Pek Zaedno

КИБЕА КАК ДА ПРЕОДОЛЕЕМ СТЕНАТА НА ОТЧУЖДЕНИЕТО
И ДА СЕ ПРИБЛИЖИМ ЕДИН КЪМ ДРУГ

МОРГАН СКОТ ПЕК
Л ичността и заблудата на грубия индивидуализъм
Лаборатория за индивидуално разоръжаване

или как да воюваме без злоба
Човешката природа - общност и общуване
Истинският смисъл на о б щ н остта

група, в която всички са лидери
Пътища на промяната или превъзмогване на културата |
Предизвикателна и смела книга за разрешаването

на конфликтите между хората и за единението -
висш ата цел на всяка общност,
изградена върху то л е р ан тн о ст и любов
З а авт ора
„Аз не съм фройдисш, последова

тел на Юнг или Адлер, не съм
бихейвиорист или гешталтист;
не принадлежа към определена
школа в психиатрията
или психотерапията“ - твърди
за себе си д-р Морган Скот Пек.
Огромният успех на
„И зкуст вот о да бъдеш Б ог“
го превръща в най-известния
и влиятелен психиатър
МОРГАН в Съединените щати.
СКОТ ПЕК Завършил е в Харвард
и в академията „Кейс Уестърн
Ризърв“. Първоначално работи
като военен лекар, след което
започва частна практика като
психиатър. Изнася лекции
в САЩ и чужбина.
Основал е фондация
за насърчаване на живота
в общност (Foundation For
Community Encouragement). След
„И зкуст вот о да бъдеш Б ог “
всяка негова книга става бестсе
лър: „Хора на лъжата“ (1983) -
за природата на човешкото зло,
„Изкуството да живеем заедно“
- за съзидателното начало на
социалното съжителство,
„Светът, който чака да се ро
ди“ (1993) - за преоткриване
на вежливостта, романа „Легло
край прозореца“ (1990), детската
книжка „Приветливата снежин
ка“ (1992), сборника с афоризми
„Медитации по пътя“ (1993)
и своебразното продължение
на първата му книга:
„И зкуст вот о да бъдеш Б ог-2“
За книгата
„И зкуството да живеем заедно“

(„Д руги ят барабан“, The Different Drum)
на М орган С к о т П ек е проникновено изследване
на психологическите проблеми на об щ уването
и изграж дането на общ ности, основани
на в заи м н ата т о л е р а н т н о с т и любов.
А в т о р ъ т аргум ентира убедително т е з а т а ,
че и с т и н с к а т а об щ н ост, в к о я т о всеки
без с т р а х мож е да о т к р и е пред другите р ан и те си
и с в о я т а душевна слом еност, е жизнено
необходима за духовното и зрастван е и изцеление
на о т д е л н а т а личност.
У твърж давайки ц е н н о с т и т е
на „нежния индивидуализъм“,
„И зкуството да живеем заедно“
о ч е р т а в а е т а п и т е в изграж дането на истински
общ н ости , илю стрирани с примери о т ж итейския
о п и т и п си х о т ер ап ев ти ч н ата п ракти ка на а в то р а.
А в т е н т и ч н о и актуално зв у ч а т прозренията
на С к о т П ек за преодоляване на к о н ф л и кти те
и с т е н и т е на о тч у ж д ен и е то не само в м алк и те
групи, но и в об щ уван ето между народите,
в с в е т а на го л я м а та дипломация, в п о л и ти к а та
и д ъ рж авн ото управление.
За да бъде създадено едно ново об щ ество,
к о е т о ще осигури духовното оцеляване
на ч о в е ч е с т в о т о .
МОРГАН СКОТ ПЕК
П р евод Ж ан е та Ш ин кова
КИБЕА
СЪДЪРЖАНИЕ
Пролог ...................................................................................... 11
В ъ вед ени е'................................................................................. 15
__________________ П Ъ Р В А Ч А С Т __________________
ОСНОВАТА
Първа глава
ПЪРВИТЕ ПЛАХИ СТЪПКИ КЪМ ОБЩНОСТТА ..........................23
„Приятелите“, 1952-1954 ...................................................28
Калифорния, февруари 1967 г...............................................32
Окинава, 1968-1969 ............................................................. 42
Бетъл, Мейн, юни 1972 г..................................................... 47
Втора глава
ЛИЧНОСТТА И ЗАБЛУДАТА НА ГРУБИЯ ИНДИВИДУАЛИЗЪМ . . .55
Трета глава
ИСТИНСКИЯТ СМИСЪЛ НА ОБЩНОСТТА....................................62
Отвореност, ангажираност и съгласие..........................65
Реализъм...............................................................................69
Съзсрцателност.................................................................. 70
Сигурно убежище ................................................................72
Лаборатория за индивидуално разоръжаване.................. 74
Група, която може да воюва без злоба ..........................77
Група, в която всички са лидери.......................................78
Общността като д у х ........................................................ 80
Четвърта глава
ПРОИЗХОД НА ОБЩНОСТТА........................................................ 84
Криза и о б щ н о с т ................................................................84
Случайно възникнала общност ......................................... 88
Предварително планирана общност ...............................91
Пета глава
ЕТАПИ В ИЗГРАЖДАНЕТО НА ОБЩНОСТТА...............................94
Псебдообщностша .............................................................95
Х а о с ъ т .................................................................................99
П устотата ....................................................................... 104
О б щ н о с т т а ....................................................................... 114
Шеста глава
ОЩЕ ЗА ДИНАМИКАТА НА ОБЩНОСТТА ..................................118
Закономерности на груповото поведение.....................119
Намеса в груповото поведение.......................................131
Брой на членовете на общността ............................... 140
Времетраене на общността ......................................... 143
Ангажираност на о б щ н о стта......................................... 144
Упражнения за изграждане на общност ....................... 145
Седма глава
ЗАПАЗВАНЕ НА ОБЩНОСПА ................................................... 152
Орденът на Св. Алоишъс.................................................154
Избената група.................................................................. 168
Запазване или с м ъ р т ........................................................ 180
_____________ ВТОРА Ч А С Т __________________

МОСТЪТ
Осма глава
ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА ............................................................. 189
Проблемът за плурализма................................................ 190
Заблудата относно човешката природа........................192
Потенциал за трансформация ...................................... 200
Реализъм, идеализъм и ром антизъм ...............................205
Девета глава
ПЪТИЩЩ НА ПРОМЯНАТА ..................................................... 209
Етапи на духовното израстване....................................210
Превъзмогване на културата .........................................225
Израил......................... ...................................................... 231
Десета глава
ПУСТ0ТА1А.................................................................................234
Единадесета глада
УЯЗВИМОСТТА............................................................................253
Дванадесета глава
ИНТЕГРИРАНОСТ И ИНТЕГРИТЕТ............................................. 263
Какво се г у б и .................................................................... 265
Парадокс и ерес ............................................................... 271
Богохулство и надежда .................................................. 276
ТРЕТ А Ч А С Т
РЕШЕНИЕТО
Тринадесета глава
ОБЩНОСТ И О Б Щ У В А Н Е ............................................... 289
Четиринадесета глава
ИЗМЕРЕНИЯ НА НАДПРЕВАРАТА ВЪВ ВЪОРЪЖ АВАНЕТО____ 294
Надпреварата във въоръжаването като институция 294
Психология на безсилието ............................................. 297
Психиатрия на с и л а т а ..................................................... 302
Разпадането на системата на националните държави 305
Надпреварата във въоръжаването - вид и гр а.............311
Премълчаваната награда ................................................ 314
Национализмът - полезен или вреден............................322
Петнадесета глава
ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА В СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ ............ 329
Къде си, Иисусе ............................................................... 329
Революцията на Велики ч е т в ъ р т ъ к .............................. 331
Псевдодокетизмът - църковната ерес .......................334
Църквата - бойно поле ...................................................337
Признаци на надежда........................................................343
Шестнадесета глава
ПРАВИТЕЛСТВОТО НА САЩ ............................................. 347
Равновесие на силите или х а о с ...................................... 349
Нереалистична ли е президентската
институция на Америка.................................................. 353
Стремеж към обищостна
президентска институция............................................... 357
Седемнадесета глава
П Ъ Л Н О М О Щ И Я ..............................................................367
Откъде да започнем ....................................................... 368
Послеслов .............................................................................. 374

Пролог
Има една история, к о я то може би е м и т . И к а к то е

типично за м и т о в е т е , т я има много варианти. И зто ч
никът на варианта, кой то ще ви разкажа, е малко не
ясен. Не си спомням дали са ми я разказвали, или съм я
прочел някъде. Нещо повече, не знам доколко аз сами
я т съм я изопачил. Е динственото, к о ето знам със си
гурност, е, че т а зи история е достигнала до мен под
заглавието „Д арът на равина“.
В нея се разказва за един м анастир в период на упа
дък. Някога седалище на голям орден, в р езу л тат на го
ненията на м онасите през XVII—XVIII в. и на възник
ван ето на секуларизма* през XIX в. всичките му подо-
печни по-малки манастири изчезнали, а т о й сам ият
т а к а западнал, че в руш ащ ата се сграда останали само
петим а монаси - а б а т ъ т и още четирима, всичките
надхвърлили седем десетте. О рденът наистина загивал.
В д ивата гора, заобикаляща манастира, имало коли
ба, където един равин о т близкия град понякога се о т
теглял о т с в е т а к а т о в отшелническо жилище. О т
многото години, прекарани в молитви и съзерцание,
с т а р и т е монаси били станали нещо к а т о медиуми и
винаги усещали, когато равинът бил в колибата. „Рави
н ъ т е в гората, равинът пак е т у к “ - шепнели си т е .
В един так ъ в ден на аб ата , измъчван о т мисълта за
близката кончина на ордена, му хрумнало да оти де в
* Секуларизъм - освобождаване о т църковно влияние, изземване на

манастирска или църковна собственост в полза на държавата. -
Бел. ред.
11 ----------
ИЗКУСТВОТО ДА ЖИВЕЕМ ЗАЕДНО
колибата и да попита равина дали не може да му даде

съвет как да спаси манастира.
Равинът посрещнал радушно абата. Но когато той
му обяснил целта на посещението си, равинът могъл
само да изкаже съчувствие.
- До болка познато! - възкликнал той. „Няма го ве
че духът у хората. В моя град е същото. Почти никой
вече не идва и в синагогата.
С тарият абат и стари ят равин+си поплакали заед
но. После почели откъси о т Тората и дълбокомислено
си побеседвали. Дошло време а б а т ъ т да си тръгва.
Д вам ата се прегърнали.
- Чудесно беше да се срещнем след толкова години
- казал а б а тъ т , - но аз так а и не получих онова, за
което бях дошъл. Нищо ли не можеш да ми кажеш, ни
какъв съвет ли не можеш да ми дадеш как да спася ор
дена?
- Не, съжалявам - отвърнал аб а тъ т . - Не знам ка
къв съвет да т и дам. Единственото, което мога да т и
кажа, е, че един о т вас е Месията.
Когато а б а тъ т се върнал в манастира, б р атята
монаси го наобиколили и запитали:
- Е, какво каза равинът?
- Той не можа да ми помогне - въздъхнал аб атъ т. -
Само плакахме и четохме заедно Тората. Но когато си
тръгвах, каза нещо - нещо доста странно, - че един
о т нас бил Месията. Не разбрах какво имаше предвид.
През следващите дни и седмици стари те монаси раз
мишлявали над казаното и се чудели дали в думите на
равина не се крие някаква истина. „Един о т нас да е
Месията? Дали е възможно да е имал предвид нас, мо
насите о т манастира? И ако е така, кого точно? Мис
лите ли, че е имал предвид абата? Да, ако е ставало
въпрос за някой о т нас, трябва да е бил а б атъ т. Той е*
* Тора или Петокнижие - първите п ет книги о т Стария завет, при

писвани на Мойсей. - Бел пр.
— 12 —
ПРОЛОГ
наш духовен водач вече повече о т тридесет години. О т

друга страна, може да е имал предвид брат Томас. Б рат
Томас несъмнено е свят човек. Всички знаят, че о т не
го струи божествена светлина. Няма начин да е имал
предвид брат Елред. Елред понякога е толкова своенра
вен. Но като си помислиш, макар че е истинска напаст,
Елред винаги се оказва прав. Много прав. Може пък ра
винът да е имал предвид брат Елред. Но не е възмож
но да е брат Филип. Той е толкова муден и безличен, въ
обще не го забелязваш. Но пък по някакъв тайнствен
начин притежава дарбата да се появява винаги, когато
имаш нужда о т него. Просто по чудо изниква до теб.
Може пък Филип да е Месията? Разбира се, че равинът
е нямал предвид мен. Няма начин да е имал предвид мен.
Аз съм съвсем обикновен човек. Но ако все пак? Ами
ако аз съм Месията? Господи, не, не аз! Не може да зна
ча толкова много за Теб, нали не може?“
Размишлявайки така, стари те монаси започнали да
се отн асят един към друг с необикновено уважение, да
не би случайно един о т тях да се окаже Месията. И да
не би случайно, съвсем случайно точно то й да е Меси
ята, всеки о т монасите започнал да изпитва необикно
вено уважение към себе си.
Тъй като м естн о стта, в която бил разположен ма
настирът, била много живописна, хората все още идва
ли о т време на време да похапнат на моравата пред
манастирските стени, да побродят по пътеките, дори
понякога да пристъпят в порутения параклис и да се
отдад ат на размисъл. Без дори да го съзнават, т е по
чувствали необикновеното уважение, което обгръщало
петим ата стари монаси, и витаело из целия манастир.
Странно, но то ва ги интригувало и привличало. Без да
знаят защо, хората започнали да ходят по-често в ма
настира - да похапват, да отдъхват, да се помолят.
Започнали да водят приятели, за да им покажат това
особено място. А приятелите довели други приятели.
Случило се така, че някои о т по-младите мъже, ко-
13
ИЗКУСТВОТО ДА ЖИ ВЕЕ М ЗАЕДНО
umo посещавали манастира, започнали да се заговарят

все повече със с т а р и т е монаси. След време един о т
т я х поискал да постъпи в манастира. След него и в т о
ри. И т р е т и . Така след няколко години м ан асти р ъ т о т
ново станал процъфтяващ орден и благодарение на да
ра на равина се превърнал в духовен център на ц ар ст
вото.
— 14 —
Въведение
П ъ т я т към спасението на сб ета о т унищожение ми

нава през духовното единение и общ н остта.
Няма нищо по-важно о т то в а. И все пак е практи
чески невъзможно да се обясни смислено какво е т о в а
общ ност на човек, кой то никога не е изпитвал истин
ска нужда о т нея. А повечето хора не са. Това е все ед
но да се опитваш да опишеш вкуса на ангинари на чо
век, кой то никога не ги е опитвал.
Все пак тр яб ва да направим опит, защ ото днес чо
в еч еств о то се намира на ръба на самоунищожението.
Разказват, че ж ертви на бомбардировките в Хиро
шима и Нагасаки след взрива вървели к а т о слепи по ули
ц а т а и ко ж ата им се влачела след тях. Аз се страху
вам за ко ж ата си. Още повече се страхувам за кожа
т а на д ец ата си. И за ваш ата кожа се страхувам. Ис
кам да спасим кож ите си. За да се спасим, аз имам нуж
да о т вас, а вие - о т мен. Ние тряб ва да се обединим.
Нуждаем се един о т друг.
Тъй к а т о малцина и м а т представа за об щ н остта, а
мнозина зн аят, че м и рът трябва да бъде н ай -святата
кауза на цивилизацията, отначало см ятах да нарека
т а зи книга „М ирът и о б щ н о стта“. Но т о в а би означа
вало да впрегна каруцата пред коня. Защ ото не разби
рам как ние, американците, ще общуваме успешно с
руснаците (или с кой то и да е друг народ с различна
култура), след к а т о не умеем да общуваме дори със съ
седите си, с кои то ж и веем .врата до в р ата, да не го
ворим за съгражданите си о т другите социални прос
лойки. И сти н ско то общуване, к оето предполага мило
15 —
ИЗКУСТВОТО ДА ЖИВЕЕ М ЗАЕДНО
сърдие, се поражда 6 непосредственото ни обкръжение.

Може би миротворческите усилия трябва да започнат
в малки мащаби. С т о в а въобще не искам да кажа, че
тр яб в а да изоставим глобалните усилия за мир. Но се
съмнявам колко далеч ще стигнем по п ъ тя към обеди
нението, к о ето е единственият начин да постигнем
световен мир, ако не усвоим основните принципи на
о б щ н о ст т а в личния си ж и вот и сфера на влияние.
Във всеки случай, тази книга започва твърде скром
но. П ървата ч аст се отнася изцяло до личния ми оп и т
в изграждането на общности. В него именно аз открих
огромното значение на духовното единение в собстве
ния ми ж и во т и в ж и вота на хиляди други хора, с кои
т о се стремяхме да общуваме, без да се плъзгаме по
повърхността, без лицемерие и враждебност.
В т о р а т а ч аст е много по-„теоретична“. Използвам
с неохота т а зи дума, защ ото за много хора „ т е о р е т и
чен“ означава „неприложим на практика“. Но т у к аз ще
се опитам да свържа основните понятия в изграждане
т о на о б щ н о ст та на лично равнище с международно
т о и междукултурно разбирателство. Теоретична е са
мо защ ото т ази връзка е до голяма степен неизследва
на. Но т о в а не означава, че е нереалистична. Защ ото
в д ей стви тел н ост именно традиционните прийоми в
международните отношения на практика не върш ат
работа. М ногократно са изпробвани и са доказали сво
я т а непригодност. Вие с т е в правото си да обмисли
т е промяна в правилата на играта, след к а т о играта
недвусмислено ви води към гибел.
В последната ч а с т т е о р и я т а е д о ста конкретизира
на. В нея разглеждам проблемите във връзка с изграж
дан ето на общности и пости ган ето на мир в т р и ас
п ек та - надпреварата във въоръжаването (която се е
превърнала в институция), християнската църква и
п р ав и те л ств о то на Съединените щ ати. И отн ово
призовавам за промяна на правилата. И отн ово хора
т а , ко и то не м о гат да мислят за бъдещ ето по друг на
— 16
ОСНОВАТА
чин, освен к а т о проекция на установен ото положение,

вероятно ще си каж ат: „Това е неосъществимо.“* Но
трябва да приемем ф а к т и т е - т о в а установено поло
жение е гибелно. За да оцелее човечеството, промяна
т а на правилата не е въпрос на предпочитание.
Твърде ч есто споменавам дум ата „спасение“. В на
ш а т а западна култура т я има две значения, кои то по
традиция разделяме - във физически и духовен аспект.
Във физически аспект - „искаме да си спасим кож ите“
- т о в а означава спасение о т с м ъ р т т а . Но какво е ду
ховното спасение, особено к а т о имаме предвид безс
м ъ р т и е т о на духа? Тук дум ата означава по-скоро изце
ление ( о т същия корен в английския език е дум ата за
мехлем). Духовното изцеление е процес на придобиване
на ц ялостн ост и с в я т о с т . Аз бих го определил по-ско-
ро к а т о непрекъснат процес на израстване на съзнани
е т о . Дори а т е и с т ъ т Фройд казва, че целта на психо
тер а п и ят а - лекуването на психиката - е да осъзнае
подсъзнателното. А Юнг приписва човеш кото зло на
отказа да се изправим срещу С ян ката - к а т о под Сян
ка разбира онези наши страни, кои то не искаме да при
теж авам е, н и то да признаем; кои то постоянно се
опитваме да скрием под покривалото на съзнанието.
Едно о т добрите известни ми определения на злото е
„войнстващо невежество“. Но к а к то и да дефинираме
терм ин и те, може би най-необикновената о т последи
ц и те на ядрената технология е, че т я е довела чове-
* Ричард Болс, авторът на „Какъв цвят е парашутът ти?“ резю

мира чудесно този проблем във връзка с надпреварата във въоръ
жаването в изданието си „Земята на седемте утрешни дни“
(Bolles, Richard. The Land of Seven Tomorrows). Според Болс пробле
м ът c надпреварата във въоръжаването е решим само с помощта
на „ново мислене“ за разлика о т „старото мислене“, което се ха
рактеризира с ограничена възможност за разглеждане само на оне
зи нови моменти, които логично произлизат о т съществуващата
система. С тар ото мислене не допуска радикална промяна на сама
т а система, т .е . възможността за въвеждане на други правила.
---- 17 ----
чесш вото go състояние, В к о ето физическото и духов

н о т о спасение вече не м о гат да се разглеждат изоли
рано. Вече няма начин да си спасим кож ите и същевре
менно да останем невежи за м о т и в и т е си и без съзна
ние за со б ств ен ата си култура.
П о -н ат атъ к в т а зи книга многократно ще с т а в а
въпрос за съзнаването и несъзнаването. Тя неизбежно е
книга за духовното, защ ото не можем да си спасим ко
ж и те, без да спасим душите си. Не можем да оправим
б ъркоти ята, к о я то сме създали в т о зи с в я т , без да
преминем през някакво духовно изцеление.
Макар че е неизбежно книга за духовното, т а зи кни
га не е конкретно християнска. Андрю Марвъл* пише
на сво ята „свенлива господарка“, че ще я обича, „дока-
т о евреите се п о к р ъ с тя т“. Е, ние не можем да чакаме
толкова дълго. Всеки, кой то см ята, че на с в е т а няма
да настъпи мир, д окато не се премахнат религиозните
и културните различия - докато всички евреи не с т а
н а т християни, или всички християни - мюсюлмани,
или всички мюсюлмани - индуисти, само усложнява
проблема, вм есто да го реши. П росто не разполагаме с
време. А дори и да разполагахме - дори ако „един с в я т “
означаваше гърне, в к о е то всичко се стоп ява в едно
родна каша, вм есто в салата о т различни съставки с
различна консистенция - не съм сигурен, че р е зу л т а т ъ т
ще е добър на вкус. Решението е в о б р а т н а т а посока
- в т о в а да се научим да ценим, дори да издигаме в
култ, индивидуалните културни и религиозни различия, и
да живеем заедно в един плуралистичен с в я т .
След посещението си в З алата за размисъл на ООН,
к о я то е оставена недовършена, за да не бъде оскърбе
на никоя о т големите световни религии, Мария
Манс** пише: „К ак то стоях т а м , п у с т о т а т а ми се
* Андрю Марвъл (1621-1678) - английски поет-метафизик.

** Mannes, Maria. Meditations in an Empty Room. The Reporter (Feb
ruary 23, 1956), p. 40.
— 18 —
OCHOBAIA
сто р и толкова потискащ а и разстройващ а, че се по

чувствах на границата на л у д о с тта в т а зи зала, при
лична на килия с гладко облицовани стени. Сякаш оли
цетворяваш е същ ината на най-големия ни сегашен
проблем. Ц ялата т а з и белота, безличност и немощ бя
ха к а т о ту м о р о т неангажираност, изсмукващ силите
ни. Накрая стигнахме д о т а м само нищ ото да удовлет
ворява всички... У жасяващ ото в т а зи с т а я беше, че т я
нищо не казваше.“
З а т о в а аз тр яб ва да пиша о т гледната точ ка на
спецификата на м о я т а култура к а т о гражданин на Съ
единените щ ати и на християнската си вяра. Ако т о
ва обижда някого, моля го да си спомни, че е длъжен да
приеме м о я т а специфичност, м о я т а неповторимост,
к а к т о аз съм длъжен да приема неговата. И че общ
н о с т т а , к о ято включва всички религии и всички култу
ри, без да ги заличава, е изцелението за „сьщ ината на
най-големия ни сегашен проблем“.
Всъщност, в т а зи книга аз говоря критично за мно
го характерни черти и на м о я т а страна, и на м о я та
църква и т о в а може би ще прозвучи оскърбително на
други. Те може би ще си мислят, че аз не съм „истинс
ки християнин“ или „истински американец“. Но ви моля
да запомните две неща. Е д н ото е, че аз обръщам пове
че внимание на греш ките на Съединените щ ати и на
християнската църква, о тко л ко то , да речем, на Русия
или на исляма, защ ото, к а к то мъдро у ч ат в сдружени
е т о на Анонимните алкохолици, „не можеш да проме
ниш друг човек освен себе си“. Д ругото е, че много оби
чам св о ята стр ан а и св о я та църква и изискванията ми
към ти х са големи. И д в е те разполагат с огромен по
тенциал. Надявам се да доживея т е да се приближат
значително до възм ож ностите и обещ анията си.
]ези обещания са свързани с о б щ н о стта - с т о в а хо
р а т а да ж и в еят заедно в свобода и любов. „Свобода“ и
„любов“ са прости думи. Но онова, ко е то обозначават,
не е никак просто. И с ти н ск ата свобода означава мно
— 19 —
го повече о т егоизма о т ти п а „аз на първо м я сто “. Ис

т и н с к а т а любов винаги изисква взем ането на трудни
решения. О б щ н о стта не възниква естеств ен о и стр у
ва много. Трябва да се взем ат под внимание и да се
спазват теж ки изисквания. Но правила има! И т о съв
сем ясни, не мъгляви. И спасителни. Тази книга има за
цел да ви запознае с тези правила и да ви насърчи да ги
следвате. Надявам се, че ще ги усвоите първо в личния
си ж ивот, после ще ги прилагате навсякъде. Защ ото са
мо т а к а с в е т ъ т може да бъде спасен.
— 20 —
П Ъ Р В А Ч А С Т
Основата
ОСНОВАТА
ПЪРВА ГЛАВА
Първи плахи стъпки

към общността
В наше Време о б щ н о стта е рядко срещано явление.

С вр ем ето смисълът на някои думи се изопачава. Ко-
г а т о ме п и т а т каква е политическата ми принадлеж
н ост, отговарям , че съм радикален консерватор. Освен
в ч етв ъ р тъ к, ко гато казвам, че съм умерен радикал.
Д у м ата „радикален“ идва о т л ати н ското radix, ко ето
означава „корен“ - о т същия корен е английската дума
за репичка. В т о зи смисъл радикал е онзи, кой то се
опитва да стигне до корените на нещ ата, вм есто да
се плъзга по повъ рхността и да не вижда го р ата о т
дървета. Д а бъдеш радикал е хубаво. Всеки, кой то мис
ли задълбочено, е радикал. Ако погледнем в речника, най-
близкият синоним на „радикално“ е „фундаментално“. И
т о в а звучи смислено. Човек, кой то се опитва да сти г
не до корените на нещ ата, о ти ва до фундаментално
т о , до основното. Но в н аш ата северноамериканска
култура т е зи думи са придобили противоположно зна
чение - радикал означава крайно ляв анархист т е р о
рист, а под фундаменталист ав то м ати ч н о се разбира
крайно десен примитив.
Друга т а к а в а дума е „общ ност“. Говорим за градове
т е си к а т о за общности. Или за църквите си к а т о за
23 —
общности. Градът е географска точка, 6 к о я то са съб

рани хора, подчинени на обща данъчна и политическа
структура. Но т я х не ги свързва почти нищо повече.
Градовете не са общ ности в истинския смисъл на ду
м ата. И ако искате вярвайте, на основата на опита
си с много християнски църкви в т а зи страна, мога да
твърдя с увереност, че и църквите с нищо не напом
н я т общност.
Макар че постоянно употребяваме дум ата „общ
н о ст“ по так ъ в банален и лишен о т съдържание начин,
много о т нас в съ щ ото време бленуват за „доброто
стар о време“, когато съседите по границата са се съ
бирали, за да си с т р о я т заедно плевните. Оплакваме
изгубената общ ност. Аз не съм историк, за да мога да
определя дали по онова време предците ни дей ствител
но са се радвали на истинска общ ност повече о т нас
днес, или ние просто бленуваме по едни въображаеми
„добри времена“, кои то никога не са съществували. Но
все пак са ми известни някои свидетелства, че някога
ние, хората, може би сме представлявали общ ност по
вече о т сега.
Едно так о ва свидетелство се съдържа в проповедта
на Джон Уинтроп, първия губернатор на колонията в
залива М асачузетс, о т 1630 г.* В обръщение към съб
р а т я т а си заселници то ч н о преди да с т ъ п я т на суша
т а , т о й отправя следния призив: „Трябва да намираме
упование един в друг, да съпреживяваме р ад о сти те и
неволите си, винаги да мислим за н аш ата общ ност ка
т о части на едно и също тяло.“ Д в е ста години по-къс
но французинът Алексис дьо Токвил** пътува през но
восъздадените Съединени щ ати и през 1835 г. публику-
* Winthrop, John. A Model of Christian Charity. Puritan Political Ideas

1558-1794. Ed. Edmund S. Morgan. Bobbs-Merrill, Indianapolis, 1965, p.
92.
** De Tocqueville, Alexis. Democracy in America. Trans. George Laurence.
Ed. J.P. Mayer. Doubleday Amchor Books, New York, 1969, p. 287.
24
ОСНОВАТА
6а книга, посветена на американския характер, ко ято

и досега се с м я та за класическа. В „Демокрацията в
Америка“ т о й описва онези „привички на сърцето“ или
нрави, ко и то позволяват на гражданите на Съединени
т е щ ати да с ъ т в о р я т една уникална нова култура.
Ч е р т а т а , ко ято му прави най-силно впечатление, е на
ш и ят индивидуализъм. Дьо Токвил пише с огромно въз
хищение за т а зи ч ер та на характера. Но предупрежда
ва съвсем ясно, че ако индивидуализмът ни не бъде пос
ледователно и силно уравновесяван с друг т и п нагласа,
неизбежно ще доведе до фрагментаризация на амери
канското общ ество и социална изолация.
Съвсем неотдавна - с т о и п е т д е с е т години след Дьо
Токвил - многоуважаваният социолог Робърт Бела в съ-
а в т о р с т в о с други учени* написва едно забележително
продължение на труда на Дьо Токвил „Привички на сър
ц е т о “. В т ази книга а в т о р и т е защ и та в а т убедително
т е з а т а , че индивидуализмът до так ав а степен се е за
дълбочил, че най-мрачните предсказания на Дьо Токвил
са се сбъднали и изолацията и фрагментаризацията са
се превърнали в масово явление.
Аз лично съм изпитал т а зи изолация и фрагментари
зация. О т петгодиш ната си вьзраст докато напуснах
дома си на двадесет и т р и години, живях с родители
т е си в ап ар т а м ен т В Ню Йорк. На всеки е т а ж на
сградата имаше по два ап ар там ен та, разделени о т
малка площадка и асансьор. Освен п артера имаше още
единадесет етаж а, т а к а че в сградата живееха дваде
с е т и две семейства. Аз знаех фамилията на другото
семейство на нашия етаж . Така и не научих малките
имена на дец ата им. Знаех фамилиите на още две се
м ей ства в сградата, но към остан ал и те осемнадесет
дори не знаех как да се обърна. Наистина, към порти-
* Bellah, Robert et al. Habits of the Heart: Individualism and Commit

ment in American Life. University of California Press, Berkeley, Calif.,
1985.
— 25 —
ер и те и обслужващите асансьора се обръщах на малко

име, но не знаех пък фамилиите им.
В по-неуловима, но опустош ителна форма т а зи нео
бичайна изолация и фрагментаризация на об щ ество то
в н аш ата сграда се отразяваш е в един вид емоционал
на изолация в со б ствен ото ми семейство. В много о т
ношения бях истински щастливец. С ем ей ството, в ко
е т о израснах беше много стабилно и надеждно. И два
м а т а ми родители бяха отговорни и любящи. У дома
имаше много т о п л о та, обич, смях и радост. Единстве
н и ят проблем беше, че определен вид емоции бяха не
допустими.
Р оди тели те ми нямаха проблеми. Не си спомням
гневни изблици. Сравнително рядко майка ми се н атъ-
жаваше и си поплакваше тихичко - емоционална проя
ва, к о я то т о гав а ми се струваш е типично женска.
През всичките години на д е т с т в о т о си н и то веднъж
не съм чувал някой о т родителите ми да казва, че е
разтревож ен, притеснен, уплашен, п о ти с н а т и т .н . или
да покаже с нещо, че не се чувства на седм ото небе и
е изпуснал ю здите на ж ивота си. Те бяха истински аме
рикански „индивидуалисти“, о т най-чиста проба, и не
съмнено искаха и аз да бъда к а т о тях. Проблемът бе
ше, че нямах свободата да бъда себе си. Макар че в не
го се чувствах защ итен, д ом ът ми не беше м ясто, къ-
д е т о спокойно можех да се отпусна и да споделя т р е
вогите, стр ах о вете, п о т и с н а т о с т т а или зависимост
т а си - да бъда себе си. На седемнадесет години вече
страдах о т хипертония - високо кръвно налягане. Бях
наистина пренапрегнат. К огато ме обземаше тревога,
се тревож ех заради т р е в о г а т а си. Обхванеше ли ме
депресия, т о в а , че съм депресиран, ме депресираше още
повече. Едва когато се подложих на психоанализа на
тридесетгодиш на възраст, разбрах, че на емоционално
равнище т р е в о ж н о с т т а и депресията са допустими
емоции. Само с пом ощ та на т е р а п и я т а успях да разбе
ра, че в известни отношения аз съм зависим човек, кой-
26 —
ОСНОВАТА
mo се нуждае не само о т физическа, но и о т емоцио

нална подкрепа. К ръвното ми налягане започна да се
нормализира. Но пълното излекуване е продължителен
процес. На петдесетгодииш а възраст аз все още не
съм се научил напълно да моля за помощ, да не се с т р а
хувам да изглеждам слаб, ако наистина съм, да си поз
волявам да бъда зависим и неуверен в себе си, когато
имам причини за то в а.
Това оказа влияние не само върху кръвното ми наля
гане. Макар че жадувах за близост, т я ми се удаваше
много трудно, и в т о в а няма нищо изненадващо. Ако
някой попиташе родителите ми дали и м а т приятели,
т е щяха да о т в ъ р н а т: „Дали имаме приятели? Боже
мой, разбира се. Ами че всяка година получаваме пове
че о т хиляда картички за Коледа!“ В известен смисъл
т о зи отговор би бил съвсем на м ясто. Те водеха а к ти
вен социален ж и в о т и се радваха на всеобщо и заслуже
но уважение, дори на обич. Но в най-дълбокия смисъл на
дум ата не съм сигурен дали въобще са имали приятели.
Купища добри познати - да, но не и истински близки
приятели. А и не биха искали. Те не желаеха близост и
не се доверяваха на никой докрай. Нещо повече, докол-
к о т о се простираха наблюденията ми, в е р а т а на гру
бия индивидуализъм т е бяха типични представители на
своето време и култура.
Но у мен оставаш е някаква неназовима жажда. Меч
т ае х си някой ден да намеря момиче, жена, приятел, с
кои то мога да бъда напълно искрен и о т к р и т , връзка,
в к о я то да ме прием ат такъв, какъвто съм. Звучи ро
мантично, дори утопично, но у мен бе започнала да по
кълва м е ч та за общ ество, в к о ето в л а с т в а т искре
н о с т т а и о т к р и т о с т т а . Нямах причина да см ятам , че
т ак о ва общ ество съществува, съществувало е някога
или въобще може да съществува, докато случайно (или
благодарение на милост свише) не попаднах в няколко
различни истински общности.
27 —
„ПРИЯТЕЛИТЕ“, 1952-1954
На петнадесетгодишна възраст, за ужас на родители

т е си, през п р о летн ата ваканция аз твърдо отказах да
се върна в А кадемията „Филипс Е ксетър“ - пансиона в
Нова Англия, където с голямо неудоволствие бях пре
карал няколко години. По онова време „Ексетър“ се сла
веше к а т о школа за формиране на истински индивиду
алисти в Америка. Р ъководството и преподавателите
мълчаливо се гордееха с то в а, че с нищо не щ адят уче
ниците си. „П обедата е за бързите - казваха т е , - ако
не м ож ете да се справяте бързо, толкова по-зле.“ По
някога се случваше да се създаде някаква близост меж
ду ученик и преподавател, но таки ва необичайни съби
т и я не се насърчаваха. Също к а т о затворниците уче
ниците си имаха свое общ ество със собствени норми,
ч есто не по-малко ж естоки о т затворническите. На
т и с к ъ т за спазването им беше огромен. Във всеки про
изволен м о м ен т поне половината ученици се намираха
в положението на парии. През първите две години в
училището на практика ц ялата ми енергия отиваш е в
безуспешни опити да попадна в групата на „п ри ети те“.
В т р е т а т а година бях „приет“. И щом се озовах
„вътре“, осъзнах, че не искам да бъда та м . На п ъ т да
се превърна в добре обучен член на привилегированата
горна прослойка на средната класа, аз см ътн о усещах,
че скоро ще се задуша в атм осф ерата на т а зи култура
за избраници. Това не беше най-подходящата стъпка при
т а к а създалите се о б сто ятел ств а, но за мен бе въпрос
на оцеляване и аз напуснах училището. През есента на
1952 г. започнах да повтарям единадесети клас в „При
я т е л и т е “ - малко квакерско училище в периферията на
нюйоркския квартал Гринидж Вилидж. Н и то родители
т е ми, н и то аз имаме спомен как сме направили този
избор. Във всеки случай, „П риятелите“ беше пълна про
тивоположност на „Ексетър“ - беше дневно училище, а
„Ексетър“ - пансион; беше малко, а „Ексетър“ - голя
— 28 —
ОСНОВАТА
мо; 6 него учеха три надесет класа, започващи о т заба-

вачката, докато в „Ексетър“ имаше само четири; беше
смесено, а по онова време в „Ексетър“ учеха само мом
чета; беше „либерално“, докато в „Ексетър“ цареше
строг традиционализъм. И накрая, в него имаше някак
во усещане за общност, което отсъ стваш е в „Ексе
т ъ р “ Имах ч увството, че съм намерил дом.
Ю н ош еството е освен всичко останало и странна
смесица о т изострено съзнание и драматично неосъз-
наване. През първите две години в „П риятелите“ за
мое удивление аз не съзнавах колко чудесно м я сто е т о
ва и колко прекрасно време преживявам. За по-малко
о т седмица се почувствах удобно т а м , но въобще не се
замислях защо. Започнах да укрепвам във всякакво о т
ношение - интелектуално, сексуално, физическо, психо
логическо, духовно. Но аз не го съзнавах повече о т опа
лено о т слънцето повехнало растение, к о ето надига
глава под благотворен дъжд. В „Ексетър“ в единадесе
т и клас до края на годината всеки ученик трябваш е да
представи за задължителния курс по американска и сто
рия оригинален доклад о т д есет страници, чисто напе
чатан , с бележки под линия и библиография. Спомням си
колко неизпълнима ми изглеждаше т а зи задача - ужас
но препятствие, непреодолимо за п е т н а д е с е т т е ми го
дини. Следващ ата година в „П риятелите“, докато пов
тар ях единадесети клас на шестнадесетгодишна въз
р ас т , о тн ово имах задължителен курс по американска
история. Тук аз без всякакво затруднение написах ч ети
ри разработки о т по ч ети ридесет страници всяка, чис
т о напечатани, с безчет бележки под линия и библиог
рафия. Само за д евет месеца ужасното препятствие се
бе превърнало в приятна форма на учене. Аз, разбира се,
бях доволен о т разликата, но не съзнавах едва ли не чу
д о тв о р н ата същ ност на настъпи лата промяна.
Д о като учех в „П риятелите“, всяка сутрин се съ
буждах с нетърпеливо очакване за идващия ден. Фак
т ъ т , че в „Е ксетър“ с мъка се надигах о т леглото,
— 29 —
бързо п отън а 6 най-забутаните ъгълчета на п а м е т т а

ми. Аз просто приех н овата си съдба к а т о е с т е с т в е
но развитие на нещ ата. Страхувам се, че съм приемал
„П риятелите“ за нещо ес теств ен о и въобще не съм
анализирал невероятния си къ см ет. Едва сега, повече
о т т р и д е с е т години по-късно, хвърляйки поглед назад,
осъзнавам нещ ата и ги оценявам. Иска ми се да можех
да си спомня повече неща. Иска ми се по онова време
да бях забелязвал онези социологически детайли, уви, за
губени безвъзвратно, кои то биха ми помогнали да си
обясня защо и как училището „П риятелите“ притежа
ваше так ав а единствена по рода си атмосфера. Но не
съм ги забелязвал. Не мога да ви отговоря на въпроси
т е защо и как. Но си спомням достатъ чн о, за да ви ка
жа, че п р е с т о я т ми т а м бе неповторим.
Макар че дървените пейки в квакерския молитвен
дом, неделима ч а с т о т училищното обзавеждане, бяха
твърди, спомням си, че границите между хората се
размиваха. Ние не се обръщахме към учителите си на
малко име и не си „бъбрехме“ с тях . Наричахме ги гос
пожица Елърс, д-р Х ънтър. Но т е се шегуваха добро
душно с нас и ние, учениците, о т своя стр ан а се шегу
вахме. Никога не съм се страхувал о т тях. Всъщност,
повечето умееха да се надсмиват над себе си.
В нашия клас бяхме двадесетина души. Няколко о т
м о м ч е т а т а носеха вратовръзки. П овечето не носеха.
Нямаше правила за облеклото. (С транно - не мога да
си спомня никакви систем и о т правила - може и да са
съществували, но никой никога не е имал неприятнос
т и .) Бяхме двадесет различно облечени младежи - мом
ч е т а и момичета - о т всички краища на Ню Йорк и
о т най-различни семейства. Имаше евреи, агностици,
католици, п р о т е с т а н т и . Не помня да е имало мюсюл
мани, но и да е имало, т о в а нямаше да е о т значение.
Родителите ни бяха лекари и адвокати, инженери и ра
ботници, хора на и зкуството и редактори. Някои има
ха чудесни ап артам ен ти , други живееха в мънички пре
— 30
ОСНОВАТА
населени жилища без асансьор. Това си спомням най-доб

ре - колко различни бяхме всички.
На някои средният успех беше отличен, на други -
посредствен. Някои бяха очевидно по-умни о т другите,
по-хубави, физически по-зрели, no-изтънчени. Но няма
ше клики. Нямаше парии. Всички се уважаваха. Повече-
т о седмици в почивните дни имаше събирания, но ни
кой никога не е правил списъци кой да бъде и кой да не
бъде поканен. Подразбираше се, че всеки е добре дошъл.
Някои почти никога не ходеха на събиранията, но т о
ва беше, защ ото живееха далеч или защ ото работеха,
или пък защ ото имаха други ангажименти. Някои си
имаха гадж ета, други нямаха. Някои се сближаваха по
вече помежду си, но никой никога не се чувстваш е изо
лиран. М о ят най-силен спомен е, че ие си спомням ня
кога да съм искал или да съм се опитвал да бъда нещо
различно о т себе си. Никой не искаше о т мен да бъда
различен или сам и ят т о й да бъде нещо различно о т т о
ва, ко ето е. Може би за първи п ъ т в ж и в о та си бях на
пълно свободен да бъда себе си.
Освен т о в а , без да го съзнавам, бях ч а с т о т един па
радокс, с кой то е пропита т а зи книга. „П риятелите“
създаваше атмосфера, в к о я то индивидуализмът про
цъфтяваше. Но въпреки различния ни произход и вяра,
ние всички наистина бяхме „приятели“. Не си спомням
разногласия. Спомням си силното усещане за единение.
Някои квакери малко старомодно наричат себе си „вяр
ващи в П р и я т е л с тв о то “. Освен по време на някое
кратко богослужение, квакерските принципи дори не се
преподаваха, да не говорим за т о в а да ни ги н атр ап в ат
насила. Но мога с голяма в ер о ятн о ст да см ятам , че
съ щ н о стта на квакерско училище е допринесла в огром
на степен за необикновената атм осфера в „Приятели
т е “, макар че нямам представа по какъв начин е с т а
вало т о в а. Без съмнение ние, учениците - всички до
един неповторими личности - подсъзнателно сме били
заразени о т „вярата в П р и я те л с тв о то “.
31 —
Така че индивидуализмът процъфтяваше, но в него

нямаше нищо „грубо“. О тново в ума ми изниква дума
т а „т о л е р ан т н о с т“ Нямаше и следа о т ж е с т о к а т а
конкуренция, типична за грубия индивидуализъм. Дори
обвързан остта ни к а т о клас не беше строго регламен
тирана. Нямаше съперничество между класовете.
Хрумва ми и още една подробност за събиранията ни.
Много о т нас си имаха приятели и приятелки в по-гор
н ите или в по-долните класове, или о т други училища.
Всички т е участваха в празненствата, а нерядко на
т я х присъстваха и по-големи, и по-малки б р атя и сес
тр и . С тр ан н о то е, че в пълна противоположност на
предишната ми нагласа, въобще не мога да си спомня
да съм гледал със снизхождение на по-малките или със
страхопочитание към по-големите.
Дори да приемем, че идеализирам спомените си, т о
ва наистина бяха златни години. Но би било лъжа да
твърдя, че всичко беше идеално. Макар в голяма с т е
пен смекчени, обичайните тревоги на ю н ош еството
все т а к а ме измъчваха. П оловото съзряване понякога
ми причиняваше мъчителни терзания. Един о т учите
лите, макар и много симпатичен, беше отявлен алко
холик. Един друг, макар и с блестящ и н тел ек т, беше
направо непоносим. Макар че се наслагваха много фак
тори, по онова време въобще не се замислях над то в а.
Но в ретроспективен план, едно е несъмнено: през т е
зи две години за първи п ъ т попаднах в истинска общ
н о ст. Това нямаше да се повтори през следващите де
сетина години.
КА ЛИ Ф ОРН ИЯ, ФЕВРУАРИ 1967 2.
В средата на обучението си по психиатрия във военна

т а болница „Л етерман“ в Сан Франциско, към препода
вателския съ став се присъедини един старш и военен
психиатър, Мак Баджли. Още о т преди идването му се
— 32 —
ОСНОВАТА
понесоха слухове. Повечешо твърдяха, че т о й е неком

п етен тен , луд или и д в е те едновременно. Но един пре
подавател, когото много уважавах, каза за Мак, че е
„геният на арм ията“. Вече съм разказвал колко ми бе
трудно да се разбера с то зи хубав мъж и забележите
лен преподавател* ф а к т ъ т , че по т о в а време аз се бях
подложил на психоанализа - освен всичко останало, и
заради „проблем с а в т о р и т е т а “ - ми помогна да пре
възмогна т ези трудности. Във всеки случай, в начало
т о на есента на 1966 г. Мак ми ста н а истински нас
тавник.
През декември съ щ ата година Мак предложи да во
ди т р и м аратон а за групова раб ота за тр и д есет и
ш ести м ата, кои то работехме в болницата - един през
февруари, един през м а р т и един през април. Ние знае
хме, че Мак е прекарал известно време в и н с т и т у т а
„Тависток“ в Англия, където се преподаваха и пропаган
дираха т е о р и и т е на английския психиатър Уилфрид
Бион. Мак обяви, че групите ще се водят по „Тависток-
ския модел“. Във всяка можеше да има не повече о т
дванадесет участници. У части ето беше напълно добро
волно. Тогава познанията и о п и т ъ т ми по групова т е
рапия бяха, най-меко казано, посредствени. Но вече
толкова уважавах Мак, че бях го то в да участвам във
всичко, к о ето прави. З ато ва бях един о т дванадесети
м а т а , кои то първи се записаха за „групова р аб ота“
през февруари. Други дванадесет души се записаха за
в т о р а група, през м а р т или април. Тя в крайна см етка
се проведе през април. О стан ал и те дванадесетима, ко
и т о можеха да у ч а с тв а т, се отказаха. Ние о т първа
т а дванадесеторка - всички сравнително млади, мъже,
психиатри, психолози и социални работници - започнах
ме насрочения за почивните дни семинар в осем и по-
* Вж. Пек, Морган Скот. Изкуството да бъдеш бог. Нова психоло

гия на любовта, традиционните ценности и духовното израстване.
ИК „Кибеа“, 1993.
---- 33
лобина Вечерта В петък, В една празна казарма ВъВ Во

енновъздушната база В окръг Марин. Всички бяхме ра
ботили целия ден и Вече бяхме уморени. Бяха ни каза
ли, че групата ще приключи р а б о т а т а си рано следобед
В неделя. Не се знаеше дали изобщо ще спим и колко.
Не се знаеше и какВо точ н о ще правим. Но през тези
почивни дни се случиха т р и неща, които белязаха зави
наги ж ивота ми. ПърВото беше най-дълбокото мис
тично преживяване, к о ето ми се е случвало някога.
В групата до мен седеше един млад психиатър о т
Айова, кой то бе постъпил в арм ията по призовка, а не
по свое желание. Той много бързо даде да се разбере, че
не му харесва нюйоркската ми „п ревзетост“ и „пре
тенциозното“ ми облекло. И аз не си падах особено по
провинциалната му грубоватост и огромните му
смрадливи пури. Към дВа през н ощ та срещу събота т о
зи човек заспа и захърка силно. Отначало т о в а изглеж
даше д о ста забавно, но след няколко минути гърлените
звуци, кои то издаваше, започнаха да ме о тв р ащ ават.
Въобще не можех да се концентрирам. Не можеше ли
да остане буден к а т о всички останали, питах се аз.
След к а т о се бе записал доброволно, би трябвало поне
да има доброто Възпитание и дисциплината да не зас
пива и да не пречи на р а б о т а т а ни с п роти вн ото си
хъркане. Гневът ме заливаше на вълни. Те зачестяваха,
когато хвърлях поглед на пепелника до него с четири
изгасени зловонни пури, по чиито сдъвкани краища все
още личаха следи о т слюнка. Погнусата ми бе справед
лива и непримирима.
И то гава се случи нещо крайно необяснимо. К акто
го гледах, изпълнен с отвращение, т о й се превърна в
мен. Или аз се превърнах в него? Във всеки случай, вне
запно се видях седнал на неговия стол, моята глава бе
ше клюмнала назад, хъркането излизаше о т моята
уста. Усещайки со б ств ен ата си умора, аз също т а к а
внезапно разбрах, че т о й е спящ ата ч а с т о т мен, а аз
съм будната ч а с т о т него. Той спеше вм есто мен, аз
— 34 —
ОСНОВАТА
будувах вм есто него. И изпитах любов към то зи човек.

Вълните на гнева и погнусата изведнъж се превърнаха
в трай н а обич и загриженост. След няколко секунди
т о й изглеждаше как то преди, но вече не беше същият.
О бичта ми към него се запази и след к а т о се събуди.
Макар че т а к а и не станахме близки приятели, през
следващите ш е ст месеца преди да ме п р ем е стя т с го
лямо удоволствие играехме тен и с заедно.
Не знам какво създава м и сти чното преживяване.
Знам, че ум ората може да размие „границите на его-
т о “ и че сега съм в състояние по свое желание да пос
ти гна т о в а , к о ето то гав а ми се случи неволно - вина
ги, когато поискам, да видя враговете си к а т о свои
близки и как всички играем роли един за друг в хода на
нещ ата. О т т о г а в а може би не съм имал толкова дра
м атично мистично преживяване, защ ото т о в а вече не
ми е нужно. Но тогава, преди осемнадесет години, ми
беше нужно. Нямаше как иначе да обикна онзи психиа
т ъ р о т Айова. Трябваше буквално нещо да ме удари по
главата, някаква неведома сила да разбие егоцентрич-
н и те ми бариери.
Разказах м и сти чното си преживяване на другите в
групата. Н астъпи голямо веселие и всички проявиха
приятелска добронамереност. В п е т су тр и н та и зто
щени се разделихме за два часа сън. Около д евет с у т
р и н та в съ бо та обаче, к а т о че ли духът на групата за
почна да отслабва. Аз се почувствах леко п о ти сн ат о т
то в а. По време на обедната почивка споделих усещане
т о си с двама други участници, с кои то обядвахме за
едно. Точно то гав а започна в т о р а т а забележителна
случка.
- Не разбирам защо се чувстваш т а к а - отвърнаха
ми и двам ата. - Групата се справя прекрасно и ние се
чувстваме чудесно, дори с т е б да не е так а.
Аз бях притеснен о т н е с ъ о т в е т с т в и е т о в усещани
я т а ни, затова, когато групата се събра отн ово в един
часа следобед, заговорих за то в а. Един по един почти
— 35 —
ИЗКУСТВОТО ДА ЖИ ВЕЕМ ЗАЕДНО
Всички останали се изказаха колко са доволни о т то в а,

ко е то преживяваме заедно. Очевидно аз правех изклю
чение. Почувствах се още по-потиснат, д окато група
т а се мъчеше да определи какво не е наред с мен и за
що не се чувствам чудесно к а т о останалите. Всички
знаеха, че по т о в а време преминавах курс по психоте
рапия и се заинтересуваха дали нямам някакъв проблем
с психоаналитика си, който да намесвам в групата.
Вече беше два следобед. Единственият, кой то не бе
продумвал през изминалия час освен ръководителя ни
Мак, беше Ричард - д о ста сдържан, резервиран и хла
ден човек.
- Може би С коти е гласът на депресията в групата
- отбеляза т о й по свойствения си безразличен начин.
Членовете на групата мигновено се нахвърлиха вър
ху него. - О ткъде пък т и хрумна? В т о в а няма и кап
ка смисъл! Как може някой да бъде г\ас на депресията
в групата? Колко странно се изразяваш. Групата не е
депресирана.“
После отново се захванаха с мен.
-Т и очевидно имаш сериозен проблем, С коти, много
сериозен проблем. С него определено не може да се за
нимава група с толкова кратък съвм естен ж и вот ка
т о наш ата. Очевидно трябва да поговориш за т о в а с
психоаналитика си при първа възмож ност. Това наисти
на е проблем на т в о я т а терапия и не биваше да го пос
тав я ш т у к и да нарушаваш р а б о т а т а на групата. Си
гурно си толкова болен, че не си подходящ за подобна
група. Може би най-добре и за т е б , и за всички нас ще
бъде да напуснеш групата още сега. Макар че е събота
следобед, може би психоаналитикът т и щс се съгласи
да т е приеме по спеш ност тази вечер.“
Беше вече т р и ч асът. Все по-депресиран - чувствай
ки се абсолютен парий - аз бях на п ъ т да напусна гру
п ата, за да не я натоварвам с психопатология, която,
изглежда, си беше лично мой проблем. Но то гав а Мак,
наш ият ръководител, заговори за първи п ъ т то зи ден.
— 36 —
ОСНОВАТА
- Преди час Ричард подхвърли, че може би Скопти е

гласът на депресията в групата, а вие к а т о група пред
п о чето х те да не обърнете внимание на идеята му.
Може да с т е били прави. Може да с т е прави да смя
т а т е , че депресията на С коти няма нищо общо с всич
ки нас. Но аз бих искал да споделя с вас едно свое наб
людение. До п е т т а зи сутрин, когато се разотидохме
да спим, се смяхме много. Н астроен и ето ни беше ве
село. К ак то знаете, о т т о г а в а аз не съм казвал нищо,
но ви наблюдавам и искам да ви кажа, че о т д евет т а
зи сутрин досега никой в т а зи група не се е засмивал.
Всъщност, н и то един о т вас дори не се е усмихвал през
последните ш ест часа.
Групата седя няколко минути в неловко мълчание.
После един о т участниците каза:
- Липсва ми жена ми.
- А на мен ми липсват дец ата - добави друг.
- Х раната т у к не струва - обади се т р е т и .
- Не ми е ясно защо трябваш е да идваме чак тук, в
т а я т ъ п а въздушна база, за подобна глупост - добави
ч етв ъ р ти . - Можехме да спестим време, ако го бяхме
организирали в гарнизона - тогава можехме да си спим
вкъщи.
- И т в о е т о ръководство е слабо, Мак - включи се
пети. - К акто сам призна, не си казвал и една дума о т
ш ест часа. Трябва да упражняваш някакво ръководст
во.
След к а т о Всички дадоха израз на гнева, разочарова
нието и негодуванието си - все елементи на депресия
т а - групата възвърна веселието и бодрия си дух. Аз,
разбира се, се наслаждавах на превръщането си о т па
рий в пророк. П ророците почти винаги н о сят лоши
вести. Те обявяват, че нещо не е наред в об щ еството,
как то бях направил аз в наш ето малко общ ество. Но
хората не обичат да чуват лоши неща за себе си, за
т о в а пророците ч есто б иват пребивани с камъни или
по някакъв друг начин се превръщ ат в изкупителни
— 37
жертви. Това преживяване на изкупителна ж е р тва в ро

л ят а ми на дребен пророк бе толкова наситено, т о л
кова безспорно и дълбоко лично, че ми бе изключител
но полезно. З ащ ото о т т о г а в а , винаги щом в някакво
отношение не съм в крак с другите, не бързам да виня
себе си. И никога, когато съм ч а с т о т щ астливото
мнозинство, не смея да мисля, че съм прав.
Т р е т о т о знаменателно събитие в тези наситени
два дни беше толкова неуловимо, колкото предишното
- заредено със силни отрицателни емоции* След к а т о
групата бе престанала да ме с м я та за изкупителна
ж ер тва и бе преодоляла депресията, т я прекара една
съботна вечер, пропита с тихо спокойствие и безгриж
на обич. Решихме, че сме си заслужили един хубав сън.
Спряхме р аб о т а в д есет и решихме да продължим в
ш ест су т р и н т а в неделя. Посрещнахме заедно калифор
нийския изгрев в добро настроение. Но преди да и зт е
че час, прозвучаха н отки на разногласие. У частниците
започнаха да нервничат без видима причина. Само че
вече бяхме усвоили умението да се осъзнаваме к а т о
групов организъм и, следователно, да се грижим за здра
в е т о си к а т о едно тяло. Зато ва не след дълго някой
отбеляза:
- Хей, хора, липсва ни настроение. Какво става?
- Не знам какво мислите вие - отвърна друг, - но
аз се дразня. Не разбирам о т какво. П росто ми се
струва, че се отклоняваме с всички т ези празни при
казки за човеш ката уч аст и духовното израстване.
Неколцина енергично закимаха в знак на съгласие.
- Защо разговорът за човеш ката участ и духовното
израстване да е празни приказки? - възрази друг. - Спо-
* Тази случка вече е разказвана накратко в „Как да се върна? Изме

рения на християнското преживяване“ о т Морган Скот Пек, Ме-
рилин фон Уолднър и Патриша Кей. (Peck, Morgan Scott, Marilyn von
Waldner and Patricia Kay. What Return Can I make?: Dimensions of the
Christian Experience. Simon and Schuster, New York, 1985, 113-114.)
— 38 —
ОСНОВАТА
peg мен me са изключително Важни. В т я х е същината

на нещ ата, същ ината на ж ивота. Това е нещо основно,
за Бога!
Други неколцина закимаха не по-малко енергично в
знак на съгласие.
- К а т о казваш „за Бога“, според мен попадаш право
в съ щ н о стта на проблема - обади се един о т съгласни
т е с първия. - Аз не вярвам в Бог. З а то в а точно вие
с т е се отклонили о т въпроса. О р а т о р с т в а т е за Бог,
съдба и дух, сякаш че т о в а са реални неща. Никое о т
т я х не може да бъде доказано. Те са нещо ефимерно и
не ме вълнуват. Интересува ме т о в а , к о ето с т а в а в
м ом ента: как да си изкарам хляба, ш арката на д е т е т о ,
т о в а , че жена ми надебелява, как да лекувам шизофре
н и ята и дали догодина няма да ме п р а т я т във В иет
нам.
- Човек би казал, че май се разделяме на два лагера
- в м етн а кротко друг о т участниците.
Изведнъж цялата група избухна в смях о т умере
н о с т т а на изказването му.
- Човек би казал... Ха! Н аистина би могло и т а к а да
се каже - възкликна един, плясвайки се по бедрото.
- Може би само т а к а изглежда - изкикоти се друг.
И т а к а , в д о ста весело настроение ние се заехме да
изясним разногласието. Бяхме разделени на два равнос
той ни лагера. М о ят лагер заяви за другия, че крачи под
зн ам ето на „Сиърс Роубък“*. М атери али сти те о т
своя стр ан а казаха за нас, че крачим под зн ам ето на
С ветия Граал. Така ние станахме граалистите. Мак
о тк аза да вземе страна.
Понеже работехме ефективно - по думите на Бион,
цитирани о т Мак, се бяхме превърнали във „функцио
нираща група“ - бързо видяхме, че в м алкото оставащ о
ни време роубъкистите няма да успеят да върн ат на
* „Сиърс Роубък“ е една о т най-големите американски компании за

търговия на дребно. - Бел. пр.
39 ----
нас, граалисшише, здравия разум и да ни накараш да се

откаж ем да преследваме някакви мъгляви химери. Ние,
граалисшише, също приехме, че в о ставащ и те няколко
часа няма да смогнем да откаж ем роубъкистите о т
грубия им материализъм. З а то в а се споразумяхме да си
останем в разногласие, забравихме за него и продължих
ме успешно р а б о т а т а си.
А задачата ни беше да я свършим. Занимахме се с
п редстоящ ото разпадане на групата к а т о организъм
по начин, кой то не беше н и то чисто материалисти-
чен, н и то докрай духовен, с други думи прибягнахме към
м и та. Едновременно тъж ен и щастлив, всеки участник
добави по някаква подробност и ние създадохме м и т за
себе си к а т о гигантска морска костенурка, к о ято е из
плувала на брега да снесе яй ц ата си само за да се вър
не обратно в океана и да умре. Въпросът колко о т при
м и ти вн и те яйца щяха да оцелеят, оставихме на съдба
та.
Разрешението на разногласието между роубъкисти
т е и граалисшише беше първата ми среща с разреша
в ан ето на конфликти в група. Преди не знаех, че е въз
можно група хора да признаят разногласията си, да се
аб страхират о т т я х и да продължат да се обичат. Не
знам какво щеше да произлезе о т то в а, ако можехме
да продължим по-дълго р а б о т а т а си. Но за т о в а к р а т
ко време станах свидетел как хора се радват на разли
ч и ята си и ги приемат за нещо нормално.
Това са т р и т е случки, кои то си спомням особено яс
но о т онзи необикновен групов м аратон, кой то Мак
Баджли води през февруари 1967 г. Но т о в а , ко ето е
още по-ярко в п а м е т т а ми, още по-важно и силно за
мен, не беше някаква конкретна случка, а усещ ането за
ликуване.
И сти н ски те общности се различават значително по
н а с и т е н о с т т а на преживяванията. Училището „Прия
т е л и т е “ беше сравнително неинтензивна общност.
Имаше разделение между нас учениците и преподавате
— 40 —
ОСНОВАТА
лите. Всички живеехме на различни м е с т а из града и го

ляма ч аст о т ж и вота ни протичаш е извън училището,
с роднини и приятели. Дори когато бяхме заедно, през
повечето време се занимавахме с ученето, а не с взаи
м оотнош енията си. К акто вече казах, докато учех в
„П риятелите“, всяка сутрин се събуждах пълен с ен ту
сиазъм. Усещането приличаше малко на ликуване, но бе
ше много по-слабо. Най-точно би било да се каже, че
през онези години се чувствах неизказано щастлив.
Групата на Мак Баджли беше изключително интен
зивна. К ратка, но интензивна. През тези четиридесет
и два часа, кои то ние тр и н ад есети м ата прекарахме за
едно, през седемдесет и п е т процента о т врем ето се
занимавахме с взаимоотнош енията си. Имаше периоди
на депресия, негодувание, раздразнение и дори отегче
ние. Но между т я х изпитвахме и радост. Сякаш щас
т и е т о , к о ето бях прежиВял в „П риятелите“ бе десе
т о к р а т н о по-концентрирано и не можеше да се назове
просто „щ астие“ - подобаваше му единствено дум ата
„ликуване“.
И преди бях изпитвал подобно усещане на ликуване,
но тогава за първи п ъ т беше толкова наситено и
трайно. Може би, защ ото беше за първи п ъ т и не бях
в състояние да го идентифицирам. Но сега знам, че т о
ва е била р а д о с т т а о т единението. Знам също, че по
добно на по-незначителните м ом енти на щ астие, ра
д о с т т а о т единението е вторичен продукт. Ако прос
т о т ъ р с и т е щ астие, едва ли ще го намерите. Ако се
ст р е м и т е да градите и обичате, без да мислите за
щ а сти ето си, най-вероятно ще бъдете щастливи в по-
голямата ч а с т о т врем ето. Търсенето на радост сама
по себе си едва ли ще се увенчае с успех. П о р аб о тете
върху изграждането на общ ност и т я ще ста н е ф ак т
- макар и не то ч н о тогава, когато с т е очаквали. Ра
д о с т т а е неуловим, но напълно предсказуем страничен
еф ект, кой то поражда и сти н ската общ ност.
Има и епилог. Ние, дванадесетим ата о т групата на
— 41 —
Мак Баджли, бяхме единодушни, че дните, прекарани за

едно, са били изключително успешни. Но доколкото раз
брах, в т о р и я т групов маратон, проведен о т Мак през
април, е бил пълен провал. Д ни те минали в неразреше
ни конфликти и постоянни дрязги. И досега се питам
в какво се състои разликата. Ученият в мен се захва
ща за еди нствената променлива, за к о я то се сещам -
ние о т първата група очевидно желаехме толкова сил
но новото преживяване, че избрахме п ървата възмож
на дата. Х о р ата о т в т о р а т а група явно не са били
толкова ентусиазирани, за да изберат по-късната.
Предполагам, че ен туси азм ът и може би о т к р и т о с т -
т а на н аш ата група са изиграли решаваща роля за ус
пеха й. Имаше и други фактори. Според мен щеше да е
малко вероятно да успеем да постигнем и да запазим
за кратко о б щ н о стта, ако не бе изпълненото с любов
и дисциплина блестящ о ръководство на Мак и използ
вания о т него „Тавистокски модел“ (за кой то ще гово
рим по-подробно в Ш еста глава). Но само неговото ръ
ководство и прилагането на „Тавистокския модел“ не
са били достатъчни, за да осигурят изграждането на
общ ност в произволно сформирана група
ОКИНАВА, 1968-1969
Следващ ата ми среща с о б щ н о с т т а беше о т съвсем

различен, т р е т и вид* Тя беше толкова неинтензивна,
колкото въобще е възможно да бъде една общ ност,
без да се разпадне. И в т о зи случай се състоеш е о т
дванадесет мъже, но се събирахме средно за не пове
че о т един час седмично в продължение на една годи
* Под „трети вид“ нямам предвид нищо свързано е космически при

шълци или с великолепния филм на Стивън Спилбърг „Близки срещи
с третия вид“. Но в действителност изживяВането на истинско
единение е винаги нещо като близка среща с трети я вид.
— 42 —
ОСНОВАТА
на. Това беше случайно и щ астливо преживяване. В

доброто настроение на групата се промъкваха нотки
на ликуване. Имаше и други общи неща между нея и
по-интензивното изживяване на единението в групата
на Мак Баджли. В ръзката, върху к о я то искам да се
спра, е м и т ъ т . Създаването на м и тове изглежда е
ч е с т а ч е р т а на и сти н ската общ ност. А „Групата на
помощниците“ в Окинава създаде най-умело съ творе
ния и възвишен м и т , до кой то съм имал щ а с т и е т о да
се докосна.
О т есен та на 1967 до л я т о т о на 1970 г. отговарях
за психиатричното обслужване на над с т о хиляди воен
ни и т е х н и т е семейства на остров Окинава. По-голя-
м а т а ч а с т о т р а б о т а т а ни беше с амбулаторни паци
енти. В отделението се чувстваше теж ък недостиг на
хора. З а то в а трябваш е да използвам максимално мла
д и те военни, назначени в амбулаторията. Установих,
че с малко обучение т е зи младежи на възраст между
д еветн адесет и двадесет и п е т години с т а в а т забеле
жително добри психотерапевти.
Заем ан ата о т т я х длъжност се водеше „помощник-
психолог“. Започнахме да ги наричаме просто „помощ
ниците“. П о ч ти всички се бяха озовали в т а зи роля при
едни и същи о б сто яте л ств а. По т о в а време, с развоя
на войната във Виетнам, активно призоваваха младе
жи в арм ията. Колежаните можеха да о т л а г а т военна
т а си служба до завърш ването на колежа, сти га да под
държ ат определен успех. Ако някой паднеше под него,
имаше т р и възможности: да избяга в Канада; да чака,
докато получи призовка и бъде изпратен т а м , където
реши арм ията, включително к а т о пехотинец; т р е т о
т о и може би най-разумно решение при т ези обстоя
т е л с т в а беше да изпревари призовката и да се запише
к а т о доброволец. Тогава му се предоставяш е възмож
н о ст да избира между наличните възможности нещо,
к о ето отговаря на и нтереси те му, и обикновено не го
отвеж да на бойното поле. Този последен вариант бяха
— 43
избрали почти всички помощници и т а к а се бяха озова

ли на о стр о в Окинава.
И т а к а , т е бяха д остатъ чн о умни и зрели, щом бя
ха учили в колеж, и д остатъ чн о се интересуваха о т
психология (макар и ч есто д оста повърхностно), за да
изберат да р а б о т я т к а т о помощник-психолози. Бяха
преминали основно обучение и допълнително двумесеч
но обучение по психология, преди да ги и зп р а тя т на ос
трова. Постепенно разбрах, че имаше още две общи за
т я х неща. Е дното беше усещането, че са безпомощни
да променят положението си. Наистина, бяха имали
възмож ност за някакъв избор, но в ари ан ти те се опре
деляха о т механизмите на набора и на една война, в чи-
я т о справедливост не вярваха. Д ругото беше, че всич
ки се бяха провалили. Не бяха успели да поддържат ус
пеха, кой то да отлож и призоваването им в армията.
Но т о в а в никакъв случай не се дължеше на липса на
и н тел ект. Някои бяха прекалили със забавленията. Дру
ги се бяха заплеснали по жени и наркотици. Трети, не
известно защо, не бяха учили д остатъ чн о старателн о.
Във всеки случай, всички се бяха провалили и то зи про
вал беше важна ч а с т о т и д ен ти ч н остта им.
О п и т ъ т с груповия м аратон на Мак Баджли беше
изострил а п е т и т а ми за групова работа. За собствено
усъвършенстване, а и за да помогна на помощниците
да се приспособят, ги попитах дали биха искали да се
събираме к а т о група по един час седмично. Те се съгла
сиха. Групата се сформира в средата на май 1968 г.
Две седмици по-късно, в началото на юни, ми се оба
ди полковник Кокс, м о я т командир.
- Ско-о-от - започна той , по южняшки провлачено,
но с нетърпящ възражение т о н , - искам да т е помоля
за една услуга.
- Разбира се, сър - отвърнах аз. - Само каж ете как
ва.
- Имам т у к на острова един добър приятел, също
полковник, а т о й има син, кой то учи в колеж. Добро
— 44 —
ОСНОВАТА
момче. Завършва психология в Щ а т и т е . Ще се прибере

чак за Коледа. Сега няма раб ота и иска да помогне на
психологическия ф ронт. Чудя се дали не можеш да му
намериш някаква раб ота к а т о доброволец в т в о я т а
клиника за известно време.
- Няма проблеми, сър - отзовах се бързо аз. - С най-
голямо удоволствие. И зп р ате те ми го, когато решите.
Един час по-късно Хенри се появи в клиниката. Аз
бях втрещ ен. Той страдаш е о т те ж к а форма на цереб
рална парализа. Едва се т ъ т р е ш е по коридора на кли
никата. Е д н ата стран а на лицето му беше отп усн ата
и т а к а сливаше думите, че почти не се разбираше как
во казва, д о като не свикне човек с говора му. О т ус
т а т а му почти непрекъснато се стичаш е слюнка.
Проклех мислено полковник Кокс, зад ето стовари вър
ху мен и върху болничното заведение, ко ето ръководех,
подобна о тговорност. И Бог проклех, задето го е съз
дал. Но нямаше как да се отърва о т Хенри и с болка
на сърце го изпратих на рецепцията. И т ъ й к а т о поне
временно щеше да бъде ч а с т о т екипа и се интересу
ваше о т психология, поканих го в „Групата на помощ
ниците“.
Там скоро разбрах, че Хенри е едно о т най-интели-
ген тн и те, чувствителни и прекрасни човешки същ ест
ва, които съм среща,; някога. Само след няколко сеан
са, до голяма степен благодарение на неговата помощ,
н аш ата група прерасна в общ ност . Малко след т о в а се
роди и м и т ъ т за „А лбърт“.
„Албърт“ беше уродливият незаконен син на к м ета
на Фресно. Беше толкова уродлив, че имаше само една
ръка, излизаща о т средата на челото му. Според група
т а , т о в а беше причината Албърт да е един о т малко
т о хора на света, способни да ч у ят „звука о т пляска
н е т о на една ръка“* Може би поради тази си уникална
* Един прочут дзен коан: „Какъв е звукът о т пляскането на една

ръка?“
— 45 —
способност или пък 6 резу л тат на бащ иното си влия

ние, Албърт с т а н а изключително добър организатор и
първи успя да събере в профсъюз хомоскаридоловците
о т Фресно. О стан а недоуточнено дали сам и те ловци
на скариди са хомосексуалисти или „нормални“, само че
л о вят скариди-хомосексуалисти. Във всеки случай, пора
ди т о зи успех на Албърт п р ав и те л ств о то го покани на
остр о в Окинава да организира Секция номер осемдесет
и д евет на Съюза на хомоскаридоловците. (Чл. 89 о т
правната уредба уреждаше освобождаването на хомо
сексуалистите о т военна служба.) И т а к а м и т ъ т на
бъбваше, ставаш е многопластов и всяка седмица група
т а се забавляваше да измисля нова глава о т приключе
н и ята на Албърт.
Прекрасно беше да се наблюдава себеприемането и
взаимното приемане в т а зи общ ност, к о я т о позволи
на сакатия Хенри и на о сак атен и те военни (нали пом
н ите, всички т е се бяха провалили в колежа) и на мо
я т а душевно осакатена личност да участвам е заедно
в създаването на то зи прекрасен м и т . П р о с т е т е на
психиатъра в мен, кой то не може да не отбележи как
т о зи м и т ни помогна да се справим не само със сво
я т а с а к а т о с т , но и с т р е в о г и т е си за сем ей ството,
с примирението да служим на о стр о в Окинава, с о т
вращ ението си о т лош ото отнош ение към хомосексу
ал и сти те в арм и ята и със со б с тв е н а та си сексуал
н о ст.
По Коледа приключенията на Албърт вече стигаха
за цяла книга. За съжаление, не ги записахме. През яну
ари 1969 г. Хенри се върна в Щ а т и т е заедно с некол
цина о т помощниците, кои то бяха приключили военна
т а си служба. Едновременно с т о в а клиниката бе пре
м естен а в един новопостроен медицински комплекс, чи-
е т о ръководство повериха на мен. Тези фактори и дру
ги те ни задължения доведоха до разпускането на „Гру
п а т а на помощниците“. Но аз винаги ще помня другар
ския и творчески дух в нея. Нещо повече, когато най-
46 —
ОСНОВАТА
силно осъзнавам соб ствен и те си недъзи, когато съм

сполетяван о т големи нещ астия и изпитвам отчаяна
нужда да се разведря, въпреки несгодите, все още успя
вам да се посмея над победите на Албърт.
Още много п ъти ще с т а в а въпрос за м и та, защ ото
т о й предава и с т и н а та за човеш ката същ ност по-изра-
зително о т всеки друг вид проза. Никога не съм имал
по-съдържателно кратко изживяване на о б щ н о стта о т
групата на Мак Баджли. З а то в а „ м и т ъ т за нас к а то
гигантска морска костенурка, излязла на брега да снесе
яйцата си само за да се върне в океана да умре“ е жив
израз на п л о д о тв о р н о стта на краткия ни престой за
едно. Уродливият герой А лбърт изразява и сти н ата, че
много к ак то о т най-силните, т а к а и о т най-слабите
о т нас, са всъщ ност осакатени герои. Не е задължи
телно о б щ н о сти те да си създават собствени митове,
но повечето го п равят и т о в а е отражение на колек
тивния творчески гений, кой то е нещо обичайно в ис
т и н с к а т а общ ност.
БЕТЪЛ, М ЕЙ Н , Ю Н И 1972 Г.
Разказах ви как к а т о д е т е бях възпитаван в духа на

груб индивидуализъм. Тревожност, депресия, безпомощ
н о ст - т о в а бяха все емоции, кои то не биваше да из
лизат на повърхността. „Големите м ом чета не пла
ч ат.“ Е стеств ен о , за мен к а т о момче плачът беше не
що недопустимо.
Бях на около ш е ст години, когато една вечер роди
т е л и т е ми излязоха да се позабавляват. Те минали през
ч аст о т Бродуей - театр ал н и я квартал, кой то по оно
ва време беше пълен с магазини за майтапчийски пода
ръци - о т онези, кои то м о гат за няколко минути да
направят имитация на вестник с ш еговито заглавие
о т с о р т а на „Хари и филис т р ъ г в а т на гуляй“. На дру
г а т а сутрин ми поднесоха един так ъ в вестник за „по
— 47
дарък“. Заглавието гласеше: „Цирк наема най-големия

ревльо на с в ет а - С к о т Пек“.
Това беше резултатен , макар и с лоши последици
урок. Не мога да твърдя, че след то зи случай никога ве
че не съм плакал. Винаги са ме размеквали филми със
сантиментален край. Но м алкото сълзи, кои то си поз
волявах да проливам, винаги биваха избърсани тайно,
преди лампите в салона да с в е т н а т . Най-лошо беше,
когато на д еветн адесет години се наложи да прекратя
тригодиш ната си връзка с момичето, в к оето бях влю
бен и к о ето не само ме обичаше силно, но и бе откри
ло пред мен цял един нов свят. Тогава лицето ми бе
мокро о т сълзи. Но улицата, на която се разделихме,
беше тъм на, а сълзите се стичаха безшумно. Не съм
плакал истински чак до тр и д е с е т и ш ест годишната си
възраст.
Минах през „Е ксетър“, „П риятелите“, колежа „Ми-
дълбърн“, Харвардския и Колумбийска'! университет,
медицинския и н с т и т у т , с т а ж в Х аваите, обучение в
Сан Франциско и Окинава и се озовах във Вашингтон,
без да се разплача истински н и то веднъж. Тъй к а т о бях
противник на войната, реших да продължа да раб отя в
арм ията и да замина за Вашингтон, „за да действам
о т в ъ т р е “. О тначало борбата бе вълнуваща. После за
почна да с т а в а теж к а, дори ж естока. Не спечелих ни
т о една голяма битка, загубих много и о т малките.
О т онези, кои то спечелих, половината се обезсмислиха
с вр ем ето или бяха отменени по една или друга при
щявка на в л асти те. Уморих се. След две години, през
юни 1972 г., се случи т а к а , че ме изпратиха в цен тра
л а т а на Националните учебни лаборатории в Бетъл,
Мейн, за участие в една о т дванадесетдневните им
групи к а т о ч аст о т проучването за сключване на до
говор между Л абораториите и армията.
В н аш ата лаборатория имаше около ш естд есет кур
систи. С ъотнош ението между ж ените и м ъж ете беше
горе-долу еднакво и прекарвахме една т р е т а о т време-
— 48 —
ОСНОВАТА
mo cu В различни упражнения или к а т о цяла група, или

по двойки, или в малки групи. Тези упражнения бяха ин
тересни и ч есто д оста полезни и поучителни, но най-
плодотворна беше т.нар. „Т-група“, в к о ято прекарвах
ме по-голямата ч аст о т врем ето. Л абораторията бе
разделена на четири Т-групи, по петнадесетина души
във всяка, плюс ръководител. Н аш ият се казваше Лин-
ди и беше опитен психиатър.
Ш естн адесети м ата в н аш ата група бяхме доста
разнородна компания. П ървите т р и дни преминаха в
конфронтация. Не беше скучно. Но ч есто атм осфера
т а беше напрегната и неприятна, изхабиха се много
нерви, изля се много жлъч. Но на ч етв ъ р ти я ден нещо
се случи и аз си спомням добре вн езап ността на про
м яната. Изведнъж започна да ни е грижа един за друг.
Някои плакаха, един-двама с глас. П овечето време очи
т е ми бяха пълни със сълзи, но аз, разбира се, не им поз
волих да п о т е к а т . За мен т о в а бяха сълзи на радост,
защ ото пред очите ми се извършваше чудотворно из
целение. Все т а к а имаше м ом енти на борба, но т я ве
че не се водеше с озлобление. В Т-групата се чувствах
в безопасност. Тя беше м ясто, където спокойно можех
да бъда себе си. О тново изпитах усещането, че съм на
мерил дом. Бях обзет о т най-разнородни емоции, но
важ ното бе, че за кратко време ние, членовете на гру
п ат а, се обичахме, зато в а изпитвах най-вече радост.
Следобед на десетия ден се почувствах п оти сн ат.
Отначало реших, че ще поспя и ще ми мине, защ ото
р а б о т а т а ни е била напрегната и изтощ ителна. Но
скоро вече не можех да отричам, че онова, което ис
тински ме безпокоеше, бе, че всичко скоро ще свърши.
Беше ми толкова хубаво в Мейн, обгърнат отвсякъде
о т любов, а само след два дни трябваш е да се върна
към т его б и т е на р а б о т а т а си във Вашингтон. Не ми
се искаше да си тръгвам.
Точно тогава, късно следобед, получих съобщение да
се обадя в офиса. С таваш е дума за нещо дребно. В раз
— 49 —
говора началникът ми спомена, че вече са направили из

бора за произвеждане на висши офицери в звание. Пол
ковникът о т Медицинския корпус, за когото много се
надявах, че ще бъде повишен в бригаден генерал - човек
с проницателен ум, който ми беше нещо к а т о н астав
ник - не бе сред избраните и за мен бе ясно, че т о в а
означава край на кариерата му. В м есто него бяха пови
шили един лекар-бюрократ, към когото се отнасях с
огромно недоверие.
С ъщ ата вечер аз първи взех дум ата в Т-групата. Раз
казах на другите, че съм п о ти с н а т и обясних защо. Бях
ядосан о т избора, а и групата скоро щеше да се разпад
не и аз щях да се върна във Вашингтон. Щом млъкнах,
един о т присъстващ ите каза:
- Скоти, ръцете т и тр еп ер я т.
- Ч есто ми се случва - отвърнах аз. - Така е още о т
юношеските ми години.
- Изглеждаш, сякаш се готвиш за бой - отбеляза
друг. - Може би си разгневен?
- Не, не съм разгневен - казах аз.
Линди, наш ият ръководител, с та н а о т м я с т о т о си,
взе възглавницата си, дойде и седна срещу мен.
- Ти си психиатър, С коти - каза той . - Знаеш мно
го добре, че депресията обикновено е свързана с гняв.
Аз сериозно подозирам, че т и таи ш в себе си гняв.
- Но аз не изпитвам гняв - възразих вцепенено.
- Искам да направиш нещо за мен - каза Линди с
обичайния си мек то н . - Сигурно няма да искаш, но т е
моля все пак да го направиш. Това е упражнение, ко ето
използваме понякога. Нарича се „бъхтене на възглавни
ца“. Искам да удряш тази възглавница. Да си предста
виш, че т я е армията, и да я налагаш с юмруци с всич
ка сила. Ще го направиш ли за мен?
- Звучи ми глупаво, Линди - отвърнах аз, - но аз т е
обичам и ще се опитам.
Свих ръка в юмрук и ударих леко възглавницата ня
колко пъти.
50 —
=<Звуков Поток Светлина>=

ОСНОВАТА
- Тъпо е.
- Удари по-силно! - заповяда Линди.
Аз ударих малко по-силно, но с т о в а к а т о че ли си
лите ми се изчерпаха.
- По-силно! Възглавницата е армията. Ти си ядосан
на армията. Удари я!
- Не съм ядосан - нещ астно заявих аз и ударих ед-
ва-едва възглавницата.
- Да, ядосан си - каза Линди. - Удряй! Ама истински.
Ядосан си на арм ията.
Аз послушно ударих възглавницата малко по-силно,
к а т о повторих:
- Не ме е яд на арм ията. Може би на си стем ата,
но не и на арм ията. Тя е само ч а с т о т си стем ата.
- Яд т е е на армията! - изкрещя Линди. - А сега я
удряй. Та т и кипиш о т гняв.
- Не съм разгневен! - протестирах аз. - Това, което
изпитвам, е умора, не гняв.
И тогава започна всичко. Блъскайки онази възглавни
ца к а т о в транс, продължих да говоря:
- Уморен съм. Не съм гневен. Казвам т и . Уморен
съм. Не можеш да си представиш колко съм уморен...
- Удряй - не о тстъ п в аш е Линди.
- Не съм гневен. П росто съм уморен. Няма да по
вярваш колко съм уморен. Уморен съм о т всичко.
- Продължавай - не ме оставяш е на мира Линди.
- Ц ялата р аб о та е в с и сте м ата - изстенах аз. - Аз
не мразя арм ията. Вече не мога да се боря със си сте
м а т а. Толкова съм уморен. Толкова отдавна съм умо
рен. Ужасно уморен...
Почувствах се изтощен. Заридах. Съзнавах, че ридая.
Трябваше да спра. Не исках да се правя на глупак. Но
бях прекалено изтощен. Нямах сили да спра. Риданията
излизаха о т гърлото ми, стържещ и и задъхани. Вълни
т е ставаха все по-силни. Всички загубени битки, цяла
т а пропиляна енергия, напразната борба. П рестанах да
се контролирам. Хълцах и ридаех.
— 51 —
- Не мога да спра. Някой тр яб в а да остане във Ва

шингтон. Как мога да помогна? Някой тряб ва да е го
т о в да работи о т в ъ т р е в си стем ата. Толкова съм
уморен. Но не мога да напусна.
Лицето ми бе мокро о т сълзи. Н осът ми течеш е, но
на мен вече не ми пукаше. Лежах на възглавницата, а
Линди ме прегръщаше. Други също бяха дошли и ме
прегръщаха. През сълзите виждах лицата им размазани.
Но нямаше значение кои са. Аз просто знаех, че ме оби
ч а т , с все сополите. И се оставих на вълните на о т
чаянието. П ървите бяха Вашингтон, еднометровия куп
документи на бю рото ми, речите, писани посред нощ,
фарсовете, разигравали се пред очите ми, смесицата
о т апатия, егоизъм и закоравяло съучастничество,
против кои то се борех. Но след т я х ме заляха п о-ста
ри вълни на отчаяние, о т борбата да оправя брака си,
о т безкрайните нощи в спеш ното отделение, о т де
ж у р с т в а т а по т р и д е с е т и два часа в медицинския ин
с т и т у т и по време на стаж а, разнасянето на бебета
с колики на ръце... Вълна след вълна.
Ридах половин час. Една жена в групата се изплаши.
- Никога не съм виждала човек да плаче т а к а - каза
т я . - Ужасно е т о в а , к оето правим с м ъж ете в наше
т о общество.
Аз й се усмихнах през сълзи, всъщ ност, вече не пла
чех - чувствах се лек к а то перце.
- Не забравяй, че съм трупал т о в а тр и д е с е т години
- казах.
Линди се беше върнал на м я с т о т о си в другия край
на с т а я т а .
- Ще направя нещо, което обикновено не правя в
тези групи. Искам да т и кажа няколко неща, С кот. Ед
н о то е, че с т е б много си приличаме. Не искам да т и
давам съ вет как да постъпиш. Но онова, к о ето искам
да т и кажа, е, че т р и години съм работил в едно град
ско гето . И трябваш е да напусна. Чувствах се по съ
щия начин к а т о т е б . Бях длъжен пред о б щ ество то да
— 52 —
ОСНОВАТА
остана. Все някой трябваш е да бъде т а м . Ако напуснех

- щеше да е предателство. Но разбираш ли, трябваш е
да се махна, т о в а ме убиваше. Искам да т и кажа, Ско-
т и , че не се чувствах д остатъ чн о силен, за да продъл
жавам повече.
Аз о тн ово заплаках тихо, о т благодарност. Как щях
да постъпя, още не знаех.
Решението не ми о т н е много време.
Преди да е изминал и месец, със съпругата ми Лили
вече търсехме къща в район, където можех да започна
частн а практика. До Деня на труда* вече бяхме о т к
рили къща и аз напуснах р а б о т а т а си. На ч етв ъ р ти но
ември заминахме о т Вашингтон - четири месеца и по
ловина след деня, когато за първи п ъ т в ж ивота си ри
дах на глас.
Бях се сблъскал още веднъж с обшност. Освен изпи
т а н а т а радост и свободата да бъда себе си, т о в а бе
преживяване, к о ето промени хода на ж ивота ми. За
първи п ъ т осъзнах целебната мощ на истинското еди
нение. Мнозина я съзнават. Мнозина са имали подобни
„върхови изживявания“, но т ъ й к а т о все някога трябва
да слезем о т върха, п итам се дали целебният еф ект е
траен. Много п ъти не е. Но мога да ви кажа, че о т он
зи случай вече не се срамувам да плача. Нещо повече,
сега мога да плача истински, дори да ридая, когато об
с т о я т е л с т в а т а го налагат. В известен смисъл роди
т е л и т е ми бяха прави. Аз наистина съм „най-големият
ревльо на с в е т а “.
Огромна ч а с т о т групите не п о сти гат лечебен
еф ект и не са истински общности. Изживяването с Т-
групата беше ч а с т о т движението „групи за повиша
ване на ч у в с т в и т е л н о с т т а “, к о ето беше заляло Амери
ка през ш е с т д е с е т т е и началото на седем десетте го
дини. Това движение до голяма степен о тм р я и една о т
* Денят на труда в САЩ се празнува в първия понеделник на сеп

тември. - Бел. ред.
---- 53 ----
причините за т о в а е, че много хора са имали крайно

неприятни преживявания в т ези групи. В и м ето на
„ ч у в ств и те л н о с тта“ конфронтацията се насърчава по
вече о т любовта. Ч есто тази конфронтация е яр о с т
на. Аз не се съмнявам, че водачите на движението са
се стремили към единение, но т о в а понятие още не е
било дефинирано и т е не са били наясно с правилата.
Зато ва о б щ н о стта се е получавала случайно. Понякога
се е получавала, друг п ъ т - не. К ак то се провали в т о
р и я т групов м аратон на Мак Баджли, так а, как то чух,
че другите т р и Т-групи далеч не са постигнали такива
успехи к а т о наш ата. Нямам представа къде се корени
разликата. Сигурен съм, че умелото и поучително ръ
ководство на Линди е изиграло важна роля. О станало
т о к а т о че ли е било щастлива случайност.
Макар че още не знам как и защо, но до края на юни
1972 г. знаех д о статъ чн о, за да разбирам, че вече нее
днократно съм бил ч а с т о т общ ност. Още не я нари
чах т а к а , но знаех, че нещо свързва училището „Прия
т е л и т е “, групата на Мак Баджли, Групата на помощ
ниците в Окинава и Т-групата на Линди в Бетъл, Мейп
и че четири п ъти вече съм бил член на група о т най-
различни хора, свързани с трайна любов. Знаех, че т о
ва може да не ми се случи никога повече, но имах
с м ъ т н о т о усещане, че е нещо, к о ето може да се пов
тори. И о т м ом ента, в който знаех, че групата о т
най-различни хора, свързани о т .любов, е нещо възпро-
изводимо, вече никога не съм губил напълно надеждата
си за човечеството.
— 54 —
ОСНОВАТА
ВТОРА ГЛАВА
Личността и заблудата
на грубия индивидуализъм
Аз съм самотен.
До известна степен м о я т а - и в аш ата - са м о та е
неизбежна. Също к а т о вас, и аз съм личност. А т о в а
означава, че съм единствен и неповторим. В целия т о
зи с в я т няма втори човек к а т о мен. Тази „аз-същност“
е нещо различно о т всяка друга „аз-същност“, същ ест
вувала някога. Н аш ата индивидуална идентичност, съ
що к а т о о т п еч атъ ц и те о т п р ъ сти те, ни прави един
ствени по рода си личности, различни един о т друг.
Генетично сме програмирани т а к а , че освен в редки
т е случаи на напълно еднакви еднояйчни близнаци, все
ки о т нас е не само абсолютно различен в биологично
отношение о т всички други хора, живели на зем ята, но
се отличава и със значителни други несходства. Още
о т м ом ента на зач ати ето . На всичкото отгоре хора
т а се раж дат в различна среда и се развиват по свой
уникален начин в хода на целия си ж ивот.
Според мнозина не само е неизбежно, но е и редно да
бъде так а. П овечето християни вярват, че Бог ни е
създал по т о зи начин и че Той прави всяка душа различ
на. Х ристиянските теолози са достигнали до едно поч
т и универсално заключение: Бог обича разнообразието.
55
Разнообразието Му доставя радост. И т о в а разнооб

разие е най-очевидно и неизбежно при човешкия род.
Психолозите м о гат да приемат или да не приемат
идеята за божествения произход на света, но почти
всички са единодушни с теолози те, че неповторим ост
т а на всяка личност е нещо необходимо. За т я х целта
на човеш кото развитие е в т о в а да изявим себе си. Те
олозите понякога говорят за „призванието на свобода
т а - свободата да бъдем наистина такива, каквито
Бог ни е създал. Юнг нарича т ази цел на човеш кото
развитие „индивидуация“. Процесът на човеш кото раз
витие е процес на пълното ни превръщане в индивиду
алности.
П овечето о т нас никога не довеждат то зи процес
докрай и е възможно въобще да не напреднат в тази
посока. П овечето, в по-голяма или по-малка степен, не
успяват да се индивидуализират - да се обособят - о т
сем ей ството, племето или к а с т а т а си. Дори когато
остареем , оставам е символично „вързани за полите“ на
родителите и на културата си. Все още робуваме на
цен ностите и очакванията на майките и бащ ите си,
следваме посоката на вятъра и се кланяме пред куми
р и те на о б щ еството. Движим се със с т а д о т о . О т ле
н о ст и о т страх - страх о т с а м о т а т а , стр ах о т о т
го в о р н о стта и още безброй безименни страхове - т а
ка и не се научаваме да мислим за себе си и не дръзва
ме да нарушаваме стер ео ти п и те. Но в светл и н ата на
онова, ко е то знаем, да не успеем да се индивидуализи
раме, означава да не успеем да израснем и да реализи
раме напълно човеш ката си същ ност. Защ ото ние сме
призвани да бъдем личности. Призвани сме да бъдем
единствени и неповторими.
Освен т о в а сме призвани да властваме над себе си,
да се самоконтролираме. В процеса на индивидуализа
ция тр яб в а да се научим да поемаме отговорн ост за
себе си. Трябва да развием у себе си чувство на самос
т о я т е л н о с т и самоопределение. Трябва да се опитаме,
— 56 —
ОСНОВАТА
доколкошо е по силите ни, да бъдем ако не господари

на съдбата си, т о поне капитани на своя кораб.
Освен т о в а сме призвани да се стрем им към съвър
ш енство, към завършеност, към цялостн ост на лич
н о с т т а . Трябва да използваме дарбите и т а л а н т и т е
си, за да развием себе си възможно най-пълно. К а т о
жени трябва да укрепим „м ъж ките“ страни на харак
т е р а си, к а т о мъже - „женските“ страни. Ако искаме
да израстваме, тряб ва да работим върху слабите си
м еста, кои то ни пречат. Призвани сме към самодоста-
т ъ ч н о с т , към онази пълнота и ц ялостност, к о я то е
нужна, за да бъдем независими в мислите и действия
т а си.
Но всичко т о в а е само ед н ата стран а на нещ ата.
И стина е, че сме призвани към цялостност. Но в
д ей ствителност сами по себе си никога не можем да
си бъдем напълно самодостатъчни. Не можем да бъдем
всичко за себе си и за другите. Не можем да бъдем съ
вършени. Не можем да бъдем лекари, адвокати, борсо
ви агенти, фермери, политици, зидари и теолози еднов
ременно. И стина е, че сме призвани да властваме над
природата си. Но всъщ ност, има една граница, отвъд
к о я то ч у в с тв о то ни за самоопределение с т а в а не само
неадекватно и високомерно, но и самоунищожително.
И стина е, че сме създадени да бъдем единствени и не
повторими. Но всъщ ност, сме социални същ ества, из
питвам е отчаяна нужда един о т друг не само за да
преживяваме, не просто за компания, но и за да има въ
обще ж и в о т ъ т ни смисъл. Това именно са парадоксал
н и те семена, о т кои то израства об щ н остта.
Нека ви разкажа нещо, к о ето мнозина са преживява
ли. Д в а м ат а с Лили години наред се мъчихме да превър
нем брака си в нещо к а т о общ ност о т двама души. О т
началото на съвместния ни ж и в о т Лили беше малко
неорганизирана. Нерядко т а к а се захласваше по ц в е тя
т а , че забравяше за някоя среща или пропускаше да на
пише обещано писмо. Аз пък о т своя стран а винаги съм
— 57 —
бил, меко казано, ст р и к т е н човек. Никога не съм имал

време да се любувам на ц в е т я т а , освен ако не съвпада
е програмата ми, според ко ято всеки т р е т и четвър
т ъ к на месеца, о т два до два и половина следобед, се
полага време за т о в а , независимо дали навън вали. Чес
т о упреквах Лили за склон н остта й да си говори, без да
обръща внимание на най-важния инструм ент, създаден
о т цивилизацията - часовника. Тя реагираше не по-мал
ко о стр о на м о я т а влудяваща то ч н о с т , на отегч и тел
н о т о ми педантично упорство да говоря в параграфи,
започващи е „на първо м я с то “, „на в то р о м я с т о “, „на
т р е т о м я с т о “ и „в заключение“. Лили вярваше, че ней
н а т а психическа нагласа е о т no-висш ти п , а аз държах
на превъзходството на м оята.
После Лили се зае с отглеж дането на д ец ата ни, а
аз - с писането на книги. Не искам да кажа, че не съм
се занимавал е децата, но не мога да се преструвам, че
съм бил особено добър родител. Най не ме биваше в иг
ри те. Опитвали ли с т е се някога да играете е деца по
разписание? И когато врем ето, определено за т о в а , из
т е ч е и започнете да мислите само за главата за рели
гиозния възторг, к о я то с т е обещали да напиш ете? Но
Лили проявяваше невероятна и зобретател н ост в игри
т е с д ец ата и т о в а им даде основа, к о я то никога не
биха могли да получат о т мен. Не искам да кажа, че
Лили няма принос за книгите ми. К акто написах във въ
ведението към първата, „Тя ми даде толкова много, че
ми е трудно да различа нейните идеи... о т своите.“ Но
т я не можеше да организира врем ето си да пише (и
преписва) изречения, абзаци и глави седмици, месеци на
ред.
З а т о в а постепенно ние е Лили започнахме да прие
маме онова, к о ето някога см ятахм е за порок, к а т о
добродетел, прокляти ето - к а т о благословия, недоста
т ъ к а - к а т о дарба. Лили имаше дарбата да бъде спон
тан н а, аз - д арбата да бъда организиран. Още не съм
се научил да се отпускам с децата, к ак то би трябвало
— 58 —
ОСНОВАТА
да прави добрият родител, Лили също никога няма да

стан е докрай организирана. Но след к а т о започнахме да
ценим различната си нагласа, всеки о т нас започна да
заим ства в някаква степен дарбите на другия - умере
но, разбира се. В резу л тат на т о в а и т я , и аз ставам е
по-цялостни к а т о личности. Но т о в а нямаше да бъде
възможно, ако първо не бяхме преодолели ограничения
т а си и не бяхме признали взаим ната си зависимост.
Дори бракът ни едва ли щеше да просъществува без
то зи компромис.
И так а, ние сме призвани да бъдем цялостни личнос
т и и едновременно с т о в а да признаем своето несъвър
шенство; призвани да властваме и същевременно да
о т ч и т а м е слаб остите си; призвани към индивидуализа
ция и едновременно с т о в а към социализация. З атова
проблемът - всъщ ност, ф ата л н а та пукнатина - в
„ е т и к а т а “ на грубия индивидуализъм се състои в то в а,
че т я о т ч и т а само едн ата стр ан а на парадокса,
включва само половината о т човеш ката ни същ ност.
Тя о т ч и т а , че сме призвани към индивидуалност, власт
и ц ялостн ост. Но отрича изцяло другата стр ан а на не
щ а т а - че никога не можем да постигнем т о в а напъл
но и че поради своята уникалност и неповторим ост
неизбежно сме слаби и несъвършени същ ества, нуждае
щи се един о т друг.
Това би било лицемерие. Понеже никога не можем да
бъдем напълно адекватни, сам одостатъчни и независи
ми същ ества, идеалът на грубия индивидуализъм ни
подтиква да се преструваме, че сме такива. Той ни
тласка да крием слабостите и неуспехите си. Учи ни
да се срамуваме о т н ед о статъ ц и те си. Кара ни да пра
вим опити да бъдем свръхчовеци не само в очите на
другите, но и в собствен и те си очи. Притиска ни все
ки ден да изглеждаме, сякаш „всичко ни е наред“, сякаш
нямаме никакви незадоволени нужди и владеем напълно
ж и вота си. Н ео тстъ п н о изисква о т нас да поддържа
ме привидностите. И също т а к а неотклонно ни изоли-
— 59 —
ра един о т друг. И прави невъзможна и сти н ската об

щ ност.
Д о к ато съм изнасял лекции из ц ялата стран а, един
с т в е н о т о общо нещо, к о ето съм установил навсякъ
де - в Северозапада, Ю гоизтока, Средния запад, Юго
запада и Западния бряг - е липсата на общ ност - и
копнежът по нея. Тази липса и то зи копнеж са особе
но покъртителни т а м , където човек би очаквал да на
мери истинско единение - в църквите. Пред слуш ате
л и те си аз ч е с т о казвам: „Моля ви, не ми задавайте
въпроси по време на почивките. Те са ми нужни да си
събера мислите. А и к а к то неизменно показва о п и т ъ т
ми, въпросите ви се споделят о т мнозина други и е
най-добре да се занимаем с т я х заедно с цялата гру
па.“ Но най-често през почивката някой идва при мен
с въпрос. К о гато му напомня: „С трува ми се, че ви
помолих да не п равите т о в а “, обичайно о т г о в о р ъ т е:
„Да, д-р Пек, но т о в а е ужасно важно за мен, а не мо
га да п оставя въпроса пред всички, защ о то т у к при
с ъ с т в а т хора о т м о я т а църква.“ Ще ми се такива слу
чаи да бяха изключение. Има, разбира се, изключения и
църкви, за к о и то т о в а не важи. Но подобно изказване
е показателно за с т е п е н т а на доверието, б л и зо стта
и у язв и м о стта в н аш ите църкви и другите ни т.н ар.
„общ ности“.
Да, аз съм сам отен. Понеже съм абсолютно непов
тори м а личност, никой не може да ме разбере изцяло,
никой не може да знае точно какво е да бъде на мое
т о м ясто. И в п ъ тя ми има отсечки - к ак то в п ътя
на всеки човек - кои то тряб ва да измина сам. Някои
неща човек може да свърши единствено сам. Но сега
далеч не съм т а к а сам отен, колкото преди да науча, че
е човешко да даваш израз на т р е в о ж н о с т т а си, на по
т и с н а т о с т т а и безпом ощ ността си, че има м еста,
където можеш да споделяш тези си чувства, без да из
питваш вина или страх и за т о в а ще т е обичат още
повече, че можеш да бъдеш слаб в силата си и силен в
— 60 —
ОСНОВАТА
сл аб о ст та си; преди да попаднеш 6 истинска общ ност

и да се научиш как да я разпознаваш и пресъздаваш.
В капана на трад и ци ята на грубия индивидуализъм
ние сме изключително самотни. Толкова сам отни всъщ
н ост, че мнозина не с м е я т да признаят с а м о т а т а до
ри пред себе си, да не говорим за то в а, да я признаят
пред другите. Вгледайте се в т ъ ж н и те, замръзнали ли
ца навсякъде около вас и ще т ъ р с и т е напразно души
т е , скрити зад м аските на грима, преструвките и са
мообладанието. Не бива да бъде так а. Но въпреки т о
ва много хора - повечето хора -- не зн аят друг начин
за поведение. Ние отчаяно се нуждаем о т нова ети ка
на „нежния, щадящ индивидуализъм“, о т разбиране за
индивидуализма, според к оето не можем да бъдем ис
тински себе си, докато не се научим да споделяме сво
бодно онова, к о ето е общо за всички ни: слабостите,
непълнотата, несъвърш енството, н еко м п етен тн о ст
т а , греховете, липсата на ц ялостн ост и самодоста-
т ъ ч н о с т . Това именно изразява девизът на дружество
т о на Анонимните алкохолици: „Не всичко ми е наред,
и на т е б не всичко т и е наред, но т о в а е в реда на не
щ а т а “. Това е особен вид добросърдечност, ко ято поз
волява необходимите бариери - оч ертан и ята на наши
т е индивидуалности - да бъд ат к а т о пропускливи мем
брани, през кои то соб ствен ото ни Аз да може да про
никне навън, а чуждите - в нас. Този индивидуализъм
признава взаимната ни зависимост не просто к а т о мо
дерен повик, а к а т о зов на сърцата ни. Той именно пра
ви възможна и сти н ската общ ност.
61
ТРЕТА ГЛАВА
Истинският смисъл
на общността
В н аш ата култура на груб индивидуализъм, в к о я то по

начало не смеем да говорим искрено за себе си, дори с
човека до нас в църквата, постоянно злоупотребяваме
с дум ата „общ ност“. Обозначаваме с нея почти всяко
сборище на индивиди - град, църква, синагога, общ ест
во, жилищна сграда или професионално сдружение - кол-
к о т о и слаба да е с т е п е н т а на общуване на хората в
него.
Ако искаме да използваме дум ата по предназначение,
тр яб ва да се ограничим до група о т хора, кои то са се
научили да общ уват о т к р и т о помежду си, свързани о т
взаимоотношения по-дълбоки о т м аската на хладното
самообладание, искрено отдадени на т о в а , „да ликуват
и скърбят заедно“, „да намират радост един в друг и
да съпреживяват“. Но как изглежда една толкова рядко
срещана група? Как действа? Какво е т о ч н о т о опреде
ление за общ ност?
Ние можем да дефинираме или да обясним адекват
но само онези неща, кои то са по-незначителни и лесно
достъпни. Аз например имам в кабинета си един мно
го удобен малък електрически радиатор. Ако бях елек
троинженер, можех да го разглобя и да ви обясня как
62 —
ОСНОВАТА
точно работи. Само едно нямаше да мога да Ви обяс

ня - как кабелът и щепселът го свързват с нещо, на
речено електрическа мрежа. И въпреки че физическите
закони са добре известни, има някои въпроси за елект
р и чеството, на кои то не може да отговори и най-ком-
п е т е н т н и я т електроинженер. Това е так а, защ ото
ел ектр и ч ество то е феномен о т изключителна значи
м о ст.
Има много такива феномени. Бог, доброто, любов
т а , злото, с м ъ р т т а , съзнанието. Понеже са необозри
ми к а т о същ ност, т е са изключително сложни и мак
сималното, к о ето можем да направим, е да се опитва
ме да опишем и дефинираме различните им аспекти по
отделно. Но дори и тогава не можем да проникнем до
т я х н а т а сърцевина. Рано или късно неизбежно се на
тъквам е на някаква загадка.
И о б щ н о стта е так о ва явление. Подобно на елект
р и чеството, т я се подчинява на строги закони. Но в
нея има нещо, к оето е загадъчно, мистично и непрони
цаемо к а т о същ ност. З а то в а и сти н ската общ ност не
може да бъде задоволително дефинирана. Тя е нещо по
вече о т съвкупността на свои те членове. В какво се
състои т о в а „нещо повече“? Заемем ли се с отговора
на то зи въпрос, навлизаме в тери тори я, к о я то е не
толкова аб стр актн а, колкото мистична - царство, къ-
д ето думите са безсилни и езикът се оказва беден на
точни изразни средства.
Хрумва ми аналогията със скъпоценен камък. Семе
н а т а на о б щ н о стта са скрити в ч овечеството - кое
т о е социален биологически вид - к ак то самородният
скъпоценен камък е скрит в недрата на зем ята. Там
т о й още не притежава блясъка на скъпоценност, а са
мо потенциалната възмож ност да го придобие. З а т о
ва геолозите наричат необработените скъпоценни ка
мъни просто самородни късове. Една група се превръ
ща в общ ност по същия начин, по кой то кам ъкът се
превръща в скъпоценност - в процеса на шлифоване.
63
Веднъж шлифован, т о й се превръща в нещо прекрасно.

Но ако искате да опиш ете к р а с о т а т а му, м ож ете най-
много да к о н с т а т и р а т е , онова, к о ето виждате. Общ
н о с т т а също к а т о скъпоценния камък е нещо сложно
и всяка нейна характеристика е само една ч а с т о т ця
лото, ко е то не подлежи на описание.
И още нещо. С къпоценността на о б щ н о стта е т а
ка невероятно прекрасна, че може да ви се стори нере
ална - нещо, ко ето с т е сънували к а т о д ете, толкова
красиво, че изглежда непостижимо. К ак то пише Р.
Бела* в съ ав то р ств о със свои колеги, п р ед став ата за
о б щ н о стта „може и да бъде отхвърлена к а т о абсурд
на утопия, к а т о проект за създаването на съвършено
общество. Но трансформ ацията, за к о я то говорим, е
и нужна, и скромна. Без нея е възможно въобще да ня
маме бъдеще, за к оето да мислим.“ Проблемът е, че
липсата на общ ност е до так ав а степен закономер
н о ст в наш ето общ ество, че човек, кой то не я е из
питвал, би се изкушил да се усъмни дали въобще е въз
можно да я постигнем. Възможно е. Можем да я пос
тигнем. Не забравяйте, че непосветеното око не виж
да в камъка възм ож н остта т о й да се превърне в скъ
поценност.
Е лем ен ти те на о б щ н о стта са дълбоко свързани по
между си. Никой о т т я х не може да същ ествува без ос
тан ал и те. Те се обуславят взаимно. Това, к о ето сега ще
направим, е да изолираме и назовем най-характерните
черти на и сти н ската общ ност.
* Bellah, Robert et al. Habits of the Heart. Berkeley, Calif.: Univ. of

California Press, 1985, p. 286.
---------- 64 ----------
ОСНОВАТА
ОТВОРЕНОСТ, АНГАЖИРАНОСТ
И СЪГЛАСИЕ
О б щ н о стта е и тряб ва да бъде отворена.

Най-големият и враг е кон сервативността, недос
т ъ п н о с т т а . Групи, кои то не допускат в себе си хора,
защ ото са бедни, неверници, разведени, грешници, или
защ ото принадлежат към друга раса или националност,
не са общности, а клики, кои то по същ ество са цита-
дели срещу об щ н о стта.
О т в о р е н о с т т а не винаги е абсолютна. Общ ности
т е с по-продължителен ж и вот неизбежно тряб ва да се
б о р ят с проблема до каква степен да бъдат отворени.
Дори на кратковрем енните общности се налага поня
кога да в зем а т подобно трудно решение. Но за повече-
т о групи е по-лесно да о с т а н а т затворени, о тко л ко то
отворени. Клубовете и корпорациите не се и о п и т в а т
да дем он стри рат отворен ост, освен ако законът не ги
принуди. Но истинските общности, ако и скат да про
съ щ еству ват к а т о такива, винаги се с т р е м я т да се
разш ирят. Трудно е да бъд ат и зтъ кн ати аргументи в
защ ита на н ед о стъ п н остта. О бщ н ости те не се пи
т а т : „Какво основание имаме да приемем то зи човек?“
Въпросът е по-скоро: „Оправдано ли е да не го допус
каме?“ В сравнение с други групи със сходен по брой
състав и цели, об щ н ости те винаги о с т а в а т в извест
на степен отворени.
При п ървата ми среща с о б щ н о стта в училището
„П риятелите“, границите между класовете, между уче
ниците и учителите, между млади и стари бяха „раз
м и ти “. Нямаше групи, нямаше низвергнати. На купони
т е всички бяха добре дошли. Никой не упражняваше
върху другите натиск да се приспособяват. О тв о р е
н о с т т а на всяка общ ност се отн ася за всичките й еле
менти. О б щ н о с т та предполага „универсалност“. Това
означава, че включва не само хора о т различен пол, ра-
— 65 —
са и убеждения, но и целия възможен диапазон о т чо

вешки емоции. Сълзите са също т а к а приемливи, както
и смехът; с т р а х ъ т е допустим, колкото и безстраши-
ето . С ти л о в ете на поведение са най-разнообразни -
има войнолюбци и миролюбци, хетеросексуални и хомо
сексуални, граалисти и роубъкисти, разговорливи и мъл
чаливи. О б щ н о стта е отворена за цялото човешко
многообразие. Н асърчават се всички прояви на „нежен“
индивидуализъм.
Как е възможно т о в а ? Как може о б щ н о стта да по
еме толкова различия и съ ж и тел ств о то на толкова
различни хора? Решаващо значение има ангажираност
т а - г о т о в н о с т т а на членовете й да о с т а н а т заедно.
Рано или късно в то зи процес (и по-добре по-рано) чле
новете на групата тр яб в а по някакъв начин да п оем ат
ангажимент един към друг, ако искат да се превърнат
в общ ност и да се запазят к а т о такава. Недостъп
н о с т т а - най-големият враг на о б щ н о стта - може да
приеме две форми: изключване на другите и себеизключ-
ване. Ако мълчаливо заключите: „Тази група просто не
е за мен - т е са прекалено такива или прекалено она
кива - и аз т р я б в а тихичко да се о м и там “, т о в а може
да бъде за о б щ н о стта също толкова разрушително,
колкото е разрушително за брака, ако си каж ете: „Тре
в а т а отвъд оградата е малко no-зелена и см ятам да се
преместя т ам .“ Също к а т о сем ей ството, о б щ н о стта
изисква да не бързаме да се отказваме, когато нещ ата
не вървят. Изисква някаква степен на ангажираност.
Неслучайно Р. Бела и колектив са избрали за подзагла
вие на книгата си „Индивидуализмът и ангажираност
т а в американския начин на ж и в о т“. Индивидуализмът
има нужда о т противовеса на ангаж ираността.
Ако не се откаж ем , след известно време откриваме,
че „тр у д н о ст и т е са прости и понятни“. Един приятел
даде сполучливо определение на о б щ н о стта к а т о „гру
па, к о ято се е научила да превъзмогва индивидуалните
различия“. Но за да разберем т о в а , е нужно време, кое-
— 66 —
ОСНОВАТА
шо можем да си осигурим само срещу ангажираност.

„Превъзмогвам“ не означава „премахвам“ или „унищо
жавам“, а буквално „преодолявам“. П остигането на об
щ ност може да се сравни с изкачването на планински
връх.
Може би най-важният ключ към превъзмогването на
различията е в т о в а, да ги оценим по достойнство. В
о б щ н о стта вм есто да се пренебрегват, о тр и ч а т, кри
я т или променят, човеш ките различия се прославят ка
т о дар свише. С помнете си как аз се научих да ценя
дарбата на Лили да реагира спонтанно, а т я - м о я т а
организираност. Б ракът, разбира се, е дълготрайна об
щ н ост о т двама души. Но в к р атк о тр ай н и те общнос
т и о т п етд есет-ш естд есет души, макар че положени
е т о с врем ето и дълбочината е точ н о о б ратн ото, аз
съм установил, че динамиката на процесите е същ ата.
П ром яната на нагласата ни един към друг, к о ято поз
воли на Лили и на мен да превъзмогнем различията си,
о т н е двадесет години. Но същ ият еф ект може да се
постигне по рутинен начин в група за изграждане на об
щ н ост само за осем часа. И в д в а т а случая отчужде
нието се преобразува в уважение и помирение. Също
т а к а и в д вата случая то зи процес на преобразуване е
тясн о свързан с любовта.
Ние до так ав а степен не познаваме и сти нската об
щ ност, че дори не сме си създали подходящи думи за
процесите, кои то п р о т и ч а т в нея, к а т о превъзмогва
н е т о на различията например. К огато мислим как да
изгладим индивидуалните различия, първият механизъм,
към който се обръщаме (може би защ ото е най-детин
ският), е изборът на силна личност за водач. Несъгла
си ята между сдърпалите се деца инстинктивно се о т
н ася т за разрешение към м айката и б ащ ата - към дик
т а т о р , който е добронамерен, или поне такива са
очакванията. Но с начина, по кой то насърчава индиви
дуализма, о б щ н о стта никога не може да придобие т о
тал и тар ен характер. З а то в а минаваме към един по-
— 67 —
малко примитивен начин за преодоляване на различия

т а , кой то наричаме демокрация. Гласуваме и мнозинс
т в о т о решава кои различия ще надделеят. М нозинст
в о т о взема инициативата в свои ръце. Но то зи процес
изключва желанията на м алцинството. Как можем да
превъзмогнем различията по так ъ в начин, че да не из
ключваме м алцинството? Това прилича на нерешима за
гадка. Какво следва след демокрацията?
В истинските общности, в кои то съм участвал, са
били вземани хиляди групови решения, но никога не се е
стигало до о т к р и т о гласуване. Не искам да кажа, че
можем и тряб ва да се откаж ем о т демократичните
механизми, н и то че тряб ва да отричам е организира
н о с т т а . Но действително твърдя, че превъзмогвайки
индивидуалните различия, о б щ н о стта далеч надхвърля
демокрацията. За означаване на то зи процес разполага
ме засега с една дума - съгласие. В истинските общнос
т и реш енията се в зем ат с консенсус и то зи процес не
се различава много о т вземането на единодушно реше
ние о т о б щ н о стта на съдебните заседатели, к ак то е
по закон.
И все пак, как изобщо една група, в к о я то се насър
чава индивидуализмът, в к о я то п роц ъ ф тяват индиви
дуалните различия, рутинно се постига съгласие? Дори
ко гато разполагаме с повече думи, за да опишем начи
на на действие на о б щ н о стта, съмнявам се, че някога
ще разполагаме с формула за процеса на постигане на
консенсус. С ам ият процес е истинско приключение. И
в неговата същ ност има нещо мистично, вълшебно.
Но действа безотказно. Д ругите елементи на общ
н о с т т а ще ви пом огнат да разберете донякъде как
с т а в а то в а.
— 68 —
ОСНОВАТА
РЕАЛИЗЪМ
В т о р а т а ч е р т а на о б щ н о стта е нейната реалистич-

ност. В н аш ата брачна общ ност с Лили например, ко-
г а т о обсъждаме някакъв въпрос - да речем за някое о т
децата - вероятно е да вземем много по-реалистично
решение, о т к о л к о то ако решаваме поотделно. Дори и
само заради т о в а според мен е много трудно за с а м о т
н и те родители да взем ат правилни решения за децата
си. Дори ако най-доброто, ко ето успеем да постигнем
с Лили, е да представим две различни гледни точки, т е
взаимно се допълват. В по-големи общ ности този про
цес е още по-успешен. Една общ ност о т ш естд есет ду
ши обикновено поражда дванадесетина гледни точки.
Съгласието, плод на различни г\едни точки, обикновено
притежава по-мощен творчески потенциал, о ткол кото
съ четанието о т две мнения.
Свикнали сме да мислим за груповото поведение чес
т о к а т о за д о ста примитивно. Аз сам и ят съм писал за
т о в а колко лесно групите с т а в а т носители на злото*
И зразът „психология на т ъ л п а т а “ неслучайно е навля
зъл в езика. Но рядко някоя група достига равнищ ето
на истинска общ ност. Всъщност, между обикновената
група и о б щ н о стта има светлинни години разстояние.
Това са съвсем различни образувания. А и сти н ската об
щ ност по дефиниция не допуска в себе си психологията
на т ъ л п а т а , защ ото насърчава индивидуалността и
включва в себе си разнообразни гледни точки. Неведнъж
съм виждал как някоя общ ност върви към вземането
на някакво решение или установяването на определена
норма, ко гато някой неин член изведнъж казва: „Чакай
т е малко. Аз не съм съгласен с това.“ Психологията на
т ъ л п а т а е невъзможна в среда, където отд елн и ят чо
век е свободен да изкаже стан ови щ ето си и да проме
ни хода на нещ ата. О б щ н о стта е именно так ав а сре-
* Пек, Морган Скот. Хора на лъжата. ИК „Кибеа“, С., 1995.
— 69 —
да. Тъй к а т о о б щ н о с т т а се състои о т хора с най-раз

лични гледни точки и със свободата да ги изразяват,
ц ял о стн ата ситуация се преценява много по-добре, о т -
колкото би могъл отд ел н и ят човек, двойка или обикно
вена група. Обединяваща мрака и светли н ата, свещено
т о и св ет с к о т о , м ъ к ата и р ад о стта , величието и ни
щ е т а т а , о б щ н о стта взема завършени решения. Не се
пропуска нищо. Зато ва в о б щ н о стта е по-сигурно, че
реш енията ще б ъ д ат реалистични, о тк о л к о то във вся
ка друга среда.
Заслужава да се спомене един важен аспект в реализ
ма на о б щ н о стта - смирението, скром н остта. Дока-
т о грубият индивидуализъм предразполага към високо
мерие, „неж ният“ индивидуализъм на о б щ н о стта води
до смирение. Веднъж започнали да цените дарбите си,
ще започнете да осъзнавате и собствен и те си недос
т а т ъ ц и . С танали свидетели на т о в а как другите спо
делят, че духът им е сломен, ще започнете да гледате
с други очи на со б ствен и те си лутания и несъвършенс
т в а . Осъзнали разнообразието в човешкия род, ще раз
б ерете взаим ната зависимост на индивидите в него.
К огато група хора се с т р е м я т към единение, т е с т а
в а т все по-скромни, не само поотделно, но и к а т о гру
па - и в р езу л та т на т о в а реализмът им нараства. О т
каква група бихте очаквали мъдро, реалистично реше
ние - о т арогантна или о т смирена?
СЬЗЕРЦАТЕЛНОСТ
Една о т причините о б щ н о стта да бъде смирена и ре

алистично настроена, е нейната съзерцателност. Тя се
самоизследва. Има представа за себе си и познава себе
си. „Познай себе си“ е задължително правило за смире
нието. К ак то е казано в класическата тв о р б а за съзер
цанието о т XIV в. „О блакът на неведението“: „Сми
рението не е нищо повече о т истинското познаване и
— 70 —
ОСНОВАТА
усещане на себе си. Всеки човек, кой то се вижда и усе

ща такъв, какъвто е, тр яб в а да е наистина смирен.“*
Д у м ата „съзерцателен“ поражда различни асоциации.
П овечето о т т я х се в ъ р т я т около осъзнаването на
нещ ата. Главната цел на съзерцанието е по-пълното
осъзнаване на външния и вътреш ния с в я т и на о тн о
ш ението помежду им. Ако човек се примири със срав
нително ограниченото си познание, едва ли може да
мине за съзерцателен тип. Съмнително е също, че мо
же да бъде наречен психически зрял и емоционално
здрав. Самоизследването е ключ към прозрението, а т о
е ключ към м ъ д р о стта. П латон формулира т о в а най-
директно: „Н еопознатият ж и в о т не си струва да се
живее.“**
Процесът на изграждане на о б щ н о стта о т сам ото
начало изисква самоизучаване. К огато членовете на
групата се замислят за себе си, т е се научават да мис
л я т и за групата. „Как се справяме? - започват да пи
т а т все по-често т е . - Напредваме ли към целта?
Здрава ли е групата? Не е ли изчезнал духът ни?“
Веднъж проявен, духът на о б щ н о стта не остава ве
чен. Той не е нещо, к о ето м ож ете да консервирате или
да желирате. Той изчезва, и т о неведнъж. Спомнете си
за групата на Мак Баджли, в к о я то работехме по „Та-
вистокския модел“ през 1960 г. След к а т о се бяхме нас
лаждавали на часове благодатно единение, към края за
почнахме о тн ово да се караме. Но спомнете си също,
че бързо о т ч ет о х м е т о в а , защ ото се бяхме осъзнали
к а т о група. И понеже успяхме бързо да открием причи
н а т а за проблема - разделението на граалисти и роу-
бъкисти - сполучихме бързо да превъзмогнем т о в а раз
деление и да си възвърнем духа на общност.
За никоя общ ност не може да се очаква да бъде не
изменно в добро здраве. Но т о в а , к оето прави истин-
* Progoff, Ira. Trans. Julian Press, New York, 1969, p. 92.

** Mackail, J. W. Ed. The Greek Anthology, 1906, Vol. Ill, Apology, p. 38.
— 71 —
ск а т а общност, бидейки съзерцателна, е да о т ч е т е

Влошеното си състояние и бързо да предприеме д ей ст
вени мерки за излекуването си. Всъщност, колкото по-
дълго съществува, толкова по-умело се лекува общ
н о с т т а . И о б р атн о то , групи, кои то никога не са про
явявали съзерцателност или въобще не са достигнали
до общност, бързо и окончателно се разпадат.
СИГУРНО У БЕ Ж И Щ Е
Не е случайно, че аз си възвърнах „изгубената способ

н о ст да плача“ на тр и д е сет и ш ест годишна възраст
в условия на истинска общ ност.И въпреки то в а, възпи
т а н и е т о ми в духа на груб индивидуализъм е толкова
силно, че и досега не си позволявам да плача пред хора,
правя го само ако се чувствам на сигурно м ясто. Ви
наги когато се потапям в о б щ н о стта, една о т радос
т и т е ми е, че си връщам „дара на сълзите“. И т о в а не
се отн ася само за мен. Щом групата се превърне в об
щ ност, най-често изразяваното усещане е: „Тук се чув
с т в а м в безопасност.“
Това е рядко чувство. П овечето о т нас са прекара
ли почти целия си ж ивот, чувствайки се само о т ч а с т и
в безопасност, ако изобщо са изпитвали подобно усеща
не. Рядко (или никога) сме се чувствали напълно свобод
ни да бъдем себе си. Рядко (или никога) сме се чувст
вали изцяло приети в някаква група, как то и подходя
щи за нея. Зато ва почти всеки встъпва в групата, го
т о в за отбрана. Тази го то в н о с т има много дълбоки ко
рени. Дори при съзнателно усилие да бъдем откр и ти ,
ставам е уязвими и подсъзнанието ни яростно се защи
т а в а . Нещо повече, още при първия признак за уязви
м о с т е толкова вероятно да се сблъскаме със страх,
враждебност или примитивни опити за вкарване в пра
вия п ъ т или за изцеление, че всички, освен най-храбри
т е , се о т т е г л я т зад крепостни те стени.
— 72 —
ОСНОВАНА
При нормални о б с т о я т е л с т в а е невъзможно общ

н о с т т а да възникне спонтанно. Група, непознаващи се
помежду си хора, тряб ва да поработи доста, за да пос
тигне усещането за сигурност на и сти нската общ
н о ст. Успее ли обаче, сякаш се срутва язовирна стена.
Веднага щом се п очувстват в безопасност да изкаж ат
най-съкровените си мисли, сигурни, че ще ги изслушат
и приемат такива, каквито са, хората изливат о т го
дини потискани разочарования, обиди, вина и болка -
о т началото плахо, после все по-устремно. Уязвимост
т а в о б щ н о стта р ас те к а т о снежна топка. К огато
членовете й покаж ат, че са уязвими, и у с е т я т , че въп
реки т о в а ги ц ен ят и харесват, с т а в а т още по-откри-
т и . С т е н и т е се с р у т в а т . При т о в а с н арастването
на лю бовта и приемането, на взаимната близост, за
почва истинско изцеление и промяна. Заздравяват с т а
ри рани, прощ ават се обиди, преодоляват се прегради.
С т р а х ъ т о т с т ъ п в а м я сто на надеждата.
З ато ва друга ч ер та на о б щ н о стта е нейната изце-
лителна мощ и откри ван ето на п ъ тя към Бог. Нароч
но не я афиширах отделно, за да не бъде разбрана кри
во нейната деликатна същ ност. Защ ото ф ак т е, че по-
вечето ни опити да лекуваме и вкарваме другите в пра
вия п ъ т в ъ зп р еп ятств а т възникването на общ ност
т а . Х ората н осят в себе си е с теств ен а жажда, ес тес
т в е н стрем еж към здраве, съвършенство и с в я т о с т .
(В английския език т ези т р и думи и м а т общ корен.)
През повечето време обаче т о зи стрем еж , т а зи енер
гия са възпирани о т страх, парализирани о т противо
действие и съпротива. Но осигурете на един човек на
истина сигурно м ясто, където противодействието
с т а в а излишно, и т о й ще отвори душ ата си за изцеле
нието. К огато се чувстваме в безопасност, ние проя
вяваме е с т е с т в е н а т а си склонност към изцеление и
единение с Бог.
О п и тн и те психотерапевти обикновено признават
т ази истина. Отначало т е с м я т а т за свой дълг да из-
— 73 —
лекуваш пациента и ч есто вярват, че са успели. По-

натрупвайки оп ит обаче, разбират, че не п ри теж ават
истинска власт да лекуват. Но научават също, че е по
силите им да изслушат пациента, да го приемат, да
създадат „терапевтични взаимоотношения“. Зато ва се
съсредоточават не толкова върху лекуването, колкото
върху превръщането на отн ош ен и ята с пациента в си
гурно убежище, където т о й най-вероятно ще се излеку
ва сам.
Макар да звучи парадоксално, но една група хора до
бива сп особн остта да лекува и да осъщ ествява едине
ние с Бог едва след к а т о членовете й п р еста н а т с опи
т и т е си да вкарват другите в правия п ъ т. О бщ ност
т а е сигурно м я сто именно защ ото никой не се о п и т
ва да ви вкарва в п ътя, поправя и променя, а членове
т е й ви приемат такива, каквито с т е . Свободни с т е
да бъдете себе си. Благодарение на т а зи свобода може
т е да захвърлите о тб ран и тел н и те оръжия, маските и
лицемерието, и да п о тъ р си те психическо и духовно
здраве. С трем лен и ята ви ще се увенчаят с успех и вие
ще се докоснете до съвърш енството и с в е т о с т т а .
ЛАБОРАТОРИЯ ЗА ИНДИВИДУАЛНО
РАЗОРЪЖ АВАНЕ
Към края на двудневното ни общуване през 1984 г. ед

на възрастна дама обяви пред групата: „Знам, С коти
каза, че не бива да се отказваме, но снощи, к а т о се
прибрахме с мъжа ми, сериозно се замислихме дали да
не направим точ н о то в а. Не спах много добре нощес и
за малко да не дойда т у к тази сутрин. Но се случи не
що много странно. Вчера бях настроена д оста резер
вирано и гледах на вас със суров поглед, а днес, кой знае
защо - наистина не разбирам как с т а н а т о в а - ви на
мирам много близки, о т погледа ми извира благост и се
чувствам просто прекрасно.“
74 —
ОСНОВАТА
Тази трансформация, к о я то е нещо обичайно В общ

н о с т т а , е съ щ ата к а т о описаната 6 и сто р и ята за да
ра на равина. Запустяващ ият манастир - тази загива
ща група, се съживява (и се превръща В общ ност), след
к а т о членовете й започват да гледат един на друг и на
себе си с „благ поглед“, през призм ата на уважението и
взаимното зачитане. Може да изглежда странно в на
ш а т а култура на груб индивидуализъм, че тази промя
на настъпва то ч н о преди да „рухнем“ и да се предадем.
Д окато се мъчим да запазим самообладание, скрили
съ щ н о стта си зад маска, погледът ни е „суров“. Но
паднат ли маските, съзрем ли куража, сл ом ен остта и
ск р и т о т о дълбоко под т я х достойнство, започваме на
истина да се уважаваме к а т о човешки същества.
Веднъж, когато говорих за о б щ н о стта пред н астоя
т е л с т в о т о на една църква, един о т членовете мъдро
отбеляза: „Ако ви разбирам правилно, о б щ н о стта изис
ква да изповядаме сл ом ен остта си о т несгодите.“ Той,
разбира се, беше прав. Но колко забележително е, че в
н аш ата култура сл ом ен остта на духа трябва да се „из
повядва“. П редставяме си изповедта к а т о нещо, к оето
се извършва тайно, в тъ м н и н ата на изповедалнята и
със сигурността на спазването на професионалната
тайна о т свещениците и психиатрите. А в действи
т е л н о с т всяко човешко същ ество е уязвимо и духът
му често бива сломен. Колко е странно, че се чувства
ме принудени да крием раните си, когато всички сме
ранени!
У язвим остта е двупосочна. О б щ н о стта изисква ку
раж да разкрием раните и слабостите си пред себепо
добните, к а к т о и да не оставам е безразлични към ра
н и те на другите, да съпреживяваме страдани ето им
к а т о свое. Това искаше да каже ж ената, ко ято говоре
ше за „благия поглед“. О чите й вече не бяха бариера и
т я наистина се чувстваш е прекрасно. Раните са болез
нени, но по-важна е лю бовта, ко ято се поражда помеж
ду ни, ко гато споделяме взаимно м ъ к ата си. Все пак не
— 75 —
може да се отрече, че то зи Висш а к т на доверие в на

ш а т а култура е сВързан с риск - риск о т нарушаване
на правилото за декларирана неуязвимост. За повечето
о т нас т о в а е нов, потенциално опасен модел на пове
дение.
Може да ви прозвучи странно, но об щ н остта за мен
е нещо к а т о лаборатория. Тази дума извиква асоциации
за стерилност, за м я с т о изпълнено не с благост, а с
бездушна апаратура. Но лабораторията може да се оп
редели по-точно к а т о безопасно м ясто за експеримен
т и . Ние имаме нужда о т так о ва м ясто, защ ото кога-
т о експериментираме, ние изпитваме, проверяваме но
ви начини на действие. С ъщ ото е и с о б щ н о стта - т я
е сигурно м я ст о за изпитване на нови модели на пове
дение. К огато им се даде възможност да бъдат в т а
кова безопасно м ясто, повечето хора естеств ен о за
п очват да експериментират по-усърдно о т всякога с
лю бовта и доверието. Те се о т к а з в а т о т обичайните
защ итни оръжия и пози на застраш еност, бариерите
на недоверието, страха, негодуванието и предразсъдъ
ц и те падат. Експериментално се разоръжават. Експе
риментално нам ират мир - в ъ тр е в себе си и в група
т а . И установяват, че експериментите са успешни.
Експерим ентът има за цел да ни даде нов опит, о т
кой то да извлечем м ъдрост. Така, експериментирайки с
индивидуалното разоръжаване, членовете на истинска
т а общ ност по емпиричен п ъ т извеждат правилата за
п остигането на мира и опознават д о сто й н с тв а та му.
Това индивидуално изживяване е толкова силно, че мо
же да стан е двигателна сила на стрем еж а към мир в
глобален план.
— 76 —
ОСНОВАТА
ГРУПА, КОЯТО М О Ж Е Д А ВОЮВА

БЕЗ ЗЛОБА
На пръв поглед изглежда парадоксално, че об щ н остта,

к о я то е безопасно убежище и лаборатория за разоръжа
ване, може да бъде и арена на конфликти. За да стан е
по-ясно, ще ви разкажа една история. Един суфи* учи
т е л веднъж вървял по улицата с учениците си. К огато
стигнали до градския площад, т а м се водела яростна
битка между правителствен ите войски и бунтовници
т е . Ужасени о т кръвопролитието, учениците се обър
нали умолително към своя учител:
- Бързо, учителю, каж ете на коя о т с тр а н и те да
помогнем?
- И на д вете - отвърнал уч ителят.
Учениците били объркани.
- И на д вете? Как т а к а и на д вете?
- Трябва да помогнем на властниците да се научат
да чуват желанията на хората - отвърнал учителят,
- а на бунтовниците - да се научат да не отхвърлят
с насилие в л а с т т а .
В и сти нската общ ност няма страни. Това не вина
ги е лесно, но когато п ости гн ат единение, членовете
на групата вече са се отказали да влизат в клики и
фракции. Научили са се да се вслушват в думите си и
да не се конф ронтират. Понякога съгласието идва със
смайваща бързина. Но друг п ъ т до него се достига след
продължителна борба. Това, че о б щ н о стта е безопасно
убежище, не означава, че е безконфликтно м ясто. Но е
м ясто, където конфликтите м о г а т да се реш ават без
физически или емоционални изстъпления, мъдро и благо
родно. О б щ н о стта е група, к о я то може да воюва без
злоба. Това не е случайно. Защ ото о б щ н о стта е арена,
* Суфизъм - мистическо и отшелническо течение в исляма, възник

нало в VIII в. и достигнало своя разцвет през XI—XII в. - Бел. ред.
---- 77 ----
където гладиаторите са без оръжие и броня, усвоили са

умението си да слушат и да разбират, ц ен ят взаимно
дарбите си и приемат н ед о статъ ц и те си, рад ват се на
различията си и лекуват взаимно раните си, отдадени
са на каузата да се б о р ят заедно, вм есто един срещу
друг. Това наистина е едно крайно необичайно бойно по
ле. Но точно поради тази причина е необикновено под
ходяща арена за разреш аването на конфликти.
Това никак не е маловажно. В с в ета същ ествуват
съвсем реални конфликти и най-сериозните о т т я х не
д ав ат признаци на скорошно разрешаване. Но същ ест
вува една илюзия. Н акратко т я звучи так а: „Ако ус
пеем да разрешим конф ликтите си, някой ден ще зажи
веем заедно к а т о общност.“ Дали не впрягаме каруца
т а пред коня? Дали м е ч т а т а ни не тр яб в а да бъде:
„Ако заживеем заедно к а т о общ ност, някой ден ще ус
пеем да разрешим конфликтите си?“
ГРУПА, В КОЯТО В СИ ЧК И СА ЛИ ДЕРИ
К огато съм бил формален лидер, установявал съм, че

след к а т о групата се превърне в общ ност, р а б о т а т а
ми свършва д отам . Мога да се облегна, да се отпусна
и да бъда един о т м ногото, защ ото друга о т важ ните
черти на о б щ н о стта е пълната децентрализация на
в л а с т т а . Нали помните, т я е о б р а т н о т о на т о т а л и
таризма. Решенията й се в зем ат с консенсус. Поняко
га описват о б щ н о стта к а т о група без лидер. П о-точ
но е обаче да се каже, че т я е група, в к о я то всички са
лидери.
Тъй к а т о о б щ н о стта е сигурно убежище, в нея хора
т а с ес т ест в ен стрем еж към лидерската роля се чув
с т в а т свободни да не ръководят - нерядко за първи
п ъ т в ж ивота си. А обичайно стесн и тел н и те и за т в о
рени хора се ч у в с тв а т свободни да проявят ск ри ти те
си лидерски заложби. В резул тат на т о в а о б щ н о стта
78
ОСНОВАТА
е идеалният орган за вземане на решения. Пословица

т а , че камилата е кон, сглобен о т нарочен съ вет, не
означава, че реш енията на групата неизбежно са т р о
мави и несъвършени, но действително показва, че фор
мации о т рода на съвети и комисии практически нико
га не са общности.
Така беше през 1983 г., когато трябваш е да вземам
някои важни и трудни решения за бъдещето си - т о л
кова трудни, че бях наясно, че не притежавам д о ста
тъчн о и нтелиген тн ост да ги взема сам, дори с помощ
т а на специалисти. Помолих за помощ и двадесет и
осем жени и мъже о т цялата стран а се притекоха да
ми помогнат. Съвсем нормално прекарахме първите
осемдесет процента о т т р и т е ни дни заедно в изграж
дане на общ ност. Едва в последните няколко часа на
сочихме вниманието си към реш енията, кои то тр яб в а
ше да се в зем ат. И ги взехме светкавично, с блестящ
резу л тат.
Една о т най-прекрасните черти на о б щ н о стта е
то в а, к о е т о започнах да наричам „преливане на лидер
с т в о т о “. Именно поради т о в а преливане н аш ата общ
н о ст през 1983 г. беше в състояние да вземе решения
т а си т а к а бързо и ефективно. И т ъ й к а т о членовете
й се чувстваха свободни да изразят станови щ ето си,
сякаш индивидуалните им дарби влизаха в употреба
точ н о в необходимия м о м ен т о т процеса на вземане
т о на решение. Един предлагаше ч а с т А о т реш ението
и т ъ й к а т о о б щ н о стта оценяваше по достой нство
приноса му, всички го приемаха, след т о в а к а т о по ня
какво чудо, някой т у т а к с и предлагаше ч а с т Б и т а к а
в крайна см ет к а реш ението се оказа дело на всички
присъстващи.
Преливането на лидерството е нещо обичайно за об
щ н о ст т а . То е явление о т голямо значение за всеки,
кой то иска да подобри процеса на вземане на решения
в някаква организация - компания, правителство, как-
в а т о и да е т я . Но т о в а не се постига толкова бързо
— 79 —
u лесно. ПърВо тр яб в а да се изгради об щ н о стта. Тряб

ва поне временно да се и зо став я т традиционните йе
рархични модели. Трябва да отпадне всякакъв контрол.
Защ ото т о в а е ситуация, в ко ято лидерска роля изпъл
нява духът на о б щ н о стта, а не някоя отделна лич
ност.
ОБЩ НОСТТА КАТО ДУХ
О б щ н о стта носи свой дух, но не так ъ в, какъвто оби

чайно се разбира под познатия израз „общностен дух“.
За повечето о т нас т о в а наистина означава борбе-
ност, съ стезател н о ст, шовинизъм - к а т о например за
привържениците на водещи футболни отбори или за
гражданите, кои то много се гордеят с града си. „На
ш и ят град е по-хубав о т вашия“ е типичен израз в п о т
върждение на т о зи „общностен дух“.
Но т о в а разбиране на духа на о б щ н о стта е принцип
но погрешно и повърхностно. Вярно е само в едно о т
ношение - членовете на група, достигнала равнище на
истинска общ ност, наистина се рад ват на себе си ка
т о на трайно обединение. Те зн аят, че са спечелили не
що заедно, че колективно са открили нещо много цен
но, че са ч а с т о т нещо стойностно. Д о т а м свършва
приликата. В духа на и сти нската общ ност няма нищо
състезателно. Н апротив, обладаната о т конкурентен
дух група по дефиниция не е общ ност. К онкурентност-
т а винаги предполага елитарност, докато и сти н ската
общ ност е отворена. Ако о б щ н о стта има врагове, зна
чи е започнала да губи о т духа си на общ ност - ако въ
обще някога го е имала.
И стин ският дух на о б щ н о стта е духът на мира. В
първоначалния е т а п при изграждане на общ ност хора
т а ч есто п и т а т : „По какво ще разберем, че сме с т а
нали общ ност?“ Това е излишен въпрос. Превърне ли се
групата в общ ност, в духа й настъпва драматична
— 80 —
ОСНОВАТА
промяна. Н овият дух е осезаем, лесно доловим. Няма

как да го сбъркате. Никой, кой то се е докоснал до не
го, не би попитал отново: „По какво ще разберем, че
сме станали общ ност?“
Н и то пък би се усъмнил, че с превръщането на гру
п а т а в общ ност доминиращ с т а в а духът на мира и
хармонията. Някакво непознато спокойствие обзема
групата. Х о р ата к а т о че ли говорят по-тихо, но по ня
какъв странен начин гласовете им се чуват по-ясно.
Има периоди на мълчание, но т о никога не е напрегна
т о . Всъщност, мълчанието се посреща с радост. То но
си усещане за ведрост. Няма вече бурни вълнения. Край
на хаоса. Сякаш на м я с т о т о на шума зазвучава музика.
Х о р ата се вслушват и я чуват. Н астъпва мир.
Но духът е нещо трудно уловимо. Той не подлежи на
дефиниране, може би защ ото не е материален и е не
видим за окото. З ато ва групата-общ ност не винаги се
чувства спокойна в обикновения смисъл на думата. О т
време на време членовете й в о д ят борба помежду си,
и т о яростна. Тя може да ста н е шумна и тем перамен
т н а и т и ш и н а т а да бъде нарушена, но т о в а е градив
на борба, не разрушителна. Тя винаги води към консен
сус, защ ото се води с любов и се разиграва върху аре
н а т а на взаи м н остта. Д ухът на о б щ н о стта неизбеж
но е дух на мира и любовта.
„А тм осф ерата“ на любов и мир е т а к а осезаема, че
п очти всеки член на о б щ н о стта е пропит о т нейния
дух. З а т о в а дори агностиците и а т е и с т и т е обикнове
но признават процеса на изграждането на общ ност за
духовно преживяване. И н тер п р етац и ята му обаче мо
же да бъде много различна. Х ората със светско мисле
не са склонни да приемат, че духът на о б щ н о стта не
е нищо повече о т продукт на са м а т а група и макар и
прекрасен, т о й се изчерпва с то в а. П овечето христия
ни пък са склонни да т ъ р с я т по-сложно обяснение.
О т в т о р а т а гледна то ч к а духът на о б щ н о стта не
се разглежда к а т о чисто човешки дух или к а т о про-
— 81
gykm на групата. С м я та се, че т о й е нещо външно и

независимо о т нея, спуска се върху й к а к то С ветия дух
се е спуснал върху Иисус при кръщението му под фор
м а т а на гълъб. Но т о в а не означава, че идването на
духа е случайно и непредсказуемо. Той може да се спус
не и да пусне корен само в плодородна и добре подгот
вена почва. З а то в а за хората с християнско мислене
процесът по изграждане на о б щ н о стта е подготовка за
приемане на С ветия дух. Д ухът на о б щ н о стта е проя
вление на С ветия дух.
Това не означава, че о б щ н о стта е единствено и са
мо християнско явление. Виждал съм да се създава об
щ ност о т християни и евреи, християни и ате и с ти ,
евреи и мюсюлмани, мюсюлмани и индуисти. О бщ ност
може да се получи о т хора с всякаква вяра и о т невяр
ващи. Н и т о пък в яр ата в християнската доктрина е
гаранция за създаването на общ ност. Разказват как ня
кои видели учениците на Иисус да прогонват демони в
негово име и решили, че тоВ а е лесна работа. Без мно
го да се замислят, т е отишли при обладаните о т зли
духове и закрещели: „Иисусе, Иисусе, Иисусе!“ Но нищо
не произлязло о т т о в а , освен че демоните им се прис
мели.
Така е и с групите. Група християни, кои то не са
подготвени, м о гат цял ден да сед я т и да крещ ят до
посиняване „Иисусе, Иисусе, Иисусе!“ и пак нищо няма
да се случи. Няма да се приближат и на сан ти м етъ р до
о б щ н о стта. О т друга стран а всяка група хора (незави
симо о т в яр ата им и независимо дали въобще ще се
произнесе и м ето на Иисус), кои то са готови за любов
т а , дисциплината и сам ож ертвата, нужни за духа на
о б щ н о стта, възвеличен и въплътен о т Иисус, ще се съ
б ер ат в негово име и т о й ще бъде т а м .
Аз сам и ят съм християнин и зато в а за мен духът
на о б щ н о стта, кой то е дух на мира и лю бовта, е ду
х ъ т на Иисус. Но християнското разбиране на общ
н о с т т а дори надхвърля то в а. Д о к тр и н а та за триедин-
82 —
ОСНОВАТА
cmBomo - за mpu неща 6 едно - изповядва, че Иисус,

Бог-О тец и С ветия дух, макар и в определен смисъл са
мостойни, са едно и също нещо. Затова, когато каз
вам, че Иисус присъства в об щ н остта, т о в а означава,
че т а м са и Бог, и С ветия дух.
В х р и сти ян ството С ветия дух олицетворява мъд
р о с т т а . М ъ д р о стта е нещо к а т о откровение. За
светския ум ние, хората, стигам е до м ъ д р о ст та пос
редством мисълта, ученето и придобиването на опит.
Тя е наше собствено постижение. По някакъв начин
трябва да я заслужим. Макар че християнските мисли
тели не о т р и ч а т с т о й н о с т т а на мисълта, ученето и
опита, т е вяр ват, че в м ъ д р о с т та има нещо повече.
Те вярват, че м ъ д р о с т та е дар о т Бога и С ветия дух.
М ъ д р о стта на и сти н ската общ ност ч есто изглеж
да чудотворна. Тя може би е възможно да се обясни в
светски план к а т о резу л тат о т свободата на изразя
ване, на разнообразните тал а н ти , на вземането на ре
шения с консенсус в об щ н остта. Но има моменти, кс-
г а т о за мен к а т о християнин т а зи мъдрост изглежда
повече к а т о бож ествен дух и намеса свише. Това е ед
на о т причините, поради ко ято духът на о б щ н о стта
ч есто е съпровождан о т усещането за ликуване. Члено
в е т е на о б щ н о стта и зп и тв ат чувството, че времен
но и поне о т ч а с т и се издигат над зем ното, над обик
новените грижи. Сякаш за миг зе м я т а и н ебето се до
косват.
— 83
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Произход на общността
КРИ ЗА И О БЩ Н О СТ
Специфични истински общности ч есто възникват ка

т о реакция на някаква криза. Непознати хора в чакал
н я т а на интензивното отделение неочаквано започват
да споделят надеждите и стр ах о вете си, р ад о сти те и
скърбите си, докато в съседната с т а я близките им ле
ж а т в критично състояние.
В по-голям мащаб само за минута едно зем етресе
ние с отдалечен епицентър срути сгради и смаза хиля
ди хора в Мексико С ити. И изведнъж богати и бедни
заработиха рамо до рамо, ден и нощ, за да сп асят пос
тр ад ал и те и да се погриж ат за остан ал и те без дом. В
т о в а време мъже и жени по целия с в я т отвориха пор
тф ей ли те и сърцата си за хора, кои то никога не са
виждали, камо ли да ги познават, осъзнавайки внезапно
съпринадлежността си към човешкия род.
П роблемът е, че след к а т о отм ине кризата, на
практика винаги о тм и р а и об щ н остта. К олективният
дух напуска хората, завръщащи се към нормалния си на
чин на ж ивот, и о б щ н о стта изчезва. Но т я е нещо
толкова прекрасно, че хората ч есто си спом нят със
съжаление за вр ем ето на кризата. Много руснаци раз
казват прочувствено за ж е с т о к о т о време на обсадата
84 —
OCHOB/UA
на Ленинград, когато всички са се поддържали. Амери

канските ветерани още си спомнят калните окопи на
В т о р а т а световна война, когато ги е свързвало искре-
но другарско чувство и ж и в о т ъ т им е бил зареден със
смисъл к а к т о никога по-късно.
Най-успешната общ ност в Америка, а може би и в
целия св я т , е сдружението на Анонимните алкохолици
- „ Б р а т с т в о т о АА“. През юни 1935 г. Бил В. създава
първата група на Анонимните алкохолици в Акрън, Оха-
йо. Днес, само ш ест десетилетия по-късно, таки ва гру
пи има във всяко селце - както и групи на Анонимните
роднини на алкохолици, Анонимните деца на алкохоли
ци, Анонимните преяждащи, Анонимните вълнуващи се
т .н . В о б щ н о стта на Анонимните алкохолици и други
сдружения по нейния модел милиони хора са намерили
изцеление и са осмислили ж ивота си. Всичко т о в а с т а
ва практически без организация, защ ото създателите
му са проявили завидната прозорливост, че свръхорга-
н изираността е противопоказна за общ н остта.
К ак то е с ж е р т в и т е на природни бедствия, сдруже
н и ето на Анонимните алкохолици е създадено о т хора
в кризисно състояние. Х ората се обръщ ат към него в
м ом ент, ко гато са сломени. П р авят го, защ ото разби
р а т , че „не всичко им е наред“, че са в нужда, че вече
не м о гат да се справят сами. Но погрешно би било да
см ятам е алкохолиците за някаква особена порода хора.
Тъй к а т о о б щ н о стта се превръща в сигурно убежище,
където м о г а т да излеят душ ата си, рано или късно
всички признават, че са на предела на силите си. Всич
ки ние сме раними. Няма човек, на който наистина
всичко да му е наред. Никой не е в състояние да се
справя абсолютно сам. Всички сме в нужда, всички сме
в някаква степен на криза, макар че повечето се о п и т
в а т да прикрият реалното си състояние, к а к то о т се
бе си, т а к а и о т другите. М ъж ете и ж ените в сдруже
н и ето на Анонимните алкохолици вече не м о гат да
кри ят алкохолизма си; т е тр яб в а да признаят пораже
— 85 —
н и ето си. К ризата е присъщо състояние 6 о б щ н о стта

на Анонимните алкохолици и 6 то зи смисъл алкохолиз
м ъ т може да бъде и благодатен.
М ъж ете и ж ени те 6 „ Б р а т с т в о т о АА“ са избрали
благородно и мъдро да направят т а зи благодат още
по-голяма. З ащ ото т е са си създали тр ад и ц и ята да го
в о р я т за себе си не к а т о за „бивши алкохолици“ или
„излекувани алкохолици“, а к а т о за „оздравяващи алко
холици“. Това означава, че кризата винаги е налице. Оз
дравяването никога не е пълно. Винаги има опасност
б о л е с т т а да се възобнови. З а то в а е неотменна нужда
т а о т общ ност и о т постоянна възмож ност за пси
хическо и духовно израстване. Признаването на неп
р е с т а н н а т а криза, съпровождаща алкохолизма, е ч а с т
о т ген и алността на сдружението на Анонимните ал
кохолици.
Забележителният му успех сочи. че ако признаем
кризата за нещо всекидневно в ж и вота си, т о в а ще
направи о б щ н о с тта рутинно явление. Може да изглеж
да странно да гледаме на ж ивота си к а т о на несконча
ема криза. Но т о в а ми напомня, че к и тай ск ата дума за
криза се състои о т два йероглифа, единият о т кои то
означава „опасност“, а другият - „скрита възмож ност“.
Несъмнено ние бихме искали ж и в о т ъ т да ни предоста
вя възможности всеки ден. Нещо повече, психическото
здраве има една основна, макар и ч есто неразбрана
страна. П ротивно на всеобщото убеждение, здравос
ловния ж и в о т не означава ж и вот без кризи. Всъщност,
признак за психическо здраве е предусещането на кри
зата.
Днес е модерно да се използва дум ата криза в съче
т а н и е т о „криза на средната възраст“. Но далеч преди
да бъде измислен т о зи термин, явлението е признато
за ч е с т елем ент на менопаузата. Макар че ж ените
ч ест о изпадат в депресия през менопаузата, т о в а едва
ли е неизбежно. Д а видим един пример - признавам, дос
т а опростенчески. Един ден в средата на д вад есетте
86 —
ОСНОВАТА
психически здравата жена се поглежда в огледалото,

вижда първите бръчици в ъ гълч етата на очите си и си
казва: „Май холивудският търсач на т а л а н т и никога
няма да п отропа на м о я т а врата.“ В средата на т р и
д е с е т т е , ко гато и най-малкото й д ете тръгн е на д е т
ска градина, съ щ ата т ази жена се замисля: „Може би
тр яб ва да се заема с нещо ново, вм есто да превръщам
децата в единствен център на ж и вота си.“ И се заема
с нелеката задача да направи в то р а кариера. В среда
т а на п е т д е с е т т е , когато навлезе в менопаузата, т я
вероятно ще я преживее леко и щастливо, с изключе
ние на горещ ите вълни (които м о гат да б ъ д ат д о ста
неприятни) - защ ото е посрещнала кризата двадесет
години по-рано.
Сериозни затруднения ще има ж ената, к о я то се
опитва да отлож и кризата, к о я то се държи за м е ч т а
т а , че холивудският търсач на т а л а н т и все някой ден
ще се появи, к о я то няма в ж и вота си други значими ин
тереси освен децата си. Какво чудно има тогава, че ко
г а т о навлезе в менопаузата (а по т о в а време вече ни
какъв грим не може да скрие бръчките, д ец ата са на
пуснали дома и са я оставили не само с празно гнездо,
но и с празен ж и вот), с в е т ъ т й се срутва?
Използвам т о зи пример не за да очертая с т е р е о т и
па на застаряващ ите жени или проблемите на средна
т а възраст. Макар че нюансът е различен, проблемите
на средната възраст са не по-малко остри за м ъж ете
и м о гат да се преодолеят също толкова добре или съ
що толкова зле, к ак то при ж ените. Това не са леки
проблеми. Но т е са добър пример, че здравословният
ж и в о т се състои о т посрещане и преодоляване на кри
з а т а на възможно най-ранен етап , за да се съхраним за
следващ ата криза. К олкото и да е странно, най-добра
т а мярка за психическо и духовно здраве е колко кризи
сме съумели да вм естим в ж и вота си.
Има едно ужасно психическо заболяване, к о е т о тл а с
ка ж е р т в и т е си да в о д я т разрушително те а т р а л е н
— 87 —
ж ивот. Много по-често нещастие обаче е хората да

ж ивеят ж и вота си без у сет за драм атичното. В т о в а
отношение религиозните и м ат сериозно преимущест
во. Н евярващ ите изживяват просто възходи и спадове,
докато ние, религиозните, изживяваме „духовни кризи“.
Много по-благородно е, или поне по-благородно звучи, да
изпаднеш в „духовна криза“, о тк о л к о то да изпаднеш в
депресия. Ч есто т о в а е и по-правилният зрителен ъгъл.
Но в дей стви тел н ост всички психологически проблеми
м о гат да се разглеждат к а т о кризи на човешкия дух. В
п р акти ката ми на психотерапевт ч есто ми се е нала
гало да полагам д о ста големи усилия да внуша на хора
т а чувство за со б ств ен ата им уникалност и драма
ти чн а значимост.
Не е нужно да имитираме кризи в ж и вота си. Дос
т а т ъ ч н о е просто да признаем същ ествуването им.
На всички е ясно, че живеем във време, когато потреб
н о с т т а о т общ ност е придобила критични измерения.
Но пък имаме избор. Можем да продължим да се прес
труваме, че не е так а. Да продължим да отказвам е да
се изправим лице в лице с кризата до м ом ента, в кой
т о поотделно и заедно унищожим себе си и н аш ата
планета. Можем до последно да отхвърляме единение
т о к а т о алтернатива. А можем и да осъзнаем драма
т и ч н о т о в ж и вота си и да предприемем нужните за
спасението стъпки.
СЛУЧАЙНО ВЪЗНИКНАЛА О БЩ Н О СТ
Тъй к а т о нуж дата - подсъзнателният ни копнеж - за

единение е толкова непреодолима, понякога се озовава
ме в общ ност по случайност, дори без наличието на ви
дима криза. Това именно се случи с мен и с другите в
групата на Мак Баджли, в „Групата на помощниците“
в Окинава и в Т-групата на Линди в Бетъл, Мейн. Но
т о в а беше нещо к а т о стрелба напосоки. С пом нете си,
— 88 —
ОСНОВАТА
че другата група на Мак и останалите Т-групи не се

развиха до степен на общ ност. Понякога се получава,
друг п ъ т - не.
Едно т ак о в а случайно събитие събуди интереса ми
към п о н яти ето за общ ност. През 1981 г. университе
т ъ т „Джордж Вашингтон“ ме покани да проведа семи
нар по въпроса за „духовното израстване“. Тъй к а т о ни
кога не съм бил ч а с т о т академичната общност, н и то
учен, аз се безпокоях доколко ще прозвуча к о м п е тен т
но в академична среда. По някаква щастлива случай
н о ст обаче, няколко месеца преди семинара попаднах на
с т а т и я в а в т о р и т е т н о научно списание, ко ято имаше
известно отношение към т е м а т а . Тази с т а т и я , озагла
вена „Обучението к а т о трансформация. Как се ста в а
лечител при кунгианците и фиджианците“, написана о т
антрополога Ричард Кац, проследяваше духовния п ъ т
на определените за лечители в т е зи две „примитивни“
общ ества в различни краища на света* Теологиите на
д вете култури бяха подчертано различни. Зато ва оно
ва, к о ето ме удиви, беше еднаквата динамика на духов
ния п ъ т на лечителите в д вете племена. И не само
то в а. Тя беше съ щ ата к а т о динамиката на духовното
израстване на много християнски монаси и монахини и
на други личности 6 со б ств ен ата ни култура. Хрумна
ми, че т ази с т а т и я не само е свързана със семинара,
кой то предстоеше да проведа, но и че с нея щях да впе
чатля значително ш е стд есе ти м ата запланувани участ
ници с ерудицията си. Поръчах ш естд есет копия и ги
взех със себе си.
В началото на семинара раздадох на всички по екзем
пляр о т с т а т и я т а и им оставих половин час, за да я
п р о ч е т ат . После ги помолих да поразмишляват мълча
ливо върху нея в продължение на десет минути. Нак
* Katz, Richard. Education and Transformation: Becoming a Healer

Among the IKung and the Fijians. Harvard Educational Review, Vol. 51
No 1, 1981.
---- 89 ----
рая, какшо бяхме седнали 6 кръг, предложих да започнат

да обсъж дат с т а т и я т а помежду си, к а т о заявих, че в
хода на разискванията, ще фиксираме т е м и т е .
С мятах, че т о в а ще бъде твърде безопасен и и н те
лектуален подход.
К огато започна разискването, членовете на групата
веднага о т ч е т о х а сх од ството на динамиките на духов
н о т о израстване при кунгианците, фиджианците и т я х
сам ите. Но не т о в а се оказа глобалната тем а. Тя поч
т и не ги интересуваше. Бързо обаче се прояви дълбока
т а им завист към лечителите в тези „примитивни“
общества.
Оказа се, че практически всички участници в семи
нара бяха учители, медицински сестри, тер а п е в ти или
свещеници - все професионални лечители. Живеейки и
работейки във Вашингтон и предградията му, т е се
чувстваха дълбоко изолирани о т соб ствен ото си об
щ ество и о т хората, на кои то служеха. Кунгианските
и фиджианските лечители, описани в с т а т и я т а , живе
еха заедно е п ац и ен ти те си в малки, интегрирани гру
пи на село. В о чите на участниците проблясваше коп
неж, когато говореха за кунгианците и фиджианците.
Ц е н т ъ р ъ т на разискванията бързо се измести към соб
с т в е н а т а им крещяща сам ота.
Това не беше интелектуален подход.
Но пък беше силно, трогателн о, изцелително и дъл
боко удовлетворително преживяване. Защ ото в жажда
т а си за единение, под легендата „интелектуален семи
нар“ ние попаднахме сляпо именно на то в а, к о ето най-
силно желаехме. Превърнахме се в общ ност и макар и
само за няколко кратки прекрасни часа, прогонихме са-
м отата.
Всъщност, всички предишни интелектуални семина
ри, кои то съм провеждал, бледнеят по значимост, сила
и емоционална с т о й н о с т пред този , в който случайно
- едва ли не чудотворно - постигнахме общ ност. И о т
то зи м о м ен т н а т а т ъ к аз се изправих срещу едно пре-
90 —
ОСНОВАТА
дизВикашелство: мога ли да провеждам семинарите си

т а к а , че чудото на единението да бъде предсказуемо?
Възможно ли е групите да се превръщ ат В общ ност не
В р езу л тат на криза или по случайност, а по нарочен
план?
ПРЕДВАРИТЕЛНО ПЛАНИРАНА
ОБЩ НОСТ
О т го в о р ъ т е да.
Говорихме за о б щ н о стта к а т о за чудо. П оч ти а в т о
м атично приемаме, че чудесата не м о гат да бъдат
предсказуеми и управляеми, че т е са по-скоро проява на
необикновеното в обичайното. В наш ето общ ество
о б щ н о ст т а все още се обособява рядко - т я наистина
е нещо необикновено в обичайния ход на нещ ата. Чудо
означава също т а к а и явление, к о е то не може да бъде
обяснено с известн ите природни закони. Но т о в а не оз
начава, че не е закономерно. Може би чудесата просто
се подчиняват на закони, кои то ние, хората, в момен
т а не сме познали.
Независимо дали п оявата на о б щ н о стта е или не е
чудо, след онзи неделен семинар Във Вашингтон аз се
заех решително да възпроизвеждам случилото се при
всяка възможност. Започнах ч есто да водя „семинари
за изграждане на общ ност“. И макар много о т с то р е
н о т о о т мен в тази насока да е било по п ъ т я на про
б а т а и греш ката (а все още продължавам да се уча), ус
пях да направя някои заключения с так ав а сигурност,
че да ги приема за даденост.
Е т о най-основните о т тях:
1. Процесът, при кой то група хора се превръща в об
щ ност, е закономерен процес. Винаги, когато групата
действа в съгласие с определени, ясно формулирани за
кони или правила, т я се превръща в истинска общ ност.
91
2. Д ум ите „общувам“ и „общ ност“, макар че са гла

гол и същ ествително, идват о т общ корен. Принципи
т е на доброто общуване са основни принципи и при из
граж дането на общ ност. И т ъ й к а т о хо р ата не зн аят
естеств ен о как да общуват, защ ото не у м еят да раз
говарят помежду си, т е не познават законите или пра
вилата, въз основа на които се гради и сти н ската общ
н ост.
3. При определени о б сто яте л ств а е възможно хора
т а да се сблъскат несъзнателно с правилата на общу
ван ето и о б щ н остта. Това именно се случи в описани
т е о т мен общности. Тъй к а т о процесът е подсъзна
телен обаче, х ората не възприемат съзнателно тези
правила, макар да се базират на опита, и ги елимини
р а т , к а т о просто не ги прилагат.
4. П равилата на общуването и изграждането на об
щ ности се преподават и усвояват сравнително лесно.
Веднъж усвоени съзнателно, т е б и ват запомнени и при
лагани по-късно.
5. Изучаването на правилата може да бъде пасивно
или емпирично. Емпиричното е значително по-трудно,
но несравнимо по-ефикасно. К акто в много други слу
чаи, правилата на общуването и о б щ н о с тта се усвоя
в а т най-добре на практика.
6. П овечето хора са способни да усвоят правилата
на общуването и изграждането на общ ности и са го
т о в и да ги спазват. С други думи, ако знае какво пра
ви, практически всяка група може да прерасне в истин
ска общ ност.
Смея да твърдя, че всичко т о в а са ф акти, защ ото
след семинара в университета „Джордж Вашингтон“
през 1981 г. съм провел десетки семинари по изгражда
не на общности. П очти всички са били съпъ тстван и
о т трудни моменти. Но в крайна см етк а всички завър
шиха успешно - всяка о т групите успя да се превърне
в общ ност, за разлика о т брем ето на групите за пови
шаване на ч у встви тел н о стта, когато о б щ н о стта ка-
— 92 —
ОСНОВАТА
шо че ли беше случайно попадение. Този успех няма поч

т и нищо общо с мен к а т о личност. Може и да е вяр
но, че не всеки може да бъде добър ръководител в про
цеса на изграждането на общност, но избраните жени
и мъже, кои то съм обучил в принципите на общ ност
т а , не само имаха същия успех, но и т е сам и те вече са
се заели да обучават други хора.
Кои са т ези принципи, закони и правила? Основните
м о гат да се о ч е р т а я т , к а т о опишем е т а п и т е на про
цеса на изграждане на общ ност. Сега ще се заемем с
тях . Но ви предупреждавам. Ч е сто се случва - и може
би е твърде удобно - хората да се оплакват: „Никога
през ж ивота си не съм попадал в общност.“ Ако общ
н о с т т а е нещо, к о ето ни спохожда случайно, подобно
оплакване може да бъде основателно. Но след к а т о
познавам т ези правила, макар че т е не са лесни за съб
людаване, вече не е оправдано да копнеете за общност а
и да не правите нищо за п остигането й.
— 93 —
ПЕТА ГЛАВА
Етапи 6 изграждането
О бщ ностите, к а к то и хората, са единствени и не

повторими. Но всички имаме общи за човешкия род
черти. Поради т а зи причина групите, събрани с цел
формирането на общ ност, винаги преминават през оп
ределени етапи в т о зи процес. Тези етапи са:
Псевдообщност
Хаос
П устота
Общ ност
Не всяка група, к о я то прераства в общност, следва
последователно т а зи парадигма. О бщ ностите, които
се образуват временно в резу л тат на някаква криза
например, м о гат да прескочат един или повече етапи.
Аз не твърдя, че изграждането на общ ност се извърш
ва по строго определен ред. Но в процеса на изгражда
н ет о по предварителен план т а к а изглежда е с т е с т в е
ният, обичаен ход на нещ ата*
* Други специалисти, които са работили продължително с групи,

прераствали в общности, са стигнали до заключението, че проце
съ т преминава през определени етапи. Те ги формулират като „фор
миране, кипене, нормиране, изява“.
— 94
ОСНОВАТА
П С Е В Д О О БЩ Н О С П А
П ървата реакция на групата, к о я то се стрем и да об

разува общ ност, най-често е да направи о п и т да я ими
тира. Членовете на групата се о п и т в а т да се превър
н а т за кратко време в общност, к а т о се държ ат край
но любезно помежду си и избягват всякакви спорове.
Този о п и т - т а зи преструвка - аз наричам „псевдооб-
щ ност“. О т нея никога нищо не излиза.
Аз бях силно удивен, когато за първи п ъ т се сблъс
ках с псевдообщ ността, особено защ ото т я беше дело
на хора специалисти. Това се случи по време на семинар
в Гринидж Вилидж, в М анхатън. Всички членове на гру
п а т а до един бяха високообразовани и амбициозни ню
йоркчани. Много бяха преминали продължителна психо
анализа и всички бяха свикнали да показват „неспон-
тан н а уязвимост“. Само след минути вече споделяха
дълбоки и интимни подробности о т ж и вота си. А през
първата почивка вече се прегръщаха. Е т о ви, на - об
щ н ост о т раз!
Нещо оба-:е липсваше. О тначало бях предоволен.
Мислех си: „ Е т о т о в а си го бива. Няма за какво да се
тревожа.“ Но с напредването на деня започна да ме об
зема безпокойство, а не можех да определя в какво се
състои проблемът. Нямах онова прекрасно, ликуващо,
вълнуващо усещане, ко ето винаги бях изпитвал в ис
ти н ск и те общности. Всъщност, малко се отегчавах.
Но по всички правила групата се държеше точно к а то
истинска общ ност. Не знаех какво да направя. Не зна
ех дори дали трябва да правя нещо. З а то в а оставих не
щ а т а к а к т о си бяха до вечерта.
През н о щ та не спах добре. Призори, не докрай убе
ден, че бих постъпил правилно, ако разкрия безпокойс
т в о т о си пред групата, аз пристъпих към действие.
К о гато се събрахме сутри н та, аз започнах с думите:
„Вие с т е необикновено културни хора. Мисля, че т о в а
е причината толкова бързо и лесно н аш ата група да
95
прерасне В общ ност Вчера. Но може би т о б а стан а

прекалено бързо и прекалено лесно. Имам стр а н н о то
усещане, че нещо се губи, че Все още не сме истинска
общ ност. Хайде да помълчим малко и да Видим какВо
ще се получи.“
Получи се и още как! След п е т минути мълчание т е
зи привидно улегнали и благи хора се нахвърлиха един
срещу друг. Д есетки огорчения, натрупани предния ден,
изригнаха практически едноВременно. У частниците за
почнаха бързо и яростно „да се налагат по глаВите“ с
различни идеологии и теологии. Беше стр а х о тен хаос!
Най-после бяхме разчистили п ъ тя за изграждането на
истинска общ ност и към края на семинара успяхме. Но
до н астъпван ето на хаоса, при цялата си образова
н о ст, групата бе успяла само да забаВи процеса.
О т т а з и история следВат две поуки. Е д н ата е: бъ
д е т е предпазливи е общ ностите, кои то се формират
бързо. Изграждането на общ ност изисква Време, усилие
и ж ертви. Тя не може да се купи еВтино. Д ругата поу
ка е, че изграждането на общ ност е не по-трудно, ако
не и по-лесно, при по необразованите хора, о тко л ко то
при Високо културните. Никога не съм Виждал този
процес да протича по-бързо и успешно, о тк о л к о то при
група общественици о т малък град В Средния Запад,
ко и то почти нямаха познания по психология. Високоо
бразованите са no-умели им итатори.
В псеВдообщността групата се опитВа да си купи
общ ност еВтино, с измама. Тоба не е злокачествената
съзнателна измама на черната лъжа. По-скоро е несъз
нателен, трудно определим процес, при кой то хора, ко
и т о и скат да бъдат любящи, се о п и т в а т да го п равят
с пом ощ та на безобидни лъжи, к а т о скриват ч а с т о т
и с т и н а т а за себе си и ч у в с тв а та си, за да избегнат
конфликтите. Но тоВ а си остаВа измама - примамлив,
пряк п ъ т , който не Води до никъде.
Най-Важната динамика на псеВдообщ ността е избяг
в ан ето на конфликтите. О т с ъ с т в и е т о на конфликти
— 96 —
ОСНОВАТА
6 групата само по себе си не е белег за единение. Ис

ти н ски те общности м о гат да и м а т прекрасни, поня
кога продължителни периоди без конфликти. Но т о в а
е, защ ото са се научили да се справят с конфликтите,
а не защ ото ги избягват. П севдообщ ността избягва
конфликтите, и сти нската общ ност ги разрешава.
П севдообщ ността се разпознава по омаловажаване
т о , непризнаването или пренебрегването на индивиду
алните различия. Любезните хора до так ав а степен са
свикнали да се държ ат учтиво, че пускат в употреба
добрите си обноски, без да се замислят. В псевдообщ
н о с т т а сякаш всеки отделен член спазва един и същи
е т и к е т . П равилата му гласят: не прави и не казвай ни
що, к о ето може да обиди другия; ако някой направи или
каже нещо обидно, ако т е ядосва или дразни, дръж се,
сякаш т о в а въобще не т е засяга; ако се п оявят приз
наци на някакво разногласие, смени т е м а т а възможно
най-бързо и най-гладко. Тези правила са известни на вся
ка добра домакиня. Ясно е, че т е улесняват съжителс
т в о т о в една група. Но наред с т о в а т е см азв ат ин
дивидуалността, б ли зостта и и скреността, и колкото
по-дълго продължи прилагането им, толкова повече
отегчение се натрупва.
О сновната лъжа в псевдообщ ността е отри чан ето
на индивидуалните различия. Членовете на групата се
п р естр у ват - държ ат се, сякаш всички споделят една
и съща вяра в Иисус Христос, едно и също отношение
към руснаците и дори и м а т едно и също минало. Една
о т ч е р т и т е на псевдообщ ността е, че членовете й са
склонни да обобщ ават безпринципно. Те казват: „Разво
д ъ т е о т в р а т и т е л н о преживяване“, или: „К огато човек
намери Бога, вече няма о т какво да се страхува“, или:
„Иисус ни е спасил о т греховете ни“.
Свойствено на псевдообщ ността е също членовете
й да си з а т в а р я т очите пред так и ва обобщителни из
казвания. Наум т е си казват: „Аз открих Бога преди
двадесет години и все още изпитвам страх, но защо да
— 97 —
го казвам пред групата?“ За да избегнат о п асн о стта

о т конфликт, т е не споделят мислите си и дори ки
м а т В знак на съгласие, сякаш говорещият е изрекъл ня
каква общопризната истина. Н а т и с к ъ т да се избягва
всякакъв вид разногласие може да бъде толкова голям,
че дори п ритеж аващ ите оп и т в общуването членове
на групата - онези, кои то са напълно наясно, че общи
т е приказки са пагубни за и сти нското общуване - мо
же да не посм еят да се п р о ти в о п о став ят на онова, ко
е т о зн аят, че е погрешно. Последиците о т т о в а въз
държане са такива, че псевдообщ ността би накарала
прословутия марсианец, кой то ни наблюдава о т космо
са, да заключи, че макар човеш ките същ ества да изг
леж дат твърде различни по външност, о т в ъ т р е са ед
накви. Възможно е да заключи също, че човеш ките съ
щ ества са д о ста отегчителни и скучни.
М о ят о п и т показва, че повечето групи, кои то нари
ч а т себе си „общности“, всъщ ност, са псевдообщнос-
т и . Помислете дали се насърчава или се гледа с неодоб
рение на т о в а да се дава израз на индивидуалните раз
личия, да речем, в обикновеното църковно паство. Дали
конформизмът, кой то описах в първия е т а п на изграж
дането на о б щ н о стта, е правило или изключение в на
ш ето общ ество? Възможно ли е много хора дори да не
зн аят, че има нещо по-добро о т псевдообщ ността?
След онзи семинар в Гринидж Вилидж установих, че
е лесно не само да се разпознае псевдообщ ността, но
и да се преодолее още в зародиш. Нерядко е д о с т а т ъ ч
но човек просто да се противопостави на баналните
общи приказки. К огато Мери каже: - Разводът е нещо
ужасно.
Аз отбелязвам:
- Мери, т о в а е д о ста общо казано. Надявам се, ня
маш нищо против да използвам т е б за пример пред ця
л а т а група, но едно о т нещ ата, кои то човек тр яб в а да
усвои, за да общува пълноценно, е да говори о т свое
име - да използва думите „аз“ и „мой“. Дали не би мог-
— 98 —
ОСНОВАТА
ла да перефразираш изказването си така: „Моят раз

вод беше ужасно преживяване за мен.“
- Добре - съгласява се Мери. - М оят развод беше
ужасно преживяване за мен.
- Радвам се, че го формулира по този начин, Мери -
намесва се, да речем, Тереза, - защото м оят развод бе
ше най-хубавото нещо, което ми се е случвало през пос
ледните двадесет години.
Когато не само се о с та в я т индивидуалните разли
чия да се проявят по някакъв начин, но и то ва се на
сърчава, групата автоматично преминава към втория
етап в изграждането на общ ността - хаоса.
ХАОСЪТ
Х аосът винаги се създава о т добронамерените, но неп

равилни опити да изцеляваме и да вкарваме в правия
п ъ т . Нека ви дам един характерен пример. След нап
регн ато мълчание някой о т участниците в семинара
казва:
- Аз дойдох тук, защ ото имам такъв и так ъ в проб
лем и си мислех, че мога да намеря разрешение за него.
- Веднъж и аз имах так ъ в проблем - отвръщ а друг
член на групата. - Постъпих т а к а и т а к а и се справих
със затруднението.
- Това вече го опитах, но не помогна - казва първи
ят.
- К огато признах Иисус за мой Господ и Спасител,
т о в а реши проблема ми и съм убеден, че ще разреши
всичките ми по-нататъш ни проблеми - заявява т р е т и .
- Съжалявам - възразява първият, - но за мен т а зи
история с Господа-Спасител просто не ме вълнува. Ня
как ми е чужда.
- Така е - намесва се ч етв ъ р ти . - Всъщност, на мен
направо ми прилошава о т нея.
- Да, ама е истина - обявява пети.
— 99 —
И се нахвърлят един срещу друг.

К а т о цяло х ората се п р о т и в я т на промените. За
т о в а лечителите и проповедниците се о п и т в а т все
по-усърдно да лекуват и да проповядват, докато нак
рая ролите се см ен ят и ж е р т в и т е се захванат да ле
куват лечителите и да вкарват проповедниците в пра
в а т а вяра. Е т о т о в а е хаосът.
Х аосът не е просто състояние, а съществена ч аст
о т процеса на изграждането на общ ност. Следовател
но, за разлика о т псевдообщ ността, т о й не изчезва ав
то м ати ч н о с осъзнаването му о т групата. В периода
на хаоса, щом отбележа:
- К а т о че ли не се справяме много добре с общ ност
т а , а? Някой отвръщ а:
- Така е, и причината е так ав а и такава.
- Не, причината е друга - казва друг.
И пак се започва.
В е т а п а на хаоса индивидуалните различия се проя
в я в а т о т к р и т о , за разлика о т е та п а на псевдообщ
н о с т т а . Само че то зи п ъ т, вм есто да се о п и т в а т да
ги кри ят или пренебрегват, членовете на групата се
с т р е м я т да ги премахнат. Зад о п и ти те да лекуват и
вкарват в правия п ъ т сто и не толкова лю бовта к а т о
м отив, а желанието да направят всички останали нор
мални - к ак то и да победят, защ ото се б орят помеж
ду си чии правила да надделеят.
Но желанието да вкарват другите в п ъ тя не е свър
зано непременно с богословски въпроси. Е т а п ъ т на ха
оса в групата о т общественици, за кои то споменах,
възникна във връзка с различните им планове да помог
н а т на града си. Един см яташ е, че неговият план да
осигури жилища за бездомните е правилният начин.
Друг намираше, че ц е н т ъ р ъ т на проблема е в съ вета
по човешките ресурси. Трети см яташ е, че по-важно е
реализирането на програм ата срещу м ал тр ети р ан ето
на децата. И т а к а тези силно мотивирани мъже и же
ни „се налагаха един друг по главите“ с любимите си
— 100 —
=<Звуков Поток Светлина>=

ОСНОВАТА
проекти. Всеки искаше точ н о неговият да бъде уважен,

да надделее, всеки се опитваш е да спечели останалите
на своя страна.
Е т а п ъ т на хаоса означава борба. Но не в т о в а е не
го вата същ ност. Ч есто на напълно завършени общнос
т и им се налага да водят вътреш ни битки. Само че т е
са се научили да го п равят ефективно. Б орб ата по вре
ме на хаоса е лишена о т цел. Тя е не просто шумна, а
и несъзидателна, неконструктивна. Разногласията, ко
и т о възникват понякога в и сти н ската общност, се ха
рактеризират с любов и уважение и обикновено се раз
реш ават впечатляващо ти хо и мирно. Членовете на
о б щ н о стта се с т а р а я т да се изслушват един друг.
Въпреки т о в а о т време на време и в напълно зрялата
общ ност спорът може да се разгорещи. Но дори и т о
гава т о й е оправдан и консенсусът, до кой то се стига,
изкупва н ервността. Г1ри хаоса че е так а. Също к а т о
псевдообщ ността при него всичко протича вяло, защо-
т о участниците в групата упорито се нападат помеж
ду си без никаква полза. В него няма н и то патос, н и то
красота. К огато наблюдавате група в е т а п на хаоса,
реакцията ви вероятно ще бъде отчаяние. Б орб ата не
води доникъде, нищо не се постига. И не е интересно.
Понеже хаосът е неприятен, ч есто членовете на
групата на т о зи ета п о т п р а в я т нападки не само по
между си, но и срещу ръководителя.
- Нямаше да се караме так а, ако ни ръководеше доб
ре - ще ме упрекнат т е . - Заслужаваме малко по-доб
ро ръководство, Скоти. З а то в а си тук.
В известен смисъл т е са напълно прави. Х аосът е
е с т ест в ен а реакция при о тсъ ств и е на ефективно ръ
ководство. Той лесно може да се избегне о т а в т о р и т а
рен ръководител - д и к тато р , ко й то би възложил на
групата конкретни задачи. Единственият проблем е в
т о в а , че ръководената авто р и тар н о група не е и нико
га няма да прерасне в общ ност. О б щ н о стта и т о т а
л и тари зм ът са несъвместими.
— 101 —
В отговор на усещ ането на групата за о тсъ ств и е

на добро ръководство, в е та п а на хаоса ч есто един или
повече о т членовете й п равят о п и т да зам ен ят опре
делената за ръководител личност. Той или т я (обикно
вено е мъж) казва:
- Слушайте, т а к а до никъде няма да стигнем. Защо
не тръгнем в посока обратна на часовниковата стрел
ка и всеки да разкаже нещо за себе си?
Или пък:
- Защо не се разделим на малки групи о т по ш ест-
седем човека и да се опитаме да постигнем нещо?
Или:
- Защо не образуваме подкомисия, к о я т о да дефини
ра по-точно о б щ н о стта? Тогава ще сме наясно към
какво се стремим.
П роблемът с п оявата на такива „вторични ръково
дители“ не е в с а м ата им поява, а в реш енията, кои
т о предлагат. Те по един или друг начин винаги на прак
т и к а представляват „бягство в организираността“.
Вярно е, че организацията решава проблема с хаоса.
Всъщност, първопричината за възникването на органи
зацията е да се сведе до минимум хаосът. Л ош ото оба
че е, че организацията и о б щ н о стта също са несъвмес
тими. Комисии и председателстващ и не п равят общ
н о ст. Не твърдя, че е невъзможно една фирма, църква
или някаква друга организация да постигне в ъ тр е в се
бе си някаква степен на общ ност. Аз не съм анархист.
Но организацията може да поддържа общ ност в себе
си само до так ав а степен, в каквато е го то в а да пое
ме риска да се примири с о т с ъ с т в и е т о на структура.
К огато ц ел та е изграждането на общ ност, организаци
я т а к а т о решение на проблема с хаоса не върши рабо
та.
П родълж ителността на е т а п а на хаоса в изгражда
н е т о на о б щ н о стта може да бъде различна според ха
р актер а на ръководителя и на групата. Някои групи из
лизат о т него почти веднага, щом им покажа изхода.
102 —
ОСНОВАТА
Макар че хаосът е неприятен, други групи се п р о ти в я т

срещу преодоляването му в продължение на часове.
Н аврем ето групите за повишаване на ч увстви тел
н о с т т а д о ста кретаха в безплоден хаос до края на сво
е т о съществуване.
Правилното разрешаване на проблема с хаоса не е
лесно. Тъй к а т о т о й е безплоден и неприятен, изглежда
сякаш групата е направила стъпка назад о т псевдообщ-
н о с т т а към хаоса. Но т о й не е непременно най-лошо
т о , ко ето може да се случи на една група. Преди някол
ко години влязох в к о н т а к т за кратко с една голяма
църква, ко ято беше изпаднала в състояние на хаос. Ня
колко години преди т о в а п а с т в о т о си беше избрало
д о ста енергичен нов свещеник. Н еговият сти л на ръко
водство се беше оказал по-твърд, о ткол кото бяха
очаквали. К о гато ги посетих, повече о т една т р е т а
о т п а с т в о т о вече бе отб л ъсн ата о т начина му на
действие, но м н ози нството бе предоволно о т него. Не
доволството беше получило гласност и членовете на
църквата страдаха истински о т разкола. Но в тяхн а
т а откровен ост, в о т к р и т о т о им страдание, в т ази
всеотдайност, с к о я то упорстваха и не се отказваха,
в борбата помежду им, аз почувствах голям заряд. Не
можех да им предложа бързо решение. Но поне можех
да ги утеш а донякъде, к а т о им казах, че в т я х н о т о
паство съм усетил повече жизненост, о тко л ко то в по-
вечето църковни групи. „Х аосът при вас е по-добър о т
псевдообщ ността - казах им аз. - Вие не с т е здрава
общност, но у м еете да п о с т а в я т е о т к р и т о проблем
н и те въпроси. Д а спорите е по-добре, о тко л ко то да се
п реструвате, че не с т е разделени. Мъчително е, но е
някакво начало. Съзнавате, че тряб ва да превъзмогне
т е разделението на воюващи групи и т о в а е свързано
с безкрайно повече надежда, о тк о л к о то ако с м я та х те ,
че няма нужда нищо да променяте.“
— 103
ПУСТОТАТА
„ О т хаоса има два изхода - обяснявам аз на групата,

след к а т о членовете й прекарат известно време в без
плодни караници. - Единият води към организацията,
но т я не се съвм естява с об щ н остта. Другият води
към п у с т о т а т а и отвъ д нея.“
Най-често групата не ми обръща внимание и продъл
жава с разправиите. След още известно време аз каз
вам: „Подхвърлих ви, че единственият п ъ т о т хаоса
към о б щ н о стта минава през п у с т о т а т а . Но вие явно
не се заинтересувахте особено о т предложението ми.“
Дрязгите продължават, но накрая някой се обажда с
н отка на раздразнение: „Е, и каква е т а я раб ота с пус
тотата?“
Неслучайно групите по начало не прегръщат с ен ту
сиазъм м о ето изказване за п у с т о т а т а . Отблъсква ги
не ф а к т ъ т , че „ п у с т о т а “ звучи някак мистично и
тайнствено. Човеш кият и н тел ек т е неизброден и хо
р а т а ч есто зн аят повече, о тко л ко то предполагат.
При споменаването на дум ата „ п у сто та“, у т я х се по
раж дат някакви см ътни предчувствия, макар и да не
бързат да ги о п овестяват.
П у с т о т а т а е най-трудният и най-решаващ е т а п в
изграждането на о б щ н о стта. Тя е м о с т ъ т между хао
са и общ н остта.
К огато членовете на групата в крайна см етка пои
с к а т да им обясня какво имам предвид под „ п у сто та“,
аз им казвам просто, че тряб ва да се о т ъ р с я т о т ба
риерите в общуването. И мога да се позова на поведе
нието им по време на хаоса, за да им посоча конкрет
ни неща - чувства, предразсъдъци, идеи и мотиви, кои
т о т а к а са обсебили ум овете им, че ги п равят непро
ницаеми и непредполагаеми к а т о начин на реагиране.
Процесът на освобождаването о т тези бариери е клю
ч ъ т към прехода о т „груб“ към „нежен“ индивидуали
— 104 —
ОСНОВАТА
зъм. Н ай-честите (и взаимно свързани) бариери пред

общуването, кои то човек тр яб в а да преодолее, за да
може да се включи в истинска общност, са:
Очаквания и предвиждания. Изграждането на общ

н о с т т а е приключение, пътуване в неизвестното. Хо
р а т а винаги и зп и тв ат ужас о т п у с т о т а т а на неизвес
т н о с т т а . З а то в а в ум овете им в и т а я т всевъзможни
очаквания за характера на преживяването, които най-
ч есто са погрешни. Всъщност, ние рядко встъпваме в
каквато и да е ситуация без конкретни представи как
во ще произлезе о т то в а. А после се опитвам е да вка
раме преживяното в рам ките на очакванията си. О т
време на време подобно поведение е полезно, но обик
новено (а що се отнася до изграждането на общности
- без изключение) е пагубно. Д о като не успеем да се ос
вободим о т очакванията си и не престанем с опити
т е да наместим другите и взаимоотнош енията си с
т я х в го т о в и т е си калъпи, не можем истински да слу
шаме, чуваме и изживяваме нещ ата. Някой мъдро бе
казал: „ Ж и в о т ъ т е т о в а , к о ето става, след к а то си
кроил други планове.“ Въпреки тази м ъдрост обаче ние
все още не се включваме лесно в нови ситуации с о т
ворен (неангажиран) ум.
Предразсъдъци. Предразсъдъците, кои то са по-често

несъзнателни, о тко л ко то съзнателни, се проявяват в
две форми. Е д н ата са съжденията ни за хората, без въ
обще да ги познаваме. Например, когато срещнем не
п ознат човек, може да си кажем: „В него има нещо ме-
кушаво. Обзалагам се, че е абсолютно влечуго.“ Или пък:
„Господи, т я изглежда на д ев етд есет години. Сигурно
съвсем е оглупяла.“ Още по-чести са съжденията ни за
хо р ата след кратко и повърхностно познанство. Не
минава н и то един семинар, без да заключа набързо, че
някой о т участниците е „абсолютен некадърник“ и
после да установя, че е надарен човек. Една о т причи-
— 105 —
ншпе, поради коишо се отнасям с недоверие към въз

никналата набързо общност, е че изграждането й изис
ква време, през ко ето да натрупаме д остатъ чн о опит,
за да осъзнаем предразсъдъците си и да се освободим
о т тях.
Идеология, теология и решения. Очевидно не можем

да стигнем далеч по п ъ тя към единението със себепо
добните, докато си мислим неща като: „Тя въобще не
уважава християнските добродетели. Има да извърви
много п ъ т, докато заслужи спасение.“ Или: „Ясно е, че
този, макар и републиканец, е хищен и користолюбив.
Надявам се т у к да се намери някой, с когото си стр у
ва да поговори човек.“ Трябва да се отървем не само о т
подобно идеологическо и теологическо тесногръдие, но
и о т всяка идея, ко ято претендира за „абсолютно пра
вилна“. Зато ва именно групата общественици В Сред
ния Запад, за кои то споменах, трябваш е да се о т к а ж а т
о т дребните си проекти, кои то всеки о т т я х с м я т а
ше за единственото добро решение за техния град.
К а т о с т а в а дума за то зи процес на пречистване
обаче, аз не твърдя, че тряб ва изцяло да се откаж ем
о т изстраданите досега чувства и възгледи. Един се
минар за изграждане на общ ност преди няколко години
във Вирджиния дава пример за разликата между пусто
т а т а и унищожението. Тази група беше най-наглата
банда проповедници, кои то съм виждал през ж и вота си.
Всички напираха да говорят за Бога, всеки имаше раз
лична представа за Него и всеки беше абсолютно убе
ден, че т о й знае точно какъв е Господ. Не след дълго
изпаднахме в състояние на невъобразим хаос. Но т р и
десет и ш е ст часа по-късно, след к а т о групата беше
осъществила чудотворния преход о т хаоса към общ
н о с т т а , аз им казах: „Чудно нещо. Днес все още гово
р и те за Бога не по-малко о т вчера. В т о в а отношение
не с т е се променили. Променил се е обаче начинът, по
кой то говорите. Вчера всички звучахте, сякаш Бог ви
— 106
ОСНОВАТА
е 6 малкото джобче. Днес говорите за Него със смире

ние и проявявате чувство за хумор по отношение на
себе си“
Потребността да лекуваме, вкарваме в пътя, попра

вяме и решаваме. В е т а п а на хаоса, когато всички чле
нове на групата се о п и т в а т да се лекуват един друг и
да се вкарват в правия п ъ т, т е с м я т а т , че т о в а е про
ява на любов. И искрено са изненадани о т хаоса, който
се получава. В края на краищ ата, не е ли проява на лю
бов да облекчиш страдан и ето на ближния си и да му
помогнеш да види светли н ата? В дей ствителност оба
че почти всички подобни лечителски и проповедничес-
ки опити са не само наивни и безплодни, но и д оста
егоистични. К огато п ри ятел ят ми страда, мен ме бо
ли о т това. Ако мога да направя нещо, за да премахна
страданието му, ще се почувствам по-добре. К огато
се опитвам да лекувам, води ме най-вече нуждата аз са
м и ят да се почувствам добре. Но ту к възникват ня
колко проблема. Единият о т т я х е, че добрият за мен
лек обикновено не е добър за човека до мен. К огато
предлагам някому м о е т о лекарство, неговото състоя
ние обикновено се влошава. З а то в а всички съвети, ко
и т о сподвижниците на Йов му давали в нещ асти ето
му, само го карали да се чувства още no-нещастен. В
действителност ч есто най-истинската възможна про
ява на любов към ближния, кой то страда, е да споде-
лам болката му - да бъдем край него, дори да не мо
жем да му дадем нищо друго освен присъствието си,
независимо че т о в а може да ни причинява мъка.
С ъщ ото важи и за о п и т и т е да вкараме другите в
правата вяра. Ако в аш ата религия или идеология е раз
лична о т м о я т а, т о в а постаВя под въпрос и сти н н ост
т а на м оята. Аз се чувствам зле, когато изпитвам не
сигурност по отношение на възгледите си по такива
основни въпроси. О т друга страна, ако аз успея да ви
спечеля за св о ята кауза, т о в а не само ще премахне дис-
107 —
комфорта, но и ще докаже още веднъж п р а в о т а т а на

убежденията ми и ще ме постави в ролята на спаси
тел. Колко по-лесно и по-приятно е т о в а , о ткол кото
да се насилвам да ви разбера такива, каквито сте.
Навлизайки в е та п а на п у с т о т а т а , членовете на
групата разбират - кога изведнъж, кога постепенно, че
желанието им да лекуват, да вкарват в правия п ъ т и
въобще по всякакъв начин да „премахват“ различията
помежду си е егоцентричен стрем еж към удобство
посредством унищожаването на тези различия. После
започва да им просветва, че може да има и друг начин
- да се ц ен ят и то л ер и р ат различията между хората.
Никоя група не е схващала т о в а толкова бързо, колко-
т о онези непретенциозни общественици о т Средния
Запад. Понеже врем ето ни за р аб о та заедно беше мал
ко, казах им направо: „В началото ви предупредих, че
целта на събирането ни е да постигнем единение, а не
да решим проблемите на вашия град. А вие т у к говори
т е не за себе си, а за реш енията, кои то предлагате. Те
ми изглеждат все добри идеи, но т о в а не променя фак
т а , че ви к а р ат да си п р о ти в о сто и те. Ако искате, мо
жем да продължим в същия дух още двадесет и четири
часа, но аз, честно казано, не см ятам , че с т о в а вие
или градът ще отб ележ и те някакъв напредък спрямо
изходното състояние, о т к о е то тръгнахме тази с у т
рин. И определено групата ни няма да прерасне в общ
ност. Ако искате т о в а да стане, тряб ва да забравите
за м ом ент прекрасните си предложения и да се о т к а
ж е т е да ги прокарате на всяка цена. И тогава може
би, не сигурно, а може би, ако се превърнете в истин
ска общност, ще м о ж ете да р а б о т и т е заедно по начин,
по който да помогнете на своя град. Не знам, но хай
де да направим една по-дълга почивка о т обичайните
четиридесет минути и да видим дали през т о в а време
всеки о т вас не може да забрави идеите, които има,
поне дотолкова, че да се опознаем к а т о човешки съ
щества.
108 —
ОСНОВАТА
Групата прерасна в общ ност, преди да изтече и час.
Потребността да контролираме. Тази бариера в об

щ уването лично за мен е най-големият проблем. Кога-
т о ме определят за ръководител на един семинар, о т
мен се иска да се погрижа групата да не излезе извън
контрол - да не й се случи нищо лошо. Освен то в а, ма
кар че съм казал на групата, че всеки неин член е ед
накво отговорен за успеха й, тай н о в себе си не споде
лям т о в а твърдение. Ако семинарът се провали, аз ще
бъда виновен в очите на другите. З а то в а постоянно се
изкушавам да правя нещо - някакви манипулации или
маневри, с кои то да подсигуря желания резултат. Но
о б щ н о ст т а не може да се постигне о т автори тарен
т и п ръководител. Това не е парад. Ръководството е де
ло на ц ялата група. Затова, макар да звучи парадоксал
но, за да ръководя успешно, тр яб в а през повечето вре
ме да си мълча и нищо да не правя, да чакам, да о с т а
вя н ещ ата да се случват. И т ъ й к а т о съм властен по
природа, т о в а 'н е ми се удава много лесно.
П о т р е б н о с т т а да контролираш - да подсигуриш же
лания р езу л т а т - поне о т ч а с т и се корени в страха о т
неуспеха. За да се освободя о т склон н остта си да дър
жа всичко под контрол, аз тряб ва постоянно да се
отърсвам о т то зи страх. Трябва да съм подготвен за
неуспеха. Всъщност, на много семинари о б щ н о стта се
е получавала едва след к а т о съм си казвал: „Е, този
п ъ т явно няма да успеем и аз съм безсилен да направя
каквото и да било.“ Не съм сигурен обаче дали момен
т ъ т , в ко й то си казвам т о в а , е случаен.
Знанията, придобити при изграждането на общ
н о с т т а , ч есто се пренасят в делничния ж и вот. Опи
т ъ т ми да се освободя о т п о т р е б н о с т т а да кон тро
лирам н ещ ата се отразява добре на ч аст о т делнични
т е ми взаимоотношения, включително и на отнош ени
е т о ми към ж и вота изобщо. В атм о сф ер ата на едине
ние, и други к а т о мен, възприеха и сти н ата, че „живо-
— 109 —
шъш не е проблем за разрешаване, а мистерия, която

тр яб ва да бъде изживяна“.
Едва ли съм изчерпал списъка на нещ ата, о т кои то
може да се наложи човек да се откаж е, за да ста н е
единението ф ак т . Аз редовно моля членовете на гру
п и те да поразмишляват мълчаливо по време на почив
к а т а или през н о щ та и да р еш ат о т какво най-вече
т р я б в а да се освободят в собствения си ж и в о т. Ко-
г а т о възобновим р а б о т а т а , о тго в о р и те им са неве
р о ятн о разнообразни: „Трябва да се освободя о т нуж
д а т а о т родителско одобрение“, „ о т п о т р е б н о с т т а
да ме харесват“, „ о т а н т и п а т и я т а към сина си“, „ о т
м ани ята да труп ам пари“, „ о т гнева срещу Бог“, „ о т
а н т и п а т и я т а към хомосексуалистите“, „ о т м анията
за ч и с т о т а “ и т .н . Този о тк а з е форма на ж ертва. За
т о в а е т а п ъ т на п у с т о т а т а в изграждането на общ
н о с т т а е време на ж ертви. А ж е р т в и т е са болезнени.
„ О т всичко ли тр яб в а да се откаж а?“ - простена вед
нъж един о т членовете на групата в сюблимния мо
м ент.
„Не - отвърнах аз, - само о т онова, к оето сто и на
п ъ т я ти.“
Тези ж ер тви са болезнени, защ ото са нещо к а т о
малка см ъ р т - онази см ърт, без ко ято няма преражда
не. Но дори когато с разума си приемаме т а зи необхо
димост, с м ъ р т т а все пак си остава едно всяващо ужас
пътуване в неизвестното. В ета п а на п у с т о т а т а мно
го членове на групата изглеждат почти парализирани
о т страха и надеждата, защ ото неправилно схващ ат
п у с т о т а т а не к а т о п ъ т към прераждането, а к а т о
„небитие“, к а т о т о т а л н о унищожение.
Най-яркият пример за такъв стр ах беше „преражда
н е т о “ на М артин. Той беше малко суховат и п о ти с н а т
на вид ш естдесетгодишен мъж, чийто работохолизъм
му беше донесъл огромен успех и го бе направил извес
т ен . В етап а на п у с т о т а т а в семинара, в кой то т о й
участваш е заедно с жена си, докато групата все още
110 —
ОСНОВАТА
се опитваш е да се справи с п у с т о т а т а на ниво и н те

лектуално понятие, М артин изведнъж започна да т р е
пери и изпадна в треска. За миг си помислих, че е полу
чил припадък, но т о й застен а к а т о в транс:
- С трах ме е! Не знам какво с т а в а с мен. Всички
т ези приказки за п у с т о т а т а . Не разбирам какво озна
чава т я . С трува ми се, че ще умра. С трах ме е...
Неколцина о т нас го наобиколихме и се опитахме да
го успокоим, без да сме съвсем сигурни дали страдани
е т о му е физическо, или емоционално.
- Имам ч у вство то , че умирам - стенеш е М артин.
- П у сто та... Не знам какво е п у с т о т а т а . Цял ж и вот
съм правил нещо. И скате да каж ете, че сега не т р я б
ва да правя нищо? С трах ме е.
- Не е нужно да правиш каквото и да било, М артин
- хвана го жена му за ръката.
- Но аз винаги съм правил нещо - продължаваше
то й . - Не знам какво е да не правя нищо. П у с то та.
Това ли е п у с т о т а т а ? Да се откаж еш да правиш как
в о т о и да било? Н аистина ли мога да бездействам?
- Съвсем нормално е о т време на време човек да не
прави нищо, М артин - отвърна жена му.
М артин спря да трепери. Продължихме да го успо
кояваме още п е т минути. После т о й ни каза, че с т р а
х ъ т му о т п у с т о т а т а и о т с м ъ р т т а е отслабнал.
След час лицето му започна да излъчва ведрост и спо
койствие. Бе се справил с кризисното състояние и го
съзнаваше. Даваше си см етка също и че със св о ята сла
б о ст по някакъв начин бе помогнал на цялата група да
направи стъпка към об щ н остта.
Тъй к а т о е т а п ъ т на п у с т о т а т а може да бъде край
но мъчителен, ч есто ми задават следните два въпро
са: „Няма ли друг п ъ т към о б щ н о стта освен през пус
т о т а т а ? “ на кой то о т го в о р ъ т ми е „не“, и „Няма ли
друг п ъ т към о б щ н о стта освен през споделяне съ сто
янието на сломеност?“ на кой то о тго в о р ъ т ми е съ
що „не“
111
К огато групата навлезе в е та п а на п у с т о т а т а , ня

кои о т членовете й започват да споделят колко сломе
ни се ч у в с т в а т , вследствие пораженията, провалите,
съмненията, стр аховете, н ед о статъ ц и те и греховете
си. Те п р е с т а в а т да се държ ат, сякаш „всичко им е на
ред“ и започват да м ислят о т какво тр яб в а да се ос
вободят. Но остан ал и те не с т а в а т особено съпричас
тн и към неволите им. Те или прибягват до опити да ги
лекуват и да ги вкарват в правия п ъ т, или ги пренеб
регват, к а т о бързо см ен ят т е м а т а . З а то в а онези, ко
и т о са се поставили в уязвимо положение, са склонни
да се о тд р ъ п н ат и да се скрият в черупките си. Не е
лесно да признаеш сл аб о ст та си, когато другите са го
то в и веднага да се нахвърлят да т е пром енят или се
държ ат сякаш не си казал нищо, к о ето си струва да се
чуе.
Понякога групата не след дълго сама разбира, че въз
пира споделянето на болката и страдан и ето - че за да
м о гат да бъдат съпричастни истински, членовете й
трябва наистина да се освободят о т всичко, дори и о т
а н т и п а т и я т а си към „лошите новини“ Ако не го с т о
р я т , налага се аз да им напомня, че не насърчават спо
делянето на онова, к о е то измъчва хо р ата около тях.
Някои групи веднага коригират безсърдечното си пове
дение. Други, усещайки, че наближават края на ета п а
на п у с т о т а т а , повеж дат последна отчаян а б и тка про
т и в о б щ н остта. Редовно се намира по някой, кой то да
заговори о т и м ето на останалите: „В иж те, аз си имам
д о статъ чн о проблеми у дома. Каква полза да плащаме
куп пари и да прекарваме почивните си дни в поемане
т о на още повече то в ар ? Аз изцяло подкрепям идеята
за о б щ н о стта, но не разбирам защо тр яб в а през цяло
т о време да сме подложени на негативни внушения.
Защо да не си поговорим за нещо хубаво, за общ ото
между нас, за успехите си, вм есто за провалите? Иска
ми се т о в а да е приятно преживяване. Каква е полза
т а о т о б щ н о стта, ако не носи р ад ост?“
— 112 —
ОСНОВАТА
По принцип т а зи последна проява на съпротива е

о п и т групата да избяга обратно в псевдообщ ността.
Но т у к ст а в а въпрос вече не за отричане на индивиду
алните различия. Групата вече е стигнала твърде да
леч. Б орбата по-скоро засяга проблема за цялостност
т а - дали групата ще избере да приеме не само с в е т
л ата, но и т ъ м н а т а стран а на живота. Същинската
общ ност наистина внушава радост, но т я притежава
и чувство за реализъм. С кръбта и р а д о с т т а трябва да
се възприемат в реалното им проявление.
Говорих за е т а п а на п у с т о т а т а сякаш т о й протича
единствено в ум овете и душите на хората, които из
граж дат групата. Но о б щ н о стта винаги е нещо пове
че о т съвкупността о т нейните членове. Псевдообщ
н о с т т а , хаосьт и п у с т о т а т а са не толкова индивиду
ални, колкото групови етапи. Превръщ ането на сбора
о т индивиди в истинска общ ност изисква о т много о т
членовете й да изживеят трагични колизии, съизмери
ми със с м ъ р т т а . Но т о в а е и процес, символично каза
но, на групова см ърт. По време на то зи е т а п т я г о с т
но чувство поражда у мен не толкова „ с м ъ р т т а “ и
прераждането на отд елн и те членове, колкото агония
т а на групата к а т о цяло. Тя сякаш се гърчи и стен е в
адски мъки. Понякога някой директно изразява общ ото
усещане на групата: „Сякаш умираме. Групата агонизи
ра. Не можеш ли да ни помогнеш? Не предполагах, че
тр яб ва да преживеем так и ва мъки, за да се преродим в
общност.“
К акто физическата см ъ р т на някои хора е бърза и
лека, а на други - мъчителна и продължителна, т а к а е
и при емоционалната капитулация на групите. Било
внезапно или постепенно, всички групи, в които съм
бил, в крайна см етка са успявали да преминат през ада
на т ази см ърт. Те всички са си проправяли п ъ т през
п у с т о т а т а и с ц ен ата на безброй ж ертви са достига
ли до единение. Тази духовна транформация е необикно
вено свидетелство за си лата на човешкия дух. Тя доказ-
— 113 —
Ва, че при определени о б с т о я т е л с т в а и при реално поз

наване на закономерностите, ние, хората, сме способ
ни да се ж ертвам е един за друг.
О БЩ Н О С П А
К о гато се изживее т а зи „см ърт“, о т к р и т о и докрай,

групата се превръща в общ ност. В то зи последен ета п
в нея се възцарява покой. Н астав а мир. Всичко наоко
ло тъ н е в успокоение. Някой о т членовете на групата
започва ти хо да излива душ ата си. Разголва я до с т е
пен на уязвимост. Споделя най-съкровените си прежи
вявания. Групата поглъща жадно всяка негова дума. Ни
кой не е и предполагал, че то зи човек притежава т а к о
ва дар слово.
К огато млъква, настъпва продължителна тишина.
Никой не дръзва да я наруши. Напрежението се е с т о
пило във всеобщ ото упоение. Накрая заговаря някой
друг. Той също разказва нещо дълбоко лично. Не се
опитва да лекува прежде говорившия или да го вкарва
в правия п ъ т . Дори не се опитва да прави връзка. Сега
с т а в а въпрос за него и за никой друг. Но останалите
н ям ат усещането, че т о й пренебрегва прежде говорив
шия. По-скоро сякаш се възправя редом с него на няка
къв въображаем олтар.
О тново настава тишина.
Заговаря т р е т и . Може би, за да отговори на пре
дишния, но в отговора му няма никакъв оп ит да леку
ва или да назидава. Възможно е да се пошегува, но не
за нечия см етка. Или да цитира кратък стих, удиви
телно уместно подбран. Може да каже каквото и да е
в дар, сти га о т думите му да извира благост и добро-
та.
Заговаря друг. Така се изливат много т ъ г а и скръб,
но т е се редуват със смях и радост. Никой не възпира
сълзите си. Понякога т о в а са сълзи на тъ га, друг п ъ т
114 —
ОСНОВАТА
- на радост. Понякога и на двете. А после се случва не

що още по-необикновено. Всички и зп и тв ат въздействи
е т о на някакво невероятно изцеление и се устр ем яв ат
към Бога - то ч н о когато вече никой не се опитва да
проповядва и лекува. Така се ражда единението.
Какво ст а в а после? Групата вече се е превърната в
общ ност. Какво ще прави п о-н ататъ к? Какви са цели
т е й?
На тези въпроси няма еднозначен отговор. Защ ото
групите, кои то се събират за кратко, и м а т една-един-
ств ен а цел - да се насладят на единението к а т о пре
живяване и да получат изцелението, к о е то е ч аст о т
него. Такава група има и една допълнителна цел - да
приключи достойно същ ествуването си. Трябва да има
някакъв подобаващ завършек. Х ората, кои то вече се
ч у в с т в а т дълбоко свързани един с друг, се нуждаят о т
време, за да се сбогуват. Болката о т връщ ането към
ежедневния ж ивот, в който ш ества разединението,
тр яб ва да намери израз. За об щ н ости те с к р а т к о т
раен ж ивот е важно да си д ад ат време за то зи заклю
чителен етап . Ч есто най-добрият начин е о б щ н о стта
да си устрои нещо к а т о весело „погребение“, с някаква
служба или ритуал за завършек.
Ако групата се е събрала с цел да разреши някакъв
проблем - например да направи план за кампания, да из
лекува ч аст о т п аств о то , да подготви сливането на
две отделни организации - т я тр яб в а да изпълни миси
я т а си. Но само след к а т о си е оставила време да се
наслади на о б щ н о стта к а т о преживяване, и т о пълно
и трайно. Такива групи винаги тр яб в а да пом нят пра
вилото: „Първо се изгражда о б щ н о стта, после се раз
реш ават проблемите.“
О б щ н о ст т а може да има и нелеката задача да реши
дали да продължи да същ ествува, или не. Обикновено
т о в а решение не бива да се взема спонтанно. В момен
т н а т а си р ад о ст участниците м о га т да п оем ат анга
ж именти, за кои то скоро след т о в а устан овяват, че не
115 —
са 8 състояние да изпълнят. Вредите о т дълготрайно

т о обвързване са значими и не бива да се отнасям е към
т о в а с лека ръка.
Ако о б щ н о стта или някаква нейна ч а с т реши да се
запази, ще възникнат много нови задачи. Поддържане
т о на о б щ н о стта изисква да се взем ат много и важни
решения или да се преразглеждат с т а р и т е . В то зи про
цес о б щ н о стта ч есто се връща в ета п а на хаоса и до
ри на псевдообщ ността. О тново и отн ово т я трябва
да преминава през мъчителния период на п у с т о т а т а .
Много групи не издържат на то в а. Например д оста ма
настири, макар да наричат себе си духовни общности,
отдавна са се превърнали в сковани автори тарн и орга
низации. К а т о такива т е м о гат да продължават да иг
р а я т полезна роля в общ еството, но не н осят никому
радост, н и то представляват „сигурно убежище“ за чле
новете си. Те са забравили, че да поддържат състояни
е т о си на истинска общност, е по-важно о т всички
други цели, кои то си п о став я т .
Понеже излях толкова хвалебствени слова за дос
т о й н с т в а т а на об щ н остта, опасявам се някой да не
заключи, че ж и в о т ъ т в общ ност е по-лесен или по-ком-
фортен о т обикновено. Не е так а. Но т о й несъмнено
е по-оживен, no-наситен духовно. Всъщност, страдани
е т о е по-голямо, но и р а д о с т т а е по-голяма. Но в об
щ н о с т т а изживяването на т ази радост не идва о т са
мо себе си. К о гато се разгарят битки, повечето о т
членовете на и сти нската общ ност не и зп и тв а т ра
д ост. Преобладаващото настроение е по-скоро на т р е
вожност, разочарование, умора. Дори когато се възца
ри радостно настроение, на някой о т членовете на
групата може да не се удаде да сподели общ ото прежи
вяване заради лични грижи или конфликти. И все пак,
н ай -честата емоционална реакция на духовната общ
н о ст е р ад о стн о то чувство.
То е същ ото к а т о да се влюбиш. К огато се включ
в а т в о б щ н остта, хората в съвсем реален смисъл се
— 116 —
ОСНОВАТА
влюбваш. Не само им се иска да се докосват и прегръ

щ а т един друг, иска им се да се прегърнат всички ед
новременно. В най-върховите моменти енергията кул-
минира и всички изпадат в екстаз. По време на един се
минар в хотел в Ноксвил Лили митологизира ситуация
т а , к а т о посочи на групата един к о н т а к т и отбеляза:
„Сякаш сме свързани в мощна електрическа мрежа.“
Понякога обаче огромната мощ крие потенциална
опасност. О п асността о т силата на истинската общ
н о ст се крие не в ста д н о то поведение на тъ л п ата, а в
сексуалността на групата. Е стествен о е, когато група
хора се влюбят един в друг, да се освобождава огромна
сексуална енергия. Обикновено т о в а не вреди, но е доб
ре общ ностите да съзнават наличието на то зи огромен
сексуален потенциал и да не го изпускат о т контрол.
Може да се наложи т о й да се укроти. Но не бива да се
потиска. И е добре да се помни, че изживяването на дру
ги те форми на любов - „фила“ и „агапе“ (б р атската и
бож ествената любов) може да бъде дори по-дълбоко и
прекрасно о т обикновената еротична или романтична
връзка. Сексуалността на групата е израз на ликуващо
т о усещане, ко ето я обхваща, и тази енергия може да
бъде насочена към някаква полезна и градивна цел.
Ако енергията бъде оползотворена по то зи начин,
ж и в о т ъ т в о б щ н о стта може да се докосне до нещо
може би още по-дълбоко о т ликуването. Има д оста хо
ра, кои то отн ово и отн ово т ъ р с я т да изживеят за
кратко единението, сякаш т ези опияняващи мигове им
д е й с т в а т к а т о наркотик. В т о в а няма нищо осъди
телно. Всеки о т нас има в ж и вота си нужда о т „нар
коти ка“ на р а д о с тта . Но т о в а , к оето мен сам и ят ме
влече към о б щ н о стта, е нещо по-висше. К огато съм
заедно с хора, решени твърдо да преминат и през с т р а
данието, и през т ъ р ж е с т в о т о на духовното единение,
имам с м ъ т н о т о усещане, че съм ч а с т о т някакво яв
ление, ко е то мога да квалифицирам само с една дума.
П очти изпитвам стр ах да я назова. „Бож ествено“
— 117 —
Ш Е С Т А Г Л А В А
Още за динамиката
Изграждането на о б щ н о стта със сигурност е приклю

чение. Н аучаването на нещо принципно ново винаги е
приключение. Но н еи зв е стн о стта плаши. Всеки п ът,
макар и опитен ръководител, аз съм не по-малко упла
шен о т о стан ал и те участници в групата дали начина
нието ни ще сполучи.
Няма никакъв начин процесът на изграждане на об
щ ност да се сведе до набор о т формули, кои то осво
бож дават и ръководителите, и участниците о т т р е
вогите и опасенията. Всяко изживяване на о б щ н о стта
е неповторимо, също както всеки член на групата е
единствен и неповторим. Но в поведението на група
т а к а т о цяло има закономерности, кои то оказват сил
но влияние върху процеса и ч есто го в ъ зп р еп ятств ат.
О п и тн и ят ръководител познава т е зи закономерности
и тр яб ва да помогне на групата да ги проумее, съзна
телно или интуитивно, за да постигне единение.
— 118 —
ОСНОВАТА
ЗА КО Н ОМ ЕРН О СТИ НА ГРУПОВОТО

П О В ЕД ЕН И Е
Въз основата на оп и та си в о б л а с т т а на груповата

терапия с военни през В т о р а т а световна война бри
т а н ск и я т психиатър Уилфред Бион изработва една за
бележително изчерпателна концепция за груповото по
ведение. Р а б о т а т а му довежда до създаването на инс
т и т у т а „Тависток“ във Великобритания, в кой то са се
обучавали много специалисти за групова работа. З а т о
ва понякога наричат прилагането на т е о р и я т а на Бион
в ръководството на група „Тавистокски модел“*. Бион
разсъждава так а: всяка група, независимо дали е т е р а
певтична, група за повишаване на ч у вс тви тел н о стта ,
или някаква организация или к о м и т е т , има определена
задача. Тя може да бъде съзнателна, декларирана и яс
на, както например, ако група инженери се събере, за да
проектира нова телефонна мрежа. А може да бъде и не
д о там съзнателна. Така например, при все че отделни
т е членове на тер а п е в ти ч н а та група най-вероятно
съзнават ясно желанието си да се излекуват, т е може
изобщо да не съзнават ф акта, че задачата им к а т о
група е да създадат атм осфера на сигурност и добро
намереност, необходима за изцелението.
Бион твърди, че рано или късно (обикновено много
рано) всички групи се о п и т в а т да избегнат изпълнени
е т о на задачите си, и че този оп и т за бягство може
да има няколко форми. Той ги нарича „презумпции за из
бягване на задачите“ и разграничава четири вида: „бяг
с т в о “, „битка“, „групиране“ и „зависимост“. Използва
дум ата „презумпции“ вм есто „методи“, защ ото когато
ги следват, групите сякаш приемат, че ц ел та им е да
избягнат изпълнението на задачите си по силата на оп
ределени презумпции.
* Вж. Rioch, Margaret J. The Work of Wilfred Bion on Groups.
---------- 1 1 9 ------------
Освен т о в а Бион отбелязва, че ако групата осъзнае

сво ята конкретна презумпция за избягване на задачите,
т я най-вероятно ще превключи към някой друг о т на
чините за избягването й. Освободи ли се о т тези пре
зумпции - ако работи ефективно и к ак то тряб ва за
разрешаване на задачата - групата с т а в а „работещ а“
според терминологията на Бион.
О б щ н о стта също може да се нарече работещ а гру
па, но тер м и н ъ т „общ ност“ е за предпочитане. Ръко
водителите, обучавани в Тависток, ч есто не успяват
да превърнат участниците в работещ а група. Този
терм ин предполага действеност и резу л татн о ст, но
не включва лю бовта, ангаж ираността, сам ож ертвата,
превъзмогването, кои то са необходими за изграждане
на общ н остта. Ако възпитаниците на Тависток гово
реха за нуждата о т подобни ценности, мисля, че щяха
много по-успешно да превръщ ат участниците в рабо
тещ и групи - т .е . в общности.
Макар че според мен т о й не е идеален, „Тавистокс-
к и я т модел“ има огромно значение за осмислянето на
динамиката в изграждането на об щ н остта. Най-важ
н и ят оригинален принос на Бион е признаването на гру
п а т а не к а т о п рост сбор о т индивиди, а к а т о органи
зъм със свой собствен ж и вот. Н еговите „презумпции
за избягване на задачите“ са реалност, к о я то моделира
поведението й в изграждането и в поддържането на
о б щ н остта. Практически невъзможно е една група да
стан е и да о стане истинска общност, без да е наясно
с т ази реалност и да я приема.
Бягството. При презумпцията за б я гств о то група

т а проявява силна склонност да бяга о т тревож н и те
въпроси и проблеми. В м есто да се изправи срещу тя х ,
т я се държи, сякаш постулира, че целта й е да ги из
бегне. В известен смисъл всички презумпции за избягва
не на задачите са форма на бягство и т о в а поведение
— 120 —
ОСНОВАТА
о т страна на групата е толкова нездраво, колкото и

о т страна на отделния индивид.
Един пример колко болезнено разрушително може да
бъде груповото бягство беше начинът, по който гру
п а т а на Мак Баджли се оп и та да ме превърне в изку
пителна ж ертва. Аз бях споделил, че се чувствам по
т и с н а т . Накрая се оказа, че и ц ялата група е потисна
т а . Но т я не искаше да се занимава с п о т и с н а т о с т т а
си и да преодолее болката. За да избяга о т депресията
си, групата беше го то в а да ме обяви за болен и да ме
отлъчи. Търсенето на изкупителна ж ер тва винаги е
форма на б ягст в о то к а т о презумпция за избягване на
задачите.
Най-широко разпространената форма на групово
бягство е онова, к оето аз наричам псевдообщност. Ос
новната презумпция на псевдообщ ността е, че трябва
да се избягва проблемът с индивидуалните различия.
О тегч и тел н ата у ч ти в о ст, царяща в псевдообщност
т а , е лъжа, к о я то цели да се избегне всичко, което мо
же да причини конфликт, бил т о й здравословен или нез
дравословен.
Друга ч есто срещана разновидност на б ягств о то се
проявява в ета п а на хаоса, когато групата се опитва
да избегне п ъ т я през п у с т о т а т а , избирайки организира
н о с т т а . Ч е ст о т о в а се изразява в предложение за раз
цепване на подгрупи. То е особено примамливо поради
общ оприетото погрешно ограничение, че максимал
н и ят брой на членовете на „идеалната“ група е п етн а
десетина души.
Но м о я т о п и т е показал, че т о в а неизменно е оп ит
да се избяга о т групата к а т о цяло и о т задачата т я
да прерасне в истинска общ ност.
Друга ч ест а форма на бягство в групите за изграж
дането на общ ност е пренебрегването на емоционална
т а болка. Това се случва многократно. Сред разм яната
на любезности в псевдообщ ността, в о т к р и т и т е кон
фликти в периода на хаоса или в агонията на п устота-
121 —
т а някой о т членовете на групата (обикновено истин

ски водач) - да речем, Мери - заговаря за нещо много
лично и болезнено. О чите й се напълват със сълзи. -
Знам, че не бива да плача - казва т я , - но т о в а , което
говорихме току-що, ми напомни за баща ми. Той беше
алкохолик. К огато бях малка, т о й беше единственият,
кой то ме обичаше. Харесваше му да си играе с мен. Ви
наги беше го то в да ме вземе в ск ута си. Умря о т ци
роза на черния дроб, когато бях на тр и д е с е т и една го
дини. П росто се пропи до см ърт. Не можех да понеса,
че се погубва. И зпитвах гняв към него. Имах чувство
т о , че ме предава. Струваш е ми се, че ако ме обича ис
тински, някак си би престанал да пие. Сега съм се при
мирила със с м ъ р т т а му. Не знам какво го е измъчвало
- може би просто необходим остта да живее с майка
ми, но сигурно е имал причина да избере то зи п ъ т. Ала
т а к а и не мога да простя на себе си. - Мери вече пла
че о тк р и то . - Разбирате ли, когато умираше, аз т а к а
и не му казах колко много го обичам. Толкова ме беше
яд на него, че не успях да му благодаря. А сега е много
късно.
М инават точно п е т секунди и Лари заявява ядосано:
- Аз не разбирам как можем да се превърнем в общ
ност, след к а т о дори нямаме определение за нея.
- Ние, ч аст о т членовете на н аш ата църква, сме
обединени в общ ност - отбелязва бодро Мерилин. -
Двайсетина души се събираме всеки последен четвър
т ъ к на месеца да вечеряме заедно, к а т о всеки пригот
вя по нещо.
- С ъщ ото правехме и за арм ията - добавя Вирджи
ния. - Неколцина познати о т нашия квартал всеки ме
сец приготвяхме ясти я о т някоя национална кухня.
Единия месец мексиканска, другия - китайска кухня.
Веднъж дори избрахме руска. Трябва обаче да отбележа,
че борш ът не ми хареса.
С малко късм ет, някой о т членовете схваща какво
става.
— 122 —
ОСНОВАТА I
- Хей! - казва Марк. - Мери плаче, а ние се държим,

сякаш нищо не се е случило. Тя шоку-що си изля сърце
т о пред нас, а вие т у к си приказвате за ядене. Не раз
бирате ли как се чувства тя !
Ако т о в а не стане, ръководителят може да преце
ни, че е необходимо да се намеси.
- Групата явно още не се е научила да изслушва бол
к и т е на членовете си - казвам аз. - Тя не обърна вни
мание на Мери и в м ес то да сподели стр ад ан и ето й,
прехвърли разговора върху дефинирането на общ н ост
т а , избягвайки въ зм о ж н о стта да бъде в една общ ност
с нея. - Ч е с т о се налага т а зи намеса да се повтори.
- П остоянно п и т а т е какво означава п у с т о т а т а .
Едно о т значенията й е да замълчите за известно
време - да се освободите о т затлачван и ята и да се
о п и т а т е да схванете онова, к о е то някой току-щ о е
казал. К о гато някой каже нещо болезнено, групата бя
га о т него, к а т о вдига прекалено много страничен
шум.
Б я г с т в о т о к а т о презумпция за избягване на задачи
т е може да се наблюдава и след п остигането на истин
ска общ ност. Може би най-яркият случай за т о в а , на
кой то съм бил свидетел, беше през 1972 г., в групата
за повишаване на ч у в с тв и те л н о с тта в Националната
учебна лаборатория, където за първи п ъ т плаках о т к
рито. Под забележително умелото ръководство на
Линди ние, ш естн ад есети м ата, бързо се превърнахме в
общ ност. През следващите десет дни изживяхме заед
но много любов, радост, познание и изцеление. Но пос
ледният ден беше отегчителен. Седяхме си в кръг на
възглавниците, как то обикновено, и говорехме за глу
пости. Едва половин час преди края един о т нас отбе-
ляза о т к р и т о :
- Малко странно ми се струва, че т о в а е последно
т о ни събиране к а т о група.
Но вече беше много късно. Нямахме време да се за
нимаем с проблема за връщ ането си в големия св ят,
— 123 —
нишо за разпускането ни к а т о общност, к а к то се по

лага.
К ато хвърлям поглед назад, разбирам, че т о в а беше
едно забележително явление. За почти две седмици ние,
ш естн адесет човешки същ ества, не само имахме едно
невероятно живо и съдбоносно преживяване заедно, но
и започнахме да изпитваме дълбока любов и загриже
н о ст един към друг. Но в този последен ден се държах
ме, сякаш нищо не се е случило. Изцяло избягвахме въп
роса за ликвидирането на групата. Бягахме о т истина
т а , че всички сме см ъртни на то зи с в я т . С ам и ят ни
успех к а т о общ ност подсили желанието ни да се прес
труваме, че т о в а не е кр аят ни к а т о група. Несъзна
телно се стремяхм е да избягаме о т р еа л н о стта на т а
зи „см ърт“. През онзи последен ден приехме, че обща
т а ни цел е да избягваме този въпрос. И до ден днешен
не знам дали Линди ни позволи да избягаме по то зи на
чин заради со б ств ен ата си болка о т загубата на духов
н о то единение или съзнателно ни даде един последен
пример за избягването на задачите. Във всеки случай,
ние го приехме охотно.
Битката. Тази презумпция за избягване на задачите

преобладава по време на втория е т а п на процеса на из
граждането на об щ н остта, кой то аз наричам „хаос“.
Още щом излезе о т е та п а на псевдообщ ността, група
т а започва да се държи к а т о сборище о т любители
психотерапевти и проповедници, кои то до един се
о п и т в а т взаимно да се лекуват и да се вкарват в пра
в а т а вяра. Но о т т о в а , разбира се, нищо не излиза. И
колкото повече нищо не излиза, толкова повече усилия
влагат членовете на групата, за да п ости гн ат нещо.
Този процес, в кой то се търси едновременно изцелява-
не и обръщане към Бог, се превръща в битка. Групата
действа по презумпцията за битка. Тя постулира, че
целта на събирането на членовете й е да се к а р ат по
някакъв начин, макар че поотделно т е не възприемат
— 124 —
ОСНОВАТА
себе си к а т о хора, които Воюват. Обикновено си каз

в а т : „Аз само се опитвам да помогна.“ Но процесът
прераства в буря и хаос.
В то зи м о м ен т задачата на ръководителя на група
т а е не само да осъди б и т к а т а к а т о бягство о т зада
чите, но и да посочи п ъ т към решението.
- О т нас се очаква да изградим общ ност - казвам
аз, - но май само воюваме помежду си. Чудя се защо.
Подобна намеса не бива да се осъщ ествява много ра-
но, защ ото то гава групата вероятно ще се върне към
псевдообщ ността, опитвайки се да избегне б и тк ата,
без дори да се запита за какво въобще се води т я . Но
ако групата е прекарала д остатъ чн о време в етап а на
хаос, е по-вероятно да се запита: „Къде бъркаме?“ Пос
т а в и ли се сериозно то зи въпрос, групата понякога е в
състояние сама да намери отговора, а най-често има
нужда о т малко - наистина малко - помощ. Затова,
ако самоанализът не върви много успешно, аз казвам:
- Слушам ви как се кар ате и ми се струва, че всич
ки се о п и т в а т е да се лекувате един друг и да се вкар
в а т е в правата вяра. Може би е добре да изследвате
причините, кои то ви к а р ат да се държите, сякаш зада
ч а т а ви е да лекувате и проповядвате.
По то зи начин само за час-два една група може да
усвои нещо, к о ето обикновено о тн ем а години на про
фесионалните психотерапевти: че сами никого не мо
жем да излекуваме и никому не можем да дадем вяра в
Бог. Това, к о е т о можем да направим, е да изследваме
м о т и в и т е си възможно най-задълбочено. К олкото по
вече го правим, толкова повече се освобождаваме о т
желанието си да „поправяме“ х о р ата и толкова пове
че можем и сме готови, дори силно желаем да о с т а
вим другите да бъд ат себе си, създавайки атм осф ера
на уважение и сигурност. В т ак ав а атмосфера, ко ято
съставлява същ ината на о б щ н о стта, изцелението и
в я р ат а и дват о т само себе си, без никой да ги налага
насила.
125 —
Битки се Водят и В групите, кои то са постигнали

общност. Много п ъти т е дейстВително трябва да се
б о р ят заедно за разреш аването на значими проблеми.
З а т о в а нарекох „хаос“ то зи период, В кой то групата
затъВа В стълкновения к а т о форма на бягстВо о т за
дачите. „Хаос“ означава безплоден конфликт, който не
Води до никъде, изцяло несъзидателна борба. Той се Вър
т и около о п и т и те да се лекува и проповядва, Вместо
да се пристъпи към обединяване на индивидуалните
различия. Б орбата В и сти н ската общ ност се изразява
В творчески процес на освобождаване, кой то В крайна
см етка праВи Възможно пости ган ето на съгласие.
Групиране. Тенденцията да се изпуска о т поглед основ

н а т а задача - изграждането на об щ н остта - е много
силна. В т о в а отношение групирането дейстВително е
често срещана клопка. Съюзите - съзнателни или несъз
нателни - между двама или поВече членове на групата
и м ат Всички изгледи да попречат на зрялото й развитие.
П очти Винаги групите за изграждане на общности
Включват една или поВече семейни дВойки или приятел
ски компании. Ч есто, особено В е та п а на хаоса, някоя
о т т ези дВойки започВа да си шепне. Ако групата не
обърне внимание на т о в а поведение, се намесвам аз:
- Чудя се дали на групата няма да й е интересно как
во си ш епнат Джейн и Б ети . ЧуВстВа ли се групата
изолирана? Дали Джейн и Б е т и не се държ ат, сякаш
ние, останалите, не съществуваме?
В процеса на изграждането на общ ност нерядко
пламВа любов между членове на групата. Някои о т
участниците дори идВат на семинарите именно с на
деж дата да започнат Връзка. ТоВа не трябВа непремен
но да се осъжда. Но на такоВа поведение трябВа да се
п о с т а в я т граници, ако започне да пречи на интегрите-
т а на о б щ н о стта к а т о цяло.
- Джон и Мери - казВам аз, - много се радВаме, че
между Вас Възниква близост, но групата може би има
— 126 —
ОСНОВАТА
усещането, че с т е т а к а заети да се гледате влюбено,

че не обръщ ате внимание на останалите. Понеже мо
ж е т е да прекарвате заедно колкото искате време през
почивките, групата би предпочела да седите разделени
по време на сеансите.
Проблемът с групирането може да бъде особено т е
жък по време на семинарите, кои то и м ат за цел да из
градят общ ност в много разнородни групи. Например
няколко п ъти са молили мен и мои колеги да „съберем
„ сту д ен ти и преподаватели, или преподаватели и ад
министрация, или администрация и родители и други
подобни групи. Н ай-често подгрупите ся д ат заедно, в
блок. Обикновено не е нужно да ги размествам. Но е
важно да им изтъкна кога и по какъв начин се изоли
р а т един друг. И стинска радост е да се наблюдава как
в о б щ н о стта различните групи се раздробяват, с т у
д е н т и т е ся д а т сред преподавателите, адм инистрато
р и те - сред с т у д е н т и т е , с т а р и т е сред младите.
Групирането е особено пагубно в групите с по-про
дължителен ж и в о т. Религиозните общности к а т о нап
ример м ан асти р и те просъщ ествуват много по-успеш
но о т св етски те. Главната причина за т о в а е, че мо
насите и монахините са се събрали в и м ето на някак
ва много no-висша цел о т удоволствието да бъдат за
едно. Въпреки т о в а т е ч есто забравят т а зи по-висша
цел. Д а речем, че две послушници, Сюзан и Клариса, се
сприятеляват. П рекарват колкото може повече о т
свободното си време заедно и всяка намира компания
т а на другата за по-приятна о т компанията на о с т а
налите монахини. Но скоро н ещ ата започват да вър
в я т на зле. Д ругите монахини се о т н а с я т към т я х с
раздразнение. Д в е т е послушници се оказват изключени
о т важни решения. Накрая нещ астна, сестра Сюзан се
оплаква на наставн и чката на послушниците, че д вете
с Клариса са изолирани о т об щ н остта.
- Може би е точно о б ратн ото - отвръщ а й настав
ничката. - Вие с Клариса с т е се сприятелили толкова
— 127 —
силно, че май се интересувате само една о т друга. Може

би кат о о тд ел яте толкова много внимание на приятел
с т в о т о си, точно вие изолирате другите сестри. Лиша
в а т е ги о т вниманието и помощ та си. Поне т а к а чу
вам о т тях. Макар че п риятелството е чудесно нещо,
едно време казвахме на послушниците, че много близки
т е приятелства са забранени. Знам, че не е лесно, Сю-
зан, но бих ви посъветвала с Клариса да се зап и тате да
ли в п р и ятел ството си не с т е забравили об щ н остта ка
т о цяло и висш ата цел, заради която с т е тук.“
Зависимост. О т всички презумпции за избягване на

задачите зави си м остта е най-опустош ителната за об
щ н о ст т а . Тя е и най-трудната - нерядко убийствено
трудна - за преодоляване о т ръководителя на общ
ността.
С колегите ми започваме т а зи битка о т сам ото на
чало на изграждането на об щ н остта. В разпространя
ваните предварително материали уведомяваме участ
ниците, че съ б и ти ето е по характер по-скоро експери
ментално, о тк о л к о то учебно. В началото на семинара
им го напомняме: „П ости ган ето на единение е невъз
можно, ако членовете на о б щ н о стта р а зч и т а т единс
твен о на ръководителя да ги учи и да носи и т я х н о т о
бреме о т задължения. Всеки о т нас е еднакво отгово
рен за успеха на съ в м естн ата ни работа.“
Отначало групите не се съгласяват охотно да о с т а
н а т без ръководство. Макар че т о в а с нищо не допри
нася за зр ел о с тта им и дори пречи на р азви ти ето им,
хората по начало п редпочитат да се осланят на ръко
водител, кой то да им казва какво да п равят, вм есто
сами да реш ават за себе си. Въпреки всички указания,
групите бързо прибягват към зави си м остта к а т о фор
ма на избягване на задачите. И докато групата не пре
одолее т о в а - д окато не се превърне в общ ност, в ко
я т о всички п о ем ат ръководни функции - членовете й
почти задължително не разбират и са недоволни о т не-
— 128 —
ОСНОВАТА
автори тарн ия си ръководител. Ж еланието за властна

или бащинска фигура може да бъде толкова силно, че
групата да разпъне на кръст ръководителя, отказващ
да о т с т ъ п и пред исканията им.
Да т е разпъват на кръст е изпитание - дори и в
преносния смисъл. Но обикновено се налага. Разпъване
т о не е просто нещо, к о ето се е случило на един велик
духовен водач преди две хиляди години. То е особен вид
закон. К огато го тв я ръководители на групи за изграж
дане на общности, им повтарям постоянно: „Трябва да
с т е способни и готови да се ж е р т в а т е за групата.“ Но
никакви думи не м о гат да ги п о д го тв ят за мъчително
т о охулване, ко ето групата стоварва върху водача, о т
казващ да играе ролята на „големия т а т к о “. Това пос
т а в я под въпрос сам ите определения за „сила“ и „сла
б о с т “ в ръководството. За да води хората към общ
н ост, истинският лидер тряб ва да не допуска възник
в ан ето на зависимост, а за т о в а няма друг начин, ос
вен да откаж е да ги води. К олкото и парадоксално да
звучи, в т ези случаи силен лидер е онзи, кой то е го то в
да поеме риска и дори посреща с радост обвинението,
че не притежава лидерски способности. Такова във
всички случаи ще му бъде отправено. Понякога в мека
форма, друг п ъ т - унищожително.
В так ъ в м ом ент на един колега му дошла наум една
равинска история. Тя бе прибавена към списъка ни о т
материали, кои то използваме в онези ужасни моменти,
когато групата, бягайки о т п у с т о т а т а , затъ ва в хао
са и вини за т о в а ръководителя си. М оят колега разка
зал на групата си следната история:
„Един равин се изгубил в гората. Три месеца търсил
п ъ т я и не могъл да излезе о т нея. Един ден, докато се
лутал, срещнал група миряни о т неговата синагога, ко
и т о също се били изгубили в гората. К а т о го видели,
т е възкликнали радостно:
- Рави, колко е хубаво, че т е намерихме! Сега т и ще
ни изведеш о т гората!
— 129 —
- Съжалявам, но няма да мога - отвърнал равинът.

- И аз съм се изгубил к а т о вас. Но понеже съм се из
губил о т д о ста време, онова, к о е то мога да направя, е
да ви кажа хиляда начина, по кои то не м ож ете да из
лезете о т гората. По то зи начин, ако се потрудим за
едно, може би ще успеем да намерим пътя...“
П оуката е ясна. У дивителното е как т а зи история
реално рядко помага. Много вероятно е групата да я
използва, за да добави още едно обвинение към списъка:
„На всичкото отгоре, ни разказваш и глупави истории“
- заявяват членовете й на своя ръководител.
Въпреки всичко, най -теж кото за ръководителя не са
пироните, кои то забиват другите в кръста, а самораз-
пъването. То е, да не се поддаде на изкушението да
стан е так ъ в ръководител, за какъвто го обявява гру
п ата. Онези, кои то се ч у в с т в а т привлечени о т т а зи
роля, са свикнали да ръководят. Много по-лесно е да по
учаваме и да проповядваме, о тк о л к о то да мълчим.
Трябва да се стрем им да се освобождаваме о т п отреб
н о с т т а да контролираме. Д о с т а ч есто групата се
превръща в общ ност чак след к а т о аз съм се предал и
съм си казал: „Този п ъ т ще се провалим.“ Не мисля, че
т о в а е случайно. Изграждането на о б щ н о стта изисква
свикналите да ръководят действително да са готови
да изпаднат в състояние на безпомощност. Нужно е да
се отърся о т п о т р е б н о с т т а си да говоря, да помагам
постоянно, да бъда гуру, да изглеждам к а т о герой, да
давам бързи и лесни отговори, с други думи - да се ос
вободя о т любимите си идеи. Но групата може да се
научи как да навлезе в ета п а на п у с т о т а т а само кога-
т о ръководителят й умее да преминава през нея.
Тази т р у д н о с т беше много добре изразена о т един
п р о т е с т а н т с к и свещеник на средна възраст, чий то
курс подпомагах. След к а т о проведе първия си семинар
за изграждане на общ ност, т о й ми писа: „Спомням си,
че ми казахте, че ч е с т о в т е зи неща успяваш чак след
к а т о си кажеш, че си се провалил. Но т о в а не ми по-
— 130
ОСНОВАТА
могна. В съ б о т а в еч ер та се обадих на жена ми и й ка

зах, че т о в а не е р аб о та за мен. П реместих колата
т а к а , че първи да напусна паркинга. Но останах. Аз
съм умел свещеник-манипулатор. През н о щ та все си
мислех, че тр яб в а да има някакъв номер, кой то още
да мога да изпробвам. Чак призори най-сетне разбрах,
че не знам нищо за х р и сти ян ств о то . Че не знам ни
що за сам о ж ер твата. За о тк а зв а н е то о т собствено
т о ми его. В т о зи м о м ен т аз наистина се почувст
вах го то в за сам ож ертва. След закуска групата пре
расна в общ ност.“
С тар о правило е обаче, че колкото повече вложиш в
нещо, толкова повече ще получиш о т него. Така че фор
малният ръководител на групата за изграждане на об
щ ност може да има още по-голяма полза о т останали
т е участници. С ам о ж ер тв ата му може да е по-голяма,
но и печалбата му - също. М о ят познат беше завър
шил писмото си с думите: „Х ората казват, че след зав
ръщ ането си съм стан ал по-сърдечен, по-добронамерен.
Чувствам се прекрасно. Може да звучи налудничаво, но
съм го то в да повторя преживяването.“
НАМЕСА В ГРУПОВОТО П О В Е Д ЕН И Е
Понеже групата е нещо повече о т съвкупността на

ч а с т и т е си, т .е . сам остоятелен жив организъм, ръко
водителите тр яб ва да съсредоточават вниманието си
върху нея к а т о цяло. Обикновено няма нужда да се за
ним ават с проблемите и сам оличността на отделни
т е членове. В д ей ствителност подобни занимания мо
же дори да попречат на р азв и ти ето на общ н остта. За
т о в а общ ото правило е, че ръководителят тряб ва да
ограничи нам есата си до тълкуван ето на груповото, а
не на индивидуалното поведение. А ц елта на всяка на
меса е не да се каже на групата какво да прави или да
не прави, а да осъзнае т я поведението си.
131 —
Типичен пример за так ава намеса е ръководителят да

каже: „Тази група май се държи, сякаш всички споделят
една и съща вяра“ или: „Целият този хаос к а т о че ли се
върти около о п и ти те ви да се променяте един друг„,
или: „Струва ми се, че по-младите и по-възрастните
членове на групата се разделят на фракции“, или: „Група
т а сякаш сменя т е м а т а всеки п ъ т, когато някой каже
нещо болезнено, сякаш не искаме да слушаме за страда
нията на другите“, или: „Чудя се дали тази група не
трябва да преодолее негодуванието си о т м оето „сла
бо“ ръководство, за да може да прерасне в общност“.
Една о т последиците на подобен сти л ръководство
е, че другите се научават също да мислят за групата
к а т о цяло. В началото малцина п ри теж ават групово
съзнание, но когато д о сти гн ат до единение, повечето
о т участниците вече са се научили да мислят за гру
п а т а к а т о за организъм. Дори започват да се намесват
много успешно в р а б о т а т а . Така например бизнесмен,
съгласил се да бъде домъкнат на семинара о т жена си
само за да й угоди, може да заяви: „С трува ми се, че
групата е в застой. Дали не тряб ва да се вгледаме вни
м ателно в съ стоян и ето си?“ К огато т о в а стане, фор
малният ръководител може да започне да се превъплъ-
щава в п р и я т н а та роля на „редови член на групата“.
Спазвайки друго общо правило за ръководството в
процеса на изграждане на общ ност, формалният ръко
водител тряб ва да осъщ естви намеса само ако пробле
м ъ т не е по силите на другите членове. Иначе група
т а не може да се превърне в общ ност - в група, в ко
я т о всички са лидери. И о б р атн о то , напълно развита
т а общ ност е изцяло в състояние да разрешава проб
лем ите си, без да има един определен ръководител. За
т о в а обаче е нужно формалният ръководител да проя
ви много търпение - да изчака да види дали другите
членове на групата ще се зае м ат с реш аването на ня
кой проблем, кой то т о й е предвидил. Това необходимо
изчакване (к о ето ч есто изглежда к а т о слабо ръковод-
— 13 2 —
ОСНОВАТА
сшбо) е възможно само kozamo определеният за ръко

водител е го то в да се освободи о т п о тр еб н о с тта си
да контролира. Една о т най-мъчителните задачи на
так ъ в ръководител е постоянно да решава колко да из
чака, преди да заключи, че групата още не е готова да
се справи сама с проблема.
П равилата винаги и м а т изключения. Понякога нап
ример е необходимо формалният ръководител да обър
не внимание на поведението на отделен член на група
т а . Това обаче тр яб в а да се прави не толкова о т гри
жа за то зи отделен човек, колкото в интерес на гру
п а т а - когато неговото поведение несъмнено пречи на
р азви ти ето на о б щ н о стта и групата к а т о цяло не из
глежда още способна да посрещне проблема. За пример
нека ви разкажа два случая, в кои то се почувствах при
нуден да се намеся по то зи начин.
В р езу л тат на мое недоглеждане в брошурата за
един о т семинарите ми не се упоменаваше ясно, че
първостепенната задача на групата е изграждането на
общ ност. Но в сам о то начало на семинара бе обясне
но, че т о в а именно е с т р е м е ж ъ т ми и членовете на
групата посрещнаха т о в а с ентусиазъм. Скоро след ка
т о прераснахме в общ ност, един о т членовете на гру
п а т а на име Маршал - интелектуалец на средна въз
р ас т , християнин, постоянно правеше опити да въвле
че групата в разисквания на аб страктн и богословски
въпроси. К о гато групата го отряза, т о й протести ра,
че в брошурата не е било посочено, че семинарът ще
се занимава с изграждането на общ ност и т о й е дошъл,
защ ото е искал да научи нещо повече за м ои те религи
озни убеждения. Групата му посочи, че макар в брошу
р а т а да не се е споменавало за изграждането на общ
н о ст, в нея е било посочено, че семинарът ще се зани
мава със смисъла на християнската любов, дисциплина
и самож ертва на практика. Маршал настояваше да ра
зисква н ещ ата на интелектуална плоскост. Тогава аз
му казах:
— 133 —
- Напълно си прав, Маршал, в брошурата аз наисти

на не давам ясно да се разбере, че ще се занимаваме с
изграждането на общ ност. Това е непростим пропуск
о т моя страна. Трябваше да се изразя по-ясно. Разби
рам, че се чувстваш подведен и заслужаваш да т и се
извиня. Съжалявам, че съм т е подвел.
През почивката малко по-късно Маршал ме спря:
- Д о ста съм разстроен о т начина, по който прека
рах тези почивни дни. Имам ч увството, че съм си за
губил врем ето и парите напразно. Нямаше да дойда,
ако знаех, че т о в а е един о т семинарите за изгражда
не на общност.
- Не знам какво да направя, освен още веднъж да т и
се извиня, Маршал - отвърнах аз. - Няма да превърна
семинара в богословски диспут, защ ото не т о в а иска
групата к а т о цяло. Надявам се, че ще успееш да се пре-
настроиш. Но как то т и казах, аз действително съм
допуснал грешка и много съжалявам за нея и за то в а,
че съм т е разочаровал.
К огато възобновихме р а б о т а т а , Маршал мълча сър
д и то един час. Групата не му обръщаше внимание. Той
беше на п ъ т да се окаже отлъчен. Не знаех как да пос
тъпя. Не ми харесваше накъде вървят нещ ата, но ре-
ших да изчакам. Точно преди обяд Маршал започна о т
ново да прави високопарни богословски изказвания. Гру
п а т а се държа о т к р и т о враждебно, но до обяд не ос
таваш е много време, за да се занимаем с проблема.
След него трябваш е да протече заключителната, т р е
т а ч аст на семинара. К акто усетих, Маршал много се
опасяваше, че ако вляза в конфликт с него пред група
т а , т о в а ще го унижи жестоко. Но ако не направех не
що, недоволството и на Маршал, и на групата щеше
сериозно да наруши завършека и успеха на семинара. Ко
г а т о прекъснахме за обяд, попитах Маршал дали не би
обядвал с мен.
Не си губих врем ето в любезности. Започнах още
щом седнахме:
— 134 —
ОСНОВАТА
- Маршал, имаме сериозен проблем. Аз ши се извиних

су тр и н та пред цялата група заради брошурата, но през
су треш н ата почивка т и отн ово ме обвини за нея.
Явно не беше приел извинението ми. З а то в а т и се из
виних втори п ъ т. Но т и все още се опитваш да нака
раш групата да дискутира богословски въпроси и явно
не си ми простил, че преживяването е нещо различно
о т онова, к о ето си очаквал. Колко п ъти тряб ва да т и
се извинявам, Маршал? Да, в брош урата не се казваше,
че ще се занимаваме с изграждането на общност, но се
посочваше ясно, че християнската любов, дисциплина и
сам ож ертва ще се изследват по емпиричен п ъ т. Убе
ден съм, че ще се съгласиш с мен, че въпросът за прош
к а т а заема централно м я сто в християнската теоло
гия. Е, сега т и ще имаш или изживяване на прошка или
изживяване на о тк аз о т прошка. О т т е б зависи. Освен
т о в а , к а к т о знаеш, поговорихме д о ста за п у с т о т а т а ,
а т я е тясн о свързана с ж ертви. Единственият начин
да ми простиш за т о в а , че групата не е каквато си
очаквал, е к а т о се освободиш о т очакванията си и по
ж ертваш предубежденията и желанията си. Християн
с т в о т о има отношение и към ж е р т в а т а и отн ово о т
т е б зависи дали ще я направиш, или не. Придобиването
на познания по емпиричен п ъ т не е лесна работа. Но в
д ей ствителност начинът, по кой то ще възприемеш
т о зи семинар, зависи о т начина, по кой то изповядваш
християнската си вяра.
Получи се. М артин се представи отлично. Повече не
прави опити да повдигне интелектуален спор. В следо
бедната почивка един о т м ъж ете, кои то се бяха о т
несли много критично към и нтелектуалните уклони на
Маршал, прегърна неколцина други о т групата.
- Няма ли да прегърнеш и мен? - попита Маршал.
Онзи го прегърна. Някои заплакаха. На заключител
ния сеанс Маршал призна, че за първи п ъ т в ж и вота си
прегръща друг мъж. О тн ово някои заплакаха. Този ден
Маршал научи д оста за теологията.
— 135 —
Една о т причините нам есата по отношение на о т

делен човек да е толкоВа трудна, е, че т я обикновено
се налага, когато член на групата също к а т о Маршал
не иска да разбере за какво с т а в а дума. Поради негова
т а съпротива нам есата ч есто тр яб в а да приеме фор
м а т а на удар по главата. Аз не мога да си позволя да
налагам Маршал по главата. Въобще никого не бих си
позволил да налагам по главата. Понеже и хората обик
новено не и скат да ги налагат по главата и е трудно
да се предвиди как ще реагират, подобни намеси са по
тенциално опасни и тряб ва да се п р ав ят само след за
дълбочен анализ на ситуацията.
В друг един случай през първата една т р е т а о т де
в е т т е ни часа заедно, докато семинарът течеш е в оби
чайния хаос, аз осъзнах, че един о т членовете на група
т а - нека да го наречем Арчи - представлява потенци
ален проблем. Арчи беше заговарял т р и пъти, много раз
вълнувано и с голямо красноречие. Проблемът беше, че
не разбрах и дума о т онова, ко е то казваше. Знаех, че и
другите членове на групата не го разбират, но о т лю
безност се въздържаха да му го каж ат. В края на сле
добеда помолих групата, ко ято все още се намираше в
период на хаос, да поразмисли през н о щ та какво не вър
ви както трябва. Ц ялата нощ мислих за Арчи. Той бе
ше толкова объркваща личност. Знаех, че ако успеем да
се превърнем в общност, Арчи вероятно ще я провали,
ако не се намесех по някакъв начин. Надявах се т о в а да
не се случи, но очаквах да се случи и не знаех как да пос
т ъ п я и какво ще произлезе о т всичко то в а.
К огато се събрахме следващ ата сутрин, веднага пре
минахме към ета п а на п у с т о т а т а и скоро след т о в а -
към о б щ н остта. Тъкмо започнахме да изпитваме ра
д о с т т а о т нея, когато Арчи направи едно о т прочув-
с т в е н и т е си поетични изказвания.
- Разбирам какво изпитваш, Арчи - обади се една же
на. - Точно т а к а се чувствах и аз, когато почина мъ
ж ъ т ми - отначало ме обзе истински гняв.
136 —
ОСНОВАТА
- Но Арчи не говореше за т о в а - възпротиви се друг.

-Т ой говореше колко е тъж ен. Арчи изнесе още една по
етична реч.
- Може Арчи да е и тъж ен, и гневен - изказа се ня
кой.
- Аз почувствах в думите му гняв - призна друг.
- Не, т ъ г а беше! - заяви т р е т и .
- Аз пък не откривам н и то едното, н и то другото -
възрази ч е т в ъ р т и и в групата настана хаос.
- Групата е объркана - казах аз. - И с право. Арчи,
аз съм изпълнен със смесени чувства към т е б - продъл
жих, със сърце сви то на то п ка в гърлото. - О т една
стр ан а т е харесвам. Чувствам, че имаш душа на п оет.
Откликвам на вълнението т и . Мисля, че си добър чо
век с проникновен ум. Но мисля също, че имаш проблем
със самодисциплината що се отн ася до думите. По ня
каква причина - представа нямам каква - не си усвоил
дисциплината да превръщаш вълнението си, поезията
на душ ата си, в думи, кои то другите м о гат да разбе
р а т . Зато ва, макар че думите т и предизвикват о т з
вук в сърцата на хората, т е ги объркват, к а к то сега
е объркана групата. С м ятам , че можеш да усвоиш т а
кава самодисциплина и много се надявам т о в а да с т а
не, защ ото ми се струва, че, имаш да споделиш прек
расни неща. Но т о в а о тн ем а много време и аз се съм
нявам, че ще с т а н е в оставащ ия ни един ден.
Н астъпи миг на напрегнато мълчание. И аз, и всич
ки останали чакахме как ще реагира Арчи.
- Благодаря т и - каза той . - Скоти, т и си един о т
м алкото хора, кои то са ме разбирали.
До края на семинара Арчи не каза н и то дума повече.
Но в мълчанието му о б щ н о стта усещаше лю бовта му
и удоволствието, с к о е то се къпеше в об щ ата любов.
Не знам дали Арчи е успял да се самодисциплинира и
да преведе поезията на душ ата си в думи, кои то дру
ги те м о гат да разберат. Но и сто р и ята има продълже
ние. Година и половина по-късно провеждах подобен се-
— 137
минар 6 същия град и със същ ите организатори. Арчи

се обади на спонсора на семинара. „Бих искал отн ово да
участвам, но нямам д остатъ чн о пари. Моля ви да ка
ж е т е на С коти, че ако има нужда о т бодигард, аз съм
на разположение.“
Тези намеси бяха успешни - и за об щ н остта, и за
кон кретни те хора, най-вече благодарение на способ
н о с т т а на Маршал и Арчи да се променят, да се о т
к а ж ат о т един модел на поведение. Но какво би с т а
нало, ако бяха отказали да направят тази ж ертва?
М о ят о п и т показва, че групите м о гат да се сп равят с
всякакви разновидности на индивидуалната психопато-
логия освен с една. Всъщност, често „най-болните“
допринасят най-много в процеса на изграждането на
о б щ н о стта. И ма обаче редки случаи на хора, кои то не
само не и скат по шжакъв начин да се подчинят на нуж
д и те на групата, но и съзнателно или несъзнателно ак
ти вн о се с т р е м я т да разруш ат общ н остта. Тези мал
цина смея да наричам „носители на злото“*.
Такива хора по начало избягват да у ч а с т в а т в про
цес на изграждане на общност. Зато ва за повече о т
с т о проведени подобни семинара измежду п е т хиляди
души съм срещал само двама такива. В единия случай
т о й действително успя да разруши общ н остта. В дру
гия о б щ н о ст т а го изолира - т о в а е особено трудно ре
шение, защ о то о б щ н о стта по дефиниция е отворена.
Но ако сам о то й просъществуване е застрашено, нала
га се да го вземе.
Но задачата да се справи с носителя на злото не би
ва да се поема еднолично о т формалния ръководител.
Н осители те на зл ото са силни хора и са труден про
тивник за един отделен човек, колкото и да е опитен.
Случаят, в ко й то н оси телката на злото успя да разру
ши о б щ н о стта, беше когато още не бях натрупал дос
т а т ъ ч н о о п и т и к а т о формален ръководител приех за
* Виж: Пек, Морган Скот. Хора на лъжата. ИК „Кибеа“, С., 1995.
1 3 8 ----------
ОСНОВАТА
свое задължение да се преборя с нея еднолично, за да

спася групата. П роблемът беше, че т я умееше да се
бори д о статъ чн о умно, за да си спечели съюзници сре
щу мен, да раздели групата на враждуващи лагери и да
запази т о в а положение.
З а то в а задача на групата к а т о цяло е да разреши
проблема с носителя на злото. Това именно се случи на
другия семинар, при кой то групата принуди то зи човек
да напусне. В то зи случай аз упорито настоявах, че
проблемът е на цялата група и макар че т я страда
много о т чувство за вина заради изключването му, в
крайна см етк а то зи процес подпомогна превръщането
й в общ ност.
Ако групата реши да изолира някого, т о в а трябва да
бъде направено само в краен случай. В горния случай
групата поиска о т носителя на злото да напусне само
за половин ден, давайки му възмож ност да се върне и
да опита още веднъж. Той се о тк аза о т т а зи възмож
н о ст. Веднъж разговарях с една трайна, нарочно създа
дена общ ност (членовете на к о я то живееха заедно),
към к о я то се бе присъединила една жена, носителка на
злото. О б щ н о стта накрая й заяви, че действа толко
ва зле на останалите, че вече не може да живее в до
ма, но ще остане добре дошла к а т о п о сети тел и ако
покаже, че наистина се е променила, ще я приемат о т
ново, за да о п и та още веднъж. Тя също не избра въз
м о ж н о с т т а да се върне. Макар че и в д в а т а случая
въпросните личности избраха да не т ъ р с я т п ъ т назад,
т е не бяха прогонени окончателно и поне начинът на
изолирането им намали ч у в с тв о то за вина на изключ
ващ ите ги общности в поносими граници.
Макар че не бива да бъде крайно, ч у в с тв о то за ви
на е неизбежно за всяка общ ност, к о я то изолира някой
свой член - носител на злото - дори и само частично.
Защ о то изключването му нарушава най-важния прин
цип на о б щ н о стта - нейната о тв о р ен о ст. Нещо пове
че, след к а т о е изключен, много е вероятно н оси тел ят
139
на злото да създаде проблеми на друга общ ност. Изк

лю чването не решаба проблема със злото. Колкото и
да се налага да се грижи за со б ствен ото си оцеляване,
и сти нската общ ност винаги е го то в а да признае, че из
ключвайки някого о т редиците си, т я е претърпяла се
риозен провал. Ако липсва т о в а усещане за неуспех и
придружаващото го чувство за вина, о б щ н о стта всъщ
н ост, би престанала да бъде общ ност - би се изродила
в елитарна формация. Ако не се измъчва о т въпроса да
ли изключването на някой неин член не е всъщ ност
търсене на изкупителна ж ертва, ще придобие склон
н о ст постоянно да търси изкупителни ж ертви. И ве
че няма да бъде запазена о т злото. Д а бъдеш ч аст о т
истинска общност, означава постоянно да се измъчваш
и терзаеш заради проблема с човеш кото зло.
Д ругата страна е, че макар и мъчителен, проблемът
с човеш кото зло няма ста ти с ти ч ес к а значимост на
равнище малки групи. М о ят о п и т показва, че о т около
п е т хиляди души само двама не можаха да се включат
успешно в процеса на изграждането на общ ност. В
дей ствителност хората се сп равят с т о в а много доб
ре, ако бъдат насочвани правилно и само съвсем малка
ч а с т о т т я х не са в състояние да у ч а с т в а т творчес
ки в т о зи процес на равнищ ето, за к о ето с т а в а дума.
В по-голям мащаб обаче, например на равнище държа
ва или нация, проблемът с човеш кото зло започва да
придобива други измерения. Много по-страш на заплаха
е проблемът с институционализираното зло.
БРО Й НА ЧЛЕНОВЕТЕ В О Б Щ Н О С П А
Успехът на групата, к о я то се стрем и да постигне еди

нение, не зависи о т броя на членовете й. Ръководил съм
няколко групи о т по т р и с т а -ч е т и р и с т о т и н души, кои
т о са се превръщали в общ ност. Бяха необходими го
лямо общежитие, координатор на конференцията, два
— 140 —
ОСНОВАТА
д есет специално обучени ръководители на малки групи

и п е т дни. Обикновено так ав а сложна организация не
се оказва рационална. При т о в а положение обаче неиз
вестн а о ст а в а горната граница на размера, при кой то
групата може да бъде доведена до общ ност. Иначе
участниците в м ои те семинари за изграждане на общ
ности наброяват между двадесет и п е т и ш естд есет
и п е т души - просто защ ото т о в а е границата, при
ко ято голяма група може да се превърне в задушевен
кръг.
Този оптимален размер може да прозвучи изненадва
що на п си хотерап евти те и другите специалисти по
групово поведение. Сред професионалистите преоблада
ва убеждението, че „идеалният брой на групата“ е меж
ду осем и п етн ад есет души и че група о т повече о т
двадесет души е неуправляема. И аз мислех т а к а до де
ня през 1981 г. във Вашингтон, когато наш ият „и н те
лектуален семинар“ с ш естдесетим а участници извед
нъж се превърна в общ ност.
Според моя опит, един о т основните фактори, ко
и т о п равят възможно възникването на общ ност в го
леми групи, е че не искам о т всеки участник да гово
ри. За типичния ръководител на терап евти ч н а група
или група за повишаване на ч у в с т в и т е л н о с т т а мълча
ливият участник е истинско проклятие. Но аз съм
много силно впечатлен о т силата на невербалното по
ведение. Професионалните лектори зн аят, че ч есто в
публиката има някой, к о й то с изражението на лицето
си или п р о сто с п озата си ги вдъхновява, дава им си
ли да говорят с повече смелост, увереност и убедител
н о ст. И о б р ат н о то , може един-единствен човек в пуб
ликата с постоянно намръщ еното си изражение и нед
ружелюбен поглед да ги обезсърчава и да пречи на въо
душевлението. С ъщ ото е с групите за изграждане на
общности. Участници, кои то не к а зв а т и дума, м о гат
да и м а т същия принос за групата, колкото и най-сло-
воохотливите.
— 141 —
Не е нужно човек да е кой знае какъв специалист, за

да разбере дали мълчаливецът участва емоционално в
групата. П ро сто изразът на лицето или п озата му го
в о р ят д о статъ чн о за то в а. Ако някой - да речем, мла
да жена на име Мери - седи встрани о т групата и два
часа се взира през прозореца с вяло, отегчено или по
т и с н а т о изражение, аз бих отбелязал: „Групата к а т о
че ли не обръща внимание на ф акта, че Мери изглежда
д оста затворена в себе си.“ Но докато участниците са
емоционално съпричастни, не виждам никаква необходи
м о с т да ги карам да говорят.
Мълчаливците не само внасят своята дан за израс
т в а н е т о на о б щ н остта, но и получават не по-малко в
замяна. М аргарет например беше започнала при мен ин
дивидуална терапия на двадесет и ш ест годишна въз
р аст, к а т о основното й оплакване беше прекомерната
й стесн и тел н о ст. След к а т о бяхме поработили заедно
година и половина и т я бе понапреднала, аз трябваш е
да проведа малък семинар за изграждане на общ ност в
една красива м е с т н о с т . Това изглеждаше чудесна въз
м ож ност М аргарет да се почувства добре в група.
Предложих й, но т я прие с неохота. За мое удивление
обаче, ко гато семинарът започна, М аргарет не проду
ма н и то веднъж през целите два дни. К а т о че ли за нея
у ч асти ето беше пълен провал.
П е т дни по-късно М аргарет дойде за индивидуалния
си сеанс с грейнало лице и ми разказа, че т о в а е било
най-прекрасното преживяване в ж и вота й. „Изпитвала
съм подобно нещо и преди, но т о в а беше различно. Пре
ди винаги е било мимолетно - миг сега, друг - след т р и
месеца. М иналата седмица очаквах р а д о с т т а да си
отиде. Но т я се връщаше отн ово и отново.“
142 —
ОСНОВАТА
ВРЕМ ЕТРАЕНЕ НА ОБЩНОСТТА
Според моя опит, два дни са точно подходящото вре

ме една група между тр и д е сет и ш естд есет души да се
превърне в истинска общност. Възможно е да стан е и
по-бързо. Специфичен вид истинска общ ност може да
се получи и за няколко часа, ако о т сам ото начало се
обясни на членовете на групата, че трябва да се въз
държ ат о т обобщаващи изказвания, да говорят откри
т о , да покаж ат уязви м остта си без страх, да избягват
о п и т и т е да лекуват и проповядват, да освободят съз
нанието си о т всичко ненужно, да изслушват о т душа
остан ал и те и да прием ат болезнените преживявания
наред с приятните. Но т о в а е все едно да т е качат
на върха на планината е хеликоптер. Не можеш да оце
ниш победата т а к а , к а к то ако си газил през б л а т а т а
и си се препъвал през ск аш те, за да се изкачиш. Един
о т най-кратките общностни м и тове бе предложен о т
една млада духовничка във връзка с проблема за к р а т
к о тр а й н ата общ ност. К огато в края на един так ъ в ед
нодневен семинар хората казваха заключителните си
думи, т я обобщи н ещ ата така: „За мен то зи ден има
всички преимущества и недостатъци на връзката за
една вечер.“
О б р а т н о т о в известен смисъл също е вярно. В двуд
невните семинари някои групи прерастваха в общ ност
първия ден следобед, други - по средата на семинара,
т р е т и - четири часа преди края. Малък брой групи са
мо, впримчени здраво в традиционните си начини на
общуване, постигаха единение едва два часа преди края.
Но участниците в т я х си тръгваха напълно удовлет
ворени. „Това е най-ценното преживяване в ж и вота
ми“- ч есто споделяха т е . Как е възможно т о в а , след
к а т о са получили само два часа награда за дванадесет
часа усилен труд? Но пък след кулминацията на любов
ния а к т кой би съжалявал, че е настъпил след седмици
ухажване?
— 143 —
АНГАЖИРАНОСТ НА ОБЩНОСТТА
Тъй к а т о т о в а е много важно за изграждането на об

щ н о с т т а , участниците трябва да са подготвени за ан
гаж ираността, к о я то ще се изисква о т тях. Аз уведо
мявам предварително писмено участниците в м ои те
семинари не само че целта на събирането е изгражда
н ет о на общност, но и че процесът вероятно отн ача
ло ще бъде труден и мъчителен. Още преди да дойдат,
им се обяснява, че не бива да се о т к а з в а т и тряб ва да
си проправят п ъ т през тр у д н о сти те.
Щом се съберат, повтарям указанията: „Има само
едно основно правило. Не бива да се о тказвате.“ Поне
же някои хора се нуж даят о т резервен изход, не забра
вям да добавя, че нямаме пистолети, камшици, вериги
и окови, за да налагаме принуда или санкции. „Но всеки
о т нас носи отговорн ост за успеха на групата - про
дължавам аз. - Ако с т е недоволни о т начина, по кой то
се развиват н ещ ата - а сигурно ще бъдете - длъжни
с т е да не мълчите и да изразите неудовлетворението
си, а не просто да си тр ъ гн ете. О т нас се очаква да
останем заедно и в периоди на съмнения, тревога, гняв,
депресия и дори отчаяние.“
О п и т ъ т ми показва, че средно т р и процента о т
участниците не сп азват то зи ангажимент. Горе-долу
половината напускат в труд н и те етапи на хаоса и пус
т о т а т а . Пример за т о в а е една високообразована и
преуспяла психоложка на средна възраст, ко ято след
първата т р е т а о т р а б о т а т а на семинар с п етд есе т
и д ев ет участници заяви:
- Знам, че обещах да остана, но няма да сдържа обе
щ анието си. Тръгвам си в края на сесията довечера и
няма да се върна утре.
О стан алите веднага се разтревожихме.
- Защо? - запротестирахме шумно.
- З ащ о то всичко т о в а е глупост - отвърна т я . -
О т двадесет години водя групи. Невъзможно е група
— 144 —
ОСНОВАТА
о т повече о т двадесет души да се превърне в общ ност

и т о за два дни. Няма да седя т у к и да участвам в не
що, к о ето неизбежно ще се провали.
Един о т по-малко „високообразованите“ участници
реагира рязко:
- Ако сега се о тк а ж е те , а ние успеем да прераснем
в общ ност, няма да разберете, че с т е се лъгали.
- Но аз не се лъжа - отвърна психоложката. - Знам
какво говоря. Това ми е р а б о т а т а . Онова, ко ето се
о п и т в а т е да направите, е невъзможно.
И т я си тръгн а съ щ ата вечер. На следващата с у т
рин ние, остан али те п етд есе т и осмина, постигнахме
духовно единение и се превърнахме в общност.
По-изненадващо е напускането на един-двама участ
ници след к а т о групата е успяла да се превърне в общ
ност. Те никога не казват защо си т р ъ г в а т . П росто
тихичко се измъкват. Но причината може да е, че из
вестен малък брой хора по една или друга причина прос
т о не м о гат да понесат толкова много любов. Ако е
так а, за съжаление, за т я х о б щ н о стта засега е нещо
непостижимо.
У П РА Ж Н ЕН И Я ЗА И ЗГРА Ж ДА НЕ
НА О БЩ Н О СТ
С течение на годините специалистите в т а зи област

са разработили най-различни упражнения, кои то пома
г а т на групите да п ости гн ат повече доверие, чувстви
тел н о ст , близост и умения за общуване. Аз не ги ома
ловажавам. Но по отношение на изграждането на общ
н о с т т а , см ятам , че изживяването е много по-силно,
когато протича без „трикове“ или „разиграване на ка
зуси“, улесняващи процеса. З а то в а с т и л ъ т , с кой то во
дя групите на м о и те семинари към о б щ н о стта, се ха
рактеризира с изчистеност и о тсъ ств и е на каквито и
да било „трикове“. Все пак има някои неща, кои то мо-
— 145 —
г а т да б ъ д ат наречени „упражнения“ и ч есто наистина

да улеснят процеса.
Тишината. Тишината помага най-много за навлизане

в ета п а на п у с т о т а т а . Нормално след почивката за
почваме новия сеанс с т р и минути мълчание. Може да
помоля групата през т о в а време да поразмишлява о т
какво всеки о т т я х лично има нужда да се освободи.
К огато установя, че групата к а т о цяло има някакъв
специфичен проблем с п у с т о т а т а , обикновено искам да
прекараме повече време в мълчание, за да се справим с
проблема. Зато ва накарах група общественици о т
Средния Запад да помълчат, за да се освободят о т доб
ронамерените си, но дребни планове как да помогнат
на града си.
Друга една група, все още лутащ а се в хаоса, бе за
циклила в т о в а , че бе съсредоточила вниманието си
върху един млад човек на име Дари, когото не без ос
нование възприемаше к а т о потенциална опасност. То
гава аз се намесих: „С трува ми се, че има нещо неред
но в т о в а съсредоточаване в един-единствен обект.
Чудя се дали не използваме Дари к а т о начин да изразим
недоверието, ко ето всички изпитваме един към друг.
Той каза, че е дошъл т у к поради сложен комплекс о т
причини, но никой не пожела да го предразположи към
откровение. Не виждам как можем да стан ем общ
ност, ако нямаме поне малко доверие един към друг. Не
говоря за безусловна сляпа вяра. Но има принципна раз
лика между абсолю тната вяра и приемането, че някой
не заслужава доверие. Макар че мълчаливият ни период
свърши само преди двадесет минути, искам сега пак да
помълчим и през т о в а време да се освободим о т всич
ко, к о ето ни пречи да окажем на всеки присъстващ в
т а зи с т а я поне малко доверие.“
Така и направихме и след мълчанието групата т у
такси прерасна в общност.
146 —
ОСНОВАТА
Разказите. Човек се учи най-добре о т собствен

опит. Е т о защо е по-добре да се остави групата да из
върви трудния п ъ т към об щ н остта, без да й се дава
о т сам о то начало подробна карта, която да преведе
участниците през различните етапи и да ги предупре
ди за капаните, кои то тр яб в а да избягват. В т о р и я т
най-добър начин е посредством разкази, чието послание
може да бъде особено полезно за извисяване на групата
до духовно единение.
И с т о р и я т а за дара на равина е толкова полезна в
т о в а отношение, че я разказах в пролога на т а зи кни
га. Тя служи и за много още цели. Една о т т я х е нап
ример да отклони групата о т озлобената конфронта
ция, с к о я то групите за повишаване на чувстви тел
н о с т т а си спечелиха лоша слава. Точно так ъ в беше слу
ч а я т със С интия и Роджър. Синтия беше на средна
възраст, с хронична шизофрения, ко ято в сам ото нача
ло на р а б о т а т а на групата заговори за себе си по без
разборен, несвързан и многословен начин. Аз сам и ят се
мъчех отчаяно да измисля как да сложа край на слово
излиянията й, когато Роджър - отличен т е р а п е в т , но
агресивен, минал през много групи за повишаване на
ч у в с тв и тел н о стта , се обади рязко:
- Синтия, т и ме отегчаваш .
Синтия го погледна, сякаш я бе зашлевил. След секун
да мълчание казах:
- И аз не можах да разбера много о т онова, к о ето
Синтия се оп итва да ни каже. З атова е вероятно и
други к а т о т е б да са се отегчали, Роджър. Но искам да
ви напомня, че С интия може би е М есията.
Роджър наведе глава. Понеже беше човек любящ и
смирен, т о й бързо се поправи:
- Искам да т и се извиня, Синтия. Почувствах о т е г
чение, но т о в а не означава, че трябваш е да съм груб
към теб . Извинявай. Надявам се, че ще ми простиш.
Синтия, к о я то може би никой дотогава не беше мо
лил за прошка, изведнъж грейна.
— 147 —
- Аз съм склонна да се увличам в приказки. Психиа

т ъ р ъ т на дъщеря ми казва, че губя чувство за мярка.
Нямам нищо против да ми казвате, когато говоря пре
кадено много, сти га да го правите любезно.
- Защо не дойдеш да седнеш до мен? - каза Роджър.
- Ако ми се стори, че се увличаш, д остатъ чн о е да сло
жа ръка на коляното т и и ще знаеш, че тряб ва да
спреш.
Синтия се запъти към м я с т о т о до Роджър к а т о
младо момиче, отиващ о на първата си среща. Същия
ден т я на няколко п ъ ти заговаря дълго и несвързано, но
спираше посред изречението, когато Роджър я докосва
ше по коляното. През втория ден не продума н и то вед
нъж. Седеше си спокойно до Роджър, доволна просто да
се държ ат за ръце.
Макар че на групите отначало им харесва да обсъж
д а т и сто р и ята за дара на равина, забележително е кол
ко бързо я забравят след то в а. Но то гав а е лесно да
им припомни човек посланието за д о б р о та та и уваже
нието, к о ето се крие в нея. Характерно за истинска
т а общ ност е, че т я застав а срещу д ей стви тел н ост
т а лице в лице, без увъртане. Характерно е също, че
го прави с възможно най-много доброта и уважение.
Сънищата. Сънищ ата също м о гат да бъд ат и сто

рии, натоварени с дълбок смисъл. Само че в то зи слу
чай т е се създават о т или посредством подсъзнание
т о на човека, за да о ткл и кн ат на нуждите на момен
т а . Преди да прекъснем р а б о т а т а на групата вечер,
казваме на участниците да запомнят и да разкаж ат
особено най-ярките си сънища, колкото и безсмислени
да им изглеждат т е на пръв поглед. В почти всяка гру
па има един-двама, к о и то изпълняват ролята на „съну
вани на групата“.
Такава беше една възрастна дама, чийто единствен
словесен принос беше, че всяка сутрин разказваше по
един необикновен сън. Типично за ранните етапи в про
— 148 —
ОСНОВАТА
цеса на изграждане на об щ н остта, през първия ден на

р а б о т а т а на групата членовете й срещ ат затруднения
к а к т о с привидното отсъ ств и е на ръководство о т
моя страна, т а к а и с признаването на соб ств ен ата им
ранимост. Веднъж, на следващата сутрин първа заго
вори в ъ зр астн ата дама.
- С коти ни каза да обърнем внимание на сънищата
си - започна т я . - Не вярвам, че т о в а може да има ня
каква връзка с групата, но ще ви разкажа моя сън, ако
искате.
Групата засвидетелства интереса си с мълчаливо
очакване.
- Добре. Това сигурно няма нищо общо, но кой знае
защо, в съня си аз бях с една приятелка в спеш ното о т
деление на някаква болница. Беше станала някаква
ужасна ка тастр о ф а или нещо подобно, отделението
беше пълно с теж к о пострадали. Чакахме да дойде ле
кар ят. Д о като чакахме, не можехме да направим нищо
друго, освен да промием раните им с вода и да им сло
жим превръзки. Накрая дойде лекарят, придружаван о т
помощник, но за наш ужас т о й се оказа абсолютно не
ком петен тен . Беше се натъпкал с наркотици или нещо
подобно. - (Тук групата избухна в смях заради очевид
н а т а връзка с моя сти л на ръководство.) - Но тогава
се случи нещо много странно - продължи т я . - Аз с т о
ях с приятелката си над един много теж ко ранен мъж.
Раните му направо зееха. До нас беше помощникът на
лекаря. Той не предприе нищо. П росто гледаше пациен
т а с любов. Но когато погледнах надолу, с удивление
видях, че раните му са излекувани.
Н аш ият „сънувач на групата“ ни беше посочил пътя.
Молитви, песни и служби. Макар че не разбирам мно

го метафизичния смисъл на т о в а , к оето става, невед
нъж ме е поразявала несъмнената мощ на груповата
молитва, особено в м ом енти на криза в р азв и ти е то на
о б щ н о стта. Зато ва ч есто предлагам на участниците
— 149 —
да се м о л ят за групата к а т о цяло. Да, „предлагам“. Д а

го изисквам би означавало да проявя неуважение към ре
лигиозната принадлежност на членовете на групата.
Неправилно е да се иска о т невярващи да се м олят.
Въпросът за у м е с т н о с т т а с т о и и по отношение на
песните. Да се пее „Какъв приятел е за мен Иисус“ би
изключило грубо някои о т членовете на групата,
включваща агностици, а те и с ти , евреи или представи
тели на други религии. Обикновено обаче, след к а т о се
научи да уважава разнообразието, групата успява да
открие песен, к о я то изразява духа на м ом ента, и не из
ключва никого, т а к а че всички участници се ч у в с т в а т
свободни да се присъединят с въодушевление към хора.
В пеенето на подходящи песни има не само много
скрит смисъл, т о може да бъде и извисяващо.
С ъщ ото важи за ритуалите. П ричестяването може
да бъде прекрасен начин да се сложи край на общ ност
т а при група, състоящ а се изцяло о т християни, но не
и за по-разнообразен състав. Но практически всяка
кр атко тр ай н а общ ност се нуждае о т някакъв ритуал
за завършек. След к а т о групата се превърне в общ
н ост, една о т задачите й е да се спре на подходяща за
всички и добре обмислена церемония, к о я то да удовлет
вори п о т р е б н о с т т а о т драматичен и красив завършек.
Връщане към делничния живот. Заклю чителните ри

туали са ед н ата стр ан а на справянето с проблема на
връщ ането към делничния ж и вот. Дори в сам ото за
раждане на движението за повишаване на чувстви тел
н о с т т а ръководителите признаваха, че е болезнено -
понякога направо травмиращ о - хората, изживели ня
каква промяна в себе си, да се завърнат в общ ество
т о , където нищо не се е променило. Онези, кои то са
познали о б щ н о стта, може да се п о ч у в ств ат много са
м отни, когато се върн ат в об щ еството, където общ
н о с т т а се среща рядко или никога. З а то в а ръководите
ли те на групите и м а т задачата да се погриж ат учас-
— 150 —
ОСНОВАТА
т н и ц и те да се п о д го тв я т възможно най-добре за сли

зането о т върха към долината, където ж и в о т ъ т се
ръководи о т съвсем други правила.
Никаква подготовка не може да премахне този проб
лем напълно. На едно голямо събиране за изграждане на
общ ност с ч ет и р и с то ти н души християни в продълже
ние на п е т дни се занимахме основно с проблема за зав
ръщането. Той бе повдигнат най-напред в малките гру
пи. После имаше чудесно заключително празнично при-
честяване. Преди т о в а капеланът произнесе вдъхнове
на проповед, в ко ято се наблягаше специално на завръ
щането. След к а т о обясни на слуш ателите си колко не
възможно ще им бъде да опиш ат преживяното на не-
позналите о б щ н остта, т о й продължи с думите:
- Х ората, кои то ви ч ак а т у дома, не само няма да
ви разберат, т е дори няма да и скат да ви изслушат.
Но докато вие б яхте ту к, т е са се грижили за дома,
печелили са, занимавали са се с децата, косили са мора
в а т а , приготвяли са хран ата за сем ей ството. Ще ис
к а т да говорят за онова, к о ето т е са правили, за т е х
н ите проблеми, за т е х н и т е ж ертви. Важно е, когато
си тр ъ гн ете о т тук, да с т е заредени с обич към тези
хора, които ви ч акат у дома.
П е т дни по-късно получих писмо о т една жена, коя
т о бе участвала в конференцията. „Капеланът напра
ви много добре, че ни каза, к а т о се върнем у дома, да
обичаме хората т а м . За мен т о в а беше д остатъчн о,
защ ото имам добър брак и здраво семейство. Но две
т е жени, с кои то пътувахме обратно и кои то имаха
разбити семейства и провалени бракове, повръщаха
през целия п ът.“
З ато ва п о дго товката за реш аването на проблема
със завръщ ането към делничния ж ивот, макар и необ
ходима, не може да премахне изцяло болката. Единст
веното друго средство е п овсем естн ото създаване на
общности.
— 151 —
СЕДМА ГЛАВА
Запазване на общността
Характерно за о б щ н о стта е п остоян н ото противоре

чие между ентропичната, необяснима леност, ко ято
все ни тегли обратно към обичайното поведение и из
тъ р к ан и те защ итни механизми, и онази ч а с т о т наша
т а природа, ко ято ни влече към нови, по-добри начини
за човешко общуване. Поради напрежението, което съ
щ ествува между тя х , о б щ н о стта не е нещо, създадено
веднъж завинаги. О тстъ п л е н и ята са естествени. Дори
при най-опитните групи о б щ н о стта т у се създава, т у
се разпада, ф а к т о р и т е на разкола непрекъснато дейс
т в а т против о б щ н остта. З а то в а за да се запази, об
щ н о с т т а тр яб ва винаги да се грижи за „здравословно
т о “ си състояние. Макар че крайната й цел може да
бъде някаква външна задача, самонаблюдението и въо
бще усилията, необходими за поддържането й, трябва
да с т о я т винаги на преден план.
Досега се занимавахме с процеса на създаване на ис
тинска общност. Не сме правили разлика между к р а т
котрайните (каквито м о га т да се получат по време на
семинар в почивните дни, участниците в кой то се
пръскат на всички страни и посоки в неделя вечер) и
дълготрайните общности. Какво ще стане, ако общ
н о с т т а се развие в някаква установена и отн оси тел
но стабилна институция к а т о църковно паство, ев
— 152 —
ОСНОВАТА
рейско училище или корпорация? Какво ще стане, ако

съвсем н еп ознатите хора в една група не само успеят
да се превърнат в общност, но и нам ерят т о в а за
толкова благотворно и важно, че реш ат да я запазят
трайно? Кои са най-важните проблеми, свързани с под
държането на о б щ н остта? Как може т я да се справи
с противоречието между силите, кои то се с т р е м я т да
я обезсмислят или разрушат, и онези, кои то я поддър
ж а т и оживяват?
Във всеки жив организъм съществува някакво напре
жение. За да има ж ивот, тряб ва да има напрежение.
Във физиологията т о в а постоянно напрежение се нари
ча хомеостаза. Всяко живо същ ество, било т о к о тк а
или човек, живее в противоречието между сън и будно
състояние, отдих и движение, храносмилане и ловуване,
глад и с и т о с т и т .н . За да просъществува об щ н остта,
т я също тр яб в а да живее в непрестанно напрежение.
Ние, хората, търсим и сти нската общ ност и сме г о т о
ви да действаме усилено за запазването й именно защо-
т о т о в а е начинът да живеем по-пълноценно, по-ис
тински. Тъй к а т о о б щ н о стта е най-жизненото възмож
но формирование, налага се т я да плати дан за т о в а -
да изживява дори повече напрежение о т други органи
зации.
Б о р б ата на об щ н остта да запази напрежението
най-често се характеризира със следните параметри:
Брой на членовете
С тр у кту р а
В ласт
О тв о р ен о ст
И нтензивност
Ангажираност
Индивидуалност
Дефиниране на задачите
Ритуали
— 153 —
За да очертаем по-ясно тези параметри, ще ви раз

кажа за о б р а т и т е в и стори ята на две дълготрайни об
щности: О рденът на Св. Алоишъс и И збената група. Те
не съ щ ествуват реално. За постигане на яснота, пъл
н о т а и дискретност по въпроса съм ги създал к а т о съ
бирателни образи на подобни общности, с кои то съм
се сблъсквал в ж ивота. В сравнение с всички останали
общности, кои то полагат някакво усилие за съхранени
е т о си, т ези са го сторили със забележителен успех.
О РДЕН Ъ Т НА СВ. АЛОИПГЬС
Б р а т А нтъни е човек, изпреварил врем ето си: културен

„хипи“ на средна възраст по врем ето на Голямата деп
ресия. Роден в ирландско католическо семейство в Чи
каго през 1895 г., на двадесет и две годишна възраст
т о й вече е свещеник в епархията. След п е т години ра
б о т а в енорията лю бознателният му, неспокоен ум го
тласка да поиска о т епархията да продължи образова
нието си в о б л а с т т а на психологията. М олбата му е
удовлетворена и през 1927 г. защ итава д о к т о р а т . Не
след дълго с т а в а един о т първите, започнали р аб ота в
о б л а с т т а на груповата терапия в т ази страна, заедно
с група свещеници, монаси и монахини. На то зи фронт
т о й се сблъсква с проблемите на о б щ н о стта д оста
тъчно, за да се изостри и н тересъ т му. В р езу л тат на
т о в а през 1929 г. постъпва в голям традиционен мона
шески проповеднически орден. С течение на врем ето
обаче го обзема все по-силно неудовлетворение о т „ак
тивния“ ж и в о т на ордена. Твърде малко време остава
за размисъл, съзерцание и молитва, за създаването и
поддържането на дълбокото усещане за духовно едине
ние с б р а т я т а монаси, което т о й желае.
Б р а т Антъни, кой то е обаятелен мъж, скоро се об
гражда с т р и м а съмишленици, кои то заедно с него жа
дуват ж и в о т с повече съзерцание и молитва. Те отп р а
— 154 —
ОСНОВАТА
в я т към ордена молба да им позволят да създадат ма

лък манастир под юрисдикцията на ордена с так ъ в на
чин на ж ивот. М олбата им е отхвърлена. Тогава т е
влизат в к о н т а к т с други известни ордени със съзер
цателна ориентация - бенедиктинския, цистерцианс-
кия, кармелитския. Те предлагат т и х молитвен ж ивот,
но в никой о т т я х б р а т я т а не намират силната общ
н ост, к о я то т ъ р с я т . В т я х има твърде много ав то -
р и тар н о ст, твърде строга организация и сложна йерар
хия. А нтъни се отн ася с все по-голямо недоверие към
а в т о р и т а р н о с т т а и с т р о г а т а йерархия. Той се обръща
към архиепископията с молба да образува нов орден. И
тази молба е отхвърлена.
През 1938 г. А нтъни и т р и м а т а му последователи
събират д о статъ чн о пари о т роднини и приятели, ку
пуват си малка ферма в ю гоизточната ч а с т на Или-
нойс и създават своя общ ност без благословията на
църквата. Така се ражда О рденът на Св. Алоишъс.
С т р у к т у р а т а му е ясна, но неформална до т ак ав а с т е
пен, че за врем ето си е направо революционна. Ч е ти
ри м ата б р атя с т а в а т сутрин в п е т и половина. Пър
вия час на деня прекарват заедно в мълчалив размисъл.
В седем следва богослужение. В рем ето след закуска, с
изключение на кратко прекъсване за обяд, преминава в
р аб о та чак до вечернята в п е т часа. Следва вечеря.
О т седем до д евет вечерта б р а т я т а се събират да ра
зискват заедно не само ж и вота и р а б о т а т а си заедно,
но и личния духовен п ъ т на всеки о т тях. Те се чувст
в а т безкрайно щастливи. В д ев ет е късната вечерна
служба - последното богослужение за деня, след к оето
се о т т е г л я т за сън.
О т сам ото начало б р а т я т а захвърлят традиционно
т о облекло в полза на обикновените работни дрехи. О т
начало последователите на б р а т Антъни и скат да го из
б ерат за свой аб ат или игумен. Той отказва твърдо, за
явявайки, че истинска общ ност е онази, в ко ято всеки е
водач. Всяка власт, казва той , е пагубна за общ н остта.
— 155 —
Възразяват му, че някой тряб ва да я представлява - да

подписва чековете, данъчните документи, нотариални
т е актове. Антъни защ итава убедително позицията си,
че дори и т о в а би било опасно и въпреки неефектив
н о с т т а на подобна организация, всеки чек и всеки пра
вен документ трябва да се подписва о т всички братя.
На всичкото отгоре настоява всички да се редуват да
водят богослужението, макар че б р ат Теодор и б р ат Ар-
т ъ р не са ръкоположени. „Всеки може да свеиценодейст-
ва“ - заявява той . И с т о в а се съгласяват, въпреки че е
в противоречие с каноните на Римокатолическата цър
ква. Б р а т я т а все още с м я т а т себе си за католици, но
без съмнение се държ ат к а т о отстъпници.
Отначало р а б о т а т а им се състои в об р аб о тк ата на
малкото земя, р ем он та на ф ерм ата и събирането на
пари о т подаяния за семена, материали, оборудване и
разширяване на сградния фонд. Скоро б р а т я т а насоч
в а т вниманието си към превръщането на м алката
плевня в имението в параклис, а по-голямата - в дом
за гости. В началото на 1940 г. т е вече п ри ю тяват
гостоприемно бездомните скитници, преминаващи о т
т а м , и по някой, петимен за духовно единение, привле
чен о т малкия манастир.
Успехите о т усилията им н о сят нови радости и но
ви проблеми. А нтъни ясно показва на б р а т я т а , че ис
т и н с к ат а общ ност тр яб в а да бъде отворена. Зато ва
скитниците и другите гости са канени да у ч а с т в а т не
само на общ ата маса, р а б о т а т а във ф ерм ата и богос
луженията, но и във вечерните срещи на о б щ н о стта
на б р а т я т а . Но след половин година б р а т я т а устано
вяват, че п рисъствието на скитници, кои то и дват и
си о т и в а т о т събиранията на об щ н остта, създава т а
кова безредие, че започват да губят ч а с т о т общнос-
тн и я си дух. След дълги молитви, разисквания и разми
съл дори и А нтъни най-сетне признава, че всяка о т в о
реност си има граници. Р аб о тн и ят ден е намален, т а
ка че б р а т я т а да м о гат да се събират с г о с т и т е за
— 156 —
ОСНОВАТА
един час преди вечернята u да обсъж дат проблемите

на разш ирената общност, а вечерното събиране се ог
раничава за ядрото на общ н остта. Не след дълго се на
лага да нам алят още повече врем ето за работа. Някои
о т скитниците и м а т нужда о т социални грижи. При
т о в а и дват все повече посетители в търсене на духов
ни насоки о т б р а т я т а , физическият труд вече прик
лючва до късния обяд. Двама о т тъ р сещ и те духовен
съ в е т пришълци се връщ ат отн ово и отн ово и накрая
поискват да се присъединят към ордена. Тогава ги
вклю чват във вечерните събирания и д вам ата бързо и
безпроблемно се приобщават към ядрото на манастир
ск а т а общ ност. В средата на 1942 г. т е съгласно т р а
дицията се обричат на бедност, целомъдрие и послуша
ние. Така м онасите в Ордена на Св. Алоишъс с т а в а т
ш естима. Но съ щ ата година възниква и нов проблем.
Освен че е абсурдно всичките ш естим а монаси да под
писват всеки чек, по-важният проблем е войната. Бра
т я т а са пацифисти, но т ъ й к а т о О рденът на Св. Ало
ишъс не е признат монашески орден на К атолическата
църква, т е всички подлежат на призоваване в армията.
Някой тр яб в а да ги представлява, за да извоюва дър
жавно признание на о б щ н о стта к а т о действителен
монашески орден. Б р а т Антъни отказва да заеме т о
зи п о ст. За него е определен един о т новите монаси,
б р а т Дейвид, възпитаник на юридическо училище, прак
тикувал за кратко професията си. О рденът вече изця
ло е възприел първоначалните убеждения на б р а т Ан
тъни, че всички решения трябва да се взем ат с едино
душие. З а то в а се решава б р ат Дейвид при никакви об
с т о я т е л с т в а да не бъде наричан аб ат, тъ й к а т о т и т
л а т а означава еднолична власт. Б р а т Дейвид предлага
т и т л а т а пълномощник. Тя се приема. През следващите
месеци к а т о правен пълномощник на своя орден т о й
успява да спечели желаното официално признание. За
почва и официално да подписва чековете и да управля
ва финансовите средства на ордена.
157 —
За ордена годините на войната са спокойни. Няма

вече поклонници. П о т о к ъ т о т скитници постепенно
секва. О б щ н о стта предлага гостоп ри ем ството си на
евреи и други бежанци, но повечето о т т я х продължа
в а т към градовете. Д о м ъ т за гости обикновено е пра
зен. Всяка сутрин тр и м а о т б р а т я т а ходят да рабо
т я т в съседните ферми, където отчаяно се нуждаят
о т работна ръка. Ч асъ т преди вечернята е посветен
на обща молитва за мир. Има много време за духовни
дирения. О б щ н о стта се задълбочава още повече, както
и духовният ж и вот на всеки о т б р а т я т а .
Това е благодатен отдих, защ ото след войната всич
ко се обръща наопаки. П овечето ветерани са посрещ
н ати при завръщ ането си к а т о герои и се връщ ат към
р а б о т а т а и сем ей ствата си. Но малка ч аст о т млади
т е мъже, чиито души са наранени о т войната, о т на
силието и злото, се вглъбяват в себе си и се обръщ ат
към Бога. Водени кой о т случаен слух, кой о т висша
милост, т е се насочват към м алката селска монашес
ка обител в Илинойс, сякаш привлечени о т невидим
магнит. В началото на 1947 г. д ом ът за гости вече е
препълнен. П овечето продължават п ъ тя си н а т а т ъ к ,
но неколцина поискват да о с т а н а т . Те са приобщени
към вечерните събирания на о б щ н о стта и скоро пое
м а т монашески о б ет. И здигат пристройка към къща
т а . Разширяват параклиса. В края на 1949 г., само за
т р и години, монасите в Ордена на Св. Алоишъс са се
увеличили о т ш естима на двадесет.
Но в о б щ н о стта се забелязват и наченки на хаос.
В земането на решения с единодушие с т а в а все по-
трудно. Много о т новите б р атя започват да образу
в а т малки групи и т ъ р с я т духовен съ вет о т по-възрас
т н и т е . Неколцина са т а к а травмирани о т войната, че
се нуждаят о т психиатрично лечение извън общ ност
т а . Някои о т поелите монашески о б е т само след ня
колко месеца, реш ават да напуснат ордена. В икономи
ческо отношение О рденът на Св. Алоишъс процъфтя-
— 158 —
ОСНОВАТА
Ва. Купува се още земя, успешно започва бизнес с про

изводството и продажбата на хибридни семена. Но ка
т о общ ност, в ордена цари см ут, близък до хаоса.
Не друго, а спокойните военни години му пом агат да
оцелее. В края им първите ш естим а монаси вече са не
само мъдри и духовно зрели, но и са се превърнали в не
обикновено здраво ядро. Без да се превръщ ат в клика,
без дори да се събират отделно, т е мълчаливо успяват
да преведат вечерните събрания през няколко изключи
телно трудни решения, болезнени как то за т я х сами
т е , т а к а и за по-младите членове на об щ н остта.
Взема се решение новите членове да не се приемат
прибързано, без подходяща подготовка. З а то в а се въ
вежда шестмесечен изпитателен период и двугодишно
послушничество, как то и в обикновените манастири,
преди полагането на о б ет. У твърждава се сериозност
т а на обета. „Групирането“ - създаването на клики и
съюзи - се отрича категорично. Няколко о т по-новите
членове са помолени да преразгледат о б ета си за мона
шески ж и в о т и повечето о т т я х напускат. Решава се,
че остан али те монаси ще образуват съ вет, кой то ще
се събира веднъж месечно, за да взема основните реше
ния за ордена с единодушие и послушниците няма да
в зем ат участие в него. Макар че орденът все т а к а ос
т а в а без аб ат, б р а т Антъни, кой то вече наближава
ш е с т д е с е т т е , е убеден да поеме ролята на наставник
на послушниците, подготвящ ги за техния о б е т и пре
ценяващ призванието им. По то зи начин временно се
постига компромис по въпроса за в л а с т т а .
През 1956 г. б роят на поелите о б ет монаси е нама
лял до ш естнадесет, има четирима на изпитателен
срок и дванадесет послушници. О рденът на Св. Алои-
шъс видимо функционира гладко. Той е оцелял, след ка
т о е бил на крачка о т хаоса. Но не всичко е идеално.
П о-възрастните членове усещ ат, че р а д о с т т а и общ
н о с т т а не са т а к а силни, как то в дните преди война
т а . Нещо повече, във вечерните събирания, в кои то ве
— 159 —
че у ч а с т в а т т р и д е с е т и двама души, половината пос

лушници изразяват недоволство о т съвета. Защо ги из
клю чват о т взем ането на най-важните решения? Това,
че са нови в ордена, д остатъ чн о основание ли е да ги
с м я т а т за хора в то р о качество? Не се ли с м я т а ор
денът за посветен на и сти н ската общ ност, и не се ли
предполага, че о т в о р е н о с т т а е неделима ч а с т о т об
щ н о с т т а ? При т о в а именно с ъ в е т ъ т тай н о определя
дали т е к а т о послушници и м а т действително призва
ние за монашески ж и вот. О ткъде накъде т е ще вър
в я т на пръсти, подложени на постоянно изпитание?
Истинска общ ност ли е то в а?
С ъ в е т ъ т приема сериозно п р о т е с т а на послушници
т е . Въпросите отн ово с т а в а т предм ет на разисква
ния, молитви и дълбоки, пространни размисли, и о тн о
во се постига ефективен и новаторски компромис. Взе
ма се решение и зп и тател н и ят срок и послушничество-
т о да се запазят к а т о време за подготовка преди по
ем ан ето на обета. П отвърждава се сериозн остта на
о б ета и на призванието. Но се решава също, че послуш
ниците и м а т право, че изключването им о т съ вета е
отклонение о т идеалите на об щ н остта. Едновременно
с т о в а се о т ч и т а , че орденът се е разраснал прекале-
но. Решава се да се разпусне с ъ в е т ъ т , да се купи нова
ферма и орденът да се раздели на два сам остоятелни
манастира.
След половин година е избрана н о вата ферма, на
тридесетина километра о т първата. Точно половина
т а монаси и послушници се п р ем е ств ат т а м . К акто и
в първия манастир, няма овластен - а б а т, игумен, офи
циален водач на манастира. Има само нов правен пъл
номощник и нов наставник на послушниците за всеки
о т д вата манастира. Взема се решение всеки последен
понеделник на месеца д вата манастира да се събират,
за да се разискват всички текущи въпроси, засягащи ор
дена к а т о цяло, за празнично причастие и за сам ото
празненство.
— 160
ОСНОВАТА
Това решение възвръща изцяло общностния дух в

ордена и във всеки о т д в а т а манастира. Той отн ово
се превръща в п ритегателен център. През 60-те годи
ни б р о ят на м онасите и монахините в цялата с т р а
на намалява рязко, но не и в Ордена на Св. Алоишъс,
ко й то удвоява членовете си. През 1969 г. вече има че
ти р и сам остоятелн и манастира, с четиридесет и
ш е ст монаси и т р и д е с е т и осем послушници. Макар
че през ш е с т д е с е т т е години младите хора са не по-
малко привлечени о т монашеския ж и вот о т преди, т е
вече не и скат да т ъ р п я т с т а р и т е , формално ав то р и
тар н и структури. През 60-те години В то р и я т В а т и
кански събор се занимава активно и с проблема за на
м аляващ ата численост и влош аващ ото се състояние
на католическите м анастири и променя правилата
т а к а , че постепенно да позволи повече независимост
и по-голяма гъвкавост. Но О рденът на Св. Алоишъс е
изпреварил В тория Ватикански събор с т р и д е с е т го
дини в отхвърлян ето на общ ите норми. О т ц ялата
стр ан а към ордена се с т и ч а т млади хора и го нами
р а т толкова прекрасен, че във врем ето, когато шес
т в а индивидуализмът, много о т т я х поискват да се
п о с в е т я т на ордена с непоколебима преданост.
Но Орденът на Св. Алоишъс не избягва проблема за
индивидуализма - и не би могъл да го избегне. През 1962
г. неколцина о т б р а т я т а се ч у в с т в а т призвани да се
присъединят към борците за свобода в Мисисипи. Но
м н ози нството не само иска да запази полусъзерцател-
ния си начин на ж и вот, но и се съмнява във въздейст
вието, к о ето о б щ ествен ата ак ти в н о ст на ч аст о т
членовете може да окаже върху ордена - ако едни
т р ъ г н а т на една страна, а други - на друга. След дъл
ги молитви в о тд ел н и те манастири и на месечните съ
бирания на ордена се взема единодушното решение, че
е правилно орденът да се намеси в то зи конкретен со
циален проблем и че може да си позволи да го стори,
без т о в а да наруши особено с та б и л н о стта му. В нача-
— 161 —
л о т о на 1963 г. осмина о т б р а т я т а заминават за Ми

сисипи. О стан алите се м ол ят всеки ден за тях. През
1965 г. и осм ината се завръщ ат в Илинойс.
Същ ият проблем възниква през 1967 г., когато някои
о т б р а т я т а и скат да у ч а с т в а т в ш естви ята или по
друг начин да п р о т е с т и р а т срещу войната във В иет
нам. О тн ово след дълги молитви и размисли се взема
решение в полза на т а зи форма на обществена актив
н о ст. Много о т б р а т я т а у ч а с т в а т в походите, а ос
т ан ал и те се м о л ят за тях.
Но не всички искания се изпълняват. През 1970 г. ня
колко о т б р а т я т а пож елават да водят по-съзерцате-
лен ж ивот. По един човек о т д в а та манастира поиск
в а т да направят отшелническо убежище в пределите
на ордена и да б ъд ат освободени о т вечерните събира
ния. Взема се решение, че първостепенната задача на
ордена е и тр яб ва да остане духовното единение и ве
черните събирания са не по-малко важни за него о т мо
л и т в а т а , богослужението и съзерцанието. И зтъква се,
че ако някой б р а т се чувства призван за отшелничес
ки ж ивот, т о й може да се присъедини към друг религи
озен орден, където т о в а е позволено. Един о т б р атя
т а напуска ордена и постъпва при т р а п и с т и т е , други
я т избира да остане.
Друг важен проблем през съ щ ата година са жените.
През 60-те години много о т г о с т и т е на манастира са
жени. Някои започват да т ъ р с я т по-трайно обвързва
не. Б р а т я т а не само следят р азв и ти ето на новосфор
мираното женско движение, но и изцяло го подкрепят.
Вярващи в е т и к а т а на о т в о р е н о с т т а , т е не само на
м и р ат изключването на ж ените о т някои области на
о б щ ество то за недопустимо, но и се ч у в с тв а т длъж
ни да преразгледат недопускането им в собствения си
орден. По т о в а време вече има няколко експериментал
ни монашески общности, включващи и мъже, и жени, и
дори семейни двойки. На двама о т б р а т я т а и на една
жена - приятелка на ордена - е възложено да проучат
162
ОСНОВАТА
т о зи опит. Заключенията им не са насърчителни - чес

т о нарушаване на о б ета за целомъдрие, бъркотия, нес
таби лност и кр аткотраен ж и вот на т ези общности.
П ълното интегриране на ж ените к а т о че ли не е под
ходящо. Но б р а т я т а с го то в н о с т приемат един по-
малко изолиращ подход към вярващ ите жени. През 1972
г. се създава сам остоятелен женски манастир. През
1975 г. т о й вече е пълен и месечните събирания са по-
оживени о т всякога.
Едва разрешил въпроса за ж ените, О рденът на Св.
Алоишъс насочва вниманието си към друг проблем. Тъй
к а т о монасите и монахините зн аят за либерализация
т а на иначе строгия папски контрол над монашеските
общности в р езу л тат на В тория Ватикански събор,
с т а в а ясно, че е възможно орденът да бъде признат о т
католическата църква. Запознат с огромния успех на
ордена, представител на архиепископията вече е започ
нал консултации за евентуално затопляне на отнош е
нията. Отначало мнозина не искат и да допуснат т а
кава възможност. М онасите са все още сърдити, че
повече о т т р и д е сет години са били принудени да дейс
т в а т к а т о отстъпнически орден, кой то никога не е
бил подпомаган о т църквата - т я само им е пречила.
Кому е нужен пап ата - т о в а е преобладаващата реак
ция в началото. Но н ещ ата започват да се променят,
когато б р ат Антъни, вече д оста болен, но все още с
ясно съзнание и свеж ум, се изправя на месечното съ
биране и казва: „Въпросът не е в т о в а дали имаме нуж
да о т църквата. Досега сме се справяли чудесно и без
нея. Важният въпрос е има ли църквата нужда о т нас.
С други думи, Римокатолическата църква променила ли
се е, след к а т о се нуждае о т подкрепата ни к а т о хрис
тияни?“
Това не решава въпроса, но предизвиква внимателен
анализ на църковната институция, с всичките й недос
т а т ъ ц и в Америка и в света, и доколко б р а т я т а , а ве
че и с е с т р и т е о т ордена, ж елаят да у т в ъ р д я т само-
— 163 —
л и ч н о стта си на римокатолици. Минава цяла година,

докато се постигне консенсус. М онасите и монахини
т е реш ават да се идентифицират с църквата. Но, как-
т о много ясно написват, „Ние, о т Ордена на Св. Ало-
ишъс, с трад и ци ята ни да съсредоточаваме внимание
т о си върху ж и зн ен остта на об щ н остта, се см ятам е
призвани да играем водеща роля в църквата, доколкото
т я представлява общност.“
О става един последен въпрос. Дори при по-либерал-
н и те правила, въведени о т В тория Ватикански събор,
орденът все пак тряб ва да има формален ръководител,
за да бъде признат о т църквата. Въпреки традицион
н о т о недоверие на ордена към ръководните функции,
проблемът не е труден за разрешаване. Тьй к а т о е про
дължил да се разраства, с т а в а все по-ясно, че има нуж
да някой да го представлява к а т о цяло - било т о в пре
говорите с Рим или с някоя застрахователна компания.
Въвежда се п о с т ъ т а б а т и абатиса, но се посочва яс
но, че избраният на то зи п ост, мъж или жена, е упъл
номощен само да представлява ордена, но не и да взе
ма важни решения еднолично. О став а изискването за
вземане на решения с консенсус - или на месечните съ
бирания на целия орден, или на ежедневните събирания
на отделн ите манастири. П отвърж дава се, че в т я х
няма да има ръководители и никакви управленчески
структури.
Сигурно не е случайно, че един месец след к а т о Ор
денът на Св. Алоишъс с т а в а официално признат, б р а т
Антъни, кой то никога не е изпълнявал ръководни фун
кции, никога не е бил аб ат, умира тихо на осемдесет и
една годишна възраст. О рденът решава да отбележи
с м ъ р т т а му с едно о т най-големите чествания, орга
низирано някога о т църковен орден. П од готовката о т
нема д евет месеца. В Илинойс няма друг град, освен
Чикаго, кой то да предложи необходимите условия.
С т и ч а т се гости отвсякъде - един кардинал о т Рим,
тр и м а американски кардинали, много представители на
— 164 —
ОСНОВАТА
архиепископията, на с т о други религиозни ордена, пра

теници на други вероизповедания, политици и повече
о т хиляда фермери о т Илинойс заедно с ж ените и де
ц а т а си. Някакъв особен дух изпълва безличните зали на
хотела, в кой то се провежда честван ето. Този ден до
ри барманките и адм и н истратори те се ч у в с т в а т нео
бичайно щастливи.
Днес О рденът на Св. Алоишъс включва д евет самос
то ятел н и манастира - два женски и седем мъжки, оби
тавани о т с т о т р и д е сет и един монаси и монахини, по
ели монашески об ет, и осемдесет и три м а послушници.
Ако ги посети представител на църквата, п и т а т го да
ли възразява срещу т о в а неръкоположени да водят бо
гослужението. Ако възразява, намира се ръкоположен
б р ат или м естен свещеник, кой то е подходящ за случая.
Иначе всеки ден във всеки о т м анасти рите се провеж
да скромно богослужение о т монаси и монахини без ог
лед на т о в а дали са ръкоположени, и църквата си з а т
варя очите. Не би било правилно да се твърди, че орде
н ъ т подкрепя ръкополагането на жени за свещеници.
П о-точно е да се каже, че т о й се стрем и към премах
ването на ръкополагането. Той вече не е отстъпничес-
ки орден, но си остава „радикален“. Освен т о в а е най-
бързо разрастващ ият се монашески орден в Америка.
О рденът на Св. Алоишъс не е действително същес

твуващ. (Не съм сигурен например дали днес църквата
би си затваряла очите и би допускала неръкоположени
да во дят богослуженията.) Той е събирателен образ на
реално съществуващи ордени, кои то функционират с
успех в края на XX в. Не бива да забравяме, че псвече-
т о религиозни ордени не се р а зр а с т в а т т а к а бързо и
не успяват да п о сти гн ат так ав а степен на общност.
Но т а зи история показва как тр ай н и те общности
трябва постоянно да се изграждат и преобразуват в
зависимост о т реалностите, за да просъщ ествуват и
да о с т а н а т жизнеспособни.
— 165 —
Kakmo Всеки монашески орден и всички нарочно съз

дадени общности, чийто престой на членовете е пос
тоянен, О рденът на Св. Алоишъс е много интензивно
общество. Ж и в о т ъ т на членовете му е тясн о взаимо
обвързан и с т е п е н т а на взаимодействие е много висо
ка. О б щ н о стта нарочно е предпочела минимална с т е
пен на овластяване в организацията и ръководството
й в т о в а отношение е изключително радикална в срав
нение с повечето общности с интензивен ж и в о т о т
такъв мащаб. Ключът към успеха й изглежда е т в ъ р
д о т о придържане към вземането на решения с консен
сус. Да не забравяме обаче, че постоянно присъства
проблемът с ръководството и в л а с т т а ; че има пери
од, в кой то послушниците са изключени о т вземането
на решения; че в крайна см етка все пак се налага орде
н ъ т да си избере а б ат; че т о й е принуден да продължи
да престъпва каноните на църквата, що се отн ася до
въпросите на ръкополагането.
К акто е обичайно за големите общ ности с интензи
вен ж ивот, в Ордена на Св. Алоишъс има само начен
ки на структура. Ежедневието протича в строго опре
делен ред - о т сутреш н ото време за размисъл и служ
б а т а през р а б о т а т а , вечернята и събирането до къс
н а т а молитва. О т друга страна, в него няма никакви
ф о р м ати структури и ръководители. При т о в а почти
пълно о тсъ ств и е на струк тура орденът функционира
само благодарение на врем ето, посветено на общуване
т о между членовете му, к оето позволява вземането на
единодушни решения по практически всички въпроси.
О рденът на Св. Алоишъс решава проблема с броя на
членовете си, к а т о се разделя на малки сам о сто ятел
ни манастири. По то зи начин п о стъ п в ат много рели
гиозни ордени. Други обаче се с т р е м я т да запазят цен
трализацията - с наличието на един манастир-майка,
където живее игуменът и се обучават всички послуш
ници. За Ордена на Св. Алоишъс к а т о цяло проблемът
с броя на членовете е източник на постоянно напреже
166 —
ОСНОВАТА
ние. Големите месечни сбирки п р о ти ч ат усложнено и 6

края на краищ ата се налага да бъде избран аб ат.
В сравнение с другите религиозни ордени, О рденът
на Св. Алоишъс е подчертано отворен, но в сравнение
с об щ н ости те к а т о цяло, о т в о р е н о с т т а му е умере
на. О т една страна, послушниците у ч а с т в а т във взе
м ан ето на решения и не се прави разлика между ръко
положените и неръкоположените в него. О т друга
страна, има разлика между поелите монашески о б ет и
онези, кои то още се п о д го тв ят за то в а. Ж ен и те и мъ
ж е т е са в отделни манастири и орденът запазва к а т о
лическата си идентичност. В него не м о гат да постъп
в а т б ап ти сти , евреи, будисти и представители на дру
ги вероизповедания. Така че о т в о р е н о с т т а също си ос
т а в а постоянен източник на напрежение.
С ъщ ото се о тн ася за индивидуалността. Отделни
членове на ордена се о т д а в а т на някакви обществени
дейности, но само със съгласието на об щ н остта. Дру
ги индивидуални искания са отхвърлени. Не се поощря
ва обособяването на членове в групи и се запазват
традиционните обети за бедност, целомъдрие и послу
шание.
Що се о тн ася до о б ети те, О рденът на Св. Алоишъс
изисква о т членовете си висока степен на ангажира
ност, каквато рядко се очаква о т членовете на общ
н о с т с по-малко наситен ж ивот. Но, как то обикнове
но, възниква напрежение. Да не забравяме, че в начало
т о се наложи членовете на ордена да п отвъ рж д ават
о б ет а си.
Що се касае до дефинирането на задачите, О рденът
на Св. Алоишъс заема средно положение сред общнос
т и т е . Дори в сравнение с религиозните ордени т о й би
бил определен к а т о „смесен“ - н и то изцяло светски ак
ти вен, н и т о изцяло съзерцателен. Той се самоопределя
к а т о римокатолически, но несъмнено е сред изявените
новатори в църквата. Задачите му са разнородни: о т
съвм естен труд за отглеж дан ето на хибридни семена
— 167 —
go провеждането на богослужения и индиВидуално ду

ховно развитие. Но по отношение на в аж н о стта , ко
я т о о тд ав а на с а м а т а общност, т о зи орден к а т о че
ли си п оставя единствена по рода си първостепенна
задача.
Ритуалите са разнообразни - к а т о е задължително
всекидневно причестяване и богослужения. Това е т и
пично за религиозните ордени, но рядко присъства в
так ав а степен в св етск и те общности.
Има известна тъ н ка разлика между ритуала, богос
лужението и празненствата. Неслучайно завърших раз
каза си за ордена на Св. Алоишъс с честване. Веднъж
помолих един евреин, прекрасен човек, да ми разкрие
т а й н а т а за успеха на соб ствен ата му, съвсем о т раз
лично е с т е с т в о дълготрайна общ ност, съсредоточила
усилията си върху създаването и поддържането на ев
рейско училище. Той на свой ред попита седемгодишна
т а си дъщеря какво според нея е най-хубавото в т я х
н а т а общ ност. Тя веднага отвърна: „Ами, в училище
т о е много весело, т а т к о .“ Не съм сигурен, че може да
съществува наистина успешна общност, чиито члено
ве да не се см еят и да не празнуват ч есто и т о с удо
волствие.
Вече видяхме как една монашеска общ ност с интен
зивен ж и в о т се справя с н ай-честите проблеми по под
държането на о б щ н остта. Сега да видим как същ ите
проблеми са решени в една със съвсем различни цели
трайна общ ност.
ИЗБЕНА1А ГРУПА
В дванадесет и половина на обяд една неделя в края на

май 1961 г. преподобният П и тър Селинджър, пастор на
П ървата м ето д и стк а църква в Блайтуд, Ню Джързи,
се ръкува с последните си енориаши, доволен, че прик
лючва един безсмислен ритуал. О т сенките в дъното
— 168 —
ОСНОВАТА
на църкВаша се показва представителен четиридесети-

нагодишен мъж. П и тър не го е забелязвал сред паство
т о си. Той стиска р ъ к ата му. „Хубава служба беше. Но
не за т о в а дойдох. Бих искал да поговорим, когато раз
полагате с време.“
П и тър о т пръв поглед изпитва симпатия към този
човек.
- Защо не сега?
Ч овекът кимва и П и тър го повежда към кабинета
си. Поканва го да седне и пита:
- Какво мога да сто р я за вас?
- Не съм съвсем сигурен - отвръщ а н епознатият. -
И м ето ми е Ралф Хендерсън, психолог и християнин.
Това е необичайно съчетание. Р аботя в м е с т н а т а пси
хиатрична болница. В р а б о т а т а ми религията не при
съ ства толкова осезателно и аз рядко говоря за хрис
ти ян ск а та си вяра. Ж ена ми произхожда о т сем ейст
во на фундаменталисти и ненавижда религията, т а к а
че и с нея не мога да си говоря за то в а. Обикновените
църковни служби, честн о казано, не ми п ом агат много.
Но вие ми изглеждате призван за проповедник и Божи
служител. Н аистина не знам какво м ож ете да направи
т е за мен. Малко глупаво звучи, но к а т о че ли разгова
рям с вас не заради друго, а защ ото се чувствам само
тен .
За миг настъпва тишина, в к о я то д вам ата се взи
р а т един в друг.
- Вие с т е храбър човек - казва П итър.
- Много мило, че го казвате - отвръщ а Ралф. - Но
какво ви кара да мислите так а?
- Защ ото май никога не съм чувал човек да говори
т а к а и да се показва уязвим. Аз съм пастор вече о т т р и
години. Ц ърквата е голяма, с м я т а т ме за добър свеще
ник, но енориашите ми никога не говорят с мен за важ
ни неща, освен когато някой умира, и дори тогава не са
особено о ткр и ти . Омръзнала ми е тази сдържаност и
прикритост. Виждате ли, аз също съм самотен.
— 169 —
- И какво ще правим? - п и та Ралф.

- Има нещо, за к оето се говори сред християните.
Не толкова ту к, колкото надолу, на юг. Казва се „хрис
тиянска група за подкрепа“.
- Продължавайте.
- Няма много за разказване. П росто група хора се
събират, за да се подкрепят взаимно в тр у д н а т а си
мисия. Имам един приятел, свещеник в епископалната
църква. Той е в същ ото положение к а т о мен - чувства
се отчужден о т п а с т в о т о си. Мисля, че с удоволствие
ще се присъедини към нас.
- Но аз си нямам паство - казва Ралф. - И не съм
свещеник.
- Но всеки изпълнява някаква мисия - отвръщ а Пи-
т ъ р . - В аш ата е в о б л а с т т а на духовното здраве. И
вече ми казахте, че ви е трудно, защ ото с т е христи
янин в професия, на к о я то е чужда християнската док
трина. Всъщност, повечето таки ва групи за подкрепа
са създадени о т бизнесмени. Ако искате да зн аете, най-
т р у д н а т а християнска мисия е в бизнеса. Това е наис
т и н а един чужд с в я т . К акто и да е, р а б о т а т а е т а м ,
че всеки е потенциален Божи служител. И зборът е да
ли да бъдеш добър, или лош. За да си добър, хубаво е да
си наясно, че си Божи служител и че наистина си имаш
мисия. С ъветвам ви да си изградите так о в а съзнание.
Ралф се усмихва:
- Дадено, шефе.
Така се ражда И збената група: о т двама п р о теста н
тск и свещеници и един психолог християнин, кои то се
събират веднъж седмично за два часа вечер в м азето
на Ралф.
След ш е ст месеца към т я х се присъединяват един
психиатър християнин, о т к р и т о т Ралф, и един к а т о
лически свещеник, п ознат на П итър. Взема се решение
всяка сбирка да започва с трим инутно мълчание, а в
края всеки о т членовете да казва на глас кр атка иск-
рена молитва. Освен че врем етр аен ето е определено
— 170 —
ОСНОВАТА
- два часа - и е въведен р и ту ал ъ т с в стъ п и тел н о то

мълчание и заклю чителната молитва, в групата липс
ва всякаква структура. Всеки неин член може да гово
ри за каквото си иска, винаги, когато почувства т а к а
ва п о тр еб н о ст. Е д ин ствен ото задължително изисква
не е о т к р и т о с т т а . Членовете се споразумяват да се
с т р е м я т да б ъ д ат възможно най-открити. Скоро раз
бират, че за т а з и цел тряб ва не само да говорят за
дълбоко лични неща, но и да се изслушват о т к р и т о и
без предубеждения. Така се превръщ ат в истинска об
щ ност.
В края на зи м ата на 1962 г. към групата се присъе
динява един равин. Има известни спорове дали т а к а
групата не престава да бъде „християнска“ група за
подкрепа. Но въпросът не изглежда особено важен. Си
т у а ц и я т а с т а в а много no-деликатна ш ест месеца по-
късно, когато Ралф предлага да поканят негов колега -
а т е и с т , раним човек, кой то се нуждае о т духовно еди
нение, но о т к р и т о о т с т о я в а атеизм а си. Приобщава
н ет о му към групата отн ем а т р и последователни ве
черни сбирки. Той заявява, че няма проблеми с встъпи
т е л н о т о мълчание, но не може да участва в заключи
т е л н и т е молитви. П и т а т го дали може да приеме ос
т а н а л и т е в групата да се помолят, а т о й да ги изслу
ша мълчаливо. Той се съгласява. Това е простичък ком
промис. По-важен е въпросът дали ч ленството на а т е
и с т а означава, че групата вече престава да бъде рели
гиозна група за подкрепа. Другите членове н асто я в а т,
че вяр ата има огромно значение за т я х и не искат т я
да бъде елиминирана в групата. А т е и с т ъ т обещава да
уважава т я х н а т а вяра, сти га т е да са готови да ува
ж а т неговото неверие. Вярващ ите реш ават, че не ис
к а т в яр ата им да бъде елитарна. Запазен е религиоз
ният т о н , а т е и с т ъ т е приобщен и групата започва да
се нарича просто група за подкрепа. Този процес на при
общаване никак не е лек. Но след приключването му об
щ н о с т т а укрепва още повече.
171
През 1963 г. към групата се присъединява първата

жена - една о т първите ръкоположени п р о теста н тк и
в Америка. К а т о се има предвид н оваторската й роля,
п о т р е б н о с т т а й о т духовно единение е много силна.
О творена по дух, о б щ н о стта я приобщава без никакви
проблеми. С ъщ ата година към т я х се присъединяват и
двама бизнесмени.
В началото на 1964 г. на Ралф Хендерсън му предла
г а т да оглави катедра по психология в един универси
т е т на западното крайбрежие. Това е назначение, кое
т о т о й не може да откаж е. Но и той , и групата скър
б я т за раздялата. В т ази скръб обаче присъства и мно
го смях, защ ото заминаването на Ралф провокира съз
даването на основния м и т на групата. До то зи мо
м е н т т я е провеждала сбирките си веднъж седмично в
неговата изба. Не е трудно да се намери друго м ясто
- всеки о т членовете предлага своя дом, църква или си
нагога. Но заемайки се е то зи въпрос, групата осъзнава
колко много се харесва на всички да се събират именно
в изба. Опитвайки се да определят как са стигнали до
т о в а странно предпочитание, т е правят т р и заключе
ния. Преди да замине, Ралф изтъква, че в сънищата из
б а т а обикновено символизира подсъзнанието - онова,
к о ето се крие под повърхността. Мнозина в групата са
заинтригувани о т начина, по кой то „духът“ или въобще
„нещо“ действа чрез т я х н о т о подсъзнание, подпомагай
ки р а б о т а т а им заедно. Освен т о в а им хрумва аналоги
я т а между избата и опората. К акто се изразява един
о т членовете: „Тази група е станала толкова важна за
мен, че понякога ми се струва, че е основата на живо
т а ми.“ Накрая всички, дори и а т е и с т ъ т , разбират, че
са се събрали заедно, защ ото всички са свещенослужи
тели или духовни водачи в св я т, в който не са свобод
ни да говорят, каквото мислят, и да бъдат откри ти ,
както им се иска. „Сякаш сме нещо к а т о нелегално дви
жение“ - обобщава друг о т членовете. Така че съвсем ес
т е с т в е н о е да искат да се събират под зем ята.
— 172 —
ОСНОВАТА
Така започваш да се наричаш И збената група. О т т о

гава са минали години и т я винаги се е старала да про
вежда седмичните си сбирки в подземия. Понякога се е
събирала в елегантни салони и игрални зали. Друг п ъ т
се е смествала в т я с н о т о п ростран ство между к о т
л е т о на парното и бойлера, под сам и те тръби на пар
ното. К акъвто и да е случаят, вече е станало немис
лимо групата да се събере над зем ята.
О тначало някои о т членовете пуш ат или п и я т би
ра по време на сбирките. Скоро обаче се взема реше
ние, че т о в а намалява и н те н зи в н о стта на общуване
т о . „Никакво пушене и пиене в групата“, с т а в а непи
сано правило. В началото възниква и въпросът за
п разн ен ствата. Членовете на групата се ч у в с т в а т
толкова добре заедно, че и скат да общ уват помежду
си и в друго време. Организира се един купон само за
групата и втори, на кой то са поканени и съпругите.
И д в а т а м и н ават странн о вяло, няма го п о зн а ти я т
дух. Групата решава, че купоните не са за нея и не
прави повече так и в а опити. Но няма правило, че чле
н о вете й не м о г а т да „общ уват извън групата“. Гру
пирането никога не е било забранено. За двадесет и
п е т годиш ното съществуване на групата в нея са се
зародили няколко любовни връзки и един брак. Всяка
образувала се двойка тр яб в а да гоВори за отнош ения
т а си пред групата. Друго неписано правило е: „Не мо
жеш да бъдеш о т к р и т и да имаш тайни.“ През пове-
ч е т о време обаче членовете на групата реш ават да
не общ уват особено помежду си, освен на двучасова
т а седмична сбирка. За т я х груп ата е к а т о ск ри т
м агн и т в делничния им ж и в о т.
През първите две години се решава и друг много ва
жен въпрос. Отначало за членовете на групата е ес
т е с т в е н о взаимно да се изучават и да обсъждат живо
т а си. Но постепенно групата открива, че о т т о в а не
избежно произтича хаос. Тя съвсем сама сти га до проз
рението, че о п и т и те за лекуване и проповядване са по-
— 173 —
скоро пагубни, о т к о л к о то укрепващи. След к а т о вече е

определила себе си к а т о група, к о я то не е за забави, т я
бързо се разграничава и о т ролята на „терапевтична
група“. „Ние сме единствено и само група за подкрепа
- казват на новите членове. - Ц елта ни е да обичаме,
не да лекуваме.“ Но к а к то във всяка истинска общност,
членовете на И збената група са намерили в нея духов
но изцеление.
Но не всички. 1965 г. е трудна за групата. През фев
руари в нея се включва Тед, управител на местния из
вънградски клуб. Очарователен, остроумен и любезен,
отначало т о й к а т о че ли се вписва добре в нея. Но на
първата сбирка през април се явява пиян до козирката.
С неуместна буйност т о й постоянно привлича внима
нието към себе си, но никакви забележки не помагат.
Единственото конструктивно нещо, к о е то групата
успява да направи, е да го налее с кафе, за да изтрезнее
д остатъчн о и да може да се прибере с колата.
Следващата седмица Тед е трезвен и пълен с угризе
ния. Той отрича да има проблем с алкохола, казва, че ни
кога преди не е правил нищо подобно, че няма предста
ва защо се е случило. Въпросите на групата какви проб
леми му т е ж а т о с т а в а т без отговор. Но следващата
седмица т о й пак идва пиян. Поведението му е толко
ва безобразно, че групата се вижда принудена да му
постави въпроса за алкохолизма на следващ ата сбирка,
когато отн ово е трезвен. Тед заявява, че не е алкохо
лик, но то зи п ъ т говори за м ногото проблеми с подго
т о в к а т а на игрищ ето за голф и с оплакванията на бо
г а т и т е си клиенти. Групата се надява, че споделянето
на грижите ще помогне. Но не познава. На следваща
т а сбирка Тед е по-пиян о т всякога. Няколко души го
о т к а р в а т в спеш ното отделение на м е с т н а т а болни
ца. В болницата не го приемат. През седмицата некол
цина о т членовете на групата уреж дат на следващата
сбирка да присъства представител на Анонимните ал
кохолици. С негова помощ т е продължават разговора с
174
ОСНОВАТА
Teg. Teg отрича, че е алкохолик. Групата изтъква, че

всеки, който се явява пиян на т р и о т ш ест сбирки, е
алкохолик. Teg признава, че може и т а к а да е, но няма
причина т о й да ходи при Анонимните алкохолици, след
к а т о вече си има група за подкрепа. П редстави телят
на Анонимните алкохолици казва, че Тед още не е „стиг
нал дъното“.
Следващата седмица Тед не се явява на сбирката. Тя
се занимава с неговия случай. Един о т членовете на
групата предлага да се свърже е жена му. Следващата
седмица - когато Тед е трезвен и на линия - т о й док
ладва, че съпругата е наясно с алкохолизма, но се чувс
т в а безпомощна да направи нещо. Той й препоръчва да
се обърне към организацията на Анонимните роднини
на алкохолици и т я посреща с признателност съ вета
му. Тед заявява, че му е неприятно групата да се бърка
в личния му ж и вот. Групата му отвръщ а, че т о й съз
дава проблеми. Следващ ата седмица Тед се появява по
средата на сбирката, отн ово пиян. С ъщ ата вечер се
провежда сбирка по спеш ност без него, за да се обсъди
как алкохолизмът на Тед е бил в центъра на внимание
т о на десет последователни сбирки и т о в а може да
разруши групата. С голямо нежелание членовете на гру
п а т а д о сти гат до извода, че тр яб в а да наложат огра
ничения. На следващ ата сбирка Тед е трезвен и група
т а му заявява: „Тед, не можем да т е принудим да о т и
деш в сдружението на Анонимните алкохолици, макар
че всички см ятам е, че т о в а би било най-правилно.
Н и т о пък искаме да т е гоним о т групата. Но през пос
ледните десет седмици не можем да правим нищо дру
го, освен да се занимаваме с т е б . Т воето пиене пречи
на групата да изпълнява функциите си, а т я е да подк
репя всичките си членове. Можеш да останеш , но само
ако си трезвен. Ако решиш да пиеш извън сбирките,
т о в а си е т в о я работа. Но ако отн ово дойдеш т у к пи
ян, не само няма да бъдеш добре дошъл, но и повече ни
кога няма да т е приемем.“
— 175
Още на следващ ата сбирка Тед се появява пиян и

буйства, к а т о настоява да остане. Веднага повикват
полиция. Не са повдигнати обвинения, т а к а че полица
и т е просто о т в е ж д а т Тед вкъщи. Той повече не се явя
ва в групата.
Още т р и сбирки се занимават най-вече с Тед, дока-
т о групата се справи с болката и ч у в с тв о то си за ви
на. Дали не са го предали? Могли ли са да направят още
нещо? Сгрешили ли в нещо? О тнесли ли са се с д оста
тъчн о обич и разбиране към него? Накрая реш ават, че
са направили всичко, к оето им е по силите и дори ако
Тед не си е извадил никаква поука, поне т е са научили
нещо за границите на възм ож ностите си. Една година
поддържат връзка с Тед посредством съпругата му, до-
к а т о т я се развежда с него и се премества в Арканзас
при родителите си. Д а в а т й пари, за да й помогнат при
прем естването. Никой не знае какво е станало по-на
т а т ъ к с Тед, но споменът за него е запазен в поуката,
че групата не е в състояние да разрешава всякакви
проблеми.
В други случаи групата е решавала да не налага огра
ничения. Роджър, един о т първите бизнесмени, присъе
динили се към групата, скоро е повишен във фирмата
си и му се налага да пътува много, т а к а че е в съ сто
яние да присъства само на една т р е т а о т сбирките.
Той предлага да се „о тте гл и “, но групата единодушно
поисква т о й да остане, макар и само за ч а с т о т съби
ранията. Това не е трудно решение, защ ото ангажира
н о с т т а на Роджър към групата е очевидна и осезаема.
По-труден е проблемът с „приходящите“. Това са хо
ра, кои то през годините и дват и си о т и в а т о т сед
мичните сбирки - появяват се, когато и м ат желание и
не са истински ангажирани с групата. Отначало т о в а
дразни всеотдайните членове. Защо т е да бъдат осво
бодени о т ангажименти? Нима подкрепата, ко ято е
основна цел на групата, не произтича о т ангажира
н о с т т а на членовете й един към друг? Постепенно
— 176 —
ОСНОВАТА
обаче групата се справя с различните аспекти на въп

роса и се постига яснота. Приходящите поне не моно
полизират групата к а т о Тед и присъствието им о т
време на време не отклонява вниманието на групата
дотолкова, че да наруши същ ествуването й. Те внасят
разнообразие и о т време на време д ав ат повод за ня
кое прозрение. Неколцина о т „приходящите“ в крайна
см етка с т а в а т предани членове на групата. С течение
на годините се оформя политика по въпроса. Решава
се, че някои хора и скат да проучат почвата, преди да
се ангаж ират и докато съществува значително ядро
о т предани членове, групата може да понесе брем ето
на неангажираните.
Разм ерът на ядрото на И збен ата група о т Ню
Джързи варира между тр и м а и единадесет за двадесет
и п е т т е години на същ ествуването й. Сега т о се със
т о и о т осем души. Но в известно отнош ение групата
е много по-голяма. Ралф и П итър, д вам ата основате
ли, основават нови групи за подкрепа, след к а т о се пре
м е с т в а т да ж и в еят другаде. С ъщ ото п равят и тр и м а
други членове. Две о т тези групи в крайна см етк а се
разпадат, но сега има сам остоятелни Избени групи в
четири различни града. Те поддърж ат връзка помежду
си с пом ощ та на годишния бюлетин „О тзиви о т изба
т а “, в кой то са отразени съ б и ти ята и придобития
о п и т на всяка група през годината и се публикуват
спомените на участници за миналото. Така не само ус
пешно се поддържа връзка, но и тради ци и те се поддър
ж а т живи и се предават на тези , кои то и дват след
тях .
Нека сега сравним Ордена на Св. Алоишъс и Избена

т а група, за да видим по какъв начин са се справили т е
с проблемите, пред кои то се изправят всички дългот
райни общности, и какви са приликите и разликите
между т я х по основните въпроси относно поддържане
т о на о б щ н остта.
— 177 —
Броят на членовете никога не е бил проблем за Из

бен ата група, за разлика о т Ордена на С8. Алоишъс.
Поради м оби лн остта на своите членове - кои то си
и м а т сам остоятелн а кариера - ядрото никога не е
наброявало повече о т единадесет души и групата нико
га не се е разраствала дотолкова, че т о в а да попречи
на задачата членовете й взаимно да се подкрепят.
И збената група е общ ност е ниска интензивност,
членовете й се срещ ат за по два часа седмично. Някои
истински общ ности се поддържат с ежемесечни сбир
ки, но т р а й н о с т т а им к а т о цяло не е много голяма.
О рденът на Св. Алоишъс о т своя страна, със своя ко
лективен начин на ж ивот, редовни богослужения и
ежедневни сбирки, е общ ност с висока интензивност.
И збената група е толкова отворена, колкото въоб
ще е възможно за една общ ност. Всеки, кой то се ин
тересува о т нея, може да се включи. Няма процедури
за приемане, н и т о етапи; дори „приходящите“ са пъл
ноправни членове. Д а сравним т а зи висока степен на
о тв о р ен о ст с далеч по-ниската на Ордена на Св. Ало
ишъс, където има етап и на приемането и в крайна
см етк а се изисква ангажираност под ф орм ата на об ет.
Но обърнете внимание, че и И збената група не успява
да бъде напълно отворена. Поведението на Тед е т а к о
ва, че се налага т о й да бъде изключен.
И збената група също т а к а дава възможно най-широк
простор на индивидуалността. Недопустимо е само
грубото противообщ ествено поведение. Ако ж и в о т ъ т
й беше no-наситен, положението може би би било по-
различно. Но д ев етд есет и осем процента о т врем ето
си членовете прекарват извън об щ н остта, зато в а раз
личията в начина им на ж и в о т по никакъв повод не се
отразява на функционирането на групата. О рденът на
Св. Алоишъс пък не допуска отш елничество и освен ко-
г а т о са изпратени „по служба“ да взем ат участие в
движението за граждански права или в антивоенното
движение, о т членовете му се очаква да следват един
— 178 —
ОСНОВАТА
u същ начин на ж и вот. Все пак тр яб в а да се отбеле

жи, че И збената група успява да оцелее к а т о общ ност
само защ ото има всеотдайно ядро. Зато ва и О рденът
на Св. Алоишъс съумява да оцелее в бурните години
след В т о р а т а световна война. Това отразява едно об
що правило за о б щ н остта. За да може въобще една гру
па да се превърне в общ ност, необходима е висока с т е
пен на ангажираност, а за да се запази, нужно е в сео т
дайно ядро.
И збената група се характеризира със сравнително
опростена структура и организация. Всяка сбирка се
провежда в подземие, веднъж седмично, започва и за
вършва в определено време. Но не бива да забравяме,
че о б щ н о стта е несъвместима к а к то с пълното о т
съствие на всякаква, т а к а и с наличието на строго оп
ределена стр у к тура и организация. Ако няма такива,
цари хаос. Но ако са строго фиксирани, периодът на
п у с т о т а с т а в а невъзможен. О т края на встъпително
т о мълчание до началото на заключителните молитви
сбирките на И збената група не п р о ти ч ат по предвари
телен план. Няма дневен ред. Никой не знае кой ще за-
гоВори пръв и за какво. Е д ин ствен ото изискване е о т -
к р и т о с т т а и искреността.
В И збената група почти не се упражнява власт.
Ф ормалното ръководство и организацията са на мно
го ниско равнище. Всички решения се взем ат с едино
душие. В т о в а отнош ение И збената група и О рденът
на Св. Алоишъс си приличат. О б щ н ости те м о гат да
съ щ ествуват и при по-висока степен на формално ръ
ководство, но а в т о р и т а р н о т о е несъвместимо с ис
т и н с к а т а общност, в к о я то се признават способнос
т и т е на всеки о т членовете и според т я х всеки играе
ролята на ръководител.
В И збената група не същ ествуват много ритуали.
Има встъпително мълчание и заключителни молитви
(които са дълбоко лични), но иначе не се спазват никак
ви ритуали. О т с ъ с т в и е т о им о т ч а с т и се дължи на
— 179 —
ф акта, че групата има много Висок показател по дефи

нирането на една-единствена конкретна задача. Орденът
на С6. Алоишъс е дефинирал задачите си ясно, но пък
има много: взаимна подкрепа, религиозни служби, произ
водство и продажба на семена, подготовка на послуш
ниците, понякога и обществена дейност. И збената гру
па се старае да се ограничи до една-единствена задача
- взаимната подкрепа. Тя не организира съвместни праз
ненства, н ито има лечителски амбиции. Въпреки т о в а
по време на двучасовите сбирки присъства много смях
и за мнозина у ч асти ето в групата е целебно.
Лечебният еф ект на о б щ н о стта теп ърва трябва да
получи научното обяснение, к о е то заслужава. Д ългот
райните общности, в кои то или ж и в о т ъ т е по-малко
интензивен (както при И збената група), или тряб ва да
се м и ят чинии и да се печелят пари к а т о неделима
ч аст о т колективния б и т (к акто в Ордена на Св. Ало
ишъс), неизбежно са по-малко възторжени, по-малко
драматични о т двудневните семинари за изграждане на
общности. Но имам основания да см ятам , че изцелени
е т о в тях , макар и по-продължително и пространно, в
крайна см етка е по-дълбоко.
ЗАПАЗВАНЕ ИЛИ СМЪРТ
Понеже и сти н ската общ ност има толкова много дос

то й н ства, поддържането й възможно най-продължи
телно време е идеалният вариант. Но т а к а е само по
принцип, т .е . не за всяка общ ност е непременно най-це
лесъобразно да се стрем и да просъществува вечно.
Също к а т о хората, об щ н ости те са организми с различ
на продължителност на ж ивота. К ак то ще видим, ня
кои о т т я х са по-благодатни в т а зи насока о т други.
Сдружението на Анонимните алкохолици е общност,
включваща милиони хора. К а т о организация е необичай
но достъпна, със сравнително елементарна структура
— 18 0 —
ОСНОВАТА
федерация о т десетки хиляди малки подобщности или

секции. П остоянно се създават нови секции, на което
се дължи н евероятн ото разрастване на сдружението.
Други за т и х в а т и се закриват. Този процес не е свойс
т в е н само на Анонимните алкохолици. В големите мо
нашески ордени, включващи десетки самостоятелни
манастири, някои активно се р азр а ств ат, други са о т
носително стабилни, а т р е т и бавно зам ират.
П родълж ителността на същ ествуването на една
общ ност е мярка за успеха й, к а к то продължителност
т а на един човешки ж и в о т е мярка за реализация. Поз
навам много прекрасни хора, надхвърлили осем десетте,
познавам и няколцина негативистично настроени злоб
ни личности на съ щ ата възраст, изживели разрушител
но години о т ж и вота си. Познавам и светци, кои то са
си отишли о т то зи с в я т млади. О бщ н ости те им ат.
оптимална е с т еств ен а продължителност на ж ивота,
ко ято варира в зависимост о т ц елта на създаването
им. Някои общ ности к а т о че ли не успяват да опол
з о т в о р я т потенциала си. Други дегенерират в инсти-
туционна безплодност за дълго, след к а т о са надживе
ли вр ем ето на св о ята полезност.
Как може о б щ н о стта да реши дали е готова да
престане да съществува, или просто е в упадък, о т
кой то може да се въздигне, к а т о предприеме промени
и си възвърне духа, за да се запази? Няма формула, ко
я т о да освободи групата о т вземането на т о в а мъчи
телно решение, как то няма и за отделния човек. Но
има няколко полезни принципа.
П ървият е да п о став и те въпроса. Да не забравяш
с м ъ р т т а к а т о възможност, не толкова ускорява напус
кането на то зи свят, колкото прави ж ивота по-пълно
ценен. Д ълготрайната общност, готова да посрещне
очи в очи плашещата перспектива да загине, може или
да се бори по-енергично за своето оцеляване и обновле
ние, или да реши да приключи същ ествуването си краси
во, без агония.
— 181 —
В т о р и я т принцип изисква време. Веднъж бях член на

една тр ай н а общ ност, ко ято отначало се бе събрала с
ко н к р етн ата задача да изгради нов вид организация за
социална помощ. Успяхме да изпълним т а зи задача след
една година сбирки веднъж седмично, но не ни се иска
ше да разпускаме групата, по две причини. Е дната бе
ше, че не желаехме да загубим п р и я тел ств о то , харак
тер н о за и сти н ската общност, ко е то се бе зародило
през т а зи година. Д ругата беше несигурността ни да
ли наистина сме създали най-добрата възможна органи
зация. З а т о в а продължихме да се събираме. Но духът
си бе отишъл. П рисъстващ ите започнаха да оредяват.
Ч е с т о т а т а на сбирките намаля до веднъж на две сед
мици, после до веднъж месечно. Не се подобри н ито
атм о сф ер ата, н и то посещ аем остта. Накрая, след две
години, „погребахме“ групата. Ако о т сам о то начало
бяхме осъзнавали по-ясно в ъ зм ож н остта групата да
бъде разпусната, не мисля, че щяхме да протакаме не
щ а т а толкова дълго. О т друга стран а см ятам , че пра
вилно изчакахме поне колкото да видим дали в духовно
отнош ение няма да се появи друга задача.
Що се отн ася до задачата, последното правило за
о б щ н о с т т а в упадък е да се зап и та дали избягва миси
я т а си, или вече няма такава. На то зи въпрос не вина
ги е лесно да се отговори. Понякога групата може да е
т а к а уплашена о т онова, к о ето й предстои да прави,
че по-скоро ще сложи край на същ ествуването си, о т -
колкото да се изправи пред реалн остта. Но ако не заб
равя да си зададе сериозно въпроса дали не избягва из
пълнението на задачите си, т я едва ли ще предпочете
„да се самоубие“, вм есто да съхрани ж и зн ен остта си,
д о като настъпи е с т е с т в е н а т а й см ърт.
Въпросите около поддържането и разпускането на
о б щ н о стта са свързани с явлението, наречено създава
не на врагове. К акто вече видяхме, групи, които иначе
не биха се превърнали в общност, ч есто го п равят в о т
говор на някаква заплаха или криза - трагедия, природно
— 182 —
ОСНОВАТА
бедствие, вражеско нападение или война. В т о в а няма

нищо лошо, сти га заплахата да е действителна. Проб
лем ът е, когато т ази инстинктивна реакция на обеди
нение срещу заплахата е изкуствено предизвикана. Про
цесът на създаване на врагове започва, когато загубила
духа си на общ ност група се оп ита да си го възвърне,
създавайки опасност - мним враг, който реално не съ
щ ествува Най-добрият известен пример за т о в а е на
цистка Германия, където режимът на Хитлер постига
необичайно висока степен на обединяване на болшинст
в о то германци чрез насъскването им против едно мал
цинство - евреите. Но явлението е често, широкоразп
ространено и може да се появи във всяка култура. Така
например президентът Джонсън, доколкото е известно,
си спечелва единодушна подкрепа в Конгреса за полити
к а т а си във Виетнам с изфабрикувано нападение срещу
американски кораби - „инцидента“ в залива Тонкин.
Процесът на създаване на врагове е може би най-раз-
руш ителната форма на човешко поведение. То е свойс
твен о и на отделн ите хора, и на групите. Последиците
са еднакви и за едните, и за другите. Макар отначало
да подпомага привидно функционирането на групата,
т о е симптом на разложение и см ърт. Групата е прес
танала да бъде истинска общност. Тя с т а в а все по-ели-
тарна, вм есто да се отваря. С тав а „ние срещу т я х “ и
лю бовта изчезва. А създаденият въображаем враг скоро
се превръща в реален. Холокоста неизбежно поражда
войнствения ционизъм. Р езу л татъ т о т „инцидента“ в
залива Тонкин в крайна см етка е засилване на военното
присъствие във Виетнам. Създаването на врагове неи
зменно принадлежи към групата на самоосъществява-
щ и те се предсказания. Несъщ ествуващ ата предсказана
заплаха оживява с манифестирането й пред света.
За да се запази, и стинската общ ност тр яб в а да бъ
де винаги бдителна, и да внимава за д ей стви ето не
толкова на външни, колкото на вътреш ни враждебно
настроени сили. Тя тряб ва по-скоро да се бори за доб-
— 183 —
рошо, о тк о л к о то срещу злото. С т о в а не отричам ре

а л н о с т т а на злото в света, а се опитвам да запазя
доброто о т зараза. Ако група, ко ято преди е била об
щ ност, установи, че се е отдала на фабрикуването на
врагове, тр яб ва сериозно да се замисли дали не е дош
ло време да престане да съществува, или т о в а е знак,
че тр яб ва да бъде осъществена радикална промяна. По-
добре е да се сложи край на традиции, кои то някога са
били добри, вм есто да се подхранва разложението, си
лите на о м разата и разрушението.
Макар че не е лесно да се постигне и запази истин

ск ата общност, едва ли някой би оспорил заявените й
цели: да търсим начини да живеем със себе си и с дру
ги те в мир и любов. Или ще продължим да говорим за
т я х и да се държим по начин, кой то не отговаря на т е
зи цели? За съжаление, т о в а поведение на празните
приказки се отразява и утвърждава в глобален мащаб
о т поведението на националните правителства.
Понастоящем много о т т я х си п о с т а в я т за цел пос
ти ган ето на един мирен свят. Но не представляват ис
тински общности, а т о в а е единственият начин за пос
ти ган ето на т ази цел. В отнош енията си с предполага
ем ите носители на злото истинската общ ност п осто
янно се измъчва с въпроса даш изключването им е осно
вателно, или е форма на търсене на изкупителна ж е р т
ва. Държавите редовно се обвиняват взаимно в зли по
мисли. Но колко точно се поставя тази диагноза? До
колко поставян ето й е изстрадано? Колко ч есто т ъ р
сенето на изкупителни ж ертви - или, както аз го нари
чам, фабрикуването на врагове - се проявява в междуна
родните отношения? Проблемът за злото тряб ва да се
реши о т и стинската общност к а то цяло, а не о т един
формален ръководител. До каква степен проблемът за
злото в международните отношения се посреща о т об
щ н о с т т а на народите, и доколко се посреща о т отдел
н и те народи и т е х н и т е формални ръководители?
— 184 —
ОСНОВАТА
За да постигне истинска общ ност, формалният ръ

ководител тр яб в а да води и контролира възможно най-
малко, за да поощрява другите да водят. При т о в а то й
ч есто тр яб в а да признава сл аб о ст та си и да поеме рис
ка да го обвинят в неумение да ръководи. Доколко са
готови ръководителите на н аш ата държава да поем ат
риска о т так и ва обвинения? Доколко са мотивирани да
насърчават р азв и ти ето на лидерски качества у други
т е и сред т ях ? За да се постигне истинска общност,
тр яб ва да се отхвърли зави си м остта к а т о форма на
избягване на задачата. Дали ръководителите на държа
в а т а поощ ряват или действително разколебават зави
с и м о с т т а в народа, на кой то служат? Как си предста
вяме силата и сл аб о ст та у наш ите формални ръково
дители - държавни и всякакви други - и доколко тези
представи о т г о в а р я т на д ей ств и тел н о стта, особено
що се отн ася до стрем еж а към постигане на мир?
За да м о гат успешно да изграждат общности, фор
малните ръководители тряб ва да се съсредоточават
върху групата к а т о цяло. В международните отнош е
ния успяват ли наш ите държавни ръководители да за
п азят т а зи глобална загриженост? Или мислят първо
за националните си интереси и евентуално за тези на
съюзниците си? И не е ли установяването на приятел
ски отношения и сформирането на съюзи проява на
групирането к а т о форма на избягване на задачите, ко
я т о е пагубна за изграждането на глобална общност?
А има и други форми на избягване на задачите. Дали
държавните ръководители поощ ряват политиците да
посрещ ат о т к р и т о тр у д н и те и болезнени въпроси, или
да ги избягват? Дали ние к а т о личности предпочитаме
да избягваме т ези въпроси - о т ч а с т и к а т о си избира
ме ръководители, кои то обещ ават по някакъв вълше
бен начин да ни позволят да избягаме о т тях? Дали
б я г с т в о т о к а т о форма на избягване на задачата не е
основен модел на поведение за политиците? Дали б и т
к а т а к а т о форма на избягване на задачата не е преоб
— 185
ладаващ принцип на действие в хаоса на международни

т е отношения? Възможно ли е държавните ръководи
тели да се държ ат, сякаш приемат, че задачата им е
по-скоро да вою ват, о тко л ко то да т ъ р с я т единомис
лие или съгласие, изпускайки при т о в а о т поглед зада
ч а т а да п о сти гн ат мир?
И т а к а , изглежда, че във всички отношения принци
п ите, кои то следват народите в поведението си, о т
говарят на практически всичко, ко ето знаем за прави
л а т а за изграждането на общ ност. Във време, в което
лесно можем да предизвикаме унищожението на света,
ние продължаваме да следваме правилата, които изг
леж дат създадени именно с цел да ни приближават все
повече към войната. Знаем, че наличието на криза мо
же да улесни възникването на общ ност. Но к а т о че ли
не можем да усетим заплахата о т ядрена катастр о ф а
к а т о криза с та к ъ в мащаб и продължителност, че да
ни налага да променим правилата.
Познаваме правилата на о б щ н о стта; познаваме ле
чебното й въздействие върху ж и в о та на отделния чо
век. Ако по някакъв начин прехвърлим м о с т през н а т
рупаните познания, дали същ ите тези правила биха ока
зали лечебен еф ект върху нашия с в я т? Ч есто се гово
ри за хо р ата к а т о за социални същ ества. Но ние още
не сме общностни същ ества. За да оцелеем, просто ни
се налага да общуваме помежду си. Но все още не об
щуваме с онази отворен ост, реализъм, себеосъзнаване,
уязвимост, ангажираност, о т к р и т о с т , свобода, равен
с т в о и любов, характерни за и сти нската общност.
Вече категорично не е д остатъ чн о да бъдем просто
социални същ ества, кои то си говорят за незначителни
неща по коктейли и се к ар ат в р а б о т а т а си или вою
в а т за периметър. Н аш ата задача - важ ната, основна
т а , реш аващ ата ни задача - е да се превърнем о т обик
новени социални същ ества в общностни същества.
Само по т о зи начин човеш ката еволюция ще продължи.
— 186
В Т О Р А Ч А С Т
Мостът
мостът
ОСМА ГЛАВА
Човешката природа
Вече изследвахме о б щ н о стта к а т о явление на сравни

телно локално равнище - малко квакерско училище, гру
пи о т четиридесет до ч ети р и с то ти н души, събрани за
период о т два дни до две седмици за комуникационен
експеримент, общественици о т малък град, п а с т в о т о
на една църква, малка група за подкрепа, няколко манас
т и р а - и изяснихме някои основни и много важни прин
ципи. Знаем как да различим и сти нската общ ност о т
псевдообщ ността. Наясно сме с изискването човешки
т е същ ества да общ уват ефективно помежду си к а т о
предварително условие за включването им в общ ност.
Изяснени са динамиките на процеса на изграждане на
о б щ н о стта. Разгледани са предизвикателствата, свър
зани с ч лен ство то в общ ност и нейното поддържане.
И най-вече, се убедихме, че при подходящи условия дей
ств и тел н о е възможно малки групи хора да ж и веят за
едно в любов и мир.
О съзнаването на то зи ф ак т бе за мен не край, а са
мо начало. Защ о то т о й открива нови перспективи.
Щом е възможно за малки групи, защо да не е възмож
но за по-големи? Щом се получава в едно паство, защо
не и в цяла църква? Щом общ ествениците о т един ма
лък град успяват, защо не и ж и тел и те на цели градове
и дори щ ати ? Щом е възможно за щ а т и т е , защо не и
— 189 —
за цялата страна? И щом е Възможно за една страна,

защо не за Всички страни по сВета?
Изглежда трудно да си представим сВят, В кой то се
преВъзмогбат всички различия, съзерцателен рационален
св я т , В кой то се п о сти гат реалистични решения чрез
консенсус. Как ще ста н е Възможен той ? Н аш ата циви
лизация е разкъсвана о т расови, културни и политичес
ки различия, живеем В сВят на непредвидени действия и
реакции, на изявени Водачи и послушни последователи.
Такава е човеш ката природа. С м ятам е, че за да се пред
приемат значителни стъпки В посока към създаване на
световна общност, човеш ката природа ще тряб ва ня
как си да се промени или да бъде променена. Ще т р я б
ва по някакъВ начин Всички да стан ем еднакви. А тоВ а
също е невъзможно. Но В малките общности, с кои то
съм се сблъсквал, т о в а убеждение е било опроВергаВано.
Индивидуалните различия се приемат и ценят. ЗатоВа
може би първата стъпка към о б щ н о стта В по-голям
мащаб се състои В т о в а да приемем ф акта, че не сме
и никога няма да можем да бъдем еднакви.
ПРО БЛЕМ ЪТ ЗА ПЛУРАЛИЗМА
Тъй к а т о Всеки о т нас е единствен и неповторим, ние

неизбежно живеем в плуралистично общ ество и се гор
деем, че Съединените щ ати са плуралистична държава.
Ние, повече о т д веста милиона души, живеем заедно в
относителен мир, Въпреки различните си раси и произ
ход, възгледи, нужди, традиции, религии и икономическо
състояние. Но подобна гордост ч есто е арогантна и
провинциална. Американците са склонни да забравят
ф акта, че руското общ ество изглежда успява да оцелее
- макар и с други средства и начини - при не по-малко
разнообразен състав. Руснаците пък не признават аме
риканските успехи. Във всеки случай, плурализмът поня
кога се цени.
— 190 —
мостът
Обикновено обаче гледаш на него кашо на проблем.

Защошо в действителност ние, американците (а и рус
наците също) живеем само в относителен мир. О тн о
ш енията между чернокожите и белите в тази страна,
както и между групите с различен етнически и национа
лен произход, са, меко казано, напрегнати. Б о гати те и
бедните рядко преливат о т любов един към друг. Групи
със специални интереси заливат Конгреса с противоре
чиви искания. Християнската църква е разделена на де
сетки самостоятелни църкви с различни названия. Дори
в ъ тр е в т я х християните се карат помежду си; споро
в е т е между лутерански синоди, католици привърженици
и противници на реформата на Втория Ватикански съ
бор; либерали и консерватори ч есто с т а в а т язвителни.
Плурализмът е типичен и за народите по с в е т а и
дори разприте между т я х да не се превърнат във вой
на, оръж ията, ко и то с м я т а т за необходими за о т б р а
н а т а , с т р у в а т на ч о веч еств о то над един трилион до
лара на година. Н епреките разходи са неизчислими, а
разруш ителната сила на т е зи оръжия е так ав а, че це
ли народи ж и в еят в постоянна несигурност дали ще
оцелеят. „Възпиращ ата“ сила на надпреварата във въ
оръж аването к а т о че ли само влошава проблема с плу
рализма. Има само едно добро решение, било т о в
рам ки те на църква, държава или целия с в я т - общ
ността.
Не забравяйте, че о б щ н о стта е състояние, в ко ето
събраните заедно хора, вм есто да се крият зад о тб р а
н ителни те си оръжия, се о т к а з в а т о т тях ; вм есто да
се о п и т в а т да премахват различията помежду си, се
научават не само да ги приемат, но и да им се радват.
О б щ н о стта не е м я сто за груб индивидуализъм. К а то
среда на „нежния“ индивидуализъм обаче т я действено
поощрява плурализма. В о б щ н о стта плурализмът прес
т а в а да бъде проблем. Тя е истински алхимичен процес,
ко й то превръща ш лаката на различията ни в златна
хармония.
— 191 —
За да разберем по-ясно как се случВа шоВа, трябва да

схванем на едно много Високо равнище защо ние, чо
веш ките същестВа, сме толкова различни и какво В съ
щ о т о Време е общ ото помежду ни. ТрябВа да отгово
рим на Въпроса: какво е човеш ката природа?
ЗАБЛУДАТА О ТН О СН О ЧО В Е1Ш Ш А
П РИ РО ДА
За поВечето хора м и т ъ т е измислица, история, ко ято

не е н и то истинска, н и то Вярна. Психолозите обаче
Все повече осъзнават, че м и т ъ т е м и т именно защо-
т о е истина. В една или друга форма м и т о в е т е се по
яв яв ат В нови и нови култури, Век след Век. Причина
т а за т я х н а т а тр а й н о с т и Всеобщност е именно т о
ва, че Въплъщават някакВа голяма истина.
Драконите са митични същестВа. Много преди да се
пояВят огнедишащите герои на днеш ните комикси и
анимационни филми, християнските монаси В цяла ЕВ-
ропа усърдно са украсявали ръкописите с рисунки на
дракони. С ъщ ото са правели т а о и с т к и т е монаси В Ки
т ай , будистките монаси В Япония, индуистите в Ин
дия и мюсюлманите В Арабия. Защо? Защо дракони?
Защо тези митични същестВа са т а к а удивително Все
общи за религиите по целия сб ят?
Причината е, че драконите са измислени о т чоВека
символи. К а т о митични симболи т е казВат нещо мно
го Важно по основните истини за човеш ката природа.
Ние сме змии с крила, червеи, кои то м о га т да л е т я т .
К а т о Влечугите се Влачим по зем ята, потънали В кал
т а на св о ята греховност и ограничените си културни
предразсъдъци. Но к а т о п ти ц и те носим в себе си дух,
можем да се издигаме в небето, надмогвайки, поне за
кратко, тесногръдието и греховн остта си. Зато ва по
някога казвам на м о и те пациенти, че ч а с т о т задача
т а им е да прием ат дракона в себе си, да реш ат дали
— 192
мостът
искаш да проявяваш повече ч е р т и т е си на влечуго или

духовните страни на природата си.
К а т о митичен символ - а всички м итове в някакъв
смисъл се о т н а с я т до човеш ката природа - драконите
са сравнително прости. Но как то е със сънищата, в
един м и т м о г а т да се съберат много значения. Да взе
мем прекрасната история за Адам и Ева, за райската
градина, за ябълката и за зм и ята (драконите са се про
мъкнали даже и тук). Дали т о в а е разказ за грехопаде
нието и за отчуж даването ни о т наш ата среда? Или
за еволюцията ни към себеосъзнаване (о тк ъ д ето идва
толкова присъщ ата ни човешка стесн и тел н ост)? Или
и двете? Тя е и история за човеш ката алчност, страх,
високомерие, леност и неподчинение в отговор на приз
ванието да бъдем най-доброто, на ко ето сме способни.
И ни казва, че вече не можем да се върнем към съ сто
ян и ето на неосъзнато единство с целия с в я т (огнен
меч ни препречва обратния п ъ т), а можем да намерим
спасение само к а т о вървим напред през суровата пус
т и н я към все по-дълбоки равнища на съзнанието.
Дори и най-простите м и тове са многоизмерни, за-
щ о т о също к а т о драконите ние сме многоизмерни съ
щ ества. Точно т о в а е и причината за същ ествуването
на м и т о в ет е. Н а ш ата природа е толкова многоизмер-
на и парадоксална, че не може да бъде уловена с думи,
кои то представляват прости едноизмерни категории.
М и т о в е т е тр яб в а да съдърж ат и обхващ ат б о г а т с т
в о т о на човеш ката природа.
Понеже човеш ката природа е многоизмерна и слож
на, оп ростен и те дефиниции не само не предават ней
н о т о б о гатств о , но са и изключително опасни. Всяка
неистина е опасна, а особено опасни са недоразумения
т а около човеш ката природа, защ ото т е са сред ос
новните причини да се в о д я т войни. Н ай-важната пог
решна представа или илюзия за човеш ката природа, е,
че хората са еднакви. Вие с т е я чували в най-различни
разновидности: „Х ората по целия с в я т си приличат“;
— 193
ИЗКУСТВОТО ДА Ж ИВЕЕМ ЗАЕДНО
„Вътрешно всички хора са б р атя “; „Може и да са въз

приели друга форма на управление, но в съ щ н о стта си
руснаците са същ ите к а т о нас“.
Тази илюзия служи за основа на т е о р и я т а за „злодея
водач“. Тъй к а т о съм израснал по време на В т о р а т а
световна война, т а зи теория ми бе втълпявана много
усърдно. Много о т нас имаха приятели и роднини гер
манци, ко и то изглеждаха същ ите човеци к а т о нас. След
к а т о вярвахме, че германците са „същите к а т о нас“,
единственото обяснение за ж е с т о к о с т и т е им беше да
приемем, че по някакъв начин са били заблудени и поро
бени о т безумеца Х итлер - злодея водач. Оригинална
т а тво р ба на Ерих Фром „Бягство о т свободата“ е
толкова важна именно защ ото разобличава т а зи заблу
да* В нея Фром доказва необоримо, че доколкото въо
бще са станали роби на Х итлер, германците са приели
т о в а положение доброволно. Той обяснява основни и
специфични м ом енти о т германската история, култу
ра и общ ествен ж и вот, кои то б лагоп ри ятстват възхо
да на Хитлер. Не толкова т о й се бори срещу свобода
т а на германците, колкото т е охотно б ягат о т нея.
П овечето о т т я х влизат в заговор с него.
Въпреки че т о в а прозрение е направено преди почти
п е т д е с е т години, ние все още храним опростенческата
представа, че всички хора са еднакви, к а т о вярваме, че
руснаците са „същ ите к а т о нас“ и използваме теори я
т а за „злодея водач“, за да обясним п оли ти ката им ка
т о държава. Така си вярваме, че руснаците „също к а то
нас“ ж адуват за демокрация, но „те х н и те злодеи вода
чи в Кремъл“ не им позволяват да я получат. Въобще
не сравнявам управлението на фаш истка Германия с
т о в а на Русия. Те са съвсем различни. Но и на едните,
и на другите ние реагираме с т е о р и я т а за „злодея во
дач“, сякаш и д вете държави и м а т един и същ ти п ръ-
* Фром, Ерих. Бягство о т свободата. Издателство „Христо Бо

т ев “, G , 1992.
— 194
мостът
ководишели и сякаш руснаците н я м а т нищо общо със

сво ето правителство. Xecjpuk С м и т, оглавяващ предс
т а в и т е л с т в о т о на „Ню Йорк Таймс“ в Москва по вре
ме на аф ерата „У отъргейт“, открива, че руснаците -
„обикновените хора о т улицата“ - просто не разбират
за какво се вдига толкова шум и как въобще на амери
канците може да им хрумне да свалят силен ръководи
т е л к а т о Никсън за нещо толкова дребно и обикнове
но* Толкова за приписването на руснаците на жажда за
демокрация „същ ата к а т о н аш ата“.
Де да беше толкова просто! Но макар да е вярно,
че управниците не са просто поробители на народите
си, също т а к а не бива опростенчески да приемаме, че
п р ав и т е л ст в ат а - т о т а л и т а р н и или не - не оказват
влияние и не заблуждават гражданите. Тук в Америка
водачите, кои то си избираме, са склонни да хвърлят
прах в очите на хората, също к а к то т о т а л и т а р н и т е
управници на Русия по свой начин заблуждават народа.
Но не бива опростенчески да см ятам е, че общуване
т о между управниците и народа има една и съща дина
мика в Русия и в Съединените щ ати или в ко ято и да
е друга страна. О тнош ението между управляващите и
управляваните е нещо к а т о непрекъснат тан ц , строго
специфичен културологично. Понеже също как то наро
д и те и културите са дълбоко различни, т е зи танци си
приличат толкова, колкото си приличат ф о к с т р о т ъ т
и валсът, полката и хорото.
Въпреки т о в а , да се твърди, че хората о т различни
култури нямат абсолютно никакви прилики помежду си
е също опростенчески подход. С п о м ен атата вече с т а
т и я „Образованието к а т о трансформация: как се с т а
ва лечител при кунгианците и фиджианците“ описва
обучението, к о ето продължава цял ж и вот (и е в голя
ма степен самообучение), и е характерно за лечители
* Smith, Hedrick. The Russians. Ballantine Books, New York, 1977, 320-
324.
— 195 —
т е 6 тези две „примитивни“ култури* Макар че езикът

и п о н яти ята за „медицина“ и лечителство в ч а с тн о с т
и за религията к а т о цяло са съвсем различни при две
т е култури, динамиките на трансформ ацията, която
изживяват т е зи лечители в продължение на години, са
удивително сходни. Всъщност, п ъ туван ето на лечите
л и те в т ези две „примитивни“ нехристиянски култури
много прилича на п ъ тя на християнски монаси и мона
хини и други търсачи на духовното в соб ств ен ата ни
култура. Аз см ятам , че динамиките на духовното пъ
туване са еднакви в целия с в я т . Те са нещо заложено в
човеш ката природа и са една о т сложните характерис
тики, кои то са общи за всички ни. Динамиките на ду
ховното развитие са друг пример колко неповторими и
същевременно сходни са човешките същ ества. М ъж ете
и ж ените са неповторимо различни. При все че ан а то
мичните различия са очевидни, с годините пред мен все
по-ясно се о ч е р т а в а т и неанатом ичните - не само раз
личен пол, но и различна сексуалност и маниер на пове
дение. Може да се спори до безкрайност до каква с т е
пен ж енската и м ъж ката психика са генетично обусло
вени. Но макар че спорът около вроденото и придоби
т о т о продължава да се вихри, никой не поставя под
съмнение (а аз - най-малко о т всички) съ щ н остн ата
разлика между духа на м ъ ж еств ен о с тта и духа на жен
с т в е н о с т т а . Но за двадесет години практика к а т о
психотерапевт ми е направило впечатление, че мъже
т е и ж ените и м а т да се справят с едни и същи психо-
духовни проблеми и да преодоляват едни и същи пре
п я т ст в и я по п ъ тя към зрел остта. Независимо о т по
ла си, т е тр яб ва да се научат как да се обособят о т
родителите си, о т п артн ьори те си и д ец ата си, как да
си изградят чувство за пълна отго в о р н о ст и независи
* Katz, Richard. Education and Transformation: Becoming a Healer

Among the IKung and the Fijians. Harvard Educational Review, Vol. 51
No 1, 1981.
---- 196-----
мостът
м о ст, а след к а т о п о сти гн ат т о в а - да усвоят умени

е т о да капитулират, да се справят с физическото с т а
реене и да се б о р ят със загадката на соб ствен ата си
см ър т. Субективно и обективно аз к а т о мъж съм мно
го различен о т ж ените. Но същевременно всички в ед
наква степен принадлежим към човешкия род.
Субективно и обективно да бъдеш американец е съв
сем различно о т т о в а да бъдеш руснак. В много о тн о
шения ние не мислим еднакво. Но същевременно сме ед
накво изправени пред проблема, че сме смъртни, и се
борим с едни и същи проблеми, засягащи човеш ката
природа. Мъже или жени, руснаци или американци, с ед
ни или други вродени способности, о т здраво или о т
разбито семейство - всички се състоим о т тя л о и дух.
В т о в а е квинтесенцията на м и т а за дракона. Всички
ние сме дракони.
З а то в а о т го в о р ъ т на най-важния въпрос - каква е
човеш ката природа - тряб ва да бъде парадоксален. Чо
веш ките същ ества са същ ностно различни и същ ност
но подобни. Но може би защ ото с в е т ъ т би бил много
по-прост, ако всички бяхме еднакви, хората във всички
култури са склонни да п равят уж асната грешка да под
ценяват сериозно различията помежду ни. Колко огром
ни са всъщ ност, културните различия помежду ни про
личава ясно в книгата на Р у т Бенедикт „Културните
модели“ *, в к о я то т я описва т р и култури, където до
миниращите стилове, вкусове, роли на половете, цен
н о ст и т е, очакванията и възгледите за с в е т а са не са
мо коренно различни, но и понякога диаметрално про
тивоположни. Нещо повече, онова, ко ето се с м я т а за
нормално в една култура, в друга може да се оцени ка
т о категорично ненормално и дори представи те за
добро и зло са в голяма степен културно обусловени.
Друг пример за то зи културен детерминизъм е, че по-
вечето о т злините, кои то ние американците приписва
* Benedict, Ruth. Patterns of Culture. Houghton Mifflin, Boston, 1961.
197
ме на руския комунизъм, 8 действителност и м ат мал

ко общо с комунизма. Традицията да се изпращат поли
тическите дисиденти в Сибир е много стара, о т някол
ко века преди раж дането на Маркс и идването на Ленин
на власт. Тя е толкова комунистическа, колкото и ца-
ристка. Обвиняваме комунистическите водачи, че огра
ничават п ътуван ето на чужденците и им предлагат ле
генди за „чудесата“ на съ ветското общество. Но за ца
р е т е е било обичайно да поддържат „процъфтяващи“ се
ла, пълни е щастливи селяни (които вечер се връщ ат в
бордеите си) и да ги показват на т у р и с т и т е през осем
надесети и деветнадесети век. Руското общ ество дейс
тви тел н о е т о т ал и тар н о , но комунистическата рево
люция е заместила едно т о т а л и т а р н о управление с дру
го. П овечето руснаци о т сто ти ц и години проявяват
склонност да се покоряват на силни водачи. А собстве
н ите ни водачи нееднократно ни п о в та р ят, че трябва
да общуваме реалистично с руснаците. Трудно е обаче да
се разбере как да бъдем реалисти, след к а т о не сме се
научили дори да разпознаваме политическите си разли
чия и много по-дълбоките си културни различия.
Това не означава, че културните различия са н еотм е
ними, к ак то веднъж установих с разочарование. По
време на назначението ми на остров Окинава реших,
че искам да посетя психиатричните болници там . Дру
ги американци също се интересуваха, т а к а че преводач
к а т а на н аш ата болница - една много образована япон-'
ка - организира еднодневна обиколка. Забелязвайки, че
пациентите сп я т на пода на една гола рогозка, един
американец възкликна:
- Колко ужасно се държ ат т у к с пациентите! Не
съм си представял, че болниците им са в толкова ло
шо състояние. Би трябвало поне да ги слож ат да сп ят
на легла!
Тъй к а т о т о в а м я с т о изглеждаше по-чисто и подре
дено о т много о т щ а тск и те болници, кои то съм посе
щавал в Америка, аз побързах да му направя забележка.
198
мостът
- Не бива да см яташ е, че т о в а е лоша болница - за-

обяснявах ав т о р и т е т н о . - В Япония е нормално да се
спи на рогозки. П аци ен ти те сигурно биха се плашили
о т леглата. Не биха знаели какво да п равят с тях. Тъй
к а т о произхождат о т друга култура, предпочитат да
с п я т по то зи начин.
Тук ме апострофира н аш ата преводачка.
- Вярно е, че т о в а не означава, че болницата е ло
ша. Вярно е също, че ако сложите един японски селя
нин в хотелска с т а я с легло, първите няколко вечери
сигурно ще си разгъне рогозката и ще спи на нея. Но
след к а т о възрастни ят японец е имал възможност да
спи на легло, вече рядко би избрал да спи на рогозка, ако
може да избира.
Х ората, кои то признават, че поне някои културни
различия подлежат на промяна, почти винаги с м я т а т ,
че именно т я х н а т а култура, т я х н а т а реалност е по-
добрата и х ората о т другите култури са онези, кои то
тр яб ва да се променят. Но и т о в а е проява на заблу
д а т а за човеш ката природа, доведена до още по-опасна
крайност. Така не само се постулира, че всички човеш
ки същ ества са по същ ество еднакви, но и се приема,
че трябва да бъд ат такива. А тези , кои то не м о гат и
не искат да се пром енят - да с т а н а т „същите к а т о
нас“ - се набелязват за врагове, независимо дали ста в а
въпрос за хора о т друга нация или култура, или за соб
с т в е н и т е ни съседи, кои то в о д ят по-различен начин на
ж и вот.
И с т и н а т а за човеш ката природа е, че ние сме и ви
наги ще бъдем много различни, защ ото най-забележи-
т е л н а т а ч ер т а на човеш ката природа е способността
й да се моделира по крайно различни начини в зависи
м о с т о т културата и опита. Ч овеш ката природа е
гъвкава, т я наистина е способна да се променя. Но т а
ка казано, т о в а не о тд ав а дължимото на величието й.
Много по-добре е да се каже, че т я има „потенциал за
трансформация“. Именно потенциалът за трансформ а
199 —
ция е най-важната ч ер та на човеш ката природа. И още

един парадокс: тази способност е и най-важната при
чина за войните, и основният лек за тях.
ПОТЕНЦИАЛ ЗА ТРАНСФОРМ АЦИЯ
Тъй к а т о човеш ката природа е толкова сложна и мно

гостранна, т я не може да се улови в едно определение.
Но все пак тр яб ва да можем да се хванем за нещо. За
т о в а когато ме п о п и тат: „Д-р Пек, какво е човешка
т а природа?“ най-вероятно ще отговоря: „ЧоВешката
природа е да се облекчаваш в гащите.“
В края на краищата, точно о т т а м започва всеки -
да прави онова, което му идва естествено, и да се об
лекчава в момента, когато му се прииска. Но някъде
към двегодишната му възраст майка му, или може би ба
ща му, заявява: „Ти си добро д ете и аз много т е обичам,
но ми се иска да започнеш да се пазиш чист.“ Отначало
подобно искане изглежда на д е т е т о съвсем безсмислено.
За него разумно е да се облекчава веднага, щом му се
прииска, а и р езу л та тъ т винаги е интересен. За д е т е т о
е крайно неестествено да се сдържа, докато стигне ня
как си до т о а л е т н а т а , и т о само за да види как вода
т а отнася нещо толкова интересно в канала.
Но ако между м айката и д е т е т о съществува силна
връзка, ако м айката е търпелива и не прекадено нас
тойчива и взискателна (за нещастие, тези условия ряд
ко са налице и зато в а психиатрите толкова се и н те
ресуват о т приучването към ч и с то та), тогава се случ
ва нещо удивително. Д е т е т о си казва: „Гледай сега, ма
ма е толкова добра и през последните една-две години
е ужасно мила с мен. Иска ми се да направя нещо, за
да й се о т п л ат я , да й направя някакъв подарък. Но на
ли съм само едно безпомощно малко дете. Какво мога
да й дам, к о ето т я да иска или да й трябва, освен да
задоволя т о в а нейно странно хрумване?“
— 200 —
мостът
И так а, д е т е т о поднася на майка си дар о т любов

и започва да прави нещо крайно неестествен о - да се
сдържа и да сти га навреме до т о а л е т н а т а . Но когато
стан е на четири-пет години, т о вече намира за съвсем
ес теств ен о да се облекчава в т о а л е т н а т а . И ако в мо
м е н т на ст р е с или умора забрави и се изпусне, се чув
с т в а неестествен о о т то в а, че се е изцапало. Само за
две години, благодарение на лю бовта, д е т е т о е успяло
да промени природата си.
С пособността ни да се променяме - потенциалът
ни за трансформация - е толкова необикновен, че друг
п ъ т, когато ме п и т а т какво е човеш ката природа, аз
отговарям на шега (защ ото т о в а е само едн ата с т р а
на на парадокса), че так о ва нещо не съществува. Защо
т о онова, ко е то отличава нас, хората, о т другите съ
щ ества, не е разположението на палеца, н и то удиви
т е л н о т о устр о й ство на ларинкса, н и то огромната мо
зъчна кора, а поразителното относително отсъ стви е
на инстинкти - унаследени, проверени поведенчески мо
дели, кои то п р авят природата на другите същ ества
много по-неизменчива.
Аз живея в К ънектикът, на брега на едно голямо езе
ро. Всяка година през м ар т, когато се топ и ледът,
пристига я т о чайки, а през декември, когато езерото
замръзне, чайките о т л и т а т , вероятно на юг. Не знам
накъде о т и в а т , но скоро приятели ми казаха, че о т и
в а т във Флорънс, Алабама. (М оите приятели орнито
лози т в ъ р д я т , че няма мигриращи чайки, но т о в а е за
щ о то не са виждали м оите.) К акто и да е, учените, ко
и т о изучават п релетн и те птици, са установили, че с
малките си птичи мозъци т е всъщ ност успяват да се
ори ен тират по звездите так а, че всеки п ъ т с неизмен
на т о ч н о с т да се озовават във Флорънс, Алабама.
Единственият проблем е, че т е са сравнително несво-
бодни в т о в а отношение. Или ще е Флорънс, Алабама,
или нищо. Не м о га т да си каж ат: „Тази зима искам да
отида в Уоко, Тексас, или на Бермудските острови.“ Но
— 201 —
поради сравнителното о тсъ ств и е на и нстин кти ние,

хората, се отличаваме с необичайна свобода. Свободни
сме (ако имаме д о статъ ч н о пари) да прекараме зима
т а в Алабама или на Бермудските острови, или на Бар
бадос, или да си останем у дома, или да направим нещо
абсолютно н еестествен о и посред зима да потеглим в
обратна посока, към северната ч аст на Върмонт, и да
се пързаляме по заледените склонове върху някакви не
удобни парчета дърво или фибростъкло.
Има и хора, кои то вярват, че н аш ата свобода, спо
со б н о стта ни да упражняваме контрол над поведение
т о и средата си е дар о т Бог. Други с м я т а т , че т я е
крайният р езу л тат на хиляди години еволюция. Въз
можно е и едните, и другите да са прави. А способност
т а ни да се променяме е най-видима именно в последо
вател н и те етапи на духовното израстване о т д е т с т
в о т о през ю н ош еството до зрялата възраст. После
обаче ако не способността, т о поне желанието ни да
се променяме с т а в а все по-трудно видимо, защ ото ос
тарявам е и навиците ни все повече закостен яват, все
no-убедени сме в п р а в о т а т а на мненията си, все по-
малко се интересуваме о т нови неща, ставам е все по-
ограничени. Д о като бях млад, см ятах, че е нормално да
бъде так а. Наблюдавах как възрастни те около мен нав
лизаха в п е т о т о , ш е с т о т о , седм ото десетилетие на
ж и вота си и к а т о че ли ставаха все по-закостенели в
св о ята „природа“.
Но на двадесетгодишна възраст прекарах л я т о т о
при известния писател Джон Марканд, кой то по онова
време беше на ш е стд есе т и п е т години. Това л ято
обърна всичките ми представи наопаки. Марканд се ин
тересуваше о т всичко, включително и о т мен, а нико
га преди так ъ в важен ш естд есет и п е т годишен човек
не бе проявявал искрен интерес към м о я т а незначител
на двадесетгодишна персона. П очти всяка вечер спо
рехме до късно и понякога аз действително надделявах
в спора. Успявах да го убедя да промени мнението си.
— 20 2
мостът
Виждах го да променя стан ови щ ето си поради една или

друга причина по няколко п ъ ти седмично. Към края на
л я т о т о осъзнах, че умствено то зи човек не е достиг
нал предела си. Всъщност, дори се е подмладил, станал
е по-гъвкав, развивайки се о т психологическа гледна
то ч к а по-бързо о т повечето младежи. И за първи п ъ т
в ж и вота си разбрах, че умствено ние не остаряваме.
Физически - да: остарявам е и т е л а т а ни се превръщат
в развалини. Но умствено, духовно - не.
Така стигам е до друг интересен парадокс. Именно
най-зрелите психически и духовно сред нас няма да ос
т а р е я т умствено. И о б р атн о то , много о т случаите
(не всички, защ ото значение и м ат и биологични ф ак то
ри) на т.н ар . старческо слабоумие са фатална крайна
форма на психическа и духовна незрялост. За стр ад а
щ и те о т старческо слабоумие ч есто казваме, че са
навлезли във „второ д е т с т в о “ Те с т а в а т капризни,
настоятелни, манипулативни и егоисти. Но обикнове
но т о в а не е защ ото са навлезли във в т о р о т о си д е т
ств о , най-често т е въобще не са излизали о т първото.
Само че т ъ н к и я т покривен слой на зр ел о стта сс е из
носил.
З а то в а п си хотерап евти те, кои то се занимават с
т о в а да приближават хората до зрел остта, зн аят че
мнозина, кои то изглеждат к а т о възрастни, в емоцио
нално отношение са всъщ ност деца, облечени к а т о въз
растни. Това не е защ ото пац иенти те им са по-незре
ли о т средното равнище. Напротив, онези, които при
е м а т искрено смирената, но достойна роля на пациен
т а , го п равят именно защ ото са призвани да се осво
б одят о т н езр ял остта си, защ ото вече не м о гат да
т ъ р п я т безизходицата и макар да не виж дат още из
ход, и скат да се променят.
Един мой учител, ирландски йезуит, веднъж ми зая
ви с очарователния си акцент: „А, Скоти, възрастни
я т човек е прекрасно нещо!“ Той разбира се имаше пред
вид, че възрастни ят човек е същ ество, ко ето заслужа-
— 203 —
6а да му се удивляваме и възхищаваме, защ ото се сре

ща рядко. Този относителен недостиг на пораснали хо
ра обаче не е повод да се о тч ай вате. Ф а к т и т е сочат,
че б р о ят на онези, кои то се с т р е м я т да пораснат, се
увеличава бързо през последните ш естдесетина години.
Във всеки случай, истински възрастни са онези о т нас,
кои то са се научили непрекъснато да развиват и уп
раж няват сп особн остта си за промяна. Поради т о в а
напредъкът им по п ъ тя на растеж а с т а в а все по-бърз
и по-бърз, колкото по-далеч с т и г а т . Защ ото колкото
повече израстваме, толкова по-способни ставам е да се
отворим за пустотата - на т о в а да се освобождаваме
о т с т а р о т о , за да можем да допуснем в себе си ново
т о и да се променим.
Именно на т ази ни способност за промяна се дължи
о т ч а с т и ф а к т ъ т , че сме толкова различни. Тъй к а т о
нямаме строго определена и неизменна природа и сме
свободни да правим нови, различни, неестествени неща,
неизбежно ние, хората, поемаме или се озоваваме на
различни пътища. З а то в а най-характерното за човеш
кия род е неговото разнообразие. Благодарение на раз
личните гени, различните условия, в кои то сме прека
рали д е т с т в о т о си, различните култури и различния ни
о п и т (и може би най-вече различните ни избори) сме
били оформени или сме се оформили по различен начин.
Тези основни различия на тем п ерам ен та, характера и
културата затруд н яват съ ж и тел ств о то ни в хармо
ния. Но упражнявайки съ щ ата т а зи способност за про
мяна, ние можем да превъзмогнем д е т с т в о т о си, кул
т у р а т а си и миналите си преживявания и без да ги пре
махваме, да надмогнем различията помежду си. Така
първопричината за войната в крайна см етка ще се пре
върне в лек срещу нея.
— 204 —
мостът
РЕАЛИЗЪМ, ИДЕАЛИЗЪМ
И РОМ АНТИЗЪМ
Х ората, кои то с м я т а т , че е невъзможно с в е т ъ т да

съществува в мир - т.н ар . войнолюбци - обикновено се
с м я т а т за реалисти. Това е странно неоснователно са
моопределение, к о ето се основава преди всичко на кон
цепцията, че в природата на човека е заложено да во
юва. В цялата история на човечеството, казват вой-
нолюбците, човеците о т всички времена и култури са
воювали помежду си. Всъщност, не е точ н о так а. Шве
ция и Швейцария например не са воювали вече некол-
к о с т о т и н години. Но войнолюбците са достатъ чн о
близко до и сти н ата, когато т в ъ р д я т , че вою ването е
ч а с т о т човеш ката природа и тряб ва да бъдем „реа
листи“ и да се приспособим към то зи ф ак т, ставайки
сами войнолюбиви.
С ъщ ите т ези хора ч есто наричат поддръжниците
на мира идеалисти - а по-често „празноглави идеалис
т и “ или „смахнати идеалисти“. И са прави - не за праз-
ноглавието и с м а х н а т о с т т а , надявам се - но ние наи
стина сме идеалисти. Защ ото аз бих определил идеалис
т а к а т о човек, кой то вярва в сп особн остта на човеш
к а т а природа за промяна. Дори ако действително вой-
нолю бството е в природата на човека (макар че аз не
съм много сигурен до каква степен агресията е вроден
и до каква степен е придобит модел на човешко пове
дение), ние все пак притежаваме сп особ н остта да про
меним т о в а поведение.
Защ ото каквито и да са другите характеристики на
човеш ката природа, именно т а зи способност за промя
на е най-забележителната й ч ерта, к о я то повече о т
всички останали обуславя еволюцията и оцеляването
на човешкия род. Войнолюбците - т.н ар . реалисти -
всъщ ност, не са наясно със същ ината на човеш ката
природа, а мисленето на идеалистите-миролюбци е по
— 205 —
вече В съгласие с нея. Именно идеалистите са всъщ

н ост, реалистите.
В едно отношение обаче представи те на идеалисти-
те-миролюбци се разм инават с д ей ств и те л н о с тта.
К огато провеждам семинари по разоръжаване и уч аст
ниците се преизпълнят с ентусиазъм, т е изведнъж
помръкват, когато им кажа, че според мен разоръжа
ван ето ще отн ем е десетина години (горе-долу т о в а е
всичкото време, с к о ето разполагаме). Те си мислят, че
ще стан е за някакви си ш ест месеца. Това е, защ ото са
романтици. Аз бих определил романтика к а т о човек,
който не само вярва в сп особн остта на човеш ката
природа за промяна, но и см ята, че т я ще се постигне
лесно. Не се постига лесно. Но е възможна.
Има сериозни причини за т о в а да не се постига лес
но. Това, к о ето наричаме човешка личност, може да се
дефинира най-точно к а т о тр ае н модел на организация
на психически елементи. В т о в а определение важ н ата
дума е „тр аен “. Ч овеш ката личност проявява постоя
н ство - а как то културите и нациите, ко и то също са
„личностни“, и т о в а п остоян ство има т ъ м н а и с в е т
ла, добра и лоша страна.
Нека ви дам един пример о т со б ств ен ата си прак
тика. К огато при мен дойде нов пациент, обикновено
ме заварва облечен в риза с разкопчана яка и удобен пу
ловер, може би дори по пантофи. Ако дойде отн ово и
ме завари в делови костю м и с вратовръзка, го то в да
потегля на лекционна обиколка, вероятно ще го приеме
нормално. Но ако дойде т р е т и п ъ т и ме намери в дъл
га, развяваща се роба, окичен със скъпи биж ута, най-ве
роятно няма да се върне ч е тв ъ р ти п ъ т. Една о т мно-
го т о причини, поради кои то п ац иенти те се връщ ат да
т ъ р с я т пом ощ та ми, е че всеки п ъ т аз съм си същи
я т с т а р С коти. В л и ч н остта ми има п остоян ство, ко
я т о им позволява да бъдат наясно на какво са стъ пи
ли. Дава им нещо, за к о ето „да се х ван ат“. Ние се нуж
даем о т известно п остоян ство на л и ч н о стта, за да
— 206 —
мостът
можем да функционираме к а т о Внушаващи доверие чо

вешки същества.
П о с т о я н с т в о т о обаче има и лоша страна, ко ято
ние, психотерапевтите, наричаме съпротива. Личност
т а - била т я индивид или нация - се противи вътреш
но на промяната. П аци ен ти те и дват при нас за психо
терапия, защ ото и скат да се променят. Но щом започ
не тер ап и ята, т е започват да се държ ат, сякаш про
м ян ата е последното нещо, к о е то ж елаят и нерядко се
б о р ят против нея със зъби и нокти. Призвана да осво
бождава, психотерапията ни заслепява със св етл и н ата
на и сти ната. И с т и н а т а ни освобождава, но преди т о
ва ни вбесява - т о в а е ста р а поговорка, отразяващ а
т а зи съпротива.
И т а к а , не е лесно да се променим. Но е възможно.
И в т о в а се състои величието ни к а т о човешки същес
т в а . На осъзнаването на т о в а величие се основава оно
ва, к о ето някога с право е било наречено американски
идеализъм. Декларацията за независимост, К он сти ту
цията, Декларацията за правата на човека - докумен
т и т е , върху кои то се гради н аш ата страна - се осно
в а в а т на велики идеали. Тяхната основна цел е да съз-
д ад ат общ ество, в к о е то да се даде максимална свобо
да на х ората да се променят - да променят религията
си, м естож ивеенето си, начина си на ж ивот, начина си
на мислене благодарение на свободата на информация
т а , да см ен ят управниците си.
Заслужава внимание ф а к т ъ т , че преди д веста годи
ни т ази млада стран а не е харчила практически никак
ви пари и усилия в опити да контролира поведението
на други страни по св ета. Но един по един, или по-ско-
ро с дузини, другите народи са започвали да следват на
шия духовен и политически пример и да лелеят същ ите
свободи за себе си. О т само себе си се налага заключе
нието, че през изминалите години наш ето политичес
ко и духовно ръководство запада обратно пропорцио
нално на н ар астван ето на количеството пари и усилия,
207 —
кои то Влагаме, за да манипулираме другите страни.

К а т о се абстрахираме о т сложните преимущества и
недостатъци на „изолационизма“, ние сме изправени
пред реалната опасност да се откаж ем о т идеализма
си в ролята си на световна „свръхсила“. Добре е за мо
м е н т да си спомним, че Анонимните алкохолици - не
съмнено най-успешната организация в о б л а с т т а на по
лож ителните промени у човека в наш ето общ ество -
има една много известна максима: „Не можеш да про
мениш друг човек, освен себе си“ Добре е също да пом
ним, че о п и т и т е да вкарваме другите „в правия п ъ т “
обикновено во дят до хаос и ни отд алечават о т общ
н о с т т а . Мисля си дали, ако ние, в Съединените щ ати,
съсредоточим усилията си върху най-важния приори
т е т - да се превърнем в най-хуманното общ ество, на
ко ето сме способни, народите по с в ета няма отново
да започнат да ни подражават, без никакъв натиск, ос
вен под въздействието на примера? Но т о в а означава
ние да сме готови, поемайки известен риск, да си вър
нем онзи идеализъм, кой то някога направи т а зи с т р а
на велика.
— 208 —
мостът
ДЕВЕТА ГЛАВА
Пътищата на промяната
Ключът към о б щ н о стта е приемането - дори просла

вян ето - на индивидуалните ни и културни различия.
Това приемане, ко ето решава проблема с плурализма и
е възможно само след к а т о усвоим изкуството на праз
н о т а т а - е и ключ към световния мир. Но т о в а не оз
начава, че стремейки се към една световна общност,
тр яб в а да см ятам е всички хора о т всички култури и
общ ества за еднакво добри и зрели. Това би означавало
о тн ово да стан ем ж е р тва на една сложна разновид
н о с т на „заблудата за човеш ката природа“ - разновид
н о ст, к о я то гласи: „Ние всички сме различни, но в раз-
л и ч н о стта си сме еднакви или равни“. Това просто не е
вярно. В дей ствителност, как то някои хора са по-зре-
ли о т други, т а к а и някои култури са повече или по-
малко несъвършени о т други.
З а то в а е нужно доброволно усилие, за да харесваме
еднакво всекиго и всички - и всяка култура да ни допа
да. Гейл Уеб пише в класическата си творба за сложни
т е аспекти на духовното развитие*, че колкото пове
че израстваме духовно, толкова повече хора обичаме и
толкова по-малко харесваме. Причината е, че когато
се научим д о статъ чн о да разпознаваме собствен и те си
несъвършенства, за да ги преодоляваме, ние е с т е с т в е
* Gale D. Webbe, The Night and Nothin. (Б. a.)
— 209
но се научаваме да откриваме и н ед о статъ ц и те в дру

гите. Поради т ези несъвършенства и незрялост, въз
можно е да не ги харесваме, но колкото повече из
растваме, толкова повече съумяваме да ги обичаме за
едно с несъвърш енствата им. Х ристос ни учи не да се
харесваме един друг, а да се обичаме.
Тази любов не се постига лесно, също к а то общ
н о с т т а . Тя е ч а с т о т духовното пътуване. Ако не сме
наясно с него, т о може да се превърне в основен фак
т о р на още по-силно отчуждение между хората. Но
познаването на неговите принципи може да ни помог
не много да съж ителствам е в мир.
ЕТАПИТЕ НА ДУХОВНОТО ИЗРАСТВАНЕ
К акто физическото и психическото развитие на чове

ка, т а к а и духовното му развитие протича в ясно обо
собени етапи. Н ай-известният а в т о р по то зи въпрос е
Джеймс Фаулър о т университета „Емъри“. Но аз се
сблъсках за първи п ъ т със съзнанието за тези етапи в
собствения си опит.
П ървото ми так о ва преживяване беше, когато бях
на четиринадесет години и започнах да посещавам цър
кви те в нашия квартал. Беше ми интересно какви мо
м ичета се н а в ъ р т а т в тях , но исках и да разбера как
ва е тази история с хри сти ян ството. Избрах си една
о т църквите, защ ото беше само на няколко преки о т
нас и защ ото нейният проповедник беше знам енитост.
Това беше преди врем ето на „църквата в ефир“, но вся
ка служба на то зи човек се предаваше о т почти всич
ки радиостанции в с т р а н а т а . На четиринадесет годи
ни въобще не ми беше трудно да прозра, че е лицемер.
А в о б р а т н а т а посока по съ щ ата улица имаше друга
църква, чийто свещеник също беше известен, макар и
далеч не колкото първия, но все пак попадаше в първи
т е тр и д е сет в класацията на проповедниците. Беше
— 2 10
мостът
презбишериански свещеник на име Джордж Бъшрик. На

четиринадесетгодишна възраст аз без никакво затруд
нение го определих к а т о св ят, истински Божи човек.
Бедният ми млад ум не знаеше как да разбира това.
Е т о го най-известния християнски проповедник на де
ня, а аз, с чети р и н ад есетте си години, ясно виждах, че
се намирам далеч пред него в духовното си развитие. А
към същ ата т а зи християнска църква принадлежеше и
друг проповедник, кой то очевидно беше на светлинни
години далеч пред мен. Не виждах в т о в а никакъв сми
съл, зато ва заключих, че х ри сти ян ството ми изглежда
безсмислено и му обърнах гръб за т р и десетилетия.
Друго едно важно „нелогично“ преживяване беше
по-постепенно. След к а т о в продължение на едно десе
ти л ети е практикувах к а т о психотерапевт, започна да
се оформя една странна зависимост. К огато при мен
идваха религиозни хора, защ ото се измъчваха о т болки
и проблеми, и ако истински се вживяваха в терап и ята,
най-често при завърш ването й ставаха а те и с ти , агнос-
тици или поне скептици. Но когато идваха атеи сти ,
агностици или скептици, измъчвани о т болка и пробле
ми, и ако истински се вживяваха в терап и ята, най-чес
т о излизаха о т нея к а т о дълбоко религиозни хора. Тера
п е в т ъ т беше същ ият, т ер а п и я та беше същ ата, а се
постигаха диаметрално противоположни резултати по
отношение на религията. Това също изглеждаше лише
но о т всякакъв смисъл - докато не разбрах, че ние не
се намираме на едно и също духовно равнище.
След т о в а прозрях още нещо: има определен модел,
по който п р о т и ч ат ясно определени етап и в човешко
т о духовно развитие. Аз сам и ят съм преминал през
т я х в своето духовно пътуване. Но т у к ще разгледам
тези етапи само най-общо, защ ото всеки човек е един
ствен и неповторим и не винаги се вписва чистичко и
прегледно в психологическите и духовните категории.
С тази уговорка, е т о как си представям аз тези
етап и и имената, с кои то ги назовавам:
211
Първи етап : хаотичен, антисоциален

В тори етап : формален, институционен
Трети етап: скептичен, индивидуалистичен
Ч е т в ъ р т и етап : мистичен, общностен
П овечето деца и може би около една п е т а о т въз
р ас т н и т е попадат в Първия етап . Той по същ ество е
етап , в който духовността о тс ъ с тв а . Наричам го ан
тисоциален, защ ото възрастн и те в него (а онези, кои
т о аз смея да наричам „хора на лъж ата, са в основата
му) са неспособни да обичат. Макар и да се престру
в а т на любящи (и да се с м я т а т за такива), отнош е
н ията им с ближните са същностно манипулативни и
користни. Тях всъщ ност не ги е грижа за никого. Нари
чам то зи е т а п хаотичен, защ ото т ези хора са по съ
щ ество безпринципни, поради к о ето над т я х властва
единствено и само соб ствен ата им воля. И понеже во
л я т а им ги тласка т у в една, т у в друга посока, същес
т в у ван ето им е лишено о т и н т е г р и т е т . З а то в а чес
т о свърш ват в затвора или си навличат някакви дру
ги неприятности. Но някои о т т я х м о гат да бъдат
достатъ чн о дисциплинирани в и м ето на амбициите си
и да се издигнат до висок престиж и в л а с т . М огат да
с т а н а т дори президенти или прочути проповедници.
О т време на време хората, кои то се нам ират в т о
зи етап , се докосват до х а о т и ч н о с т т а на същ ествува
н ет о си. Това е може би най-болезненото преживяване,
к о ето човек може да има. Обикновено просто бързо им
минава и т е продължават, сякаш нищо не е било. Но
см ятам , че е възможно някои да се самоубият, т ъ й ка
т о не м о гат да си п р ед став ят да се променят. А в ня
кои редки случаи преминават във В тория етап.
Подобно преминаване обикновено е внезапно и дра
матично и, според мен, е Божие дело. Сякаш бог бук
вално протяга ръка о т небето, сграбчва душ ата и я
дръпва мълниеносно нагоре. Освен то в а, то зи процес,
изглежда, е несъзнателен. Това просто се случва. Но мо
же да бъде превърнат в съзнателен, ако човек си каже:
— 212 —
мостът
„Готов съм на всичко, на всичко, за да се освободя о т

т о зи хаос, дори да подчиня волята си на някоя инсти
туция, к о я то да ме ръководи.“
За някои тази институция може да бъде затворът.
П овечето хора, които някога са работили в затвори,
познават един определен ти п „примерен затворник“ -
сговорчив, покорен, дисциплиниран, любимец и на затвор
ниците, и на управата. Понеже е примерен затворник,
скоро получава амнистия и т р и дни по-късно е обрал т р и
банки е извършил още седемнадесет други престъпления,
т а к а че се озовава обратно зад реш етките, където о т
ново се превръща в примерен затворник - зад сте н и те
на институцията, която да управлява ж ивота му.
За други т ази институция може да бъде армията, къ
д ет о хаосът на ж ивота им се превръща в ред о т дис
кретно патерналистичното и дори донякъде материа-
листично устрой ство на военното общество. За т р е
т и може да бъде фирма с високо ниво на организира
н о ст. Но за повечето хора институц и ята, към която
се обръщ ат, за да ръководи ж и вота им, е църквата.
Поведението на хората, намиращи се във Втория
е т а п в духовното си развитие (а т о в а е е т а п ъ т на по-
веч ето посетители на църквите и на повечето вярва
щи, както и на голяма ч а с т о т емоционално здравите
деца в „латен тни я“ период), има няколко типични чер
т и . Една о т т я х е привързаността им към формални
т е страни, а не към същ ината на вярата им, поради
к о ето аз наричам то зи е т а п „формален“ и „институ-
ционен“. Понякога т е са всъщ ност толкова привързани
към каноните и церемониите на богослужението, че се
р азстр о й в ат сериозно, ако се промени нещо в думите,
м узиката или трад и ц и он н ата последователност.
Именно поради т а зи причина имаше толкова шум око
ло приемането на новия молитвеник на Епископалната
църква и около промените, внесени о т Втория в а т и
кански събор в Римокатолическата църква. С ъщ ото се
получава поради сходни причини при други църкви и ре
213 —
лигии. Тъй к а т о именно ф орм ата им е помогнала да се

освободят о т хаоса, нищо чудно, че хората в то зи
е т а п на духовното развитие се ч у в с т в а т застрашени,
когато някой си играе произволно с правилата.
Друга обща ч ер та на религиозното поведение на хо
р а т а на то зи е т а п е п ред ставата им за Бога к а то за
същ ество, ко е то е почти изцяло вън о т сам ите тях.
Те п очти не разбират онази ч а с т о т Бога, ко ято се на
мира във всеки о т нас - С ветия дух, или онова, което
квакерите наричат Вътреш на светлина. И макар че си
Го п р ед став ят к а т о любящ, най-общо с м я т а т , че при
теж ав а власт да наказва - и че ще я използва. Не е слу
чайно, че т е си п р ед став ят Бога к а т о някакъв огромен
и добронамерен небесен полицай, защ ото точно т о в а е
богът, о т кой то и м а т нужда - както и о т строго
формална религия, к о ято да управлява ж и вота им.
Да кажем, че двама души, стъпили непоклатимо във
В тория етап, се ож енят и им се род ят деца. Те сигур
но ще ги о тгл ед ат в стабилен дом, защ ото стабил
н о с т т а има огромно значение за хората в този етап.
Ще уваж ават д о сто й н ство то и ще о тд ел я т много
внимание на децата си, защ ото църквата учи, че деца
т а са важни и тряб ва да се уважава д о стой н ството
им. И макар че лю бовта им понякога е малко догматич
на и лишена о т въображение, т е все пак са любящи ро
дители, защ ото църквата изисква да бъдат любящи и
дори донякъде ги учи как да бъдат такива. Какво с т а
ва с децата, възпитавани в такива семейства в стабил
н о ст и любов, ценени и уважавани (и изпращани на не
делно училище)? Те попиват принципите на християнс
т в о т о едва ли не заедно с майчиното мляко - или прин
ципите на будизма, ако р а с т а т в будистки семейстВа,
или на исляма, ако р а с т а т в мюсюлмански семейства,
и т а к а н ататъ к . Принципите на религията на родите
л и те буквално се зап еч атв ат в сърцата им или, както
се изразяват психолозите, се „интернализират“.
Но след к а т о т ези принципи са интернализирани, де-
214
мостът
цаша, обикновено в късния п у б ер тет, с т а в а т сам осто

ятелни личности. К а т о такива т е вече не зависят о т
някаква институция, ко ято да управлява ж и вота им.
Така че започват да си казват: „Кому е нужна т а я глу
пава църква с всичките й суеверия?“ - и в този мо
м е н т започват да преминават към Третия етап , кой
т о наричаме скептичен и индивидуалистичен. За огром
но, но излишно огорчение на родителите си т е ч есто
с т а в а т а т е и с т и или агностици.
Макар че ч есто са „невярващи“, хората в Третия
е т а п са най-общо казано no-развити в духовно отн ош е
ние о т онези, кои то се задоволяват да о с т а н а т във
Втория. Макар и индивидуалисти, т е в никакъв случай
не са асоциални. Напротив, ч есто се посвещ ават на об
ществени каузи, сами си с ъ с т а в я т мнение за нещ ата и
не вяр ват на всичко, к оето ч е т а т във вестниците,
както и не вярват, че е нужно човек да признава Исус
за свой Бог и Спасител (а не Буда, Мао или С ократ),
за да бъде спасен. Те са любящи и всеотдайни родите
ли. Тъй к а т о са скептици, ч есто се занимават с науч
на р аб о та и к а т о учени са много принципни. Всъщност
т о в а, к о ето наричаме научен м етод, е сбор о т конвен
ции и установени процедури, създадени с цел да се бо
рим срещу н ев ер о ятн ата си способност да се самозаб-
луждаваме и да се отдадем на нещо по-висше о т непос
редствения си емоционален и интелектуален ком ф орт
- а именно на и сти н ата. Напредналите в т р е т и я ета п
са дейни търсачи на и сти н ата.
Казано е: „Търси и ще намериш“. Ако хората в Третия
ета п т ъ р с я т и сти н ата д остатъчн о дълбоко и навсякъ
де, намират онова, к оето т ъ р с я т - д остатъчн о късче
т а , за да м о гат да ги сглобят, но не достатъчно, за да
получат цялата картина. Всъщност колкото повече
късчета намират, толкова по-голяма и по-прекрасна
ст а в а т я . Но т е успяват да зърнат тази „голяма кар
т и н а“ и да видят, че т я наистина е прекрасна - и че
странно напомня онези „примитивни м итове и суеве
215
рия“, 6 които са вярвали родителите им и тех н и те ро

дители, намиращи се във Втория етап. В то зи м омент
т е започват да преминават към Ч етв ъ р ти я - мистич-
но-общностния е та п на духовното развитие.
„Мистицизъм“ е много охулвана и трудна за дефини
ране дума. М истицизмът може да приема много фор
ми. Но през вековете м и сти ц ите о т всички възможни
религии винаги са говорили за ед и нството, за скрита
т а свързаност на н ещ ата - на м ъж ете с жените, на
хората с другите същ ества и дори с неж ивата приро
да, за обвързаност к о я то се дължи на с к р и т а т а струк
ту р а на вселената. С помнете си онзи случай, при кой
т о в о б щ н о стта аз изведнъж видях себе си в ненавис
тн и я преди съсед. Д о като усещах мириса на фасовете
о т пурите му и слушах гърленото му хъркане, аз из
питвах абсолютно отвращение, докато в един странен
мистичен м о м ен т не се видях седнал на неговия сто л
и не разбрах, че т о й е спящ ата ч а с т о т мен, а аз съм
будната ч а с т о т него. Внезапно се оказахме свързани.
Нещо повече, бяхме неделима ч а с т о т едно цяло.
М истицизмът очевидно е свързан с мистериозното.
М истиците признават н е о б я т н о с т т а на неизвестно
т о , но не се плаш ат о т него, а се с т р е м я т да проник
н а т по-дълбоко, за да научат повече - макар и съзна
вайки, че колкото повече научават, толкова по-големи
ще с т а в а т загадките. Те обичат загадъчното, о б р ат
н о то на х о р ата о т В тория ета п , кои то се нуждаят
о т прости, ясни и догматични структури и н ям ат ни
какъв вкус за н еп озн атото и непознаваемото. Д окато
хората в ч ет в ъ р ти я е т а п се обръщ ат към религията,
за да нам ерят п ъ т към загадъчното, т е зи във Втория
ет а п до голяма степен т ъ р с я т в религията бягство
о т него. Така че се получава объркване: хората не само
се обръщ ат към религията, но и към една и съща рели
гия и дори към една и съща църква не само с различни,
но и с диаметрално противоположни мотиви. Това из
глежда напълно безсмислено, докато не си обясним ко-
— 216
мостът
pemime на религиозния плурализъм о т гледната то ч ка

на е т а п и т е на разви тието.
И накрая, м истиците през вековете не само говорят
за празн отата, но и възхваляват д о сто й н ствата й. Аз
наричам Ч етвърти я ета п не само мистичен, но и общ-
ностен не защ ото всички мистици или повечето о т т я х
ж ивеят в общности, а защ ото о т всички хора именно
т е зн аят най-ясно, че целият с в я т е една общност и
разбират, че онова, к оето ни разделя на воюващи лаге
ри, е именно ф а к т ъ т , че не го съзнаваме. След к а то са
усвоили умението да се освобождават о т предубеждени
я т а и предразсъдъците си и да възприемат невидимите
връзки, свързващи всичко във вселената, на мисленето
им с т а в а т чужди фракциите, блоковете, дори национал
н ите граници - т е знаят, че с в е т ъ т е единен.
Има, разбира се, много степени в ъ тре в рам ките на
ч ет и р и т е етап а на духовното развитие и между тях.
Ние дори имаме дума за човека, кой то се намира меж
ду първия и втория е т а п - ренегат. Това е мъж (за по-
просто ще използваме мъжа за пример; ж ените също
попадат между д в а т а етап а, но по по-трудно доловим
начин), кой то пие, играе комар и въобще води безпътен
ж ивот, докато п ъ т я т му не се пресече с някой добър
човек о т В тория етап . П оговарят си и т о й е спасен.
През следващите две години води тр езв и праведен, бо-
гобоязлив ж и вот, докато един ден не се озове обратно
в бара, в публичния дом или на надбягванията. Спасява
се отново, но пак се плъзга назад и продължава да се
прескача т а к а между първия и втория етап.
По същия начин има хора, които прескачат между
втория и т р е т и я етап. Има например един ти п хора, ко
и т о си казват: Не че вече не вярвам в Бога. Д ърветата,
ц в етята, облаците са толкова красиви, че явно създава
н ето им не е по силата на човешкия интелект; всичко
т о в а трябва да е задвижено о т някакъв божествен ин
т е л е к т преди милиарди години. Но в неделя сутрин на иг
рищ ето за голф е също толкова хубаво, колкото и в цър
— 217 —
квата, а аз и т а м мога да си Вярвам В Бог.“ Така кара ня

колко години, после раб оти те на фирмата се влошават
малко, т о й изпада в паника и си казВа: “Божичко, откога
не съм се молил“. И се Връща В църквата за още няколко
години, докато не настъпи подем в икономиката (сигур
но защ ото т ак а усърдно се е молил) и то й не се Върне
на игрището за голф к ато човек о т т р е т и я етап.
По същия начин има хора, кои то прескачат между
т р е т и я и ч етв ъ р ти я етап . Такъв беше един мой съсед.
Денем Майкъл проявяваше подчертано аналитичен,
блестящо то ч ен ум и беше може би най-отегчител-
н и ят човек, с когото съм разговарял. Но понякога ве
чер, след к а т о пийнеше малко уиски или изпушеше мал
ко марихуана, започваше да говори за ж ивота, см ъ р т
т а , смисъла и Бога, ставаш е странно одухотворен и аз
седях в краката му и го слушах в захлас. Но на другия
ден се извиняваше: „Господи, не знам какво ми ста н а
снощи, говорих таки ва глупости. Трябва да спра да пу
ша т р е в а и да пия.“ Не че одобрявам уп отр еб ата на
наркотици за такива цели; просто искам да изтъкна,
че в т о зи случай т е го отпускаха д остатъчн о, за да по
еме в посоката, к о я то го зовеше и о т ко ято се о т д
ръпваше ужасен на хладната дневна светлина в „раци
оналната“ сигурност на т р е т и я етап .
Разбираемо е, че между хората, намиращи се на раз
лични етап и в духовното си развитие, има усещане за
заплаха. Ч увстваме се застраш ени най-вече о т хората,
кои то се нам ират на по-висок е т а п о т нас. Макар че
ч есто се п р естр у в ат на невъзмутими, сякаш всичко им
е наред, под т а зи маска хората о т първия е т а п се чув
с т в а т застрашени о т почти всичко и всички. Х ората
във втория не са заплашени о т тези в първия - о т
„грешниците“, т е са длъжни да обичат грешниците. Но
се плаш ат много о т индивидуалистите и скептиците
о т т р е т и я етап , а още повече о т м и сти ц ите о т ч е т
въртия, кои то к а т о че ли вяр в ат в същ ото к а т о тях,
но с някаква свобода, к о ято ги хвърля в абсолютен
— 218 —
мостът
ужас. Х о р ата о т т р е т и я е та п пък не са заплашени ни-

т о о т т е зи 6 първия, н ито о т т ези във втория (т я х
с м я т а т просто за суеверни), но и зп и тв ат страх о т
хората в ч етв ъ р ти я етап , кои то к а т о че ли и м ат съ
щ а т а научна нагласа к а т о тях , зн аят как се пиш ат бе
лежки под линия и въпреки то в а, кой знае защо, вярват
в т а зи налудничава история с Бога.
За учителите, лечителите и свещениците (а ние
всички сме учители, лечители и свещеници, независимо
дали т о в а ни харесва или не - изборът ни се свежда до
т о в а дали ще бъдем добри или лоши в т а зи роля) е из
ключително важно да са наясно с т о в а усещане за зас-
тр аш ен о ст между хората, намиращи се на различни
етапи на духовното развитие. И зк уството да бъдеш
добър учител, лечител или свещеник до голяма степен
се състои в т о в а да бъдеш една крачка пред пациенти
т е , клиентите или учениците си. Ако не си напред, ед
ва ли ще можеш да ги отведеш някъде. Но ако си две
крачки напред, много е вероятно да ги загубиш. Ние
обикновено се възхищаваме на хората, кои то са една
крачка пред нас. Ако са две крачки по-напред, ги с м я т а
ме за носители на злото. Зато ва Исус и С ократ са би
ли убити - см ятали са ги за носители на злото.
По същия начин е трудно да се сближиш с хора, които
са две или повече стъпки по-назад. Затова, макар и сам
по себе си много напреднал, човекът о т четвъртия етап
не е най-добрият тер ап евт за повечето хора. Най-общо
казано, хората и програмите о т втория етап са най-доб
ри за терапия на хора о т първия. Психиатрите и психо
лозите в наш ата страна - хора предимно о т т р е т и я
етап - служат на своята култура к а то водачи на онези,
които поемат пътя на отдалечаване о т зависимия начин
на мислене на втория етап. Терапевтите, намиращи се в
четвъртия, се справят най-добре с повеждането на неза
висимия човек към признаването на мистичната взаимо-
обвързаност на този свят. Повечето о т нас дърпат ня
кого с една ръка, а за другата ни дърпат.
— 219 —
За изграждането на о б щ н о стта е Важно познаване

т о на е т а п и т е на духовното развитие. Група, ко ято
се състои само о т хора в четвъ рти я, т р е т и я или в т о
рия етап , разбира се, не е общност, а по-скоро клика.
И сти н ск ата общ ност обикновено включва представи
тели на всички етапи. К огато т о в а е ясно, с т а в а въз
можно хората о т различните етапи да преодолеят т о
ва усещане за заплаха, ко ето ги разделя, и да се превър
н а т в истинска общ ност.
В собствения ми опит най-драматичният пример за
тази възможност беше една сравнително малка група за
изграждане на общност, която водих преди няколко годи
ни. На двудневното събиране на двадесет и п е т души
дойдоха десетима християни фундаменталисти о т в т о
рия етап, петима ате и с ти о т т р е т и я със собствен гу
ру - един блестящ, рационално мислещ адвокат, и десе
ти на християни мистици о т четвърти я етап. Имаше
моменти, в които ме обземаше отчаяние, че никога ня
ма да успеем да постигнем общ ността. Фундаменталис
т и т е изпаднаха в ярост, задето аз - човекът, о т кого
т о се очакваше да ги ръководи - пушех и пиех, и се зае
ха енергично да ме излекуват о т лицемерието и о т т е
зи ми пороци. М истиците не по-малко енергично оспори
ха сексизма, н ето л ер ан тн о стта и въобще цялата скова
н о ст на фундаменталистите. Естествено, и едните, и
другите се посветиха изцяло на спечелВането на атеис
т и т е за правата вяра. А т е и с т и т е о т своя страна се
подиграваха на нас, християните, за високомерието, с
което си позволяваме да мислим, че сме се добрали до ня
каква истина. Въпреки всичко, след около дванадесет ча
са усилена борба, в която се опитвахме да се освободим
о т н ето л ер ан тн о стта си, успяхме да се оставим един
друг на мира - всеки в своя етап. И се превърнахме в об
щ ност. Но т о в а нямаше да бъде възможно без познава
н ет о на различните етапи на духовното развитие и съз
нанието, че всички не сме на едно равнище и т о в а в бук
валния смисъл е в реда на нещата.
— 220 —
мостът
О п и т ъ т ми показва, че начинът, по който протича

духовното развитие, е един и същи във всички култури
и религии. Всъщност едно о т нещ ата, к оето к а т о че
ли е общо за всички големи религии - християнството,
будизма, таоизм а, исляма, юдаизма и индуизма - е че са
разбираеми за хората к а к то във втория, т а к а и в ч е т
въртия етап . Сякаш посланията им м о гат да се пре
веж дат по два начина. Д а вземем един пример о т хрис
т и я н с т в о т о : „Иисус е м о я т спасител“. За хората о т
втория е т а п т о в а означава, че Иисус е к а т о вълшебна
фея, к о я то винаги ще ги спаси, сти га да се с е т я т да я
повикат по име. И наистина е так а. Иисус точно т о
ва ще направи. В ч етв ъ р ти я е т а п .,Иисус е м о я т спа
сител“ означава: „С ж и в о та и с м ъ р т т а си Иисус ми по
казва п ътя, кой то тр яб в а да следвам, за да намеря спа
сение“. Това също е вярно. Два съвсем различни прево
да, съвсем различни смисъла, но еднакво верни.
О п и т ъ т ми показва също, че ч ети р и те ета п а на ду
ховното развитие п редставляват парадигма, ко ято се
отнася и до нормалното психическо развитие. Ние се
раждаме к а т о същ ества о т първия етап. Ако семейс
т в о т о ни е стабилно и сигурно м ясто, към средата на
д е т с т в о т о си ставам е порядъчни, спазващи правилата
граждани. Ако сем ей ств о то подкрепя и поощрява наша
т а неповторим ост и независимост, през ю нош ество
т о по правило поставям е под въпрос законите, прави
л а т а и м и т о в е т е в рол ята си на оформящи се скепти
ци. А ако е с т е с т в е н и т е сили на растеж а, кои то са ни
довели до т о в а оспорване, не срещ ат прекалено о стр а
съпротива във ф орм ата на заплахи и проклятия о т
страна на църквата и родителите, след известно вре
ме, вече в зряла възраст, започваме бавно да осъзнава
ме смисъла и духа, скрити зад м и т а и зад буквата на
закона. Възможно е обаче в дома да д ей ств ат разруши
телни сили, кои то „фиксират“ човека в един или друг
етап . И о б р атн о то , има редки, трудно обясними слу
чаи, в кои то човек се развива по-бързо и сти га по-да
— 22 1 —
ИЗКУСТВОТО ДА Ж И ВЕЕМ ЗАЕДНО
леч о т очакваното. Например прекрасната и може би

достоверна книга „Господин Бог, т у к е Ана“* описва се
демгодишно момиченце, стигнало вече до ч етв ъ р ти я
ета п , въпреки хаоса в ранното си д е т с т в о .
Важно е също да помним, че колкото и далеч да
стигне духовното ни развитие, ние запазваме в себе си
следи о т предишните етапи, през кои то сме премина
ли, както имаме рудиментарен апендикс. Аз не мисля,
че бих могъл да напиша т о в а , ако не бях човек о т ч е т
въртия етап . Но мога да ви уверя, че има С ко т Пек
о т първия ета п , кой то при първия признак на някакъв
значителен ст р е с се изкушава да лъже, мами и краде.
Него го държа здраво затворен в килия, надявам се,
д о ста удобна, за да не се озове на свобода. (А т о в а е
възможно само защ ото признавам същ ествуването му
- т о в а именно и м а т предвид психолозите - последова
тели на Юнг, ко гато говорят за „интегриране на Сян
к а т а “. Не се опитвам да го убия - не за друго, а защо
т о о т време на време имам нужда да слизам в м азето
и да се съветвам с него, к а к то е на сигурно м я сто зад
реш етки те, когато ми потрябва специфичното му
„улично остроумие“ ) По същия начин има и С к о т Пек
о т втория ета п , на кой то в м ом енти на стр ес и умо
ра много му се иска да си има голям б атк о или голям
т а т к о , кой то да му дава ясни и недвусмислени отгово
ри в черно и бяло за т р у д н о с т и т е на ж ивота, за слож
н и те му дилеми, и някакви формули за поведение, осво
бождавайки го о т о т г о в о р н о с т т а да се оправя сам с
тях . Има и С к о т Пек о т т р е т и я етап , кой то при по
кана да говори пред престижна научна общност, под
стреса на си туац и ята о т с т ъ п в а назад и започва да си
мисли: „Я по-добре да им говоря за внимателно к о н т
ролирани, то ч н о измерими изследвания и да не спомена
вам нищо за т а я история с Бога“.
Р азви ти ето на индивида през тези духовни или рели
* Fynn, M ister G o d , This is A n n a . (Б. a.)
— 222 —
мостът
гиозни етапи е процесът, кой то правилно наричаме

преображение. Вече казах, че преминаването о т първия
към втория е т а п е обикновено внезапно и драматично.
Между т р е т и я и ч етв ъ р ти я т о най-често протича
постепенно. П ървият п ъ т, когато говорих за тези
етапи, беше на един симпозиум, заедно с психолога Пол
Виц, ав то р а на „Психологията к а т о религия“. На сеси
я т а за въпроси и отговори попитаха Пол кога е с т а
нал християнин. Той се почеса по главата, замисли се за
миг и отвърна за всеобща изненада: „Я да видим... Ня
къде между 1972 и 1976 година.“ Да сравним т о в а с поз
н ати я образ на човека, кой то казва: „Това ста н а в осем
и половина вечерта на седемнадесети август“!
Именно в процеса на преминаване о т т р е т и я към
ч етв ъ р ти я е т а п хората за първи п ъ т осъзнават, че
съществува духовно развитие. Но т о в а е свързано с
един потенциален капан - че в то зи м ом ен т някои хо
ра с м я т а т , че м о гат да управляват процеса. Те си каз
в а т : „Ако се позанимавам малко със суфи танци и о т и
да до онзи трап и стки манастир, ако освен т о в а се за
ема малко с дзен медитация и малко с ест*, ще пос
ти гна нирвана“. Но не ста в а т а к а , к ак то показва и ми
т ъ т за Икар. Икар иска да стигне слънцето (символ на
Бога), зато в а си прави крила о т пера и восък, но щом
започва да се издига към слънцето, топ л и н ата стоп я
ва направените о т човешка ръка крила и т о й полита
надолу към с м ъ р т т а . Според мен едно о т значенията
на то зи м и т е, че не можем да стигнем сами до Бога.
Трябва да го оставим т о й да ни води.
Във всеки случай, независимо дали са внезапни или
постепенни, колкото и да са различни в други отнош е
ния, преходите между първия и втория и т р е т и я и
ч етв ъ р ти я е т а п и м а т една обща черта: усещането, че
* ЕСТ - EST, инициали на Erhard Seminars Training - система за по

зитивно мислене и самоусьвършенстване, създадена о т Вернер
Ерхард.
— 223 —
не ги постигаме сами, а по-скоро са Божи дар. Аз опре

делено мога да твърдя за со б ствен ото си постепенно
преминаване о т т р е т и я към ч етв ъ р ти я етап , че не
съм бил достаъчно умен сам да намеря пътя.
К а т о ч а с т о т процеса на духовното израстване
преминаването о т втория към т р е т и я е т а п също е
преображение. Ние можем да повярваме в атеизм а, аг-
ностицизма и дори в скептицизма! Имам всички осно
вания да см ятам , че Бог има п ръст и в т а зи ч аст о т
процеса. Всъщност едно о т големите предизвикателс
т в а пред църквата е как да улесни преминаването на
членовете си о т втория към ч етв ъ р ти я етап , без да
прекарат целия си зрял ж и вот в т р е т и я . Тя по тради
ция избягва т о в а предизвикателство, вм есто да го пос
рещне о т к р и т о . По мое мнение един о т д вата най-го-
леми гряха на християнската църква е, че винаги е зак
леймявала съмнението. По то зи начин упорито е о т б
лъсквала израстващ ите хора о т потенциалната общ
н о ст, нерядко фиксирайки ги в постоянна съпротива
срещу духовните прозрения. Ц ърквата няма да посрещ
не т о в а предизвикателство, д окато не приеме правил
но съмнението за християнска добродетел и дори за за
дължение на християните. Ние не можем и не трябва
да пропускаме съмнението в р азв и ти ето си.
Единствено съмнявайки се, ние започваме см ътно да
осъзнаваме, че ц елта на ж и вота се заключава в разви
т и е т о на душата. К акто вече казах, п ред ставата, че
можем изцяло да ръководим т о в а развитие, е капан, в
кой то има опасност да попаднем. Но к р а с о т а т а на
съзнанието, че всички се намираме в процес на п осто
янно духовно пътуване и че преображенията ни н ям ат
край, е далеч по-голяма о т т а зи потенциална опасност.
Защ ото щом веднъж осъзнаем, че сме пътници - че
всички сме пилигрими - започваме за първи п ъ т дейст
вително съзнателно да помагаме на Бога в този про
цес. Е т о защо Пол Виц правилно каза на слуш ателите
на онзи симпозиум: „Според мен има много вярно в
— 224 —
мостът
е т а п и т е на С коти и мисля, че ще ги използвам в прак

т и к а т а си, но искам да помните, че то в а, к о е то т о й
нарича ч е т в ъ р т и ета п , е само началото.“
П РЕВЪЗМ ОГВАНЕ НА КУЛТУРАЗА
Описаният о т мен процес на духовно развитие е мно

го сходен с р азв и ти ето на об щ н остта. Х ората, които
се намират в първия ета п , ч есто се п реструват на лю
бящи и набожни, прикривайки св о ята безпринципност.
П ървият, примитивен е т а п о т р азв и ти ето на общ
н о с т т а - псевдообщ ността - също се характеризира с
неискреност. Групата се опитва да изглежда к а т о об
щ ност, без да свърши нужната за т о в а работа.
Х ората, кои то принадлежат към втория етап , са
започнали да се подчиняват на някакви принципи - на
закона. Но т е все още не разбират неговия дух. З а т о
ва са буквоеди, ограничени и догматици. Ч у в с т в а т се
застрашени о т всеки, кой то мисли различно о т тях , и
зато в а с м я т а т за т в о е задължение да в кар ат в правия
п ъ т или да спасят остан ал и те 90-99 процента о т чо
веч ество то , кои то не са „истински вярващи“. По съ
щия начин действа в т о р и я т е т а п о т процеса на изг
раждане на о б щ н о стта, в кой то членовете на групата,
вм есто да се приемат един друг, се о п и т в а т енергич
но да се „поправят“. Х аосът, кой то се получава о т т о
ва, не е много по-различен о т онзи между вою ващ ите
формирования и секти в рам ките на големите св ето в
ни религии и между сам и те религии.
Т р е т и я т е т а п - ф азата на съмнението - отговаря
на ключовия е т а п на п р азн о тата във формирането на
о б щ н о стта. Стремейки се към нея, членовете на гру
п а т а тр яб в а да се усъмнят в себе си. „Дали м о я т а
точно вяра е толкова сигурна - толкова истинска и
пълна - че да имам основание да см ятам , че другите
не са спасени?“ - п и т а т се т е . Или пък: „До каква ли
— 225 —
степен отн ош ен и ето ми към хомосексуалистите е

предразсъдък, кой то няма никаква връзка с действи
т е л н о с т т а ? “ Или: „дали не съм станал ж ер тва на пар
тийна догма, к а т о см ятам , че всички религиозни хора
са фанатици?“ Подобни съмнения са неизбежното нача
ло на процеса на освобождаване. Ние не можем да се
отърсим о т предубежденията си, о т предразсъдъците
си, о т п о т р е б н о с т т а си да контролираме и променя
ме и т а к а н а т а т ъ к , ако първо не погледнем на т я х
скептично и не поставим под въпрос необходимостта
им. И о б р атн о то , човек остава заседнал в т р е т и я
е т а п именно защ ото не се съмнява д остатъ чн о дълбо
ко. За да влезе в ч етв ъ р ти я, т о й трябва да започне да
се освобождава о т догмите на скептицизма, к а т о нап
ример че всяко нещо, к о ето не подлежи на научно из
мерване, е непознаваемо и не си заслужава да се изуча
ва. Трябва да започне да се съмнява дори в собствени
т е си съмнения.
Това означава ли, че и сти н ската общ ност е група о т
хора, ко и то до един принадлежат към ч етв ъ р ти я
етап ? К олкото и да е парадоксално, о т го в о р ъ т е и да,
и не. Не, защ ото отд елн и те членове на групата едва
ли м о гат да израснат толкова бързо и да захвърлят за
винаги обичайния си начин на мислене, след к а т о напус
н а т групата и се въ рн ат към обичайния си с в я т . Да,
защ ото в о б щ н о стта членовете й се научават как да
се о т н а с я т един към друг по начин, свойствен на ч е т
въртия етап . Помежду си всички т е проявяват праз
н о т а т а , приемането и о т в о р е н о с т т а , характерни за
поведението на м и сти ц и те през всички времена. Те за
пазват основната си идентичност на хора о т първи,
втори, т р е т и или ч е т в ъ р т и етап . П ознаването им е
толкова важно о т ч а с т и и защ ото помага на членове
т е на групата да се прием ат взаимно к а т о хора, при
надлежащи към различни етапи - различни спирки на ду
ховното развитие. Това приемане е необходимо условие
за създаването на об щ н остта. Но по някакво чудо, с
22 6 —
мостът
п ости ган ето на т о в а приемане - а т о е възможно са

мо с п ом ощ та на п р азн о тата - хората о т първия,
втория и т р е т и я е т а п съвсем нормално се държ ат
един с друг сякаш принадлежат към ч етвъ рти я етап.
С други думи, о т любов и преданост към цялото, прак
тически всички ние сме способни да превъзмогнем ми
налото и ограниченията си. З а то в а и стинската общ
н о ст е много повече о т сбора на отделн ите си части.
Тя наистина е мистично формирование.
П ътуван ето на отделния човек през ета п и те на ду
ховното развитие и пътуване през културата и отдале
чаване о т нея. Ерих Фром определя социализацията ка
т о процес, в който „се научаваме да харесваме онова,
ко ето ни се налага да правим“ Това именно се случва, ко-
г а т о се научаваме да приемаме за нещо естествен о да
ходим в т о а л е т н а т а . Преходът о т първия към втория
е т а п е по същество скок на социализиране и на приема
не на култура. В този м ом ент приемаме ценностите на
племенната си културна религия и ги правим свои. Как-
т о хората, принадлежащи към втория етап, се чувст
в а т застрашени при всяко поставяне на религиозните-
догми под съмнение, т а к а т е са и „културно обвързани“
- напълно убедени, че начинът, по който се правят не
щ а т а в т я х н а т а култура, е единственият правилен. И
както хората, навлизащи в т р е т и я етап, започват да
се съмняват в религиозните доктрини, в които са били
възпитавани, т а к а започват да се съмняват и в култур
н и те ценности на общ еството, в което са се родили. И
накрая, достигайки ч етв ъ р ти я етап , т е започват да се
доближават до п ред ставата за световна общност и до
възм ож ността за превъзмогване на културата или, ако
ще предпочетете другата формулировка, за принадлеж
н о ст към една глобална култура.
Алдъс Хъксли нарича мистицизма „многогодишна фи
лософия“, защ ото м истичният начин на мислене и съ
ществуване присъства във всички култури о т най-
древни времена. Макар и малко на брой, м и сти ц ите
— 227 —
Във всички световни религии проявяват удивително

сходство и единство. К олкото и неповторими да са ка
т о личности, т е до голяма степен са избегнали - или
превъзмогнали - културно обусловените различия меж
ду хората.
О тдалечаването ни о т онова, к о ето наричаме кул
тура, може понякога да бъде плашещо. За мен т о за
почна на петнадесетгодиш на възраст, когато напуснах
п одготви телн ото си училище в Нова Англия въпреки
очакванията на родителите ми. Това беше първата ми
сляпа гигантска стъпка на отдалечаване о т преоблада
в ащ ата в Америка елитарна бяла култура, в която се
акцентира върху материалния успех, конформизма,
„добрия вкус“ и „добрия ж и в о т“. Какво щеше да излезе
о т мен? Не можех да с та н а ирландски, италиански или
полски католик. Н и то пък добро момче о т Юга. Н и то
нюйоркски евреин. Не бях чернокож. Къде тогава да
отида? Бях уплашен - толкова уплашен, че наистина се
зарадвах на убежището, к о ето ми даде за кратко една
психиатрична болница. Там намерих подслон. По онова
време не знаех, че ч есто хората се обръщ ат в тр ев о
ги те си към психотерапията именно защ ото вече са
започнали да се о тд алечават о т св о ята култура.
Сега аз вече не принадлежа към никаква култура, как-
т о обичайно определяме т о в а понятие. Но далеч не
съм сам. Постепенно установих, че т у к -т а м е се нами
р а т хора в същ ото положение к а т о м оето. А и наше
т о положение не е толкова лошо к а т о на бедния без-
родник, обречен да обикаля вечно м о р е т а т а в своя ко
раб. Н апротив ние сме много по-свободни да пътуваме
в различни страни на света, необвързани о т културни
конвенции. В някои м ом енти е сам отно, но през пос
ледните години хората, кои то не принадлежат към ни
каква култура, се увеличават с десетки хиляди. Никой
о т нас не иска да се върне, дори и да можехме, но о т
време на време изпитваме някаква о стр а тъга, задето
също к а т о вечните пилигрими повече не можем „да се
22 8
мостът
завърнем у дома“. Също к а т о моя скъп колега, пациент

и приятел Ралф.
Ралф бе изминал целия п ъ т. Роден в бедно семейст
во в Апалачия, т о й преминал о т първия към втория
е т а п в късна юношеска възраст и станал проповедник
фундаменталист в Юга. В резултат на движението за
граждански права и против войната във Виетнам през
60-те години започнал трудния процес на подхвърляне
на всяка своя ценност на съмнение. Бож ията милост го
съпътствала и т о й се изпълвал с все повече любов и
знание. Сега е с в я т човек с огромна духовна мощ и не
отдавна му се отвори възможност да се върне към ко
рените си в Апалачия. Една негова племенница бе избра
на за една о т ш е с т т е кралици на голямо м естн о шес
твие, в ко ето трябваш е да у ч а с т в а т няколко м естни
гимназии. В кулминационния м ом ент на празненството
всяка кралица трябваш е да получи роза о т баща си. Тъй
к а т о т я бе загубила баща си при злополука във ферма
т а , помоли чичо си Ралф да го замести. Той прие с удо
волствие и о т л е т я за Апалачия за церемонията.
К огато се срещнахме отново, Ралф описа много под
робно церемонията. С безпогрешния поглед на култур
ния антрополог т о й разказа как всички кралици били
облечени в рокли с еднакви кройки, но в различни цве
т о в е за върховия м ом ен т на ритуала - точ н о по сре
д а т а му, когато кралиците обиколили четири пъти
ф утболното игрище, всяка в ш евролет „Импала“ с под
вижен покрив в ц вета на роклята й. Имало и други це
ремонии. Кралиците трябвало да се преобличат ч ети
ри п ъти за един следобед. Ралф ми разказа как една
м атрона наблюдавала преобличанията в гардероба на
стадиона с т е в т о н с к а организираност и списък с под
робности, изготвен месеци предварително. Той ми
описваше всичките т ези ритуали и аз слушах в захлас
хумора, п атоса и б о г а т с т в о т о на разказа му.
Но когато стигна до края на разказа си за то зи
уикенд, Ралф изведнъж заяви:
22 9
- Но кой знае защо, аз се чувствах п о т и с н а т о т мо

м ента, в кой то се върнах т а м . Започнах да се чувст
вам т а к а още в самолета.
- Тъгата и депресията са много близки - отбелязах
аз. - Но според мен т и си по-скоро тъж ен.
- Прав си! - възкликна Ралф. - Точно т ъ г а е то в а,
ко ето изпитвам. Но не знам защо. Няма никаква при
чина да се чувствам тъж ен.
- Не, имаш - възразих аз.
- Така ли? Защо тр яб в а да съм тъж ен?
- Защ ото си останал без дом.
Ралф изглеждаше озадачен: - Май не разбирам.
- Ти току-щ о ми описа един сложен ритуал о т кул
т у р а т а на Апалачия с цялата обекти вност на големия
антрополог - обясних му аз. - Няма начин да го напра
виш, ако все още си ч аст о т т а зи култура. Ти си се о т
делил о т нея, о т корените си. Това имам предвид, ко-
г а т о казвам, че си останал без дом. Предполагам, че
т о в а пътуване т е е накарало да осъзнаеш, че си се о т
далечил о т него на светлинни години.
Една сълза се търкулна по бузата на Ралф. „Улучи
право в д е с я т к а т а “ - призна той . „С тр ан н о то е, че
наред с т ъ г а т а изпитвам и някаква радост. П риятно
ми е да се върна т у к при жена си, при т е б , при пацие
н т и т е си. Нямам никакво желание да о стан а т а м .
М я с т о т о ми е ту к, където съм. Но не с т а в а въпрос
за п р о сто то , несъзнателно усещане за обща принадле
ж н ост. Малко ми е мъчно за изгубената п р о с т о т а , за
невинността. Но аз знам, че т о в а не е свещена невин
ност, а просто невинност. Там си и м а т д остатъ чн о
тревоги и грижи, по-тежки о т м оите. Но не тр яб в а да
се безпокоят за целия свят.“*
Никъде в л и т е р а т у р а т а няма по-добро описание на
човека, ко й то е надмогнал св о ята култура, о тк о л к о то
* Тази история е разказана накратко в изданието на „Изкуството

да бъдеш бог“ о т 1985 г. (Б. а.)
— 230
мостът
6 Евангелията. Преди и след Иисус о т време на време

е имало светци, кои то са надмогвали своята култура и
също са нямали „къде да полож ат глави“. Но са били
единици. Днес е съвсем различно. Поради ред фактори
- най-вече бързата и масова комуникация, която прави
културите съвсем достъпни, и същ ествуването на пси
хотерапията, к о ято ни кара да се усъмняваме в прог
рам ите - културни или каквито и да е други - с които
са ни възпитавали, само за едно-две поколения б роят на
хората, навлизащи в мистичния е т а п на развитие и
надмогващи обикновената култура, се е увеличил хиля-
дократно. Те си о с т а в а т малцинство - не повече о т
един на двадесетима. Но човек си задава въпроса дали
светкавично нарастващия им брой не представлява ог
ромен скок напред в еволюцията на човеш ката раса -
скок не само към мистично, но и към глобално съзна
ние и световна общ ност*
ИЗРАИЛ
Някои хора се т р е в о ж а т , че класификацията по етапи

на духовното развитие може да има фрагментиризира-
що въздействие, че твърден ието за наличието на раз
лични групи вярващи може да бъде рушително за общ
н о с т т а въобще и за „об щ н остта на вярващ ите“ в час
т н о с т . Макар че разбирам загриж еността по отнош е
ние на йерархиите и потенциалната елитарност, аз не
см ятам , че т о в а безпокойство е оправдано. Така наре
чен ата „общ ност“ на вярващ ите е известна с то в а, че
през вековете е изключвала, наказвала, ч есто дори уби
вала съмняващите се, скеп тиц и те и въобще всички, ко
и т о не са се вписвали в калъпа. А собствен и ят ми оп ит
показва, че знанието, че се намираме на различни е т а
пи на духовно развитие, по-скоро улеснява, о ткол кото
* Може би най-големият пророк на този скок е Теяр дьо Шарден.

(Б. а.)
2 3 1 ------
спъва образуването и поддържането на истински общ

ности. Все пак добре е да помним, че намиращите се
сравнително по-назад в р азв и ти ето си са способни на
общ ност и че и най-развитите запазват в себе си
останки о т предходните етапи. К акто пише Едуард
М артин в сти хотворен и ето си „И м ето ми е Легион“:
„Тълпят се хора в земния ми храм.
Едни са горди, други пък - смирени,
кои о т греховете си сломени,
кои без покаяние доволни,
кои обичащи съседа свой
т ъ й както себе си обичат,
кои нехаещи за нищо на с в ета
освен за славата и за парите.
Колко терзания о т мен ще си о т и д а т -
да знаех себе си в кого о т т я х да видя.“*
Добре е също да помним основното значение на ду
м а т а „Израил“. Още в началото на С тария зав ет се
разказва за Яков, кой то несъмнено е т и п о т първия
е т а п на духовното развитие - лъжец, крадец и манипу
л атор, лишил с измама б р ат си о т наследство. В нача
л о т о на т а з и история или м и т Яков е в беда, както е
типично за хората о т първия етап . Бягащ о т б р а т си,
скитащ из п усти нята, една вечер т о й оставя семейс
т в о т о си, за да пренощува сам. Посред нощ обаче се
появява един непознат здравеняк. Д вам ата се б и ят в
мрака. Б о р б ата е отчаяна, д вам ата се сраж ават часо
ве наред. Но накрая, когато първите лъчи на зората
проблясват на хоризонта, Яков усеща, че започва да
надделява. Щ астлив, т о й хвърля всичките си сили, за да
надвие т о в а същ ество, к о ето го е нападнало без види
ма причина. Тогава се случва нещо необикновено. Съ
щ е с т в о т о посяга и докосва леко Яков по бедрото и т о
мигновено, без никакво усилие се измъква о т с т а в а т а
и се счупва. Раненият Яков се вкопчва в непознатия -
* Edward Sanford Martin, М у N a m e is L egion. (Б. a.)
— 232 —
мостът
не за да продължи очевидно загубената битка: т о й ве

че е победен, свършен човек, а защ ото е разбрал, че
срещу него ст о и божество. И в първите лъчи на зора
т а се моли на врага си да не го оставя, без да го бла
гослови. Н епозн ати ят се съгласява и не само благосла
вя Яков, но и му казва: „О тсега н а т а т ъ к и м ето т и ще
бъде Израил, защ ото т и се бори с Бога.“* И Яков по
тегля, куцайки, към бъдещето.
Днес дум ата „Израил“ има т р и значения. Е дното се
отнася до една неголяма ч а с т о т зем н ата повърхност
на източния средиземноморски бряг, ко ято сега пред
ставлява държава с кратка, но вече трагична история.
В т о р о т о се отн ася до еврейския народ, разпръснат по
целия св я т , с дълга и трагична история. Но най-основ-
н о т о значение се отн ася до хората, които са се бори
ли с Бога. Така т о включва всички принадлежащи към
първия етап , кои то току-що са започнали борбата, но
още не зн аят кой е този , кой то ги е нападнал - още са
в пълна тъмнина, преди да са видели първата си зора,
преди за първи п ъ т да бъдат пречупени и благословени.
Израил включва и хората, кои то вече веднъж са били
пречупени и благословени - индуистите и мюсюлмани
т е , евреите, християните и будистите о т втория
е т а п по целия св я т. Включва и дваж пречупените, и
дваж благословените ате и с ти , агностици и скептици -
в Русия, Англия, Аржентина или в н аш ата страна, кои
т о се съм няват и зато в а продължават напред в труд
н а т а борба. И накрая, включва и триж ди пречупените
и трижди благословените мистици о т всички култури
по зем ята, кои то т ъ р с я т в бъдещето благословията,
за ко ято вече зн аят, че ще дойде.
Израил включва цялото наше борещо се младо чове
чество. Той е цялата потенциална общ ност на плане
т а т а . Всички ние сме Израил.
* Битие 32:22-32. Благодарен съм на Фредерик Бюхнер, задето ми

изясни смисъла на тази история в прекрасния си сборник пропове
ди, озаглавен „Чудното поражение“. (Б. а.)
— 23 3 —
ДЕСЕТА ГЛАВА
П устотата
СаможертВеният е т а п на п у с т о т а т а е м о с т между
хаоса и о б щ н остта. Но точно защ ото е п у ст о та, т о
зи е т а п ч есто прилича повече на скок в празно п рост
ранство, о тко л ко то на стъпване върху м о с т . Въпреки
т о в а , сте п е н та , в ко ято ще съумеем да изградим све
т о в н а общност, спасявайки кож ите си, ще зависи пре
ди всичко о т с т е п е н та , в к о ято съумеем да допуснем
п у с т о т а т а в душите си.
Ние сме призвани да го сторим, за да намерим по
кой, и т о в а най-ясно е изразено о т индуисткия мистик
Кришнамурти преди двадесет години в книгата му
„Освобождаване о т и звестн ото“:
„Всеки о т нас е отговорен за всяка война заради аг
ресивн остта в ж и вота ни, заради национализма, за
ради егоизма, заради боговете, предразсъдъците и
идеалите, кои то ни разделят. И едва когато разбе
рем, не с разума си, а истински - т а к а истински,
както бихме усетили, че сме гладни или че ни боли -
че и вие, и аз сме отговорни за целия съществуващ
хаос, за цялото нещ астие на света, защ ото внасяме
дял в него с начина си на ж и вот и защ ото сме ч а с т
о т т о в а чудовищно общ ество с неговите конфлик-
— 234 —
мостът
mu, разделение, грозота, бруталност и алчност, ед

ва то гава ще пристъпим към действие.“*
Описвайки обичайното ни поведение на примитивна
група, Кришнамурти използва дум ата „хаос“. Но алтер
натива има. В една група, к о я то напусна хаоса и се о т
даде на п у с т о т а т а през нощ та, а на следващата с у т
рин се превръща в общ ност, един участник разказа:
„Миналата нощ сънувах сън. Бях в един магазин.
Продавачите ми предложиха т р и неща. Е дното бе
ше луксозна кола, другото - диамантена огърлица, а
т р е т о т о - празен лист хартия. Нещо ми подсказа
да избера празния л и ст хартия. П арите нямаха зна
чение. Спокойно можех да избера колата или огърли
цата. На излизане о т магазина, аз изпитах странно
т о чувство, че съм направил най-правилния избор.
Това беше целият сън. К огато се събудих сутри н та,
се удивих как съм могъл да избера празния лист хар
т и я , но сега, когато се превърнахме в общност, раз
бирам, че наистина съм направил най-сполучливия из
бор.“
Колко е странно според общ оприетите разбирания
да избереш празен лист хартия! Но векове наред мис
т и ц и т е са възхвалявали д о сто й н с тв а та не само на
п у с т о т а т а , но и на м едитацията. Тя може да бъде оп
ределена най-точно к а т о процес на опразване на съзна
нието. Може би най-изтънчената й разновидност е
онова, к о ето дзен буди сти те наричат „изличаване на
ума“. Ц елта й е да направи ума подобен на празен лист
хартия.
Но защо? Защо да бъде изличен? За хората, които
намират п р ед став ата за п у с т о т а т а плашеща, е добре
да помнят, че м еди тац и ята - п у с т о т а т а - не е само
цел, а средство за постигане на някаква цел. К азват,
че природата не търпи вакуум. Така че в м ом ента, в
* Krishnamurti, J. Freedom from the Known. Harper & Row, New York,
1969, p. 14.
------2 3 5 -------
който опразним съзнанието си, нещо идва да запълни

п у с т о т а т а . Д о с т о й н с т в о т о на м едитацията е, че
т о в а , к о ето идва да запълни п у с т о т а т а , е извън наша
т а власт. То е непредвиденото, неочакваното, новото.
А само о т него - непредвиденото, неочакваното, ново
т о - можем да се учим.
Неслучайно м и сти ц и те през вековете са били нари
чани „съзерцатели“. Съзерцанието и м едитацията са
тясн о свързани. Съзерцанието е процес, при кой то раз
мишляваме върху неочакваните мисли, кои то ни спо-
хож дат в м о м е н т и те на медитация и п у сто та. З а т о
ва истинското съзерцание изисква медитация. Изисква
да престанем да мислим за известно време, за да мо
жем наистина да започнем да мислим оригинално.
Съзерцанието има по-тясно и по-широко тълкува
ние. П о -тясн о то обхваща просто размишленията вър
ху ж итейските преживявания. По-широкото включва
м о л и твата и м едитацията, к а к то и размишленията
върху всичко неочаквано, к о ето се случва в ж и вота ни
и в отнош ението ни към него. Те не бива да се разгра
ничават строго или произволно, защ ото в действител
н о ст се преп литат. Но аз използвам дум ата „съзерца
телен“ в по-широкия й смисъл на ж ивот, б о гат на раз
мишления, медитации и молитви. Това е начин на жи
вот, подчинен на максималното осъзнаване.
Макар че специалистите в о б л а с т т а на религията
ч есто са най-сведущи в съзерцанието, не е необходимо
човек да е монах, за да води съзерцателен начин на жи
в о т . Всъщност, дори не е необходимо да вярва в Бог.
Един теолог например определя м о л и тв а та к а т о ни
повече, ни по-малко радикална реакция на ж и вота и не
говите загадки* Ако искате, м ож ете да за м ести те ду
м а т а „Бог“ с дум ата „ж ивот“. Ако постоянно си зада
в а т е въпроси за ж и вота и с т е готови да бъдете дос-
* Fox, Matthew. On Becoming a Musical Mystical Bear: Spirituality

American Style. (Ramsey, N. I ). Paulist Press, 1976.
2 3 6 ------
мостът
ш атъчно о т к р и т и и необременени, за да чуете о тго

вора и да се замислите над значението му, значи с т е
съзерцателен тип.
Истинските общности неизменно носят белега на

съзерцателност. И се осъзнават к а т о такива. Това е
една о т основните им черти. Не твърд я, че общнос
т и т е т р я б в а да б ъ д ат религиозни в обичайния сми
съл на д ум ата. Но една група хора не може да се пре
върне в общ ност, ако членовете й не са го то в и поо
тделн о поне до и звестн а степ ен да освободят съзна
н и ето си о т наслоенията и да се о т д а д а т на съзер
цание. И не би просъщ ествувала к а т о общ ност, ако
не мисли постоянно за себе си к а т о за организъм. За
да оцелее, о б щ н о с т т а тр я б в а нееднократно да спи
ра по п ъ т я , да се замисля как и накъде върви к а т о
общ н ост и да прочисти съзнанието си, за да е спо
собна да чуе отговора.
И т а к а , крайната цел на п у с т о т а т а е да отвори
м ясто . М ясто за какво? За Бог, биха казали вярващи
т е . Но понеже за различните хора Бог означава толко
ва различни неща, а за някои не означава нищо, аз пред
почитам да кажа най-общо, че п у с т о т а т а отваря мяс
т о за Д ругото. Кое е Д ругото? Може да бъде какво ли
не - непозната култура, нещо различно, неочаквано, но
во, по-добро. За о б щ н о стта най-важното Друго е Не
п о зн ати я т, другият човек. Ние не можем дори да го
допуснем в сърцето и ума си, ако преди т о в а не ги раз-
крепостим. Можем да го изслушаме и наистина да го
чуем само ако в душ ата ни владее п у с т о т а т а . Говорей
ки за ролята на п у с т о т а т а в общуването, Сам Кийн
пише: „Дисциплината да отдиференцираме, компенси
раме и заглушаваме изисква тън ко себепознание и сме
ла откр о вен о ст. Но без т а зи дисциплина всеки н асто
ящ м о м ен т е само повторение на нещо, к о ето вече е
видяно и преживяно. За да се появи нещо истински но
во - за да може неповторим ото присъствие на неща,
— 237 —
хора и събития да намери почва в мен, тр яб в а да пре

мина през децентрализация на егото.“*
Кийн говори също за „заглушаване на п о зн а то то и
п ри ветстван е на н еп озн атото“. Независимо дали е
п о сти гн ато с „отдиференциране“, „компенсиране“ или
„децентрализация на его то “, ти ш и н а та е най-важната
съставка на п у с т о т а т а . Зато ва не е случайно, че ние
редовно прибягваме до нея в групите за изграждане на
общности, за да ги доведем до състояние на п у сто та.
Х ристиянските мистици понякога казват: „Преди Сло
в о т о беше ти ш и н а та“. Можем да кажем, че С ловото
е произлязло о т ти ш и н ата. Така е трябвало да стане.
Н еотдавна един о т м ои те домакини, прочут оперен
певец, кой то дори не знаеше за интереса ми към т е
м а т а , заяви спонтанно, че „повече о т половината
тв о р ч е ст в о на Бетовен е тиш ина“. Без тиш ина няма
музика, има само шум.
Тъй к а т о ц елта ни е да постигнем мир, нека ви дам
един пример за междукултурно недоразумение, причине
но о т интелектуално задръстване, безпорядък и шум,
но в крайна см етка изяснено с п ом ощ та на ти ш и н ата
и п у с т о т а т а . Случи се на един международен симпо
зиум на теолози о т всички краища на света. К огато се
събрахме след едно о т пленарните заседания за диску
сия в малка група, един представител на Гана, изповяд
ващ и преподаващ т.н ар. африканска традиционна ре
лигия, заяви, че не разбира ц ялата т ази история за
„страдащия Бог“ в п редш естващ ата лекция.
- Това е най-абсурдното нещо, ко ето съм чувал през
ж и во та си - заяви той . - Бог не страда.
- Разбира се, че страда - увериха го всички о т гру
п а т а , цитирайки Д итрих Бонхофер и всевъзможни дру
ги а в т о р и т е т и .
Но африканецът не спираше да упорства:
* Keen, Sam. To a Dancing God. Harper & Row, New York, 1970, p. 28.
--- 238 ----

мостът
- Никога не съм чувал по-голяма глупост.

К олкото повече т о й държеше на своето, толкова
по-решително се стараеш е групата да го убеди в пра-
в о т а т а си. Анархията ставаш е все по-страшна, дока-
т о наш ата малка група о т възрастни хора ста н а шум
на к а т о класна с т а я на третокласници, останали за
малко без учител.
- Спрете! - извиках аз изведнъж. - Средният коефи
циент на и н тели ген тн ост в т а зи с т а я сигурно е око
ло с т о и ш естд есет. Убеден съм, че можем да общу
ваме по-добре помежду си. Хайде да спрем и да помъл
чим т р и минути и да видим какво ще произлезе.
Групата се съгласи. След к а т о помълчахме, един о т
американците заговори за т о в а колко обича дец ата си.
Каза, че в т о зи м ом ент всъщност, му липсват и му е
мъчно. Че страда, когато са болни или са се наранили.
Че го боли, когато са подложени на изпитанията и са
нещастни. Че се тревож и за бъдещ ето им и т о в а съ
що е някакъв вид страдание. Че дец ата му са най-важ
н о то нещо в ж и вота му и че т о й не би искал да бъде
другояче, но в известно отношение лю бовта му към
т я х прави същ ествуването му много по-болезнено, о т -
колкото би било иначе.
- А, вече разбирам - видимо засия африканецът. -
Е стествен о , че лю бовта е свързана с болка, Бог ни
обича и зато в а го боли за нас т а к а , к а к то нас ни боли
за децата ни. Разбирате ли, проблемът е, че в нашия
език дум ата „страдание“ се отн ася само за физическо
страдание, за физическата болка. А не вярваме, че Бог
има тяло. Той е чист дух. З а то в а ми се струва абсур
дно да говорим, че изпитва физическа болка. Но дали се
измъчва? 0 , да, разбира се, че се измъчва.
Чудно колко ли хиляди - милиони п ъти всеки ден въз
никват такива разминавания между хората о т различ
ни култури, дори между хората о т една и съща култу
ра, защ ото не успяваме да „отдиференцираме“, да „заг
лушим“ п о зн ато то , да се освободим о т традиционна
— 239 —
т а семантика на думите и о т насадените представи.

Спомням си врем ето, когато Н икита Хрушчов дойде в
Съединените щ ати и в началото на една о т речите си
запляска с ръце над главата си и заподскача. Американ
ц ите възнегодуваха. Сякаш казваше, че Русия ни е видя
ла с м е т к а т а , след к а т о подскачаше к а т о нахакан бок
сьор, който току-щ о е спечелил мача!
Ако не се освободим о т т е зи културни и интелек
туални предубеждения и очаквания, не само не можем
да разберем Д ругото, но не сме и способни да чуем т о
ва, което слушаме. Не можем да стигнем до емпатия.
Зато ва в неотдавнаш ната си с т а т и я „За ем п а ти я та
- ползата о т чудото“ психиатърът Алфред Маргулиъс
пише за отдиференцирането и п у с т о т а т а :
„По отношение на ем п а т и я т а Фройд казва, че „ т я
играе ключова роля за осъзнаване на онова, което е
същностно чуждо на его то ни“.
В едно прочуто писмо до б р а т я т а си К ийтс пише,
че Шекспир притежавал „негативна способност“,
т .е ., че бил способен да живее в несигурност, догад
ки и съмнения, без яростно да търси ф а к т и т е и при
чините. Колко точ н о е уловил т о й дилемата на по
ета! И на психотерапевта също. „Гневното тъ р се
не“ е онова, за к о ето ни предупреждават Хусерл и
Фройд. С пособн остта да поддържаме постоянно
живо вниманието си, да забравим св ета, изисква „не
гативна способност“ - сп особн остта да се опълчим
срещу сам ата п отреб н ост да знаем.
О тр и ч а н е то на и зв е с т н о т о - „н ега ти в н ата спо
собност“ - е насочено срещу и зв е с т н о т о и в то зи
смисъл представлява волеви и дори агресивен а к т ...
О тр и ч а н е то на Аз-а е вид агресия срещу себе си.
Да се подчиним на незнанието, да се абстрахираме
о т себе си, е изискване на т е р а п е в т а . Може би т о
ва е един о т е л ем ен ти те на понякога и зто щ и тел
н а т а му р а б о т а - т о й не само оказва силно въз
— 240 —
мостът
действие, но и отри ча себе си в т ъ р с е н е т о на дру

гото.“ *
Навлизането в п у с т о т а т а - онова, ко е то К ийтс
нарича „негативна способност“ - е по необходимост
непрекъснат процес. Иисус притеж ава т а зи „негатив
на способност“ и я използва, за да преодолее предраз
съдъците в полза на целебната ем патия и надхвърля
щ а т а границите на ку л ту р ата любов. П озволете ми
да опиша въображаемия спор в съзнанието на Иисус в
един о т м ногото странни случаи, разказани в Еванге
лието.**
Иисус се е установил с учениците си близо до Тир и
Сидон, уморен и нуждаещ се о т почивка. Всеки о т
учениците му се занимава с нещо. Те са д остатъ чн о
деликатни в та к ъ в м о м ен т да не го безпокоят. Иисус
се припича на слънце, радва се на топ л и н ата, к о я то
прониква в к р ъ вта му, на т и ш и н а т а и с а м о т а т а , на
Бог, блажено о т п у сн ат. Внезапно иззад хълма към не
го се задава някаква жена. О т дрехите й т о й разбира,
че не е израилтянка, а чужденка - мръсна, презряна ха-
наанка. Иисус се отдръпва о т в р а т е н . Тя заговаря с
ужасен акцент. Вълни на я р о с т изпълват Иисус. С
какво право прекъсва т я един о т безценните му ми
гове на усамотение? Иска му се да се нахвърли върху
нея с плесници, да я зар и та и прогони. Но навикът му
да търси п у с т о т а т а надделява. Той се вслушва в себе
си. „Объркан съм - казва си. - Преуморен съм. Не знам
какво правя. Трябва да се скрия, да се о тд ам на ти ш и
н а т а и п у с т о т а т а .“
Той се извръща и побягва в ш а т р а т а . Свива се в да
лечния ъгъл. „Защо не ме о с т а в я т на мира, Господи? -
пита. - Нали не искаш да имам нищо общо с т ази же
* Margulies, Alfred. Toward Empathy: The Uses of Wonder. American

Journal of Psychiatry, Vol. 141, № 9 (Sept. 1984), 1025-30.
** Евангелие о т Матея 15:21-28.
— 24 1 —
на, нали не искаш? Така, зададох т и въпрос. Готов съм

да слушам.“
Но Иисус не чува Бог. Чува само как странницата
продължава да бъбри пред учениците му пред ш а тр а та .
Иска му се т е да я о т п р а т я т . Чува, че точ н о т о в а се
о п и т в а т да с т о р я т , но т я не желае да си тръгне. Нак
рая двама о т учениците му влизат в ш а т р а т а .
- Учителю, не можем да се отървем о т нея. Казва
ме й, че си зае т , но т я не иска и да чуе. Но ако кажеш,
ще я изритаме.
Иисус ги поглежда и отвръщ а:
- Аз съм п р атен т у к да се грижа за изгубените овце
о т Израилевия дом. - Но навикът отн ово надделява.
„Вярно ли е т о в а , Господи? З а то в а си ме изпратил тук,
нали? Е т о нов въпрос. Слушай. С тори м я сто в душа
т а си.“
- Искаш ли да се отървем о т нея? - п и т а т отново
учениците.
„За израилтяните ли съм изпратен да се грижа, Гос
поди? С тори м я сто в душ ата си. 0 , не, Господи, нали
не искаш о т мен да се грижа за всички? Абсолютно за
всички? С тори м я сто в душ ата си. Слушай...“
- Е? - Н астава тишина. Учениците очакват о т г о
вор.
Но ти ш и н а та продължава, Иисус се е оставил на
п у с т о т а т а . Л ицето му се сгърчва о т мъчителни спаз
ми, кои то преминават по него к а т о сенки о т облаци.
Накрая т о й проговаря:
- П уснете я да влезе.
Учениците са удивени. Те го гледат неразбиращо.
Иисус повтаря раздразнено:
- Казах ви да я пуснете да влезе. - После: „Добре,
направих го. Поех задължението. Сега тряб ва да го из
пълня. С тори м я сто в душ ата си. Слушай. Въпреки ак
ц ен та й, слушай. С тори м я сто в душ ата си. Виж как
во има да казва.“
242 —
мостът
В р а т а т а на ш а т р а т а се о т м я т а и презряното съз
дание близа. И макар че му се иска отн ово да се о т д
ръпне, Иисус си повтаря: „Стори м я сто в душ ата си.“
Тя пада на колене:
- Господи, дъщеря ми е измъчвана о т бяс. Излекувай
я, моля т е !
„Господи, пак обсебване - казва си Иисус. - Нямам
сили. Толкова съм уморен. А сега ме караш да гоня ха-
наански демони. С тори м ясто в душ ата си. Все пак,
ст а в а въпрос за дете. Горкото дете. Да, но е ханаанс-
ко дете. Не мога да се грижа за целия свят.“
- Не е право да се вземе храната за д ец ата и да се
хвърля на к у ч е т а т а - казва т о й на ж ен ата гневно. Но
навикът о тн ово надделява и т о й се вглъбява. „Това не
е справедливо и никак не е редно. С тори м я с то в ду
ш а т а си. Изслушай ж ената. Забрави дрипите й. Забра
ви говора й. Бъди отворен и пуст и слушай.“
- Вярно е, Господи - казва т я . - Но нали и кучета
т а тр яб ва да я д ат. Те обират о с т а т ъ ц и т е о т тр ап е
з а т а на децата.
Сълзи бликват о т очите на Иисус. „Господи, какво
смирение! Не мога да о т п р а т я човек с так о ва смире
ние. Способни ли са израилтяните на так о ва смирение?
Ти пак ми даде урок. Използва за т о в а т ази жена, нали
так а? Аз тр яб в а да принадлежа на целия св ят.“
И т о й възкликва търж ествено:
- Жено, голяма е т в о я т а вяра. Нека т и бъде според
желанието.
П у с т о т а т а се постига с усилие. Тя е проява на дис
циплина и е винаги най-трудната ч а с т на п ътя, кой то
групата тр яб в а да извърви, за да се превърне в общ
н о ст. К ак т о е винаги с дисциплината, т о в а с т а в а по-
лесно, ако го превърнем в навик, как то според мен е би
ло при Иисус. Но дори и к а то навик, т я все пак е бо
лезнено изживяване. Защ ото п у с т о т а т а винаги изиск
ва отричане о т себе си и о т нуж дата си да знаем -
изисква жертви.
— 243
Има една чудесна хасидска приказка за равина на ма

лък руски град в началото на Века, кой то успял да пос
тигне т о в а „покорство пред незнанието“ и се научил
да живее в п у сто та. Години наред т о й размишлявал
върху загадките на вселената и религиозните въпроси.
Накрая заключил, че когато човек стигне до корена на
нещ ата, престава да осъзнава нещ ата. Скоро след ка
т о стигнал до т о в а заключение, една сутрин пресичал
градския площад, когато го спрял един казак - градски
я т страж ар. К азакът бил в лошо настроение и решил
да си го изкара на равина.
- Хей, равине! - викнал той . - Накъде си се запътил?
- Не знам - отвърнал равинът.
Този отговор направо вбесил казака.
- Какво значи т о в а ? - изкрещял то й . - О т двадесет
години всеки ден в единадесет пресичаш то зи площад
на п ъ т към синагогата, за да се молиш. Сега ч асъ т е
единадесет. Ти вървиш към синагогата и ми казваш, че
не знаеш къде отиваш . Опитваш се да ме правиш на
глупак. Точно т о в а се опитваш и аз ще т и дам да се
разбереш, т а к а че никога повече да не го правиш.
И так а, казакът сграбчил равина и го повлякъл към
ареста. И тъ к м о да го блъсне в килията, когато рави
н ъ т се обърнал към него с думите:
- Разбираш ли, човек просто не знае някои неща.
Малцина са онези сред нас, кои то понасят без особе
ни трудности п у с т о т а т а на незнанието. В края на кра
ищ ата, познаването на миналото, н астоящ ето и дори
на бъдещето - а най-вече самопознанието - се велича
я т к а т о цел на човешкото съществуване. З а то в а имен
но най-често ми задават въпроса: „К аж ете ни, д-р Пек,
как можем да знаем дали постъпваме правилно?“
Налага ми се да отговоря, че няма т а к а в а формула
и отново заговарям за Иисус, кой то к а т о всички нас
(макар и очевидно в други измерения има две страни на
съзнанието си - божествена и човешка. Б ож еств ен ата
явно знае не само, че ще бъде разпънат на кръ ста (за
— 244 —
мостът
т о в а би могъл да се досети всеки, който притежава

някаква политическа прозорливост), но и че на т р е т и я
ден ще възкръсне, че П етър, неговата опора, ще пос
т а в и основите на църквата и накрая всичко ще излезе
по-скоро комедия, о тк о л к о то трагедия. Но човеш ката
му страна к а т о че ли не знае всичко то в а. Тя е онзи
Иисус, по чието чело избива кървава п о т в Гетсиман-
ск а т а градина. Той тр яб в а да вземе решение - но не
знае какво. Ако знаеше, без никаква сянка о т съмнение,
с т о процента сигурен, че ще възкръсне на т р е т и я ден
и че П етър, неговата опора, ще съгради църквата и че
с т о т и ц и милиони хора ще го б оготворят, о ти в а н е то
му на кръста щеше да бъде просто една добра инвес
тиция. Три или ш е ст часа страдания щяха да бъдат
незначителна цена за стопроцентово гарантираната
слава. Но то ч н о защогпо не знае, защ ото се хвърля в
облака на неведението и се о ставя в ръцете на непоз
н ати я дори за него Бог, са м о ж е р тва та му има так ава
сто й н о ст.
Така е с всички ни. Н аш ата любов, наш ите ж ертви
се проявяват най-вече в г о т о в н о с т т а ни да се о т к а
жем о т знанието. Д а вземем един делничен пример -
отглеж дането на децата. Ш естнадесетгодишно моми
че о ти ва при родителите си и пита:
- Мамо, т а т к о , мога ли да закъснея до два часа след
полунощ в съ бота вечер?
Р одителите м о гат да реагират на тази обикновена
молба по т р и начина. Единият е да каж ат:
- Не, разбира се, че не можеш. Много добре знаеш,
че тряб ва да се прибираш най-късно в десет.
В другата крайност са родителите, кои то казват:
- Разбира се, скъпа, к а к то пожелаеш.
Х арактерното и за д в а т а отговора, за кои то може
да се каже, че следват о т позицията на абсолю тн ата
сигурност, е л е к о т а т а , с к о я то б иват давани. Те са
рефлекторни, бързи, готови формули, които не изиск
в а т о т родителите никакво мисловно усилие.
24 5 —
Това, к о е т о добрите родители п равят, е да поглед

н а т сериозно на въпроса. „Може ли или не може да за
къснее? - п и т а т се т е . - Не знаем. Вечерният й час е
десет, но го въведохме, когато беше на четиринадесет
години и може би вече не е реален. О т друга страна,
на купона по всяка в ер о ятн о ст ще има алкохол и т о в а
е обезпокоително. Но пък т я се справя добре в учили
ще, пише си домаш ните и може би тряб ва да разчита
ме на ч у в с тв о то й за отговорност. О т друга страна,
мом чето, с к о ето излиза, изглежда д оста лекомислено.
Как да постъпим? Д а направим компромис? Какъв би
бил най-удачният компромис? Не знаем. Дали да е по
лунощ? Един часа? Единадесет часа? Не знаем. Какво
да решим?“
В крайна см етка може би не е важно какво ще ре
ш а т родителите, защ ото каквото и да е решението
им, т о ще е обмислено. И макар че дъщеря им може да
не е напълно доволна о т него, ще знае, че въпросът й
- и т я са м ат а - са приети сериозно. Ще знае, че е дос
т а т ъ ч н о уважавана о т родителите си, за да се измъч
в а т т е о т п у с т о т а т а на незнанието си. Ще знае, че
е обичана.
И так а, след к а т о казахме, че не съществува форму
ла за отговор на то зи неизбежен въпрос, мога само да
добавя: „Подсъзнанието винаги е една стъпка напред
пред съзнанието и зато в а е невъзможно да знаеш дали
постъпваш правилно (защ ото знаенето е функция на
съзнанието). Но ако вол ята т и е насочена неотменно
към доброто, ако си го то в да понесеш цялото страда
ние, когато доброто е неясно, подсъзнанието т и вина
ги ще върви една стъ пка пред съзнанието в правилна
т а посока.“ С други думи, ще п о стъ п в ате правилно, ма
кар да н ям ате в то зи точ н о м ом ен т у т е х а т а на зна
нието, че т а к а именно е правилно.
Онези, ко и то т ъ р с я т сигурност или т в ъ р д я т , че са
уверени в знанията си, не м о гат да понасят неяснота
т а . Д у м ата „неяснота“ означава „несигурност“, „съм
— 246
мостът
нение“ и „многозначност“. И т ъ й к а т о н еясн о тата оз

начава, че не знаем, може би дори да сме неспособни да
знаем, в н аш ата култура имаме голям проблем с нея.
Едва когато преминем към ч етв ъ р ти я е т а п в духовно
т о си развитие, започваме да се чувстваме ком ф орт
но с многозначността. Започваме да разбираме, че не
всичко е „черно или бяло“, че н ещ ата са многоизмерни
и ч ест о и м а т противоречив смисъл. З а то в а мистици
т е о т всички култури и религии говорят в парадокси -
не „или/или“, а „к акто /так а и“. С пособн остта да прие
маме н еясн о тата и да мислим парадоксално е както
свойство на п у с т о т а т а , т а к а и необходимо условие за
мира.
Може би най-известният и най-показателният о т
всички парадокси в хри сти ян ството са думите на
Иисус: „К ойто намери ж и вота си, ще го загуби, а кой
т о загуби ж и вота си заради Мене, ще го намери.“** С
т о в а Иисус не иска да каже, че всеки о т нас е призван
да стан е ж е р тва на физическо убийство к а т о него, а
че с м ъ р т т а на психическото „аз“ е необходимо условие
за спасението. С ъщ ото пожертване на Аз-а е необхо
димо за п у с т о т а т а . То обикновено не означава дей ст
вителна физическа см ърт. Но винаги означава, че нещо
умира - идея, идеология, традиционно за културата гле
дище, или поне дълбоко вкоренените категории на мис
лене в черно и бяло, „или/или“.
Елизабет Кюблер-Рос е първата, к о я то има сме
л о с т т а да разговаря с умиращи хора и да ги п и та как
во ч у в с т в а т . На основата на т о в а написва класичес
к а т а си книга „За с м ъ р т т а и умирането“, в кои то
описва п е т т е последователни етап а, през кои то човек
преминава, когато е изправен пред скорош ната си
см ърт: отричане, гняв, пазарене, депресия и приема
* Евангелие о т Матея 10:39.

** Kubler-Ross, Elizabeth. On Death and Dying. Macmillian, New York,
1969.
— 247 —
не.** Отначало човек е склонен просто да отрича реа

л н о с т т а на ситуацията: „Трябва в лабораторията да
са объркали р езу л та ти те ми с тези на някой друг“ -
казва си то й . После, когато разбира, че случаят не е
такъв, го обзема гняв - към лекарите, се стр и те, бол
ницата, сем ей ството, Бог. После започва да се пазари:
„Може би ако се върна към църквата и започна да се
моля, ще оздравея о т рака?“ или: „Може би ако започ
на да се държа по-добре с дец ата си, бъбречното ми за
боляване ще престане да се развива?“ Но когато разбе
ре, че няма изход - че всичко е свършено, изпада в деп
ресия. Ако успее да си „проправи п ъ т “ през нея, както
се изразяваме ние, психиатрите, ще стигне до петия
етап , в кой то наистина ще приеме с м ъ р т т а си. Това
е удивително красив е та п на мир, спокойствие и духов
но просветление - нещо подобно на възкресение.
Но повечето умиращи не преминават през всички
т е зи етапи. П овечето ум ират все още отричайки, все
още гневни, все още пазарящи се или все още депреси
рани, макар че щом с т и г н а т до е та п а на депресията,
т я е т а к а болезнена, че се връщ ат назад към отрича
н ето , гнева или пазаренето. Те не успяват да си „проп
р а в я т п ъ т “ през нея.
Най-вълнуващото в книгата на Кюблер-Рос е не са
мо т о в а , к о ето ни казва за психическия процес, съпът
ств ащ физическата раздяла с ж ивота, а че през същи
т е етапи, в същия ред, минаваме при всяка радикална
духовна промяна или стъпка напред в психическото си
развитие. С други думи, всяка промяна е вид см ърт и
всяко израстване изисква да преживеем депресия.
Д а речем например, че аз к а т о личност имам няка
къв н ед о статъ к и приятелите ми започнат да ме кри
т и к у в а т за т о в а. П ървата ми реакция ще бъде да от
река: „Тя май е станала наопаки т а зи сутрин“ или:
„Него всъщ ност, просто го е яд на жена му“. По този
начин си казвам, че кри ти ки те им всъщ ност, н ям ат
нищо общо с мен. Но ако приятелите ми уп орстват,
— 248
мостът
тогава започвам да се гневя. Какво им дава право да си

пъхат носа в м о и те работи? Не зн аят какво е да бъ
д а т на м о ето м ясто. Защо не си гледат р а б о т а т а ?
Така си мисля, може дори да им го кажа. Но ако т е ме
обичат достатъ чн о, за да не ме о с т а в я т на мира, за
почвам да се пазаря: „Всъщност, в последно време не
съм ги потупвал по рам о то и не съм им казвал каква
добра р аб о та върш ат.“ И започвам да обикалям и да се
усмихвам на приятелите си, да се държа ведро с надеж
д а т а да ги накарам да млъкнат. Но ако не се получи -
ако т е все т а к а упорито ме кри ти куват - накрая за
почвам да обмислям възм ож н остта нещо наистина да
не е в ред с мен. А т о в а ми действа депресиращо. Но
ако о стана по-дълго в съ стоян и ето на депресия, започ
вам да поразмишлявам върху т о в а , да анализирам, мо
га не само да разбера характера на н ед остатъ ка си, но
и да започна р а б о т а т а по отдиферемцирането и назо-
ваването му и накрая да го преодолея, да се освободя о т
него. Ако успея да помогна на ч аст о т себе си да о т
мре, ще изляза о т депресията нов, по-добър и в извес
т е н смисъл възроден.
Е т а п и т е на умирането на Кюблер-Рос много напом
н я т и на е т а п и т е на индивидуалното духовно развитие
и на е т а п и т е на изграждането на об щ н остта. Защ ото
и в д в а т а случая говорим за промяна. П у с т о т а т а , деп
ресията и с м ъ р т т а си приличат, защ ото са ч а с т о т
равнището, до ко е то тряб ва да слезем, ако искаме да
постигнем промяна. Тези етапи са основна ч а с т о т чо
веш ката природа и о т моделите за промяна у хората,
независимо дали са индивиди, или групи (и не само за
малките, но и за големите групи).
Да вземем например поведението на Съединените
щ ати по отношение на В иетнам между 1964 и 1974 г.
К огато започнаха да се н атр у п в а т доказателства, че
политиката ни т а м е неправилна, първата реакция на
САЩ беше да отрече д оказател ствата. П оли тиката
ни е правилна, мислехме ние, просто ни т р я б в а т още
— 24 9 —
няколко Военни съветника и още малко пари за провеж

дането й. К о гато поли ти ката продължи да се проваля,
започнахме да се ядосваме. Ще им покажем ние, казвах
ме си. Ще превърнем т а зи стран а в паркинг, ако т р я б
ва. Започнахме да изпращаме огромно количество ре
довна войска, решени „да ги съдерем“ о т бомбардиров
ки. Гневът беше съвсем осезаем. Дойде време за брое
не на тр у п о вете. Влачехме противниковите вързани
зад бронетранспортьорите. Това беше врем ето на Ми
Лай и други зверства. А п оли ти ката ни продължаваше
да върви към провал.
Тогава започнахме да се пазарим. О тн е ни п е т годи
ни, докато се опитвахме да постигнем „мир с ч е с т “,
к о ето означаваше край на войната, без да ни се налага
да признаваме, че в нещо сме сбъркали. Обективен
ф ак т е, че т о зи пазарлък също се провали. В действи
т е л н о с т ние загубихме войната. „Н ай-могъщ ата“
страна на с в е т а беше победена о т една о т „най-слаби
т е “. Изтеглихме с т о т и ц и т е хиляди свои войници и
„врагът“ пое в л а с т т а . Но в своето колективно съзна
ние - к о ето умее да се самозаблуждава не по-малко о т
индивидуалното, някак си успяхме да повярваме, че сме
успели в пазарлъка. Нали не сме загубили важна, подпа
лена о т сам и те нас война? И никога не сме се преда
вали, нали т а к а ? Не, ние сме се „измъкнали“ о т „ситу
ацията“.
Според мен най-голямата трагедия на войн ата във
Виетнам е, че н аш ата стран а никога не пожела да из
живее истински и пълно психическата депресия, свърза
на с нея. Не успяхме да признаем колективно национал
ния си грях. Така и не се извинихме публично. Никога не
признахме напълно, че сме сбъркали. Тъй к а т о не поже
лахме да се пречистим посредством депресията, не мо
жахме к а т о нация да надраснем и провала, да се научим
да бъдем различни. Зато ва, общо взето, п оли ти ката ни
към комунизма и с т р а н и т е о т т р е т и я с в я т не се е
променила в р езу л тат на то зи провал. Ние не сме се
— 250 —
мостът
променили. През повечешо Време американците се дър

ж а т , сякаш никога не е имало Виетнам.
ЗатоВа съществува зависимост между п у с т о т а т а ,
депресията и психическата см ърт. Те са м о с т ъ т меж
ду хаоса и о б щ н остта, между упадъка и възраждането,
между греха и преображението. З ато ва участниците в
един семинар по разоръжаването, кой то водих някога,
правилно решиха да се съсредоточат през о ставащ ото
им време върху въпроса как да преживеят депресията.
С ъщ ината на процеса на пречистването - на депре
си ята и м ъчи телн ата ж е р тва - е г о т о в н о с т т а да
вдигнем ръце, да капитулираме. Рядко в процеса на из
граж дането на общности аз се занимавам с индивидуа
лни проблеми. Но понякога, когато на някой о т уч аст
ниците му е особено трудно да се отърси о т нещо -
да се освободи о т някаква минала, остаряла привърза
н о ст или негодувание, когато каже нещо о т рода на:
„П росто не мога да простя на баща си, задето ме т о р
мозеше к а т о д е т е “ или: „Не мога да преодолея яда си
заради начина, по кой то се отнесе към мен църквата,
когато се развеждах“, разказвам следната дзен будист-
ка притча*
Двама монаси вървели по кален п ъ т. Валял силен
дъжд. К о гато стигнали до завоя, видели красиво моми
че в копринено кимоно, к о е то не можело до прескочи
огромна локва на пътя.
Единият монах повикал момичето, вдигнал го на ръ
це и го пренесъл на о тср е щ н ата страна. Другият мо
нах мълчал по целия п ъ т към храма, където отседнали
вечерта. Тогава вече не се сдържал:
- Ние, монасите, не се доближаваме до жени - казал
то й . - Опасно е. Ти защо го направи?
* Прочетох притчата „Монахът и момичето“ в „Пойната птич

ка“ на Антъни де Мело. (Anthony de Melo, S. J. The Song Bird. Loyola
Univ. Press, 1983, p. 138).
------25 1 —
- А з оставих м омичето на п ъ т я - казал първият мо

нах. - Ти още ли го носиш?
К ак то вече казах, целта на процеса на пречистване
т о е да отворим м я сто на новото. Е дин ствен ата при
чина да се откаж ем о т нещо, е, за да спечелим друго,
по-добро. М ирът несъмнено е по-добър о т войната. За
т о в а тр яб в а да се запитаме: „ О т какво тряб ва да се
освободим, за да получим мир?“ Какви традиционни
възгледи и модели на поведение тр яб в а да изоставим?
Какви остарели гледни точки, политически доктрини,
схващания и негодувание все още носим в себе си? За
какви скрити възможности тряб ва да бъдем о тк р и ти
и да им стори м м я сто в душите си?
— 252 —
мостът
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Уязвимостта
Определихме „ п у с т о т а т а “ к а т о „отворен ост за Дру

г о т о “ - независимо дали т о е непозната идея, човек или
Бог. Но какво би станало, ако Д ругото е опасно? Как
во се случва, ако и деята е погрешна, н еп ознатият е
^биец, а гласът на Д ругото е гласът на Злото? Няма
ли опасност да пострадаме?
Има, и още как. О т к р и т о с т т а изисква о т нас да се
разкрием до степен на уязвимост, изисква стоицизъм,
т .е . го то в н о ст да бъдем наранени. Но не е та к а прос
т о и недвусмислено. С ам ата дума „наранен“ е двусмис
лена. Тя може да означава „повреден“ или просто „кому
т о е причинена болка“. Понякога демонстрирам разлика
т а , к а т о питам дали някой о т слушателите е го то в да
бъде уязвен, к а т о се подложи доброволно на непознат,
но болезнен експеримент. Винаги се намира по някой
храбрец, когото аз ощипвам д оста силно по ръката.
- Заболя ли ви? - питам , и ж е р т в а т а , потърквайки
ръка, кима. - А навреди ли ви? - п и там след то в а. След
к а т о се позамисли няколко секунди, ж е р т в а т а о тв р ъ
ща:
- Вярно, че ме заболя, но не мога да твърдя, че дей
стви тел н о ми е навредило.
И д еята е, че за да си пъхне р ъ к ата в мелачната ма
шина, човек тряб ва да е пълен идиот, защ ото ще пос-
— 253 —
mpaga за нищо. Но ако се о п и т в а т е да ж ивеете живо

т а си, к а т о се предпазвате о т всякаква болка, въобще
няма да успеете, освен ако тап и ци рате с т е н и т е на
с т а я т а си с пух.
Д у м ата „уязвимост“ също е двусмислена, защ ото не
прави разлика между физическото и емоционалното на
раняване. С т ав а въпрос не просто за т о в а , че децата
не м о гат да се к а т е р я т по д ъ р в етата , без да риску
в а т да си ожулят колената, а по-скоро за емоционал
н о т о страдание. Няма начин ж и в о т ъ т ни да бъде ис
тински богат, ако не сме готови отн ово и отн ово да
страдаме, да изживяваме депресии и отчаяние, страх и
тр ево ж н о ст, скръб и тъ га, гняв и мъчителна прошка,
объркване и съмнения, критики и отхвърляне. Ж и вот,
о т който о т с ъ с т в а т тези емоционални катаклизми,
не само няма ст о й н о ст за нас, но ще бъде безполезен
и за другите. Не можем да лекуваме, без да сме г о т о
ви да бъдем наранени.
Преди един о т екзорцизмите, в кои то съм участвал,
трябваш е да преценя дали един човек, кой то проявява
ше интерес, може да ста н е член на екипа. Бях д о ста
тъчн о добронамерен да оставя на него да реши. Нак
рая му казах: „Добре дошъл с т е да у ч а с тв а те в екипа,
стига да идвате с любов. Под любов имам предвид, че
при конфликт между изцелението на болния и ваш ата
самозащ ита, сам озащ и тата ви тр яб в а да о т с т ъ п и на
заден план.“ Той реши, и според мен д оста разумно, да
не участва.
Ако въобще нещо сме научили о т лечителя Иисус,
т о е, че п ъ т я т към спасението минава през уязви
м о с т т а . З а то в а през целия си ж и вот т о й се движи
сред римляни и фарисеи, и каква ли не презряна паплач
(ко ето в неговата сексистка култура включва и жени
т е ) , сред парии и чуждоземци, ханаанци и самаряни, бол
ни и обсебени о т демони, прокажени и скитници. И ко-
г а т о идва време да умре, се открива за смъртоносни
т е рани, нанесени му о т здраво окопалите се институ-
— 254 —
мостът
ции на неговото време. З а то в а тео л о ж к ата Д ороти

Сол го нарича „едностранното разоръжаване на Бог“.*
Д обрата теология е добра психология. Ако теологи
я т а е добра, т о е, защ ото е вярна. А щом е вярна, се
осъществява, ако не в краткосрочен, т о поне в дългос
рочен план. И так а, какво става, когато направим се
бе си уязвими о т друг човек? Какво става, когато аз
кажа: „Написал съм цяла книга за дисциплината, а ня
мам дори самодисциплината да спра да пуша. Понякога
си мисля, че съм лицемер, абсолютен двуличник. Поня
кога си мисля, че дори аз сам и ят не съм на прав п ъ т .
Понякога дори не знам къде съм. Ч увствам се безпомо
щен и уплашен. И уморен. Макар че съм само на п е т
десет, понякога съм толкова ужасно уморен. И само
тен . П омогнете ми.“ П очти винаги подобна уязвимост
действа на околните обезоръжаващо. Най-вероятно е
да получа отговор: „Ти ми изглеждаш искрен човек. Аз
също съм уморен и уплашен. Разбира се, че ще т и по
могна с каквото мога.“
Но какво става, когато се държим к а т о неуязвими,
когато издигаме около себе си психологически бариери и
се преструваме на невъзмутими, сякаш всичко ни е на
ред, когато се правим на груби индивидуалисти, кои то
едва ли не контролират изцяло ж и вота си? С тав а т о
ва, че и другите се обграждат със стени и се престру
в а т на невъзмутими, сякаш всичко им е наред. А чо
веш ките взаимоотношения заприличват на два празни
варела, кои то се блъскат посред нощ.
С ъщ ото е с междудържавните отношения. Между
народната ни политика се стрем и към възможно най-
голяма неуязвимост. Разбира се, поли ти ката на всички
други страни също следва линията на неуязвимостта.
Но т о в а е безнадеждна политика. Тя не предполага мир
и нормални отношения, а още по-малко - световна об-
* Solle, Dorothee. Of War and Love. Orbis Books, MaryknoD, New York,
1984, p.97.
------2 5 5 -------
щ ност. Носи само растящ а заплаха о т см ъ р т и разру

шение. Без едностранни ак тове на о т к р и т о с т няма
изход.
Не искам да приемате опростенчески думите ми. Не
говоря за лекомислено предпоставена уязвимост. Не ви
съветвам, ако ж ивеете в центъра на сто л и ц ата (как-
т о живяхме ние с Лили в продължение на няколко годи
ни), да свалите ключалките о т в р а т и т е , защ ото т о
гава ще ви оберат - и т о не утре, а още днес. С тав а
дума за г о т о в н о с т т а да бъдете по-открити. Чувал
съм, че Америка притежава д остатъ чн о ядрени арсена
ли, за да взриви десетократно п лан етата. Ако по своя
инициатива се освободим о т половината о т т о в а оръ
жие, какъв по-внушителен ж е с т на добронамереност и
на стрем еж към мир о т това! И пак би ни останало
д о статъ чн о да взривим всичко цели п е т пъти!
Да сложим оръж ието в буквален смисъл не е единс
т в е н и я т начин, по кой то ние, хората, можем да с т а
нем уязвими - индивидуално или колективно. К огато из
насяхме заедно лекция по тези въпроси, К ийт Милър
каза: „Не съм сигурен, че съм съгласен със С коти, че
най-добре е да се отървем о т половината си ядрени
оръжия. Според мен тряб ва да се извиним на руснаци
т е . Да им кажем, че не сме се отнасяли към т я х к а т о
християни. Не сме ги обичали с цялото си сърце. Не
сме им желали искрено доброто. Не сме се радвали на
успехите им. Не сме ги обичали, к ак то обичаме себе си.
Трябва да им кажем, че съжаляваме, и смирено да ги по
молим за прошка.“ У язвим остта в каквато и да е фор
ма изисква поне мъничко вяра, а за някои хора може би
дори ще е по-лесно да се о т к а ж а т о т половината си
оръжие, о тко л ко то да признаят несъвърш енството си.
Никога не съм отбелязвал напредък в обсъждането
дори на частично разоръжаване с хора о т ти п а „вой-
нолюбци“. П ричината е, че т е задължително ме к о н т
р и р ат с думите: „Да, но ако...“ Те с м я т а т , че реалнос
т и т е позволяват да живеем в св я т, в кой то всички
— 256 —
мостът
непредвидени о б с т о я т е л с т в а м о гат да б ъ д ат контро

лирани и рискът е сведен до нула. З а т о в а на м о ето
предложение да намалим наполовина ядрения си арсе
нал, на предложението на К ий т да се извиним на Ру
сия и въобще на всякакви подобни предложения т е не
изменно о т в р ъ щ а т: „Да, но какво ще стане, ако русна
ците, в м есто да прием ат т о в а к а т о ж е с т на добра
воля, го в зем а т за признак на слабост? И се възполз
в а т о т него?“
Проблемът е, че винаги има „Да, ами ако“. Макар че
войнолюбците много обичат да мислят за себе си ка
т о за реалисти, т е не дръзват да погледнат действи
т е л н о с т т а в очите. Психиката им е доминирана о т
страха и недоверието и произтичащ ото о т т о в а по
ведение е сковано и едноизмерно. Понякога до так ава
степен, че изглеждат смешни. Такива хора винаги са ми
казвали: „Д-р Пек, ако м ож ете да ме научите как да
бъда уязвим без риск, с удоволствие ще с та н а уязвим.“
Рискът има ключово значение за уязви м остта. Но и
т у к тр яб в а да се учим да мислим по-парадоксално и на
повече о т едно равнище едновременно. К ак то казва
мюсюлманинът суфи Нагшбанд: „К огато т и казват:
„Плачи“, т о в а не означава да плачеш до края на живо
т а си. К о гато т и казват: „Не плачи“, т о в а не означа
ва, че т р я б в а да бъдеш о т камък.“* Така че не ста в а
въпрос за противопоставяне на пълната неуязвимост
и абсолютния пацифизъм, к а к то не можем да заклю
чим н и т о че „руснаците са същ ите к а т о нас“, н и то че
са напълно различни и злонамерени. Длъжни сме да про
явяваме разум в разграничаването към кого да се по
казваме к а т о уязвими и към кого - не, и в каква с т е
пен също.
Иисус умело избягва множ ество капани, заложени
пред него, и отлага разпъването си на кръ ста колкото
* Shah Idries. The Way of the Sufi. Dutton paperback, New York, 1970,
p. 150.
— 25 7 —
е възможно, без да загуби инш егритета си. Така че о т

нас не се иска да бъдем напълно беззащитни. О т друга
страна, всички, кои то уваж ават хри сти ян ството, раз
бират, че разпъването не е просто нещо, к о ето се е
случило с един човек преди около две хилядолетия. Раз
бират също, че за да ж ивеят пълноценно, тряб ва да са
готови да споделят ж и вота си с другите и да им се
п о с в е т я т в определена степен. И че няма уязвимост
без риск - без опасност да бъдем отхвърлени изцяло или
другите да се възползват о т уязви м остта ни. Риск съ
щ ествува винаги.
О т всички разновидности на уязви м остта най-
т р у д н а т а е да разкрием някакво свое несъвършенство,
проблем, притеснение, грях или неуспех - в н аш ата кул
т у р а на груб индивидуализъм всички т е попадат в гра
ф а т а „слабости“. Това е погрешен възглед, защ ото в
д ей стви тел н о ст всички сме слаби - и к а т о хора, и ка
т о нации. Всички имаме проблеми, несъвършенства,
притеснения, грехове и неуспехи. И да се опитваме да
ги прикриваме, би било лъжа. Подобни възгледи, биту
ващи в н аш ата култура, са особено нелепи у хората,
които наричат себе си християни. Онзи, когото зо в ат
Господ, не само е живял и умрял уязвим, но и според
обичайните ни критерии би трябвало да се т р е т и р а
к а т о неудачник. Прекланяме се пред човек, кой то е за
вършил ж и в о та си к а т о осъден на см ъ р т провинциален
политически затворник, между двама още по-презрени
престъпници, оплю т о т палачите си, предаден о т пос
ледователите си и изоставен о т приятелите си - пъ
лен неудачник според св етск и те критерии. Може би
най-добрият девиз на хри сти ян ството е „Сила в сла
б о с т т а “.* Несъмнено най-важното условие за принад
лежност към и сти н ската църква е да се признаеш за
грешник. Тя е Църква на Слабите, кланящи се на Бог,
кой то властва над света, въпреки сл аб о ст та си, и в
* Второ послание до Кориш ттите 12:9.
— 258 —
мостът
т о в а е парадоксът. С транна доктрина за повечето о т

онези, кои то вярват в св я т, доминиран о т „властни
ци и управи“ (под т о в а Апостол Павел разбира св я т,
действащ по законите на дявола).* К акто сполучливо
се изразява Дж. К. Ч естер тъ н : „Християнският идеал
не е бил изпитан и намерен за лек, а е намерен за т р у
ден и е оставен неизпитан.“**
И так а, у язви м остта е не само г о т о в н о с т т а да
рискуваме да получим рани, а и най-често се проявява
в разкриването на раните ни - на отч аян и ето и безси
лието, на недъзите, неуспехите и н еад ек ватн о стта ни.
Не мисля, че когато Иисус е вървял уязвим сред парии
и сакати, т о в а е било само а к т на саможертва. Нап
ротив, см ятам , че го е правил именно защ ото е пред
почитал т я х н о т о общ ество. Само сред о т к р и т о несъ
вършените можем да срещнем разбиране и да изградим
общност, както и само между о т к р и т о несъвършени
т е държави на с в ета е възможно да се постигне мир.
Н есъвърш енствата ни са сред малкото неща, кои то са
общи за всички нас, хората.
Понякога казвам за психиатрията, че е игра на чес
т н о с т . Х ората, кои то се нуждаят о т терапия, са по
търпевш и о т лъжи - лъжи, изречени о т родителите
им, о т б р а т я т а и с е с т р и т е им, о т учители и средст
ва за масова информация, или пък лъжи, кои то сами са
си внушили. Тези лъжи м о г а т да бъд ат преодолени само
в атм осфера на любов, възможно най-близка до макси
мално пости ж и м ата между двама души. З а то в а психо-
т е р а п е в т ъ т тр яб ва да бъде готов, когато е нужно, да
бъде искрен и напълно откровен за соб ствен ото си ду
шевно състояние. Само о т к р и т и т е и искрени хора на
то зи с в я т м о га т да лекуват. Не случайно една о т кла
сическите творби на наш ето време носи заглавието
* Послание до Ефесяните 6:12.

** Chesterton, G. К. What’s Wrong with the World? Pt. I, chap. 5, 1910,
in Bartlett’s Familiar Quotations. Little Brown, Boston, 1980, p. 742.
------2 5 9 —
„Ранимияш лечител“.* К ак то някой каза веднъж на се

минар за изграждане на общност: „Най-големият дар,
кой то можем да дадем един на друг, е со б ств ен ата ни
сломена душа.“ И стинският лечител тряб ва да е полу
чавал рани. Само ранимият може да лекува.
П оли ти ката на Съединените щ ати, Русия и практи
чески всички други държави е да бъдат възможно най-
неуязвими, не само по отношение на въоръжаването,
но и във всички аспекти на политическия процес. К а т о
нация ние се опитваме да се държим, сякаш нямаме ни
какви слабости. Д о к тр и н ата за непогреш имостта не е
привилегия само на папата. Съединените щ ати не по-
малко о т Русия не признават греш ките и греховете си.
Само след к а т о бъдем готови да захвърлим някои при
митивни представи за силата, ще стан ем д остатъ чн о
слаби и същевременно д остатъ чн о силни да поведем
държавите към създаване на глобална общност.
Слаби и същевременно д остатъ чн о силни? Е т о ни
о тн ово пред парадокс. Защ ото един о т неизбежните
парадокси на ж ивота е, че о т един м ом ент н а т а т ъ к
колкото no-неуязвими се стрем им да бъдем к а т о хора
или к а т о нации, толкова по-голяма заплаха надвисва
над нас. К а т о държава Съединените щ а ти отдавна са
о твъ д т а зи точка. Спиралата на натрупването на
оръжия върху оръжия и на заплахи върху контразаплахи
с т а в а все no-неудържима и няма абсолютно никакъв
друг изход, освен истински едностранни инициативи на
о т к р и т о с т и ч естн о ст.
Д у м ата „инициатива“ се употребява често. Колко
п ъ ти п р ав и тел ств о то ни е разгласявало чрез средства
т а за масова информация, че е предприело „смела нова
инициатива“ в оп ит „да прекрати надпреварата във
въоръжаването“? После се чудим защо руснаците не
о тк л и к в ат и приемаме т о в а за поредното доказателс-
* Nouwen, Henri. The Wounded Healer. Doubleday, Garden City, New

York, 1972.
---- 260
мостът
т б о за т я х н а т а злонамереност. Кой знае защо, руски

т е „инициативи“ също до нищо не водят. Но ние из
ползваме нечестно тази дума. В истинския си смисъл
инициативата включва риск и го то в н о с т за едност
ранни действия. Н аш ите инициативи не включват ни-
т о едното, н и то другото. Ние просто казваме: „Ще се
откаж ем о т то в а, ако вие се о т к а ж е т е о т онова.“
Предложението винаги е формулирано двупосочно, т а
ка че не носи никакъв риск. Т. нар. ни „инициативи“ не
са нищо повече о т игра и винаги се сблъскват с конт-
раигра, и о б р атн ото. Проблемът е символично обоб
щен в подзаглавието на една публикувана неотдавна
(чудесна във всяко отношение) американска книга:
„Постигане на споразумение чрез преговори без никак
ви о т с т ъ п к и “.* По същия начин се спекулира и с дума
т а „преговори“.
В изграждането на общ ност винаги тр яб в а да има
някой смелчага, кой то да започне. Н аистина инициати
ви м о гат да се очакват о т народ, кой то действител
но е го то в да поеме риска да бъде отхвърлен и да пос
трада, подлагайки групата на т о т а л н о разголване. Това
винаги е индивидуален, едностранен и рискован а к т.
Така с т о я т нещ ата.
Не агитирам за умиротворителна политика. Това би
бил опростенчески подход, как то с в е т ъ т ясно и неед
нократно е установявал през последните ш естд есет
години. Но политиката на възпиране с военна сила е съ
що толкова опростенческа. С игурността на мира не
може да се купи евтино, обичат да п о в т а р я т наш ите
държавни мъже. Съгласен съм с тях. К олкото и да е па
радоксално, т я може да бъде извоювана единствено
посредством краен риск. Но стр а н н о т о е, че сега вой
н а т а изглежда единственият риск, кой то сме склонни
да поемем. Основният проблем на надпреварата във
* Fisher, Roger, William Ury. Getting to Yes: Negotiating Agreement

Without Giving In. Penguin Books, New York, 1981.
------2 6 1 -------
въоръжаването не е, че рискуваме прекадено много, а

че рискуваме твърде малко в и м ето на мира. С т р а т е
ги ята ни тр яб ва да бъде много по-сложна и многоиз-
мерна о т „мир чрез сила“. Трябва да се стрем и м не по-
малко енергично към „мир чрез слабост“, т .е . да след
ваме с т р а т е г и я т а за изграждането на общ ност. Ина
че надеждите се превръщ ат в химери. З ащ ото ф ак т е,
че няма уязвимост без риск, и не може да има едине
ние без о т к р и т о с т , и не може да има мир - не може
да има дори ж и в о т - без съграждането на общ ност.
262
мостът
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Интегрираност и интегритет
О б щ н о стта е цялостно образувание. Тя включва хора с

различен пол, възраст, религия, култура, възгледи, начин
на ж и вот и етапи на развитие, обединявайки ги в едно
цяло, к о ето е по-съвършено о т сбора на отделн ите му
части. И нтегрирането не е процес на претопяване -
т о не води до някакво обезличаващо усредняване. По-
скоро може да се оприличи на приготвянето на салата,
в ко ято личат отделните съставки, но едновременно с
т о в а се постига нов, оригинален вкус. О б щ н о стта не
премахва плурализма, к а т о съхранява разнообразието.
Напротив, т я го търси, п ри ветства различните гледни
точки, приема противоположностите, разглежда въпро
си т е многопланово. Тя е „цялостна“, обединява нас, хо
р а т а , в действащ мистичен организъм.
Д ум ата „и н т егр и тет“ произлиза о т глагола „интег
рирам“. На и стинската общност винаги е свойствен ин-
т е г р и т е т ъ т (ц ялостността). Не е случайно, че Ерик
Ериксън нарича последния ета п на индивидуалното пси-
хосоциално развитие „и н тегр и тет“. Той е най-висшата
мистична, цялостна форма на живот. Така и интегри-
т е т ъ т на о б щ н остта е най-висшата форма на функци
онирането на групата. И о б ратн ото - най-неудачната
и разрушителна форма на индивидуално и групово пове
дение се характеризира с о т с ъ с т в и е т о на и н те гр и те т.
— 263 —
Ние, психолозите, използваме един глагол, кой то е

то ч н а противоположност на глагола „интегрирам“ -
„фрагментирам“. Той се отн ася до забележителната
способност на човеш ките същ ества да взем ат естес
тв ен о свързани помежду си неща и да ги съхраняват в
отделни, херметизирани умствени отделения, в които
няма противодействие помежду им, к о ето да причиня
ва болезнени конфликти. За пример можем да посочим
бизнесмена, кой то в неделя сутрин ходи на църква, вяр
ва, че обича Бог, неговите създания и ближния си, но в
понеделник сутрин без никакви угризения следва поли
т и к а т а на компанията си да изхвърля токсични о т п а
дъци в близката река. Той е поставил религията си в ед
но отделение, а р а б о т а т а си - в друго, и е о т ти п а хо
ра, кои то ние наричаме „християнин в неделя сутрин“.
Това е много удобен начин на ж и вот, но няма нищо об
що с и н т е гр и т е та .
Интегритетът никога не се постига безболезнено. Той
изисква да допускаме п ротиводействието между неща
т а , да изживяваме пълно напрежението о т противоре
чиви нужди, искания и интереси, дери т е да ни разкъс
в а т емоционално. Да вземем за пример ф акта, че на
ш а та страна, на чиито парични знаци е изписано „Вяр
ваме в Бог“, е същевременно водещият производител и
търговец на оръжия в света. Как да гледаме на то в а?
Трябва ли да бъдем напълно спокойни? Трябва ли да пос
т ав ям е т ези проблеми в различни отделения? Или
тр яб ва да се запитам е дали между т я х има противо
речие и да се измъчваме в напрегнати опити да го раз
решим? Трябва ли например да изходим о т и н тегри те
т а и да променим надписа върху парите си на „Вярва
ме в оръж ията“, или пък на „Вярваме о т ч а с т и в Бог“?
Тъй к а т о и н т е г р и т е т ъ т никога не се постига без
болезнено, единението също не идва безболезнено. О т
о б щ н о стта се иска да бъде напълно отворена и уязви
ма за напрежението о т противоречивите нужди, иска
ния и интереси на членовете си и на нея са м ата к а т о
— 264 —
мостът
цяло. Тя не се стрем и да избягва конфликтите, а да ги

разрешава. С ъ щ н о стта на разрешаването им се крие в
болезнения, самопожертвувателен процес на допускане
т о на п у с т о т а т а . О б щ н о стта винаги тласка членове
т е си да се освободят о т затлачванията, за да о т в о
р я т м ясто за други гледни точки, за нови и различни
гледища. Тя винаги поощрява себе си и отделн ите си
членове макар и болезнено, но с радост да т ъ р с я т все
по-дълбок и н т е гр и т е т .
Д а следваме барабана на единението и мира означа
ва да маршируваме в ри тъм съвсем различен о т този
на барабана на войната. З ато ва е жизненоважно да се
научим добре да разпознаваме ударите на единия и на
другия. Може би съ щ н о стта на т о в а умение се крие в
постигането на и н т е г р и т е т , а не в о т с ъ с т в и е т о му.
КАКВО СЕ ГУБИ
Макар че и н т е г р и т е т ъ т се постига трудно, да бъде

подложен на проверка е измамно лесно. Ако искате да
о т к р и ет е наличието или о т с ъ с т в и е т о на интегри
т е т , трябва само да си зададете един въпрос: Какво
се губи? Изпуснато ли е нещо?
Аз се научих да прилагам т а зи проверка на п етго
дишна възраст, когато започнах да следя разви ти ето
на войната в Корея в пресата. Всяка сутрин жадно
гълтах последните с т а т и с т и к и в „Ню Йорк Таймс“:
„Свалени са т р и д е сет и един сам олета МИГ; Един аме
рикански сам олет е получил лека повреда“. На следва
щия ден: „Свалени са двадесет и д евет сам олета МИГ;
Един американски сам олет и п и л о тъ т му са в неизвес
т н о с т “. К акто научавах о т с т а т и и т е , наш ите само
л ети очевидно технически превъзхождаха многократно
М ИГ-овете и п илоти те ни бяха не само по-добре обу
чени, но и много по-умни о т севернокорейските и ки
тай ски те. На следващия ден в естн и къ т съобщаваше:
— 265
„Тридесет и седем самолета МИГ са свалени; Всички

американски са се завърнали невредими“. И т а к а ден
след ден, седмица след седмица, месец след месец. О т
начало ме изпълваше п атриотична гордост о т победи
т е на м о я т а страна. Но после в душ ата ми започна да
се прокрадва съмнение. Проблемът беше т а м , че съ
щ и ят то зи вестник ми внушаваше, че Северна Корея,
К итай и Русия са слаборазвити в индустриално о тн о
шение страни. Разбира се, сам о л ети те им бяха калпа
ви, а п илоти те им - неподготвени, но аз започнах пос
тепенно да се п и там как тези слаборазвити страни ус
п яв ат упорито да произвеждат толкова самолети, са
мо за да бъд ат сваляни с дузини всеки ден. К ъ сч ета та
на м озайката не пасваха. Едно или повече о т т я х бяха
изкривени, или ч а с т о т т я х липсваха. Тогава именно
престанах да вярвам на всичко, к о е то ч е т а във в е с т
ниците. Нищо през всичките години о т т о г а в а не е ус
пяло да ме накара да им повярвам отново.
Д есетина години по-късно прочетох един запомнящ
се роман о т Айн Ранд, „Атлас сви рамене“.* В него ав
т о р к а т а излага привидно убедителна философия за гру
бия индивидуализъм и неограничената частн а инициа
ти ва. Но нещо в тази философия ме притесняваше -
нещо, ко ето не можех да определя съвсем точно. Съм
нението не ми даваше мира, д окато един ден най-сет
не осъзнах, че в книгата не присъстваше н и то едно де
т е . Това беше многопланов роман о т около хиляда
страници, предаващ д рам атич н ата картина на общес
твения ж и во т и много съдби, но в него практически не
ставаш е въпрос за деца. Сякаш д ец ата не съществува
ха в общ еството. И, разбира се, точ н о т о в а е един о т
примерите за н ед о статъ ц и те на грубия индивидуали
зъм и отявления капитализъм - пренебрегването на
въпроса за дец ата и за всички, кои то подобно на т я х
се нуждаят о т грижи.
* Rand, Ayn. Atlas Shrugged. Random House, New York, 1957.
---- 266-----
мостът
След още п е т години, 6 началото на обучението ми

по психиатрия, ми казваха: „Това, к оето п ац и ен тъ т не
казва, е по-важно о т онова, к о ето казва.“ Правилото е
чудесно. Най-здравите пациенти например говорят в
продължение на няколко психотерапевтични сеанса за
н асто ящ ето , миналото и бъдещ ето си паралелно, кое
т о е признак за и н т е г р и т е т . Ако п ац и ен тъ т говори
само за н асто я щ ето и бъдещ ето и въобще не спомена
ва д е т с т в о т о си, м ож ете да бъдете сигурни, че в не
го има поне един неинтегриран, неразрешен и важен
проблем, кой то може да се извади на бял с в я т в име
т о на пълното изцеление. Ако п ац и ен тъ т говори само
за д е т с т в о т о и бъдещ ето си, т е р а п е в т ъ т може да
о т г а т н е наличието на сериозна тр у д н о ст в отнош е
нието към н астоящ ето, ч есто свързана с общуването
и риска. А ако п ац и ен тъ т не споменава нищо за бъде
щ е т о си, основателно е да предположим проблем с въ
ображението и вярата.
Сега ми позволете да прескоча няколко десетилетия
по-напред, в 1985 г., тр и д е сет и една години след реше
нието на Върховния съд за десегрегацията. Имах въз
мож ност да изнеса лекция в Л итъл Рок, Арканзас. Тя бе
ше за широка публика и присъстваха д е в е т с т о т и н ду
ши. Н и то един о т т я х обаче не беше чернокож. Не из
ползвам то зи пример, за да виня точ н о то зи град. Съ
щ о т о се е повтаряло, макар и в по-малко драматична
форма, в много други. Използвам го, за да покажа още
веднъж, че о т с ъ с т в и е т о на и н т е г р и т е т винаги о т р а
зява о тсъ ств и е на интегрираност и някаква липса. В
то зи случай ауди торията ми отразяваш е очевидната
непълнота на и н т е г р и т е т а на наш ето общ ество. Лип
сваха черни лица. Сравнявайки соб ств ен ата ни история
и т ази на други общ ества, ние очевидно сме напредна
ли в о б л а с т т а на расовата интеграция, но несъмнено
ни предстои още дълъг п ъ т.
Има и друг начин да се провери и н т е г р и т е т а , кой
т о не е толкова лесен. Ако нищо не липсва о т мозай-
— 267
каша, ако измеренията са многопосочни и наситени,

значи най-вероятно с т а в а въпрос за парадокс. В край
на см етка, практически всички истини звучат парадок
сално. В т о в а отношение б уди стката литература е по
начало по-дълбока о т християнската. Дзен будизмът в
ч а с т н о с т е най-добрата школа за усвояване на пара
докса. Любимият ми анекдот за електрическите круш
ки гласи: „Колко дзен будисти са необходими за сменя
н ето на една електрическа крушка? Двама - един да я
смени и един да не я смени.“
За да не изглежда т о в а на едноизмерния западен ум
по-скоро глупаво, о тк о л к о то задълбочено, нека ви обяс
ня, че аз не см ятам т а зи книга за само „моя“. Написал
съм я просто защ ото други хора не са я написали - из
датели, редактори, търговци, фермери, дърводелци и
всякакви други. Трудът на всички т я х е бил предпостав
ка, за да мога аз да свърша тази конкретна работа. Тъй
к а т о т ех н и я т труд ми е позволил да се специализирам
в писането на книги, аз не съм противник на специали-
зи р ан о стта по принцип. Но когато т я води до изоли
рано мислене, според ко е то би трябвало да заключа:
„Това е м о я т а книга“, или „Това е м о я та стр ан а“, зна
чи сме изгубили о т поглед ц ял остн ата картина. И ми
сълта ни изпада в заблуждение.
Ако някое понятие е парадоксално, т о в а само по се
бе си сочи, че в него има и н т е г р и т е т , че има истинно
звучене. И о б р атн о то , ако едно понятие не е ни най-
малко парадоксално, добре е да се о т н а с я т е към него с
подозрение и да очаквате, че т о не е успяло да включи
някакъв аспект на цялото. Да вземем отн ово за при
мер е т и к а т а на грубия индивидуализъм. В нея няма ни
що парадоксално. Тя отразява само едн ата стран а на
и сти н а та - че сме призвани към индивидуалност, ця
л о стн о ст и сам од остатъ чн ост. Погреш ното в нея е,
че пренебрегва другата стран а на същ ата истина - че
сме призвани също да признаем св о ята неадекватност,
отчаяние и взаимозависимост. И т ъ й к а т о е погреш
— 268 —
мостът
на, насърчава опасен егоценшризъм. Защошо в действи

т е л н о с т ние не съществуваме сами и само за себе си.
Будизмът учи, че са м ата представа за себе си к а т о
обособена цялост е илюзия. Илюзия, на к о ято мнозина
с т а в а т ж ертва, защ ото не мислят или не искат да
мислят интегрирано.
Ако поне малко мисля интегрирано, веднага ми с т а
ва ясно, че м о я т ж и вот се поддържа изцяло не само о т
зем ята, дъжда и слънцето, но и о т фермери, издатели
и търговци, как то и о т пац иенти те ми, децата ми,
съпругата ми и други учители - о т ц ялостн ата амал
гама на сем ей ството, о б щ ество то и сътворението.
Зато ва очевидно нямам никакво основание да се смя
т а м за по-важен о т сем ей ството си, о т общ еството,
о т средата, в ко ято съществувам, и да се отгранича-
вам. Щом започнем да мислим интегрирано, разбираме,
че всички имаме мисия и не можем да запазим интег-
р и т е т а си и същевременно да отричаме задължението
си да служим на всяка ч а с т на цялото.
К олкото повее се стрем я към и н т е г р и т е т , толко
ва по-рядко използвам д ум ата „мой“. „М оята“ съпруга
не е мое притежание. П риносът ми към идентичност
т а на дец ата ми е съвсем малък. В известен смисъл
спечелените о т мен пари са мои, но на едно по-дълбо
ко равнище, т е са дар за мен о т различни благодетели
- родители, добри учители, добри университети, ч и т а
тели, ко и то ч е т а т написаното о т мен, и нещо друго,
к о ето не съм бил д остатъ чн о просветен да отбележа.
Според закона може би и м о т ъ т ми в К ънектикът е
„моя“ земя, но т я е била обработвана поколения преди
мен о т бели и червенокожи хора и се надявам, че ще
продължи да бъде обработвана още о т много поколе
ния непознати. Ц в е т я т а в градината не са „мои“ цве
т я . Аз не знам как да създам ц вете. Мога само да се
грижа за него и да го отглеждам.
К а т о хора с мисия на т а зи земя не можем да бъдем
изолационисти. Не бива да казваме: „Тази група не ми
— 269 —
подхожда“, к а к т о не бива да казваме: „Аз нямам нищо

общо с Никарагуа“, или: „Гладуващите в Етиопия не са
моя грижа“. Н и то пък можем да твърдим интегрира
но, че „Онова, к о ето правим в Никарагуа или Етиопия,
е грижа само на п рави тел ството, защ ото т е , полити
ците, са специалисти по т ези въпроси; т о в а е тяхна
работа, не моя“. Точно так о ва отнош ение към соб ст
вените ни управници им позволи да з а т ъ н а т т а к а дъл
боко в б л а т о т о на Виетнам, к о е то до голяма степен
сами създадоха.
Ф а к т ъ т , че и н т е г р и т е т ъ т противостои на изола
ционизма, за съжаление се използва о т управляващите
к а т о оправдание за неблагоразумните опити да играем
ролята на вездесъщ д и к татор. З а то в а см ятам е за свое
право да бъдем „жандармът на с в е т а “ - позиция, също
толкова високомерна, лишена о т и н т е г р и т е т и его-
центрична, как то тази на изолационизма. И т ъ й к ато
всяка друга държава също би желала да бъде жандармът
на света, т а зи позиция очевидно е абсурдна дори и на
теория, да не говорим за практическите й последици -
засилване на надпреварата във въоръжаването и енер
гична намеса в международните отношения. О тново
сме изправени пред оп асн ости те на опростенческото,
едноизмерно, примитивно мислене в черно и бяло и ка
тегории к а т о или/или, според к о ето тряб ва да бъдем
или изолационисти, или манипулатори о т глобален ма
щаб. О тн о во изниква на преден план необходимостта
о т по-парадоксален, многоизмерен, интелектуален све
тоглед.
С ветогледът е вид религия и о т т а м всички войни са
„свещени“. Затова, ако искаме да избегнем войната,
тр яб в а да започнем да изработваме интелектуални
стан д ар ти , по които да различаваме истинските о т
фалшивите религии, истинските о т лъжливите проро
ци, и н т е г р и т е т а и о т с ъ с т в и е т о му в различните ви
дове светоглед. Иначе абсолютни ста н д ар ти ще бъдат
онези, кои то успеят да надделеят над другите на кър-
— 270 —
мостът
вабото бойно поле. Макар че о б щ н о стта тряб ва и мо

же да включва разнообразни гледни точки и религии,
т о в а не означава, че всички религии са еднакво зрели и
обосновани к а т о мислене и практика. Кои са критери
и т е в отли ки те на религиозния и н т е г р и т е т ? И стин
н о с т т а в религията е белязана с о тв о р ен о ст и пара-
доксалност. Н е и с ти н н о стта може да се открие по ед-
\ н о стр ан ч и во стта и невключването на цялото. За да
стан е по-ясно, нека разгледаме религията, ко ято е най-
близка до съзнанието на повечето американци - хрис
ти ян ската доктрина.
ПАРАДОКС И ЕРЕС
Н еистинните мисли и изказвания в и м ето на вярата се

окачествяват к а т о ерес.
Допреди ш е ст години нямах и най-бегла представа
какво е т о в а ерес и ни най-малко не ме интересуваше.
С ам ата дума ми напомняше за Инквизицията и ми се
струваш е крайно опасна - атавизъм, изплувал о т мра
ка на Средновековието. Но после се заех с един случай
на маниакална депресия. П ац и ен тката беше едновре
менно обсебена о т м исълта за убийство и самоубий
с т в о и трябваш е да бъде постоянно държана под бол
ничен надзор. Един месец преди екзорцизма, к а т о ч а с т
о т подготви телн ото проучване, аз я попитах:
- Какво ще ми разкажеш за Иисус.
Тя взе лист хартия и нарисува кръст.
-Т ук горе има тр и м а Иисусовци - един отляво и два
ма отдясно, и още тр и м а т у к долу...
- Я стига глупости! - прекъснах я аз, опитвайки се
да проумея налудничавите й брътвежи. - Кажи ми как
е умрял т о й ?
- Бил е разпънат на кръст.
Нещо ме накара да попитам:
- А изпитвал ли е болка?
— 271 —
- 0 , не - отвърна т я .
- Не? - удивих се аз.
- Не. Нали разбирате, неговото християнско съзна
ние е било до так ав а степен развито, че е можел да се
прехвърли в астр ал н ото си тял о и просто да изчезне
оттам .
Това ми заприлича на налудничав отговор в стил
„Нова епоха“, но нищо повече не ми с та н а ясно до ве
черта, докато не говорих с един опитен в тези рабо
т и католически свещеник, кой то беше консултант по
случая. О тго в о р ъ т на ж ен ата беше д остатъ чн о с т р а
нен и аз го споменах в разговора ни.
- 0 , т о в а е докетизъм - реагира веднага той.
- Какво е т о в а докетизъм? - попитах аз.
- Д о кети зм ъ т е една о т първите християнски ере
си - обясни той . - Д о к е т и с т и т е са били ранни христи
яни, които са вярвали, че Иисус е с изцяло божествена
същ ност и човешкият му облик е само привидност.
Така влязох в съприкосновение с ереста. Оказа се, че
въпросната пациентка е самоходен учебник по христи
янски ереси. К акто научих, християнските ереси са не
що, в което м о гат да бъдат уличени само хора, кои то
приемат себе си за християни. Ако се приемаш за ин-
дуист, мюсюлманин или агностик, можеш да вярваш в
каквото си поискаш и християнските мислители обик
новено няма да се занимават с и с т и н н о с т т а му. Но
християнската ерес е нещо, създадено в и м ето на хрис
т и я н с т в о т о , к о ето обаче сериозно изкривява, подкопа
ва или размива и с ти н а та в християнската доктрина.
В случая с докетизма разруш ителната природа на
ереста е съвсем явна. Ако Иисус е изцяло божествен по
същ ност и човеш кият му облик е само привидност,
тогава, както см яташ е м о я т а пациентка, страдания
т а му на кр ъ ста са просто фарс и сам о ж ер твата му
(в ко ято се-' състои същ ината на хри сти ян ството) е
илюзия, мошеничество. Д ок ети зм ъ т нанася ж есток
удар в сам о то сърце на християнската доктрина.
— 272 —
мостът
О бърнете внимание обаче, че точ н о о б р атн о то вяр

ване на докетизма - че Иисус е човек - също подкопа
ва християнската доктрина. Ако Иисус е изцяло човек,
значи Бог не е дошъл на зем ята „да живее и да умре
к а т о един о т нас“, значи не съществува н и то бож ест
вена любов, н и то божествена саможертва. Н и то пък
Иисус е М есията. Ако е изцяло човек, значи е възмож
но всеки к а т о Джеймс Джоунс и преподобния Муун да
бъдат месии.
И т а к а , в същ ината на християнската доктрина се
крие парадокс. Иисус не е н и то само бог, н и то само чо
век, а и д вете едновременно. Парадоксалното е, че
т о й , човеш кият син, е също и Божи син. И не просто
наполовина так ъ в и наполовина инакъв. Парадоксът не
разделя н ещ ата на категории, а ги превъзмогва по за
гадъчен начин, кой то никога не може да бъде напълно
обяснен и осъзнат, но въпреки т о в а ч есто изглежда по-
реален о т ч и с т а т а логика.
П овечето ереси, били т е християнски или други, въз
никват, ко гато не успеем да обхванем и д вете страни
на парадокса. К а т о християнин например аз мога да ка
жа, че Бог по парадоксален начин е и в ъ тре в нас, в он
зи „ти х вътреш ен глас“, и едновременно с т о в а извън
нас, в цялата Си съвършена и прекрасна Различност.
К о гато хората се съсредоточават изключително
върху ед н ата стр ан а на парадокса, т о в а влече след се
бе си неприятности. Ако принадлежат изцяло към
„и м ан ен тн ата“ школа, в к о я то признават само Бог
в ъ тр е в човека, всяка о т дребните им нарцистични
мисли може да бъде представена к а т о прозрение. Ако
принадлежат изцяло към „трансценденгпната“ школа,
к о я то се съсредоточава само върху Бог, „извън нас“,
има голяма в ер о ятн о ст да с т а н а т ж е р тва на „о р то
доксалната ерес“. Защ ото ако Бог е изцяло извън нас,
как би могъл да общува с нас, обикновените смъртни?
Трансценденталистите о тг о в а р я т , че Бог по някакъв
магически начин общува със свои те редки избраници,
27 3 —
пророците - Мойсей, Христос, С6. Павел. Така че све

щеническото съсловие е призвано да тълкува словата
на пророците пред бедните миряни, кои то не м огат
сами да общ уват с Бог. По то зи начин не само се раж
да ортодоксална доктрина, но и поддръжниците й я на
л агат сред х ората - ако е нужно, с ж есто ко сти и мъ
чения. Зато ва, отричайки вътреш ноприсъщ ото божес
тв ен о начало в ж е р т в и т е си, инквизиторите са много
по-големи еретици о т всички избити о т т я х такива.
Е т о и друг пример. Преди п етн ад есет века един
усърден ирландски монах на име Пелагий проповядва, че
спасението може да се постигне само с добри дела.
Проблемът в неговото учение е, че поощрява единст
вено го р д о с т т а о т личните постижения и зато в а е
окачествено к а т о ерес - пелагианство. Преди т р и ве
ка пък друга група християни вярвали, че спасението е
единствено и само Божия благодат. Тъй к а то , съгласно
в яр ата си, т е си седели кротко и чакали Бож ията бла
го д ат да ги осени, станали известни к а т о „т и х и т е “.
Това едва ли е доктрина, к о я то би поощрила социална
т а дейност - изхранването на бедните, обличането на
голите, лекуването на болните, гриж ата за онеправда
ните, к а к т о ни призовава Иисус. З а то в а „ ти х и те“ съ
що са еретици. А в д ей стви тел н ост спасението е ре
з у л т а т и на Божия милост, и на добри дела в парадок
сална смесица, ко ято е д остатъ чн о загадъчна, за да не
не може да се изрази с м атем ати ч еска т о ч н о с т . Има
няколко неща, кои то тряб ва да се помнят.
Първо, всички стари християнски ереси са живи и
п роцъ ф тяват. Те все т а к а неизменно влекат неприят
ности за хо р ата - или поотделно, к ак то м о я та пацие
н т к а докети стк а, или к а т о групи. Инквизициите нап
ример са ереси, действащи на равнищ ето на цялото об
щ ество.
В торо, ер еста не е нещо свойствено единствено на
х ри сти ян ството. Всички религии си и м а т ереси, а ня
кои са общи за различни религии. Мюсюлманите напри
— 274 —
мостът
мер сигурно са имали същ ите трудности к а т о христи

ян и те с парадокса за спасението, ко е то е резу л тат ед
новременно на Бож ията милост и на добрите дела.
Т рето, ер еста в най-широкия си смисъл на основна
полуистина не е свойствена само на религиите. Е ти к а
т а на грубия индивидуализъм, ко ято о т ч и т а само ед
н а т а стр ан а на парадокса, е ерес както за религията,
т а к а и за светския ж и вот. И е също толкова разруши
телна, колкото всяка друга еретична доктрина.
Ч е т в ъ р т о , всички ереси и м а т духовно измерение.
И деята, че к а т о индивиди и к а т о нации можем за бъ
дем неуязвими, е друга ерес, ко ято не е н и то светска,
н и то църковна. Но т я произтича о т несъвършенство
т о на духа, обеднява го и се с м я т а за ерес о т най-го-
лемите духовни водачи на всички религии.
П ето , т ъ й к а т о изкривява д ей ств и те л н о с тта, вся
ка ерес е потенциално рушителна. По въпроса за уязви
м о с т т а Мохамед казва: „Уповавай се на Бог, но първо
вържи камилата.“ Тъй к а т о е „двустранно“, парадоксал
но изказване е вярно. Но има хора и нации, кои то вла
г а т цялата си енергия само в т о в а да върж ат камила
т а , редейки възел след възел на юздите й, к а к то ние
трупаме една върху друга оръжейни системи и после си
мислим, че още само една и ще бъдем окончателно, без
възвратно и напълно осигурени. Но във всичко т о в а
забравяме Бог, забравяме, че тряб ва да бъдем по чо
вешки уязвими, забравяме да рискуваме, уповавайки се
на Н еговата воля. Или пък се опитвам е да избягаме о т
парадокса с пом ощ та на специализираността, к а т о
казваме на свещениците: „Вие се м олете за мир, но ос
т а в е т е възлите на нас, политиците.“ Но проблемът е
т а м , че въж ето, с ко е то е вързана н аш ата камила, ве
че има т р и д е с е т и седем възела и ще тряб ва много да
развързваме - да демонтираме една след друга оръжей
н и те системи, докато се разоръжим. Ще са ни необхо
дими дълбока вяра и смелост, за да можем отн ово да
бъдем свободни.
27 5 —
И накрая, ер еста е разрушителна само ко гато доми

нира поведението. Сама по себе си и деята е без значе
ние. Важно е поведението. Има ате и с ти , кои то се дър
ж а т к а т о християнски светци, и вярващи християни,
които се държ ат к а т о престъпници - и са престъпни
ци. Никой не е по-наясно с т о в а о т Иисус, кой то учи:
„По делата им ще ги познаете“ или „ К р а с о т а т а е в де
л а т а “. И зводът е, че тряб ва да се отнасям е толеран
т н о към всички форми на мислене, но не и към всички
форми на поведение. С пом нете си, че се наложи Тед да
бъде изхвърлен о т И збената група не заради идеологи
я т а му, а заради поведението му. В об щ н ости те съм
се срещал с много странни идеологии. Но никога не съм
виждал човек, посветил се на о б щ н о стта, да пречи на
р азви ти ето й, изразявайки еретични идеи. Напротив,
т ъ й к а т о интегрира разнообразието, о б щ н о стта е
м ясто , където отд ел н и те идеи се и зби стрят и коали
р а т и първоначално опростенческото мислене на учас
т н и ц и т е с т а в а все по-сложно, парадоксално, гъвкаво и
мъдро. Следователно няма вяра или теология - незави
симо колко фалшива, непълна или еретична, - к о я то да
не може да бъде включена в истински о т в о р е н а т а об
щ ност. И о б р атн о то , о п и т ъ т да бъдат изолирани хо
ра заради убежденията им, колкото и глупави или при
митивни да са т е , винаги е разрушителен за общ ност
т а . Е т о още един парадокс: преследването на ереста са
мо по себе си е ерес.
БОГОХУЛСТВО И Н А Д ЕЖ Д А
И т а к а , в крайна см етка, важ н о то е поведението.

Е р ет и ч н о т о (нереалистично) мислене е опасно само
защ о то води до нереалистично и о т т а м , опасно по
ведение. И о б р а т н о т о , в яр ата, к о я т о не инспирира
праведно поведение, не заслужава да бъде наричана
„религия“.
— 276
мостът
Трябва да приемем, че истинската религия е радикал

на, ш.е. същностно дълбока. Религиозните въпроси са
най-основните, най-фундаменталните проблеми на съ
зиданието и разрушението, на природата и смисъла на
ж ивота, на доброто и злото. Ако т.нар. религия не е
радикална, можем да см ятам е, че е просто суеверие, не
по-дълбоко о т фатализма, че ч ерн ата ко тк а носи лош
късм ет. О т друга страна, ако икономическото и поли
ти ч еско то поведение не е пропито с дълбока вяра, т о
носи белезите на н есъ стоятел н ост и нереалистич-
н о ст. То е неинтегрирано, липсва му и н т е г р и т е т . Ина
че казано, изповядването на някаква религия би било
дълбока заблуда, ако не определя в значителна степен
икономическото, политическото и социалното поведе
ние на човека.
Това поставя два основни въпроса. Единият е проб
лем ъ т за разделението на църквата и държавата. На
ш а т а традиция на религиозна свобода е едно о т най-
хубавите неща, кои то с т р а н а т а ни притежава. Изиск
ван ето държ авата да не налага никаква религия на
гражданите е крайъгълен камък на демокрацията и
стъпка напред в р азв и ти ето на цивилизацията. Но ако
съществува ограничение, к о ето задължава гражданите
да се въздържат да изразяват религиозните си възгле
ди в политическата и икономическата сфера, т о в а не
избежно ще принизи религиозната практика на едно по
върхностно равнище за „лична консумация“. Ще станем
„християни в неделя сутрин“ - или някакъв еквивалент
на същ ото в другите религии. Така само би се толери
рала една лишена о т ст о й н о с т религия.
Е т о защо говоря за разделението на църквата и дър
ж а в а т а к а т о за проблем. Да няма разделение, означава
край на религиозната свобода. Пълното разделение пък
означава край на и сти н ската религия. Очевидно реше
нието изисква да се намери някакъв среден п ъ т - дели
катен и парадоксален на пръв поглед баланс, кой то
тр яб в а упорито да се търси в противоречието между
277 —
религиозната свобода и религиозната изява* Очевидно

е също, че опростенческото мислене по въпроса само
обърква нещ ата. С пособността да различаваме интег
рираното мислене по то зи въпрос о т п ротивн ото т а
кова, е особено полезна.
Другият въпрос, кой то възниква о т необходимост
т а да се постигне единство на в яр ата и поведението,
е проблемът с богохулството. Номерирането на Де
с е т т е Божи заповеди не е случайно. Макар че наруша
ван ето на първата и в т о р а т а (идолопоклонничество-
т о ) е може би в основата на всички грехове, а наруша
ван ето на т р е т а т а - грехът на греховете.
Наруш аването на Т р е т а т а Божа заповед - „Не спо
менавай напразно и м ето на Господа, т в о я Бог“ - се на
рича богохулство. Тя е още по-трудно разбираема о т
заповедта за идолопоклонничеството, и още по-опас
на. Обикаляйки с т р а н а т а , аз се удивлявам колко ч есто
природата на богохулството бива тълкувана погреш
но. П овечето хора с м я т а т , че богохулство е да ругаеш
и да използваш неприличен език. Те с м я т а т за богохул
с т в о да кажеш: „По дяволите“, ко гато си удариш пръс
т а с чук, или да възкликнеш: „Господи!“ когато разбе
* По-подробният анализ на проблема за разделението на църквата

о т държавата заслужава сам по себе си цяла книга. Но произтича
щите о т това частни проблеми са обременени о т опростенческо
мислене. Такъв е случаят с начина, по който в последно време про
тича спорът около абортите. Няма прости решения. Всеки, макар
и да мисли по Въпроса в цялост, ще се почувства раздвоен. О т ед
на страна, без съмнение абортъ т е форма на убийство и полити
ката в полза на аборта подкопава „почитта към живота“, както
се изразява Албърт Швайцер. О т друга страна, няма съмнение кол
ко много ще страдат и родителите, и децата, ако няма възмож
ност за освобождаване о т нежелана бременност.
За да запазим интегритета си, трябва да запазим противоречието.
Лесно е законът да постанови: „А бортите са забранени.“ Нещо се
губи , нещо е изпуснато. Не можем да запазим интегритета, ако
отнемем на хората отговорността за появата на нов живот и не
я предадем никому. О т го во р н о с т т а т р я б в а д а бъде нечия. Не можем
— 278 —
мостът
реш, че си допуснал грешка. Но не за т о в а ста в а дума

в Т р е т а т а Божа заповед. Аз съм убеден, че Бог би
предпочел да Го обожаваме, в м есто да му се сърдим.
Но мисля също, че Той е д о ста то л ер ан тен към нас до
ри когато Го проклинаме и виним за н ещ асти ята си.
Макар че т о зи гняв е сляп и незрял, ние все пак го
свързваме с Него. Не се съмнявам, че Той очаква о т
нас да се отнасям е към Него с постоянен възторг до
толкова, доколкото една жена би била постоянно до
волна о т поведението на съпруга си и о б ратн ото. Вся
ка сериозна връзка предполага, дори налага известен
см у т, и според мен Бог не е толкова дребнав, че да се
притеснява особено, ако о т време на време го прокли
наме (а р у гатн и те рядко се о т н а с я т до нещо същес
твен о). Това, к о е то истински Го вбесява, е да използ
ват и м ето Му. Точно т о в а означава богохулството -
да използваш Бож ието име, когато всъщ ност, не си
свързан с Него, преструвайки се, че си.
Спомням си два съвсем различни случая. Веднъж имах
възмож ност да участвам в конференция, на к о ято го
лем ият мюсюлмански суфи учител Идрис Шах говори и
в д в а т а почивни дни. Към края на втория ден т о й ка
еднозначно да заявим: „А бортите са забранени“ и да изключим т е

м ата за децата, макар като общ н ост , да не сме готови да поемем
отговорност за финансовото положение и психическото здраве на
родителите и на бъдещите деца.
Разбира се, сега ние сме само в началото на изграждането на ис
тинско единение и общности, за да поемем изплащането на такъв
дълг. Затова, да се приемат закони против абортите, при които
отговорността остава ничия, е просто абсурд. Така само ще се
върнем тридесет години назад и ще възстановим привилегиите за
богатите, в ущърб на бедните. Очаквам с нетърпение деня, кога
т о в тази страна ще се почувстваме обединени истински и ще мо
жем да кажем искрено на всички: „Не бива да се правят аборти.“
Но дотогава трябва да продължим да живеем с цялото напреже
ние, свързано с този въпрос, и да работим възможно най-бързо за
изграждането на по-добро бъдеще, когато истинската общност ще
бъде по-скоро правило, отколкото изключение.
279 —
за: „Говоря пред вас вече четири часа. Може би с т е за

белязали, че още не съм произнасял думите „любов“ и
„Бо“. Не бива да използваме с лека ръка т е зи думи. Те
са... свещени.“
Другият случай е свързан с едно семейство, при ко
е т о ми се наложи случайно да прекарам веднъж почив
н и те дни. (И к о ето случайно вложи значително усърдие
в к р и ти к ата на „неприличния“ ми език.) Д вам ата изг
леждаха много религиозни. Всяко вто р о изречение за
почваха с „Бог направи т о в а “, „Бог направи онова“. И
междувременно във всяко изречение ставаш е дума кой
с кого се е залюбил, кой се развежда, кой не ходи редов
но на църква, чии деца са се оказали калпави. Не комен
тирах изразните им средства, но когато най-сетне се
отървах о т т я х в неделя, ми се струваш е, че ако още
веднъж чуя, че „Бог направил т о в а или онова“, ще по
върна.
Именно просташкия начин, по кой то тази двойка
използваше религиозния език, имам предвид Т р е т а т а
Божа заповед под „споменаване на Бож ието име нап
разно“. Те едновременно тривиализираха Бог и маскира
ха н и зо с т т а си - макар че не успяваха да прикрият ни
щ о ж н о с тта си о т когото и да било, освен о т себе Си.
По отношение на богохулството, не мисля, че прос
т ъ п к а т а на т а зи двойка беше особено сериозна. Докол-
к о т о мога да преценя, т е не бяха виновни в нищо по
вече о т обикновено клюкарстване. По-сериозното бо
гохулство е по-недоловимо, по-трудно се открива и
описва и за т о в а е много по-опасно. Но независимо о т
с т е п е н т а си, богохулството е лъжа на лъжите. То е из
ползване на свещ еното за прикриване на скверното, на
привидна ч и с т о т а за прикриване на гнусна вина, на бла
городство за прикриване на низост, на красота за
прикриване на грозота, на с в я т о с т за освещаване на
поквара. То е престорена набожност и съзнателно из
ползване на м аската на набожност. Макар че всички
лъжи са проява на о т с ъ с т в и е т о на и н т е г р и т е т , бого-
— 280 —
мостът
хулстВошо е най-злобредната му форма. Основният му

механизъм е психологически три к, посредством кой то
се постига раздробяване, и о т т а м , изпразване о т сми
съл.
В богохулството има нещо наистина диаболично.
С ам ата дума „диаболично“ идва о т гръцкия глагол dia-
bolein, кой то означава „разделям“. А н тон и м ът му в
гръцкия език би бил sym-bolein - „събирам“. Съвсем реа
лно дум ата „символичен“ е свързана с и н те гр и те та , а
„диаболичен“ - с ф рагм ен тарн остта. Важно е да пом
ним, че богохулството винаги е свързано с поведение
т о . Човек, кой то понякога има низки помисли, но не ги
осъществява, не е богохулник. Такъв е по-скоро онзи,
който говори к а т о светец, но се държи мерзко. Бого
хулството е форма на фрагментаризирането, което
позволява на някои хора да изричат истини, а същевре
менно да д е й с т в а т лъжовно.
Е т о че кръгът се затвори. Всяка форма на поведе
ние, к о ято произтича о т о т с ъ с т в и е т о на интегри-
т е т и представлява фрагментаризация, е богохулство.
Бизнесменът, кой то ходи на църква в неделя сутрин, и
вярва, че обича Бог и неговите творения, а в понедел
ник сутрин няма проблеми с п оли ти ката на компания
т а си да изхвърля токсични отпадъци в близката река
- „християнинът в неделя сутрин“ - е истинският бо
гохулник. Независимо о т св о ята наси тен ост, независи
мо о т с т е п е н т а на съзнателност и реш ителност, по
добно принизяване на религията неизбежно е богохулно.
И ф а к т ъ т , че т а зи страна, на чиито парични знаци са
изписани думите „Вярваме в Бог“, е водещ производи
т е л и търговец на оръжие в света, означава, че сме в
голяма степен богохулна нация.
С т е п е н т а на фрагментаризацията в американския
ж и вот е толкова голяма, че богохулното поведение е
по-скоро норма, о тк о л к о то изключение. К огато нещо е
нормално, ние обикновено сме толкова близо до него, че
не можем да го видим в реалните му измерения. Нап
— 281 —
ример до так ава степен сме свикнали с паричните си

знаци, че не се сещаме какво е написано на тях . З а т о
ва е трудно да се възприеме зл ото в обичайното, в
онова, ко ето се с м я т а за нормално. В естниците ни
затр у п в ат всеки ден със с т а т и с т и к и за мегатонови
ядрени оръжия до степен, в к о я то ч у в с тв и тел н о стта
ни т а к а се притъпява, че не съзнаваме, че „нормално
т о “ поведение, представено в т а зи с т а т и с т и к а , всъщ
н о ст, е налудничаво. Не бива да позволяваме близост
т а да ни заслепява и да не виждаме обичайното бого
хулство в църквата и об щ еството. Иска ми се тези
прояви да не ви д ав ат покой.
Но не искам да ви обезсърчават. Защ ото в д ей ст
в и тел н о ст има много окуражителни признаци, че аме
риканците започват да проявяват все по-голяма непо
носимост към богохулството в управлението и в цър
квата.
Отначало радушният прием на възгледите и дей
н о с т т а ми, обединяващи науката и религията, ме из
ненадваше. Х о р ата се вълнуваха, сякаш казвах нещо
принципно ново. А аз съзнавах ясно, че писанията ми се
коренят във ученията на а в т о р и т е т н и мислители, жи
вели още преди да съм бил роден. Какво се беше проме
нило? Постепенно обаче разбрах, че новото не е в мо
и т е думи, а в хората, кои то ги ч е т а т . Х о р ата се бя
ха променили! И тогава, размишлявайки върху тази
промяна, разбрах, че залогът е много по-голям о т об
вързването на науката и религията. Разбрах, че то в а,
к о ето всъщ ност се случва, е че ч овечеството, за щас
т и е, излиза о т епохата на свръхспециализираността и
навлиза в епохата на обединението.
Казвам „за щ астие“ поради няколко причини. Злото
е вътрешноприсъщо на прекомерната специализира-
н о ст. По врем ето на войната във В иетнам аз сновях
из коридорите на П ентагона и използвах всяка възмож
н о ст да разговарям с висши държавни служители за
войната. „О, да, д-р Пек, разбираме загриж еността ви,
— 282 —
мостът
наистина я разбираме - отвръщ аха ми т е . - Но нали

знаете, ние сме просто отдел „Снабдяване“. Р а б о т а т а
ни е да се погрижим напалмът да бъде произведен и
доставен във Виетнам. Ние не сме отговорни за вой
н ата. Това е въпрос на политика. О бърнете се към хо
р а т а о т политическия отдел, п о -н ататъ к по коридо
ра.“ Аз отивах п о -н ататъ к по коридора и отново чувах:
„О, да, д-р Пек, разбираме загриж еността ви, наисти
на я разбираме, но нали виж дате, ние т у к в политичес
кия отдел само изпълняваме политически решения. Тя
се прави в Белия дом. Трябва да говорите с хората в
Белия дом.“ Така, през 1971 г., целият П ентагон се дър
жеше, сякаш наистина няма нищо общо с войната. Това
явление се наблюдава във всички големи институции
със специализирани отдели и подотдели, включително
корпорации, университети и дори църкви - та м , къде-
т о същ ествува възмож ност груповото съзнание т а к а
да се фрагментира, раздроби и разводни, че да п реста
не да съществува.
Преминаването о т епоха на свръхспециализираност
към епоха на обединение е видимо не само в сближава
н е т о на религията и науката. То се проявява във всич
ки области: сдружението на Анонимните алкохолици,
движението за холистична медицина, екологичното
движение. Всички т е са движения за придобиване на ин-
т е г р и т е т . Също т а к а окуражително е и все по-силно
т о сближаване на религията с п олитиката и икономи
к а т а . П исм ото на Националната конференция на ка
толическите епископи по въпроса за надпреварата в
ядреното въоръжаване не е историческа случайност. То
бе яростно атакувано о т поддръжниците на с т р о г о т о
разделение на ком петенциите о т едно време: „Вие,
епископите, не бива да говорите за таки ва неща. Над
преварата във въоръжаването не е във ваш ите компе
тенции. Наруш авате разделението на държ авата и
църквата. С т о й т е си в катедралите, където ви е мяс
т о т о . Н адпреварата във въоръжаването е раб ота на
28 3 —
политиците. О с т а в е т е н ещ ата на тях.“

Но, за щ астие, т о в а едновремешно разделение е на
рушено. Защ ото отдалечаването о т с т а р о т о време на
свръхспециализираността и навлизането в епохата на
и н тегр и р ан о стта е движение към повсеместен интег-
р и т е т . Рязко нараства броят на хората, които над-
м о гват традиционната култура. Те са се научили да
разпознават богохулството в истинския му вид и под
държ ат и н т е г р и т е т а с всички сили.
К а т о с т а в а въпрос за сила, тр яб в а да о тч и та м е
риска, че с укрепване силите на и н т е г р и т е т а силите
на а н т и и н т е г р и т е т а м о гат да о т в ъ р н а т яростно на
удара. Б и т к а т а е възможно скоро да се разрази. Досе
га движението за разоръжаване не беше достатъ чн о
силно, за да представлява значителна заплаха за окопа
л и те се институции, кои то извличат печалби, използ
в а т , контролират и манипулират надпреварата във
въоръжаването. Но н ещ ата се пром енят. С укрепване
т о на движението за разоръжаване - а т о ще продъл
жи да набира сили и да р ас те - възниква реалната опас
н о с т някой наистина да се оп ита да предизвика военен
конфликт с цел да дискредитира движението. Х ората
на мира наистина тряб ва да бъдат „коварни к а т о змии
и невинни к а т о гълъби“.
Независимо о т всичко, движението набира скорост.
Мнозина негови активисти, кои то н я м а т възможност
да п ъ т у в а т колкото мен, са дотолкова изолирани о т
нещ ата, че не вярват изцяло на разказите ми за поде
ма, обхванал ц ялата страна. В Съединените щ ати ня
ма м ясто , където да не се предявяват изискванията за
интегриране. И т о незабавно. Явлението е повсемест
но. Ц ялата християнска църква, а на практика и всич
ки вероизповедания вече осъзнават моралната си о т г о
ворност за мира. Разделението между духовенството
и миряните се пропуква, защ ото всички християни са
призвани да бъд ат Божи служители. Започваме да се
отнасям е с недоверие към ср е д с тв а та за масова ин
— 28 4 —
мостът
формация, контролирани 6 значителна степен о т голе

мия бизнес и о т управляващите. Все по-безпогрешно
надушваме пропагандата. Все по-вещо откриваме фраг-
м е н т а р н о с т т а . С тавам е все по-чувствителни не само
към популизма на политиците, но и към о т с ъ с т в и е т о
на и н т е г р и т е т , к о е то граничи с богохулство. Има
много основания за надежда. Напускаме епохата на
свръхспециализираността и навлизаме в епохата на ин
тегр и р ан о стта. Вървим напред.
— 285 —
Т Р Е Т А Ч А С Т
Решението
РЕШЕНИЕТО
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Общност и общуване
Общуването може да има много форми - писмено и

словесно, вербално и невербално. Много са и стандар
т и т е , по кои то можем да оценяваме еф е к ти в н о с тта
му. Дали е ясно или неясно, многословно или точно, из
черпателно или кратко, прозаично или поетично. Това
са само някои о т п арам етри те за подобна оценка. Има
обаче един критерий, кой то се ползва с предимство
пред всички останали: дали общуването съдейства по
вече или по-малко за разбирането между хората. Ако
т о подобрява взаимоотнош енията между двама или
повече души, можем да го приемем за ефективно. Ако
пък създава объркване, недоразумения, изопачаване, по
дозрителност и ан ти п ати я в човешките взаимоотно
шения, можем да го квалифицираме к а т о неефективно,
дори в случаите, когато общуващият е носител на зло
т о и съзнателно се стрем и да сее недоверие и враж
дебност и успява да го постигне.
Главна цел на човеш кото общуване е, или поне би
трябвало да бъде, единението. То в крайна см етк а е
призвано да срива с т е н и т е на н еразбирателството,
кои то ни изолират. О бърнете внимание, че казвам „в
крайна см ет к а“. Понякога е необходимо в общуването
да има конфронтация, дори и гняв, за да бъд ат иденти
фицирани т ези бариери и премахнати впоследствие. В
— 289 —
процеса на изграждането на общ ност например първо

тряб ва да се позволи на индивидуалните различия да се
проявят, да предизвикат стълкновение, за да може гру
п а т а в крайна см етка да се научи да ги приема, да ги
оцени и да ги надмогне.
Но не бива да се забравя основната цел на ефектив
н о то общуване. В противен случай т о започва да се
разминава със целта си. К огато хората, кои то влизат
в конфронтация заради различията помежду си, забра
в я т за р азб и рателството, т е започват да се държ ат,
сякаш са заедно само за да вою ват. А всъщ ност, цел
т а на общуването е да създава любов и хармония по
между ни, да въдворява мир.
Принципите за изграждане на общ ност са идентич
ни с принципите на еф ективното общуване. По същес
т в о онова, к о ето се случва на семинарите за изгражда
не на общ ност, е, че участниците усвояват т ези прин
ципи. Тъй к а т о общуването е здравата основа на всич
ки човешки взаимоотношения, принципите на общ
н о с т т а в а ж а т за всяка ситуация, в к о я то са събрани
двама или повече души. М ирът и разб и рателството,
кои то с т о я т в основите на о б щ н о стта, и м ат не
просто глобално значение, а се о т н а с я т за всяка фир
ма, църква, квартал и семейство.
Принципна взаимна връзка има не само между общ
н о с т т а , общуването и мира, но и между т я х и поня
т и я т а за интегриране и и н т е г р и т е т . О тдалечаването
о т вр ем ето на свръхспециализираността към една но
ва епоха на интегрираност е по същ ество синоним на
движението за духовно единение. А понастоящ ем т о
намира отраж ение във всички сфери на човеш ките вза
имоотношения.
К огато бях д е т е например правилото, че „децата
тр яб ва да бъд ат незабележими и гласът им да не се чу
ва“, изобщо не беше шега. Д ец ата и родителите също
бяха разделени - обособени - в нещо к а т о „касти“, с
всички свързани с к а с т о в а т а систем а бариери при об
— 29 0 —
РЕШЕНИЕТО
щуването. С ъщ ото важеше за съпрузите и съпругите.

Спомням си как майка ми обясняваше защо не може да
отиде на балнеолечение, макар много да желаеше то в а:
„Не мога да харча парите на баща т и за нещо, което
т о й не одобрява.“ Но т о в а разделение на сем ей ството
на хора първа, в то р а и т р е т а категория се пропуква.
Съпрузите и съпругите вече не са задължително специ
ализирани в изкарване на прехраната и отглеждане на
децата. А специалистите к а т о цяло са на мнение, че в
добрите семейства д ец ата се поощ ряват да „отгова
р я т “ на родителите си, т .е . да изказват мнението си.
Напредваме.
Разбира се, никога нищо не е просто. М алките деца
не бива да п ротиворечат на родителите си, когато им
казват да не и зт и ч в ат на уличното платно. Родители
т е трябва да упражняват вл аст над дец ата си, кога
т о т о в а е необходимо, за да б ъд ат т е защитени. Ан
гаж ираността на ю нош ите към сем ей ството к а то об
щ ност не бива да бъде пълна. Тяхната задача е да се на
у ч ат на сам о сто ятел н о ст. А все още има и семейст
ва, в които разделението на ролите между д вам ата
партньори не само работи ефективно, но е и целесъо
бразно. Принципите на о б щ н о стта не бива да се при
л агат по един и същ начин към семейство с малки де
ца и в двудневен семинар за изграждане на общност,
съставен само о т възрастни. Това обаче не означава,
че тези принципи изобщо не са в сила. Напротив, с т р е
м еж ът на съвременната психология е да приближи по
вече сем ей ството към об щ н остта. Средното семейс
т в о все още има да измине дълъг п ъ т в т а зи посока.
Р ад о стн о то е, че напредваме.
По същия начин започва да се пропуква свръхспециа-
лизираността в бизнеса. През 1968 г. един мениджър
о т най-висока класа се консултира с мен как да м о т и
вира средния си мениджърски състав.
- Подходих по различни начини спрямо т я х , но т е си
о с т а в а т непродуктивни. Какво да направя?
— 29 1 —
- Може би т е държ ат ключа към решението на

проблема - отвърнах аз. - Хрумвало ли ви е да ги по
п и т а т е как биха могли да с т а н а т по-мотивирани и
продуктивни?
На него не му беше хрумвало подобно нещо и не по
жела да обърне сериозно внимание на съ вета ми. Сега
едва ли би избягвал с лека ръка сътрудничеството със
служителите си по проблем, ко й то е и негов, и техен,
само за да запази с т р о г а т а йерархична система, която
представлява преп ятстви е пред общуването. Някогаш
н о то строго разделение между работници и началници
започва да отм ира, т ъ й к а т о разбираме, че има много
начини, по кои то прилагането на принципите на общ
н о с т т а може да повиши продуктивността.
В случая нещ ата никак не са прости. О б щ н о стта е
група, в ко ято всички са лидери. А една бизнес органи
зация тряб ва да има йерархична структура. Аз съм
член на управителното тя л о на една фондация за поо
щряване на о б щ н остта. И зграждането на о б щ н остта
започва о т нас сам и те и ние работим усърдно за на
сърчаването й к ак то в рам ки те на управителното т я
ло и на служителите, т а к а и между тях. Същевремен
но фондацията е сложна стр у к ту р а и не може да фун
кционира без ясна йерархия о т председателя на управи
телния съ в е т и президента през управителя на ц ен т
ралния офис до неговата секретарка. С тав а въпрос не
за дизюнктивно отнош ение „или/или“, а за конюнкция
о т ти п а „к ак то /так а и“.
Макар че бизнес организациите започват да възпри
е м а т някои о т принципите на об щ н остта, т о в а все
още е само началото. Дори организации о т обслужва
щ а т а сфера к а т о здравеопазването и образованието
рядко се о ткл о н яв ат о т с т а р и т е способи. Психиатри
т е например зн аят на теория положителните страни
на „тер ап ев ти ч н ата общ ност“. Но почти никога пси
хиатричните заведения не осъ щ ествяват потенциала
си в т о в а отношение. Н и то лекарите, н и то се стр и те
— 292 —
РЕШЕНИЕТО
искаш да б ъ д ат уязвими един о т друг, да не говорим за

т о в а да б ъд ат уязвими о т пациентите. З а то в а необ
ходимата йерархична система е същевременно специа
лизирана кастова, в к о ято п ациентите - теорети ч ес
ки онези, кои то получават обслужването и най-много
се нуждаят о т самочувствие - са нещо к а т о парии в
подножието на пирамидата. По същия начин, когато
говоря пред сту д ен ти в колеж за об щ н остта, винаги
ми казват: „У чителите не само държ ат един за друг,
но и ни пренебрегват.“ Все пак т у к -т а м е в някой ко
леж или болница се провежда по някой експеримент за
утвърждаване на човечността. Напредваме.
З а то в а популярните' книги за общуването в брака,
сем ей ств о то и бизнеса, които преди четиридесет го
дини бяха рядкост, сега заливат пазара. И макар че ка
ч е с т в о т о им ч есто е неудовлетворително, все пак се
срещ ат и попадения. К олкото и да е важно влиянието
на о б щ н о ст т а в т е зи области - а м и рът без съмнение
зависи о т нас сам и те - още по-важно е тъ р с ен ето на
мир в глобален мащаб. Но институциите, кои то м о гат
да наклонят везните към война или към мир, са почти
недокоснати о т идеята за об щ н остта. Забележително
е о т с ъ с т в и е т о на истинско общуване в ъ тр е в т я х и
помежду им и въздигането на принципи, кои то всъщ
ност, противоречат на об щ н остта. Такива и н сти ту
ции са надпреварата във въоръжаването, християнска
т а църква и п р ав и тел ств о то на Съединените щ ати.
Но надежда има. Защ ото, как то казва президентът
Айзенхауер: „Х ората толкова силно се с т р е м я т към
мира, че е по-добре п р ав и тел ств ата да о т с т ъ п я т о т
п ъ т я им и да им позволят да го извоюват.“*
* Eisenhower, Dwight D. London Sunday Times, 1960. Цитирано в

„Treasury of Presidential Quotations“. Follett Publishing Co., Chicago,
1964, p. 209.
------293 -------
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Измерения на надпреварата
във въоръжаването
НАДПРЕВАРА1А ВЪВ ВЪОРЪЖ АВАНЕТО

КАТО ИНСТИТУЦИЯ
Може да ви се стори странно, че наричам надпревара

т а във въоръжаването институция. Обикновено си
представяме и н сти ту ц и ята к а т о някаква сграда, нап
ример на банка, или к а т о комплекс о т сгради, к а к то в
университет. Д у м ата „институция“ означава устойчи
ва - понякога до абсурдност - организация със свои
принципи и традиции, личен съ став и бю дж ет. Терми
н ъ т „надпревара във въоръжаването“ пък звучи по-ско-
ро к а т о процес на промяна и нестабилност.
За съжаление, надпреварата във въоръжаването
действително е типична институция. Има си сгради
о т тухли и хоросан и изобилие о т недвижима собстве
н о ст. К о гато бях в армията, един о т основните ни
центрове за обучение - Ф о р т Ленард Уд - беше ч е т
в ъ р т и я т по големина град в Мисури. При едно скорош
но посещение за лекция в северното крайбрежие на
Флорида видях област, която изглеждаше по-скоро ка
т о свръхразраснала се военна база, о тк о л к о то к а т о
епархия или к а т о някакъв друг граждански център. Кол-
— 294
РЕШЕНИЕТО
komo go бюджета, За надпреварата във въоръжаване

т о се отделя най-големия бю дж ет в с в ета - над един
трилион долара годишно, о т кой то около една т р е т а
се плаща о т гражданите на Съединените щ ати. Това
не просто е голям бизнес, т о в а е най-големият бизнес,
в кой то р а б о т я т десетки милиони хора. Макар че о т
най-древни времена племена и народи са трупали оръ
жейни запаси, едва през последните п е т д е с е т години
надпреварата във въоръжаването се превърна в а в т о
номна институция, к о я то се разраства и процъфтява.
Всяка друга би могла да й завиди на просперитета. В
то зи процес не се забелязват никакви признаци на нес
таби лност. Надпреварата във въоръжаването е изклю
чително устойчива, неизменна и непоклатима.
Н еотдавна имах възможност да препрочета една
книга, написана през 1961 г. о т политолога Мълфорд
Сайбли, „Едностранни инициативи и разоръжаване“.*
Говорим за „шок на бъдещ ето“ и „мегатенденции“ и се
оплакваме о т бързината на социалните промени. А вся
ка дума о т книгата на Сайбли важи за днеш ното поло
жение, както за врем ето, когато е била написана. Що
се отн ася до надпреварата във въоръжаването, нищо
не се е променило. В т а зи липса на промяна има нещо,
ко ето не само напомня за институционализация, но и
изглежда подозрително и застраш ително. К ак то казва
ранният християнски теолог Ориген: „Духът предпола
га прогрес, следователно злото по дефиниция е нещо,
ко ето отрича прогреса.“ К аквато и да е причината, ние
без съмнение не сме напреднали ни най-малко в деинс-
титуционализирането на надпреварата във въоръжава
нето.
Свойствено на и н сти туц и и те е да се самосъхраня-
в а т , независимо о т т я х н а т а целесъобразност. Те по
правило продължават да същ ествуват дълго след к а т о
* Sibley, Mumford. „Unilateral Initiatives and Disarmament“ 6 „The

Beyond Deterrence Series“. American Friends Service Committee, 1961.
— 295 —
са престанали да бъд ат полезни. Въпрос на инерция. И

колкото по-голяма е и н сти туц и ята - колкото повече
служители, колкото повече тухли и хоросан има в нея
- толкова по-мощни са инерцията и с т р е м е ж ъ т за са
мосъхранение. Не може без ожесточена съпротива да
се преобрази ч е т в ъ р т и я т по големина град в Мисури
или пък да се конверсира оръжейната индустрия. Тъй
к а т о в много отношения е най-голямата о т всички съ
ществуващи институции, надпреварата във въоръжа
ван ето просто поради голямата си и н ер тн о ст ще про
дължи да съществува до свършека на света, ако не се
направи нещо по въпроса. Ако изчезнат всички основа
ния за същ ествуването й, т я ще си създаде (и си съз
дава) нови, за да се съхрани. Надпреварата във въоръ
ж аването няма просто да престане о т само себе си.
Ако въобще бъде обуздана някога, т о в а ще бъде само
защ ото е била унищожена.
З а то в а м и рът изисква действия. Изисква т а к т и к а
на ти ха съпротива, но само в рам ките на с т р а т е г и
чески план за действие. И о б ратн ото, основната преч
ка пред постигането на мир е пасивността. Надпрева
р а т а във въоръжаването се поддържа, въпреки своята
налудничавост, не само о т и н е р т н о с т т а и съпротива
т а на онези, кои то са ч а с т о т и н сти ту ц и ята - нейни
преки или косвени служители, но и о т п аси вн остта на
външните за нея хора.
Всъщност, именно институционализирането на над
преварата във въоръжаването е главната причина за
т а зи пасивност. Тя изглежда толкова мощна, толкова
непробиваема, т а к а непосилно е ние, обикновените хо
ра, да направим нещо срещу нея. „Не можеш да излезеш
на глава с градската управа“, гласи една с т а р а послови
ца, а надпреварата във въоръжаването е толкова по
мощна о т една градска управа. Несъмнено никой „реа
л и ст“ не би дръзнал да се бори с нея. А онези, кои то са
д о статъ чн о големи „идеалисти“, за да се зае м ат с т о
ва, обикновено се оказват смачкани. Не е ли та к а ? Без
— 29 6 —
РЕШЕНИЕТО
надеж дността е гнетящ а. Но ако има един фактор,

който повече о т всеки друг поддържа надпреварата
във въоръжаването, т о в а е именно усещането за лич
на безпомощност и безнадеждност.
П о сто ян н ата заплаха о т ядрено унищожение не е
някакво случайно стечение на о б сто я те л ств а извън на
ш а т а власт. Напротив, т я е пряко следствие о т т о
ва, че не сме възприели принципите, кои то в л а с т в а т в
една общ ност - освобождаването о т всичко ненужно,
постигането на и н т е г р и т е т и о т к р и т о с т т а , макар и
граничеща с уязвимост. Но то зи н ед остатъ к може да
бъде поправен. Положението не е отчайващо. И нсти
ту ц и и те и м а т д остатъ чн о възможности за съзида
телни промени, кои то да го коригират. В крайна с м е т
ка за мира се иска само да преодолеем летарги ята си и
съ проти вата си срещу промяната на с т а т у к в о т о . За
т ази цел обаче тряб ва да се справим с първия си враг
- усещането за безсилие.
ПСИХ О ЛО ГИЯ НА БЕЗСИ ЛИ ЕТО
Най-силният и коварен корен на надпреварата във въ

оръжаването е п рестъпн ото ни безгрижие по въпроса.
А п а т и я т а в отговор на отяв л ен ата лудост сама по
себе си има дълбоки корени, о т кои то може би най-
важният е общ ото ни усещане за безпомощност. То би
било разбираемо сред необразованите, бедните и онеп
равданите. Ф рапиращ ото е, че битува сред образова
ните, културните и любознателните по природа.
През 1984 г. говорих на петдневна конференция на
т е м а „Духовност и общ ност“. У частниците в нея,
т р и с т а и п е т д е с е т на брой, бяха високообразовани, ду
ховно богати хора. За да ги подготвя за р а б о т а т а в
малки групи, посветих лекцията си първата сутрин на
у язви м остта и споменах неколкократно за разоръжава
нето. По време на семинара ме попитаха дали см ятам
— 29 7 —
да говоря още за надпреварата във въоръжаването. Аз

отвърнах, че възнамерявам да изнеса цяла беседа по
въпроса няколко дни по-късно. После в малките групи
мнозина изразиха недоволство о т т о в а . С ъщ ата вечер
аз се отказах о т заплануваната си беседа и казах на
т ези т р и с т а и п е т д е с е т души, че съм научил за възра
ж ението им и че ние очевидно сме изправени пред го
лям проблем: Помолих всички, кои то не ж елаят да го
воря за надпреварата във въоръжаването, да вдигнат
ръка.
Около ч е т в ъ р т о т хората - д еветдесетим а - вдиг
наха ръка.
- Вие с т е толкова голямо малцинство - казах аз, -
че ако продължите да н асто я в а те, аз ще се въздържа
да разглеждам т е м а т а . Но първо искам да се разбера
с вас по т о з и проблем. К аж ете ми първо, колко о т
вас не и скат да говоря за надпреварата във въоръжа
ван ето, защ о то предполагат какви аргументи ще из
тъкна?
Никой не вдигна ръка.
- А колко о т вас не искат да говоря за надпревара
т а във въоръжаването по някоя о т следващите причи
ни: т я няма нищо общо с вас; омръзнало ви е да слуша
т е за нея; и м ате становище и не се нуждаете о т по
вече информация по въпроса; струва ви се, че е безна
деждно и без т о в а нищо не може да се направи.
Всичките д ев етд есет вдигнаха ръка.
Аз говорих накратко за и н те гр и те та , за т о в а как
духовността не бива да се фрагментира, как христия
н с т в о т о тр яб в а да се обвърже с икономическото и по
литическото поведение, как според Даг Хамарскъолд „в
н аш ата епоха п ъ т я т към с в е т о с т т а по необходимост
минава през дей стви ето“.* После поставих въпроса за
общо обсъждане. Накрая о б щ н о стта реши единодушно
* Hammarskjold, Dag. Markings. Knopf, New York, 1974, p. 122.
— 298 —
РЕШЕНИЕТО
да ми позволи ga говоря за надпреварата във въоръжа

ването.
Това не беше изолиран случай - освен че успях да про
меня станови щ ето на у п о р и тата си аудитория. Посе-
щ а ем о с т т а на лекциите ми за разоръжаването, в кой
т о и да е град, е средно по-малка о т обичайната ми
публика. Х ората се о т н а с я т с безразличие към т ази
тем а. С трува им се, че м о гат да направят нещо за
собствен ото си духовно израстване, но по отношение
на надпреварата във въоръжаването се ч у в с т в а т без
силни.
Доколкото ми е известно, общ ата апатия и безпо
мощ ност по отношение на надпреварата във въоръжа
ван ето никъде не са описани т а к а красноречиво, както
о т д-р Никълъс Хъмфри в т р е т а т а му лекция в п ам ет
на Якоб Броновски „Четири минути до полунощ“ през
1981 г* В началото на лекцията си д-р Хъмфри цити
ра професор Джордж Кенан, бивш посланик на САЩ в
Русия, кой то казва във Вашингтон съ щ ата година:
„Трупаме оръжия върху оръжия, ракети върху ракети...
к а т о ж ертви на нещо подобно на хипноза, к а т о в сън,
к а т о леминги, отправили се към морето.“ П о -н ататъ к
Хъмфри продължава: „Миналия януари часовникът на
Страшния съд на корицата на Бюлетина на ядрените
учени, поставен на д есет минути преди полунощ, бе
преместен с ш ест минути напред - о с т а в а т още че
тири. Искам да задам един п рост въпрос. Защо? Защо
се държим к а т о леминги? Защо позволяваме т о в а да се
случи? К акто казва лорд М аунтбатън: „Как можем да
сто и м и да гледаме и да не правим нищо, за да предот
врати м унищожаването на нашия с в я т ? “ В съ щ ата реч
М аунтбатън казва още: „Дали стр аш н и те ф акти за
надпреварата във въоръжаването, кои то показват, че
сме се устремили право към п р о п астта, к а р а т винов-
* Излъчено по програма на ВВС-2 и публикувано в „The Listened“, Oct.

29, 1981.
— 29 9
нигпе за катастрофалния ни курс да се о к о п и тя т и да

посегнат към спирачките? О тго в о р ъ т е не.“ Аз искам
да попитам как т а к а о тго в о р ъ т може да бъде не.
Може би има очевиден отговор, но просто не го съзна
ваме. Възможно ли е да не сме наясно или да подценя
ваме опасностите на надпреварата във въоръжаване
т о ? Д а мислим, че кладата, ко ято трупаме около себе
си, никога няма да пламне и дори че колкото повече
р асте, толкова по-безопасна става? К огато бях дете,
имах костенурка на име Аджакс. Една есен Аджакс, до-
к а т о си търсел леговище за зи м ата, пропълзял незабе
лязано в купчината дърва и папрат, кои то баща ми съ
бираше за Деня на Ги Фокс.* Д н и те минаваха, на куп
чината се трупаха все повече сухи дърва и Аджакс си
гурно се е чувствал във все по-голяма безопасност.
Всеки ден е бил все по-добре защ итен о т студа и дъж
да. На п ети ноември дървата заедно с костен урката
се превърнаха в пепел. Дали и сред нас има още хора,
кои то вярват, че тр у п ан ето на оръжие ни носи сигур
н о ст - че опасностите са нищо в сравнение със спо
кой стви ето, което ни д ав ат оръжейните арсенали?“
След т о в а д-р Хъмфри разглежда психологията на
а п ат и я т а , на пасивността, на хипнозата, на резерви
р а н о с т т а , на безсилието и връзката им с надпревара
т а във въоръжаването. Той е особено красноречив, ко
г а т о говори за онзи о т корените на безсилието (и един
о т многото ни грехове), кой то т о й нарича незаинте
ресованост. Звучи к а т о англичанин, но думите му се
о т н а с я т със същ ата сила за американското общество:
„Едно време казвали, че кралете убиват приносите
л и те на лоши вести. Днес в Съединените щ а ти в е с то
носецът може да бъде накаран о т закона да мълчи, как-
* Празнува се на 5 ноември, в памет на покушението на Ги фокс

срещу краля и парламента през 1605 г. във връзка с преследването
на римокатолиците в Англия. - Бел. пр.
------3 0 0 —
РЕШЕНИЕТО
шо за малко да се случи с осм ината о т „Плаушеър“.* В

Русия може да го за т в о р я т в психиатрична клиника. Но
има и други, по-перфидни начини да бъдат заглушени
онези, кои то иначе биха надигнали глас. А в наш ата
стр ан а най-изпитана и резултатна техника е общ ест
вен ото опозоряване. Всеки, кой то наложи нежелан кон
фликт по въпроса за Б ом б ата е наказван за безочието
си с подигравки, укори и презрение.
Всички познаваме с т а н д а р т н и т е хули: „идеалист“,
„пацифист“, „моралист“, „по-светец и о т п ап ата“...
Слушаме ги отдавна.
Едва ли е изненадващо, че понякога каквото и да си
мислим, просто не е наша р аб ота да заемаме публично
позиция п ротив Бом бата. Лордове, философи, актриси,
свещеници - т е са хората, кои то м о гат да се изявя
в а т публично. Ами ние, останалите? Е, к а т о цяло, взе
майки предвид всички фактори, ние предпочитаме да си
кротуваме. Не е наша р аб ота да крещим, да пеем псал
ми и да окачествяваме някакъв въпрос к а т о най-важ
ния в ц ялата история на човечеството, дори приливът
вече да залива краката ни. Тежко на онзи, кой то първи
изпадне в паника.“
Според мен усещането за безпомощност се корени
най-вече в н евеж еството, в незнанието. Мисля, че хо
р а т а се ч у в с т в а т най-безпомощни по отношение на
надпреварата във въоръжаването просто защ ото не са
наясно. И понеже не разбират сериозн остта на неща
т а , не виж дат изход. Така е и с повечето психолози и
теолози, защ ото им липсват познания в о б л а с т т а на
п олитиката и икономиката. И най-лошото, политици
т е и бизнесмените, кои то най-вече „н осят отговор
н о с т “ за състоян и ето на нещ ата, разбират още по-
малко сериозн остта на проблема, защ ото не п равят
връзка с психологията и теологи ята. На всичкото о т
* „Плаушеър“ - федерална програма за мирното използване на ядре

ната енергия. - Бел. пр.
— 301
горе никой о т т я х не е особено наясно именно защ ото

не познават о б щ н остта. Ако я познаваме и си даваме
см етка за м ногото взаимосвързани фактори, които
предизвикват надпреварата във въоръжаването, вече
няма да се чувстваме безсилни. Изход има.
ПСИХИАТРИЯ НА СИЛАТА
Макар че т о в а би направило ж и вота ми по-прост, се

га не бих могъл да бъда абсолютен пацифист и еднов
ременно с т о в а да запазя и н т е г р и т е т а си. В с в ета би
т у в а злото - и индивидуалното, и груповото - и ние
още не сме намерили начин да го спрем без употреба
т а на заплаха или сила. Някои други форми на по-малко
злокачествена лудост също изискват о т време на вре
ме прилагането на сила, за да бъд ат укротени или из
лекувани. На психиатрите не им трябва много време,
за да разберат, че так ав а е т ъ ж н а т а д ей ствителност.
При първото ми нощно дежурство в началото на
обучението ми по психиатрия ме повикаха в спеш ното
отделение да видя ж ен ата на един войник, к о я то с т р а
даше о т теж к а параноя и очевидно не можеше повече
да се грижи за себе си. Ако ставаш е въпрос за военен,
нямаше да има никакви проблеми. К а то военен лекар аз
имах правото да настаня в болницата всеки войник
против во л ята му. Но роднините на войниците може
ха да п о стъ п в ат само доброволно. Трябваше да подпи
ш а т декларация. Обясних т о в а на съпругата на войни
ка. Казах й, че сме първокласна болница, че несъмнено
т я има нужда да постъпи на лечение, че за нея ще се
гриж ат много добре. П опитах я дали иска да подпише
декларацията.
О т го в о р ъ т беше отрицателен.
Аз й обясних търпеливо, че наистина нуждата да
постъпи в болница не подлежи на съмнение. Че е т о л
кова опасна за себе си и за околните, че ако откаж е да
302
РЕШЕНИЕТО
подпише формуляра и да постъпи доброволно в болни

ц ата, няма да ми остане друга възможност освен да
повикам в спеш ното отделение полиция и да поискам
да я о т к а р а т в градската болница, където ще я прег
лед ат други двама психиатри. Казах й, че въобще не се
съмнявам, че и т е ще с м е т н а т , че незабавно се нуж
дае о т хоспитализиране и ще я н а с т а н я т в болницата
против волята й. И т ъ й к а т о градската болница беше
нещо к а т о змийско гнездо, попитах я дали все пак ня
ма да предпочете да постъпи в наш ата.
О тго в о р ъ т о тн ово беше отрицателен.
Три часа спорих с т а зи жена, настоявайки за очевид
но единственото разумно решение, което можеше да
вземе. О т време на време изглеждаше, сякаш всеки мо
м е н т ще подпише формуляра, вземаше химикалката и
пак я оставяш е. Няколко п ъти започваше да пише име
т о си, но после спираше. Накрая, в два през нощ та, аз
се отказах. И зтощ ен, безсилен и победен, аз вдигнах
телефона, обадих се в полицията и им казах за пациен
т к а т а . Д о като им казвах да дойдат за нея в спешно
т о отделение, т я изведнъж взе химикалката, каза:
- Добре, ще подпиша! - И подписа.
Д есе т дни по-късно, при следващото ми дежурство
в спеш ното отделение, и сто р и ята се повтори до най-
м алката подробност. Само че то зи п ъ т ставаш е въп
рос за съпругата на друг войник - също т а к а отчаяно
нуждаеща се о т хоспитализация. Аз спорих търпеливо
с нея, както предишния п ъ т, о т единадесет часа вечер
т а до два през нощ та. По същия начин т я вземаше и
оставяш е химикалката, отн ово и отново. К акто и
преди, в два часа аз пак се обадих на полицията и по
същия начин т я побърза да постави подписа си.
Третия п ъ т , когато попаднах на так ав а пациентка,
подходих другояче. Д оводите ми бяха същ ите, но й да
дох точ н о т р и минути да реши.
- Ако за т р и минути не реш ите и не подпишете, ще
се обадя в полицията - заявих аз.
— 303 —
След т р и минути, т ъ й к а т о т я още не беше подпи

сала формуляра, се обадих 6 полицията и по средата на
разговора, т я грабна писалката. Това, к о ето преди ми
беше отнемало т р и часа, ста н а за двадесет минути.
Не се беше променил н и то механизмът, н и то резулта
т ъ т - само еф е к ти в н о с тта се беше повишила десе
то кр атн о . Предполагам, че т о в а е една о т причините
да се кара с т а ж по психиатрия. Аз съм усвоил наисти
на добре правилото, че заплахата о т употреба на сила
в редки случаи наистина е необходима, за да се справим
с хората, чието мислене е т а к а объркано, че представ
л яват опасност за себе си и за другите. Но със запла
х а т а може и да се злоупотребява.
Една година преди да започна да стаж увам в съща
т а т ази болница е съществувала практика да се пре
т ъ р с в а т п ац иентите на излизане о т сто л о в ата, за да
не изнасят скришом ножове, вилици или други потенци
ално опасни предмети. Всяка седмица откривали по ду
зина ножове за хранене. Все пак някои успявали да ми
н а т незабелязани и средно по два п ъти седмично в о т
делението имало кървави сбивания. Тази т а к т и к а к а то
че ли не вършела особено добра работа.
Тогава медицинските служители решили да предпри
е м а т смел експеримент. Какво би станало, запитвали
се т е , ако вм есто да п р етъ р сват пациентите, просто
преброяват приборите преди и след храненето? И го
направили. До края на месеца б р о ят на липсващите
прибори намалял до един седмично. След т р и месеца
свиванията в отделението с такива прибори вече се
случвали по-рядко о т веднъж на месец.
Години наред т о зи експеримент се повтаря в психи
атрични клиники в цялата страна и в целия св я т. Ре
з у л т а т и т е са винаги едни и същи. Неизменно се оказ
ва, че що се отн ася до душевно болните, редовната
употреба на сила и заплаха предизвиква много по-агре-
сивно и разрушително поведение о т онова, ко ето е
предназначена да предотврати. Това е само едно о т
— 304 —
РЕШЕНИЕТО
проявленията на стария принцип в психиатрията, на

речен „самоосъществяващо се предвиждане“. Ако дос
т а т ъ ч н о дълго и д остатъ чн о усърдно пророкувате, че
някой ще се държи по определен начин, т о й точ н о т а
ка и ще започне да се държи. П о в тар я й те на дъщеря си
постоянно, че к а т о порасне, ще с та н е п р о сти ту тк а, и
т я най-вероятно наистина ще стане. О тн ас я й те се
д о статъ чн о дълго към хората к а т о към луди и т е със
сигурност ще полудеят.
Какво се получава тогава? О т една страна, знаем,
че в редки случаи е необходимо да се използва сила или
заплаха, за да се възпре зл ото или налудничаво поведе
ние. О т друга страна, знаем, че редовната употреба на
сила или заплаха е гибелна. Ако екстраполираме тази
ситуация върху държавите, с т а в а ясно, че уп отреб ата
на заплаха понякога е необходима за възпиране или оказ
ване на помощ на държавите с агресивни намерения,
какъвто несъмнено е случаят с нацистка Германия. Но
ясно е също, че сегаш ната ни политика на редовна
употреба на сила и заплахи по-скоро поражда, отколко-
т о туш ира разруш ителните тенденции в международ
н и те отношения.
И так а, и в д в а та случая е лошо, но по-лошо е ако
продължим редовно да използваме заплахи и сила в т р а
диционните международни отношения. Все пак не мис
ля, че ние хората сме готови за с в я т без жандарми.
Въпросът е: какви?
РАЗПАДАНЕТО НА СИСТЕМАЗА
НА Н А Ц И О Н А ЛН И ТЕ ДЪРЖ А ВИ
С ве то в н а та политическа систем а е наречена о т поли-

то л о зи те „система на националните държави“. Све-
т ъ т е разделен на национални държави. Определението
на националната държава е „географска тери тори я, чи-
е т о правителство о т с т о я в а външния и вътреш ен су-
— 305
веренишеш“. В ътреш ният суверени тет означава, че

п р ав и тел ств о то има изключителното право да опреде
ля вътреш ни те дела в рам ки те на т а зи територия.
Външният суверенитет означава, че п р ав и тел ств о то
има изключителното право да решава какви ще бъдат
взаимоотнош енията му с другите национални държави.
И ст о р и я т а изобилства с примери, кои то само п о т
върж дават изключенията, че националните държави и
т ех н и т е правителства, к а к то и отд ел н и те личности,
м о гат понякога да бъдат обладани о т лудост или да
с т а н а т носители на злото. Тъй к а т о уп отреб ата на
сила или заплаха е необходима понякога за справяне с
човеш кото зло и лудост, по отношение на отделен чо
век или на цял народ, наивно би било да се иска о т Съ
единените щ ати едностранно да изковат о т м ечовете
си плугове. П ървостепенната ни цел би трябвало да бъ
де по-скоро възможно най-бързо да предадем м ечовете
си - к а к т о и пушките, бомбите, т а н к о в е т е и ракети
т е си - целия този арсенал - на ООН или на друг над-
национален орган.
Проблемът с т ази идея, разбира се, е, че ООН не е
създадена, за да поддържа или управлява подходяща над-
национална полиция за в случай че някоя национална
държава извърши незаконен или неморален а к т . С тав а
въпрос не само за хора и оръжия. Организацията не е
опълномощена да предприеме подобни действия. Но
ООН не е устроена т а к а именно защ ото национални
т е държави, членуващи в нея, не са го поискали. Те не
ж елаят да се о т к а ж а т о т со б ств ен ата си власт. Над-
националното управление е несъвместимо със систем а
т а на националните държави.
Неотдавна, когато Международният съд - орган на
ООН - обяви за незаконна американската намеса в Ни
карагуа, п р ав и тел ств о то ни просто отвърна, че не е
длъжно да се съобразява с реш енията на съда. В рамки
т е на си с т е м а та на националните държави напълно
имаме правото да ги пренебрегваме. Но как може да
— 306
РЕШЕНИЕТО
съществува ефективна международна полиция, ако дър

ж ави те не са съгласни да й се подчиняват? Как може
да има приложимо международно право, докато държа
в и те продължават да и м ат - и н асто я в а т да и м ат -
пълен външен суверенитет? Как може Съединените
щ ати да и скат да си запазят изключителното право да
реш ават какви ще бъд ат отнош енията им е другите
национални държави и същевременно да о т и д а т още
по-далеч, к а т о лицемерно т р ъ б я т , че са за действаща
Организация на обединените нации?
С и с т ем а т а на националните държави е основата,
върху ко ято се гради надпреварата във въоръжаването.
Преди д веста години са били нужни ш ест седмици, за да
стигне писмо о т Вашингтон до Лондон и ш ест месеца,
за да пътува о т Вашингтон до Пекин и разделянето на
св ета на национални държави е изглеждало смислено. Но
в технологичната епоха на глобални комуникации и на
глобално унищожение тази система е безнадеждно ос
таряла. Ако искаме да оцелеем, т я тряб ва поне да бъ
де бързо реформирана так а, че държавите да се о т к а
ж а т в значителна степен о т външния си суверенитет
в полза на някакъв наднационален орган.
През 1984 г. много американци бяха ужасени о т т е
левизионната програма „На следващия ден“, представя
ща си туац и ята в деня след ядрено нападение над един
американски град о т средна величина. К а т о лекар аз
съм премислял то зи сценарий сто ти ц и п ъти и нами
рам, че д р ам ати зм ъ т му дори е подценен. Но то в а, ко
е т о наистина ме ужаси, бе последвалата дискусия, ко
я т о някои нарекоха „Деня след следващия ден“. Ш ести
ма възрастни капацитети, кои то се р ад в ат на безспо
рен а в т о р и т е т , о т Уилям Бъкли о т десницата до Ели
Визел о т левицата, седяха, потънали в безсилие. Разис
квайки надпреварата във въоръжаването, н и то един
о т т я х не успя да предложи нищо повече о т прегово
ри, никаква истински смела инициатива, несъмнено
предлагаща изход о т положението. Всеки о т тези смя
— 307 —
тан и за мъдри мъже знаеше, че ние, хората, сме изми

нали п ъ тя на р азв и ти ето о т градовете-държави до на
ционалните държави, но никой о т т я х нямаше дално
ви д н о стта да предположи по-нататъш на еволюция,
отвъд си с т е м а т а на националните държави. Никой о т
т я х не дръзна за каже очевидното - че международни
я т мир изисква да се пож ертва поне донякъде външни
я т суверенитет на националните държави.
Всъщност, американците би трябвало да приемат
д о ста добре и деята за подобна ж ертва. Ние несъмне
но сме свикнали да отдавам е ч аст о т външния си су
в ер ен и тет на някакъв надиндивидуален орган. Ако съсе
д ъ т ми започне да изхвърля боклука си в моя двор и не
престане въпреки възраженията ми, едно време бих си
извадил револвера и бих го застрелял. Но сега, незави
симо какво ми се иска да направя, ще се обадя на адво
к а т а си, кой то да подаде оплакване срещу съседа ми в
местния или щ атския съд - и може би да заведе дело
за обезщетение. С други думи, когато възникне разног
ласие, отдавна сме прехвърлили правото да цапардоса-
ме съседа по носа на надиндивидуален орган, а именно
на с и с т е м а т а о т местни, щ атски и федерални съдили
ща. Това имаме предвид, к а т о говорим за себе си к а то
за „правова държава“. Понеже вече не сме в „Дивия За
пад“, дори мога да си навлека сериозни неприятности,
ако се нахвърля върху съседа си, „раздавайки правосъ
дие“.
Освен че сме „правова държава“, има и друга причи
на ние, гражданите на Съединените щ ати, да приема
ме добре и деята да о тстъ п и м другиму ч а с т о т външ
ния си суверенитет. Точно благодарение на подобни о т
стъпки съ щ ествуват Съединените щ ати. Преди малко
повече о т д веста години, когато всички щ ати подпис
в а т К онституц и ята, всеки о т т я х е преотстъпил зна
чителна ч а с т о т външния си суверенитет к а т о щ а т
на ц ял о стн ата структура. Ако тези щ ати не са били
готови да с т о р я т т о в а , не би имало Съединени щ ати
— 30 8 —
РЕШЕНИЕТО
- само тринадесет, тр и д е сет или т р и с т а отделни

„държавици“, заемащи ч а с т о т т е р и т о р и я т а на Север
на Америка. О т всички държави в с в ета ние би тр яб
вало да сме най-подготвени в културно-историческо
отношение да мислим за Съединени Световни Щ ати.
Но когато с т а в а въпрос за световно правителство,
много представители на н аш ата „интелигенция“ го
о тхвърлят к а т о непрактично и се подиграват на оне
зи, кои то го с м я т а т за приложимо: „ 0 , т о в а е просто
с т а р о т о движение за световен федерализъм с негови
т е въздушни кули. Шепа идеалисти, кои то нищо не мо
жаха да пости гнат. Всъщност, О б щ еството на наро
д и те се провали и ООН също се проваля.“ Тези хора ка
т о че ли пропускат ф акта, че н аш ата страна отказа
да се присъедини към О б щ еств о то на народите и нап
рави всичко възможно да обезсили Организацията на
обединените нации. В действителност, също както
при хри сти ян ството, с в ето в н о то правителство не е
било „претеглено с лека ръка“, а въобще не е изпробва
но к а т о алтернатива.
О т к а з ъ т о т суверенитет, макар че означава край
на си с т е м а т а на националните държави в традицион
ния й смисъл, не означава край на нациите и национал
н ите различия. К акто веднъж казва Голда Мейр: „Меж
дународно правителство не означава край на нациите,
как то и ор кестъ ръ т не означава край на цигулките.“*
Защ ото говорим само за частично, избирателно о т с
тъпване на суверенитет. Според закона аз не мога да
застрелям съседа си за дреболия о т рода на боклука. Той
не казва, че тряб ва да бъда приятел със съседа си, да
го каня на вечеря, да се обличам к а т о него. да ходя в
неговата църква. Всъщност, т о й защ итава неговото и
м о е т о право да бъдем различни и се намесва в о т н о
ш енията ни само в екстремни ситуации.
* Цитирано о т Голда Мейр, „New Age Journal“, (Nov. 1984), p. 21.
------30 9 —
С ъщ ият принцип е В сила и по отношение на в ъ т

решния суверенитет. Ако трябва да създадем действа
що наднационално правителство, възможно е т о да по
иска да се намеси във вътреш ни те дела на страна ка
т о нацистка Германия, о т к р и т о провеждаща геноцид.
Но е много малко вероятно т о да се оп и та да дикту
ва на някоя страна дали да бъде комунистическа или ка
питалистическа, християнска, мюсюлманска или индуи-
стк а. Така и законът може да се намесва в моя в ъ тр е
шен суверенитет, в начина ми на ж и вот, само в край
ни случаи. Той може да не ми позволява да подлагам де
ц а т а си на сексуален торм оз или да се разхождам гол
на публични м еста, но не би ми казвал какви дрехи да
обличам.
Всъщност, само за так ова наднационално правител
с т в о е възможно действително да уважава - дори да
п р и ветства - повечето национални различия. Защ ото
няма да можем да стигнем до так ъ в наднационален ор
ган, докато не изградим истинска международна общ
н о ст. А парадоксалната необходимост о т наднационал
но правителство е същ ата к а т о парадоксалната нуж
да о т общност. О т една страна, о б щ н о стта е група,
ко ято е успяла да превъзмогне индивидуалните различия
за доброто на всички. Този а к т изисква да бъдат по
ж ертвани определени възгледи, да бъд ат отхвърлени
предразсъдъците, да се спазват принципите при изг
раж дането и функционирането на о б щ н о стта - нещо
к а т о о тк аз о т индивидуален суверенитет. О т друга
страна, най-важната цел на подобна ж е р тва и подчи
нение е да се постигне още по-голямо разнообразие,
свобода на изразяването, съзидателност, жизненост,
радост и мир.
Но все пак най-трудното в т а зи парадоксална си ту
ация си о става необходимостта о т известно подчине
ние. Това се отн ася за всяка нация. Но в един век, в кой
т о о т изолирана Америка се превърна в световна сила,
явно повече о т всички други няма желание да о тстъ п и
310
РЕШЕНИЕТО
gopu и съвсем мъничко о т суверенитета си. Ако бяхме

истински готови да се подчиним на изискванията на
международното управление и общност, щеше да се
окаже, че Русия и другите държави са истинските пре
п ятств и я пред мира. Д отогава, въпреки че обичам
с т р а н а т а си, мисля, че и аз, и все повече мои сънарод
ници трудно ще различаваме кой какъв е и в коя група
попадаме ние самите.
Д окато се подчиним на так о ва международно прави
т е л с т в о и общ ност, неизбежно ще продължим да вяр
ваме, че е уместно Съединените щ ати да бъдат „жан
дарм на с в е т а “. К а т о че ли за нас няма значение, че Ру
сия също се с м я т а за призвана да бъде световен жан
дарм и че всяка друга стран а би искала да бъде жан
дарм номер едно в св о ята сфера на влияние. Сигурно
ще каж ете: по-добре Съединените щ ати, о ткол кото
Русия, Куба или Либия. Може и т а к а да е. Господи, ка
къв абсурд! И колко опасен! Не съм сигурен, че амери
канското високомерие е по-малко страш но о т руско
т о . Присвояването на правото да бъде жандарм на
с в ет а си е чиста проява на високомерие, а във всяко
високомерие има зло и потенциална опасност о т още
по-голямо зло. Разбира се, ние не бива да се подчинява
ме на Русия. Но ако искаме да се спасим, тр яб в а да се
научим да се поставим в подчинение на човечеството
- и т о незабавно! И д окато не приемем, че т о в а е на
ш а т а мисия, няма истински да се стрем им към мир, а
само към власт.
НАДПРЕВАРАТА ВЪВ ВЪОРЪЖ АВАНЕТО -

ВИ Д ИГРА
Д окато ние, с т р а н и т е по света, държим да запазим

своя груб индивидуализъм к а т о отделни, напълно суве
ренни държави, неизбежно ще продължим до безкрай
н о ст да играем игрички помежду си. В п р о ч у тата си
— 31 1 —
книга „И грите на хо р ата“ психиатърът Ерик Бърн по

същ ество определя психологическата игра к а т о п о в та
рящо се взаимодействие между двама или повече души,
при к о ето наградата е премълчавана.* Макар че се пра
ви аналогия между „забавните“ игри к а т о „Монополи“
например и психологическите игри, тр яб в а да разбере
т е , че в т е зи човешки взаимодействия винаги има не
що разрушително, граничещо със злото. Те са псевдо-
комуникация и п речат на об щ н остта. „Премълчаване
т о на наградата“ означава, че се потулва нещо неред
но, непочтено. В психологическата игра се крие нещо
грозно, к о е т о участниците не ж елаят да признаят
о тк р и т о .
Надпреварата във въоръжаването е разновидност
на н ай -честата о т всички психологически игри. Тя се
казва „Ако не беше т и “. И граят я повечето съпрузи,
ч есто в продължение на цял ж и вот. Мери например
казва: „Знам, че съм свадлива. Но т о в а е, защ ото Джон
се е затворил в черупката си. Трябва постоянно да му
натяквам нещо, за да я пробия. Ако не беше тази че
рупка, нямаше да бъда так ав а досадница.“ Джон, разби
ра се, отговаря по правилата на играта: „Знам, че съм
се затворил в черупката си, но т о в а е, защ ото Мери
постоянно ми опява. Черупката ме пази о т н атяква
н ията й. Ако не ми натякваш е, нямаше да се налага да
се затварям в черупка.“ Ясно е защо подобно общуване
си остава сиво и неконструктивно. В него няма м я сто
за отговорност, инициатива или нещо ново.
Главният „противник“ на Америка в надпреварата
във въоръжаването е Русия. Какво казваме ние? „Не
одобряваме огромния си бю дж ет за отбрана и вътреш
ния дълг, не одобряваме ЦРУ, междуконтиненталните
балистични ракети и ядрените бойни глави, но т е ни
т р я б в а т , защ о то руснаците не и граят честно. О т
* В ете, Eric. Games People Play. Ballantme Books, New York, 1964, p.
48.
------ 3 1 2 —
РЕШЕНИЕТО
т о в а , ко ето пиш ат, и о т поведението им ясно личи,

че искат да завладеят света. Ако не бяха руснаците,
щяхме да се държим по-иначе.“ Руснаците, разбира се,
казват о т своя страна: „Не одобряваме огромния си
бю дж ет за о т б р ан ата, страдан и ята на потребители
т е , р ак ет и т е, НКВД и мръсните номера, но т е ни
т р я б в а т , защ о то американците не играят честно. Те
са империалисти с повече о т стогодишна история в
о п и т и т е си да покорят света. Ако не бяха американ
ц ите, щяхме да се държим много по-миролюбиво.“
О т Ерик Бърн сме научили още нещо за психологи
ческите игри. Единственият начин да престанем да ги
играем, е да спрем. Макар че т о в а изглежда много прос
т о , почти тавтологично, т о е една о т най-дълбоките
истини в човеш ките дела. Всеки, който е играл на „Мо
нополи“, разбира т ази истина. К олкото и дълго да про
дължава играта, колкото и да недоволстват играчите,
че е станала отегчителна, че е детинска и че си и м а т
много по-важни неща за правене, докато продължават
да си прибират д в е с т а т е долара при пресичането на
първото квадратче, играта продължава. И гр ата прес
т а в а (ако се играе о т двама, к ак то най-често е при
надпреварата във въоръжаването) само когато еди
н и ят о т играчите стан е и заяви: „Няма да играя пове
че.“ Другият сигурно ще отвърне: „Но, Джо, т и току-
що пресече първото квадратче, е т о т и д в е с т а т а до
лара.“ Лидерът, кой то прекратява играта, отвръщ а:
„Не искам т ези д веста долара. Казах т и , повече няма
да играя. Сериозно т и казвам. Край на играта. Приклю
чихме.“
Това показва, че преговорите няма да доведат до
прекратяване на надпреварата във въоръжаването.
Може би т е дори са ч а с т о т играта. О п и тн и те игра
чи на „Монополи“ бързо ще разберат то в а. Колко чес
т о ви се е случвало играта да продължи и дори да с т а
не по-интересна, когато някой о т играчите казва: „Аз
ще ипотекирам то зи и м от, ако т и ипотекираш онзи“,
— 313 —
или: „Аз ще се о ткаж а о т хотел и те си, ако т и се о т

кажеш о т т в о и т е “? Преговорите няма да помогнат,
защ о то как то сме свикнали да ги водим, т е п р о ти ч ат
в дух на съперничество и реш ителност по-скоро да се
запази, о тко л ко то да се ограничи националният сувере
н и т е т . Ние „преговаряме“, отказвайки се о т неща, ко
и т о вече не ни т р я б в а т . Трябва да се откаж ем изоб
що о т играта. С т а р а т а систем а трябва да си отиде.
ПРЕМЪЛЧАВАНАТА. НАГРАДА
Нищо не показва ясно, че Съединените щ ати са се въз

становили истински о т Голямата депресия през 30-те
години. Въпреки мерките на Новия курс, икономиката
си остава в застой, дори съ стоян и ето й продължава да
се влошава, до започването на подготовката за В т о
р а т а световна война със Заемно-наемната програма.
Ние имаме военно-промишлен комплекс о т 1938 г., поч
т и о т п ет д есе т години насам. К олкото и оправдан да
изглежда то й , чудя се дали не приличаме на човек, кой
т о ходи по болничния коридор със система в ръката и
твърди: „Нищо ми няма. Чувствам се добре.“ С ъщ ест
вуват много основания да см ятам е, че запазването на
икономическата ни стабилност и на общо-взето висо
кия ни жизнен с т а н д а р т зависи о т надпреварата във
въоръжаването - че всъщност, военно-промишленият
комплекс на н аш ата страна действа т а к а , че да под
държа надпреварата във въоръжаването, за да може да
поддържа икономиката.
К огато напуска п оста си преди повече о т ч е т в ъ р т
век, президентът Айзенхауер ни предупреди да внимава
ме с военно-промишления комплекс* Защо би направил
* Прощално обръщение по радиото и телевизията към американс

кия народ, 17 януари 1961 г., В „Barletts Familiar Quotations“, Little
Brown, Boston, 1980, p. 815.
------ 3 1 4
РЕШЕНИЕТО
т ак о ва предупреждение, освен ако в к ач еств о то си на

човек, чието положение му позволява да е ориентиран
по-добре о т всеки друг, не разбира, че и н сти туц и ята
на о т б р а н а т а - военните, цивилното М инистерство
на о тб р ан ат а, военните доставчици, свързаните с о т
браната отрасли, производителите и търговц ите на
оръжие - представлява сериозна опасност за мира и
доброто на нацията. Странно. Предупреждението му
почти се е превърнало в клише и въпреки всичко, сякаш
никога не сме го чували. Година след година военно-про
мишленият комплекс само се разраства и укрепва.
Наивно би било да см ятам е, че към д есет милиона
души, чийто поминък зависи изцяло о т надпреварата
във въоръжаването, и още двадесет милиона частич
но зависими о т нея в н аш ата стр а н а не представля
в а т мощно лоби в подкрепа на войната. А преоблада
в ащ ата ч а с т о т американците си мислят, че сме ми
ролюбива нация. Излиза, че т о в а лоби е толкова силно
и далновидно, че успява да остан е незабелязано - че са
м а т а му м ащ абност и вездесъщ ост успява да го обвие
в мълчание.
Х и п отезата, че Съединените щ а ти и другите дър
жави поддържат надпреварата във въоръжаването
(както предсказва Джордж Оруел в класическата си
творба „1984“), за да стимулират, манипулират, к о н т
ролират и поддържат икономиките и благоденствието
на народите си, е п озната на мнозина о т борците за
мир к а т о „Класическа теори я за надпреварата във въ
оръж аването“. Но в с т а т и и т е за т а зи надпревара през
последните п е т години в изданията с голям ти раж ка
т о „Таим“ и „Нюзуик“ т а зи „класическа теори я“ не се
споменава изобщо. К олкото и да е оспорвана (а има из
вестни основания за т о в а ), нормално би било т я да бъ
де изведена на преден план именно в големите медии.
Но т ази възможност въобще не е об ект на внимание.
Защо? Възможно ли е избягването на икономическата
депресия да представлява значителна ч а с т о т „премъл-
315 —
чабанаша награда“ о т психологическата игра, наречена

„надпревара във въоръжаването“? И т а зи награда да
тр яб ва да остане, премълчана? З ащ ото иначе играта
може да бъде прекратена?
Малко етични правила са т а к а експлоатирани, как-
т о „целта не оправдава ср е д с тв а та“. Избягването на
икономическата депресия може и да изглежда достойна
цел, но в никакъв случай не може да бъде оправдание за
война или дори за риск о т война. И к а т о че ли т о в а не
е д о статъ чн о голям проблем, избягването на икономи
ческата депресия е цел, меко казано, съмнителна. Пси
х и атр и те зн аят не само, че м ани ята може да предс
тавлява противодействие на депресията, но и че т я
обикновено е по-опасна и по-саморазрушителна о т деп
ресията, к о я то има претенциите да туш ира* Опис
вайки е т а п и т е на с м ъ р т т а и умирането по Елизабет
Кюблер-Рос във връзка с п у с т о т а т а , аз изтъкнах, че
депресията е необходима ч аст о т самия процес на пси
хологическа промяна. Нещо повече, с т а н а ясно, че ду
ховното израстване на хората ч есто престава, защо
т о се плаш ат о т болката на депресията и не искат да
„си проправят п ъ т през нея“.
Според мен националната икономическа депресия е
об щ ественото с ъ о т в е т с т в и е на психическата депре
сия. Т о тал н ата икономическа депресия в едно общ ест
во е знак, че в него тр яб в а да се направи някаква сери
озна промяна. О б щ еств о то тр яб в а да успее да си проп
рави п ъ т през икономическата депресия и да направи
нужните промени, за да остане здраво и да запази ра
зума си. Но к а к т о отд елн и ят човек може да преодолее
депресията посредством нездравословни механизми,
т а к а и о б щ еството може да не поиска да извърши ра
б о т а т а на икономическата депресия в ущърб на свое
т о здраве и плащайки ц ен ата във вид на влошаваща се
* Маниакално-депресивната психоза е биологически обусловена, но в

някои случаи притежава и очевидни психически динамики.
------3 1 6 -------
РЕШЕНИЕТО
обществена патология. Според мен надпреварата във

въоръжаването е наред с всичко друго и симптом на
нежеланието на Съединените щ ати да понесат болка
т а о т икономическата депресия - болката на градив
н а т а икономическа промяна.
Една книга отпреди двадесет години, „Доклад о т
Ж елязната планина“*, има стила на неволно огласен
доклад на тай н а високопоставена национална комисия
до президента на Съединените щ ати. По социални и
икономически съображения комисията изказва мнение
против борбата за мир. Нещо повече, заявява се, че не
обходимите за настъ пван ето на мира промени биха би
ли твърде разрушителни за общ еството. Е т о го о т
ново нежеланието за промяна. А т о в а е проява на зло
т о . Не забравяйте ранния християнски теолог Ориген,
кой то казва: „Духът символизира напредъка, значи зло
т о по дефиниция е нещо, к оето отрича напредъка.“
Икономическата депресия не се посреща с радост,
но не е проява на злото. Тя е болезнена. Аз не искам
повече о т другите да се редим на опашки за хляб - ма
кар че к а т о че ли т о в а време започва да се възвръща.
Но има голяма разлика между доброволната и неволна
т а икономическа депресия. Голямата депресия о т 1929
г. е недоброволна, връхлита внезапно и разрушително,
без да о стави време на хората да се п о д го тв ят пси
хически и социално, да не говорим за т о в а , да се под
г о т в я т икономически. Ако сме готови да се подложим
доброволно на икономическа депресия, ще имаме време
за планиране, за постепенна промяна, за новаторски
стр атеги и , ко и то да свед ат до минимум разрушител
н о т о въздействие върху икономиката. Ключът към
радикалната социална промяна е подмяната, преобразу
ването - не разруш аването, а преобразуването на ин
с ти ту ц и и те.
* Lewin, L. Ed. Report from Iron Mountain on the Possibility and

Desirability of Peace. The Dial Press, New York, Inc., 1967.
------3 1 7 -------
В процеса на установяване на мир аз не бих предло

жил например просто да разпуснем арм ията. Това не
само изведнъж ще остави милиони хора без работа, но
и излишно ще унищожи цялата потенциална полза, ко
я т о би могло да има о т арм ията, ако бъде конверсира-
на. Важно е преобразуването, не разрушението. З а т о
ва бих предложил арм ията да се превърне в национален
корпус - идея, к о я то най-големите умове на т ази с т р а
на отдавна са възприели. Този корпус би могъл да рабо
т и по наистина градивни проекти к а т о премахване на
бордеите, ограмотяване и образователни програми,
опазване на околната среда. Една ч а с т о т арм ията
може да бъде запазена за целите на сам озащ и тата с
неагресивни средства - храбри мъже и жени, обучени за
спасителни операции.
Нещо повече, бих предложил служителите в един т а
къв национален корпус да р а б о т я т на ротационен
принцип във всички негови подразделения. Така, к ак то е
устроена арм ията ни сега, професионалните военни са
движени о т една-единствена цел - воденето на война.
Един о т ст р а н н и те аспекти на н аш ата американска
култура е, че кой знае защо, мислим за военните о т ка
ри ерата к а т о за поборници за мир. В д ей ствителност,
когато има мир, професионалните военни се ч у в с тв а т
онеправдани - поголовни уволнения, замразяване на по
вишенията, никакви награди, ниски заплати, разрушава
не на м и т а за мисията на войника. Но започне ли вой
на, а в т о р и т е т ъ т им изведнъж се възражда, зап л ати те
скачат, започват да се раздават награди, медалите
изобилстват, самоуважението се възвръща и започва
да граничи едва ли не със самомнение. Д а очаквате о т
професионалния военен да иска мир, а не война, значи
да искате о т него да бъде мъченик. Какво право има
ме да очакваме или да си мислим, че военните тряб ва
да бъд ат повече мъченици о т нас сам ите?
З ато ва бих предложил арм ията да се преобразува,
к а к т о и другите институции, кои то зависят о т надп-
— 318
РЕШЕНИЕТО
ребараша Във ВъоръжаВането. А рм ията Всъщност, мо

же да даде много на с т р а н а т а к а т о организационен
о п и т и дисциплина. Те м о гат да се запазят и о т т я х
да има трайна полза - но само ако сме готоВи да пос
рещнем необходимостта о т промяна.
Подобна подмяна на ц елта или трансформация е Въз
можна и по отношение на друга институция о т Воен
но-промишления комплекс - Ц ен тралн ото разузнава
телно управление. Не предлагам да унищожим ЦРУ, а
напротив, да го разширим. Нужна ни е Всякаква инфор
мация, к о я то можем да придобием за други страни и
култури. Но съм убеден В о т ч а я н а т а нужда о т преоб
разуване на Вида информация, кой то събираме, на начи
на, по кой то я придобиваме, и начините, по кои то я из
ползваме. Зато ва бих заместил с културни антрополо
зи шпионите, кои то се оп и тВ ат да манипулират чуж
д а т а култура, без да я разбират. Подобно заместване
не означава непременно съсипВане на ж и вота на хора
т а . Няма причина да не преквалифицираме способните
шпиони, кои то ж елаят, разбира се, В културни ан тр о
полози к а т о ч а с т о т д ей н о стта им.
Все пак промяната си е промяна и Винаги е болезне
на. „Способни“ не е случайно определение. Ще има шпи
они, кои то няма да пожелаят да се превърнат В кул
турни антрополози, защ ото жадуВат за приключения,
кои то няма как да изживеят при Внимателното и усър
дно усилие да проникнат В една култура и да я изучат,
без да я манипулират. На други им липсВа обекти вност
или други способности за т а зи цел. Може да дойдат но-
Ви хора, а някои ще тряб б а да б ъ д ат пенсионирани или
освободени. Не са изключени известни трудности и ду
шевни терзания, ще се наложи да преболедуваме.
С ъщ ите принципи Важат и за преобразуването на
най-голямата, най-могъщата ч а с т на Военно-промиш
ления комплекс - о тб р ан и те л н а та индустрия. И т у к
подмяната не само е Възможна, но и жизненоважна.
Компаниите, кои то сега произвеждат напалм, биха
— 319
могли например да започнат да произвеждат по-безо

пасни продукти - например, фойерверки. Производите
л и те на дефолианти м о га т да се пренасочат към про
и зводството на изкуствени торове. П роизводителите
на танкове м о гат да п равят пътн о-строи телн а т е х
ника. Във всички случаи оръж ията и военните машини
м о гат да бъдат конверсирани в мирни модерни техн о
логии и т е да р а б о т я т за благото на цялото човечес
т в о , вм есто да се п азят в тай н а в им ето на запазва
н е т о на националния суверенитет. Все пак то зи про
цес няма да протече безпроблемно. С т а р о т о оборудва
не ще стан е безполезно и ще се наложи да се купуват
нови машини. Ще тряб ва да се влож ат огромни капи
тали. Д а се придобият нови познания. Онези, кои то ве
че владеят химията на войната, ще тряб ва да усвоят
н о вата химия на мира. Придобиването на нови знания
изисква о т к р и т о с т и усилие. Някои няма да и скат да
направят т о в а усилие. Някои ще са „много стари, за
да се у ч ат на нови трикове“. Да, ще има известни
трудности, дори период на страдание.
Въпросът за доброволната икономическа депресия
поставя един основен проблем за отн ош ен и ето между
икономическия спад и капитализма. Проблемът с капи
тализм а е, че т о й по природа е аморален. Основният
му принцип гласи - общ ото благосъстояние се осигуря
ва о т хора, мотивирани о т печалбата в условията на
конкуренция. Не с т а в а въпрос за никакви други м о ти
ви. Всъщност, капитализмът залага толкова много на
печалбата к а т о м оти в именно защ ото т я представля
ва прим итивната мотивация на собствения интерес.
Той е неприкрито егоистичен, а воля, неподчинена на
нищо по-висше о т с а м ата себе си, е или неизбежно ще
се превърне в зло. З а то в а капитализм ът „противостои
на прогреса“.
З а то в а идеята за „доброволна икономическа депре
сия“ звучи за традиционния капитализъм к а т о прокля
ти е. Защо, да речем, капиталист, ръководещ печелив
— 320 —
РЕШЕНИЕТО
шо предприятие за производство на напалм, би се под

ложил на преквалификация, би прекроил плановете си и
би поел разходите за преобразуването на предприятие
т о си в завод за фойерверки? Особено след к а т о е по-
лесно и по-печелившо да лобира в Конгреса за стимули
ране тъ р с ен ето за напалм? Класическият егоистичен
капитализъм би се противопоставил на всяка форма на
промяна или прогрес, к о я то не е видимо доходоносна
лично за него в сравнително краткосрочен план.
Съмнявам се дали ще е умен ход да отхвърлим пе
чалбата к а т о м оти в и да отм еним институционния
капитализъм. Ио как би могъл т о й да бъде преобразу
ван по подходящ начин? Как е възможно капитализмът
да се съгласи да премине през доброволна икономическа
депресия? Как м о гат кап и тал и сти те да се научат да
подчиняват индивидуалната печа\ба к а т о м оти в зара
ди no-висши ценности к а т о и сти н ата, лю бовта и ми
ра, когато т о в а е необходимо? Това е един о т начини
т е да поставим най-важния въпрос на наш ето време.
К акто при всеки друг многостранен проблем, нужен
е цял комплекс о т отговори. Единият о т т я х се крие
в създаването на общности. Бизнесмените трябва да
попаднат в истинска общ ност , за да усвоят по емпи
ричен п ъ т ц ен н ости те на о б щ н о стта и емоционална
т а полза - р а д о с т т а о т съприкосновението с тези
ценности. Малцина са онези, кои то вече ги познават.
П овечето обаче само д ав ат вид, че т о в а е так а. Мод
но е компаниите да се п р ед став ят за общности, но
т о в а си е ч и ста привидност. Най-често т я има за цел
да прикрие безсрамния егоизъм в начина им на д ей ст
вие. Имаме пред себе си дълъг п ъ т. Но ако капитализ
м ъ т к а т о цяло не се научи истински да мисли по зако
н и те на духовното единение, н и то то й , н и то с в е т ъ т ,
о т кой то извлича печалбите си, ще и м а т особен шанс
да оцелеят.
32 1 —
НАЦИОНАЛИЗМ ЪТ - П О ЛЕЗЕН
ИЛИ ВРЕДЕН
Човек не променя онова, с к оето се гордее. Точно защо-

т о се противопоставя на промяната, казваме за гор
д о с т т а , че предш ества падението. За мнозина капита
лизмът такъв, какъвто е сега, е свързан с „американиз-
ма“ в гордиев възел о т самодоволство. К ритиците, ко
и т о призовават за сериозна промяна, не срещ ат разби
ране. „Капитализъм - обичай го или се откаж и о т не
го“ може да се с м я т а за вариант на „Америка - обичай
я или се откаж и о т нея“.
За го р д о стта си има време и място. Има моменти
и об стоятелства, в кои то т я е не само достойна за ад
мирации, но и необходима. Има и времена - и за групи
т е , и за отделните хора - когато е нездрава и разруши
телна. Нарцисизмът е психологическата страна на инс
т и н к т а ни за самосъхранение, без него не бихме могли
да оцелеем. Но необузданият нарцисизъм, който Ерих
Фром нарича злокачествен, е основният предшественик
както на индивидуалното, та к а и на груповото зло.
Г ордостта е особено ценна и необходима в процеса
на изграждането на самоличност. През целия си ж и вот
хората и групите р а б о т я т върху изкристализирането
и утвърж даването на и д ен ти ч н о стта си. Но по-голя-
м а т а ч аст о т т о зи процес протича в ю нош еството.
Обърнете внимание колко гордост и нарцисизъм има в
то зи период! Нормално е за юношите - и за м ом чета
т а , и за м о м и ч етата - да обръщ ат изключително го
лямо внимание на вида си. Макар че облеклото им мо
же да изглежда на възрастн и те небрежно, неспретна-
т о и въобще неприемливо, за младежите т о има изк
лючително значение. К огато пробват дрехи, т е проб
в а т различни самоличности. П рекарват безкрайни ча
сове пред огледалото - гледайки не дрехите, а лицата
си, развиващите се свои те л а и ч е р т и т е си - независи
— 322 —
РЕШЕНИЕТО
мо дали излъчваш добро или зло. Взирайки се в огледа

ло то , ше в д ей ствителност се о п и т в а т да разберат
кои са, да о т к р и я т някаква самоличност в отраж ени
е т о си. Тази гордост и самонаблюдение в огледалото
издават уязвимост. Ю ношите обикновено не реагират
благосклонно на критики. И когато обичайните вълне
ния на ю нош еството д ости гн ат степен, в к о ято с т а
в а т ненормални, проблемът обикновено се състои в
т.нар. „криза на самоличността“.
К огато групата работи върху изграждането на своя
самоличност, го р д о стта отн ово се проявява ярко.
Н ай-известният и драматичен пример е борбата на
чернокожите американци, особено през 60-те години, да
си изградят нов имидж в общ еството. Преди т о в а т о
зи стрем еж не е присъствал осезателно, а мнозина са
стигали до смешни крайности в о п и т и т е си да придо
б и ят самоличността на бели, дори да изправят естес
тв ен о къдравата си коса или да избелят ко ж ата си.
Впечатляваща е промяната, к о я то настъпва в нагласа
т а . К ъдравата коса е оставена да си р ас те на свобо
да. И н т ер е съ т се насочва към Африка. Изучава се аф
риканската история, за да се гордеят чернокожите с
корените си. Н овата „черна гордост“ се съ п ъ тств а не
избежно о т „черен гняв“. Лозунгът на деня е „черното
е прекрасно“.
Добре, щом ста ва въпрос за уважение. Хубаво е да
се уважаваме, както и да уважаваме другите. Но за да
уважаваме себе си, тр яб в а да притежаваме достойнс
т в о , а о т т а м и гордост.
Г орд остта на една народност или нация може да бъ
де квалифицирана к а то национализъм. Той е съвсем ес
т е с т в е н и полезен, когато групата притежава само
личност, когато наистина носи белезите на единна на
ция. Това става, когато племената или градовете-дър
жави създават национални държави, или когато колонии
о тх въ р л ят чуждото владичество (к акто направихме
ние, американците, през 1776 г.).
— 323
Национализмът притежава стр ах о ви та сила, както

Съединените щ ати установиха за свое най-голямо ра
зочарование във Виетнам. Тъй к а т о Хо Ши Мин, вода
ч ъ т на виетнам ц ите в борбата им за освобождаване
о т колониалния империализъм, беше комунист, ние зас
танахм е срещу т я х в стрем еж а им към независимост.
Най-сериозната о т многото ни грешки в Ю гоизточна
Азия беше, че погрешно възприемахме виетнамския на
ционализъм к а т о комунистическо движение. Ако бяхме
се опитали да насърчим виетнамския национализъм,
вм есто да подкрепяме колониализма, много ф акти со
ч а т , че В иетнам можеше да с та н е истински демокра
тична некомунистическа държава. И о б р атн о то , същи
т е ф акти показват, че к а то се противопоставиха на
стрем еж а на виетнам ците към самоопределение, Съе
динените щ ати ги тласнаха към съюз с Русия и към съ
щия то зи комунизъм и тотал и тари зъ м , о т кой то се
опасявахме. Във всеки случай, във В иетнам не комуниз
м ъ т , а необикновената сила на национализма постави
Съединените щ ати на колене. Да се противопоставя
ме на законния национализъм, означава да го правим за
своя см етка.
Има обаче и неоправдан национализъм или шовини
зъм, срещу кой то трябва да се борим, и в другите, и в
себе си. К акто има разлика между „грубия“ и „нежния“
индивидуализъм, т а к а има разлика и между жизнеопре-
делящ ата независимост и състоянието, в к оето една
нация държи всички да признават правото й да не се
съобразява с никакви реалности извън себе си. Нацио
нализмът например кара Съединените щ ати да заявят,
че не се налага да се подчиняват на реш енията на Меж
дународния съд в Хага. Но оправдан национализъм ли е
т о в а ? И какво означава т о й о т гледна то ч к а на с т р е
межа към изграждането на световна общ ност?
Съществува един вид гордост, произтичаща о т соб
с т в е н а т а идентичност, която е не само законна, но и
необходима за доброто на всяка група, независимо дали
— 324
РЕШЕНИЕТО
т о в а са чернокожите американци или американците ка

т о цяло. Дори в процеса на изграждането на общ ност
групата изпитва известна гордост о т реалното си
постижение да излезе о т хаоса и да се пребори с пус
т о т а т а . Но т ази здравословна, свързана с утвържда
ван ето на сам оличността гордост, лесно и ч есто пре
минава в усещане за високомерно превъзходство. На
ц и с т к а т а концепция за „великата раса“, провокираща
геноцид, също е национализъм в действие. К акто и яв
н а т а увереност на наш ето правителство, че знае как
во е най-доброто за Никарагуа. Трябва по някакъв на
чин да се научим да разграничаваме необходимия за ра
зумното самоуважение и самоопределение национали
зъм о т водещия до шовинизъм и търсене на врагове
сляп патриотизъм , спъващ р азви ти ето на св ето в н ата
общност.
Разграничаването на здравия о т нездравия национа
лизъм е много важна задача в нашия западащ и изчез
ващ с в я т . Защ ото на зем ята има м еста, където тр я б
ва да се насърчава национализмът, а на други - реши
телно да се възпира. Национализмът на чернокожите
южноафриканци например несъмнено се нуждае о т на
сърчение в р азв и ти ето им към заслужено уважение и
национално съзнание, о т кои то се ползват всички граж
дани на света. Чернокожите южноафриканци и м ат
нужда да се у т в ъ р д я т к а т о нация, със или без съдейс
т в и е т о на белите южноафриканци. Но Русия и САЩ
отдавна са успели да оф орм ят и д ен ти ч н о стта си ка
т о нации. П о-н ататъш н о нарастване на и без т о в а ве
че прекалено афишираната им национална гордост ед
ва ли е необходимо. Напротив, очевидно е, че в и н те
рес на мира руският и американският национализъм
трябва по някакъв начин да бъдат обуздани.
Ключът към разграничаването на здравия о т незд
равия национализъм явно е в утвърж даването на само
личн остта, в к о я то п р ед став ата за себе си - „А з-ът“
- к а т о нещо отделно, само за себе си, е илюзия. В дейс-
— 32 5 —
ш вителност всички сме зависими един ош друг. През

вековете най-големите духовни водачи о т всички рели
гии са учили, че п ъ т я т на духовното извисяване мина
ва през надмогването на нарцисизма към придобиване
на мистично съзнание, в к оето со б ств ен ата ни иден
т и ч н о ст се смесва с т а зи на ч овечеството и на бо
ж ествен о то . К ак то е е отд елн и те хора, т а к а е и с
групите, и с нациите. Призванието ни е да преодолеем
националния си нарцисизъм и ограничената си идентич
н о ст в полза на идентифициране с човечеството и със
то я н и ет о на глобална общ ност. Но все пак, за да се
откаж е о т нещо, човек тряб ва преди всичко да го при
теж ава. Не можем да работим за надграждане над на
ш а т а идентичност, без първо да сме я придобили. За
т о в а правилният модел за развитие за нацишпе е: пър
во, израстване до национализма; второ, надрастване на
национализма. Така че разграничаването на здравия о т
нездравия национализъм изисква да преценим къде т о ч
но се намира една държава в хода на своето истори
ческо развитие.
Иначе начинът да се провери дали национализмът е
здрав или нездрав е същ ият, как то да се различи пра
вилното о т неправилното мислене: Какво се губи? На
лице ли е и н т е г р и т е т ? Доколко определена личност
съзнателно е включила всички променливи в мисленето
си? Лидерът, кой то действа о т позициите на здравия
национализъм, съзнава, че т о в а е национализъм, как то
и начинът, по кой то т о й се вписва в общ ата картина
на нещ ата. По време на войната във Виетнам Хо Ши
Мин беше съвсем наясно какво прави, а президентът
Джонсън не беше. Джонсън действаше о т позициите
на патологичния национализъм, наречен о т сенатора
Фулбрайт „а р о ган тн о с тта на в л а с т т а “ - злокачестве
на форма на нарцисизъм, който, к ак то повечето пред
разсъдъци, о става неосъзнат.
Комичен пример за нездрав национализъм в действие
е един случай през февруари 1964 г. Жена ми Лили, ко-
— 326 —
РЕШЕНИЕТО
я т о е родена и израснала 6 Сингапур, можеше да кан

д и д атства за американско гражданство. В имиграцион-
ния отдел в Хавай, където живеехме тогава, я попита
ха дали би имала нещо против да изчака до първи май,
за да си получи докум ентите за гражданство. Възнаме
ряваха то зи ден да ч е с т в а т Деня на закона (реакция на
американците на празнуването на деня на труда о т
руснаците), приветствайки големия брой нови гражда
ни. Лили се съгласи. И так а, следобед на първи май, два
м а т а с нея се събрахме заедно с още към двеста ново
излюпени американци и те х н и т е роднини плюс съ о т
в е т н и т е официални лица на древната земя на военна
т а база в Уайкики.
П разненството започна с парад. О ркестър и т р и
р о ти войници с блестящи на следобедното слънце пуш
ки обиколиха четири п ъти плаца, преди да за с т а н а т
мирно зад седем оръдия. После дадоха двадесет и един
топовни салю та по случай празника. Още щом ш умът
утихна, губернаторът на Хавай - висок, изискан госпо
дин - се изправи и започна р еч та си: „Събрали сме се
т у к в днешния следобед, за да отбележим Деня на за
кона, макар че тук, в Хавай, бихме могли да го наречем
Ден на ц в е т н и т е венци. К ак то и да е, важ ното е, че
тук, в Съединените щ ати, ние празнуваме този ден с
цветя, докато в комунистическите страни п равят Во
енни паради и манифестации.“
Никой не се засмя. К а т о че ли никой не забеляза аб
сурдн остта на ситуацията: то зи човек, зад когото
стояха мирно т р и р о т и войници, а над главата му още
се виеше пушекът о т седем оръдия, говореше пълни
безсмислици. Това беше просто безобидно недомислие.
Същ ият то зи неосъзнат национализъм обаче вече сее
ше см ъ р т по на запад, отвъ д Тихия океан.
Съединените щ ати не м о гат да бъдат обвинени в
no-нездрав национализъм о т Русия. Напротив, доколко-
т о ми е известно, „обикновеният“ руснак страда още
повече о т средния американец о т м а н т а л и т е т а „моя-
— 327 —
т а страна над Всичко, независимо дали е права или не“.

Всъщност, яр о с тн и я т и безсмислен патриотизъм , кой
т о изглежда е неделим о т руския характер, не спомага
с нищо за общуването с руснаците. Но да виним бол
ния им национализъм, без да лекуваме собствения си, е
не по-зряло и конструктивно поведение о т т о в а на де
т е т о , ко ето сочи по-малкото си б ратч е с пръст и пла
че пред майка си: „Ама той започна пръв!“
Национализмът може да се насърчава, но и да се
обуздава. Чувал съм, че когато малките русначета
т р ъ г н а т на училище, над черната дъска в класната
с т а я намират правоъгълна к а р та на св ета, в центъра
на ко ято е Русия. Знам, че когато малките американ-
ч е т а т р ъ г н а т на училище на горе-долу същ ата въз
р ас т , в центъра на к а р т а т а над черн ата дъска виж
д а т САЩ. Не е нужно да бъде так а. Аз съм благодарен
на децата ми, кои то ми подариха голям нов атлас на
с в ет а за последната Коледа. Той е д о ста необикновен.
Няма център. Приблизително еднакво м я с т о е отделе
но на Русия, САЩ, Централна и Южна Америка, Афри
ка, Европа и дори на Северния и Южния полюс. Нико
га преди не бях виждал подобен атлас. И здатели те му
явно са положили неимоверни усилия да п ред ставят ис
тинно и интегрирано географията на св ето в н ата об
щ ност*
Ние можем да променим к а р т и т е .
* Atlas of the World 7th comprehensive ed , Times Books, New York,

1985.
--- 328----
РЕШЕНИЕТО
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Християнската църква
в Съединените щати
Знаем, че промяната е възможна, но знаем също и че

т я винаги среща съпротива. А промените, нужни за
прекратяване на надпреварата във въоръжаването и за
създаване на световна общ ност биха били много по-
дълбоки о т т о в а , да се преразгледа а т л а с ъ т на света.
С тав а въпрос за истинска революция. Революциите за
п очват в сърцата и умовете на хората. Но за да бъ
д а т мирни, трябва да бъдат подготвени о т и н с ти ту
циите. Въпреки то в а, д вете най-важни и влиятелни ин
ституции в т а зи страна - християнската църква и фе
дералното правителство - изглеждат глухи за проме
ните, неспособни или нежелаещи да възприемат прин
ципите на об щ н о стта, които биха подготвили револю
ц и ята и биха ни спасили кожите.
КЪДЕ СИ, И И СУ СЕ
Н адпреварата във въоръжаването е противна на всич

ко, к о е т о х р и сти ян ството теоретически защ итава. Тя
е проява на национализъм, а Иисус е интернациона
лист. Тя е омраза и враждебност, а Иисус проповядва
— 329 —
опрощение. Тя е гордост, а Иисус казва: „Блажени ни

щ и те духом.“ Зад нея с т о я т производителите на оръ
жие и войнолюбците, а Иисус казва: „Блажени м ирот-
ворците.“ Най-важната й динамика е с тр е м еж ъ т към
неуязвимост, а Иисус е въплъщение на уязвим остта.
Защо то гава християнската църква не се бори по на
чало против надпреварата във въоръжаването. Как е
възможно кардинал Спелмън да подбужда ескалация на
войната във В иетнам? С какви очи производителите
на оръжейни системи о т п р а в я т молитви към Бог?
Какво прави американското знаме на входа на олтара
в м о я т а малка п р о т е с т а н т с к а църквица в Нова Англия
(както и в повечето други християнски църкви в цяла
т а страна), след к а т о Иисус е говорел с ханаанците и
самаряните и следвайки Неговия пример, най-първото
решение на църквата тряб ва да е обединение на различ
ни народи? Какво с т а в а с Иисус?
В един рекламен надпис преди няколко години видях
много сб и т отговор: „Ако не успеете с религията, опи
т а й т е с Иисус.“
О т с ъ с т в и е т о на християнски дух в институциона-
лизираната религия не е проблем отскоро. И с то р и я та
на църквата през последните хиляда и ш е с т с т о т и н го
дини познава безброй случаи на институционно богохул
ство . Именно църквата започва кръстоносни походи,
за да избива мюсюлмани в и м ето на Иисус. Именно ри-
мокатолическата църква остава безучастна по време
на Холокоста, без да направи нищо в и м ето на Иисус.
Защо? Нима е възможно християнската църква да
бъде т а к а последователно безбожна? Къде е Иисус в
цялата т ази работа? Кога църквата е забравила какво
е т о в а духовно единение и общ ност?
— 330
РЕШЕНИЕТО
РЕВОЛЮ ЦИЯТА НА ВЕЛИКИ ЧЕТВЪРТЪК
К а т о християнин аз см ятам за най-важен църковен

празник не Възкресение Христово, не Рождество, а Ве
лики ч етв ъ р тъ к. Зн ач и м остта на този ден осъзнах
благодарение на поредица о т беседи, „Революцията на
Велики ч ет в ъ р т ъ к “ на християнската философка Б еа т-
рис Брюто.* В т я х т я изтъква, че най-великата рево
люция в човеш ката история е извършена на Велики
ч ет в ъ р т ъ к - деня, преди Иисус да бъде разпънат на
кръста.
Тя я разглежда к а т о двустепенна революция. Първи
я т й е т а п е, когато Иисус измива нозете на ученици
т е си. До т о зи м ом ент най-важното е било някой да
бъде пръв и стигне ли върха, да остане т а м или да се
оп ита да се изкачи по-високо. Но е т о че то зи човек,
кой то вече е на върха - равин и учител - изведнъж сли
за възможно най-ниско, за да умие н озете на следовни
ц и те си. С т о зи а к т Иисус символично преобръща це
лия социален порядък. Без да разбират какво става, до
ри собствен и те му ученици са стъписани о т т о в а по
ведение.
Б р ю то твърди също, че Иисус, преобръщайки социа
лния порядък, въвежда с Тайната вечеря нова символич
на форма на общ ност. С пом ощ та на Иисус първите
християни о т к р и в а т т а й н с т в о т о на общ н остта. Това
ни е известно о т ран н ата църковна история, но тъ й
к а т о ние сам и те до голяма степен сме изгубили ключа
към т о в а тай н ств о , не съзнаваме каква сила обладава
общ н остта.
В книгата си „Уханието на лю бовта“** К ийт Милър
излага концепцията си за причините, поради кои то пър-
* Bruteau, Beatrice. The Holy Thursday Revolution. Курс лекции, чете

ни пред „Огг Forum in Religion“ in Wilson College, Chambersburg, Pa.,
Feb. 8-10, 1981.
** Miller, Keith. The Scent of Love. World Books, Waco, Texas, 1983.
— 331 —
Bume християни са били такива изумително добри еван

гелисти. Тя не се крие в т я х н о т о обаяние - например в
умението им да говорят различни езици, н и то пък в
то в а, не х р и сти ян ството е пленителна доктрина
(точно о б р атн ото, т о е може би най-малко привлека
т е л н а т а възможна), а в то в а, че са открили т а й н с т
в о т о на о б щ н остта. То к а т о че ли е ставало о т само
себе си. Върви си някой по малка уличка в К оринт или
Ефес и вижда група хора, седнали заедно и разговарящи
за възможно най-странни неща - за човек, за дървен
кръст, за екзекуция и празна гробница... Това, за което
си говорят, звучи абсурдно за страничния наблюдател.
Но в начина, по кой то се гледат, по кой то плачат и
се см еят заедно, има нещо необяснимо притегателно.
О т него се разнася „уханието на лю бовта“, к ак то се
изразява Милър. Случайният минувач продължава по-на-
т а т ъ к по уличката, но групичката го привлича както
ц в е т е т о - пчела. Той се заслушва отново, все т а к а без
да разбира, и продължава по п ъ тя си. Но т а к а му се ис
ка да се върне, че си казва: „Нямам понятие за какво
говорят т ези хора, но каквото и да е, искам да бъда
сред тях.“
Това би ви изглеждало к а т о романтична писателс
ка измислица, но аз сам и ят съм ставал свидетел на
съ щ ото явление. Водил съм групи за създаване на об
щ ности в най-безлични хотели, и въпреки т о в а адми
н и стр ато р и и сервитьорки са ни спирали - мен или
други о т участниците - и са казвали: „Не знам какво
правите, но см ян ата ми свършва в тр и , може ли да
дойда?“
Революцията на Велики ч е т в ъ р т ъ к започва да зами
ра по вр ем ето на император К онстан тин , когато
х р и сти ян ств о то е признато за религия. Скоро след
т о в а угасва напълно, когато т о е обявено за официал
на религия. С т ав а безопасно да си християнин. Криза
т а свършва. А с края на кризата о б щ н о стта отслаб
ва. И след к а т о вр ем ето на мъчениците в общи линии
— 332 —
РЕШЕНИЕТО
е отминало, х р и сти ян ств о то и църквата започват да

линеят.
Това, к о ето непременно тряб ва да разберем, е, че да
бъдеш истински християнин, е опасно. Всеки, който
гледа сериозно на принадлежността си към християнс
т в о т о , разбира, че разпъването на кръ ста не е просто
нещо, к о ето се е случило с един човек преди две хиляди
години, н и то пък че м ъченичеството е съдба само на
първите му последователи. То е риск, кой то сто и пос
тоянно пред всеки християнин. Х ристияните изпит
в а т п отребност, а и тр яб в а да ж и веят в известна
опасност, за да поддържат в я р ата си. В рем ето го до
казва ясно. Днес т о изисква о т нас да поемем огромни
рискове в и м ето на мира. А в борбата срещу окопали
т е се сили на надпреварата във въоръжаването - влас
т н и ц и т е в т о зи с в я т - се съдърж ат елементи на мъ
ченичество. О т врем ето на император К онстантин
насам все някога се появява по някой християнски мъ
ченик. Но днес не е д о статъ ч н а сам о ж ер твата на ед-
на-единствена смела душа в и м ето на вярата. Криза
т а на ц ен н ости те е т о т а л н а . Време е за общи дейст
вия и общ риск.
Така че друг начин да се формулира най-важният въп
рос на наш ето време е: дали опасн ости те на надпрева
р а т а във въоръжаването ще предизвикат нова криза в
х р и сти ян ство то и по т о зи начин ще върн ат църквата
към завещ аната ни о т Иисус общност.
К а т о си помисля колко огромни промени са нужни,
за да се сложи край на надпреварата във въоръжаване
т о - истинска революция не само в икономическото и
политическото ни мислене, но и в начина, по кой то се
отнасям е към ближния - о т съседната църква, на на
ш а т а улица и о т другите социални прослойки. Поняко
га ми се струва, че наистина има нужда о т В торо при
шествие. Не говоря за т о в а Бог отн ово да се появи в
плът и кръв. Всъщност, се отн асям с дълбок песими
зъм към пасивното очакване на църквата М есията сам
— 333 —
да слезе на зем ята. Говоря по-скоро за възраждане на

Христовия дух, ко ето би станало в църквата, ако хрис
т и я н и т е гледаха на т о в а с необходимата сериозност.
Говоря за възраждането на революцията на Велики
ч етвър тък.
П СЕВДО ДО КЕТИ ЗМ ЪТ -
ЦЪРКОВНАТА. ЕРЕС
Как е възможно църквата да забрави т а к а лесно заве

щ аното ни о т Иисус по отношение на о б щ н о стта и
да о т с т ъ п и о т Бож ията повеля да се обичаме един
друг? С превръщането на х ри сти ян ството в официал
но призната религия с т а в а безопасно човек да бъде
християнин. В рем ето на оп асн ости те к а т о че ли е о т
минало. К ризата е приключила. Но т а к а ли е наисти
на? В д ей ствителност злото продължава да броди по
света, дори и в с а м ата църква. О тиш ло си е единст
вено злото под заплаха за ж и вота си да преклониш гла
ва и да почиташ езическите богове. Но всичкото дру
го зло е останало. Как може църквата да загуби б и т
к а т а и да се откаж е, след к а т о веднъж й е позволено
да я води? Как е възможно т я т а к а бързо да измени на
себе си?
О т го в о р ъ т се крие в страха. За да бъде човек ис
тински християнин, тр яб в а да живее в опасност. Б и т
к а т а срещу злото е опасна. Иисус казва: „Аз съм пъ
т я т . “ Но то зи п ъ т очевидно е опасен. В края му мо
же би ни чака Голгота или друг вид мъченичество. Така,
о т страх, християните масово се о т к а з в а т да след
в а т неговия п ъ т .
С какво право то гав а продължават да се наричат
християни? Как м о гат да наричат Иисус свой Господ,
а да не го следват? Иисус се бори срещу страха си и
подражавайки му, в продължение на т р и века повечето
му последователи успяват да п равят същ ото. Но пос
— 334 —
РЕШЕНИЕТО
ле преставаш . Каква е тази еквилибристика, ко ято им

позволява да продължават да се наричат следовници на
Христос, след к а т о вече не се о п и т в а т да подражават
на с м е л о с т т а му?
Какво се е случило с християнската доктрина, т а
р и ту ал ът на п ричастието продължава, след к а т о ду
ховното единение вече го няма? Какво в християнска
т а доктрина е причината за то в а, хри сти ян ството да
се превърне до голяма степен в изпразнен о т съдържа
ние ритуал и привиден битиен модус?
Не мога да отговоря в исторически и световен ас
п ект, но несъмнено мога да отговоря за църквата в
Съединените щ ати днес. Защ ото ми е ясно, че мнозин
с т в о т о ходещи на църква християни в Америка са ере
тици. В одещ ата - и всъщност, традиционна - ерес на
наш ето време аз наричам псевдодокетизъм. Именно
т а зи господстваща ерес осигурява на църквата и н те
лектуалното основание да не учи последователите си
да следват Иисус.
П овечето американци са изучавали хри сти ян ството
достатъ чн о, за да познават парадоксалната доктрина,
че Иисус е едновременно човек и бог. Псевдодокетиз-
м ъ т означава, че т е си го п ред ставят к а т о деветде
с е т и д ев ет цяло и п е т процента Бог и нула цяло и
п е т процента човек. Това е много удобно съотношение.
Така Иисус си получава м я с т о т о горе в облаците, о т
дясно на О теца, в цялото си величие, д ев етд есет и де
в е т цяло и п е т процента Бог. А ние си оставам е т у к
долу на зем ята, борейки се за оцеляване по мирските
правила, д ев етд есет и девет цяло и п е т процента хо
ра. П р о п а с т т а е толкова голяма, че американците не
б иват особено поощрявани да я преодоляват. К огато
Иисус говори, че т о й е п ъ т я т и ние тряб ва да си взе
мем кръ ста и да го последваме, да бъдем к а т о него и
може би дори да направим по-велики дела о т него, т о й
не може да го казва сериозно. Че нали т о й е Бог, а ние
сме си просто хора. Така че, пренебрегвайки т о т а л н о
— 335 —
реалната човешка същ ност на Иисус, ние боготворим

и м ето му, без да сме длъжни да следваме примера му.
П севдодокетизмът ни отървава о т дилемата.
Б ележ и тият квакер Елтън Трублъд казва: „Иисус
Христос може да бъде приет, може да бъде и отхвър
лен, но не може да бъде разумно пренебрегван.“* Но по-
вечето християни именно т о в а п равят - неблагоразум-
но го пренебрегват. И нтелектуалният н ед остатъ к на
мисленето ни - греш ката, която ни позволява да се из
мъкнем - е ереста псевдодокетизъм. Въпреки всичко,
на к о ето ни учи Иисус, т я ни позволява да се кланяме
и на Бога, и на мамона. Това е погрешната и нтелекту
ална основа на една църква, к о я то в и м ето на Иисус
може да съ ж и телства безбожно с надпреварата във въ
оръжаването.
За да се сложи край на тази надпревара, християни
т е тр яб в а да с т а н а т истински християни. Да с т а н а т
ученици и следовници на Христос. К акто каза един при
ятел: „Проблемът е как да стигнем о т Иисус Спаси
тел я до Иисус к а т о Господ.“ Ако Иисус наистина е наш
Господ, тр яб в а да сме готови да вървим по стъ п к и те
му. А за да го сторим, трябва да си представяме т о в а
к а т о нещо напълно възможно за човека. За тази цел
ереста псевдодокетизъм трябва да бъде изкоренена о т
църквата. Трябва да се върнем към схващ ането (което
още присъства в писанията), че Иисус е изцяло човек и
изцяло Бог. Трябва не само да разберем, че т о й е с т р а
дал по същия начин к а т о нас, но и че ние сам и те сме
способни да страдам е к а т о него. Трябва отн ово да се
превърнем в негови последователи не само на думи, но
и на дела. Не бива да бягаме о т оп асн остта.
* Trueblood, Elton, чието име е гравирано на паметна плоча в

„Yokefellow Institute“, който е основал в Ричмонд, Индиана.
------33 6 -------
РЕШЕНИЕТО
ЦЪРКВАТА - Б О Й Н О П О ЛЕ
В началото на д есети л ети ето имах възможност да

участвам в два големи екзорцизма. По време на единия
имах с м ъ т н о т о усещане, че се случва нещо нередно.
Нямам предвид, че диагнозата беше под въпрос. Напро
ти в , убедих се напълно колко реално нещо е обсебване
т о . Н и то пък искам да кажа, че екзорцизмите са били
ненужни. Д околкото ми е известно, и д вам ата пациен
т и са все още живи именно благодарение на тях. Не
редно ми се струваш е по-скоро, че душ ата на всеки о т
тези пациенти се бе превърнала в бойно поле, на кое
т о се сражаваха силите на доброто и злото (на Хрис
т о с и С а т а н а т а , ако щ ете).
Всъщност, всеки о т нас - всяка една душа - е бой
но поле, на к о ето се сраж ават доброто и злото. Но в
т ези два случая борбата беше ти тан ичн а. К а т о че ли
се водеше между сили о т космическа величина. Чудех се
защо. Най-сетне, към края на втория екзорцизъм, раз
брах, че най-доброто бойно поле, където да се сража
в а т доброто и злото, е църквата. И д вам ата пациен
т и бяха т а к а съсипани, че душ ата им бе станала аре
на на так ав а грандиозна битка именно защ ото църква
т а не бе успяла да поеме своя дълг.
Всъщност, макар и много различни един о т друг, и
д вам ата пациенти бяха обсебени о т ч а с т и о т силите
на злото именно поради многобройните недостатъци
на църквата - нейната повърхностност, липсата на
духовно единение в нея, безбожието на водачите й и
други такива фактори. Но о т всичките й н ед о статъ
ци онзи, кой то най-вече ги беше превърнал в ж ертва,
бе нежеланието на църквата да послужи за бойно поле
на конфликта. ' ■
Това нежелание е толкова старо, че дори са м ата
представа, че църквата тряб ва да бъде бойно поле, зву
чи странно, почти абсурдно. Ц ърквата не е м ясто, в
ко ето се во дят битки, нали та к а ? Всъщност, опитва
— 337 —
ме се да не допускаме 6 нея никакви сблъсъци. О п и тва

ме се да я поддържаме к а то псевдообщност, където
извират само усмивки и любезност, доброта и светли
на. Ако въобще тряб ва да има някакви сблъсъци, т е
трябва да се ограничат в рам ките на енорийския съ
в е т - или, още по-добре - до политиците, без въобще
да се сти га до енорийския съвет. Проблемът е т а м , че
т о в а няма нищо общо с и сти нската общност, а е са
мо лъстиво лицемерие.
И е т о че стигнахме до същината. Тъй к а т о христи
я н с т в о т о категорично ни призовава към мир, църква
т а е най-важният ключ към разоръжаването. Но за да
може т я да застане искрено зад движението за разоръ
жаване, б и т к а т а по въпроса за надпреварата във въо
ръж аването тр яб ва да се проведе в ъ тре в нея. И ня
мам предвид просто в с ъ в е т и т е на църковните н асто
яте л ств а. Трябва да се проведе между всички енориаши,
във всяка енория в с тр а н а та.
Б и т к а т а още не е започнала. Дори в църквите, чие-
т о ръководство е намерило следа о т см елост да обя
ви, че надпреварата във въоръжаването е нещо, срещу
ко е то християните тр яб в а да се борят, не е направе
но нищо, за да ста н е тази борба всеобща. Максимално
т о , ко е то са сторили, е да организират диспути, в ко
и т о да се изложи позицията и на д вете страни. Всеки
вярващ е свободен да присъства или да не присъства
на тези диспути - как то сам пожелае. Той е свободен
да вземе решение за себе си, както си седи на пейката
в църквата (а реш ението му обикновено е в зето дос
т а по-рано), без борба между енориашите, без борба в
църквата к а т о цяло. Тя избягва задължението си да
повдигне въпроса за надпреварата във въоръжаването.
Ц ърквата обича да нарича себе си „Х ристовото т я
ло“. Но се държи, сякаш може да бъде такова, без да
изпита болка, без да бъде разпъната и почти разкъса
на, сякаш може да бъде Христово тяло, без да трябва
да носи кр ъ ста си и да увисне на него в мъчителен кон
— 33 8 —
РЕШЕНИЕТО
фликт. Смятайки, че може да бъде Х ристово тял о без

болезнено, т я е превърнала самия израз „Христово т я
ло“ в евфемизъм.
Какво то гава трябва да се случи? О тго в о р ъ т не е
безболезнен, но е ясен. Една о т ч е р т и т е на истинска
т а общ ност е, че к а т о организъм т я може да воюва
без злоба. Ц ърквата няма да може да се справи с въп
роса за надпреварата във въоръжаването, докато не се
превърне в общност. Сега т я не само не е Христово
тяло, но дори не е и тял о - не е общ ност. Първо тр я б
ва да се превърне в такава, за да може да служи к а т о
Христово тяло.
Процесът на изграждането на общ ност започва с
ангажираност - ангаж ираността на участниците да не
се о т к а зв а т , да о с т а н а т заедно през добри и лоши пе
риоди, да преминат през болката на хаоса и п у с т о т а
т а . Ц ърквата не изисква так ав а ангажираност. Дошло
е време да я поиска. Защ ото без ангажираност не мо
же да има общност.
При пътуванията си из с т р а н а т а намирам много
свещеници в състояние, близко до отчаян и ето. Повече-
т о съзнават ясно липсата на духовно единение в т я х
н о то паство. Те с т р а д а т о т т о в а не само в ролята
си на духовни водачи, но и просто к а т о хора. В соб ст
вен ото си паство т е не се ч у в с т в а т членове на общ
н о ст. Търсят я извън него, но рядко я намират. Прак
тически никога не се ч у в с тв а т свободни да споделят
мислите си с п а с т в о т о ш и искрено да проповядват
Евангелието так а, как то го разбират.
К огато ме п и т а т какво да п равят, аз ги съветвам
за начало да накарат енориашите си да се ангажират
да о с т а н а т заедно, да бъдат верни един на друг. „Как
се ч у вствате свободни да проповядвате Евангелието,
когато се страхувате, че т о в а ще ги прогони? - питам
ги. - Ако тълкуванията ви ги отблъсн ат, б роят им ще
намалее, ще ви ореж ат бю дж ета и епископът ще бъде
недоволен. Ще каж ат, че с т е се провалили в мисията
— 33 9
си. Най-пърбошо, к о ето тряб ва да направите, е да из

т р ъ г н е т е о т енориашите ангажираност да не се о т
казват. О т т а м трябва да започне единението.“
Но подобен съ вет не се приема лесно. Все още жи
веем в епохата на грубия индивидуализъм. Човек т р я б
ва да се чувства свободен да идва и да си о ти ва по своя
воля, нали так а? Не трябва ли да се остави на хората
сами да реш ават дали да у ч а с т в а т в определена цър
ковна организация и в конкретна църква, дали въобще
да ходят на църква точ н о т а зи неделя, то зи месец, т о
зи сезон? Как може да се изтръгне та к а в а лоялност ка
т о къс жива плът във време, когато човек е свободен
да отиде в друга църква и л оял н остта не е условие за
участие? В д ей ствителност о п и т ъ т да се изтръгне
о т участниците обещание да не се о т к а з в а т и да се
запазят к а т о група най-вероятно ще накара много о т
т я х да си о т и д а т . Рискован ход.
Но да се върнем към вечния ф ак т - да бъдеш хрис
тиянин по начало е, или поне би трябвало да бъде, опас
но начинание. Може би ще се започне с неколцина сме
ли свещеници, готови да п оем ат риска да каж ат на
енориашите си, че е дошло време християните да се из
п равят и да се преброят. Но изтръпвам о т ужас при
мисълта за ж е р т в а т а им. Много по-лесно би било за
тя х , ако в то зи риск ги поощ ряват епископите или дру
ги ръководители на църквата. А и ж е р т в а т а им в край
на см етка ще бъде напразна, ако епископите и ръково
д ителите не п оем ат също то зи риск. Защ ото, както
ж и в о т ъ т на отделния християнин тр яб в а да бъде опа
сен, т а к а и църквата к а т о цяло, к а т о организъм, тр я б
ва да бъде го то ва да поеме риск, ако иска да олицет
ворява Христово тяло.
Рискът е голям. Ако бях епископ или ръководител на
църква бих си задавал въпроси о т рода на: „Ако поли
т и к а т а на църквата е да търси о т членовете си зна
чителна ангажираност в наш ето време на индивидуа
лизъм, колко членове бихме загубили? Д есе т процента?
— 340 —
РЕШЕНИЕТО
Д вадесет и п е т ? Половината? Как ще се отрази т о в а

на финансовата ни структура? Къде ще о т и д а т тези,
кои то се о т к а ж а т ? В други църкви? Боже опази! Как
ще се отрази т о в а на църквата к а т о цяло? Ще я раз
дели ли на ангажирана и неангажирана църква? Две цър
кви ли ще имаме - църква на ангажираните и църква на
неангажираните? И не е ли о б щ н о стта отворена?
Няма ли политиката, ко ято изисква някаква ангажира
н о ст, да изключва онези, кои то не искат да се ангажи
р а т ? Няма ли по то зи начин т е да бъдат лишени о т
благотворното въздействие на църковните т а й н с т в а
и Бож ието слово?“
Това са трудни въпроси и не бива да се избягват. Но
за онези църковни служители и т ех н и те паства, кои то
искрено ж елаят да се превърнат в истински общности,
кои то са готови да п о ем ат риска, има т р и неща, кои
т о тр яб ва да п ом н ят. П ървото е, че в о п и ти те си да
се поддържа всяка общ ност тряб ва да се бори с проб
лема за о т в о р е н о с т т а . О т в о р е н о с т т а на и сти нската
общ ност никога не е пълна и абсолютна. Всъщност,
църквата в известен смисъл се проваля именно защ ото
се опитва да бъде прекалено отворена. Но коренът на
провала й е в провала на м отивацията. Ц ърквата се
оп итва да бъде възможно най-отворена не в услуга на
о б щ н о стта, а в услуга на числата. Тя приема с радост
странника не толкова о т любов, колкото о т алчност.
Не о т стрем еж към общ ност се въздържа т я да пои
ска о т членовете си да с т а н а т и да се преброят, а о т
страх. Тя не може да твърди, че не поставя високи
изисквания пред членовете си в интерес на общ ност
т а , защ ото преди всичко в нея няма общ ност. Голата
истина е, че църквата не се интересува о т общ ност
т а , а о т св о ята многобройност.
В т о р о т о , к о е то тр яб в а да се помни е, че има голям
брой неангажирани вярващи, кои то си о с т а в а т неанга
жирани, защ ото никога не са виждали църква, която да
заслужава ангаж ираността им. Виждали са църкви, ко-
— 341 —
шпо се интересуваш само о т своята многобройност,

безхарактерни обществени клубове, на кои то им липс
ва ед и нството и духът на об щ н остта, където на
Евангелието се гледа през пръсти, а членовете им по
правило не в зем ат Христос насериозно, църкви, кои то
са готови да з а с т а н а т на с т р а н а т а на каквото и да е
и зато ва всъщ ност, не подкрепят нищо. Ако поискат
о т членовете им да с т а н а т и да се преброят, много
о т с т а р и т е ще б ъ д ат загубени. Но църквата ще прив
лече нови. Може би по-малко. А може би повече. Не
знам. И църквата няма да знае, докато не поеме този
риск.
Последното, к о е т о тряб ва да се помни, е примерът
на Иисус. Той не е неизменно толерантен. Удивително
то л ер ан тен е към о т к р и т о грешните. Той търси об
щ е с т в о т о им и изгражда общ ност с тях . Но е забеле
жително н етолерантен към фарисеите, престорено на
божните и тър говц и те в храма. Той не приема всички
безусловно. На един младеж предлага да му стане уче
ник. Кани го да го придружава, да бъде възможно най-
близо до него. Но му казва също, че ще тряб ва първо
да се отърси о т всичко, о т к о ето е обсебен - и с ъ о т
в етн о о т сигурността и неуязвим остта си, да поеме
кръста си и да тръгне по стъ п к и те му. Църковните
водачи и т е х н и т е паства, кои то се б о р ят с тези съв
сем реални проблеми на о т в о р е н о с т т а и в крайна
см етка на разоръжаването и об щ н остта, тряб ва да си
спомнят за Иисус и да се п и т а т какво би направил
то й . К ак то всички знаем, онзи младеж решава, че не
желае да изпълни п оставен и те о т Иисус условия. Това
е тъж но. Но известно е също, че когато Иисус п о ста
вя т ези условия, т о й гледа на младежа с любов.
— 342 —
РЕШЕНИЕТО
П РИ ЗН А Ц И НА Н А ДЕЖ ДА
Макар че описах м о я т а църква к а т о безбожна, еретич

на, непоследователна и некадърна, винаги се появява по
някое изключение о т време на време - по някой мъче
ник, по някое паство, к о ето с риск за ж и вота си защи
т а в а евреите. Винаги е имало някакви странни призна
ци на Божия намеса в т а зи п атети ч н а, чудотворна ин
ституция. На пръв поглед изглежда, че сега църквата е
безсилна да осъщ естви т а зи т а к а отчаяно нужна за
световния мир революция. Но нерядко се оказва, че ко-
г а т о рухва някакъв с т а р ред, под развалините вече се
заражда новият, а посред разрухата се появяват приз
наци на нов ж и вот. З а то в а не само има основания за
надежда за св ета, но т е дори са по-чести днес, откол-
к о т о в многовековната поквара на църквата.
Най-очевидният повод за надежда е, че повечето
църковни водачи са започнали, макар и плахо, да повди
г а т публично въпроса за разоръжаването. Най-плахи са
т ези опити к а т о че ли в римокатолическата църква.
Посланието на Националната конференция на католи
ческите епископи е предпазливо, но несъмнено е нача
ло. Поради а в т о р и т а р н а т а струк тура на т а зи църква,
свещениците в нея започват да предават посланието
на вярващите със специфичния си а в т о р и т е т . Те мо
г а т и трябва да бъдат дори още по-настойчиви. Меж
дувременно свещениците п р о т е с т а н т и о т повечето
църкви, чиито ръководства са излезли с подобни изяв
ления, трябва да п оем ат инициативата и да започнат
да говорят по т ези въпроси пред п а с т в а т а си по-отк-
р и то и ав т о р и т е т н о . В рем ето на предпазливите дейс
т в и я свърши.
Друго и може би още по-важно основание за надеж
да са признаците, че църквата се приближава към общ
н о с т т а . Най-очевидният о т т я х е, че т у к -т а м е в пас
т в а т а не само се сблъскват с об щ н остта, но и рабо
т я т сериозно върху нея. Най-забележителна в т о в а
— 343 —
отношение е Ц ърквата на Спасителя, ч иято централа

е във Вашингтон и к о я то изисква о т членовете си
то ч н о так ав а ангажираност, за каквато вече говорих.
Тя се превръща в пример за църквата к а т о цяло. Но
то зи п ъ т е трънлив. З ато ва тази църква е отн оси тел
но малка и последователите й са малко на брой. Но ги
има.
Друго основание за надежда е едно по-трудно доло
вимо, но повсеместно явление. По някакъв тай н ств ен
начин, през последното десетилетие църквата е започ
нала да отдава повече внимание на причастието. Све
т о т о причастие винаги е заемало централно м я сто в
римокатолическото богослужение. Но в п р о т е с т а н т с
к а т а църква т о в а символично представяне на в т о р а т а
ч а с т на Революцията на Велики ч етв ъ р тъ к почти е из
паднало в забвение през първата половина на века. През
60-те години някои епископални църкви с т и г а т д отам ,
причастието да се дава веднъж месечно, а в други про
т е с т а н т с к и църкви в най-добрия случай веднъж на т р и
месеца. Но без никаква видима принуда т о сега се въ
зобновява бързо в много о т п р о т е с т а н т с к и т е църкви.
Практически всички епископални църкви д ав ат причас
т и е поне веднъж седмично, а някои дори на всяка служ
ба. Много лутерански и презвитериански църкви се при
ч е с т я в а т всяка седмица. Изненадващо е, че същ ото се
отн ася и за някои м етоди стки паства. Движението
„Курсило“, възникнало в католическа Испания, също
придобива значимост в п р о т е с т а н т с к и т е църкви. То
проповядва общ ност по емпиричен п ъ т и общностна
вяра в Бога.
И накрая, в църквата битува едно незабележимо, но
мащабно движение, к о е т о може да се квалифицира най-
то ч н о к а т о „лаицизиране на службата Богу“.* Това е
много просто движение. Има само един основен прин-
* Вж. The Laity in Ministry: The Whole People for the Whole World. Ed.
John Hoffman and Georges Peck. Judson Press, Valley Forge, Pa., 1984.
------ 3 4 4 -------
РЕШЕНИЕТО
цип, че Всеки християнин е Божи служител. Движение

т о възниква почти едновременно в римокатолическа-
т а и п р о т е с т а н т с к а т а църква. В първата началото
му е поставено о т В тория Ватикански събор, който
разрешава извършването на някои формални промени,
к а т о например на неръкоположените да се разреши да
н о сят ч аш ата с виното за причастие. Л итургията
престава да бъде нещо, изпълнявано на олтара само
о т професионалисти пред публика о т непрофесиона
листи. Вече допускат обикновените хора до амвона ка
т о четци, до олтара и в сакристията. С т а р о т о раз
деление на свещеници и каещи се, на проповедници и
слушатели, на п астор и п аство започва да о т с т ъ п в а
на no-заден план. Идва к р аят на т о в а духовенството
да сто и високо в свои те одежди, въплъщавайки специ
ализираната духовност, д окато м н ози нството пълни
пейките в ниското в рол ята си на специализирана, ли
шена о т духовност маса. Ц ърквата започва да излиза
о т св о ята свръхспециализираност и да се доближава
до и н тегр и р ан о стта, а с т а р о т о разделение между све
щенослужители и несвещенослужители започва да се
заличава. Сякаш Д ухът започва да доминира в църква
т а . Д о к ато за римокатолиците лаицизирането на све-
щенослужението започва с В тория Ватикански събор,
същ ото се случва и в п р о т е с т а н т с к и т е църкви. Биз
несмени п р о т е с т а н т и , кои то с м я т а т , че м исията им
е да привлекат към в я р ата свои те колеги, обсебени о т
светския ж и вот, п о с т а в я т началото на малки групи
за подкрепа. Ж елаещ ите се събират, за да се гриж ат
за старци и затворници. Неръкоположени у стр о й в ат
„домашни богослужения“. Без да присъства свещеник,
ръкоположен или поне официално назначен, п р о те с та н
т и т е започват да се п р и ч естяв ат на „агапе“ сбирки.
Сякаш глас, дошъл незнайно откъде, говори на христи
ян и те о т различните църкви т а к а , че да не остане
м я с т о за съмнение: „Вие с т е Божи служители. И д ете
да нахраните м о е то стадо.“
— 34 5 —
Но по отнош ение на реалното състояние на неща

т а тези стъпки към об щ н остта, колкото и да са въл
нуващи, си о с т а в а т сравнително изолирано и с т а т и с
тически незначително явление. Те съ щ ествуват и бро
я т им се увеличава, но на църквата й предстои да из
върви още много дълъг п ъ т. И не й о ста в а много вре
ме. Н еотдавна наблюдавах нещо изумително - най-го-
лям ата миграция на птици, к о ято съм виждал през жи
в о т а си. Бяха не десетки, не сто ти ц и , не хиляди, а
ст о т и ц и хиляди, отл и тащ и на я т а на юг. Тези низши
създания зн аят какво трябва да направят за оцелява
н ет о си. А ние знаем ли? Дори учените в Лос Аламос
т р ъ б я т , че ядрената зима няма да ни се размине. Но
о б щ ество то о става глухо за предупрежденията им и се
държи т а к а , сякаш не съществува опасност, сякаш мо
же да продължи да си живее, к ак то досега, без да сме
ня посоката. Дошло е време църквата да ни призове на
всемирен поход.
34 6 —
РЕШЕНИЕТО
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Правителството на САЩ
През л я т о т о на 1970 г. със съпругата ми се преместих

ме във Вашингтон, за да р аб о тя в Главния военно-ме
дицински и нспекторат. Избрах тази раб ота поради
дълбокия си интерес към комбинацията психология -
политика. Надявах се на две неща. Първо, да науча по
вече за т о в а как действа администрацията на тази
страна. Тази ми надежда се оправда, макар че онова, ко
е т о научих, не във всички случаи ми хареса. Второ, ка
т о идеалист се надявах, че с р а б о т а т а си мога по ня
какъв начин да допринеса т а зи администрация да зара
б о ти по-добре. Тази ми надежда не се оправда.
Дойдох в столи ц ата, изпълнен с ентусиазъм. Вълну
ващо беше дори само да се разхождам из мраморните
коридори на в л а с т т а . Струваш е ми се, че е привилегия
да се намирам в С ветая СВетих на управлението. Два
десет и седем месеца по-късно се почувствах смазан
духовно.
Последната вечер, преди да заминем, написах стихо
ве, озаглавени „Раздяла с Вашингтон“. Началото им да
ва известна представа в какво състояние на духа бях
по т о в а време:
Килимите са вдигнати.
Сапуните с т о я т строени к а т о дървени войници
— 347 —
за битка на арена мукабена.

Нас утр е влакът ще ни отведе
• о т то зи душегубен град о т мрамор леден.
По д ъ р в ет ат а изсъхнали цъфти
националното доверие.
Над всичко се надсмиват гневни негри.
С тихотворени ето завършва така:
Наложи ли се да воювам т у к отново,

ще ми потрябва броня по-добра
и повече любов.
Тогавашното ми душевно състояние не би имало

особено значение, ако в л а с т т а не оказваше сходно въз
действие върху духа на други к а т о мен. Има две въз
можни хипотези. Е д н ата е, че съм си го заслужил. Сма
зан бе не толкова духът ми, колкото го р д о стта ми.
М еч т и т е ми да постигна нещо - да окажа някакво бла
готворно въздействие - бяха незрели и нереалистични.
Проблемът беше, че не ме задоволяваше да бъда малка
рибка в голямото езеро. Не притежавах смирението и
въобще м а н т а л и т е т а на бюрократ, на просто колелце
в голяма, иначе добре смазана машина. Идеализмът ми
бе наивен и нереалистичен. Заслужил си бях разочарова
нието и беше явно, че тр яб в а да оставя управлението
на по-твърди и no-зрели хора о т мен.
Мисля, че в тази хипотеза има нещо вярно. Но не по-
малко истина има и в о б р атн о то - че вътрешно при
също на администрацията е да смазва духа на всеки
чувствителен и човечен идеалист, който к а то мен се
опитва „да промени нещо о т в ъ т р е “. Ако т о в а е вярно,
значи имаме сериозен проблем. Защ ото би означавало,
че управлението тряб ва да бъде оставено на цинични
т е и безчувствените, на безсърдечните, на плуващите
в свои води в атм осф ерата на несекващи интриги, ма
нипулации и сляпо робуване на целесъобразността.
348 —
РЕШЕНИЕТО
РАВНОВЕСИЕ НА СИЛИТЕ И ЛИ ХАОС
К акто установих, във Вашингтон политиците се зани

м а в а т предимно с т о в а да вою ват. И вою ват не на
шега. Не мога да ги обвиня в леност в обичайния сми
съл на думата. В то зи град по правило се работи се
демдесет и два часа на седмица - време, прекарано пре
димно в схватки. В ою ват подло. И на всичкото о т г о
ре, най-вече помежду си.
В ою ват най-често за пари под ф орм ата на бюдже
т и . Не искам да кажа, че тези бюджетни битки н ям ат
нищо общо с идеи и идеали. Б ю д ж етъ т материализира
приоритети* Но и не твърдя, че б и т к и т е им са ал т-
руистични. П овечето о т т я х целят да запазят или
увеличат со б ств ен ата си порция о т бю дж ета за с м е т
ка на нечия чужда порция. Може би се сключват сдел
ки, но никога не съм виждал бю дж ет да се разпределя
в атм осфера на съдействие. Такова нещо изобщо е ряд
к о с т във Вашингтон.
Рядкост е и общуването. П ървото, к о е т о научих в
р а б о т а т а си, беше неписано правило номер едно: „Мно
го внимавай с кого общуваш. По принцип няма проблем
да говориш с хората в собствения си отдел. Ако слу
ж и тел на Главния медицински инспекторат т е попита
нещо, вероятно ще се наложи да отговориш честно, но
т о в а не значи да даваш доброволно информация. Освен
в много крайни случаи, не бива да общуваш с кой то и
да е друг клон на М и н и стерството на о тб р ан ата, без
да го съгласуваш с Главния медицински инспектор. Все
* Например много хора във Вашингтон се борят повече о т десе

тилетие да създадат национална академия за мир с бюджет по-ма
лък о т един процент о т онова, което получават националните во
енни академии. Идеите и идеалите на войната очевидно се ползват
с много по-голям приоритет в управлението о т идеите и идеали
т е на мира. Бю джетите са отражение на политическата действи
телност.
----349 ----
пак понякога може да се наложи да се срещаш с хора

о т т о в а министерство, но в никакъв случай не давай
информация на управлението на ф л ота и на военно-въз
душните сили. Ако имаш разрешение, о т време на вре
ме можеш да говориш със служители о т други служби,
но няма защо цивилните в М и н и стерството на о тб р а
н а т а да зн аят какво правиш. Е, не може да се каже, че
ще си загубиш р а б о т а т а , ако поддържаш връзки с ми
н и с т ер ст в о т о , но много, много внимавай да си нямаш
р аб о та с Белия дом. И най-вече помни: никога, ама ни
кога, при никакви о б с то я те л с тв а не давай, без да са т е
питали, каквато и да е информация, на кой то и да е
конгресмен, защ ото Конгресът е най-големият ни
враг.“
Едно о т малкото неща, кои то позволяват на адми
нистрацията да не оглупее напълно, е практи ката, на
речена „изтичане на информация“. Обикновено под т о
ва разбираме, че правителствен служител дава някаква
информация на пресата. Това, разбира се, се случва и е
важно, но всъщност, основната ч а с т о т и зтичан ето
на информация се извършва в ъ тр е в са м а т а админист
рация - когато служител о т едно управление нарушава
границата и дава информация на друго управление. За
т о зи вид изтичане на информация си има специален
терм ин - „пропяване“. В с и с т е м а т а т о в а се см ята за
сериозно и опасно нарушение. Н аказанието може да бъ
де теж ко.
Така изглеждат най-общо н ещ ата с общуването във
висш ата администрация. К аквото е положението с об
щуването, так о ва е и с об щ н остта. П равилата на
действие на администрацията, не само по отношение
на чуждите правителства, но и в ъ тр е в себе си, про
т и в о с т о я т на о б щ н остта. В управлението не същес
тв у ва общ ност. То е пропито о т атм осф ера на пос
тоянно съперничество, вражда и недоверие. Един о т
началниците ми съвсем не на шега ме посъветва: „Тук
е по-добре да бъдеш параноик, иначе спукана т и е рабо-
— 350 —
РЕШЕНИЕТО
mama. П араноята е проява на здрав разум.“ В так ава

среда не можех да просъществувам дълго.
Така ли тр яб в а да бъде? Мнозина биха отговорили
утвърдително. Точно т а к а действа с в е т ъ т - биха зая
вили самозвани реалисти. Други биха казали, че т о в а
произтича о т кон сти туц ията. К огато бащ ите на на
ц ията са работили върху К онституц и ята, т е съвсем
ясно са уредили въпроса с „равновесието на силите“. Те
не само са предвидили, че т р и т е основни власти - съ
дебната, изпълнителната и законодателната - ч есто
ще и м ат несъгласия помежду си, но и че т е зи разногла
сия ще бъд ат за добро. Търканията между т р и т е влас
т и ще подобрят поведението на цялото, няма да поз
волят злоупотреба в ч а с т н о с т и ще създадат разумно
и мъдро равновесие. Те съвсем съзнателно са заложили
конфликт в си стем ата.
П о н яти ята за „спирачки и балансьори“ за „равновесие
на силите“ так а, както са ги замислили бащ ите на на
цията, са целесъобразни. Но не мисля, че създателите на
К онституц и ята са искали разумното противоречие
между т р и т е основни власти да се разрасне в хронична
вътреш на война между отдели и подотдели във всяка
о т тях. Н и т о пък см ятам , че са предвиждали информа
ционният п о то к между власти те, а още по-малко в ъ т
ре в тях, да бъде възпрепятстван. Не мисля също, че са
искали да създадат климат на управление, в който мо
же да оцелее само бездушният параноиден бюрократ.
Не, К о н сти ту ц и ята не толерира администрация,
к о я то е в т о т а л н а война със себе си - администрация,
в ко ято няма сътрудничество, състоящ а се о т глупци
в низините и хищници по върховете. Но предполага ли
го човеш ката природа? О тго в о р ъ т отн ово е не. Защо-
т о се връщаме към е с т е с т в е н а т а общ ност. Х ората
м о гат да ж и веят в общ ност и го п равят. Не често.
Но т о в а не само е възможно. Познавайки принципите
на съ вм естн о то съществуване в общности, ние можем
да ги възпроизвеждаме.
35 1 —
А дминистрацията ни няма представа о т законите

на о б щ н остта. Тя е заседнала в б и тк а та , всячески о т
бягвайки вменените й в дълг задачи - типично за пре-
добщностния ета п , кой то аз наричам хаос. В междуна
родните отношения п р ав и тел ств о то се държи так а,
сякаш първостепенната му задача е да воюва с други
т е национални държави. Може би дори още по-драма-
тично е, че в ъ тр е в с т р а н а т а правителствените слу
жители се държ ат, сякаш целта на пребиваването им
във в л а с т т а е да вою ват един с друг.
Но не т о в а е целта. Ц елта им е да управляват. И
може да се см ята, че би била изпълнена по-добре, ако
действаха заедно, а не един против друг. Група, всячес
ки стрем ящ а се да избяга о т задачата, к о я то й е пос
тавен а - в случая под ф орм ата на битка - е изключи
телно неефективна. П редставете си колко по-резул
т а т н о би действала администрацията, ако служители
т е и не воюваха непрестанно помежду си. Има по-до
бър начин о т автори тарн ия бюрократичен хаос, кой то
цари в управлението. И то зи начин е общ н остта.
Може и да изглежда парадоксално, но по мои изчис
ления, ако държавните служители прекарват ч е т в ъ р т
о т врем ето си в изграждане на общност, т е не само
ще д е й с т в а т по-ефективно, но и ще м о гат да намалят
числеността на администрацията наполовина. Но дър
ж авните бюрократи на каквото и да е ниво няма да
бъд ат способни на хуманни отношения и обща цел, ако
продължават да вярват, че целта им е да доказват
превъзходството си и да се б орят за надмощие. В ад
м инистрацията може да се получи общ ност само ако
висшите ръководители прегърнат вече сп ом енатите
принципи, о т президента до последния чиновник.
В много отношения президентът притежава по-
малко власт, о т к о л к о то си мисли незапознатият с по
ложението. Ч есто о б х в а т ъ т на възможните решения
е удивително тесен. О т друга страна, най-голямата
сила, ко ято президентът притежава, обикновено се
— 352 —
РЕШЕНИЕТО
подценява. Това е силата на духа. А дминистрацията на

Кенеди е пропита о т дух на промяна и обновление. Тази
на Джонсън - о т дух на манипулации. С л еп о тата на
Никсън за гражданските права, насърчаването на
„мръсните номера“, преобладават в неговата админис
трация. О б щ н о стта ще има бъдеще в администрация
т а само под ръководството на президент, кой то е
прегърнал принципите на о б щ н о стта не само на думи.
НЕРЕАЛИСТИЧНА ЛИ Е
ПРЕЗИДЕНТСКАТА. ИНСТИТУЦИЯ
НА АМ ЕРИКА
Също к а т о с и с т е м а т а на националната държава в

края на XX в., президентската институция в Съедине
н и те щ ати е морално остаряла. К огато т а зи длъж
н о ст е въведена о т К о н сти ту ц и ята преди д веста го
дини, с т р а н а т а е имала с т о п ъти по-малко население,
а сл о ж н о стта на проблемите е била много по-малка.
Въпреки ст о к р а т н о увеличения мащаб на задачите, ос
н овната стр у к ту ра на президентската длъжност е ос
тан ала непроменена. В т о в а отношение не е нужна
промяна в К онституц и ята. Начинът, по кой то прези
д е н т ъ т изпълнява ролята си, отчаяно се нуждае о т ра
дикално преразглеждане.
Сега американците очакват о т президента си да
посреща бойскаути на м оравата пред Белия дом и гос
туващ и държавни глави на л ети щ ето, да произнася
традиционни речи пред ветер ан и те о т войните и в
Националния пресклуб, да стиска ръката на всеки кон
гресмен при приемането на всеки важен закон, да под
крепя активно всеки закъсал член на п а р т и я т а си, да
знае всичко за Салвадор и за ядрената енергия, и т .н .
до безкрайност. А също и да взема ком петен тни и об
мислени решения. Всичко т о в а е невъзможно.
— 35 3 —
В ината едва ли е на президента Рейгън. О т време

т о на Рузвелт сме си изградили м ъж ествен образ за
държавния глава к а т о супермен, кой то знае всичко,
който може да бъде едва ли не навсякъде едновремен
но и еднолично да управлява държавния кораб. Това е об
раз, крайно нереалистичен. Нищо чудно, че през 1980 г.
в края на краищ ата ни се наложи да изберем актьор за
тази роля.
Образите ме п ритесн яват. К огато гледаме пиеса, си
даваме см етка, че колкото и да са покоряващи, т е не
са истински. Това е просто т е а т ъ р и когато запалят
светлините, съзнанието ни се озовава в реалния с в я т .
Но не т а к а с т о я т н ещ ата с н аш ата президентска ин
ституция. Н еотдавна един кандидат за президент,
който винаги беше гласувал за увеличение на бю дж ета
на Пентагона, оп ита да се представи за поддръжник на
разоръжаването. Рейгън се държеше так а, сякаш иска
ше да постигне равновесие в бю джета. Но въпреки це
лия рекламен шум, с който кандидатите, пресата и
тв -м р еж и те се о п и т в а т да направят о т п олитиката
забавен спектакъл, тряб ва да не забравяме, че т я е не
що реално. П оли ти ката не бива да бъде т е а т ъ р с ро
ли. Тя е драма на живо. В залог са милиони, милиарди
човешки животи.
К огато се прави оп и т образите да се п р ед став ят не
к а т о роли, а к а т о нещо реално, т о в а е лъжа. Може би
най-доброто определение за проявлението на С атан а
т а - „реален дух на нереалното“. Опасявам се, че наша
т а администрация до голяма степен е пропита и дви
жена о т реалния дух на нереалното. Това я приближава
до злото. П резидентската институция се нуждае о т
радикална терапия.
Кардиналната промяна не е задължение само на де
мократично правителство. К аквито и да са другите
му недостатъци, т о наистина успява да откликне на
желанията - не непременно на нуждите - на хората.
Зато ва ефикасното за президентската институция ле
— 354 —
РЕШЕНИЕТО
чение тр яб в а да започне о т ума и сърцата на обикно

вените граждани, о т всеки, чиито очи м о гат да прог
леднат е тях н а помощ.
М ъж ественият образ на президента к а т о някакъв
свръхчовек е бил създаден и се поддържа, защ ото т о в а
очакват хората. Иска ни се да имаме един Голям Т а т
ко, кой то знае всички отговори, кой то ще се справи
със съседа грубиян и ще ни осигури не само безопасен,
но и луксозен дом, в кой то ще бъдем защ итени о т вся
какви удари. Американската президентска институция
означава бягство о т задачите под ф орм ата на зависи
м о с т - присъщо на д етск и те фантазии. Така се полу
чава порочен кръг. За да бъдат избрани и преизбрани,
кандидатите се съ стеза в а т чий образ най-добре ще
олицетвори нереалистичните очаквания на народа.
Нещо повече, една след друга администрациите изпол
з в а т ср е д с т в а т а за масова информация, за да градят
т о зи образ и да ни убеждават колко е реалистичен.
По някакъв парадоксален начин п рези ден тството е
станало едновременно прекалено силно и прекалено сла
бо. Прекалено силно, защ ото в о п и т и т е си да олицет
вори т о зи мъж ествен образ на свръхчовешка сила, пре
зи д е н тъ т се стрем и да прави прекалено много, да удов
летворява твърде много потребности, да манипулира
твърде много фактори, да се меси в р а б о т и т е на
твърде много институции. Прекалено слабо е, защ ото
президентът не е лидер в пълния смисъл на думата.
Липсва му с м е л о с тта да откаж е да работи за изпълне
ние на нереалистичните очаквания и да поведе стран а
т а към повече здравомислие, реализъм и духовна сила,
колкото и непопулярна да бъде за някой т а зи посока.
Нужни са промени на две равнища. Главното е да се
променят очакванията на хората по отношение на
президента. Трябва да се спрем на лидер, не на човек,
кой то да се грижи за нас. Истински човек, а не супер-
мен. Духовен водач, а не Голям Татко. Трябва да се под
готвим да приемем - дори да п ри ветствам е - не вели-
355 —
чаваша, а „бедната духом“ президентска институция *

В еди нствената си същинска проповед първите думи
на Иисус са: „Блажени нищ ите духом.“ Може да се спо
ри какво точ н о е искал да каже с т о в а , но можем да
бъдем сигурни, че не е имал предвид администрация, ко
я т о се с м я т а за жандарм на света, прави се, че знае
всички отговори, не признава грешки и се старае да
поддържа образ на непогрешимост и недосегаемост.
Очаквам с нетърпение деня, когато на пресконфе
ренция ще п о п и т а т президента нещо о т рода на: „Гос
подин (или госпожо) президент, какво възнамерявате
да правите в Салвадор?“ а държавният глава ще о т г о
вори: „Честно казано, не съм наясно много за Салвадор.
Проучвам положението о т няколко месеца, но ситуа
ц ията е сложна. Тези хора и м ат дълга история и култу
ра, к о я то е много различна о т наш ата. Доколкото ми
е известно, си туац и ята т а м не е критична, т а к а че
докато не бъдем по-наясно с нещ ата, не възнамерявам
да правя каквото и да било в Салвадор.“
Но ние не сме готови за то зи ден. С в е т ъ т е готов,
но американската преса и американското съзнание още
не са готови. Ние все още си искаме въображаемия Го
лям Т атко във Вашингтон. Но в и м ето на собствено
т о си спасение тряб ва да започнем да полагаме целена
сочени усилия да се освободим о т зави си м остта к а т о
форма да отбягвам е реш аването на проблемите и да
проявим по-голяма зрелост.
Изправени сме пред предизвикателството да проя
вим зрелост. Никъде другаде т о в а не може да се изпъл
* Президентът Картър има дързостта да оповести „бедната ду

хом“ президентска институция, но като се има предвид институ
ционалният характер на ролята му, той, донякъде разбираемо, ня
маше см елостта да я наложи. Това е много лошо, защото неуспе
хът му внуши на хората, че „бедната духом“ президентска инсти
туция неизбежно е слаба и неспособна да функционира в „реалния
свят“. С приемниците му се възвръщаме към примитивните пред
стави за властта.
------35 6
РЕШЕНИЕТО
ни т а к а добре, както 6 об щ н остта, където всички чле

нове се научават да бъдат лидери и да се б о р ят със
склонността си да зависят о т а в т о р и т е т и . Особено
важно е то зи т о в ар да бъде подет о т ср ед ствата за
масова информация. В техни ръце е реш аващ ата власт
- да реш ат дали ще подкрепят, или ще осм иват една
разумно „бедна духом“ президентска институция. Пър
востепенна задача на журналистите, телевизионните и
политически наблюдатели е да образоват публиката си,
да й внуш ават политическа зрялост и да възпират
склонността й към инфантилизъм.
СТРЕМ ЕЖ КЪМ ОБЩ Н О СТН А

П РЕЗИ ДЕН ТСКА ИНСТИТУЦИЯ
В т о р а т а необходима промяна е да съградим общност-

на президентска институция. Само т а к а задължения
т а , произтичащи о т длъж ността, м о гат да се разпре
делят правомерно, т а к а че президентът да бъде свобо
ден да се отдаде на размисъл и анализ на нещ ата, да
поддържа и н т е г р и т е т а си и президентската и н сти ту
ция да си възвърне доверието на мислещите хора.
Всичко т о в а е възможно без промени в К о н сти ту
цията. М о ята м е ч та за реформа в п рези ден тството
обхваща още периода преди първичния избор на канди
д а т . Да си представим потенциалния президент X (и
да предположим, че то зи потенциален кандидат е же
на). Тласкана о т лидерските си способности и о т оне
зи, кои то ги признават, т я влиза предварително в ро
л я т а си, к а т о си избира вицепрезидент и кабинет. Под
бира ги не толкова поради специфичната им ком петен
т н о с т , а с оглед на сп особн остта им да р а б о т я т в об
щ н ост - т .е ., съобразно зр ел о с тта и сп особн остта им
да превъзмогват при нужда личните си противоречия.
Вече е ф акт, че к аб и н етъ т тряб ва да се състои не о т
технократи, а о т мениджъри. С други думи, наш ата
— 357 —
кандидатка започва о т създаването на действащ а об

щ ност.
После отказва, освен при изключителни об сто ятел
с т в а , да прави предизборни обиколки и да агитира за се
бе си. Д ев етд есет и п е т процента о т кампанията се
поема о т кабинета, о т членовете на об щ н остта. Това
я разтоварва, т а к а че да може да изпълни д вете си
най-важни роли: да си изработи една наистина обосно
вана политика и да бъде лидерът, необходим за поддър
ж ан ето на и н т е г р и т е т а на общ н остта.
Казано накратко, о т сам ото начало на изборния
процес, хората биха гласували не за личност, а за общ
н о ст. Това също не изисква промени в К онституц и ята.
Вярно е, че назначаването на членове на кабинета изис
ква одобрението на Конгреса. Но сегаш ното положение
е, че т е п оем ат задълженията си, още преди да полу
ч а т въпросното одобрение.
С истем ата, к о ято предлагам, има един недостатък
- сам ата кандидатка ще се появява по-рядко пред пог
ледите на избирателите, отколкото при н астоящ ата
система. Но този н едостатък се компенсира многок
р атн о о т другите предимства. В крайна см етка кампа
н ията ще бъде по-ефективна, защ ото ще я води не един,
а десетина души. С ам ата кандидатка няма да бъде из
тощ ена о т абсурдното напрежение на обиколките из
стр а н а та. Нещо повече, макар и невидима за избирате
лите, т я ще знае повече какво стига до тях. Ще знае
предварително кой ще бъде държавен секретар, минис
т ъ р на о т б р ан ата или министър на образованието, кой
ще бъде главен прокурор и кой - вицепрезидент*
* Една о т причините за загубата на доверие в политическия про

цес е начинът, по който сега се избира кандидатът за вицепрези
дент - не според способността му при нужда да поеме президент
ския пост и да го изпълнява успешно, а по политически съображе
ния. Познавайки личностите - кандидати за отговорния пост, на
родът би имал много по-голяма възможност да прецени за какъв
президент гласува, за разлика о т досега.
358
РЕШЕНИЕТО
П резидентската институция ще продължи да дейст

ва по същия начин, не само по време на първичните из
бори и представянето на кандидата на п ар ти ята, но и
по време на цялата кампания чак до назначаването на
администрацията. През цялото време президентската
институция ще действа к а то общ ност. Всички важни
решения ще се взем ат в о б щ н о стта с консенсус. Роля
т а на президента няма да бъде да взема еднолични ре
шения. Най-важната й задача по-скоро ще се състои в
т о в а да подпомага постоянното развитие на президен
т с к а т а общ ност и на процеса на вземане на решения.
Х ората, кои то никога не са се сблъсквали с истинс
к а т а общ ност, биха сметнали, че изискването за взе
мане на решения с консенсус в о б щ н о стта би отслаби
ло президентската институция - че всички решения ще
бъд ат плод на компромис. Точно о б р а тн о то е. Сегаш
н о т о президентство е твърде слабо. Действайки едно
лично, п резидентът не може да прояви нуж ната сме
л о ст, за да бъде истински духовен водач на с т р а н а т а
и да я поведе в добра, макар и непопулярна посока.
Не мислете, че см ел о стта и и н т е г р и т е т ъ т се из
вою ват лесно. Н и то един човек не може сам по себе
си да притеж ава и н т е г р и т е т а и см ел о стта да бъде
добър държавен глава при сегаш ната система. Той би
бил прекалено затрупан със задължения, разкъсван о т
противоречиви искания, сам отен и изолиран, за да за
пази душевното си равновесие и да устои на изкушени
е т о да о т с т ъ п и пред л оби сти те и имиджмейкърите,
да прегърне справедлива кауза и да прояви духовната
сила и благородство пред изискванията на институци
я т а в сегаш ното й състояние.
Въпросът е не само за преразпределение на задълже
нията. В сегаш ната систем а п резидентът т е о р е т и
чески може да прехвърли каквито си поиска задачи дру
гиму и да получи по то зи начин всякаква „такти ческа
помощ“, сти га да му е нужна. Но аз не говоря за т а к
тическа, а за емоционална подкрепа. Не мисля, че кой-
— 359 —
mo u да е човек може да прояви см ел о стта, която

изисква президентската институция в т а зи епоха на
потенциално всеобщо унищожение, без да има емоцио
налната подкрепа на една стабилна общ ност.
Не говоря за общ ност с и н тен зи в н о стта на „екип
за подкрепа“. Много президенти са имали „екип за под
крепа“ о т един или друг вид - близки приятели или не
официален кабинет. Но т и п ъ т подкрепа, кой то т е им
дават, е подкрепата на одобряващите. Тя може да бъ
де насърчителна, но не непременно мъдра. Дори същес
тву ва о п асн о стта президентът да бъде п одти кн ат да
подходи погрешно към проблемите.
Не, говоря за истинска стабилна общ ност. Общ
н о с т т а не е група о т пълни единомишленици, одобря
ващи всичко. Макар че може да бъде формирана так а,
че да дава определени предимства, т я трябва да
включва и различия - да бъде отворена, а не клика. Така,
к ак то си го представям, президентът на бъдещето ще
избягва да избира в обкръжението си хора, кои то за
всичко казват „да“. Освен че селекцията ще включва
емоционална зрялост, т я ще залага и на разнообразие
т о - на хора с различен произход, възгледи и личност
ни особености.
Освен т о в а прези дентът ще се о тн ася т о л е р а н т
но към конфликтите. И сти н ск ата общ ност е безопас
но убежище, къ дето назрелият конфликт е добре дошъл
и се посреща лице в лице, вм есто да се страхуваме о т
него и да го отбягваме. Това е група, к о я то се е научи
ла да воюва без злоба. Макар че първостепенната му
роля би била да подпомага изграждането и поддържане
т о на своя кабинет-общност, п рези дентът на бъдеще
т о няма да бъде защ итен о т сблъсъци. К а т о член на
о б щ н о стта, ще бъде отговорен пред другите, както и
т е - пред него. Ще очаква т я х н о т о насърчение, но за
да запази и н т е г р и т е т а си, не по-малко ще очаква и
съмнение, и несъгласие о т тяхн а страна, критика и
конфронтация. К ак то веднъж каза един член на истин
360 —
РЕШЕНИЕТО
ска дълготрайна общност: „Ние се обичаме прекадено

много, за да позволим някому нещо да се размине.“
Добронамерените битки в истинската общност по
раж дат не само см ел о стта и и н тегр и тета, необходими
за една „бедна духом“ по принцип президентска инсти
туция, но и интелектуална основа. О п и т ъ т ми показва,
че функциониращите групи (т.е., трай н и те истински
общности) по начало се с т р е м я т да с т и г а т до корени
т е на нещата. Анализирайки различията вътре в себе си,
о б щ н остта винаги достига до фундаментални въпроси.
Не позволява да я отклон яват повърхностни неща и за
т о в а не действа импулсивно, както се случва ч есто с
президентската институция през последните години.
Макар да не изисква промени в К онституц и ята, т о
ва предложение за общ ностна президентска и н сти ту
ция почти сигурно ще предизвика обвинения в „комуни
зъм“, сякаш о б щ н о стта и комунизмът са едно и също
нещо. Всъщност, общ н остн ото президентство не изг
лежда ли то ч н о к а т о Политбюро? Само че Политбю
р о т о не се избира в истинския смисъл на думата. Нещо
повече, ние не знаем как действа т о , защ ото дейност
т а му е секретна.
Не виждам никаква смислена причина всички заседа
ния на кабинета-общ ност да не бъдат отворени за ма
лък брой представители на пресата на ротационен
принцип. Но пресата ще тряб ва да се ограничи д отам
да отразява д ей стви ята на о б щ н о стта к а т о общ-*
* Движението за създаване на общности се корени в т.нар. Т-гру-

па. Преди тридесетина години някои „преподаватели“, поощряващи
студен тите да общуват по-искрено и ефективно, срещат отпор:
„Говорите така, сякаш е най-лесното нещо на света. Приказки!
Защо не ни дадеше възможност да видим как общувате помежду си
вие, преподавателите?“ Преподавателите се съгласяват и дълго
разговарят помежду си пред очите на студентите. Експеримен
т ъ т е достатъчно успешен, така че тази учебна група, наречена Т-
група, става първообраз на групите за повишаване на чувствител
н остта.
---- 361
н о с т * Може да с та н е много лошо, ако Вестниците пи

ш а т , че „Еди-кой-си министър нападал главния проку
рор“, или че „Вицепрезидентът обвинява президента в
сексизъм“. О т друга страна, според мен и на публика
т а , и на администрацията може да бъде само о т пол
за, ако съобщ ят, че „На днеш ното заседание на каби
н е т а протече остъ р спор за п рави тел ствен ата поли
ти ка, насочена към Никарагуа. С порът се разгоря най-
вече около дилемата дали комунистическото движение
в Никарагуа е автен ти чн о, или инспирирано отвъ н и в
каква степен. Не бе п ости гн ато единомислие, освен в
извода, че си туацията в Никарагуа не изисква спешна
намеса и т е м а т а ще заеме основно м я сто в дневния
ред на заседанието във вторник.“
Е т о я отн о во взаимозависимостта: здрава прези
дентска институция - здрава преса - здрав народ. Ако
народът настоятелн о иска „култ към л и ч н остта“, пре
с а т а ще му го даде, превръщайки разногласията в но
вини и принуждавайки п р ав и тел ств о то да спусне пок
ривалото на с е к р е т н о с т т а над голяма ч а с т о т реше
н и ята си. О т друга страна, ако и пресата, и хората ус
п е я т да т у ш и р ат нездравия си интерес към достойнс
т в а т а и н ед о статъ ц и те на политически фигури (или
поне да ограничат то зи интерес до рокзвезди и спор
т и с т и ), ще си осигурим по-голяма гласност о т стран а
на п рави тел ство то. С е к р е т н о с т т а не е добра н и то за
него, н и то за народа. И за едните, и за другите ще е
добре, ако ф а к т ъ т , че в администрацията има конф
ликт по един или друг въпрос, ста н е обществено дос
тояние. Но т о в а изисква много no-зрял подход о т
стр ан а на о б щ ествен о стта.
Въпреки т о в а н и то е нужно, н и то е желателно
просветените политически лидери да ч а к а т съзряВане-
т о на о б щ ес тв е н о с тта и пресата. Ако не друго, във
взаимоотнош енията си политическите лидери са длъж
ни да служат за пример на пресата и на общ естве
н о с т т а . К ак то не може да съществува о т к р и т о с т без
362
РЕШЕНИЕТО
puck, т а к а и политиците няма да м о гат да изградят

общ ностна президентска институция, ако не са г о т о
ви да преминат през преизподнята на кардинално новия
подход. Ако политическите ни лидери държ ат да чакат,
д о като п ресата и о б щ ес тв е н о с тта бъдат напълно го
то в и , никога няма да имаме общ ностна президентска
институция.
Нямаме много време за губене. Ако сегашните о т
ношения между народа, медиите и президентската ин
сти туц ия се запазят, неизбежно ще потъвам е все по-
дълбоко в зловонното блато о т измислени образи, о т
н едрата на к о ето се издигат балоните на злото. Реа
листична, „бедна духом“ президентска институция ни е
нужна сега.
Това конкретно предложение за общностна президен
т с к а институция в никакъв случай не е наивно. Аз не съм
романтик. О б щ н остта не е лесно и евтино живуркане
на завет. И стинските общности ч есто са арена на сил
ни вълнения и борби. Има хора, кои то не са подходящи
нипто за борбата, н и то за лю бовта в тях. К акто всяка
общност, и президентската ще има своите трудности
и изпитания. Някои о т членовете й ще си о т и д а т , на
ранени и гневни, но други ще бъд ат внимателно обучени
да заем ат т я х н о то място. О б щ н о стта няма да напра
ви ролята на президента по-малко мъчителна, но ще го
направи д остатъчн о силен, за да може да носи кръста
си на лидер, без да се отказва о т и н т е г р и т е т а с а
Предложението за общ ностна президентска инсти
туция не може да бъде оценено по д остой н ство о т чо
век, ко й то никога не е бил член на общ ност. Това е
много деликатен м ом ент, защ ото някои хора си мис
л я т , че познават об щ н остта, а всъщ ност, не е так а.
Спомням си един пенсиониран полковник, кой то заяви
на семинар за изграждане на общ ност: „Ж ал ми е за
всички вас. Говорите за липсата на единение в ж ивота
ви. В моя го изпитвах непрестанно. Повече о т дваде
с е т години в арм ията живях в общност.“ Ден и поло
36 3 —
вина по-късно то зи човек има с м е л о с т т а да сподели

със сълзи в очите: „Трябва да ви се извиня. Казах ви, че
в арм ията съм живял в общ ност. Сега разбрах, че не
съм бил прав. Вие ми показахте, че и зп и тан о то о т мен
в арм ията не е било единение. Всъщност, сега си давам
см етка, че съм очаквал да намеря в арм ията общност,
но в дей ствителност никога не съм я срещал там .“
И накрая, наивно е да се очаква сегаш ната система
да сработи. Наивно е да се очаква, че един-единствен
човек може да изпълнява длъжност, к о я то носи дваде
с е т п ъти повече отговорности о т врем ето, когато е
била въведена. Наивно е да се см ята, че един-единст
вен човек може да е наясно какво с т а в а в двеста раз
лични страни. Наивно е да се см ята, че човек може да
бъде мъдър и разсъдлив, когато е затрупан с всякакви
церемониални и безчет други задължения. И ако си каз
в ате, че привидно всичко върви добре, би трябвало да
се з а п и т а т е дали не приемате наивно някакви измисле
ни образи, предназначени специално за ваша консумация.
Защ ото в дей ствителност живеем в с в я т , коренно
различен о т с в ета преди двеста години, и е наивно да
очакваме, че президентската институция или другите
политически реалии м о гат да д е й с т в а т ефективно по
прастари правила.
П резидентската институция е в центъра на поли
ти ч е ск а т а власт в Америка. Но пром яната в начина
на управлението о т раздробен и специализиран бюрок
ратичен сти л на дехуманизирано съперничество към
съвместно функциониране съгласно хуманните принци
пи на о б щ н о стта тр яб в а да бележи политическия про
цес на всичките му етапи. Нужна е промяна на всяко
равнище на изпълнителната власт. Нужна е в Конгре
са и в съдебната система. Нужна е в щ а т с к и т е упра
ви. Нужна е във всеки район и град. Но в приори тети
т е на п р ези ден тството в много по-голяма степен о т
всеки друг елемент на политическата си стем а влиза да
дава т о н на управлението. О т т а м е най-лесно да за
— 364 —
РЕШЕНИЕТО
почне п ром яната на атм осф ерата. Но промяната мо

же да започне и о т другаде. Може да се прояви въпре
ки отживелия характер на президентската и н с ти ту
ция. В крайна см етка важ ното е да се помни, че неза
висимо о т начина, по кой то т о в а ще се осъществи, ха
рактера на управлението в н аш ата страна тряб ва да
се промени.
Д а се управлява е трудно. Групите със специални ин
тереси няма просто да изчезнат. Винаги ще тряб ва да
се взем ат мъчителни решения интереси те на кои о т
т я х са достойни за подкрепа и на кои трябва смело да
се п ротивостои въпреки обществения п р о т е с т . Общу
ван ето с Русия не е лесно осъществимо. В междунаро
ден план, независимо в каква степен ще засегне нацио
нализма на онези, кои то представлява, федералното
правителство тр яб в а да подеме инициативи на откри-
т о с т , водещи към ефективно световно управление. В
същ ото време лидерите ни тр яб в а да с в и ю т т да па
ри рат категорично лош ото поведение на други страни.
Те тр яб в а наистина да бъдат мъдри к а то змии и не
винни к а т о гълъби. Трябва винаги да бъдат д о с т а т ъ ч
но силни, за да п о с ти га т нееднократно парадоксално
равновесие.
Подобна духовна и политическа стабилност е непо
силна за възм ож ностите на отделния човек. С илата да
бъдеш истински водач и да служиш на народа си може
да се постигне единствено ако действаш заедно с дру
ги те, с любов и ангажираност. Тя се поражда само в
атмосфера, в к о я то лидерите намират емоционална
подкрепа в о б щ н остта. Невъзможна е в климат на съ
перничество и изолация, където идеализмът и човеч
н о с т т а б и ват смазвани. Единствено в о б щ н о стта
държавниците ни ще б ъд ат д остатъ чн о силни да бъ
д а т наши лидери и истински да р а т у в а т за мир.
Подобен климат е толкова различен о т традицион
ния клим ат във Вашингтон, че изисква революционна
духовна промяна. Точно так ав а духовна промяна е нео
— 365 —
бходима във висш ата администрация, к а к то и в хрис

ти ян ск а та църква, за да стан е възможна революцията,
нужна за п ости ган ето на истински мир и оцеляване.
П р о п а с т т а между т о в а , к оето е, и т о в а , к о ето тр яб
ва да бъде, е толкова голяма, че предложеното о т мен
изглежда неосъществим блян. „Р еалистите“ биха го
окачествили к а т о наивно. Застъпниците на „ с т а р о т о
мислене“ * биха изкрещели: „Невъзможно! Що за илюзор
но мисловно построение?“ „фантазьори“ е една о т ху
лите, с ко и то винаги са низвергвали истинските про
роци. Макар че т е , застъпниците на с т а р о т о мислене,
са лъжепророците, кои то ни в о д ят към гибел. Защ ото,
как то ни у ч а т наш ите еврейски предци: „Д ето няма
пророческо видение, лю дете се разю здват“**
* Bolles, Richard. The Land of Seven Tomorrows. Ten Speed Press, P. O.

Box 7113, Berkely, CA 94707; $1.00, което е цената no Bolles.
** Притчи 29:18.
------ 3 6 6 -------
РЕШЕНИЕТО
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Пълномощия
Принципите на общуване са известни всекиму. Но ряд

ко някой ги владее до съвършенство и ги използва. За
т о в а повечето хора, включително управленските и биз
нес средите, как то и религиозните водачи, не ум еят да
общ уват помежду си. А ние, американците, не умеем да
общуваме с руснаците или с представители на ко ято и
да било друга нация. И откъде бихме придобили такива
умения, след к а т о не знаем как да общуваме един с
друг-
Принципите на общуването се преподават най-доб
ре и се усвояват пълноценно единствено в общност.
По същ ество принципите на общуването са и правила
за изграждането на общ ност, а т е о т своя страна са
принципи на мирното съвм естно съществуване.
Поведението на наш ите държавници, на чиито плещи
лежи о тго в о р н о с тта за състоянието на международни
т е отношения, свидетелства, че т е постоянно наруша
в а т правилата за изграждане на световна общност. По
ведението им е доказателство за международното не
разбирателство, за въоръжените конфликти и за посто
ян н ата заплаха о т война. Традиционните им принципи
на действие противоречат на принципите на общ ност
т а . Няма начин да направим реални стъпки към мира,
докато политиците не признаят и не започнат да спаз-
— 367
В ат принципите на мирното съвместно съществуване.

Разведряването в международен план изисква извър
ш ването на радикални промени в църквата и в управ
лението, но процесът би бил д о ста продължителен и
труден. И църковните отци, и държавните мъже про
изхождат о т народа и до голяма степен п ред ставят
неговия морал и култура. З а то в а поли ти ката и управ
лението м о гат да еволюират в положителна посока
единствено ако взаимоотнош енията между хората ре
ално се променят. М ирът и единението се зараж дат в
низините. Те са дело на всички нас.
ОТКЪДЕ ДА ЗА П О ЧН ЕМ
Създавайте общности. И зградете общ ност във ваша

т а църква, в училището, в квартала.
Не мислете какво ще последва. Не се двоумете към
коя група борци за мир да се присъедините. Не се коле
б ай те дали да плащ ате данъци, да блокирате военен за
вод, да у стр о и те демонстрация или да пиш ете до пред
стави тел и на държавната власт. Не се измъчвайте
как да нахраните бедните, да нам ерите подслон за без
домните, да защ и ти те онеправданите. Не че т ези
действия са неправилни или ненужни. П росто не о т
т я х тряб ва да се започне. Те н ям а т голям шанс за ус
пех, ако не са се зародили и не са подкрепяни по един
или друг начин о т общ ност. Започнете с изграждането
на общност.
Едва ли ще м ож ете да направите много за мира, до-
к а т о сами не придобиете оп и т в борбата за мир. Дори
и то гава няма да м ож ете да предприемате единни ма
сови действия в и м ето на т а зи най-благородна кауза,
без да бъдете опълномощени о т някаква общност.
Съграждайте св о ята общност.
Няма да бъде лесно. В началото начинанието ще ви
се стори едва ли не обречено. Не се плашете. Съмнени
— 368 —
РЕШЕНИЕТО
я т а и колебанията ще Ви с ъ п ъ т с т в а т неотлъчно. Труд

но ще ви е да убедите другите да се присъединят към
вас. Мнозина отначало няма да пожелаят да се ангажи
р а т , а онези, кои то се реш ат, ще бъдат не по-малко ре
зервирани о т вас. Веднъж започнали, няма как да не из
живеете разочарование и т о най-вече, когато настъпи
хаосът. На повечето ще им мине мисълта да се о тк а
ж а т . Някои вероятно ще го с т о р я т . Но вие упорствай
т е . Защ ото ви чака още едно изпитание - п у с т о т а т а .
Ще я изживеете болезнено. Тя ше породи у вас гняв, т р е
вожност, депресия, дори отчаяние. Но продължавайте
напред, т ъ м а т а скоро ще се разсее. Не спирайте насред
п ъ т. Съберете сетни сили и продължете. В един миг
гърдите ви ще се изпълнят с кристално чистия въздух
на планинския връх, ще възликувате, ще се см еете и ще
плачете едновременно, ще се почувствате т а к а живи,
както не с т е били о т години или може би никога.
Н ачалото винаги е трудно. След първоначалните
проблясъци о тн ово се задават мъгли и лъчезарността
мръкне. Х ао сът напира да ви пом ете. Не се обезсърча
вайте. Запазете кураж и действайте. Помислете как
во тр яб в а да се промени, о т какво тряб ва да се осво
бодите. И мъглите ще започнат да се разсейват, мно
го по-бързо о т преди. Изживяла родилните мъки, ваша
т а общ ност ще крепне с врем ето. И в един миг може
да ви осени мисъл, да обърнете поглед навън и да по
ж елаете да дарите о б щ ество то с благата на духовно
т о единение, кои то вие сам с т е изпитали. Сега е вре
м е т о , п оем ете инициативата.
Но не се ч у вствай те длъжни да го правите. Не заб
равяйте, че да бъдете, е по-важно, о тк о л к о то да дейс
т в а т е . Ако насочите мислите си просто върху т о в а да
направите св о ята общ ност прекрасна, к р а с о т а т а й ще
грейне, без да се налага въобще да правите нещо - с т и
га да й дадете свободата да се развива. Ако общ ност
т а ви обединява ч аст о т църковно паство, събирайте
се в църквата. Ако е във фирма, събирайте се в офиса;
— 36 9
ако сше градско ръководство, събирайте се в община

т а . Няма нужда да афиширате намеренията си. Но ос
т а в я й т е в р а т а т а отворена, т а к а че минаващ ите да
м о гат да ч у ват смеха ви, плача ви, да зърват лицата
ви и начина, по кой то си подавате ръка. О с т а в е т е я
отворена, за да м о гат да влязат и да се присъединят
към вас.
Кой би се присъединил към вас, за да създадеше об
щ ност? Никой не знае. Няма готови формули. Някои
хора, ко и то според вас ще са подходящи, ще се изпла
ш а т и ще о т к а ж а т под п р етек ст, че не разполагат с
време. О ч и те на други, за кои то с т е се съмнявали, че
ще проявят интерес, изведнъж ще заб л ес тят особено,
сякаш са зърнали нещо далечно, отдавна забравено. Ча
к а т ви изненади. „Б л аго д атта свише“ е непредсказуема
и т о в а е едно о т п о л е т а т а й на действие.
Все пак съ щ ествуват два принципа при избора на хо
р ат а , с ко и то м о ж ете да започнете. Е дното е да вни
м авате със свръхамбициозните. Всеки о т нас си е пос
тави л някакви свои цели, нормално е да защ итаваме
свои любими каузи или да градим проекти. К огато гра
дим общ ност или се включваме в нея, не е нужно да се
отказвам е о т тях , но тряб ва да сме готови да ги за
гърбим временно или да ги превъзмогнем, когато е нуж
но, в интерес на общ ото дело. К ойто не притежава
зр ел о с тта да стори т о в а , не би се вписал истински в
общ ност. Но т о зи принцип не помага много, защ ото е
трудно да се определи предварително кой ще прояви
так ава зрялост, когато залозите вече са направени.
Някои, ко и то к а т о че ли я п ри теж ават, но веднъж озо
вали се в общ ност, се оказва, че я н ям ат. А други, ко
и т о първоначално не я п ри теж ават, я придобиват.
Така че принципът важи само за най-общ подбор.
Другият принцип е да се ориентирате към хора, ко
и т о са различни о т вас. Ако с т е бял, т ъ р с е т е черно-
кожи. Ако с т е о т миролюбците, о п и та й те се да наме
р и те за св о я т а общ ност поне един войнолюбец. Той ще
— 370 —
РЕШЕНИЕТО
6u потрябва. Ако с т е демократ, ще ви трябва репуб

ликанец; ако с т е християнин, ще ви трябва евреин; ако
с т е о т епископалната църква, ще ви трябва предста
вител на б а п т и с т к а т а ; ако с т е богат, ще ви тряб ва
бедняк. Тъй к а т о хората, кои то си приличат, се прив
личат, няма да ви е лесно да попаднете на различни о т
вас хора. Трудно бихте постигнали съвършено разнооб
разие. П ом н ете само, че и сти н ската общност е о т в о
рена и ако с т е б огат бял демократ, м ож ете да научи
т е най-много о т бедните, чернокожите, мексиканците
и републиканците. Те са ви нужни, за да придобиете ця
л о стн о ст.
След к а т о изградите ваш ата общност, има още
един принцип - о с т а н е т е отворени. Внимавайте да не
задей ствате механизма за създаване на врагове, за да
запазите о б щ н о стта си жива. Внимавайте със склон
н о с т т а към ели тарн ост - да мислите за „ние“ и „ тя х “,
или, още по-зле, за „ние против т я х “. С ъсредоточете
енергията си върху т о в а , к о ето поддържате (мира, лю
б о вта, о б щ н о стта), о тк о л к о то върху онова, против
к о ето се борите (военната промишленост, торм оза
над деца, организираната престъпност). Не казвам, че
тр яб ва да бъдете безметежни оптим исти. Нищо по
добно. В с в е т а битува злото и о б щ н остта е неговият
ес т е с т в е н враг. О б щ н о стта ви не бива да игнорира
злото, но тр яб ва да не позволява т о да я зарази. Ос
т а в е т е в р а т а т а отворена за всекиго, включително и
за други организации и общности. Не бъдете елитарни.
Общувайте с други групи, не се изолирайте.
И так а, съграждайте общности. Не се страхувайте,
че може да се провалите. Знам, че вероятно т о в а ще
бъде т а й н и я т ви страх. Не забравяйте, че аз съм нау
чил всичко, к о ето знам за об щ н остта, действайки по
интуиция. Всъщност, винаги, когато се намирам в об
щ ност, действам интуитивно и донякъде заради т о в а
е толкова вълнуващо. И сти н ск ата общ ност неизменно
е, покрай всичко останало, и приключение. Винаги тр ъ г-
— 37 1 —
б а т е към нещо непознато и ч есто и зп и тв ате страх,

особено в началото.
Но няма да бъдете сами. Ще п отегл и те на т о в а
приключение с други, кои то т а я т не по-малко страхо
ве о т вас, и ще м ож ете да споделите не само опасени
я т а си, а и силните си страни положителни емоции. В
о б щ н о стта ще м ож ете да направите неща, за които
никога не с т е допускали, че са по силите ви.
Всеки о т нас може да се бори за мир по различни на
чини. Едва ли Бог би поискал о т майка на две малки де
ца да отиде в затвора к а т о ак ти в и с т на движението
за мир. Макар че, имам една п озната с вече големи де
ца, к о я то с м я т а годината за неуспешна, ако не влиза в
затво р а поне веднъж месечно. Не забравяйте, че всеки
о т нас има някаква мисия. Но всички сме призвани да
се борим за мир, независимо дали го правим всеотдай
но или не. И к а т о хора, кои то се б о р ят за мир, сме
призвани към единение. А в об щ н остта, всички сме
призвани да бъдем личности с и н т е г р и т е т .
Да си призван да бъдеш личност с и н т е г р и т е т оз
начава например да говориш о т к р и т о , да бъдеш прям.
Призвани сме да преодолеем нагласата на безсилието,
на мълчанието. Ако съзрем лъжа, тряб ва да я разобли
чим. Ако стан ем свидетели на лудост, да се опитаме
да я озаптим. Ако с т е проповедник, с т е призвани да
проповядвате евангелието, колкото и да не допада т о
на ваш ето паство. Не избягвайте т е м а т а за надпре
в ар ат а във въоръжаването по време на празненства,
само защ ото може да възникне спор. Да, някои може
би ще се р азстр о ят, но навярно т а к а трябва. Други
пък ще о т в ъ р н а т на и скрен остта ви с благодарност,
защ ото т о в а ще им даде см елост и т е о т своя с т р а
на да заговорят о тк р и то .
Призванието да се борим против мълчанието си не
е н и то лесно, н и то просто. Няма смисъл да започвате
дълъг разговор с войнолюбец, за когото вече се знае, че
е непримирим. О т друга страна, има смисъл да се по
— 372
РЕШЕНИЕТО
м ъчите т о зи човек да попадне в общ ност заедно с вас.

Защ ото о б щ н о стта е единственият катализатор,
кой то руши непробиваемата броня. Но т о в а не озна
чава да се о тд р ъ п вате при всяка съпротива. К акто се
казва, не може да ловиш риба, без да се измокриш. Ще
тр яб ва да преценявате доколко е разумно да се съпро
ти вл явате и до каква степен с т е готови да понесете
рани. Ще и м ате нужда о т общ ност, в к о ято да се
скриете, за да ближете раните си, да бъд ат т е превър
зани и изцелени о т онези, кои то ви обичат, преди да се
хвърлите о тн ово в б и т к а т а . Необходима ви е с т р а т е
ги ята на о тк р о в ен о стта .
Може би всички тези приказки за стратеги и , битки
и съпротива звучат милитаристично? Да. Говорим за
война, за борба, к о ято едва започва и тепърва предс
т о и да се развихри. Тъй к а т о надпреварата във въоръ
ж аването е институция, к о я то тр яб в а да бъде унищо
жена, м ирът изисква действия. Но не забравяйте, че
вие влизате в т а зи битка под звуците на друг барабан.
Тази битка цели да се променят принципите на общу
ване между хората. Не можем да променим принципи
т е , к а т о играем по с т а р и т е правила. К огато говоря за
стр атеги я, аз имам предвид и принципно нови револю
ционни т ак ти к и . Да, войнолюбците, търговц и те на
см ърт, безбожниците - всички т е са мишени, но не са
врагове. Ние ги обичаме. Не с т а в а въпрос за т о в а да
ги ухажваме. Ключът на с т р а т е г и я т а за спечелването
на т а зи война е об щ н остта, и само лю бовта може да
ни бъде оръжие.
— 3 73 —
Послеслов
През декември 1984 г. деветим а колеги и аз се събрах

ме и създадохме Фондация за насърчаване на общ ност
т а . Ц елта й е „да насърчава създаването на общности
навсякъде, където не същ ествуват, и да подпомага съ
щ ествуващ ите, били т е светски или религиозни, да
подкрепя отн ош ен и ята им с други общности, и в край
на см етка да допринася за св ето в н о то разбирателст
во“. Тъй к а т о о б щ н о стта е отворена, Ф ондацията на
рочно не е специфично християнска, дори не е религио
зна. Но т ъ й к а т о о б щ н о стта неизменно е духовна,
справедливо би било да се твърди, че има духовен ас
п ект. Тя не е поддръжник на никаква идеология в оби
чайния смисъл на думата. Но онова, к о е то обединява
всички членове на управителния съ вет, е т я х н а т а о т -
даденост на каузата на мира - на духовното единение
на всички равнища.
фондацията няма за цел да измести никакви същес
твуващи структури. Напротив, създадена е, за да под
крепя всички истински общности и организации и да на
сърчава създаването на нови такива. Тя е единствена
по рода си, доколкото изследва корените и природата
на о б щ н остта. Други организации си п о с т а в я т за цел
изграждането на общ ност в някой град, сред алкохоли
ц и те или между американците и руснаците. Фондация
т а за насърчаване на о б щ н о стта съществува, за да ук
репва такива организации. Но т я същ ествува и за да
помогне на хората да попаднат в общ ност, без да е
— 374
ПОСЛЕСЛОВ
нужно да бъд ат алкохолици или да принадлежат към оп

ределена църква, без непременно конкретна цел или въз
никването на кризисна ситуация.
Ф ондацията има много направления. Едно о т т я х е
р а б о т а т а с хора, кои то т ъ р с я т помощ. Необходи
м о с т т а о т помощ обикновено се корени в о тс ъ с тв и
е т о на общ ност и едновременно с т о в а дава възмож
н о с т за изграждането на такава. К огато е възможно,
Ф ондацията търси дискретни индиректни пътищ а да
свърже т ези хора в подходящо обединение в района, в
ко й то ж и веят - църква, група на Анонимните алкохо
лици, група за тренинг или друго подобно образувание.
При т о в а Ф ондацията се стрем и да разполага с пълна
база данни за същ ествуващ ите общности и организа
ции. Създаването на информационна мрежа е важна
ч а с т о т д ей н о с тта й.
Ф ондацията подготвя внимателно подбрани и добре
обучени специалисти за изграждане на общности. Тези
хора, кои то р а б о т я т на договор с Фондацията, пома
г а т на паства, колежи и други организации за изгражда
н е т о на истински общности.
Освен т о в а нейните функционери водят отворени
за всеки желаещ семинари в Ноксвил, Тенеси, където се
намира ц ен тр ал ата на фондацията, и в още няколко
центрове в ц ялата страна. Ч а с т о т семинарите са
двудневни и и м а т за цел да разяснят на хората, кои то
проявяват интерес, какво е т о в а общ ност и да ги въ
в ед ат в процеса на изграждането й. Други са по-про
дължителни и и м а т за цел да обучат желаещите в при
добиване на умения за изграждане на общности - макар
и не до степен на специалистите, с кои то разполага
Фондацията.
Бъдещ ите й планове включват създаването на науч
но-изследователско звено, не само за усъвършенстване
на со б ствен и те й дейности, но и к а т о принос към на
учното знание за об щ н ости те и т я х н о т о развитие.
— 37 5
В ошгоВор на моя призив за изграждане на свои соб

ствен и общности, някои о т вас ще у стан о в ят, че мо
г а т да се справят и без чужда помощ. Ако ваш ата гру
па иска да прерасне в общност, но не се чувства г о т о
ва да извърви п ъ тя сама или ако вече с т е започнали, но
срещ ате трудности, пиш ете ни или ни се обадете на
адрес:
The Foundation for Community Encouragement, Inc.

P.O. Box 50518
Knoxville, Tennessee 37950-0518
(615) 690-4334
Или пък ни се обадете, ако искате да установи те

к о н т а к т с други общности. Ж елаещ ите ще получат и
изчерпателна информация за д ей н о стта на Фондация
т а . С върж ете се с нас, ако см е т н е т е , че има някакъв
друг начин, по кой то можем да ви бъдем полезни.
Ние сме готови да ви помогнем по всякакъв начин
да се включите в общност, ако се нуждаете о т то в а.
При все че ф ондацията е създадена в и м ето на общо
т о благо, т я няма за цел да ви направи зависими о т се
бе си. Тя ни най-малко би ви навредила. Ние не можем
да ви подтикнем към приключението да създадеше об
щ ност, вие сами тр яб в а да поем ете пътя. Максимал
н о то , к о ето можем да направим, е да ви съдействаме.
Н аш ата фондация не е богата. Ще трябва да п л а ти те
за пом ощ та, ако разходите са големи. Таксите са ра
зумни, но за да си о с т а н а т такива, имаме нужда о т
филантропи. Ф ондацията се нуждае о т вас так а, как-
т о вие се нуждаете о т нея. Ние сме си взаимно необ
ходими.
Ф илантропите в днешно време са рядкост. До т о
зи м о м ен т дарителите са малцина и ние отчаяно се
нуждаем о т средства. Илюзия е да спечелим за кауза
т а си хора, кой то никога не са били обладани о т духа
на и сти н ската общ ност. При б о гати те и могъщите
— 376
ПОСЛЕСЛОВ
В ер о ятн о ст та да са преживели подобно нещо е най-

малка и когато се опитам е да им обясним положение
т о , най-често нищо не се получава. Обичайният о тго
вор о т традиционните организации, институции и лич
ности е, че програмите на Фондацията са прекалено
„щадящи“. Някои, опитвайки се да помогнат, ни каз
в а т , че дум ата „насърчаване“ сама по себе си е доста
„нежна“, че тр яб в а да променим названието си. Сякаш
с в е т ъ т не се нуждае о т повече нежност!
П роблемът може да се илюстрира най-добре с една
п роста история. Н еотдавна един човек, кой то имаше
възможност да направи дарителски ж ест, участваш е в
учебна конференция по създаването на общности, орга
низирана о т Фондацията. Към края то зи човек, види
мо притеснен, каза: „И змъчват ме противоречиви чув
ств а. О т една страна, всичко т у к беше за мен вълну
ващо преживяване. Лично аз спечелих в духовен план по
вече, о тк о л к о то съм предполагал. Щ астлив съм, че
дойдох и изпитвам тъ га, че тряб ва да си тръгна. Но
к а т о размишлявах за т о в а , к о ето с т а н а ту к , за същи
н а т а на преживяването, и за т о в а , к о ето се опитва
т е да правите, не мога да не заключа, че с т а в а дума
единствено за любов и разбирателство между хората.
Но как да се изправя пред управителния съ вет и да ги
спечеля за каузата на лю бовта?“
Проблемът на този човек е и наш, и ваш. Н аш ата
обща мисия е да спечелим с в ета за каузата на любовта.
— 377 —

Pek Zaedno

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Pek Zaedno

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

КИБЕА КАК ДА ПРЕОДОЛЕЕМ СТЕНАТА НА ОТЧУЖДЕНИЕТО

И ДА СЕ ПРИБЛИЖИМ ЕДИН КЪМ ДРУГ

Лаборатория за индивидуално разоръжаване

Човешката природа - общност и общуване

Истинският смисъл на о б щ н остта

Пътища на промяната или превъзмогване на културата |

Предизвикателна и смела книга за разрешаването

„Аз не съм фройдисш, последова­

„И зкуството да живеем заедно“

_____________ ВТОРА Ч А С Т __________________

Послеслов .............................................................................. 374

Има една история, к о я то може би е м и т . И к а к то е

* Секуларизъм - освобождаване о т църковно влияние, изземване на

колибата и да попита равина дали не може да му даде

* Тора или Петокнижие - първите п ет книги о т Стария завет, при­

наш духовен водач вече повече о т тридесет години. О т

umo посещавали манастира, започнали да се заговарят

П ъ т я т към спасението на сб ета о т унищожение ми­

сърдие, се поражда 6 непосредственото ни обкръжение.

чин, освен к а т о проекция на установен ото положение,

* Ричард Болс, авторът на „Какъв цвят е парашутът ти?“ резю­

чесш вото go състояние, В к о ето физическото и духов­

* Андрю Марвъл (1621-1678) - английски поет-метафизик.

сто р и толкова потискащ а и разстройващ а, че се по­

го повече о т егоизма о т ти п а „аз на първо м я сто “. Ис­

Първи плахи стъпки

В наше Време о б щ н о стта е рядко срещано явление.

общности. Градът е географска точка, 6 к о я то са съб­

* Winthrop, John. A Model of Christian Charity. Puritan Political Ideas

6а книга, посветена на американския характер, ко ято

* Bellah, Robert et al. Habits of the Heart: Individualism and Commit­

ер и те и обслужващите асансьора се обръщах на малко

mo се нуждае не само о т физическа, но и о т емоцио­

На петнадесетгодишна възраст, за ужас на родители­

мо; 6 него учеха три надесет класа, започващи о т заба-

бързо п отън а 6 най-забутаните ъгълчета на п а м е т т а

населени жилища без асансьор. Това си спомням най-доб­

Така че индивидуализмът процъфтяваше, но в него

КА ЛИ Ф ОРН ИЯ, ФЕВРУАРИ 1967 2.

В средата на обучението си по психиатрия във военна­

понесоха слухове. Повечешо твърдяха, че т о й е неком­

* Вж. Пек, Морган Скот. Изкуството да бъдеш бог. Нова психоло­

лобина Вечерта В петък, В една празна казарма ВъВ Во­

будувах вм есто него. И изпитах любов към то зи човек.

Всички останали се изказаха колко са доволни о т то в а,

- Преди час Ричард подхвърли, че може би Скопти е

жертви. Това преживяване на изкупителна ж е р тва в ро­

* Тази случка вече е разказвана накратко в „Как да се върна? Изме­

peg мен me са изключително Важни. В т я х е същината

* „Сиърс Роубък“ е една о т най-големите американски компании за

нас, граалисшише, здравия разум и да ни накараш да се

лите. Всички живеехме на различни м е с т а из града и го­

Мак Баджли, бяхме единодушни, че дните, прекарани за­

Следващ ата ми среща с о б щ н о с т т а беше о т съвсем

* Под „трети вид“ нямам предвид нищо свързано е космически при­

на. Това беше случайно и щ астливо преживяване. В

избрали почти всички помощници и т а к а се бяха озова­

момче. Завършва психология в Щ а т и т е . Ще се прибере

* Един прочут дзен коан: „Какъв е звукът о т пляскането на една

способност или пък 6 резу л тат на бащ иното си влия­

силно осъзнавам соб ствен и те си недъзи, когато съм

Разказах ви как к а т о д е т е бях възпитаван в духа на

дарък“. Заглавието гласеше: „Цирк наема най-големия

„Аз не съм фройдисш, последова

_ ВТОРА Ч А С Т ______

* Тора или Петокнижие - първите п ет книги о т Стария завет, при

П ъ т я т към спасението на сб ета о т унищожение ми

* Ричард Болс, авторът на „Какъв цвят е парашутът ти?“ резю

чесш вото go състояние, В к о ето физическото и духов

сто р и толкова потискащ а и разстройващ а, че се по

го повече о т егоизма о т ти п а „аз на първо м я сто “. Ис

общности. Градът е географска точка, 6 к о я то са съб

* Bellah, Robert et al. Habits of the Heart: Individualism and Commit

mo се нуждае не само о т физическа, но и о т емоцио

На петнадесетгодишна възраст, за ужас на родители

населени жилища без асансьор. Това си спомням най-доб

В средата на обучението си по психиатрия във военна

понесоха слухове. Повечешо твърдяха, че т о й е неком

* Вж. Пек, Морган Скот. Изкуството да бъдеш бог. Нова психоло

лобина Вечерта В петък, В една празна казарма ВъВ Во

жертви. Това преживяване на изкупителна ж е р тва в ро

* Тази случка вече е разказвана накратко в „Как да се върна? Изме

лите. Всички живеехме на различни м е с т а из града и го

Мак Баджли, бяхме единодушни, че дните, прекарани за

* Под „трети вид“ нямам предвид нищо свързано е космически при

избрали почти всички помощници и т а к а се бяха озова

способност или пък 6 резу л тат на бащ иното си влия

говора началникът ми спомена, че вече са направили из

- Не мога да спра. Някой тр яб в а да остане във Ва

* Денят на труда в САЩ се празнува в първия понеделник на сеп

Разнообразието Му доставя радост. И т о в а разнооб

ра един о т друг. И прави невъзможна и сти н ската об

точно работи. Само едно нямаше да мога да Ви обяс

са и убеждения, но и целия възможен диапазон о т чо

малко примитивен начин за преодоляване на различия

да. Тъй к а т о о б щ н о с т т а се състои о т хора с най-раз

Една о т причините о б щ н о стта да бъде смирена и ре

усещане на себе си. Всеки човек, кой то се вижда и усе

Не е случайно, че аз си възвърнах „изгубената способ

При нормални о б с т о я т е л с т в а е невъзможно общ

Към края на двудневното ни общуване през 1984 г. ед

Тази трансформация, к о я то е нещо обичайно В общ

може да се отрече, че то зи Висш а к т на доверие в на

* Суфизъм - мистическо и отшелническо течение в исляма, възник

е идеалният орган за вземане на решения. Пословица

u лесно. ПърВо тр яб в а да се изгради об щ н о стта. Тряб

О б щ н о стта носи свой дух, но не так ъ в, какъвто оби

Специфични истински общности ч есто възникват ка

на Ленинград, когато всички са се поддържали. Амери

2. Д ум ите „общувам“ и „общ ност“, макар че са гла

шо че ли беше случайно попадение. Този успех няма поч

О бщ ностите, к а к то и хората, са единствени и не

П ървата реакция на групата, к о я то се стрем и да об

6 групата само по себе си не е белег за единение. Ис

ла да перефразираш изказването си така: „Моят раз

Х аосът винаги се създава о т добронамерените, но неп