Eмил Конрад

Книгата се издава под това лого, запазена марка на ЕГМОНТ.

Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под каквато и да било
форма. , - , .

„Нещата, на които не ни учат в училище“ © 2015 Емил Конрад

Тази книга отразява художественото виждане на автора по темите, описани в нея.

Редактор Сабина Василева

Коректор Таня Симеонова
Дизайн и илюстрации на корицата Стоян Атанасов
Вътрешно оформление и илюстрации Стоян Атанасов

Издава „Егмонт България“ ЕАД

1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9
www.egmontbulgaria.com

Електронно издание, 2015

ISBN 978-954-27-1419-4
 :

#
 На чичо Стефан,
който купи първата ми книга
и ме накара да се влюбя в четенето.
 СЪСТЕЗАНИЕ

ще в първите си съзнателни моменти на този свят започнах по един

или друг начин да възприемам заобикалящите ме ситуации и тези, в

О които пряко участвах, като надпревара. Надпревара, която

включваше всички около мен. Тази надпревара намира проявление в
желанието ми да бъда първи. Този мой стремеж да превъзхождам
другите хора се изразяваше навремето в това, че биех баба си на табла,
като местех пуловете, докато тя заспиваше по време на играта. Винаги
трябва да използвате възрастта на опонента си в своя полза.
Приемайки всичко като състезание, дори създавах ситуации, в които да
бъда пръв. Под това разбирайте, че играех на табла с всички деца в
квартала, които нямаха представа какво е табла, нито имаха баби, които да
ги тренират от петгодишна възраст. Излишно е да споменавам, че винаги
биех. Добри пари падаха. Не бях виновен, че никой не им беше обяснил
как се играе.
Пръв се научих да карам колело, като не се прибирах в нас по цял ден и
се упражнявах. По същия начин пръв се научих да карам ролери и всички
деца тайно ми завиждаха заради това, че самите те карат с някакви
помощни колелца и се налага родителите им да ги придържат.
В училище също всичко е състезание. Спомняте ли си първия път, когато
сте чели на глас!? Най-унизителното нещо. Всеки път от мен течеше пот,
докато четях. Всички гледат и слушат теб и чакат да се запънеш някъде, за
да ти се смеят цял ден.
Едно от най-дразнещите неща за мен в училище беше, че на конкурсите
и състезанията, които биваха организирани, в крайна сметка всички
ученици получаваха награди. Не ми харесваше. Знаех, че съм добър в
нещо, и намирах за несправедливо всички да получават потупване по
рамото. Както и не ми беше приятно, когато получавах потупване само
защото всички получаваха. По този начин според мен понятието „първи“
се обезсмисляше и някак се размиваше. Как аз, който съм седял с месеци,
подготвяйки съответната презентация, получавам същото, както и някой,
който ходи на училище само защото всички го правят. Този тип хора от
малки трябва да разберат, че са глупави. Как иначе ще се опитат да
поправят това. А най-страшното нещо е самоуверен глупав човек. Веднъж
останеш ли си глупав, няма връщане назад. Имам дълъг списък от хора,
които доказват тази теза. Няма да навлизам в изброяване поименно,
защото печатането на книги е скъпо, а глупавите хора, както казах,
преобладават.
Когато навлязох в тийнейджърските си години, нещата се обърнаха. Вече
 не ми пукаше. Бях приел факта, че хората са глупави. Всички в училище
си мислеха, че това, което им се случва там, ще предначертае бъдещето
им.Когато всъщност истината е коренно различна. Един ден ще разберат,
че това е най-глупавото нещо, което им се е случило, и че то няма да
има никакъв смисъл и значение, след като завършат училище.
Дори да си бил най-готиният пич в даскалото или пък мацката с най-
големите цици, в следващия момент излизаш навън и... се оказва, че там
има по-готини пичове и мацки с още по-големи цици. По-добре е да го
разбереш навреме, преди да е станало късно. Впоследствие просто ще си
един от тези хора, които самозалъгват себе си с идеята, че животът им не е
пълна загуба на време.
В крайна сметка бавно, но, за щастие, навреме достигнах до
прозрението, че всичко това е безсмислено и че не ме прави щастлив.
Следвайки това, което другите ми казват, че трябва да направя, на 16 се
оказах нещастен. Реших, че няма какво да губя. Така или иначе, не
притежавах нищо. Не е като да съм обвързан с жена и деца и да ме е страх
да направя нещо, защото имам отговорност към тях. Спрях да гледам
другите. Какво правят… къде са… Знаех какво искам да правя. Но подобно
на много други хора, беше ме страх да започна. Най-вече заради начина,
по който биха го възприели останалите. И ми отне дълго време, въпреки че
знаех точно какво искам. Понякога трябва да не се замисляте толкова
много върху това какво искате да правите с живота си.
Ако повече хора правеха това, което наистина могат да правят, щяхме да
живеем в свят с по-малко неграмотни, сричащи телевизионни водещи и с
по-малко намръщени държавни служители. С какво аз съм виновен, че
лелката зад гишето е нещастна, защото по цял ден подпечатва бланки и
получава 400 лв. заплата. Не съм я карал да работи това. Аз просто идвам,
за да подам документ. Тя сама е избрала да живее така. Не е като да я
задържа голямата заплата, която получава. Държавната служба е супер.
Има създадени толкова работни места, на които не се върши никаква
работа. Цели министерства, където хората просто съществуват. А
въпросната седнала и чак се е начумерила. Толкова много хора са без
работа, а тя заема позиция, която е създадена само за да има работни
места. Хората са неблагодарни.
А и сме наясно, че най-вероятно човекът, който работи там, не е на поста
си, понеже има много мозък. А по-скоро защото някой от семейството му
работи там или това е била единствената му опция. И така – 30 години по-
късно той работи все същото. Всеки ден. От 9 до 5.
Едно от най-важните неща е да не правите нещо само защото нямате
друг вариант. Винаги има варианти. В подобни моменти на избор винаги се
запитвайте: „Ако бях на 80 и лежах на легло в болница, щях ли да
съжалявам, че не съм направил това!?“. Най-сигурният начин да проверите
дали допускате грешка.
 ЛЪЖА

лучвало ли ти се е да лъжеш? Да изкривяваш истината? Да си

С премълчаваш! Не си само ти! Всички го правим. Аз го правя.

Възприемам го като защитен механизъм, за да изляза от ситуация. В
някои случаи го правя несъзнателно. Но каквито и да са
обстоятелствата – лъжата е крайният резултат.
Става ли въпрос за истината, не мога да твърдя, че винаги съм изричал
само нея. Лъжите, които ми се е случвало да скалъпвам още от малък, не
са никак безобидни. Най-често прибягвах до тях, за да постигна крайната
си цел. Мога да кажа, че ми се случваше често. Не че не исках да казвам
истината, но понякога ми беше по-забавно да не го правя. Не смятам, че
зад това е стояла лоша мисъл, нито че се е касаело за много сериозна
лъжа.
Случваше ми се да лъжа по няколко причини: опитвах се да се отърва от
наказание, беше ми изключително скучно или просто не исках да казвам
всичко. Двадесет години по-късно причините не са се променили.
Една от най-големите лъжи, които някога съм измислял, се роди в
ученическите ми години, в 6-ти клас. По това време всички гледаха кеч.
Онези мъже, които се бият със столове и маси на ринга. Е, ние се
опитвахме да ги имитираме в междучасията и докато се разиграваше един
такъв „мач“, хрумна ми страхотна идея. Поне на мен ми се струваше
страхотна, но само в началото.
Нямам обяснение защо и как, но докато се правехме на кечисти, някой
се опита да ми приложи хватка, от която действително ме заболя, така че
се озовах по гръб на земята. Тези няколко секунди ми бяха напълно
достатъчни, за да скалъпя една история за това как съм си изгубил паметта
при падането. Предизвикателството беше дали някой ще ми повярва. По-
скоро, дали всички ще ми повярват. И докато го обмислях на земята, вече
се преструвах на замаян. В първия момент не всички разбираха какво
става. Все пак бяхме около 25 деца. Постепенно започнах да навлизам в
ролята си и за мое най-голямо учудване всички започнаха да реагират
точно както аз исках. Е, както и всеки друг път не помислих какво би
станало, когато всички повярват. Да кажа накратко: всички ученици и
учители започнаха да излизат от класните стаи и ако някой не знаеше кой
съм дотогава, вече бе станало почти невъзможно да не познаваш детето,
което си е загубило паметта.
Единственото нещо, което изгубих, беше чувството за време и мисълта
какво ще обясня на родителите си, които помнех много ясно, защото нито
за миг не бях изгубвал дори частица от паметта си. Не можех да се правя,
че не ги познавам. Те ме познаваха много добре. А аз знаех, че не ме чака
нищо добро. Е, добре че предстоеше първият ден от зимната ваканция.
Поне не ми се налагаше на следващия ден да ходя на училище и да си
„припомням“ всички.
Имаше и ситуации, в които просто нямаше как да излъжа. Например,
когато боядисах кучето в зелено или когато отрязах ресните на чисто
новата, скъпа покривка, която родителите ми бяха купили от Египет.
Въпреки трите къпания, през които кучето мина, чак до сетните му дни
забелязвах малко зелено в козината му. И в двата случая беше очевидно
какво съм направил, а и нямаше никого другиго наоколо, за да обвиня
него. В такива моменти само мисълта за боя и мъмренето, продължаващо
дни след това, което съм направил, ме караше да превъзмогна егоизма си и
да поискам да имам брат или сестра.
Понякога лъжех, за да мога да постигна крайната си цел. Когато бях на
седем години, обикновено си играех с децата в междублоковото
пространство. Може да го проверите в Google! Едно момченце ми лазеше
по нервите толкова много, че исках да го набия. Не можех да го сторя това,
защото бях хилав и слаб. Другите можеха. Използвах другите. Един ден
излязох от нас малко по-рано в междублоковото пространство, постриган
по най-идиотския начин. Сам бях взел ножиците и се бях остригал, докато
баба ми готвеше. Когато дойдоха другите деца, им казах, че въпросното
дразнещо ме момче ми е издокарало такава „прическа“. Така го набиха, че
повече не стъпи на детската площадка.
Да, тогава излизахме навън. Все пак нямахме компютри и действително
излизахме да играем, действително трябваше да разговаряме с истински
хора. Да, знам. Звучи безумно. Земята не е започнала да се върти през
1998 година!
Като стана дума за компютри, виждали ли сте приложенията за
запознанства в интернет? Знам, че сте. И знам, че някои от вас ги ползват.
Нямам нищо против тях. Дори след дълги уговорки от страна на приятели
реших да видя какво е това и дали би ми свършило работа. Естествено, не
исках да слагам собствената си снимка, затова веднага потърсих снимки на
някое момче, които да използвам. Лъжите започват. Като кастинг е.
Кастинг, който ти предоставя възможност лесно да избереш нещо, което да
ти хареса на външен вид. Ако външният вид беше толкова определящ. Да
не забравяме, че все пак аз не съм се представил с истинската си снимка и
че най-вероятно не съм единственият. За хора като мен, които не обичат
много да излизат навън, това определено е прекрасно. Е, изтрих
приложението точно след десет минути. Лежейки в леглото, просто
отмятах момичетата, които не ми харесват. А те бяха всички, всъщност без
едно момиче, но по инерция отметнах и него. Накрая вече бях полузаспал,
едва гледащ, когато усетих, че съм сменил посоката на отмятане и съм
харесал вече петдесет момичета. Петдесет момичета, които сега ще видят,
че съм ги харесал, и наистина ще решат, че съм ги харесал. Не. Трябваше
просто да изтрия приложението и да оставя телефона настрани. Това не
проработи. Онлайн срещите – те не са за мен. Сигурно заради това един
ден ще трябва да обяснявам на внуците си, че баба им изглежда по този
начин, защото навремето съм отказал да ползвам подобни приложения и
накрая тя се е оказала единственият ми възможен избор. Поемам този
риск. Да живеят срещите на живо. Твърдо „не“ на профили в интернет, зад
които може да стои шейсетгодишен брадясал мъж, който в интернет да се
зове Лили.
Дали това да казваме истината винаги е най-добро за хората, които ни
заобикалят? Ако нещо действително не ни харесва или пък много ни
харесва, по-добре е да си кажем. Дали ако си премълчим, няма да е по-зле
за околните!? Ето така се появяват неможещи да възпроизведат дори един
правилен тон хора в музикални телевизионни формати. Пък накрая чак им
пляскат. То реве и се дере. Те му пляскат. Как да го излъжеш. Лошо е, че
родителите и приятелите му не са прекрачили тази, толкова трудна за
прекрачване, граница и не са му казали: СПРИ ДА ПЕЕШ. Ама нейсе,
лъжат ги.
Или пък хората, които винаги казват, че не използват никакви филтри на
снимките си. Защо трябва да обясняваш. Всички виждаме, че има филтър.
Всички виждаме, че има фотошоп на снимката. Няма нищо лошо.
Фотошопът е като пластичен хирург за бедни хора. Само че идва моментът,
в който наистина си без филтър. Хората те виждат на живо. И ако не те
познаят, когато им се появиш пред тях, това е сигурен знак, че трябва да
спреш да използваш всякакви ефекти по снимките си.
Но най-голямата лъжа, до която жените прибягват, е: ДОБРЕ СЪМ. Ако
някога чуете тези думи, в никакъв случай не им вярвайте. Обикновено след
като тя ви каже, че е добре, може дори да ви окуражи да сторите нещо,
което тя самата мрази да правите. Би ви казала например да излезете с
вашите приятели или просто да поиграете на видеоигри. Не го правете.
Капан е. Никога не вярвайте на това, което тя ви казва. Ако имате и най-
малкото съмнение, че сте прецакали нещата, си мълчете и бъдете по-нисък
от тревата.
Спокойно, момчетата също лъжат. Не знам поради каква причина, но
ако някой вземе да ви обяснява с колко много момичета е бил, може да сте
почти сигурни, че не е бил с тях.
Към едно от най-досадните за мен неща спадат хората, които лъжат, че
са се напили, както и тези, които лъжат, че не са пияни. Познаваме се от
прекалено дълго време, за да знам кога си пиян. Не е нужно да ми го
казваш и да се оправдаваш. Удряйки се пет пъти в земята и завършвайки
изречението с „Аз не съм пиян“, докато повръщаш в тоалетната, не ме
караш да ти вярвам. Но не разбирам защо хора, които са пили точно два
пъти в живота си, искат да изглеждат готини, като изпъкнат, раздавайки го
пияни. Нещото, което обикновено тези хора правят, е да викат супервисоко
колко много са изпили. Това е първата лъжа, от която ми става ясно, че са
напълно трезвени. Единственото, което се цели в такива случаи, е
внимание. Сблъсквайки се с доста пияни хора през живота си, намирам за
изключително забавни онези, които са се напили толкова, че не знаят къде
се намират. Можеш да ги снимаш с телефона си, докато говорят най-
безумните неща. На следващия ден можеш да покажеш видеото на всички
и човекът да потъне в земята от срам. Случвало ми се е да виждам подобни
видеа, на които самият аз бутам храна в устата на някого, без да
използвам прибори, или танцувам на такива чалга песни, които нямам
спомен изобщо да съм чувал. Да, чалга песни. Който казва, че не е слушал
чалга и че не е танцувал на чалга – ЛЪЖЕ. Проблемът не е дали си чувал
да звучи подобна музика. Проблемът е, ако това е любимата ти песен, ти я
харесваш и си я слушаш в метрото. Сутрин. Рано. Докато аз се возя и те
гледам в очите. Ти си красива жена на около трийсетгодишна възраст.
Чувам най-долния мазен кючек. Ти ме гледаш в очите. Имаш прекрасни
очи. Отново чувам ритмите на балканската музика, примесени с текст от
сорта на „алелеле“. Изглеждаш толкова красива и толкова отблъскваща в
същото време.
Моментите, в които мислите едно, а казвате друго. Това е, което трябва
да промените. Колкото и да ми се иска да кажа нещо хубаво, понякога
отрицателната реакция и отказът са по-добра идея. Не изричайте думи,
зад които наистина не стоите. Не помагате на никого.
 ИРОНИЯ

е знам дали се дължеше на това, че родителите ми бяха с 10 – 15

Н години по-възрастни от тези на моите връстници, или просто не им се

занимаваше вече. Но когато влязох в тийнейджърските години, се
заех сам да се възпитавам. Някак спря да ме интересува какво биха
казали те, родителите ми. Знаех, че ще направя това, което аз искам.
И ето ме сега с татуировка от дясната страна на кръста, която ми се иска
да не съм си направил на шестнайсет години. С оценка от дипломата за
средно образование 4,16. 4,16… Толкова ли не можахте да го закръглите на
4,20? Сега трябва и аз да лъжа децата си и да им обяснявам колко добър
ученик съм бил. Да не би случайно, ако знаят, че съм завършил с толкова
нисък успех, да решат, че това е нормално. Сякаш децата ми ще са толкова
малоумни, че да завършат с 4,16. Нима това, че моите родители ми
казваха, че са били отличници, ми попречи да имам най-големия брой
отсъствия в целия ни клас!
Иронията, която е неизменна част от живота на всички ни. Понякога чак
се чудя. Защо? Пак ли аз? Все на мен ли? Случват ми се толкова идиотски
неща. Като магнит съм за простотии. Ако не се пребия, ще успея да счупя
нещо. Ако не счупя нищо, ще направя най-тъпото нещо, за което може да
се сетите. Проблемът е, че първо правя нещо, а след това се замислям
какво съм направил.
Случвало ли ви се е да паднете на публично място? Е, значи разбирате
болката ми. Най-неприятно е, когато тичаш, за да влезеш в метрото, и
паднеш, спъвайки се на вратата. Падаш вътре, във вагон, пълен с хора.
Унижението ти от това, че си паднал. Няма измъкване. Колкото и да се
правиш, че нищо не е станало, всички знаят, че ти си този, който буквално
се е разлял и е помел всичко по пътя си на влизане. И така, цели десет
станции човекът срещу теб те гледа, докато се опитва да сдържи смеха си.
Все пак това не може да се сравни с онзи път, когато се прибирах от
зъболекар. В метрото хората ми се усмихваха, аз също им се усмихвах,
докато не осъзнах, че целият съм в лиги. Зъболекарката ми била упойка за
операция, вместо за обикновена манипулация. Що пък не?! След два часа
разбрала, че ми е сложила по-силна упойка, и ми звъни да ми каже, че
щяло да ме отпусне. Само дето не ми поясни, че ще ме отпусне на
следващия ден. И така, целият в лиги, стоя си аз в метрото, а хората се
наслаждават.
Същия този път, докато се возя в метрото, поглеждам нагоре и виждам
реклама на телевизионно предаване, а до нея стикер, залепен на вратата.
За едното хората са платили пари, а другото стои там, защото някой го е
лепнал. Ставам и виждам, че на стикера има номер за набиране на
средства за болно момиченце. А от табелата горе, поставена в рекламната
площ на вагона, ме агитират да изпратя sms за някой си във въпросното
предаване, че той да спечели.
Пускаме sms-и за забавни програми, за това кой да победи. Предавания,
в които участват хора, за които се предполага, че пеят, свирят, танцуват.
Вие трябва да изберете един от тях. Този, който пее най-добре. И всяка
седмица ви подканват да пуснете sms. Пуснете sms. НЕ ПУСНАХТЕ ЛИ
SMS БЕ? А, пуснали сте… добре! Същото е и с тези деца, с хора на
всякаква възраст всъщност. Те искат да изберете точно тях. Тази седмица.
Ако ви е удобно, да пуснете този sms. На тях им е доста по-неудобно да ви
помолят за това. Иронията, в която живеем. Приоритетите, които имаме.
Толкова е жалко. Че тя тази, въпросната на рекламата, и да ѝ пратя sms, и
да не ѝ пратя, от нея нищо няма да излезе. Ще си пее в някое заведенийце
и от време на време ще пуска по клип, два, колкото да не я забравят. А
това момиче, болното… то ще ме помни заради това, че съм му помогнал.
Не лично. Не поименно. Ще бъде благодарно. Хващам си телефона и
пращам съобщение. Не го мисля много, защото знам, че аз се чувствам
добре, правейки това. Точно изпращам смс-a, телефонът звъни. Непознат
номер….
… Като ви звънне телефонът и се изпише непознат номер, какво
правите? Да, игнорирате го. Затваряте му. Е, не и аз. Нямам идея дали
това не е някой интересен човек. Заради въпросната упойка изцяло не
чувствам лицето си, нито пък усещам как изобщо ми се получава
говоренето. При това аз съм сменил номера си преди два дни. Няма как да
ми звъни някой, когото познавам. Очевидно е грешка, но може да е най-
добрата грешка, която съм правил през живота си. Може да ми звъни
бъдещата ми жена. Майката на моите… Вдигайки телефона, чувам дрезгав
мъжки глас. Добре, няма да е майката на бъдещите ми деца, не искам да
им обяснявам защо трябва да казват „татко“ и на двама ни. Придържам се
към разговора. Очевидно няма да се получи, но все пак да изслушам
човека. От другата страна се чува дрезгаво и нервно:
– Какво става, Ники? …
Аз мълча малко, но решавам, че няма да разочаровам човека, а и без
това имам трийсет минути свободно време. Отговарям:
– Нищо, с теб какво се случва?
Той, още по-нервно и вече на висок глас:
– Нищо, но искам да знам защо си ми предал непълните документи за
сделката, при положение че сме минали тънко и сме излъгали за крайната
цена, така че да останат 500 000 за нас.
Аз вече наистина не знам какво се случва. Очевидно хората са излъгали
доста дебело. Сега какво правя? Изнудвам ги, защото знам какво са
направили, или продължавам да водя разговора с човека. Докато се чудя,
той вече ми е задал въпрос как ще се справим с положението. И аз
отговорих: трябва да се подменят документите и да се сменят цифрите, а и
няма да отнеме повече от ден да бъдат подпечатани.
Човекът, който си мислеше, че аз съм Ники, вече звучеше далеч по-
спокойно и просто каза:
– Да, всъщност си прав. Пак ще успеем да източим пари от банковия
превод. Само да не ни хванат, защото това все пак е транзакция между
корпорации.
Излишно е да ви казвам, че го успокоих, уверявайки го, че никой няма да
ни хване. Поне мен няма. Аз дори не съм Ники. Дори не познавам Ники.
Който може би в момента лежи в някой затвор. Лежи и проклина своя
колега, който е преправил документите, заради които са ги опандизили за
десет години.
Никога не знаеш дали няма да попаднеш на най-прекрасния човек,
вдигайки на непознат номер. Или пък да объркаш най-прекрасната схема
на човека отсреща.
Иронията. Прекрасно нещо е тя. Сполетява човека, който цял живот
обяснява как не харесва нищо изкуствено, а накрая се жени за жената,
сложила си по 250 кубика силикон във всяка гърда. Спохожда и съседа,
който се чуди дали да закара котката си на ветеринар, защото мисли, че ѝ
има нещо, а по пътя блъска с колата си друга котка. Кое е било по-добре:
да си остане вкъщи и да не излиза, за да не убие котката на улицата, или
да поеме риска собствената му котка да умре!? Иронията не подминава и
собственика на водния парк, който попълва документи и дава обяснения
как водният му парк е изгорял до основи. Случва ми се и на мен, когато се
опитам да си пусна брада… Пониква нещо, което е по-скоро смешно и дори
пробужда съжаление у хората. А би трябвало и аз да имам тази
привилегия. Срещам толкова жени с по-оформена брада от моята. Не е
честно. Ирония.
Видео 1
 #ПРАЗЕН

ивотът ни е #празен. Няма нищо, което да го изпълва. Ние

Ж ставаме празни. Телефони. Таблети. Компютри. Електронни

табла. Машини. Вече дори не е нужно да се замислям какво правя
и къде отивам. Всичко е там. В тези сто и нещо си грама техника,
които са в дланта ми. Благодарен съм, че ги има, ама нали тъкмо
те ме правят празен.
Всички тези джаджи действително правят живота ни по-лесен.
Например колите, които сами се паркират. На мен ми отне седмици, за да
мога да паркирам, така че да не отнеса всички коли на три метра
разстояние от мен, а някъде съществува човек, чиято кола сама се
паркира. Въпросният човек не влага грам мисъл в това, компютърът сам го
извършва.
Много благодаря на технологиите. Измислили сте огледала на колите,
които НЕ дават реален образ, и вместо да подобрите тях, така че аз сам да
мога да паркирам тъпата си кола, ми давате бордови компютър. Аз съм по-
тъп от машина, направена от друг човек. Благодаря ви много, автомобилни
гиганти. Чувствам се наистина значим.
Но въпреки цялото улеснение, технологиите, от друга страна, само
правят живота ни труден. Едва преди десет години можехте да кажете на
някого най-голямата измислица, а той да ви гледа със зяпнали уста. А сега
всичко, което кажете, може да бъде проверено в Google. Няма мърдане. Не
може да се преборите с Wikipedia. Там всичко е ясно. Без значение, че
водя спор за нещо, от което не разбирам нищо. Искам да имам
възможността да бъда прав в своята грешка. Не ме интересува какво пише
в някакъв си тъп сайт. Аз съм прав. Преди можехте да излъжете за всичко
или да си го измислите. Не е като човекът срещу вас да отиде в
библиотеката. Да прекара шест часа от деня си, за да ви докаже, че не сте
прав. Сега проверява за шест секунди през телефона си и ви го навира в
лицето с: „Нали ти казах, че не е така!“. Което вие вече знаете, защото сте
наясно, че сте си го измислили.
От друга страна, технологиите са чудесен начин да кажеш на околните:
МАЙНАТА ВИ, НЕ ИСКАМ ДА ГОВОРЯ С ВАС. Слагайки просто слушалки
в ушите си или преструвайки се, че пишете sms. Не ми казвайте, че не го
правите и че аз съм единственият, защото знам, че всеки един е прибягвал
до това. Има прекалено много досадни и тъпи хора, за да не ви се е
налагало да се измъквате от поредния разговор за времето.
Хората вече не уважават личното ви пространство. Няма момент в
денонощието, в който някой да не може да ви потърси. Без значение от
часа и мястото. Могат да ви намерят навсякъде. Сами си го причиняваме.
Няма събота и неделя. Няма почивка. Повечето пъти съобщенията, които
получавате, са най-досадното нещо. Не стига, че удължават времето, което
трябва да отделите на някого, а и съответните хора знаят, че сте го
получили. Освен това съобщенията са най-кодираният начин за общуване.
Голям процент от написаното не е точно това, което човекът наистина иска
да ви каже. И няма как да го усетите, защото не знаете какъв е тонът –
дали трябва за звучи въпросително, иронично или подигравателно?!
ЗАЩО? Дал съм ти номера си, за да ми звъннеш като голям човек. Не да си
пишем съобщения като петнайсетгодишни ученички, хилейки се в час.
Дежурната първа реплика е: „Как си?“. КАК ДА СЪМ? Ако кажа – зле, не
ми се пише, за да обяснявам защо. Тогава какво? Както всички ние правим,
казвате просто: „Добре. Ти?“. Не защото ни интересува как наистина е
човекът отсреща, а защото това е любезният начин да общуваме.
Задавайки си тъпи въпроси един на друг. Или любимото ми: „Какво става?“.
Всеки път искам да ударя във физиономията човека отсреща. Това е най-
смотаното нещо, което може да напишете като начало на разговора. То
„пречупва“ цялото общуване между хората.
Вече дори и на публични места хората се държат неадекватно. Не е
имало концерт през последните две години, на който хората просто да се
наслаждават на музиката. Всички са вдигнали шибаните си телефони във
въздуха, а аз стоя като идиот, просто гледайки концерта. Как ли се чувства
изпълнителят? Не е като да може да каже: „Вдигнете си ръцете“. Всички
те са си вдигнали ръцете. Шансът някой да се заклати в ритъма на песента
също е малък, защото стабилизацията на видеото ще се прецака. Всичко се
свежда до стремежа да хванеш този концерт на видео/снимка. Да го имаш.
Няма значение от чувството.
Масово интернет се използва за най-големите простотии. От „забавни“
хора до жени, които пишат най-проницателните статуси с идеята, че ще
променят нечий живот. От този сорт: „Може да съм поредната, но съм
единствената“. Обикновено са цитати от чалга песни.
Някога пробвали ли сте да напишете някакъв статус във Facebook?
Искам сега да го направите. Влезте във Facebook и напишете нещото, за
което първо се сетите. Гарантирам ви, че колкото тъпо и безумно да е то,
ще се намерят и други хора, които да мислят същото или поне да харесат
написаното от вас. Което ме навежда на мисълта, че ако напишете най-
голямата тъпотия или споделите най-тъпата песен и един човек я хареса,
той иска да спи с вас. Това е като в живота. Хората, които се смеят на
тъпите ви шеги, са наясно, че не са остроумни. Те обаче искат да спят с
вас или поне ви харесват. Но повече искат да спят с вас и биха се смели на
всичко, което вие намирате за смешно.
Децата... Децата в днешно време са станали толкова зависими от
технологиите, че когато някое ме спре на улицата, единственото нещо,
което иска да направи, е да се щракне с мен, без да каже нищо. Няма
комуникация. Просто снимка. Чувстваш се като ваза, с която някой просто
иска да си направи снимка, нямайки интерес дори да я погледне. В
момента след като въпросната снимка е вече факт, хората просто се
обръщат на другата страна и се почва – Twitter, Facebook, Instagram. А аз
стоя в неведение и очаквам някой да каже нещо. Но не. Снимката е
достатъчна. Хората нямат нужда от други хора. Имат телефони. Те са
достатъчни.
Телефоните са нещо, което, особено децата, не би трябвало да използват
толкова много. Те не гледат хората в очите, защото ровят в новия си iPhone
за 1000 лева. 1000 лв. Аз като бях дете, единственото мое нещо, което би
струвало толкова, би бил някой орган, който съм могъл да продам на
черния пазар. Родителите, вместо да купуват на децата си телефони само
защото всички около тях имат, по-добре да им покажат кое е правилно и
кое – не.
Би трябвало да можеш да изградиш себе си не на базата на това да се
криеш зад устройство с тъч скрийн. Какво ще правиш, когато батерията ти
падне и трябва да общуваш с хората очи в очи?
Дори и когато си пишеш с някого. Ако се почувстваш сам или просто
искаш да говориш с някого. Толкова по-лесно е. Хората не могат да те
отблъснат, както на живо. Пишейки на десет човека, получаваш отговор от
двама. Не отвръщаш нищо на единия, на когото си писал, защото просто си
искал внимание, но по-приятният на теб човек вече ти е отговорил.
Толкова груби са технологиите. Използваме ги, за да използваме хората.
Покрай всички тези метални неща с дисплеи не успяваме да
почувстваме емоция. Всичко е само емотикони, усмихнати човечета. Дори
не ти остава време да бъдеш сам. Да се почувстваш сам. Да ти стане
тъжно. Хората трябва да се радват, когато изпитват тъга. Това означава, че
не сте безсърдечни, тъпи копелета и че всъщност вътре във вас има нещо.
Всички са навсякъде. Не можеш да останеш насаме със себе си.
Непрекъснато ще се намери някой, който или ще ти пише, или ще ти
звънне, или просто ще открие начин да прецака деня ти с присъствието си.
Сами си го причиняваме и никой няма намерение да спре това. Напротив.
Създават се нови технологии, които да проследяват всеки един тъп момент
от живота ни. Защото, нека си признаем, повечето неща, които ни се
струват интересни, не са.
Ако някой от вас си мисли, че # е диез, тогава вашият живот не е
толкова празен. Вие сте малко по-щастливи. Не сте обременени от цялата
интернет простотия.
 НАРКОТИЦИ

апочнах да пуша, когато бях в осми клас. Най-глупавото нещо, което

З съм правил през живота си. Има неща, за които не те

предупреждават, преди да започнеш да пушиш. Мислиш си, че е
готино. Изглежда ти като нещо, което само по-големите вършат.
Прави те по-пораснал. Пушенето е от онези неща, които ти
предоставят преднина. Когато погледнат теб, а после и твоите връстници,
които все още си играят на народна топка в двора на училището. Ти. Ти си
зад даскалото. Захапал цигара. Задавящ се след всяко вдишване. Правейки
това, което останалите наричат пушене. Ти го правиш неправилно. Ти се
насилваш. Защото трябва да изглеждаш по-готин. Все пак не искаш да си
от онези загубеняци, които спортуват. Колко по-лесно е да стоиш подпрян
на стената и да пушиш. Не трябва да се напрягаш и да влагаш усилия в
това да си добър в дадено нещо. Ти си готин. Ти си готин заради цигарата,
която виси на засъхналата ти долна устна. Цигарата, за която ти си
прекалено малък. Но нали това правим всички. Порастваме прекалено
бързо.
Това ли всъщност е главната ни цел?! Да пораснем. Бързаме толкова
много и когато усетим, че вече сме пораснали, ни се иска отново да сме
малки. Да не знаем всичко онова, което „порасналите“ хора знаят.
Моето пушене на цигари продължи пет години. А както споменах,
започнах в осми клас. Всички около мен пушеха. Беше нещо, което имахме
помежду си. От друга страна пък, е изключващо останалите занимание.
Само тези, които пушат, излизаха на групички навън. Все още не мога да
разбера едно: Защо, по дяволите, започнах да пуша?! Противно на
повечето хора, когато започнах да си купувам цигари, отидох при
родителите си и им казах. Аз пуша. Не знам точно каква беше реакцията
им, но не им беше приятно. Въпреки че им казах, никога не си запалих
цигара пред тях. Но моята стая… Моята стая миришеше на фабрика за
цигари. Пушех си по една кутия на ден. В междучасията в даскалото. В
нас, след даскало. Навън, след като бях готов с домашните. Все пак водех
напрегнат живот. Решете вие двайсет задачи по математика за следващия
ден. Не е лесно да си ученик.
Не употребявах наркотици. Както родителите ми казваха: „Поне това не
правиш“. Ако някой слуша отстрани, ще реши, че крада, убивам, но поне
не се друсам. Както със замах пушех цигари, така не бях опитвал трева. В
гимназията всички пушеха трева. Положението беше толкова сериозно, че
не бях сигурен дали всички хора, с които учех, ще завършат 12 клас. Не
останаха само на трева.
Преподавателката ми по математика до последно беше убедена, че
„пафкам“ – няма как иначе да се хиля на всяко нещо. Аз как да ѝ обясня,
че просто съм щастлив. Какво да направя, че тя не правеше секс. Бях
сигурен, че не прави. Или ако правеше, не беше по правилния начин.
Много напрежение се беше насъбрало в тази жена. Така се озовах и в
директорския кабинет, където отидох по настояване на същата тази
въпросна учителка. Там трябваше да обяснявам на дълго и на широко защо
аз не пуша трева, както и да го доказвам. Дадох и проба в поликлиниката.
Почувствах се доста тъпо, но нали учителите винаги са прави. Не всеки
човек, който има повод за усмивка, се друса.
Впрочем винаги съм се питал защо марихуаната се счита за най-лошото
нещо. Наркотикът, от който не съм чул някой да умре. Ако е умрял, то е
прекалил, но и аз ям течен шоколад и съм почти убеден, че ако погълна
няколко килограма наведнъж, няма да съм сред живите. Разликата между
течния шоколад и тревата е, че течният шоколад ме прави дебел, а тревата
лекува болести. А хората, които говорят против тревата… определено не
ми изглеждат като хора, които не я употребяват. А тези, които говорят за
тревата и не са пробвали дори да пушат трева. Как?! Не трябва ли да си
наясно за какво говориш, преди да изобщо говориш за него.
Аз нямам нищо против тревата и нейното легализиране, макар да е
нещо, което аз не употребявам. Моята трева е алкохолът. Харесвам
алкохол и пия, когато искам. Приятно ми е. Ако хората, които пушат трева,
изпитват същото, което изпитвам аз, докато пия алкохол, с две ръце съм
„за“ тревата.
Та си представете как аз, непушещият трева, се прибирам от даскало.
На петнайсет години съм. Навън е студено. С черна качулка и слушалки в
ушите съм. Пуша цигара. Защото цигарите са по-здравословни за мен.
Минавам през блока на мой съученик, за да ми даде един телефон, който е
сложил в плик. Докато го изчаквам да слезе, си пуша. Слиза, дава ми
телефона и аз си продължавам, слушам си Iron Maiden, пушейки цигара.
Изведнъж усещам как някой леко ме блъска. От удара слушалката ми пада
и чувам крачки, тичане. Спирам, а пред мен има двама мъже, облечени
напълно нормално. Първата ми мисъл: „Сега се прееба всичко, ще ме
обират“. От паника съм напълно замръзнал, но знам, че трябва да си
извадя нещата от джобовете. Единият казва: „Давай, вади всичко“. Вадя,
какво да правя!? Преглеждат нещата и започват да ми ги връщат обратно.
Аз съм в неведение – защо ми връщат скъп телефон, но задържат
запалката ми, на която по ирония на съдбата пише Боб Марли и има
джойнт. „Къде е тревата“ – пита другият. Аз решавам, че ще задам въпрос:
„Какво искате?“. Оказва се, че това били цивилни полицаи, които дебнат в
квартала за някакъв дилър. Аз, дилърът. Звучи като прекрасно заглавие на
мемоарна творба. Само дето аз не съм въпросният. Аз дори трева не бях
пушил. Спорът за това дали съм на наркотици продължи двадесет минути.
Интересното в случая беше, че няма проблем да пуша цигари и да се тровя
на петнайсетгодишна възраст, но трева – твърдо НЕ!
Ако някой ми каже: „Аз съм зависим от трева“, а друг: „Аз съм
алкохолик“, тогава определено не бих се притеснил за първия. Дори леко
бих му завидял, че успява да вижда розови слончета и да изпада в параноя
от време на време.
Марихуаната била пречела на паметта!?! Не съм чул някой да е забравил
как се пуши.
Пушенето на трева те прави глупав!?! Не, не те прави глупав. Само
пушенето на трева и неправенето на нищо друго – това те прави глупав.
Моите съученици се криеха зад даскало, за да пушат трева, докато
преподавателката ми по математика ми подаваше запалка пред входа на
училището, за да си запаля от „Борото“, което си бях купил. Това ли е по-
добре!? Да пуша цигари!?
Може би това с тревата да си имаше и лошите страни. Децата, които
пушеха трева, си взимаха стоката от дилъра, който живееше в блока срещу
даскалото. Един ден, незнайно защо, след голямото междучасие доста хора
изчезнаха. Беше почти пусто в интерес на истината. Оказа се, че дилърът
бил болен. Ами и той е човек, и на него може да се случи. Някой беше
оставил бележка във фоайето на първия етаж, на която пишеше: „Гошо го
няма. Вземете си от Сашо в „Люлин“. Даскалото ни съвсем не беше в
„Люлин“ и очевидно доста хора са искали да си вземат от Сашо. Беше като
тест: „Нека видим кой пуши трева“. Отговорът: май всички.
Струва ми се парадоксално да оставиш деца и хора да търгуват на черно
с опиати, а да не ги легализираш, така че да има закони за ползването им.
Като че се говори повече за наркотиците, които никой не използва, а не се
обсъжда истинският проблем. Вредните неща, които правим. Това, че
давате на детето си да яде тъпи сандвичи, направени от клоун, или го
наливате с газирани напитки.
 ОЦЕНКИ

ко още едно дете в даскало се разреве заради това, че има петица,

А ще му ударя шамар. Не защото толерирам насилието в училище, а

защото не толерирам това да си жалък. Петица. Радвай се, че нямаш
четворка като мен. Тръгнал да ми реве. Един ден, като излезеш от
даскало, всеки път, когато нещата не вървят, ще ревеш ли? Понякога
наистина си мисля, че казармата е нужна на точно този тип хора.
Хленчещи. Вечно недоволни. Дори и от доб​рите неща.
Това е нещо, което се случва на всички ни и което ще продължи през
целия ни живот. Ще ни оценяват. Искате или не. И в повечето случаи –
няма да ви харесва. Защото всеки има голяма самооценка, но никаква
представа, че тя е базирана на собственото му его.
Оценките са врагът на нашето общество. Хората са свикнали да бъдат
оценявани непрекъснато. Много трудно можеш да видиш какъв е човекът
всъщност. Всички толкова са се обиграли да прикриват себе си зад това,
което е удобно на обществото. Толкова е жалко.
Правят се класации за това кой е по-хубав… по-богат… по-успял. В тях
присъства една малка извадка от обществото. Те не са реални. Повечето
пъти в тях попадат едни и същи хора, които са там по дефиниция. Важно ли
ви е къде ще бъдете поставени в дадена класация? Не мисля, че това има
някакво значение. Няма стойност. Хубаво е да чуваш позитивни отзиви за
себе си, но същевременно с това и пречи. Одобрението от страна на
околните не е толкова нужно.
Ако нещо харесва на вас, колкото и идиотско да ви се струва, просто го
направете. Не си мислете: „Дали хората ще го харесат?“. Най-вероятно НЕ.
Хората масово не харесват нищо. Просто им е писнало да бъдат
одобрители. Дори не съм убеден, че има такава дума, но не ме интересува
дали вие бихте я одобрили. Компютърът ми също не я одобрява.
Подчертава я с червена вълнообразна линия. Аз я одобрявам. Остава така.
Ако всеки път, когато съм искал да направя нещо, съм мислел за това
дали ще е добре, тогава може би щях да седя зад бюро по цял ден и да
подписвам документи. Тогава щях да знам, че е правилно. Щеше да ми е
наредено да го върша. А когато ви кажат, че нещо е правилно, никога не
се замисляйте. Приемайте го за чиста монета.
Хората винаги ви оценяват. Искате или не, оценявани сте всеки ден.
Дали ще е лелката, която ви гледа укорително в магазина, защото сте
облекли пола, която повече прилича на колан, или ще е момичето в
метрото, което се опитва всячески да ви покаже, че не миришете добре.
Важно е вие да се чувствате щастливи. И все пак се къпете. Поне веднъж в
седмицата.
Толкова глупави неща съм правил въпреки оценките на хората. Като
онзи път, когато братовчедка ми боядиса косата ми перхидроленоруса. Ще
си кажете: „Какво пък толкова“. Първо, бях на четиринайсет. Второ,
веждите ми са тъмни, огромни и дебели. Че не ме хвана боята, не ме хвана.
Че станах рижавооранжев, станах. Накрая – след още три боядисвания със
син камък – се оказах бяло-рус. Първата оценка дойде от родителите ми.
Бяха в шок. Нямаше как да не реагират така. Аз приличах на Голямото
пиле от „Улица Сезам“. Изглеждах едновременно смешно и трагично. Да
кажем, че го преглътнаха. Въпреки това всеки, който ме видеше,
реагираше по един и същи начин – първоначално с учудване, а после
подигравателно. Това, естествено, не беше достатъчно. Нещата станаха по-
зле. При мен винаги е възможно положението да се превърне в още по-
безнадеждно.
Беше началото на лятото. Непосредствено след изрусяването си купих
крем за придобиване на тен. Не прочетох листовката в опаковката, защото
кой чете листовки. Никой няма време за подобни занимания. Да не съм
идиот, че да ми трябва листовка. Това е крем, просто го мажеш върху
кожата си. Та намазах се аз навсякъде. Зачаках и понечих да си измия
ръцете, с които нанасях крема. Оказа се, че не могат да се измият.
Трябвало да го нанасям с ръкавици. Кой се маже с крем през ръкавици.
Това е като да дъвчеш храната си през пликче, но накрая да си я изсипеш
в устата. Е, ръцете ми станаха мръснооранжеви. Това нещо нямаше
отмиване. Нито сапунът, нито пемзата оправиха нещата. Изкъпах се
набързо: целият бях на оранжеви петна. Изглеждах като леопард. Леопард
с перхидроленоруса коса. Ужас. Ако дотогава ме притесняваше какво биха
си казали хората за мен, когато ме видят… вече се тревожех, че хората ме
виждаха от километър и половина.
И точно в тази ми фаза на оранжево-кафяв тен в съчетание с
перхидролено изрусена коса, явно защото изглеждах като човек, който е
надежден и може да се справи с отглеждането на животно, моите
приятели ми подариха морско свинче. Кръстиха я Сиара, защото на цвят
беше като певицата, носеща същото име. Не знаете коя е тя? Да кажем, че
ако морското ми свинче беше живяло в средата на миналия век, или щеше
да копае на някоя Тексаска плантация, или щеше да поставя основите на
рап културата. Накратко, беше си черно. Моите приятели очевидно бяха
расисти. Защо свинчето да не се казваше Снежанка, какво като е черно.
Но пък „Сиара“ е много чуждоезично и някак си поафроамериканизирано
име. Реших, че ще има второ име. Да, тя беше от онези снобарски морски
свине с две имена и с тире. Казваше се Мара-Сиара.
Явно ми бяха отсъдили прекалено висока оценка, защото свинчето живя
точно месец. Аз уж го отглеждах добре. Пиеше по половин литър вода и
изяждаше по една краставица на ден. Оказа се, че морските свинчета не
пиели вода. Казват се МОРСКИ. Как така не пият вода?! За сметка на това
моето се наливаше. Нямали и чувство за ситост. Това вече със сигурност
беше проблем. Аз пък, излизайки за училище, решавах, че щом цял ден
няма да ме има и ще се прибера чак вечерта, трябва да сложа на
животното цяла краставица наведнъж в клетката. Е, като се прибрах,
нямаше вода. Нямаше и краставица. Само една топка косми, обърната по
гръб и с леко изплезено езиче. Все едно е искала да каже: „Баси тъпака,
как можа да ме натъпче с всичката тази храна“. Погребахме го. Имаше
траурна церемония, която трая около десет минути. Оттогава не бях гледал
никакво животно. Беше ме страх. Отскоро обаче имам куче. Отново си
поставих по-висока оценка. То било трудна работа. Винаги сме имали
кучета, но сега разбирам, че това два пъти в месеца да погаля кучето не е
като да имам куче. Започвам да разбирам хората, които си имат деца. От
първата вечер, в която кучето заживя при мен, ми се събират час-два сън.
Някакъв малък ад. Но поне аз имам опцията да му сложа къщичка на двора
и то да си живее там. А хората с деца… те не могат да ги изхвърлят на
двора, след като са им били трите ваксини и минат три месеца. Май не
искам да имам деца в близките няколко столетия. Поне.
Видео 2
 ТИ СИ ГЕЙ

ова е. Ти си гей. Искаш или не. Ти си грозен. Ти си празен. Ти си

Т боклук. Ти не ставаш за нищо. Никой не би искал да бъде ТИ! Това е

интернет. Това не си ти. Това са само думи. Какъв си ти? Това
зависи от теб. Ти си този, който може да го определи.
Използваме толкова много думи, без да влагаме в тях истинския
им смисъл. Боравим с тях така, че те губят своето значение. Нямат смисъл.
Не тежат. През целия си живот съм получавал всякакви упреци, обиди.
Едно нещо, казано хиляди пъти, или започва да те срива, или спира да ти
пука за него. Не знам при мен кое от двете стана. Предполагам, че
второто. Факт, че не ми попречи да бъда АЗ. Не ме е страх да казвам това,
което мисля, дори и на другите да не им харесва. Дори се учудвам, когато
някой ме поздрави за нещо, което съм казал. Кара ме да мисля, че съм
казал нещо, което другите са нямали смелостта да изрекат. Това е
страшно.
Научих се да бъда откровен. Откровен със себе си. Най-лошото е да
залъгвате себе си. Рано или късно, ще ви писне. Колко дълго жената, която
кара скъпа кола и гаджето ѝ я е тунинговало по свое усмотрение, може да
заблуждава себе си, че е щастлива? Колко дълго съседът може да залъгва
себе си, че, гледайки порно на плазмата си, не се вижда от моя прозорец?
Колко дълго може да работите нещо, което не ви доставя никакво
удоволствие? Колко?
Хората масово не са откровени, дори и с тези, които не харесват. Аз
знам, че много хора не ме харесват и съм щастлив от този факт. Би било
идиотско всички да те харесват. По-добре е да има хора, които да
критикуват крайно това, което правиш. Според мен това ти дава баланс.
Тези хора, които пишат колко противен съм, а когато ме видят на живо,
обясняват колко много харесват това, което правя. Те са нещастни. Хубаво
е да държиш на думите си. Те са едно от малкото неща, които зависят от
теб.
А да можеше само да блокираш останалите – както във Facebook, –
когато ги срещнеш на улицата. Един по-добър свят. Ех, мечти. Ама не:
Гледаш го, седи срещу теб и ти е неприятно. Знае, че те дразни, и седи. Не
мърда. Даже продължава да говори. Налага ти своето мнение. В това сме
се превърнали всички. Безчувствени. Безгранично прости. Нахални. И аз
го правя. Сигурен съм.
Хората в интернет се чувстват още по-свободни да досаждат. По-лесно е.
Качваш нова снимка. Публикуваш статус. Има хиляди начини да
присъстваш в живота на другите, без те да го искат. И хората се чувстват
анонимни. Донякъде е така. Не мога да забравя момента, когато на
дванайсет влизах в чат стаи, за да се бъзикам с хората, и използвах
всякакви псевдоними. Никой не може да разбере, че зад името
„rusa_dulgokraka“ стои момче на дванайсет години, което се ебава с тях.
По същия този начин и хората, които не ви харесват, но не смеят да го
изрекат в лицето ви, приемат своята анонимност като възможност да ви
кажат всичко. Всичко, което вие заслужавате да чуете. Че сте гей, грозен,
дебел. Не че не сте. Може и наистина да не сте, но те имат нужда вие да
видите написаното. Те искат да бъдат чути. Хейтъри. Така им казват
всички. Всички се оплакват от хора, които ги обиждат в интернет. Няма
значение какво публикувате в социалните мрежи – все ще се намери един
човек, който ще го счита за пълен боклук. Лошото е, че може би този един
човек е прав. Но използвайки понятието хейтър, ние блокираме
възможността на тези хора да изразят собственото си мнение и не го
приемаме за правдоподобно.
А защо само позитивното мнение да е равнозначно на истината!? Доста
често, когато някой ви каже, че нещо не става – то наистина не става.
Но не мога да не призная, че едно от любимите ми неща в интернет, е
това, че мога да блокирам някого. Невинаги това, което искате да кажете,
е толкова важно. Особено когато го казвате, за да обиждате. Живеем в
демократично общество. Всеки е свободен да изразява мнението си, а аз
съм свободен да блокирам всеки тъпак, който е решил, че може да ме
обижда само защото си плаща по 20 лева на месец за интернет и се е
научил как да пише на клавиатура.
Смешно е, когато не си реалист. Дори да не харесваш нещо, трябва да
отчетеш неговото значение. Никога няма да успееш да изживееш
собствения си успех, ако не можеш да се зарадваш на успеха на другите.
Защо ли пък хората не харесват анонимно?! Ако искат да ти кажат нещо
хубаво, ще го направят по възможно най-показния начин. Предполагам, че
няма начин да угодите на всеки, дори и на себе си.
Едно от нещата, които мразя, е, когато не мога да използвам някоя дума,
защото хората са започнали да я употребяват прекалено много.
Въпросната дума губи смисъла си, особено когато не се употребява по
предназначение. Така че спрете да наричате момичета курви само защото
са се облекли предизвикателно. И не наричайте момчетата гейове само
защото имат сини очи. Колкото и невероятно да звучи, ставал съм свидетел
и на двете ситуации, и то неведнъж.
Важно е и да бъдете пръв в това да се пошегувате със себе си или с
нещо, което сте направили. Когато го направите вие, след това който и да
каже нещо, то няма да звучи толкова „остроумно“. Не се взимайте на
сериозно.
Интернет е странно място. Там хората правят всякакви извратени неща.
Едно от най-страшните за мен е да не попадна на някой познат, който
прави нещо в интернет. Например като това да участва в порно филм. Не
че съдя хората, но после никога не бих могъл да възприемам този човек по
същия начин. Нали знаете, когато видите някого гол, вече нищо не е както
преди. Така е и с интернет. Видите ли някого в интернет, вече нищо не е
същото. Хората са различни в интернет. Вероятно аз съм различен.
Интернет дава свобода на хората да бъдат себе си. Някъде там, в Tumblr,
съм публикувал снимка на човека, който аз искам да бъда. Ама не съм.
Шибана работа.
 СТРАХ

зпитвам страх. Май повече от мен самия. Страх от мисли. Страх от

И постъпки. Страх от хора. Най-вече хора. Те са най-страшни.

Всички ти вменяват страх. Още от малък. Казват ти, че трябва да се
страхуваш. От всички. От всичко. От човека, който е до теб в градския
транспорт. От това, което хората говорят. Трябва да те е страх да
избираш, да бъдеш щастлив. Всичко това е, за да можеш да влезеш в
релсите на „свободата“. ‘Щото трябва да си свободен, за да можеш да
направиш избор дали да си купиш салама от 2 лева, или от онзи по-
лъскавия от 5 лева. И пари трябва да имаш, ама те не идват със свободата.
Едно е сигурно. Те, парите, винаги отиват при страха. Или по-скоро – идват
от него. Харчим ги, защото ни е страх. Да не останем гладни. Да не
останем по-назад.
При мен страхът е заместен от друго. В другата крайност съм. Не
безстрашен, а безразсъден. Не обмислям много нещата, които правя. Така,
докато ме хване страх, вече съм направил или казал нещо. Какво има да му
мисля. Че ако се проваля, какво пък толкова! Какво може толкова да стане,
та чак да ме е страх!
Провалих се на матурите, защото за други неща мислех тогава, пък
после стана човек от мен. Провалих се и на шофьорския си изпит. Не ме
беше страх да се проваля дори на два пъти. Толкова безстрашен съм.
Считам хората, които ходят по тротоарите и карат коли, докато аз съм на
пътя, за по-безстрашни. Страхът беше причината да се проваля на двата си
шофьорски изпита. Накрая все пак успях. Не защото не ме беше страх, а
защото бях последен на изпита и инструкторът ме накара да карам два
часа. Навън беше 40 градуса. Бях толкова потен. Толкова ми беше лошо, че
накрая просто карах, без да ми пука. Явно, за да се справят, на хората не
трябва да им пука толкова много.
Страхът, че някой все ви гледа. Ако не познавате това чувство, тогава сте
щастливци. Дори в момента, докато пиша това, хвърлям по един поглед на
малката уебкамера, която стои на моя лаптоп. Мисля си: дали някой вижда
всичко, което правя дори когато смятам, че съм сам. Страх ме е да си го
представя. Това да те наблюдават непрекъснато. Е, има и по-страшно от
технологиите. Например: тайните служби, бабите, седящи на пейката пред
вас. Бабите… Те знаят всеки един ваш ход. Кога сте се прибрали от
дискотека. Какво сте пили. Къде сте били. С кого сте били. Кой ви е
докарал. Всичко. Няма мърдане.
Страхът от това, че всеки може да ви намери. Без значение къде сте.
Едно време не беше толкова лесно. Хората нямаха мобилни телефони,
мейли и всякакви средства, с които да бъдат изнамерени. Единственото
нещо, което използвахме, беше домашният телефон. И ако никой не ти
вдигне, отиваш пред дома на човека, когото търсиш, и викаш като луд. А
ако и на това никой не ти отговори, просто не досаждаш повече. Не съм аз
единственият, който пълзи под прозореца, защото на вратата му звъни
човек, когото не иска да вижда. Знам, че и вие го правите.
Но с телефоните всичко е много по-лесно. Звънят ти. Имаш пропуснато
повикване. Няма как да игнорираш поредния идиот, защото все някой ден
ще го видиш и ще ти е неудобно. И вдигаш… и говориш… и търпиш.
А страхът в очите на хората, когато по време на полет получих sms,
което телефонът ми оповести с възможно най-силната мелодия! Опитайте
се да се поставите на мое място. Майки с деца ме гледаха така, сякаш
самолетът вече пада. Бях най-безотговорният пасажер на борда. А какво
мога да направя аз! Не съм атентатор… Ако бях такъв, определено щях да
сложа телефона си на тих режим. Стюардесата до мен раздава на хората
храна и им сипва шампанско и вино от стъклени бутилки. Ако някой изяви
желание да направи атентат, няма да е толкова сложно да счупи скапаната
бутилка и да заколи някого. Но аз съм лошият. Моят телефон е останал
включен. Паднахме ли!? НЕ. Ама нали хората са обсебени от страха. Като
им се каже, че нещо е опасно, и ги обзема параноя.
Ако съществува нещо, от което хората трябва да се страхуват, това е
Австралия. На едно такова малко парче земя почти няма животно, което
да не се опитва да те убие. Ние тук се плашим, когато видим хлебарка в
банята. Там хората биват убивани от хлебарки в баните си. Ето това е
страшно.
И още нещо – хората са склонни да си предават параноята един на друг.
Беше ли ме страх да заговоря момичето в бара? Не. Не и докато човекът до
мен не ми разказа историята за това как се е женил два пъти, както и че е
разведен с четири деца от различни жени. Дори и презерватив не може да
ме успокои при мисълта, че подобно нещо е възможно да се случи и на
мен.
Благодаря ти много, човече. Сега дори не мога да заговоря момичето.
Сякаш не ми стигаше проблемът, че винаги харесвам такива, които са
прекалено красиви и които така и така няма да ми вържат.
А и ме е страх, че дори някога да се появи някоя, която да се върже, ще
ме напусне. Страхът от това да не изгубиш някого... Или по-скоро – как би
могло да се случи. Това никога не зависи от вашия избор. Нямате контрол
над положението. Ами, ако тя реши да сложи край на живота си? Хората
са егоисти в това отношение. Ще се провеси на полилея и ще ме остави
цял живот с тази картина в главата ми. Колко по-приятно би било хората
да мислят за действията си предварително. Толкова ли не заслужавам поне
да се провеси на коледните лампички! Да има малко настроение. Май
въобще няма да ходя да я заговарям тази в бара. Не си заслужава риска.
Страх ме е. ...А е възможно пък и да ме хареса и да реши да не се
самоубива. Но ако ми каже „не“. Жените са много груби в това отношение.
Не е достатъчен отказът, непременно трябва да ми кажеш, че имам
странна физиономия или че съм отблъскващ. Това е подло. Фактът, че си
красива, не ти дава право да се държиш като задник.
Не мога да твърдя, че не ме е страх от обвързване. Аз дори не мога да
избера между два различни вида чипс в магазина, какво остава за човек, с
когото да съм ЗАВИНАГИ. И след това да имам деца, които са ЗАВИНАГИ.
Не е като да можеш да ги върнеш обратно или да ги продадеш. Всъщност
второто е възможно, но е незаконно. И не стига това, че ме отрязват
непрекъснато, а и всички около мен се женят. Ако не сте в този период от
живота си – ще дойде. Или пък вече е минал. Не знам какво им става на
тези хора. Да се ожениш на двайсет години, без да си успял да направиш
толкова много неща. Не искам да завърша разведен на 35-40 години и с две
деца. Тогава няма да ми е по-лесно да забивам мацки в баровете. Въпреки
че жените обичат, когато имаш деца. Лошият вариант е да стана един от
онези чичковци, които ходят с ученички, а мацето да е на годините на
дъщеря им. Това би било неудобно. Дали въобще да имам деца? Би било
доста неудобно. Но пък хората те считат за егоист и те упрекват. Не
директно, но ти го усещаш. Седиш на масата и всички около теб имат
деца. И те гледат някак с упрек. Сякаш аз съм виновен, че имам
възможността да ходя по дискотеки или да хвана самолета и да отида на
Карибите. Кой ви караше да създавате деца?
Предполагам, че е хубаво да ме е страх. Хубаво е да се страхуваш от
неща, за които може би не си готов. Иначе всички щяхме да имаме
провалени животи, изпълнени с грешките, които сме допуснали, защото не
ни е било страх.
 ТАКСИ

ивотът ни е като такси. Не наше, а под наем. Искаме да сме сами,

Ж но качваме хора, които са прекалено настоятелни. Говорим си с

тях и ги изслушваме, без наистина да имаме желанието за това.
Някои от нас са в ролята на возещите се, други са „бакшишът“.
Да, бакшишът. Така му казваме, защото звучи по-
пренебрежително. Ама нали знаете, че за някого и вие сте бакшиш. И вие
сте този стотинкаджия, който ги прецаква със заобиколния маршрут и не
им връща рестото от 10 стотинки. Да. Вие. Вие, бакшишът.
Таксито – това е мястото, в което няма невъзможни неща. Там всички са
равни. Всички са на една тарифа. И всеки мисли, че той е най-важен. Него
трябва да го изслушат. Защо ли това толкова много ми напомня на самия
живот.
А представяте ли си какво им е на таксиметровите шофьори!? Те са си
наполовина психолози и терапевти. Слушат всякакви простотии, ама не
могат да се оплачат. Нали все пак това им е работата. А ние
злоупотребяваме с търпението им. Както приятелите ни често
злоупотребяват с нашето. Впускаме се в десетминутен разказ за целия ни
живот, с всичките му радости и неволи, и не се и замисляме, че на никого
не му пука. Човекът, който кара таксито, вече е срещнал пет души преди
нас, които са направили същото. Аз не бих издържал.
Случвало ми се е и обратното. Веднъж на път за училище реших да си
хвана такси. Спирам го. Влизам. Обяснявам за къде съм. Той тръгва.
Обръща се леко и казва: „Всички негри и черни трябва да умрат“. Доста
смело начало на разговор, помислих си аз. Просто го погледнах мълчаливо,
а той още по-настървено продължи. „Идват тук да ни вземат всичко –
работата, парите…“ Излишно е да ви казвам колко чернокожи таксиджии
има в София. НЯМА. Човекът продължи: „… жените.“ Ясна е работата.
Сега вече започнах да схващам. Жените. Жена му. И решавам да попитам:
„С жена ви ли е спал?“. Човекът се постресна. Поогледа се притеснено. Аз
видимо бях на 15 години. През зъби изкара едно презрително и пълно с
омраза „Да“. А аз вече исках да съм в училище, а не в това задръстване. Не
ми се слушаше цялата чернокожа драма. Оказало се, че чернокожият спял
с жена му, докато той си бачкал. Кофти работа. Пък и деца имали. Аз
обаче с какво да му помогна. Как да накарам жена му да не спи с този. Не
мога да я пазя цял ден да не би случайно да преспи с някой чернокож. Та
аз съм на даскало по това време. Мъжът мислил за развод, защото дете
щяло да им се ражда, но той не бил сигурен дали е от него. Мисля си:
„Като излезе черно, не е от теб, да си знаеш“. Но реших, че няма да се
заяждам с така приятния иначе човек, който имаше злощастната съдба да
е с жена, която му изневерява. И май проблемът не беше, че му
изневерява, а че е с чернокож. Иначе щеше да гледа детето като свое,
дори и да беше от съседа. Ама черно дете така ли се скрива. Можеш само
вечер да го скриеш, и то само ако не се усмихва.
Чудни хора са таксиметровите шофьори. Способни са едновременно да
те изнервят и да ти разкажат най-важното нещо, което някога можеш да
чуеш. Трябва да внимаваш в това, което казват.
Качих се веднъж при един такъв, доста странен тип. Нисък. Облечен
нетипично за таксиджия. Дънки, но не обикновени, а рокерски. Кожено
яко. Припрян. Веднага ме заговори. Нали знаете онзи момент, в който си
казвате: „Уф, защо.. Сега пак ще трябва да слушам за жена му…“ Но не.
Изненада ме. Мислейки, че съм още ученик, ме заприказва за училище.
Докато разбере, че съм завършил дори и бакалавърската си степен в
университета, вече ми говореше за чичо си. Чичо му, който също като мен
изглеждал младолик. Само дето чичо му се оказа на седемдесет и две
години. Чичо му, който си извадил фалшива лична карта, на която е
упоменато, че е на тридесет и пет години. Направил е всичко това само и
единствено, за да може да ходи в някакви американски лаборатории и да
му инжектират вируси. Да го заразяват и след две седмици да му бият
ваксини. Толкова изглеждал млад, че изобщо не поставили под въпрос
годините му, а там възрастовата граница била тридесет и седем години.
Ще кажете: „Сигурно заради парите го прави“. Не. „И заради мацките.“
Имал две приятелки и спал с трета. Този седемдесет и две годишен мъж
води по-разюздан полов живот от мен. Ще си речете: „Има пари, заради
това има и две жени около него“. Не. Човекът си хванал богати гаджета и
те го водят по морета, по екскурзии. Рай. Мисля си аз: „Защо не съм на
седемдесет и две и не ме блъскат с бацили тъпите американци, че да спя с
две жени едновременно“. Тази мисъл бе бързо прекъсната от разказа за
дългия списък с неща, които този седемдесет и две годишен човек прави.
Нощем работи като охрана в казино. През деня разнася поща. Аз се оказах
по-неактивен и неполезен на обществото и от този старец. Старец. Май не
е никакъв старец. Годините ще се окажат само цифра. На въпроса как
успява да прави всичко това, човекът отговарял: „Ами как да остарея?! Аз
не спирам. Нямам време да остарея“.
И цялата тази история ми бе споделена само защото си позволих да
кажа, че не съм на осемнадесет години, а по-възрастен. Само заради това
таксиметровият шофьор ми разказа всичко това, като накрая завърши с
думите: „От тук нататък ти забравяш на колко си години“. Това е. Повече
никога няма да си кажа, че съм стар. Край.
Видео 3
 ЩАСТИЕ

нези моменти, в които си мислите, че нещата няма как да се объркат.

О А в следващия миг се оказвате с кален панталон и палто, полято с

кафето, от което дори не сте изпили една глътка на път за работа.
Това е щастието.
Издувайки бузите си и правейки всевъзможни физиономии, докато
чакам рейс на спирката, не се усещам, че около мен има хора. Освен това
започвам и да гледам идиотски, докато седя подпрян на билборда
отстрани. И изведнъж усещам, че аз съм навън. Срещу мен една жена се
смее през сълзи, защото явно не е очаквала да види точно такова нещо.
Това е щастието.
Щастието е да успееш да спестиш десет лева, защото си ползвал
всичките си електрически уреди на нощна тарифа.
А парите, казват хората, не могат да ти купят щастие. Защо тогава всеки
път, когато нямам пари, съм сърдит на света, но когато имам, съм най-
щастливият човек? Съвпадение?! Не мисля.
Щастието е и свободата. Свободата най-сетне след осемнайсет години
вашето дете да се изнесе и вие да имате малко време да се порадвате на
живота. А това, което се случва, докато сте щастливи, е, че точно когато
детето ви е в дванадесети клас, забременявате и отново трябва да
преминете през всичко това. А казват, че да имаш дете, било най-голямото
щастие на света. Това го твърдят само хора, които или нямат деца, или са
си направили вазектомия. Така правят хората. Говорят за собственото си
щастие и никога не си и помислят, че то за някого другиго може да е
нещастие. Защото щастието е егоистично. Него го има само когато вие сте
доволни. Няма човек, който истински да се зарадва на нещо, което се
случва на околните, ако всичко при него е скапано.
Понякога хората си мислят, че вие сте най-щастливият човек, когато
всъщност вие не се чувствате така. Не ви харесва, че майка ви е най-
готината сред майките на вашите приятели, защото много добре знаете
какво си мислят те и защо искат да идват у вас толкова често. Не ви
харесва, че на 40 години жена ви ви е зарязала, а всичките ви приятели
считат, че сте най-големият късметлия. Вече сте свободен да правите
всичко, което искате. Да излизате. Да пиете. А вашата единствена мисъл е,
че последната ви среща с жена е била преди двайсет години, а тогава дори
не е имало мобилни телефони. Толкова сте стар.
Но най-щастливите хора са глупавите хора. Те, глупавите хора, са
навсякъде около вас. Тяхното щастие е в това, че те нямат ни най-малка
представа какви шибани копелета са и как объркват деня на всички около
себе си. Живеят в собствения си свят и се интересуват от собствените си
интереси. А ние?! Ние страдаме.
Аз съм крайно нетърпелив с хората. Когато някой е отегчителен или
прекалено тъп, просто искам да го ударя. Не изпитвам нуждата да му
направя забележка. Дори не считам, че заслужава обяснение.
Навремето дори харесвах хората. Така беше, докато не станах първи
клас и не бях принуден да седя с едни и същи малоумници по цял ден. Да
ви успокоя, нещата не се променят към добро, когато пораснеш. Просто се
оказваш заобиколен от по-високо образовани малоумници. Тогава виждаш
щастието и в малките неща. Това да можеш да изпиеш една бира, без
около теб да има някого. Да успееш да срещнеш хора, с които да имаш
общи интереси. Колкото повече растеш, толкова повече оценяваш
щастието.
Както казах, щастието може да ви сполети навсякъде. Мен ме сполетя
преди няколко лета. Отидох на басейн с приятели. Дотогава никога не бях
ходил на басейн. Бях на двайсет, но въпреки това не ми се беше случвало.
Беше забавно, докато след няколко дни не открих, че съм хванал някакво
венерическо заболяване. От басейн. Не от някое момиче, а от басейн. Аз,
който не бях правил секс през последните шест месеца, хванах
венерическа болест от басейн. Обзалагам се, че има хиляди хора в този
момент, които правят секс без презерватив, но нямат моя проблем. Това е
да си щастлив. Да страдаш, без дори да си изпитал удоволствието.
Така те връхлита щастието. Лошото е, че те напуска бързо. Освен ако не
си от онези хора, които нямат проблеми. Те са вечно щастливи. Пожелавам
ти да бъдеш такъв. Да не приемаш нещата много навътре. Да правиш това,
което ти доставя удоволствие. Да прецакаш системата. Да минеш гратис,
без да те хване контрола. Да изпиташ истинско щастие от това, че
живееш. Тогава би разбрал какво е това щастие.
 ОЧАКВАНИЯ

авил съм се да тренирам, защото си мисля, че ще вляза във форма, но

Н всъщност се озовавам на дивана, гледам телевизия и се тъпча с чипс.

Определено не е това, което съм очаквал. Или пък, когато сте се
приготвили да ходите на купон. Нека си признаем, че всички отделят
повече от необходимото време, преди да излязат от къщи. Накрая
отивате и знаете, че изглеждате възможно най-добре. Е, не! Снимките,
които ще видите на следващия ден, са достатъчни, за да разбият
очакванията ви. Бихте се запитали дори: „Наистина ли изглеждам така на
живо?“. Или: „Защо хората въобще разговарят с мен, след като изглеждам
по такъв начин?“. Очаквания. Всички ги имаме. И на всекиго очакванията
се разминават с реалността.
Например всички хора, които се оплакват във всяка възможна социална
мрежа около 14 февруари заради това, че са сами. А то по-хубаво от това
няма. Можеш да правиш каквото си поискаш. Да излизаш с когото си
поискаш. Нямало кой да им подари цвете и шоколадови бонбони. Че на
баба ми все цветя и шоколадови бонбони са ѝ подарявали на Св. Валентин.
Знаела е тя какво е Св. Валентин и Деня на влюбените. Не е очаквала
нищо. Радвала се е, когато я целунат, защото не е знаела кога пак ще ѝ се
случи. И колко по-хубаво би било жените да не очакват нищо. Да може,
ако забравиш за поредната годишнина или пък за някакъв си незначителен
рожден ден, да не ти мрънка на главата. И какво, ако ѝ подаря бонбони,
след това ще си помисли, че я смятам за надебеляла. И пак ще се започне
с диетите и непрекъснатите въпроси относно това как изглежда. Дори и да
си дебела, никога не бих си причинил болката от това да ти го кажа. Дори
да се заклещиш, влизайки през вратата, бих намерил обяснение на
случката, изхождайки от промяната в температурите и издуването на
материала вследствие на това. И никога не бих ти казал колко огромна си.
В този ред на мисли, случвало ли ви се е да искате да свалите няколко
килограма? Да... така и допусках. Аз не бих казал, че съм от хората, които
имат проблем с теглото. Имам предвид, че дори и да се търкалях, нямаше
да ми пречи. Но като много други хора и аз реших, че ще се храня
здравословно от ПОНЕДЕЛНИК. Защото винаги, когато спираш нещо –
дали цигари, дали алкохол (няма понеделник, който да ме накара да спра
алкохола), – е в ПОНЕДЕЛНИК. И така обнадежден, отивам на лекар, че да
ми каже какво да ям, какво да не ям. Със сядането на кушетката ми задава
въпрос какви са хранителните ми навици. Аз седя и си припомням как през
последните три дни съм изял повече чипс и сладки неща от дете, на което
са му казали, че му остава един ден живот. Викам си: „Какви навици, аз
просто си се тъпча с всичко, което ми попадне в полезрението“. Ама нали
съм човек, хранещ се здравословно, забелязвам зад рамото на доктора
някакъв шоколад. Лекарят ми говори. Аз гледам шоколада. Шоколадът ме
гледа. Лекарят продължава. Шоколадът започва да ми праща прекалено
силни сигнали. Не знам дали защото разбира, че не го слушам, или заради
слюнката, която е потекла от устата ми, но лекарят ме потупва и ме пита
дали съм добре. Викам си, че трябва да се стегна. Така час и половина по-
късно вече имам програма за хранене и започвам да водя здравословен
начин на живот.
Всичко това продължи около двайсет минути, докато не влязох в
супермаркета, където имаше промоция на шоколадови изделия. Как да не
си купиш двайсет шоколада, когато са на промоция. Грехота е. Колкото и
да напълнея, няма как да си кажа: „Ех, не си заслужаваше да ям толкова
много“. Така приключи стартът на моя здравословен начин на живот. Едно
знам – аз съм слаб. Толкова съм слаб, че дори не мога да си поставя за цел
да ям здравословно.
Въпреки това, докато си на опашката в супермаркета, седиш и гледаш
другите хора. Те също те гледат. Виждат всичките неща, които си си взел,
и те съдят с очи, държейки плодове и зеленчуци в ръцете си. Презирам
такива хора. Аз не искам да ям здравословно. Искам да се тъпча с боклуци.
Така очакванията ми да сваля някое и друго кило се оказаха коренно
различни от реалност​та.
Реших и на фитнес да отида. Защо пък не. Станах в 6,30 сутринта. Бодър
и обнадежден. Отивам във фитнеса. Там пълно с хора, които очевидно са
ходили повече от веднъж. Това неудобство, което изпитваш, когато си
единственият човек в залата, който няма идея за какво се използват 90% от
уредите. Пък и ти е обидно да попиташ. Насочваш се само към уредите с
очевидно предназначение като пътека и колело. И когато най-сетне се
престрашиш да разучиш уреда за трениране на бедра, сядаш, започваш да
напъваш…. Един…. Два… усещаш рязка болка и пред теб се появява тя.
Жената фитнес. Тя е на видима възраст около четиридесет, с перфектно
оформено тяло и, мятайки кърпа на врата си, ме спира с въпроса:
„Извинявайте. Скоро ли свършвате със сериите си?“. Серии?! Какви серии,
мисля си… Аз едва можах два пъти да си събера краката и ми се струва, че
успях да се схвана на места, за които не предполагах, че е възможно.
Започвам да се потя и се опитвам да отговоря, а тя с очакване не отмества
поглед от мен. Изведнъж светкавично изстрелвам: „Да, всъщност аз вече
свърших“. Прибрах се в нас, изкъпах се и легнах да си доспя, защото не бях
ставал в 6,30 от ученическите си години. Така целият ми ден замина,
белязан от опита да живея здравословно и да бъда физически активен.
Ненужно е да казвам, че това не се повтори.
Някои неща са излишни. Например спортуващите из централните улици
на някоя столица. Какво сте ми се разтичали и разспортували. На двайсет
метра от вас минават хиляди коли и единственото нещо, което правите, е
да вдишвате мръсни газове. Голям спорт. Аз по-добре да нагъвам чипс един
час пред телевизора, отколкото да ви водя „здравословния“ начин на
живот.
Да му писне на човек от спортни натури. Ядат ми там папрат и нек‘ви
зеленчуци. Не е ли шопска салата с десет филии хляб, все едно не съм ял.
А повечето и лъжат, че го правят. Те са си слаби и сигурно се блъскат с
калорични храни, но ми вменяват чувството за нецелесъобразно живеене
на и без това тъпия живот, който живея. Как да се лиша и от малкото
щастие, събрано в 1 килограм сладолед?!
 СМЪРТ

мъртта. Да те няма. Да ги няма всички. Кое е по-страшно за теб?

С Струва ли си да живееш, ако си сам, или животът вече не си

заслужава, ако всички ги няма?
За мен смъртта беше най-страшното нещо. Боях се от това, че мога
да остана сам. Преди да се превърне в тази страшна мисъл, не я
разбирах. Дори я приемах с усмивка. С усмивка… Да, зная, че звучи
извратено. И въпреки това, не празнуваме ли живота на човека, който е
умрял. Поне аз възприемах така нещата. Не съм от най-чувствителните
хора. Поне не и що се касае за чувствата на околните.
Няма да забравя деня, в който един от най-любимите ми хора умря. Бях
малък. На седем. Не разбирах много от подобни неща – смърт, погребения.
Не ми се беше случвало някой човек да го няма. Всички си бяха тук. Е, във
въпросния ден един човек вече си отиде. Беше следобед. Гледах детски
предавания в хола, докато родителите ми бяха в кухнята. Домашният
телефон звънна. Погледнах към него, но знаех, че родителите ми ще
вдигнат. След третото позвъняване се протегнах и взех слушалката. От
другата страна се чу притеснен глас. Бях помолен да дам телефона на
родителите си, защото чичо ми бил починал. Аз в бързината пуснах
слушалката и отидох с няколко подскока до вратата на кухнята. Съобщих с
напълно спокойна интонация какво са ми казали току-що по телефона.
Погледите на всички в стаята се промениха. Всичко спря. В следващия
момент всички започнаха да плачат. А аз не бях сигурен защо. Не знаех
дали аз трябва да плача. Защо да плача? Та чичо ми беше един от хората, с
които съм преживял най-щастливите си моменти. Отидох обратно в хола и
просто се загледах през прозореца. Помня колко дълго продължи това. И
бях усмихнат. Не защото бях щастлив от факта, че човек е умрял, а понеже
си спомних всичко хубаво, което този човек ми е дал.
Говорейки за смърт и мъртъвци, има толкова неща, които хората
казваме, когато някой умре. Толкова тъпи и неуместни неща, които
общоприетите норми повеляват. Най-глупавото от всички: „Моите
съболезнования“. Друг път. Дори няма как да се поставя на твое място.
Твой роднина е починал, а единственото лошо нещо, което днес се случи
на мен, беше това, че един нещастник мина със 70 км/ч. през локва и
целият съм в кални петна.
Честно казано, не разбирам хората, които драматизират смъртта.
Например, когато някой започне да се вайка за кончината на човек, който
не му е толкова близък. Просто са се познавали. Ей така са си казвали
„здрасти“, ‘щото нали е в нормата. И седнал да го оплаква. Как била жена
му. Какво щели да правят без него. Голяма работа. Те хората всеки ден
умират. Аз, ако седна да се тормозя за всеки, на когото се е случило да
почине в този ден, няма да мога да живея собствения си живот. А нали аз
съм жив, не те. За тях мъчението вече е приключило.
Най-често казваните неща, след като някой почине, са: „Ако има нещо, с
което може да помогнем, не се замисляйте да попитате“. Защо? Какво ще
направиш? Възкресение на човека, когото преди малко заровихме два
метра под земята? Нещо не я схващам тази логика.
Единственото, което не разбирам, е защо хората трябва да умират, без
да имат време да кажат довиждане. Е, поне много от хората. Аз не можах
да видя баща си. Той просто умря. Излязох вечерта с приятели и той беше
добре, а на следващата сутрин линейка дойде да го вземе от нас. Толкова
кратко беше. Няма чао. Няма нищо. След един ден просто ми казаха, че
още същата вечер е починал. Това е. Цял живот. Общуваш с някого.
Говориш. Обичаш. И накрая просто ти съобщават, че го няма.
Смъртта е най-шибаното нещо на този свят. По-шибано от нея са само
лицемерните копелета, които изказват съболезнования. На подобен тип
човек направо ми иде да му кажа: „А, искаш да си ми съпричастен и да ми
помогнеш? Ела следващата седмица у нас, за да ми помогнеш да
пребоядисам цялата къща“. Чудя се какво ли ще отговори на това. Ще се
проклина, че някога си е отворил шибаната уста, за да се направи на
любезен.
Друго често срещано изявление е, когато някой каже, че ще се моли за
покойника. Защо!? Какво има да се молиш и на кого. Той вече е зарит с
пръст и е леденостуден. Червеите, така или иначе, ще го изядат. И да се
молиш, и да не се молиш, човека си го няма.
По време на погребение все ще се намери някой, който да каже, че
покойникът вече е там горе, на небето, че най-вероятно ни се усмихва и
вече е в мир. Първо, аз не съм вярващ човек и за мен нещо като „там горе“
не съществува. Вярвай в каквото искаш, но аз съм убеден, че ако човекът,
който е умрял, можеше да мисли за нещо в момента, то би било по-скоро
нещо такова: „И какво? Така ме погребвате. Дори най-близкият ми приятел
не е дошъл? Имал е работа? Майната ви, тъпаци. Добре, че умрях, та
повече да не се занимавам с вас. Малоумници. И един ковчег не можаха да
изберат като хората. НЕ ХАРЕСВАМ ЧЕРВЕНО БЕ! Как може да ме
сложите в искрящочервен. Вие сте идиоти. ИДИОТИ“… Да, той е в пълен
мир. Сто процента.
Ако по някакъв незнаен начин все пак хората отиваха „там горе“ и
имаше Рай... Последното нещо, което щяха да правят, е да гледат надолу и
да си мислят за вас. Щяха да отидат в райския стриптийз бар и да платят
пари, за да им направи стриптийз най-яката мацка, която Раят предлага.
Щяха да се насмъркат с всичкия кокаин, който съществува сред белите
облачета, защото какво имат да губят. Не е като да рискуват да умрат от
свръхдоза. Нещата, с които биха били заети, определено нямаше да
включват вас.
А и защо хората никога не казват, че мъртвият е може би там долу.
Някога да ви е хрумвало, че близкият ви човек е отишъл в Ада. Не ви ли е
хрумвало, че той е най-лошият човек, когото познавате. Той се пържи там
долу, докато вие гледате звездите и си мислите, че е някъде сред тях.
Някои от вашите родители се пържат там долу. Майките, които са спали
със съседа. Бащите, които са крали на работното си място. Тези, които са
пили прекалено много алкохол и не са ви гледали като малки, а са ви
оставяли на своите родители. Абе, то май всички ще сме там долу. Кой не е
правил нещо забранено, нещо заклеймено от хората! Чувам ви как
мълчите. Спокойно. Един ден всички ще си горим там горе. Исках да кажа
– долу. Или пък не. Но където и да сме, гарантирам ви, че първото нещо,
което ще направим, е да псуваме всичко и всички.
Едно е сигурно – няма смисъл да те е страх от смъртта. Освен ако нямаш
лошия късмет да си човекът, който отива на лекар и му казват, че според
диагнозата му, уточнена вчера, му остават 24 часа живот.
Видео 4
 ТИ

ТАЗИ ГЛАВА СИ ТИ! НАПИШИ ВСИЧКО, КОЕТО ИСКАШ ДА НАПИШЕШ,

БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ КАКВО. И МИ ГО ИЗПРАТИ НА:
neshtata@egmontbulgaria.com

ЧАКАМ ТВОЯТА ИСТОРИЯ!

 КРАЙ

ко някой ви е казал, че книга се пише, когато сте се настроили и сте

А с кафе в ръка, докато пишете на скъп, лъскав компютър – НЕ! Няма

нищо общо с реалността. Тази книга е написана в метрото, на опашки
в банки, по листове, по бележки, на телефона. Излизайки изпод душа,
бършейки ръце, за да запиша някоя идея или случка, за която съм се
сетил. Така се живее. Не се взимайте много насериозно. Благодаря на 20-
те кг шоколад, които изядох, докато писах тази книга. Вие направихте
невъзможното – възможно.