали това е въпрос, или не, така че Амат измърмори: „Всички
останали тук искат същото...“. Лев се усмихна до ушите: „Аз на всички
останали тук ли ти приличам?“. Каза го на езика на майката на Амат,
въпреки че съвсем не изглеждаше като да идва от същата страна като
нея. „Откъде си?“, попита Амат на майчиния език, засрамен от това
колко зле произнасяше думите, тъй като ги упражняваше единствено с
нея. „Не съм отникъде, говоря много езици, понякога и ти се чувстваш
така, да? Все едно си отникъде?“, усмихна се Лев.
Отношенията им започнаха колебливо. Лев предложи на Амат да го
закара след тренировката, а Амат дълго се колеба, но накрая прие,
може би най-вече от любопитство. „Не трябва да вземаш боклуците,
които купуваш в Низината. Ако те боли, ще ти уредя истински
лекарства, да?“, каза Лев сериозно. Амат кимна. Лев го погледна в
очите и попита: „Значи те боли?“. Амат отново кимна. За пръв път го
признаваше пред някого. Лев не каза нищо повече и вместо това
започна да задава други въпроси, само че не за хокей като всички
останали, ами за Амат и майка му и как е да живее в Бьорнстад.
Първоначално Амат отговаряше с по няколко думи, но скоро се впусна
в дълги монолози. Разказа за омразата между Хед и Бьорнстад, а Лев
отвърна, че тази омраза била само за хората с пари. „Разликата
помежду ви не е разликата между Хед и Бьорнстад. Разликата е
единствено между богати и бедни, приятелю. Аз живея в Хед, да? Но
ти не приличаш ли повече на мен, отколкото на мъжете от
Възвишението? Защото в техните очи сме еднакви, аз и ти. Ние сме
бедни. Ние сме техни роби. Тези мъже изискват да си благодарен,
Амат, да? Но благодарен за какво? Мислиш ли, че на богатите щеше да
им пука за теб, ако не беше добър хокеист? Те не са като нас, Амат. Ние
никога няма да бъдем част от техния град.“
За пръв път от много време Амат почувства, че го разбират.

* * *
– Внимавай с дървото – възкликва Петер и сочи едно дърво, което
блокира половината платно.
Навсякъде са, като гигантска игра на микадо, Теему забавя и на
няколко пъти почти влиза в канавката. Телефонът отново вибрира в
джоба му.
– Дръж кормилото – казва Теему и пуска волана, така че Петер е
принуден да се хвърли към него.
Теему отговаря на есемеса, докато Петер опитва да маневрира между
отломките.
– Ама ти... не може да... ТЕЕМУ! – извиква Петер и Теему натиска
спирачките в последния момент, преди да се блъснат право в нещо,
което прилича на половин ограда, закачена за побягнало дървено
джакузи пред нечий двор.
Колата спира, но Теему продължава да пише.
– Много са се разприказвали „хората“ днеска – измърморва Петер.
 – Променили са програмата на мачовете. Знаеш ли срещу кого ще
играем в първи кръг? Хед! – изръмжава Теему.
– Ой – казва Петер поради липса на по-подходяща дума.
– Носят се адски много слухове, трябва да... – продължава Теему, но
изглежда, веднага размисля.
– Слухове за какво? – пита Петер, въпреки че в действителност не
иска да знае.
Теему го поглежда и като че преценява какво може и какво не може
да му каже, след което въздъхва и пояснява:
– Сутринта се е провела среща между общината и твоето другарче.
Фрак. Бурята е разрушила залата на Хед и всичките им отбори ще
могат да тренират тук.
Петер дълго мълчи. Прозорците са вдигнати, но въпреки това му се
струва, че усеща как вятърът духа откъм езерото, покрай залата с
разветите, вдигнати наполовина знамена и през твърде тънките му
дрехи.
– Сигурен съм, че е само временно, Теему, ти и твоите момчетата не
трябва...
– Общината ще използва това, за да опита да слее клубовете, знаеш
го! – прекъсва го Теему.
Петер кима, колебае се, зъзне тихо.
– И преди са опитвали да слеят клубовете, Теему. Лично съм
присъствал на такива събрания. Никога няма да...
– Този път е различно.
– Как така?
Теему свъсва вежди.
– Защото този път „Бьорнстад“ са богатите. Сега хора като Фрак имат
какво да спечелят от сливането.
Петер съжалява в секундата, в която изрича непоносимо глупавия
отговор:
– А толкова ли ще е лошо? Всички ресурси на общината в един и
същи клуб, това може би...
Теему не отговаря агресивно, което по някакъв начин кара думите
му да звучат още по-страшно:
– Този клуб не принадлежи на Фрак, принадлежи на нас. Ако искат
да слеят клуба ни с онези червени копелета, това ще стане само през
трупа ми.
 Петер кимва надолу към скута си, не казва нищо, защото знае, че
това не е истина. Ще се случи през труповете на други хора, озовали се
на пътя му. Това има предвид Теему с „принадлежи на нас“, защото или
си с „нас“, или не си, и Петер от личен опит знае, и то твърде добре, че
най-опасното място в тази гора е по средата между мъжете и властта.
Мълчат, докато не стигат до къщата на Петер. Той благодари, Теему
просто кимва, а Петер казва, без да го погледне в очите:
– Теему, знам, че казаното от моята уста не значи нищо за теб, но
между момчетата ти и момчетата от Хед има мир от доста време, не е
ли така? Момчетата ти те следват каквото и да направиш, така че
можеш да избереш да... ами... сега можеш да послужиш на града като
инструмент или като оръжие. Между едното и другото има огромна
разлика.
Теему се усмихва толкова широко, че оголва всичките си зъби.
– Наистина звучиш като нея.
– Благодаря – казва Петер тихо.
– Но грешиш. Никога не е имало мир. Само примирие – добавя
Теему почти със съжаление.
– Каква е разликата?
– Примирието е временно.
Той протяга ръка, Петер я стиска. После Теему казва нещо много
необичайно за него:
– Благодаря.
– За нищо – измънква Петер.
– Сериозно. Благодаря за всичко днес – казва Теему, загледан във
волана.
Когато младият мъж потегля по пътя си, Петер остава на двора,
срамувайки се от това колко доволен се чувства. Когато с Мира се
преместиха тук от Канада преди толкова много години, той я увери, че
с времето отношенията в този град ще ѝ се сторят не толкова сложни.
Но стана обратното. Сега всичко е по-оплетено, всички са по-свързани
– дотолкова, че човек едва успява да помръдне.

* * *
Една вечер, когато Лев го откара до тях, мъжът попита Амат какво
смята да си купи, когато стане професионалист. „Мерцедес и къща за
мама“, каза момчето. Лев се усмихна. „Тя това ли иска?“ Амат се засмя и
поклати глава. „Не, иска само съдомиялна.“ Лев също се разсмя, и то
така, че коремът му се разтресе. „Обещавам ти: ще ти помогна да
подпишеш с клуб от НХЛ и тогава ще можеш да ѝ наемеш
прислужничка. Никога повече няма да ѝ се налага да мие чинии, да?“
Той подаде на Амат малка опаковка лекарства с рецепта срещу болката
в китката. Амат се поколеба, после му даде мобилния си телефон. След
това всеки път, когато звънеше някой агент, вдигаше Лев.
Следващия път, когато седяха в колата, мъжът заобяснява: „Казват:
хокеят е контактен спорт, да? Казват: това е заради агресията на леда?
Но не, не, спортът е агресивен извън леда! Контакт? Целият спорт е
контакти! Колко играчи от НХЛ изглеждат като теб, Амат? Почти
николко! Защо? Защото никой треньор не изглежда като теб. Никой
агент не изглежда като теб. Защото богатите мъже дават работа само
едни на други. Подкрепят се, да? Затова печелят. Така държат такива
като нас настрани от властта и парите“. Амат кимаше, а Лев
продължаваше да идва на всяка тренировка и всеки път след това
двамата водеха една и съща дискусия по пътя към Низината. Дните
станаха по-дълги, дневната светлина по-щедра, лятото идваше. Една
нощ Амат видя от балкона си как група хора палят свещи на хълма.
На следващия ден научи, че братът на момичето, от което беше
купувал, наскоро освободен от ареста, бил в друг град, участвал в
свада и го наръгали. Беше в спешното. На следващия ден „Бьорнстад“
имаше гостуване и в дъното на автобуса съотборниците на Амат, които
никога не бяха стъпвали в Низината, обсъждаха станалото: „Сделка с
наркотици“, каза един. „Откъде знаеш?“, попита друг. „Да не мислиш,
че по случайност са го намушкали? Така де, сещаш се къде живее,
знаеш как е там...“ Амат не каза нищо, но чу всичко.
За сметка на това Бобо, най-добрият приятел на Амат в отбора и
понастоящем помощник-треньор на Сакел, седеше най-отпред и не чу
нищо. Не беше той виновен, вече не знаеше какво се говори в
съблекалнята, беше твърде зает с работата си. С Амат общуваха все по-
малко извън леда, Амат не знаеше дали вината е негова, или на Бобо,
просто имаше чувството, че вече нямат нищо общо. Но точно преди
мача Бобо попита Амат дали е окей, и Амат може би трябваше да му
каже истината, но вместо това каза: „Да. Спокойно“. Бобо се усмихна:
„Добре... просто изглеждаш ядосан. Кажи ми, ако има нещо. Ти си
суперзвездата, днес разчитаме на теб!“. Каза го добронамерено. Но
въпреки това на Амат му кипна.
До края на мача оставаше една минута, резултатът беше равен, а
„Бьорнстад“ имаше була в зоната за нападение. Сакел поиска таймаут и
привика играчите. Всички очакваха тактически разбор от треньора, но
тя просто погледна Амат и каза: „Какво мислиш?“.
Той трябваше да се досети, че тя го тества, но беше твърде изморен,
твърде ядосан. Затова каза: „Какво мисля? За тактиката? Тактиката е да
ми дадете шайбата и да не ми се пречкате!“.
Той им обърна гръб, преди някой да успее да отговори. Дадоха му
шайбата, той вкара гол, но никой не отпразнува с него. Дори Бобо.
След мача Сакел събра отбора, но Амат го нямаше, беше се качил на
трибуната право при Лев и се прибра с него вместо с автобуса на
отбора. Ето как спечели мача и изгуби съблекалнята.

* * *
Влакът най-накрая спира, Мая се изправя и помага на стария мъж да
свали куфара си. Той прибира отчетите си в чантата, слага си кафявата
шапка, взема чадъра си и се покланя леко. Тя се засмива и също се
покланя. Разделят се на перона и тя повече не мисли за него, докато
той мисли все повече за нея.
Една жена малко над трийсет стои встрани с дебело яке и шапка,
смъкната ниско над челото, както по това време на годината правят
само новодошлите. Изчакват, докато Мая се отдалечи, преди да се
прегърнат.
– Здрасти, татко – казва жената.
– Главната редакторка, здравей – засмива се той и се покланя.
Но тя чува гордостта зад ироничната му интонация. Като дете все
казваше, че иска да стане журналист като него, а той избоботваше, че
не се е бъхтил цял живот, за да си избере дъщеря му такава
нецивилизована професия! Но дълбоко в себе си, разбира се, той се
радва, че тя избра неговия път, а не този на майка си.
– Как мина пътуването? – пита тя.
– Защо си се разтревожила толкова?
Беше му липсвала познатата бръчка на челото ѝ.
– Знаеш защо, татко! Говори ли с момичето? Мая?
– През целия път – казва той доволно.
Дъщерята въздъхва дълбоко, от две минути са в една и съща
провинция и той вече ѝ докарва мигрена.
– И не си ѝ казал, че си журналист? Не си казал по каква работа си
тук?
– Това би обезсмислило цялата идея – изсумтява той.
– Не е етично, татко, ще подкопаеш целия матер...
Той махва с чадъра и тръгва покрай перона.
– Етично? Глупости! Тя е дъщерята на Петер Андершон. Знаеш ли
какво ми каза? „Татко е човек, който винаги спазва правилата.“ ТОВА е
перфектният цитат, с който да започнем цялата поредица материали!
Какво съм те учил, колко мисли могат да си мислят хората
едновременно?
– Стига, татко... – изпуфтява тя, но и се засмива леко.
– Колко?
– Една. Хората могат да имат само по една мисъл в главата, татко.
Той кимва толкова утвърдително, че кафявата шапка едва не пада от
главата му. Тя избухва в смях, защото това е толкова типично за него,
винаги някоя малка, идиотска подробност го отличава от тълпата.
Когато беше малка, той винаги носеше папийонка, докато всички
останали бяха с вратовръзки, винаги носеше джобен часовник вместо
ръчен, вечно бе срещу течението по някакъв начин. Той вперва очи в
нея:
– Точно така. И единствената причина на „Бьорнстад Хокей“ толкова
дълго да им се е разминавало за финансовите престъпления, е, че хора
като Петер са отвъд всякакви подозрения. Особено след случилото се с
дъщеря му! Хората могат да си мислят само една мисъл и в момента
„Бьорнстад Хокей“ е от страната на добрите, хубавите и честните. Това
е клубът на семейство Андершон, това е клубът, в който имаше
открито хомосексуален играч, това е клубът, в който най-голямата
звезда идва от най-бедния квартал и е бил забелязан само защото
майка му чисти залата. ЧЕЛА ли си брошурата, която ми прати? „Не е
просто лесно да се спонсорира „Бьорнстад Хокей“, така е редно!“ –
някога чувала ли си нещо по-самодоволно от това?
Дъщерята диша дълбоко и търпеливо.
– Татко, слушай: благодарна съм, че дойде. Наистина. И аз искам
същото като теб, но трябва да го направим... нали разбираш... по
правилата. Имам източник в общината, който казва, че политиците
действително възнамеряват да опитат да слеят „Бьорнстад“ с „Хед
Хокей“ и тогава може би ще им се открие възможност да започнат ново
счетоводство и да заровят всички следи от присвояванията и
корупцията, но трябва да го направя, както е редно, татко. Не искам да
бъде... лично.
Той разперва ръце и коремът му подскача под карираната риза. Поне
десет килограма по-тежък е от последния път, когато го видя. Брадата
му е по-сива, цигарената кашлица по-лоша.
– И как така не е лично? „Бьорнстад Хокей“ използват целия си
политически коректен имидж като щит срещу проверки. Дори
собствените ти репортери не смеят да ги пипнат!
Погледът ѝ почернява, след толкова години той все още се
изненадва колко бързо може да настъпи промяната.
– Те са добри журналисти, татко. Но ти не живееш тук. Не знаеш как
е. Няма да пострада само хокейният клуб, а цялата местна икономика.
Препитанието на хората.
Той навежда глава с неочаквана хрисимост и кима.
– Добре, добре, права си, извинявай.
– Просто трябва да внимаваш малко. Преди да започнем атаката
срещу Петер Андершон, трябва да разбереш... говоря сериозно... че тук
той не е кой да е. Има влиятелни приятели. И... агресивни приятели.
Бащата махва с чадъра.
– Няма смисъл да съм тук, ако ще се държа като страхливец, нали?
Ако ще разкриваме скандал, ни трябва добра история! А знаеш ли кой
представлява добра история? Петер Андершон!
– Ммм, ето какво ми липсваше, лекциите... – засмива се тя.
Той я прекъсва ядосано:
– Стига си се лигавила, не ми се обади, защото съм ти баща, обади
ми се, защото наистина искаш да съсипеш живота на тези мръсници, а
в това няма по-добър от мен!
Той изглежда толкова доволен от последното, че забравя да се
подпре на чадъра си и едва не тупва по гъз. Тя го улавя. Усеща
възрастта му. Прошепва:
– Имаше нужда от това, а? От враг?
Той почесва брада.
– Толкова ли си личи?
Едно време беше звездата във вестника, следеше знаменитости и
политици, богатите и могъщите се страхуваха да не се зарови в делата
им. Но оттогава мина време, вестникът вече дава тежките задачи на
по-млади таланти, той е повече талисман, отколкото журналист.
Копнее за битка, една-единствена, последна.
– Ще бъде адски трудно, татко.
– Така разбираме, че си струва, миличка.
Мрази да я нарича така, но ѝ липсва.

32
Омраза

Д жони спазва обещанието си и се прибира за вечеря, Хана и децата

трябва просто да се престорят, че десет и половина вечерта е
нормално време за ядене. Той, изглежда, се срамува и го оставят да му
се размине, защото виждат също така колко здраво е работил в гората
и колко е изморен. Пътят между градовете все още е миш-маш от
дървета и отломки, но най-накрая е разчистен дотолкова, че
болничният персонал от Бьорнстад да може да отиде на работа в Хед.
Хана се изправя на пръсти в кухнята и целува мъжа си по врата.
– Взе ли колата? – пита тя и бузите му веднага губят цвета си.
– Аз... мамка му... утре! Ще помоля един от колегите да ме метне утре
сутринта и ще се върна, за да закарам децата на тренировка!
Тя дори не може да му се скара.
– Добре, добре, ще говорим утре. Само да просна прането и ще се
заема с храната... – казва тя, докато клепачите ѝ танцуват.
Но Тес, най-голямото дете и суперкаката, пристъпва напред,
прегръща майка си и казва:
– Стига, мамо. Отиди да си вземеш топла вана. Аз ще оправя
прането, а татко ще приготви вечеря.
Тес вече е разтребила, докато майка ѝ помагаше на брат ѝ с
домашните. Понякога Хана се разплаква от угризения на съвестта
заради отговорността, която оставя седемнайсетгодишната ѝ дъщеря
да поема. На момичето се пада да страда, защото е толкова подредено
– ако човек може да се справи с много задачи, получава още повече,
това е проклятието на добрата ѝ дъщеря.
– Благодаря, скъпа, но аз... – опитва Хана.
– Предложението изтича след пет, четири, три, дв... – прекъсва я
Тес, а майка ѝ се засмива и я целува по главата.
– Добре, добре, добре, благодаря! Ще си взема бърз душ!
Джони застава пред печката и пържи шницели, любимото ядене на
момчетата. Тюре, на седем, прелива от щастие, че още не си е легнал
толкова късно вечерта. Тес слага масата и сяда откъм късата страна не
защото е важно за нея да седи там, а защото, ако предостави на Тобиас
и Тед възможността да си оспорват това място, ще се избият. Тобиас
може да е на петнайсет, а Тед само на тринайсет, но Тед е голям и
силен почти колкото него. Вече е по-добър и на хокей, макар че всички
в семейството се преструват, че не е така, за да не наранят Тобиас. Това
не се дължи на гени или талант, просто Тобиас не е фанатик, ами има
и други интереси: момичета, купони и видеоигри. Единственото, за
което Тед мисли, абсолютно единственото, е хокей. Когато не е на
тренировка с отбора, разбива стените на мазето с шайби или пък
прекарва часове наред на хокейната площадка в двора. Понякога на
Тобиас дори не му се ходи на тренировка, докато Тед може да бъде
изкаран от залата само насила. Замръзне ли езерото, той още на
сутринта отива там да гребе сняг, за да може да играе с приятелите си
преди училище.
– Пътят разчистен ли е, татко? Ще можем ли да тренираме утре? –
пита той развълнувано.
– Да, ще може – кимва таткото изморено, но гордо.
Тобиас, разбира се, се оплаква:
– Наистина ли трябва да тренираме в скапаната зала на „Бьорнстад“?
Тес веднага отговаря:
– Ти тъп ли си? Видя ли на какво прилича нашата зала? Целият
покрив се е срутил!
Джони я поглежда с благодарност, дъщеря им все по-често поема
ролята на порицаващ родител вместо него.
– Не наричай брат си „тъп“ – прошепва той.
– Извинявай. Тобе, ти си страшно далновиден! – виква момичето.
– Какво е това? – пита Тобиас подозрително.
Таткото спира да се смее едва когато Тюре внезапно се провиква от
стола си:
– Ше ходим в залата на „Бьорнстад“, защото нашата е ШИТ!
Тес му изшътква, а Тюре я поглежда учудено и настоява, че „тате каза
така“. Джони разтърква отдръпващата се линия на косата си с
върховете на пръстите си.
– Аз... нямах това предвид, момчето ми. Просто бях малко ядосан,
като говорих по телефона сутринта.
Това е меко казано, мислят си децата, но Тед надава глас малко
неочаквано:
– Залата ни всъщност си е шит. Тази на „Бьорнстад“ е сто пъти по-
хубава. Знаеш ли, че там имат предучилищна школа? Представяш ли
си колко повече време прекарват на леда от нас?
Джони излива цялото си недоволство в тигана, така обръща
шницелите, че мазнината пръсва и опарва ръцете му, а той дори не
реагира. Това е единственото, което има значение в света на Тед:
времето, прекарано на леда. Всяка година неговият отбор все по-
трудно се добира до пързалката, трябва да се бори с другите отбори, с
фигуристите и с времето за развлечение всеки уикенд, когато
общината ги принуждава да отварят залата за обществено ползване.
Как ще бъде занапред?
– Някой трябва да взриви целия скапан Бьорнстад – измърморва
Тобиас в отговор.
Той е две години по-голям от Тед, така че е достатъчно голям да се
засича с момчета от Бьорнстад по купони. Достатъчно голям и доста
често да се сбива с тях.
– ТОБЕ! – крясва Тес толкова силно, че баща им се подхлъзва.
– Какво? Всички в Бьорнстад ни мразят. И ние ги мразим. Не лъжи.
– Стига, Тобе, никого не мразим – казва Джони с половин уста.
– Ти сам си го казвал, татко!
– Само когато... само в хокея... когато играят хокейните отбори,
тогава се казва, че... – пробва се бащата.
– Ние ИГРАЕМ в хокейния отбор, татко!
Джони няма какво да отвърне. Хлапакът си е прав.
– Мислиш ли, че утре ще можем да гледаме тренировката на мъжкия
отбор? – прекъсва ги внезапно Тед с надежда.
– Не знам дали мъжкият отбор на „Хед“ ще... – разбира го погрешно
Джони.
– Той има предвид мъжкия отбор на „Бьорнстад“. Иска да види Амат
– пояснява Тес предпазливо.
– Амат? Той играе в грешния клуб! – изплюва Джони инстинктивно.
– Ще играе в НХЛ!!! – отбелязва Тед с цялата увереност, на която
само едно тринайсетгодишно дете е способно.
Джони трябваше да си замълчи, иска му се Хана да не беше в банята,
за да можеше да го удари, преди той да изсумти каквото си мисли:
– Амат? В НХЛ? Дори не го драфтнаха! Леле, как само се бяха
раздрънкали в Бьорнстад пролетта, все едно беше очевадно, че Амат
ще стане най-добрият играч на света! И какво стана? Нищо! Прибра се
и сега очевидно е „контузен“. Може би е малко надценен като целия
„Бьорнстад“?
Мрази се още докато думите излизат от устата му. Хана казва, че
понякога хокеят вади на показ най-лошите му страни, но това не е
вярно. Само „Бьорнстад Хокей“ вади на показ най-лошите му страни.
Тобиас се засмива високо и подигравателно.
– Амат за нищо не става!
– Той ще играе в НХЛ! По-добър е от всички в „Хед“! – измърморва
предизвикателно Тед в отговор.
– Май искаш да спиш с него – ухилва се Тобиас и на секундата
настава бой, който бързо се прехвърля върху масата.
Тес крещи, а Тюре ги подстрекава.
Джони оставя тигана и се втурва натам, за да грабне някого, когото и
да е, и да го издърпа от хаоса. Хана ги чува чак от банята на горния
етаж и си мисли, че да, ама моля ти се, съвсем логично е Джони да
казва, че тя е „емоционалният човек“ в семейството. Наистина.
Долу в кухнята таткото изревава:
– СТИГА СТЕ СЕ БИЛИ! Готвя храна, по дяволи... ТОБЕ!!! Спри вече
и помоли брат си за извинение! Тед изобщо не иска да спи с Амат! Той
да не е някакъв...
Джони се спира и прочиства гърло, щом долавя обвинителния
поглед на дъщеря си. После се поправя малко объркано:
– ...или, искам да кажа, че АКО искаше, в това не би имало нищо
лошо. Само че... той не иска. Нали?
Поглежда дъщеря си, за да разбере добре ли се е изразил. Тя върти
очи. В днешно време не е лесно да се изкаже човек, мисли си бащата.
Затова си поема дълбоко дъх и вместо това казва:
– Ако пак се сбиете, ти забранявам да играеш видеоигри, Тобе. А ти
няма да ходиш на тренировка утре, Тед!
Само това работи, те веднага се успокояват, особено Тед. Тес отново
върти очи. Джони обмисля да пусне шега, за да разсмее Тюре, тъй като
той е единственият човек в семейството, който още се смее на шегите
му, но не успява, защото телефонът на Тес вибрира. Тя получава
съобщение, после още едно. Скоро и телефонът на Тобиас започва да
вибрира. Накрая и този на Тед. Джони се навежда над рамото на Тес,
докато тя отваря снимката, която всички в училище са почнали да си
разпращат. Някой е отишъл в гората, до табелата в началото на
Бьорнстад, съвсем до границата с Хед, и я покрил със зелени шалчета.
А отдолу е окачил голямо парче ламарина, на което е изписано със
спрей: НАШАТА ЗАЛА Е НАША!!! ВЪРВЕТЕ СИ В ХЕД, КУРВИ!!!
Утре сутринта всички детски отбори от Хед ще минат по този път,
най-малките играчи са на възрастта на Тюре, и ето как ще бъдат
посрещнати. Тес изтрива снимката. Джони не обелва и дума, но си
мисли, че на драго сърце би звъннал на журналистите от местния
вестник, които в последно време изписаха толкова хвалби за добрия
„Бьорнстад Хокей“ и за добрата им „работа, основана на ценности“, и
да ги пита това ли са имали предвид. Сервира мрачно яденето и сяда.
Хранят се мълчаливо, а Тес с многозначителни жестове опитва да
накара Тобиас да остави телефона си, което той прави, но не и без да
изръмжи:
– Сега вярвате ли ми? Не ви ли казах? Те ни мразят!
Този път никой не му противоречи.

33
Завръщащи се

„Т олкова е лесно да заблудиш хората. Те с радост биха повярвали

на толкова много глупости, че ако се напънеш достатъчно,
можеш да ги убедиш едва ли не във всичко.“
Адри Ович каза това на малкия си брат преди сума години, след
като баща им взе пушката и отиде в гората, а няколко по-големи
хлапета от улицата, където израснаха, почнаха да пускат слухове защо
го е направил. Бяха кой от кой по-идиотски, разбира се, от това, че
Алан Ович дължал пари на мафията, до това, че всъщност бил убит,
защото бил военен престъпник, който се криел тук, но най-накрая
враговете му го открили. „Хората пет пари не струват. Не ги слушай.
Удряй ги, ако искаш, но не ги слушай“, каза Адри на брат си, а той
последва съвета ѝ и стана страшно добър и в двете.
Но ако питаш Адри, хората продължават да не струват пет пари и
това е причината тя да предпочита животните. Това е и причината да
живее навътре в гората, а не в града, което най-често е благословия, но
не и в дните след буря. Сестрите ѝ Габи и Катя ѝ помагат, но въпреки
това далеч не са се справили с разрухата. Поправиха оградата около
кучкарника и разчистиха двора, но обора, който Адри е превърнала в
спортна зала за бойни изкуства, е пострадал сериозно и ще са нужни
дълги часове тежък труд, за да бъде ремонтиран. Електричеството тук
все още ту идва, ту спира, а много от пътищата са напълно
непроходими. Но Адри не се оплаква и не забравя, че въпреки всичко
се е отървала с малко в сравнение с доста други. Ловците, които
купуват кучетата си от нея, а в днешно време това ще рече почти
всички ловци в Бьорнстад и Хед, познават всяко едно дърво тук и
винаги ѝ казват кои трябва да отреже. Това спаси и къщата, и нея, и
кучетата.
Сега ги чува да лаят. Те, разбира се, лаят по цял ден, но в случая тя
спира на място и изправя гръб, разбира какво се случва много преди
да го е видяла. Посветиш ли живота си на кучетата, започваш да
долавяш всички нюанси в лая им. Адри винаги знае дали лаят е
отправен към животно, или човек и дали кучетата лаят, за да маркират
територията си, за да я защитят, или защото са изплашени. Най-често
по-младите имат нужда да се утвърдят, но сега лаят само най-старите,
тези, които така и не е продала и които са със семейството още от
кутрета. Лаят, защото са щастливи.
„Толкова е лесно да заблудиш хората“, мисли си Адри и се затичва.
Бени се задава по черния път, яхнал колело, тя знае, че е той, още
преди да е видяла силуета му, разпознава го по прекрасния, бълбукащ,
еуфоричен лай и развълнуваното драскане с лапи по оградата. През
последните две години се изговори какво ли не за малкия ѝ брат,
защото е толкова лесно да заблудиш хората: казваха, че той е
разочарование, че не е имал смелостта да отстоява себе си, че се е
отказал от хокея и се е махнал, защото е страхливец. Че вече е просто
наркоман и пияница и нищо не става от него. Но никога не можеш да
заблудиш кучетата.
Те разпознават най-доброто у теб.
 * * *
Мая дори не се е замислила как ще стигне от последната гара до
Бьорнстад. В продължение на няколко секунди стои объркано на
перона и си мисли, че все пак беше глупаво да не помоли Ана да я
вземе, но после чува някой да я вика.
– Мая? Радвам се да те видя! Искаш ли да те закарам?
Един съсед от тяхната улица се е показал през прозореца на колата
си и Мая си спомня какво е да живееш тук, винаги има при кого да се
качиш. Няма значение къде си, някак си нещата винаги се нареждат,
винаги се намира кой да ти предложи помощ. Не знаеше, че това ще ѝ
липсва.
Тя разговаря учтиво със съседа по време на пътуването, но колкото
повече наближават Бьорнстад, толкова повече се умълчава. Когато
минават през Хед, вече едва диша.
– Невероятно, а? Изглежда като бойно поле – кимва съседът.
Мая и друг път се е будила в деня след буря, но не и като тази. Не
проумява как всичко ще може да бъде поправено, и дори не може да си
представи колко ще струва.

* * *
Бени кара по малкия горски път, две години по-голям от последния
път, когато сестрите му го видяха, и много по-слаб. Кожата му е
потъмняла, а дългата коса изсветляла, но усмивката му си е същата.
Адри пуска всичко, което държи, тича, издърпва го от колелото, целува
го по косата и му съобщава, че той е лишен от интелект малък
дебелоглавец и че го обожава.
– Как стигна дотук? Защо не се обади? Чие е колелото? – иска да
знае.
Той свива рамене, без да стане ясно на кой от въпросите отговаря.
Кучетата се измъкват от заграждението и се хвърлят в прегръдките му,
а Габи и Катя се появяват веднага след това. Когато майка им чува
цялата дандания и излиза навън, едва стои на краката си, но секунда
по-късно вече търчи по чакъла и го хока на родния си език, защото
тази страна далеч не разполага с достатъчно прилагателни, за да
опише всички проклятия и заплахи, които синът ѝ заслужава, задето
обикаля по света като скитник, без да се обажда достатъчно често на
майка си. После го прегръща така, че гръбнакът му изпуква, и
прошепва, че умира без ударите на сърцето му и не смее да диша,
откакто той е заминал, защото я е страх да не издиша последните
глътки от дъха му, останали в дробовете ѝ. Бени се засмива, все едно го
е нямало само няколко часа, и прошепва, че я обича, след което
сестрите му го почват, че е изпосталял и ако беше умрял от глад, майка
им никога нямало да млъкне и как биха могли да понесат вайкането ѝ,
така че защо малкият келеш мислел само за себе си? После плачат в
косите му, а след това сядат да ядат.

* * *
Съседът оставя Мая пред къщата ѝ и тя му благодари толкова
сърдечно, че той казва: „Ой, чак пък толкова, стига с тия градски
фасони“. Има късмет, че не му предложи да плати за бензина, иначе
щеше да я фрасне, мисли си Мая и не може да се пребори с усмивката
си. Тя събира няколко счупени парчета дърво и други боклуци от
цветната леха, преди да отвори входната врата на дома от детството си.
Отключено е, както обикновено. Преди смяташе това за съвсем
естествено, но сега ѝ се струва като едно от ексцентричните неща,
които според нея правят само хората в Бьорнстад.
Всичко вътре си е същото. Същите мебели, същите тапети, същото
ежедневие. Сякаш родителите ѝ вярват, че могат да излъжат времето,
отказвайки да признаят хода му. Мая спира на стълбите, вдишва
дълбоко дома си, докосва снимките на нея и братята ѝ, окачени
навсякъде по стените. Най-старите са само с Исак. Родители, които са
изгубили дете, никога повече не се доверяват на Вселената. Веднъж
Мая чу баща си да признава по телефона – не знае на кого, – че
понякога си мислел как цялото благополучие, споходило самия него,
било причината Бог или който там решава, да изравни везните, като
им отнеме Исак. Петер Андершон имаше съпруга, която го обича, и
три красиви деца и кариера на професионален играч в НХЛ, а после и
работа като спортен директор в клуба, който го е възпитал, а никой не
може да има всичко, така разсъждаваше той. Мая си спомня, че тогава
си помисли как това бе невероятно безкористно и в същото време
непонятно егоцентрично. Все едно това дали едно дете ще има хубав
живот, или ще страда ужасно, зависи от това дали родителите им са на
плюс, или на минус според някакви си космически правила. Но може
би, като имаш деца, е така, Мая не знае, може би е неизбежно да те
обземе пълна, безкомпромисна тъпота.
Тя диша дълбоко, дълбоко, сама на стълбите. Понякога спомените за
всичко станало все още я разтърсват като електрически удар, понякога
се буди нощем с писък, но всеки път, когато се прибере вкъщи, ѝ е
малко по-лесно да не мисли за Кевин. Всеки път пораства с няколко
милиметра и се сдобива с по-здрава, по-дебела броня. Разбира се,
когато говори по телефона с родителите си, чува по гласовете им, че с
тях не е така. Те са застинали в онзи миг и все още си мислят, че са
виновни за всичко. Когато баща ѝ седеше с нея в болницата след
изнасилването и я попита какво може да направи за нея,
единственото, което тя можа да прошепне в отчаянието си, беше:
„Обичай ме“. Както той правеше. Както правеше цялото семейство.
Понякога има чувството, че е завлякла всички тях в черна дупка, а
когато самата тя е излязла от нея, те са останали на дъното. Няма
значение, че знае, че това не е истина. Вината винаги е по-силна от
логиката.
Качва се безшумно по стълбите, само тя и Лео могат да стъпват по
стъпалата, без те да скърцат. Влиза в спалнята на родителите си. Баща
ѝ стои пред огледалото и опитва да върже вратовръзката си, но
пръстите не го слушат, а лицето му е пламнало от мъка.
– Здрасти, тате.
Любимата му дума. „Тате“. Той дори не се обръща, защото си мисли,
че си въобразява. Мая трябва да го каже пак, по-силно. Той я вижда в
огледалото, примигва объркано.
– Миличка...? МИЛИЧКА! Какво... какво правиш ТИ тук?
– Искам да присъствам на погребението на Рамона.
– Но как... как въобще стигна дотук?
– С влака. Поне донякъде. После ме откараха. По пътищата е пълен
хаос, сигурно е било ужасно по време на бурята. Как се чувстваш, тате?
Всички думи излизат от устата ѝ едновременно, а той още се мъчи да
възприеме, че тя изобщо е тук.
– Но... ами училището? – успява да каже той, докато я прегръща.
Родителите си остават родители.
– Училището ще се справи някак си – усмихва се тя.
– Но откъде... как изобщо разбра, че погребението ще е този уикенд?
Мая се усмихва снизходително на наивността му.
– Следващата седмица започва ловният сезон за лосове. После почва
хокеят. Кога иначе да я погребете?
Той се почесва по главата с вратовръзката.
– Но, миличка, не беше нужно да се прибираш заради Рамона. Тя...
– Прибрах се заради теб, тате – прошепва тя.
Усеща как той едва не се срива и не става на купчина прах.
– Благодаря – промълвява той.
– Какво мога да направя, тате?
Той опитва да се усмихне и свива рамене, бавно и безпомощно, като
неправилно окачена порта на обор със стари панти. Прегръщат се
отново и този път тя е голямата, а той малкият.
– Обичай ме, Семчице.
– Винаги, тате.
После чуват вратата на долния етаж да се отваря. Мира се прибира,
прекрачва прага и спира за миг, щом вижда обувките на дъщеря си на
пода в антрето, при което майчиното ѝ сърце подскача. На горния
етаж Мая чува трополенето и виковете, пуска баща си с тънка,
разбираща усмивка и застава с гръб към леглото, защото, когато майка
ѝ се втурне по стълбите, влети в стаята и се хвърли на врата ѝ, тя иска
поне да се приземи на меко.

* * *
През нощта, докато още никой освен семейството му не знае, че се е
прибрал, Бени се измъква от къщата на сестра си и отива с колелото до
хокейната зала. По пътя са изпопадали дървета, а паркингът е пълен с
разпилени от вятъра отломки, но залата изглежда на практика
непокътната. Сякаш сам Бог е разкрил на кой отбор е привърженик.
Бени разбива един от прозорците на тоалетната от задната страна и се
покатерва вътре. Обикаля, нападнат от спомени от детството. Колко
ли часове е прекарал на леда? Дали някога отново ще бъде толкова
щастлив, колкото беше тук? Дали някога нещо друго ще бъде толкова
хубаво, колкото да се пързаля по леда с най-добрия си приятел и да
играе с него срещу целия свят? Как би могло?
Върви опипом в мрака и намира бушоните за лампите долу при
мантинелата. Не пали тези на тавана, защото тогава портиерът ще
види сиянието чак от дома си, ще довтаса тутакси и ще вдигне
страшна врява. В дъното на склада Бени намира чифт стари кънки с
неговия размер, връзва ги толкова здраво, че краката му изтръпват, и
тръгва към светлините. Знае точно колко крачки трябва да направи до
момента, в който ще вдигне крак от пода и ще стъпи върху леда. От
всички свързани с хокея мигове, които обича, най-много обича този.
След хиляда мача и милион тренировки дробовете и стомахът му все
още си мислят, че прекрачва ръба на скала. Всичко останало изчезва в
тази най-първа стъпка, в плъзването напред по леда, където през
цялото си детство е бил свободен. Само там. Това беше единственото
място на целия свят, където винаги знаеше точно кой е и какво се
очаква от него. Без объркване, без страх.
Пързаля се с бавни, измъчени движения във все по-широк, по-див
кръг. Спира при скамейката за изгонени, почуква с носталгия по
стъклото. Първия път, когато дойде в залата като малък, всичко беше
толкова просто, толкова естествено, спортът беше като вълшебен език,
който той бе избран да разбира. Обичаше ритъма, в който влизаш с
другите тела, ударите, дишането, плъзгането по леда и отчаяните
викове на публиката, когато играта ненадейно се обърне. Неистовото
тракане на стиковете и тътенът в ушите, когато летяха напред един до
друг: неудържими, неразделни, безсмъртни. Не знае къде отиде тази
част от него, кога я изгуби толкова безвъзвратно, но без Кевин нищо
не беше същото. Бени така и не можеше да си прости, че
продължаваше да чувства така.
Затова преди две години пъхна една шайба в куфара си и просто
потегли, като не спря, докато не се озова на място, където можеше да
сложи шайбата върху бара и никой да не знае какво, по дяволите, е
това. Там нямаше туристи. Напусна едно място, където винаги беше
различен вътрешно, и намери такова, където беше различен външно.
Не знае какво се е надявал да постигне. Може би нищо. Може би
просто се е надявал, че в главата му най-накрая ще настане тишина. Че
в гърдите му ще настане спокойствие. В известен смисъл може би е
успял, защото сега поглежда към голямото изображение с бясната
мечка в средата на пързалката и очаква да почувства нещо, каквото и
да е, но не се случва нищо. Не изпитва нито копнеж или омраза, нито
принадлежност или отлъченост. Просто е изморен. Нечувано,
нечувано изморен.
Събува кънките, връща ги обратно в склада, гаси лампите и излиза
през прозореца, през който влезе. После тръгва бавно през паркинга,
далеч от града, към гората. Земята е разкъсана и раздрана. Оставя
колелото при залата, не е негово, тук вече нищо не е негово. Вятърът
обръща гръб на града, а Бени седи на върха на едно дърво, както
правеше като дете.

* * *
Матео цял ден търси колелото в района, където го остави по време
на бурята, когато веригата му се откачи. Намира го чак на следващата
сутрин много по-далеч, отколкото би могъл да го е издухал вятърът:
подпряно прилежно на стената на залата. Някой го е намерил, оправил
е веригата и го е взел, без дори да изпита достатъчно угризения на
съвестта, че да опита да го скрие. Матео не се изненадва, не и след
като го открива тъкмо тук, до залата. Хокеистите още от малки се
научават, че всичко им принадлежи. Че всички им принадлежат.

* * *
Тази нощ в Бьорнстад и Хед пада първата слана. Вселенската
звукоизолация. Зашеметяващо е по начин, който буквите никога не
могат да обхванат. Ако питаш някого, който се е преместил оттук,
какво му липсва най-много в гората, вероятно ще ти каже точно това:
предусещането за зимата, спокойната тъга по отминалото лято, есента,
която тук продължава само миг. Птиците се колебаят, езерото
замръзва, скоро започваме да виждаме дъха си пред себе си и стъпките
си след себе си. Въздухът става по-свеж, сутрин всичко хрупти, снегът
още не е дълбок, но човек все пак трябва да изчисти снежинките от
тънкото бяло покривало върху надгробните плочи в гробището, за да
види кой лежи там. На една от тях скоро ще пише „Рамона“, без
фамилия, защото не е нужно, всички знаят. Но на една друга, малко
по-нататък, в почти забравено кътче горе до стената, пише „Алан
Ович“. Цялото име, защото него го помнят значително по-малко хора.
Понякога минават седмици, без някой да го посети, но този път по
изгрев-слънце синът му седи там и пуши.
Приказките за момчета и бащите им са едни и същи навсякъде, по
всяко време. Обичаме се, мразим се, липсваме си, потискаме се, но не
можем да живеем независимо едни от други. Опитваме се да бъдем
мъже, но никога не знаем как. Приказките за нас, хората, които
живеем тук, са същите като приказките, които се разказват за всички
хора, навсякъде. Мислим си, че направляваме посоката им, но
всъщност това е вярно в отчайващо редки случаи. Приказките ни
отвеждат където си поискат. Някои от тях ще имат щастлив край, а
някои ще свършат точно така, както се страхуваме да не свършат.

34
Състезатели

„В хокея нещата бързо се обръщат.“ „Дръж главата си вдигната.“

„Надменността винаги се наказва.“ Клишетата са си клишета, но
доста често започват като истини. Това е игра, която непрестанно
изнамира все по-хитроумни начини да смири и най-самоуверените от
нас, но някак си продължаваме да забравяме, че всяка победа просто
дава начало на обратното броене до следващия удар.
През пролетта, когато наближи краят на хокейния сезон,
„Бьорнстад“ беше начело в класирането, но Лев видя колко подута е
китката на Амат, контузията му се влошаваше все повече. „Не бива да
играеш“, каза той. „Напротив, трябва да спечелим последните мачове“,
каза Амат. Лев сложи ръка на рамото му и попита сериозно: „Ако стане
по-зле и не те драфтнат в НХЛ, кой ще купи съдомиялна на майка ти?“.
Амат нямаше отговор. По време на следващата тренировка
съотборникът, който се беше шегувал с Лев в съблекалнята, направи
глупаво, закъсняло влизане и удари Амат по ръката със стика си. Може
би не беше нарочно, Амат прелетя покрай него, беше много по-бърз и
мъжът просто изгуби търпение, беше му омръзнало да го унижават.
Амат му се разкрещя, сбиха се необуздано и ако Бобо не беше
изпречил едрото си тяло помежду им, всичко можеше да приключи с
нещо много по-лошо от малко синини и накърнено его. „Какви ги
вършиш? Влизането не беше толкова грубо?“, пробва се Бобо да попита
Амат, докато го извеждаше от пързалката, и тъй като Амат не знаеше
какво да отговори, каза най-лошото, което можа да измисли: „Да не
мислиш, че това е игра? Мислиш ли, че тоя пиклив отбор би
постигнал нещо без мен? Оная кръгла нула не бива да ме докосва! Аз
ще играя в НХЛ, той какво ще прави? Ще бачка в склада на
хранителния магазин? Ще се бъхти във фабриката? Или ще стане
скапан... скапан...“.
Успя да се спре, преди да каже „скапан автомонтьор“, защото това
работеше бащата на Бобо, и самият Бобо щеше да стане такъв. Амат
трябваше веднага да се извини, но първите няколко секунди беше
твърде ядосан, а следващите няколко вече беше твърде късно. Бобо се
обърна, увесил широките си рамене доземи, а Амат счупи стика си.
Никой дори не го погледна, когато си събра багажа в съблекалнята и
изхвърча от залата.
Следващия кръг Амат не игра. Сакел просто каза на отбора, че е
„контузен“. Никой не знаеше колко сериозно или за колко дълго. Този
и следващия мач седя на трибуните, а след това изобщо спря да се
появява. Плъзнаха слухове, че се преструва, че вече мисли за НХЛ, че
не му дреме за клуба, който му е дал всичко. „Какво, да отида да им
покажа китката си ли?“, каза Амат на Лев с буца в гърлото, докато
седяха в колата. „Бьорнстад“ тъкмо беше изгубил последния си мач и
се бяха разминали с мечтаното изкачване. Изобщо нямаше да бъдат
толкова високо в класирането, ако не беше Амат, обаче сега изведнъж
той беше виновен за всичко? „Няма значение. Никога не можеш да
направиш достатъчно. Това е тяхната игра, с техните правила, никога
няма да бъдеш един от тях. Хора като теб и мен трябва да си създадат
собствени правила, да?“, отвърна Лев.
Амат не отиде на последните тренировки и не се появи за вечерята
на отбора в края на сезона. Бобо му се обади няколко пъти да го пита
защо, но Амат не вдигна, знаеше, че Бобо очаква извинение, но вече не
мислеше, че дължи нещо на когото и да било. Достатъчно се беше
извинявал, достатъчно беше благодарил. Тренираше сам в гората и с
изключение на това почти не излизаше от квартала, където живееше,
по телефона говореше единствено с Лев, а всичко казано от него
звучеше вярно: „Вярвай ми, Амат, не им пука за теб. Ако пак се
контузиш, ако никога повече не можеш да играеш хокей, ще се
погрижат ли за теб тогава? Ще плащат ли наема на майка ти? Никога!
Искат единствено да те притежават. Ще видиш! Богатите мъже ще ти
кажат да не ходиш на драфта. Ще опитат да те накарат да мислиш, че
си слаб, защото така ще имат повече власт над теб, ще останеш тук и
ще играеш в малкия им лайнян отбор! Те не искат да станеш
професионалист, защото иначе ще докажеш на всички, че са грешали
за теб!“.
Към края на пролетта прогнозата му се сбъдна. Фатима отвори
вратата на апартамента и отвън стоеше Петер Андершон. Бившият
спортен директор изглеждаше толкова жалко, докато подбираше
внимателно думите си: „Амат, не искам да се бъркам...“. И Амат веднага
отговори: „Ами недей!“. Петер хвърли поглед към Фатима, но дори тя
не опита да потуши гнева на сина си може би защото знаеше, че е
безсмислено, но може би и защото смяташе, че той има известно
право.
Петер си пое дълбоко дъх и направи последен опит: „Не знам какво
са ти казали другите. Какво... онзи Лев... ти е обещал... но говорих с
агента, когото познавам, Амат. Мисля, че и ти трябва да говориш с
него. Говорих и със скаут от един от клубовете в НХЛ, бивш играч, с
когото играх навремето, той отдавна се занимава с това, Амат, и...
трябва да разбереш, че не го казвам от злоба... но според него ще си
един от последните избрани. В шестия или седмия кръг на драфта.
Може би на сто и осемдесето място или някъде там“.
Амат изсумтя: „Благодаря за доверието!“. Петер изглеждаше отчаян.
„Просто искам да кажа... отборите дори не интервюират повечето
играчи, които останат толкова назад. Просто не искам да отидеш
дотам и да се разочароваш. Може би е по-добре да останеш у дома, да
се възстановиш от контузията и да тренираш. Ако смятат, че си
достатъчно добър, могат да те изберат и по този начин, а ти да гледаш
целия драфт по интернет, наистина мисля, че...“
Амат го прекъсна с почернял поглед: „Разликата между Лев и
агентите, които познаваш, е, че Лев вярва в мен достатъчно, за да ми
плати самолетния билет и хотела!“. Тогава Петер примигна тъжно и се
предаде. Обърна се, за да си върви, но се спря и каза: „Добре. Вече си
голям човек, Амат. Прави каквото решиш. Но... може ли да ти дам един
съвет?“. Амат сви рамене и Петер каза: „Когато пристигнеш в хотела:
отиди във фитнеса. И закуси стабилно. Скаутите на отборите следят
тия неща. Кой се тъпче с понички и газирани напитки и кой приема
диетата си на сериозно. Ако видят, че вечерта преди драфта си във
фитнеса, вместо да играеш видеоигри или да висиш на бара, ще знаят,
че си готов на всичко, за да станеш най-добрият“.
Амат затвори вратата, без да каже и дума. На следващата сутрин се
събуди, защото някой чукаше. Отвън го чакаше куриер с нова
съдомиялна и бележка:
„Не е подарък! Кажи на майка си, че ще ми платиш с първата заплата
от НХЛ/ЛЕВ“
 Майка му, разбира се, измърмори, че е твърде много, защото за нея
винаги всичко беше твърде много, но прие съдомиялната, тъй като
виждаше какво означава това за Амат. „Когато се прибера, ще ти купя
замък“, обеща той, а тя го целуна по бузата и прошепна: „Глупости. Не
се тревожи за мен!“. Но той беше неин син, не можеше да го спре.
Едва на летището Амат осъзна, че Лев няма да прекоси
Атлантическия океан с него. „На такива като мен не дават визи. Имам
малко криминално досие, много обичат да регистрират хората като
нас, да? Не се притеснявай, имам приятел там, да? Уредили сме
всичко! Ще те интервюира най-добрият отбор. Мислиш ли, че щяха да
те интервюират, ако не искаха да те драфтнат по-рано от шести или
седми кръг? Не слушай Петер! Той не иска да станеш по-голяма звезда
от него, защото тогава няма повече да ти се налага да благодариш и
тези като него няма да имат власт над теб! Да?“
Когато пристигна, Амат се срещна с приятеля на Лев на летището,
раздразнен мъж на средна възраст, който държеше табела с името на
Амат, изписано грешно. Амат трябваше да плати таксито, а през целия
път до града приятелят почти не вдигна поглед от телефона си, каза
единствено „Ще се видим утре!“, когато се разделиха на рецепцията в
хотела. Вечерта Амат седна сам в стаята си, толкова нервен, че
обмисляше да изпразни минибара, но вместо това накрая отиде във
фитнеса. Вдигаше толкова тежести, колкото смееше, ликувайки тихо,
защото китката не го болеше. След като стоя там един час, вътре влезе
мъж на около шейсет години в добра форма, който прекара известно
време на бягащата пътека, без да обърне внимание на никого, но на
излизане кимна неочаквано на Амат и каза: Good luck tomorrow, kid.4
Петер все пак се беше оказал прав за нещо.
На сутринта приятелят на Лев почука на вратата и помоли Амат за
пари, за да платял на чистачката. Когато Амат го попита защо,
приятелят се ядоса: „Мислиш ли, че можем да влезем в хотела, където
големите отбори провеждат интервютата, без да подкупим някого?“.
Амат заекна: „Лев каза, че вече сте ми уредили интервю...“. Приятелят
завъртя очи. „Лев каза, че си звезда, а звучиш като разглезено хлапе!
Правим ли го, или не?“ Амат го последва колебливо до големия хотел.
Приятелят изчезна и Амат остана да чака сам в лобито с часове.
Приятелят така и не се появи. Амат стоя там цял ден. Мъжът от
фитнеса се появи в лобито, облечен със скъп костюм, но дори не видя
Амат. Беше зает с други млади играчи и родителите им, изпълнени с
увереност и самочувствие, такива, които знаеха, че светът им
принадлежи. Късно следобед мъжът с костюма се върна сам, спря пред
Амат и впери поглед в него.
Amat, right?, каза той. Амат примигна ужасено, мислейки си, че ще
го изхвърлят от хотела, но вместо това мъжът каза: Do you have time for
an interview?5 Амат кимна объркано, беше толкова шокиран, че Лев все
пак е успял да уреди интервюто, че не можа да каже и дума. Мъжът го
поведе по един коридор до конферентна зала, където седяха още мъже,
като всички бяха от един от най-добрите клубове в лигата. Главата му
се завъртя, английският му беше почти толкова колеблив, колкото
разтреперените му ръце, но той отговори на всички въпроси толкова
добре, колкото можа. Разговорът не беше толкова свързан с хокей,
колкото беше очаквал, и не знаеше как, по дяволите, са разбрали
толкова много неща за него: питаха го какво е да е дете на самотна
майка, за отношенията му със съотборниците му в „Бьорнстад“, защо
не е играл в последните няколко мача от сезона. Той се потеше,
чувстваше се, все едно е на полицейски разпит. Едва когато
приключиха, мъжът с костюма каза: Send my best regards to Peter
Andersson, alright? We’re old friends. He told me to keep an eye out for you.6
Другите мъже вече бяха започнали да ровят в документите си и да
говорят за друг играч, дори не се сбогуваха. Амат примигна с празен
поглед, изправи се на разтреперените си крака и излезе съкрушен от
стаята. Значи го бяха направили всичко това просто като услуга на
Петер. Лев и приятелят му бяха опитали да подкупят половината
хотел, за да му уредят интервю, докато за Петер бе достатъчно просто
да позвъни по телефона от дома си в Бьорнстад. „Лев беше прав –
помисли си Амат, – това е тяхната игра, техните правила.“
Приятелят се появи на следващата сутрин и попита Амат дали има
някакви пари, после отново изчезна. Когато драфтът започна, Амат
седя сам на трибуната през целия първи кръг, гледайки как всеки
отбор избира новата си суперзвезда. Късно вечерта отиде да блъска
във фитнеса до припадък. На следващия ден седя на трибуната от
десет сутринта до шест вечерта и видя как над двеста други
осемнайсетгодишни прегръщат родителите си, когато ги изберат, но
никой не избра него. Залата се изпразни, Амат остана да чака, но
приятелят така и не се появи.
 Амат се обади на Лев и се разплака по телефона, но Лев прозвуча
напълно невъзмутимо. „Майната му, да? Американци, не разбират от
бизнес! Имам приятел в Русия! Той ще те вкара в отбор там, да? Там ще
спечелим повече пари, отколкото...“ Той продължи да говори, но Амат
чуваше единствено бучене в ушите си. Това ли беше всичко? Той се
престори, че връзката е лоша, затвори и се срина.
Когато се върна в хотела, мъжът с костюма чакаше на входа. Той
стисна ръката на Амат и се усмихна прямо: I’m sorry it didn’t work out,
kid. We really liked you, but we just don’t do business the way your uncle
wants, okay? Go home, work hard, ask Peter to get you a real agent and
come back next year. Alright?7 Амат заекна: What… what do you mean…
uncle? What uncle? What business?8 Мъжът с костюма не отговори,
просто го потупа по рамото и си тръгна. Амат отново се обади на Лев и
изкрещя: КАКВО СИ НАПРАВИЛ, ПО ДЯВОЛИТЕ? Гласът на Лев
помръкна: „Амат, ти за кого се мислиш? Крещиш ми след всичко, което
направих, да? Смяташ ли, че ще ти платя полета и хотела, без да
получа нищо в замяна? Не вземам пари от теб, както правят всички
други агенти, вместо това вземам пари от клуба, който те купи! Но тия
американци си мислят, че са по-добри от нас, да? Не искат да
преговарят, мислят си, че могат да те вземат гратис! Слушай сега,
приятелите ми в Русия...“
Амат запрати телефона си в земята толкова силно, че го счупи.
Наложи се да ползва телефона на рецепцията, за да се обади вкъщи и
да помоли майка си да му прати пари, за да може да си купи билет за
връщане. Тя трябваше да вземе назаем от съседите и Амат се мразеше
заради това. Цяла нощ пи и плака в хотелската стая. Пи, пи, пи. Рано
сутринта на вратата се почука и той все още беше ужасно пиян, когато
отвори, а мъжът с костюма, който стоеше отвън с куфари в ръце,
отстъпи назад, щом усети миризмата. Амат отвори уста, за да обясни,
но вече беше твърде късно. Петер отново се беше обадил на мъжа,
сигурно го беше умолявал, може би Амат би могъл да получи последен
шанс в някой от тренировъчните отбори, които събираха играчи,
които не са били драфтнати, но вече не. Не и сега. Мъжът въздъхна:
Tell Peter I did what I could. I hope you get yourself together, kid. Peter says
you’re the best he’s ever seen. Don’t turn him into a liar.9
Мъжът си отиде. Амат остана на вратата. Всичко приключи толкова
скоропостижно. Той се качи на самолета, на влака и на автобуса до
дома си, заключи се в апартамента в Низината, изрита съдомиялната с
всичка сила и кракът му сякаш се откачи. На следващата сутрин беше
ужасно подут и Амат няколко месеца не можеше да тича.
А сега? Какво става сега?
Когато „Бьорнстад“ започна предсезонната подготовка, Бобо
звънеше на Амат по няколко пъти на ден. Амат не вдигаше, просто му
прати есемес, че е контузен. След една седмица Бобо започна да звъни
два пъти на ден вместо три, после веднъж вместо два пъти и накрая
изобщо спря. Тишина обгърна апартамента в Низината, Амат спеше по
цял ден и не се прибираше по цяла нощ, контейнерът за стъкло в
помещението за боклук се пълнеше все по-бързо, а дните от календара
се нижеха неусетно, докато накрая цялото лято не отлетя.
Амат не беше бягал до нощта, когато майка му тръгна да се прибира
сама посред буря. Тялото му издържа, краката му не се огънаха. На
следващата сутрин отново излезе да бяга в гората, докато повърне.
Рано събота сутринта най-накрая събира смелост и праща есемес на
Бобо. Само четири думи: „Нуждая се от помощ“. Бобо също отговаря с
четири думи: „Само кажи къде си“.
Когато чува клоните по поляната зад гърба му да се чупят под
грамадните маратонки номер четиресет и осем на приятеля му, Амат
вече е подготвил хиляди извинения, но не се налага да произнесе нито
едно. Усмивката на Бобо казва, че всичко е забравено.
– Виждал ли си приятеля ми Амат? Прилича на теб, минус петдесет
кила!
Амат се ощипва иронично по корема.
– Бях в Америка и се научих да закусвам като теб!
– И преди си беше две педи висок, но сега си три широк – смее се
Бобо.
– Аз съм дебел, ти си грозен, но аз поне мога да отслабна!
– Аз съм силен, ти си бърз, но винаги може да ти се счупят краката!
– Ако ще да бях двеста кила, пак нямаше да можеш да ме хванеш,
слон такъв!
Бобо изревава от смях.
– Липсваш ни на тренировките, братле.
Амат кимва, свел поглед.
– Сори, че не си вдигах телефона. Бях... ами... държах се като задник.
Бобо изпуква врат.
 – Майната му, ще бягаме или ще дрънкаме?
Толкова е лесно да си върнеш приятел като Бобо. Най-добрият вид
приятел. Тичат заедно нагоре и надолу по хълма, нагоре и надолу.
Амат спира да повръща пръв, но Бобо не издържа много по-дълго, сега
като треньор е в по-лоша кондиция, отколкото като играч, а
кондицията му дори тогава не беше цветуща. Въпреки това правят още
десет изкачвания и слизания. Когато се отправят, влачейки крака, към
къщи, Бобо спира още веднъж и повръща в канавката до големия път.
– Лупини – казва задъхано след това.
– А? – простенва Амат от земята малко по-нататък, толкова е
изморен, че дори няма сили да го чака на крака.
Бобо повтаря думата и кимва към лилавите цветя, които току-що е
полял със закуската си.
– Лупини. Мама ги обичаше. Макар че всъщност не е хубаво, защото
са „инвазивен вид“.
Амат обобщава всичките си чувства с:
– К... во?
Бобо звучи раздразнено, което рядко се случва.
– Лупини ти казвам! Мама казваше, че са красиви, но една съседка,
някаква вещица от общината, каза, че са като плевели. Общината
опитва да ги изкорени, нали знаеш, защото се „конкурират с местните
растения“ или нещо такова. Само че не става, защото те просто се
появяват отново. Адски са издръжливи.
Амат се смее изтощено.
– Какво си шмъркал, викаш?
Бобо изпъва гръб. Подава лапа на много по-ниския и наполовина
по-лекия си приятел и го издърпва на крака от раз.
– Те са като теб.
Амат се ухилва неразбиращо.
– Кои?
Бобо свива рамене и тръгва.
– Лупините. Като теб са. Ти също си израснал в канавката и също не
можеш да бъдеш спрян.
Не казват нищо повече, преди да се разделят пред входа на Амат.
Амат се засрамва, щом осъзнава, че се надява Бобо да го пита дали
иска да се върне да тренира с мъжкия отбор. Бобо се срамува, защото
не може да го направи. Не иска нищо повече от това, но Сакел не
работи така, ако Амат иска да играе, трябва сам да отиде в залата и да
я попита. Дълбоко в себе си Амат също го знае.
– Искаш ли утре пак да бягаме? – пита вместо това.
– Абсолютно – казва Бобо.
Прегръщат се набързо и Амат се заглежда след едрия му гръб,
докато Бобо се отдалечава изтощено. Минава му през ума, че се надява
Бобо да стане нечий баща, защото има най-важните качества за целта:
голямо сърце и къса памет.
Амат се качва в апартамента и сяда с телефона в ръка и номера на
Сакел на дисплея. Но се срамува твърде много от теглото си, страхува
се твърде много, че ще е бавен и слаб, затова така и не се обажда.
Вместо това си обува обувките и отново излиза, защото си спомня още
едно клише от съблекалнята: „Ако искаш да постигнеш това, което
никой друг не може, трябва да правиш това, което никой друг не иска“.
Едно време изсумтяваше, като си помисли за тези думи, но сега ги
повтаря наум, докато се препъва нагоре по хълма. Горе на поляната,
след като в стомаха му вече не е останало нищо, той вдига поглед и
пред очите му се открива гледка към залата. Вижда колко дълъг е
пътят обратно до всичко, за което някога е мечтал. До следващия
драфт в НХЛ остават десет месеца, но дотогава има само един ден,
който може да промени.
Днешният.

35
Скривалища

М атео се прибира с колелото и сяда пред компютъра. Пуска играта

и се съсредоточава усилено във всяко движение на оръжието на
екрана, както прави човек, когато опитва да се принуди да забрави
нещо. Все още чува ясно гласа на кака си: „Просто стой настрана от
хокеистите!“. Това беше най-важният ѝ съвет към него в първия му
учебен ден, когато беше на шест. Тя знаеше, че му се нахвърлят, защото
беше малък, слаб и различен. Знаеше, че той не може да се защити,
нямаше какво да се направи, затова опита да го научи на всичко, което
знаеше, за да може Матео да преживее ученическите си дни що-годе
невредим: къде са скривалищата, кои учители ти дават да останеш в
класната стая през междучасията, кой е най-безопасният път към
къщи след училище. „От сега до последната година в гимназията са
само тринайсет години. Просто преодолей тези тринайсет години,
после ще си свободен и двамата с теб ще тръгнем по света!“, каза му тя
в нощта преди първия му учебен ден. „Просто стой настрана от
хокеистите.“
Матео обичаше сестра си и ѝ вярваше, затова я послуша. Стоеше
настрана от тях. Тя беше тази, която не последва собствения си съвет.

36
Мускули

С ъбота сутринта Петер става рано, през нощта температурата е

била минусова и градината под прозореца е покрита с тънка и все
още непокътната бяла пелена. Това е вторият ден след бурята и
последният преди погребението. Главата му толкова тежи от мъка,
защото Рамона я няма, а гърдите му са толкова леки от щастие, защото
Мая е тук, че краката му се преплитат и не могат да решат дали да се
влачат, или да танцуват. Отваря капака на грамофона в кухнята и пуска
една много стара плоча. Изпича наистина вкусен хляб, сам до
кухненския плот, докато останалите от семейството спят. За съвсем,
съвсем кратко успява да си възвърне илюзията за нормалност. Но
после отива да изхвърли боклука и е достатъчно да отвори входната
врата, за да си припомни какво е оставила бурята след себе си: разбити
прозорци в съседната къща, разкъсани огради, врата на барака,
изтръгната от пантите като лист хартия, и навсякъде отломки,
отломки, отломки. Петер намира кофата си за боклук няколкостотин
метра надолу по улицата и едва когато я довлачва обратно, забелязва
американската кола, паркирана до отсрещния тротоар. Същата като
вчера. Мъжът зад волана носи шапка и слънчеви очила, а раменете му
са твърде широки за тази седалка. „Не е мускулест, просто целият е
мускули“, както казваше старият треньор на Петер за най-опасните
идиоти от противниковите отбори. „Не можеш да се сдобиеш с такова
тяло във фитнеса, за такова тяло трябва цяло лято да носиш дърва и
цяла зима да газиш през преспите до външния кенеф.“ Мъжът
наблюдава Петер, но не помръдва. Вместо това вратата на
пасажерското място се отваря и от колата слиза значително по-
възрастен и забележително по-дебел мъж с опърпано кожено яке и
дебел златен ланец, поклащаш се над плетен пуловер с поло яка.
Тялото на Петер се сковава неохотно. Лев забелязва това отдалеч, знае
какъв ефект има върху хората. Петер вече може и да не чува всички
слухове, но дори той знае за този мъж. Така че Лев крачи бавно, оставя
Петер да почака, преди да го погледне в очите, и се усмихва по такъв
начин, какъвто може да си позволи човек, когато с него има мъж като
този в колата.
– Петер Андершон? Името ми е Лев, аз...
– Знам кой си – прекъсва го Петер по-рязко, отколкото възнамерява.
Надява се, че ускореният пулс не се отразява на гласа му.
– О? – усмихва се Лев.
– Мога ли да ти помогна? – чува се Петер да казва, преди да е успял
да прехапе език.
Лев се усмихва по-широко и застава малко по-близо до Петер,
отколкото на Петер му се нрави.
– Искам да ти благодаря! Обадил си се на приятелите си, да? Когато
Амат беше в драфта! – казва той и протяга ръка, а щом Петер неохотно
я стисва, Лев стисва още по-силно и по-продължително, отколкото
Петер може да понесе.
– Не беше нещо – смотолевя Петер и дръпва ръката си с повече сила,
отколкото всъщност иска.
Лев стои твърде близо до него и казва с лековато подигравателен
глас:
– Не, не, недей да скромничиш! Великият Петер Андершон! Името
ти е от значение отвъд океана, да? Всички бяха впечатлени, че Амат те
познава, ой, ой, ой! Много, много впечатлени бяха всички. Жалко, че
не помогна, да?
Петер прехапва бузи. Спомня си телефонния разговор след драфта и
как старите му приятели и контакти в НХЛ се чудеха що за идиот беше
онзи „чичо“, който се представя за „агента“ на Амат и иска пари под
масата от клубовете, които обмислят да го драфтнат.
– Да. Много жалко – кимва Петер мрачно и усеща дъха на мъжа.
Иска да го избута по-далеч от себе си, но не смее. Лев го поглежда
изпитателно в очите, после избухва в доволен смях, най-накрая прави
крачка назад и разперва ръце.
 – Е! Достатъчно за това, да? Така ли се казва? Да? Достатъчно за
Амат. Искам да говоря с теб. Вчера те видях с Теему в „Кожуха“. Имам
един, как се казва? Един „чувствителен въпрос“, който искам да
обсъдим? Не мога да говоря с Теему, защото той е... да... знаеш, да?
– Не, всъщност нищо не разбирам – казва Петер доста раздразнено,
за да скрие, че е изплашен.
Веждите на Лев подскачат съвсем набързо, почти развеселено.
– Теему е агресивен човек. Ти си дипломатичен. Затова идвам при
теб, да?
– А ти какъв човек си? – пита Петер и поглежда към мъжа в колата.
Лев се подсмихва.
– Аз мога да бъда и двете, Петер, но предпочитам да съм като теб,
да? Не сме млади мъже, не? Будя се посред нощ, за да пикая, твърде
съм стар за разправии, знаеш. Но Рамона ми дължеше пари. Много
пари.
Той замълчава, все едно Петер трябва да отговори нещо. Това е
толкова очевиден капан, че устата на Петер изсъхва дотолкова, че той
едва отлепя езика си:
– Това какво общо има с мен?
Лев обръща длани нагоре и свива демонстративно рамене.
– Дълговете трябва да се плащат, да?
– Как така? Тя е мъртва! – отговаря Петер и осъзнава, че Лев точно
това е очаквал.
– Но „Кожуха“ може да се продаде, да?
Идеята е толкова абсурдна, че Петер не успява да се спре и
възкликва:
– Да се продаде „Кожуха“? Ти наред ли... и на кого да се продаде?
Лев се усмихва с пресилена топлина.
– На мен. Аз ще го взема. И вече няма дълг. Всички печелят. Да?
Челюстта на Петер увисва с един сантиметър, достатъчно, че от
устата му да се отрони:
– Из... винявай?
Лев се усмихва малко нетърпеливо.
– Получавам „Кожуха“. Няма дълг. Няма проблем. И преди съм
държал кръчма.
– Не и в... Бьорнстад, не си държал кръчма тук, не знаеш какво... –
започва Петер.
 – Пияниците са същите навсякъде, да? Ще ми помогнеш ли?
Последното не звучи като въпрос. Петер вече е по-малко изплашен
и повече ядосан.
– Да ти помогна? С какво? Можеш ли изобщо... откъде да знам, че...
можеш ли въобще да докажеш, че Рамона ти е дължала пари?
Лев още се усмихва, но устните му се втвърдяват, зъбите му стискат
думите по-здраво:
– Подписахме документи. Но за такива като теб това няма значение,
да?
– Такива като... мен?
– Закони, правила, договори, те важат само когато става дума за
такива като теб, да? Вашата игра, вашите правила? Може би не си
помогнал на Амат? Може би е... обратното? Може би не са го избрали
заради теб?
Петер е толкова шокиран от внезапното обвинение, че забравя за
какво говорят, и преди всичко забравя с кого говори:
– Ти прати... някакъв... някакъв шибан ГАНГСТЕР в НХЛ, за да иска
пари под масата от клубовете! Наистина ли мислеше, че ще се получи?
Краката на Лев не помръдват, но той накланя главата си към Петер с
няколко сантиметра.
– Аз искам пари от клубовете. Ти искаш пари от Амат. Това е
разликата, да?
– Аз не искам нищо от Амат!
Лев изсумтява.
– Тук имате един израз, научих го, когато дойдох, и много ми
харесва: „Едната му ръка винаги е в джоба“, така ли се казва? За някой
щедър, винаги готов да помогне на другите, да?
– Ръката ти не е в твоя джоб, а в джоба на Амат – изръмжава Петер,
но същевременно с това прави половин крачка назад.
– А ти, Петер? Ако не искаш парите на момчето, какво търси ръката
ти в джоба му? – пита подигравателно Лев.
– Опитах да му помогна!
– Както помагаш на други момчета в Низината? Или? Може би не
помагаш само на момчета, които играят добре хокей? Просто
съвпадение, да? Такива като теб винаги го обръщат на
благотворителност, когато могат да спечелят нещо от някое бедно
момче. Но аз не съм момче, Петер. И искам просто каквото ми се
полага: получавам „Кожуха“ и забравям за дълга на Рамона, да? Но
може би не трябва да говоря с теб? Може би трябва да говоря с жена
ти?
Петер няма да може да обясни какво точно става с него в този
момент, просто избухва:
– КАКВО КАЗА, МАМКА ТИ?! – изревава той и за изненада както на
Лев, така и за своя собствена блъсва дебелия мъж с длани толкова
силно, че той залита назад.
Минава само секунда, но Петер ще запомни всяка стотна от нея:
младият мъж в колата изхвърча през вратата с ръка във вътрешния
джоб и Петер успява безброй пъти да си представи какво има вътре.
Вдига ръце пред лицето си, но не е нужно, Лев вече си е възвърнал
равновесието, вдига два пръста и мъжът зад него спира на място. Лев
намества спокойно коженото си яке, все едно нищо не се е случило, и
се обръща към Петер:
– Тя нали е адвокат, да? Жена ти? Подписах договор с Рамона. Как се
казва, правото и законът са на моя страна. Така че може би ми трябва
адвокат?
– Намери си колкото си щеш адвокати, но не припарвай до
семейството ми, чуваш ли ме? И никога няма да получиш „Кожуха“,
хората никога няма да... – казва Петер, преди да прехапе устни, думите
му трептят от шеметна ярост, а пулсът му бучи в ушите.
Лев изчаква той да замълчи, отново се усмихва и наглед
невъзмутимо завършва:
– Помисли по въпроса, да? Ще се върна при теб! Така ли се казва?
Не! Ще поддържаме връзка, да? Ще поддържаме връзка!
Той хвърля продължителен поглед към къщата на Петер. На горния
етаж е светнала лампа, Мира и децата мърдат сънено вътре. Петер
целият се тресе, но не получава възможност да формулира отговор.
Лев сяда в американската кола, а мъжът зад волана потегля, без да
бърза, но веднага щом изчезват от поглед, Петер вади телефона си, без
да знае на кого да се обади. Стои с натежали юмруци и празна глава и
накрая звъни на Теему.
Не на полицията и не на приятелите си. На Теему. Ето колко здраво е
преплетено всичко в Бьорнстад тази есен, колко свързани са всички.

* * *
 Мая се изтъркулва от леглото, нахлузва един стар зелен суитшърт
презглава и излиза сънено от стаята. Майка ѝ седи на импровизирано
бюро в антрето, току-що станала, но вече насред видеоразговор с
някой клиент или служител, бурята е внесла хаос в цялата дейност на
фирмата ѝ, а тя точно от това имаше нужда, мисли си Мая: още стрес.
Дъщерята целува майката по косата, когато минава покрай нея, а
майката задържа ръка върху бузата на дъщерята, докато тя не отмине.
В кухнята Лео стои, напъхал глава толкова дълбоко в хладилника, че
все едно си мисли, че от другата страна ще открие вещици и лъв.
Цялата къща мирише на пресен хляб.
– Кой е пекъл хляб? – пита Мая изненадано.
– Татко – казва Лео, все едно това не е най-турбо странният отговор,
който би могъл да изтърси.
– Татко...? – повтаря Мая.
– Ммм. Той пече. Направо е обсебен! – отговаря малкият ѝ брат.
Мая хвърля поглед през кухненския прозорец и го вижда. Той стои
до пощенската кутия. На улицата спира кола и от нея излиза мъж,
когото Мая разпознава, просто не може да възприеме присъствието му
в компанията на баща си.
– Това... Теему ли е? – възкликва тя.
– Ммм – потвърждава Лео, хвърляйки бърз поглед през прозореца,
след което се връща при хладилника.
– С... татко?
– Ммм. Сега май са нещо като приятели.
Мая зяпва първо Лео, после през прозореца, после пак Лео.
– Чакай, сори, ама аз колко дълго съм СПАЛА?

* * *
Теему слиза от колата и се оглежда не все едно търси нещо, а по-
скоро сякаш запаметява обстановката.
– Значи Лев е бил тук? – казва после, право на въпроса.
Петер държи две чаши кафе в ръце и подава на Теему едната, която е
толкова избледняла от миене, че зелената мечка почти не се вижда.
Теему кимва благодарно и я взема.
– Каза, че Рамона му дължала пари. Не знам колко, но би трябвало
да можем да изплатим дълга, ако...
Теему поклаща глава не ядосано, просто студено.
 – Той не иска парите. Иска „Кожуха“. Опита да го купи от нея още
докато тя беше жива. Лев върти много далавери, сещаш се, такива, за
които не ти трябва да знаеш. И се нуждае от законни фасади, а няма
по-добри фасади от кръчмите.
– Защо тогава Рамона е взела заем от НЕГО? – казва Петер и веднага
съжалява за обвинителния си тон.
Теему въздъхва в кафето.
– Миналата зима едно от момчетата ми го опандизиха. Майка му не
можеше да си плаща наема и сметките, така че Рамона ми даде целия
фонд. Не знаех, че...
Той пие кафето си. Не казва нищо повече. Доколкото си спомня,
Петер за пръв път вижда Теему да се срамува.
– Че парите вътре са нейни?
– Да.
– За какво е влязъл в затвора? Приятелят ти? – пита Петер.
– Тежка телесна повреда – получава в отговор.
Сега Петер се срамува. Защото явно с такава компания се е обградил.
– Какво ще правим с Лев? – въздъхва той.
– Ти няма да правиш нищо. Планинците не са хора, с които искаш да
си имаш неприятности, повярвай ми.
Петер сам се изненадва от разпаления си отговор.
– Значи какво, да идва тук и да заплашва семейството ми? Да вземе
„Кожуха“? Рамона никога не би...
Теему вдига длан, за да го спре.
– Аз ще се погрижа за Лев.
– Нали каза, че...
Теему допива кафето си и му връща чашата.
– Казах, че те не са хора, с които ТИ да си имаш неприятности.
Петер се чуди какво да отговори, когато изведнъж осъзнава какво е
започнал.
– Окей. Но внимавай, недей да...
– Не АЗ трябва да внимавам, не мислиш ли? – пита Теему театрално,
все едно е дълбоко оскърбен, а Петер въздъхва толкова отривисто, че
едва не се удря по челото с чашите.
– Добре, добре. Ще се видим утре на погребението, нали? Един час
по-рано, както се разбрахме със свещеника?
Теему кимва и обещава, Петер не пита повече и ще трябва да живее с
това. Когато се обръща и тръгва към къщата, Теему виква с
любопитство след него:
– Ей, какво е направил Лев, че си толкова ядосан?
– Защо ядосан? – измърморва Петер.
Теему се ухилва.
– Опитваш се да го играеш спокоен, но очите ти са почернели. Не те
е чак толкова грижа за „Кожуха“. Какво ти е казал?
Петер диша бавно, но чашите в ръката му тракат и с крайна неохота
той признава:
– Лев... спомена Мира.
От гърлото на Теему започва да барабани тих триумфален смях,
който определено продължава доста по-дълго, отколкото на Петер му
се иска. После хулиганът казва на бившия спортен директор:
– Човек не би си го помислил, Господин Перфектен, но въпреки
всичко и ти имаш куче в себе си.

37
Магарета

Д жони се прозява и поглежда раздразнено часовника. Стои пред

къщата и ругае към лъчите на зората, защото колегата, който
обеща да го закара до Бьорнстад, за да вземе минибуса, закъснява. Тед
вече е събрал цялата си екипировка и чака в антрето, а брат му Тобиас,
разбира се, дори не се е събудил. Тес помага на малкия им брат Тюре
да прибере кънките в сака си, слага царевични бисквити и кутия сок
във външния джоб и го кара да обещае да не ги отваря, докато не е
приключила тренировката. Той ще чака няколко часа в залата, докато
братята му тренират, а Тес учи най-малките деца от Хед на фигурно
пързаляне. Така е, като си част от семейство, което прекарва повече
време на ледената пързалка, отколкото извън нея.
– Всичко ли имате? Обадиха ми се от работа, трябва да... – казва
майка им за нея и Тес я поглежда тревожно.
– Изглеждаш страшно изморена, мамо. Не трябва ли да си останеш
вкъщи?
– Много колеги са в болничен, а някои трябва да си останат вкъщи,
за да разчистят след бурята, аз трябва да...
 – Довечера трябва да се наспиш, мамо, обещай!
Майката прошепва на дъщерята:
– Обещавам, скъпа. А ти се грижи за братята си... знаеш какво ще е в
Бьорнстад...
– Не се притеснявай, мамо. Това е само хокейна тренировка.
– Да. Разбира се. „Само“. И извинявай, това не е твоя работа, скъпа,
ти трябва... боже, би трябвало да ти се налага да се притесняваш само
за себе си. Дори не съм те питала как мина контролното по
математика!
– Реших всички задачи.
– Разбира се, че си ги решила. Направо си невероятна. Мисля, че
през целия си живот не съм решавала всички задачи на контролно по
математика. Сигурна ли си, че си моя дъщеря?
Шегата е стара, но смехът на Тес ѝ се струва нов всеки път. Наистина
е твърде добра за това семейство, мисли си Хана. Отлични оценки по
всички предмети, никога не създава проблеми, грижи се за братята си.
Даже като малка не се цапаше. Хана не е чувала за друго дете, което да
отиде на училище с бели дрехи, които все още да са същият цвят,
когато се прибере. Докато други деца се катереха по дървета и се биеха
в кални локви, тя седеше у дома и четеше книги. Дори косата ѝ винаги
изглежда сресана, за разлика от тази на майка ѝ, която изглежда, все
едно някой е пуснал подложка за хранене в шредер за документи.
– Обичам, че порастваш, но мразя, че порастваш – прошепва
майката.
– Стига си се лигавила – усмихва се дъщерята.
– Ти трябва... нали знаеш, не трябва да приемаш всичко толкова
сериозно. Трябва да ходиш по купони и да се срещаш с момчета и...
– Момчета? В Хед? Тук човек трябва три месеца да се рови в
родословни дървета, преди изобщо да посмее да излезе на среща с
някого – изсумтява Тес.
– Не се прави на ударена – усмихва се майката.
– Сериозно? Всички момчета тук са толкова незрели! – настоява Тес
и точно тогава из цялата къща се разнасят виковете на Тобиас, защото
Тюре и Тед са изтичали в стаята му и са го събудили с водни
пистолети, при което Тес свива рамене към майка си, като че за да
каже: „Докажи ми, че греша!“, но Хана не забелязва, защото е вперила
поглед през прозореца.
 – Какво, по дя... – започва майката.
– КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ??? – допълва бащата откъм двора.
Минибусът им се задава по улицата, доста бързо. Хана и Тес излизат
на стълбите тъкмо когато превозното средство спира с поднасяне до
оградата и от него изскача лудо за връзване осемнайсетгодишно
момиче.
– АНА! – виква Хана толкова щастливо, че Тес малко се шашка.
– Каквоооо? – продължава да се чуди Джони.
Хана прегръща непознатата тийнейджърка и я представя.
– Това е Ана! Тя ми помогна в гората по време на бурята!
Изражението на Джони омеква.
– О, по дяволите. Познавам баща ти. Как е той?
Ана не отговаря, просто му подхвърля ключовете за минибуса.
– Реших да ви докарам колата, дворът ни все пак не е паркинг.
Прегледах двигателя, трябва да я оставиш на сервиз за...
– ОКЕЙ! БЛАГОДАРЯ! – прекъсва я Джони толкова обидено, че Хана
се засмива на глас.
– Ана, влез! Искаш ли кафе?
Но Ана поглежда Тес и вижда скептицизма в очите на дъщерята,
този тип момичета никога не харесват Ана-момичетата, затова тя
просто казва:
– Не. Трябва да се прибирам при кучетата.
– Можем... да те закараме. Чакай само да взема момчетата – казва
Джони учтиво, но все още малко засегнат.
– Спокойно. Ще тичам – казва Ана.
– Ще тичаш?! До Бьорнстад? – повтаря той.
– Не е чак толкова на майната си. Така и така трябва да си
раздвижвам коляното, че имах контузия – казва тя.
– Какво ти е станало на коляното? – пита Хана.
– Ударих го.
– В какво?
– В челото на едно момче.
– Какво си направила? – избухва Джони.
– Беше страшен досадник, така де, заслужаваше си го! – защитава се
Ана.
Хана пак се засмива, прегръща я повторно и настоява Ана да дойде
на вечеря у тях някой път. Ана обещава вяло и отново хвърля поглед
към Тес, тя е една година по-малка, носи бели панталони, а косата ѝ
изглежда, все едно е анимирана. Ана носи дънки, които са толкова
изпокъсани, че едва могат да се нарекат панталони, и не се е къпала от
два дни. Чувства се като просякиня в замък. Затова се обръща и
побягва.
Хана дълго време гледа след нея, а Тес дълго време гледа майка си.
Такава дъщеря трябваше да ѝ се роди.

* * *
Бобо чука на вратата на Сакел. Треньорът на мъжкия отбор отваря
насред облак цигарен дим и облечена с халат, който е толкова мръсен,
че дори не се поклаща, когато тя се движи. По три различни екрана в
кухнята ѝ вървят три различни хокейни мача, а масата е отрупана с
бележници. Бобо никога не е срещал човек, който да знае повече за
спорта и по-малко за хората, които го играят. Когато го направи
помощник-треньор, тя изрично уточни какво иска от него:
„Човешките работи, да говориш с хората, всички такива неща“. Тя се
интересува само от хокейните работи.
– Амат ми се обади сутринта. Тичах с него в гората. Мисля, че иска
да се върне и да тренира... – започва Бобо.
– Колко тежи? – пита Сакел несантиментално.
– Твърде много – признава Бобо.
– Повръща ли?
– Като теле.
Тя кима, пуши и изведнъж го поглежда учудено.
– Да?
– Да...? – пита Бобо.
– Има ли нещо друго? – пита тя.
– Не, не, това е, аз просто...
– Добре тогава! Чух, че всички отбори от Хед ще тренират в залата,
затова искам да пренасрочиш нашата тренировка за последния час
тази вечер.
– Последният? Момчетата няма да се зарадват, че ще тренират
толкова късно... – започва Бобо, но осъзнава, че тя точно това цели, не
иска щастливи момчета; едно от първите неща, които пита новите
играчи в отбора, е: „Искате да се забавлявате или искате да печелите
мачове?“.
 – До довечера! – повтаря Сакел и понечва да затвори вратата.
Бобо изтърсва:
– Може би може да звъннеш на Амат? Той се срамува! Може би не
смее да ти се обади, аз...
Сакел го гледа, все едно въпросът е зададен отзад напред.
– Да звънна?
– Ами знам, че не вярваш, такова, в мотивирането на играчите,
обяснявала си го, те трябва сами да искат да играят. Какво беше онова
с магаретата? Можеш да закараш едно магаре до водата, но не можеш
да го накараш да пие? Схващам! Но Амат е... така де, това е Амат!
Трябва му само малко поощрение... така че може би можеш...
Сакел пуши и мълчи, все едно очаква той да каже още нещо. Устата
на Бобо е отворена, но празна. Затова, наблягайки на „ние“, Сакел
обяснява толкова търпеливо, колкото може:
– Ние не тренираме играчи. Тренираме отбор. Няма нужда Амат да
доказва, че може да играе хокей, има нужда да докаже, че не е глупав.
Защото можем да печелим със средностатистически, но умни играчи,
но не можем да печелим с брилянтни, но глупави играчи. Защото
умните играчи могат да правят глупави неща, но глупавите играчи не
могат да правят умни неща.
– Аз... – простенва Бобо, защото получава главоболие, когато тя
приказва така.
– Всеки може да се научи да бъде идиот, но един идиот не може да се
научи на нищо – обобщава Сакел в рядък опит всъщност да прозвучи
малко педагогично.
– Амат не е идиот – казва Бобо наранено.
Сакел изгася цигарата в джоба на халата си. Ако той беше поне
мъничко чист, би се запалил, но към този момент вече толкова се е
втвърдил от всички петна върху други петна, че е станал огнеупорен.
После тя казва:
– Това предстои да се разбере. Първо да видим от кои магарета е.
След това затваря вратата, без да каже чао. Дори не проумява, че
това е неучтиво.

* * *
На Джони са му необходими дванайсет опита, докато запали
двигателя. Мърмори, че сигурно онази Ана му е направила нещо.
Децата натоварват багажа си, накрая дори Тобиас се приготвя и
потеглят към Бьорнстад. Джони през цялото време мрънка, че
седалката му не е нагласена както трябва и че Ана е сменила
радиостанциите му.
– Моля те, татко, тоя чичкарски рок ли трябва да слушаме? – пита
Тес, когато той най-накрая намира програмата, която търси.
Тя, разбира се, седи отпред, така че Тобиас и Тед да не се бият за
мястото.
– Не смей да плюеш Спрингстийн, той е единственият човек в
живота ми, който не ми хленчи – изръмжава таткото.
Тес въздъхва.
– Ама че си drama queen10.
Таткото усилва звука.
– Брус ме разбира.
Тес върти очи и се обръща към задната седалка.
– Довърши ли си есето по английски, Тед?
– Ммм – чува се от Тед.
– Може ли да го прочета?
Той изравя компютъра от сака. Делят един лаптоп, за да могат да си
пишат домашните на трибуната в залата, докато чакат тренировките
на другите да свършат.
– Можеш ли... такова, да оправиш граматиката и тия простотии? –
моли я той.
– Трябва да се научиш сам – оплаква се кака му, но разбира се, че ще
му оправи граматиката.
После наближават Бьорнстад и бащата прочиства гърло, при което
Тед, Тобиас и Тес като примерни по-големи братя и сестра веднага
започват да вдигат шум, да се закачат и да се шегуват, за да разсеят
Тюре и той да не погледне навън и да не се чуди какво пише на
табелата.
Все едно няма да чува думата „курва“ цял ден.

* * *
Елисабет Сакел пали нова цигара в кухнята си, яде варени картофи
направо от тенджерата и гледа хокей от три екрана. Хората, които
искат да я похвалят като треньор, често споменават стратегическите и
аналитичните ѝ способности, но най-важното ѝ качество всъщност е,
че тя просто много рядко се изненадва. Това е така, защото разглежда
информацията такава, каквато е, а не такава, каквато ѝ се иска да бъде.
Виждала е много други треньори да дават твърде много шансове на
някой играч или да не дават никакъв шанс на друг в зависимост от
това какво си мислят, че може да се случи. Това са същите треньори,
които говорят за „инстинкт“ и „вътрешно усещане“, но единственото
вътрешно усещане, за което се безпокои Сакел, е диарията. Всичко,
свързано с хокея, тя съхранява като факти в главата си. Ето защо може
да изкарва играчи от отбора, въпреки че са добри хора, и дори не е
нужно да се чуди дали са добри хокеисти, единственото важно за нея е
дали са правилните хокеисти.
Хората казват, че е „цинична“, но тя не разбира как иначе могат да се
печелят хокейни мачове. Победата да не идва с пожелания? Или със
справедливи и убедителни аргументи? Сакел е убедена, че повечето
сезони са решени още преди да са започнали. Шампионските отбори
се градят със селекцията на играчи, а не като треньорът крещи до
припадък от скамейката. Пролетта, когато „Бьорнстад“ беше във
върхова форма, журналистите изведнъж започнаха да наричат клуба
„фабрика за таланти“, а Сакел „гений“. Тя смята, че не може и двете да
са верни, журналистите трябва да вземат решение заслугата на
талантите ли е, или нейна? Защото какво е направила тя всъщност? Не
е превърнала Амат в звезда, просто му даде да играе. Не го е научила
как да стане по-добър, просто го поставяше в ситуации, в които той
правеше по-малко грешки. Хората в града говорят, че тя „тества“
играчите си, че ги подлага на „психологически експерименти“, но това
не е вярно. Тя просто опитва да разбере с какви магарета си има
работа, за да знае за кои от тях няма надежда.
Така че сега, след като Бобо дойде да ѝ каже за Амат, тя седи в
кухнята, пуши и си води записки пред екраните. Може би не изпитва
толкова много емоции, колкото други хора, но не ѝ липсва
съпричастност, разбира, че голямото сърце на Бобо иска най-доброто
за всички играчи, особено за Амат. Но в крайна сметка не е работа на
треньора да възпитава играчите, колкото и пиар брошури и красиво
формулирани „ценностни декларации“ да показва клубът пред
медиите. Работата на треньора е да печели хокейни мачове.
Резултатите не се измерват с чувства, а с класирания. Така че на един
от екраните Сакел пуска мачове на Амат от миналия сезон, а на
другите два – мачове на други играчи за сравнение. Преди правеше
така, за да изучава съперниците и да опита да предвиди срещу кои
играчи Амат би могъл да има проблеми. Сега го прави, защото търси
човек, който да може да го замени.
Може би е цинично, може би дори студенокръвно, но тя тълкува
информацията, с която разполага: Бобо е един от най-добрите
приятели на Амат, а никой не вярва в приятелите си толкова, колкото
Бобо. Така че щом дори той смята, че Амат е толкова крехък, че се
нуждае от окуражително обаждане от треньора си, за да поиска да
играе хокей, вместо да седи в къщи и да се налива, значи вече е твърде
късно. Сакел знае, че Бобо дойде, за да даде последен шанс на
приятеля си, но вместо това му го отне.

* * *
Никой не ни казва, че да си родител, е капан, заблуда, лоша шега:
защото родителите никога не са достатъчни и никога не могат да
спечелят.
Джони спира минибуса пред залата в Бьорнстад. Телефонът му
звъни непрестанно, колегите го чакат в гората, но въпреки това той до
последно обмисля да влезе вътре с децата. Дъщеря му вижда това.
– Спокойно, татко. Просто някакви сополанковци са надраскали
табелата. Ще се оправим. Ще внимавам Тобе да не се забърква в
неприятности.
– Сигурна ли си? Не ми се струва... имам предвид, че искам да
остана малко с... – започва бащата.
Тобиас и Тед вадят саковете си от багажника. Родени са само с две
години разлика от едни и същи родители, но със същия успех биха
могли да принадлежат към различни животински видове. Джони се
страхува, че изисква твърде много от единия и твърде малко от другия.
Пролетта, по време на един от мачовете на Тед, другите родителите
сто пъти му повториха да си седне на мястото, без той да им обърне
внимание, както обикновено. Тед не правеше добър мач или по-точно
правеше, беше най-добрият на леда, но не играеше толкова добре,
колкото можеше да играе. „От викането е“, отбеляза Тес накрая.
Разбира се, Джони я разбра погрешно, опули се към родителите на
съперниковите играчи и каза: „Да, да, да, крещят всякакви глупости,
но Тед трябва да се научи да не им обръща внимание и да играе!“. Тес
въздъхна спокойно и му каза истината: „Татко, тяхното викане изобщо
не му влияе. Влияе му само твоето“. Джони не я погледна в очите,
просто стоеше на трибуната, пъхнал ръце толкова дълбоко в
джобовете, че им проби дупки. Накрая измърмори: „Викам също
толкова и на Тобе, това не е...“. Тес поклати прямо глава и отвърна тихо:
„Не. Знаеш, че това не е така“. През останалата част от мача Джони
седя на мястото си. Вярно беше. Вика повече на Тед, защото вижда
потенциала на тринайсетгодишното момче, и не вика толкова на
Тобиас, защото вижда, че той вече е достигнал своя.
– Не се тревожи, татко, обещавам! – настоява сега Тес.
Помага на Тюре да си свали колана. Той се смее, дребосъкът, толкова
е развълнуван, че ще се види с приятелите си. Изглежда сладък и мил,
но е същинска хала. Последния път, когато Джони си изпусна нервите
заради някаква дяволия, която Тюре беше забъркал, Хана го попита
защо толкова се ядосва, а Джони викна отчаяно: „Защото това ни е
ЧЕТВЪРТОТО дете и вече би трябвало да ме БИВА в тая работа!!!“. Ой,
ой, ой, как само се смя Хана тогава, а след това го целуна и каза:
„Скъпи, ако някога решиш, че си добър баща, значи си станал адски
лош баща“. Джони се ядосва дори само като си помисли за това. Какво
изобщо означаваше? Не беше готов за Тюре, мислеше, че са
приключили, и все още настоява, че е трябвало просто да кръстят
малкия „Изненада“. Когато разказа на Бенгт на работа, Бенгт се
усмихна така, както може да се усмихне единствено мъж с пораснали
деца, и каза на Джони да не се притеснява и че стига децата да са живи
и да имат що-годе чисто бельо, значи е достатъчно добър баща. Лесно
е да се каже, по-трудно е да се почувства.
– Сигурна ли си? Мога да остана за мал... – започва той, но Тес го
прекъсва.
– Сериозно! Татко, тръгвай! Отзад вече бибиткат!
– По дяволите, не ми пука дали някой биб...
– Но на МЕН ми пука, татко! Излагаш ме!
Тя вдига Тюре от задната седалка, затваря вратата, навежда се през
прозореца и целува татко си по бузата.
– Не можеш да ни пазиш всяка секунда от живота ни. Ще се справим.
Треньорът е тук, както и куп възрастни. Сега тръгвай и внимавай в
гората!
– Не се тревожи за мен! – отговаря той обидено.
 Тя имитира езика на тялото му.
– Не се тревожи за меееееен!
– Аз... не звуча така – измърморва той.
– Просто внимавай, татко, окей? На Брус Спрингстийн си му нужен
жив, за да има поне ЕДИН човек, който го слуша.
Той се смее. Изпитва страшни угризения на съвестта заради нея,
никога не се чувства достатъчно добър за което и да е от децата, но
най-малко за дъщеря си. Още когато Тес стана на девет, той вече не
можеше да ѝ помага с домашните. Сега тя е в гимназията и мечтае да
учи право в университета, а за него това е чужд свят. Когато му
разказва за градовете, в които иска да се премести и да учи, той се
защитава с най-глупавите чувства: защо иска да се премести? Какво му
е на Хед? Толкова лошо ли е било детството ѝ, че иска да се махне
оттук? Ами ако избере грешното училище? Ами ако вината е негова?
Ако беше имала други родители? Които приличат повече на нея? Дали
тогава щеше да се справи по-добре? Да стигне по-далеч? Да бъде по-
щастлива? Ами Тобиас или Тед, или Тюре? Джони твърде много ли им
вика? Или твърде малко? Направил ли е всичко, което може?
– Тръгвай, татко – прошепва Тес.
Бащата се окопитва.
– Ще ви взема веднага щом мога. Наглеждай Тобиас, за да не се
държи, знаеш, да не е твърде много като... мен.
Дъщерята се усмихва и обещава. На Джони не му дреме, че колите
отзад му свирят, изчаква на паркинга, докато всичките му деца
изчезнат в залата, преди да потегли. Мрази, че порастват. Мрази го.

* * *
Простичка, мъчителна за всички тийнейджъри истина е, че животът
им рядко се определя от това, което правят. Наистина значимото е
това, което почти правят.
Когато Амат излиза, навън е натрупал сняг. Почти зима е, почти
тъмно и той хиляди пъти почти се обажда на Сакел. Почти успява да
надмогне гласовете в главата си. Тръгва от Низината и почти стига до
залата, но спира на двеста метра от паркинга. Там е пълно с деца,
доведени на тренировка от родителите си, изскачат от колите, вдигат
шум, поздравяват приятелите си. Амат познава много от тях, защото ги
е виждал да крещят радостно през плексигласа всеки път, когато вкара
гол за мъжкия отбор. Знае, че много от тях все още се преструват на
него, когато играят на улицата, защото си го спомнят само какъвто
беше, когато беше най-добрият, спомнят си суперзвездата и идола. Но
сега? Ако днес излезе на леда и се провали, ако разкрие в колко лоша
форма е и колко бавен е станал, кой ще бъде тогава? Просто поредният
играч, който почти е станал някой, почти е оглавил дивизията с
„Бьорнстад“ пролетта, почти са го взели в НХЛ. Почти се обажда на
Бобо. Почти прекосява паркинга. Почти влиза и моли Сакел отново да
го вземе в отбора. Повечето тийнейджъри не знаят, че целият им
живот се определя от тази малка дума, но тя кънти в главата на Амат
през целия път към къщи. „Почти почти почти.“ Иска да го оставят
сам, но гласовете никога не млъкват: „Ти беше надценен. Менте.
Всички го знаят. Най-добре да се прибереш и да се напиеш. Тогава
няма да се чувстваш така. Няма да се налага да опитваш. Да се
проваляш. Да те боли“.
Намира една последна бутилка алкохол, неотворена, в дъното на
гардероба. Отива в гората, не тича, сяда на полянката с изглед към
залата с бутилката в скута. Всичко, което ще му се случи от сега
нататък, ще води началото си от това, че почти е отворил бутилката
или почти не го е направил.

38
Радикализации

Т орбите за разделно събиране издрънчават, когато ги вдига. Ана

гледа да слага кутии от мляко между бутилките, само че в момента
няма как да изконсумира толкова много мляко, че да звукоизолира
следите от пиянството на баща си, ако ще да го излива директно в
мивката. Отваря входната врата и излиза на двора, Мая върви по пътя
с калъфа за китара през рамо и двете приятелки от детинство се
забелязват една друга едновременно. Една от най-най-любимите на
Мая Анини черти е, че Ана дори не казва здрасти.
– Помогни ми с торбите! – изсумтява просто тя и подава една от
торбите на Мая, все едно не са се виждали от часове, а не от месеци.
Тръгват към контейнерите за разделно събиране.
– Липсваше ми – усмихва се Мая.
 – Какви са тия обувки? На бал ли ще ходиш? – отговаря Ана.
– Ами ти? Да не си бездомна?
Ана вдига вежда:
– Аз винаги съм се обличала така. Ти обаче си станала сноб.
– Сноб? Само защото не приличам на статист във филм за зомбита?
– Изглеждаш, все едно си се гримирала по време на земетресение!
Смеят се. Боже, как се смеят. Две минути и всичко е както преди.
Същите закачки, същият смях, същите татуировки по ръцете: китари и
пушки. Музикантката и ловджийката. Никога не е било по-трудно да
се разделят две момичета, които имат толкова малко общо помежду си.
Говорят една през друга със сестринския капацитет за
едновременност, не е нужно една от тях да млъкне, за да чуе какво
казва другата. Едва когато отваря торбата, която ѝ е дала Ана, и вижда
всички бутилки, Мая остава без думи.
– Днес е трезвен, понеже погребението е утре, но сигурно няма да
пропусне почерпката след това – казва Ана, защото Мая е
единственият човек, пред когото не трябва да се извинява.
Мая кимва с разбиране и започва да пъха бутилките в контейнера. В
деня преди погребението хората са трезви „от уважение“, но веднага
щом положат Рамона в земята, ще се натряскат като свине със същия
мотив.
– Мислех, че баща ти е по-добре – казва тя тихо.
– Беше, за известно време. Но после спечелих онова състезание и се
обадих да му разкажа, а когато е радостен, той може да празнува
единствено като пие – отговаря Ана, все едно вината е нейна.
– Съжалявам... аз... – започва Мая, но Ана въздиша:
– Стига. Каквото, такова. Може ли да говорим за нещо друго?
Станала е по-корава, мисли си Мая. Или просто е пораснала.
Започнала е да затваря вратите и прозорците около всичките си
чувства, защото това правят възрастните, само децата успяват да
живеят с емоционално течение, което настава, ако държиш всичко
отворено.
– Във всеки случай съжалявам, че не звъня по-често. Училището ми
идва нанагорно, но трябваше да си идвам по-често. Аз...
– Сега си тук – констатира Ана.
– Да, но знаеш какво имам предвид.
Ана изведнъж се засмива и се мята на врата ѝ.
 – Обичам те, магаре проклето! Ти си единственият човек, който
може да се извинява, че не е тук, докато е тук! Сериозно? Може ли да
си повече тук от ТУК?
Мая прегръща най-добрата си приятелка толкова силно, че я
заболяват дробовете.
– Адски много ми липсваш.
– Буквално съм в РЪЦЕТЕ ти!
– Млъквай!
Как успяват някои хора, мисли си Мая, как живеят без Ана? Как е
възможно, по дяволите? Вървят обратно по пътя ръка за ръка. Тук и
там все още има изпопадали дървета, щетите от бурята още си личат в
дворовете, вятърът така лесно може да разбие илюзиите ни, че ние сме
тези, които решават.
– Чудя се колко ли ще струва да се построи всички наново? – мисли
Мая на глас.
– Мисля, че ме бъркаш с новите си приятели, които са някакви
професори по икономика и прочее – усмихва се Ана.
Мая също се усмихва, но устните я сърбят.
– И все пак тук не е толкова зле. Видя ли какво е в Хед?
– Да. Бях там сутринта. И чух татко да говори с ловната дружина.
Изглежда, вятърът е отвял залата им и сега отборите от Хед тренират в
нашата. Всички са бесни. Татко казва, че ще става по-зле.
Мая забелязва, че тя казва „нашата зала“. Това е още нещо, което се е
променило, Ана намрази Хед още повече, когато Видар умря.
– Сутринта видях татко с Теему... – казва Мая само за да види как ще
реагира приятелката ѝ.
– Сигурно планират погребението на Рамона – отговаря Ана и свива
рамене, все едно е нищо.
– Ммм – казва Мая, все едно опитва сама да се убеди.
Не знае как да продължи темата, защото се отказа от правото си да
съди Ана, когато се изнесе оттук. Тогава Ана нямаше с кого да говори
за Видар, затова понякога говореше с момчетата от Групата, тъй като те
разбираха през какво преминава. Сега ходят на състезанията на Ана и
стоят на трибуната с черните си якета, докато Мая е твърде заета с
новия си живот.
– Предполагам, че Теему е искал да говори с баща ти и за слуховете
за клубовете. Татко ми каза, че ловджиите разправят, че общината
смята да закрие „Хед“ и да остави само „Бьорнстад“.
– А?
– Ами сещаш се, „Хед“ нямат спонсори и така нататък, нямат пари,
само общината ги крепи. И сега какво, да построят цялата зала наново
с нашите данъци? Айде, бе. По-добре да има само един клуб!
Това не са нейните думи, а на баща ѝ и други мъже, Мая го чува. Но
не може да ѝ противоречи, защото това вече не е нейният град.
– До неотдавна „Бьорнстад“ нямаше спонсори... – е единственото,
което промълвява тихо.
– Да. Но това беше тогава, а сега си е сега – казва Ана и отново свива
рамене.
– Ммм – отвръща Мая и изведнъж Ана я поглежда гузно и за да не се
карат, казва:
– Тая китара само за украса ли си я взела, или смяташ да ми
изсвириш нещо?
Влизат вътре и отиват в стаята на Ана, където Мая свири на най-
добрата си приятелката и кучетата, сякаш всичко е както обикновено.
След това лежат една до друга в леглото на Ана и гледат в тавана, Ана я
пита за какво си мисли и Мая не знае какво да каже освен истината:
– В училище учихме за религиозните секти. За радикализацията.
Като с терористите. „Ефектът на снежната топка“ и така нататък.
Никой не е луд поначало, никой не се ражда агресивен, хората просто
правят нещо дребно, после още едно. Радикализацията е, когато
всичко нездраво постепенно се нормализира и малко по малко всички
стават малко по-опасни. И тук в града е същото, всички си мислят, че
се борят за правилните неща. Всички вярват, че действията им са...
самозащита.
Ана лежи мълчаливо и дълго време се взира в тавана. После хваща
ръката на Мая, без да се обърне към нея, и прошепва:
– И какво можем да направим, ако се случва навсякъде?
– Не знам.
– Тогава не мисли за това.
– Теб повече те бива да не мислиш от мен.
– Това е, защото съм страшно умна и вече съм го измислила.
– Наистина! Невероятна логика!
Ана се кикоти.
– Харесват ми новите ти песни, мъпет такъв.
 Мая се кикоти на свой ред.
– Благодаря, бездомничке.
Заспиват в леглото и спят толкова спокойно, колкото и двете не са
спали от дълго време. Гръб до гръб, както винаги.

39
Дупки от куршуми

С ервизът в Бьорнстад тази сутрин е празен, така че собственикът

пие кафе и чете вестник по-дълго от обикновено. Наричат го
Глигана, защото така играеше хокей преди куп години, като полудяла
дива свиня, но когато поправя нещо, ръцете му с големината на капаци
за шахта са неочаквано нежни и прецизни. Затова хората не оставят
тук само колите си, носят всякакви неща, моторни шейни и косачки,
машини за еспресо и някой и друг казан за ракия. През последните две
години, след като съпругата му почина, му носят особено много неща
за поправяне, така хората тук изразяват загрижеността си за мъж,
когото не го бива много да слуша как се нуждае от загриженост.
Синът му, Бобо, е долу в залата. Той е помощник-треньор на мъжкия
отбор и понякога баща му трябва да се навежда особено ниско под
капака на колата, която поправя, за да не си личи как си мисли колко
би се гордяла майка му. По-малките брат и сестра на Бобо също се
справят с мъката окей предвид обстоятелствата, отново се смеят и вече
не задават толкова много въпроси. Днес са на гости на приятелите си.
Теему знае това, уважава Глигана твърде много, за да се появи пред
децата му, те заслужават да си мислят, че баща им няма нищо общо с
мъже като него.
– Да не си си взел отпуска, а? – виква той откъм двора.
Глигана вдига поглед. Здрависват се. Глигана е мъж на средна
възраст, никога не е бил част от групата на Теему, но не се и срамува от
приятелството им. Когато жена му си отиде, приятелят му от
детинство Петер, разбира се, беше първият, който се появи и
предложи помощта си, но веднага след него дойдоха мъжете с черните
якета. Те поправиха покрива на Глигана, боядисаха къщата и в
продължение на няколко седмици, докато той беше особено зает с
децата, дори идваха да работят безплатно в сервиза. Такива неща не се
забравят. Той се усмихва на Теему и кимва към полупразния паркинг.
– Знаеш, никой тук не си поправя колата преди лова на лосове.
После половината така и така ще дойдат с дупки от куршуми в
таваните, защото са карали пияни в гората и са забравили, че държат
пушка...
Теему се засмива.
– В тия гори се отстрелват повече птици по погрешка, отколкото
лосове умишлено.
Глигана също се смее. Това са шеги, които местните ловци обичат да
разправят помежду си, но не биха търпели от страна на външни хора.
Нито Глигана, нито Теему биха отишли в гората с някого, който не знае
как да борави с оръжието си. Ловците трябва да могат да вярват сляпо
на човека до себе си, но най-вече на човека зад себе си.
– Ще пиеш ли кафе?
– С радост.
Пият. Приказват си за моторни шейни и хокей. Глигана изчаква до
след втората чаша кафе, преди да попита:
– Е. Какво ти трябва?
Теему изглежда почти все едно се срамува, но само почти.
– Една услуга. Не е нужно да го правиш, ако не искаш...
– Приятелите ти ли ме молят за нещо, или ти?
– Аз.
– Тогава знаеш, че ще го направя.
Теему кима с признателност. После посочва една от малкото коли,
които всъщност са паркирани пред сервиза.
– Трябва ми тази тук.

40
Заплахи

Л ев живее под наем в малка къща на един хвърлей от високата

ограда на автомобилното гробище. Мъжете, които работят за
него, живеят в каравани от другата страна. Той им е шеф, така че не
може да им бъде приятел, нуждаят се от малко разстояние, за да могат
да дават израз на недоволството си, без той да ги чува. Работата, която
предлага, не е проста, така че и хората, които са готови да я работят, не
са такива.
– Лев! ЛЕВ! – вика сега един от тях откъм двора му.
След това заблъсква по вратата на къщата, а Лев отваря раздразнено.
– Да?
– Дошъл е някакъв костюм! Изглежда като ченге! – казва мъжът на
един от много езици, чиито основи Лев владее.
Той наднича през вратата, към входа на гробището, където
действително стои мъж с костюм. Само че изглежда изплашен до
смърт.
– Това не е никакво ченге – измърморва Лев и отива да вземе якето
си.
Мъжът с костюма го чака нервно. Лев заключва след себе си, без да
бърза.
– Да? – казва той едва след като се е приближил досами мъжа.
– Ами... да, аз, ъм, мисля, че колата ми е тук? Бях я оставил на сервиз
в Бьорнстад и като звъннах сутринта да питам дали е готова, от
сервиза ми казаха, че някой я е взел и е казал, че ще я остави... тук.
Лев се оглежда с известна бдителност.
– „Някой“ е взел колата ти и я е оставил тук?
– Да, да, така каза.
– Кой?
– Мъжът от сервиза.
– В Бьорнстад?
– Да.
Лев не откъсва поглед от мъжа с костюма.
– Каква е колата?
– Ами... черна – прокашля се мъжът с костюма.
Мъжът кима безизразно.
– Окей. Ще отидем да я потърсим, да? – казва той и подканя мъжа да
влезе в автомобилното гробище.
– Не... не, няма проблеми, мога да се върна по-късно, аз... – пуфти
мъжът, но Лев настоява:
– Ела. Няма страшно. Не сме някакви крадци и убийци, дори и така
да си чул, да?
Има само един вход, оградата е висока, а отгоре ѝ има охранителни
камери. Мирише на изгоряло. Лев крачи през пресния сняг, мъжът с
костюма ситни след него. Виждат едър мъж с гъста брада и тънка
тениска и Лев му измърморва някакви инструкции на език, който
костюмът не може да определи. Тениската изчезва в една каравана,
Лев развежда костюма из периферията на автомобилното гробище, то
е по-голямо, отколкото изглежда отвън, и въпреки това мъжът с
костюма вижда само частица от това, което действително се крие
вътре.
– Тук ли е? – пита Лев, след като стигат края на оградата, покрай
редици стари автомобили и купчини неопределим скрап.
Мъжът с костюма поклаща тревожно глава. Очите на Лев сега са по-
присвити, вратът по-скован. Мъжът с тениската се връща от
караваната.
– Някой идвал ли е през нощта? Задействала ли се е алармата? –
пита го Лев.
Мъжът с тениската поклаща мрачно глава. Лев се обръща към мъжа
с костюма.
– Какво работиш?
– Моля?
– Работата ти!
Мъжът преглъща тежко.
– Държа погребалното бюро в Бьорнстад.
Лев пристъпва по-близо до него.
– Разкажи ми какво ти каза, да? Мъжът, с когото си говорил. Каза ти
да вземеш колата оттук?
Мъжът потръпва при всяка сричка и клати глава.
– Не, не, не, каза... името ти. Каза: „При Лев е“.
Лев вече върви.
– Чакай тук, да?
Мъжът с костюма прави каквото са му казали. Лев излиза от
автомобилното гробище и изминава кратката отсечка обратно до
къщата си. Входната врата е отворена, въпреки че е сигурен, че я
заключи, преди да тръгне. На масата в кухнята стои празна халба от
„Кожуха“, а до нея има ключ за автомобил. Лев поглежда през
прозореца към малкия двор от задната страна. Част от дъските на
оградата са махнати, трябва да са били много хора и да са работили
нечувано бързо. Така съобщават, че са навсякъде, че могат да се
доберат до теб, където и да е, и да те пипнат, когато си поискат.
Заплахата не е завоалирана. Теему не е завоалиран човек.
 Паркирал е катафалката насред двора на Лев.

41
Кавги

В последствие, естествено, ще се появят стотици различни версии на

ставащото сега в зависимост от това кого питаш и както
обикновено, повечето хора няма да разказват какво всъщност се случи,
а какво беше чувството, когато се случи. А чувството беше, че
всички конфликти между тези два града за последните петдесет
години се разразиха едновременно. Ето защо не може да се определи
кое е било планирано, кое е било отмъщение и кое е било просто
случайност. Накрая историята ще е толкова преплетена, че ако човек
дръпне и най-малката нишка в единия край, ще разшие раните на
всички нас в другия край. Но независимо кой разказва, независимо на
чия страна е, всички ще са съгласни за едно: примирието между
Бьорнстад и Хед, ако изобщо е имало такова, определено приключва в
днешния ден.
Тес и братята ѝ влизат в претъпканото фоайе, вътре вече се чуват
разправии, както тя се опасяваше, че ще бъде. Но ако беше казала
истината, баща ѝ щеше да настоява да дойде с тях, а тогава
гарантирано щеше да настъпи хаос. Така че Тес реши, че ще може да се
справи сама. Това беше глупаво.
Тя повлича братята си към съблекалнята. Долу при мантинелата
един момчешки отбор от Бьорнстад тъкмо е приключил тренировката
си и напуска пързалката, друг отбор от Хед тъкмо влиза, а майките и
бащите от двете страни дърпат и влачат деца и екипировка след себе
си. Тес и братята ѝ трябва да си проправят път с лакти не защото има
опашка за нещо, просто един куп хора тъкмо днес са решили
едновременно да маркират територията си. Както обикновено, децата
дори не са най-лошите, най-лоши са родителите им, които стоят на
групички из цялата зала с термосите и кошниците си и се преструват,
че не се усещат как пречат на децата от Хед, въпреки че очевидно
много добре го разбират. „Как могат да се отнасят така към деца, след
като самите те са родители?“, успява да си помисли Тес и в същия
момент някой изкрещява, нещо уцелва Тюре по главата и той се
разплаква. Секунда по-късно група играчи от Хед запяват, при което
всички родители от Бьорнстад се развикват истерично.
– Какво стана, Тюре? Какво СТАНА? – надвиква Тес шумотевицата и
хваща Тобиас и Тед, за да не ги изгуби.
Блъсканицата изведнъж става по-голяма, родителите стават
агресивни, Тюре става още по-изплашен. Тес опитва да го вдигне, но
не може – мъкне и неговата, и своята чанта, възрастни хора се блъскат
в нея, краката ѝ се огъват, тя изкрещява и за две секунди я обзема
абсолютна паника. И тогава вижда как длан, грамадна като лопата за
сняг, се пресяга надолу към купчината тела и издърпва Тюре, чантите
и нея.
– Хайде! – казва кълбовидното безгрижно лице, на което
принадлежи юмрукът, и повлича първо тримата братя и сестра им,
след което и всички останали облечени в червено деца, които види.
Човекът разделя тълпата възрастни, все едно са завеси от месо, и
съпровожда децата до съблекалнята. Щом влизат вътре, Тес пуфти
полузадъхано, полубясно, вторачва се в него и установява две неща: 1.
Младежът е великан. 2. Носи зелен анцуг.
– Добре ли сте? – пита тя братята си.
Те кимат. Тюре е изплашен, Тобиас е ядосан, но Тед просто зяпа
великана с възхищение.
– Знам кой си! Казваш се Бобо, нали?
Великанът се изчервява гордо може би защото си мисли, че
подвизите му като хокеист са го прославили чак в Хед.
– Да, аз...
– Ти познаваш Амат, нали? Той тук ли е? Ще тренирате ли? –
прекъсва го Тед толкова развълнувано, че направо подскача.
Великанът се размърдва толкова разочаровано, че на Тес ѝ става жал
за него. Той хвърля поглед към нея и казва:
– Не, или не знам, не мисля, че Амат ще дойде днес. Променихме
графика на мъжкия отбор и ще тренираме едва късно вечерта...
– Може ли да останем и да гледаме? – иска да знае Тед.
– Ти луд ли си? Да стоим тук до ВЕЧЕРТА, за да гледаме
„БЬОРНСТАД“? – виква Тобиас.
Тес поглежда Бобо извинително.
– Благодаря за помощта отвън. Братята ми също са благодарни, но за
жалост, са твърде неинтелигентни, за да го изразят. Но ти... ти ни
спаси.
Великанът се изчервява толкова бързо и толкова силно, че се налага
да клекне пред Тюре, за да не поглежда Тес в очите, защото се
страхува, че ако го направи, главата му ще се подпали.
– Добре ли си? Отвън имаше някои глупави хора, но ще ги изхвърля,
окей? Не всички в Бьорнстад са такива, уверявам те, че тук в залата
има много добри хора, които ще се грижат за теб, така че няма нужда
да се страхуваш, разбираш ли? – пита той момчето.
– Глупавите могат да вървят по дяволите! – отговаря Тюре веднага и
чуква пет с Бобо.
– ТЮРЕ! – изревава Тес, а на Бобо му е невъзможно да спре да се
смее.
Той се изправя, поглежда я и казва:
– И аз имам малък брат и сестра.
– Личи си – казва тя поравно обвинително и похвално.
Той се почесва смутено по наболата брада. Три години по-голям е от
Тес, но се чувства по-млад, никога не е виждал очи като нейните, тя го
гледа така, сякаш в следващия момент би могла както да се развика,
така и да се засмее. Гласът на Бобо го предава, щом той отваря уста:
– Ако... такова, ако Амат се появи, обещавам да викна брат ти, за да
се срещне с него. Ако ти или, такова, ако ВИЕ имате нужда от нещо,
просто ме повикайте, ще съм наблизо или може би в столовата, или
някъде наоколо, но да, в смисъл аз... аз съм... – заеква той.
– Ти си... много лесен за откриване? Защото си пет метра висок и
седем метра широк? – предлага Тобиас леко подигравателно и
получава ритник в пищяла от сестра си.
– Благодаря отново! Наистина! – казва тя.
Бобо се усмихва и кимна надолу към обувките си.
– Съжалявам, че тук има разни глупаци. Но не сме такива... всичките
– уверява той.
– Ние също – отговаря тя.
И двамата се чувстват като лъжци.
Във фоайето все още има много народ, но през следващите часове
всички се поуспокояват, първо децата, после родителите. Възрастовите
групи от съответните клубове си поделят пързалката: Тед тренира с
отбора си в едната половина, а момчетата от „Бьорнстад“ в другата.
После Тюре тренира с другите седемгодишни, а последен е Тобиас с
петнайсетгодишните. След тях е ред на фигуристите. Последното,
което Тес казва на Тобиас, преди да стъпи на леда, е следното:
– Вземи Тед и Тюре, отидете в съблекалнята и не се забърквайте в
неприятности! Прибираме се веднага след тренировката ми!
Няколко минути по-късно Бобо си купува кафе горе в столовата,
когато някой идва и се развиква:
– Долу стана страшна разправия, Бобо! Оная лудата мацка започна!
Всичко става толкова бързо.
Ще се разказват толкова много различни истории за станалото в
залата през този ден и нито една от тях няма да отразява цялата
истина. В Бьорнстад например много хора ще пропускат детайла, че
когато тримата братя и сестрата влязоха в залата, някой уцели Тюре с
капачка по главата, а друг изкрещя КУРВИ ОТ ХЕД на Тес. Тя хвана
Тюре, за да не го премажат, и опита да улови Тобиас, за да не се сбие,
със сетни сили успя да задържи и двамата, но това не помогна, защото
в коридора беше пълно и с други тийнейджъри от Хед. Някои от тях
затананикаха шумно мелодия, а скоро към тях се присъединиха и
всички останали. Когато историята се разказва в Хед, стряскащо често
хората ще пропускат детайла, че мелодията беше същата, която
феновете на „Хед“ използваха, когато пееха песента си „Бьорнстад:
Изнасилвачи!“ преди две години, когато тъкмо беше излязла наяве
истината за Кевин, а омразата между клубовете беше особено силна.
Много хора в Хед даже ще „забравят“ да разкажат, че пред
съблекалнята, под снимка на Рамона, имаше запалени свещи, но
няколко часа след първата разправия на входа едно момче от Хед ги
изрита. За сметка на това много хора от Бьорнстад ще прескачат тази
част от историята, в която майката на едно момче от момчешкия отбор
на „Бьорнстад“ вече беше сграбчила една седемнайсетгодишна
треньорка по фигурно пързаляне от Хед точно докато тя изкарваше
малките момичета на леда, защото според майката не бил дошъл
редът на фигуристите. В Хед ще се смеят и ще казват, че това е
грешното седемнайсетгодишно момиче, с което да се заяждаш, защото
то се казва Тес и е дъщеря на Джони и Хана. Фитилът ѝ може и да е по-
дълъг от този на братята ѝ, но в края му има адски много барут. В
Бьорнстад ще се правят на ужасени и ще твърдят, че Тес е бутнала
майката. В Хед ще отбелязват, че майката първа я е сграбчила, а Тес
просто се е отскубнала, а майката е изгубила равновесие и е паднала
по гъз. В Бьорнстад ще разказват, че в този момент Тобиас,
петнайсетгодишният брат на Тес, е изхвърчал от съблекалнята и е
разритал всички свещи под снимката на Рамона. В Хед ще твърдят, че
той просто е чул, че някой е нападнал сестра му, хукнал е да я защити
и дори не е видял свещите.
Често казват, че победителите пишат историята, но тук победители
няма.
Когато чува какво се случва, Бобо изхвърча от столовата и разчиства
коридора от подивелите петнайсетгодишни, като опитва, доколкото е
възможно, да запраща зелените в едната посока, а червените в другата,
но не те го тревожат най-много. След първата разправия днес някой
отиде и проведе няколко разговора и малко по-късно в залата се
появиха няколко черни якета, които застанаха в дъното на една от
късите трибуни. За момента са пристигнали само най-младите
членове на Групата, момчетата за поръчки, но Бобо знае, че по-
големите и по-опасните са само на един есемес разстояние. Ако Теему
и приближените му се появят насред суматохата, Бобо не е сигурен, че
всички в залата ще излязат във вертикално положение.
– Хайде, по-добре да тръгваме – казва той бързо на Тес и тя вижда в
очите му, че се страхува, но не за себе си.
– Тобе! Тед! Тюре! – извиква тя веднага, повлича братята си през
залата, извежда ги на паркинга и междувременно праща есемес на
баща си: „Тренировката приключи рано. Можеш ли да ни вземеш още
сега?“.
Добре знае, че най-добре е да не му казва, че е имало проблеми.
Направи го веднъж, когато беше на дванайсет и беше на рожден ден,
при което баща ѝ се появи с шестима други пожарникари и
изглеждаше, сякаш ще убие всяко едно момче, което изобщо я е
погледнало. Сега се обръща задъхано към Бобо, той изглежда
засрамен, все едно всичко е по негова вина. Тя едва не се разсмива.
– Аз... хареса ми, че просто мина между хората. Че не удари никого –
казва тя.
– Не ме бива много да се бия. Просто съм голям – усмихва се Бобо
срамежливо.
– Това е хубаво. Не харесвам хора, които ги бива да се бият – казва
тя.
Бобо дори не знае накъде да гледа, и почти се завърта в кръг, само и
само да не я погледне право в очите. Вместо това вижда Тобиас, чието
око е доста насинено, и Бобо му подава сладоледа си, за да го допре до
подутото. Това, че успя да спре цялата олелия вътре, без дори да
изтърве сладоледа си, говори много за Бобо. Това, че някой, който
обича сладолед толкова, колкото той, е готов да даде сладоледа си на
малкия брат на Тес, също говори много.
– Как ти е окото? – пита той.
– Добре е – измърморва Тобиас бясно.
– Ами кокалчетата? – пита Бобо с тънка усмивка, която изчезва
веднага щом Тес се опулва насреща му.
– Адски болят – засмива се Тобиас.
– Казах ти да не се забъркваш в неприятности! – изръмжава Тес.
– ТИ се забърка в неприятности, по дяволите, аз излязох, за да
помогна на ТЕБ! – отвръща на удара Тобиас.
През това време Тед стои, без да гъкне, и гледа към входа на залата.
Всички младежи от Хед се изсипват на паркинга. Входът се изпълва с
облечени в зелено тийнейджъри, които крещят КУРВИ ОТ ХЕД! и по-
лоши неща. Очевидно е, че им се иска да отидат при Тобиас и да
приключат започнатото, но не и докато Бобо е там.
– Трябва да се връщаш вътре – казва Тес, щом вижда да идва
минибусът, тъй като Джони кара, все едно го е откраднал.
– Сигурна ли си? Мога да... – започва Бобо.
– Повярвай ми: когато татко дойде, няма опасност нещо да ни се
случи. Страхувам се обаче какво може да направи той вътре в залата,
ако не го отведем оттук веднага – отговаря Тес.
Права е. Единствено усилените ѝ увещания и изплашените погледи
на Тюре спират татко да не грабне първия по-тежък предмет и да
отиде да се разправи с всички, които са се разправяли с децата му. Той
е три пъти по-тежък от Тес, но дъщеря му въпреки това го удържа.
Вижда твърде ясно в очите му онова състояние, в което изпадат някои
мъже, онази неспособност да възприемат другите хора като хора,
когато са ядосани, затова го убеждава, като призовава единственото в
него, за което знае, че е по-силно от агресията му: защитническите му
инстинкти.
– Татко! ТАТКО, СЛУШАЙ!!! Трябва да приберем децата в Хед,
трябва да се махнем оттук, преди да е станало още нещо, чуваш ли ме?
Трябва да се погрижиш за ВСИЧКИ деца тук!
 Джони най-накрая отпуска рамене. Оглежда се и вижда всички
изплашени, объркани хлапета с червени дрехи, скупчени на групички
из паркинга. Има и шепа възрастни – треньори и няколко родители,
но те изглеждат не по-малко изплашени от децата. Джони хвърля
поглед към входа на залата. По средата е застанал двайсетинагодишен
младеж от Бьорнстад, има мило, кръгло лице и толкова солидно
туловище, че успява собственоръчно да удържи цялото стадо ядосани
зелени идиоти вътре. Джони вади телефона си, звъни на всичките си
колеги и не след дълго от гората заприиждат автомобил след
автомобил от Хед.
Всичко би могло да излезе от контрол още в този момент, но преди
някой от мъжете изобщо да успее да слезе от колата си, Тес и Джони
натикват вътре по няколко хлапета и ги отпращат обратно към Хед.
Паркингът бързо се изпразва. Джони и децата изчакват до последно,
преди да потеглят. Тес пуска Спрингстийн по уредбата и слага длан
върху ръката на баща си. В огледалото вижда Бобо, който все още стои
на входа на залата. Нито един човек не е успял да мине покрай него.
Но дори той не може да им попречи да звънят по телефона.
Джони, Тес и момчетата мълчат през целия път до границата между
Бьорнстад и гората. Днес слънцето едва изгря, преди отново да се
скрие, дните бързо се свиват, но въпреки това силуетите се виждат
ясно в сумрака. При табелата, от двете страни на пътя, са се събрали
дузина мъже с черни якета, всичките маскирани освен Теему. Той се
заглежда след минибуса, който минава покрай тях. Джони никога не е
говорил с него, но много добре знае кой е, разбира се, всички в Хед
знаят, той е човекът, за когото предупреждават децата си, ако ще ходят
на дербито. Вече и Теему знае кой е Джони.
Когато минибусът отминава, мъжът до Теему хвърля стъклена
бутилка, която се разбива в задната врата като последно
предупреждение. Другите деца подскачат при удара, а Тюре се
разплаква, но Тобиас дори не вдига вежда.
– Не ви ли казах? Всички тук ни мразят! – констатира просто той.
После обляга глава назад и затваря очи. Две минути по-късно хърка.
Майка им казва, че това е истинският талант на Тобиас в живота: че
може да заспи когато и да е, където и да е. Точно като баща си.
 42
Вратари

Ф рак говори по телефона с общинарите, когато чува за сбиването

долу в залата. Забързва се натам, но хората вече са се разотишли.
Всички от Хед са се прибрали и кавгата, изглежда, е приключила също
толкова рязко, колкото е започнала. Няколко бащи на момчета от
детския отбор на „Бьорнстад“ все още кръстосват наоколо и разправят
едни на други, че определено ще предприемат нещо, ако „онези“
посмеят пак да си покажат носовете, но както обикновено, не мъжете,
които приказват, са тези, от които човек трябва да се бои тук.
Портиерът ги изхвърля навън, когато идва време за тренировката на
мъжкия отбор, и на тях им остава да се приберат и да се правят на
корави пред сенките и спомените си. Фрак прави неспокойна обиколка
на залата, без да знае какво търси, после сяда най-горе на трибуната,
гледа тренировката и мисли, мисли, мисли. Кръговете под очите му
изглеждат, все едно някой е разлял безалкохолно върху велурено яке.
Той обикновено успява да прикрива тревогата си, но днес се справя
толкова зле, че портиера го обзема състрадание, качва се на трибуната,
дава му картонена чаша с наистина гадно кафе и казва:
– Горе главата, Бамби! Човек ще каже, че си изтървал маслото и са ти
заврели парите в задника11! В тая зала не за пръв път се бият хора, не е
ли така?
Фрак разхлабва вратовръзката си, за да може дебелият му врат да
придобие по-удобни гънки.
– Да. Да. Но сега е различно. Залогът е по-голям.
– Охо, значи за разнообразие този път слуховете са верни? Зле
прикрита тайна. Политиците отново ще опитат да слеят клубовете,
така ли?
Фрак дори не се постарава да отрече, вече няма смисъл.
– Това не е сливане на два клуба, а закриване на един. Или „Хед“, или
„Бьорнстад“.
– Не може да сме ние, нали? Там дори нямат зала?
– Така е. И преди всичко ние имаме спонсори и много по-добър
отбор – кимва Фрак, но съвсем не убедително.
– Но...? – допълва портиерът.
 Фрак изпъшква.
– Но са замесени политици, а те не могат да различат лайно от
палачинка! Преди се вайкаха, че нямаме пари, а сега, когато ИМАМЕ
пари, се оплакват от „хулиганството“. Страхуват се, че ако всички
ресурси бъдат пренасочени към нас, между привържениците на
клубовете ще избухне насилие. Затова са наели рекламна къща и им е
хрумнало да закрият и ДВАТА клуба и да основат НОВ клуб с ново име
тук, в Бьорнстад!
Портиерът едва не си изплюва кафето.
– Значи... без „Хед Хокей“ и без „Бьорнстад Хокей“? По-голяма
глупост не бях чувал!
– Ти какво мислиш, че им казах? Присъствал съм на милион срещи с
ония бастуни в общината, докато ги вразумя и ги убедя да спасят
клуба, и съм им ОБЕЩАЛ, че няма да има повече насилие! А какво
чувам днес? Че в залата е станала патаклама, а Теему и проклетата му
селска армия са отишли в гората да хвърлят бутилки по колите на
семейства с малки деца! Как да обясня това? А?
Портиерът много дълго време мълчи. После избухва в смях:
– Да не очакваш АЗ да ти кажа?
Не, разбира се, че Фрак не очаква това. Просто опитва да мисли, а
понякога мисленето му се удава по-добре, ако същевременно с това
говори, затова вдига картонената чаша и казва:
– Това не е твоя грижа. Благодаря за кафето. Беше ужасно, както
обикновено. Как изглежда отборът?
– Без Амат? Ами Сакел трябва да му намери заместник, иначе ни
остава да се радваме, че имаме добър вратар, защото ще му се отвори
работа!
Фрак примигва надолу към леда. Съгласен е. Ако в отбора имаше
друга звезда освен Амат миналия сезон, това беше
деветнайсетгодишното момче между гредите. Половината град дори
не знае как се казва, защото всички са свикнали да го наричат просто
Устата. Дори и прякорът да не му харесваше, никой нямаше да разбере,
естествено, но във всеки случай изглежда, че няма нищо против.
Публиката в Бьорнстад го харесва поравно заради таланта и
мълчанието му, а това си е голямо постижение, като се има предвид, че
вратарят, когото замени, беше Видар, който беше отраснал на
трибуната за правостоящи с брат си Теему. И още по-голямо
постижение, като се има предвид, че Устата е от Хед. Смени отбора,
когато Видар загина в автомобилната катастрофа. Тогава от „Хед“ не
смятаха, че е достатъчно добър, а сега биха разменили половината си
мъжки отбор, за да си го върнат. Нищо не носи повече злорада радост
на Фрак от това колко много бяха сгрешили. Винаги има категорични
мъже, които си мислят, че още от детската люлка могат да определят
кои са най-големите таланти, но този спорт все още може да ни
стъписа, когато си поиска.
– Да, с него на вратата всеки отбор би имал шанс. Има манталитет
на победител! – кима Фрак.
Портиерът лапва толкова голяма доза снус, че е трудно да си
представи човек как изобщо се е побрала в кутийката.
– Да, виждали сме всякакви чудаци да пазят за нас през годините, но
проклет да съм, ако този не обира точките! Не казва и думичка дори
когато печелят, като че ли дори не се радва. Все едно играе с някакъв...
мрак в себе си.
– С всички най-добри е така – отговаря Фрак, все едно това се
подразбира.
– Нима? – отговаря портиерът.
Фрак следи с поглед вратаря долу на леда.
– Петер го биеха у дома дори само ако разлее мляко на масата. Бени
не смееше да разкаже, че е педал. Амат е синът на чистачката в спорта
на богаташките синчета. Всички най-добри играчи таят мрак в себе си,
затова са най-добрите, мислят си, че мракът ще изчезне, ако просто
печелят достатъчно...
Портиерът се пита мълчаливо дали Фрак всъщност има предвид
играчите, или самия себе си, но не казва нищо. Чуди се дали е бил
напът да спомене и Кевин, използвайки същия аргумент, но отново си
замълчава. Вместо това потупва Фрак по рамото и казва просто:
– Не се отчайвай, Бамби, ще измислиш какво да правиш с
политиците. Винаги успяваш!
Фрак седи сам с цялата сграда върху раменете си. Умее да излъчва
самоувереност, но днес се олюлява. В тази гора винаги е имало война
за ресурси, политиците от десетилетия говорят за закриването на един
от клубовете, но идеята да закрият и двата и да основат нов, е по-
трудна за оборване. „Нали това искаше?“, учуди се един от политиците
по-рано днес, при което Фрак за малко да метне телефона си в стената.
„Исках да закриете „Хед“! Не нас!“, изкрещя той, но получи следния
отговор: „Какъв е проблемът? Просто ще има нов клуб, можеш просто
да викаш за него. Не те имах за сантиментален човек?“. За щастие,
двамата не бяха в една стая, иначе не телефонът, а политикът щеше да
полети към стената. Не бил сантиментален? Фрак е живял тук цял
живот, играл е в този клуб, градил е този град. Ако човек не изпитва
чувства към някое място на тази земя, би могъл да живее където и да е,
по дяволите. Сантиментален? Всичките му постижения в живота, с
които се гордее, по един или друг начин са свързани с „Бьорнстад
Хокей“. Ако сменят името на клуба му, ще изтрият цялата му
идентичност. Не може да позволи това, трябва да се бори с всички
сили и тъй като няма време да изработи гениален план, вместо това
прави най-простото.
След тренировката слиза долу до мантинелата, изчаква Устата да
дойде и с усмивка, която е толкова широка, че превръща цялото му
лице в една голяма дупка, предлага на момчето да го закара до Хед.
– Просто искам да се уверя, че ще се прибереш невредим! – уверява
го той.
Устата не казва нищо, но още отсега знае, че това не е вярно.

43
Братя

Д жони и Хана седят цяла нощ в кухнята и се карат така, както могат
само родителите на малки деца: страшно ядосано, но страшно
тихо.
Хана е бясна, защото Тобиас се е сбил в залата, разбира се, но е не
по-малко бясна, че Джони не е толкова бесен на сина им, колкото е тя.
Вместо това той насочва целия си гняв към Бьорнстад и твърди, че
Тобиас е действал при самозащита, все едно това оправдава всичко. А
дълбоко в себе си Хана е бясна преди всичко заради това, че има
чувството, че той може би е прав.
Когато се върнаха от Бьорнстад, Джони и другите пожарникари
стояха в гаража два часа, пиха бира и гледаха под капака на минибуса.
Не поправиха нищо, разбира се, но гледаха строго двигателя, все едно
можеха да го накарат да заработи с мъмрене. Хана щеше да им се смее,
ако не беше чула какво обсъждаха, защото и преди е чувала същия
разговор. Те често се шегуват, че в Хед наемат пожарникарите право от
спортната зала, но това е шега само наполовина, повечето
действително са играли заедно и пожарната просто се е превърнала в
следващата им съблекалня. Ако се скараш с един, караш се с всички.
Хана често бъзика Джони, че изпитва смъртен страх от всякакви
промени, че иска една и съща храна, една и съща бира и един и същи
фотьойл до края на живота си, а той мърмори, че това трябва да я
радва, защото хората, които мразят промените, не сменят и съпругите
си. При което тя, разбира се, изсумтява: „Да отидем ли в „Плевнята“ да
видим кой ще получи повече предложения?“, и тогава той млъква. Но
истината е, че тя също не харесва промените, защото, когато нещо
няма нужда от промяна, значи работи, а тя трябва да може да разчита
на колегите си в болницата точно както Джони трябва да може да
разчита на своите. Трябва да могат да разчитат на съседите си, защото
те гледат децата им, и трябва да могат да разчитат на дългогодишните
си приятели, защото на тях звънят, когато животът се обърка. Ако те те
защитават, трябва и ти да ги защитаваш. Хана не е идиот, тя първа ще
признае, че Джони понякога е най-стереотипният назадничав,
консервативен, предубеден проклетник, но понякога всъщност има
право. Понякога защитава правилните неща.
Така че това е от най-лошите караници. Когато и двамата разбират
другия.
– Трябва да се погрижиш приятелите ти да не направят някоя
глупост... – прошепва Хана през кухненската маса.
Той пламва толкова рязко, че дори тя отстъпва.
– Ние? НИЕ ли не трябва да правим глупости? Знаеш ли, че един от
бащите в отбора на Тобе се е обадил в полицията, когато настанала
разправията? Знаеш ли какво му казали? Че не могат да отделят
ресурси, ако никой не е пострадал! Възрастните са започнали всичко,
Хана. Възрастните! Ако в гората се появи дори един бракониер,
пристигат петдесет полицаи с автоматични оръжия, но хората могат да
нападат ДЕЦАТА ни безнаказано?
Хана вижда, че той дори не може да държи чашата спокойно. Винаги
е казвала, че деветдесет процента от приятелите му са абсолютни
глупаци, а повечето от тях също имат деца в хокейните отбори. Ако
глупаците не вярват, че обществото ще защити семействата им, ще го
направят сами и тогава Господ да е на помощ на другите.
– Разбирам, че си ядосан, и аз съм ядосана, да не мислиш, че не
искам да отида там и да разбия устата на всяка една бьорнстадска
майка? Но трябва да мислим за децата! – казва тя.
– Това правя! – възразява той.
– Така ли? Тобиас не прави каквото му кажеш, прави каквото ти
правиш! Ти си неговият герой! Как ще го научиш, че е лошо да се бие,
ако ти правиш същото?
Когато се прибраха, Хана така се разкрещя на Тобиас, че прозорците
зазвънтяха. Джони обаче просто седеше мълчаливо отстрани, а тогава
няма значение колко високо крещи тя.
– Не мога да му кажа, че е лошо да защитава сестра си, по дяволите...
– Не съм казала това! Но трябва да го накажем, нали знаеш? Не
можем да го оставим да си мисли, че е окей да започва кавги и да се
бие!
– Нали му викахме...
– Не. Само аз му виках!
– По дяволите, скъпа, ще бъде изключен от отбора! Не можем да го
накажем повече от това – отговаря Джони.
Погледът му става все по-тъжен, а кафето в чашата му все по-
студено. Мълчат може би двайсет минути. После Джони взема кисело
телефона, така че тя да чуе как води разговори с колегите и другите
бащи от отбора и как ги успокоява. Казва им, че утрото е по-мъдро от
вечерта и да не забъркват ненужни неприятности.
Затваря и разперва ръце към нея, като за да каже „Доволна ли си
сега?“, а тя изсумтява раздразнено „По дяволите, писнало ми е да имам
ПЕТ деца вкъщи!“ и отива да си легне. Той идва половин час по-късно
и Хана чува по стъпките му, че съжалява. Заспива далеч след полунощ
и далеч от него, но на разсъмване се събужда с големите му ръце около
себе си. Надява се, че поне на това са научили децата: може да се
караме, но се държим един за друг. Държим се здраво, здраво, здраво.

* * *
Амат не се появява на тренировката на мъжкия отбор вечерта. Сакел
не се изненадва. Бобо е натъжен, но въпреки това се прибира от залата
с леки стъпки, с телефона в ръка и есемес от Тес, който прочита
стотина пъти. „Намерих номера ти в нета. Запознахме се по неприятен
повод, но се радвам, че се запознахме. Обади ми се, ако искаш.“
Той се обажда. Тя седи в леглото си и говори тихо, за да не събуди
семейството си. Той я разсмива. Това е най-хубавият телефонен
разговор в живота му.

* * *
Късно вечерта е и най-накрая в къщата е съвсем тихо, когато вратата
на стаята на Тобиас се открехва внимателно. Тед стои на прага и
прошепва името на брат си, без резултат. Накрая влиза на пръсти и
дръпва Тобиас, който се сепва.
– Какво, по дяволите? – пита Тобиас сънено.
– Просто исках... такова... да ти благодаря, че го направи – прошепва
Тед.
Тобиас се прозява, обляга се на стената и прави място на малкия си
брат. Тялото на Тед е по-голямо от тринайсетте му години, но очите му
са толкова по-млади. Зад тях се крие просто изплашено хлапе. Тобиас
го тупва леко по рамото.
– Няма нищо, Мечо Тед. Отивай да спиш.
– Не беше нужно да го правиш – прошепва Тед и поглежда засрамено
към насиненото око на брат си.
– Напротив, нужно беше – прозява се Тобиас.
Майка им му чете безподобно конско, когато се прибра, такова, на
каквото само тя е способна, но си струваше. Всички приемат за
даденост, че всички разправии тръгват от Тобиас, защото обикновено
това си е така, но не и този път. Той не изхвърча от съблекалнята,
ослепял от ярост, когато чу, че Тес си има проблеми на трибуната. В
действителност направи точно това, което сестра му му каза: да запази
спокойствие и да се грижи за Тюре. Тед беше този, който изхвърча
навън и налетя право на две момчета от Бьорнстад. Тобиас му изкрещя
да спре, но Тед, пухкавото, мило, недодялано мече, чисто
инстинктивно блъсна едно от момчетата с всичка сила в гърдите.
Разбира се, момчето го блъсна още по-силно на свой ред, Тед залитна
назад и без да иска, изрита свещите под снимката на онази Рамона.
Изправи се на крака и въпреки че не можеше да разбие дори едни
яйца, се втурна да разбие лицето на първото момче от Бьорнстад. То,
разбира се, понечи да замахне към Тед, но се озова на пода още преди
да е опитало. Тобиас вече беше излязъл от съблекалнята, а за разлика
от брат си той можеше да бие отлично и яйца, и хора. Повали и
следващото момче, което се затича към тях, и вече знаеше, че няма
смисъл да се мъчи да обясни всичко на майка си. „Влез в съблекалнята,
заключи и пази Тюре! Аз ще взема Тес!“, изкрещя той на Тед. Тед го
послуша, а Тобиас започна да събира синини и разранени кокалчета
отвън. После стана каквото стана.
– Не беше нужно – повтаря Тед, седнал до него на леглото.
– Беше, ще те изключат от отбора, ако разберат, че ти си нанесъл
първия удар – отбелязва Тобиас с прозявка.
– Но сега вместо това ще изключат ТЕБ от ТВОЯ отбор – настоява
Тед отчаяно.
– Майната му. Ще се оправят и без мен. Ти си важен, ти си най-
добрият в целия ти отбор, аз съм просто... аз съм като татко – казва
Тобиас и спокойно премества една от възглавниците си на пода, все
едно въпросът е приключен.
– А аз не съм? – прошепва Тед наранено, защото си мисли, че Тобиас
има предвид, че той не е смел като баща им.
Тобиас поглежда сериозно малкия си брат, протяга ръка и го хваща
здраво, но любвеобилно за ухото:
– По дяволите, Тед, казвам просто, че мен ме чака същото като татко.
Ще играя хокей още няколко години, после ще си намеря нормална
работа. Ще се оженя за някоя тукашна жена и ще бъда от мъжете,
които дърводелстват из къщата, човъркат колата, пият бира и ходят да
разправят врели-некипели в „Плевнята“ през уикендите. Това ще ми е
достатъчно.
– А аз какъв ще стана тогава? – пита Тед.
Тобиас ляга на пода и оставя малкия си брат да спи в леглото му,
както хиляди нощи в миналото. И както обикновено, баткото заспива
на секундата, но точно преди да се унесе, произнася истината с
прозявка:
– Ще станеш какъвто искаш, Мечо Тед. Точно какъвто искаш.

44
Вълци
ие, които обичаме спорта, невинаги обичаме спортистите. Любовта ни
Н към тях е при условие, че са на наша страна, играят в нашия
отбор, състезават се с нашите цветове. Може да се възхищаваме
на някой противник, но никога няма да го обикнем, не и така, както
обичаме хората, които ни представляват, защото, когато нашите
спечелят, имаме чувството, че ние също печелим. Те се превръщат в
символи на всичко, което ние самите искаме да бъдем.
Проблемът е само, че никой не пита спортистите дали искат това да
е така.

* * *
В действителност Устата иска просто да си хване автобуса за Хед, но
Фрак е твърде важен човек в този клуб, за да посмее да откаже да се
вози с него. Минават през центъра на Бьорнстад, доколкото „център“ е
дума, която може да се използва за Бьорнстад.
– Изглежда позападнало, но човек трябва да гледа потенциала!
Обещавам ти, че който инвестира в недвижими имоти тук, ще изкара
добри пари! До няколко години това ще е златна мина! – обяснява
Фрак бодро, все едно Устата има пари, с които да инвестира в каквото
и да било.
Деветнайсетгодишното момче кимва внимателно и се надява, че
това се очаква от него. Фрак разтълкува кимването като знак за
огромен интерес и посочва радостно през прозореца:
– Ей там до магазина ми ще построим „Бьорнстад бизнес парк“. Чу
ли за това? Ще има офиси, но искаме да построим и жилища. Мога да
уредя много хубав апартамент за теб и майка ти, какво мислиш? Не е
ли време да се изнесеш от Хед? Вече си един от нас!
Устата не съумява да възрази, така че Фрак продължава разпалено:
– Знаеш ли, че те ползвам за пример, когато убеждавам фирмите в
Хед да преместят офисите си в Бьорнстад? „В Бьорнстад всичко става
по-добро – казвам им, – вижте вратаря ни!“ В Хед никой не виждаше
таланта ти, но при нас се превърна в суперзвезда. Понякога човек
просто има нужда да му дадат шанс, нали? Да му вдъхнат малко
самоувереност! Невероятно е какво може да постигне тогава. Виж
„Бьорнстад“! Преди няколко години бяхме на ръба на фалита, но сега
имаме реновирана зала и скоро ще се сдобием с най-големия жилищен
и офис комплекс в тази част от страната! Някой ден ще имаме летище
и мол, само почакай. Тук ще се организират големи ски състезания и
ще има голяма хокейна академия. Хората не ми вярват, но знаеш ли
какво им отговарям? Вече би трябвало да сме измрели! Изобщо не би
трябвало да ни има! Но сме тук и знаеш ли защо? Защото оцеляват
само градовете със самочувствие!
Устата е чувал съотборниците си да пускат доста шеги по адрес на
спонсора на клуба, но също така е забелязал, че повечето питаят и
възхищение към него. Фрак плямпа всякакви глупости, но и върши
много работа, а това е качество, което всички уважават. Умението да
печелиш.
Така че може би има право за тая работа със самочувствието, мисли
си Устата, ако човек мисли за света си по различен начин, светът
наистина се променя. Устата се чуди дали това важи и за миналото,
дали можеш да го изтриеш чисто и просто със силата на волята. Би
искал да попита Фрак, но не казва нищо. За сметка на това Фрак
продължава да говори:
– Чу ли за суматохата в залата днес?
Устата кимва предпазливо. Фрак така се усмихва, че брадичките му
затанцуват.
– Ето защо реших, че най-безопасно ще е да те закарам, за да сме
сигурни, че самородното злато ще се прибере у дома!
Устата си мисли, че за него по-безопасно би било да се качи на
автобуса за Хед, отколкото да се вози в кола със стикер на „Бьорнстад
Хокей“ на задното стъкло.
– Играчите в съблекалнята говорят ли за слуховете, че клубовете ще
се слеят? – пита Фрак после.
Устата кимва леко, не вижда причина да лъже. Пръстите на Фрак
стисват волана малко по-здраво, а той започва да говори по-бавно.
Или поне по-бавно като за неговите стандарти:
– За вас, играчите, може би е трудно да го видите, но може би заедно
ще бъдем по-силни. Разбираш ли?
Устата кимва, въпреки че изобщо не му се струва, че разбира каквото
и да е. Просто иска да играе хокей. Би му се искало да не беше толкова
сложно. С внезапно въодушевление Фрак потупва волана с длани:
– Отново ще ги е страх от нас, нали разбираш? Големите клубове от
големите градове! По мое време, когато аз бях хокеист, обичахме да ни
мразят. Казваха, че сме селяндури, които не могат да играят, и ние
решихме да им дадем каквото искат. Играехме по-мръсно и по-грубо,
отколкото изобщо можеха да си представят, използвахме всеки
възможен трик, който ни хрумнеше. Когато пътуваха с автобусите си
по този път, между дърветата... право в мрака... те се страхуваха.
Чувстваха се, все едно са останали сами на този свят. Затова печелехме.
И знаеш ли какво? Това време ще се върне! Представи си колко добри
ще бъдем, ако най-добрите ни играчи заиграят с най-добрите играчи
на „Хед“ и с пълната подкрепа на общината! Можем отново да станем
голям клуб!
Устата кима, но всъщност е изплашен до смърт, защото дори не знае
дали за него ще има място в такъв отбор. Веднъж вече почти изгуби
хокея и знае колко тънка е границата. Винаги е закъснявал в
развитието си, последен от своята улица се научи да кара колело и
последен в класа си се научи да чете. Сякаш и последен от всички деца
в Хед се научи да кара кънки, затова и стоеше на вратата. Преди две
години беше твърде слаб да се задържи дори на тази позиция, така че
когато Сакел изведнъж му даде възможност да играе за „Бьорнстад“,
той си помисли, че тя се ебава с него. И най-вече си мислеше, че
всички ще го намразят, защото идва на мястото на Видар. В началото
беше толкова нервен, че допускаше голове от изстрели, които може би
дори нямаше да влязат без намесата му. В един момент по време на
един първите му мачове Сакел направи някакъв жест и Устата си
помисли, че иска да го смени, но когато отиде до скамейката, тя
изсумтя учудено: „Да те сменя? Когато играеш така? Ненене, стой си
на вратата и се срамувай!“. Може би така е създала всички големи
хокеисти, мисли си Устата впоследствие: като е осъзнала, че в
повечето други клубове играчите чисто и просто се срамуват твърде
малко.
На следващия ден единствено Амат дойде в залата по-рано и си
тръгна по-късно от Устата, а скоро след това вече тренираха поравно и
с еднакъв плам. Устата не смееше да попита Амат дали иска да
тренират заедно, но Амат сам го предложи. Всяка сутрин и вечер го
обстрелваше с хиляди шайби от всякакви ъгли, така че Устата нямаше
как да не стане добър вратар, дори да искаше. Скоро привържениците
запяха името му – най-напред по-възрастните на седалките, но после
дори и правостоящите младежи от трибуната на брата на Видар. Сакел
предложи на Устата да играе с номера на Видар и Устата отказа. Слухът
плъзна сред Групата и те го обикнаха заради това също толкова,
колкото го обичаха и заради чистите мрежи. Миналата година, когато
стана на осемнайсет, му подариха ръчно изрисувана маска с мечката от
едната страна и инициалите на Видар от другата. Дотогава Устата
никога през живота си не беше получавал подарък от други мъже.
След това никой не би могъл да му вкара гол пред тяхната трибуна, ако
ще да е въоръжен.
– Нали? – виква Фрак до него, а Устата няма представа какъв отговор
трябва да даде, затова рискува и кимва, което, изглежда, е правилното
решение.
– Точно така! – обобщава Фрак.
Навлизат в гората и той започва да разправя кой коя част
притежава. Но почти всичко е държавно, разбира се, отбелязва след
това.
– Не притежаваме дори гората, в която живеем! Така че кой ще се
грижи за нас, ако не се грижим едни за други? А? Политиците искат да
издигнат вятърни турбини на няколко километра оттук! Двеста метра
високи! Знаеш ли колко са шумни тия пущини? И мислиш ли, че и
една крона от продажбата на електричество ще остане за нас? По
дяволите, дори токът няма да е за нас! Правителството обича зелена
енергия, но знаеш ли къде не искат да строят турбини? Там, където
живеят! Ето защо ние тук трябва сами да си изградим инфраструктура,
трябва да се разраснем, да създадем работни места и капитал, за да
можем да се противопоставяме на тези решения! Хората казват, че съм
капиталист, но не е така, аз съм просто реалист. Капитализмът е като
вълк, знаеш ли?
Устата изобщо не знае, но няма значение. Фрак вече е набрал.
– Знаеш ли кой е най-грешният мит за вълците? Че вземат само това,
от което се нуждаят. Ако човек вярва в това, значи никога не е виждал
вълк, влязъл в кошара. Вълкът не взема от каквото се нуждае, а убива
всичко, което може, и не спира, докато някой не го прогони.
Правителството не проумява това, защото не проумява, че за нас не
вълците са най-страшни, а правителството! Защита на дивите
животни? Добре, но кой го отнася? Определено не и големите градове,
мамка им. Вятърни турбини? Добре, но къде ги слагат? Това имам
предвид с обединяването на клубовете, заедно бихме имали шанс! Ние
сме общност от биковете от едната страна, мечки от другата и вълци
навсякъде, да му се не знае!
 Устата гледа през прозореца. Когато беше малък и се возеше в
автобус през този участък, опитваше да преброи всички дървета. Бяха
толкова много, че беше невъзможно, в което пък имаше нещо
успокоително, струваше му се тогава. Дори цифрите бяха безсилни.
Ако умееше да не си мълчи, може би щеше да разкаже на Фрак какво
наистина е научил покрай това, че е израснал в Хед, но играе хокей в
Бьорнстад: че за хората в Хед Фрак е вълкът. За Хед големият град е
Бьорнстад.
Фрак продължава да говори, но вече се повтаря, а Устата продължава
да не разбира защо този мъж му е предложил да го закара. Не знае, че
всъщност изобщо не става дума за него, Фрак просто се нуждаеше от
причина да отиде до Хед.
Дърветата се разреждат, гората се разтваря, колата на Фрак навлиза в
Хед и до края на пътя той всъщност кара мълчаливо. Цели няколко
минути. Сигурно е личен рекорд. Улиците са тъмни и пусти, Устата е
облекчен. Надява се грешните хора наоколо да не видят стикера с
мечката на задния прозорец на колата. Фрак намалява пред майчината
къща на Устата. Хич не бърза, вместо това се обръща към Устата и
повтаря предложението си да им уреди по-голям апартамент в
Бьорнстад.
– Благодаря – казва Устата, първата дума, която произнася от самото
началото.
Фрак се усмихва широко.
– Сега отивай да се наспиш. Утре имаш тренировка!
Устата кима, взема сака си и слиза. Вижда, че няколко съседи вече
надничат към улицата иззад завесите. Наистина се надява Фрак да се
разкара по-бързо.

* * *
Естествено, Фрак изобщо не си дава зор, напротив, минава по
особено обиколен път и си намира работа из целия Хед, спира до една
будка и си купува вестник, после спира пред пицарията и моли да
ползва тоалетната. Дори отива до дома на един тукашен бизнесмен,
когото познава, за да изпият по кафе. Стари приятели са, правили са
много сделки заедно, а бизнесменът по случайност съвсем наскоро е
подписал много изгоден договор за наем на офис помещение в
Бьорнстад с помощта на добрия си приятел. Сега Фрак има нужда да
му върнат услугата. Паркира колата си в края на една задънена улица
на известно разстояние от къщата на бизнесмена и после двамата пият
кафе в кухнята, докато се уверят, че в квартала е тихо и празно, после
се промъкват навън по задната уличка и намират голям камък.
Бизнесменът стои на пост, а Фрак хвърля камъка. Малко по-късно
звъни в полицията и казва, че са му разбили колата. От полицията,
разбира се, нямат нито време, нито ресурси да дойдат на място, но
приемат жалбата му. Минава един час, преди от местния вестник да
научат за това и да му се обадят, което е поне с четиресет и пет минути
повече, отколкото се е надявал Фрак.

45
Гнезда на оси

Н ощта преди погребението на Рамона е първата наистина студена

за тази есен. Не първата с минусови температури, не първата със
сняг, просто първата, която не може съвсем да се опише с думи,
колкото и години да сме я преживявали: първата, когато човек вече е
свикнал и студът вече не е изключение, а обичайно състояние. Лятото
отдавна е мъртво, но тази нощ умира и споменът за него, последната
светлина се изнизва и някой сякаш напъхва града в чувал. Утре
пръстите ни изведнъж няма да си спомнят живота без ръкавици,
ушите ни няма да могат да доловят чуруликането на птиците, а
стъпалата ни няма да знаят какво са локви, които да не хруптят под
подметките. Главната редакторка на вестника е изпитвала студ на
много места, но студът тук, в гората, е някак си по-суров, намърдва се
под кожата и така и не успяваш да се размразиш. Ако не мразеше
клишетата толкова много, може би би казала същото и за хората.
Бившите ѝ колеги на юг смятаха, че е лудост да приеме тази работа,
и всъщност не може да го оспори. Миниатюрна редакция с
несъществуващи ресурси в град насред нищото, където хората на
всичкото отгоре, изглежда, питаеха единствено наследствена омраза
към цялото журналистическо съсловие. Така че защо го направи? Ами
защо хората правят каквото и да е? Беше предизвикателство. Беше
трудно. Когато цялата ти идентичност е да бъдеш журналист, може би
е естествено да настъпи момент в живота ти, когато ти се струва, че
единствено невъзможните битки си струват усилията.
Тя оставя телефона. Офисът е празен и тъмен, единственият човек
освен нея, който все още работи, е баща ѝ. Той седи на същото място,
на което седя цял ден: приклещен на един стол до прозореца, с
купчините си документи и маркера си.
– За какво ставаше дума? – пита той с любопитство.
– Полицията е получила жалба за разбита кола в Хед. Изглежда,
колата принадлежи на Фрак – отговаря тя.
Той не пита откъде е разбрала, хората говорят и слуховете стигат
навсякъде, но тук това се случва малко по-бързо от обичайното. Затова
просто казва:
– Спонсорът?
– Да.
Саркастичното му подсвирване сбръчква бузите му.
– Какво НЕВЕРОЯТНО съвпадение, а, тъкмо ТОЙ да бъде сполетян
тъкмо от хулиганска проява тъкмо днес?
Тя накланя закачливо глава настрани.
– Татко! Да не би да обвиняваш Фрак, изтънчения, почтен, плащащ
данъци запалянко, в ЛЪЖА?
Бащата изсумтява.
– Колко да е лъжа? Ако отидеш да провериш, предполагам, че колата
му наистина ще е разбита. Как точно е станало, вече е друг въпрос.
Само че не ме питаш дали е лъжа, миличка, питаш ме дали трябва да
го публикуваш?
Тя се усмихва с въздишка – звук, който е овладяла по-добре от
всички хора, които някога е срещал.
– Това е новина. Ние сме вестник.
– Звучиш както мен.
Тя не знае дали го казва с гордост, или като извинение.
– „Като мен“. Не „както мен“.
– Сега звучиш като майка си.
Тя отново се въздишкоусмихва.
– Значи ти, който ме научи, че „единствената цел на журналистиката
е истината“, смяташ, че трябва да публикувам нещо, за което съм почти
сигурна, че не е вярно?
– Спри да се лигавиш и да ми слагаш думи в устата. Обадила ли си се
изобщо на онзи Фрак?
 – Не.
– Ами направи го. Така няма да публикуваш нещо, което се е
случило, ще публикуваш неговата версия на случилото се.
Тя се обляга назад в стола си. Натиска един клавиш, за да събуди
екрана. В ъгъла на монитора има жълта бележка, на която пише: „Не
ходя по вода, ходя на работа“. Залепи я там иронично преди няколко
години като шега между нея и бившите ѝ колеги. „Не ходя по вода“,
сериозно ли, що за превзето мото? После се премести тук, а заедно с
нея се премести и бележката и един ден един от спортните репортери
ѝ каза без следа от ирония, че е виждал същия цитат написан в
съблекалните както на „Бьорнстад Хокей“, така и на „Хед Хокей“.
Гласът на репортера се разтрепери носталгично, когато каза: „Тук също
е на място! Имах един шеф, който казваше, че журналистиката е като
да строиш църква: изглежда като изкуство, усеща се като призвание,
но без съмнение най-голямата част от работата е просто повдигане на
камъни! Къртовски труд!“. Той така и не разбра, че леката бръчка на
челото на главната редакторка не беше израз на възторг от красивите
думи, ами на сериозна вътрешна борба дали да не го уволни на
момента. Но той все още работи тук, а бележката си стои. Може би
защото главната редакторка има чувство за хумор или може би просто
защото иронията е своя собствен най-голям враг: когато остарее
достатъчно, се превръща в сантименталност.
– Наистина не знам дали трябва да приемам етични съвети от теб,
татко – въздъхва тя.
Бащата просто се засмива и макар все още да му е ядосана, задето е
изманипулирал Мая Андершон да говори с него във влака, тя разбира
замисъла му. Той също не ходи по вода. Когато беше малка, чу как е
изравял скандали и разрушавал кариерите на могъщи хора, но също
така и животите им и тези на семействата и децата им. Работата му
беше да разследва властимащи, но беше толкова добър, че
последиците се оказваха пагубни дори за невинните, и тя често се
чудеше как баща ѝ спи нощем. Отговорът беше и лесен, и труден: той
проявяваше лоялност единствено към историята, която трябваше да
разкаже. Истинската безпощадност винаги изисква вяра в някаква по-
висша цел. Честно казано, тя не знае дали е способна на нещо такова.
Майка ѝ казваше „Същата си като баща си!“ всеки път, когато искаше
да я засегне като малка, но с годините това започна да се превръща в
комплимент. „Вечно гледаш да забъркаш неприятности“, чуваше от
учителите си и с времето спря да се срамува от това. Веднъж я
изхвърлиха от футболния ѝ отбор, защото се сби със своя
съотборничка, която отказа да си признае, че е играла с ръка. След
това майка ѝ просто въздъхна: „Не понасяш измамите. Това ти е
проблемът. Отказваш да приемеш, че светът се състои от сиви зони“.
Няма по-добро обобщение на момичето, което един ден стана главен
редактор на вестник.
– Да го питам ли направо и за счетоводството, след като така и така
ще говоря с него? Как го казваше ти? „Да подритнеш гнездото на
осите“? Може би няма да имаме по-удачна възможност? – пита тя баща
си.
Откакто той е тук, през цялото време дискутират счетоводните
документи из основи. Той е изчел всеки ред от всеки годишен отчет на
„Бьорнстад Хокей“ и повтаря едно и също: „Тук нещо липсва, и тук, и
тук...“. Ако ще разнищваш хокеен клуб, не е достатъчно да откриеш
малки нередности, трябва да можеш да докажеш истински
престъпления. Ето защо трябва да започнат, като открият кой е
същинският отговорник. Общината притежава спортната зала,
членовете на ръководството притежават клуб, но спонсорите
притежават парите. Вината е някъде помежду им.
– Направи го накрая, остави бедния човек първо да разкаже за
разбитата си кола! – кима бащата.
Тя набира номера на Фрак. Той очевидно очаква разговора, добре
знае какво е започнал с жалбата си до полицията, но се изненадва,
като чува нейния глас.
– Самата главна редакторка?
Имали са доста вземане-даване, Фрак не е точно човек, който да се
свени редовно да звъни в редакцията и да „коригира“ новини, които
смята, че журналистите са „недоразбрали“.
– Просто искам да проверя слуха – отговаря тя.
– Кой слух? – пита Фрак, добре отработил изкуството да се прави на
глупав, но въпреки това с известно притеснение в гласа, което не я
учудва, все пак се е надявал да му се обади някой неопитен журналист.
– Че хулигани са вандализирали колата ти в Хед.
Баща ѝ се усмихва на въвеждащия въпрос, а тя пуска
високоговорителя, за да чуе и той как Фрак отговаря безкрайно
смирено и великодушно:
– Някой... да, ами... някой е хвърлил камък през прозореца, да. Но
мисля, че е безотговорно да се спекулира кой би могъл да го е
направил.
– Но на прозореца е имало стикер на „Бьорнстад Хокей“, а ти малко
по-рано си закарал у дома играч на „Бьорнстад“, който живее в Хед? –
притиска го тя.
Фрак се преструва, че дълго размишлява, преди да отговори:
– Да, вярно е, страхувах се, че в противен случай младият ни играч,
вратарят ни, може да бъде нападнат в автобуса.
– Какво те накара да смяташ така?
– За жалост, залата ни в „Бьорнстад“ пострада, докато там тренираха
младежи от Хед, а две от нашите момчета от юношеския отбор
всъщност бяха набити.
Тя си записва. Хвърля поглед към баща си. После пита:
– Искаш да кажеш, че родителите от Бьорнстад трябва да се
притесняват за безопасността на децата си?
Фрак снишава драматично глас:
– Не искам на никой родител да се налага да се тревожи за
безопасността на децата си, независимо къде живеят. Не искам също
така да се налага на гражданите да се тревожат да не им разбият колата
заради стикер. В Бьорнстад не вярваме в насилието и заплахите,
вярваме в сътрудничеството и единството както в местния бизнес,
така и в местния спорт. Надявам се, че и с гражданите на Хед е така.
Можеш да го напишеш!
Журналистката задава въпроса, който знае, че той очаква:
– Виреят някои слухове, че общинските политици искат да закрият
както „Хед Хокей“, така и „Бьорнстад Хокей“ и вместо това да създадат
нов клуб, мислиш ли, че тези нападения може да са свързани с това?
Фрак се преструва, че мисли.
– Общината не може да закрие едно спортно дружество. То
принадлежи на членовете.
Тя се преструва, че задава критичен въпрос, но всъщност просто му
предоставя възможност да се почувства важен:
– Значи искаш да кажеш, че „Бьорнстад Хокей“, който играе в
общинска зала, вече няма нужда от общинско финансиране? Мисля,
че много данъкоплатци ще се зарадват да го чуят!
 Интонацията на Фрак преминава в престорена скръб:
– Знаеш не по-зле от мен, че хокеят на лед дава на общината много
повече, отколкото ѝ струва. Виж младежката ни дейност! Виж
инвестициите ни в хокея за момичета! И те ли трябва да пострадат от
това? Не, мога да кажа единствено, че наистина се надявам
властимащите в общината да не допуснат насилници да повлияят на
решенията, касаещи спорта ни. Би било чиста мафиотщина, ако
избраните от народа политици накажат „Бьорнстад“, при положение
че ние сме жертви на вандалщина и заплахи. Не мисля, че хората тук
биха приели това.
Той си мисли, че са приключили, мисли си, че е насочил разговора
точно в желаната посока, но тя просто си записва и отново поглежда
баща си. Той ѝ дава знак, че е време.
– Фрак! Така и така си на линия, седнали сме тук и преглеждаме
отчетите на „Бьорнстад Хокей“ за последните години...
Фрак така се умълчава, че тя трябва да каже „Ало?“, за да се увери, че
не е паднал от стола.
– Аха... това е... какво... защо го правите, ако мога да попитам?
– Ние сме вестник. Занимаваме се с новини.
– Аха... аха... но какво мислите, че ще откриете? Няма нищо нередно,
мога да те уверя в това!
Ето как тя започва да го оплита в собствените му думи.
– Нима? Откъде знаеш? Ти нали не си част от ръководството?
Спонсорите не би трябвало да имат поглед върху финансите на
кооперативен клуб, нали? Особено когато самият ти наскоро си бил
разследван от Данъчната агенция?
Фрак за момент губи самообладание. Това е необичайно.
– Чуй ме добре! Първо, не съм осъден за НИТО ЕДНО данъчно
престъпление, и второ, нямам НИЩО общо със счетоводството на
клуба!
– Защо се напрегна толкова?
– Не съм се НАПРЕГНАЛ... но аз... да, чувам, че сте тръгнали да
търсите нещо негативно! Защо за разнообразие не напишете за
позитивните неща, които вършим? А? За момичешкия хокей!
Интеграцията! Новата ни декларация за основните ценности на клуба!
– Писали сме за всичко това. Всички статии, които сме писали през
последните месеци, са били позитивни. Сега просто искам да попитам
за счетоводството.
Фрак мълчи по-дълго, отколкото някога го е чувала да мълчи.
Накрая се сопва:
– Не знам нищо за това, аз съм просто спонсор, както сама казваш!
Гласът ѝ е мек, но безкомпромисен:
– В такъв случай можеш ли да се чуеш с ръководството и да ми
кажеш с кого да говоря? Ако са верни слуховете, че общината иска да
създаде нов клуб, който да вземе мястото на „Бьорнстад“ в
първенството, съм сигурна, че ще трябва външни одитори да
извършат щателен преглед на всички финансови...
– Да! Да! Ще проверя! – изкрещява Фрак и тя чува как веднага го
обзема съжаление за реакцията, избухването му разкрива всички
чувствителни точки.
Тя се усмихва.
– Оценявам го. Съжалявам за колата ти. Лично ще напиша статията,
утре ще я има в нета, така че ако междувременно се сетиш за нещо,
което искаш да добавиш, можеш да се обадиш директно на мен.
Фрак захвърля телефона с лаконично „Добре!“. Тя затваря, а баща ѝ
измърморва:
– Ама че задник!
– А, не е толкова зле. Притежава известен чар. С изненадващо много
от този тип хокейни чичковци е така всъщност. Почти ми допадат
малко.
– Ти сериозно ли?
– Да. Напомнят ми на теб – засмива се тя.
Това е шега само донякъде. Тя всъщност изпитва искрено уважение
към Фрак точно както и към Петер Андершон, те се борят за нещо
невидимо и горят за клуба и града си. Трудно ѝ е да не чувства
принадлежност към такова отношение. За добро или зло, винаги
другите хора, които не са луди по нищо, са тези, с които не може да се
идентифицира.
– Задник! – повтаря бащата.
– И какво мислиш? – пита тя.
– За кое от всичко?
– Да пиша ли за колата му?
– Естествено. Това е новина.
Тя барабани замислено по слепоочията си.
 – А какво мислиш за Фрак?
Бащата сключва ръце върху корема си.
– Мисля, че е поставен натясно. Едва ли е свикнал да губи. В такива
ситуации задниците като него стават опасни. Но след като така и така
срита гнездото на осите, остава да видим какво ще излезе навън...
– Ти ми каза да го сритам!
– А ти защо ме слушаш? Аз не съм наред!
Тя се смее с глас. Той също.
– Какви са липсите в отчетите? – пита тя.
Той вдига очилата си на челото и махва с ръка към купчините
документи.
– Големи! Нищо не си личи, ако човек не се вгледа внимателно, доста
добре са прикрили следите, но... дори само от това, което съм открил
досега, бих казал, че за последните две години „Бьорнстад Хокей“ е
похарчил няколкостотин хиляди, за които няма обяснение откъде са се
появили. Фабриката се е включила като спонсор, но проверих
плащанията им по банков път и сумите са много по-ниски от тези в
документите. В клуба влизат пари, само че отнякъде другаде.
Разбираш ли накъде бия?
– Мислиш, че са черни пари?
– Мисля, че в най-добрия случай са адски сиви! Част от цялата
работа определено прилича на пране на пари, няколко души от
ръководството на общинската фирма за недвижими имоти са
участвали и в ръководството на „Бьорнстад Хокей“, а сега въртят
бизнес заедно. В кюпа има и консултантска агенция, собственост на
местна строителна фирма, която работи с общината, и изведнъж е
прехвърлиха пари на „Бьорнстад Хокей“ по начин, който изглежда
адски съмнителен. Трябва да се разровя по-дълбоко във всичко това...
но виж тук... мисля, че това е НАЙ-СЕРИОЗНОТО от всичко: чувала
ли си да се говори за тази „тренировъчна база“?
– Каква тренировъчна база?
– И аз това се чудя! Общината я е купила от „Бьорнстад Хокей“
преди няколко години, добрах се до имейл относно покупката,
изпратен до клуба от служител в общината, но не намирам никакви
други подробности. Всички документи липсват.
Бръчката на челото на главната редакторка става по-дълбока.
– Пране на пари... корупция... ако дори половината от всичко, което
казваш, е вярно, клубът може да бъде наказан от хокейната асоциация
с изпадане в долната дивизия или може би дори да фалира...
Бащата я поглежда много, много сериозно.
– Миличка, ако е вярно, хора ще влязат в затвора. На първо място
Петер Андершон, защото неговото име фигурира във всички
документи. И по някаква невероятна случайност е дългогодишен
приятел с онзи Фрак? Колко още дим ти трябва, за да повярваш, че има
и огън? А?
Тя се обляга назад в стола и се взира в тавана. После измърморва:
– Трябва да продължим да ровим.
Тогава баща ѝ прави нещо много, много необичайно: колебае се.
– Първо трябва да те попитам, миличка... сигурна ли си, че правиш
това от правилните подбуди?
– Точно ТИ ли ме питаш?
Той кима бавно. Не е пил, откакто пристигна тук, и трезвеността го
раздира, но е решил, че трябва да ѝ даде всичко от себе си, един
последен път.
– Ти не си като мен. Не можеш просто да изключиш съвестта си.
Така че ако се захващаш със случая просто защото искаш да спечелиш,
недей. Защото, разровя ли се, Петер и Фрак ще бъдат първите окаляни,
а като че ли каза, че ги харесваш?
Гласът ѝ на няколко пъти секва и тя засрамено чува, че звучи като
малко дете, стиснало юмруци след футболен мач, докато думите се
сипят от устата ѝ:
– Така е! Аз... харесвам ги. Със сигурност са направили много добро
за спорта, за града... но какво представлява един спорт, ако в него няма
справедливост, татко? Какво представлява една общност? Ако са
изградили клуба с далавери и лъжи, значи всичко е... значи е...
ИЗМАМА, татко! И ако ги оставим да им се размине, това в какво
превръща нас самите?

46
Слуги
е съществува справедливост. Поне не и такава, която важи за всички,
поне не и тук, Матео научи това много рано.
Н Сега е на четиринайсет, а сестра му все казваше, че тази възраст
е най-страшната и тогава всички хора са най-ужасни. Казваше, че
през тази година просто трябва да оцелее. Само че тя е тази, която не
оцеля. Казваше му, че ще може да бъде какъвто си поиска, но вече е
невъзможно. Защото той иска да бъде щастлив.
Преди обичаше да рисува, затова последните дни опитва да
нарисува нея, но вече не си спомня неравностите ѝ, вижда я
единствено като направена от порцелан. С коса като че издялкана от
дърво и очи като на кукла. Рисува я, все едно някой друг му я описва.
Родителите му се връщат късно вечерта преди погребението, не
казват нищо, прибират се, сякаш просто са ходили на църква или до
магазина. Сестра му е в една кутия върху бюрото в антрето. Той се
промъква и я повдига внимателно, но кутията е твърде лека, сестра му
никога не би могла да се побере в нея. Тя беше голяма, смехът ѝ
изпълваше коридорите, а темпераментът ѝ отвяваше покривите на
къщите. Майка му се провиква от кухнята и той едва не изтървава
кутията.
– Матео, няма ли да се обадиш на някой съученик да излезете да
покарате колело?
Матео преглъща, а в дробовете му сякаш има парчета лед. Сестра му
казваше, че майка им живее в измислен свят, че е като някоя от онези
забавни снимки, при които заставаш зад картонена фигура и пъхаш
главата си в дупка, така че лицето ти се озовава на мястото на
анимационен герой или лъв, или дебела лелка. „За нея целият живот е
така, просто пъха лицата ни в картинката, която ѝ се иска да
представляваме“, казваше сестра му, а Матео страшно се ядосваше. Не
на нея, а на несправедливостта. Той никога не е имал приятел, никога
не е звънял на който и да е съученик, майка му просто е виждала други
деца да карат колело по улицата и е приела за даденост, че и той прави
такива неща.
– Добре, мамо – виква той.
Навън има сняг, а вътре е клинч, защото от време на време на майка
му ѝ хрумва, че въздухът е спарен, и отваря широко всички прозорци
за по няколко дни. Все едно може да проветри всичко, което не е
наред. Сега стои в кухнята и пече, защото това прави винаги когато не
иска да ѝ се налага да поглежда някого. Бащата на Матео седи в друга
стая с книгите си, защото той живее в друга фантазия, такава, в която
може просто да изключи и да не чувства нищо. „Казвате, че сте Божи
слуги, но това е просто друга дума за роби!“, каза им веднъж сестрата
на Матео, при което майка им направо излезе от кожата си, цялата се
разтрепери, запуши си ушите и закрещя. Матео трябваше цяла нощ да
я прегръща и на следващата сутрин сестра му го помоли за прошка.
През нощта му прошепна: „Те никога не отказват на никого, Матео.
Нито на началниците си, нито на някого в църквата, нито на Бог!
Просто превиват гръб, подчиняват се и приемат, че животът ни е
такъв! Всички проклети правила и забрани и безпаричие, така ли
искаш да живееш? Не искаш ли нещо повече?“. Матео не знаеше какво
да отговори, никога не се беше замислял, че има алтернатива, но
разбираше защо сестра му започна да пие, това беше начин да се махне
оттук. Скоро след това майка им откри дамски прашки и алкохол в
стаята ѝ и за пръв път Матео чу в тази къща да се произнася думата
„курва“. Майка им се молеше за дъщеря си всяка вечер, високо, та да
чува и тя, поради което сестра му спря да стои вкъщи. Матео беше
твърде малък, за да разбере всичко, което се случи през онези
последни месеци, всичко, на което тя беше подложена, но след като тя
изчезна в чужбина, той влезе в гардероба ѝ и седя там, вдишвайки
миризмата ѝ, докато не заспа. Когато се събуди свит в ъгъла, одраска
бузата си на нещо остро, което лежеше на пода. Беше ръбът на
дневника ѝ. Ето как научи всичко. Ето откъде знае, че макар тя да е
умряла в друга страна и макар полицията да е казала, че е било от
наркотиците, това всъщност не е вярно. Била е убита в Бьорнстад.
Убили са я момчетата. Сърцето ѝ се е разбило толкова на ситно, че
парченцата са се пръснали по цялата земя.
Сега родителите му дори не смятат да я погребат в църквата, която
самите те посещават, тази, която е на няколко часа оттук, мислят да я
погребат в църквата тук, в Бьорнстад, от която винаги са се
възмущавали. По този начин не се налага да казват на никого от
тяхната църка, че дъщеря им е умряла от свръхдоза в чужбина, могат
просто да се преструват, че все още е жива и пътува по света, че все още
им праща картички.
Матео е скрил дневника ѝ на същото място, където крие компютъра
си, зад развалената сушилня в мазето, чел го е само веднъж, но помни
всяка буква, всяка удивителна, всяка неравност, където хартията е
изсъхнала, след като тя е плакала, докато пише: Никой не ми вярва
защото наебеш ли се с едно момче тук дължиш ебане на всички!
разбирай бьорнстадска демокрация на ебането! тук само
девствените могат да бъдат изнасилени!! защо да ми вярва
полицията след като не ми вярва собствената ми майка?? курва
курва курва курва аз съм просто курва курва курва за нея и за всички
други така че не мога да бъда изнасилена защото човек не може да
изнасили курва!! не и тук.
Минаха две години и половина, откакто тя си събра багажа, излъга
за църквата, където щяла да ходи, и изчезна. Всъщност напусна
Бьорнстад малко след като Мая Андершон беше изнасилена от Кевин
Ердал, но въпреки че изведнъж целият град започна целодневно и
ежеминутно да обсъжда сексуалното насилие, Матео не чу
собствените си родители да кажат и дума по въпроса. Известно време
се беше чудил дали се срамуват, дали съжаляват, че не са повярвали на
дъщеря си, но това отмина, щом видя какво стана с Мая. Тя нали
получи справедливост, възмездие, отмъщение? Толкова трудно ли
беше? Не. Изобщо не беше трудно. Трябваше просто един свидетел,
онзи Амат, да се осмели да разкаже какво е станало в град, където това
означаваше веднага да бъде нападнат от приятелите на изнасилвача.
Трябваше просто цялото семейство Андершон да намери сили да
издържи, когато целият град се обърна срещу тях. Трябваше просто
Мая да отиде в болница и да ѝ правят ужасни изследвания и да подаде
жалба в полицията, която да доведе до унизителни спекулации дали е
била друсана, дали може би не е пратила смесени сигнали и доколко
наистина разбираше, че това може да съсипе кариерата на Кевин!
Трябваше просто в интернет да се изпишат стотици анонимни
коментари, че сигурно е излъгала и търси внимание и че и без това
всички знаели, че тя е навита на Кевин, а не обратното, и че и без това
била твърде грозна, за да ѝ налети някой, и че и без това била шибана
курва и заслужавала да бъде изнасилена, и че някой трябвало да я
убие. Това беше всичко необходимо! Просто бащата на Мая едва да не
изгуби работата си и целият хокеен клуб почти да фалира. Просто
майка ѝ да е адвокат и достатъчно луда, че да се изправи срещу целия
свят. Нужни бяха просто доказателства и свидетели, пари и влиятелни
приятели и съдебен процес. И след всичко това, след всичко ТОВА в
крайна сметка Кевин не беше осъден! Семейството му просто се
премести, след което всички се преструваха, че нищо не е станало, и
по някакъв начин това трябваше да се счита за справедливост. Една-
единствена, мъничка порция възмездие, Мая трябваше да се задоволи
с това, а за целта се искаше всичко.
Просто абсолютно всичко.
Така че какъв шанс имаше сестрата на Матео? Никакъв. Матео не
разбираше защо тя замина, докато не откри дневника ѝ, а сега му се
иска изобщо да не го беше чел, да не му се налагаше да живее в нейния
мрак. Искрено се беше надявал тя да бъде свободна в чужбина, но сега
знае, че момчетата в този град вече са я били пленили, били са я
заключили с вериги отвътре, така че никога да не може да избяга.
Матео е само на четиринайсет, но родителите му са слуги, те никога
няма да си отмъстят, така че трябва да го направи той.
Взема малка химикалка от училищната си раница и внимателно,
много внимателно нарисува пеперуда върху кутията, в която е сестра
му. После излиза навън и кара колело в снега, под уличните лампи, а
когато майка му го вижда през прозореца, той ѝ помахва и тя отвръща.

47
Воини

И два неделя. Погребението на Рамона изобщо не почита паметта

ѝ. Докато беше жива, тя изрично каза на тия задници, че когато
приключи житейския си път, могат да нахранят прасетата или да
наторят цветята с нея, каквото и да е, само да не се правят и да не
канят цял куп други задници, които да стърчат там и да се преструват
на тъжни. Както обикновено, никой не я послуша. Целият град отива
на погребението.

* * *
Адри буди Бени рано. Кучетата получават храна първи, после са
хората. Ядат мълчаливо, застанали право до кухненския плот. Бени не
хапва почти нищо, тялото му не е свикнало да се буди на разсъмване,
по това време обикновено си ляга. Ани му налива кафе в устата и
приготвя единствения му костюм. Когато напусна Бьорнстад преди
две години, костюмът се опъваше около гърдите и раменете му, а сега
му е голям. Адри е излъскала старите официални обувки на баща им и
ги е оставила в антрето. Дава му бяла вратовръзка, която специално е
отишла да купи, и Бени няма как да възрази. На погребения белите
вратовръзки са само за членове на семейството, но на Адри не ѝ пука
за съображенията на Бени по този или по който и да е било друг
въпрос. Когато той се прибра, дори не го попитаха къде иска да
отседне, сестрите му просто взеха решението вместо него. Спряха се на
Адри, защо при Катя е твърде тясно, а при Габи също няма място,
откакто майка им се разболя и се премести при нея. Естествено, и дума
не можеше да става Бени да живее сам. Може да обиколи света колкото
пъти си иска, но ако човек има три по-големи сестри, никога не
навършва пълнолетие.
Когато дневната светлина стига до върховете на дърветата, Габи и
Катя идват с колата. Майка им седи на задната седалка, а Адри и Бени
се свират до нея. Майка им прекарва целия път, решейки косата на
Бени против волята му, а през това време сестрите му така се смеят, че
колата се тресе. Това момче може и да търпи на болка, но дори конете
ги вчесват по-внимателно.

* * *
Времето е ненадеждно по отношение на тези, които обичаме. Когато
ни напуснат, имаме чувството, че е завинаги, сякаш са станали
непознати, но на първата сутрин след като са се прибрали, имаме
чувството, че никога не са си тръгвали. Проблемът за Бени е просто че
сега му предстои още много хора да го видят за първи път. Много хора,
чиито реакции още не може да предвиди.
Пристига на гробището с майка си и сестрите си, докато там все още
има само шепа хора. Майка им вади дузина увити във фолио купи от
багажника, защото без значение къде отива, винаги носи храна със
себе си. Тя и сестрите отиват до портата и правят каквото правят
винаги: намират с какво да помогнат. За няколко мига забравят Бени,
забравят погледите, които му хвърлят всички останали, забравят
какъв беше той в този град и какъв стана. Така че той остава сам до
колата, без да знае какво да прави, и усеща как всички, които минават
оттам, хвърлят погледи и шепнат. Потните му длани трескаво си
търсят занимание, но се затрудняват дори да запалят цигара.
Изведнъж му се приисква изобщо да не се беше прибирал. Не е готов
за това, по дяволите. Вижда мъже с черни якета до портата, Паяка и
още няколко, най-приближените на Теему. Застанали са там, за да се
уверят, че на погребението няма да присъстват нежелани хора, и Бени
не знае дали е един от тях, или един от другите. Преди умееше по-
добре да прикрива несигурността си, но докато го нямаше, не е
изгубил само килограми. Цигарата изгасва между пръстите му. „Това
там не е ли Бени?“, прошепва едно хлапе на друго малко по-нататък.
„Деба, колко е отслабнал, да не е хванал СПИН?“, прошепва другото и
хлапетата започват да се кискат истерично. Един възрастен им
изшътква гневно, а те разперват ръце и изсумтяват: „Какво? Нали той
беше педал? Ти КАЗА, че...“.
Бени не изчаква да чуе останалото, обръща се и тръгва в другата
посока, хлъзгайки се по тънкия сняг с официалните обувки на баща
си. Не знае къде отива, просто някъде, където няма хора. Думите are
you looking for something or fleeing from something12 отекват в главата му.
Един барман в другия край на света го попита това в началото на
пътуването му и той не знаеше какво да отговори, затова каза: Both13.
Почти се влюби в онзи барман, много пъти почти се влюби в много
мъже през много нощи, но когато слънцето изгрееше, Бени винаги се
оглеждаше за дрехите си и за изхода. Срещна и една жена, тя беше
инструктор по гмуркане и една сутрин го откри заспал на един кей.
Той не можеше да определи откъде е само по спънатия ѝ английски
акцент, но двамата станаха добри приятели. Толкова добри всъщност,
че една вечер, след като ѝ омръзнаха опитите му да пробие дупка в
дъното на бутилката с поглед, тя се усмихна и каза: „Толкова е лесно
човек да е нещастно влюбен в теб, защото ти не се влюбваш, само си
нещастен“. Тогава Бени за пръв път от месеци чу родния си език. Оказа
се, че жената е израснала само на петдесетина мили от Бьорнстад,
кажи-речи зад ъгъла. „Защо не ми каза, че си шведка?“, попита той.
„Тогава никога нямаше да говориш с мен, защото не искаш да мислиш
за нищо, свързано с дома“, отговори тя. Вярно беше. Бъбриха си цяла
вечер на езика, който почти беше забравил, тя пееше песните, които
кавър бандата изпълняваше горе на сцената, а Бени беше достатъчно
пиян, че да затвори очи и да си представи, че отново е в гората, а не до
морето. Не за пръв път му липсваше домът, просто за първи път го
признаваше. Жената го накара да обещае, че ще остане при нея
известно време, и Бени обеща, но скоро си събра багажа – с всеки
следващ път ставаше по-лесно и по-лесно – и се махна оттам. В един
друг град срещна красив, млад мъж, който имаше стара, очукана
лодка, но веднага щом мъжът го убеди да му разкаже нещо за себе си,
Бени вече беше изгубен за него. През последната им нощ заедно Бени,
напушен като комин и легнал на палубата под звездите, му разказа
какво беше чувството да играе хокей. Какво беше наистина. Да бъде
един от мъжете долу на леда. Не един от безпомощните хора по
трибуните, които само крещят и се надяват, ами от тези, които могат
да направят нещо. Такъв, който може да се бие и да кърви и да спечели
или изгуби абсолютно всичко. Красивият мъж, легнал до него,
докосна предпазливо татуираната на ръката на Бени мечка. Have you
ever seen a real bear?14, попита той. Бени се обърна и го целуна. Когато
мъжът се събуди на следващата сутрин, лодката беше празна.
– БЕНИ! – отеква сега гневен вик над паркинга.
Бени продължава да върви.
– БЕНИ! – изревава отново гласът, а звуците от името му са като
зърна градушка, шибащи врата му.
Той спира като плъх, притиснат в ъгъла, и се обръща, готов на
всичко. Мъжете с черните якета са напуснали мястото си до портата и
вървят право към него. Беше обичан от тях, но след като научиха
тайните му, беше намразен, както може да бъде мразен само някой,
който преди това е бил обичан. Едно време Бени символизираше
всичко, което „Бьорнстад“ трябваше да бъде: всички се страхуваха от
него, а той не се страхуваше от никого. Беше просто едно момче, но на
леда беше техният мъж. Техният воин. Техният. Ревът, който може да
нададе трибуна, пълна с черни якета, когато си обзет от адреналин и
се хвърлиш към плексигласа, е неповторим. Бени не е изживявал нещо
такова никъде другаде, защото то не съществува никъде другаде. Колко
ли пъти му се е искало да можеше да остане тук? Истината да не беше
излизала наяве? Воините обичат други мъже, но не се влюбват в тях.
Бени мислеше, че познава всички видове тишина на земята, докато не
влезе за пръв път в стая, пълна с мъже, които пускаха бъзици за
педали, и всички млъкнаха, когато го видяха. Мислеше, че е преживял
всички видове омраза, докато привържениците на „Хед“ не започнаха
да хвърлят дилдота по леда, когато той играеше, и той видя в очите на
най-верните привърженици на „Бьорнстад“ колко ги е посрамил.
Презираха го заради това и той не ги вини, разбира, че никога не биха
могли да му простят. „Ти си един от нас“, беше последното, което Теему
му каза преди две години, но какво означава това сега? Нищо. Тогава
Бени все още беше хокеист, все още имаха полза от него, беше
специален. Сега не е никой. Изобщо не биваше да се прибира.
– БЕНИ! – крещи Паяка, най-лудият от всички, не като повик, а като
заповед да спре на място.
Бени не помръдва. Оставя мъжете да се приближат. Първият вдига
ръце, вторият също, случва се ужасно бързо и боли ужасно много,
когато го прегръщат, защото тялото му още е покрито със синини от
сбиването.
– КАК си, бе, да ти се не знае? Ама че е хубаво да те видя! Мамка му,
колко си отслабнал, да нямаш анорексия бе, нещастник? – виква
Паяка, а другите мъже го отрупват с обиди, които всъщност са
комплименти, защото това е единственият им начин на комуникация,
с изключение на комплиментите, които всъщност са обиди.
После говорят за лова на лосове. За коли и пушки. За времето. Бени
донякъде все още очаква удар, но след като такъв така и не идва, той
най-накрая отпуска рамене и казва тихо:
– Аз... моите съболезнования...
Той кимва към портата на гробището, но Паяка просто се ухилва.
– Сега да не ревнеш? Мислиш ли, че Рамона би ти позволила? По-
скоро щеше да ти нацепи кльощавия задник на трески и да ги запали,
та целият град да засмърди на гъз!
Но в очите му има немислима мъка, разбира се, както и в очите на
останалите мъже. Лицата им са подпухнали от алкохол, удавили са се
отвътре, за да не се удавят в сълзи отвън. Рамона беше тяхна, те бяха
нейни, повечето бяха по-близки с дъртата, отколкото със собствените
си родители. Така че сега хуморът дори не е защитен механизъм, а акт
на неподчинение – шибаната скръб няма да ни пипне. Една от
приятелките на мъжете се провиква откъм колите, че им трябва
помощ да пренесат столовете, тъй като църквата ще бъде пълна, и
мъжете веднага тръгват натам, като продължават да говорят с Бени,
сякаш се подразбира, че той ще тръгне с тях. И той го прави. Говорят
за хокей, но никой не говори за Бени и хокей, никой не го пита ще
играе ли отново, вместо това някой казва, че общината иска да опита
да слее клубовете, а Паяка отговаря: „Нека пробват, на тяхното
погребение няма да има нужда от допълнителни столове!“.
Приятелката на мъжа го ритва по крака, така че той да изрита Паяка
на свой ред. А щом Паяка възкликва „СЕГА пък какво лошо съм
казал?“, приятелката изръмжава: „Внимавай какви ги говориш, в
църква сме, по дяволите!“. При което Паяка, естествено, се ухилва в
отговор: „Не ругай в църквата, Маде!“. Оле, как се смеят всички до
един, включително и Бени. Внасят още столове, обсъждат мацки и
моторни шейни и никой от мъжете с черните якета не осъзнава какво
правят всъщност, но точно тук и сега дават на Бени най-хубавия
подарък, който може да се да даде на някого, който някога е бил
специален: отнасят се с него, все едно е съвсем обикновен човек.

48
Крадци

Р ано в неделя сутринта един пожарникар звъни на друг

пожарникар, за да помоли за услуга. В единия край на линията е
Бенгт, а в другия Джони. Последният все още е настървен заради
сбиването в залата, но много по-възрастният му началник призовава
за спокойствие.
– Разстроени са заради погребението на онази Рамона. Ти как би се
чувствал? Нека минат няколко дни. В Бьорнстад също има читави и
разумни хора, дай им шанс да вразумят най-устатите кретени и да
видим как ще се развият нещата, преди да си грабнал бухалката и да си
тръгнал да се саморазправяш.
Джони обещава неохотно. После говорят за лова на лосове, почти
всички пожарникари ще го пропуснат тази година, защото покрай
работата по разчистването не им остават почивни дни.
– Точно от каквото се нуждаем – засмива се Бенгт, – купчина
немирни идиоти, запасени с муниции, и нищо, по което да стрелят!
– Пак ще говоря с момчетата, ще ги успокоя, доколкото мога –
обещава Джони.
– Хубаво, хубаво, Хана и децата как приеха всичко?
– Като се прибрахме, децата бяха ядосани на всички в Бьорнстад, но
Хана беше ядосана най-вече на мен. Един дявол знае как пак аз се
оказах виновен, но това не е нищо ново.
Бенгт се засмива до кашлица.
– Звучи като моята. Всяка сутрин съм на минус още със ставането.
Ако цял ден правя всичко както трябва, накрая в най-добрия случай
съм на нулата. А на следващия ден пак се будя на минус. Но като
заговорихме за жените: мога ли да те помоля за една услуга?
– Нали току-що ме помоли за една? – отбелязва Джони.
– Да, да, но съм с гипс и не мога да карам, а тъкмо пристигнаха
зимните гуми на жената. Можеш ли да ги вземеш вместо мен?
– Абсолютно. Откъде?
– От планинците.
– Планинците? – повтаря Джони скептично.
Не е ходил в автомобилното гробище, откакто дойде новият
собственик, но разбира се, колегите в пожарната са обсъждали темата
многократно. „Ако имаш златни зъби и ще ходиш там, по-добре не си
отваряй устата, че ще ти ги извадят, без дори езикът ти да трепне“,
обобщи веднъж чувствата си един от колегите, но сега Бенгт отговаря
спокойно:
– Автомобилни гуми. Не виждам нищо нередно.
– Да поискам ли касова бележка? – усмихва се Джони.
– Определено НЕ ИСКАЙ касова бележка! – засмива се Бенгт.
Но Джони обещава да вземе гумите. Качва се в минибуса, минава
през Хед и спира до автомобилното гробище до планината. По-скоро е
хълм, отколкото планина, ако трябва да сме честни, но веднъж лепне
ли се етикет на нещо в Хед, после е трудно да се промени. Той слиза от
колата, без да заключи вратата. Оставил е мобилния си телефон на
седалката. Дебел мъж с кожено яке стои на няколко метра от него и се
усмихва разсъдливо:
– Няма ли да си заключиш колата?
Джони вдига вежди.
– Защо да го правя?
Мъжът не го изпуска от поглед и продължава да се усмихва почти
очаквателно.
– Повечето като теб внимават, когато дойдат тук. Говори се, че сме
крадци, не си ли чул? Може някой да вземе телефона ти, да?
Джони надниква в колата си, после оглежда гробището, отново
спира поглед върху мъжа и отговаря спокойно:
– Кажи на някое от момчетата ти да опита, пък да видим какво ще
стане.
Мъжът избухва в дълъг, сърдечен смях и протяга ръка.
 – Лев.
– Джони – отговаря Джони и се здрависва здраво.
Лев кимва към тениската под якето му, която е с емблемата на
пожарната.
– Пожарникар, а? Не те е страх от огън, не те е страх от крадци,
какво мога да направя за теб?
– Дойдох да взема гумите за шефа ми – отговаря Джони.
– Бенгт, да? Много добре. Ще ги вземем. Как се чувства кракът му?
– Благодаря... добре, чувства се добре – отговаря Джони малко
изненадан.
Лев обръща длани нагоре.
– Хората говорят, да? Чухме за злополуката. Надявам се той... как се
казва? Да се възстанови, да? Нещо друго?
Джони се размърдва, поема си дълбоко дъх и прави отсечен жест
към минибуса:
– Нещо не върви както трябва. Жената се оплаква. Можете ли да го
погледнете и да видите дали имате резервни части?
Не казва, че му трябва помощ да го поправи, все още изпитва
необходимост да си мисли, че може да поправи нещо и сам, но защо да
не купи резервни части, след като така и така е тук? Лев като че
преценява Джони и минибуса известно време, преди да каже:
– Механикът ми ще погледне колата. Ще отнеме половин час. Пиеш
кафе, да?
Джони кима. Всички пият кафе, по дяволите. Лев го повежда
встрани от автомобилното гробище, към малка къща малко по-
нататък. Влиза пръв и пуска кафеварката в кухнята. Джони влиза
предпазливо след него. Вътре почти няма мебели, Лев се е нанесъл
преди месеци, но въпреки това къщата изглежда, все едно в нея живее
човек, който е готов всеки момент да се изнесе.
– Черно?
Джони го разбира и веднага смотолевя:
– Да, да, няма проблеми, на Бенгт не му трябва касова бележка.
Лев се усмихва широко.
– Кафето. Черно?
Джони се изчервява и взема чашата. Иска да помоли за извинение,
но дори не знае откъде да започне. Затова прави както обикновено,
оглежда се и търси нещо, което да му помогне да смени темата на
разговор. Поглежда през прозореца към малкия заден двор и
възкликва:
– Какво е станало тук?
От оградата липсват дъски и въпреки че е паднал малко сняг, все
още си личи, че из целия двор има кални следи от гуми. Преди да
отговори, Лев слага толкова много бучки захар в кафето си, че Джони
си мисли как скоро няма да е питие, а десерт.
– Теему Риниус. Групата. Знаеш ги, да?
Джони кимва подозрително, но и с любопитство.
– Да.
– Теему искаше да ми прати съобщение. Мисля, че не обича
телефони. Затова докара тук една, как се казва? Катафалка!
Лев прави многозначителен жест към опустошението в двора.
Джони присвива очи към него.
– Катафалка? Групата? Какво, по дяволите, си им направил?
Лев свива рамене примирено.
– Сключих сделка с Рамона.
– Която почина?
– Да, тя дължеше ми пари, да? Затова казах, че мога да купя „Кожуха“
и да опростя дълга. А това е отговорът на Теему.
– Да купиш „Кожуха“? И го каза на Теему? – засмива се Джони,
защото би платил добри пари да види физиономията на онзи идиот,
когато е чул предложението.
– Не, не. Бях... как се казва? Дипломат, да? Отидох при Петер
Андершон.
– О – измърморва Джони и интонацията му разкрива всички
чувства, които това име предизвиква у него.
– Приятели ли сте? – пита Лев с невинна усмивка.
– Като млади играехме хокей един срещу друг.
– Да? Преди той да отиде в НХЛ?
Джони отпива от кафето си и облизва устни в опит да възпре
горчилката. Не се справя блестящо.
– Много преди това. Бяхме още тийнейджъри, аз никога не съм бил
толкова добър, колкото него. Свърза ли се с полицията за тая работа с
Теему?
Носът на Лев помръдва примирено от ляво надясно.
– Полицията? Не, не, полицаи и адвокати, те не работят за такива
като мен. Работят за такива като Петер Андершон. Отидох при него
като мъж, а той и Теему отговориха с катафалка.
Джони поглежда през прозореца и честно казано, му е трудно да си
представи, че Петер Андершон, независимо какво мисли за него, стои
зад това. Но хората се променят, времената са интересни – и в двата
града.
– Наричахме Петер Исус, когато играехме срещу „Бьорнстад“, защо
всички там си мислеха, че той едва ли не е спасителят на целия свят.
Вечно малко по-възпитан и по-добър от нас, другите. Какво ще
правиш с него и Теему?
Джони съжалява за всичко, което току-що е казал, но най-вече за
последния въпрос. Лев направо лапва няколко бучки захар, преди да
каже:
– Нищо.
Естествено, Джони не му вярва. Допиват кафето си мълчаливо. На
Лев му трябва лъжица, за да обере последната глътка. Един мъж идва
от автомобилното гробище и чука на вратата. Обяснява какво не ѝ е
наред на колата, без Джони да го разбере, но и без да е готов да си го
признае.
– Гумите на Бенгт са в багажника. Твоите резервни части също, да? –
превежда Лев.
– Какво дължа? – пита Джони.
– За пожарникар? Нищо! Дреболии! – усмихва се Лев спокойно, а
Джони няма представа дали има предвид, че резервните части са
дреболии, или че сега Джони му дължи дреболии.
– Трябва да се обадиш в полицията – кимва Джони към двора най-
вече защото не знае какво друго да каже.
– Няма страшно. Живял съм в някой Хед и някой Бьорнстад много
пъти, да? – отговаря Лев.
Джони се почесва по темето.
– Какво имаш предвид?
Лев се усмихва великодушно и търси думи.
– Какво се има предвид? Градове като вас? Живял съм на места като
вас и преди. В много страни. Хората тук, изглежда, си мислят, че
всички чужденци са родени в големи градове, да? Но аз съм роден в
някой Хед. Аз съм горски човек като вас. Навсякъде има по някой
Теему. Навсякъде има някоя Група. Те искат да ни кажат: ние сме
господари. Вие трябва да се подчинявате. Вие трябва да отстъпите. Да?
– И смяташ ли да го направиш? – пита Джони, като не се гордее
колко любопитно звучи.
Лев накланя леко глава настрани.
– Тук имате един израз: „Отстъпвам на заден само когато
ускорявам!“. Да?
– „Отстъпвам назад само когато се засилвам“ – поправя го Джони с
усмивка.
– Точно така. Точно така! – кима Лев.
Протяга ръка. Джони я стиска. Лев я задържа секунда по-дълго и го
поглежда в очите.
– Ако гори, обаждам се на теб, окей?
– Абсолютно, ако гори, ми се обади – засмива се Джони.
– И ако ти имаш нужда от мен, обаждаш ми се, окей? Как му казвате
на това? „Съседско сътрудничество“, да? – продължава Лев, без да
откъсне поглед от него.
Джони би трябвало да се поколебае, знае го, но вместо това кима
отчетливо. После си тръгва и наистина, наистина се надява, че Теему
Риниус и Петер Андершон и всички останали копелета в Бьорнстад
най-накрая са се спречкали с по-опасен човек, отколкото им е по
силите.
Отива с минибуса до дома на Бенгт и разтоварва гумите, после се
прибира вкъщи и лъже Хана откъде е купил резервните части. Иначе и
за това ще му пили на главата.

49
Скришни пушачи

„Б рак.“
Би трябвало да има друга дума за това, когато сте били женени
достатъчно дълго. Когато сте далеч отвъд момента, в който е спряло да
ви се струва като избор. „Вече не те избирам всяка сутрин“, това беше
красиво изречение, което си казахме в сватбения ден, но сега просто
не мога да си представя живота без теб. Не сме разцъфнали цветя, ние
сме две дървета с преплетени корени, остарели сме едни в други.
Когато човек е млад, си мисли, че любовта е влюбване, но
влюбването е проста работа, всяко дете може да се влюби. Но любовта?
Любовта е за възрастните. Любовта изисква цял човек, всичко най-
добро и всичко най-лошо. Няма нищо общо с романтиката, защото
трудното на един брак не е, че аз трябва да живея с това, че виждам
всичките ти недостатъци, трудното е, че ти трябва да живееш с това,
че аз виждам всичките ти недостатъци. Че вече знам всичко за теб.
Повечето хора не са достатъчно смели да живеят без тайни. Всички
понякога си мечтаем да сме невидими, но никой не си мечтае да е
прозрачен.
Брак? Би трябвало с времето да се появява друга дума. Защото няма
такова нещо като „вечно влюбване“, единствено любовта стига толкова
далеч, а тя никога не е лесна. Изисква цял човек. Всичко, което имаш.
До последната капка.
Децата отиват на погребението самостоятелно и родителите остават
сами вкъщи с всичко, за което не могат да говорят. Мира стои пред
вратата на спалнята и не смее да диша, защото вътре Петер седи на
леглото, опитва да завърже вратовръзката си и плаче. Тя се връща
обратно до стълбите, преструва се, че току-що се е качила, и виква:
„Искаш ли кафе, скъпи?“. Така че той има време да избърше сълзите
си, да овладее гласа си и да се провикне в отговор: „Да, благодаря,
скъпа, ей сега слизам!“.
Петер слиза по стълбите, вратовръзката му е една идея по-дълга от
необходимото, Мира не стои на пътя му, той минава покрай нея както
обикновено, но изведнъж все пак се сблъскват. Пръстите ѝ го докосват
в бързината, закопчават сакото му, за да се престорят, че не просто
търсят близост. Той спира, почти замаяно. Гледат покрай другия,
защото, ако се погледнат в очите, и двамата ще се сринат. Не са се
докосвали от толкова дълго, че върховете на пръстите ѝ са достатъчни,
той ги усеща като токов удар, затова тя наглася внимателно възела на
вратовръзката му, използвайки ноктите си, не смее да сложи длани
върху гърдите му. Боже, колко близо трябва да сте до това да се
откажете един от друг, за да си спомните, че трябва да се борите един
за друг.
Тя прошепва:
– Рамона би се гордяла с теб.
Той прошепва в отговор:
– А ти?
 Тя кимва с натежали клепачи. Какво си мисли в този момент? Може
би никога няма да си го спомни отново или може би винаги ще го
отрича дори пред себе си. Наистина би трябвало да има друга дума за
„брак“, но може би и друга дума за „развод“. За когато почти съм там.
Когато искам да прошепна, че не знам какво искам, искам просто да не
бъде така. Дума, с която просто да кажа, че не издържам. Не издържам
всичко, което правим заедно, да бъде просто да издържаме.
– Аз... Петер, аз... – започва тя и въздухът в стаята изчезва.
Казва „Петер“, не „скъпи“, и се поколебава достатъчно дълго, че той
да не посмее да я остави да завърши изречението. Затова Петер
веднага допира челото си до нейното и казва:
– Обичам те!
Усмивката ѝ се появява толкова внезапно, затрогната от силата на
погледа му и дъха му, толкова близо до нея. След това тя казва същото,
толкова естествено, че и двамата могат да се престорят, че изобщо не е
била напът да каже нещо друго:
– И аз те обичам.
Толкова отдавна не го бяха казвали, но сега вече е от току-що. Освен
всички други думи за любов трябва да има и дума, която разказва за
това колко пъти сме напът да изгубим другия, но се връщаме и
започваме отначало. Дума за най-дребните неща, сантиметрите,
когато се докосваме, разминавайки се в кухнята, вместо почти да се
докоснем. Нещо, което разказва, че не издържам. Не издържам, ако ти
не издържаш с мен. Не издържам без теб.
Отиват заедно на погребението и той не пуска ръката ѝ през целия
път.

* * *
Бащата на Ана е буден, с махмурлук, но все още не е пиян. Момчетата
от ловната дружина чакат в двора, за да го придружат до гробището.
Трезви са заради погребението, но всичко това е просто обратно
броене до първата траурна бира.
Ана и Мая тръгват сами преди тях, Мая още е с китарата на гръб.
Преди това се беше прибрала да се преоблече и Ана веднага измрънка,
че се е „наконтила“. Мая отбеляза, че това е нормално, когато отиваш
на погребение, а Ана отвърна: „Мамка му, как мразя, че си хубава, това
ти е най-дразнещата черта! Трябват ми по-грозни приятелки!“.
Избират пътя през гората, който минава на известно разстояние от
вилната зона в края на Възвишението, и оставят мъжките гласове
далеч зад себе си. Едва когато съвсем се приближават, Мая осъзнава,
че вървят по пътеката за бягане, в участъка, където тя насочи пушката
към Кевин. Ана, изглежда, също го осъзнава, кани се да свие встрани,
но Мая я хваща за ръката и я повежда напред. Подминават мястото,
където натисна спусъка. Където Кевин се напика, когато оръжието
изщрака, а тя пусна в краката му патрона, който така и не беше
заредила. Двете млади жени крачат върху спомените, а след тях
пристъпват две малки момичета. Защото те винаги вървят подире ни:
децата, които сме били, преди да ни се случи най-лошото, което ни се
е случвало.
– Не знаех, че ще се чувствам така... – казва Мая тихо, когато се
отдалечават на няколкостотин метра и вече могат да забавят крачка, да
погледнат надолу към езерото и да видят почти целия град.
– Как?
– Че все още ще съм толкова ядосана.
Ана стърже с подметки през тънката снежна покривка и признава:
– Все още си мечтая да убия Кевин.
– Иска ми се да не го правеше. Той не заслужава да бъде в мечтите
ти.
Ана стърже по-силно.
– Мечтая си и за Видар. Само че мечтите вече са по-хубави. Преди си
мислех само за смъртта му, но сега понякога си го представям жив. Пак
е адски досаден и пълен глупак, но е... ами... жив.
Мая я хваща за ръката, Ана стисва здраво. Вървят мълчаливо
сигурно петнайсет минути и сключили безгласно споразумение,
поемат по дълги обиколни пътища, но все пак накрая неизбежно
наближават населената част от града. Щом виждат гробището в
далечината, Мая казва:
– Липсва ми светлината тук. Тя като че ли се променя, когато дните
са най-кратки. Все едно студът си личи в самия въздух.
Ана сбърчва нос и изсумтява.
– Звучиш като турист.
– Ами аз съм си.
Ана дори не се засмива, така че Мая трябва да я погъделичка, за да
започне, а после не може да спре, докато не стигат до портата на
гробището, където едно момче стои и пуши само. Цяла сутрин е
пренасяло столове и сега е само по официални панталони и потен
потник въпреки студа. Много по-слабо е, отколкото си го спомнят. И
Мая и Ана се спират, за да не обиди всяка другата, като го прегърне
твърде въодушевено, и накрая Мая го прегръща неловко и
половинчато, а Бени я гледа, все едно съвсем се е чалнала. Липсваше ѝ
този поглед. Той вече е на двайсет, износил се е както външно, така и
вътрешно, но веднага щом се усмихне, отново заприличва на
тийнейджър, който се катери по най-високите дървета и пази най-
големите тайни. Най-опасният на леда, най-самотният на земята.
– Изглеждаш свежо – похвалва той Мая, когато тя го пуска.
– А ти изглеждаш ужасно – засмива се Мая в отговор.
Бени се обръща към Ана, тя го прегръща първо както се прегръща
далечен роднина, после както се прегръща мачта в бурно море, при
нея никога няма средно положение. Той се ухилва.
– Излязла си невъоръжена насред човешкото поселище? Сестрите
ми казват, че не правиш нищо друго, освен да ловуваш, така че очаквах
да дойдеш тук с пушката на рамо. Сега кой ще ме защити, ако стане
бой?
– Не се тревожи, мога да се справя с когото и да е, ако някой се
държи като глупак с теб – ухилва се Ана на свой ред и вдига юмруци
във въздуха.
Мая пъха своите собствени юмруци в джобовете на палтото. Опитва
да не се тревожи за приятелите си, но те хич не я улесняват.
– Къде беше? Имам предвид... къде си пътувал? – пита тя и кимва
към загорялата кожа на Бени, без да спомене всички нови белези по
нея.
– Тук-там. Сега съм тук – отговаря той безгрижно.
– Съжалявам за Рамона – казва Мая мрачно.
Той кимва бавно, но не може да формулира отговор, без гласът му да
го предаде. Затова се обръща към стълба на портата, където е окачил
ризата и сакото си, вади бяла вратовръзка от джоба, подава я на Мая и
казва:
– За баща ти.
– Шегуваш ли се? Той ТЪКМО успя да върже своята! – усмихва се тя.
– Трябва да сложи тази – настоява Бени.
– Белите вратовръзки не са ли само за семейството? – пита Ана.
 – Той е от семейството – казва Бени.
Мая взема вратовръзката и я стисва толкова силно, че я намачква.
После забелязва някого в далечината и внезапно се засмива и
възкликва:
– Чакай... това брат ми ли е, дето пуши скришом ей там?
Ана замижава към четиринайсетгодишното момче, което
определено стои не толкова добре скрито между голите дървета отвъд
надгробните плочи, колкото вероятно се надява. После тя подсвирва
впечатлено единствено за да подразни най-добрата си приятелка.
– Това Лео ли е? Сериозно? Станал е много секси!
– Стига! – виква Мая, а Ана се залива от смях.
– Не мисля, че е твой тип, Ана. За мен обаче... – отбелязва Бени
небрежно и Мая го удря с всичка сила по ръката.
Не боли особено, но за нещастие, веднага след това Ана от чиста
съпричастност го удря по другата ръка, при което коленете му се
огъват няколко сантиметра и той измърморва:
– Да не си на стероиди, психопатка такава?
– Ей, хипи дребно, ти си този, който си е изгубил мускулите на
някой пясъчен плаж – засмива се Ана.
– Ще се видим вътре, трябва да се скарам на брат ми! – казва Мая и
тръгва към дърветата.
Ана и Бени остават сами. Той се преструва на изплашен и
изскимтява: „Не, не ме удряй повече! Не по лицето!“, когато тя го
мушва закачливо отстрани. Ана изсумтява.
– Ами ти? Няма ли да си сложиш вратовръзка?
Той свива устни подигравателно.
– Не. Страшно са педалски тия вратовръзки.
Ана така се разсмива, че грухти на вдишване и пръска сополи на
издишване, а Бени така се разсмива на смеха ѝ, че остава без дъх.

* * *
Рут.
Рут. Рут. Рут.
Никой тук дори не знае как се казваше. Никой няма да види
надгробната ѝ плоча и да си спомни коя е. Рут. Рут. Рут. Казваше се
РУТ и Матео мрази всички, които не знаят това. Които не си спомнят.
Всички до един.
 Сутринта той се скрива в гардероба, за да не видят родителите му
компютъра. Закача се за интернета на съседите, за да гледа видео как
се връзва вратовръзка. Ако Рут беше тук, щеше да му помогне, никога
не е имало кого да пита, освен сестра си. Баща му е потънал дълбоко в
себе си, а майка му живее в пощенска картичка, която никой друг не
вижда. Дори не са му дали вратовръзка, той взе една от бащините.
Няма да забележат, че я носи, защото за целта трябва все пак да
погледнат към него. Или да го заговорят. Вкъщи беше тихо още преди
да се приберат с Рут, но сега е дори по-тихо. Безмълвието е по-лошо от
самотата.
Матео се чуди дали родителите му са дотолкова убедени във вярата
си, че смятат, че дъщеря им е в ада. Чуди се дали ако това е така, се
надяват и те да попаднат в ада, за да я видят отново. Чуди се дали ги е
страх. Дали снощи са плакали тихо цяла нощ като него.
Рут казваше, че Матео е твърде мекушав, но после веднага се
поправяше и подчертаваше, че това е най-красивото му качество. Беше
добра кака и би го последвала в ада, ако той беше този в кутията в
антрето. Веднъж тя каза, че мрази света, защото принуждава децата
като него да станат корави, за да оцелеят, но видя, че той се изплаши,
затова разроши косата му и каза, че е добре човек да е мек, защото така
няма да се счупи, ако падне. Като венчелистче. Може би това се беше
случило с нея, закоравявала е като роза, която се е вледенила, след
което е могла да бъде разбита на парчета с чук.
В колата на път към гробището майката на Матео гледа през
прозореца и тримата живи членове на семейството провеждат
единствения разговор, който ще могат да водят през целия ден:
– Виж, свалили са знамената при залата наполовина – казва майката,
изненадана и почти горда.
Реакцията ѝ наранява Матео безкрайно много, защото това беше
всичко, което сестра му искаше от майка им, докато беше жива. Ето
защо изтърсва, без да се замисли:
– Не е заради Рут. Заради собственичката на кръчмата е.
Веднага го обзема страх, че майка му ще изпадне в някой от
пристъпите си, ще се разтрепери и ще запуши уши. Но погледът ѝ
просто се скрива зад лъщящата пелена на фантазиите ѝ и тя казва
радостно:
– Сигурно е и заради двете.
 Не е. Те дори не знаят как се казва, мисли си Матео. Но прошепва
единствено:
– Да, мамо, сигурно е и за двете.
Когато пристигат на гробището, по целия паркинг вече търчат хора.
Пренасят кутии и кашони, все едно организират рок концерт, а не
погребение. Матео не познава повечето от тях, това са мъже от
хокейния клуб, те дори не знаят, че днес има две погребения, и въобще
не ги интересува. Свещеникът ги посреща гузно на портата и пита
родителите на Матео дали биха имали нещо против, ако проведат
церемонията в параклиса вместо в църквата.
– Нали, както виждате, подготвяме голямо погребение вътре в
църквата и в момента пренасят столове, затова си мисля, че в
параклиса ще ни е по-спокойно, и без това сме се събрали малко хора
за... ъм, за... за...
Дори свещеникът не си спомня.
– Рут. Сестра ми се казваше Рут – прошепва Матео, но свещеникът не
го чува.
– Няма значение. И параклисът е добре – отговаря бащата меко с
наведена глава.
Майката като че изобщо не слуша. Всичко протича съвсем бързо.
Свещеникът чете от Библията, а Матео дори не трябва да отваря
своята, за да следи текста, знае почти всички пасажи наизуст. По
време на церемонията майка му показва някаква емоция само веднъж,
когато свещеникът използва по-модерен превод на един стих,
отколкото тя смята за коректно. Тогава сбръчква нос и изсумтява към
Матео, при което момчето използва всичките си лицеви мускули, за да
ѝ покаже, че също намира това за ужасно.
Когато всичко приключва, родителите остават за кратко в параклиса
със свещеника, а Матео излиза обратно на светло.
„Мразя, че си мъртва, защото няма с кого да говоря за смъртта освен
с теб“, помисля си той, загледан право в небето, и едва тогава идват
сълзите, всички наведнъж. Хлипа толкова силно, че не му достига
въздух, превива се надве и се затичва, хлъзгайки се и препъвайки се,
далеч от всички гласове. Спира зад едно дърво отвъд надгробните
плочи, свива се, започва да удря бедрата си и ги насинява дотолкова,
че те губят всякаква сетивност. Затваря очи и плаче и не ги отваря,
докато не усеща мириса на дим. Там, зле скрито зад няколко дървета,
стои момче на годините на Матео. Държи цигарата като човек, който
все още не е сигурен как се прави, пробва различни начини да я хване
между пръстите си, вдишва дима през устата и издишва през носа.
Матео го познава от училище, но момчето не го вижда, Матео умее да
се крие по-добре от него, упражнявал се е по-дълго.
Някой малко по-нататък се провиква „Лео?“, а момчето изругава и
веднага пуска цигарата, без дори да я загаси. Показва се иззад
дърветата и тръгва между надгробните плочи. Към него върви
няколко години по-голямо момиче.
– Пушиш ли, Лео? – казва тя весело.
– Шшшш! Не бъди гад, Мая, не казвай на мама и татко, окей?
– Това ще ти струва две цигари, братле! – изкикотва се тя, а той
отново изругава и ѝ подава целия пакет.
Отдалечават се към другия край на гробището, вървят близо един до
друг, брат и сестра. Ръчкат се, шегуват се, дразнят се.
Зад тях, между дърветата, Матео се навежда и вдига цигарата, която
Лео е пуснал на земята. Тя все още гори. Никой не вижда самотното
момче да пуши.

50
Семейства

Щ ом Петер свива към църквата, Мира отбелязва, че паркингът е

пълен. Той тъкмо се кани да даде на задна и да опита да обърне,
за да потърси място за паркиране покрай пътя, когато двама
тийнейджъри с черни якета малко по-напред му свирват с пръсти и му
махват да се приближи. Един от тях отмества три червени конуса от
паркомясто съвсем близо до портата и дават знак на Петер да паркира
там.
– Теему каза да запазим най-доброто място за теб! – бързат да
съобщят момчетата, когато Петер слиза учудено от колата.
Не искат бакшиши или благодарности, а просто Теему да знае, че на
тях може да се разчита. Петер търси ръката на Мира, когато тя
заобикаля колата. Накрая тя му я дава, но той забелязва неохотата ѝ.
– Момчетата на Теему? – казва тя много по-обвинително, отколкото
въпросително.
 – Не е... по такъв начин... просто... – започва Петер, но всъщност не
знае кого се опитва да убеди.
– Татко!
Спасява го Мая. Тя идва с Лео от другата посока, прегръща го и му
подава бяла вратовръзка.
– От Бени.
– Мисля, че белите вратовръзки са само за семейството, аз... –
обяснява Петер деликатно.
– Ти си семейство – отговаря глас до портата.
Теему. Стои до свещеника. „Само в този град – мисли си Мира, –
само в този проклет град можеш да видиш хулигани и свещеници рамо
до рамо.“ Но щом Петер поглежда към нея, тя кимва с престорена
бодрост:
– Ти отивай, скъпи! Аз ще видя дали мога да помогна с нещо!
Той тръгва, а тя остава загледана след мъжа си и свещеника и
хулигана и настръхва, чувства се изоставена. После току до себе си
усеща миризмата на цигарен дим, попил в нечие яке, последван от
допира на нещо меко в дланта ѝ. Пръстите на Мая, които се свиват
около нейните.
– Липсваше ми, мамо.
Божичко. Мира има нужда да се върне до колата, за да седне, но
някак си успява да остане на крака. Децата ни нямат представа какъв
ефект имат върху нас.

* * *
След като изговарят всичко със свещеника, Петер и Теему остават в
църквата, обгърнати от пъклена врява, врати се блъскат, столове се
наместват, тропат и стържат. Кънтежът напомня на ледена пързалка.
– Какво стана с... Лев? Вие... говорихте ли? – пита Петер поравно
притеснен, че Теему може да не го чуе заради данданията, както и че
всъщност може да го чуе.
Теему го поглежда, сякаш иска да попита „Наистина ли искаш да
знаеш?“, а Петер наистина не иска. Но има чувството, че трябва.
– Оставихме съобщение – казва Теему.
– Къде? – пита Петер.
Петер почесва гладко избръсната си брадичка и намества няколко
кичура от перфектно зализаната си назад прическа. Дори
вратовръзката му е вързана безупречно, бяла, също като на Петер,
човек би могъл да ги вземе за баща и син.
– В двора му.
Естествено, Петер съжалява, че е попитал. Спомня си гнева си,
когато чу какво е направил Лев с Амат по време на драфта в НХЛ,
спомня си зле прикритата заплаха, когато Лев се появи пред дома му
вчера, но си спомня също и какво предприе Групата срещу него самия
преди няколко години, когато не бяха доволни от работата му в клуба.
Помни как на Мира ѝ се обади хамалска фирма, защото къщата им
била обявена за продан, без те да знаят, и как Фрак му звънна да му
каже, че някой е публикувал некролога му във вестника. Има разлика
между това да забравиш и да простиш. Мира може би би могла да
прежали принципите си и да приеме примирие с човек като Теему, но
това, което Петер прави сега, е нещо друго. Той се съюзява с Теему.
Защото рано или късно трябва да се запиташ: ако този, от когото ме е
било страх, сега ме защитава, дали той е преминал към другия отбор,
или аз?
Тълпата започва да се излива в църквата, а Петер се чувства като оса
в халба бира. Стои до Теему, а мъжете и жените минават поред да
стиснат ръката му, както правеха, когато беше спортен директор.
Някои хвърлят тревожни погледи към спътника му, но много хора
всъщност не го правят. Някои дори стискат ръката и на Теему. От
уважение към Рамона може би, но също и от разбиране към
моментната политическа ситуацията в града. Всички са чули за
разправията в залата и никой не си въобразява, че с това се
приключва, всички знаят, че с това се започва. След една седмица
мъжките отбори на „Бьорнстад“ и „Хед“ се срещат при откриването на
първенството. Има времена, когато човек може да си позволи да се
разграничи от мъже като Теему, но сегашното не е такова.
Минават двайсет минути, докато църквата се напълни, и два пъти
повече, докато обяснят на хората отвън, че няма да могат да влязат.
Погребението на Рамона се провежда на отворени врати.

* * *
Мая седи до Ана на църковната скамейка зад майка си и брат си.
Щом виждат колко бавно Петер се приближава до микрофона отпред,
разбират, че краката му са толкова омекнали, че го е страх да не се
препъне. Играл е стотици хокейни мачове пред хиляди хора, но никой
на ледената пързалка не би могъл да го изплаши толкова, колкото го
плаши държането на реч. Петер намества с неудобство бялата си
вратовръзка, все едно е медал, който не е заслужил. Църквата се
смълчава и прокашлянето му прозвучава много по-силно, отколкото е
очаквал, той се сепва и откъслечният смях от скамейките и
последвалата наново тишина веднага го парализират. Но ето че накрая
успява да разгъне смачкан лист хартия, който е извадил от джоба си, и
заговаря:
– Аз... ще бъда кратък. Аз... не можех да реша какво да кажа днес. Не
искам да стоя тук и да звуча, все едно си мисля, че познавах Рамона
по-добре от когото и да е от вас. Истината е, че всъщност почти не я
познавах. И въпреки това тя ми липсва, както липсва... ами... родител.
Аз... извинете...
Той поглежда към листа, като трепери толкова много, че
шумоленето се чува чак до задните редове. Вдишва през носа, издишва
през устата, опитва конвулсивно да прочете написаното:
– Всъщност единственото, за което двамата можехме да говорим, без
да се скараме, беше хокеят. Веднъж ѝ казах колко странен е спортът.
Влагаме целия си живот в него, а на какво можем да се надяваме в най-
добрия случай? На няколко мига... това е всичко. Няколко победи,
няколко секунди, през които се чувстваме по-велики, отколкото сме
всъщност, няколко единични възможности да си въобразим, че сме
безсмъртни.
Налага му се да се стегне, да сгъне листа в ръцете си и да го напъха в
джоба си, защото трепери толкова много, че започва да изглежда
пародийно. Не знае дали публиката в църквата, или публиката на
небето е по-страшна, но прави както правеше едно време в
съблекалнята: прехапва устни толкова силно, че болката и вкусът на
кръв принуждават мозъка му да се съсредоточи.
– Няколко мига, така ѝ казах, това е всичко, което ни дава спортът.
Тогава Рамона обърна едно голямо уиски, изсумтя и ми отговори: „Но
какво, по дяволите, е животът, Петер? Ако не просто един миг?“.
Теему седи на първия ред със застинало лице, но юмруците му
вибрират в скута. Бени стои сам най-отзад в църквата, възможно най-
близо до вратата, а сълзите му капят меко по каменния под. Гласът на
Петер търси опора. Три момчета без бащи. Ако човек иска да разбере
коя беше Рамона и какво всъщност означаваше за това кътче от света,
достатъчно е просто да види съкрушението, изписано на лицата им.
Петер вдига поглед и се преборва да каже:
– Това ни оставяш, Рамона. Мигове. Истории. Анекдоти. Никой не
ги разказваше като теб. Ти беше този град. Ти БЕШЕ този град. Сега
липсваш на целия Бьорнстад. Поздрави Холгер. Сбо... сбогом.
Той се покланя към ковчега и опитва да се върне на мястото си, без
да се спъне. Почти успява. Щом потъва до Мира, тя се протяга към
пръстите на ръката му внимателно, внимателно, но тъкмо когато
почти е докоснала кожата му, тъжното измърморване на Теему
нарушава тишината:
– Мамка му! Сега бирата на небето ЗДРАВАТА ще поскъпне!
Смехът, който избухва – от стотици тела, но сякаш от една уста – е
толкова силен, толкова взаимен и толкова освобождаващ, че повдига
всички хора вътре. Изправя гърбовете им, издърпва ги обратно на
повърхността като вдишването току преди някой да отбележи гол в
залата и рева веднага след това. Петер се смее толкова много, че ръката
на Мира за малко пропуска неговата, когато той се пресяга, за да
избърше сълзите си. Мира остава да седи недокосната.

* * *
След погребението, докато стотици усмивки се изсипват между
сълзите на входа на църквата, Мая седи на оградата отвън с китарата в
скута си и записва всичките си чувства в телефона си. Някой ден
записките може и да се превърнат в песен, но не такава, която ще има
сили да изпее.
Върнахме се от чуждата страна
в нашата
Казахте, тук животът лесно върви
Да, може би
Стига да не си така въвлечен
Така заплетен
Или просто заплетен удачно
по най-удачен начин
Ако обичаш обилно
Ако мразиш силно
Ако с натиска се правиш, че се справяш
 Ако много себе си не изразяваш
Може би тогава животът лесно върви?
Да, може би
После вижда майка си да излиза от църквата, сама. Баща ѝ още е
вътре, обграден от хора, които искат да му стиснат ръката. Тогава Мая
написва:
Аз съм романтичка, без да съм обичала, защото примери следва
всяко дете
Вярвам във вечната любов, макар да не идва, защото при вас
дойде
Но сега?
Още ли сте той и тя?
Мамо, толкова изтънявате
Татко, почти се изпарявате
Така чупливи, крехки, ужасени
Вятърът ще ви събори, толкова сте изпилени
А просто стига ви да кажете: без тебе няма да се справя
Спасението се крие в тези думи кратки: от тебе се нуждая
Аз се НУЖДАЯ от теб
АЗ се нуждая от теб
Аз се нуждая от ТЕБ
Ана я прекъсва, като се появява иззад ъгъла с по една бира във всяка
ръка. Мая няма представа откъде ги е взела, но ако някой може да
намери алкохол в гробище, това е тя, разбира се.
– На кого пишеш? На най-добрата си приятелка? – засмива се Ана.
– Да, но голямата ти глава блокира покритието! – отговаря Мая и
пъха телефона в джоба си.
После двете млади жени пият бира, седнали на оградата, и се
обиждат една друга, а от едната им страна седят двете невидими
момичета, които бяха едно време. От другата страна почти със
сигурност седи Рамона.

51
Истини
а всички ни е трудно да се придържаме към понятието „истина“, но за
Н един местен вестник понякога е почти невъзможно. С известна
опърничавост главната редакторка забелязва, че все по-често си
мисли как, като беше малка, баща ѝ я научи на класическия
философски принцип: „Най-простото обяснение най-често е вярното“.
Тя не отива на погребението, няма да е добре дошла, хората тук
търпят журналистите, но само толкова. В Бьорнстад хленчат, че във
вестника са „клакьори на Хед“, само защото редакцията се намира там,
а в същото време в Хед хленчат, че единственото, което прави
вестникът, е „да се подмазва на Бьорнстад“. Няма ничия земя. Или си с
тези хора, или си срещу тях, няма как да спечелиш, затова тя си
напомня, че не това е работата на главния редактор.
Баща ѝ предложи той да отиде на погребението, защото никой не го
познава, и след дълго колебание тя се съгласи. „Но не говори с никого,
само снимай!“, настоя тя, а той се съгласи може би твърде лесно. Тя го
изгледа с подозрение, защото баща ѝ не изглеждаше стресиран и
ядосан както обикновено, а спокоен, така, както всеки път по време на
детството ѝ, когато направеше пробив в разследването на някой
властимащ или някоя знаменитост и знаеше, че сега вече е пипнал
копелето. „Какво си открил?“, попита тя с любопитство и едва тогава
той се усмихна тънко и доволно и стовари купчина хартия върху
бюрото ѝ: копия от договори, които никога преди не беше виждала.
Сега той е на погребението, а тя седи тук, чете смаяно и си мисли, че
ако ще да затвориш дъртия проклетник в празна стая, той пак би
изровил държавни тайни отнякъде.
На пръв поглед първият договор изглежда съвсем невинно:
продажба на земя отпреди две години, продавач е общината, а купувач
местната фабрика. В това няма нищо странно, фабриката иска да се
разрасне, общината иска повече работни места, а покупната цена е
съвсем пазарна, така че никой не може да се оплаче. Отдолу обаче
баща ѝ е добавил копия от други договори, които е открил: един от тях
е за продажбата на същото парче земя малко след това, но този път
фабриката го е продала, а „Бьорнстад Хокей“ го е купил. Сумата обаче е
значително по-ниска, всъщност толкова ниска, че ако е реална, би
означавало, че стойността на земята е намаляла с повече от деветдесет
процента само за два месеца. Разбира се, това изглежда като ужасна
сделка от страна на фабриката, докато главната редакторка не вижда
следващия договор: два дни по-късно фабриката е купила друг парцел,
който се намира точно до нейните имоти и до който всички знаят, че е
опитвала да се добере от години. Продавач? Общината. Значи това е
било условието, констатира главната редакторка: общината не би
могла да продаде земята евтино на хокейния клуб, без някой да
реагира, затова фабриката се е съгласила да действа като посредник в
замяна на земята, която действително я е интересувала.
Това е достатъчно зле само по себе си, но не е всичко: следващият
договор в купчината разкрива, че известно време след това общината е
купила обратно земята до залата, тази, която първоначално е продала
на фабриката. Но за много повече пари. В договора вече не фигурира
просто „земя“, ами и „сграда“, защото изведнъж сделката вече е за
„тренировъчната база“ на хокейния клуб. Сумата е разделена на
множество малки плащания за дълъг период от време, но общо
възлиза на милиони. И не само това: следващият договор е подписан
на същата дата от същите хора и с него общината се задължава да
отдаде под наем на „Бьорнстад Хокей“ тренировъчната база, която
току-що е купила, като така клубът може да продължи да я ползва
колкото си иска, почти без пари.
Главната редакторка въздъхва горчиво, защото едва ли може да си
представи още някакъв начин, по който общината да налива парите на
данъкоплатците в хокейния клуб, но въпреки това знае, че скандалът
не е достатъчно голям, за да бъде някой подведен под отговорност.
Схемата е твърде сложна за повечето читатели и недостатъчно
вълнуваща, не е достатъчно „добра история“, както се изразява баща ѝ.
Защо тогава изглеждаше толкова доволен, когато ѝ връчи
документите?
Налага се да прелисти до самия край, за да разбере. Там няма
договор, а принтирана снимка. Размазана е, но си личи, че това е
паркингът до залата. Най-отгоре баща ѝ е отбелязал днешната дата, а
отзад е написал: Не съществува тренировъчна база!
Тя зяпва снимката. Милиони държавни пари, а там няма нищо, нито
дори строителен кран или ограждения. Дори не са се опитали да
придадат някаква привидна достоверност на сделката, толкова са
уверени, че всичко ще им се размине. И защо не? Досега всичко е
ставало толкова лесно.
Главната редакторка се обляга назад в стола и опитва да впрегне
цялата си журналистическа школовка, за да постави под въпрос
оценката си. Обективна ли е? Справедлива ли е? Защото вижда
подписа на Петер Андершон навсякъде по цялата верига от документи,
но възможно ли е наистина той да е мозъкът зад всичко това? То се е
случило, след като е напуснал поста спортен директор, така че защо
изобщо е подписал документите? Може да го е направил, без да
проумява последиците? Може да е бил подлъган?
Но не, тя още отсега знае какво ще каже баща ѝ: „Рибата се вмирисва
откъм главата, миличка. Това е финансов допинг, който е продължил с
години и е започнал от върха. Петер вероятно е подал оставка точно
преди сделката с тренировъчната база именно за да заличи следите.
Какво съм те учил? Ако ти се струва, че има няколко различни
обяснения, избери най-простото“.

52
Мигове

В сички хора имат нужда да са нужни. За някои това е също толкова

важно, колкото страстта и любовта. За други, особено тези,
посветили целия си живот на отборни спортове, е по-важно от всичко.
– Хубава реч! – казва чичото и стиска ръката на Петер след
погребението.
Зад него има дълга редица други чичовци, които искат да сторят
същото. Всички се здрависват, искат да поговорят малко за хокей, да
му кажат, че им липсва в ръководството на „Бьорнстад Хокей“ и че се
надяват той да заеме мястото на Рамона. Петер дори не знае как да се
пошегува, за да отхвърли идеята, толкова е нелепа, но като всички
нелепи идеи и тази има чудноватата склонност да звучи все по-малко
нелепо, колкото повече бива повторена.
– Хокеят се е напълнил само със сметкаджии и анализатори и други
такива простотии, без хора като Рамона и теб спортът няма сърце!
Мачовете трябва да се печелят на леда, както по твое време, а не да се
пресмятат на компютъра, както сега! – обобщава един от последните
чичовци и когато Петер най-накрая остава сам, му е трудно да не
изпита копнеж.
Не както човек копнее за бъдещето, за лятото или почивката, а както
копнее за себе си. За „моето време“, въпреки че това време никога не е
съществувало, освен във филтрираните ни спомени. Копнеем за
човека, който си мислим, че сме били по време на някаква младост,
когато си въобразяваме, че животът е бил прост, или за човека, който
си представяме, че сме могли да бъдем, само ако можехме да започнем
отначало. На почти всички хора им е трудно да не копнеят, но на
някои им е почти невъзможно.
Църквата вече е, кажи-речи, празна. Петер събира малкото си вещи
и многото си чувства и докосва снимката на Рамона за последно.
Направена е скришом, защото никой не смееше да пробва да я снима,
когато тя го очаква. Млада е и стои на бара до Холгер с ръце във
въздуха, което очевидно означава, че някой е вкарал гол по
телевизията. Може би самият Петер.
– Само мигове, а, Рамона? Така ли беше? Мисля си, че можеше да ни
дадеш още няколко. Сега с кого... ще говоря за хокей?
Гърлото му се свива и очите му започват да парят, докато произнася
последните думи. Малко след това пламва цялото му лице, само че от
смущение, защото се обръща и осъзнава, че не е сам. Елисабет Сакел
още седи на мястото си десетина реда по-назад, все едно чака да дойде
неин ред. Между треньорката и съдържателката на кръчмата може и
никога да не е имало нещо, което би могло да се нарече приятелство,
но за Сакел повече от това нямаше накъде. Тя ядеше варени картофи и
пиеше хладка бира в „Кожуха“ и доколкото можеше да се нарече
разговор, разговаряше с Рамона повече, отколкото с когото и да е
другиго в този град. Разбира се, Рамона смяташе, че Сакел е „ужасна
жена, веган, трезвеник и дявол знае какво още“, и макар че успя да я
научи да пие по малко пилснер, така и не можа да я вразуми относно
останалото. Но Сакел я биваше в две неща – да печели и да си мълчи,
което никак не беше малко. Така че когато старчетата в кръчмата се
пробваха да ѝ дават акъл как трябва да тренира хокейния отбор,
Рамона винаги им изръмжаваше: „Искате ли да научите нещо за хокея?
Ама наистина да научите нещо? Тогава не питайте Сакел, щото сте
твърде тъпи да разберете това, което тя има да ви каже!“. Никой не
знае нищо за чувствата на Сакел – или защото при нея те не са толкова
много, колкото при нас, или защото тя не вижда смисъл да ги показва,
но когато „Кожуха“ се запали преди две години, тя бе тази, която
веднага се втурна вътре да помогне на Рамона. След това можеше да
яде картофи безплатно, но трябваше да си плаща за бирата. Все пак
благотворителността си има граници.
– Съжалявам... ще ви оставя насаме... – извинява се Петер и тръгва
по пътеката между столовете.
– Кои? – пита искрено Сакел и се оглежда, когато той се приближава
на няколко крачки от нея.
– Теб и... мислех, че чакаш да... – започва Петер, но лицето на
треньорката остава гладко като повърхността на езеро.
– Като че ли много хора харесаха речта ти – казва тя вместо това и
изглежда, все едно наистина, наистина се мъчи да измисли за какво да
говори с него, подобно на възрастен, който говори с дете, обаче
наистина, наистина не харесва деца.
– Благодаря – казва Петер и осъзнава, че това не е правилната дума,
защото Сакел не каза, че тя е харесала речта.
Той така и не проумя как да разговаря с нея, дори докато все още
работеше в клуба, но се научи да уважава вманиачеността ѝ. Веднъж
Рамона му каза, че Сакел може и да не се вписва в Бьорнстад, но
надали би се вписала по-добре някъде другаде, защото къде иначе
човек би могъл да изпрати треньор като нея? „В отбор в някой от ония
градове, където хората опитват да си втълпят, че в живота има по-
важни неща от хокея ли?“
– Чух, че вече не си спортен директор – казва Сакел изведнъж.
Петер не успява да се сдържи и смехът му отеква в църквата.
– От... две години, да.
– О? – получава в отговор.
– Сериозно ли говориш? Разбираш го едва сега? Технически
погледнато, аз ти бях началник, Елисабет – усмихва се той.
Тя отговаря съвсем невъзмутимо:
– Обикновено забелязвам, че някой е напуснал, когато го сменят. Но
теб не са те сменяли. Мислех, че си в отпуск.
Смехът на Петер заглъхва бързо и засрамено. Клубът вече няма
спортен директор, ръководството и Сакел си поделят неговите
работни задължения, а като се има предвид, че на Сакел изобщо не ѝ
пукаше какво мисли той за работата ѝ, Петер всъщност не се учудва, че
така лесно е пропуснала отсъствието му. В опит да смени темата той
казва:
– Разбрах, че си удължила договора си с клуба, честито!
– Не че има голяма полза от това. Всички треньори ги уволняват –
отговаря Сакел и ако тя беше човек, който знае как да се шегува, Петер
щеше да си помисли, че сега прави именно това.
– Интересно отношение към новия договор – усмихва се той.
Няколко млади момчета с черни якета са започнали да събират
столовете в дъното на църквата, но Сакел седи необезпокоявано на
своя.
– Коя е най-хубавата работа за един хокеен треньор, която можеш да
си представиш? – пита Сакел и ако тя беше човек, който знае как да
баламосва хората, Петер щеше да си помисли, че сега прави именно
това.
– Да тренира отбор от НХЛ – отговаря той.
– А кой е най-добрият отбор в НХЛ?
– Отборът, който спечели купата „Стенли“ – отговаря той малко по-
предпазливо.
Сакел кима с доста нехарактерно за нея търпение.
– За последните двайсет години купата „Стенли“ са печелили
шестнайсет различни треньори. От тях само трима все още работеха в
същите клубове пет години след победния си сезон. Двама напуснаха
доброволно, един се пенсионира, един се разболя. Останалите девет
бяха уволнени, като петима от тези девет бяха изритани само след две
години. С други думи, от най-добрите треньори в света само трима от
шестнайсет са успели да се задържат на работа пет години след като са
спечелили най-голямата титла, която съществува. Знаеш ли колко
дълго ще съм била в „Бьорнстад“, ако остана до края на договора,
който подписах?
– Пет години? – предполага Петер.
– Пет години! Така че, естествено, че ще ме изритат. Или тази
година няма да сме първи и ще ме изритат, или ще сме първи и ще се
изкачим в горната дивизия, няма да я спечелим и пак ще ме изритат.
Винаги има причина да изриташ треньора. Ти би трябвало да го
знаеш, нали изрита Сюне, за да назначиш мен само защото съм жена.
– Това беше... чакай малко... всъщност не беше ТАКА... – започва да
протестира Петер, но тя просто свива рамене.
– Това беше грешка. Когато мъже назначат жена от политическа
коректност, проблемът е, че после е страшно политически некоректно
да я уволнят.
– Да те уволнят? Клубът не е бил толкова успешен от сума ти години!
– простенва Петер и започва да разбира защо Рамона говореше със
Сакел в „Кожуха“ само когато е много пияна.
Сакел изведнъж се изправя, приготвя се да тръгва и сякаш между
другото изтърсва:
– Утре ще ходя да гледам един играч. Искаш ли да дойдеш?
Петер опитва да смели всичката информация.
– А? Утре? Утре нямаш ли тренировка с отбора?
– Ще се оправят. Треньорите са надценени. Всички отбори печелят
една трета от мачовете и губят една трета от мачовете. Отборът, който
спечели останалата една трета, печели първенството и знаеш ли кой е
този отбор?
– Не?
– Отборът с най-добрите играчи. Така че отивам да гледам играч.
Освен това съм наказана, така че и без това не мога да присъствам на
тренировката.
– Моля? Наказана?
– В ръководството е постъпила жалба. Нарушила съм някакво
правило от оная новата ценностна декларация. Ако играчите направят
нарушение, ги наказват за една тренировка, така че настоях и мен да
мен накажат по същия начин. Идваш ли утре, или не?
– Какво... чакай сега... какво правило си нарушила пък ТИ?
Сакел въздъхва отегчено:
– С мен се свърза една жена и се оплака, че треньорът на един от
момчешките отбори бил казал, че всички играчи в отбора на сина ѝ са
безполезни и че може би това би било простимо, ако поне имало
няколко хубави майки, но всичките били грозни. А аз отговорих, че
той определено не може да говори така. Защото всъщност не всички
играчи са безполезни!
– И предполагам, че тя не го е приела така, както си очаквала –
отбелязва Петер примирено.
– Не. Много се ядоса. А после каза, че треньорът на момчешкия
отбор казал, че тя се била ядосвала, защото отдавна не била правила
секс, защото била страшно грозна, но аз възразих, че може би това не
се дължи само на външния ѝ вид, ами и на характера ѝ? Но това явно е
било в противоречие с „ценностната декларация“, така че сега
ръководството ме „разследва“. Ако бях мъж, щеше да е различно,
разбира се.
 Петер си мечтае за хапче против главоболие.
– Чакай... искаш да кажеш, че ако беше мъж, нямаше да те
разследват?
– Искам да кажа, че ако бях мъж, вече щяха да са ме уволнили. Онзи
момчешки треньор го изритаха директно.
– Дори не знам какво да кажа.
– Да разбирам ли, че си съгласен?
– С кое?
– Да дойдеш утре да гледаме онзи играч?
Тя поглежда нетърпеливо часовника си като човек, който наистина
няма време за губене.
– Защо точно аз? Нали имаш Бобо и... – пита Петер, но тогава тя
отговаря нещо, на което на повечето хора им е трудно да откажат, а на
него му е почти невъзможно:
– Нуждая се от помощта ти.

* * *
– Ако трябваше да избираш, кое би предпочела: да бъдеш важна или
да бъдеш обичана? – психологът попита Мира не много отдавна и
разбира се, това все още я човърка до побесняване.
Сега седи в колата на паркинга пред църквата и си мисли, че
трябваше да отговори: „Ако трябваше да избираш, кое би предпочел:
да ти платя фактурата или да ти я завра там, където слънце не огрява?“.
След погребението Лео се прибира с колелото, а Мая тръгва пеша с
Ана, така че Мира седи сама и чака Петер, докато целият град иска да
говори с него вътре в църквата. Все едно е попаднала в червеева дупка
и се е върнала назад във времето, сега отново той е някой, а тя е тази,
която просто чака. Беше забравила колко много се презираше, задето
толкова много презираше това разпределение.
Наблюдава хората през прозореца на колата, много от тях са с
фланелки на „Бьорнстад Хокей“, все едно са на демонстрация, а не на
погребение, и Мира си помисля „проклети селяни“. Веднага се
засрамва, въпреки че дори не го е казала на глас, защото знае, че майка
ѝ винаги наричаше това „най-лошата болест: завист. Нелечима е!“. На
Мира ѝ се иска да можеше да се радва толкова лесно, колкото тези
хора. Да избухва от щастие, защото някой е успял да вкара шайба във
врата по време на игра с измислени правила. Винаги ѝ се е искало да
обича безразсъдно, струва ѝ се прекрасно човек да живее в мехура на
вярата, че е част от нещо по-голямо от него самия. Все едно на хокея му
пука. Само че хокея не го е еня за никого, той просто е.
Мира завижда на феновете за същото, за което завижда и на дълбоко
религиозните хора: сляпата вяра. Тя никога няма да бъде толкова
важна, колкото важни са тези хора един за друг всеки път, когато се
скупчат на трибуната.
– Мира?
Мъжът отвън произнася името ѝ ненадейно и тя подскача толкова
рязко, че удря главата си в прозореца.
– Фрак? Какво, по дя... – отговаря тя, което той приема за покана
веднага да свие туловището си и да се напъха на пасажерското място.
– Здрасти! – казва той, все едно това е напълно нормално поведение.
– Здрасти? – казва тя, докато Фрак затваря вратата и поглежда
бдително в огледалата за обратно виждане, за да провери дали някой
го е видял.
– Съжалявам – казва той тъжно, а тя го разбира погрешно и казва
сериозно:
– Да... да, извинявай... моите съболезнования, Фракен.
Той се обръща учудено към нея.
– За какво?
Тя примигва малко объркано.
– Моите съболезнования... за загубата на Рамона. Знам, че бяхте
близки.
Главата на Фрак се полюшва от едната на другата страна.
– А, не съм сигурен дали е така, тя като цяло смяташе, че съм
страшен клоун и страшно плямпало.
Мира не може да не се усмихне.
– Всички смятаме така, Фракен, но това не означава, че не си ни
близък.
Той така грейва, че би могъл да произведе достатъчно
електричество, че да замени сто от ония вятърни турбини, които
правителството иска да забоде върху всяко хълмче наоколо. Никой не
го нарича с истинското му име, всички му викат Фрак, но само
неколцина му казват Фракен. Така най му харесва, с определителен
член, все едно има само един.
– Да, ами бих искал да говоря с теб! – казва той после с интонация
някъде между човек, който носи на раменете си всички грижи на
света, и човек, който няма нито една грижа на този свят.
– За новия офис, който ни предлагаш, ли става дума? Нямам сили да
говоря за това, Фракен... Колежката ми я е яд, че офисът ни не е в
някой по-голям град някъде далеч оттук, а Петер го е яд, че офисът не
е в Бьорнстад, Хед беше компромис и трябва да...
Но Фрак вече е започнал да клати глава.
– Не, не, забрави за офиса. Така де... все още можете да го получите,
разбира се! Всичко е уредено! Но не за това искам да говорим. Става
дума за... темата е чувствителна, разбира се... не искам да звуча
безчувствено. Но Рамона беше част от ръководството на „Бьорнстад
Хокей“ и... да. Сещаш се.
Мира въздъхва толкова дълбоко, че гръдният ѝ кош като че се
слепва. Естествено. Естествено! Винаги става дума за хокейния клуб,
дори и сега, ще заменят Рамона още преди да са я положили в земята.
– Разбирам. Но ако искате Петер да заеме мястото ѝ, не трябва да
говориш с мен. Трябва да говориш направо с него. Аз не мога да...
През главата ѝ минават толкова много образи, докато говори,
хиляди мигове, запечатани като на снимка, целият ѝ живот с мъжа ѝ.
Нейният мъж. Нейният мъж. Колко е останало от него, което да
подели? Ако го върне на хокея, ще има ли изобщо нещо за нея? Един
брак може ли да преживее това още веднъж? Иска да го изкрещи в
лицето му, но Фрак отново поклаща глава:
– Не. Не. Не е това. Или да, точно това е, но не е ТОВА. Значи: имаме
свободно място в ръководството. Но не искаме да го дадем на Петер.
Искаме да го дадем на теб.
В първия момент настава тишина. После шокът обзема Мира до
такава степен, че тя едва не удря Фрак по муцуната. Едва след това се
развиква:
– Какво... сериозно ли гово... какво, за бо... за какво ГОВОРИШ?
Защо съм ви АЗ в ръководството?
Той трескаво ѝ прави знаци да говори по-тихо, което събужда
подозренията ѝ, а отговорът му далеч не ги потушава:
– Защо не? Кой познава този град и този клуб по-добре от теб?
Тя се взира продължително в него, чувства се объркана, докато най-
накрая не зацепва, след което просто се чувства глупаво.
– Направили сте някоя глупост. Трябва ви юрист. И затова идваш
при мен.
Брадичката на Фрак затрептява като махало, когато той изсумтява:
– Не ме обиждай и най-вече не обиждай самата себе си, Мира.
Юрист? Да не би да не мога да уредя и сто юристи, ако ни трябват?
Само че не ни трябват. Трябва ни най-добрият юрист. А не познавам
никой по-добър от теб.
Когато те хвалят, е трудно да стоиш с изправен гръб, по-трудно дори
отколкото по време на буря. Мира се изчервява, когато вместо да му
каже да си затваря устата, се чува да пита:
– Защо?
– Медиите се ровят във финансите ни – признава той тихо и
наднича в огледалата.
– Медиите? На какви основания?
– Никакви, никакви! Става дума просто за местния вестник и онази
новата главна редакторка, дошла е тук със самочувствието на голямата
гражданка и си мисли, че ще получи някаква скапана награда или
нещо такова, ако разкрие „тайните на хокейния град“. Нали знаеш как
е?
Той млъква и изглежда, сякаш се срамува, само за миг, но Мира все
пак така ясно чува това, което той почти казва. Слушала го е с години,
откакто се премести тук с Петер – как всички чичаци настояваха да
знаят защо местният вестник „пише само лоши неща за хокея“, докато
в действителност вестникът почти винаги клакьорстваше на
клубовете. „Защо хокеят винаги е голямото зло?“, питаха въпреки това
чичаците, все едно бяха някакво уязвимо малцинство. „В конните
спортове има смъртни случаи, в леката атлетика има педофилски
скандали, футболните клубове са собственост на диктатури... но в
очите на медиите винаги хокеят е най-лош!“ Те винаги са жертвите,
тези чичаци, винаги са преследвани и подлагани на конспирации. Все
едно не те определят правилата на играта, винаги и навсякъде. Фрак
спря да приказва такива неща преди две години, или поне спря да ги
приказва пред Мира, но когато в стаята има само чичаци, сигурно все
още се вайка, използвайки любимия си израз, че „в играта има твърде
много спорт“, ако членовете на клуба пречат на спонсорите да се
разпореждат, както си щат. Най-много би им се искало класирането в
края на сезона да се определяше спрямо банковите извлечения.
„Такива трябва да ги удряш там, където ги боли: в портфейла“, казваше
Рамона. Това всъщност е едно от последните неща, които Мира си
спомня за нея. Така че сега би трябвало да ѝ бъде лесно да презре
Фрак. Да го отпрати. Но той казва:
– Мира, моля те, добре ще е за нас да имаме юрист в ръководството,
само това казвам. Таковата, нямаме проблеми, но сега общината
говори за сливане на клубовете или създаване на изцяло нов клуб,
затова проклетите журналисти са тръгнали да се ровят, и знаеш как е:
ако намерят и най-малката нишка, ще излъжат, че има цяло кълбо
прежда! Затова мислим, че просто ще е хубаво да имаме юрист в
ръководството. Да прегледаш всички документи, за да се подсигурим.
Клубът не може да те назначи директно, това не би изглеждало добре,
но ако става въпрос за пари, вече съм уговорил с другите спонсори да
поверим на вашата кантора всички юридически въпроси около
строежа на „Бьорнстад бизнес парк“ идните години. Ще бъде
доходоносно, обещавам! Но може да се видим утре у вас, за да
поговорим по-подробно? Ще бъде по-добре, отколкото в офиса ти. Ако
ти дойда на гости, тогава сме просто двама приятели, които си
приказват, така да се каже. В случай че някой ни види.
Мира не го поглежда в очите, защото се срамува твърде много от
това как опитва да си втълпи, че всичко казано от него я интересува
заради договора, който кантората ѝ може да спечели. Но не е вярно.
Това, което наистина я интересува, са следващите няколко изречения:
– Разбира се, това трябва да си остане между нас, Мира. Не казвай на
никого. Дори на Петер.
Мира се срамува, естествено, но мисълта да опознае хокейния клуб
отвътре, е леко опиянителна. Поне веднъж да научи тайните на града
преди всички останали. Може би просто иска да си позволи един-
единствен малък момент. Толкова ли е лошо? Толкова ли е ужасна?
Дори не иска да мисли по въпроса. Вместо това пита:
– „В случай че някой ни види“? Какво имаш предвид? Кой да ни
види?

53
Снимки
елефонът на бюрото на главната редакторка избръмчава. Получила е
Т съобщение от баща си. Навежда се напред и вижда, че не е
написал нищо, просто е пратил три снимки от погребението: на
първата Петер Андершон влиза в църквата заедно с най-печално
известния хулиган на „Бьорнстад Хокей“. На втората Петер Андершон
излиза от църквата заедно с треньора на „Бьорнстад Хокей“. На третата
Фрак влиза в колата на Мира Андершон.
Не е нужно бащата да пише нещо под снимките, дъщерята вече знае
какво иска да каже той: семейство Андершон вече не би могло да
твърди, че няма нищо общо с „Бьорнстад Хокей“.
Семейство Андершон е „Бьорнстад Хокей“.

54
Лъжи

У тре вкъщи ли си? – пита Мира невинно.

Впоследствие ще си помисли, че най-голямата грешка, която
правят с Петер, когато се карат, винаги е една и съща: отдръпват се,
когато би трябвало да се протегнат, повишават глас, вместо да свалят
гарда, злопаметни са вместо възприемчиви. Но най-големият им грях,
най-страшният, е това, че не казват цялата истина, а после си
втълпяват, че това не е същото като да лъжеш.
– Защо? Планирала ли си нещо? – пита Петер също толкова невинно.
Прибраха се мълчаливо от погребението, без да се държат за ръка,
той хвана волана с десет пръста, а тя се занимаваше с телефона си. Сега
Мира се занимава с пресаждане на саксийни растения във
всекидневната, а той с печене на хляб в кухнята. Ако беше разказала
това на психолога си, онзи сигурно би получил аневризма от
вълнение: Петер е обсебен от това да създава нещо, а Мира отчаяно
опитва да поддържа нещо живо. Когато отива в кухнята, за да налее
вода, двамата се разминават до мивката, той има тесто по пръстите, а
тя пръст по своите, задават невинни въпроси и получават невинни
отговори. Лъжите така лесно се натрупват една върху друга:
– Не, не, просто питам. Мислех... да работя от вкъщи. Така че мога да
закарам Лео на училище, ако ти си зает с нещо! – казва тя.
– О? Ами да, няма да е зле. Всъщност имам една работа, мислех да
откажа, но... глупаво е, не е нещо важно... но Елисабет Сакел ме попита
дали не искам да отида с нея да наблюдаваме един играч... – пробва
той и хвърля бърз поглед към нея.
– Така ли?
– Да? Глупаво ли е?
– Не, не, изобщо нямах това предвид! Просто се учудих.
Петер поръсва още брашно върху плота.
– Както казах, дреболия е. Дори не ме моли клубът, а самата Сакел,
едва ли не все едно сме... приятели.
Мира пъха саксия под чешмата. Толкова добре се преструва на
равнодушна.
– Ами тогава мисля, че трябва да отидеш.
Той меси тестото си. Преструва се почти толкова добре, колкото нея.
– Мислиш ли?
– Ами ако се нуждае от помощта ти, трябва да ѝ помогнеш, нали?
– Да. Ами. Може би. Отиване и връщане, само за един ден, така че
ще съм си тук вечерта! Това окей ли е? Или трябва да съм в офиса?
Той иска позволение може би твърде ентусиазирано. Тя му го дава
може би твърде бързо.
– Не, не, ще се справим. Отивай. Няма грижи.
Той кимва колебливо.
– Добре тогава.
– Добре тогава – кимва тя.
Петер си втълпява, че казва истината, въпреки че не казва всичко,
защото не споделя колко много се надява така да намери път обратно
към клуба. Не споделя, че отново си мечтае за хокея, защото животът,
който водят сега, не му е достатъчен. Не може да признае, че има
нужда да е нужен, че за него е важно да бъде важен. Затова пече хляба
си мълчаливо и пъха тавичките във фурната. Туп, туп, туп.
Мира от своя страна знае, че трябва да му каже за разговора с Фрак и
че той ѝ е предложил мястото в ръководството, но си втълпява, че в
случая е на първо място адвокат, а не съпруга. Затова просто поглежда
пръстта, която се стича в мивката, преди да извади нова саксия, да я
изпразни и отново да я напълни. Рови. Мълчи.

55
Ревове
В сички тук са свързани, като най-здрави са нишките, които никога не
виждаме. Когато си припомняме тези дни впоследствие, може би
ще забележим мрачната ирония в това, че Рамона, която приживе
познаваше и повлияваше на нечувано много хора, по време на
погребението си ще повлияе най-много на хора, които дори не е
виждала. Защото днес всички от Бьорнстад са там и скърбят за нея,
никой не е на работа, което означава, че от фабриката трябва да
повикат всички служители от Хед, за да поемат смените. Една от тях,
млада жена, която е приключила собствената си смяна само преди
няколко часа, потегля веднага. Майка ѝ опитва да я разубеди по
телефона, но парите от неделната надбавка са твърде добри, за да
откаже.
– Особено сега има толкова неща за купуване – казва младата жена.
– Само бъди внимателна, не се преуморявай, сега е още по-важно да
се грижиш за тялото си! – увещава я майка ѝ, а младата жена върти
очи, но все пак обещава.
Машината, за която отговаря днес във фабриката, е стара,
работникът от предната смяна е съобщил за грешка тази сутрин, но
никой не успява да ѝ го каже. Тя е изморена, чувства се зле и може би е
малко замаяна. Впоследствие разследващите от фабриката ще задават
хиляди въпроси, за да опитат да изкарат, че тя е била виновна. Но
истината е, че техниците по поддръжката не можаха да дойдат след
бурята, а от ръководството не искаха да рискуват спиране на
продукцията, затова фалшифицираха протокола за поправка и
оставиха машината да си работи. Всъщност на нея винаги трябва да
работят двама души, но тъй като днес хората са малко, младата жена
остава сама. Представителят по безопасността е в конфликт с
работодателя по толкова много други въпроси, че никой дори не се е
замислял за аварийния бутон, който е твърде далеч, за да бъде
натиснат, ако човек е сам и нещо заседне. Никой от хората, които чуват
писъка, няма да го забрави.

56
Съотборници
лед погребението двама хокеисти, които не са присъствали, се въртят
С от другата страна на пътя. И двамата искат по някакъв начин да
изразят уважението си към Рамона, но единият е срамежлив, а
другият се срамува, така че никой от тях не се престрашава да влезе в
църквата. Едва когато вратите отново се отварят и хората излизат
навън, засраменият вижда, че срамежливият стои на двайсетина метра
встрани, и отива при него.
– Здрасти! – казва Амат.
Устата кимва тихо. Устните му се раздвижват леко в отговор, но
между тях не излиза звук. Стоят един до друг с ръце в джобовете и
гледат към църквата.
– Аз... не можах да вляза. Всички ще ме питат дали ще играя пак
хокей – казва Амат тихо, защото изведнъж има чувството, че с Устата
може да говори свободно.
Устата просто кимва бавно, но по погледа му си личи, че всъщност
разбира, така че Амат не го е твърде срам да попита:
– Може някой ден да тренираме? Както преди? Трябва да вляза във
форма. Не знам дали Сакел ще ме вземе обратно в отбора, но трябва да
играя някъде. Трябва... трябва отново да играя, разбираш ли?
Устата кимва. Защото разбира и защото наистина иска да тренира
отново с Амат. Преди мразеше светкавичните му китки, кънките,
които сменяха посоката си във въздуха, и изстрелите, които сякаш
идваха от нищото, но сега предизвикателството му липсва. Хокеят
трябва да е труден.
– Може да попитаме портиера дали можем да ползваме пързалката
някоя вечер, или да играем на езерото, когато замръзне? – казва Амат.
Киманията на Устата стават по-охотни. Това също е език.
* * *
Бени тръгва по второстепенния път, който заобикаля църквата, с
вдигната качулка, като котка, която пристъпва толкова бързо, колкото
смее, без да рискува да я забележат, с надеждата, че никой няма да го
спре и да иска да говорят за хокей. Изважда късмет, че насред шума от
стотиците тихи разговори на скърбящите успява да разпознае
галопиращите маратонки номер четиресет и осем, защото така поне
има възможност да присвие колене и да стъпи здраво на земята, за да
не му се строши гърбът, когато Бобо се хвърля отгоре му с прегръдката
на голямо куче, което си мисли, че е кутре.
 – БЕНИ! БЕНИ!!! ШИТ ДОРИ НЕ ЗНАЕХ ЧЕ СИ СИ У ДОМА! КАК
СИ? – успява да изреве радостната грамада още преди да са се
напрегръщали.
Бени си изплъзва леко от обятията му и първо му изшътква, после се
засмива.
– Сериозно, Бобо, откакто заминах, правил ли си нещо друго, освен
да ядеш?
– А ти ял ли си изобщо? В Азия няма храна или какво? – ухилва се
Бобо.
Толкова е щастлив, че подскача на пръсти, а накрая не издържа и се
хвърля за нова прегръдка.
– Ти също ми липсваше – въздъхва Бени и може би звучи
саркастично, но е истина.
Има специален вид любов, която човек не може да получи от
приятели, само от съотборници.
* * *
– Амат! Уста! Вижте кой е тук?!
Бобо извисява глас над тълпата, когато забелязва двамата
съотборници от другата страна на пътя, и веднага повлича Бени натам.
Бени, Амат и Устата се обединяват в дружно „Шшш!“, защото
последното, което искат, е да привличат внимание, а последното,
което искаш, ако не искаш да привличаш внимание, е Бобо да е с теб.
– По дяволите, Бобо, искаш ли мегафон? Мисля, че мъртвите не те
чуха! – въздиша Бени, а Бобо го поглежда така, както гледа човек,
когато не разбира и дума от казаното, но въпреки това се радва.
– Може да... отидем някъде другаде? – предлага Амат, щом вижда, че
хората в гробището започват да хвърлят любопитни погледи към тях.
Бени кимва бързо, не по-малко нетърпелив да се махнат оттам, така
че тръгват. Изминават само сто метра и вече всичко е както
обикновено. Четири момчета на приблизително една възраст, които
говорят за хокей. Бени кимва към корема на Амат и пита дали „в
последно време тренира здраво“, а Амат се усмихва, казва „сложно е“ и
на свой ред пита Бени дали е тренирал, на което Бени отговаря:
„Познаваш ме. Аз влизам във форма, като си почивам“. И четиримата
се смеят. После Бобо получава есемес и веднага след това още два и
когато Бени и Амат започват да го ебават, че май си е хванал гадже,
всъщност не очакват, че случаят е точно такъв.
Тес пише, че родителите ѝ не са у дома и ако Бобо иска да се видят,
може да отиде у тях. „Само трябва да измислим някакво занимание за
братята ми“, пише тя, така че Бобо се обръща към Амат, Бени и Устата с
най-големите и наивни очи в тази гора и пита:
– Можете ли да ми направите една услуга?
Що за съотборници биха могли да откажат?

* * *
Бобо казва, че ще вземе „бричката“, и те очакват нещо нормално,
така че когато се връща, Бени, Амат и Устата се споглеждат объркано.
– Какво е това? Някакъв... кемпер? – пита Амат и оглежда от край до
край безкрайно дългата таратайка, която изглежда на сто години.
Бобо кима щастливо.
– Да! Татко ми го подари! Дал му го един от ловната дружина.
Всички си мислеха, че е сдал багажа, но аз го поправям малко по
малко.
– Малко по малко? Май ти остават много „малкота“ в такъв случай? –
усмихва се Бени, когато влизат вътре.
Кемперът е толкова ръждясал и смачкан, че по време на пътуването
Амат се забавлява, като търси части от интериора, които всъщност да
са здрави. За кратко решават, че жабката може би работи както трябва,
но секунда по-късно капакът остава в ръцете на Бени заедно с
половината табло.
– Баща ти не можа ли да ти даде нещо по-стабилно? Например
скейтборд с три колела? – ухилва се Бени.
– Сериозно, Бобо, направил ли си нещо? Баща ти ядосан ли ти е? Да
не си му откраднал парите? – смее се Амат.
После разказва на Бени и Устата за онзи път, когато Бобо пи от
водката на Глигана, и някъде беше чул, че след това трябва да долее
вода, за да не си личи. Мина добре, докато Бобо не върна бутилката
обратно във фризера, където я държеше Глигана, и на следващата
сутрин трябваше да обяснява на баща си как водката е успяла да
замръзне.
Всички се смеят освен Бобо, който изглежда толкова дълбоко
съсредоточен, че накрая Бени задава въпроса, на който човек почти
никога не иска да знае отговора:
 – Какво си се умислил, Бобо?
Бобо отговаря искрено, защото друго не може:
– Мисля си колко невероятни са фризерите. Представяш ли си,
слагаш вътре парче месо със срок на годност до утре, оставяш го за
един месец и като го извадиш, става за ядене! Все едно времето е
спряло! Фризерите са машини на времето!
Бени вдига вежди толкова високо, че те изчезват под перчема му.
– От всичко, за което можеш да си мислиш, ти си седнал... да
мислиш за това?
– На теб не ти ли е минавало през ума? Не разбирам как е възможно
хората да не мислят постоянно за такива неща! – отговаря Бобо много
сериозно.
Бени и Амат се смеят, Устата мълчи не защото не оценява хумора,
просто той е единственият, който мисли над това къде отиват. Бобо е
влюбен, Амат още не е проумял сериозността на конфликта между
градовете, а Бени, както винаги, не се страхува от никого. Но Устата
умира от притеснение, защото са се запътили право към Хед и той
знае какво ще стане, когато тези момчета се появят там.
Ще има неприятности.

57
Адове

Д нес е един от редките благословени случаи, когато Джони и Хана

приключват работа почти едновременно. Би трябвало да си
купуват лотариен билет всеки път, когато се случи. Той идва да я вземе
от болницата, натискат се в колата като тийнейджъри, а Хана му се
смее какъв е смотльо, когато Джони пробва нещо повече от това. Казва
му първо да я заведе у дома като възрастен човек, но минибусът не
иска да запали и той има късмет, че е толкова влюбена в него, защото
иначе щеше да му каже някои неща, и то доста по-лоши от „смотльо“.
Той излиза, за да провери какво не е наред, и едва тогава забелязва,
че има четири пропуснати повиквания. За няколко минути? Вдига
телефона до ухото си, за да говори с колегите в станцията, и в същия
момент чува вратата да се отваря и Хана да се провиква:
– Скъпи? Обадиха ми се! Трябва да се връщам!
 – Джони? Трябваш ни на работа! – виква гласът в слушалката.
Джони въздъхва. Хана също. Усмихват се един на друг над капака на
минибуса. Поне прекараха няколко минути като глупави
тийнейджъри. И това е нещо.
После се затичват.

* * *
Производственият етаж на фабриката в Бьорнстад винаги е бил
политическо буре с барут. Той може да предопредели резултатите от
общинските избори. Преди две години един местен политик, Рихард
Тео, проведе кампания, която на пръв поглед се занимаваше с
безработицата, но в действителност целеше просто да запечата в
съзнанието на хората следните думи: „Работните места в Бьорнстад за
хората от Бьорнстад“. Разбира се, по онова време в Бьорнстад имаше
недостиг на работни места, а сега по-скоро има недостиг на персонал,
но добрите лозунги се помнят така или иначе. Служителите, които
идват от Хед, все още лесно заподозират дискриминация всеки път,
когато някоя шефска позиция или по-добра смяна бъде дадена на
човек от Бьорнстад вместо на някого от тях. И им е особено лесно да
тълкуват станалото с младата жена днес като нещо съвсем различно от
злополука.
Жената е от Хед, а служителката, която обикновено работи с
машината, е от Бьорнстад. Тя е в майчинство, но заместникът ѝ също е
от Бьорнстад, така че днес беше на погребението на Рамона. И ето че
младата жена от Хед се оказа заместничка на заместник, а машината,
за която бе съобщено, че дава дефекти, беше отбелязана като
„одобрена“ от стресиран надзорник, който по случайност също е от
Бьорнстад.
В този момент думите на Рихард Тео лесно изникват в съзнанието.
Бьорнстадски работни места. Бьорнстадски хора.
Машината засича, а младата жена не знае защо. Тя извиква на
колегите да ѝ помогнат да освободи материала, но никой няма време.
Тя пък се страхува, че ако чака твърде дълго, новият измервателен
софтуер на фабриката ще смъкне процента ѝ на продуктивност. Затова
опитва да се справи сама. Изведнъж машината тръгва рязко, жената не
го очаква и само за един ужасяващ миг железата и зъбните колела я
засмукват и тя чува трошене на кости. Едва след това, когато дробовете
ѝ най-накрая намират въздух, жената започва да крещи. И има
чувството, че никога няма да може да спре.

* * *
Впоследствие ще говорим повече за кавгите, отколкото за
злополуката, повече за това, което направиха мъжете, отколкото за
това, което сполетя жената. Пожарникарите трябва да я извадят от
машината, тя е почти в безсъзнание от болка, но както изглежда,
нараняванията ѝ не са животозастрашаващи. Едва когато братята ѝ,
които също работят във фабриката, успяват да си пробият път през
тълпата, Джони разбира защо са повикали Хана обратно в болницата.
– Тя е бременна! Тя е бременна! – крещят братята истерично.
По пътя линейката не спира пред нищо и пред никого,
пожарникарският автомобил се движи след нея, следван от колата на
братята, а сирените вият оглушително над гората. Когато пристигат с
гръм и трясък в Хед, целият град застива.
– Варда! ВАРДА! НАПРАВЕТЕ МЯСТО! – крещи Хана, щом изхвърча
навън и разчиства пътя пред персонала от линейката.
Джони скача от пожарния автомобил в движение и удържа братята.
Медиците вкарват носилката с младата жена в болницата и целият
персонал се завтича след тях. По асфалта е останала кървава следа.
Братята стоят безпомощно и се взират в кръвта. Горе-долу в същия
момент двама млади мъже с малка кола спират на паркинга. Те са едва
ли не още момчета, с наивни погледи и едва наболи бради, които биха
паднали дори ако просто ги избършат с хавлиена кърпа. Нямат
представа какво се е случило. Дори не работят в болницата, а на
строителния обект до нея, но от колата им звучи твърде весела музика,
а от огледалото виси малка мечка със зелена фланелка. Това е
достатъчно. Братята приемат това за провокация, защото отчаяно се
нуждаят от такава, каквато и да е.
Сбиването избухва толкова бързо, че дори Джони не успява да го
предотврати. Докато останалите пожарникари се намесят, двамата
строителни работници от Бьорнстад вече лежат на земята, насинени и
изплашени. Пожарникарите ги вдигат на крака и изтупват дрехите им,
но е твърде късно да ги успокоят, младежите скачат в колата си и
потеглят паникьосано, а по пътя звънят на приятелите си и разказват
какво са направили братята. Двама от въпросните приятели работят
във фабриката. Малко по-късно колата на гаджето на един от братята,
паркирана там, е разбита. На задното стъкло има малък стикер на „Хед
Хокей“.
Когато всичко отива по дяволите, винаги става бързо.

* * *
Светът никога не ни се струва по-голям, отколкото когато държим
най-малкия човек. Никога не се чувстваме по-некомпетентни,
отколкото когато изведнъж проумеем, че сме нечии родители и че
никой не възнамерява да ни спре. „Аз?“, възкликваме, когато
акушерката ни каже да се прибираме вкъщи. „Ама аз нямам представа
какво правя! Ще позволите на мен да се грижа за човек?“
Почти всички родители си спомнят как са носили първото си дете
през първите мигове. Колко бавно са карали към вкъщи. Колко
непонятно е било всичко, докато са седели неподвижно в мрака само
за да са напълно, напълно, напълно сигурни, че крехкото, жално малко
създание още диша. Спомнят си миниатюрния гръден кош, който се
издува и свива едва с милиметър при всяко вдишване, и кратките
изхлипвания откъм хоризонтите на съня или просто свистящите
въздишки, които ни карат да правим самотни пируети около
креватчето. Рефлексът на сърцето, което стисва дробовете ни, когато
пет малки пръстчета хванат един от нашите, без да пускат.
Да си акушерка, е странно, защото, ако си свършиш работата
перфектно, трябва почти веднага да започнеш отначало. Да изпратиш
едно семейство и незабавно да приемеш друго, без да опознаеш когото
и да е. Това може би е най-дълбоката несправедливост на тази работа:
че децата и майките, които отнемат много време и които наистина
успяваш да опознаеш, винаги са трагичните.
Как го каза Хана на Ана там, в гората, преди няколко дни? „Човек
трябва да се радва на щастливите развръзки всеки път, когато има тази
възможност.“ Хана се надява, че самата тя го е правила, че душата ѝ се е
къпала в радостни сълзи и новородени вдишвания достатъчно много
пъти, защото знае, че иначе не би могла да преживее този ден.
В различни краища на болницата лежат две жени. Едната роди в
гората по време на бурята и скоро ще се прибере с малкия си син
Видар в малката си къща в Бьорнстад. Къщата, която той ще запомни
като своя дом. С неговата поляна, на която да си играе, с неговите
малки улици, по които да се учи да кара колело. Неговите битки със
снежни топки, неговите хокейни мачове, първото му разбито сърце и
първата голяма любов. Целият му живот. Другата жена ще бъде
прехвърлена в по-голяма болница, където ще бъдат оперирани
множествените ѝ счупвания, а когато все пак се прибира в малката си
къща в Хед, го прави без детето, което е чакала. Детската количка,
която партньорът ѝ смяташе, че е адски скъпа, но която тя смяташе, че
ще може да изплати с бонуса от неделната смяна, стои в антрето, а
жената се разкъсва от отчаяние. След няколко седмици партньорът ѝ
намира в килера кашона с креватчето, онова, което тя все му опяваше
да монтира, и се разплаква така, че хлиповете сякаш ще счупят
ребрата му. До края на живота си винаги, когато минат покрай
витрината на спортен магазин, ще си мислят, че там има едно колело в
повече. Един чифт кънки в повече. Стотици хиляди приключения и
дървета за катерене и перфектни локви за скачане в повече. Един
милион неизядени сладоледи. Никога няма да бъдат будени твърде
рано уикендите, никога няма да крещейкошепнат „Тихо!“, докато
говорят по телефона, никога няма да слагат малки ръкавици да съхнат
върху радиатора. Най-големият страх, най-малкият човек никога няма
да бъдат техни.
Фабриката ще направи грешката да нарече всичко „злополука“ в
утрешния брой на местния вестник, но всички в Хед ще знаят, че само
там го наричат по този начин. В Хед ще го наричат така, както е редно:
„Фаталната злополука“. Скоро около кухненските маси и в стаите за
персонала ще започне да се говори, че ако ставаше дума за жената от
Бьорнстад, ако тя беше стояла до машината, тя, която роди здраво и
щастливо дете и го кръсти на един от най-големите хулигани от
„Бьорнстад Хокей“... тогава политиците щяха да обърнат фабриката с
главата надолу в търсене на виновните.
Това може би не е вярно. Просто е толкова лесно да си го мисли
човек.

* * *
Днес Хана и Джони остават на работа, така че Тес отива да вземе
най-малкия си брат Тюре от дома на негов приятел. Той първоначално
бърбори без прекъсване за разликите между различните супергерои,
след което ненадейно се впуска във философска лекция на тема „Защо
всички казват, че човек е гол, ако е само по чорапи, но не и ако е само
по гащи, все пак по тялото му има еднакво много плат?“. Тя е твърде
разсеяна от телефона си, за да го слуша. Тобиас и Тед ги пресрещат по
пътя и всички заедно започват да планират вечерята. Татко каза на
Тобиас, че могат да си поръчат пица, заради което мама после ще му
чете конско, тъй като е казала на Тес в никакъв случай да не си
поръчват пица, но Тес се позовава на Тед, който е казал, че Тобиас е
казал, че татко е казал, че може, а майка им е твърде изморена, за да
спори за източници втора и трета ръка, така че остава пица. Понякога
е добре да сте четири деца, можете да се използвате взаимно за
отклоняване на отговорността.
– Слушаш ли ме изобщо? – пита Тобиас, защото Тес върви и пише на
телефона си, но в същото време, изглежда, не обръща внимание на
невероятно специфичната му поръчка с допълнително сирене и по-
препечено дъно, без маслини, само с червени чушки, в никакъв случай
жълти и така нататък, и така нататък.
– Ммм – казва тя, но Тюре наднича над рамото ѝ и извиква:
– Есемесиш! С кого си пишеш? Защо му пращаш сърца?
Тобиас и Тед ококорват очи, все едно под човешката обвивка на
сестра им случайно се е показала кожа на гущер.
– ТИ пращаш сърца? На кого, по дяволите?!
Тес, която не е известна като най-емоционалния пращач на есемеси
в семейството, се изчервява като домат колкото от срам, толкова и от
гняв.
– Гледайте си работата, ако ви е мил животът!
Тобиас и Тед биха пробвали да издърпат телефона от ръката ѝ, ако
смееха, само че дори Тобиас не проявява такава безразсъдност към
здравето си. Тюре обаче още не е пораснал дотолкова, че да знае колко
точно може да се ядоса кака му, когато се ядоса. Така че се изкатерва по
крака и по гърба ѝ, успява да мерне екрана за секунда и възкликва:
– Бобо! Праща сърца на БОБО!!!
Тес го хвърля от гърба си и Тед едва успява да спаси малкия си брат,
преди да го е запратила в един храст, а Тобиас отскача встрани, щом
вижда, че тя е готова да започне да раздава ритници наляво и надясно.
Тес хипервентилира и братята ѝ отстъпват, вдигнали ръце.
– Извинявай, извинявай... – шепне Тюре.
– Само се шегувахме... – кимат Тобиас и Тед.
 Телефонът в ръката ѝ вибрира. Веднъж, два пъти, докато накрая тя
поглежда надолу, за да види какво е написал Бобо. Дори в този момент,
въпреки че е толкова бясна, че би скрила змии в чекмеджетата с
бельото на братята си, тя не може да не се усмихне.
– Можете ли да пазите тайна? – пита Тес.
Естествено, че не могат. Но обещават наистина, наистина да опитат.
Защото някъде дълбоко под всички пакости и дяволии те обичат
сестра си, а това е първият път, когато я виждат влюбена.

58
Изстрели

Б обо паркира минибуса пред къщата на семейството на Тес и е

толкова притеснен, че без да иска, натиска клаксона, докато
изключва двигателя.
– Евала, Бобо, много дискретно! – усмихва се Бени, а Бобо се
изчервява.
Вилната зона е необичайно тиха като за неделя. Температурата вече
е минусова, така че хората не косят трева, но още не са извадили и
снегорините, повечето са си у дома и се подготвят за лова на лосове.
Дори кучетата, изглежда, са си взели почивен ден.
Тед и Тобиас стоят на малката хокейна площадка, която
измайсториха с баща си като малки, и стрелят. Тед удря шайбите, все
едно играе на финала на световното първенство, а Тобиас, все едно
всъщност е твърде изморен за тия глупости, но просто не може да
остави брат си да спечели. Тед дори не забелязва минибуса, но батко
му го вижда отдалеч с периферното си зрение. Първият, който слиза, е
Бени, при което Тобиас застива и хваща стика си не като спортен уред,
а като оръжие.
– Какво, по дяволите, прави той тук? – казва той ядосано в
началото, изплашено в края.
Беше се съгласил сестра му да покани тук онзи Бобо, но тя не
спомена нищо за други хора, особено пък за онзи психопат Бенямин
Ович. На мачовете на мъжкия отбор Тобиас винаги стои с най-
шумните запалянковци, така че много добре знае кой е Бени. Тук в Хед
го наричаха Номер шестнайсет, все едно беше генетичен експеримент.
Преди две години, когато той се отказа от хокея и замина, всички в
Хед преливаха от щастие, Тобиас също, защото го мразеха така, както
само хокейни фенове могат да мразят един психопат, когото биха
обичали, ако беше от техния отбор. Първото, което сега минава през
ума на Тобиас, е, че това е капан, Бени е тук, за да го убие, това е
отмъщение за вчерашното сбиване в залата на „Бьорнстад“.
Бени е само по тениска. След погребението си свали бялата риза, а
единствената тениска, която Бобо имаше в колата, беше зелена и с
мечка, разбира се, така че това е първото, което вижда Тобиас. Той е
само на петнайсет, а Бени е на двайсет, но Бени разпознава стойката
му, вижда колко подготвен е за проблеми. Също като него. За няколко
секунди мъжът и момчето се споглеждат, оценявайки се един друг, и
макар че Тобиас е висок и мускулест за възрастта си, държи стика по
начин, който разкрива, че много добре знае колко малки са шансовете
му.
После Бобо се измъква от шофьорското място, а Тес надава радостен
вик от кухнята. Тобиас никога не е чувал сестра си да прави така.
Пръстите му около стика се отпускат леко. После Устата и Амат
излизат през страничната врата на кемпера и едва тогава Тед вдига
поглед и очите му засияват от главозамайващо възхищение.
– Тобе! Тобе! Това е... това е... виждаш ли? Това е... той е... Амат! Това
е Амат! – шепне той достатъчно силно, че абсолютно всички да чуят
колко е сащисан.
Тобиас въздъхва към брат си и усеща как пулсът му се позабавя, но
не изпуска Бени от поглед. Бени просто изглежда развеселен и пали
цигара.
Бобо вади голяма плетена кошница за пикник от багажника на
порутения автомобил, след което вратата отказва да се затвори. Това
очевидно не го притеснява. Тес излиза от къщата така, сякаш на всяка
крачка удържа краката си да не полетят във въздуха и да я отнесат със
себе си. Двамата наистина дават всичко, ама всичко от себе си, за да не
се метнат в прегръдките си пред неговите приятели и нейните братя.
Тя го кани в кухнята, а той веднага ѝ задава хиляда въпроса за нея, за
къщата и за семейството ѝ. Тя не е свикнала на това, свикнала е
момчетата да искат само едно нещо, така че накрая го пита какво има в
кошницата. Той ѝ показва. Паста и месо, и зеленчуци, и бульон, и
сметана. Тя се засмива и си мисли, че все пак е била права, момчетата
наистина искат само едно.
Да сготвят вечеря.

* * *
Амат, разбира се, вижда как го гледа Тед. Като дете, което е видяло
идола си. Амат мрази да го гледат така и до неотдавна просто щеше да
влезе обратно в кемпера и да поиска веднага да се приберат, само че
вече не е суперзвезда. Арогантността е лукс. Ето защо пита:
– Искаш ли да играем?
Втълпява си, че го прави заради тринайсетгодишното момче, но ако
трябва да бъде честен, просто му се играе. По-добре това, отколкото да
говори.
Тед не съумява да реагира по друг начин освен с кимване, така че
играят, той и идолът му. Устата обяснява без думи на малкия Тюре как
да стои на вратата, това е едно от хубавите качества на
седемгодишните, не им е нужен диалог. Тед прави изстрел с китката и
Амат коригира внимателно засилката му и ъгъла на коленете. След
това самият той стреля, а Тед, Тюре и Устата просто стоят и зяпат.
– Как го правиш? Като гръмотевица си! – ахва Тед.
Амат не може да го погледне в очите и измънква:
– С тренировки. Ти стреляш по-добре, отколкото аз на твоите
години.
Исусе, цяло чудо е, че гръдният кош на Тед не експлодира на място.
Прекарал е толкова много часове на хокейната площадка в двора, че
веднъж една нахална съседка заплаши, че ще докладва Джони на
социалните, защото шумът я дразнел и защото си мислела, че
родителите принуждават детето да стои навън и цяла вечер да блъска
шайбите в поройния юнски дъжд. Наложи се Хана да отиде и да ѝ
обясни, че ѝ се ИСКА Джони да можеше да принуди хлапето да
направи каквото и да е, защото тогава вероятно би го принудил да се
прибере и да ЯДЕ! Но обсебеността на Тед идваше отвътре. В такива
случаи няма какво да се направи.
Ако същата жена беше погледнала през прозореца сега, може би
щеше да съжали, защото един ден ще се хвали с кого е била съседка.
Тед и Амат се смеят високо, докато се предизвикват. Амат печели
почти всички рундове, но Тед печели един-единствен и се затичва
през двора с разперени ръце и понесъл Тюре на гърба си, все едно са
спечелили целия свят. Амат чуква пет с Тед, когато момчето прави
пълна обиколка и се връща при него. Някой ден може би ще играят
заедно в НХЛ.
Тес и Бобо се смеят в кухнята. Там започва любовна история. Отвън
започва друга. Не са толкова зле някои от тях.

* * *
Докато другите стрелят на площадката, Бени стои облегнат на
стената и пали втората си цигара за пет минути.
– Ще ме удряш ли с тоя стик, или? Ако не, може да го оставиш, че се
притеснявам да не си бръкнеш в окото – казва той далеч не
неприятелски на Тобиас.
Петнайсетгодишният едва сега осъзнава, че все още държи стика
като бухалка, сваля го бързо и изпуква извинително врата си.
– Сори. Сори. Напоследък имаше много разправии с хора от
Бьорнстад. Като излезе от колата с тая тениска, си помислих... по
дяволите, ей сега стана мазало...
– Твърде ми е зле, за да се бия – признава Бени.
– Махмурлук? – пита Тобиас предпазливо, защото Бени се поти,
въпреки че е по тениска на нула градуса.
– Нямам проблем да се бия с махмурлук. Проблем е само когато съм
трезвен – изсумтява Бени, който не е пил, откакто се прибра в
Бьорнстад, и наистина започва да усеща как тялото му се разпада в
знак на протест.
Докато го казва, бурният смях на Тес долита през кухненския
прозорец, при което Тобиас надига изненадано глава като сурикат,
показвал се от дупка.
– Сестрата СМЕЕ ли се?
– По принцип не го ли прави? – пита Бени.
– Само когато аз или Тед се ударим някъде.
Щом Тес избухва в нов пристъп на кикот, Бени се усмихва:
– Мисля, че Бобо може би ѝ е разказал как си мисли, че фризерите
са машини на времето. Можеш да се смееш с него или на него, но с
Бобо при всички положения се смееш.
– Машини на времето? – повтаря Тобиас.
Бени поклаща глава.
– Забрави. Твърде дълга история. На колко години е брат ти?
 Той кимва към Тед.
– Две години по-малък от мен. На тринайсет – отговаря Тобиас.
– ТРИНАЙСЕТ? С какво го храните? С ротвайлери? Голям е като
къща!
Тобиас кима гордо.
– Страшен хокеист е. Ще стане по-добър от Амат.
– Значи ще стане по-добър и от батко си? – пита Бени закачливо и
всъщност се изненадва, щом Тобиас веднага възкликва:
– Вече е по-добър. Просто още не го знае.
Бени изтръсква цигарата си и изглежда, едва ли не все едно иска да
потупа момчето по рамото.
– Трябва да играеш за Сакел, нашия треньор.
– Тед трябва да играе за нея, не аз.
– Не, точно ти ѝ трябваш. Тя обича играчи, които са наясно с
възможностите си.
Тобиас разбира, че това е комплимент, просто е твърде
петнайсетгодишен и твърде много мрази „Бьорнстад“, за да може да го
приеме.
– Жалко само, че целият ви отбор е пълен с кучи синове и
педерасти! – изтърсва той чисто инстинктивно и веднага му се дощява
сам да си избие зъбите, ако Бени не го направи вместо него.
Но Бени не трепва, когато отговаря:
– Не сме кучи синове. Но за останалото може би си прав.
– Сори... не го мислех – заеква Тобиас.
Преди две години, когато всички в Бьорнстад и Хед разбраха какъв е
Бени, Тобиас беше в агитката на „Хед“, когато двата отбора играха един
срещу друг. Спомня си какво крещяха на Бени тогава. Как хвърляха
дилдота по леда. Впоследствие за Тобиас и всички останали беше
лесно да кажат, че в хокея е така, просто търсиш най-слабите места на
противниците, не е нищо лично. Няма нищо расистко, сексистко или
хомофобско. Просто опитваш да спечелиш. Но това обяснение не му се
струва толкова убедително сега, когато мъжът, на кого беше крещял в
залата, стои срещу него. Петнайсетгодишният се свива от срам.
Самият Бени обаче просто се ухилва и отговаря:
– И вие сте кучи синове и педерасти. Просто още не го знаете.
Тобиас се засмива облекчено, благодарен, че зъбите му още са на
мястото си. После събира смелост и пита:
 – Вярно ли е, че веднъж сам си повалил четирима играчи от
противниковия отбор?
– Кой ти го е казал?
– Бащата. Мисля, че ти си единственият играч на „Бьорнстад“,
когото някога е харесвал. Но никога не би си го признал.
Бени пали нова цигара.
– Бяха само трима. И никой от тях не умееше да се бие, когато е
стъпил на леда. Така че не се брои.
– Можеш ли да ме научиш? Да се бия върху лед?
Бени пуши цигарата си и за няколко секунди се мрази, задето се е
върнал тук, в тази гора, където е единствено това – някой, способен на
насилие. Някой, от когото хората се страхуват.
– Значи мислиш, че брат ти може да стигне Амат? А колко далеч
можеш да стигнеш ти в такъв случай? – пита той, за да не отговаря на
въпроса на Тобиас.
– Не много. До мъжкия отбор на Хед може би, ако не се изкачим в
горната дивизия, защото тогава няма да ме вземат. И нали, ако не
закрият целия клуб.
– А защо няма да можеш да стигнеш по-далеч?
– Защото не съм като Тед. А като теб.
– Като мен?
По врата на Тобиас избиват петна от придошлата кръв.
– Не в смисъл... педал, нали, не съм... това. Не че има нещо лошо,
просто имам предвид като... играч. Не искам да съм хокеист
достатъчно силно, за да стана толкова добър, колкото е необходимо. Не
живея за хокея. Не като Тед.
Бени така се засмива, че се задавя с цигарения дим.
– Така ли мислиш, че е било с мен?
Тобиас кима все още засрамено, но въпреки това напълно убедено.
– Ако не беше така, все още щеше да играеш. Независимо какво ти
викаме от трибуната. Ако наистина обичаше хокея, нищо нямаше да те
спре.
Бени върти очи, изгася цигарата си и започва да претърсва
джобовете си за още.
– По дяволите. Сакел определено щеше да те хареса...
Тобиас опитва да го приеме като комплимент, наистина опитва.
Вътре в кухнята Бобо готви и задава въпроси, защото майка му го е
научила, че това са двата най-добри начина да ухажваш момиче:
„Защото момичетата не са свикнали на нито едно от двете“. Бобо знае,
че няма много какво друго да предложи на Тес, така че се надява това
да е достатъчно. Достатъчно е.
Когато смехът на Тес отново стига до двора, Тобиас се заглежда
продължително в лицето на Бени, все още малко нащрек, след което
пита много сериозно:
– Той окей ли е? Този Бобо? Знам, че сте приятели. Но... свястно
момче ли е?
Бени също има по-големи сестри, така че разбира въпроса. Затова
отговаря:
– Може би има и по-свестни, но със сигурност по-лошите са много
повече. Но честно казано, нямам идея какво сестра ти вижда в него.
Тобиас мисли дълго, дълго, преди да сведе поглед и да отговори:
– Сигурно вижда, че е обикновен.
– Това добре ли е? – пита Бени искрено.
Тобиас диша през носа, побутва връзките на обувките си със стика.
– Тя не иска изключителен живот, а просто... нормален. Баща ни е
пожарникар, майка ни е акушерка, цял живот слушаме, че ни
отглеждат герои. Такива, които тичат към огъня. Но Бобо не е герой и
сестра ми го вижда. Той няма да тича към огъня, ще тича към нея.
Тобиас млъква засрамено, щом осъзнава, че сигурно звучи доста
нелепо. Бени прокарва пръсти през дългата си, рошава коса и се
усмихва смутено. Никой от тях не може да се отпусне в последвалото
безмълвие, така че Бени се оглежда и забелязва едно място пред
гаража, където от спукан маркуч е протекла вода и образувалата се
локва е замръзнала. Тръгва натам, Тобиас тръгва след него и когато
стигат до леда, Бени ненадейно сграбчва блузата му с толкова
безмилостно движение, че Тобиас губи равновесие и полита към
земята. Бени го улавя в последния момент и казва:
– Трябва да внимаваш как стъпваш. Използвай собствената ми
тежест срещу мен.
После Бени го учи как да се бие върху лед. По-добър учител от това
няма.

* * *
На хокейната площадка Тед накрая се осмелява да попита Амат:
 – Как беше на драфта в НХЛ?
Устата стои отстрани и показва на Тюре как трябва да се движи, ако
иска да бъде вратар, но хвърля тревожен поглед към Амат, щом чува
въпроса. Сигурен е, че никой друг не би посмял да го зададе толкова
директно, колкото тринайсетгодишно момче с мечти, твърде големи за
гръдния му кош.
Амат стреля още веднъж и отговаря замислено:
– Всички там бяха най-добрите. И тук се случва да попаднеш на
добри играчи, може би по време на първенството или на някой лагер,
или където и да е. Но всички, които срещаш там, са НАЙ-ДОБРИТЕ в
местата, откъдето идват. Цял живот са се готвили за драфта. Това е...
напрежение... огромно напрежение. Само така мога да го опиша. По-
голямо напрежение, отколкото някога преди това бях изпитвал. Все
едно се задушавах.
Тед удря една шайба. Обляга се на стика си.
– Баща ми казва, че напрежението е привилегия. Ако не си под
напрежение, това е просто защото никога не си правил нещо
достатъчно стойностно, че хората да имат очаквания към теб.
– Какво ще кажеш да те взема за агент, ако ме викнат на следващия
драфт? – усмихва се Амат.
– След няколко години ти можеш да си моят агент! – изтърсва Тед,
който никога през живота си не е казвал нещо по-наперено на някого.
Срамува се невероятно много, а Амат няма как да не оцени това,
защото чува самия себе си в думите му. Спомня си как играеше хокей,
преди да заиграе изцяло заради другите. Следващият му изстрел
изсвистява и едва не къса мрежата на вратата.
– Никога няма да мога да стрелям толкова силно, колкото и да
тренирам – прошепва Тед впечатлено.
– Не ти трябва да тренираш повече, а просто да мислиш по-малко –
отговаря Амат.

* * *
Съотборниците от Бьорнстад са в добро настроение, когато си
тръгват от къщата в Хед. Бобо целува Тес по бузата толкова
внимателно, че Бени измърморва:
– Виждал съм хора да проявяват повече чувственост от Бобо, когато
запечатват пощенски плик.
 Лицето на Бобо придобива почти тъмнолилав цвят, при което дори
Устата се засмива на глас. Никога преди не е имал приятелска
компания, никога не е изживявал ден като този, през който просто да
се мотае няколко часа с други хора, без да правят нищо. Липсата на
изисквания е нещо ново за него, бурният смях също, ето защо сваля
гарда си достатъчно, че да кимне, когато Бобо предлага да го закара до
тях.
– Ще се видим утре на тренировката! – виква Бобо, когато го оставят,
но за жалост, гласът му прозвучава толкова силно, че лампите във
всички къщи по улицата светват.
Кемперът потегля към Бьорнстад, а Устата се прибира вкъщи, но
вече е твърде късно, всички са видели кой го е закарал. Малко по-
късно някой мята камък през прозореца на кухнята. Съобщението от
хокейните фенове в квартала е изписано с червено и е също толкова
лишено от въображение, колкото е и ефективно.
„Юда! Умри!“

59
Младежи

Д нес едно дете умря в болницата. Винаги има хора, които твърдят,
че не е дете, преди всъщност да се е родило, но Хана никога не е
могла да приеме тази мисъл. Мъката е същата, вината също. Ако
всички деца са твои деца, винаги всичко е по твоя вина.
Късно вечерта седи в кухнята в дома си в Хед, изтощена и разбита от
плач, а накрая просто празна. Един колега я закара след работа и по
пътя не си казаха и дума, Хана мислеше единствено за един случай,
когато Тюре беше на четири или пет години и я попита: „Човек
остарява ли на небето, мамо?“. Хана не разбра въпроса и най-малкият
ѝ син го перифразира раздразнено: „Човек още ли има рождени дни,
когато умре?“. Щом Хана призна, че не знае, той прошепна отчаяно:
„Какво става с децата, които умират в корема, ако не порастват?
Никога ли не могат да си играят? Дори на НЕБЕТО?“.
Това беше един от моментите, в които я поразяваше особено силно
мисълта, че всичко с Тюре ѝ е за последен път. Последното дете. Тя е
майка на четири и това е предостатъчно, ой, ой, ой, наистина е
предостатъчно, но все пак... случва се нещо, когато човек осъзнае, че
вече няма избор. Децата никога не те оставят да забравиш, че
остаряваш. Сега Тюре е на седем, Тес на седемнайсет, всички неща
около него Хана изживява за последен път, а всички неща около нея
изживява за пръв път. „Малки деца – малки проблеми, големи деца –
големи проблеми“, каза ѝ една колежка, когато Тес още беше
новородена, но това не е вярно. Грешките са тези, които стават по-
големи. Тези на Хана.
Обляга чело на масата. Имаше твърде дълъг ден, което, за жалост, не
е извинение, защото самата тя все казва на децата: „В това семейство
не си намираме оправдания“. Собствените ни думи винаги са най-
невъзможни за следване. Минали са няколко часа, откакто Тес
затръшна вратата и изчезна, караницата избухна светкавично и вината
беше на Хана, знае го. Прибра се от болницата и в нея се бе натрупала
твърде много умора, в краката и в гърдите, дори самата кожа я болеше,
така че беше твърде лесно да избухне. Започна се, като намери гумена
лайстна пред гаража, която изглеждаше като паднала от автомобил.
Може би нямаше да отдаде голямо значение на това, ако една съседка,
нахалната кукумявка, която все се оплаква от Тед, не беше дотърчала
от двора си, за да каже, че децата на Хана цял следобед били
„купонясвали“. Може би Хана щеше да подмине и това, защото Тобиас
и Тед отрекоха всичко, разбира се, но макар че Тюре е достатъчно
голям, за да не клюкари, все пак е достатъчно малък, че да може да
бъде купен с шоколад. Щом разбра точно кои хора са били тук и защо
– че Тес си има приятел и че са били сами в къщата, докато братята са
стояли на двора, – Хана веднага се втурна нагоре по стълбите,
заслепена от гняв, страх и илюзии за предателство.
Дълъг ден, това не е извинение, но една от несправедливостите на
това да имаш трима братя или сестри, е, че начинът, по който те
отглеждат, винаги ще се основава на конкретните очаквания към теб.
Така че Тес беше наказана, защото родителите ѝ са свикнали тя да е
прилежната, надеждната, тази, за която майка ѝ никога не се налага да
се безпокои. Така че Хана влетя в стаята ѝ с най-ужасната от всички
родителски реплики:
– Очаквах повече от теб, Тес!
Това е просто друг начин да кажеш на една тийнейджърка, че трябва
да се постарае за следващия път да е снишила очакванията. Дълбоко в
себе си Хана го знае, но това беше един от онези случаи, които почти
всички родители сме преживявали – когато започнем да крещим и не
можем да спрем. Разочарованието от децата ни винаги е просто
разочарование от нас самите, а никоя емоция няма по-дълъг спирачен
път от тази. Така че Хана навика дъщеря си и беше напълно
неподготвена за навикването, което получи в отговор.
– Дори не ме попита какво е станало! – изкрещя дъщерята и веднага
съжали, че не е казала каквото си мислеше в действителност: че майка
ѝ не я е попитала как се чувства.
Защото майка ѝ би трябвало да знае. Всичко, което дъщерята е
научила за истинската любов, го е научила у дома.
– Не е нужно да питам! Трябваше да се грижиш за братята си, а
вместо това си домъкнала момче вкъщи! Момче от БЬОРНСТАД
отгоре на всичко! Знаеш ли изобщо какво стана днес? Имаше грозно
сбиване в болницата, можехте да... – развика се майката, но дъщерята
отвърна на удара също толкова бързо:
– АКО ТЕД И ТОБЕ СИ БЯХА ДОВЕЛИ МОМИЧЕТА ЩЕШЕ ДА СЕ
РАДВАШ А НА МЕН МИ КРЕЩИШ? ДА НЕ МИСЛИШ ЧЕ СЪМ ТВОЯ
СОБСТВЕНОСТ?
Хана ще обяснява, че е била твърде изморена, за да отстъпи и да се
извини, но за жалост, всъщност просто беше твърде горда. Майките и
дъщерите могат да се нараняват взаимно по съвсем неповторими
начини може би защото на дъщерите толкова често се налага да носят
вината за гузната съвест на майките си, че накрая се карат за грехове,
които дори не са извършили.
– Тобиас и Тед не могат да забременеят! – изръмжа Хана и начаса
настъпи един от онези моменти, които се трупат в спомените на
майките и ги будят посред нощ години наред.
Най-доброто оръжие на децата никога не са виковете, а тишината.
Родителите имат предимство единствено през годините, преди децата
да са проумели това.
– Толкова ниско мнение ли имаш за мен? – прошепна Тес.
После мина покрай майка си и слезе по стълбите, а майка ѝ беше
толкова свикнала това да е детето, за което да не трябва да се
притеснява, че когато входната врата се затръшна на долния етаж, в
първия момент тя дори не реагира. Не проумя какво е станало току-
що. Но вратата повече не се отвори, дъщерята не се върна и когато
Хана най-накрая изтича надолу по стълбите и излезе на двора, Тес
вече я нямаше.
Така че сега Хана седи сама в кухнята с всичко, за което съжалява.
Джони още не се е прибрал, Тед и Тюре дори не смеят да си покажат
носа в коридора, така че по стълбите слиза Тобиас. Естествено. Детето,
за което винаги се е тревожила най-много и за което е имала най-
ниски очаквания.
– Обади ли се на татко да кажеш, че Тес е избягала?
Хана измърморва, все още опряла чело в плота на масата:
– Не, не, ти луд ли си? Ако е при Бобо, той ще отиде там и...
Тя се спира, преди да е казала някоя глупост, но синът знае точно
какво има предвид. Той дълго време мълчи, преди да въздъхне:
– Онзи Бобо е окей, мамо. Добър е. Боготвори я.
– Не става въпрос за ТОВА... – защитава се майката, но думите
засядат в гърлото ѝ, щом чува, че звучи като собствената си майка.
Тобиас не сяда на масата, просто докосва рамото ѝ с върховете на
пръстите си и казва:
– Какво казваше татко за хокеистите? Оная глупост за каишката?
Хана прехапва бузата си и смотолевя:
– Трябва да имаш доверие на най-добрите. Трябва да ги пуснеш,
защото, ако ги дърпаш назад, просто ще прегризат каишката и ще
изчезнат завинаги...
– Така е с Тес – казва синът.
Хана слага ръка върху пръстите му и го накара да стисне силно
рамото ѝ, преди да прошепне:
– Сега губя дъщеря си, това ли ми казваш?
Тобиас не е достатъчно умен, за да знае, но е достатъчно умен, за да
не лъже, така че в отговор майката получава единствено тишина и
носа му до шията си.

* * *
Няма друг живот като младежкия. Няма друга любов като първата.
Кемперът навлиза в Низината и Бени и Бобо оставят Амат пред
блока му. Във всички хокейни съблекални, в които са израснали, са
слушали колко важно е да „играеш играта си“ и „да контролираш мача“.
Не да чакаш нещо да се случи, а сам да го направиш.
Амат осъзнава, че сега трябва да приложи това правило върху
гордостта си. Стои на паркинга, чака и се надява Бобо да го пита дали
не иска да дойде да тренира с отбора, вместо сам да го предложи.
Всичко става толкова бързо, като първата целувка или последното
„извинявай“, преди да си изгубил някого. Ако не се възползваш от
възможността, може да прекараш целия остатък от живота си в чудене
какво е могло да стане.
Но Амат не произнася думите, а Бобо го гледа с поглед, който с
всеки следващ път става все по-носталгичен и все по-малко изпълнен с
надежда. Те скоро ще са зрели мъже и всичко, за което си говорят, ще
се отнася все повече за спомените им и по-малко за мечтите. Това е
краят на възрастта, когато все още всичко е възможно.
Бобо вдига ръка за тъжно сбогом, а Бени допира два пръста до
веждата си, все едно отдава чест. Амат кимва. Днес беше забавно,
много забавно, един от последните наистина безгрижни дни.

* * *
Кемперът прави обратен завой и се отдалечава. Няколко деца си
играят на двора със стикове и тенис топка, а когато Бобо минава
покрай тях, размахват ръце и се провикват:
– Сладолед ли продаваш?
– Купи си мерцедес, бедняк!
– Дори педофилите нямат толкова грозни коли!
Бобо просто се засмива, хлапетата от Низината винаги са имали
малко по-бързи езици от всички останали, но Бени сваля прозореца
си и подава глава навън, при което хлапетата рязко млъкват. Той
натиска дръжката само веднъж, здраво, все едно се кани да слезе, и те
се ошашкват. Минава секунда, докато малките им сърца отново забият,
а Бени и Бобо вече са се отдалечили, смеейки се високо. Устите на
децата отново заработват на пълни обороти и те започват да се дърлят
как мен не ме беше страх, ТЕБ те беше страх!
– Помниш ли, когато ние бяхме толкова малки? – ухилва се Бобо.
– Ти никога не си бил толкова малък! – ухилва се Бени в отговор.
Бобо трябва да признае, че в това има известна истина. Щом свива
по големия път, телефонът му звънва и макар да опитва да го прикрие,
лицето му така грейва, щом вижда името на дисплея, че кемперът едва
не полита в канавката.
– Здрасти! Не, нищо! Сега? В нас? Да, разбира се... ами родителите
ти? Не, идвам, идвам! – бърбори той.
Бени въздъхва, когато Бобо затваря.
– Ако ще ходиш да вземеш Тес, идвам и аз. Не трябва да се появяваш
в Хед сам, ако смяташ да спиш с някое от техните момичета...
– Откъде знаеш, че беше тя? – пита Бобо, а Бени така се засмива, че
цялата кола се разтърсва.
– Хубаво е да те видя влюбен, Бобо. Много хубаво. Заслужаваш го.
– Сериозно? – прошепва Бобо несигурно.
– Сериозно – уверява го Бени.
Изминават пътя между градовете и вземат Тес, тя ги чака в края на
гората, преди началото на къщите, няма търпение да се махне от Хед.
Разказва само, че се е скарала с майка си, а Бобо не задава въпроси и тя
го обича заради това, че винаги я оставя да обясни толкова, колкото тя
самата пожелае, нищо повече. Бени кара кемпера на връщане, Бобо
седи отзад с главата ѝ на рамото си и скелет, който скърца под
тежестта на твърде големите му емоции.
– Нещата твърде бързо ли се развиват за теб? – прошепва тя.
– Нещата винаги се развиват твърде бързо за мен, аз не съм особено
пъргав – прошепва той.
– Ще ми простиш ли, когато много ти се ядосам? – пита тя.
– Какво съм направил? – пита той притеснено.
– Нищо. Все още. Но рано или късно все ще направиш нещо, ако вече
сме ти и аз.
Тя усеща сърцето му да бие като къртач под бузата ѝ.
– Можеш да се ядосваш колкото си искаш, стига да не ме напуснеш.
– Deal15 – прошепва тя.
После се возят насред онази най-първа, най-хубава тишина в
началото на една връзка. Когато човек започва да се чувства сигурен.
Когато ставате „ние“. Един ден ще се оженят и ще имат собствени деца
и Тес ще каже на Бобо същото, което веднъж е чула майка си да казва
на баща ѝ: „Ако се разделим, надявам се да не се разделим като
приятели. Мразя хората да казват така. Ако се разделим като
приятели, това означава, че вече не се обичаме достатъчно, за да
можем да се нараним. Така че ако ме обичаш, ако наистина ме обичаш,
обичай ме толкова много, че да те влудявам“. Той никога няма да спре
да го прави.
– Бобо? – пита Бени от шофьорската седалка, когато подминават
табелата за Бьорнстад.
– Да?
– Може ли да купя кемпера?
– Не.
– Хайде, бе! За нищо не става, обаче почва да ми харесва, по
дяволите, приличаме си!
Тес се смее. Бобо се усмихва и отговаря:
– Не може да го купиш, Бени. Но мога да ти го дам.
– Сериозно?
– Сериозно.
Няма живот като младежкия, няма любов като първата, няма
приятели като съотборниците.

60
Таланти

С акел взема Петер рано в понеделник сутринта. Джипът ѝ е

ръждясал, а пък старият тренировъчен анцуг на Петер му е
отеснял, целият свят се е състарил от последния път, когато пътува, за
да гледа хокей.
– Какво е това? – пита Сакел и кимва към торбичката в ръката му.
– Хляб!
– Хляб? – казва тя, все едно думата е особено екзотична.
Той ѝ предлага да си отчупи, но вместо това тя пали цигара. Той я
чака да обясни къде отиват, но тя очевидно не вижда причина да го
прави. Карат цигара и половина време, преди той най-накрая да
изгуби търпение:
– Наистина ли, Елисабет? Очакваш да си седя тук, без дори да ми
кажеш кой играч ще гледаме? Ако ще ти помагам, трябва да се
подготвя!
– Не се притеснявай, няма да си ми чак от такава помощ – отговаря
тя лаконично между две дълбоки дръпки.
Той сбръчква чело.
– Нали каза, че ти е необходима помощта ми?
– Това ли съм казала? Възможно е. Но не е така. Достатъчно е, че си
тук. Сега можеш да поспиш, дотам има шест часа път.
– Шест ЧАСА?
– Най-обикновено пътуване.
– Бързам да се прибера! – лъже Петер и се срамува, защото, ако беше
вярно, изобщо нямаше да седи в колата.
– Материалите са отзад, ако ще ти е интересно да ги погледнеш –
предлага Сакел без какъвто и да е намек, че мнението му е от някакво
значение.
Петер обмисля да се престори, че има достатъчно самоуважение, и
да я помоли да обърне, но би било безсмислено. Така че въздъхва и се
пресяга към папката на задната седалка, отваря я, вижда една снимка и
вдига вежда.
– Чакай малко, това момче го знам. Ходих да го гледам преди
няколко години, беше... не, чакай... този играч се казва Александър, не
може да е същият. Другият се казваше...
– Същият е. Сменил си е името – информира го Сакел.
Петер прелиства папката. Права е, същото момче е. Преди пет
години, когато беше на петнайсет, беше един от най-големите таланти
в страната. Беше на една възраст със златното поколение на
„Бьорнстад“, с Кевин на върха, а по онова време Петер следеше зорко
всеки конкурент. С Фрак даже имаха грандиозен план да опитат да
убедят момчето и баща му да се преместят в Бьорнстад, така че
отидоха на един турнир, за да го гледат как играе. Оказа се, че са си
изгубили времето, защото момчето дори не се появи. От отбора му
казаха, че е контузено, но Петер чу от спортния директор на един друг
клуб, че това е лъжа: „Оставили са го вкъщи. Даден от Бога талант,
силен като вол, може да понесе какво ли не! Но това хлапе няма
трениране. Прави фасони и има проблеми с дисциплината. Пропуска
тренировки, заяжда се с треньорите, отказва да подава шайбата,
отказва да слуша инструкции, не може да играе отборно. Срамота, ще
си съсипе цялата кариера“. Спортният директор се оказа прав, през
последвалите години момчето беше изхвърлено от три различни
юношески отбора, пропиляваше всяка възможност с караници и
хленчене, докато накрая телефонът не спря да звъни. Сега е на
двайсет, но вече е залязващ талант. За жалост, във всяко поколение
има по няколко такива играчи, Петер го знае от собствен опит,
оцеляват до юношеските си години благодарение на вроден талант, но
започват да се опъват веднага щом треньорите поставят изисквания
към тях.
– Спомням си го като... проблемен – казва Петер предпазливо на
Сакел.
– Сезонът започва след една седмица. Ако не беше проблемен,
нямаше да е свободен – отговаря тя.
Сакел никога не гради отбор, а банда разбойници. Петер започва да
усеща добре познатото главоболие, което изпитваше всеки ден, докато
беше спортен директор.
– Не бих те посъветвал да го вербуваш, но няма да ме послушаш,
така че може да ми обясниш какво виждаш в него? – казва той
изморено и очаква Сакел да отвърне подигравателно, както
обикновено, затова се изненадва, когато тя казва:
– Съществува грешна представа, че хокеистите следват лидери. Не е
вярно. Следват победители.
– А този... Александър? Той победител ли е? Дори не се е задържал в
някой клуб достатъчно дълго, че да спечели нещо. Изглежда,
навсякъде го изхвърлят, но ти мислиш, че можем да го променим?
Петер се срамува, че използва първо лице, защото чува надеждата в
гласа си.
– Не. Играчите не могат да се променят. Но на Александър нищо му
няма, просто е неразбран – отговаря Сакел.
– В какъв смисъл?
– Всичките му треньори са се опитвали да го заблудят, че хокеят е
отборен спорт.

* * *
Фрак се постарава целият персонал да го види как идва на работа
сутринта. Минава през склада, задава въпроси и пуска шеги, стиска
ръце и тупа гърбове, говори високо и се смее още по-високо. Може и
да е шеф, но никога не е бил човек, когото хората следват от само себе
си, хокеят му го е показал безмилостно – Фрак беше най-добрият
приятел на капитана, но самият той така и не стана капитан. Така че
трябва да се бори за авторитета си, да се вижда и чува и да напомня на
всички кой е дори ако някои от служителите може би се смеят зад
гърба му. Важно е да знаят, че е тук.
Отива в кабинета си и изчаква един час. Когато най-накрая тръгва
за срещата, се измъква през задния изход. Лампата в кабинета му още
свети, сакото виси на кукичката на вратата, а мобилният му телефон е
на бюрото, сякаш просто е отишъл до тоалетната. Колата му си стои на
паркинга, все още с дупка в прозореца над стикера с „Бьорнстад
Хокей“. Фрак все по-отчаяно се надява това да сработи като тема за
разговор за местното население и като подвеждаща следа за местния
вестник. Ако може да накара хората още известно време да говорят за
хулиганите на „Хед“ вместо за счетоводството на „Бьорнстад“, може и
да успее да реши всичките си проблеми.
Навива ръкавите на ризата си и се качва на старото си колело.
Магазинът и складът са се разраснали толкова много през последните
години, че минават няколко минути, докато се отдалечи от сянката им.
Преди това му доставяше повече удоволствие, но напоследък не вижда
делото на живота си такова, каквото е, а такова, каквото би могло да
бъде. И най-вече вижда колко бързо би могъл да ги изгуби.
Единствената търговска тайна, която някога е имал, е оптимизмът му,
но днес той се олюлява. Един от хората му в общината се обади и му
каза до кои документи се е добрал бащата на главната редакторка.
Фрак не е идиот, наясно беше, че това може да се случи, но не беше
очаквал някой тукашен журналист да е толкова умен. Или толкова
усърден.
Почти никой не знае какво точно означава думата „корупция“, така
че Фрак всъщност провери значението: злоупотреба с публична власт
за лична изгода. Оттогава често си го повтаря наум. Хората го
обвиняват, че няма съвест, но той има чувството, че няма нищо друго
освен съвест, да го вземат мътните. Вярно, може да е „злоупотребявал с
власт“ и да е заобиколил някое и друго правило, но получил ли е лична
изгода от това? Не. Напротив. Губи пари всеки ден, спонсорирайки
„Бьорнстад Хокей“. Прави всичко за доброто на клуба и на града.
Толкова просто и ефективно е моралното му оправдание.
Почти никой не знае какво означава и думата „успех“. Хората си
мислят, че е като изкачването на връх, но Фрак знае по-добре – няма
връх, единствено безкраен склон. Или продължаваш да драпаш
нагоре, или те издърпват и изритват надолу. Ако дори за секунда
спреш, за да се насладиш на гледката, някой по-силен и по-настървен
ще те задмине и ще заеме мястото ти. Така е в предприемачеството,
така е в градоустройството, така е и в хокея. Нов мач, нов сезон, нова
борба на челото или на дъното на класирането. Битката никога не
спира. Трябва през цялото време да измисляш хиляди малки способи,
за да се задържиш пред другите.
Така че кога си направил достатъчно? Защо продължаваш? Кога
приключваш? Може би никога, може би чак на погребението си само
защото искаш животът ти да има смисъл, а това е единственият свят,
който знаеш, че можеш да промениш. „Шибани копелета, никога нищо
не са обичали“, каза Рамона веднъж, когато по телевизията показаха
привърженици от големия град, които очевидно бяха по-
заинтересовани от хотдозите и пуканките си, отколкото от хокейния
мач долу на леда. „Не им пука, никога не губят контрол над себе си,
защото нищо не е от чак от такова значение за тях, не признават нищо
свято освен собственото си отражение в огледалото“, каза тя, а Фрак
знае, разбира се, че много хора в Бьорнстад гледат на него по същия
начин. Може би дори и Рамона. През повечето време го приема, все
някой трябва да се нагърби с ролята на лошия точно както когато
играеше хокей и влизаше в съприкосновения до мантинелата, за да
отвори място на Петер и другите звезди да блестят. Но някои дни,
когато има чувството, че единственото, което получава за труда си, е
неблагодарност, му се иска някой да го пита какво е рискувал лично
той, за да спаси „Бьорнстад Хокей“. За да може да му отговори:
„Всичко“.
На багажника на колелото има две счетоводства: това, което са
предали на данъчните, и това, за което само Фрак и неколцина други
знаят, че изобщо съществува. Сега за пръв път ще ги покаже на
външен човек и след като Мира види всичко, ще може да остави
политици без работа, да доведе клуба до фалит и да вкара могъщи
мъже в затвора.
Начело със собствения ѝ съпруг.

* * *
– Окей, разполагаме с предостатъчно време, обясни ми защо хокеят
НЕ е отборен спорт – подсмихва се Петер.
Сакел пали нова цигара и отговаря, сякаш ѝ е непонятно как може
той да не разбира:
– Не е отборен спорт, преди играчът да е пораснал и да е заиграл в
мъжки отбор. Тогава мачовете означават нещо. Но дотогава? В
юношеския отбор? На кого му пука кой печели? На тази възраст важно
е единствено най-добрите играчи да станат колкото се може по-добри.
Александър е имал треньори, които са му крещели, че не трябва да е
егоист, че трябва да подава шайбата, но защо да го прави? За да могат
посредствените му съотборници да вкарват голове? За да може някой
посредствен треньор да спечели безсмислен турнир?
Петер трябва да признае пред себе си, че дори не се е замислял за
хокея по този начин.
– Значи искаш да кажеш, че ако в един юношески отбор има звезда,
треньорът и останалите играчи трябва да съществуват само заради
него, за да може да бъде възможно най-добър? Дори ако това означава
да губят мачовете?
– Естествено!
Петер се смее. Не знае как да ѝ обясни, че тя е едновременно най-
несъпричастният и най-съпричастният треньор, когото е срещал.
– Защо си е сменил името на Александър? Дори не знаех, че е
руснак.
– Наполовина руснак. Това означава, че единият родител е... –
започва Сакел, все едно Петер е много малко и страшно глупаво дете.
– Благодаря! Знам какво означава „наполовина руснак“! – въздиша
Петер.
– Първо искаш да обяснявам всичко, а после да не обяснявам нищо...
– измърморва Сакел смаяно.
Петер масажира слепоочията си.
– Ако Александър не иска да играе за никого, каквото те кара да
мислиш, че ще иска да играе в „Бьорнстад“?
– Ти.
– Аз? Нали последно каза, че не ти трябва помощта ми?
– Не съм го казвала? Казах, че не ми трябват съветите ти.
Петер въздъхва толкова дълбоко, че опръсква предното стъкло със
слюнка.
– Все едно майка ми се е преродила като хокеен треньор...
– Какво означава това? – пита тя.
Той върти очи.
– Не, не, нищо...
– Понякога говориш с гатанки, някой казвал ли ти го е? – отбелязва
тя.
 – АЗ ли говоря с гата... божичко. Ти сериозно ли? Какво си
представяш, че бих могъл да кажа, за да накарам момчето да заиграе в
„Бьорнстад“?
Вместо да отговори, Сакел констатира:
– Явно положението между теб и съпругата ти е доста зле.
– Моля?
Тя кима.
– Щом чак сега задаваш този въпрос, значи наистина просто си си
търсил причина да се махнеш от къщи.
Петер си изпуска нервите и се тросва:
– Защо изобщо ме помоли да дойда с теб?
Тя отговаря, все едно е съвсем естествено:
– Защото не си победител.
Той я зяпа в продължение на половин цигара.
– Защо тогава съм тук?
Сакел впряга цялото търпение, с което разполага, и отговаря:
– Ще вербуваш победител, защото хокеистите следват победители.
Но знаеш ли какво правят победителите?
– Не?
– Победителите следват лидери. Затова си тук.

* * *
Мира има пръст по ръцете, когато отваря вратата на верандата.
Петер е потеглил със Сакел, Лео е на училище, а Мая е освободена от
часове за значително по-дълъг период, отколкото ѝ е необходим за
погребението, защото директорът там, долу, явно си мисли, че
Бьорнстад се намира в друга държава, така че сега тя е някъде с Ана.
Къщата е празна. Въпреки това Фрак минава през градината вместо
през главния вход и двамата ядат прясно изпечения от Петер хляб в
кухнята със спуснати щори.
– Как си иначе? Как са децата? – започва Фрак, а Мира върти очи.
– Моля те, Фрак, промъкна се тук като шпионин, познаваме се от
твърде дълго, за да започваш разговора с лъжи, че те е грижа за децата.
– Лъжи? Някога лъгал ли съм те? – възкликва той ужасено.
– Само непрекъснато през цялото време всеки път, когато се видим,
откакто се запознахме преди около двайсет години... – усмихва се тя, а
той се разсмива.
 Това е водещото му качество: смехът, шумен и заразен, едва ли не
истеричен, винаги готов да избие на повърхността.
– Окей, окей, Мира. No bullshit16! Както казах: трябва ни юрист в
ръководството. Имаме малко проблеми с местния вестник. Не знам
какво са изровили, но трябва да се... ти трябва... да ни подготвиш за
най-лошото. Трябва да знам колкото дълбоко ще затънем в лайната,
ако някои неща... излязат наяве.
Тя тръсва уморено глава и налива кафе.
– Искаш ли честен отговор, Фрак? Ти не представляваш клуба, не си
част от ръководството, ти си просто спонсор. Не можеш да ме наемеш
от тяхно име.
Фрак махва небрежно с пръсти и едва не обръща чашата си, без дори
да забележи.
– Нека аз се безпокоя по въпроса. Просто погледни това, което
искам да ти покажа, окей?
Той стоварва счетоводните документи на масата и лоши
предчувствия обземат Мира. В началото на разговора се ядосва по
колко различен начин тя и Фрак гледат на света, а в края ще се мрази
заради това колко малко ги отличава всъщност.

61
Дим

Г лавната редакторка и баща ѝ седят и зъзнат на евтини сгъваеми

столове на мръсния покрив на сградата, в която се помещава
редакцията на вестника. Не е особено висока, но е разположена на
хълм, така че оттам се вижда неочаквано голяма част от града. Денят
едва е преполовил, но слънчевата светлина вече се предава и студът
ръфа целеустремено и малкото топлина, която хората са успели да
натрупат.
– На какво се смееш? – пита главната редакторка.
– Когато беше малка и те попитах къде искаш да живееш, ти каза Ню
Йорк. Това не е точно Ню Йорк, миличка – отговаря бащата.
В къщите започват да светват лампи, няколко коли се движат по
улиците, от гората още звучат резачки като спомен от бурята. Но
природата е започнала да се съвзема, хората също, а на главната
редакторка ѝ е трудно да удържи очарованието си от коравостта и на
двете. Хвърля поглед към баща си, който пуши лула. Тя си спомня
миризмата от детството си и как лулата винаги беше сигнал, че денят е
бил добър. Той пушеше само когато не смяташе да пие.
– Благодаря, че не пиеш, татко – казва тя тихо.
Крайчетата на устните му се извиват с известно усилие.
– Вече не мога да къркам и да работя едновременно. Поне не и
добре. Твърде стар съм, за да се бия пиян.
Тя се усмихва.
– Знам, че си мислиш, че съм наследила най-лошите си черти от
теб...
– Майка ти го мисли във всеки случай – измърморва той.
– Не. Тя знае, че съм наследила и някои от най-добрите. Това е най-
страшното, което си ѝ причинявал.
Той се засмива дрезгаво.
– Ти си адски добър главен редактор, миличка. Аз никога не бих
могъл да стана такъв. За целта трябва да ми пука за хората. Така че
това си го наследила от нея.
Тя затваря очи и вдишва дима от лулата. Баща ѝ пропусна по-
голямата част от детството ѝ. Тогава не се разбираха, но сега го правят.
Като дете ѝ липсваше баща, но сега в негово лице има приятел. Другар.
Чуди се дали, ако можеше да промени всичко, би заменила едното с
другото.
Той се размърдва раздразнено в сгъваемия стол.
– Какво е това непрестанно блъскане? Звучи, все едно някаква чайка
се е заклещила във вентилационна шахта... – измърморва той и се
надига, за да провери, но столът е твърде разнебитен, а тялото му е
твърде старо, за да се занимава с такива глупости, така че той пак си
сяда примирено.
– Просто децата долу на улицата ритат топка във вратата на гаража –
отговаря дъщерята, свикнала с този шум.
Той наостря уши и ги чува, предполага, че са единайсет-
дванайсетгодишни, едно от тях извиква: „Четири на четири“, а друго се
разкрещява със сляпа ярост: „Ей! Недей да ЛЪЖЕШ! Четири на три
е!!!“. Последвалата тупурдия този път е от сбиването им и малките
тела, които се блъскат във вратата на гаража.
– Това място обаче, не знам дали съм бил някъде другаде, където
всички постоянно да се състезават така, както тук... – сумти той.
Дъщерята се усмихва.
– Нали ти казах. Тукашните са като теб. И те не могат да живеят без
битка.
Той кашля, за да прикрие съгласието в смеха си.
– Не знам за какво говориш. Аз съм самото спокойствие.
Тя се протяга и го потупва по ръката, съвсем набързо. Това означава
всичко за някого, който си е мислел, че е пропилял всичките си
шансове отново да бъде баща. После тя обръща дланта си към града
под тях и обяснява меланхолично:
– Ти ме научи на това, помниш ли? Че човек трябва да намери най-
високата точка в града, защото има какво да научи, като види всичко
наведнъж.
– И ти какво си научила от Хед?
Тя посочва:
– Ей там има училище. Минавам покрай него сутрин, напомня на
училището, в което ходех като малка, помниш ли? В средата на града.
Деца от вилните зони, смесени с деца от кооперациите. Някои идват с
раздрънкани колелета, а други ги возят родители със скъпи градски
джипове.
– Да не искаш да кажеш, че си била бедна, защото си ходела на
училище с колело? Живеехме на пет минути от...
– Не, не, тихо! Не ме разбра! Опитвам се да кажа, че това, което с
мама направихте за мен, беше хубаво: приятелите ми бяха от всички
части на града. Вече не е така, богатите родители завзеха старото ми
училище, сега там ходят само деца, свикнали с маркови дрехи и ски
курорти. И тук опитват да направят същото. В Бьорнстад има вилна
зона, която наричат Възвишението, там са най-скъпите къщи в целия
град и богатите родители искат да си основат собствено училище, за
да не се налага децата им да ходят на едно място с бедняшките
хлапета. Ако успеят, скоро и в Хед ще се случи същото.
– Накъде биеш?
– Попита ме какво съм научила за Хед. Наскоро четох, че най-
големите хокейни клубове опитват да затворят висшата лига,
заложени са твърде много милиони от телевизионни права, не могат
да рискуват да изпаднат и да изгубят парите. Затова искат да попречат
на малките клубове, всички като „Хед“ и като „Бьорнстад“, да се
изкачат до върха. Богатите искат да преградят бедните винаги,
навсякъде. Това не е извинение, но... ами понякога си мисля, че това е
причината в тези градове хората да са такива. Трябва да се борят
постоянно. Може би дори да мамят. Иначе нямат шанс.
Димът от лулата се вие около баща ѝ.
– Приятна гледна точка, но не позволявай на съвестта си да замъгли
разсъдъка ти, миличка. След като публикуваш всичко, което знаем за
тренировъчната база на „Бьорнстад“, някой там ще изрови същите
неща за „Хед“. Когато всичко приключи, може да се каже, че ще си
унищожила и двата клуба. Но това ти е работата.
Дъщерята не отваря очи. Задава въпроса, въпреки че не иска да чува
отговора.
– Какво те кара да мислиш, че „Хед“ са мамили толкова, колкото и
„Бьорнстад“?
Той отговаря по-скоро унило, отколкото цинично:
– Всички мамят, миличка. Виждала ли си какви са заплатите на
играчите в днешно време? Виждала ли си какви са данъците в тази
страна? Ако всичко се случваше по правилата, никой не би имал шанс.
Когато един от хокейните клубове на юг беше пред фалит, общината
купи „оборудване“ за няколко милиона, за да оправят финансите.
Оборудване от залата, която самата община и без това ПРИТЕЖАВА.
Ония политици са заели толкова много столове, че ако ще да имаха по
девет задника, пак нямаше да ги запълнят. Един от най-големите
клубове в цялата страна нарича местната автобусна компания
„банката“, защото клубът никога не си плаща за пътуванията при
гостуване, а компанията не си събира дълговете, защото знае, че в
края на годината общината се намесва и изплаща всичко, за да не
фалира клубът. Има елитни клубове, които официално имат толкова
лоши финанси, че са в процес на кредитно преструктуриране, така че
всички заплати се плащат от държавата, но клубовете спокойно
набират нови играчи, като оставят спонсорите да плащат и да
отговарят за документите. И продължават да играят мачове! Как би
могъл някой, който спазва правилата, да се конкурира с това?
Тя вдишва бавно последния дим от изгасващата му лула.
– Сега звучиш, все едно си на тяхна страна, татко...
Той въздъхва.
– Много ясно, че така звуча. Аз съм стар и сантиментален и пия
твърде малко, така че вече не съм зъл. Но ТИ не трябва да отстъпваш!
Трябва да разкажем истината за „Бьорнстад Хокей“, дори това да
съсипе всичко и всички тук.
Дъщерята вдишва, както вдишва човек, когато се кани да скочи от
скала:
– Мислиш ли, че съвестта ми ме прави лош журналист?
Бащата се надига от стола си.
– Не. Съвестта ти те прави най-добрия вид журналист, миличка. Но
хайде да влизаме вътре, по дяволите, тука е адски студено, а
проклетото блъскане ме побърква! Следващия път вземи да погребеш
някой хокеен клуб на Хаваите, по дяволите!

62
Идиоти

К ое е най-трудното в хокея? Питай сто треньори и ще получиш сто

различни отговора, като всичките ще звучат еднакво категорично,
всички ще са еднакво нежелаещи изобщо да си представят, че може би
грешат. А това е така тъкмо защото всички грешат. Тъй като най-
трудното в хокея, абсолютно най-трудното е да промениш
възприятията си.

* * *
Скъпата бяла риза на Фрак прозира от пот, а часовникът му, голям
колкото мензура, дрънчи по ръба на масата. Обувките му са толкова
скъпи, че би било по-евтино да си купи целия алигатор. Мира знае
това, защото единствената втора употреба, която Фрак признава, е
повторната употреба на шеги. От двайсет години насам всеки път,
когато правят грил и Петер попита Фрак как иска месото, Фрак
отговаря: „Само го подплаши малко с фаровете и го слагай в чинията!“.
И ВСЕКИ път Петер се смее. Възможно ли е човек да има по-нисък
праг за приятелство от това? Едната алигаторска обувка на Фрак няма
връзки, защото на идване се оплетоха във веригата на колелото, а
пръстите му са черни и разранени от опитите му да ги отплете.
Наистина винаги си е бил овчи мозък. Като малка Мира се смееше,
когато майка ѝ използваше този израз като обида, но когато порасна и
се запозна с Фрак, разбра точно какво означава това понятие: той е
автентичен, чистокръвен овчи мозък.
Но не е глупак. За жалост. Така че след като изпива кафето си и
Мира го моли да ѝ каже защо трябва да се видят тайно, той вади
лаптопа от чантата си и пуска видео. Снимал го е лично долу, в залата.
Видеото представлява интервюта с деца на предучилищна възраст
след тренировките им. Чува се гласът на Фрак извън кадър и Мира
неволно се впечатлява колко добър подход има той към децата,
възрастните винаги го приемат за шумен и рязък, но децата често
възприемат тези качества като знак за откровеност.
– Какво харесвате най-много в хокея? – пита той групичка момчета, а
отговорите им са различни варианти на едно и също нещо: когато
вкараш гол. Когато си с приятели. Когато караш кънки много бързо.
Когато печелиш. Но после в кадър се появява едно момиче на шест-
седем години, с най-слаба физика от всички, но с най-силен поглед, и
когато Фрак го пита същото нещо, то го поглежда напълно
неразбиращо. „Как какво ми харесва най-много?“, пита то, а анцугът му
се поклаща около коленете. Фрак паузира видеото и се усмихва гордо
към Мира:
– Толкова е добра, че я пускахме да играе с момчетата, представяш
ли си, но трябва да спрем, защото родителите се ядосаха, след като тя
смачка синовете им. Смачка ги, Мира! Тя е чудо на чудесата. Черешово
дръвче. Знаеш ли, че така наричаме най-големите таланти? Какъвто
беше Петер на нейните години!
Той пуска видеото. „Можеш ли да кажеш пред камерата как се
казваш?“, чува се гласът му. „Алисия!“, отговаря момичето върху
ледената пързалка, все едно крещи към вражеска крепост по време на
обсада. „Добре, Алисия, интересува ме какво е най-забавното на хокея.
Може да е каквото и да е. Какво ти харесва най-много?“, пита гласът на
Фрак. Алисия се взира дълго, дълго в камерата, преди с тънък глас и
пламенна прямота да отговори: „Всичко. Всичко ми харесва най-
много“.
Мира не знае как някоя майка, на което и да е дете, би могла да гледа
този клип и да не ѝ се прииска да влезе в екрана, да прегърне
момичето и да му каже, че всичко ще е наред. Особено след като Фрак
пита: „А какво тогава ти харесва най-малко в хокея?“. При което
момичето с внезапно насълзени очи отговаря: „Когато трябва да се
прибера“.
Фрак спира видеото. Мира се олюлява на кухненския стол до него и
изръмжава:
– Имам двама тийнейджъри и съм се запътила към климактериума,
Фрак! Да не мислиш, че не ми стигат емоциите?
Фрак смотолевя извинение и я изненадва с това, че всъщност звучи
напълно искрено, когато казва:
– Съжалявам. Просто исках... преди да ти покажа всички проблеми
на клуба... исках да напомня и на двама ни за какво се борим. Какво е
заложено на карта.
Той е овчи мозък. Но не е глупак.

* * *
Това е малка ледена зала до празен паркинг в най-заспалите
покрайнини на голям град. Петер никога преди не е ходил там, но
няма значение, въпреки това си е у дома. Познава всички звуци, всяко
ехо и миризма, дори светлините. Но преди всичко познава усещането
за... сега. По време на всяка друга житейска дейност, навън в
реалността, той във всеки един момент е наясно с миналото и
бъдещето, но залите не оставят място за това. Тук всичко е сега, сега,
сега.
– Готов ли си? – пита Сакел.
– За какво? – пита Петер и скоро му се приисква да не го беше
правил.
Вижда Александър долу на леда. Телосложението му е такова, все
едно някой е начертал хокеист в лаборатория. Висок, с широки
рамене, очевидно чутовно силен, но въпреки това с поразително
плавни движения. Всички мускули се движат правилно, техниката му
на пързаляне е перфектна, дори вълнистата му полудълга коса е
дразнещо безупречна. И все пак нещо гложди Петер. Александър
изглежда на повече от двайсет както заради погледа, така и заради
начина, по който се движи. Описва гладки осмици по леда, всяко
плъзгане е тренирано и усъвършенствано, но му липсва младежкото
усърдие, прилича на вързан цирков кон, който тича в кръг. Баща му
стои на леда и крещи инструкции, които Александър сякаш не чува.
Щом Петер се приближава до мантинелата, бащата започва да вика
още по-високо и настървено, но двайсетгодишният изобщо не
ускорява темпото.
– Притесни се, когато те видя, ти си неговият идол – отбелязва
Сакел.
– Стига, Елисабет, това момче е толкова младо, че сигурно изобщо
не знае кой съм – усмихва се Петер срамежливо.
Клепачите ѝ трепват, сякаш мудната му мисъл ѝ причинява
физическа болка.
– Не той. Бащата!
Мисълта на Петер наистина не е твърде бърза, защото едва сега
разбира за какво става дума. На Сакел не ѝ трябва помощ да убеди
Александър да отиде в „Бьорнстад“, трябва ѝ помощ да убеди бащата.
Петер познава мъжа, макар и никога да не са се срещали. Има го във
всяка зала: не е успял да стане професионален играч и си втълпява, че
това е, защото не са го тренирали правилно. Затова сега живее чрез
сина си, разглезен и отегчен супер талант, на когото всичко е
поднесено на сребърен поднос, но той дори не съумява да се протегне
и да го вземе. Александър сигурно е имал частни треньори още от
малък, баща му сигурно е спонсорирал детския отбор и е водил сина
си надлъж и нашир по скъпи тренировъчни лагери и престижни купи,
но какво се оказва? Момчето няма желание. Всички тийнейджъри
имат прозорец от време, през който имат възможността да разгърнат
пълния си потенциал, но никой не си дава сметка колко бързо се
затваря този прозорец.
– Предполагам, че „Бьорнстад“ не е бил първият им избор, колко
клубове са идвали преди нас? – пита Петер сдържано.
– Поне десет – отговаря Сакел небрежно.
– И никой не е искал да подпише с момчето? Това не те ли
притеснява?
– Кой е казал, че не са искали? Може би той не е искал?
– Че защо да не иска?
– Никой не му е предлагал да играе срещу професионалист от НХЛ.
– А?
Сакел носи сак, който е преметнала през рамото си. Сега го отваря и
вади чифт ръкавици и кънки с размера на Петер.
– Ти шегуваш ли се? – пита той.
– Не си падам много по шегите – информира го Сакел и тръгва към
мантинелата.
 Бащата на Александър веднага се приближава с ококорен
ентусиазъм. Александър дори не казва здрасти.
– Здравей! Здравей! Голям почитател съм ти, голям, голям
почитател! – провиква се бащата към Петер, а Петер, вечно смутен,
кимва в отговор.
– Петер иска да поиграе с момчето – осветлява го Сакел.
– Уау! Каква чест! Чу ли? – виква бащата радостно на сина си, който
не изглежда като да намира каквато и да е било чест в предложението.
– Така че може да си починеш малко? – предлага Сакел.
Бащата я поглежда първо неразбиращо, после обидено, а накрая
отчаяно.
– Аз винаги съм на леда с него, аз съм...
– Но можеш да направиш изключение за стар играч от НХЛ –
съобщава Сакел без въпросителна.
Бащата поглежда покорно към Петер, но все пак не иска да се
предаде. Опитва да звучи раздразнено, но всъщност е огорчен:
– Естествено, естествено... но силата на сина ми е ФИЗИЧЕСКАТА
игра! Виждаш ли колко е голям и силен? Фантастичен е пред
противниковата врата, няма никакъв страх! И съм го научил да играе
точно както играят в елитните клубове. Разработил съм система за
подредбата на конусите, как да ви я покажа, ако не съм на леда?
Мисля, че...
Той като всички бащи изобщо не е подготвен за това колко малко ѝ
пука на Сакел за мнението му.
– Система? Не съм дошла да гледам система.
Бащата отваря уста, за да възрази, но тя вече му е обърнала гръб.
Накрая той се отправя крайно неохотно към трибуната, влачейки
крака. През това време Петер си обува кънките с не по-малка неохота.
Движи се толкова бавно, че ако Сакел не мразеше да докосва други
хора, щеше да го изкара на леда с ритници.
– Александър? Това е Петер Андершон! Играл е в НХЛ и е идол на
баща ти! Ако го преодолееш, ти давам колата си! – виква тя на
двайсетгодишния.
Петер и бащата просто зяпват. Александър обаче за пръв се обръща
към тях и ги поглежда с интерес.
– Шегуваш ли се?
– Почти никога – уверява го тя и оставя ключа от колата върху
мантинелата.
Двайсетгодишният е имал стотина треньори. Рядко някой от тях го е
изненадвал.
– А какво ще стане, ако не успея? – пита той с недоверие.
– Защо да не успееш? – пита Сакел прямо.
Александър се усмихва несигурно, все едно е забравил как се прави.
Баща му седи свит на трибуната и изглежда десет години по-
възрастен, отколкото докато беше на леда. Щом погледите им се
срещат, този на сина е лишен от любов, все едно цирковият кон току-
що е осъзнал, че въжето е отрязано. Зад него Петер стъпва колебливо
на пързалката и още отсега усеща, че всичко това ще приключи с
разтежение в слабините и няколко наистина болезнени посещения в
тоалетната утре сутринта. Александър му донася един стик. Щом
вижда как чичкото прави няколко напразни обиколки за загрявка, все
едно това би му помогнало с нещо, го пита:
– Преди колко време си играл в НХЛ?
Не го казва подигравателно, всъщност наистина е любопитен, но
самият намек буди нещо в Петер. Нещо, с което не се гордее. Затова
отвръща:
– Ако ме преодолееш, ще ти разкажа!
Крайчетата на устните на двайсетгодишния подскачат. После той се
обръща с такава лекота, сякаш управлява кънките с мисълта си, а
Петер чува как гърбът му изпуква като аеропласт, щом се навежда
напред. Бившият играч от НХЛ изобщо не изглежда подготвен, когато
двайсетгодишният се засилва от средата на пързалката, това би могло
да завърши само по един начин, но щом младежът стига до синята
линия, Петер прави светкавично движение, с което изненадва дори
себе си, и избива шайбата. Може да е стар и закръглен, но някои
инстинкти никога не изчезват. Александър спира смаяно на място,
погледът му потъмнява, този на Петер също. Александър взема
шайбата и отново се засилва също толкова арогантно, но значително
по-ядосано. Този път връхлита с такава сила и бързина, че е убеден, че
вече е подминал Петер, когато стикът на бившия хокеист се появява от
нищото и отново избива шайбата. Александър пробва отново, но
Петер разчита движенията му и когато се приближава, усеща как той
трепва. Двайсетгодишният разполага с цялата техника и всички
тренировки, които са му необходими, но го е страх от сблъсъци. Викът
на бащата отеква от трибуната, а Петер е чувал думите хиляди пъти в
хиляди други зали:
– НЕ СЕ ДЪРПАЙ! ПОСРЕЩНИ ВЛИЗАНЕТО КАТО МЪЖ, ПО
ДЯВОЛИТЕ!
Александър намества шлема си и се засилва, но Петер просто
пристъпва към него и избива шайбата. Това се повтаря три пъти,
преди Сакел да се провикне откъм мантинелата:
– Александър? Знаеш ли, че си глупав?
Двайсетгодишният спира на място. Това дава шанс на Петер да си
отдъхне, подпрял ръкавици на коленете си. В очите му се стича пареща
пот. Убеден е, че такова е чувството да получиш инфаркт. Александър
отива при Сакел.
– Какво каза, по дяволите?
– Знаеш ли какво е мангуста? – пита тя.
– Как ме нарече?
Сакел въздъхва, все едно току-що му е показала библиотека, а той е
опитал да изяде книгите.
– Това е животно. Яде кобри. Осъзнаваш ли колко идиотско е това?
Кобрата е по-бърза и отровата ѝ може да убие всяко животно, но
въпреки това мангустата напада кобрата, защото е пълен идиот. И
знаеш ли какъв е резултатът? Мангустата печели. Знаеш ли защо?
– Ти учител по биология ли си, или хокеен треньор? – изсумтява
Александър.
– Това не е биология. Това е физика – отбелязва Сакел.
Александър намества шлема си, мъчи се да поддържа арогантността
си, но му се получава все по-зле. Хвърля поглед към баща си, но Сакел
веднага казва:
– Не гледай баща си, той не е тук. Сега това е нашият свят, твоят и
моят.
Двайсетгодишният ахва едва забележимо, а кожата около челюстите
му се отпуска съвсем леко.
– Окей... кажи ми... защо печели мангустото или както там беше?
Сакел посочва слепоочието си.
– Мангустата печели, защото се развива. Змията нанася всеки удар
самостоятелно, без да мисли и без да се учи, но мангустата напада,
като взема предвид всички предишни атаки. Тества, измерва, отскача
назад, подлъгва змията да нанася все по-далечни удари. Защото,
когато е изпъната изцяло, кобрата е най-бавна и беззащитна.
Мангустата изчаква да ѝ се открие шанс, финтира, контраатакува и
захапва змията право за главата. Изглежда като чист късмет всеки път,
но НЕ Е късмет. Разбираш ли?
– Ами... не... – започва Александър и се почесва по челото.
Сакел вдига ръка във въздуха и оформя малка хапеща глава с
пръстите си.
– Ти играеш като кобра, предвидимо, защото всичките ти треньори
са си въобразявали, че могат да разчитат на теб. Но на теб не може да
се разчита. Не бих ти дала да пазиш бирата ми, ако ще да е празна.
Няма смисъл да те включват в „система“ и да говорят за „позицията“
ти, защото си твърде глупав за това. Ето защо се караш с всички
треньори и те изхвърлят от всички отбори. Но точно това те прави
брилянтен, толкова си глупав, че никой дори не може да си представи
на какво всъщност си способен. Ако играеш като кобра, Петер ще ти
отнема шайбата всеки път. Така че трябва да играеш като мангуста.
Като пълен идиот.
Александър не я гледа с кой знае каква убеденост и докато Сакел
обяснява, той току я поглежда, все едно му е предложила да помирише
пръдня, от която е особено доволна. Но се връща на леда, взема
шайбата и този път тръгва към средата на пързалката по-бавно,
замислено. Най-трудното в хокея е да промениш възгледите си. А най-
трудни за промяна са възгледите ти относно теб самия.
Той се засилва, Петер го чака до синята линия и впоследствие
бившият спортен директор ще обяснява как е имал чувството, че
Сакел е сменила играча с друг. Тъкмо когато се изравняват и Петер се
подготвя за сблъсъка, Александър просто изчезва. Изглежда, все едно
задържа шайбата, препъвайки се. Изглежда като късмет.
Петер замахва във въздуха, преди да се изтърси по задник,
изкрещява от болка в слабините и остава да лежи на леда в
продължение на няколко минути, свит на болезнена купчина. След
като вкарва шайбата във вратата, Александър се обръща и чува как
нещо издрънчава върху леда. Ключовете от колата. Сакел вече се е
запътила към изхода на залата.
За пръв път от много време Александър отново изпитва любов към
хокея.
 63
Кланици

Ф рак избутва двата комплекта документи към Мира и с

неувереност, която обикновено прикрива с глупави шеги, казва:
– Възлагам ти голямо доверие, Мира. Ако ще си част от
ръководството...
– Ти не назначаваш ръководството, Фрак, членовете на клуба го
правят... – прекъсва го тя.
– Не се тревожи за членовете, аз ще се погрижа! – прекъсва я той на
свой ред.
– Затова ли си тук, потен и изплашен? Защото толкова добре си се
погрижил за всичко? – пита тя снизходително, при което
самочувствието му така се олюлява, че лампата на тавана се разклаща
от повея на вятъра.
– Искам просто да знам, че сега си на първо място адвокат. Че важи...
принципът на поверителност.
Мира го наблюдава дълго време.
– Страх те е, че ще разкажа какво съм видяла в папките на някого
извън тази къща или на някого вътре в нея?
– И двете.
– Окей. Тогава нека те попитам като адвокат: след като ми разкриеш
всички проблеми и започна работа, какво очакваш да се случи?
Фрак отговаря светкавично и заучено:
– Искам отново да направя „Бьорнстад Хокей“ елитен клуб! Най-
логичният начин да го постигна, е, като накарам общината да закрие
„Хед Хокей“. Да срути старата им зала и да вложи всички средства в
„Бьорнстад“. Ще построим супермодерна тренировъчна база като част
от „Бьорнстад бизнес парк“! Двойни приходи срещу половината
разходи: общината получава един мъжки отбор вместо два, един
юношески отбор, една администрация...
Мира кима бавно и си мисли горчиво: „И един спортен директор
вместо двама. Един портиер. И една чистачка“. Защото това е типично
за мъжете като Фрак, готови да заменят всичко в името на растежа, без
да ги интересува какво ще стане, ако мечтите им се сбъднат. Готови да
изритат персонала, ако се налага, да вербуват звезди отвън, така че за
местните момчета да не остане място в отбора, да вдигнат цените на
билетите, така че най-верните фенове да не могат да си позволят да
посещават мачовете. Без да осъзнават, че един ден клубът ще стане
толкова добър, че самите те ще останат отвън.
Но тя отговаря като адвокат:
– И за да го постигнеш, трябва да докажеш на общината, че
„Бьорнстад“ е по-добрият клуб както в спортно, така и във финансово
отношение? Че марката е толкова силна, че би било лудост да опитват
да създадат нов клуб с ново име?
Фрак се ухилва и избоботва:
– Нали ти КАЗАХ! Можех да уредя други юристи, но ми трябва
НАЙ-ДОБРИЯТ!
Тя пуска комплимента покрай ушите си, навежда се напред и вперва
очи в него.
– Какво сте направили, Фрак?
Усмивката му минава на автопилот:
– Ами, значи, не съм... убил някого! Но нали ги знаеш
журналистите, поразровили са се в счетоводството ни, а кой има
безупречно счетоводство? Сигурно дори твоето не е такова?
Това я жегва, без той да разбере. Не е разказала на никого за
финансовите проблеми на фирмата си. Дори на Петер. Тя примигва и
повтаря:
– Какво сте направили, Фрак?
Усмивката му избледнява. Той кимва към папките. Тя отваря първата
и изчита само няколко страници, преди да вдигне поглед и да поклати
глава полусъстрадателно, полуобвинително:
– Божичко... това вярно ли е? Та вие сте на ръба на фалита? Така де,
знаех, че докато Петер беше спортен директор, финансовото
положение беше тежко, но нали фабриката се включи като спонсор и
разреши всичко това?
Фрак кима примирено.
– Да, да, но към парите им имаше и изисквания. Да осигуряваме
добър пиар за търговската им марка. А знаеш ли колко струва
издръжката на един хокеен клуб? Особено на хокеен клуб като нашия?
– Какво означава това?
Той разперва ръце и заговаря разпалено:
– Момичешкият отбор, който видя на видеото. Инвестициите за
повече представителност и равнопоставеност в младежката ни
дейност. Новата ни ценностна декларация и разходите по прилагането
ѝ. Всичките ни социални проекти. Хората виждат само мъжкия отбор,
но ние имаме цяла детска градина в залата, за бога! Всички тукашни
деца се учат да карат кънки при нас, Мира! Медиите, които ни
разследват сега, са същите медии, които ни притискаха да изградим
цялата тази политически коректна въздушна кула. Знаят само да
пишат, че не сме достатъчно „инклузивни“, но кой плаща, за да могат
всички да участват във всичко? Никой не иска да признае, че всичко
освен инвестирането в професионалния хокей си е чист лукс! За да
можем да си позволим да имаме момичешки отбор, първо трябва
мъжкият отбор да печели мачовете си. Трябва да привлечем спонсори.
Това движи всичко. Както казваше баща ми: всички искат да ядат месо,
но никой не иска да работи в кланицата.
Мира отмества поглед към другата папка.
– Какво има тук?
Фрак се прокашля.
– Всичко, което никой друг не трябва да вижда.
– Кланицата?
– Да.
– Покажи ми. Покажи ми всичко.
И той го прави.

* * *
Едва когато успява да се довлачи до мантинелата, Петер вижда
жената. Седи сама, най-горе на трибуната. Александър също я вижда и
изведнъж се усмихва с усмивка, която пази само за нея.
– Мамо? – измънква той учудено.
Тя махва неловко отгоре, той също, все едно не са свикнали да го
правят – не един на друг, а в такава обстановка. Бащата от своя страна
се опулва към нея колкото шокирано, толкова и ядосано. Петер го е
виждал и преди, хокейните зали твърде лесно се превръщат във
вселената на единия родител, докато другият в най-добрия случай е
просто публика, а в най-лошия се превръща в натрапник. Петер не се
гордее колко време му отнема да осъзнае, че щом и бащата, и
Александър са изненадани да видят майката тук, значи има само един
човек, който може да я е поканил. Майката показва с жест на сина, че
ще се видят отвън. Александър кимва и веднага тръгва към
съблекалнята. Бащата се провиква след него, но в желанието си да си
възвърне авторитета, извиква грешното име, старото, и синът се
преструва, че не го е чул. Бащата се провиква по-високо и тръгва след
него, но Петер го хваща за ръката.
– Нека аз... извинявай... може ли да говоря с него?
Бащата изръмжава наполовина гневно, наполовина отчаяно:
– Да, давай, опитай! Но никой не може да се разбере с него! Никой!
Особено когато майка му е тук!
Бащата тръгва с тежка крачка към трибуната като сърдито дете.
– Александър? – виква Петер, когато остават сами в тунела.
Двайсетгодишният се обръща с меки, почти деликатни движения.
– Да?
– Добре потренира днес – казва Петер и му подава ръкавица.
Александър стисва юмрук и я чуква леко.
– Благодаря. Ти също.
– Твърде съм стар за тия неща, няма да мога да вървя няколко
седмици... – усмихва се Петер.
Александър побутва нервно бузите си с език.
– Не знаех, че е толкова елементарно да бъда разчетен. Отнемаше
ми шайбата страшно лесно.
– Не и последния път, тогава не ми остави шанс!
Александър изглежда почти смутен.
– Пробвах... нещо ново. Не знаех дали ще проработи. Предният ми
треньор мразеше, когато пробвам нови неща, но тази Сакел каза нещо
за някаква си мангуста. Дори не знам какво е това...
– Мисля, че е нещо подобно на сурикат.
– Какво, по дяволите, е сурикат?
Петер се засмива високо. Поглежда към пързалката и трибуната.
– Колко отбора идваха да те гледат?
– Може би петнайсет.
– И защо не играеш за някой от тях?
– Не ме искат – измърморва Александър уклончиво.
Петер се усмихва.
– Отново си лесен за разчитане. Мисля, че си им отказал. Или майка
ти им е отказала.
Езикът на двайсетгодишния подскача из устата му.
 – Окей. Честно? Явявам се на проби само защото тя искаше! Аз исках
да се откажа от хокея! Но татко винаги е имал думата за всичко, което
съм правил през живота си, и след като мама ме помоли поне веднъж
да ѝ дам шанс тя да вземе решение...
– А ти би направил всичко за майка си?
Александър кима.
– Тя прави всичко за мен.
– Но не идва в залата?
Двайсетгодишният поклаща глава с поглед в земята.
– Не. Тук сме аз и татко, това е нашият свят. Или поне беше.
– Майка ти ли е рускинята? Затова ли си смени името?
Отговорът е опак, но крехък:
– Винаги съм се казвал Александър, но татко ѝ е разрешил да ме
кръсти така само като второ име. Не искаше хората да ме имат за
чужденец.
Петер се обляга на стика, няма търпение да си свали кънките.
– Какво е направил на майка ти? – пита тихо.
– Изневери ѝ! – отговаря Александър толкова бързо, че сякаш
шокира самия себе си.
Петер кима със съчувствие.
– В такъв случай разбирам защо си ядосан...
– Ядосан? ЯДОСАН? Той се събра с някаква шибана мацка, седем
години по-голяма от мен. Би могла да ми е сестра! Той разби сърцето
на мама!
Петер кима по-тъжно, отколкото уверено.
– Знаеш ли какво, Александър? Мисля, че като дете си обичал да
играеш хокей, защото баща ти се е гордеел. И мисля, че ти хареса, като
ме унижи на леда, защото по този начин унижи и него. Но мисля също,
че ще намериш за какво друго да играеш освен заради него.
Александър звучи задъхано, въпреки че от няколко минути стои на
едно място.
– И какво, да играя за теб? В „Бьорнстад“?
Петер се смее.
– Не за мен. Аз вече дори не работя в „Бьорнстад Хокей“.
– Защо си тук тогава?
Петер отговаря, преди да е успял да прецени дали ще прозвучи
твърде глупаво:
 – Защото искам да бъда от значение, предполагам. Искам да бъда
добър човек. Да върша добри неща. И знам само един начин, по който
мога да направя света малко по-добро място, и това е чрез хокея.
Затова не мога да се откажа от него. Майка ти може би вижда, че и с
теб е така, и може би затова не иска да те остави да се откажеш.
За миг Александър стиска стика си така, все едно смята да го строши
в стената, но вместо това си поема дълбоко дъх, поглежда Петер и пита
тихо:
– Тя добра ли е? Треньорката?
– Сакел? Всичките дъски ѝ хлопат – отговаря Петер искрено.
Александър се разсмива.
– Страшна реклама ѝ направи!
– Но ще направи от теб най-добрия играч, който можеш да бъдеш –
казва Петер все така искрено.
Момчето примигва.
– Мислиш ли?
Петер кима.
– От всички треньори, дошли дотук, единствено тя проумя, че
решението къде ще играеш, не е на баща ти. И че не е и твое.
За пръв път Александър изглежда по-млад от двайсетте си години,
много по-млад. Усмихва се внимателно, почти очаквателно.
Отвън на паркинга майка му, която е отказала на всички треньори
досега, стиска ръката на Елисабет Сакел. Не защото тя е обещала като
всички останали да направи сина ѝ победител. А защото е обещала да
го пусне на свобода.

* * *
Мира не се интересува какво значи думата „корупция“, това не е
нейна работа, но за сметка на това размишлява доста върху думата
„присвояване“. Това е коварно понятие, също като хората, които го
извършват, защото винаги започва с дреболии. Няколко заоблени
ъгъла се превръщат в преки пътища, малка вратичка се превръща в
измама, нечестност се превръща в престъпност. Първите неща често
дори не са незаконни, просто услуга за услуга, приятели, които си
помагат. Треньорът на юношеския отбор на „Бьорнстад“ например не
получава почти никаква заплата, защото клубът иска да си спести
данъци и осигуровки, и вместо това се отплаща на треньора, като един
от спонсорите ремонтира лятната му вила. Това незаконно ли е? Може
би не. Но е открехната врата. В същото време клубът подписва новите
договори с играчите през април, но официално те започват да важат от
август, така че играчите цяло лято получават обезщетение за
безработни, а на клуба не се налага да плаща заплати. Някои от
играчите карат коли, за които не плащат данъци, защото местният
автомобилен търговец ги е регистрирал като „автомобили за
демонстрация“ и просто ги е дал за „пробно каране“, продължаващо
през целия хокеен сезон. Други играчи живеят безплатно в
апартаменти, собственост на общинската компания за недвижими
имоти, и макар че клубът официално плаща наемите, реално няма
прехвърлени пари. В замяна ръководството на компанията за
недвижими имоти винаги седи на най-хубавите места в хокейната
зала. Това присвояване ли е? Премината граница? Може би не. Но във
всеки случай вратата вече е широко отворена.
В края на всяка година клубът организира вечеря за „приятелите на
„Бьорнстад Хокей“, по време на която играчите вдигат наздравици със
спонсори и местни политици и техните семейства, децата скачат в
надуваем замък, а после всички се прибират и говорят за
„сплотеността на малките градове“. Скоро след това местните
политици решават всички местни спортни дружества да продължат да
наемат залата срещу „нулев наем“ и догодина. Официално това е
описано като „широка субсидия за насърчаване на общественото
здраве“, но по чиста случайност от субсидията се облагодетелства само
едно спортно дружество. Хокейният клуб ползва всички часове, но
изведнъж установява „излишък“ и продава определени часове на
местни фирми, които искат да наемат залата за „събития“. Във връзка с
тези „събития“ фирмите наемат и „компетенция“ под формата на
портиер и чистачка от акционерно дружество, собственост на клуба.
Почти никога не се състоят реални „събития“, но фактурите изглеждат
истински и така компании с приходи, които невинаги искат да
декларират, могат да прехвърлят пари в хокеен клуб, от чиито
финанси никой не се интересува. Понякога се случва същите спонсори
на по бира в някоя ловна хижа да предложат вместо чисто спонсорство
да купят на клуба „материали“, на които спонсорите могат да
начисляват амортизация в собственото си счетоводство. Това е фокус:
резервни части за машини в промишлено предприятие се превръщат в
оборудване за хокеен отбор, цифри в червено стават сива зона, черни
пари стават бели. Това всъщност не е незаконно или поне не се усеща
като такова, а в хокеен клуб, пълен с емоционални хора, това е всичко,
което има значение.
Но ето че всяко решение, всеки договор се приближават все повече
до наказателна квалификация: клубът има дългове и моли общината за
още пари, но общината се притеснява какво ще кажат избирателите.
Така че вместо това клубът си намира нов спонсор, консултантска
фирма, регистрирана в чужбина, която по неведоми причини се
съгласява да плати всички дългове. Консултантската фирма е
собственост на местна строителна фирма от Бьорнстад, чийто най-
голям работодател по случайност е общината. През следващата година
строителната фирма добавя известно количество „неопределени
разходи“ към всичките си фактури за общински строителни обекти и
по този начин общината спонсорира „Бьорнстад Хокей“ с парите на
данъкоплатците, без да си личи. В същото време служителят в
общината, който одобрява всички фактури на строителната фирма,
без да задава въпроси, получава щедър бонус: поради „обширния си
опит в областта на устойчивото развитие“ е назначен като „съветник
по въпросите на околната среда“ в ръководството на фирма за бяла
техника, чийто собственик по случайност е братовчед на собственика
на строителната фирма.
Мира чете папките ред по ред и прави паузи само за да масажира
клепачите си с длани.
– Нека позная, Фрак, тази строителна фирма е същата, която ще
построи въпросния „Бьорнстад бизнес парк“, за който не спираш да
приказваш? Всички крадци в една лодка?
Той прочиства гърло.
– Знаеш как е, градът е малък, трябва да сме сплотени... това не е...
Тя вдига поглед и той млъква засрамено. Най-лошото на папките е,
че Мира осъзнава колко гениално е устроено всичко: чичаците от
хокейния клуб, строителната фирма и общината много добре знаят, че
няма как да прикрият всичко изцяло, затова изобщо не се и опитват.
Просто са го направили толкова сложно за обяснение и толкова лесно
за замазване, че никой не би изслушал журналистите докрай, ако се
опитат да кажат нещо. Няма голямо престъпление, а хиляди малки, и
докато всеки може да обвини всекиго, никой няма да бъде наказан.
 Но после Мира прелиства една страница и гневният ѝ изблик
настъпва толкова внезапно, че Фрак си удря носа с чашата.
– Какво е това, защо МОЯТА фирма е вписана като спонсор?
– Преди да си се ядосала... – започва Фрак, но естествено, е твърде
късно.
– Ти да не си откачил? Изрично ОТКАЗАХМЕ да спонсорираме
клуба!
– Да, да, не го разбирай погрешно, не е нужно да плащате нищо,
просто изглежда добре, че сте в списъка. Сещаш се, че ти си в
списъка...
Значи това е причината, осъзнава Мира най-накрая. Фрак изобщо не
се е нуждаел от адвокат, нуждаел се е от светец, за да изчисти
търговската марка. Мира е съпруга на бившия спортен директор, но
преди всичко е майка на дъщерята, изнасилена от звездата на отбора.
Ако тя може да спонсорира клуба, ако тя седи в ръководството, как
журналистите биха могли да обвинят клуба в неетичност?
– Така ли гледаш на мен и на семейството ми? Като на нещо, което
можеш да използваш? – пита тя по-наранено, отколкото ѝ се иска.
Гласът на Фрак е дрезгав от вина.
– Фирмата ти е уважавана, голяма адвокатска кантора, това
привлича други спонсори. Не е нужно да плащаш нищо, просто...
– Значи изграждате финансова пирамида?
– Не... не, тук вече преувеличаваш? Не бих го нарекъл...
Тя размахва документите пред лицето му.
– ТОЧНО това правите! Вземате „спонсори“, заслужаващи доверие,
които не плащат нищо, само за да привлечете други спонсори, които
да плащат цялата сметка. И сега искате да ме ползвате като параван в
ръководството, така че хората да си помислят, че всичко е наред, нали
вече сте политически коректно дружество с „ценности“ и
„равнопоставеност“!
Фрак се гърчи от другата страна на масата. Пръстите му дращят
нещастно по ръба на порцелановата чаша. После той прошепва
злокобно:
– Не. Не, не е това. Или поне не само. Аз... нуждая се от помощта ти
и като адвокат. И не само аз, ами и... Петер.
– За какво говориш? – изръмжава Мира.
Тогава Фрак вади последната папка от чантата си и я оставя на
масата.
– Ето. Ще строим тренировъчна база. „Бьорнстад Хокей“ заедно с
общината. Това е част от целия план за „Бьорнстад бизнес парк“. Но
имаме проблеми с финансирането, затова я продадохме...
– Как така сте я продали? Нали още не сте я построили?
– Да, там е работата. Общината купи базата от клуба, така да се
каже... предварително...
Мира прелиства документите и първоначалното ѝ объркване скоро
е заменено от нарастващ ужас. Проследява всяка нишка от
плетеницата: общината продава земя на фабриката, която я продава
много по-евтино на хокейния клуб, който я продава обратно на
общината за милиони, но земята внезапно се е превърнала в
„тренировъчна база“. В същото време фабриката безпроблемно
закупува от общината друг, много по-апетитен имот. Услуги за услуги.
– Това е... дори не знам какво да кажа... може би бих могла да ви
спася от всичко друго, което ми показа, но това? Някой може да влезе в
затвора – промълвява тя.
Фрак се усмихва насила, събира сили, все едно навива ключе на
гърба си, и прави последен опит да прозвучи оптимистично:
– Да, да, но слушай сега, Мира: незаконно е само ако го открият сега!
Ние наистина ще построим тренировъчната база, скоро! Нали си
спомняш Алисия от видеото, което ти показах? Знаеш ли, че от бурята
насам не може да тренира, защото в залата има толкова много отбори,
че за най-малките не остава място? Просто ни трябва малка отсрочка!
Да го скрием от журналистите още известно време! Когато
тренировъчната база е готова, когато закрият „Хед Хокей“ и остане
само „Бьорнстад“, никой няма да се интересува как е станало всичко!
Мира го мрази най-вече защото знае, че е прав. Но погледът ѝ
пробягва по страниците, докато не стига до последния ред, и тогава
сърцето ѝ спира.
– Чакай, защо... Петер... защо Петер е подписал това? – ахва тя.
Усмивката на Фрак вече е толкова напрегната, че той трябва да
дръпне яката на ризата си, за да не се задуши.
– Ами той беше спортен директор, така че...
Юмруците на Мира се свиват толкова бързо и блъскат по масата
толкова силно, че той подскача.
– Не и когато е подписано ТОВА, копеле такова! Тогава вече беше
подал оставка! Какво, по дяволите, сте НАПРАВИЛИ?!
По бузите на Фрак вече не се стича само пот. Той стисва силно
клепачи.
– Петер подписа, защото го помолих. Имахме... нужда от някого като
него. Ръководството на строителната фирма и онзи служител в
общината, и собствениците на фабриката, всички ги хвана шубето,
когато тръгнахме да продаваме тренировъчната база, затова настояха
да подпише някой, на когото имат доверие. А всички имат доверие на
Петер. Тогава той вече работеше при теб, но не бяхме назначили нов
спортен директор и аз... знаех, че го гризе съвестта... имаше чувството,
че е изоставил клуба в труден момент. Знаеш го какъв е. Иска да спаси
целия свят.
Бузите на Мира вибрират.
– И си го помолил да подпише нещо, което си знаел, че е незаконно,
а той е проявил невероятната глупост да го направи?
Фрак мига с поглед в скута си.
– Подписа, защото го помолих. Защото ми вярваше.
– Значи си го използвал!
– Моля те, Мира, просто опитвах да направя най-доброто за града.
Но ако нещата се объркат, целият клуб може да...
Тя се надвесва над масата и Фрак едва не пада от стола си.
– Клубът? Мислиш ли, че ми дреме за КЛУБА? Разбираш ли, че
ПЕТЕР МОЖЕ ДА ВЛЕЗЕ В ЗАТВОРА?
– Аз... – е всичко, което Фрак успява да каже, щом тя го сграбчва за
яката на ризата така, че шевовете изпукват.
– Ако мъжът ми влезе в затвора заради теб, аз ще вляза в затвора за
убийство, това да ти е ясно! – просъсква тя.
После го пуска и марширува към антрето, без да изчака отговор.
След малко външната врата се тряска и в къщата настава тишина. Фрак
не знае какво да прави, затова сварява още кафе.

64
Тропане
понеделник Амат тича сам в гората с часове. Рано следобед, когато се
връща в градинката между блоковете, първите деца вече са се върнали
В от училище, излезли са навън и играят със стикове и тенис топка
точно като вчера. Амат по стар навик се закачулва и пъха ръце в
джобовете на якето си, за да не го разпознаят и да не викат името му.
Прибира се, затваря вратата и ръцете му автоматично започват да
търсят бутилка в сака, преди той да осъзнае нещо невероятно странно:
не изпитва тревога. Или поне не толкова, колкото обикновено.
Изпитвал е тежест в гърдите си толкова дълго време, че почти е
забравил какво е да бъде... как се чувства всъщност, може би
„спокоен“? Моментът е като да си имал счупен крак, който те е болял
непоносимо с месеци, но една сутрин просто си се събудил и кракът те
е болял малко по-малко. Дишането му е просто една идея по-леко.
Прозорецът е затворен, но той все пак чува виковете и смеха от
градинката. Обикновено това го дразни, но не и днес. Вместо това
виковете заглушават някои от гласовете в главата му, потушават малко
съмнения, пробуждат малко надежда. Съвсем мъничко. Няма толкова
заразна радост като радостта от играта.
– Може ли да играя? – пита той, когато излиза обратно навън със
стар стик в ръка.
– С... н-нас? – заекват децата.
Той кима.
– Да. Хайде. Да играем. Аз и вие двамата срещу останалите.
Децата ликуват толкова шумно, че се чуват из цялата Низина,
стикове тропат по асфалта под тънкия сняг, някой вика „Не е честно!“,
друг крещи „ЙЕС!“, пляскат се длани, докато накрая нечия майка не се
провиква от балкона, че е време да се прибират. Тогава едно от децата
се обръща към Амат:
– Утре ще играем ли пак?
Амат отново вдига качулката си, пъха ръце в джобовете и се усмихва
леко:
– Надявам се утре да нямам време.
Не разбират какво има предвид, просто изтичват вкъщи заедно с
новите си мечти, а Амат остава в градинката и изравя старите си
мечти от долапа.
После връзва маратонките си особено здраво, затичва се през града
и не спира, докато не стига пред къщата на Сакел.
Туп, туп, туп.
Чука по вратата в ритъм с ударите на сърцето си. Но никой не
отваря. Амат заобикаля къщата, но навсякъде е тихо и лампите не
светят. Изтичва долу до залата, но колата ѝ не е паркирана отпред. Той
стои там задъхано, докато мислите му плуват срещу течението,
стотици гласове в главата му крещят „Откажи се!“, но този път не ги
послушва. Вместо това се обръща и се затичва в другата посока, към
дома на единствения човек, на когото може да си представи да разкаже
всичко, единствения, когото може да помоли за съвет. Единственият
освен майка му, който винаги е вярвал в потенциала му, независимо
какви ги забърква.

* * *
Мая се прибира малко след обяд. Води Ана със себе си, защото у тях
няма храна, а тя е чула, че бащата на Мая е започнал да пече хляб. Ана
обича хляб. Когато минават покрай пътеката за бягане във
Възвишението, приятелката на Мая кимва и възкликва:
– Това не е ли майка ти?
Мая се засмива подигравателно.
– МОЯТА майка? Шегуваш ли се? Тя не би излязла да тича, ако ще да
изригне вулкан!
Но замижава между дърветата и това наистина прилича на майка ѝ.
Мая разтърква очи, но фигурата вече е изчезнала. Двете с Ана
продължават към дома на Мая, входната врата е отключена, няма
никого от семейството, но Фрак седи съвсем сам в кухнята и пие кафе.
– Здрасти, здрасти! – казва той весело.
Мая просто кимва примирено и вади хляб и неща за мазане от
хладилника. Ана прошепва:
– Какво... прави Фрак тук, ако никой друг не е у дома?
Мая въздъхва с дълбочината на епическа поема.
– Виж, решила съм просто да спра да питам какво се случва в тази
къща. Получавам мигрена, когато опитам да го проумея.

* * *
Амат свива юмрук, вдига го, приготвя се.
Туп, туп, туп.
Тропане. Удари на сърцето. Стъпки вътре в къщата, врата, която се
отваря, и Амат, готов веднага да признае: „Извинявай, Петер!
Съжалявам! Преебах всичко! Помогни ми!“. Цяло едно детство
преминава пред очите му: първият път, когато се качи на кънки,
първият му гол, първата загуба, и винаги гласът на Петер някъде от
леда или от трибуната. Лека ръка на рамото му, едно бързо „всичко ще
е наред“ или „добра работа“. От това има нужда сега. Упражнявал е
речта си през целия път дотук.
Но някой натиска дръжката и думите в устата на Амат застиват,
защото на вратата не стои Петер, а Мая.
– Здрасти, Амат! – възкликва тя, еднакво радостно и учудено.
– Здрасти... извинявай... – измърморва той еднакво объркано и
съкрушено.
– Отдавна не съм те виждала! Как си? – чурулика тя.
– А? – пита той залисано.
Срамува се от това колко ли опърпан и объркан изглежда, докато тя
стои пред него абсолютно перфектна, както винаги.
– Окей ли си? – пита тя малко притеснено.
Той кимва бавно няколко пъти, после повтаря движението по-бързо,
сякаш за да убеди самия себе си, опитва да вдишва през носа и да
издиша през устата. После прави нов опит да си върне целия живот:
– А... баща ти вкъщи ли е?
Мая поклаща глава.
– Не, отиде някъде със Сакел. Мисля, че ще гледат нов играч!
Амат просто се пули насреща ѝ, ушите му пищят, слепоочията му
гърмят, сърцето му бие замаяно. „Нов играч.“ Вече са го заменили.
Пропада право в бездната на пропуснатите възможности, зееща
единствено пред осемнайсетгодишните.
– О... окей. Тогава... значи... няма нищо – прошепва той с плач в
гърлото.
– Сигурен ли си, че си добре? Искаш ли да влезеш? – пита Мая.
Но Амат вече се е обърнал и е тръгнал към къщи.

65
Градски

А лександър спира новия си джип на една бензиностанция. Докато

младежът е в тоалетната, Петер се обръща към Сакел на задната
седалка.
 – Мога ли да те питам нещо?
– Мога ли да ти попреча?
Той въздъхва.
– Говорила ли с Амат?
Тя го поглежда изненадано.
– Кога?
– След... лятото. След като не го драфтнаха.
– Не.
– Защо не?
Тя поклаща глава, сякаш въпросът е абсолютно лишен от смисъл.
– Той не е идвал на тренировки. Как да говоря с него?
– Като му се обадиш може би?
– Да му се обадя? Защо?
– За да разбереш дали иска да играе.
– Ако иска да играе, ще дойде да тренира, нали?
Вратът на Петер изпуква от гняв.
– Значи вместо просто да ПИТАШ Амат, ти ме завлече чак дотук, за
да вербуваш Александър на негово място?
Тогава Сакел накланя глава настрани и очевидно полага усилия да
не каже на Петер „голям си идиот“.
– Малък си идиот. Александър няма да заменя Амат.
– А какво ще прави тогава?
– Ще го вбеси.
После Сакел ляга на задната седалка и заспива и през целия път до
Бьорнстад спи толкова дълбоко, че Петер започва да си мисли, че може
би всъщност е подарила колата на Александър само за да не се налага
да кара наобратно.
Петер и Александър си говорят за хокей през цялото време. Само за
хокей. Джипът навлиза в Бьорнстад късно вечерта. Двайсетгодишният,
наричан с едно име като малък, но избрал друго като тийнейджър, ще
получи трето в този град. Всъщност, макар и малко неочаквано, му го
измисля Петер, когато Александър изведнъж пита:
– Тук така ли е, както се говори? В смисъл типичен малък град в
провинцията?
– Какъв е типичният малък град в провинцията? – пита Петер.
– Ами знаеш, такъв, където хората просто мразят всичко. Мразят
вълците, мразят властите, мразят различните...
 В този момент Петер повече от всякога осъзнава колко невероятно
местен е, защото всъщност много се засяга, но вместо да му се сопне,
той се усмихва:
– Ммм. Обаче знаеш ли какво мразят хората тук най-много от
всичко?
– Не?
– Нахакани градски копелета.
Случаите, когато Елисабет Сакел се е смяла на глас, се броят на
пръсти, но ето че сега прави именно това. От този момент нататък
всички в Бьорнстад наричат Александър само и единствено Градски.
Той, колкото и да е странно, се научава да няма твърде много против
това.
Щом стигат до къщата на Сакел, тя изскача от джипа и казва просто:
– Утре имаме тренировка, Градски! Ела навреме!
Двайсетгодишният остава зад волана, но Петер слиза и прави
няколко крачки след нея. Тя изглежда учудена, Петер също изглежда
малко учуден, все едно краката му са изпреварили главата.
– Слушай... Елисабет... исках само да кажа благодаря.
– За какво?
– Че ме взе днес. За мен означаваше много да... ами, отново да се
почувствам като част от клуба.
– В своя защита ще кажа, че дори не знаех, че си напуснал –
отбелязва Сакел, а той се засмива високо.
– Да, да, вярно. Но все пак благодаря. Днес беше забавен ден. И не
беше права, между другото!
– За кое?
– Че винаги печели отборът с най-добрите играчи. Това не е
достатъчно. Трябва им някой, който ги разбира. Някой, който вижда
най-доброто в тях.
Петер подритва снега. Сакел пъха ключа в ключалката. Той вече
върви към колата, когато тя, без дори да се обърне, казва:
– Рамона не харесваше почти никого, но харесваше теб, Петер. И аз
не харесвам почти никого.
Тя вече е затворила вратата след себе си, когато значението на
думите попива в съзнанието му. Едва когато се намества обратно в
джипа и Градския го пита накъде да кара, Петер осъзнава, че Сакел
може би не е планирала къде ще живее играчът.
 Само че няма защо да се безпокои. Разбира се, че Сакел е планирала
това. Градския може да живее при Петер.

* * *
Мира се прибира, взела решение. Когато Фрак напуска дома на
семейство Андершон, двамата са се разбрали за две неща: Фрак ще
започне да провежда телефонни разговори, а Мира ще направи нещо
ужасно. Ето защо отива в стаята на дъщеря си, сяда на леглото и
поглежда Мая и Ана много сериозно.
– Трябва да направите нещо за мен.
– Какво? – питат момичетата.
– Не бива да казвате на никого, че Фрак е бил тук днес. Дори на...
баща ти. Трябва да му кажа сама...
Обстановката в стаята става, меко казано, напрегната. Мая мълчи
толкова дълго, че накрая Ана приема за свой дълг да каже на глас това,
което и двете си мислят:
– Извинявай, Мира, но трябва да отбележа, че ако ще изневеряваш
на Петер, можеш да си намериш някой много по-добър от Фрак. Ти си
секси, по дяволите! Със сигурност има много мъже, които с радост
биха...
В първия момент Мира не разбира за какво говори момичето, после
разбира всичко наведнъж, при което зяпва Ана толкова ужасено и
отвратено, че Мая се засмива така, както не помни да се е смяла в тази
къща, откакто малкият ѝ брат беше на шест и успя да се заключи в
хладилника.

* * *
Петер се прибира и влиза в антрето. Мира излиза от кухнята. Много
пъти ще се пита защо не му е казала истината още в този момент – че
Фрак е бил тук и че тя знае всичко за договорите и тренировъчната
база. Но на лицето на Петер е изписано изражение, което не е
осъзнавала колко много ѝ липсва. Той изглежда разпален. Това е
неустоимо.
– Скъпа! Със Сакел вербувахме играч! Така де, имам предвид... Сакел
го вербува, но аз... помогнах! Той е специален! В смисъл специален по
хубав начин! Може да стане... невероятен!
Мира не може да повярва какъв звук излиза от гърлото ѝ, но тя се
смее. От всички възможни реакции тя се смее. И се смее, и се смее, и
се смее, защото той изглежда така по детински щастлив, а тя беше
забравила, че това е момчето, в което се влюби. Затова не казва нищо
за станалото днес, мисли само, че трябва да предпази мъжа си, трябва
да се погрижи той да не влезе в затвора, защото не може да диша без
него.
– Нека позная, той няма къде да живее и се налага да остане при
нас? – усмихва се тя, а Петер ококорва очи.
– Откъде знаеш?
– Защото винаги беше така, докато беше спортен директор. Ще
отида да приготвя гостната.
Тя се качва по стълбите, за да вземе чаршафи, но на няколко пъти
спира просто за да си поеме дъх.
– Само няколко нощувки! – виква Петер след нея.
Но Градския влиза през входната врата и застава в антрето в същия
момент, в който Мая излиза от стаята си, чудейки се какво са се
развикали всички. Погледите на Градския и на Мая се срещат и никой
от тях не казва нищо, но въпреки това лицето на Петер пребледнява.
Той ги поглежда един подир друг и осъзнава, че е направил ужасна,
ужасна грешка. Изведнъж Мира го чува да крещи от долния етаж:
– ЕДНА нощувка, Мира! Най-много ЕДНА нощувка, не повече!!!
Ана също остава да спи при тях. Последното, което прошепва на
Мая, преди да заспят, е:
– Яко, а? Първо майка ти те помоли да пазиш тайна, а после баща ти
почна да се държи като психопат, когато видя, че искаш да спиш с
онова момче. Отдавна не съм виждала родителите ти да се държат
толкова нормално.
– Аз дори не искам да спя с него! – натъртва Мая може би твърде
бързо, а Ана така завърта очи, че от инерцията главата ѝ се обръща
почти като на сова.
– Да, да. Сигурно. Направо го изяде с поглед...
– НИЩО подобно!
Ана опира гръб в нейния и прошепва:
– Радвам се, че пак искаш да спиш с момчета.
– Върви по дяволите... – прошепва Мая, хваща ръката ѝ и заспива,
стискайки я здраво в своята.
 66
Разочарования

Т ози понеделник е един от най-дългите дни в живота на Хана и

Джони. Тес играе перфектно ролята на обидената дъщеря и
отсъства от къщи достатъчно дълго, че да ги обземе паника, но не
достатъчно дълго, че да им даде основание да се правят на мъченици.
Остава при Бобо за през нощта, като спи в леглото му, докато той спи
на пода, а малките му брат и сестра заспиват на купчинка в краката ѝ
като кутрета. Глигана не разбира какво, по дяволите, се случва – в тази
къща никога преди не е имало гаджета, затова той пита внимателно
Тес какво иска за закуска, след което я кара да обещае, че ако Бобо
някога се държи зле с нея, тя ще му каже и Глигана на свой ред ще
утрепе проклетника. Тес се усмихва и обещава. Спи, провесила ръка от
ръба на леглото, така че да усеща дъха на Бобо по кожата си. На
следващата сутрин я буди ароматът на чай, препечени филии и
бъркани яйца.
Хваща автобуса за Хед и отива на училище, все едно нищо не е
станало, защото знае, че родителите ѝ ще се обадят там и ще проверят
дали се е появила, което е много по-лошо наказание за тях, отколкото
ако изчезне. Сега им остава просто да седят безпомощни и да чакат
края на учебния ден, когато тя може би ще се прибере, а може би не.
Наистина не може да ги подложи на нещо по-мъчително от това.
Вечерта пъха ключа в ключалката, при което родителите ѝ скачат от
кухненските столове и хукват, препъвайки се, към антрето, раздвоени
между конско и прегръдки, само че тя не им дава шанс да изберат.
Бобо стои до нея с кошница в ръка и изглежда не по-малко смутен от
Хана и Джони, но може би Тес така го тества. Ако е готов да направи
това заради нея, значи е готов да направи всичко.
– Бобо носи храна и ще приготви вечеря! След двайсет минути ще
седнем и ще ядем заедно като нормално семейство! – казва тя, без да
остави място за преговори.
Речено – сторено. Довличат братята от горния етаж и цялото
семейство яде паста така, сякаш вечерята е ситуация със заложници.
Джони не обелва и дума, но Хана няма тази възможност, защото Бобо
непрестанно ѝ задава въпроси. За работата ѝ, за детството ѝ, за къщата
ѝ. След като се нахранват, Тобиас и Тед се втурват отчаяно към стаите
си, далеч от задушаващата неловкост на разговора. Джони на свой ред
се преструва, че отива до тоалетната, след което си намира някаква
много важна работа в гаража. Бесен е, Тес го вижда, бащата просто не
знае как да го изрази, а дъщерята не знае как да помоли за прошка, без
да моли за прошка. Как да обясни, че съжалява, че го е натъжила, но
не и че го е разочаровала? Разочарованието си е негов проблем.
Бобо отсервира и измива съдовете, без някой да му е казал. Тюре
доброволно отива да му помогне. Хана седи мълчаливо, току поглежда
дъщеря си и търси глаголи. Накрая избира най-лесния изход и вместо
това заговаря Бобо:
– Бобо, ти най-голямото дете в семейството ли си?
– Да – кимва той, докато показва на Тюре как да пълни миялната по-
ефективно.
– Личи си. Умееш да общуваш с деца. Кой те е научил да готвиш
толкова вкусно? – пита Хана.
– Мама – отговаря той.
– Предай ѝ, че е свършила много добра работа. Не само с готвенето,
ами... изобщо с теб.
Хана поглежда дъщеря си, надявайки се на потвърждение, че
извинението ѝ е възприето и ще ѝ бъде простено, но вместо това
ужасената Тес се обръща към Бобо с насълзени очи. Младият мъж се
усмихва тъжно и отговаря:
– Майки ми е мъртва. Но беше страхотна. Тя ме е научила на всичко,
което знам.
В къщата никога не е наставала такава тишина, а Хана никога не се е
чувствала по-глупаво. Гласните ѝ струни набъбват като въжета и
цялото ѝ тяло се свива, все едно вече очаква навикването от дъщеря
си. Но то не идва. Тес просто гледа също толкова натъжено.
– Извинявай, Бобо, трябваше да кажа на мама... – прошепва тя.
Бузите на майката парят.
– Не, не, аз съм виновна, Бобо, съжалявам! Изобщо не помислих...
Но Бобо просто тръсва глава към Хана, почти притеснено.
– Не, не, няма за какво да се извиняваш. Тя щеше да те хареса! И
много щеше да ми се ядоса, ако те натъжа с нещо!
Хана усеща, че ѝ трябват девет чаши вино, за да се справи със
ситуацията, но вместо това се извинява и лъже, че трябва да отиде до
тоалетната. Изплаква си лицето, ругае се в продължение на десет
минути, след което отива в гаража и вместо това започва да ругае мъжа
си.
– Ти си скапано МЕКОТЕЛО, какво си се скрил тука, докато дъщеря
ти седи в кухнята с...
– Дори не произнасяй тази дума! – изревава Джони
предупредително, но вече започва да се оглежда за неща, с които не би
искал тя да го замери.
– С ГАДЖЕТО си! Той ѝ е ГАДЖЕ! И е свестен! Трябва да го
приемеш! – казва тя, правейки всичко възможно да звучи сдържано,
което изобщо не ѝ се получава.
Джони би могъл да избере хиляди отговори, но по някакъв чудодеен
начин успява да нацели абсолютно най-лошия:
– Някакъв проклет дебеланко от Бьорнстад ли е най-доброто за Тес?
И на всичкото отгоре ще ни изнудва да го приемем? Аз...
Гърбът на Хана се изпъва като пирон. Това никога не е добър знак.
– Тес го е избрала. Едно време ти избра мен и никой от семейството
ти не беше очарован, както може би си спомняш?
Той възразява, но този път по-внимателно:
– Те почти не се познават, Хана...
Тя изсумтява:
– Ние колко добре се познавахме първия път, когато...
Той изръмжава:
– Има разлика, по дяволите, аз бях... ти беше... има разлика!
– Каква?
Тогава Джони прави най-голямата възможна грешка, съди един
млад мъж според най-лошите черти на мъжете от своята собствена
младост:
– Имаш ли изобщо представа що за човек е той? Да не мислиш, че не
са ми ясни тия като него? Просто иска да си легне с тукашно момиче,
за да може после да се хвали пред приятелчетата си, че е бил с курва от
Хе...
Устните на Хана изтъняват, а пръстите ѝ изпукват, когато ги свива.
– Защото ти и твоите приятели сте говорили по този начин за
момичетата от Бьорнстад, когато сте били на неговата възраст, така
ли? Някога хрумвало ли ти е, че не всички са такива свине, каквито сте
били вие?
 Раменете на Джони увисват толкова надолу, че ключиците му едва
издържат тежестта.
– Нямах това предвид...
Тя не го оставя да се извини, ами го прекъсва с цялата си ярост:
– Знаеш ли какво притежава Тес? Нещо фантастично. Нещо, за което
ѝ завиждам. Нещо, което никой друг в това семейство не притежава.
ДОБРА ПРЕЦЕНКА!
Тя така трясва вратата на гаража, че цялата къща се разтърсва. От
чист яд Джони събаря на пода буркан с ключове, от онези, които
никой не знае за какво са и от които всички бащи като че имат
стотици. Ключалките, които тези ключове отключват и от другата
страна на които може би се крие отговорът как да спреш да си на
минус пред семейството си, каквото и да правиш, по дяволите, са
разпръснати нейде по света.
Когато Бобо най-накрая си тръгва, Тес остава. Между нея и майка ѝ
още не е настъпил мир, само примирие, но Хана приема каквото ѝ се
дава. Тес отива в стаята си, но не затръшва вратата. Докато Бобо върви
към колата си – малко и ръждиво зелено пежо, – Джони излиза на
алеята пред гаража. Бобо е един от малцината мъже в околността,
които всъщност са по-големи от Джони чисто физически, но въпреки
това той спира, все едно очаква да го набият.
– Това твоята кола ли е? – пита Джони с въздишката в края на едно
детство.
Не е лесно да пораснеш, но още по-трудно е да оставиш някого
другиго да порасне.
– Да... да, татко ми я даде! Или, той първо ми даде един кемпер, само
че го подарих на приятел. А един клиент искаше да даде пежото за
скрап, но аз го поправих. Не е кой знае какво на външен вид, но
работи! – кима Бобо, като опитва да не звучи твърде разпалено, твърде
самохвално или твърде угоднически.
Джони се почесва по брадата и кимва към минибуса си.
– Имам проблеми с двигателя – признава той, което си е като да
развее бяло знаме.
Бобо кимва ентусиазирано.
– Имахме такъв в сервиза! Предполагам, че ще мога да го оправя!
– Да не мислиш, че ще ти позволя да бъдеш с дъщеря ми само
защото си поправил колата ми? – пита Джони мнително.
 Бобо го шокира с прямотата си:
– Не мисля, че ти решаваш дали тя да е с мен, или не. Мисля, че тя
решава.
– Добър отговор – измърморва пожарникарят неохотно.
– Извинявай – казва Бобо, защото повтаря тази дума толкова често,
че понякога просто му се изплъзва по навик.
Джони се чеше дълго по брадата.
– Сериозно ли мислиш, че можеш да оправиш минибуса?
Бобо кимва.
– Да. Колите са единственото, в което ме бива.
– Баща ти ли те е научил? Ти си синът на Глигана, нали?
– Да! Познаваш ли го?
– Играл съм хокей срещу него. Счупи ми носа, когато бяхме юноши.
Едва когато Джони се усмихва, Бобо също се осмелява да го направи
и казва:
– Може да се е блъснал в теб по погрешка. Татко може да кара кънки
само в една посока.
Джони за пръв път се засмива с глас. Чува колко дрезгаво звучи
смехът му, като на стар човек. Всичкото време, изтекло твърде бързо,
му тежи и той казва:
– Тес е умна, Бобо. Много, много умна. Има най-високите оценки в
училище...
– Знам – измърморва Бобо, усещайки накъде отива разговорът.
– А за да продължи да учи, трябва да се премести, тук няма много
възможности за нея.
– Разбирам.
– Не е нищо лично, Бобо. Сигурно си добро момче. Но не искам да я
спираш. Ако трябва да съм честен, мисля, че майка ѝ се надява тя да
остане тук и да живее обикновен живот, защото Хана не може да живее
без Тес, но... по дяволите, Бобо. Тя може да стане каквато си поиска.
Може да бъде нещо голямо, дъщеря ни. Разбираш ли? Тя не е като...
Бобо кима с превит гръб. Примигва твърде силно, твърде много
пъти поред, за да не си проличи как се разпада.
– Да не мислиш, че не знам, че Тес е твърде добра за мен? Че е
специална, а аз съм обикновен? Не съм толкова умен, но не съм и
ТОЛКОВА неумен! Не разбирам от нищо освен от коли и малко от
хокей, знам, че не мога да ѝ ДАМ нищо, но никога... никога... няма да
опитам да я спра, аз... никога няма да се държа като глупак с нея. Може
и да не мога да уча в университет като нея, но много ме бива да
поправям неща и съм много силен – и приятелите ми ме харесват, и
Тес ме харесва. Опитвам се да бъда добър човек и мисля, че един ден
ще бъда много добър баща. И НЯМА да я спирам! Ако иска да се
премести, ще я последвам. Мога да живея където и да е, ако живея с
нея. Навсякъде има коли за поправяне. А ако искаш да опиташ да я
накараш да спре да ме харесва, направи го, но няма да се откажа... не
мога...
Джони се взира напрегнато в снега толкова дълго, че Бобо накрая
спира да плямпа и дори не може да прецени дали го е чул, или не.
– Не. Ти го каза. Не аз решавам какво да прави Тес – казва Джони
след цяла вечност.
Налага се да се запита защо всъщност е ядосан, и отговорът
определено не го ласкае. Дори не е ядосан, просто празен. Вчера
дъщеря му отиде да спи на друго място, без първо да говори с него.
Намери си приятел тайно. Вече води нов живот, за който не му е
разказала, а това какъв баща го прави?
Бобо отговаря с разтреперен глас:
– Тя плаче, когато говорим за теб, а не искам тя да плаче. Така че или
Тес трябва да спре да ме харесва, или ти трябва да започнеш да ме
харесваш.
Джони вдига поглед изтощено.
– Знаеш ли? Колите не са единственото, в което те бива, Бобо.
– Не са ли? – прошепва Бобо.
Джони поклаща глава. Усмихва се вяло.
– Не. Храната също беше окей.

67
Любовни истории

Ц яла нощ вали сняг, а вторник сутринта е толкова студено, че

когато Градския излиза с мита коса, за да вземе тоалетната си
чанта от колата, после се налага да разглобява прическата си като лего.
Петер му дава назаем зимно яке, защото това, което Градския е смятал
за зимни якета, всъщност са просто якета.
 – Значи още е есен, колко студено става декември? – пита той
притеснено.
– Достатъчно, че да ти липсва есента – усмихва се Петер.
Отиват заедно до хокейната зала. Петер, разбира се, трябва да
тръгва за работа, но се преструва, че вместо това се налага да покаже
пътя на момчето, колкото да си намери извинение, за да присъства на
първата му тренировка. Ана и Лео са на училище, така че Мая решава
също да отиде до залата, най-вече за да дразни баща си, което сработва
наистина отлично. Той през целия път върви демонстративно между
нея и Градския, а Мая постоянно прави комплименти на хокеиста
колко хубава прическа има и колко добре му стои новото яке, докато
баща ѝ пак ръмжи неловко по бащински, както могат само бащите.
Щом стигат до залата, портиерът привиква Градския, за да оправят
екипировката, и двамата изчезват, но Петер продължава по стар навик
да обикаля из залата и през цялото време държи Мая за ръкава, все
едно тя е на четири и той се страхува да не падне в басейн. Мая му
разрешава. Едва когато сядат сами на трибуната, тя казва:
– Радвам се, че отново се притесняваш за нормални неща, татко.
Той не схваща за какво говори тя, а за един баща няма нищо по-
нормално от това. После отиват в столовата и си купуват шоколадови
топчета.

* * *
Мира отива в офиса, заключва се в кабинета си с колежката и двете
отделят цял ден да преглеждат стари дела и нови счетоводства и да се
подготвят за най-лошото. „Винаги се надявай на мир, но винаги се
готви за война“, посъветва я един преподавател в университета, когато
беше млада. Сега думите са придобили тежест и цялото тяло я боли от
тях.
– Благодаря, че правиш това – казва тя изтощено.
– Щях да се обидя, ако не беше сметнала за естествено, че ще го
направя – отговаря колежката.
Мира успява да се усмихне.
– Знам, че би направила всичко за мен, но това е за Петер...
– Правя го за теб.
– Знаеш какво имам предвид.
Колежката я поглежда изпод бретона си и въздъхва.
 – По дяволите. Да ти кажа ли истината? Правя го и за двама ви.
Никога не съм смятала, че Петер те заслужава, но знаеш ли какво? И
ти невинаги го заслужаваш. Толкова пъти съм си мислила: ето, сега
вече тия двамата трябва да се разделят, но вие не можете да го
направите. Просто ви е невъзможно да живеете един без друг. Така че
това не трябва да става. Не мога да го позволя. Преминали сте през
твърде много. Ако дори вашата любовна история не издържи, значи за
нас, останалите, наистина няма надежда!
Мира бърше бузи с ръкава си.
– Така всичко звучи като една безкрайна битка.
– Любовта не е ли това? Да обичаш някого, е едно на ръка, но кой
може да издържи двайсет години да бъде ОБИЧАН?
Ръкавът вече е почернял.
– Наистина го обичам...
Колежката се усмихва.
– Знам. Всички го знаят. Божичко, наистина ВСИЧКИ го знаят,
Мира. Вие се борите, ти и той. Винаги намирате нещо, някъде и после
се борите до смърт за него. Ето защо все още работя за теб. Караш ме
да чувствам, че съм от добрите.
Мира подсмърча.
– Не работиш за мен, работиш с мен...
Колежката я погалва по главата.
– Не. Боготворя те наистина, но всички работят за теб. Дори мъжът
ти.
Мира стисва клепачи толкова силно, че слепоочията я заболяват.
– Аз... знам, че Петер е наивен и лековерен, но той... никога не би
нарушил закона умишлено. Никога не би изложил децата и мен на
такъв риск. За бога, той дори не смее да паркира твърде близо до
кръстовище! Но въпреки това...
Колежката притиска главата ѝ до рамото си и гали косата ѝ. После
прошепва:
– Обаче сериозно, Мира, какво му е забавното да защитаваш някой
невинен? Това дори не е предизвикателство!

* * *
Всички спортове се градят на минимални разлики. Хилядни,
милиметри, грамове. Зад всички най-велики постижения в историята
на спорта има хиляди невидими „ако само“ и „ако само не“ и „за
толкова малко“.
Бени кара кемпера през Бьорнстад и пуши през сваления прозорец.
Намалява, щом стига до залата. Трябва да поседи там доста време с
трева в дробовете и детство в сърцето само за да усети дали копнее да
се върне, дали му липсва. Но нищо не се случва. Чуди се дали щеше да
продължи да обича хокея, ако беше останал тук преди две години,
вместо да се чупи. Все по-често се пита какъв ли може би щеше да
стане, ако животът му не беше повлиян толкова много от решенията на
другите: ако баща му не беше направил каквото направи, ако Кевин не
беше направил каквото направи, ако всички останали не бяха
направили каквото направиха, и никой никога не беше научил
истината за Бени... какъв щеше да бъде животът му тогава? Ако имаше
машина на времето, щеше ли да я използва?
Дърпа дълбоко и вади телефона си, звъни на един и същи номер три
пъти подред, без отговор. Разликите във всички спортове са
минимални. Понякога става дума просто за един приятел, който не е
изгубил вяра в теб.
Бени продължава нататък, кара чак до Низината, заобикаля
паркинга пред кооперациите и проверява колко е часът. Навън няма
деца, всяка година има дни като този – изключения, когато изведнъж
снегът се оказва твърде дълбок, за да грабнеш стика и да играеш в
градинката, но недостатъчно дебел, за да грабнеш кънките и да
играеш на езерото. Кемперът наближава бавно фасадата на една от
кооперациите и стига до вратата на мазето. Тогава Бени звъни на
същия номер и чува телефонът да отеква в сенките.
Спортът и разликите: петсантиметрова голлиния може да определи
как ще бъде запомнен цял един живот. Един финал може да бъде
решен в последната секунда, в резултат на което цял един град
дълбоко в гората вече двайсет години се самоопределя с думата
„почти“. Едно момче може да се роди на няколко хиляди километра
оттам и въпреки това един ден да се превърне в човека, който най-
накрая да накара града да се почувства като нещо повече.
Амат стои в сумрака, притиснат до стената и със сака си на гръб.
Бени спира до него с машината на времето.
– Тренировката започва скоро, искаш ли да те закарам?
Амат опитва да се усмихне, но челюстите му треперят твърде силно
от студ и страх.
– Не знам – признава той.
Бени се навежда към волана и издиша дим през носа.
– От колко време стоиш тук?
– Аз... не знам.
Устните му са сини, а очите изтощени от страх да не би отново да
разочарова всички.
– Защо просто не отидеш на тренировката и не говориш със Сакел? –
пита Бени.
– Защото не знам дали съм добре дошъл – изпуфтява Амат.
Бени пуши и прокарва малко необмислено ръка през косата си, при
което едва не си опърля веждата. Това кара гърдите на Амат да
подскочат от кикот, което стопля и двамата. Бени изтръсква пепелта от
панталона си и измърморва:
– Няма да държа надъхваща реч, ако това чакаш...
Амат успява да пусне саркастична въздишка покрай треперенето.
– Няма ли? Мислех си, че ще изкрещиш „болката е просто слабост,
която напуска тялото“ или „победителите не мечтаят за успех, а го
създават“.
Бени се ухилва премерено. Свива нова хартийка между пръстите си,
пълни я старателно и търси запалката си.
– Не. Не съм тук заради теб. Тук съм заради себе си.
Амат се разтъпква в снега, за да раздвижи кръвта в тялото си.
– Добре?
Бени кима сериозно.
– Никога не съм виждал някой да играе хокей така, както ти,
приятел. Няма да понеса цял живот да се чудя колко добър си можел
да станеш, ако не се беше отказал.
Като за ненадъхваща реч това си е доста добра надъхваща реч. Амат
остава без въздух. Никога няма да забрави как изглежда Бени в този
момент: любопитните очи и рошавата коса в стария кемпер. Нежното
сърце. Протегнатата ръка. Тихото щракване, когато се пресяга над
пасажерската седалката и отваря вратата. Амат слага колебливо сака си
вътре, но не се качва. Накрая казва:
– Окей. Закарай сака ми, аз ще тичам. И без това ще е достатъчно
трудно Сакел да ме вземе обратно в отбора, не мога да отида там,
вмирисан на фабрика за хашиш...
 Бени се засмива толкова високо, че се задавя с дима и така се
разкашля, че някой се провиква „млъквай“ от балкона си. Това ѝ е
хубавото на Низината, тук никога не се налага да чакаш, за да
разбереш нечие мнение. Той слага сака на седалката и прави широк
обратен завой.
Амат вече тича нагоре по пътя, когато кемперът го настига и
подминава. Бени натиска клаксона весело, а Амат проследява задните
светлини, които изчезват навътре в града. Това е един от първите
наистина студени дни тази година и един от последните щастливи.
Тази вечер Амат отново заиграва хокей, не се предава, но Бени никога
няма да разбере колко добър ще стане.

68
Врагове

К ак оценяваме едно добро общество? Как преценяваме дали един

град е корумпиран? Зависи дали броим скандалите, които биват
разкрити, или тези, които остават тайна. Справедливостта не се
измерва чрез най-влиятелния жител, а чрез най-безсилния.
Истинската мярка за корупцията не е това, с което ни спипват, а това,
което сме способни да прикрием.

* * *
Фрак е свикнал със сложните сделки, изградил е голяма част от
собствеността си благодарение на странни преговори със съмнителни
партньори, ръководени от неясна лоялност, но този вторник се оказва
странен дори по неговите стандарти. От месеци е опитвал да постигне
единодушие между влиятелните мъже, за да закрие хокейния клуб в
Хед, но сега опитва обратното, за да го спаси. Започва война, като
търси мир. Нуждае се от приятели, затова звъни на врагове.
Първият телефонен разговор, който провежда, е с политик, а
вторият с хокеен запалянко. Двамата нямат почти нищо общо помежду
си, освен че почти никой не ги нарича с тъкмо тези думи. Повечето
хора наричат Рихард Тео и Теему Риниус много, много по-лошо.
– Защо се обаждаш точно на мен? – питат и двамата мъже
подозрително, когато разбират за какво иска да говори с тях Фрак.
 – Защото искаме едно и също – казва Фрак и на двамата.
– И какво е то? – питат мъжете, а Фрак отговаря:
– Победа.

* * *
Рихард Тео седи в кабинета си в общината и се смее на глас.
– Чувал съм, че не харесваш политиката ми, Фрак, защо ще искаш да
ми помагаш?
– Мисля, че и ти не харесваш политиката си, Рихард, мисля, че
просто правиш каквото е необходимо, за да победиш противниците си
– отговаря Фрак спокойно от собствения си кабинет в магазина за
хранителни стоки.
Рихард Тео свива устни.
– Ако се нуждаеш от услуга, трябва да помолиш приятелите си от
партията, която ръководи общината. Аз членувам просто в
маргинална партия на недоволството, както са ми казвали. Може би за
теб ще е по-добре да говориш с някого, който притежава реална власт?
Фрак въздъхва в слушалката.
– И двамата знаем, че след следващите избори ти ще ръководиш
общината.
Политикът се усмихва доволно в своя край.
– Не говори така! Мисля, че може би ми подхожда повече да съм в
опозиция, хората тук все пак наистина обичат да са на въпреки.
– Другите политици не могат да постигнат това, с което имам нужда
да ми се помогне – признава Фрак.
Тео се надвесва над бюрото си и прикрива вълнението си с леко
подигравателен тон.
– Е, добре. Привлече вниманието ми. Какво целиш?
И Фрак обяснява. Казва, че е променил мнението си по въпроса за
сливането на клубовете. Внезапно е осъзнал, че двата града имат
нужда от два отбора и заради общественото здраве, но най-вече
заради децата.
– Абсолютно, абсолютно, „децата“, да – засмива се политикът
иронично, но Фрак се преструва, че не го е чул.
– Ще създам лобистка група от местни предприемачи, които ще
прокарат в общината идеята залата в Хед да се ремонтира като част от
бюджета за изграждането на „Бьорнстад бизнес парк“! За да покажат,
че от общинските инвестиции печели цялата община!
Рихард Тео размишлява известно време.
– Предполагам, че скоро ще ми обясниш как от това... печеля аз?
Фрак си поема дълбоко дъх.
– Почти всички политици в общината са решили, че искат само един
хокеен клуб, не два...
– Защото ти и твоите „лобистки групи“ сте ги убедили, да. Именно
вие прокарахте предложението да се закрие „Хед Хокей“, за да се
спестят пари! – подсмихва се политикът в другия край, но всъщност
звучи, сякаш му е любопитно накъде отива разговорът.
– Ако всички политици са от едната страна, човек може да спечели
много гласове, ако застане от другата – отговаря Фрак загадъчно.
Политикът въздъхва с престорено разочарование.
– Цялата ми политическа програма се гради на намаляването на
финансовите разхищения на общината, а ти искаш да подкрепя
прахосването на милиони от парите на данъкоплатците, за да се
ремонтира залата в Хед и да се спаси „Хед Хокей“? Защо да го правя?
Гръдният кош на Фрак се издува и свива толкова много, че започва
да пука. Накрая той осъзнава, че няма смисъл да лъже Тео, тая змия е
прекалено умна, затова признава:
– Знам, че ти стоиш зад цялата сделка с чуждестранните
собственици, които купиха фабриката преди две години. Ти ги убеди
да спонсорират „Бьорнстад Хокей“ и да спасят клуба финансово. Така
че много добре знаеш колко ценни са връзките и капиталът. Но знаеш
също, че ако клубовете се слеят, ще дойдат външни одитори, които ще
прегледат всички счетоводни документи, а в тях има неща, които не са
подходящи за... ами... за очите на обществото, така да се каже.
Политикът се залюлява напред-назад в стола си, стисва телефона
между рамото и брадичката си и започва да пише по клавиатурата.
Близките дни не е чел местния вестник така задълбочено, както
обикновено, но сега бързо намира статията за разбитата кола на Фрак.
И се усмихва. Фрак не се бои от одиторите, а от журналистите.
– Мога ли да те питам нещо, Фрак? Изглежда, в последно време
правиш всичко по силите си, за да представиш „Хед Хокей“ като клуб
на ръба на фалита, пълен с хулигани, които трошат коли. Но сега
изведнъж искаш да го спасиш?
Фрак опитва да овладее пулса си.
 – Обстоятелствата се променят, може да се каже. Иска ми се да
вярвам, че това, че мога да променя мнението си, не ме прави по-лош
човек.
Рихард Тео продължава да трака по клавиатурата.
– Ммм. Може ли да предположа, че промяната във възгледите ти е
свързана с нуждата да заличиш следите от сделката с онази
„тренировъчна база“, която общината купи и за която си мислите, че не
знам нищо?
Фрак диша тежко в своя край.
– Има много неща, които се надявам да не знаеш, Рихард, но много
малко, които вярвам, че действително ти убягват.
Политикът опитва да устои на ласкателството.
– Значи сега смяташ да създадеш нов наратив? Да закопаеш
скандала за „Бьорнстад“ под новината, че общината ще вложи пари в
„Хед“? Защото се надяваш, че ако общественото мнение за хокейните
клубове е достатъчно силно, може би журналистите ще спрат да
задават въпроси? Това няма да работи завинаги, Фрак. Рано или късно
някой все ще се разрови.
Фрак разхлабва вратовръзката си, поти се толкова много, че трябва
да мести телефона си ту на едното, ту на другото ухо.
– Не ми трябва завинаги, трябва ми само известно време. За да успея
да оправя всички документи. Знаеш как е: скандалите не са толкова
интересни впоследствие. След като тренировъчната база бъде
построена, никой няма да се интересува как е станало. Дотогава
журналистите вече ще са хукнали в търсене на други скандали. Като в
хокея: измама е само ако те спипат.
Рихард Тео не се засмива на последния коментар, никога не си е
падал особено по спорта, но разбира цялостната логика на Фрак. Тео
знае, че в тази гора всички неща и всички хора са свързани – малцина
са се възползвали от този факт по-добре от него, – защото в една малка
общност никой не е независим. Дори журналистите.
– И какво искаш от мен? – пита той.
Отговорът на Фрак е очевидно заучен:
– Ще бъда честен: трябва ми политическата ти подкрепа, но „Хед“ не
се нуждае само от парите на общината, а и от спонсорство. Както
„Бьорнстад“ има фабриката. Би изглеждало твърде подозрително, ако
аз опитам да уредя спонсори на клуба, който мразя, но мисля, че ти би
могъл. Така че... да... ако ми помогнеш да спася „Хед“, ще мога да спася
и „Бьорнстад“.
– А аз какво ще получа в замяна?
Фрак затваря очи и се срамува от отговора си:
– Ще се погрижа всички да знаят, че ти си спасил и двата клуба.
Тео изсумтява.
– Това, разбира се, не е достатъчно, знаеш го.
Фрак вдишва бързо, издишва бавно.
– Какво друго искаш?
– Искам да участвам в този „Бьорнстад бизнес парк“, който ще
строите.
– Мислех, че не те интересуват парите... – възкликва Фрак и прави
грешката да прозвучи обнадеждено, защото изведнъж решава, че Тео
може да бъде подкупен.
Отговорът звучи почти развеселено:
– Не, имам си пари, Фрак. Единственият капитал, от който се
интересувам, е политическият. Но тази община трябва да расте, за да
оцелее, а за целта трябва да се строи. Хората като теб строят, но хората
като мен решават как и къде да се прави това.
– Значи искаш публично да обереш всички лаври за „Бьорнстад
бизнес парк“?
– Не, не, боже, не ВСИЧКИ лаври. Няколко копки тук и там.
Няколко снимки в местния вестник. И като му дойде времето, ще
поставя още едно условие.
– Какво?
Политикът трака по клавиатурата си и констатира:
– Още не знам. Но ще ти се обадя. А сега се захващам за работа.

* * *
Теему е паркирал на малък път в гората, стои в снега, облегнат на
капака, пуши и с крайно ограничено търпение слуша глупостите на
Фрак.
– ... така че разбираш, Теему, двамата с теб искаме едно и също! Най-
доброто за клуба ни! Трябв...
– Клубът не е твой. И никога няма да бъде – поправя го Теему с
толкова мрачен глас, че Фрак се задъхва в кабинета си, въпреки че ги
делят няколко километра.
 – Окей. Окей. Извинявай. Аз... да бъда ли честен, Теему?
– Най-добре.
– Знам, че клубът не би оцелял без запалянковците на
правостоящите места. Но без някои от нас на седящите места не би...
– Говориш за шибаните ви интриги с общината? Чух, че скапаната
идея за сливането на „Хед“ и „Бьорнстад“ е тръгнала от ТЕБ! Защо
изведнъж си размислил?
Фрак преглъща и подбира думите си много грижливо.
– Ръководните лица в общината не искат да слеят клубовете. Искат
да закрият и двата и да основат нов. Мислят си, че хокеят е „продукт“,
Теему. Не искат такива като теб по трибуните, а скоро няма да искат и
такива като мен. Не им трябват истински фенове, само консуматори.
Мислят, че могат да ни разкарат от залата, ако изтрият историята ни.
Без „Хед“, без „Бьорнстад“, просто някакъв нов отбор, измислен от
проклета пиар агенция...
– Не ме сравнявай със себе си – съветва го Теему, но вече не звучи
чак толкова заплашително, затова Фрак се осмелява да добави:
– Има репортери, които се ровят във финансите на „Бьорнстад“.
Знаеш ги журналята, търсят скандали, а скандалите изискват
жертвено агне. И жертвеното агне, което са избрали, е Петер.
В продължение на почти цяла минута почти всичко, което се чува в
другия край, е лекото пращене от цигарата на Теему. После той казва
тихо:
– Окей. Какво ти трябва?
Фрак си отдъхва и избърса потта от челото си.
– Не искам от теб да правиш нещо, а да не правиш нищо: ти и
момчетата ти не бива да създавате проблеми точно сега. Ако има още
насилие, политиците в общината ще го използват като поредния голям
довод да закрият и двата клуба. И тогава край с всичко. А и наистина
не искам да давам на журналистите допълнителни основания да се
ровят в „Бьорнстад Хокей“...
– Какво точно се притесняваш, че ще открият журналистите, ако се
разровят?
– Не се тревожи за това.
Интонацията на Теему не е заплашителна, само почти.
– Не се тревожа. Интересувам се.
Така че Фрак не му казва какво всъщност иска, само почти.
 – Главната редакторка си пъха носа в счетоводството на клуба.
– Искаш да я държа под око ли?
– А? Не, не, не върши глупости!
Теему разбира точно за какво говорят. През годините отлично се е
научил да чува кога някой не може да го помоли точно за това, за което
го моли.
– Аз никога не върша глупости. Но и аз ще те помоля за нещо,
Фракен. Трябва да ни помогнеш да спасим „Кожуха“.
– „Кожуха“? От какво?
– Знаеш ли кой е Лев?
Фрак знае, естествено. Всички неща и всички хора отново се оказват
свързани, все по-тясно и по-тясно. Теему обяснява за дълговете на
Рамона и заплахите на Лев. Фрак обещава да говори с политическите
си контакти и да провери какво може да се направи. Преди да затвори,
казва внимателно:
– Благодаря, Теему. Знам, че би предпочел да видиш „Хед Хокей“ да
фалира. Подозирам, че си си мечтал да унищожиш този клуб почти
толкова дълго, колкото и аз...
Теему се засмива за кратко. Понякога забравя, че Фрак също таи
омраза, която го прави почти симпатичен.
– Какво, по дяволите, ще правя без „Хед“, Фракен? Как да ги
размажем, ако не можем да играем срещу тях? Пък и ако си нямат
собствен хокеен клуб, малките копеленца може да почнат да викат за
нашия и тогава какво, да ги поканя на МОЯТА трибуна ли? За нищо на
света!
Двамата затварят. Ето как се измерва корупцията в едно общество.
Не е измама, ако не те спипат, и не е скандал, ако не бъде разкрит.
Дотогава това са просто тайни. Всички гори са пълни с такива.

* * *
Следобед главната редакторка на местния вестник отива да
напазарува в хранителния магазин. Иска да изненада баща си с
любимото му ястие. Докато търси продуктите, на няколко пъти
забелязва двама млади мъже. Не стоят до нея, но все са наблизо.
Докато плаща, те се нареждат на същата опашка, а докато върви през
паркинга, ѝ се струва, че ги вижда с периферното си зрение, но когато
се обръща, вече ги няма. Когато се качва в колата си, друга кола минава
покрай нея, достатъчно близо и достатъчно бързо, че да я стресне. Не
успява да види регистрационния номер, но е почти готова да се
закълне, че шофьорът имаше черно яке.
Когато се прибира, вече е започнало да се стъмва и навсякъде ѝ се
привиждат сенки. През нощта се буди, защото ѝ се счува, че някой
натиска дръжката на входната врата, за да провери дали е заключено.
На следващата сутрин млад мъж с мотопед кара след нея по целия път
до работа. Първоначално си мисли, че само си въобразява. Скоро
започва да се надява това да е така.

69
Лидери

С акел седи на трибуната в залата, портиерът седи до нея. Той

хвърля бърз поглед към ръчния си часовник и се засмива:
– Явно си решила да ядосаш целия мъжки отбор, щом ги караш да
тренират толкова късно.
Тя не отговаря. Портиерът избоботва нещо смесено между кашлица
и кикот. След като от „Хед“ започнаха да ползват залата, Сакел
промени графика, така че мъжкият отбор на „Бьорнстад“ да тренира
последен от всички отбори. Всички останали изтълкуваха това като
нещо позитивно, разбира се, все едно тя иска да даде пример и да
покаже, че всички отбори са еднакво важни, но портиерът прозря
какви всъщност бяха намеренията ѝ. Същите, както винаги. Да тества
отбора си.
– Решила ли си вече кой ще е капитан този сезон? – пита той, а тя,
разбира се, отново не отговаря, но портиерът долавя усмивка в
крайчето на устните ѝ, защото ѝ е задавал същия въпрос всеки ден
през цялата предсезонна подготовка.
В един хокеен отбор редовно се повтарят множество големи думи,
но най-често срещаната от всички е „лидерство“. Проблемът е, че тази
дума означава различни неща на различни места, защото не всички
лидери могат да водят всички отбори, съществуват най-различни
начини да обединиш група хора около себе си, а повечето лидери
владеят само един. Портиерът обича следната стара приказка: „Как се
казва, когато един човек отиде в гората и други хора го последват?
Лидерство. Как се казва, ако същият човек отиде в гората сам?
Разходка“. Веднъж го каза на Сакел и тогава тя също се усмихна, но не
така, сякаш ѝ е смешно. Портиерът тъй и не разбра дали не беше
схванала шегата, или пък смяташе, че той не я е схванал.
– Да заключа ли вратата? – пита той, защото в последно време тя го
кара да заключва, за да се научат играчите да идват навреме.
Но Сакел поклаща глава.
– Не. Чакаме още един.
После тя се изправя и отива в съблекалнята. Играчите още се
преобличат насред неспирни прозевки и оплаквания от късния час.
Небивало лесно е да изкараш група възрастни мъже от равновесие,
достатъчно е просто да нарушиш рутината им. На Сакел винаги ѝ е
било ясно защо именно мъжете започват всички войни, но намира за
цяло чудо, че някой мъж е успял да спечели дори една.
Когато тя влиза, Бобо извиква на играчите да млъкнат и те
притихват дотолкова, че да не се налага Сакел да повишава глас, за да
им съобщи:
– Днес ще делим леда с юношите.
– Какво, по дяво... – започват играчите и какофонията от
самосъжаляващи се възрастни мъже бързо набира скорост.
Отборът постепенно е започнал да привиква с необичайните
тренировъчни прищевки на Сакел или поне да ги приема, играчите
биха приели какво ли не, стига да работи. Победите лекуват всичко.
Но тая работа с тренировките върху половината пързалка продължава
да ги влудява. Преди време Сакел прочете статия във вестника за
хокеен клуб в някой от големите градове на юг, който въпреки
ограничения си достъп до леда и оскъдните си ресурси всяка година
вадеше играчи от школата, които отиваха в НХЛ. На въпроса на какво
според него се дължи това, президентът на клуба отговаряше, че
играчите може би не задобряват въпреки затрудненията, а
благодарение на тях. По всяко време на пързалката тренираха два или
три юношески отбора едновременно, така че всички трябваше да
свикнат да играят на ограничена повърхност и се оказваше, че това ги
прави по-добри. „Хокеят всъщност не се играе петима на петима“,
казваше президентът. Преди Сакел да покаже статията на Бобо, той
никога не бе мислил за играта по този начин. На пързалката има
десетима полеви играчи по време на мач, но във всеки един момент
хокеят се играе в онзи квадратен метър, в който се намира шайбата.
Така че тренировките в тясно пространство бяха предимство, а това е
всичко, което ти трябва в хокея: малка преднина. Разлика от няколко
сантиметра.
Така че Сакел не обръща внимание на мрънкането и най-спокойно
излиза от съблекалнята, а Бобо оставя всички да въздишат, да пуфтят
и да ругаят още минута-две, преди да се усмихне загадъчно:
– Знам, че мразите да делите леда с юношите. Но днес няма да
тренираме, а ще... играем МАЧ!
Това преобръща настроението на мига и съблекалнята се изпълва с
оглушително ликуване, защото някои неща никога не се променят:
всички тук някога са били крехки юноши, които са играли срещу
мъжкия отбор и са били прегазени. Възнаграждението за това е, че ако
продължиш да играеш достатъчно дълго, един ден самият ти ще
станеш част от мъжкия отбор и ще имаш шанс да прегазиш
следващото поколение.
– Можем ли да играем със старите екипи? – пита въодушевено един
играч.
Бобо поклаща глава съжалително.
– Не. Сори. Трябва да носите белите с имената – казва той, а
играчите, както обикновено, се размрънкват разочаровано.
Зимата спонсорите отпечатаха по две нови тренировъчни фланелки
за всеки играч, една бяла и една зелена. От клуба никога преди не бяха
слагали имена и номера на тренировъчните фланелки, но сега това
изведнъж се оказваше важно. Никой не разбираше защо, докато Фрак
не се появи на една тренировка заедно с фотограф, който застана по
средата на пързалката и започна да снима. Фрак искаше снимки за
рекламните си брошури и искаше да бъдат заснети директно на леда,
което нямаше как да стане по време на мач и това беше решението.
Играчите, разбира се, не бяха глупави и видяха, че фотографът снима
само един хокеист, така че един от тях изръмжа на Фрак: „Нямаше ли
да е по-лесно да дадеш на всички фланелки с името на Амат, та
фотографът да може да снима когото си поиска?“.
Фрак като че ли изобщо не проумя подхвърлянето, с което накара
играчите наистина да намразят фланелките, което пък е причината
днес Сакел да ги накара да играят с тях. Иска да им кипне. Бобо
поглежда часовника на стената, отива в коридора, връща се обратно,
пак поглежда часовника и вече е напът да изгуби надежда, когато чува
скърцането на външната врата и Амат се изтърсва вътре задъхан и
зачервен. Сърцето на Бобо забравя за ритъма си, а краката му се
преплитат и той едва се въздържа да не изтича и да прегърне приятеля
си. Защото това също е тест.
На Амат му се иска всичко да можеше да се реши с нещо толкова
лесно като прегръдка. Тръгва към Сакел до мантинелата, а тя се
преструва, че не го вижда. Той застава до нея, блед и закръглен, и дори
не може да събере смелост да я погледне в очите. Тя мълчи,
принуждавайки го да заговори пръв.
– Може ли... може ли да тренирам? – успява да промълви той.
– Отборът е пълен – отговаря тя хладно и кимва към пързалката.
Александър тъкмо е излязъл на леда. Амат се заглежда в него. Той е
голям и силен, поне една глава по-висок, и освен това се движи с
естествената самоувереност и привилегированата арогантност, които
винаги са липсвали на Амат. „Има си всичко“, както казват чичаците в
града за такива таланти.
– Окей... може ли... тогава може ли да ползвам фитнеса? Ако няма да
преча на никого? – пита Амат и за свое собствено отчаяние усеща как
се бори с напиращите сълзи.
Сакел дори не го поглежда, когато отговаря:
– Ще играем мач с юношите. Ако искаш да играеш, при тях има едно
свободно място.
Амат кимва с поглед в земята и толкова натежала глава, че е цяло
чудо как изобщо стои на крака.
– Ще се радвам. Благодаря – прошепва той.
– Можеш да вземеш зелената си тренировъчна фланелка от нашата
съблекалня и да се преоблечеш в съблекалнята на юношите –
инструктира го Сакел с абсолютно безразличие.
Така че Амат трябва първо да отиде в съблекалнята на мъжкия
отбор. Щом влиза вътре, там настава мъртвешка тишина, защото
играчите не са го виждали от пролетта. После трябва да прекоси
коридора и да влезе в съблекалнята на юношите, които се умълчават
не по-малко от мъжете, но по съвсем други причини. Те са само
година-две по-млади от Амат, но това няма значение, в този контекст
те са просто хлапета, а той е техният идол. Един от тях скача на крака и
му предлага да седне на най-хубавата пейка, където има най-много
място, но Амат поклаща тъжно глава и сяда в ъгъла, току до
тоалетната. Там винаги седи „червеят“, най-младият и слаб играч в
отбора. Там седеше Амат преди, когато още беше в юношеския отбор.
– С нас ли ще играеш? – най-накрая се осмелява да попита едно от
другите момчета.
Амат кима и из съблекалнята се разнася радостен шепот. После
отново всички млъкват, а Амат усеща как ужасът го раздира от стомаха
до врата, щом осъзнава, че го наблюдават. Дори не иска да се съблече,
какво остава да говори, но момчетата очевидно очакват да каже нещо.
Изведнъж му се приисква Бени да беше тук, защото той просто би се
изправил и би казал „Хайде, да ги убием!“ или нещо такова, при което
всички биха полетели след него, ликувайки. Но Бени е Бени, а Амат, за
жалост, е Амат.
– Извинявай! – възкликва играчът до него, прекъсвайки мислите му,
тъй като пръстите му са се изплъзнали, докато си връзва кънките, и
без да иска, е ударил Амат по крака.
Амат вижда, че ръцете на момчето треперят.
– Притесняваш ли се? – пита той тихо.
Момчето кима.
– Ще играем срещу мъжкия отбор, по дяволите! Ще ни смачкат!
Амат няма отговор, затова и не отговаря. Съблича се, а тишината
около него плъзва като насекомо под кожата му. Щом вдига фланелката
си, вижда как момчето до него я поглежда със завист. Юношите имат
подобни, но имената им не са изписани на гърба. За мъжкия отбор
това с имената може би беше по-скоро пиар, но за юношите е символ
за статус. Ако името ти е на гърба на тренировъчната фланелка, това
означава, че клубът не възнамерява да те замени.
– Някой има ли нож? – пита Амат тихо.
Другите изглеждат объркани.
– Нож? – повтаря някой.
Амат кима.
– Аз имам... – отговаря едно малко момче в срещуположния ъгъл,
защото винаги можеш да разчиташ, че в една съблекалня в Бьорнстад
ще има поне един ловец, който винаги носи нож със себе си.
Предават го от ръка на ръка над пейките и щом ножът стига до Амат,
той го грабва и веднага започва да чопли надписа буква по буква,
докато фланелката не става като тези на останалите. После се изправя,
връща ножа и казва:
– Не ме бива да държа речи и разни такива. И сте прави: днес
мъжкият отбор ще ви смачка. Те са по-големи и по-силни.
Прокашля се и замълчава достатъчно дълго, че някой да каже:
– Добре ни надъха!
Тогава всички избухват в смях, Амат също и нещо в него се
отприщва. Нещо, което дълго време е стояло заклещено. И той
заговаря, без да знае накъде бие:
– Аз... такова, четох за една фигуристка. Не си спомням как се
казваше. Но участвала в световното първенство и била фаворит, така
че треньорът ѝ казал да махне всички трудни скокове от първата си
програма, да направи само простите неща, но да ги направи
перфектно: така щяла да спечели. Тя излязла и... преебала всичко.
Препъвала се по време на елементи, при които никога преди не била
допускала грешка. Била последна в класирането. Най-ужасният
момент в живота ѝ. Отишла в съблекалнята, седнала на пейката
съвсем сама и си помислила... fuck it17, един вид. Излязла за
следващата програма и направила най-трудните скокове, такива, с
които никой друг не можел да се справи. От последна в класирането се
изкачила до бронза. Схващате ли? Защото... ами... по дяволите, не знам
какво исках да кажа, не ме БИВА в тия неща, но...
Съблекалнята мълчи, всички чакат някаква поанта. Няма такава.
Усещането е като да изнесеш доклад в училище и да осъзнаеш, че
изобщо не си разбрал задачата. Амат тъкмо се кани да си намери
някаква работа, като например да потъне в земята, когато момчето до
него казва:
– И аз четох за нея. Фигуристката. Мисля, че после беше казала, че
не може да направи лесна програма, защото тогава мисли твърде
много. Добра е само когато има предизвикателство...
Едно от другите момчета възкликва:
– Както казваше майка ми, когато бях малък и се оплаквах, като
играем срещу твърде силен отбор: „ТРЯБВА да е трудно!“.
Няколко от другите играчи се засмиват високо.
– И моята така разправяше! Класическа бьорнстадска майка!
Амат си сяда, смее се, връзва си кънките и отново се изправя, без да
мисли за последствията. Останалите също стават. Щом тръгва по
коридора, те тръгват след него, а мигът, в който нахлуват на леда, е
миг, който ще помнят и с който ще се хвалят цял живот: денят, когато
играха с Амат.
Името му остава на пейката в съблекалнята, така че всички да знаят,
че този път не играе за себе си.

* * *
Мъжкият отбор на „Бьорнстад Хокей“ поначало не се състои от
пастори, но въпреки това отдавна не се е случвало играчите да псуват
толкова много по време на тренировка. Налага се да се бъхтят до пот
и кръв, за да останат изобщо в мача. Всеки един юноша надминава
себе си всеки път, щом излезе на леда, всички се борят за Амат, а той
самият сякаш е навсякъде. Може и да е с наднормено тегло и по-бавен
от всякога, но въпреки това никой от мъжкия отбор не може да го
настигне. Затова правят единственото логично нещо: удрят го и го
спъват. На няколко пъти му влизат толкова грозно, че той се стоварва
по лице на леда, но щом Бобо поглежда към Сакел, за да провери дали
да не се намеси, тя поклаща глава. Иска да вбеси Амат, иска да знае
какво ще направи той с гнева си. На няколко пъти Амат размахва ръце
и изглежда, все едно ще се сбие, но успява да се овладее дори когато
чува подигравателния смях на играчите от мъжкия отбор. Някой му
влиза със стик в гърба, но Амат го вижда и успява да се предпази,
откопчва се, връща си шайбата и минава покрай двама противници
със стремглавост, каквато никой не е виждал в тази зала, откакто Амат
за последно игра най-добрия си хокей тук зимата. Сега фланелката му
е по-опъната на корема, но колкото повече напредва мачът, толкова
повече той заприличва на стария Амат – неудържимия. Единствената
причина да не вкара десет гола, е, че при всяка смяна Сакел го изправя
срещу Александър, който може и да е по-бавен, но играе много по-
умно. Каквото и да опита Амат, Александър всеки път протяга стика си
в последния момент и избива шайбата. Накрая сякаш на пързалката
остават само двамата, гонят се напред-назад по леда като сенки. По
време на прекъсванията Александър на няколко пъти подпира ръце на
коленете си и едвам диша, а Амат поне на два пъти повръща до
скамейката. Това е страховит мач, наистина страховит мач и Бобо
съжалява всички, които не са там да го гледат. Юношите вкарват
четири гола, три от тях са на Амат. Александър вкарва само два пъти,
но мъжкият отбор бележи общо шест пъти и печели. Това няма
значение. Когато Бобо най-накрая свири края, играчите от мъжкия
отбор спират и аплодират юношите. Съвсем набързо, няколко бързи
тропвания със стиковете по леда, но за тийнейджърите това означа
безкрайно много.
Събират се в съблекалните си, но Амат дори не успява да се довлачи
дотам, строполява се още в коридора. Александър е последният играч,
който минава покрай него. Спира се за секунда, побутва една от
кънките на Амат със стика си и казва:
– Очаквам с нетърпение да играем, когато влезеш във форма.
Амат се усмихва.
– Аз също.
Малко предизвикателство, от което и двамата се нуждаят. Сакел не е
глупава. Александър отива в съблекалнята на мъжкия отбор, а Амат
закуцуква с усилие към тази на юношите. Чува кънтящ смях зад гърба
си и знае кой е това, без да се налага да се обръща.
– Млъквай, Бобо, знам, че вървя като бабичка...
– Нищо не съм казал!
– Не, но знам, че се КАНИШ да го кажеш, така че млъквай още сега!
И не ме докосвай, навсякъде ме боли...
Бобо се засмива високо и го прегръща безмилостно с две ръце.
– Нали ти казах! Ти си като лупините!
– Благодаря, приятел – изскимтява Амат.
Понастоящем вече рядко му прави впечатление, но точно в този
момент Амат се замисля как повечето хора никога не се променят, но
други се променят напълно. Когато играеха в юношеския отбор, Бобо
беше най-големият побойник, но днес никой не би си го помислил за
него. Може би както никой не би си помислил, че Амат е бил
професионален спортист.
– Какво мислиш, че би казала за теб днес? – изкикотва се Бобо и
кимва към снимката на Рамона на стената в коридора.
– Щеше да каже, че съм дебелак – усмихва се Амат.
Бобо се потупва доволно по корема.
– Щеше да ме погледне и да каже, че големият плондер е изсрал
малък плондер!
Амат се смее така, че цялото тяло го боли. После повлича бавно
крака към крещящите юноши по-нататък в коридора.
– Грешната дупка! – виква Бобо след него не като приятел, а като
асистент-треньор.
Амат се обръща така, сякаш очаква да стане жертва на груба шега.
– Сериозно? – успява да каже.
– Сериозно! Сакел ще те включи в групата за мача срещу „Хед“
уикенда! Така че бягай, плондер, бягай!
Амат опитва да сдържи сълзите си. Бобо вече е преместил нещата му
в съблекалнята на мъжкия отбор. Този път никой не млъква, когато
Амат влиза вътре, никой дори не вдига поглед и не се отмества, всички
просто продължават да говорят за обичайните неща. Все едно той си е
у дома. Старото му място е свободно. Александър седи на мястото,
където седеше играчът, който се пошегува с Лев пролетта, защото този
играч вече не играе тук. Амат никога няма да разбере дали това е така
заради шегата, или защото беше твърде слаб хокеист.
Съблича се, усеща погледите, отива сам към душовете. Никой не
тръгва след него. Амат стои сам под горещата струя с наранените си
мускули и още по-нараненото си его.
Когато се връща обратно, на пейката има нож. Всичките му
съотборници са изчегъртали имената си от фланелките. Никой не
казва нищо, просто един по един изхвърлят буквите в кошчето и
отиват да се изкъпят, докато накрая Амат остава сам с дишането си в
ъгъла. Ето как изгуби мача и спечели съблекалнята.

* * *
На тренировките на мъжкия отбор рядко има много публика, но
днес пейките са осеяни с познати лица. Мая и Петер остават на
трибуната и ядат шоколадовите си топчета, портиерът им прави
компания, а след известно време се появява и бившият треньор на
мъжкия отбор Сюне с кучето си. По средата на тренировката чуват
тихи стъпки по стълбите и някой прошепва:
– Седни пред мен! Не искам да ме види!
Това е Фатима. Толкова дълго е копняла да види Амат пак да
тренира, но се страхува да не би той да я забележи и да се почувства
под натиск. Не иска да развали магията. Петер и Сюне се шегуват, че
тя ще стане от онези суеверни майки, които си създават повече
странни ритуали преди мачовете дори от синовете си.
– Скоро ще почнеш да носиш тамян, за да гониш злите духове,
когато Амат не вкара достатъчно голове... – ухилва се Сюне.
 Той може да се шегува колкото си иска, разбира се, тя така или иначе
не го чува. Момчето ѝ играе хокей и в този момент за нея не
съществува нищо друго. Мая сяда пред нея, а когато Амат вкарва гол,
Фатима стисва рамото ѝ толкова силно, че я хваща срам. Мая се
засмива и я уверява, че няма нищо, но после се обръща и вижда нещо,
което я кара на свой ред да стисне ръката на Фатима твърде силно:
вратата на залата се отваря и вътре се промъква самотна фигура, която
сяда най-горе в ъгъла.
– Като говорим за зли духове... – усмихва се портиерът, щом вижда,
че това е Бени.
Сюне и Петер се обръщат така, сякаш собственият им син се е
прибрал у дома. Никой не обелва дума, така че ентусиазираният лай
на кучето на Сюне изразява чувствата на всички. Сакел седи долу до
скамейката и също го забелязва, тя не е много по чувствата, защото не
е много по хората, но все още не е дала номера му на друг играч,
откакто той си тръгна.
Ще пази този номер във всеки отбор, който тренира, защото
дълбоко в себе си никога няма да спре да се надява, че ще се случи
точно това: ненадейно вратата на залата ще се отвори и той ще влезе
вътре, все едно нищо не е станало. Сакел ще тренира множество
големи таланти, по-бързи и по-технични, но никога няма да има
отбор, в който да не бъде готова да замени когото и да е от играчите за
този дългокос идиот. Той я поглежда от другата страна на пързалката и
кимва леко, тя кимва в отговор. Това е всичко. Бени се страхува, че ако
се приближи, тя може би ще го пита дали иска отново да играя хокей, а
не би могъл да понесе да я разочарова, затова стои настрана. Сакел не
е много по разкаянията, но ще се разкайва, че не е отишла веднага при
него, за да му каже, че ѝ липсва. Точно както винаги ще се разкайва за
всичко, което така и не каза на Рамона.
Тренировката продължава, играчите на леда са твърде заети, за да
гледат към трибуната, така че Бени седи най-горе в сенките и просто
слуша звуците. Плъзгането на кънките, ехото, тежкото дишане. Туп,
туп, туп. Одеве даде сака на Амат пред залата и го избъзика, задето е
толкова нервен, но разбира се, дойде негов ред да зъзне отвън на студа
и му отне половин тренировка, докато събере смелост да отвори
вратата и да пристъпи сред призраците от миналото си. Сега един от
тях се изправя, заобикаля бавно пързалката и сяда до него, без да пита
може ли, хваща го под ръка и обляга буза на рамото му.
– Мая Андершон на хокейна тренировка? Онова ново момче, за
което разправяше Бобо, явно е адски секси! – възкликва Бени, а тя го
удря с всички сила по ръката и се засмива.
– Значи, такъв си мъпет, всички сте мъпети!
Бени просто се ухилва и кимва към леда.
– Този там ли е?
Мая изръмжава:
– Да. Казва се Александър, но татко и Сакел му викат просто
Градски, защото са такива проклети мъпети, че просто не мога!
Бени сбърчва чело.
– Обаче той Е адски секси, Мая...
– Знааам... – въздъхва тя примирено.
Той се смее. Тя има шоколадови топчета в джоба, а той е пушил
трева цял ден, така че ги яде на по една хапка.
– Хубаво е, че все пак не си се променил напълно – усмихва се тя.
Бени затваря очи бързо и ги отваря бавно. Гледа към покрива, все
едно вижда право през него.
– Чувстваш ли се странно, когато си си у дома? За мен е супер
особено. Дори само тази зала – сега ми се струва тясна, но когато бяхме
деца, беше... огромна.
– Да. Супер особено си е. Вече дори не се чувствам у дома в
собствената си къща. Дори не казвам „вкъщи“, когато се прибирам... –
признава тя.
Той дълго мълчи. После пита:
– Мислиш ли понякога какъв би бил животът ти, ако го нямаше
Кевин?
Тя прошепва, шокирана както от самия въпрос, така и от бързината,
с която отговаря:
– През цялото време. А ти?
Помръдването на брадичката му представлява най-лекото кимване
на света.
– Мислиш ли, че тогава щеше да останеш тук?
След една вечност размисъл тя отговаря:
– Да. Сигурно щях да си остана наивно и щастливо момиченце. Да
ходя по купони и да пия гадни шотове и да клюкаря в училище кой с
кого е спал. Да седя по цяла нощ и да слушам Ана да обяснява по
телефона колко секси е бил онзи Бени...
– Все още съм секси! – прекъсва я Бени твърдо.
– Да, мръсник такъв, така е. Но това, че го знаеш, малко те загрозява
– усмихва се тя.
Той като че се поколебава, преди да попита:
– А после? Щеше ли да завършиш гимназията в Бьорнстад? Щеше
ли да продължиш да живееш тук? Ако не беше Кевин?
Тя отговаря много сериозно:
– Да... може би? Може би щях да тръгна с някой глупав хокеист, да си
вземем малка къща с малък двор и да имаме две деца и котка на име
Симба и куче на име Моли...
– Харесва ми, че си кръстила бъдещите си домашни любимци, но не
и бъдещите си деца – ухилва се Бени.
– Засега ме влекат повече домашните любимци – ухилва се тя на
свой ред.
– А щастлива ли си? В онази къща?
Тя отново обляга буза на рамото му.
– Да. Да, щастлива съм. Но пиша адски лоши песни.
Той се смее.
– Бих живял там с теб, ако мъжът ти те напусне.
– Ако мъжът ми ме напусне, сигурно ще е, защото ти си спал с него.
– Вярно – признава той.
– Гордея се с теб – прошепва тя в блузата му.
– И аз се гордея с теб – отговаря той в косата ѝ.
Някой се провиква задъхано два реда по-надолу:
– Ами аз? Никой ли не се гордее с мен, а? Въобще не ставате за
приятели, и двамата, ужасни сте! Представяш ли си, трябваше да те
търся в сталкерското приложение, в което ти вкарах телефона, за да
разбера, че сте тук!
Ана прескача кисело седалките и се качва при тях. Мая осъзнава
засрамено, че има девет пропуснати повиквания.
– Чакай малко... вкарала си ми телефона в някакво сталкерско
приложение? За да може да виждаш къде съм? Защо? – възкликва тя
обвинително, при което Ана разперва ръце напълно неразбиращо:
– Точно заради ТАКИВА случаи!
 70
Играчи

П овечето играчи от мъжкия отбор вече са си взели душ и са си

тръгнали. Последни в съблекалнята остават Амат, Устата и
Градския. Почти са се преоблекли, когато Амат събира достатъчно
кураж, за да попита:
– Уста, искаш ли утре сутринта да потренираме? Както преди...
просто да дойдем тук да поудряме малко шайби... мога да помоля
портиера да ни пусне.
Устата кимва ентусиазирано. Градския вдига вежда и пита
предпазливо:
– Може ли и аз да дойда?
Амат кимва радостно. Стои неподвижно до сака си няколко секунди,
докато отново събере кураж, и просто предлага:
– Или можем и... сега?
Дори не го обсъждат. Просто отново се събличат и си слагат
екипите. Отвън на трибуната зрителите са започнали да се разотиват,
но играчите отново се появяват и всички се обръщат: портиерът,
Фатима, Сюне, Петер, Бени, Мая и Ана. Разбира се, по това време
залата вече трябва да бъде затворена, но никой няма дори да го
спомене. Амат прави едно кръгче и вкарва гол на Устата, пращайки
шайбата под дясната сглобка на вратата, така че шумът от удара в
мрежата обгръща всички присъстващи в залата. Той се засмива и
ликува, а Фатима за пръв път от месеци вижда детето си щастливо.
– Смях на ледената пързалка, значи светът все още не е отишъл
съвсем по дяволите... – измърморва портиерът и тръгва към склада, за
да остане сам с чувствата си.
Сюне се засмива, а кучето го облизва по лицето. Петер никога не е
чувствал толкова силно, че се е прибрал у дома, колкото в този момент.
На трибуната от другата страна на пързалката седят Бени, Мая и Ана.
Амат спира под тях и се провиква закачливо към Градския:
– Ей! Познаваш ли Бенямин Ович? Той е легенда в този град!
Всъщност беше доста добър хокеист! Не колкото ТЕБ, нали, обаче беше
съвсем ОКЕЙ...
Бени дълго време се противи. По-дълго, отколкото някой би
предположил. Но накрая изругава, изправя се и измърморва:
– Дайте ми чифт шибани кънки, за да отида да счупя краката на тоя
идиот...
Мая и Ана така се разсмиват, че таванът на залата запява. Амат също,
но Градския застава до него и прошепва:
– Говореше за теб, нали? Нали имаше предвид, че ще счупи ТВОИТЕ
крака?
Бени нахлува в склада на портиера и се връща, обул кънки.
Портиерът шета из тази зала цял живот, по-дълго, отколкото повечето
хора могат изобщо да си представят, но въпреки това не си спомня по-
хубав момент от този. Сакел и Бобо са горе в офиса и планират
следващата тренировка, но щом чуват шумотевицата на пързалката, се
връщат обратно на трибуната. Бобо вижда Бени и придобива вид на
лабрадор, който току-що е чул дрънчене на ключове в ключалка. Сакел
кимва наглед безразлично и казва:
– Аз мога да довърша тук. Ти слез да играеш с приятелите си.
Бобо тръгва надолу по трибуната, препъвайки се еуфорично, но
Сакел не се връща в офиса. Остава да гледа как Бени подгонва Амат по
леда, Амат му се изплъзва и се смее, а Бобо си обува кънки и се втурва
към тях, и на пързалката се случва едно от най-хубавите неща, които
могат да се случат: почти зрели хора забравят, че са зрели хора.
Разделят се на отбори: Бени, Бобо и Устата в единия, Амат и
Градския в другия. Неравен брой са, затова се провикват към Петер да
слезе и го убеждават да вземе чифт кънки и да се присъедини. Мая не
може да повярва на очите си, но баща ѝ стъпва на леда и всъщност
изглежда, че... се забавлява.
Градския намира Амат с пасове от позиции, от които не би трябвало
да е възможно да се правят пасове. Изглежда като късмет всеки път.
Амат вкарва гол и докато минава покрай Бобо на връщане, казва
задъхано:
– Видя ли паса? Горките „Хед“ в първия ни мач. Наистина горките.
Тоя пич ми чете мислите...
Градския всъщност прави една-единствена грешка: финтира Бени,
който губи равновесие, и всички се разсмиват. След това Бени като
разярен язовец не го оставя да си поеме дъх и за секунда.
– Трябваше ли да се смеете? Той ще ме убие! – прошепва Градския на
Петер, когато спира до вратата, но Петер просто се подсмихва:
 – Не, не се тревожи, Бени няма да те убие сега. Има твърде много
свидетели. Просто изведнъж ще „изчезнеш“, когато най-малко
очакваме. Тук има предостатъчно гори, да знаеш, човек може да зарови
всичко!
Градския го зяпва така, сякаш наистина, наистина опитва да
проумее дали това е просто глупав местен хумор, или Петер говори
сериозно. Зад него Бени преследва Амат от мантинела до мантинела и
когато стигат до далечния край, лицата и на двамата са станали
лилави от изтощение. Бобо тръгва към тях, за да провери дали са окей,
но тъкмо когато се кани да предложи да направят почивка, Бени се
превива, стенейки, надве и повръща шоколадовите топчета върху
цялото вратарското поле и малко върху кънките на Бобо.
– КАКВО, ПО ДЯ... АХ, ДА ГО Е... НЕ! НЕ! ОФ, НАГАЗИХ ВЪТРЕ! –
развиква се Бобо паникьосано и опитва да изскочи от локвата, което,
разбира се, води до напълно предвидимия резултат, че се подхлъзва и
изжваква по дупе в повръщаното.
В продължение на няколко минути нито един човек в залата не може
да си поеме дъх, смехът сигурно се е чул чак в Хед. Фатима се затичва с
кофа и парцали, но Амат отива до мантинелата, спира я, взема
оборудването и отива да избърше. На Бени му става толкова гузно, че
едва не го фрасва.
– Чистил съм и след по-големи свине от теб – ухилва се Амат.
– Не много по-големи! – отбелязва Бобо с погнуса, а щом вижда как
петната замръзват по леда, на него също започва да му се повдига.
– Позната ли ти е миризмата, Бобо, тегаво ли е? – дразни го Амат и с
Бени се смеят до прегракване.
Едрото тяло на Бобо е обзето от пристъп на гадене и Бени е
принуден да клекне, защото ребрата го заболяват от хилене. Бобо се
подпира безкрайно обидено на мантинелата и обещава тържествено
на Амат, че ще убеди Сакел да преразгледа групата за мача с „Хед“, при
което Бени започва направо да крещи от смях и умолява Бобо да спре
да говори, защото просто не издържа повече.
Заради Бобо в крайна сметка се преместват в другото поле и правят
по-малко игрище с шапки и бутилки вода вместо греди. И
продължават да играят, както правеха като малки на езерото: с всички
сили и без правила. Просто и ясно. Ние и вие.
Амат ще си спомня тази вечер като началото на нещо. Бобо като
края на нещо. Петер се чувства, като че отново е част от нещо, Устата
се чувства, като че за пръв път е част от нещо. За Градския е като да
получи втори шанс отново да бъде малко дете и наново да се влюби до
уши в хокея. Никой няма да разбере какво е чувството за Бени. Това е
последният път, когато го виждат да играе.
Един ден Мая ще напише текст за тази вечер, а тефтерът ще
подгизне от сълзи.
Спомням си онази вечер в залата
Една от последните преди раздялата
За малко ти бе същият хлапак,
когото мечтаехме да видим пак
Тялото ти лудуваше,
а сърцето си почиваше
Бе такъв, какъвто искаше да си в живота
Намери свобода, безопасност и охота
Не знам, приятелю, къде си ти сега
Надявам се все още да си на леда

71
Убийци

В сички деца са жертви на детството на родителите си, защото

всички възрастни опитват да дадат на децата си това, което те
самите са имали или пък което им е липсвало. Накрая всичко се
свежда или до бунт срещу възрастните, които познаваме, или до опит
да ги копираме. Ето защо тези, които мразят детството си, често са по-
съпричастни от тези, които обичат своето. Защото тези, на които им е
било тежко, са мечтали за други реалности, а тези, на които им е било
леко, често не могат да си представят, че нещата могат да бъдат
различни. Твърде лесно приемаме щастието за даденост, ако то е с нас
от самото начало.
Може би затова е и така отчайващо трудно да обясниш хокея на
някого, който не разбира. Защото хокеят е нещо, което сме имали
винаги или никога. Не се ли влюбиш навреме, ставаш голям и
решаваш, че хокеят е спорт. Най-първия път трябва да си бил още
дете, тялото ти да е лудувало, а сърцето да си е почивало, за да можеш
да проумееш, че хокеят всъщност е просто игра. И ако имаш късмет,
истински късмет, той си остава игра завинаги.
Над Бьорнстад валят снежинки, големи като ръкохватки, а смехът в
залата се чува чак на паркинга. Това звучи или напълно логично, или
като пълна лудост в зависимост от това кой си, но на някои места една
игра може да спаси цяло детство. Ако винаги си във вихъра, не усещаш
тревога, нито страх, защото не ти остава време за това. Единственото,
за което има място в играта, са възбудени викове и задъхан смях, а
когато всички приятели са и приятели по игра, никога не си сам.
Вечер не заспиваш, а припадаш и родителите ти трябва внимателно да
ти свалят дрехите в леглото. На следващата сутрин се будиш изгладнял
като вълк, излапваш закуската и изхвърчаш през вратата, защото
навън вече играят деца. Винаги има нов мач и винаги последният гол
решава всичко. Ако обичаш една игра, ако наистина я обичаш, не си
спомняш почти нищо друго от времето, когато си бил малък. Всичките
ти най-щастливи спомени са със стика в ръка, рамо до рамо с най-
добрите ти приятели и как няколкото квадратни метра между двете
врати са целият свят, а ние сме най-добрите. Най-хубавото, което
човек може да даде на едно дете, е принадлежност. Защото най-
великото, което можеш да правиш като дете, е да участваш.
Ето защо боли толкова много, ако си различен. Ако си детето от
училищната снимка, чието име никой не си спомня, защото то никога
не е било част от друго детство освен своето. Извън другите хора е
толкова студено, че човек измръзва до смърт вътре в себе си.
Матео стои в мрака между дърветата в края на паркинга пред залата.
Тъпче внимателно с крак една замръзнала локва и слуша пращенето на
леда. Чуди се дали езерото е започнало да замръзва. За хокеистите в
този град замръзването на езерото е по-голямо събитие от Коледа,
имало е зими, когато дори Матео се е радвал, когато се случи, защото
тогава те са толкова заети с играта си, че за кратко дори забравят да
бъдат побойници. За жалост, това никога не продължава особено
дълго.
Рут все казваше: „Само преживей тази година! Само оцелей в този
град! После ще си свободен. Ще тръгнем по света, ти и аз, окей?
Просто бъди невидим в училище и стой настрана от хокеистите“. Но
това не е толкова лесно, когато целият град е пълен с тях. По това
време преди три години, когато Матео беше на единайсет, няколко по-
големи момчета от училище го сгащиха, докато караше колело долу
при езерото. Първоначално го подлъгаха, че може да дойде с тях,
винаги се започва така просто и така жестоко, след което го убедиха да
стъпи на леда, за да видят дали ще издържи. „По-навътре! По-
навътре!“, викаха те в началото окуражително, после заплашително:
„Продължавай да вървиш или ще ти счупим краката, като се върнеш!“.
Накрая Матео стигна толкова далеч, че когато ледът започна да
пука, той знаеше, че ако се затича, това би било смъртна присъда.
Една стъпка, събрала цялото му тегло, би го запратила право в
студения мрак на езерото и той по никакъв начин не би могъл да
излезе на повърхността. Оттогава стотици пъти е сънувал кошмари
как вижда светлината, но е заклещен под леда, блъска отдолу с
малките си юмруци, търси напразно отвора и бавно се дави. Така че
направи единственото, което можеше да хрумне на едно
единайсетгодишно момче – легна по корем и опита да разпредели
теглото си възможно най-равномерно. Смяташе да изпълзи обратно
към брега, но не посмя. Така че просто остана да лежи на леда и да
плаче.
Не знае дали по-големите момчетата съжалиха за стореното. Както
винаги, за шибаняците всичко започна като шега. Така щяха да
обясняват родителите им впоследствие. Момчешка му работа. Знаете
ги децата. Просто са се шегували. Матео не чуваше дали се смеят, или
викат, защото плачеше твърде бурно, притиснал устни към леда.
Нужен беше нечий рев, за да привлече вниманието му.
– КАКВИ ГИ ВЪРШИТЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ?
Внимателно, много внимателно Матео надигна разтреперената си
брадичка и замижа към брега. Двама тийнейджъри на възрастта на
сестра му бяха спрели с мотопеда си на пътя и сега слизаха надолу по
склона. Момчетата на брега се разбягаха панически във всички
посоки, единият тийнейджър тръгна след тях с вдигнати юмруци, но
другият го спря и посочи към Матео. Ледът изпука и Матео за пръв път
изкрещя на глас. Тийнейджърите се огледаха отчаяно за нещо, което
да използват вместо въже, но не откриха нищо и вместо това вързаха
якетата и пуловерите си. По-лекият от тях изпълзя възможно най-
близо до Матео, хвърли му импровизираното въже от дрехи и бавно,
бавно го издърпа достатъчно близо до брега.
Матео почти не помни какво му казаха, зъбите му тракаха твърде
шумно, а ушите му пищяха твърде високо. Но го питаха къде живее, и
той успя да посочи посоката. Единият от тийнейджърите взе колелото
му, а другият го качи отзад на мотопеда. Родителите му бяха излезли
във връзка с благотворителната си дейност към църквата и вкъщи
беше само Рут. Когато ги видя, тя изтича навън и задуши Матео с
прегръдки, след което попита тийнейджърите какво е станало, и те
обясниха. Тогава Матео не знаеше, че те са от Хед и че червените им
якета са с цвета на тамошния хокеен отбор. Един от тях протегна ръка
към Рут и се представи.
Ето как тя се запозна с убиеца си.

72
Къмпингуващи

В ъзрастните се прибират първи. Те знаят, че магията в хокейната

зала, пълна със засмени младежи, може бързо да изчезне, ако хора
от друго поколение се приближат твърде много – като съкровище,
което се превръща в пепел, щом отвориш сандъка. Мая, Ана и Бобо
остават сами на паркинга и изчакват Бени, Амат, Устата и Градския да
се преоблекат и да дойдат. Кучето на Сюне се върти в краката им,
свикнало още от кутре, че това е неговото кралство. Откакто Сюне се
пенсионира, кучето е прекарало толкова време в залата, че дори го има
на последната групова снимка на мъжкия отбор. Устата си играе с
него, всички животни го обичат може би защото усещат, че и той като
тях не може да се изразява, въпреки че толкова му се иска.
– Искаш ли да те закарам? – пита Бобо, но Устата поклаща глава и
тръгва към автобусната спирка.
– Тренировка утре? Рано! – виква Амат.
Устата кимва тихо, но усмивката му така и така прави думите
излишни. Разделят се. Бобо закарва сака на Амат до Низината и
веднага след това се прибира, за да звънне на Тес. Амат тича. Тази
вечер ще спи дълбоко, а утре ще се събуди гладен.
– Ами ти? Трябва ли ти превоз? – пита Бени между другото и
поглежда към Градския.
– Не... не... – отговаря Градския уклончиво.
– А нещо друго? Мога да ти услужа с всичко възможно! – засмива се
Бени с безсрамно намигване.
Градския хвърля поглед към Мая и казва засрамено:
– Аз... може би нямам къде да отседна. Не ми се струва, че Петер
иска да живея при тях. Така де, беше яко, че го предложи, но е малко
странно. Мисля, че през нощта заключи стаята ми...
Бузите му са почервенели. Би могло да се окаже неловко да обсъжда
въпроса, докато Мая е до него. За щастие, Ана е насреща, за да се
погрижи ситуацията гарантирано да стане неловка:
– Петер просто се страхува, че Мая ще се промъкне в стаята ти и ще
ти се нахвърли!
– Значи, Ана, толкова си СМО... – изръмжава Мая, а Ана отбягва с
танцова стъпка и през смях опитите ѝ да я удари.
– Ооо? Мая Андершон иска да се бие? Новата ти най-добра
приятелка ли те е научила? Хайде! Удари ме с всичка сила! – дразни я
тя със спокойната увереност на майстор на бойните изкуства, а Мая,
разбира се, би могла да размахва ръце десет години, без дори да я
доближи.
Градския се заглежда след тях с лек шок, а Бени се заглежда в него с
лек интерес.
– Имам кемпер – казва той.
– Моля? – възкликва Градския.
– Кемпер. Ако си търсиш къде да живееш.
– В смисъл... сериозно?
– В смисъъъл сериооозно? – имитира Бени диалекта му.
Градския остъргва разсеяно подметката си в снега и се загръща по-
плътно с якето, което е взел назаем от Петер.
– Имаш предвид кемпер като тия, с които хората... такова... ходят на
къмпинг ли?
Бени така се разсмива, че целият се разбълбуква.
– Ще стрелям на сляпо и ще предположа, че никога не си бил на
къмпинг, а, Градски?
– НА КЪМПИНГ ЛИ ЩЕ ХОДИТЕ! ИДВАМЕ! – веднага виква Ана,
отдалечена на няколко метра, докато безгрижно държи настрана
беснеещата Мая с една ръка, все едно Мая е малко дете.
– Под нулата е – отбелязва Градския.
– Е? – пита Ана напълно неразбиращо.
– Имам трева и бира – информира Бени.
 И отиват на къмпинг.
Бени маневрира кемпера по едва проходими горски пътища и по
чудо успява да ги закара чак до брега на малко горско езеро, без да се
преобърнат, макар и на няколко пъти да им се разминава на косъм.
Паркира на място, от което погледът стига чак до острова на Мая и
Ана в средата на езерото. Едно време това беше островът на Кевин и
Бени, най-скришното им място в цялата вселена и тяхното убежище
всяко лято, само че летата отдавна приключиха и когато Кевин замина,
Бени даде острова на момичетата. Сега те вече са жени. Мая докосва
рамото на Бени съвсем набързо и прошепва:
– Тук е много романтично, така че отсега ти казвам, че ако доведеш
на това място бъдещия ми мъж и опиташ да спиш с него, ще те убия.
Бени се залива от смях. После той и Ана опитват да запалят огън
заедно, докато Ана не го заплашва с един голям клон, защото смята, че
Бени не го прави както трябва, след което ѝ се налага да продължи
сама. Тук-там има паднали дървета, жертви на бурята, която мина
оттук като бандит, който бяга от закона, но драскотините и раните в
пейзажа постепенно биват покрити от сняг и забрава. Напролет
природата вече няма да си спомня за воя на вятъра през онази нощ
миналата седмица – също като хората. Младежите седят свити в
спалните си чували пред пламъците, пият бира и пушат трева, гледат
звездите и се отнасят. Хубава нощ, една от най-хубавите, такава, в
която човек остава буден почти само защото се е вкопчил в чувството
за почти спокойствие в душата. Все едно почти е открил отговорите на
почти всичко. Естествено, утре отново всичко ще изчезне, това е ясно.
Затова и не искат да отидат да си легнат. Но накрая Мая все пак се
прозява, надига се от сгъваемия стол с чувала си и казва завалено:
– По дяволите. Отдавна не съм била толкова пияна. Трябва да си
бягам. Не, трябва да БЯГАМ. Не, трябва да бяаагам... ПО ДЯВОЛИТЕ,
РАЗБИРАТЕ КАКВО ИМАМ ПРЕДВИД!
Смеят се така, че ги заболяват бузите.
– Отивай да си ЛЯГАШ, пияницо. Шит, новата ти най-добра
приятелка там, долу, в музикалното училище, сигурно хич не може да
пие, щом толкова ти е спаднала формата! – изсумтява Ана.
– Каква нова най-добра приятелка? – пита Бени.
– Онази, заради която ме е изоставила Мая! – кимва Ана, чиито
зеници са толкова разширени от алкохола, че е нужен отделен
пощенски код за всяка.
– Само заради това ще спя с бъдещия ѝ мъж! – обещава Бени и
двамата с Ана опитват да чукнат пет, но се разминават кардинално.
Мая обещава да напсува и двамата стабилно утре сутринта, когато
ще е трезва и ще може да произнесе думите. Влиза в кемпера и заспива
още преди главата ѝ да се е допряла до възглавницата. Ана остава само
дотолкова, че да може да каже, че Мая е откъртила първа, след което
учтиво и тържествено тегли една майна на момчетата, влиза вътре и
заспива гръб до гръб с най-добрата си приятелка.
Бени и Градския остават навън. Бени гледа Градския, а Градския
гледа небето.
– Сега да не кажеш, че никога преди не си виждал толкова звезди,
като някой турист? – подиграва му се Бени.
– Там, откъдето идвам, също имаме звезди – усмихва се Градския.
Бени звучи почти обидено:
– Но не толкова хубави като нашите. Също като хокеистите.
Това е лъжа, разбира се, той видя движението с китките и пасовете
на Градския днес и знае точно колко е добър той. Градския го поглежда
в очите и знае, че той знае, така че не е нужно да казва нищо. Вместо
това пита замислено:
– Проверих Петер в интернет, той е бил капитан на „Бьорнстад“
преди двайсет години, а? Почти са спечелили висшата лига с него?
Бени дръпва дълбоко със затворени очи.
– Това е „Бьорнстад“. Почти най-добрите, почти всеки път.
Градския масажира пръстите си, все едно върти невидими брачни
халки.
– Той ми каза нещо, Петер, когато със Сакел дойдоха да ме гледат на
тренировка. Попитах го защо е дошъл, след като вече дори не работи
за клуба, и той каза, че... искал да прави добро. Че хокеят бил неговият
начин да направи света по-добро място.
– Той е специален – казва Бени, а начинът, по който го прави,
разкрива най-добрите и най-лошите черти на човек.
Градския прави няколко бавни дръпки и отговаря:
– Просто ми се струва адски специално да... ами... да съм част от
такъв отбор. Отбор, който шокира всички. Трябва да е като братство,
нали? За да могат всички да надминават себе си? Като династиите в
НХЛ... те никога не се задържат... непобедими са само за няколко
години, преди всички да остареят и отборът да бъде разпродаден.
Чудя се дали, когато е на върха, човек осъзнава каква рядкост е това?
Бени отваря очи наполовина и го поглежда, огрян единствено от
танцуващия огън.
– Затова ли си тук? За да бъдеш специален?
Градския се усмихва засрамено.
– Може би.
Бени го наблюдава дълго, после изстрелва въпроса толкова бързо и
толкова директно, че Градския се задавя с дима.
– Колко мозъчни сътресения си имал?
– Какво... защо пит... питаш? – кашля Градския.
Бени свива спокойно рамене.
– Днес беше много по-добър от мен, когато играех за шайбата.
Нямах шанс. Но когато играех физически, ти отстъпваше всеки път.
Едно време играх с едно момче, също по-добро от мен, но когато бяхме
на четиринайсет, получи сътресение и стана като теб. Месеци наред
избягваше всеки сблъсък.
Градския приключва с кашлицата, разбутва няколко клона в огъна,
изгаря се, естествено, и накрая казва:
– За Кевин Ердал ли говориш?
Бени изглежда изненадан, за пръв път тази вечер.
– Откъде знаеш?
Градския свива рамене:
– Когато бях на тази възраст, татко следеше всички таланти в цялата
страна. Даже окачи класация на стената в стаята ми. Веднъж всъщност
ви гледах да играете, татко кара четири часа с колата само за да ми
покаже с какъв играч се състезавам. Помня, че страшно завидях на
Кевин.
– Той беше адски добър.
– Да. Но не беше това причината. Завидях му, защото имаше теб.
Никой не смееше да го докосне.
Бени мълчи няколко минути. После повтаря:
– Колко мозъчни сътресения?
Градския въздъхва.
– Шест. Първото беше, когато бях на дванайсет, а последното
миналата година. Атакуваха ме с крос-чек в гърба и се блъснах в
мантинелата. Онзи получи две минути наказание, а аз бях аут за девет
седмици. Първите три дни само повръщах, не можех да мисля, исках
да се самоубия. Не можех дори да излизам навън, слънцето все едно
ми жулеше мозъка. Не съм преживявал по-гадно нещо, загубих си
паметта от целия уикенд. Все още имам мигрена. Ушите ми пищят без
прекъсване. Понякога ми причернява пред очите. Веднъж видях по
телевизията един играч да получава такъв удар, и знаеш ли какво
казаха коментаторите? „Отговорността е на този, на когото му влизат,
трябва да си държи главата вдигната!“
Той почуква с пръст по слепоочието си. Бени вижда болката в очите
му и кимва.
– Да. Четох за онзи играч от НХЛ, при когото настъпили промени в
личността и такива гадости. Перманентно мозъчно увреждане. Но
никой не знаел, докато не умрял и не му направили аутопсия...
Градския затваря очи.
– Когато се върнах в отбора, треньорът искаше да играя по-
физически пред противниковата врата, „бори се“ тук и „бори се“ там.
Беше обсебен от спечелването на физическо надмощие, знаеш,
„овладей мантинелата“ и всички тия глупости...
– „Изяж шайбата! Дъвчи бодлива тел!“ – имитира Бени, защото е
виждал такива треньори милион пъти.
– Точно – засмива се Градския горчиво.
– И какво стана?
– Не смеех. И той го виждаше. Вече не се вписвах в системата му.
Така че ме прати на пейката, защото съм нямал „здраво чело“, а когато
се оплаках, той отиде при клуба и каза, че съм имал „проблеми с
дисциплината“.
– А имаше ли?
– Това май беше единственият клуб, в който нямах проблеми с
дисциплината. Дълги години бях незрял, държах се като малко,
нахакано лайно, но онзи клуб наистина ми харесваше... исках да се
получи. Но вече не мога да играя така, както искат треньорите...
– А тук?
Градския диша бавно през носа.
– Тази Сакел изглежда... различна.
– Това е меко казано – усмихва се Бени.
– И може би ще ме остави да играя различно?
– Единственото, което мога да кажа за нея, е, че вече сигурно знае
повече за теб, отколкото знаеш ти самият. В някои случаи това е добре
– отбелязва Бени.
– А кога не е добре?
– Повечето хора не искат да знаят истината за себе си.
Градския смила това доста дълго. Отваря една последна бира.
– Петер ми харесва. Мислех, че ще е досаден задник като всички
бивши професионалисти, но той е...
– Специален?
– Целият град сте специални. От кръвосмешението ли е? – засмива
се Градския.
– И тревата – отговаря Бени, кашляйки.
Смеят се дълго, и двамата, сами под звездите. Една-единствена
наистина хубава нощ.
– Колко добър е бил? Петер? – пита Градския.
Бени отговаря веднага:
– Най-добрият. Сериозно... бил е обсебен. Хората разправят истории
как е тренирал, казвам ти, пълна лудост. Като малък си мислех, че това
са митове, но после гледах стари записи и не бях виждал такова нещо.
Изглеждаше адски бавен, но никой не можеше да мине покрай него.
Никой!
– Все едно забавя времето. Забелязах го, когато Сакел ме пусна да
играя срещу него.
Бени кимва сериозно.
– Всички си мислят, че това е талант, но става дума просто за
тренировки. За обсебеност. Хокеят е бил единственото нещо в живота
му. Колко добър мислиш, че би могъл да станеш, ако беше като него?
– Какво те кара да мислиш, че не съм? – усмихва се Градския.
– Уикенда имаш мач, а пушиш трева и пиеш бира в кемпер в гората –
отбелязва Бени.
Градския се засмива едновременно облекчено и натежало.
– Във всеки случай нямаше да стана толкова добър, колкото Амат.
Той е краен. Мисля, че никога не съм виждал по-бърз играч. Може да
влезе в НХЛ. Но аз? Не. Татко винаги е вярвал, че могат да ме
драфтнат, но той не знае какво се
изисква за целта. Трябва да си изключителен в нещо, а аз съм просто...
добър. Татко виждаше, че съм най-добрият в ограниченото си
обкръжение, но ти знаеш, във всяка затънтена дупка има по един
Амат. А в НХЛ? Там играят по сто мача на година... представяш ли си
какво жертват? Животът им е само хокей, денонощно и целогодишно.
Не мисля, че бих се справил. Татко е луд, би си отрязал ръката само за
един сезон в НХЛ. Има волята, но няма таланта, а аз може би имам
таланта, но нямам волята...
– Волята също е талант – казва Бени.
Сърцето на Градския почти се пръска, щом чува това.
– Ами ти? Защо спря да играеш? – прошепва той.
– Вече не бях влюбен – отговаря Бени.
Градския мълчи дълго, преди да посмее да попита:
– Мислиш ли, че може да ти се случи отново? Да се влюбиш?
Бени го поглежда право в очите. Тази нощ е такава, в която нищо не
му се струва невъзможно, затова отговаря:
– Може би.
Влизат в кемпера и лягат на обратно на Ана и Мая. Зверски студ е,
но въпреки това Градския спи през цялата нощ, без да се събуди нито
веднъж. Отдавна не му се е случвало. На следващата сутрин се буди
рано, излиза навън, сяда сам в гората и се заслушва в нещо, което не е
чувал никога преди, поне не и в толкова съвършена и пронизваща
форма.
Тишина.

73
Драскотини

Н ад Бьорнстад е паднала нощ, но навън и без това е тъмно от

часове, така че почти не се забелязва. До църквата изскърцва
порта и самотен силует тръгва през сенките, стъпвайки меко по
земята, все едно снежинките са стъклени, а той е бос. Няколко
примигващи свещи до гробовете са всичко, по което може да се
ориентира, но той, изглежда, знае къде отива.
Гробищата са замислени като крайни точки, но за много от нас
надгробните плочи представляват въпросителни знаци. Защо? Защо
точно ти? Защо толкова рано? Къде си сега? Каква можеше да станеш,
ако всичко се беше стекло по друг начин? Или ако само едно мъничко
нещо беше различно? Ако имаше други родители, друго име, ако
живееше някъде другаде?
Почти никой няма да си спомня името ѝ. Ще казват: „Точно така, от
съседния клас, момичето, което просто изчезна преди няколко
години? Чух, че е избягала оттук. Родителите ѝ бяха религиозни
фанатици или нещо такова? От онази странна църква, как се казваше?
Чух, че се е друсала. Че отишла в чужбина и умряла от свръхдоза.
Обаче как се КАЗВАШЕ? Не помня!“.
Рут. Казва се Рут. Пише го на гроба ѝ. Отдолу има само години, нищо
друго, без стихотворение или кратко описание. Но най-горе в единия
ъгъл на камъка някой с нежност и старание е издълбал малка шарка от
няколко драскотини. Човек трябва да се вгледа много отблизо, за да
види, че това е пеперуда.
Силуетът се оглежда в мрака. Един ден и неговото име ще бъде
изписано на камък и много хора ще казват: „Кой? Не си го спомням...“.
Ще се налага някой да им припомня прякора, с който е известен на
всички и който получи, защото почти никога не говори: Устата.
Той се приближава до надгробната плоча на Рут, пада на колене и
докосва буквите с върховете на пръстите си. После, запъхтян от
отчаяние, повтаря една и съща дума отново и отново в нощта:
– Извинявай. Извинявай извинявай извинявай.

74
Шансове

Д окато Мая, Бени и Устата и останалите стояха пред залата малко

по-рано и си играеха с кучето на Сюне, все едно всичко беше
наред и светът беше добро място, Матео стоеше скрит в мрака и ги
наблюдаваше. Видя Амат и Бобо да се сбогуват с останалите, Бобо
закара майката на Амат, а Амат се прибра, тичайки. Бени, Мая, Ана и
онзи новият играч, чието име Матео не знае, се качиха в стар кемпер.
Устата тръгна към автобусната спирка, все едно се прибираше в Хед,
но когато реши, че никой не гледа, сви встрани и вместо това се
отправи към гробището. Матео се прокрадна след него. Сега седи
скрит между надгробните плочи и слуша как Устата хлипа пред тази
на Рут.
Матео не знае дали това го кара да мрази Устата повече или по-
малко. Винаги си е мислил, че на момчетата, които убиха сестра му, не
им пука, че не тъжат за нея, че за тях тя дори не е човек. Но това тук е
по-лошо, решава той. По-лошо е, че Устата я възприема като човек,
защото, ако тя беше нещо друго, просто предмет, който да използваш и
изхвърлиш, тогава стореното поне би било разбираемо. Но да
причиниш нещо такова на живо същество? На истински човек? Това
означава, че чисто и просто си зъл. И заслужаваш единствено да
гориш в ада.
Ако Матео имаше оръжие, щеше да прати Устата там още сега. Но ще
трябва да изчака още няколко дни.

75
Филии с конфитюр

Т УП!
ТУП!
ТУП!
Когато Сюне се пенсионира, някои хора се тревожеха, че ще седи сам
вкъщи по цял ден, без да прави нищо, но сега той самият не проумява
как изобщо е смогвал да ходи на работа. Има куче, на което грам не му
дреме, когато му крещи да спре да дъвче мебелите, а в двора му едно
почти седемгодишно момиче удря шайби в стената на къщата. „Добре
си сътрудничат, спор няма, рутят съборетината от всички страни“,
мърмори Сюне, докато стои в кухнята и маже филии с пастет за
хулигана вътре и филии с конфитюр за хулиганката отвън. Последния
път, когато беше на лекар, го попитаха дали се чувства по-уморен от
обикновено, а той отвърна: „Откъде да знам?“. Не стигна по-далеч, тъй
като беше възложил на Алисия да гледа кучето в чакалнята, а отвън се
чу трясък и Алисия подаде глава в кабинета на лекаря и попита дали
саксийните растения са скъпи. „Внучето?“, попита лекарят с усмихва, а
Сюне нямаше представа как да обясни, че дори не са рода. Веднъж
преди трийсет и пет години същото се случи в магазина за хранителни
стоки, тогава едно малко момче търчеше нетърпеливо след Сюне с
хокеен стик в ръка и някой каза: „Синът ти е много сладък“. Сюне и
онзи път не знаеше какво да каже, момчето се казваше Петер
Андершон, никога не беше яло прилични сандвичи и никой не го беше
учил как се изпълнява приличен слапшот, така че Сюне се нае да му
покаже и двете. Това се превърна в доживотно приятелство. Петер
беше най-красивото черешово дърво, което Сюне беше виждал в
Бьорнстад. Така гледаше на най-големите таланти: розови цветчета,
които противно на всяка логика разцъфват насред замръзналия двор.
Сюне нямаше потомство, а в края на кариерата си тренираше
единствено големи мъже, никога деца, и беше спрял да мисли за
каквито и да е черешови дървета, преди четири и половина годишната
Алисия да дойде за първата си тренировка по хокей. Беше най-младата
в групата, най-дребната на леда и многократно по-добра от всички
останали още от началото. Сега е почти на седем и е толкова добра, че
предизвиква възмущението на родителите, когато от клуба я пуснат да
играе с момчетата. „Някои възрастни са глупави“, каза ѝ Сюне
съжалително, когато тя го попита защо не може да продължи да играе
с тях, макар че нямаше нужда да ѝ обяснява тъкмо това. Тя и без това
знаеше всичко за възрастните. Вече няма толкова синини, откакто
Теему посети къщата ѝ и информира всички присъстващи под чия
закрила е момичето, но все още живее в дом, където хората не
забелязват дали тя ще се прибере за вечеря, а доста често всъщност се
радват, ако не го направи. Така че след училище Алисия отива право в
залата, ако има тренировка, или право при Сюне, ако няма. Други деца
може би биха му нарисували рисунки, които да окачи на хладилника
си, но Алисия не е много по рисуването, така че следите от шайбите по
стената на къщата му вършат същата работа: малки драскулки във
времето, които разказват, че тук е растяло обично дете.
В началото Сюне я научи да играе хокей, а след това я научи и на
всичко останало, което човек трябва да умее в живота: да си връзва
обувките, да рецитира таблицата за умножение и да слуша Елвис
Пресли. Тя започна да ходи с него и кучето в гората и старият мъж я
научи каквото знаеше за дърветата и другите растения, като от време
на време спираше и казваше: „Вземи кучето и вървете пред мен, аз ще
ви настигна“, когато се задъхаше и го заболяха гърдите. Понастоящем
това се случва все по-често, всъщност толкова често, че именно така
научи момичето да кара колело, тичаше след него на улицата и
държеше колелото за багажника, а когато му свършиха силите,
прошепна „Карай пред мен“ и то го направи.
Един от първите дни, след като тръгна на училище, Алисия отиде
при Сюне и му каза, че трябва да приготви обяд, защото трябва да
отиде с нея на екскурзия. Сюне не разбра за какво говори, при което
момичето въздъхна раздразнено и отвърна, че той бил „допълнителен
възрастен“. Сюне продължаваше да не разбира, така че Алисия взе
хокейния си стик и каза, че няма време за това и щом не можел да
загрее, по-добре било да се обади на учителката. Затова под
акомпанимента на ТУП, ТУП, ТУП от двора Сюне я послуша, а
учителката му обясни, че е казала на децата от класа, че на
„екскурзията трябва да присъства допълнителен възрастен“, а Алисия
вдигнала ръка и казала, че познава такъв.
Така че сега Сюне и кучето ходят на всички екскурзии. Когато Сюне
разбра, че е обяснила на съучениците си, че това е „кучето на Сюне“,
той се почувства принуден да я поправи: „Кучето е и твое“. Същия
следобед, докато тя удряше шайби в двора, той си помисли, че ще ѝ
трябва по-дълъг стик, защото сякаш беше пораснала с десет
сантиметра за един ден.
Днес Алисия почуква на входната врата на Сюне рано, преди
училище. Сряда сутринта е, средата на седмицата и средата на месеца,
у тях невинаги има закуска по това време. Така че тя и Сюне отиват до
магазина да купят мляко, хляб, конфитюр и пастет от черен дроб. На
връщане Сюне върви бавно. Алисия го пита на колко трябва да е човек,
за да играе за националния отбор, а той отговаря, че не е въпрос на
възраст, а на умения.
– А ти на колко ще си, когато заиграя за националния отбор?
Сюне се усмихва.
– На колко мислиш, че съм сега?
– На сто? – предполага Алисия.
– Да, понякога на толкова се чувствам – въздъхва Сюне.
– Да нося ли торбата? – пита тя.
Той я погалва по главата.
– Не, не, няма проблеми, вземи кучето и бягайте пред мен. Аз ще ви
настигна!
Тя прави каквото ѝ казва Сюне. Пуска кучето в двора и отива да удря
шайби, преди да е станало време за училище.
Туп. Туп. Туп.
 76
Заобиколни пътища

Б ени звъни на сестрите си рано в сряда сутринта и Адри псува по

целия път до езерото. Брат ѝ, това магаре, си е взел кемпер и
естествено, е отишъл с него в гората и е заседнал в снега.
– Това е кемпер, не всъдеход, много ясно, че ще заседнеш, магаре
такова! – информира го Адри, щом изскача от колата си, но думите ѝ,
разбира се, не означават нищо за магарето.
– Вече не е кемпер, сега е лятна вила, направо си е гениално, мен ако
питаш! – ухилва се Бени.
Той, Градския, Мая и Ана се натъпкват в колата на Адри и тя трябва
да свали прозорците, защото миризмата на тийнейджъри и махмурлук
е толкова силна, че би могла да прогони и лисица. След като стигат до
кучкарника, Бени изпълва кухнята със смях, какъвто сестрите и майка
му не са чували от години. Ако Адри не го познаваше достатъчно
добре, би казала, че звучи влюбено. Дотолкова, че почти не може да му
се ядоса. Но само почти.
Ана бяга от своето училище, а Мая очевидно не планира да се връща
в своето, така че двете закусват и отново отиват в гората. Не знаят
накъде точно са тръгнали, но ако това са последните дни, през които
могат да се преструват, че още са деца и животът е прост, бог им е
свидетел, че ще се възползват.
Адри и Бени откарват Градския до залата. Той им помахва и влиза
вътре, Бени се заглежда след него, а сестрата поглежда Бени.
– Вониш – казва тя любвеобилно.
– Аз мога да се изкъпя, ти какво можеш да направиш за лицето си? –
отговаря той също толкова любвеобилно, а тя му вкарва светкавичен
юмрук в гърдите и му изкарва въздуха.
Минават по особено обиколен път около града, без да бързат.
Слушат музика и говорят, без да казват кой знае какво. Когато баща им
взе пушката и отиде в гората, Адри, като най-голямото дете, трябваше
да се нагърби с много неща, които считаше за бащини задължения.
Научи Бени да се бие, но може би трябваше да го понаучи и как да се
въздържа. Иска да му каже, че той може да избере да не бъде
агресивен, но той ще се престори, че си мисли, че тя има предвид да
не се бие с други хора. Тя обаче има предвид да не бъде агресивен към
самия себе си. Тъкмо днес обаче Бени се смее по начин, който я кара
да вярва, че може би все пак е напът да спре.
– Обичам те, дяволско магаре такова – казва тя и го дърпа за ухото,
докато той се разсмее и закрещи.
– Обичам те, сестра ми. Благодаря, че винаги идваш да ме вземеш,
когато заседна някъде – усмихва се Бени после.
Тя никога няма да забрави този момент.

77
Гърбове

К огато главната редакторка влиза в редакцията в сряда сутринта,

сякаш цялата сграда се размърдва притеснено. Половината
служители дори не вдигат поглед от работните си места, когато тя
минава покрай тях. Едва когато стига до бюрото си и вижда кой седи
там и я чака, тя разбира защо.
– Здравей! Не сме се срещали, но съм чувал много за теб! Казвам се
Рихард Тео! – казва политикът, щом се изправя, с увереното
самосъзнание на човек, който знае, че е абсолютно излишно да се
представя.
– Работа ли търсиш? – пита тя веднага.
Той тайно е впечатлен колко бързо се ориентира редакторката в
ситуацията, повечето хора имат смелостта да се обръщат
снизходително към Рихард Тео само зад гърба му. Много, много далеч
зад гърба му.
– Имам си, благодаря. Но да видим как ще е след следващите
избори. Може да ти се обадя! – усмихва се той.
Тя благоволява да отвърне на усмивката, макар и едвам.
– Тогава предполагам, че си дошъл просто да ни похвалиш за
отличната работа, която вършим тук, в местния вестник?
– Нещо такова. Знаеш ли какво е най-злобното нещо, което хората
говорят зад гърба ми?
– Моля? – възкликва тя, без да успее да скрие объркването си, което
очевидно е било и намерението му.
Тео изглежда почти наранен, докато разказва:
 – Цитират министър-председателя, който каза „Политиката, това е
да искаш“18, и казват подигравателно, че моята версия е: „Политиката,
това е да печелиш“. Разбира се, с цялата си скромност не смятам, че
това е вярно. За мен политиката е да действаш. Да осъществяваш. Не
просто да говориш празни приказки. Разбираш ли какво имам
предвид?
– Не бих казала – отговаря тя подозрително, при което той се
усмихва широко, все едно всичко това е било просто спонтанно
отклонение, при положение че всяка една дума очевидно е била
подбрана крайно внимателно.
– Какво мислиш, че е най-злобното нещо, което хората казват за теб?
– пита той с любопитство.
Тя замижава към него и за миг ѝ се приисква баща ѝ да беше тук, но
той все още спи у дома, след като прекара цяла нощ заровен в
счетоводните документи на „Бьорнстад Хокей“. Какво би казал той за
Рихард Тео? Че има два вида политици, решава главната редакторка:
провокатори и манипулатори. Едните стрелят наслуки, за да видят
къде са слабите места, докато другите знаят точно какво търсят.
– Избягвам спекулации относно мнението на хората за мен –
отговаря тя остро.
– Нима? Мислех, че като вестникари това ви е работата: да разчитате
хорското мнение?
Той се усмихва, тя също опитва да го направи, но е много по-лоша
лъжкиня от него. Забелязва, че в скута му е разгърнат днешният
вестник. На страницата с писма от читатели. Главната редакторка знае
много добре какво пише там, защото сама взе решението да бъде
публикувано. Анонимна майка на млад играч е отправила остра
критика, насочена към „мачо културата“ в „Бьорнстад Хокей“. Явно е
подала сигнал както срещу треньора на един от момчешките отбори,
така и срещу самата треньорка на мъжкия отбор в клуба. Било ѝ е
обещано, че треньорът на момчешкия отбор ще бъде уволнен, а
треньорката на мъжкия отбор ще бъде наказана. Впоследствие обаче
разбрала, че треньорката е пропуснала само една тренировка, а
назначението на треньора просто било „паузирано“ за един месец и
той скоро щял да поеме нов отбор. Майката пише, че това е ясно
доказателство, че хокейният клуб представлява „империята на
чичаците“.
 – Ако искаш да говориш за този текст, беше ни изпратен анонимно –
осведомява главната редакторка.
Рихард Тео вдига вежда развеселено.
– Това тук? Не, не, това не е моя работа. Звучи по-скоро
благоприятно, че в днешно време клубът е достатъчно свободомислещ,
че хората да се осмеляват да изразяват мнението си.
– Анонимно, да – вмята главната редакторка.
Политикът обръща длани към тавана.
– Защитата на източниците е един от фундаментите на
демокрацията, винаги съм го казвал! Но изразът „империя на
чичаците“ не е ли странен? Нали треньорът на мъжкия отбор е жена?
Главната редакторка въздъхва така, както въздъхва човек, когато
някой друг няма никаква представа какво означава „защита на
източниците“, но подхвърля израза като реторичен аксесоар. След това
казва:
– Мисля, че в този случай „мъжки“ се отнася до манталитет, не до
пол.
– О? Колко модерно! – възкликва политикът бодро.
– Но не за това си тук? – пита главната редакторка и гласът ѝ леко
потреперва, разкривайки, че губи търпение.
Ето защо Рихард Тео отделя особено дълго време да се намести и да
поприказва за обзавеждането и гледката, преди да си дойде на думата:
– Тук съм просто в качеството си на загрижен гражданин. През
последните дни чух доста слухове за напрегнатите отношения между
Хед и Бьорнстад, които започват да прерастват в... как да го кажа...
фрустрация? Бих искал да обсъдя с теб как ние двамата бихме могли да
се погрижим ситуацията да не ескалира излишно.
Главната редакторка го наблюдава дълго, без да успее да отгатне
намеренията му. Ето защо опитва да спечели време, като се прави на
глупава:
– Нима? Обясни какво имаш предвид.
Тео много добре разбира какво прави тя, но подобно на повечето
мъже във властова позиция, не може да устои на изкушението да
доминира над една жена, затова казва:
– Имаше откровени сбивания между момчешките отбори в залата в
Бьорнстад. После колата на един спонсор от Бьорнстад беше разбита в
Хед. Последва трагичният инцидент във фабриката, който доведе
първо до насилие на паркинга пред болницата, а после до още една
разбита кола, този път в Бьорнстад. Страхувам се, че това ще е само
началото, ако не направим нещо, за да охладим страстите.
– Да разбирам, че ти си дошъл тук с метода за охлаждане? – пита
главната редакторка скептично.
Той си поема дъх демонстративно бавно.
– Чух, че един от репортерите ти се рови в счетоводството на един
от хокейните клубове. В действителност става дума за баща ти, не е ли
така? Той, разбира се, е добре познат сред нас, политиците. Легенда
едва ли не! Затова искам да знаеш, че изпитвам дълбоко уважение към
правото на свободните медии да разследват властта, дори ми се иска
да я разследвахте малко ПОВЕЧЕ тъкмо в тази община, тук наистина
има не един и два камъка за обръщане...
– Говори по същество – моли главната редакторка.
– Просто искам да се уверя, че не започвате ненужен лов на вещици.
Че няма да настървите хората дотолкова, че да избухне вълна от
насилие. Новинарите също носят известна обществена отговорност,
не е ли така?
Главната редакторка се обляга назад в стола си. Щеше да се чувства
по-отракано, ако разговорът се беше провел преди два дни, но
напоследък ѝ се привиждат призраци посред бял ден и черни якета
посред нощ, а това може да се отрази дори на най-закоравелия човек.
– Не коментирам текущите разследвания, по които работим, но мога
да те уверя, че независимо дали става дума за баща ми, или за някого
другиго, репортерите ми проявяват коректност и справедливост...
Политикът почти изскача от стола си в пристъп на престорено
отчаяние от това, че е бил разбран погрешно.
– Естествено! Естествено! Никога не бих ти предлагал да
публикуваш или да не публикуваш нещо. Никога! Тук съм просто за да
отбележа важността на... тайминга. Във време, когато толкова много
хора се страхуват какво ще се случи с хокейните им клубове, вероятно
нито ти, нито собственикът на вестника бихте искали да изглежда,
сякаш... заемате страна?
Тя забелязва как той натъртва „собственикът на вестника“ като
тънка заплаха, но не го коментира.
– Каквото и да правим, някоя от страните решава, че сме
пристрастни. Ако пишем позитивно за Хед, получаваме стотици
гневни телефонни обаждания от Бьорнстад, и обратното, но както
казах: всичко, което напишем, ще бъде коректно и справедливо. Не
мога да предложа на един политик по-подробен коментар относно
евентуалните ни разследвания, защото ТОВА наистина би могло да се
възприеме като заемане на страна, не е ли така?
Рихард Тео се усмихва доволно, все едно още не е решил дали ще
бъдат най-добри приятели, или най-големи врагове.
– Ти не си оттук, нали?
– Не. Вече го знаеш.
– Аз самият всъщност съм израснал в Бьорнстад, но почти не си
личи. Диалектът ми изчезна, докато живях в чужбина. Когато се
върнах, се научих да гледам на града и като чужденец, и като местен,
така да се каже. Мога ли да ти дам един съвет?
– Мога ли да те спра? – пита тя с престорена твърдост, но всъщност е
доста разтърсена от внезапната суровост в погледа му, когато той
казва:
– Човек не бива да си мисли, че може да се справи с всичко сам. Тук
живеем близо до природата. В гората и на езерото се нуждаем от
приятели. Могат да се случат безброй неща, за които не сме готови.
Както сега, по време на бурята, в такъв момент човек наистина не иска
да бъде сам. Би било безразсъдно, направо опасно.
Той се изправя, преди главната редакторка да успее да отговори.
Подава ѝ ръка толкова бързо, че на нея не ѝ хрумва да откаже
ръкостискането.
– Благодаря, че се отби! – казва тя високо, опитвайки да звучи
самоуверено.
Той стисва ръката ѝ здраво и продължително, преди да кимне към
разгърнатия вестник на бюрото и да заяви с усмивка:
– Това никога не би се случило, докато Петер Андершон беше
спортен директор на „Бьорнстад Хокей“, това мога да го заявя
спокойно. Той е честен човек. Такъв, към когото аз и много други хора
изпитваме най-голямо уважение. Най-голямо уважение.
Главната редакторка ненавижда собственото си смущение, както и
удоволствието, с което той го забелязва. Беше подготвена, че може да
изтече информация за разследването на „Бьорнстад Хокей“, но няма
представа как Рихард Тео е разбрал, че е нарочила именно Петер
Андершон. Възможно е някой в общината да е видял кои точно
документи е поискал баща ѝ, но като нищо би могло и някой от
редакцията ѝ да се е разприказвал, всички тук са репортери, но някои
са на първо място бьорнстадци. Тя никога няма да си изясни как точно
е навързано всичко. В това отношение Рихард Тео, за жалост, е прав.
За да го разбере, човек трябва да е оттук.

78
Отборни кучета

А дри и Бени се отбиват до къщата на Сюне. Адри трябва да вземе

стара папка с тренировъчни упражнения, които иска да пробва с
момичешкия отбор. Не е искала да става треньор, но малко неща в
живота са такива, каквито ги искаме. Не е планирала и да развъжда
кучета, стана така просто защото я биваше в това. Сюне взе кутрето си
от нея преди няколко години, когато се пенсионира. Бени му го избра,
като каза: „Това там. Защото ще бъде предизвикателство“.
Действително се оказа така и сега Адри тренира Сюне как да тренира
кучето, а той я тренира как да тренира почти седемгодишни момичета.
Именно те двамата подеха инициативата за момичешкия отбор и така
откриха Алисия – обиколиха целия град от врата на врата,
разпитвайки за момичета, които искат да играят. А никога не е имало
някого, който да иска да играе повече от Алисия. Няма нищо, с което
Адри тайно да се гордее повече, отколкото че е била част от това.
– Кафе? – пита Сюне, все едно има нужда да пита.
– Прекипяло ли е, както обикновено? – пита Адри.
– О, извинете, Ваше Величество, не знаех, че ще ми идват такива
фини персони на гости, иначе щях да сложа шампанското да се
охлажда, разбира се! – отговаря Сюне.
Адри го прегръща, а тя почти никога не прегръща хората. На него не
са му останали роднини на този свят, но въпреки това има толкова
голямо семейство в града, че почти не му остава време да навика
всичките.
– Видя ли вестника? – пита той и кимва към разгърнатия брой на
масата в кухнята.
Той и Адри са двама от последните хора на планетата, които все още
отказват да четат новини от таблети и други такива простотии.
 – Читателската рубрика? Анонимни страхливци, както обикновено –
изсумтява Адри.
Да, разбира се, че го е видяла.
– Как го казваше ти: само защото човек е идиот, това не означава, че
греши? – усмихва се Сюне.
Адри също се усмихва леко. Всичко, което казва анонимната
читателка, всъщност е вярно: вечните разправии за ресурси,
родителите, които опитват да влияят на селекцията на играчи,
треньорите, които се изразяват като първобитни. Адри го знае, защото
знае какво говорят всички за момичешкия отбор, макар и никой да не
смее да ѝ го каже в лицето. Когато със Сюне се захванаха с отбора, и
дума не можеше да става за спонсорство за оборудване, трябваше да се
борят с клуба, за да получат изобщо място на леда, но сега, когато
„Бьорнстад“ трябва да се рекламира, изведнъж момичетата се появяват
във всички пиар брошури. Лицемерието често засяда в гърлото ѝ, но
въпреки това сега тя измърморва:
– Не ми харесва изразът „империя на чичаците“.
Защото някои чичаци са като Сюне. Това, което читателите забравят,
е на чии рамене са изградени отбори като този поначало.
– Само защото човек е чичак, не значи, че е идиот – усмихва се
Сюне.
В къщата е изненадващо тихо, Адри наднича в антрето и осъзнава,
че това е така, защото кучето е навън, а Бени вече се е настанил в един
фотьойл и е заспал. Навсякъде по стените около него висят снимки.
Най-старите, тези с хокейните чичаци, е трябвало да се свият в ъгъла,
за да има място за всички снимки на Алисия и кучето. Има дори
изрезка от местния вестник за „отборното куче“, след като то участва в
груповата снимка на мъжкия отбор.
– Захар? – виква Сюне от кухнята.
– Не – отговаря тя.
– Чу ли, че са разбили колата на Фрак в Хед?
– Да. А долу в залата имаше сбиване. Между играчи от момчешките
отбори. Не знам какво са очаквали, когато решиха „Хед“ да тренират
при нас.
– И разправии във фабриката след злополуката там.
– Да. Да.
– А утре тринайсетгодишните на „Хед“ играят срещу
тринайсетгодишните на „Бьорнстад“.
– Чух.
Сюне казва следващата реплика, все едно току-що се е присетил, но
Адри го познава достатъчно добре, за да осъзнае, че досегашният
диалог в цялата си невинност е бил встъпление именно към това:
– Чух, че момчетата на Теему може би ще се появят. След всичко
станало между тях и момчетата от Хед има напрежение.
Адри вдига вежда над чашата кафе.
– Идиотите да не мислят да се сбият по време на мач между...
тринайсетгодишни?
Сюне свива рамене примирено.
– Позната история: млади мъже и територията им. Уф, може би
просто съм стар, тревожен чичко. Но във всеки случай исках да го
кажа, в случай че би могла да вразумиш някого от тях. Или ако поне би
искала да... задържиш някого настрана.
Адри кимва замислено. Познава Теему Риниус още от дете, него
никой не може да го вразуми. Но не това има предвид Сюне. Той иска
Адри да внимава Бени да не се озове насред всичко това. Все пак
магарето има склонност да го прави.
Туп.
Туп?
Туп, туп, туп?
Сюне винаги си е водил записки. Дълги години ставаше дума главно
за хокейни понятия, разбира се, кратки ключови думи, придружени от
кръгчета, триъгълници и тирета във всички възможни посоки. Едва с
началото на старостта започна да си записва други неща. Какво е
почувствал и как се чувства. Започна с физическото състояние, тъй
като лекарят го помоли да си води дневник на болежките, но
постепенно думите се насочиха навътре. В последно време пише много
за смъртта. Достигнал е възраст, когато смъртта вече е даденост, не
като на младини, когато човек я отрича, или на средна възраст, когато
я потиска. Преди всичко Сюне си води списъци. Инструкции как
работи всичко в къщата, кои прозорци заяждат зимно време и кои
контакти не трябва да се ползват, освен ако човек не иска целувка,
която никога няма да забрави. Коя страна на двора се наводнява
пролетта и кои дъски на верандата са сменяни наскоро. И кучето,
разбира се. Сюне има цял тефтер само с ветеринарна история, любими
марки пастет от черен дроб и кристално ясни инструкции за деня,
когато той умре и кучето остане без стопанин. Неотдавна опита да
даде тефтера на Адри, но тя страшно му се ядоса. „Няма да умираш,
дърт мошенико!“, изкрещя тя и отказа да дискутира въпроса и секунда
повече.
Това беше обяснение в любов, толкова голямо, колкото тя можеше да
даде.
Туп?
Сюне никога не е опитвал да пише за любов. Може би трябваше да
го направи. Нещо за това колко много любов може да изживее човек,
без някога да е бил женен или да е имал деца. Колко много от неговата
собствена любов е била безмълвна, как е давал и получавал всичко,
без нито една сричка за потвърждение. Хокеят все пак не говори, той
просто е. Кучетата също не говорят. Те просто те обичат.
Туп?
Това проклето животно. Непокорно и невъзможно, диво и лудо, не
му оставя и миг спокойствие и няма нищо друго, за което Сюне да е
толкова благодарен. Така и не беше готов за любовта, която щеше да
изпита към кучето си. Така казва, „кучето ми“, въпреки че това, което
изпитва, щом кучето го погледне, е точно обратното: че той му
принадлежи. Че той е неговият човек. То му вярва толкова много, че
направо е непоносимо, защото понякога Сюне не знае дали може да се
справи с такава отговорност. Не знае дали има сили да бъде толкова
нужен. Толкова обичан. Колкото и сутрини да се буди от
нетърпеливите лапи на ръба на леглото и грапавия език по лицето си,
начинът, по който кучето го приема, продължава да го смайва. С
кучетата е като с хокея, получаваш нов шанс всяка сутрин, всичко
постоянно започва наново.
„Как ще го кръстиш?“, попита Адри първия път, когато той взе
кутрето в ръце. Сюне размишлява дълго. Никога преди не беше
мислил имена. Изведнъж това му се стори като огромна отговорност, а
пък и кутрето не можеше да каже какво мисли за това или онова
предложение. Така че накрая Сюне изобщо не избра име, защото
всичките му любови са безмълвни. Вместо това избра звук. Най-
любимия си. Този, който цял живот е слушал в залата, а сега всеки
следобед слуша в двора си. Звукът, който съобщава, че още има живот,
че той още е тук, че някой все още има нужда от него.
 „Туп – каза той. – Може просто да му викам Туп.“
Туп.
Сега заобикаля къщата и се провиква, задъхан и с ръка на гърдите. В
днешно време постоянно се чувства, все едно има киселини. Но кучето
не идва. Адри предусеща неприятности и също се провиква толкова
силно, че Бени се буди и изтичва навън. Туп може и да е инатливо
същество, но сега е време за ядене, нещо, което малкият дебеланко
никога не пропуска.
ТУП? ТУП? ТУП?
Лежи вътре в храстите зад любимото си дърво. Изглежда, все едно
спи. Но малките уши не реагират, когато Сюне нагазва в тревата,
малките лапи не помръдват, малкото сърце не бие. Туп не захапва
пантофите му. Не се разлайва така, че Сюне да му каже да млъква. Не
го облизва по лицето. Вече го няма.

79
Плач

В етеринарят седи до Сюне в кухнята повече от час. Адри измива

всички чаши и чинии в къщата, въпреки че няма нужда, просто
иска да занимава ръцете си с нещо, за да не разбие всичко, което се
изпречи пред очите ѝ. Бени отива в гората с почернял поглед и се
връща с окървавени кокалчета и камък, достатъчно голям за малък
гроб. Един от съседите донася инструменти, за да издълбаят името и
годините. Сюне го моли отдолу да издълбае единствения поздрав,
който успява да изрече.
Бягай пред мен.
Адри и Бени чакат Алисия в двора на училището в края на учебния
ден. Тя плаче с часове, плаче толкова много, че е непонятно как в
телцето ѝ са останали още сълзи; плаче, докато дневната светлина си
отива и тя остава свита в мрака под дървото на Туп и отказва да се
премести, каквото и да ѝ говорят. Плаче, докато не ляга изтощена в
снега и Бени отива да я вдигне, за да не измръзне до смърт. Той знае
какво е смъртта за едно дете, знае, че е като да бъдеш повален от
празнота, затова не казва нищо, за да я утеши. Не ѝ обещава нищо за
небето и не я лъже за рая. Просто прави единственото, което знае, че
може да помогне. Слага стик в ръката ѝ и прошепва:
– Ела. Да играем.
Отиват до залата посред нощ. Адри се е обадила предварително на
портиера да остави отворен един прозорец, през който да се
покатерят. Бени и Алисия играят, докато не остават без дъх. После
лежат по гръб по средата на пързалката, върху изрисуваната върху
леда мечка, и момичето, което е почти на седем, пита момчето, което е
едва на двайсет:
– Мразиш ли Бог?
– Да – отговаря Бени искрено.
– Аз също – прошепва тя.
Замисля се колко безотговорно би било да обясни на седемгодишно
дете, че чувствата ще бъдат по-поносими, когато порасне достатъчно,
че да пуши наистина добра трева, но предполага, че ако го направи,
Адри ще счупи всичките му пръсти един по един, затова се въздържа.
Вместо това казва:
– Адски дълго ще те боли адски много, Алисия. Някои възрастни ще
ти кажат, че времето лекува всички рани, но то никога не го прави, по
дяволите. Просто човек става малко по-кораво копеле. Просто
шибаната болка намалява малко.
– Използваш страшно много псувни – усмихва се тя.
Това е първият път днес, когато устните ѝ помръдват в тази посока.
– Не използвам никакви шибани псувни, проклета проклетница
такава! – ухилва се той.
Тя така се засмива, че из залата се разнася ехо, което вдъхва надежда
за живот. Лежат по гръб на леда и Бени разказва, че Адри има кучка
горе в развъдника, която току-що е родила кутрета, но вместо да каже
на Алисия, че ще ѝ даде едно от тях, той я пита просто как да се казват.
Така че вместо да се ядоса и да изкрещи, че не иска друго куче, тя се
замисля. Измислят стотици имена, от глупави по-глупави, и се смеят,
докато не останат без дъх. Последните петдесет имена съдържат
някаква форма на „ако“ и любимото на Алисия е Аконафилия, защото
е най-гнусното и най-сладкото нещо, което някога е чувала. Бени
очаква с нетърпение Адри да го нахока следващия път, когато малката
изкрещи измислената дума по време на тренировка.
– Страх ли те беше, когато играеше мач? – пита Алисия след
известно време.
 – Винаги – признава Бени.
– Понякога повръщам, защото много се притеснявам – казва тя.
Той протяга внимателно голямата си длан над мечката на леда и
хваща малката ръка на момичето.
– Да те науча ли на един номер? Като малък лежах на леда така,
както сме легнали сега с теб. Покатервах се през прозореца нощем,
когато щях да играя мач на следващия ден. Обаче не си и помисляй да
кажеш на портиера!
Алисия кимва и обещава.
– А после? – пита после.
– После лежах тук, гледах тавана и си мислех „Сега съм сам на света“.
Наизустявах тишината. Защото никога не ме е било страх, когато съм
сам, само когато съм сред хора.
– Мен също.
Бени съжалява, че тя разбира точно какво е чувството. Твърде малка
е за това. Но той го казва така, както е:
– Никой не може да те нарани, когато си сама.
Пръстите ѝ се стягат малко по-плътно около неговите. Под тях е
мечката, над тях е вечността. Тънкият ѝ глас пита изтощено:
– А после?
Той отговаря бавно:
– После, ако започнех да се притеснявам по време на мач, просто
поглеждах към тавана и си представях, че отново съм сам в залата. И
тогава в главата ми наставаше тишина. Можех да изключа всички
звуци. Чувствах се съвсем сам, а тогава няма нищо страшно. И всичко
беше наред.
Алисия лежи мълчаливо няколко минути. Боли я толкова много на
толкова много места, но в този момент не чувства нищо, защото Бени
лежи до нея, есен е, скоро започва нов хокеен сезон и все още всичко
може да бъде наред. Таванът над нея е безкраен и няма нищо страшно.
Едва когато усеща как пръстите ѝ се отпускат, Бени разбира, че е
заспала. Пренася я на ръце през целия път до дома на Сюне. Слага я да
легне на дивана и заспива на пода до нея.
На следващата сутрин Адри му казва, че навсякъде из двора са
намерили отрова за плъхове, скрита в пастет. Не и в дворовете на
съседите, само тук. Братът и сестрата Ович не могат да изразят с думи
най-мрачните си мисли, но не са им нужни философски принципи,
достатъчна им е интуицията, че най-простото обяснение обикновено е
вярното: привържениците на „Бьорнстад“ и „Хед“ току-що са
започнали война помежду си, всичко е отмъщение за отмъщение и
всички знаят, че Туп е талисман на зеления клуб. Дори го има на
снимка в местния вестник, озаглавена „отборното куче“. Ако някой
наистина иска да нарани Бьорнстад, но е твърде страхлив, за да
нападне човек, ще направи точно това.
Гласът на Бени не е разпален, нито заплашителен, думите му са
просто хладна констатация:
– Ще ги убия. Всички до един.
Във всеки друг случай Адри би възразила, но не и сега. Докато те се
качват в колата и потеглят, Сюне седи на прозореца в кухнята и си
мисли как някой е превърнал тези двамата в най-големите си врагове,
а в тази гора човек трудно би могъл да вземе по-лошо решение от това.
Усеща движение до крачола си и за секунда е напът да се наведе и да
погали Туп по главата, но се усеща и едва не се разплаква от мъка и
отчаяние. Алисия отново го дръпва за крачола, пъха малкия си юмрук
в голямата му ръка и пита:
– Може ли да си намажем филии с конфитюр?
Разбира се, че може. Толкова, колкото иска.

80
Тупкане

С лед като си тръгва от гроба на Рут в бьорнстадското гробище

вечерта между вторник и сряда, Устата хваща автобуса за Хед, все
едно нищо не се е случило. Матео остава скрит в мрака и му се иска да
можеше да се преструва по същия начин. Пламенно желае да можеше
да убие Устата с голи ръце, но Матео е на четиринайсет, а Устата е мъж.
Не би имал шанс. Впоследствие ще казваме за Матео, че момчета като
него вършат престъпленията си, защото искат да се почувстват
властни, но това не е вярно, той просто иска да спре да се чувства
безпомощен.
Качва се на колелото и тръгва към къщи през града, но гумите се
пързалят в снега и той на няколко пъти пада. Веригата отново се
откача и той се одрасква, докато опитва да я сложи. Кръв потича по
опакото на ръката му, но той е толкова измокрен и премръзнал, че в
първия момент дори не забелязва. Ръмжи от разочарование и гняв, но
каква полза? Повлича колелото със себе си, твърде е изморен и не
обръща внимание откъде минава. Щом стига до редовите къщи, чува
стар мъж да вика кучето си. Излезли са на вечерна разходка, свикнали
улиците да са изцяло на тяхно разположение. Матео не се скрива, но
въпреки това не го забелязват.
– Туп! Ела! Да, ела тук! Добро момче! Сега ще се приберем да хапнем
пастет! – вика бодро старият мъж.
Матео знае кой е той. Казва се Сюне и беше треньор на мъжкия
отбор на „Бьорнстад“. Знае кое е и кучето, имаше го във вестника,
всички в Бьорнстад го обичат.
Матео не иска власт, просто иска да не бъде безсилен, поне за
момент. Мисли за зеленото яке, което Устата носеше в гробището.
Сюне носи подобно. Матео просто иска да им отнеме нещо, за да знаят
какво е чувството. Защото ще скърбят за кучето повече, отколкото
някога са скърбели за Рут. В града на мечките момичетата струват по-
малко от животните.
Матео довлачва колелото си до къщи, промъква се в двора на
възрастната двойка в съседство и обмисля пак да опита да отвори
оръжейния им шкаф, но се отказва и вместо това влиза в бараката с
инструменти. Не знае какво търси, преди да види предупредителните
етикети на две малки кутии най-отгоре на един рафт.
Вече е сряда сутринта, когато тръгва обратно към редовите къщи и
намира двора на Сюне. На връщане подминава Алисия, която блъска
по вратата на Сюне и го буди, защото иска да закуси. Отиват до
магазина, а когато се връщат, тя прегръща Туп с цялото си тяло и го
пуска в двора. Това е последният път, когато вижда кучето.

81
Предупреждения

В Бьорнстад и Хед идва четвъртък сутрин и всички се събуждат

ядосани. Минала е точно една седмица от бурята, но се усеща като
месеци. Минали са две години, откакто двата града проявиха насилие,
което доведе до нечия смърт, но скоро броячът ще бъде занулен. Както
винаги, ще имаме толкова много извинения, ще казваме, че
конфликтът между градовете е сложен и че в ситуации като тази нищо
не е черно-бяло. Ще въздишаме леко снизходително, ще обясняваме,
че омразата между двата града, двата хокейни клуба и двете общности
не е нищо ново, че се простира поколения назад във времето. Ще
казваме, че не става дума за хокей, а за различия в културата, в
традициите, в изначалния поминък на двете места. Ще говорим за
приоритетите и финансовите ресурси на общината и това от кои
стопански дейности могат да се изхранват градовете в действителност.
Ще споменаваме работни места и данъци и как властите не разбират,
че единственото, което обикновените хора в места като тези искат,
всъщност е да бъдат оставени на мира. Да се управляват сами, да
живеят свободно, да ловуват в собствените си гори и да ловят риба в
собствените си водоеми и да ползват производството си, вместо да
пращат всичко на юг. Ще изброяваме колко много от тукашните
разправии всъщност са последствия от политически решения, взети в
големите градове от хора, които не са стъпвали в гората. В Бьорнстад
ще се говори, че копелетата в другия край на големия път просто
завиждат, а в Хед ще се говори, че копелетата отвъд гората са
самодоволни лицемери, които си мислят, че са по-добри от всички
останали. Някой ще спомене сбиването на момчетата в залата, друг ще
спомене разбитата кола в Хед, после ще стане дума за злополуката във
фабриката и тогава дори най-въздържаните гласове ще се повишат
отвъд границата на разумното. Това, което започва като обсъждане на
работната среда и сигурността във фабриката, скоро ще прерасне в
политически лозунги, а когато едната страна заяви, че е
дискриминирана, другата ще се възмути: „Ами не идвайте да работите
тук тогава! Ходете да крадете работните места във вашия си скапан
град!“. Всички познават някого, който познава някого, който познава
или младата жена, пострадала във фабриката, или младата жена, която
е в майчинство и чиято е била смяната всъщност. Всички познават или
братята, които пребиха младите мъже на паркинга пред болницата,
или младите мъже, които бяха пребити. Всички в Хед са срещали
свиня от Бьорнстад на някоя сватба или хокеен мач и всички в
Бьорнстад са срещали задник от Хед в залата или на работното си
място. Всичко най-лошо, което вярваме едни за други, винаги може да
бъде доказано с история, която сме чули от някого, който я е чул
някъде другаде.
Ще казваме, че станалото има дълбоки исторически корени.
Дълбоки културни подбуди. Че противоречията се предават от
поколения наред. Че човек не може да ги разбере, ако не е оттук. Ще
казваме, че е сложно, ох, толкова е сложно, но всъщност изобщо не е.
Защото, ако Рамона беше тук, щеше да го каже, както си е: „Въобще не
е сложно, да ви еба. Просто престанете да се избивате, проклети овчи
мозъци такива!“.
Но вече не знаем как да се спрем.

* * *
„Това е просто куче.“
Разбира се, никой не го казва, но на Сюне му се струва, че всички
съседи си го мислят. Отвън ежедневието си продължава, докато той
седи, разбит на милион парченца в кухнята си. Когато отива да вземе
пощата, някой минава по улицата и казва „Моите съболезнования“, но
Сюне не иска да оплакват мъката му, иска да оплачат живота му,
защото ще трябва да го завърши без невъзпитаната, непокорна малка
напаст. Без лапите на ръба на леглото и следите от зъби по китките.
Как да стане? Кой ще изяде всичкия пастет в хладилника? Получава
няколко есемеса и приема няколко телефонни разговора от членове на
ръководството и треньори на младежките отбори, всички съжаляват,
но не така, както за човек. Тъжни са, че Сюне е тъжен, разбира се, но
не разбират истински загубата. Защото това е просто куче. Толкова е
трудно да се обясни, че е нещо повече, когато ти си неговият човек.
Може би е нужна повече емпатия, отколкото повечето хора
притежават. Или повече въображение.
Тъкмо заради това е както неочаквано, така и напълно логично, че
когато на вратата се звъни и отвън стои човек с насълзени очи, това е
Теему. Зад него има дузина мъже с черни якета. Подават на Сюне
огромен венец, каквито се слагат върху ковчезите на хората, и Теему
казва:
– Момчетата искаха да покажат съпричастността си. Можем ли да ти
помогнем с нещо?
– Много сте мили. Беше просто куче – прошепва Сюне.
Теему го потупва тежко по рамото.
– Никога не е просто куче. Семейство е. Всички знаят колко го
обичаше. И ние го обичахме. Все пак беше кучето на „Бьорнстад“, по
дяволите...
Един от мъжете зад него, с татуировки по врата и по кокалчетата и
вероятно по повечето места между тях, казва с разтреперен глас:
– Знам, че не го познавах толкова добре, но наистина ще ми липсва.
Той все едно беше част от клуба!
Сюне стои с венеца в ръцете си и мъката по бузите си и не знае
какво да каже. Но ако има хора, които разбират необузданата и
неразумна любов, която човек може да изпитва към едно животно,
това са тези, на които цял живот са им повтаряли, че обичат нещо
повече, отколкото би трябвало: „Това е само хокей“.
Групата изпитва точно това точно през цялото време. Знаят, че
обхватът на мъката не се определя от това какво си изгубил, а от това
кой си. Имат въображение. Толкова много въображение всъщност, че
самата мисъл да изгубят нещо, без което не могат да живеят, ги прави
смъртоносни.
– Кафе – казва Сюне без въпросителна и влиза в къщата.
Черните якета влизат след него и пият кафе. Един от мъжете
забелязва, че кранчето в банята капе, и го поправя. Друг измива
чашите. Трети ги избърсва. Когато си тръгват, Теему оставя плик с
банкноти на кухненския плот.
– Не са много – извинява се той тихо.
– Задръж си парите, аз... – започва Сюне, но Теему вдига приятелски
длан.
– Не за теб. За Алисия. Знаем, че кучето беше и нейно.
Младият мъж излиза, а Сюне казва след него:
– Теему... не се познаваме толкова добре, ти и аз, и знам, че си
ядосан... знай, че и аз самият съм страшно ядосан, но... не отмъщавай
за кучето, окей? Именно заради него. Той не обичаше хората да се
бият. И не искам Алисия да го заобичва.
– Да отмъщавам? На кого да отмъщавам? – пита Теему, наглед
напълно неразбиращо.
Ето как Сюне разбира със сигурност, че някой в Хед ще плати скъпо
за това.

* * *
Бени и Адри Ович нахранват кучетата горе в кучкарника, после
самите те ядат мълчаливо до мивката в кухнята, после цял ден
тренират във фитнеса, който Адри е изградила в обора. Кака му
забелязва, че той е по-слаб от преди, но забелязва и други неща:
когато той се прибра миналата седмица, очите му бяха по-светли, все
едно бяха избледнели от слънцето по плажовете, но сега отново са
успели да потъмнеят. Изглежда по-силен, но и по-корав. Преди да му
се наложи да улови Алисия в училищния двор и да ѝ каже какво е
станало с обичното ѝ куче, движението на Бени из къщата напомняше
на Адри за ранена птица. Днес той се движи като ранена мечка. Вчера
беше крехък, днес е смъртоносно опасен.

82
Кънки

П етер прекарва следобеда, като пече хляб, надявайки се телефонът

да звънне. На всеки пет минути проверява да не би батерията да е
паднала, а гадината продължава да мълчи. Мира, изглежда, дори не е
забелязала, че не е в офиса. Ето точно колко е важен за фирмата.
Трудно му е да определи как го кара да се чувства това: наранен?
Ядосан? Недостатъчен?
Изпича страшно много хляб, божке, направо купища, накрая целият
кухненски плот е отрупан. После облича зеленото си яке и отива до
залата. Нищо не му пречи, така и така никой няма нужда от него,
тринайсетгодишните ще играят мач, а това е най-забавната хокейна
възраст. На тези години все още всичко е просто суров талант и
потенциал. Всички мечти са живи.
Още е рано, когато стига до залата, няма много хора, но няколко
старчета сноват наоколо и щом той влиза вътре, вдигат поглед и
казват:
– Хей, Петер! Чухме за онзи, новия играч... Александър? Така ли се
казва? Става ли?
Петер се усмихва:
– Викаме му Градски. И да, става. Ще видите.
Това се харесва на старчетата, разбира се.
– Градски? Да, това си е запомнящо се име. А Амат се е върнал? Ще
стане ли атомно дуо от тях, как мислиш?
 Петер кимва доволно:
– Сакел знае какво прави.
За кратко се чувства почти като едно време. Старчетата го потупват
по гърба и заявяват:
– Петер, не бъди толкова скромен, за бога, всички чуха, че си
отишъл със Сакел и си вербувал новото момче! А щом Амат се е
върнал, сигурно имаш пръст и в тая работа! Всички искат пак да
станеш спортен директор, имай го предвид, като ти омръзне да
наливаш кафе на жена си или каквото там правиш в адвокатската
кантора в Хед...
Петер се справя отлично в опита си да се засмее, все едно шегата е
смешна. Наистина отлично.
Щом сяда на трибуната, портиерът идва и сяда до него. Едва тогава
Петер разбира за кучето на Сюне и черните якета, които идват насам,
за да гледат мача.
– Трябва да сме готови за разправии – измърморва портиерът
разтревожено и Петер вече наистина се чувства като едно време.
Дори повече от необходимото.

* * *
Мира и колежката седят в кабинета под клатушкащите се купчини
отворени папки.
– Как мислиш? – пита Мира изтощено.
– Голямото ни предимство е, че цялата работа е толкова оплетена, че
никой нормален човек няма да разбере какво лошо е направил Петер
всъщност – отговаря колежката, опитвайки да звучи окуражително,
което не се получава съвсем, защото Мира разбира точно какво е
направил Петер.
– Да извърнеш поглед, когато някой извършва престъпление, е също
толкова лошо, колкото сам да го извършиш – казва тя.
Колежката е права, добър адвокат би могъл да отпише много от
нещата, сторени от клуба, като правни дреболии и точно затова Мира
е толкова ядосана, че Петер е подписал именно документите за
тренировъчната база. Това е като да оставиш отпечатък върху
оръжието на престъплението. Защото тъкмо тази част всички могат да
я разберат: човек не може да краде милиони от бюджета, продавайки
въздух. Не може да остави общината да купи несъществуваща
постройка. Това е както неморално, така и престъпно.
– Каза ли вече на Петер, че знаеш за всичко това? – пита колежката.
Мира поклаща глава.
– Не. Той ще каже просто, че не е разбирал какво подписва. И аз ще
му повярвам. Ще... искам да му повярвам.
Колежката се усмихва леко.
– И аз ще му повярвам. Мъжът ти може да е лешник, но не е чак
толкова глупав, че да се съгласи на такова нещо.
Мира въздъхва.
– Глупостта е в това да не прочетеш какво подписваш. Колко да е
умен? Не знам дали мога да изградя аргумент, че не е извършил
престъпление, като твърдя, че просто е наивен...
Колежката кимва бавно.
– Искаш ли да знаеш какво мисля? Мисля, че от вестника няма да
посмеят да публикуват това. Ако опитат, хората ще откачат, все пак за
тях Петер е някакъв светец... а АКО журналистите го публикуват, може
и да не се нуждаят от жертвено агне? Може да насочат критиката
повече към ръководството и политиците, не към конкретен човек...
Мира пита, без да иска да чуе отговора:
– Но ако им трябва жертвено агне?
Колежката я поглежда нещастно.
– Тогава Петер е перфектен. Просто перфектен.
Мира опитва да отговори, но плачът се е качил твърде високо в
гърлото ѝ. Надява се, че Фрак ще намери начин да спаси „Хед Хокей“,
че ще успее да намери достатъчно много съюзници, за да спре местния
вестник, и наистина се надява, че това ще е достатъчно, за да прикрие
стореното от Петер. Защото дори тя не е способна да го зарови.

* * *
Долу на леда тренира детски отбор. Портиерът отива да сменя
крушки и да проверява прозорци и аварийни изходи преди мача на
тринайсетгодишните, Петер тръгва с него и помага. Когато беше
спортен директор, много се гордееше, че знае не просто всичко за
отбора, ами и всичко за залата – кои от нещата имат нужда от
поддръжка, кои трябва да се сменят или поправят. В един малък
хокеен клуб никой няма една длъжност, всички имат поне по три.
– Мамка му... – измърморва Петер, когато понечва да свали якето си
и ципът се разваля.
– Якето ли се е смалило, или коремът е пораснал? – засмива се
портиерът.
– По малко и от двете – признава Петер.
– Имам клещи в склада. Ще го поправя. Не може да ходиш така,
момче – изръмжава портиерът, защото дори Петер да стане на
осемдесет, за него винаги ще си бъде „момче“.
Когато стигат до склада, заварват Амат, застанал отпред с кънки в
ръка. Младежът придобива изключително смутен вид, щом вижда
Петер. Пръстите му шават толкова нервно, че едва не изпуска едната
кънка.
– За заточване ли са? – пита портиерът по онзи особено кисел начин,
който пази само за играчите, които харесва най-много.
– Само ако... такова, ако имаш време... не е нужно... – смотолевя
Амат.
Има толкова много неща, които искаше да каже на Петер, когато
отиде до дома му онзи ден, но след като не бяха изречени, думите
сякаш заседнаха в него.
– Първо трябва да поправя едно яке – информира го портиерът.
Но Петер се навежда, взема кънките и казва:
– Аз мога да ги наточа, Амат. Ела и ми кажи как ги искаш.
Машината за заточване бръмчи и скърца, а тримата мъже от три
поколения стоят един до друг и се препират каква да е дълбочината на
жлеба на острието. Портиерът отбелязва, че сега, когато Амат,
изглежда, е качил десет кила, кънките трябва да се наточат по-малко, а
Петер намигва на Амат и казва:
– Само се прави на умен, дори не знае как се сменят настройките на
машината, от сто години точи всички кънки по един и същи начин.
– Специално твоите кънки можех да ги мина и с шепа чакъл, така и
така не изминаваше повече от пет метра на мач... – отговаря портиерът
и отива да потърси по-добри клещи.
Петер и Амат остават до машината и Петер надвиква скърцането:
– Ще останеш ли да гледаш тринайсетгодишните? Все едно беше
вчера, когато и ти беше на тази възраст. Така де, знам, че беше
отдавна, просто понякога ми се струва като...
Амат е вперил поглед в кънките.
– Разбирам какво имаш предвид. Понякога и аз се чувствам така.
 Петер прокарва нежно пръсти по стоманата.
– Затова целият град обича да гледа децата да играят. На тия години
всичко е изпълнено с надежда.
Гласът на Амат едва не секва, когато отговаря:
– Трябваше да те послушам пролетта.
Петер поклаща спокойно глава.
– Не, не, ти беше прав. Вече си мъж. Нямах право да ти се меся какво
да правиш...
– Ако те бях послушал, сега може би щях да играя в НХЛ –
промълвява Амат.
Тогава Петер се обръща към него, така че Амат да го погледне в
очите.
– Един ден ще играеш в НХЛ. Но не заради мен или заради някого
другиго, а защото си адски добър хокеист.
Подава му кънките, а Амат ги взема и казва, свел поглед:
– Нямаше да стигна дотук без теб.
– Стига, имаш даден от бога талант, ако... – възразява Петер, но Амат
го прекъсва колкото тихо, толкова и убедено:
– Талантът не е достатъчен. Или поне за мен не беше. Трябва и
някой да вярва в теб. Не съм само аз... ти направи същото за Бени и
Бобо, а сега го правиш и за Александър... не сме твои деца, но винаги
си ни карал да се чувстваме като такива. Винаги си вярвал в нас
повече, отколкото ние вярваме в себе си.
Портиерът се връща. Вратата се блъска. Машината скърца. Амат
кимва засрамено, смотолевя „благодаря“ и се измъква навън. Петер
остава в склада и не смее да си облече якето, защото сега по никакъв
начин не би могъл да го закопчае около изпъчените си гърди.
Портиерът хвърля раздразнен поглед към него и изръмжава:
– Ако просто ще стърчиш там, имам още двайсет чифта кънки за
заточване...
Така че Петер остава в залата няколко часа. Отдавна не се е чувствал
толкова полезен.

* * *
Залата вече започва да се пълни с хора, когато Амат излиза от
склада. Гъчканицата го изнервя и той не остава да гледа мача. На
паркинга вижда Устата със сака му през рамо и същото угнетено
изражение на лицето заради неочакваното струпване на хора. Отново
е започнало да вали сняг.
– Уста! Искаш ли да се чупим и да играем някъде? Може да проверим
дали езерото е замръзнало? – провиква се Амат и Устата, естествено,
кимва.
Матео стои между дърветата и ги гледа, докато се отдалечават.

83
Провокации

Ч етвъртък следобед е и къщата в Хед вибрира от всички тела,

които се движат нагоре-надолу по скърцащото стълбище. Тед си
приготвя сака, защото днес има мач срещу тринайсетгодишните на
„Бьорнстад“. Тобиас все още е изключен от отбора си, така че за
разнообразие може да отиде да гледа Тед. Обикновено мачовете им
почти винаги се застъпват. Тес оставя Тюре при съседите. Тюре е
бесен, разбира се, но макар още никой да не знае колко зле ще се
развият нещата днес, сутринта Джони инстинктивно реши, че най-
малкият им син не бива да идва с тях в залата. Доколкото е възможно,
Джони и Хана опитват да сдържат чувствата си с променлив успех.
Злополуката във фабриката им се отрази тежко, дори не са успели да
поговорят един с друг, може би дори са го избягвали. Джони
участваше в освобождаването на жената от машината, а Хана я прие в
болницата. Сега Хана е чувствителна, а Джони е емоционален. Тя дава
израз на чувствата си, той сдържа емоциите си. Тя съска като чайник,
той ще експлодира.
– Отивам да подготвя колата – казва той, въпреки че няма нищо за
подготвяне, Джони просто сяда сам на предната седалка и надува
Спрингстийн.
Хана го оставя да се измъкне и тръгва към стаята на Тед.
Тринайсетгодишният вече е облякъл червения си анцуг и както
обикновено, е готов за тръгване преди всички. За разлика от Тобиас,
петнайсетгодишния, който типично за себе си току-що се е събудил и
все още не може да намери два чорапа от един чифт. Хана му помага и
мърмори, без да мисли:
– Това твои чорапи ли са? Приличат на чорапите на баща ти!
Толкова ли са ти големи краката? А допреди малко трябваше да ти
връзвам връзките на кънките...
– Не си ни връзвала кънките от десет години, мамо – засмиват се
Тобиас и Тед в един глас.
– Не, беше преди пет минути! Или в краен случай миналата
седмица! – възразява майка им упорито.
„Не че вие сте пораснали, просто целият ми свят се е свил около вас“,
мисли си тя и прегръща момчетата си. Останало ѝ е само едно дете,
което има нужда от помощ с кънките си, а дори то вече рядко ѝ дава да
му помага. Ужасно е да бъде лишена от това, защото секундите, когато
някое от децата стъпи на леда, когато направи най-първата си крачка
на тренировка или мач, са едни от изключително редките мигове,
когато тя се чувства като добра майка. Като майка, която държи нещата
под контрол. Само за секунда. Но те вече правят всичко сами точно
както ѝ се искаше, когато бяха малки и непослушни, а сега ѝ се иска
това време да се върне, защото вече са големи и самостоятелни.
Тед и Тобиас се карат каква музика да слушат по пътя до Бьорнстад.
Тес пуска Спрингстийн само за да ги дразни, но Джони, разбира се,
решава, че го е направила заради него, и се усмихва самодоволно чак
докато излизат от гората и виждат опашката от автомобили пред
залата.
– Шит, колко хора! Какво става? – възкликва Тобиас.
– Всички за НАШИЯ мач ли са дошли? – ахва Тед.
Джони и Хана мълчат и оглеждат бдително паркинга от край до
край през тълпата. Тук-там има разпръснати малки групички мъже с
черни якета, те обикновено не ходят на мачовете на
тринайсетгодишните, разбира се, но днес е различно. Насилието,
което се задава, се превръща в самоизпълняващо се пророчество: от
Групата са чули слуховете, че мъже от Хед ще дойдат да се бият, така че
си мислят, че трябва да защитят момчетата си от „Бьорнстад“, при
което мъжете от Хед на свой ред решават, че вече наистина ТРЯБВА да
отидат, за да защитят собствените си момчета. Дори не са нужни
провокации. Омразата е на автопилот.
„Това няма да свърши добре“, мисли си Хана, но вместо това казва:
– Настроението в залата ще е страхотно! Вижте колко хора са дошли
от Хед, почти като домакински мач!
– Това Е домакински мач – изръмжава Джони недоволно.
 Или поне трябваше да бъде. Щеше да се играе в залата в Хед през
уикенда, ако покривът не беше пропаднал. Вместо това преместиха
мача тук, в четвъртък, защото нямаше други свободни часове, а от
„Бьорнстад“, естествено, са се погрижили името на техния отбор да е
изписано първо на табелата с днешните мачове на входа. Все едно е
техен домакински мач.
– Може би това не е чак толкова важно, скъпи – отбелязва Хана, а
той мълчи кисело.
Движат се след другите коли между флагщоците с огромните зелени
знамена, развети най-горе. Новият, хубав покрив на залата е покрит
със сняг, който блести на слънцето. Всички паркоместа в близост до
залата са заети от скъпи градски джипове, собственост на еднакво
изглеждащи хокейни татковци. Всички имат стикери с „Бьорнстад
Хокей“ на задните прозорци. Джони минава покрай тях с минибуса, а
двигателят реве, все едно е работил четиресет години на рецепцията
на някоя държавна институция и всеки ден е пушил същото
количество цигари от жълт пакет. Ламарините дрънчат, Спрингстийн
бучи, а някъде наблизо група тийнейджъри подемат проточената
песен: НИЕ СМЕ МЕЧКИТЕ! НИЕ СМЕ МЕЧКИТЕ! НИЕ СМЕ
МЕЧКИТЕ! МЕЕЕЧКИТЕ ОТ БЬОООРНСТАД! Някъде другаде малка
група облечени в червено деца отговарят: ХЕД! ХЕД! ХЕД! При което
ги залива буря от освирквания от целия паркинг начело със
скандирането на първите тийнейджъри: КУРВИ ОТ ХЕД! КУРВИ ОТ
ХЕД! КУРВИ ОТ ХЕД!
– Този хубав, хубав „Бьорнстад Хокей“ с хубавите си, хубави
„ценности“... – изръмжава Джони гърлено и този път дори Хана не
може да му каже да замълчи.
Тобиас и Тед изскачат от колата и без да каже и дума, Тобиас взема
сака на малкия си брат, за да няма опасност Тед да бъде приклещен в
гъчканицата и да стане разправия. Виждат треньора на Тед и
останалата част от отбора на входа на залата и тръгват натам, а
увещанията на Хана звънят в ушите им:
– Съсредоточете се върху хокея! Не създавайте проблеми! Чувате ли
ме?
Тес стои до нея и хвърля поглед в същата посока. Хана се обръща
към нея, после към входа и въздъхва:
– Виждаш ли Бобо?
 Тес кимва щастливо.
– Може ли…
Майката също кимва.
– Да, бягай. Но стой близо до него! Ако стане сбиване, поне гледай
той да отнесе ударите. Във всеки случай е достатъчно голяма мишена...
Тес се затичва безгрижно, все едно отива на увеселителен парк,
каквато е донякъде и атмосферата пред залата в интерес на истината.
Момичето се смее толкова весело, че Хана почти се отпуска, защото с
изключение на няколко разпалени скандирания тя трябва да признае,
че хората изглеждат в доста добро настроение: изпълнена с очакване
атмосфера, деца с тежки сакове, отворени багажници, торбички с
кифли и термоси с кафе. През последната седмица между градовете
кипи омраза, но сега пред залата сякаш всички разтриват ръце на
студа и си спомнят за топлината, която носи спортът. Прегръщат
стари приятели, които не са виждали от пролетта, минало е цяло едно
дълго лято, което всички са прекарали по къмпинги и вили, но сега
започва истинският живот. Ежедневието отново се състои от возене на
децата напред и назад, а вечерно време стотици семейства отново има
за какво да си говорят, нещо взаимно, защото, ако всички тези деца не
играеха хокей, родителите им никога нямаше да вземат толкова дейно
участие в живота им. Колко такива години ѝ остават на Хана в най-
добрия случай? Скоро това време ще отмине. Скоро ще са големи.
Майките нямат броня, с която да преминат през живота, защото дават
всичко на децата си. В края на тийнейджърските години на децата на
майките вече не им е останала дори кожа, така че всяко усещане за
загуба се врязва право в плътта на Хана.
– Отивам за хотдог, ще ме изчакаш ли тук? – пита Джони най-
спокойно до нея и божичко, как ѝ се приисква да го удари гръм, не чак
така, че да умре, но може би почти.
– Хотдог? Сега? – изсумтява Хана, но реално не би трябвало да е
изненадана, мъжът ѝ е ходеща мелница за отпадъци, тя е прекарала
половината си живот в „криене“ на евтин шоколад из най-горните
кухненски шкафове, където той лесно да го открие, когато е пил бира,
така че пиянското му търсене на нещо сладко да не го отведе до скъпия
шоколад, който е скрила по-навътре.
Вижда семействата на двама от съотборниците на Тед малко по-
нататък и тръгва към тях. Джони тръгва към хотдозите. За нула време
цялото семейство се пръсва в навалицата.

84
Адвокати

С ледобеда цялото семейство Андершон се озовава в залата, без

никой от тях да може да обясни защо. Мая и Ана се отбиват в
къщата, за да хапнат хляб. Градския е там да вземе багажа си, тъй като
се мести за постоянно в лятната вила, която преди беше кемпер.
Снощи спа там сам, Бени се е преместил в къщата на сестра си поради
причини, които Градския още не разбира съвсем, но във всеки случай
се чувства толкова добре сред дърветата до езерото, че реши да остане
там.
– Ще гледаш ли мача днес? – пита Мая невинно, когато се сблъскват
до кухненския плот.
– Кой мач? – пита Градския.
– Тринайсетгодишните на „Хед“ срещу тези на „Бьорнстад“.
– Тринайсетгодишни? Това... голямо събитие ли е тук? – пита той
учудено.
– „Бьорнстад“ срещу „Хед“. Това винаги е голямо събитие – отговаря
Мая.
– Вие... ще ходите ли? – пита той.
– ВЕЧЕ да! – заявява Ана.
Убеждават Лео да дойде с тях, а той се преструва, че го прави
неохотно. По пътя той, Мая и Ана си поделят една цигара и Лео никога
не се е чувствал по-голям. Когато стигат до залата, Мая праща есемес
на майка им, в който пише:
„Ще гледаме мача. Ще дойдеш ли?“
Мира седи в офиса с колежката, заровена в документи, и отговаря
изненадано:
„На тринайсетгодишните? Не мислех, че това те интересува?“
Получава отговора:
„Не ми пука кой играе мамо просто ела да гледаме заедно.“
Успех да устоиш на такова предложение, ако си майка на
тийнейджъри. Успех.
 * * *
Джони всъщност не е гладен, просто на идване видя количката за
хотдог и разпозна продавача. Младо, кльощаво момче с рехава брада.
Джони го видя в автомобилното гробище, едно от момчетата на Лев.
Но около него има четирима мъже на средна възраст със зелени якета,
един от които твърде близо до лицето му. Карат се шумно. Един от
мъжете дръпва разпалено количката, момчето на Лев я удържа, но не
отговаря на удара, макар и да изглежда, че би могло. В неизгодна
позиция е, зелените якета го превъзхождат, макар и мъжете да са
дебели и да имат еднакви отчаяни прически около бързо
оплешивяващите си темета.
Джони сваля ципа на якето си, докато се приближава. Спира на два
метра от тях и прочиства гърло:
– Някакъв проблем ли има?
Мъжете със зелените якета се обръщат с гняв, който бързо угасва.
Това се дължи на размерите на Джони, естествено, но също така и на
тениската с емблемата на пожарната, която се мярка под разкопчаното
му яке. Не че мъжете уважават пожарникари, този тип мъже не
уважават нищо, просто знаят, че ако си имаш неприятности с един
пожарникар, най-вероятно ще си имаш неприятности с всичките.
Джони може и да е сам, но въпреки това е цяло стадо.
– Забранено е да се продават хотдози тук! – сопва се накрая един от
мъжете по-предизвикателно, отколкото всъщност се чувства.
– Забранено? Да се продават хотдози? Ти сериозно ли? – засмива се
Джони.
– Момчешкият отбор продава хотдози в столовата! А тоя мръсник е
застанал отвън и ги предлага на половин цена! Как се очаква
момчетата ни да продадат нещо вътре?
Момчето на Лев се обръща към Джони и казва с едва сдържан гняв:
– Не живеем ли в свободна страна? В свободен град?
– Това не е ТВОЯТ шибан град, така че може просто да се върнеш
там, откъдето си дошъл, а? Какво месо изобщо има в кренвиршите?
Плъхове и прилепи ли? – изръмжава един от мъжете.
Джони просто го изглежда достатъчно продължително, докато
накрая той се свива, както винаги правят мъжете с големи усти и
малки юмруци. Един от другите мъже хваща приятеля си под ръка и се
извинява с мънкане на Джони:
 – Това е... извинявай... да не се караме излишно. Просто момчетата
ни опитват да продават хотдози, за да изкарат пари за касата на
отбора. Родителите просто са недоволни...
Джони изсумтява и кимва към момчето на Лев.
– Недоволни от какво? Да не мислите, че паркингът е ваш?
Паркингът е на общината! А този човек е част от общината точно
толкова, колкото и вие!
– Окей, окей, извинявай... – казва мъжът и разперва ръце.
– Не се извинявай на МЕН, чучело такова! Извини се на него! –
изръмжава Джони и кимва към момчето на Лев.
Мъжете го поглеждат, все едно няма начин да говори сериозно.
После един от тях подхваща останалите и измърморва:
– Хайде. Да влизаме. Мачът започва след малко. После ще се
погрижим.
Джони и момчето на Лев ги гледат как се отдалечават. Пулсът на
Джони препуска. Никой от тези мъже не беше Петер Андершон, но
докато стои на паркинга, той осъзнава, че всеки един от тях му е
напомнил на него. Това очевидно е достатъчно.
– Благодаря! – казва момчето.
Джони се обръща и кимва леко.
– Кажи ми, ако пак те притесняват. Паркингът не е техен. Общината
не принадлежи на „Бьорнстад Хокей“, дори и те да си мислят, че е така.
Момчето на Лев слага ръка на сърцето си и се покланя в бърз знак
на благодарност. Джони няма дори бегла представа как да реагира, и
накрая се засуетява с ципа на якето си и прави неопределено движение
с ръка, нещо между помахване и отдаване на чест. Момчето на Лев
приготвя хотдог и му го подава. Джони бърка в задния джоб на
дънките си, за да извади пари, но момчето махва с ръка.
– Безплатно за пожарникари!
Джони кимва с признателност. Яде, докато върви. Страшно вкусен
хотдог, констатира той, със сигурност по-вкусен от гадостите, които
продават в столовата на „Бьорнстад“.

* * *
Ана, Мая, Лео и Градския се мотаят около залата и обикалят между
групичките. Ана изчезва от поглед за макс една минута и се връща с
осем силни бири в найлонова торбичка.
 – Как... го направи? – ахва Лео.
– Просто попитах едно момче – казва Ана, все едно се подразбира.
– Тя намира бира навсякъде, може да намери бира и на погребение!
– потвърждава Мая.
– Че това не е ли НАЙ-ЛЕСНОТО място, където да намериш бира? –
възкликва Ана.
Сядат на няколко камъка в края на паркинга и пият. Мая дава на Лео
да изпие една бира, тя самата изпива две, Ана три. Градския отказва,
довечера има тренировка.
– Да не те е страх, че Сакел ще ти се кара? – дразни го Ана.
– Не. Просто не искам да я разочаровам – изтърсва той, не
успявайки да измисли някаква лъжа.
Мая го потупва окуражително по рамото и пуска най-тежкия си
горски диалект:
– Ако не искаш да разочароваш хората, дошъл си на грешното място.
Тука сме доволни само когато сме малко недоволни, да знаеш.
Градския се усмихва смутено. Мая никога не е виждала някого, който
има толкова малко основания да се срамува, да го прави толкова много.
– Бива ме да разочаровам хората. Опитвам се да изгубя това умение.
Бирата се оказа по-силна, отколкото Мая очакваше, а изпи двете
кенчета доста бързо, така че сега е напът да каже нещо крайно
неуместно, но не успява, защото Лео промълвява:
– Лошо ми е...
– ВСИЧКИ БИРИ ЛИ ИЗПИ, ЛЕКЕ ТАКОВА? – излайва Ана и
обръща празната торбичка.
Лео е твърде замаян, за да отговори.

* * *
Като никога, Мира е благодарна за минусовите градуси, те ѝ
предоставят възможност да се скрие в обемистото си яке с висока яка
и под дебелата шапка, която е смъкнала до очите. Промъква се
незабелязано през тълпата пред залата и праща съобщение на дъщеря
си, пита я къде е, и изпада в лек шок, когато заварва Мая и Ана на
щанда в столовата, където двете продават хотдози и шоколадови
топчета заедно с цял куп деца от момчешките отбори.
– Здрасти, мамо! – възкликва Мая учудено, все едно е забравила, че
тя я е поканила тук.
 – На стаж сме! – информира я Ана весело.
Мира се навежда над щанда и усещайки дъха им, прошепва:
– Вие... алкохол ли сте пили?
– Супер малко! – изревава Ана така, сякаш е убедена, че тя също
шепне.
– Къде е Лео? – пита Мира.
– В тоалетната! – изкикотва се Ана сдържано, при което Мая се
разкикотва истерично.
Мира наистина опитва да им се ядоса. Наистина опитва. Но те са
твърде весели, а тя е твърде изморена и се нуждае твърде много от
членове на семейството, за които да не се налага да се тревожи. Затова
заобикаля щанда, кара момичетата да пийнат вода и после самата тя
застава на касата и продава шоколадови топчета и хотдози. Като едно
време.

* * *
Тес и Бобо влизат в столовата, без да се държат за ръце, но въпреки
това вървят колкото се може по-близо един до друг. Дотолкова, че
ръцете им току се допират и пръстите им сякаш случайно се оплитат
едни в други. Бързи погледи, мимолетни усмивки, леки токови удари
навсякъде.
Градския стои в ъгъла и яде шоколадови топчета, Бобо сяда да си
поговори с него, Тес се обръща и изведнъж придобива същия вид като
малкия си брат, когато той видя Амат онзи ден.
– Това там... Мира Андершон ли е? Адвокатката? – прошепва тя на
Бобо и го дръпва за ръката.
– Да? Мира! ЗДРАСТИ, МИРА! – провиква се Бобо, а изражението,
което придобива Тес, занапред ще се изписва на лицето ѝ всеки път,
когато той я излага публично, докато остаряват заедно.
Мира вдига глава и им махва, а щом погледът ѝ среща този на Тес,
момичето така почервенява, че Бобо решава, че се е задавило, и тъкмо
се кани да му окаже първа помощ, когато приятелката му здраво го
навиква, крещейкошепнейки, за първи път, но определено не за
последен. Мира идва, прегръща Бобо и подава ръка.
– Здрасти, аз съм Мира...
– Знам, знам, ти си адвокатката! – избълбуква Тес.
– Да, откъде знаеш? – засмива се Мира изненадано.
 – Минавам покрай кантората ти, когато вземам брат си от училище.
Виждала съм табелата. И... проверих в интернет... – признава
изчервената Тес.
– Тес също иска да стане адвокат! – вмята Бобо, защото още не се е
научил да си затваря устата в такива ситуации.
Но ще се научи. Ще има на разположение доста години, през които
да тренира.
– Аз... нищо не е решено... но искам да следвам право. Но всички
казват, че е адски трудно – казва Тес срамежливо.
– И трябва да е трудно. Затова си струва – усмихва се Мира
приятелски и вижда цялата си несигурност от времето, когато тя
самата беше на тази възраст и вечер миеше чинии в ресторанта на
родителите си и се чудеше дали някога ще има шанс да се мери с
всички богаташчета в университета.
– Мислиш ли, че ще се справя? – пита Тес толкова директно, че
сварва неподготвена както Мира, така и самата себе си.
Започва да се извинява, заеквайки, за глупавия въпрос, но Мира я
хваща нежно за ръката и отговаря:
– Ще ти кажа това, което майка ми каза на мен: има само един начин
да разбереш.
Очите на Тес лъщят и тя прошепва, без да мисли:
– Искам да помагам на други момичета. Изнасилени или тормозени,
или... така де, това не ми се е случвало! Но зная какво стана с дъщеря
ти! Искам да съм човек, който... помага. Като теб!
Мира не бе влязла в столовата, очаквайки да остане без дъх, така че
сега ѝ отнема известно време, докато отново напълни дробовете си.
– Понякога професията е тежка – казва тя тихо.
– Всички в семейството ми имат тежки професии – прошепва Тес в
отговор.
Мира вижда пламъка в очите на момичето и си мисли, че сигурно
така се е чувствал Петер през всички тези години: така изглежда една
цъфнала череша. Затова се усмихва, кимва бавно, бърка във
вътрешния си джоб и вади портмонето си.
– Това е визитката ми, номерът на мобилния ми е отзад. Обади ми
се, когато решиш. Ела в кантората. Ако наистина искаш да се
занимаваш с това... ако наистина го искаш... обещавам да ти помогна.
Тес взема визитката, все едно е билет за шоколадова фабрика. За
жалост, твърде късно осъзнава, че звучи като столкър, когато казва:
– Чух, че дъщеря ти се е преместила да учи в друг град. Това много
ли те натъжи?
Устните на Мира потреперват.
– Да. Но бях и много горда.
Думите се изтърсват от устата на Тес, все едно някой ги е
прекатурил:
– Всички юридически факултети са супер далеч, а майка ми не иска
да се местя.
– Майките никога не искат – признава Мира.
Има хиляди други неща, които Тес би искала да попита, но не ѝ се
удава възможност, защото изведнъж някой се развиква на стълбите:
– БОЙ! БОЙ!
После чуват крясъците долу. Мъже викат паникьосано синовете си, а
други мъже си крещят бясно едни на други. После се чува трополене
на крака, когато всички хукват да бягат от нещо много по-лошо.

85
Сърца

Т ринайсетгодишните на „Хед Хокей“ влизат в съблекалнята за

гостуващите отбори, но веднага излизат с позеленели лица. Вътре
вони. Гадна, парлива, отвратителна миризма, която изпълва ноздрите
толкова бързо, че рефлексът за повръщане дори няма шанс да се спре.
Банда хлапета на ранна тийнейджърска възраст със зелени фланелки
и обърнати наобратно шапки с козирка се кискат истерично, докато
портиерът не забелязва какво е станало, и не ги подгонва към
паркинга с чук в ръка. Тринайсетгодишните на „Хед“ стоят и кашлят в
коридора. Може би вътре мирише на маслена киселина, може би на
стари скаридени черупки или пък на гнило месо, това е най-старият
номер в Бьорнстад, с който да бъде психиран противниковият отбор.
Този хубав, хубав „Бьорнстад“ с пиар брошурите си, с които убеждават,
че е редно да бъдат спонсорирани, въпреки че винаги се държат
толкова незряло. Всички в Хед са свикнали, никой дори не се
изненадва, но обикновено жертва са мъжките отбори. Не
тринайсетгодишните. Този мач е различен.
 НИЕ СМЕ МЕЧКИТЕ!, прокънтява от трибуната за правостоящи.
НИЕ СМЕ МЕЧКИТЕ!, повтаря море от черни якета така, че стените на
коридора, където се намират Тед и съотборниците му, се разтреперват.
Треньорът опитва да им даде указания къде да се преоблекат, но
играчите не го чуват от данданията. КУРВИ ОТ ХЕД КУРВИ ОТ ХЕД
ЩЕ ВИ УБИЕМ КУРВИ ОТ ХЕД!, прогърмява от трибуната. Тобиас
стои до тринайсетгодишните и вижда страха в очите им, те са просто
деца, да ги пуснат на леда тази вечер, би било като да ги изпратят на
война. Тобиас се обръща към малкия си брат.
– Тед!
– Да?
Тобиас го хваща за ръцете и виква:
– Мисли за торта!
Тед се разсмива учудено и цялото му тяло се отпуска в ръцете на
батко му.
– А?
– Обичаш торта! Мисли за торта и ще се успокоиш!
– Ти не си наред...
Тобиас кима сериозно.
– Не се страхувай от виковете, окей? Бъди благодарен! Искаш ли да
играеш в НХЛ? Тогава трябва да можеш да играеш пред откачена
публика, а по-откачени от тия психопати няма. Ако преживееш това,
ще се справиш и с всичко друго. Просто излез, играй си играта и
затвори устите на всички, които крещят. Вкарвай гол всеки път, когато
се развикат. Пречупи ги. Отнеми им всичко, което обичат.
Малкият брат допира чело до това на големия брат и казва:
– Благодаря, Тобе.
Баткото просъсква:
– Не ми благодари. Спечели. Излез и спечели. Разбий шибаните им
сърца.
Погледите им се срещат за секунда. Баткото винаги е бил железен
извън пързалката, но често се огъва, когато е на леда, с брат му е
обратното. Стига Тобиас да пази Тед от тази страна на мантинелата,
никой не може да го спре от другата. На петнайсет и тринайсет години
са, но кариерата на единия скоро ще приключи, а тази на другия
тъкмо започва. Тед тръгва с отбора си към паркинга, за да се
преоблекат в колите на родителите си, а Тобиас остава в коридора с
ръце в джобовете. Докато малкият брат се подготвя за мача, големият
брат се обръща и се качва на трибуната при привържениците на „Хед“.
Няколко по-големи момчета го разпознават, ходили са в едно училище
и сега се провикват и му махат да дойде при тях.
– Ти трупяса ония педерастчета от Бьорнстад преди няколко дни и
те изключиха от отбора, нали? – пита един.
Тобиас кима малко неохотно. Тупат го по гърба.
– Не трябваше да те изключват, деба! Трябваше да ти дадат медал!
Тобиас знае кои са, разбира се, баща му винаги му е казвал да стои
настрана от такива като тях: „Ония идиоти само си търсят белята,
Тобе. Когато пораснеш, ще видиш, че в живота има достатъчно
проблеми, които те намират и без да се налага да търчиш след тях...“.
Но докато момчетата пеят и подскачат по трибуната, гърдите на
Тобиас трептят. Ушите му пищят, адреналинът препуска. Затова той
също пее и скача.
Отборът на Тед се връща в залата, вече по екипи. След тях вървят
някои от бащите им, бесни заради вонята в съблекалнята, принудила
момчетата да се преобличат при унизителни обстоятелства вън на
паркинга. Говорят на висок глас за „неспортсменство“ и някой от тях
сграбчва едно тринайсетгодишно момче от Бьорнстад, което е викнало
нещо неразбираемо в отговор, а това, разбира се, кара всички местни
бащи да се втурнат към тунела, за да защитят децата си, и ето как се
почва. Толкова просто и толкова бързо.

* * *
Бени и Адри пристигат в залата точно преди началото на мача. Сюне
беше твърде съкрушен, за да дойде. Излязъл е на разходка, както
правеше с кучето по същото време. И ще прави така още дълго време.
Когато се задъхва и му се налага да спре, държейки се за гърдите, по
стар навик прошепва „Бягай пред мен“.
Бени и Адри се качват на трибуната за правостоящи. Черните якета
ги обгръщат безмълвно от всички страни. Адри знае, че много от тях
участват в лова на лосове тази седмица, прибрали са се само за да
гледат мача на няколко тринайсетгодишни хлапета, което не е добър
знак. За никого. Най-близо до нея и Бени стои Теему. БЬОРНСТАД –
ПЕДАЛИ!, изревава агитката на Хед, КУРВИ ОТ ХЕД, отговаря
секторът на Бьорнстад. Това са просто думи засега, но Теему хвърля
поглед към Бени и Адри, за да види реакцията им. От страна на Бени
изобщо няма такава, дишането му е бавно, очите безразлични, все
едно или намалява оборотите, след като е направил нещо, или се
подготвя да направи нещо. От Адри Теему получава единствено кратък
поглед и изненадана реплика:
– Учудвам се, че си толкова спокоен.
Теему кимва тайнствено.
– Обещал съм, че днес ще сме спокойни.
– На кого си обещал? – пита тя.
– На клуба – отговаря той.
Не е разказал за разговора с Фрак дори на най-приближените си.
Просто е казал на всички да кротуват, освен ако не им даде директен
сигнал, и те се подчиняват не от страх, а защото го обичат. Това е
братство, което никое копеле в този град не може да разбере, но ако
някой все пак е близо, то това е Адри. Въпреки това на Теему му е
трудно да разтълкува изражението ѝ, вероятно защото тя самата не
знае какво точно изпитва, разкъсана е между гордостта към Теему и
момчетата му, задето още не са се сбили с никого, и желанието
всъщност да го направят. През живота си Адри е виждала толкова
много хора да нараняват други хора, че е претръпнала, но когато някой
нарани животно, всичките ѝ бушони гръмват. Умът ѝ почернява. В
такива моменти разбира Теему повече от всякога.
БЬОРНСТАД – ПЕДАЛИ, крещят от отсрещната трибуна.
КУРВИ ОТ ХЕД, получават в отговор.
Виковете заливат леда като вълни. Обикновено по време на мач
между тринайсетгодишни трибуните са почти празни, но тази
седмица не е обикновена. В събота мъжките отбори на двата града се
изправят един срещу друг в първия мач за сезона и Адри се чуди какво
ли ще измислят тези момчета тогава. Танкове?
УБИВАЙ, ГРАБИ, ОСКВЕРНЯВАЙ, ПАЛИ! ЩЯХМЕ ДА ЕБЕМ
СЕСТРИТЕ ВИ, АКО НЕ ГИ ЕБЯХТЕ САМИ!, скандират няколко
привърженици от сектора на Хед.
ИСКАТЕ НИ ВИЕ? ТУКА СМЕ НИЕ! НИКОЙ ОТ ХЕД НЕ СМЕЕ ДА
СЕ БИЕ!, скандират момчетата на Теему около Адри.
Червената агитка отсреща не е толкова голяма, колкото зелената, и
преди всичко не е толкова добре организирана – когато пеят, звучат
като стотина разпръснати гласа, докато момчетата на Теему звучат
като един. Един-единствен ужасяващ човек, способен на всичко.
Запалянковците на „Хед“ усещат това, разбира се, и знаят, че са в
неизгодна позиция, така че правят каквото правят всички
запалянковци в такава ситуация: търсят най-слабото място на
противника. Готови са да крещят каквото и да е, стига да ги засегнат,
да ги наранят, да наранят гордостта им. И измислят най-простото и
най-лошото.
Докато Тед и останалите тринайсетгодишни си пробиват път с лакти
през блъсканицата, започната от бащите им в тунела, и излизат на
леда, за да загреят, сред феновете по трибуната на „Хед“ плъзва слух:
нещо за Сюне, бившия треньор на мъжкия отбор. Нещо за куче, което
присъствало на отборната снимка на „Бьорнстад“. И как дори най-
страховитите членове на Групата скърбят за животното.
Това, което се случва после, е така просто и така ефективно, така
спонтанно и така естествено, така нечувано глупаво и така моментално
разрушително: едно младо момче зад Тобиас започва да лае.
– Бау, бау, бау – казва то и първоначално само няколко души около
него се разсмиват.
После някой изкрещява по-силно:
– Бау! Бау! Бау!
И изведнъж целият сектор скандира. Започва като на шега, но
веднага става заплашително. Сол в раната. Директна провокация.
Запалянковците на „Бьорнстад“ не отговарят с песен, нито с рев,
правят нещо много по-лошо: утихват. И тогава всичко останало също
утихва.
Трудно е да се обясни как звучи пълна хокейна зала, ако човек не е
бил в такава, но дори съвсем обикновените, ядящи пуканки родители
на малки деца и дъвчещи хотдози пенсионери имат способността след
известно време да спрат да обръщат внимание на шума. Особено в
Бьорнстад. Всички до такава степен са свикнали агитките в
съответните трибуни за правостоящи да пеят КУРВИ и ПЕДАЛИ, че
със същия успех биха могли да викат и на чужд език, ядящите пуканки
и дъвчещите хотдози дори не ги чуват, седят си облегнати на
седалките и бърборят безгрижно за амортизация на ипотеки, за
внучетата и за времето. Може би и малко са се разглезили, все пак са
минали повече от две години от последното истинско сбиване. Всички
са забравили какво е, когато Групата щурмува противника, всички се
чувстват в безопасност като деца, опрели носове в стъклото на
клетката на лъва. Виковете на черните якета са като бръмчащ
кухненски абсорбатор, човек дори не го забелязва, докато някой не го
изключи.
Но там, в плътната тишина, която изведнъж връхлита всички, там
има място само за страх и ужас. Не се беше случвало от две години, но
ето че се случва сега.
– БАУ! – провиква се самотно момче някъде от трибуната на „Хед“,
твърде обзето от адреналин, за да забележи, че всички останали са
млъкнали. Някой му изшътква, друг опитва да запее съвсем различна
песен, но вече е твърде късно.
– Какво да правим? – пита едно от момчетата до Теему.
Теему стои, вперил поглед в другия край на залата. Очите му са
празни. В тях няма емпатия, няма прошка, няма милост. Може би си
мисли какво е обещал на Фрак – да не създава проблеми тази седмица,
но всъщност не той започна. Мъжете от „Хед“ дойдоха в залата, в дома
му, за да се хвалят, че са убили кучето на Сюне, а от него се очаква да
не направи нищо? Как ли пък не. Гласът му е безчувствен:
– Майната му. Счупете вратовете на всички до един.
Черните якета прескачат огражденията и се затичват като едно
същество. Всички седящи сякаш си поемат дъх, след което се
развикват и побягват, пенсионери и семейства с деца се препъват едни
в други, за да се махнат от пътя. Черните якета идват като вълна от
мрак и стъпкват хотдозите и пуканките, пръснати навсякъде.
Адри грабва Теему за ръката и се провиква:
– НЕ КАЗА ЛИ, ЧЕ СИ ОБЕЩАЛ НА КЛУБА ДА СТЕ МИРНИ?
Теему се вторачва в нея не с разкаяние, но почти състрадателно:
– На клуба? Ние сме клубът.
После и той се затичва заедно с Бени. Адри опитва да спре брат си,
но няма шанс. Дълбоко в себе си всъщност може би дори не иска.
Кучешкият лай в другия край вече е преминал в разтревожена глъчка,
но дланите на Адри още си спомнят тежестта на малкото животно,
докато полагаше тялото в гроба. Може би не иска да се стига до
насилие, но вече не може да обвинява тези, които го искат.
Бащите долу в тунела усещат опасността, както когато човек чуе
тътена на задаваща се приливна вълна, изревават на
тринайсетгодишните да се махнат от ледената пързалка, настава хаос и
за секунди цялата зала е обзета от паника.

* * *
Тобиас вижда черните якета да се задават от трибуната в другия
край на залата и забелязва как собствената му трибуна веднага се
разделя на два лагера: тези, които отстъпват, и тези, които се втурват
напред да посрещнат опасността. Тобиас има родители, които са го
научили винаги да тича към огъня, така че дори не се замисля, просто
прескача един парапет, приземява се върху бетона няколко метра по-
долу и с всички сили се втурва към леда. Единственото, за което
мисли, е как трябва да изведе малкия си брат оттук.
Хана и Джони веднага слизат от трибуната, обзети от същата мисъл,
но тълпата е твърде гъста и хаосът твърде голям. Навалицата ги
изтласква към ъгъла на залата, близо до съблекалните, където Бобо
успява да се пресегне и да потупа Джони по рамото. Джони се обръща
и се разпада отвътре по всички възможни начини, когато чува Бобо да
вика:
– ТЕС Е С МЕН! НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙ! ВЗЕМИ ТОБЕ И ТЕД,
ЧАКАМЕ СЕ НА ПАРКИНГА!
От другата му страна Хана изпуска пръстите му само за миг и сякаш
безмилостно подводно течение ги разделя, след секунда вече са на
десет метра един от друг. Тобиас и Тед се появяват от нищото, Тед все
още е с кънки и хокеен екип, а Тобиас маха бясно с ръце, за да
проправи път. Зад тях Теему и първите черни якета стигат до
трибуната на „Хед“. Някои от облечените в червено мъже, които са
останали да я бранят, са изкъртили парчета от дъсчения под и
размахват безмилостно импровизираните оръжия надолу към черните
якета, които опитват да се качат при тях. Чупят носове, разбиват
челюсти, но черните якета продължават напред. „Някой ще умре“,
минава през ума на Джони, но Хана се придвижва със зъби и нокти
през морето от хора и се провиква към него, преди да е успял да
довърши мисълта си.
– МОМЧЕТАТА! ИЗКАРАЙ МОМЧЕТАТА НАВЪН!
Зад нея бащата на един от съотборниците на Тед се бие с двама
бащи от Бьорнстад, някой я удря с лакът право в слепоочието и тя едва
не пада на земята. Джони вижда това и запраща хората наоколо във
въздуха. Стига до Хана едновременно с Тобиас, който идва от другата
посока. Джони едва го разпознава, петнайсетгодишният му син
изглежда като мъж, абсолютно безстрашен. Дърпа Тед след себе си с
едната ръка и помага на майка си с другата. В тълпата се отваря малка
пролука, цялото семейство я вижда едновременно и се втурва към
изхода. Първо момчетата, после Хана, Джони е последен и прави
грешката да хвърли поглед през рамо в бързината. Така и не вижда
мъжа, който се появява, тичайки, иззад ъгъла откъм склада след
съблекалните, двамата се сблъскват, без да искат, но с пълна сила и за
няколко секунди в главата на Джони настава пълна тишина. После
усеща как челото му започва да лепне, но не изпитва болка. Примигва
объркано и вижда, че мъжът пред него е паднал на колене, а от
сцепената му вежда шурти кръв. Това е Петер Андершон.

86
Кръв

С толовата бързо се напълва с паникьосани семейства, които бягат

от размириците. Мира няма време да обмисли как е правилно да
се постъпи, така че просто застава с широк разкрач пред вратата.
Предполага, че може би го прави с наивната идея да пази входа към
столовата, в случай че мъжете долу решат да я щурмуват, макар че още
в този момент си помисля: „И как, Мира? КАК ще ги спреш?“.
Но после усеща някой да минава от лявата ѝ страна, а след това и от
дясната. Мая и Ана. Мая е там, за да предпази майка си, а Ана е там, за
да предпази целия свят. Един-единствен път двама млади мъже се
затичват нагоре по стълбите, Мира дори не успява да види дали са от
Хед, или Бьорнстад, но държат железни тръби в ръце, което е
основателна причина Ана да изчака първия от тях да се приближи
достатъчно, за да го изрита право в гръдния кош така, че младежът
никога да не го забрави. Той полита назад, а приятелчето му спира на
място с ококорени очи. После взема най-доброто решение в живота си
и побягва.
– МАМКА МУ! – изкрещява Ана, подскачайки на един крак, защото
има чувството, че пак си е счупила скапаното стъпало, страшна
тъпотия е, че момчетата трябва да са толкова ТВЪРДИ за ритане.
Мира издърпва момичетата обратно в столовата и затваря вратата
след себе си. Минават няколко минути, после адът отвън изведнъж
приключва, все едно някой е дръпнал щепсела на високоговорител.
Когато отварят вратата, залата е почти празна.

* * *
Петер седи на колене и скимти от болка, а кръвта се стича в очите
му. Джони се навежда над него не за да го удари, а за да му помогне, но
не така изглежда отстрани. Теему ги вижда от трибуната. След това
вече е късно.

* * *
Адри все още стои на трибуната на „Бьорнстад“. Не се решава да се
затича в която и да е посока. Не иска да се бие, но не иска и да бяга. Не
е изпълнена с омраза, нито със страх, чувства се празна. Едва когато
някой извиква името ѝ, тя се връща в реалността и се оглежда. Бени.
Държи Алисия в прегръдките си. Адри няма представа как двамата са
се оказали заедно, но някъде по пътя между трибуната на „Бьорнстад“
и тази на „Хед“ Бени чу гласа на момичето и закова на място, докато
черните якета около него продължиха да тичат.
– Какво изобщо правиш ТУК, диване такова? – викна той.
– Исках да гледам мача, но Сюне не искаше да ходи и трябваше
дойда САМА! – изръмжа Алисия, която опитваше да звучи ядосано, но
в действителност беше изплашена до смърт.
Бени се наведе, за да я измъкне от хаоса, и сега я носи, все едно е
негово собствено дете. Тя го е прегърнала, все едно винаги е била
такова, лепнала се е за него като водорасло за човек, току-що излязъл
от морето. Гневът на Адри изчезва на мига, остава само умората. Тя
изпъва гръб, сякаш за да възвърне сетивността на крайниците си, след
което повлича бързо брат си и малкото момиче към един от
аварийните изходи. Когато излизат на паркинга, напрежението се
разпръсква и Алисия се разплаква, а Бени и Адри Ович не хвърлят
дори един поглед назад към суматохата пред залата, просто
продължават към дърветата. Вървят чак до дома на Сюне, обръщат
гръб на неприятностите, вместо да тичат към тях, погрижват се за
някого, вместо да си го изкарат на някого. Алисия не пуска Бени през
целия път, а през нощта спи до Адри на дивана. Може и никога да не
бъдат зачетени като семейство от властите чрез някакъв документ, но
един ден след много години момичето ще играе първия си мач за
националния отбор и когато я попитат какво име иска да бъде
изписано на гърба на фланелката ѝ, тя ще каже тяхната фамилия.

* * *
Петер вдига глава и примигва през кръвта, вижда протегнатата ръка
на Джони, вижда и как Теему скача от трибуната с нещо желязно в
ръка и с огромни усилия успява да нададе вик, жалък и спазматичен:
– Пази се!
Не се обръща към Теему, а към Джони. Пожарникарят открива
опасността и отскача встрани в абсолютно последния момент. Теему
губи равновесие и се блъска право в Петер. Това осигурява на Джони
няколко секунди, през които успява да отстъпи. Теему се изправя на
крака и се кани да го връхлети слепешката, но между тях застава
някой. Мъжът е нисък и дебел, но ципът на якето му е свален и Теему
вижда пистолета в колана му много преди да вдигне поглед към
лицето на Лев.
– Ела! – казва Лев решително и избутва Джони зад себе си.
Вперил е поглед в Теему, а пистолетът вече е в ръката му, държи го
наполовина скрит в дланта си и насочен към пода. Хана, Тобиас и Тед
стоят на няколко метра от тях. Отстъпват зад Лев, а Теему стои толкова
неподвижно, че всичко около него сякаш също се забавя. Може би се
получава верижна реакция, но няколко души от Групата виждат какво
става с лидера им, и веднага спират, после още няколко и още няколко
и когато достатъчно много черни якета престават да се бият, всички
останали също спират. Блъсканицата е голяма, но вече не толкова
агресивна. Хората продължават да се изсипват на паркинга, но не
толкова паникьосано. Последните на практика вървят така, сякаш
излизат от кинозала. Почти никой, освен хората в непосредствена
близост до Лев, не е видял пистолета. Ситуацията се разви
светкавично и сякаш от нищото всичко приключи.
– Съседско сътрудничество, да? – казва Лев с тънка, почти весела
усмивка на Джони, когато излизат навън в снега.
Джони е твърде шокиран, за да отговори, толкова е заслепен от
ужаса, че нещо можеше да се случи на децата му, и толкова благодарен,
задето Лев ги измъкна, че дори не се замисля за пистолета, който
изчезва в колана на мъжа. Разделят се с кратко кимване и Лев сякаш се
изпарява като дим между колите на паркинга.

* * *
Теему не изглежда изплашен, а по-скоро просто изненадан. Почти
впечатлен всъщност. Веднага щом Лев изчезва, той сякаш се отърсва
от всичко, все едно това е било детска игра, в която такива неща могат
да се очакват. Навежда се и пита:
– Добре ли си?
– Не знам – отговаря Петер честно.
– ПЕТЕР!!! – изкрещява някой и викът се врязва в ушите им.
– О, мамка му, сега ще те навикат – засмива се Теему.
Петер никога няма да спре да се учудва колко спокоен е Теему. Все
едно е развил имунитет към адреналина.
– ТАТКО! – виква Мая, която тича до майка си, а след тях се тътри
Лео, който, изглежда, е повръщал, но към този момент историята вече
е твърде дълга, за да опита някой да я разкаже на Петер.
– КАКВО СТАНА? – надава вой Мира толкова диво, че дори Теему се
отдръпва от пътя ѝ, но все пак младият мъж не успява да се въздържи
и възкликва:
– А, нали знаеш, хулигански фасони, типично за Петер да се сбие с
някого! Опитахме да го спрем, но знаеш го какъв е, като се ядоса...
Теему съвсем сериозно е убеден, че Мира би го убила на място, но за
щастие, Петер се намесва. Лъжата излиза от устата му с такава лекота,
че Петер сам се шокира от себе си:
– Тичах и се блъснах в един стълб, скъпа. Беше чиста злополука.

87
Печалби

О т всички мъже в залата днес само двама носят костюм и

вратовръзка. Седят далеч един от друг, може би без да са наясно с
присъствието на другия. Единият е Фрак, другият е Рихард Тео,
бизнесменът и политикът, които имат еднакво лоша слава всеки в
своята си сфера, защото конкурентите им считат, че те не спазват
правилата. Те самите твърдят, разбира се, че го правят, просто
познават играта по-добре от всички останали. Дошли са в залата по
различни причини. Фрак се надява да може да контролира събитията,
а Тео просто ги анализира. Фрак наблюдава тринайсетгодишните на
леда, Тео наблюдава само публиката. Единият гледа играчи, другият
избиратели.
Фрак цял ден таи искрена надежда, че ще съумее да поддържа мир
между „Бьорнстад“ и „Хед“ достатъчно дълго, за да спаси и двата клуба,
но когато вижда колко многобройна е публиката и чува първото „Бау!“
от сектора на „Хед“, разбира, че всичко е приключило. Няма значение,
че Теему е обещал да кротува. Вече нямат никакъв шанс.
Но Рихард Тео седи наглед невъзмутимо и наблюдава разразилата се
безредица. Бизнесменът се затичва като обладан към леда и опитва да
попречи на хората да се избият, но политикът си мисли, че може би в
действителност точно от това имат нужда: може би това, което ще
спаси клубовете, не е мир, а война. Трябва само да измисли как да
извлече полза от нея.
Оказва се, че отговорът е Петер Андершон. В този град винаги той е
отговорът по един или друг начин, мисли си Тео с тънка усмивка.
Намира се толкова високо на трибуната, че скоро той се оказва
единственият, който има пълен поглед към хаоса долу. Обича да казва,
че политическите му успехи се дължат на това, че когато всички тичат
в една посока, той тича в другата, но в този случай е достатъчно да
остане на едно място. Вижда Петер Андершон да излиза бегом от
склада и да се сблъсква с мъж на неговите години с тениска на
противопожарната служба. Вижда от сцепената вежда на Петер да
бликва фонтан от кръв, но вижда също и как Теему реагира незабавно,
все едно е негова отговорност да защитава Петер, хвърля се натам, при
което пък Лев се появява, за да защити пожарникаря. Тези съюзи може
да са неочаквани, но не и нелогични, поне не и за политик, който е
изградил цялата си кариера благодарение на чудновати приятелства.
Накрая – след като всичко изведнъж се успокоява, сбиването
приключва, а хората се оттичат от залата като вода в мивка – Фрак е
потен, а Рихард Тео хладнокръвен. Единият мисли за всичко, което
може да изгуби, а другият вече е измислил стратегия как да получи
всичко, което иска.
Докато Фрак снове из паркинга, за да провери дали някой е
пострадал сериозно, Рихард Тео се отправя с бавна стъпка към офиса
си. Вечерта е красива, с ясно небе и навалял сняг, скреж в ноздрите и
хруптене под подметките. Обича това място. Хората, разбира се, не
биха повярвали, ако го чуят, но той е обиколил половината свят и
въпреки това никога не е виждал нещо подобно. Гората и езерото,
пустошта и снегът – просто нямат равни.
Не се изненадва, че този град подтиква хората към насилие – и той
самият би реагирал така, ако мислеше, че някой опитва да му го
отнеме. Именно това разбиране ще му помогне да реши проблемите на
всички. Ще му помогне да спечели.

88
Хулигани

Б обо и Тес чакат до минибуса. Джони и Хана им оставят момчетата

и се връщат обратно, за да проверят дали някой е пострадал или се
нуждае от помощ. Учудващо, отговорът е не. Тринайсетгодишните,
които трябваше да играят мач, са невредими, разбира се, все пак са
екипирани с хокейно оборудване от глава до пети, но дори сред
родителите и другите зрители има само отделни случаи на
прищипвания и охлузвания, причинени от навалицата, а не от
сбиване. Мъжете по трибуните за правостоящи са налетели само едни
на други. Джони знае, че някои от по-младите пожарникари в
станцията наричат това „хулиганска чест“. Доста от тях също са си
татуирали червения бик, само че много по-голям от неговия. Те са
пожарникари, но преди всичко са от Хед и са по-различни от него. По-
ядосани. Или просто Джони е остарял. Понякога си мисли, че
момчетата, които растат в родния му град сега, разполагат с по-малко
неща, с които да се идентифицират, отколкото по негово време.
Всички хора изпитват нужда да се чувстват важни, всички търсят
смислова рамка, а в Хед има все по-малко такива, към които да се
придържа човек. „Бием се само с Групата, никога не докосваме
цивилни“, каза веднъж един от тях, а Джони си помисли, че тъкмо в
това е целият проблем, че използват думата „цивилни“, все едно
самите те са военни.
Отвсякъде зазвучават двигатели и паркингът бързо се изпразва. В
други градове и сред други хора паниката би била по-голяма, но тук
хората се окопитват само за няколко минути. Почти всички са виждали
хулигански сбивания и преди, така че веднага щом драмата
приключва, те се връщат към нормалното, утре почти всичко ще е
забравено.
Джони осъзнава, че този път единственото различно може би е това
колко отдавна не се беше случвало. Последното голямо спречкване
беше преди две години и завърши с това, че няколко души от Хед
подпалиха „Кожуха“, а Групата ги подгони през гората, колите се
сблъскаха и един тийнейджър от Бьорнстад загина. След това като че
ли всички загряха, че са отишли твърде далеч и ако продължат,
конфликтът ще прерасне във война. Дори най-тежките случаи от Хед
се вразумиха достатъчно, че по време на следващия мач да се изправят
и заедно с тамошните привърженици да запеят песента на Бьорнстад:
„Ние сме мечките“. Това беше размахване на бяло знаме и Теему и
момчетата му го приеха. Всички отстъпиха. За две години. Но сега?
Въпреки че днешният сблъсък приключи бързо, Джони знае, че това е
или краят на един малък конфликт, или началото на много, много по-
голям такъв.
Откъм пътя пищят сирени, тук-там се чува приглушен плач на дете,
но също така и небрежни разговори и дори откъслечен смях. Джони се
връща при минибуса, Хана върви малко след него. Тобиас не ги вижда
и взема че се обръща към сестра си и братята си и виква разпалено:
– Видяхте ли пистолета? Видяхте ли физиономиите на всички
смотаняци от Бьорнстад, а? Видяхте ли ги как се насраха? Вече знаят,
че с нас шега не бива!
Но Тес, която стои на един метър встрани, до Бобо, само поклаща
тъжно глава и прошепва:
– Не. Сега просто ще решат, че и те трябва да се въоръжат.
Хана не я чува. Джони само се преструва, че не е чул. Но се надява
Тес да греши. Боже, как се надява.

89
Истини

К ъсно вечерта е и черните якета от Бьорнстад седят в спешното в

болницата в Хед. Теему си е счупил два пръста в нечия челюст, а
две от момчетата му са с разбити носове, след като са отнесли юмрук
или лакът. В неочаквано добро настроение са въпреки – или заради –
станалото, шегуват се и пеят непристойни песни. И преди всичко се
ебават с Петер, защото бившият спортен директор беше принуден да
дойде тук със сцепената си вежда, а сестрите набързо решиха всички
от Бьорнстад да чакат в отделна стая, за да не се сбият повторно с
някого от Хед. Всеки път, когато вътре влиза сестра и извиква нечие
име, всички членове на Групата започват едновременно да я умоляват
да вземе първо „шефа“, кимат към Петер с широко отворени очи и
шепнат: „Моля ви, не мислете за нас, пешаците, помогнете на
Кръстника! Той раздава всички заповеди!“. Петер моли Теему да ги
смълчи, но на Теему му е твърде смешно, така че това не е вариант.
– Не вземате нищо на сериозно, наистина не вземате нищо в тоя
живот на сериозно... – мърмори Петер.
– Във всеки случай не ние се бием с пожарникари и не нас ни
заплашват с пистолети, така че може пък ти да пробваш да погледнеш
на живота малко по-несериозно? – засмива се Теему в отговор.
На Петер не му е особено лесно да го обори, не. Един от мъжете от
Групата провежда разговор по телефона и кимва на Теему, който
веднага отива заедно с него в другия край на стаята и двамата започват
да шепнат. Може би става дума за мъжете от трибуната на „Хед“, може
би за Лев, Петер така и няма да разбере, защото в същия момент една
сестра извиква името му и го отвежда да му залепят веждата. Лекарят
го пита какво е станало, и Петер казва, че се е блъснал в стълб. Като се
има предвид колко твърд беше онзи пожарникар, не се чувства съвсем
сякаш лъже. Щом приключва, лекарят го праща у дома по бързата
процедура, тази вечер опашката пред кабинета е дълга и никой няма
време за празни приказки.
Когато Петер се връща в чакалнята, Теему се ухилва:
– Добре дошъл обратно, Кръстник! Как е?
– Все едно съм се блъснал в стълб – усмихва се Петер.
Теему слага доверително ръка на рамото му и пита тихо:
– Слушай... бих искал довечера да отворя „Кожуха“ за момчетата.
Само за най-приближените. Да пийнем по бира и... ами, знаеш... като
едно време. Окей ли си? Обещавам после да разтребим!
– Ключовете от „Кожуха“ нали са в теб? – пита Петер неразбиращо и
не знае как точно да реагира, когато Теему отговаря:
– Знам. Но не искам да го правя, ако ти не си окей. Аз... няма кого
другиго да помоля за разрешение.
Така че Петер кимва. Теему кимва с благодарност в отговор. После
едно от момчетата зад него му подава букет цветя, а Теему го предава
на Петер.
– За мен? Ой. Нямаше нужда... – започва Петер, но Теему му спестява
по-нататъшна излагация и веднага прошепва:
– Не за теб. За съпругата ти.
– За... Мира?
Теему кимва.
– Чухме, че помага на клуба като адвокат. Че има проблеми с
журналистите и Мира се е застъпила за нас. Момчетата искаха да
изразят благодарността си.
Петер примигва объркано.
– Мира? Помага на клуба? Къде сте го чули?
Разбира се, изобщо не би трябвало да пита, тъй като отговорът е
очевиден.
– Ами знаеш. Хората говорят.

* * *
Мира седи в колата на паркинга пред болницата и чака Петер. Първо
оставиха Мая, Ана и Лео у дома в Бьорнстад отчасти защото Лео
повърна в колата и отчасти защото Ана даваше на Петер толкова много
съвети какво да прави „следващия път, когато се сбие“, че не биха
могли да я издържат, ако тя беше с тях в колата през целия път до Хед.
Мира се радва, че направиха така, защото млади мъже с черни якета
паркираха колите си около нейната като защита срещу евентуални
набези от привърженици на „Хед“, и сега поне не се налага да обяснява
на децата защо. Същата Група, която едно време отправяше заплахи за
живота на Петер, когато той беше спортен директор, и чието черно яке
Мира собственоръчно смъкна с окървавени пръсти от гърба на Лео, за
да не стане той част от тях, сега е неин закрилник? Мира не може да го
обясни дори на себе си. Но са странни времена. Страшни дни.
Телефонът ѝ звъни и тя вдига почти облекчено, щом вижда името на
колежката.
– Чух за сбиването! Ти в залата ли беше? Добре ли си? – виква
колежката, която очевидно е изпила има-няма дванайсет чаши вино.
– Да, да, но Петер е със сцепена вежда, така че сме в болницата.
 – Сцепена вежда?
– Казва, че се е блъснал в стълб.
Колежката дълго мълчи.
– Ужасно е колко много ужасни неща се случват тъкмо на вас.
Мира въздиша.
– Дори не започвай. Ти как си?
– Добре! Вкъщи съм! Страшно пияна! Открих нещо, което можем да
използваме, ако срещу Петер бъдат повдигнати обвинения!
Мира се изправя като пирон в седалката.
– Какво?
– Ще кажем, че някой е фалшифицирал подписа му! Съвсем
сериозно, виждала ли си подписа на мъжа си? Като на малко дете е.
Тя е права. Преди да отиде в НХЛ, Петер трябваше да дава толкова
много автографи след домакинските мачове тук, у дома, че се научи да
пише супер просто, за да приключва супер бързо. Само с няколко
минути упражнения всеки би могъл да изимитира успешно подписа
му.
– Ти си гений!
Колежката надава бълбукащ смях.
– Нали? Но... да... знаеш, да се излъже за това, би било страшно
незаконно, разбира се. И двете можем да влезем в затвора, ако
опитаме. Но е... последна мярка. Ако всичко друго отиде по дяволите.
Мира кима със сълзи в очите.
– Благодаря.
– За вас винаги, знаеш го.
Мира изведнъж си поема дъх разтреперено.
– Мислиш ли, че постъпвам грешно? От чисто морална гледна
точка? Като защитавам Петер по този начин?
Колежката диша бавно в слушалката, не така, сякаш се колебае, а все
едно търси най-добрата формулировка.
– Знаеш ли, Мира, всичките ми разбирания за морал се свеждат до
едно-единствено нещо: не и ако става дума за семейството ти. Може да
имаш хиляди принципи, но не и ако става дума за семейството ти. На
първо място човек защитава близките си независимо от морала и дори
от закона. Семейството е на първо място. Ти си много неща, но на
първо място си майка. Съпруга.
Мира обляга чело на волана, който веднага плувва в пот.
 – Благодаря. Отново. Знам, че вече ти благодарих, но благодаря.
Колежката звучи почти обидено.
– Вие сте и моето семейство.

* * *
Петер излиза замаян от болницата и подминава два пъти колата на
Мира, преди да я познае. После опитва да седне на шофьорското
място, а Мира изсумтява:
– Твърде рисковано е да караш! Увит си с повече бинтове от мумия!
Така че той се дотътря до другата страна и се качва на пасажерската
седалка. Мира е обзета от свещен гняв, разбира се, но това е в реда на
нещата. Винаги се разгневява, когато я е страх. Тя е от хората, които се
карат на децата си, когато се ударят, така знаят, че ги обича.
– Адски твърд стълб – пробва Петер да се пошегува и слага ръка на
веждата си.
Мира го поглежда, без да запали двигателя. Интонацията ѝ е мека,
но думите се врязват в кожата му:
– Нямам проблем с това, че невинаги ми казваш цялата истина. Но
не опитвай да лъжеш. Слаб лъжец си, защото никога не си се
упражнявал, и обичам това в теб. Ето защо си единственият човек на
света, на когото мога да се доверя.
Петер затваря очи, при което цялото лице го заболява.
– Беше... злополука. Сблъсках се с един мъж от Хед, не исках да ти
кажа, защото не исках да го изтълкуваш погрешно...
Гневът ѝ изригва, все едно е газиран:
– Да го изтълкувам ПОГРЕШНО? Огледай се! Сега ТОВА ли са
приятелите ни?
Тя размахва ръце към черните якета в колите отляво и отдясно. В
интерес на истината, отправя въпроса колкото към него, толкова и към
себе си. Толкова дълго е мразила хулиганите, но точно сега се радва, че
са на страната на Петер, защото може би ще изплашат журналистите, а
как би могла да се примири с това като адвокат?
Петер я поглежда едновременно засрамено и твърдо. Когато ѝ
подава цветята, казва поравно обвинително и извинително:
– Дадоха ми ги Теему и момчетата му. Казаха, че помагаш на
„Бьорнстад Хокей“ като адвокат и искат да ти благодарят. Искаш ли по
случайност да ми кажеш за какво става въпрос?
 Едва тогава Мира проумява. Мъжете с черните якета не са на
паркинга, за да защитят Петер, а за да защитят нея.
– Аз... – започва тя, готова да се впусне в обяснения, защото, ако
притежава качество, от което се срамува, това е колко добра лъжкиня
е.
Но поглежда мъжа си в очите и той изглежда така, както първия път,
когато влезе в ресторанта на родителите ѝ преди повече от двайсет
години, след като беше изгубил глупав хокеен мач, който беше най-
важният в живота му. Спомня си всичко, в което се влюби: изгубено
момче, добър баща, добър мъж. Така че сега казва истината. Цялата.
Наведнъж.
– Фрак дойде у дома онзи ден, когато ти отиде със Сакел да гледате
Александър. Мисля, че може би това е било част от плана му. Трябвало
е да те прати извън града, за да може да говори с мен...
Тя си поема дъх толкова дълбоко, че се замайва, след което му
разказва за мястото в ръководството, което са ѝ предложили. За
договора, който ще получи кантората ѝ покрай строежа на „Бьорнстад
бизнес парк“, и как това е опит Фрак и другите спонсори да я подкупят
и да я обвържат по-тясно с клуба. Да я направят също толкова
зависима от лепкавата мрежа от взаимни услуги в този град, колкото
са и всички останали, така че да бъде принудена да спаси клуба заедно
с Петер.
– Да спасиш... мен? – прошепва Петер едва чуто, толкова жално и
шокирано, че гласните му струни едва смогват.
Мира му обяснява спокойно и делово за всички договори, които е
видяла, за дупките в счетоводството, за несъществуващата
тренировъчна база и всички документи около нея, които носят
подписа на Петер.
– Това, което сте правили в клуба през последните години, скъпи, то
е... дори не знам каква дума да използвам... до голяма степен това си е
пране на пари. Корупция. Чисто юридически определено е счетоводно
нарушение и злоупотреба с доверие. Местният вестник е докарал
журналист отвън, който да се заеме с разследването, и рано или късно
той ще открие всичко, което сте скрили. Като се има предвид за колко
много общински пари говорим... по дяволите, скъпи... може да влезеш
в затвора!
Свършва ѝ въздухът, преди да са ѝ свършили думите. Пръстите ѝ
вибрират върху волана, въпреки че двигателят още е изключен. Петер
седи до нея, пребледнял и пропадащ хиляди мили надолу в черна
бездна. Цялата му идентичност се раздробява. Той се поти,
хипервентилира, отчаяно иска да свали прозореца, но се страхува, че
ако го направи, всички тайни ще отлетят навън. Накрая му става
толкова зле, че обляга чело върху жабката. Едва след няколко минути
от устата му се процежда:
– Тренировъчната база? Аз... не знаех какво подписвам, скъпа,
осъзнавам, че сега звучи като лъжа, но ако знаех, че е нещо незаконно,
никога нямаше да... никога! Мислех, че просто правя услуга на Фрак...
докато работех в клуба, подписвах стотици документи, а когато той ми
се обади, след като вече бях напуснал, се почувствах гузно и си
помислих... боже, скъпа, изобщо не мислех. Такъв съм идиот. Такъв
съм ИДИОТ! Той ми каза, че всичко с общината било окей, че просто
им трябвало „представително име“. Разчитах, че той просто...
– Знам – прошепва Мира, но той не слуша, твърде е зает да поставя
под въпрос всяко решение, което някога е вземал.
Мисли си, че най-непонятното в реакцията както на Фрак, така и на
Петер е това колко са изненадани, че журналистите изобщо се ровят:
все едно са малки деца, които насред играта си се обръщат и остават
шокирани, че някой ги е наблюдавал през цялото време. За какви се
мислят? С какво според тях се занимават журналистите? Никой в
клуба ли не е имал план какво да правят, ако всичко бъде разкрито?
Петер пуфти:
– Не мога да проумея как може да съм такъв идиот. Не мога да го
ПРОУМЕЯ. Аз просто... знаех, че част от договорите с играчите са в
сивата зона. Че ръководството и спонсорите може би въртят далавери.
Но се преструвах, че не виждам. Втълпявах си, че нищо не разбирам от
финанси и трябва да се съсредоточа върху хокея. Но скъпа, аз...
НИКОГА не бих направил нещо незаконно с...
– Знам! Знам! Знам, че си невинен! – прекъсва го Мира по-твърдо.
Гласът на Петер е просто въздишка.
– Откъде? Откъде знаеш? Дори аз не го знам!
Очите ѝ са изморени, бузите влажни, устните сухи.
– Знам, защото те познавам. Крия толкова много тайни от теб, но ти
не криеш почти нищо от мен. Отново ходя на психолог, не съм ти
казала, защото си мислех, че мога да оправя всичко сама. Преди
известно време психологът ме попита как се чувствам, и аз казах, че се
давя, а той ме попита какво тогава ме задържа на повърхността, и аз
казах „мъжът ми“. Посочих... теб. Защото ти си моят бряг, скъпи. При
теб мога да дишам. Освен това си най-некадърният лъжец, когото
познавам. Ето откъде знам, че не си извършил престъпление нарочно.
– Обичам те, ти си единствената... ти и децата... вие сте
единствените, които...
– Знам...
Вече не виждат почти нищо, колкото и да мигат.
– Какво ще правим? Трябва да отида в полицията и да призная
всичко, трябва да... – започва той отчаяно, но тя поклаща глава.
– Не. Говорих с Фрак. Той ще се свърже с всичките си познати,
всички спонсори и политици. Ще уредим всичко.
– Как? – хълца Петер.
Погледът ѝ може и да е пречупен, но гласът ѝ не трепва дори за миг,
когато отговаря:
– Още не знам, но трябва да ми се довериш, ще намеря начин.
– Не можеш да спреш журналистите, ако те... – прошепва той.
Мира поглежда през прозореца към мъжете с черните якета и се
пита мълчаливо на какво са способни. Колко далеч са готови да
отидат. После се чува да казва:
– Ще убедим вестника да не пише за това. Или ще създадем
ситуация, в която да не искат да го направят.
– Вестникът ТРЯБВА да пише за това, аз сгреших... те са ПРАВИ... –
отговаря Петер.
– Не става въпрос за това кой е прав – казва Мира.
– А за какво тогава? – хлипа той.
Тя няма отговор. За какво става въпрос? Да застанеш от правилната
страна? Да си втълпиш, че се бориш за правилните неща? Или чисто и
просто да оцелееш? Това ли е всичко, на което в крайна сметка сме
способни ние, хората: да опитаме да спечелим на всяка цена? Мира не
знае, ще размишлява над въпроса до края на живота си, но сега просто
казва:
– Да защитим семейството си. На първо място. Ти и аз и децата. Сега
единственото това е важно. Ще намеря начин да се справим, трябва да
ми повярваш.
– Вярвам ти – прошепва той.
 Тя премества ръката си непоносимо бавно, все едно движението
чупи костите ѝ, протяга пръсти, докато не намира неговите. Усмихва
се с усмивка, която е колкото крехка, толкова и опърничава, малък
бунт срещу хаоса:
– И когато всичко приключи, скъпи... искам почивка, по дяволите.
Искам една-единствена сутрин никой да не ме моли за нищо, окей?
Искам закуска в хотела, кроасани и от онези миниатюрни чаши
портокалов сок. Искам КРОАСАНИ, скъпи, окей?
Той успява да се усмихне едва-едва, но обещава с цялото си сърце. Тя
кара на връщане към Бьорнстад и държи ръката му през целия път.

90
Наследства

К ерванът от автомобили на привържениците на Хед се връща

обратно през гората. Семействата с деца от трибуната за седящи
завиват в едната посока, към вилната зона, а младите мъже от
трибуната за правостоящи завиват в другата, към „Плевнята“. Имат
няколко синини и няколко счупени носа, които ще бъдат закърпени в
болницата, но повечето нямат болежки, които да не могат да излекуват
с пиене. Кръчмата, която наричат просто „Плевнята“, се справи с
бурята изненадващо добре за разлика от покрива на хокейната зала в
Хед, все едно Бог е трябвало да избира между това да остави децата му
да могат да ходят на хокей или да могат да се напиват след това. Ако
тази вечер питаш клиентите на кръчмата кое от двете предпочитат, и
на тях би им било трудно да изберат.

* * *
Хана вече не пие в „Плевнята“, вече е голям човек, така че пие в
кухнята у дома. Джони седи срещу нея. Тя си е наляла вино в чашата за
кафе, а той си е налял уиски в чаша, която всъщност е поставка за
свещи, но Хана няма сили да му го каже. Тес се качи да сложи Тюре да
си легне и заспа в леглото му. Тобиас откърти в стаята си още с
дрехите, все едно на колкото повече стрес е бил изложен, толкова по-
добре спи тялото му. Започва да става късно и навън е тъмно като в
рог, но въпреки това откъм двора се чува тропане. Тед е осветил
площадката с всички фенери, които е успял да намери, и играе. Шумът
сигурно се чува на километри, но тази вечер дори най-хленчещите
съседи не идват да се оплачат. Може би си имат по-важни неща на
главата, а може би просто проявяват снизхождение към едно
тринайсетгодишно момче, чийто мач е бил отменен и което трябва да
изразходи адреналина си по някакъв друг начин.
– Трябваше да го предвидя. Изобщо не трябваше да ходим на мача –
укорява се Джони.
– Никой не би могъл да знае, че ще стане така – казва Хана уверено,
но той чува скърцането на зъбите ѝ, подобно на пращенето на запален
фитил.
– Не познавам Лев, ако това смяташ да ме питаш. Отидох да взема
гумите на Бенгт оттам и си поговорихме малко, това е всичко. Теему го
е заплашил във връзка с някакъв дълг, затова Лев ни защити.
– Защити? Така ли го виждаш? – предизвиква го тя.
– А ти как го виждаш? – пита той кисело, макар много добре да знае,
че това е капан.
– Той влоши всичко! Носеше пистолет на хокеен мач между деца! Ти
къде си мислиш, че живеем? Във военна зона?
Джони въздъхва. Завърта чашата в ръката си. Осъзнал е, че това е
поставка за свещи, но Хана може да забрави, ако си мисли, че той ще
си признае. Уискито така и така е евтино, така че от малко стеарин
нищо няма да му стане.
– Ще говоря с него...
– Тобиас е този, с когото трябва да говориш! Видя ли погледа му?
Приличаше на... – подема Хана, но се спира, преди да е казала „на теб“.
Защото така изглеждаше най-големият им син. Като баща си, когато
е бесен. Джони гледа чашата и я накланя така, че уискито да се събере
в единия край, после в другия и обратно.
– Той се справи добре. Първото, което направи, беше да намери
малкия си брат. Нали на това сме го учили?
Хана въздиша във виното си. Да, така е. Точно на това са го учили.
Тогава защо е толкова ядосана? Знае ли изобщо? Примирено и
изтощено, сякаш просто пробва как ще прозвучи мисълта на глас, от
нея се изплъзва:
– Толкова дълго ми беше ненавистно дори да си помисля, че Тес иска
да замине да учи в друг град. Днес за пръв път се надявам тя всъщност
да го направи. Да се махне далеч от всичко тук. Искам светът ѝ да
бъде... по-голям.
– По света също има насилие. Навсякъде има идиоти, които се бият
– изсумтява Джони.
– Да. Но там поне ще ѝ се размине насилието, което се предава през
поколенията – отговаря Хана, при което Джони веднага вдига
брадичка и прошепва наранено:
– Защото аз съм от онези, които искат да пребиват други хора?
Хана поклаща глава.
– Не. Защото през последната седмица имаше моменти, в които на
мен самата ми се искаше да го направя.
Тишината свива стените на кухнята, изсмуква всичкия кислород.
Джони обмисля да се пошегува как няма начин Тес да наследи насилие
от майка си, защото Хана изобщо не може да се бие, но моментът не е
подходящ дори за това. Той разбира какво има предвид Хана. Отпива
от уискито си, целува жена си по косата и се качва на горния етаж,
завива Тес и Тюре, отива в стаята на Тобиас и сяда на пода до леглото
му. Момчето хърка шумно, но сърцето му бие бавно. По первазите е
навалял пресен сняг, а Джони се чувства древен. Като всички останали
родители той си мечтае просто на децата му да им е малко по-добре,
отколкото на него, животът им да е малко по-лек, само че няма начин
да ги предпази от света. Не можем да предпазим децата си дори от нас
самите. Така че той затваря очи и си мисли, че Хана е права, ако
момчето в леглото наистина ще стане като баща си, тогава на Джони
му остава само едно.
Да бъде по-добър.

* * *
Тед удря шайба след шайба, все по-силно. Някъде в ума му се е
зародила такава изненада от това, че още никой не е излязъл да му се
развика да спре, че щом забелязва майка си с периферното си зрение,
веднага пуска стика, без дори да мрънка. Плувнал е в пот, въпреки че
навън е кучешки студ. Майка му е облякла якето на Тобиас и е с
шапката на Тес и Тед е почти сигурен, че е обула неговите стари
обувки. Тъкмо се кани да я увери, че ще се прибере и ще си легне,
когато тя примигва насреща му и пита:
– Може ли да се включа?
 Може.

91
Следи

К огато разказваме тази история впоследствие, ще бъде очевидно,

че става дума за бавна верижна реакция, в която всичко се е
случило малко по малко. Но на някои от замесените завинаги ще им се
струва, че почти всичко важно се е случило наведнъж, от нищото, за
няколко часа.
Нощта е страшно студена. Рано в петък сутринта главната
редакторка излиза преди снегорините. Още е тъмно, тя се отправя към
офиса с крайно неподходящите си обувки и си обещава, че ако остане
тук още една зима, ще си купи нови. Оглежда се през рамо, все още се
чувства малко параноично заради черните якета, които ѝ се
привиждат навсякъде последните дни, но сега е сама на улицата. По
това време будни са само журналистите. Днес е денят след
безредиците в залата и тя знае, че двама от репортерите ѝ вече са в
редакцията и работят по статии за станалото. Когато започна работа
във вестника и се запозна с тях, и двамата се представиха като спортни
журналисти, но след това се оказа, че единият работи в новинарския
отдел, а другият отговаря за семейните страници, но шегата за нейна
сметка беше проста: тук всички се занимават със спорт, така че по-
добре свиквай. Само че тя още не е свикнала.
Когато стана от леглото тази сутрин, баща ѝ още не си беше легнал.
Смениха се, все едно работят на график във фабриката. Той цяла нощ
беше седял надвесен над кухненската маса, отрупана с листове и
папки, повечето от които тя дори не беше виждала преди.
– Какво е това? Мислех, че ще искаш подробности за сбиването по
време на вчерашния мач? – попита тя, но баща ѝ махна с ръка, все едно
тя отново беше малко момиче.
– Това е по-важно. Виж тук! Всички тези документи разкриват как
пари от бюджета на общината са изплащани под формата на фалшиви
субсидии и незаконни заеми във връзка с различни строителни
проекти през последните десет години. Спомняш ли си, когато
общината тук се възгордя и кандидатства за домакин на световно
първенство по ски? Виждаш ли всички суми, които богати местни
предприемачи са изплатили на строителната фирма? Мисля, че това са
подкупи за политици. Най-вече онази, лидерката на най-голямата
партия в общината! Погледни тук, знаеш ли кои хора работят в
строителната фирма? Мъжът ѝ и брат ѝ!
Главната редакторка направи кафе и опита да внесе ред в бележките
на баща си.
– Татко... може би си прав, може това да е голям скандал... но какво
общо има това с тренировъчната база и „Бьорнстад Хокей“?
– Това е много по-важно от „Бьорнстад Хокей“! Онова разследване е
НИЩО в сравнение с това тук!
Тя го зяпна изненадано.
– Мога ли да попитам откъде си се сдобил с тези документи?
– Просто си върша работата, намерих източник, не се тревожи за
това...
Очите му се затваряха от умора. Не можа да изкопчи нищо по-
свързано от него, затова му каза да си ляга.
Сега крачи през снега и думите му не спират да я човъркат: Това е
много по-важно от „Бьорнстад Хокей“. Цяла седмица се ровят в
делата на клуба и Петер Андершон, а сега баща ѝ изведнъж се е заел с
нещо друго? Размишленията я разсейват и тя върви, свела поглед, без
да се оглежда. Стига до редакцията на вестника и забелязва мъжете
отпред едва когато вече е станало твърде късно да избяга. Въпреки
това почти инстинктивно се обръща и опитва да го направи, но после
вижда, че якетата им не са черни. Червени са.
– Здрасти! – казва един от тях и протяга голямата си лапа, така че тя
вижда татуирания на предмишницата му бик, който наднича изпод
ръкава.
Главната редакторка не се здрависва с него, но не се и отдръпва.
Един от другите мъже се усмихва приятелски. Има голяма синина под
окото, вероятно спомен от сбиването в залата.
– Просто наглеждаме! Чухме, че шибаната Група от Бьорнстад
заплашва теб и редакцията. Но всичко е наред, няма защо да се
притесняваш, сега сме тук и бдим.
Главната редакторка поглежда объркано първо към единия, после
към другия мъж и възкликва:
– Не знам за какво говорите. Какви заплахи?
 Първият мъж ѝ намига, все едно споделят голяма тайна.
– Разбираме, че не можеш да кажеш нищо. Но дочухме, че
разследвате „Бьорнстад Хокей“ и че идиотите от Групата опитват да ви
смълчат. Не им позволявайте! Всички знаят, че те са сбирщина крадци,
дано да ги насадите, както си трябва! Момчетата ще стоят тук и ще се
погрижат нищо да не ти се случи.
Главната редакторка не знае дори какво да каже. Ако денят ѝ отсега
започва така, колко ли по-странен ще стане още преди да е изгряло
слънцето? Доста, както ще се окаже.
– Сигурно се шегуваш... – измърморва тя, когато влиза в офиса и
вижда кой се е настанил удобно в кабинета ѝ.
– Добро утро! – подкача я Рихард Тео бодро.
Главната редакторка въздъхва.
– Аха. Да не си размислил за кандидатстването за работа? Може би
мога да те наема като карикатурист?
Тео се усмихва, леко впечатлен от незабавното ѝ желание да влезе в
конфликт. Много хора се държат така, когато го видят за пръв път,
разбира се, но повечето от тях внимават малко повече втория път.
– Няма да отнемам от времето ти, обещавам. Сигурен съм, че имаш
много работа покрай вчерашния инцидент.
Тя се подсмихва.
– „Инцидент“? Интересен избор на думи. Това беше хулигански
набег.
Той я поглежда изненадано.
– О, не, изобщо не бих го описал така. Бях там. И не съм се страхувал
за себе си или за някого другиго. Просто на няколко младежи от двете
страни им се насъбра твърде много недоволство, такива неща стават
навсякъде. Дори в големите градове, струва ми се?
Той добавя последното толкова кисело, че главната редакторка
омеква малко.
– Предния път дойде да кажеш, че се страхуваш да не избухне
насилие между привържениците на клубовете. Сега казваш, че всички
са добри приятели?
Тео веднага разперва извинително ръце.
– Просто не искам да се стига до недоразумения. Не искам някой да
прочете нещо във вестника и да го разбере погрешно. Защото това би
могло да ДОВЕДЕ до насилие, не си ли съгласна?
 – Ще публикуваме репортаж за случилото се... – започва тя.
– Чу ли, че вчера сцепиха веждата на Петер Андершон? – вмята той
бързо.
– Не... не знаех това – признава тя.
– Беше злополука, мога да те уверя! Сблъска се с друг мъж в
навалицата. Но в Бьорнстад, разбира се, има хора, които веднага биха
го изкарали така, сякаш е бил нападнат. Знаеш колко е обичан Петер
Андершон в Бьорнстад. Много хора искат да го защитят. Хм... като
става дума за това... очевидно много хора искат да защитят и теб?
Видях приятелите ти отвън!
Той намества вратовръзката над перфектно изгладената си риза.
Главната редакторка е особено подразнена от това колко свеж
изглежда толкова рано сутринта.
– Ако имаш предвид мъжете пред входа, не ги познавам... – започва
тя.
– Естествено, че не. Но те, изглежда, са останали с впечатлението, че
се нуждаеш от закрила. Не бих искал и това да бъде разтълкувано
погрешно – кима той.
Гърбът на главната редакторка изтръпва, щом тя осъзнава какво се
случва и кой е пуснал слуха, който е накарал мъжете долу да се появят.
– Какво се опитваш да кажеш? – изръмжава тя и мрази спокойната
му усмивка.
– Ако пишете за Петер Андершон, веднага след като според
слуховете е бил набит и от привърженици на „Хед“, същите
привърженици, които стоят на пост пред вратата ти, не мислиш ли, че
отстрани може да изглежда, все едно си... избрала страна?
– Не ме заплашвай, Рихард. Аз съм журналист. Това е лоша идея.
– Да те заплашвам? Наистина не целя това! Ох, прощавай! –
възкликва той, а изражението му е толкова отчаяно, че изглежда почти
искрено.
Той се изправя. Тя накланя глава настрани.
– Това ли беше всичко? Дошъл си тук толкова рано само за да ми
кажеш това?
Рихард Тео се преструва, че мисли, сякаш е забравил нещо, после се
плясва леко и театрално по челото и добавя:
– Сега като го казваш: всъщност имам новина за теб! Чу ли, че „Хед
Хокей“ има нов спонсор? Може би си наясно, че собствениците на
фабриката спонсорират „Бьорнстад Хокей“? Сега друг собственик е
налял пари в „Хед“!
Любопитството на главната редакторка надделява над
предпазливостта ѝ.
– Кой собственик?
– Твоят.
Толкова е доволен, когато го казва, като баща, който обира парите на
„Монополи“. Той произнася името на компанията, а главната
редакторка, разбира се, знае много добре кои са те. Притежават
фирмата, която притежава вестника ѝ.
– Защо биха искали да спонсорират хокеен клуб чак тук, горе? – пита
тя и се размърдва неудобно, намествайки дрехите си над мравките,
полазили тялото ѝ.
– Един стар приятел от студентските ми години е част от
ръководството. Звъннах му и му казах, че „Хед Хокей“ имат финансови
проблеми и би било едно добро дело, ако собственикът на местния
вестник им помогне. Защото тук така правим. Помагаме си. Не е ли
вярно?
Тя отговаря през стиснати челюсти:
– Приятелят ти знае ли, че половината от абонатите на вестника
живеят в Бьорнстад?
Тео поклаща глава.
– Не, не, той не разбира нищо от хокей. Мисли си, че това е просто
спорт.
Устните ѝ изчезват колкото недоволно, толкова и отчаяно.
– Значи мислиш, че сега няма да смея да разследвам „Бьорнстад
Хокей“, понеже ще изглежда, сякаш го правя само защото вестникът
спонсорира „Хед“?
Той отговаря с противна самоувереност:
– Не, не, не си ме разбрала. Мисля, че няма да разследваш
„Бьорнстад Хокей“, защото си се сдобила с много по-добра новина,
която да публикуваш вместо това.
– Каква новина?
Тео намята елегантното си палто на раменете си и вдига вежда.
– Баща ти не ти ли разказа?
Излиза през вратата и изчезва, преди тя да е съумяла да отговори.
Малко след това самата тя изтичва навън покрай мъжете с
татуировките пред входа. Когато баща ѝ най-накрая се събужда, тя
вече е разиграла караницата в главата си толкова пъти, че няма сили
да я проведе в действителност.
– Значи си продал разследването за друга история? – казва тя
простичко и неутешимо.
– За много... по-добра история – възразява той сънено, но тя вижда,
че се срамува.
– Не те имах за такъв човек. Не мислех, че би избягал от битка.
Баща ѝ я гледа дълго, дълго. Тя вижда как очите му се насълзяват и
това толкова я шокира, че ѝ се налага да седне. Той прошепва:
– Избрах битка, която можем да спечелим, миличка. Обадих се на
един стар колега и го питах за Рихард Тео... Той е опасен. Истински
опасен. Унищожавал е кариери просто за забавление. Не се плаша
лесно, но по дяволите, миличка, какво ще стане с теб, след като си
тръгна, ако този човек ти е враг? Той не е като останалите чичаци тук.
По-умен е. Има съвсем различни връзки. Няма да прати хулигани, за
да те сплаши, ще прати юристи, които да съсипят живота ти. Такива
като него те погват с всички сили и не се отказват, докато не ти
отнемат всичко, което обичаш...
Гласът ѝ трепери от разочарование, от което той така и няма да се
съвземе напълно.
– Когато бях малка, ти винаги казваше, че ако един журналист няма
врагове, значи не си върши работата, татко.
Той кимва.
– Но ти си твърде млада за врагове, миличка. Твърде млада за
ТАКИВА врагове. Предстоят ти твърде много неща. А аз... по
дяволите... може би съм остарял твърде много, за да се бия. Поне с
хора като Рихард Тео. Миличка, документите, които той ми прати, не
са дреболии. Той получава каквото иска. Знаеш ли колко пари е
осигурил за „Хед Хокей“ просто щраквайки с пръсти... представи си
какво може да ти причини... не позволявай кариерата ти да приключи
тук, насред нищото, заради едната гордост. Моля те. Не прави като
мен, не се изправяй срещу целия свят наведнъж. Изчакай, докато
станеш част от по-голяма редакция с повече подкрепа, и ако искаш,
нахвърли му се тогава. Но аз дойдох тук, за да ти помогна, а това е най-
добрият начин, по който мога да го направя. Искаш съвета ми? Заеми
се с историята, която ти предлагат. По-добра е от тази за Петер
Андершон. Той е един човек без особена власт, но документите, които
ни даде Рихард Тео, разкриват обширна корупция чак до най-висшите
слоеве в общината...
– А ако се окаже, че всичко е лъжа?
– Тогава можем да продължим да ровим в „Бьорнстад Хокей“,
можем...
Дъщерята закрива лице с дланите си.
– Не, не можем, татко. Дотогава вече ще са заличили следите. Ще е
твърде късно.
Цялата ѝ енергия се изпарява. Тялото ѝ се срива върху масата.
Такова е чувството да загубиш.

92
Острови

П ада мрак, петъкът е към края си. Бени почти не оставя следи в
снега, докато се движи между дърветата. Това винаги
изненадваше играчите, които се изправяха срещу него в залата –
комбинацията от ловкост и сила. Адри обича да отбелязва, че е
направо невероятно как някой с толкова гъвкаво тяло може да бъде
толкова ужасен танцьор, при което той отговаря, че е невероятно как
тя може да е толкова ужасен готвач и въпреки това да е толкова дебела.
Тогава тя го удря силно и може би това ще ѝ липсва най-много от
всичко. Сега тя, Алисия и Сюне са горе в кучкарника и гледат новите
кутрета. Бени излезе, без да има идея къде отива, така че сега тръгва
надолу към езерото. Вече няма мечти, към които да се стреми, затова
се задоволява с това да си търси компания. Градския седи на сгъваем
стол пред кемпера, увит със спален чувал, научил се е да пали огън и
едва ли не се радва на появата на Бени най-много тъкмо заради това:
че може да му покаже.
– Палиш го като Ана – отбелязва Бени вкиснато.
– Нейният начин сработи за разлика от твоя – усмихва се Градския.
Никак не изглежда изненадан, че Бени е тук. Отношенията им вече
са такива: предусещат движенията на другия. Ако някога бяха играли
хокей заедно, щяха да са непобедими. Бени се отпуска в най-
разнебитения от столовете, без да вземе спален чувал, и кимва леко
впечатлено.
– Не мислех, че ще оцелееш дори една нощ сам тук. Но вече си
горски.
– Допреди два дни кажи-речи не бях виждал гора през живота си –
казва Градския.
– Това дали си горски, или не, няма нищо общо с горите – отговаря
Бени.
Гледат вечерното небе. Бени си мисли как Рамона веднъж каза:
„Мъжете се страхувате от телескопи, не можете да гледате звездите,
без да се насерете, защото не можете да мислите за това колко е голяма
Вселената, без да осъзнаете колко сте малки в сравнение с нея. Нищо
не плаши мъжете повече от мисълта, че всичко, което правят, може би
е безсмислено“. Езерото замръзва, задаващата се зима изолира острова
по средата. Оттук той изглежда невзрачно, но през всички най-
щастливи лета на Бени двамата с Кевин идваха тук веднага след края
на хокейните тренировки и със седмици живееха като
корабокрушенци. На острова всичко беше неизказано, но нищо не
беше тайно. Бени никога не се е чувствал така с някого другиго.
Градския гледа дълго звездите, преди да каже:
– Беше прав. Вашите звезди са по-добри от звездите там, откъдето
идвам. Тук има по-малко изгорели газове.
Бени кимва бавно.
– Но има повече вятърни турбини. И те са шибан шит. Плашат
дивеча.
Градския се засмива и имитира диалекта му.
– „Дивеча“? Ти ловец ли си?
Бени се усмихва по своя си начин, все едно вижда през всичко и
всички.
– Предпочитам риболова, ако трябва да съм честен.
– Кога изобщо успявате да ловите риба тук? За петнайсет минути
през август? – пита Градския и кима към водата, по която вече има лед,
въпреки че в света на Градския още е ранна есен.
– През цялата година. Лятото отиваме с лодка в езерото, разправяме
небивалици девет часа и не хващаме нищо. Зимата пробиваме дупка в
леда, седим на столчета, разправяме небивалици девет часа и не
хващаме нищо.
– Много небивалици са това – отбелязва Градския.
 – Представа си нямаш. Понякога така ни дотяга, че се налага да
казваме истината – отговаря Бени.
Донася бири от кемпера и предлага една на Градския, но той
поклаща глава.
– Утре имам мач.
Бени кимва и ако Градския беше по-несхватлив, почти би могъл да
каже, че Бени изглежда така, сякаш малко му завижда.
– Срещу „Хед“, а? Не знаеш какво означава това тук. Това е добре.
Играй, все едно не означава нищо.
Градския прокарва опакото на дланта си по наболата си брада.
Обикновено се бръсне всяка сутрин като част от стриктната система
от навици и дребни детайли, която бе ръководила целия му живот, но
не си прави този труд. Обръща се към Бени и го пита не
снизходително, а просто любопитно:
– Чух от „Хед“ да пеят „Бьорнстад – педали“ по време на мачовете.
Това притеснява ли те?
– Защо да го прави?
Градския прочиства гърло.
– Чух един от играчите в съблекалнята да казва нещо.
Бени кимва премерено и повтаря:
– Защо да ме притеснява?
Градския търси думите някъде дълбоко в себе си. Те излизат от
устата му дрезгави и напрегнати.
– Просто се чудя какво правиш, за да можеш да понесеш да бъдеш...
различен.
Бени пуши мълчаливо толкова дълго, че Градския вече е убеден, че
не е чул въпроса, когато отговорът най-накрая идва:
– Лично аз пуша трева и избивам зъби. Но сигурно има и други
начини. Медитация може би? Чувал съм много добри неща за
медитацията, обаче е адски трудно да пушиш и да медитираш
едновременно...
Градския се усмихва засрамено.
– По-лесно или по-трудно ти беше да бъдеш себе си, когато замина?
Бени изсумтява.
– По-лесно е да бъдеш каквото и да е, ако никой не знае кой си. И е
толкова по-лесно да бъдеш от Бьорнстад, колкото по-далеч оттук се
намираш.
 Градския се обляга назад в стола, има още въпроси, но не смее да ги
зададе, затова се отказва бавно от темата и признава:
– Сложни хора сте тук. Но ви признавам, че можете да правите
залези. Никога преди не съм виждал такива.
– Защото никога преди не си виждал слънце, което залязва веднага
след обяд.
– Вярно, вярно – засмива се Градския.
Изведнъж Бени казва тихо, но естествено:
– Ще се впишеш тук. По-добре, отколкото си мислиш.
За Градския това означава повече, отколкото реакцията му разкрива.
Никога не се е вписвал никъде.
– Имам ли друг избор? Да продължа на север, докато открия по-
откачени хора от вас?
– На север по-луд от нас е само Дядо Коледа.
Смеят се. Бени пие бирата си и пуши тревата си, а Градския затваря
очи и слуша абсолютно нищо.
– Откога не си играл хокей? – пита после.
– Малко повече от две години – отговаря Бени.
– А какво прави вместо това?
– Пътувах. Пуших. Танцувах.
– Къде?
– В Азия основно.
– Защо точно там?
– Защото там почти никой не знае какво е хокей.
– Намери ли каквото търсеше?
– Какво имаш предвид?
Гласът на Градския е мек, но категоричен.
– Никой не отива толкова далеч, ако не търси нещо.
Бени издиша дим през носа.
– Ако го бях открил, щях да забравя да се прибера. А ти откри ли
каквото търсиш?
– Къде?
– Тук.
Увереността в гласа на Градския изчезва.
– Не знам какво е то, ако трябва да съм честен.
Бени отваря нова бира.
– Смисълът не е ли в търсенето?
 Градския мълчи невероятно дълго. После прошепва:
– Аз... бих искал да ти плащам наем, задето живея в кемпера.
– Забрави. Това би означавало да съм ти хазяин.
– А сега какъв си ми?
Бени се обръща към него.
– Приятел.
Разпознава погледа на човек, който никога не е имал приятели.
Градския е прекарал толкова голяма част от живота си, лъжейки, че
сега му дотяга и взема че казва истината:
– Ако обичах момчета, бих могъл да се влюбя до уши в теб. Знаеш го,
нали?
Разбира се, че знае. Но въпреки това Бени се усмихва с онази
проклета усмивка, която е колкото мечешка, толкова птича. После
казва:
– Вече си влюбен в мен. Просто още не го знаеш.
Градския се засмива. Бени също. Гората запява над езерото, чак до
острова.

93
Изкупителни жертви

Ф рак седи в кабинета си в хранителния магазин. Вдига телефона

още преди да е изтекъл първият сигнал.
– Реших проблемите ти – споделя Рихард Тео лаконично.
– А... вече? Как... – започва Фрак и едновременно се впечатлява и
малко се стряска, когато политикът му разяснява ситуацията.
Новият спонсор на „Хед Хокей“ е толкова лесно решение.
Изкупително за Фрак, разрушително за вестника.
– Журналистите вече няма да са проблем. Но остава да убедим
общината да запази двата хокейни клуба. Така че се нуждаем от още
една услуга от приятелката ти Мира Андершон – продължава
политикът.
– Мира? Какво искаш да направи тя? – пита Фрак с предусещаща
беди топка в корема.
– Това, в което съм чувал, че е най-добра: да убеждава хората. Просто
първо ти трябва да убедиш нея.
 – За какво?
– Факелно шествие.
Фрак е напът да започне да задава глупави въпроси, но политикът
няма нито време, нито търпение, така че като никога просто обяснява
целия си план. Когато приключва, Фрак възкликва:
– Това е... умно. Може да се получи. Но ако Мира го направи в
Бьорнстад, някой трябва да го направи и в Хед?
– Имам име и адрес за теб, запиши си... – отговаря политикът.
– Добре, добре, кой номер каза? – мърмори Фрак, докато пише с
химикалка по ръката си.
– И както може би си спомняш, поставих допълнително условие, за
да направя всичко това – отбелязва Тео, когато приключва.
– Какво искаш? – пита Фрак притеснено.
– Скоро във вестника ще бъде публикувано друго разследване,
касаещо друг вид корупция, а всяка такава история се нуждае от
няколко изкупителни жертви.
Фрак опитва да преглътне, но устата му е твърде пресъхнала.
– Да?
– Искам аз да избера изкупителните жертви. И ти ще ми помогнеш.

* * *
Когато Мира пристига в кантората, Фрак седи на пейката отпред.
Вратовръзката му е разхлабена, а най-горното копче на ризата е
разкопчано.
– Вестникът се отказва от разследването на Петер и „Бьорнстад
Хокей“ – казва той без заобикалки.
Тя просто го зяпва. Думите я замайват. Възможно ли е изобщо да е
истина? Не знае дали да заподскача, или да се хвърли да прави снежни
ангели, за една-едничка секунда ѝ се иска дори да го прегърне, но за
щастие, бързо ѝ минава.
– Фрак! Ох, Фракен, сериозно ли говориш? Ние... аз... как успя? –
ахва тя.
– С много услуги. И много ответни услуги – признава Фрак без
гордост в гласа.
Тя сяда до него на пейката толкова облекчено, че дупето ѝ подскача
нагоре.
– Но сигурен ли си, че Петер е... в безопасност? Че нищо няма да му
се случи?
Фрак кима.
– Абсолютно сигурен. Но трябва да те помоля за една услуга.
– Каквото и да е!
– Не го казвай, преди да си ме изслушала.
Тя присвива очи към него.
– Нещо незаконно ли е?
Той се разсмива. Дрезгав, сърдечен смях, който тръгва дълбоко от
корема му и проехтява над целия паркинг.
– Не, не, не, но бас държа, че би предпочела да те бях помолил за
нещо незаконно...
Той ѝ обяснява от какво има нужда. За какво го е помолил Рихард
Тео. Тя се шашка.
– Факелно шествие? Това ли е великият ви план за спасението на
двата клуба? Факелно шествие?
Фрак поклаща бавно глава. Вдига показалец и среден пръст пред
нея.
– Две. Не едно факелно шествие. Две.
После ѝ подава лист хартия.
– Кой е това?
– Човекът, когото трябва да привлечеш на наша страна, за да
сработи планът.

* * *
„Ти си измамно просто и ужасяващо сложен човек“, каза веднъж
психологът на Мира. Това беше цитат от книга, която беше чел,
последван от дълго изложение на теория за функциите на мозъка,
която много му харесваше, но Мира не чу останалото. Спря се на тези
думи: просто сложен. Сложно прост. Има ли изобщо друг вид хора?
След срещата с Фрак тя веднага потегля от кантората обратно към
къщи. Сяда срещу Петер на кухненската маса, отрупана с пръстите им,
които се търсят едни други. Разказва му всичко, което е казал Фрак, а
Петер си поема най-бавната глътка въздух, която някога го е виждала
да поема. Едва тогава усещат колкото са изморени. Смазани. Когато
най-накрая се отпускат, усещат болката в мускулите; когато стресът се
уталожва, усещат сълзите зад клепачите си. Предстоят им толкова
много години, през които ще се борят със съвестта си и отново и
отново ще се питат: каква е вината на човек, ако не е извършил
престъпление, но е стоял безучастно? Ако не е спрял нещо, което е
можел да спре? Ако е имал възможност да се противопостави, но не го
е направил? Може ли тогава да бъде невинен? Може ли да бъде добър?
Никой от тях не казва нищо, но и двамата си мислят за Исак. И как
се научиха да плачат вътре в себе си, когато той умря. С години
плакаха тихичко, тихичко, тихичко, за да не ги чуят децата. Мислят за
всичко, за което по принцип се мъчат никога да не мислят, защото е
непоносимо, тогава самият въздух им причинява болка: как искаха да
долепят буза до пръстта и да му шепнат в тревата. Как искаха да се
хвърлят в гроба и да го последват там, където отиваше. Как беше
толкова малък, толкова мъничък... как да оставиш толкова беззащитно
дете да отпътува само в мрака? Не беше достатъчно голям да го оставят
сам дори в кухнята, но изведнъж от тях се очакваше да го оставят сам в
гробището? През нощта? Кого щеше да повика, ако сънува кошмари? В
чие легло щеше да се свие? До чия ключица щеше да заспи? Как само
се мразеха родителите, задето не можеха да умрат с него. Задето
продължиха да живеят.
Колко ли от нещата, които са правили след това, са просто опит да
постигнат нещо важно, нещо грандиозно, нещо, заради което да си
струва закъснението? За да могат да прошепнат „Мама и татко първо
трябваше да спасят света“, когато най-накрая го видят отново на
небето? Почти всички.
Дали сега би се гордял с тях? Живели ли са достоен живот? Били ли
са достатъчно добри хора?
Плачат вътре в себе си. Тихичко, тихичко. После Петер се изправя,
измива си ръцете, включва фурната и се залавя да пече кроасани.
Мира целува мъжа си, взема си якето, качва се в колата и потегля към
Хед.
Те са прости, сложни хора. „Винаги намирате нещо някъде и после
се борите до смърт за него“, каза ѝ колежката. И Мира точно това
прави.

94
Жени
 ана рине сняг от алеята пред гаража и разчиства двора. Джони е на
Х работа, децата са на училище, а нещата им са навсякъде. Разбира
се, обикновено Джони е този, който обикаля и подрежда, този
мрънкащ педант, но днес тя се е захванала с това. Чувството, което
липсва най-много на хората, след като се сдобият със семейство, е
скуката. Защото никога повече няма да им е скучно. Преди известно
време Хана чу няколко сестри в болницата да говорят за колега, който
изневерявал, и единствената ѝ мисъл беше: кой, за бога, има време за
такива неща? Хората не спят ли?
Събира хокейни шайби от лехите, оставя забравени ръкавици да се
сушат, вдига всички стикове и ги обляга на стената. Още отдалеч
вижда колата с периферното си зрение, малко по-скъпа е от моделите,
които карат хората на тази улица, такава, че човек наистина трябва да
се има за някого, за да си мисли, че му подхожда. Жената, която я кара,
спира и слиза, проверява адреса на лист хартия и оглежда къщите,
улавя погледа на Хана над ниската ограда и веднага придобива
несигурен вид.
– Извинявай... възможно ли е ти да си Хана?
Хана тръгва към края на двора, все още държейки един от хокейните
стикове на Тед в ръка. Знае коя е Мира Андершон, но Мира още не
знае това, така че Хана се прави на ударена.
– Кой пита?
Мира почти се усмихва. В Хед дори жените говорят така, сякаш
всеки момент са готови да налетят на бой.
– Казвам се Мира. Омъжена съм за Петер Андершон. Мисля, че той
и мъжът ти са се сблъскали в залата вчера, ударили са си главите,
веждата на Петер е сцепена...
– Било е злополука! – отговаря Хана толкова остро, че Мира се сепва.
– Знам, знам! Извинявай, не се изразих добре. Знам, че е било
злополука. Не заради това съм тук. Тоест за ТОВА съм тук, но е... дълга
история. Може ли... да започна отначало?
Тя се усмихва нервно, търкайки влажните си длани една в друга.
Хана се обляга на стика на сина си с такова изражение, все едно Мира
е дошла да опита да я конвертира към друга религия.
– Моля.
Мира си поема дъх замислено и прави нов опит:
– Окей. Вчера моят мъж и твоят мъж са си ударили главите... Най-
напред искам да попитам твоят мъж добре ли е?
Хана не може да не се усмихне.
– С главата? Той поначало не е добре с главата. Твоят как е?
Мира също се усмихва, внимателно.
– Петер? Когато играеше хокей, треньорът му казваше, че дебелата
му глава пази каската, а не обратното. Така че ще се оправи.
– Хубаво. Имам малко работа, така че ще ме извиниш... – прокашля
се Хана.
Мира кимва с разбиране и поглежда към хокейната площадка на Тед.
– Да, да, разбира се. Виждам. Колко деца имате?
– Четири. Вече си срещала едно от тях – отговаря Хана малко
раздразнено, защото започва да си мисли, че Мира я взема на подбив.
– Не разбирам... – казва Мира.
Хана накланя глава.
– Защо си тук? Какво искаш от мен?
– Аз... извинявай... може би има някакво недоразумение. Кое от
децата ти съм... срещала?
– Дъщеря ми. Тази сутрин намерих визитната ти картичка в якето ѝ.
Хана съжалява за последното, не иска да звучи като майка, която
преравя джобовете на децата си, но Мира, изглежда, не я съди.
– Тес? Тя е твоя дъщеря? Не знаех. Моля за извинение. Тя просто ме
питаше за работата ми. Аз...
– А днес си тук, за да говорим за мъжа ми?
Мира пъха ръце в джобовете на палтото си и кимва сериозно.
– Разбирам, че това изглежда като странно съвпадение.
Хана я оглежда продължително, за да види дали в нея има нещо,
което да не ѝ вдъхва доверие. Не открива нищо. Затова казва:
– Дъщеря ми иска да учи право. Не познава никого, който да се
занимава с това. Предполагам, че заради това е питала теб.
Мира долавя щипката ревност в гласа на майката. Позната ѝ е, тя
самата звучи така всеки път, когато Мая спомене някой от учителите
си в музикалното училище. Знае какво е чувството детето ти да живее
в свят, който не разбираш.
– Тя просто искаше съвет за обучението, аз...
– Аз съм акушерка. Ние също учим, за да се сдобием с квалификация
– отбелязва Хана.
Мира се изчервява.
 – Знам. Нямах това предвид. Тес е много интелигентна и добре
възпитана. Разбирам, че това се дължи на теб.
Хана изсумтява.
– Не е нужно да ми се подмазваш. Ядосах се, когато намерих
визитката, но Джони казва, че трябва да дам повече свобода на децата.
Опитвам да го правя. Имаш кантора в Хед, а? Ако Тес замине да учи
право, може ли да се върне и да работи във фирмата ти?
Въпросът идва толкова внезапно, че Мира губи ума и дума. Не така
си беше представяла, че ще се развие разговорът.
– Да. Разбира се... имам предвид, ако е достатъчно добра.
Хана отговаря като човек, който не знае нищичко за правото, но
всичко за дъщеря си:
– Ще бъде най-добрата.
Мира се засмива тихо. „Боже, дай ми самочувствието на майка от
Хед“, мисли си тя, но дълбоко в себе си знае, че тя е същата. Тя и Хана
не си приличат почти по нищо и все пак почти по всичко.
– Добре е дошла в кантората, когато пожелае, ако има някакви
въпроси.
Хана кимва ревниво, но и с благодарност. После казва, без да звучи
негостоприемно, но и определено без да звучи гостоприемно:
– Искаш ли кафе, или ще си дойдеш на думата? Защо си тук?
Мира всъщност е на ръба да помоли за кафе, но не иска да рискува
да провокира Хана ненужно. Затова обяснява всичко колкото се може
по-просто:
– Някои приятели са видели как мъжете ни се сблъскват в залата
вчера. И са се... разтревожили. Петер е нещо като символ на хокея в
Бьорнстад, а мъжът ти е нещо подобно тук. Приятелите ми се
страхуват хората да не си помислят, че двамата са се сбили. Това би
могло да доведе до още по-сериозни сблъсъци. Но на един от тях му
хрумна идеята, че мъжете ни всъщност може би могат да създадат...
мир. Предполагам, си чула слуховете, че общината иска да закрие
хокейните клубове?
Хана забива стика на сина си в снега, все едно опитва да го засади.
– Чух единствено, че общината иска да закрие „Хед Хокей“. Че не
иска да плаща за ремонта на залата тук.
– Приятелите ми са сигурни, че действителният план е да бъдат
закрити както „Бьорнстад“, така и „Хед“ и да се създаде изцяло ново
спортно дружество. Искаме да опитаме да повлияем на политиците да
променят решението си. Така че да спасим и двата клуба.
От устата на Хана се изплъзва колебливо изсумтяване.
– Защо би искала да спасиш „Хед“?
Мира въздъхва толкова дълбоко, че накрая се навежда напред и
обляга ръце на коленете си, като дори не поглежда към Хана.
– Да ти кажа ли честно? Не искам да спасявам дори „Бьорнстад“! Но
нещата са такива, каквито са. Искам просто всички да са доволни, по
дяволите!
Не е възнамерявала да се държи ядосано, просто е ужасно изморена.
Хана се усмихва, защото никога не е чувала някой да звучи толкова
много като майка.
– От юг ли си? – пита тя.
– Ммм – отговаря Мира, все още с ръце на коленете и поглед в снега.
– Личи си само когато се ядосаш, иначе звучиш като една от нас –
казва Хана.
Това е голям комплимент. Невероятно голям. Мира вдига поглед към
нея.
– Внимавай. Преди да се усетиш, дъщеря ти ще се върне от
университета с променен диалект.
– Стига да не дойде с такава нелепа кола, всичко ще е наред –
отговаря Хана и кимва снизходително към колата на Мира.
– Следващия път ще ѝ счупя прозореца, преди да дойда, за да се
впише по-добре тук – отговаря Мира.
Хана се засмива високо и обезоръжаващо. Обляга се на оградата.
Колебае се дълго, преди да се реши да попита:
– Познаваш ли едно младо момиче от Бьорнстад на име Ана?
Мира зацвилва от смях.
– Шегуваш ли се? Това е най-добрата приятелка на дъщеря ми!
Очите на Хана се насълзяват от усилието да прикрие истинския
обхват на емоциите си.
– Аз съм акушерката, на която тя помогна с израждането на бебето в
гората по време на бурята. Просто исках отново да ѝ благодаря.
– Какво израждане? – пита Мира.
– Тя... не е ли разказала?
– Не, не, но всъщност точно нещо такова бих очаквала от Ана –
засмива се Мира.
 – Да изроди бебе в гората или да не разкаже за това?
– И двете.
Жените се смеят високо. Мира се изправя, а гърбът ѝ възнегодува,
разкривайки точно на колко години е. Хана поглежда надолу към
пръстите на ръцете си.
– Ана е добре дошла в болницата, когато пожелае. Ако има въпроси
за... работата ми.
Мая кимва с признателност.
– Обещавам да ѝ предам. Тя би била фантастична акушерка. И... има
нужда от силни женски модели за подражание. Колкото се може
повече.
Погледите на двете жени се срещат и двете най-накрая сключват
примирие.
– Окей. Какво, значи, искаш да направи мъжът ми, за да ви помогне?
– пита Хана.
– Не са нужни мъжете ни. Нужни сме ти и аз – отговаря Мира.

95
Песни

О гънят пред кемпера подскача в мрака, палав като тригодишно

дете, което отказва да си легне. Телефонът на Бени започва да
вибрира и той вдига. Обаждат се Ана и Мая. Скучно им е. Питат къде
е. Той казва, че е при кемпера, а те отговарят просто: „Идваме!“. Макар
че Бени би предпочел да остане сам с Градския още малко, ако така и
така ще си има компания, Ана и Мая определено са от по-добрите
варианти. Двете идиотки му липсваха. Подобно на две катерици,
които щъкат напред-назад, те сякаш наистина изживяват всяка
секунда от живота си и Бени се надява никога да не спрат. Никога да не
спрат да се смеят лице в лице и да спят гръб до гръб. Пристигат с
колата на бащата на Ана, като Ана псува през целия път, защото той
отново е забравил пушката си вътре. Мая се е обадила на Амат и Бобо
и им е заповядала да дойдат, а те очевидно не са посмели да откажат
въпреки утрешния мач. Така че Бобо спира горе на пътя и тръгва през
гората, следван от Амат, а и от Устата, тъй като най-напред отидоха до
Хед да го вземат, за да бъде и той в кюпа, в случай че не им се размине.
Получават една последна вечер, цялата банда. Смеят се ужасно много
и впоследствие ще бъдат благодарни за това, защото всеки път, когато
се сетят за тази вечер, започват да се кикотят така, както Бени и Ана,
когато тревата наистина ги удари, и започнаха да пускат
катастрофално лоши шеги. По-късно Бени и Амат отиват да пикаят и
докато стоят подпрени на две дървета, Бени казва на приятеля си:
– Ей, никога не забравяй, че си от Низината.
– Ти си пиян и напушен, няма да те слушам – засмива се Амат, но
Бени го хваща толкова здраво за рамото, че той едва не пада в снега.
– Казвам ти, никога не забравяй, че си от Низината. Толкова години
копелетата в този град не те оставяха да го забравиш, така че недей да
го забравяш сега. Когато заиграеш в НХЛ и някой те попита откъде си,
кажи: I’m from fucking Sänkan!19 Окей? Това ще означава всичко за
пикльовците, които играят на двора пред блока ти.
Амат обещава. Прегръщат се до дърветата, върху които току-що са се
изпикали. Амат никога няма да наруши обещанието си. Тръгва към
кемпера, а Бени остава, загледан в езерото. След известно време Бобо
също идва да пикае и Бени се изпикава още веднъж просто за да му
прави компания.
– Ако може да не превръщаш Александър в алкохолик, би било
супер, със Сакел се нуждаем от него този сезон! – моли го Бобо толкова
строго, колкото може.
– Нищо не мога да обещая. Може пък алкохолът да го спаси от
спорта – отговаря Бени.
Бобо се засмива с гръмотевичния си смях и ако противно на
всякакви очаквания наоколо е имало дивеч, то вече със сигурност
няма.
– Страшно ми липсваше, приятел. Надявам се да останеш тук.
Представям си го един ден ти и аз и Амат ще сме като Петер и Фрак и
чичаците от отбора преди двайсет години. Ще седим в „Кожука“,
дебели и богати, ще притежаваме целия град и ще приказваме за
доброто старо време.
Бени изкашля малко дим.
– Времето е относително, Бобо. Този момент е сега, но също така е
доброто старо време... СЕГА! Това, което каза току-що, вече е минало.
Бобо се почесва объркано по главата.
– Колкото точно каза, че си пушил?
 – Съвсем УМЕРЕНО количество! – декларира Бени.
– Този път остани, окей? – повтаря Бобо.
Бени поклаща глава.
– Не, няма да го направя. Но ще опитам да не забравя да се прибера.
– Обичам те, по дяволите – прошепва Бобо.
А най-хубавото е, че по съвсем никакъв начин не опитва да смекчи
думите си с някаква шега в стил „ама не по този начин, да знаеш“.
Може да те обича без заобикалки дебелият великан.
Бени се усмихва.
– И аз те обичам. Но не по ТОЗИ начин, така че не си прави илюзии.
Смехът на Бобо отново проехтява между дърветата. Тръгват към
кемпера. Бени си взема бира, Бобо също. Това, че е станал треньор
вместо играч, все трябва да има някакви предимства. Казват си
наздраве и се поглеждат в очите. Всичко е перфектно.

* * *
На Ана ѝ хрумва да слезе до езерото, за да провери дали ледът ще
издържи. Няма спирка, както обикновено. Другите отиват с нея,
разбира се, какво друго да правят? Бени и Мая вървят последни и си
подават една цигара. Тя го хваща под ръка.
– Изглеждаш радостен. Това ме радва.
– Ти също – казва той.
Тя диша дълбоко със затворени очи, като разчита, че той няма да я
остави да падне.
– Мислиш ли, че в един момент ще можем да сключим мир с този
град? Просто да се върнем и да живеем тук, все едно нищо не се е
случило?
– Може би – казва той.
– Не знам къде ми е мястото.
Той я целува нежно по косата.
– Мястото ти е на голяма сцена пред стотици хиляди души
навсякъде по света.
Тя го държи за ръката така, сякаш се страхува, че е за последен път.
– Разрешавам ти да правиш каквото си искаш, но не и да се
нараняваш. Обещай ми.
Сега сърцето му бие по-бавно, кръвта му е по-спокойна, сякаш най-
накрая това наистина би могло да е възможно: да сключи мир с
всичко.
– Ако обичах момичета, може би щях да се влюбя в теб – казва той.
– Ако обичах магарета, може би щях да се влюбя в теб! – отговаря
Мая, при което цялото му тяло кипва от смях.
– Кога се връщаш в музикалното училище? – пита той.
Тя въздъхва.
– Не знам. Преди да тръгна, малко се поскарах с всички.
– Чудесно! – заявява Бени.
– Чудесно?
– Да. Пишеш по-добри песни, когато си ядосана и самотна.
– Най-лошият комплимент евър!
– Знаеш, че съм прав. Изпей ми нещо – моли той.
– Не си нося китарата.
– Не съм сигурен, че знаеш какво означава „пея“ – отбелязва той, а
тя го сръчква раздразнено в ребрата.
– Такъв си мъпет! Знаеш какво имам предвид! Не мога да пея, ако
едновременно с това не свиря. Просто не става. Някакво...
неестествено е.
– Ти цялата си неестествена.
– Ммм. Каза най-нормалният човек във Вселената, сериозно.
Той се усмихва с онази усмивка. Вървят безгрижно към брега. Ана и
момчетата стъпват на леда и се състезават кой ще посмее да отиде по-
навътре. Тя печели, и то с разлика. Мая обляга глава на рамото на Бени
и обещава:
– Ще ти изпея песен утре.
Занапред ще му пее всяка вечер.

* * *
В далечния край на езерото едно момче стои само в мрака. Слуша
смеха на Ана и останалите, докато пристъпват по леда. Устата се
подхлъзва и се разсмива, личи си колко е весел. Матео стои и ги гледа
и оставя омразата да го завладее. Почти ѝ се наслаждава. Когато
младежите се връщат обратно при кемпера си, той на свой ред тръгва
по леда и стига толкова далеч, че накрая сякаш ходи по хартия за
печене. Спира и събира краката си, така че да тежи възможно най-
много. Мисли си спокойно: „Ако ледът се пропука, ще умра. Ако
издържи, ще умрете вие“.
 Ледът издържа.
Връща се у дома и се промъква в мазето на съседите. Тази вечер
къщата е празна и тъмна, старата двойка може би е заминала някъде,
така че Матео обикаля целия им дом и разглежда живота им.
Представя си какъв би бил той самият, ако живееше с такива хора. На
бюрото в спалнята им има редица снимки на единственото им внуче,
русо момче, което сякаш вечно хипервентилира от твърде много смях.
На най-новата снимка е с хокейна екипировка, зелената фланелка му е
малко голяма, погледът му е еуфоричен. Най-старата е от деня на
раждането му. Датата е гравирана на рамката. Матео се заглежда
продължително в нея. Запаметява я. После слиза в мазето, въвежда я в
кодовата ключалка и оръжейният шкаф се отваря.

96
Факли

И деята на Рихард Тео е проста, но не и елементарна. Мира и Хана

си стисват ръцете над оградата, адвокатката и акушерката, едната
от единия град, другата от другия. После Мира се прибира, а Хана
звъни на съседите. Започва с най-големите клюкари, не казва чия е
идеята, така че скоро изглежда, сякаш всичко се случва спонтанно.
Из Хед започват да пиукат мобилни телефони. Когато Мира се
връща в Бьорнстад и звъни на съседите си, същото нещо се случва и
там. Думите, които слагат началото на всичко, са прости, но в тях няма
нищо елементарно:
Общината иска да закрие и двата ни хокейни клуба. Независимо
дали харесваш хокей, или не, трябва да се противопоставиш. Защото
клубовете са само първата стъпка, после политиците ще посегнат и на
всичко останало. Като начало ще съборят залата в Хед и на нейно
място ще построят къщи, в които никой местен няма да може да си
позволи да живее, а скоро след това ще застроят цялата гора и без да се
усетим, градовете ще се слеят. Накрая вече изобщо няма да има
„Бьорнстад“ и „Хед“, защото първо ще създадат нов клуб, а после нов
град. Ако оставим политиците да решават как да гледаме хокей, скоро
ще започнат да ни казват и как да живеем. Те не уважават нито нас,
нито историята ни, за тях целият район е просто един банкомат. Не
позволявай да им се размине!
Никой не помни дали Хана го казва първа, или Мира, или съвсем
друг човек. Но посланието се разпространява, докато не го чуят
всички. Рихард Тео седи в кабинета си и чака. Всички останали
политици се прибират в края на работния ден, но той знае, че скоро
ще се върнат обратно паникьосани. Тогава вече ще е твърде късно, ще
са пропуснали шанса си. Би било достатъчно, ако се бяха включили
дори десетина души, но ето че на улицата излизат всички. Това е един
от редките случаи, когато съчетанието на обстоятелствата от
последната седмица, всяка мъничка брънка от верижната реакция по
един или друг начин засяга всички съседи.
Фрак вдига знамената пред залата на „Бьорнстад“, а по пътя между
дърветата потегля керван от автомобили. Колеги, съотборници,
приятели и семейства. Само за няколко часа призивът, изглежда, е
достигнал до всички, най-възрастните са пенсионери, най-младите са
в детски колички. Дори Теему и момчетата му се появяват. За пръв път
някой ги вижда да носят якета с друг цвят освен черен. Сред тълпата
се превръщат в най-обикновени хора. Привърженици. Граждани.
Избиратели. Автомобилите спират в края на гората, всички слизат и
застават в редица. Нужни бяха няколко часа, докато набавят всички
факли, като последните бройки хората изработиха сами от клони и
телени мрежи. После гората пламва.
Главната редакторка ги гледа от покрива на редакцията заедно с
баща си. Рихард Тео стои сам до прозореца в кабинета си. Никога няма
да му бъде зададен въпросът как е подредил всички парчета от пъзела,
но ако го бяха попитали, щеше да отговори: „Опитът ми сочи, че
повечето хора не могат да имат повече от един враг едновременно“.
Така че вместо градовете да се бият помежду си, той им даде общ
противник. Политиците. „Защото всички ненавиждат политиците,
дори самите политици“, би казал, ако някой се беше поинтересувал.
Но никой няма да го направи, защото всичко изглежда съвсем
спонтанно. Като гражданско движение, grassroots20, и всички онези
думи, които звучат така, сякаш промяната може да тръгне само от долу
нагоре.
Факелното шествие от Бьорнстад се насочва към сградата на
общината, подобно на безкрайна огнена змия. Другото факелно
шествие, съставено от също толкова семейства и съседи, и хокейни
привърженици от Хед, чака на няколкостотин метра оттам. Срещат се
точно под прозореца на Рихард Тео, той е единственият политик все
още на работа, така че е първият, който може да излезе и да ги
посрещне.
– Разбирам недоволството ви. И повярвайте ми, споделям го! –
уверява той хората най-отпред, преди изобщо да са представили
исканията си.
Повечето от тях дори не осъзнават, че всъщност не са формулирали
такива, но това няма значение, Рихард Тео вече ги е формулирал
вместо тях. Качва се на една стена и изнася реч. Думите са прости:
– Чувам ви! Обещавам, че скоро и всички останали политици ще ви
чуят! Те искат един отбор, един град, накрая и само една партия. Искат
всички да мислят еднакво. Но аз подкрепям желанието ви за два
хокейни клуба в двата града не защото обичам спорта, а защото
обичам демокрацията. Човешко право е да избираме кого обичаме, но
също така имаме право да избираме и кого да мразим! Хората могат да
бъдат потискани и регулирани и дори вкарвани в затвора, но любов не
се печели с принуда. Имаме право да ненавиждаме хора, които не са
като нас. Имаме право да се самоопределяме. Чувствата и границите
ни не са за продан. Това са нашите градове и нашият начин на живот.
И това са... нашите хокейни клубове.
Произнася последните думи бавно, сякаш току-що са му хрумнали.
Когато казва „хокейни клубове“, самотен глас далеч назад в редиците
на Бьорнстад, твърде тъмно е, за да си проличи на кого принадлежи,
се провиква:
– ИСКАТЕ НИ ВИЕ? ТУКА СМЕ НИЕ!
Скоро дори хората от Хед скандират същото. Това е класически боен
вик между градовете, но сега е насочен в друга посока. Защото хората
не могат да имат повече от един враг едновременно. Останалите
политици от общината, разбира се, проумяват сериозността на
положението твърде късно, някои дори не се появяват, а други правят
грешката да се смесят с хората от шествието, надявайки се, че така ще
изглеждат просто като някакви хора. Вместо това изглеждат като
никаквици. Това е краят на тяхната власт и началото на властта на
Рихард Тео. Записал е цялата си реч на лист хартия в джоба на палтото
си, който сега смачква на топка. Оказа се, че дори не му трябва.
Смяташе да каже, че всеки хокеен клуб е като кораба на Тезей от
гръцката легенда, в която изгнилите дъски на кораба се заменяли една
по една, докато накрая не останало нищо от оригинала, и философите
се запитали: „Това все още същият кораб ли е?“. Спортните зали също
се поправят дъска по дъска, докато не бъдат подменени изцяло.
Спонсори се оттеглят, треньори губят работата си и всички играчи
остаряват и биват заменени с по-млади. Всичко се променя.
Единственото вечно в един хокеен клуб са привържениците му. Рихард
Тео мислеше да завърши речта си с „Вие сте корабът“, но някой
изкрещя „Искате ни вие?“, което беше много по-ефективно. Много,
много по-ефективно. Накрая две факелни шествия от два града
скандират един и същи напев за омразата си едни към други,
показвайки тотално единство относно правото си на тотално
разединение. Дори един политик не би могъл да съчини такова
решение на проблема.

* * *
Главната редакторка и баща ѝ седят в редакцията на вестника и пият
бира. Смятат след два дни да публикуват разкритията си за
корупцията между общинските политици и местния бизнес. И по-
специално за лидерката на най-голямата партия, която по случайност
е и най-влиятелният опонент на Рихард Тео, и това как мъжът и брат ѝ
работят в строителна компания, въвлечена в измами. Вестникът ще
пише за предполагаемите обширни злоупотреби през последните
години във връзка с кандидатстването за домакинство на световно
първенство по ски и планирания строеж на конферентен хотел.
Властимащи ще станат властнямащи, а някои от тях ще влязат в
затвора, просто не тези, които главната редакторка беше нарочила
първоначално.
Но цялата поредица материали ще се забави. Все още нито тя, нито
баща ѝ или някой друг знае това. Ще има други новини, за които да
пишат преди това. По-големи. По-ужасяващи.

* * *
Някъде около кемпера в гората изпиуква мобилен телефон.
– Твоят ли е? – пита Мая.
– Не, изключих го, след като ти и Ана дойдохте – казва Бени, защото
след тях не са останали други толкова готини хора, от които да получи
есемес.
Чува се ново изпиукване и Мая възкликва:
– Във всеки случай не е моят! Всички, които познавам, са тук!
– „Факелно шествие“? – чуват Бобо да казва изведнъж някъде
встрани.
Ана се надвесва над телефона му и се провиква в нощта:
– Някой да знае нещо за някакво шибано факелно шествие? Значи,
ВЕДНЪЖ да се махна от града и точно тогава ще се СЛУЧИ нещо?
Телефонът на Амат също изпиуква, съобщението е от майка му.
После е ред на Мая, пише ѝ Лео: „Мама превъртя и организира ебаси
демонстрацията. Всички носят някви факли? Ела??“.
Така че Мая и Ана потеглят с колата на бащата на Ана. Мая трябва да
държи пушката. Бобо кара след тях, като Бени, Амат, Градския и Устата
са се скупчили около него. Когато пристигат в Бьорнстад, градът е
празен, но продължават към Хед и стигат тъкмо навреме, за да се
включат в шествието. В първия момент не разбират за какво е цялата
суматоха, но после виждат огрените от стотици факли банери, на
които набързо е изписан на ръка текстът: „Два града, два отбора!“.
Виждат зелените фланелки, а след това и червените. Мая върви между
приятелите си от детинство и за кратко има чувството, че все още не се
налага да пораства. Няколко последни минути. За една-единствена
нощ отново се чувства напълно у дома си. Знае, че почти никой от
съучениците ѝ в музикалното училище не би го разбрал, но за хората в
това шествие градът не е просто място, където живеят, а място, на
което принадлежат. Хокейният клуб не представлява просто хокеен
клуб, а всички хора, които познават. Това е клубът на бабите и
дядовците им, на майките и бащите им, а долу има една кръчма, която
беше собственост на луда лелка и мил чичко, и клубът беше и техен.
Той принадлежи на съседите и приятелите и на момичето на касата в
хранителния магазин, и на механика, при когото хората оставят
колите си, и на учителя, който преподава на децата им. Принадлежи
на адвокати и спортни директори и пожарникари и акушерки.
Хокейният клуб е момичето, с което са играли в гората, с което са
спали гръб до гръб като деца и което дори не харесва хокей. Клубът е
най-красивото и най-дивото момче с онази усмивка, която е толкова
широка, че може да побере всичко най-хубаво и всичко най-черно.
Хокейният клуб не играе за себе си, играе за нас. Ако дойдете тук да
играете срещу „Бьорнстад“, не се изправяте срещу петима полеви
играчи и един вратар долу на пързалката, изправяте се срещу целия
град. Ето защо факлите са толкова много. Всички са тук.
Когато стигат до общината, някакъв политик държи шумна реч за
правото на омраза, но в края на вечерта настроението е по-скоро
весело. Ана намира бира отнякъде, така че се налага Амат да кара
колата на баща ѝ, за да може тя да си пие на спокойствие. Когато той
опитва да ѝ обясни, че няма книжка, Ана се сопва: „На теб сигурно ти
трябва полицейска значка, за да ядеш филмьолк21? Три педала и волан,
какво толкова? Разбирам, че си МОМЧЕ, но все пак колко да е
трудно?“. Бирата не вади на показ най-дипломатичната ѝ страна, така
си е, но Амат прави каквото му казват. Бобо и останалите карат след
тях, оставят Устата пред къщата му и едва не извикват САМО
БЬОРНСТАД!, та да ги чуе целият квартал просто за бъзик, но Мая
успява да ги спре. И нейният прозорец е бил разбиван с камъни, така
че знае какво е. Устата стъпва на тротоара, поглежда я и изведнъж
очите му се изпълват с дълбока тъга, която Мая не разбира, тъга и
може би дори срам.
– Добре ли си? – пита го тя.
Устата кимва смутено в снега. Мая е дръпнала зелената шапка на
баща си над ушите си, а очите ѝ проблясват, когато протяга ръка през
прозореца.
– Не пускай голове утре, окей? Нито един, разбра ли, приятел?
Той отново кимва. Тя се усмихва. После колите обръщат и потеглят
към вкъщи, а Устата стои, без да каже и дума от това, което иска.

* * *
След факелното шествие всички коли се връщат в Бьорнстад. Мира
се обръща към пасажерското място, където седи Петер, и казва:
– Довечера трябва да отворите „Кожуха“, ти и Теему. Отворете го за
всички. Хората имат нужда от това.
Така че го правят. Опашката се извива по цялата улица. Дори Мира
отива там, сяда до Фрак и изпива една бира, само една. Петер пие
преварено кафе, а Теему танцува по масите гол до кръста, със зелен
шал около челото. Семейство Ович застава зад бара. Бени бърше
чашите и ги препраща на сестра си Катя, която работи в „Плевнята“ в
Хед от толкова много години, че е наливала пиенето на пияници кажи-
речи още отпреди самата тя да има право да се напива. Втората сестра,
Габи, се оправя с парите, докато детето ѝ седи на пода и играе игри на
мобилния ѝ телефон, а третата сестра, Адри, обикаля напред-назад из
кръчмата и прави това, което умее най-добре: казва на мъжете да си
затварят устите, преди да им ги е затворила тя.
В края на вечерта Фрак седи сам в дъното на бара. Има още едно
обещание, което трябва да изпълни – това, което даде на Теему. Мира
му е оставила нужните документи, а самият той е продал скъпия си
ръчен часовник и е прибрал парите в плик. Изчаква всички други да се
приберат и когато Бени приключва с чашите и излиза да пуши, Фрак
отива при трите сестри и казва:
– Имам едно бизнес предложение за вас.

* * *
Автомобилното гробище в Хед може и да изглежда пусто, но има
предостатъчно очи и уши. Бледи лампи светят зад завесите на няколко
каравани, а самотно черно-бяло куче крачи от портата към малката
къща малко по-нататък, обаче е толкова старо, че по средата на пътя,
изглежда, се обърква и трябва да се върне и да започне отначало. Пред
къщата спира кола. Адри слиза и заблъсква по вратата, докато Лев не
отвори.
– Да?
– Ти ли си Лев?
Облечен е с анцуг и фланелена риза с погрешно закопчани копчета.
Изглежда сънен, но любопитен.
– Да?
– Тук съм, за да платя дълга на Рамона – казва Адри и му подава
плика с банкнотите, които ѝ е дал Фрак.
Никога не си е представяла, че ще стане бизнес партньор с онзи
костюмиран сноб, нито пък че заедно с него ще купи точно най-
пропадналата кръчма южно от Северния полюс, но животът, така да се
каже, не спира да ни изненадва. Рамона не е оставила завещание, но с
помощта на Мира Фрак е уредил всички правни въпроси около
имуществото както с наемодателя, така и с банката. Единственото, от
което се нуждаят сега, е договор с Лев. Той, за жалост, не е
заинтересован.
– Не искам пари, да? Искам кръчма.
 Адри го поглежда в очите. Изглежда като ненормална, което много
се харесва на Лев, напомня му на племенничките му, те до една са
психопатки.
– Ако искаш нашата кръчма, значи не искаш кръчма, а искаш
проблеми – казва тя.
Брадичката на Лев се поклаща замислено наляво-надясно като стар
метроном. Той като че обмисля много внимателно заплахата ѝ, преди
да повдигне анцуга си малко по-високо около корема си и да каже:
– Алкохол, да?
Тя запазва зрителния контакт в продължение на няколко дълги,
бдителни секунди. Невъоръжена е и не знае дали той има оръжие. Но
въпреки това влиза след него в къщата. Той налива пиене от бутилки
без етикет. Тя го поглежда и пита:
– Нямаш ли по-големи чаши?
Той моментално я харесва. Много, много. Откачени женоря.
– Кафени чаши, да?
– Става. По-добре от тия поставки за яйца – измърморва Адри към
чашата за шот.
Пият. Пият доста. Приказват, обикаляйки на пръсти около
същинската тема на разговор като двама боксьори, които пробват
размаха на другия. Лев я пита за гората и за града, Адри го пита за
гробището за автомобили и машините вътре. Говорят за крадците,
които през равни интервали минават оттук и крадат всичко – от
гориво и инструменти до цели фургони, които товарят на камиони
посред нощ. Имат много общо, и двамата мразят крадци, но и самите
те многократно са били наричани така. Не са черно-бели хора, всичко
в тях е сиво, примирили са се с природата си. Лев я пита дали ловува, а
Адри го поглежда, все едно я е попитал „Ядеш ли храна?“. Естествено,
че ловува. Лев се засмива и разказва, че е ловувал навсякъде по света
освен в тази страна.
– Само правила тука, да? Може да ловиш само по това време, само
тези животни, само с това оръжие, правила, правила, правила...
Адри се смее горчиво. Бумащината около разрешителното за оръжие
може да подлуди всекиго, а последното, което искаш, е да полудееш,
защото тогава няма да ти дадат разрешително.
– Знаеш как е. Всеки път, когато в големите градове почнат да се
стрелят, някой политик се разписква, че трябва да забранят ловните
оръжия. Все едно бандите тичат насам-натам с нашите пушки, а не с
контрабандни пистолети, мамка му... – въздиша тя.
Мъжът от другата страна на масата се усмихва пренебрежително на
последното.
– Ловецът е най-опасният гангстер в тази страна, да?
Той налива още алкохол. Тя се обляга назад в стола.
– Ако питаш властите, така излиза. Оправдават се, че полицията не
разполага с достатъчно ресурси, когато седемнайсетгодишните воюват
в собствените им градове, но ако хората тук, горе, отидат да оставят
буци сол за лосовете в свободното си време, в ловните хижи веднага
нахлуват въоръжени полицаи само за да проверят да не би да сме
забравили да заключим някой оръжеен шкаф или не дай си боже, да
сме наранили чувствата на някой вълк...
Лев се засмива дрезгаво. Тя млъква, отпива от чашата и я удря в
масата, а погледът ѝ показва, че празните приказки са приключили.
Той го приема. Затова казва:
– Рамона ми беше длъжник. Дългът е мой, да? Искам кръчмата.
Адри поглежда дъното на празната си чаша, на границата между
дипломация и гневен изблик. По-близо до второто. Но тъкмо когато
вдига поглед, черно-бялото куче се дотътря през вратата на верандата,
застава до Лев и отпуска главата си в скута му. Той го погалва нежно.
Адри е чувала всички слухове за него, за наркотиците и оръжията,
които предполагаемо държи в автомобилното гробище, но ето че
мъжът докосва животното така, сякаш то е последната цъфнала
момина сълза на Земята.
– Какво е кучето?
– Тя е такова, как го казвате? Чистокръвен помияр! – подсмихва се
Лев.
– Добре ли се държиш с нея? – пита Адри.
– По-добре, отколкото с хората. И ти си така, да?
– Да.
Той гали тъжно кучето.
– Беше добро куче пазач. На младини. Но сега? Почти сляпа. Почти
глуха. Добра е с всички. Но какво да се прави? Никога не съм имал
толкова добър приятел. Разбираш?
Адри кимва. Разбира. Допива алкохола в чашата си.
– Имам добра кучка пазач. По-добра не можеш да намериш. Тъкмо
роди кутрета. Ще ти докарам две от тях. Мога и да ги обуча вместо теб.
Но ще вземеш парите и ще забравиш за кръчмата, после сме квит.
Разбрано?
Лев се усмихва, размишлявайки.
– А Теему? – пита той после.
– Теему няма да вдигне и малкия си пръст срещу теб, ако му кажа да
не го прави – отговаря тя.
Лев се смее. Пият още алкохол. Стискат си ръцете. След това кръчма
„Кожуха“ вече е собственост на сестрите и брата Ович, а първото,
което прави Адри, е да отиде там и да вдигне цената на бирата. Ако
Рамона седи някъде на небето, то със сигурност в този момент се
изправя и започва да танцува.

97
Извършители

И сторията за Бьорнстад и Хед можеше да приключи тук, но

историите за градове нямат край. Край имат единствено
историите за хора.
Преди две години и половина Мая беше изнасилена от Кевин.
Преди две години напусна Бьорнстад. Нейната история положи
началото на всичко това, тя промени хокейните клубове, повлия на
политиката и разтърси из основи цял град и половин гора. Мая няма
татуирана пеперуда на рамото, но спокойно би могла да има, защото
спокойно би могла да бъде Рут. Те толкова си приличаха в толкова
много отношения.
Единственото, което ги различаваше, беше всичко.
Рут е мъртва, Мая е жива. Рут напусна Бьорнстад половин година
преди Мая. Рут бягаше, Мая се местеше. Рут никога няма да свири на
китара пред хиляди хора или да спи гръб до гръб с най-добрата си
приятелка в кемпер, нито смехът ѝ ще отеква между дърветата на
разсъмване в един от първите зимни дни. Рут е забравена, все едно
никога не е живяла, все едно това, на което е била подложена, няма
никакво значение.
„Винаги има по две от всичко, едно виждаме и едно не виждаме“,
казваше Рамона. Тя не знаеше коя е Рут, почти никой не знаеше.
Историята на Рут не положи начало на нищо. Но ще сложи край на
нещо.
Защото едно от най-лошите неща, които някога сме правили в тази
гора, е да опитваме да втълпим на дъщерите си, че момичетата като
Рут са изключението. Това не е вярно. Мая е изключението. В
действителност дъщерите ни почти никога не печелят. Ето защо тези,
които го правят, тези, които получават поне мъничко възмездие, поне
няколко грама справедливост, казват, че са „оцелели“. Защото знаят
истината за всички като Рут.

* * *
Преди много години в Хед растяха две малки момчета, които нямаха
други приятели освен един друг, защото нямаха никаква друга база за
сравнение. Единият беше много едър, другият много дребен, единият
беше безстрашен, другият се страхуваше от всичко. Дребният беше
тормозен от няколко други момчета от улицата, защото последен се
научи да кара колело, последен се научи да чете, последен се научи да
се пързаля. Едрият ги прогони не защото беше най-силен или най-
опасен, а защото беше непредсказуем. Момчетата от улицата наричаха
дребния Синдрома, но на големия викаха Психото. Той нямаше
задръжки, още тогава всички го знаеха.
Двете момчета започнаха да играят заедно в гората през деня, а
вечер гледаха филми в дома на дребния. Той живееше сам с майка си,
което се харесваше на едрия, защото той имаше четирима братя и
двама ядосани родители, така че у тях телевизорът никога не се
чуваше. Дребният пък си мечтаеше да има двама родители и четирима
братя или сестри. Завистта е съдба, отредена на повечето деца.
Първия път, когато се срещнаха, едрият протегна ръка и каза: „Аз
съм Родри“. Дребният стисна ръката му, но не знаеше какво друго се
очаква от него, защото досега никое дете не се беше запознавало с
него. Родри се ухили: „Ще ти викам Устата, защото си държиш устата
затворена! Няма нищо! Аз обичам да говоря!“.
Родри научи Устата да кара кънки. Отидоха на първата си
тренировка заедно и Родри бе този, на когото му хрумна Устата да бъде
вратар: „Като вратар не е нужно да караш добре и няма защо да те е
страх от удари, защото в хокея никой не бива да докосва вратаря и
целият отбор те защитава! Това е като неписано правило, дори да те
мислят за синдром, на леда си просто вратар!“. Това беше най-хубавият
подарък, който някой някога беше давал на Устата – да може да се
скрие под протекторите и каската и просто да участва. Играха няколко
години. Мечтите на Родри бяха големи, но талантът му беше малък. С
Устата беше обратното.
Срещаха се всеки ден след училище. По време на лятната ваканция
не се разделяха и за секунда. Винаги Родри измисляше на какво да си
играят. Най-често на война. Той мечтаеше да бъде герой, можеше с
часове да съчинява сценарии, в които спасяваше деца от горящи къщи
или беззащитни жени от кръвожадни убийци. Често седяха в мазето
на Устата, разглеждаха училищния албум и обсъждаха кои момичета
най-много искаха да спасят и как момичетата щяха да изразят
благодарността си след това. Момичетата, разбира се, изобщо не
знаеха кои са Родри и Устата, но скоро щяха да осъзнаят колко много
изпускат, Родри бе убеден в това.
Ако Родри беше по-добър хокеист, може би спортът щеше да го
превърне в герой, но той имаше чувството, че треньорът никога не му
дава шанс да покаже на какво е способен. Винаги някое от богатите,
популярни, готини момчета играеше вместо него. Това беше
непоносима несправедливост, която Родри не можеше да приеме: че
момчетата, с които всички момичета и без това искаха да спят, освен
това бяха и най-добри на хокей. Така че по време на една тренировка
Родри се сби с един от съотборниците си, а когато треньорът се
намеси, Родри го удари толкова силно, че треньорът получи фрактура
на челюстта. „Тоя хлапак няма никакви бариери, никога не е имал,
винаги си е бил малък психопат!“, потвърди един от другите треньори,
който живееше на една улица с Родри, и Родри беше изхвърлен от
клуба. Устата остана. Беше толкова мълчалив и толкова ненатрапчив,
че никой дори не отбеляза факта, че все още беше най-добър приятел с
Психото. Устата беше вратар, а никой не бива да докосва вратаря.
Родри продължи да идва у тях вечерите. Чакаше го пред залата след
тренировка. Устата ставаше все по-добър на хокей, но никой не
забелязваше. Родри ставаше все по-опасен, но отново никой не
забелязваше. Станаха тийнейджъри и един ден Родри дойде до залата
с мотопед. Каза, че един от братята му му го е уредил. Имаше и цигари.
Скоро Устата научи всичко за наркотиците, без самият той да взема
такива. Родри седеше в леглото му и с часове обясняваше маниакално
за нещо, което е видял в интернет: политика, конспирации, порно,
оръжия, химия. Мечтаеше сам да произвежда метамфетамин. Щеше да
забогатее от него, а и казваше, че за целта не е нужно кой знае какво.
Можеха да го произвеждат в дома на Устата. При Родри не ставаше,
защото братята му просто щяха да издрусат всичко. После говореше за
момичета, както правеше винаги още откакто ходеха на основно
училище. Родри още не беше правил секс, но уверяваше, че това скоро
ще се промени. Думите, които използваше за момичетата, се
променяха толкова бавно и постепенно, че почти не се забелязваше.
„Онази сладката“ стана „красавицата“, което стана „сексапилната“ и
„онази с хубавите очи“, което стана „онази с големите цици“ и „онази
злобната“, което стана „малката курва“. Не след дълго седеше в стаята
на Устата и посочваше най-големите курви в училищния албум една по
една. Разказваше кои от тях с кои момчета са спали по купоните, на
които той и Устата никога не бяха канени. Според Родри най-гадните
курви, разбира се, бяха хокейните курви, защото правеха секс само с
хокеисти. Което не беше честно. Хокеистите и без това бяха най-
големи, най-силни и най-популярни. Вече имаха всичко. Една вечер
Родри изнесе лекция от леглото на Устата: „Феминизмът прецака
всички мъже! Това е биология, да знаеш. Жената трябва да си седи
вкъщи, да ражда деца и да се грижи за дома, а мъжът да гради
обществото и да защитава семейството! Жените казват, че искат
равнопоставеност, но всъщност искат тирания, нали ти е ясно? Никога
не искат момчета като нас. Защото сме лузъри. Така че ще измрем.
Защото в днешно време жените искат да спят само със свине. Искат
само най-гадните момчета. Защото казват, че искат свобода, но
биологично искат да бъдат доминирани. В природата им е. Искат да
бъдат притиснати до стената. Знаеш ли колко много момичета имат
фантазии с крадци? Искат някой маскиран взломаджия да ги нападне.
Не си мечтаят за герои. Това го има само във филмите. В реалността
героите никога не печелят момичетата!“.
Устата не го взе на сериозно. Или не го разбра. Просто гледаше да
кима, за да угоди на единствения си приятел. След като тялото на
Родри преработи наркотиците, той започна да се поти, после му стана
студено и взе едно от червените горнища на Устата. На следващата
вечер отново остана да спи при него, защото каза, че братята му си
имали проблеми с няколко други момчета от града и у тях можело да
стане напечено. Преди да заспи, разказа нова своя фантазия – как той
и Устата можели да спрат онези момчета, да ги убият и да станат
герои.
На следващия ден действително станаха герои.

* * *
Рут напусна страната преди две години и половина точно след като
се разчу историята за Мая и Кевин. Мая беше отишла в полицията и
целият град се настрои срещу нея. С времето нещата щяха да се
обърнат, но тогава още никой не го знаеше. Рут не остана, за да
разбере какво ще се случи. Вече беше преминала през всичко това
няколко месеца по-рано и знаеше какво прави гората с момичета като
нея и Мая.
Стреляй. Копай. Мълчи.
През последните две години и половина от живота си, далеч оттук,
Рут се мразеше най-много заради две неща: че остави малкия си брат
Матео сам в онази ужасна къща с ужасните им родители и че забрави
дневника си. Не смееше да се свърже с Матео, защото се боеше
родителите ѝ да не разберат къде се намира. Беше писала в дневника
си чак до деня на заминаването си, а след като потегли, вече беше
късно да се върне обратно за него. Чудеше се дали някой ще го открие,
и искрено се надяваше това да не бъде брат ѝ. Желаеше му истинско
детство – да кара колело, да играе компютърни игри и да се сблъсква
със злото само в комиксите си. Всеки ден броеше седмиците и
месеците до осемнайсетия му рожден ден, когато щеше да се върне и
да го вземе. Но не успя. Шест години разлика във възрастта бяха
твърде много. Той може би дори нямаше да я последва, ако имаше
възможността?
Братът и сестрата се обичаха още от малки, но никога не бяха имали
много общо. Освен това Матео имаше нещо, което Рут нямаше:
любовта на майка им. Тя винаги беше около него и тъй като Рут не
можеше да я понася, странеше от тях колкото се може повече. Майка
им и всичките ѝ неврози: фобията ѝ към миризма на спарено, заради
която проветряваше, докато цялата къща не се вледени; убеждението
ѝ, че съседите ги шпионират; страхът, че кучетата в квартала са
дяволът в животинска форма. Нямаше край. Баща им просто седеше в
друга стая с книгите си, все още там чисто физически, но все по-далеч
в мислите си. Все едно изпадаше в самопредизвикано умопомрачение,
за да избяга оттук. Рут мразеше тази му способност и едновременно с
това му завиждаше за нея. Всеки уикенд ходеха в църквата си, пълна с
други семейства, които бяха различни по същия начин като това на
Рут. Семейства, които имаха безброй правила също като тях, безброй
забрани, всички те втълпяваха на децата да се страхуват от Бог, но
никой не говореше за любов. Един ден Рут изкрещя на майка си:
„Казвате, че сте Божи слуги, но това е просто друга дума за роби!“.
Майка ѝ получи един от истеричните си пристъпи и дори няколко
години по-късно Рут все още не можеше да прецени дали беше
действителен, или майка ѝ се преструваше. Във всеки случай Рут не
съжаляваше, мразеше се единствено заради това колко много разстрои
Матео.
Излезе от къщи и блъсна вратата, но беше принудена вечерта да се
прибере. Все още нямаше при кого да избяга. Нямаше приятелки в
училище, всички момичета там бяха мънички перфектни кукли с
перфектни дрехи, перфектни родители и перфектен живот. Цъкаха с
език зад гърба ѝ и шушнеха как тя „участва в религиозна секта“ и
„семейството ѝ са луди“. Накрая това стана толкова нормално, че вече
дори не ѝ причиняваше болка. Рут просто се научи да стои настрана,
да бъде невидима, мислеше единствено как да оцелее, докато стане на
осемнайсет, когато щеше да може да отиде някъде далеч и да избере
друг живот. Поне докато един ден не откри първата си истинска
приятелка и всичко не се промени. По ирония на съдбата това стана в
църквата. Там се появи едно семейство, което току-що се беше нанесло
в Хед. Дъщерята беше на годините на Рут. Казваше се Беатрис. На
секундата станаха най-добри приятелки. И двете мразеха правилата и
забраните еднакво силно и имаха чувството, че живеят на грешната
планета. При всяка възможност Рут хващаше автобуса до Хед и когато
родителите на Беатрис ги нямаше, двете слушаха музика, гримираха се
и гледаха филми, които им бяха забранени. Това бяха най-хубавите
дни от целия живот на Рут. Човек никога повече няма такива
приятели, каквито е имал като тийнейджър. Дори ако остане приятел
с тях до края на живота си. Никога не е същото.
Когато бяха на шестнайсет, Беатрис успя да им уреди покана за един
купон в Хед. Пиха и пушиха като всички останали младежи и Рут за
пръв път се почувства почти нормална. Дори целуна едно момче,
после двамата се озоваха на диван в тъмна стая и той искаше да спи с
нея, но не можа да вдигне онова, което трябваше да вдигне. Рут се
засмя нервно, при което той побесня. Изхвърча от стаята, а после и от
апартамента. На следващия ден Рут разбра от Беатрис, че е казал на
всички в училище, че са правили секс, но тя не струвала в леглото. Ето
как Рут се научи, че за момчетата истината няма никакво значение.
Слухът, че е била на купон в Хед, бързо се разпространи в училището в
Бьорнстад и известно време перфектните момичета не можеха да
решат дали да я наричат „курвата от Хед“, или „религиозната
развратница“. Когато навърши седемнайсет, Беатрис ѝ подари страшно
хубави слушалки, за да не се налага да слуша обидите. Вечерта пиха
домашен алкохол сами в гората и Беатрис прошепна щастливо в ухото
ѝ: „Мамка му, колко обичам да съм пияна! Ой, ой, ой, как ми се пикае!
Ще пикая като камила!“. Рут така се разсмя, че се изтърколи на земята.
Никога повече не ѝ се случи да има приятелка като Беатрис, на никого
не се случва.
Есемесът пристигна изневиделица на следващия ден, докато Рут се
прибираше от училище. Беше написан толкова панически, че кръвта ѝ
се вледени: „Нашите намериха кашето ми!!! Обадили са се на
вашите!!!!!!“. Рут пробяга остатъка от пътя, но беше твърде късно.
Майка ѝ беше претършувала стаята ѝ и беше намерила всичко.
Прашките, цигарите, противозачатъчните. Рут нямаше представа кое
от тези неща е най-лошо в очите на майка ѝ. Но ситуацията на Беатрис
беше още по-страшна, защото баща ѝ беше намерил телефона ѝ с
всичките съобщения от момчета. Само след седмица Беатрис се беше
изнесла от Хед, бяха я пратили в още по-малък град на близо сто
мили22 оттам, където щеше да живее при някакъв роднина. Тогава Рут
реши, че момичетата в училище всъщност имаха право: бяха част от
шибана секта.

* * *
Идеята, разбира се, беше на Родри, както обикновено: „Вземаме
мотопеда и отиваме в Бьорнстад! Ще си намерим няколко
бьорнстадски курви! Знаеш ли, че момичетата там са луди по момчета
от Хед? Това е, защото момчетата от Бьорнстад имат малки пишки!
Генетично е!“.
Устата не искаше да идва, но не искаше и да откаже. Не искаше да
разочарова приятеля си точно когато той беше в такова добро
настроение. Така че си облякоха червените якета, за да може
момичетата веднага да видят, че са от Хед, и потеглиха. Разбира се, не
намериха никакви момичета, навън беше твърде студено, така че
отбиха от пътя, близо до езерото, Родри си отвори бира и заразказва за
разни неща, които беше чел. Точно тогава се интересуваше от религии
и говореше ли, говореше, а много по-късно на Устата щеше да му
хрумне, че може би това му беше най-лошото на Родри: че беше
толкова интелигентен. И че въпреки това беше способен на
ужасяващите неща, които скоро щеше да извърши.
Започна да става късно, мракът донесе със себе си по-суров студ и те
тъкмо се канеха да се качат на мотопеда и да потеглят обратно към
Хед, когато Устата се загледа към езерото и видя детето на леда.
Момчето дори не стоеше на краката си, беше се проснало паникьосано
по лице, за да тежи колкото се може по-малко. На брега стояха няколко
по-големи деца, които крещяха подигравателно към него. Устата се
затича. В първия момент Родри дори не разбра защо, но след това
изведнъж съзря шанса си да се превърне в герой.
– КАКВИ ГИ ВЪРШИТЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ? – изкрещя той, а щом
хлапетата на брега се разбягаха, той искаше да хукне след тях и да ги
избие, но Устата го спря и посочи детето на леда.
На Родри му хрумна да си свалят якетата и блузите и да ги вържат
като въже. Устата беше по-лекият от двамата, затова пропълзя по
корем достатъчно близо, че да може да хвърли въжето. После двамата
изтеглиха Матео на сигурно. Беше толкова премръзнал и изплашен, че
едва говореше, но успяха да изкопчат име и посока измежду тракащите
му зъби. Устата се качи на колелото на момчето, а Родри подкара бавно
мотопеда заедно с Матео.
Единствено сестра му си беше у дома. Тя изтича навън и прегърна
брат си толкова силно, че за малко да го удуши. После благодари на
момчетата с червените якета от дъното на сърцето си.
– Рут! – представи се тя с протегната ръка.
– Родри! – усмихна се Родри.
Три години по-късно тя умира в чужда страна на стотици мили
оттук. Той дори не е стъпвал там. Но той е този, който я убива.
 98
Камъни

В ъв всеки град има места със странни имена, чийто произход

всички са забравили. В Бьорнстад има Низината и Възвишението
и отначало това най-вероятно са били прозвища, дължащи се на
географските предпоставки, но в някакъв момент са се превърнали в
действителни наименования по табелите. И накрая не е останал
никой, който да знае как точно е станало. Или чия е била идеята.
Рано събота сутринта на вратата на семейство Андершон се чука –
здраво, но не агресивно. Стиснатият юмрук, който блъска по дървото,
принадлежи на надвита жена. Такава, която почти е победена. Но все
още е достатъчно горда, че да стои пред вратата с изправен гръб.
Петер отваря и миризмата на прясно изпечени кроасани облива
главната редакторка. Тя държи кашон пред себе си и изглежда също
толкова изненадана от миризмата, колкото Петер изглежда от появата
ѝ.
– Здравей... аз... – започва Петер.
Никога не са се срещали, но той знае коя е тя, разбира се. Гората е
малка.
– Дойдох да оставя това – казва тя безцеремонно и тиква кашона в
гърдите му.
По-лек е, отколкото очаква Петер. Наднича през капака и вижда, че
вътре има листове хартия.
– Не разбирам...
Тя диша бавно, за да не закрещи.
– Имаш добри приятели, Петер. Влиятелни приятели. Мразя
корупцията в тези забравени от бога градове, но ето че сега и аз съм
част от нея. Рихард Тео искаше да ти дам всички материали, за да
могат да са сигурни, че няма да напишем статиите за теб. Това тук е
всичко, което изровихме за теб и „Бьорнстад Хокей“.
Петер поглежда в кашона. Тя очаква той да се направи на ударен или
може би да се развика гневно, всъщност едва ли не се надява на
последното, тъй като то би се отразило добре на себеуважението ѝ. Но
вместо това той примигва с влажни очи и пита:
– Значи всичко е по моя вина?
 Главната редакторка пристъпва неохотно от единия на другия си
крак.
– Да... да, може би може и така да се приеме. Ако това има някакво
значение, в известен смисъл се радвам, че не се наложи да разруша
живота ти. Знам, че дъщеря ти е преминала през ада. Изглеждаш като
добър баща, така че предполагам, че адът е бил и твой. И чух, че си
направил много добри неща за децата в този град. Това може би...
компенсира.
Той вижда в очите ѝ, че това не е съвсем вярно. Все още ѝ се иска да
можеше да го изобличи. Да го вкара в затвора. Той е извършил измама,
а главната редакторка е човек, който не може да живее с това. Тя се
обръща и тръгва към колата си, но той изведнъж се провиква:
– Може ли да те питам... мислиш ли, че човек може да изкупи
престъпленията си, без да излежи присъдата си?
Тя поглежда през рамо.
– Какво имаш предвид?
Петер се прокашля отчаяно.
– Знам каква е вината ми. Че извърнах поглед. Че не зададох
въпроси. Че се преструвах, че не усещам, че има нещо нередно. Че не се
намесих. Че... си мълчах.
Главната редакторка си поема глътка студен въздух и почти се
успокоява. Признанието почти ѝ се струва като известна отплата, може
би ще може да живее с тази малка победа.
– Как казвате в клуба? „Висок таван и дебели стени“? – пита тя.
– Да. Така ли мога да изкупя вината си? Като направя стените по-
тънки? – пита той прямо.
Главната редакторка далеч не е подготвена за посоката, в която
тръгна разговорът. Прехвърля аргументи и заключения в ума си и
накрая измисля следното:
– Баща ми обича история. Средновековна най-вече. Когато бях
малка, всеки път, когато отидехме на почивка, обикаляхме църквите и
той ми разказваше за всеки един камък вътре. Спомням си как каза, че
когато богат човек извършел големи грехове, според свещениците
можел да получи опрощение от Бог, ако построи катедрала.
Естествено, това е било просто начин свещениците да спечелят
финансиране за идиотските си грандомански постройки, донякъде
както хокейните клубове използват общините, за да строят зали в
днешно време, но когато бях малка, това беше... хм... не знам... по
някакъв начин ми се струваше и доста хубаво. Че в края на живота си
могъщите мъже се смиряват и превръщат парите си в камъни.
Петер стои и гледа в кашона. Документите вътре се навлажняват.
– Благодаря.
Главната редакторка прехапва устни. После прошепва:
– Заслужѝ го.
Качва се в колата със сълзи от гняв в очите и торбичка с пресни
кроасани на седалката.

99
Жертви

С лед като Беатрис изчезна, Рут отново остана сама. Този път беше
по-лошо, защото вече знаеше каква е алтернативата. Родителите ѝ
се срамуваха от нея толкова много, че дори не я караха да ходи на
църква, може би защото искаха да се преструват, че те също са пратили
дъщеря си някъде, очевидно така трябваше да се постъпва в такива
ситуации. Когато заминаваха във връзка с някой от благотворителните
проекти на църквата, оставяха и Матео у дома, защото тогава се
събираха много енориаши от различни места и родителите им се
страхуваха, че Матео може да разкаже на някого истината за сестра си.
В един от онези дни, когато бяха сами вкъщи, Рут помоли малкия си
брат да ползва компютъра, който той криеше от техните, за да изпрати
съобщение на Беатрис. Матео беше само на единайсет, но свърза
компютъра с уайфая на съседите. Рут представа си нямаше как беше
узнал паролата им. Той просто сви рамене и каза, че почти всички
използвали имената на децата или внуците си, така че просто
потърсил имената на всички съседи и пробвал различните
комбинации, докато една от тях не проработила. „Ти си гений!“, каза
Рут, а той се изчерви. После взе колелото си и излезе, за да я остави да
говори с Беатрис на спокойствие. Мислеше си, че тя това иска, винаги
приемаше за дадено, че само се пречка, а тя дори не забеляза, че е
изчезнал.
Когато няколко часа по-късно видя през прозореца как се връща,
премръзнал и изплашен, седнал отзад на мотопеда на непознато
момче, Рут изтича навън паникьосано и го смачка от прегръдки.
Момчетата с червените якета разказаха какво е станало. Изглеждаха
мили, но малко странни, единият говореше през цялото време, а
другият не продумваше. Единият каза, че се казва Родри и че на другия
му викат Устата, защото винаги си държи устата затворена.
– Хокеисти ли сте? – попита Рут и кимна към якетата.
– Да! – отвърна Родри светкавично.
– Жалко. Страшно ми е писнало от хокеисти – усмихна се Рут.
Родри незабавно се почувства обсебен от нея. След случката той
започна всеки ден да ходи с мотопеда до Бьорнстад и да минава
покрай къщата ѝ. Беше чул, че родителите ѝ са някакви религиозни
фанатици, така че не смееше да позвъни, но се надяваше, че тя е
вкъщи и ще го види как кръстосва напред-назад по улицата. Един ден
тя спря да се преструва, че не го забелязва, и се измъкна навън. Той я
откара до едно място в гората току до Хед, където с Устата бяха
намерили малък изоставен навес, който бяха превърнали в свой
собствен развлекателен център. Устата четеше комикси, а Родри
предложи на Рут наркотици, каквито никога преди не беше опитвала.
Когато тя повърна, той и Устата се погрижиха за нея. „Влезе ти кофти,
но ще отмине, спокойно“, прошепна Родри, държейки косата ѝ, за да
не се оповръща. След това я закара вкъщи и когато тя скочи от
мотопеда, той опита да я целуне. Рут се дръпна, при което Родри я
стисна за китката толкова силно, че тя изпищя. „Правиш се на трудна,
това ми харесва“, каза той. Тя не знаеше какво да каже, чувстваше се
отвратена от всичко и главата ѝ все още беше толкова замаяна, че
просто се прибра и заспа.
Той започна да ѝ праща есемеси, понякога по петдесет на ден, и Рут
не знаеше какво да прави. Попита Беатрис, но тя отговори, че
понякога момчетата са такива, нали? Твърде настървени? В това няма
нищо странно? Изглежда мил и може би просто не знае как да се
държи с момичета?
Рут се колебаеше. Няколко дни по-късно беше толкова студено, че на
връщане от училище отиде на автобусната спирка, вместо да се
прибере пеша. Няколко от перфектните момичета вече чакаха там и се
разкикотиха, щом я видяха. „Хубави дрехи, това униформата на сектата
ли е?“, каза едно от тях, а останалите се разсмяха с глас. „Обличат ги
така, защото бащите им не искат момчетата да се изкушават, искат
само те да спят с дъщерите си!“, прошепна една друга и момичетата се
закискаха по-тихо, но по-истерично. Рут едновременно искаше да
потъне в земята и да разбие лицата им в стъклото на спирката. В този
момент някой се провикна откъм улицата и щом вдигна поглед, Рут
видя, че това е Родри. Беше сменил мотопеда с кросов мотоциклет или
поне тя мислеше, че се нарича така. Родри каза, че му го дал един от
братята му. „Искаш ли да дойдеш на парти в Хед?“, попита я след това.
Рут погледна перфектните момичета. Личеше си колко са изплашени и
колко опасен смятаха, че изглежда Родри, и само за да види глупавите
им изражения, тя скочи на мотора, а Родри даде газ.
Не беше канен на купона, но всички от хокейния отбор на Хед бяха
там и тъй като Устата беше с тях, никой не постави под въпрос появата
им. Партито беше в голяма, богаташка къща, претъпкана с толкова
много пияни хора, че щом човек влезеше веднъж, после никой не се
интересуваше кой е. Родри даваше питиета на Рут, а тя така и не
виждаше какво сипва в чашите. Започна да се чувства странно. Той
прошепна в ухото ѝ, че е хубава. Че е влюбен в нея. Че иска да направи
така, че тя да се чувства добре. Рут дори не разбра как се озоваха в
онази стая и дали изобщо още бяха в същата къща на същото парти.
Той започна да я съблича и тя изкрещя „не“. Изкрещя му да спре. Но
музиката беше твърде силна, а той беше толкова тежък. Рут изгуби
съзнание, не знаеше за колко време, а когато се събуди, беше гола.
Пред очите ѝ проблясваха светкавици. Беше ѝ ужасяващо лошо, но
щом опита да се отдръпне от него, той я стисна за врата и изсъска, че
ще убие и нея, и брат ѝ. Рут толкова се изплаши, че замръзна. За нея
изнасилването продължи завинаги, но за него дори не започна. До
края на живота си той така и не проумя, че е изнасилвач. Вярваше, че е
герой.
Когато Родри най-накрая изпъшка, изстена и се отпусна, Рут съзря
шанса си, стегна цялото си тяло, изрита го встрани и побягна, но все
още беше толкова дрогирана, че едва си стоеше на краката. Отправи се
към вратата със залитане, като в същото време опитваше да закопчае
блузата си и да си вдигне гащите. Чу гласа му зад себе си, не знаеше
дали се смееше, или викаше нещо. Впоследствие не можеше да си
спомни как изглеждаше стаята или колко време беше прекарала там,
но никога не забрави, че когато излезе в тесния коридор до стълбите,
Устата стоеше там. Видя ясно ужаса и срама в очите му. Беше сигурна,
че я е чул да вика, но не беше посмял да направи нещо. Просто се беше
вцепенил от другата страна на вратата, както тя се беше вцепенила
вътре в стаята, и Родри беше успял да направил каквото иска.
Рут побягна. Главата ѝ се въртеше, сърцето ѝ блъскаше, краката ѝ се
огъваха. Когато слезе по стълбите, купонът долу продължаваше. Някой
подсвирна след нея, а друг извика: „Прясно изчукана? Яко! Искаш ли
втори тек?“. Рут си проправи отчаяно път покрай пияните
тийнейджъри и едва когато излезе навън, осъзна, че е полугола, но
студът ѝ подейства почти освобождаващо. Направи я безчувствена. Тя
дори не можа да заплаче, защото зъбите ѝ тракаха твърде силно.

* * *
В дневника си Рут написа:
Когато момичетата сме още в основното училище и момчетата се
бият с нас и ни дърпат за косите в междучасията и отидем при някой
възрастен и помолим за помощ, възрастните казват: момчетата го
правят просто защото ви харесват!! Така учим момчетата, че имат
права над нас. После те порастват и ни изнасилват, но ние сме просто
глупави, малки курви и би трябвало да го приемем като
КОМПЛИМЕНТ, нали? Удрят ни и ни убиват, но това е просто защото
ни харесват. Толкова ли не го разбираме?
На следващата страница добави:
Дори не се чуках с другото момче от Хед, но то каза на всички, че
съм го направила, така че вече бях курва. А курвите не могат да бъдат
изнасилени.
На една от последните страници пък пише следното:
Нямам шанс, щом дори собствените ми родители не ми вярват. Защо
тогава полицията да ми вярва? Защо би ми повярвал който и да е?
Няма да ми повярвате, докато Родри не ме убие.
А на най-последната страница с разтреперена ръка е изписано:
Все си мислите, че трябва да говорите с дъщерите си за момчетата.
Не трябва да носим къси поли и да излизаме навън сами, не бива да се
напиваме и да караме момчетата да ни харесват твърде много. Но не
трябва да говорите с нас за момчетата, ние вече знаем всичко това, по
дяволите, защото те изнасилват нас!!!! Вместо това говорете с
шибаните си синове!!! Научете ги да говорят един с друг и да се
възпират едни други. Възпитайте шибано момче, което да стане
директор на училище и което да разбира, че когато момчетата дърпат
момичетата за косата, вината е на момчетата, мамка му. Разкажете на
синовете си, че ако трябва да се ЗАМИСЛЯТ дали някога са спали с
момиче, което всъщност не е искало, значи са го ПРАВИЛИ!!! Ако не
можеш да разбереш дали момичето, с което правиш секс, го иска или
не, значи никога не си спал с момиче, което го е искало. Спрете да
говорите с дъщерите си. Ние вече знаем всичко.

* * *
На следващата сутрин Рут повръщаше толкова много, че си
помисли, че ще умре. И почти се надяваше това да стане. Искаше ѝ се
да излее разяждаща киселина в мозъка си и да изтрие всички спомени
от предната вечер. Дъхът му, ръцете му навсякъде по тялото ѝ, него,
вътре в нея. „Обичам те – прошепна той. – Не се прави на трудна!
Знам, че го искаш! Знам, че си се ебала с други момчета!“, изръмжа
след това. После заплаши да убие нея и Матео. Тогава тя просто
застана неподвижно. Просто опита да оцелее.
Малко преди обяд на следващия ден получи първия есемес.
„Благодаря за вчера, красавице!!“, пишеше той. Тя нищо не разбираше.
Той подиграваше ли ѝ се? Заплашваше ли я? Следващият есемес
гласеше: „Обичам те. Ще се видим ли довечера? Целувки!!“. Това
продължи няколко часа и накрая Рут взе телефона и все още замаяна
от махмурлука, написа: „Не исках. Бях пияна. Не исках, по дяволите“.
Той отговори: „Стига!! Естествено, че искаше! Не ти ли беше хубаво?
Мога да се упражнявам!!! Ела до навеса и ще го направим пак!!!“. Тя
написа: „Забрави, шибан гнусар, ще подам жалба в полицията“.
Телефонът мълча няколко минути. После тя получи снимка. И още
една. На снимките беше с дрехи, но знаеше, че малко след като бяха
правени, вече беше гола. Една минута след това Родри ѝ се обади.
Първоначално Рут не смееше да вдигне, но той продължи да звъни,
докато накрая тя не посмя да не вдигне. Гласът му беше лишен от
всякакви чувства, като автоматизиран телефонен секретар: „Тогава ще
кача голите ти снимки, за да видят всички, че си малка курва“. Това
бяха светкавиците, които беше видяла, когато се събуди в онова легло.
Беше я снимал, докато е била в безсъзнание.
Не можеше да диша. Не можеше да мисли. Изключи телефона и го
скри под леглото си, все едно това щеше да помогне. Не смееше да
излезе от къщата, в случай че той я чака отвън. Не можеше да спи. Да
се храни. Просто лежеше на пода и плачеше, и плачеше, и плачеше.
През нощта той отново започна да ѝ праща есемеси. Настояваше да
се видят. „Ще ти дам снимките, няма да ги показвам на никого, просто
ела тук!!“, пишеше той. Тя не посмя да откаже. Срещнаха се при навеса
в гората и най-ужасното беше колко омекна той изведнъж.
Изглеждаше почти изплашен. Прошепна, че съжалява, че я обича и че
не е разбрал, че тя не иска. Каза, че той също е бил пиян. Оправда се,
че не е знаел какво прави. Но вината беше и нейна, отбеляза след това.
Защо беше отишла с него на купона, ако не го е искала? Просто го
беше използвала, така ли? Докато всъщност е искала да прави секс с
някого другиго там? Той защо не беше достатъчно добър за нея? Какво
му имаше?
Докосна бузата ѝ и тя се разтрепери от страх, а той изтълкува
реакцията ѝ като любов. „Може да ни е хубаво. Ще го направя хубаво.
Обещавам“, каза той и започна да я целува по врата. „Просто искам
снимките“, прошепна тя. Той обеща. Обещаваше и обещаваше, и
обещаваше. Само тя да си легнеше с него още един път, доброволно, и
той щеше да изтрие всички снимки. Щеше да ѝ покаже как ги трие от
телефона си.
И тя си легна с него. Той изтри някои от снимките. Но не всички.
Продължи да ѝ праща есемеси през нощта и тя трябваше да прави
всичко отново и отново. Родри ѝ даваше наркотици и тя ги вземаше, за
да може да издържи, да забрави и да се прибере. Той приемаше това за
любов. Накрая се пречупи и се разплака пред нея и каза, че не бил
виновен, че прави така. Тя го принуждавала. Тя била виновна. Щом я
хвана за китката, Рут блъсна ръката му и побягна. Той се затича след
нея през гората, но тя беше по-бърза. Когато се прибра, Матео спеше в
леглото си и единствената ѝ мисъл беше майната им на снимките,
просто трябваше да разкара Родри оттук, трябваше да защити брат си.
Така че на следващата сутрин отиде в полицията.
Седеше в малка стая с чаша вода, от която не можеше да отпие,
защото пръстите ѝ трепереха твърде силно. Беше на седемнайсет.
Полицаят предложи да се обади на родителите си. Тя не искаше.
Полицаите говореха ли, говореха, а в стаята влизаха и излизаха
различни хора. Рут се чувстваше, все едно се носи в нищото. Някой я
попита вземала ли е наркотици. Казаха ѝ, че ако казва истината, ще ѝ
помогнат и нищо лошо няма да ѝ се случи. Рут направи грешката да им
повярва. Призна, че е вземала наркотици. Призна, че е спала с Родри
няколко пъти. Призна дори, че почти е спала с друго момче на друг
купон, но той не го е вдигнал. Показа им есемесите от Родри, показа
снимките, които той ѝ прати, но полицаите видяха единствено
облечено седемнайсетгодишно момиче, което изглеждаше пияно и
весело. Все едно го искаше. Нищо в написаното от Родри не
подсказваше, че я е заплашвал. Звучеше по-скоро все едно съжалява?
Все едно е станало недоразумение?
Рут спореше и протестираше, но вече не знаеше как да им обясни.
Дори не си спомняше всичко! Дори не знаеше какво е сипал в питието
ѝ! Попитаха я защо не е съобщила по-рано. Тя нямаше друг отговор,
освен че я е било страх. Казаха ѝ, че разбират, след което я убедиха все
пак да се обади на родителите си. Обещаха да говорят с тях. Увериха я,
че всичко ще е наред. Тя отново направи грешката да им повярва.
Спомняше си изражението на майка си в стаята. Оскърбено. Сякаш
Рут я е наранила. Спомняше си и баща си, смутен и тревожен, сякаш
просто искаше да се махне оттам на всяка цена. „Не казваме, че лъжеш,
приятелче, но нали разбираш как звучи?“, каза някой и минаха
няколко минути, докато Рут осъзнае, че това е майка ѝ. Ясно ѝ беше, че
майка ѝ я мрази, но чак толкова? Гърлото ѝ се сви и сълзите ѝ
потекоха. „Той ме изнасили, мамо!“ Майка ѝ въздъхна
многозначително към полицаите. „Мисля, че за съжаление, трябва да
разговаряме с дъщеря си у дома. Може ли да се върнем утре? Тя си
пада малко митоман. И е наркоманка, както сте разбрали. Целият ѝ
шкаф вкъщи е пълен с прашки и противозачатъчни, така че това едва
ли ѝ е първото момче! Може би не е искал да остане с нея след това и
тя е съжалила и си е измислила тази история? Знаете ги какви са
момичетата на тази възраст!“
Съзнанието на Рут препускаше отвъд всякакъв контрол. Накрая тя
повърна на пода. Спомняше си, че един от полицаите, млад мъж,
който като че ли усещаше, че нещо все пак не е наред, допря хладната
си длан до челото ѝ, даде ѝ вода и прошепна: „Може би можеш да
дойдеш пак утре, когато ще се чувстваш по-добре, и отново да опиташ
да обясниш всичко? Просто всичко е толкова оплетено. Но може би ще
можем да те разберем утре, когато ще мислиш малко пò... трезво?“.
Рут не си спомняше как е излязла от полицейското управление. Не
помнеше много и от пътуването обратно с колата. Впоследствие си
спомняше единствено как когато спря пред къщи, баща ѝ каза:
„Замисли се, че онова момче може да те съди за клевета. Това, което
правиш, е опасно. Можеш да съсипеш целия му живот“. Щом слязоха
от колата, майката на Рут направи нещо, което почти никога не
правеше: хвана я за ръката внимателно и нежно, почти като истински
родител. „Хайде, приятелче, да влезем и да хапнем нещо. Ще се молим
на Бог да те напътства. Бог ще ни помогне. После ще забравим за
всичко това. Мисля, че този уикенд можеш отново да дойдеш с нас на
църква. Тогава ще се почувстваш по-добре.“
Рут така и не се върна в полицията. Младият мъж в управлението
чакаше. Може би впоследствие се е мразил, задето не е направил
повече. А може и да е успял да го потисне. Всички като него просто си
вършат работата. Всички казват, че просто следват закона. Просто
законите не са писани за момичета като Рут. Писани са против нея.
Следващите седмици Рут се свиваше колкото се може повече, когато
беше сред хора. И се нараняваше повече, когато беше сама. Странно,
но майка ѝ се държеше с нея по-добре от обикновено, все едно
любовта ѝ беше подкуп – ако дъщерята си мълчеше за онези глупости,
може би отново можеха да станат перфектно семейство? Все едно
някога са били такова. Баща ѝ изобщо не разговаряше с дъщеря си,
освен когато ѝ каза: „Трябва да се радваме, ако полицията не се свърже
с момчето. Иначе то ще ни съди. Как ще си го позволим?“.
Ако имаха роднини, щяха да я пратят при тях, както Беатрис, само че
когато се присъединиха към църквата преди години, бяха прекратили
връзка с всички останали членове на семейството. Сега бяха пленници
едни на други. Нощем Родри ѝ пращаше още есемеси. Пишеше, че я
обича. Че тя му липсва. Не след дълго взе да обяснява колко приятно
са си прекарали във „вилата“, както беше започнал да нарича навеса в
гората, и Рут започна да разбира, че той си е съчинил цяла паралелна
вселена, в която случилото се представляваше любовна история. Една
вечер го видя на улицата пред къщата. Друг ден пък той мина с
мотоциклета покрай училището ѝ. Рут започна да получава съобщения
от анонимни профили в социалните мрежи, в които пишеше, че е
„самодоволна малка курва, която се мисли за по-добра от всички
останали“. Знаеше, разбира се, че съобщенията са от него, но как би
могла да го докаже? Кой би ѝ повярвал?
 Няколко месеца по-късно в училище се разчу какво е причинил
Кевин на Мая. Или по-скоро какво Мая е причинила на Кевин. Рут го
чу в столовата, всички говореха за това. Мая беше няколко години по-
малка и Рут не я познаваше, но във всеки случай след някакъв купон
тя беше подала сигнал в полицията срещу Кевин и заради това Кевин
не бе могъл да играе в решителния мач за сезона. Всички бяха
полудели.
Рут дори не смееше да се огледа, страхуваше се, че някой ще види в
очите ѝ какво е преживяла тя самата. Толкова пъти бе превъртала в
главата си обвиненията в лъжа, които ѝ отправиха полицаите и
родителите ѝ, че започваше да си мисли, че са били прави. Може би не
беше станало нещо толкова страшно? Може би тя беше виновна?
През нощта изчете всички коментари, изписани за Мая в интернет.
Всички пишеха, че е курва. Че лъже. Че се надяват някой да я убие.
Рут, която пролетта щеше да навърши осемнайсет години, на мига
осъзна, че трябва да се махне далеч оттук. И го направи.

100
Чаши за сок

С ъбота сутринта е. Мира е отишла до офиса, колкото да седи и да

гледа през прозореца, затова си изкарва акъла, когато Мая
ненадейно се провиква откъм рецепцията. Щом Мира изтичва да я
посрещне, дъщерята възкликва раздразнено:
– Значи, нужно ли е офисът ви да е толкова голям? Ама че
парадиране. Тук биха могли да се провеждат рок концерти!
Мира така се радва, че дъщеря ѝ я е изненадала и обявила за идиот
тъкмо днес, че се мята около врата ѝ в неловка прегръдка, в резултат
на което Мая се раздразва още повече, защото едва не изтърва цялата
кошница. Помоли Ана да я закара дотук, за да донесе на майка си
термос с кафе, прясно изпечени от баща ѝ кроасани и най-важното от
всичко: страшно малки чаши, от които да пият ябълков сок. Сяда на
пода с кръстосани крака и яде с майка си, както онзи път, когато беше
малка и Мира се съгласи да опънат палатка вкъщи, защото се
чувстваше гузна, че работи твърде много, а Мая знаеше отлично как да
се възползва от това.
 – Трябва да се прибирам другата седмица. Тоест... имам предвид...
трябва да се връщам в училище – казва Мая и се ядосва за неволния
избор на думи.
Майка ѝ се усмихва с разбиране.
– Напрегнато ли ти е?
Мая кимва малко жално, както прави само пред майка си.
– Да. Ужасно е. Изгорих всички мостове, когато потеглих. Но просто
трябва да се върна и да се боря. Може би Бени е прав: пиша по-лоши
песни, ако съм щастлива през цялото време.
– Съжалявам, че е трудно, скъпа – прошепва Мира.
– Трябва да е трудно, мамо – усмихва се Мая.
– Знам, знам, но... аз искам да си щастлива през цялото време!
– Не се безпокой.
– Аз съм ти майка, не можеш да ме спреш!
Мая се усмихва по такъв начин, че е невъзможно да се определи
дали е напът да се пошегува, или да се разхлипа.
– Съжалявам, че това, което ми причини Кевин, почти пречупи теб и
татко.
Сега Мира е тази, която хлипа.
– Скъпа, не е...
Мая кима, толкова зряла и силна, толкова пряма и уязвима.
– Напротив, мамо. Така беше. Любовта ви към мен беше като
трансплантация на органи. Ти и татко и Лео ми дадохте парчета от
сърцата, дробовете и скелетите си, за да мога да заздравея. А сега вие
едва дишате. Толкова често мисля за това и за всички момичета, които
нямат родители като вас. Аз ЕДВА оцелях. Как, по дяволите, биха
имали какъвто и да е шанс всички останали, които нямат майка като
теб?
Успех да имаш дъщеря и това да не те съкруши.
Успех.

101
Гробове
стата беше чул всичко. Помнеше всичко. На онзи купон стоеше пред
спалнята, когато Рут викаше „не“ и умоляваше Родри да спре, но не
У изтича вътре. Последното, което Родри направи преди това, беше
да предложи на Устата да участва. „Хайде! Ще си я поделим!“,
ликуваше той, но Устата поклати паникьосано глава и Родри видя в
очите му, че е напът да избяга. Погледът на Родри почерня на
секундата, той стисна светкавично Устата за врата и изръмжа: „Стой
тук и пази да не дойде някой. Ако се чупиш, ще те убия“.
Устата не каза нищо, но чу всичко. Когато Рут изхвърча от стаята,
той се отмести, а тя изтича покрай него и изчезна. След това се появи
Родри, който застана толкова близо до Устата, че челата им се допряха,
и обеща: „Ако се разприказваш, ще кажа, че и ти си участвал!“.
Следващите месеци от живота на Устата минаха като насън. Той
започна да тренира толкова здраво, че вечер припадаше от умора, това
беше единственият начин да спре да мисли, единственият начин да
заспи. Мразеше светлината, когато се будеше. Мразеше спомените,
които се връщаха обратно. Мразеше слабите си гласни струни и
страхливото си сърце.
Родри постоянно му звънеше и му пращаше съобщения, а след като
Устата не отговори, Родри му изпрати снимките, които беше направил
на Рут. Устата ги изтри до една, но знаеше какво означава това. По
този начин Родри го беше направил съучастник.
Понякога Устата отиваше нощем на езерото и се надяваше ледът под
него да се спука. На два пъти искаше да се обеси, но не посмя.
Единственото, което му помагаше да забрави, беше хокеят, тъй че
Устата се посвети изцяло на спорта и така стана толкова добър.
Разбира се, и той като всички останали чу слуховете за случилото се
между Кевин Ердал и Мая Андершон. Как Кевин бил отстранен и цял
Бьорнстад се разбунтувал. Устата беше няколко години по-малък и
неговият набор от „Хед“ трябваше да играе срещу този на „Бьорнстад“,
но мачът беше отменен, защото треньорите се страхуваха, че ще има
проблеми. Само че никой не се сети да каже на Устата, както
обикновено, и докато чакаше автобуса, за да се прибере в Хед, видя
Рут да върви по отсрещния тротоар. И двамата бяха еднакво
шокирани. Никой не можеше да си поеме дъх.

* * *
Рут се връщаше от пощата в центъра. В интернет беше открила
църква, която приемаше „младежи с проблеми“, и трябваше да изпрати
писмена молба, за да я приемат. Минаваше покрай залата и щом
стигна до спирката, просто се вцепени, както по време на партито.
Оттогава не беше виждала Устата. Не знаеше какво всъщност иска да
му каже. Не знаеше дори дали според него Родри е направил нещо
лошо. Устата може би също смяташе, че е заслужила да бъде
изнасилена, също като всички останали?
Така че просто събра смелост и се провикна към отсрещния тротоар:
„Можеш ли просто да кажеш на Родри да ме остави на мира? Той
спечели! Никой не ми повярва! Сега може ли да ме остави на мира?“.
Устата не отговори. Просто сърцето му се пръсна. Рут се прибра и се
заключи в стаята си, а два дни по-късно се обади една жена от
църквата. Рут наговори такива невероятни лъжи за „проблемите“ си,
че жената се разплака. Всичко беше измислица, защото никой не би
повярвал на истината.
Така Рут напусна града, но разбира се, изобщо не се появи в онази
църква. Когато се разбра, че е заминала в чужбина, тя трябваше само
да се опази до осемнайсетия си рожден ден, след това щеше да бъде
свободна. Преди да замине, беше откраднала всички пари в брой,
които намери у дома. Имаше си и предимства на това майка ти да
вярва, че банките са конспирация на атеистите и поклонниците на
дявола. Сумата не беше голяма, но стигна за билети за влака и
ферибота и за първите ѝ колебливи стъпки по широкия свят. Рут
пристигна в друга страна и първите денонощия бяха хаотични, но успя
да си намери приятели. Оказа се, че тук не беше толкова странна,
колкото у дома. Или просто вече беше странна по правилния начин.
Искаше ѝ се да можеше да се обади на Матео и да му разкаже, но не
смееше, така че броеше месеците до пълнолетието му, когато щеше да
се върне за него. Запозна се с две момичета, които работеха в кафене, и
един-единствен път се осмели да ползва компютъра им, за да влезе в
интернет, и видя, че е получила съобщение от Беатрис. Старата ѝ
приятелка разказваше, че е сключила мир със семейството си, но е
напуснала църквата, срещнала е момче и се е сгодила. Сега планираха
да си купят малка къща. Беше излязла от другата страна на тъмния
тунел, беше щастлива и Рут си помисли, че в такъв случай може би
всичко си беше струвало. Една от двете се беше справила. Рут изключи
компютъра и никога повече не го пусна. Момичетата от кафенето я
заведоха на парти. Танцуваха. Тя се забавляваше, непринудено и без да
се срамува, за пръв път от цяла вечност. Светът се разкри пред нея.
Всичко беше възможно. В продължение на две години и половина се
веселеше безкрайно. Успя да подмени всяка изгнила частица от себе
си като дъските на легендарен кораб и накрая стана изцяло нов човек.
Вселената ѝ се разшири толкова много, че детството ѝ започна да ѝ се
струва измислено. Един милион пъти мислеше да пише на брат си, но
никога не го направи. Ходеше по купони и танцуваше и една вечер
наркотиците я прибраха. Случи се бързо, в движение, сърцето ѝ
просто спря под прожекторите насред дансинга. Умря още преди
тялото ѝ да е паднало на пода. Медиците от Бърза помощ казаха на
приятелите ѝ, че дори не е имало време да я заболи.

* * *
Матео никога няма да приеме, че смъртта на сестра му е нещастен
случай. За него тя беше убита. Когато намери дневника ѝ и осъзна
какво я е прогонило, каква болка е притъпявала с наркотиците и какво
е довело до свръхдозата, решението вече беше взето. Веднъж чу една
жена в църквата на родителите му да казва: „Ако планираш
отмъщение, изкопай два гроба“. Майката на Матео се развика на
жената, защото жената си мислеше, че поговорката е от Библията, а не
беше. Може би тъкмо заради това Матео я запомни.
Сега не планира два гроба. Планира три. Един за Родри, за
престъплението му. Един за Устата, защото не беше помогнал на Рут,
въпреки че бе могъл. И един за самия Матео.

* * *
Историята на Мая толкова лесно бе могла да приключи като тази на
Рут. Няколко съвсем дребни неща промениха посоката на всичко.
Майка, която се бореше, и баща, който обичаше, брат, който се
застъпи за нея, най-добра приятелка, която се изправи срещу целия
свят. Дърта вещица и собственичка на кръчма, която отиде на среща на
клуба и се изказа в защита на Мая. И най-накрая свидетел, който видя
какво е станало, и се осмели да го каже на глас.
Това беше всичко. Само това.
Амат разказа какво е видял, и макар Кевин така и да не беше осъден
и вкаран в затвора за престъплението си, градът повече не можеше да
си затваря очите.
 Но всеки път, когато разказваме историята, извършваме нов грях,
защото се преструваме, че това, което направи Амат, е нормалното. А
не е. Почти никой не постъпва като него. Устата е нормалният. Той е
този, който е като всички нас.
Една сутрин някой заблъска по вратата на дома му в Хед. Беше
Родри. В погледа му се четеше единствено безумие. Той допря нож до
врата на Устата и прошепна:
– Ако разкажеш на някого какво е станало, ще дойда и ще убия теб и
майка ти! Разбра ли?
Устата кимна, без да смее да диша. Майка му решаваше
кръстословици в съседната стая. Родри се огледа неспокойно за
секунда, после побягна към мотора си на улицата и потегли.
Следващия път, когато Устата чу нещо за него, беше как един от
братята му влязъл в затвора и Родри се възползвал и се махнал оттук.
Преместил се в град на няколко часа от Хед, за да живее в апартамента
на брат си.
В последния есемес, който беше пратил на Устата, пишеше: „Не
забравяй какво стана с Кевин. Никой няма да ти повярва. Виновен си
също толкова, колкото и аз. И двамата ще влезем в затвора и никога
повече няма да можеш да играеш хокей“.
Щом започна следващият сезон, Устата получи възможност да се
премести от „Хед“ в „Бьорнстад“, когато техният вратар Видар загина.
Първата тренировка под ръководството на Сакел беше най-хубавият
момент от тогавашния живот на Устата, който той почти не усещаше,
че живее. Сакел сякаш го разбираше. Виждаше какъв може да стане
вместо какъв беше. Устата дори не знаеше, че има истински талант, но
тя го превърна в звезда. Той започна да идва пръв в залата и да си
тръгва последен. Тренираше ли, тренираше. За пръв път имаше
истински приятели. Истински живот.
Може ли да го заслужи? Ако не му е било простено, дали може да му
бъде... разрешено? Да живее? Да играе хокей. Да се смее. Може би
дори да бъде щастлив, било то и само за няколко мига. Може ли да
бъде пощаден? Това справедливо ли е? Редно ли е?
Не знае. И никога няма да разбере.

* * *
Нощта между петък и събота, след като факелното шествие е
приключило, всички са се прибрали и градовете спят, Матео намира
три ловни пушки в оръжейния шкаф на съседите. Търси патрони
навсякъде, но не намира. Затова затваря шкафа, връща се вкъщи, увива
оръжията със старите пуловери на сестра си и ги скрива в гардероба.
После проверява в интернет как да се сдобие с муниции. Но вместо
това попада на дискусионен форум, където някой е задал въпроса,
който гложди и самия Матео: „Може ли човек да убие някого с ловна
пушка?“. Един от най-първите отговори, от анонимен профил, гласи:
„Разбира се, че може, ако е много добър стрелец. Но много по-лесно е с
пистолет. И най-големият некадърник може да убие някого с пистолет,
а и така е много по-удачно, в случай че искаш после да гръмнеш и себе
си. Ти искаш ли?“. Матео не знае. Наистина не знае. Иска ли?
След дълго колебание се промъква навън с пуловерите под ръка,
качва се на колелото и кара през гората чак до Хед, на няколко пъти
пада, но без да изругае. Вече не го боли. Дори не е ядосан. Празнотата
го изяжда и това е благословия.
Когато стига до Хед, мускулите на краката му вече са изцедени, но
тук-там по земята има изгорели факли, а снегът е достатъчно отъпкан,
за да може да кара, без да пада постоянно, така че всъщност към края
му е малко по-лесно. Щом стига до автомобилното гробище, вижда, че
караваните вътре светят, така че направо отива и почуква. Отваря му
брадат мъж на двайсетина години, който обаче не успява да каже
нищо, тъй като глас зад гърба на Матео пита:
– Затворено е, да?
Матео се обръща и поглежда Лев в очите. До мъжа стои черно-бяло
куче, което гледа към Матео и души въздуха. Матео овладява гласа си и
казва:
– Имам три ловни пушки. Искам да питам мога ли да ги разменя за
пистолет.
Веждите на Лев се приближават една към друга, устните му
изтъняват, челюстите му се стягат.
– Пистолет? Тук няма пистолети.
Матео продължава да настоява с детинската неспособност да
осъзнае в каква опасност се намира:
– Бях на мача! Видях те в залата! Видях, че носиш пистолет! Искам
само... искам и аз да си купя! Хайде де! Пушките са хубави!
Лев намества златната верига около врата си и гледа замислено.
 – Пистолетът ти трябва... за? Да нараниш някого, да? Лоша идея,
приятел. Много лоша, окей? Вместо това се прибери, дете. Поспи.
Отиди на училище. Живей добър живот.
Матео губи самообладание на мига:
– НЕ СЪМ ШИБАНО ДЕТЕ! ИМАМЕ ЛИ СДЕЛКА, ИЛИ НЕ?
Лев стои пред него съвършено спокойно, но погледът му кара
четиринайсетгодишния да отстъпи назад и да се препъне в колелото
си.
– Няма сделка. Затворено е, да? – повтаря Лев и прави решителен
жест към портата зад себе си, след което задържа дланта си във
въздуха, все едно следващото предупреждение ще е шамар.
Матео подсмърча отчаяно. Вдига колелото си от снега и излиза
бързо през портата, но се подхлъзва на една замръзнала локва,
изпуска пушките и едва се сдържа да не се разплаче и разкрещи.
Мисли си, че вече има мисия, иначе щеше да убие и Лев. Защото не е
шибано детенце. И всички ще го разберат. После чува друг глас, по-
млад от този на Лев, встрани до оградата.
– Псст. Приятел? Ела тук.
Лев може и да отказва да продаде пистолет на
четиринайсетгодишен, но не всичките му служители имат такива
скрупули. Налага се Матео да се върне до Бьорнстад и да вземе
компютъра си и всички пари на родителите си, но след това ги
разменя заедно с трите пушки за пистолет, с който ще може както да
стреля, така и да се застреля.
Рано сутринта намира мотопед в двора на една вила, някой
разглезен тийнейджър не е смогнал да го прибере в гаража, както
родителите му са го карали да обещае, че ще прави, преди да му го
купят. Матео разбива прозореца на мазето, промъква се в къщата и
намира ключа за мотопеда, окачен на кукичка в антрето. Кара много
мили отвъд Хед, до следващия град, като на няколко пъти мотопедът
поднася по леда и Матео едва не катастрофира. За малко да умре. За
малко да не умре никой друг.
На разсъмване стига до покрайнините на по-голям град. Застава
пред един сив блок и чака, докато пръстите му не измръзват
дотолкова, че почти да не може да натисне спусъка. Щом Родри излиза
навън, сънен и с рошава коса, Матео го изчаква да се намести в колата.
За миг му се приисква дори да го остави да потегли само за да разбере
къде отива. Работа ли има? Приятели? Има ли някого в живота му,
който го обича? Матео няма да разбере. Разтрива трескаво пръсти, за
да раздвижи кръвообращението им, след което прекосява паркинга,
така че Родри да го види през прозореца. Иска да е сигурен, че убиецът
на сестра му ще го разпознае. После стреля три пъти през стъклото.
Изчаква Родри да се свлече надолу, за да е сигурен, че е мъртъв. После
се качва на мотопеда и го подкарва обратно към Бьорнстад. По средата
на пътя машината се разваля. Матео застава отстрани на пътя и маха за
помощ на преминаващите коли, но тези, които го виждат, не спират, а
тези, които може би биха спрели, не го виждат. Един от автомобилите,
които го подминават в обратната посоката, е полицейски. Историята
би могла да завърши толкова различно, ако полицаите бяха спрели.
Тогава щеше да умре само Родри. Само че те продължават нататък,
защото се отзовават на сигнал за стрелба на паркинг в града.
Един камион намалява, примигва с фаровете и спира малко по-
нататък. Матео се затичва натам. Шофьорът остава толкова шокиран
от това, че момчето е само на четиринайсет и е самò тук, че щом чува
накъде отива, чисто и просто от добра воля прави голямо отклонение
от пътя си и го откарва почти до Бьорнстад. Така и не разбира какво
предизвиква.
Матео се прибира точно преди началото на мача. Взема дневника на
сестра си и подкарва колелото си през града. Спира пред къщата на
семейство Андершон. Стои там и до последно обмисля дали да остави
дневника в пощенската им кутия. Знае какво е станало с Мая, знае, че
майка ѝ е адвокат, те може би биха разказали историята на Рут. Може
би тя би могла да получи някакво възмездие. Но не се осмелява,
страхува се да не би някой да намери дневника, да разгадае плана му и
да опита да го спре.
Освен това, осъзнава той отчаяно, не може да го причини на майка
си. Когато изгуби и второто си дете, тя ще трябва да си измисли
нечувани небивалици, за да може да го понесе. Матео не иска да я
лиши от тях, като я принуди да узнае какво всъщност се е случило.
Така че намира отключена барака за инструменти в един двор малко
по-надолу по улицата, открадва една брадвичка и отива с колелото до
езерото. Прави дупка в леда и пуска дневника вътре. Щом се връща
между къщите, оставя колелото и просто тръгва с потока от хора.
Върви към залата заедно с хиляди други, просто един от тълпата.
Невидим.

* * *
Събота сутринта е, първият мач за сезона. Градовете са чакали дълго
и над гората витае приповдигната атмосфера. Във въздуха не е
надвиснало насилие, всички са отпуснали рамене, защото след
факелните шествия отново има мир. Може и да е крехък, но все пак
позволява на всички да си поемат глътка въздух. Днес в известен
смисъл сме на една страна. Днес е просто хокей.
Амат излиза от къщи със сака през рамо. Майка му го целува по
косата. Той прекосява паркинга и тръгва по пътя от Низината към
залата, както милион пъти преди. Колко крачки са това? Колко мили?
Ще може ли да измери разстоянието до мечтата си, когато най-накрая
я достигне?
Чува глас, който го вика по име, и толкова се изненадва, че в първия
момент не успява да го разпознае. Обръща се и тежкият сак едва не
нарушава равновесието му.
– Здрасти? Какво правиш тук? – възкликва той към Петер.
Петер стои с ръце в джобовете и поглед, вперен в хоризонта.
– Чакам те. Имаш ли време да погледнеш нещо?
– Сега? Отивам на събирането на отбора преди мача...
– Знам. Извинявай. Но мога да те закарам? Няма да отнеме дълго!
Ще стигнем навреме!
Нещо в чистия, неподправен ентусиазъм, изписан на лицето на
Петер, буди любопитството на Амат. Бившият спортен директор го
повежда встрани от кооперациите, към гората до старата чакълена
яма, и не спира, докато не стигат до широко, открито пространство,
където едно време се говореше, че ще открият магазин за хранителни
стоки. После казваха, че може да е медицинска клиника. Известно
време някой мечтаеше дори за бизнес център. Нищо не се получи,
разбира се, това не е тази част от Бьорнстад, в която се инвестира.
Градът може и да се разраства, но в Низината нищо не расте.
– Там! – казва Петер и посочва абсолютно нищо.
– Аз... не разбирам... – казва Амат, който вижда само сняг и чакъл.
Петер вижда нещо друго. Вижда изкупление.
– Много мислих за това колко трудно беше да стигнеш чак до
мъжкия отбор, Амат. Почти невъзможно. Не би трябвало да се
справиш, но ти си... уникален. Двигателят ти, сърцето ти, никога не
съм виждал нещо подобно. Просто не искам да се налага всяко дете,
което тръгне по пътя ти, да бъде като теб, за да има шанс. Искам на
следващото дете от Низината да му е... малко по-лесно. Само малко.
– Това какво общо има с чакъла? – пита Амат трогнат, но объркан.
Петер се усмихва.
– Искам да построя хокейна зала тук. Не голяма, просто място,
където децата да тренират, където да... се събират. Място, където може
да има училище за кънки и детски отбор, където човек да може да
тренира допълнително, ако иска. Общината ще строи супермодерна
тренировъчна база до голямата зала, но мисля, че можем да построим
нещо и тук. Много по-малко, разбира се, просто класическа... ледена
пързалка. Но ще се погрижа този път всички документи да са изрядни.
Ще помоля всичките си приятели за помощ. Мисля, че ти също имаш
много приятели. В блоковете тук живеят доста майстори, нали? И аз
познавам няколко. Мисля, че ако ги помолим, ще дойдат. Мисля, че
можем да го направим – ти и аз и още няколко души. Не знам, може
някой ден Низината да има собствен отбор? Човек може да мечтае,
нали? Или е глупаво? Може би звучи... идиотски?
Гръдният кош на Амат се издува и свива сигурно двайсет пъти,
преди да извади телефона от сака си и да го насочи към ямата.
– Не. Не звучи идиотски.
– Какво правиш? – пита Петер.
– Снимка. За да мога да показвам на разглезените хлапета в
градинката откъде идвам, когато след няколко години те ще си имат
собствена зала и просто ще я приемат за даденост...
Петер осъзнава колко висок изглежда Амат изведнъж, все едно го е
надраснал за една нощ. Засмива се. Все още всичко е само мечта. Не
знае дали смее да вярва, че ще успее да я осъществи. Но Бьорнстад е
специално място. Ужасен град. Тук има толкова много места и неща
със странни имена, чийто произход всички са забравили.
След няколко години почти никой няма да си спомня защо викат на
залата до кооперациите и чакълената яма в най-бедната част на града
Катедралата. Но мъжът, в чиито мечти се появи тя, и момчето, което
един ден ще вкара първия си гол в НХЛ, знаят. После ще го
интервюират по телевизията:
– Do you want to say something to everyone watching in your
hometown? How do you pronounce it? Bjoernstat?23 – ще попита
репортерът от другата страна на Атлантическия океан.
Амат ще погледне право в камерата и ще отговори:
– No. I’m from Sänkan.

102
Бестита24

О фисният пикник на Мира и Мая е чудесен, изпълнен с глупави

шеги и непретенциозен смях, докато изведнъж не бива
прекъснат, когато нещо издрънчава и се пръска на пода долу при
входа, при което нечия ругатня отеква из офиса. Двете скачат и се
втурват натам. Колежката на Мира се е спънала, влизайки през
вратата, и сега стои насред разрастваща се червена локва.
– Това беше НАЙ-ДОБРОТО ми вино! – изсъсква тя. – Защо са ни
толкова високи прагове?
Интонацията на Мира се колебае между тревога и объркване:
– Какво правиш тук? Днес нали нямаше да работим?
Колежката вдига демонстративно торбата, в която има три бутилки
вино, които още не са се счупили.
– Няма да работя. Понякога идвам тук за малко лично време.
– Ти не живееш ли... сама? – пита Мая внимателно.
– Това не значи, че нямам нужда от лично време! – тросва се
колежката.
Мая се смее.
– Ще ми сипеш ли малко вино?
Ще ѝ сипе. На Мира не ѝ се полага, тъй като ще кара кола. Така ѝ се
пада, казва колежката. След като с Мая пресушават бутилката, Мира ги
пита тихо:
– Може ли да кажа нещо? Аз... мислих малко.
Те вдигат погледи ала по-половин-бутилка-всяка към нея и казват:
– Ммм?
Мира говори бавно, все едно думите се опитват да се изплъзнат от
каишката си:
– Говорих с едно младо момиче. Няколко години по-малка от теб,
Мая. Казва се Тес. Иска да учи право и майка ѝ ме попита дали Тес
може да дойде да работи тук, когато завърши. Казах да, разбира се, но
това е лъжа. Защото Тес иска да помага на жени, които са били
тормозени или изнасилени. Иска да защитава тези, на които никой
друг не помага. Иска да се бори за... за...
Мая протяга ръка към нея и допълва:
– За следващото момиче като мен.
Мира кима към дланта на дъщеря си.
– Но тук не правим това. Вече не. Сега работим за пари. За големи
компании и предприемачи. Аз... не искам да го правя повече.
– За какво говориш? – възкликва колежката, внезапно изплашена до
смърт.
Мира я поглежда в очите.
– Обичам те. Не знам как бих могла да ходя на работа всеки ден без
теб. Но имам нужда да правя нещо... различно. Давам ти кантората, ще
ти прехвърля моя дял, Фрак тъкмо ни възложи всички юридически
задачи, свързани със строежа на „Бьорнстад бизнес парк“... това е...
няма да имаш финансови затруднения. Обещавам.
– А ТИ какво ще правиш? – пита колежката сащисано.
Всичко се излива от Мира наведнъж:
– Ще основа по-малка кантора. Където момичета като Тес да могат
да работят и да се борят за следващата Мая. За да не се държат всички
така, сякаш Мая е била... последната. За да не могат всички чичаци да
се преструват, че като са нахвърлили някаква ценностна декларация и
няколко доклада за нарушения, раздали са малко пиар брошури и са
казали няколко красиви думи пред медиите, значи вече всичко е наред
и са решили всички проблеми. Искам в кантората да идват момичета
като Тес и да се борят, така че чичаците да не забравят, че работата
никога не спира. Няма край. Искам, когато казват, че „справедливостта
трябва да възтържествува“, защитавайки синовете си, някой да се
изправи и да изкрещи: „Каква справедливост? Чия?“. Искам, когато
казват, че „трябва да защитаваме и момчетата, не бива да изпадаме в
другата крайност“, някой да изкрещи: „Докога? ДОКОГА ще
продължава това?“. Не искам те да... по дяволите... тук трябва да има
някого, който да им напомня, че проблемът не са момичетата! Че това
не е последният път! Кевин не е последният мъж!
Мая и колежката просто кимат, а Мира представа си няма защо не
изглеждат изненадани.
 – Окей. И аз участвам – казва колежката кратко.
Мира тръсва глава.
– Не, не, ти не разбираш. Няма да изкарвам никакви пари. Можеш
да задържиш компанията, с договора за „Бьорнстад бизнес парк“ ще...
Колежката я гледа с блажено неразбиране.
– И какво да правя? Да остана тук и да забогатея? Дори не обичам
скъпи вина. Идвам с теб. Навсякъде.
Мая седи до тях, гледа как двете лелки се прегръщат, и се надява, че
когато остарее страшно, страшно много, ще бъде точно толкова
откачена, колкото са те. Мира си сипва вино, без да мисли за
последствията, така че накрая се налага Мая да звънне на Ана, за да
дойде и да ги закара. Ана идва веднага, без да задава въпроси. Нито
една от четирите жени не харесва хокей, но въпреки това решават да
отидат на мача.
Мира заключва офиса. След няколко месеца ще връчи ключовете
заедно с цялата фирма на няколко от служителите си и ще продаде
скъпата си кола. Първият офис на новата адвокатска кантора ще бъде
кухнята в дома ѝ. Един ден жените в цялата страна ще знаят името им.
Те също се превръщат в един вид катедрала.

* * *
В Хед Джони чисти минибуса. Така и не може да определи кой цапа
вътре повече, децата или Хана. Всяка сутрин с тях е като да се будиш в
сметище след торнадо. Хана идва и го ощипва по задника, докато той
стои наведен напред с малката прахосмукачка, и прошепва в ухото му:
– Внимавай днес. Гледай да си нямаш неприятности и да не се
нараниш, защото, когато се прибереш и децата си легнат, ще спя с теб
и единствено съпругата ти може да те наранява! Чуваш ли?
Той се засмива. Тя е безумно красива жена. Красива безумна жена.
Танцувайки закачливо, Хана се връща в къщата, за да приготви децата,
те ще ходят да гледат мача с него, а тя отива в болницата да работи.
Когато Тес излиза през вратата, майка ѝ я спира и ѝ подава визитката
на Мира Андершон:
– Вчера... изпусна това. Падна от джоба ти.
Тес се усмихва и ѝ прощава за лъжата.
– Ммм, „падна“.
Хана диша през стиснатите си челюсти.
 – Трудно е... да призная пред себе си, че се възхищаваш на други
жени освен мен. Адски трудно. Но Мира каза, че можеш да минеш
през офиса ѝ. Може би един ден ще можеш да работиш там. Аз...
Не стига по-далеч, защото не е лесно да говориш, докато те
прегръщат до задушаване. Тес изпуфтява:
– Мамо, много си глупава, никога няма да се възхищавам на другиго
толкова, колкото на теб!

* * *
Адри кара през гората и спира на възвишението, в подножието на
което се намира кемперът. Води Алисия. Момичето полита между
дърветата и се хвърля в прегръдките на Бени.
– Здрасти, бести – прошепва Бени.
– Здрасти, бести – изкикотва се тя.
Отиват заедно на мача. Закарват и Градския, който скоро започва да
съжалява за това, тъй като Алисия му задава половин милион въпроса
още преди да са излезли от гората. „Добър ли си? Колко си добър?
Колко силно стреляш? По-бърз ли си от котка? В смисъл нормална
котка, не някаква супергеройска, ами обикновена селска котка! Колко
си бърз? Бени, колко е бърза една котка? Може ли да тренираме
заедно някой път? Може би днес? Можеш ли днес? На колко си
години? Петдесет? Бени, „Хед“ добри ли са? Ще ги бием ли? С колко?
Ама как така „не знам“, кажи ПРИБЛИЗИТЕЛНО!!!“ Няма край. Когато
пристигат, Градския има главоболие. Бени се смее и казва на Алисия:
– Искаш ли да дойдеш в съблекалнята и да кажеш здрасти на Амат и
останалите?
Алисия го зяпва с отворена уста, все едно току-що я е попитал дали
иска да каже здрасти на Човека паяк и Жената чудо. Бени я държи за
ръката, когато влизат в залата. В началото тя се държи нахакано, но
трибуните вече са пълни с хора, глъчката гърми в малките ѝ уши и
точно пред съблекалнята на мъжкия отбор Алисия се вцепенява от
притеснение и прошепва:
– Не остави не искам няма нищо!
Бени я стисва малко по-силно за ръката и казва спокойно:
– Погледни към тавана. На света сме само ние двамата. Сами сме.
Никой няма да ни нарани.
Стоят така, докато не спират да чуват публиката. Настава тишина.
Няма от какво да се страхуват. Когато влизат в съблекалнята, Алисия
все още държи Бени за ръка, силно, все едно е за последно.

* * *
Сакел седи в кабинета си и се занимава с финалните приготовления
преди мача. На вратата се чука меко, Градския стои на прага. Тя вдига
поглед:
– Да?
Той търси правилните думи.
– Просто исках да кажа... благодаря. Благодаря, че повярва в мен и
ми даде шанс, аз... ами, не бях вярвал, че някъде бих могъл да се
чувствам толкова добре. Но тук се чувствам едва ли не пò у дома,
отколкото... у дома.
– Да? – повтаря Сакел с обичайния си перфектен радар за
емоционални изказвания.
Градския се прокашля.
– Искаш ли да играя по някакъв конкретен начин довечера? Чисто
тактически?
Тя като че се замисля за момент. После казва:
– Изненадай ме.
Никога няма да му го каже, тя не прави такива неща, но има
малцина играчи, които през годините са я дарявали с толкова много
щастие, колкото той. Малцина, които толкова често правят
неочакваното. Които са толкова различни.
Градския тръгва към съблекалнята. Все още всичко е ново за него, но
той ще остане в този град дълги години. Ще си купи малка къща
недалеч от мястото, където сега е кемперът на Бени, и ще прекара
много часове в лодка, улавяйки нула риби. Ще се научи да говори
много небивалици, но никога повече няма да лъже относно самия себе
си. След известно време майка му ще се премести тук. Или може би
няма точно да се премести, просто ще му дойде на гости и няма да се
прибере. Тя също е горски човек, както ще се окаже. Невинаги
разбираме това, ако нямаме гора, в която да бъдем хора.

* * *
Бобо стои в коридора пред съблекалнята. Тес го целува бързо по
бузата, преди да го остави да си върши работата. Тя ще замине да учи в
далечен град, но когато завърши, ще се върне и ще работи при Мира.
Хана е права, ще бъде най-добрата. Бобо ще работи в сервиза с баща
си. Ще продължи да бъде помощник-треньор на Сакел още няколко
години, но когато с Тес се оженят и им се роди първото дете, Бобо ще
остави мъжкия отбор и вместо това ще започне да тренира детските,
защото те тренират по-рано и така винаги ще може се прибира
навреме, за да сготви на жена си, когато тя се върне от работа. Един
ден ще тренира собствените си деца, всичките.

* * *
Глигана се настанява на трибуната, горд като петел. Седи в сектора
на „Бьорнстад“, но въпреки това един мъж от Хед отива при него.
Джони протяга голямата си длан, Глигана я стиска с известно
колебание.
– Той е добро момче, твоят Бобо – казва Джони.
Глигана кима първо изненадано, после благодарно.
– И все пак не заслужава Тес.
Джони се усмихва леко.
– Така е. Не я заслужава. Но никой от нас не заслужава жена си.
Глигана се отмества встрани, двамата мъже са толкова едри, че три
седалки едва им стигат. Преди половин живот даваха всичко от себе
си, за да се избият на леда, но сега ще стават рода, така че по някакъв
начин трябва да се сприятелят. В такива случаи човек може да се
нуждае от малко побутване. За щастие, Ана и Мая седят наблизо, така
че Глигана се навежда към тях и пита Ана дали има бира. Има.
Естествено, в залата е забранено да се внася алкохол, но ако не
правеше забранени неща, Ана изобщо нямаше да може да излиза
навън. Всъщност нямаше да може да си стои и вкъщи. Глигана и
Джони пият скришом от чаши за кафе не защото Джони се страхува от
охраната, а защото се страхува от Хана.
– Ами май трябва да дойдете на семейна вечеря – констатира той,
стиснал зъби.
– Бобо ще се радва – отговаря Глигана лаконично.
– Надявам се, все пак той ще готви – ухилва се Джони.
Глигана избухва в смях. Казват си наздраве. Седят един до друг и
всъщност си говорят за хокей близо десет минути, преди да се скарат.
Един ден ще бъдат дядовци на едни и същи деца. Успех да накараш
внучетата да си изберат любим отбор.

* * *
Долу в корида Амат се появява пред съблекалнята със сака през
рамо. Спира до Бобо и двамата се прегръщат дълго.
– Това е последният ни сезон заедно, после отиваш при
професионалистите – казва Бобо с набъбнало гърло.
– Всеки сезон така ще разправяш – усмихва се Амат.
Но Бобо всъщност е прав. Останалите от отбора вече са в
съблекалнята, Амат сяда между Градския и Устата и докато те се
преобличат, Амат ги пита:
– Искате ли да тренираме допълнително утре сутринта?
Те кимат. После Градския пита:
– Или довечера? Заети ли сте след мача?
Не са. От трибуните хиляди гласове прогърмяват като един:
ИСКАТЕ НИ ВИЕ? ТУКА СМЕ НИЕ! И двете трибуни пеят една и съща
песен, цялата гора ечи. Лицето на Устата не трепва, но коленете му не
спират да подскачат.
– Притесняваш ли се? – пита Градския.
Устата кима засрамено.
– Недей. Шайбата изобщо няма да попадне в играчите на „Хед“ –
засмива се Градския, сякаш вече е започнал да прихваща
горделивостта на горските хора.
БИЙТЕ СЕ СЪС НАС! БИЙТЕ СЕ СЪС НАС! НИКОЙ ОТ ВАС НЕ
СМЕЕ ДА СЕ БИЕ С НАС!, реват трибуните за правостоящи отвън
едновременно срещу политиците, властимащите и целия свят.
– Бях забравил колко много крещят – казва Амат.
– Никога не съм чувал нещо такова – признава Градския.
– Почакай, докато излезем. Като ураган е – свидетелства Амат.
– Някакви съвети как да се справиш с това? – пита Градския.
Тогава Устата изненадва всички и най-вече самия себе си, като
ненадейно се засмива и отговаря:
– Като спечелиш.
Избухват в смях. В същия момент Бени влиза в съблекалнята с
Алисия. Тя има въпроси.
Много, много въпроси.
 * * *
Сакел слиза от кабинета си, крачи напред-назад пред съблекалнята.
Нервна е, а това рядко се случва. Затова пуши повече цигари от
обикновено. Портиерът изругава и отива да отвори вратата на
аварийния изход, за да не се включи противопожарната аларма. После
забравя да затвори.

* * *
Бащата на Ана седи един ред пред нея. Трезвен е. По-рано тя се
обади на ловците от дружината му и те казаха, че вчера не е пил нищо,
защото е знаел, че на следващия ден ще ходи на мач с дъщеря си.
„Дано поне сръбне малко преди следващия лов, защото е най-добрият
ловец в Бьорнстад, когато е трезвен, и тогава е малко несправедливо
спрямо останалите“, измърмориха те. Въпреки това Ана се навежда
към него и пита:
– Татко, с колата ли дойде?
Той кимва, но веднага подчертава:
– Да, да, но не съм пил! Заклевам се!
Страх го е да не я изложи, ужасява се тя да не се срамува от него. Но
Ана се усмихва и тогава той също се усмихва, с усмивката, която пази
само за нея. После тя пита замислено:
– Татко. Сети ли се да прибереш пушката?
Той се ококорва.
– Не беше... не бях пиян... просто съм малко напрегнат!
Тя поклаща изморено глава.
– Поне заключи ли колата?
Той веднага става на крака и започва да си проправя път покрай
хората, за да изтича на паркинга и да провери заключил ли е. Ана се
провиква след него. Той се обръща, готов дъщеря му да му се скара за
още нещо, но тя се провиква така, че цялата трибуна я чува:
– Обичам те, татко!
Не е перфектен баща ѝ. Но е неин. И тя никога не се срамува от това.

103
Въпроси
М ачът скоро трябва да започне, но никога няма да се играе. Вместо това
започва всичко, за което винаги ще съжаляваме. Всеки един
човек в залата ще преживява тези минути до края на живота си и ще се
пита мълчаливо: „Можех ли да направя нещо различно? Нещо малко,
микроскопично, каквото и да е? Можех ли да го спра?“.
Задаващата се вечер ще ни накара да поставим под въпрос всичко,
което някога сме правили, всичко, което сме, и цялата общност, която
сме изградили. Защото какво е тя? Просто сборът от всички наши
избори. Просто резултатът от нас самите. Можем ли да понесем това,
което се е получило?
Този хокеен мач никога няма да се играе, а много от нас ще имат
чувството, че така и не са излезли от залата. Оставаме в кошмара
завинаги. Ние сме хора, които разказваме истории, опитваме да
използваме приказките, за да дадем контекст на преживяното, да
обясним за какво сме се борили, като извинение за това, което сме
причинили. Но приказките разкриват както всичко най-хубаво, така и
всичко най-лошо, а едното натежава ли някога над другото?
Триумфите ни по-големи ли са от грешките ни? За какво сме
отговорни? На какво сме длъжни? Утре ще можем ли да се погледнем в
огледалото? Или да се погледнем едни други в очите?
Не.
Не и след това.

104
Разкаяния

Л ев седи на верандата пред малката си къща до автомобилното

гробище в Хед. Черното куче лежи в краката му. Вечерта е
студена, въздухът е свеж, гърдите го болят от самота. Отлично умее да
не го показва пред момчетата, които работят за него, иначе никога не
би могъл да ги контролира. Винаги се е удивявал, когато възрастни
мъже показват, че ги е страх, това е такъв нечуван лукс, като заек,
който не знае за съществуването на хищниците, защото никога не е
срещал такива. Там, където израсна Лев, човек не биваше да показва
страх, ако ще сърцето му да се пръсне. Затова избра Хед. Живял е на
много места, но избра да се установи в тази гора, защото хората тук
знаят как да оцеляват също като него и могат да бъдат почти толкова
опасни. Мислеше си, че тук може би няма да бъде толкова различен,
колкото на местата, от които е бил прогонен, че тук може би ще го
оставят да живее сред тях на спокойствие. Че ще получи време да
изгради нещо.
Той е агресивен човек, но ако го питаш защо, ще отговори, че е,
защото мрази насилието. Има пистолет, за да не се налага да убива.
Предпочита да плаши хората, отколкото да рискува да ги допусне
твърде близо. Това му е помогнало да оцелее, но и заради това е сам.
Рядко си позволява да се отдаде на тази емоция, но онази Адри, която
дойде тук и купи „Кожуха“, даде началото на нещо, отвори с шут
някаква врата вътре в гърдите му. Накара го да си спомни
племенничките си. Заради тях гради. Заради децата им. Лев няма
собствени деца, почти цялото му семейство умря във война, която
останалата част от света дори не признаваше за такава. Виждал е
добри хора, способни на небивали злини, но също и зли хора,
способни на невероятни добрини. Навсякъде е едно и също: почти
всички обичат твърде много, мразят твърде лесно, прощават твърде
малко. Но почти всички искат същото като него: да живеят на
спокойствие, сърцето им да тупти малко по-бавно с настъпването на
нощта, да изкарат малко пари, за да подсигурят тези, които обичат.
Лев гради дейността си около автомобилното гробище, за да може
да праща капитал на племенничките си и децата им. Един ден може би
ще може да построи тук голяма къща, в която всички те ще могат да
дойдат да живеят. Добър човек ли е? Не. Знае го. Вършил е много
неща, за които би трябвало да се разкайва, но не се разкайва за почти
никое от тях, а не е ли това определението за зло? Човек може да
направи много лоши неща, за да предпази семейството си. Може с
готовност да прибегне до насилие, за да защити построеното, ако го е
строил заради близките си. Може би един ден синовете и дъщерите на
племенничките му ще станат юристи и мениджъри. Надява се, че ще е
така. Един ден може би ще могат да се впишат в място като това
толкова безпроблемно, колкото Петер Андершон, без да се налага
постоянно да благодарят или да се извиняват, без да се налага да
крадат или да просят милостиня. А дотогава? Дотогава Лев ще прави
каквото трябва.
Но разкаяния? Да, има едно нещо, за което съжалява. Момчето.
Амат. И всичко покрай драфта в НХЛ. Амат напомняше на Лев за брат
му като малко дете, в друга гора в друго време двамата играеха хокей
по същия начин. Така че каквото и да твърдят Петер Андершон и
други хора, не алчността подтикна Лев да помогне на Амат. Или поне
не в по-голяма степен от алчността, която движеше самия Петер
Андершон. Лев помогна на момчето, защото видя в него нещо, което
обичаше, и сега съжалява, че не гледаше на него просто като на момче.
Там, където израсна Лев, нямаше момчета на възрастта на Амат, те
вече се брояха за мъже, защото на местата, изпълнени с насилие,
детството продължава само миг. В най-добрия случай. Лев не е човек,
който с лекота признава грешките си, но сега знае, че трябваше да
попита Амат какво иска най-много: слава или пари. За Лев се
подразбира, че от слава се интересуват единствено тези, които вече
имат пари, но за момчето може да е било различно. А може и да е
искало нещо, което Лев изобщо не може да разбере.
Разкаяния? Да, Лев има такива въпреки всичко. Съжалява, че не се
вслуша. Съжалява, че сега не е на мача. Би му се искало да гледа Амат
да играе още един път. Да лети по леда, както братът на Лев едно
време. Невероятен спорт. Прекрасна игра.
Лев затваря очи. Чува стъпки по чакъла отпред. Тежко дишане.
Един от мъжете, които работят в автомобилното гробище, излиза от
една каравана с подивял поглед. Затичва се с всички сили през портата
и по пътя до къщата на Лев. Заблъсква като обезумял по вратата,
докато Лев не отваря крайно раздразнено, с малка чаша силен алкохол
в ръката.
Ето как разбира какво е направил един от служителите му. Какво е
било продадено на четиринайсетгодишния, който дойде тук да иска
пистолет. Един от другите мъже – който сега стои пред вратата на Лев
– видя Матео в Бьорнстад по-рано днес. Бяха там да продават хотдог
преди мача и мъжът забеляза момчето, което се беше запътило към
залата. „В погледа му имаше само мрак“, разказва сега мъжът. Никой не
е карал и няма да кара кола през гората толкова бързо, колкото Лев.
* * *
Когато бащата на Ана излиза навън, на паркинга няма никого. Мачът
започва всеки момент, а по пътя с твърде висока скорост се задава стар
американски автомобил, някой бърза да хване момента, в който
съдията ще пусне шайбата на леда, разбира се. Бащата на Ана пробва
вратата на колата си и потъва в земята от срам, щом осъзнава, че е
отворена. Пушката е вътре, разбира се, забравил я е, точно както Ана
предрече, но не заради алкохола, а заради възрастта. Това е по-лошо.
Тъкмо се кани да я скрие под седалката, да заключи колата и да се
върне в залата, когато вижда самотна фигура да се промъква покрай
фасадата. В първия момент просто забелязва движение с периферното
си зрение, както когато види нещо в гората и още не знае дали е
животно, или човек, но може да разчита на инстинктите си. Знае,
когато нещо не е наред и когато движението е неестествено. Прекарал
е целия си живот в гората и се е научил как изглежда страхът, как
изглежда бягството и как изглежда ловът.
Прави няколко крачки между колите и вижда фигурата по-ясно,
младо момче, което наднича през всички прозорци и пробва всички
дръжки. Накрая вижда една отворена врата, това е аварийният изход в
края на коридора, до съблекалните. Би трябвало да е затворен и да
може да се отвори само отвътре, но портиерът е открехнал вратата, за
да проветри от цигарения дим.
Момчето се затичва рязко натам и едва тогава бащата на Ана вижда
пистолета в ръката му. Не успява да изкрещи и да предупреди някого,
преди момчето вече да се е шмугнало вътре. Всичко става толкова
бързо, толкова нечувано, непоносимо, ужасяващо бързо.
Американската кола спира на паркинга със скърцащи гуми. Бащата
на Ана взема пушката и се затичва към залата.

* * *
Устата седи на пейката в съблекалнята. Матео влиза вътре. В първия
момент никой не забелязва пистолета, после сякаш всички го виждат
едновременно. Някои решават, че това е шега, оръжието изглежда
толкова неестествено в ръката на четиринайсетгодишното момче, но
после виждат погледа му. Той е празен. Ако някога зад очите е имало
човек, то вече го няма. После прогърмява първият изстрел.
БАМ
И вторият, и третият.
БАМ БАМ
Всички се разкрещяват. Затичват се. Към душовете и тоалетните.
Където и да е. Свиват се под мивки и зад врати. Никой от тях няма да
забрави какво е да спреш да мислиш, че ще умреш, и вместо това да
разбереш, че това ще стане сега. Сега всичко приключва. Мнозина
казват, че животът минава като на филм, но повечето от нас се сещат за
дребните неща: за един-единствен човек. Малка ръка, стиснала
нашата. Смях. Дъх в дланта ни.
БАМ

* * *
Устата знае, че ще умре. Матео се цели в него. Устата го осъзна в
секундата, в която момчето влезе вътре, така че сега просто седи
неподвижно, затваря очи и се надява всичко да приключи бързо. Да не
боли твърде много. Само че не боли изобщо. Устата чака гърдите му да
експлодират и той да полети надолу, но не се случва нищо. Когато
отваря очи, навсякъде има кръв, а на пода лежат две тела.

* * *
Алисия минава през цялата съблекалня като пръдня. Въпроси,
въпроси, въпроси. Иска автограф върху фланелката си, иска да научи
повече за определен вид кънки, настоява да узнае тайната зад
определен начин на увиване на лента около хокейния стик. Получава
прегръдка от Амат и изглежда, сякаш ще припадне. Бени седи на
пейка в другия край на съблекалнята. Успял е да се отпусне, облегнал
се е назад и почти е задрямал. Не забелязва появата на Матео. Не
вижда, че Алисия стои по средата на съблекалнята. Точно пред Устата.
БАМ

* * *
Хана е в болницата. Не чува виковете в коридора, не знае, че са
получили сигнал от залата, където е семейството ѝ, не чува как нещо в
гласовете на колегите ѝ се прекършва. Как душите на всички сестри и
лекари, които предават информацията нататък, се пръсват, сякаш са
направени от стъкло. Хана не знае нищо от това, защото трябва да си
свърши работата. Два пъти всъщност.
Звучи като някаква груба шега, сякаш Бог иска да подчертае, че
прави с нас каквото си поиска. Или пък е обратното: така се покайва.
Докато в залата идва краят на два обични живота, в прегръдките на
Хана затуптяват сърцата на близнаци. Започват две детства. Игра на
куку. Гъделичкане и кикот до без дъх. Катерене по дървета. Локви и
твърде големи ботуши. Лед по езерото. Един милион сладоледа.
Ръкавици върху радиатора. Крещейкошепнещи родители, които
говорят по телефона, докато навън се играе с топка. Люлки. Най-
добри приятели. Първи любови.
Този ден носи непонятно насилие и безкрайна милост. Най-
големият ужас, най-малките човешки същества. Всичко това е наше.

* * *
Как да разкажем за Алисия?
Всичките ни приказки са за нея. Всички, които приключват тук, и
всички, които започват, тя е причината за всичко.
БАМ
Матео стои на вратата, а тя не разбира какво има в ръката му. Вижда
единствено мрака, който се носи като дим и я обгръща, чува
единствено виковете и трополенето от преобърнати вещи. Всички
мъже около нея тичат.
БАМ БАМ
Първият изстрел отива твърде високо. Откатът е твърде силен и
ръцете на Матео треперят твърде много, така че той снижава
оръжието и отново натиска спусъка. Вторият и третият изстрел
улучват. Право в гърдите. Тялото издъхва, преди да е паднало на пода.
БАМ
Всички мъже в съблекалнята тичат. Някои към тоалетните, някои
към душовете, някои опитват да се измъкнат през прозорците. Всички
освен Бени. Той е единственият, който тича към огъня.
И винаги е бил.

* * *
Бащата на Ана тича през паркинга, стига до аварийния изход и
наднича задъхано в сумрака. Вижда Матео да изстрелва първия
изстрел в съблекалнята, вижда го да прекрачва прага, за да стреля
отново, но в следващия момент някой го връхлита отвътре с всичка
сила. Матео пада назад в коридора, притиснат от много по-тежко тяло
от неговото.
БАМ БАМ
Тези два изстрела отнемат живота на Бени. И двата в сърцето. Къде
другаде биха могли да попаднат? Той целият е сърце. Матео избутва
тялото му встрани, скача на крака и се прицелва диво, за да продължи
да убива.

* * *
Ще казваме, че е невъзможно нещата да са се случили по начина,
описан от полицията и медиите. Ще казваме, че никой не би могъл да
уцели от това разстояние при такива обстоятелства. Ще уверяваме, че
дори най-изключителният стрелец не би се справил. Дори най-
добрият ловец в цял Бьорнстад. Това не е вярно.
Ана седи на трибуната, когато чува първия изстрел. Също като
всички останали, тя решава, че някакви келеши са хвърлили
бомбичка. После чува виковете, а от ъгъла, който ѝ се открива, щом се
изправя, успява да види началото на коридора долу до мантинелата,
както и вратата на съблекалнята. Вижда как Бени изскача навън, право
към пистолета, и събаря Матео. Следващите два изстрела минават
право през сърцето му, право през тялото, право през тавана. Щом
Матео се изправя на крака, следващият куршум попада в главата му.
Ана разбира кой е стрелецът, въпреки че не го вижда. Само един човек
би могъл да го направи.
Затичва се към аварийния изход, защото знае, че баща ѝ стои там с
пушката в ръце. Матео умира още преди тялото му да падне на пода.
Бени също.

* * *
Всички, които познаваха Бенямин Ович, особено ние, които го
познавахме достатъчно добре, че да му викаме просто Бени, му
желаехме много дълга приказка. Сигурен живот. Щастлив край.
Надявахме се, о, как се надявахме, но дълбоко в себе си знаехме, че
това никога не му е било писано. Защото той винаги е бил човек,
който се изпречва срещу опасността, който защитава, който скача.
Самият Бени си мислеше, че той е злодеят в приказките, истинските
герои винаги си мислят така. Ето защо момчетата като него никога не
остаряват в края на приказките си. В края на техните приказки просто
спираме да вярваме в машини на времето, защото, ако в далечното
бъдеще такава машина наистина съществуваше, някой от всички нас,
които обичаме Бени, вече щеше вече да я е използвал, за да се върне
тук.
 Толкова сме много.

* * *
Не можем да се борим срещу злото. Това е най-непоносимата
характеристика на света, който сме построили. Злото не може да бъде
изкоренено, не може да бъде заключено и колкото повече насилие
използваме срещу него, толкова по-напористо се процежда то през
ключалките и под вратите. Злото не може да изчезне, защото расте
вътре в нас, понякога дори в най-добрите, понякога дори в
четиринайсетгодишните. Не разполагаме с оръжия срещу него. Дадена
ни е само любовта, за да можем да издържим.
Всички тичат в различни посоки и търсят път за бягство. Но Ана и
Мая тръгват надолу по трибуната и си пробиват път в навалицата. За
момент кракът на Мая се заклещва и тя изкрещява, а Ана разхвърля
всички хора около нея, докато я освободи, след което двете се втурват
към съблекалнята. Първото, което виждат, са Амат и Бобо, покрити с
кръвта на Бени. Бобо прегръща приятеля си и го клатушка, все едно
Бени просто спи. Но него го няма. Вече не съществува.
Инстинктите на Мая ѝ казват да направи хиляди неща, но
единственото, което чува, са писъци. Не своите собствени, а тези на
едно малко момиче. То стои на три метра зад Бени и пищи, и пищи, и
пищи, но като че ли никой не чува. Всички са парализирани, просто
стоят и се взират в кръвта и в телата, никой не вижда детето. Мая може
би се разпознава в Алисия. Може би пораства тук и сега, не знае. Но
вместо да коленичи до Бени като всички останали, тя вдига Алисия и я
отвежда далеч от хаоса, тича, през аварийния изход, покрай бащата на
Ана, през паркинга, вътре в гората. Там Мая сяда и скрива момичето в
прегръдките си, за да може то да плаче и пищи, без да се налага да
вижда какво се случва вътре в залата. Мая иска просто да го предпази
от кръвта, образите и спомените, само за това мисли, дори не
позволява на собствения си мозък да възприеме, че Бени е мъртъв. Не
може. „Защити детето, защити детето, защити детето“, само това. Там
може би има още въоръжени мъже, може би стрелбата не е
приключила, така че защити детето защити детето защити детето.
Хората се изливат на паркинга. Викове и сирени гърмят под
последните лъчи дневна светлина. На Мая ѝ се иска да можеше да спре
да трепери, иска ѝ се да можеше да държи момичето по-здраво, да
можеше да пропъди с прегръдки шока и отчаянието и целия ужасяващ
мрак, който никога вече няма да ги напусне. Но не знае как, не е
достатъчно голяма, не е достатъчно корава. Не може да диша, задъхва
се, опитва да не мисли за кръвта и смъртта на пода вътре в залата,
защото трябва да бъде силна заради детето. Но как? Откъде да намери
сили? Няма такива. Сигурна е, че самата тя всеки момент ще се срине в
снега, когато усеща две ръце около раменете си. Това е майка ѝ. Защото
Мира не се затича към огъня, затича се след децата. След нея идва Тес,
а след това и други жени, от всички посоки, с червени и зелени якета,
а някои дори и с черни. Обгръщат се една друга с ръце и описват кръг
след кръг като стена около Алисия.
Нищо в по-нататъшния живот на това момиче няма да бъде по-лошо
от станалото тази вечер. Но в най-страшния ѝ миг, насред най-
големия ужас майки и сестри от цялата гора се стекоха тук, за да я
предпазят.
Никой не може да се бори срещу злото. Но ако то иска да се добере
до Алисия, трябва първо да мине през всяка една от тях.

* * *
Почти всички търчат наоколо така, сякаш не разбират какво се
случва. Адри Ович тича така, сякаш вече знае.
Думи? Няма думи за ставащото.
Всичко е просто шок.
Всичко е просто мрак.
Всичко е просто празно.
Свикнали сме с толкова много видове насилие, но никога не бихме
могли да предвидим това тук. Никога не бихме могли да го разберем.
Никога не бихме могли да го преодолеем. Адри вдига брат си, тялото
му ѝ се струва толкова малко в ръцете ѝ. Тя го изнася от залата и
целият град остава без дъх. Има дупка във всяко сърце.
Слънцето как ще изгрее утре? Как може все още да съществува
дневна светлина? Какъв изобщо е смисълът?

* * *
Лев скача от колата още преди тя да е спряла напълно. Бащата на
Ана стои сам на вратата на аварийния изход с пушката в ръце. Всички
вътре пищят. На Лев не му е нужно много време, за да разбере какво се
е случило, щом пристъпва напред и вижда кръвта и телата на пода.
Вижда пистолета, би могъл да изтича и да го прибере, защото това е
единственото, което свързва убийството с автомобилното гробище и с
него самия. Но вече се разкайва твърде много, предстоят му твърде
много безсънни нощи, през които ще вижда лицето на Матео в мрака.
Добрите хора могат да са способни на небивали злини, а злите хора
могат да са способни на невероятни добрини. Така че, вместо да спаси
себе си, Лев се обръща и спасява някого другиго. Вижда Ана да тича по
коридора, затова подхваща ловеца до себе си и пита:
– Дъщеря ти?
Бащата на Ана кимва объркано, все едно е изгубил съзнание, но
тялото още не е разбрало. Лев ѝ махва истерично да побърза. Ана
тича, прескача кръвта. Никога няма да забрави този момент, никога
няма да си го прости. Въпреки че Бени е мъртъв, въпреки че Ана го
прави, за да защити живите, въпреки че той би искал от нея именно
това.
Нито тя, нито баща ѝ знаят кой всъщност е Лев. Чували са слуховете
като всички останали, но нищо повече. Той, изглежда, не е в шок,
може би единствен, виждал е твърде много насилие в други гори.
– КОЛАТА ТИ? КОЯ Е КОЛАТА ТИ, ДА? – виква той.
Едва тогава Ана разбира какво си мисли той, с какво трябва да му
помогне и колко сериозно може да си изпати баща ѝ иначе. Дръпва
баща си, повлича го със себе си към паркинга като пораснало дете, той
вече плаче, но тя не може да си позволи същото. Ана кара колата, баща
ѝ седи до нея, Лев ги следва. Спират в гората, долу при езерото, където
никой не може да ги види откъм пътя, Ана взема инструменти от
багажника и с взаимна помощ пробиват дупки в леда. Много, на
голямо разстояние една от друга. После разглобяват пушката и
разпръскват парчетата в различни краища на езерото.
След това отиват с колите до дома на Ана, а Лев влиза право в
кухнята, без да моли за разрешение. Кучетата го душат любопитно, но
не го спират. Той преравя шкафовете и намира скритите бутилки
алкохол, които бащата се е надявал, че дъщерята няма да излее в
мивката, та да има припаси в случай на рецидив.
– Пиене, да? – казва Лев и започва да налива три чаши.
– Ти да не си откачил? Сега ли искаш да се НАЛИВАШ, по дяволите,
когато... – изръмжава Ана, но Лев просто ѝ подава чашата и отговаря:
 – Как казва полицията? „Алиби“, да? Алиби. Изобщо не сме били в
залата. Били сме тук, да? Били сме пияни. Бащата ти не може да уцели
някого, като е пиян, да? Алиби.
Ана и баща ѝ въздъхват дълбоко и тъжно, щом приемат аргумента
му. Нямат друг избор. После изпитват алкохола. Лев налива още
алиби. Дори не говорят и скоро пият сами: Лев седи на пода в антрето,
бащата на стола до камината, Ана в кухнята. Плаче и плаче, и плаче и
това е последният път, когато се напива.
Никога не е имала представа какво иска да работи, но ще посвети
целия си живот на това да спасява други животи. Още не го знае, но се
започва тук, защото не е могла да спаси живота на Бени. Така че оттук
нататък не може да си позволи да пие. Обича баща си, но не може да
си позволи да стане човек, който ще спи на стола до камината
следващия път, когато някой потропа на вратата по време на буря.
Следващия път, когато някой вика за помощ. Следващия път тя може
би ще може да спаси света.

* * *
„И все пак това е невероятно място“, каза веднъж майката на Мая. А
баща ѝ отговори: „Невероятното е, че го има. Че тук още живеят хора“.
Мая ще си спомня колко непонятно бе, че изобщо осъмна, след като
Бени умря. Че продължи да живее. Че издържа. Но разбира
родителите си за първи път, разбира ги истински. Как са се научили да
плачат вътре в себе си след смъртта на Исак. Как с години са плакали
тихичко, тихичко, за да не ги чуят Мая и Лео. Как дори само допирът
на въздуха трябва да им е причинявал болка. Как трябва да са искали
да допрат буза до земята и да му шепнат в тревата. Как трябва да са се
мразили, задето не са могли да умрат с него.
Колко ли от нещата, които са правили след това, са просто опит да
постигнат нещо важно, нещо грандиозно, нещо, заради което да си
струва да закъснеят за небето? Почти всички.
Непоносимо е, че слънцето отново изгрява, че Мая е тук, а Бени не
е. Цял живот ще си мисли почти ежедневно: „Той би ли се гордял с
мен? Достоен живот ли живея? Достатъчно добър човек ли съм?“.
Защото тя е такава. Всички хора, с които е израснала в Бьорнстад, са
такива: измамно прости и ужасно сложни. Обикновено необикновени.
Необикновено обикновени. Просто опитваме да живеем живота си, да
живеем един с друг, да живеем със самите себе си. Да се радваме,
когато ни се удава, да скърбим, когато се налага, да се удивяваме от
щастието на децата си, без да се отчайваме при мисълта, че в
действителност не можем да ги защитим.
Мая никога не се е чувствала у дома си тук, но в крайна сметка това
място принадлежи на нея повече, отколкото на когото и да е другиго.
Малкият град в необятната гора. Ще разказва за хората тук с изпънат
гръб и равен глас, ще казва, че повечето от нас не искат нищо
прекомерно: работа, дом, добри училища. Дълги разходки с кучето.
Лов на лосове. Чаша кафе в началото на деня и студена бира в края.
Смях. Добри съседи. Безопасни улици, по които да караме колело.
Езеро, където да се учим да се пързаляме през зимата и да седим в
лодка девет часа и да хващаме нула риби през лятото. Войни със
снежни топки. Дървета за катерене. Следващ хокеен сезон. Всичко.
Искаме само всичко това.
Мая ще казва, че хората тук обичат една проста игра, дори тези от
нас, които изобщо не я обичат. По един стик, две врати, ние срещу вас.
Туп, туп, туп. Тя ще разказва, че просто опитваме да живеем, по
дяволите. Да живеем въпреки едни други. Да живеем едни за други.
Да продължим напред.
Скоро милиони хора ще научат името на Мая, но всяка вечер тя ще
пее единствено за Бени. Не във всички песни става дума за него, но
всички стават негови по някакъв начин, дори тези, които са на Ана.
Мая ще бъде толкова известна, че една вечер след няколко години ще
пее в една от най-големите арени в цялата страна. Билетите ще бъдат
разпродадени. Едва когато влезе вътре, тя ще осъзнае за какво се
използва съоръжението, когато там не се провеждат концерти. Това е
зала за зимни спортове. Тази вечер ще е най-голямата в кариерата на
Мая до този момент, а тя ще плаче по време на всяка песен.

105
Дървета

П огребението на Бени не е в църквата, а под открито небе.

Присъстват цели два града. Некрологът във вестника е излишен,
всички така или иначе знаят датата и часа, дори фабриката затваря
през този ден. Но под името на Бени пише това, което всички
чувстват:
Боли твърде много, за да се опише с думи.
Мъжът в погребалното бюро бе този, който показа цитата на
сестрите Ович. „От любимата ми поетеса е, Будил Малмстен“, каза той
леко смутен от собственото си обяснение в любов. Тя вече е любимата
поетеса и на сестрите Ович.
Полагат брат им в земята, до баща им, недалеч от Рамона и Видар.
Тук казваме, че погребваме децата си под най-красивите дървета, но
дори най-добрите от нас не могат да намерят достатъчно красиво
дърво, което да бди над Бенямин Ович. Така че посаждаме нови,
навсякъде около камъка с името му. Даваме на Алисия и други деца да
засадят семена, от които да поникнат дървета. Да пораснат толкова, че
накрая той да не спи в гробище, а там, където винаги се е чувствал
най-сигурен и най-щастлив. В гората.
Думи?
Боли твърде много.

* * *
Алисия отива на погребението ръка за ръка с Адри и Сюне. Щом
вижда Мая, тя ги пуска и се затичва не заради себе си, а заради нея.
– Страх ли те е? – пита момичето.
– Много. И ми е много мъчно – отговаря Мая с лице, заровено в
косата на момичето.
– Мислиш ли, че Бени го е страх? Студено и тъмно ли ще бъде долу в
земята? – пита Алисия.
– Не, не, Бени не го е страх. Той дори не е тук – отговаря Мая.
– Не е ли? – пита Алисия и това е първата ѝ усмивка от хиляди
вдишвания насам.
Мая мига един милион пъти.
– Той е някъде на леда и се смее. Играе хокей с беститата си. Лежи
по гръб и гледа звездите. Не го е страх. След сто години пак ще го
видиш и ще му разкажеш всичко, което си преживяла. Целия си
фантастичен живот. Всичките си приключения. Той няма търпение.
След като Алисия изтичва обратно при Адри, Мая сяда в един ъгъл
в църквата и започва да пише с химикалка по кожата си. Запълва
цялата си ръка. После пита майката и сестрите на Бени дали може да
пее на погребението. Застава на прага на църквата. Гората никога не е
била толкова тиха, колкото в този момент. От устата на Мая бавно,
бавно излиза всичко, което тя иска да каже на Бени:
Някой, който те обича, попита: „Дали го е страх?“.
Не, не, той е просто предрешен, отвърнах аз
Защото не си гробът, в който те полагаме
Това е просто място, където да страдаме
Ти не си във земята, а някъде там
Точно къде макар да не знам
До някой стар кемпер стола разгъваш
Седиш, влюбваш се и се шегуваш
Носиш си кънки, езерото е побеляло
Там се пързаля момче, което е цяло
Измисляш своя си смешна, малка игра
Там играе момче, което не познава смъртта
Ти си всичко, което искаше да си в живота
Открил си свобода, безопасност и охота
Не знам, приятелю, сега къде си ти
Но след сто години отново ще се видим.

* * *
Съществуват много различни видове лидерство. Това, което най-
лесно буди възхищение у нас, разбира се, винаги е куражът да поведем
последователите си към непознатото, да се отправим смело натам,
където не е стъпвал никой друг, напред и нагоре. Но това, което
повече от всичко помага на Бьорнстад да се върне към утрините, в
които изобщо ще можем да дишаме след всичко случило се, е нещо
много по-скромно. Бобо и Амат хващат целия мъжки отбор, тръгват по
улиците и събират всички деца. И спортуват, и спортуват, и спортуват.
В залата, на езерото, в градинките между блоковете. И играят, и
играят, и играят. Това е единственият лек, който познават,
единственият начин, по който могат да направят света малко по-
добър.
Градския отива с тях, в началото е мълчалив, но не след дълго е
нещо съвсем различно. Случва се нещо ново за него: става човек, който
говори. Слага ръка на нечие рамо, вдига препъналия се, носи
наранения. С времето започва да забелязва, че когато върви, другите
го следват, а не обратното. Във всички други отбори е бил известен
като опак, сложен и нелоялен, но тук се превръща в
противоположното.
Една вечер, докато хокеистите играят с децата, родителите застават
отстрани и гледат. На следващата вечер един баща пита може ли да
участва. Скоро играят всички, навсякъде.
Това е такъв град, където всичко може да се промени и хората могат
да се преобразят. Където можем да играем, въпреки че дробовете ни
крещят. Може би защото сме свикнали да издържаме на мрака както
външно, така и вътрешно. Може би защото живеем близо до дивото.
Но може би най-вече защото сме като всички други хора на всички
други места: ако нямаме утре, каква е алтернативата?
Има много видове лидерство, но лидерството, което Градския, Амат
и Бобо показват тази година, не отива напред, а назад. Назад към
всичко, което сме. Понякога най-важното е да знаеш пътя към дома.

* * *
След няколко месеца Хана отново държи новородено в ръцете си.
Денят е хубав, непонятно е, че отново има такива, но ги има. Тя се
прибира и приготвя кошница за пикник заедно с Тес. Джони поправя
колата си долу в пожарната станция с резервните части на Лев и с
помощта на Бобо. Когато приключват, излизат на двора пред
станцията заедно с останалите пожарникари и се замерят със снежни
топки с децата си и малките си братя и сестри.
Тобиас е там, вече изглежда като пожарникар, ще стане точно като
баща си, така че баща му опитва да бъде възможно най-добър. След
няколко години Тес ще замине, но накрая ще се прибере. Твърде
горски човек е за другите места, но за да го разбере, трябва да види
света.
Една вечер треньорът на Тед се обажда и казва на Джони и Хана, че
са започнали да го търсят треньори от по-големи клубове, мъже от
хокейни академии и дори агенти, за да го питат за Тед. Треньорът
казва на родителите, че трябва да са „готови, че животът на момчето
ще се промени“. По-това време Тед е един от най-големите таланти на
Хед. А един ден ще бъде най-големият.
След разговора Джони седи в кухнята с часове и гледа чашата с
уиски, която всъщност е поставка за свещи. Така и не я изпива. Вместо
това се качва в колата и отива до Бьорнстад. Чука на една врата. Яде
кроасани в кухнята на Петер и признава тихо:
– Хората казват, че момчето ми може да стигне далеч. Може би дори
да измине целия път. Просто исках да те помоля за... съвет.
Петер поклаща глава със съжаление.
– Не мисля, че мога да те посъветвам нещо за кариерата му. Не знам
нищо за пари и договори и така нататък. Но мога да ти дам
телефонните номера на някои стари приятели, те могат...
Пожарникарят от другата страна на масата вдига несигурен поглед и
се смалява, когато прошепва:
– Не... не... нямам това предвид. Не искаме съвети за него. Говоря за
себе си. Искам да знам какво трябва да направя, за да бъда добър
баща. Искам да знам какво си искал ти, когато си бил на неговата
възраст и телефонът е започнал да звъни...
Петер дълго мълчи. После говори за детството си повече, отколкото
някога е говорил пред друг мъж. Няколко години по-късно Тед става
най-младият капитан в историята на „Хед“. Още няколко години по-
късно става капитан в НХЛ. Когато един журналист го пита къде е
придобил лидерските си качества, той отговаря с една-единствена
дума.
„Вкъщи.“

* * *
Теему и другите черни якета продължават да ходят на хокейни
мачове. Продължават да пеят. Винаги с малко по-натежали гласове и
малко повече тъга от преди, неизменно с бира в ръка след мача,
докато вървят към гробището. Седят там и говорят с Видар и Бени и
Рамона и Холгер и всички други, които не са могли да дойдат,
разказват им как е минал мачът. Всяка подробност. Всеки изстрел.
Всеки гол и всяко грешно съдийско отсъждане. На небето бирата е
скъпа, мрънкането си е същото, почти нищо не се променя, но един
ден Теему идва с новородения си син и го представя.
Синът ще порасне и ще реши, че не харесва хокей, харесва футбол, и
ой какъв смях ще падне на небето тогава. Ой, ой, ой, какъв смях ще
падне.
 * * *
Елисабет Сакел става известен треньор. Печели стотици мачове.
Печели първенства, титли и купи. Единственото, което не успява да си
върне, е първоначалното, наивно щастие. За нея хокеят никога вече
няма да бъде игра. Но един ден след много години тя тренира
национален отбор, в който играе Алисия, и тогава Сакел прави
изключение от най-стриктното си правило.
Разрешава на някого да играе с номер 16. Един-единствен мач.
Алисия става от пейката в съблекалнята, повежда отбора си и
щурмува леда, а Сакел гледа след нея и за секунда забравя, че това не е
той.

* * *
Няколко дни след погребението на Бени Лео седи в стаята си, под
слушалките, вътре в играта. Играе ли, играе и чака, както всяка вечер,
на екрана да се появи едно определено име. Един играч, когото никога
не е срещал на живо, но когото е виждал тук толкова често последните
месеци, че има чувството, че двамата се познават. Непознатият
убиваше Лео всеки път, едва ли не сякаш го търсеше и преследваше
нарочно. Лео не може да се освободи от желанието да му го върне. Ако
бъде само малко по-бърз, малко по-съсредоточен, тогава е сигурен, че
ще може да сгащи мръсника. Който и да е той.
Но съперникът му не се появява отново. Никога повече. Лео така и
не разбира защо, но години наред, след като е спрял да играе онази
игра, ще продължи от време на време да се логва просто за да се огледа
за онзи никнейм. Ако го беше потърсил в интернет, може би щеше да
попадне на страница, в която се твърди, че на един друг език това е
думата, която се използва за буквалното значение на името Матео. Но
той не го прави.
На вратата на стаята му се чука. Мая влиза с китарата в ръка.
– Може ли да остана при теб? – пита тя тихо, както правеше той
самият всеки път, когато отидеше в стаята ѝ като малък, след като е
сънувал кошмари.
Той кима непринудено. Тя сяда на леглото му и свири на китара, а
той седи пред компютъра си и играе. Това е последната вечер, преди
Мая да се върне в музикалното училище. Известно време ще бъде сама
там, на юг, ще бъде ядосана и ще напише някои от най-добрите песни,
които някога е писала.
– Гордея се с теб – прошепва тя на брат си.
– И аз се гордея с теб – прошепва той в отговор.
Лео ще върши страхотни неща, ще стигне далеч в живота и ще ѝ
даде всички основания наистина да се гордее с него. Тя просто го
прави предварително. Това е работата на каките.
Когато децата на семейство Андершон се сдобият със собствени
семейства и собствени деца, една вечер ще се съберат в къща, подобна
на тази, по Коледа и когато предишното и следващото поколение
заспят, Мая и Лео ще си говорят за това какви може би щяха да бъдат,
ако изначалните предпоставки бяха малко по-лоши. Само малко по-
лоши. Ако се бяха родили малко по-бедни. Ако човешкото насилие ги
беше сполетяло малко по-тежко, малко по-рано. Ако нямаха майка и
баща, готови да се бият с всекиго заради тях, готови да търчат през
гората и да се изправят срещу хулигани или срещу целия град, ако се
налага. Родители, които никога не се отказват, които отстъпват само
когато се засилват и които не биха се спрели пред нищо, за да защитят
децата си. Дори когато знаят, че това е невъзможно.
Тогава Лео ще се усмихне и ще погали нежно сестра си по главата.
– Без мама и татко? Ти все щеше да се справиш. Умееш да оцеляваш.
Но аз? Аз не бих имал никакъв шанс.

* * *
Полицията така и не намира пушката, убила Матео. Никой не успява
да докаже и откъде се е появил пистолетът, с който той уби Бени.
Полицаите чукат от врата на врата от единия край на Бьорнстад до
другия край на Хед, но всички мълчат. Тук-там ще има хора, които
впоследствие ще бързат да отбележат пред властите, че полицаите
май-май са се старали да открият преди всичко пушката. Все едно
човекът, убил убиеца с помощта на ловно оръжие, е по-голям
престъпник от този, който изобщо е дал на убиеца контрабанден
пистолет.
Този спор между нас и тези, които не са оттук, никога няма да
приключи. Ние сме и такъв град.

* * *
Лев остава да живее в Хед. Гледа си автомобилното гробище. Всяка
зима пътува до друга гора, далеч, със сакове, пълни с играчки и
плюшени животни. Там пие силен алкохол в малки чаши с
племенничките си и играе хокей с децата им.
Всичко, което разправят хората за него, е вярно. То също. Ето защо се
вписва по-добре в градове дълбоко в гората. Защото те също са
способни да показват едновременно най-добрите и най-лошите си
страни.

* * *
Може би мъката пречупва Фрак. Или пък най-накрая го застига
съвестта. Една седмица след погребението Рихард Тео се свързва с
него и му разказва за серията статии, които местният вестник е напът
да публикува. Те ще разкрият корупционен скандал, който ще съсипе
политическите съперници на Тео, но ще пощадят хокейните клубове и
Петер Андершон. Тео е изградил алианс от бизнесмени, които имат
полза от него, и политици, които се страхуват от него. Той е
непобедим. Но за жалост, обяснява Тео с интонация, която всъщност
звучи като искрено състрадание, не всичките му политически
съюзници приемат, че на хокейните клубове чисто и просто трябва да
им се размине. Всички се нуждаят от малка победа, казва той. Всички
трябва да имат чувството, че са спечелили нещо. Така че Тео предлага
най-простото решение: да им дадат някои от договорите, които Петер
е подписал. Не тези за тренировъчната база, не най-лошите, просто
дребни измами, за да могат да кажат, че са разкрили нещо. Но в такъв
случай е нужна изкупителна жертва, разбира се, и ако това няма да
бъде Петер, то историята трябва да се разкаже така, сякаш някой го е
заблудил. Тео разперва услужливо ръце:
– Предлагам Рамона. Нея така и така вече я няма. А съдейки по това,
което съм слушал за нея, тя не би имала нищо против с последното си
земно дело да спаси Петер Андершон. Ако хвърлим вината върху нея,
скандалът ще бъде забравен след две седмици и всичко ще продължи,
все едно нищо не се е случило.
Фрак седи зад бюрото си и дълго време гледа ръцете си. После
прошепва:
– Знаеш ли, че Петер беше най-добрият ми приятел през
младежките ни години? Още преди да отиде в НХЛ, беше толкова
добър, че противниковите играчи, които идваха тук, понякога го
молеха за автограф за братята или сестрите си. Така че се научих да
имитирам почерка му, за да мога да продавам хокейни картички,
които бяха „подписани“ от него, без той да знае. Все още мога
перфектно да имитирам почерка му.
Тео седи с вдигнати вежди, а в погледа му се чете крайно
необичайно за него объркване.
– Какво имаш предвид?
Фрак отговаря спокойно:
– Ще направим, както казваш. Ще дадем на вестника и на
политическите ти съюзници малка победа. Ще им дадем няколко от
договорите и ще кажем, че Петер е бил измамен. Но не от Рамона. Ще
кажа, че аз съм подписал договорите с неговото име.
Рихард Тео изглежда едновременно ужасен и впечатлен. Историята
стига до местния вестник, но преди това вече е изтекла в полицията.
Осъждат Фрак за измама. Присъдата е няколко месеца затвор. Той не
позволява никой друг да поеме и частица от вината. Когато излиза на
свобода, веднага се прибира в Бьорнстад и започва да строи, но не
„Бьорнстад бизнес парк“ или топмодерна тренировъчна база до залата,
както беше планирал. Вместо това помага на приятеля си от детинство
да построи катедрала. Фрак плаща покрива от собствения си джоб и го
нарежда със собствените си ръце, а после с Петер изпиват една бира
горе, докато стотина деца играят долу. Получава се обикновена, малка
ледена пързалка, не луксозна зала, напомня повече на тази, построена
от работниците във фабриката преди три четвърти век, когато са
основали хокейния клуб. Когато тук не е имало нищо освен вятър и
копнеж, любов и мечти, надежда и борба. Малко е неугледна
Катедралата, но е началото на нещо.
Никога не би могла да бъде завършена без помощта на Фрак, но
никой освен Петер не знае какъв е бил истинският му принос. Фрак не
казва на никого. Това е изкуплението му.

* * *
Главната редакторка и баща ѝ отиват на почивка. Тя го отвежда при
слънцето. Ядат вкусна храна, излизат на дълги разходки, разглеждат
църкви и спят на сенчести веранди. Това е последното им пътуване
заедно. Не след дълго баща ѝ си отива. Главната редакторка се връща
към Бьорнстад и Хед, но скоро получава работа в по-големи вестници
в по-големи градове. Сдобива се с повече власт. Минава време, повече,
отколкото ѝ се иска, но един ден ѝ се удава възможност да срази
Рихард Тео. И тя се възползва.
Той също живее в по-голям град, седи на по-високи пиедестали,
което просто прави падането по-тежко. Редакторката изравя толкова
много скандали с негово участие, че погубва цялата му кариера.
Не го прави от чувство за справедливост. Нито дори за лично
удовлетворение. Прави го, защото може. Прави го, така че хората като
него невинаги да печелят.

* * *
Амат отива в НХЛ най-накрая. През нощта, когато вкарва първия си
гол, всички в Бьорнстад са будни въпреки часовата разлика. Всъщност
и всички в Хед са будни. А и да не са, то във всеки случай се събуждат,
когато Амат отбелязва, защото тогава цялата Низина експлодира.

* * *
След няколко години, далеч оттук, млад мъж седи на един диван по
време на парти. Всички около него танцуват и крещят, но той е вперил
поглед в телевизора. Дават кратък клип от концерт на една от най-
известните изпълнителки в страната. Казва се Мая Андершон и
младият мъж винаги е обичал това име. Звучи толкова нормално.
Толкова просто. Никога не е обръщал внимание на диалекта ѝ, не се е
замислял защо му е познат. Но сега я вижда по телевизията, тя пее
песен за човек, когото е обичала. Днес е рожденият му ден и на екрана
зад нея за секунда проблясва негова снимка. Мая знае, че никой няма
да успее да я види, веднага след това на екрана се появяват хиляди
други образи, добавила е снимката заради самата себе си.
Но мъжът на дивана я разпознава. Защото си спомня докосвания и
погледи. Чаши върху изтъркан барплот и дим в тиха гора. Спомня си
какво е чувството по кожата ти да пада сняг, докато момче с тъжни очи
и диво сърце те учи да караш кънки.
Мъжът на дивана не събира почти никакъв багаж. Просто взема
малък сак и калъфа с бас китарата си и заминава за следващия град от
турнето на Мая. Опитва да мине покрай охранителите, които почти го
свалят на земята, но той се провиква:
– Познавах го! Познавах Бени! И аз го обичах!
 Мая спира на място. Поглеждат се в очите, но виждат единствено
него, момчето в гората, тъжно и диво.
– Свириш ли? – пита Мая.
– Басист съм – казва той.
След което вече е нейният басист. Никой не свири песните ѝ така,
както той. И никой не плаче толкова много на всеки концерт.

* * *
Устата играе хокей. Това е всичко, което хората ще си спомнят, че е
правил. Прекарва времето си или в залата, или у дома при майка си.
Така и не разказва, че всъщност той е бил целта на Матео. Как би
могъл да обясни? Кой би го оставил да довърши? Твърдо много го е
страх. Твърде малък е. Затова не казва нищо, не безпокои никого,
живее живота си в мълчание и опитва да спаси всяка шайба, когато
пази за „Бьорнстад Хокей“. Феновете го обичат, както тези по
седалките, така и тези на местата за правостоящи. В много отношения
се превръща в една от истинските легенди на клуба. Така и не се
премества другаде, играе само тук, става мечка повече от всеки друг.
Роден е в Хед, но Бьорнстад се превръща в неговото място. Когато му
се налага да спре с хокея заради контузия, вече е прехвърлил
трийсетте. Минал е половин живот, откакто се случи онова, което
всеки ден опитва да забрави. Всяка една минута на леда е играл така,
сякаш опитва да му бъде простено. Сякаш ако бъде достатъчно
старателен и ценен и може би дори малко обичан, по някакъв начин
най-накрая ще може да заживее живота си, без постоянно да има
чувството, че не го заслужава. Играе така, сякаш ледената пързалка е
машина на времето. Но тя не е. Клубът качва фланелката му на тавана
на залата и му благодари с голяма церемония след последния му мач.
На следващия ден той се качва на автобуса с голям хокеен сак през
рамо. Изминава много мили, слиза в друг град, тръгва пеша към
малкото гробище, върви между надгробните камъни и стига до малък,
уединен мемориал в едно далечно ъгълче. Разположен е под красиво
дърво, такова, което предлага завет през зимата и сянка през лятото.
Устата почиства плевелите покрай ръба и оставя цветя под името.
Матео. Няма фамилия, защото родителите се страхуваха, че хората,
които ще го мразят завинаги, биха могли да осквернят гроба, въпреки
че се намира далеч от Бьорнстад. Устата докосва буквите и прошепва:
 – Прости ми. Ти трябваше да живееш моя живот. Прости ми...
После отваря сака си и зарежда оръжието, което носи вътре.
Избърсва сълзите си, взема пушката и отива в гората.
Това достатъчно наказание ли е? Никой не може да отговори. Никой
не знае.

* * *
Какво е животът освен един миг? Какво е смехът освен малка победа
над мъката? Една секунда, само една, през която не всичко в нас е
счупено.
На вратата на къщата, където са израснали Рут и Матео, се чука
предпазливо. Родителите отварят, отвън стои възрастната двойка от
съседната къща. Жената държи ябълков пай, а мъжът термос. Тихо,
може би засрамено от това колко малко знаят за хората, които живеят
през една ограда от тях, той казва:
– Може да поговорим, ако искате. Или, ако предпочитате, ние може
и да мълчим. Но си мислехме, че ще е добре да не бъдете сами.
Сядат в малката всекидневна.
– Колко много красиви книги – казва старата жена от съседната
къща.
– Повече ме бива в четенето, отколкото в живеенето – прошепва
бащата на Рут и Матео.
Малко по-късно на вратата отново се чука. Отвън стои свещеникът,
който погреба дъщеря им. Родителите не посмяха да погребат Матео в
същото гробище, но въпреки това свещеникът се появява. Такава е
работата, но такъв е и човекът. Седят във всекидневната и погледът на
свещеника обхожда бавно гърбовете на книгите.
– Виждам Библия. Може ли да прочета нещо от нея?
Майката на Рут и Матео става, взема Библията и му я подава, цялата
разтреперена. Свещеникът държи ръката ѝ, докато чете глава пета от
Евангелието на Матей:
Блажени са скърбящите, защото те ще се утешат.
Блажени са кротките, защото те ще наследят земята.
Блажени са милостивите, защото те ще бъдат помилвани.
По-надолу на същата страница, отвъд риданията, свещеникът чете:
Не може да се укрие град, който е навръх планина.
Също така когато запалят светило, не го поставят под крина,
 а на светилник и свети на всички вкъщи.
Тъй да светне пред хората светлината ви,
че да могат да видят добрите ви дела.25
Родителите на Матео и Рут посвещават остатъка от живота си на
благотворителност. Преместват се в другия край на света, работят
здраво в бедни села и строят неща за другите. Най-голямото от всички
е детски дом. Всяка сутрин се будят и си мислят, че чуват смеха на
собствените си деца. Само за секунда.
Малката къща, в която растяха Матео и Рут, дълго време стои
празна. Но след няколко години там отново заживяват хора. Млада
двойка я ремонтира, дъска по дъска, докато накрая почти всичко е
ново. Близнаците играят на двора. Съседите бъбрят през оградата. Във
фасадата се блъскат шайби.
Майката на Бени живее – мъчно, но безкомпромисно. Налага се,
времето не спира да ни изчака. Тя има внуци, това я спасява, внуците
също не чакат. Рождени дни и летни ваканции, и Коледи, и ожулвания,
и ухапвания от комари, и смях. Сладоледи, които трябва да се ядат,
кънки, които трябва да се карат, вълшебни приключения, които
трябва да се изживеят. Неочаквано изминава достатъчно много време,
че да я боли само почти през цялото време. Хората издържат. Могат да
тъгуват, без постоянно да крещят. Да прегръщат, без всеки път да се
разплакват. Да се смеят, без неизменно да чувстват вина.
Животът продължава. Не ни оставя друг избор.

* * *
Алисия има легло, в което спи, и място, където живее, но почти
никога не е там. Ходи или при Сюне, или при Адри. Израства в три
дома, един много лош и два фантастични. Освен това има залата, хора,
които я обичат, и спорт, който я боготвори. Майката и сестрите на
Бени удавят мъката си по него в прегръдки, докато накрая остават
само шепот от любов към нея. Като малки диаманти от въглища.
Един ден Алисия отива при Сюне с кутре, което е получила от Адри.
Алисия обяснява недвусмислено, че кучето е нейно и ничие друго, но
че то трябва да живее при Сюне.
– Аз трябва да ходя на училище и на тренировки! Кучето не може да
стои само през това време! Трябва и ти да помагаш! – заявява тя.
– Аха, да. Аха, да. Да, ами така ще трябва да стане – кима старият
мъж.
– Може ли да си намажем филии с конфитюр? – пита Алисия.
Естествено, че може. Толкова, колкото иска.

* * *
Сестрите Ович посещават гроба на Бени всеки ден. Ако той беше
там, би казал, че разговарят с него повече сега, отколкото когато беше
жив. На тях им идва да го ударят дори само като си го представят, и
тогава той им липсва най-много.
Държат „Кожуха“, макар и всички вече да наричат кръчмата „При
Бени“. На фасадата отпред няма табела. Не е нужна. Почитат поне в
началото традицията на Рамона да сервират проста бира и лоша храна,
но постепенно храната става по-вкусна, защото Катя за разлика от
Рамона всъщност знае как да ползва готварска книга. Децата на Габи
си пишат домашните в бара и тя през повечето време се тревожи, че е
ужасна майка, но когато порастват, те ѝ казват, че не биха заменили
детството си за нищо на света. Леля им Адри се занимава най-вече с
това да заплашва мъже, че ще им разбие устите, а понякога и с това
действително да им разбива устите, в зависимост кое време от
денонощието е. Един ден Теему и няколко други черни якета идват и
предлагат на сестрите нова билярдна маса, която „паднала от един
камион“. Внасят я и няколко от най-големите идиоти от Групата
опитват да изиграят няколко игри, но разбира се, се справят толкова
отчайващо, че Адри обмисля да изгори масата, за да не ги гледа как се
мъчат. Но рано една сутрин, когато е сама в кръчмата и чисти, на
вратата се чука. Отвън стоят няколко хлапета, ентусиазирани и
наивни, и питат дали може да поиграят малко билярд. Тя ги пуска. Те
не си тръгват, докато Адри не ги изтиква навън. Връщат се веднага
щом отваря на следващия ден. Тя им стопля пица на микровълновата,
а те играят ли, играят и стават все по-добри и по-добри. Един ден
някой от тях ще стане световен шампион, Адри си залага главата.
Това е такъв град.

* * *
Ана има рожден ден. Не очаква някой да се сети, но баща ѝ е трезвен
и цяла нощ е лепил балони на първия етаж. Кучетата са спукали
всички до един. Ана никога не се е чувствала толкова обичана.
 На вратата се звъни. Хана е. Тес стои срамежливо малко зад нея.
Минибусът е паркиран до оградата.
– Това е за теб – казва Хана, която трябва да измига грижовността от
очите си.
Подаряват ѝ ваучер за шофьорски курсове. Ана дълго се смее. После
Хана пита дали Ана и баща ѝ искат да дойдат на „учебно посещение“, и
те го правят. Бащата дори не е забравил пушката в колата. Карат
няколко часа до по-голям град. Достатъчно далеч, че там да има колеж,
но достатъчно близо, че Ана, ако си изкара книжка, да може да остане
да живее в Бьорнстад и да ходи на училище с колата. Хана прочиства
гърло:
– Това е... ами... малък колеж. Може би не такъв, за какъвто си
мечтаят всички. Тес не иска да учи тук, защото нямат достатъчно
добро правно образование, но може би за теб... или... имам предвид
просто: тук има специалност „Акушерство“. Първо трябва да станеш
медицинска сестра. Но аз мога да ти помогна. Мога... искам да ти
помогна. Ако ти искаш.
Тес стои до нея и върти очи към майка си. Ана не знае какво да каже.
Не е като Мая, не знае как да използва думи, за да звучи така, както
иска. Затова отива до колата, донася голям плик и го подава на Хана с
неловко движение и поглед, гледащ навсякъде освен в очите ѝ.
– Не е нищо... След като мама си тръгна, продължих всяка година да
пиша картички за Деня на майката, защото всички други го правеха,
но аз нямах на кого да дам моите. Но ти нали помагаш на всички
майки и... по дяволите. Странно ли е, или глупаво?
Хана не успява да каже и дума, така че Тес трябва да се намеси:
– Не, Ана. Не е глупаво. Чудесно е. Ти си чудесна!
Ана гледа в едната посока, а Хана в другата, защото нито една от
двете не знае какво да прави с всичко онова, което човек носи в себе си
цял живот, без другите да го виждат. На един хвърлей от колежа има
болница и двете изпитват дълбока благодарност, когато откъм входа
на болницата изведнъж се чуват викове:
– Това трябва да се премести! Пречи на линейките!
Отпред е излязла медицинска сестра, не твърде различна от Хана, и
е ядосана като пчелен кошер. Току до входа е спрял камион с ремарке.
Както се оказва, шофьорът е имал остър апендицит и е дошъл сам с
камиона, разбира се, за такси и дума не може става, парите да не
растат по дърветата? Само че от болка и изтощение не е успял да
паркира правилно, а просто се изсипал от кабината. И камионът си
останал пред входа. Сестрата се развиква на един пазач, който
отговаря:
– Да не мислиш, че АЗ мога да карам камион с ремарке? Ти луда ли
си? Никой не може!
Така че Ана пристъпва напред и казва:
– Аз мога.
Пазачът, мъж в най-добрите си години и с най-лошата линия на
косата в живота си, се обръща презрително към нея.
– ТИ можеш? Камион с ремарке? ТИ можеш да го караш?
Ана просто свива невъзмутимо рамене, но баща ѝ отговаря уверено
зад гърба ѝ:
– Дъщеря ми може да кара всичко. Дайте ѝ ключовете.
Пазачът се почесва скептично по брадичката, но малко след това
въпросната брадичка увисва. Хана и Тес стоят смаяно до него, никога
преди не са виждали някой да паркира успоредно камион с ремарке.
Щом Ана изскача навън, пазачът ѝ прави комплимент, но никой не го
чува, защото гласът му се удавя в тътен. Разсичащ, гърмящ, тракащ
шум изпълва въздуха, разпращайки въздушни струи по всички поляни
наоколо. Ана поглежда нагоре, после изтичва до Хана, дръпва я за
ръката и виква:
– Хана? Какво трябва да уча, за да пилотирам ТОВА?
Хана вдига поглед към небето, проследява медицинския хеликоптер
и се усмихва. Той лети към хора, които се нуждаят от него, хора, които
са ранени и викат за помощ, но не могат да бъдат достигнати. Лети
там, където никой друг не смее. Право към огъня, ако се налага.

* * *
През годините Мая пее за хиляди хора в стотици арени като
възрастна, но преди всичко пее за себе си и най-добрите си приятели
от детството. Един ден Ана я качва в хеликоптера, който се издига
право нагоре. Вземат и момичетата, тези, които са били едно време,
две засмени хлапета, при които искат да се върнат, за да ги защитят.
Вземат ги от гората и ги скриват в якетата си, лопатите на витлото се
завъртат и те политат високо над земята. Високо и свободно.
Един-единствен път, десет години след изнасилването, Мая вижда
Кевин отново. Тя слиза от турбуса на паркинга пред една зала. Кевин
тъкмо се връща от пазар в съседния мол със съпругата си. Качва се в
ръждива малка кола, дава на заден, обръща се и вижда Мая през
прозореца. Качил е килограми, изглежда различно, по-мек и неуверен.
Жена му е бременна. Сложила е ръката си върху неговата, изглежда
щастлива. Той е започнал изцяло нов живот. Позволено ли му е?
Мая заковава погледа си в неговия. Той е толкова шокиран, че едва
не се блъска с колата. За Мая този миг продължава само няколко
секунди, но за него не приключва никога. Тя просто се обръща и
тръгва към залата, където ще пее вечерта. Басистът стои малко по-
нататък и я чака.
– Кой беше това? – пита той.
– Никой – отговаря тя и наистина го мисли.
Не прощава, не забравя, но не използва насилие просто защото
може. Не унищожава живота на Кевин, въпреки че той го заслужава.
Пощадява го.
Но съпругата на Кевин го пита коя е онази жена. Кевин си поема дъх
ужасено, но лъжата вече е твърде тежка, за да я носи, така че прошепва
истината. Цялата. Реалността, която е изградил след онази нощ в
Бьорнстад, се разпада около него в колата. Той губи всичко.
Може ли да му бъде простено? Позволено ли му е? Да има живот?
Нека другите спорят по този въпрос. Мая вече лети високо над
всичко това.

* * *
Идва пролет, после лято. Почти непоносимо е. След това идва
есента, кратка като мигване, преди зимата отново да ни засипе.
Животът не продължава, а започва отначало, всичко отново е
възможно. Може да се случи какво ли не, всичко най-хубаво и най-
красиво, всички най-големи приключения на земята.
Рано-рано сутринта портиерът отваря вратата на залата и пуска
лампите. Алисия изглежда толкова самотна и малка, когато се плъзва
по леда, но не е, тя е най-голямата от всички и никога не е сама. Ляга в
средата и поглежда нагоре към тавана. Затваря очи и протяга пръсти,
боли я на безброй места, но в точно този момент не усеща нищо,
защото Бени лежи до нея и скоро започва нов хокеен сезон и все още
всичко може да бъде наред. През цялата ѝ дълга кариера, във всяка
зала по време на всеки мач за националния отбор, тя ще прави същото
всеки път, когато е изплашена или притеснена: ще обръща лице към
тавана и ще протяга ръка, усещайки присъствието му. Бенямин Ович е
на мач с бестито си.
Портиерът седи на трибуната със Сюне и Адри, а в цялата зала
мирише на череши. Толкова е лесно да обичаш хокея, защото хокеят не
е миналото, не е вчерашният ден, а следващият. Следващата смяна,
следващият мач, следващият сезон, следващото поколение,
следващата прекрасна секунда, когато нещо, което не сме смятали за
възможно, се случва чудодейно. Следващата възможност да скочиш от
стола и да изкрещиш от радост. Следващото.
Един ден Алисия става най-добрата на света. Идва от град с мъка в
сърцето и насилие във въздуха, на гърба ѝ пише „Ович“ и тя не излиза
на леда, тя го щурмува. Успех да я спреш. Успех.
Всеки път, когато вкара гол, всички, които я обичат, се издигат на
няколко сантиметра от земята и за няколко благословени мига всички
жертви са си стрували. Това е целият живот. Един ден тя се връща тук
и учи други деца да карат кънки. Един ден тя е Човекът паяк и Жената
чудо.
Нейните сто години са нашата най-хубава, най-обичана, най-
разказвана история. А това говори страшно много, защото ние сме
хокеен град. Тук нямаме друго освен истории. Но всичките ни
приказки всъщност разказват за едно и също, още от най-първата: за
едно момче, което стигна от тук чак до НХЛ и се върна обратно със
семейството си, за дъщеря му, която се сдоби с най-добрата приятелка
на света, за едно ужасно престъпление и една любов, която беше като
даряване на орган. За сълзи и битки, за прегръдки и смях, за една
сцена и една китара и хиляди хора в публиката. За едно момче, родено
на място, където никога не е падал сняг, но което стана по-бързо от
всички останали с кънки на краката, и за други деца, станали най-
добрите по други начини, за този, който стана треньор, и за тези,
които станаха родители, и за тази, която лети с хеликоптер, отивайки
да спаси целия свят. За един млад мъж, който не се възприемаше като
герой, но който умря като такъв, тичайки към огъня, за да спаси дете.
За семейства и приятели. За приключения и катерене по дървета. За
безбрежна гора и два малки града и всички хора тук, които просто
опитват да живеят живота си. Да седят в лодка. Да приказват
небивалици. Да ловят нула риби.
Във всички тези истории става дума за едно и също: Алисия. Всеки
човек, за когото разказваме, всяка приказка, която чуваш, всичко води
към нея. Тук свършват приказките на всички останали. Тук започва
нейната.
Един ден тя ще ни накара отново да се почувстваме като
победители.
Защо тя е мечката.
Мечката от Бьорнстад.

Благодарности от автора

С ъпругата ми и нашите деца. Вие сте моят отбор – винаги,

навсякъде. Винаги сме ние срещу останалите. Обичам ви.
(Специални благодарности на ненормалната ни немска овчарка, която
в най-мрачните часове от заключителната редакция ми напомняше, че
няма нищо по-важно от това да излезеш в парка и да хвърляш топка.)
Благодаря на издателя ми Хелена Юнгстрьом, която с остър поглед и
нечувано спокойствие крепеше разклатеното ми самочувствие, докато
пишех книгата, иначе надали бих успял да я завърша. На колегата ми
по офис Никлас Нат о Даг, защото ти винаги, винаги си там –
приятелството ти е една от най-големите привилегии в живота ми. На
втория ми редактор Ваня Винтер, която участваше от самото начало и
мислеше, разсъждаваше и преди всичко гореше, надявам се знаеш, че
си безценна. На агента ми Тур Юнасон, който винаги се бори да ми
осигури свободата да бъда себе си. На публициста ми Мари
Гюленхамар, която разбира, че аз и семейството ми сме хора и сме
уязвими, и винаги бди над нас.
Искам също така сърдечно да благодаря на тези от вас, които по
различни причини ме помолиха да не споменавам имената им тук.
Благодаря, че събрахте сили да ми разкажете най-мрачните си
истории. Надявам се, че не съм ви разочаровал.
За всички въпроси, свързани с хокея, искам да благодаря преди
всичко на Йон Линд. Без твоите щедрост и време, мисли и връзки
всичко това наистина не би се получило. На Клаес Елефалк, който не
само отговаряше на въпросите ми, ами и коригираше дълги откъси от
текста. На Тобиас Старк за всички дълги телефонни разговори. На
Андерш Калур и Юхан Хемлин за търпеливите отговори на много от
глупавите ми чудения. Благодаря също на Петер Карнбру, Ерика
Холст, Андреас Хаара, Улф Енгман, Фредрик Гладер, Юхан
Форшбери и всички останали, свързани с шведския хокей, които ми
даваха обяснения, окуражаваха ме и помагаха за осъществяването на
този проект. Надявам се знаете, че това от началото до края беше
моето обяснение в любов към спорта.
Благодаря на А, първообраза на Хана, и на М, първообраза на
Джони. Благодаря на всички от агенция „Саломонсон“, които
разпространяват малките ми идеи по света. На всички от „Атрия“ и
„Саймън и Шустер“ в САЩ и Канада, които от първия ден вярваха
толкова силно в тези книги. (Преди всичко благодаря на Питер
Борланд, Кевин Хансън, Ариел Стюарт и Рита Шеридън, които
превърнаха Северна Америка във втори дом за мен и семейството ми.)
На Алекс Шулман за дългите, дълги обеди и непрестанните и
несравними прозрения относно боравенето с думи. На Маркус
Лейфбю за големите млечни шейкове и оплетените разговори. На
Исабел Болтенстерн и Йонатан Линдквист, които бяха двама от
най-първите хора, с които говорих за Бьорнстад. На Филип де
Джорджо за кифлите със захар и добрите беседи. На Якоб Какембо
Андершон за дългите разходки около езерата.
На Негар и Даниел за приятелството и за това, че без да ви мигне
окото, се отзовахте по време на най-голямата каша. На Мариша, която
винаги е на едно обаждане разстояние, когато имаме нужда от помощ.
На Амад за всички приказки за техника, които не разбирам.
На всички от „Форум“, „Бониер“ и „Пиратфьорлагет“, които бяха
замесени в тази трилогия по различни начини (особено големи
благодарности на Хокан Руделс, Адам Далин, Йон Хегблум и София
Братселиус-Тунфорш).
На всички фантастични хора, които работиха по телевизионния
сериал „Бьорнстад“ и специално на Бони Скуг и Матиас Арен, които
се бориха пламенно за тази история, когато тя продължи живота си,
както и на Петер Грьонлунд – беше невероятно приключение да видя
как изграждаш цяла вселена от града, който измислих. (Специални
поздрави и за Адам Турбьорнсон, Алексия аф Клен, Софи
Смирнакос и Сесилия Имбери Караболай, които съшиха всичко.)
Горещи благодарности на Линда Хеденюнг, която отдели време да
отговори на въпросите ми и чиято работа допринесе изключително
много за тези книги. На Йоаким Зандер и Юхан Зилèн, които
четоха, чувстваха и ми помогнаха да премисля всичко още веднъж. На
Юхан Шимански, който ми отдели купища време и ми обясни
толкова много неща за огъня, горите и живота, които не знаех. На
Андерш Далениус, най-добрата компания за обяд, която човек би
могъл да си пожелае, и най-добрия учител, когато става дума за
кучета, пушки и храна. На Ивар Арпи, който успя да ми разясни
движещите сили на някои хора, които иначе вероятно никога не бих
могъл да разбера. На Ерик Тунфорш за умелия и изчистен дизайн на
логото на „Бьорнстад“. На Риад, Юнес и Ерик, вие сте ми приятели от
двайсет и пет години, но сега оценявам лоялността ви повече от
всякога. На мама и татко, които ме водеха до всички библиотеки и на
всички тренировки през цялото ми детство и които сега ежедневно
поощряват мечтите на внуците си. На сестра ми, П и децата, които
винаги викат за мен. На Пархам, М и К, които винаги се смеят с нас.
На тъщата и тъста ми, които са най-добрите баба и дядо на света.
Специални благодарности на следните хора за вдъхновението,
помощта и понякога чисто и просто за компанията през последната
година: София Лундбери. Кристофер Карлсон. Семейство
Тедестед. Кайса Калмèус. Макс Беряндер. Фредрик Викингсон.
Мигел Гереро. Андерш Янсон. Клас Екман. Стина Джаксън.
Марян Сваб. Паскал Енгман. Атила Терек. Джей Смит. Набила
Абдул Фатах. Исобел Хадли-Камптс. Даниел и Фрея Л. Юхан
Бренмо. Бьорн и Ленарт Нилсон. И всички, които може би
пропускам, но наистина не съм забравил. Благодаря!
И накрая: благодаря на теб за това, че прочете цялата сага. Искам
само да ти кажа, че се надявам тя да ти е дала нещо, защото аз самият
дадох абсолютно всичко от себе си. Благодаря, че ме последва.

11 Какво става? Колко е часът?

Трябва да тръгвам.
Къде ще ходиш?
Вкъщи. (Англ.) – Б. пр.
2 Метод за (незаконно) справяне с нежелани животни, например домашни любимци, болен
добитък и дори застрашени видове като орли или лешояди. На английски е известен като
„трите с-та“ (shoot, shovel, and shut up). – Б. пр.
3 Бенямин Ович да се яви на изход 74. (Англ.) – Б. пр.
4 Успех утре, хлапе. (Англ.) – Б. пр.
 5 Амат, нали? Имаш ли време за интервю? (Англ.) – Б. пр.
6 Предай поздрави на Петер Андершон, става ли? Стари приятели сме. Той ми каза да те

държа под око. (Англ.) – Б. пр.

7 Съжалявам, че не се получи, хлапе. Наистина те харесахме, но не правим бизнес така,
както иска чичо ти, окей? Прибери се, работи здраво, помоли Петер да ти намери истински
агент и се върни догодина. Разбрахме ли се? (Англ.) – Б. пр.
8 Какво... как така... чичо? Какъв чичо? Какъв бизнес? (Англ.) – Б. пр.
9 Кажи на Петер, че направих каквото можах. Надявам се да се стегнеш, хлапе. Петер казва,

че си най-добрият, когото е виждал. Не го превръщай в лъжец. (Англ.) – Б. пр.

10
Букв. кралица на драмата (англ.), разговорен израз за хора, които имат склонността да
правят от мухата слон. – Б. пр.
11 Оригиналният израз гласи: „изглеждаш, все едно си продал маслото и си изгубил парите“,

но портиерът използва по-цветущ вариант. – Б. пр.

12 Търсиш ли нещо, или бягаш от нещо. (Англ.) – Б. пр.
13 И двете. (Англ.) – Б. пр.
14 Виждал ли си истинска мечка? (Англ.) – Б. пр.
15 Имаме сделка. (Англ.) – Б. пр.
16 Без глупости! (Англ.) – Б. пр.
17 Майната му (англ.). – Б. пр.
18
Става дума за Улоф Палме, шведски политик от Социалдемократическата партия и
министър-председател в периодите 1969 – 1976 и 1982 – 1986. – Б. пр.
19 Аз съм от шибаната Низина. (Англ.) – Б. пр.
20 Букв. тревни корени (англ.). Термин, който се отнася за политически движения,

инициирани отдолу, тоест от обикновените граждани. – Б. пр.

21 Традиционен шведски ферментирал млечен продукт. – Б. пр.
22 Една шведска миля е равна на десет километра. – Б. пр.
23 Искаш ли да кажеш нещо на всички, които те гледат в родния ти град? Как се произнася?
Бьоърнстат?
Не. Аз съм от Низината. (Англ.) – Б. пр.
24 Бести, от англ. bestie (на шведски bästis), най-добър приятел. – Б. пр.
25 Библия, нов превод от оригиналните езици. – Б. пр.

Фредрик Бакман
ПОБЕДИТЕЛИТЕ
Шведска
Първо издание

Отговорeн редактор: Христо Блажев

 Редактор: Ганка Филиповска

Коректор: Милена Братованова

Предпечатна подготовка: Надежда Тошева

Сиела Норма АД
1510 София, бул. Владимир Вазов № 9
тел. 02 903 00 23
www.ciela.bg
Книгите на СИЕЛА могат да бъдат закупени от:
Ciela Books & Music – Витоша 60, бул. „Витоша“ 60;
Ciela Books & Music – Граф Игнатиев, ул. „Граф Игнатиев“ 44;
Ciela Knigomania Books & Music – Mall of Sofia, бул. „Стамболийски“101, ет. 2;
Ciela/Книгомания/Комсед – Paradise Center, бул. „Черни връх“ 100;
Ciela Books & Music – The Mall, бул. „Цариградско шосе“ 115;
Ciela Books & Music – Park Center Sofia, бул. „Арсеналски“2, ет. 3;
Ciela Books & Music – Подлез на Ректората СУ, бул. „Цар Освободител“ 22;
Ciela Books & Music – Park Mall Stara Zagora, бул. „Никола Петков“
(до главния път за Бургас);
Ciela Books & Music – Mall Plovdiv, ул. „Перущица“ 8, ет. 2;
Ciela Books & Music – Plovdiv Plaza, ул. „Д-р Георги
Странски“ 3, ет. 2; CieLa Books & Music – Mall Ruse, бул. „Липник“ 121 Д;
Сиела Фестивален и конгресен център, Варна, бул. „Сливница“ 2;
Ciela Delta planet, Варна, бул. „Сливница“ 185;
Сиела – Панорама Mall Pleven, пл. „Иван Миндиликов“ 1;
Ciela Books & Music – Mall, Galleria Бургас, ул. „Янко Комитов“ 6;
Ciela Books & Music – Свищов, ул. „Алеко Константинов“ 1;
интернет книжарницa www.ciela.com,
както и от всички добри книжарници в страната.