Professional Documents
Culture Documents
Pobieditieliat Ie Sam - Paulu Koieliu
Pobieditieliat Ie Sam - Paulu Koieliu
Паулу Коелю
Паулу Коелю
Победителят е сам
„О, Мария, зачената без грях, моли се за нас, които търсим помощ от Теб. Амин.“
Е
дна от основните теми в книгите ми е необходимостта да
заплатим определена цена за мечтите си. Питам се обаче
до каква степен могат да бъдат манипулирани тези наши
мечти. През последните няколко десетилетия живеехме в
култура, която превъзнасяше славата, парите и властта, и много
хора повярваха, че това са истинските ценности, към които
трябва да се стремят.
Но ние не подозираме, че зад кулисите има ловки анонимни
манипулатори. Те разбират, че най-ефективната власт е онази,
която хората не забелязват — докато не стане прекалено късно,
защото вече са в капана. „Победителят е сам“, е роман, който
разказва за коварния капан.
Трима от четиримата главни герои се сблъскват с това тежко
изпитание:
Игор, руски милионер, който смята, че може да убива хора в
името на някаква своя висша цел — да ги спаси от земните
страдания или да си върне любимата жена.
Хамид, прочут моден дизайнер, започнал кариерата си с най-
добри намерения, но станал жертва на системата, която се
опитва да използва.
Габриела, която — подобно на повечето хора днес — е
убедена, че славата е висша цел сама по себе си, най-
удовлетворителната награда в един свят, възхваляващ
известността като най-голямото постижение в живота.
Описах тези герои в романа „Победителят е сам“ — това не е
трилър, а безпощаден портрет на човечеството днес.
Паулу Коелю
3:17 ч.
П
истолетът „Берета Пх4 Компакт“ не е много по-голям от
мобилен телефон — тежи около седемстотин грама и може
да произведе десет изстрела. Малък, лек, незабележим в
джоба. Куршумите му имат едно огромно предимство — вместо
да преминат през тялото на жертвата, те раздробяват костите и
разкъсват плътта.
Очевидно и шансовете за оцеляване след раняване с такъв
калибър също са големи. Съществуват хиляди случаи, когато
нито една жизненоважна артерия не е засегната и жертвата има
време да реагира и да обезвреди нападателя си. Но ако онзи,
който стреля, има някакъв опит, може да избере между бързата
смърт — прицелвайки се между очите или в сърцето — или нещо
по-бавно, като например да опре дулото под определен ъгъл в
ребрата и да натисне спусъка. Ако човек е прострелян по този
начин, му трябва известно време, докато осъзнае, че е смъртно
ранен — опитва се да контраатакува, да избяга, да потърси
помощ. Голямото предимство е, че има достатъчно време да
види кой е убиецът му, докато малко по малко губи сили и
накрая падне на земята без видимо значителна загуба на кръв и
без да разбира ясно защо се случва всичко.
За познавачите този пистолет не е идеалното оръжие. „Много
по-подходящ е за жени, отколкото за шпиони“, казва един агент
от английските тайни служби на Джеймс Бонд в първия филм от
поредицата, докато му конфискува стария пистолет и му дава
нов модел. Но, разбира се, това се отнася само за
професионалистите, защото за неговите цели нямаше нищо по-
подходящо.
Бе купил своята берета на черния пазар, за да не може да се
проследи произходът й. В пълнителя има пет патрона, въпреки
че той смята да използва само един, на чийто връх с помощта на
пила за нокти е издълбал хикс. По този начин, когато бъде
изстрелян и се удари в нещо твърдо, куршумът ще се раздели на
четири части.
Но той ще използва беретата само в краен случай. Има си и
други методи да унищожи един свят и една вселена, а тя със
сигурност ще разбере посланието му още щом намерят първата
жертва. Ще осъзнае, че го е направил в името на любовта, че
няма да й се сърди и ще я приеме обратно, без да я разпитва за
живота й през последните две години.
Надява се шестте месеца на внимателно планиране да дадат
резултат. Но ще е сигурен в това едва на другата сутрин.
Неговият план е Фурните, митичните богини на отмъщението, да
се спуснат с черните си криле върху синьо-белия пейзаж, пълен
с диаманти, ботокс и бързи коли, които са напълно безполезни,
тъй като побират само по двама души. Мечти за власт, успех,
слава и пари — всичко това може да бъде разрушено след
няколко часа с помощта на някои малки приспособления, които
е донесъл със себе си.
Н
а сутринта се събужда в 7:22 ч., доста по-рано, отколкото
би искало тялото му, защото още не е успял да се
приспособи към часовата разлика между Москва и Париж.
Ако сега си беше в офиса, вече щеше да е провел две-три срещи
с подчинените си и да се подготвя за обяда с някой нов клиент.
Но тук има друга задача — да срещне някого и да го
пожертва в името на любовта. Трябва му жертва, за да може
Ева да разбере посланието му на сутринта.
Изкъпва се, слиза да закуси в почти празния ресторант и
тръгва по „Ла Кроазет“ — булеварда с най-луксозните хотели.
Няма движение — едното платно е затворено и по него минават
само коли с официален пропуск. Другото платно е празно,
защото дори хората, които живеят в града, все още не са
тръгнали на работа.
Той не изпитва угризения. Вече е преживял най-трудната
фаза, когато не можеше да спи от болка и озлобление. Сега
разбира поведението на Ева: в крайна сметка моногамията е
мит, набит в главите на хората. Прочел е доста неща по темата
и знае, че не става въпрос за излишни хормони или пък суета, а
за генетична конфигурация, присъща на почти всички животни.
Доказват го изследванията. Учените са направили тестове за
бащинство на птици, маймуни и лисици и са установили, че
връзката между двойките, силно наподобяваща брака, не
означава непременно, че са си верни един на друг. В 70% от
случаите рожбата се оказва „извънбрачна“. Игор е запаметил
един пасаж от Дейвид Бараш, професор по психология в
университета „Вашингтон“ в Сиатъл: „Казват, че само лебедите
са си верни, но дори и това не е истина. Единственият
животински вид в природата, който не допуска изневярата, е
една амеба, Diplozoon paradoxum. Мъжката и женската се
срещат, когато са съвсем млади, и техните тела се сливат,
образувайки един общ организъм. Всички останали са в
състояние да изневеряват.“
Затова не може да обвинява Ева — тя просто е следвала
инстинкта на човешката раса. Но тъй като е възпитавана в
социални условности, които не зачитат природата, навярно в
момента се чувства виновна и смята, че той вече не я обича и
никога няма да й прости.
Тъкмо обратното. Игор е готов на всичко, включително и да
праща послания, означаващи, че е унищожил нечий свят само за
да може тя да разбере, че с радост ще я приеме и миналото ще
бъде погребано без никакви въпроси.
С
поред легендата всичко започнало с едно неизвестно
френско момиче на 19 години, което позирало по бикини
на плажа за фотографите, които нямало какво да правят
по време на Кинофестивала в Кан през 1953 г. Малко след това
била лансирана като звезда и името й се превърнало в легенда.
Бриджит Бардо. И сега всички смятат, че и на тях може да им се
случи същото! Никой не разбира значимостта на това да си
актриса, само хубостта е важна.
Затова дългите крака, боядисаните коси, фалшивите
бюстове, пътуват стотици, хиляди километри, за да са там, пък
ако ще и да прекарат целия ден на пясъка с надеждата да бъдат
забелязани, снимани, открити. Искат да избягат от капана, който
очаква всички жени — да се превърнат в домакини, да
приготвят вечерята на мъжа си, да водят децата на училище
всеки ден, да търсят някоя подробност в скучния живот на
съседите, за да имат тема за разговор с приятелките си. Искат
слава, блясък и разкош, завистта на съгражданите си, на
момичетата и момчетата, които винаги са се отнасяли с тях като
с грозното пате, без да знаят, че то ще се превърне в лебед, в
желано от всички цвете. Кариера в света на мечтите, това е
важното — дори и да им се налага да искат пари назаем за
силикон в гърдите или предизвикателни тоалети. Часове по
драматично изкуство? Не, това не е необходимо, достатъчно е
да сте красиви и да имате подходящите връзки. В света на
киното всичко е възможно.
Стига да успеете да влезете в него.
И всичко това, за да се спасите от капана на провинциалния
град и от баналността. Съществуват милиони хора, които се
примиряват със скучния си живот. Но който идва на Фестивала,
трябва да остави страха у дома и да е готов на всичко — да
действа без колебание, да лъже, когато е необходимо, да крие
годините си, да се усмихва на хората, които ненавижда, да се
преструва, че проявява интерес към досадници, да казва
„обичам те“, без да мисли за последствията, да забие нож в
гърба на приятелката, която се е притекла на помощ в труден
момент, но сега е нежелана конкурентка. Трябва да се върви
напред без угризения и свян. Отплатата заслужава всякакви
жертви.
Слава.
Блясък и разкош.
Тези мисли дразнят Габриела. Не е най-добрият начин да
започне деня си. Освен това е с махмурлук.
Но поне може да се утеши с мисълта, че не се е събудила в
някой петзвезден хотел с мъж до себе си, който да й казва, че
трябва да се облече, тъй като той има много важни дела за
вършене — например да купува и продава филми.
Става и се оглежда, за да види дали някоя от приятелките й
все още е там. Разбира се, че не. Те са тръгнали към „Ла
Кроазет“, басейните, баровете на хотелите, яхтите,
възможностите за обяд и срещи на плажа. Пет спални чувала се
търкалят по пода на малкия апартамент, нает временно на
прекомерно висока цена. Около тях има разхвърляни дрехи и
обувки, паднали закачалки, които никой не си е направил труда
да прибере в гардероба.
„Тук дрехите заемат повече място от хората.“
Разбира се, че нито една от тях не може да си позволи лукса
дори да помечтае за Ели Сааб, Карл Лагерфелд, Версаче,
Галиано, но тоалетите им, така или иначе, задръстват
апартаментчето — бикини, миниполи, блузки, високи обувки и
огромно количество гримове.
„Един ден ще нося това, което искам. В момента ми трябва
само шанс.“
За какво й е този шанс?
Много просто. Защото знае, че е най-добрата, въпреки опита
си в училище и огорчението, което причини на своите родители,
и въпреки предизвикателствата, пред които се беше изправяла
още тогава, за да си докаже, че може да се справя с
преживените трудности, разочарования и провали. Родена е за
победа и слава.
„А когато постигна онова, за което винаги съм мечтала, зная,
че ще си задавам въпроса: дали ме обичат, защото съм аз, или
защото съм известна?“
Познава хора, които са станали звезди. Противно на онова,
което си е представяла, те не са удовлетворени. Липсва им
увереност, изпълнени са със съмнения, страдат, когато не са на
сцената. Искат да бъдат актьори, на които не им се налага да
представят самите себе си, страхуват се да не сбъркат и това да
сложи край на кариерата им.
„Аз съм различна. Винаги съм била самата себе си.“
Така ли е? Или всички на нейно място мислят по този начин?
Х
ората никога не са доволни от нищо. Ако имат малко, искат
много. Ако имат много, искат още повече. Ако имат още
повече, искат да бъдат щастливи с малко, но не могат да
направят никакво усилие в тази посока.
Възможно ли е да не разбират, че щастието е толкова
просто? Какво иска онова момиче, което мина на бегом,
облечено в дънки и бяла тениска? Какво може да е толкова
спешно, че да й попречи да се наслаждава на хубавия слънчев
ден, на децата в колички, на палмите по края на плажа?
„Не бягай, момиче! Никога няма да успееш да избягаш от
двете най-важни присъствия в живота на всяко човешко
същество — Господ и смъртта. Господ и смъртта. Господ следи
стъпките ти и е ядосан, защото вижда, че не обръщаш внимание
на чудото на живота. А смъртта? Ти току-що мина покрай един
труп и дори не го забеляза.“
Игор идва няколко пъти на местопрестъплението. В даден
момент си мисли, че тези негови обиколки ще събудят
подозрение. Решава да бъде по-предпазлив и застава на около
двеста метра от мястото, опрян на балюстрадата към плажа. Той
е с тъмни очила, в което няма нищо подозрително, и то не само
защото е слънчево, но и защото тъмните очила на място с
толкова знаменитости са синоним на статус.
Изненадан е, че вече е пладне, а още никой не е забелязал,
че има труп на главната улица на града, който тези дни е
център на внимание от страна на целия свят.
Една двойка се приближава към пейката. И мъжът, и жената
изглеждат ядосани. Започват да крещят на Спящата красавица.
Това са родителите на момичето, които й се карат, че не работи.
Мъжът я разтърсва гневно. Веднага след това жената се
навежда и му скрива гледката. Игор знае какво ще последва.
Женски викове. Мъжът вади мобилния си телефон от джоба,
отдръпва се леко, разтревожен е. Майката разтърсва дъщеря си,
но тялото не дава признаци на живот. Заобикалят ги минувачи.
Сега вече може да махне тъмните си очила и да се приближи —
в крайна сметка е просто още един любопитен човек от тълпата.
Майката плаче, прегърнала момичето. Един младеж я
отстранява и се опитва да направи дишане уста в уста, но бързо
се отказва — лицето на Оливия вече е започнало да придобива
морав оттенък.
— Линейка! Линейка!
Разни хора звънят на един и същ номер. Всички те се
чувстват полезни, важни, загрижени. Вече се чува вой на сирена
в далечината. Майката вика все по-силно, едно момиче се
опитва да я прегърне и да я помоли да се успокои, но тя го
отблъсква. Някой подпира трупа и се опитва да го задържи
седнал, друг казва да го остави легнал на пейката, вече е късно
за всякакви мерки.
— Със сигурност е от свръхдоза наркотици — коментира един
мъж до него. — Тая младеж направо се погубва.
Хората, чули коментара, кимат в знак на съгласие. Игор
продължава да е безучастен. Идват лекарите от „Бърза помощ“.
Той гледа как вадят апаратите от колата, как прилагат
електрошок на сърцето й и как един по-опитен лекар гледа
всичко безмълвно, защото знае, че вече нищо не може да се
направи, но не иска неговите подчинени да бъдат обвинени в
немарливост. Свалят носилката, качват я в линейката, майката
се вкопчва в дъщеря си, спорят известно време с нея, но накрая
й позволяват да влезе и на мига потеглят.
Откакто семейството е намерило трупа до тръгването на
линейката не са минали повече от пет минути. Бащата стои
объркан, не знае къде да се дене и какво да прави. Без да е
наясно кой е той, същият човек, направил коментара за дрогата,
отива при него и му повтаря своята версия:
— Не се притеснявайте, господине. Това тук се случва всеки
ден.
Бащата не реагира. Продължава да държи телефона си
отворен и да гледа с празен поглед. Или не разбира коментара,
или не знае какво се случва всеки ден, или е в шок, който бързо
ще го отведе в непознато измерение, където болката не
съществува.
Така както се появи от нищото, по същия начин тълпата се
разпръсва. Остава само мъжът с отворения телефон и другият с
тъмните очила в ръката.
— Познавахте ли момичето? — пита Игор. Отговор няма.
По-добре да направи като останалите — да продължи по „Ла
Кроазет“ и да види какво става в Кан тази сутрин. Също като
бащата и той не знае какво изпитва — разрушил е свят, който
не би могъл да изгради отново, дори да разполагаше с цялата
власт в света. Дали Ева заслужаваше това? От утробата на
онова момиче — Оливия, той знаеше нейното име и това го
смущаваше, тъй като тя вече не беше просто лице от тълпата —
можеше да се роди гений, който да открие лек за рака или да
изработи такъв договор, че светът най-накрая да живее в мир.
Беше ликвидирал не просто една млада жена, а и всички
бъдещи поколения, на които би могла да даде начало. Какво
извърши той? Дали любовта, колкото и да е силна, можеше да
оправдае постъпката му?
Сбърка с първата жертва. Тя никога нямаше да стане новина,
Ева нямаше да разбере посланието му.
Недей да мислиш, вече се е случило. Ти си готов да стигнеш
по-далеч, върви напред. Момичето ще разбере, че смъртта му не
е била напразна, а жертва в името на по-висша любов. Огледай
се наоколо, виж какво става из града, дръж се като обикновен
гражданин — ти вече си получил своята дажба от страданието в
този живот и сега заслужаваш малко спокойствие и удобства.
Възползвай се от Фестивала. Готов си за това.
Дори да беше по бански, щеше да му е трудно да се добере
до плажа. Очевидно хотелите имаха право на големи ивици,
където бяха разположили шезлонгите, табелите, келнерите и
охранителите си, които при всеки опит за достъп до запазената
територия искаха ключовете или някакъв друг документ,
доказващ, че си гост на хотела. На други места плажът беше
зает от големи бели шатри, където някоя филмова продуцентка,
марка бира или козметичен продукт лансират нещо ново.
Наричаха мероприятието „обяд“. На него хората се обличаха
нормално, като за нормално се смяташе да имаш шапка на
главата, цветна риза и светли панталони за мъжете, и бижута,
туники, бермуди и ниски обувки за жените.
Тъмни очила и за двата пола. Не биваше да се излага на
показ твърде много плът, тъй като на Суперкласата вече й бе
минала възрастта за разголване — то щеше да предизвика смях
или още по-точно съжаление.
Игор забелязва още един детайл, мобилния телефон. Най-
важната част от всяка екипировка.
Важно беше да се получават съобщения и обаждания всяка
минута, да се прекъсват разговори, за да се откликва на всяко
ненужно обаждане и да се пишат огромни съобщения в отговор.
Всички бяха забравили, че тези съобщения носеха съкратеното
име sms, което идваше от short message service или услуга за
кратки съобщения, и използваха малката клавиатура като
пишеща машина. Беше бавно, неудобно и можеше да причини
сериозни увреждания на палците, но какво от това? Не само в
Кан, но и в целия свят пространството беше изпълнено с неща
като: „Добро утро, любов моя, събудих се с мисълта за теб и съм
щастлив, че те има в моя живот.“, „Идвам след десет минути,
моля, приготви ми обяд и виж дали дрехите са изпратени за
пране.“, „Партито е много тъпо, но няма къде другаде да отида,
ти къде си?“.
Неща, чието написване отнемаше пет минути, а можеха да
бъдат казани само за десет секунди. Такъв беше светът.
Игор отлично знае за какво става дума, тъй като е спечелил
стотици милиони долари благодарение на факта, че телефонът
не е просто средство за комуникация между хората, а и
проводник на надеждата, начин да знаеш, че не си сам, и да
покажеш на останалите собствената си значимост.
Този механизъм води света към състояние на пълна лудост.
Благодарение на хитра система, разработена в Лондон, само
за 5 евро на месец една централа изпраща стандартни
съобщения на всеки три минути. Когато разговаряме с някого,
когото искаме да впечатлим, е достатъчно преди това да се
обадим на определен номер и да предупредим системата. Тогава
телефонът изписква, вадим го от джоба си, отваряме
съобщението, поглеждаме го бързо и казваме, че това може да
почака (разбира се, че може — пише само „както пожелахте“ и
часа). Така събеседникът ни се чувства по-важен и сделките
стават по-лесно, тъй като той знае, че срещу него седи зает
човек. След три минути разговорът отново е прекъснат от друго
съобщение, напрежението расте и абонатът може да реши дали
да изключи телефона си за петнайсет минути, или да каже, че е
зает, и да се освободи от нежеланата компания.
В една-единствена ситуация телефоните задължително се
изключват. Не на официалните обеди, по време на пиеса в
театъра, на най-важния момент във филма или на най-трудната
ария в операта — всички сме чували звънящите телефони в
който и да било от тези случаи. Единственият момент, когато
хората се притесняват от възможността телефонът да
представлява опасност, е когато се качват на самолет и чуват
една и съща лъжа: „Мобилните телефони трябва да останат
изключени по време на целия полет, тъй като могат да повлияят
на навигационните системи.“
Всички вярват в това и се подчиняват.
Игор знаеше кога се роди този мит. Преди доста години
авиокомпаниите всячески се опитваха да убедят пътниците да
говорят по телефоните до седалките си. Десет долара на
минута, използвайки същата система, която и един мобилен
телефон. Не се получи, но легендата си остана — пропуснаха да
махнат това от указанията, които стюардесата чете преди
излитане. Ала никой не знаеше, че на всички полети има поне
двама-трима, които забравят да изключат телефона си. Че
преносимите компютри имаха достъп до интернет посредством
същата система, която поддържа и мобилните телефони. Никога,
никъде по света, нито един самолет не бе паднал по тази
причина.
Сега се опитваха да променят част от легендата, без да
шокират пътниците, като същевременно поддържаха високи
цени — по мобилните телефони можеше да се говори, стига да
използваха системата за навигация на самолета. Струваше
четири пъти по-скъпо. И никой не обясняваше какво точно
означава „системата за навигация на самолета“. Но щом хората
искаха да ги мамят по този начин, проблемът си бе техен.
Я
виц вижда как хората пристигат и шатрата се препълва.
Мисли си все същото, както винаги.
Какво търси тук? Нищо не му трябва. Почти нищо от
никого, има всичко. Известен е в света на киното, може да спи с
всяка жена, която пожелае, въпреки че е грозен и зле облечен.
Добре си е така. Отмина времето, когато имаше само един
костюм и в редките случаи, когато получаваше покана от
Суперкласата, се издокарваше за подобен обяд, сякаш е най-
важното нещо на света. Днес знае, че единствената променлива
са градовете, в които се дават тези обеди. Всичко останало е
предсказуемо и скучно.
Едни идват, за да му кажат, че обожават работата му. Други
го наричат герой и му благодарят за шансовете, които
предоставя на начинаещите. Хубавите интелигентни жени,
които не се подвеждат по външния вид, ще забележат
навалицата около масата му, ще попитат келнера кой е и
веднага ще намерят начин да го заговорят, убедени, че
единственото, което го интересува, е сексът. Всички, абсолютно
всички искат нещо от него. Затова го хвалят и ласкаят, и му
предлагат неща, които според тях иска. А той иска единствено
да го оставят на мира.
Вече е бил на хиляди такива събирания. Пита се защо е тук.
Само защото не може да спи. Не заспа и в частния си самолет —
чудо на техниката, което лети на единайсет хиляди метра
височина от Калифорния до Франция, без да каца за
презареждане. Сменил е оригиналното обзавеждане — въпреки
че в него могат да пътуват комфортно осемнайсет души, той е
оставил само шест кресла. Салонът е напълно изолиран от
кабината на екипажа. Винаги се намира някой, който да го
моли: „Може ли да пътувам с вас?“ Сега си има извинение:
„Няма място!“
Явиц беше обзавел новата си играчка, струваща около 40
милиона долара, с две легла, маса за конференции със звукова
система „Миранда“ („Бенг и Олуфсен“ имаха отличен дизайн и
чудесна реклама, но вече им беше попреминало времето), две
кафе машини, микровълнова печка за антуража си и
електрическа печка за него самия (защото мразеше притоплена
храна). Явиц пиеше само шампанско. Ако някой пожелаеше да
сподели с него бутилка „Моет-е-Шандон“ от 1961 г., винаги бе
добре дошъл. Но в бара на самолета имаше всякакъв вид
напитки за гостите. И два огромни плазмени екрана, винаги в
готовност да покажат най-новите филми, още неизлъчвани по
кината.
Самолетът беше един от най-добрите в света (макар че
французите настояваха, че „Фалкон“ са с по-добри качества), но
колкото и пари и власт да имаше, нямаше да успее да
пренастрои всички часовници в Европа. В момента в Лос
Анджелис беше 3:43 ч. сутринта и той започваше да чувства
истинска умора. Цяла нощ беше будувал, местейки се от парти
на парти, отговаряйки на идиотските въпроси, с които
започваше всеки разговор:
„Как мина полетът?“
Явиц винаги отговаряше с контравъпрос:
„Защо?“
Тъй като хората не знаеха какво точно да кажат, се
усмихваха насила и задаваха следващия въпрос от списъка:
„Колко време ще останете?“
А Явиц отново питаше: „Защо?“ В следващия момент се
преструваше, че трябва да отговори на телефонно обаждане,
извиняваше се и се отдалечаваше със своите неизменни
приятели.
Нищо интересно. Но кой би бил интересен за човек, който на
практика притежава всичко, което може да се купи с пари? Беше
се опитал да смени приятелите си, търсейки съвсем различни
хора от свързаните с киното: философи, писатели, жонгльори от
цирка, директори на фирми за храни. Отначало всичко беше
като меден месец, докато не дойдеше неизбежният въпрос:
„Дали не бихте погледнали моя сценарий?“ Или вторият
неизбежен въпрос: „Имам приятелка, който/която винаги е
искал/а да стане актьор/актриса. Дали не бихте могли да се
срещнете?“
А той не искаше да се среща с никого. Освен работата му
съществуваха и други неща, които да прави в живота си. Имаше
навика веднъж месечно да лети до Аляска, да влезе в първия
бар там, да се напие, да яде пица, да обикаля сред природата,
да разговаря със старите хора от малките градчета. По два часа
дневно тренираше в своята фитнес зала, но пак беше с
наднормено тегло и лекарите му казваха, че всеки момент може
да се появят проблеми със сърцето. Не се вълнуваше много от
физическата си форма, щеше му се просто да облекчи
постоянното си напрежение, което сякаш го смазваше във всяка
секунда от деня, искаше да медитира, да излекува душевните си
рани. Когато ходеше на село, винаги разпитваше случайни хора
за това какъв е „нормалният“ живот, защото вече беше
забравил. Отговорите бяха най-различни, но постепенно разбра,
че е съвсем сам на този свят, въпреки че вечно бе обграден с
хора.
Накрая състави списък за нормалното въз основа на чутото.
Списък на нормалното:
1) Нормално е всичко, което те кара да забравиш кой си
и какво искаш, та да можеш да работиш, да произвеждаш и
възпроизвеждаш, да печелиш пари.
2) Да имаш правила за водене на война (Женевската
конвенция).
3) Да пропилееш години от живота си в университета, а
после да не можеш да си намериш работа.
4) Да работиш от девет сутринта до пет следобед нещо,
което не ти носи никакво удоволствие, стига след трийсет
години да успееш да се пенсионираш.
5) Да се пенсионираш и да откриеш, че вече нямаш
енергия да се радваш на живота. Не след дълго да умреш от
досада.
6) Да си слагаш ботокс.
7) Да разбереш, че властта е много по-важна от парите,
а парите — по-важни от щастието.
8) Да се присмиваш на хората, които търсят щастието, а
не парите, наричайки ги „хора без амбиции“.
9) Да купуваш вещи — коли, къщи, дрехи — и да
подчиняваш живота си на тези вещи, вместо наистина да се
опиташ да проумееш действителната причина да си жив.
10) Да не разговаряш с непознати. Да злословиш по
адрес на съседа си.
11) Винаги да смяташ, че родителите имат право.
12) Да се ожениш, да имаш деца, да запазиш
семейството си, въпреки че любовта си е отишла,
твърдейки, че е за доброто на детето (което сякаш не
присъства на постоянните кавги).
13) Да критикуваш всички, които се опитват да бъдат
различни.
14) Да се будиш от някакъв истеричен будилник до
леглото си.
15) Да вярваш на абсолютно всичко, което пише в
пресата.
16) Да носиш на врата си цветно парче плат без каквато
и да било видима функция, което има гръмкото
наименование „вратовръзка“.
17) Никога да не задаваш директно въпросите си, дори и
човекът отсреща да трябва да гадае какво го питаш.
18) Да останеш с усмивка на устата, когато умираш от
желание да заплачеш. И да съжаляваш всички, които
изразяват чувствата си.
19) Да смяташ, че изкуството струва цяло състояние или
че не струва пукната пара.
20) Да презираш онова, което си постигнал с лекота,
понеже не е имало „достатъчно жертви“ и затова няма
исканите качества.
21) Да следваш модата, въпреки че всичко модно
изглежда смехотворно и е адски неудобно.
22) Да си убеден, че всяка известна личност е натрупала
купища пари.
23) Да инвестираш много във външната си красота, а да
не те е грижа за вътрешната.
24) Да използваш всички възможни средства, за да
покажеш, че макар и да си нормален човек, стоиш
несравнимо по-горе от останалите хора.
25) В градския транспорт никога да не поглеждаш
пътниците право в очите, за да не го изтълкуват като опит
за флирт.
26) Когато се качваш в асансьора, винаги да си обърнат
към вратата и да се преструваш, че си единственият човек
вътре, колкото и да е претъпкан.
27) Никога да не се смееш високо в ресторанта, колкото
и да е смешна някоя история.
28) В северното полукълбо да носиш дрехи винаги
според сезона — голи ръце през пролетта (колкото и да е
студено) и палто през есента (колкото и да е топло).
29) В южното полукълбо да украсяваш коледната елха с
памук, въпреки че раждането на Исус няма нищо общо със
снега.
30) Щом започнеш да остаряваш, вече да се смяташ за
най-големия мъдрец на света, въпреки че не си живял
достатъчно, за да знаеш кое е добро и кое зло.
31) Да отидеш на благотворителен прием и да решиш, че
така си допринесъл достатъчно за премахването на
социалното неравенство по света.
32) Да ядеш по три пъти на ден дори когато не си
гладен.
33) Да вярваш, че другите винаги са по-добри във
всичко — те са по-хубави, по-кадърни, по-богати, по-
интелигентни. Прекалено е рисковано да прекрачиш
собствените си граници, по-добре да не правиш нищо.
34) Да използваш колата си като оръжие и като
непробиваем щит.
35) Да псуваш в задръстване.
36) Да смяташ, че за всичко, в което детето ти греши, е
виновна компанията, която си е избрало.
37) Да се ожениш за първия срещнат, който ти предложи
положение в обществото. Любовта може да почака.
38) Да повтаряш „аз опитах“, дори изобщо да не е така.
39) Да отлагаш най-интересните неща в живота за по-
късно, когато вече нямаш енергия за тях.
40) Да се бориш с депресията чрез ежедневни големи
дози телевизия.
41) Да вярваш, че може винаги да си сигурен във всичко,
което си постигнал.
42) Да смяташ, че жените не обичат футбола, а
мъжете — обзавеждането на дома и готвенето.
43) Да обвиняваш правителството за всичко лошо, което
се случва.
44) Да си убеден, че да бъдеш добър, почтен и
почтителен, означава другите да те смятат за слаб, уязвим и
лесен за манипулиране.
45) Също така да си убеден, че агресията и проявата на
лошо възпитание към другите са синоними на това да си
властна личност.
46) Да се страхуваш от фиброскопията (мъжете) и от
раждането (жените).
„Приятелят“ се смее:
— Би трябвало да се заснеме филм на тази тема —
коментира той.
„Още един. Не могат да мислят за нищо друго. Изобщо не
знаят какво правя, въпреки че са с мен. Аз не правя филми.“
Един филм винаги започва с човек, който вече е от
филмовите среди — с продуцента. Той е прочел някоя книга или
му е хрумнала брилянтна идея, докато е карал по пътищата на
Лос Анджелис — в действителност едно гигантско предградие.
Сам е в колата си и има желание да превърне брилянтната идея
в нещо, което да бъде видяно на екрана.
Проучва дали филмовите права на книгата са свободни. Ако
не са, търси друг продукт — в края на краищата само в Щатите
годишно се издават над шейсет хиляди заглавия. Ако отговорът
е положителен, се обажда директно на автора и прави
минимална оферта. Обикновено офертата бива приета, защото
не само актьорите и актрисите искат да станат част от машината
за мечти — всеки автор се чувства по-значим, ако думите му се
превърнат в образи.
Уговарят си обяд. Продуцентът казва, че става дума за
„изключително кинематографично произведение“ и че авторът е
„гений, който заслужава да получи признание“. Авторът
обяснява, че е работил над книгата си в продължение на пет
години, и моли да се включи в писането на сценария. „Не бива,
понеже езикът е друг. Но ще останете доволен от резултата.“
Допълва: „Филмът ще се придържа към книгата.“ Което си е
абсолютна, стопроцентова лъжа, и двамата знаят това.
Писателят мисли, че този път ще трябва да приеме
предложените условия, но си казва, че другия път ще е
различно. Съгласява се. Продуцентът заявява, че ще трябва да
заинтригуват голяма филмова студия, защото проектът се
нуждае от финансова подкрепа. Казва, че ще наеме тази и тази
знаменитост за главните роли — още една абсолютна,
стопроцентова лъжа, която се повтаря винаги, защото дава
резултат в момента на съблазняването. Купува така наречената
„опция“. По-точно плаща около десет хиляди долара, за да
държи правата в продължение на три години. И какво става
после? „Ами ще ви платим още десет пъти по толкова и два
процента от чистата печалба.“ С това разговорът по
финансовата част приключва, тъй като авторът вярва, че ще
спечели цяло състояние с частта си от приходите.
Ако беше попитал своите приятели, щеше да знае, че
холивудските счетоводители владеят магията, с която филмите
никога да не излизат на печалба.
В края на обяда продуцентът вади огромен договор от джоба
си и предлага да го подпишат сега, за да може студията да знае,
че наистина има продукта в ръцете си. Писателят, поглеждайки
процента (несъществуващ) и възможността да види името си на
фасадата на някое кино (също несъществуваща, тъй като най-
много името му да се появи на един ред с „по романа на…“),
подписва, без да мисли.
Суета на суетите, всичко е суета и няма нищо ново под
слънцето. Вече е казано от Соломон преди повече от три хиляди
години.
Продуцентът започва да тропа по вратите на студиите. Вече
са чували името му и някои врати се отварят. Ала невинаги
приемат предложението. В този случай той дори не си прави
труда отново да покани автора на обяд. Праща му писмо, в
което казва, че въпреки неговия ентусиазъм киноиндустрията
все още не разбира такъв тип сюжети и му връща договора
(който, разбира се, не е подписал).
Ако предложението е прието, продуцентът отива при най-
нисшестоящия в йерархията — при сценариста. Това е онзи,
който ще прекара дни, седмици и месеци да пренаписва по
няколко пъти оригиналната идея или да адаптира книгата за
екрана. Сценариите се пращат на продуцента (никога на автора
на книгата), който обикновено автоматично отхвърля първата
чернова, убеден, че сценаристът може да го направи и по-
добре. Още седмици и месеци с кафе и будуване за младия
талант (или стария професионалист — тук няма средни
положения), който преправя всяка отхвърлена или променена от
продуцента сцена. (Сценаристът се пита: „Ако той умее да пише
по-добре от мен, защо не го прави?“ В този момент мисли за
своята заплата и се връща при компютъра, без да се оплаква
повече.)
Най-накрая текстът е почти готов. Тогава продуцентът моли
да се махнат всички политически препратки, които биха могли
да създадат проблеми с по-консервативната публика, и да се
добавят повече целувки, защото жените много ги обичат.
Историята трябва да има начало, среда и край. Трябва да има
герой, по когото се леят сълзи заради неговата саможертва и
преданост. Някой трябва да загуби любим човек в началото на
филма и да го срещне отново в края. В общи линии голяма част
от сценариите могат да се резюмират в един ред:
Мъж обича жена. Мъж губи жена. Мъж си връща жена.
Деветдесет процента от филмите са вариации на този ред.
Филмите, които не следват това правило, трябва да
съдържат много агресия, за да компенсират. Или много
специални ефекти, за да зарадват публиката. Формулата,
изпитана вече хиляди пъти, винаги е печеливша, затова по-
добре да няма рискове.
К
акъв късмет!
Тази сутрин тя очакваше всичко, но не и да срещне
човека, който — сигурна беше в това — щеше да промени
живота й. Но той е там, с неизменния си небрежен вид, седи с
двама приятели, защото властимащите не се нуждаят от нищо,
за да покажат на какво са способни. Дори не ползват охрана.
Според Морийн хората в Кан се делят на две категории:
А) Хора със загар, които по цял ден прекарват на слънце
(защото вероятно вече са били победители) и имат специален
пропуск за зоните с ограничен достъп по време на Фестивала.
Когато се прибират в хотелите си, ги очакват покани за
различни събития. По-голямата част от тези покани те
изхвърлят в кошчето за боклук.
Б) Бледи хора без загар, които тичат от един мрачен офис до
друг, провеждат кастинги, присъстват на чудесни филми, които
ще останат незабелязани сред многото оферти, или на
чудовищни боклуци, които могат да намерят място под слънцето
(сред онези със загар), защото имат необходимите връзки с
точния човек.
Явиц Уайлд има завиден загар.
— Д обро утро.
— Добър ден — отвръща една от тях. — Вече мина
дванайсет.
Точно както си го беше представяла. Пет момичета, които
физически приличаха на нея. Всичките гримирани, с голи крака
и предизвикателни деколтета. Заети с писане на съобщения.
Нямаше разговори, защото вече се бяха разпознали като
сродни души, преминали през еднакви изпитания и изправени
пред едни и същи предизвикателства. Всяка от тях се опитваше
да повярва, че за мечтите няма граници, че животът може всеки
миг да се промени, а сега се изпитва волята й.
Вероятно всичките бяха водили битки със семействата си,
които смятаха, че дъщеря им накрая ще свърши като
проститутка.
Всичките се бяха качвали на сцената и бяха изпитвали
агонията и екстаза от срещата с публиката. Бяха виждали
вперените в сцената погледи, бяха усещали наелектризирания
въздух, бяха получавали аплодисменти. Всичките си бяха
представяли стотици пъти как някой от Суперкласата е сред
публиката и как ще ги покани в ложата си след спектакъла с
нещо по-конкретно от покана за вечеря, молба да си дадат
телефонния номер или комплименти за отличната работа.
Всички вече бяха приемали по три-четири покани, докато
разберат, че това не води доникъде, освен до леглото на някой
по-стар влиятелен мъж, който се интересува само от тялото им.
И обикновено женен като всеки „интересен“ мъж.
Всички имаха по някой млад приятел, но когато ги питаха
дали са обвързани, отговаряха, че са свободни. Всички смятаха,
че могат добре да владеят положението. Всички бяха чували
стотици пъти, че притежават талант, но просто им липсва шанс,
ала ето че пред тях стои човекът, който може изцяло да
промени живота им. Всички бяха повярвали няколко пъти.
Всички бяха попадали в капана на прекалената доверчивост и се
бяха смятали за господарки на положението, докато на другия
ден не си дадяха сметка, че на телефонния номер, който са
получили, отговаря някоя сърдита секретарка, която не
възнамерява да ги свърже със своя шеф.
Всички вече бяха заплашвали, че ще разкажат как са били
измамени и че ще продадат историята на жълтата преса. Никоя
не бе направила това, защото все още бяха във фазата на „не
бива да си провалям шансовете със скандали“.
Вероятно някои от тях бяха минали през теста с „Алиса в
Страната на чудесата“ и сега искаха да докажат на семействата
си, че са по-способни, отколкото ги мислят. Впрочем
семействата им вече ги бяха виждали в рекламите по
телевизията или на билбордовете и след първоначалните
скандали бяха напълно убедени, че съдбата на дъщеря им е
само една:
Блясък и разкош.
Всички смятаха, че мечтата е възможна, че някой ден ще
признаят таланта им. Но накрая разбираха, че има само една
вълшебна думичка в тази сфера:
Връзки.
Всички бяха раздали своето портфолио още с пристигането
си в Кан. И не изпускаха мобилния си телефон, посещаваха
всякакви възможни места, опитваха се да влязат на
невъзможните, мечтаеха някой да ги покани на вечерно парти,
както и за най-голямата награда — да минат по червения килим
пред Фестивалния дворец. Но може би това беше най-трудната
мечта — толкова трудна, че дори пред себе си не смееха да я
признаят, за да не допуснат огорчението да съсипе радостта,
която на всяка цена трябваше да демонстрират дори когато не
бяха доволни. Връзки.
След много погрешни срещи са успели да осъществят една,
която е довела донякъде. Затова са тук. Защото имат връзки и
благодарение на тях един продуцент от Нова Зеландия ги е
повикал. Никоя не питаше за какво. Знаеха само, че трябва да
бъдат точни, защото никой не разполагаше с време за губене,
особено пък хората от киноиндустрията. Само те имаха време,
петте момичета в чакалнята, заети със своите мобилни
телефони и списания. Периодично изпращаха съобщения, за да
разберат дали някой ги е поканил за нещо през този ден.
Опитваха се да поговорят с приятели и не пропускаха да кажат,
че в момента са заети, тъй като имат много важна среща с един
кинопродуцент.
М
ежду инспектор Савой и патолога, върху маса от
неръждаема стомана, лежи красива млада жена на около
двайсет години, чисто гола.
И мъртва.
— Сигурен ли сте?
Патологът се отправя към един умивалник, също от
неръждаема стомана. Маха гумените си ръкавици, хвърля ги в
кошчето и пуска чешмата.
— Напълно сигурен. Няма и следа от дрога.
— Тогава какво се е случило? Толкова млада жена да получи
инфаркт?
В залата се чува само шуртенето на водата.
„Винаги мислят само за най-очевидното — наркотици,
инфаркт, такива неща.“
Патологът се бави повече, отколкото е необходимо да се
измие — малко тръпка няма да навреди на работата му. Маже
ръцете си с дезинфектант и хвърля в кошчето инструментите за
еднократна употреба, които е използвал при аутопсията. След
това се обръща и моли инспектора да огледа тялото на
момичето от горе до долу.
— Подробно, без да се притеснявате — част от професията
ви е да обръщате внимание на детайлите.
Савой оглежда внимателно трупа. В даден момент посяга да
повдигне едната ръка на момичето, но патологът го спира.
— Не е необходимо да я пипате.
Очите на Савой обхождат голото тяло. По това време той
вече знае достатъчно за нея. Оливия Мартинш, дъщеря на
португалци, която ходи с човек с неясна професия, пристрастен
към нощния живот в Кан. В този момент го разпитват далеч от
това място. Един съдия позволи апартаментът му да бъде
обискиран и вътре намериха малки шишенца с
терахидроканабинол — основния халюциногенен компонент на
марихуаната, който в днешно време може да се поема разтворен
в сусамово масло. Така не остава миризма наоколо и ефектът е
по-силен, отколкото при поглъщането с дима. Шест пликчета с
по един грам кокаин всяко. Следи от кръв по чаршафа, който
сега е изпратен в лабораторията. Най-много дребен трафикант.
Познат на полицията. С един престой в затвора. Но никога не е
обвиняван във физическо насилие.
Оливия е красива дори в смъртта си. Дебели вежди, детско
излъчване, гърди, които…
— Не виждам нищо.
Патологът се усмихва, а Савой се раздразва от арогантното
му изражение. Патологът сочи към едва забележима морава
следа между лявото рамо и врата на момичето.
Веднага след това сочи друга подобна следа от дясната
страна на торса, между две ребра.
— Бих могъл да започна да описвам технически детайли като
притискане на югуларната вена и сънната артерия, докато в
същото време подобен натиск е упражнен върху определен
нервен сплит, и то с такава прецизност, че е предизвикана
пълна парализа на горната част на тялото…
Савой не казва нищо. Патологът разбира, че не е време да
показва колко много знае или да се шегува със ситуацията.
Самосъжалява се — ежедневно се бори със смъртта, живее сред
трупове и съкрушени хора, децата му никога не обсъждат
професията на баща си и никога няма тема за разговор по време
на вечеря, тъй като хората ненавиждат да говорят за неща,
които им се струват зловещи. Неведнъж си е задавал въпроса
дали е избрал правилната професия.
— С две думи, удушена е.
Савой не продумва. Умът му продължава да работи
трескаво — удушена на „Ла Кроазет“ през деня? Родителите
бяха разпитани. Момичето беше излязло от дома си със
стоката — нелегална, тъй като амбулантните търговци не
плащат данъци на държавата, следователно им е забранено да
работят.
„Но това няма значение в момента.“
— Същевременно има нещо любопитно. При обикновеното
удушаване следите са и на двете рамена, тоест класическата
сцена, при която някой държи жертвата за врата, докато тя се
опитва да се освободи. В нашия случай едната ръка, по-точно
един-единствен пръст е спрял притока на кръв към мозъка,
докато друг пръст е причинил парализа на тялото — то е било
неспособно да реагира. За което се изисква изключително
сложна техника и перфектно познаване на човешкия организъм.
— Възможно ли е да е убита на друго място и после да е
пренесена на пейката, където я намерихме?
— Тогава по тялото щяха да останат следи от влаченето.
Беше първото, за което проверих, допускайки, че е убита от
един човек. Понеже не открих нищо, потърсих следи от пръсти,
които да са я държали за ръцете и краката, ако е имало и
съучастник. Нищо. Освен това, без да ми се иска да навлизам в
технически подробности, има някои неща, които се случват в
момента на смъртта и оставят следи. Като урина например…
— Какво искате да кажете?
— Това, че е убита там, където е намерена. Съдейки по
отпечатъците, убиецът е бил само един. Познавала го е, тъй
като никой не го е видял да бяга. Седял е от лявата й страна.
Трябва да е бил човек с голям опит в бойните изкуства.
Савой благодари с кимване и бързо се отправя към изхода.
По пътя звъни в участъка, където разпитват момчето.
— Забравете тая история с наркотиците — казва той. —
Държите убиец в ръцете си. Опитайте се да разберете всичко,
което знае за бойните изкуства. Ей сега идвам при вас.
— Недей — отвръща му гласът отсреща. — Отивай към
болницата. Смятам, че имаме и друг проблем.
13:28 ч.
З
а разлика от всички момичета, които се занимаваха със
своите айподи и мобилни телефони, за да разсеят досадата
от петте часа гримиране и фризиране, предхождащи
ревюто, Жасмин бе вперила поглед в една книга. Една
прекрасна стихосбирка.
„Два пътя в леса разделени видях,
ала не можех да тръгна по двата.
Бях пътник единствен, там дълго стоях,
единия с поглед надолу следях
гръб как извива навътре в гъстака.
Тръгнах по другия. Тъй избор почтен
и с повече право сторих навярно.
Той искаше работа — цял затревен,
па макар и пътят им общ до тоз ден
за тях да се беше грижил поравно.
Еднакви лежаха оназ сутрин там
в листа пожълтели, без стъпки тъмни.
О, за друг ден оставих първия.
Знам, че пътят до път води винаги.
Сам не вярвах обаче, че ще се върна.
Това ще разказвам с въздишка за тях,
щом минат години и се изгубят.
Два пътя веднъж разделени видях
и по-неотъпкания аз си избрах,
а това промени всичко друго.“2
Беше избрала пътя, по който поемаха малцина. Струваше й
доста скъпо, но си заслужаваше. Нещата се случиха в точния
момент. Любовта се появи, когато най-много се нуждаеше от
нея, и още продължаваше. Тя работеше чрез любовта, с
любовта, за любовта.
По-точно — за любимата.
Жасмин в действителност се казваше Кристина. В
биографията й беше посочено, че е била открита от Ана Дитер
при едно пътуване до Кения, но нарочно избягваше повече
подробности по случая, едва намеквайки за едно гладно и
изстрадано детство сред граждански конфликти. Въпреки
черния цвят на кожата си беше родена в консервативния
Антверпен в Белгия. Беше дъщеря на родители, които бяха
избягали от вечните конфликти между племената хуту и тутси в
Руанда.
Беше на шестнайсет години, когато веднъж в края на
седмицата придружаваше майка си, за да й помогне в
безкрайната работа като чистачка, и един мъж се приближи и се
представи за фотограф.
— Дъщеря ви е невероятно красива — каза той. — Бих искал
да работи като модел с мен.
— Господине, виждате ли чантата, която мъкна? Вътре има
парцали и препарати за почистване. Работя ден и нощ, за да
може тя да ходи в хубаво училище и да има диплома в бъдеще.
Тя е само на шестнайсет години.
— Идеалната възраст — каза фотографът и подаде своята
визитна картичка на момичето. — Ако размислите, ми се
обадете.
Продължиха нататък, но майката забеляза, че дъщеря й
прибра визитката.
— Недей да вярваш. Това не е твоят свят, иска просто да те
вкара в леглото си.
Нямаше нужда от тези коментари. Въпреки че момичетата от
класа й умираха от завист, а момчетата правеха всичко
възможно да отиде с тях на някое събиране, тя знаеше корените
си и докъде може да стигне.
Продължи да не вярва дори когато за втори път й се случи
същото. Тъкмо влизаше в една сладкарница, когато една по-
възрастна жена се възхити от красотата й. Каза, че е моден
фотограф. Кристина благодари, прие визитката и обеща да се
обади, но нямаше никакво намерение да го направи, въпреки че
това бе мечтата на всяко момиче на нейната възраст.
И защото нищо не се случва само два пъти, три месеца по-
късно тя стоеше и разглеждаше витрина с изключително скъпи
дрехи, когато отвътре излезе един човек и я попита:
— С какво се занимаваш, момиче?
— С какво ще се занимавам, би трябвало да е въпросът. Ще
стана ветеринарна лекарка.
— Сбъркала си пътя. Не би ли искала да работиш за нас?
— Нямам време да продавам дрехи. Когато мога, работя, за
да помагам на майка ми.
— Не ти предлагам да продаваш каквото и да било. Бих
искал да направиш фотосесия с нашата нова колекция.
Тези срещи щяха да се превърнат в хубави спомени от
миналото, когато се омъжеше, имаше деца и се реализираше в
професионален и личен план, ако след няколко дни не се беше
случило нещо.
Беше отишла на дискотека с приятели, танцуваха и тя беше
доволна от живота, когато вътре с викове нахлу група от десет
момчета. Девет от тях имаха тояги със закрепени бръснарски
ножчета отпред и закрещяха на хората да се отдръпнат. Веднага
настана паника, всички започнаха да тичат насам-натам.
Кристина не знаеше какво точно да направи, въпреки че
инстинктът й подсказваше да остане неподвижна и да гледа
настрани.
Ала не успя да помръдне главата си. Видя как десетото
момче се приближи до един от приятелите й, извади нож от
джоба си, хвана го за врата и му преряза гърлото. Така както
дойдоха, така си и излязоха, докато останалите хора викаха,
тичаха, седяха по пода и плачеха. Неколцина се приближиха до
жертвата, за да се опитат да помогнат, макар да знаеха, че е
твърде късно. Други просто наблюдаваха в шок, също като
Кристина. Тя познаваше убитото момче, знаеше кой е убиецът,
както и причината за убийството (разправия в един бар малко
преди да дойдат в дискотеката), но сякаш витаеше в облаците,
сякаш всичко беше просто сън и след малко щеше да се събуди,
обляна в пот, но щастлива, че кошмарите все някога свършват.
Но не, не беше сън.
След минути тя отново беше на земята. Викаше някой да
направи нещо, викаше никой да не прави нищо, викаше, без да
знае защо, а виковете й изнервяха хората още повече. Настана
истински хаос — полицаите току-що бяха нахлули с оръжие в
ръце заедно с хората от „Бърза помощ“. Строиха всички
младежи до стената и веднага започнаха да ги разпитват, да
искат документи, телефони, адреси. Кой е извършителят? Защо
го е направил? Кристина не можа да каже нищо. Трупът, покрит
с един чаршаф, беше изнесен навън. Някаква медицинска сестра
я принуди да изпие едно хапче и й обясни, че не бива да
шофира. По-добре да хване такси или автобус до вкъщи.
Рано на другата сутрин телефонът в дома й звънна. Майка й
реши да прекара деня с дъщеря си, която не беше на себе си. От
полицията настояха да разговарят лично с нея — тя трябвало да
отиде в управлението преди обяд и да потърси определен
инспектор. Майката отказа. От полицията я заплашиха и
Кристина нямаше избор.
С
ъбужда се потен. Поглежда часовника до леглото, вижда,
че е спал едва четирийсет минути. Чувства се изтощен,
уплашен, обзет от паника. Винаги е смятал, че не е в
състояние да причини никому зло, а тази сутрин беше убил
двама невинни. Не за пръв път разрушаваше един свят, но
винаги досега бе имал сериозни основания за това.
Бе сънувал, че момичето от пейката край плажа идва срещу
него и вместо да го съди, го благославя. Той плачеше в скута й,
молеше за прошка, но това сякаш не я интересуваше. Тя го
галеше по косата и го молеше да се успокои. Оливия, щедростта
и прошката. Сега си задава въпроса дали любовта му към Ева
заслужава това, което прави.
Предпочита да вярва, че е така. Щом Оливия е до него, щом
се е срещнал с нея в един по-голям план, по-близо до Бога, щом
нещата са се оказали по-лесни, отколкото си ги е представял,
трябва да има някаква причина за това.
Г
абриела решава да върви бавно към мястото, което й
посочиха. Трябва да въведе ред в мислите си, трябва да се
успокои. В този момент нейните най-съкровени мечти, както
и най-зловещите й кошмари могат да се превърнат в реалност.
Телефонът изписква. Това е съобщение от агентката й:
„Честито. Приеми всичко. Целувки.“
Гледа тълпата, която сякаш върви безцелно от единия до
другия край на „Ла Кроазет“. Докато тя има цел! Вече не е една
от многото авантюристки, дошли в Кан, без да знаят откъде да
започнат. Тя има сериозна автобиография, достоен за уважение
професионален опит, никога не се е опитвала да побеждава в
живота само благодарение на физическите си дадености. Тя има
талант! Затова са я избрали да се срещне с известния режисьор.
Никой не й е помогнал, не й се е налагало да се облича
предизвикателно, дори не й оставиха време да разучи ролята
си.
Разбира се, че той ще вземе под внимание всичко това.
Спира, за да хапне — до момента не е яла абсолютно нищо,
та щом отпива първата глътка кафе, мислите й сякаш се връщат
към действителността.
Защо избраха точно нея?
Всъщност каква е ролята й във филма?
Ами ако когато Гибсън получи видеото, реши, че тя не е
точно тази, която търси?
„Успокой се.“
Опитва се да си внуши, че няма какво да губи. „Ти се
намираш пред уникален шанс в живота си.“ Няма уникални
шансове, животът винаги дава още шансове. Но гласът настоява
отново:
„Може. Но колко време ще отнеме? Ти знаеш на колко си
години, нали?“
Да, разбира се. На двайсет и пет, възраст, на която
актрисите, дори най-пробивните… и така нататък.
Няма нужда да си повтаря това. Плаща сандвича и кафето,
отправя се към кея — този път се опитва да контролира своя
оптимизъм, като си забранява да нарича хората авантюристи и
рецитира наум правилата за позитивно мислене, за които успява
да се сети — така избягва да разсъждава над срещата.
„Ако вярваш в победата, и победата ще повярва в теб.“
„Рискувай всичко в името на възможността и се разграничи
от всичко, което те ограничава в света на конформизма.“
„Талантът е универсална дарба. Изисква се много смелост, за
да го използваш — не се страхувай да бъдеш най-добрият.“
Не й е достатъчно да се съсредоточи върху казаното от
големите учители, трябва да помоли за помощ и небесата.
Започва да се моли, както прави винаги когато е тъжна.
Чувства, че трябва да обещае нещо, и решава след Кан да отиде
на поклонение във Ватикана, ако получи ролята.
Ако филмът наистина се реализира.
„Ако има световен успех.“
Не, достатъчно е да участва във филм с Гибсън, тъй като
така ще привлече вниманието на други режисьори и
продуценти. Ако това се случи, ще направи обещаното
поклонение.
Стига на указаното място, гледа морето, отново проверява
полученото от агентката съобщение — щом тя вече знае, значи
уговорката е наистина сериозна. Но какво означава да приеме
всичко? Да спи с режисьора ли? Или с изпълнителя на главната
роля?
Никога преди не е правила такова нещо, но сега е готова на
всичко. Та в края на краищата кой не мечтае да спи с филмова
звезда?
Отново се взира в морето. Можеше да мине през квартирата,
за да се преоблече, но е суеверна — щом е стигнала до този кей
по дънки и бяла фланелка, трябва да изчака поне до края на
деня, за да промени визията си. Отпуска колана си и сяда в поза
лотос. Диша бавно и сякаш тялото, сърцето и мислите й се
връщат на място.
Вижда как моторницата се приближава. Един мъж изскача и
се отправя към нея.
— Габриела Шери?
Тя кимва утвърдително, мъжът я моли да го придружи.
Качват се и поемат през море, задръстено с яхти от всякакъв
вид и размер. Мъжът не й казва нищо, сякаш е далеч оттам,
може би дори си представя какво става в каютите на тези малки
кораби и мечтае да е собственик на някой от тях. Габриела се
колебае — в главата й има куп въпроси и съмнения. Всяка мила
дума би могла да направи от непознатия приятел. Би могъл да й
помогне с ценна информация как да се държи в този момент. Но
кой е той? Дали има някакво влияние над Гибсън, или е някой
от нисшия персонал, който трябва просто да взема непознати
актриси и да ги води при шефа си?
По-добре да си мълчи.
Пет минути по-късно спират до огромна яхта, изцяло
боядисана в бяло. Успява да прочете името върху предната част
на корпуса — Сантяго. Един от моряците спуска стълба и й
помага да се качи на борда. Минава през широкия централен
салон, където май се стягат за голямо вечерно парти. Отиват в
задната част, където има малък басейн, две маси с чадъри,
няколко шезлонга. Там вижда Гибсън и Знаменитостта, които се
наслаждават на слънцето в ранния следобед!
„Не бих имала нищо против да си легна с когото и да било от
двамата“, казва си наум с усмивка. Чувства се малко по-
спокойна, въпреки че сърцето й бие учестено.
Знаменитостта я оглежда от глава до пети и й се усмихва
дружелюбно, успокояващо. Гибсън се ръкува с нея отривисто,
става, взема един от двата стола до най-близката маса и я кани
да седне.
Обажда се по телефона и пита за номера на някаква
хотелска стая. Повтаря го високо, докато я гледа.
Точно каквото си е помислила. Хотелска стая.
Затваря телефона.
— След като си тръгнете оттук, отидете в този апартамент в
„Хилтън“. Там са дрехите на Хамид Хюсеин. Тази вечер сте
канена на партито на Кап д’Антиб.
Не, не е каквото си мисли. Ролята е нейна! И партито на Кап
д’Антиб, партито на Кап д’Антиб! Гибсън пита Знаменитостта:
— Как ти се струва?
— По-добре да я чуем какво ще ни каже.
Гибсън кимва утвърдително и прави жест с ръка, който сякаш
казва „Разкажи ни нещо за себе си“. Габриела започва с курса
по актьорско майсторство и рекламите, в които е участвала.
Забелязва, че двамата не й обръщат внимание, сигурно хиляди
пъти са слушали подобни истории. Въпреки това не спира,
говори все по-бързо, мисли, че няма какво повече да добави,
шансът на живота й зависи от вярната дума, която не успява да
намери. Диша дълбоко, опитва се да се държи, сякаш всичко е
наред, иска да е оригинална, шегува се по малко, но не успява
да се измъкне от сценария, подготвен от нейната агентка за
подобни моменти.
След две минути Гибсън я прекъсва.
— Чудесно, но ние сме запознати с всичко това от
биографията. Защо не ни разкажете нещо повече за себе си?
Някаква вътрешна преграда внезапно се разбива на парчета.
Вместо да изпадне в паника, нейният глас сега става по-спокоен
и по-уверен.
— Аз съм просто още една от милионите жени по света,
които винаги са мечтали да се намират на тази яхта, да гледат
морето, да говорят за възможността да работят с поне един от
вас. Вие двамата го знаете. Съмнявам се, че има какво да
добавя, за да променя нещо. Дали съм омъжена? Не, не съм.
Като всяка неомъжена жена имам приятел, който е влюбен в
мен и сега ме чака в Чикаго и се моли да не излезе нищо от това
начинание.
Двамата се смеят. Тя се отпуска малко.
— Искам да се боря, доколкото мога, въпреки че осъзнавам,
че съм на края на възможностите си, тъй като възрастта ми вече
започва да става проблем за стандартите в киното. Зная, че има
още много хора с моя талант или дори с още по-голям. Бях
избрана, не знам точно защо, но реших да приема каквото и да
било. Може би това е моят последен шанс и може би фактът, че
го казвам сега, намалява стойността ми. Но нямам избор. През
целия си живот съм мечтала за момент като този — да участвам
в кастинг, да бъда избрана и да имам възможността да работя с
истински професионалисти. Е, случи се. Ако си остана само с
тази среща, ако се върна вкъщи с празни ръце, поне ще знам, че
съм стигнала дотук заради нещото, което смятам, че
притежавам — имам една цел и съм упорита. Аз съм си най-
добрата приятелка и най-големият враг. Преди да дойда тук,
мислех, че не ми се полага нищо, че не съм в състояние да
отговоря на очакванията и че вероятно са сбъркали, когато са
избирали кандидатката. Ала същевременно друга част от
сърцето ми казваше, че това е отплатата, задето не съм се
отказала, а съм направила избор и съм стигнала до края в
битката си — отклони поглед от двамата. Внезапно изпита
огромно желание да заплаче, но се овладя, защото това можеше
да бъде сметнато за емоционален шантаж.
Приятният глас на Знаменитостта наруши мълчанието.
— Както във всяка индустрия, и тук има почтени хора, които
ценят професионализма. Затова съм стигнал дотук, където се
намирам днес, както и нашият режисьор. Вече съм бил в
положението, в което се намирате сега. Ние знаем какво
чувствате.
Целият й живот до момента сякаш мина пред очите й.
Всичките години, когато беше търсила, без да намери, когато
чукаше, без вратата да се отвори, когато молеше, без да получи
и дума в отговор — само безразличие, сякаш не съществуваше
за света. Всички онези „не“-та, които беше чула, без никой да си
дава сметка, че да, тя е жива и заслужава поне да го знае. „Не
бива да плача.“
Всички хора, които й бяха казвали, че преследва една
непостижима мечта, и които, ако сега успееше, щяха да кажат:
„Знаех си, че имаш талант!“ Устните й започнаха да треперят —
сякаш всичко това внезапно излизаше от сърцето й. Беше
доволна, че се е осмелила да бъде човек, да покаже, че е
уязвима, и от това чувстваше голяма промяна в душата си. Ако
сега Гибсън се разкаеше за избора си, можеше да се върне с
моторницата без никакви угризения — в момента на битката
беше проявила смелост.
Тя зависеше от другите. Доста й беше трудно да научи този
урок, но накрая осъзна, че е верен. Познаваше хора, които се
гордееха с емоционалната си независимост, въпреки че в
действителност бяха уязвими като нея, плачеха скришом, но
никога не молеха за помощ. Вярваха в неписаното правило,
което твърдеше, че „светът е на силните“ и че „оцеляват само
най-кадърните“. Ако беше така, човешкият род нямаше да
оцелее, защото е вид, нуждаещ се от продължителна закрила.
Нейният баща веднъж й беше разказал, че хората стават
сравнително годни да оцеляват сами след деветгодишна
възраст, докато на жирафа са му необходими едва пет часа, а
пчелата става независима за по-малко от пет минути.
— За какво мислите? — пита Знаменитостта.
— Че не се налага да се преструвам на силна. Това ми носи
огромно облекчение. През една част от живота си имах
постоянни проблеми в отношенията си с хората, защото смятах,
че знам по-добре от всички как да стигна до целта си.
Приятелите ми ме мразеха, а аз не разбирах защо. Веднъж по
време на турне хванах грип, заради който не можех да изляза от
стаята, колкото и да ме ужасяваше мисълта, че друг ще изиграе
моята роля. Не се хранех, бълнувах от треската, повикаха лекар,
който ме прати обратно вкъщи. Мислех, че съм загубила
работата и уважението на колегите си. Но не стана така, а
получих цветя и ми се обадиха по телефона. Искаха да разберат
как съм. Внезапно се оказа, че онези хора, които смятах за свои
съперници, които се бореха с мен за същото място под
прожекторите, се тревожат за мен! Дори получих картичка с
цитат от лекар, заминал на работа в далечна страна:
К
огато човек е млад, винаги има една мечта — да спаси
света. Някои бързо забравят това, убедени, че има и по-
важни неща за вършене — като да създадат семейство, да
печелят пари, да пътуват и да научат чужд език. Други обаче
решават, че е възможно да променят обществото и начина, по
който днешният свят ще бъде предаден на идните поколения.
И започват да си избират професии: политици (отначало
винаги с желание да помогнат на съгражданите си), активни
общественици (които вярват, че престъплението се ражда от
социалните различия), творци (които смятат, че всичко е
изгубено и трябва да се започне от нулата) и… полицаи.
Савой беше напълно убеден, че може да е напълно полезен.
След като бе прочел много криминални романи, си представяше,
че ако лошите са зад решетките, за добрите винаги ще има
място под слънцето. Записа се в Академията с ентусиазъм,
изкара отлични оценки на теоретичните изпити, усъвършенства
се физически, за да може да посреща опасните ситуации, научи
се да стреля точно, въпреки че нямаше намерение да убива
никого.
По време на първата година опозна прозаичната страна на
професията си — край него се оплакваха от ниските заплати, от
некомпетентността на правосъдието, от предразсъдъците към
работата им и от почти пълната липса на активност в тяхната
област. През годините животът и оплакванията продължиха да
са почти същите. Само едно нещо се увеличи:
Хартията.
Безкрайни доклади за това къде, как и защо се е случило
нещо. Дори едно съвсем обикновено провинение, като
изхвърляне на боклук на непозволено място, изискваше
боклукът да се разрови, за да се намери виновника (винаги
имаше доказателства като пощенски пликове или самолетни
билети), мястото да бъде снимано, внимателно да се изготви
карта, да се идентифицира човекът, да се изпрати първо
приятелско предупреждение, втория път по-малко любезно
писмо и ако нарушителят решеше, че всичко това е безкрайна
глупост, да се намеси съдът, където се снемаха показанията и се
определяха присъди, като целият процес изискваше услугите на
компетентни адвокати. В крайна сметка можеха да минат и две
години, докато делото се окажеше окончателно архивирано без
реални последствия за никоя от страните.
Убийствата не бяха чести. Най-скорошните статистики
сочеха, че голяма част от случаите в Кан бяха свързани с
конфликти между деца на богаташи в някоя скъпа дискотека,
обири на апартаменти, ползвани само през лятото, нарушения
по пътищата, доноси за незаконно наемане на работници,
семейни разправии. Разбира се, че трябваше да е много доволен
от това — в този все по-смутен свят Южна Франция беше оазис
на спокойствието, дори в периода, когато нахлуваха хиляди
чужденци, за да се възползват от плажа или за да продават и
купуват филми. Предишната година бе ангажиран с четири
самоубийства (което беше равнозначно на шест-седем
килограма хартия, изписани на машина, попълнени и
подписани) и с две, само с две нападения, завършили със смърт.
А сега, в рамките на няколко часа бе достигната статистиката за
цяла година. Какво ставаше?
Т
ерасата към бара на „Мартинес“ е препълнена и Игор е
доволен от собствената си прозорливост и умение да
планира нещата. Без никога да е бил в този град, си бе
запазил маса, защото беше предвидил, че ситуацията ще е
точно такава. Поръчва чай и препечен хляб, пали цигара,
оглежда се наоколо — ето я картината, която може да се види
на всяко шикозно място по света: жени с ботокс или анорексия,
обсипани с бижута, дами, седнали пред чаша сок, мъже с по-
млади момичета, отегчени двойки, усмихнати девойки с
нискокалорични напитки, които се преструват, че са погълнати
от разговора със себеподобните си, но всъщност обхождат с очи
мястото с надеждата да открият някой интересен обект.
Има едно-единствено изключение — две жени и трима мъже
са пръснали разни листове между кутии с бира и тихо спорят,
като час по час проверяват числата с помощта на калкулатор.
Сякаш са единствените, които наистина са ангажирани с
някакъв проект, но и това не е вярно — там всички работят и
търсят едно нещо.
Да бъдат забелязани.
Което, ако всичко мине гладко, ще се превърне в Слава.
Което, ако всичко мине гладко, ще се превърне във Власт —
вълшебството, което превръща човека в недосегаема икона, в
полубог, свикнал винаги да задоволяват желанията му, способен
да предизвиква завист и ревност, когато минава със своята
лимузина с тъмни стъкла или с безумно скъпата си спортна
кола — за него вече няма непревземаеми върхове или
невъзможни завоевания.
Посетителите на тази тераса вече са преодолели някое и
друго препятствие — не са отвън с фотоапаратите си, зад
металните заграждения, в очакване някой да излезе от главния
вход и да изпълни света им със светлина. Да, вече са стигнали
до лобито на хотела, сега липсват само славата и властта, без
значение в коя област. Мъжете знаят, че възрастта не е
проблем, трябват само точните връзки. Момичетата, които
наблюдават терасата като опитни охранители, чувстват, че
наближава опасната възраст, когато възможностите да
постигнат нещо с хубостта си внезапно ще изчезнат. По-
възрастните дами искат да ги уважават и почитат заради
интелекта им, но диамантите заслепяват и пречат да бъдат
открити техните таланти. Мъжете със съпруги чакат някой да
мине и да ги поздрави с „Добър ден!“, та всички да се обърнат
към тях и да си помислят: „Този е някой известен.“ Може би
дори много прочут, кой знае?
Синдромът на знаменитостта е в състояние да руши кариери,
бракове, християнски ценности. Заслепява и умни, и невежи.
Големи учени, удостоени с важна награда, зарязват работата си,
с която могат да помогнат на човечеството, и започват да
прекарват времето си по конференции, подхранващи егото и
банковата им сметка. Индианецът от джунглата на Амазония,
който неочаквано е осиновен от някой голям певец, решава, че
е експлоатиран в мизерията си. Радетелят за справедливост,
който работи усилено, за да брани интересите на хората в
затруднено положение, решава да се кандидатира за обществен
пост, печели изборите и започва да се мисли за недосегаем —
докато един ден го хващат в мотел с проститутка, на която е
платил с парите на данъкоплатците.
Синдромът на знаменитостта. Когато хората забравят кои са
и започнат да вярват на онова, което другите говорят за тях.
Суперкласата, мечтата на всеки, свят без тъмнина, където
думата „да“ е вечният отговор на всяка молба.
Игор има власт. Цял живот се е борил, за да стигне там,
където се намира сега. За да се случи това, е бил принуден да
участва в досадни вечери, безкрайни конференции, срещи с
хора, които ненавижда. Бил е принуден да се усмихва, когато е
изпитвал желание да обиди, бил е принуден да обижда, когато в
действителност е изпитвал съжаление към бедните нещастници,
наказани за назидание на другите.
Беше работил денонощно, също и в почивните дни, не
можеше да си поеме дъх от срещи със своите адвокати,
управители, служители, рекламни агенти. Беше започнал от
нулата веднага след падането на комунистическия режим и
беше стигнал до върха. Нещо повече, беше успял да оцелее при
всички политически и икономически трусове, разтърсващи
страната му през двете десетилетия на новия режим.
И защо? Защото се страхуваше от Господ и знаеше, че
изминатият от него житейски път е благословия, която трябва
да бъде уважавана, иначе ще загуби всичко.
Естествено, в дадени моменти нещо му подсказваше, че е
изоставил най-важната част от тази благословия — Ева. Дълги
години той беше убеден, че тя го разбира, че приема всичко
това като един етап от живота им, че съвсем скоро ще могат да
прекарват заедно достатъчно дълго време. Крояха големи
планове — пътувания, разходки с лодка, самотна къща в
планината, запалена камина. Бяха сигурни, че ще могат да
останат там колкото време искат, без да мислят за пари,
дългове и задължения. Щяха да намерят училище за многото
деца, които планираха да имат, щяха да прекарват цели
следобеди в разходки из околните гори, щяха да вечерят в
малките, но уютни местни ресторантчета.
Щяха да разполагат с време, за да се грижат за градината,
да четат, да ходят на кино, да вършат простичките неща, за
които светът мечтае, единствените неща, които правят
пълноценен живота на човека. Когато се прибираше и
затрупваше леглото с донесените документи, молеше за още
малко търпение. Когато мобилният му телефон звъннеше точно
излизайки да вечерят заедно и той беше принуден да прекъсне
разговора им и да прекара дълго време в спорове с човека
отсреща, отново молеше за още мъничко търпение. Знаеше, че
Ева ще направи всичко възможно и невъзможно, за да му е
добре, макар от време на време да споменаваше, много
деликатно, че трябва да се възползват от живота, докато са още
млади, защото имат достатъчно пари да подсигурят още пет
поколения.
Игор се съгласяваше — можеше да спре още същия ден. Ева
се усмихваше и го галеше по лицето. Но тъкмо тогава той се
сещаше, че е забравил нещо важно, и отиваше да се обади по
телефона или да изпрати имейл.
Ж
асмин остава загледана в морето, докато допушва
цигарата си, без да мисли за нищо конкретно. В моменти
като този чувства дълбока връзка с безкрая, сякаш не тя
е там, а някаква сила, способна на необикновени неща.
Сеща се за една стара приказка, която не помни къде е чела.
„Настрадин Ходжа се появил в двореца с разкошен тюрбан,
за да иска пари за бедните.
Идваш да ме молиш за пари, а носиш на главата такова
скъпо нещо. Колко струва този великолепен тюрбан? — попитал
султанът.
Подарък ми е от един много богат човек. А цената му,
доколкото разбрах, е петстотин жълтици — отвърнал Настрадин
Ходжа.
Везирът промърморил: Това е лъжа. Никой тюрбан не струва
толкова много.
Настрадин Ходжа рекъл:
Не съм дошъл тук само за да моля, дошъл съм и да търгувам.
Знам, че в целия свят има само един владетел, който може да го
купи за шестстотин жълтици. А аз ще дам печалбата си на
бедните и така ще увелича необходимото дарение.
Султанът се поласкал и му дал каквото поискал. На излизане
Настрадин Ходжа казал на везира:
Везирът може и да знае колко струва един тюрбан, но аз пък
знам докъде се простира човешката суета.“
Такава е действителността около нея. Няма нищо против
професията си, не съди хората за техните желания, но ясно
осъзнава кое наистина е важно в този живот. И й се иска да
остане здраво стъпила на земята, въпреки че изкушенията са
навсякъде.
Някой отваря вратата и казва, че до излизането на подиума
остава само половин час. Онова, което обикновено е най-
неприятната част от деня, дългият скучен период преди ревюто,
вече е към своя край. Момичетата оставят своите айподи и
мобилни телефони, гримьорите дооправят детайлите,
фризьорите нагласяват разместените кичури.
Жасмин сяда пред огледалото в гримьорната и оставя хората
да си вършат работата.
— Не се изнервяй само защото е Кан — казва гримьорката.
— Не съм нервна.
Защо ли трябва да е нервна? Напротив — винаги когато
излиза на подиума, изпитва някакъв екстаз, някакъв прилив на
адреналин. На гримьорката, изглежда, й се разговаря. Прави
коментари за бръчките на знаменитостите, минали през ръцете
й, хвали някакъв нов крем, оплаква се, че е уморена от всичко
това, пита я дали няма допълнителна покана за партито.
Жасмин слуша всичко с безгранично търпение, тъй като мислите
й бродят из улиците на Антверпен в деня, когато реши да
потърси фотографите.
Отначало й беше трудно, но накрая всичко се получи добре.
Така щеше да е и днес. Така беше и тогава, когато заедно с
майка си, която искаше дъщеря й да превъзмогне депресията и
накрая се съгласи да я придружи, натисна звънеца на
фотографа, заговорил я на улицата. От вратата се влизаше в
малко помещение. Вътре имаше прозрачна маса, отрупана с
негативи на снимки, друга маса с компютър и нещо като
чертожна дъска с много хартии по нея. При фотографа имаше
жена на около четирийсет години, която я огледа от горе до
долу и се усмихна. Представи се като координатор на дейността
и четиримата седнаха.
— Убедена съм, че дъщеря ви има голямо бъдеще като
модел — каза жената.
— Тук съм само да я придружа — отвърна майката. — Ако
искате нещо да й кажете, обръщайте се направо към нея.
На жената й трябваха няколко секунди да се опомни. Взе
един формуляр и започна да записва детайли и мерки, докато
коментираше:
— Очевидно Кристина не е добро име. Прекалено е
обикновено. Първото нещо, което трябва да направим, е да
сменим името.
„Кристина не е добро име по други причини“, помисли си тя.
То принадлежеше на едно момиче, което сякаш умря в деня,
когато стана свидетел на едно убийство и отрече онова, което
очите й не забравяха. Когато реши да промени всичко, започна
от името, с което я наричаха от дете. Трябваше да промени
всичко, абсолютно всичко. Следователно имаше готов отговор:
— Жасмин Тайгър. Прелестта на цвете и заплахата на дивото
животно.
На жената то сякаш й хареса.
— Кариерата на модел не е лесна. Имаш късмет, че си
избрана, за да направиш първата крачка. Разбира се, много
неща трябва да се уточнят, но ние сме тук точно затова — за да
ти помогнем да стигнеш докъдето искаш. Ще ти направим
снимки и ще ги изпратим в специализираните агенции. Ще ти
трябва и портфолио.
Изчака Кристина да попита: „Какво е портфолио?“, но се
стъписа, когато не последва въпрос. Окопити се бързо и
продължи:
— Предполагам знаеш, че портфолиото е един лист от много
специална хартия с най-добрата снимка, която имаш, и с
мерките ти отстрани. Отзад има още снимки в различни пози. По
бикини, като ученичка, евентуално някоя, която да показва само
лицето, друга с малко повече грим, за да могат да те изберат,
ако им трябва някоя по-възрастна. Гърдите ти…
Отново мълчание.
— Гърдите ти май са извън обичайните мерки за един
фотомодел.
Обърна се към фотографа:
— Трябва да ги прикрием. Запиши си — фотографът си
записа.
Кристина, бързо превърнала се в Жасмин Тайгър, сега си
мислеше: „Но когато ме повикат, те ще разберат, че гърдите ми
са по-големи, отколкото са си представяли!“
Жената взе една красива кожена чанта и извади списък
отвътре.
— Ще трябва да повикаме гримьор. И фризьор. Нямаш
никакъв опит на подиума, нали?
— Нямам.
— Е, там не се върви така, както по улицата. Иначе може да
паднеш заради скоростта и високите токчета. Краката трябва да
се поставят един пред друг, както правят котките. Никакви
усмивки. Но най-важното е стойката.
Тя отбеляза три неща под списъка върху листа.
— Ще трябва да се наемат някои дрехи — отбеляза си още
нещо.
— Но мисля, че за момента това е всичко.
Отново се пресегна към елегантната чанта и извади
калкулатор. Взе списъка, въведе няколко числа и ги сумира.
Никой в помещението не смееше да говори.
— Около две хиляди евро, мисля. Няма да смятаме снимките,
тъй като Ясер — тя се обърна към фотографа — е изключително
скъп, но реши да ги направи безплатно, стига да му позволиш
да ги използва. Мога да извикам гримьора и фризьора за утре
сутрин, ще се свържа с организаторите на курса, за да видя
имат ли свободно място. Със сигурност ще намеря. Също така
съм сигурна, че като инвестираш в себе си, създаваш нови
възможности за собственото си бъдеще и скоро разходите ти ще
бъдат компенсирани.
— Казвате ми, че трябва да си платя, така ли?
Жената сякаш отново се стъписа. Обикновено момичетата,
които идваха при тях, желаеха безумно да осъществят мечтата
на цяло едно поколение и искаха да станат най-желаните жени
на планетата. Никога не задаваха неудобни въпроси, които
можеха да притеснят другите.
— Слушай, скъпа Кристина…
— Жасмин. От момента, в който минах през тази врата, се
превърнах в Жасмин.
Телефонът иззвъня. Фотографът го извади от джоба си и се
отправи към дъното на помещението, което дотогава беше
изцяло в мрак. Когато дръпна една от завесите, Жасмин можа да
види една стена, покрита с черен плат, стативи със светкавици,
кутии с проблясващи светлини и прожектори, висящи от тавана.
— Слушай, скъпа Жасмин, има хиляди, милиони жени, които
биха желали да са на твое място. Ти беше избрана от един от
най-големите фотографи в града, ще ти помагат най-добрите
професионалисти, а аз лично ще се заема да менажирам
кариерата ти. Междувременно, като с всяко друго нещо, от теб
се иска да вярваш, че ще успееш, и да инвестираш, за да се
случи това. Знам, че си достатъчно хубава, за да имаш голям
успех, но това не стига в този крайно конкурентен свят. Трябва
също така да си най-добрата, а това струва пари, поне в
началото.
— Но щом вие смятате, че имам всички качества, защо не
инвестирате в мен вашите собствени пари?
— Ще го направя по-нататък. В момента трябва да видим до
каква степен си готова да се посветиш. Искам да съм сигурна, че
наистина се стремиш да станеш професионалистка, а не си
просто още едно момиче, заслепено от възможността да пътува,
да опознае света и да си намери богат съпруг.
Гласът на жената сега беше строг. Фотографът се върна от
студиото.
— Обади се гримьорът. Иска да знае в колко часа да дойде
утре.
— Ако наистина е необходимо, ще успея да намеря
парите… — каза майката.
Но Жасмин вече беше станала и тръгнала към вратата, без
да се ръкува с двамата.
— Много благодаря. Нямам пари. Но дори и да имах, щях да
ги използвам за нещо друго.
— Става дума за твоето бъдеще!
— Точно така. Става дума за моето бъдеще, а не за вашето.
Е
дно момиче с черен костюм и бяла блуза стои на вратата.
Пита за името й, проверява в списъка и я моли да почака
малко — апартаментът е пълен. Двама мъже и една жена,
може би по-млада от нея, също са отвън.
Всички са сериозни, мълчат и чакат реда си. Колко време ще
продължи? Какво точно прави тя там?
Пита се и чува два отговора.
Първият й напомня, че трябва да продължи нататък.
Габриела, оптимистката, проявила толкова постоянство, за да
стане един ден звезда, сега трябва да мисли за голямата
премиера, за поканите, за пътуванията с частен самолет, за
афишите по световните столици, за фотографите, неизменно на
пост пред дома й, вълнуващи се от начина, по който е облечена,
от бутиците, в които пазарува, от червенокосия мускулест мъж,
с когото са я засекли в модна дискотека. Трябва да мисли за
победоносното завръщане в родния град, приятелите със
завистливи и стреснати погледи, благотворителните проекти,
които смята да подкрепи.
Вторият отговор й напомня, че тя, оптимистката, която е
проявила достатъчно постоянство, за да стане звезда, сега се
движи по острието на бръснача, откъдето лесно може да се
подхлъзне и да падне в пропастта. Защото Хамид Хюсеин дори
не подозира за нейното съществуване. Не я бяха виждали
гримирана и готова за парти, може би роклята нямаше да й
стане, щяха да се наложат някои поправки и заради тях щеше
да закъснее за срещата в „Мартинес“. Вече беше на двайсет и
пет и, кой знае, може би в този момент на яхтата се намираше
друга кандидатка, може би бяха променили мнението си, а може
и точно такова да е било намерението им — да разговарят с
две-три кандидатки и да видят коя от тях ще изпъкне в тълпата.
И трите щяха да бъдат поканени на партито, без да знаят една
за друга. Параноя.
Не, не беше параноя, а чувство за реалност. Макар Гибсън и
Знаменитостта да поемаха само важни проекти, успехът пак не
беше гарантиран. А ако станеше някой гаф, вината щеше да е
изцяло нейна. Призракът на Лудия шапкар от „Алиса в Страната
на чудесата“ още беше жив. Може би не притежаваше талант,
както си въобразяваше, а просто упорство. Не беше
благословена с късмета на другите — нищо важно не се беше
случило досега в живота й, въпреки че се бореше ден и нощ,
нощ и ден. Откакто пристигна в Кан, не се беше спирала —
беше раздала безбожно скъпото си портфолио на различни
агенции за подбор на таланти, но само от една я бяха поканили
на кастинг. Ако наистина беше специална, досега трябваше да е
в позицията да избира между няколко роли. Хвърчеше нависоко
и скоро щеше да усети вкуса на провала, а той щеше да е много
горчив, тъй като краката й бяха докоснали брега на океана от
слава…
„Привличам лоши вибрации. Зная, че са тук. Трябва да се
овладея.“
Не може да прави йога пред момичето с черния костюм и
тримата души, които чакат в мълчание. Трябва да пропъди
лошите мисли, но откъде се взеха изобщо? Според многото
книги, които беше изчела по въпроса, когато смяташе, че не
успява заради хорската завист, някоя отхвърлена актриса сега
вероятно концентрираше цялата си енергия, за да получи
ролята в крайна сметка. Да, тя го усещаше. БЕШЕ ИСТИНА!
Единственият изход в момента бе да освободи съзнанието си и
да го накара да напусне този коридор, за да потърси нейното
Висше Аз, което общуваше с всички сили във Вселената.
Диша дълбоко, усмихва се и си казва наум: „В този миг аз
разпръсквам енергията на любовта край себе си, тя е по-силна
от силите на мрака, Бог, който живее вътре в мен, поздравява
Бога, който живее във всички хора по тая земя, дори и онези,
които…“
Чува смях. Вратата на апартамента се отваря и отвътре
излизат усмихнати и доволни момчета и момичета, придружени
от две прочути актриси, и се насочват към асансьора. Двамата
мъже и жената влизат, вземат десетките торби, оставени до
вратата, и се присъединяват към групата, която ги чака.
Очевидно трябва да са асистенти, шофьори, секретари.
— Ваш ред е — казва момичето с костюма. „Медитацията
действа безотказно.“
Усмихва се уверено на рецепционистката, но дъхът й
спира — вътрешността на апартамента прилича на пещера със
съкровища: всякакви видове очила, закачалки с дрехи, различни
модели чанти, бижута, козметика, часовници, обувки, чорапи,
електронна техника. Една руса жена, която също държи списък в
ръка, а на врата й виси мобилен телефон, идва да я посрещне.
Проверява името й.
— Нямаме време за губене. Отиваме направо при онова,
което ни трябва.
Отправят се към една от стаите и Габриела вижда още
съкровища — лукс, блясък, неща, които е виждала по
витрините, но никога не е имала възможност да докосне.
Да, всичко онова чака нея. Трябва да е бърза и да реши
какво точно ще облече.
— Може ли да започна от бижутата?
— Няма да избираш нищо. Вече знаем какво иска XX. А утре
сутрин ще трябва да ни върнеш роклята.
XX. Хамид Хюсеин. Знаят какво иска за нея!
Минават през стаята. Върху леглото и по мебелите наоколо
има още вещи: блузи, купища подправки и аромати, рекламно
табло на позната марка за кафе машини с няколко опаковани
като подарък машини отстрани. Тръгват по един коридор и най-
накрая отварят двойната врата към по-голяма стая. Никога не си
е представяла, че в хотелите има такива огромни апартаменти.
— Пристигнахме в храма.
Върху огромната спалня е поставено елегантно бяло табло с
емблемата на известната марка за висша мода. Някакъв
хермафродит — Габриела наистина не може да определи дали е
жена, или мъж — ги чака мълчаливо. Кльощавото същество е с
дълги белезникави коси, обръснати вежди, пръстени по ръцете и
вериги, увиснали от прилепналия към тялото панталон.
— Съблечи се.
Габриела маха блузата и дънките си, докато се опитва да
отгатне пола на странното същество, което в момента се
отправя към една закачалка. Сваля червена рокля.
— Махни и сутиена. Ще си личи отдолу.
В стаята има голямо огледало, но е обърнато в друга посока
и тя не може да види как й стои роклята.
— Трябва да действаме бързо. Хамид каза, че освен
тържеството тя трябва да изкачи стъпалата.
Да изкачи стъпалата! Вълшебният израз!
Роклята не й стои добре. Жената и хермафродитът започват
да се изнервят. Жената го кара да донесе още две, още три
други рокли, защото тя трябва да застане до Знаменитостта,
която вече е готова.
„Да изкача стъпалата“ със Знаменитостта! Дали не сънува?
Решават да й облекат дълга златиста рокля по тялото, с
деколте до кръста. Златна верижка на височината на гърдите
придържа плата така, че да не се отваря повече, отколкото
човешкото въображение може да понесе.
Жената е нервна. Хермафродитът отново излиза и се връща с
една шивачка, която прави необходимите корекции по подгъва.
Ако можеше да каже нещо в този миг, щеше да е да престанат,
защото, когато една дреха се шие върху теб, и твоята съдба се
зашива и прекъсва. Но сега не е моментът за суеверия. Сигурно
много известни актриси се сблъскват ежедневно с подобни
неща, без да им се е случило нищо лошо.
Идва още един човек с огромен куфар. Отива в единия ъгъл
на огромната стая и започва да го разопакова. Оказва се нещо
като преносимо студио за грим, в което има и огледало с
лампички. Хермафродитът е коленичил пред нея като каещата
се Мария Магдалена и пробва на крака й обувка след обувка.
Пепеляшка! Която след малко ще се срещне с принца от
приказките и ще „изкачи стъпалата“ с него!
— Тези са добре — казва жената.
Хермафродитът започва да прибира другите обувки в
кутиите.
— Съблечи роклята. Ще довършим поправките, докато ти
подготвят грима и прическата.
Колко хубаво, шиенето върху нея свърши. Съдбата й отново е
освободена.
Отвеждат я в банята само по бикини. Там вече е монтиран
един преносим комплект за измиване и сушене на коса. Чака я
мъж с обръсната глава, моли я да седне и да облегне главата си
назад в нещо като стоманено легенче. Мие косата й с ръчен
подвижен душ и като всички останали изглежда на ръба на
нервната криза. Оплаква се от шума навън — трябва му
спокойно място, за да може да работи като хората, — но никой
не му обръща внимание. Освен това никога не му стига времето
да направи каквото иска — всичко е в последния момент.
— Никой не разбира каква огромна отговорност пада на
раменете ми — не говори на нея, а на себе си. Продължава: —
Когато изкачваш стъпалата, да не мислиш, че ще виждат теб?
Не, ще виждат моята работа. Моят грим. Моята прическа. Ти си
просто платно, върху което очертавам, рисувам, вая моите
скулптури. Ако не е добро, какво ще си кажат хората? Може
дори да загубя работата си.
Габриела се чувства обидена, но трябва да свикне с това.
Такъв е светът на блясъка и разкоша. По-нататък, когато стане
име, ще си избира само възпитани и любезни хора, които да
работят с нея. В момента отново се концентрира върху най-
доброто си качество — търпението.
Разговорът е прекъснат от шума на сешоара, който прилича
на излитащ самолет. За какво се оплаква от външния шум?
Мъжът изсушава косата й с доста груби движения и я кара
бързо да се отправи към преносимото студио за грим. Там
настроението му напълно се променя: мълчи, съзерцава лицето
й в огледалото, сякаш е на друг свят. Минава отсам, оттам. Сега
борави със сешоара и четката така, както Микеланджело е
използвал чука и длетото, за да сътвори скулптурата на Давид.
Тя се опитва да гледа напред и се сеща за стиховете на един
португалски поет:
Огледалото отразява точно, не лъже, защото не мисли.
Мисленето води до грешки.
Хермафродитът и жената се връщат, остават още двайсет
минути до идването на лимузината, която ще я отведе в
„Мартинес“, където трябва да се срещне със Знаменитостта. Там
няма къде да се паркира, налага се да бъдат точни. Фризьорът
измърморва нещо, сякаш е неразбран творец, но знае, че трябва
да спази графика. Започва да работи върху лицето й така, сякаш
е Микеланджело, който рисува тавана на Сикстинската капела.
Лимузина! Да изкачи стъпалата! Знаменитостта!
Огледалото отразява точно, не лъже, защото не мисли.
Недей да мислиш, иначе ще се заразиш от паниката и
лошото настроение наоколо — лошите вибрации може да се
върнат. Страшно й се иска да попита какъв е този апартамент,
пълен с различни неща, но трябва да се държи така, сякаш
често ходи на подобни места. Микеланджело нанася последните
щрихи под строгия поглед на жената и празните очи на
хермафродита. Става, бързо я обличат и обуват, всичко е на
мястото си, слава богу.
Отнякъде вадят малка кожена чантичка на Хамид Хюсеин.
Хермафродитът я отваря, вади част от хартията, с която е
натъпкана, за да запази формата си, преценява резултата с все
същия отнесен поглед, но, изглежда, е доволен от обема, и й я
подава.
Жената й връчва четири екземпляра от огромен договор с
червени бележки в полето, където пише: „Подпишете тук“
— Или го подпиши, без да четеш, или си го вземи вкъщи, или
се обади на адвоката си, кажи, че имаш нужда от още време, за
да решиш. Така или иначе, ще изкачиш стъпалата, защото сега
вече няма какво да направим. Същевременно, ако този договор
не е тук утре сутрин, достатъчно е да върнеш роклята.
Сеща се за съобщението от агентката: приеми всичко.
Габриела взема подадената химикалка, обръща на страниците с
бележките, подписва бързо. Няма какво да губи. Изобщо. Ако
клаузите не са справедливи, със сигурност може да уреди
въпроса в съда, като каже, че е била под натиск. Първо трябва
да направи онова, за което винаги е мечтала.
Жената прибира копията и изчезва, без да се сбогува.
Микеланджело отново разглобява масата за гримиране, потопен
в своя свят, където несправедливостта е единственото правило,
работата му винаги е недооценена, няма време да направи това,
което би желал, а ако нещо не се получи, вината ще е изцяло
негова. Хермафродитът я моли да го последва до вратата на
апартамента, поглежда часовника си — Габриела успява да види
един череп върху циферблата — и за пръв път, откакто са се
запознали, проговаря.
— Имаме още три минути. Не може да слезеш така и хората
да те гледат. Аз трябва да те придружа до лимузината.
Напрежението се връща. Вече не мисли за лимузината,
Знаменитостта, изкачването на стъпалата — сега се страхува.
Има нужда да разговаря.
— Какъв е този апартамент? Защо има толкова различни
неща?
— Включително сафари в Кения — казва хермафродитът,
сочейки към единия ъгъл. Тя не е забелязала рекламния банер
на авиокомпания и няколкото пощенски плика върху една
маса. — Безплатно, както всичко останало тук, с изключение на
дрехите и аксесоарите от Храма.
Кафе машини, електроника, рокли, чанти, часовници,
бижута, сафари в Кения.
Всичко напълно безплатно, така ли?
— Зная какво си мислиш — казва хермафродитът с глас,
който не е нито мъжки, нито женски, а на някакво
извънземно. — Да, безплатно. По-точно, става дума за
справедлива замяна, тъй като на този свят нищо не се получава
даром. Тази е една от многото „Стаи за подаръци“ в Кан по
време на Фестивала. Избраните влизат тук и вземат каквото си
харесат. Тези хора ще се разхождат с блузата на А, очилата на
Б, ще посрещат други важни хора в дома си, а накрая ще отидат
в кухнята и ще направят кафе с новия модел кафе машина. Ще
носят своите компютри в чанти, направени от В, ще
препоръчват кремовете на Г, които скоро ще се появят на
пазара, и ще се чувстват важни, защото притежават нещо
изключително, което още не е показано на витрините. Ще
отидат на басейн с бижутата на Д, ще ги снимат с колана на Е —
нито един от тези продукти още не е на пазара. Когато те
стигнат до пазара, Суперкласата вече ще е направила
достатъчна пропаганда — не точно защото им харесва, а по
простата причина, че никой друг няма достъп до тях. В този
момент бедните простосмъртни ще харчат всичките си
спестявания, за да купят тези продукти. Няма нищо по-лесно,
драга моя. Производителите инвестират в някои мостри, а
избраните се превръщат в ходещи реклами. Но не се
въодушевявай, ти още не си стигнала дотам.
— А какво общо има с това сафарито в Кения?
— Нима има по-добра реклама от двойка на средна възраст,
която се завръща въодушевена от своето „приключение в
джунглата“, с апарати, пълни със снимки, и препоръчва горещо
изключителната разходка? Всички техни приятели ще пожелаят
същото преживяване. Повтарям: няма нищо безплатно на този
свят. Всъщност трите минути вече минаха, време е да слезем и
да се подготвиш да изкачиш стъпалата.
Долу ги чака един бял майбах. Шофьорът с ръкавици и
фуражка отваря вратата. Хермафродитът дава последните си
наставления:
— Забрави за филма, не заради него ще изкачиш стъпалата.
Когато се качиш горе, поздрави директора на Фестивала и
кмета. Щом влезеш във Фестивалния дворец, върви право към
тоалетната на първия етаж. Отиди до края на коридора, свий
наляво и излез през страничната врата. Там ще те чакат. Знаят
как си облечена и ще те отведат за нова сесия грим и прическа,
после ще си починеш на терасата. Аз ще съм там и ще те
придружа на галавечерята.
— А режисьорът и продуцентите няма ли да се подразнят?
Хермафродитът свива рамене и се връща в хотела със своята
странна походка. Ами филмът? Филмът няма никакво значение.
Важното е само:
Да изкачи стъпалата!
Ето го местния израз за Червения килим, върховния коридор
на славата, по който минават всички знаменитости от света на
киното, изкуствата и големия лукс, а после снимките се
разпространяват от агенции до всички краища на света и се
публикуват в списания от Америка до Ориента и от Севера до
Юга.
— Климатикът добре ли е, мадам?
Тя кимва утвърдително към шофьора.
— Ако желаете нещо, има бутилка изстудено шампанско в
барчето отляво.
Габриела отваря барчето, взема една кристална чаша,
протяга ръце доста напред, далече от роклята, слуша как тапата
изскача от бутилката, налива си една чаша и веднага я изпива,
отново налива и пак пие. Отвън надничат любопитни глави,
които се опитват да отгатнат кой се вози в огромната кола със
затъмнени стъкла, минаваща по затвореното платно. След малко
тя и Знаменитостта ще са там, заедно, и това ще е началото не
само на нова кариера, а и на една невероятно красива, страстна
любовна история.
Тя е романтичка и се гордее с това.
Сеща се, че е оставила дрехите и чантата си в стаята за
подаръци. Нямаше ключ от апартамента, в който е отседнала.
Няма къде да отиде в края на нощта. Всъщност ако някой ден
седне да напише книга за живота си, ще й бъде невъзможно да
разкаже събитията от този ден — беше се събудила с махмурлук
в един апартамент с дрехи и спални чували по пода, без работа
и в лошо настроение, а шест часа по-късно се возеше в
лимузина, готова да мине по Червения килим пред тълпа от
журналисти редом с един от най-желаните мъже на планетата.
Ръцете й треперят. Мисли да пийне още една чаша
шампанско, но решава да не поема риска да се появи пияна на
стъпалата на славата.
„Отпусни се, Габриела. Не забравяй коя си. Не се оставяй да
те замае това, което се случва в момента — бъди реалистка.“
Повтаря си тези думи, без да спира, докато приближават към
„Мартинес“. Ала иска или не, никога няма да може отново да
стане онази, която е била преди. Няма изход — освен онзи,
който й е посочил хермафродитът, а той води към една още по-
висока планина.
16:52 ч.
Д
ори Царят на царете, самият Исус Христос, е трябвало да
мине през изпитанието, пред което е изправен Игор
сега — изкушението на дявола. Трябва да се вкопчи със
зъби и нокти в своята вяра, за да успее да бъде силен в
мисията, която му е поверена.
Дяволът го моли да спре, да прости, да захвърли всичко.
Дяволът е първокласен професионалист и плаши слабите със
страх, с тревога, с чувство за безсилие и отчаяние.
За силните изкушенията му са доста по-сложни — при тях
той борави с добрите намерения. Така е постъпил и с Исус,
когато го е срещнал в пустинята — подсказал му е да превърне
камъните в хляб. Така не само е можел да задоволи собствения
си глад, но и глада на всички, които искали да ядат. Ала Исус е
постъпил мъдро, както може да се очаква от Сина Божи.
Отвърнал, че хората се хранят не само с хляб, но и със словото
Божие.
Добри намерения, добродетели, преданост, какво е това?
Хората, които са построили концентрационните лагери в
Германия, са смятали, че проявяват преданост към своето
правителство. Лекарите, убедени, че комунизмът е справедлива
система, са поставяли диагноза „психическо разстройство“ на
всички интелектуалци, обявили се срещу режима, и те са били
заточени в Сибир. Войниците отиват на война, за да убиват в
името на идеал, който не разбират, но и те са изпълнени с
добри намерения, добродетели и преданост.
Не, не е точно така. Грехът в името на доброто е добродетел,
а добродетелта, творяща зло, е грях.
В
ъпреки че модата се обновява на всеки шест месеца, едно
нещо си остава съвсем същото — охранителите на входа
винаги са с черни костюми.
Хамид е мислил да промени това на своите ревюта — да
сложи охрана с цветни дрехи например. Или само в бяло. Но ако
наруши общото правило, критиците ще коментират повече
„ненужните нововъведения“, отколкото онова, което наистина
има значение — колекцията на ревюто. Освен това черното е
идеалният цвят — консервативен, загадъчен, записан в
колективното подсъзнание посредством холивудските филми.
Добрите се обличат в бяло, а лошите — в черно.
„Представете си Белият дом да беше Черният дом. Всички
щяха да мислят, че вътре обитава духът на мрака.“
Всеки цвят си има предназначение, макар хората да смятат,
че се избират произволно. Черното плаши. Червеното шокира и
парализира. Жълтото привлича вниманието. Зеленото
умиротворява нещата и създава усещане, че можеш да
продължиш нататък. Синьото успокоява. Оранжевото смущава.
Охранителите трябва да са облечени в черно. Така е било от
самото начало и така ще бъде.
Т
ри убийства. Всички статистики са надхвърлени само за
няколко часа. Засега нарастването е с петдесет процента.
Отива до колата и използва специалната честота на
радиото.
— В града има сериен убиец.
Гласът от другата страна промърморва нещо. Статичното
електричество пречи да се чуят някои думи, но Савой разбира
какво му казва.
— Не съм сигурен. Но също така нямам никакво съмнение.
Още коментар, още пращене.
— Не, не съм луд, шефе, и не си противореча постоянно.
Например не съм сигурен, че ще ми преведат заплатата в края
на месеца, но в същото време не се съмнявам, че ще стане. Ясен
ли съм?
Пращене и гневен глас от другата страна.
— Не обсъждам увеличението на заплатата си, а само
твърдя, че сигурността и съмненията могат да съжителстват,
особено в професия като нашата. Да, да оставим настрана тази
тема и да преминем на онова, което ни интересува. Възможно е
новините по телевизията да съобщят за три убийства, тъй като и
онзи мъж в болницата току-що почина. Очевидно само ние
знаем, че и трите са били извършени по крайно необичаен
начин, затова никой още не е заподозрял връзката между тях.
Но внезапно ще спрат да гледат на Кан като на безопасен град.
А ако това продължи и утре, ще започнат да се досещат, че
убиецът е един и същ. Какво да направя?
Още гневни коментари от страна на началника.
— Да, тук са. Момчето, което е станало очевидец на
престъплението, сега им разказва всичко. Пълно е с журналисти
и фотографи. Мислех, че всички ще са струпани около червения
килим, но явно съм се заблудил. Проблемът на Фестивала е, че
има твърде много репортери и много малко интересни неща за
отразяване.
Още нови коментари. Той взема бележника от джоба си и
записва някакъв адрес.
— Добре. Отивам в Монте Карло да говоря с него.
Пращенето спира. От другата страна са прекъснали връзката.
Савой отива до края на кея, поставя сирената на покрива на
колата, усилва я докрай и потегля с бясна скорост — надява се
да привлече вниманието на репортерите към друго,
несъществуващо още престъпление. Те познават трика и не
помръдват. Продължават да разпитват момчето.
Савой е превъзбуден. Най-сетне може да остави цялата
бумащина на някой подчинен и да се посвети на мечтата си —
да разкрива престъпления, които противоречат на всякаква
логика. Надява се да е прав, че в града има сериен убиец, който
всява ужас сред жителите му. Заради скоростта, с която в
днешно време се разпространява информацията, скоро ще е в
светлината на прожекторите и ще обяснява, че „още нищо не е
доказано“, но по такъв начин, че никой да не му повярва
напълно и така светлината ще е насочена към него, докато
престъпникът бъде разкрит. Защото въпреки целия блясък и
разкош Кан все пак си е едно провинциално градче, където
всички знаят какво става, и няма да е никак трудно да се открие
убиецът.
Слава. Признание.
Дали пък не мисли само за себе си, а не за благото на своите
съграждани?
Но какво лошо има да потърси малко известност? От години
е принуден да преживява тези дванайсет дни, в които всички
искат да блеснат повече, отколкото им позволяват
възможностите. Всеки мечтае за някакво признание в работата
си, все едно дали е полицай или режисьор.
„Престани да мислиш за славата. Тя сама ще дойде, стига да
свършиш добре работата си. Пък и славата е капризна —
представи си, че накрая се окажеш неспособен да изпълниш
мисията си. Позорът също ще е публичен. Концентрирай се.“
След като е работил близо двайсет години в полицията и е
заемал всякакви постове, издигайки се по заслуги, след като е
прочел планини от рапорти и доклади, знае, че за разкриването
на едно престъпление интуицията е точно толкова важна,
колкото и логиката. Опасността в този момент, докато пътува
към Монте Карло, идва не от убиеца, който навярно е изтощен
от адреналина в кръвта си и разтревожен, че някой го е видял.
Големият враг е пресата. Журналистите винаги следват
принципа да смесват техника и интуиция — ако успеят да
направят връзка между трите убийства, полицията ще изгуби
контрол над ситуацията и ще настане абсолютен хаос, хората
няма да смеят да се покажат на улицата, чужденците ще си
заминат по-рано, търговците ще протестират срещу безсилието
на властите, във всички възможни вестници ще се появят статии
на челната страница. В края на краищата един сериен убиец в
реалния живот е много по-интересен, отколкото на екрана.
А в следващите години Кинофестивалът вече няма да е
същият — тук ще витае призракът на терора, а луксът и
блясъкът ще си изберат някое по-подходящо място, където да
излагат на показ своите продукти, и малко по малко онзи
празник с шейсетгодишна история ще се превърне в нещо
незначително, далече от прожекторите и списанията.
Той носи голяма отговорност. По-точно две големи
отговорности. Първо, да разбере кой извършва тези
престъпления и да го спре, преди да се е появил още някой труп
в неговия район.
Второ, да контролира пресата.
Логика. Трябва да помисли логично. Кой от онези
присъстващи репортери, повечето дошли от далечни градове,
има точна представа за броя на престъпленията в Кан? Колко от
тях биха си направили труда да се обадят в Националната
гвардия, за да проверят каква е статистиката?
Логичният отговор: николко. Мислят единствено за това,
което току-що се е случило. Развълнувани са, понеже един
голям продуцент е получил сърдечен удар по време на
традиционните обеди. Още никой не знае, че е бил отровен —
докладът на патолога се намира на задната седалка на колата
му. Още никой не знае — и вероятно така и няма да узнае, — че
е бил замесен в мащабна схема за пране на пари.
Нелогичният отговор: винаги се появява някой, който мисли
различно от останалите. При първа възможност трябва да даде
необходимите обяснения, да свика пресконференция, но да
говори само за убийството на американската продуцентка на
пейката — така останалите престъпления ще бъдат забравени.
Една важна жена от света на киното е убита. Кой би се
интересувал от смъртта на момиче без никакви изяви? Относно
нейния случай всички биха стигнали до същото заключение, до
което стигна той в началото на разследването — свръхдоза
наркотици.
Няма риск.
Да се върне на кинопродуцентката. Може и да не е толкова
важна, колкото той си мисли. Иначе сега комисарят вече щеше
да му звъни по мобилния телефон. Факти: добре облечен мъж
на около четирийсет години с леко прошарена коса разговаря
известно време с нея, докато съзерцават хоризонта.
Наблюдавани са от момче, скрито наблизо. После с
хирургическа точност я пробожда, тръгва си бавно и се смесва с
още стотици, с още хиляди хора като него.
Спира сирената за малко и се обажда на заместник
инспектора, който е останал на местопрестъплението и когото
сега навярно разпитват, вместо той да разпитва. Моли го да
казва на своите палачи, журналистите, които винаги объркват
нещата с прибързаните си заключения, как е „почти сигурен“, че
става дума за престъпление от страст.
— Не казвай, че си напълно сигурен. Кажи, че
обстоятелствата го подсказват, тъй като двамата са били плътно
един до друг и са флиртували. Не става дума за обир или
отмъщение, а за драматично разрешаване на лични проблеми.
Внимавай да не излъжеш. Изявленията ти се записват и по-
късно може да бъдат използвани срещу теб.
— А защо трябва да обяснявам?
— Защото обстоятелствата го подсказват. А колкото по-рано
получат някакъв удовлетворителен отговор, толкова по-добре за
нас.
— Питат какво е оръжието на престъплението.
— „Всичко сочи“, че е бил нож, както каза свидетелят.
— Но той не е сигурен.
— Щом дори свидетелят не знае какво е видял, какво друго
би могъл да твърдиш ти, освен че „всичко сочи“? Стресни
момчето, кажи му, че и неговите думи се записват от
журналистите и по-късно може да бъдат използвани срещу него.
Прекъсва. Иначе заместник инспекторът ще започне с
неудобните въпроси.
„Всичко сочи“, че е било престъпление от страст, въпреки че
жертвата току-що е пристигнала от САЩ. Въпреки че се е
настанила в единична хотелска стая. Въпреки че от малкото,
което успяха да научат, единствената й уговорка е била за
тривиална среща на пазара за филми, намиращ се до
Фестивалния дворец. Журналистите нямат достъп до тази
информация.
А има и нещо още по-важно, което само той знае — никой
друг от неговия екип, никой друг на този свят.
Жертвата беше дошла в болницата. Разговаряха малко и той
я изпрати да си върви. Изпрати я на смърт.
Отново пуска сирената, та дано оглушителният й звук
пропъди всяко чувство за вина у него. Не, не той беше забил
острието в тялото й.
Разбира се, че може да мисли и така: „Жената беше там, в
чакалнята, защото има връзка с наркомафията и е искала да
разбере дали убийството е било успешно.“ Това се връзва с
„логиката“ и ако докладва за случайната си среща на своя
началник, ще започнат да разследват в тази посока. Разбира се,
дори може да е истина. Та нали е убита по доста изпипан и
сложен начин, както и разпространителят от Холивуд. Всичко
сочи, че става дума за същата групировка и че двамата имат
връзка помежду си.
Кой знае, може пък и да се заблуждава и в града да няма
никакъв сериен убиец.
Защото момичето, намерено на пейката със следи от
задушаване, извършено от опитни ръце, може предната вечер
да е имало контакт с някого от групата, дошъл да се срещне с
продуцента. Може, освен сувенирите, които излагаше на
улицата, да е продавала и нещо друго — наркотици.
Представя си сцената. Чужденците идват да си уредят
сметките. В един от многото барове местният дистрибутор
представя един от тях на хубавото момиче с дебели вежди,
„което работи с нас“. Накрая се озовават в леглото, но
чужденецът е прекалил с пиенето и езикът му се развързва в по-
лежерната европейска атмосфера. На другата сутрин веднага се
усеща каква грешка е допуснал и вика професионален убиец —
всяка подобна банда си има такъв — да реши проблема.
В края на краищата всичко е пределно ясно. Нещата се
наместват, без да оставят място за съмнение.
Нещата се наместват толкова ясно, че тъкмо поради тази
причина изглеждат безсмислени. Не е възможно един кокаинов
картел да реши да си урежда сметките в град, където заради
провежданото събитие са се събрали полицаи от цялата страна.
Към тях могат да се добавят и частните охранители, и охраната,
наета за тържествата, и детективите, които по двайсет и четири
часа на ден са ангажирани да наблюдават скъпоценностите,
циркулиращи по улиците и салоните.
А ако все пак случаят е такъв, отново ще е добре за
кариерата му — уреждането на сметките на мафията привлича
толкова прожектори, колкото и присъствието на сериен убиец в
града.
П
епеляшка!
Ако хората понякога вярваха повече в приказките,
вместо да слушат само своите съпрузи и родители — които
смятат, че всичко е невъзможно, — щяха да изживеят същото,
което изпитваше тя сега, докато се возеше в една от
безбройните лимузини, отправящи се бавно и неумолимо към
стъпалата, към червения килим, към най-голямото модно ревю в
света.
Знаменитостта е до нея, усмихната, облечена в хубав строг
костюм. Пита я дали е напрегната. Разбира се, че не е — в
мечтите няма напрежение, нервност, тревога или страх. Всичко
е съвършено, нещата се случват като във филмите — героинята
страда, бори се, но успява да осъществи всичко, за което е
мечтала.
— Ако Хамид Хюсеин реши да продължи с проекта и ако
филмът има успеха, който той очаква, подготви се и за други
такива моменти.
Ако Хамид Хюсеин реши да продължи с проекта, така ли?
Нима още не всичко е уредено?
— Аз подписах договор, когато отидох да взема дрехите от
Стаята за подаръци.
— Забрави какво ти казах, не искам да развалям този
толкова специален момент.
— Моля, продължете.
Знаменитостта е очаквала точно такъв коментар от глупавото
момиче. Изпитва огромно удоволствие да изпълни молбата й.
— Вече съм участвал в много проекти, които започват, но
никога не се оказват довършени. Това е част от играта, но не се
притеснявай сега.
— Ами договорът?
— Договорите са, за да могат адвокатите да спорят и да
печелят пари. Моля те, забрави какво ти казах. Възползвай се от
момента.
А „моментът“ наближава. Заради бавното движение хората
могат да видят кой се вози в колите въпреки затъмнените
стъкла, които отделят избраните от простосмъртните.
Знаменитостта кима, няколко ръце започват да тропат по
стъклото, молейки да отвори само за момент, да даде автограф,
да му направят снимка.
Знаменитостта маха, сякаш не разбира какво искат, с
убеждението, че една усмивка е достатъчна, за да озари света
със светлината си.
Отвън атмосферата наистина отива към истерия. Жени със
сгъваеми столчета — навярно са там от сутринта, — мъже с
бирени кореми, които сякаш умират от скука, но са принудени
да придружават съпругите си, наконтени така, сякаш самите те
ще стъпят на червения килим, деца, които не разбират нищо от
случващото се, но знаят, че става дума за нещо важно. Азиатци,
чернокожи, бели, хора на всякаква възраст, отделени със
стоманени прегради от тесния път, по който се движат
лимузините — всички искат да се уверят, че са само на два
метра от големите митове на планетата, когато в
действителност това разстояние е десетки хиляди километра.
Разделят ги не само желязната бариера и стъклото на колата, а
съща така шансът, възможността, талантът.
Талант ли? Да, тя иска да вярва, че талантът също е от
значение, но знае, че всичко е резултат от игра на зарове между
боговете, които избират определени хора, докато други биват
поставени от отсрещната страна на непреодолима пропаст —
тяхната единствена мисия е да ръкопляскат, да обожават и да
осъждат, когато настъпи моментът, в който нещата сменят
посоката си.
Знаменитостта се преструва, че разговаря с нея, но в
действителност нищо не казва — само я гледа и движи устните
си, като голям актьор, какъвто е в действителност. Не го прави с
желание и удоволствие. Габриела разбира, че той просто не
иска да оставя лошо впечатление у почитателите си отвън, но
същевременно не може повече да маха, да се усмихва и да
раздава целувки.
— Сигурно ме мислиш за арогантен и циничен човек с
каменно сърце. — Най-накрая казва нещо. — Ако някой ден
стигнеш, където искаш, ще разбереш какво чувствам. Няма
измъкване. Успехът заробва, като същевременно покварява. А в
края на деня, когато си лягаш с различни мъже, ще се питаш:
струваше ли си? Защо винаги съм го искала?
Прави пауза.
— Продължете.
— Не зная защо ти разказвам всичко това.
— Защото искате да ме предпазите. Защото сте добър човек.
Моля, продължете — Габриела може и да е наивна за доста
неща, но е жена и знае как да изтръгне всичко, което желае от
един мъж. В този случай точното средство е суетата.
— Не зная защо винаги съм го искал — Знаменитостта е
паднала в капана и сега разкрива своята уязвима страна, докато
феновете махат отвън. — Често, когато се връщам в хотела след
часове и часове работа, влизам под душа и стоя безкрайно
дълго. Слушам само звука на водата, която тече върху тялото
ми. В мен се борят две противоположни сили. Едната ми казва,
че трябва да благодаря на боговете, другата — да оставя
всичко, докато още е време. В такива моменти се чувствам най-
големият неблагодарник на света. Имам много почитатели и
вече ми липсва търпение. Канят ме на най-желаните събития по
света, но моето единствено желание е да си тръгна веднага, да
се прибера в стаята си на тихо и да си почета някоя хубава
книга. Присъждат ми награди, организират партита и правят
всичко възможно да се чувствам доволен, ала в действителност
съм изморен и изтормозен и мисля, че не заслужавам всичко,
понеже не съм достоен за моя успех. Разбираш ли?
За част от секундата Габриела изпитва съчувствие към мъжа
до себе си — представя си на колко партита е трябвало да отиде
през годината, където някой винаги го моли да се снимат заедно
и му иска автограф, разказва му изключително безинтересна
история, а той трябва да се преструва, че обръща внимание,
предлага му нов проект, притискайки го с класическото: „Не ме
ли помните?“, после вади мобилния си телефон и го кара да
каже поне една дума на детето, на жената или сестрата. Вечно
трябва да е весел, внимателен, благоразположен и възпитан,
първокласен професионалист.
— Разбираш ли?
— Разбирам. Но бих искала да изпитвам вашите терзания, а
знам, че има още много дотогава.
Още четири лимузини, и ще стигнат до целта. Шофьорът ги
предупреждава да се приготвят. Знаменитостта смъква
сгъваемото огледало и намества вратовръзката си. Тя оправя
косата си. Габриела вече може да види част от червения килим,
въпреки че стъпалата са извън полезрението й. Истерията
изчезва като по чудо, тълпата сега се състои от хора с карти на
врата, които разговарят помежду си и не обръщат ни най-малко
внимание на лимузините, понеже вече им е омръзнало да гледат
все същото.
Остават още две коли. От лявата й страна вече се виждат
няколко стъпала. Мъже с фракове и папийонки отварят вратите,
а плашещите метални прегради са сменени с кадифени въжета,
окачени на стойки от дърво и бронз.
— По дяволите!
Знаменитостта надава вик. Габриела се стряска.
— По дяволите! Виж кой е там! Виж кой слиза от колата в
този момент!
Габриела вижда една Суперзнаменитост от женски пол, също
облечена в тоалет на Хамид Хюсеин, която тъкмо стъпва на
червения килим. Знаменитостта извръща глава. Тя проследява
погледа му и вижда нещо съвсем неочаквано. Човешка стена,
висока почти три метра, от която постоянно проблясват
светкавици.
— Гледаш в погрешната посока — казва Знаменитостта,
която сякаш е загубила целия си чар, любезност и
екзистенциални проблеми. — Тези там не са акредитирани. Те
са от второстепенната преса.
— Защо казахте „по дяволите“?
Той не успява да скрие раздразнението си. Остава още една
кола до пристигането.
— Не виждаш ли? От кой свят си, момиче? Когато стъпим на
червения килим, апаратите на избраните фотографи, които са
точно по средата на пътя, ще се насочат към нея!
И обръщайки се към шофьора, нарежда:
— Карай по-бавно!
Шофьорът сочи към един цивилен с карта на врата, който им
прави знак да продължават напред и да не задържат
движението.
Знаменитостта си поема дълбоко въздух, този ден не е от
най-щастливите. Защо реши да каже това на една начинаеща
актриса? Да, наистина, омръзнало му е от живота, който води,
но въпреки всичко не може да си представи нещо по-различно.
— Не бързай — казва. — Ще направим всичко възможно да
се позабавим тук, долу. Ще оставим голямо разстояние между
момичето и нас.
„Момичето“ беше Суперзнаменитостта.
Двойката от колата преди тях сякаш не привлича толкова
внимание — въпреки че сигурно са важни особи, тъй като никой
не стига до червения килим, преди да е изкачил редица
планини.
Нейният кавалер, изглежда, малко се поуспокоява, но сега
самата Габриела чувства, че я обзема напрежение — не знае как
точно да се държи. Ръцете й се потят. Грабва чантата, пълна с
хартии, поема дълбоко въздух и отправя една молитва.
— Върви бавно — казва Знаменитостта. — И не стой
прекалено близо до мен.
Лимузината пристига. Двете врати се отварят.
Внезапно сякаш неистов шум обзема целия свят. Има викове
от всички страни. До момента тя не си е давала сметка, че се
вози в шумоизолирана кола и не може да чуе нищо.
Знаменитостта слиза с усмивка, сякаш преди две минути не се е
случило нищо, и продължава да бъде центърът на вселената —
независимо от направената в колата изповед. Един човек в
конфликт със самия себе си, със света и с историята, който
повече по никакъв начин не може да се върне назад.
„За какво мисля? Трябва да се съсредоточа върху настоящия
момент! Да изкача стъпалата!“
Двамата махат на „второстепенната“ преса и се мотаят
известно време там. Някои хора му протягат листове, той
раздава автографи и благодари на почитателите си. Габриела не
знае точно дали трябва да застане до него, или да продължи
към червения килим и входа на Фестивалния дворец. Спасява я
жена, която й подава лист и химикалка.
Не е първият автограф в живота й, но е най-важният до
момента. Тя поглежда жената, която е успяла да се промъкне до
забранената зона, усмихва се, пита я за името й, но не успява да
чуе нищо от крясъците на фотографите.
О, колко силно й се иска тази церемония да се предава на
живо в целия свят, да може майка й да я види как пристига в
зашеметяваща рокля, придружена от един изключително
известен артист (въпреки че е започнала да се съмнява, трябва
бързо да прогони тези лоши вибрации от главата си) и как дава
най-важния автограф за своите двайсет и пет години! Не успява
да разбере името на жената, усмихва се й пише нещо от сорта
на „с обич“.
Знаменитостта се приближава до нея.
— Хайде. Пътят е чист.
Жената, на която току-що е написала милите думи, прочита
написаното и се оплаква:
— Аз искам автограф! Трябва ми името ви, за да мога да го
сложа под снимката!
Габриела се преструва, че не чува — нищо на тоя свят не
може да развали вълшебния момент.
Започват да се изкачват нагоре, дефилирайки на върховното
европейско модно ревю. Полицаите образуват кордон, въпреки
че публиката е далеч. От двете страни на фасадата на двореца
има гигантски плазмени екрани, които показват на нещастните
простосмъртни какво става в това светилище на открито. Когато
стигат до нещо като по-широко стъпало, сякаш са стигнали до
първия етаж, забелязва друга тълпа фотографи, но този път
облечени официално — те викат името на Знаменитостта, молят
го да се обърне насам, натам, само още една поза, ако обичате,
елате по-близо, погледнете нагоре, погледнете надолу! Други
хора минават край тях и продължават да изкачват стъпалата, но
фотографите не се интересуват от тях — Знаменитостта все още
успява да запази недокоснат своя блясък, демонстрира известна
небрежност, шегува се по малко, за да покаже, че не се
притеснява, че познава добре всичко това.
Габриела забелязва, че и тя привлича вниманието, въпреки
че не викат името й (нямат ни най-малка представа коя е тя),
представят си, че е новото увлечение на известния актьор,
молят ги да застанат един до друг, за да ги снимат заедно
(което Знаменитостта прави за няколко секунди, но винаги на
разумно разстояние и без всякакъв физически контакт с нея).
Да, успяват да избегнат Суперзнаменитостта! Тя сега вече е
на вратата на двореца и поздравява президента на
Кинофестивала и кмета на Кан.
Знаменитостта й помахва дискретно да продължат нагоре и
тя се подчинява.
Поглежда напред, вижда друг огромен екран, поставен
стратегически, та хората да могат да виждат себе си. Един глас
съобщава по високоговорителя, монтиран на мястото:
— В този момент пристига…
И казва името на Знаменитостта и най-известния му филм.
По-късно някой ще разкаже, че всички, намиращи се в залата,
са видели по вътрешната мрежа същото, което плазменият
екран е показвал отвън.
Изкачват останалите стъпала, стигат до вратата, поздравяват
президента на Фестивала и кмета на града и влизат в самата
сграда. Отнело е по-малко от три минути.
Сега Знаменитостта е обградена от хора, които искат да си
приказват с него, да го похвалят, да си направят обща снимка
(дори избраните правят такива неща, снимат се с известни
хора). Вътре е нетърпимо горещо, Габриела започва да се
притеснява, че гримът й ще се развали и…
Гримът!
Да, съвсем забрави, че сега трябва да излезе през вратата
вляво, а някой ще я чака там отвън. Машинално слиза по
стълбите, минава покрай двама-трима охранители. Един от тях я
пита дали излиза, за да пуши, и дали смята да се върне за
филма. Тя отговаря, че няма да се върне и продължава нататък.
Минава покрай още метални прегради, никой нищо не я пита,
защото излиза, а не се опитва да проникне на мястото. Може да
види гърбовете на хората от тълпата, продължаваща да маха и
да крещи към лимузините, които не престават да пристигат.
Един мъж идва към нея, пита я за името й и я моли да го
последва.
— Можете ли да почакате за минутка?
Мъжът се озадачава, но кимва в знак на съгласие. Габриела е
вперила поглед в стара въртележка, която навярно се намира
там от началото на миналия век и продължава да се върти,
пълна с деца.
— Може ли да тръгваме вече? — пита внимателно мъжът.
— Само още минутка.
— Ще закъснеем.
Но Габриела повече не може да сдържа плача си,
напрежението, страха, ужаса от онези току-що изживени три
минути. Хълца и хлипа — гримът вече е без значение, тя, така
или иначе, ще бъде гримирана отново. Мъжът й подава ръка, за
да не се спъне с високите си токчета. Двамата вървят през
площада, който води към „Ла Кроазет“, врявата на тълпата е все
по-далече, а хлипанията й са все по-силни. Изплаква всичките
си сълзи, сподавяни през целия ден, през последната седмица,
през годините, когато е мечтала за този момент, който свърши,
преди се опомни.
— Извинете — казва на мъжа, който я придружава. Той я
погалва по главата. Усмивката му изразява нежност, разбиране
и съчувствие.
19:31 ч.
Н
ай-накрая беше разбрал, че е невъзможно да търси
щастието на всяка цена — животът вече му беше дал
максимума и той започваше да осъзнава, че винаги е бил
щедър към него. Сега, до края на дните си, щеше да се посвети
да разравя скритите в страданието му богатства и да се
възползва от всяка секунда радост така, сякаш е последната.
Беше победил изкушенията. Закриляше го духът на
момичето, което идеално разбираше неговата мисия и вече
започваше да му отваря очите за истинските причини за това
идване в Кан.
За миг в онази пицария, докато си припомняше чутото от
записите, Изкушението го обвини, че е умствено неуравновесен
човек, който си въобразява, че в името на любовта му е
позволено всичко. Но, слава богу, най-трудният момент вече
беше в миналото.
Той е съвсем нормален. Работата му изисква дисциплина,
графици, търговски нюх, планиране. Много от приятелите му
казват, че напоследък е по-затворен отпреди, но те просто не
знаят, че винаги си е бил такъв. Фактът, че е бил принуден да
ходи по разни тържества, сватби и кръщенета, да се преструва,
че се забавлява, докато играе голф в неделя — всичко това е
само стратегия в търсенето на професионална цел. Винаги е
мразел светския живот, където хората крият зад усмивките
истинската тъга на душите си. Не му беше трудно да научи, че
Суперкласата е толкова зависима от успеха си, колкото един
наркоман от дрогата, и същевременно доста по-нещастна от
хората, които просто мечтаят за дом, градина, дете, което си
играе, чиния с храна на масата и запалена камина през зимата.
Те осъзнават своите предели, знаят, че животът е кратък. За
какво им е да вървят напред?
Суперкласата се опитва да продава своите ценности.
Нормалните човешки същества се оплакват от божията
несправедливост, страдат, когато гледат как другите се
забавляват, и не разбират, че всъщност никой не се забавлява,
че всички са притеснени и неуверени, всички прикриват огромен
комплекс за малоценност зад бижутата, колите и пълните с пари
портфейли.
Игор е човек с по-непретенциозен вкус, въпреки че Ева все
недоволстваше от начина му на обличане. Но за какво му е да
си купува безбожно скъпа риза, като и бездруго етикетът й е
скрит на врата? Какво е предимството да се ходи в модните
ресторанти, след като там не се казва нищо важно? Ева
обикновено му натякваше, че не е достатъчно разговорлив на
служебните тържества и бизнес вечерите, на които бе принуден
да ходи. Игор се опитваше да промени поведението си,
насилваше се да бъде по-общителен, но всичко му се струваше
безинтересно. Гледаше хората край себе си, които не спираха да
говорят, сравняваха цените на акциите си, хвалеха се с чудните
си нови яхти, правеха дълги коментари относно художниците
експресионисти само защото бяха записали думите на
екскурзовода при посещението на музея в Париж, твърдяха, че
някой писател е по-добър от друг, понеже бяха попрехвърлили
критиките, тъй като нямаха време за самите книги.
Всички бяха много начетени. Всички бяха много богати.
Всички бяха изключително обаятелни. И всички в края на деня
се питаха: „Не е ли време да спра?“ И всички си отговаряха:
„Ако го направя, животът ми ще изгуби смисъл.“
Сякаш знаеха какво представлява смисълът на живота.
Х
ермафродитът, облечен с черна блуза, бяла папийонка и
нещо като индийска туника върху все същите тесни
панталони, подчертаващи неговата слабост, казва, че
часът, в който ще пристигнат, може да е много подходящ или
много лош.
— Трафикът е по-добър от очакванията ми. Ще сме едни от
първите, които ще пристигнат в Еден Рок.
Габриела, която по това време вече е минала през друга
сесия „корекции“ на прическата и грима — този път направени
от съвсем отегчена жена, — не схваща коментара.
— При всичките тия задръствания не е ли по-добре да сме
предвидливи? Как може това да е лошо?
Хермафродитът въздъхва дълбоко, преди да отговори, сякаш
му се налага да обяснява очевидни неща на някого, който не
познава и най-елементарните правила на блясъка и славата.
— Може да е добре, защото ще си сама в коридора… —
поглежда към нея. Вижда, че тя изобщо не разбира за какво
говори, въздъхва отново и почва отначало: — При такива
партита никой не влиза направо през вратата. Винаги се минава
по коридор, където от едната страна са фотографите, а от
другата има стена с логото на спонсора, изписано многократно.
Никога ли не си отваряла списание за знаменитости? Не си ли
забелязала, че винаги са снимани с логото на някоя марка,
докато се усмихват пред камерите?
Знаменитости. Арогантният хермафродит е допуснал да му се
изплъзне една неподходяща дума. Без да иска, приема, че
придружава една от тях. Габриела вкусва победата мълчаливо,
въпреки че е достатъчно зряла, за да знае, че има още много
път пред нея.
— А какво лошо има в това да се стигне навреме?
Още една въздишка.
— Фотографите може още да не са дошли. Но ще се молим
всичко да е наред, така веднага ще мога да се отърва от тези
брошури, в които те представяме.
— Брошури ли?
— Нали не смяташ, че всички знаят коя си? Не, скъпа моя. Аз
ще трябва да отида при тях, да раздам проклетата хартия на
всички, да кажа, че след малко ще влезе голямата звезда от
следващия филм на Гибсън и да приготвят апаратите си. Ще им
дам знак, щом ти се появиш по коридора. Няма да съм много
любезен, те са свикнали тук да не ги зачитат за нищо. Ще кажа,
че им правя голяма услуга. И толкова. Оттам нататък няма да
рискуват да пропуснат такава възможност, тъй като може да ги
уволнят, а сега светът е пълен с хора с фотоапарати и достъп до
интернет, които се надпреварват да качват в мрежата неща,
невидени от никой друг. Мисля, че след някоя и друга година
вестниците и списанията ще разчитат само на услугите на
анонимни лица. Така ще намалят разходите си, и без това
тиражите им падат.
Иска да демонстрира знанията си за медиите, но момичето до
него не се заинтригува. Взема листовете и започва да чете.
— Коя е Лиза Уинър?
— Ти. Сменихме ти името. По-точно това име вече беше
избрано, преди да знаем, че ще си ти. От този момент нататък
ще се казваш така. Габриела е прекалено италианско, а Лиза
може да е от всякаква националност. Маркетинговите
изследвания показват, че фамилни имена с четири до шест
букви винаги са по-лесни за запомняне от широката публика.
Фанта. Тейлър. Бъртън. Дейвис. Удс Хилтън. Искаш ли да
продължа?
— Вече установих, че разбирате от маркетинг, сега трябва да
видя коя съм аз — според новата ми биография.
Не се опитва да прикрие иронията в гласа си. Печели
територия, започва да се държи като звезда. Чете написаното.
Лиза, е голямото открие, избрана сред повече от хиляда
кандидатки да се снима в първата продукция на известния
дизайнер и бизнесмен Хамид Хюсеин… и т.н., и т.н.
— Брошурите са отпечатани преди повече от месец — казва
хермафродитът, накланяйки везната отново към себе си и
вкусвайки своята малка победа. — Биографията е написана от
маркетинговия ни екип, те никога не бъркат. Виж някои
подробности. „Работила е като модел, ходила е на курсове по
театрално майсторство…“ Съответства, нали?
— Това означава, че са ме избрали по-скоро заради
биографията ми, а не заради представянето ми на кастинга.
— Не, означава, че всички кандидатки имаха една и съща
биография.
— Какво ще кажете да спрем да се предизвикваме и да се
опитаме да сме по-човечни и по-приятелски настроени?
— В тази среда? Забрави. Няма приятели, само интереси.
Няма хора, само полудели машини, които газят всичко пред себе
си, докато стигнат там, където желаят, или докато се блъснат в
някой стълб.
Въпреки отговора Габриела чувства, че е уцелила в
десетката. Озлоблението на нейния придружител започва да се
разнася.
— Чуй още нещо: „В продължение на години отказва да се
снима в киното, предпочитайки театъра като начин за изява на
своя талант.“ Това носи много положителни точки — ти си
цялостна личност, приела си ролята само защото наистина я
харесваш, въпреки че си поканена за участие в пиеси на
Шекспир, Бекет или Жьоне.
Хермафродитът е начетен. Шекспир е известен на всички, но
Бекет и Жьоне са само за специални хора.
Габриела — или Лиза — се съгласява. Лимузината стига до
целта си. Там отново стоят известните охранители, облечени в
черно, с бяла риза, вратовръзка и малки радиостанции в ръце,
сякаш са истински полицаи (което навярно е общата мечта на
тази група). Един от тях моли шофьора да продължи нататък,
тъй като все още е твърде рано.
Ала хермафродитът е наясно с рисковете и решава, че е по-
добре да пристигнат рано. Изскача от лимузината и се отправя
към един мъж, който е двойно по-едър от него. Габриела има
нужда да се разсейва, по-добре да мисли за нещо друго.
— Каква точно е марката на тази кола?
— Това е „Майбах 57 S“ — отвръща шофьорът с немски
акцент. — Произведение на изкуството, съвършената машина,
абсолютният лукс. Създадена е…
Но тя вече не му обръща внимание. Вижда как
хермафродитът спори с мъжа, който е двойно по-едър от него.
Онзи сякаш не му обръща внимание, прави му знак да се върне
в колата и да престанат да пречат на движението.
Хермафродитът, една мушица, обръща гръб на слона и се връща
при колата.
Отваря вратата и я моли да слезе, на всяка цена ще влязат.
Габриела се страхува от най-лошото — от скандал. Минава с
мушицата покрай слона, който им казва: „Хей, не може да
влизате!“, но те продължават. Други гласове казват: „Моля,
зачитайте правилата, все още не сме отворили!“ Не се осмелява
да погледне назад и да си представи стадото, което ги
преследва, готово да ги смаже в следващия момент.
Но нищо не се случва, въпреки че хермафродитът нито за
миг не забързва ход, може би от уважение към дългата рокля на
своята придружителка. Сега минават през съвършено подредена
градина, хоризонтът вече е в розови и синкави цветове,
слънцето се скрива.
Хермафродитът предвкусва друга победа.
— Те са големи мъжкари, докато никой не се оплаква. Но е
достатъчно да им повишиш тон, да ги погледнеш право в очите
и да продължиш нататък, тогава не поемат повече рискове.
Имаме покани и това е всичко, което трябва да се представи.
Големи са, но не са глупави и знаят, че само важните хора могат
да се отнасят с тях така, както постъпих аз — заключава с
изненадваща скромност: — Аз вече съм свикнал да се
преструвам на важен.
Стигат до входа на луксозния хотел, който е съвсем
отдалечен от движението в Кан. В него отсядат само онези, на
които не им се налага да тичат напред-назад по „Ла Кроазет“.
Хермафродитът моли Габриела/Лиза да отиде до бара и да
вземе две чаши шампанско — така ще знаят, че има
придружител. Никакви разговори с непознати. Никакви
баналности, моля. Той ще отиде да провери как стоят нещата и
да раздаде брошурите.
— Въпреки че е чисто протоколно изискване. Никой няма да
публикува снимката ти, но пък на мен за това ми плащат.
Връщам се след минута.
— Но нали казахте, че фотографите… Арогантността му се е
възвърнала. Преди Габриела да успее да възрази, той вече е
изчезнал.
У
смихвай се.
Преструвай се, че не знаеш защо толкова много хора се
интересуват от твоето име.
Стъпвай така, сякаш минаваш по червения килим, а не като
на модно ревю.
Внимавай, след теб вървят други хора, необходимите за
снимки секунди вече минаха, продължи нататък.
Ала фотографите не престават да викат името й. Притеснява
се, понеже на следващия човек — в действителност на
следващата двойка — се налага да чака, докато всички останат
доволни, което е невъзможно, тъй като все търсят идеалния
ъгъл, уникалната снимка (сякаш това изобщо е постижимо!),
поглед, насочен право в техния обектив.
Сега се сбогувай, не преставай да се усмихваш. Продължи
нататък.
Партито.
Обявено е като „галавечеря“, но тя не вижда маси или храна,
само келнери, които тичат напред-назад с всевъзможни напитки,
включително минерална вода. Оформят се малки групи, а
хората, които идват сами, изглеждат изгубени сред тях. Намира
се в огромна градина с дивани и кресла, пръснати навсякъде.
Има и пилони, високи по метър, където полуголи модели с
изваяни тела танцуват под звуците на музика, идваща от
стратегически разположени скрити колони.
Знаменитостите продължават да прииждат. Гостите
изглеждат щастливи, усмихват се, държат се помежду си като
близки хора, които се познават от години, но Жасмин знае, че
това е измама. Навярно са се срещали един-два пъти на
подобни места, но изобщо не помнят името на човека, с когото
разговарят. Трябва обаче да демонстрират пред всички колко са
влиятелни, известни, почитани и с много връзки.
Момичето, което допреди малко изглеждаше ядосано, сега
показва, че е съвсем объркано. Моли за цигара и се представя.
След няколко минути всяка е наясно с живота на другата.
Успява да я отведе при парапета, гледат океана, докато на
партито идват познати и непознати. Установяват, че сега и
двете работят за един и същ човек, макар и по различни
проекти. И двете не го познават. И за двете нещата са се
случили в един и същ ден.
Минава група мъже, които се опитват да завържат разговор,
но и двете се преструват, че не ги забелязват. Габриела е
човекът, когото трябваше да срещне, за да сподели колко
изоставена се чувства въпреки успокоителните думи на
приятелката си. Ако трябваше да избере между кариерата и
любовта на живота си, не би имала никакви колебания — щеше
да изостави всичко, въпреки че това не е много характерно за
младите хора. Но се случи така, че любовта на живота й пожела
тя да избере кариерата и прие предложението на XX само за да
се гордее с всичко, което е направила за нея — грижата, с която
бе напътствала стъпките й, нежността, с която бе поправяла
грешките й, въодушевлението, вложено във всяка дума и
действие, дори и в най-суровите.
Габриела също трябваше да срещне Жасмин. За да я помоли
за съвет, да благодари, че не е сама в момента, да повярва, че в
този свят се случват и хубави неща. Да признае, че е
притеснена от начина, по който придружителят й я заряза тук,
когато в действителност му бяха наредили да я представи на
хората, които трябва да познава.
— Той си мисли, че може да прикрива емоциите си. Но аз
зная, че става нещо лошо.
Жасмин й казва да не се безпокои, да пийне малко
шампанско, да се наслаждава на музиката и гледката. Винаги се
случва нещо непредвидено. Има си способи хората да се
преборят с подобни неща, та никой, съвсем никой да не разбере
какво става зад кулисите на лукса и блясъка. Скоро
Знаменитостта ще дойде.
— Но, моля те, не ме оставяй сама, няма да стоя дълго.
Габриела обещава, че няма да я остави. Та тя е единствената
й приятелка в новия свят, където току-що е стъпила.
Да, тя е единствената й приятелка, но е прекалено млада и
това я кара да се чувства така, сякаш вече е минала възрастта,
когато може да се почне нещо ново. Знаменитостта се показа
като съвсем повърхностен човек, докато вървяха към червения
килим. Очарованието се беше изпарило. Сега тя трябваше да е с
някой мъж, да си намери компания за вечерта, колкото и
симпатично и приятно да беше момичето до нея. Забелязва, че
мъжът от бара също е при парапета на голямата градина,
съзерцава океана с гръб към партито и е съвсем чужд за всичко
ставащо на галавечерята. Той е харизматичен, хубав, елегантен,
загадъчен. Когато дойде подходящият момент, ще каже на
новата си приятелка да отидат при него и да го заговорят.
В края на краищата, независимо от всичко това е нейният
щастлив ден и той включва възможността да срещне нова
любов.
20:21 ч.
С
ъдебният лекар, комисарят, детектив Савой и още един
човек — който не се представи, но бе доведен от
комисаря — седят на една маса.
Задачата им не е да обсъждат последното престъпление, а да
подготвят изявление за пред журналистите, които се тълпят
пред болницата. Този път току-що е починала една световна
Знаменитост, известен режисьор е в интензивното отделение, а
новинарските агенции по цялата планета навярно са дали
ултиматуми на своите пратеници — или да се доберат до нещо
конкретно, или ще ги уволнят незабавно.
— Съдебната медицина е една от най-древните науки на
планетата. Благодарение на нея хората са могли да разпознават
много от характеристиките на отровите и да създават
съответните противоотрови. Въпреки това кралете и
благородниците са предпочитали винаги да имат някой, който
„официално опитва храната им“, та да избегнат непредвидените
от лекарите изненади.
Савой вече се е срещал с „умника“. Този път оставя
комисарят да поеме инициативата и да прекъсне
демонстрацията на ерудираност.
— Престанете да изтъквате знанията си, докторе. В града
има престъпник, който е на свобода.
Лекарят не се впечатлява.
— Като съдебен лекар нямам право да казвам как се е
случило едно убийство. Нямам право да изказвам мнения. Аз
трябва да определя причината за смъртта, използваното
оръжие, идентичността на жертвата, приблизителния час,
когато е било извършено престъплението.
— Виждате ли някаква връзка между двете убийства? Има ли
нещо, което може да свърже убийството на продуцента с това
на актьора?
— Да. И двамата са работили в киното!
Смее се. По лицата на останалите трима не трепва и един
мускул, хората в тази стая нямат никакво чувство за хумор.
— Единствената връзка е, че и в двата случая са били
използвани силно токсични вещества, които поразяват
организма с впечатляваща скорост. Същевременно голямата
изненада при второто убийство е начинът, по който е бил
опакован цианид. Пликът е бил с вакуумиращо фолио отвътре,
разкъсващо се лесно при отварянето му.
— Може ли да е бил подготвен тук? — пита четвъртият мъж.
Говори френски с чуждестранен акцент.
— Може. Но би било доста трудно, тъй като става дума за
сложна манипулация и който я е извършил, е знаел, че е с цел
убийство.
— Тоест не го е направил убиецът, така ли?
— Съмнявам се да е той. Почти е сигурно, че е било
възложено на специален човек. В случая с курарето може
самият престъпник да е топнал иглата в отровата, но що се
отнася до опаковането на цианида, трябват по-специфични
методи.
Савой мисли за Марсилия, за Корсика, за Сицилия, за
страните от Източна Европа, за терористите от Близкия изток.
Извинява се и излиза от стаята за момент, обажда се в Европол.
Обяснява колко е сериозно положението. Моли да направят
пълно проучване на лабораториите, в които може да се
произведе химическо оръжие от такъв вид.
Свързват го с някого, който казва, че същата молба е била
отправена и от научен център в САЩ. Какво става?
— Нищо. Моля да ми отговорите, щом намерите някаква
следа. И дано откриете тази следа в близките десет минути.
— Невъзможно — казва гласът от другата страна на
линията. — Ще ви се обадим, щом имаме готов отговор, нито по-
рано, нито по-късно. Трябва да отправим искане за…
Савой веднага прекъсва и отива да се присъедини към
групата.
Бюрокрация.
Май това е фикс идея на всички, работещи в сферата на
обществената безопасност. Никой не иска да рискува да направи
и една стъпка, преди да получи всички възможни гаранции, че
висшестоящите му одобряват неговите действия. Мъже, пред
които е стояла блестяща кариера, които са започнали да
работят с вдъхновение и изобретателност, стоят ужасени в
някой ъгъл, знаейки, че се намират пред сериозни
предизвикателства и че трябва да действат бързо, но и че
трябва да уважават йерархията, пресата е готова да обвини
полицията в бруталност, данъкоплатците се оплакват, че нищо
не се решава — затова е най-добре отговорността да се
прехвърли на някого, който стои по-горе.
Обаждането му не е нищо повече от постановка, той вече
знае кой е убиецът. Ще го залови сам, без някой да може да
обере лаврите по разрешаването на най-сложния полицейски
казус в историята на Кан. Трябва да запази самообладание, но
безумно му се иска това съвещание да свърши час по-скоро.
Когато се връща, комисарят му съобщава, че Стенли Морис,
големият специалист от Скотланд Ярд, току-що се е обадил от
Монте Карло. Казал да не се безпокоят много за цианида, тъй
като смятал, че убиецът няма да използва отново същото
оръжие.
— Може би се намираме пред нова терористична заплаха —
казва чужденецът.
— Да, така е — отвръща комисарят. — Но за разлика от вас
последното, което ние искаме, е да всяваме страх сред хората.
Тук, сега трябва да решим какво да кажем на пресата, за да
избегнем журналистите сами да си правят заключения, които да
разпространяват по вечерните новини.
Намираме се пред изолиран случай на тероризъм, вероятно
става дума за сериен убиец. — Но…
— Няма „но“… — гласът на комисаря е твърд и властен. —
Свързахме се с вашето посолство, защото убитият е гражданин
на страната ви. Вие тук сте само гост. Когато ви съобщихме за
предишните две убийства на американци, не проявихте интерес
да пратите представител, въпреки че в единия случай също е
използвана отрова.
Следователно, ако се опитвате да намеквате, че се намираме
пред колективна заплаха, в която се използват химически
оръжия, можете да се оттеглите. Няма да превръщаме един
криминален проблем в политически въпрос. Искаме догодина
отново да имаме фестивал с целия блясък и лукс, който му се
полага, затова ще послушаме специалиста от Скотланд Ярд и ще
направим изявление в такъв дух.
Чужденецът не казва нищо.
Комисарят вика един асистент, моли го да отиде при групата
журналисти и да им каже, че след десет минути ще имат
заключението, за което чакат. Съдебният лекар обяснява, че
има начин да се проследи произходът на цианида, защото при
използването му се забелязва нещо като „почерк“, но това ще
отнеме повече от десет минути, може би седмица.
— В кръвта имаше съдържание на алкохол. Кожата беше
зачервена, смъртта е била почти незабавна. Няма съмнение за
вида на използваната отрова. Ако беше някоя друга киселина,
щяхме да открием изгаряния около носа и устата, в случая с
беладоната зениците щяха да са разширени, ако…
— Докторе, знаем, че сте завършили университет, че можете
да ни посочите причините за смъртта и не се съмняваме във
вашата компетентност. И така, заключението е, че е използван
цианид.
Докторът кимва и прехапва устни, за да овладее
раздразнението си.
— Ами другият човек в болницата? Кинорежисьорът…
— Обдишваме го с чист кислород и му вливаме интравенозно
шестстотин милиграма келоцианор на всеки петнайсет минути.
Ако не помогне, можем да добавим двайсет и пет процентов
разтвор на натриев тиосулфат с… — тишината в стаята е
напрегната.
— Извинете. Отговорът е: ще го спасим.
Комисарят си записва нещо на един жълт лист. Знае, че няма
повече време. Благодари на всички, казва на чужденеца да не
излиза с тях, за да се избегнат допълнителни спекулации. Отива
до банята, оправя вратовръзката си и моли Савой да направи
същото.
— Морис каза, че следващия път убиецът няма да използва
отрова. Според мен все пак следва някакъв принцип, макар и
несъзнателно. Кое е общото при убийствата?
Савой е мислил по този въпрос на връщане от Монте Карло.
Да, имаше си почерк, който дори прочутият инспектор от
Скотланд Ярд може би не беше схванал:
Жертва на пейката на площада — убиецът е близо.
Жертва по време на обяда — убиецът е далече.
Жертва на кея — убиецът е близо.
Жертва в хотела — убиецът е далече.
Следователно следващото престъпление ще бъде извършено,
като убиеца е до жертвата. По-точно би било извършено, тъй
като ще го заловят до половин час. И то донякъде благодарение
на докладваното от колегите му в управлението, които не
осъзнаваха важността на подадената информация. Самият Савой
не я осъзна отначало, но това се оказа липсващата брънка,
ключа към разгадаването на загадката.
Сърцето му ще се пръсне. Цял живот е мечтал за това, а
съвещанието сякаш няма край.
— Чувате ли ме?
— Да.
— Вижте, хората отвън очакват официално изявление,
техническо, с точни отговори на въпросите. В действителност те
ще направят всичко възможно, за да им кажем онова, което
искат да чуят, но не бива да се хващаме в този капан. Дошли са
не за да ни чуят, а за да ни видят. За да може и тяхната публика
да ни види.
Поглежда към Савой с чувство на превъзходство, сякаш е
най-осведоменият човек на планетата. Очевидно опитите да се
демонстрира вещина не са привилегия само на Морис или на
съдебния лекар. Хората винаги намират индиректен начин да
кажат „знам си работата“.
— Визията е важна. Тоест тялото и лицето да казват повече
от думите. Погледът да е твърд, главата вдигната, раменете
леко отпуснати. Изопнатите рамене издават напрежение, което
е сигурна индикация, че не сме наясно какво се случва.
— Да, господин комисар.
Н
а половин час път с кола от Кан, в друга държава, където
се говори същият език, използва се същата парична
единица, няма граничен контрол, но има съвсем различна
политическа система от френската — властта е в ръцете на
принц, както едно време, — един мъж седи пред своя компютър.
Преди петнайсет минути е получил електронно писмо, с което
му съобщават, че е бил убит прочут актьор.
Морис гледа снимката на жертвата, изобщо няма представа
кой е, отдавна не е ходил на кино. Но навярно е някой важен,
тъй като в един от новинарските портали вече са качили
информация за убийството му.
Въпреки че сега е пенсионер, за него подобни казуси са като
игра на шах, в която рядко се оставя противникът да го победи.
Не се касае за неговата кариера, а за самоуважението му.
Има някои правила, които обича да спазва още от времето,
когато работеше в Скотланд Ярд: да започне да измисля
всякакви хипотези и да ги изключва една по една, докато
останат само най-вероятните. Той не обича да разчита на
късмета. На заседанията, на които се правеха оценки на
работата, обичаше да провокира колегите си: „Всичко, което
знаете, се дължи на опита ви, натрупан през годините. Но тези
стари решения служат само за стари проблеми. Ако искате да
бъдете креативни, забравете за малко, че имате опит!“
Най-възрастните се преструваха, че си водят записки, най-
младите го гледаха стреснато и заседанията винаги завършваха
така, сякаш нищо не е казал. Но той знаеше, че посланието му е
чуто и скоро — без да му признаят заслугата, разбира се —
висшестоящите започнаха да искат повече нови идеи.
Разпечатва досиетата, които полицията в Кан му е пратила.
Мрази да използва хартия, тъй като не иска да го обвинят, че е
сериен убиец на гори, но понякога е необходимо.
Започва да сравнява modus operandi, т.е. метода, по който са
извършени престъпленията. Час от денонощието (както сутрин,
така и следобед и вечер), оръжие (ръце, отрова, острие), тип
жертва (мъже и жени на различна възраст), разстояние от
жертвата (две с директен физически контакт и две без никакъв),
оказана съпротива (никаква при всичките случаи).
Когато се чувства като в тунел без изход, най-доброто, което
може да направи, е да остави мислите си да блуждаят известно
време, докато подсъзнанието му работи. Отваря на екрана на
компютъра си таблото с котировките на Нюйоркската фондова
борса. Тъй като няма пари, вложени в акции, това е ужасно
скучно за него, но си мисли, че и той действа като брокерите.
Опитът му анализира цялата информация до момента, а
интуицията му дава отговорите — нови и креативни. След
двайсет минути отново се връща към досиетата — главата му
отново е празна.
Действието дава резултат. Да, има нещо общо между
всичките престъпления.
Убиецът е много начетен. Навярно е прекарал дни и седмици
в проучване на най-добрия начин, по който да изпълни мисията
си. Знае как да борави с отрови, без да рискува. Получил е
цианида запечатан. Познава анатомията добре, за да успее да
вкара острието на точното място, без да срещне кост по пътя си.
Нанася смъртоносни удари без много усилия. Вероятно е чел и
за серийните убийства и знае, че почеркът води към убиеца.
Затова той извършва своите престъпления по различен начин,
без да се придържа към определен modus operandi.
М
инава една усмихната двойка. Казват му, че е
щастливец — до него стоят две красиви жени!
Игор благодари, наистина трябва да се поразсее. След
малко ще се осъществи тъй дълго чаканата среща. Въпреки че е
свикнал да понася всякакъв вид напрежение, започва да си
припомня патрула в околностите на Кабул — преди опасна
мисия другарите му пиеха, говореха за жени и спорт, държаха
се така, сякаш не са там, а в родните си градове, на маса с
приятели и роднини. По този начин се разтоварваха от
напрежението, възвръщаха собствената си идентичност и бяха
по-подготвени за предизвикателствата, с които щяха да се
сблъскат.
Като добър войник той знае, че битката няма нищо общо с
разправата, а с постигането на определена цел. Като добър
стратег — в края на краищата е тръгнал от нищото, а е
превърнал малката си фирма в една от най-уважаваните
компании в Русия — осъзнава, че целта трябва винаги да е една,
въпреки че мотивите, стоящи зад нея, често се променят с
течение на времето. Това се случи и днес. Беше дошъл в Кан по
определени причини, но едва когато започна да действа, успя
да разбере истинските си мотиви. През всичките тези години е
бил сляп. Сега може да съзре светлината, най-накрая е прозрял
всичко.
И тъкмо затова трябва да стигне до края. Решенията му са
взети смело, безкористно и с известна доза лудост на моменти.
Но не онази лудост, която руши, а другата — която кара
човешките същества да надскочат собствените си възможности.
Винаги е постъпвал така в живота си. Побеждавал е, защото е
прибягвал до овладяната си лудост в решителни моменти.
Неговите приятели започваха с коментари от рода на „поемаш
прекалено големи рискове“ и с невиждана скорост минаваха на
заключението „бях сигурен, че предприемаш правилните
действия“. Беше в състояние да изненадва, да проявява
новаторство и най-вече да поема необходимите рискове.
Ала в Кан, може би заради съвсем непознатата обстановка и
липсата на сън, той рискува ненужно. Без малко да се откаже от
плана си преждевременно и да не стигне до момента на
прояснение, помогнал му да види с други очи жената, в която
смяташе, че е влюбен, за която мислеше, че си заслужава да се
пожертва и да понесе мъченичеството. Помни как се приближи
до полицая, за да направи самопризнания. Тогава започна
промяната. Тогава духът на момичето с дебелите вежди го
защити и му обясни, че постъпките му са правилни, само
мотивите му са погрешни. Натрупването на любов означава
късмет, натрупването на омраза е бедствие. Който не може да
разпознае вратата на проблемите, я оставя отворена и
трагедиите влизат през нея.
Той прие любовта на момичето. Разбра, че е бил инструмент
в Божиите ръце. Бил е пратен, за да я спаси от мрачното
бъдеще, затова сега тя му помагаше да продължи напред.
Осъзнава, че колкото и предпазни мерки да е взел, може да
не е помислил за всичко. Все още съществува вероятност
мисията му да бъде прекъсната, преди да стигне до края. Но
няма за какво да съжалява или да се страхува — направил е
каквото е могъл, ако Господ не желае той да довърши делото
си, трябва да приеме Неговите решения.
Отпусни се. Поговори си с момичетата. Нека мускулите ти си
починат малко преди финалния удар, така ще са по-подготвени.
Габриела — младото момиче, което беше само на бара, когато
пристигна на партито — изглежда превъзбудено и винаги когато
покрай него минава сервитьор с напитки, то връща своята чаша,
въпреки че е наполовина пълна, и иска друга.
— Ледена, винаги ледена!
Радостта на Габриела го заразява леко. От думите й разбира,
че току-що е била наета за един филм. Въпреки че още не знае
заглавието и каква ще е ролята й, е наясно, че „ще играе
главната героиня“. Режисьорът е известен с това, че умее да
подбира добри актьори и добри сценарии. Главната мъжка роля
ще се изпълнява от актьор, който Игор познава и харесва,
защото е наистина възхитителен. Когато споменава името на
продуцента, той кимва, сякаш иска да каже „да, познавам го“,
ала е сигурен, че тя ще изтълкува това като „не го познавам, но
не искам да минавам за некомпетентен“. Говори му безспир за
стаи, пълни с подаръци, за червения килим, за среща на една
яхта, за крайно строг подбор и планове за бъдещето.
— В този момент в града, а и по целия свят има хиляди
момичета, които биха желали да са тук, да разговарят с вас и да
могат да разказват подобни истории. Молитвите ми бяха чути.
Усилията ми бяха възнаградени.
Другото момиче изглежда по-сдържано и по-тъжно — може
би заради възрастта и липсата на опит. Игор се намираше точно
зад фотографите, когато тя мина, чу как викат името й, видя, че
я интервюират в края на „коридора“, но очевидно гостите не
знаеха коя е тя. След мощния прилив на интерес към нея
внезапно бе останала на сухо.
Сигурно приказливото момиче бе решило да се приближат и
да го попитат какво прави там. Отначало се почувства
обезпокоен, но знаеше, че ако не са те, други самотни хора ще
направят същото, за да избегнат впечатлението, че са изгубени,
изолирани от света, без познати на партито. Затова прие
разговора — по-точно прие компанията, въпреки че умът му
беше зает с нещо друго. Каза името си (Гюнтер), обясни, че е
немски индустриалец от сферата на тежкото машиностроене
(тема, която не интересува никого) и че тази вечер е бил
поканен от приятели. Сподели, че си тръгва на следващия ден
(като се надяваше това да е истина, въпреки че Божиите знаци
са загадка).
Когато разбра, че не работи в киноиндустрията и че няма да
е на Фестивала задълго, актрисата за малко да си тръгне, но
другото момиче й попречи, като й каза, че все пак е добре човек
да се запознава с нови хора. И ето ги тримата: той в очакване
на приятеля, който не идва, тя в очакване на асистента, който е
изчезнал, и мълчаливото момиче, което не очаква нищо, освен
малко спокойствие.
Всичко става много бързо. Актрисата навярно е забелязала
някаква прашинка на смокинга му, вдига ръка, преди той да
успее да реагира, и с изненада пита:
— Пури ли пушите.
Още по-добре — пура.
— Да, след вечеря.
— Ако искате, мога да ви поканя и двамата на едно парти на
яхта тази вечер. Но първо трябва да открия моя асистент.
Другото момиче й предлага да не бърза толкова. Първо,
току-що са я наели и ще мине време, докато може да си позволи
да води със себе си антураж. Трябва да отиде сама, да спази
изискванията на протокола.
Актрисата благодари за съвета. Минава един сервитьор,
полупълната чаша с шампанско бива оставена на подноса,
откъдето се взема друга.
— Мисля, че трябва да престанете да пиете толкова бързо —
казва Игор/Гюнтер, като внимателно взема чашата от ръката —
й и излива съдържанието зад парапета. Актрисата прави отчаян
жест, но после се примирява — разбира, че той й желае
доброто.
— Много съм развълнувана — признава. — Трябва да се
поуспокоя. Дали не бих могла да изпуша една от вашите пури?
— Съжалявам, имам само една. Освен това научно е
доказано, че никотинът е стимулант. Не успокоява.
Пура. Да, по форма прилича на пура, но иначе няма нищо
общо с нея. В горния ляв джоб на сакото има заглушител. Това е
предмет, дълъг около десет сантиметра, който, веднъж поставен
на дулото на беретата, скрита в джоба на панталона, може да
извърши чудо.
Да превърне „бум!“ в „пук…“.
И това само защото при стрелба се задействат няколко
прости закона на физиката: скоростта на куршума малко
намалява, тъй като той е принуден да премине през серия от
гумени пръстени, а газовете от изстрела изпълват
цилиндричната кухина, охлаждат се бързо и не позволяват да се
чуе звукът от експлозията на барута.
Крайно неподходящ за далечна стрелба, тъй като влияе на
траекторията на куршума. Но идеален за изстрели от упор.
Л
екарите разглеждат резултати от изследвания, които са в
пълно противоречие с очакванията им за това коя е
болестта, и от този момент нататък трябва да решат дали
да се осланят на науката, или да се доверят на сърцето си. С
течение на времето обръщат повече внимание на интуицията и
виждат, че пациентите им се подобряват.
Големи бизнесмени, които разглеждат графика след графика,
накрая действат в разрез с тенденцията на пазара и забогатяват
още повече.
Творци се захващат с книги или филми, за които всички
казват: „това няма да се получи, никой не се вълнува от
темата“, а накрая се превръщат в икони на масовата култура.
Религиозни лидери използват страха и чувството за вина
вместо любовта, която на теория би трябвало да е най-важното
нещо на света. Църквите им се пълнят с вярващи.
Всички вървят против общата тенденция, освен една група
хора — политиците. Те искат да се харесат на всички и следват
принципите на политическата коректност. Накрая трябва да се
отричат, да се извиняват, да се оправдават.
Х
амид изключва мобилния си телефон — изобщо не го
интересува какво става в останалия свят. През последния
половин час телефонът му беше залят с неприятни
съобщения. Което е знак, че е време да приключи веднъж
завинаги с абсурдната си идея да направи филм. Остави се да
бъде подведен от суетата, вместо да се вслуша в съветите на
шейха и жена си. Очевидно започва да губи връзка със самия
себе си. Светът на лукса и блясъка започва да го отравя —
тъкмо него, който винаги се е смятал за защитен от това!
Стига. Утре, когато е по-спокоен, ще свика присъстващите
представители на световните медии и ще каже, че макар вече
да е инвестирал сериозна сума в проекта, ще го прекъсне, тъй
като „беше общата мечта на всички участващи, а един от тях
вече не е сред нас“. Журналистите със сигурност ще пожелаят
да разберат дали има предвид други проекти. Той ще отговори,
че още е рано да се говори, „трябва да почетем паметта на
човека, който ни напусна“.
Разбира се, че съжаляваше, както всяко човешко същество с
мъничко почтеност, че актьорът, когото се канеше да наеме, е
отровен и че избраният за проекта режисьор лежи в болница —
за щастие без опасност за живота. Но двете неща носеха съвсем
ясно послание — никакво кино. Не е начинание в неговата
област, ще загуби пари, без да спечели нищо в замяна.
Киното е за кинаджиите, музиката е за музикантите,
литературата е за писателите. Откакто преди два месеца се
впусна в това приключение, единственото, което постигна, беше
да увеличи проблемите си — да се бори с хора с огромно его, да
отхвърля нереални бюджети, да поправя сценарий, който му се
струваше все по-лош при всяка нова версия, да търпи
продуценти с обидени физиономии, които се отнасяха с него с
известно снизхождение, сякаш бе абсолютен невежа в тази
сфера.
Намеренията му бяха възможно най-добрите. Искаше да
покаже културата на земята, в която се е родил, красотата на
пустинята, вековната мъдрост и разбирането за чест на
бедуините. Дължеше това на своето племе, въпреки че шейхът
настояваше да не се отклонява от предварително начертания
път.
„Хората се губят в пустинята, понеже се подвеждат от
миражите. Ти вършиш добре работата си, съсредоточи в нея
всичките си сили.“
Но Хамид искаше да стигне по-далеч — да покаже, че крие
още изненади, че може да се качи по-високо, че е смел. Сгреши
от гордост и това повече нямаше да се повтори.
Г
абриела отива при единствения човек, когото познава.
Гостите в този момент излизат от вечерята, оркестърът
свири музика от шейсетте, започва веселието, хората се
смеят и си приказват въпреки оглушителния шум.
— Търсих ви! Къде са вашите приятели?
— А къде е вашият приятел?
— Току-що си тръгна, каза, че е възникнал огромен проблем
с актьора и режисьора! Заряза ме тук без повече обяснения!
Каза ми, че няма да има парти на яхтата, това е.
Игор си представя проблема. Нямаше никакво намерение да
убие някого, от когото толкова се възхищава и чиито филми се
опитва да гледа винаги когато му остава време. Ала в края на
краищата съдбата е тази, която решава — човекът е просто
инструмент.
— Аз си тръгвам. Ако искате, мога да ви оставя в хотела.
— Но партито едва сега започва!
— Тогава се възползвайте. Аз трябва да пътувам рано
сутринта.
На Габриела й се налага бързо да вземе решение. Или да
остане с пълната си с хартия чанта на това място, на което не
познава никого, надявайки се, че някоя милостива душа ще
реши да я откара поне до „Ла Кроазет“, където ще свали
обувките си, преди да се заизкачва по безкрайния хълм до
стаята, която дели с още четири момичета.
Или да приеме поканата на този любезен мъж, който навярно
има сериозни връзки и е приятел на жената на Хамид Хюсеин.
Беше присъствала на началото на една караница, но вярва, че
подобни неща се случват всеки ден и че скоро ще се помирят.
Вече има сигурна роля. Уморена е от всички вълнения през
деня. Страх я е да не се напие и да развали всичко. Самотни
мъже идват при нея и я питат дали е сама, какво ще прави
после и дали иска на другия ден да посети заедно с тях някоя
бижутерия. Ще трябва да прекара остатъка от нощта,
измъквайки се любезно, за да не нарани нечия чувствителност,
понеже никога не се знае кой стои насреща. Тази вечеря е една
от най-специалните на Фестивала.
— Да вървим.
Точно така се държи една звезда, тръгва си неочаквано.
Отиват до входа на хотела, Гюнтер (не успява да се сети за
другото му име) поръчва такси, от рецепцията му казват, че
имат късмет, тъй като ако бяха изчакали още малко, щеше да им
се наложи да стоят на дълга опашка.
По пътя тя пита защо беше излъгал за нещата, с които се
занимава. Той казва, че не е излъгал — наистина е имал
телефонна компания, но е решил да я продаде, защото според
него бъдещето е в тежкото машиностроене.
Ами името?
— Игор е галено име, умалителното на Гюнтер на руски.
Габриела очаква всеки момент да получи прословутата
покана: „Ще пийнем ли по едно в моя хотел преди лягане?“ Но
нищо не се случва — той я оставя пред вратата, сбогува се с
ръкостискане и продължава нататък.
Това се казват обноски!
Да, днес беше първият й ден, в който извади голям късмет.
Първият от много. Утре, когато си върне телефона, ще се
свърже за чужда сметка с един град близо до Чикаго, за да
разкаже големите новини, да помоли да си купят списания,
понеже са я снимали как се изкачва по стъпалата заедно със
Знаменитостта. Ще каже, че са я принудили да смени името си.
А ако развълнувани я попитат какво предстои, ще смени
темата — тя е суеверна и не обича да обсъжда нещата, преди да
са се случили. Ще научат всичко, когато тръгнат слуховете —
непозната актриса избрана за главната роля. Лиза Уинър е
поканена като гост на парти в Ню Йорк. Момиче от Чикаго,
никому неизвестно дотогава, е голямото откритие за филма на
Гибсън. Агент урежда договор за милиони с най-големите
продуцентски къщи на Холивуд. Само небето стои отгоре.
23:11 ч.
— В ече се прибираш?
— Щях да си дойда и по-рано, ако нямаше задръстване.
Жасмин събува обувките си и ги хвърля на една страна, мята
чантата на друга и ляга на леглото, без да свали роклята си.
— Най-важните думи на всички езици са кратки. „Да“
например. Или „Обич“. Или „Бог“. Думи, които излизат с лекота
и запълват празнотите в нашия свят. Ала съществува още една
дума — също съвсем кратка, — която много трудно произнасям,
но сега ще го направя.
Поглежда приятелката си.
— Не.
Потупва с ръка леглото, за да я накара да седне до нея.
Погалва я по косите.
— Думата „Не“ има славата на злонамерена, егоистична и не
възвишена. Когато казваме „Да“, се смятаме за щедри,
отзивчиви и възпитани. Но аз сега ти казвам „не“. Няма да
направя онова, което искаш от мен, мислейки, че така ще съм
по-добре. Разбира се, ти можеш да ми кажеш, че съм едва
деветнайсетгодишна и още не се ориентирам в живота. Но на
мен ми стига едно парти като днешното, за да разбера какво бих
и какво не бих искала при никакви обстоятелства.
Никога не съм мислила да бъда модел. Още повече, никога
не съм мислила, че мога да се влюбя. Зная, че любовта може да
живее само ако е на свобода, но кой е казал, че съм нечия
робиня? Аз служа единствено на сърцето си, затова товарът е
лек и изобщо не ми тежи. Избрах те още преди ти да ме
избереш. Впуснах се в приключение, което изглеждаше
невъзможно, и без да се оплаквам, поех всички рискове — от
обществените предразсъдъци до проблемите с моето семейство.
Преодолях всичко, за да съм тук с теб тази вечер, да се
наслаждавам на вкуса на победата от едно чудесно ревю и да
разбера, че имам и други възможности в живота. Зная, че ги
имам с теб.
Приятелката й ляга до нея и отпусна глава в скута й.
— Един чужденец ме накара да се замисля. Срещнах го тази
вечер, докато бях там сама в тълпата, без да зная какво да
кажа. Попитах го какво прави на партито, а той ми отвърна, че е
изгубил любовта на живота си, дошъл е да я отведе, но вече не
е сигурен дали иска точно това. Накара ме да се огледам
наоколо — край нас имаше самоуверени хора, покрити със слава
и завоевания. Каза ми: „Те не се забавляват. Смятат, че са
стигнали до върха на кариерата си и неизбежното спускане
надолу ги плаши. Забравили са, че пред тях е целият свят, който
чака да бъде покорен. А са забравили, защото…“
— … защото са свикнали.
— Именно. Притежават много неща, но нямат мечти.
Заобиколени са с решени проблеми, одобрени проекти,
преуспяващи фирми, за които дори не е необходимо да се
грижат. Сега им остава единствено да се страхуват от
промяната. Затова ходят от парти на парти и от среща на
среща — за да не им остава време да мислят. За да се виждат
все със същите хора и да вярват, че всичко продължава
постарому. Стабилността е заменила мечтите им.
— Съблечи се — казва приятелката й, без да коментира
думите й.
Жасмин става, сваля дрехите си и се пъхва под завивките.
— Ти също се съблечи. И ме прегърни. Толкова много се
нуждая от твоята прегръдка, защото днес мислех, че ще ме
оставиш да си тръгна.
Приятелката й сваля дрехите си и гаси лампата. Жасмин
веднага заспива в прегръдките й, докато тя остава будна
известно време. Гледа тавана и мисли, че понякога едно момиче
на деветнайсет е по-мъдро от жена на трийсет и осем. Да,
колкото и да се страхува, колкото и неуверена да се чувства в
този момент, е принудена да порасне. Срещу себе си ще има
могъщ неприятел — XX със сигурност ще й създаде всякакви
възможни затруднения, за да й попречи да участва в Седмицата
на модата през октомври. Първо ще се опита да купи марката й.
Тъй като това ще е невъзможно, ще се опита да я злепостави
пред Федерацията, като каже, че не е удържала на думата си.
Следващите месеци ще са много трудни.
Но онова, което XX, както и никой друг на света не знае, е,
че тя притежава абсолютната и пълна власт да победи всички
трудности — притежава любовта на жената, която сега е
сгушена в ръцете й. За нея би направила абсолютно всичко,
освен да убие човек.
С нея е способна на всичко — включително да победи.
01:55 ч.
Ч
астният самолет на неговата компания вече е с включени
двигатели. Игор заема любимото си място — втори ред,
ляво — и чака да отлетят. Когато светлините за коланите
угасват, той отива до бара, налива си щедро количество водка и
я изпива на един дъх.
За миг се замисля дали наистина е изпратил правилно
съобщенията на Ева, докато рушеше световете край себе си.
Дали не е трябвало да бъде по-ясен, оставяйки някоя бележка
или име, или нещо подобно? Прекалено е рисковано — можеха
да го сметнат за сериен убиец.
Но той не е такъв — той имаше цел, която за щастие
коригира навреме.
Споменът за Ева вече не му тежи така, както преди. Не я
обича, както я беше обичал, и не я мрази, както я намрази
после. С течение на времето тя ще изчезне от живота му. Колко
жалко, въпреки всичките й недостатъци трудно щеше да намери
друга жена като нея.
Отново отива до бара, отваря друго шише с водка и пак пие.
Дали ще разберат, че човекът, унищожаващ чуждите светове, е
един и същ? Това вече не го засяга. Единственото му угризение
е свързано с момента, когато в следобедните часове искаше да
се предаде на полицията. Но съдбата беше на негова страна и
успя да довърши мисията си.
Да, той победи. Но този път победителят не е сам.
Кошмарите му свършиха, един ангел с дебели вежди бди над
него и ще му посочи пътя, който трябва да следва занапред.
Ден на свети Жозе, 19 март 2008 г.
Информация за текста
P
aulo Coelho
O Vencedor Esta So, 2008
Издание:
Паулу Коелю. Победителят е сам
Бразилска. Първо издание
ИК „Обсидиан“, София, 2009
Редактор: Снежина Томова
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 978-954-769-202-2
(<< back)
2
„Пътят, по който не поех“, Робърт Фрост. Превод: Теменуга
Маринова. — Б.р.
(<< back)
FB2 document info
Document authors :
Моята библиотека
Document history: