Виктория Бешлийска

Глина
Първо издание

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не

може да бъде размножавана или предавана под никаква форма
или начин, електронен или механичен, включително
фотокопиране, записване или чрез каквито и да е системи за
съхранение на информация, без предварително писмено
разрешение на СофтПрес ООД.

© СофтПрес ООД, 2020

© Виктория Бешлийска, текст, 2020
© Радослав Донев, дизайн на корицата, 2020
© Захари Иванов, глинено пано за корицата
© Кристина Димитрова, графични елементи в книгата
© Невена Рикова, графичен елемент на корицата

http://4eti.me – безплатни книги

ISBN 978-619-151-634-6
2
 На дъщерите ми -
Леа от Слънцето и Алма от Земята.
Благодаря, че ви има.

И когато Бог помисли за смъртта,

тогава падна сълза от окото на Господа
и тази сълза Бог нарече слънце.
„Разумник“

3
 Анотация
Създадена от огъня на думите и пръстта на историята,
„Глина“ е книга за любовта като съзидание и наказание.
За ревността като проклятие. За мистичната сила на един
майстор, който ведно с глината вае съдбата си.

Легенда разказва, че през XVII век самобитните грънчари от

малкото село Бусинци, Трънско, получили благословията на
турския султан единствени да пътуват свободно в границите на
империята, за да продават стоката си. Толкова първична сила,
красота и простота имало в бусинската керамика, че отваряла и
сърца, и врати. Отваря и страниците на „Глина“. Романът взема
необработената пръст на легендата и я завърта на писателския
чарк, за да извае история, която се лее като вода и пречиства като
огън.

Направени сме не от думи, а от кал. Шепа от калта ако

дадеш на някого, всичко си му дал. Ако той ти върне от калта
сърце, значи всичко имаш.

Тя е Жара – с име, родено от светлината на огъня, и нрав на

буен планински поток. Той е Велико – майстор грънчар по
наследство и по сърце, който диша с глината и живее за чарка.
Срещата им е като досег на пламъка с полъх – въздухът може да
разгори искрата също толкова лесно, колкото и да я накара да
изтлее. Но когато на пътя ѝ се изправя ориста на цялото село,
любовта им неволно се превръща в цяр за общата болка. Велико
знае, че от пръстите му може да излезе онова, което ще откупи
свободата на бусинските майстори. Но не подозира, че глината в
сърцето му ще подпечата Жара като своя.

4
 Виктория Бешлийска е филолог по образование и откривател
по призвание. Работила е като учител и редактор на художествена
литература.
Днес професионалният ѝ път е свързан с маркетинга. Автор е
на „По дирите на думите“  – блог, който събира стари български
думи, лични спомени и истории. Любовта ѝ към родното, обеди-
нена под надслов #ОбичамБългарскитеДуми, и стремежът ѝ да
съхрани автентичността и енергията на словото - такова, каквото
нашите предци са познавали, я отвежда в едно необикновено
българско село и я вдъхновява да създаде история, която не
просто се чете, а се живее. „Глина“ е дебютният роман на Викто-
рия, в който са втъкани много от думите, представени в блога.

Фейсбук страница на автора, познат преди като Words Do

World: https://www.facebook.com/PoDiriteNaDumite/

5
 Съдържание
Анотация............................................................................................................4
Съдържание.......................................................................................................6
1. ЗНАЯЛИЦА...................................................................................................7
2. СТОН............................................................................................................16
3. ЕРМА............................................................................................................23
4. ОЧЕБОЛЕЦ..................................................................................................31
5. ПРАХ............................................................................................................39
6. ЧАЯНИЕ......................................................................................................45
7. ЗЕХИР..........................................................................................................56
8. СТРУЙКА....................................................................................................62
9. ВЪЛНА.........................................................................................................72
10. СОЛ.............................................................................................................84
11. ВРЪШНИК.................................................................................................94
12. ПЕРО........................................................................................................102
13. КОЛЕНДРО.............................................................................................110
14. ПЛЪТНИК................................................................................................121
15. РАЗКОВНИЧЕ.........................................................................................128
16. ДЪХ..........................................................................................................137
17. ВЪГЛЕН...................................................................................................139
18. ВЪЗЕЛ......................................................................................................149
19. РОГАЧ......................................................................................................156
20. ПЕЗУЛ......................................................................................................165
21. ИГЛЕНИК................................................................................................175
22. ГЪРЛО......................................................................................................189
23. ЗЪРНО......................................................................................................202
24. ГОРЕСТ....................................................................................................211
25. ПАСТ........................................................................................................220
26. РАБУШ.....................................................................................................229
27. ОБРОК......................................................................................................236
Послеслов.......................................................................................................245
Сполай............................................................................................................248
Речник на старите и не толкова стари думи, от които е изваян романът............249

6
 1.
ЗНАЯЛИЦА1
Никой не помнеше вече как и кога беше дошла Зевна в селото. Хората
знаеха, че не е тукашна, но бяха затрили от паметта си случката от онзи
далечен ноември. Забравили бяха първата си среща с нея, уплаха от
въпроса „Чия е тая жена?“ и неспокойството, което изпитваха, докато я
гледаха и слушаха. Тогава мислеха, че тази странница може да носи някое
зло подире си. Затова я оставиха да живее настрана, почти извън селото, и
ходеха при нея само по нужда, а тя никога не идваше неканена. Но така
беше станало с годините, че макар да страняха от нея, не можеха без нея.
В онази влажна и тъмна ноемврийска нощ Зевна се бе домъкнала до
селото едва-едва. Ходеше със ситни и тежки стъпи, придържайки с две
ръце корема си. Следваше непознатата пътека по усет, единствено с носа,
който улавяше мократа глинеста почва и я отделяше от дъха на влажната
шума отстрани. Беше чула за това малко село, тихо и уединено, където
рядко стъпваха чужди хора, и се надяваше тук вече да намери своя
пристан. Вървя три денонощия, почти без да спира, денем се криеше в
шубраците и горите, нощем хващаше пътеките. Ядеше корени и
изсъхнали плодове, останали тук-там по диворастящите овошки.
На гърба си носеше само една торба, в която имаше ока елда, завита в
месал, две лоени свещи, огниво2, червен конец, нож, парче от стара икона
и още една ленена кошуля3, освен тая на гърба ѝ. Под сърцето си носеше
детето – то ѝ тежеше колкото и проклятието, от което бягаше.
Зевна долови мириса на пушек отдалеч. Запалени бяха огнищата в
селото, но никаква светлина не се виждаше да мержелее, нито звук се
чуваше. Спря и се подпря на едно дърво. Обзе я остра болка в слабините
и гърба. Преряза я като с нож и я вцепени. Почувства се умъртвена.
Господи, камък ли носеше в себе си, жива душа ли? Защо толкова
непосилно тежеше? Тя се приведе напред, изпускайки дрезгав вик през
гърлото си. Дишаше дълбоко и учестено, а когато болката премина, усети
главоломния тръс на сърцето си.
– Още малко... Още малко... Трай, Зевно! – рече си жената и като
посъбра сили, пак тръгна по пътеката нагоре.
Болката я спохождаше пак и пак, вече не можеше да върви изправена, а
се беше привела така, сякаш някой я е ударил с греда през кръста. Под
1
Знаялица – лечителка, бачка, веща жена
2
Огниво – метален или каменен къс, чрез който с прахан се пали огън от кремък
3
Кошуля  – риза
7
тежестта ѝ почвата се размекваше и тя трудно отлепваше крака. От
усилието бедрата ѝ започнаха да се тресат неистово. Конвулсиите преми-
наха по цялото тяло, вълната от треската я събори и Зевна падна на
колене. Цялата затъна в студената кал, собственият ѝ дъх, който земята
връщаше към лицето ѝ, бе единственото топло нещо в този миг. Ако
имаше ад на земята, тя бе в него. Не ѝ трябваше огън за наказание, не ѝ
трябваше ръжен, на който триста дяволи да я въртят. Стигаше ѝ това, че
не може да вдигне глава, за да се огледа къде е и да продължи напред.
Ала жената знаеше, че ако сега легне безсилна тук, няма да оцелеят нито
тя, нито детето, което напираше да излезе. Затова, като отмина още една
болезнена вълна от тялото ѝ, Зевна пое дълбоко дъх, прихвана корема си,
подпря се на коляно и се изправи със сетни сили. Извика от болка и не
позна собствения си глас.
– Господи, помогни ми! – простена в тъмното.
В този миг сред нищожната светлина, дошла от късо изрязания нокът
на луната, се очерта скелето на колиба. Виждаше се плоският сламен
покрив и гредите, които го подпираха, но схлупеното здание не издаваше
признаци на живот – нито димеше, нито светеше нещо в него. Зевна се
окопити. „Бачия4 ще да е!“, рече си тя. На края на селото, сред тези
планински склонове, които лятос тежаха от тучна трева, нямаше какво
друго да бъде. Едва ли имаше някого там сега, овцете отдавна бяха
прибрани по кошарите на стопаните. До мястото я деляха стотина
разкрача. Трябваше да се събере и да ги премине.
Жената тръгна с такава сила към своето бленувано убежище, с каквато
в пролетна утрин първият слънчев лъч пробива небето и стига до
гнездата, до кошерите, до мравуняците, до нивите и до сърцата на хората,
за да ги запали за новия ден. Този лъч изниква от дланите на Господ и
нищо не може да го спре.
И Зевна нищо не я спря по пътя до бачията. Когато влезе под навеса,
усети странна топлина, останала скътана от лятото. Беше завет и нямаше
да умре от студ. Очакваше нова вълна от болка да вкамени тялото ѝ, за-
това побърза и отвори торбата с треперещи ръце. Извади свещ и я запали
с огнивото. Дишаше дълбоко, а въздухът в гърлото я пареше като огън.
Огледа се трескаво под мижавия пламък. Подът в единия ъгъл на бачията
беше застлан с рогозка от царевична шума. Отстрани на един гвоздей
висеше стара черга. Някой беше оставил сноп съчки до огнището, имаше
и стовна5 със счупено гърло. Последното, което Зевна успя да направи,
преди да се просне на земята, беше да закрепи свещта между камъните на
огнището и да придърпа чергата към себе си. После легна по гръб върху
4
Значението на старите (и не толкова стари) думи в текста е поместено в речника на стр. 361. –
б. а.
5
Стовна  – стомна в трънския говор
8
рогозката, хвана с ръце глезените си и от гърдите ѝ се откърти толкова
силен рев, че водата в близкия кладенец се обърна трижди, кората на
стария бор се пукна по дължината на стъблото, а тъмнината сключи
обръча си още по-силно над земята, така че да я предпази от болката на
тази жена.
И тогава, в най-тъмната доба на ноемврийската нощ, дълбока и суха
като пазва6 на старица, край селото, унесено в нехаен сладък сън,
проплака дете. Безпомощният му плач се извиси нагоре, окачи се на
сърпа на месеца и го залюля. Той хвърли малко от студената си светлина
към звездите, подпали ги и последният му лъч стигна до дъното на
небето. Искрата му прехвръкна силно, разрази се и се застопори в
небосвода като бял камък.
От изток се подаде виделина, Зевна се протегна разтреперана към
торбата и извади червения конец. Преряза с него пъпната връв на детето и
го положи на гърдите си. Обходи нетърпеливо с ръка влажното му тяло –
беше момиче. Мократа кожа на малката се сля със студената пот и гор-
чивите сълзи на майката. Жената метна окървавената си кошуля върху
детето – горният ѝ край беше сух, та щеше да го затопли. Усещаше как
бие сърцето му, бързо и неопитно, сякаш стотици пеперуди бяха разма-
хали криле в панически летеж към слънцето. От видението на полета им
към огненото кълбо на Зевна ѝ стана топло. Усети горещ прилив в тялото
си, сякаш студената до одеве кръв бе кипнала и бе разнесла топлина на-
всякъде из него. Пред очите ѝ грееше неясна светлина. Майката целуна
детето по челцето и изрече:
– Жара.
Така кръсти дъщеря си. Името излезе от устата ѝ родено от светлината
на огъня, който усети в себе си.

***

На третия ден от раждането Зевна извади от торбата зърното, което

носеше. Стри го с два камъка на ситно брашно и омеси хляб. Изпече го в
жарта7 на огнището. Топлият дъх, който се издигаше от него, пълнеше
устата ѝ със слюнка, но тя не смееше да си отчупи, макар да не беше яла
хубава храна от седмица. Искаше да занесе питата в селото и да раздаде
на хората за здравето на дъщеря си, а и за да покаже, че е дошла с добро.
Надяваше се да ги накара да я приемат сред тях. Знаеше колко ще е
трудно да повярват на сама жена с дете на ръце, появила се неизвестно
как и откъде. Не знаеше какво да им каже, ако я попитат, но сама не
можеше да изкара зимата в бачията. Трябваше да измоли помощ, за да
6
Пазва  – мястото между гърдите и покриващото ги облекло; горна част на дреха
7
Жар – разгорени въглени без пламък; плам, зной; устрем, сила, бурност
9
оживее детето.
Уви хляба в месала, а детето – в чергата, метна на гърба си торбата, с
която никога не се делеше, и тръгна към селото. Денят беше хладен,
утринната мъгла още не се беше вдигнала от поречието, влагата
пронизваше всичко и забулваше в зелен мъх сърцето на Зевна. Не ѝ беше
спокойно, неизвестността я караше да потръпва. Докато стигна до
първата къща, поспря няколко пъти, за да си поеме въздух. Кръстът още
не я държеше съвсем от родилните болки, а гърдите ѝ тежаха от млякото.
Благодареше на Господ, че поне него има, за да не гладува детето.
От комина на първата къща, която изникна пред очите ѝ, димеше, но
навън не се мяркаше никой. Чуваше се само тихо блеене на овце в
кошарата. Тъкмо да се реши да потропа на вратата, и отвътре се отвори.
Насреща ѝ застана жена, колкото нея на възраст, с обло и зачервено лице,
пребрадено в кърпа. Под ръка, опряно на кръста си, държеше дървено
корито и явно беше тръгнала навън, за да лисне водата, когато рязко спря,
стъписана от непознатата жена на прага ѝ.
– Дал Бог добро, стопанке! – продума с дрезгав глас Зевна.
– Бог здраве да ти дава! Не те познавам. Кого дириш тук? – рече жената
леко троснато.
– От далеч ида, тук ме свари8 случаят да остана – и Зевна отправи
поглед към детето в ръцете си. Чак тогава стопанката видя, че
непознатата държи новородено и очите ѝ се разшириха от недоумление.
– Какво искаш? – попита сурово тя, след като се съвзе от почудата си.
– Искам да ти подам хляб, за здравето на детето. От далече съм,
намерих подслон в бачията на края на селото, но няма да издържа дълго
там. Идва зима, студено е. Нямам и много за ядене. Билкарка съм, та мога
да помогна, ако у вас има нужда.
Гласът на Зевна беше дебел и тромав, изговаряше думите накъсано,
сякаш ѝ костваше огромно усилие да го прави. Това, заедно със
странния ѝ вид – оръфаната къса коса, мръсните скъсани дрехи и тъмното
лице, обладано сякаш от някаква нечиста сила, плашеха стопанката на
къщата. Тя дори не извика мъжа си, за да го попита могат ли с нещо да
помогнат на тази окаяна странница, но и не можа да затръшне вратата
отведнъж. Нещо я накара да размисли.
– Стой тук, ще се върна – рече на Зевна с твърд глас и затвори. След
малко излезе с бохча, в която беше увила нещо. – Ето, друго не мога да ти
дам. Иди си със здраве. – И като погледна надолу, сякаш засрамена от
собствените си думи, жената махна с ръка, за да отпъди по-бързо
непознатата. И хлопна вратата пред лицето ѝ.
Зевна отгърна внимателно с една ръка кърпата и видя вътре две глави
8
Сварвам – заварвам, намирам, успявам да направя нещо
10
лук, няколко ореха, шепа сушени сливи и парче хляб. Тогава се сети, че
дори не беше успяла да подаде на стопанката от своя за здравето на
дъщеря си. Обърна се назад, за да благодари с поглед. Видя, че зад едното
стъкло се плъзна бързо сянка – явно жената дебнеше отвътре кога
непознатата ще си отиде. Зевна усети глуха болка под гърдите си,
преглътна горчивата слюнка и продължи нататък.
Във втората къща се случи почти същото. Само че този път и двамата
стопани се появиха, а зад гърбовете им се чуваше детски глъч. Младата
майка успя да им подаде къшей хляб с думите „За здраве!“ и получи
благословия за детето, но нея гледаха с осезаем уплах и недоверие, по-
непробиваемо от скала. Питаха я само има ли кърма за детето и като чуха
нейния утвърдителен отговор, плюха в пазвата на съвестта си. Не я
отпратиха с празни ръце, но и помощ не ѝ предложиха. Дадоха ѝ половин
ока брашно и бучка сирене. А после тя си тръгна, съпроводена от помрък-
налите им погледи, със сърце, свито в шепа.
Застанала с гръб пред ниския плет на оградата, Зевна се поколеба.
Можеше ли да се върне обратно в своето село, у дома си? Какво я чакаше
там, с това дете на ръце? Къде живееше по-малкото зло – там, където
тегнеше катранената клетва, или тук, където нямаше близка душа и
където можеше да умре от студ още тази нощ, ако Господ реши да прати
мраз. Благодари му наум за все още меките като по чудо ноемврийски
вечери и за найдения подслон и реши, че щом още диша и държи в ръце
благословената си рожба, трябва да върви напред.
Взе въздух и се озърна накъде да поеме. Малко по-нагоре по пътеката
се виждаше схлупена къщурка, съвсем непривична с чисто белите си
стени, които сякаш хвърлиха малки свитки надежда към жената.
Тръгвайки с тежки стъпки натам, тя забеляза, че мъглата вече се е
вдигнала и слънцето огрява околността. Селото имаше ръждив есенен
цвят, но излъчваше топлина. Дали не идваше от червеникавата почва под
нозете ѝ, жената не знаеше, но в този миг усети топъл лъч да пробива в
нея. Току пред погледа ѝ се принизи черен гарван, грабна с клюна си
нещо от пътеката и отново се стрелна нагоре. Зевна прие това за добър
знак, като че птицата разчисти пътя пред нея, затова продължи с оживени
стъпки.
Щом стигна къщата, видя на няколко от тънките прътове на плета ѝ
окачени грънци. Бяха различни по големина и форма – имаше паници,
гърнета и малки канички, а дъната им, обърнати към небето, грееха като
изпечени пити. Зад плета близо до дръвника се мяркаха инструменти,
чували и дървени корита, пълни с пръст. Зевна отвори вратницата и влезе.
Докато прекосяваше двора, се огледа плахо и помисли колко ли работа
имаха стопаните, щом не успяваха да сложат всичко в ред. Пристъпи към

11
ниската врата и похлопа. Никой не отвори. Реши да почака и затропа пак,
този път по-силно. Не ѝ даваше сърце да си тръгне от това място, което
някак ѝ се стори дом на надеждата.
След малко вратата отвори жена на средна възраст със зачервено и
запотено лице. Погледът ѝ беше трескав и тревожен, устните – побелели,
кърпата на главата ѝ беше разхлабена и изпод нея се подаваше вълнист
кичур коса, залепнал за мократа ѝ шия. Жената застана вцепенена на
прага на дома си и като гледа известно време Зевна, преди дори
странницата да успее да каже коя е и какво търси тук, отрони с
пресъхнала уста:
– Помощ! Помогни ни, сестро!
Зевна познаваше тези очи. Беше ги виждала стотици пъти. Те бяха
ясносини, вакли, тъмнокафяви, зелени, сиви, пъстри – различни, – но във
всички тях гореше ужасът на страха и безсилието. Виждала ги беше у
млади и стари, у бедни и заможни, у мъже и жени, у християни и мюсюл-
мани – еднакви бяха и събуждаха у нея онази необратима сила, с която
вълната се разбива в скалата, а сетне се връща отново в морето. Това бяха
очи, вперени в бездната на смъртта, а Зевна усещаше смъртта с ноздрите
си и не се страхуваше от нея. Тя можеше да гледа право в лицето тази
тъмнокожа вещица с черни очи, бели вежди и проскубана сива коса,
дълга до петите.
Затова сега, като чу жената насреща да изрича: „Помощ“, я бутна с една
ръка, за да я отмести от прага, и нахлу в къщата. Вътре, в единия ъгъл,
където беше одърът, лежеше слабо момче, чието тяло се гърчеше в
спазми. Клепачите му трептяха неудържимо, а лицето му бе безкръвно.
Над него беше коленичил бащата и го държеше за раменете, самият той
изкривен от безпомощност. Зевна положи дъщеря си настрана, свали
кърпата от главата си и се спусна бързо при момчето.
– Знаялица съм. Викат ме Зевна, от друго село ида. Баенето ми е
занаят – рече тя към бащата, който гледаше в недоумение коя е.
Гласът ѝ беше дебел и уверен. Родителите усетиха, че тази чужда жена
владее нещата и отстъпиха крачка назад. Майката на момчето вдиша
дълбоко и видимо се поуспокои, макар че с две ръце стискаше дрехата си
отстрани, та кокалчетата на пръстите ѝ стърчаха, побелели от напреже-
нието. През цялото това време детето продължаваше да се гърчи,
издавайки тихи хрипове.
– Как му е името? – попита Зевна.
– Велико – едва дочуто отвърна майката.
– Знам как да му помогна, ала ще ми трябва черно пиле – каза
знаялицата, обръщайки се към мъжа. – Ако нямате в курника, намери
отнякъде в селото и го донеси живо. И сатър ми донеси. Останалото е моя

12
работа.
Докато изрече това, бащата излезе тичешком от къщата, без да попита
нищо друго. Знаялицата хвана момчето за слабото тяло, обърна го с лице
към огнището и започна да шепне, приведена над него, неясни, несвър-
зани приказки, сред които се разбираше само името му. Баейки, гласът ѝ
изведнъж омекна, сякаш някой бе влял в гърлото ѝ мед и масло. Жената
бе затворила очи и тихо нареждаше думите, като че нижеше бисери в
броеница. Те се опираха една в друга и от тънката искрица между тях
въздухът в стаята ставаше по-чист и по-кристален. Тялото на момчето
постепенно се успокои, дишането му стана равномерно и дълбоко, накрая
то се отпусна съвсем, като заспало. Зевна постави длан върху челото му и
я държа така няколко минути в пълно мълчание. После отвори очи и се
отдръпна. Като се изправи, майката я гледаше втренчено, а в погледа ѝ се
четяха и страх, и благодарност. Тялото ѝ се беше отпуснало и от очите ѝ
бликнаха сълзи.
– Ще го бъде ли? – попита с хлипове.
Зевна не можеше да ѝ отвърне. Само един Господ знаеше колко тежко
болно е това момче и дали ще се оправи. Но сърце не ѝ даваше да го каже
на майката, затова леко кимна и рече:
– Още не съм свършила.
В този момент влезе бащата, зачервен и останал без дъх. Под
мишницата си носеше черно пиле. Птицата кудкудякаше безпомощно и
се въртеше неспокойно, очите ѝ се оглеждаха трескаво и ковяха въздуха в
одаята като ръждясали гвоздеи. Зевна се протегна и хвана пилето с две
ръце за крилата. Сетне мъжът пристъпи плахо и остави на земята до нея
сатъра, който носеше със себе си.
– Ти вземи паница и я дръж над главата на момчето – рече тя на
майката. – Пази всяка капка да падне в паницата. Не плаши се!
Докато каза това, знаялицата положи пилето на земята край огнището и
със силно и ловко движение го настъпа, та да не може да мърда с крила.
Хвана главата му и я застопори над камъните. Птицата издаваше накъ-
сани гърлени звукове, тялото ѝ се тресеше в опит да се отскубне от
стъпалото на жената. Знаялицата придърпа шията леко нагоре и като не
пускаше крилата да излязат от хватката ѝ, замахна със сатъра над главата
близо до гърлото. Чу се остър костоломен9 звук.
Хрссс!
Кръвта пръсна по дрехите на знаялицата и към огъня, силна струя
шурна над камъка. После с отривисто движение Зевна дръпна главата на
пилето и я вдигна над паницата. Кръвта потече гъста на дъното на съда и
образува локва, по-черна и от безлунна нощ. Тялото на обезглавената
9
Костоломен – който троши кости; съкрушителен
13
птица продължаваше да се тресе край огнището, вдигайки пепел във
въздуха и обливайки камъните в червено. Майката се присви.
Треперещите ѝ ръце клатеха паницата, но от това кръвта в нея
проблясваше леко, като надежда за живот. Зевна държа главата на пилето,
докато и последната капка се отцеди от нея. После я метна през рамото си
в огъня. От опърлените пера в стаята се разнесе сив пушек. Жертвената
тяга в миризмата отскубна родителите на момчето от вцепенението и те
се вторачиха един в друг.
– Хвърли го в реката! – рече Зевна, като подаде на мъжа обезглавеното
тяло на пилето, отърсващо се от последните си спазми.
В няколкото минути, през които всичко се случи пред очите му, бащата
бе останал напълно безмълвен. Стискаше калпака си пред гърдите, като
че бе влязъл в черква, в която не Бог, а някаква всесилна, разюздана жена
раздаваше справедливост. На страните му бяха избили червени петна, а
от капките пот по лицето му се долавяше остър кисел дъх. Щом
знаялицата му подаде трупа на птицата, той го грабна и излезе навън.
В това време момчето едва-едва отвори очи. Зевна го повдигна –
телцето му бе слабо като птиче перо. Заведе го до прага на вратата и му
подаде да пие от паницата с кръв. Велико отпи без съпротивление. После
знаялицата го върна обратно на одъра, положи го внимателно да легне и
рече на майката:
– Като тръгна, свали ризата му и я изпери в тези билки – и тя извади от
торбата си китка сухи треви и ги подаде на жената. – После го облечи с
нея. На Спасовден го заведете да нощува край лековит извор.
Майката пое билките и понечи да каже нещо, но от гърлото ѝ излезе
само неясен, удавен в сълзи, звук.
– Как да ти се отблагодарим? Къде живееш? – чак сега проговори
бащата, който се бе върнал от вън, а по ръцете му личаха кървави петна
от обезглавеното пиле.
– Приютила съм се в бачията на края на селото. Ала там е студено и не
можем да останем дълго. Търсим подслон – рече Зевна и обърна глава
към рожбата си.
Едва в този миг мъжът и жената забелязаха, че на другия край на одъра
лежи пеленаче, повито в съдрана стара черга. В своя уплах те не бяха
видели, че Зевна влиза с дете на ръце и го оставя там. А малкото,
стоплено от огъня в къщата, бе дълбоко заспало и не бе издало нито звук
през цялото време. Майката на Велико усети сладък бодеж в гърдите и
изведнъж сякаш се пробуди от тежкия си унес.
– Ти имаш рожба?! – възкликна стопанката, а после попита с тих
разнежен глас: – Как я зовеш?
– Момичето се казва Жара. Сами сме тук, така се случи. Нямаме и

14
много за ядене. – Знаялицата изрече това на един дъх, за да не остави
пролука между думите и да бъде запитана нещо, на което не знаеше що
да отвърне.
Родителите на Велико се спогледаха и без да отронят и звук, сякаш се
разбраха какво трябва да сторят. Мъжът рече:
– Малко по-нататък от бачията има малка колиба, от години никой не
живее в нея, покривът почти е паднал и стените трябва да се измажат. Ще
ти помогна да я вдигнеш и да заживеете там. Хората ще са съгласни – в
селото нямаме баячка, а много имат нужда от лекове.
– Докато стане колибата, можете да останете тук с детето. Отзад има
одайче10, ще ви наглася, да има къде да спите – додаде майката към
непознатата.

***

Зевна и рожбата ѝ изкараха зимата в дома на Горан, Блага и Велико.

Горан беше прав – хората от селото не се възпротивиха Зевна да заживее
напролет в старата колиба. Не прогониха знаялицата, но и не я приеха
напълно сред тях. Жените не я канеха по седенки и намолби, не
разговаряха с нея случайно, сякаш се страхуваха от тази непозната, дошла
тук, подгонена незнайно от кой дявол. В същото време обаче се нижеха
пред вратата на Горан и Блага, за да търсят лековете ѝ. В отплата ѝ носеха
храна, ризи за нея и детето, малки домашни съдове, вълна.
Така напролет, когато Горан стегна колибата за живеене, Зевна беше
събрала малко покъщнина. Знаеше, че от тук насетне тя и детето от глад
няма да умрат – и в близките села научиха дарбата ѝ и идваха да дирят
помощ. А все някой имаше нужда от нея, защото животът дори когато
тече като голяма спокойна река, винаги се намира едно камъче, което да
събуди водите му, и тогава трябва да се изправи и втвърди брегът, за да
го върне в тихото русло.

10
Одайче  – малка тясна стая, умалително на одая
15
 2.
СТОН
Хладината, хваната в прегръдката между топлата земя и първите
слънчеви лъчи, се отрони върху склоновете на планината като бистра
тежка роса. Тревите настръхнаха и се събудиха, тинтявата се изпъчи
предизвикателно срещу изгрева, шекерчето размърда власинките си, а бу-
ките протегнаха широка длан над Знеполските ливади, за да успокоят
тези ненаситни за новия ден душици и да им прошепнат, че и днес ще
бъде като вчера.
Когато първата капка роса се плъзна по тънкото стъбло на лютичето и
жадната земя я пое с благодарствен стон, сякаш чул това, Боя отвори очи.
Сърцето му, току-що излязло от тихия ритъм на съня, прескочи нетърпе-
ливо с няколко удара. Днес беше денят, в който щеше да иде при стадото
и чичо си Зария. Вчера селото изкара овцете на паша за първи път. Както
всяка година, и тази стопаните наизлязоха от къщите, подкарали жи-
вотните с песни. Изпълни се планината с гласовете на девойките,
свирнята на цафарите и блеенето на агнетата. Събраха се хората на
мегдана пред черквата за благословия. Честваха деня, в който животът се
раждаше отначало – разчупваха се колачите11 между неуморните ръце, а
виното се лееше заедно с песните и смеха, които не утихнаха до вечерта.
Празникът бе двоен, защото на следния ден много от мъжете потегляха да
продават стоката си из близки и далечни земи, та сега и тях изпращаше
селото. Затова всички се веселяха освен Зария, който след благословията
на попа се сбогува и нетърпелив, подкара стадото надалеч из ливадите.
Искаше му се на Боя веднага да го последва, ала знаеше, че не може да се
отскубне пред очите на цялото село.
Бе решил да отиде в планината тази сутрин. Трябваше бързо да стане,
да се умие, да пъхне в торбата комат от хляба, който майка му вчера
опече, и да избяга. Не го свърташе у дома, душно му беше сред прахоляка
от глината и сред тесните лавици, отрупани с грънците, които баща му и
братята му точеха ден и нощ. Миналата година така стана – отиде при
чичо си да му помага с овцете и не се завърна у дома цяло лято. Баща му
Арсо месеци наред се сърдеше, не искаше да му приказва, накрая го
оправда с половин уста:
– Чичо ти нали си няма мъжко чедо 12... Добре че се е намерило кой да

11
Колач – погача
12
Чедо – дете, рожба
16
го отмени поне малко.
Така Боя получи прошка за своенравието си, но знаеше, че това лято
семейството му нямаше да го благослови да иде овчар. Беше решил да
тръгне още преди мъжете да са потеглили, но когато отвори очи и се
огледа, видя, че братята му не бяха в стаята. Облече се, отвори тихо
вратата и влезе в голямата одая. Там нямаше никого, само дюнката 13 с
вода вреше на оджака. От двора долитаха гласовете на мъжете:
– Ще го викам вече – чу да казва най-големият му брат.
И преди да се досети какво са наумили баща му и братята му, в къщата
влезе Исая. Строен и грамаден като жид14, той едва се побираше вътре.
Нахлу с решителна крачка, като че го гонеше неотложна работа.
– А, станал си. Хайде, потегляме вече! – рече той припряно на Боя.
През прозореца Боя успя да види как другите му двама братя и баща му
товарят колата с грънци и мятат черга върху им.
– Много рано тръгвате, бате – с пресъхнало гърло и още сънено рече
момчето.
– И ти идваш с нас. Отиваме да продаваме стоката. Ще обходим
околията, ако трябва и по-далеч ще стигнем. Знаеш, трябва да се върнем с
прехрана. – Исая изрече това бързо, изстрелвайки думите една след друга
като куршуми.
Боя усети как го прободе нещо в корема. Мъжете го бяха обмислили и
искаха да го вземат със себе си, но не му бяха казали, за да не избяга като
миналото лято на пашата. Беше хванат в капан – железен и задушлив. Но
защо бе нужно да отива и той – та в колата не трябваше ли да има повече
място за грънците, отколкото за тях?
– Че защо съм ви аз? И без мен ще се оправите. Сама ли ще оставите
майка? – бързо отвърна момчето.
– Отиваме аз, ти и татко. Милан и Рангел остават тук да точат съдове и
да пазят къщата.
Сърцето на Боя запрепуска лудо, той започна да диша на пресекулки,
лицето му се зачерви и очите му се окръглиха, ужасени от картината,
която се очертаваше все по-ясно пред него – да тръгне сега по прашните
пътища с тази кола, тежаща от грънци, вместо да тича свободен след
стадото, да диша тревите, да топи коравия хляб в топлото мляко всяка
вечер, да се къпе в реката утрин и да чака да я види.
Той се хвана с две ръце за глава и се опита да се съвземе. Насреща брат
му го гледаше укорително, от което на Боя съвсем му премаля. Горещ
огън пламна в цялото му тяло. Усети как му пари в слабините, дланите му
се изпотиха, в очите му напираха сълзи, но той успя да ги удържи.
13
Дюнка – глинен съд за вода
14
Жид  – среща се и като „жит“ – човек с исполински ръст. Легендите разказват, че жидовете
били първите хора, които Господ създал.
17
 – Аз няма да дойда! – изрече твърдо Боя.
– Що думаш? Чуваш ли се? Татко така каза... – в гласа на Исая се
долови нотка на колебание. Изненадата от думите на най-малкия му брат
подкопа одевешната му увереност.
Боя се огледа. Пресегна се към гвоздея на стената и взе окаченото си
там дорамче15, торбата и калпака си. Стисна ги с две ръце и изправяйки се
лице в лице с Исая, застанал на прага на вратата, рече:
– Стори ми път да изляза, бате!
В тази хлапашка решителност, подхранена от искрената почит, която
Боя изпитваше към най-големия си брат, Исая видя нещо, което знаеше,
че никога няма да притежава – чувството за свобода. Таеше скрита възхи-
та към непокорността на брат си, но и ревнуваше, че не може да я има,
защото бе най-големият и всички дългове в семейството падаха на него.
Беше предопределен да продължи семейния занаят и да осигурява
прехрана за всички, ако нещо се случеше с баща им. Наесен щеше да се
задоми, не съвсем по любов, за Ябла, третата щерка на майстор Йона, и
щеше да влезе в новия си дълг, невкусил свободата и безгрижието.
Преваляха летата и Исая нямаше за кога да отлага, Ябла също бе
преминала двайсетата си година, та двамата стари грънчари се бяха
надумали да оженят младите, за да мине това от ред и да се ражда
домочадие. Младият мъж осъзнаваше неизбежността на дълга си с все по-
голяма сила, но не искаше да държи в плен малкия си брат, нито да поема
вината от чуждите решения. Затова след миг колебание Исая направи
крачка настрани да пусне момчето, а от гърдите му се отскубна дълбока
въздишка. Минавайки край него, Боя се опря в широките му здрави
рамене, погледна го в очите дълго, хвана ръката му, целуна я и излезе на
двора. Баща му тъкмо сядаше в колата, а майка му подаваше торба с хляб.
Като видя, че Боя излиза сам отвътре, Арсо се провикна грубо:
– Хайде, че денят напредна вече. Път ни чака, идвайте по-бързо! Брат
ти що дири още вътре?
Боя застана пред колата. Впрегнатият кон, нетърпелив да потегли,
пръхтеше с ноздри и търсеше милувка от ръката на момчето. Боя укроти
животното с един ласкав допир и рече припряно на баща си, сякаш
бързаше, за да не изгуби смелостта си:
– Аз няма да дойда с вас, тате. Отивам при чичо с овцете.
Гневът кипна като горещо мляко в гърдите на Арсо. Как смееше най-
малкият, изтърсакът, да му говори така? Без капка уважение, без следа от
срам в очите. Нима не беше ял от хляба му до снощи? Нима не беше спал
под покрива му до одеве? Нима не зачиташе майка си, която стоеше
безмълвна отстрани, скована от страх пред задаващата се буря в дома ѝ.
15
Дорамче – къса горна дреха без ръкави
18
Така, както той беше изпълнявал дълга към своя баща, щяха и синовете
му да изпълняват този към него. Това беше законът Божи, законът на
света, в който живееха – суров и кървав като току-що съдрана волска
кожа. Беше длъжен да се подчини на бащината дума.
– Качвай се в колата, нехранимайко, и се моли час по-скоро да забравя
безумството ти! – трепереше гласът на Арсо, а от стиснатите му зъби през
устата пръскаше горчива слюнка.
– Отивам, тате, прощавай... Мамо, наесен ще си дойда с отплата.
Зад гърба на Боя в този миг се появи Исая. По бавните стъпки, с които
приближаваше, и леко сведените му рамене Арсо разбра, че най-големият
му син знае за решението на Боя. В очите му разчете нямото съгласие,
което беше дал на малкия да гони вятъра по поляните, както той
наричаше овчарството. Обзелият го гняв се изпари, стопи се до въздушна
пяна, до пълно безсилие. Можеше да защити оголената си до кокал чест
само по един начин, затова свали калпака си с треперещи ръце и заговори
с неумолим глас:
– Тръгнеш ли от тук, никога повече не се връщай! Забрави, че имаш
майка, баща и братя. Забрави, че на земята има покрив, под който си
добре дошъл. И никога да не найдеш такъв!
Сълзите на Боя бликнаха от тежката клетва. Той се обърна към майка
си, сякаш за да я измоли за дума, с която да смекчи проклятието. Търсеше
опрощение на греха, който още не бе извършил. Дела беше зарила глава в
престилката си и се тресеше от неудържим плач. Тя не видя за последно
обичливите сини очи на сина, най-драг на сърцето ѝ от всички. Просна се
на камъните в двора и зарида. Чу само стъпките на момчето, което бягаше
надолу по пътя, а после изтропването на копитата, изплющяването на
камшика по гърба на коня и мълниеносния вик на Арсо:
– Диййй, проклетийооо!

***

Боя стигна бачията, останал без дъх. Беше бягал с всички сили от дома
до тук. Пареше му в гърдите, пареше му и под петите. Бягаше от огъня,
лумнал в очите на баща му, бягаше от думите, но не знаеше дали ще може
да избяга от клетвата, хвърлена с тях. Сега обаче нямаше сили да плаче.
Искаше само да стигне при чичо си и да измоли благословията му да
остане при него.
От овцете и Зария нямаше и следа в кошарата. Явно бяха потеглили
рано-рано, нетърпеливи да се окъпят в росната трева и да захрупат тучно
биле. Боя добре знаеше, че чичо му не трае16 да излезе навън, да вдиша
16
Трая – мълча, търпя
19
аромата на планината, да се отърси от тегобата, наляла се във вените му
от стоенето между стените на къщата през зимата. Имаше три дъщери,
които трябваше да задоми добре, а последните години мъчно изкарваше
отплатата си. Лани17 болест тръшна половината стадо, а от няколко лета
агите събираха по-високи данъци. Брат му Арсо все го караше да завърти
и той колото18, да източи някой съд, поне за зестра на дъщерите си, но
занаятът не беше за Зария, неумела беше ръката му да вае. Мястото му
беше на открито, под звездите, при животните, които отнемаха повече от
мъката му, отколкото хората и глината. Затова и Боя така го теглеше към
чичо му – еднакви бяха двамата, досущ като баща и син, и всеки се
оглеждаше в другия като в тих, дълбок кладенец.
Момчето приседна за малко до бачията, опря гръб на едната ѝ страна и
се загледа в планината, подпряла с облия си връх яркото небе. Меки бяха
формите ѝ и дълбоки цветовете, които се излъчваха от тях. Картината
потуши парливата трескавост в очите на Боя и дишането му бавно се
успокои. След малко момчето усети как силите му се възвърнаха, изправи
се и пое на запад, към Руй планина, да дири чичо си и овцете. Спускайки
се по пътеката, леко го присви коремът. Познаваше това чувство на
сладка болка от две лета насам. То се връщаше все по-силно всяка пролет,
когато Боя тръгваше по поляните и знаеше, че някъде сред тях е дъщерята
на знаялицата и бере треви заедно с майка си. Понякога те двете се губеха
с дни. Откъсваха се от селото и отиваха все по-надалеч, да търсят някоя
рядка билка или да церят болен в друго село. Боя бе разменил едва
няколко думи с Жара за тези две лета, но те бяха напълно достатъчни, за
да го запленят. И не толкова думите, колкото смехът ѝ, саморасъл и сочен
като дива круша.
Дива беше и тя, не като момичетата в селото, кротки и покорни. Може
би заради това, че живееше само с майка си, настрани от другите, беше
толкова различна от тях. Рядко ходеше по момински седенки, а отидеше
ли, не я свърташе на едно място, сякаш огън я гореше отвътре да се
движи, да отпуска глас и да пее, да става и да играе. Смехът се лееше от
устните ѝ безспирно, с всяка песен, която подхванеше, с всяка дума,
която отронваше, и с всяко движение, което гъвкавото ѝ тяло правеше.
Боя се сети как я бе видял в реката миналия зарев 19 – мокрото ѝ тяло
светеше, извито като змия, ръцете ѝ галеха повърхността на водата и тя се
въртеше в кръг, сякаш правеше магия. Лицето ѝ, обърнато нагоре, сияеше
по-силно от слънцето. В онзи миг, притихнал и снишен зад един храст,
Боя протегна напред ръка и се престори, че улавя Жара между палеца и
показалеца си, сякаш беше малка фигурка. Изпъната между върха на
17
Лани – миналата година
18
Коло  – колело
19
Зарев  – старото име на месец август
20
пръстите му, тя изглеждаше висока колкото кутре – оттогава Боя знаеше,
че това е точната мярка на съвършенството и всеки ден зимата дялкаше
по една дървена фигурка, висока точно толкова. С това преживяваше
дните от есента до пролетта, когато не я виждаше: така те биваха по-къси
и по-поносими.
Скоро до него достигна далечен звук на медни звънци. Тук са! Живот-
ните и чичо му бяха наблизо. Момчето забърза, стадото сигурно беше в
долчинката близо до потока. Като мина завоя около леса 20, спря за миг.
Надолу се стелеше жълто море – лютичетата бяха луди избуяли и обзели
цялата ливада. Ниско над тревите жужаха пчели. Долу, където ручеят
блещукаше като златна глеч, се беше събрало стадото и слушаше упоява-
щия звук от дудука на Зария. Бялата вълна на сбраните накуп животни
изглеждаше като перест облак насред жълто море. Сякаш застанал пред
вратите на Рая, Боя се прекръсти, пое дълбоко дъх и затича.
– Ееееейййййй! – провикна се момчето. – Тук съм! Идааааа!
Планината обърна гласа му веднъж нагоре, а после надолу, претърколи
го по склоновете, плисна го в потока, качи го при орловите гнезда.
Стадото се сепна, животните вдигнаха глави с общ меден звън, дудукът
на Зария секна. Мъжът гледаше как към него препуска Боя. Източеното
му тяло се беше наляло с още сила през зимата, Зария оттук подушваше
влажната кожа, която не можеше да удържи кипежа на кръвта. Момчето
се спря задъхано при него и падна на колене, смеейки се и плачейки
едновременно.
– Чичо... Чичо Заро! – задъхваше се, докато говореше.
– Значи дойде, сине? А аз мислех, че си тръгнал с баща си и Исая – каза
мъжът и в крайчеца на окото му, където имаше плетеница от ситни
бръчици, Боя видя сълза.
– Знаел ли си, чичо? Знаел ли си, че искат да тръгна с тях, за да
продаваме грънците?
– Баща ти снощи ми каза, сине. Не искаше да те пуска с мен на пашата.
Рече ми, че занаят трябва да ловиш, истински занаят, с който да се
храниш, а не да гониш вятъра. Защо не отиде, момчето ми? Старият Арсо
сигурно много се е разлютил. Как те пусна да дойдеш тук?
– Не ме пусна... Избягах – каза със сподавен глас момчето и наведе очи.
Чувстваше се като жив въглен в ръцете на чичо си.
Зария въздъхна тежко. Усети, че от този миг пътищата към дома на
брат му са прерязани завинаги. И макар момчето само̀ да беше решило да
дойде, чувстваше дълбока вина, че го беше научил да диша свободно сред
планината, да обича животните повече от хората и да пие каймака на
млякото им с неутолима жажда.
20
Лес  – голяма вековна гора
21
 Господ можеше и да му прости, но по-големият му брат – никога.
– Върни се и се покай, момчето ми. Тръгни с тях, свят ще видиш, занаят
ще хванеш. Търговията може да те изучи и да станеш по-заможен човек –
заприказва чичо му, сякаш себе си искаше да убеди, че Боя трябва да се
прибере у дома.
– Късно е, чичо, те потеглиха. А и няма да се върна, не съм вече мил на
никого вкъщи.
Като рече това, Боя стана, отиде при потока, хвана един камък и го
метна силно през реката. Но тежестта, която се опитваше да откъсне от
себе си, нямаше да мине скоро. Тя щеше да се връща в него час по час и
да гнезди като птица. Зария знаеше, че няма какво да направи,
стореното – сторено, затова отиде при момчето, застана рамо до рамо с
него и гледайки към върха отсреща, рече:
– Тогава да разходим овцете, сине!
Двамата тръгнаха подир стадото, което след живия вик на Боя, рипна да
търси сянка за пладнуване. До залез слънце не си продумаха повече,
всеки се радваше по своему на пашата, дълбоко потънал в меката трева и
в мислите си. От време на време си правеха знаци с ръце, ако някоя овца
тръгнеше да се отделя настрана, та се редуваха кой ще притича да я върне
при другите.
Когато денят се умори и придърпа тъмносинята завивка на небето над
себе си, Боя и Зария вече бяха в бачията, издоили и прибрали животните
зад оградата. Слънцето и дъхавата пара от тревите толкова ги бяха
омаломощили, че двамата дори не ядоха. Пиха само студена вода и
легнаха на рогозките изнурени21. Единствено мраченикът22 тази нощ се
чуваше да кове хапливо тишината, сякаш искаше да гложди 23 мислите им
като стара, безмилостна ръжда.

21
Изнурен  – изтощен, капнал, обезсилен
22
Мраченик (наричан още нощна лястовица) – козодой, нощна прелетна птица, която издава
характерен звук
23
Глождя – глозгам; причинявам болка и страдание
22
 3.
ЕРМА
Пролетта вля нови сили в слабото тяло на Велико. Като избуяха тревите
и птиците се завърнаха в гората, той все по-често отиваше с баща си по
находищата край селото, за да вадят глина и да събират дърва за пещта.
Лека-полека момчето се измъкваше от зимната кожа на болестта си.
Първо се научи да диша: отидеше ли край леса, поемаше дълбоко дъх,
докато усетеше как едно тънко гвоздейче пробожда слънчевия му сплит.
Тогава отпускаше гърди и издишаше. Повтаряше това неколкократно и
усещаше как кръвта се обръща във вените му като пречистена вода,
живителна и подхранваща. После се научи да слуша: умело делеше един
от друг звуците като бели от черни зърна боб. Така наостряше слуха си,
че ако вятърът утихнеше достатъчно, можеше да улови трескавото
щуране на мравките при мравуняка. Разпознаваше всяка птица и
мечтаеше да може да ѝ отвърне със същия красив пой24, но уви. От устата
му рядко излизаха думи, камо ли песни. Сякаш цялата сила, която имаше,
пазеше за ръцете си.
С тях се учеше да докосва. Пръстите му познаваха мъховете край
реката, власинките на цветята, кората на буковете, камъните край потока.
А всичко, което не можеше да достигне, наблюдаваше продължително. За
Велико мигът, в който орелът правеше замах с крилете си, се ронеше на
стотици секунди. Той ги отброяваше една по една и проглеждаше в
ядрото на всяка. Виждаше наклона на крилете, трептенето на тънкия
клепач, жадния клюн, извит като кука, преливащите цветове на перата.
Сякаш спираше времето и разпъваше мига като платно, върху което
орелът оставяше рисунък. Велико знаеше, че всяка твар, жива и нежива,
оставя отпечатък с форма и цвят. Дори въздухът – момчето виждаше как
той всеки ден с различна багра и под различна форма обгръща света.
Понякога го свиваше като златни трици в шепа, в тези дни хората се
сближаваха и си помагаха. Друг път надвисваше отгоре като тежък кафяв
език на клепало и пердашеше безмилостно, залюлявайки млади и стари
нагоре-надолу между глад, болести и смърт. Най-хубав бе въздухът,
когато беше оранжево-жълт като сърцевината на жив въглен. В такива
дни баща му въртеше колото и ваеше грънци, майка му месеше хляб и
кърпеше ризи, а от съседните дворове, пълни с многобройна челяд, до
него долиташе радостен глъч. Щом жълтото заискреше до бяло, Велико
24
Пой – песен
23
сядаше до баща си на колото, захващаше топка глина и изпод дългите му
пръсти се проточваха всякакви съдове. Малко помощ му оказваше Горан,
за да може момчето да завърши работата. Старият майстор се
изненадваше с каква лекота вае синът. „Удава му се занаятът – мислеше
си с радост той, – гладен няма да остане с тези ръце.“
– Да побързаме, сине! – рече Горан и метна на гърба си вретището 25,
пълно с глина. – Майка ти сигурно всичко е приготвила и ни чака.
Блага, Горан и Велико се канеха да тръгнат за извора на Света Петка, за
който разправяха, че има лековита вода. Зимата, когато болестта дойде
пак при момчето, знаялицата Зевна им беше казала да намерят такова
място и да нощуват там срещу Спасовден, когато билките и водите бяха
най-лековити. Блага заразпитва хората из селото знаят ли къде има жива
вода и така научи за извора на Света Петка отвъд Голямата река26.
Мястото не беше твърде далеч от селото, за половин ден щяха да
стигнат с колата. Блага беше омесила шарен хляб 27, направила бе отгоре
му с вретеното кръг, досущ като слънце. Бе приготвила бъклица с вино,
китка пелин, зелена глинена паница и малка икона на Богородица, както ѝ
беше заръчала Зевна. Сложи в колата няколко черги за спане и по още
една риза за всеки и малко след пладне, като се върнаха Горан и Велико,
натовариха се и потеглиха.
Пътят бе равен, но слънцето приличаше така неумолимо, че след два
часа спряха да починат под сянката на голям бук и да пийнат малко вода.
Не разговаряха, всеки се беше унесъл в мислите и надеждите как след
завръщането у дома животът ще започне по нов начин. Сърцето на Блага
се свиваше от копнежа за обрат в съдбата. Не искаше да губи и това дете,
вече три си бяха отишли. Молеше се горещо на Бог да прати сили на
Велико, да изкрета28 някак от болестта, да възмъжее, да се задоми, да
отмени баща си и нея, защото годините напредваха и силите им все
повече излиняваха.
Като попремина жегата, тримата се качиха в колата и потеглиха.
Трябваше да стигнат ждрелото на Голямата река, така им бяха казали, да
оставят коня и каруцата, да преминат по моста отсреща и по тясна пътека
между скалите след час щяха да стигнат извора. Горан се страхуваше как
ще остави животното и колата си, но Блага много настояваше да идат
точно на тази животворна вода. Беше му мъчно да продължава да гледа
угасналите ѝ очи, знаеше, че сега я крепи само надеждата, че идат ли там,
момчето ще се оправи. Затова не роптаеше, само се молеше Бог да е
25
Вретище  – голяма торба, чувал; груба дреха, наметало
26
Голямата река – така в миналото са наричали река Ерма. Ждрелото ѝ, известно и като Трън-
ското ждрело, се намира на около 3 км от град Трън. – б. а.
27
Шарен хляб – обреден хляб, при който тестото се надупчва с вретено и се оформят различни
символни фигури. – б. а.
28
Кретам – движа се бавно, с усилие; едва се крепя
24
благосклонен и никой да не открадне коня и колата им.
По залез стигнаха ждрелото. Спряха, удивени от печата, който Господ
беше оставил на този къс земя. Между две високи, опиращи в ширинето
голи жълто-сиви скали, с лудешки ход се стрелкаше реката. Водите ѝ
бяха високи и буйни, придошли от пролетните дъждове, които допреди
няколко дни къпаха обилно околността. Движеха се на подскоци,
блъскайки се в огромните камъни по дъното, и издаваха силен грохот, в
който всеки друг звук се давеше. Горан и Блага стояха със свити сърца
пред тази красота. Само Велико изглеждаше спокоен. Той улови полъха
от близката борова гора, пое го с гърди и докато издишваше, затвори очи.
Под клепачите му остана образът на ждрелото, тайнствено и дълбоко като
тъма, очертана от златен еленов рог. Цветовете се настаниха в него като в
удобна широка палитра – от искрящобялата пяна на Ермините води, през
жълтеникавите оттенъци на скалите до лилавото сияние на небето, което
тъмнееше все повече под жаркия напор на захождащото слънце. Зеленото
на напоената от влагата гора се утаяваше в сърцето на момчето като гъст
нектар, готов да подслади всяка горчилка. Велико усети, че този миг е
най-насищащата хапка храна, която бе поглъщал някога. Ободряваща
тръпка мина през тялото му и той се усмихна едва доловимо на майка си,
която подкани да продължат.
Като стигнаха тесния мост, който прехвърляше реката, Горан намери
място да завърже животното и му остави зоб. После тримата тръгнаха
към реката. Мостът беше дървен и паянтов, на места дъските бяха
прогнили от влагата, затова трябваше да вървят бавно и внимателно.
Горан пое най-отпред, зад него вървеше Велико, накрая тръгна Блага.
Мостът се люлееше под тежестта им и тримата стъпваха предпазливо,
държейки се за перилата.
– Ще ви издържи, не бойте се! – внезапно се чу силен глас отсреща.
Тримата погледнаха напред – беше висок широкоплещест мъж, който
държеше около тригодишно момиченце в ръцете си. До него стоеше
слаба жена, непривично приведена за възрастта си. Непознатите явно
току-що бяха преминали моста. Това окуражи Горан, Блага и Велико и те
тръгнаха малко по-уверено. След десетина разкрача вече бяха стъпили на
здравата скала в близост до непознатото семейство.
– И вие ли отивате към извора? – попита мъжът със здравеняшкия си
глас, в който дори насред шума от водата се долавяше жилава нотка. Тя
подейства ободрително на Блага и Горан.
– Да, синът ни трябва да седи край лековита вода – отвърна доверчиво
бащата.
– Да вървим заедно тогава, знаем пътеката, ще ви заведем – предложи
мъжът, познавайки по очите им, че тези странници за първи път идваха

25
тук.
Тръгнаха по криволичеща тясна пътека, която ту се спускаше, ту се
изкачваше нагоре, търсейки как да излезе от каменната хватка на скалите.
Вървяха близо час, докато напълно се здрачи. Ждрелото остана далеч, ма-
кар да протягаше тежката си скалиста ръка чак до малката поляна,
откъдето извираше лековитата вода. Бяха дошли десетки хора – деца,
старци, млади жени и мъже, налягали бяха по чергите си и като че ли
очакваха нещо да се случи. Някои тихо си шушукаха, други припяваха
песни, трети се бяха предали на умората и вече спяха. Всички тези
непознати бяха дошли да дирят лек или спасение. Предстоеше им най-
светлата, най-надеждната нощ, от която очакваха да се събудят
благословени със силата на природата. Бяха влезли в общия дом на болка-
та и силно се държаха за невидимата нишка на вярата, която така ги
сближаваше един с друг, че тук, на поляната, под откритото звездно небе
на изочната29 вечер, сърцата им биеха в общ ритъм.
Блага опъна чергите и остави в единия край бъклицата с вино, шарената
пита и зелената паница, в която сипа вода. Като дойдеха на утринта
русалките, трябваше да има с какво да се нагостят, че да са благосклонни
към болните – така вярваха хората. Чак като нагласи всичко, тримата
легнаха. Земята им отдаваше топлината, която беше събрала през деня от
щедрото слънце, и те скоро заспаха. Сънят ги погълна в своите дебри и
Горан, Блага и Велико спаха непробудно, докато започна да се разви-
делява.

***

Сутринта, когато слънцето заигра в небето, поляната трепна и се

пробуди, натежала от сребърна роса. Велико отвори очи и за миг
помисли, че гледа в зеницата на Бог. От края на шарената мамина черга,
докъдето му поглед стигаше, се простираше зелена ливада, на която бяха
накацали стотици, хиляди розови пеперуди. Тънките им крила движеха
въздуха, сякаш бяха клепки на земята, които премигваха, докато тя
гледаше небето. По тревата, босоноги и леки като гълъбови пера, се
носеха няколко девойки, облечени в бели ризи. Те тичаха волно с разпи-
лени коси и под напористите лъчи на слънцето телата им се очертаваха
като изящни игриви сенки. Момчето премигна. В този миг няколко
девойки се хвърлиха напред в росната трева и се затъркаляха из нея,
докато ризите им подгизнаха от тежката роса и залепнаха по кожите им,
попили живителния зелен дъх на босилек.
– Ставай, сине! – пресъхналият глас на Блага, която сякаш нищо не
29
Изочна – от изок – старото име на месец юни. – б. а.
26
виждаше от тази картина, а друго нищеше в ума си, сепна Велико и му
спомни къде е.
Момчето се надигна. Чак сега видя, че хилядите розови пеперуди
всъщност бяха цъфналите листенца на росена, ширещ се из цялата
ливада. Девойките обаче не бяха привидение. Макар и прилични на
самодиви, те бяха напълно истински, от плът и кръв. Шареха боси из
поляната, за да се окъпят в росата за здраве. В ръцете си носеха букети от
всякакви треви, на главите им имаше сплетени венчета и под всяко се
беше стаило по едно тайнствено желание – за здраве, за любов, за дълго
чакана рожба. Всеки беше дошъл тук с най-свидната 30 си мисъл,
пробудена в това утро, за да стане истина.
– Хайде, Велико, време е да се умиеш на извора – Горан подкани
момчето си топло, сякаш не искаше да го вади от картината, в която се бе
пренесло.
Той познаваше склонността на сина си да съзерцава с часове и знаеше,
че така душата му се лекува. Но сега за друго бяха дошли тук. Велико се
надигна и тримата с тихи и предпазливи стъпки, сякаш за да не счупят
стъкления похлупак, под който Бог бе сложил красивата земя тази
сутрин, тръгнаха към лековития извор.
Пред него имаше върволица31 от хора. Всеки слагаше шепи под ручея,
пълнеше ги с животворна вода, плискаше лице и шия, мокреше ръце до
раменете, поливаше нозете си. След като се облееше навсякъде, пиеше
жадно и облекчен, просветнал от надежда за по-здрави дни, отстъпваше
място на следващия.
След като Велико се изми и пи от живата вода, Блага и Горан сториха
същото, наляха от извора в стовната и се завърнаха на чергата да ядат
хляб. Майката надзърна в зелената паница да види имаше ли паднало
листенце от росена. Зевна ѝ бе казала, че ако има, на добро е и детето ще
се излекува. Уви, в паницата нямаше нищо освен водата. Сърцето на
Блага се сви от притеснение, ала гласовете, които стигнаха до нея, я
разсеяха. Поляната изведнъж се бе оживила от още повече народ, който
прииждаше по пътеката. Жените подхващаха песни, отвсякъде долитаха
наричания за здраве, знахарки баеха на малки деца, шепнейки едва
доловимо. Целият този сговор, една плетеница от думи и вяра, се
издигаше нагоре като тънко сукно, с което хората се опитваха да се
пришият към Бог и вечността му. Ако той беше милостив, щеше да улови
нишките и да притегли към себе си страдалните души. Но ако усетеше, че
в това утро в сълзите им имаше повече отчаяние, отколкото гореща
молитва, щеше да скъса конците и да остави душите на болните да се
обесят на провисналите въжета.
30
Свиден – скъп, мил
31
Върволица – низ, верига, колона от хора
27
 По пладне изведнъж слънцето прегоря, започна да свети сиво и сякаш
се обърна с другото си лице към земята. Страшно притъмня. Откъм
ждрелото се изви леден вятър, който огъна стеблата на розовия росен до
земята. Хората се разтичаха напред-назад по поляната като пощурели и
започнаха да събират чергите и одеялата. Блага се сви в дрехата си и
обгърна с ръце раменете на Велико.
– Буря иде! – притеснено каза Горан.
Миг подир думата му в далечината се чу тътен.
– Що ще чиним? Няма ли да останем още малко тук, да попием
благостта от деня... – умолително настояваше жената.
– Благице, не чуваш ли гърмежа? Страшно е да стоим тук. А и конят
оттатък реката ще се уплаши, ще избяга...
Докато Горан казваше това, край тях минаха хората, които предишната
вечер ги бяха довели. Мъжът носеше момиченцето на ръце, а дребничката
жена бягаше по петите му.
– Няма ли да вървите? Дъждът няма да ни отмине. Поне под скалата
идете да се прислоните.
Думите на непознатия изтръгнаха Блага от упорството ѝ. Тя разбра, че
трябва да се връщат, макар да ѝ се щеше да останат още на това целебно
място. Докато се опомни и стане да събере чергите, на поляната не беше
останала жива душа. Отгоре се разнесе още по-силен тътен и по земята
закапаха тежки като медни топчета капки. Тримата хукнаха и се опитаха
да намерят заслон под скалата, но уви, тя нямаше къде да ги приюти.
Пътеката беше кална и хлъзгава, затова не можеха да бързат. Дрехите им
подгизнаха и натежаха още повече. Велико се движеше бавно и не му
стигаше въздух, затова на няколко крачки спираха да починат.
– Господи, смили се! – шепнеше майката и сълзите ѝ се смесваха с
дъжда, който, подсилван от вятъра, шибаше безжалостно лицето ѝ. Блага
не виждаше нищо и следваше стъпките на мъжа си, препъвайки се. В по-
следните метри от пътеката Горан носеше Велико на ръце, но коленете му
се подгъваха и го държаха едва-едва. А над скалите змейове и хали се
биеха и хвърляха мълниите като стрели, които разсичаха въздуха, пореха
възглавката на надеждата и от нея над главите човешки падаха тежките
камъни на страха. Той ги сковаваше и дърпаше назад, затова мина много
повече от час, докато се добраха до моста. Оставаше им само да го
преминат и щяха да стигнат колата и коня.
Като стигнаха до реката, спряха вкаменени. Водата се беше вдигнала
още повече, почти бе заляла самия мост. Няколко от гредите му липсваха,
перилата се бяха откъртили и наклонили настрани, явно неиздържали
тежестта на стотиците хора, които бяха преминали оттук преди малко.
Реката бучеше тревожно и от нея се надигаше леден хлад, който се

28
смесваше с дъжда и вцепеняваше крайниците на тримата.
– Аз ще мина напред. Велико, ти върви зад мене! Благице, стой зад
детето! – провикна се Горан. Страшният грохот на водата погълна думите
му, но майката разбра.
Тръгнаха с леки, предпазливи стъпки. Реката неспирно ближеше с
мокрия си език моста и дъските му бяха хлъзгави. Перилата поддаваха и
Горан не се държеше за тях, а се беше хванал като че ли за себе си, за
изопнатия в средата на корема му железен лост, от който сега зависеше да
извади семейството си невредимо оттук. Когато стигнаха средата на
моста, една огромна вълна удари краката им. Мостът се разклати и Горан
се олюля. Той падна встрани, но успя да се хване за дъските. Блага
изпищя, гледайки как мъжът ѝ едва се държи. Сетне той набра сили, нае
се, прехвърли първо единия, а после и другия крак и отново се качи на
дървената пътека.
– Клекнете и пълзете! – провикна се Горан към Блага и Велико.
Тримата продължиха, пълзейки. Водата продължаваше да приижда със
стихийна сила. Отскоците на реката ги блъскаха в лицата и те едва
виждаха напред. Стигнаха края, но трябваше да се изправят, за да се
покатерят на скалата и да излязат на равното отгоре. Горан успя да се
изкачи, хващайки се за една каменна издатина. Издърпа и Велико, чиито
крака немощно намираха опорни дупки в хлъзгавата скала. Блага се
изправи, за да я хване мъжът ѝ. В този миг една изгнила дъска под нея
поддаде и се счупи. Двата ѝ крака хлътнаха и жената пропадна надолу,
хващайки се в последния момент за напречните греди, над които бяха
сковани дъските. Острият ѝ панически писък се блъсна в скалите.
– Благице! Благице, дръж се! – крещеше Горан.
Майката висеше от моста, тялото ѝ беше до половина във водата и се
носеше напред и назад под мощните талази на реката. Държеше се на
косъм с мокрите си ръце и викаше за помощ. Горан слезе обратно,
коленичи на ръба на моста, потърси опора в кръстосаните колове на
перилата и се опита да я издърпа. В този миг страниците, които бяха
разклатени по цялата дължина, не издържаха и се откъртиха. Мъжът
полетя надолу и повлече жена си със себе си. Реката ги погълна
отведнъж, като че никога не ги бе имало. Изчезнаха под бясната ѝ пяна,
без да се видят повече.
Велико зяпаше, скован от безсилие. Очите му бяха пресъхнали от ужаса
на невижданата картина. От гърлото му излизаха накъсани свистящи
хрипове. Той се взираше във водовъртежа, но от родителите му нямаше и
следа.
Господи, бръкна ли някой със свредло в зеницата ти, та така отведнъж
ослепя?

29
 И момчето, досущ като слепец, гледаше невиждащо, без да премигва
няколко минути. Когато страхотията го изпълни докрай – от пръстите на
краката, та чак до корените на косата, клепачите му изведнъж се
затвориха, сякаш хлопнаха мандалото на невярата. Велико в миг се
опомни и проследи с поглед течението на реката. Малко по-надолу тя се
стесняваше и над скалите се свеждаха тънките жилави клони на млади
дървета. Ако родителите му бяха доплували дотам, можеха да се хванат
за тях и да излязат. С последния лъч на надеждата момчето се загледа
нататък в очакване. От водата само за миг се подадоха две безжизнени
тела, които потокът подхвърли нагоре и после завлече зад процепа на
ждрелото.
– Мамооо! Татеее!
Гласът на Велико се блъсна безпомощно в скалите и падна като ранена
птица във въртопа на водата.

30
 4.
ОЧЕБОЛЕЦ
Вече два месеца Боя скиташе след стадото с чичо си Зария. Лятото се бе
случило меко и цветно. Той се радваше на свободата си, но не можеше да
забрави клетвата на баща си, нито силното ридание на майка си, която не
можа да вдигне глава и да го погледне на тръгване. Знаеше, че няма да
получи прошка от Арсо, но искаше да разбере поне как е тя, да ѝ каже в
две думи, че не е тръгнал с лошо сърце, а защото иска да изкарва хляба си
като овчар. Затова бе решил скоро да се върне скришом в селото и да
види майка си. Лятото братята му често излизаха да вършат работа навън
или да ходят за глина по-надалеч, та нямаше да го видят.
Рано сутринта Боя стана и слезе при потока да се измие, облече си
чиста риза, нави ръкавите и си сложи калпака. Слънцето вече бе
позлатило всичко, макар че денят тепърва се изнизваше от прегръдката на
съня. Мухите още не се бяха разлетели, овцете също бавно се надигаха.
Само кукувицата тормозеше с гласа си близката гора и будеше всичко
наоколо. Боя вдъхна бодрия полъх, който дойде през реката – хубав ден
ще бъде днешният, даде си дума момчето. После помогна на чичо си да
изкарат овцете, изпрати го донякъде и тръгна. Докато стигнеше до
селото, майка му щеше да е свършила утринната си шетня и щеше да е
хванала да кърпи нещо, мислеше Боя.
За да избегне главния път и да не среща никого, той се отби през леса.
В края му започваше тясна пътека, обрасла в коприва и трънаци, която
водеше право до задната страна на къщата им. Никой не ходеше по нея от
години и Боя беше спокоен, че ще влезе незабелязан у дома.
На излизане от горичката, като забави малко ход, за да си отдъхне, дочу
песен. Тънък женски глас ту се смесваше с птичия хор, ту се отделяше от
него. Тоновете се издигаха нагоре и се издуваха щедро като бяло платно,
опънато от перачките лятно време край реката.

Овчар гони елена,

преко гора зелена,
не изкара елена.
Но изкара девойку
свива скути да бега.
Овчар моми говори:
„Мор стой, моме, не бегай,

31
 я съм тебе видело
на спаиски кладенци,
куде воду точеше...“

Боя спря и направи няколко крачки назад, за да се прикрие зад едно

дърво. На няколко метра от него, до голям храст, беше приклекнала
дъщерята на знаялицата и береше цветове, докато пееше. Позна я по гласа
и по тъмната дълга вълниста коса. Седеше с гръб към момчето и не го
виждаше. Когато привърши брането, се изправи и плавно се протегна.
Талията ѝ се очерта тънка и изящна. Носеше син манофил 32, тъкан със
сребриста нишка. Бялата риза под него имаше свободни ръкави,
обкантени с фина плетена дантела. Дори на празник в селото Боя не беше
виждал девойките да носят толкова красиви дрехи. Момчето не можеше
да ѝ се нагледа и не усети кога девойката бе свършила песента си.
Изведнъж тя рязко се завъртя. Стреснат, че ще го види, Боя отстъпи назад
и под крака му изпука съчка.
– Кой е там? – провикна се момичето, усетило чуждото присъствие. –
Кой си, покажи се!
Боя се предаде пред настоятелния ѝ глас, в който нямаше и грам уплах.
Направи крачка встрани и се показа иззад дървото, като свали калпак и
сведе глава виновно. Дъщерята на знаялицата го гледаше изпитателно и
се мъчеше да го отгатне. Светлината, идеща зад гърба му, ѝ пречеше да
познае това високо и слабо момче. Тишината между тях така се нажежи,
че започна да пари. Боя набра смелост и каза:
– Овчарят съм, най-малкият син на Арсо. – Чак като изрече това,
момчето вдигна поглед към Жара. Сините му очи светнаха насреща ѝ
издайнически.
– Боя?! – викна весело момичето. – Не те познах... Пораснал си! Що
дириш тук?
Жара говореше непринудено, тънките струни на гласа ѝ изтръгнаха
момчето от вцепенението и му вдъхнаха кураж да ѝ отвърне.
– Отивам до селото за малко, да видя майка. После пак се връщам при
стадото. Чичо ме чака в планината. – И като набра още малко смелост, я
попита: – А ти какво правиш в леса сама толкова рано?
Девойката прихна. Смехът ѝ се изви кръшно33 над гората, сякаш хиляди
камбанки трепнаха и поръсиха със звън листата, и когато вятърът ги
залюля, разнесе песента им чак до Руй. Жара видя как гърдите на Боя се
надигат, а млечнобялата му кожа под ризата настръхва. Когато укроти
смеха си и той остана да блещука само в жълтите петънца на очите ѝ, тя
каза:
32
Манофил  – старинен женски сукман, характерен за Трънския край
33
Кръшен – строен, гъвкав, който се извива; ясен, звучен
32
 – Мен не ме е страх сама в гората да ходя. Мама ме прати да набера
биле.
И като протегна напред ръце, показа двете снопчета яркожълт
очеболец, които държеше. Боя никога не беше стоял толкова близо до
Жара. Усети присъствието ѝ с цялото си тяло. Девойката излъчваше
топлина, сякаш в средата на гърдите ѝ имаше зарево34, което хвърляше ог-
нени талази навън. При всяко нейно движение въздухът се нажежаваше и
ставаше оранжев. Боя я гледаше с възхита, примесена с боязливост като
пред нещо, което не можеше да овладее сам.
– А защо си тъй пременена? Да няма празник в село днес? – попита
плахо момчето, чиито очи не се откъсваха от снагата ѝ, носеща
прелестните одежди.
– Няма празник. Тъй си реших! – отвърна звънливо Жара и хвърли
поглед през рамото си, като че сама искаше да се огледа.
Думите ѝ подскочиха към момчето като игрива сърна. То усети как
сърцето му заби право в гърлото и ставаше все по-голямо с всеки следващ
удар, та заплашваше да го задуши.
– Ще тръгвам вече – рече предпазливо.
Боя прозвуча така, сякаш искаше позволение от Жара. Тя се вгледа
дълго в очите му, искрящи върху опърленото от слънцето лице. Вятърът
от планината и бистрите води на потока бяха оставили върху него печата
на волност. Сред притеснението му в този миг прозираше силата, която
бе събрал под откритото небе. Някаква особена хлапашка дързост
драскаше отвътре му и искаше да излезе, но ѝ трябваше малко, съвсем
малко, за да се покаже. И като усети това, а и защото тази сутрин се
чувстваше особено свободна и радостна, Жара протегна ръка напред,
подаде на момчето едното снопче очеболец и рече:
– Вземи! Занеси ги на майка си, да си свари отвара.
Боя взе цветята и се усмихна. Не успя да продума, чувстваше се
безсилен да каже каквото ѝ да е. Ако можеше, би отскубнал Жара от
земята и би я отнесъл отвъд реката, някъде много далеч, накрай свет. От
огъня в нея би направил огнище, огнището би оградил с каменни стени,
би я карал да се чувства така, че да не спира да пее, да се смее и да се
движи – така си представяше дома. С едно премигване на очите тези
картини изчезнаха от погледа му, а гласът ѝ го откъсна от мечтанието:
– Върви, Боя, ще закъснееш.
И като рече това през усмивка, тя се шмугна гъвкаво край него и влезе в
гората. Когато се опомни след няколко секунди, момчето видя
пуснатата ѝ тъмна коса да проблясва между дърветата в далечината.
Изчезна, както се беше появила – непосилно хубава и жива.
34
Зарево  – отблясък, сияние
33
 ***

Боя стигна до задната страна на къщата и се огледа. Наоколо нямаше

никого. Трябваше само да прескочи плета, който тук заедно с къщата се
снишаваше. Отсам забеляза, че малкият прозорец на приземието, където
бе грънчарната на баща му, бе открехнат. Той беше почти на нивото на
земята. Боя се приближи и се наведе, за да надникне. Отсреща, от
отворената врата на работилницата, се бе проточила слънчева пътека, по
която сновяха хиляди прашинки. Някой явно току-що беше излязъл от
стаята и бе вдигнал прахоляка. Лавиците на двете стени бяха отрупани с
грънци, оставени да съхнат. На тезгяха имаше омесена глина. „Здраво
работят“, помисли си Боя. И тъкмо да се престраши да надникне през
плета, когато чу гласовете на Рангел и Милан. Двамата влязоха в при-
земието, носейки тежък чувал. Изсипаха го в калника.
– Накисни я, Рангеле, докато аз точа – рече Милан към по-малкия си
брат. – Имаме много работа днес.
В гласа му освен познатата суровост Боя долови и необичайна веселост.
Сякаш младият мъж тръпнеше пред това, което имаше да се върши.
– Тате каза ли ти, кога ще се върнат пак? – попита Рангел нетърпеливо.
– Сигурно ще е след месец, но може и по-скоро. От пътя зависи, стоката
върви като топъл хляб.
При тези думи на Милан и двамата се засмяха доволно. Боя рядко беше
чувал мъжете у дома да говорят с подобна гордост. Тежкият занаят бе
оставил груби дири не само по ръцете, но и в гласовете им. Дори в тези на
братята си той долавяше вече натрупаната умора от работата и от страха,
че тя невинаги може да ги изхрани. Животът тук, в това село, където
земята даваше единствено глина и не можеше да откърми никакво зърно,
слагаше тежък печат върху всеки мъж още от раждането. И макар от
поколения насам хората да бяха намерили начин да овладеят и претворят
безплодната земя, дългият и труден път до хляба хвърляше кахърна 35
сянка върху всеки човек.
Ала сега братята му звучаха въодушевени и удовлетворени от работата
си. „Значи татко и Исая всичко са продали и са се връщали за още грънци.
Добра е годината, ще подсигурят зимата. Мама ще бъде спокойна, Исая
добре ще посрещне булката си наесен“, мислеше си Боя. Прииска му се
да можеше да влезе вътре и да поговори с тях, да се порадват заедно на
добрата вест, но не биваше. Братята му бяха станали свидетели как баща
им го прогони от дома и нямаше да престъпят думата му. Боя се облегна
обезсилен на стената на къщата и помисли какво да направи. И в
35
Кахър  – голяма грижа, тревога
34
следващите дни нямаше да може да види майка си, защото Милан и
Рангел щяха да са все в работилницата, докато източат новата стока за
продан. Трябваше да чака дълго, а може би вечно, за да я срещне отново и
да поиска прошка. Мъката преля от гърлото в очите му. Чак като понечи
да забърше сълзите си, усети, че в ръка държи китката очеболец от Жара
за майка му. Поколеба се дали да не отнесе цветята със себе си в
планината – такъв дар не биваше да остава напразен, особено от
момичето, чийто образ изпълваше всичките му дни с надежда. Но билето
беше за Дела.
Боя реши да го остави на плета, дано майка му го видеше и се
досетеше, че е от него. Стана и пропълзя покрай оградата, между
прътовете имаше достатъчно място да бодне снопчето. В този момент на
двора се показа Дела. Идваше откъм пътя и носеше вода. Изглеждаше
отслабнала и както се беше огънала под тежестта на стовните, на Боя му
се стори, че съвсем се е смалила. Сърцето му прескочи с няколко удара,
усети тънък бодеж под него при вида на майка си. Остана още малко зад
плета, вгледан през една от пролуките в състареното ѝ лице. Върху него
нямаше и следа от радостта, която долови у братята си преди малко. Дела
изглеждаше като жена, която жалеше някого. От цялото ѝ същество се
излъчваше покруса, всяко движение така ѝ тежеше, сякаш го правеше под
ударите на камшик.
– Тук съм, мале, не си ме изгубила. Прости ми!
Като прошепна това, Боя промуши очеболеца в плета и се спусна тихо
по пътеката, чезнейки безследно в шубраците. Далеч зад гърба му Дела
пусна с мъка двете големи стовни на земята, вдигна глава и се опита да
поеме дъх, но за пореден път усети само задушаващата плесен в гърдите
си.

***

Привечер, когато Боя и Зария събираха стадото в подножието на

средната могила край селото, в далечината, по пътя от Трън към Вълкан36,
се зададе кола. Като приближи достатъчно към овчарите, непознатият
едър мъж, около 40-годишен, опъна юздите на мулето, спря и се провикна
към тях:
– Бооооооо!
Стадото се сепна от вика, звънците дръннаха и Зария и Боя погледнаха
настрани. Другоселецът им направи знак с ръка да се приближат. Двамата
се спуснаха с бърза крачка, мислейки, че непознатият ще иска да си купи
мляко.
36
Вълкан – старото име на с. Вукан. – б. а.
35
 – Дал Бог добро! – отвърнаха овчарите на поздрава му, щом
приближиха достатъчно.
– Тукашни ли сте? – запита мъжът и посочи с глава към Бусинче 37.
Селото дремеше сгушено в далечината и покривите му не се виждаха от
могилите, а и встрани от тях да бе човек, избуялата зеленина на
планината добре ги прикриваше.
– Да. – отвърна Зария. – А ти откъде идеш?
– От Вълкан съм, но ида от Брезник. Кожар съм, та ходих да продам
малко стока. Ама лоши дни са се заредили. Турци има по пътищата, раз-
бойници, ограбват. Аз се разминах, но при хана при Филиповча 38 чух, че
хора от нашите села са пострадали при Секирица. Знаете ли нещо?
Боя и Зария се спогледаха озадачени. Цяло лято по поляните бяха само
двамата със стадото, рядко срещаха хора. Дори когато се връщаха вечер
при бачията, нямаше никого. Веднъж – два пъти в седмицата дъщерите на
Зария идваха до кошарата, за да оставят хляб, но винаги денем, когато те
бяха със стадото в планината. Сутрин овчарите разпределяха млякото в
съдовете и го оставяха на жените от селото, които по някое време, след
като си свършеха къщната работа, идваха да си го приберат, но пак не се
виждаха. Те двамата в селото не стъпваха и не научаваха никакви вести.
Дните им минаваха еднакво волни между склоновете на планините, сред
песента на медните звънци на стадото, необременени от хорска дума.
– Нищо не знаем, друже! Сполай39 ти, че казваш. Ще предадем вестта в
селото. Нашите мъже много ходят по пътищата, продават грънци из
цялата околия, чак до Струма стигат понякога. Ще им кажем да се пазят.
В гласа на Зария звучеше дълбока благодарност към другоселеца.
Тежки бяха последните години в Бусинче, трудно се изкарваше
прехраната. Главният поминък в селото бе грънчарството, но за да вадят
хляб от него, мъжете трябваше да обикалят освен своята, и другите кази 40,
за да продават стока. Местният бей не закачаше търговците. Беше
оставил и зидарите от Трънско да ходят по гурбети из Сръбско и Влашко.
Златните им ръце се бяха прочули и сред агите в Стамбул. Турските го-
лемци харесваха твърдия народ от този край, знаеха как да вземат ползата
от него, без да го насилват. Затова и хората в знеполските села живееха
що-годе спокойно, препитавайки се с каквото могат, плащаха данъците
си, без да се страхуват от безчинствата на бейовете. Въртяха колелото на
времето с толкова сили, с колкото разполагаха, и благодаряха на Бог по
три пъти на ден, ако имаха какво да сложат в уста. Ако челядта им беше
37
Бусинче – старото име на с. Бусинци. – б. а.
38
Филиповча – старото име на с. Филиповци. – б. а.
39
Сполай – благодаря
40
Каза – съдебно-административна единица в Турската империя, приблизително равна на една
околия. – б. а.
36
здрава, на големите празници колеха животни и палеха свещи пред
иконите в черквите или у дома. Така течеше животът по тези места – тихо
и с приглушена радост. Годините се помнеха само ако бяха сухи и гладни,
а превърнеше ли се хубавото от молитва в същина, сърцата на хората се
свиваха от страх, че след него ще последва нещо лошо.
– Пазете се и вие! – рече им мъжът и кимна добродушно към двамата.
После се изправи в колата, дръпна юздите на мулето и потегли на
запад. В далечината на пътя захождащото слънце го погълна жадно. Боя и
Зария гледаха, докато странникът не заприлича на малка кафява точица в
жълтъка на залеза – сякаш беше зародишът, от който щеше да се пръкне
утрешният ден. После събраха стадото и потеглиха към бачията.
Вечерта, след като издоиха овцете, отчупиха малко сух хляб и го
натопиха в топлото мляко. Гъстият бял каймак омилостиви коравите
хапки, размекна ги за миг, хлябът отпусна душа и над паниците им се
понесе благият му леко кисел аромат. Мъжете ядяха с наслада, без да
продумат. Накрая Боя въздъхна дълбоко. Някаква грижа се беше стаила у
него през целия ден и топлата храна не успя да я пропъди дори за малко.
– Какво те мъчи, сине? – попита го чичо му.
– Днес като отидох до къщата ни, чух Рангел и Милан да си говорят в
работилницата, че много работа ги чака. Татко и батко са продали
първата кола с грънци, върнали са се за още и ще дойдат пак. Та не знам,
чичо, с тези разбойници по пътищата, какво ли ги чака, дали са добре?
Момчето бе много посърнало, Зария не го беше чувал такова. Беше
свикнал с бодрия му глас, с усмихнатите очи, с радостта му всяка заран,
когато се будеше край животните. Обичаше да заспива с обичайния
въпрос: „Къде ще ходим на паша утре, чичо?“, на което обикновено той
отговаряше: „Нека първо отворим очи, сине. От която страна дойде
мирисът на тучна трева, натам ще тръгнем“. А сега тревожна мисъл
гнездеше у момчето и той трябваше някак да я пропъди.
– Не бой се, Боя. Те са двама, познават пътищата от години. Исая е
здрав като скала, никой не може да му се опре. Ще се завърнат по живо,
по здраво. Утре ще ида в селото да кажа какво сме чули. Ако има други
мъже да тръгват, да се пазят.
Боя се вслуша в чичо си. Тревогата се оттегли от него с тихи стъпки
като самодива преди изгрев. Той се опъна по гръб и сложи ръце под
глава. Постланата върху топлата земя черга бе като лоно Авраамово41 за
измореното му младо тяло. Момчето се поддаде на сладката премала. Над
него звездите припламваха ярки в почернялото небе, бяха се скупчили
тук-там заговорнически и си шушукаха нещо, а от смеха между тях
жълтите им сърца светеха неудържимо. „Досущ като снопчета очеболец
41
Лоно Авраамово – библейски израз, означаващ най-хубавото място в Рая, където пребивават
съвършените праведници. – б. а.
37
са“, помисли Боя и като потъна в образа на Жара пред очите си, не усети
как заспа.

38
 5.
ПРАХ
От пътя откъм Мирулската42 планина, който привечер под косите лъчи
на слънцето вдигаше от недрата на земята сладка мараня, упояваща и
най-оглушителните цикади, се зададе пътник. Беше среден на ръст мъж с
необичаен за тук вид: носеше дълга черна коса, спусната над раменете, а
на главата нямаше калпак. Набола брада обхождаше продълговатото
тъмно лице с изсечени челюсти и му придаваше осанка на отшелник, но
отвъд това човекът имаше съвсем мирянски вид. Носеше бяла риза, леко
захабена от прашните вървища, кафяви шаячни панталони и тъкана с
тукашна шарка вълнена торба на гърба. Вървеше леко приведен напред,
сякаш разговаряше със земята. Под разгърдената пазва на ризата здравите
му гърди се издигаха равномерно и смирено, с цялата приемственост, с
която настоящият миг свързва миналото и бъдещето. Слънцето беше
зачервило тъмната кожа на лицето му, а прахът, наслоен по него от пътя,
му придаваше вид на загадъчна скулптура.
Мъжът крачеше бавно и уверено към селото, с тежка стъпка, сякаш
някаква неизбежна сила го движеше насам. Като приближи първите
къщи, спря и се огледа. Тънка струйка пот се спусна от челото му. Той я
избърса с опакото на ръката си и чак сега, след дългия и морен 43 път,
въздъхна дълбоко. Наблизо не се виждаха хора, но отнякъде долитаха
момичешки гласове. Вечерното дживгане на врабците се смесваше с
приповдигнатия смях на девойките, които сигурно се бяха събрали при
кладенеца, и правеше деня да изглежда като всеки друг летен ден из тези
затънтени планински селца – кротък и спокоен. Странникът пое глътка от
блаженството на картината и тръгна към другия край на селото.
Пътят му минаваше край кладенеца, където на оживена раздумка се
бяха събрали няколко девойки и двама младежи. Като видяха непознатия,
те замлъкнаха един по един, леко притеснени от необичайния му вид. Кой
беше този човек и какво диреше в малкото им село? Мъжът забави
крачка, вгледан в стовните и ведрата, пълни със студена вода. Че беше
жаден, си личеше по изгорялото прашно лице, но явно не искаше да
прекъсва вечерната сгледа на младежите.
– Помози Бог! – престраши се да го заговори едно от момчетата. – Да
ти извадим ли вода?

42
Мирулска – от Мирул, старото име на село Ерул; днес Ерулска планина. – б. а.
43
Морен  – уморен, отпаднал
39
 – Дал ви Бог добро! – отвърна непознатият с пресъхнал глас. – Ще съм
благодарен.
Една от девойките взе гребката, окачена със синджир на кладенеца, и
грабна направо от своето ведро, подавайки на пътника. Мъжът пое с две
ръце и пи звучно и жадно. Каквото остана, изля го върху косата и лицето
си и тръсна глава, като че да се отърве от натрупаната умора. Водата
покапа по раменете и прилепи ризата към гърдите му. Видимо облекчен и
съживен от студената струя, мъжът върна гребката на девойката и
благодари. Младежите го гледаха безмълвни и удивени от действията му,
в чиято сдържаност се разчиташе огромна воля. В този миг от гората над
селото повя лек полъх и сепна всички от унеса.
– Дириш ли някого тук? – продължи с любопитство момчето, което му
беше предложило вода.
– Не. Никого. Тукашен съм – отвърна с уверен тон мъжът. Думите му
прозвучаха тежко и дълбоко, като че излизаха от отдавна заключен храм.
От чутото девойките ахнаха, а младежите се спогледаха недоверчиво,
сякаш странникът бе хвърлил камък в кладенеца и бе размътил водата.
Той продължаваше да седи срещу тях спокоен, а тъмните му очи светеха
като въглени, но – чудно – никой от младежите не изпита страх. Мъжът
не изглеждаше словоохотлив, та едва ли щеше да им каже повече. И като
не знаеха как да продължат разговора, леко притеснени от присъствието
му, не го питаха нищо друго, а се обърнаха един към друг и се засуетиха
около кладенеца. Той ги поздрави за довиждане и продължи по пътя със
същата умерена крачка, с която бе дошъл. Групата го проследи с очи,
измервайки стройното му тяло и широки рамене, под които се очер-
таваше здрав гръб. Мократа коса се спускаше лъскава отзад и
проблясваше като черен слънчев лъч, докато странникът се скри зад завоя
на пътя. Младежите се разотидоха малко след това, шушукайки си тихо,
нетърпеливи да разнесат из домовете мълвата за новодошлия в селото.

***

Застанал на прага пред старата къща, мъжът прокара ръка по проте-

жението на вратата. Дървото беше насъбрало доста години между пукна-
тините, които се протягаха от горе до долу в дълбоки криволици. По
хлопалото беше избила ръжда. Мъжът се доближи и помириса. Странната
смесица от аромат на прах, старо дърво и желязо носеше тежестта на
влагата, пробила от задушената къща. В този дъх имаше нещо от киселата
миризма на колендрото. Странникът потръпна. След малко свали торбата
от гърба си и извади дълъг ключ. Пъхна го в ключалката и опита да
превърти. Старата брава не поддаваше – отдавна приспана в самота, тя

40
отвръщаше хладно на непознатите ръце, опитващи се да я примолят. След
още няколко опита се умори и се предаде, мъжът натисна дръжката и
отвори.
Отвътре го посрещна топъл и задушлив полумрак. Стъклото на прозо-
реца пречупваше последните лъчи на слънцето и ги хвърляше право
върху старата черга с червени и кафяви шарки. Мъжът се огледа бавно и
пристъпи леко напред, като че ли се стараеше да не събуди някого.
Всичко беше, както го помнеше – по лавиците стояха стари грънци, на
оджака имаше черно котле. Той се протегна и опипа с ръка пезула над
огнището. Там беше оставена лоена свещ. Запали я и тръгна да броди из
къщата. Отвори задната врата на стаята и навеждайки се през ниската
рамка, заслиза по стълбите към приземието. Беше тъмно, а оскъдният
пламък от свещта му разкриваше малко. Въздухът беше кът и мъжът
дишаше тежко. Прогарящият дробовете мирис на пръст, прахоляк и
приспана в стените влага го задуши. Той се протегна нетърпеливо към
прозореца в стената и го отвори със силен замах – отвън нахлу
съживителен полъх. После направи няколко крачки из помещението и
спря. Пред него беше старо грънчарско коло с дървен тезгях отстрани,
потънал в пепел. Отгоре му имаше няколко инструмента със засъхнали
кални следи по тях. Вляво, в калника, като пресен гроб чернееше купчина
глина. Мъжът преглътна сухо и се огледа. Няколко лавици по стените
държаха приготвени за печене съдове. Той прокара леко ръка по стените
им, сякаш бяха главички на деца, които милваше насън. Паниците
отвърнаха на допира на грубите му пръсти със сухо шумолене. След като
постоя още малко, вгледан в тях, непознатият се върна в горната стая,
свали напоената с пот риза и се просна по гръб на одъра в ъгъла. Свещта
догаряше тихо в стаята. Трепкащата на стената сянка не можеше да скрие
съвършения профил на лицето му, но щеше да излъже всеки, който би се
осмелил да надникне през вратата в този миг, че мъжът спи спокойно в
дълбокия си сън.

***

Зевна излезе рано тази заран. Вчера я бяха викали в селото, защото
Модра, жената на попа, не беше добре. Беше багрила вълна в двора по
пладне и сигурно беше слънчасала, защото вечерта я обхвана тежко
главоболие и получи задух в гърдите, от който накрая започна да
бълнува. Зевна отиваше да види как е изкарала нощта и да ѝ занесе
студена отвара от мента.
Както правеше от години, и днес знаялицата мина по тясната пряка
пътека, която водеше от колибата ѝ към селото покрай няколко овощни
дръвчета. Тук имаше две-три къщи, които се падаха малко встрани от
41
останалите, по дворовете им в този час бяха наизлезли жените и метяха
или носеха храна на животните. Зевна никога не се заговаряше с тях,
освен ако те не я викнеха за нещо. Така и не се сближи с хората в селото.
От седемнайсет години живееше с дъщеря си на хвърлей от крайните
му плетове, ала не ходеше по празници, нито по седенки. В чуждите
домове влизаше само когато я викаха да цери, но дъщеря си Жара
пускаше по сбирките, защото ѝ беше свидно за младостта ѝ. Зевна
знаеше, че не може да я държи далече от мястото, където животът тече по
правилния човешки ред и според всемогъщия божи закон. И въпреки
всичко знаялицата виждаше, че дъщеря ѝ не прилича на другите. Дали
защото бе отраснала само с нея, или защото живееха извън селото, далеч
от ежедневните тегоби и радости на хората, Жара беше друга. Не можеше
да се подчини на обичайния живот, дори на нейната воля невинаги се
покоряваше. Зевна не искаше да пречупва гордостта и свободата ѝ,
защото знаеше, че дъщеря ѝ е родена от собствената ѝ волност, откърмена
далеч от людските догми. И все пак като майка се надяваше да успее да я
задоми, ако не в това село, то в някое съседно – двете често обикаляха за
баене, срещаха хора, все някъде щеше да найде късмета си.
Вглъбена в тези мисли, Зевна не усети кога е стигнала старата къща на
Горан и Блага, която пустееше от години. Тя отдавна беше загубила онзи
приятен светъл вид, в който за първи път я видя знаялицата. Сега
стените ѝ бяха пропукани и пожълтели, покривът се беше свлякъл на една
страна под напора на дъждове и снегове. По плета на оградата бяха
плъзнали лишеи и понякога, в най-избуялото пролетно време, ако не
знаеше човек, че тук има къща, можеше да мине покрай омагьосаната
ограда, без да забележи.
Тъкмо да я подмине и днес, когато усети във въздуха миризма на
пушек. Димът идваше от комина на изоставената къща. Странно, да не се
беше запалило нещо? Знаялицата отби и влезе през отворената вратница,
за да види. Напряко през двора вратата зееше отворена, джамовете също
бяха открехнати. Имаше някой вътре. Дали чужди хора са влезли? Зевна
не усети страх да провери, застана на прага и извика с дебелия си дрезгав
глас:
– Кой е тук?
Миг по-късно на вратата се появи снажен мъж в разцвета на силите си.
Имаше дълга коса и тъмна набола брада, очите му горяха трескаво срещу
нея. Тя се вгледа продължително в лицето му и едно странно съмнение я
бодна отвътре. Мъжът стоеше спокоен в рамката на вратата, като пазител
на храм, и гледаше възрастната жена насреща му със същата догадка.
– Велико? Истина ли е? Ти ли си, сине? – най-сетне промълви Зевна, а
от студения ѝ тон не бе останал и помен.

42
 – Аз съм! А ти коя си? Не те помня, прощавай! – каза мъжът
уважително, макар и леко смутен.
– Зевна съм, знаялицата. Живеехме у вас една зима, като беше малък.
Спомни ли си?
Очите на Зевна се бяха напълнили със сълзи. Рядко нещо можеше да
обърне сърцето на тази корава жена, която не стъпваше само в тукашния
свят, а владееше и отвъдния. Рядко се умиляваше, рядко се смееше и още
по-рядко плачеше. Но сега знаялицата си спомни как в тази малка, полу-
разрушена къща намери подслон през лютата зима, когато дойде в селото
и роди дъщеря си. Домът на Горан и Блага ѝ беше скъп, скъпи ѝ бяха и те.
Зевна беше истински покрусена, когато разбра, че са се удавили в реката
на връщане от лековития извор, където бяха водили болния Велико, и то
по нейна дума.
Момчето беше оцеляло по чудо в онзи черен ден. След като с очите си
бе видяло как родителите му изчезват в бушуващата Ерма, то се бе
опитало да открие колата и коня на баща си, но животното беше избягало.
Велико беше тръгнал сам в бурята по калния път, но останал без сили и
въздух от преживяното, не могъл да се пребори с брулещия вятър и дъжда
и паднал насред пътя. Намерили го бяха на другата сутрин хора от селото,
почти мъртъв.
Едва го бяха познали и го бяха върнали в Бусинче. И тогава Зевна се бе
погрижила за него и го беше върнала от оня свят. А като се разбра какво
се е случило с майка му и баща му, понеже нямаше кой да го гледа,
пратиха хабер в Мирул, където живееше останалата последна жива сестра
на майка му – Петка. Тя дойде с мъжа си и трите си деца и отведоха
Велико. Оттогава никой не знаеше какво се случва с момчето, никаква
вест за него не се върна обратно. В селото понякога мъжете все още
споменаваха баща му като най-скопосния грънчар, цъкаха с език, че без
време си е отишъл, и продължаваха раздумките си. Така живите
обикновено правеха краткия си пост над паметта на мъртвите: с две-три
думи от немай къде, а после ги забравяха със сърцата си.
Бяха забравили и Велико – никой не се вълнуваше живо ли е, здраво ли
е момчето на Горан и Благица, какво е станало с него в Мирул. Само
Зевна си спомняше понякога и го споменаваше в молитвите си. Това бяха
онези случаи, в които самата тя преобръщаше стаената в нея горчилка,
вадеше я най-отгоре на тезгяха на душата си, изкарваше я през гърлото,
та чак до небцето, и започваше да я дъвче бавно като гъста черна смола,
докато накрая не усетеше сладостта, полепнала по езика ѝ като мед.
И сега, виждайки срещу себе си някогашното крехко момче, живо и
здраво, Зевна проплака от радост.
– Добре дошъл у дома си, сине! Защо чак сега идеш? Сам ли си? –

43
побърза да узнае тя, сякаш толкова години можеха да се съберат само в
няколко думи.
– Сам – отвърна Велико.
Нещо дълго потискано и задушавано започна да изниква в съзнанието
му. Мъжът си спомни Зевна – спомни си я като среща със смъртта.
Сполетяха го страхът и мъката от миналото. И все пак знаеше, че е жив
до голяма степен благодарение на тази жена, затова, колкото и зловещи
спомени да извикваше в него грубото ѝ тъмно лице с черни като змийски
дупки очи, благодарността го накара да проговори:
– Върнах се, защото вече нямам дълг другаде. Леля ми Петка си отиде –
до последно се грижех за нея, но в онзи дом повече няма място за мен.
Велико звучеше спокоен, макар и леко сподавен от смущението си пред
Зевна. Всяка дума беше претеглена стократно, преди да я изрече. Сякаш
годините бяха оставили дълбоки следи, по които той вървеше, без да
може да стъпи накриво или да изгуби пътя пред себе си. Знаялицата го
гледаше изпитателно – възможно ли беше онова слабо момче, с което се
беше срещала цели два пъти отвъд портата на този свят и го бе теглила с
все сили да се върне към живота, сега да излъчва такава тайнственост и
сила? Какво се бе преобърнало в него? Какво бе прораснало като кълн в
безжизненото тяло и бе родило тази всепоглъщаща овладяност?
Зевна се опита да намери пролуката в него – така правеше с всеки човек
знаялицата: гледаше, слухтеше, дебнеше да изварди откъде ще се открие
слабостта му, за да се прокрадне вътре и да огледа стените му.
Но в утринния миг, когато слънцето още не препираше да опърли
всичко, а бавно катереше висините на планината и хвърляше лека жълта
светлина върху лицето на Велико, Зевна не можа да види процеп. Не
откри корена на поникналата сила. Не разгада характера на тайнстве-
ността му. Само разбра, че с него не би могла да се срещне повече отвъд
пределите на този свят. Това я накара леко да потръпне и да направи
крачка назад.
Не можейки да продължи разговора, Зевна рече:
– Щом е така, остани тук със здраве, сине. Ако нещо ти дотрябва,
живеем наблизо – в колибата накрай село, знаеш... Дъщеря ми Жара,
помниш я, нали? Вече е голяма. Помага ми в занаята. Ще тръгвам аз, че
ме чакат у попа.
Знаялицата направи още крачка назад и се вгледа пак във Велико.
Мъжът кимна едва доловимо, без да добави дума повече. Зевна се обърна
и тръгна.
Чак сега той видя на гърба ѝ извехтяла и протрита стара торба. Спомни
си, че в нея знаялицата винаги носеше билките си. Изчака я да излезе през
плета и затвори бавно вратата на къщата.

44
 – Ох, с какво си дошъл тук? Нищо не знам, нищо да ти нема... –
промърмори тихо под носа си Зевна, докато вървеше по пътеката към
попската къща. Гласът ѝ се проточи като балсам през обзетите от задух
гърди.
На себе си ли баеш, Зевно?

45
 6.
ЧАЯНИЕ44
Плисссс-вуп-гълллл!
Зария обичаше звука, който издаваше млякото, когато го преливаше от
ведрото в кюповете45 и рукатките на стопаните. Макар и всеки съд да го
поемаше по различен начин, винаги в началото имаше един ряз, с който
струята се блъскаше о дъното и предизвикваше тътен, а после
заглъхваше, укротена от стените му. Обичайно започваше да пълни от
зелената рукатка46 на Стойна – тя беше по-издължена от другите и през
отвора ѝ ехото на струята излизаше нетърпеливо като птиче, излетяло за
първи път от гнездото. След това продължаваше със стария червен кюп
на попадията Модра – от годините, а може би и от по-дебелите си стени
съдът приютяваше млякото дълбоко, топло и обичливо, както стара баба
внучето си. А сетне сипваше в кюпа на Левена, който поемаше течността
с неутолимата си паст, както голямата река поглъща бъбривите притоци,
смирява ги и ги понася в монотонно боботене из долината. И така се
меняха съдовете един подир друг, докато накрая Зария стигаше до
жълтата рукатка на Свила и пресилваше млякото от високо на тънка
струя. Звукът не затихваше натежал от плътта на глината, както у
другите, а създаваше дълго и звънко ехо, сякаш му отговаряше с песен.
Овчарят въздъхваше всеки път. Той знаеше, че не рукатката, а спомените
му говорят. Свила беше първата му севда47 – така сънувана, така желана.
Беше дъщеря на Герасим, най-заможния мъж в селото, чието стадо от над
сто овце беше същинско имане сред тези бедни планински села. Герасим
обаче не искаше да жени дъщеря си за овчар, беше я обещал на майстор
зидар от Трън, момче със златни ръце, което щеше да ѝ даде уреден дом и
добро имане. Но нямаше късмет Свила. На третата година от сватбата
мъжът ѝ почина злополучно при градежа на каменна къща някъде далече
на гурбет, а тя, понеже нямаше деца, се върна в бащиния си дом и остана
самотна вдовица. И до ден-днешен Свила не можеше да избегне очите на
Зария, когато се срещнеха. Мълчаливият ѝ поглед тегнеше от мъка по
неслучилото се в миналото, която тя се опитваше да прикрие с едва
доловима усмивка. Зария виждаше в леко повдигнатите ъгълчета на
устните ѝ да се скатава несбъднатата любов помежду им. На всичко това
44
Чаяние – стара славянска дума за „надежда“, при нас днес е запазена в думата „отчаяние“
45
Кюп – глинен съд за мляко
46
Рукатка – характерен за бусинската керамика съд с дръжка за пренасяне на храна
47
Севда – любов
46
и ако нямаше хора покрай тях, той отвръщаше само с:
– Драго ми е да те видя, Свило! – Защото тъй, „драга моя“ и „драги
мой“, се наричаха един друг, когато тайно се срещаха по планинските
ливади като млади.
Тази сутрин, като напълни Свилената рукатка, вместо да потегли със
стадото към планината, Зария помогна на Боя да изкара овцете от
кошарата и тръгна към селото. Неспокоен от чутото от странника вчера за
обирите по пътищата, беше решил да посети няколко къщи и да огласи.
Знаеше, че вестта мъчно може да стигне до пътуващите, но ако скоро
беше потеглил някой от Бусинче, можеха да го настигнат и предупредят.
Или поне ако някой се канеше да заминава, да отложи или да тръгне в
друга посока, не през Секирица.
Селото го посрещна със сутрешен глъч. По вратниците се бяха загово-
рили жени, срещнали се още край кладенеца или посрещащи се на
намолба48. Мъжете потегляха с колите си да копаят глина край село.
Хората го поздравяваха с лица, изпълнени с любопитство от идването му
тук, и Зария неволно си припомни защо се чувстваше най-добре със
стадото си в планината. Но сега трябваше да потропа на няколко врати и
да размени по две-три думи със стопаните. Първо бе решил да иде при
Манасия, най-стария и най-опитен грънчар в селото, чиито двама синове
обикаляха околността да продават съдовете. После щеше да намине през
Бреян, също отколешен майстор, почитан и уважаван от всички, и накрая
мислеше да иде до братовия си дом да предупреди Милан и Рангел.
Всички те щяха да разнесат вестта и по другите къщи.
Зария завари Манасия в приземието на къщата му да точи паници.
Белокосият старец не спря работата. Щом усети, че през прага влиза чужд
човек, само вдигна очи да свери кой е и със спокойния си глас отбеляза:
– Зария, дошъл си в село! Че на кого остави стадото?
Овчарят отлично познаваше този равен, овладян тон, в който всяка
дума звучеше като присъда. Знаеше, че зад въпроса на Манасия се
криеше част от недоумението и на всички останали в селото, как мъж,
чиито корени са от грънчарско семейство, се бе отскубнал от родствената
нишка и бе станал овчар. И понеже не искаше да се връща по следите на
собственото си бягство, по които сега тичаше и Боя, Зария побърза да
хвърли камъка, който му тежеше.
– Бай Манасе, идвам да предупредя нещо, което научих от един пътник
вчера. Човекът идеше от Брезник, кожар, ходил стоката да си продава. Та
каза, че в хана при Филиповча дочул, че ставали обири при Секирица.
Може и наши хора да са пострадали. Май турци са се разлютили и
безчинстват навред.
48
Намолба – тлака в трънския говор
47
 Чак сега Манасия вдигна крак от колото и то забави хода си. Майсторът
отри калта от ръцете си в дървените прелки, взе телче и с рязко движение
отдели дъното на паницата от чарка. Сетне вдигна очи срещу овчаря,
премрежи поглед, сякаш смяташе наум нещо, и рече:
– Да пази Бог!
Зария се почувства неловко. Не знаеше с какво да продължи. Искаше да
попита има ли как да бъдат предупредени синовете на майстора, но не му
стигна кураж да продума. Манасия не помръдна от колото, но и не каза
дали ще съобщи на другите мъже. Старостта явно бе изострила
мнителността му и му пречеше да говори открито. А може би не вземаше
думите на Зария за истина – та нали е гони-вятър, може ли да се вярва на
такъв човек?
Овчарят намести калпака на главата си и като погледна надолу, сякаш
извинявайки се за идването си в грънчарната на майстора, каза:
– Ще мина и през Бреян да му кажа. Остани със здраве, бай Манасе!
Щом овчарят излезе, Манасия стана. Отиде до вратата и се загледа
подире му. Усети непознат бодеж в сърцето си – искаше му се да разсее
обзелото го притеснение от думите на Зария, но тъмната сянка, която
предизвика представата за синовете му, неговите две орлета, ранени
нейде по планинските пътища, не се отдръпваше. Изведнъж майсторът
осъзна, че бодежът идеше и от нещо друго – от ревността към овчаря.
Този мъж сега беше достатъчно закрилен там, при стадото си, а синовете
му може би страдаха нейде точно в този миг. Като че ли не стигаше
тежестта на труда, с който толкова мъчно вадеха хляба си, а сега и това.
Старецът въздъхна дълбоко, стисна зъби и се обърна да влезе навътре.
Като нямаше с какво да се утеши или що друго да направи, взе топка от
омесената глина на тезгяха, сложи я на чарка и завъртя колото с все сила.
На улицата, запътил се към Бреяновата къща, Зария беше застигнат от
остър конски тропот. Птиците литнаха от храсталаците и се стрелнаха
право нагоре към ширинето, мухите панически се разбягаха, два съсела
прошумоляха в клоните на дървото над главата му. Някой препускаше
необичайно бързо през селото и внасяше смут у всички живи твари.
Откъм гърба на Зария се чу тревожен мъжки вик:
– Еееееййй! Помогнете, помогнете!
Като се обърна, насреща му летеше колата на Арсо, самият той
изправен на крака, стиснал юздите на коня. Лицето му беше тъмно и
страшно – страните брадясали и изпити, от очите му се изливаше ужас и
смъртен уплах. В колата се чуваха да дрънчат счупени грънци. Зария
отстъпи настрани да не го прегазят и вдигна ръка, за да спре брат си.
Арсо дръпна рязко юздите, конят закова като ужилен, изви се назад и
вдигна предните си крака. Под тях земята се люлееше.

48
 – Зарийо, Зарийооо, бързо... Виж... Исая!
Зария първо посегна към коня, за да укроти животното и да го примоли
да остане на място, после протегна ръка към брат си, за да слезе от
колата, и отиде да надникне в задната ѝ част. Мъжът извика, ужасен от
това, което видя – вътре лежеше Исая, обезобразен до неузнаваемост.
Лицето му беше подпухнало в синьо-лилави отоци, от двете страни на
челото до ушите имаше засъхнали черни струи, на мястото на очите му
стояха два огромни топуза49 от претънка кожа, изпълнени до пръсване с
лилава кръв, сякаш бе ужилен от оси, наострили жилата си под опашката
на дявола. Крайниците му също бяха в отоци и синини, отпуснати
напълно неподвижно. Приличаше на вулкан от болка и рани, който всеки
момент щеше да избухне и да пръсне кръв и късове месо навсякъде.
– Тур-туррр-ци ни на-на-напад-наха – говореше пресипнал Арсо, а
зъбите му тракаха в стиснатите като капан челюсти. – Об-раха ни. Пре-
биха до сссс-смърт момчето ми.
При тези думи Зария, който бе скован от страхотията пред очите си,
сякаш се събуди. Той се метна в колата, издърпа брат си да се качи и
подкара коня.
– Отиваме при Зевна, само тя може да помогне – рече на Арсо.

***

Завариха знаялицата пред колибата ѝ, където беше опънала бяло платно

и редеше билки да съхнат на слънцето. Още отдалече, като видя да
приближава колата с двамата мъже, Зевна разбра, че е нещо лошо. Обик-
новено пращаха жени да я викат, сякаш уреждането на болестите в нечия
къща беше само женска работа. Да види мъже пред дома си, значи беше
сериозно. Спешена от вътрешния си глас, който никога не грешеше, тя
прекоси с бърза крачка крайчеца на поляната и отиде при колата. Без да
пита нищо, погледна вътре и видя полумъртвия момък. Очите ѝ се
окръглиха от ужас и потънаха още по-навътре в дупките си.
– Господи! – едва рече знаялицата, а думата приседна на гърлото ѝ.
Гледайки потрошеното тяло на Исая, тя разбра, че няма никакво време,
съвзе се и с гробовен глас рече на мъжете: – В къщата имам носилка,
трябва да го пренесем на нея. Влизам да я взема, чакайте ме тук.
Зевна забърза към колибата, а в гърдите ѝ стотици черни гарвани се
блъскаха като затворени в кафез. Мислите ѝ сновяха между колата с
пребития и одаята, където Жара предеше вълна. Въпреки че от години
дъщеря ѝ я следваше навсякъде в занаята, знаялицата не искаше тя да
вижда ранения, твърде страшно беше. Затова, като влезе, завтече се към
49
Топуз  – метална топка, използвана като тежест за кантар и др.
49
нея и нареди на един дъх:
– Отивай бързо да намериш Боя в планината. Кажи, че брат му Исая е
пострадал тежко и чичо му няма да се върне при стадото днес. Стой с
него в бачията, не искам да идваш, докато не оправя болния.
Жара скочи, като чу думите на майка си. Толкова тревожна рядко я
виждаше, а и никога не се бе случвало да я пъди от къщи заради болен.
Двете бяха неотлъчно една с друга, момичето беше виждало всякакви
рани, беше помагало на майка си дори при израждане на дете. Никакви
тайни нямаше за Жара в човешкото тяло, нито болки, чиито стонове да не
бе чувала. Не искаше ли Зевна дъщеря ѝ да остане тук, за да ѝ помага?
Щом беше толкова зле момъкът, как щеше да се оправи сама майка ѝ, кой
щеше да ѝ приготвя отвари и да ѝ носи мехлеми, кой щеше да изпира
мръсните платна? За да ѝ каже така, значи страшно нещо се беше случило
и думата ѝ не търпеше друго, освен да рече:
– Отивам, мале!
После, някак неочаквано и за самата нея, тя прегърна силно майка си,
целуна ръката ѝ с топлите си развълнувани устни и както беше по тънкия
си домашен манофил и без кърпа на главата, хукна навън. За да не минава
покрай колата с болния, Жара свърна към задната страна на колибата и
прескочи ниския плет, а после затича към отсрещния склон на планината,
откъдето долитаха медните звънци на стадото. Косата се вееше подире ѝ
като тъмна пътека, по която се надпреварваха страхове и надежди.
Останала в стаята сама, Зевна се огледа. Отиде до иконостаса и запали
свещ. Извади няколко буркана от долапа в стената и ги разположи на
земята, после от сандъка50 в дъното на стаята взе няколко бели кърпи и ги
остави на рогозката. Набързо стъкми дърва в огнището и запали огън.
Сетне откачи от водника едно ведро с вода и преля в дюнка, която сложи
на огъня. По челото и над дебелата ѝ горна устна бяха избили капки пот.
Зевна спря за секунда, огледа всичко и се обърса с опакото на ръката си.
Вдиша дълбоко, ала не напълни гърдите си с въздух, а с молитва. Накрая
вдигна облегнатата на стената носилка, направена от стара ритла 51, и
излезе.

***

50
Сандък – дъсчен съд с капак за съхранение на вещи или зърно
51
Ритла – странична преграда на каруца
50
 Исая беше исполин – висок, здрав, с мощни рамене и силни дълги ръце.
Арсо и Зария с мъка го повдигнаха, прихванали го за краката и изпод
гърба, докато Зевна придържаше главата му. От тежестта на собственото
си тяло, понесено в чужди ръце, момчето издаде сподавен стон.
– Кога се случи? И с какво удряха? – попита тя Арсо.
– Снощи. Пресрещнаха ни при Секирица, удряха с железен прът. След
това ни взеха стоката. Мене ме оставиха – да умра от мъка, казаха, че той
нямало да изкара и нощта. – Бащата изрече това през тежки гърлени
хрипове, а от устата му излизаше слюнка, примесена със солени сълзи.
Зевна кимна, за да спре парливия му спомен, но и защото разбра
колкото ѝ трябваше. В жеста ѝ Арсо, незнайно как, долови положителен
знак, сякаш му казваше: разбрах, ще го оправя. Колко странно е
човешкото сърце – колко малко му трябва, за да се озари от чаяние,
понякога даже в нищото го съзира. А за Зевна надеждата, че ще може да
се пребори за Исая, помръкна само щом чу „желязо“. Знаеше, че то стига
там, където малко неща имат власт над човешкото тяло, боеше се, че
освен крайниците на момчето, вътрешните му органи също са били
прекършени. Знаялицата се замисли дали всичко това му е причинено
само заради една кола с грънци – нищо и никакви паници, направени от
кал. Кому са нужни, колко струват? Чувал с брашно или два? Не беше
заради тях. Беше от хищничеството в насилника, от стръвността да чуе
как пукат костите, да усети как потича топлата кръв между пръстите му,
да слуша жалното скимтене на жертвата и умолителните викове на
бащата. Ето какво първо трябваше да оправи Зевна в Исая – от дупките в
тялото му трябваше да изсмуче дяволската злина на насилника, гнусната
отрова на душата му, пропила и разкъсала отвътре момчето.
Много сили щяха да са ѝ нужни, затова щом влязоха вътре и положиха
болния на пода до огнището, знаялицата отпрати мъжете навън, запали
тамян в кандилцето, прекади три пъти стаята и се просна пред иконата на
стената в продължителна и пламенна молитва. Устните ѝ шепнеха бързо,
тялото ѝ, приведено над сгънатите колене, се люлееше в равномерен
ритъм, сякаш се мъчеше да уцели точния такт на вселената, от който
щеше да се роди по-здрав следващият миг. Поклащайки се напред-назад,
Зевна усети как прекрачва границата отвъд.
Видя студена бяла светлина пред себе си и чу шум от поток. От гората
в далечината се показаха няколко фигури – първо неясни като блещукащи
сини пламъци, ала после, приближавайки към нея, добиха все по-видими
очертания. Движеха се бързо и същевременно плавно, като че ли не
стъпваха по земята, а се носеха педя над нея. Щом дойдоха по-близо, тя
различи шест жени, облечени в чисто бели дълги кошули. Яздеха елени,
хванати за рогата им. Като стигнаха до потока, спряха и слязоха от

51
гърбовете на животните. Нозете на жените бяха боси, а червените им
коси, които на лунната светлина изглеждаха като горящи къпинови
храсти, се рееха свободно и бяха толкова дълги, че опираха земята. Всяка
от тях хвана нежно своя елен и го заведе до водата. Животните се
наведоха да пият. Над тихата вода красивите им рога се очертаваха като
поникнала млада гора. Откъм потока дойде лек полъх – ситни капчици се
понесоха във въздуха и полепнаха по лицето на Зевна. Тя притвори очи и
остана неподвижна, за да погълне с тялото си живата вода. Когато отвори
очи, видя как елените надигат глави и се обръщат, а после жените ги
помилваха по гърбовете и ги отпратиха обратно към гората.
Шестте се хванаха за ръце и нагазиха в потока. Водата лизна ризите и
косите им, те обърнаха лица към пълната луна и останаха дълго време
така. Гърдите им се надигаха равномерно над тънките снаги като топли
обли пити хляб. Земята дишаше заедно с тях и пълнеше с живителни
сокове нивите и дърветата по синорите. Те стояха така, докато по лицето
на месеца започнаха да избиват черни петна, после се върнаха на брега и
сключиха ръце в кръг. По средата му остана сноп светлина, сякаш жените
бяха заключили в обръч лунната пътека. Всичко извън него потъна в
тъмнина. Шестте започнаха да се въртят в кръг със ситни стъпки. Хорото
им постепенно се завързваше. Ризите им се вееха и завъртаха въздуха в
бяла вихрушка, косите им се виеха като змии с лъщящи кожи. От силния
устрем на жените хорото заприлича на магичен въртоп, който засмукваше
всичко – небето, земята, водата, дърветата. А после от него изникнаха
бели птици и с крясък политнаха над буковата гора.
Сърцето на Зевна препускаше неудържимо, предусещайки края на
хорото. Тя се сниши и се опита да овладее дъха си. Вихрушката срещу
нея започна да отслабва. Жените постепенно спряха да се въртят и всичко
у тях се намести – гърдите им се успокоиха, косите се прибраха мирно до
стройните тела, а нозете се кротнаха в премерен ход. Изведнъж, като по
негласна команда, те пуснаха ръцете си, спряха и така, както бяха в кръг,
легнаха назад в тревата. Само след няколко премигвания с очи Зевна видя
как от кошулите им започна да се надига леко бяло сияние. Косите им,
отметнати назад в тревата, прошумоляха и от тях за миг поникнаха гъби и
разноцветни растения. Очите им се втечниха и на тънки сребърни
вадички се вляха в потока. От ливадата се понесе полъх с тежък аромат
на билки. Знаялицата потръпна и се опомни – от жените не бе останала и
следа. Тогава тя пристъпи напред към поляната и започна да бере
тревите, имаше всичко, което ѝ трябваше – тинтява, комунига, вратига,
риган и смин52. Щом напълни торбата, откъсна червен конец от шевицата
на ръкава си и го остави под камък до потока. После се върна на мястото,
52
Смин – сминдух
52
от което наблюдаваше, приведе се, затвори очи и отново се залюшка в
онзи такт, който я бе довел тук.

***

Водата в дюнката беше завряла. Зевна се изправи, прекръсти се и отиде

да сложи шепа смрадлика в нея. После натопи кърпа в отварата и като
изчака да изстине, внимателно почисти раните на Исая. От памучния плат
се надигаше пара и заедно с пушека от запаления тамян превръщаше
колибата на знаялицата в призрачен храм, а самата нея – в тъмна сянка,
която се движеше като привидение край болния. Сега ѝ предстоеше да
направи най-важното – трябваше да изкара злия дух от тялото на
момчето. Зевна изрови от дъното на долапа парче олово, завито в хартия.
Сложи го в голям железен черпак с дълга дръжка и го разтопи над огъня.
Сетне пресипа от неначнатата53 вода от стовната в стара зелена паница и я
отнесе над главата на Исая. Той лежеше все така неподвижен и дишаше
едва-едва. Знаялицата започна да ниже тихо:

Изскочи, страо, изскочи,

на Исая из ноктите, из пръстите,
из мишците, из колената,
из червата, из дробовете,
из сърцето, из кръвта,
из очите, из ушите, из носа,
изпод езика. Изскочи!

Като каза последната дума, Зевна изля оловото в паницата и додаде:

Изскочи, страо, от желязо,

да видим от що се е уплашил Исая!

Сивата струя първо се разбяга настрани във водата, а после като

парализирана се спря и се сгърчи, намотавайки се на бодливо кълбо.
Зевна изчака, докато оловото се укроти и чукне дъното на паницата.
Тогава взе нож, направи с него три пъти кръст над водата и извади
парчето. Заоглежда го от всички страни. Беше придобило овална форма,
леко стеснена в долния край, отгоре стърчаха две прави линии като
тръби. Ситни пъпчици се бяха образували на самата повърхност, досущ
като дребни шипове. Ръката на Зевна затрепери и тя хвърли оловото в
мига, в който осъзна на какво ѝ приличаше. То имаше формата на сърце,
53
Неначната – незапочната, т.е. ненапита вода, която се ползва при баяния. – б. а.
53
проядено от зла болест. И друг път се бе случвало знаялицата да вади
страхове. Те приличаха на хора или животни, но никога в ръцете си не бе
държала човешко сърце. Голямо зло се бе промъкнало в Исаевото сърце и
го бе обладало, как ли вирееше там, без да го пръсне, на колко ли още
места бе проникнала силата му? Дали оловният му близнак, който се роди
в зелената паница, носеше същата зараза? Зевна трябваше да се
престраши и да вдигне металното парче от земята, за да го разтопи и да го
излее, този път над стомаха на Исая. Имаше още страх да вади. И като
събра сили, знаялицата го грабна и повтори всичко отначало, държейки
паницата над средата на тялото на болния. Този път, след като съсна,
сивата течност се разтегна и разтвори, досущ прилична на дълга и тежка
ръка. На третия път, в който разтопи метала и го изля във водата над
коленете на Исая, оловото, сякаш уморено от собствените си страхове на
какво ще се превърне, се опъна от единия до другия край на паницата, без
да се огъва в сложни форми, и остана така – като прав железен прът.
Зевна извади парчето от водата и го прехвърли през дясното рамо на
болния. После повдигна главата му и му даде да пие три глътки вода, като
въртеше паницата от дясно наляво. Устните на Исая бяха побелели и
разкървавени от пресъхване. Щом усети водата, той издаде с гърдите си
тих благодарствен звук. Сетне знаялицата отвори един от бурканите на
пода и в стаята се разнесе аромат на гора – беше мехлем от мед, восък,
смола и невен. Зевна го наложи с леки милващи движения върху много-
бройните кървави дупки по тялото на Исая. Трябваше да изчака така
известно време да спаднат отоците и после щеше да го превърже, за да
обездвижи ръцете и краката му, но за това трябваше да ѝ помогнат
мъжете. Тя ги извика да влязат.
– Малко по-добре е. Стойте тук – нареди им жената. – Връщам се след
малко.
Щом Зария и Арсо влязоха вътре, Зевна взе зелената паница и се
отдалечи от колибата. Затича към гората накрай селото и когато влезе
достатъчно навътре, изля останалата вода върху един камък. А сетне, като
знаеше, че нито някой може да я види, нито може да я чуе, закрещя с
цялото си гърло, като че искаше да изкара от себе си болката, която беше
поела. Когато гласните ѝ струни напълно се охлузиха и пресипна съвсем,
знаялицата падна на земята и зарида безгласно, като се тресеше с цяло
тяло. Накрая спря и се отпусна омаломощена. Заспа. Събуди се след час и
като се опомни как и защо се бе озовала тук, побърза да се върне при
болния в колибата.

***

54
 Жара намери Боя при дърветата под крайната могила, където овцете
пладнуваха на сянка. Момчето стоеше встрани от стадото и дялкаше
дърво, когато кучетата се разлаяха. Като вдигна глава, не повярва на
очите си – към него тичаше Жара и му махаше с тънките си ръце. Боя се
изправи и тръгна да я посрещне, но още докато вървеше към нея, усети,
че не идва за добро. Лицето ѝ пламтеше от горещината, очите ѝ бяха
потъмнели от безпокойство, понечи да проговори, но гърлото ѝ беше
пресъхнало. Хвана момчето за ръце и се опря на него, останала без сили
след дългия бяг. Сякаш само това беше чакал – да отнеме от тревогата ѝ,
Боя я хвана през раменете и облегна на гърдите си. Усети капките от
мокрото ѝ чело в пазвата си и сам така се развълнува, че му трябваше
известно време, за да се успокои и да я попита:
– Що е станало, Жара?
– Баща ти и чичо ти докараха Исая у дома. Тежко е пострадал, не знам
какво му е, не ми дадоха да гледам. Майка каза да не се връщам, докато
не го оправи и да стоя с теб при бачията – от очите на девойката рукнаха
сълзи, щом изрече това.
Изведнъж тя загуби форма и цвят, превърна се в мътно петно и се
завъртя в едно заедно със стадото пред очите на Боя. Кръвта му спря,
сърцето му изстина и тупна като камък в петите. Момчето падна на
колене и зари главата си между краката, скубейки косите си. Не издаде
нито звук, като че ли устата му бе пълна с пръст от пресен гроб. Нямата
му мъка изтръгна Жара от тревогата ѝ. Тя се наведе и сложи ръка върху
неговата.
– Чуй ме, Боя! Мама ще го оправи, тя може да върне всеки пътник,
тръгнал за оня свят. Брат ти е млад и силен, ще се пребори... – И като се
приближи до лицето му, грижовно го подкани: – Стани, ела с мен!
Боя я последва. Под съпровода на звънците на овцете, надигнали се да
видят кой и какво смущава обедната им дрямка, двамата стигнаха до
потока. Нагазиха водата, напълниха шепи, измиха лицата си и после пиха,
за да се съвземат. До залез всеки потъна в обичайната си работа –
дъщерята на знаялицата събра билки и цветя от ливадите, а момчето
продължи да дялка вретеното, което бе започнало сутринта. Стояха
надалеч един от друг, незнаещи какво да правят със сгодата 54, която ги бе
събрала в този ден. От време на време си махваха, за да се уверят, че се
виждат, макар никой от тях и за миг да не бе изпуснал другия от взора 55
си.
Вечерта в бачията Боя издои овцете, а Жара му помагаше, като прели-
ваше млякото от ведрата в съдовете на стопаните. Като у дома си се
чувстваше тук тя, та нали това бе кошарата, в която се бе родила. Майка ѝ
54
Сгода – случай, удобен момент
55
Взор  – поглед
55
бе разказвала неведнъж историята, макар и никога да не бе продумвала за
живота си преди идването в Бусинче. Сякаш и Зевна се бе родила с раж-
дането на Жара. Тези мисли малко я разсеяха от случилото се днес и
дъщерята на знаялицата не усети колко много работа покрай стадото
свършиха с Боя. Приключиха чак когато небето над тях зачерня като
катран. Като седнаха да ядат, момчето ѝ разказа какво са чули предишния
ден от непознатия пътник за обирите в околията. Присвито от тревога,
предположи:
– Сигурно е това, нападнали са ги и са ранили батко. Дано поне татко е
добре.
Докато вечеряха и говореха, двамата гледаха към мъждукащия
прозорец на Зевнината колиба, който се виждаше в далечината от
бачията. Никой от тях не можеше да отиде там сега. Девойката
чувстваше, че отвъд случилото се, нещо друго мъчеше Боя и го
възпираше да хукне към колибата още в този миг и да види брат си.
Вглеждайки се в лицето му, тя се опитваше да разгадае болката, която той
преглъщаше заедно с коравия хляб. От майка си се учеше как да усеща
слабостите на хората. „Видиш ли някой болен или скръбен човек, взирай
се и се ослушвай – ако гледа невиждащо, може и омагьосан да е; ако
полага ръка на стомаха, яд го трови. А ако се държи за гърдите или
въздиша дълбоко, мъката му идва от сърцето – тогава е най-страшно,
защото може никога да не разбереш какво зрънце никне там“, казваше
Зевна.
И Жара търсеше откъде ще се покаже слабостта на Боя, която усещаше
с цялото си тяло. Но вместо болка, под оранжевия пламък на запалената
свещ дъщерята на знаялицата виждаше изписаното му продълговато лице
с ясни сини очи и устни, които – знаеше – могат да ѝ се врекат във вечен
мир. Жара усети как коремът ѝ се присвива. Една къртица пробиваше
твърдата почва под веселия ѝ и непокорен нрав, за да си направи любовно
леговище отдолу.

56
 7.
ЗЕХИР56
– Къде е Велико? – питаше, обзета от притеснение Петка.
– Знам ли къде е, дяволите го взели! – лютеше се мъжът ѝ Ристо и
плюеше удавените си в ракия храчки по пода.
– Не кълни детето, Ристо! То не е виновно, много тегло изтегли –
зарече го с плах укор жената и очите ѝ се сведоха надолу, за да не види
това, което знаеше, че ще последва.
Като вдигна тежката космата ръка заплашително над главата ѝ, мъжът
ревна с целия си глас:
– Мълчи, разсипийо! Още едно гърло за хранене довлече тук! Не ми
стигат тия трите, дето цял живот ги храня. Дано някой ги вземе по-бързо,
ама кой луд ще ги поиска без зестра.
Петка, слаба и посърнала от мъка жена, с изпито лице и тънка-претънка
прозрачна кожа, под която вените на челото ѝ пулсираха в едно с
усилващия се ужас в жълто-кафявите очи, беше свикнала с думите на
мъжа си. Преглъщаше ги като костеливи орехи цял живот и никога не
успяваше да изплюе драскащите черупки, но днес, незнайно как и защо,
един пламък букна57 в нея и гневът, примесен с ревността на майка
орлица и жалостта към сестриното дете, я накара да проговори:
– Нямат зестра заради тебе, изеднико! Не техните гърла, а твоето тежи
на тази къща. Ти разсипа всички ни. Проклет да е денят, в който ти
пристанах. Господи, про...
Преди да изрече думата, плесникът на Ристо я шибна безмилостно през
устата. Петка политна към земята и главата ѝ се удари в камъните на
огнището. Жената застина неподвижна. Мъжът понечи да я прескочи, за
да излезе през вратата, но вместо това изрита я с все сила в корема, от
което Петка изскимтя, присви се и остана да лежи на пода. Олюлявайки
се от алкохола и гнева, Ристо бутна с рамо вратата, излезе и се загуби по
пътя.
Зад вратата на вътрешната одая трите дъщери на Петка и Ристо бяха
притихнали и стиснали очи, лежаха сгушени една в друга. За първи път
от години чуваха майка си да отговаря на баща им и трепереха от страх
какво ще последва. Разпознаха звука от плесницата, а глухия удар на
главата на майка им в камъка само догадиха. От картината, която си

56
Зехир – отрова, яд
57
Букна – пламна
57
представи, на най-малката, Нона, ѝ се повдигна.
– Не сега, Нонке! – прошепна умолително сестра ѝ Райна, като че това
можеше да бъде спряно.
Деветгодишното момиче се хвана за гърлото, стисна уста и преглътна, а
очите му се наляха с кървави сълзи. След няколко секунди, като чуха
тропването на вратата, девойките се огледаха плахо. Най-голямата, Дана,
им направи знак да мълчат и пристъпи на пръсти да надникне в другата
стая. Открехна леко вратата и щом се увери, че баща им е излязъл, отиде
първо да залости с резето, така че той да не може да влезе, ако реши да се
върне, и после се притече на помощ на майка си. Петка се беше свила на
една страна на земята. Забрадката ѝ бе паднала и опашката на проша-
рената ѝ коса се беше отхлабила. Гърбът ѝ едва се надигаше от мъчител-
ните вдишвания. Дана обърна лицето на майка си, от челото надолу по
бузите се стичаше тъмночервена струя. Жената беше изгубила съзнание.
Момичето не искаше сестрите му да я виждат така, затова се напрегна,
вдигна слабото като на птиче тяло на майка си и я пренесе на одъра.
После влезе във вътрешната стая и заръча:
– Мама ще се оправи. Райно, ти иди да намериш Велико! Нонке, ти
стой тук и не излизай, докато те не повикам.
Момичетата кимнаха. Райна се стрелна през вратата и без да посмее да
погледне към одъра в ъгъла на голямата одая, излезе тичешком на двора.
Нона се сви в ъгъла на стаята и придърпа шарената черга, за да стопли
треперещото си от страх тяло. Сърцето на Дана се изпълни с жал към най-
малката ѝ сестра, тя отиде при нея, целуна я и каза, че няма да се бави.
После се върна при майка си. Занесе до одъра котле със студена вода и
чиста кърпа. Намокри платното и го наложи върху челото на Петка.
Момичето хвана отпуснатите ѝ ръце и бавно започна да ги разтрива, за да
я върне в съзнание. Правеше това, налучквайки със собственото си тяло
къде бяха пробойните на майчиното, и се опитваше да им влее от своя
живец58. Дали беше толкова лесно да поделиш силата си с някого? Дали
само с няколко движения можеш да го върнеш от границата? И молитва
трябваше – Дана погледна към иконата на Девата, окачена на стената.
Само три думи ѝ идваха наум в този миг: „Моля те, Дево!“. Горещо се
надяваше да са достатъчни.
След малко Петка отвори очи – зениците ѝ бяха огромни и помътнели,
ирисите бяха изядени от болката и загубата на свяст. Щом видя благото
лице на Дана, майката въздъхна и леко повдигна ъгълчетата на устните
си.
– Прощавай, дъще! – прошепна.
– За какво, мале? Ти прощавай, че заради нас татко се люти и трови и
58
Живец – желание за живот, подтик за действие
58
теб. Дано час по-скоро се задомим, да му олекне и да те остави.
– Друго ще дойде тогава. Но и то ще мине. Адът на земята дано стане
рай на небето – изрече през горчива усмивка жената.
Дана се приведе над майка си и я прегърна. После, като се увери, че е
достатъчно добре, повика Нонка от другата стая, запали огън и трите се
сгушиха край огнището, молейки се Ристо да не се прибира тази вечер.

***

На огнището няколко къщи по-надолу Спасия бъркаше каша от просо.

Преди да я свали от огъня, сложи бучка масло и за последно завъртя
дървената лъжица в котлето. По средата на гъстата каша жълтата диря се
очерта като отъпкана от самодиви нива. Просото придоби мекия аромат,
който Спасия искаше, и тя го свали от оджака.
– Велико, Герасиме, хайде! Яденето е готово! – провикна се към
долната страна на къщата старата жена.
В приземието, в оскъдната светлина от догарящия ден, старите
напукани ръце на Герасим се отделиха от изваяното гърло на жътварска
стовна. Майсторът вдигна крака си от колото и когато то спря, той взе
телта, прокара я под дъното на съда и го отдели от чарка. Премести
стовната върху тезгяха отстрани. Момчето гледаше всяко негово
действие, без да премигва. Беше притаило дъх, докато стовната не застана
удобно на дървения плот. Герасим се обърна към детето и го погледна
обичливо изпод гъстите си бели вежди.
– Да идем на софрата, сине.
Вече година, откакто Велико дойде за първи път в къщата на майстора.
Един ден беше минал край плета им и видя дядо-Герасимовите паници,
окачени на коловете на плета. Момчето застана като вцепенено при
гледката на облите дъна, облещени като слънчогледови пити към
слънцето. Картината му напомни по болезнен начин бащината къща. Не
знаеше, че и в Мирул има майстори грънчари. Застанал прикован до
плета, Велико протегна страхливо ръка да пипне една жълта паница.
– Пази я да не падне! – чу се женски глас отвътре.
Момчето се сепна. Срещу него се зададе усмихната жена с набраздено
от бръчки лице и живи очи, които мълчешком го питаха кой е и що дири
тук. Малко след нея от къщата излезе и Герасим, старец с кръгло лице,
проточени под челюстта бели мустаци и топла усмивка, скрита под тях.
Двамата заговориха Велико и макар трудно да вадеха думите от устата
му, узнаха какво го е сполетяло и при кои хора е в Мирул. Сами останали
без челяд и разбрали, че момчето е започнало да учи занаят още с баща
си, Герасим и жена му Спасия го поканиха да идва в грънчарната, когато

59
желае, и да помага на майстора. На Велико му трябваше време да се
престраши. Първо поиска разрешение от леля си Петка. Бедната жена
едва бе придумала мъжа си да го вземат от Бусинче и да го гледат –
сестрински дълг ѝ беше, не можеше да остави детето на произвола на
съдбата и да си сложи такъв грях на душата. Увеща Ристо само с това, че
все пак мъжка сила влиза в дома им и ще му бъде отмяна в работата. Той
склони, макар и с половин уста – свидеше му се залъкът, който щеше да
дели с момчето. Доста трябва да работи малкият, за да го заслужи,
мислеше си. Затова веднага с идването си в къщата, едва съвзел се от
смъртта на родителите си и от това, че самият той не загина насред пътя,
Велико беше впрегнат в тежък труд, непосилен за дванайсетгодишно
болнаво дете. Ристо го караше да мъкне чували със зърно, да чисти на
животните, да оре нивата, да кове дъски, да пренася огромни камъни и
кал за доизграждане на къщата. За да иде да чиракува у други хора, вуйчо
му трябваше да разреши.
Петка знаеше, че Велико носи в сърцето и ръцете си бащиния занаят,
затова един ден се престраши да пита мъжа си дали ще го пусне да се учи
при бай Герасим.
– И за нашата къща грънци ще прави, а и там ще го хранят през деня –
опита се тя да придума мъжа си.
– Искаш сам ли да върша цялата тежка работа, жено? – ревна насреща ѝ
Ристо. – Коя кукувица ти изпи ума? Тъкмо доведохме ратай, а ти искаш в
чужда къща да го пратиш. Да не си посмяла! Момчето ще стои тук и ще
прави каквото аз кажа!
Ракията съвсем беше размътила и бездруго нездравия разум на Ристо.
Той крещеше над главата на свитата от страх в краката му дребна жена, а
в одайчето отзад слушаха дъщерите му и Велико. Малкият беше хванат в
капан, от чиито мазни зъбци, жадно впити в гърлото му, нямаше
измъкване. Нито можеше да избяга, защото пътят през планината обратно
към селото му се струваше непосилен, нито можеше да противоречи
заради леля си, към която изпитваше огромна жалост. Можеше
единствено да чака да отрасне достатъчно, за да се махне от тук, но дали
дотогава пръстите му нямаше да забравят как се вае? Щяха ли още да си
спомнят всички форми, които искаше да направи и изрисува? Щеше ли да
е останало здраво зрънце в сърцето му, от което да поникне нещо
красиво, или отровата тук ще е задушила всичко, което носеше в себе си?
По бузите му се стичаха солени сълзи. Велико плачеше за първи път
след идването си в този дом, където се чувстваше напълно чужд от
първия миг. Сълзите падаха като тежки капки зехир върху устните му и
момчето ги поглъщаше бавно. „Това, което излиза от нас, се връща в
нас“, помисли си то. И понеже знаеше, че целият жив свят се крепи на

60
жилото на една пчела – толкова крехко и малко, – си представяше, че не
зехир, а нектар са сълзите му и като пие горчилка, някъде на дъното на
сърцето му се трупа сладост. Велико се раздели със съжалението си и
реши да чака по-добрите дни.
А те скоро дойдоха, макар и да не изглеждаха толкова ведри на пръв
поглед. Вуйчо му все по-често започна да се запива и да изпада в
безсъзнание с часове. Тогава момчето, ако нямаше с какво да помага на
леля си, искаше ѝ позволение и отиваше в грънчарната на бай Герасим.
Друг път самият Ристо го гонеше и му думаше:
– Да не те виждат очите ми три дни поред.
Велико само това чакаше – той хукваше при майстора и останал без дъх
от тичане, влизаше в малката работилница и сякаш се озоваваше в
златните покои на слънцето. Старецът го посрещаше с радост и двамата
се залавяха за работа. Предаваше му тънкостите в занаята – да пресява
глината и да я почиства от най-дребните камъчета и коренчета, да я меси,
така че да стане гладка като кожа на девица, после да я оформя с ръце
дълго и продължително, преди да я сложи на чарка и да я превърне в
каквото желае.
– Много хора мислят, че формата е най-голямото великолепие в съда и
по нея се познава колко добър е майсторът – думаше му бай Герасим. –
Но истинското майсторство е да стигнеш до нея, да намериш глината, да
я подготвиш, да ѝ вдъхнеш живот, да я любиш, така че като я вземеш в
ръце и завъртиш колото, тя да те слуша.
Момчето следваше думите му, а само стигнеше ли да вае, затваряше
очи и си спомняше татковите ръце – как премесваха глината, как я
дълбаеха и източваха със сила и нежност, като че правеха оста, която
крепеше земята. И Велико въртеше колото, а изпод все още малките му
ръце се раждаха един подир друг съдовете.

***

Като се качиха горе, Спасия беше сложила софрата. Дъхава пара се

издигаше над трите паници и Велико, прегладнял от сутринта, едва
удържаше да грабне лъжицата. Разгадала нетърпението му, старата жена
леко го хвана за ръката и без никакъв укор в гласа, съвсем ласкаво му
рече:
– Първо молитвата, сине!
Тримата се прекръстиха и Герасим, най-възрастният в дома, зареди
тихо думите:
– Господи, благодарим ти за хляба, който си ни дал...
В този момент на вратата се потропа силно. Кой ли даваше зор в този

61
необичаен час? Герасим и Спасия се спогледаха. Майсторът стана да
отвори – насреща му, задъхана и зачервена, с две тежки плитки
разлюлени от бързането, стоеше Райна, средната дъщеря на Ристо и
Петка.
– Добър вечер, бай Герасиме! У вас ли е Велико? – бързаше да попита
момичето.
– Кой го търси? – отвърна старецът, предугадил случващото се.
– Пратиха ме да го викам, трябва да си иде вече – каза девойката все
така задъхана. Тя гледаше надолу и не смееше да срещне топлите и
разбиращи очи на стареца.
Момичето знаеше, че ако погледне в тях, Герасим ще отгатне всичко. А
как само се срамуваше да каже истината! Да узнаят всички, че баща ѝ е
ударил майка ѝ, че вкъщи всички се страхуват да не се прибере още по-
гневен и още по-пиян, че няма къде да се скрият и как да се пазят от него.
Като усети премълчаните думи и скритата мъка под сведените гъсти
черни ресници на момичето, Герасим въздъхна, направи крачка встрани и
рече:
– Влез, Райне! Тук е Велико.
Момчето, дочуло целия разговор, стоеше със свито сърце. Щом видя
Райна да влиза, изправи се и каза, че си тръгва. Спасия не искаше да го
пуска, без да е ял, но разбра, че Велико трябва да върви, затова стана,
бръкна в долапа и извади оттам месал с хляб. После отряза от калъп парче
пестил, избра няколко ябълки и сложи всичко в една торба.
– Ето, сине, занеси у дома. – Надяваше се с храната да умилостиви поне
малко Ристо.
После старците изпратиха децата до вратата и седнаха на софрата.
Кашата беше изстинала и приличаше на камък в паниците. Герасим се
насили да гребне хапка и преглътна сухо.
Няколко къщи по-надолу Велико си легна за поредна вечер с корем,
присвит от страх и глад.

62
 8.
СТРУЙКА
Мина цяла неделя, откакто Велико се беше прибрал в Бусинче.
Живееше сам в старата къща, но не усещаше самота. Сякаш дори празен,
носещ в пукнатините си прашинки от миналото, домът успяваше да
запълни онази дупка, която зееше в него с години. Първо се бе захванал
да почисти двора и плета, изсече бурените, лумнали отпред, които бяха
превърнали къщата в призрачно място – искаше да я открие откъм пътя,
за да видят всички, че тя отново е жива. После стегна покрива, сложи
нови подпори и го покри с керемиди. Къщата се изправи, досущ като
болен, съвзел се след дълги мъки. Сега изглеждаше напета и важна.
Оставаше само да се измажат пукнатините отвън, да се белосат стените и
щеше напълно да възвърне предишния си вид. Велико не се жалеше –
ставаше още преди изгрев и работеше до тъмно. Силите му идеха
отвътре. Действаше усърдно и искаше да свърши ден по-скоро с
пристягането на къщата, за да му остане цялото време само за ваене,
макар че и сега отделяше по час и влизаше в работилницата. Двама-трима
от мъжете в селото, разбрали, че се е завърнал у дома, го бяха заварили на
колото на баща му да точи. Стана му драго, когато сравниха майсторлъка
му с татковия, а Бреян дори рече: „Надминал си Горан, чедо!“
Тази заран Велико беше отишъл до селската кория 59, за да вади глина за
кърпежа на стените. Мъжете му бяха предложили помощ с всичко, от
което имаше нужда, но той не искаше да моли за кола никого. Знаеше, че
в усилното лято хората ежедневно излизат с конете и карат ту глина, ту
сено. Не му се щеше да им отнема от малкото топло време, в което имаше
толкова много за вършене. Затова беше решил с няколко ходения до
землището да пренесе нужното с вретище на гърба си.
Сега се връщаше към дома за трети път днес, нарамил чувал с пръст.
Слънцето се беше надигнало от планината и сушеше тревите. В превала
на лятото те вече жълтееха, но пак стърчаха бодро нагоре с неутолимата
жажда да стигнат небето. До къщата му оставаше малко, но товарът
натежа, затова, като стигна пътеката край селото, пусна чувала и седна да
си почине. Отскубна сламка и я задъвка бавно, за да разкваси
пресъхналата си уста. В краката му пълзяха червени мравки, Велико
загледа една от тях и докато следеше щуравите ѝ движения, усети, че
сърцето му се връща към нормалния ритъм. Притвори леко очи и заслуша
59
Кория – малка гора
63
цикадите – по тези места те създаваха неизменната мелодия на всеки ден,
прозрачен фон, на който можеше да се нарисува всичко. Велико си
представи как в едната ръка държи жълта, а в другата червена боя и със
замах шари въздуха, а той, изпълнен със струните на цикадите, прихваща
пръските и ги превръща в птици, накацали по дърветата, в огнени залези,
в купи окосено сено, в потоци слънчева вода, в шипкови храсти, в
лястовичи гнезда, във впрегнати волове, в пасящи коне. Почувства
топлина, сякаш на рамото му бе кацнал ангел и бе облъхнал деня със
златното си крило. Остави се на усмивката от картината.
Като отвори очи, премигна няколко пъти. Странно, между овошките на
десетина разкрача от него се мярна женска фигура. Там нямаше никого
преди малко. Велико не знаеше дали жената го е видяла, а ако не беше, не
искаше да я уплаши. Затова се надигна и леко приближи, готов да
поздрави. Зад короната на крушово дръвче видя да се пресяга тънка ръка.
Пръстите бяха дълги и прави, оголената до лакътя ръка разкриваше
смугла кожа, която под игривите сенки на листата приличаше на украса
по гърба на малко змийче. Девойката си откъсна круша и направи крачка
назад. Иззад стъблото на дървото се подаде единият ѝ крак – беше
излязла боса. Ходилото ѝ беше нежно, с извивка, която напомняше венец
от цветя. Бяла риза се ветрееше над кокалчетата, а тънкото сукно
очертаваше строен крак. Велико приближи леко и чу как девойката тихо
си тананикаше. След малко мелодията заглъхна в гърлото ѝ и той долови
звучното отхапване на крушата. Почувствал се неловко от неволното си
укритие, мъжът заобиколи дървото, за да се покаже. Тогава видя как
непознатото момиче, затворило очи и обърнало глава към мекото слънце,
дъвчеше бавно и с наслада. По повдигнатата му пред лицето ръка към
лакътя се спускаше капка от крушата. Девойката почувства гъдела от
струйката и я пое с накипелите си устни. Миг след това, сякаш усетила
тежестта на чужд поглед, тя отвори очи.
Срещу нея стоеше Велико. Гледаше я, без да премигва, с поглед, в
който пламтеше тих, овладян огън. Мъжът стоеше неподвижен, с
изправени рамене и леко разкрачени крака, ръцете му бяха спокойно
прибрани към тялото. Цялата му поза издаваше странна, загадъчна
увереност, че може да понесе всичко на плещите си и може да сложи
всичко в сърцето си. Само лекото протягане на шията му напред и
потръпването на ноздрите, с които сякаш се опитваше да долови нейния
аромат, ѝ подсказаха, че нещо в тази картина му бе непознато.
– Ти кой си и откъде се взе? Защо се криеш тук? Стресна ме! Не знаеш
ли, че млади моми не бива да се плашат така – заниза с чудния си глас
момичето. Звучеше уплашено, но и някаква немирна нотка настоятелно се
прокрадваше в думите му.

64
 – Прощавай! Идех от землището и бях седнал тук да си почина, когато
те видях. Тъкмо щях да се обадя.
– Кой си ти, не те познавам? – гледаше го изпод тъмните си вежди тя,
сякаш се опитваше да го разгадае.
– Велико съм, наскоро се върнах в селото – отвърна мъжът със спокоен
глас, в който се долавяше лека усмивка. Като погледна към ниската
колиба, която се виждаше зад овошките, предположи: – Ти сигурно си
Жара, дъщерята на Зевна.
Жара отстъпи назад и още веднъж огледа непознатия. Чак сега забеляза
дългата му черна коса, спусната над широките рамене, под разгърдената
пазва на ризата му равномерно дишаха здрави гърди, потъмнели от
слънцето и от още нещо, което девойката не можеше да долови. Сети се,
че майка ѝ преди няколко дни спомена за Велико – сина на Горан и Блага,
за които неведнъж ѝ беше разказвала, завърнал се от Мирул след
седемнайсет години отсъствие. Зевна имаше намерение да го навести и да
види добре ли е, но заради последните дни, в които почти денонощно се
грижеше за Исая, не ѝ беше останало време. Момичето знаеше колко
благодарна беше майка ѝ на семейството на Велико, което в далечната
зима на нейното раждане ги беше подслонило и спасило, затова искаше
да каже някоя добра дума, но не можеше да отстъпи от първоначалния си
уплах и от чувството, че е била гледана толкова отблизо от този мъж,
затова рече:
– Като толкова знаеш коя съм, да ме беше повикал по име, а не да ме
плашиш така!
От гърдите на Велико се откъсна непринуден смях. Чудно беше това
момиче – караше му се като майка и му се сърдеше като дете. Държеше се
така, сякаш всеки момент щеше да тропне с крак и да размаха пръст
срещу него, непознатия мъж. Смехът му трепна и отлетя като врабец,
отдавна не бе чувствал такава лекота Велико, но сега разбра, че с това
още повече обиди девойката. Жара свъси вежди и в лешниковите ѝ очи
заиграха оранжеви огънчета, готови да го изпепелят. Страните ѝ се
обляха в червенина, устните ѝ кипнаха още повече. Тя пое въздух и
стрелна набързо:
– Като се научиш как да разговаряш с хора, пак ела!
И без да му оставя време за отговор, завъртя се и с бърза, отривиста
крачка се прибра в колибата, затръшвайки силно вратата след себе си.
Велико остана като вцепенен от тази странна среща, започнала с девойка,
преминала в караница с дете и накрая завършила като борба със стихия.
Рядко бе срещал хора с такъв нрав, а момичета, които говорят толкова
прямо и неподвластно – никога. Дълго остана вгледан в колибата, сякаш
се опитваше да проумее какво даваше такава волност на девойката, над

65
какъв огън вреше гърнето ѝ, защо бе излязла боса навън и как можеше да
поучава мъж, видимо по-възрастен от нея. После, поклащайки невярващо
глава, нарами вретището с глината и се запъти към дома усмихнат.
Зад вратата на Зевнината колиба Жара чу отдалечаващите се стъпки.
Беше приклекнала, облегната на стената, и дишаше учестено. Сърцето ѝ
биеше лудешки от вълнение. Опитваше се да разбере какво толкова я
беше смутило. Не беше видът на непознатия, макар че бе необичаен, ала
мъжът не беше страшен, просто бе тъмен и невнятен 60. Не бяха и думите,
с които го засипа като лавина – тя винаги така говореше, направо и от
сърце, често през смях, още по-често с укор. Хората бързо свикваха на
непокорния ѝ език и донякъде дори го обикваха. Не я беше жегнал
толкова дори смехът му, въпреки че той отключи бурята в нея. След още
няколко минути, като разрови в себе си, разбра: беше я гледал как отпива
капката крушов сок от ръката си. Беше се почувствала напълно разкрита,
сякаш струйката беше направила процеп в плътта ѝ и той бе надникнал
право в нея. Жара изтръпна – никой досега не я беше виждал толкова
гола.

***

Привечер, като стана време да отдъхне, Велико реши да отиде до бай

Манасия, за да разменят няколко думи и да разбере оправя ли се момчето
на Арсо, за което също бе чул от стареца. Като вървеше из селото, му се
стори, че е настанало необичайно оживление. По вратниците се бяха
струпали жени и девойки и обсъждаха нещо с тревожни лица. Вайкаха се,
отриваха очи с опакото на ръцете си, някои отправяха нагоре глави в знак
на молитва. Щом стигна къщата на Бреян, видя в двора неразпрегнат кон,
който неспокойно пръхтеше. От вратата излезе жената на майстора и като
подгонена от дявол, се втурна към комшиите отсреща. Велико се зачуди
дали може да помогне, но после видя, че съседката я посреща и двете се
заговориха. В същото време край него минаха няколко от по-младите
мъже в селото и го поздравиха, изпреварвайки го в гръб:
– Добра стига!
– Добра среща! – отвърна Велико. – Що се е случило, знаете ли?
– Пак наши хора са обрали тези дни – рече едно от момчетата, което
Велико не познаваше. – Синовете на Бреян току-що са се върнали, взели
са им всичко и са ги пуснали. Снощи късно си дойдоха момчетата на бай
Манасия. И тях са обрали, но са ги пердашили, защото не искали да дават
стоката. Отиваме да видим как са.
– И аз натам съм се запътил, без да знаех що е станало. Ще дойда с
60
Невнятен – неразбираем
66
вас – рече Велико и последва младежите.
В двора на бай Манасия се бяха събрали почти всички мъже в селото.
Скупчени на групи, те обсъждаха разпалено събитията от последните
дни. У всички личеше огромно притеснение – досега не се беше случвало
тукашните хора да се чувстват така заплашени. Освен от природните
стихии и волята на Бог, те не се страхуваха от друго. Знеполската каза
беше мирна и тук се живееше що-годе свободно. Майстори зидари от
Трън стигаха чак до Стамбул, там отиваха и гурбетчии от околните села
да косят султанските ливади. Така донякъде бяха уредили спокойствието
в този край. А и Секирица, проходът, който водеше от Трънско към
Софийско, беше суров и плашещ. И най-смелите султански войници не
искаха да го пристъпват. Отвсякъде околните селца бяха заобиколени с
планини и гъсти гори, които на пръв поглед изглеждаха податливи, но
всъщност бяха труднопроходими. Затова тук не идваха турци и
разбойници. Ако се случеше някой странник от далеч да се озове по тия
места, той виждаше спокойно и самобитно население, с отличителен и
горд характер, което се трудеше неуморно и пазеше като зеницата на
окото и малкото, което раждаше земята му.
Сред множеството в Манасиевата къща Велико позна Бреян. До него
стояха двама млади мъже, видимо около двайсетгодишни, чиито лица
бяха зачервени, морни и уплашени. Сигурно бяха синовете му, дошли да
разкажат страшната случка. Край тях се бяха събрали и други хора.
Велико приближи и чу по-младият да разказва:
– Трима бяха. Застигнаха ни в гръб. Тъкмо бяхме изкачили прохода и
вече спускахме надолу. Карахме бавно колата, когато ни настигнаха.
Видяхме, че не са наши хора и са въоръжени. Започнаха да ни разпитват
къде отиваме, какво носим в колата, върви ли търговията. Отговаряхме
им с една-две думи. А после, при последния завой, където пътят става
тесен и тъмен от дърветата, отбиха колата ни, насочиха пушките към нас
и казаха да разпрегнем коня. – Момчето наведе глава, като че се
срамуваше от станалото и изтри с ръкава на ризата си бликналите сълзи.
– Не се противихме – повече бяха от нас, а ние нямахме оръжие –
продължи историята другият брат. – Слязохме, разпрегнахме коня и
единият впрегна неговия в колата. Главният от тях ни каза да повторим
три пъти „тешекюр“61, задето ни оставят да се приберем и че имаме
късмет, понеже днес добрият джин му говорел. Качихме се на коня с
Найден и препуснахме обратно.
– Слава на Бога, добре сте се отървали – рече млад мъж отстрани. Беше
Манол, попският син. – Снощи се върнаха синовете на бай Манасия. Били
разменили цялата стока, когато ги срещнали, пак там, в прохода преди
61
Teşekkür – благодаря на турски. – б. а.
67
няколко дни. Обрали им зърното, взели им и коня, като видели, че е
читав. После ги удряли с прикладите на пушките. Оставили ги в
безсъзнание на пътя. Намерил ги някакъв другоселец и ги откарал във
Врабчевата странноприемница. Там ханджията се погрижил за тях и даже
им дал кон да се приберат в село.
– Господ се е смилил над всички ни. Сполай ти, Боже! – каза Виден,
големият Бреянов син, като чу последните думи на Манол.
– Уви, братко, не над всички! – отвърна посърнал Манол. – Големият
син на Арсо, Исая... – и тук момчето сведе очи, защото знаеше, че е
другар с Бреяновите синове – опитал се е да защити себе си и баща си и
бере душа вече седмица.
Мъжете наоколо, които предъвкваха тази история по няколко пъти на
ден в последната неделя, изохкаха в един глас, като че ли за първи път я
чуваха. Тук-там прозвучаха остри закани срещу престъпниците, някой
надигна глас, питайки:
– Що ще чиним? Нещо трябва да се направи.
Суматохата продължи, докато вратата на къщата не се отвори и отвътре
се показа майстор Манасия със сериозно лице. Който го познаваше добре,
щеше да види, че непреклонността му не си е отишла, въпреки случилото
се, но една дълбока мъка се беше загнездила във веждите му и от острия
пламък в очите му сега беше останала само бегла сянка. При вида на
майстора мъжете утихнаха един по един – като най-възрастния и умел
грънчар в селото, всички се водеха по ума му. Затова впериха в него
поглед да чуят какво ще рече.
Манасия знаеше, че хората чакат да им каже какво трябва да се
направи. Съселяните му често идваха при него за съвет – мъдър човек
беше, знанието му идваше не само от туй, дето беше преживял, но и от
това, че правилно претегляше хората, усещаше силата и слабостите им,
можеше справедливо да ги насочи, ако бяха сгрешили. Случвало се беше
да идват при него за отсъждане на спорове при делба на отплати, имоти и
работа. Ценяха го хората и имаха страх от него, защото знаеха, че може
да гледа право в тях, в душите им, и че вижда всичко, скрито там. Но сега
сякаш една от силите на майстора беше изчезнала и изворът, от който
всички бяха дошли да пият, бе пресъхнал.
– Знам защо сте в дома ми – обърна се той със сподавен глас към
мъжете. – Знам какво чакате от мен: да ви кажа що да сторим. Но аз
самият не знам – рече старецът и сведе глава. Смутени от неочакваните
думи на майстора, хората не издадоха звук. След малко той продължи: –
Днес аз искам да ви питам: как да се отървем от това зло? Как да опазим
синовете и труда си? Как да си изкараме прехраната, ако не смеем да
прекрачим вън от селото?

68
 Мъжете не вярваха, че майсторът е склонен да ги пита какво е нужно да
сторят. Самите те не си бяха задали тези въпроси, а плахо се чудеха кой
ли ще бъде следващата жертва и кой от чист късмет ще успее да се върне
жив и здрав в селото с размяната от стоката. Страхът ги парализираше,
защото им отнемаше единствената вяра – в това, че трудът е тяхното
спасение. Сякаш някой беше изстъргал и последната треска надежда,
която ги държеше живи, окачени да висят на ствол между небето и
земята. Като видя озадачението в очите им, Манасия продължи да ги
пита:
– На какво сме обречени от шайка престъпници? Колко са те и какво
търсят по нашите затънтени бедни земи? Та ние нямаме богатства! Само
ръце, с които можем да ваем, и кал, с която едва изкарваме залъка си. За
какво са дошли тези хора и какво можем да им дадем, за да си отидат с
мир?
Гласът на Манасия затрепери. Няколко минути след последните му
думи никой не проговаряше. Чудно беше дали хората нямаха отговор за
себе си, или имаха, но не смееха да го изкажат на глас. Манасия гледаше
онемялото множество и мъката се наливаше още повече в гърдите му.
Застрашаваше да прелее ръба и да удави твърдата жила в него, затова той
добави с висок, разгневен глас:
– Ще каже ли някой?
Острият му тон шибна тълпата като камшик. Мъжете се размърдаха,
обърнаха се един към друг и започнаха да си шушукат нещо. От тук-там
се откъснаха по-високи реплики:
– Да направим потеря и да ги открием! Повече сме, може да ги
надвием – провикна се един.
– Да ги намерим и да им платим откуп, та да спрат да ни преследват –
обади се друг.
– Но те не грабят само нашите, обират и други селяни. Колко голям
откуп трябва да е това? – отвърна му мъжът до него.
– И ще се заситят ли изедниците? – добави трети.
– Ами ако са повече? Ако не са само тези тримата? – обади се големият
Бреянов син. В очите му продължаваше да избива кръв от преживяното.
– Прав е Виден! Може да са повече и да са се разделили на шайки.
Тогава не знаем с колко трябва да се борим – провикна се Манол така, че
да го чуе Манасия.
Старият майстор кимна. Тълпата разбра, че вече неколкократно беше
претеглял това в ума си.
– Не знаем колко са, нито какво ги е довело тук. Нашият край не е
заможен, нито плодороден, от занаята си не трупаме богатства.
Изкарваме колкото за хляб и поминък на поколенията. Затова кажете: как

69
да увардим труда и синовете си?
Тонът на Манасия заля като вълна тълпата – мъжете изпъчиха гърди в
готовност да сторят нещо, върху разтревожените им лица изникна смътна
решителност. Застанали един до друг, те заприличаха на армия, готова да
се брани. Липсваше им само едно – да разберат как и срещу кого да
тръгнат. Нямаше го просветлението що да сторят, но първичната сила,
която се излъчваше от телата им, даваше достатъчна надежда на бай
Манасия. В един миг погледът му омекна и той продължи, за да каже
това, в което вярваше:
– Ако султанът искаше да сложи тежката си ръка на този край, отдавна
да го е сторил и да ни е превърнал в бездушна рая. Но оттук няма какво
да вземе. Само глина, овце и хора имаме. Част от тях вече му служат – та
нали наши момчета чак в Стамбул ходят на гурбет.
Манасия спря, сякаш за да свери разбраха ли съселяните му казаното
дотук. Мъжете насреща кимаха, съгласявайки се. Думите на майстора
започнаха да отмиват част от най-големия им страх: че заплахата идва от
султана. А щом не беше оттам, все някаква сила можеше да я спре.
Старият майстор хвърли и последното, което имаше да каже:
– Тези разбойници са секбани62. Шайка, отскубнала се от войските на
султана! Бегълци от дълга и насилници, които искат власт над нашия
труд. Те са плевел, никому немили, никому ненужни. С тях трябва да се
борим!
При тези думи мъжете се оживиха – целта вече беше ясна. Сега
оставаше старецът да им каже как да я следват, защото те самите не
знаеха. След малко от разжужалото се множество се отдели Велико.
Досега той беше слушал майстора и бе гледал останалите мъже. Премис-
ляше нещо още от самото начало и в тъмните му очи се виждаше, че е
готов да го каже – сякаш знаеше отговора на всичко, и то не отсега. Той
се приближи бавно към Манасия и полуобърнат към него и към тълпата,
каза със спокоен и плътен глас:
– Бай Манасе, позволи да кажа нещо!
Мъжете наоколо се умълчаха. Някои се наведоха към близките до тях и
подпитаха кой е този мъж – не всички бяха научили за завръщането на
Горановия син в селото. Гледаха го с почуда и плахо възхищение: видът
му – с дългата коса и наболата брада – будеше въпроси и извикваше
болезнени спомени за малкото момче, което едва оцеля при бурята след
смъртта на родителите си. Когато старецът му кимна, Велико продължи:
– Със секбаните, които безчинстват по пътищата на империята, може да
се пребори само султанът. Само той има силата да ги спре. Ние не можем
да се изправим срещу тях, защото не сме нито воини, нито разбойници.
62
Секбани – наемници, нередовна войска в Османската империя. – б. а.
70
 Тълпата шумно отвърна на чутото. Сякаш току-що разбрали истината
за себе си, мъжете изпитаха облекчение, но и някакво странно жегване, че
отричат способността им да се борят. Не са ли достатъчно силни? Не
знаят ли как да държат оръжие? Та нали всеки мъж се ражда, готов за
война, и половината от сърцето му е дом, а другата – бойно поле. Че
разбойници не бяха, така е, но можеха да бъдат воини. Усетил
болезненото място, което настъпи, Велико побърза да довърши:
– Не сме воини, нито разбойници. Ние сме майстори. Ние не рушим, а
творим. Единственото оръжие, с което знаем как да боравим, е глината.
Тя е всичко, което Бог ни е дал. Само в нея е спасението ни.
Манасия гледаше прехласнат младия мъж. От устата на Велико се
изливаше онова, което старецът не беше успял да провиди – простата
истина, че в това село хората бяха създадени да творят, а не да воюват.
Прозрението го ободри и острият блясък се върна в очите на стареца.
– Продължавай, синко! – подкани той Велико.
– Нека покажем на султана какво могат мъжете ни. Да му занесем за
дарове най-хубавите грънци, които имаме и ще направим. Види ли ги, чуе
ли как водата се излива от стовните и как виното звънти в чашите, ще
знае, че не човешки, а Божи пръст има в тях. Той може и с жестокост да
владее земите си, но пред хубостта всяко сърце омеква, а пред божия знак
ничии очи не се затварят. Ако не беше така, нямаше майстори от цял свят
да градят Стамбул и да носят в двореца му всички богатства, създадени
от човешка ръка.
Мъжете в двора на Манасиевата къща гледаха като попарени.
Прозрението, че са майстори, а не воини, беше осветлено и от надеждата,
че султанът може да се смили пред даровете. А какво друго освен
надеждата можеше да изцери изстрадалите души на тези уплашени хора.
Те започнаха да се споглеждат помежду си, питайки се възможно ли е
това. И както от едно зрънце в земята поникват множество класове, така и
тук един само рече: „Нека тъй да сторим!“, и цялата тълпа поде думите
му и зачака одобрението на Манасия.
Старецът въздъхна. Не знаеше дали в него проговаря съдникът,
мъдрецът или и двамата бяха приспани от топлия глас на надеждата, но с
решителен глас се обърна към всички:
– Тъй да бъде! Нека напълним две коли с най-хубавите грънци и да ги
занесем на султана. Ще изберем от своите, но и нови ще направим. Още
от утре да почнем. Маноле – и старецът потърси с очи сред тълпата
попския син, – кажи на баща си утре заран да отвори черквата и да
отслужи молитва. Всички ще дойдем да се помолим за благото на селото.
Сега си отивайте и съберете сили, че много работа ни чака.
Като тръгнаха да се изнизват през тясната вратница на плета, луната

71
вече се беше качила на небето и грееше като нова свещ63. А върволицата
от мъже пълзеше към нея като тънка струйка мастило, готова да дорисува
празната ѝ половина.

63
Нова свещ – в миналото хората наричали така новолунието. – б. а.
72
 9.
ВЪЛНА
Младият месец се беше вдигнал високо и хвърляше бяла светлина през
прозореца на колибата, но толкова, че светлото опираше до ръба на
рогозката и силите му не стигаха да премине отсам, където Жара беше
седнала, обгърнала с ръце коленете си. Косата ѝ се спускаше от двете
страни на вълни, които се диплеха по земята като кълбета мека прежда.
Тя прокара пръсти през ласкавата тъкан на косите си и си представи как
преде. От всички женски работи Жара обичаше само тази. Лелееше за до-
пира с пухкавата вълна, чиято топлина караше ръцете ѝ да искрят. Самата
тя сякаш ставаше топла и мека. Любимо ѝ беше да навива вълната на
къделя и щом я бодне на хурката, да започне да играе с нея. Леко я
подръпваше ту надолу, ту нагоре, ту настрани, бухваше я с длани, сетне я
притискаше към пръчката. Вълната, мека и послушна в ръцете ѝ, заемаше
всякакви причудливи форми – някой път приличаше на баба, друг път на
момиче, а когато дяволитите пламъчета палнеха зениците на Жара, тя
правеше от къделите самодиви и не се страхуваше да играе с тях,
разнасяйки ги по въздуха из къщата. Зевна я гълчеше:
– Не знаеш, момиче, кого викаш в играта си. Усмири се вече и хващай
да предеш!
На Жара не ѝ се слушаше, но се подчиняваше на майчината дума. Сяда-
ше на столето, хващаше под мишница хурката, в другата ръка вретеното
и започваше да преде. Влакното обичаше дългите ѝ пръсти, галено от тях,
то се усукваше на нишка, тънка и фина като паяжина. Нишката се
спускаше към вретеното и се завърташе около него в магьоснически
танц – прилепваше към дървеното му тяло, сякаш му приставаше.
Вълната биваше спасена от собствената си въздушност допреди миг.
Жара въртеше вретеното и си представяше, че върти самото слънце.
Изпълваше се с огън, когато нишката набъбваше около вретеното, защото
така си представяше любовта – истинската любов, която се ражда през
допира на пръстите и ръцете, събира телата и ги държи здраво
прилепнали едно към друго, както стройното вретено държи меката
прежда: две цялости, които никога не се сливат.
При тази мисъл девойката усети как я засърбяха ръцете. Така ѝ се
прииска да извади малко вълна и да попреде! Но днес беше вторият ден
от Горещниците и никаква женска работа не биваше да се върши, нито да
се пали огън в къщите, затова момичето седеше на тъмно и чакаше майка

73
си. След малко отвън се чуха стъпки и вратата се отвори.
– Идеш ли си, мале? – попита девойката и стана да посрещне Зевна.
– Да, дъще. А ти не си си легнала вече? – отвърна ѝ загрижено зная-
лицата.
– Не ми се спи, а и като цял ден нищо не правя, сън не ме лови. От
Арсови идеш, нали? Оправя ли се Исая вече? – Жара питаше с огромната
надежда да чуе добра вест и още утре да изтича в планината и да каже на
Боя. От няколко дни момичето живееше единствено с мисълта за времето,
което прекараха заедно в бачията. И въпреки че Боя не бе казал и дума, с
която да ѝ даде нишан64, Жара усещаше как я гледа, как се изменяше
тялото му, когато тя беше край него – като че нещо го придърпваше
отвътре и той се наостряше, зениците му се разширяваха, ирисите
светваха, а гърдите му се изпълваха с вълнение какво ще каже или ще
направи тя.
–  Ще го бъде, дъще. Време трябва. Но най-страшното мина, прескочи.
Зевна запали свещта пред иконата и взе да се оправя за вечерната си
молитва и сън. В този миг на вратата се потропа. Двете жени се
спогледаха, зачудени от късния час, но тъй като страхът не бе присъщ за
ни една от тях, Зевна пристъпи към вратата и дори без да пита кой е,
отвори. Насреща ѝ стоеше Манол.
– Добра вечер, лельо Зевно! Прощавай, че така късно ида, татко ме
праща – каза момчето и надникна през рамото ѝ да огледа колибата на
знаялицата, която за пръв път навестяваше.
– Нещо ли е станало, момче? – попита тя с обичайния си суров глас.
– Утре рано заран ще прави молебен в черквата. Прати ме да ти
поискам имел, ако имаш, да стъкне в китката.
– Молебен? Що ще да е? – зачуди се жената.
– Не сте ли чули? И Бреяновите, и Манасиевите момчета бяха обрани
от турците. Синовете на стария майстор също пострадали като Исая, но
по-леко. Тази вечер се събраха мъжете и решиха да изпратят две коли
грънци дар за султана. Ще ги занесат в Стамбул да измолят милост, да
оставят секбаните му хората ни на мира и да не разсипват труда ни. От
утре всички в селото ще ваят грънци за султана и искат работата да
отпочне с молитва в черквата.
Зевна премисли чутото. Де беше тяхното село, де беше султанският
дворец? Майстори в Бусинче бол – кой от кой по-ръкат, кой от кой по-
работлив? Че щяха да изваят най-хубавите грънци, тя не се съмняваше, но
кой щеше да се осмели да иде чак до Стамбул и да влезе в султанския
дворец? Как щеше да стигне, кой щеше да го пусне вътре? Толкова дълъг
и трънлив ѝ се стори мислено пътят дотам, че в гърлото ѝ заседна буца.
64
Нишан  – белег, знак
74
Свещеникът щеше да поръси с благословия майсторите, но само Бог
можеше да опази лудите, които щяха да тръгнат. За това дори на него
щяха да му трябват много сили.
– Изчакай да ти дам билето – рече знаялицата, като преглътна мътните
си мисли. След малко се върна и подаде на момчето зелено снопче. – И
много здраве прати на баща си – заръча Зевна.
– Че вие няма ли да дойдете утре? – с половин уста попита Манол. – И
Божи огън ще палят, нали е третият Горещник.
– Ще дойдем, чедо. Нека съмне, ще дойдем.
И като затвори вратата зад гърба му, Зевна се облегна от вътрешната ѝ
страна. „Боже, какво ни пращаш сега?“ прошепна измъчена на себе си.
Около гърлото я стегна онова бодливо въже, което я впримчваше при
всяко предчувствие за безизходност. Знаялицата се хвана за врата, като че
искаше да се освободи от него, после отиде пред иконата, прекръсти се и
духна свещта. По-уютен от мрака на мислите ѝ беше мракът в колибата.
– Да лягаме, дъще! – рече на Жара.

***

Сутринта, малко след изгрев, пред старата черква в Бусинче се събра

цялото село. Мъжете бяха облекли чисти ризи, жените бяха сложили
манофилите, които носеха само на празник. Някаква тържественост
вълнуваше лицата им и примесена с всеобщото притеснение, което
изпитваха като пред прага на нов дом, ги караше да се оглеждат един в
друг и да се озъртат наоколо за знаците, които денят пращаше. Ведрото
утро се стори добра поличба на всички – щом се почнеше нещо в хубав
ден, добро щеше да е, така си пригласяха една на друга жените, а мъжете
умислено гладеха мустаци със свити сърца пред голямата работа, която
ги чакаше.
Когато пристигна поп Илия, хората се разделиха на две, за да му сторят
път да отключи черквата. Попът спря и поздрави тълпата.
– Дал ви Бог добро! Храмът е на всички, но не за всички има място
вътре. Затова нека с мен влязат само някои. Бай Манасия – попът потърси
стареца с очи, – ти ела! Бреяне, Велико, влезте и вие. Де са по-младите
момчета? Видене, Найдене, Димитре, Коста, Рангеле, Маноле! Жените да
дойдат на молитва за женската работа – Зевно, Дело, Бойке, Марийо,
хайде влезте! След службата ще запалим новия Божи огън. А дотогава да
се помолим всички заедно.
Илия превъртя дългия ключ и отвори тежката дъбова врата на черквата.
Слънцето, още ниско и огнено, влезе и направи златна пътека чак до
олтара. В дъното проблесна кандилото, лъчите заиграха по дървения

75
иконостас и събудиха старата иконата на Дева Мария. Попът приближи,
прекръсти се три пъти пред нея и остави китката, която носеше със себе
си, на малката масичка пред олтара до голямата зелена пръстена купа с
вода. Мъжете и жените, които бе повикал по име, застанаха в полукръг
зад гърба му и като се прекръстиха и те, сключиха ръце пред себе си
смирено и зачакаха изтръпнали. Отвън мнозинството също притихна.
Поп Илия влезе зад олтара и се върна, носейки дебела книга и позлатен
кръст. Постави ги на масичката. Отвори закопчалките на книгата и я
разгърна някъде по средата. Запали кандилото с тамян, направи знак над
водата с кръста, потопи китката, пръсна във въздуха към хората и с
притворени очи на един дъх изрече гореща молитва:
– Господи Боже наш! Ти ни помагаш във всяко добро. Милостиво
помогни ни и сега, на днешната ни работа и на труда ни, от който ще
започне нещо голямо. Подкрепяй ни със здраве, усили усърдието ни в
нашите дела, за да бъдат благополучни! Посочи ни пътя, по който да
вървим, и нека той следва твоите стъпки, Боже, за да не сгрешим и да се
спасим. Дай сили на ръцете ни, за да работим и да се трудим според
Твоята воля. Благослови пръстта, водата и огъня, които ще минат през
ръцете ни, и увенчай с радост труда ни, Боже! Отвори сърцата ни към
хубавото – само него да виждаме и само него да можем да претворяваме в
делата си, както ти само хубаво твориш. Защото иде смъртна нощ, когато
никой не ще може да работи и да извърши някакво добро. Моля те, бъди с
нас днес и всякога и помагай на нас, твоите мирни раби от село Бусинче.
Молим ти се, Всевишни Боже! Амин!
И като прекръсти въздуха трижди с кръста, поп Илия взе светената вода
и китката с билки и тръгна към миряните. Поръси главите на всички в
църквата, после излезе отпред и напръска останалите. По всяка глава
паднаха капчици благодатна вода и хората притвориха очи, стаявайки под
клепките си гореща вяра и силна надежда.
Докато поп Илия беше навън, въздухът в черквата се сгъсти и посиня от
пушека на тамяна. Някои от жените се закашляха и излязоха, за да
избегнат задуха. Светлината отвън все по-силно напираше в храма и
лъчите на слънцето обляха иконостаса догоре. Велико се загледа в
очертанията, които димът от тамяна рисуваше във въздуха. Едното от тях
в горната си част бе заприличало на потир. Мъжът проследи формата с
очи, спускайки се по тънката дръжка, която пушекът чертаеше като
изникнала от кандилото. Погледът му опря масата, където то стоеше, и се
закова в дебелата попска книга. Беше отворена на страница, върху която
бе изрисувана красива позлатена картина, приличаща на малка икона,
обрамчена с множество миниатюрни кръстове. Велико усети странен
бодеж в средата на гърдите като от неочаквано разбуден спомен. Беше

76
виждал картината. Приближи се до масата и се приведе да гледа. Същите
цветове, същите форми, същите изящни детайли, които с години не бяха
излизали от ума му. За да се увери, че е това, което беше съзирал преди,
взе книгата и я притвори, оглеждайки дъсчените корици и закопчалките.
Ръцете му затрепериха при допира на дебелата тъмна кожа, с която бе
облицована горната кора. Той прокара леко пръст по вдлъбнатите
орнаменти, посипани със златен прах, и усети нишките и малките
грапавини, които ръцете му още помнеха. Изтръпна, сякаш докосваше
призрак. Не можеше да е друго, беше същото евангелие.
– Внимавай с книгата, синко. Не бива всеки да я пипа! – стресна го
гласът на поп Илия, който се беше върнал, без Велико да усети. Младият
мъж отстъпи крачка назад, съпроводен от строгия, изучаващ поглед на
свещеника.
– Прощавай, отче! Исках да видя рисунките.
– Свети хора донесоха книгата тук, трябва много да я пазим – тонът на
поп Илия беше студен и същевременно заговорнически. Велико кимна в
знак на съгласие. Заговор между двамата беше излишен – младият мъж
отлично знаеше колко ценно беше евангелието. Това, което свещеникът
не знаеше обаче, беше, че преди години грънчарят бе гледал още по-
отблизо картините по страниците му.

***

Попът взе водосветната купа и китката и поведе след себе си тълпата

към мегдана срещу черквата. Там, както всяка година на третия ден от
Горещниците, щяха да запалят новия огън, от който всеки стопанин
отнасяше в къщата си въглен, за да запали домашното огнище. Хората
вярваха, че новият огън е пречистващ и ще донесе здраве и берекет в
домовете им. А сега с въглен от него щяха да опалят и пещите и това ги
караше да вярват в добрата поличба, че от този ден насетне ще започнат
спасителната работа за селото.
На мегдана мнозинството се нареди в кръг. Мъжете бяха в очакване
попът да извика двамина от тях с еднакви имена, които със сухи клечки
да подпалят кладата, подготвена още снощи. Свещеникът извика двамата
Ивановци, внуци на стария бач65 Иван, които носеха името му. Момче-
тата – братови синове, се бяха прочули чак в Стамбул, където ходеха
лятото да пасат атовете на пашите. Почитаха ги като работни и надеждни
и пет години поред ги викаха на гурбет, но това лято поради сушата,
която обхвана южните земи на империята, пашата приключи без време и
момчетата се прибраха в село рано-рано.
65
Бач  – овчар на голямо стадо
77
 Преди да подхванат търкането на клечките, свещеникът поръси със
светената вода кладата и рече:
– Както капките от тази вода са светени, така и новият огън, който ще
пламне в нашето село по Божия воля, да бъде свят! Нека Божията милост
влезе във всеки дом, в който ще влезе частица от живия огън. Да се
увенчае с благополучие всяко дело, дето мъжете и жените ще подхванат
около огъня в огнищата си. Амин!
Всички се прекръстиха и зачакаха да пламне искрата между ръцете на
двамата братовчеди. Момчетата не се бавиха дълго. Клечките скоро запу-
шиха и припламнаха, по-големият Иван поднесе горящата клечка към
кладата. Хората притаиха дъх да видят дали ще се захване пламъкът.
Както всяко палене на огън и в това имаше тайнство и магия, и не
можеше да се случи без Божията воля. Затова, когато пламъкът се вдигна
и се чу как първото дърво припука под силата му, мнозинството ахна
облекчено, жените се размърдаха нетърпеливи да отнесат по едно
въгленче към къщите си, а мъжете свалиха калпаци и обърсаха избилата
пот от челата си.
Миг по-късно от долната страна на селото се зададе Зария, водещ
овцете. Звукът от медните звънци поръси въздуха като благодатен дъжд.
Традицията повеляваше животните да минат покрай новия огън за
плодовитост и Зария всяка година караше в селото стадото по време на
третия Горещник. Хората се засмяха, някои се втекоха, за да видят живот-
ните си и да поздравят овчаря. Жара, която до този момент стоеше близо
до трите Зариеви дъщери, се надигна и проточи врат над тълпата, за да се
огледа. Очите ѝ трескаво търсеха Боя някъде зад стадото, но момчето го
нямаше. Гърдите ѝ се стегнаха от смущение: Боя винаги беше неотлъчно
до чичо си, защо ли не бе дошъл сега?
– Дириш ли някого? – подсмихна се дяволито Ерина, средната сестра,
като видя как дъщерята на знаялицата се заоглежда.
– А, никого! – отвърна момичето леко притеснено и за да отклони
настоятелния поглед на Ерина, рече: – Да видя как е стадото, че нова
вълна чакам да преда. – Гласът ѝ прозвуча игрив и уверен, както всички
го знаеха.
– Тъй значи? – не я оставяше Ерина, която на възраст бе почти колкото
Жара. – А ново вретено имаш ли? Че нашият Боя по цял ден дърво дялка
в планината. Да му кажем да ти направи! – и зеленоокото момиче прихна
да се смее, прикривайки с ръка немирната си уста.
– Ерино! Срам нямаш ли? – скастри я Рада, най-голямата от всички, и я
дръпна за сукмана, та да спре погналите я дяволи.
Жара пламна. Не подозираше, че някой друг може да е разгадал какво
се случваше между нея и Боя. Пък и дружка беше със Зариевата дъщеря и

78
най-малко от нея очакваше така да я стрелне, и то тук, на мегдана, сред
всички хора. Дано в суматохата и сред песента на звънците никой да не
беше чул разговора им, примоли се момичето. И понеже искаше да избяга
по-бързо от Еринината закачка, рече:
– Ще ида при майка да я подканя да си вземем огън!
После се провря между тълпата и само синият ѝ сукман, тъкан със
сърмена нишка, се видя да проблясва тук-там сред народа. Велико, който
стоеше на няколко крачки зад момичетата през цялото време, проследи
Жара с поглед. Крайчецът на устните му леко трепна и сдържаната досега
усмивка невидимо изчезна от лицето му също като нея.

***

Зевна чукаше ръжените зърна вече близо час. Ръцете ѝ неуморно

повтаряха едно и също движение и с настоятелна мекота, каквато само
жените владеят, стриваха зърното на прах. То сякаш не усещаше болка от
ударите, а се поддаваше с радост и се ронеше на многобройни прашинки,
които напуканите пръсти на знаялицата обираха от камъка и пресилваха в
дървеното корито. Край огнището Жара беше хванала ръжен и
прибутваше потъмнелите въглени навътре, те припламваха отново,
повдигайки езици към цепениците, и поддържаха мелодията на огъня
жива и равномерна.
– Мъчи ли те нещо, дъще? – попита знаялицата, която не беше свикнала
да вижда момичето си така умълчано.
Жара не искаше да казва на майка си какво ѝ е, но и не искаше да я
лъже, затова рече:
– Днес бях със Зариевите дъщери на мегдана. И Ерина ме закачи пред
другите – отвърна девойката, а в тона ѝ все още имаше следи от
огорчението.
– Че с какво те закачи? Направила ли си ѝ нещо?
– На нея нищо не съм сторила, мале, ама тя ми подхвърли дума за Боя –
и щом каза името му, Жара въздъхна.
Зевна се усмихна в себе си. Много рани се бяха отворили в душата на
знаялицата последните дни, много смътни притеснения я гризяха. На част
от тях не можеше да намери корена и това още повече я смрачаваше.
Чувстваше се като застанала пред огромна неизвестна бездна и нито
виждаше мост, през който да премине, нито виждаше сукно, с което да си
оплете въже и да се прехвърли оттатък. Зевна непрестанно чепкаше себе
си като вълна, за да разбере откъде идеше заплахата, която притискаше
сърцето ѝ, но нищо явно не виждаше. И смътното усещане за несигурност
продължаваше да гнезди в нея. Та сега, когато чу от дъщеря си името на

79
Боя, представи си най-хубавото, което можеше да се случи между двама
млади, и тази мека като мехлем мисъл отпусна леко душата ѝ.
– И каква дума ти подхвърли, дъще? – полюбопитства майката с тон,
приканващ момичето да говори.
Жара се поколеба дали да ѝ разкаже всичко, но тъй и тъй вече беше
започнала, а и не искаше да пази тайни от майка си, затова на един дъх
изрече:
– Каза, че щяла да каже на Боя да ми направи вретено за новата вълна,
дето искам да преда! – и като каза това, девойката стана, обърна се със
зачервено лице към майка си и я загледа в очите, сякаш чакаше присъда.
– Че какво толкоз? Нека ти направи вретено! Сигурно хубаво ще бъде –
усмихна се топло Зевна. Жената не искаше повече да дълбае, за да не
смущава дъщеря си, затова рече: – Я ми подай пепеливата вода да замеся.
Почувствала облекчение, че хем е споделила, хем е получила
негласното одобрение на майка си, девойката пъргаво се наведе и взе от
огнището паничката с пепелива вода. Зевна изля течността при брашното
и от дървените нощви се понесе киселият аромат на ръжта. Знаялицата
стри сол отгоре и бавно замеси. Тестото полепваше по пръстите ѝ влажно
и непитомно като новородено вълче. Жената обираше остатъците от него
по краищата на коритото и ги слагаше към цялото. После вземаше с
другата ръка още от стритото брашно и ръсеше отгоре, докато тестото не
започна да се отделя от ръцете, гъвкаво и здраво. Жара не вдигаше поглед
от дланите на майка си и сякаш позна себе си в нощвите – като че ли
току-що Зевна я беше омесила и отделила от себе си като стегнато и
дъхаво тесто, готово да влезе в живителния огън. Мисълта ѝ подейства
като мехлем, защото девойката знаеше, че майка ѝ никога не говореше
случайни приказки, докато меси хляб. Подозираше също, че знаялицата
току-що, с тези няколко думи, беше направила едно от своите тайнствени
заклинания.
– Донеси ми меда – заръча Зевна и я отскубна от унеса.
На днешния ден се месеше сладък хляб и се раздаваше за здраве и
берекет. Като сложи малко от сладкото в тестото, тя премеси още веднъж,
окръгли го като слънце, направи кръст отгоре му с два разтеглени къса от
тестото и го зарови в пепелта на огнището. След час питата беше готова.
От кората ѝ се надигаше сладко-кисел аромат. Знаялицата пръсна
погачата с малко вода и я зави в месал.
– Нека идем, докато е още топла – рече на дъщеря си.
– Къде ще ходим, мале? – учуди се момичето, което не знаеше какво бе
намислила майка му.
– Да занесем на Велико. Сам е човекът, никой не го навестява. А, като
слушах днес какво говорят мъжете в село, на него ще се падне голям дял

80
от работата май. Ръкат66 майстор е, досущ като баща си. Разчитат да
направи хубави грънци за султана. Нека го почетем с хляба, да му спори
работата.
– Иди сама! Аз не ща да ходя при него! – тросна се Жара на майка си,
без да помисли, че не ѝ беше разказала за вчерашната случка при
дървото.
– Я, че какво му има на човека? Ти откъде го познаваш? – учуди се
Зевна и погледна дъщеря си укорително, явно бе премълчала нещо от нея.
– Небивал67 човек е, нещо тъмно има в него. Вчера се беше скрил зад ей
оная круша и ме уплаши – и като протегна ръка към прозореца, Жара
посочи на майка си.
– Кой, Велико ли? – съвсем се озадачи знаялицата. – Какво говориш,
дъще? Че е небивал, небивал е, не прилича на тукашните хора, но не е
лош човек.
Зевна говореше бързо и с настъпателен тон. Ковеше думите като
гвоздеи – като че ли се опитваше сама да се прикрепи здраво за тях. Още
при първата си среща с Велико знаялицата усети това, за което Жара
говореше – тъмния повей, странната овладяност в нрава му, отдето се
излъчваше цялата му сила. Врял беше и в малко, и в голямо гърне през
тези години, но знаеше Зевна, че дето е гърнето, там е и похлупакът, та
заради Горан и Блага не можеше да допусне, че у Велико има нещо лошо.
В този момент на вратата се потропа силно:
– Лельо Зевно, тук ли си? Помощ, ела! – викаше тревожен мъжки глас.
Двете жени изтичаха навън. Пред прага стоеше Милан, вторият син на
Арсо, и бързаше да каже на знаялицата: – Татко не е добре. Получи задух,
говори без връзка, тресе го. Мама те вика да дойдеш.
– Тичай вкъщи, синко, и кажи, че ида след тебе – отвърна жената.
Вестта не я изненада, тъй като последните дни Арсо не спеше, отслабна
много от мъка по големия си син и на няколко пъти тя го бе чула да казва
на себе си: „Какво направих? Изгубих две деца“.
Зевна влезе в къщата да вземе торбата с билките и заръча на дъщеря си:
– Иди при Велико и му занеси питата, дъще. Като се мръкне, ако не съм
си дошла, залости и си легни. Аз може и у Арсови да остана през нощта.
Жара не отвърна на майка си, само кимна и я хвана силно за ръцете,
гледайки я право в очите, като че ли искаше да ѝ благодари за нещо. Тя
щеше да направи всичко, както ѝ заръча. Но след като Зевна събра нещата
си в торбата и излезе, девойката остана известно време в колибата сама да
укроти дишането си. Огледа се наоколо и се зачуди нещо. След миг, като
че някоя вила68 ѝ подшушна в ухото, тя се усмихна дяволито и извади от
66
Ръкат – похватен, умел
67
Небивал – неочакван, рядък, чуден
68
Вила – митично женско същество, самовила, самодива
81
стария орехов сандък най-прелестната си лятна кошуля. Тънко тъканата
конопена риза имаше широки ръкави, везани с тъмночервени шевици, от
раменете до края. Полата ѝ носеше същото богато везмо69. Като я нахлузи
през главата, кошулята падна тежко надолу и прошумоля. Отгоре Жара
сложи белия манофил, който лани тъкачка в съседно село ѝ бе дарила
като знак на благодарност към Зевна, излекувала двете ѝ деца от
сипаница. По пазвата сукманът беше обшит с червени и сини ширити 70.
Горната му част се впиваше в гърдите и талията на девойката и
очертаваше гъвкавата ѝ снага. Надолу манофилът се разкрояваше
свободно и разноцветните му шарки се гонеха като пеперуди около
краката на момичето, когато се движеше. Жара се завъртя и загледа
полите си – този полет на цветовете я караше да се прехласва всеки път и
я изпълваше с неутолима жажда да тича и играе. После девойката сплете
косата си в тежък руб, прехвърли го през едното рамо, втъкна в пазвата си
няколко листа мента, чийто аромат на тучна поляна можеше да върне и
мъртвец от отвъдното, и като взе месала с питката, втурна се навън
нетърпелива.
От комина на къщата на Велико се издигаше пушек. Майсторът също е
подновил огъня в дома си, помисли си дъщерята на знаялицата. Пред
вратата я обзе силно притеснение – вчера му бе обърнала троснато гръб и
дори му бе рекла, че не е като другите хора, а днес идваше на крака хляб
да му носи. Но заръката на майка си нямаше как да престъпи, затова, като
пое дълбоко въздух, почука няколко пъти. Известно време никой не се
показа и девойката потропа по-силно.
– Влез! Вътре съм – чу се глухо гласът му от къщата.
Жара се поколеба, но натисна бравата и влезе. В стаята нямаше никого,
огънят в огнището догаряше, а от сложения в него чайник се виеше сива
пара. Момичето усети познатия аромат на мащерка и риган. Огледа одая-
та – беше чисто и подредено, по чергата играеха слънчеви петна и
красивите назъбени шарки сияеха в червено и кафяво. По лавиците бяха
подпрени малки и големи паници, чиито дъна грееха в зелено, жълто и
червено. Върху няколко от тях бяха изрисувани бели спирали, които
приличаха на намотан в кръг вълнен конец. На синията стоеше голяма
зелена жътварска стовна, шарките по стените ѝ напомняха низ от слънца
с многобройни лъчи. Жара притаи дъх пред цветовете и формите, които
се бяха събрали в стаята. Те заедно с аромата на отварата в огнището я
накараха да се почувства уютно тук и тя усети, че безпокойството ѝ
изведнъж се изпарява.
– Кой е? Слез долу! – сепна я гласът на Велико. Чу се откъм дъното на
стаята, където бяха стълбите към приземието.
69
Везмо  – украса, направена с везане
70
Ширит  – гайтан, обшивка
82
 Жара тръгна с плахи стъпки надолу. Полата ѝ се влачеше по прашните
стъпала и девойката леко я повдигна от едната страна. Наведе глава, за да
не се удари в ниския таван на помещението. Така се озова долу леко
приведена, с оголени нозе, плитка, виснала тежко почти до коленете ѝ, и
ококорени очи, озъртащи се в здрача. Велико стоеше на отсрещния край,
нагазил в калника, и тъпчеше глина. Крачолите на бревенеците 71 му бяха
навити неколкократно, ръкавите на ризата също, косата му бе вързана
отзад и откриваше изсечената правилна челюст. Силуетът му изпъкваше
силен в полумрака на грънчарната.
– Добре дошла! – рече ѝ спокойно, като че ли я бе очаквал и знаеше, че
тя ще дойде точно в този миг.
Жара се изненада приятно от гласа му, изправи се, отпусна рамене и
отвърна:
– Добре заварил – и като направи лека пауза и се огледа в тайнствената
работилница, добави едва доловимо: – майсторе!
Велико се усмихна, гледайки я право в очите. Зачуди се къде се бе
изпарила вчерашната ѝ стихия? Какво ли я бе умирило така сега, та
стоеше срещу него спокойна и дори някак смирена. После погледна, че в
ръцете си носи нещо, и попита:
– Какво те води насам, Жара?
Като чу името си, тя трепна и отвърна:
– Майка ме прати да ти донеса сладка пита. Вземи, за берекет е! – и
девойката протегна напред месала с хляба.
Майсторът излезе от калника, отри краката си в чергата отстрани,
избърса ръце в едно платно, оставено на тезгяха, и приближи до
момичето. В душното помещение, където бе свикнал на прашния въздух
от глината, долови свеж тревист аромат. Миризмата го ободри и той
неволно се наведе към Жара, за да я усети по-добре. Беше мента –
прохладна и уханна дива мента. Велико вдиша дълбоко. Момичето, само
на педя от него, усети как гърдите му се разширяват и се отдръпна назад,
леко смутено.
– Ето – Жара побърза да му подаде това, за което бе дошла. – Да ти е
сладко!
Майсторът взе кърпата и усети още топлия хляб, увит в нея. Отгърна
крайчеца на месала и погледна питката – беше цяла-целеничка. Тогава се
сети, че девойката сигурно също не бе слагала и залък в устата си от
сутринта.
– Сполай ти за дара. Ако искаш, остани да ядеш с мен.
Поканата му беше искрена, но неочаквана. Къде се беше чуло мъж и
девойка – и двамата негодени, без надзора и благословията на някой
71
Бревенеци – мъжки панталони, част от традиционното старинно облекло
83
възрастен, да сядат да ядат заедно? Жара се почувства като птиче,
хванато натясно. Заозърта се, стана неспокойна, сякаш ѝ липсваше
пространство да разпъне криле и да отлети, затова отвърна бързо:
– Имам работа, трябва да тръгвам вече. – И като обърна гръб, изкачи се
бързо по стълбите.
Изчезна за миг, шумолейки с полата си. Велико видя само как
мигновено се скриха шевиците на манофила ѝ, като пеперуди, литнали
уплашени нагоре.
Жара спря чак когато се беше отдалечила достатъчно от къщата му.
Наведе се задъхана и се хвана с ръце за гърдите. От пазвата ѝ лумтеше
огън, който я изгаряше със силния аромат на мента. Кръвта нахлуваше в
главата ѝ, всичко, така спокойно до одеве в нея, сега кипеше отново.
Постоя малко на свежия въздух и премисли няколко пъти: как бе отишла
там, какво си бяха казали и как се бе почувствала от спокойния му глас.
Накрая си призна защо бе избягала внезапно – беше се уплашила от
покорството, което бе изпитала пред него.
„Не е тъмен Велико – помисли си Жара, – силен е!“
И като пусна най-сетне събраната в ръцете си пола и преметна тежкия
руб72 назад, хукна към къщи да се скрие от мислите си.

72
Руб  – плитка
84
 10.
СОЛ
Щом издоиха овцете вечерта, Зария се отправи към селото. Нещо го
глождеше целия ден, като не видя сутринта брат си край живия огън.
Зърна отдалеч Милан и Рангел, но Арсо го нямаше. Чудно беше, още
повече че разбра и за молебена за започване на работата в селото. Не успя
да доближи момчетата на брат си и да пита къде е баща им, защото нещо
подплаши стадото и то побягна нагоре през селото, та той трябваше
мигом да хукне след животните. Настигна ги чак при пътя, водещ към
Милкюфче73, и едва ги събра, а после, докато се върна, хората се бяха
разотишли от мегдана и нямаше кого да пита.
– Ако има нужда, ще остана у вас, и не ме чакай, синко! – рече мъжът
на Боя, преди да тръгне. – Утре изведи овцете на паша, но не се
отдалечавай много. Ще се върна, когато мога.
Зария остави Боя умислен – знаеше, че момчето тъгува, задето не може
да иде да види брат си. „Ще обеля дума на Арсо да се смили над малкия,
да му прости – мислеше мъжът, вървейки по пътеката към селото. – Не е
сторил грях синът му, а той грях на душата си слага, като не иска да го
приеме от планината. Белким74 се вразуми, белким му омекне сърцето“,
дъвчеше в ума си овчарят. Като наближи до къщата на брат си, видя, че
прозорецът свети. На него стоеше запалена свещ, както когато хората се
молеха за спасение и оставяха светлина отвън, за да види Бог накъде да
насочи милостта си. „Що ли става тук?“, запита се притеснен.
Отвори му Дела, лицето ѝ бе обляно в сълзи. Като видя Зария, тя се
спусна и го прегърна:
– Да те поживи Бог, че идеш! – каза му жената. Съсухрените ѝ
костеливи ръце трепереха, докато го държеше за раменете. – Брат ти не е
добре.
Навътре в стаята, на одъра, лежеше Арсо. Беше се хванал с ръка за
гърлото и по всичко личеше, че се задушава. Гърдите му хриптяха,
лицето му беше зачервено от недостига на въздух, а очите – втренчени в
тавана, не мигваха, сякаш мъжът се опитваше да диша през тях. Край
огъня шеташе Зевна и вареше отвара. Зария отиде първо при нея да
попита какво му е на Арсо.
– Задух. От уплаха е, дето е гледал как трепят сина му, но чак сега го е

73
Милкюфче – старото име на с. Милкьовци. – б. а.
74
Белким  – дано, може би
85
застигнал. А и друго нещо го мъчи, говори несвързано, бълнува. Замъглен
му е умът. Ще му побая да го оправя.
– Даваш ли ми да говоря с него? – попита Зария, като знаеше, че не
всеки може да стои при болния.
– Той на няколко пъти викаше името ти. Иди, може и да иска да говори
с тебе – отвърна знаялицата дрезгаво. – Но не човъркай много душата му,
сега ѝ трябва мир – добави жената, сякаш знаеше, че при синора, който
делеше сърцата на двамата братя, има дела за уреждане.
Зария свали калпака си и коленичи до Арсо. Взе едната му ръка и рече:
– Аз съм, бате, Зария! Чуваш ли ме?
Клепачите на Арсо трепнаха и той облиза побелелите си устни. Зария
прие това за добър знак и продължи:
– Идвам да ти кажа, че съм готов да помогна у вас, на Рангел и Милан,
докато правят грънците за султана. Здрави ръце трябват сега. Докато се
оправите ти и Исая, ще идвам денем тук. Мога да тъпча глината, да
зареждам пещта, да нося дърва – каквото е нужно, а момчетата само да
точат. Че те имат твоите ръце.
Докато Зария говореше, Арсо задиша по-спокойно. Зениците му още
бяха трескави и през устата дъхът му излизаше огненогорещ, но старият
мъж вече гледаше брат си право в очите – дълбоки като сини вирове и
искрящи на фона на прошарената му коса. Широката челюст на Зария,
обръсната от планинския вятър, и трепкащите, леко повдигнати нагоре
краища на устните издаваха смирение и носеха утеха на Арсо в този миг.
Зария не знаеше дали брат му ще проговори, затова продължи:
– Ти не се тревожи за нищо, ние всичко ще оправим. Стадото ще пази
Боя, той е вече голям, знае какво да прави.
Като чу името на най-малкия си син, Арсо простена. Гърлото му се
напълни с горчива слюнка, от очите преляха сълзи и думите блъвнаха от
устата му, тежки и безжизнени като изхвърлени от река удавници:
– Б-б-б... Боя, проклех го... Ис-с-с-сая, мом-момчето ми... З-з-з-затрих
ги...
Зария познаваше суровия характер на брат си. Беше го наследил от
баща им Спиридон, свъсен, непреклонен човек, чийто живот познаваше
само тежкия труд и никаква радост. Останали без майка много малки,
момчетата отрано се научиха да правят всичко сами и от тъмно до тъмно
работеха с баща си. Арсо хвана занаята от него и понеже им бе нужна
прехрана, от дете трябваше да каля ръцете си, да мъкне тежката глина, да
я сее, да я тъпче и да я точи на съдове. Затова никога не заобича истински
грънчарството. Чувстваше го като мащеха, често казваше за работата си,
че е неблагодарна, гневеше се, като се пукаха грънците му, сърдеше се на
глината. А тя имаше онова чудно свойство да е благосклонна към онзи,

86
който можеше да се смири пред нея, който знаеше как да ѝ се примоли.
Арсо никога не я заобича истински така, както хората не обичат
дълговете си. Приемаше я като злощастна съдба и сякаш за да се отърве
от нея най-сетне, бързаше да я предаде в ръцете на синовете си. А и
защото искаше да намести теглилките на Божията везна – да не тегли
само той, да теглят и децата му, както той беше теглил с баща си. Затова
никога не прости на Зария, че той пое по собствен път със стадото на
стария бач Иван, сякаш бягайки от вкъщи и от тежкия занаят. Същото
правеше и Боя и сърцето на Арсо се пълнеше с бяс, че не може да го
удържи и да му вмени дълга. С годините този бяс все повече разяждаше
душата му и го отчуждаваше от човешките радости и болки.
Сега, дори виждайки страданието на брат си, Зария не беше сигурен от
какво е предизвикано то – дали от страха, че ще загуби Исая, дали от
ужаса, че трудът на семейството може да иде на вятъра и да останат без
залък, или защото съжаляваше за клетвата си към Боя. Но в едно бе
убеден – железният лост в гърдите му, който с десетилетия го държеше
изправен, твърд и неотстъпчив, се бе стопил. Нещо друго се оформяше на
негово място, но какво, бе още рано да се каже.
– Зария, викай Милан и Рангел. Донесете въже и ми помогнете да го
увесим на тавана да му изкарам страха. Много се е сбрало в сърцето му,
трябва да го очистя.
След малко тримата мъже овързаха краката на Арсо малко над
глезените и като прехвърлиха въжето над греда от тавана, дръпнаха
силно, за да го вдигнат. Мъжът увисна надолу с главата като обесник.
Ръцете му се отпуснаха безжизнено, а дългите му нокти докосваха
землистия под на къщата и се пълнеха с чернилка. Тялото му се люлееше
като празен чувал на вятъра, толкова бе отслабнал. Ако не беше огънят да
хвърля червенина върху лицето му, по нищо нямаше да се познае, че е
жив, защото кръвта, омръзнала се от страха, не нахлуваше в главата му и
го държеше безцветен като ощавена свинска кожа.
– Дело, подай ми бухалката, дето переш с нея – заръча Зевна на
Арсовата жена.
После знаялицата се прекръсти три пъти и обиколи провесения мъж.
Останалите в стаята се отдръпнаха тихомълком до стените, за да отворят
място на болестта да излезе. Очите им прежълтяха от пламъка, който
тъмнината изтощаваше, сенките им плъзнаха нерадостно по тавана и
стаята натежа от униние. В тази къща, лишена от живот, Зевна трябваше
да обърне световете. Знаялицата започна да почуква с бухалката Арсо по
тялото, като най-първо го тупна по петите, после по коленете, по стомаха
и накрая по главата. Очите ѝ бяха притворени и гласът ѝ плавно
нареждаше:

87
 Ако си уплашен, Арсо, страхът
да ти замине от краката,
да ти замине от сърцето, от снагата,
да ти замине от дробовете и червата,
да ти замине от косата, от мозъка!
Да иде по горите, по водите,
да го извлече водата,
дето тая бухалка ще премие.

Като свърши басмата75, Зевна се прекръсти отново и положи бухалката

до огнището. Направи знак на мъжете да свалят Арсо от тавана, положиха
го на одъра с крака към вратата. Мъжът слабо изохка, но не издаде друг
признак, че е разбрал какво се е случило. Знаялицата потъна в мълчание:
беше ли успяла да изкара страха му? Като че ли не усети този път да е
изпроводила черния призрак. „Къде си се стаил, проклетнико? В реброто
му ли си влязъл? Да бе дух, Господ човек щеше да направи от теб. А ти,
пълзяща твар, намерил си пролука в костта и се криеш.“ Зевна избърса
потта, която бе избила над горната ѝ устна, и разтърси глава. Сетне
отвори вратата на одаята, взе метла и започна да мете от главата на
болния към краката му и после навън, заклинавайки:

Излез, страо, и си иди!

През води, през реки,
през синори и гори.
Дето петел не пее,
дето нощви не хлопат,
дето огрибка76 не чегърта77...
Во имя Отца и Сина и Светия Дух!
Амин!

***

Като изведе овцете до потока, за да се напоят, Боя погледна склоновете

на планината отсреща. Розовите лъчи' на изгрева гъделичкаха рехавата
мъгла и тя се издигаше над жълтите ниви с тихи бели стъпки. После леко
преминаваше нагоре към билото на Руй, пришиваше му се като дантела
на невестина премяна и изчезваше под напора на деня с обещанието да се
върне пак. Върхът, изтръпнал от хладния ѝ допир, сякаш се надигаше още
75
Басма – баяне, приказка
76
Огрибка  – желязно приспособление за остъргване на нощви
77
Чегъртам - Стържа, като издавам шум
88
повече, отърсваше се от обзелата го тъмнина, вземаше видело от небето и
оставаше да я чака до утре заран, горд и напет. Погледът на Боя опря в
една от диплите на планината, където гората срещаше плодородните
ниви – там беше Забел. Веднъж лани той и Зария бяха стигнали със
стадото до селото. По пътя имаше тучни поляни, вървеше се лесно и
песента на цафарите им така звънко ехтеше между двете планини, че
стадото се унасяше в притома78, а вечерта гъстото мляко се лееше във
ведрата на щедри реки. Близо до селото имаше манастир. Свещеникът,
който се грижеше за светата обител, поп Евстатия, беше благ човек.
Тогава им отвори вратите на черквата, за да се помолят, и поръси
животните със светена вода.
Сега, когато сърцето му се беше свило от неизвестността какво се случ-
ваше у тях и защо ли чичо му не се прибра в бачията 79 нощес, Боя изпита
силно желание да отиде натам. Искаше да се покае, да се помоли Бог да
му прости, да запали свещ за здравето на Исая. Момчето отправяше
непрекъснато молитви към Бог, застанало под откритото небе. Там,
където нямаше преграда между човек и Господ, денем и нощем Боя се
разкайваше и горещо се молеше баща му някога да му прости. Но сякаш
не беше достатъчно. Сякаш молитвата трябваше да влезе в своя дом – в
Божия храм, и да бъде приютена, за да бъде чута от Бог. Не беше
достатъчно да я пуска да се рее свободно между земята и небето.
И той подкара стадото към Забел.
Стигна по обяд. Овцете пиха морно вода от Забелската река и се
кротнаха под сянката на дебелите буки. Боя извади малко хляб от торбата
си и разкваси уста със сливите, които беше събрал по пътя, после се
излегна на земята. Слънцето беше застопорено най-отгоре на синевата и
държеше всичко под себе си неподвижно като забито с невидим кол.
Реката клокочеше приглушено, листата на дърветата едва-едва
помръдваха и единственият звук наоколо идваше от блуждаенето на
мухите. Момчето потъна блажено в тишината и почувства, че се разтваря
в нея като щипка сол в стовна с вода. При мисълта преглътна, прииска му
да пие точно такава вода, магьосана от девойка с каменна сол 80. Усмихна
се, като си представи сладкия пожар, който щеше да предизвика в
гърлото му, и се остави на топлия унес.
След малко по пътеката отдолу се дочуха тихи стъпки. Боя се надигна и
видя приведен надолу да върви поп Евстатия. Позна го по дългата бяла
брада, спусната над гърдите му. Носеше светла памучна роба, която
стигаше почти до глезените, сякаш се бе облякъл като за богослужение.
На гърба си имаше вехта торба, а в едната ръка държеше китка свежи
78
Притома  – умора от някакво сладостно чувство
79
Бачия  – лятна кошара за овце
80
С каменна сол се е правела магия за любов. – б. а.
89
цветя. Като наближи, животните, свити на кравай в пладнешката си
дрямка, го усетиха и леко надигнаха глави. Звънците им трепнаха и попът
забеляза стадото. Насреща Боя, зарадван да го види, му махна.
Свещеникът позна момчето по засмените сини очи и радушно го
поздрави:
– Дал ти Бог добро, синко! Чак тук си дошъл на паша, а?! Води ли те
нещо насам? – старецът говореше благо и направо.
– Добър ден, отче! – отвърна момчето, сваляйки калпак пред свещеника
и целувайки му ръка. – Дойдох да се помоля.
– Късмет имаш, момче. Господ навреме те е пратил. Тъкмо днес се
връщам, че миналия ден черкувах в друго село.
И като направи знак с ръка, попът подкани момчето да се изкачи с него
към манастира. Боя погледна стадото, за да се увери, че няма да мръдне
оттук. Извън сянката на буковете жегата се усещаше толкова силна, че
овцете скоро нямаше да припарят вън от гората. Кучетата край тях също
бяха опънали лапи и дремеха, поне още час-два щяха да се излежават тук.
Затова момчето тръгна след стареца, без да се тревожи. Повървяха малко
и свиха вляво към едно възвишение, скрито между високите дървета.
Въпреки че беше идвал и преди, ако беше сам, Боя едва ли щеше да
открие мястото. Строителите на манастира добре го бяха укрили, сякаш
го бяха положили в гнездо сред короните на буковете и елите. Бе
съграден в задната част на поляната и се бе слял с планинската скала, та
дори да се изкачеше някой пътник на височинката, поблазнен да види
какво има там, пак можеше и да не го зърне веднага. Каменното му
здание, наполовина вкопано в земята, се подаваше едва-едва и се открива-
ше само за тези, които имаха очи да го видят. Пред него бяха избуяли
високи треви и му правеха допълнително укритие.
Сякаш разгадал мислите на момчето, че трудно би намерило само
мястото, поп Евстатия рече:
– Нарочно го държа така и не кося наоколо. Не искам да се открива
твърде много. А който гледа със сърцето си и търси, винаги ще намери
Божия дом.
Свещеникът извади от пазвата си дълъг железен ключ, в чиято горна
заоблена част беше направен кръст, пъхна го в ключалката и отвори
вратата на храма. Прекръсти се на прага и влезе. След него с наведена
глава и широко отворени очи пристъпи Боя.

***

Жара не бе мигнала цяла нощ. Като че ли кукувица кукаше в главата ѝ

и я караше да брои минутите до утрото. А те се търкаляха пред очите ѝ

90
като похлупаци на счупени гърнета. Жара се въртеше ту на едната, ту на
другата страна, косата ѝ се увиваше около нея и я душеше. Девойката се
изправяше, за да я оправи, после пак лягаше на твърдия одър и се бореше
с тъмата. Денят сякаш бе утаил цялата си тревога в котлето на нощта и
сега то преливаше над сърцето ѝ. Мислеше ту за Боя, ту за Велико. В
нощната доба внезапното спокойствие, което бе изпитала в дома на
майстора, и смирението пред него, се израждаше в страх от влечението
пред необяснимата му сила. Жара се върна в преживяното миг по миг и
усети пак това плашещо чувство – че я бе видял пред себе си гола, бе
бръкнал направо в душата ѝ, за да усмири бушуващия там огън. Не можа
да се остави дълго на тази мисъл, затова извика в главата си образа на
Боя. С лицето му пред очите ѝ тъмата започна да се разсейва. Жара си
спомни усмивката на майка си, когато ѝ разказа за закачката на Ерина,
затова дочака утрото, утешена от мисълта, че има пътека, в която няма да
стъпи накриво.
Когато се раздени81, стана и облече чиста риза, сложи си черния мано-
фил, който по пазвата и по полите бе обшит с червени и оранжеви
шевици, и отиде да донесе вода от кладенеца. Като се върна, майка ѝ вече
беше излязла. Знаялицата се беше прибрала късно снощи и каза на
дъщеря си, че Арсо много се е влошил, Исая също не се подобряваше
бързо, та на сутринта щеше да иде пак у тях рано-рано. Момичето имаше
целия ден пред себе си и трябваше да измисли с какво да се захване.
Премете къщата, сложи да свари отвара от билки и се зачуди дали да не
навести някоя от приятелките си. От днес женска работа пак се вършеше
и можеше да иде на тлака82 в селото, но реши, че не я свърта да стои на
едно място. Искаше ѝ се да излезе в планината и да събере плодове и
билки. Пак щеше да е от помощ за дома. Жара уви бяла кърпа около
главата си, за да се пази от слънцето, и изведе изпод нея двете си дълги
опашки, които падаха на черни вълни пред гърдите ѝ чак до талията. Взе
кошница и тръгна по пътеката, която водеше през горичка към
възвишенията накрай селото.
Когато се озова на една от могилите, утрото вече бе стигнало средата на
пътя към пладне. Слънцето поеше с жълта светлина цяло Знеполе и
нивите между планините пъстрееха като черга. В средата на тази пищна
картина нещо бяло и пухкаво улови взора на Жара, като че перест облак
бе полегнал в ниското долу. Момичето трепна – това в далечината беше
стадо. Дали не беше Боя с овцете? Ако беше тъй, сигурно е сам с
животните. Но накъде е тръгнал и защо се е отдалечил толкова? Дали
бягаше някъде? Без да се пита как и дали ще го стигне, Жара хукна
надолу към долината, сякаш краката ѝ препускаха преди мисълта.
81
Раздени – разсъмна
82
Тлака – седянка у близки хора, на която се върши и някаква работа
91
 Девойката бяга близо час. Като стигна там, където зелените ливади
опираха в нивите с ръжта, от стадото нямаше и помен. Останала без дъх,
с прегоряла уста, Жара се хвърли в тревата, за да си почине. Трябваше да
поспре сърцето си, да се ослуша в него и да помисли накъде може да е
тръгнал Боя. Излегна се и замижа срещу слънцето, което беше застанало
право отгоре ѝ и лееше ослепителнобяла светлина, сякаш само се бе
напило с овче мляко. Жара се обърна настрана и съзря на няколко крачки
от нея цяла поляна, осеяна с жълта тинтява. „Самодивско цвете –
помисли си девойката и се усмихна на добрата среща. – Ще си набера,
дано да ми подскаже пътя.“ Тя стана и накъса от цветовете, после ги
втъкна в косата си под кърпата като венец и продължи. Встрани от нивите
вървеше коларски път, който водеше към отсрещното село Забел. От
приятелките си Жара бе чувала легендата за красивата принцеса Изабела,
която живеела в него много, много отдавна. И макар никога да не бе
ходила там, нещо като че я потегли да тръгне в тази посока, сякаш
женски глас, нежен и отвъден, я викаше. „Боя може да е подкарал овцете
натам и да е продължил към планината, ако е искал да избяга по-далеч“,
помисли момичето.
След малко стигна до селото. Още в самия му край чу да шуми река.
Водите ѝ се стичаха от планината, скачайки разпенени между камъните в
коритото, като точно тук, на входа на селото, тялото на реката се из-
виваше кръшно и озаптено, потичаше между къщите и продължаваше
след тях да напои долината. Жара последва пътя нагоре покрай водата.
Слънцето приличаше все така безмилостно и нищо във въздуха не
помръдваше, за да ѝ подскаже вярната посока. След малко откъм Руй
дойде лек повей, помръдна листата на буките и ясените и донесе медния
звук на звънци. Момичето се оживи – имаше стадо наблизо. Ускори
крачка и не усети кога склонът я отведе при овцете на Боя. Позна стадото
по двете черни кучета, които се излежаваха край него. Животните бяха
така омаломощени от горещината, че едва отвориха очи, за да видят кой
наближава, а едното куче изръмжа приятелски под муцуната си.
Боя обаче не се виждаше. Девойката се спусна до реката, като си
помисли, че той може да се къпе в прохладните води, но него го нямаше.
Изкачи се обратно по коренищата на дърветата към пътя и продължи
нагоре, оглеждайки се за момчето сред играещите сенки. Вместо него
видя от една височинка в гората към пътеката да се спуска белобрад
старец със светла роба, стигаща петите му. Той държеше стовна в ръка и
явно слизаше към реката да я пълни.
– Дал Бог добро! – поздрави Жара.
– Господ здраве да ти дава, чедо! – отвърна мъжът. – Какво дириш сама
тук?

92
 – Търся овчаря, дето е с това стадо – и тя махна с ръка зад гърба си. –
От неговото село идвам, имам вест да му предам. Знаеш ли къде е? –
прямо попита девойката.
– Боя ли? – усмихна ѝ се старецът, сякаш догадил каква е вестта. – В
храма е, дъще, ей там, отгоре. Иди се помоли с него! Аз отивам да
напълня вода от аязмото и ще дойда да ви почета.
Жара кимна с благодарност към свещеника и нетърпеливо закрачи
нагоре. Щом се озова на височинката, се огледа. Какво небивало място,
рече си, хем поляна, хем възбог83, скрито между короните на дърветата и
притулено от склоновете на планината. А как ярко я осветяваше слънцето
и колко тихо бе тук! Скривалище и светилище едновременно. При тази
мисъл пръстите на Жара изтръпнаха и тя настръхна. Огледа се и видя
каменното здание на манастира, поникнало сякаш от самата земя. Вратата
беше полуотворена. Девойката се наведе и слезе по стълбите тихо, за да
не стресне Боя. Като влезе вътре, дъхът ѝ спря от видяното.
Светлината, проникваща през тесните прозорци на храма, беше
нашарила каменните стени и напоила до изнемога кафявите и зелени
багри на чергата, покриваща глинестия под. Беше плъзнала навред като
прясно изваден мед, провряла се беше във всяка пролука между
камъните – жълти, червени и бели – и ги бе накарала да светят като
запалени свещи. Сноп лъчи беше паднал точно по средата на малката
масичка, където имаше купа за водосвет и китка планински цветя. От
дъното при олтарния кът, където беше оставен тесен процеп, между
старите икони се провираше84 още светлина и под нейната ласка капките
разтопен восък по пода блещукаха като речни камъни. Насред цялата
смесица от божествени цветове, свещена тишина и топлина Боя беше
застанал пред олтара със сведена глава и се молеше. Спокоен като
утихнал вятър, сега той ѝ се стори дори още по-висок и снажен. Тесните
му рамене бяха изправени, като че здрава жилка ги притегляше. Жилава
сила струеше и от ръцете му, прибрани мирно към тялото.
Жара приближи към Боя – беше ѝ леко и лесно да върви към него.
Усетил движението на въздуха, той се обърна през дясното си рамо и
щом я видя, очите му се разшириха, невярващи и зарадвани. Чак сега
девойката разбра коя багра беше липсвала тук, за да се изпълни храма с
целия божествен цвят. Синьото, синьото на неговите ириси. Жара
почувства в себе си притока на онази светлина, която я водеше още
отвън. И като усети, че всичко покрай нея се завърта, втечнява се подобно
на вода и изпълва като потир тялото ѝ, тя се спусна към Боя и го целуна.
Изпод гъстите ресници на притворените ѝ клепачи се отрони сълза.
Потече бавно чак до устата ѝ.
83
Възбог – нависоко
84
Провирам – промушвам, втиквам
93
 Боя усети солта на върха на езика си и още по-жадно потърси да пие от
тази вода. След малко, изнурен от огъня, който забушува в него, се
отдръпна леко от Жара и я погледна. Венецът от цветята на главата ѝ
грееше като златен ореол и караше малките жълти петънца в лешни-
ковите ѝ очи, влажни от сълзите, да блестят още повече. Устните ѝ
изглеждаха бликнали като младо вино. Лицето ѝ светеше по-силно от
иконите. Боя потърси дума, която да ѝ каже, но му беше трудно да
намери. Изведнъж един особен страх пропълзя по гърба му – сепна се,
сякаш не знаеше дали случилото се бе истина и дали ще продължи така
завинаги. Девойката долови сянката на колебание в очите му и усетила
как той се коси пред някаква странна боязън85, попита го:
– От какво се страхуваш, Боя?
Объркан пред себе си и пред Бог, в чийто дом се намираха, Боя не можа
да разплете нишките, които в този момент съдбата тъчеше, водейки го
тук, изпращайки му Жара. Усещаше само силата, която тя носеше със
себе си, и първичния си страх, породен от нея. И като не знаеше какво да
отвърне, наведе се към нея и я целуна отново.

85
Боязън  – страх
94
 11.
ВРЪШНИК86
Тази сутрин Манасия се бе събудил особено леко, сякаш от него се бе
отместил камъкът, който го затискаше от десетина дни, когато синовете
му Димитър и Найден се върнаха ранени и ограбени. Старецът положи
ръка на гърдите си, за да провери бие ли още сърцето му, като че ли ако
нямаше тежест в него, нямаше и живот. Там си беше то и туптеше
усърдно, без да издава никакви признаци на умора. Запита се Манасия
какво го бе накарало да се почувства така обнадежден и веднага разбра –
от няколко дни синовете му се бяха вдигнали на крака и бяха влезли в
работилницата да ваят съдове. Днес се канеха да напалят пещта и да
изпекат първите, от които щяха сетне да избират за султана. „Колко
чудно нещо е човекът – мислеше си старият майстор, – как трудно
изстива гърнето, което ври в гърдите му. Голяма сила трябва, за да спре
кипежа, и само свитка87, за да го събуди отново.“
Като стана, жена му Левена вече бъркаше каша на огъня. Беше сложила
в нея парче сланина и стрит пипер, та ароматът от котлето се усещаше
блажен и леко лютив.
Устата на стареца се напълни със слюнка и той още по-силно изпита
чувството, че тялото му се налива с живот. На синията бе оставена паница
със сок от превтасала тулия. Манасия долови землистия ѝ леко резлив
дъх, взе с две ръце съдинката и пи дълго и жадно. Накрая всмука и
последните капки, полепнали по мустаците му, и с ококорени от
ободряващата течност очи, се усмихна на жена си.
– Ще те бъде, старче! – закачи го с тънък и весел глас Левена.
– Всички ще ни бъде, Левено! И селото ще го бъде – рече ѝ уверено
Манасия, получил ненадейно просветление. – Къде са моите орлета? –
попита я, сякаш говореше не за отраслите си синове, големи като жидове,
а за малките момчета, които се въртяха около него в работилницата преди
повече от двайсет години.
– Отидоха за дърва в гората, нали днес ще палят пещта. Искат да
оставят новите да съхнат, да не стои дръвникът празен. – Жената звучеше
бодро, сякаш и от нея се бе отместил същият камък. – А ти що ще
чиниш88 днес? – попита го.
В този момент през вратата влезе дъщеря им Павла. Носеше две големи
86
Връшник  – железен похлупак, с който се покрива подница при печене
87
Свитка  – искра
88
Чиня  – правя, сторвам
95
жълти стовни, пълни с вода. Макар и малка, крехка като брястов клон,
девойката беше калена и с лекота вдигаше тежките съдове. Усмивката ни-
кога не слизаше от лицето ѝ и трапчинките на страните ѝ светеха като две
месечини, обърнати една към друга. Всеки път, щом я видеше, нещо
сладостно се свиваше в гърдите на стареца, като че някой с памук
бъркаше там. Допреди да се роди тя, Манасия знаеше, че има две орлета в
гнездото си – Димитър и Найден. Чувстваше, че докато те са край него,
може да направи всичко, сякаш цялото небе бе негово. Тази мощ, която
идваше от синовете му, понякога го плашеше, но толкова първична бе тя,
че трудно можеше да я изкорени. Такава бе мъжката сила, която се
подхранва между бащи и синове, когато се оглеждат едни в други и
взаимно си предават занаят и дух. Тя никне от опита и мъдростта и се
храни от младостта и непреклонността. Но както всяко друго нещо в този
свят, и тя не може да просъществува, ако не се слее с ласкавото женско
начало. И в семейството на Манасия стана така: когато неочаквано се
появи Павла, цели десет години след първородния син на майстора, нещо
напълно преобърна него и дома му. Сякаш слънце озари небето, където се
виеха орлетата му. Стопли се Манасия, омекна. Твърдостта му не се
издигаше в небето като гола, осиротяла скала, а се опираше в топлата
хранеща почва. Повече започна да разбира хората той, по-мъдър стана в
думите си. Не ги връщаше, когато идваха в дома му за съвет, не ги
гълчеше, когато грешаха, а само им посочваше пътя. Тогава и съселяните
му го обикнаха още повече и повече с уважение, отколкото със страх
влизаха в дома му.
А в сърцето на Манасия до сладката притома от любовта към Павла се
сбираше и гъстият сироп на страха кой ще я отведе от дома му, какъв
ще ѝ бъде късметът. Ето и сега, щом я видя да влиза отвън, сепна се
внезапно от мисълта къде ще огрее това слънце.
– Добра заран, татко! – поздрави го момичето и без да изчака да ѝ
отвърне, напевно изчурулика: – Много здраве от Зора, Бреяновата жена,
имаш. Пита как си и какво правиш?
– Добра заран, дъще! Тъкмо мислех днес да мина през село и да видя
кой докъде е с работата. Ще се отбия и у тях. – И като се предаде пред
галещите очи на дъщеря си и аромата от горещата каша, която Левена
сваляше от огъня, подкани нежно: – Хайде, остави стовните и ела да
ядем!

***

Селото бе огласено от сладкия пой на птиците от горите наоколо.

Синигери, сойки и врабци прелитаха отгоре като стрели, после се

96
настаняваха из клоните на дърветата и храсталаците и подхващаха песни,
каквито само най-безгрижните твари знаеха. Ала кипежът във въздуха не
идваше само от тях. Хората също се бяха разлетели нагоре-надолу из
дворовете и между къщите, жени сновяха до кладенеца и обратно, мъже
подкарваха мулетата към гората или се прибираха от там с наръчи дърва.
У всички личеше някаква радост и възбуда, като че тъкмяха сватба.
Работата ги бе сплотила и те предаваха от ръка на ръка совалката, с която
тъчаха общата нишка. Нишката червенееше, сякаш се багреше от кръвта
им, и така здраво се опъваше помежду им, като че в нея бяха втъкали
оловни конци. Манасия усети, че въздухът мирише на огън, вдигна глава
и преброи комините, от които се издигаше пушек. Бяха пет или шест.
Струите дим излизаха право от напалените грънчарски пещи и в началото
тръгваха нагоре прави като стълбове, които подпираха небето. После се
раздипляха на всички страни, като се свързваха помежду си и обгръщаха
селото в чуден похлупак. Сега то бе скътано под свой си връшник, който
дори Господ не можеше да повдигне, ала понеже знаеше, че хората
отдолу живеят и работят според неговата воля, не се сърдеше, а слагаше
десница над връшника и пазеше дявола да не го отхлупи. Манасия усети
онази сладка слабост, която изпитваше само пред взора на Павла, и спря
за миг. След малко, като постоя с крака, разтворени на ширината на
раменете, сякаш се опитваше да се увери, че земята под нозете му е все
така твърда като коруба на стара костенурка, разбра откъде идеше
чувството. Беше от надеждата, която всички тези хора споделяха. А тя,
мислеше си Манасия, не е толкова твърда като вярата, по-друга е, по-
крехка и нежна. Като памук се настаняваше в душата и оттам предеше
тънките си конци, които свързваха човека с другите и с целия останал
свят.
– Бай Манасе, тъкмо за теб питах одеве! – чу се сопнат женски глас зад
гърба му.
Беше Зора, жената на Бреян, която му бе предала поздрави по Павла.
По широкото ѝ кръгло лице, гордо изправено над едрата снага, се четеше
и радост, и укор.
– Къде се изгуби, как са нещата у вас? – продължи да нарежда жената.
– Добре сме вече, Зорке. Оправиха се момчетата. Хайде, към вас съм
тръгнал да видя докъде го докарахте с работата – рече старецът, а в гласа
му нямаше и помен от твърдия тон, който хората бяха свикнали да чуват.

***

В работилницата на Бреян бяха той и синовете му. Бащата беше на

колото и точеше бъклица за вино. Малкият – Коста, седеше до тезгяха и

97
шареше с поливка голямо блюдо. Манасия се усмихна на назъбения ръб,
който имаше паницата – хареса му. А Виден тъкмо местеше голям
оцетник, който беше изсъхнал и червенееше в ръцете му с естествения
цвят на глината.
Като го видяха на вратата, мъжете спряха работата си и радостно го
поздравиха:
– Добре дошъл, бай Манасе! Влизай, влизай да видиш какво правим! –
подканиха момчетата нетърпеливо.
Старецът им кимна в отговор. Докато размениха по няколко думи, той
огледа подробно помещението и съдовете по лавиците. Имаше най-
различни, предназначени за какво ли не – делви, бъклици, жътварски и
сватбарски стовни, павурчета89, оканичета, рукатки, чайници, гърненца,
блюда, чаши, солници и лули. Някои бяха отдавна направени от майсто-
рите и оставени тук за вдъхновение, други блестяха прясно гледжосани, а
на трети им предстоеше да влязат в огъня. Приземието едва побираше
цялото богатство от форми и цветове. Манасия се замисли, че изборът ще
бъде труден. Тримата мъже го гледаха в очакване да продума – важно
беше какво ще каже най-старият в занаята. Усетил това и успокоен, че
доброто му предчувствие от сутринта бе намерило първото си лоно,
гостът рече:
– Направили сте най-доброто. Личи, че сте сложили и пръст повече в
работата си. Даровете ни ще зарадват очите и ще трогнат сърцето на
султана.
После старецът се отправи към къщата на Йона, който работеше сам в
грънчарната си, тъй като имаше четири дъщери, две от които женени в
други села, а другите две все още моми. На младини Манасия и Йона
бяха неразделни. Тогава Йона харесваше Левена и искаше да се ожени за
нея. Девойката, най-хубавата в селото, му бе дала думата си, но зла участ
застигна Йона и той се разболя тежко. Две години не можа да стане от
одъра, като по чудо се излекува. Девойката изгуби надежда, че той ще се
оправи, и понеже всички нейни дружки се задомиха, достраша я да не
остане сама и се сгоди за Манасия, който наближаваше трийсетте си
години и също бе останал ерген. Когато Йона оздравя и разбра, че най-
близкият му приятел е взел за жена любимата му, не можа да преглътне.
Замина от селото, уж на гурбет някъде в Сръбско. Нямаше го с години, а
един ден се завърна в Бусинче, водейки със себе си млада и красива жена.
Първо отиде в дома на Манасия – искаше да го запознае с невестата си и
да му каже, че му е простил. И така беше – радостта, която бе намерил в
Сръбско, наистина бе очистила душата му от горчилката. Двамата мъже
отново се сближиха, ала въпреки че Йона му беше простил, у Манасия
89
Павурче  – умалително от „павур“ – глинен заоблен плосък съд с тясно гърло, подобен на
бъклица
98
никога не изчезна чувството за вина.
Йона беше в работилницата, седнал на тезгяха под прозореца –
приведен, багреше в жълто с будучето90 си една паница. Съдът грееше в
ръцете му засмян като самия него. На дървения плот бяха наредени още
няколко блюда, все така сияйни. Рисунките по тях имаха съвсем
простички очертания – житни класове, охлювчета, змийчета, капки и
листа – от всички тях лъхаше огромна ведрина. „Като че ли върху всеки
съд е оставил душата си – помисли си Манасия. – Повечето майстори
оставят в съдовете ръцете си, а той – душата си. Затова така топлят
сърцето.“ Грънците на Йона трябваше да отпътуват към султана, убеден
беше старият майстор.
– Дал Бог добро, Йона! Днес силата на глината е с теб, като гледам –
поздрави го с добра дума Манасия.
Йона се обърна и стана да прегърне приятеля си. Драго му стана, че
най-скопосният майстор в селото го цени така. После се разговориха за
Димитър и Найден, за Павла, за дъщерите на Йона. Съдбата така бе
събрала тия двама мъже, че каквато и работа да имаха, каквато и тревога
да ги гонеше, най-силното, което ги свързваше, беше грижата за другия.
Манасия не усети как е прекарал близо час в грънчарната на приятеля си.
Спокоен беше, че и тук откри хубавото, което бе нужно, за да се
представят пред султана майсторите от Бусинче. На тръгване рече:
– Трудът ни през годините добри плодове е дал. Но нека си дадем още
една неделя. Тогава да се съберем на мегдана пред черквата и всеки да
донесе най-доброто, що има. Ще отберем най-хубавите съдове и после ще
потеглят към Стамбул. Трябва да заминат, докато е лято. Не може много
да се бавим.
– А кой ще тръгне, Манасе? Кой лично ще иде при султана да му ги
дари? – попита Йона, притеснен от мисълта за подобна среща.
– И това ще решим тогава – рече Манасия. – Трябва да е признат
майстор, но и да е достатъчно смел да потегли на толкова дълъг път. Ще
решим всички заедно. Не бива да се делим, сега всички трябва да сме
едно.
Йона го изпрати до плета и дълго гледа приятеля си в гръб.
Премерената му стъпка показваше колко сигурен беше в това, което
вършеше. Макар и леко приведено напред от възрастта, в тялото му още
се съзираше сила и непреклонност, каквато малко хора имаха. Затова
навремето му бе простил – такъв човек, който знаеше накъде върви, само
Господ можеше да го съди.

***
90
Будуче – инструмент за ангобиране на съдовете, в чиято долна разширена част се налива
ангобата, а с горната част, която е перо, се шари
99
 Манасия обиколи почти всички къщи в селото, където мъжете точеха
грънци. Очите му се напълниха с цветове, форми и шарки – птици, житни
класове и слънца украсяваха стените на съдовете, а дъната на някои
омайваха погледа с виещи се спирали, безкрайни като живота, който
щеше да продължи и след като самите те се превърнеха отново в пръст. И
макар всеки майстор да бе вложил по нещо от себе си в съдовете,
Манасия усещаше как здраво са се хванали за нишката, която свързваше
всички тях – онази дебела жила на занаята и знанието, която мъжете в
Бусинче си предаваха от поколение на поколение. „Опазили сме този
вълшебен къс земя, който Бог ни е дал – мислеше си майсторът. – И дух
сме вложили в него, както Господ в нас. Ще го бъде трудът ни, и нас ще
ни бъде!“
Привечер старият мъж най-после стигна до къщата на Горан и Благица.
Остана да види само какво е приготвил Велико. Искаше и да се допита до
него за изложението, което смяташе да направи след една неделя, за да се
изберат даровете за султана. В младия мъж Манасия съзираше опора,
каквато никой друг в селото не му даваше, дори собствените му синове –
твърде заети в старанието да стигнат по майсторство баща си, те често не
виждаха по-далеч от чарка. Манасия усещаше, че им липсва дръзно-
вението, с което да се отличат. Не бяха наследили и проникновеността
му, може би страхът от самия него им пречеше да освободят място в
душите си и да се обърнат към другите повече, отколкото към себе си. А
това отличаваше големите майстори – те четяха останалите хора и света
наред със себе си.
Потънал в тези мисли, старецът изведнъж се бе озовал лице в лице с
Велико. Не бе разбрал кога е почукал, нито бе усетил стъпките отвътре.
Младият мъж го поздрави и отстъпи, за да му стори път да влезе.
– Добре дошъл, бай Манасе – рече зарадван Велико. – Какво те води
насам? Мога ли да ти помогна с нещо?
– Тръгнал съм на оглед, синко. Днес цял ден обикалям работилниците
да видя какво имат отпреди и какво правят сега мъжете. Не остава много
време, трябва да потеглим към султанския дворец, докато е лято. Далеч е
Стамбул, не се знае какво ще стигне по пътя тези, които ще тръгнат.
Които и да са, преди зимата трябва да се приберат. Пък и хубаво е да
знаем какво ни чака напролет, когато пак тръгнат момчетата да продават
стока из близки и далечни земи.
– Прав си, майсторе – съгласи се Велико. – Но нека още седмица се
потрудим, пък после да изберем най-добрите грънци. Кадърни са ни
майсторите, благодатна е глината в този край – ще стъкмим две коли като
за султана. Пък после всичко ще е в неговите ръце и според волята му.

100
 „Как уверено говори – помисли си Манасия. – Сякаш е прочел мислите
ми и знае що е редно да сторим. Млад е, пък думите му като на мъдрец
са. И не трепва, докато ме гледа.“ Велико не обърна внимание на
почудата в очите на стареца. Искаше да го въведе в приземието, за да му
покаже какво е сътворил. Така Манасия щеше да е спокоен, че е видял
всичко в селото.
– Да слезем долу и аз да ти покажа какво имам – покани го той.
Понеже слънцето беше на заник, в грънчарната на Велико през
неголямото стъкло, издигнато малко над земята, влизаха косо последните
златни лъчи на деня. Три запалени свещи бяха окачени на стените, за да
осветляват по-добре работилницата, където младият мъж още се трудеше.
На тезгяха бяха оставени няколко пера и купа с бяла ангоба, до тях се
издигаше направена стовна и по всичко личеше, че майсторът щеше да
започва да я шари. Но не това прикова вниманието на Манасия толкова,
колко всичко друго, което беше наоколо. Лавиците бяха изпълнени с
всевъзможни съдове – купи със стол, потири, високи и ниски чаши,
бокали, ибрици91, свещници, кандила, рижи и зелени стовни, дудулки,
кафеничета, малки купички и големи паници, широки разлати блюда,
шерби92 в най-различни големини, продълговати тави и делви. Някои от
тях бяха още сурови, други току-що изрисувани с будучето, оставено на
чарка, трети светеха от излятата върху им глеч. В много от съдовете
имаше вмъкнато нещо необичайно и Манасия си каза, че не беше виждал
на едно място такова богатство, излязло изпод ръката и въображението на
един-единствен майстор. Старецът не успя да скрие възхищението си, но
искаше да остане сдържан в думите си, сякаш имаше нужда насаме да
премисли видяното.
– Сериозен труд си положил, синко – рече почти с равен тон на
момчето. – Далеч е стигнала ръката ти. – И като огледа пак сбраните
съдове, пламнали още по-тайнствено под огъня на залеза и искрите на
свещите, добави: – Глината те люби.
Велико кимна с признателност към белокосия мъж. От гърдите му се
отдели тежка въздишка и той отвърна:
– И аз я любя.
Чак сега Манасия долови и друго в младия майстор, освен сила и
спокойствие, което му придаваше тази особена, леко тъмна осанка. Това
беше стаеният в гърдите му кахър, който той не искаше да пусне да
излезе. Старецът го погледна право в очите, като да разгадае откъде
идваше болезненото признание. Велико задържа погледа му в
разширените си зеници, но не издаде нищо повече. Самият той усетил
проницателността на беловласия мъж, младият грънчар се огледа
91
Ибрик  – глинен или метален съд за вода с чучур за поливане при миене
92
Шерба  – ниска тенджера с плоско дъно
101
наоколо, сякаш търсеше къде да се скрие, и оправда озъртането си с
думите:
– И все пак, майсторе, имам да работя още. В ума ми е да направя нещо
различно, нещо, което султанът няма да е виждал досега, но още мисля и
търся какво да бъде. Ако Бог се смили над молитвите ми, ще смогна да го
направя.
– И това, което виждат очите ми, не е малко, синко – рече старецът,
признателен, че тук е открил чудо, каквото им трябваше. – Но тъй да
бъде, работи, и дано Бог води ръката ти! Ще те чакам след неделя на
мегдана пред черквата. Ще се съберем всички и ще изберем най-хубавите
грънци за дарове на султана.
Луната, почти пълна, се бе възкачила на небето, когато Манасия си
тръгна от дома на Велико. Далече, на другия край на свода, слънцето бе
потънало зад планината и само огненото зарево над върховете издаваше,
че скоро е било там. Някакъв глас нашепваше откъм дясното рамо на ста-
реца, че добрият ангел е тук, под връшника, захлупил селото. Но странно,
защо след като видя изкусните съдове на Велико – такива, каквито досега
в никоя друга грънчарна не бе открил, – старецът не се изпълни с покой, а
нещо продължаваше да го гложди отвътре? Знаците бяха добри, какво за
Бога, го тревожеше така?
Докато прехвърляше в ума си картината от Великовата работилница,
обхождайки в спомена си съдовете един по един, Манасия си рече:
– Тази дарба не е само от баща му. Ръкат човек беше Горан, но пазеше
завещаните форми и върху тях работеше с години. А синът му сякаш
друго търси в глината. Какъв ли е бил старецът в Мирул, при когото е
чиракувал през годините? Дали той го е научил на всичко това? Не... не
би могло – поклати глава на себе си майсторът. – Ако беше толкова
знатен, да бяхме чули за него и тук или все някъде щяхме да сме
срещнали гърнетата му по пътищата.
За последен път днес Манасия вдигна очи към небето. Не за да се
помоли за благополучие, вътрешно вече бе убеден, че работата им ще
сполучи, а за да се примоли на Господ да разгадае в какво се таи дарбата
на младия майстор.

102
 12.
ПЕРО
Спасия бе станала рано и бе опекла ръжен хляб. От него стаята се
изпълни с мек аромат като на детска главица. И сега тя държеше питката
досущ като бебе, обърсваше кората ѝ от пепелта нежно, като че галеше
хляба, после внимателно го сложи в белия месал, уви го добре да държи
топъл дълго време и го подаде на младия мъж.
– Ето, чедо, да занесеш на отеца – рече тя.
Жената се обърна и се отправи към долапа в дъното на стаята. Прекоси
одаята с пъргава крачка, леко привела рамене – годините я притискаха
надолу, но Спасия не усещаше товара им. Не броеше летата зад гърба си,
а гледаше напред към онова, което имаше да върши. „Още работа имам
на този свят – често си казваше жената. – Дай ми здраве, Господи, защото
има за кого да се грижа“, мислено призоваваше тя. Откакто Велико се бе
появил на вратата им преди десет години, сякаш камък се отмести от
сърцата на двамата старци и пусна светлината в душите им отново. Те
приеха момчето като свое, дадоха му дом и убежище, каквито то не откри
у леля си, спасяваха го при всяко прогонване от вуйчо му. Правеха това с
онази безусловна обич, която човек понякога не изпитва и към
собствените си деца. Трима синове и една дъщеря бяха загубили през
годините Герасим и Спасия. Децата умираха невръстни от тежки болести.
При всяка смърт умираше и Спасия и след време, когато се съвземеше,
чудеше се от какво е направено сърцето ѝ, как е издържало. Хващаше се
за гърдите, за да провери дали тупти, или е мъртва и живее втори живот в
някакъв отвъден свят. И когато усетеше тихите удари в дъното на пазвата
си, разридаваше се до Бога. Сълзите мокреха страните ѝ, стичаха се по
устните, преливаха от устата, обливаха врата ѝ. Тя ги бършеше с длани и
викаше:
– Защо? Защо не ме взе и този път, Господи?
Спасия дори не помисляше, че точно сълзите я връщаха при живите.
Пояха пресъхналата ѝ кожа като жива вода, превръщаха се в кръв, която
захранваше всяка клетка на тялото ѝ. Защото мъртъв е само онзи, който
не може да плаче. Де да знаеше това Спасия, щеше да зашие очите си, да
заключи гърлото си и да падне бездиханна. Но Господ не ѝ подсказа,
оставяше я жива след всяка детска смърт. Години трябваше да минат, за
да прозре жената защо е била такава волята му. Ето, дошло бе детето в
дома ѝ, макар да беше чуждо. Но тревогата не можеше да я напусне

103
завинаги – и Велико боледуваше от странна болест, губеше съзнание и
тялото му се гърчеше неудържимо, очите му се завъртаха в орбитите и
сякаш гледаха нещо в отвъдния свят, сякаш самият той се пренасяше на
друго място, когато това се случваше. „От вонкашните93 е“, казваха
хората, които го бяха виждали и вярваха, че самодиви го теглят отвъд.
Имаше една стара знахарка в Мирул и тя идваше от време на време да му
пребае, водеха го често и при попа, но като че ли нищо не помагаше. С
годините болестта бе започнала да отслабва, все по-рядко застигаше
момчето и Спасия се надяваше да си отиде веднъж завинаги. Но ето,
преди два дни пак се завърна, докато то помагаше в грънчарната на
Герасим. Затова сега го изпращаше при аязмото до манастира, да се облее
с лековита вода, да му почете поп Методия.
Велико прибра топлата питка в торбата, целуна ръката на Спасия и
потегли към манастира. Доста имаше да повърви натам. Мирул беше
трудно за обхождане село. Махалите му бяха пръснати из различните
склонове на планината и за разлика от повечето селца в този край, не
можеше да се сбере в шепа. За да отидеш от една махала в друга,
трябваше да се изкачваш и да се спускаш, да следваш извивките на
планината и да не се уморяваш нито да ходиш, нито да гледаш. Ето и
сега, като стигна едното възвишение, Велико огледа заснежените склоно-
ве, в които се гушеха като на стада малките къщури, и си помисли как
селото е сякаш отскубнато от земята и поникнало в тия планини като по
Божия повеля. Беше хем малко, хем необятно. Хората му се изхранваха с
благата, които добиваха наоколо – медните и оловните руди, тучните
треви, с които пасяха стадата си. Но като че ли най-голямото богатство, с
което разполагаха, беше величието на природата. „Господ някога е живял
тук и е оставил кал за градеж, та като дойдат хората след него, да си
направят дом, който е и на земята, и на небето“, мислеше си младият
мъж. После протягаше ръка напред и я прокарваше мислено по
очертанията на хребетите, спускаше я по меките вдлъбнатини на
склоновете, пръстите му улавяха формите, а очите пазеха цветовете, кои-
то се меняха всеки сезон.
Велико вдиша дълбоко. Долови неподправимия мирис на лодоса 94,
който идеше от южните гори. Топлият вятър и мартенското слънце бяха
започнали да топят снеговете. Мъжът усети как земята поддаваше на
ласкавия им допир, скоравената почва се отпускаше и от нея излизаше
възбуден дъх на ново начало. Напрегна слуха си и чу как помръдват
семенцата в нивите, как се размърдват коренищата на старите дървета,
как се протягат клоните им нагоре, как от стопения сняг червенее и се
93
Вонкашни – така наричали самодивите, когато смятали, че дадена човешка болест е от тях. –
б. а.
94
Лодос – южен вятър, който топи снеговете и ледовете
104
навлажнява глината и чака ръката му да я допре. Велико потръпна леко и
продължи. Трябваше час по-скоро да стигне манастира и да пие от
аязмото – вярваше, че водата ще го облекчи, че в спокойствието на храма
и в думите на отец Методия ще намери утеха за болката, която се менеше
с годините. Той се бе научил да я оглежда отвътре, но странно, тя не
ставаше нито по-голяма, нито по-малка, а сякаш номадстваше от едно
място на друго, от клетка в клетка. Беше неуловима, укриваше се добре,
понякога така, че дори му се струваше, че си е отишла, а друг път се
събуждаше с нея в гърлото си, заседнала там като рибя кост. Бе заживяла
под сърцето му и той не знаеше как се диша без нея. Затова я отглеждаше
като дете. Когато твърде дълго виеше кръгове ниско над гърдите му,
досущ птица преди дъжд, той влизаше в грънчарната на бай Герасим и
вземаше с шепи от омесената глина, завърташе чарка и оставяше болката
да се източи през пръстите му. Само така можеше да я накара да отлети
като ято през есента и да я изтръгне за малко от себе си. После тя отново
се завръщаше и пак загнездяваше в него – до следващия път, когато
завъртеше колото.
Като стигна до мястото, прехласна се от изумление. Манастирът сякаш
бе изчезнал. Ниското му здание, отрупано със сняг, съвсем се бе изгубило
в долчинката. Високите дървета зад него грижовно го прикриваха и ако
човек не знаеше, че тук има храм, щеше да помисли, че снежната
гърбавица зад двете вековни дървета – ясен и бук, изпружили стъбла един
до друг, е странна прищявка на планината, бухнала като омесена с квас
пита насред гората. Само тънката ивица пушек, която се виеше от
манастирското жилище, издаваше, че тук има обител. Велико първо се
отби през аязмото. Напълни шепи с ледената вода и наплиска лицето си,
после отпи няколко глътки, но студът така стегна гърлото му, че не можа
да поеме повече. После тръгна към храма. В натежалия от днешното
слънце сняг по пътеката се бяха очертали няколко чифта стъпки. „Дали и
други са дошли днес при отеца?“, помисли си Велико. Ала толкова рано –
едва ли. Насам не срещна хора, а от къщите тук-там долиташе само звук
от чуковете на ковачите. В планината никой не излизаше, нямаше и за
какво сега, селяните се бяха кротнали край огнищата и събираха сили в
последните дни от зимата, когато можеха истински да си отдъхнат. Сетне
пак щяха да завъртят колото на неуморната работа чак до късно есента.
Та само някой по много голяма нужда можеше да е дошъл при отеца в
този ранен час.
Велико потропа силно на вратата на манастира. Отвътре не се чу нищо.
Почука пак и като никой не излезе, обиколи покрай стените и се опита на
надзърне през страничния прозорец. Вътре се виждаха само две свещи,
запалени пред олтара.

105
 – Отец Методия! Тук ли си? – провикна се и похлопа на стъклото.
Нещо се раздвижи в храма и грънчарят мина пак отпред. След малко
тежката врата се открехна едва-едва и през тънката пролука се показа
едното око на свещеника.
– Кой вика? – попита старецът, като не можеше да види лицето на
Велико заради светлината, която идеше откъм гърба му и го криеше.
– Велико съм, отче. Ида да се помоля и да ми почетеш.
– А, Велико, чедо, дал ти Бог добро – поздрави отецът, но в гласа му
липсваше обичайната радост, както когато го срещаше друг път. Вместо
това звучеше напрегнат и припрян.
– Мога ли да вляза? – настоя младият мъж и направи стъпка напред с
леко приведена глава, като че се покланяше на свещеника.
От гърдите на поп Методия се отскубна тежка въздишка. Объркан
изглеждаше старецът, не знаеше що да стори. Нещо го смущаваше и той
не можеше да отстъпи нито пред тревогата си, нито пред молбата на
Велико. Познаваше младежа още от идването му в селото, няколко пъти
му бе чел, като боледуваше от странната си болест. Методия бе връстник
на Герасим, бе израснал заедно с него и му остана близък. По странен
начин вървеше до стария грънчар през целия му път – той го венча за
жена му, после кръсти четирите му деца, а сетне прави опело при смъртта
на всяко. Когато Велико се появи в дома на Герасим и Спасия като
завърнал се от оня свят техен син, отецът прие това като знак от Бога,
помисли, че след толкова мъки най-сетне двамата имат дете, което да
гледат, и се молеше ден и нощ за здравето на момчето и за силата на
двамата да му се порадват по-дълго на тоя свят. Затова приемаше Велико
като свой, знаеше майсторската му дарба и го благославяше. А когато
вуйчо му Ристо си отиде миналата пролет – довършиха го пиенето и
собствената му проклетия, – Методия вдигна очи към небето и рече:
„Боже, ти спаси тая грешна душа. Дай на тези, които имат нужда един от
друг, повече време заедно. Амин!“.
– Има ли някой при теб, отче? – сепна го гласът на Велико, който
продължаваше да стои пред вратата и да се чуди какво тревожеше така
отеца, та той се озърташе наляво-надясно с едното си око, подало се през
мижавия отвор на вратата.
– Има, чедо, ама влез. Ела! – склони най-сетне свещеникът и все така
притеснен, попита: – Нали никой друг не идеше след теб?
– Сам съм, а и никой не видях.
Велико пристъпи в храма. Отвътре го посрещна познатата миризма на
тамян и разтопен восък. Иконите сякаш се събудиха от утринната
светлина, която ги позлати при отварянето на вратата. Всичко си бе така,
както го бе виждал десетки пъти, и все пак нещо във въздуха му се стори

106
различно. От левия прозорец на черквата, там, където бе почукал преди
малко, сега напираше да влезе слънчев лъч, който проби през стъклото и
се заби косо като стрела на пода. Той разсече полуздрачното помещение
и се застопори, улавяйки прашинките, издигнати от земята. След няма и
секунда нещо отзад се раздвижи и тъмни сенки лизнаха лъча, разклатиха
го и после пак изчезнаха. Идваха от олтара. Велико се обърна към поп
Методия и го погледна колебливо. Отецът разбра, че няма как да скрие
ставащото, и му зашепна тихо:
– Свети хора са дошли в нашата обител, синко. На мисия са тръгнали,
отдалеч пътуват, идват в земите ни и носят ценни книги. Почти се бяха
изгубили по пътя, та ги приютих. Важна работа имат да вършат. При мен
са от няколко дни.
Велико не бе сигурен, че разбира напълно какво му думаше
свещеникът. Откъде бяха тези хора, за каква мисия говореше и какво
вършеха отзад? Долови само, че беше нещо тайно, затова се зачуди дали
да не се върне обратно и да дойде след няколко дни, ала нещо отвътре го
теглеше да остане. Чудо някакво се случваше зад завесите на олтара и му
се искаше да види какво е, но не знаеше дали е редно да разкрива тайната.
Затова рече на Методия:
– Дойдох да ми почетеш малко, отче. После ще си вървя, да не преча
тук.
Свещеникът въздъхна и кимна признателно на младия мъж. Нямаше
нужда да му заръчва да не казва на никого, че в манастира има чужди
хора – момчето щеше да пази мълчание.
– Тъй да бъде, синко, ще ти почета. Изчакай ме тук да си сложа
расото – отвърна спокоен отецът и излезе навън, за да иде до
манастирското жилище и да облече ритуални одежди.
Чак сега Велико забеляза, че Методия не беше със стихара, както
обичайно бе свикнал да го вижда в храма, а носеше дебели шаячни
панталони и риза, над която бе облякъл вълнен елек, дълъг почти до
коленете му. Тези дрехи го правеха да изглежда по-дребен и съвсем
обикновен, а и като се прибавеше към тях притеснението в очите му от
преди малко, личеше си, че в пазвата на свещеника бие едно съвсем
обичайно човешко сърце. Докато Методия излизаше навън, Велико видя
как през устата му се отдели обла и гъста пара, която се извиси възбог
като гореща молитва.
Вратата хлопна и младият мъж остана сам в средата на черквата.
Слънчевият лъч, закован на пода, се бе успокоил и не трептеше. Явно
хората отзад бяха притихнали или защото бяха потънали в работата си,
или защото чакаха неканения гост да си отиде. Велико пристъпи плахо
към олтара и се вгледа зад полуоткрехнатите завеси. Отзад блещукаше

107
светлина като от запалени свещи. Реши да приближи още малко и дочу
как тихо си шепнат мъжки гласове. Напрегна се да разбере какво говорят,
но думите не звучаха отчетливо, а се сливаха една с друга като капки
мълчана вода. Без дори да бе помислил, че ще го стори, Велико се
прекръсти пред иконата на Светата троица, дръпна завесата и пристъпи в
олтара.
Тясната ниша отвътре бе обляна в мека жълта светлина от напалените
свещи. Един мъж седеше приведен над маса, покрита с правилно
изрязани късове папирус и чирепчета95 с бои. Върху хартията бяха
изрисувани причудливи неща, на пръв поглед без връзка помежду си. На
някои имаше изобразени светци с ореоли около главите, а на други
странни рисунки с плетеници и едри букви, украсени като с везба.
Цветовете изглеждаха вълшебни – синьо, зелено, червено и жълто се
допираха един в друг, като че бяха сбрали стихиите в едно. Всеки цвят
играеше и нюансираше, привличайки окото да разгадава къде е по-дълбок
и къде по-светъл. Много фина ръка беше изписала всичко това, а още по-
фин бе духът, който я бе водил. Велико настръхна при мисълта, че никога
не е виждал подобно изкуство. „Свети хора“, бе рекъл свещеникът одеве.
Чак сега забеляза, че единият от двамата майстори прерисуваше върху
папируса картина от дебела книга, чиято отгърната страница грееше в
златно, а другият, приведен зад гърба му, сочеше извивка на буква от
книгата и му шепнеше нещо. Така бяха улисани в работата, че не усетиха
колко време Велико бе стоял да ги гледа, а той се страхуваше да продума,
за да не сепне майстора и да трепне ръката му.
В един момент грънчарят леко се премести, сенките в тясната ниша се
размърдаха и издадоха присъствието му. Двамата мигновено вдигнаха
глави. Виждайки непознатия мъж пред себе си, свъсиха вежди в знак на
недоумение, но нито се изплашиха, нито станаха, за да прикрият работата
си.
– Бог с вам! – каза им Велико, покланяйки почтително глава.
– Помози Бог, братко – отвърна онзи, който стоеше прав до масата.
– Близък съм на отец Методия – побърза да оправдае присъствието си
младият мъж. – Не исках да прекъсвам делото ви.
– Храмът е на всички, братко – кимна мъжът на стола, все още
държейки тънкото перо в ръка. – Щом си дошъл в този час, значи Господ
те праща. – Гласът му звучеше спокоен и приветлив, а в очите му се
четеше особено любопитство към новодошлия.
– Всички сме пратеници – усмихна се загадъчно в отговор Велико.
Мъжът, който рисуваше, видимо по-млад от другия, се изправи и
приближи. Сега Велико видя, че той имаше дълга коса, вързана отзад,
95
Чиреп – малък глинен съд; парче от счупен съд
108
гъста и рошава като тъмната му брада, която се спускаше почти до
гърдите му. Очите му бяха зелени, озарени от светлина, която сякаш
идваше отвътре му. Същата тази светлина бе насочена сега като сноп към
новодошлия и търсеше да разкрие кой е.
– Ти за какво си пратен, братко? – попита го прямо.
Ако имаше тайнство, което се случваше тук, при олтара на църквата, в
тясната ниша, позлатена от пламъка на свещите, този въпрос не го
разбулваше. Тъкмо обратното – подсилваше крилото, което възнасяше
тези мъже към Бога. Велико правилно разбра какво го питаше
непознатият и рече:
– Ваятел96 съм. Грънчар.
Думата отекна между стените на храма. Две едри капки восък паднаха
на пода пред иконостаса, слънчевият лъч заигра, трепнал от кънтежа,
виното в потира пред олтара се сгъсти и зачерня, разтопеният сняг плисна
в реката и тя бликна мощно. Странникът премрежи очи и през ресниците
му бавно и изпитателно се процеди въпрос.
– Ваятел, казваш? Какво даваш на глината, братко? – попита със
сериозен тон.
– Всичко, което ми се дава – отвърна Велико спокойно, гледайки го
право в лицето.
В този момент в храма влезе поп Методия, облякъл стихара си и
сложил орар97 върху него. Изглеждаше като да идва за богослужение на
голям празник. Като видя, че Велико е влязъл в олтара и разговаря с
мъжете, стресна се и с бърза крачка прекоси черквата.
– Сава, Дамяне, прощавайте... Не исках да допускам да ви пречи. Само
ще му почета, за това е дошъл – извинително и объркано заговори
свещеникът.
– Не се безпокой, отче! Ние вече разменихме по някоя дума – кимна му
младият мъж. – Свършете каквото трябва и нека дойде после при нас да
му покажем по-отблизо работата.

***

Стъпките на Велико бяха леки и неусетно го водеха обратно към

селото. За много неща бе благодарен в живота си досега и чувството бе
хем сладко, хем някак браздеше98 гърдите му като рало. Караше го да
усеща облекчение от това, което имаше, но и отговорност пред дълга да
го върне комуто трябва в замяна. Досега благодарността му към Бога бе
първо благодарност към хората около него. А днес благодарността бе
96
Ваятел – творец, който вае; създател
97
Орар – ивица плат, която се носи през рамото при богослужение
98
Браздя  – правя, прокарвам бразди
109
само към Бог – че бе върнал болестта му преди два дни и заради нея днес
бе отишъл в манастира. А там видя всичко, което досега Господ сякаш
беше крил от него. Видя не градежа на света – скала по скала, дърво по
дърво, облак по облак; не сушата и глада, берекета и щастието, които
идваха пак от него, а онова, което Бог твореше, диктувайки на човешката
ръка. Дълго бе гледал рисунките на зографите и се бе взирал в изписаните
слова, без да може да ги разчете. Позволиха му да прокара пръст по всяка
извезана буква в дебелата книга, от която те преписваха и прерисуваха
върху късовете папирус, ала така и не посмя да докосне миниатюрните
позлатени икони по страниците ѝ. Отгърна да види кориците и усети
дебелата кожа, върху която бяха издълбани букви и орнаменти, поръсени
със златен прах. Очите му не бяха срещали нещо по-сияйно. Когато усети
вълнението му, по-старият зограф, Сава, му зачете първото евангелие от
дебелата книга. Велико слушаше прехласнат, докато продължаваше да
попива с очи цветовете и докато накрая пламъкът не угасна, изял до
последно восъка на свещите в олтара. Тогава тримата излязоха от
притвора, застанаха в кръг около малката масичка отпред, ядоха хляб и
пиха вино от свещения потир. То беше плътно и горчиво. На третата
глътка от него на Велико му се стори, че от храма до небето, безкрайно и
празно като паст на огромен кит, бе проправена тясна пъртина, по която
те тримата вървяха нагоре. Двамата зографи нарисуваха с перата си
слънце, звезди и месец, а после цялата земя, обагрена като тъкана черга, а
Велико топеше ръцете си в паница, пълна със сълзи, вземаше късове
глина и ваеше човек след човек. Калните хора слизаха на земята върху
крилете на ангели и като стигнеха долу, умиваха лицата си в бистри
потоци и светваха – от плът и кръв. А после се пръсваха по всички
краища на току-що нарисувания свят и всеки захващаше да прави онова,
което носеше в сърцето си, защото в калното тяло на всеки Велико бе
оставил различен нишан.
Грънчарят почти наближаваше дома на Герасим и Спасия. Първо щеше
да се отбие у тях, за да им каже, че попът му е чел, а сетне щеше да
продължи към леля си Петка. Махалата го посрещна с кучешки лай,
мирис на пушек от запалените огнища и прохладен полъх с дъх на влажна
почва, идещ от гората над къщите. За пръв път от много години насам
Велико се почувства така, сякаш се прибираше у дома. При мисълта за
свой дом стисна неволно ръце, сякаш да задържи това чувство. И чак сега
усети, че през целия път насам бе държал тънкото перо, което Дамян му
подари с думите:
– Вземи! Ще ти трябва за онова, с което най-близо ще стигнеш до Бога.

110
 13.
КОЛЕНДРО99
Рада пристегна още малко червената тканица100 около кръста си и се
хвана с две ръце за талията, за да се увери, че е достатъчно прибрана. Из-
прави рамене, от което цялата ѝ снага се опъна като елов ствол, после се
завъртя наляво и надясно, сякаш танцуваше. Така, преляла от женска сила
и хубост, искаше да се покаже днес на мегдана, където щеше да е цялото
село. Сетне уви около главата бяла кърпа и пусна тежката си плитка да
виси отзад. Тя се залюля около кръста ѝ и още повече я изпълни с
желание да играе пред всички. В косата си над дясното ухо втъкна китка
от червени карамфилчета, които заранта набра от гората, и като нямаше
каква друга прелест да добави към себе си, леко отвори вратата и прекоси
на пръсти голямата стая, за да не я усети никой. Приближи се в дъното до
водника и се наведе да се огледа в едно от ведрата. Водата на драго сърце
показа лицето ѝ – кръгло и ведро, с устни, които трептяха като крила на
птичка, когато се смееха, и големи продълговати очи, приличащи на
узрели лъскави сливи. Рада се любуваше на себе си и мислеше дали днес
ще има сгода да се заговори с Бреяновия син.
– Я, каква си се нагиздила! – прихна зад гърба ѝ Ерина. – Като че ли
моми ще избира днес селото, а не грънци! – закачи я по-малката ѝ сестра.
Рада познаваше острия ѝ език и бе свикнала да ѝ отговаря.
– А ти откъде знаеш, че няма и моми да избират?! Грънците като
набележат, ще се извие хорото и тогава баш майсторите ще почнат да
оглеждат и подбират нас, момите, Еринке! – отвърна напевно и весело по-
голямата девойка.
– Брей! Откъде пък знаеш, че твоят Коста ще е сред баш майсторите и
неговите грънци ще харесат за султански дарове?
– Че как да не знам, нали съм виждала какви грънци прави! Пък на него
и гърнето му ври без огън101 – виж как се отърваха от разбойниците.
Късмет има и мен може да има, ако рече. – Рада редеше думите като
зрънца в броеница, беше ги сто пъти прехвърляла в ума си, толкова
много ѝ се щеше да я хареса малкият Бреянов син.
– И очи има, Радо, хубавото не изтърват. Нали го видях как все в Павла
гледаше, като бяхме край живия огън.
99
Колендро  – разговорно име на билката кориандър; миризмата на озон по време на
гръмотевична буря
100
Тканица – женски пояс, характерен за носията в Трънския край
101
Гърнето му ври без огън – има късмет, върви му във всичко (народна поговорка). – б. а.
111
 Думите боцнаха като шипкови бодли голямата сестра – такава беше
Ерина, всичко, каквото ставаше между хората, виждаше го и не можеше
да го премълчава. Затова все закачаше приятелките и сестрите си, но този
път думите ѝ бяха твърде ядливи. Рада се почувства огорчена, но
гордостта не ѝ даде да покаже сълзите си, затова преглътна и като
погледна още веднъж към водата във ведрото, сякаш за да се увери, че
няма от какво да се страхува, отвърна:
– Павла ли? Има още хляб да яде тя, докато се хване на хорото при
момите. Хубава е, не отричам, но по-голямата хубост с годините идва,
Еринке! – И като се изправи, Рада изпъчи гърди пред сестра си и показа с
две ръце стройното си и разпъпило се тяло. – Хайде, стига си дрънкала
врели-некипели, ами дай да ходим на мегдана, че сигурно цялото село
само нас чака.
После двете обадиха на майка им и на най-малката сестра Мика, че
тръгват надолу, хванаха се под ръка и нетърпеливи, се спуснаха към
селото. От всяка къща излизаха мъже и жени, облекли най-хубавите си
дрехи и отиваха към мегдана. Някои от тях носеха в ръце стовни и
паници, кани и чаши, други бяха увили съдовете в кърпи, за да ги пазят от
чукване и уроки, трети се придвижваха с мулета, на гърбовете на които
бяха подредили кошове с повечко грънци. Поздравяваха се и дълго се
вглеждаха едни в други с очакване – всеки се опитваше да отгатне по
лицето на съседа си какво ли ще покаже пред всички и дали то ще се
хареса повече от неговото. Ръцете им, напукани от глината, държаха
грънците като деца. Гордост щеше да е за всеки да изберат неговите
съдове, но мъчно щеше да се раздели с тях, защото трудно се пускаше да
отлети онова, в което бяха вложени най-много усърдие и любов. Сякаш с
тази мисъл бяха осъмнали всички майстори в Бусинче днес – че работата
може да храни не само тялото, а и душата и че колкото повече от сърцето
влагаш в ръцете си, толкова по-хубави узряват плодовете на труда.
Жените също бяха прозрели това в последните дни, наобикаляха своите
майстори в работилниците, уж нещо да им занесат, а то беше, за да видят
какво правят, да се порадват искрено на излезлите изпод пръстите им
грънци и да им кажат по някоя добра дума. От това на мъжете им ставаше
драго, те завъртаха с крак колелата, сключваха в кръг ръце и поглеждаха
нагоре, за да потърсят милостта на Бог. Защото всички таяха в себе си
смътното чувство, че ако жена ти не харесва това, което правиш, и ако
Бог не го благослови, никой султан няма да се смили пред него.
Мегданът се бе изпъстрил с хора и всички така възбудено говореха и
пристъпяха ту насам, ту натам, че гледани от птичи поглед, приличаха на
жив кошер. По средата бяха опънати бели платна, отгоре им имаше на-
редени грънци, а зад тях стояха майсторите, тъй че ясно се виждаше кой

112
какво е донесъл. По-младите момчета, момичетата и жените обикаляха да
разгледат, а възрастните мъже се скупчваха на групи и обсъждаха как ще
стане изборът. Всички чакаха да се появи Манасия като най-стария
майстор в селото и да каже какъв ще бъде редът. Точно когато слънцето
се изкачи над корията, а лъчите му близнаха платното и започнаха да
огряват един по един шарените грънци, Манасия, придружен от двамата
си синове, се спусна към мегдана. Димитър и Найден водеха коне, на
които бяха натоварили дисагите със стоката. Щом приближиха,
множеството се раздели, за да им направи път. Момчетата поздравиха
бодро и започнаха да вадят съдовете си. Всички бяха приковали поглед
към тях и чакаха да видят какво са измайсторили синовете на Манасия.
От дисагите наизскачаха големи и малки шарени гледжосани паници,
бъклици, гърнета и стовни, от които вееше здраве, сила и скромна
красота.
Един по един хората се смълчаха и зачакаха Манасия да открие събора
и да каже как ще се проведе изборът. Възрастният майстор вдигна ръка,
за да направи знак, че ще говори, и започна бавно и спокойно, сякаш
приканваше към единомислие съселяните си:
– Люде102, усилни бяха последните дни, но дай Боже, да са били такива
ненапразно. Всички обединихме сили в общата работа – да спасим селото
и прехраната си от плъпналите по пътищата разбойници. В труда е наше-
то спасение, не в битките. Ние сме грънчари от поколения, глината е
све103 за нас. Само нея може да разменим и за хляб, и за мир. Днес трябва
да изберем най-доброто от доброто, що сме сътворили. Много мислих кой
друг освен мен да се нагърби с този труден избор и реших – нека това
бъдат двамата Ивановци, внуците на стария бач Иван. Те не са в занаята и
няма да теглят към собствения си труд. Пред свободното око красотата
веднага проговаря. А и всяко лято ходят до Стамбул, повече свят са
видели от нас, по-добре ще догадят какво може да се хареса в двореца.
Съгласни ли сте?
Последните думи на Манасия учудиха съселяните му и те се
заоглеждаха помежду си. Стори им се необичайно, но съвсем разумно
предложението кой да избира съдовете заедно с него. Хората зашушукаха
помежду си. Успокои ги мисълта, че никой друг от майсторите няма да
претегля работата на останалите. Неочаквано хората изпитаха утехата, че
каквото и да изберат днес, всеки ще има пръст в общата работа. Като
усети, че са склонни да се съгласят, Манасия се провикна към тълпата:
– Иване, малкият и големият, елате тук до мен! След малко започваме
огледа.
От множеството се отскубнаха двама едри млади мъже, почти на
102
Люде  – хора
103
Све – всичко
113
еднаква възраст, надхвърлили малко двайсетте си години, светлооки и
засмени. Лицата им бяха опърлени от слънцето и от тях струеше мекостта
на далечния юг, което придаваше на момчетата нетукашен облик. Личеше
си, че са били откъснати от тази земя и облъхнати от чужди ветрове,
затова пристъпяха гордо, сигурно и леко шеговито, както отиваше на
широкоскроените хора – да подхождат към всичко с тънката
добронамерена усмивка на повече видели и повече помирисали. Те се
приближиха към стария майстор и почтително свалиха калпаци. На
няколко разкрача от тях само Бреян изсумтя недоволно:
– Нерде коняр, нерде грънчар – говореше под носа си мъжът. След
Манасия той бе най-уважаван в Бусинче и очакваше да има честта да
избира. Като повечето майстори в селото и той смяташе, че работа, която
не се пипа с ръце, е гони-вятър и служи само за отдушник на този, който я
върши. „Истинският труд е на занаятчията, другото е да хвърляш прах в
очите на Бога“, често казваше Бреян, без сам да се страхува от Бог заради
думите си.
Към недоверието му се присъединиха Арсовите синове Милан и
Рангел. Още теглещи от болката на брат си и баща си, те очакваха да
получат привилегията да избират. Представяха си, че ако до султана
стигнат съдове, които лично са избрали, това поне малко ще притули
страданието им.
– Туй, че са ходили в Стамбул, не ги прави по-големи от нас – подаде
малко по-високо Рангел и набрал смелост от собствените си думи,
допълни: – Нека избират майстори, които разбират от занаята.
Като каза това, момчето се огледа наоколо, за да потърси подкрепа и от
останалите грънчари. Никой друг обаче не посмя да се противопостави на
решението на Манасия, а и не всички имаха толкова лична причина да се
противят, затова сведоха глави и оставиха мълчанието да говори вместо
тях. Старият майстор, чул думите на момчето, се обърна към него. Погле-
дът му беше сериозен, но спокоен.
– Рангеле, Милане, Бреяне – обърна се към тримата най-засегнати
Манасия, – с болката не можем да вървим напред. Можем да вървим само
с вярата, че вече сме направили най-доброто и от тук насетне, каквото и
да изберем, само Господ може да ни благослови по пътя. Най-хубавото се
вижда само с чисто сърце. Оставете суетата и крамолата104.
В този момент от долната пътека се зададе Велико. Беше нарамил на
гръб огромен плетен кош, от който потракваха гърнета. Звукът им наедно
с тежките му стъпки приковаха вниманието на цялата тълпа и всички
отправиха поглед към него. Той вървеше приведен, налегнат не само от
тежестта на товара, но и от някаква мисъл. Гледаше надолу и краката му
104
Крамола – караница, свада
114
сами го водеха към мегдана. Косата му бе вързана отзад, само един кичур
се бе отскубнал и бе паднал на рамото му, така че правеше лицето му да
изглежда по-издължено. Като стигна до постланото на мегдана платно,
прихвана с две ръце кожения каиш, с който кошът бе привързан към
раменете му, и като се напрегна, свали го от гърба си и го постави на
земята. При това движение всяка жилка на тялото му се изопна и под
ризата се очертаха здрави гърди и силни ръце. После се изправи и огледа
тълпата с тъмните си като въглени очи. Хората отстъпиха леко назад.
Никой не продумваше.
– Дал ви Бог добро! – каза високо мъжът, докато погледът му
продължаваше да блуждае, като да търсеше някого, а гласът му звучеше
морен и дълбок, сякаш младият мъж идеше не от дома си, а от далечен
някакъв свят.
– Добре дошъл, Велико! Чакахме те – отговори Манасия. Дали
наистина бе забелязал отсъствието му досега, никой не разбра. – Вади
грънците и да започваме.
Велико се наведе и заизважда от коша един по един стъкмените съдове.
Всички го гледаха право в ръцете, изгарящи от нетърпение да видят какво
ще сложи отпред чудатият майстор, за чиято дарба вече се бе разчуло в
цялото село. Първо извади дребните съдинки, които бе поставил най-
отгоре – малки купички и свещници, кандила с изящни форми, които
щяха да разпръскват благоуханни аромати из покоите на султана. После
постави на платното няколко различни вида чаши – по-ниски и по-
високи, за чай и за вино – едните бяха изрисувани в по-приглушени
цветове, а другите – по-ярки и източени като за наздравици по време на
пищни тържества. После Велико започна да изважда блюдата, купите със
стол, стовните, каните и най-разнообразни по вид и форма съдове с
похлупаци за ястия, за които хората, сбрани на този мегдан, нивга105 не
бяха чували. Малки и големи, мъже и жени гледаха прехласнати
богатството от форми и украси. Рисунките по стените на съдовете бяха
разбираеми и за най-простото око, но бяха така изписани, сякаш сам
Господ бе повторил с перото си всичко онова, което вижда отвисоко по
широкия свят – и осилите на житните класове, и извивките по гърбовете
на змийчетата, и окото на орела, когато гледа жертвата си от небето, и
листенцата на тревите, изпъчени към слънцето. И самото слънце, когато
гледаше надолу към земния свят, както сега, и караше всички грънци
върху бялото платно да светят със сърцето на своя майстор отвътре.
Манасия гледаше с любопитство всеки съд, който вадеше от коша
Велико, и като че ли очакваше нещо старецът. Когато се увери, че
младият мъж е извадил и последното гърне от коша, погледна го озадачен
105
Нивга – никога
115
и попита:
– Това ли е всичко, момче?
Велико кимна мълчаливо в отговор, а Манасия отново обходи с поглед
положените на платното пред него съдове един по един. Всичко това
беше видял преди няколко дни в работилницата му, но липсваше онази
работа, която самият Велико бе обещал, че ще сътвори. Какво бе станало
и дали силите не му бяха стигнали, мислеше си белокосият майстор. Или
криеше нещо младежът, не искаше да го покаже тук, пред тази шепа хора,
изчегъртани до дъното на душите си от болките и надеждите, които им се
бяха струпали в едно. Защо липсваше невижданото, което искаше да
покаже пред султана? А дали защото то липсваше, така мътнееше и
погледът на Велико, чудеше се Манасия. Усетил бе, че като от далечен
свят идеше младежът преди малко, дали бе скитал в последните дни, за да
търси прозрение, дали бе будувал денонощно над чарка в опити да извае
чудото. Дали бе бродил по самодивски поляни, дали бе гледал право в
лицето на месечината снощи, дали бе бъркал по змийски дупки, за да
хване живородната сила – никой не знаеше, защото майсторът живееше
сам и като че черен ангел го прикриваше с крилото си, та прибулваше
цялото му съществуване в тайна. Ала едно бе ясно сега – всичко, от което
трябваше да избират, беше тук, положено на мегдана, и огледът трябваше
да започне час по-скоро, за да не изгубят търпението си хората.
– Каквото харесаме, отделяме го настрана и го слагаме в Бреяновата и
Арсовата коли. После ще го закараме в моя двор и от там след три дни ще
потеглят четирима души. Кои ще бъдат те – по-късно ще решим. Ако има
сред вас куражлии, нека не мълчат. Трябват мъже, които могат да оставят
домовете си за няколко седмици и са достатъчно смели да застанат очи в
очи със султана. Най-добре е да познават и пътищата до Стамбул – и като
каза това, Манасия се обърна към Ивановите внуци: – Хайде, да не
отлагаме повече!

***

В продължение на три часа Манасия оглежда всеки съд, изложен на

платното, почукваше стените му и прокарваше пръст по устието и
дръжките, за да се увери, че и прашинка не излиза от орбитата на
отворите и няма да подразни нито ръцете, нито устните на султана и
придворните му. Преди да отдели нещо настрана, вглеждаше се в цвета и
украсата и само ако се колебаеше между две неща, се допитваше до
малкия и големия Иван. Те даваха своя дан присърце, кимваха към едното
или другото според това какво на тях им харесваше, и нито веднъж не
помислиха какво ще впечатли големеца. Но тъй като наистина бяха

116
видели повече от всеки друг в село, окото им беше привикнало да отсява
по-красивото от красивото и често везните им натежаваха натам,
накъдето и погледът на Манасия повече клонеше. Хората наоколо
пригласяха ту с едно, ту с друго възклицание и когато и двете коли се
напълниха догоре, радостта бе огромна. Белокосият старец бе взел по
един съд от всеки майстор и не защото бе намислил предварително да
стори така, а защото у всеки се бе стаило по едно съкровище, разнолико и
интересно като своя създател. Единствено Великовите съдове отидоха до
един в колите за султана. Манасия не можеше да остави нито един от тях,
затова, като стигна до него, най-последния в редицата на платното,
обърна се към хората и рече:
– От десетилетия вадя хляба си от глината. Обичам я и тя ме обича,
защото винаги е послушна в ръцете ми. Но в селото ни има човек, който
не само я обича, а я слуша, говори с нея, дъхне ѝ живот. Всичко, що е
направил, е достойно за двореца.
Останалите мъже вече бяха видели с очите си това, което им говореше
старецът, и никой не се възпротиви. Само огънчето на жарка ревност
опари лицата им, като че не глина, а жена деляха с този майстор, но
малката радост, че частица и от техния труд ще пътува, ги спасяваше в
тази минута и те час по-скоро искаха да припнат свободни от дълга си, да
засвирят и да заиграят.
И ето че в този миг кавал захвана песен над мегдана – първо започна
тънко и бавно, като че си проправяше пътечка между хорските приказки,
леко ги побутваше и ги подсещаше да спрат. После, като си отвори широк
друм, въздигна се към гората и потули птичия пой, стихна вятъра, а сетне,
набрала целия дъх на свирача, песента се стрелна нагоре към върха на
планината, изви се около него, сякаш орел, който кръжеше бдително над
гнездото си, и като напои околността, та чак преля, спусна се по цялото
Знеполе и го упои като аромат на пелин. След кавала със ситни, но
пъргави стъпки се включи гусла. Тънките ѝ струни изтръгнаха всички от
унеса, краката сами припнаха по земята, водени от отвъдна сила.
Раздвижи се въздухът в най-горещото пладне, разигра се. Не сетили нито
жега, нито жажда, приближиха се девойките една към друга, сключиха
ръце в кръг, спогледаха се, изгорели от кипналата кръв, и в един глас
викнаха:
– Ииихуууу!
Свирачите забързаха мелодията и хорото тръгна лудешки като
придошла от топящите се снегове река. Кръгът се разширяваше и после
се събираше, момичетата, хванати едно за друго, опъваха ръце напред,
допираха ги в средата, досущ слънце, чиито лъчи грееха навътре. После,
като разпъваха хорото до най-широко, пускаха се, слагаха длани на

117
кръста и се завъртаха около себе си. Полите им, окръглени като обръчи на
бурета, опираха една в друга и шевиците им преливаха като цветята по
знеполските поляни. Плитките им се усукваха като тела на любещи се
змии и после пак се пускаха от въртежа. Забодените в косите китки
шареха въздуха на едно с очите и устните им и образуваха над мегдана
цветен пояс, през който човек можеше да се провре и да оздравее, ако е
болен, да се очисти, ако е грешен, или да отиде в рая, ако тази земна
хубост не му стигаше.
Кавалът и гуслата не спряха, докато не измориха докрай девойките.
Тогава забавиха ритъма, укротиха стъпалата им, озаптиха препускането
на сърцата и ги склониха да поемат дъх. В този миг отдалече се чу тъпан.
Заходи към мегдана тежко-тежко, проправи си бавно път сред гледачите,
събра край себе си най-пламналите младежи и ги изведе до хорото на
девойките. Спря на едно място, момчетата се хванаха едно за друго през
поясите в дълга редица. Гърдите им се надигаха високо като пред война,
очите им прогаряха планината отсреща. Като ги видяха, девойките
отключиха хорото и без да се пускат, застанаха насреща им. Едно
последно тупване на тъпана оповести началото на огнен бран. Музиката
засвири по-бързо и отпреди, момичета и момчета заиграха още по-бясно.
Нито едното хоро не отстъпваше пред другото и само Бог успяваше да ги
удържи на един дъх разстояние, когато приближаваха едни към други.
Допряха ли се, щеше да пламне селото. Земята под тях беше спасена само
защото ходилата им не опираха в нея, а тропаха педя над тревата и се
понасяха във въртежи към небето. Господ, който гледаше сините трънски
балкани, видя как силна вълна премина по тях, как настръхнаха горите и
се вдълбаха ждрелата, как затъмняха гънките по склоновете и как се
разтвориха недрата на земята, за да поемат тази сила. По-възрастните
мъже и жени стояха отстрани, онемели пред това невиждано надиграване.
Селото отдавна не се бе тресло от такъв мощен заряд, сякаш дълго
затлачвана река се бе отприщила и рукнала да пречисти всичко по пътя
си. С нови очи се погледнаха един друг всички, току-що помилвани от
радостта, която толкова рядко изпитваха.

***

Музиката рязко спря. Изведнъж слънцето се измени и припече сиво

като пред буря. Откъм Мирулската планина се зададе черен облак, а
внезапен полъх надигна прахоляка от коларския път. Зад големия връх
съсна светкавица, дълга и назъбена като шев на рана, миг по-късно тресна
силно. Въздухът се изпълни с острия аромат на колендро и още дишащи
тежко от играта, младежите и девойките усетиха как миризмата подразни

118
разширените им ноздри. Преди да успеят да разменят и дума след
надиграването, само гледайки се с още влажни и зачервени очи, те
вдигнаха глави нагоре, като да узнаят още колко време имат. В същата
секунда от небето западаха тежки капки, едри като зелени орехи, усилиха
се и затропаха като копита на бягащи коне. Девойките писнаха,
развързаха кърпите от главите си и ги опънаха над раменете, разбягвайки
се на всички страни. Момците изтичаха да съберат останалите грънци от
мегдана, покриха колите с платната и се втурнаха към домовете си. По-
възрастните мъже и жени също побързаха да се приберат на сухо,
вайкайки се за разтурената веселба.
Само Жара, щом се пусна от хорото, не хукна към дома, а към сливата,
която растеше до плета на попската къща срещу черквата. Косата ѝ,
спусната до кръста, тичаше на черни вълни зад нея. Жара единствена от
всички девойки не се бе сплела днес и не носеше кърпа на главата си.
Често ходеше така, като че нямаше сила, която да удържи нито косите ѝ,
нито нея. Другите момичета все ѝ думаха да се сплете, за да не ѝ завидят
самодивите и да не я хванат лоши очи, но Жара не искаше и да чуе.
– По-силно от лошото е хубавото! Я вижте какви къдели имам –
отвръщаше им и повдигаше с ръце тежките вълни на косата си, – де сте
виждали по-красиви? Пък и знам аз как да говоря със самодивите, няма и
косъм да вземат от мен. – После се завърташе, за да развее косата си пред
очите на девойките, и прихваше да се смее.
И сега, когато стигна заслона на дървото, хвана се за гърдите морна,
наведе се, защото коремът я бе заболял от танците, а косата преля през
раменете ѝ, стигайки почти до земята. Пред очите ѝ още всичко се
въртеше от бясното хоро, затова Жара не видя, че на две крачки от нея, в
сянката на клоните, стоеше Велико, опрял се на попската ограда, със
скръстени пред гърдите ръце.
– Навреме дойде дъждът. Щеше да капнеш инак – проговори ѝ той с
усмивка в гласа.
Момичето се изправи като опарено – не очакваше тук да има някого,
още по-малко това да е той. Наблюдавал ли я бе досега, та знаеше колко е
изморена? Вместо да поеме дъх и да продължи към дома си, защото
дъждът се усилваше все повече, усети се като закована, сякаш нещо току-
що бе изтръгнало живеца от гърдите ѝ. Замаяна от спокойствието, което я
осени изведнъж, Жара отвърна:
– И повече можех да играя. Да не беше се изляло като из ведро, до залез
нямаше да мирна!
Велико се засмя на настоятелния ѝ тон. Сякаш кукичка бе сложила под
езика си девойката, та думите ѝ излязоха, готови да го боднат. Мъжът
усети, че онова огънче в нея припламва пак, като при първата им среща.

119
Неговият поглед също се бе прояснил – не беше вече толкова мътен,
както когато дойде на мегдана. Завърнал се бе от странното си пътуване.
– И за кого щеше да играеш така, до отмала? – попита я той.
Велико, както и всички други, знаеше защо се надиграват моми и
ергени. От незапомнени времена това беше начинът да се покажат едни
на други, да се огледат, да подхвърлят помежду си някоя задявка.
Събиранията около кладенците, седенките по къщите зимно време и
хората по мегданите през пролетта и лятото бяха най-хубавите моменти,
за да се срещнат младите, да си разменят дума или китка, да си оставят
нишан и обещание в любов. Редки, но пъстри, тези моменти шареха
живота им като шевици върху грубо платно и момичетата и момчетата за
тях живееха.
Ала въпросът на Велико парна Жара като коприва, твърде прям и
груб ѝ се стори. Сякаш той отново повдигна похлупака и надникна във
врящото в гърдите ѝ гърне.
Момичето помисли какво да отвърне. Искаше ѝ се да каже, че нейното
сърце не подскача за никого, а само за нея си.
Но защо трябваше да му оставя открехната врата? Дали не бе по-добре
да му каже, че е играла така лудо, за да разтресе земята под стъпалата си,
да се нагъне планината и да отнесе вест на любимия ѝ чак хееей там, на
отсрещния склон при стадото, че Жара танцува днес така, та чак
слънцето ѝ бе завидяло и се бе скрило от гняв зад облаците.
Но защо трябваше да му казва това, защо трябваше да затваря открех-
натата врата?
Затова, след като премигна няколко пъти срещу него, девойката рече:
– За мене си играх.
Като чу това, Велико, облегнат до този момент на оградата на попската
къща, се изправи и пусна ръце. Кожата му настръхна. Жара погледна
право там, където се откри – в средата на гърдите му, изворът на странно
лъчение. Тя познаваше добре човешкото тяло, беше научена от майка си
как да се вслушва в частите му, как да намира болката и силата.
Сетивата ѝ винаги се обостряха, когато търсеше пролуката в човек, досущ
като на старата знаялица. Затова и толкова прямо говореше с всички,
защото знаеше, че думите уцелват като стрели и показват слабите им
места. Така тя намираше дупките, откъдето да се провре и да ги
преобърне.
Ала сега, щом усети притегателната сила, която идеше право от гърдите
на Велико, самата тя почувства слабост в слънчевия сплит, като че той я
бе уцелил право там. И внезапно онзи порив, който я бе обзел преди
малко, когато му отвърна, стихна, кротна се и се сви на кълбо като
настъпано кутре.

120
 Дъждът също утихна, но листата на сливата бяха така натежали от
валежа, че не удържаха водата и тя се запровира между клоните, шумо-
лейки. Една капка падна на челото на Жара и се плъзна надолу, стигайки
бързо върха на носа ѝ. Изглеждаше смешна така и Велико усети нужда да
върне лицето ѝ към съвършенството. Протегна ръка и с палец избърса
капката. Върхът на кутрето му докосна скулата на момичето. Искаше му
се да плъзне ръката си по страната ѝ, за да запомни очертанието, но не
посмя. От неочаквания допир очите на девойката блъвнаха жарки кълба
през жълтите петънца на ирисите. Лицето ѝ се озари. „Като златна
картина в божия книга е“, помисли си Велико и се отдръпна,
продължавайки да я гледа право в очите. Сетне ѝ рече ласкаво:
– Отивай си, аране106! Мокро и хладно е тук.
Жара се обърна и с премерени покорни стъпки тръгна към колибата.
Това беше първият път, в който не бягаше от него.

106
Аране  – галено обръщение към дете
121
 14.
ПЛЪТНИК107
Зевна потръпна – така остър бе станал носът на Арсо, че приличаше на
оголен жълт хрущял и сянката, която хвърляше на стената, наподобяваше
ястребов клюн. В последните две седмици, откакто боледуваше, мъжът не
се хранеше и бе много отслабнал. Като че от тялото му се бе източила
кръвта и дъхът му бе излязъл да бие камбаната на селската черква, та той
бе само кожа върху изпилени кости. Като го разгърдваше, за да му прави
натривки, Зевна виждаше как с всеки изминал ден той се губеше все
повече и потъваше съвсем навътре в болничния одър – душа под нокътя
му бе останала. Знаялицата пръскаше в стаята благовонни масла, за да
възвърне сетивата му и да го накара да се храни, квасеше устата му с
разни отвари, пра ризата му във вода, донесена от лековит извор, издума
всички баялки108, които знаеше, дори отдавна забравените, затънтени най-
отдолу в сандъка на спомените ѝ от нейната баба, също знаялица, извика
и поп Илия да му чете, но нищо не помогна. Зевна допускаше, че и
годините си казват своето – не беше млад Арсо като Исая, който успя да
пребори болестта. Отоците на сина му спаднаха, раните почти заздравяха,
върна се желанието му да се храни и да говори. Все още лежеше
обездвижен заради счупените крака, но тялото му с всеки изминал ден
даваше все по-ясни знаци, че се възстановява и момчето ще проходи до
края на лятото. С времето знаялицата бе научила, че има неща, които не
се лекуват – като болките, трупани една в друга през годините, и че най-
трудно заздравява душата на онзи, който сам не си прощава. Знаеше
Зевна, че това е като да се опитва да шие гърлото на стовна, пълна с
катран: нито иглата ще пробие изпечената глина, нито бод ще задържи
течността. Затова вечер се просваше пред иконата в колибата си и се
молеше Господ да влезе в душата на Арсо и да закърпи болките така, че
той да си прости. Нататък Зевна щеше да се справи.
Но промяна в Арсо нямаше, освен към по-лошо, затова тя реши, че ще
направи последното, на което бе способна и можеше да помогне.
Мислеше да занесе дреха на болния на мястото в прохода, където
разбойниците ги бяха нападнали и Арсо се беше уплашил. Едно за-
клинание, направено там, можеше да пропъди най-сетне душегубната
болест. Като спомена това на Дела, старата жена се уплаши.

107
Плътник – също и плътеник – вампир
108
Бая – лекувам чрез говорене, врачувам, гадая
122
 – Чуваш ли се, Зевно, как ще идеш там? Ами ако дойдат пак
изедниците? Опасно е, недей! – разплака се Арсовата жена при мисълта
за тъмния проход.
– Няма да съм сама, Дело. Някой от мъжете ще дойде с мен. – Предла-
гайки това, Зевна бе наясно, че като с огън пърли кървавите рани на
жената отсреща, но друго не ѝ идваше наум да направи, а толкова искаше
да помогне.
– Кой ще дойде с теб? – невярващо попита Дела и отстъпи назад, като
че се пазеше отговорът да не я премаже като воденичен камък.
Зевна предчувстваше какво ще сторят думите ѝ, но не можеше да ги
удържи – тя бе в този дом да помага и проходът ѝ се виждаше единстве-
ното спасение за Арсо. Затова каза направо:
– Милан или Рангел да дойде. Ще тръгнем утре сабахлян109 и до вечерта
ще си дойдем. Ако закъснеем, ще останем в хана при Филиповча да
преспим.
Дела се просна на пода и зарида. Страхът неудържимо преля при
мисълта, че някой от другите ѝ синове ще навлезе в горите, където
дебнеха разбойниците. Откакто бяха пребили Исая, жената мислеше, че
всяка крачка вън от селото вещае грозна участ. Зевна също имаше своите
опасения, но държеше мисълта си трезва – дори някой да ги пресрещнеше
по пътя, какво щеше да поиска от една възрастна жена и един младеж,
качили се на муле, без стока, без нищо? Едва ли щяха да ги закачат, а и да
поискаха нещо, сами щяха да се уверят, че пътниците нямат ценности в
торбите. Освен това знаялицата бе свикнала непознатите да се стряскат от
външния ѝ вид – който не беше наясно с дарбата ѝ, виждаше в нея само
вдлъбнатите очи, оръфаната коса и огромната черна бенка над дебелата
горна устна, а отвореше ли устата си, дрезгавият ѝ глас стряскаше и най-
едрите мъже. Искаше ѝ се да може да каже всичко това на Дела, но
жената едва ли щеше да чуе нещо повече от собствените си стенания.
Затова извика от другата стая Милан, Рангел и Зария, който както всяка
вечер бе дошъл да ги види. Каза им какво смята, че може последно да
направи, за да спаси Арсо, и замълча, сякаш чакаше присъда.
– Аз ще ида с леля Зевна – рече веднага Рангел. Още днес, от събора с
грънците, някаква жилка се бе изопнала в него и тръпнеше в готовност да
покаже пред другите що за момче е.
– Рангеле, няма да те пусна сам! Ще дойда и аз, ще вземем колата на
попа – добави веднага Милан, без да премисля. И не защото искаше да
покаже смелост, а защото не си представяше, че може да остави по-
малкия си брат и знаялицата сами по пътищата.
Коленичила на пода, Дела слушаше и бършеше лицето си. От устата ѝ,
109
Сабахлян  – сутрин
123
напукана от солта на нестихващите през последните седмици сълзи, се
ронеше тиха молитва. В този миг тя не можеше да види смелостта на
синовете си, нито достойнството, което бранеха, нито честта, която
искаха да опазят един за друг, защото пред лицето ѝ бе само смъртта,
уродлива като вещица, неизбежна като поредната нощ. Страхът я бе
сковал и нареждаше в ума ѝ само мъчни мисли. „Боже, отмести тоз камък
от сърцето ѝ, направи пролука колкото паяжина поне, да влезе малко
светлинка отвътре в тая изстрадала душа“, мислеше си Зевна, докато
гледаше нещастната майка.
Зария хвана Дела под мишница и ѝ помогна да се изправи, после я
облегна на гърдите си, за да не се строполи, обгърна я през раменете и
заговори над главата ѝ, сякаш искаше думите му да влязат право в ума ѝ:
– Никой нищо няма да им стори, Дело. Ще пътуват сами, без товар,
само с малко хляб. И да ги спре някой, ще кажат, че отиват при болен в
друго село. Няма какво да им вземат, а като няма какво да им вземат –
няма защо да ги наранят. Нека тръгнат утре по видело и да направи Зевна
каквото знае. Нали е за здравето на Арсо, за доброто на дома ти? Утеши
се сега, полегни си!
И Зария внимателно я поведе към одъра, да легне до съпруга си, където
спеше всяка вечер. Дела не обели дума, само мълчаливо кимна, останала
без сили да се противи. Очите ѝ бяха кървясали, жената ги отри с кос-
теливата си ръка и приседна до болния си мъж, сведена над рамото му.
Тъкмо момчетата си отдъхнаха, че майка им прие решението и се
успокои, когато на вратата се потропа. Беше Найден, малкият син на
Манасия. Влезе приятно развълнуван, лицето му беше зачервено, а той –
задъхан. Носеше някаква вест.
– Идвам по заръка на татко да ви кажа, че у нас одеве се събраха някои
от мъжете, за да решат кой ще потегли за Стамбул.
Момчето бе свалило калпака си, стискаше го с две ръце и пристъпваше
от крак на крак, докато им разказваше как след като плиснал дъждът и
всички се разбягали по къщите си, следобед баща му го изпратил да
извика някои от старите майстори и синовете им у тях, за да изберат кои
четирима ще тръгнат към султанския дворец. Бяха определили да са
толкова – по двама души в кола, хем за да има повече място за грънците,
а и защото едва ли щяха да се намерят повече смелчаги. Найден разпра-
вяше как в началото сам се е предложил единствено Велико, а после и
Димитър се престрашил.
– Но то е, защото татко настояваше, че един трябва да представи
семейството пред султана – смънка под носа си момчето, като че ли някой
му търсеше сметка.
После разказа как Манасия се обърнал към внуците на стария бач Иван,

124
очаквайки, че и двамата ще се съгласят да тръгнат, тъй като познавали
пътя и турски поназнайвали от гурбетчийството си, та можели да
превеждат, ако се наложи. Но големият Иван започнал да се дърпа, чудел
се как да откаже и най-сетне изплюл камъчето – жена му била трудна и
очаквала да роди детето есента, та не му се щяло да тръгва на дълъг път.
Манасия нищо не казал, но заставил по-малкия Иван да тръгне.
– Дотук станаха трима – продължаваше да разправя момчето с всички
подробности, преживявайки отново и отново мъжкия съвет. – Още един
трябваше. Татко пак попита кой се осмелява. Рече, че за всеки мъж ще
бъде гордост, че е застанал пред лицето на султана, за да брани честта на
селото и занаята ни. Но... никой не се осмели. Дори Бреяновите синове –
татко ги извика по име и ги попита не щат ли да защитят името на рода
си, но те сведоха глави. Само Коста се престраши нещо да каже: „Ако
никой друг не се реши, може пък аз да ида“, рече. Ама като слушах как
му трепереше гласът, не вярвам – довърши Найден.
Милан, Рангел и Зария го слушаха внимателно. Една мисъл ги жегна
още в самото начало и не им даваше мира. Рангел я каза на глас:
– Найдене, а защо бай Манасия не прати да повикат някой от нас?
– За да се грижите за болните у вас, така каза – отвърна момчето и
сведе глава.
Настъпи кратко мълчание. Дълбоко в себе си синовете на Арсо се
почувстваха безсилни. Като че ли болестта, от която страдаха баща им и
Исая, хвърляше пипалата си и върху тях и не оставяше здраво място в
този дом. Злата участ бе изтръгнала всяко нещо от корена му, като буря,
която изскубваше дърветата, търкаляше ги по склоновете и нивите, после
ги изправяше и отивайки си, канеше слънцето да ги огрее пак, а те –
съсипани и накърнени, не можеха да пуснат корени в новата земя. Така се
усещаха Милан и Рангел, някой ги бе изскубнал от почвата под краката
им и нито смелостта, нито сръчността, нито мъжкият им дух вече бяха
същите. А щяха ли някога пак да бъдат, или трябваше да се научат да
живеят като присади в земята мащеха, в каквато се бе превърнала
реалността от седмици насам?
Зария, който знаеше какво чувстват братовите му синове, проговори, за
да разсее мъчните им мисли:
– Кога ще потеглят колите, Найдене?
– След три дни, малко след изгрев. Ще ги изпратим от мегдана. Аз и
туй идвам да ви обадя – да знаете, да дойдете. Татко каза от всяка къща да
се донесе я хляб, я нещо друго за мъжете за из път. Нека жените
приготвят, те знаят най-добре какво.
– Ще направим, чедо, и за друго ще помислим, каквото трябва. – От
дъното на стаята долетя дебелият глас на Зевна. Чак сега момчето видя,

125
че знаялицата бе тук, при болния Арсо.
– Сполай ти, лельо Зевно – отвърна Найден и леко се поклони към
жената, която знаеше болките на цялото село и неведнъж беше церила и в
техния дом. После, като се огледа и премисли дали не е пропуснал да
каже нещо важно, добави: – Хайде, ще тръгвам, че още две къщи трябва
да навестя.

***

Знаялицата не мигна почти цялата нощ. Поредният ден, в който се бе

мъчила да придърпа Арсо обратно към тукашния свят, бе изпил силите ѝ.
А и вчерашният събор бе толкова пищен – цветовете на грънците, глъчта
на людете, жуженето като в кошер, надеждите и очакването им – всичко
това я душеше. Зевна можеше да се справя с болките на хората, но не
знаеше как да отвръща на радостите им. Затова избягваше подобни
сбирки и ритуали, странеше от тях като плътник от вода и час по-скоро
искаше да остане сама някъде. Така се случи и този път, като усети, че в
гърдите ѝ натежава от толкова много възбуда у хората, тръгна си,
оставяйки дъщеря си на мегдана. На връщане към колибата се размина с
Велико, който носеше на гръб огромен кош с грънци. Той вдигна очи, за
да я поздрави, и тогава тя видя онова негово изражение, от което
потръпна. Очите му блуждаеха, като изгубен изглеждаше, макар да
вървеше право по пътя и да знаеше къде отива и какво прави. В дъното на
червеникавокафявите му ириси ръждеше тежък кахър – на Зевна не ѝ
трябваше да гледа дълго в тях, за да го усети. Лицето му изглеждаше
изпито, носеше отпечатък от друго място, като че се бе мъчил да се
домогне до нещо, но не бе успял, или като че стара севда го бе навестила,
но само за миг. Каквото и да беше, косеше го, но мъжът го посрещаше с
твърдост и сблъсъкът между силата и слабостта му придаваше този
загадъчен вид.
Такива неща нищеше в ума си Зевна, докато се въртеше на одъра.
Накрая, като усети, че е преминала най-тъмната доба на нощта и чу
мраченикът да пропуква тишината на гората, вдигна се, запали малка
свещ, за да не буди Жара, облече чиста риза, изми лицето си и стъкми
огъня. Докато станеше жарта, щеше да омеси хляб за из път. Разбрали се
бяха с Милан и Рангел да потеглят, след като пукне зората.
Тъкмо слагаше хляба в огнището, когато Жара се размърда. Зевна
трябваше да ѝ заръча няколко неща и макар да ѝ бе жал да пъди съня от
клепачите на чедото си, повика я, за да се събуди:
– Стани, дъще! Нов ден е вече – гласът литна ласкав от гърдите ѝ. Само
когато баеше и когато говореше с дъщеря си, знаялицата звучеше така.

126
 Жара се надигна и се подпря на ръце. Отвори очи, но клепачите ѝ
тежаха надолу, жадни за още сън. Нощта бе наляла устните ѝ със сок и
те – дори при оскъдната светлина на свещта – изглеждаха като разпъпили
се цветя. Под разгърдената ѝ риза тялото ѝ излъчваше мекостта и
топлината на избуяла трева, приканваща морните косачи да се излегнат в
нея. Последните дни знаялицата успяваше да размени с дъщеря си по две-
три думи само късно вечер и не се бе вглеждала в лицето ѝ. Затова сега ѝ
се стори, че от леглото се надига друга Жара, с различен огън в себе си,
припламнал сякаш от нова искра, която Зевна не познаваше.
Дали нещо се бе случило тези дни, докато знаялицата цереше у Арсови,
или просто бе минало много време, откакто се бе вглеждала в детето си?
„Лятото е щедро към младостта – мислеше си Зевна, – тревите ухаят,
плодовете се наливат със захар, земята е топла и целува босите ѝ крака,
слънцето я гледа всеки ден, полибникът110 плете косите ѝ. Туй ще да е!“,
шепнеше в себе си майката.
– Какво има, мале? Тръгваш ли? – попита момичето, като се съвзе
малко.
– Отиваме в прохода, дето са нападнали Арсо и Исая. Ще бая там, дано
това помогне, последна надежда е. С мен ще са Милан и Рангел. Ако не
се върнем до довечера, значи сме останали да пренощуваме в хана и ще
си дойдем утре. Ти не се тревожи, дъще.
Жара не се безпокоеше за майка си, защото знаеше, че тя винаги следва
гласа си. Щом е решила да бае в прохода, нещо отвътре я е накарало да
тръгне натам. Зевна никога не грешеше, нямаше да сбърка и този път.
– Даровете за султана потеглят вдругиден заранта – продължи
майката. – Ще идем да ги изпратим и трябва да занесем хляб и каквото
друго е нужно. Днес или утре изпечи три хляба и свари отвара от вратига
и лайка. Направи извлек от бял равнец, може да им потрябва, ако някъде
се охлузят. Събери маточина, нека има с какво да си направят отвара, ако
ги налегне безсънието. Приготви им и прясна мента да втъкват в пазвите
си, ако им стане лошо по пътя. Запомни ли, дъще?
Макар и бързо да нареждаше знаялицата, момичето записа всичко в ума
си, нямаше нищо да пропусне. Вече напълно разбудена от мисълта колко
работа има да свърши, тя сякаш осъзна, че изпращането на мъжете е след
два дни и цялото село пак ще се сбере на мегдана. Любопитна кои са
смелчаците, които ще потеглят на дългия път, попита майка си:
– А кои мъже тръгват, мале?
– Велико, Димитър – големият син на Манасия, и малкият Иванов внук.
Четвърти не се е намерил засега – отвърна Зевна, докато връзваше кърпа
на главата си и намяташе елек на гърба.
110
Полибник – тих и разхладителен вятър
127
 Като чу името на Велико, Жара се вцепени – в пазвата ѝ влезе сух студ
и кожата ѝ настръхна. Очите ѝ премигнаха неколкократно, като че
насреща ѝ идеше вихрушка. В нея нещо простена като хвърлено на
дъното на кладенец дете. Девойката усети как тялото ѝ започва да се
тресе и по челото ѝ избива студена пот. Не искаше майка ѝ да разбира,
затова сключи ръце здраво около краката си, стисна зъби и се залюля
напред-назад, за да прогони треската. Залисана в подготовката за пътя,
Зевна не усети какво се случва. Като сложи и хляба в торбата, наведе се и
целуна детето си по челото.
– Потна си, дъще. Добре ли си? – гризна я като плъх леко сивкаво
съмнение.
Жара се напрегна да се овладее. Отърка чело в ризата, покрила колене-
те ѝ, подпря едната си страна на тях и без да пуска ръце от краката си,
отвърна:
– Да, майко, стана ми топло от огъня.
Зевна я погледна дълго в очите – будни бяха, не изглеждаха трескави,
ако ѝ имаше нещо, досега да бяха пламнали. Успокои се и рече:
– Тогава тръгвам, чедо. Направи всичко, дето ти заръчах, и се варди.
И знаялицата затвори зад гърба си вратата точно когато новият ден
пробиваше с бялото си свредло небосклона.
Жара мигновено се изправи. Събра косата си и я нави около едната
ръка, а после силно я издърпа, като че искаше да отскубне поникналата
болка. Игличките, които усети по главата си, проточиха тънки тела и я
боднаха чак в стъпалата. Девойката започна да се лута из стаята,
опирайки се ту на вратата, ту на прозореца. Удряше с юмрук по стените,
преобърна чергите на одъра, хлопна силно капака на стария сандък, взе
ръжена от огнището и стръвно разсече няколко пъти въздуха с него,
катурна с крак празните стовни, сякаш искаше да излее от тях някакъв
бяс, и едва не ги счупи.
Трескавият ѝ танц в колибата приличаше на лудешката шетня на някой
плътник. Спря чак когато устата ѝ пресъхна от тежкото дишане и от
въпросите, които стотици пъти изрече на глас:
– Защо той? Ами аз? Какво да правя сега?

128
 15.
РАЗКОВНИЧЕ111
– Искам да ида до дома, чичо. Да видя майка и батко. Тежи ми вече
много, три месеца, откакто не съм ги зървал. Моля се за тях всеки ден, но
не ми стига само това...
Боя беше седнал на един пън в бачията и говореше, опрял лакти на
коленете си, вгледан в земята. Дълбаеше с поглед глинестия под и сякаш
не на Зария, а на себе си думаше. Последните дни премисляше дали да
отиде до вкъщи, как и кога да го стори. И щом разбра сутринта от чичо
си, че Милан и Рангел потеглят със Зевна към прохода, реши, че сега е
моментът. Поне от тях нямаше да чувства срам, че се връща неканен у
дома. Узнал бе колко тежко болен е баща му и че с всеки ден надеждата
да се оправи става все по-малка и тази мисъл не му даваше мира. Ами ако
си отиде старецът, без за последно Боя да го е видял, без да е поискал
прошка, как щеше да живее с това сетне? Ако не помогне баенето на
Зевна, можеше да издъхне и преди да са се прибрали от прохода, така че
не му оставаше много време. Надяваше се Арсо да може поне да го чуе и
да не остане безмълвен, както Бог бе ням към молитвите му. Слаба, много
слаба беше искрицата на надеждата в него, че баща му ще върне клетвата
си назад. Но я имаше, тлееше в гърдите на момчето и го караше да вярва
в милостта. „Болестта го е изпила, взела е силите му и е пречупила
твърдостта му невям112 – мислеше Боя. – Дано сърцето му поне малко е
омекнало към мен, защото... Защо са ни страданията, ако от тях поне
малко не се изменим към по-добро?“ После му ставаше гузно от тези
мисли и го застигаха нови: „Не е редно да чакам това: да се смили към
мен заради болестта. Сякаш ми е радостно, че страда, а той чезне заради
батко... Прости ми, Боже! Нека и татко ми прости, но не заради страха
пред смъртта, а с чисто сърце. Какво толкова съм сторил?!“. И очите на
Боя се пълнеха със сълзи, а той не можеше да си намери място под не-
бето – скиташе по цял ден по най-далечните ливади, бе прехвърлил по
няколко пъти склоновете от двете страни на Бусинче, една вечер дори не
се завърна в бачията, а нощува оттатък планината със стадото и цяла нощ
свири на цафара, за да се утеши. Единствено мисълта за Жара понякога
му се мяркаше като светулка и го караше да се усмихва, но за кратко бе
това. Боя не можеше да се зарадва на любовта, докато в душата му се

111
Разковниче – магично цвете, което носи късмет
112
Невям – може би
129
таеше горчилката от бащината клетва, затова бе решил да стори, каквото
можеше.
– Ще поискам прошка от татко. Дано има сила да ме чуе – продължи
Боя и вдигна очи към чичо си, като че ли търсеше неговото одобрение.
Заревото на залеза осветяваше меко лицето на Зария и от това то
изглеждаше още по-благо и спокойно. Тъмносините му като вирове очи
сега се открояваха дълбоки и тихи под откритото чело. Мъжът кимна и
сложи ръка на рамото на момчето.
– Отивай, синко! Аз ще остана тук тази вечер.
Боя се изправи и тръгна. Зария се вгледа в източеното му тяло, още по-
възмъжало през последните месеци, и се замисли как болката променяше
хората. Преди момчето тичаше по поляните и нищо не можеше да го
спре, носеше се волно и леко като планински ветрец, сега стъпките му
тежаха, сякаш краката му бяха налети с олово. Крачеше бавно, като че
отиваше на заточение, усмивката се бе изгубила от лицето му, а с нея и
искрицата, която винаги осветляваше очите му. „Дано Бог се смили над
него“, въздъхна Зария.

***

Като стигна колибата на знаялицата, Боя се огледа. Щеше му се да

зърне отнякъде Жара, не бе я виждал от онзи път при манастира. Денем,
като извеждаше стадото по поляните, надяваше се тя да дойде и да го
намери, както бе направила тогава, но момичето не се явяваше. Боя
мислеше, че е твърде заета покрай майка си, и понеже чичо му
напоследък често го оставяше сам с животните, нямаше как да я потърси.
Затова сега реши да иде до къщата и да я повика. Ако беше тук, щеше да
е сама, нали Зевна бе с братята му в прохода.
През прозореца на колибата се виждаше да мержелее бледа светлинка.
Момчето приближи и за да не стресне Жара, почука на стъклото, тъй че
тя да види кой е. Денят не бе угаснал напълно и светлината вън бе още
теменужена, та девойката щеше да го различи. Никой обаче не излезе от
къщата. Боя надникна през прозорчето и видя огъня в огнището да
догаря – значи тя беше наблизо. Престраши се да отвори вратата и да я
повика – можеше да е отзад някъде и да не чува. Като открехна, от стаята
го лъхна мек аромат на току-що сварена отвара, беше приятен и
приканващ. Боя стъпи с единия крак през прага и като се подаде леко
напред, извика името на Жара. Колибата му отвърна с пълно мълчание,
само едно въгленче пукна в огнището. Като видя, че няма никого,
момчето се изниза тихо, озадачено къде ли бе девойката в този час.
Продължи нагоре по пътеката и влизайки в самото село, му се стори, че

130
мярна женска фигура. Тя се промуши между овошките встрани от пътя и
с бързи стъпки продължи към къщите. Боя трепна – това бе Жара, беше
на трийсетина крачки пред него. Позна я по тънката талия и изящните
нозе, които дори в късния час бяха боси. Носеше бяла кошуля, над която
бе препасала само престилка, косата и бе сплетена и макар така да я
прибираше твърде рядко, момчето бе сигурно, че не бърка. Понечи да я
извика, но не му се щеше да разлайва кучетата в село, а и така да огласява
името ѝ, почувства, че не беше редно. Затова забърза да я настигне.
Тъкмо когато скъси разстоянието помежду им достатъчно, че да ѝ се
обади, тя свърна вляво от пътя към една от къщите. Момчето спря и се
огледа, за да разбере къде се бе озовало в бързината след нея. Това беше
старата къща на Горан и Блага, в която от години не живееше никой. Сега
обаче бе измазана и спретната, плетът ѝ бе почистен от бурените и от
мястото лъхаше нов живот. Боя изведнъж се сети – чичо му беше
споменал, че синът на покойниците се е завърнал наскоро от селото,
където го бе гледала леля му. Напрегна се да се сети името на мъжа –
Велико беше... сякаш. Не спомена ли Зария, че този, същият Велико,
грънчар като всички останали мъже в селото, ще потегли за Стамбул, за
да отнесе даровете за султана?
Докато мислеше това, Боя видя как Жара прекосява двора и чука на
вратата. След малко отвътре се отвори и тя влезе – бялата ѝ фигура
изведнъж изчезна, а гъстата ѝ плитка се шмугна като смок в къщата. Боя
се зачуди какво диреше девойката при самотния майстор. Сърцето му
силно заби. „Сигурно е дошла да остави някоя билка, няма какво друго да
е – помисли си той. – Ще тръгвам към дома, че става късно. Дано сваря
нашите, преди да си легнат.“ Момчето се обърна, готово да продължи към
бащиния дом, но като направи няколко крачки, рязко спря. Нещо много
силно го потегли да се върне назад. И Боя мина през вратницата на
Великовата къща, взе на десетина разкрача двора и застана пред вратата
на майстора.

***

Като се изтощи от броденето из къщата и от мислите си, Жара седна и

зарея поглед в огнището. Сломена бе от вестта, че Велико ще отсъства
толкова време и ще бъде толкова далеч. Но защо така я плашеше това? Та
той не беше никой за нея – един странник, когото бе срещала три пъти.
На пръсти се брояха думите, които си бяха разменили, и като ги
повтаряше в ума си и сега, девойката не откриваше нищо, за което да се
хване, нищо, което бележеше някаква умисъл. Стореното от него също не
беше кой знае какво, освен че я докосна леко по лицето вчера. Жара

131
потръпна при спомена – дали бе редно това, което се случи под сливата
край мегдана? Малко или много бе то и защо беше станало? Само
дъждовната капка ли бе причината да протегне ръка, или имаше друго? И
каква, за Бога, бе тази сила, която така я теглеше към гърдите му? Какво
се таеше вътре в тях?
Девойката усети главата си като жужащ кошер и побърза да стане и да
се измие. Хладната вода от стовната я ободри и успокои тялото ѝ. Жара
си направи отвара от мента и още гореща, отпи няколко глътки. Дъхавата
течност я загря и наля кръв във вените ѝ, крайниците ѝ се стоплиха и
цялото ѝ тяло се съвзе. После девойката отчупи няколко хапки хляб и ги
накисна в отварата, натроши отгоре парченце от овчето сирене, което
майка ѝ бе донесла като отплата от Арсови оня ден, и с охота загълта.
Сега се сети, че не бе яла нищо от вчера сутринта. Храната свърши
чудото, което никоя мисъл не можеше. Момичето се изправи пъргаво на
крака като съвсем нов човек – от плътника, бушуващ одеве в колибата, не
бе останал и помен – огледа се наоколо и като прехвърли наум заръките
на Зевна, бързо реши какво ще прави днес. Не ѝ се щеше да меси хляб,
защото сърцето ѝ не беше напълно спокойно, та не искаше да всява при
брашното обърканите си мисли. „Хляб се меси с чисти ръце и с чисто
сърце“, повтаряше често майка ѝ. Знаялицата обикновено замесваше след
молитва и никога не правеше хляб, ако нещо много ѝ тежеше на душата.
Затова и Жара реши, че днешния ден ще прекара навън, да събере малко
биле по ливадите и да се отърси от обзелите я тревоги.
До обяд девойката скита по краищата на трите могили край селото.
Около тях никнеха всякакви треви и цветя и всичко, що ѝ бе заръчала
майка ѝ, можеше да се намери в близост. Като наближи пладне и жегата
стана непоносима, Жара потърси сянка. Гората беше далеч по-нагоре, а
не ѝ се прибираше у дома, душно ѝ беше в колибата и се страхуваше, че
ще я хване пак онзи мътен бяс като сутринта. Досети се, че наблизо,
малко встрани от реката, имаше усойно местенце, затънтено в сенчеста
долчинка. Там се намираше старият кладенец, който от години хората не
ползваха. Жара тръгна натам и след десетина минути се озова на мястото.
Пътеката към кладенчето бе обрасла в трънаци и коприва. Девойката се
огледа къде може да поседне. Мястото приличаше на кръгла вдлъбнатина
в земята, по ръба на която имаше дървета и те хвърляха сянка в средата.
От едната страна на склона бяха поникнали детелини – свежи и тучни
като в ранна пролет. Хладината и влагата тук ги пазеха яркозелени до
късно лято. Девойката остави кошницата си на тревата и седна. Зарови
ръце и нозе сред листенцата и притвори очи – земята бе влажна и
любеща. С върха на пръстите си Жара докосваше детелините, като че ли
изтъкани от сърмени нишки, така нежни бяха листата им. Представи си

132
как плете от тези нишки въже, толкова дълго, че можеше три пъти да го
увие около света, а после връзва възел в единия му край и силно замята
към небето. Въжето се затяга около пухкав бял облак и по блещукащото
му сукно Жара се качва горе. От двете ѝ страни застават слънцето и
месецът – я, можело значи да се съберат по едно и също време на небето!
Всеки от тях се протяга да я целуне, а девойката се залюлява силно на
въжето, за да им се изплъзне и да поиграе с тях. Рее се в небето като бяла
птица, смее се с цяло гърло и нотките на смеха ѝ посипват земята като
златен дъжд. Слънцето и месецът още повече искат да я досегнат, повече
приближават към нея, търкаляйки дисковете си един към друг, а тя се
изплъзва по средата. Накрая светилата се допират с трясък, от сблъсъка в
небето лумва силна искра и прогаря въжето на девойката. То се къса и тя
полита надолу.
Туп!
Малко преди да се види прах сред праха, Жара отвори очи, стресната от
картините, които сами се бяха нарисували пред взора ѝ. Огледа се –
намираше се на същото усойно място, но сякаш за да се увери, че не е
сън, хвана с ръцете си по-здраво тревата и усети влагата на листата.
Отдъхна. Искаше ѝ се да постои още малко на сянка, затова отново
притвори клепачи и се опита да извика по-приятни мисли. Отмести се
леко, за да потърси по-хладно и влажно място, и отново зарови пръсти
сред детелините. Странно, нещо по-твърдо усетиха ръцете ѝ сега – пак
бяха листенца, но осезателно по-плътни и изострени. Жара отвори очи и
затърси из тревата. Опипа отново мястото, някакво заострено мъхче по
тънкото стъбълце на тревата я бодна. Наведе се и погледна отблизо – не
можа да повярва на очите си – това под дланите ѝ беше разковниче.
Толкова рядко, толкова магьосническо цвете! Беше го виждала само
веднъж, когато беше седемгодишна и майка ѝ бе открила билето по път
към друго село. Показала ѝ го беше да го запомни добре, а после го
изсуши и го държеше на тайно място в къщата им. Знаялицата ѝ беше
разказвала каква сила има чудното цвете: да отваря врати и сърца, да
помага в болести и на път, да пази човек и имането му от зли очи и пако-
стливи ръце. И макар да го бе виждала толкова отдавна, помнеше как
изглежда то – със заоблени листенца, потвърди от тези на детелините, с
мъхести по-високи стъбла, беше и по-светлозелено на цвят. Не бъркаше
девойката, беше открила разковниче. Цветето растеше само на една
туфичка в долчинката. Жара откъсна внимателно стеблата му заедно с
коренчетата, като остави няколко стръка – не искаше да прекъсва
гнездото. После, сякаш изведнъж осенена от светла мисъл, стана и хукна
към гората. Прибра се вкъщи следобед, задъхана от бързане, с пламнали
от жар очи. Захвана веднага да върши нещо важно и неотложно.

133
 ***

Велико не очакваше да види Жара пред вратата си. Девойката стоеше

насреща му с поруменели страни и дишаше тежко, сякаш бе дошла
тичешком насам. Не изглеждаше притеснена, едва ли носеше тревожна
вест, по-скоро нетърпение се четеше в настоятелния поглед, с който го
пронизваше в тази минута.
– Добра вечер, Велико! – поздрави момичето. Майсторът потръпна,
като я чу да казва името му.
– Добра вечер, Жара! Влез – думите прозвучаха неподправено, сякаш
не го смущаваше, че кани късно девойка, дошла сам-самичка в дома му.
Жара също не се смути, шмугна се бързо покрай него и влезе в къщата.
Зад гърба ѝ вратата хлопна глухо и затвори завинаги пътя към познатия ѝ
свят. Девойката се огледа – чудно ѝ беше какво ли бе правил майсторът,
преди тя да дойде. Потърси следи от някаква работа и забеляза, че на
синията имаше няколко малки паници с бои, парче кожа и тънко перо.
Явно се канеше да рисува нещо, защото бе запалил три свещи по средата
на масата, под пламъка боите вдигаха цветните си отблясъци чак до
тавана и въздухът в стаята изглеждаше също обагрен. Велико
наблюдаваше как девойката изследва къщата с очи и с инстинкт на ловец,
остави я да види колко далеч ще отиде в мислите си. Неусетно, Жара
пристъпи две крачки напред и погледна по-отблизо паниците и перото.
Глинените чирепчета бяха седем на брой, поставени едно до друго в
безупречен кръг около трите запалени свещи. Перото бе сложено над
парчето кожа така, сякаш искаше да съедини най-отдалечените му
краища. Върху цялата маса цареше съвършен порядък, като че ли Бог бе
опънал чисто бяло платно и се канеше отново да нарисува Земята.
Девойката се усмихна на тази бегла мисъл и като си спомни защо бе
дошла, се обърна към майстора.
– Чух, че ще ходиш в Стамбул, при султана – гласът ѝ звучеше като на
заточеник, който изговаря собствената си присъда.
– Да, тръгваме след две нощи – отвърна Велико. Беше скръстил ръце
пред гърдите си и стоеше изправен. Виждаше се, че нищо не може да го
отмести нито от мястото му, нито от решението да замине.
– Направих ти амулет. Нарекла съм го да ти носи късмет.
Девойката се наведе и извади нещо от джоба на тънката си престилка.
Приближи към Велико и разтвори длан. В ръката ѝ лежеше накит – върху
парче от кора на дърво бяха залепени три зелени листенца, доближени
едно до друго така, че приличаха на живо цвете. През дървената плочка
бе прокарана тънка кожена връвчица, завързана на възел. Амулетът

134
ухаеше силно на гора и бе така грижливо направен, сякаш бе излязъл
изпод самодивски пръсти.
– Листата са от разковниче – каза момичето, досетило се, че Велико не
може да познае билето. – То ще те пази и ще отваря всички врати по пътя
ти.
И като опъна с другата си ръка връвчицата, показа на майстора амулета
в цялост. Велико дълго я гледа право в очите с разширените си зеници.
Погледът му бе изгубил обичайното си тъмно спокойствие и от ирисите
му излизаха огнени езици, същите като тези, които грънчарската пещ бе
оставила като отпечатък на червеникавокафявото му лице. Цялото му
тяло в този миг излъчваше опустошителна топлина. Той приближи Жара
и наведе глава надолу. Девойката разтвори вързаната за краищата
връвчица и сложи дара на врата му. Дървената плочка падна между
гърдите му, докъдето бе разтворена ризата – точно на мястото, откъдето
Жара бе усетила вчера да излиза силно лъчение. Велико хвана ръката ѝ и
я постави над амулета. Задържа я така няколко секунди, гледайки Жара в
очите.
– Всички врати ли отключва разковничето? – попита я майсторът.
– Така съм го нарекла – промълви девойката.
Беше премислила всяка дума и единствено волята ѝ да бъде тук и сега,
при него, я държеше цяла в този момент. Иначе сърцето ѝ да се бе
стопило като восък от вълнението, краката и ръцете ѝ да се бяха втечнили
като разтопен мед от допира му и от нея да бе останал само сладък помен.
Усетил сипкавия113 ѝ дъх, Велико я хвана с другата си ръка през кръста и
я приближи към себе си. Придържаше я така, докато се увери, че
нишката, която крепеше тялото ѝ, няма да изгори от допира му. През
цялото време не изпускаше от очи жълтите петънца в ирисите ѝ. Потърси
панделката, с която се бе завързала, и я смъкна от плитката зад гърба ѝ.
Прокара бавно пръсти през косата ѝ и започна да разплита кичурите от
долу нагоре. Къдриците падаха в дланта му черни и тежки като вериги,
пръстите му се губеха сред морето от лъскава свила, после се спускаха
отново надолу и пак тръгваха нагоре, за да разнищят плетката. Като
стигна до корените, провря пръсти и обгърна главата ѝ. Жара бе
примряла. Майсторът се наведе към нея и прошепна едва чуто:
– Дишай!
Той пое въздух и издиша бавно през уста пред притворените ѝ устни,
сякаш за да ѝ даде дъх, а сетне я целуна продължително. Тя премаля от
огъня, който влезе през гърлото ѝ, лумна в корема, лизна коленете и
опари стъпалата ѝ. Усетил, че девойката натежава като парче мокра глина
в ръцете му, Велико се наведе, подхвана я за кръста и коленете и я
113
Сипкав – който се рони, рохък; пресипнал (за глас)
135
пренесе да легне на одъра. Надвесен над нея, прокара опакото на ръката
си по зачервените ѝ скули.
– С мен ли си, аране? – тихо я попита.
Жара се усмихна с трепкащи в крайчеца устни и леко кимна с брадичка.
Тогава Велико развърза престилката ѝ и я свали. Тънката бяла кошуля
очертаваше меките части от тялото ѝ – дишащите дълбоко гърди и
стройните заоблени бедра, които трепереха неудържимо. Коленичил до
нея, майсторът вдигна нагоре ризата и я съблече, после изправи гръб и се
вгледа в голото ѝ тяло. Очите му я обхождаха бавно и ненаситно, като че
върху кожата ѝ бе нарисувана божествена картина. После постави длани
върху корема ѝ и прекоси с тях цялата плът – първо очерта кръг около
пъпа ѝ, после се изкачи към гърдите, врата и ключиците, от раменете се
пусна по дължината на ръцете и неусетно стигна чак до върха на пръстите
на краката, сетне се върна още по-бавно нагоре, оставяйки за накрая най-
изящната ѝ част – извивката на талията. Жара се усети изтръпнала от
корените на косата до стъпалата, смуглата ѝ кожа бе настръхнала и още
по-силно се впиваше в порите на ръцете му. През цялото време Велико не
обели дума, възкликна само „Боже!“ а в мислите си трескаво се молеше
пръстите му никога да не забравят нито една извивка, нито една
вдлъбнатина от тялото ѝ. И чак когато се увери, обхождайки я за пореден
път с очи, че е докоснал всичко в нея, съблече дрехите си, а ръцете му
потърсиха нейните и ги заровиха в косата ѝ като в хладна нощна вода.
Острата му брада опря върха на нейната и той я целуна жадно по
влажните клепачи, лъскави и продълговати като сребърни риби.
А после кръв и вода се смесиха и бурно потекоха от върха на
планината. Яркочервената река се спускаше бясно надолу по урвите,
помиташе дърветата, отместваше камъните и ги търкаляше по
склоновете, сякаш бяха прашинки пясък. Силата ѝ нямаше отпор, струята
нямаше свършек – изворът бе зейнал като бездънна пещера, зад която
имаше огромно море. Месецът в небето движеше прилива на водите му с
бялата си светлина и продължаваше да пълни гърлото на пещерата на
мощни талази. Водата се пенеше и се удвояваше, сякаш сама се множеше
в себе си. Струята свистеше покрай всяка скала, стъбло или клас, край
които преминаваше. Укроти се едва когато цялата земя потъна удавена.
Тишина. Водата бе тиха и гладка като дъно на подница 114. И тогава,
неочаквано, изпод притихналата червена вода със земетръсна мощ се
надигна заоблена и груба твърд115. Изникваше над повърхността в кафяво-
зелени шарки, досущ черупка на костенурка, по която бяха накацали
всякакви твари – птици, влечуги и риби, малки животинки и диви
зверове, а помежду им пълзеше бръшлян, по-млад и по-зелен от стъблото
114
Подница  – глинена тава за печене на хляб
115
Твърд  – земя; твърдина, крепост
136
на кукуряк. Слънцето изплува от пурпурната вода, покачи се по корубата
на костенурката, кърваво като след битка, и като стигна върха ѝ, оттласна
се от нея и огря.
Жара дишаше учестено, а устните ѝ бяха пресъхнали от горящия в нея
огън. Велико се наведе и ги навлажни със своите, после взе ръката ѝ,
обърна я откъм дланта и я целуна дълго. „Сполай ти“, казваше негласно.
От челото му се отрони ситна капчица пот и се търкулна по ръката на
Жара право към лакътя ѝ. Гледайки майстора в очите, девойката улови
тънката струйка с устните си.
– По-сладка от сок на круша е – едва прошепна тя.

***

През стъклото на прозореца Боя гледаше, без да откъсва очи. Видя и

последната целувка помежду им. Ризата му бе мокра от сълзите, които
неусетно капеха от очите му. Не можеше да разбере какво така го гореше
отвътре – ярост или ревност, слабост или огнена сила? Ала то бе така
опустошително и вероломно116, че за миг изрони сърцето му,
превръщайки го в купчина пясък. Сякаш дяволът го бе стиснал в шепата
си и го бе посипал върху земята – парещ, ситен, за нищо негоден пясък.
Като избърса очи, Боя се изправи със сетни сили и тихомълком прекоси
двора. Изниза се през плета на Великовата къща незабелязан. А
огромната змия, която до този момент държеше в обръч земята, захапала
с челюст опашка, пусна изведнъж края си и мазно пропълзя в черната
дупка на Вселената.

116
Вероломен – коварен, подъл
137
 16.
ДЪХ
Щом пропяха първи петли, ангелско крило облъхна небето и прокара
светла пътека. По нея от дъното на небосвода се търкулна слънцето.
Излезе мокро като новородено и посипа с роса земята. Капките звъннаха
като камбанки и молитвената им песен надигна всичко живо.
Велико се събуди. Бе целият облян в пот, под клепачите му пареше и
очите му горяха. Опита се да стане, но някаква тежест в главата и гърдите
го дърпаше назад към одъра. Дишаше с усилие и на пресекулки. Обърна
се по корем и коленичи, за да се изправи, но тежка и лепкава вълна се
надигна от стомаха му и попъпли към гърлото. Мъжът усети, че се
задушава, и едва допълзя до стовната с вода край огнището. Намокри си
главата, обля лицето си и пи жадно на големи глътки. Просветна му,
колкото да се изправи и да навлече риза, после с треперещи крака слезе в
приземието.
С годините бе научил как да се цери. Глината за него правеше онова,
което и водата не можеше – вадеше бесовете, укротяваше сърцето му,
лекуваше го. Затова откъсна парче, тежко като напоена пчелна пита, пре-
меси го няколко пъти и седна на чарка. Ръцете му трепереха неистово,
Велико ги протегна напред, сякаш за да види колко голямо бе това, което
трябваше да излезе от тях. После ги потопи една подир друга в паницата с
вода и завъртя колото с левия си крак. Дланите му се допряха около
калното кълбо и влагата ги пое с разтушаващата си сила. Вгледан в
центъра на чарка, в миг пред очите му земята и небето се преобърнаха. От
мощната въртележка помежду им зейна дупка, недостижима като окото
на буря. В нея само Божият пръст можеше да влезе, за да ги намести
отново: долу – земята, горе – небето. Калта изпод ръцете на майстора се
източи педя нагоре. Той притвори очи и силно я притисна към центъра на
колото, а сетне палците му пробиха средата на заобления връх и влязоха
навътре.
Тогава, когато дупката в глината стана дълбока колкото вход към
женска утроба, пред затворените му очи се заредиха картините на
Жариното тяло. Видя отново всеки милиметър от смуглата ѝ кожа. И сега
както снощи Велико я четеше – жадно като неразбираемото писмо на
евангелието, което бе видял в Мирулския манастир, благоговееше пред
нея като пред изящните златни картини по страниците му. Пръстите му

138
не спираха да търсят топлите ѝ очертания върху чарка. Обзелата го
отвътре треска блъскаше гърдите му с костоломна мощ и като нямаше
накъде да избие, росеше челото му с едри капки пот. Те падаха върху
глината, пояха я наместо вода и тя се източваше все по-нагоре.
Изгарящият го огън стана непоносим и Велико се приведе над съда.
Едната му ръка го придържаше отвън, другата като че ли търсеше нещо
отвътре, в кухината. Майсторът продължаваше да вае, шептейки през
напуканите си устни, сякаш искаше да приласкае калта. След малко изпод
дланта му излезе извивката на талията на Жара, точна до съвършенство.
После, когато прибра стените на съда достатъчно, за да източи гърло, в
ключицата от тялото към отвора остави същата линия, която свързваше
раменете и врата на Жара. Как само го любеше глината днес и как с
благодарност приемаше формите, които ръцете му помнеха!

***

Изтощен, Велико спря колото и отлепи стовната от чарка. Премести я

внимателно на тезгяха отстрани. Имаше много за довършване – трябваше
да изтегли и да залепи дръжките, да я изсуши, да я изрисува, да я изпече и
гледжоса, а разполагаше само с едно денонощие до заминаването за
Стамбул.
„Невъзможно е!“, помисли си майсторът.
От прозореца на работилницата влизаше меката светлина на лятната
заран, под която влажното червено тяло на стовната изглеждаше като
живо. Сам магьосан от красотата ѝ, Велико се надвеси над нея и я огледа
от всички страни. Сърцето му заби, пробудено от нещо, което сякаш
идваше от вътрешността ѝ. При тази мисъл майсторът се сепна и се
отдалечи няколко крачки назад. Очите му обаче не можеха да се откъснат
от съда – той грееше в грънчарната досущ биещо кърваво сърце. И тогава
Велико, потеглен обратно от небивала сила, приближи тезгяха, наведе се
над гърлото на стовната, разтворено жадно като кипналите устни на
девойка, и дъхна в него с цялата си любов.
Сърцето му най-сетне утихна.
После се качи в одаята, пи вода и се облече. Трябваше да отиде до дома
на Манасия и да го убеди, че е нужно да отложат заминаването, докато
стовната стане готова.

139
 17.
ВЪГЛЕН
Димитър се спускаше към мегдана, където вече се бе събрало цялото
село, готово да ги изпрати. Там бяха колите, натоварени с грънците,
конете бяха впрегнати и нетърпеливи да потеглят. Той се бе върнал до
дома да вземе кожуха си, забравен окачен на вратата. Стягаше го гърлото
при мисълта на какъв дълъг път потегля – неизвестността се бе опулила
насреща му като вампир и дебнеше да го изпие. Младежът гледаше да
пропъди страха, като всеки път си припомняше думите на баща си:
– Който застане очи в очи със султана и защити честта на селото и
занаята ни, ще бъде най-достойният сред нас. Не калните съдове ще гледа
големецът, а ще иска да чуе това, което имаме да му кажем за тях.
Грънците могат да пеят, но не могат да говорят. Най-голям майстор е
онзи, който намери с каква дума да откупи живота си от палача. В теб е
надеждата ми, синко. Събирай си ума и намисли какво да кажеш на
султана, та да не се срамувам, като се върнеш.
Така говореше Манасия на Димитър. Младият мъж по цели нощи не
спеше, за да мисли какво е онова, което ще каже на султана. Но строгият
поглед на стария майстор, който го дебнеше изкъсо в последните дни, не
го оставяше да се коси и сърцето на младежа се изпълваше ту с надежда,
ту със страх от онова, което предстоеше.
И сега като слизаше надолу, пак нищеше наум какво може да разкаже
на султана. Та това са прости грънци! Какво толкова може да се говори за
тях. А за занаята им? Ами знаеха си го от деца, бяха отраснали в пръстта,
каляха нозете и ръцете си още докато прохождаха, за тях да правят
гърнета бе толкова привично, като да ядат хляб. Вярно беше, че всяко
гърне според ръката на майстора се познаваше и едни майстори в селото
бяха по-добри от други, но каква беше тази дума, дето щеше да отвори
вратите пред тях и да размекне сърцето на султана.
Улисан в тези мисли, Димитър не усети кога насреща му изскочи
девойка и застана на пътя, сложила ръце на кръста си. Цялото ѝ тяло
трептеше като разлюляна от ветреца метличина.
– Гледай да не ме събориш, както си се забързал! – гласът на девойката
биеше ясно като звънче. Остра закачка имаше в него, но и мека като лапа
на котка нотка.
Момчето вдигна глава и видя насреща му да светят големите зелени
очи на Ерина, средната Зариева дъщеря. Не очакваше да види никого тук

140
по това време, защото всички бяха долу, на мегдана, затова, озадачено, я
попита:
– А ти защо си тук, Еринке? Няма ли да слезеш долу, да изпратиш
колите?
Девойката бе поне с пет-шест лета по-малка от Димитър, затова той ѝ
проговори като на малко дете. Момичето усети тона му и усмивката му се
смрачи, но като погледна младия мъж в лицето – тъмно и продълговато, с
високо чело, под което се кокореха очи като черни гроздови зърна, –
бързо се опомни защо беше тук и рече:
– Идвам да изпратя първо теб, Митре!
Сега гласът се проточи мек и сладък като мед и в него нямаше и следа
от момичешката закачка одеве. Димитър се отрезви, стана сериозен и
дълго гледа девойката пред себе си. Колко бисерна бе тя, ясна и сияйна
като ден! Младият мъж забеляза, че лицето ѝ бе изгубило наивното си
изражение и вече носеше отблясъка на перлата, открехнала черупка на
речна мида. Смутен от мисълта, че момичето сякаш порасна току пред
очите му, Димитър не знаеше какво да отвърне, затова сведе очи и зачака
то да продължи. Ерина извади от тканицата на сукмана си китка, в която
бяха стъкмени цветя и стрък босилек. Уханието на снопчето ободри
младия мъж и той се усмихна.
– Ето – протегна ръка девойката. – Вземи и бързо да се върнеш, защото
някой чака за тебе. – После се обърна и закрачи наобратно, а очите ѝ се
пълнеха с парещи тежки сълзи, каквито не познаваше досега.
Димитър втъкна китката в пояса, намести калпака на главата си и като
помисли малко, тръгна надолу, а крачката му беше по-пъргава и по-
уверена отпреди.

***

Поп Илия бе застанал пред двете коли, облечен в стихар и готов да

поръси със светена вода мъжете, стоката и животните, които щяха да
потеглят на път. Гъмжилото църкаше превъзбудено като лястовиче
семейство в гнездото си и по същия начин хората проточваха шиите си
нагоре, оглеждайки се за някого.
– Да не се е отказал? – попита сериозно попът, а дебелият му глас
потъна наполовина в гъстата брада.
– Не вярвам, отче. Човек на думата си е той – отвърна Манасия, но и у
него в този миг пропълзя като гъсеница едно зеленикаво, ядливо
съмнение. Дал бе близо две седмици отсрочка на майстора, уверен от
него, че е направил съд, какъвто никой не е виждал до момента. Дали бе
истина, или нещо друго караше Велико да бави тръгването за Стамбул?

141
 – Щом казваш, добре... Ама не му вярвам много аз, тъмен чиляк ми се
струва. Гледам го в очите и не знам що мисли – взе да хортува
свещеникът, повече на себе си, отколкото на стария майстор.
– Той пръв предложи себе си за работата. Нещо трябва да го е
задържало, че да се бави така. – И очите на Манасия потънаха в
далечината към пътеката, откъдето очакваха да дойде Велико.
След малко мъжът се появи. Вървеше с умерена стъпка и наведена
надолу глава, сякаш и тази сутрин разговаряше със земята. На гърба си
носеше издута овехтяла торба, а под ръка държеше нещо, увито в кърпа.
Тълпата утихна, когато той приближи. Велико поздрави хората – гласът
му звучеше, като да идваше от гроб, а очите му бяха кървясали, като че се
бе борил с диви зверове. Той се отправи към белокосия старец, застана
пред него и му рече:
– Вече съм готов да тръгна, майсторе – и отви кърпата да покаже какво
носеше.
От нея изникна стовна, каквато никой не бе виждал досега – беше
съвършено заоблена, с меки, изящни извивки и проточено тясно гърло, от
което към стените ѝ се спускаха шест дръжки, всяка от които имаше
отворче за пиене. Беше самородночервена на цвят и грееше в утрото като
жарава. Велико я подаде на Манасия. Онемял от вида на чудната стовна,
старият майстор я вдигна и огледа от всички страни, сякаш за да се убеди,
че е направена от глина. На дъното ѝ видя тънко изписани цифрите на
годината – 1687. Като я подържа и усети тежестта ѝ, Манасия най-сетне
се престраши да попита:
– Какво е това, синко?
– Дяволска стовна, майсторе! – отвърна високо мъжът.
При думата „дяволска“ тълпата ахна и всички отстъпиха крачка назад.
Попът се прекръсти, а хората се приведоха и започнаха да шепнат
помежду си, с очи, разширени от ужаса, че всеки момент дяволът ще
размаха червена опашка и ще изплющи по хърбавите им гърбове. Жените
стрелнаха Велико с укорителни погледи, а мъжете изправиха рамене и се
наостриха, готови да бранят Бог знае що.
– Какво думаш, синко? – притеснен промълви Манасия.
– Нищо от дявола няма в нея, майсторе! Бъдете спокойни и вие – каза
Велико и се обърна към множеството: – Нарича се така, защото има шест
отвора, но може да се пие само от един. Ако не го познаеш, водата ще се
излее върху тебе.
Сега Манасия се притесни още повече.
– Бива ли да се шегуваме така със султана, синко? Да не си навлечем
гнева му с тази дяволска стовна? На вятъра ще иде целият ни труд, ще
посрамим селото, без хляб ще останем...

142
 Старият майстор редеше думите с трепереща уста, в очите му светеше
умолителна искра, сякаш търсеше пощада от Велико като от човек
обезумял, беснеещ наоколо. Че красива беше стовната – това се виждаше
и през седем небеса, че майсторски бе изпипана – усещаше се само като я
хванеш за дръжките, но опасна беше, чудо невиждано!
Младият мъж пристъпи към стареца и го хвана за раменете. Манасия
мигновено усети силата, която струеше от него. Велико го погледна в
лицето и съзаклятнически, като ваятел на ваятел, му рече:
– Нали търсеше невижданото, майсторе? Ето, направих го.
– Вярвам ти, Велико, но ти добре помисли, преди да я покажеш. Втора
сгода няма да имаме.
Манасия върна стовната в ръцете на младия мъж. Сега тя сякаш тежеше
още повече. Велико кимна, уви отново съда в кърпата, сложи го отзад в
колата и се качи, после погледна към Иван и Димитър, които се бяха
настанили в другата кола, и попита:
– Чакаме ли още някого, или ще тръгваме?
Хората сведоха глави – и тази сутрин не се намери четвърти човек,
който да се престраши да тръгне. Като че ли да ги спаси от собствения им
срам, Манасия прекъсна смутното мълчание. Обърна се към тримата
мъже и рече:
– Отзад сме оставили хляб и храна, имате билки и лекове – Зевна е
наредила на Димитър кое какво е. У него има и малко грошове, като
спирате да нощувате някъде, да си платите. Разделете парите да не стоят
на едно място, втъкнете ги в поясите и се пазете. Бог да е с вас!
– Амин! – добави след него попът и поръси с китката си мъжете, конете
и колите с целия товар, а после хвърли и напред, в посоката, в която щяха
да потеглят.
Мъжете дръпнаха юздите на конете, животните изпръхтяха звучно и
точно когато направиха крачка напред, зад гърбовете им се чу силен вик:
– Еееейййй! Стойтеее! Чакайтеее!
От долната пътека, откъм бачията, тичаше някой и махаше с ръце.
Гласът му се дереше и като наближи, видя се колко огненочервено бе
лицето му. Тичал беше не се знае откъде. Като съзря, че колите още са на
мегдана, спря за малко, наведе се да поеме дъх и пак хукна към тълпата.
Щом приближи достатъчно, тук-там се чуха възклицания:
– Боя?! Боя е това! Синът на Арсо!
Наистина бе той. Дотича и застана пред конете, като че ли искаше да
препречи пътя им. Дишаше тежко и стискаше в ръка калпака си и една
торба. Огледа се и щом видя Манасия, отиде при него.
– И аз тръгвам за Стамбул! – рече високо и бързо, сякаш нямаше време
за губене.

143
 Думите му всяха суматоха сред хората, а старият майстор невярващо се
усмихна.
– Ти?! Какво говориш, синко? Твърде млад си, не познаваш пътя, не
знаеш и занаята, какво ще дириш там?
– Нали ви трябва още един човек? Вземете мен! – отвърна убедено Боя.
– Но, чедо, всеки тръгва с някаква задача. Велико и Димитър ще
представят занаята пред султана, Иван ще ги води и ще им превежда. Ти
какво ще правиш?
Думите на Манасия докачиха Боя и момчето се напрегна. Искаше да
отвърне нещо, с което да спечели доверието на стареца, а и на цялата
тълпа. Хвърли поглед към множеството да потърси братята си. Като видя
Милан и Рангел, които също го гледаха невярващо, каза:
– Не съм грънчар. Нямам ръце на майстор, но имам сърце и не ме е
страх да пътувам до Стамбул. И пред султана не ме е страх да застана.
Пусни ме да тръгна с мъжете, майсторе! Искам да защитя честта на
семейството си.
Боя звучеше непреклонен и Манасия усещаше хлапашката самоувере-
ност, която напираше у него. Много беше видял и преживял с хората в
селото, та сега ясно разбираше, че нищо не може да отмести Боя от пътя,
затова му стори жест с ръка към колата, където бе Велико. Поп Илия
доближи китката си до челото на момчето и го благослови, то му целуна
ръка и се качи. Седна до грънчаря, без да го поглежда, но от височината
на колата трескаво затърси някого в тълпата. Сините му очи се впиха
право в Жара, която беше на няколко крачки от него. Стоеше до майка си,
пребледняла, с побелели устни, разширени от ужас очи и ръце,
кръстосани пред гърдите.
Дела изпищя като на умряло. Острият ѝ рев се блъсна в стените на
къщата и ги разтресе, раздуха като вятър жарта в огнището и излезе през
комина да търси по-пряк път към небето. Бог не искаше да чуе. Старата
жена се бе хванала за раменете на Милан и подкосените ѝ крака я
люлееха като листо. Момчето я удържаше едва и също плачеше. Чак сега,
казвайки на глас пред майка си, че Боя е тръгнал за Стамбул, то осъзна
какво се бе случило и вината, че не е спряло най-малкия си брат, го
халоса зад врата като балван117. Дела го гледаше умолително, караше го
да ѝ каже, че не е истина, после впиваше още по-силно изтънелите си
пръсти в ръцете му и виеше като самотна вълчица. Между писъците ѝ
като клепало на черква биеше един и същ въпрос:
– Ти защо го остави да тръгне?
Милан трудно удържаше майка си. Опитваше се да я прегърне, за да
укроти трескавото ѝ тяло, но тя като хлъзгава риба се изплъзваше от
117
Балван – голяма неодялана греда
144
ръцете му и се свличаше надолу. В един момент падна и се хвана за
коленете му, сви глава в тях и притихна. От гърдите ѝ се издаваше едва
доловим скимтящ звук. Всички в стаята приковаха очи в очакване
следващият ѝ вой да бъде още по-опустошителен. Но жената не събираше
сили за това, а възбудено вървеше в ума си назад във времето. Опита си
да си спомни причината за всичко – защо Исая още лежеше в другата
стая, защо Зевна идваше всеки ден в дома им, откога не беше виждала
Боя? Защо цяло лято момчето ѝ не бе я навестило? Защо се бе изложило
на тази опасност, без да я предупреди и без да вземе благословия от
братята си? Като стигна края на тунела, през който препускаше
мисълта ѝ, сякаш видяла неочаквана светлина, Дела се сепна. Избърса
очи в престилката си и се огледа. Стана рязко като ужилена от оса, стисна
ръце и се спусна към Арсо, който лежеше на одъра. Хвърли се отгоре му
и го заби с юмруци в гърдите.
– Чу ли, Арсоооо? Чу ли къде е синът ти? Чу ли докъде стигна клетвата
ти? До Стамбул го е прогонила чак! Заради тебе е отишъл, на теб да се
докаже, ти да му простиш! – жената викаше яростно над лицето на
болния. С внезапната сила, която ѝ бе придошла, изстрелваше думите
като куршуми. Те свистяха покрай всички в къщата. Рангел и Милан се
бяха опрели до стените, Зевна гледаше в уплах и изчакваше момент на
слабост, в който да отскубне Дела от мъжа ѝ, а Исая стенеше в другата
стая.
Арсо, който от няколко дни видимо се бе подобрил, но още не можеше
да става, сега сякаш пак се изгуби в одъра. Сгърчи се като червей под
костеливите ръце на Дела, отвори едва доловимо очи и през тънките
цепки между клепачите му излезе само умолителна искра за пощада.
Уловила този миг на слабост и разкаяние, чакан цял живот, Дела набра
още повече сила, изправи се над мъжа си и бавно процеди през зъби:
– Не смей да молиш мен за прошка! Нито синовете си. Бог викай, Арсо!
Само Бог може да ти помогне – после рязко се извърна и излезе през
вратата.
– Махнете се от тук – каза след минута Зевна на Милан и Рангел. –
Трябва да очистя къщата, много дяволи са се събрали. Баща ви тъкмо
почна да се пооправя, ала сега... Дано Господ се смили над него.
Знаялицата изпрати момчетата навън, а после се зае да шета из одаята,
правейки един след друг тайнствените си ритуали за пречистване на
дома. Мислите се бяха сбили в главата ѝ като черни облаци и тътенът
между тях я караше да се движи още по-бързо из стаята, като че бягаше
да се скрие от него.
Небето бе придобило онзи присъщ сив оттенък, както когато лятото се
изнизваше през отворените му двери и пускаше есента да влезе. Натежало

145
надолу като налято с олово, то караше птиците да кръжат по-ниско, а
песента им витаеше118 над ожънатите ниви и окосени ливади като тежка
мараня. Откъм планината изведнъж дойде по-хладен полъх, пропълзя на
педя над земята и прогони задуха. Руен119 настъпваше непреклонно, а с
него и новата година в календара на хората.
Зевна четеше знаците наоколо, докато вървеше към колибата си. В
ума ѝ се въртеше и това, че точно на този ден бяха тръгнали мъжете за
Стамбул. „Дано новото семе, което посяваме днес, роди нещо хубаво за
селото ни – мислеше си тя. – Болните днес дават по-добри надежди, че ще
ги бъде. И Арсо... чини ми се, че ще изкрета старецът, ще дочака сина си,
за да му прости. Знае Господ кога да стори чудесата си...“ Така си думаше
знаялицата наум, докато стигна у дома. Мислеше, че няма да свари вътре
Жара, сигурно бе отишла при някоя от приятелките си след потеглянето
на колите. В последните няколко дни дъщеря ѝ изглеждаше посърнала, та
знаялицата се надяваше малко да се разведри покрай другите днес. Зевна
не бе уловила в нея признаци на болест и отдаваше изменението ѝ на
някакви момински вълнения.
Изненада се, когато бутна вратата и видя на одъра в другия край на
стаята да лежи дъщеря ѝ, само по риза и свита на кълбо. Отначало
знаялицата си помисли, че тя спи и я приближи леко, стъпвайки на
пръсти. Момичето бе обърнато с лице към стената и Зевна се наведе да го
види. Уплаши се! Очите на Жара бяха широко отворени и потъмнели,
сякаш гледаха в черна бездна. Не трепваха и мътнееха като кални
гьолове. Устните ѝ бяха полуотворени, като че искаше да каже нещо, но
думата се бе спряла на върха на езика ѝ, търкулнала се бе назад и бе
цопнала в корема като в бездънен кладенец. Дланите ѝ бяха опрени една в
друга, сякаш за да си прелеят сила. На Зевна ѝ се стори, че стискат
помежду си малкото ѝ останал живец, като че бе тънък зелен лист, който
Жара не искаше да пуска на вятъра. Само косата ѝ, паднала на дипли зад
гърба, даваше малки отблясъци на светлината и раздвижваше въздуха в
стаята дотолкова, че майка ѝ да не помисли, че е умряла.
Зевна тръсна глава, за да прогони уплаха си. Опита се да помисли
трезво. Усещаше, че дъщеря ѝ е на граница и трябваше много грижливо
да я придърпа обратно в тукашния свят. Не смееше дори да я докосне, за
да не я стресне и да не я бутне още по-силно към бездната, пред която се
бе озовала. Реши да си проправи път към нея с дума – и дума очакваше да
получи, за да започне да я оправя.
– Къде си, дъще? Какво виждаш пред теб? – прошепна Зевна над
ухото ѝ по-тихо и от звука, който ангелите издават с крилете си, когато се
спускат над земята.
118
Витая  – нося се, присъствам невидимо
119
Руен  – старото име на месец септември. – б. а.
146
 Жара не трепна и не издаде признак, че е чула майка си. Продължаваше
да гледа мътно в стената и да диша едва-едва, сякаш пестеше въздуха в
стаята. Знаялицата опита отново:
– Ако ме чуваш, чедо, дай ми знак – нежно я примоли. Клепачите на
девойката съвсем леко премигнаха,
без дори да се спускат изцяло над очите. Зевна се обнадежди и постави
ръка на челото ѝ – то беше хладно като сенчест камък. После пипна
ръцете и ходилата ѝ, усети същия студ, като че ли девойката бе газила
снежни преспи босонога. Знаялицата се замисли: ако беше треска или
огница, Жара щеше да гори и да се задушава. Не изглеждаше и като
безсъница, защото очите ѝ не тежаха тежко надолу в опит да уловят съня.
„Нещо друго има – мислеше си Зевна и сърцето ѝ се свиваше, като
опипваше хладното тяло на дъщеря си. – Някакъв студ е пропълзял в нея.
Да беше заспала на открито, щях да помисля, че змия е полазила
пазвата ѝ, но тук, у дома, е невъзможно.“ Знаялицата стана да направи
отвара. Искаше да сгрее дъщеря си. Надяваше се от топлината някоя дума
да отрони момичето, че по-лесно да разгадае какво му има.
Майката извади дебела черга от сандъка и зави Жара. После накладе
нов огън, сбра букет от сушени билки, като внимателно посягаше към
всяка и претегляше в шепата си колко да сложи. Като зареди чайника на
огнището, запали тамян да прекади. Редом с това пред очите ѝ се
занизаха последните дни – двете не се виждаха за дълго, само късно вечер
и рано сутрин. Преди две недели Зевна я бе оставила сама в селото,
докато тя бе в прохода с Милан и Рангел. Някъде оттогава Жара ѝ се
струваше леко изменена, ала нищо тревожно не бе доловила у детето си
майката. Какво се бе случило през тези дни, къде бе ходила девойката,
дали не е изстинала на някое усойно място в планината, дали не е
замръкнала на самодивско хорище, дали не е минала мост, където е
дебнел зъл дух? Зевна знаеше, че дъщеря ѝ познава тези места и умее да
се пази. После си спомни пълния с мегдан хора от сутринта и уверено си
рече: „Урочасал я е някой, няма какво друго да бъде“.
И знаялицата стана да приготви нужните ѝ вещи, за да пребае на
дъщеря си против уроки. Знаеше, че не е хубаво да се бае на свой човек,
още повече дете, затова първо трябваше да се престори на друга жена.
Помнеше този странен ритуал от баба си Домна, също знаялица, която я
бе посветила в занаята още като невръстно момиче. Зевна взе дървена
лъжица и я забоде в препаската на кръста си, сетне изрече думите:
– Аз не съм майката на Жара, аз съм майката на таз лъжица. – И Зевна
наплюнчи палеца на дясната си ръка и го завъртя в дълбинката на
лъжицата три пъти, като че я кръщаваше за свое дете.
После донесе зелената пръстена паница, сложи в нея конец от ризата на

147
Жара, сипа неначната вода от дюнката, оставена край огнището, хвана
въглен с машата, направи с него девет кръста над съда, а сетне го пусна
във водата. Въгленът съсна и звукът му се сля с думите на Зевна:

Да прегасим углища от очи,

от зли очи, от у̀роци,
от жени, от мъже,
от вири, ветрища
и ясни огньове...

Въгленът падна на дъното на паницата върху конеца. Знаялицата се

вгледа внимателно – черното късче се бе наместило така, че сочеше към
вратата на колибата. Не беше на добро. Нещо я бодна в сърцето, но
жената продължи тайнствения си ритуал. Тя извади още шест въглена от
жарта и повтаряйки същите думи, пусна ги в зелената паница, където те
се струпаха един върху друг на дъното, скривайки изцяло конеца от
кошулята на девойката. Това бе знак за много тежко състояние. Ако Жара
беше урочасана, злите очи бяха пробили надълбоко в нея. Щяха да са
нужни още няколко баяния, за да се оправи, но онова, което повече
глождеше знаялицата в този миг, бе съмнението, че можеше и друго да е.
Зевна стана и се разшета из къщата, за да помисли още малко.
Майчиното ѝ сърце се давеше в дълбокото тинесто блато на най-черните
тревоги. Прехвърли наум кой от селото би могъл така да уязви Жара с
взор и лоша мисъл. После си рече, че и магия може да са ѝ направили, но
пак стигна до същото – подреди пред очите си хората един по един, име
по име, и си каза, че никой не би посмял да хвърли камък 120 срещу
детето ѝ. В селото всички почитаха Зевна и всеки дом бе церен с
лековете ѝ, нямаше явна причина някой да дръпне опашката на дявола до-
там. Значи, можеше да не са нито уроки, нито магия, и самодивско не ѝ се
вярваше да бъде.
Дивно е майчиното сърце, което дори окъпано в най-кървавата болка,
намира утеха. От утеха се ражда светът и човекът роден от утеха, а не от
любов, е. Самата любов е утеха и утехата също е любов, ала тя е и повече.
Утешаваме, когато лекуваме. Лекуваме, за да спасим. Спасяваме, защото
обичаме. Обичаме, защото има какво да дадем. Даваме, защото сме
дарени с повече живот. Ето какво е утехата – живот в повече.
Така и Зевна, нагазила до гърди в черното блато на страха от болестта,
тегнеща над дъщеря ѝ, намери сламката на утехата и издрапа навън. Като
премисли, реши, че може положението ѝ да се дължи на нещо съвсем
обикновено и разбираемо. Та нали Боя, за когото неотдавна Жара ѝ бе
120
С хвърляне на камък от незнаен гроб в миналото се е правила магия за болест. – б. а.
148
отворила дума, тази сутрин неочаквано се качи в една от колите и потегли
за Стамбул? Сигурно девойката не е знаела намерението му до днес и се е
уплашила за него – дали ще му се случи нещо по пътя, дали ще се завърне
жив и здрав, колко време няма да го има?
„Това е, тя страда по момчето“, рече си знаялицата.
Почувствала леко просветление и облекчение, Зевна взе да рови из
долапа и да събира в шепата си билки за отвара срещу любовна мъка.

149
 18.
ВЪЗЕЛ
Слънцето припичаше ниско, право в очите им и залян в бялата му
светлина, пътят не се виждаше. Само дирите зад колите показваха колко
са изминали. Напред нищо не личеше, а конете се движеха сякаш по свое
усмотрение. Мъжете се бяха разбрали да избегнат Секирица, затова
караха през Пенкьофча121, оттам щяха да тръгнат към Перник и после
покрай София щяха да се влеят в големия път през Пловдив към Стамбул.
По него имаше някои отсечки, за които се говореше, че могат да бъдат
опасни, но Иван знаеше по кои странични пътища да кривнат, за да ги
избегнат. Бяха планирали първата вечер да спят на открито, при един
заслон край Одранче122, под Павловия рид, където имаше манастир и ако
нещо се случеше, можеше да потърсят подслон. Знаеха главните места,
където щяха да отбиват, но общото неизвестно за това кога щяха да
стигнат двореца и какво можеше да ги застигне по пътя тегнеше над
главите им като пълен с вода мях и заплашваше да ги удави всеки
момент. Няколко дни по-рано се бяха събрали у Манасия, за да се
наговорят за тръгването. Иван се бе опитал да им разчертае пътя с пръчка
върху съхнещата глина така, както го знаеше от гурбетчийските си лета,
но нито Велико, нито Димитър някога бяха виждали карта, за да си
представят къде отиваха, нито разбираха в действителност колко далеч се
намираше Стамбул. Знаеха само, че трябва да вървят на югоизток и всяка
сутрин да тръгват срещу слънцето.
Ето и сега, три часа след като бяха потеглили, белият му диск
прогаряше зениците им. Утринната хладина се бе отдръпнала, повеят от
планината бе утихнал и жегата така ги душеше, че всичко им се струваше
мираж. Селото бе останало далеч зад тях и глъчката на изпроводяк сега бе
заменена само от скърцането на колелата и някоя и друга дълбока
въздишка, изпусната от потните пазви на мъжете. Тук-там пропяваше
птица или ястреб се спускаше ниско над пътя, за да отбележи точка върху
безкрая, но отвъд това минутите се точеха еднакво мълчаливи.
Велико едва държеше очите си отворени. Не бе спал цяла нощ – до
последния миг бе довършвал стовната и притеснението дали ще спази
срока, обещан пред Манасия, съвсем го бе изтощило. Сутринта, когато

121
Пенкьофча – старото име на с. Пенкьовци. – б. а.
122
Одранче – старото име на с. Одраница. – б. а.
150
зърна Жара на мегдана, стори му се толкова посърнала и бледна, че
стрела бодна сърцето му. Прииска му се да може да остане, да разбере
какво ѝ е, ала нямаше как да отстъпи от дадената дума. Изнурен от болка
и мисли, Велико неусетно се предаде и клепачите му хлопнаха тежко като
дървени капаци. Главата му се отпусна и черната му коса падна
издайнически пред лицето.
– Дай ми поводите! – стресна го грубият глас на момчето до него.
Майсторът погледна с половин око между два кичура от косата си.
Напълно бе забравил, че до рамото му стои непознатото момче, което
сутринта изскочи незнайно откъде и рече, че ще пътува с мъжете към
Стамбул. Велико така и не го попита как се казва, нито му се представи, а
веднага щом излязоха от селото, скъта се в умората си и сляпо следваше
колата на Иван и Димитър, която караше пред тях. И сега не намери сили
да отвърне на своя спътник, а безмълвно му подаде юздите на коня, после
се наведе, като да се скрие от прежурящото слънце, и продължи да дреме.
Боя се подразни от мълчанието на майстора и от видното му
безхаберие, че са на път и всеки трябва да си отваря очите. Вече няколко
часа сърцето на момчето препускаше силно и очите му се наливаха с кръв
при мисълта, че стои в една кола с грънчаря. Две седмици не бе спал да
мисли как и откъде се бе появил този мъж, къде и кога бе срещнал Жара,
с какво я бе придумал, за да иде в дома му, как се случи всичко онова,
което бе видял през прозореца. Не му помогна бягането след стадото в
планината, нито реката отми поне частица от горестта му. Дори дялкането
на малките фигури, които правеше, за да му спомнят за нея, не подейства.
Ето и сега, държеше в ръката си една от тях. Стисна я и образът на
Жара изникна в ума му така, както я бе видял в Забелския манастир –
сияйна и гледаща право в него. Ала ликът ѝ бързо се разми и той я видя
гола, трепереща като врабец в ръцете на грънчаря, който я обладаваше
със силата на дявол. Нито за миг Боя не се бе запитал дали тя не бе
обикнала майстора и дали не бе отишла при него по собствена воля,
защото – мислеше си момчето – никоя девойка, която го гледаше с
пламнали от жар очи като нея, не би отишла по-късно при друг. Любовта
има само едно лице и само едно име, убеждаваше себе си младежът, и
човек не може да обича двама души едновременно, ни дори два пъти в
живота си. А Жара го обичаше – нали сама го намери в манастира, нали
първа тя се спусна към него, и то там, пред олтара, в Божия дом, където
човек показва истинското си лице. Тогава защо и как се случи всичко
онази вечер в къщата на грънчаря? Справедливо ли бе да се появява от
нищото този тъмен, незнаен мъж и да му я отнема.
– Да спрем да напоим конете! – провикна се някой от предната кола.
Беше Димитър – Боя го позна по широките рамене, чийто силует се

151
очертаваше срещу слънцето. Гласът му звучеше ведър и превъзбуден,
явно двамата с Иван си хортуваха добре в предната кола и времето им не
вървеше така тягостно и спънато. Младежът чак сега се усети, че вече е
почти пладне и той също не бе пил и глътка вода от сутринта. Добре беше
да спрат и да починат. Боя дръпна юздите и отби вдясно от пътя. От
рязкото спиране Велико, който бе заспал дълбоко, се олюля и главата му
клюмна на рамото на момчето. То се дръпна като опарено и изръмжа в
ухото на грънчаря:
– Спираме. Ще поим конете.
Майсторът се ококори – грубият тон на момчето го накара бързо да се
вдигне на крака и да последва другите. Разбра, че се е унесъл и е щял да
загуби пътя, ако не е бил спътникът му, затова, като слязоха долу и
седнаха под дебелата сянка на едно дърво, обърна се към Боя и му рече:
– Сполай ти, момче. – Гласът му беше дълбок и изморен, затова
прозвуча някак хладно, като че беше ехо от пещера.
– Ти май не си спал тази нощ, майсторе? – закачи го Иван, чиито
пъстри усмихнати очи се впиха във Велико и зачакаха отговор.
– До късно работих – отвърна грънчарят и отпи вода от стовната, а
сетне обля лицето си, за да се съвземе напълно.
– Дяволската стовна ли прави? – попита Димитър, чийто ум не
побираше как бе сътворен съдът.
– Нея правих – рече вяло Велико. Нямаше нито сили, нито желание да
говори, а мисълта колко още път трябваше да дели с тези момчета,
дебнещи го с наивните си погледи и въпроси, го изтощаваше напълно.
Като чу да се споменава дяволска стовна, Боя наостри уши. Защо ли за
това отвориха дума мъжете? „Дяволска, значи – съдеше наум момчето. –
Не е случайно, че Велико я е правил, та нали самият той е сатана.“
Трябваше да види стовната – сигурно тя още по-добре щеше да му под-
скаже какъв е този човек и каква чудна сила таи, за да подчинява така
лесно другите. През ума му мина да изчака да заспят всички довечера и
да я потърси сред товара. Кой знае какво зло се бе загнездило на
дъното ѝ.
След малко мъжете се надигнаха и продължиха по пътя. До манастира
при Одранче имаше поне още няколко часа път, а искаха да стигнат преди
залез. Всичко продължи както допреди пладне – Велико остави поводите
на коня в ръцете на Боя и заспа с глава, сведена между коленете, а
овчарят продължи да се блещи в пътя пред себе си, докато кръвта му
кипеше във вените при мисълта за стовната, за Жара и за майстора.
Малко преди слънцето да потъне зад планината и въздухът да се оцвети в
ирисовосиньо, нещо уплаши коня на първата кола и той се изправи на
задни крака. Подир него и другото животно спря рязко и изви назад.

152
Димитър овладя колата, а Иван слезе да види какво е – по средата на пътя
имаше умрял таралеж и бодливият му гръб бе стреснал коня. Момчето
срита настрани ежа и направи знак на другите, че могат да продължат.
– Още малко ни остава до заслона – провикна се. Гласът му проехтя
високо, но личеше, че е изморен от дългото лъкатушене в жегата.
Велико се разбуди. Осъзна, че бе минал цял ден от началото на пъту-
ването. Няколкото часа сън, макар и седнал в друсащата кола, го бяха
посъживили. Момъкът до него бе водил коня през цялото време, без да
каже почти нищо. Майсторът се вгледа в изгорялото му лице – млад и
хубав беше, но твърде сериозен за годините си и странно мълчалив като
за начина, по който се бе появил сутринта и се бе впуснал в това
премеждие. Велико се замисли, че не знаеше нито името му, нито откъде
се бе появил и защо бе тръгнал с тях.
– Аз съм Велико, момче – реши първо себе си да представи грънчарят.
– Знам кой си – отвърна рязко Боя, без да отклонява очи от пътя, ала
сякаш цял ден бе чакал момента да проговори.
– Прощавай, но аз не знам твоето име – спокойно продължи майсторът.
– Боя съм – рече и чак сега се обърна с лице към Велико, гледайки го
право в очите. От взора му струеше хладна искра, сякаш искаше да
пробие като свредло черепа на мъжа отсреща.
Грънчарят усети нескритата враждебност, но тъй като нямаше видима
причина за нея, приписа я на младостта на момчето и на хлапашката
самоувереност, която бе показало сутринта пред цялото село. На Велико
обаче му стана любопитно как се бе озовал Боя сред тях, затова не
премълча.
– Ти, Боя, рече, че не си грънчар. Какъв ти е занаятът?
– Овчар съм. Помагам на чичо ми със стадото – отвърна с неохота
младежът.
– И как реши да тръгнеш с нас? – продължи да дълбае майсторът.
Изведнъж чудно му се стори това момче, усети, че в него има някакъв
възел, който спъваше думите му и ги караше да звучат като изплюти, та
на Велико му се прииска да го развърже и разнищи.
– Имам си моя причина – все така кораво и сопнато отговори Боя.
– Чудна работа е твоята! Всички останали сме тръгнали по обща
причина – да защитим честта на селото, занаята и хляба си, а ти си имаш
своя.
Велико се опитваше да подбуди момчето да каже нещо повече, но
тънката снизходителна усмивка, която прозвуча в гласа му при тези думи,
още повече засегна Боя и той рече заядливо:
– Гледай си в твоето гърне, майсторе, и не бери грижа за чуждите.
Нападката бе остра и недвузначна. Момчето явно имаше причина да

153
говори язвително и да гледа студено грънчаря. Велико не помнеше
някъде в миналото да са се пресичали пътищата им – то бе много по-
младо от него, а откакто той се бе върнал в село, за първи път го бе видял
едва тази сутрин. После си спомни, че на мегдана Боя бе споменал
семейството си и се замисли дали не беше някой от Арсовите синове.
Майсторът имаше достатъчно време да научи какво ядеше овчаря
отвътре, че му говореше с толкова злост123. Затова реши да му отвърне с
още по-тънка закачка:
– Много път имаме да изминем заедно, момче. Все ще си погледнем
един на друг под похлупаците.

***

Като стигнаха заслона, се бе почти напълно здрачило. Успяха да

съберат малко дърва от околността и стъкмиха огън. Вечерта се спускаше
хладна и свежа от планината, утрото обещаваше да е ясно и росно. Пътят
и горещината ги бяха изтощили и дори Иван, който бе най-словоохотлив
от четиримата, сега гледаше смълчан пукащите съчки. Всеки от мъжете
държеше в ръцете си празна паница от вечерята и събираше сили да стане
и да се премести на опънатите черги. Огънят им постилаше вълшебното
си килимче към съня и като благ станенин124 ги канеше на отмора.
– Нека се редуваме на стража – предложи Димитър, нарушавайки
мълчанието. – Аз ще остана сега, вие легнете. После някой ще ме смени.
– Сетне събуди мен – рече Велико.
– После аз ще застъпя – обади се Боя. Умуваше да използва момента и
да потърси дяволската стовна, та ако му се удадеше – да я разгледа и да
разгадае каква е.
Тримата легнаха и скоро заспаха. Димитър сложи още две цепеници в
огъня, а после извади от пояса си китката, която сутринта Ерина му бе
дала. Вдъхна я и ароматът на свежия босилек го ободри. „Как знаят
момите какво биле да втъкнат, че да те държи буден – помисли си мом-
чето и се усмихна. – Нищо чудно, че животът започва от тях. Ето ни нас,
мъжете – натоварили сме две коли с калени съдове, над които сме се
морили дни наред, но те нито ще ти проговорят, нито ще ти се усмихнат.
Малко хляб могат да ти изкарат, ала друго е женската работа. Тя ще
размекне коравия залък, ще направи да ти е хубаво, да ти се радва окото,
да прелива душата ти от цветове, от благоухания и радост. Жената ще те
накара да искаш да се върнеш от оня край на света само защото е хубава.
И да се чудиш – как може толкова крехка девойка като Ерина: гледаш я,
тънка като фиданка, не много висока, бяла-пребяла, чак прозрачна, ако
123
Злост – злоба, жлъч, омраза
124
Станенин – стопанин, домакин
154
духнеш срещу нея, ще падне, пък се изправила насреща ми, гледа ме
зелено, говори ми звънливо, подава ми малка китка и ето – обърна ме
сякаш. Нито мога да мигна, нито ще мога да дочакам да се върна. Как
стори всичко това с мен само в един миг?“
Димитър превърташе наум отново и отново картините от срещата с
Ерина, докато звездите над него ставаха все по-ярки и изцъклени. В
гората се чу бухал, тежката му песен отведе младия мъж още по-навътре
в нощта, а приятните мисли, които го бяха обзели, го унесоха. Той бе
напът да задреме, когато Велико се пробуди и стана.
– Ще те сменя, Митре – рече му. Достатъчно бе спал през деня, та сега
се чувстваше бодър и можеше да будува чак до сутринта.
Майсторът застана на пост край огъня, разрови жарта и бухна вътре
още едно дърво. Пламъците пуснаха нагоре оранжеви езици и хвърлиха
червенина към спящите. През кладата отсреща беше Боя, с лице,
обърнато към огъня. Спеше дълбоко, но явно придошлата топлина
разбута съня му и момчето няколко пъти се завъртя ту на едната, ту на
другата страна. След няколко минути се обърна отново към Велико и
майсторът се вгледа в него – клепачите му трепкаха, залюлени от някакво
сънище125.
Боя наистина сънуваше. Присъни му се как слиза от планината към
селото – вятърът духа в гърба му и го тласка напред, а той се носи лек
като перце. Тича към дома, където го чакат майка, татко и братята му.
Седнали са пред прага на къщата и гледат към пътеката кога ще си дойде
момчето. Боя се затичва все по-бързо, но коприва жарва нозете му и той
спира. Навежда се да види що го е боднало и като посяга към крака си,
копривата се увива около китките му като тънка зелена змия. Момчето
дръпва ръцете си рязко и се отскубва, но парливият корен е пропълзял
към стъпалата му и ги е овързал. Зелените окови парят и тежат, Боя се
напряга и с все сили успява да скъса копривените вериги, ала краката му
сякаш са се налели с горещо олово и той стъпва едва-едва. Продължава да
тича, задъхан до изнемога. Ето, още малко и ще влезе в селото, ала тогава
стъпалата му залепват за земята – потънали в гъста черна смола. При
всеки опит на Боя да направи крачка жилите му се изопват до краен
предел, сякаш се опитва да повдигне цялата земя. Мъчно издърпва всеки
крак с ръце, за да направи следващата стъпка. Смолата под петите му се
издига като тъмна дъга над тревата, очертавайки във въздуха пътека. Боя
стига до третата къща в селото, краката му се тресат неудържимо,
сърцето му чупи с лудото си блъскане гърдите, костите се трошат на
пясък. Силен шум бучи в ушите му – кръвта е кипнала и прелива из
вените. Боя поглежда уплашен надолу – не кърви той, а земята. Блъвнала
125
Сънище – сън, нещо сънувано
155
е от недрата си мътни червени потоци и го залива. Момчето се опитва да
доплува до къщата им и тогава ги вижда – петимата са наредени отпред,
лицата им, кръгли и засмени като шарени паници, в миг се завъртат пред
него бясно и започват да се втечняват, първо стават на кал, а после рукват
в потока, черни като катран. Мътната вода поглъща всичко.
Вуп!
Боя се изправи рязко. Беше вир-вода от потта, избила по цялото му
тяло. С един замах отгърна чергата и погледна краката си. Глезените му
бяха зачервени и набъбнали, досущ като опарени от коприва. Изправи се
панически и се хвана с две ръце за гърдите, опипвайки гръдния си кош.
Сърцето му биеше силно, но всичко друго си беше на място – кости, а не
пясък усещаше под кожата. Осъзна, че е сънувал, чак когато видя
спящите наблизо Иван и Димитър. Тогава се озърна инстинктивно и пог-
ледна отсреща. Срещу него стоеше Велико с приведена глава и коса,
спусната над раменете. Дебнеше го изпитателно с тъмните си очи и в
отблясъците на огъня се виждаше как бе скътал в ъгълчетата на устните
си една хитра, парлива усмивка.
Боя изтръпна и се вледени – докато бе спал, майсторът бе повдигнал
похлупака му.

156
 19.
РОГАЧ126
Кучешкият лай гонеше деня от дворовете на мирулските къщи и те
притъмняваха в лилаво. Още малко и псетата щяха да захапят опашката
на бивола, който поглъщаше небето всяка нощ. Те скачаха по плетените
огради и душеха всеки минувач, случайно останал на пътя в този час. Не
пропуснаха и Велико, който се прибираше от работилницата на Герасим
към дома на леля си, свирукайки с уста. Денят бе натежал от благодат
към него – хубави неща извая при стария майстор днес. Беше ден, в който
глината се точеше сякаш от мисълта, а не от ръката му, каквото
поискаше, това излизаше от чарка и формите до една бяха безупречни.
През един от плетовете прескочи черно куче и се спусна към него.
Велико го позна – беше пазачът на бай Стоян – игриво животинче, което
всеки път се опитваше да гризне връзките на цървулите му. Може би
защото майсторът бе нанизал на тях малки глинени топчета, с които да ги
разкраси, кучето толкова много драпаше към тях и отдалече познаваше
стъпките му, съпроводени от тихичкия звук, който топчетата издаваха.
Мъжът се наведе да се порадва на Черньо. Клекна и се остави да го
оближе по лицето, да опре лапи на гърдите му, помачка го зад ушите,
целуна неколкократно мократа му муцуна, поговори му и бе готов да го
отпрати, когато животното врътна опашка и тръгна пред него с игрива
крачка, сякаш го водеше някъде.
– До нас ли ще ме изпроводиш? – ласкаво му рече човекът.
Черньо изджафка два пъти, провря се между краката му, като че искаше
да го подкани да побърза и пак се спусна надолу по пътя. Велико го
следваше на драго сърце и се радваше на кучешкия лай, който приятелят
му извикваше през плетовете на околните къщи. Малко по-надолу Черньо
отби вдясно, спря пред оградата на една от къщите и джафна няколко
пъти. Чак като приближи, мъжът долови, че отвътре идва силен звук от
чукове, който огласяше здрача.
– Това е домът на Живоя – каза си Велико. – Защо ме водиш насам,
хубавецо? Какво има тук? – питаше той кучето, което бе седнало току
пред него и го гледаше обичливо и покорно с влажните си очи.
Младежът се зачуди – да работи в този час старият ковач, бе
необичайно. През пролетта и в началото на лятото, когато нивите чакаха
копачи, косачи и жетвари, чукът му ехтеше до среднощ, но сега, в
126
Рогач – елен
157
превала на зарев, какъв ли зор бе го погнал, та да се мори толкова късно.
Може би наточваше рала за оран. Ала сякаш не един, а два бяха чуковете,
които удряха по наковалнята. Велико се заслуша още по-внимателно:
железата ковяха в безупречен такт и всяко така се промушваше между
ударите на другото, като че се гонеха и надпреварваха, а екът им кънтеше
между склоновете и отъпкваше светъл мегдан в небето, където щяха да
наизлязат звездите.
Черньо изскимтя, побутна с муцуна Велико и се промуши през
открехнатата вратница на плета, като че ли го дърпаше да влезе. Мъжът
не се поколеба и прекрачи, насочи се право към работилницата на ковача,
която се намираше в отделна постройка, долепена вляво до къщата му.
Вратата зееше отворена и по стъклото играеха червеникави отблясъци от
запалената пещ. Велико долови аромата на разтопен метал и изведнъж в
гърлото му се търкулна лятото като узряла круша. Талазите топлина,
идващи от ковачницата, лъстяха здравото му тяло.
– Пак ли си тук? Ах, ти, стръвнико! Ето ти и бягай у дома при бай
Стоян! – от работилницата прозвуча веселият глас на Живоя. След малко
през вратата излетя кокалче, а след него като стрела се спусна Черньо.
Чуковете замлъкнаха, явно кучето бе разсеяло работата. Велико се
промуши в тишината, за да каже, че е тук.
– Бай Живоя, сам ли си? Може ли да вляза?
На вратата се показа висок, около 50-годишен мъж, чиито рамене
тежкият труд и възрастта бяха леко натиснали надолу, но въпреки това
излъчваше здравина и сила. Ръцете му бяха проточени, в едната държеше
чук с дълга дръжка, а другата бе отпуснал спокойно до тялото, сякаш
допреди малко с нищо не се беше напрягал. Ковачът се взря в полумрака
да познае кой стои насреща.
– Велико, ти ли си, синко? Ела, влез! Какво те води насам? – зарадва се
Живоя и прикани госта.
– Черньо се заигра с мен на пътя и ме поведе насам, а сетне чух, че
усилено тракаш в този час. Рекох да видя какво правиш.
– Добре си сторил, тъкмо навреме. Имам гост, ела да ви срещна! – и
Живоя хвана Велико за лакътя да го съпроводи до ковачницата.
Вътре стоеше едър мъж на зряла възраст. Имаше черна къдрава коса,
гъсти мустаци и живи очи, които надничаха като врабци от гнездо изпод
рунтавите му вежди. Кожата му беше много тъмна, но не от саждите,
долитащи от пещта, а такава сякаш бе по рождение. Мъжът свали калпака
си, като видя да влиза непознат в работилницата, и сърдечно поздрави:
– Добре дошъл! Зоват ме Михей – горещата му широка ръка охотно
сграбчи дланта на Велико.
– Велико съм, грънчар – отвърна младият мъж и се обърна към бай

158
Живоя, сякаш да попита кой беше непознатият майстор.
Старият ковач бе радостен и развълнуван, въпреки късния час и
биенето с чука допреди минута, никаква умора не се четеше по лицето
му. Работилницата му бе пълна с всякакви сечива, опрени по стените,
личеше си, че бяха прясно изковани. Имаше сърпове и остриета за
мотики, косери127, ръжени, маши и огрибки, ножове и брадви, тук-там се
виждаха и заоблените форми на малки и големи свещници. Един с един
инструментите не си приличаха. Всяка маша имаше различни по форма
краища, някои приличаха на месеци, други бяха окръглени като
кравайчета, трети – заострени като триъгълници. Косерите също се
перчеха – кой от кой с по-издължена дръжка или с по-извито острие,
върху един майсторите бяха вдълбали дъги, върху друг – звездички,
някъде се мяркаха и кръгове. Всеки инструмент изглеждаше нетърпелив
да излезе от ковачницата и да влезе в огъня или в земята, да опре дървото
или житния клас. Велико не можеше да се насити на цялото великолепие
и преглътна, премисляйки наум колко часове тежък труд край огъня се
бяха излели в стройните тела на предметите.
– Бай Живоя, що за чудо сте сътворили тук? – промълви най-сетне
младежът.
– Вярно е – чудо е, синко! – отвърна през гърлен смях ковачът. – Но не
е случайно. Бог ми изпрати Михей. Ковач е, идва от малко село в
Софийско. Много станали занаятчиите в селото им, нямало вече хляб за
всички. Решил да си търси късмета другаде и да продава по път, каквото е
направил. Тръгнал с цялото семейство – четирима сина и една дъщеря
има. Чул за стария кираджийски128 път от Трън насам и решил да мине по
него, пък дано му излезел късметът. И като влязъл в наше село, чул чу-
кове от две-три къщи, рекъл си да види тукашните майстори какви са и се
спрял пред дома. От вчера заедно ковем, един друг си предаваме по някоя
тънкост. Знаеш, синко, занаят се учи цял живот.
Живоя говореше разпалено, гласът му се изливаше от гърлото на
сладки вълни, които се люлееха наоколо като претрупани от плод
малинаци. И той като всички хора по тези затънтени селца вярваше, че
гостът в дома е пратеник от Господ и не бива да го връщаш от прага си. А
когато с него можеш да разделиш не само софрата, но и тезгяха си, това е
късмет. Дарба да иде при дарба, златни ръце да срещнат други златни
ръце – само Бог можеше да нареди така. Затова чуковете на двамата
ковачи огласяха планината до късно вечерта и никой не жалеше сили.
Велико се обърна към странника, който и сега стоеше благо усмихнат
пред него, и го запита:
127
Косер – земеделско сечиво с извита дръжка; сърп; сърповиден нож. В някои диалекти се
използва и за упорит човек, напето момче.
128
Кираджийски – търговски
159
 – Тук ли ще останеш, Михей? – чак като изрече името му на глас,
грънчарят се зачуди какво ли беше. Не му звучеше познато, нито
обичайно за тези места. Ала и самият мъж имаше различен изглед, твърде
тъмен беше и чертите му се различаваха от тези на хората в планините.
– Много ми се иска, но едва ли е редно – отвърна мъжът и сведе
поглед. – Малко селце е Мирул и достатъчно ковачи имате, още един
такъв майстор ще натежи. Ще продължим към Сръбско, все ще намерим
някъде, където да се отвори място и за нас. Бай Живоя, Господ здраве да
му дава, ми разреши да остана при него няколко дни, че да изкова
материал за продан по пътя. Та ще сме тук още ден-два. И подслон ни
даде, сполай му.
Михей говореше с дълбока признателност, каквато можеха да изпитат
само хората, които много са имали и още повече са губили. Явно съдбата
неведнъж го бе парила с горещия си ръжен, та всяко зло смяташе, че е за
добро, а всяко добро приемаше като най-доброто.
– Бог с вам! – рече грънчарят на странника и добави, обръщайки се към
стопанина: – Аз ще тръгвам, бай Живоя, да не преча на работата ви. Лека
нощ.
– Добре дошъл си винаги, синко, намини да ни видиш пак!
Живоя изпроводи Велико до плета, а после се върна при госта си.
Чуковете не пропяха повече тази вечер и кучетата също замлъкнаха. Само
звездите останаха да се пъчат на небосвода като хвърлени на тезгяха
жълтици.

***

На другия ден в грънчарната на Герасим Велико извади дузина еднакви

паници, които бе изпекъл предните дни. Бяха не твърде големи, но
достатъчно дълбоки. Лягаха изцяло между дланите на човек, опрени една
до друга – по това ги бе мерил майсторът. „Паницата е голяма, колкото
човек, гледан отвътре. Колкото юмрук е сърцето, колкото шепа – храната,
която ни стига. Ако удвоиш това, стигнал си точната мярка. Затуй,
защото до сърцето може да стои само още едно сърце и трябва да имаш
шепа храна и за другия“, така мереше Велико живота и хората за своите
двайсет и пет лета. Нищо че все още не бе намерил сърце, което да забие
заедно с неговото, а шепата храна делеше със своята леля Петка и най-
малката ѝ дъщеря Нона, която още не бе задомена. Затова, когато
правеше паници, ваеше ги така, че от тях да може и да се яде храна, и да
се пие вода, и тези две неща човек да може да раздели с още някого.
Сега Велико търсеше да намери седем еднакви по големина и форма.
Беше си наумил да ги подари на Михей и семейството му. Цял ден

160
историята на този човек не му излизаше от ума – как е напуснал
собственото си село и е оставил хапката от своя хляб да делят другите, а
той е тръгнал с челядта си да търси прехрана далече. Велико донякъде
познаваше тази съдба – да се отскубнеш от родното си място, да идеш на
чуждо и наново да се посадиш, сред несвои хора и порядки, в друга на
вкус и цвят земя. Дори късметът да грее като пендар пред лицето ти,
врати пред теб да се отварят и дните да идват благодатни един подир
друг, ти никога не забравяш мястото, откъдето си тръгнал, и много време
е нужно, за да се превърне новото в дом. То става само ако Бог е
милостив и даде добра почва край тебе. Ти си зрънцето, което трябва да
поникне там, но си и орачът, сеячът, жътварят и ковачът. И пак всичко
зависи от почвата, тъй както всичко зависи от глината, която слагаш на
чарка. Това премисляше Велико, докато приготвяше глечта за паниците.

***

Като не знаеше още колко ще остане Михей в Мирул, привечер Велико

отиде до дома на Живоя да занесе паниците и да се сбогува. Намери
двамата ковачи на двора, бяха изнесли синия пред работилницата и се
гощаваха. Не носеха престилки, а бяха облечени с чисти дрехи – явно
бяха свършили работа по-рано днес и морни, хапваха, пийваха и се
раздумваха. Като видяха младия грънчар, станаха да го поздравят и
радушно го поканиха при тях на софрата. Велико седна и направо каза за
какво е дошъл:
– Бай Живоя, направих за твоя гостенин и семейството му няколко
паници за спомен от Мирул. Ето – и мъжът разгърна кърпата, в която ги
носеше увити.
Купите светнаха и огряха трапезата. Велико хвана две от тях и ги чукна
една в друга – искаше да покаже какъв звук издават. Сякаш стъкло о
стъкло се удари, толкова гласен и тънък беше звукът при допира им, а
самите те сияеха като лятно слънце по икиндия 129. После грънчарят ги
постави една в друга и ги подаде на Михей. Ковачът гледаше с
благодарност и лека почуда – млад майстор седеше срещу него, а
майсторлъкът му голям му се чинеше. Със същата кротост, но и
признателност, която се излъчваше и вчера от него, Михей рече:
– Парикерав130, майсторе! Жив да си! Голяма ми се струва дарбата ти.
– Толкова, колкото Бог ми е дал – отвърна с признателност Велико.
– Силата и дарбата идват от Бог, но формата идва от ръката на човека.
А твоята – и Михей отново погледна паниците, прокарвайки пръст по
стената на една от тях – добре вае, момче!
129
Икиндия – времето преди залез слънце
130
Парикерав – благодаря (цигански). – б. а.
161
 – Мисълта я води – отвърна Велико и се наведе, сякаш бе издал най-
голямата си тайна.
При тези думи изражението на Михей се измени. Чудеше се мъжът в
колко дълбока вода е нагазил. Като усети, че не стига дъното, пусна се да
плува, отнасяйки на другия бряг единственото, което имаше.
– Чуй ме, мочшо131! – тихо рече ковачът, привеждайки се над масата, за
да го чуе Велико. – Мисълта води ръката ти, но тя се пълни от две места:
от окото и от сърцето. В твоя и в моя занаят колкото повече си видял с
очите си и колкото повече си сложил в сърцето си, толкова повече умееш.
Събирай свят и хора и чудесата сами ще излизат от ръцете ти! – След тези
думи ковачът се опъна назад, погледна към Живоя, който беше забил очи
в софрата и не издаваше признак, че слуша, а немееше с някаква непри-
вична усмивка на лицето си. После Михей вдигна чаша и рече: – Да пием
за истинските майстори!
– Наздраве! – отвърна Велико, а очите му изпитателно гледаха тъмния
мъж насреща.
– Прощавай, синко, не ти дадохме чаша. Сега ще повикам жената да
донесе – опомни се изведнъж Живоя.
– Бай Живоя, кажи ѝ да повика Лала и Ратри да ги запозная с майстора,
да благодарят за дара – оживен рече Михей. Глътката ракия, която току-
що бе изпил, сякаш съвсем отвърза езика му. А после се обърна към
Велико и добави: – Момчетата ми отидоха в гората да секат дърва за
пещта и още не са се върнали. Сетне ще те срещна и с тях.
Малко след като Добра поднесе на грънчаря паница с ядене и чашка за
ракия, до софрата дойдоха други две жени. Възрастната беше с по-тъмна
кожа и от тази на Михей, носеше кафяв сукман и черна кърпа на главата
си, очите ѝ бяха почти през цялото време сведени надолу и от устата ѝ
Велико чу да се проронва само „Парикерав“. Младото момиче бе съвсем
различно от майка си – беше на шестнайсет или седемнайсет години, с
гъвкаво тяло, силно заоблено в ханша и бедра, от които мощно струеше
живот. На главата си носеше кърпа на големи червени цветя, обшита с
жълти парички по края. Те закачливо подрънкваха, когато то се движеше.
Като си каза името, засмя се и под меките му устни, извити като пафти, се
показаха бисернобели зъби, които силно се откроиха на тъмното лице.
– Ратри означава нощ на нашия език. Нарекохме я така, защото се роди
през нощта, малко преди да се съмне – рече Михей на Велико. –
Наздраве, момче!
Ковачът вдигна отново тост и с поглед отпрати двете жени към
плевнята в двора на Живоя, където семейството му нощуваше през тези
няколко дни. Като тръгнаха, момичето се обърна и през рамо погледна
131
Мочшо – синко (цигански). – б. а.
162
Велико. Черните очи го прогориха като нагрят до червено ръжен, а от
устните, петимни132 за допир, към него отлетя усмивка. Задорица133 бе
девойката и това се усещаше във въздуха, който витаеше край нея.
Майсторът преглътна звучно, като че бе погълнал пареща слива, и сведе
глава надолу, без да изпуска Ратри от очи. Приличаше на рогач, който се
канеше да влезе в битка.

***

Като се здрачи, Велико стана да си ходи. Приятна му беше приказката с

Михей и Живоя, но знаеше, че леля му и Нонка го чакат, та не искаше да
се бави. Благодари за гощавката и се сбогува с Михей, пожела му скоро
да намери пристан за себе си и за семейството, а после се отправи към
дома на Петка. Чувстваше се леко замаян от няколкото глътки ракия,
които бе изпил – не бе свикнал с алкохола, но не усети нещо нередно да
се случва с него. Нито колената му омекваха, нито се олюляваше, само
една лека топлина се бе разляла из тялото му и го правеше приятно
отпуснат. Махалата тази вечер бе удивително смълчана – не се чуваше
нито бръмване на комари, нито блеене на овце, нито кучешки лай. От
една къща жена излезе да лисне корито на двора и острият ряз, с който
камъните посрещнаха водата, бе единственото, което беляза тишината.
Двайсетина крачки по-нататък на Велико му се стори, че чу след себе си
стъпки – обърна се, но не видя никого, и пак продължи. От гората започна
да се спуска хладен въздух и грънчарят долови повея с дъх на борови
иглички. Намали ход и вдиша силно, за да се ободри. Замайването сякаш
започна да му преминава. Няколко стъпки по-надолу отново спря и пое
по-дълбоко дъх, затваряйки очи. Остави чистия въздух да проникне
навсякъде в него. Велико обичаше да черпи от тишината и покоя. Щом
усети нов прилив на сили в тялото си, отвори очи.
И като някаква странна задорица на съдбата в този миг, право пред него
стоеше Ратри, дъщерята на Михей. Гледаше го сериозно, сякаш се
опитваше да разчете мислите му, а зениците ѝ се бяха забили като
трънчета в лицето му. Велико премигна няколко пъти, после протегна
ръка и я хвана за лакътя – искаше да провери дали ракията не си правеше
шега с въображението му, но момичето наистина стоеше пред него.
– Ела! – рече му припряно то, като че ли нямаше време за губене.
Дръпна го за ръката и го потегли между две от къщите по пътеката,
водеща право към дерето. Там, заради обраслите наоколо гъсталаци,
изглеждаше още по-тъмно.
Докато вървяха, под краката им пукаха съчки, нападали по
132
Петимен  – жаден; жаждащ, милеещ за нещо
133
Задорица – човек, който се закача
163
неутъпканата пътека. Жабите крякаха вечерно и любовно, ситни капчици
хлад, идващи от дерето, поръсиха лицата им и изведнъж въздухът се
сгъсти, влажен и тъмнозелен от избуялите треволяци наоколо. На Велико
му се стори, че влиза в друг свят. Досега никога не бе стъпвал тук, досега
никога за ръката не го бе държало момиче. Ратри спря изведнъж и се
обърна към него. Сега погледът ѝ беше съвсем друг, очите ѝ бяха
омекнали като стафиди, гледаха го топло и преливащо.
– Какво ти каза баща ми? – попита девойката.
Въпросът ѝ го обърка. Михей бе казал много неща тази вечер, но какво
от тях можеше да вълнува момичето? Освен това за самата Ратри не бе
обелил и дума, само каза какво значи името ѝ. Това ще трябва да е, рече
си майсторът и отвърна:
– Каза какво значи името ти... – и след кратка пауза добави: – Нощ.
– За друго питам – припряно продължи девойката и намести кърпата на
главата си, при което ръкавът на ризата ѝ се свлече и откри заоблената ѝ
тъмнокожа ръка. Велико се вгледа в нея, после плъзна очи надолу към
разтворената ѝ пазва, където гърдите ѝ се надигаха, черни и влажни като
късове разорана земя. – Каза ли ти нещо за занаята? – добави тя.
– Много неща говореше – рече още по-озадачен Велико.
– Баща ми обича да казва, че Господ дава дарбата, но човек трябва да
отваря очите и сърцето си, за да може да твори големи неща.
Майсторът гледаше Ратри объркан. Не вдяваше 134 защо го бе
пресрещнала по пътя, защо го бе дръпнала настрани, за да се озоват сами
в дерето, и защо му говореше всичко това. Започна да се плаши от
липсващата нишка. Тъкмо когато рече да продума, тя каза:
– Видях те да идваш. Вчера гадах на птичи кокали и те видях. Имам да
ти кажа нещо – момичето се взря сериозно в него и прошепна
поверително и повелително: – Трябва да използваш и ръцете си – с тях
също да събираш. Ето така...
Ратри хвана дланта му и преплете пръсти в неговите. После се протегна
нагоре, а ръката на Велико се плъзна от китката към лакътя ѝ, свлече
широкия ръкав и стигна до мишницата ѝ, където бе топло. По тялото ѝ
премина тръпка от гъдела, който изпита, и коремът ѝ се сви. После, по-
бърза и от лястовица, която излита, тя го приближи и се надигна да го
целуне. Велико успя да я хване с две ръце за лицето преди това. Задържа
я до себе си – достатъчно близо, че да усеща дъха ѝ, и достатъчно далеч,
за да може да я гледа, без от погледа му да убягва и частица от лицето ѝ.
Ратри бе тъмна и поривна, толкова различна от всички девойки, които той
познаваше, сякаш бе довяна от друга земя, сякаш бе прашинка от черен
пясък, влязла в окото му. Точно това го спря. Първичната вълна, която
134
Вдявам – вкарвам конец в ухото на игла; разбирам
164
обзе тялото му и която едва удържаше пред девойката, бързо се отдръпна
при мисълта, че тя бе прашинка във въздуха. Днес е тук, а утре другаде.
Бе се явила пред него без история, без минало, без моминска китка дори.
Само с името си – Нощ, и със заръката, дошла от невнятно за него
гадаене. Велико никога не си бе представял, че така ще залюби девойка.
Не че не вярваше в знаците на съдбата, но не искаше да хваща хвърлени
срещу него зарове – опасна беше тази игра. Затова, като я подържа още
малко, за да запомни прелестното ѝ лице, пусна я и се отдръпна.
Девойката го изгледа смутено, дишайки по-учестено и от преди.
Очите ѝ се наляха с тъмен сок, гъст като изцедено черно грозде, който
започна да прелива през ресниците ѝ.
– Защо не ме искаш? – попита го тя, а гласът ѝ се сподави в бликналите
отвътре сълзи.
– Трябва да тръгвам – отвърна майсторът, като не искаше да казва и
дума, с която може да я накърни.
– Трябва ли? Почакай... – и Ратри отново се спусна към него, този път
още по-силно и бързо.
Велико я хвана здраво за двете ръце, за да я спре. Тялото ѝ бушуваше
като разлюляна земя и му бяха нужни много сили, за да я удържи. Когато
се увери, че вече е спокойна, хвана я нежно за главата. Искаше за
последно да погледне и да докосне онази най-неповторима нейна част.
Майсторът постави показалеца си точно там, в трапчинката по средата на
изострената ѝ брадичка. Сякаш тя бе скроена тъкмо за него, пръстът му
прилегна съвършено, като язовец, влязъл в своето леговище. Чак когато
бе сигурен, че е запомнил меката ѝ форма, Велико рече на Ратри:
– Готов съм! – гласът му прозвуча дълбок, напълно овладян. Така
говореше само човек, който или отива на бран, или се връща оттам, взел
своя трофей. Девойката разбра думата му и сведе глава. Привидното ѝ
примирие в този миг не се подхранваше от нищо друго освен от
циганската мъдрост, че и утре е ден за гадания, нещо по-добро щеше
дойде. Накрая Велико ѝ рече грижовно: – Иди си, Ратри! Не мога да ти
дам нищо в замяна.
– Ти пръв тръгни, а аз ще вървя подир теб – отвърна момичето с
въздишка.
Майсторът не каза нищо повече. Обърна се и закрачи нагоре по обрас-
лата пътека. На светлината от изгряващата луна тялото му се очертаваше
снажно и напето, с корави рамене и изваяни ръце. Колкото повече се
отдалечаваше, толкова по заприличваше на красив сур елен, катерещ
пътеката към селото. Девойката въздъхна и тръгна нагоре. След малко
потъна в нощта като черна монета, хвърлена в дълбок кладенец.

165
 20.
ПЕЗУЛ135
– Чшшш! Сприии! – Иван дръпна юздите на коня и като се обърна
назад, провикна се към другата кола: – Стигнахме. Това е ханът.
Намираха се пред огромно здание, градено от жълто-бял камък, с
дървени решетки по прозорците, олющени от слънцето и ветровете. По
средата на страната, обърната към пътя, имаше огромна желязна порта.
Бе отворена и в дъното на тунела, който започваше от нея, се виждаше
открит мегдан.
– Влизаме навътре – рече Иван към Велико и Боя.
Мъжете подкараха животните през отворените двери. Конете
изпръхтяха морно, предчувствайки края на пътя за днес. Минаха през
тунела бавно и отведоха колите в просторен вътрешен двор. Позлатеният
от залеза чакъл правеше така, че зданието да изглежда още по-голямо.
Четиримата вдигнаха глави нагоре и заоглеждаха мястото – намираха се
по средата на хана, който ги заобикаляше от четирите страни. С
изключение на Иван, никой от мъжете не бе виждал толкова голяма и
здрава постройка. Беше на два етажа, придържани от дебели каменни
колони, между които се очертаваха сводове, заострени във върховете като
гугли136. Сградата излъчваше невиждано великолепие със силуета си, тук-
там около колоните се извиваха стройните фиданки на зелени дръвчета.
Те придаваха особена живост на мястото наред с пъстрата върволица от
хора, които влизаха и излизаха с колите си, пояха животните на чешмата
по средата на двора – с четири каменни корита и повече от двайсет
чучура, говореха на групи помежду си или просто дремеха, седнали на
ниски столчета под сянката на арките. Голямата дървена врата отсреща бе
главният вход към вътрешността на хана. През нея влизаха и излизаха
мъже, носещи най-различни одежди, някои с чалми, други с кепета, едни
облечени по-тънко, други – по-дебело, с червени или сини пояси, с
кафяви сетрета, мустакати, брадати, ниски, високи, широкоплещести, с
дълги космати ръце, с хилави гърбове, с брадавици по носовете, с
разлютени погледи изпод черните вежди, с отпуснати от умората дебели
устни – всякакви чудни хора, озовали се тук Бог знае от кой край на
империята и отиващи къде ли не. Пак оттам, откъм главния вход,
долитаха разпалени мъжки гласове, чуваше се как удрят чаши по масите,

135
Пезул – ниша в стена или над огнище за поставяне на дребни предмети
136
Гугла – островърха шапка
166
а между дима от запалените чибуци, идещ отвътре на гъсти облаци, се
прокрадваше и аромат на храна. Новодошлите доловиха апетитния мирис
на топла, току-що снета от огъня манджа, и гладно преглътнаха.
– Да разпрягаме ли? – провикна се Боя към Иван. Вече не го свърташе в
колата, а и така бе освирепял от глад, че час по-скоро искаше да напълни
стомаха си.
Свалиха юздите и първо напоиха конете на чешмата. После Иван каза,
че ще ги отведе при налбантина 137, чиято работилница се помещаваше в
самия хан, да го наговори да смени подковите за утре сутринта. Другите
трима трябваше да имат още малко търпение, преди да вечерят и да
свалят потните ризи от гърбовете си.
Дългият път бе нанесъл мургав слой върху лицата им. Не само от
слънцето и прахоляка, а от мислите, които като черни сажди час по час
залепваха върху челата им. Пътуваха почти три седмици насам и ето че
бяха пред самите порти на Стамбул. Много бяха оставили зад гърбовете
си – страховете кое как ще бъде, дали няма да ги нападнат разбойници,
дали няма да осъмнат с открадната стока, ще ги застигне ли буря, ще
страдат ли от безсъние, ще ги хване ли някоя небивала болест по пътя. Но
ето че нищо от това не се случи и сякаш сам Господ разчистваше пътя
пред тях. Близо до Пловдив бяха отседнали в странноприемница и
срещнаха гурбетчии, прибиращи се от Стамбул и Едрине. Говориха с тях
надълго и нашироко, разпитваха ги как е по пътя, има ли грабежи, как е в
големия град, добра прехрана ли са изкарали, накъде отиват и колко
време са били далеч от домовете си. И като всеки им разправяше своята
история, сваляха от плещите си страховете, наливаха се с надежда, че и
при тях всичко ще мине мирно, и намираха сили да продължат.
Ала в човешкото сърце има един малък пезул, отреден за страха, който
никога не нощува празен. Ако от него се изниже страх от едно, веднага
след туй се провира страх от друго. А страховете са тъй многобройни и
тъй многолики – като молещите се, събрани в притвора на черква при
богослужение. И те със свещ намират пътя към пезула, отзад при олтара,
където лежи свещеният потир. Влизат и посягат не към чашата, а към
заветното място, на което тя стои. Промъкват се там и го обитават, докато
някой друг, по-силен, не ги пропъди.
Така и мъжете, тръгнали към султанския дворец, заменяха страховете
си от неизвестността на пътя със страховете от завръщането – как ще
влязат в село, каква вест ще донесат, как ще ги посрещнат, кой кого ще
чака, кой на кого и какво ще прощава. До всеки страх като черна вещица
вървеше вината и го поеше с капки зехир. А тя имаше онази
непресъхваща сила да се саморажда от широкото поле на човешката
137
Налбантин – занаятчия, който подковава работни животни
167
съвест, където час по час падаха семенцата на чуждите очаквания,
общите привички и старите закони. И когато страхът и вината се смесеха,
раждаше се гняв, яд и злост.
За цялото време, откакто бяха тръгнали, Боя не се бе засмял нито
веднъж. Дългият път и красивите картини, които се меняха пред очите
му, не размиха и частица от гнева, трупащ се в него. Ядеше го ревността
от Велико, а тя се подклаждаше от ужаса, че не бе успял да се прости с
баща си, нито да говори с майка си преди тръгване, защото бе толкова
съкрушен от видяното в къщата на майстора, че силите му дни наред не
стигнаха да иде до дома. Не знаеше и какво ще свари, като се прибере,
нито как ще успее да си върне Жара. Тези страхове нахлуваха в сърцето
му и го зачерняха, гасяха очите му и ги мътеха, сипваха пясък в гърлото
му и той плюеше думите като камъни. Изведнъж сякаш бе станал стар,
много стар. Изгубил се беше поривът му да бяга след сърцето си. Сега то
му тежеше като камък и единствената искра, която припламваше в него,
идеше от огнивото, с което искаше да запали дома на майстора.
А Велико все повече се озадачаваше от осезаемата ненавист, която Боя
изпитваше към него. През деня в колата двамата не обелваха почти дума.
Ако момчето кажеше нещо, то бе хапливо и майсторът отговаряше или
спокойно, или с лека закачка, за да го предизвика да изплюе камъчето.
Искаше да разбере какво гложди овчаря, но не успяваше да измъкне и
дума. После потъваше в мълчанието си, придобило през последните
години плътност и форма на човек, който винаги беше там, до него.
Често, когато някой стоеше пред грънчаря, усещаше точно това, като че
ли около него витае друг човек, но никога никой не си бе представял, че
това е мълчанието му, което беше плът без кръв. Когато той спираше да
говори и ваеше грънци, мълчанието му започваше да се храни. Тогава
Велико оглеждаше себе си отвътре: припомняше си всичко, което бе
видял с очите си и със сърцето си – хора, болки, трепети. Сетне броеше
спомените на ръцете си – всички форми и релефи, които бяха оставили
следа в пръстите му. С Бог майсторът не понечваше да говори, само
слушаше, когато Той му нарежда, и оставяше ръката си да я води, ала
никога не подхващаше и дума да му рече. Страхуваше се от думите,
защото те можеха да доведат Нечестивия със себе си, а той – Велико
знаеше, защото го усещаше – винаги дебнеше зад лявото му рамо да се
промуши в някоя отворена ниша. Думите отваряха тъкмо тези ниши
заради хилядите нишки, вплетени в тях. Затова майсторът мълчеше дори
пред Бог.
– Хайде да влизаме в хана – сепна ги оживеният глас на Иван. – Вързах
конете отзад и им оставих зоб. Утре малко след изгрев ще са подковани.
– А с колите какво ще правим, Иване? Сигурно ли е тук да ги оставим,

168
сред толкова хора, дошли от път и под път – попита Димитър. Вече бяха
на друга земя и той не знаеше колко вяра могат да имат нито в
ханджиите, нито в минувачите на това място.
– Пак ще стражуваме на смени – обади се Велико. – Само ден ни дели
от двореца. Нека сме спокойни, че ще опазим товара.
– Сега е светло. Слънцето ще пази колите поне още час. Ние през това
време може да ядем в хана и после ще започнем стражата – предложи
Иван. Останалите кимнаха – имаха му доверие, защото всяко лято през
последните пет години минаваше оттук и знаеше порядките.
Мейхаането138 ги посрещна шумно и душно – бе претъпкано с хора,
въздухът синееше от дима на запаления тютюн, пушекът се стелеше на
талази и криеше лицата на мъжете, а когато се разсееше тук-там,
показваше премрежените им погледи и капките вино, оросили гъстите им
мустаци. От каменния под се надигаше прахоляк, който странниците
внасяха с цървулите си. Прашинки от близкия град и от далечните
пустини се гонеха над земята и завихряха сивкавожълт облак, който
слагаше маска на света и криеше лицето му. Като стрели край ушите на
новопристигналите свистяха неразбираеми думи – някой се провикваше
от единия към другия край на гостилницата, друг се надигаше да поръча
на ханджията още кана вино, трети ставаше от стола си, вдигаше очи
нагоре и крещеше нещо, без да се знае на кого говори – на Аллах ли, или
на безчестните момичета, обитаващи горните стаи. Глъч и задух царяха
тук, странна смесица от движение и покой. Ханът бе мястото, където
светът, препускал цял ден от единия до другия си край, влизаше, за да си
почине, трупясваше се в ъгъла, наливаше се с вино и палеше чибук, ала
никога, никога не спеше и с двете очи.
И сега, когато четиримата мъже влязоха, иззад тезгяха ги посрещна
разплутият ханджия с мазно и потно от жегата кръгло лице, чието дясно
око с изпъкнала напред ябълка бе с наполовина паднал клепач. Явно
имаше недъг, защото клепачът така си стоеше – отпуснат, като че ли се е
опитал да мигне, но някаква брънка в окото е изфирясала и то е засякло,
оставяйки го да виси до по средата. Мъжът се вгледа в новодошлите и не
отмести очи от тях, докато не приближиха и не казаха какво искат.
– Ии акшамлар139 – започна Иван, който видимо тук се чувстваше като в
свои води. – Четирима сме и търсим подслон за тази нощ.
– Имам една стая, на долния етаж отсреща в ъгъла. Мога да ви я дам за
три гроша – рече ханджията отегчено с глас, дрезгав от тютюна и
надвикването с хората. Беше грък, както пролича по говора му. – Ще
искате ли нещо за ядене? – добави грубовато и се извъртя наляво, без да
отмества половината си око от Иван.
138
От турски – mayhane – гостилница, механа. Идва от старотурското mey – вино. – б. а.
139
İyi akşamlar! (турски ез.) – Добър вечер. – б. а.
169
 – От път идем, гладни сме, ще искаме – весело отвърна водачът на
групата, опитвайки се да предразположи мъжа зад тезгяха. Ханджията го
изгледа с отегчение, а полумъртвото му око продължаваше да се взира в
младежа, пресмятайки колко пари може да изкара от него.
– Вечерята ще ви струва още 2 гроша. Седнете ей там – посочи той към
една от масите, баш в средата на гостилницата, която бе останала
незаета. – Ще пратя дъщеря ми да ви донесе за ядене.
Четиримата се отправиха с тежки крачки към мястото. Много умора се
бе наляла в краката им, а задухът в гостилницата допълнително ги
изтощаваше. Седнаха и зачакаха, без да продумват помежду си, само от
време на време хвърляха по някой боязлив поглед към другите маси, за да
огледат пътниците и да надникнат в чашите и чиниите им. Всичко тук им
беше чуждо и чудно, ала се стараеха да не се издават, макар че в
ококорените очи на Боя и непривично свитите рамене на Димитър всеки
друг странник четеше точно това. След малко от вратата вдясно от
тезгяха излезе млада жена, около 20-годишна, и се насочи право към тях.
Вървеше грациозно, извивайки леко бедрата си наляво и надясно, сякаш
танцуваше, а стъпките ѝ бяха леки и не се усещаше с тях да допира
земята. В ръце носеше поднос с няколко питки и кана. Като приближи,
въздухът наоколо се раздвижи, тежките димни облаци се разтуриха и
четиримата усетиха непознат сладникав аромат, който лъхаше от нея.
– Хош гелдиниз!140 – рече им девойката и леко се поклони. Беше лъче-
зарна и светлосините ѝ очи грееха приветливо към тях: – Заповядайте
хляб и вода. Днес сме готвили яхния от нахут.
Момичето чуруликаше на турски, като че пееше весела песен. Иван я
гледаше право в устата, за да хване всяка дума и да преведе на
приятелите си, но така се захласна от хубостта ѝ, че нищо не чу. Гиздава
беше девойката – носеше дрехи в наситени ярки цветове, каквито
младежите по нашите села не бяха виждали. Бе облечена в синя сая,
изпъстрена с дребни жълти цветя. На кръста бе препасана с кафяв кожен
колан, сплетен на плитка, който отпред държеше малки, изящно гравира-
ни сребърни пафти. На главата си бе пребрадила синя шамия, засукана с
голям възел, който в този миг сякаш бележеше самия център на света –
мястото, откъдето се разплитат пътищата и плъзват на всички страни като
излезли от гнездото змийчета. Като говореше, движеше ръцете си така, че
широките жълти ръкави на ризата под саята ѝ описваха магични кръгове
във въздуха и замайваха погледите на мъжете.
– След малко се връщам с яденето – рече усмихната девойката, след
като поднесе на софрата хляба и водата.
После подхвърли нещо на гръцки към баща си, чието болно око през
140
Hoşgeldiniz! (турски ез.) – Добре дошли! – б. а.
170
цялото време бе вторачено в масата им, обърна се и тръгна към кухнята, а
Иван остана загледан в танцуващата ѝ снага.
– Май момичето ти влезе в окото, а, Иване? – шеговито подхвана
Димитър и потупа приятеля си по гърба.
Младежът се засмя – нямаше какво да крие, пък и чии очи се отвръщат
от хубостта? Чистият му смях, пълен със самопризнание, оживи компа-
нията. Велико и Боя също се подсмихнаха и леко раздвижиха скова-ните
си от умора и притеснение тела. Димитър не искаше да изпусне момента,
в който можеха да се разведрят от мислите за предстоящото утре, затова
продължи все така закачливо:
– Само да не те изгубим някъде по пътя, че току-виж точно накрая
вземем да овапцаме работата – изричайки това, той се засмя гръмогласно
и погледна към Велико и Боя, очаквайки те да подхванат шегата откъм
другия ѝ край.
– А ти, Димитре? Ще кажеш, че вече си годен и се чудиш на кой все
още му е широко около врата? – Велико каза това сдържано и уж
сериозно, но всички се изсмяха с пълно гърло на хапливата закачка. Само
Боя остана сериозен.
– Може и годен да съм! – отвърна Димитър и напето вдигна рамене,
като че бе казал важна вест.
– Ха така! – изненада се Иван и го тупна по рамото. – И не казваш?!
Синът на Манасия, който изведнъж се бе оживил, леко се изплаши от
собствените си приказки и се зачуди дали беше редно да казва на
приятелите си за китката, която му бе дала Ерина сутринта на тръгването.
От една страна, до този момент той не я бе забелязвал сред момите, счи-
таше я за момиче, далеч по-малко от него. От друга страна пък, тя сама бе
дошла при него, но Димитър се питаше дали няма да накърни честта ѝ,
ако издаде пред другите, че му е дала китка. А третото – че тази
пакостливоока Ерина не излизаше от ума му ден и нощ – съвсем не
искаше да споменава. Не тук и не сега, когато четиримата бяха тръгнали
да вършат сериозна работа. Затова с половин уста, гледайки притеснено
надолу, отвърна:
– Една девойка ме пресрещна на пътя с китка сутринта, преди да
тръгнем. Няма да ви издавам коя е. Нека първо видим дали ще ме дочака.
– Чуй се само какво говориш! Как няма да те чака?! Точно теб,
първородния син на най-знатния майстор в село. Всяка мома би те чакала,
Димитре – рече Иван и поклати глава, а светлите му очи не спираха да се
радват.
Лека тръпка премина по тялото на Димитър при мисълта за Ерина.
Десетки пъти вече си бе представял как го посреща в село, колко горд
стои пред нея той, завърнал се чак от Стамбул, какви неща ѝ разказва за

171
двореца, за султана и за това колко безстрашно се е изправил пред него.
Стомахът му се сви и от мисълта за Манасия, който очакваше същото – да
се завърне синът му, откупил с достойнство труда и честта на грънчарите
в селото. Едната тръпка бе сладостна, другата – твърде болезнена. И
сякаш за да се спаси от самопризнанието, че не можеше да понесе
тежестта на товара да бъде първият син на най-знатния майстор в селото,
Димитър рязко се обърна към Боя, който беше най-неразговорлив тази
вечер. Впивайки тъмните си като черно грозде очи в лицето му, го
попита:
– А ти, хубавецо, при коя изгора чакаш да се върнеш? И по право
кажи – коя е тази, чийто ум искаше да вземеш, като изскочи от нищото и
се метна в колата да пътуваш към Стамбул?
Димитър дори не подозираше колко слабо място уцели. Изтърси
въпроса съвсем на шега, макар и да бе убеден, че всеки от четиримата ще
бъде още по-желан ерген след завръщането им. Боя присви очи и премис-
ли секунда-две. Не бе се озовал тук случайно. Сам бе избрал пътя, сам бе
избрал битките. Първата я бе повел още на мегдана преди тръгване – той,
овчарят, се изправи срещу всички грънчари и каза, че ще брани труда им.
Сега или никога бе моментът семейството му и другите да „простят“
занаята му. А другата битка трябваше да започне тук и сега – само на ден
път от портите на двореца. Нека се знае! И като се обърна, но не към
Димитър, а към Велико, рече отчетливо и студено:
– Жара! Тя ме чака.
– Дъщерята на знаялицата ли? – оживено попита Иван, за да се увери,
че не бърка, а после някак сериозно додаде: – Внимавай, момче! Не е като
другите тя, огън е, ще те погълне.
– Знам каква е – отвърна нетърпеливо Боя и не можа да сдържи
усмивката си, когато помисли за Жара. От много време насам за първи
път си спомни лицето ѝ така, както го бе видял пред иконите в манастира,
без образът ѝ да се размива с други видения. И само за миг гласът му се
смени, стопли се, и лицето му омекна като облъхнато от развигор141.
Велико гледаше момчето изумен. Вярваше в думите му, както се вярва
в новия ден рано призори – със съзнанието, че той идва неотложно и
неизбежно. „Знам каква е“ – като го каза, Боя за първи път, откакто бяха
тръгнали, не говореше със злост, сякаш дъвчеше отровни корени, а така,
сякаш ядеше топъл хляб. Колко още знаеше обаче, почуди се майсторът.
Ала не това го смути толкова, колкото смътното чувство на ревност,
което изпита, чувайки името на Жара. Откъде идваше това усещане? Не
бе възможно да се страхува от едно момче, което не можеше да овладее
собствения си гняв, камо ли да влезе във владение на женско сърце. А и
141
Развигор – южен вятър през пролетта, от който горите се разлистват
172
тя може и да не беше като другите, но другиго не знаеше и никой не я
познаваше като Велико. Само той я бе държал в ръцете си, а тя бе дишала
само неговия дъх.
Спомни си как няколко дни преди заминаването Жара бе дошла при
него и бе видяла дяволската стовна тъкмо когато той приготвяше пещта,
за да я изпече. „Голяма дарба ти е дадена, Велико. Бог те люби“, – рече
му девойката, не можейки да откъсне очи от чудната стовна. „По теб я
правих, Жарице! Ти ми показа коя е най-голямата любов на Бог. Ето, в
глината я вложих“, бе отвърнал майсторът. Тогава тя го хвана за ръце,
целуна пръстите му петимно и гледайки го дяволито изпод вежди, рече:
„Значи любиш глината повече от мене?“. Велико я прегърна и помилва по
лицето: „Не, аране! С тебе вече сме едно, дишам с теб и хубостта ти,
затуй и глината ме люби повече“. А после, когато тя си тръгваше, на
сбогуване му каза: „Све си ти за мене! Ще чакам час по-скоро да си
дойдеш от Стамбул“.
Ала защо въпреки всичко това, сега го сгложди страх и неприязън?
– Заповядайте! – До масата неусетно се бе появила дъщерята на
ханджията и вече поднасяше на четиримата паниците с парещото ядене.
Ароматът от храната бе упойващ: сладникави нотки на лук витаеха над
апетитния дъх на запържени домати с чесън, а над топлите нахутени
зрънца стоеше лъжица гъсто квасено мляко, което правеше манджата още
по-неустоима. – Да ви е сладко! – подкани момичето и понесе шарените
си одежди към кухнята, където се изгуби сред парата на десетки
тенджери и тигани.
Четиримата мъже гледаха невярващо в софрата пред себе си. Толкова
вкусна храна не бяха помирисвали никога, а порциите бяха щедри и
парещи и те не можаха да устоят нито миг повече. Запретнаха ръкави,
отчупиха си от топлите питки и започнаха настървено да топят в яхнията.
Дървеното масло, което бе изплувало на повърхността и очертаваше
синджир от зелени точици в паниците, полепваше по порестия хляб, а
сетне и по пръстите на мъжете и когато се спускаше в гърлата им,
смазваше ги с онази благодат, с която слънцето наливаше гъстите сокове
в маслините. Те жадно поглъщаха залците и дори не дъвчеха, от което
изтърваха половината сладост от храната, но гладен на сит не вярва, та и
те не можеха да догадят, че ако ядат по-бавно, ще им бъде още по-вкусно,
че и по-дълго след това ще им държи ситост.
Само Велико ядеше с неохота. Хапките хляб се застояваха дълго в
ръцете му и се виждаше, че ги преглъща насила. Бе свел глава към
софрата и косата, паднала пред лицето, се сливаше с израсналата му
вакла142 брада, от което той приличаше на черен ангел. Мисълта за Жара и
142
Вакла  – черна, тъмна
173
Боя не го напускаше. Дълго се бе опитвал да накара момчето да изплюе
камъчето и да разбере какво го озлобява така към него. И ето, сега, когато
знаеше или по-скоро подозираше в какво се крие ядът му, не му олекна, а
по особен начин почувства, че възелът между тях още по-силно се затяга.
Защо бе избрал да отвори дума за Жара точно сега? Едва ли бе само
защото се разприказваха за китки и моми. Друга бе причината и понеже
Боя погледна право във Велико, като каза името ѝ, майсторът бе убеден,
че той знае нещо. Ала това, което момчето не знаеше, беше, че каквито и
битки да искаше да води за сърцето ѝ, трябваше да ги води с нея, а не с
друг мъж. Тя щеше да избере между двамата. А може би вече бе избрала.
– Ти нищо не хапна, майсторе. Какво ти има? Да не те е налегнала и теб
някоя любовна мъка?
Въпросът на Иван раздвижи въздуха над масата. Преди това всички
бяха притихнали, отдадени на блаженството да смелят хубавата храна.
Чудат младеж бе той – все го човъркаше нещо отвътре да сръчква хората,
да ги разпитва, да жужи около тях и да бута живеца им. И сега така,
търсеше как да продължи разговора от преди, за да се разтушат още
малко и да не мислят за големия ден утре.
Всички погледнаха към Велико и зачакаха какво ще отвърне. Познаваха
го – пестелив бе откъм думи и когато говореше, казваше само толкова,
колкото им трябваше на другите да знаят.
– Мен мъката не ме коси. Даже ми помага – рече спокойно и хладно-
кръвно майсторът, сякаш говореше не за себе си, а за някой друг.
– Как така?! Че кой обича да му е мъчно? – изненадан попита Димитър,
за когото и най-малкото страдание бе непоносимо.
– Глината обича болката ми, а аз обичам глината – отвърна майсторът и
потърси с ръка ръба на паницата. Повече от три седмици не бе пипал кал,
та ръцете му неистово търсеха досег със земя – влажна или превърната в
изпечено блюдо. Сега въртеше пръст около съда и сякаш отваряше вход
навътре към себе си. Жадуваше да се прибере, да нахрани мълчанието си
и да слуша Бог, но знаеше, че тепърва излиза на поле, където трябваше да
брани себе си и нещо друго.
– И дяволската стовна ли от болка е направена? – попита Димитър със
снижен глас и за първи път Велико чу от него въпрос, какъвто само
майстор на майстор задаваше. Въпрос за зрънцето, посято у всеки, въпрос
за тайната, която никога не можеше да бъде доверена изцяло.
Незнайно как, думите на Манасиевия син отвориха онзи похлупак,
който досега Велико придържаше с двете си ръце и с цялото си същество.
Отвътре се надигна тъмен дух, изпъпли нагоре по стените на гърнето и
като видя бял свят, облъхна прибраните криле на черния ангел и те се
разтвориха. Майсторът повдигна глава и погледна пред себе си, в

174
червеникавокафявите му ириси светнаха огнени пламъчета и те
заприличаха на нагрети ръждиви дискове, челюстта му се изостри повече
от преди, а изсечените над нея скули трепнаха. Ръката му пусна ръба на
паницата и срещна другата длан в мига, в който ъгълчетата на устните му
леко се повдигнаха нагоре и през тях като през параден вход победоносно
излезе отговорът:
– Дяволската стовна е наречена от Бог и направена от тяло на жена.
Болката бе сладка.
Тримата спътници на майстора застинаха. Какъв пъклен огън гореше
душата на този човек, за да каже това? Свещенодействал ли бе той, или
бе грешил? И коя жена бе вградил в стовната? Как бе го сторил? Чували
бяха да се вграждат сенки на моми в чешми и мостове, но в стовни –
никога. Димитър прехвърли в ума си всичко, което бе въртял на колото,
ала не му хрумваше как в толкова малък съд може да се вдене сянка на
жена. Пък и кому беше нужно в стовна да вгражда човек? Че тя, стовната,
може да се счупи още преди жената да си е отишла от този свят! Или пък
точно затова се слагаше: за да е вечна, да не се пука никога? Изведнъж
Манасиевият син се сепна: „Чакай – рече си, – той каза тяло, а не сянка.
От тяло на жена...“. Мислите му съвсем се объркаха, размътиха се като
накисната в калника глина и никакво прозрение не можеше да пробие
сред тях. Прах от мъртвец ли бе взел, какво бе направил този вран 143 мъж?
„Боже, дано гневът ти се забави – мълвеше си младият грънчар. – Нека
мине утрешният ден, да приеме даровете ни султанът, пък после отреди
каквото сме заслужили.“
Иван и Димитър бяха толкова стъписани от думите на Велико, че не
разбраха кога Боя скочи като попарен и излезе от гостилницата. Един-
ствено майсторът изгледа изчезващия сред пушеците му гръб, кървящ от
стрелата, която бе изстрелял.

143
Вран  – в българските народни говори думата е синоним на „дявол“
175
 21.
ИГЛЕНИК
Портите на града посрещнаха четиримата мъже широко разтворени.
Върволицата от хора и кервани ги погълна и те, без да усетят дори, се
озоваха зад стените на Стамбул. Насъбралият се в камъните пек лъхаше
от всички страни и превръщаше града в огромна жежка пещ, а маранята
обвиваше спускащия се надолу път като було. Хора, разнолики и разно-
цветни като мъниста, минаваха край тях забързани, подвикваха помежду
си и бършеха чела, потни от слънцето и от тежките товари на гърбовете
им. Впървом всички се щураха безредно, като да бяха изпуснати от шепа
зрънца черен пипер, после, сякаш намерили улей към чутурата 144, сурваха
се надолу все в една и съща посока.
От главния път се разклоняваха множество улички, тесни, извити и
притъмнени; дървените къщи, застанали от двете им страни, почти
опираха една в друга горните си катове и правеха тунели над сокаците 145,
в които тайнствено потъваха фигурите на мъже и жени, прибиращи се у
дома. Сякаш изпод земята извираха хората и колите, мулетата,
натоварени с дисаги, просяците, свели глави под сянката на някой чардак,
та картината пред очите на четиримата пътници се променяше с всяко
премигване и колкото по-навътре в града навлизаха, толкова по-шарена и
наситена ставаше тя. А колко странна миризма витаеше наоколо – сякаш
не под открито небе, а под похлупака на огромно блюдо се намираха, та
въздухът бе изпълнен с необичаен аромат на сладко, кисело, солено,
сушени билки и непознати подправки. Стамбул бълбукаше като гъста
чорба, жужеше като пълна с цвъркачи гора и пъплеше по черупката на
света като бробиняло146 от лениви мравки, упоени от жегата и праха на
късното лято.
Под една тънка сянка, хвърлена от чардака на крайпътен хан, Иван и
Димитър отбиха колата. Велико и Боя ги последваха и четиримата
слязоха, долепиха се до стената на зданието и се прикриха от жаркото
слънце. Без да продумват, спогледаха се – всеки четеше в очите на
другите изумлението от мястото и уплахата от другостта на хората, които
сам изпитваше. Тук те бяха случайни прашинки, които вятърът бе довял
от много далеч и които Стамбул поглъщаше в необятността си. И
четиримата усещаха нищожеството на имената, занаята и стоката си пред
144
Чутура  – дълбок тесен дървен съд за чукане на подправки и зърно
145
Сокак – улица
146
Бробиняло – мравуняк
176
разгорещеното лице на този град, смеещ се насреща им лукаво като палав
джин.
– Пийнете! – подкани Иван, който бе извадил стовна вода от колата и
жадно удари няколко гълтока. Оживените му очи обхождаха пътя,
сградите и минувачите, а на челото му се бе появила необичайна бръчка,
сякаш младежът се напрягаше да си спомни нещо или премисляше накъде
да тръгнат после.
– Колко още има до двореца? – попита Велико, след като отпи и подаде
стовната към Боя. Момчето я взе с неочаквана охота и пи дълго, а сетне
се вгледа ту в майстора, ту в Иван, очаквайки какво ще кажат. За първи
път, откакто бяха тръгнали, той сякаш бе забравил защо е тук и с цялото
си същество искаше да се прикрепи към някого така, че да не го погълне
разтворената паст на града. Застаналият насреща му Димитър се прехвър-
ляше от крак на крак, присламчвайки се ту към Велико, ту към Иван по
същата причина. Това, което стените на Стамбул бяха направили само за
час, дори трите седмици път не бяха успели да сторят. Сега между
мъжете сълзеше една лепкава смола, идеща от общите им страхове и
надежди. Тя ги спояваше пред непознатото и караше всеки от тях да се
чувства по-сигурен в близостта си до другите.
– Може би час-два – отвърна Иван. – Като изкачим този хълм – и
ръката му посочи насреща, където пътят се извиваше нагоре към небето,
люшкайки паянтовите къщи сякаш във въздуха, – после се пускаме
надолу, право към морето, и пристигаме.
– Да не губим време тогава! – рече Велико и се качи в колата. Боя го
последва и седна до него, но не както всеки път досега, с тяло, наострено
като еж, а някак леко свит в раменете и послушен. Майсторът усети
примирието у момчето. Самият той, поразклатен от силата, която градът
излъчваше, и забравил съревнованието помежду им, обърна се, кимна му
успокоително и дръпна юздите на коня.
Докато се изкачваха нагоре, слънцето печеше право в очите им, а
глъчката по пътя вместо да утихва под напора на топлината, се засилваше
и улиците ставаха все по-многолюдни. Малко преди да изкачат върха на
хълма, пред очите им зачерня – тумби народ възбудено влизаха и
излизаха от тесните сокаци, пресичащи главния път. Наближавайки,
четиримата видяха как всеки човек мъкнеше по нещо – някои мъже
носеха огромни табли с чашки, над които се издигаше дим, други крепяха
подноси с плодове на главите си, трети пренасяха пълни торби под
мишници. И ако на входа на града бяха доловили особен аромат, то сега
топлият повей носеше към тях все по-наситени и остри миризми,
непознати и далечни като края на света. Те сякаш долитаха изпод
разветите ръкави на ризите на мъжете, носеха се наедно с широките им

177
пищни шалвари и се диплеха във въздуха съвсем като многобройните
слоеве тънки дрехи, в които местните бяха облечени. Въздухът
миришеше на червено и кафяво, на ръждиво и медно, на зелено и жълто,
пареше като кипнала вода и боцкаше като набол мустак, а нагоре, много
нагоре в небето, където шумът, ароматите и жегата се разсейваха, едно
тънко платно лен покриваше с ленивост града и се готвеше да го приспи
по-късно в следобедна дрямка.
– Тук има голям пазар – обърна се Иван и извика от предната кола. –
Като влезеш в улиците, можеш да се изгубиш, но всичко, каквото ти
трябва, ще намериш. А и каквото не ти трябва, все ще се намери кой да ти
го продаде – добави, смеейки се.
Гласът му ободри групата, окуражи ги за няколко минути, че поне един
от тях вече е бил тук и знае. Но това мнимо спокойствие изтрая само
докато изкачиха върха на хълма и погледнаха от другата страна. Тогава
конете сами спряха, уплашени от гледката, която се разкри. Започвайки
изпод самите им подкови, надолу се разстилаше градът, широк, безкраен
и пъстър, назъбен от хиляди здания, приличащ на игленик с безбройните
си тънки островърхи кули, издигащи се към небето. В самия край на тази
шарена плащаница беше пришита искряща синя коприна, неравно
къдрава по краищата, но толкова омайваща, че приковаваше и най-
умореното око и то не можеше да се отмести от ослепителния ѝ блясък.
Там – по ръбовете на града – се синееше лазурното море.
Който владееше този град, владееше целия свят.
Сякаш осъзнали това, четиримата мъже, спрели на върха на хълма,
притаиха дъх в едно. Отвътре като игличка ги бодна един и същ въпрос:
„Господи, къде сме тръгнали? Та кой ще ни погледне нас, опърпани и
мръсни странници? Как изобщо ще влезем в двореца, кой ще ни остави да
припарим до султана, който на длан разполага с всичко това?“ Илюзията,
с която бяха тръгнали – че могат лично да занесат на владетеля своите
нищо и никакви дарове, в миг се пръсна пред очите им като разбита на
хиляди парчета стовна, като претрита в шепи суха пръст. Прашинките от
нея влязоха в очите им и така им засмъдя, че се насълзиха. Строшени,
опарени и удавени, четиримата отново се спогледаха, търсейки опора
един в друг. Ала нямаше сламка, която да ги издърпа на повърхността.
Далеч бе селото им и мъжете му, пък и те – какво ли знаеха,
предполагаше ли някой колко голям е Стамбул, колко необходни са
улиците му, различни хората му, цветен въздухът му? Ето, дори Иван,
който бе идвал тук, тръгнал бе и той на вятъра с едно измамно
въжделение147, с непосилната задача да спасява неспасяемото. Как тъй
стана, та всички повярваха, че откупът на хляба им може да се случи
147
Въжделение – желание, копнеж, стремление
178
толкова лесно? Та кой в двореца, изникнал сред позлатата на морските
води, ще иска да чуе бедните майстори от едно затънтено далечно село?
Кой – като видно беше, че по тези улици много знайни и незнайни
майстори бяха оставили следи от стъпките и от ръцете си. А какво ли бе в
самия дворец, след като отвън градът така безмилостно искреше от
богатства? Какви ли дарове са оставили там близки и далечни
пътешественици, пратеници, владетели на чужди земи? Въпросите,
изникващи като множество непознати лица пред очите им, глождеха
мислите на четиримата мъже и правеха съмнението непосилно. И тъкмо
когато се бяха оставили тинята на поражението да ги погълне, конят на
Иван изпръхтя и потегли надолу, сякаш предчувстваше че в края на пътя
има студена вода, от която може да се напие.

***

Някакво чудато настроение бе споходило Сюлейман тази сутрин. Като

излезе от покоите си в харема, каза на следващия го по петите слуга, че
иска да се разходи сам, подмина залата, в която го чакаше обичайната
обилна закуска, не забеляза кланящите му се наложници по коридорите и
не погледна строените по постовете си евнуси. Втурна се навън, като че
ли единственото, което искаше, бе да избяга от хладните зали на харема и
да вземе глътка топъл въздух. Придворните бяха свикнали да гледат
дебелото му тяло да се поклаща едва-едва, когато се придвижваше
нанякъде, та сега, виждайки го да върви необичайно бързо, надигаха
вежди, цъкаха с езици и се молеха нуждата, която го е спешила, да не
застигне и тях. Само по-приближените му, една малка шепа хора, които
бяха имали досег с него в кафеза през всичките трийсет и шест години,
прекарани там, можеха да догадят, че днешната странност е проява на
малката частица лудост, която бе наследил. Както и на това, че външният
въздух в последните няколко седмици все повече му се услаждаше и той
го търсеше настървено, както самките търсят изгубените си малки.
Щом излезе на двора, султанът направи няколко крачки, за да се отърси
от сянката на обграждащите го куполи, сводове и колони и вдигна глава
към небето. Днес то бе различно синьо – не толкова кобалтово като вчера
и не толкова прозрачно като онзи ден, а синьо точно като листенцата,
които измирските майстори бяха нарисували по порцеланови плочки,
облицовали стаята му в кафеза. Сюлейман потръпна. Не искаше да си ги
спомня, на друго искаше да му прилича небето. И той се заоглежда
нервно наоколо, търсейки с какво да разсее очите си. Боднаха го листата
на кървавочервената роза, която растеше самотна сред туфа от бели
цветове и разнасяше безподобното си благоухание пред входа на харема.

179
 – Хм! – Сюлейман изсумтя доволно, изпъчи се напред, сякаш тръгваше
на военен парад, и с горда крачка приближи розовия храст.
Цветето се бе настанило царствено на върха на здравото си стъбло,
щръкнало педя над белите рози, и кокетно бе привело настрани глава,
като че ли поставяше целия околен свят под съмнение. Султанът и сега се
наведе да го помирише, както правеше всеки ден, но в стремежа да го
вдъхне по-силно, прихвана го под листата и без да иска, се убоде.
Бодилът лесно проби изнежената му бяла кожа и от тънкия пръст,
несъразмерно фин за голямото му тяло, рукна дебела струя кръв.
Сюлейман се огледа, за да потърси помощ, но наоколо нямаше никого.
Всички придворни се бяха оттеглили, оставяйки го сам в чудатото му
настроение. Липсата на прислуга в този момент го жегна повече и от
бодила и той се разяри. Тръгна с още по-бързи крачки през двора, а
гневът се надигаше в него на мощна вълна, готова да залее първия
срещнат.
Не видя никого, но търсейки как да се освободи от яда си, продължи да
върви, докато не стигна палата на съвета. Двамата стражи на входа му се
поклониха безмълвно и безучастно. Сюлейман спря, в миг прикован от
чувството, което лъхаше от тях: пропити от чинност и ленивост,
безхаберно блуждаещи между стените на двореца по цял ден, те бяха
толкова откъснати от всичко вън от портите на сарая, колкото бе и самият
той. Султанът замръзна при тази мисъл – да, и той беше като тях,
безхаберен към външния свят, незнаещ какво се случва. Съдбата не му бе
отредила щастието да е първороден императорски син и той трябваше да
прекара десетилетия наред в дворцовия зандан, докато брат му Мехмед
управляваше. Така бяха отредили предците и страхът им от заговори,
убийства и пролитие на владетелска кръв – първият принц поема трона,
останалите чакат реда си в затвора. Ето, само няколко седмици, откакто
бе излязъл от кафеза, за да замени брат си на престола, а все още не бе
напускал пределите на палата и не знаеше нито колко голям е градът,
нито какви са хората му. Не познаваше нищо от това, на което бе
владетел, и бе видял само малка част от богатствата, които притежаваше.
„От затвор в затвор се местя – ужасено си рече Сюлейман. – Животът ми
така минава, а още утре може да ме няма. Ще осъмна мъртъв, без да съм
надникнал вън от клетката.“
– Ти! – обърна се рязко към стража вдясно на входа. Гласът му бе
писклив, а очите му трескаво гледаха сепнатия пазач. – Бързо нареди да
доведат коня ми. Веднага! – кресна султанът.
Пазачът се поклони, обърна се с обигран жест и се завтече към
конюшните. Останалият на поста си аскер148 сви крака в мирна поза,
148
Аскер  – войник
180
вдигна глава нагоре и не смееше да диша, докато господарят му
обикаляше нервно пред входа на палата. Мисълта за затвора не
преставаше да гризе Сюлейман и ядът в него се пенеше като разбита в
скалите вълна. Ала кого можеше да обвинява за годините, прекарани в
кафеза – майка си, баща си, съдбата, Аллах? Та нали всичко бе по волята
на последния, значи бе стоял между четири стени толкова време, защото
такъв е бил предопределеният му път. А войникът насреща му – той защо
бе избрал да пази дебелите стени, оградени от още и още стени? Какво го
караше да стои тук така чинно и толкова безчинно далеч от света навън?
И неговият път ли бе предначертан, или все пак удобната клетка с вкусни
блюда е по-добра от всяко друго място на света, брулено от буйни
ветрове? Решен да узнае отговора на всяка цена, султанът се приближи
толкова до стражаря, че усещаше солука149 му върху челото си, взря се в
него с налудничавите си очи и изсъска полукресливо през зъби:
– Знаеш ли какво има вън оттук, войнико? Бил ли си някога на бойно
поле, или само вардиш тези дебели дувари и себе си, а? Молиш ли се
всеки ден на Аллах да не те пратят на война, за да стоиш тук и да пазиш
златото ми?
С всяка следваща дума гласът на Сюлейман ставаше все по-писклив,
сякаш някой го стискаше с две ръце за гърлото, а самият той, не много
висок на бой, се надигаше на пръсти, за да може да достигне поне отчасти
лицето на стражаря и да влезе в обсега на взора му, вгледан напред, както
биваше по време на пост. Една струйка пот се спусна отдясно по лицето
на аскера. Той не знаеше чака ли отговор от него султанът и ако бе така,
щеше ли изрично да му даде позволение да говори. Усещаше, че животът
му виси на косъм, по-тънък и от току-що спусната паяжина, затова наум
изричаше горещо последните си молитви и дори не чу тракащите копита
на приближаващия царски кон.
Сюлейман също не ги бе чул, защото пламенно чакаше какво ще
продума стражарят, като че ли отговорът щеше да отмие част от яда му
към съдбата. Излезе от пъкления затвор на мисълта си чак когато
войникът зад гърба му рече:
– Заповядайте, Ваше величество!
Султанът се опомни и се огледа стреснато. Като се сети какво прави тук
и защо бе наредил да му доведат коня, обърна се и хвана поводите. Конят
бе черен като въглен, висок и изящен, с косъм, лъскав като звездите в
пустиня, и мощни крака, които можеха да стигнат от тук до Едрине само
с няколко скока. Сюлейман погледна с възхита и страх животното, което
стоеше мирно и готово да му служи. Не знаеше дали ще може да се качи
сам на гърба му, ала толкова бе прегорял от раздразнение и гняв, че пъхна
149
Солук – дъх
181
левия си крак в стремето, хвана дръжката на седлото и направи опит да се
надигне. Тежкото му тяло обаче не го слушаше и трудно се отлепваше от
земята, а още по-трудно щеше да се прехвърли през гърба на животното.
Облечен в натруфени одежди и долепен до тялото на коня, след няколко
напъна Сюлейман плувна в гореща вода. Стражарят, застанал отстрани и
държащ поводите на коня, само с крайчеца на окото долавяше несполуч-
ливите опити на облия като топка султан да се качи на жребеца. Накрая,
уплашен от смеха, който напираше отвътре му, войникът даде команда на
коня. Животното приклекна на четири крака и така успя да стане доста-
тъчно ниско, за да се качи султанът на него. После, под тежестта на
дебелото му тяло, бавно се изправи и зачака нова команда. Сюлейман
успя да се закрепи на седлото, хвана го здраво, намести тюрбана си, който
се беше накривил при борбата, изпъчи гърди и дръпна юздите.
Животното потегли съвсем леко, усещайки нестабилността на
възседналия го мъж. Над изящната дългоопашата задница на черния ат
султанът се поклащаше напред-назад така, като че всеки момент щеше да
падне.
Идваше му на Сюлейман да пришпори с все сили коня и да препусне
през портите на двореца, но годините в кафеза му бяха отнели и преиму-
ществото да язди добре. А така му се искаше да прелети през следващия
двор на сарая, за да не може никой да го настигне. Уви, минавайки край
конюшните, от двете му страни настана едновременно смут и
поклонение. Бродещите наоколо войници се строиха да поздравят
господаря си, а един-двама в дъното на сенчестите навеси се разбягаха
нанякъде. Сякаш предусещайки края на своето бягство, Сюлейман
пришпори леко коня. Страхът му да не падне от високо обаче надви над
желанието да излезе вън от сарая и той остави животното да го води с
разумния си ход. Но ето че приближаваше средната порта на двореца, на
чиито осмоъгълни кули дебнеха още еничари, без да е усетил свита зад
гърба си. Значи, можеше и да успее да се промъкне през стените
незабелязан. Още само малко му трябваше и стигнеше ли главната врата,
щеше да отскубне трите пера от тюрбана си и да се впусне в града, без
никой да го познае, мислеше си. Стражарите, дебнещи от двете страни на
портата под самите кули, отдадоха почит, леко стъписани от
неочакваната поява на господаря си тук, в този час. Сюлейман премина
тежките двери и потъна в огромната розова градина на парадния двор.
Гюловият аромат го лъхна безмилостно, той се сети за розата преди
малко и нещо повторно го убоде. Тогава дръпна юздите на коня и го
пришпори. Животното забърза ход, а султанът се заподмята неволно на
гърба му. И тъкмо когато стигна имперската порта, която единствена го
делеше от града, чу зад себе си галопиращи коне и позна застигащия го

182
като кинжал в гърба глас на великия везир:
– Ваше величество! Къде отивате? Ще ви придружим!
Сюлейман дръпна рязко юздите на ата и спря. Беше уплашен – не
знаеше какво да прави. Глождещият го от сутринта гняв го дърпаше
напред, но страхът, че не може да надбяга везира и ще стане за смях, го
приковаваше на място. Султанът сведе глава, пое дълбоко дъх и направи
единственото, на което бе способен – изкрещя с пискливия си глас
отбранително, заповеднически и едновременно с това безсилно:
– Оставете ме на мира! Искам да изляза вън! Искам да видя хората, на
които съм господар, и града, който е столица на империята ми. Пуснете
ме сам, ако животът ви е мил!
Сюлейман нареждаше в пристъп на онази лудост, която тихо течеше
във вените му още откакто се бе родил, но днес бе кипнала и бе обхванала
цялото му тяло. Тя излизаше като бясна искра през лявото му око, което
бе малко по-светло от дясното и по което винаги можеше да се познае в
какво настроение бе султанът. Насреща му везирът и агата сведоха глави,
защото се бояха от думата му – не знаеха какъв дявол го бе обладал днес
и докъде може да стигне чувството му за свобода и власт, което с всеки
изминал ден все повече избуяваше. Ала дългът на везира надделя и той се
осмели да каже:
– Вън не е безопасно за вас, господарю! Позволете да ви придружа,
поне аз. – Тонът му бе мек и угоднически. От него на Сюлейман за първи
път днес му стана приятно – почувства се, сякаш потъна измежду стотици
пухени възглавнички, много по-удобни и приемащи, отколкото твърдото
седло на коня. Везирът улови колебанието на султана и побърза да добави
подкупнически: – Ако ми позволите, ще ви предложа и друго, Ваше
величество! Щом искате да погледате града и хората, може да се качите
ей там, в павилиона над портата – и везирът посочи с ръка дървената
постройка, която бе скроена като шапка над главната порта, точно между
отделенията на стражата от двете ѝ страни. – Оттам на спокойствие може
да гледате колкото искате, без никой да ви забележи. Ще поръчам да ви
поднесат обяда тук, ако желаете.
Султанът трепна – скривалище, от което да гледа пъстрото множество
от хора, обикалящи двореца, богомолците, стичащи се в джамиите в
близост, да слуша какво си говорят поданиците му, без дори да
подозират, че той е там. Колко много можеше да види и да чуе само! И
без дори да подозира, че затворът, от който бягаше, сам го надви,
Сюлейман се усмихна доволно с тънките си устни и рече с все така
прещипано гърло:
– Не ми поръчвай обяд. Не искам да се разсейвам излишно, докато
гледам. Конят да ме чака долу!

183
 ***

След има-няма час двете коли спряха пред тежката порта на огромна
стена, чийто край не се виждаше. Тя като че ли изникваше от морето,
заграждаше част от сушата и потъваше в необятността на града и водата.
От двете страни на вратата пазеха по четирима бекчии 150 – двама, които
стояха по-напред и осигуряваха няколко разкрача пространство, където
никой не можеше да припари, и още двама, долепени до самите порти.
Войниците бяха напети, на чалмите им стърчаха пера, които ги правеха
да изглеждат още по-стройни, а пушките така прилягаха в ръцете им,
сякаш се бяха сраснали с тях. Не разговаряха помежду си, само гледаха
напред и дебнеха, ако някой приближи, да го отпратят с поглед. Множе-
ството от хора, което заливаше улиците на Стамбул, тук се беше
разредило и малцина смееха да приближат на повече от няколко крачки
до аскерите. Иван и Велико бяха спрели колите достатъчно близо, за да
огледат мястото, но и толкова далеч, че да не предизвикват вниманието
на стражата.
– И сега какво ще правим? – попита Димитър, вледенен при гледката на
необятния палат. Странно как до този момент бяха отбягвали въпроса как
точно ще влязат в двореца, като че ли всеки от тях тайно се бе надявал, че
вратите сами ще се отворят и султанът ще ги приеме без грижа.
– Иване, ти говори с пазачите. Кажи им кои сме и за какво сме дошли –
че сме майстори грънчари от Румелия и искаме да поднесем специални
дарове на султана – рече Велико. В гласа му се долавяше притеснение, но
сякаш по-силно бе желанието да даде на другите увереност, че намисле-
ното има начин да се случи.
Иван се местеше от крак на крак и се опитваше да изгони няколко
мухи, които обикаляха нахално около него. Очите му бяха леко
посърнали, самият той не бе сигурен, че знае турски дотолкова, че да
може добре да обясни на пазачите за какво са дошли. И все пак стигнали
бяха дотук, връщане назад нямаше.
– Така да бъде. Нека приближим с колите, за да им покажем какво
носим. Сигурно ще искат да видят, преди да ни пуснат – отвърна Иван.
– А ако ни върнат, какво ще правим? – предпазливо се обади Боя.
Откакто бяха влезли в Стамбул, той едва сега обели дума. От хладния
тон, който излизаше от устата му през последните седмици, не бе
останала и следа.
– Няма да ни върнат. Вярвайте ми, вратите сами ще се отворят пред
нас – рече Велико. Гласът му прозвуча твърдо, сякаш някой току-що му
150
Бекчия  – пазач, пъдар
184
бе нашепнал тайна, която другите не знаеха. Отвъд това, че на гърдите си
носеше амулета с листенца от разковниче, подарен му от Жара, нямаше
видима причина да звучи толкова уверен. Но ако човек не е устроен така,
че пред най-голямата заплаха да набира смелост и да успява да надвие
несигурността с последната жива клетка от тялото си, в която е скътал
надежда, този свят отдавна да бе останал само със сушата, морето и
рибите. А ако човек винаги се опитва да чертае ясен план за това, което
предстои, никога никой нямаше да направи първата крачка в каквото и да
било. Защото смелостта не е да поемеш към ясната трудност, а да се
впуснеш там, където е съвсем тъмно, дълбоко и непознато. Без да е
подправена с лудост, смелостта бързо се превръща в страх.
– Бог да е с нас! – рече Димитър и това бе последният тласък, който бе
нужен, за да дръпнат юздите на конете и да приближат двореца.
А Бог гледаше отгоре и виждаше четирима мъже с напрашени лица и
пропити от пот ризи на гърбовете, четеше в очите им страха, който
дългът и лудостта превръщаха в решимост. Броеше ударите на сърцата
им, които заедно изтласкваха толкова кръв, че – ако се пукнеха вените им
сега – можеха да удавят с нея и осмината аскери насреща им. Зад всеки
удар Бог съзираше по една причина, която ги би довела тук. Той виждаше
и нехайните стражари на двореца, които с такава тежест стояха на поста
си, че нито бурен вятър, нито висока вълна можеше да ги отмести, та
камо ли молбата на бедни майстори грънчари, дошли от другия край на
империята.
– Ии гюнлер151 – провикна се Иван към двама от пазачите, които стояха
по-напред.
Войниците мигновено повдигнаха пушките си в отговор. Момчето се
стресна и не знаеше как да продължи. Единият пазач го гледаше с поглед,
от който струеше враждебност и омраза, другият започна да шари с очи
по двете коли и заоглежда останалите мъже в групата. Измина близо
минута, в която между едните и другите се настани тежко като желязо
напрежение и се гнетеше там, без нищо да се случва, за да го разсее.
Накрая Димитър сръга Иван, та той се окопити и продължи:
– Майстори грънчари сме, идваме от Румелия. Носим дарове на султана
и искаме лично да му ги връчим.
Думите излизаха развалени от устата му – някои предъвкани, други
заваляни, трети сложени не където трябва. Стражарят, който и преди това
го гледаше изпитателно, се напрегна да долови какво му говореше непо-
знатият. От всичко дотук бе разбрал само, че говорят за дарове и за
султана, но какви бяха тези хора, не можеше да познае. Затова каза на
Иван да повтори. Мъжът заговори по-бавно и по-високо, от което
151
İyi Günler (турски ез.) – Добър ден. – б. а.
185
войникът вече разбра, че са майстори и идват от Румелия.
– Султанът приема само официални пратеници! – отсече стражарят и
направи жест с глава, който недвусмислено казваше на четиримата да
обръщат колите и да потеглят натам, откъдето бяха дошли.
Иван разбра какво му казва, а непреклонният тон на войника правеше
думите хладни и остри като стрели. Нямаше обаче връщане назад,
стигнали бяха дотук и трябваше да опитат поне още веднъж. Понеже не
знаеше как по друг начин да подходи, освен с чисто човешка молба, Иван
продължи:
– Моля ви, пуснете ни! Дошли сме от много далеч. Освен дарове имаме
и важно съобщение да предадем на султана.
Като рече това, стражарите от другата страна наостриха уши и се
обърнаха да видят по-добре новодошлите. Пред двореца кръжаха безброй
люде всеки ден, имаше всякакви хора, нерядко се случваше някой
минувач да иска да влезе при султана да му се поклони или да му остави
дар. Често това бяха най-обикновени просяци, довлекли се тук от всички
краища на империята, друг път бяха бедни девойки, които скришом се
надяваха да се представят на султана и да влязат в харема му, за да си
осигурят охолен живот, трети път бяха занаятчии като тези, които искаха
да се поклонят на владетеля с надеждата, че ако той хареса даровете,
търговията им ще тръгне по-добре. Казано в три думи – луди всякакви
имаше, и стражарите бяха свикнали да ги отпращат само с един жест. Но
сега думата „съобщение“ възбуди любопитството им, не толкова, защото
вярваха, че някой беден майстор може да каже нещо значимо на султана,
а защото рядко някой от дошлите тук проявяваше въображение и смелост.
А може би и защото понякога се чувстваха безкрайно отегчени от дълга
си, пазачите имаха нужда малко да се разнообразят и да се погаврят с
тези странници. Затова четиримата аскери отпред се спогледаха и без
думи, само с по една лукава усмивка, пусната мимоходом изпод
мустаците им, се разбраха да дадат още малко време на новодошлите и да
видят докъде би стигнал куражът им.
Единият стражар приближи отдясно, обиколи двете коли, надничайки
строго да види какво има вътре. Товарът бе завит с черги и войникът
викна остро към Иван:
– Отгърнете да видим какво носите!
Мъжът скочи от колата, отиде отзад, дръпна чергата и отдолу, под
силата на обедното слънце, блеснаха жълти и зелени гледжосани грънци.
Войникът примижа от отражението на светлината и за да се увери, че под
съдовете няма скрити оръдия или нещо друго, което би застрашило
султана и двореца, взе да ги разбутва с острието на пушката. Те обаче,
добре подредени един до друг и един над друг, така че да не се чупят при

186
клатушкането по пътя, не поддадоха на проверката и тогава пазачът взе
да ги опипва и повдига с ръце, за да види що има отдолу. Другите трима
стражари също приближиха колата и взеха да надничат. Велико използва
момента, слезе и отгърна чергата и на тяхната кола, показвайки още
колко дарове са донесли.
Виждайки, че нещо необичайно се случва на няколко разкрача от тях,
пазачите при самата порта започнаха да се споглеждат помежду си
притеснени. Най-главният сред тях, без да напуска поста си, се провикна
грубо към войниците отпред:
– Какво има там? Какво правите?
Тогава аскерът, който пръв бе започнал разговор с новодошлите, изтича
към портата и намигвайки съзаклятнически към старшия войник, обясни:
– Майстори от Румелия. Дошли да поднесат дарове на султана и да му
предадат важно съобщение – и като каза последното, мъжът се
подсмихна, за да подскаже на гледащия го строго войник, че всичко е
наред и ще се пошегуват с тях, преди да ги отпратят.
– Не губете време в глупости! – изрепчи му се старшият пазач. –
Пращайте ги по пътя – рече и с отсечен жест посочи на аскера да се
обърне и да изпълни заповедта.
– Слушам! – мирно отвърна младежът и усмивката му от преди малко
се изпари за миг. Той се извърна и тръгна към колите.
– Хей, ти! – застигна го неочаквано гласът на старшия пазач. – А какво
носят?
– Шарени грънци, нищо особено – рече момчето и се върна при ново-
дошлите.

***

Отгоре, в дървения павилион над имперската порта, зад спуснатата

решетка на отворения прозорец, Сюлейман гледаше какво се случва.
Първоначално не бе обърнал внимание на двете коли, спрели току пред
двореца, защото погледът му се дивеше на пъстрото гъмжило от хора,
които влизаха и излизаха от джамията „Айя София“. Не можеше да се
нагледа на удивителните им облекла, впечатляващи не толкова с
цветовете си, колкото с простотата си. Свикнал на пищността на дамите
от харема и високомерието, което излъчваха военните от двора му,
султанът гледаше тези минувачи като че бяха не хора, а някакви същества
от друг, далечен свят. Всеки мъж като че ли носеше различен отпечатък
на лицето си, беше по собствен начин прегърбен, сякаш инаква грижа го
гнетеше; всяка от жените стъпваше също различно и никоя не вървеше с
онази задължителна съблазън в походката, с която Сюлейман мислеше, че

187
девойките се раждат. Жените, които виждаше през решетката, носеха
такова разнообразие от чувства, че на султана му се прииска да може да
надникне под воала на всяка, за да види дали толкова несходни бяха и
лицата им.
Когато обаче отдолу стражите заговориха и той дочу да споменават
„султана“, наостри уши. Долови, че някой носи дарове и иска да му се
представи, затова огледа по-внимателно площада пред портата. Забеляза,
че има спрени две коли, а част от пазачите са се струпали около тях и
заничат товара. Сюлейман зърна шарените съдове, които се подаваха от
каруците и скромно проблясваха под лъчите на слънцето, но те не го
поблазниха. Очите му се спряха на мъжете, които караха товара. Прикова
го нещастният им вид – изглеждаха мръсни, с напрашени и изпечени
лица, по които струеше пот от жегата и от видното притеснение. Дрехите
им бяха груби, безцветни и скучни. „Сигурно ризите им бодат повече и от
розите – помисли си Сюлейман. – От кой ли край на империята са се
довлекли тези бедняци?“ После, все така любопитен да разгледа лицето
на нищетата, което за първи път виждаше толкова отблизо с очите си,
султанът се вгледа във Велико. Необичаен му се стори този мъж, който,
като никой друг, не носеше калпак или тюрбан, а имаше дълга коса,
падаща тежко над раменете. Сюлейман се приближи още повече до
решетката, за да разгадае с какво така привлече погледа му непознатият.
Няколко секунди бяха нужни на султана, докато открие, че за разлика от
безкрайно неугледния си вид, мъжът излъчваше гордост и някаква
тайнствена сила сякаш го държеше все още пред портите на двореца,
въпреки че стражарите вече ги бяха отпратили. Султанът се зачуди –
трийсет и шестте години зад стените на кафеза, където общуваше само с
няколко жени и слушаше отвлечените им разкази за живота в империята
и за света навън, съвсем бяха изкривили представата му за обикновените
поданици. Представяше си ги като сган отрудени същества, които с една
ръка поднасят заработеното на агите, а с другата търсят подаяние, но
винаги, винаги вървят с наведени глави. И едва преди малко, когато очите
му затършуваха сред множеството богомолци около „Айя София“, той бе
допуснал, че всеки от тези хора е различен, а сега се убеди, че сред тях
има и такива, чиято гордост в пъти превъзхожда тази на най-
висшестоящите еничари в двора му. Тъй любопитно му стана да види
очите на този мъж, пък и да разбере откъде и защо бе дошъл дотук, че
неусетно извика към пазача, който вардеше пред вратата на павилиона
горе:
– Хей, ти! Бързо ела! – и щом войникът се яви на мига, Сюлейман
нареди пискливо: – Иди долу и кажи на стражите да пуснат двете коли!
Аз заповядвам!

188
 Пазачът излетя по стълбите и само след няколко секунди султанът видя
как догонваше колите, които стражарите току-що бяха отпратили.
Настана суматоха – войниците, които вардеха пред портата, не искаха да
повярват на думите на пратения аскер, заразпитваха го къде е султанът,
как така е видял колите и понеже се усъмниха, заклеха го, че ако им играе
шега, до вечерта главата му ще се търкаля из улиците на Стамбул и
гладните свраки ще кълват очите му. Момчето им отвърна рязко, че ако
се забавят още малко, вероятно главите на всички ще станат храна за
птиците. Щом чуха това, осмината пазачи на имперската порта се
спогледаха: този трябваше да е напълно изкуфял, за да се осмелява да
говори от името на султана и да проявява такова своеволие, а изглеждаше
съвсем редовен войник. Явно думаше истината, затова стражарите
склониха.
След малко тежките двери на двореца се отвориха. Натоварените коли
и четиримата странници, водени от два хилави и изморени до изнемога
коня, преминаха бавно дебелите стени на сарая и потънаха сред червени-
те цветове на гюловата градина.

189
 22.
ГЪРЛО
Лекият бриз откъм морето приятно разхлаждаше лицата им и носеше
спокойствие, радващо като бистра вода. Никой от тях не смееше да
промълви, като че ли всяка казана дума щеше да развали магията. Два
часа, откакто бяха влезли в двореца, а още не знаеха, това, което се
случваше, добро ли беше, или лошо. След като преминаха портата,
застигна ги пазач и ги отведе право в баните до спалните на войниците.
Султанът бе наредил гостите му първо да се изкъпят, да им дадат чисти
дрехи, а сетне да им поднесат храна на терасата в двореца, откъдето той
обичаше да гледа морето и десетките кораби, опънали платна по Босфора.
Бе казал да чакат там, докато дойде. Сега четиримата седяха на ниските
дивани сред множеството цветни меки възглавнички и не смееха да
посегнат към отрупаната с плодове, хляб и най-разнообразни блюда
ниска масичка от ковано желязо. Вместо това оглеждаха огромните
колони и сводове, които се извисяваха над главите им. Докато стигнаха
тук, очите им отекоха по множеството сгради в двореца, никнещи една
зад друга, коя от коя по-разкошни и внушителни. Сякаш велик майстор бе
претопил искрометното небе и го бе превърнал в дворец – така сияеше
зданието от надвисналия отвсякъде бял мрамор, сините бои, изрисували
най-невероятни орнаменти, и златото, обшило рамките на арките, вратите
и прозорците. Колкото и ненаситно да бе човешкото око, то в един миг се
изморяваше да поглъща невижданите багри и форми, и спираше да
изпраща картини на сърцето, което преливаше от невяра и възхита.
Затова в този миг и четиримата мълчаха и очакваха появата на султана, в
чиито ръце бе съдбата им.
Щом сянката на последната колона на терасата пропълзя от блюдото
със смокини към купата с нарове, а една пчела се напи с цвета на розата,
сложена за украса, се появиха двама придворни, които вървяха в
съвършен синхрон. Ударът на токовете на обувките им отекваше под
дългия свод на зданието, в края на който бе разположена терасата. Докато
приближаваха, се чуваше как шумолят надиплените крачоли на
яркочервените им шалвари и спускащите се отгоре поли на кафтаните,
ушити от ослепителен зелен плат. Четиримата мъже се спогледаха и
понечиха да се изправят, но единият придворен им направи знак с ръка да
останат седнали и рече:
– Негово величество е готов да приеме даровете ви.

190
 В същия момент от другата страна на терасата, откъдето обградена с
цветя каменна пътека водеше право към двора, се зададоха няколко
слуги, които носеха грънците на майсторите. Движеха се бързо и
безшумно и с отмерени крачки само за няколко минути пренесоха
незнайно откъде всички съдове, като ги наредиха от страната на дошлите
мъже. Отсреща имаше нагласен диван с меки постелки и възглавнички,
който бе отреден за султана и по всичко личеше, че той щеше да се появи
всеки момент. Двамата придворни останаха прави от двете страни на
дивана и в пълно мълчание зачакаха господаря си, а очите им не спираха
да пронизват новодошлите. Всеки от четиримата изпита толкова
вледеняващ страх, че студът опустоши цялата му вътрешност, коремът и
гърдите зейнаха като оголени празни пещери, от които животът бе напът
да си тръгне завинаги. Точно тогава главната врата на зданието, което
гледаше към терасата, се отвори и от хладните покои излезе топчест мъж,
не много висок на стас, с гъста черна заоблена брада, която сякаш
крепеше главата му над гърдите. От огромния тюрбан, в който бяха
набучени три високи черни пера, лицето му изглеждаше още по-малко,
отколкото бе в действителност. Мъжът се клатушкаше към тях, като
непривично държеше тънките си ръце една върху друга над едрия си
корем. В походката му, макар и смешна, се долавяше странна пъргавост,
която вероятно идваше от настроението. Когато излезе изпод сянката на
колоните, двамата придворни направиха знак на гостите да станат, след
което гръмогласно и отсечено изрекоха:
– Негово величество Сюлейман Втори!
Велико, Боя, Иван и Димитър станаха и се поклониха дълбоко. Никой
от тях не знаеше колко време трябва да остане така, с приведена под
гърдите глава, и всеки чакаше с крайчеца на окото си да зърне кога
другите ще се изправят. Султанът застана насреща им и ги заоглежда с
любопитство – бяха толкова еднакви и толкова различни помежду си.
Като изучи всяка глава по форма и цвят, усмихна се и се прокашля, след
което смънка едно „Таман“, а придворните дадоха знак на гостите да се
изправят. Все така проницателно, владетелят се вгледа в очите на
четиримата и щом се увери, че са достатъчно разнородни от всеки
придворен, който бе виждал в двореца си, свлече тежкото си тяло на
дивана и им направи жест да седнат.
Сюлейман не бе приемал гости до този момент. Откакто се бе качил на
престола, бе имал няколко аудиенции, ала високопоставените пратеници
приемаше единствено в тронната зала, отредена за тези случаи. Пищни
угощения си устройваше в харема, но само в обкръжението на избрани
наложници и най-приближените му придворни. Дори везирите му бяха
част от тържествата не повече от два-три пъти, защото с тях той

191
прекарваше целите си дни в съвета, обсъждайки делата и интригите,
битките и бунтовете, данъците и наплатите, та вечерите предпочиташе да
се отдава на сладострастни гуляи без мисъл за управлението. Не че през
времето в кафеза му бяха липсвали наслади, защото дори за затворените
принцове в сарая се грижеха добре, но друго беше, когато душата и
тялото можеха да се разтегнат на по-широко и да имат всичко, наистина
всичко, което посочеха с пръст или пожелаеха с размаха на мисълта си. И
днес непринуденото му решение да пусне четиримата странници в
двореца и да ги покани на трапезата си, бе част от това свободно
размахване на показалеца, с който можеше да избере всичко. Или поне
всичко, което с око можеше да съзре през оградите на двореца. Тези
непознати мъже му носеха частица от така жадувания външен свят, който
Сюлейман искаше да види на всяка цена. Включително с цената на
мълвата, която вече се носеше из кухните, спалните, конюшните и
хамамите на двореца – че е полудял като баща си152.
– Та, кои сте вие и защо сте дошли при мен? – неочаквано подхвана
дума султанът, докато се протягаше напред и отбираше най-едрите зърна
от чепката черно грозде, стояща пред него.
Четиримата мъже се ококориха насреща му. Иван преглътна сухо,
набирайки смелост да проговори. Притесняваше се, като не знаеше нито
какъв глас ще излезе през гърлото му, нито как ще прозвучи казаното от
него на турски.
– Ние сме Велико, Боя, Димитър и Иван – започна плахо младежът,
посочвайки всеки от четиримата. – Идваме от село Бусинче, българско,
носим ви дарове от нашите майстори грънчари. – И мъжът замлъкна, като
не знаеше какво повече да каже.
– Хм... И колко далеч оттук е това село? – попита султанът, докато
натъпкваше в малката си закръглена уста няколко зърна.
– Близо три седмици път, Ваше величество! – отвърна Иван.
И Сюлейман не можеше да си го представи, като самият той не бе
пътувал, а само от везирите бе слушал кое къде се намира в империята и
дори когато разглеждаше с любопитство голямата карта, окачена в една
от залите на съвета, не можеше да си представи на колко часа яздене с
кон са равни три пръста от нея. Като чу, че странниците са бѝли три
седмици път до Стамбул, много му се стори. В ума си претегли, че горе-
долу от толкова време се бе качил на престола на брат си, премисли колко
неща се бяха случили от тогава до сега и повдигна вежди в почуда до
колко далече се простираше империята му.
– Аллах, Аллах! И какъв зор имате да биете толкова път дотук, при това
152
Ибрахим I (1615 – 1648) е осемнайсетият султан на Османската империя, известен с
псевдонима си Лудия („Дели“), свален от престола и удушен, заместен от сина си Мехмед IV, брат
на Сюлейман II (1642-1691).- б. а.
192
с хилави коне и тежък товар? – запита Сюлейман. Оживеното му
любопитство правеше гласа му да звучи още по-тънък.
Иван погледна към другите, търсейки кураж да каже прямо това, за
което бяха дошли. Те не разбираха напълно какво говори султанът, тук-
там долавяха по някоя позната дума, но не и посоката на разговора,
затова студът още по-силно свистеше в кухините на стомасите им, като
не знаеха нещата на добре или на зле вървят. Иван преведе накратко и
тогава Велико, поглеждайки право към султана, заговори уверено и
спокойно:
– Наши майстори станаха жертва на разбойници. Сигурно са секбани,
отцепници от вашата армия, но застрашават мъжете и прехраната на
селото. Ние сме грънчари, живеем само от това, което изкараме от калта
на колото. Дойдохме да поискаме ред в околията. Имаме ли ред, ще
имаме хляб, имаме ли хляб, ще плащаме данъците си.
Слабо доловима усмивка на самодоволство се изписа по лицето на
Сюлейман. Той хапна още едно зърно грозде, а после се вгледа отблизо в
средния пръст на ръката си, където се бе убол сутринта. В лявото му око,
по-зеленикаво от другото, припламна искрицата, която се бе загнездила в
него от събуждането. Султанът тържествуваше, че не се е излъгал по
отношение на този мъж, смелчага беше, думите му го потвърждаваха. И
като се зарадва, че годините в кафеза не бяха напълно притъпили
интуицията му, реши да разгадае откъде идваше гордостта на дългокосия.
– Грънчари сте, казваш... И какво толкова умеете да правите? – попита
Сюлейман, поглеждайки ту към ранения си пръст, ту към майстора, а
думите му като гюлови тръни бодяха възцарилата се на терасата тишина.
Велико направи знак към Димитър – сега бе моментът да покажат най-
доброто от даровете, поднасяйки ги на султана. Двамата станаха и
започнаха да принасят един по един най-различни съдове, покланяйки се
на Сюлейман и оставяйки ги на земята пред него. Пред очите на големеца
се заредиха паници, чаши, бъклици, оканичета, кафеници, ибрици,
стовни, връчви153, шерби, гювечи, оцетници, свещници, кандила, кюпчета
за сладко – всичките цветни и скромно изрисувани. Изнежените пръсти
на султана бяха докосвали много изискани съдове: най-фини порцелани
от Далечния изток и най-изящни чаши, направени от арабските златари.
А от предметите, които двамата грънчари поставяха пред него, вееше
такава простота, че той се озадачи от смелостта им да нарекат това
дарове. После се вгледа по-добре в тях – чудно, съдовете излъчваха
необичайна живост и земност. Като че ли бяха поникнали от земята и не
хора, а сама природата ги бе създала, толкова естествени изглеждаха
цветовете и формите им. От тях струеше някаква особена притегателна
153
Връчва  – делва
193
сила. Но все пак, можеше ли това да са дарове? Та те дори за кухните на
двореца изглеждаха твърде обикновени! Сюлейман гледаше как двамата
майстори поставят още и още грънци пред него и не можеше да се начуди
на чувството, с което те ги вземаха и слагаха отпред, сякаш предметите
бяха живи същества, деца, родени от тях. За миг султанът се почувства
объркан – той не бе виждал подобна привързаност у човек към труда му,
необяснимо му беше какво я поражда. Едва ли само прехраната бе
връзката между тези мъже и съдовете, които бяха измайсторили. Като се
почувства безсилен да разгадае случая, отдаде го на годините, прекарани
в кафеза, подразни се отново от несправедливостта на съдбата към него и
реши да излее яда си на новодошлите.
– Таман! Стига сте носили... Видях достатъчно, но – нищо особено!
Очаквах повече – рече Сюлейман надменно, а в гласа му се долавяше
нотка на обида.
Майсторите се спогледаха плахо, отвътре ги присви рязка болка. Сега
вече никой и нищо не можеше да им помогне – от недоволството на
султана едва ли щеше да има спасение. Бяха пропилели съдбата на
селото. Горко на всички им! Покрусата рязко попари лицата им и от
капана, който сами си бяха устроили, пред очите им причерня и студена
пот изби по челата им. Сюлейман видя уплаха в очите на мъжете и още
повече се ядоса – излъгал се бе, че тези поданици са по-различни от
онова, което си бе представял за обикновената рая. Цялото му желание в
днешния ден да се докосне до нещо друго се разби на пух и прах, от което
кръвта му кипна и бясната искра облада погледа му.
– Напуснете двореца! Изгубихте времето ми! Вън! – крещеше той.
Неочакваните викове стреснаха първо придворните, които стояха от
двете страни на султана. Те мигновено скочиха и хванаха четиримата
мъже, за да ги отведат колкото се може по-далеч от погледа на господаря.
Иван, Боя и Димитър дори не се съпротивляваха, бяха толкова прималели
от страх, че им се искаше всичко да свършва по-бързо и ако ще падат
главите им, поне да бъде на минутата, за да не се мъчат. Само Велико
оказа съпротива. Той се опита да се отскубне от здравата хватка на
придворния, но безуспешно. Мъжът бе добре обучен и го превъзхождаше
физически. В борбата да се измъкне, майсторът се свлече на земята. И
тогава видя дяволската стовна, която бе решил да поднесе най-накрая на
султана. Впрегна всички сили и се измъкна от ръката на войника, хвана
стовната и извика:
– Почакайте! Само това вижте! Моля ви!
Гласът му звучеше силно и ако обичайно хората молеха за милост с
някаква доза самосъжаление, която ги правеше да изглеждат безкрайно
нищожни, той викаше, за да бъде чут. Сюлейман повдигна очи – хм,

194
дългокосият мъж наистина проявяваше смелост, каквато не се срещаше у
всеки поданик. Султанът направи жест към придворния да го пусне и
после помръдна тънкия си показалец така, сякаш беше кукичка, с която
издърпваше риба от морето. Велико се изправи, отърси рамене и носейки
стовната в две ръце, се доближи до излегналия се султан. Поклони се и
му я подаде.
Сюлейман загледа чудноватия предмет. Всякакви съдове за вода и вино
бе виждал, но такъв не бе срещал досега. Необикновен му се стори с
шестте си извити дръжки и малки отвори, а цветът – как топло грееше
червеното в ръцете му!
– Какво е това, грънчарю? – попита султанът. Тонът му нямаше нищо
общо с яростта преди малко, а звучеше неподправено любопитно.
– Дяволска стовна – отвърна Велико, гледайки го право в лицето.
– Дяволска?! – удиви се Сюлейман и в лявото му око трепна искра. – Не
те ли е страх да споменаваш името на дявола? – попита, а в гласа му
заигра събудената малка лудост.
– Не, Ваше величество, защото е направена по Божия воля. Наречена е
така, защото има шест отвора, но може да се пие само от един. Ако го
уцелиш, утоляваш жаждата си, ако ли не – оливаш се.
Облото тяло на султана изведнъж се затресе от неудържим смях, който
така го обхвана, че всичко наоколо се надипли – перата на тюрбана му се
разклатушкаха, пискюлите на възглавничките се накъдриха, а две от
листата на розата в медната чашка на масата се отрониха и паднаха.
Велико гледаше смаян, а Боя, Иван и Димитър, които пазачите бяха
върнали обратно, но държаха като пленници, трепереха в ужас.
– Сигурен ли си в това, което казваш? – рече султанът, като бършеше
сълзите си от смях.
Майсторът кимна. Сюлейман вдигна ръка към двама от слугите, които
стояха на няколко метра от масата, готови на секундата да изпълнят всяка
заръка на господаря си.
– Донесете вино! – кресна султанът. – Искам да пробвам тази дяволска
стовна!
След по-малко от минута единият от слугите се върна на прибези,
носейки огромна порцеланова кана. Остави я на масата, като не знаеше
какво да прави насетне. Тогава Велико я взе и преля виното от нея в
гърлото на стовната, без да разсипе и капка встрани. Гъстата течност
рязко плисна о дъното на съда, после близна стените му и се спотаи,
изпращайки навън руйния отзвук на тиха пълнота. Майсторът подаде
стовната на султана с поклон. Сюлейман се надигна и взе съда в две ръце,
огледа отблизо всяка от дръжките, върху които имаше малки като
пъпчици отвори, а после изпитателно се взря във Велико и дяволито го

195
попита:
– Готов ли си да заложиш главата си, че стовната работи така, както
казваш?
В този миг приспаният черен ангел, който дремеше над раменете на
Велико, се пробуди и разпъна криле, за да се протегне. Тъмните като
въглен зеници на майстора се впиха в склопените очи на султана и той
рече:
– А вие готов ли сте да опитате?
Не можеше да се каже, че Сюлейман особено харесваше предизви-
кателствата и обичаше да им отговаря. Годините изолация го бяха
научили да търпи и да се пази, да оцелява в удобството на затвора, което
не беше особено трудно. Не притежаваше нюх към открити битки, но за
сметка на това огромното съревнование с неговите братя, в което бе
преминал животът му, макар и да не бе отявлено, а да се таеше у него
само като яд към съдбата, му бе създало жило, което сега се събуди и се
размърда.
– Ако уцеля отвора, ще съм сух, а ти ще живееш. Но ако не уцеля, ще
трябва да се преобличам, а ти, грънчарю, ще останеш без глава! – и
Сюлейман отново се затресе в пискливия си смях.
Велико знаеше, че няма какво да направи. Не можеше да подскаже на
султана откъде да пие, затова животът му и този на останалите трима бе
изцяло в ръцете на съдбата, която днес не спираше да си прави странни
шеги. Сюлейман завъртя стовната с тънките си ръце, подпря дъното ѝ на
дебелия си корем, доближи лявото око до една от дупките, а после до
друга, до трета и четвърта и накрая я надигна към лицето си. Майсторът
затвори очи и зачака, без да диша. Чу само как малката кръгла уста на
султана се отвори, а после...
Гъл-гъл-гъл-гъл-гъл!
Жадното му гърло звучно пое няколко глътки вино. Сюлейман при-
млясна и избърса крайчеца на устата си с ръка. Велико отвори очи – нито
капка от течността не се бе разляла отвън. Очите на султана се бяха
оживили от спечеления облог със себе си и от виното, което бе
погъделичкало кръвта му. Боя, Иван и Димитър все още стояха с
наведени глави и не бяха разбрали, че късметът бе застанал на тяхна
страна. Досетиха се по въздишката на облекчение, която се изтръгна от
гърдите на Велико, и повдигнаха глави – султанът изглеждаше видимо
доволен.
– Спечели живота си, момче! – рече Сюлейман и се изкиска,
привеждайки глава към корема си, от което брадата му се подви като
черна и странно пришита над гърдите му грива. После, сякаш изведнъж
ударен от далечен гръм, стана сериозен и зашари с очи по останалите

196
отвори на стовната. – Но, чакай, как да знам, че не ме лъжеш? – троснато
каза той. – Хей, ти, я ела насам! – и той повика с ръка единия от двамата
си придворни, който до този момент държеше Боя. Сюлейман му подаде
стовната и рече: – Пий!
Стражарят пое съда и без да се опитва да налучка правилния отвор,
надигна стомната към лицето си рязко. В този миг от единия ѝ отвор на
стовната бликна червена течност и обилно поля войника. Придворният
плувна във виното и атлазените катове на облеклото му прилепнаха
подгизнали към тялото му. Четиримата странници зяпнаха от уплах какво
ли ще последва, само султанът се смееше неистово, зарадван от факта, че
той бе улучил, а глупавият му подчинен – не. Ако дяволът наистина
имаше нещо общо със стовната, вероятно в този момент той бе седнал на
покрива на палата, клатушкаше крака и пилеше ноктите си, а
стърготините от тях падаха върху главите на всички, които се давеха в
смеха на Сюлейман.
– Не ме излъга, грънчарю! – рече султанът, когато смехът му
премина. – Чудя се обаче как си я направил?
– Майсторска тайна е, Ваше величество – отвърна грънчарят спокойно
и сведе поглед надолу, искайки да отбие въпроса и час по-скоро да си
тръгне оттук.
– Тайна, значи? Пред султана тайни няма, не знаеш ли, будала 154! Кажи
как я направи, че да поръчам моите майстори да ми направят същата от
злато – настоятелно рече Сюлейман.
– Бог ми диктуваше, самият аз не знам как стана, Ваше величество.
Гласът на Велико бе овладян и много дълбок, за разлика от този на
Иван, чието гърло, пресъхнало от жажда и страх, хриптеше едва-едва,
докато превеждаше между двамата. Това още повече засили усещането на
султана, че дългокосият мъж, стоящ насреща му, не бе като другите, а се
издигаше над тях с вродена тайнствена сила и придобита незнайно как
гордост. Но как си позволяваше той да премълчава пред него онова, за
което го питаше? Можеше ли да пази тайната само за себе си, толкова ли
скъпа му беше, колкото живота? Раздразнен за пореден път днес, люшнат
между стените на затвора вътре в себе си, султанът доближи Велико и
през зъби процеди:
– Или ще издадеш тайната си, или ще отсека главите и на четирима ви и
ще ги пратя армаган във вашето село!
От очите на Иван закапаха едри тежки сълзи, устата му бе побеляла и
трепереше. Като преведе и последната дума, примоли се на Велико:
– Имай милост, кажи му каквото иска!
Боя и Димитър също гледаха майстора, умолявайки го да издаде
154
Будала  – глупак
197
тайната на стовната. Велико обаче нямаше какво повече да каже. Тайната
наистина бе останала там, на чарка му, в прашното приземие на малката
къща в Бусинче, където в треската след нощта, прекарана с Жара, се роди
стовната. Той не помнеше нищо от самото ваене, освен как дланта му
оставя в глината двете извивки на тялото ѝ. Нямаше какво да издаде пред
султана, затова поклати глава към Иван и се наведе, очаквайки безми-
лостния удар на съдбата.
Втрещен от непреклонността на майстора, Сюлейман кипна. Кръвта
нахлу в главата му и в дебелото му тяло се надигна мощна вълна от гняв.
Той вдигна заплашително ръка над главата на майстора, но тъй като сам
бе неспособен да удря, наостри тънкия си показалец, размаха го във
въздуха и заповяда към пазачите:
– Обезглавете ги!
Земята под краката им в миг забуча и се разклати. Морето откъм
Златния рог се надигна и синята копринена пришивка по ръба на
Стамбул, която до одеве блестеше красиво, се разкъса като грозен парцал,
метнат право в лицето на града. Пушеците в комините на султанските
кухни застинаха като дървени колове, от които набитите трупове на
облаците посипваха града с кръв от нар. Хилядите прашинки, довени тук
от близки гори и далечни пустини, от незнайни селца и приказни градове,
бързо се разлетяха и под вдигнатата маска Стамбул се ухили ехидно като
беззъб старец. С последното хвърляне на заровете градът си бе върнал
всичко загубено, включително живота. Въздухът лютеше и хапеше
едновременно. Водата плюеше огън. Слънцето се скри, ужилено от осата,
излетяла от лепкавата вътрешност на смокиня.
Когато заповедта на султана изкънтя между колоните на палата, още
няколко стражи се появиха на терасата и двама по двама хванаха
четиримата новодошли, повличайки ги през каменната пътека към двора.
Напред водеха Велико, след него Димитър, после Иван и накрая Боя.
Всеки от четиримата правеше опити да се отскубне, ала напразно. Тъкмо
когато султанът обърна гръб, за да се прибере в палата и час по-скоро да
забрави срещата си с тези бедняци, Боя нададе силен глас и изкрещя:
– Чакайте! Аз знам тайната. Ще я кажа, спрете!
Сюлейман се обърна през рамо и изгледа раздразнено момчето, сякаш
беше нахална муха, от която искаше да се отърве. Пазачите забавиха ход
и го пуснаха на земята.
– Какво искаш? – кръвожадно изкрещя единият в лицето му, като
пръскаше слюнка навред.
– Знам тайната на стовната. Искам да я кажа на султана! – през сълзи и
с прегракнал глас говореше момчето.
Отпред Иван запелтечи думите на турски. Те се откъсваха от езика му

198
със същата мъка, с която той се опитваше да се отскубне от ръцете на
пазачите. Една-две от тях достигнаха до султана и той се поколеба за
миг – струваше ли си да губи още време с тези окаяни хора? Да слуша ли
въобще, или да се прибере в харема и да се отдаде на сладка следобедна
дрямка, а после да пие чай в компанията на любимата си Захира, докато
стане време за вечеря? И все пак въпросът как е направена стовната го
глождеше. Защо да не поръча същата от злато на своите майстори?
Представи си колко добре би стояла на трапезата му и как си прави шеги
с везирите, карайки ги да пият от нея. Не че и тази не можеше да свърши
същата работа, ала тя бе от кал. Затова се обърна и с бавен, натежал от
отегчение жест, повика пазачите да върнат четиримата.
– Казвай! – сухо рече Сюлейман към Боя, сякаш му бе все едно какво
ще чуе.
– Стовната е направена от тяло на жена. Затова е дяволска – рече
припряно Боя, искайки начаса да се отърве от камъка, който тежеше на
шията му.
– Жена? – учудено възкликна султанът.
– Истинска жена! Видях с очите си. Взе тялото ѝ и го вложи в стовната.
Това е тайната на майстора.
– Така ли е, грънчарю? – усмихна се Сюлейман и приближи Велико.
Парливият му дъх, разгорещен от възбуда, лъхна лицето на майстора.
Велико стисна зъби, без да обели дума. Сведе глава надолу и косата
падна пред лицето му, оставяйки само изсечената му челюст открита.
Султанът прочете отговора в треперещите от гняв страни на майстора и
се усмихна. Някаква странна вълна на облекчение и мечтателност обля
тялото на Сюлейман и той се почувства утешен. Знаеше тайната на
стовната и не бе изгубил времето си – дългокосият майстор наистина се
оказа горд и твърд.
– Пуснете ги! – нареди внезапно на стражарите. – Нахранете ги и ги
настанете във войнишките спални тази вечер. Утре сабахлян сменете
конете им и да си вървят. А ти, грънчарю – и Сюлейман погледна Велико
в очите налудничаво и едновременно с това признателно, – кажи на
майсторите в селото да не берат гайле 155, никой няма да ги закача повече.
Да калят ръцете си колкото искат и да пътуват където щат, за да си
продават гърнетата. Още утре ще издам берат за това.
Щом рече това, султанът тръгна с пъргава походка към палата,
откъдето бе дошъл одеве. Но като направи десетина крачки, рязко спря,
обърна се и се заклатушка обратно към масата. Все още никой от мъжете
и пазачите не бе помръднал от мястото си. Той ги огледа един по един за
последно, наведе се към масата, взе стовната с две ръце и като я опря на
155
Гайле – грижа
199
дебелия си корем, тръгна с още по-весела крачка към харема.

***

Първият лъч на слънцето бе намерил мъничка пролука между тежките

завеси на султанската спалня, но тя се оказа достатъчна, за да пробие през
нея златното свредло и да се забие право върху тънкия клепач на
Сюлейман. Мъжът мигновено придърпа пухената завивка над себе си, за
да се скрие от натрапника, ала в този миг в гърлото му се надигна гъста
храчка с тежкия вкус на тютюна, който бе пушил снощи. Султанът се
надигна, за да се изплюе в порцелановия умивалник до леглото си. Като
се наведе, за малко да се катурне напред – главата му тежеше от изпитото
вино и от малкото сън. Подпря лакти на колене и хвана здраво главата си,
страхувайки се, че яко я пусне, тя ще цопне в умивалника. През ума му
минаха картини от снощния гуляй – трийсетина жени от харема бяха
насядали около него, хранеха го с грозде и смокини, галеха го с воалите
си, танцуваха и една подир друга му подаваха стовната да пие, а той
някой път уцелваше правилната дупка, друг път грешеше и се къпеше във
вино. Накрая, когато се бе толкова наквасил, че от брадатата му шуртеше
червена вода и диванът и възглавниците под него също бяха напоени с
вино, стана и с помощта на няколко от наложниците едва-едва се довлече
до хамама, влезе вътре както бе облечен и потъна в топлата вода, над
която се носеше любимият му аромат на сандалово дърво. Това бе
последното, което си спомняше – а как, кога и кой го бе пренесъл в
спалнята му, не можеше да гадае.
Сюлейман се огледа, за да види дали все пак бе спал сам. Нямаше
никого в леглото му. Разтършува из завивките за всеки случай и после
пак легна, обръщайки се ту на едната, ту на другата страна. Гърлото му
гореше от виното, трябваше начаса да пие вода, ала устата му така бе
пресъхнала, че дори не успя да извика слугата, който вардеше отпред.
Напрегна сетни сили и едва се изправи на треперещите си крака. Тръгна
към вратата, но слабо виждаше къде върви, светлината, напираща през
дебелите завеси, не бе достатъчна да озари голямата спалня. Ритна нещо
и се спъна – в краката му се търкаляше дяволската стовна. Сюлейман се
наведе и я вдигна, обръщайки я към прозореца. На фона на слабо
прозиращото слънце извивките на стовната се очертаха изящни и
съблазнителни, а самата тя бе странно топла и жива в ръцете на султана.
И той си спомни! Спомни си какво му се бе присънило тази нощ.
Сюлейман се носеше на гърба на черния ат надолу по горист хълм.
Мъжът бе облечен в копринена бяла риза със златисти нашивки по
пазвата и ръкавите, а от вятъра насреща тя се издуваше като платно на

200
кораб. Беше гологлав и усещаше как всяка клетка на тялото му диша
свободно, докато препуска. Бе млад, толкова млад, че се чувстваше лек
като гроздова семка.
В един момент дърветата отпреде му се сгъстиха и конят забави ход
дотолкова, че се наложи бавно и едва-едва да се промушва измежду
високите стебла. Гората беше здрачна и влажна, от земята никнеше тежък
дъх на мъх и гниеща дървесина. В далечината грееше светило – дали бе
луна, дали бе слънце, не беше ясно, но светлината така играеше между
дърветата, че петната на сенките лъжеха окото на коня и той вървеше,
примамван от танца им.
Изведнъж нещо прошумоля между дърветата и Сюлейман зърна с
крайчеца на окото си зад едно от тях да се крие златисто петно. Потегли
коня натам, но каквото и да бе създанието, усети го и избяга. След малко
ездачът го настигна и успя да види малко повече – беше красива задница
на сърна, чиято лъскава петниста козина грееше в здрача на гората.
Ловецът в Сюлейман се събуди и той пришпори коня си след животното,
а то усили своя бяг напред в гората. Мъжът препускаше към него, но не
успя да го настигне. Накрая излезе от леса и се озова насред поляна, в
края на която течеше белезникав поток. Конят изпръхтя и свърна наляво,
показвайки на господаря си нещо, което не бе забелязал. И тогава я видя –
тя бе с гръб към него и събличаше ризата си, нагазвайки в потока. Кожата
на голото ѝ тяло, смугла и гладка, светеше като тъмно слънце...
Точно от лъча на това тъмно слънце Сюлейман се бе събудил.
Държейки стовната пред очите си видя, че тя имаше същите извивки като
девойката, която бе съзрял в съня си.
– Халиб! Халиб! – изкрещя султанът на стражаря, който пазеше пред
стаята му. Мигновено през вратата нахлу слабо момче и му се поклони. –
Веднага пригответе дрехите ми и ме отведете по най-бързия начин към
конюшните.
След четвърт час Сюлейман бе при конюшните на двореца. Пред него
бяха строени двайсетина от първите еничари в корпуса.
– Кога тръгнаха? – питаше оживено султанът, а в очите му не се четеше
и грам от махмурлука, с който се бе събудил преди малко. По-скоро се
виждаше същата налудничава искра, която и вчера го беше обзела.
– Преди час, Ваше величество – отговори агата.
– Дадохте ли им други коне? – запита Сюлейман.
– Както бяхте наредили, господарю! – чинно отвърна главатарят на
еничарите.
– Четирима от вас да тръгнат веднага след тях и да ги следват до
селото. Лесно ще ги настигнете. Пазете разстояние, за да не усетят. Двама
да следват дългокосия, той ще ви отведе при момиче от селото. Другите

201
двама да дебнат синеокия. Доведете момичето тук – живо и цяло. Не
искам и косъм да падне от главата на никого. Ясно ли е?
– Разбрано, Ваше величество – кимна агата и се поклони, а сетне се
обърна, посочи четирима от корпуса и им даде наставления.
Сюлейман си отдъхна. Скоро щеше да има една жива прашинка,
докарана специално за него от другия край на империята – частица,
каквато нямаше другаде, свят от света извън кафеза. Трябваше само да
почака няколко седмици. Тъкмо колкото да нареди неотложните дела с
везирите, а после щеше да се отдаде на блаженство. Като си помисли
това, той намести тюрбана на главата си и се отправи към залата, където
го очакваше закуската. Тази сутрин имаше огромен апетит.

202
 23.
ЗЪРНО
Ерина изсипа в чирепа шепа хума – розовеещите песъчинки
проблеснаха под пламъка на огнището и с тях в стаята се настани добър
дух. Девойката трепна от някакво приятно чувство, но после, като се
замисли, че не знаеше какво я очаква, потъна пак в заниманието си леко
унила. Сипа вода в паницата и започна да разбърква глинестата смес,
после добави мед и завъртя лъжицата бавно в няколко кръга, докато
гъстите жълти следи напълно се изгубиха в розовата каша и тя стана
лъскава и мазна. Рада стоеше приклекнала с гръб към нея, разпуснала
дългата си кестенява коса, и чакаше сестра ѝ да я намаже. Правеха този
малък обичай понякога, когато приключеха цялата къщна работа и
знаеха, че майка им няма да ги повика за нищо до вечерта, та можеха да
си отдъхнат. В редките моменти на нежност и грижа една към друга те си
казваха най-значимите неща, онези, които бяха скътали най-дълбоко в
мислите си, сякаш гребенът, който решеше косите, вадеше изпод корена
им съкровенията и ги носеше из въздуха като топло дихание.
Като започна да разресва Рада, Ерина усети как по тялото на сестра ѝ
премина сладостна тръпка. По-голямата девойка размърда рамене,
опитвайки да се настани по-удобно.
– Май нещо те вълнува днес, Радо? – подхвана Ерина, която винаги
търсеше да разчовърка душичката на човек, но закачката ѝ прозвуча по-
вяло от обичайното.
– Ти сякаш не знаеш, Еринке! Лятото свърши, работата намаля, идват
новите сгледи – възбудено отвърна по-голямата сестра. – Скоро е Света
Петка и като започнат седенките, ще започнат и задевките – рече и
жизненият ѝ смях обля къщата като водосветна вода.
– Иска ти се вече да те вземе някой, не те свърта у дома – продължи
Ерина, докато мажеше косата на сестра си с розовата хума. Въпросът ѝ
прозвуча меко и подканващо, сякаш правеше удобно място не само за
отговора на Рада, но и за нещо, което искаше да излезе от нея самата.
– Въртят се годинките, много-много не бива да се застоявам вкъщи, че
да не престоя – и момичето прихна да се смее на собствената си шега, а
раменете му се разлюляха живо като поклатени от вятъра цветове на
димитровче.
– Чуй се! Как ще престоиш? Толкова хубава, толкова пъргава, всеки би
те взел – рече Ерина, като че ли търсеше как да утеши сестра си.

203
 Рада долови в тона на Ерина нещо неизказано, обърна се през рамо и
погледна сестра си. Пакостливата искра в зелените ѝ очи бе изчезнала и
голямата девойка се опита да си спомни откога това бе така. Прехвърли
наум няколко неотдавнашни случки и я стигна смътното прозрение, че от
няколко седмици насам сестра ѝ като да не беше същата. Напоследък
често оставаха сами и си говореха, Ерина знаеше колко много Рада иска
да се сгоди за Коста, но Рада не знаеше накъде теглеше сърцето на
сестра ѝ. Всеки опит да я подпита завършваше с някоя от хапливите
закачки на Ерина и понеже Рада бе по-голямата и първо тя трябваше да
мине под венчило, занимаваше я тази мисъл повече, отколкото дали
сестра ѝ тръпнеше към някого. Сега обаче гребенът вадеше наяве всички
тайни мисли, стаята се бе изпълнила със сладостта на споделянето и Рада
се реши да каже:
– А ти? Колко по-хубава си от мен, да знаеш само! Сигурно ще ме
прежениш... – От гърдите на девойката се откъсна тежка въздишка.
Ерина не искаше да оставя сестра си унила, все някакво огънче на
надеждата трябваше да тлее в дома им, затова като разреса бавно
намазаната ѝ коса, рече:
– Мен още никой не ме е искал – ала като се сети, че за сестра ѝ важеше
същото, побърза да добави: – Ама то и аз съм трънче в очите им. А ти,
Радо, гледай да дадеш знак на Коста, че и той няма за кога да чака. Пък
онази Павла, Манасиевата щерка, май за друг е отредена. Чух, че баща ѝ я
гласял за негодения внук на бай Иван, ако и да е още малка...
Рада ахна, като чу това – все се чудеше как сестра ѝ успяваше да узнае
всичко в селото. Сърцето ѝ заби, като си помисли за Коста, и усети как ѝ
олеква, като разбра за Павла. Никоя девойка в селото не би могла да
мигне, ако знаеше, че дъщерята на най-знатния майстор, красива като
сълза, можеше да ѝ бъде съперница. Освен това, когато старите уреждаха
годежите, никой не можеше да бяга от уреченото. Рада усети възбуда при
мисълта, че може да е годена за Коста до края на зимата.
Ерина остави настрана празната паница от хумата и се изправи. Не успя
да каже на сестра си какво я глождеше, понеже се срамуваше да се
разкрие пред нея. Не бе казала на никого, че е дала китка на Димитър на
изпроводяк, а откакто той бе тръгнал, сън не я ловеше да мисли как е,
кога ще се завърне и дали ще я погледне. Единствена Жара можеше да я
разбере – та нали и тя мислеше за Боя. Ерина бе видяла колко бледна
беше в деня на тръгването, как вцепенена го гледаше и не ѝ се вярваше,
че той потегли с мъжете. Оттогава не бе виждала Жара, а много искаше
да я потърси. Дъщерята на знаялицата можеше да прави гадания и
сигурно знаеше какво става с мъжете. Девойката въздъхна – как да иде
при Жара и да я попита вижда ли нещо от случващото се в Стамбул, та

204
нали щеше да се разкрие? Вече няколко седмици бяха минали от
тръгването на четиримата, а ден подир ден тревожните мисли натискаха
сърцето ѝ като тежък капак на претъпкан сандък. Днес съвсем не я
свърташе на едно място, искаше ѝ се да поговори с някого, който ще я
разбере, да се разтуши поне малко. Затова изведнъж рече припряно:
– Ще отида до чичови да повикам Рангел да ни нацепи дърва. Нали
мама заръча тази заран?
– Че няма ли да ти мажа косата? Пък и мама точно у чичови отиде да ги
види как са – отвърна Рада озадачена.
– Не ми се стои вътре, ще ида и аз натам да се разходя – и като метна
елек на гърба си, Ерина се изниза пъргаво през вратата, преди Рада да
успее да рече и дума.
***

Мекото следобедно слънце на листопад156 вадеше от земята последните

топли благоухания, които ѝ оставаха. Бе се разстлало върху шумата от
овошките и пропълзяваше лениво в клоните на орехите. Покрай пушека
от комините срещаше аромата на ябълки, които жените в селото режеха
от сутринта и изкарваха навън да сушат за ошав. Това предвестие на
идваща зима можеше да стопли всяко сърце, но не и това на девойката,
чиято мисъл препускаше през няколко земи оттук. Ерина вървеше към
колибата на знаялицата и се чудеше с каква причина да почука на
вратата ѝ. Нито носеше почерпка, нито някаква вест. После си каза, че от
дълго време не бе виждала Жара и това също можеше да бъде повод.
Затова, като стигна, потропа уверено и зачака да ѝ отворят. Тайно се
надяваше Зевна да не е у дома си, за да могат спокойно да си поприказват
по момински. Стресна се, когато ѝ отвори знаялицата, гледайки я
изпитателно с тъмните си, вдлъбнати силно навътре очи.
– Добър ден, лельо Зевно – започна плахо Ерина. – Жара у дома ли е?
Идвам да я видя – рече девойката.
– Добър ден, чедо – отвърна жената и продължи да гледа момичето през
прага на вратата, без да помръдва.
Лицето на Ерина съвсем посърна, като не знаеше дали Зевна ще
разреши да влезе. Стоеше пред вратата като вцепенена, сякаш чакаше
някакво наказание, а знаялицата, от своя страна, като че ли претегляше
нещо в ума си, додето най-сетне каза:
– Влез, тук е – и се отмести да направи място на момичето.
Жара беше седнала на малко столче до синията и чистеше боб. Щом
видя приятелката си, стана изненадана и отиде да я прегърне. Поздрави я,
покани я да седне и каза няколко думи – надве-натри за това, което
156
Листопад – старото име на месец октомври. – б. а.
205
вършеше, за това, което бе правила вчера. Разказваше тъй, сякаш не бе
минало много време, откакто последно се бяха видели на мегдана, но
звучеше вяла, като че ли говореше насила. Видимо бе много изменена –
изглеждаше твърде отслабнала, направо стопена, страните ѝ бяха
хлътнали. И макар по ръбовете на скулите ѝ да се показваше руменина,
сякаш някой я бе погалил с цвят от гюл, липсваше ѝ онази живост и
веселост, която винаги караше хората да я забелязват отдалеч. На Ерина ѝ
се стори, че изведнъж Жара бе пораснала, но като че ли бе и някак
угаснала – нещо бе взело огъня от нея, оставяйки само странната
червенина по бузите ѝ. Гласът ѝ не бе така игрив като преди, а слегнал,
приличащ на прилежно сгънато платно, прибрано в сандъка с чеиз. Ерина
не можеше да се начуди какво бе станало с девойката и дали тревогите по
Боя ѝ го бяха причинили. Продължи да гледа изучаващо приятелката си,
почти забравила за какво бе дошла.
– А ти, Еринке, какво правиш? Как са сестрите ти, майка ти? – разбуди
я изведнъж въпросът на Жара.
– Добре сме всички. Чакаме татко да се върне от бачията, още няколко
дни и ще прибира овцете да зимуват – отвърна девойката. Много ѝ се
искаше да отвори дума за Боя, но пред Зевна не смееше, та не знаеше и с
какво да продължи нататък.
Знаялицата, която шеташе около огъня, бе наострила слуха си да
долови за какво говорят момичетата. От няколко седмици насам се
бореше със странната болест на дъщеря си. Първо мислеше, че са уроки,
после няколко дни ѝ правеше отвари за любовна мъка, ала Жара про-
дължи да вехне. Хранеше се едва-едва и почти не говореше, при всеки
въпрос на Зевна „Какво те мъчи, дъще?“ отвръщаше, че не знае от какво ѝ
е така лошо. Един ден, когато девойката нямаше сили да стане от одъра,
майката съвсем се изплаши. Разтревожи се, че цяровете ѝ не хващат,
задето лекува собственото си дете, и се зачуди що да стори. Бе чувала, че
в Кожинче157 има стар вражалец158, и прати хабер по мъже в селото, че се
нуждае от помощта му. Човекът дойде още на следния ден и като видя
момичето, рече, че е лошата болест159. Каза на знаялицата да приготви
седем различни на цвят конци и восък, а после тримата се натовариха на
колата му и тръгнаха вън от селото да търсят нераждащо, изсъхнало
дърво. Като намериха едно, спряха и там вражалецът премери боя на
Жара с всеки от конците, а после обра косми от цялото ѝ тяло – от
главата, от мишниците, даже и от срама160, след което изряза нокти от
157
Кожинче – старото име на с. Кожинци. – б. а.
158
Вражалец – лечител, гадател
159
Лоша болест – така са определяли състоянието на човек, когато започне да запада и линее
без видима причина. – б. а.
160
Срам – срамни части
206
ръцете и краката ѝ. Конците, ноктите и космите сви на топка във восъка и
я сложи в дупка, която издълба в сухия ствол на дървото. Мъжът
внимателно събра в шепа падащите стърготини и заръча на Зевна да ги
сложи във вода, от която момичето да пие 40 дни.
– Ако това не помогне, пак ме викнете – каза ѝ вражалецът.
Няколко дни след обирането на лошата болест Жара се бе почувствала
по-добре. Ставаше и се хранеше по малко, розовият цвят леко се възвърна
на лицето ѝ, но като цяло бе все така слаба и отпаднала. Нямаше желание
да прави нищо и знаялицата се чудеше как да я примами обратно към
живота. Започнаха да излизат по малко навън, ходеха да събират ябълки и
орехи край селото, надаше се знаялицата ароматът им да събуди
сладостни желания у момичето, ала Жара бързо се задъхваше и искаше да
се връщат у дома. Няколко пъти Зевна ходи до бачията при Зария да му
иска мляко и мъжът даваше на драго сърце от най-гъстото. Ала
прибереше ли се Зевна у дома с пълната рукатка, Жара едва кусваше.
Вместо това гледаше унесено заобления червен съд, нашарен с бели
струйки, и го докосваше нежно, сякаш бе човек. Знаялицата не разбираше
чудатите пориви на дъщеря си, но я оставяше с това, което я радваше,
сетне вареше млякото, подквасваше го и я придумваше да яде. Девойката
преглъщаше по няколко лъжици насила. Все пак и това бе нещо, мислеше
си майката и виждайки, че дъщеря ѝ поне се усмихваше на нещо,
утешаваше се, че се оправя.
И така до днес, когато пристигна Ерина. Тя бе първото момиче, с което
Жара си разменяше дума от седмици насам. Знаялицата се надяваше
приятелката ѝ да я разговори, така че да разбере какво бе причинило
болестта ѝ. Усетила притеснението у гостенката, Зевна реши да остави
девойките сами – дано пък, ако се разприказва дъщеря ѝ, да излее малко
от мъката, която я топеше.
– Чичо ти Арсо е по-добре, нали? – обърна се знаялицата към Ерина.
– Да, мама каза, че вече се храни и става, но не иска да излиза навън и
почти не говори. И батко Исая е добре, проходил е – отвърна девойката.
– Отдавна не съм ги навестявала, а може да им трябва нещо от моите
лекове. Ще ида сега до тях за малко. Еринке, ти нали ще постоиш при
Жара, докато си дойда – каза Зевна с умолителна нотка в гласа, каквато
рядко се чуваше от нея.
Гостенката видимо се оживи и кимна утвърдително. Не искаше да
изпусне възможността да остане насаме с приятелката си. Жара също се
зарадва на неочакваното решение на майка си – липсваха ѝ моментите, в
които знаялицата по цели дни я оставяше сама и тя беше свободна да
върши каквото си иска. Не че напоследък имаше сили и желание да
обикаля гори и поляни както преди, ала понякога просто имаше нужда да

207
бъде сама, да се погледне отвътре, да види всички набъбнали места, които
любовта към Велико бе образувала в тялото ѝ, и всички ждрела, които бе
издълбало страданието ѝ по Боя. Най-вече жаждаше да стигне до онова
място в себе си – тънката стена на стомашната кухина, където тези две
чувства се срещаха и от опустошителния сблъсък помежду им в нея не
оставаше нито огън, нито лед, а само една горчива жлъч, която пълнеше
стомаха и давеше в него всяка хапка насила погълната храна. Нуждаеше
се от самота, за да огледа болката си. А не можеше да го стори, тъй като
зоркият поглед на Зевна я дебнеше всеки миг и търсеше пролука към
същата тази болка, за да я излекува.
Ала майката, било то и лечителка, е последният човек на този свят,
който може да лекува рани от любов. За тях няма нито билки, нито
мехлеми, нито хляб, нито чорба, нито думи, нито баялки. Единственият
цяр е самотата и дупката, която тя дълбае в човека. Лековита е водата,
която пълни тази дупка – вода от собствените сълзи и от дъждовете,
пълнили чужди очи. Жара знаеше това и мъката ѝ ставаше все по-голяма,
като не можеше да се усамоти. Единственото чудо, на което се надяваше,
бе завръщането на Велико и Боя, като че ли в него щеше да бъде
разковничето към съдбата ѝ. Сърцето ѝ бе направило своя избор, ала за да
оздравее, трябваше да бъде простена. И от двамата.
– Виждаш ми се малко притеснена, Еринке! Има ли ти нещо? – попита
право Жара, щом майка ѝ хлопна вратата. Бе забелязала, че приятелката ѝ
е леко посърнала и не така закачлива, както си я знаеше.
Ерина се поколеба – дали да говори прямо, или издалеко да почне?
Вече толкова я тревожеше мисълта за това как ли е Димитър, че се
чувстваше тънка и безпомощна като глухарче, което всеки момент
вятърът щеше да разпилее над полето.
– Нищо не убягва от погледа ти, Жаро – започна с притеснена усмивка
девойката. – Да ти призная, малко се страхувам. Мисля за мъжете, които
тръгнаха за Стамбул.
Като чу това, Жара потръпна, но не искаше да се издава, затова се
пошегува с дружката си:
– Какво пък толкова ги мислиш?! Ще си дойдат, емен-емен всеки
момент трябва да цъфнат в село.
– Ти откъде знаеш? – плахо и с надежда попита Ерина.
– Не знам, но така смятам. Две-три седмици път натам, две-три седмици
път насам, и ето ти, трябва да пристигат вече. – Жара звучеше
убедително, но не можеше да скрие пренавитата струна в гласа си, която
издаваше, че и тя е притеснена.
– Лесно ти е на теб! – въздъхна Ерина и сведе глава, а сетне добави: –
По всяко време можеш да гадаеш и да се успокоиш.

208
 Право беше момичето. Дъщерята на знаялицата умееше да гадае. Ей
сега да речеше, можеше да вземе зърната боб, да ги хвърли и да чете по
тях идващото. Ала Жара не искаше. Струваше ѝ се, че така може да
бръкне с пръст в самата съдба, да хвърли към нея зърно, което да я чукне
по главата и да я отклони от пътя, да ѝ бръкне в окото, тя да ослепее и да
не стигне там, където е трябвало. Всяко заклинание вече променяше
случващото се, вярваше момичето и само не желаеше да слага такъв ка-
хър на сърцето си. Искаше да каже на Ерина, че не знае повече от нея, но
искаше и да я успокои, затова рече:
– Не ми е лесно, но чакам. – После сякаш искра просветна изведнъж
пред очите ѝ и тя попита девойката: – А ти кого чакаш, Ерино? За кого
така се тревожиш?
– Димитър чакам – отвърна сподавено момичето и сведе зелените си
очи към земята.
В миг Жара прихна да се смее. Внезапна бодрост я обзе, като си
представи стройния първороден син на Манасия, желан ерген, и малката
палавоока Ерина, която беше като шило в торба. Пред очите си ги видя
като две разноцветни зърна боб, които се гонеха и не можеха да се
стигнат във врящото гърне. Дъщерята на знаялицата знаеше обаче колко
пъстър бе този свят и как Господ имаше силата да събере под един
похлупак всякакви зрънца. Точно там, в кипежа над огнището, всяко от
тях пускаше вкуса и аромата си и правеше от чорбата гъсто насищащо
блюдо, което можеше да изхрани целия мир. Девойката побърза да
овладее смеха си и рече:
– Надалече си се прицелила, Еринке. Орлетата на Манасия високо
кръжат. Но ти си хубава и оправна, ще кацне сам орелът. А щом кацне, и
животна161 ще станеш, ще свиете гнездо.
Жара говореше спокойно, а в гласа ѝ се долавяше някакво особено
преимущество. Самата тя бе само година по-голяма от Ерина, ала сега
прозвуча много по-зряло, като че ли гърнето ѝ отдавна вреше и кипеше в
тези неща. Зариевата дъщеря се озадачи от нейните думи, затова не се
въздържа и рече:
– Говориш тъй, сякаш ти вече си свила гнездо. Да не сте си дали дума с
Боя? – попита девойката, изпълнена с любопитство, а от нетърпението да
узнае гласът ѝ се изви нагоре и огласи цялата къща.
Дъщерята на знаялицата не знаеше какво да отговори. Почувства се
хваната натясно. Стана от столчето и закръжи около синията, обиколи
огнището и разтика цепениците в огъня, за да си намери какво да прави,
после отвори прозореца, та да влезе въздух. Гостенката не снемаше очи
от нея, усетила, че е настъпила слабо място. Чудно – какво толкова смути
161
Животна – сговорна, добра
209
Жара? Ерина бе наясно, че Боя я харесваше от няколко лета, освен това
знаеше за онази нощ, която двамата бяха прекарали заедно при бачията,
след като Арсо и Исая се бяха върнали в селото. Бе съзряла и как жълтите
петънца в очите на Жара заискриха, като се пошегува с нея на мегдана. Та
какво лошо имаше сега да попита дали са си дали дума?
Жара не отвърна нищо. Сърце не ѝ даваше да каже на глас, че не е дала
дума, защото там, пред олтара в Забелския манастир, беше дала повече от
това – бе дала част от себе си на Боя. Онази част, която обичаше вятъра и
водата, която не знаеше прегради, а се втурваше силно напред, понеже
копнееше да бъде навсякъде и да бъде следвана. Сам Боя бе въздух и
вода, затова така леко ѝ бе с него. Но и досега Жара не можеше да
разгадае какво я бе накарало да забрави изведнъж откровението, което
видя в очите му пред олтара, какво бе притулило светлината, която тогава
бе бликнала от самата нея така, както струеше от каменните стени на
манастира. Изведнъж усети пристъп на болка в корема. Случваше се
всеки път, когато стигнеше до този въпрос, а с него пред очите ѝ
изникваше лицето на Велико. Тогава нещо силно я притегляше надолу,
сякаш не кръв, а кална вода потичаше във вените ѝ и тя ставаше
неспособна да се отлепи от земята. Това странно чувство първо я
плашеше с тежестта си, но постепенно Жара започна да се привързва към
него. Сякаш в сърцето ѝ забиваше друго сърце, изваяно от глина, и то
можеше да бъде докоснато и погалено, уловено и укротено. В тези мигове
тя преставаше да се носи на мощни талази като въздух и вода, а се крот-
ваше тиха като овладян огън. Обладал я бе майсторът със силата си.
Непознатото за нея примирие беше изпълнено с упойваща сладост.
Същата, каквато по-слабият от двама изпитва, знаейки, че държи
огънчето, нужно на по-силния. Глина в ръцете му, огън в сърцето му, дъх
в гърдите му – това бе Жара за Велико. Све ѝ бе той, вече в едно дишаха.
– Думата нищо не значи, Еринке! – изведнъж рече тя сериозно. –
Направени сме не от думи, а от кал. Шепа от калта ако дадеш на някого,
всичко си му дал. Ако той ти върне от калта сърце, значи всичко имаш.
Зариевата дъщеря гледаше уплашено приятелката си – не разбра нищо
от това, което чу. Какви странни думи само, откъде ѝ идваха наум?
Толкова ли я бе съкрушила мъката по Боя, та говореше несвързано?
Безпокойството на Ерина съвсем се усили, към притеснението ѝ за
Димитър се добави и страхът да не прихване от лудостта на Жара. Затова
девойката стана изведнъж и рече, че ще си върви. Дъщерята на
знаялицата не се изненада – знаеше, че Ерина няма как да вдене думите ѝ,
а за тревогите по Манасиевия син не можеше да ѝ даде лек. Още по-
малко искаше да продължават да говорят за Боя. Затова побърза да
изпрати Ерина, облекчена, че може да остане поне за малко сама.

210
 ***

Зевна се върна след час и се зачуди, като не свари момичетата в

колибата, но после си каза, че Жара може да е отишла да изпрати
приятелката си до къщи. „Добре е направила – рече си знаялицата. – Нека
малко да излезе навън, да види слънцето. Като застои човек на едно
място, и мъката му застоява в него, пуска корени и избуява. Младо е
детето ми, трябва пак да се събуди за живота, да изтръгне този плевел,
дето не знам чия ръка го пося в сърцето ѝ.“ Тъй си говореше Зевна,
докато прибра билките и мехлемите в долапа, окачи торбата на пирона
зад вратата, свали забрадката си и реши да сложи манджа на огъня.
Погледна към синията, сетила се, че одеве Жара чистеше боб. „Тъкмо до
довечера ще уври“, каза си жената и се наведе да вземе паницата със
зърната, когато нещо внезапно я сепна. На масата, близо до чирепа с
изчистения боб, бяха разхвърляни няколко бели и черни зърна. Зевна се
доближи да ги разгледа отблизо – имаше четири бели зърна, скупчени
едно до друго, а зад тях като опашка стояха четири черни зърна.
Премигвайки няколко пъти, на знаялицата ѝ се стори, че зрънцата трептят
и се движат. Посегна да ги пипне, за да се увери, че очите я лъжат. Сетне
реши да ги събере и изсипе при другите в паницата, но се спря: дали
Жара ги бе подредила така, или случайно бяха изпадали от ръката ѝ?
Дали се е опитвала да гадае, но едва ли, бобът за гадания, магерен на
лунна светлина, го държаха в отделна торба в сандъка с дрехите, а този бе
изваден за готвене днес. Зевна за последно погледна зърната, после сви
шепа под ръба на синията и с другата ръка ги събра, а след като ги изсипа
в паницата при останалите, отиде да вземе дървено масло за манджата.
Като се пресегна навътре в долапа за маслото, ръкавът на кошулята ѝ
закачи високото гърло на оцетника и той се разклати. Преди да успее да
го хване, съдът се наклони и оцетът се разля. Червената течност образува
петно на пода и от него към лицето ѝ се надигна остра миризма. Сърцето
на знаялицата заблъска силно.
– Не е на хубаво! Не е на хубаво! – повайка се тя с пресъхнало гърло и
забърза да вземе вода от котлето и да изчисти петното.
Жената попи оцета и после мина мястото с мокра кърпа. Сетне сложи
боба в гърнето, сипа му вода и го тури на огнището, като добави няколко
цепеници в огъня. Наряза лук и целина и ги прибави в гърнето. Вършеше
всичко чевръсто, сякаш бързаше да се отърве от натрапничавата мисъл в
главата си, затова и не забеляза последното бяло зърно боб, което бе
паднало на пода и стоеше скрито зад извития крак на синията.

211
 24.
ГОРЕСТ162
Последно останаха да се приберат овцете на Герасим и синовете му.
Зария винаги водеше тях накрая, понеже бяха най-много. Откакто бе
овчар, стадото на заможния старец бе понамаляло, но въпреки това си
оставаше най-многобройното в селото. Прибереше ли и тези животни в
кошарата, трябваше да се прибира и той. Мъжът въздъхна – това бе най-
горестният ден в годината и с летата сякаш ставаше все по-тежък за
преживяване. Овчарят го познаваше още от разденването 163. Винаги се
будеше от щипещата миризма на падналата в планината слана, която
прогаряше ноздрите и дробовете му. Отваряше очи и виждаше розовия
диск на слънцето да се опитва да пробие забуленото в студ небе и ги
чуваше – звънците на овцете, които се бяха надигнали и се гушеха една в
друга, търсейки топлината, която земята си бе прибрала дълбоко навътре
чак за другата пролет. Зария ставаше, без да бърза, както не бързат
оплакваните, изпращащи покойника в последния му път. За последно
слизаше да се умие при потока и се опитваше да скъта капките ледена
вода между порите на дланите и бръчките на лицето си, защото знаеше,
че ще ги търси още утре заран. Сетне пристъпваше към най-свидната част
от този ден: варенето на мляко за закуска. Пресилваше в канчето винаги
от жълтата рукатка на Свила и го слагаше на напаления огън да кипне.
Млякото, гъсто и блажно, пускаше онзи дивен аромат, който имаше само
при последното доене на овцете. В него сякаш бяха сбрани мирисите на
всички тучни треви и дъха на черната земя, от която никнеха, бяха
изстискани соковете на едрите като круши звезди над планините около
Бусинче, бяха се влели песните на дудука и кучешкият лай, който
известяваше всеки далечен минувач.
И сега, докато караше овцете към Герасимовата къща, разположена на
най-високото място в селото, Зария усещаше на върха на езика си вкуса
на последното изпито в бачията мляко, а по ръцете си долавяше аромата
му.
– Стана ли време да се прибираш в село, Заре? – застигна го крехък
женски глас зад гърба му.
Мъжът се обърна и видя Свила, която се изкачваше плавно нагоре,
носейки две ведра вода на кобилицата си. Тънкото ѝ тяло не се огъваше

162
Горест – печал, мъка, скръб
163
Разденване – разсъмване
212
от тежестта, а се съпротивляваше с жилавост, която придаваше на целия ѝ
стас164 жизнен и горд вид. От товара и хладнината страните и
брадичката ѝ бяха приятно зачервени, а очите ѝ – влажни и горящи.
Свила съвсем не приличаше на жена, наближаваща четиресетте си
години. Тъкмо обратното: на Зария му се стори, че е съвсем същата,
каквато я помнеше преди двайсет лета. Само фините бръчици около
очите ѝ, които проблеснаха като тънка паяжина на сутрешното слънце,
когато тя му се засмя, издаваха колко време бе минало оттогава. Нищо
друго. Дори сега тя пак го гледаше, както преди, с гальовната отдаденост
да го последва навсякъде, само че към нея бе прибавена щипката
горчивина от неслучилото се. „Нищо! Тъй е било писано“ – бе се научила
да си повтаря Свила във времето и бе простила на баща си, който я
задоми за друг против волята ѝ, бе простила на съдбата, че я бе оставила
бездетна и вдовица, бе простила и на себе си, че още отглеждаше Зария в
сърцето си като свещено дърво. За всичко това бе простила и това я
пазеше така цяла и хубава.
Той обаче не можеше като нея. Не бе намерил спасението. Бе се прими-
рил, но така и не прие случилото се. Затова всяка пролет излизаше с
овцете и отиваше там, където всичко му спомняше за нея, защото искаше
да избяга и да се скъта в единствената част от света, която можеше да го
приеме и която той приемаше – планината. И ненавиждаше, истински
ненавиждаше деня, в който зимата идваше и трябваше да се прибере в
село.
– Драго ми е да те видя, Свило! – отвърна Зария и се усмихна както
всеки път, щом я видеше.
– Добра среща и на теб! – отвърна жената и спря до него. Дъхът, който
излизаше от устата ѝ, стопли мразовитото октомврийско утро.
– Прибирам се вече. Хем случих топла есен тази година, та останах по-
дълго със стадото, но пак настана време – рече овчарят. – Бързо отлитат
дните в планината... знаеш – добави колебливо и с мъка накрая.
Свила знаеше – всичко знаеше! Но какво можеха да сторят? Като се
завърна в село след смъртта на жениха си, Зария вече бе годен за Тала,
оставаха няколко дни до сватбата. Тогава се срещнаха случайно и – Бог
бе свидетел – толкова нежност има само под бялото крило на
лястовицата, която пази рожбата си, с толкова чисти сълзи плачат само
ангелите и толкова заряд има само в слънцето рано сутрин, когато
напуска златните си сараи и тръгва по небето. Така говореха, целуваха се
и се галеха Зария и Свила в онази преломна вечер, че Бог не можеше да
извърне лице от любовта им, а те не успяха да престъпят клетвите, които
бяха дали: Зария към Тала за женитба и Свила към баща си, че за нищо на
164
Стас  – ръст, бой
213
света няма да иде при овчаря. Годините се затъркаляха, всеки заживя
според уреченото от съдбата и само тук бе разликата помежду им: тя си
бе простила, а той продължаваше да бяга от себе си. Но това несходство
се топеше при всяка среща, защото онова, което ги свързваше, бе по-
силно от него.
– Към нас ли идваш? – смени въпроса му Свила.
– Да, останаха само вашите овце – отвърна Зария.
– Ще повървя с теб тогава – рече жената и тръгна нагоре, опитвайки се
да влезе в крачките на овчаря. – Ще ти се зарадват, като се прибереш у
дома. Сигурно вече много те чакат твоите моми – добави тя и го погледна
с крайчеца на окото си.
Зария не можа да ѝ отговори. Гърлото му се сви при мисълта за дългите
месеци, които му предстояха у дома, затворен между четири стени, край
огън, който не топлеше сърцето му.
Като погледна напред, за да избегне очите ѝ, мъжът видя на вратницата
на Герасимовата къща да стои старецът, все така свъсен и горчив, както
го помнеше овчарят на младини, но отслабнал, побелял и леко сведен от
годините. Бе чул звънците на животните и бе дошъл да посрещне стадото
си. Не се зарадва, като видя дъщеря си да върви редом до Зария, макар и
да знаеше, че всичко между тях отдавна бе отписано. Но от зоркото му
око не можеше да убегне наклонът, който телата им съвсем привично
правеха едно към друго, докато изкачваха пътеката, а умът му не можеше
да се примири, че има забрани, които думата му не може да наложи. И до
днес.
– Дал Бог добро, бай Герасиме! – поздрави Зария. – Водя ти добитъка,
стана време да си зимува в кошарата – изрече както обичайно той.
– Толкова ли са, колкото ти дадох пролетта? – побърза да го изпита
старецът.
– Точно толкова ти връщам. И брано мляко165 има в бачията, нека
жените идат да си го вземат после – отвърна мъжът, без да прикрива
гордостта от работата в гласа си.
– Таман. Свило, като оставиш ведрата, иди да вземеш млякото – нареди
Герасим твърдо и се обърна, тръгвайки навътре, сякаш искаше пак да
покаже чия е последната дума.
В този момент двете кучета на овчаря лавнаха – първо леко и
несигурно, като че да настроят гърлата си, а после изведнъж нададоха
радостен вой, както правеха, когато идваше познат човек, и затичаха
надолу по пътеката. Зария стрелна поглед към долния път и видя две
коли. Дъхът му секна: ако псетата и очите не го лъжеха, това бяха колите,
идещи от Стамбул, и Боя бе в една от тях. Мъжът свали калпака си
165
Брано мляко – подсирено гъсто мляко. – б. а.
214
невярващо, промълви с половин уста: „Мили Боже!“, и без да се сбогува
със Свила, затича надолу, за да посрещне единственото момче на този
свят, което му носеше истинското усещане за дом.

***

Колите се движеха бавно и уморено. Много път и мълчание им се бяха

събрали. Радостна вест носеха, но никой от мъжете не можеше да се
зарадва от сърце. Преживяното в двореца бе оставило тягостен отпечатък
върху лицата им. Невярата, че още са живи, не можеше да ги напусне, и
очите им имаха онзи изплашен и отчужден взор, какъвто имат хората,
събудени от лош сън или видели зъл дух. Нощно време не можеха да спят
и се будеха, облени в пот от кошмарите. Не помагаха и билките на Зевна
срещу безсъние, а денем, когато потегляха на път, телата им така
натежаваха от безсилие, че конете дърпаха едва-едва колите, ако и да
нямаше друг товар. Дните бяха безкрайно дълги и мъчителни и им се
струваше, че обикалят в кръг земята, пипнати от ужасно проклятие, и
никога няма да стигнат Бусинче. Не обелиха дума помежду си почти през
целия път и никой от тях не посмя да заговори за случилото се в двореца.
Дори сега, когато наближаваха селото, не знаеха какво ще разкажат на хо-
рата. Сигурно всеки би разправил нещо различно, но то нямаше да е по-
далеч от това, че са били изправени пред дверите на ада.
Иван и Димитър бяха малко по-оживени от другите. С наближаването
към селото започнаха да се споглеждат и да се отпускат, усетили края на
пътя и приглушили безпокойството. Все пак носеха добри вести и се
прибираха живи и здрави. Щяха да се върнат в домовете си и да получат
топли грижи от най-близките. Животът щеше да продължи по същия
начин, по който бе текъл и досега, а може би и по малко по-добре, та нали
идваше зима и започваха сгледите, а колко бяха ергените като тях, които
можеха да разправят на момите за султанския дворец в Стамбул. Всеки от
двамата си мислеше това и макар и да не го казваше гласно,
възвръщащото се спокойствие и събуждаща се гордост се четяха в
усмивките в крайчеца на устите им.
Друго бе в колата на Велико и Боя. Там като катранен облак бе надвис-
нало чувство на горест. Майсторът не можеше да се отърси от гнетящото
усещане за вина, че бе застрашил живота на четиримата с мълчанието си
пред султана. Тършуваше из съзнанието си да намери дали бе излъгал,
казвайки му, че не знае тайната на стовната, и стигаше до един и същ
отговор – не помнеше нищо от утринта в работилницата. Бе в пълна трес-
ка, докато въртеше чарка и чак когато отвори очи, видя какво е сътворил.
Помнеше само как дъхна в гърлото ѝ, когато я сложи на тезгяха, а после,

215
когато лепеше дръжките, правеше го без мисъл, като че ли ръцете му
сами знаеха какво вършат. Всяка частица от тази стовна му се струваше
така близка, сякаш я бе сътворил с късове от себе си, и в същото време
така чужда, като че невидим дух я бе сложил в ръцете му.
Но още повече от вината, че е държал на косъм живота на всички, му
тежеше, че бе издал за вложеното в стовната женско тяло. Не можеше да
си прости Велико този двоен грях – бе изказал най-съкровената майстор-
ска тайна, а Жара бе разголил пред всички. Макар да не бе казал името ѝ
пред момчетата, предателството спрямо любовта оставаше. Направил го
бе, защото искаше да влезе в битка с Боя за нея, като че ли девойката бе
парче земя, което трябваше да отвоюва. Горчивината от греха ден подир
ден го тровеше и очите на Велико ставаха по-тъмни, той слабееше и
студенееше към себе си и към света и ако някой го срещнеше за първи
път сега, би избягал от него като от вран. Единствено ревността
разбутваше тинята на дъното на душата му. Жегнали го бяха думите на
Боя за Жара и Велико не можеше да извади това жило от себе си. Дори не
толкова мисълта, че момчето бе издало част от тайната на стовната на
султана, а това, че знаеше за тях. „Видях с очите си!“ бе крещял отчаяно
към Сюлейман. Може би тъкмо защото бе видял нещо в онази нощ,
говореше с толкова открита омраза на Велико още от първия ден. Това
беше – Боя знаеше. Ала освен че знаеше, той обичаше Жара и бе тръгнал
към Стамбул заради нея.
А Боя не можеше да си намери място нито в себе си, нито под небето.
Колкото и да се тешеше с мисълта, че четиримата бяха живи
благодарение на него, не успяваше да избяга от усещането, че е оставил
Жара в ръцете на султана. Горчива жлъч се надигаше в корема му всеки
път, като си спомнеше как Сюлейман надига стовната и пие – сякаш се
гавреше с нея. Дали някога Жара би му простила това? А дали би
простила на Велико, че е излял в съда отпечатък от тялото ѝ? И кой
носеше по-тежка вина – майсторът, обладан от дяволска сила, или спа-
сителят предател? Въпросът го караше да трепери като пред битка и
отново го теглеше далеч от по-значимото: кого от двамата обичаше
Жара?
Когато колите минаха покрай първите къщи в селото, разнесе се лай от
дворовете. Четиримата мъже надигнаха глави и зачакаха да видят кой
пръв ще се покаже да ги види. В същия момент срещу тях се спуснаха
кучетата на Зария, подушили Боя. Момчето се окопити, сякаш някой за
миг сне тежестта от раменете му. То дръпна силно юздите на коня и
скочи от колата. В далечината разпозна Зария, бягащ насам. Боя се втурна
към чичо си, не можейки да повярва, че го вижда. Гърлото му, досега
пресъхнало от пъкления огън на вината, се изпълни със солена слюнка и

216
оттам за първи път от седмици се промъкнаха думи, нажалени и угнетени
като хилави сираци:
– Чичо Зария, върнах се!
Мъжът прегърна силно момчето и дълго го държа в ръцете си.
Почувства колко отслабнало бе то и колко по-тежко бе станало в същото
време, като че носеше камъни под кожата си. Зария го отскубна от себе
си, за да го погледне – очите на Боя му се сториха чужди, в тях бе
проникнала хладна искра, която слагаше остър отпечатък на цялото му
лице. Мъжът го хвана от двете страни, сякаш искаше да го стопли с
ръцете си, носещи още от аромата на гъстото овче мляко, и да му спомни
къде е.
– Добре дошъл, синко – рече му бащински. – Каквото е станало, нека
там да остане. Вече си у дома! – каза и пак го прегърна.
В този момент от околните къщи наизлязоха хора и като видяха колите,
втурнаха се към тях, после се разлетяха по пътеките из село, за да
разнесат вестта за дошлите и след няколко минути четиримата мъже бяха
наобиколени от народ, който ги гледаше отстрани радостно, без да смее
да ги доближи. Лицата преливаха от любопитство, възхита и някаква
странна боязливост, каквато обикновено хората от селцата изпитват към
дошлите от далечно и незнайно място. Пристигналите пътници подаваха
ръце на всеки, долавяха откъслечни въпроси и тук-там отвръщаха само:
„Дойдохме си по живо, по здраво“. И сякаш тъкмо това бе общата радост
на всички – че четиримата пратеници, които бяха взели съдбата на селото
в свои ръце, се бяха върнали цели и невредими, носещи със себе си
частица от заветния Стамбул.
След малко навалицата се раздели на две и между хората мина
Манасия – вървеше и гледаше право сина си, очаквайки от него само в
няколко думи да отговори на всички въпроси, които бе кътал в
съзнанието си до тази сутрин. Хората притихнаха да чуят какво ще си
кажат двамата.
– Добре дошъл, сине! – промълви старият майстор с необичайна
топлина в гласа. – Добре сте ни дошли и вие, Велико, Иване и Боя. – Като
прегърна всеки от четиримата, Манасия попита: – Гледам, връщате
празни колите. При когото трябва ли отидоха даровете?
Пристигналите се спогледаха, за да решат кой ще каже новината.
Велико, чиято сила не се бе върнала ни най-малко от мисълта, че вече е в
селото, кимна към Димитър. Той знаеше какви надежди възлагаше
старият майстор на големия си син и сякаш за да скрепи сделката, която
родът и дългът имаха помежду си, остави момчето да каже всичко.
– За когото бяха направени, той лично ги взе татко – рече Димитър,
сваляйки калпак пред баща си. В тъмните му очи светна искра, а гласът

217
му се надигна гордо, като че искаше да превали планината. – Султанът ни
прие в двореца, хареса даровете и даде дума, че ще се погрижи нашите
майстори спокойно да работят и свободно да продават грънците си из
всички земи на империята, без никой да ги закача.
Казвайки това, Димитър погледна към своите трима спътници, сякаш
искаше да потвърдят думите му. Иван, оживен от мнозинството хора,
дошли да ги видят, и като че ли изведнъж забравил ужаса, който бяха
преживели, поде думата и рече:
– Право дума Димитър! Султанът беше доволен. Добре ни посрещна,
нагости ни, настани ни в двореца, даде ни нови коне и ни изпрати по
живо, по здраво. Каза нашите майстори да не берат гайле къде ще
продават стоката си, а да работят колкото сили имат.
Добрата вест се издигна между хората като слънчева птица, която
хвръкна от ръцете им и с няколко размаха полетя над селото. Тя го
прекоси надлъж и нашир, сякаш искаше да хване всеки от краищата му и
да ги сбере в средата като вързопче, в което всички да се сгушат и омешат
като шарени зърна в паница.
И наистина от четирите страни на селото се стичаха мъже и жени,
ергени и девойки, невести с бебета на ръце, старци с глъчна челяд покрай
тях. Те се вливаха в кипящото множество и забълбукваха от радост и за-
доволство. За всички бе ясно, че селото им – това късче земя, на което Бог
някога бе пратил ангел и в ръцете му бе сложил топка кал със заръката да
множи божия знак – освен благословено от Всевишния вече бе закриляно
и от султана. Ала никой не подозираше от каква черна пещ идваше
топлината на крилото, което се спускаше над тях.
– Тогава утре по обед нека всички се сберем у дома! Да отпразнуваме
завръщането ви и върнатата чест на майсторите в Бусинче! – рече
Манасия високо.
А хората само това чакаха – някой да отпуши бурето, в което се бе
разпенило виното на тъгите и надеждите, любовта и страданието, очаква-
нето и дочакването, тежката умора и сладката премала. И както то потича
пурпурно и искроструйно, така и множеството бликна по пътеките на
селото обратно към домовете си, отнасяйки в тях частица от магията на
случилото се.

***

Велико гледаше огъня и се опитваше да се стопли, протегнал ръце към

огнището. От няколко часа си бе дошъл в бащината къща, а още не
можеше да се прибере в себе си. Беше се надявал поне тук да намери
покой, но черната тиня не спираше да го засмуква отвътре.

218
 При пристигането днес бе зърнал Жара. Опита се да иде при нея, но
няколко от мъжете го задържаха и после тя изчезна ненадейно като сянка.
Макар и отдалеч, видял бе отслабналото ѝ тяло и угаснали очи. Щеше му
се да вярва, че не е така, но знаеше, че той ѝ бе причинил това.
Пред очите му се върна картината от онзи ден преди заминаването, в
който тя бе дошла, а той подготвяше пещта, за да изпече дяволската
стовна. Спомни си как девойката не можеше да откъсне очи от съда,
магьосана от формата му, сякаш усещаше, че не само от кал бе направен.
„По теб я правих, Жарице!“ – не бе скрил майсторът. Тя го гледаше как
слага стовната в пещта сред другите съдове. Не искаше да тръгва, като
знаеше, че може да не го види до заминаването. Затова остана, докато
Велико запали пещта. „Огънят превръща пръстта в камък – думаше ѝ
той. – Вечно ще остане това, що по теб съм съотворил, либе!“
И точно в мига, когато той поднесе запалена клечка към пещта, а
пламъкът се разрази и пукна първото дърво, на Жара ѝ прималя. Тя се
отпусна в ръцете му, покосена от неочаквана слабост. „С мен ли си,
аране?“ – зовеше я той, опитвайки се да я съвземе. След няколко минути
девойката дойде на себе си, ала бе ужасно бледа и студена. Не знаеше от
що ѝ е прилошало. Велико се опита да я стопли, ала не успя.
Смътно предчувствие обзе майстора още тогава, а днес то се яви пред
очите му като тъмна болест. В любовта си той бе откъснал парче от нея,
прелял го беше в глината на въртящия се чарк и изпод пръстите му се
роди чудната стовна. Ала същата тази любов не можеше да слепи тялото,
от което бяха иззети частиците. Нямаше как да върне и огъня, който ѝ бе
отнел.
Вгледа се в ръцете си – с тях години наред бе събирал форми, върху
глината те можеха да повторят очертанието на всяко нещо, което бе
видял с очите си. Всичко, което бе минало през тях, бе дадено от Бога,
знаеше го майсторът.
– А любовта, Господи, нали и тя от теб идва? Защо страдаме, когато я
показваме? Защо я губим, когато я претворяваме в нещо? Защо разболя-
ваме хората, които обичаме?
Това бе първият път, в който Велико се обръщаше направо към Бог.
Ръцете му трепереха. Челото му пареше и той легна на одъра, останал
изведнъж без сили. По тавана сенките на огнените пламъци се гонеха и
изяждаха една друга, изникваха като страшилища и после изчезваха
безследно. Въздухът, наситен от страховете му, бе непоносимо тежък за
дишане.
Велико се чувстваше разкъсан между дълга и любовта към Жара. „За
какво?“, щеше да попита тя, когато той я помолеше горещо да го прости.
А майсторът беше безсилен да ѝ каже какво се бе случило и какво щеше

219
да последва. Колко още живот ѝ оставаше? И можеше ли той, ако я хване
със същите тези ръце, които бяха взели късове от нея, да я слепи, да ѝ
върне огъня, да ѝ даде от дъха си, както бе направил преди? Какво
можеше да стори, за да я опази?
Велико помисли, че ако се отдалечи достатъчно от нея, имаше надежда
да я спаси. А дали Боя можеше да я захрани с нов живот? Различен бе
той, носеше свободен, неукротим дух, дали можеше да ѝ даде въздуха и
топлината, от които тялото на Жара се нуждаеше, откакто бе затворено в
стовната.
– Вярваш ли в това, грънчарю? – запита се сам.
Но макар и малка, надеждата това да я излекува, бе единствена в
момента.

220
 25.
ПАСТ166
Боя свали калпака си и прекрачи прага. Ръцете му трепереха, а очите,
пресъхнали от огнената треска, която го бе обхванала, обходиха нетърпе-
ливо стаята, като да се уверят, че всичко и всички са там. Насреща му
бавно пристъпи Исая – остатъчните болки в краката го караха да върви
сковано, но дори това не отнемаше от осанката му. Все същия жид си
беше – внушителен с ръста и изправените си рамене, човек, чиято сянка
слънцето хвърляше до другия край на земята. Ако трябваше отново да
премине през всичко, за да се върне тук и да почувства признанието, с
което Исая го гледаше сега, Боя би го направил. Би се жертвал отново за
тази обич, която бе поздрава от всичко – единствената, която не се
изменяше, така както кръвта вода не можеше да стане.
– Пораснал си, загаре167! Добре си дошъл! – развълнувано рече Исая и
го прегърна силно.
Боя се облегна на гърдите на брат си, стискайки очи и зъби, за да
сдържи сълзите и плача. За първи път от много време насам усети, че е на
сигурно място. Пътят свършваше тук, в прегръдката на Исая.
Несигурността го напусна изведнъж, обърна гръб и излезе през вратата.
Почувства се спасен. Преглътна, като че ли искаше да освободи място в
гърлото си и в себе си, за да поеме всичко, което имаше да се случи. На
няколко крачки зад гърба на брат му стоеше Дела и стискаше здраво
престилката си, не смеейки да доближи най-малкия си син. Поглеждаше
ту към него, ту към Арсо. Старецът, отслабнал и грохнал, бе хванал жена
си и отстрани изглеждаше сякаш я крепеше, а всъщност той се бе
облегнал на нея. Толкова дни и нощи Арсо не бе могъл да заспи от
мисълта ще дочака ли Боя, за да му даде прошката си. В последните два
месеца всяка хапка, която слагаше в устата си, бе само за това – да
доживее да го види пак. Почти бе прекрачил отвъд, бе видял с половината
си око и пъкъла, и рая, и тогава, незнайно как, намери сили да се върне:
помоли се да не тръгва от този свят, без да е простил.
„Господи, много съм грешен. Ала и много труд положих на този свят.
Не ме прибирай толкова очернен! Нека се простя с Боя. А ти ми прости
отпечатъка, който оставих в глината. Занаятът от теб ми е даден, Господи,
а толкова години не го приемах с чисто сърце. Какво толкова ми тежеше,

166
Паст – устна кухина на животно; широк отвор
167
Загаре – малко игриво животинче; дребен човек; ловно куче
221
не знам. Щом си ме посял тук, на този къс земя, значи тук е трябвало да
бъда. Чак сега разбрах защо – синът ми, плът от плътта ми, кръв от кръвта
ми, спаси занаята ни. Спаси твоя знак, Господи.“ Такива мисли витаеха у
Арсо в последните седмици. И сега, когато се протегна към Боя, беше
останал без сили. Момчето пристъпи към баща си, хвана ръката му,
наведе се и я опря в челото си. Не продума, бездната в него бе погълнала
всички звуци.
– Прости ми, синко – изхриптя Арсо и раменете му се затресоха от
силата на сухия плач. – Дано и Господ ми прости!
Боя вдигна глава и се вгледа в очите на баща си. Само истинското
разкаяние можеше да носи толкова жалост. Разкайващият се е гол човек,
той е свлякъл всичките си дрехи, разтворил е гърди и е пуснал душата да
излезе от клетката на тялото му като мокро птиче, чакащо да бъде
стоплено. Боя нямаше сили да понесе тази гледка.
– Простено да ти бъде, тате. Прости ми и ти! – рече момчето и прегърна
баща си и майка си.
За първи път от месеци насам Дела плачеше от хубавото, което се
случваше в дома ѝ.

***

На вратата се почука силно. Дела, която месеше хляб за утрешната

сбирка у Манасия, се провикна към вътрешната одая:
– Рангеле, Милане, Боя! Някой чука, излезте да видите кой е.
Отвътре се показа Боя и изтича да отвори. Насреща му, сякаш още по-
потъмнял от плащаницата на нощта, в която бе обгърнат, стоеше Велико.
Майсторът бе последният човек, когото момчето очакваше да види на
прага на дома си. Боя изпита остра болка в корема, която му напомни, че
търси още нечия прошка. Без нея спасението, което бе открил у дома, бе
само временно убежище за душата му.
– Добър вечер, Боя! Идвам да говоря нещо с тебе – рече Велико твърдо
и спокойно.
Боя се провикна към майка си, че се връща след малко, и излезе навън.
Нощта бе тъмна, дълбока и безнадеждна като прокъсано вретище. Един-
ствената светлина наоколо идваше от стъклото на къщата – вътре гореше
огнището и бе запалена свещ в средата на масата, където Дела месеше.
Двамата мъже застанаха един срещу друг с наполовина осветени лица.
Оскъдно можеха да четат по очите си, колкото и да се вглеждаха в тях.
Напрежението, което близо два месеца ги гнетеше, се бе изпарило и на
негово място между тях сега се бе настанила една особена готовност да се
чуят един друг.

222
 – Слушам те, майсторе – рече момчето и в гласа му нямаше нито
нападка, нито закачка, само трезвеност.
– Ще карам направо. Сторих нещо, което не исках, и се моля Бог да ми
прости – като рече това, Велико сведе очи към земята, сякаш искаше да
отърси болката си в нея. – Когато правех стовната, макар и трескав да бях
и всичко да идеше отгоре, вложих в нея любовта си и исках тя да носи
формата на тази любов. Затова я изваях по спомена за тялото на Жара.
Майсторът говореше бавно, премерено и тихо. Личеше си усилието,
което влагаше във всяка дума, и старанието да я опази само между
двамата, да не се чуе по-далеч от мястото, на което те стояха, и да не
излезе вън от тайнствените дебри на нощта. Боя долавяше това и колкото
и болезнено да бе за него всяко спомняне на онази нощ, търпеливо
слушаше, чувствайки, че грънчарят ненапразно е дошъл.
– Тогава не знаех какво ще се случи и не подозирах, че е възможно,
разбрах го днес, щом я видях. Тя е болна, Боя. Погубил съм я в стовната.
Взел съм душата ѝ...
Последните думи на Велико тупнаха тежко като камъни на земята и
глухият им тътен вдигна черен прахоляк в нощта. Момчето стоеше като
оглушало пред грънчаря, не помръдваше, не мигаше, не дишаше и не
трепваше с нито една клетка от тялото си. Мракът така бе зейнал в него,
че поглъщаше всяка дума хищно, без да оставя и следа от нея. Ако бе
вярно това, което майсторът говореше, какво търсеше тук, защо не
отиваше при Жара, за да се простят? Колко време ѝ оставаше, та го
пилееше да разнася греховния си разказ навред? Или търсеше една
последна битка с Боя – да му покаже колко голяма е била силата му над
нея, та чак я е погубил; да накове раните на момчето като горещо желязо
и да направи от него ръжен, с който да разрине огъня и той да лумне още
по-опустошителен. Ала ако за това бе дошъл, щеше ли така гробовно да
звучи гласът му?
– Защо ми думаш това, Велико? – прекъсна го Боя, както искаше да
прекъсне и мъката си от откровението на майстора.
– Защото имам малка надежда за нея и тя е в теб. Вземи Жара и не я
отлъчвай от себе си. Дай ѝ от твоята сила, Боя. Може това да върне живо-
та ѝ.
Докато казваше това, Велико гледаше момчето право в очите, а молбата
му бе по-гореща и от най-жарката пещ. Сякаш идваше с последните удари
на сърцето му, сломено от печал. Чак сега, когато с всичките си сетива
почувства скръбта на майстора, Боя разбра какво му казваше той: Жара
умира. Смъртта като черна вещица е впила нокти в тялото ѝ и бавно я
тегли отвъд. Устата на Боя се изпълни с горчива слюнка, като си предста-
ви безокия гроб, към който вървеше любимата му. Пред очите му

223
причерня, той се преви на две и от гърлото му бликна жлъчта, която се бе
събирала в него седмици наред. Момчето кашляше и храчеше
неудържимо, а гъстите сокове се изляха на земята в локва от горест,
ревност, гняв и вина.
Велико отстъпи назад, опарен от миризмата на жлъчта. Тази
неудържима човешкост в лицето на Боя го порази. Той не очакваше
момчето да се превие от болка, мислеше, че ще понесе всичко с
напористия си дух. Уплаши се майсторът – в чии ръце се канеше да
остави Жара? Имаше ли достатъчно сили Боя да я захрани, да ѝ влее
живота, който той бе източил от вените ѝ? Ужасът започна да реди пред
очите му картини, които нямаха нищо общо помежду си – първо я видя
такава, каквато бе при първата им среща до дървото, после как бе играла
на хорото, а косата ѝ се увиваше около нея като зуница168 около кръста на
самодива, сетне как бе сложила амулета на гърдите му, как бе казала, че е
направила наричане и тук образът ѝ избледня, вместо него той видя
тъмните очи на Зевна. Знаялицата! Дали можеше тя да направи нещо, ако
знаеше от какво линееше дъщеря ѝ? Докато Велико търсеше в мислите си
как да спаси любимата, Боя се изправи, избърса уста с ръка, попи в
ръкава на ризата си ледените капки пот, избили по челото му и с остър
глас рече на майстора:
– Отивай си! Махни се далеч от нея, проклетнико! Не смей да я
доближиш повече, за да не я довършиш!
В отчаянието си Боя налетя на майстора и го блъсна с две ръце. Велико,
здраво стъпил на земята, не се отмести, само надигна глава и отвърна:
– Отивам си. Заминавам утре, това дойдох да ти кажа... Ако имаш сила,
върни живота ѝ, ако ли не... – и майсторът погледна момчето право в
очите, натежал от вина и скръб: – Прости ми, Боя!
После се обърна и тръгна, привел рамене. С тежки стъпки потъна в
нощта като камък, хвърлен на дъното на кладенец. Не усети двете тъмни
сенки, които го следваха по петите.

***

От сутринта Зевна не си намираше място в колибата. Сновеше като

совалка вътре и вън, между долапа и огнището, от синията до одъра, от
вратата до стъклото и поглеждаше през него, като че ли чакаше някого.
Уплашена бе от въпроса, който от вчера я глождеше, и се чудеше каква
работа да подхване, та да изнамери отговора му нейде из къщата. Сега
чукаше зърна в кутела и се вглеждаше най-подробно в прашинките от
пипера и царевицата, които се рояха под ударите на дървото. Така на прах
168
Зуница  – многоцветен пояс
224
ставаше и всяка мисъл, която влизаше в ума ѝ. Вчера Жара поиска да
излезе и да посрещне мъжете, идещи от Стамбул, заедно с цялото село.
Знаялицата не я спря, като знаеше, че Боя е сред тях, и таеше надежда,
като види възлюбения си, дъщеря ѝ да се съвземе поне малко. В
последната седмица момичето съвсем залиня, а отварите на Зевна не
помагаха да възвърне нито апетита си, нито цвета на лицето си, което все
повече съхнеше и жълтееше. Водата с дървесните стърготини, която вра-
жалецът ѝ остави, също вече не помагаше. Канеше се да повика мъжа
отново, макар и да не бяха минали четиресет дни от обирането на
болестта. Заведе девойката в черквата при поп Илия да ѝ чете, ала Жара
продължаваше да линее, кръговете под очите ѝ ставаха все по-тъмни.
Дори косата ѝ, винаги толкова буйна и лъскава, започна да губи блясъка
си и да се прибира послушно към тялото, както снегът зиме се топи и
оставя само тънка бяла коричка по покривите на къщите. „Остави ме,
мале. Ще ми мине, скоро ще ми мине“, отвръщаше Жара на майчините
увещания да изпие поредната паница с отвара или да хапне няколко
лъжици ядене.
А девойката, разкъсвана от любовта към Велико и вината към Боя,
мислеше, че дойдат ли си веднъж, всичко ще се нареди. Бе убедена, че
поиска ли прошка от овчаря с признанието, че обича друг, силите пак ще
се влеят в тялото ѝ, изпито от вината. Жара вярваше, че истинската любов
не може да е непростим грях, и само това поддържаше искрицата, която ѝ
даваше малкото живот. Като омагьосана бе девойката и не разпознаваше
болестта, която бе виждала у други хора. Мислеше я само за болка, която
ще премине, когато душата ѝ, простена от Боя, се успокои. И липсата на
усилие сама да се опази съвсем я погубваше.
Вчера, след посрещането на четиримата от Стамбул, Жара вместо
стоплена и живнала от срещата, пак се бе върнала изстинала като преди.
Челото, ръцете, краката и гърдите ѝ бяха ледени, при все че бе излязла
навън добре облечена и не се бе забавила много. Знаялицата не можеше
да се начуди защо – не си ли бяха разменили с Боя дума-две, колкото да
се стопли сърцето на момичето, да се раздвижи кръвта му, да заблестят
очите му поне малко както преди. Уви, когато я попита как е той,
дъщеря ѝ отвърна, че не го е видяла. Значи, ако причината е била там,
сред хората, нещо друго я бе покрусило. Дали я бяха хванали уроки? И
това я запита майката, но момичето отвърна, че не е усетило нищо, а
после ласкаво добави: „Не тревожи се, мале, съвсем скоро ще се оправя“.

***

Зевна чу шум отвън, сухите листа в градината се трошаха под нечии

225
умерени стъпки. Знаялицата остави настрани кутела и бързо стана да
види през стъклото. Помисли си, че може Жара да е забравила нещо, нали
сутринта отиде да се гласи у приятелката си Ерина за празненството у
Манасиеви днес. Като надникна, изненада се много да види Велико.
Жената го позна по дългата коса, паднала пред лицето му. Не бе го
виждала от деня, в който ги изпратиха за Стамбул, и сега ѝ се стори с по-
тъмно лице и отпреди, посърнал и вдлъбнат сякаш в себе си. Какво ли
идваше да иска?
– Добър ден, Велико! Добре си дошъл в село – рече жената, като отвори
вратата, преди да е потропал.
– Добър ден и на теб, лельо Зевно – отвърна майсторът плахо. Нещо
пробито долови знаялицата в гласа му, не бе така дълбок и уверен както
преди.
– Какво те води при мен, чедо? – попита го с онзи мек тон, с който
обикновено начеваше да бае. Усетила бе веднага, че нещо е заседнало в
душата на грънчаря.
– Сама ли си? – запита той, заничайки леко зад рамото ѝ навътре в
стаята. Очите му шареха безпокойно и знаялицата още повече се смути.
– Сама съм. Жара отиде при Зариевите щерки да се гласят за празника
днес. Влез, чедо, да ми кажеш какво има.
Велико прекрачи прага и влезе в колибата. За първи път се озоваваше
тук. Одаята бе ниска и не много широка, притъмнена заради
единственото малко стъкло, през което влизаше светлина отвън. От
огнището из стаята се разнасяше син пушек, който като тъжна песен
увиваше всичко в печал. Скромно наредена, само с най-необходимото –
нощви, водник, две котлета, решето, няколко паници, синия, стовна,
гърне и стар орехов сандък, къщата на Зевна по нищо не приличаше на
дом на знаялица. Познаваше се само по снопите сушени билки, които
висяха от тавана, и по онзи тежък аромат на мазила, който идеше от
дъното на стаята, където бе долапът. Погледът на Велико падна върху
чергите на одъра, където жената спеше с дъщеря си. При мисълта за
Жара, коремът му се сви и той си спомни за какво бе дошъл. Канеше се да
говори направо, понеже знаеше, че всяка изгубена минута е гвоздей в
снагата на любимата му.
– Грешен идвам при теб, лельо Зевно – хвърли първите си думи мъжът,
но вместо да сведе поглед към земята, както обичайно правят разкай-
ващите се, загледа с тъмните си очи знаялицата и я остави да чете,
докъдето можеше в тях. Много пъти го бе вадила тя от отвъдното.
Колкото и да вярваше в силата на Бог, майсторът знаеше, че без нейната
ръка и дума, и той би бил безсилен. Затова сега се опита да направи от
зениците си онзи процеп, през който тя можеше да надникне право в

226
сърцето му.
– Що думаш, сине? Какъв грях си сторил? – попита знаялицата притес-
нена.
– И аз не знам съвсем, но лошо нещо се случва. – Казвайки това,
Велико сведе глава. Зевна плъзна очи по лицето му и видя как челюстта
му се изостря под натиска на стиснатите зъби, а брадата му затреперва.
След малко, когато събра достатъчно смелост, майсторът рече: – Обичам
дъщеря ти Жара... И тя ме обича.
– Но какъв грях е това, Велико? – отвърна Зевна.
За нея самата любов никога не бе грешна. „Когато нещо тегли душите
една към друга и от това те се возвисяват, то не може да е лошо. Човекът
е най-добър, когато има някой до себе си да му подсказва кое бива и кое
не бива, кое е хубаво и кое – лошо. Сами сме изгубени в този свят, дори
Бог не може да насочи човека, ако е празен светът около него и в сърцето
му няма любов“, казваше често знаялицата на дъщеря си. Та сега, когато
чу признанието на Велико, не се изплаши от това, че може да са
съгрешили, а от незнайното, което се бе случило заради обичта помежду
им.
– Грях е, че бяхме заедно като мъж и жена, а тя... Тя е толкова по-млада
от мен. – Майсторът поклати глава, сякаш сам не вярваше какво е сторил.
Много свят и народ бе видяла Зевна през живота си. Занаятът я водеше
къде ли не и много съдби се разкриваха като на длан пред очите ѝ, докато
търсеше болките на хората и цяр да ги излекува. Не беше новост мъж и
девойка да са били заедно преди венчило, макар че нито Божиите повели,
нито родовите закони го позволяваха. Ала тя знаеше колко крехка е
човешката душа и колко силен водач е тялото, затова не можеше да съди,
когато хората се допираха, срещнати от искрата, която ги тласкаше един
към друг. Та нали в това бе силата на любовта: да събира разлъчените от
слънцето лъчи, да ги води в огнището, от което се ражда животът. Затова
вместо да ги упреква, щеше да ги благослови.
– Щом и тя те обича, синко, както казваш, Бог е бил свидетел, че е била
с теб по собствена воля. Той е всемогъщ и има силата да прощава, ако се
покаете пред него. А станалото – станало. Бъдете заедно, имате благосло-
вията ми. – Зевна протегна ръка към главата на Велико, който продължа-
ваше да търси в гърдите си силите да ѝ каже най-страшното.
– Не е всичко това – продължи майсторът. Ако досега в гласа му се
чувстваше горещата молба за прошката, сега той звучеше някак забързан,
подгонен от нещо, и още по-отчаян. – Вечерта, когато Жара бе при мен,
аз снех отпечатък от всяка нейна извика в дланта си...
Развълнуван от спомена и изгарян от вината, Велико започна да се
препъва в думите. Зевна го гледаше уплашена от неизвестния все още

227
край. „Какво толкова страшно може да има в това?“, питаше се жената,
докато едно мътно съмнение започваше да се надига в гърдите ѝ.
Сърцето ѝ лудо заби в гърлото, от нахлулата в очите ѝ кръв на
знаялицата ѝ притъмня.
– И какво? Какво стана сетне, Велико? – изгубила търпение, изведнъж
тя го хвана за ризата и го разтресе силно.
– На другата сутрин бях трескав, почти нищо не помня – започна да
говори майсторът, а от очите му течаха сълзи и цялото му тяло се
люлееше от болезнения спомен. – Слязох в работилницата, взех топка
глина и седнаха на колото. И, Бог ми е свидетел, лельо Зевно, той ми
наричаше, а аз ваех. Помня само... – и тук той спря, за да погледне
майката в очите и да я остави да види ужаса в неговите: – Помня само, че
правех стовна, вътрешната ѝ страна изваях, както бях запомнил нейните
извивки. Оставих част от тялото на Жара вътре, в дяволската стовна.
Като чу това, Зевна се отдръпна назад и започна да кръжи в стаята с
отсечени ситни крачки, обръщайки се ту на едната, ту на другата страна.
Очите ѝ шареха по пода, по тавана и по стените, сякаш търсеха процеп,
през който да минат другаде. Чувала беше знаялицата да се вгражда сянка
на човек и знаеше как се погубваше душата му. Преди много години бе
церила девойка, чиято сянка бяха уловили в градежа на чешма, но не
можа да я спаси. Прокобата, която тегнеше над тези хора, бе неотменна и
можеше само донякъде да се удължи животът им. Понякога можеше да си
идат за дни, друг път вехнеха месеци наред, а понякога с години, но краят
винаги бе един и същ – злокобен и неизбежен. Затова сега, когато
Велико ѝ каза, че е снел отпечатък от тялото на Жара, причерня ѝ, но
разумът се опитваше да намери отбивка, в която да кривне и да избегне
сблъсъка с истината. Та нали не бе късал от тялото ѝ, бе снел само форми
от него – как можеше това да я застраши? Душата и тялото бяха едно в
човека, Зевна го знаеше, и пак ѝ се струваше невъзможно това вграждане
на Жара в стовната да е причина за болестта ѝ.
– Ако е само това, синко, няма какво да я застрашава. Нали не си взел
сянката ѝ? Сигурен ли си, че няма още нещо? – попита знаялицата, а
устните ѝ трепереха пред отговора му.
– Невям... Като направих стовната и я оставих да съхне, дъхнах в
гърлото ѝ. Със същия дъх, който предната вечер бях делил с Жара.
Зевна се хвана за гърдите. Дишаше тежко и клатеше глава настрани,
като че искаше да се отърве от някаква мисъл. Осемнайсет години по-
късно проклятието я застигна – прободе я в гърба като огнена стрела,
която я бе следвала години наред. Ушите ѝ пропищяха от гласовете,
които бе искала да избегне. Изведнъж ѝ стана тясно, сякаш някой се
опитваше да побере душата ѝ в черупка от орех, а после започна да зъзне,

228
като че се бе озовала гола насред ледена пустиня. Страхът, заровен от
години в нея, изведнъж прорасна, разви пъпчиви и грозни кълнове, които
избиха като брадавици по тялото ѝ. Чудовищното проклятие най-сетне се
изтърколи от коравия търбух на живота. Застана над нея със зейнала паст
и я прикова. Зад решетката на зъбите му Зевна кръжеше като уловена
вълчица, чието малко бяха отнели. И тук, точно тук, в колибата, където бе
дошъл да се изповяда майсторът, където я бе застигнало то, тя усети как
нещо прерязва пъпната връв, която години наред не я делеше от Жара.
Усети дъщеря си далечна и недосегаема, отвлечена от птица, кръжала
застрашително над нея. Съдбата прокуди Зевна от Жара, както клетвата я
бе прокудила от родното ѝ село. Знаялицата знаеше, че няма власт, която
да я свърже отново с детето ѝ, нито билка, с която да го излекува. Зевна
събираше сълзите си в шепи и ги поглъщаше. Жара вече бе само там – в
солената болка, бликаща от очите ѝ. След няколко минути ридания вне-
запно просветление я осени. Тя хвана лицето на майстора с две ръце и
рече:
– Велико, нищо не мога да сторя. И ти не можеш да я върнеш... Чуй ме,
синко! Докато все още дъхът ѝ е в теб, вай! Всяка стовна и всяка паница
да носят частица от нея. Остави болката в сълзите, а в глината влей само
любовта. Храмът е в ръцете ти, които държат калта. И Бог е там, чедо.
Вай, за да не гасне огънят. Вай, за да светува светът. Вай, за да остане
Жара в него.
Майсторът седеше срещу знаялицата, изтръпнал от невяра. Каква
незнайна сила се надигна у нея, че тя нито го кореше, нито оплакваше
съдбата на дъщеря си? Посрещна казаното като отдавна очаквано не-
избежно. Заръката, която му даваше, сякаш бе единственото, което
можеше да направи. Ала Зевна не заръчваше, тя заричаше. Всяка дума
изричаше бавно и силно, протягайки я към Велико като ръжен, с който
искаше да разрови жарта в гърдите му, че да лумне отново огънят. В
очите му, изгаснали от скръб и вина, едва доловимо припламна искра и
пробяга по червеникавите петънца в кафявите му ириси. Майсторът
трябваше да понесе тежестта на живота без Жара, за да я спаси. Орисан
бе да живее заради любовта без любовта си. Това го заричаше Зевна – да
множи белега от тази любов.
Велико целуна ръка на знаялицата, после я прегърна дълго и силно и си
тръгна. Правеше единственото, което можеше, за да помогне на майката,
губеща детето си – остави я да скърби, без да я утешава. Залута се между
дърветата, докато накрая хвана път извън селото. Подир него, на
безопасно разстояние, яздеха двама от пратениците на султана, дордето
денят не взе да преваля и те разбраха, че майсторът не ги водеше при
момичето.

229
230
 26.
РАБУШ169
Жара втъкна в косата си трите цвята от димитровче, които бе набрала
на път за приятелката си. После се обърна към нея, сякаш търсеше в
очите ѝ огледало, за да се види, и попита с гиздав глас:
– Е? Хубава ли съм?
Ерина гледаше девойката с нескрита тъга. Още не можеше да се начуди
от какво бе толкова отслабнала. Лицето ѝ бе завехнало като изгризана
ябълка, очите ѝ бяха охладнели и помрачени, устните – безкръвни и из-
тънели като разсип170. И все пак хубостта ѝ бе там, отредена като съдба,
осезаема като повей, идещ от гората, спяща като сън, който чакаше нечия
целувка да го превърне в ден. Като си помисли, че само това ѝ трябваше
на Жара – топлата ласка на любимия, за да разцъфне отново, Ерина рече:
– Хубава си. Друга не можеш да бъдеш, Жаро! Щастлив е Боя, че ще те
има.
При думите ѝ Жара рязко се извърна и наведе глава. Сърцето ѝ закънтя
силно в гърдите, опразнени от студа на вината, която изпитваше към
момчето. Толкова искаше да каже на Ерина, че не за Боя втъкваше
цветята в главата си, но отново не намери сили. Дълбоко в себе си
чувстваше, че първо трябва да признае на него. Чак след като той ѝ
простеше, щеше да има очи да каже на приятелката си.
– Да вървим, Еринке! Вече трябва всички да са се събрали у бай
Манасия – подкани девойката, а гласът ѝ бе престорено жив. После,
сякаш съвсем за да разсее казаното от Зариевата дъщеря, добави: – Пък и
Димитър сигурно те търси вече. Не го карай да чака много-много, че да
не вземе друга да дочака.
– Хич не вярвам! – отвърна момичето и дяволита искрица светна в
зелените му очи. – Вчера ми рече, че нямал търпение, дордето се прибрал,
все за мен мислел през пътя. Тъй както гледам, май ще преженя Рада. –
Последните думи на девойката се усилиха под игривия звън, който
издадоха тънките гривни на ръцете ѝ, докато тя намяташе кожухчето си.
Двете се хванаха и излязоха през вратата, оставяйки зад гърба си много
неизказани неща.
Есента бе плъзнала по планината като ръжда. От склоновете се носеше
169
Рабуш-календар се нарича дървена тояга, върху която хората са отбелязвали дните и празни-
ците през всички месеци в годината
170
Разсип – последната фаза на месеца, когато е най-тънък
231
суровият аромат на изтръпнала земя и влажни шишарки, а звукът от
пукането на лешниците в лакомите лапи на катериците като с резки върху
тояга чертаеше оставащите дни до зимата. Рабушен171 ден бе днешният –
върху снагата му, оголена като дялано дърво, се брояха младите и
старите, ергените и момите, думите и нишаните, трепетите и надеждите.
Всички те, сбрани на едно място, в двора на Манасиевата къща, облекли
най-празничните си дрехи. Жените и момите – сложили най-пъстрите си
манофили, забрадки и накити, мъжете и момците – препасали най-хуба-
вите пояси, а в тях затъкнали гордостта на род и занаят, която днес бе
повече на показ от всякога. Дошли бяха тук, възвърнали чаянието си за
живот, укрито в най-съкровените им молитви. Бяха се молили за хапка
хляб в едната ръка и топка глина в другата. И нищо повече не искаха
освен благодатен огън, който да топли ръцете им.

***

Малко преди Жара и Ерина да влязат в къщата на Манасия, по пътеката

ги застигна Зевна. Налегната от огромна мъка след казаното от Велико,
знаялицата не се свъртя в колибата, не можеше да дочака момичето да се
прибере от събора. Искаше да зърне дъщеря си час по-скоро.
– Нося ти по-дебелото кожухче, дъще. Облечи се, че е хладно днес! –
рече майката.
– Не трябваше да идваш чак дотук. Добре съм, мале! – отвърна Жара,
изненадана да види майка си.
– Тревожа се за теб, чедо. Още не си оздравяла, та затова... – каза
гальовно знаялицата и наметна дрехата на гърба на дъщеря си.
– Аз ще вляза навътре да видя сестрите ми де са – рече Ерина,
нетърпелива да стигне събора. В миг девойката се врътна и потъна в дома
на Манасия.
Зевна остана пред портата, вгледана в изпитото лице на дъщеря си,
което цветовете на димитровчето не успяваха да съживят. Ала и болестта
беше безсилна пред прелестта ѝ – не бе успяла да я погуби съвсем.
Тежестта на болката затлачи гърлото на знаялицата и тя едва проговори:
– Хубостта ти е дар за всяка зеница, дъще! Бог те е благословил с
красота.
– Има ли нещо, мале? Защо тъй ми думаш? – отвърна Жара озадачена.
– Нищо няма. Прости ми, дъще! Не можах да те опазя...
Две тежки сълзи се отрониха от очите на Зевна. Девойката за първи път
виждаше майка си да плаче. Обзе я смъртна тревога и не знаеше какво да
171
От рабуш – дърво, по което в миналото с резки са отбелязвали сметки и вересии; рабуш-
календар се нарича дървена тояга, върху която хората са отбелязвали дните и празниците през
всички месеци в годината. – б. а.
232
стори. Откъде идеха странните думи на знаялицата, предчувствие ли
някакво имаше тя, за болестта ѝ ли говореше, или за друго?
– За какво да ти прощавам, мале? Че не си успяла да ме изцериш ли?
Още малко и ще се оправя, не тревожи се! – Гласът на Жара се надигаше
нагоре като птичи пой. Тя вярваше, че скоро ще оздравее и искаше да
вдъхне вяра и на майка си. Хвана ръцете ѝ и ги сложи до своите гърди,
сякаш искаше Зевна да усети биещото ѝ сърце. Сетне се усмихна на
знаялицата: – Отивам вече на събора. Няма да се бавя, ще си дойда по
светло.
Зевна не искаше да пуска дъщеря си, но знаеше, че не може да я
задържи до себе си. Дори да я стисне здраво сега и да я отнесе накрай
свет, съдбата щеше да я застигне и да я погълне с черната си паст. И като
хвана за последно детето си за ръка, майката каза:
– Понякога и Бог е безсилен да поправи грешките ни, дъще! Безсилен е
пред лошата дума. Думата е като чума – застигне ли ни, убива. Само с
любов може да се лекуваме, макар и любовта понякога да погубва. Но ти,
дъще, си благословена. Бог те е дарил с хубост, за да те опази. Ти носиш
знака Му.
Зевна говореше, шепнейки, както когато баеше. Бързаше да изрече
това, сякаш нямаше никакво време. Макар да не вдяваше докрай смисъла
на думите ѝ, Жара кимна. Девойката също бързаше – искаше час по-скоро
да види Велико. И като целуна майка си за довиждане, тя се обърна и
припна към двора на Манасия.
Като бробиняло бе къщата на стария майстор. Жените търчаха напред и
назад, за да пренасят на платното, опънато в средата на двора, хлябове и
блюда, стовни с вода и бъклици с вино. Мъжете се събираха на групи,
потупвайки се един друг по раменете, галейки бради и сучейки мустаци,
докато разправяха небивали истории за султана и за четиримата, които му
бяха поднесли даровете. Ергените подкосяваха колене, като минеше наб-
лизо изгората им, а момите сновяха край тях само и само за да усетят
огъня на онези очи, които виждаха най-често насън.
Такъв бе животът днес в Бусинче – пълнокръвен и разжарен,
неотклонно вървящ към хубавото, на което бе обречен, и към лошото,
което имаше да стане.
– Ето, иде другият смелчага! – провикна се високо мъжки глас и в миг
всички глави се обърнаха към вратницата, през която влезе Боя и
поздрави.
Стори им се още по-източен и отпреди и макар че бе отслабнал, тялото
му изглеждаше заздравяло, сякаш някой бе влял разтопено желязо във
вените му и момчето вървеше с тежка и премислена крачка. Очите му
шареха из множеството – търсеха някого, без да забелязват никой друг.

233
Той спря на две-три места да се раздума с пресрещналите го мъже, които
искаха да узнаят до най-малка подробност как бе минало всичко в
двореца, за да могат да донашарят разказите си, които щяха цяла зима да
предат край софрите, ала Боя не се задържаше много, извиняваше се
уважително и се измъкваше, за да продължи нататък. Гюрултията бе
голяма, няколко момчета държаха инструменти и се канеха след малко да
подхванат свирня, малки дечица се гонеха и пищяха, изпуснати от полите
на майките си. Дворът на Манасия дотолкова се бе изпълнил с живина и
народ, че сякаш бе мехур, който всеки момент ще се пукне, а глъчката от
него ще се разрои по всички краища на света.
В ъгъла на къщата, там, където тя правеше засечка с кошарата, Боя видя
Ерина, Рада, Мика и Жара да стоят, скупчени една до друга, оживено
говорещи си нещо. Запъти се натам със свито сърце. Не бе виждал
братовчедките си и щеше да използва случая да ги поздрави, а Жара, ако
имаше сгода, щеше да извика извън къщата, за да говорят. Докато
приближаваше, усети същата горчива жлъчка да се надига в стомаха му
като снощи. Момчето спря и преглътна – трябваше да овладее страха и
отчаянието си. Вината, казваше си сам, имаше време да изкупи. Сега му
трябваше сила, както за да се изправи пред Жара и да ѝ поиска прошка,
така и за да я отведе далеч оттук и да я излекува, ако можеше. Но уви, не
успяваше да укроти бързината, с която горчилката се сбираше в него.
Като видя любимата си, посърнала и стопена като свещичка, Боя
потрепери. Затвори очи и се опита да си я представи като в манастира –
сияйна като сълза, щедра като преливаща река, пълна с живот като най-
тучните планински ливади. „Господи, помогни ми да я спася“, промълви
момчето и след миг вече се бе озовало при четирите девойки.
– Боя! Бойче! Бойченце! – изпискаха Рада и Ерина, щом го видяха, а
подир тях и малката Мика се хвърли на шията му, за да го прегърне.
Няколко минути те неудържимо се радваха на братовчед си, обсипваха
го с въпроси, оглеждаха го от горе до долу, като че ли искаха да видят
дали някакво чудо се бе случило с него в Стамбул. Момчето им
отговаряше с дума-две, но държеше едното си око на Жара, която чакаше
пребледняла да дойде към нея. След малко Ерина подкани:
– Радо, Мико, елате да намерим мама да ѝ кажем, че Боя е тук! – и като
дръпна сестрите си чевръсто за ръце, девойката освободи пътя между
двамата.
– Добре дошъл, Боя! – каза първа Жара с тих глас, гледайки го право в
очите. Не можеше да скрие нито обичта си към него, нито вината, която я
сломяваше.
– Добре заварила! – отвърна ѝ ласкаво той и ѝ подаде ръка. Тя се
поколеба, но протегна своята към него, сякаш съзнала, че между ръцете

234
им прошката ще мине по най-прекия път.
– Тук е много глъчно – заоглежда се смутено момчето и добави: – Да
идем отвън, имам нещо да ти кажа.
– Да идем – съгласи се девойката и като го остави да я води напред,
последва го плахо.
Двамата излязоха от вратницата на Манасиевата къща. Наоколо нямаше
никого – всички вече се бяха събрали в двора и чакаха музиката да
засвири, за да започнат хората. Жара не бе видяла само Велико сред
навалицата, затова се озърна няколко пъти наоколо – можеше да се зададе
всеки момент. „Но едва ли, той страни от подобни събори. Ще отида да го
видя после“, помисли си момичето и за да се отдалечат възможно най-
много от людските погледи, насърчи Боя да повървят още малко надолу,
наближавайки почти края на селото. Тук нямаше кой да ги види.
– И аз имам нещо да ти кажа, Боя – рече Жара, когато вече се намираха
достатъчно далеч.
Тя застана толкова близко до него, както бе пред олтара в Забелския
храм. Само че сега жълтите пламъчета в очите ѝ не искряха, а приличаха
на увехнали жълтурчета, самата тя бе клюмнала като стъпкано цвете, а
гласът ѝ – вместо звънлив и живороден, какъвто Боя го познаваше, изли-
заше удушен през гърлото ѝ. Ала човек има онази способност дори когато
вижда нерадата истина, изрисувана пред очите му като картина в пясък,
да спуска клепачи и да чака вятърът да отвее песъчинките, докато затрие
следите от онова, що не е хубаво. По същия начин и Боя в този миг не
виждаше картината пред очите си, а се надяваше да чуе нещо, което
щеше да спаси душата му.
– Що е то, любима? – попита той нежно Жара, сякаш имаше силата да
понесе всичко.
Девойката сведе очи и го хвана за двете ръце. В уклона на тялото ѝ към
него се четеше готовност за молитва. Ако Бог гледаше отгоре, в
пролуката между двата облака и през клоните на оголеното дърво над
главите им, щеше да види тъкмо това: едно момиче, което горещо се
кае172 за прошка, и едно момче, което дълбоко се надява за любовта си.
– Обичам другиго, Боя! – рече Жара и вдигна глава, гледайки го право в
очите, за да не го остави да избяга от истината, колкото и жестока да бе
тя. – Дадох му сърцето си и всичко, което върви ведно с него. Прости ми,
Боя! Дано и Бог ми прости.
Последните думи на девойката потънаха в сълзите, бликнали неудър-
жимо. Момчето гледаше как снагата ѝ трепери и сякаш още повече се
смалява пред непоносимата вина. И като имаше чувството, че Жара ще се
свлече на земята всеки момент, той протегна ръце, за да я прихване.
172
Кая се  – съжалявам, признавам грехове
235
Искаше само да я удържи цяла. Като усети дланите му на кръста си,
девойката направи опит да се отскубне.
– Остави ме, Боя. Пусни ме! Трябва да ида при него – бореше се
момичето неравно.
– Остани с мен, Жара! Прощавам ти и простено от Господ да ти бъде!
Всичко, за което страдаш, ще ти го върна в любов. Само остани с мен.
Далеч от ревността и от угрозата на истината бе Боя в този миг.
Заслепяваше го собствената му обич, всичко онова, което искаше да даде
на Жара, за да я избави. Но тя не търсеше нищо повече от прошката му. С
нея искаше да очисти сърцето си и да потегли цяла към Велико. Затова
продължи да се съпротивлява и да увещава Боя да я пусне. Сякаш усетил,
че след прошката му тя е готова да избяга далеч, момчето я хвана още по-
здраво. И без да мисли дали тя може да понесе истината, искайки да я
вразуми, извика в лицето ѝ:
– Няма да го намериш, Жара! Велико си тръгна – завинаги! Остави те
на мене.
В този миг четирите краища на небето се сгънаха един към друг с
всичките си седем дипли, а зад тях зейна чрезмерна173 черна дупка. Тя
засмука дървета и треви, планини и морета, потегли реките като белез-
никави жили, които опънаха след себе си животните и птиците, къщите и
дворовете, колите и нивите. Змиите излязоха от дупките, прилепите
излетяха от пещерите, огньовете угаснаха и пепелищата се развъртяха
като фъртуни, обгърнали и понесли нагоре всичките хора. Светът се сви,
досущ душа, която се събира из краката, из ръцете, из пръстите и из
ноктите на умиращия. А после дойде смъртта и начерта резки през
прешлените на снагата му досущ рабуш, сряза с трион омаломощеното
тяло и направи отвор, през който душата излетя.
С мен ли си, аране?
Жара чу като от отвъден свят гласа на Велико и падна в несвяст.
Лицето ѝ, бледо като платно, приличаше на мъртво със склопените очи и
безжизнени устни. Боя я разтърси, за да я събуди. Допря лице до устата ѝ
и долови слаб дъх. После я хвана през гърба и коленете и я понесе към
колибата на знаялицата, за да търси помощ. Когато излезе на главната
пътека, зад гърба му се чу конски тропот. Момчето бързаше и нямаше
сили да се обърне, за да види кой идваше в селото им в този час. В
главата му кръвта бушуваше, кипнала от ревността, обречената любов и
страха, че ще загуби девойката.
Когато конете достатъчно приближиха, носейки със себе си вихъра на
някаква странна закана, Боя се обърна. Към него летяха четирима
конници, носещи на главите си тюрбани с черни пера. Момчето се
173
Чрезмерен – огромен, прекалено голям
236
изплаши, разпознало в миг еничарите на султана. Те препускаха право
към него. Боя се вцепени – ако помръднеше, конете щяха да прегазят него
и девойката. Затова остана на място и затвори очи. Конниците прелетяха
покрай него и рязко дръпнаха юздите на животните. Конете, пресечени в
мощния си галоп, се изправиха на задни крака и изцвилиха. Двама от
ездачите си размениха няколко думи на турски. Боя се заоглежда – не
знаеше какво да стори. Силите му стигаха само колкото да държи Жара.
Не посмя да мръдне. Единият го погледна право в очите, наведе се
напред, сякаш да пошушне нещо на коня си, сви стремената и го
пришпори. Галопираше право срещу двамата, а като съвсем наближи,
мина леко встрани, наведе се от коня и грабна от ръцете на Боя девойката.
След него префучаха другите трима ездачи, единият се изравни с първия
и в ход му помогна да преметне тялото на Жара през седлото. Миг след
това от четиримата не остана и следа. Сякаш никога не бяха се появявали
в селото и нищо не бяха взели от него.
Боя падна на колене и се опита да извика за помощ. От гърлото му не
излезе звук. Устните му бяха пресъхнали и онемели, очите му трескаво
горяха в посока на конниците и момчето остана в тази поза безпаметно
дълго. Така го намериха първите, прибиращи се от празника в
Манасиевата къща.
Успя да проговори чак на третия ден, когато вече цялото село
издирваше Жара.

237
 27.
ОБРОК174
– Добро утро, Зевно!
– Добро утро, Вангеле! Как ме позна? – попита девойката и се усмихна
на младия мъж, който, както винаги, стоеше зад тезгяха в работилницата
с лице, взряно с любопитство към отварящата се врата.
– Чух стъпките ти отвън. Пък и винаги почукваш трижди – първо
веднъж, изчакваш, а сетне още два пъти – отвърна Вангел и се засмя, а от
смеха продълговатите му лешникови очи сякаш още повече се издължиха
и грейнаха ослепително.
– Пак си подхванал да работиш – с лек укор в гласа му каза момичето. –
Не те ли боли ръката? Остави я да почива, за да мине раната по-бързо –
рече му и приближи към тезгяха, където остави торбата си.
– Че какво друго имам да правя! А и татко, Никлен и Радул отидоха да
вземат поръчка от друго село. Голяма ще да е. Аз довършвам каквото
има, за да отворя мегдан за новата работа.
Гласът на Вангел бе бодър и мек. Зевна обичаше да го слуша и
потъваше в него като в памук. Докато ѝ думаше, мъжът я гледаше с
незрящите си очи право в лицето. Момичето знаеше, че той не я вижда,
но всеки път, в който заставаше пред него, имаше чувството, че я прочита
цялата, толкова проникващи бяха очите му. В същото време ръцете му
винаги бяха заети с нещо. Ето и сега навиваше на кълбо преждата, с която
щеше да пришие папуците175. Зевна се вгледа в дългите му пръсти, които
бавно и с наслада мотаеха нишката, като че ли той искаше да усети всяко
влакънце, за да знае в чии обуща да я вложи.
– Дай да видя как е раната ти днес – рече момичето и мина зад тезгяха,
където слепият майстор бе седнал.
Като приближи, хвана го за лявата ръка и я повдигна към себе си.
Дланите ѝ бяха студени, защото бе вървяла четвърт час до тук, та макар и
да бе слънчево тази утрин, снегът още държеше и студът не искаше да се
оттегля от земята. Ръцете на Вангел бяха топли, не само от горещината,
идваща от огнището, а сякаш бяха събрали и топлото от кожата и
преждата на тезгяха. Зевна усети, че когато го хвана, по тялото му
премина тръпка. Мъжът настръхна и усмивката, която светеше на лицето
му, едва доловимо се сви в някакво възбудено очакване. Тя свали

174
Оброк  – светилище – може да е камък или дърво; обещание
175
Папуци  – меки кожени обувки като чехли
238
превръзката и погледна китката му: доста по-добре беше от преди три
дни, когато за последно го видя. Вчера баба с която се редуваха да идват
при Вангел, ѝ бе казала, че му трябва само още едно последно налагане.
Права се оказа – след днешната превръзка раната щеше напълно да
заздравее.
– Почти е минало – каза момичето с присъщия си дрезгав глас, който
сега прозвуча ведро. Сетне извади от торбата мехлем и тънка дълга ивица
памучен плат и коленичи пред майстора на обуща, за да го превърже.
Вангел не изпускаше лицето ѝ от незрящите си очи. Повече от всичко
Зевна искаше да узнае какво виждаше той с тях, дали усещаше дълбината
на нейните тъмни очи. Тя се вгледа в него – тъмночервеният белег от дяс-
ната страна на челото му бе единственото, което можеше да подскаже, че
има недъг. Не и очите, те се движеха оживено навред и бяха толкова
озарени, сякаш отразяваха навън светлината, която сами не можеха да
приемат. Белегът над дясното му слепоочие бе с неправилна полуовална
форма и на това място черепът бе останал леко вдлъбнат. Преди
дванайсет лета, петнайсетгодишен, Вангел се бе подхлъзнал и бе
пропаднал в планинска урва. Огромен камък, изникнал сякаш случайно
измежду ронещите се скали, бе спрял търкола му надолу. От силния удар
в главата момчето бе изпаднало в дълбок сън няколко седмици, а след
като по чудо се събуди, съвзе се, но остана незрящ. Камъкът го бе спасил,
осакатявайки го. Тогава за него се бе погрижила Домна, бабата на Зевна,
която я бе посветила в лечителския занаят още като момиче. Домна често
казваше, че силен ангел е спрял Вангел по пътя към пропастта, и
благодареше от сърце на Бог, че е способна да не затрива ангелската
работа. И до ден-днешен, имаше ли нужда от грижите ѝ, старата знаялица
винаги се отзоваваше. А често се случваше Вангел да се нарани с нещо в
папукчийницата176 на баща си. Преди десетина дни бе надянал ръката си
на шило, което някой от мъжете в семейството по невнимание бе оставил
върху тезгяха неправилно. Болката бе остра и така неочаквано порази
младия майстор, че първите няколко часа от уплах той не можеше да
говори. Брат му Радул веднага извика Домна на помощ, като знаеше, че
Вангел се успокоява дори само от присъствието на знаялицата, а тя
дотърча заедно със Зевна и оттогава двете се редуваха ден подир ден да
го превързват.
Зевна намаза раната внимателно и уви чисто парче памучен плат около
ръката му. Направи цепка в края на ивицата и завърза старателно двата
края, като гледаше да не стяга прекалено силно. Като свърши, девойката
се изправи и рече:
– Готово е. Утре може да свалиш превръзката и повече няма нужда да
176
Папукчийница – обущарница
239
се маже.
Зевна събра нещата си в торбата и се обърна да тръгва, когато Вангел
съвсем неочаквано хвана ръката ѝ. Тя спря и се вгледа в него – лицето му
бе съвсем омекнало и поруменяло. Ресниците му премигнаха забързано и
издадоха, че изпитва вълнение. В полуусмивката му се четеше някаква
негласна молба. Зевна не се отдръпна, остави ръката си в неговата, а
мъжът вплете дългите си пръсти в нейните.
– Знаеш ли, Зевно? – започна плахо Вангел. – Не тази е най-голямата
ми рана.
За деветте години, откакто бе посветена в занаята, Зевна бе научила от
баба си, че най-големите рани на хората се разкриваха накрая, когато
почти биваха излекувани. Тогава те отваряха дума да излеят душата си. И
от там, от гърлото, което превеждаше звуците на сърцето, излизаха най-
дълбоките и страшни язви. Като усети, че има още какво да лекува у
човека, Зевна приклекна на дъх разстояние от лицето му и подкани благо:
– Думай, Вангеле, коя е?
– Тази – рече мъжът и допря дланите ѝ до притворените си клепачи, –
че не мога да виждам и съм забравил как изглежда хубостта.
– Не си забравил – възпротиви се Зевна и обущарят долови топла
усмивка в дрезгавия ѝ глас. – Виж колко хубави папуци си направил. Ако
не помнеше що е хубаво, можеше ли да излязат такива от ръцете ти?
– Аз само довършвам работата, Зевно. Всичко преди мен правят
братята и баща ми. Не мога да ги скроя, нито да избера цвета, мога само
да навържа конците и да зашия кожите. Затова толкова внимателно ги
подбирам за всеки човек, колко дебели да са, колко влакнести и колко
леки... Но знаеш ли как ме мъчи, че с очите си не мога да виждам хората и
гадая само по гласовете и по стъпките за тях. И ако ми дадат да ги
докосна... – Вангел прекъсна, навеждайки глава надолу, а после додаде: –
Само тогава мога да усетя по-истински и да си спомня последните хубави
неща, които съм видял. Птица в небето или хоро на мегдана, как се роси
тревата сутрин или как гори огън, как се усмихва девойка...
Зевна примираше от думите му. Като през тънка сламка покапваха те
там, където бе най-голото ѝ място: оброкът вътре в нея, оголеният
вдлъбнат камък, в който се стичаха и събираха като в свещен потир капки
жал, превръщани от Бог в церителна сила. Умението ѝ да лекува бе не
само наследство по майчина линия, а дарба от Господ. Дарба, която
никнеше от оброчния камък на жалостта, светен със здравината на
сърцето ѝ.
– Виж ме, Вангеле – отвърна му тя, разбрала какво иска. – Вземи от мен
каквото пожелаеш и го отнеси навътре в теб. Дано мога да ти спомня що е
хубост!

240
 Зевна хвана ръцете му и ги опря на двете си страни. Обущарят прокара
пръсти по лицето ѝ, после обърна длани и повтори всичко отначало.
Девойката свали забрадката и пусна дългата си черна коса. От нея се
понесе аромат на мед и мъжът вдъхна дълбоко, а сетне зарови лицето си в
нея.
– Спомняш ми – прошепна в ухото ѝ той. – И нещо ново ми носиш...
Жълто е и топло като слънцето.
Край тях изсъска пламъкът, превзел сърцето на дънера в огнището.
През стъклото на работилницата просветнаха няколко капки, които
ледунките, опасли стряхата като гердан, отрониха под напора на
февруарското слънце. Зимата си отиваше с тихи бели стъпки. Все още
държеше малко студ в пазвата на селото, но лека-полека разгръщаше
черната земя и пращаше от нея към небето румени мъгли.

***

– Зевня177 да те изяде, Зевнооо! – викаше разярена Вакла. – Черна да се

отвори тук и да те погълне, задето черниш името ми! Пръст при пръстта
да идеш, проклетнице! И ти, и детето, което носиш, на зевня да се
обърнете!
Младата жена трепереше от страховития глас на баба си, който шибаше
отгоре ѝ като камшик. Очите ѝ пламнаха от ужаса на клетвата, устата ѝ
пресъхна от тежкото дишане и ако не бе до нея Домна да я прихване,
сигурно щеше да рухне на земята.
– Грях ти на душата, Вакло, задето кълнеш единственото си останало
чедо. Дано Бог ти прости. Отивай си и не идвай повече в дома ми, освен
ако не търсиш прошка от детето ми.
Дори поразена от клетвата на Вакла, старата знаялица говореше меко и
с добро. Тя вярваше, че благата дума лекува и опрощава, че може и най-
коравия човек да обърне. Искаше ѝ се това да стане и сега, за да предпази
Зевна от черната клетва. Час по скоро трябваше да се погрижи за
внучката си, затова избута старата жена навън и рече припряно:
– Тръгвай си! Работа имам да върша.
После затвори вратата, отиде при иконостаса и запали кандилото, за да
прекади и да прогони лошото, което Вакла бе донесла със себе си. Люта
жена беше Вакла, корава и непреклонна. Мъчен беше животът ѝ, но не бе
научила сърцето си как да понася страданията и вместо да търси спасение
в Бог, тя бягаше от злото, като кълнеше всичко и всички. Години наред бе
чакала женска рожба, за да получи отмяна в къщната работа, но не рачи
Господ да я дари с тази радост. Четири сина имаше и когато ги задоми,
177
Зевня  – земя
241
олекна ѝ, че ще влязат снахи в къщата, за да шетат и помагат, че ще
подхванат работата на нивата, та няма само на нея да ѝ тежи непосилният
труд. Ала напразно се радваше – снахите ѝ мряха като мухи, като че ли
чума ги тръшкаше, а синовете ѝ после ту се пропиваха, ту се губеха по
другите села да търсят вдовици. Само Лоза, майката на Зевна, остави
отроче, но тя си отиде при самото раждане. Мъжът ѝ Стефан се погуби от
мъка, затова Домна, майката на Лоза, взе детето да го гледа при себе си.
Вакла не се възпротиви, само зарече момичето, като отрасне, да идва в
дома ѝ да помага и да я наглежда. Щом стана достатъчно голяма, Зевна
през няколко дни навестяваше баба си, премиташе къщата, помагаше ѝ да
прибира реколтата, подхващаше някое ръкоделие, за да я отмени, носеше
вода от кладенеца. Винаги си тръгваше усмихната от дома ѝ, но никога не
срещна топлина в очите ѝ. След всеки ден Вакла казваше само:
– И пак да дойдеш, момиче, че още много работа има!
Днес сякаш лошата сгода я бе пратила в дома на Домна. Старата
знаялица бе разбрала от около седмица, че внучката ѝ е трудна. Не осъди
девойката заради греха ѝ, нито се уплаши какво ще рекат хората. Попита
я само кого е залюбила и искат ли венчило. Вече бе придумала попа в
селото да ги ожени скришно.
– Бог събира душите, които имат нужда една от друга. Та мога ли аз да
не събера сърцата, що са обречени едно на друго? – бе отвърнал свеще-
никът, прекръствайки се.
Венчавката бе устроена за утрешната вечер. Ала Зевна не се чувстваше
добре. Бяха я напуснали силите, виеше ѝ се свят и много ѝ се гадеше. Не
искаше нищо да слага в уста от седмица насам и тъкмо когато баба ѝ се бе
привела над нея, молейки я да хапне поне малко – ако не заради себе си,
то заради рожбата, влезе Вакла. Не бе почукала на открехнатата врата и
бе чула какво си говорят двете. Тогава разбра, че Зевна носи греховно
дете и гневът, обострен от страха от хорските думи, кипна в нея и тя изля
катранената клетва.
Много сълзи проля младата жена, но нищо не можеше да утеши
сърцето ѝ. Знаеше силата на клетвата от свой, срещу която нищо не
можеше да помогне. През нощта не мигна, за да мисли що да стори.
„Зевня да те изяде. Черна да се отвори тук и да те погълне“, трещяха в
главата ѝ думите на Вакла. „Да се отвори „тук“... Ами ако избягам, ако
ида другаде, през девет земи в десета, дали ще намеря спасение? Дали
мога да опазя себе си и детето?“
На другия ден Зевна се луташе като луда из къщата. Жално ѝ бе, че ще
остави дома, който обичаше повече от всичко, но не виждаше друго
избавление. Без Домна да усети, посъбра някои неща в една торба – билки
и мехлеми, две чисти кошули, малко хляб и лук, нож, конци и огниво. Час

242
по час отиваше при баба си да я прегърне – сърцето ѝ се късаше, като си
представеше какво щеше да почувства тя, когато разбере, че е избягала.
Ала не биваше да ѝ казва, мислеше, че ако никой не знае, и клетвата няма
да знае как да я застигне. Бе решила да върви от село в село, все щеше да
си изкара хляба с това, което можеше да прави, па макар и трудна да
беше. Детето бе на не повече от три месеца в утробата ѝ, та все още
можеше да се прикрива под дрехите. Как само ѝ се искаше да замине с
Вангел, но бе невъзможно. Слепотата нямаше да го отведе далеч, нямаше
как да се грижи и за него. Сега себе си трябваше да спаси и рожбата си.
Реши да отиде да го види за последно. Надяваше се да може да му остави
нишан, че тръгва.
Така и направи. Привечер, малко преди заник, отиде до
папукчийницата. Обичайно по това време братята и баща му вече бяха
привършили работа и се бяха прибрали у дома, а той оставаше да
довърши някои дребни неща. Като нямаше кой да го чака вкъщи, не
бързаше да си тръгва от работилницата, която се бе превърнала в негов
храм. За нейна изненада обаче имаше хора, дошли бяха да си поръчат
цървули. Раздумали се бяха с майстора и не изглеждаше като да си
тръгват скоро, а Зевна нямаше никакво време. Затова плахо пристъпи в
папукчийницата и отиде до тезгяха, зад който стоеше Вангел. Поздрави
го и му каза, че ще мине друг път – има да му поръча нещо. Майсторът се
оживи, като чу гласа ѝ, и очите му се впиха в нея, изразителни и любящи,
каквито щеше винаги да си ги спомня. В суматохата между хората, които
сваляха мерките си за обуща, Зевна приплъзна под ръката му овален бял
речен камък, гладък и искрящ. Момичето знаеше, че Вангел щеше да
види красотата му с пръстите си, затова го бе избирало дълго и можеше
да се закълне, че по-хубав никога не е имало на земята.
– Има едно място най-дълбоко в мен. То е камък, свещен камък – беше
му рекла веднъж, когато той я запита дали го обича. – Ти си там, Вангеле!
Затова, когато усети камъка между пръстите си, ледени тръпки
полазиха майстора и лицето му се скова. Тревога бликна от очите му, но
още преди да попита: „Защо ми носиш това, Зевно?“ младата жена бе
излязла от работилницата и тичаше към къщи, обляна в сълзи, без да
усеща тежестта на детето в утробата си.
Вечерта Зевна изчака баба си да заспи и стана. Тихо се облече, взе при-
готвената торба и се изниза от къщата със сърце, по-свито от пресъхнала
стафида. Отиде в задната част на двора и изкопа дупка, дълбока един
лакът. После извади ножа от торбата и сряза дългата си черна опашка.
Откъсна я почти от корените на косата си. Тежкият черен сноп тупна
глухо в зейналата яма като труп на мъртвородено. Зевна зарови косата.
„Ето ти! Оставям, зевньо, нещо от себе си тук, да стане пръст при

243
пръстта“. После се изправи и тръгна. Страхът не я сковаваше, а я
тласкаше да се движи напред. И младата знаялица вървеше ден и нощ,
нощ и ден през села и гори, поляни и планини. Спря чак в онази
ноемврийска нощ, в която се роди дъщеря ѝ.

***

На пътя нямаше хора. Сухият студ бе прибрал всички по къщите и от

комините пушеците излизаха на вълнисти кълбета, които пишеха по
мастиления небосвод всичко, що си бяха издумали стопаните край
огнищата. Зевна трябваше да се научи отново да обича тази миризма на
огън. „Трай, сърце!“, рече си жената и нетърпелива, надникна през
осветеното стъкло. На тезгяха бе запалена свещ, която хвърляше жълта
светлина върху изрязаните кожи, иглите и дългите шнурове. От страната,
от която бе застанала, жената не виждаше никого пред тезгяха и около
огнището. Трябваше да мине от другата страна на стъклото, за да разбере
стоеше ли някой на работния стол. Краката едва я държаха, ръцете ѝ
трепереха, зъбите тракаха, но не от студа, а от страха, че не знае какво ще
види. Като почака още минута-две, най-сетне се престраши, мина оттатък
и погледна през прозореца.
Той стоеше там с изправени рамене и глава, вперена във вратата, като
че очакваше някой да влезе точно в този миг. Намотаваше кълбо прежда –
толкова сръчно и вродено го правеше, сякаш дишаше с ръцете, а не с
дробовете си. От дясната му страна, до кутията с иглите, стоеше бял
речен камък. Стори ѝ се, че бе същият човек, само дето усмивката му не
бе там, на лицето. Зевна пое дълбоко дъх и сведе глава към гърдите си –
не ѝ бе останало нищо друго, за което да моли Бог, освен майсторът да ѝ
прости. Нямаше и повече грехове за изкупуване, отдавна бе разпродала
всичко от тезгяха на душата си. Останаха само горчилката и празнотата, а
те бяха ненаситни безсмъртни вещици – първата хранеше втората час
подир час, после излизаше на нивата на сърцето ѝ, жънеше с черния си
сърп и малкото добро зърно, останало там, сдъвкваше го стръвно и
отиваше да го изплюе в жадната паст на посестримата си.
Преживяла бе най-ваклата орис: не бе успяла да спаси детето си. Цял
живот бе бягала от клетвата, но най-сетне тя я застигна, и то дважди. Два
пъти си беше отишла Жара: веднъж в стовната на майстора и още
веднъж, когато изчезна като дим от селото. Сърцето на Зевна се
раздираше от болка, като мислеше, че детето ѝ е откупило и нейния дан
от черното проклятие. И все пак Бог донякъде се бе смилил над майката,
ако това можеше да се нарече милост. Няколко дни след изгубването на
Жара хора от селото я намериха. Бе изоставена мъртва през три села от

244
Бусинче. Беше изтляла в ръцете на конниците и уплашени от смъртта и
вида на девойката, която като свещица се бе стопила пред очите им, зах-
върлили бяха тялото насред пътя малко преди Секирица. Зевна погреба
дъщеря си, без да може да пролее и една сълза – това беше нейното
наказание: да пресъхне като безплоден корен. Сетне знаялицата прати
хабер на Велико в Мирул, където майсторът бе отишъл след изповедта си
пред нея. Известяваше го да се върне в село. Чак като го видя с очите си,
утеши се, че той ще вае тук, от тази земя, в която дъщеря ѝ стана пръст
завинаги. Целото село дълго дишаше със скръбта на знаялицата, не-
простило си загубата на Жара.
Ала и в най-лошите дни Бог изпраща утеха на страдащите. Така бе
нарекъл, че малко след завръщането на Велико дойде вест, че султанът е
издал берат грънчарите от Бусинче да пътуват свободно из цялата
империя, а всички други – и поданиците, и местните власти, да са им в
помощ. Трепнаха сърцата, стоплиха се, завиха се хората под дебелата
черга на успокоението, че хлябът е в ръцете им, а Господ е над тях.
Повече нямаше що да прави тук знаялицата. Изцерено бе селото от
голямата си болка, животът, изстърган изпод нокътя му, отново се бе
захванал да расте постарому. Само Боя чезнеше в неутешимото си
страдание, но на него нямаше как да помогне. А на нея ѝ бе останал само
един човек, с когото да се прости.
Зевна почука на вратата на папукчийницата.
Веднъж... два, три.
Натисна бравата, преди да чуе отговор отвътре. Влезе и видя това,
което бе скътано в най-съкровените ѝ мисли. Вангел гледаше право към
входа, право в лицето ѝ. През очите му, посърнали от годините, пробегна
сянка, а след нея като че светна малка искрица. Жената не можеше да
изкара и звук от гърлото си, затова немееше насреща му, неспособна да
подскаже коя е. Майсторът се изправи бавно от стола. Годините бяха
отнели съвсем малко от теглото му, но и с пръст не бяха пипнали гордата
и жизнена осанка. Вангел заобиколи тезгяха опипом и пристъпи към
знаялицата. Когато я доближи на дъх разстояние, тя видя дълбока бръчка,
издълбана в челото му. В нея се бе събрало огромно вълнение и страх.
Страх да се пресегне и да узнае. Зевна също се страхуваше да помръдне.
Остана така неподвижна и вгледана в продълговатите му лешникови очи,
единственото, останало живо от дъщеря ѝ. Най-сетне Вангел се протегна
и намери ръката ѝ. По тялото му мина тръпка, по-силна от земен тръс.
Мъжът вплете топлите си пръсти в нейните.
– Добър вечер, Зевно! Добре си дошла!

245
 Като се измори да грее Месецът тази нощ, провикна се към другия край
на небето и повика Слънцето.
– Ида! – рече по-големият му брат. – Хайде, събирай си звездите по-
чевръсто и отстъпвай ми ширинето, че искам да погледам какво има долу.
– Лесно ти е на теб – отвърна Месецът, все така шеговито и закачливо,
както си приказваха, откакто светуваха. – Ти нали си нямаш стадо
светила да събираш?
– Имам си, но съм ги оставил долу, да се ширят и греят на воля. Чакай
да светна, че да ги видиш.
И като се надигна от златния сарай и протегна първия си лъч, Слънцето
огря над върха на планината и пръсна заревото си над къщите и
пътищата. От стъклата и изпод комините, по оградите и в колите светнаха
малки жълти, зелени и червени колелца и тумби с черни гърла. Завъртяха
се в кръг и се затъркаляха към огнищата, софрите и кладенците, а някои
от тях блестяха като жар, по-силно и от Слънцето. От магичното им
движение земята така пъстрееше и светеше, че Месецът го заболя да
гледа и се зави презглава с няколко ката небе.
– Заспивай – рече си ревниво. – Това са само грънци!

246
 Послеслов
„Нали обичаш да ходиш по разни интересни места? Иди в Музея на
керамиката в Бусинци и виж какво има там!“, казва ми Димитър, близък
колега от работата, докато пием кафе. Не се каня дълго – месецът е май,
нямам планове за събота, а Бусинци е едва на 90 километра от София.
Никога преди това не съм ходила в Трънския край и това ми е напълно
достатъчно, за да тръгна със здравословната си доза любопитство и без
конкретни очаквания. Потеглям заедно с децата и две приятелки. Най-
силното, на което се надявам, е да имам достатъчно муза да напиша
пътепис за блога сетне.

Още помня всичко от онзи ден – как спряхме да обядваме в Брезник (и

колко вкусно беше), как след това се отбихме в храма „Света Петка“, как
се смяхме на името на село Парамун и как – като магьосана – заковах на-
сред пътя колата, когато насреща ни се яви невижданият зъбер на Гребен
планина – Драговски камик. Слязох, за да погледам и да снимам тази
красота. Добре, че камерата не винаги хваща това, което вижда окото,
защото образът се запечатва в съзнанието по-добре, отколкото върху
екрана, и заживява там по неприкосновен начин. И досега, спомняйки си
онзи момент, съм сигурна, че тогава за мен се отвори една невидима
врата, през която не се завърнах същата.

А после поехме по отбивката към Бусинци. Край пътя се снишаваха

ястреби, в далечината, в зелените гънки на планината, се гушеше селото и
трепетът ставаше все по-голям. До момента, в който прекрачихме прага
на музея и трепетът се превърна в изумление.

Не знам дали сте преживявали подобни ситуации, в които се чувствате

приковани от видяното. Това са безценни моменти на откровение между
човека и вселената. Насреща ми грееха в жълто, зелено и самородно-
червено грънци в най-различни форми и от най-различни епохи.
„Първото писмено свидетелство за бусинската керамика е една
преписка в Бусинското евангелие от 1784 година, в която се споменава
за Велико грънчар, който дарил на черквата филон басма за помен“,
разказва уредничката на музея. Слушам, гледам съдовете и в мен
спираловидно се завъртат думите, цветовете и емоцията, която грънците
ми носят с магнетичното си излъчване.

247
 Прибирам се в София и започвам да чета всичко за бусинската
керамика, а образът на майстора грънчар не излиза от главата ми и с
всеки изминал ден придобива все по-конкретни черти, започва да вае, да
говори, мисли, чувства. Така се роди идеята за „Глина“. А после и всичко
останало – четенето, проучването, ровенето по архиви, ходенето по
музеи, срещите с истински майстор на бусинска керамика, животът ми в
Бусинци, обиколките из Трънско и запознанствата с хората от местното
туристическо дружество, докато пишех романа. От само себе си се
преплетоха легендите с фикцията, измислените герои – с реалните.

Ценен извор и огромно вдъхновение за мен бяха книгите на Цанко

Живков, посветени на бусинската керамика. В една от тях прочетох
легендата за майсторите, които, след като станали жертва на башибозуци,
направили три коли грънци и ги занесли дар на султана в Цариград, а той
издал берат те да пътуват свободно в рамките на империята и да продават
стоката си, докато всички останали поданици им помагат в делата. Книга-
та „Бусинска керамика“ на Георги Бакърджиев също ми беше от
безкрайна полза, както и етнографският сборник „Трънски край“,
томовете на Димитър Маринов и Иван Хаджийски и огромният
изследователски труд на Ивета Пиргова-Тодорова „Баяния и магии“. Още
една легенда е вплетена в сюжета на „Глина“ – тази, че над
императорската порта на двореца Топкапъ някога е имало дървен
павилион, който дамите от харема ползвали като скришна
наблюдателница на света извън двореца. Даже султанът се забавлявал да
се крие там и да стреля по случайни минувачи.
Чисти и непресъхващи извори на вдъхновение ми бяха българската
народна митология и митът за ревнивата грънчарка, разказан от Клод
Леви-Строс.

Не на последно място: най-вълнуващата ми среща по време на писането

беше тази с Бусинското евангелие в Народната библиотека. Благодарна
съм, че имах възможността да видя на живо ръкописа от XVI век. В
днешно време окото рядко може да се трогне от нещо толкова изящно.
Докосната от Бога е била ръката, изографисала страниците и нарисувала в
златисто миниатюрите на тази книга. Евангелието е било притежание на
черквата в Бусинци в продължение на около 150 години и със сигурност е
оказало силно въздействие върху духовния живот не само на селото, но и
на околността.

Надявам се всеки от вас, стигнал до тази страница на книгата, да

намери време и възможност да отиде до Бусинци и да посети Музея на

248
керамиката. Вижте, за да знаете. Това, което е там, е изникнало от един
вълшебен къс земя и носи знания и умения, предавани между по-
коленията от хилядолетия. Докоснете се до него и ще усетите как
Всевишният се е докоснал до майстора. А после разкажете и на други
хора – и те да знаят колко неповторима по цветове, форми, украса и
енергия е бусинската керамика.

С признателност,
Виктория Бешлийска

249
 Сполай
Докато пиша това, сърцето ми наистина бие с 240 думи в минута.
Понякога човек просто свързва точките. Историята на „Глина“ и всичко останало
беше там, в космическото дъно на словото и човешкия опит. Аз само прокарах ли-
ния между точките, с думи. Ала това нямаше как да се случи без определени хора.
Благодаря на издателство „Софтпрес“ за това, че прегърнаха мечтата ми и я
превърнаха в реалност. Сред сплотеното им семейство от много таланти ще откроя
редактора Виктория Иванова, която имам щастието да е близък и в живота ми човек.
Сполай ти, Вики, за търпението и изслушването, за безценните насоки и дълбокия
професионализъм. Но най-вече ти благодаря за любовта, която изпитваш към
героите ми като към живи хора.
Изключително признателна съм на приятелката ми Василена Илиева, даскал по
история, която беше мой консултант по историческите въпроси в книгата и бла-
годарение на която стигнах до един много значим човек:
Захари Иванов. Той е сред малкото майстори на автентична бусинска керамика,
все още правещи нейни образци в днешно време. Захари, сполай ти, че отвори за
мен вратата към същинския дух на тази керамика. Драгоценна178 беше всяка минута
в ателието ти.
Сърдечно благодаря на хората от Бусинци, които ме посрещнаха и приютиха в
истинския смисъл на думата, докато работих по романа – Стефи и Сашо, Ива и
Митко, съседът ми Стоян.
Случи се така, че писах книгата в най-преломната година от личния си живот. На
тези, които стояха най-близо до мен и не ме оставиха и за миг да се усъмня, че съм
поела по правия път, дълбоко и искрено благодаря! Това са родителите ми, моята
сестра Ива, съпругът ѝ Николай и моите приятелки – Ваня, Кинчи и Вики (отново).
На колегите ми Румяна Ечкова и Борислав Хлебников благодаря за подкрепата и
възможността.
И не на последно място: благодаря на читателите на блога „По дирите на думите“
за доверието, насърчаването и споделянето. Идеята за книга дойде от вас!

178
Драгоценен – скъпоценен
250
 Речник на старите и не
толкова стари думи, от които е
изваян романът
Аране – галено обръщение към дете
Аскер – войник
Балван – голяма неодялана греда
Басма – баяне, приказка
Бач – овчар на голямо стадо
Бачия – лятна кошара за овце
Бая – лекувам чрез говорене, врачувам, гадая
Бекчия – пазач, пъдар
Белким – дано, може би
Боязън – страх
Браздя – правя, прокарвам бразди
Брано мляко – подсирено гъсто мляко
Бревенеци – мъжки панталони, част от традиционното старинно облекло
Бробиняло – мравуняк
Будала – глупак
Будуче – инструмент за ангобиране на съдовете, в чиято долна разширена част се
налива ангобата, а с горната част, която е перо, се шари
Букна – пламна
Вакла – черна, тъмна
Ваятел – творец, който вае; създател
Вдявам – вкарвам конец в ухото на игла; разбирам
Везмо – украса, направена с везане
Вероломен – коварен, подъл
Взор – поглед
Вила – митично женско същество, самовила, самодива
Витая – нося се, присъствам невидимо
Вражалец – лечител, гадател
Вран – в българските народни говори думата е синоним на „дявол“

251
 Вретище – голяма торба, чувал; груба дреха, наметало
Връчва – делва
Връшник – железен похлупак, с който се покрива подница при печене
Въжделение – желание, копнеж, стремление
Възбог – нависоко
Върволица – низ, верига, колона от хора
Гайле – грижа
Глождя – глозгам; причинявам болка и страдание
Горест – печал, мъка, скръб
Гугла – островърха шапка
Дорамче – къса горна дреха без ръкави
Драгоценен – скъпоценен
Дюнка – глинен съд за вода
Жар – разгорени въглени без пламък; плам, зной; устрем, сила, бурност
Живец – желание за живот, подтик за действие
Животна – сговорна, добра
Жид – среща се и като „жит“ – човек с исполински ръст. Легендите разказват, че
жидовете били първите хора, които Господ създал.
Загаре – малко игриво животинче; дребен човек; ловно куче
Задорица – човек, който се закача
Зарев – старото име на месец август
Зарево – отблясък, сияние
Зевня – земя
Зехир – отрова, яд
Злост – злоба, жлъч, омраза
Знаялица – лечителка, бачка, веща жена
Зуница – многоцветен пояс
Ибрик – глинен или метален съд за вода с чучур за поливане при миене
Изнурен – изтощен, капнал, обезсилен
Изочна – от изок – старото име на месец юни
Икиндия – времето преди залез слънце
Кахър – голяма грижа, тревога
Кая се – съжалявам, признавам грехове
Кираджийски – търговски
Колач – погача
Колендро – разговорно име на билката кориандър; миризмата на озон по време на
гръмотевична буря
Коло – колело
Кория – малка гора
Костоломен – който троши кости; съкрушителен
Косер – земеделско сечиво с извита дръжка; сърп; сърповиден нож. В някои
диалекти се използва и за упорит човек, напето момче.
Кошуля – риза
Крамола – караница, свада
Кретам – движа се бавно, с усилие; едва се крепя
Кръшен – строен, гъвкав, който се извива; ясен, звучен
Кюп – глинен съд за мляко

252
 Лани – миналата година
Лес – голяма вековна гора
Листопад – старото име на месец октомври
Лодос – южен вятър, който топи снеговете и ледовете
Люде – хора
Манофил – старинен женски сукман, характерен за Трънския край
Морен – уморен, отпаднал
Мраченик (наричан още нощна лястовица) – козодой, нощна прелетна птица,
която издава характерен звук
Налбантин – занаятчия, който подковава работни животни
Намолба – тлака в трънския говор
Небивал – неочакван, рядък, чуден
Невнятен – неразбираем
Невям – може би
Нивга – никога
Нишан – белег, знак
Оброк – светилище – може да е камък или дърво; обещание
Огниво – метален или каменен къс, чрез който с прахан се пали огън от кремък
Огрибка – желязно приспособление за остъргване на нощви
Одайче – малка тясна стая, умалително на одая
Орар – ивица плат, която се носи през рамото при богослужение
Павурче – умалително от „павур“ – глинен заоблен плосък съд с тясно гърло,
подобен на бъклица
Пазва – мястото между гърдите и покриващото ги облекло; горна част на дреха
Паст – устна кухина на животно; широк отвор
Папукчийница – обущарница
Папуци – меки кожени обувки като чехли
Пезул – ниша в стена или над огнище за поставяне на дребни предмети
Петимен – жаден; жаждащ, милеещ за нещо
Плътник – също и плътеник – вампир
Подница – глинена тава за печене на хляб
Пой – песен
Полибник – тих и разхладителен вятър
Притома – умора от някакво сладостно чувство
Провирам – промушвам, втиквам
Рабуш-календар се нарича дървена тояга, върху която хората са отбелязвали
дните и празниците през всички месеци в годината
Развигор – южен вятър през пролетта, от който горите се разлистват
Разденване – разсъмване
Раздени – разсъмна
Разковниче – магично цвете, което носи късмет
Разсип – последната фаза на месеца, когато е най-тънък
Ритла – странична преграда на каруца
Рогач – елен
Руб – плитка
Руен – старото име на месец септември
Рукатка – характерен за бусинската керамика съд с дръжка за пренасяне на храна

253
 Ръкат – похватен, умел
Сабахлян – сутрин
Сандък – дъсчен съд с капак за съхранение на вещи или зърно
Сварвам – заварвам, намирам, успявам да направя нещо
Све – всичко
Свиден – скъп, мил
Свитка – искра
Сгода – случай, удобен момент
Севда – любов
Секбани – наемници, нередовна войска в Османската империя
Сипкав – който се рони, рохък; пресипнал (за глас)
Смин – сминдух
Сокак – улица
Солук-дъх
С полай – благодаря
Срам – срамни части
Стас – ръст, бой
Станенин – стопанин, домакин
Стовна – стомна в трънския говор
Сънище – сън, нещо сънувано
Твърд – земя; твърдина, крепост
Тканица – женски пояс, характерен за носията в Трънския край
Тлака – седянка у близки хора, на която се върши и някаква работа
Топуз – метална топка, използвана като тежест за кантар и др.
Трая – мълча, търпя
Чаяние – стара славянска дума за „надежда“, при нас днес е запазена в думата
„отчаяние“
Чедо – дете, рожба
Чиня – правя, сторвам
Чиреп – малък глинен съд; парче от счупен съд
Чрезмерен – огромен, прекалено голям
Чутура – дълбок тесен дървен съд за чукане на подправки и зърно
Шерба – ниска тенджера с плоско дъно
Ширит – гайтан, обшивка

254
 Виктория Бешлийска

Глина
Първо издание

СОФТПРЕС
Редактор: Виктория Иванова
Коректор: Вихра Манова
Графично оформление: Станимира Вълева
Печат: ФолиАрт ООД
Формат: 60/84/16
Печатни коли: 23

http://4eti.me – безплатни книги

ISBN 978-619-151-634-6

За контакти: СОФТПРЕС ООД

гр. София, ул. „Данаил Дечев“ 6
Редакция: 02/958 25 67
За поръчки: 0896 83 95 90
e-mail: clients@soft-press.com
website: www.soft-press.com
www.facebook.com/SoftpressBooks

Дистрибуция: СОФТПРЕС ТРЕЙД ООД

тел.: 0896 83 95 90
e-mail: sales@soft-press.com
гр. София: Книжна борса „Болид“
бул. „Искърско шосе“ 19, ет. 3, офис 10
тел.: 0894 41 43 99; e-mail: bolid@soft-press.com
АСЕД ООД, бул. „Шипченски проход“ 63
(Вход от ул. „Коста Лулчев“)
тел.: 02/979 49 22; 0896 86 14 69
гр. Варна: тел.: 0893 61 60 12; e-mail: varna@soft-press.com
гр. Пловдив: тел.: 0893 61 61 69; e-mail: plovdiv@soft-press.com

255