Здравка Евтимова

ЮЛСКИ РАЗКАЗИ
Българска
Първо издание

Издателство Жанет 45 е носител на националните награди:

Христо Г. Данов – за принос в националната книжовна култура:
 в категория Българска художествена литература (2002);
 в категория Издание за деца (2007);
 в категория Разпространение на българската книга (2011)
Златен лъв на Асоциация Българска книга:
 за цялостен принос в издаването на съвременна българска литература (2002);
 за оформление и полиграфическо изпълнение (2005);
 за динамична културна и издателска политика (2014);
 за най-добър издателски проект (2016)
Константин Константинов – за принос в книгоиздаването за деца (2005) и
Наградата на ЮНЕСКО – Първи световен конкурс по дизайн на книгата, Франкфурт (2003)

© Здравка Евтимова, автор, 2017

© Борис Минков, редактор, 2017
© Христо Гочев, художник, 2017
© Издателство Жанет 45, 2017

http://4eti.me

ISBN 978-619-186-336-5
 СЪДЪРЖАНИЕ
Съдържание ............................................................................................................ 3
Анотация ................................................................................................................. 4
За автора .................................................................................................................. 5
Юли не идва .......................................................................................................... 6
Всички пътища водят към ъгъла на храбростта........................................... 9
Песен за стъпките следобед .............................................................................. 13
Глад ....................................................................................................................... 18
Чавдар................................................................................................................... 23
Шоколад ............................................................................................................... 25
Човекът е парчета стъкло ................................................................................ 27
Октомври ............................................................................................................. 33
Кожи на змии ...................................................................................................... 35
Шапката ............................................................................................................... 39
Тиха серенада за Коледа ................................................................................... 44
Утре в пет ............................................................................................................. 46
Вълшебен ............................................................................................................. 52
Той и други аномалии ....................................................................................... 57
Никола .................................................................................................................. 61
Ситното ................................................................................................................ 63
Решението ............................................................................................................ 67
Халчето ................................................................................................................. 71
Лунна пътека....................................................................................................... 74
Не повече .............................................................................................................. 77
Ноември ще дойде утре ..................................................................................... 80
Имитаторът ......................................................................................................... 83
Вълк ...................................................................................................................... 87
Госпожа Иванова................................................................................................ 91
Ерозия ................................................................................................................... 96
След съня ........................................................................................................... 103
Склон .................................................................................................................. 107
Себастиан ........................................................................................................... 111
Да уловиш облак .............................................................................................. 116
Площад „Гарибалди“ ...................................................................................... 119
Студено ............................................................................................................... 122
За думите и Мария ........................................................................................... 125
Пет години за камъка ...................................................................................... 128
Няма да тръгвам............................................................................................... 131
Теви ..................................................................................................................... 134

3
 Анотация

Поетът Валентин Дишев определя прозата на Здравка Евтимова като

митически реализъм, основаващ се на способността на писателката да съз-
дава съвременни митове. Чрез суров реализъм и фина психологическа нюан-
сираност в изграждането на героите Евтимова достига до истини, чиито
корени черпят сила от миналото и проектират прозрения за бъдещето.

„Юлски разкази“ е сборник, който докосва духа и разума, книга, в която

талантът е синоним на самота. Пространство, в което човешката обич
има много измерения и всяко едно от тях е врата към отделна вселена.
Смешни до болка на места и изпълнени със светла тъга след няколко стра-
ници, тези разкази са пътеки, които учат сърцето да се бори, а ума – да
побеждава.

„Тази книга съдържа едновременно суровост и много любов. Юли е един

горещ на емоции месец, може би затова Здравка е озаглавила сборника
така: има жега в тези разкази – отвън се потиш, избиват капки пот, но
отвътре ти е свежо, красиво, пречистващо... Тук персонажите изживяват
дните си силно, контрастно и са описани толкова релефно от авторката,
че чак ти влизат през кожата” – каза литературният анализатор Митко
Новков и провокира Здравка Евтимова с аналогия на пиесата „Януари” на
Радичков. Белетристката, разбира се, разкри някои тайни от своя творчески
модел: „Дано юли като метафора на щастието достигне до повече хора.
Когато пиша, не си представям, че репликирам други автори, особено пък
класици. Разказите са мои приятели, благодарение на тях аз не съм са-
мотна. Пиша нощно време, понякога даже не помня какво точно съм напи-
сала...”

4
 За автора
Здравка Евтимова е родена на 24.07.1959 г. в гр. Перник. Завършва английска фило-
логия във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ (1995). Специализира художествен превод в
Сейнт Луис, САЩ. Превела е над 25 романа от английски, американски и канадски ав-
тори на български език, както и произведения на български писатели на английски език.
Била е редактор на българската секция на сп. „Muse Apprentice Guild“ – Сан Диего,
САЩ и редактор за България на сп. „Literature of the Avanteguard“ за кратка проза, Ве-
ликобритания.
Автор е на 5 романа, а около 100 нейни разказа са публикувани в сборниците „Разкази
срещу тъга“ (1985), „Разкази от сол“ (1990), „Разкази за приятели“ (1992), „Сълза за де-
сет цента“ (1994), „Кръв от къртица“ (2005, ИК „Жанет 45“).
Разкази на Здравка Евтимова са публикувани в литературни списания и антологии в
над 30 страни по света. В колекцията ѝ от награди се открояват националните награди
за дебютна книга (1985), „Чудомир“ на в. „Стършел“ (1982), наградата на фонд „Разви-
тие“ за съвременен роман (1998), на СБП за романа „Четвъртък“ (2003, ИК „Жанет 45“).
Двукратен носител е на наградата за проза „Златен ланец“ на вестник „Труд“ (2006,
2010) и др.
Отличена е още със Специалната награда за разказ на немската фондация „Lege Artis
Verein“ (1999), с наградата за проза на английското списание „The Text“ (2000), с награ-
дата на английското издателство „Skrev Press“ за сборника с разкази „Bitter Sky“ (2003).
Сборникът ѝ с разкази „Някой друг“ („Somebody Else“), публикуван през 2004 г. от
издателство MAG Press, Калифорния, САЩ, печели наградата за „Най-добър сборник с
разкази от утвърден автор“, издаден от издателството през 2005 година. Този сборник е
номиниран за американската награда Pushcart.
Разказът ѝ „Твоят ред е“ е награден в световния конкурс за къс разказ на тема „Утопия
2005“ в град Нант, Франция, и е включен в антологията „Утопия 2005 – десет писатели
от цял свят“.
Разказът ѝ „Васил“ е един от десетте разказа, наградени в конкурса за къс разказ от
цял свят на радио BBC, Лондон (2005).

Здравка Евтимова има издадени три сборника с разкази във Великобритания, четири
сборника в САЩ и по един в Канада, Израел, Гърция. Нейни романи са издадени в
САЩ, Китай, Италия, Македония и Сърбия. Нейният разказ „Кръв” (Blood, в превод на
самата авторка) е откупен от компанията Houghton Mifflin Harcourt (САЩ) и ще бъде
публикуван в американски учебници и справочници в 1 милион екземпляра. Отделно
разказът ще се появи в електронни книги, аудио-книги, материали в Интернет и други
видове уеб-съдържание, възлизащи на три милиона броя. Очевидно чрез твобрите на
Здравка Евтимова българската литература прави уникален пробив на световната сцена.

5
 ЮЛИ НЕ ИДВА
Тревата беше дълбока, мокра като дъно на блато, тежка, но Сима не ѝ обръщаше
никакво внимание. Той беше тук, Симеон. Бяха млади и амбициозни, двама голтаци от
малък град – панелни блокове с празни апартаменти и вторник – пазарен ден. Бяха за-
ковани тук, в полето, където бензинът миришеше на глог и дрян от селата. А светът
беше широк и нито Сима, нито Симеон нямаше да видят нищо от изгревите му, ако
пръстите им сраснеха, ако дните им останеха да чакат тук като възли по стара, изтъняла
от лятото връв. И двамата разбираха, че трябва да бягат един от друг, от тая дълбока,
прекрасна като кръвта им трева. Тя беше навсякъде. Нямаше ги градините, нито ягодите,
нито малините, нито бостана с домати – само плевел и дъжд – затова дишаха заедно.
Майката на Симо разправяше, че дори бебешките им колички били все една до друга.
Сима не знаеше къде свършва тя и къде започва Симо. Младостта е веднъж в живота,
краят идва веднъж и за да го забравят, трябваше да не са заедно. Тука имаше само дъжд
и крадци, всичко бе задигнато от стария зелен фургон, освен дървените рамки на лег-
лата. Крадците, естествено, бяха ошетали предметите от метал – вилици, лъжици, пру-
жини, чукове – и ги бяха изпили още същата вечер след кражбата. Симеон и Сима се
криеха в любовта – тя се случваше в тревата, на пътеката, върху старите проядени от
мишки юргани, а над тях съскаха оси, килийките, залепени към тавана с отровата на
жилата, фургонът свистеше от страх, сладост и дъжд, а дните нямаха край.
Двамата хвърчаха към нищото, любовта им беше провинциално градче, където ос-
вен да откраднеш стара желязна ограда, няма друго какво да сториш. Единственото
нещо, което се движеше тук, бе реката. Симеон и Сима бяха отъпкали тревата, целия
напечен, пламнал от жега двор. Отчаяната зелена кръв на копривата бе паднала на ко-
лене пред тях.
Симеон не ѝ казваше: „Хубава си“, тя не му шепнеше: „Не си отивай“, защото той
беше въже около врата ѝ, той беше пуст път с празни панелни апартаменти от двете
страни. Той беше прашните прозорци на старата къща, където майката на Сима бе каза-
ла на баща ѝ: „Край“ – и бе заминала при щастието, което започваше след Терминал 2
на летище София. Но в градчето растеше орех, който Сима обичаше като глупак. Дър-
вото бе пораснало с дядо ѝ, с баща ѝ и всяка вечер раждаше звезди. Тук идваше Симеон
и двамата седяха сгушени като две светулки в нощта, макар че беше ден.
Бащата на Сима работеше в Испания, а майка ѝ – в Кьолн. Между тях живееше ду-
мата „край“. Родителите ѝ се срещаха понякога на Коледа, за Сима се грижеше майката
на Симеон – висока жена, която бе престанала да приказва и изразяваше отношението
си към затъналия в трева и прах град с филии е маргарин, които мажеше на сина си.
Хляб и прах, това бяха нейните вечери. Тя приготвяше филии е маргарин и за Сима.
Как се бяха разбрали двете майки помежду си и как разделяха разходите за децата,
никой не знаеше, но за Сима имаше маргарин до позеленяване. Сима и Симеон порас-
наха между контролните по математика в техникума, между фасовете в подивелия парк,
сред спомените за бащите, постоянното пестене, жълтите стотинки, смъртта на бабата
на Сима.
– Не сме един за друг – заяви Симеон.
– Не сме – потвърди Сима.
Трябва да се махнем един от друг, да изчезнем от тая улица, празна като вестниците,
в които пишат все едни и същи неща, а нас ни няма на нито една страница.
6
 И се разделяха, но тоя простор, подлият, широк, безкраен двор, отъпканата от позе-
ленялата им кожа трева ги събираше. Тревата не можеше без тях.
Тя отиде да учи и се закле, че ще намери някой да я измъкне от площада е четири
големи липи, нейните побелели лели сред разтопилото се в жегата поле. Но как да заб-
рави вировете – реката обичаше тясното поле и пресъхваше, за да не си отиде от старите
къщи. Сима щеше да замине, тя беше хубава и млада. Симеон беше красив и самоуве-
рен, щеше да се оправи и той. Вече нищо не го държеше тук, маргаринът беше свършил
отдавна, майка му угасна една нощ, линейката не ѝ помогна, дори за сянката ѝ вече ни-
кой не си спомняше. Съседките повтаряха само нейните рецепти за супа от коприва, а
Сима не можеше да избяга от страхотните филии и мълчанието ѝ, гъсто и дълбоко като
есента.
Нищо не държеше Симеон тук. Той беше строго прагматичен, така се случва с хо-
рата, които ядат маргарин – продаде на безценица панелния апартамент на едно ромско
семейство с пет деца, Сима продаде тяхната къща на друго семейство – дали бяха с пет
или с две деца, все тая. Майка ѝ вече не си идваше за Коледа, баща ѝ престана да се
мярка в градчето. Тя караше дългите празници сама, рядко със Симеон – двамата при-
тиснати един до друг като две тухли на разпадаща се стена. На гарата, след първия влак
за София, се разделяха.
Не си пишеха. Заедно бяха безполезни за бъдещето си, тиня и изсъхнал хляб, жадни
врабчета в пресъхналия залез. Но когато в огромния орех изгрееше жарава, когато узре-
еха вишните и дните станеха зелени, вече беше юли. Първо идваше Сима, после се по-
явяваше Симеон. Не приказваха, жегата връхлиташе, кожите им се срастваха, тревата
потъваше в кръвта им и само вишните помнеха, че двамата мечтаеха да се разделят, да
станат големи, известни, богати хора. След пръстите им реката потичаше отново. Може
би затова се връщаха тук, в изоставения двор, където вече нищо не ставаше за крадене,
освен може би дивите зайци, които се раздвижваха вечер, но юли се случваше така аб-
сурдно и глупаво, че Сима и Симеон не виждаха лятото.
Пръв си тръгваше Симеон – волята му беше стоманена, зарязваше Сима, а ако все
пак имаше пари, което се случваше рядко с него – оставяше всичко до стотинка до гла-
вата ѝ. Това беше в пълно и грозно противоречие с възгледите му за живота – една жена
трябва да я размазваш като хлебарка, за да те уважава, не да ѝ даваш всичко, което
имаш. Но Сима беше особено нещо – жена със самотни Коледи в погледа, с пресъхнали
вирове в кръвта, също като него. Понякога Сима си тръгваше първа, и тя като Симеон –
събираше де що левче има – откъде да има пари една сервитьорка в кафе „Перъдайс“,
която следва икономика? Но тя събираше всичко – и това, което имаше, и онова, което
нямаше, а го бе взела назаем – и го оставяше до Симеон. Въобще не го поглеждаше,
защото нямаше да може да тръгне, хвърляше пари и Коледи до челото му, после тичаше
като болна до автогарата, от която тръгваше само един автобус през целия ден.
Двамата искаха да забравят тая жега, ореха, реката, филиите с маргарин и майката
на Симеон, която сигурно вече бе станала трева. Забравяха, но настъпеше ли юли, се
появяваха – първо той – а това противоречеше до кръв на житейските му възгледи. По-
някога Сима пристигаше първа. Въобще не се наговаряха.
В този град юли настъпваше деветдесет и два пъти в годината.
Когато я видя на деветдесет и третия път, всичко наоколо беше юли, само в юлските
залези кръвта отива при звездите. Орехът изсъхна пред очите му, пейките и старите
врани се развяха черно в страшния въздух. Симеон не притисна жадната си кожа до
нейната, а каза:

7
 – Ще се женя след два дни.
Момичето било много интелигентно. Баща ѝ бил изключително мъдър и много вли-
ятелен. Майка ѝ била разбрана, притежавала цех за маргарин, верига магазини в София,
консултантски фирми, компания за спедиция и логистика, складова база, всичко в Со-
фия притежавала тази жена, дори автоматите за сандвичи в метрото, ветрогенераторния
парк. Половината от имуществото било записано на името на бъдещата му жена.
– Поздравления – каза му Сима. – Радвам се за тебе.
– А ти? – изрече той и кой знае откъде нахълта юли, грозен, ръждясал, убит от жега
юли, като сандвич от автомат в метрото.
Любовта се случи грозно, ръждясало, убито и Сима си помисли, че тялото ѝ е изсъх-
нал орех. Но в тоя забравен от хората град нищо не изсъхваше напълно, защото съседи
отсичаха всичко сухо за огрев през зимата.
– Ще се справя – каза Сима, небето се обърка, юли се случи въпреки уплашената
кожа на двамата – не юли, а черна котка и бял котарак, спедиторска фирма на една раз-
брана госпожа, която притежаваше всички сандвичи в софийското метро.
На сутринта, винаги беше сутрин, а може би по обяд или малко след полунощ, Сима
се събуди първа, събра всичко из джобовете си на сервитьорка в кафе „Перъдайс“, после
остави парите до ръката на Симеон. Естествено, не го погледна, защото никога нямаше
да си тръгне от този див двор, от пресъхналото небе и градчето. Някакъв облак се за-
въртя наблизо – гладна вятърна мелница, но вятърът изчезна, лятото свърши и Сима си
отиде.
Много скоро юли отново дойде, макар че хората празнуваха Малка Богородица.
Беше горещо, такава жега, небето се разля и потече към камъните. Симеон изтича до
онзи двор и естествено я намери там както обикновено.
– Аз се омъжих – каза Сима. – Той е много влиятелен, интелигентен, притежава
чейнджбюра, две кафенета в центъра на София, майка му е стара като змейовете в на-
родните приказки и много ме уважава, баща му, макар и много възрастен, получава звез-
дни хонорари за юридическите си съвети.
– Радвам се – беше коментарът на Симеон. Слънцето падна в занемарената поляна,
порутеният дувар се запали и потече мътна и кървава, гладна и златна онази река от
маргарин, който двамата бяха изяли заедно. Майка ѝ сигурно беше в Барселона,
баща ѝ – кой знае къде, майката на Симеон гледаше оттатък. Юли се случи. Нищо не
можеше да раздели ръцете на две деца, които са се държали в най-топлото лято, про-
дължило цял космос време.
– Обичам те – измърмори Симеон, а такова нещо въобще не биваше да казва. Извади
цял джоб пари – вече беше станал богат млад човек. Но парите – какво правеха парите
в тая прекрасна жега?
– Ти нищо не знаеш – прошепна Сима. – Юли не идва без тебе.

8
 ВСИЧКИ ПЪТИЩА ВОДЯТ КЪМ ЪГЪЛА НА
ХРАБРОСТТА
На Ивета Златарова

Стоеше до парчетата на вазата – хлапе, което едва ли се различаваше особено от най-

малкото парче, на което беше изобразено ухо на черен кон. Хлапето беше тънко като
букета, вече загубил вазата си; краката му – въженца, ръцете му – още по-тънки въ-
женца, вратът – от пластилин.
– Вилнейко – обади се страшен глас, а страшният глас вкъщи принадлежеше единс-
твено на баща му.
Момчето нищо не каза и не погледна към страшния глас, който вече беше влязъл в
стаята при късовете на някога скъпата и красива ваза. Момчето с наведената глава беше
обуто в мокри чорапи, панталоните му капеха, вир-вода до коленете. Баща му пристъпи
бавно към центъра на хола, където счупената ваза наблюдаваше така укорително с пар-
четата си и разлятата вода до пода, че момчето се почеса притеснено по врата. Неговата
футболна топка, съучастничката в престъплението, подло бе клекнала до един фотьойл.
Бащата, висок, строг мъж, нищо не каза и дори не посочи ъгъла на стаята – там върху
стената беше изписано с големи кафяви букви „ЪГЪЛ НА СРАМА“. Както беше мокро
като кокошка, момчето със сведена глава пое към срама, притисна гръб о тапета и
вдигна ръце нагоре. Срещу него, грамаден като планина, цъкаше часовникът и се ус-
михваше някак подло с малката и особено надменно с голямата си стрелка. Секундите
му стреляха срещу момчето.
– Знаеш какво – отсече мъжът. – Първо събери боклука. Второ, да няма капчица вода
на паркета. Трето, изхвърли отпадъците, четвърто –преоблечи се; и пето – трийсет ми-
нути в ъгъла на срама с вдигнати ръце.
Момчето сведе глава още по-ниско; направо брадичката му пипна петите – макар че
това не беше никак възможно – след това изрече:
– Тате, да – строших вазата. Зная, че я купи на мама и мама мре за цветя, но да видиш
какъв красив шут, тате.
Бащата съвсем нищо не отговори, макар че обърна гръб на момчето, така че гърбът
скри една дълга и широка усмивка, която се измъкна от брадата му и тръгна да се раз-
хожда из стаята.
– Тате, може ли само десет минути да стоя наказан в ъгъла на срама? – попита мом-
чето. Усмивката и брадата на мъжа се вледениха и не дадоха никакъв отговор.
– Добре, тате. Нека наказанието да е петнайсет минути – мълчание завладя бра-
дата. – Двайсет минути? – никаква реакция. – Двайсет и девет минути? – плътна тишина
в отговор.
Брадичката на момчето отново се насочи към петите. То започна да събира парчетата
от вазата, после попи водата и всичко протече по сценария, описан предварително от
мъжа. Наказанието продължи в ъгъла на срама с вдигнати ръце точно трийсет минути.
Момчето отначало подскачаше на място, после стоя на един крак, на другия крак, дърпа
си ушите, опита да направи мост, но не успя, застана на ръце и вдигна крака, опрени на
стената. Бащата само от време на време надничаше в стаята и малкият заемаше правил-

9
ната стойка с вдигнати ръце. Майка му се опита да подхвърли бисквити и вода, но ба-
щата отново се появи и тази подкрепа така си увисна на масичката точно под носа на
момчето. Трийсет минути минаха като трийсет века и момчето се обади:
– Тате, наказанието изтече. Виж – дори гадният часовник го признава. Тия стрелки
мерят трийсет минути като трийсет и девет дни. Обаче аз вече си изтърпях присъдата и
си платих за строшената ваза. Сега сме пак приятели, нали, тате?
– Да – потвърди бащата и този път въобще не обърна гръб. Дългата усмивка лъсна
на лицето му и това беше страхотен сигнал за малкия – без никакво предупреждение
той се метна върху канапето, оттам върху стола на един фотьойл и още по-оттам, от
самия ръб на облегалката на фотьойла, се хвърли върху раменете на баща си и започна
такава борба, каквато дори най-скъпият и мъдър телевизор в града не бе предавал ни-
кога.
– Стига, Вилнейко – обади се накрая мъжът. – Имам работа.
– Признай, че си туширан! – дребният се бореше като оса, яхнал раменете на баща
си.
– Не съм.
– Туширах те – заяви ситният и борбата продължи.
Накрая мъжът се призна за победен, защото майката се намеси в неразрешимата си-
туация:
– Престанете. Омръзнаха ми вашите битки и сражения.
Всички вечеряха грах и пиле. Вилнейко беше сложил тайно малко сол в тенджерата,
защото майка му готвеше все здравословно. Сега грахът се свиваше на дъното на чини-
ите, твърде солен на вкус. Хлапето беше лишено от десерт за това провинение. След
като бащата и майката изядоха десертите си, а Вилнейко нищо не изяде, той заяви:
– Изтърпях си наказанието за солта, сега свободен ли съм?
– Свободен си – потвърди майката, която беше тиха и добра приятелка на Вилнейко.
Тя не го наказваше, не му се караше, напротив, показваше му буквите и почти всяка
вечер му четеше приказки. Но бащата не каза „Свободен си“, затова Вилнейко се раз-
мърда от крак на крак и несигурно попита:
– Тате, нали ми изтече наказанието?
– Изтече – реши накрая голямата брада. – Какво има? – Защото винаги, когато изте-
чеше някакво наказание, следваше нещо интересно.
– Тате, как се пише думата „ХРАБРОСТТА“ с големи букви? – попита момчето.
– Защо ти е притрябвала пък точно „ХРАБРОСТТА“? – Бащата беше твърде озада-
чен. – Нали вече знаеш азбуката, защо не си напишеш всичко сам?
– Не я зная чак толкова добре – започна да навежда брадичката към петите мом-
чето. – Напиши ми думичката ти.
– Справяй се както можеш – взе решение брадата, после погледна към жена си и я
предупреди: – Мария, няма да му пишеш нищо. Нека се помъчи. Така се учи човек.
– Не е точно така – възрази Мария, но накрая, както винаги, притихна.
– Тате, може ли да взема твоя син флумастер, онзи най-дебелия? – попита момчето.
– Защо ти е? – отвърна бащата все по-озадачен. Вече четири години синът му го из-
ненадваше денонощно. – Нали знаеш, че не може да си играеш с моите неща?
– Няма да си играя. Ще напиша думата „храбростта“ – обясни синът.
– Тогава може – отвърна бащата. – Знаеш къде стои, ходи го вземи.
Хлапето, с тънка като тел шия, се втурна към бюрото и зарови главата си в чекме-
джето. Разнесе се опасен шум и тропот, бащата скочи от мястото си, благодарение на

10
което чекмеджето не беше изтръгнато от бюрото, а Вилнейко остана с флумастер в
ръка – дебел, огромен флумастер, наистина страхотен. Майката и бащата седнаха да об-
съждат нещо важно или може би гледаха новините – от екрана на телевизора гърмяха
гласове на хора и политици, така че момчето бе наистина свободно. От неговата дейност
не се чуваше никакъв шум, което беше странно. Където тичаше, летеше, нахълтваше
това хлапе, винаги се вдигаше шум, тропот, дрънчене и трясък. Сега нищо не се вдигаше
и бащата със сърдитата брада изведнъж се усъмни.
– Какво прави Вилнейко? – обърна се той към жена си. – Защо е притихнал така?
– Не го наричай Вилнейко, той си има име – Виктор – отговори жената с усмивка,
но знаеше, че какъв ти Виктор... Когато го питаха как се казва, малкият обясняваше:
„Вилнейко, но мама твърди, че съм Виктор“.
Двамата родители оставиха новините на телевизора – да ги изприказва докрай – и се
озоваха в хола, където преди известно време имаше прекрасна ваза, но нея вече никак я
нямаше – беше станала на сол под удара на невнимателната футболна топка. Сега и мъ-
жът с брадата, и кротката жена замръзнаха на местата си. Дълга и широка усмивка се
мярна за част от секундата някъде в брадата на мъжа, после светкавично като предател
се измъкна и напусна помещението.
– Какво си направил! – отсече страшният глас, звънящ от възмущение.
В израза „ЪГЪЛ НА СРАМА“ думата „СРАМ“ бе зачертана с три тлъсти черти от
синия флумастер. Над нея бе изписана думата „ХРАБРОСНТТ- ТА“ с букви, огромни
като камиони, и от „ЪГЪЛ НА СРАМА“, мястото се беше превърнало в „ЪГЪЛ НА
ХРАБРОСНТТТА“.
– Тук вече е ъгъл на храбростта – заяви момчето. – Аз съм храбър и искам да си
търпя наказанието в ъгъл на храбростта.
Усмивка като планина се мерна върху лицето на мъжа, но планината се смали като
мишка и направи жестока забележка:
– Съсипал си стената. Половин час с вдигнати ръце.
– Е, пък ти, Митко – изрече тънко жената. Тя говореше все тънко, но Димитър въ-
обще не обичаше тънките изречения.
– Да – съгласи се момчето. – Получих си заслуженото честно. Но е друго да стоиш в
ъгъл на храбростта.
Сега, когато търпеше наказанието си в ъгъла на храбростта, минутите се търкаляха
в часовника като стрели.
– Минаха трийсет минути – обяви бащата и малкият направо не можа да повярва.
Пък и как да повярва, като вместо трийсет, бяха изтекли само три минути? Така е то: за
храбрите работи времето, не за срама.
След няколко дни нещо се случи. Виктор бе джапал в пет-шест локви вода, беше
газил в кал до колене и го бе валял дъжд. Вечерта вдигна температура, по-висока от
тавана. Баща му с брадата се връщаше от работа, отиваше до леглото на малкия, докос-
ваше момчето, стоеше до възглавницата му цяла нощ, даваше му антибиотик и вита-
мини, но температурата не спадаше. Дори прочете на ситния приказката за трите пра-
сенца, после за дядовата ръкавичка, после за Снежанка, но температурата не помръд-
ваше от мястото си. Няколко пъти през нощта брадата залепя ухо до гърдите на малкия,
заслушан в хриповете.
– Оздравявай, Вики – прошепна. – Хайде, моето момче. Ще те кача на Черни връх.
– Честна храбра дума? – попита момчето, изгарящо в треска въпреки антибиотика.
– Честна храбра – отвърна брадата и опита да се усмихне, но нищо – нито усмивката,

11
нито честната храбра не помогнаха.
Цяла седмица хриповете трещяха в гърдите на малкия. Майката не ходеше на работа,
седеше до леглото на пациента. Накрая бащата, втренчен в задраскания срам, измисли
нещо. Той написа върху дъската до главата на момчето – с най-дебелия син флумастер –
„ЛЕГЛО НА ХРАБРОСТТА“. По лицето на детето въпреки гадната температура се по-
яви нищожна усмивка, бледа, измъчена, но бащата я видя и каза:
– Добре.
В четвъртък толкова много дъжд изваля от облаците, че колите започнаха да плуват
като водни колела по улиците. Бащата се прибра у дома по-рано. Тези дни той се при-
бираше по-рано. Апартаментът беше тих като наказано дете. Ни трясък, ни тропот на-
рушаваха покоя. Не апартамент, а кутия, пълна с обувки, които никой никога не е обу-
вал. Този път брадата на мъжа беше мокра като мокра кокошка. Той отвори вратата,
наведе се да събуе обувките си и тогава изведнъж като снаряд, като самолет изтребител,
като ято орли, като пума и тигър върху гърба му връхлетя вихрушка – с крака и ръце от
тънка тел. Лицето – бледо, но толкова решително, че човек само като го види, вдига
ръце и трепери от страх.
Малкият стисна врата на баща си:
– Мокър си – извика той. – Мокър си, но се бори. Иначе си туш служебно.
Хлапето тежеше колкото една или най-много две мокри кокошки, но пръстите му
стискаха и се бореха люто.
– Предай се! – извика момчето.
– Вилнейко – прошепна невярващо бащата. Грабна малкия и погледна така загри-
жено бледите му бузи, че тапетите в коридора позеленяха от напрежение.
– Не ми отвличай вниманието – предупреди го момчето. – Бори се. Иначе си туш.
От гадната температура не бе останала ни следа.
Мъжът вдигна ситния високо във въздуха, като че искаше да го подхвърли до тавана
на блока, още по-високо, над мокрите облаци, но после сети, че това е невъзможно, и го
притисна до гърдите си.
– Добре ли си, момче? – попита той.
– Забранено е да връхлитам върху тебе, когато се прибираш от работа – отсече мом-
чето строго.
Мъжът продължи да го притиска до гърдите си.
– Забранено е – напомни малкият. – Половин час с вдигнати ръце – наказан ли съм?
Изненаданата брада полека, много несигурно, се опита да скрие усмивката, която
отдавна се разхождаше по лицето му, но не успя. Целуна момчето по главата и разроши
косата му с голямата си, направо огромна ръка.
– Какво правиш? – удиви се малкият. Погледна сериозно баща си в очите. – Прави-
лата са си правила. Щом се глезиш, и ти ще стоиш трийсет минути наказан с мене. Не
десет, нито двайсет, нито двайсет и девет!
След малко момче и баща, навели брадички към петите, поеха към ЪГЪЛА НА
ХРАБРОСНТТТА.

12
 ПЕСЕН ЗА СТЪПКИТЕ СЛЕДОБЕД
– Голям глас има – приказваше непознатата.
Тома не я виждаше, но чуваше какви ги плещи и като нищо щеше да я изрине от
дворчето – отдавна мислеше да постъпи по същия начин с гнилите ябълки, дето майка
му държеше в долапа – изрязва гнилото, от здравото прави ошав. Ошавът смърди.
Тая ли? Каква ѝ е работата, че гризе Бежка? Цялото Кърваво млъкваше, като Бежка
разгъне, та подхване някоя песен. Нищожна Бежка, а Струма не тече, спира под моста
и слуша. Широк глас имаше сестра му, лети където си поиска и където поиска, там стига.
– Госпожо – обръща се онази към майка му. – Ще ѝ дам книжки безплатно, ще се
опитам да събера пари от училището... – да бе, ще събере, когато муха събере мед. Я да
грабне камък сега, пък ще видим.
Тома забърза към къщата. Никой не бе наричал майка му „госпожо“. Сега жената
беше с две бебета на ръце – близнаците Бончо и Бонка, които се родиха преди четири
месеца. Поп Манол трябва да им пее за здраве, иначе как ще устискат до края на яну-
ари – майка им няма мляко. С какво да ги храни, ако не помага небето? Но и горе Господ
се ослушва, помощ нула, а тази тук какви ги дъвче? Тома влезе. Видя я, нищо особено,
някаква кофа, малко по-висока от скрина.
– Айде марш – каза ѝ Тома. – Защо учителки, голи охлюви като тебе, губят времето
на децата?
– Бежка пее хубаво – каза черупката. – Не трябва да я спирате от училище.
– Ти ли ще дадеш пари? С какво да я облечем, с какво да я обуем? Ще си събуеш ли
обувките, да ги дадем на нея? – кресна Тома.
Момичето се обърна и той я видя – тъмно лице, по-тъмно от неговото, като най-
малкия кръг на котлона.
– Аз ви слушах и вас, бяхте на моста – каза изведнъж кръгът на котлона. – Свирехте
на акордеон. Не съм чувала тази песен, а аз преподавам пеене на децата.
Чувала го, е и? Ами ще свири на моста, какво да прави. Вдигнаха къщата от мазето
до покрива, чорбаджията му плати една трета от спазареното. На кого да се оплаче?
Срамно е голям мъж като него да свири на моста, по-добре да открадне нещо като хо-
рата, но Тома не искаше да краде като хората при такъв акордеон.
– Хубава песен – подхвърли охлювчето. – Откъде сте я взели? Разбрах, че имате ма-
лък оркестър, и ходих до село Кладница, на фестивала, да ви слушам.
Ходила да слуша баба си. Бяха трима, старият акордеон на Тома, кларнетът на бра-
товчеда Иван и тъпанът на Стоянчо. Всичките от Кървавото. Акордеон, тъпан, кларнет.
Какво можеш да обадиш с тях? Свириш, като някой умре; бръмчиш, ако някой глупчо
се жени, пускаш къдрава свирня при прощъпалник на пеленачетата. Народът оголя,
няма пари за смърт, нито за първите стъпки на дребосъците, та Тома се разчеква да пре-
бие някого за двайсетина лева, ако завалията си зареже булката – както стори баща му.
Е, после баща му реши да бяга, да умре някъде далеч, че да не му се смеят комшиите.
Казват, че виждали стария по Мездра, но как да повярваш? Носят клюки: уж гроба
му виждали, захвърлила го като ръждясал чайник новата му жена. Де да беше така. Та-
къв акордеон беше баща му! С пръсти от барут. А тя го избутала навън, на снега, глу-
пачката. С друг го заменила. Какво е любовта на жената – въже, което те стиска за гър-
лото. Хвърли жената някъде, ако е на слънце – ще изсъхне, ако е под облак – мухъл ще
хване, ще замирише, но и в двата случая за вярност въобще няма да си хабим думите.
13
Любовта на жената живее в пълното портмоне на мъжа.
Баща му от огън по новата взе, че болест си сложи, прибра се при майка им грохнал,
измършавял. Близначетата си искал да види, каза, преди да изравнят с мокра земя гроба
му.
– Оставям ти акордеона, Тома. Ти си музиката зад гърба ми – каза, преди майка му
да струпа на мръсна камара всичките парцали на стария.
Тя, майка им, можеше да го изправи на крака – но макар че дъртият умираше в мръс-
ните си дрехи, още имаше пожар пламък по жената, дето го бе захвърлила насред пътя
в най-черния час на нощта. А посред нощ човек дори нощното гърне на близнаците не
изхвърля. Майка му щеше да го догледа да умре както си трябва – с чай в устата, с чист
потник, защото бе спретната и прибрана, но попита:
– Ти, Гавриле, оная обичаш ли я?
– Обичам я – каза баща му, макар че в устата му имаше смърт. – По я обичам от
акордеона си, Лилке. И тебе съм те обичал, ама по-малко от акордеона.
И тогава майка му – Тома не знаеше как ѝ даде сърцето – сграбчи болния човек.
Смъртта вече се виждаше по брадата му. Черната му разкошна брада побеля за две нощи
и смъртта се разхождаше там, в бялото, дрехите му миришеха, а Лилка, майката на Тома,
беше чиста жена. Виж – близнаците блестяха като измити чаши, петънце по тях не мо-
жеш съзря.
– Оставям ти акордеона, Тома – изфъфли баща му, докато майка му го влачеше към
улицата – каква зима беше това, никакъв сняг, слънце грееше, облещило се – дърт пия-
ница – над къщите. Тома вдигна стария, хвана го под мишниците и каза:
– Бежка е музиката у нас тате, не акордеонът. Знаеш какъв глас има.
– Запомни – няма глас. Жени я млада да не реве от глад – зарече го баща му и лицето
му се сгърчи като старото яке, от истинска кожа, дето бяха купили на старо от магазина
до гарата – това яке го носи майка му, после гря гърба на Тома, а сега близнаците Бончо
и Бонка го напикаваха – такова се сви лицето на баща му, навътре от болка се прегъна,
и не можаха да стигнат до кръчмата – умря на пътя, тихо, в ръцете му. Майка му отказа
да го зарови, новата жена също отказа, макар че чакаше дете от него. Тома с братовчед
Иван с тъпана и Стоянчо с кларнета свириха три дни и три нощи да изкарат пари за
погребението.
Майка му не дойде на гробището, но цялото Кърваво заедно с другата жена, Дра-
гица, се явиха да изпратят човека към нищото.
Баща му имаше акордеон оттук до Бога и свиреше ей така, за нищо и никакво, сви-
реше оттатък Бога и още по-далече. Човек и да умира, щастлив беше, че е слушал акор-
деона на Гаврил. И тая жена, дето го прогони болен от мъка и жар по нея, как ѝ даде
бебето, дето носеше, да изхвърли такъв акордеон-гръм от дома?
Погребаха баща му и Тома започна да тегли теглото – строежи в София, строежи в
Сърбия, строежи в Румъния, но кой вече има пари за бетон? Никой. Няма пътища, няма
къщи, всичко гледа да събере трохи в шепа и да яде. Тома с акордеона, Стоянчо с клар-
нета и Иван с тъпана – а Тома можеше и кларнет, и тъпан – ходеха да бръмчат, за сто-
тинки свиреха, без стотинки свиреха, само за хляб и за без хляб свиреха, но такъв глас
като на Бежка нямаше оттук до морето и отвъд последните му вълни. Като запее онова
дете – вълци клякат на рида да слушат, тополи през зимата листа подкарват. Витоша
заедно с Черни връх пълзи надолу към Кървавото да слуша. Как да ожениш такъв глас?
– Аз ще събера пари, госпожо – казва тъпата даскалица на майка му, като че Лилка
ако не ѝ кажат „госпожо“, една крачка не може да направи. Как да стане госпожа с тия

14
две гладни, озъбени близначета? Баща му ги забеляза два часа преди да умре. По-рано
не ги виждаше заради пламъка по оная жена, дето го изнесе на улицата като торба с
пепел.
– Питах те ще си събуеш ли обувките, за да я обуем нея – повтори Тома с глас на
усойница. И тогава онова момиче с лице – котлон, се наведе. Едно ниско момиче, кой
гледа ниски момичета, някой луд сигурно – прегъна се това ниско момиче. Събу си
обувките.
– Ето ги. Запишете Бежка да учи. Тя има глас оттук ей до там – учителката показа
тавана на захлупената стая, опушен като дъното на котела, в който майка му къпеше
близнаците.
Тома се наведе. Взема обувките – бяха нови, естествена кожа.
– Отивай си – каза той и побутна момичето.
То си тръгна така, по чорапи и докато се добере до гърбавата, пробита на решето
асфалтирана улица, затъна в две дупки с кал.
– Момиче, стой – извика майката на Тома, една висока, тънка като прът жена, тъмна
жена с лице от асфалт. – Ела тука.
Но момичето не спря. То продължи надолу по Кървавото – паянтови къщички, издо-
карани от стари тухли и ламарина, от шперплат и греди – и изведнъж между тия събо-
ретини от шперплат и ламарина се чу „Излел е Дельо хайдутин“.
Един глас като хайдутин, като Дельо, който излиза от Кървавото, който избива
всички тавани под слънцето и троши опушените като котли прозорци. Тогава Тома
млъкна. Знаеше – такъв глас се ражда само един път, откакто Господ е направил Кърва-
вото и никога повече не може да направи такъв глас – защото никога повече няма да се
роди сестра му Бежка.
– Стой! – викна Тома, но момичето учителка не спря, продължи надолу към асфалта,
който разделяше града на две: всички нови блокове и Кървавото на майка му е двамата
близнаци: Бонка – на дъното на куфара, Бончо – върху побелелия му капак. Само там
не ревяха. Майка му нямаше как да им прави каша, защото брашното беше свършило.
Жалко, че баща му умря, изпосталял, сив, в ръцете на Тома. После Тома искаше с
много яд да напердаши братовчед си Стоян с кларнета, понякога и с тъпана – защото
Стоян беше ударил на молба при другата жена на баща им.
– Како Драгичке, дай малко, ама много малко брашно – Бончо много реве, няма
брашно. Леля Лилка дава на Бонка повече, щото Бонка е слаба още като се роди, по-
малко от две кила беше.
Тогава Тома искаше да строши врата на братовчед Стоянчо, но не го строши – Стоян
донесе кило брашно, втората жена на баща му го дала. Стоян свиреше като див на клар-
нета, като откачен дълбаеше тъпана – от глад сигурно, защото, ако човек не работи на
гарата през зимата, е гладен чак до петите и бие тъпана дори ако никой хич не иска да
го слуша.
– Стой – извика Тома на момичето, но то не спря.
Той видя как сестра му Бежка – момиче като гущер, като луна – затича към учител-
ката си с разперени ръце, а Дельо, дето беше излязъл хайдутин, спря някъде преди ма-
гистралата за Дупница. Спря като дъжд, както спират всички къщи в Кървавото след
първия си етаж и не растат повече. Сестра му Бежка, която хапеше, дращеше и биеше с
камъни по главите другите деца, затича към своята учителка и я прегърна.
– Госпожице – каза Бежка с тоя голям глас, който стигаше от тука до облаците и

15
отиваше още по-далече, където летят ракетите заедно с нейния Дельо хайдутина. – Гос-
пожице, ела, ще ти изпея за „Тръгнат ли двама“.
– Момиче, я ела – викна майката на Тома. – На.
Тя, голямата майка, черна като гуми на стар, раздрънкан трактор – жена, която ръм-
жеше под нос, когато ѝ се свършеше брашното и когато Бонка, близначката, родила се
под две кила, започваше да се свива на червей, голямата Лилка измъкна нещо – парче
хляб ли беше? Тома не можа да види. Не, мекица бе измъкнала майка му, една от стра-
хотните, дето меси снощи за малките. Той си бе помислил, че са изяли всичко, но не
бяха, майка им бе скрила нещичко – и тя подаде на босото момиче лакомството.
То даже не беше цяла мекица, ами половин, а над Кървавото крепостта Кракра стър-
чеше като отрязана глава на хайдутин, като Дельо, като тиган, пълен с мекици, а петите
ти гърмят от глад. Момичето си откъсна малко.
– Благодаря – каза. – Другото да остане за децата. Ще изпратиш ли утре Бежка на
училище?
– Не знам.
Момичето разкопча палтото си и го свали.
– Ето, за Бежка – изрече равно то и тогава Тома си помисли: „Тая е или луда, или е
наш човек“.
– Не съм чувала друг такъв глас – каза момичето. – Дано Бежка продължи да пее.
Тогава Томата реши, че тя не е луда, нито е наш човек, защото никой – ни откачен,
нито някоя от нашата черга – няма да си свали обувките и палтото за един Дельо, дето
излязъл хайдутин. Бащата на Тома, този голям баща така свиреше на акордеон, че всеки
щеше да излезе хайдутин, а тоя човек заразя близнаците и майка му – сива като небето.
Момичето беше слаботелесно, то нормални нямаше да се забият в 18-то училище на
Кървавото, където децата са черна шума, окапала от дърветата, и до трети клас я ще
научат азбуката, я ще оберат лавката в училището. Все пак момичето не е в ред, реши
Тома – гледай я как ходи по чорапи в калта. Той не му мисли много, изтича до нея.
Пътеката до асфалта съвсем се беше изгубила. Истината бе, че не е пътека, а кал до
колене. Той грабна момичето – беше дори по-леко от чувал цимент – и я пренесе от
другата страна на дупката.
– Ходи си сега – каза ѝ той. – Бежка ще дойде да я учиш, аз ти го казвам това, Тома.
Чак когато тя прекоси черния асфалт, Тома се сети, че не бе питал за името ѝ, а какво
е едно момиче без име? Това е песен без акордеон, без кларнет и тъпан, абсолютно
нищо.
После си помисли за баща си, за брашното и за една песен без барабан, без акордеон,
без кларнет, без небе, без брашно, без обувки – боси крака в калта. Трябваше да я пре-
несе още по-натам – оттатък асфалта да пренесе това момиче, до техния блок да я занесе,
а ако няма блок – до гарата. Поне скъсаните чехли на майка си да ѝ беше дал, но нищо
не ѝ беше дал, затова в главата му гръмна такава песен – за едно глупаво момиче, за
гласа на Бежка, който е от другата земя, песен без кларнет и акордеон. Бяха гладни близ-
наците Бончо и Бонка, нямаше нови строежи и какво да правят?
По едно време оттатък Кървавото, където Струма спира и мълчи, щом Бежка започне
да пее, се чу първо акордеон, после се обади кларнет, несигурно – като дете, което се
учи да ходи и го е страх, накрая думна тъпанът – и той страхлив. Гущер не тъпан, изка-
рал си акъла заради бързия влак към Кулата. После акордеон, кларнет и тъпан се разб-
раха и полека, много тихо, както идва Дядо Коледа при тесния куфар на Бончо и Бонка,
когато са нахранени и спят, още по-тихо, като сълзите на майка му, които тя никога не

16
дава да се видят – така се показа оная песен. Без акордеон се беше появила в главата му,
без кларнет дори.
За онова момиче, което вървеше босо в калта, а обувките ѝ, целите от естествена
кожа, останаха за Бежка.
Беше страхотна песен. Беше страхотно момиче. Такова момиче, което само Кърва-
вото може да роди.
Такова момиче Господ може да направи само един път и само такова момиче заслу-
жаваше тази песен – цялата от Струма, обувки от естествена кожа и звезди.
И това момиче беше точно за Тома. То познаваше кога един глас е по-голям от Кър-
вавото, дори хич да няма акордеон, хич да няма кларнет, а тъпанът се е продънил, умрял
е на улицата, както бе издъхнал баща му.
С такова момиче Тома можеше да върви цял живот без акордеон, без кларнет, без
тъпан.
С тая песен, която тичаше след босите ѝ крака.

17
 ГЛАД
Тео я гледаше и колкото повече я гледаше, толкова повече се съмняваше – дали тая
е с всичкия си. Тънка, дълга връв – но най-удивителното беше, че тя непрекъснато
ядеше. Казваше се Мария, по дяволите, такова хубаво име и такава огромна уста. Рабо-
теше в библиотеката на половин смяна, след това миеше стълби, косеше със стара,
шумна като оръдие електрическа косачка парцелите на софиянци, чистеше къщите им,
къпеше болните баби от градчето, уж искала да учи нещо в София – бе чул Тео.
Допреди седмица-две не беше такава. Зърваше я с чаша кафе в ръката. Вперила пог-
лед в един дълъг тип – развлечен, мургав, който работеше при Тео. Монтираше маши-
ните и винаги имаше претенции – прашно било, топло било. Тео го уволни, разбира се.
Голямата ѝ уста го интересуваше. Тео строеше бояджийски цех в Брезник и я бе наел
да изчисти помещението. Направи му впечатление как бързо пипа, ръцете ѝ, неонови
реклами, светеха главозамайващо пред очите му. Нарочно ѝ плати малко, но тя не про-
тестира – прибра парите, дори не ги преброи, после попита без капка уважение:
– Мога ли да обера киселеца около бояджийския цех?
– Може – каза Тео, защото му стана приятно при мисълта да се заяде с нея. – Но ще
ми платиш пет лева, всъщност десет.
Тя въобще не го погледна, не си даде труд да каже: ,.Я ходи се удави, ей я там ре-
ката“. Обърна се встрани, като че той въобще не беше наоколо, по-лошо: все едно беше
близо, някъде до обувките ѝ: купчина тор – и толкова. А той беше Тео – човекът, купил
половината къщи от градчето, цялата плодородна земя, сега откриваше бояджийски цех
и предачница.
– Чакай – извика Тео. Не я бе попитал как се казва. Направи му впечатление блу-
зата ѝ, бе я купила от неговия магазин втора употреба за 50 стотинки. Беше ѝ голяма, но
гърбът бе жив – малко змийче, усукано в грамадната дреха. Никой по-рано не се бе ос-
мелявал да се обръща с гръб към него.
– Не си спомням да сме се запознавали – изрече голямата ѝ уста. – Затова не виждам
никаква причина да ми говорите на „ти“ – и всичко това, без да се обръща към него, все
пак човек би хвърлил поглед и към купчинката тор – най-малкото да не я настъпи. Тя
стъпка сянката му и гърбът ѝ, вече пораснала остра змия, грациозно се отдръпна в мъг-
лата.
Виждаше я – удавила се в онези грамадни рокли от неговия магазин за втора упот-
реба, все с една зелена торба: тя чоплеше – е изненадващо тънки и чевръсти пръсти –
вътре, измъкваше нещо зелено – киселец или коприва, лапад може би, и го хрупаше.
Пъхаше листата в устата си и дъвчеше като тревопасно.
Teo си изработи ново хоби – започна да я следи. Виждаше я как излиза от библиоте-
ката, с нова рокля – за най-много лев и петдесет от неговия магазин за стоки от втора до
двайсет и втора употреба, клечи до каменния зид и къса ли къса коприва, набутва я в
зелената си торба, после дъвче. Сурова коприва. Мина седмица, дори киселецът стана
корав, тя започна да бере хрянов лист, после лобода, може би и някакви други треви
скубеше и преживяше, накрая се появиха първите ягоди. Вече не носи торба, а цяла
щайга – лапа ягоди като мълния и гръм, дали не гълта и листата? Чистела на мързеливи
семейства и на болни, правела разговорка на бабички от околните села, копаела градини
и плевяла лехи, садяла фасул, разсаждала пипер – давали ѝ ягоди вместо пари. Все се
оглеждала. Търсела нещо или може би някого.
18
 След това започна сезонът на черешите.
Онзи тип, дългият, бе потънал вдън земя. Тео почувства остро съмнение: Мария бе
започнала да се тъпче с треволяци, когато раздърпаният се махна от градчето. Ами. Глу-
пости.
Тео имаше три черешови градини, беше ги купил за джоб стотинки и ги огради с
огромни зидове – целите обрасли с лапад, която оная с избелелите рокли продължаваше
да поглъща ден и нощ.
– Искам да обереш черешите – подхвърли Тео веднъж, докато Мария се бе привела
и тъпчеше зелени листа коприва в зелената си торба. – Двайсет лева дневно и можеш да
ядеш колко искаш.
На другия ден тя дойде, облечена във фланелка от неговия магазин, обувки от него-
вия магазин и къси панталони, от крачолите на които се подаваха тънките ѝ крака – пи-
рони, забити в обувките, които със сигурност я стягаха. Тео се затули зад ъгъла и се
хвана да наблюдава. Мария яде два часа, устата ѝ посиняха от черешите и той си по-
мисли, че няма да откъсне нито един плод за щайгите му. Излъга се. Изведнъж пръс-
тите ѝ засвяткаха, тялото ѝ се стрелна между клоните, залепна към тях като смола и
следобед, когато Тео видя колко щайги е набрала, не можа да повярва.
– Ще ти платя сега.
Тя не го погледна.
– Нали мога да ям колкото искам – изрече равно, без да го поглежда. – Така се уго-
ворихме.
– Така – отсече той.
Тео седна на сянка, а тя клекна над една щайга и яде, яде, яде, яде, като че бе листна
въшка или копринена буба, с огромното си гърло щеше да изгълта цялата черешова гра-
дина с корените, камъните, листата и облака над тях. Дъвка повече от час. Устата ѝ
страшно посиня от черешовия сок, ръцете ѝ станаха алени до лактите. По едно време
скочи чевръсто, като че току-що бе зърнала дървото, сякаш не бе набрала толкоз щайги
и не се бе натъпкала като тения с един тон череши. Изведнъж, без никаква връзка с
брането на череши, Тео помисли – вярно, докато онзи дългият, мургав като изсъхнала
тиня, се мотаеше наоколо, Мария не тършуваше за храна. Чаша кафе в ръката – толкова.
– Платете ми – каза тя.
Той ѝ даде петнайсет лева и заяви:
– Ти изгълта много плод.
– Уговорката ни беше двайсет на ден и ям колкото ми се ще.
– Щеше ти се прекалено много – изтъкна той. – Ела утре пак.
На другия ден, когато Тео пристигна в градината, я завари на друга череша – вче-
рашната бе така обрана, че не се виждаше зърно плод. Устата ѝ вече беше синя, ръцете –
червени до лактите. Колко ли бе излапала? На земята не се виждаше нито една пълна
щайга.
– Колко кила мушна? – попита я той.
Мария не отговори. Вечерта се повтори същата работа – черешата обрана до зърно,
щайгите подредени чисто и прилежно на земята, а тя, потънала като гъсеница във върха
на друга череша – яде, преглъща, тихо, мълчаливо, упорито, замислена, като че прес-
мята нещо от ядрената физика.
Плати ѝ десет лева. На третия ден завари Мария на най-високото дърво, слънцето
току-що се бе дотътрило на небето – едно тире, след което следва точката на черния
летен ден. Кога се бе покатерила, с факла ли си беше светила, или бе спала горе, но

19
устата ѝ беше морава, ръцете – и те сини до лактите, а костилките, които бе плюла по
земята, лъщяха като бисери. Беше мършава – ножче, забито до дръжката в клона. Ве-
черта отново чакаха чисто и прилежно подредените щайги, и отново тя не го погледна.
Тео стоеше прав под черешата, оръфаната блуза се отпусна до щайгите и започна. Яде,
яде, яде, като че имаше намерение да изяде нощта заедно с шосето, дупките по него,
старите ръждясали таратайки, посивелите селски къщи, магаретата, привързани към ме-
тални колчета насред къра. Накрая, когато най-сетне приключи, ѝ даде пет лева. Мария
отново не каза нито дума, не си отвори устата да спори, обърна му змийчето на гърба си
и тръгна – светулка в топлата вечер или може би бръснарско ножче, проходило кой знае
защо към него. Беше го срязало някъде, но той не знаеше къде. Припомни си как преди
месец, може би два, очите ѝ ровеха, блъскаха, накрая притихваха, кротки пред лицето
на онзи противен тип.
– Каня те на вечеря – избъбри той. Въобще не бе мислил да ѝ отправя подобна по-
кана.
– Утре – отвърна тя.
Гласът ѝ, пълен с камъни, го удари по челото.
Всички череши бяха узрели – разплати се с жените от съседните села и за два дни не
остана нищо за бране. За счупен клон гонеше работничката и не ѝ даваше стотинка, та
градината бе по-здрава, по-красива от всякога.
Облаците косове се изселиха вдън гора.
Вечерта, след края на смяната в библиотеката, Мария дойде – в грамадната рокля от
неговия магазин, със същите обувки, които със сигурност я стягаха, потънала в прах.
Тео имаше чувството, че насреща му настъпва вонящият склад с чувалите развлечени
дрехи. Не си бе дала труда да сложи грим, нямаше лак на ноктите, нито пък се впечат-
ляваше от присъствието му – Тео не беше дори купчинка тор, нищо не беше.
– Вие ли ще платите вечерята? – попита Мария.
– Аз.
– Независимо от това, което изям?
– Независимо.
Дойде сервитьорката, едно хубаво момиче, е което бе прекарал няколко с нищо не-
запомнящи се нощи.
– Пъстърва с орехи – започна бръснарското ножче, което имаше единствено уста. –
Айрян. Салата домати, печени чушки, една пилешка пържола, една свинска пържола,
риба, едно ръжено печено хлебче, едно печено пшеничено хлебче, салата „Снежанка“,
а за десерт кисело мляко с мед и орехи. Още един айрян.
Тео слушаше, гледаше, накрая разтърка уши – просто изведнъж го бяха засърбели.
Тя започна да яде, много бавно – салатата с доматите, пържолата, ръженото хлебче,
пшениченото хлебче, малко риба с орехи, айрян, пилешката пържола. Не го поглеж-
даше, не поглеждаше и сервитьорката – двете с нищо незапомнящи се нощи, – която се
взираше в нея с ужас в очите, но Мария продължаваше: вземаше си от млякото с мед и
орехи, след това отново пържола и когато едната чиния се опразнеше, тя я отблъскваше
настрана, не го гледаше, нито му приказваше, той просто беше кост от пъстървата с
орехи, която тя бе изплюла. Хранеше се красиво – ръцете ѝ летяха като игла, с каквато
някоя кротка жена бродира привечер. След пръстите ѝ въздухът се превръщаше в гоб-
лен, пълен с пламъци.
Когато и последната чиния се оказа празна, тя изтри внимателно пръстите си със
салфетката и без да се обръща към него, изрече съвсем ясно:

20
 – Какво ще искате сега от мене?
– Знаеш какво.
Не отговори, изправи се и той нямаше представа какво ще направи тя – дали ще му
обърне змийчето, сгърчило се в огромната рокля, или... той въобще не знаеше какво да
очаква. Не трябваше и да знае. Тя тръгна направо към къщата му – всички ахкаха и ох-
каха пред голямата бяла птица – замъка на Тео Рамов, кацнал на хълма, заобиколен с
лозе и гъсти, още зелени гроздове, прекрасен асфалтов път с мраморни пейки от двете
страни. Тя не го попита нищо, тръгна до него, без да му обръща внимание и това бе
странно. Тео беше прекарвал многобройни незапомнящи се с нищо нощи с девойчета
от селата, от града и момичета, чиято националност не си даваше труд да запомни, но
никоя не мълчеше като тази. Той бе уволнил мургавия мълчалив тип. Досадникът се
стопи някъде, изсъхна като кална локва. Времето го изтри от тротоара. Може би точно
в този ден Мария си бе купила зелената торба за 25 стотинки от прочутия магазин на
Тео.
Тя съблече огромната си рокля петдесета употреба, без да се интересува кой е нао-
коло, като че се намираше в сбутаната си стая или бе сама пред калния вир в реката.
След като приключиха, стана веднага. Без да се суети, без излишно бавене, нахлузи като
клуп на бесилка огромните ръкави и си тръгна. Нощта беше наистина паметна. Нощта –
този отрязък памет на бръснарското ножче, разрязало го на две; ръцете ѝ, тънки, съшили
примка с всяко потрепване. Полунощ и огромната рокля го замаяха. На другия ден той
отиде в библиотеката – Мария беше там, зелената торба с киселец и цяла щайга, пълна
с малини, наредени като часовои пред нея, тя – забила нос в някаква книга. Когато
вдигна поглед и го видя, каза:
– Какво ще желаете?
Нито мракът в черните ѝ очи, нито ъгълчето на устните казваше, че го е виждала
някога, че е имала огромна рокля, която бе свлякла заедно с изцапаната от ягодов сок
кожа пред него. Че ръцете ѝ с невидим шев бяха съшили нещо под ребрата му, от което
Тео не можеше да се измъкне.
– Каня те на вечеря.
Този път тя поръча пъстърва с орехи, капама, салата „Снежанка“, салата с варени
картофи, супа от коприва и печени чушки, сладолед, торта „Гараш“, пълнени люти пи-
перки с кайма. Тази вечер тя сама тръгна пред него, знаеше къде е стаята му. Роклята ѝ
– същата кройка, грамадна, увиснала около тънкото въже на тялото ѝ, само че този път
кафява – в магазина му имаше три цвята от тези отпадъци и изглежда, никой освен нея
не ги бе купувал – падна на пода. Тя се наведе, внимателно я хвана, сгъна я. Дори не бе
сложила гащи. Остана пред него с кожа на змия или риба, червей или къртица, а нощта
бе толкова паметна, че той не знаеше дали е нощ, или е ден, дали е неделя, или четвър-
тък, дали е януари, или юли. И както не знаеше дали е януари, или юли, тя стана, навлече
дрехата си спокойно, без да го поглежда, и си тръгна.
Той не можа да си изпие кафето на сутринта. Не изяде закуската. Изтича до библи-
отеката, но библиотеката беше затворена. Отиде до малката къща, където знаеше, че
живее Мария. Видя зелената торба, заметната през рамото ѝ, отврати се от гигантската
рокля, разплискала се като океан около нея.
– Каня те на вечеря – каза.
Както бе съвсем обичайно, тя нищо не каза.
Тео си тръгна заднишком, вперил очи в мършавата ѝ фигура, в ръцете, които прев-

21
ръщаха въздуха в конци и игли, в краката ѝ – вече изгорили стъпките в прекалено тес-
ните, изтъркани обувки от неговия магазин. Беше брала някъде боровинки и устата ѝ
беше лилава, а ръцете червени – може би от някакъв друг плод? – почти до лактите.
Тео седеше в ресторанта и момичето от двете нищо незабележителни нощи се държа
мило с него. Той час по час гледаше часовника, вечерта започна да се сгъстява, накрая
клекна като старец, една гореща, непоносима вечер. Той излезе от ресторанта, а моми-
чето с двете незабележителни нощи го попита къде отива. Желае ли тя да го придружи?
Той, разбира се, не отговори.
Мария не дойде.
На сутринта я нямаше в библиотеката. Нямаше я в малката къща. Зелената ѝ торба,
някога пълна с коприва и киселец, лежеше прилежно сгъната на прага.
Тео почувства глад. Стомахът му се сгърчи. Изяде два сандвича, изпи две кофички
кисело мляко. Гладът не угасна. Започна да го блъска. Ръцете му искаха да ядат. Да
поглъщат. Мария я нямаше. Беше пресъхнала някъде. Ноктите го боляха от глад. Изтича
в склада. Ето ги щайгите с ягоди. Наведе се. Започна да гълта. Не усещаше вкус. Мария.
След час, може би два, случайно вдигна поглед към малкото зацапано огледало, зако-
вано с пирон в стената.
Ръцете му бяха лилаво-червени до лактите, оплескани е ягодови семчици. Носът,
устните, брадичката бяха гипсирани под алено-лилава коричка от засъхнал ягодов сок.
Мария.

22
 ЧАВДАР
Там е още, но съм се научила да бягам, слагам тъмното в чекмедже – наум заключ-
вам, отново наум прибирам ключа и се опитвам да изгоря това чекмедже, но то не гори.
Голямо е, тъмно, дълбоко езеро, което ходи след мене. С какво е пълно – зная, но онова,
което е в ума ми, не може да стои в чекмедже. Тогава Чавдар дойде и ми каза:
– Не зная дали ще изкарам още година, ей тука ме боли. Тука.
Познавам го от много отдавна – не хленчи, не се оплаква. Когато си счупи палеца,
чак вечерта ми обади – щял да прескочи до фелдшера, нещо се бил одрал. После 45 дни
стоя в гипс. Така беше и когато му рязаха апандисита – звънна на следващия ден от
болницата, а бе измил чиниите, беше оправил леглото и всичко у нас светеше.
– Тук ме боли – каза той и се преви.
Видях, че черните петна под очите му стигат до средата на бузите. Видях ръцете –
трепереха.
– Ще ходя да ти купя някакво лекарство – казах. – Дай ми пари за лекарство, после
ще ходим на лекар.
– Ето, бръкни в джоба и си вземи, там има малко пари – всичко, което имам. – Брък-
нах. Намерих много. Цяла пачка. – Платих на един доктор да ми бие обезболяващо, сега
съм по-добре – каза Чавдар.
За пет години се беше научил да разбира какво искам да питам само от това как
свивах пръстите на ръцете си.
– На. Вземи и тези. Купи нещо обезболяващо, купи две обезболяващи или три.
Прибрах всичките му пари и тръгнах към аптека „Здраве“, но не отидох в аптеката.
Показа се автобус 17, спря и аз скочих в него. Знае се, че автобус 17 има спирка на гара
„Метал“. Оттам всеки влак ще те закара някъде.
Експресът ме хвърли в Кюстендил, оттам автобус ме изсипа в Гърция. Мислех, че
Чавдар тъй и иначе си отива. Отдавна трябваше да свърши, аз бродех с неговите пари в
джоба – но България е загадъчно нещо, за няколко часа не можеш да я пресечеш, магис-
тралата сива, без бряг и без край. Не пуснах корени никъде в България, ту беше горещо,
ту студено, отварях магазини за алкохол, ателие за химическо чистене, пункт за изку-
пуване на цветни метали. Няколко пъти ме трепаха, немного, защото дребните риби не
ги убиват, пък и знаеха, че съм жената на Чавдар.
Когато видях тия черни петна под очите му – дълбоки като пресъхнали кладенци
очи, а петната – дълги и мъртви, аз изтеглих всичко до стотинка от картата му. Човек
първо мисли за кожата, човек го спасяват само парите и нищо не е приятел на човека
както притихналите в джоба банкноти. Избрах влак, който ще отиде най-далеч от Пер-
ник, вагон жълт като лимон ме закара чак в Елхово. Никога по-рано не бях ходила там –
кратък град. После – и аз не зная защо – заминах за Силистра.
Отворих хлебарница и малко по малко бизнесът тръгна. На жената ѝ трябва мъж да
тика тежките касетки с хляб и да пече франзелите. Досега Чавдар беше човекът, дето
влачеше всичко тежко и обемисто в ателието за химическо чистене, в хлебарницата, в
павилиона за закуски. Човек не трябва да мисли какво се е случило с жълтите петна под
очите на Чавдар, който издъхваше под касетките. Човек винаги гледа онзи, който в мо-
мента се огъва под хляба и щайгите. Момчето, което се гънеше, беше Петърчо. Силен и
зъл, с косъм на глиган и сила на десет глигана, той ме гледаше, както куче следи ръката,
която му хвърля кокал.
23
 Тези очи са най-опасни, някой ден ще те изядат. Не се доверявай на такива очи, в тях
живее смъртта. Бизнесът вървеше, глиганът с черния косъм се оказа добър работник.
Вечер, когато Дунав миришеше на боя или може би амоняк, аз си мислех за онова чек-
медже, за кръговете под очите, за автобус 17 и Централна гара. Чавдар сигурно беше
умрял.
– Наблюдавай бизнеса – заръчах на черната козина, но не му оставих пари. Пари не
оставяй на никого, на никого – оставиш ли, той ще си купи нож и ще изреже сърцето ти,
ще плати за куршум и ще те застреля.
– Аз с какво ще го купя това брашно? – попита ме якият човек и очите му гледаха
по-лошо от куче.
– Ще отида да изтегля и ще ти дам.
– Ти няма да се върнеш – измърмори той. – Миришеш така, когато си отиваш. Ми-
ришеш така, когато няма да те видя повече.
– Отрежи си носа и го изяж – казах му. – Ще си дойда. Знаеш, че винаги внимателно
броя парите.
За онова чекмедже – още го държа в главата си, там заключвам черните торби под
очите, глътвам ключа. Тука ме боли, на дъното на чекмеджето, никога не мога да изляза
навън. Хванах онзи оранжев влак, онзи дълъг цяла есен влак – първият вагон започва
през зимата, последният е стигнал юли, после грабнах автобус 17. Бързах. Хвърчах като
дъжд, който не знае кога ще спре и къде ще закара влагата на капките си, без въздух в
устата тичах към къщата – всъщност барака от две стаи и прекрасна тоалетна с вана.
Любовта се случва в скъпата вана, защото бъдещето ѝ е да изтече в канала и никога
повече да не ти досажда. Ходех тихо като гъсеница. Като перо на убит кос – така тихо
се плъзнах към прозореца. Надникнах. Дали за толкова време някой беше дошъл да до-
несе нещо на Чавдар? Малко вода? Обезболяващо?
И тогава видях висока, тъмна жена, лицето ѝ като камък, по който стъпват сто човека
на път за работа – аптекарката. Вечеряха с Чавдар. Тя го гледаше, както дете гледа сла-
долед, както рибар се взира в шарана на въдицата си. Както го гледах аз – така гледах
Чавдар, когато още не знаех, че любовта трябва да изтече по канала, любовта не ти
пълни стомаха, а хвърля язва в кръвта ти. Любовта не помага на хлебарницата, докарва ѝ
фалит, любовта, освен да те разболее, за нищо друго не става.
Ей така гледаше тая грозна жена Чавдар, а той не забелязваше, нагъваше ли нагъ-
ваше кюфтета. Аз не му правех кюфтета, аз нищо не правех, Чавдар готвеше. Той имаше
ръце на готвач, на хлебар, за всичко ставаха тия ръце с яка кожа.
Влязох. Той ме видя. Както дъвчеше, спря, сякаш вилицата се беше забила в езика
му, сякаш кол го бе пробол в окото, а после:
– Пете! Петенце! Мила!
Той скочи, по лицето му нямаше нито едно жълто петно, очите му бяха големи, дъл-
боки и се усмихваха. Грабна ме, прегърна ме, като че бях перо от кос, като че бях пос-
ледните пет лева в джоба му. Като че бях лекарството, дето бе прогонило болестта и
петната.
Голямата черна жена наведе глава към масата. Голямата тъмна жена с лице от камък,
по който са стъпвали всичките зидари на път за работа, се сви. Погледнах какво прави.
Тя плачеше. Тя плачеше и се чуваше как сълзите ѝ падат върху мушамата до чинията
с кюфтетата.

24
 ШОКОЛАД
Икономка съм в едно прекрасно модерно семейство – госпожа Превалска, адвокат,
господин Превалски, адвокат, и трите им деца, за които отговарям с живота си – Емил
и Антъни, красиви момчета на 13 и 12 години, обучаващи се в училище „Шекспир“,
вече способни да говорят добре английски, и тяхната сестричка Лири – всъщност
името ѝ е Лилия. Аз отговарям за всички необходими и полезни за здравето на фамили-
ята вещества – белтъчини, въглехидрати и прочее, които трябва да бъдат доставени в
ранни зори под формата на хранителни продукти. Цените не са фактор в този дом, оп-
ределяща роля играе единствено високото качество на продукта.
Имам още едно неотменно задължение – не бива по никакъв повод да давам шоколад
на Лири, за да не се увредят зъбите ѝ. Тя нервничи, ляга на земята и рита – очите ѝ из-
ливат океан сълзи, лицето ѝ е хлъзгаво като ледена пързалка, но не отстъпвам. Не купу-
вам и не отпускам на децата шоколад. Въобще сладкото изделие е табу в семейство
Превалски – Емо и Антъни получават шоколад само на Коледа.
– Захария – обръща се към мен госпожа Превалска. – Надявам се, че сте доволна от
възнаграждението, което получавате при нас.
– Благодаря, госпожо – отговарям. – Възнаграждението ме удовлетворява напълно.
– Със сигурност ще загубите работното си място, ако дадете шоколад на Лири – из-
рича тихо госпожа Превалска и се усмихва. Обтегнатите ѝ устни спускат лавина от
страх в кръвта ми, но и се надявам да не личи. – А сега избършете праха от старите
фотографии, моля.
Налага се някой да следи с какво се занимава Лири, докато съм заета, с други думи –
някой трябва да се грижи за Лири и да я наблюдава.
– Аз ще я пазя – заявява Емо, по-големият син. Той е великолепен математик. – Но,
мамо, за моите услуги бих искал да получа двайсет лева.
Семейството закусва. Трапезарията е светла, аз сервирам – чай на господин Превал-
ски, капучино на госпожата, мляко за Емо и Антъни и фреш от портокал на Лири. Поз-
навам предпочитанията на всички и по погледите, отправени към мен, мога да преценя
дали храната отговаря на изискванията им.
– Кога ще получа двайсетте лева за това, че ще пазя Лири? – пита Емо. Господин и
госпожа Превалски се усмихват с разбиране.
– Ще ги получиш – уверява го госпожа Превалска. – Ще гледаш сестра си два часа
и половина.
След закуската господинът и госпожата се отправят в канторите си или на някое
друго място от стратегическо значение. Аз оставам сама с тримата наследници, които
са във ваканция. Лири изявява желание да играе на „Не се сърди, човече“, но брат ѝ,
поел ангажимента да се грижи за нея, отказва. Тя веднага вдига телефона, набира няка-
къв номер и след минута колебание изрича:
– Мамо, Емо не се грижи за мене. Трябва да намалиш възнаграждението му.
Малката играе „Не се сърди, човече“ с Антъни, но губи, хвърля нервно пионките на
пода и се обръща към мен:
– Захария, остави снимките на мира. Ти не познаваш тези кривогледи бабички и дя-
довци. Ела да играем на „Не се сърди“.
Думата на Лири е закон у дома. Играем, тя ме бие четири игри, целува ме по бузата
и неизвестно откъде измъква огромен шоколад.
25
 – От Англия е – заявява красавицата и го пъха в джоба на колосаната ми розова прес-
тилка. – Подарък за тебе, защото те обичам, Захария.
– За бога! – възклицавам аз. Забелязала съм, че колкото по-често се обръщам към
божеството, толкова по-голяма става заплатата ми. – За бога, Лири, откъде се сдоби с
това! Нали знаеш, че не бива да ядеш сладко, защото ще си развалиш зъбите?
– Осъществих сделка с Питър – отвръща гордо момичето. Питър – или Петър Пет-
ров – е неин съученик от училище „Шекспир“. – Питър е глупав като пудел. Целуна ме,
срещу което получих този шоколад от него – след което Лири крещи колкото ѝ глас
държи: – Емо, ела да ме наблюдаваш как се люлея на люлката.
Големият ѝ брат Емил не отива да я наблюдава. След миг в телефона отново звучи
гласът на Лири:
– Мамо, Емо не се грижи за мене. Отказа да наблюдава как се люлея. Не му давай 20
лева. Не заслужава. Ела ти, Антъни.
Антъни, по-малкият от двамата ѝ братя, е мълчаливо хлапе с нос, вечно залепнал към
лаптопа. С едното око той наблюдава Лири, с другото гледа екрана. Аз, естествено, бдя
за всички наследници у дома.
На обяд семейството е на масата, сервирам спокойно – кремсупа картофи, пилешка
пържола „Зингара“ със соев сос и розмарин, накрая плодова салата. Господин Превал-
ски хвърля поглед към мобилния си телефон на всеки две минути, госпожата въздиша.
– Тате и мамо! – започва бодро Лири. – Дайте двайсетте лева на малкия ми брат Ан-
тъни. Той се грижи за мене, а не Емо – при което тропотът на лъжиците престава.
Погледите на двамата родители дълбаят недоволни бразди по лицето на големия син.
– Ти си отказал да се грижиш за сестра си? – тонът на господин Превалски е равен.
Това е много опасен знак.
Емо дълго мълчи, лицето му е потънало в крем-супата от картофи.
– Бях много зает и това ме възпрепятства да се погрижа за Лири – обяснява накрая с
половин глас той.
– В такъв случай – господин Превалски бърка в джоба си, изважда красив кожен
портфейл, рови вътре и показва банкнота от 20 лева. – Това е за Антъни – обявява гла-
вата на семейството. – Той е заработил парите и ще ги получи незабавно.
– Тате, моля те, дай му две по десет – обажда се Лири.
Лицето на адвоката за миг изглежда учудено, все пак той измъква две банкноти по
десет лева и ги подава на малкия си син, влюбения в лаптопа Антъни. В същата секунда
Лири скача и измъква от ръката на малкия си брат едната десетолевка.
– Антъни – заявява тя. – Половината от парите са мои. Ако не се бях оплакала на
мама, всичко щеше да прибере мързеливият Емо – без въобще да се е грижил за мене!
И ти, и аз нямаше да вземем нито стотинка.
Изведнъж лицата на господин и госпожа Превалски грейват, аз мълча, но очевидно
съм привлякла с нещо вниманието на малката госпожица. Лири скача от мястото си и
изхвърча към мене. Ръката ѝ потъва в джоба на престилката ми. Измъква нещо оттам.
Устните ѝ произвеждат върху бузата ми топла и искрена целувка, с каквато друга ико-
номка с подобен на моя предълъг стаж едва ли някога е била възнаграждавана.
– Прекрасен шоколад си ми купила днес, Захария! – изрича с ясен глас малката и
размахва щастливо шоколада над главата си. – Може ли да си го изям довечера, моля!
Всички погледи са приковани върху мен. Вече зная какво е острие на гилотина.
Вече зная.
Но може би само си въобразявах.

26
 ЧОВЕКЪТ Е ПАРЧЕТА СТЪКЛО
Какъв човек, потаен като къртицата под земята беше Витан – див та див, да те е страх
да го погледнеш. Но как да не го гледаш – колкото див, толкоз хубав. Очите му! Заради
тях така се палех – като съчки в печка – и дъх губех подир него – гласът на баба Марица
беше кошница червени ябълки. Снегът на осемдесет зими не я беше превил, годините ѝ
бяха стъпки към някакво светло място, особено когато изречеше името Витан. Слушаха
я едно чернокосо момиче и брадат младеж с обица на ухото – не ставаше ясно дали е
череп, сърце или граната тази обица.
– Бабо, дошъл съм да ми лееш восък срещу невървеж. Витан не ме интересува. Кос-
тите му отдавна са изстинали и сега червеи се гонят из тях – сряза я обицата.
– Костите може да са изстинали, но – бабата се тупна с дълъг кокалест пръст по че-
лото – ей тука и кости, и кожа, и ръце, и крака са по-живи от тебе, моето момче. Но
какво ти приказвам аз, умът не е обица, че да го закачиш на ухото.
– Лей ми восък или... – измърмори дангалакът. – Тя ме домъкна тука – и той посочи
момичето в черното късо палто. – Тая!
– Никога не наричай една жена тая – каза бабичката. Бръчките ѝ се оплетоха на
въже за бесило. – Кажеш ли ѝ още един път така, а аз съм наблизо и те чуя, ще си изка-
раш бой от кокали, дето осемдесет и толкова години са газили по земята. Щото аз ще те
бия, момче с обица.
– Много знаеш – ядоса се мъжът. – Ама много.
– Знам, затова си дошъл чак от София – каза жената съвсем спокойно, без да трепне
от чуковете, които издрънчаха в гласа на мъжа. – А ти, девойче, защо дойде при мене?
– Аз... – измърмори момичето. – Казвам се Ана. Дойдох... Казват... аз не вярвам, но...
като направиш онова с восъка, започвало да върви.
– Правя онова с восъка баба ти – отсъди старата. – Говоря, за да разбереш, че не во-
сък трябва. Не свеждай глава пред краката на хората, щото легнеш ли в краката им,
освен да те стъпчат, какво друго ще чакаш? Човек се ражда, за да прави пътища през
трудни места и това е така, откакто времето още не е започнало да си брои годините,
защото още е било много младо. Така се става човек, макар и нито една обица да не си
е турил на ухото.
– Ти пак ли ме дъвчеш? – попита дангалакът и големите му юмруци се стегнаха на
камък.
– От юмрук не ме е страх. Аз си говоря със смъртта, а смъртта е умна, къде види
юмрук, стиснат на гюле, натам отива, от мен да го знаеш. Ръка, която гали, пропъжда
смъртта далече. А ти, момиче, защо си с него?
Беше студено, валеше сняг, ситен като лещено зърно, ах, защо снегът не е леща, цял
град ще има да вари и ще остане за другите градове. Момичето, с тъмните очи, тъмна
коса, потъна още по-дълбоко в тъмното си палто.
– Ами аз... – каза то. – Той...
– Няколко пъти съм ѝ ходил на гости – заяви мъжът с обицата.
– Той има други приятелки – каза момичето. – Идва при мене, когато варя супа топ-
чета.
– Но аз ти купувам продуктите – отбеляза мъжът, гласът му отново натоварен с цял
тон чукове.
– Понякога купува – уточни тъмното палто.
27
 – Аз ако взема на всичките досадни жени да купувам продукти за супа топчета...
Старата, която отначало бавно вдигна осемдесетте си години от стола, нищо не каза,
излезе от стаята с корави стъпки и след малко се върна, а по петите ѝ като змия се плъзна
едно грозно куче.
– Само добави още една дума за жените, и ей тоя пес тук ти е гризнал гърлото, преди
да преброиш до две – каза старата. – Не си ми симпатичен и никакъв восък няма да ви-
диш от мене. На – тя извади от джоба си петдесет лева и изстреля: – Даде ми петдесет
да ти лея, но нищо няма да ти лея. Напускай.
Дворът беше отрупан със сняг до колене, а може би до пояс, но още трупаше – тази
дълбока небесна бяла леща, на която се радваха само децата, защото толкоз им разби-
раше главата.
Мъжът с обицата обаче отсече:
– Виж! – и извади от кой знае какъв вътрешен джоб един нож и поясни: – Много е
остър. Ще си замине кучето ти, а и ти след него, ако не ми излееш восък.
– Слушай ме добре – подхвана старата. – Който нож е вадил на моето куче Ванчо,
със същия нож е дран, и пак при мене се е връщал да го лекувам с отвара от змийско
мляко. Сега и пищов ще ми извадиш. Хубаво. Двеста човека пищови са ми вадили, пет-
стотин при мене са докарвали да вадя куршумите и да им спирам кръвта. Ако ме утре-
пеш, няма кой да ти излекува раните, дето ще ти надупчат, като разберат, че си ме утре-
пал. А може и да те нарежат на парчета и няма кой да те закърпи – каза спокойно ста-
рата. – Жал ми е за момичето, дето си ѝ идвал на гости. Като те гледам, с мене не на
гости, мерата на Радомир не можеш да прекрачиш.
Мъжът зяпна с уста и я погледна – гледа я дълго време.
Момичето се обърна към него, после погледът му се зарови в преспите пред къщата.
– Хайде да си вървим, Борко.
Дворът вече беше отрупан със сняг, но още трупаше тази небесна бяла леща, на ко-
ято се радваха само децата, защото умът им бе къс.
– С тебе ли да си вървя? – викна мъжът. – Ти огледало нямаш ли си у вас?
– Слушай тогава – каза изведнъж бабата. – Ще ти кажа какво стана с Витан, тоя Ви-
тан, дето костите му никога няма да станат студени като твоите. Камъкът ще се стопи в
ума ми, но Витан – не. В някои хора Господ слага нещо, дето не изстива. Това нещо те
кара да погалиш човека, да се върнеш при него, като е болен и когато няма две пари да
си купи кора хляб. Такова нещо Господ слага в човека – ама тебе сигурно те е пропус-
нал.
– Бабичке, дразниш ме.
– Това нещо те кара да се грижиш за другия повече, отколкото се грижиш за твоята
си парфюмирана кожа, момче с обица. То не може да се купи с един милион. Но ти си
от талашит и не можеш да го разбереш. И камион петдесетолевки да ми изсипеш в
двора, за тебе восък няма да лея.
– Лей му, бабо Марице, моля те – каза момичето.
– Ти пък си глупава – отсече старата. – Господ слага едно особено нещо – само в
жените. Ей това: хем го вижда, че нищо не струва, хем му гледа обицата, хем му готви
супа от топчета; той я пита дали има огледало, вика ѝ „тая“, а жената пак за него мисли.
Господ е сложил глупост в жените, но аз му прощавам – без тая глупост светът отдавна
да се е затрил. Ти, момче с обица, слушай за моя Витан, или ако искаш, пак се озъби –
веднага ще пусна кучето срещу тебе.
Мъжът като никога млъкна, момичето пристъпи крачка напред и каза тихо като

28
врабче, което е хапнало две трохи и няма глас за повече:
– Кажи ни сега за твоя Витан, моля те, бабо Марице.
– Ами хубав, та хубав беше той, а на мене Господ ми сложил повече от женската
глупост – и с възрастта уж жената си мисли, че поумнява, но вярвайте – няма такова
нещо. Господ ѝ дава още неразумни мисли. Мъжът ѝ одъртява, тук го боли, там го
муши, косата му опада, а жената – какво? Нали глупостта ѝ с годините пораства и го
вижда – „Хубав е моят човек“, си казва. Той въобще не е, но тя си го вижда такъв – и
това е то. Моят Витан беше напет от Радомир чак до Австралия, дето я дават по телеви-
зията. Но и други жени видели, че е красавец, а красив мъж е като пробита тенджера –
колкото и да сипваш, все изтича. Но аз не хвърлям пробитата тенджера, момиче. Това
го казвам точно на тебе – насаждам в нея мушкато и то расте, цъфти, ще покрие с цвят
цял Радомир. Ако не беше пробита тенджерата, коренът на цветето щеше да загние за-
ради водата, с която го поливаш. Та обичаше Витан сладко от вишни...
– И аз обичам сладко от вишни – обади се мъжът с обицата.
– Ти няма как да не обичаш сладко от вишни – сряза го старата. – Щом нещо се яде,
ти го харесваш, щом се копае, не го харесваш.
– Ама не си сигурна.
Старата въобще не му обърна внимание.
– Та да довърша за Витан. Понеже много красив, все се въртяха разни госпожици
край него, повече госпожици от комарите, дето го хапеха през юли, и аз си казвам: той
е като ранните ягоди, берат ги зелени, а ти, Марице, искаш ли недозрели ягоди? Изчакай
да им дойде сезонът, пък тогава избирай – мъж и ягоди се избират, като се напълнят със
слънце.
А Витанчо разправя: „Обичам сладко от вишни, от ония киселите, дето са като
сачми, пръстите с един сантим изтъняват, докато извадиш костилките. Но сладкото
става толкоз голямо, че го слагам по-високо от небето.“
Добре. Взел си той от долапа последното сладко от вишни, изтървал го на камък и
стъкленият буркан се разбил. В сладкото попаднали парченца стъкло, омесили се с виш-
ните, както се омесват ония бодливи лепки в женска коса и не можеш по никакъв начин
да изтръгнеш. Спасението е накрая да режеш кичура.
Тогава край Витан минала неговата майка, моята свекърва. Много чешит жена беше,
то повече чешит от жена, но му казала:
– Слушай, сине, ти като толкоз обичаш сладко от вишни, от тия ситните като сачми,
и като си разбил последното бурканче, има един начин да го спасиш.
– Какъв е тоя начин, мамо? – попитал Витан.
– Ами ти като толкоз жени и госпожици срещаш, истинската ще намериш ей така –
коя от тях се съгласи да извади стъкълцата от сладкото заради тебе, нея вземи. Ама като
я вземеш, пак внимавай, може да те е излъгала, нарочно да е оставила стъкълца, или пък
през пръсти е чистила, и после да ти се вземе живота млад и зелен.
Тръгнал Витан от госпожица на госпожица, една почнала, но си нарязала палците.
Друга рекла: „То повече стъкла от вишни, да не съм луда, ти като ме искаш, вземай ме
и без да ти чистя тези боклуци“. Някои хванали влака чак до София и му купили от
Женския пазар цяла кошница със сладко, хем от градски вишни, не сачми, ами едри като
дини били техните вишни. Но той – заблуден си беше Витан. Майка си слуша като както
овца слуша овчаря, и се заинатил. Не, вика, аз искам туй бурканче.
А ти, момче, дето си си сложил обица като на крава звънче – а си мръднал, а съм
пуснала кучето да ти гризе вратлето заедно с обицата...

29
 Господ слага у човека – но само в по-лековерната мъжка половина – един голям
инат. Мъжете са му измислили друга дума – наричат го храброст и не отстъпват от
храбростта, а то си е чист фукарлък. Но ако я няма храбростта на мъжа, ако го няма
ината му, светът да се е затрил.
– Искам някоя да ми очисти сладкото от стъклата – повторил Витан.
Аз грейнах. В мене Господ повече от оная женска глупост в главата, в краката и в
ръцете сипвал, сипвал Господ, та се забравил – ние по нашия край на женската глупост
викаме обич, за да се оправдаваме – да знаеш, наречеш ли нещо лошо с хубава дума, то
полека взема та се оправя и ти е леко. Не викаш: „Аз съм проста“, ами изричаш: „Аз го
обичам“.
Издебнах аз как Витан си ходи по улицата, без да подозира съвсем нищо, и хоп –
скачам пред него и казвам:
– Витане, аз ще ти изчистя стъклата от сладкото.
А той:
– И десет строшени бурканчета да изчистиш, аз към тебе – вика – нямам интерес.
Към тебе няма никога да отида.
Тогава аз нямах такова куче като Ванчо сега – с остри зъби като брич, като думите
на оная злобната от телевизора. Никакво куче нямах, ама си имах кокали куражлии.
Такива стават, когато не даваш някой да ги настъпва. Така кокалчетата ти вместо да
ходят, се научават да хвърчат.
Викам му:
– Не е важно ти къде искаш да отидеш, Витане. Важно е аз къде искам да ида – и
затова му вземах бурканчето заедно със сладкото и строшените стъкла в него.
Чистих го три дни и три нощи и още три дена го проверявах.
После отидох при майка му и ѝ заговорих:
– Виж. Аз изчистих стъкълцата от това сладко, неговото, и да се увериш, че добре
съм се справила – виж! – хоп, лапнах една лъжица, после още една и пред нея ги глът-
нах. То сладкото само носи името „сладко“, щото майката на Витан беше скръндза и как
ще ѝ се откъсне от сърцето повече захар. По-скоро от оса ще издоиш мляко.
– Аз не те искам за снаха тебе – заяви ми тя. – Вашият род сте чепати като драките.
Само дерете, а полза от вас – никаква.
– И аз тебе не те искам за свекърва – викам ѝ аз. – Вашият род сте хубави, ама кура-
жът ви е мъничък като на врабчето яйцето – никого не може да нахрани. Нито пък го-
лямо пиле се излюпва от дребно яйце. Да знаеш, само Витан ми е симпатичен – тя не
знаеше какво значи „симпатичен“ и кресна:
– А, значи го кълнеш! Заминавай си – вика ми тя. – И десет вагона стъкла да изчис-
тиш, няма да ти се уреди, пък ако щеш кураж имай за цял Радомир заедно със Старо
село, дето си ритнала, та си се родила.
– Ами щом е така – поне да си взема сладкото и да си го изям – казах ѝ. Прибрах
буркана и си отидох.
Всеки ден напук се тъпках. Аз ям, то кисело на киселица, полека-лека, по лъжичка
на ден – беше останало колкото две вишни на дъното, когато Витан дойде. Тъкмо ся-
дахме да обядваме.
– Какво търсиш, бе? – пита мама.
Историята ми с Витан се беше разнесла из Радомир, та майка ми и баща ми бяха
увесили носове до пояс.
– Ами дойдох да си взема Марица.

30
 – Нямаме Марица за тебе. Марш оттук – викна мама.
– А си стъпил още една крачка, а съм те гръмнал, въпреки че нямам пушка – ревна
баща ми. – Обаче ще ходя да открадна пари да купя пушка и да те гръмна, че ни засрами
най-дълбоко. Нямаме Марица за тебе.
Аз ги слушам и преценявам – имам още две сестри, кротки като червеи, женени до
ушите, всяка с по две деца, така че им е все тая. А мама и тате да се срамуват, докато
могат да носят. Излизам напред и викам:
– Те нямат Марица за тебе, Витане, но аз имам Марица за тебе. Кажи къде – и тръг-
ваме веднага.
Отидохме в Старо село. Мама мрази Старо село и няма да идва често там.
Такива дни потекоха – масло със стъкълца в него. Стъклата в маслото са кавгите,
момче е обица, от мене да го знаеш. Сложи стъкло в която и да е манджа, и ще видиш
как ще ти разпори далака, дето го имаш в корема си. Затова внимавай какви ги приказ-
ваш. Особено пред мене.
Такъв живот се отвори – за десет други живота не го заменям, а Витан – костите му
дори вече да са станали на вода, никога няма да изстинат – пуста женска глупост, още
по-хубав си го представям в отвъдното. Като гледам внуците си, него виждам и ми е
едно бяло, та медено. Казвам понякога: Браво, Господи! Благодаря ти оттук до Австра-
лия, че ми даде тая глупост в главата. Аз ще си я наричам „обич“, Господи, да го знаеш.
И той го знае – затова са ми хубави внуците.
Айде махай се сега.
– Добре де – каза момчето с обицата. – Лей ми восък срещу невървеж.
– Не ти ли излях достатъчно восък, докато приказвах? – рече старата. – Ако си прих-
ванал нещо, строши един буркан сладко от вишни, пък да видим ще се навие ли някоя
от дългите и широки госпожици, дето се въртят около обицата ти, да извади парченцата
стъкло. Хайде, тръгвай си сега. Само да съм те чула да дъвчеш това момиче, дето ти е
правило супа от топчета. Не куче, слон ще пусна да те мачка.
Мъжът с обицата скочи в джипа си, ламарина, голяма колкото обора на баба Марица.
Запали ламарината, заряза момичето, дори не го погледна и вдигна пушек по улицата –
цялата покрита в сняг, дълбок колкото морето.
Момичето с черното палто, с черните очи и черните обувки бях аз. Сега как да се
прибера до Перник?
– Не се ядосвай – каза баба Марица. – Ще преспиш при мене, пък утре ако мине рей-
сът през преспите – мине. Ако не, все някога снегът ще се стопи.
– Аз съм на работа утре.
– Утре ще дойде, като се стопи снегът – рече баба Марица. – Да знаеш. Човекът е
сладко, в което някой е строшил стъкления буркан. Затова всеки търси някой да изчисти
парченцата стъкло от дните му.
– Не, човекът е парчетата стъкло – измърморих аз.
Хванах на сутринта камиона на кметството, който разпръскваше сол по улицата.
Мина декември, свърши януари, не виждах Борко, нито го чувах.
Преди идваше, когато изгладнееше. Носеше продуктите. „Я ми сготви месо с кар-
тофи“. Аз готвех, после любовта се случваше, но напоследък така се получава любовта –
за ден-два и изчезва, все едно никога не я имало.
Всичко попада в минало свършеното време.
Февруари току-що започна, заваля дъжд, който се обърна на сняг, а аз чакам март.
През март се раждат най-красивите деца и аз си мисля – дано догодина през март и аз...

31
Както си мисля такива плиткоумни неща, в апартамента ми в Перник – малък, две стаи
като пити на кашкавал, звънецът се раздрънча. Сигурно ще събират парите за асансьора.
На стълбищната площадка стои един човек, то е ясно кой, ясно е, че има обица. Сега
няма да има супа топчета, нито месо с картофи.
– Ани – каза той. – Счупи ми се бурканът със сладко от вишни. Извади стъкълцата.
Разбираш ли?
Аз се чудя да разбирам ли, или да се правя, че не разбирам. Пристъпвам навътре,
към питите кашкавал, блъскам да затворя вратата.
– Ани. Ани!
Стоя неподвижно, отвън февруари не пести лошото време, тъмно и облачно, а аз си
мисля: Човекът е парчета стъкло“.
Но изведнъж заваля сняг.

32
 ОКТОМВРИ
Чувах я преди години в мислите си, тиха мелодия, съвсем обикновена, и си предста-
вях път към малък град.
Знаех, че ще си тръгнеш. Песента идваше като закъснял влак в дните ми, чакаше ме
и попадах на площад, винаги пуст. Пиех вода от чешмичката на ъгъла. Връщах се у
дома, събирах дрехите ти, преди да си казал дума, гладех ги грижливо, сгъвах ги, стаята
бе малка – гарсониера, обърната на север, но на север от пръстите ми започваше пустият
площад, на който бях щастлива.
Оставях на печката ядене с ориз и излизах. Не исках да гледам как си тръгваш, не
исках да ми обясняваш защо. Исках да те запомня надвесен над гозбата. Да е чисто.
Онази мелодия беше река, нищо не можеше да издълбае пътя ѝ встрани, да я заличи –
нима някой може да заличи щастието? То е малко дете, бяга, изчезва от кръвта ти, но
му е било хубаво с тебе и се надяваш, че ще се върне. Площадът притъмняваше в мис-
лите ми и бе сигурно – нямаше да те заваря у дома.
Оставях дрехите ти в зеления сак, приготвях ти сандвичи и шише с минерална вода.
Прибирах се вечер от работа, беше ясно, че си заминал – никога площадът не ме бе лъ-
гал, дори през юли. Лошото бе, че не знаех кога ще се върнеш, затова не чаках. Пък и
какво означава някой постоянно да си отива от тебе – полека започвах да приличам на
старо пристанище, от което сезоните бягат, но то остава при вълнолома и не може да
помръдне от мястото си.
Исках да те срещам в онази песен – тя бе само в ума ми, затова реших да продам
гарсониерата с топлия прозорец към лятото. Сготвих ориз. Вярвах – колкото оризови
зърна изяде човек, толкова пъти се връща при другия, който го чака.
Идваше си съсипан, отслабнал, почернял, когато те питах: „Къде беше?“. Казваше –
„Гладен съм“. Толкова много глад ми носеше. Скоро зеленият ти сак отново се настаня-
ваше на масата, всичко беше готово – сандвичите и минералната вода. Сигурно имаше
някоя друга жена, но аз не исках да зная нищо за нея. Беше ми дотегнало да излизам от
дома си, за да не гледам как завиваш на ъгъла. Бях уморена и ми се щеше да спя, а не да
крача край притихналите бетонни блокове, давайки си вид, че бързам за някъде.
Прибирах се. Сандвичите ги нямаше, последния път беше взел и телевизора – си-
гурно си го продал на някого. Аз нямах потребност да гледам телевизия, ти не можеше
без приказките на екрана. Ти обичаше студа, аз жегата. Този път не отскочих до площада
с чешмата, който го имаше само в мислите ми. Този път продадох гарсониерата на едно
момиче, много тънко и хубаво. Надявах се, като се върнеш, тя да те прибере, мислех
си – дано и тя вижда моя площад, дано ти приготвя сандвичи. Аз се уморих.
Момичето бе удивено защо продавам толкова евтино, попита дали не съм пропус-
нала една нула в цифрата на цената. Не съм, уверих я аз. Купувайте. После хванах пър-
вия автобус на автогарата – той ме заведе в някакъв град. Там попаднах на същия пло-
щад, който живееше в мислите ми. Побягнах, отидох в друг град – и там ме намери
площадът, топъл и пуст. Всеки град имаше моя площад, дори в полето някой бе напра-
вил площад с пресъхнала чешма, горещ вятър, сред който човек се надява да бъде щас-
тлив.
Накрая зърнах един човек – той приличаше на тебе толкова много, висок, тъмен,
мълчалив, че тръгнах по стъпките му. Вървях след него дълго, упорито, накрая той се
обърна и попита – какво?
33
 Знаеш какво.
Любовта се случи. Въобще не приличаше на мен, но площадът се промени отведнъж.
Стана студено, от пресъхналата чешма потече вода.
– Хайде, ела – каза човекът и ме заведе у дома си. Беше гарсониера, чиста, с ли-
мончета, които бе отгледал от семка в кофички от кисело мляко.
След студа и ледената вода на чешмата, престанах да те виждам в мислите си. От
време на време излизах с надеждата да се сблъскаме случайно на някоя улица, но те
нямаше. Добрият човек ме чакаше у дома и аз се прибирах, но с мене никога не идваше
юли. Само понякога, привечер, онази мелодия се промъкваше, измъчена като река в най-
жълтата жега, като риба в тинята, като шепа мръсен сняг в края на пролетта, така доли-
таше тя и аз те срещах в нея.
Родиха се децата и им разказвах приказки за топъл площад с пресъхнала чешма на
ъгъла, за светъл, свободен човек със зелен сак. Той е вълшебен, деца – подарява ти нещо,
което никога не напуска очите ти – а ако ги напусне, ти обръщаш света и накрая го
намираш.
– Щом разправяш тази приказка на децата, значи ще заминеш – казваше мъжът ми,
най-спокойният, най-чистият на света. – Върви, ще те дочакам.
– Може ли, когато излизам, да не сте у дома? – питах аз. – Като те видя с децата,
много ще ми е мъчно за вас и няма въобще да тръгна.
– Вземи – казваше той и ми даваше сандвичи. – Не искам да се разболееш от глад.
Прибирах се вкъщи, не носех нищо на децата, но те се радваха, прегръщаха ме, за-
щото идвах с нова приказка за вълшебния човек, който се връща в сънищата толкова
пъти, колкото оризови зърна от гозбата ми е изял. Постепенно мъжът ми престана да
прилича на тебе. Дори песента, в която те срещах от много време насам, ме забрави.
Стана толкова спокойно, децата ми харесваха храната, която приготвях, мъжът ми
купуваше пакети с продукти и понеже не обичах цветя – ти никога не ми подари цветя
и затова не свикнах да ги харесвам, – мъжът ми носеше дървета. Аз ги насаждах в кра-
сиви, прави редове.
И тъкмо когато повярвах, че никога повече в живота ми няма да има юли и площад,
те срещнах. Не, ти затича към мене, така затича, като че никога между нас не бяха из-
текли сто години.
– Къде изчезна? – попита. – Цяла България обърнах да те търся. Никой не знаеше
къде си заминала.
– Не исках да ме намериш.
– Не лъжи.
– Никога не си ми казвал „довиждане“, нито „сбогом“ – рекох. – А човек, който не
ти каже „довиждане“ и си отиде, не е човек, а есен.
Но изведнъж видях площада – светло място, горещ вятър, деца, които се учат да хо-
дят. Бях забравила колко беше красиво. Любовта, която не приличаше на мен, се случи
тъмно в единствения хотел в края на града, ненужна като дъжд през зимата.
Събудих се.
Нямаше го. Не беше казал нито „сбогом“, нито „довиждане“, а това означаваше, че
есента е дошла. Но октомври не можеше да разделя хората.
Той ми беше оставил зелен сак, сандвичи, минерална вода и две джобни ножчета –
подарък за синовете ми.

34
 КОЖИ НА ЗМИИ
На Михи

– Научи ме как да изтърпя – казах ѝ. Не се чу никакъв звук, накрая я погледнах. По-

добре да не бях. Лицето на жената, стара разкъсана кошница, бе оковало гласа ѝ в пле-
теница от бръчки.
– Човек трябва да го научиш как да не търпи – рече накрая тя. – Ако искаш да те уча
да търпиш, иди до железарията, купи си въже и си го окачи на шията. Търпението е въже
на шията, не знаеш кога живееш и кога търпиш.
Когато зърнех баба Марица призори, ми се струваше, че е на седемдесет, грабнала
стара, изядена мотика в ръка, като камък бавно се търкаля по склона – някъде в подно-
жието имаше място с картофи. Когато се връщаше от нивата, си казвах, че е на 170.
Носеше целия хълм на гръб, сипея, разбития път, земята с къртиците и змиите, слънцето,
което лежеше по камъните и изсъхналата жълта трева.
– Последния месец отслабнах с две кила – казах и беше истина. Бузите ми хлътнаха
към зъбите като канавки, ядях домати и чушки с евтиния хляб отпреди два дни.
– И затова прие да се ожениш за него? – гласът на баба Марица беше гнездо на стър-
шели. – Знам, че майка ти не се обажда от Испания, за баща ти не искам да говоря.
И баща ми беше в Испания, беше се оженил за испанка. Веднъж опитах да му се
обадя – можеше да ми даде малко за въглища през зимата, но той каза: „Имате грешка“.
– Не са ми плащали от два месеца – казах ѝ.
– На мене не са ми плащали цял живот – рече баба Марица. После бръчките ѝ се
отпуснаха – станаха бръчки на друг човек, нея оставиха на мира, очите ѝ побягнаха към
мене, свободни, черни като асфалта на разбитото шосе и безкрайни като него. – Ти
знаеш, Ано. Той ходеше с Десислава.
– Знам – казах аз.
– Виждах ги двамата с колата пред кафенето. Защо се жениш за него?
– Не се женя. Местя се у тях.
– Тогава какво търсиш при мене? Аз не си зная годините. Сигурно са повече от мрав-
ките в тоя мравуняк, но от глад не съм се местила при никого.
– Малък е бил гладът ти – казах ѝ. Бръчките ѝ се бяха отдръпнали и се виждаха
очите. Значи ставаше опасно. Те палеха полето около мен. Когато мама пратеше някоя
пара или аз получех аванс от мината, купувах месо и го готвехме заедно с баба Марица.
– Ти не си ми дъщеря – беше ми казала тя. – Но не си мисли, че никого нямаш. Имаш.
Аз съм ти майка.
Тогава ми се стори, че е по-млада от мене.
Щастливо време. Тя имаше внуци, деца, правнуци кой знае къде по света – толкова
е широко навсякъде, че човек ги вижда само по телефона, но баба Марица нямаше те-
лефон.
– Той е див, крещи – продължих. – Как да се справям с див човек?
– Дай си ръката – каза ми тя. Не знаех какво ще направи.
Като ми кажеше „Дай си ръката“, оставяше пет лева на дланта ми. „Честит рожден
ден!“ – пожелаваше. – „Но аз нямам рожден ден днеска.“ – „Имаш рожден ден, когато
аз имам пет лева“ – смееше се тя.
Протегнах ръка – под ноктите ми имаше кал. Бях плевила градината на един човек
от София и още не ми беше платил. Старата грабна ножа – когато дядо Васко, мъжът ѝ,
35
беше жив, дръжката бе от червена пластмаса, от години пластмасата бе сива, но баба
Марица кръсти ножа Васко. Сега стисна Васко, огледа острието. Изведнъж, сякаш не
беше на 170 години, а на 27, одра дланта ми с върха.
– Това е за наказание, че ме лъжеш – каза старата. – Като храниш злобно куче, защо
се заблуждаваш, че храната ще изправи нрава му? Злото куче разбира само от злина.
Рано или късно ще те ухапе. Гледай да е по ръката – където те ударих с ножа. Гладният
човек има очи и на гърба, а ти си гладна. Яж! – нареди. Стаичката ѝ беше малка, откъде
успя да измъкне шепа сушени ябълкови резенчета? Протегнах ръка. Тя отново ме удари
с ножа. – Не бягай. Злото е по-бързо от тебе и ще те стигне. Само ако се обърнеш с лице
към него, ще го спреш.
– Ти откъде знаеш, че лъжа? – попитах.
Тя ловко се завъртя и в ръката ѝ се озова черно портмоне.
– Това са всичките ми пари – прошепна. – Вземи ги и бягай от мене, докато е време.
Лъжата е сестра на смъртта. Скъсява дните. А ти лъжеш.
Не взех парите. Бръчките отново полазиха по лицето ѝ, върволица от едри черни
мравки, годините се върнаха в очите, както морето се връща към брега.
– Ано – измърмори тя. – Ако закъсаш, ела. Ще направя така, че да го е страх от мене.
– Защо едно куче става зло?
– Много е търпяло и не е дочакало хляб – отвърна старата. Замисли се, очите ѝ оти-
доха някъде много далече. – Преди години, ти беше още бебе, прибрах един уличен пес.
Като че отрова ядеше, такъв отровен лай лаеше по цял ден. Пребиха го. Пречупиха му
крака и аз... Стегнах строшената кост. Не можех да гледам как се мъчи. Злобата на това
куче се разпиля като дребни пари, нищо не остана от нея. Вървеше след мене като дете.
Спомних си думите ѝ още първата вечер. Хари се прибра.
– Манджа – викна. Бях направила супа с картофи и пиле. – Солена е – изръмжа и
хвърли лъжицата по мене. Беше висок, на влизане вкъщи главата му удряше горната
греда на вратата.
– Сготвих я така, щото да ти даде сила – казах. – Супата е като лятото – изглежда
непоносимо заради жегата, а като отмине, пак искаш топло.
– Много знаеш – пресече ме той.
– Не много, само това: искам те силен.
Обърнах се да му сипя, но си спомних – гладният човек има очи на гърба. Добре че
имах. Той се опита да ме ритне, но се измъкнах.
Знай, злото куче няма да стане добро затова, че му даваш храна. Пази се.
– Ето ти магданоз. Направила съм ти салата с домати.
– Ще видя струва ли – каза той.
Изяде всичката супа, изгълта салатата, сдъвка за секунди месото, натъпка целия кекс
в устата си, изпи компота и ракията, а като че не бе слагал троха в устата си.
– Събличай се.
– Първо ще те измия – казах. – С извлек от хвойна, за да ми харесаш. Изсушила съм
клончета.
Беше тежък и потен. Гладен. Ето от това не ме е страх – нито от тежест, нито от пот,
нито от глад.
– Голям си – казах му. – Но аз съм по-голяма.
– Не струваш – извика.
– Не бъди толкова сигурен.
Гърбът му беше горещ, разтопен асфалт по пустата улица на юли, но аз не се боя от

36
горещниците. Пещ беше призори, пещ беше в десет, когато слънцето разтапя лятото и
налива змийска отрова в следобеда. Докато спеше, опекох три пилета, забърках един
казан салата, нахвърлях меродии, чушки, сирене, домати, лук – цялата градина направих
на салата, но лошото куче не ти е благодарно, че му даваш добра храна. То ще те ухапе,
каквото и да сготвиш.
Ако му позволиш.
Занесох храната на малка масичка пред него – първо едното пиле, онова с маслото,
после салатата, ракията, киселото мляко.
– Аз ще те храня – казах му.
– Каквото и да правиш, не струваш – отсече той.
– А помниш къде се намираш сега? – попитах.
– Да – отвърна той.
– След малко няма да помниш.
Храних го, докато имаше сили да преглъща – изяде трите пилета, салатата, бакла-
вата, изпи цялата ракия и беше тежък, изцеден, не стана до вечерта, а по едно време –
слънцето беше котле греяно вино – на вратата на къщата му се появи жена. Много ху-
бава – русокоса, синеока.
– Аз съм Десислава – каза тя. – Хари е мъжът ми.
– Ето ти го – обърнах се към нея с усмивка. – Ела го прибери.
Тя влезе и се разплака. Хари не я погледна. Протегна ръка, стисна една от оглозга-
ните пилешки кости и я запокити срещу нея.
– Моля те – изплака русокосата. – Върни се.
Тогава в стаята, където бях приготвила тава пълнени чушки, курабии с течен шоко-
лад, казан нарязани домати и грамадно шише ракия, влезе кошница с бръчки – една
стара жена, много стара, на 170 години. Въпреки бръчките, очите ѝ, безкрайни и черни,
тежки, изсъхнали на клона вишни, ме подпалиха.
– Знаех, че лъжеш – каза баба Марица. – Взела си ѝ мъжа.
– Мъжът не е чифт обувки, че да го вземам. Аз готвя хубаво. Не се страхувам от
нищо.
Още преди да свърша, Хари – грамаден, див, грабна под едната мишница русоко-
сата, като че мъкнеше стар килим, под другата мишница напъха вехтата кошница – тя
имаше очи, но те не ѝ помогнаха. Завлече и двете до портата и ги захвърли на улицата.
– Купчина тор си – викна баба Марица. – На тебе говоря, Ано.
– Купчина тор, дето може да зарови под подметката си всеки мъж.
Тъмното лице от бръчки и тиня присви очи.
– Жената има само един мъж в дните си – поде старата. – Той е по-силен от кръвта ѝ,
по-голям от лъжите ѝ, по-висок от срама и подлостта ѝ. Той я учи да свети. Но тя през
цялото време усеща, че без него няма никаква кръв.
– Глупости – креснах.
– Ти усещаш само глад. Затова си купчина тор.
Хари грабна камък. Вдигна ръка да го метне по старата.
Скочих. Захапах китката му. Зъбите ми потънаха много дълбоко. Мислех, че ще ме
пребие.
– Хапеш хубаво – прошепна той. – Нахрани ме.
– Ти ме нахрани – пресякох го аз. Имах очи на гърба и бях сигурна – можех да бягам
по-бързо от злото.
Той започна да слага в устата ми мънички залчета – както се храни злоядо дете.

37
 – Направи ми кафе.
– С колко захар? – прошепна той. И бавно, две едри гъсеници, устните му плахо,
послушно, като първолаци без домашно, ме целунаха.
Беше задушно. Камъните завряха от жега, дъхът му буксуваше като влак, заседнал
на стара безлюдна гара.
На улицата плачеше русата Десислава, скърцаше гласът на баба Марица, тих и че-
рен. Всяка нейна дума беше на 170 години.
C нея бяхме готвили заедно.
Хари срещаш под път и над път.
– Искам парите ти – казах аз на Хари. – Всичките.
Той ги измъкна – бавно, тежко, като че разрязваше гърдите си и ми подаряваше бе-
лия си дроб. Взех ги, изтичах на улицата и се изправих пред баба Марица. Тъмната кош-
ница бършеше синеоките сълзи на Десислава.
– На ти пари. Да не гладуваш.
Баба Марица не ме погледна. Грабна пачката, вдигна я високо над бръчките си, над
небето. Изведнъж отвори пръсти и банкнотите литнаха. Заваляха полека, уплашиха се,
препънаха се. Легнаха на улицата, напукани кожи на змии, под черния пек на слънцето.
Тя стърчеше дърта, мършава, висока. Сигурно беше много гладна. Вратът ѝ блес-
теше, тънък като вретено.
– Слушай – казах ѝ. – Ти ми обади, че си излекувала зло куче. Сложила си строше-
ния му крак в шина.
Тя беше най-старият човек на света. Черните ѝ ръце познаваха и ножа, и болката.
Ножът на дядо Васко беше остър като смъртта. Толкова рани бе дълбал, че дръжката
му от червена бе станала сива.
Стиснах я здраво. Замахнах. Острието потъна в крака ми. Шурна кръв.
– Бабо Марице! – извиках. – Излекувай ме.

38
 ШАПКАТА
– Страх ви е от Гроба – отсече мъжът, стегнат и здрав, гъвкав като камшик. Беше
работил пет-шест месеца като ски учител в Шварцвалд и му личеше. – Забелязвам –
продължи той, – ядете земята с очи. Да не сте червеи? Или къртици?
Всички в кръчмата „Пълно щастие“ мълчат, очите им се разминават по пода.
– Ако някой се спусне със ски по Гроба – пет стотака изваждам – ей сега – и му ги
давам! – отряза Шварцвалд. – Ама душите на българите са големи колкото гушите на
пуйките, с други думи – нищожни.
– Пет стотака в евро или в лева? – поинтересува се мъж със зелена барета на главата.
– В лева – поясни Шварцвалд.
Гроба е сабя – връх, раздрал облаците над пивница „Щастие“, тъмна завеса, от ок-
томври до юли затрупана с преспи над два метра, сняг на остри зърна – Господ го е
месил корав и зъл, за да тласне скиор и ски в бездната. Небе и земя са остри, грапави,
гладни за кост и кръв, не се знае кое е горе, кое – отдолу. Камък ли хапе ледът, пропаст
ли дебне под краката, навсякъде студ, заледено, без дъно, без предел, където и да пог-
леднеш – напускат коленете, очите, петите. Всички зъби заболяват едновременно. От-
тук започва краят.
Кръчмата мълчеше.
В целия окръг хората са скиори, преди да се научат да говорят, хлапетата карат ски,
бащите са ски учители, майките – инструктори по сноуборд; изкарват добри пари, стига
да могат да хвърлят няколко думи на английски: хелоу, мяу-мяу, он дъ лефт! Ските са
водата и въздухът, английският е смъртта – едно пишеш, друго четеш, трето разбираш.
– Е? – изстреля камшикът от Шварцвалд. – Кръчмата за парцал не става, клиентите ѝ
– боза от едно и също шише. Какво – никой ли не иска моите петстотин лъвчета?
Точно тогава момичето, което сервираше ракии и салати на клиентите в „Щастие“,
едно такова нищожество с табла в ръка, дето никой не му помнеше името, спря пред
човека, дошъл си за малко у дома от немските поляни, и каза:
– Аз ще се пусна по Гроба.
Мъжът я изгледа с известно любопитство, побутна я – като че разглеждаше насе-
комо под микроскоп.
– Ти? – изкашля се той. – Ти не можа един коняк да ми сипеш като хората.
Тя нищо не каза. Постоянните клиенти на „Щастие“ грейнаха – виж какво им пада в
ръцете сега. В този високопланински регион, както го обявяваха по телевизията, хората
мряха да направят някого на кайма. Започнеха ли да хвърлят подигравки, не се задаваше
отбой, докато не омажат човека до перчема в кал. Накрая изсипваха в очите му каруца
прясна тор за „довиждане“ – ето такива хора се въдеха под тия остри чукари. Че как
иначе?
Пред очите им нямаше нищо друго, освен сняг, ридове и шила на върхове. Накъдето
погледнеш – камък и канара, няма път, няма пътека. Смажи нещастника, докато е пад-
нал, а ти стискаш щеките, иначе нещастникът може да се съвземе и тебе да смаже.
Та сега, когато това момиче така се изстъпи, всички млъкнаха и взеха да го оглеждат.
Как се казваш, паплач? Някой трябва да те постави на място; всички в тоя скалист край
точно за това се бяха родили – да те поставят на такова място, че никога да не излезеш
от него.
– Ти имаш ли си огледало? – обади се инструкторът със зелената барета, който по
39
никакъв повод не я сваляше от главата си. Така демонстрираше, че не клати шапка ни-
кому. Той успяваше да обади стотина изречения на английски и се чувстваше по-висок
от отсрещното бърдо. Момичето, на което викаха „жената“, не отвърна нищо. Той из-
вади от джобчето на сакото си огледалце и подвикна: – Я се огледай тука.
Жената взе огледалцето, повъртя го в пръстите си – не се огледа – върна го на собс-
твеника му и отмина, без да каже дума. Друг инструктор, който също знаеше английския
оттук-оттам, взе думата:
– Ало, дамата, я ми вържи връзката на обувката – и подхвърли пет стотинки към нея.
Тя не реагира, което със сигурност доказваше, че е празна щайга откъм интелект.
– Май сме доста чувствителни – предположи ски учителят, който работеше с деца
на известни родители от столицата, обучаваше ги как се прави рало и прибираше вну-
шителна суми, отдавна превърнали се в легенда. Тук в тая част на света, където освен
баири, писти, скали и вятър нямаше нищо, парата беше най-прецизната мярка и тег-
лилка за всеки човек. Когато парите говорят, и Бог ти се кланя – така говореха людете
в кръчма „Щастие“ под Гроба.
– Ти няма ли си? Или страдаш от мозъчна недостатъчност? – поинтересува се зеле-
ната барета.
Очевидно жената не беше няма, защото се обърна към господина, пристигнал от
Шварцвалд:
– Искам хиляда лева.
Шварцвалд зина, но веднага се усети и хлопна уста така, че зъбите му изщракаха.
Ха-ха! – засмя се той. Една висулка зад стъклото на прозореца с трясък се откъсна от
покрива на „Щастие“ и се заби в снега. Той докосна челото си с показалец и красноре-
чиво го завъртя. Жената не го гледаше – като че се намираше някъде далеч и се опит-
ваше да съзре нещо на отсрещния хълм. Беше много тихо и всички чуха, когато Швар-
цвалд заяви:
– Добре. Давам хиляда лева.
Жената му обърна гръб, прекоси „Щастие“ и се насочи към вратата.
– Изниза се като кучешка тения – констатира инструкторът със зелената барета.
Когато жената се върна с чифт ски, всички млъкнаха.
– Чувал съм, че на кравите им връзват звънец на врата – подхвърли ски учителят на
децата с известни родители. – Заповядай – той измъкна от джоба си камбанка – бяха му
я дали на едно парти по Коледа. Жената огледа камбанката, взе я и каза:
– Благодаря.
Шварцвалд се разсмя, закашля и се задави в ракията си.
– Мога ли да видя парите? – попита жената, но немският възпитаник я пресече:
– Имам пари. Но ако ти не се пуснеш – какво? Заложи нещо и тогава ще приказвам
с тебе.
– Залагам ските – каза жената и ги вдигна до главата си.
По тия места разбираха ските повече, отколкото разбираха жените си. Ските ѝ стру-
ваха!
Гласът ѝ беше равен и сух. Като че Господ го беше излял в калъп от зъл вятър.
– Откъде толкова пари за тия ски, хелоу? How come? – реши да поразрови инструк-
торът с баретата и с най-добрия английски, което го правеше обект на завист и мили очи
едновременно. Една кихавица – това са хиляда лева в София. Но тук струваха пречупен
гръб, отровен пес, срязани гуми, счупена ръка, избит зъб и още много други неща. А
ските ѝ си ги биваше.

40
 – Може ли да оставите хиляда лева на масата? – попита жената с тих като гробище
глас. Шварцвалд бръкна в джоба си и измъкна пачка – останалите млъкнаха, дълбоко
впечатлени от тази гледка. Тук единствено банкнотите заслужаваха мълчание и респект.
С небрежен жест мъжът отброи десет парчета, а останалата част от пачката, която въ-
обще не бе усетила липсата на десетте, прибра още по-небрежно във вътрешния си
джоб.
– Дали нямате работа за водопроводчик през летния период? – попита най-учтиво
инструкторът на столичните хлапета, ала стройният господин, дошъл от немската пла-
нина, въобще не благоволи да му отговори, с което спечели още по-дълбокото уважение
на инструктора на невръстните хлапета.
– Откъде ще се качиш на върха на Гроба? – попита Шварцвалд, потупвайки пачката
във вътрешния джоб на сакото си. Този джоб изведнъж бе станал олтар в пивница „Щас-
тие“. Всички разбираха, че каквото и да изрече, собственикът му има право.
– Ще намеря откъде – каза жената. – След около час ще ме видите на върха.
– Ало, каква ти е цената на нощ, госпожо? – подвикна ѝ някакъв инструктор, който
все още не бе спечелил име сред колегите, но забележката му бе приета с одобрение от
всички присъстващи.
Жената нарами ските си и сподирена от погледите на колегията, плътни и яки като
въжета, пое към вратата.
Акълът ѝ е колкото лещено зърно, не върза две изречения накръст, коментираха
опитните инструктори. Ма откъде се взема тая тука, бе – разчоплиха темата те. С удо-
волствие я чакаха да се размаже на Гроба. Сигурно ще грабне лифта до Сини вир и оттам
ще се покатери нагоре. Откъде ще да се катери. Да се разпори. Нещастница. После ес-
тествено заговориха за друго – другото по тези места можеше да бъде единствено бан-
ковите сметки – те бяха първото, второто, десетото и сто и десетото – те бяха всичко.
Колко се печели в Англия, колко в Германия и колко в нашата оглозгана държава?
Да бе, българите са нищожества. Ако си отворят устата, то е само да излъжат нещо. Сега
имаха време, можеше да обърнат по още една ракия. Изведнъж онзи със зелената шапка
ахна:
– Виж я тая. Издрапала е догоре. Ненормална.
Черният ѝ гащеризон – невзрачно тъмно петно – разряза белия въздух като сабя.
Сега ще се сгърчи на глист, предположи инструкторът, който не си бе спечелил име сред
колегията, но и този път думите му бяха приети с одобрение.
Черното петно полетя надолу по Гроба – бучеше като гръм, съскаше, трещеше –
преса и чук – копаеше гроб върху Гроба, страшен черен език ближеше адския сняг, дъл-
баеше диря, биеше планината, ровеше бързо, страхотно, светкавично, къртеше отвесния
склон, спускаше се, подскачаше, потъваше, удавено в пръски, в порой, в океан от раз-
диплен сняг, превърнат от черното петно в пяна.
– Ще се размаже – подхвърли през зъби инструкторът на децата с известни роди-
тели.
Всички погледи бяха залепнали върху черния гащеризон, който бръснеше отвесната
стена. Тъмното петно хвърчеше, ореше, задавяше се, плюеше струи от сняг и падаше
надолу, към „Щастие“, описвайки страхотна свирепа диря, разпаряйки Гроба на две хи-
ляди настръхнали царства от мраз и студ.
– Тая е луда! – измърмори камшикът от Шварцвалд, така стиснал зъби, че устните
му се изпотиха. – Лууда.
Изведнъж черният нож престана да дяла склона, ските спряха да режат, не дупчеха

41
зловещи спирали и дъги, а хукнаха надолу към малката невзрачна кръчма в дива права
линия, безумен, почти отвесен шус – надолу по Гроба, към кръчмата, към ада или към
небето, кой знае. Ските летяха, светеха, пърлеха земя и небо, звяр и природа, ръмжаха,
пееха, виеха, падаха, диплеха се диво и страшно и никой от големите инструктори не
знаеше тая жива ли е, мъртва ли е. Ските ли я бяха излъгали, защо налиташе като само-
убиец по черната стръмнина, по отвесния нож на склона?
Ще се блъсне в кръчмата, ще се стовари върху някой бор, ще се забие като тесла в
стената. Ще се разцепи. Ще се разпадне.
Но тя не се разпадна. Тя направи звънко, страшно, сребърно рало, издълба звяр-яма
точно пред вратата на „Щастие“ и закова като статуя, като римска колона. Като слън-
чево изригване се изправи черният гащеризон – точно пред най-важната кръчма „Щас-
тие“ в света, където инструкторите бяха наскачали от местата си – потни, изстинали,
сварени и замръзнали едновременно. Виж я. Гледай. Как спря. Как караше. Направо се
зарови в Гроба. Обърна го с дъното нагоре. Как прехвърча. Над Гроба. Тая не е от тоя
свят, казвам ви. Голяма е.
Черният гащеризон влезе в къщата.
– Изпълних моето – каза жената.
Мъжът от Шварцвалд, строен като бор, изрече едно-единствено изречение:
– Няма да ти дам нито лев.
– Тя прехвърча Гроба! – обадиха се в едно гърло другите инструктори.
– Прехвърча – съгласи се Шварцвалд. – Ама я вижте склона.
Погледите на всички специалисти по слалом, по спускане, по гигантски слалом и
комбинация, всички вдигнаха очи и ги залепиха към Гроба.
Сред отвесния лабиринт на канарите, тесен като ковчег, отвратителен, потънал в два
метра зъл сняг – твърд, подъл, изринат от мелницата на Господ, следите, издълбани от
ските на черния гащеризон, образуваха една голяма и много обидна дума.
СТРАХЛИВЦИ!!!
Някъде ските бяха заболи прекалено дълбоко – например при опашницата на бук-
вата Ц – и бяха стеснили горното кълбенце на буквата В, но че се виждаше СТРАХ-
ЛИВЦИ, виждаше като бял ден. Как бе успяла да издълбае трите удивителни в тоя ад,
никой не можеше да си представи. Никой не можеше дори да си го помисли. Тая е не-
нормална. Тая беше... хайде да не говорим. Беше страшна.
– Няма да давам хилядарка на някой да ни обижда – заяви мъжът, силен като боров
лес в Шварцвалд. Той не изрече издълбаната като с длето и чук дума СТРАХЛИВЦИ.
– Тя се спусна по Гроба – каза инструкторът с баретата.
Този път другите не реагираха. Чудеха се чия страна да вземат.
Жената свали ските си, лицето ѝ гореше, кръвалено, като залез пред земетръс. Инс-
трукторите я гледаха. Очите им грабваха това алено лице и не можеха да помръднат
сантиметър настрани от него. Над тях като бесило, като зла крепост, като вой на вълк се
издигаше страхотният Гроб.
– Слушай – каза човекът, дошъл за няколко дни тук от немските поляни. – Приби-
раш парите, ако си вземеш думата назад.
Той отри о брадата си десетте стотачки и ги хвърли до чашата си с пещерска двойно
препечена ракия.
Черният гащеризон събра банкнотите, огледа ги една след друга с кафявите си като
дъно на стар кафеник очи.
– Страхливец си – каза равно жената.

42
 Тя внимателно остави парите на масата, като че бяха стъклени и можеше да се стро-
шат на парчета.
В „Щастието“ настъпи тишина – плътна и грапава, сребърна. Страшна и светла ти-
шина. Толкова гъста, че човек можеше да я намаже върху лицето си.
По едно време инструкторът с най-добрия английски, който от месеци работеше на
Боровец, хвърли баретата от главата си и измърмори:
– Шапка ти свалям, жено.
Черният гащеризон не се обади.
– Знаете ли как се казва тая? – попита онзи, дето обучаваше софийските хлапета.
Мъжете не му обърнаха внимание.
Гледаха нея.

43
 ТИХА СЕРЕНАДА ЗА КОЛЕДА
Само светналите прозорци показваха, че хората са си у дома, но всъщност прозор-
ците си светеха и през най-обикновените дни. На прозореца му е все едно дали има
празник, или на другия ден трябва да се тича след влака за София, както обикновено.
Беше тъмно, малките езера от светлината на електрически крушки се изпаряваха в
нощта, без да я докоснат. Хората сигурно се хранеха – панелните блокове, дълги и ви-
соки, стърчаха миролюбиво един срещу друг и мълчаха.
„Стотинката“, всеизвестната квартална кръчма, беше затворена, три-четири без-
домни кучета бродеха край счупените люлки и металната пързалка на детската пло-
щадка. Беше студено и между сивите сгради нямаше сняг. Двата осеметажни блока с
осем входа и олющеният, свит и смазан блок, доста пострадал от земетресението в Пер-
ник преди години, никого не чакаха. Мракът беше плътен, само един човек, облечен в
много дълго и широко палто, мина между блоковете, приближи контейнера за смет, но
не погледна вътре и спокойно – сигурно не бързаше за никъде – тръгна към шосето.
Кучетата се разлаяха и се затътриха по петите му, но той не им обърна никакво вни-
мание. След него мракът се втвърди като пластилин, прозорците светеха равно, високо-
мерно сякаш. Далече на площада светеше украсената елха, около нея също нямаше ни-
кого, под сивите балкони чакаха само гъсто паркираните коли, по-добрата част от
нощта. Няколко стари дървета, чието име едва ли някой от дългите блокове знаеше,
надигаха голи клони към тъмнината, разбъркваха я, дълбаеха под кожата ѝ и тя те-
жеше – по-дълбока, по-черна, непроницаема.
Не се чуваха никакви звуци. Коледа беше семеен празник и никой не вдигаше шум.
И всичко си вървеше точно както трябва – с ядене по масите, с деца, които вече бяха
получили подаръците си, и родители, решили, че най-сетне е време да се отпуснат. Из-
веднъж в този съвсем обикновен мрак – който не празнуваше, не тъгуваше, нито се рад-
ваше за нещо – плисна песен.
Най-обикновена песен – „Тръгнат ли двама на дълъг път“ и така нататък, по пътя,
който нямаше край, минаваше край Коледа, не преследваше никого, отклоняваше се ня-
къде в студа, но онези двамата продължаваха.
Пееше жена, гласът беше голям, дълбок, по-тъмен от нощта, по-голям от пътя и от
тези двамата, които не спираха. Песента се изкачи до последния прозорец на осеметаж-
ните блокове, блъсна ниския покрив на старото блокче и заключената врата на „Стотин-
ката“. В мелодията имаше място само за двама. По балконите, повечето остъклени, за-
бързаха стъпки; високомерните прозорци се отвориха и отвъд стъклата се подадоха
глави. После и на неостъклените балкони излязоха хора, надничаха в тъмнината, но тя
не пускаше очите им да влязат в нощта.
Някои извадиха електрически фенери и се опитаха да избутат мрака настрана, но
нищо не се получи. Онези двамата бяха изгубили пътя, но не спираха, както точно си
беше в песента. По едно време мелодията се обърна наопаки и големият тъмен глас на
момичето – или на жената – изпя:
– Марти, Марти, Марти...
Точно тогава някои от хората хвърлиха стотинки – сигурно съвсем жълти. Монетите
тупваха съвсем леко върху тротоара отдолу, не тежко и достойно като левове, а като
хора жълти стотинки, от които нищо не зависи. Но понякога те са най-големите, най-
силните от всичко.
44
 Гласът продължи – сигурно беше някъде в сянката на големите дървета без имена.
Един толкова голям глас, че дори прозорците се обърнаха към него, а хората, които жи-
вееха в големите и малките блокове и никак не се славеха с щедрост, хвърляха стотинки:
Туп-туп-туп! – като едно щастливо сърце, което никак не го беше грижа за мрака. Ця-
лата му кръв знаеше, че навън е Коледа, а когато на Коледа двама тръгнат по тоя път в
песента, ще има: Туп, туп! – един щастлив час за всеки.
Песента отново извика: „Марти, Марти!“.
Дали хората по балконите видяха, или не видяха – това нямаше съвсем никакво зна-
чение. От малкия блок, този с ниския покрив, от който повечето керемиди бяха изпадали
по време на земетресението, се подаде един човек. Момче с тъмно яке, дънки и черна
плетена шапка. Това момче изтича между паркираните нагъсто коли към затворената
„Стотинка“, но очевидно никого не намери.
Объркана, черната му шапка остана да стърчи между двата големи блока, после
нещо ѝ хрумна и изтича към пързалката – цялата замръзнала, настръхнала в очакване на
полунощ. Песента притихна, сви се в сянката на облаците, превърна се в скреж, после
два силуета – единият с тъмно яке, черна шапка и дънки, и другият, до-дребен, също с
тъмно яке, тъмна плетена шапка и дънки – два силуета, хванати за ръце – побягнаха в
нощта по пътя, който никакъв не се виждаше.
Някой от балконите пръв изръкопляска, после другите балкони един през друг нап-
равиха като него и тогава, най-накрая, малкият блок, със старовремските си мънички
балкони – колкото две саксии да засадиш, да излезеш за една цигара или да си подър-
жиш бебето на слънце за десет минути, както е препоръчала детската лекарка – чак то-
гава малкият блок изръкопляска с всичките си саксии с цветя. С хората, които на праз-
ника бяха запалили цигари, и бебетата, които спяха или пък хич и не спяха, но и те
усетиха, че нещо хубаво най-после е станало в този тъмен квартал с панелни блокове.
Там бездомните кучета бяха ангели, а онзи човек, който нямаше къде да отиде и никак
не бързаше, отново се мярна тъдява, запали клечка кибрит – извика: А! А! – и започна
да събира от тротоара, между колите и в отъпканата градинка жълтите стотинки.
Тогава Коледа дойде и прозорците не бяха високомерни и надути дядковци, а кротко
се усмихнаха. Никой не пееше за онзи път, по който може и да станеш щастлив. Хората
вече не стояха на балконите, може би само заклетите пушачи бяха останали и се обви-
ваха с дим сами, за да не пречат на децата и старите си майки, но Коледа наистина се
показа. Нощта стана много особена, защото блоковете бяха забелязали Марти, който се
появи от най-скапания блок в града.
Тези двамата, с черните якета, с плетените шапки, хванати за ръка, крачеха край
Струма, закопчана в бетонното си корито като в усмирителна риза, но те тичаха и вече
имаше лампи, защото наблизо се намираше кметството на квартала. Там беше и самот-
ната елха. Не се виждаха лицата им, но по-високото яке беше със сигурност Марти, а
по-ниското, едно тънко якенце, дънките с тънки крака – да се чуди човек откъде толкоз
глас се бе изсипал от това момиче – и то тичаше край бетонното корито на река Струма
и под стъпките ѝ тротоарът се разтапяше от нетърпение. А Коледа, притихнала като
дете, стиснало шоколадов елен в ръка, вървеше след двамата – така здраво стиснали
ръцете си – че щяха да имат Коледа до края на дните си.
На сутринта децата изскочиха навън и що да видят – цялата улица и целият тротоар
бяха покрити с жълти стотинки. Те светеха, сякаш бяха от злато.
– Наистина са златни – извика едно дете и пусна в джобчето на розовото си яке две
жълти монетки, най-светлите, които бе виждало някога.

45
 УТРЕ В ПЕТ
Не можеше да понася някой да докосва нейните вещи, струваше ѝ се, че мъртвите
клетки на кожата попиват в тях, а след това в нея самата. За нея хората бяха просто
превозни средства на вируси, които дебнеха удобния случай да я хвърлят в треската на
черна агония. Колко хубаво, че съпругът ѝ беше достоен човек и не ѝ се налагаше да
работи, колко хубаво, че не ѝ досаждаше. Тя предпочиташе да спи в своята стая, където
всичко бе бяло – подът, стените, таванът, дрехите, чаршафите, вазите. Единствено ук-
рашенията с инкрустирани диаманти бяха прозрачни, но тя не ги докосваше. Мъжът ѝ
беше старомоден, държеше на семейството си и макар че Мана познаваше една млада
червенокоса дама, не се гневеше – момичето беше някаква си нещастница от крайните
квартали, която Витан беше прибрал от долнопробен бар.
Мана я беше виждала – и фактът, че на панталона ѝ имаше двоен ръб, макар и едва
забележим – отблъсна Мана от тази жена, която отнемаше досадната енергия на Витан.
В началото, след началото, сега и до края на живота ѝ Витан си оставаше източник на
жега и стрес. Мана се страхуваше от полумрака, от картините в спалнята, от червеното
желание в кожата му. Откакто тази жена с двойния ръб на панталона се появи от дол-
нопробния си бар, животът на Мана стана по-подреден.
Витан я питаше с какво може да стопли сърцето ѝ, вечер ѝ носеше бижута, но и
върху златото им имаше бактерии. Тогава ѝ купи онази къща – половина планина беше
оградена от здрави стени, които ѝ действаха успокоително – навън останаха големите
мръсни блокове, които светеха с наглите си прозорци, сивите си контейнери за смет,
отпадъците по асфалта. Но вътре, зад стените се издигаха чисти борове, смърч, череши
и жужаха пчели. Цялата къща беше бяла, всичко в нея – мебели, покривки, чаршафи –
бе бяло. Тя си отдъхваше там – Витан го нямаше, нямаше никого, беше тихо, наоколо
цареше белота, толкова безкрайна, че ѝ се искаше да стане снежна пряспа, за да не от-
говаря на въпросите на майка си:
– Не чакаш ли вече дете?
Разбира се, че не чакаше. Не можеше да понася деца с измърсените им дрехи, сопо-
ливи носове, циврещи уста.
Майка ѝ също знаеше за епизода в долнопробния бар на Витан и неизменно заби-
ваше бездънните си очи в лицето на дъщеря си. Мана едва я понасяше. Майка ѝ питаше:
„Нали знаеш, че той с онази...?“. На което Мана отвръщаше, естествено, че зная.
Майка ѝ предложи да се консултира с психолог, но Мана просто се барикадира в бялата
си къща и престана да вдига мобилния си телефон, наслаждавайки се на блестящата си
самота.
...Всъщност видя момчето най-случайно и беше шокирана от бялото му лице. Никога
не беше виждала толкова бял цвят върху бузите на човек. Това я удиви – извика начал-
ника на охраната. Витан имаше охранители, верни като добермани, плащаше им добре.
Мана даде на бодигарда достатъчно банкноти и след малко момчето беше в преддвери-
ето на къщата ѝ. Там тя не допускаше никого, освен майка си, но не по-нагоре от пър-
вата стълба към втория етаж. Момчето може би беше на нейната възраст, може би по-
младо или по-старо. Не само лицето му, то цялото беше поразително бяло – като ледена
висулка, като чаршафите, върху които спеше тя.
– Имам пари – каза му спокойно Мана.
– Аз нямам – каза момчето, но това въобще не я засягаше.
46
 – Хвърли това – каза му тя и посочи неугледен кафез от желязна тел, в който имаше
някаква сивкава птица.
– Няма да го хвърля – заяви момчето.
Тя го наричаше момчето, но той беше мъж. Не се страхуваше от него. Искаше да
види дали има бяла кожа и на гърдите, затова каза:
– Свали си ризата.
Момчето не я свали и тогава любопитството ѝ да види дали кожата е бяла и на гър-
дите му я подпали. Тя просто извика в белия си мобифон бодигардовете и им каза: „Сва-
лете му ризата“.
Момчето започна да се гърчи, краката му ритаха отчаяно като на доберманите, ко-
гато Мана отиваше и им хвърляше храна по-далеч от мястото, докъдето можеше да
стигне веригата им. Муцуните им ставаха небесна дъга от ярост, от тъп глад, мръсните
им лиги се оцветяваха в синьо, но тя наблюдаваше с удоволствие такива кучета. Краката
на момчето ритаха като тези на доберманите, но бодигардовете не му обръщаха внима-
ние. Бързо и категорично свлякоха ризата от гърба му. Кожата и на гърдите му беше
бяла – сливаше се с белия цвят на стената, с белите компютри и телевизори, с белите
картини, с белите врати и прозорци, с белия килим на пода.
Мана не искаше да го докосва, искаше да наблюдава тази кожа, каквато не беше
виждала никога. Запита се дали и краката му са така бели.
Имаше нещо абсурдно и гротескно в тяхната група – тримата здравеняци бодигар-
дове, стиснали момчето, то, с бялата си кожа, разпънато между косматите им ръце, и
тя – в бяла рокля, бяла лека шапка, бели сандали. Но колко матова бе кожата ѝ! Тя ня-
маше нищо общо с лудата вихрушка от бели вопли и скокове по гърдите на това момче.
– Свалете му панталона – каза тихо тя, гласът ѝ, пречупващ се в бодливия ѝ дъх, заб-
рави за сивата птица и мръсния кафез в краката на момчето. То бе обуто в отвратителни
маратонки – евтини и без съмнение пълни с най-болестотворните възможни бактерии,
които ѝ носеха агония. Когато бодигардовете свлякоха евтините му мръсни дънки, Мана
се разочарова – наистина, краката му също бяха бели, но обрасли с гъсти косми, от ко-
ито изпита спазъм на отвращение. Краката на този въобще не се различаваха от тези на
Витан, но какво вълшебство се случваше по-нагоре, след гладката бяла пътека на ко-
рема. Нямаше неприятни издатини, нямаше петна, нито бенки – бяла, равна плът, като
снежен скат, като замръзнало през убийствена зима езеро. Обзета от невероятно любо-
питство, тя протегна ръка и го докосна – и отново се разочарова – кожата беше топла,
остра както тази на Витан, а тя очакваше едва ли не да усети студ под пръстите си.
– Пуснете го – заповяда тя на бодигардовете си. Естествено – и тримата бяха обле-
чени в бяло – белият цвят на дрехите покриваше колкото се може повече от мъжете.
Всички носеха бели ръкавици, но ръкавиците на единия от тях изглеждаха малко заца-
пани и Мана реши обезателно да го уволни. Не можеше да понася изцапани ръкавици.
– Напуснете – каза тя на бодигардовете и тримата едновременно, като безцветни
шейни, плъзгащи се по снега на неприязънта ѝ, се измъкнаха от бялото преддверие на
нейната къща. Момчето остана пред нея, побърза смутено да придърпа ризата, скри-
вайки от погледа ѝ част от бляскавите клавиши на ребрата. Това я ядоса.
– Чакай – каза тя, приближи се до него, разкривайки отново невероятната белота,
която я заслепяваше. Той посегна да я отблъсне, всъщност отблъсна я и в този момент
Мана видя, че ръцете му – дланите и пръстите – нямаха нищо общо с бялото му лице.
Бяха матови, груби, просто ѝ се искаше да ги няма. Да се е родил без длани и пръсти.
– Сложи си ръцете зад гърба – изрече ясно тя и го загледа в гърдите. После вдигна

47
ръка – не искаше да го докосва, не желаеше да се разочарова от противната жега под
тази прелестна кожа, температурата, която я отблъскваше у Витан.
Ръката ѝ, тъмна, с дълги красиви пръсти, изглеждаше като варварска орда на фона
на неговата белота. Точно в този момент птицата в евтината клетка започна да пелтечи
нещо. Мана я ритна, не можеше да понася птици, нито пера и се страхуваше до смърт
от птичи въшки, които разнасяли холера и тиф. Момчето светкавично се наведе към
кафеза и в този миг тя видя белия му врат, който невероятно красиво се спускаше до
ледения улей на гърба. Само едно кафяво петно нарушаваше съвършенството на бело-
тата му и това я ядоса.
– Слушай – каза тя на момчето, което отново бе сграбчило кафеза с мръсното сиво
птиче. – Ще ти плащам, ако идваш два пъти седмично тук.
– Това ще струва скъпо – каза момчето наперено. – Много скъпо ще ти струва.
– Не ме разбра – отвърна с каменно спокойствие Мана. – Не искам да имам нищо
общо с тебе.
– А какво искаш? – момчето я гледаше, стиснало с объркан вид панталоните си,
мръсната му памучна риза на безвкусни квадрати, просната като гроб в краката му.
– Ще ти плащам да стоиш пред мен. Смъкни колана – той не я послуша, а го при-
дърпа нагоре. – Ако не престанеш, ще извикам бодигардовете – каза Мана.
Думите ѝ бяха спокойно издялани, равни като утъпкана пъртина в снега. Момчето я
гледаше слисано, а тя наблюдаваше гърдите му, лицето му, спокойно, делово, наслаж-
давайки се на бялата прелест.
– Стой изправен – каза му тя. – Искам да виждам корема ти. Дръж си ръцете зад
гърба. Ако ги пуснеш до краката или ги размахваш пред очите ми, ще ти плащам пет
пъти по-малко.
– Колко ще ми плащаш? – попита момчето.
Гласът му беше омекнал, кротък глас, който тя не хареса. Обичаше да гледа хората,
не да слуша глупостите им.
Тя каза петстотин. Момчето започна да кашля, гърдите му подскочиха, белотата им
заприлича на лунна пътека, на сребро, което още повече ѝ допадна.
– Съгласен ли си? – попита тя.
Той не можеше да престане да кашля, лицето му порозовя и това я подразни.
– Ако се изчервяваш като балерина, си аут – заяви Мана.
– Утре да дойда ли? – попита момчето. Тя не му отговори, той погледна към прозо-
реца, където като малко парче от торта се подаваше слънцето.
– Кой ще ме пусне да вляза? Тук не може да се влиза.
– Аз ще изпратя кола да те вземе от входа на ЦУМ – каза Мана. – Искам да си точен.
Ако закъснееш, ще пратя бодигардовете да те пребият.
Тя го огледа внимателно още веднъж, намери дистанционното за щорите – в нейната
къща всичко си имаше място и никога не попадаше другаде. Веднъж дистанционното
за щорите бе паднало зад дивана и това бе повод да се чувства болна цяла седмица.
Сега дистанционното беше в ръката ѝ. Белите щори послушно се спуснаха като во-
допади и нещастната птица в кафеза отново започна да пищи.
– Накарай я да млъкне – каза Мана, после с другото бяло дистанционно запали две
нощни лампи – сега кожата на момчето изглеждаше още по-красива, като мляко, преди
да кипне призори – тя никога не беше виждала кипнало мляко, но така си го предста-
вяше. После угаси и лампите и от него остана светлосиво петно в пълния мрак на ста-
ята – петно, което имаше неясни, но красиви очертания.

48
 Мана извади пари – Витан в това отношение беше наистина прекрасен съпруг – ни-
кога не я питаше защо са ѝ толкова. Оставяше ѝ пари във всеки ъгъл, във всяко чекме-
дже, на всяка маса. Тя запали лампата, вдигна щорите и трансформацията на невероят-
ната му кожа я остави няма. Пред нея сякаш бяха цъфнали един милион кокичета.
– Не искам да виждам ръцете ти – напомни му тя, когато момчето посегна да си
вземе парите. Сивото птиче изцвърча и Мана отново ритна кафеза.
Той грабна парите. Снопчето банкноти – разтопено сребро – разяде разтрепераната
му ръка.
– Искаш ли да направя нещо? – попита на пресекулки младият мъж. – Да окося ли-
вадата? Да ходя на пазар? – Той вече беше закопчал мръсната си риза и сякаш цялата
вселена напусна къщата ѝ.
– Изчезвай – каза му тя. – Утре да си пред главния вход на ЦУМ. В пет. За да съм
сигурна, че ще дойдеш, ще задържа тоя отвратителен пискун. Всъщност ще го купя от
тебе и ще го хвърля на някоя котка да го изяде.
– Не – каза момчето, но тя въобще не харесваше гласа му и не се интересуваше от
това, което говори.
– Можеш да си вземеш птицата – изведнъж каза тя, досещайки се внезапно за
нещо. – Донеси ми бяла птица – много малка птица – може да е евтина, да струва двай-
сет лева, но искам да бъде бяла и малка.
– Каква да бъде – канарче, папагал, гълъб?
Но тя не харесваше гласа му, очите ѝ, потънали в безконечния леден блясък на гър-
дите му, бяха толкова щастливи, че пожела и очите му да станат бели.
– Ела утре с бяла риза, бял панталон, бели обувки, бяла птица.
– Но аз нямам пари...
Матовата ѝ ръка пламна, преплува бялата повърхност на масата, отвори кутия от бял
седеф и му подхвърли сноп банкноти.
– В пет – каза тихо тя. – Не обличай ризата си, докато излизаш, моля.
Той я погледна удивено, опита се да хване погледа ѝ, но той бе полепнал по гърдите,
по лицето му, разстлан на тънък, но здрав слой.
– Благодаря – отвърна мъжът, но тя не реагира. Стоеше неподвижна, с пламнало
лице, с пламнал поглед, останал далеч от него, от думите му, слял се с кожата на гърдите
му, от която той се срамуваше.
– Казвам се Боян – измърмори той, но Мана не му обърна никакво внимание. – Боян
се казвам – повтори той. – Знам, че е грозно така, толкова съм безцветен – и посегна да
прикрие грозотата си.
– Ръцете зад гърба – предупреди го Мана със завряло лице.
Той си тръгна, не посмя да се обърне, вървеше гърбом към вратата, обърнат с лице
към нея, а тя стоеше зад кафеза със сивата птица, внезапно онемяла като камък. Извед-
нъж гърбът му се блъсна в нещо студено – бялата полирана врата, толкова бяла, че ко-
гато се обърна към нея, очите го заболяха.
– Довиждане – измърмори той, но тя не отговори.
В преддверието седяха двама възрастни хора – мъж и жена. Боян в първия момент
не можа да си обясни какво го бе поразило у тях, но после изведнъж разбра – и мъжът,
и жената бяха белокоси; имаха мургави, съсухрени лица, сякаш годините бяха трени-
рали фигурно пързаляне върху тях, издълбавайки тъмни оврази по челото, около очите
и устните. Кожата едва се крепеше върху тези стари кости, сухи листа в есенна гора, но
косите и на двамата бяха бели, бели, бели – като вар – гъста, чорлава грива на мъжа.

49
Косите на жената висяха, спуснати на тънки миши опашки над сбръчкания ѝ врат. И
двамата бяха облечени в бяло. Обувките – бели, блестящи и големи, светеха над съсух-
рените крака на жената.
Навън беше есен, дърветата стърчаха с голите си клони, зимата очакваше зад ъгъла,
притаила ледените си зъби над покривите.
Той трябваше да намери бяла птица, някаква бяла птица.
На другия ден дойде точно в пет. Той и кафезът му е един опърпан папагал, който
Боян нарече със срам Грозника, очакваха в бялото фоайе пред бялата ваза с белите
цветя, но младата жена не се появяваше. На масата имаше сноп банкноти, които папа-
галът изгледа подозрително с облото си плитко око. Боян започна да се притеснява –
беше си купил бели панталони, фланелка, сако и изглеждаше като глупава бяла мечка в
тази стая, усещайки как очите му го болят от липсата на други цветове. Изведнъж съв-
сем неочаквано влезе тя. Той отново се опита да привлече погледа ѝ, но жената въобще
не се обърна към него. Изрече ясно: „Махни сакото и фланелката“, приближи към ка-
феза, вглеждайки се в птицата, после погледът ѝ отново се разстла по гърдите му, мек
син слой топлина, който го смущаваше.
– Гладен си – реши тя и остави пред него няколко шоколадови бонбона, които бе
стискала в ръка. Той не ѝ отговори, а веднага налапа първия бонбон, усещайки очите ѝ
– корда, бавно оплитаща мрежа около цялото му лице.
– Можеш да ме пипаш, ако искаш – каза той, но Мана направи съвсем друго – ръ-
ката ѝ се пъхна в кафеза, папагалът грозник започна да цвърти, но тя не обръщаше вни-
мание на звука. Стисна полека шията му. Между пръстите ѝ остана настръхналата му
бяла глава с огромния клюн и облите очи, които гледаха лудо и диво, излъчвайки ужас.
Скоро птицата престана да цвърчи и краката ѝ увиснаха безпомощно надолу.
– Пусни го! – викна Боян. – Веднага го пусни! – но тя задържа птицата още минута,
после я хвърли до паничката с просо.
– Бялото става истински бяло, когато животът си отива – прошепна Мана.
Ужасен, той си помисли, че Грозника наистина е мъртъв, кристалнобял, като без-
формено парче от носна кърпа.
– Не стана достатъчно бял – констатира тихо жената. – Жалко, че си отиде нап-
разно – след това протегна изопнат показалец и докосна шията на Боян. Досегът бе
траял част от секундата, но през цялото му тяло – от мозъка до ноктите на пръстите –
премина див ток. Той стоеше безпомощен, не посмяваше да помръдне.
– Ти се изчерви. Много е грозно – отбеляза тя, после ръката ѝ бавно се отдалечи от
гърдите му, от равната, идеално гладка бяла плоскост на корема, като свръхнова звезда
от лед под матовата ѝ ръка.
– Много си хубава – измърмори той, усещайки, че погледът ѝ не се интересува от
него, преминава през плътта му и се разлива някъде встрани, превръщайки се в просо и
мъртъв папагал в краката му.
Боян погледна към птицата, която лежеше неподвижно, с безпомощно увиснали
пера.
– Художничка ли си? – попита той.
Тя не отговори. Пръстът ѝ продължи да се спуска, отдалечен на сантиметър от
кръвта му. Дивият смазващ ток го захлупи, превръщайки го в сляп пън.
– Не трепери – каза тя. – Не ми харесва гласът ти. Не говори.
След това пръстът ѝ тихо, спокойно като матов залез се покатери, без да докосва
слънчевия сплит, гръдната кост, фината му брадичка, която изглеждаше сребърна луна

50
в бялата болка на стаята ѝ.
– Утре в пет донеси друга птица, по-бяла от днешната, моля те. Имаш грозно петно
на гърба си. Тръгвай.
Днес на излизане Боян видя в преддверието едно момиче – много странно момиче,
облечено в бяла рокля, с кафез в ръка, а в кафеза малка птица – ослепително бяла. Боян
не знаеше в първия миг какво го бе поразило и едва по-късно се досети, че кожата на
лицето на това момиче беше изумителна – никога по-рано не бе виждал такава белота.
Съвършена, без петънце. Белота, на която веждите изглеждаха като горчив упрек, а
устните, тънки, почти невидими, бяха намек за извинение пред бялото съвършенство.

51
 ВЪЛШЕБЕН
– Така ти е писано и нищо не можеш да направиш – подхвърляше Анго – онзи при-
ятел на баща ми, който е винаги гладко обръснат.
– То добре е писано, но ти имаш ли ум да го прочетеш? – процежда баща ми и тогава
Анго побелява и посивява като бялата си риза, която те кара да се съмняваш – колко
седмици не виждала сапун?
Приятелите на тате знаят – каже ли ти, че не можеш да четеш написаното от Господ,
веднага трябва да бягаш, защото те сграбчва за яката и понеже е много як, вдига кока-
лите ти във въздуха – така те доближава до буквите на Господ, че да ги видиш по-
добре – после те мята в канавката до нашата къща, която специално е изкопал, за да
заравя неверни приятели в нея. А те, приятелите му, са ту верни, ту неверни. Анго Кон-
тето, Иван Даскала винаги идват у нас, когато мама си завърти главата на другата страна
и не ги гледа. Настаняват се в мазето – „заслона“, както го кръсти татко – и почват да се
засланят с каквото има, каменарка ракия или вино.
Аз много мразех заслона, защото, като се налеят с вино, очите на тате са стара печка,
горят, бумтят и не чува, щом го попитам: Кога ще ходим? Той знае, че отиваме до Козел
хребет – за гъби или облаци, за гущери и вещици, често събираме злато между камъ-
ните. С баща ми винаги все нещо изскача на пътя, а когато виното му влезе в главата,
край, никак не забелязва вълшебните неща. Това не е чак толкова лошо – аз ги виждам,
но той не иска да ходи с мене. Затова мразя виното – промъквам се в мазето, наточвам
каната и я изливам на двора в копривата. Колкото повече вино излея, толкова по-висока
ставаше копривата и се пълнеше с гущери. Тате мислеше, че са вълшебни, а вълшебният
гущер като порасне, става дете.
Мама взе косата, окоси вълшебната коприва и вълшебните гущери, а на мене ми
стана толкова криво, че престанах да говоря.
– Това дете дали онемя? – избъбри мама и тогава баща ми се разтревожи, а аз много
обичам, когато се разтревожи.
Взема ме на конче, макар че съм голямо момиче, и тръгваме към Струма. Но не тая
Струма до къщите, която се е укротила като сажди в печка, а водата е срамежлива и си
има само пиявици. Празно портмоне в джоба на мама – ето какво е млъкналата река.
Тате ме води до малката Струма, зад големия железен мост, където пъхтят влаковете, а
под моста дебне най-дълбокият вир с водни змии, риби, които ядат малки деца, и китове,
нагълтали няколко сандъци с жълтици. Мълча, защото, ако проговоря, тате ще ме остави
и ще ходи да поправя инсталации, по които тече ракия и ток. Вървим през едни треви,
дълбоки до челото ми, има магарешки тръни и шипки, чува се как Струма преде ризи от
водораслите по брега.
И още много вървим до старата къщичка на баба – кухнята е пълна с приказки до
тавана, но през януари баба се качи на небето да играе „Не се сърди, човече“ с Господ.
Там, в малката ѝ стаичка при изсъхналите мушката, са се нанесли незаконно едно младо
момче и младо момиче с тяхното бебе. Чува се как бебето скимти и скърца, а тате казва –
те са хубави, защо любовта е разплакано бебе – трябва да го нахраниш с мляко. Аз
мисля, че любовта е филийка с конфитюр, която ти е намазал тате. После той разказва
приказка за хляба, узрял под фаровете на комбайните. Такъв хляб и такъв комбайн те
правят най-хубавото момиче на света, Ани. Глупости. Където е тате, там е любовта.
– А сега си пожелай нещо и то ще се сбъдне – баща ми знае кога едно нещо ще се
52
сбъдне. Ако ходиш с него за риби и светулки, за звезди и гъби, той знае. Ето, започва
тайната – отъпкана и тясна – прах, превърната в пътека, тлъсти облаци, един след друг,
хоп-троп, голямо лазене лазят по небето, за да намерят и те нашето сбъдващо място.
Наоколо има шипки и диви сливи, гъсти като мигли – затварят ти очите с листа и клони,
но точно под тях Струма изтъкава от бреговете си всичко, каквото поискаш – и ти
сбъдва желанието. Това е така, защото тук Струма е дете, тънка и светла, провира мал-
ките си рибки между камъните. Тук е имало сграда: бирена фабрика на първия етаж, на
втория – родилен дом.
– Зад онзи прозорец, Ани, се роди ти. Знаеш ли защо точно тук бебето Струма раз-
бира какво му казваш? Кръвта на майка ти се отрови след раждането и вместо кръв в
нея имаше болест. Ти щеше да умреш, но аз казах на Струма: „Аз обичам това дете най-
много от всичко на света. Мене дай на смъртта, ракията ми дай на смъртта, колелото ми
дай на смъртта, детето да остане“. Ти две седмици само спеше, Ани, и не се знаеше кого
ще вземе – тебе или мен. Накрая аз налях на смъртта една кана вино, пихме заедно, тя
видя какво страхотно дете си ти, и реши да те остави на Струма и на мен. Тогава аз казах
на смъртта: „Смърт, имам една жена, само една, и друга не ми трябва“. „Тя, жена ти, не
е хубава“, подхвърли ми тя. „Очите сигурно много те болят – казах аз на смъртта. – Пог-
ледни я с моите. Дай на мене най-лошото нещо, дето имаш, и налей на жена ми моята
кръв.“ Смъртта се засмя и каза: „Ти не знаеш какви лоши неща имам аз, глупчо“. „Съг-
ласен съм, дай ми ги всичките“ – отвърнах ѝ. – Нали жена ми и детето ще останат“. На-
лях още една кана на смъртта и тя каза: „Добре, дай кръвта си на жената“. И аз я дадох.
Затова сега майка ти не може да се отдели от мене – защото в нея е моята кръв. После
пихме по още една кана и смъртта рече: „Я си живей ти и прави твоето вино. Така ще
лекуваш други хора, пък и аз няма да се товаря с толкоз много работа.“
– Точно тогава научих реката – обади ми тате. – Научих Струма да говори на бъл-
гарски. Когато е бебе, една река се учи най-бързо да говори на български, а тука, до
Железния мост, реката току-що се е родила и разбира, като ѝ кажеш желанието си. Само
тука.
Аз веднага проговорих и забравих окосената коприва от мама и гущерите, които си
нямаха коне и яздеха камъните.
– Виждаш ли, че можеш да говориш – засмя се тате и аз му обещах, че ще говоря
дори и като спя.
Прибрахме се и като видях мама, усетих, че се превръщам в прах. Това е прах, която
се пече на слънцето по пътя за Старо село. Стъпваш на пътя, а път няма. Има прах, някой
е счупил бирена бутилка, има парчета, които не се виждат, ти стъпваш на стъклото и
кръвта ти изтича. Прахът става червен и понеже е топло, се превръща в кафява кора.
Това бях аз, когато видях мама – път с кафява кора от кръв и прах.
– Къде са парите? – прошепна мама.
Това най го мразя – тате да се взира в отрязаната коприва и не може да се скрие при
гущерите. Главата му увисва надолу като жиците, които инсталира, като одрания заек в
месарницата до нас виси надолу главата му и тогава искам да кажа на смъртта: „Ела и
ме вземи, смърт, дай на тате парите да не го гледа мама така“. Но смъртта пет пари не
дава за глупаво дете като мен, аз облак трудно хващам и не мога да пиша дори. Познавам
само буквата на тате В – той е Васил. Мисля, че В е най-голямата буква на света, защото
е негова.
– Къде са? – пита мама, а той не гледа вече дори окосената коприва, а гледа към

53
смъртта. Аз зная къде се крие тя – в канавката, където той изхвърля неверните си прия-
тели. Те тъй и не успяват да прочетат какво е им написала съдбата, само се тътрят при
него да пият от виното му, което може да спаси човешки живот. Затова когато някой
мой приятел, дете от улицата или някой кос, има строшено крило, крак, нос, влизам в
мазето и наливам една кана. Отивам при смъртта в канавката, давам ѝ да пие и детето
оздравява, а на другата сутрин отново виждам коса – лети като хеликоптер към чере-
шата на върха, проклетникът. Чак там не мога да се покатеря.
– Къде са парите! – шепти мама, а като шепти, аз зная, че хората в самолетите я чу-
ват. Господ, който се разхожда между тях, също чува, но и той не знае къде са парите.
Затова си мълчи.
– Ами... – само това отговаря баща ми. Разбирам – няма да ходим на Козел хребет за
манатарки и духове. Няма да събираме злато под дъбовата шума и няма да си говоря с
бебето Струма, което е по-малко от мене. Аз съм му кака, то ме обича, защото си няма
нито брат, нито сестра. – Ами – повтори тате. А това е още по-лошо. Най мразя думата
„ами“.
Веднъж бяхме събрали пари за хладилник и за колело. Много пари събрахме в една
кутия за обувки, с тях десет моста над Струма можеш да изградиш. Обещавам ти най-
вълшебното колело, Ани. То знае къде искаш да отидеш, въобще не е нужно да се коле-
баеш къде ще вървиш, то ще ме заведе дотам – гумите имат вграден модем за щастливи
пътеки. Но като тате каза „ами“, разбрах, че гумите и модемът са забравили щастливите
пътеки и никога няма да видим нова пералня. Мама ще кара със старата и той ще я
оправя с нови жици през ден.
Мама нищо повече не добави, само сложи един хляб в моята шарена торба. Тя също
е вълшебна – тате ми я купи, когато беше спечелил от ротативката. Тая торба знаеше
всички тайни лекарства. Ако те боли сърцето, достатъчно е да ѝ кажеш „Боли ме сър-
цето, торбичке“ и то веднага – тупа-лупа – спира да боли и се радва. Мама сложи в моята
вълшебна торба една фланелка и нищо не рече, само я подаде на тате. И тате изчезна.
Изгуби се, както снегът се изгубва през лятото, както козле, като го заколят, както изго-
рялата лампа, от която никой няма нужда и не питат къде е. Така се стопи той.
Аз отначало пак онемях, защото без него какъв смисъл има да говориш? Без него
вълшебните гущери не яздят камъните и не са вълшебни, без него облаците са тежки
като мазета и не носят дъжд, без него дори да изгрее, слънцето не топли. Слънчевото
сърце е от жълт пясък. Мълчах, мълчах, мълчах и видях, че и мама е онемяла. Тя сигурно
знаеше, че като го няма тате, няма смисъл да говори, защото макар и пералнята да ра-
боти, а дрехите ни са чисти, не ни водят на никакви места, само мълчат на закачалките.
Така мама и аз не промълвихме нито дума, накрая тя взе хляб, хвана ме за ръка и двете,
без да кажем „довиждане“ на дома, тръгнахме.
Полека-лека разбрах накъде сме се запътили – в къщата на баба, която януари бе
завел при Господ да играят на „Не се сърди, човече“. Къщата още я чакаше – да я помете.
Любовта на момчето и момичето, заедно с тяхното бебе, беше изчезнала. Влязохме с
мама в кухнята и го видяхме – тате седеше на масата, която от време на време също
ставаше вълшебна. Мълчеше. И той беше онемял. Как човек да приказва, когато ги няма
дъщеря му и нейната майка? Мама пак нищо не каза, защото още беше няма.
Както си стоеше онемяла, изведнъж изтърва и хляб, и торба на пода, сигурно въобще и
не помисли, че не е пометено. Прегърна го.
На сутринта аз и тя вече можехме да говорим, тате забрави за къщата на баба. Ние с
него веднага заминахме към Козел хребет да търсим злато.

54
 – Аз ти обещах колело, Ани – каза тате. – Ето го.
Аз очаквах зад камъка да се покаже огромен велосипед с калници като вежди, с гуми
от вятър, но то беше колело от тел, пъхнато в кутийка от кибрит – с кормило по-тънко
от корда. Страхотно.
– Човек никога не бива да лъже децата, защото тогава няма да се съмне – каза тате. –
Струма ще остарее. Онова място, което знае български, ще отиде в Гърция и няма да
чува желанията ни.
Козел хребет подскочи, колелото светна в ръката ми и разбираше ли, разбираше бъл-
гарски, а ние с тате литнахме по пътеките като хвърчила. Най-хубаво е, когато той из-
пълнява обещанието си, защото тогава слънцето свети и през нощта.
– Майка ти е вълшебна – каза ми тогава тате. – Вълшебна е, защото не може да диша
без мене.
Аз също не можех да дишам без него. Такъв човек беше моят баща.
– Къде са парите – този път мама не попита, просто го каза на стената и не погледна
тате, а аз си мислех за сърцето на слънцето от жълт пясък.
Той пак отвърна:
– Ами...
– Проиграл си ги. На рулетката – гласът на мама е жълт като болен зъб. Аз не обичам
такъв болен глас и ми се ще отново да онемее. Тя онемява. Не дава на тате нито хляб,
нито фланелка в моята вълшебна торба. Тате се обърна към мене и каза:
– Всичко ще се оправи, Ани. Обещавам ти.
Разболях се. Не знаех дали ще оздравея, защото как ще оздравее човек без пари? В
София не те пускат да влезеш в болница без портмоне. Много се уплаших, че утре слън-
цето никакво няма да се покаже. Нали тате ми беше казал: „Ако излъжеш дете, слънцето
няма да изгрее“. Той дори хляб не взе. Излезе. Затичах след него, но мама ме погледна.
Тя много умее така да гледа, че да не можеш да тичаш. Следобед, когато мама отиде да
пече банички във фурната „Андалусия“, аз много бавно тръгнах по дълбоката прах към
къщата на баба – изсъхналото мушкато още я чакаше. То колко ли дълго човек играе на
„Не се сърди, човече“ с Господ? Най-много час. Къщата на баба беше заключена. Тате
го нямаше.
На другия ден слънцето изгря, направо не вярвах, че отново виждам сърцето му от
жълт пясък на небето. Млякото в чашата ми онемя. Знаех защо мама мълчи – нали
кръвта ѝ беше от тате, как да приказва с мене, като кръвта ѝ си е отишла?
Какво да правя? Какво? И тогава се сетих – бебето Струма щеше да ми помогне.
Онова място след шипките, след железния мост, при магарешките тръни. Тръгнах вед-
нага. Взех си и вълшебната торба. Ако ми стане зле, ще извикам: „Боли ме сърцето!“ и
то тупа-лупа – ще оздравее като на куче. Щях да кажа на бебето Струма моето желание –
тате да дойде и мама да заговори. Щом слънцето е изгряло, всичко ще се оправи, тате
никога не лъжеше дете.
Тръгнах. От шипките стърчаха бодили, огромни като акули. Тревата беше по-дъл-
бока от мене, магарешките тръни забиха шпори във въздуха, но убодоха ръката ми. Пъ-
тят се уплаши и избяга. Вървях, докато денят потъмня и се измори, небето започна да
намалява, спирах да почина под някоя по-добродушна шипка. Набрах толкова смелост,
колкото са пръстите на едната ми ръка. Накрая стигнах до реката.
– Бебе Струма – казах на водата бебе аз. – Нали разбираш български, да не си забра-
вило? – Тревата на брега, с която Струма плетеше ризи за рибите, се разлюля. Значи
бебето разбираше български. Не беше забравило. – Бебе Струма, тате да се върне у нас.

55
Защото мама е неговата кръв. Мама е вълшебна и не може да живее без него. Аз също
не мога.
Какво прекрасно бебе Струма! Тате ме беше научил какво да правя, ако искам нещо
да се сбъдне. Той знаеше цялата истина – от канавката за неверните приятели до виното
за верните. Тъкмо си казах желанието и ето ти две сенки: едната голяма и силна, а дру-
гата – по-малка, измършавяла, но и тя пъргава. Втурнаха се към мене. Мама и тате.
Първо ме прегърна тате, после мама. Знаех си, че бебето Струма още знае български.
От този ден нататък слънцето изгряваше всеки ден. Нали тате ми беше обещал, че у
нас ще е светло дори нощем.
...Още пазя онова колело от тел в кибритената кутийка. Баща ми отиде да поиграе
„Не се сърди, човече“ с Господ. Белият прах от сбъдващата пътека полека се трупа в
косите ми. И децата ми намериха бебето Струма – място, което изпълнява желания.
Само трябва да знаеш, че баща ти е вълшебен човек.

56
 ТОЙ И ДРУГИ АНОМАЛИИ
– Ще ти призная нещо и те моля да ми простиш. Сигурно се досещаш какво правя с
кожата ѝ... – гласът оставя парчета лед в мислите ми. – Нямам тайни от теб – продъл-
жава Арсений. – Когато те излъжа за нещо, след минути вдигам температура. Повръ-
щам. Не мога да си обясня защо става така. – Той е висок, тънък, сякаш накъсан на пар-
чета, като осева линия по средата на път, който не води до никъде. – Тя диша поезия. Тя
ме научи да правя кашица от брашно и мед. Залепям бели листове върху кожата ѝ. И те
не падат. Странно.
Преди седмица намерих на пода четири бели хартии – зацапани със засъхнало
брашно. От тях се носеше мирис на мед.
– Къде точно залепваш листовете върху кожата ѝ? – попитах.
– Срамувам се да кажа – Арсений се усмихна измъчено. Имаше бяло обло лице, с
фини черти. – Само върху тази ухаеща на кожа и мед хартия пиша силна поезия. – След
миг добави: – Критиците се възхищават от стиховете ми, но всъщност нейната кожа ми
ги подарява.
Наблюдавах го дълго, проницателно.
– Затова ли и мен накара да лепна онзи лист формат А4? – попитах. – Знаеш къде.
Отново валеше. Дъждът бе сърдит на покривите, биеше ги и подскачаше по улиците
като разсеян хлапак. Лицето на Арсений изглежда красиво, когато вали.
– Уви – избъбри той. – Твоята кожа не ми подари нито едно стихотворение. – Извед-
нъж размаха ръце. – Но ти ме заведе на Козел хребет.
Арсений често изпада в паника, страхува се, че ще започне да пише глупости – както
всички останали. Сутрин, точно в десет, идва в мансардата ми, застава с гръб към тера-
сата, защото изпитва ужас от височината, и чете стиховете си. Много ми е трудно да ги
изслушвам докрай. Опитвам да се скрия в кухнята.
– Не излизай! – прошепва Арсений. Друга негова особеност е парализиращият страх
да остава сам. Неизменно подчертава: – Тя никога не напуска гарсониерата си, когато ѝ
гостувам. Може би затова аз и кожата ѝ се чувстваме добре заедно.
Някои личности, за разлика от мен, се раждат в семейство на адвокати. Те пишат
поезия, която други изтънчени личности харесват във Фейсбук.
– В мансардата ти е тъмно – изрича обвинително Арсений, пуска всички лампи, но
светлината им не го успокоява. Беше купил прожектор и окъпан в ослепително сияние,
рецитира пред мене новото си творчество. Защото аз съм анализатор. Днес стискаше
цяло снопче листа, миришещи на кашица от брашно и мед.
– Кожата ти не ражда стихове като нейната – въздъхна той. – Но Козел хребет... Бла-
годарен съм ти, че ме заведе на това място. Там пиша!
Представям си Козел хребет. Отвесните склонове – залпове, изстреляни от Бога към
всички страхове в кръвта; реката в клисурата, дълбока стара рана от строшено стъкло.
– Ти си полезна – изрича Арсений. – Тя има кожа, ти не – започва да шепти, това е
навик, какъвто би следвало да притежава всеки творец. – Но след Козел хребет спечелих
Приза на списание „Поезия“ – мъничка подробност – лелята на Арсений, самотна стара
дама, живееща от ренти и наеми, беше основният спонсор на въпросния приз. – Не ще
забравя, че ти ме заведе там, Ана – продължи напред по пътеката към мен артистичният
шепот. – Възнамерявам да участвам в международен конкурс. Закарай ме на хребета.

57
Бързо. Козелът е мощно, агресивно животно. Ненаситността му дава мощ на моята по-
езия. Да тръгваме! Веднага. Искам да спечеля тази награда!
– Какво ти е интересно на Козел хребет? – попитах.
– Пропастта – отвръща той.
– Заета съм – подхващам. – Знаеш какво работя. Анализаторът на рискови активи е
претоварен човек. Но рискът ми допада, признавам.
– Глупости – прекъсна ме Арсений. – За разлика от теб ненавиждам всякакви рис-
кови активи и авоари. Нейната кръв не мисли за пари. Затова поезията, която пиша
върху кожата ѝ, е чиста и нежна.
– Ще те заведа в пропастта – казах.
– Тя замина за Италия. Сега не мога да залепя хартия там... – лицето му отведнъж
набра сили и храброст. – Но ако наистина цениш моите стихове, заведи ме на Козел
хребет.
Козел хребет е яма, издълбана в скалите. Склонът се втурва към реката като вълк
към стадо овце, канари висят от небето, в шепа пръст стърчат гигантски борове, по-
черни от пропастта. Те закрилят пътниците. Никой не закриля мен. Подозирам, че ако
във Вселената съществува висша сила, нея никак не я е грижа за мен. Отношенията ми
с божеството са по-скоро делови.
Арсений ме бе запознал с родителите си, видни юристи, които останаха възхитени
от възгледите ми за управлението на риска.
– Благодаря, че дойде да се срещнеш с тях – отбеляза след няколко дни той. – Не
можеш да си представиш колко са ограничени. Не я харесват... Разказах им за кожата ѝ.
Въпреки това не могат да я понасят.
Когато му прилошее, Арсений целува пръстите ми.
– Преди малко те излъгах и сега се задушавам – проплака той. – Не съм в състояние
да имам тайни от теб. Жалко. Други хора мамя без никакво затруднение, сигурно затова
поезията ми е така дълбока. Посветил съм ѝ стихове.
На Арсений не се налагаше да се бори за хляба, за солта, за данъците, за болните си
зъби, за дрехите си. Арсений никога не бе плащал сметки през живота си.
Като анализатор на рискови активи се бях осведомила за всички аспекти на съвре-
менната поезия: освен кожа, въпросната млада дама притежаваше фирма за фотограф-
ски услуги. Правило номер едно още в началната фаза на анализа гласи: ако вложенията
надвишават приходите, става дума или за фалит, или за хоби. В нейния случай приходи
не съществуваха. Родителите на Арсений покриваха всичките разходи на въпросната
млада жена. В замяна на щедростта им кожата ѝ вдъхновяваше Арсений.
– Защо не тръгваме към Козел хребет? – гласът на Арсений, упорита гладна ларва в
края на лятото, звучеше твърде недоволно. – Ти не искаш да победя. – Той замълча за
миг, тръсна глава и извика: – Не съм споделял с тебе този факт, но сега ще го сторя. Да,
залепих бял лист върху кожата ти – знаеш къде. Два месеца след това не бях в състояние
да напиша нито ред.
Помнех, разбира се. Родителите му ни платиха великолепна екскурзия с цел Арсе-
ний да излезе от депресивното си състояние. Посетихме редица културни и природни
забележителности в Холандия и Швеция. Поетът наддаде три килограма. Отново не бе
споделял с мене, но аз, анализаторът на непредвидими активи, открих, че Арсений раз-
полага с плакат, на който госпожицата фотограф бе заснета в естествен ръст. Не комен-
тирам пълната липса на облекло в плаката. Очевидно обаче възпроизведен върху хар-
тия, организмът ѝ не генерираше поезия.

58
 Тръгнахме към Козел хребет. Пътят бе тесен. Остри завои бягаха като гущери към
сенките. Времето беше прекрасно, жегата не бе успяла да изпълзи толкова високо в пла-
нината. Въпреки това шофирах внимателно.
– Хребетът е мой – прошепна Арсений. – Ще спечеля конкурса! – Замълча, вперил
поглед в гигантските борове. – Не мога да си го обясня. Тя преспива с хартията. От мене
блика поезия.
В седем следобед стигнахме до Козел хребет. Водата на реката бе гъста, склонът се
изсипваше от небето – скали, забили зъби в рехавите облаци. Борове на сто зими, яки
клони, готови за бягство. Пътят, притиснат до реката, бе толкова тесен, че докато обърна
моя малък опел, маневрирах четвърт час. Стигнахме до любимото място на Арсений –
скамейка и маса, сглобени от дървени трупи.
Менюто бе мусака от зеленчуци, кисело мляко, праскови и малини – знаех и споде-
лях привързаността му към здравословното хранене. Арсений прекоси пътя и реши, че
това е напълно достатъчно, за да се вдъхнови. Седна на скамейката, извади лаптопа си
и започна да твори.
– Ще спечеля – прошепна той, когато му занесох айрян. Изпи го и избърса устните
си в моята тениска. Знаех какво означава това: любовта ще се случи бързо и делово под
отсечената глава на Козел хребет, върху острите игли на боровете. Изводите ми и този
път бяха правилни. Любовта беше хладна.
Изведнъж, без никакво предупреждение, мракът сгъсти въздуха над клисурата. Ко-
зел хребет искаше да спи. Реката потъна в бреговете си.
– Страхът е поезия! – прошепна Арсений и от очите му потече сребро.
Поетът наричаше „сребро“ сълзите си.
– Липсва ми кожата ѝ – кресна той. Скочи и захвърли в тревата кофичката с малини,
които му бях подала току-що. – Можем да опитаме още веднъж. Но сме само приятели.
Нищо повече.
– Така е – потвърдих аз и станах.
– Къде тръгна?
– Ще ти донеса пуловер от колата.
– Тичай. Много ми е студено. Направо замръзвам.
Пуловерът на Арсений беше на задната седалка заедно с якето, шапката, сакото и
анорака му. В моя малък, но мощен „Опел Агила“ имаше всичко необходимо за писане
на стихове. Запалих двигателя и осъществих трудна маневра по тесния път. Автомоби-
лът ми се плъзна бавно и грациозно край скамейката и масата от дървени трупи. Там
седеше мъжът с най-прецизно изгладената риза, която въпреки стремежа му да я изцапа,
както подобава на истински творец, блестеше с ослепителна чистота.
Не очаквах да го стори, но той затича след колата. Аз, възпитана в традиции на със-
традание и хуманизъм, намалих скоростта. Мъжът стигна до предната врата на опела.
Започна да блъска с юмруци по стъклото. Забелязах, че цялото му чело е оросено с блес-
тящи капчици пот. Отново сребро. Отворих пет милиметра от прозореца.
– Луда! – кресна Арсений. – Прилошава ми, когато съм сам.
– Искаш ли да спечелиш наградата? – попитах.
– Нощта! Нощта нахлува!
– Ще бъдем добри приятели – прошепнах.
Натиснах педала на газта. Малкият автомобил светкавично набра скорост. Направо
да не повярва човек. Клоните на безкрайните борове танцуваха, тъмни и гъсти под чер-
ния поглед на небето.

59
 Не бях сигурна дали сянката на Арсений се стопи, или продължи да се огъва край
реката – вече бях твърде далече от масата и скамейката.
В клисурата се разнесоха викове.
Но може би само си въобразявах.

60
 НИКОЛА
Църквата е бяла пряспа сняг, която не се стопява никога. Аз садя кокичета, зюмбюли
и цветя, чиито имена не зная, събирам свещите, преди съвсем да догорят, сутрин отва-
рям, когато ми се обади някой човек. Хората прииждат отвсякъде. Не зная откъде излезе
мълвата, че светецът помагал – може и от моята жена да е: ако се помолиш на свети
Никола, но рано, в шест, когато слънцето е колкото окото на котарака Васко, тогава
светецът сбъдвал молитвата ти. В шест часа моята жена Катерина вземаше ключа и се
молеше да оздравея. Не бях болен, само дето в главата ми беше стопанката на Васко
котарака – учителката, по-хубава от целия свят, самотна като пътеката към гроба на
майка ми.
Виждах тази учителка и котарака ѝ Васко и там, дето ги нямаше. Аз и Катерина
имахме дъщеря – една шепа дете на осем месеца, черни очи като щастливата нощ, ко-
гато за пръв път видях учителката и котарака ѝ Васко по нашата улица.
Бебето, моята светулка, изчезна някъде и не се връщаше в мислите ми. Виждах учи-
телката. А жена ми Катерина взе да става в шест. Къде изчезва, питах се и я проследих –
при светията ходеше. Надявах се да го помоли – да си намери някого, да не е сама. Чух
какво молеше моята Катерина: „Позволи му да оздравее. Излекувай го. Ти си Никола и
той е Никола. Върни го към нашата къща. Върни го към мене.“
Аз, глупакът, я вързах да не може да ходи при светията, но тя сряза въжето и на
другия ден Катерина и детето на осем месеца, най-хубавото дете, седяха пред иконата.
Моля те, нека оздравее моят Никола. Катерина ли да пропъдя, иконата ли да запаля?
Какво да правя? Учителката беше по-светла от светулката и от свети Никола. Садя цветя
и докато ги садя, тя ми е пред очите. Детското креватче съвсем изчезна. Забравих детето
и вечер, когато се усмихваше – не го виждах.
Бях свалил иконата на свети Никола и той не чуваше Катерина.
В бялата черква дойде тя, учителката. Очи съвсем обикновени, кафяви и чак като те
погледнат, разбираш, че в тях има нещо, което Господ дава само на някои – безкрайност
им дава. Протегнах ръка да я докосна и тя не избяга.
– Остави светеца и неговата икона на място – каза учителката.
– Защо? – попитах я. Не можех да се откъсна от нейната безкрайност. Там беше гро-
бът на мама.
– Искам да се помоля – отвърна тя.
Послушах я. Оставих иконата на мястото ѝ. Черквата е малка, седнах пред вратата.
Надявах се, че гласът на учителката е бряг за мен. Не биваше да слушам. Трябваше да
избягам. Но останах.
– Убий го, Господи – каза тя. – Убий го. Моля те – това беше цялата ѝ молитва.
Когато излезе, лицето ѝ бе влажно, пътеката в очите ѝ се бе превърнала в нож. На
другия ден тя пак дойде. Беше рано.
– Жена ти ми каза, че светията помагал в шест – прошепна тя. – Отвори ми черквата.
– Убий го, Господи. Убий го. Убий го.
Стоях до вратата, слушах и след час, може би след век, видях очите ѝ, лицето ѝ от
седеф.
– Извинявай – казах. – Сигурно е грешно, че ти досаждам. Но чух как се молиш.
„Убий го“. Кой е този човек? Какво ти е сторил?
Тя нищо не отговори. Погледна ме с тези очи – в тях имаше жар. Видях креватчето
61
на светулката, видях чертите на детето си, които бях забравил. Но знаех, че всичко бих
направил за тази жена. Човек трябва да живее десет живота, за да разбере, че няма нужда
от друго – любовта идва като дъжд, като градушка, като закъснял влак, не питаш къде
отива. Но само в този влак ще бъдеш щастлив.
– Кажи ми кой е тоя човек. Защо молиш Господ да го убие?
Тя ме погледна – за секунда, за цял космос секунди под иконата на свети Никола.
– Защо не се замислиш? – каза тя. – Толкова време не ме забелязваш.
После ме целуна. Може би аз пръв я целунах. Никога няма да разбера това. Горях.
Знаех какво е безкрайност. Тя беше това. Мургава като речно дъно. Знаех, не бих могъл
да живея повече без нея. На сутринта заминахме – хванахме първия влак, който се появи
на гарата. Всичко оставих – дрехи, обувки, телевизор, къща. Тя беше седеф и очи. Те
тлееха, бяха светли и мои. Работехме в някое градче – аз съм прибран човек и разбирам
от цветя – винаги отваряхме магазин за цветя. Но когато видех, че тръгва към църквата
в градчето – знаех за какво ще моли: „Убий го, Господи! Убий го“. Не чаках да довърши
молитвата си, нито да избяга от мен по самотна пътека към гроба на мама. Не ѝ позво-
лявах да се превърне в острие. Грабвах я на ръце и я целувах, а може би тя първа ме
целуваше – това никога не узнах. Тръгвахме към друго градче. Към друг магазин за
цветя, към друга църква, която се казва „Свети Никола“.
И така един ден – беше петък, в петък съм се родил и в петък се е родила Катерина,
сигурно затова не мога да забравя колко са тихи стъпките ѝ – я срещнах, Катерина. Жена
ми, с която още не се бях развел както подобава, и едно дете – дребно, в огромна рок-
личка. Отначало то не ми хареса – крака като пирончета, но това дете беше моята све-
тулка, бях забравил чертите на лицето ѝ. Нищо не помнех от тях. Детето въобще не
тръгна към мене. Не ме погледна. Катерина също не ме погледна. Чакай. Това беше
моята Катерина. Това беше моята светулка. Побягнах към тях.
– Сложихме цветя на гроба на майка ти – каза Катерина, но аз не исках да я слушам.
Гледах детето – най-хубавото дете. С очи от най-щастливата ми нощ. Красиви като кос-
моса.
Нямаха пари за хляб. Роклята можеше да побере десет хлапета като светулката.
Аз разбирам от цветя. Продавам цветя. Садя цветя. Живеем отново в къщата – малка,
един етаж, една стая, но какви лалета греят пред вратата. И всичките съм кръстил „све-
тулка“. Детето има четири рокли точно като за него.
Сутрин в шест идва тя – в очите ѝ е оная пътека, към безкрайността. Тя е красива,
най-красивата жена. Бе продавала цветя с мене във всички градове на България, където
има църква „Свети Никола“. Тя взема ключа от ръцете ми точно в шест сутринта, след
нея ходи един котарак. Слънцето в шест е голямо точно колкото окото му.
– Ти знаеш, Господи! – шепти жената час, два часа, век. Когато излиза от църквата,
лицето ѝ е меко и свети, очите ѝ са големи. В тях всичко е безкрайно.
– Моля светеца да убие мен – каза ми тя.

62
 СИТНОТО
Митра пристъпи към дървото и първо го удари с юмрука на дясната си ръка. Този
път от кокалчетата не потече кръв. Удари ствола втори път, по-силно, и когато кръвта
рукна, кожата сякаш се запали, но тя не ѝ обърна никакво внимание. Удари и с лявата
ръка, пет поредни удара. Кората на дървото подгизна, обели се, но тя не я погледна.
Легенчето с отвара от змийско мляко до нея изглеждаше като голямо кафяво око, втрен-
чено в небето. Митра напъха кървящите си длани в отварата, лицето ѝ се изкриви за
секунда, след което отново стана равно и безизразно, лице, което някога е било човешко,
но сега бе просто студена сянка в есенния ден.
Кръвта престана да тече от ръцете ѝ, тя вдигна лявата, слаба като дръжка на чук, и я
заби рязко в най-ниския клон. От пръстите отново шурна кръв, клонът се прекърши,
залюля се и легна на земята, омазан в червено около мястото на счупването. Митра не
обърна внимание на драскотините, напъха ръка в зеленото око на легенчето, змийското
мляко захапа кръвта и раната млъкна. Зад Митра, смачкано като стара рекламна бро-
шура, захвърлена на пейка край малка гара, направо на земята седеше момиче на четири,
може би на пет години.
– Хайде – каза Митра.
– Не искам – измърмори детето.
Митра го погледна и не каза нищо. Ситното се надигна. До голямото дърво със счу-
пения окървавен клон имаше малко дръвче – тънко колкото маркуч. Детето, облечено в
розов анцуг и розово елече, направи крачка към дървото, след това изведнъж се обърна
и хукна навътре в гората. Просто невероятно как един дребен розов анцуг може да тича
толкова бързо.
– Ана! – викна жената, но анцугът побягна още по-бързо. Тя го настигна за три се-
кунди, малките маратонки се подхлъзнаха, може би нарочно заораха в земята. Хлапето
се свлече на тревата. Митра го вдигна, без да каже дума и го повлече към пътя; ситното
риташе и се въртеше като вретено в ръцете ѝ, но тя го домъкна до малкото дърво. Нищо
не му каза.
Детето вдигна дясната ръка и удари хилавия ствол.
– Не така – скара се Митра.
Тя хвана ръката на детето и я натисна срещу дръвчето. Дървесината изскърца – може
би облаците изскърцаха или камъните на хълма, от тънките като канап пръсти потече
кръв. Дръвчето се пречупи и увисна към земята, но не падна. Жената стисна ситната
ръка, от която още капеха ръждиво-алени капки, отново замахна с нея срещу ствола.
Този път дървото се счупи и падна на земята заедно с кръвта на малката, която плачеше,
но жената не ѝ обърна никакво внимание, а напъха ръката ѝ в отварата от змийско
мляко.
Сега ситното писна пронизително, за миг Митра го пусна и розовият анцуг, бърз
като щука във вир, побягна към гората – една розова щука, за която нямаше нито вода,
нито плитчина, а само гора. Митра остави анцуга да тича, розовото елече хлътна сред
храстите, а тя седна до скършеното дръвче. Почака, вятърът се накъдри и струпа над
долината недоволни облаци. Беше топло.
Имаше още време до зимата, но небето не знаеше това и продължаваше да се сърди.
Митра остана неподвижна, без да мисли за времето, огледа ръката си, цялата насечена,
тънка като сърп. По едно време от гората се подаде анцугът – като мишка, облечена в
63
розово. Първо напред се шмугна едната маратонка, после другата, накрая детето отк-
радна още две крачки извън храсталака. Митра не го погледна и то пристъпи колебливо
напред.
– В гората има мечка – каза детето. – Видях я. Искаше да ме изяде.
– Има – потвърди Митра.
– Мамо – прошепна хлапето, изтича като щука през поляната, но не спря пред стро-
шеното дръвче. Притисна се към Митра.
– Мечката иска да ме изяде.
– Иска – каза равно Митра. Постоя малко, натопи ръката на малката в отварата от
змийско мляко още веднъж и още веднъж малката изпищя. Митра не ѝ обърна внима-
ние, издърпа я до едно малко дръвче, дива круша – тънка като въдица, даже още по-
тънка.
– Сега я счупи сама – каза Митра.
Розовият анцуг литна към гората, но след две крачки спря, сякаш някой го бе прост-
рял чисто мокър на простора.
– Там има мечка – напомни Митра.
Хлапето се обърна, върна се към дръвчето – съвсем малък ствол, но крушата е твърда
като асфалтирана улица. Ситното затвори очи, вдигна ръка. Замахна. Дръвчето се счупи,
този път веднага падна на земята заедно с кръвта му.
– Змийското мляко – каза Митра.
– Не – писна детето.
– Тогава ще счупиш още едно дърво.
Розовият анцуг и розовото като страхлив залез елече се разтрепериха, отново скок-
наха към гората, но там имаше мечка; после малката направи две крачки към буркана,
затвори очи и напъха ръката си толкова дълбоко в змийската отвара, че розовият като
края на юли ръкав потъна почти до лакътя. Детето писна, но не изтегли навън ръкава.
– Добре – реши Митра. Достатъчно. – Извади ръката.
– Мамо – избъбри детето. – Може ли да ходя до тебе?
Митра не го погледна.
– Може ли да ходя на десет крачки след тебе? – попита ситното, но Митра пак не го
погледна.
– Не искам да ходя сама по пътя до нас.
Митра вдигна глава към гората и нищо не каза.
– Гриша ще ме бие, ако ходя сама.
Митра гледаше гората, тъмна като купчина зеленясали камъни.
– Мамо... – изплака малката.
– Ти счупи дръвчето с един удар – каза Митра. – Гриша е по-мек от дръвчето.
– Мамо, може ли да ходя с тебе?
– Не може.
– Мамо.
Гората посивя като въглен. Небето също посивя.
– Тръгвай – каза Митра.
– Гриша ме дебне на пътя.
– Ако кажеш още една дума – започна тихо Митра, – ще ти счупя ръката.
Жената загърби посивялата гора, закрачи, без да се обръща към розовия анцуг; слу-
хът ѝ беше светкавица. Чу как тревата се скърши под стъпките на малките маратонки,
после тревата престана да се свисти. Направо затрещя. Дъщеря ѝ тичаше не към гората.

64
Бягаше панически към пътя.
Митра се напъха в храсталака и почака малко. Следеше, без да диша, как розовият
анцуг хвърчи по пътечката към първите къщи. Внимателно, като че земята щеше да се
счупи под краката ѝ, без да вдига шум, жената се промъкна след детето. Очите ѝ не се
откъсваха от розовото елече. Ситното се умори, пое по-бавно, с дребни стъпки, сякаш
отхапваше парче от камък – свито, навело глава напред. Митра беше виждала, че мал-
ката ходи със затворени очи, когато я е страх; може би и сега очите ѝ бяха затворени,
защото излизаше извън очертанията на пътя.
Едно момче се показа зад ружите на един двор, изскочи като булдог и се изправи
пред дъщеря ѝ. Нищо не ѝ каза, хвана я за косата и дръпна. Розовият анцуг изписка.
– Вържи ми обувките – нареди момчето.
Дъщеря ѝ се наведе. Момчето не пускаше косата ѝ. Розовото елече се огъна под чер-
ните като гноясала рана облаци и започна да прави нещо – сигурно връзваше обувките.
– Тъпа си – изрече хладно момчето и я удари по врата. После плю срещу дъщеря ѝ,
не уцели и плю още веднъж.
Розовият ръкав се вдигна да изчисти бузата. Митра, която стоеше на двайсет крачки
от розовия анцуг, захапа ръката си. Момчето удари дъщеря ѝ по носа – къс, точен удар.
Малката изпищя. Митра захапа ръката си още веднъж.
Момчето пребърка розовия анцуг.
– Защо нямаш пари? – попита то и изрита малката.
Тя беше слаба като тел, по-слаба. Падна на земята. Да не ѝ е счупил крака? Да не ѝ
е счупил някое ребро?
Митра престана да хапе дланите си. Тъкмо щеше да затича към момчето, но закова
насред крачка. Просто увисна във въздуха. Както се бе проснало на земята, ситното
хлапе, цялото разтреперано, мокро от писък и сълзи, се изправи – без да бърза, едно
спокойно изправяне, като че щеше да яде филия със сладко за закуска. Стана и замахна:
ръката му тясна като дръжка на чукче.
Изведнъж се разнесе писък, но не тънък като на котка, а дебел и дрезгав вой на
здраво момче. Здравото момче се свлече на земята. Розовото елече остана неподвижно –
но несъвсем. Дръжката на чукчето, скрита под кроткия като юлски следобед ръкав, се
отпусна. Здравото момче скочи.
– Сега ще видиш – кресна то. – Ще ти откъсна главата.
Розовият анцуг замахна още веднъж. Светкавично, за част от секундата. Даже за по-
малко. Нов дрезгав писък на здраво момче разкъса улицата.
– Ако кажеш още една дума – каза малката, – ще ти счупя ръката.
Здравото момче остана като чувал репи, захвърлен на улицата.
Митра вдигна юмрук към окото си. Една сълза – съвсем дребна, сачма – даже не и
сачма, се изтърколи от клепките ѝ. Но небето беше черно и нямаше място за сачми и
сълзи.
Тя изтича към дъщеря си. Двайсет крачки какво са – три удара на сърцето и малко
отвара от змийско мляко, която лекува рани и залези.
Настигна розовия анцуг и отпусна ръка върху рамото на момичето – толкова хилаво
рамо, че не приличаше на рамо, а на парче пилешко месо.
– Хайде да се прибираме – каза Митра.
Остави ръката си за част от секундата, даже за още по-малко, върху кестенявата коса
на малката. Щеше ѝ се да я погали, но небето беше черно и нямаше място за глезотии.
И все пак я погали. Искаше ѝ се да задържи ръката си по-дълго на изцапаната буза.

65
 – Баща ти ще се върне – подхвърли Митра. – Ако пак е пиян... – добави тя, после
извади от джоба на панталона си черно гумено ластиче и много внимателно, сякаш до-
косваше шал от паяжина, върза косата на дъщеря си на тънка кестенява опашка.

66
 РЕШЕНИЕТО
Гаврил пестеше. Сутрин купуваше хляб и сирене от Lidl, крачеше две спирки пеш,
вечер не засядаше с колегите в „Стремето“ на бира и пържени картофки. Дори и да се
чувстваше съсипан, дори ако въздухът пулсираше в очите му, отиваше да обучава сина
на съседката по английски срещу десет лева на час. След девет вечерта, когато ръждя-
салото левче на слънцето затънеше в самия край на небето, отново преподаваше анг-
лийски, този път на инженера – застаряващ, плешив господин, който плащаше петнай-
сет на час. След това до полунощ Гаврил чертаеше схеми на разумна цена за момчетата
от техникума „Кюри“. Понякога, когато в неделя фирмата за доставки на цигари и ал-
кохол, за която работеше, го освобождаваше, той – известен със златните си ръце – сла-
гаше ламиниран паркет в домовете на състоятелни клиенти.
Вече беше събрал около четири хиляди – ала това все още бе недостатъчно за изне-
надата му. Трябваше да ги докара до пет хилядарки, тогава... Вече беше начертал плана
за екскурзията, която смяташе да ѝ подари. Състави списък на хотелите, проучвани
дълго и грижливо по интернет – места, където цените не отрязват главите на туристите,
но е прилично, дори повече от прилично – прекрасно е. Той искаше неговото момиче да
се почувства щастливо. Лина учеше във Велико Търново. Оставаха ѝ още четири из-
пита. После двамата щяха да заминат за Брюксел.
Харесваше му смелостта ѝ. Лина бе дръзко хлапе, очаровано от неизвестността и
красивите неща – толкова рядко появяващи се в живота ѝ. Майка ѝ беше строга – сче-
товодител; естествено, Лина ще не ще, спестяваше. Гаврил я наблюдаваше как брои па-
рите си, как крие десет лева в тайния джоб на новото кожено палто, което обличаше в
особено тържествени случаи. Баща ѝ също бе експерт-счетоводител – взискателен до
педантичност. Гаврил бе свидетел вече няколко пъти как икономистът настояваше за
отчет пред дъщеря си за всеки един от 300-те лева на месец, които родителите ѝ предос-
тавяха да живее и придобива знания във Велико Търново.
Гаврил ѝ изпращаше пари за автобусен билет и Лина пристигаше в Перник – това
бяха празнични дни за Гаврил. Вечер я гледаше очарован, безмълвен. Преустановяваше
частните уроци, забравяше за ден-два схемите на хлапаците от техникума „Кюри“. Въ-
обще и не помисляше за ламиниран паркет.
– Ето, мило момиче – разкри ѝ със загадъчна усмивка Гаврил. – Това е планът за на-
шата предстояща екскурзия: Брюксел, Кьолн, Бон.
Той самият беше студент и честно казано, трудно вземаше изпитите си. Майка му и
баща му не живееха заедно, нещо напълно нормално в наши дни. Гаврил познаваше
приятелката на баща си и приятеля на майка си. Веднъж в месеца гостуваше и на едната,
и на другата двойка. Единствено тогава похапваше вкусно – майка му, както и приятел-
ката на баща му бяха превъзходни готвачки. По миризмата, носеща се от кухнята, се бе
научил да разбира какво е настроението у дома.
Когато например майка му правеше пълнени пиперки, беше далеч по-разумно да
поеме обратния път, но Гаврил беше толкова гладен, че успяваше някак да изтърпи ре-
жещите забележки, отправяни от майка му към приятеля ѝ – тя сигурно възнамеряваше
да го смени съвсем скоро, ако се съди по пълнените пиперки с кайма, които се появяваха
вече четвърто гостуване поред.
Лина му се обаждаше от Велико Търново с щедрото обещание: „Ще ти направя пиле
с ориз. Купи продукти“. Тя нищо друго не умееше да готви, естествено. Обаждаше му
67
се вечер в осем, точно преди новините – промеждутъка в уроците му по английски с
кварталното хлапе. „Ще ходим ли на екскурзия?“ – изпяваше красивият ѝ глас.
– Още мъничко и тръгваме към Брюксел – успокояваше я Гаврил. – Ти си вземи из-
питите.
Приятелката на баща му пък, когато не беше доволна от живота, особено в седми-
ците, когато парите не ѝ достигаха и се вбесяваше от мързела на баща му, печеше кар-
тофени кюфтета. Гаврил се молеше тази госпожа винаги да е недоволна, защото карто-
фените ѝ кюфтета бяха превъзходни. Лина, независимо дали беше щастлива, или не,
готвеше пиле с ориз.
Оризът, поради тъжното обстоятелство, че оставаше недоварен, имаше твърдост на
пясък; пилето неизвестно защо бе редовно прегоряло – но Гаврил искаше Лина. Тя и
пилето ѝ с ориз неусетно се бяха превърнали в част от неговото кръвообращение. Ко-
гато момичето му се дипломира... Гаврил бе готов да чака точно колкото ѝ бе необхо-
димо. Скъсаха я на два изпита – статистика и счетоводство.
– Какво от това – успокои я Гаврил. – Всичко ще бъде наред. Брюксел е наш. Кьолн
ни очаква. Бон също, уточнил съм маршрута, резервирал съм хотелите.
Тя не го попита как е спестил куп пари за тази дръзка екскурзия.
Понякога майка му искаше стотачка назаем, за трийсетина лева въобще нямало да
си хаби безплатните минути на телефона и да го моли за дреболии. Дума да не става.
Гаврил ѝ даваше петдесет и тя му ги връщаше след години на траншове от шепа жълти
стотинки. Баща му и неговата приятелка също искаха заеми, но бяха далеч по-скромни.
„Дай две-три десетачки, сине, Галя има рожден ден“ – ако се вярва на баща му, Галя
имаше рожден ден седемнайсет пъти в годината. Десетачките оставаха невърнати, но
преди екскурзията Гаврил си ги поиска – и от майка си, и от баща си. Най-чисто беше
положението с приятелката на баща му.
– Ето ти – каза тя. – Знам, че ти дължа 360, но засега съм събрала 200.
Приятелят на майка му не искаше заеми, вечер възпитано чакаше Гаврил точно след
урока по английски и подхващаше:
– Черпи ме да си наквася устата, че майка ти е бясна. Изцежда ме до дупка, преди да
ме зареже – после бавно пиеше бирата, която Гаврил му купуваше от Lidl. Понякога
човекът го возеше до техникума „Кюри“ с новия си мотор, но се страхуваше от майката
на Гаврил. Тя вече го беше изхвърляла два пъти и по всяка вероятност вече си беше
намерила с кого да го замести. Жалко. Не за друго, пиперките на майка му бяха божес-
твени – приятелят ѝ ги обичаше почти колкото мотора си. – Ако имаш някоя позната,
запознай ме – молеше се той на Гаврил. – Какво ще правя сам като куче, като ме отпрати
майка ти?
От друга страна, приятелката на баща му се оплакваше на Гаврил, че не можела да
има дете.
Всичките четирима го съветваха: „Не пести, човече, не се измъчвай. Заведи я на Рил-
ския манастир, там е по-евтино от Кьолн. Има ли значение къде я обичаш? Гледай лю-
бовта да ти излиза икономично.“
Но Лина беше най-красивото момиче в света. Гаврил вече не пилееше грешни пари
за бира, престана на черпи приятеля на майка си, категорично отказваше да дава заеми
и роднините го гледаха е тревога. Да не е болно това момче?
Дойде април, двамата с Лина поеха към Брюксел – с нискотарифната самолетна ком-
пания до Шарлероа, после с автобус. Колко красиво беше всичко. Той ѝ разказваше за
уроците си по английски – колко хитри бяха хлапетата, не даваха пет пари за сегашно

68
продължително време, просто му плащаха три пъти по-скъпо от родителите си да им
напише есето за домашно на следващия ден. Хлапаците от техникума „Кюри“ също про-
явяваха изумителна находчивост – не желаеха чертежите на Гаврил да гонят оценка „от-
личен“. „Добър“ беше напълно достатъчно, в противен случай учителят, макар и твърде
посредствен, щял да заподозре нещо нечисто. Според ценоразписа – чертеж, който из-
казваше четворка, струваше сто лева, чертеж за шестица – само петдесет. Твърде хитри
бяха и хората, на които поставяше ламиниран паркет в холовете – първата чаша ракия,
която му сипваха вечер, беше сливова, следващата – от тиквички.
– Нека забравим другите хора, виж колко прекрасен е Брюксел – прекъсваше го
Лина. – Гранд Плас, манекен Пис, Музея на съвременното изкуство...
Единствено този музей беше безплатен, но Гаврил бе предвидил и билети за Дома
на старите фламандски майстори. За да спестят един обяд в ресторант, веднъж, в хотел
„Ламбермон“, се наложи Лина да направи сандвичи – те имаха същия вкус като нейния
недоварен ориз – на пясък.
Бон... Парите намаляваха със съкрушителна бързина. Бе изчислил колко ще израз-
ходват на ден, но както винаги сметката излезе крива. Похарчиха почти всичко.
Лина беше мила, сияеше, задъхваше се от възторг, възхищаваше се на старинната
архитектура, дишаше учестено пред витрините на магазините. Беше забравила, че я ча-
кат три невзети изпита. Когато му останаха 172 евро, тя го помоли да ѝ даде сто и пет
за една прекрасна рокля, зелена, истинска пролет и ранно лято, а момичето в тази пролет
и ранно лято беше толкова красиво, че Гаврил затаи дъх. Макар подобно лекомислие да
не се вписваше в никакви планове, той купи магическата зелена дреха.
Разполагаше с 67 евро; липсата на финансов резерв го хвърляше в паника. Парите
бяха единствената опора, бирата за приятеля на майка му, обувките, които приятелката
на баща му щеше да си купи с негов заем; госпожата страдаше от особена слабост – ако
не си купеше обувки, се разболяваше. А по-добре ли бе да дава пари за лекарства, вместо
за обувки? Всичко извън парите не заслужава вниманието на човечеството, твъдяха ек-
сперт-счетоводителят и счетоводителката, родителите на Лина.
Затова Гаврил се безпокоеше. Преброи ги отново – 67 евро. В градчето Шарлероа
Лина забеляза прекрасни обувки за 55 евро, истински полет към върховете на съвър-
шенството, обувки „Мечтание“ от Шуман. Момичето, което ги носеше, бе най-усмих-
натото в света. Работата на Гаврил бе ясна – щеше да дава още две години уроци по
английски на гимназисти и петокласници, вечер след девет щяха да го заливат схемите
на хлапаците от трети курс в техникума „Кюри“. Имаше четири невзети изпита, един от
които влачеше вече две години. А каква лавина от ламиниран паркет се готвеше да по-
тече към ръцете му. Но тя... неговата Лина беше най-красивото същество от началото
до края на космоса.
– Колко пари ни остават? – поинтересува се неговото момиче и му се усмихна.
– 12 евро – отвърна Гаврил. – Не се страхувай, ще стигнат.
– Ами – усмивката на Лина беше светла и мека като дрешка на бебе. – Виж какво
сладко огледалце, посребрено, истинско бижу. Струва 11,50 евро.
Гаврил беше щастлив – купиха огледалцето и му останаха 50 цента за спомен.
Пазеше неприкосновен запас от няколко лева – колкото да се прибере от Терминал
2 на летище София до дома си в Перник. Беше купил на Лина билет до Велико Търново.
Даде ѝ го преди два дни.
Ето, самолетът се приземи на Терминал 2. Той прегърна Лина, сияеща в прекрасната

69
зелена рокля, момиче изгрев, което му беше подарило всичките си слънчеви лъчи. Не-
говата палавница в най-леките обувки за 55 евро. Беше честит, че ги зърнаха в белгийс-
кото градче Шарлероа.
– Гавриле, искам да ти кажа нещо – макар че в зелената рокля пролетта беше дошла,
гласът на Лина долетя от зимата.
Гаврил ѝ се усмихна, целуна я, но устните ѝ се изплъзнаха, отстъпиха крачка назад.
– Гавриле, наистина е важно.
– Да не са те скъсали на още някой изпит и не си ми казвала? – лицето ѝ остана в
преспите на януари. Гаврил направи второ предположение: – Баща ти е пуснал комби-
нация за „Спорт тото“ за сто лева и не е спечелил?
Точно тогава времето край Терминал 2 беше както обикновено през април – об-
лачно. Но нали облаците са дълбоко привързани към всички летища по света?
– Скъсвам с тебе, Гавриле – каза Лина, зелената ѝ рокля се откъсна от рамото му. –
Има друг човек. Анди. Той ме чака на летището.
Терминал 2, обвит в облаци, се залюля под краката на Гаврил. Беше горещо. Обла-
ците гръмнаха над главата му. Не успя да си поеме дъх.
– Вземи – продължи равно Лина. – Връщам автобусния билет до Велико Търново.
Няма да ми трябва. Анди ще ме закара дотам.
Паркетът, който очакваше Гаврил, холовете, подовете, стените – всичко избухна
пред очите му. Гимназистите, на които даваше частни уроци по английски, пламнаха.
Техникумът „Кюри“ се разпадна.
– Не казвай нищо! – изрече твърдо Лина. – Решението ми е окончателно. Аз го оби-
чам.

70
 ХАЛЧЕТО
Камъните по полето светеха в жегата, клатеха се, хвърляха жар към подпаленото
небе. Три месеца не беше капвала капка дъжд. Чешмите и кладенците пресъхнаха, ре-
ката беше жълта ивица пясък, сред сухата трева лъщяха опечени кафяви парцали – зах-
върлени змийски кожи и съсухрени, мумифицирани жаби. Не се чуваше звук, не се виж-
даха коли, улицата се топеше.
– Майка ти отмъква бащите ни – изсъска Камен. Той беше висок, силен, в очите му
лаеха кучета.
– Майка ти е нагла. Много противна – Теодора беше по-висока от мене, гласът ѝ ме
пречупи, притисна главата ми. – На нея не можем да ѝ направим нищо. На тебе можем.
Едно момче, Емо от София, овърза колан около шията ми.
– Сега ще видиш – каза. Фланелката му мирише на пот. Теодора ме сграбчи за ко-
сата, Камен и коланът му ме повлякоха напред. Полето се огъна – жълти магарешки
тръни и прах.
Пътят се протягаше в жегата, разтопен асфалт, празен, врял като небето. Мъкнеха
ме по земята, блъскаха ме в туфите посивяла коприва.
– Майка ти е мръсна твар – каза Камен.
– Къде ме водите?
Знаех къде. Страх ме беше да го погледна – стария кладенец на Халчето. Това е чу-
довище, родено още когато земята и луната били заедно – огромно кълбо скали. Халчето
отхапало земята, но хората му я откраднали, а него пребили, запалили гърба и корема
му и го запокитили тука, в безкрайното като вечността поле на дъното на кладенеца.
Гърлото на страшната дупка е черно и гъсто, човек не издържа и се пръсва – евтина
порцеланова чаша, изтървана на плочките, е човешкото сърце. Глупости, казваше мама,
няма никакво Халче. Който те плаши с чудовища, е лъжец.
Теодора ме ощипа по шията и заговори:
– Ти ще платиш вместо майка си. Тя се влачи с бащите ни, пие уискито им, отмъква
парите им. Ти ядеш у вас нашия шоколад. Но сега Халчето ще изяде тебе. Ние ще седим
наблизо и ще слушаме как умираш.
– Миналата година набутах в тоя кладенец нашето куче – обади се Емо от София. –
Песът си го търсеше. Ухапа ме. Лаеше противно и си го получи. Десет дни ви, а от кла-
денеца вонеше на мърша.
Камен ме препъна, Емил и Теодора ме блъснаха едновременно от две страни. Потъ-
нах в кладенеца на Халчето. Вътре миришеше на змии и гущери, на мъртви хрътки. Тук
се криеше чудовището, наполовина изгризано от хората.
– Помощ – креснах.
Тримата се изсмяха. Майка ти е змия, излаяха кучетата в гласа на Камен. Беше
тъмно, много тясно.
– Извадете ме!
– Забрави – подхвърли Теодора.
– Моля ви.
– Не се моли. Пукни.
Над мене стърчеше кръпка синьо небе, стените бяха черни, камъните – остри. Нещо
ме ухапа, песът на Емо сигурно се беше съживил, змиите се събудиха. Халчето скочи
срещу мене. Захапа главата ми.
71
 – Извадете ме!
Тримата се разсмяха. Въздухът се втвърди. Гърдите ми затрещяха. Звярът идеше.
Халчето. Смъртта.
– Помощ!
Тримата се разсмяха гръмогласно. Смехът им запали жарката прах под краката ми.
Междуградският автобус щеше да мине в седем – след десет часа; жегата виеше, ня-
маше коли, кладенецът не се виждаше от спирката. В това дълго, изпепелено поле не се
мяркаше никой. Магарешките тръни бяха грапави – парчета натрошено стъкло, между
тях стоножки търсеха кръв, пепелянки като светкавици се стрелкаха, сините зъби на
небето разкъсваха слънцето. Тесен кладенец. Майка ти се влачи с бащите ни. Халчето
ще те изяде. Виждах кости на кучета. Хората се бяха отървали от домашните си лю-
бимци, бяха ги изхвърлили живи в кладенеца – тесен като кюнец, с режещи камъни по
стените. Задушавах се. Халчето.
– Извадете ме!
– Защо? За да станеш като майка си?
– Извадете ме!
Ха-ха.
Камъните ме притиснаха. Единият ми крак се заби в едната стена, ръцете ми – в дру-
гата. Халчето гризеше костите ми. Плъзнах длан нагоре. Кракът нагоре, другият крак.
Челюстите на песовете под мене щракаха, зъбите им кънтяха. Дали има и човешки зъби?
Преди няколко месеца беше изчезнало едно дете. Дясната ръка нагоре. Кракът. Лявата
нагоре. Не се хлъзгай. Задръж. Чуваш ли. Небето над мене стана лилаво. Черно. Кракът
нагоре. Ръката. Жаркият въздух плискаше огън в очите ми. Кракът. Ръката. Нагоре. Като
гол охлюв, който пресича магистрала, като човек, който бавно-бавно се оправя след
гадна болест, пълзях към тръните на полето.
– Тая нещо се умълча.
– Извадете ме!
Ноктите ми тежаха тон. Краката ми умираха. Не слушаха. Мама беше права. Ходи
набери вишни! Катерех се като смок по дърветата, до най-тънките клони стигах. Драпах
по улуците, стигах до покрива и макар че съм момиче, пренареждах строшените кере-
миди – децата хвърляха камъни по нашата къща. Ние живеехме при дядо Манчо – той
се страхуваше да умре сам, с мама стояхме при него и не му плащахме наем. Майка ми
готвеше понякога, но нямаше време нито за него, нито за мене; аз готвех само варени
яйца на стареца.
Забивах се като кука в стената на кладенеца. Пълзях. Нагоре. Още по-нагоре. Небето
беше потно и празно. Слънцето течеше в очите ми. Накрая вече нямаше стена. Разбрах
как е по-лесно – коремът трябва да не е свит, а прав като черна дъска. Ето, кладенецът
свърши. Не знам какво виждах. Не знам как се лепнах с корем към някакъв ръб. Петата
ми остана да виси надолу към Халчето. Раменете ми се покатериха върху слънцето. Ле-
жах и дишах, виеше ми се свят, земя и небе се виеха над главата ми. Вече нямаше щрък-
нали камъни. Единият ми крак потъна в пещта на тревата. Спрях да дишам, но ги видях –
тримата. Камен, Теодора, Емо, който бе завързал колана около шията ми.
– Тая се измъкна – удиви се Теодора. – Ако я блъснем още един път долу, дали ще
умре?
Късно.
Късно беше да бягам.
Тримата се нахвърлиха срещу мене от три страни. Двете момчета бяха яки, Теодора

72
ме сграбчи за косата, стиснаха ме – за главата, за ръцете, за краката. Изхвърлиха ме в
кладенеца. Кости на птици, може би човешки кости се забиха в кожата ми. Този път не
чаках минута. Не чаках секунда, не чаках половин удар на сърцето. Не ме беше страх.
Нямаше Халче. Мама беше права – един пресъхнал кладенец. Мама беше права да
взима пари от бащите им. Браво на мама. Човек, който се смеси с костите на Халчето,
не зная в какво се превръща. Но вече не го е страх. Кракът нагоре, ръката, черната дъска
на корема, върху която смъртта пише: „Уморена си. Изцедена си“. Друг път! Не съм.
Отблъскваш ръба и болката далече от кожата. От краката ти тече кръв. Небето е подло,
въздухът е хлъзгава примка.
Стигам тревата, стискам последния камък, хващам слънцето за гушата, мачкам ма-
гарешките тръни. В очите ми има мъртви кости.
– Виж! Тая пак се изкатери.
Тоз, който падне на дъното на кладенец, е страшен.
– Аз съм Халчето! – изкрещях диво. Кръвта от дланите ми се размаза навсякъде. –
Аз съм умрялото ти куче, Камене. Но оживях. Ау! – виех на смърт. – Аз съм Халчето.
Тримата не смееха да помръднат от местата си. Който два пъти е падал при Халчето,
не позволява трети път да го хвърлят на дъното.
– Ау! – гласът ми съскаше, блъскаше, хлопаше. Гласът ми беше кладенец. Тримата
се олюляха. Нахвърлих се първо на Камен. Захапах ръката му. Силно, горещо, жадно я
захапах. Под зъбите ми изби кръв – позеленяла от страх. После Емо от София. Неговата
рана след зъбите ми беше гъста и дълбока като тиня. Теодора нямаше сила да тича.
– Не ме хапи, моля те, Халче – изплака тя.
Късно. Зъбите ми разкъсаха блузата и оставиха лилав кръг върху корема ѝ.
– Ще разкъсам бащите ви – креснах и не се боях. – Горките ви нещастни бащи ги е
страх да дойдат при майка ми като мъже. – Тримата стърчаха, жълти изсъхнали тръни,
разтреперани кутрета. – Ще ви изям!
– Халчето! – захленчи Емо от София. След него захлипа Теодора. Камен ме гледаше
с ей такива очи.
Мама беше права – горко на тоя, който те плаши с чудовища.

73
 ЛУННА ПЪТЕКА
Това е то, виждам го и денем, и нощем, дори когато очите ми са затворени – аз съм
брегът, то е безкрайността: морето. Ходила съм веднъж при него, бях съвсем дребно
хлапе, като онези кошчета за боклук край пътя, като незаета пейка, когато вали. Тогава
се случи, че вълните застанаха между мама и тате – тя на единия бряг, той на другия.
Мама, куфарите и аз останахме, а баща ми каза, че трябвало да тръгва, търсел нещо
важно. Но преди да замине да го търси, аз го попитах:
– Тате, какво е това?
Върху морето беше паднал сняг – тесен бял сърп във водата, като висулка, в най-
тънкото място на залива.
Това не е сняг, поправи ме тате, а лунна пътека. Ми хайде тогава да отидем при
луната, аз ще си играя с нея. Сигурно тя може да плува, щом не потъва на дъното. Тази
пътека отвежда до нещото, което най-много искаш, обясни тате. На сутринта него го
нямаше. Сигурно пътеката го беше завела до ценното нещо, а нас бе оставила да пазим
неговия куфар. После майка ми взе всичките си дрехи и отиде да работи някъде, а аз
пристигнах при баба Юра на село.
Оттогава досега все го гледам наум: морето. Аз съм брегът, то е безкрайност, но
полека водата попи в пясъка, прибоят престана да тича към скалите на брега и вече не
го чувах; баба Юра живееше посред планината, в малка къща с няколко таралежа, две
змийчета в градината и кълвачи, за които мислех, че са вълни, и се надявах – щом съм
бряг, може морето да дойде до мене, когато спя нощем. На сутринта, като се събудя,
дано го видя до коритото на баба Юра. И понеже приливите се бяха изгубили някъде по
пътя, отивах до магистралата да им помогна и виках: „Насам, насам!“.
Лазех под мрежата, приближавах до асфалта, за да чувам по-хубаво – колите ревяха
и така ми приличаха на страхотния див шум около вълнолома. Един следобед разбрах
какво е лунна пътека – най-светлото място за рибите и хората. Забравих как изглежда
тате, дори мама забравих как изглежда, но си имах баба Юра. Тя не бе виждала морето.
– Като нива ли е то? – питаше ме.
– Не е като нива, като небето е, само че небе, пълно през цялото време с риби и
лодки.
И лунната пътека те води до нещо най-добро? Като например хлебарницата? Като
някой топъл ден? Не, казах ѝ, лунната пътека води до бялата ти коса, защото тя е умна
и знае приказки; и до зъби, които не болят, крака, които не се уморяват, и до магазин с
безплатни играчки; до четвъртък, когато вземаме пенсията; до Коледа, до боровото
клонче, което много внимателно отрязахме от Борко, за да не го боли, и у дома укра-
сихме с памук. И до Великден, когато ще боядисаме две червени яйца – едното за тебе,
бабо Юрке, другото, по-малкото, за мене.
– Ти си моят Великден, Марче – каза баба Юра.
От тази сутрин магистралата стана моето море, колите бяха гларуси, камионите –
моите бури, и аз бях едно щастливо дете. Бях още по-щастливо дете, но не чувах истин-
ското море. То беше далече – на едното му пристанище моят баща, на другото, най-
далечното – майка ми, а аз бях едновременно двата бряга на безкрайността.
Баба Юра умря – тя следобед ляга да поспи, а аз прескачах да послушам морето. В
пет следобед се бяхме разбрали да направим палачинки. Бях приготвила сладко от
сливи – с нея беряхме най-киселите джанки насред планината и правехме конфитюр с
74
малко захар – захарта е скъпа като луната; затова лакомствата на баба Юра се гордееха
с най-киселото сладко на света, най-великолепното; в пет часа палачинките се опичаха
и ухаеха така, че за тях мечтаеше всяко дете. Стана пет и аз отидох да я повикам: тя с
бялата си като лунна пътека коса, с ръце, по-топли от хлебарницата и хляба – баба Юра
лежеше на леглото.
Не можах да я събудя, стоях сама до нея и изведнъж разбрах, че си е тръгнала. Тя ме
беше подготвила: Някой ден няма да се събудя, Марче. Някой ден ще остана да спя
завинаги, а завинаги означава три дни и три нощи. Тогава вече съм си заминала и ти
трябва да вземеш ей оня вързоп – в него са дрешките ти и пари – ще отидеш при баба
Марта в другия край на селото, къщата зад бряста. Не бой се, момиче, аз ще крача по
твоята лунна пътека, а щом човек тръгне по нея – знаеш – стига до най-хубавото
нещо на света.
– Ще се обръщаш ли назад към мене? – попитах я аз, а тя ме успокои:
– Да, Марче, само назад към тебе ще гледам. Да знаеш: като по магистралата мине
онзи рейс, София – Видин, запомни, че те виждам, моето момиче. Ще ти пращам щастие
направо от луната. Щастието е нещо хубаво. Магазин с безплатни играчки, пържени
картофи с червен пипер и сирене, това е щастие, ситното ми Марче. Баба ти Марта е
добра жена, тя ще те гледа.
Баба Марта наистина беше добра жена. Тя правеше най-вкусния боб и беше виждала
морето. Вечер ми разказваше приказки за вълните. „Всяка вълна е дете като тебе – каз-
ваше тя, – едно добро дете.“ Имахме две кокошки и една котка Мързулка, пълнехме
вода в голям леген. Той беше нашият бряг.
– Ето това е твоето вързопче, дете – показваше ми баба Марта. – Тук са хубавите ти
дрешки, има и пари. Като си тръгна, отиди ти при баба ти Петка, знаеш я, къщата зад
хлебарницата. Като дойде Великден, Марче, мама и тате ще се приберат при тебе от
двата края на планината.
– А ти ще се обръщаш ли към мене да видиш дали съм добре? – питах аз.
– Аз все към тебе ще съм обърната, моето момиче. Ела сега да похапнем от онзи боб,
нашия, с джоджен, и после ще поостанем при нашето море в легена.
Водата се стопляше от слънцето и аз цял ден киснех в нея. Баба Марта ме научи на
буквите, всичките до една, за да мога да разбирам какво пише за морските течения в
книгите – в селото имаше библиотека, но тя не работеше. Веднъж кметицата, жена, ко-
ято боядисваше белите си коси жълти, ми даде чанта, пълна с приказки. Аз не можех да
повярвам, че някаква си избеляла торба може да знае такива прекрасни неща за юнаци,
принцеси и красиви царства.
Затова през цялото време си повтарях, че съм бряг, а щом има бряг, всички искат да
стигнат до него – дори безкрайността; ако няма бряг, значи няма безкрайност, а просто
празно място – без луна, без пътека, без хлебарница и магазин за играчки, без най хуба-
вия автобус София – Видин. Вече знаех кое е по-хубаво от лунната пътека. Това беше
Велик Ден и във великия ден – минутите, когато някой държи детето за ръка и то не е
само.
По едно време си взех вързопчето и отидох в къщата зад хлебарницата при баба Рада.
Тя не знаеше нито една приказка, защото никога не бе имала деца, не бе имала дори
мъж, затова аз ѝ разказах всичко, което бях прочела в чантата на кметицата. Баба Рада
не обичаше морето, нито луната – давила се веднъж в река и едва я спасили.
Тя познаваше билките и гъбите, знаеше всичко за южняка и капризите на дъжда.
Според нея лунната пътека беше отбивката към нейната къща и колко хубаво, че съм

75
дошла при нея, за да види тя какво е с дете у дома, да готви пържено от най-хубави
чушки и още по-хубави домати за това дете и то да ѝ дрънка по цял ден врели-некипели
от оная чанта.
Баба Рада имаше глас, по-голям от деня и нощта. Като започнеше да пее, аз знаех,
че Великден накрая ще дойде при нас, и ставах лунна пътека, за да го доведа. Гласът на
баба Рада грееше – бял, бял, бял. В него имаше хиляда хляба и хиляда безплатни иг-
рачки – хиляда беше най-голямото число в учебника по математика от старата чанта,
по-голямо от магистралата и камионите. Добре че дойде, дете – сега има за кого да пея,
Марче. Ръката на баба Рада беше силна, заедно копаехме чушките и ягодите, ходехме
да слушаме магистралата в четвъртък към пет следобед – тогава връхлиташе автобусът
София – Видин, светъл като заря.
Един ден баба Рада замълча и аз се уплаших да не каже: „Там е вързопчето с новите
ти дрешки, Марче. Има и пари“. Но тя не каза така, само ме побутна:
– Вземи си вързопчето с новите дрешки, Марче, има и пари. Ще те водя до морето.
Мама и тате ще дойдат там за тебе. Обадиха се по телефона.
Куфарът на мама, най-ценното нещо на света, и чантата с приказки на кметицата –
стиснахме ги в ръце и тръгнахме към гарата. Доста вървяхме, но ние сме умни дете и
баба – станахме рано, още когато слънцето не се беше събудило и нощта не си бе тръг-
нала по пътя. Грабнахме влака – през цялото време се надявах той някъде да се размине
със страхотния автобус София – Видин, да се зарадва баба Юра – и наистина ми се
стори, че я зърнах на седалката зад един мустакат шофьор.
Цял ден се носихме с влака баба Рада и аз, имахме много пари, даже си купихме един
сладолед и си го разделихме. Накрая стана тъмно, дори слънцето се умори, но ние не се
уморихме – слязохме в Бургас. Лошо. Морето го нямаше. Ами сега, ако е избягало ня-
къде? Тоя влак толкова бавно вървеше, а релсите му пък бяха по-дълги от всичките при-
казки в чантата на кметицата. И двете бяхме нетърпеливи – баба Рада все за топлия мор-
ски вятър приказваше, аз още повече; стиснахме грамадния куфар на мама, чантата с
буквите, които знаеха всичко за царе и принцеси, и поехме по най-дългата улица на
света – онази към брега.
Не можех да повярвам – накрая стигнахме. Морето беше проходило, пътеката върху
него светеше като разцъфналата вишна зад пощата, луната се разхождаше напред-назад
и си приказваше с децата от другия край на безкрайността. Разтреперих се, но нямаше
място за страх, нали всички знаем – лунната пътека води само към добро.
Първо видях два големи куфара. Единият зелен, другият кафяв. Колко ли приказки
могат да се поберат под капаците им?
– Марче!
Тогава видях мама и тате. Едва ги познах. Безкрайността много ги беше променила.
Мама ме гледаше, аз гледах нея. Страх ме беше да я пипна. Ако пак грабне грамадния
куфар и пак поеме нанякъде?
– Великден те намери, Марче – каза баба Рада.
Повече не чух. Тате ме вдигна към небето. Беше по-силен от моторите и колите по
магистралата. Най-силният.

76
 НЕ ПОВЕЧЕ
– Слушай какво, момиче. Мъжете са камъни, всичките до един, без никакво изклю-
чение – казва ми тя. – От тебе зависи дали ще го носиш като тежест на шията и ще ско-
чиш да се удавиш, или ще го хвърлиш в калта да стъпиш върху него, за да не си изцапаш
обувките. – Тя е на средна възраст, прочула се е в цял Перник. Взима по пет лева на
съвет.
– Искам да напусна мъжа си – казвам аз. – Но той не е лош човек.
– Как не е лош човек, бе! Направо е гаден човек. Зарежи го. Мъже под път и над път,
всеки гледа да те одере жива, после показва кожата ти на колегите и се хвали как си
изревала два бидона сълзи за него. Не бил лош! Ми тогава защо си дошла при мене,
защо ми даде тия пет лева?
– За съвет.
– Сега ще ти разкажа една история, пък решавай сама.
И аз, момиче, навремето бях пламнала като факла за един господин – търговче, про-
дава ракия в Перник. Хвърля ми око, много си хубава, казва. Тия лафове на баба ми ги
реди, имаме си огледала у нас, отвръщам му откровено. Ама вярно си хубава, що не ми
вярваш? Какво желаеш? – интересувам се пряко аз и знам какво иска.
Имам сини сливи цял склон – нали разбираш, че съм умна жена. Купих един баир,
после втори и така всички сини сливи в мои ръце се съсредоточиха. Истината е в сините
сливи, да знаеш, момиче – казвам ти го не защото ми даде пет лева за съвет, а защото си
ми симпатична. Сините сливи са ракия в бъдеще време.
Ти, вика ми търговчето, си много интелигентна. Да, така е, съгласявам се, кажи
колко кила искаш и за колко, защото нямам време да ми разправяш прочее измишльо-
тини. Искам петстотин кила сливи. Колко даваш за едно кило, господине? А ти колко
искаш? – пита пряко той.
Викам му:
– Първо ще ти дам да пиеш от моята ракия, една чаша само – съвсем без пари, после
ти сам ще ми кажеш колко ще дадеш. Добре – той изпи чашата и очите му лъснаха като
ножове, дето а-а-а и ще заколят някого. – Забелязвам – изтъквам аз, – че пиянството ти
е лошо. В очите ти кръв, а в ръката ти още повече кръв. Плаче да се сбие с някого. Затова
ела тука, търговче, имам втори начин да те проверя колко струваш. Но трябва да изпиеш
още една чаша, понеже чак след втората ставам красива за такива като тебе.
Аз, изтъква търговчето, съм готов и четири чаши да изпия заради тебе.
Тогава няма да ми вършиш работа, споделям му откровено. Той изпи втората чаша.
– Разбери, момиче – обърна съвета си към мене жената, усмихната от земята до дру-
гите земи в космоса. – Само след втората чаша се ражда любовта. Без чаша той винаги
ще ти намира кусури, я носът ти ще му се види дълъг, я краката криви, но след втората
ракия носът е бисер, а краката са имане оттук до Радомир чак.
Не се случи кой знае каква любов, и други са пили по две чаши при мене – по ракията
един мъж ще го познаеш. Чашата казва истината за сърцето. На тоя сърцето му беше ни
добро, ни зло.
– Слушай, приказва ми той, ще ти дам колко кажеш за половин тон сливи, ще ти дам
колко кажеш и без да купувам сливите, ама искам утре пак да изпия две чаши с тебе.
– Не – отвръщам му. – Не ми харесваш, господине, обявявам ти го открито. Петсто-
тин кила сливи ми струват хиляда лева, но за тебе хиляда и триста. Нито си хубав, нито
77
си умен. Отивай си.
– Как така да си отивам? Аз – казва – се влюбих в тебе. Твоето питие ми дава такива
сили, щото не знам дали стъпвам по небето, или по пътя към завод „Стомана“.
– Добре тогава, брой ми парите за стоката – заявявам му.
– Нямам пари за никаква стока.
– Защо тогава ме будалкаш, че и ракията ми пи?
– Щото те гледам – мънка търговчето.
– Ти нямаш вкус – отсичам аз.
Събрах му всичките пари. Лично го пребърках и последния лев от джоба му изтръг-
нах. Мъжът това заслужава – одери го, парите му вземи и го прати при някоя кротка
госпожица да му пере чорапите и да го слуша как дърдори глупости, че бил самотен и
потиснат.
– Но моят съпруг е добър човек – измънках аз.
– Добър е, докато не намери някоя по-руса от тебе, моето момиче – прекъсна ме же-
ната, която вече ми беше прибрала пет лева за празните си приказки. – Русата ще му
вземе парите, ще го одере, ще изпие две чаши с него и ще ти го проводи да го водиш на
лекар, защото го заболели черният и белият дроб едновременно. Да го изгладиш и да
слушаш какви ги рони. Че и сълзите му ще трябва да бършеш. Без тия на мене. Слушай
по-нататък какво ще те съветвам:
– Няма да си ходя, заявява ми търговчето. Ако не те гледам, ще се задуша. Ето, виж
каква ракия правим в Перник, момиче – след чаша се влюбва, след две се задушава без
тебе. Но любовта иска живи хора, не задушени и мъртви, нали така?
Свих на купчинка панталоните, ризата и палтото на търговчето, изхвърлих ги навън
и казвам:
– Аз не съм хотел. Чао.
Но на другия ден човекът пак дойде.
– Много си приятна – настоява. – Ама много. Дай да пием още две чаши.
– Вече продадох стоката на друг – отрязах аз.
– Той пи ли с тебе? – едва диша човекът.
– Ами пи – излъгах.
Търговчето изведнъж заплака – от очите му сълзи на ниагарски водопади потекоха.
Търгувам сливи за идеална пернишка ракия-каменарка от пет години и по две ракии
съм пила с купувачи, но никой не е хлипал като този. Ракията ми силна, уж и аз силна,
но ако щеш грим сложи, фон дьо тен метър дълбок намажи и се маскирай с руж до чо-
рапите, все жена си оставаш – усещаш нещата, дори да не го желаеш. Човекът плаче.
– Ами аз без тебе какво да правя сега? – пита. – Аз, като не мога без тебе, къде да
ида?
Имаш ли ти бизнес? разследвам аз. Нямам бизнес. Пари имаш ли? Нямам, ти всич-
ките ми ги взема. Къща имаш ли? Нямам – признава. Майка ми живее в една боксони-
ера. А ти какво имаш? Той казва:
– Само като те гледам, ни пари ми трябват, ни къща, ни стока, ни бизнес.
– Ти си луд, човеко – подчертавам аз.
– Ами луд съм.
– Ти за пет стотинки не ставаш.
– Не ставам – вика.
– Какво да те правя? – питам го.
– Ми дай да пием две чаши ракия.

78
 – Ми дай – съгласих се аз.
От сълзите ли, от глупостта му ли, очите му взеха да греят като слънце и нощна
лампа едновременно. Много си прекрасна, казва ми.
Пихме ракия, пак две чаши, и оттогава, момиче, да знаеш – всички мъже са камъни
и от тебе зависи дали ще го носиш на шията, ще го хвърлиш ли в калта да стъпиш върху
него, или пък ще изпиеш две чашки ракия с този човек и като мене: три деца ще му
родиш и всичките хубави, та хубави, греят.
И като се гледам в огледалото, си мисля – аз вярно съм симпатична, той правилно е
забелязал.
Следователно, момиче, всички мъже са камъни, но само един между тях е скъпоце-
нен. Той е твоят мъж.
Този човек няма особен вкус, той е див, не го бива да прави търговия, но си е твоят
камък, момиче. Цената му не пада. Уж одъртява, а става още по-скъп. Много си го пази.
Направо мини през супера и купи хляб и малко пернишка ракия. Две чашки само. Не
повече.
Разбра ли ми съвета, момиче?

79
 НОЕМВРИ ЩЕ ДОЙДЕ УТРЕ
Трябваше да виси час и четиресет минути на Централна гара в тоя кучи студ. Боту-
шите ѝ бяха с подметки, тънки като вестници, ръкавиците ѝ тънки, с два лева в портмо-
нето. Така било писано.
– Така било писано – подсмихна се баба Марица. – Вярно е. Но Господ, тоя, дето
пуща снега и измисля циклоните за телевизора, ти е дал и молива, и хартията, будала
Ано. Защото човекът е ученик на Господа. Ти пишеш – в теб тефтера, в тебе мастилото,
в тебе думите – каквото си изографисаш, такова ще го живееш. Стига си бляла, изтър-
вала била влака – пак тъй било писано. Хайде де. Ако искаш да знаеш, Ано, Господ
никога не изписва на някого да седи сам и да дреме на гарата. Не Господ е измислил
самотата, а човекът.
Момичето поклати глава, но старата не престана:
– Затова се огледай. Все ще видиш някого. Спри се, опиши го с молива, дето Господ
ти е дал, и човекът ще дойде при тебе. Хайде започвай.
– Като замисля за него, се разболявам – каза Ана, хилаво момиче, умно момиче, но
радостта някак подминава умните, сигурно се плаши от ума.
– Хайде де! – бръчките на старата се ядосаха. – Радостта не се плаши от нищо. Тя
идва с дъжда, а като няма дъжд, напира още по-силно под изсъхналото небе. Ако успееш
да зарадваш някого за една секунда, значи си направила нещо голямо, по-голямо от тебе
самата.
Ана беше забравила радостта.
– Той каза, че ще дойде. Аз отидох на гарата и го чаках. Беше студено, какво друго
да е в края на октомври? Докато чаках, падна слана.
– И ти се уплаши от една слана! – изненада се възрастната жена. Лицето ѝ беше кош-
ница с бръчки, не кошница – есен беше лицето ѝ. – Сланата е за това – да пада. Мъжът
е за това – да каже, че ще дойде, пък не идва – но не се бой, момиче, дървото не умира
от сланата, освобождава се от листата, за да роди нови, по-силни, напролет. Жената ста-
ва по-хубава, когато някой мъж не дойде. Сигурно не знаеш – за някои момичета про-
летта идва през ноември.
– Дай ми от твоето вариво, бабо Марице. Приятелки ми казаха, че помагало. Аз не
мога да се справя.... Казах му: „Дамяне, чакам дете“. Той обеща – утре ще дойда, ще
говорим. Не дойде. Аз нямам добра работа – днес могат да ме изхвърлят, утре също
могат...
– Та животът ти е дал най-хубавото – дете. Знаеш ли какво значи да имаш дете? То
значи да дадеш на времето очи. С очите на твоето дете времето се разхожда из целия
свят, всичко вижда.
Ана искаше да попита: „С какво ще храня бебето? Как ще продължи животът занап-
ред? Във влака сутрин е студено, отвсякъде духа, вагоните са претъпкани на спирка
„Метал“. Става ѝ лошо, като я притиснат от всички страни, но това може да се изтърпи.
Мисълта, че е сама, че до двайсети ѝ остават двайсет лева – това беше страшното.
– Само жената може да даде на света ръце, които опитомяват и зимата, и есента –
детските ръце – продължи старата. – Той си отишъл, занесъл си калните обувки у дома.
Ти толкоз ли си немощна, от едни кални обувки ли се плашиш, момиче? Гледам те – с
телефона, дето държиш, имаш целия свят. Не виждам лъскави работи по дрехите ти. Не
ти трябва нещо по тебе да лъщи, защото в ума ти е светло. Как си сама, като ще имаш
80
чедо? Малкото е пътека, по която щастието идва при тебе. Хайде, взимай молива, Ано.
Напиши живота си, дето Господ ти е дал.
Кошницата с бръчки на лицето ѝ се отвори. То не беше усмивка, плетеница от грей-
нали черти и бразди беше. Ана си представи как есента се спира в очите на старата, за
да се стопли. Искаше да ѝ каже, че от приказките за моливи и писане няма смисъл, че
есента е противен сезон. Тя знаеше къде бе отишъл Дамян. Щеше да го намери. „Върни
се – щеше да му каже. – Върни се, идва ноември. Най-тежко е през ноември.“
– Имаш късмет, че този човек те е напуснал – обади се кошницата с бръчки.
– Не е вярно – възрази момичето. То беше високо и тънко като поглед към небето на
ноември, тъжно, уплашено хлапе в сиво палто, сиви обувки, сиви очи и сив панталон.
– Тогава ще разправяш на дъщеричката ти, че баща ѝ е много добър човек и цял ден
мисли за нея. Все хубави неща.
– Защо да лъжа? – измърмориха стреснатите сиви очи. Не се досетиха да попитат
откъде старата знае, че ще е дъщеричка.
– Не лъжеш. Учиш малкото да обича баща си. Който обича баща си, пораства много
красив и времето му е силно.
Момичето поклати глава. Сивото палто се сви, сивите очи се огънаха, престанаха да
гледат баба Марица. До двайсети имаше много време и малко пари. Навън ставаше все
по-студено, електрическата печка непрекъснато гълташе ток, плодовете бяха прескъпи
дори на пазара под моста. Заради детето трябва да ядеш месо, риба, яйца, не бива да
вдигаш тежко.
Небето избяга от това момиче, което беше дошло в Перник от едно малко градче,
едно толкова малко и топло градче, в което ноември донасяше кошница от сребърна
слана. Там къщата беше на два етажа, макар че единият още не беше омазан. Баща ѝ си
отиде рано, майка ѝ замина в Испания, а в магазина за хранителни стоки касите бяха
тежки, клиентите намаляваха и сигурно съвсем скоро щяха да затворят нейния щанд.
Какво оставаше на това момиче, освен тихото квартално кафене? Сутрин там също
не беше топло, но лампите бяха силни и хубави, картината също. Момичето стана, из-
вади от портмонето си банкнота, но старата жена не я взе.
– Значи онова за молива и за очите, което ми разправи, е лъжа – измърмори моми-
чето. – Щом не ми взимаш парите... – сивите очи се смалиха, сякаш думите ги бяха сто-
пили.
– Разбира се, че е вярно – прекъсна я старата. – Ще ми донесеш парите, като станеш
щастлива. Това скоро ще се случи, помни ми думата. Ти вече си щастлива – заедно с
твоето, носиш едно малко сърце и трябва да го напълниш с радост и смелост. Щастието
е като човека – крачи, крачи, пък му се прище да отпочине мъничко, затова се отбива
при някого – уплашен, отпуснал се като тебе сега. Няма страшно. Като не вървиш толкоз
бързо, не търчиш да се натикаш в метрото, а някак бавно се носиш, че и на бебето в тебе
да му е добре – тогава щастието ще те настигне и ще тръгне заедно с тебе. То живее в
следобедите на ноември.
Без да ще, момичето се усмихна. Лицето му изведнъж се промени, едно светнало за
секунда лице със сиви очи. От сиви очите станаха сини.
– Ето, вземи – протегна ръка възрастната жена. – Това е моето вариво. Щастието ха-
ресва миризмата му и остава при него.
– Не е никакво вариво – възрази момичето. – Вода е. Видях те – наля я от чешмата,
когато влязох при тебе.
– Да, вода е – призна старата. – Вода е, на която се е усмихнало уплашено и отчаяно

81
момиче. Усмивката е най-силното лекарство. Изпий тая вода и ще видиш. Не забравяй –
не казвай „Така е писано“. То сигурно е писано, важното е как ще го прочетеш, Ано.
Вземи си сега петте лева и след две седмици ела. Тогава ще ми донесеш не пет лева –
едно шишенце боза ми донеси – от 50 стотинки. Аз ще опека банички, ще похапнеш, че
да му стане добре на малкото сърце, което носиш под твоето.
По улицата, по която беше пристигнал ноември в града, стана студено. Тънкото мо-
миче в сивото палто си тръгна, сивите очи си тръгнаха, сивите обувки по-уплашени от-
преди. По едно време взе да се стъмва. Момичето спря, отвори шишето, което му беше
дала кошницата с бръчки, и го изля в градинката на улицата.
След две седмици на това място, точно до река Струма, в една занемарена градинка,
която дори не приличаше на градинка, а на здраво утъпкана пътека, се появи висок тип
със сиво палто, сив панталон, сиви обувки. Една възрастна жена, стара като земята, къ-
дето бе поникнала мизерна трева, излезе от блока. Тя ходеше с корави стъпки, макар че
лицето ѝ беше по-старо от стъпките.
– Дамяне, познах те по сивото палто – каза тя на човека. – И нейното палто беше
сиво. По сивите обувки те познах. Момичето се казва Ана. Имаше двайсет лева до двай-
сети. Аз ѝ опекох баница, трябваше да ми донесе боза, за да похапнем, но тя не дойде.
Изсипа усмихнатата си вода тука и това дръвче взе, че поникна.
– Ти си луда – заявиха сивите обувки.
– Слушай, Дамяне. Най-хубавото нещо на света е човек да има дъщеря. Момичето
носи палто като твоето сиво палто. То е тънко, студено ѝ е. Носи сивите очи на дъщеря
ти. Заради тебе е забравила, че може да се усмихва. Даже не можеше да говори.
– Къде е тя?
– Не знам – отвърна старата. – Само спомена, че е дошла в София от едно малко
градче с хубава празна къща и много студ на втория неомазан етаж. Ти знаеш къде е тая
къща.
Сивото палто извади шепа банкноти и понечи да ги даде на старите бръчки.
– Не – отказаха бръчките. – След две седмици, ако ми донесеш вода, на която се е
усмихнало твоето момиче, ела и ми я покажи.
Ноември дойде, такъв един дъждовен, както подобава на сериозен месец – само да
садиш борчета и да окопаваш около ябълките. Беше студено, хората криеха ушите си в
шапки. Момичетата носеха ръкавици. Около оная отъпкана градинка, която приличаше
повече на пътека, по едно време се появи слаб мъж със сиво палто, сив панталон и сива
шапка. Разходи се, започне да тъпче намясто, беше млад и сигурно не понасяше да
стърчи без работа в тоя студ. Отскочи до павилиончето за вестници, надникна в квар-
талния нонстоп и се върна в градинката. Огледа се.
През ноември много мъже носят сиви палта и сиви шапки. От джоба на палтото на
слабия мъж се подаваше стъклено шише. Дали бе пълно с вода, или с ракия? Кой да ти
каже.

82
 ИМИТАТОРЪТ
Юлиан беше на осем години, високо, слабо хлапе, което тичаше по цял ден из по-
лето, все само – като сянка на хвърчило, плъх, подгонен от котка. Другите момчета в
Даскалово отдавна бяха решили да му покажат къде зимуват раците. Те смятаха, че се
перчи пред тях. Веднъж връхлетяха срещу него от всички страни, но той въобще не
отвърна на боя, а да биеш човек, който не реагира, е все едно да биеш сянката си. Пък и
е зле Димана да чуе, че си удрял сянка, сигурно ще реши, че не си в ред.
Той стърчеше сред тях, тънки дълги ръце и крака, като съшит с бели конци. Когато
го оставиха на мира, отново побягна – толкова бързо, че остави след себе си уличния
пес Дамян. В Даскалово вярваха, че кучето се е научило да подушва смъртта, затова не
хапваше от кюфтета, в които бяха добавяли гипс или отрова за къртици.
Юлиан не приказваше много, баща му го наказваше строго заради това тичане –
марш в ъгъла и стой там, докато капнеш от умора. Хлапето стоеше, уличният пес идваше
на улицата пред къщата им и преглъщаше, също наказан, но в мига, когато наказанието
приключеше, Юлиан отново побягваше, гръдният му кош – тесен и лек като летва –
хвърчеше край реката, в гората, в края на селото, а след него подскачаше Дамян. Кучето
сякаш наистина знаеше къде е смъртта и не отиваше на места, където ловци дебнеха да
го думнат в главата, нито доближаваше капаните им.
Изведнъж един ден – и то точно когато майката купи на Юлиан велосипед, дано си-
нът ѝ престане да се носи като стар найлонов плик, който вятърът и бодилите подхвър-
лят помежду си – момчето започна да куца. Дори не погледна колелото.
– Какво ти е? – попита майка му. – Защо куцаш, боли ли те нещо?
Юлиан отвърна, че нищо не го боли.
– Тогава не куцай – сряза го майка му, която беше доста нервна. Беше привършила
заплатата и се чудеше с какво да плати тока. Но момчето продължи да куца, цялото му
тънко като сноп върбови клонки тяло се извиваше на една страна, единият крак се люш-
каше, замиташе назад, майката дори се уплаши, че синът ѝ ще си разбие главата на плоч-
ките.
На другия ден момчето продължи да куцука – дългият, тънък като строшена щека
прасец увисваше към пътеката, където довчера бе летял по-бързо от бездомния пес Да-
мян. Така беше и на другия ден и на по другия – цяла седмица куци, пълни с тежко
слънце дни.
– Нека те боли. Пукни! – извика Симеон, едно много здраво момче – то бе ударило
Юлиан два пъти, когато го бяха наобиколили от всички страни преди няколко дни.
Симеон се приближи до Юлиан, който куцукаше край реката, и го плесна по лицето.
Като че удари сянка. Юлиан въобще не посегна да се предпази; забърса разкървавения
си нос с ръкав. Димана случайно беше наблизо. Тя нищо не каза – как ли пък ще се
заинтересува от момче, което не се бие, не отвръща на удара, а се клатушка като спънато
магаре?
– Болен ли си? – попита надвечер бащата.
На следващия ден родителите на Юлиан го заведоха на лекар. Излезе, че изследва-
нията бяха нормални – на кръвта и всичко останало.
– Той е напълно здрав – заявиха тримата лекари, при които го бяха водили майката
и бащата. – Всичко му е наред.
Само един стар лекар, доктор Драганов, погледна майка му много особено и попита:
83
 – Госпожо, има ли някой във вашето семейство, който куца?
Майката се замисли. Тя отново беше нервна, защото заплатата, както обикновено се
случва с всяка заплата, отново бе на привършване, а трябваше да плаща телефоните,
водата, тока. Не бе останало за маратонки на Юлиан.
– Да, дядо му, моят баща, куца – отвърна бащата на Юлиан.
Доктор Драганов погледна слабоватото момче, което му приличаше на тефтерче с
крака, и каза:
– Юли, я ми покажи как ходи дядо ти – и Юлиан показа: кракът се прекърши като
сух клон, тялото се огъна, сякаш някой бе ударил малкия с камък по тила.
– Я ми покажи как ходи баща ти – и Юлиан тръгна бързо, решително. Куцането из-
чезна. – Отсега нататък ще ходиш както баща ти – нареди доктор Драганов.
– Баща ми няма приятели, затова не искам да ходя като него – измърмори момчето. –
Дядо ми куца и има приятели. И аз искам да имам приятели.
Майката се зарадва – синът ѝ не беше болен. Макар и слабичък, той беше най-прек-
расното момче на света. Тя нямаше никого освен него. Бащата беше решил да си замине,
беше ѝ казал, че багажът му вече е готов, но не го направи, защото детето бе започнало
да куцука.
– А защо тичаше като полудял? – попита майка му.
– Исках да спася Дамян, моето куче – отвърна момчето. – Те му залагаха капани. Аз
тичах напред и като ловците ме видеха, махаха капаните, защото съм човек.
– Значи кучето не надушва смъртта. Бабите си дрънкат, колкото да не заспят – реши
бащата на Юлиан, който беше разумен мъж. Дали малкият щеше да продължи да ку-
цука, за да го задържи у дома? Напълно вероятно. – Кучето е обикновен бездомник –
добави мъжът.
– Не е обикновен бездомник, а мой приятел – възрази Юлиан. – Аз го пазех от
смъртта.
– Това момче притежава вродена дарба да имитира – намеси се старият доктор.
Обърна се първо към бащата, който бе винаги спокоен, а после и към майката. – Заве-
дете го при някой човек, който прави интересни неща.
Още на следващия ден заведоха Юлиан при баба му Трая и дядо му Петър в другия
край на селото. Баба Трая разправяше врели-некипели на съседките си – облаците ле-
тели над Африка, там хората били високи три метра, а сърцата им били от мед и масло,
толкова добри, че дори да си най-злобният човек, и при тебе ще дойде някаква радост.
Разправяше наляво-надясно за кравата им Милана, която знаела кой за кого ще се
ожени – изпий чаша от нейното мляко – току-що издоено, и през нощта ще сънуваш
жениха си.
Къде на шега, къде наистина, хората пиеха мляко от Милана, макар и да мислеха, че
баба Трая е добродушна шарлатанка и фантазьорка. Но когато няколко от тукашните
момчета и момичета се ожениха, никой не си помисли да я опровергава. Чакаха на
опашка от съседните села за това мляко, а баба Трая редеше още по-врели и некипели
измислици. Поглеждаш оная звезда над комина на кметството и си пожелаваш нещо.
Сбъдва се като пушка.
Дядо Петър, висок и слаб като гръмоотвод човек, реши, че трябва да поохрани внука
си, взе в шепа парче хляб от долапа и започна да го размахва във въздуха.
– Кът, кът, пиленце – подвикна старият. – Ела, ще ти дам хляб.
Пилето дойде, дядото го хвана веднага, после го закла и баба Трая направи прек-
расна пилешка супа за момчето. Май доктор Драганов се оказа прав: Юлиан, тънък като

84
отвертка, де що човек видеше, започваше да разправя:
– Този завой на пътя е вълшебен. Като го отминеш, започва да ти върви. – До мом-
чето все подтичваше бездомното куче Дамян, което никак не бе бездомно, напротив –
сдоби се с два дома: един кашон от фризер и още един – от казана, в който дядо му Пепи
вареше ракия. Тя замайваше главите на всички хора от селото за часове. Ако пък разто-
пиш восък, разправяше Юлиан, и после го хвърлиш през рамо в течащата вода на реката,
ще се отървеш от нещо много лошо. По-страшно от смъртта, защото накрая смъртта те
пуска да си умреш, а онова нещо те яде, както къртицата яде картофите под земята – не
се вижда, че ги изгризва, а картофите ги няма, като разкопаеш огнището. Така и тебе те
няма. Вече не си човек, ти си дребно картофче, което къртицата е глътнала.
Всяка вечер Симеон причакваше Юлиан на едно и също място – зад оня завой, след
който човек става щастлив. Удряше му здрав шамар и Юлиан, тънък като подметката
на обувките си, не отвръщаше на удара.
– Май не се радваш много след тоя завой – отбелязваше Симеон и освен шамара
добавяше ритник-два.
Да, но завоят си знаеше работата – щастието винаги си знае работата, дори и поня-
кога човек да не забелязва това. Димана също бе минала оттам и може би заради завоя –
защото не ѝ се бе случило нищо хубаво – пристъпи към Юлиан, каза му: „Наведи се,
моля те“ – и когато той отпусна глава, тя го целуна. Наблизо беше, разбира се, и Дамян;
той съвсем не можеше да подушва смъртта, но бабите вярваха, че може, и му даваха
хляб да ги предпазва от нея.
Симеон още същата вечер преби Юлиан и удари с прът кучето.
Баба Трая уви внука си в овча кожа, намаза раните му с извлек от змийско мляко и
му разказа, че когото увият някого по този начин и го намажат със змийско мляко, този
човек го чака голямо нещо, толкова хубаво, че даже не може да измисли какво е то. Дядо
му реши, че детето има нужда от силна храна, за да оздравее по-скоро. Старият грабна
голямо парче от още парещия хляб, размаха го във въздуха, излезе на двора и завика:
– Кът, кът, пиленце. Ето ти хлебче, ела си хапни.
Едно петле, едро и червено, долетя и само се наблъска в ръцете му. Дядо Пепи го
закла, баба Трая сготви вкусна супа, момчето похапна. След няколко дни овчата кожа
прогони болката и синините. Юлиан само това чакаше, отиде отново при щастливия
завой и когато Димана се появи там с новите си сандали – дали наистина бяха нови, на
Юлиан всичко в нея му се струваше ново, та едни сандали ли няма – ѝ каза:
– Виж това – показа ѝ един съвсем сив камък, който на нищо не приличаше, освен
на нищожество сред камъните. – Вълшебен е. Ако някой те тормози, кажи му: „Камъче,
той ме измъчва“, и хвърли камъка в реката. След тоя ден лошият човек няма да посмее
да гъкне.
Димана, която не знаеше какво да отговори, защото не вярваше това сиво боклуче
да е вълшебно, потупа Юлиан по рамото и се подпря на едно дърво, после отстъпи нас-
трана и сви рамене. Юлиан изтича до дървото, целуна кората точно на мястото, където
се бе подпряла Димана, и каза:
– Виждаш ли, целувам дървото, защото ти си вълшебна.
В мига, когато Димана зави по пътеката към къщата си, се появи Симеон, ядосан
повече от обикновено – а той винаги беше ядосан. Има хора, които, ако не са ядосани,
се задавят от въздуха. Тъкмо овчата кожа бе изцерила синините на Юлиан и Симеон му
направи десетина-дванайсет нови, по-сини и по-дълбоки.
– Ти се женчо – отсече бащата на Юлиан. – Срам ме е от тебе.

85
 А майка му, която отново бе нервна – багажът на мъжа ѝ все чакаше, готов за тръг-
ване в куфарите, заплатата се бе изплъзнала от пръстите ѝ като вятър – извика:
– Аз съм момиче, пък биех момчетата. А ти! Срам!
Обядваха и веднага заведоха Юлиан при дядо Пепи.
Вечерта бабата на момчето поиска да нареже кашкавал за вечеря – и домати, откъс-
нати направо от градината – какво по-здравословно от такова ядене. Човек спи като бебе
след кашкавала от нейната коза Ленче – най-интелигентната коза на цялото земно
кълбо. Какво ти кълбо – козата беше по-умна от цялата галактика, за която даваха разни
неясни неща по телевизията. Баба Трая знаеше какво е галактика – когато ти се спи,
вдигаш очите към двора и вместо да спиш, виждаш галактика, защото през това време
някой ти краде царевиците.
– Къде е ножът? – попита баба Трая. – Петре, къде е ножът?
– Ми не знам къде е.
– Как да не знаеш. Като закла пилето, къде го остави? Завеян човек – като онзи, дето
все губел разни неща и ако главата му не била неподвижно завинтена към шията, си-
гурно щял да ходи без глава. За някои хора това няма значение. И за Петър също, защото
не се познава кой знае колко има няма ли глава – само стой и го слушай какви ги при-
казва.
Отчупиха си кашкавал с пръсти.
На другия ден беше хладно и мъгливо. Щастливият завой беше изчезнал, не се виж-
даше. Но въпреки това Юлиан тръгна нататък – завоят не е човек, че да избяга от собс-
твения си път, нали?
Юлиан извади парче хляб – ухаещо, прекрасно парче от питката, която бе помолил
баба си Трая да му изпече, за да се отърве по-бързо от новите синини. Баба му бе сгот-
вила и пилешка супа. Момчето размаха хляба в ръката си и извика:
– Кът, кът, кът, Симеоне. Ела, пиленце. Кът, кът. Кът, кът.
Зад щастливия завой се появи едър хлапак в синя фланелка.
От джоба на Юлиан се подаде нещо от дърво, нещо като дръжка на нож. Здравият
хлапак застана за миг неподвижно и по лицето му се разля едра, презрителна усмивка.
Юлиан вдигна парчето от ухаещата питка високо във въздуха. Извика:
– Кът, кът, Симеоне, пиленце – гласът на мършавото момче внезапно наедря. Като
че приказваше дядо му.
Изведнъж Юлиан се замисли колко боли.
Якият хлапак тръгна напред. Плю. Плю още един път. Слюнката му залепна върху
ризата на Юлиан.
– Кът, кът – прошепна момчето, мършаво като сянка на хвърчило през юли. – Кът,
кът, пиленце.

86
 ВЪЛК
Ако беше намерила работа, нямаше да се появи на прага му; може би шивашката
работилница бе фалирала или старата жена, за която се грижеше, бе издъхнала – Марко
обикновено знаеше всичко, но сега не проявяваше никакъв интерес. Малките подроб-
ности неизбежно лъсваха – букви от азбука, която само той умееше да чете. Хората бяха
съдове от прозрачно стъкло за него. Никой не успяваше да го излъже, най-малко пък
Сия. Видя я пред вратата, изровила с очи праха, толкова тежък поглед, като че бе нато-
варила камъни в него.
– Може ли да се върна при тебе? – попита го.
Той нищо не отговори, остави я да стои на прага като празната консервна кутия,
ръждясваща полека под черешата. Даже не я погледна, сякаш я нямаше; продължи да
смазва пушката. Скоро започваше сезонът на лова. Оръжието беше добро, но старо.
Нищо, за куршума е по-важно окото, което прокарва пътека към студа оттатък.
За негова изненада Сия прекрачи прага и не само прекрачи, но и не остави куфара
си в коридора, а тръгна към стаята. Щом тя се появеше в кухнята, веднага наставаше
непоносима жега – тя не можеше да живее без топло, цял ден скиташе в гората, съби-
раше сухи клони, шишарки, изтърбушени пънове за огъня.
– Не съм ти казал, че можеш да останеш – сряза я Марко.
Тя се обърна към него, лице най-обикновено, тъмни очи с цвят на евтин черен теле-
фон, тънка коса.
– Но не си казал да си тръгвам – каза лицето, което приличаше на всички останали
по улицата.
– Тръгвай си – отсече той. – Аз не съм хотел.
– Първо ще ти сготвя.
– Не искам да готвиш.
– Първо ще сготвя.
Остави я отново да се заеме с дървата. Вървеше ѝ да пали огън; толкова бързо стана
топло, че Марко хвърли фланелата. Вървеше ѝ и да готви; в къщата замириса на паниран
кашкавал и подправки; тя кръстосваше гората, ровеше под кори и шипки, мъкнеше
разни треволяци и билки. Разбираше от подправки.
Сложи пред него чиния. Красиво изглеждаха нейните блюда; манджата грееше, под-
редена като инструментите в сандъчето му, като патроните в патрондаша, прилежно и
хубаво. Подаде му хляба – леко запечен – и той го изяде.
– Искаш ли още? – попита, очите ѝ подплашени гущери, побягнали панически на-
вън. Не го изчака да каже нещо. Сия превеждаше мълчанието му като „Да“. Храната и
този път имаше добър вкус. Беше сготвила добре, пестеливо. После изми съдовете, из-
мете пода, зае се да изпере дрехите, които Марко бе струпал в два плетени коша – един
за белите, другия – за цветните дрехи. Макар да бе посред бял ден и той се гласеше да
излезе на лов, Сия попита: „Искаш ли?“.
Той не отвърна нищо, но е ясно как тя превеждаше тишината. Любовта се случи
заедно с чинията с кашкавал – малки, вкусни парченца. Човек трябваше да изяде тон,
докато се засити. Приключи съвсем нормално – като новините по телевизията. Той не я
изчака да се прозине, нито да се протегне. Изблъска я от леглото, където бе сменила
чаршафа и калъфките на възглавниците, беше изпрала всичко и сега постелките съхнеха
на простора пред къщата. Сия тупна на пода, не тежко, защото беше мършава – дум –
87
като че някой бе разрязал гнила круша.
– Заминавай си – каза Марко.
Тя се облече, без да бърза, като че го нямаше в стаята. Преди да тръгне, подреди
дрехите му – всички до една скъпи, добре поддържани. Беше я скастрял, когато ги гла-
деше зле. За него ризите бяха по-скъпи от хората. Наложи се да я избута към вратата,
но Сия не си тръгваше, затова я вдигна във въздуха – беше лека, торба изсъхнал хляб –
такъв накисваше в мазна вода за кучетата. Изнесе я навън до ръждивата консервена ку-
тия, заряза я така – на купчина. Не права, а паднала по гръб я избута до пътеката с ка-
мъните, после запокити куфара с дрехите ѝ след нея.
Тя се изправи, тънка като цевта на пушката, куфарът направо гигант пред нея, но не
тръгна, остана на пътеката, отпусната върху камънака. Той вдигна пушката срещу ма-
товото ѝ чело. Тъмните ѝ като улицата очи го гледаха втренчено. Когато гръмна, ши-
ята ѝ се раздруса. Гръмна втори път, по-близо до нея, но едва при третия изстрел Сия се
надигна, сграбчи куфара – едното колелце със сигурност не беше наред – и го затътри
към желязната порта. Но не излезе, остана вътре в двора.
– Няма къде да отида – каза тя.
Марко гръмна още един път. Накрая тя мина през портата, цев и приклад на пушка,
обучени да се огъват напред-назад. Тътреше се като сух бодил, повлечен от мързелив
вятър. Той се прибра в стаята, още топла от сутринта, и дояде панирания кашкавал. Не
се беше отказал да ходи на лов.
Случи се привечер. Видя две сенки, плъзгащи се от боровете към къщата му. Ед-
ната – едра, другата ситна, топчица. Някоя кучка с кутрето си, помисли Марко и излезе
навън. Къщата му беше съвсем в края на Старо село, нагоре беше гората, надолу – нео-
жъната нива със слънчоглед. Откакто баща му умря на деветдесет години, Марко все
правеше сметка да продаде целия имот и да дръпне към Мадрид. Там имало работа,
казваха приятелите му, но гората го държеше, денем в двора му се промъкваха диви
зайци, лисици, чакали, а той стреляше точно. В Мадрид нямаше такъв дивеч.
Марко гледаше във времето с остри очи. Попадаше на подробности, които само той
забелязваше; хитростите, с които хората прикриваха мързела си, се разпадаха като куп
кокали в краката му. Този път не можа да повярва. Не беше кучка с кутре. Вълчица с
вълче – грамадна и яка, чевръста, силна, но не вървеше бързо, изчакваше малкото, об-
ръщаше се към него и напираше направо към къщата му. Защо? Ясно защо.
Оная сигурно беше направила нещо. Какво? Марко се досети, но късно. Нямаше
нищо под стряхата, където преди да дойде Сия висяха луканките. Беше ги майсторил от
глигана, който тресна преди два месеца – сега месото беше изчезнало. Оная беше задиг-
нала всичко, до парче. Не, не го беше задигнала – Марко видя купчина луканки, грамад-
ната вълчица, забила муцуна в тях, и вълчето, заровило се в суджука от неговия глиган.
Гадост.
Изтича за пушката. Спря да диша. Прицели се. Дум. Вой, гъст и чер като кръв, попи
в неожънатата слънчогледова нива. Дум. Вълчицата побягна като пламък, захапал го-
рата, вълчето търти след нея. Дум. Вълчицата отново изви – дълбоко и остро. Дум. Въл-
чето изквича. Марко се огледа. Гъста следа от кръв очертаваше бягството на вълчицата,
но вълчето лежеше в локвичка кръв недалеч от купчината луканки. Беше сиво, дребно.
Марко го вдигна. Под пръстите му сърцето на топчицата туптеше бързо-бързо, като че
искаше да избяга от смъртта.
Не знаеше защо не го уби. Всъщност знаеше – беше измайсторил мехлем с лой от

88
пъдпъдък. Щеше му се да го изпробва. Прибра вълчето, през нощта то се завря под лег-
лото му. Виеше през цялото време и на Марко му хрумна – дали да не го удуши, но го
домързя да стане от кревата. Ситният сив парцал се повлече по петите му. Раната не
беше голяма. От нея пак потече кръв и Марко я намаза с лой от пъдпъдък. Така няколко
дни.
Вечер вълчето заставаше на прага и виеше – не истински рев, някакво мътно ским-
тене. Една нощ от гората се обади истински вой. Дълбок, грапав, тъмен. Вълчето се
опита да подскочи във въздуха, но падна, от раната, вече започнала да зараства, прокапа
кръв.
Заедно с гъстия вой – Марко тъкмо се беше прибрал у дома от лов – се довлече тя:
тънка цев на пушка, куфар, в който можеше да се напъха и да остане място за чифт
обувки под нея. Колелцето отдолу съвсем беше взело-дало. Тя отвори вратата, влезе в
стаята, домъкна тежкия като планина багаж и каза:
– Не стреляй. Гладна съм.
Вълчето дотича до куфара и я подуши.
Марко нищо не каза, любовта се случи веднага, намясто, в кухнята при чувала с фа-
сул, после тя сготви сирене в гювече. Ядоха, Сия не приказваше, откъсваше залчета и
ги хвърляше на вълчето, което веднага се напъха в краката ѝ. После изми съдовете и ги
прибра в долапа.
– Изпери – каза той. – Има мръсни дрехи.
Тя ги изпра. Докато простираше, вълчето се тътрузеше по петите ѝ до мига, когато
от гората отново изтрещя острият като рог на месечина вой. Зверчето настръхна. Изпъна
врат.
Сия се уплаши, заряза мокрите дрехи и се скри в къщата. Марко хвана ръката ѝ и я
стисна. Любовта светкавично се случи на прага върху студената мозайка под воя на
вълчицата и лая на сивата топка – окована с черната тел на нощта.
Не я изчака да се прозине, не ѝ остави време да се обърне на хълбок. Вдигна я във
въздуха – тежка колкото снопа луканки. Завлече я не пред къщата, не пред портата –
захвърли я на самия край на нивата с неожънат слънчоглед. По петите му, като сянка на
ястреб, лазеше вълчето.
– Друг път не изнасяй луканки от къщата ми – каза спокойно Марко и запокити ку-
фара върху нея.
Прибра се, изяде останалите гювечета, легна на чистите чаршафи, които бе сложила
на леглото, и заспа.
На сутринта вълчето бе хванало света някъде. Нямаше я пушката му върху шкафа.
От гората като рана кървеше вой на вълк, разкъсван като наниз перли от тънко скимтене.
– Ставай! – нареди тесен, хладен глас.
Марко вдигна глава.
Тя стоеше над него, вдигнала пушката към челото му.
– Тръгвай пред мене.
Той отказа. Изстрелът го накара да подскочи, куршумът тресна на едно бобено зърно
място от сляпото му око.
– Ходом марш.
Марко се обърна и видя – тя пъхаше в един чувал дрехите му: скъпите джинси, обув-
ките, потниците, слиповете, ризите.
– Върви.
Той не направи нито крачка. Изстрелът облиза ръката му. Заболя го.

89
 Марко тръгна бавно, със стиснати зъби. Щеше да я стисне за гушата, да я зашлеви
така, че... Куршумът прободе горещия въздух до врата му.
– Стой.
Бяха стигнали до мястото, където я бе захвърлил снощи.
Тя остави чувала на пътеката.
– Ще гледаш как горят дрехите ти. Не стрелям точно, но ще се целя в главата ти – тя
вдигна пушката към челото му и каза: – Само ако помръднеш... – Извади запалка, от
четири места пусна пламък в купчината от новите му фланелки, панталони, бельо. Те
лумнаха като наръч слама.
Щеше да му падне в ръцете. Щеше да я смаже така, че...
– Чакам дете. От тебе. Добре че няма да разбере какъв си плъх.
После тя тръгна по пътя, който отхапваше гората от полето.
От дърветата към нея се подаде грамадна сива топка. Друга малка топка изджавка и
затича към жената. Сенките се плъзгаха бавно, едва-едва се клатушкаха.
Той не можа да повярва.
Вълчицата и вълчето.
Те дълбаеха тънки алени дири – като плетеница от червени конци.

90
 ГОСПОЖА ИВАНОВА
Когато Антоний ме покани на вечеря, изпаднах в състояние, близко до плътна па-
ника. Фамилното му име беше Алтънов; господинът принадлежеше към известно във
финансовите среди семейство, дало на Европа поне дузина видни теоретици на банко-
вото дело. Колата, дрехите, козметиката, с която този човек освежаваше безупречната
си фигура и лице на джентълмен, получил образованието си – както усилено се гово-
реше – във Виена, ракетите му за тенис, всичко в личността му искреше с белезите на
изтънченост, която се постига с много пари и професионални масажисти, работещи
върху плътта му всеки божи ден.
Предполагах, че се бе досетил за мене като възможна гувернантка на дъщеря си,
едно бледо дванадесетгодишно девойче, което вече бе уволнило осем гувернантки за-
ради грубото им поведение по време на учебния процес. Аз приказвах английски добре,
немският ми, въпреки че не блестеше ослепително, бе подкрепен с висок сертификат за
владеене на чужд език, издаден от Goethe Institut, България.
Рехавите ми разкази, както се ласкаех да си напомням – макар и да не печелех пук-
ната стотинка от тях – се появяваха от дъжд на вятър в бледи литературни издания на
България, ала вече имах няколко публикации в Германия, копия от които бях изпратила
до Антоний. Вероятно това бе причината той да ме покани на тази вечеря, за която се
наложи да взема дрехи назаем от една моя братовчедка с внушителен личен гардероб.
Чувството на напрегнатост се увеличаваше от тъмните легенди, които се носеха за
Алтънов из домовете на моите частни ученици. Цената ми като частен учител по анг-
лийски едва ли докосваше небесата; все пак един от атестатите за благополучие на елит-
ните столични семейства беше именно аз да обучавам младите наследници в умения по
писане на есе и слушане с разбиране на езика на Шекспир.
Никоя личност не беше обект на толкова напрегнати и страстни коментари във ви-
соките кръгове, както Антоний.
Джентълменът имал обичай да подмята, че жената вдига глава единствено за да не
се забелязва двойната ѝ брадичка – наблюдение, което очевидно бе заимствал от пре-
лестния английски разказвач Самърсет Моуъм.
Съпругата на Антоний, която не познавах, била изтъкната балерина; до ушите ми
долитаха внимателни намеци, че бившата балерина, вече поизхабила огъня на прелес-
тите си, не съумявала да предоставя достойни теми за разговор на своя знаменит съпруг.
Тоест – била одъртяла, ето защо естетическото чувство на финансиста се отклонявало в
посока търсения на талантливи и крехки дарования. Преди по-малко от година бях пра-
вила плахи опити да предложа професионалните си умения като редактор на „Фор-
туна“ – едно от няколкото лъскави списания, които принадлежаха на Антоний Алтънов.
Той категорично ме отряза, заявявайки, че възрастта ми е смехотворна за такава от-
говорна работа. Тогава бях на 33. Той имал нужда от млади, амбициозни кадри. По-
плосък и безцеремонен отказ не бях получавала никога през живота си, което в моя слу-
чай наистина означава нещо. Предлагам разказите си по разни редакции и издателства
в различни държави и повярвайте ми, никакви откази, колкото и грозни да са, не бяха в
състояние да разклатят душевното ми равновесие. Уверявам ви, че редакторите не са от
най-внимателните човешки екземпляри.
Ала тогава Антоний направо ме разстреля. Изтъкна, че освен напредналата ми въз-
раст, аз съм била една дръзка, нахална хайде да не казваме каква още тения, която имала
91
наглостта на него! – джентълмена, чистата вода ненапита! – да пробутам вече публику-
ван разказ! Да измъквам незаслужени хонорари от неговия честен джоб. Той можел
всичко да понесе, но лъжа и безчестие – никога. Истината беше, че великият тип забави
разказа ми до Второто пришествие – ако въобще има такова. Писна ми да чакам и про-
дадох разказа на един друг надут тип. Ето защо Антоний в никакъв случай не можеше
да се включи в числото на хората, които обожавах.
Дългото ми влачене по разни редакции ме бе научило да не влагам никакви чувс-
тва – нито бурна любов, нито черна омраза – в индивиди, на които след време отново
можех да предложа някои текст. Ето защо след месец изпратих нов разказ на Антоний,
който той безпощадно оплю, ала това не ми попречи светкавично да му изпратя копие
от шведски вестник, в който същият разказ излезе придружен с красива илюстрация.
Такива бяха нашите взаимоотношения преди момента, когато бляскавият господин
ме покани на вечеря в ресторант „Фара“ – едно заведение, чието меню хвърляше съзна-
нието ми в гастрономически екстаз. Бях се убедила с очите си, че цената на един джин
с тоник възлиза на месечната ми учителска заплата в елитното частно школо, където
работех. Понякога, за да демонстрират доброжелателност, родителите на моите частни
ученици ме канеха във „Фара“, откъдето си отивах сита и възхитена.
Антоний беше запазил маса в едно от сепаретата и за мое изумление си направи
труда да изпрати при мен сервитьор е цветя в мига, когато се появих на вратата. Веднага
отбеляза колко добре изглеждам, въпреки че скъпите ми дрехи не компенсирали лип-
сата на елегантност, с каквато за жалост Господ пропуснал да ме надари. Според него
костите в организма ми били прекалено много на брой и твърде широки по размер.
След това се осведоми какво ще ям и отбеляза, че към деловата част ще пристъпим
едва след като удовлетворя в задоволителна степен лакомията си, за която се говорело
из София. Ала не се сдържа. Не бях приключила с плодовата салата, когато безапелаци-
онният му глас започна да разплита кълбото на загадката:
– Искам една млада госпожица да усвои основите на английската граматика за
двеста дни. Имам предвид двеста дни непрекъсната заетост за вас, госпожо Иванова.
Десет часа на ден.
– Освен частните си ученици и работата в училище, аз имам три собствени деца –
позволих си да информирам своя събеседник аз.
– Вашите собствени деца са ваш собствен бизнес – срази ме с логиката си Анто-
ний. – Като казвам двеста дни, имам предвид младата дама за двеста дни да започне да
приказва правилен английски. Аз лично давам гаранция за нейния буден интелект! Тя
има блестящ усет към езика. Говори малко италиански и немски.
– Двеста дни е твърде кратък срок – изрекох замислено аз. – Не ми се иска да загубя
работата си в елитното учебно заведение. Самият факт, че работя там, привлича към мен
частни ученици...
– Имам предвид привлекателно заплащане за вас – заяви Антоний и назова една
сума, която ме накара, въпреки цялото ми самообладание, да изплюя ягодата, която
току-що бях сложила в устата си. – Освен това, ако младата дама те хареса – изведнъж
се обърна към мене на „ти“, което ме подразни, ала имах ли друг избор, освен да прег-
лътна възмущението си?, – ще я придружиш за пет месеца в САЩ, естествено, всичките
ти разходи ще бъдат за сметка на организацията, която те изпраща – тоест за моя сметка.
И ще получаваш по 120 долара дневно за дребни разходи.
За да не проличи бясното ми нетърпение веднага да изкрещя „да“ в отговор на пред-

92
ложението, замислено започнах да дъвча нещо от плодовата салата. Плодовете бяха из-
вън сезона и сигурно струваха колкото годишната ми заплата.
– Добре направи, че не взе да разпитваш за младата дама – подхвана Антоний. – За-
сега искам да знаеш, че аз изключително държа на нея. Ако приемеш предложението
ми, преди да си тръгнеш, ще ти дам нейния адрес. Искам да започнеш обучението след
три дни. – Не бях очаквала толкова спешна поръчка, ала на плахия ми опит да отложа
поне седмица началото на занятията, Антоний просто не си направи труд да отговори.
Небрежно отбеляза: – Чух да се говори за ръкописа на новия ти роман. Ако младата
дама наистина одобри твоите методи на обучение, имаш думата ми, че за два месеца ще
ти издам книгата, от която ще получиш... – при споменаването на хонорара въобще не
се наложи да плюя ягодата, която отново бях налапала – глътнах я заедно с дръжката;
ала следващите му думи ме свалиха от коня: – Ще направя така, че и в най-затънтеното
село хората да научат името ти. Ти наистина проявяваш голяма наглост, ала си талант-
лива досадница, госпожо Иванова.
Младата дама, с която се запознах след три дни, беше досадно красива. Казваше се
Десислава, със сини очи, които биха накарали синята вода на Седемте рилски езера да
изглежда като олио, в което са се пържили тиквички. Устните ѝ бяха огромни и алени,
тялото ѝ – перфектно. Девойчето очевидно никога не бе изпитвало нужда от учебници,
граматически правила и английски език. Едва ли щеше да изпита, докато не навърши 65
години.
– Чувала съм, че докато чете, човек обтяга лицевите си мускули и получава бръчки –
заяви ми Деси и за нищо на света не можех да я накарам да гледа в учебника повече от
десет минути на ден.
Наложи се аз да ѝ чета на глас. Пишех думите, докато тя лежеше и наблюдаваше
отражението си в стенното огледало, което Антоний беше монтирал в мезонета на мал-
ката. Всъщност той ѝ беше купил този мезонет, за да може нервната ѝ система да релак-
сира, докато я обучавам. През половин час я пусках да взема вана и висях до разкошните
руси къдри, наливайки в главата ѝ разликите между сегашно просто и сегашно продъл-
жително време. Това също се оказа нетърпимо тежко за будния ѝ интелект, наложи се
често да прекъсваме занятията; една възрастна масажистка долиташе и по спешност раз-
движваше кръвта в артериите на очарователната ми ученичка.
Дните минаваха, а ние все още клечахме на сегашно продължително време. Тряб-
ваше да се харесам. За нищо на света нямаше да отлепя и педя напред от сегашно про-
дължително време, ако прелестната Деси сама не изявеше болезнено остро желание за
това. На два пъти Антоний разговаря мило с мен по телефона и тъкмо преди края на
дружеските разговори двукратно заяви, че малката просто ме боготворяла. Била съм хи-
пер мега педагог, едно бижу, което заслужавало двустранно увеличение на заплатата
си.
Мило поточе се бе промъкнало в гласа на финансиста Антоний, което ме учуди не
малко. За тази промяна в климата скоро се намери обяснение. Възрастната масажистка
разреди посещенията си в мезонета на моята талантлива обучаема. Вместо нея започна
да се появява Антоний, който с царствен жест на ръката подхвърляше петдесетачка към
мен с думите:
– Иванова, иди да отдъхнеш за половин час.
Какво правеха двамата, въобще не бе предмет на моя интелектуален интерес. Често
половината час, който ми отреждаха за отдих, се проточваше цял ден, явление, което не

93
влияеше зле на педагогическото ми самочувствие. Антоний сияеше, беше изключи-
телно доволен от напредъка по английски на моята ученичка.
Придоби приятния навик при всяко от посещенията си да ми носи малък, ала изискан
подарък, който аз съумявах да продам на по-заможните си колежки, например на мате-
матичката и философката, чиито съпрузи бяха дребни бизнесмени. Стигна се до поло-
жението, че малката закачливо започна да ме пита дали съм си стегнала вече багажа за
САЩ. Антоний редовно ме обливаше с топлото поточе от гласа си, пръскаше похвали
относно моите огромни знания за сегашно продължително време и ценеше факта, че
никаква информация за усилените му занятия по английска граматика не изтича във
времето и пространството – тоест никой на белия свят не узнава за визитите му в уютния
мезонет, изграден в служба на образованието и културата. Дори сподели с мен, че се
чувствал щастлив като юноша.
Ала нашето съвместно блаженство скоро беше нарушено от едно ужасно събитие.
Беше мрачен предобед, сряда. Валеше студен дъжд. Малката Деен заяви, че ѝ се ре-
вяло от скука и мразела английския с цялото си сърце. Изпратих я да вземе вана за десет
минути, което означаваше, че ще я взима поне два часа, а аз можех да си мисля за всичко
под слънцето и ако имах късмет, можех дори да го напиша на компютъра ѝ. Тя обожа-
ваше компютъра си и по самоинициатива почистваше праха от монитора два пъти на
ден.
Може би щеше да работи с лаптопа си, ако не знаеше, че този скъп механизъм влияе
зле на тургора на кожата ѝ. Тъкмо бях измислила едно хубаво заглавие, когато звънецът
на външната врата експлодира. Сякаш някой го бе ударил е чук. Антоний звънеше съв-
сем различно – спокойно, като император, триумфирал на бойното поле. Масажистката
пък масажираше звънеца и той едва проблейваше от страх да не наруши спокойствието
на великолепната Деси.
Учудено тръгнах към входната врата и като я отворих, се почувствах като човек с
опряна в челото му цев на пистолет. Срещу мене стоеше много красива жена, далеч не
в първа младост, коженото палто хвърляше скъпи салюти от раменете ѝ, фигурата ѝ
беше божествено стройна, лека; изглежда, не притежаваше кости, а паяжина. Веднага
ми заприлича на знатна балерина, в която, доколкото знаех, навремето Антоний се бе
влюбил и бе направил своя жена.
– Може ли да вляза? – попита разярено посетителката.
– Коя сте вие? – с най-благата възможна интонация в гласа си се поинтересувах аз.
Предчувствието ми не ме беше излъгало.
– Аз съм госпожа Алтънова – уби ме с презрението си дамата и мина край мен като
сянка на чучулига, без въобще да поглежда в моята посока. – Къде е онази уличница?
Може би предполагаше, че Деси е уличница, но момичето не беше. Гарантирам, че
то рядко стъпваше на улицата. Антоний винаги изпращаше шофьор, който я вземаше
пред самия вход на блока. Представих си какъв скандал щеше да се разрази, щом дамата
зърнеше Деси във ваната! Крах на мечтите ми да отида в Ню Йорк, Ню Джърси и Лос
Анджелис! Изведнъж ме осени безумна идея.
– Тук няма никой друг освен мен, госпожо. Аз живея тук.
– Глупости! – презрително отряза дамата.
– Намирате се в къщата ми, госпожо, и моля да се държите учтиво! – обявих тихо,
но твърдо аз. След като отново ми беше обърнато внимание, колкото на ръждясала кон-
сервена кутия, поривисто изкрещях: – Да, госпожо, вашият съпруг наистина има отно-
шение към мен! Благодаря на Бога за това! Той е най-нежният, най-блестящият мъж на

94
света! Вие не заслужавате праха под обувките му!
– Какво! – прошепна красивата дама.
За миг лицето ѝ се обезцвети и заприлича на керамична плочка, с каквито бе обли-
цована тоалетната в мезонета на Деси. След това гласът ѝ се усука, изригна в нервен,
грапав смях. – Какво! Ха-ха! Не мога да повярвам... – смехът, който клокочеше в гър-
дите ѝ, я задави и тя не можа да го погълне. – Антоний е болен! Луд! Да ме замени с
тази дърта... с тази тромава... ха-ха-ха...
– Веднага напуснете къщата ми! – викнах аз, като се стремях да изглеждам вбе-
сена. – Вън! Ще ви убия!
– Луд... Побъркан! – разля се смехът изпод скъпото ѝ кожено палто. – Откачен! Не-
нормален!
Леко и грациозно дамата събра паяжината на костите си и замина към дъжда навън,
огласяйки целия вход с бурен кикот, избликващ направо от жаркото ѝ сърце. Аз въздъх-
нах облекчено. Максимално лишена от одежди – тук се изразяваме деликатно – оста-
нала по пет пръстена и златна верижка, от ваната се бе измъкнала Деси и любопитно
душеше наоколо с мъничкото си носле.
– За каква крава е женен Антоний! – въздъхна момичето. – Хипер тъпа! А ти,
златце – напоследък тя често ме наричаше така, – беше супер! Връх си! Хипер си! Аб-
солютно! Мега си!
След месец аз, великолепната Деси и Антоний вече имахме самолетни билети за Ню
Йорк. Единственото, което ме притесняваше, е моят подозрителен съпруг. Отнякъде
достигнало до ушите му, че съм се отдала на отношения с онзи... хайде да не казваме
какъв финансист Антоний.
Целият културен елит на столицата обсъждал развитието на действието... Сто пъти
казах на моя съпруг да не дава ухо на легенди и митове, ала той упорито страдаше.
България приказвала. В едно списание дори ме били обявили за жена на годината...

95
 ЕРОЗИЯ
Докато има небе, не се отказвай. Не обаждай на никого, че няма да клекнеш. Ако
видиш хляб, не бързай към него, колкото и да си гладна. Само ти си знай, че умираш за
две трохи. Лицето ти не бива да показва глад.
Давиджон ме беше накарал да препиша тези изречения двеста и петдесет пъти. Аз
ги преписах и казах, че не струват.
– Тъпи жени не понасям – излая той и ме изправи под слънцето.
Слънце като сгорещено олио в тиган, пърли, дере кожа и кости. Давиджон ме остави
под пещта на небето, той седи в колата, пуснал си е климатика, спокойна музика и ми
повтаря:
– Докато има небе, не се отказвай. Лицето ти не бива да показва нито сила, нито
слабост. Лицето трябва да е блато. Така навън не се вижда нищо. Никой не трябва да
знае, че ще го превърнеш в куп изпържени кокали. Разбираш ли, Захарийо?
– Майната ти – отвръщам.
Умирам под слънцето, такова варене се варя, че мускулите ми се превръщат в раз-
топена мас.
– Разбра ли ме, Захарийо? – пита Давиджон.
– Не те слушам, Давиджоне – казвам и искам да му прегриза гърлото със зъби и да
го оставя да цвърчи на слънцето. Излезе от колата и седна на сянка под липата. Аз се
топя, от мене тече желязна пот. Но няма да ти кажа: „Слушам, Давиджоне“. Той пак
чопли:
– Разбра ли, Захарийо?
Не отвръщам, топя се като олово под поялник, но си трая.
Той нищо повече не ме разпитва, само подхвърли:
– Следобед на Козел хребет.
Не искам да описвам надълго какво е Козел хребет – то е разлом, целият в трън, глог,
коприва и гущери – едри като коне, гледат те и с очи ти изпиват кръвта.
Които изкарат школата на Давиджон, не остават гладни нито час. Аз се обучавам
там. Ставаме за всичко – можем да бием, ако платят, можем да не бием, ако платят по-
вече. Хвалим до небесата, ако някой даде пари, плюем отвъд Господ, ако друг метне
повече.
– На Козела има поръчка за тебе – хвърля през зъби Давиджон. – Да пренесеш нещо
догоре, аз ще наблюдавам.
Седя и се разлагам под слънцето, не казвам нито „да“, нито „не“.
Давиджон иска да ме отстрани от школата – ясно защо – мога да устискам на жега
по-дълго от него, не се размазвам като помада по подметките му. Веднъж извиках, че е
велик. Тогава той ме изхвърли от стаята, защото очите ми светели като на куче, гласът
ми бил пълен с кърлежи, и приел забележката ми за подигравка.
– Тръгвай за Козел хребет.
Като завършиш школото на Давиджон, ти дават да командваш зелени тикви – те бият
до кръв, светът е пачка за тях. Ти си им шеф, биеш най-много, плюеш най-силно, биеш
тях. Взимаш деветдесет на сто от пачката.
– Тръгвай, Захарийо.
Името ми е Захария, мразя да ми викат „Захарийо“. Казах му:
– Аз не съм Захарийо, а Захария.
96
 – Ти си се дотътри тук да се учиш, а не да учиш мен – говори ми Давиджон от сянката
под липата. – За тебе рядко ще има поръчки. Дори за проститутка не те бива.
– За проститутка ме бива – казах му аз. – Но не толкоз, колкото тебе.
И бездруго ми дъвчеше червата. Има ли значение дали по-дълго или по-кратко? Мра-
зеше ме дълбоко и завинаги.
Спряхме пред Ямата. Бяхме трима – аз, Давиджон и един много пълен господин –
той бе платил за поръчката.
„Яма“ е името, мястото е страшно. Гилотина. Помня – даскал Янкова в училище ни
наливаше знание за Данте; горкият писал нещо по въпроса за ада, но човекът просто не
го е виждал с очите си. Трябваше да дойде при Ямата. Черното езеро. От време на време
дъното клокочи: „Фссс.. Фсс...“, земята плюе кал – мразовита, сива и зловонна. Не зная
точно къде водата хлътва под камъните, но отвсякъде фучи. Езерото се побърка след
земетресението в Перник. Кравите мряха като мухи – пиеха от водата, подуваха се и до
вечерта се обръщаха по гръб – куп смрадливо месо. И коне бяха потъвали в Ямата – от
студ, водата беше по-ледена от лед. Ямата бе опасана от всички страни със сипеи.
Навремето тук имало залежи от въглища. Перничани изровили шахти, изкъртили
пластовете с машини, бъркали, човъркали, дращили с багери и булдозери, после затво-
рили мината. Народът огладнял, обосял, тръгнал с лопати да изкорми де що въглен ос-
танал под калта. Баирът се срутил. Аз видях как се сгромолясаха две планини. От раз-
битите им търбуси взе да хвърчи черна, проклета вода. Понякога езерото хвърляше буци
въглища и народът налиташе да ги лови с мрежи.
Та си помислих – дали Давиджон иска да ме пусне да ловя въглища с мрежа по дъ-
ното? Това го предлага само на мене, защото веднъж ме беше попитал:
– Ти как ще ме определиш – що за човек съм?
Аз се изправих, много високо си вдигнах очите, след миг ги хвърлих в неговите и
казах:
– Аз не виждам човек наоколо. Никакъв човек.
Той плю. Не действах, както ме учеха в школото, не се разливах като вакса по обув-
ките, а трябваше. Но не съм вакса. Аз имам очи и докато има небе, ще го виждам.
– Тая – каза Давиджон и посочи мен. – Тая за пари ще си отреже ушите, ще ги опече
и ще ти ги продаде.
Тая ли? – разтегна недоверчиво лице мъжът до Давиджон. Беше нисък, с объл ко-
рем, изхвръкнал като къртичина пред него, а гласът му разрови камъните край мене: –
Тая не става.
– Ти само кажи колко ще ѝ дадеш.
– Тая не става – къртицата в гласа на човека и къртичината в корема му не даваха
пет пари, че земята се беше запалила от жега на десет сантиметра от климатика в колата
им. Аз се пържех в жегата.
– Захарийо, тия искат да качиш едно шибано знаме на Козел хребет. Трябва да го
забодеш на върха, преди котенцата от София да забият тяхното. Става дума за чест,
слава, реноме и още глупости от тоя модел. Разбирай „куп пари“. Запиши си. Ония от
София ще минат по пътеката към рида.
Стоях пред Ямата. Водата, цялата сенки и тиня, хвърляше къчове към мен, земята
отдолу скърцаше, сипеите – чукове от кремък и облаци – съскаха над Ямата, а над тях
стърчеше Козел хребет. Стръмен, дива скала, на места нарязана с оранжеви жили, език
на току-що пламнал пожар. Пламъкът хапеше, мрачните канари, остри като бръснач,
мятаха зъби и злост към небето. В края на пожара, режещ и черен, бе настръхнал върхът

97
на Козел хребет. Този, с къртичината в шкембето, настояваше да забия знамето там.
Щели да ги запишат в някакъв важен тефтер в Европа, някаква европейска агенция
пък щяла да се бръкне за финанси и да изследва, а дебелият възнамерявал да изнася
сказки за този грозен феномен – ерозията. Но на хората му не им стискало да катерят
Козел хребет по оранжевия камшик на камъка. Къртичината явно имаше дълбок джоб –
да плаща стотинки на нещастници като мен, а после да сложи в портмонето си пачки и
слава.
– Ония от София ще катерят с муле по Мравка пътека. Имай го предвид – обади
Давиджон.
Само като чуя за Мравката, ме свива стомахът – тая пътечка се провира под всяко
дърво, обикаля всеки камък – мулето Херкулес да е, ще стигне за четири дни.
– Юнаците от София се гипсираха. Страх ги е. Не смеят да пуснат вертолет – обади
къртичината. – Козел хребет е остър, ще разбият машината. Купили са муле и мулетар.
– Захарийо, зная кой е мулетарят. Ходи го изпукай и го обезвреди – казва Давиджон.
– Аз не изчуквам мулетар, аз изчуквам само който ми харесва.
– Пет хиляди – отсече коремът и се втренчи в мене. – Ако искаш, застреляй муле-
таря, твоя работа.
– Десет хиляди – казвам. – Десет и имате знамето забито на Козел хребет преди со-
фиянците. После си напълнете джоба с жълтици и световна слава.
– Луда – реши коремът. Къртичината му подскочи чак до челото.
– Луда е, да – потвърди Давиджон. – Но нормален човек няма да тръгне да плува
през Ямата, нито ще се разчеква по сипеите в жегата. Само откачената Захария ще хване
такава долна работа. За пет хиляди лева.
– Десет – казах.
– Че какво му е трудното? – въздъхна коремът. – Ямичка, сипейче, един миризлив
Козел хребет. Това е.
– Сипейче, ямичка, миризлив Козел хребет, един мулетар, който ще изтича да ми
разцепи главата на десет парчета. Дванайсет хиляди – казах.
– Луда! – викнаха Давиджон и къртичината, но аз вече им бях обърнала гръб.
– Ще те изключа от школата – обади се Давиджон.
– Скоро ще намерят Давиджон смазан от бой в някое усое – подхвърлих и заслизах
по Мравка пътека – най-противната в България.
– Седем хиляди – изплю къртичината.
Аз продължих да се спускам, съскането и хриповете на Ямата хвърчаха след ушите
ми като велосипеди.
– Осем – обади се къртичината.
Ямата скърцаше и фучеше както обикновено.
– Девет!
Козел хребет се извисяваше – пепелянка над мене. Никой не го беше изкачвал от тая
страна, по напечения от отровното слънце сипей, край оранжевата жила на кремъка.
– Десет – извика къртичината.
– Идиотка – каза Давиджон.
– Дванайсет хиляди – хвърлих през рамо аз.
В този момент къртичината извади нещо от една чанта. Дръжката му беше дълга –
българско знаме, бяло, зелено и червено от една страна, от другата извезан надпис:
„ЕРОЗИЯ“.
– Добре. Дванайсет хиляди – прие човекът с корема, който приличаше на огромен

98
мравуняк.
– Половината от парите сега – обявих аз. За моя изненада човекът измъкна една
пачка.
– Аз ще ги пазя – изстъпи се напред Давиджон.
– Не давам да пипаш мои пари, Давиджоне – заявих. – Ти, господине – обърнах се
към къртичината аз. – Дай ми пръстена си. Като гаранция, че ще платиш останалото,
като закрепя знамето на върха.
– Ами ако пукнеш някъде по рида? – попита Давиджон. – Гледай какви камънаци са.
Ще се подхлъзнеш и край.
– Без пръстена не тръгвам.
Взех и пръстена, и знамето. Без да приказвам, без никакво предупреждение вдигнах
ръка и смъкнах колана на господина с корема. Панталоните се спуснаха към тлъстите
му, подути глезени.
– Вярно е луда – установи търбухът.
Пет пари не давах какви ги върти и суче.
Вързах знамето на гърба си. Без никакви приказки посегнах към панталоните на Да-
виджон. Той се опита да ме удари, но вече бях измъкнала и неговия колан от гайките.
Преди да попадна в школото на Давиджон, бях джебчийка.
Работила съм и в цирк, гледах камили в Италия, разведох собственика. Беше стар
човек и скоро умря. От него имам още пари, понякога ми ставаше жал за горката му
кротка женица. Тя безпомощно ругаеше мъжа си и плачеше, а аз, понеже си спомнях
мама, ѝ давах пари да си купи лекарство за нерви. Лекарството не ѝ помагаше.
– Ако пукна, докато катеря, господинът ще изгуби пръстена и флагчето – обърнах се
към Давиджон.
Вързах знамето като кол на гърба, затегнах го през кръста и без да поглеждам два-
мата мъже, скочих в Ямата. Водата ме наряза като скалпел.
Майката му е да плуваш, без да спираш, майката му е да се обръщаш по-далече от
бълбукащата дупка, където потъваше водата и земята я пиеше... Докато има небе, не се
отказвай.
Разцепвах кал и черна киша с ръце. Плувах. Водата гъста, мътна, миризлива се на-
пъха под блузата – започна да дълбае кожата ми като шкурка. Захапа ме. Докато имаме
очи, не се отказваме. Биех, удрях, пъплех напред с лед в ушите, със смърт в устата, ровех
въртопа, стремях се да избягвам подземната яма, през която езерото се спускаше в глад-
ната земя. Знамето, замръзнало на гърба ми, бодеше и режеше, но плувах, ритах калната
мътилка, риех и виех, хапех и махах, накрая главата ми се блъсна в камъни. Не зная
колко време бях плувала като куче, като носорог, като воден плъх. Стигнах някакъв
бряг.
Знамето висеше, дървена опашка след мене, пръстенът на дебелата къртица блес-
теше – по-скъп от слънцето и въздуха, който зобех с пресъхнала уста. Тръгнах да дращя
нагоре по сипея.
Изкатерих два метра и едро, гръмко свлачище ме отнесе надолу. Заедно с камъна-
ците и натрошените парчета се проснах отново в ледената вода. Чакай. Вкопчих се в
урвата пак. Беше горещо. Издрапах десет метра, камъните се опитаха да ме хвърлят към
черната дупка, но не бяха познали, не бяха пресметнали ходовете си този път.
Стиснах с ръце чакъла, може би беше сгурия, оранжеви натрошени късове остър
камък – като ръкавица към пръсти полепнах, като подкова към копито се забивах в ре-
жещия кремък. Така притисках, че като след едни век се надигнах, камъчета се бяха

99
врязали в бузите ми и ги влачих до края на гадния скат. Сега разбрах какво е сипей – то
е Давиджон. За да го измамиш, с микроскопична стъпка се плъзваш напред и лягаш.
Нищожна стъпка нагоре, после падаш и се преструваш на умрял. Напред и нагоре. Но
къде е нагоре?
Не камък, върху който можеш да се проснеш, а щръкнал оранжев ръб. Кажи ми –
можеш ли да яхнеш бръснарско ножче, та и аз да го яхна. Яхнах го, катерих се по едно
бръснарско ножче десет часа, а може да е било десет години. От двата ми крака потекоха
кървави вади. Знамето се блъскаше в скалата и в главата ми, дръжката звънтеше и си
рекох: „Дано не се откачи този парцал!“ Издадох заповед да не мисля за знамена сега.
Топъл като вулкан, златен като Българската народна банка, мой като кръвта, която из-
тичаше от краката ми, грееше пръстенът на къртичината – върху палеца на дясната ми
ръка.
Козел хребет се люлееше под мене, аз пъплех и се клатех като гъсеница върху него.
Наоколо се виеха противни птици, дали бяха орли, или гарги, не зная. Може би бяха
соколи, представях си как ме кълват. Добре. Чуй. Докато има небе, не мисли, че някой
те кълве. Давиджоне, на кайма да ме смелят, знай – ще те победя.
Изкачвах по един милиметър на век, като сталактит и сталагмит пълзях – веднъж
нагоре, два пъти надолу, а дръжката на тъпото знаме ме биеше ту по врата, ту по петите.
Накрая – може би не накрая, а по средата на мъката, попаднах на върха на Козел хребет,
тлъстия козел, който ме риташе и подмяташе като дрипа. Стигнах до металния прът,
циментиран точно на върха – нямаше чуждо знаме. Софиянците бяха допърпорили с
вертолета, но си бяха плюли на петите от страх да не се разфасоват върху скалите.
Натиснали газта – и дим – обратно в столицата, а аз се пека като гущер, какъв ти
гущер. Да не е луд гущерът да се пържи едновременно на вятър, мъгла и слънце върху
Козел хребет!
Тук дори мухи няма, само камъни. Черни, кафяви и оранжеви, изпилени от вятъра
като шила. Закрепих знамето криво-ляво на кола, завих металическите скоби. Притис-
нах дръжката към метала, за по-сигурно я затегнах с коланите на Търбух и Давиджон.
Поглеждам надолу – Ямата на гьол прилича, сипеят – на детска пързалка в парк, а ска-
лите – те бяха пустиня. Страшна, черна и оранжева. Как съм се промъкнала дотук, как
съм прескочила пропастта? Не мога да си го обясня. Как ще слизам надолу?
Не си в ред, Захарийо, луда си. Но ми стана едно хубаво, едно широко, едно такова
както никога досега. Нито като след мъж, нито като да съм крала портмоне – ако разби-
раш какво щастие е то да обереш пари от някой тлъст врат.
Знамето се вее на Козел хребет, вятърът го развява само за тебе, планината се вее за
тебе. Ти, една въшка, си се покатерила отгоре и си забила знамето, за което ще пишат в
тефтера на Европа, от Брюксел ще тичат да изследват Ямата, шантавата наша ерозия ще
изучат, ще заснемат оранжевите бръсначи на скалите. Ти изпъпли догоре, Захарийке.
Ти имаш сила. Докато я имаш, ще побеждаваш, момиче. И ти е хубаво. Не мислиш за
пръстена. За пръстена не даваш пет пари, а това показва, че си тъп екземпляр.
Хайде да слизаме обратно. Хайде. Онзи момък с корема има да ми дава още девет
хилядарки – ако пръстенът му струва три хиляди... Замислих се за къщата на баба –
стара къща, като изсъхнало дърво. С парите ще я стегна. Ще купя на баба нова печка,
ще целуна старата по двете набръчкани бузи, ще ѝ искам голяма прошка да ми прости.
Много ядове съм я ядосвала, но тя е душа бабичка. С новата печка заедно ще готвим и
ще пеем.
Не ме питай как се довлякох до оранжевите зъбери, как се плъзгах като сталактит и

100
сталагмит, като червей надолу. На два пъти щях да си да потроша врата, но владея един
малък трик – залепвам към камъка като черупката на охлюва към месото на охлюва,
като кожа към мускул, като дръжката към желязото на мотиката – и така, добрах се до
сипея.
А урвата изстинала – измръзнала на висулка, всички скали покрити с януарска по-
ледица. Започнах внимателно: хърлуз-хърлуз, накрая най-дългия наклон хърлууз –
нощта ме завари по средата на едно свлачище. Много мразовито стана на Козел хребет.
Само аз си знам как я спах тая нощ. Нощ ли беше, век ли беше, средновековие ли беше –
преспах върху онзи леден кремък, дето шаваше под костите ми като подплашен кон.
Страх ме бе да заспя, заспивах, сънувах как се повличам – слон в балтон – надолу. Така
цяла нощ се люшках, а на сутринта, още докато слънцето беше колкото монета от две
стотинки на небето, се спуснах в Ямата.
Бой беше, бокс беше това мое плуване в Ямата. Водата още по-студена, но на кого
му пука, тъкмо няма да заспя, бъхтя и блъскам тинята, хвърлям ритници, още по-силно
напирам напред. Накрая долазих до брега. Паднах на тревата – мокра като гол охлюв –
свалих де що парцал имах по мене и взех да се напичам под двете стотинки на слънцето.
Браво на гущерите, рекох си, огромно браво на тези хитри гадинки. Знаят да живеят,
братлетата, пекат се, не гладуват. А аз съм гладна, та плача от глад.
И както си бях гола – а съм хубава жена, което е право, не можеш изкриви – тялото
ми от катерене из планините е станало шпага – и както го напипах това хубаво тяло,
довтасаха Давиджон и онзи с корема.
– Десет хиляди, а? – вика Давиджон. – Значи искаш десет хиляди.
Бях изморена и нямах сила да плюя, та камо ли да бия Давиджон и къртичината.
– Дванайсет хиляди – изхриптях.
Давиджон ме натисна с коляно, хич не отчита, не съм гола, не съм хубава жена.
Склещи ме Давиджон, човекът корем изхлузи от ръката ми онзи пръстен – дето беше
мой като съсирената кръв в раните ми, по-хубав от въздуха, по-златен от златото в Бъл-
гарската народна банка. Търбухът изсули пръстена от пръста ми, после каза:
– Ти си луда.
Давиджон ме плесна по врата и подхвърли:
– Дванайсет хиляди, а? – удари ми шамар – светкавичен изстрел на „Калашников“,
опря нож в гърлото ми, както си бях гола като гол охлюв, усмихна се криво и добави: –
Ако мръднеш, ще те заколя.
– Докато има небе над тебе, няма да спиш добре, Давиджоне – казах аз и ухапах
ръката, която стискаше ножа.
Така я ухапах, че зъбите ми потънаха до корен в ръката му, ножът се окъпа с кръв,
неговата кръв, черната кръв от захапаната ръка. Давиджон ме ритна само веднъж. Защо
не повтори? Защо ме захвърли на тревата? Виеше ми се свят. Нито хилядарки, нито
пръстен, по-златен от цялата Българска народна банка нямах. Нищо не остана за мене.
Обаче те не познават Захария. Не познават Захария пухкавите момченца.
Навлякох мокрите си парцали. Прибрах се в квартирата, килер два на два метра,
двеста оръфани левчета на месец. Ядох. Цял ден ядох, докато ме заболяха устата и зъ-
бите от дъвчене.
Още дъвчех, когато стигнах до подножието на Козел хребет.
Не питайте как отново преплувах цялата Яма, как устисках в ледената вода. Не пи-
тайте как изкатерих сипея – кремък след кремък, жарките камъни, нарязани на парчета,
как после драпах по оранжевите остриета на урвата. Пак се добрах до върха на Козел

101
хребет.
Взех си знамето – онова, дето щеше да отвори очите на онази агенция в Брюксел за
нашата ерозия, горкото парче плат, което изпревари едрия флаг на софиянците и стана
първо сред всички знамена на България. Откопчах го от кола, навих го на руло, привър-
зах дръжката към гърба и задника, после хайде обратно, моето момиче. Оранжевите
бръсначи, сипея, Ямата...
Отново спане върху зъбите на кремъка, но сега забих два клина и се вързах за тях,
спокойствие ме залюля и преспах като в най-скъп хотел. Не ми се е услаждал сън така.
После отново в леда на Ямата, но вече съм стрелян заек, ни студ, ни лед плаши душите
наши. Стигнах до тревата на брега.
Още на обяд се метнах върху комина, щръкнал като печурка върху старата къщица
на баба ми Захария в село Друган, Пернишко. Носех знамето – изтормозено българско
знаме от едната страна, ЕРОЗИЯ от другата – кално, раздрано от шиповете на сипея,
смачкано от влачене по камъните, подгизнало в черната вода на Ямата. Закрепих го към
комина над къщата на баба Захария.
След около двайсет минути, а може би бяха сто двайсет и пет, Давиджон и мъжът с
къртица в червата дойдоха пред къщата. Гледат комина. Седят на улицата, взират се в
мен, зяпат знамето, обръщат глави към Козел хребет.
Аз стиснах спокойно секирата – бях я приготвила веднага щом прекрачих прага – и
казах:
– Тебе, корем, ще те нарежа на три парчета. А тебе, Давиджоне, на двайсет и три –
ако стъпите в моя двор.
– Луда – прошепна търбухът. – Откачена.
Давиджон плю. Стисна юмруци.
– Докато има небе над мене, побеждавам – казах аз.

102
 СЛЕД СЪНЯ
Тя вървеше на около пет-шест метра след него, не се криеше, не се натрапваше,
просто го следваше. Манол беше наблюдателен човек, отнасяше се с недоверие към
хлъзгавата хватка на времето и успяваше да избегне контейнера за смет, където животът
се опитваше да го изтика всеки божи ден. В света имаше много занесени глави и много
джобове за опразване, а той искаше да стигне високо. Беше разбрал – единствено парите
правеха мъжа висок. Беше захващал продажба на зеленчуци, едва отърва кожата. Зарови
се в бизнес с вторични суровини, после кафене, хлебар става. Финансите така и не зава-
ляха от небето, но беше решил – в това градче ще откупува стари, разбити къщи, ще
ремонтира и после ще продава на печалба. Все още не бе продал нищо. А тази ходеше
след него вече няколко дни и започваше да го дразни.
– Какво искаш? – спря я един ден той.
– Искам да ти дам пари – каза тя.
Изгледа я – спокойно, преценяващо. Беше висока, с тъмна коса, тъмни очи, в избе-
ляла фланелка и дънки.
– С такива като тебе не разговарям. Ще помисля за друго срещу хилядарка – отряза
той, но жената въобще не трепна.
– Не вървя след тебе заради това – каза тя. – Имам малко пари – шейсет лева.
Той въобще не си даде труда да я изучава, обърна ѝ гръб – поредната ненормална.
Посивелите, запуснати къщи на градчето му бяха неприятни, отблъскваха го физионо-
миите на старците – повече бръчки, отколкото лице, младите го разсмиваха – грим и
пустота между клепачите вместо поглед.
Тя изтича след него, изпревари го, изпречи се на пътя му.
– Преди да се появиш тука, те сънувах. Образа ти. Не мога да повярвам, че се появи
точно човекът, когото съм видяла насън.
– Какви ги дрънкаш? – попита Манол. – Я се разкарай оттук.
Всеки луд си има номер, помисли той. Сигурно е излязла със същия трик на някой
друг нещастник – преди месец е пресрещнала някого – лепнала се е за наивния бушон,
както сега кляка пред мен.
– Давам ти тия пари – продължи тя. – За да си отидеш. Да напуснеш градчето.
Виж, това звучи неочаквано. Манол обичаше да наблюдава света; светът бе подлец,
който превръщаше кръвта и чуждите гробове в бързи пари. Беше му любопитно да про-
учи как се получава това. За пръв път някой му предлагаше пари да се махне. Стори му
се любопитно.
– Ето – каза тя. – Имам само толкова – извади три двадесетолевки, всяка свита на
четири. – Това съм спестила. Вземи ги и си иди. Сънят, в който те виждам, е лош.
Той се вгледа в обикновеното мургаво лице. Тъмни очи.
– Сънят свършва лошо за мене – избъбри обикновеното смугло лице. – Не за тебе.
Затова те моля. Иди си – тя разгъна банкнотите, изглади ги върху дланта си и ги про-
тегна към него. – Но те моля, ако можеш, занеси 20 лева на баба Богдана. Тя живее на
„Хан Крум“ 6, зад кафенето, къщата с чардака.
– Ти не можеш ли да ѝ занесеш? – попита Манол.
Известно време тя не отвърна нищо, после вдигна тъмните си очи – като че цялата
нощ потъна в погледа ѝ и заедно с горещия вятър хвърли мрак към него.
– Аз откраднах тия пари от нея и тя ме прокле.
103
 Говореше спокойно, без бързане, с някакво смирение, което изведнъж му допадна.
Поредната объркана душа.
– Замини. Моля те. Ако не можеш да ѝ занесеш двадесетте лева, като спестя отново,
ще помоля друг да ѝ ги даде.
Той вече държеше парите.
– Няма да дам нищо на никого.
– Точно както в съня ми – прошепна тя. – Тръгвай си оттук. В нас имам един сребъ-
рен пръстен. Ако ти го дам, ще напуснеш ли веднага града?
– Да – каза той.
Къщата ѝ беше малка, едноетажна. Сива.
– На един много стар човек е – заговори тя. – Има четири сестри, не могат да разде-
лят мястото. Майка ми е в Испания. Живея сама тук.
– Баща ти къде е? – попита Манол. Празни приказки с непознат бяха против разби-
ранията му за пробив в дебнещия свят, където въздухът е капан, но сега нещо го чоп-
леше да види какво е изплела за него нощта. Откъде накъде тази се влачи като опашка
след него, дава шейсет лева – да се изнесе от града, пък го води в къщата си, за да хвърли
в джоба му сребърен пръстен? Не на мене тези.
– Ето – каза тя. – Вземи.
Пръстенът беше тежък, представляваше змия, в чиято остра, заплашителна глава
бяха инкрустирани червени камъчета вместо очи. Дават ли ти – яж, гонят ли те – беж,
припомни си той поговорката, която повтаряше майка му, преди да задържи в шепи
лицето му. Беше му казала:
– Ела тука. Аз вече съм умряла, сине. Забрави ме – той не разбираше как човек може
да говори и същевременно да е умрял. Сигурно майка му носеше своята смърт в големия
куфар. По-късно бабата на Манол разказа, че майка му заминала с някакъв шофьор хо-
ландец, но все пак бе успяла да остави у дома една мъдрост: „Дават ли ти – яж“. Затова
той прибра без повече въпроси змията от сребро с очи от камък и си тръгна.
Тя не се втурна към него, не увисна на врата му, както би следвало да се случи, ако
човек спазва последователността на стъпките в механизма на капаните. На вратата той
се обърна назад, към тясната стаичка, в която всичко бе старо – печка за въглища и
дърва, килимче на стената с избелели конци от времето, когато хората стреляли с кре-
мъклийки; гола електрическа крушка, увиснала като тяло на обесен от тавана, разнеби-
тен хладилник „Мраз“.
Тя го гледаше и – думата удари със странен звън ума му – нейното смирение го
стресна. Още нещо бе запомнил от майка си, преди тя да натовари смъртта си в грамад-
ния куфар и да изчезне с холандеца. Беше го пребила от бой, защото Манол бе разрешил
на едно съседче да го плюе.
– Ти си червей, Маноле. На ти! – тя го плесна по едната буза, после по другата. –
Смирението е добро само ако можеш да платиш на някого да бие другите вместо тебе.
Смирението те води в помийната яма – удари го още веднъж и продължи равно, бавно,
без гняв: – Ако още веднъж те видя безпомощен като стара баба, ще ти отрежа ухото –
и тя вдигна пред очите му ножа, с който колеше пилетата.
Оттогава Манол, още малко момче, изпитваше болезнено желание да остане в залеза
и да не се събужда на сутринта. Сега в очите на тази странна птица виждаше тъкмо
това – тъмното си усещане, че не бива да се бие, не бива да плюе, не бива да притиска
чуждия живот с надгробна плоча.
Затова се върна, затова изтича към нея, взе я на ръце и направи нещо, което не беше

104
правил от много отдавна. Целуна очите ѝ, които бяха пълни с нощ. Целуна лицето ѝ –
смугло под жълтия огън на електрическата крушка. Всяка целувка го водеше обратно в
детството му, при тихия горещ вятър, който напук на капаните, напук на белезите и
гладния свят бе останал някъде дълбоко в него, заедно със страха, че залезът ще отнесе
юли от кожата му. Тя също го целуна, плахо, сякаш се боеше, че той ще изчезне. Лю-
бовта се случи като последната топла минута преди страшна буря, като поглед, който
угасва, като огромен куфар, в който чака смъртта, но им оставя още малко време, защото
детството се връща – толкова рядко, толкова безшумно, че дори не успяваш да вдишаш
дъха му.
– Така беше в съня ми – каза тя. – Аз даже не зная как се казваш.
– Казвам се Манол – отвърна той. – А ти?
– Аз съм Ана.
Беше толкова спокойно в тая къща, звуците ходеха на пръсти и това му харесваше.
Обичаше тишината по ъглите – така беше у дома, преди майка му и куфарът ѝ да изчез-
нат. Оттогава беше винаги гладен. Искаше му се да я попита дали е гладна, но гласът ѝ,
кротък като окапали листа наесен, го изпревари:
– И в съня ми се случи така. Моля те, ходи си. Сънят ми е тъжен за тебе. Нещастен
е за мене.
Искаше да ѝ каже – какви са тия глупости, но не ѝ каза.
– Ако можеш, дай на баба Богдана двайсет лева. Откакто ме прокле, сънувам този
сън за тебе. Може пък като тя си прибере парите, образът ти да ме остави на мира.
Той целуна ръката ѝ. В думите ѝ, които звучаха налудничаво, нямаше шипове. Той
я целуна и усети, че бяха горчиви на вкус.
– В съня ми ти си отиваш, взимаш всичко, което имам, но аз не мога да престана да
мисля за тебе. Ходя дълго време пеш, за да се изморя, да те забравя. Работя по две смени.
Не мога да спя. Отслабвам, сънувам огромен куфар, виждам как сама се затварям в него,
а вътре е краят – устните ѝ бяха много горчиви, като страха, който туптеше под целув-
ките му. – Дадох ти всичко, което имам – каза тя. – Отиди си с добро. Не искам да из-
чезна от света. Искам като другите хора да имам деца... върни ѝ двайсетте лева и може
би...
– Глупости – прошепна той. – Нищо няма да ти вземам. Ще ти оставя и парите, и
пръстена. Не бой се от мене. Всеки на улицата е зъл, да знаеш, но аз не съм. Ще бъда
човек – за тебе.
На сутринта се събуди късно.
На масата имаше чиния с палачинки, чаша мляко.
– Ана – извика я той. – Ела.
Тя не се обади.
– Ана.
Манол стана, огледа стаичката, килера, кухнята. Малкото дворче бе потънало в
сянка. Претърси всички ъгли, провери в мазето.
– Ана.
Тя не се обаждаше.
От малката стаичка откъм избата се показа стара жена, висока, суха като сноп сушен
тютюн.
– Ти ли си? – попита го бабичката. – Разреших ѝ да те доведе тука. Веднъж я прок-
лех... – Манол гледаше лицето ѝ, пустиня от сиви бръчки, угасналите бездънни очи.
– Ана – измърмори той.

105
 – Тя каза, че ще замине. Не каза къде ще отиде – устните на старата продължиха да
помръдват, но не издаваха звук – ден, стопил се без следа.
Той мина край старицата, пристъпи слепешком напред.
На масата, до чинията с палачинките, стояха шейсет лева, един сребърен пръстен –
змия с червеникави очи от скъпоценен камък, и малка бележка с тесни, дребни букви.
Обичам те.

106
 СКЛОН
– Върлино, това е мястото – отсече мъжът, без да я поглежда.
Тя също не го погледна, стисна търнокопа, не каза нищо. Заблъска каменистата
земя – остро, често, ритмично, сякаш някой бе издялал ръцете ѝ от кремък.
– Ще дойда да проверя, върлино – предупреди мъжът. Беше висок и риж, слаб. – Ако
дупката не е дълбока петдесет сантима, не мисли, че ще видиш и стотинка от мене.
– Ако още един път ме наречеш „върлино“, ще ти счупя крака – каза жената спо-
койно, след което продължи да блъска камъка. Беше мършава и се задъхваше. Сигурно
много е огладняла, щом се е дотътрила тук да сади бор. Не му хареса гласът ѝ, в него
имаше яма, пълна с кокали, и куче, което ги оглозгва. Търнокопът също беше в гласа ѝ.
– Върлино! – още недоизрекъл, тя пристъпи към него, замахна делово с търнокопа и
ако мъжът не беше отскочил, желязото щеше да захапе бедрото му.
– Ти си луда, ма – викна мъжът. – Ще те изхвърля оттук на мига, върли...
– Довършиш ли си думата докрай, ще те пресрещна някъде и ще ти счупя крака –
прошепна жената. – Ако не е днеска, след седмица ще е.
– Довечера идвам – той понечи да подхвърли „върлинно“, но в последния момент
сдъвка завършека на мисълта си. – Ще меря всяка дупка, която си изкопала.
Склонът беше остър и стръмен, земята – спечена, кафява, с жили от грапав пясък, а
под тях като нагло изплезен език, като арматура от стомана, лежеше дебел слой камък.
Той не си представяше как тази изпосталяла пръчка ще изкопае дупките, как после ще
насади борчетата в тях. Не я харесваше, не понасяше постни жени, но никой не се беше
явил от цял Радомир да рови в канарите – никой не бе луд да боде бор на тоя баир. През
зимата оттам пробиваха зъбите на първия сняг; през пролетта тръгваха черни вади, ро-
веха ръждиви дири, режеха ждрела в камънака, вятърът се влачеше на колене, тикаше
тръни, почва и пясък към къщите. Тревата стърчеше, къса и остра като жило на стършел.
Постната риеше, биеше, блъскаше здраво с търнокопа. Давиджон беше заложил
тлъста стръв: ако надупчиш целия склон за две седмици, двеста квадрата от планината
са твои. Давам ти четиринайсет дни. Четиринайсет. Независимо дали времето е хубаво,
или пролетта обърне резбата и хукне да хвърля градушка, пороища и съдрани облаци.
Това не е мой бизнес. Изкопай дупките – петдесет сантиметра дълги, петдесет широки,
петдесет дълбоки – и ще получиш парцел. Бъхтай като откачена или си наеми глупци
да се бъхтят вместо тебе – изкопаваш и получаваш. Не изкопаваш, не получаваш. Ясно
ли се изразих?
Не беше склон, а зъб, изтръгнат от устата на вълк – но ако го хване корен на бор, а
не змийска трева, ливадите на Давиджон и фермата му за коне щяха да останат в безо-
пасност. Не би се страхувал от виелиците. Нямаше да го преследват наводнения, кал,
свлачища. Ако не успееш да издълбаеш дупки в камъка за четиринайсет дни, получаваш
само храната, с която се тъпчеш, докато мозъкът ти изтича по пясъка.
Никой освен нея не се яви да копае. Тукашните хора знаеха и меда, и отровата на
Давиджон, но още по-добре познаваха черния нрав на баира. Оттук към Радомир се
пръскаха вълците, оттук плъзваха змиите и хукваше вятърът, който сееше пневмонии в
гърлата на хората и копаеше гробове. Никой не обръщаше очи към този склон. Само тая
стърготина. Откъде се взе?
– Откъде си? – каза Давиджон. Тя не отговори, не го погледна, като че по тротоара
някой бе плюл зад гърба ѝ. Явно с тая трябваше да се пита по два пъти. – Откъде се
107
довлече тук?
– Едва ли е толкова важно – отвърна жената, без да повишава тон. Това също го под-
разни. – Имам право на храна през тия петнайсет дни.
– Четиринайсет – съсече я Давиджон.
– Имам право да работя и през нощта.
...Давиджон наблюдаваше как замахва, слаботелесна, откачена; вдигаше търнокопа,
забиваше, удряше пак, отново го изправяше над главата си, вятърът запридаше облаците
в дъждовна рогозка на небето, беше мразовита. Тя не спираше. Давиджон знаеше, че се
казва Ана, но за нищо на света нямаше да се обърне така към нея.
– Ей, дъска – извика той и се наведе да проверява дупките с пръчка, дълга 50 см.
Беше ги издълбала точно – редовете бяха прави, под конец, бе издялала жълтата скала
с кирката сякаш я бе оперирала със скалпел. 50 х 50 х 50.
Бе наредил да ѝ дават само боб за ядене; нарочно отиде сам да ѝ го занесе. Интересно
му беше да следи как бие камъка; от сутрин, когато слънцето е ситно колкото лещено
зърно над Черни връх, до не знам си кога вечерта – по небето не оставаше нищо освен
нощ. Тя риеше, дълбаеше, не прекъсваше, не ядеше, не вдигаше вежда да види кой е
наоколо. Спас краварят също я наблюдаваше и цъкаше с език. Дала е фира откъм акъла
дъската, гледай я как кове. Боян електротехниката и Вили магазинерката я следяха вни-
мателно. Комшиите от последните къщи под склона също.
Какви ти четиринайсет – бе издълбала дупките за дванайсет дни. Вечер изнасяше
пясък от парцела си, въздухът се сгъстяваше като грес, вятърът клекваше, тя мъкнеше
късо длето и чук, вързани на кръста. С тях къртеше парчета – колкото костилка на кай-
сия – от камъка. Сутринта Давиджон извика момчетата от Карама махала и даде на
всяко по лев. Цял кошер яки хлапета, рояк оси, отхвърча нагоре към склона.
– Върлина! Дъска! – крещяха осите, но тя пет пари не даваше. Дълбаеше като кърт,
дъвчеше кремък, плюеше пясък, гълташе прах. Дрънкаше желязо и кирка, дупчеше
склона с чук. Дано завали, помисли Давиджон и наистина ливна страшен порой. Като
милион чешми, като от съдран бент шурна вода, потопи земя и небо, удави склона, но
ненормалната чоплеше, дереше, бодеше в тинята. Защо – да я пита човек. Имаше още
ден и половина пред нея.
– Дъска – извика ѝ Давиджон. – Ела си вземи манджата – но тя го отмина, като че
човекът беше фас на улицата.
– Сърдитко Петко празна му торбичката. Няма да ядеш.
– Дай ми парите за храната.
– Няма да ти дам нищо.
Тя посегна, изскубна найлоновото пликче с буркана боб от ръката му и тръгна на-
горе – към дупките, които беше издълбала. Следобед му каза:
– Готова съм. Ела да провериш.
Давиджон нямаше защо да търчи да гледа. Все пак отиде. Знаеше, че дупките са
както трябва, беше ги мерил всеки ден.
– Мислиш се за голяма работа? – подметна той. Огледа я отблизо. Тези дни бе изтъ-
няла още повече, вълнена връв, изгризана от молци, лицето ѝ – тънко, два лева, свити
на четири, но не ѝ извика „върлино“. – Съвсем си се скапала.
– Парцелът е мой – каза тя. – В момента стоиш на моя собственост и ме обиждаш.
Ще броя до десет. Ако си още на моята собственост, когато свърша с броенето, ще те
запаля. Едно, две...
Не му харесваше този глас. Беше тесен, дълбок като кладенец, в който се е удавило

108
куче.
– Девет.
Давиджон не помръдваше от мястото си. Наблюдаваше лицето ѝ – свито на четири,
очите ѝ – сгънати на десет, кафяви.
– Десет.
Тя измъкна запалка, спусна се към него и докато Давиджон се усети, крачолът на
панталона му пламна.
Идиотка. Гадина. Изля цяло шише вода върху крачола. Откъде ли го бе наляла? Чеш-
мата на площада отдавна бе пресъхнала. Както и да е. Сега ще ѝ го изкара през носа.
Посегна да я удари. Юмрукът му попадна в дръжката на търнокопа, сряза го болка, не-
бето лумна в огън над него. Каква е тая? Каква?
– Пръстите ти не са счупени – подхвана жената. – Следващия път ще бъдат.
Така ли? Посегна да вземе камък, но кракът ѝ, бърз като вълк, настъпи дланта му я
зарови в жълтата земя. Каква беше тая? Чакай. Ще събере момчетата от Карама, ще даде
на всеки по два лева. Не. Ще брои по пет лева на джоб.
Изведнъж чу песен – дори не знаеш песен ли беше, лай ли беше, лава ли беше. Какъв
глас имаше тази идиотка – обърна се втрещен, скова се в обувките си, като че гадният
склон, надупчен като решето, го бе подгонил; като че всяка дупка виеше с всичките си
петдесет сантиметра дълбочина. Гърлото на склона се беше отпушило и гърмеше. Об-
лаците бяха потънали в дупките на боровете. Тази сякаш беше изкопала дупки за дър-
вета в небето. Косата му настръхна от тоя глас.
Добре, утре ще броим пилците.
Спусна се зад драките, клекна и я загледа. Проклетата дъска започна да вдига зид –
хващаше жълтите камъни, дето беше извадила от дупките, и ги редеше един върху друг.
Стена ще трупа, хълма ще дели... Хубаво. По десет лева ще даде на всяко момче от
Карама. По двайсет!
След полунощ не се изля ни капка киша, нито дъжд, никакъв порой не притисна
къщите. Всички дупки, които бе изкопала мършавата, бяха запълнени до една, натъп-
кани с чакъл, трамбовани. Не се виждаше нито една вдлъбнатина в жълтия пясък, в чер-
ния камък. Гола равна земя се простираше върху тъмния склон. Там се раждаше снегът
и започваше настъплението на вълците. Там пясъкът мътеше змии. Нямаше го каменния
зид, който мършавата бе започнала да гради; нямаше камъни, нито купчинки кафява
пръст. Момчетата бяха натъпкали всичко обратно в дупките.
Давиджон беше запазил панталона с подпаления крачол. Спас краварят го закова на
дръжка от мотика и го заби на мястото, където миналата вечер се бе издигал зидът на
мършавата.
На сутринта Давиджон, Спас краварят, получил петдесет лева повече от всички ос-
танали за работата си през нощта, Боби електротехниката и Вили магазинерката с двай-
сетолевки в джобовете стояха до драките и мълчаха. Момчетата от Карама, вече изпили
половината от двайсетолевките си в кръчмата на Давиджон, също се бяха наредили край
драките и оглеждаха пътя.
Върлината се показа. Беше потънала в роклята си като удавник в блато, бе отслаб-
нала – треска, смачкан магарешки трън. Двата лева, свити на четири в лицето ѝ, сега ги
нямаше.
Тя се изкатери до склона – не се хвана за главата, не кресна, не писна, не плю, не се
наведе, нищо не направи. Остана щръкнала неподвижно до дръжката на мотиката и пан-
талона с изгорелия крачол. Давиджон вдигна показалеца на дясната си ръка. Хората с

109
двайсетолевките в джобовете се размърдаха, изпълзяха от храстите.
– Дъска! Вър-ли-на! Мърша! – викаха в хор, някак спокойно и грандиозно викаха,
нагазили до глезени в жълтата земя под склона. Давиджон вдигна показалец още вед-
нъж. Стройните възгласи изригнаха в гръм:
– Ууу!
Склонът се надигна към небето като нож. Нямаше нито една дупка на бор по него.
– Ууу!
Жената удавник в собствената си рокля не ги погледна. На лицето ѝ нямаше нито
двулевка, нито десет лева, нямаше нищо върху това обло лице.
Тя запя.
Склонът млъкна. Жената се взираше пред себе си. Нищо тук вече не беше нейно,
нито кишата, нито сушата, нито въздухът. Само гласът беше неин – тих и нищожен,
стъпкан, изсъхнал, болно дете – не глас, но тя пееше, обърнала гръб на двайсетолевките,
на джобовете, на драките, на Давиджон, Спас краваря и Вили магазинерката. Тя пееше,
захвърлила търнокопа на земята, забравила очите си някъде. Не гледаше. Над нея стър-
чеше оглозган, утъпкан склон. Тук нямаше да поникне нито един бор.
Млъкна. Обърна гръб на двете седмици камъни, прах и кафява пръст. Забърза на-
долу. Мина край драките, където още стояха Давиджон, Спас краварят, осите от Карама
без двайсетолевките. Не ги видя. Не плю. Крачеше бавно, потънала до веждите в оши-
рялата си рокля.
– Ей! – извика изведнъж Давиджон. – Ти! Ти!

110
 СЕБАСТИАН
– Ти премина изпитанието блестящо – прошепна съпругът ми, което е наистина
рядко явление за него. Той не шепти, не крещи, не се изпотява, не заплашва, не възхва-
лява, затова съм удивена, но, естествено, не ми личи. Трийсет години съвместен живот –
тук не коментирам качествата на екзистенциална категория „съществуване редом до
Тома“. Известно ми е какво има предвид под изпитанието – това е блестящата органи-
зация на неговия петдесет и пет годишен юбилей. Беше поверил събитието на мен –
съпругата, умееща да се усмихва и подава ръка благосклонно, когато е уместно. При-
съствие, далеч по-маловажно от това на Себастиан – личния съветник, бодигард, дове-
реник и единствен приятел на моя съпруг; Себастиан, второто аз на брачната ми поло-
винка.
– Наистина се развълнувах – изрече Тома с присъщия му равен тон, между който и
вълнението зееше галактика разстояние. Думите излизаха дълбоко замразени от фри-
зера на хладната му кръв. Той не губеше самообладание, наблюдаваше внимателно
всичко. Доколкото ми е известно, използваше услугите на четири агенции за набиране
на необходимата информация чрез щателно проследяване; предполагах, че съм обект и
на четирите едновременно. Тома не разчиташе на един-единствен източник. Умът му
работеше съвършено, сухожилията му, редом с мозъчните клетки, предприемаха хо-
дове, чиято дълбочина и интелигентност не само смайваха, но и смразяваха кръвта –
както моята, така и на конкурентите, внасяха подобаваща доза страхопочитание към
всяко умозаключение, достигнато от моя съпруг. Единствено Себастиан, доблестната
съвест, която анализираше информацията от четирите агенции и я представяше в син-
тезиран вид на Тома, беше категория извън сложните калкулации и стратегии на мъжа
ми.
Не знаех какво да очаквам след неговата похвала – такава не бях получавала от трий-
сет години. Беше подхвърлил: „Справи се добре“, когато родих сина му – миниатюрно
вързопче рев и нервен стомах още от кърмаче, което в последствие се превърна във фи-
нансов анализатор, мениджър на направление „Инвестиционно банкиране“, корпора-
тивни консултации, преструктурирания и т.н. Човек, който ми пращаше изпълнена с лед
пощенска картичка на Коледа от Лондон, текстът под която неизменно гласеше „Маман,
желая ти крепко здраве, щастие и успех в живота“.
Подобна старомодна картичка получавах и от Тома: „Желая ти здраве и успех в жи-
вота“.
– Наистина беше организирала добре всичко – отбеляза съпругът ми. – Ордьоврите
и основните ястия се оказаха на нивото на изискванията ми, виното беше пробрано с
вкус, десертът отговаряше на параметрите за здравословна и екологично чиста храна.
Музиката се вписваше в цялостната атмосфера.
Изричаше толкова много думи, нещо нетипично за него – сигналът „Тревога!“ проз-
вуча като топовен изстрел във всичките ми клетки. Очевидно, беше намислил нещо – да
ме изхвърли от дома? Да заяви, че се развеждаме – добре, нямах нищо против, но с Тома
разводът със сигурност е категория с разрушителни измерения за отсрещната страна.
Може би четирите събиращи и оценяващи информацията агенции вече го бяха посъвет-
вали как да процедира – например: в ума ѝ протичат необратими процеси, водещи до
опасност от психози, обуславящи необходимостта от лечение в психиатрична клиника.
Или нещо с по-убедителна развръзка – скоротечно заболяване и фатален изход; защо не
111
катастрофа, водеща до освобождаване от съответната личност? Моментно невнима-
ние – случва се с всекиго – след което, ако съм родена под щастлива звезда, ще живея
още седмица в интензивното отделение на командно дишане.
– Както знаеш, работя с четири агенции... – гласът му направи реверанс към мен.
Защо? Тома нямаше навика да гледа събеседника си в очите – което правеше точно сега.
Обикновено изпращаше своята втора природа Себастиан да ми съобщи къде и в колко
часа се налага да се усмихвам приветливо. Разполагах със свободата да сложа грим спо-
ред предпочитанията си.
Очите на съпруга ми са сини и замръзнали независимо от климатичните условия и
сезона, каквито впрочем са и очите на сина ни. Не зададох никакъв въпрос на Тома, нито
се опитах да продължа по някакъв начин мисълта му – при човек като него тя е богата
и дълбока като космическото пространство. Гледах го открито, бях усвоила това уме-
ние – когато хвърля поглед към мене, се замислях за тоалетната чиния в моята баня,
искрящо чист фаянс, изискващ качествени химически препарати – може би защото въз-
приемах пространството между клепачите му като образец на стерилност. Така моето
лице се превръщаше в анонимна душкабина – място, високоценено от Тома.
– Имаше момент, когато страстта ти към садене на ябълкови дръвчета започна да ми
навява определени съмнения – усмихна се съпругът ми.
– Ябълката е полезен плод – избълвах поредната баналност аз. Правило номер едно
в общуването с Тома – никакъв блясък. Простички думи, липса на мисловен процес
плюс фаянс гарантират здравословна храна, масажист, маникюрист, козметичка, по-
чивка в Карлови Вари, където четирите агенции следят. Отдих в Гармиш на ски – и там
четирите агенции се трудят на пълни обороти – ала предполагам, че след третата година
вече бяха престанали да се престарават, защото демонстрирах такива скучни дейности,
които биха хвърлили в отвъдното всеки нормален човек: занимания с мухлясала лите-
ратурна класика – Томас Ман, Марсел Пруст, Уолт Уитмън и прочее досадни старци,
изпаднали извън борда на интересите на съвременните агенции за съхранение и генери-
ране на информация. Един час разходка с въпросната печатна скука под мишница, плу-
ване – сутрин и вечер, задължителен петнадесетминутен разговор веднъж месечно със
сина. Монотонно съществуване с минерална вода и изискани блюда, което едва ли оп-
равдава парите, пръснати за въпросните първокачествени агенции.
Когато някой господин от нямай-къде проявеше интерес към мене, аз, разбира се, се
досещах, че Тома изпраща свой агент, за да подложи на изпитание тъй наречената моя
съпружеска вярност. В случая понятието „съпружеска“ е ако не шега, то напълно има-
гинерна величина, защото бях толкова съпруга, колкото пилонът, върху който се вееха
българският национален трибагреник и знамето на Европейския съюз пред вилата ни в
Бояна. Единствено Себастиан, непоколебимата опора в космоса на моя съпруг, ми но-
сеше новини от родната София, за която впрочем никак не страдах – мечтаех да остана
в Карлови Вари или където и да е другаде, далеч от Бояна до края на дните си.
– Твоите увлечения към ябълките ме безпокояха – заяви Тома и аз трябваше неза-
бавно да оглася убеждението си, че съм поласкана от неговото внимание, но не го сто-
рих.
Можех и да попитам: „Какво имаш предвид?“. От дългите години живот като пилон
за окачване на две знамена бях научила, че въпросите се котират най-ниско в градацията
на правилното мислене във вселената на Тома. Най-верният път към бъдещия отдих в
Гармиш, където след двайсет години вече се бях научила да карам сносно ски, бе да

112
вметна: „Ти си проницателен човек“ – което изрекох без никакво забавяне. Тома се ус-
михна.
Единственото ми отклонение от съвършенството – фамилно, гражданско, съпру-
жеско, майчинско и т.н. – беше моята овощна градина. Бях я купила със спестяванията
си, реализирани по време на почивките в Карлови Вари и Гармиш от сумите, предоста-
вяни ми от Тома. Та купих си парцел – ужасно място от триста квадратни метра, където
имаше повече къртици и камъни, отколкото почва. Съпругът ми незабавно изпрати вяр-
ната си ръка Себастиан да провери какво е положението.
Обожавах червената безплодна земя. Единственото друго място в света след този
мизерен парцел, което имах желание да посетя, бе Лима, столицата на Перу.
В каменния си ад садях ябълкови фиданки. Не толкова дърветата ме интересуваха,
искрено удоволствие ми създаваше изкопаването на дупките – блъсках с казма, а може
би се наричаше кирка или търнокоп този инструмент е две железни челюсти, които съ-
сичаха сухата земя и раздробяваха камъка. Такова удоволствие ми създаваше дебелият
слой пясъчник, че се чувствах като златотърсач, попаднал на буца самороден жълт ме-
тал. Когато съпругът ми изпаднеше под влияние на нова интелектуалка, аз отивах на
Женския пазар и купувах поредното дръвче – ябълка.
Не ме интересуваше сортът, не исках да зная кога зрее и кога цъфти – каквато ин-
формация любезният дядко упорито наливаше в изпълнените ми с апатия уши. Ябъл-
ката беше любимият плод на Тома. За мен беше удоволствие да наблюдавам как овош-
ката изсъхва сред каменния хаос на моя двор. Беше щастие да изтръгна изсъхналото
дърво от разпуканата в жегата земя и да го оставя на челно място до контейнера за смет.
Счупвах върха на изсъхналата фиданка и го отнасях в банята си – забравих да спомена,
че Тома и аз ползвахме различни бани. Можеше да си го позволим – вилата ни се прос-
тираше на триста квадратни метра.
В банята на Тома бе възможно да се натъкна на козметика, принадлежаща на редица
интелектуалки; детайли в този дух аз, като възпитана съпруга, отказвах да забелязвам.
Чинно използвах своето пространство за хигиена. Подобно нещо не можеше да се
твърди за Тома. Той следеше ежедневно моята баня – но там бе девствено и свенливо
чисто като в къпалня на манастирска послушница, ако въобще съществува подобно
място някъде в света.
Забравих да спомена друг факт – днес в осемнайсет часа ме очаква нещо приятно –
всъщност и за секунда не съм забравяла, разгласявам тази подробност едва сега напълно
съзнателно.
– Знаеш, че разчитам на Себастиан. Не на тебе – бе заявил след един от огледите си
в моята баня Тома.
– Това е разумно – отвърнах по възможно най-баналния начин аз.
Последствията от посещенията на Тома в моя санитарен възел не ме изпълниха с
възторг, ако въобще е възможно „възторг“ и Тома да се свържат в някакъв мисловен
кръг. Душът ми бе ремонтиран от сянката, меча и духовната крепост на моя съпруг –
Себастиан. След ваната брачният ми спътник ме спохождаше и преживявах хладно ин-
тимно събитие, което едва ли би вдъхновило някой творец. Дори на мен звучеше абсур-
дно думата „творчество“ и Тома да попаднат под общ знаменател. Той мълчеше през
цялото време – това бе най-приятното измерение в съвместното ни преживяване. Очите
му също мълчаха. Един-единствен път изрече, докато затваряше вратата след себе си:
„Дисто“ – и аз светкавично си представих полирана до блясък тоалетна чиния.
– Искам коректен отговор – подхвана по време на закуската Тома. – Защо хабиш

113
ябълките в онази пустош?
Дали беше забелязал, че засаждам дръвче всеки път, когато нова литературна орхи-
дея пуснеше корени в неговия разсадник? Тома не се прикриваше, случвало се бе да
ходим на вечеря тримата – аз, съпругата с фаянсов блясък, орхидеята и господинът –
всички щастливи, усмихнали, модно облечени и обути. Да не забравяме какво беше ка-
зала Агата Кристи: „Истинската дама трябва да бъде добре обута“. В това отношение аз
бях повече от истинска дама. Бях апотеоз на постигнатото от световната обущарска про-
мишленост. Изразявайки чувството си към мен, Тома ми купуваше обувки веднъж на
месец. Бих могла да обуя жените на целия Балкански полуостров. Тук е мястото да от-
бележа, че верният Себастиан, стражът, ми докарваше новия чифт обувки в понеделник,
в два следобед.
– След всяка вечеря посаждаш ябълка – беше отбелязал Тома.
– Впечатлена съм от преживяването – отвръщах в духа на Гармиш и Карлови Вари
аз. Не беше необходимо да изяснявам точно какво ме е разтърсило и ощастливило. В
резултат на моето постоянство и удачни реакции Тома ми купи блестящ парцел плодо-
родна земя.
Там липсваше дебел каменен слой. Почвата беше съвършена – чернозем, подсилен
с минерали – фосфати, нитрати, калий и така нататък отвратителни обогатяващи еле-
менти, които принуждаваха ябълковата градина да хвърчи към небето. По дяволите.
Тома назначи градинар и агроном да ми оказват съдействие – предполагам, че бяха сът-
рудници на някоя или на всичките четири агенции едновременно. Себастиан лично ид-
ваше сряда и петък да проверява как се чувствам сред ябълковата идилия. Предоставих
на градинаря и агронома да блъскат в земята каквото желаят, дявол да ги вземе и два-
мата. Правех дълги разходки пеш до моята каменна пустош, където стърчаха изсъхна-
лите фиданки – моята гордост, моята обич и страст. Една-единствена се беше хванала и
устояла на къртиците, пясъчника, сушата, кишата, пороите и ветровете. Реших, че това
съм аз. Не възнамерявах да се дам на жегата и студа.
Организирах пищното тържество за 55-годишнината на Тома. Наех поети, които не
понасях. С дълбоко удоволствие ненавиждах написаните от тях хвалебствия. Купих с
лекота най-добрия съвременен белетрист – вие знаете кой, когото презирах с истинска
наслада. Есето, написано от въпросния автор за 55-годишния Тома, ме изпълни с такова
красиво презрение, че все още се чувствам щастлива. Хубаво е, че скоро ще стане 18
часа.
Храната бе доставена директно от Бордо, Франция – верният Себастиан следеше
пристигането на всяка пратка. Беше ми известно какво обожава Тома и с удоволствие
пръснах парите му за змиорки, калмари и октоподи – знаех колко стиснат човек е той,
за бога. Виното бе също доставено от Бордо, млякото – от Хатинген, Германия, тортата
бе сътворена от продукти, за които бях водила преговори с потомствени сладкари от
Севиля. Синът ни, забележителният анализатор на инвестиционното банкиране, не успя
да сдържи изумлението си – по време на тържеството той блестеше, хладен и мъдър
като баща си – и избликът му: „Направила си всичко прецизно, маман!“ – бе атестация
за положените от мен усилия.
Аз имах чувството, че едновременно пробивам десетсантиметров слой камък и мия
фаянса в банята. Чувствах се прекрасно. До мен неотлъчно бдеше Себастиан. Дали Тома
се страхуваше от саботаж? Естествено.
Тома не изрече нито дума на глас, но целуна ръката ми пред гостите, упражнение,

114
което си бе дал труд да направи преди години – бях научила бъдещия мениджър корпо-
ративно банкиране да произнася думичката „тате“, съществителното в българския език,
което все още ми навява мисли за блато.
Опасявах се – с право – че ще ме погълне сянката на някоя здравна институция за
психически нестабилни индивиди. Замразените сини очи на Тома упорито се стремяха
да потънат в моите. Това едва ли бе добър знак. До 18 часа оставаха цели петнайсет
минути. Нима можех да имам доверие на някого?
– Ти издържа – заяви Тома. – Аз възнаграждавам хората, които се отнасят топло с
мен. Най-важното на света е любовта. Известно ми е, че тя струва много пари. – Разбира
се, кръвта на Тома беше разписание, където всичко бе разграфено, измерено и получило
етикет с точната цена. Интересно би било да видя какво щеше да изпише върху моя
етикет дългогодишният ми съпруг.
– Прехвърлям на твое име активите на Акционерно дружество... – след което той
спомена процента, който ми прехвърляше. Веднага си представих тоалетната чиния в
банята и лицето ми, надявам се, бе запазило спокойствие както искрящия ѝ от чистота
фаянс.
– Не се впечатли – отбеляза Тома и за мое удивление долових в гласа му миниатюрно
ручейче на изненада. Той по правило не се изненадва от нищо.
– Благодаря – отвърнах аз.
Знаех, че ще отговаря на изискванията му за провеждане на 55-годишния юбилей.
Не очаквах, че ще получа процент от АД-то.
След шест минути щеше да стане 18,00 часа. В 18,00 часа фаянсът в банята на Тома
щеше да се превърне в самотен остров. В 17,58 часа заведох съпруга си до ваната. Ес-
тествено, не го целунах, не го целувах никога.
– Ще те чакам в стаята си – съобщих му, ала не го дочаках.
Точно в 18,00 часа се качих в колата. Себастиан беше акуратен както винаги. Два-
мата, Себастиан и аз, заминавахме за Лима, столицата на Перу. Само като си помисля
колко време му бе необходимо, докато вземе решение... Себастиан бе закупил еднопо-
сочните ни самолетни билети със собствените си спестявания.
Верният Себастиан. Великолепният. Единственият мъж, освободен от вниманието
на четирите агенции, събиращи информация за мен.

115
 ДА УЛОВИШ ОБЛАК
– Неговата улица е небето – може да е синьо като боичката във водните ти бои или
черно като земята в саксията на лимона, дето насадихме с тебе, но облакът е важна
птица. Небето е негово, то е негов баща.
– Ми как тогава ще го хвана? – питам аз тате, който знае повечето неща на света. –
Нали не можем да подскочим до небето. Като се покатеря на черешата, уж го стигам, но
пипам само вятър, а то е два метра над мене.
– Човек трябва да си направи капан за облаци – решава баща ми. – Това е много
проста работа. Взимаш големия зелен леген, в който мама накисва рокличката ти. Зала-
гаш легена под небето, избираш си един облак и го гледаш десет минути. За да не сбър-
каш колко е десет минути – да знаеш: десет минути е времето, през което си помисляш
за онова място на морето, където искаш да те заведа и все не мога.
– Ами ако искам да ме заведеш на три места едновременно?
– Тогава десетте минути ще траят три пъти по-дълго – обяснява баща ми.
Разбирам, ще мисля само за едно място, за да минат десетте минути по-бързо, но
облакът ще си крачи по небето независимо дали то е синьо като моята боичка, или черно
като оная нощ, когато се изгубих в Радомир.
– Нищо подобно – поправя ме тате. – Ти гледаш облака, преди да завали. И като за-
вали, облакът става на дъжд, който отива в нашия капан за облаци.
Аз не искам да мъча облака в тоя леген, отвръщам натъжена аз. Точно така, водата
в легена е твоят облак и тогава ти знаеш ли какво правиш? Сипваш я на малката че-
решка, която насадихме с тебе, и черешката става твоят облак. Тя знае всичко. Покатери
се на някой клон и веднага се превръщаш в облак, тогава небето е твоя улица и можеш
да ходиш навсякъде. Само трябва да си помислиш за някое място на Земята и то ти става
приятел.
От тоя ден нататък аз все се качвах на черешката и бях облак по цял ден. Моето небе
беше от листа и клони, завивах се с жълтото одеяло на слънцето и виждах всичко по
света. Знаех, че някъде под мене има други деца, които си правеха капани за облаци и
бяха заложили легени да ме хванат в тях.
Един ден Наско, този див Наско с черна като земята в саксията на лимона коса, ме
улови в неговия капан за облаци. Както си седях на черешата, той дойде и попита:
– Искаш ли да те уловя в този леген?
То беше дървено корито, неговият леген, и аз веднага се улових в него и много ми
хареса. Той го хвана от едната страна, аз – от другата, и го дотътрихме до Струма. Тя
точно се провираше под моста и рибите сигурно са си рекли: „Тоя пък облак какво ли
търси тука при нас? Да не вземе да ни вдигне на Луната?“ Наско и аз се натоварихме в
коритото и то започна да плува точно към най-дълбокото под върбите. Там живееше
един таласъм, който стряскаше мало и голямо. Чувах го как вие вечер и макар че никак
не ме беше страх, се завивах през глава.
– Наско, тука живее таласъмът и макар че никак не ме е страх от него, облак не
трябва да се приближава до един некултурен таласъм.
– Аз съм таласъмът – изтърси Наско и макар че никак не ме беше страх, настръхнах –
нещо такова, като че мравки лазят по врата ти и косите се изправят като щеки върху
главата ти.
– Ще ме изядеш ли? – попитах Наско и зачаках да видя какво ще каже. Ако иска да
116
ме изяде, скачам от коритото във вира – аз плувам само под вода, а над вода не мога. Не
съм опитвала дали може да се диша под водата.
– Няма да те изям – обеща Наско. – Защото ти си моят облак.
– Не съм твоят облак – възразих. – Аз съм свободен облак и на никого не съм. Небето
е моята улица, слънцето е мой светофар. А ти си един дребен, нещастен таласъм и ако
искаш да знаеш, аз мога да дишам под вода. Ще скоча във вира, ако още искаш да
знаеш – рибите са мои облаци и ще ме спасят.
– Аз идвам на вира и вия, защото си нямам приятели – рече Наско и лицето му се
смали.
– Ми така ми кажи, човече. Ето – аз съм облак, твой приятел, и идвам при тебе да
плуваме в реката с твоето корито.
– Това не е корито, а капан за облаци.
– Аз не обичам да ме хващат в капан – прекъснах го аз.
Добре, съгласи се той, коритото не е капан, а какво е? Ами не знам. И аз не знам,
признах си, ще питам баща ми, моят баща знае доста неща на света, само не знае как да
спечели пари. Е, знае как да спечели малко пари. Неговите малки пари са най-големите,
уверих Наско аз. Защото ми купи една черешка, насадихме я и той ме научи как да се
превръщам в облак. Значи парите на баща ми са грамадни.
– Тате – подхванах аз. – Наско е онзи таласъм, дето вие от вира под моста на Струма.
Няма си приятели, баба му я болят краката и не може да го води при другите деца. Какво
е тогава коритото на Наско, с което той ме улови?
– На тебе хубаво ли ти беше, когато плувахте с Наско в неговото корито? – попита
тате.
– Много хубаво. Рибите тичаха около нас и върбите се правеха, че не ни виждат,
защото още си мислеха, че Наско е таласъм, но той не е.
Значи коритото на Наско не е капан за облаци.
Ами защо тогава се хванах в него аз?
Защото коритото на Наско е светкавица. Тя се е изгубила и е търсила някой да я
заведе при татко ѝ, урагана. Да знаеш – сега другите светкавици, които живеят на небето
между слънцето и луната, я търсят под дърво и камък – добави тате.
– На небето живеят и самолети – обезпокоих се аз. – Дано не се сблъскат с нашата
малка светкавица.
– Самолетите са като рибите, нямат много ум в главите си – отсече тате. – Като съ-
бера големи пари, ще те кача на самолет да се убедиш.
Наско, коритото ти не е капан, а светкавица, обадих на Наско аз и той никак не се
учуди. Разбрах, че той е един прекрасен таласъм, затова го помолих да ме научи да вия
като него. Така двамата, когато се уморявахме да цапаме из Струма, започвахме да вием
в хор. Накрая обаче коритото се разсъхна, започна да се пълни с вода, но ние хич и
нехаехме, защото се научихме да плуваме над водата. Въпреки това баба му изгори ко-
ритото, за да не се удавим. Аз се разплаках.
Ако събереш сълзите ми на едно място, ще се получи още една Струма заедно с
рибите и върбите край брега. Чудя се как тази Струма и върбите се побират в очите ми.
Наско също се чуди.
– Защо ревеш за едно продънено корито? – попита Наско. – Вдигни си главата на-
горе – и аз я вдигнах. – Виждаш ли колко небе е останало – за един милион и 28 корита.
Защо я хабиш тая Струма и я пускаш да се излива от очите ти? Ние с тебе нали сме
облаци!

117
 – И таласъми – подсетих го щастливо аз.
Когато бабата на Наско се превърна в дъжд и се прибра при светкавиците, Наско
дойде да живее при мене и татко. Мама гледаше в Испания една стара сеньора – сеньора
е старица, която си няма Наско, нито корито, нито небе, а е просто стара, стара сеньора
с голяма къща и болен гръб. Около нея са само мама и Мадрид. Мама ни изпращаше
пари, защото малките пари на тате стигаха само да ми купи водни бои и леген да ловя
облаци.
Но аз обичах облаците и не исках да ги ловя, нека си бягат по небето, да ги рисуват
децата в блокчетата, да ги чакат жадните дървета. Аз чаках дъжда и когато капките се
развързваха и тичаха по двора ни, излизах навън и им разправях, че с Наско у нас е
мнооого хубаво. Той вече не беше таласъм под моста на Струма, защото тате ни научи
да присаждаме джанки. Наско и аз опитахме с едно дръвче, толкова мизерно, че беше
по-тънко от палеца ми – но се оказа, че дребната фиданка е облак, поникнал до нашата
къща, и щом се пукна пролетта, се прихвана и стана кайсия.
Толкова години чакахме малките пари на мама. Дръвчето така и не роди кайсии.
Аз се почувствах като мамината престаряла сеньора, когато Наско се прибра един
ден у нас и каза: „Искам да знаеш, че обичам Мариана“.
Толкова години се бях взирала в дъжда, толко дълго описвах на капките колко е
добре с Наско у дома.
Наско отиде при Мариана. Скоро след това и тате стана дъжд, чувах го как ходи с
капките по покрива и знаех, че всички улици по небето са негови.
Дори в Мадрид, при старата сеньора, където заминах, баща ми ме намери и каза, че
е време да уловя облак, че самотата е дете без небе, а небе без дете е два пъти самота.
Мама говореше испански добре, беше забравила къщата ни, брега на Струма, и когато
един човек дойде в Мадрид, на тясната уличка при старата сеньора, мама не го позна. И
как да го познае – човекът имаше черна коса като земята в саксията на оня стар лимон
и тъмни очи като на повечето испанци. Мъжът носеше едно корито, старо на вид, с по-
сивели очукани дъски.
– При старата сеньора живеел един облак – обърна се мъжът към майка ми. – Ще ми
се да го хвана. Аз нося капан за облаци.
– Наско, ти ли бе, момче? – прошепна мама.
Тя не знаеше, че аз отдавна не съм никакъв облак.
– Кайсията, дето присадихме в двора ви, роди – подхвана мъжът.
Колко далече беше от мене това дръвче. Колко далече.

118
 ПЛОЩАД „ГАРИБАЛДИ“
Ана въобще не можеше да си отговори как се получава така – подозираше, че си го
бе втълпила, и си повтаряше: „Я забрави. Това е поредната твоя измислица, която не
води до никъде. Все по-дълбоко затъваш в сивия парк“ – казваше си тя, без да протес-
тира, без да изпитва тъга дори. В сивия парк беше офисът ѝ, където превеждаше девет
часа всеки ден различни сертификати, подзаконови актове, биографии и уверения.
Сивият парк беше влакът, с който се прибираше у дома, и хората, с които приказ-
ваше. Паркът се роди след разговорите ѝ с колегата юрист. Когато не можеше да опре-
дели точния превод на някоя фраза, Ана се консултираше с него. Наблизо се намираше
и ресторантът, където понякога двамата обядваха заедно. Бе престанала да се страхува
от самоуверения млад мъж, макар че гръмкият му глас мачкаше всичко наред.
Дори сините му очи ѝ внушаваха усещане за вятър, изсъхнал в безпощадния грил на
лятото. И когато колегата подхвърлеше: „Да скокнем до „Мазното“ – за него всичко
беше мазно, блажно или зле организирано – тя измънкваше: „Може би някой друг път“,
но при него нямаше някой друг път, имаше мазнина и сега.
Ана отиваше в „Мазното“, цяла вечер слушаше за поредното му бляскаво дело, по-
тъвайки неспасяемо в сивия парк. Струваше ѝ се, че полека се превръща в пуста улица.
За Ана щастието беше секунда в погледа на някой добър човек, а любовта – хлад сред
листата на голямо лятно дърво. Дори и полъх не беше тя, защото вече беше започнала
да се съмнява, че някога радостта ще намери път към нея.
Но щастието беше възможно – виждаше малки деца, толкова красиви в пъстрите си
дрешки. Дните ѝ минаваха горещи, бавни. Вечерите ѝ бяха колегата юрист, който я ка-
неше в мазния ресторант. Тя се страхуваше от очите му, които оценяваха с безпогрешна
точност колко струват обувките, парфюма и козметиката ѝ. Погледът му знаеше цената
на всичко под слънцето и Ана си мислеше, че ще трябва да намери друга преводаческа
фирма, в другия, най-далечния край на града.
Но веднъж, както си вървеше и се измъчваше с една мъчителна фраза от подзаконо-
вия акт, който превеждаше вече трети ден, в разгара на най-свирепия, най-нажежения
пек, Ана изведнъж почувства хлад. Не може да бъде. Отново си внушаваше. Плашеше
се от странностите си, те я извеждаха извън релси. Какво бе животът, ако не релси, от
които ти се ще да се измъкнеш? Какво бяха дните ѝ – фурна, която я изпича, за да бъде
по-вкусна за онези, които щяха да я погълнат в последствие. Но Ана наистина почувства
хлад, онзи тих, лек полъх, който те издига над жълтите изгорели облаци, над пещта и
живота в подзаконовите актове.
Беше тихо. В разгара на август, сред жегата и гъстия зной се промъкна бриз, свеж и
мек, като че бе обходил десет планински върха, докато тя стоеше на площад „Гари-
балди“. Трамваи свистяха ядосано, хората не можеха да се разминат, но Ана усещаше –
нещо ще се случи. Огледа трамвайната спирка – няколко жени с деца, мъже като нейния
колега юрист, чиито лица сравняваха цените, пресмятаха търговските отстъпки, но хла-
дът, живителният полъх бе тук, до нея. Не можеше да става дума за някаква грешка.
Ана постоя малко, спокойна, равнодушна, макар че с дрънченето на трамвайната
линия при нея идваше съдбата. Наистина, заедно е трамвай № 12 приближаваше по-
веят – хладен и свеж, силен. Когато най-сетне вратите се отвориха, Ана знаеше – бе не-
възможно да греши. Един човек – малко брадясал, със синя тениска и сини джинси,
слезе от трамвая. Съвсем обикновен човек – кестенява коса, тъмнокафяви очи, слаб и
119
съвсем незабележим – но от него се излъчваше тихият полъх. Ана спря да диша, просто
пристъпи към този човек, после тръгна след него.
Той продължи към площад „Славейков“, обиколи щандовете с книги. Ана го след-
ваше; той събираше зима и лято в един и същ сезон. После човекът взе тролей девет от
спирката на „Раковски“. Ана също искаше да вземе тролея, но не успя да се качи след
слабия, невзрачен непознат. Той беше всичко, което... Глупости. Ана остана на тролей-
бусната спирка, вперила поглед в пътя. Булевардът трещеше и вибрираше, колите скър-
цаха наоколо. Хубавият хлад изчезна.
На другия ден, след осем хиляди думи превод на наредбата за охрана на труда, след
„Да отскокнем до „Мазното“ от блестящия колега юрист, тя стоеше на трамвайната
спирка на площад „Гарибалди“. Не взе първия трамвай, не взе втория, не взе третия.
Чакаше. Кой знае колко глупаво изглеждаше в очите на някого – на господата и дамите,
които знаеха, че светът е търговец и е поставил етикети с цени на всичко живо и неживо
под мътните облаци. Все пак се надяваше, че е незабележима, защото нейната цена беше
нищожна.
Изведнъж – трамваят въобще не се виждаше – нищо не се виждаше на площад „Га-
рибалди“, сградите бяха потънали в шума на юли, а хората, забързани като летен дъжд,
напираха да се махнат оттук – тя усети, че захладнява.
Онзи полъх, тих и мек. Чак след пет минути се появи трамваят, апатично превозно
средство, дрънчащо с копелетата си като кон с нови подкови, старомоден трамвай, об-
лепен до задушаване с реклами за паста за зъби, която била толкова ефективна, че нап-
раво ви поникват нови зъби, ако я използвате редовно – най-великата паста за зъби от-
стъпи крачка назад, вратата на трамвая се отвори и той слезе, най-обикновен човек, тъм-
нокафяви очи, кестенява коса, стари джинси, леко избеляла фланелка. Ана пое след него
към спирката на тролей девет. След избелялата фланелка тръгнаха едновременно про-
летта, лятото, есента и зимата.
Ана отново не се качи на тролей девет, погледът ѝ проследи пламналия е фаровете
на коли и маршрутки булевард „Раковски“. Осъзна, че хладният полъх си отива, разт-
варя се над тротоара, напуска очите ѝ. „Какво трябваше да направя“, помисли си тя от-
чаяна. На другия ден колегата юрист я попита дали обича да се грижи за деца, защото
той настоявал за семейство с добре възпитани отрочета, чието образование щял, разбира
се, да осигури бляскаво и със замах. Този ден Ана не отиде на обяд с него в „Мазното“.
Прескочи, без въобще да се надява, до площад „Гарибалди“, но трамвай номер 12,
който ѝ носеше надежда, не се мерна никъде. Без да се усети, Ана бе започнала да обича
площад „Гарибалди“ – най-потайното място в София, горещия площад на очакването.
Тази вечер хубавият полъх въобще не се появи, тя изчака три трамвая, четири и си
отиде. Изгубваше всичко. Как щеше да продължи напред? Да отиде в „Мазното“ на обяд
с човека, който бе готов веднага да предложи добра цена за площад „Гарибалди“? Като
дете ѝ се беше случило нещо, което никога не успя да забрави. Още преди да си замине
майка ѝ, а майка ѝ беше много красива жена, Ана поиска не хубава кукла за Коледа. Не
влакче, не палячо, нито печка, върху която да готви обяда на непослушното си мече
Минчо. Тя се помоли майка ѝ да се върне навреме от работа и да отидат с баща ѝ в
сладкарница „Лого“.
Тогава Ана още не можеше да пише, защото не знаеше всичките букви от азбуката.
Успя да начертае върху хартиения лист само думата „ЛОГО“. Но още преди да научи
азбуката, момичето разбра, че най-хубавите неща са невъзможни. То постоянно имаше
температура, беше слабо и дребно хлапе, баба ѝ я навличаше с десет жилетки – и затова

120
Ана още тогава подозираше, че животът е десет жилетки, които те задушават, а единс-
твеното хубаво нещо е хладният вятър. Животът беше хиляда невъзможни неща. Ана
начерта „ЛОГО“ върху хартиения лист, после го изгори – да не ѝ се кара баба ѝ, че плаче
за недостижими фантасмагории.
Майка ѝ наистина се върна за час в стария им апартамент; може би човекът, когото
обичаше повече от бащата на Ана, бе заминал някъде за ден-два. Ана, баща ѝ и майка ѝ
отидоха в сладкарница „Лого“.
Оттогава тя се надяваше, че може би ако напишеш нещо невъзможно и го запалиш,
животът някак разбира, че е по-силен от невъзможността, и ти подарява сладкарница
„Лого“ за половин час, колкото да изпиеш една малка боза. Затова Ана написа на лист
от тефтерче: „Слез от трамвай 12 днес в шест. Площад „Гарибалди“. След това запали
листчето и от него останаха две люспици пепел. Неочаквано сградите разцъфнаха и пок-
ривите им се усмихнаха дружелюбно.
Нищожна бе вероятността онзи вечерен човек, който ѝ носеше хлад, да слезе от
трамвай 12, но тя чакаше още в шест без десет на трамвайната спирка. Целия ден усе-
щането за приятен хлад я докосваше, след това се изплъзваше като спомен за песен,
която много ни харесва, но бяга от нас, защото детството отдавна е потънало сред из-
съхналите треви. Не, заблуждаваше се. Детство никога не потъва, не си отива – просто
вкъщи трябва да има дете и пакостите се връщат, още по-усмихнати и чипоноси. И кол-
кото и невероятно да звучи – човекът с най-обикновената коса, с най-незабележител-
ните кафяви очи и синя тениска слезе от трамвай 12 на площад „Гарибалди“.
На другия ден Ана отново написа на листче: „Погледни към мен на площад „Гари-
балди“. Намери ме.“ Запали парчето хартия и събра фините люспици пепел в шепа.
– Някой скоро да е причинявал пожар във фирмата? Да е пушил в офиса, въпреки
недвусмислено изразеното ми несъгласие с подобна практика? – попита блестящият ко-
лега юрист. – Да не би да си пропушила, Ана? – не дочака отговора ѝ, започна да обяс-
нява за най-бляскавото си дело, което спечелил така категорично, че българската съ-
дебна система трябва да му издигне паметник от бронз и мрамор.
Ана написа още едно листче: „Кажи ми „Здравей“ днес“. И наистина – в шест часа,
когато беше така горещо, че покривите на съседните сгради бяха омекнали като плас-
тилин, трамвай 12 донесе хубав хладен вятър. Човекът с обикновената тъмна коса и ка-
фявите очи слезе и се огледа. Ана стоеше до будката за вестници. Той я погледна и на
площад „Гарибалди“ стана тихо и хубаво.
– Здравейте – каза ѝ непознатият. – От известно време ви виждам все на спирка „Га-
рибалди“. След това забелязвам, че вървите към НАТФИЗ, към спирката на тролей № 9.
Ана нищо не успя да каже. Просто не можеше да повярва – на площад „Гарибалди“
със сигурност през юли отново започваше пролетта.
– Имам чувството, че ми пишете писма, а аз съм толкова объркан, че не мога да ги
прочета – каза мъжът с най-обикновените кафяви очи.
Ана не можа да отвърне нито една дума. Не знаеше къде да дене ръцете си – само
преди час бе изгорила онова листче.
– Хубави писма – грейнаха кафявите очи на човека със синята тениска. – Най-свет-
лите в живота ми.
Най-после Ана се усмихна.

121
 СТУДЕНО
Беше ѝ студено по всяко време. Вярваше, че трябва да носи най-малко пет слоя
дрехи, и се движеше като етажерка за облекла; сигурно цялата си заплата хвърляше за
нови и нови дрипи, в които потъваше като камък в кална локва. Въпреки това, когато
просто от любопитство ѝ подаде ръка, пръстите ѝ бяха слана и лед. На Асен му беше
горещо. Докосването на тези замръзващи пръсти му се стори най-забавното нещо след
Милена и чаша Bushmills с лед, разбира се.
– Значи ти е студено – измърмори той.
Не ѝ вярваше.
Слънцето се топеше като масло на бавен огън, жегата беше залепнала към небето
като лейкопласт, а тя трепереше в петте си слоя жилетки – пръсти и замръзнало езеро.
Никога не беше попадал на толкова студ под човешка кожа през май.
– Гладна ли си? – попита Асен.
Обикновено приятелите му пиеха едно малко Bushmills Black Bush, когато им беше
студено. Когато им беше топло – също.
– Да – отговори тя и отидоха в пицария „Антъни“.
Той поръча пилешки хапки със сусам и тя си взе една. Ръцете ѝ се подадоха като
охлюви изпод петте етажа вехта конфекция. Яде хапката точно час и половина.
– Вино искаш ли?
– Да – каза тя и пи половин глътка още час.
Той се зачуди дали замръзналото езеро в пръстите ѝ се е разтопило. Съвсем спо-
койно се протегна и ги пипна. Бяха си същите – градушка под човешка кожа.
– Не ядеш, не пиеш. Не говориш – изброи Асен.
– Студено е – каза тя.
Той нямаше намерение да разследва причината за необичайните ѝ реакции, но за се-
кунда се остави на любопитството и подхвърли:
– Ще дойдеш ли при мене довечера?
– Да – отвърна тя и отговорът ѝ му се стори съвсем естествен.
Даже не я беше попитал как се казва – това нямаше никакво значение. Устните ѝ
бяха като онези найлонови ягоди през март, в които няма вкус, само цвят, но в нея и
цветът не струваше кой знае колко. В любовта ѝ липсваше загадка, ако може да се на-
рече любов случката под петте ката дрехи, които той държеше да изхвърли, за да не ги
гледа – първо якето ѝ, после сакото, ризата, фланелата, фланелката с дълги ръкави –
всичко в разновидности на синия цвят, толкова различно сини, че дори очите ѝ, които
също бяха сини, приличаха на стара дреха.
– Откъде си купуваш тези красоти? – поинтересува се Асен. Въобще не си даде труд
да преглътне хапливостта си. Напротив, щеше му се да захапе до кост. Пръстите му,
глутница кучета без стопани, хукнаха по кожата ѝ. Дъхът ѝ беше хладна корда, захвър-
лена в ледена вода. А той беше горещ. Той беше горещ и обичаше леда зиме.
Веднъж се беше обзаложил, че ще лежи гол на снега – за всяка срязваща минута
върху пряспата щяха да му дадат десет лева. Спечели сто и петдесет и нищо му нямаше,
дори носът му не потече, само кожата на гърба се изопна, потъмня, алено-лилава – като
одран заек. После хвана същия бас в друг клуб и спечели 170. Тогава му потече носът,
но след три дни спря.
Тя не даде отговор откъде купува дрехите си – сини като очи на болен човек.
122
 Мълчеше и това го подразни – как ли щеше да реагира, ако ѝ каже да си ходи?
– Заминавай си – подхвърли Асен. Гостенката му се изправи, тишина в сняг, за който
никой нямаше да му даде и стотинка. Тя беше скреж и кожа заедно. Такова нещо беше
възможно само при птица, простреляна от ловец през есента, когато е тръгнала да бяга
от зимата към юг.
Той си спомни как преди няколко дни намери врабче на земята и го занесе у дома.
Ако не полетиш, гориш, бе се заканил Асен. Беше инат човек, инатът повече от човека
у него. Врабчето не можа да се отлепи, затътри се като пумпал по пода, в крилата му
нямаше полет, затова той пусна котката и пискунът си замина. Остана купчина пера и в
тях, за негова изненада, имаше студ.
Непознатата направи две крачки. Нищо особено, беше бяла като вратата на кухнята.
Човек не би повярвал, че е толкова тънка, ако я зърнеше затрупана под петте парцаливи
пласта. Пробита лодка с платна от фланели, това беше тя; палтото беше спасителният ѝ
пояс.
– Срамуваш ли се от мене? – попита Асен.
– Да.
Той се надигна.
– Оправи леглото – нареди ѝ.
Тя, за негово учудване, работеше чевръсто. Първо изопна чаршафа, не особено
чист – Асен едва сега забеляза тази подробност – после сгъна одеялото, покри го с гу-
бера и пое към вратата. Любопитството отново разрови мислите му. Ръцете ѝ. Хвана ги.
В тях имаше лед от оная нощ, когато се беше изгубил в града.
Баща му беше умрял, а майка му я нямаше – било невъзможно да се прибере от Ис-
пания толкова бързо, така обясни гласът ѝ от телефона. Добре че на улицата Асен видя
бездомно куче. Не се уплаши. Прегърна го, потъна в черната козина, замръзнала като
кожата ѝ – под нея имаше нещо, което го спаси.
Точно когато непознатата беше с една обувка отвъд прага, Асен вдигна показалец и
я върна обратно. Любовта се случи в коридора. Кой знае откога не го беше мел. Не я
погледна дори, ръцете ѝ не помръдваха, хладни и остри, очите ѝ съвсем близо над тях.
– Магазина за втора употреба на улица „Роса“ – каза тя. – Оттам ги купувам... пуло-
верите.
Майката на Асен не дойде на погребението, беше останала при някакъв испанец.
Орляк врабчета, бездомното куче и Асен изпратиха човека. Оттогава той намрази юли
и лятото. Стана корав. Разбра, че иска студ, и започна да лежи върху снега. Смайваше
хората. Плащаха му добре, издавайки изумени възклицания. Често правеха облози дали
ще го повали бронхопневмония.
– Чакай – нареди той на момичето, чието име не го интересуваше. Кучето му и вра-
бецът, който напълни стомаха на котарака – и те нямаха име. Майка му като имаше,
какво?
Ръцете ѝ, за негова радост, бяха висулки и вятър. Асен изпитваше угризения, че съ-
сипва с пламналия си гръб снега, превръщайки го в локва мътна вода.
За да не си замине студът ѝ, той грабна петте слоя дрехи – всичките сини, и бавно,
спокойно ги изгори със свещ над плочите в банята – първо синьото яке, после пуловера,
памучната синя фланелка с дълги ръкави. Всички дрипи унищожи със свещта; единст-
веното синьо нещо, което остана в стаята, бяха очите ѝ. Те го гледаха, както гледа не-
бето отгоре и всичко под облаците беше светло.
Тя се обади:

123
 – Стоплих се.
После добави – често сънувала, че е сиво птиче с криле, замръзнали посред зима.
Била и куче, което виело, за да се стопли, и ядяло сняг. Само веднъж ѝ се присънило, че
ще се отърве от студа, ако изгори петте си ката дрехи, дори и в пустата къща на баба си
веднъж направила огнище – струпала пуловерите на пръстения под и се опитала да ги
запали.
– Благодаря ти, че го направи ти – завърши тя.
На сутринта, когато Асен се събуди, нея я нямаше. В къщата бе изчистено както
никога. Пепелта от фланелите ѝ – сиво-черна, лека като хвърчило, дори още по-лека,
беше събрана на малка купичка върху найлоново пликче. Какво ли беше облякла?
Той внимателно огледа дрехите си – всичките бяха на място. Нима си бе тръгнала
така, гола?
Изведнъж му стана студено.
Пръстите се втвърдиха, остри, сковани, ледени – като повърхност на замръзнало
езеро.

124
 ЗА ДУМИТЕ И МАРИЯ
– Едно време не било възможно да се направи разлика кое е дума и кое – човек. И
думите имали плът и кръв, кости и болка както хората. И думите се обличали е дрехи –
кои по-гиздави, кои по-нескопосни – очите на Анатоли са улица, на която лампите съв-
сем скоро ще угаснат и само фаровете на автомобилите ще разсичат вечерта на без-
шумни, тъмни късове. – Тогава, както и сега, думите не умирали, живеели вечно, само
мъничко се разкрасявали, както жените се подмладяват с грим; малко се напудряли, но
пак си били ония същи думи – ту зли, за да разсичат хората, ту топли като минералната
вода, която извира до Халите в София и лекува сто двайсет и седем болести.
– По това време – продължи Анатоли – хората никога не умирали, били съвсем
малко на брой и земята им се струвала безкрайна, както на мен ми се струва твоето
мълчание, Мария. Тогава се случила тази история.
– Знаеш ли какво – прекъсна го Мария. – Нямам никакво време. В ресторант „Ва-
гона“ има страшно много клиенти. За две седмици скъсвам подметките на чифт обувки.
– Е, къде ти излиза сметката тогава? – попита Анатоли. – По-добре не ходи да сер-
вираш във „Вагона“, така поне обувките ти ще остават здрави.
– Ти не разбираш нищо от сметки – каза Мария и беше напълно права. – Разкажи ми
набързо историята, защото заспивам. Даже ако искаш, не ми разказвай нищо.
– Добре, ще я разкажа съвсем накратко. По това време, когато ти не си късала чифт
подметки за две седмици, а то било твърде отдавна, и хората, и думите не умеели да
лъжат.
– Глупости. Всички лъжат – прекъсна го Мария. – Такива философи като тебе дават
най-нищожните бакшиши.
– Така е. Слушай по-натам. Един човек, уж бил много умен, ама направо блестящ
ум, за нещастие ходел много често да се разхожда край ресторант „Вагона“. Там рабо-
тела една сервитьорка – малко вятърничава, с коса тъмна и тежка като полунощ.
Очите ѝ били светлокафяви, почти златни – такова е слънцето призори. Още го е страх
да се покаже днеска слънцето, защото около ресторанта бродят глутница бездомни ку-
чета и може да го ухапят, докато още не се е измъкнало съвсем от одеялото на нощта.
– Дрън-дрън – коментира Мария, но ѝ е приятно да казват, че косата ѝ е полунощ.
– Този човек всъщност не бил чак толкова умен. Изгубил си ума по сервитьорката
Мария. Един ден ѝ донесъл букет от най-евтините цветя на пазарчето до езиковата гим-
назия. Но за него най-евтиният букет бил много скъп, защото дал последните си пари и
тази вечер не вечерял. Видял, че Мария зарязала букета му на масата и дори не го сло-
жила в буркан с вода.
– Сложих го – възрази Мария, но после поклати глава и призна: – Не го сложих. Съ-
жалявам. Не обичам карамфили. Обичам живи дървета или шоколад.
– Добре, слушай по-нататък. Човекът очевидно никак не бил умен, защото, въпреки
че останал гладен заради евтиния букет, още повече хлътнал по Мария.
Усмивката ѝ започвала от изгрева и свършвала в полунощ, а след това се скривала в
косата ѝ. Затова си бил изгубил ума този човек по сервитьорката, но не съвсем за това.
Той виждал, че тя дава хляб на бездомните кучета и на котката, която била мършава
като сянка, но носела на гърба си много цветове – черно, сиво, бяло, оранжево и рижо.
В усмивката на момичето имало нещо като сняг – то се топяло, когато край ресторанта
минели хора, които само гледали масите и не се отбивали. Нямали пари да си поръчат
125
от специалитета на заведението. Мария събирала от остатъците и носела на жената от
блок 2. Мъжът на тази жена просто си тръгнал, защото обичал някакво друго момиче, а
децата често си лягали гладни. Мария знаела какво е глад, вечер им носела нещо съвсем
мъничко, прибрано в найлоново пликче.
– Откъде си научил това? – попита Мария, но Анатоли не ѝ отговори.
– По това време, за което ти разправям, момичето със скъсаните подметки от ресто-
рант „Вагона“ живеело вечно както думите, защото това се случило още в началото на
света. „Трябва да вървя – казал глупавият млад мъж на сервитьорката. – Тук нямам ра-
бота, ще се кача на някой голям кораб – в началото на света, разбира се, нямало само-
лети – и ще търся работа навън, далече от тоя град на Струма. Дойдох да ти кажа „до-
виждане“ и да те помоля да си спомняш понякога за мене. Всеки път, като си спомниш,
аз ще се ободрявам. Мисълта на момиче с полунощ в косите те прави силен.“
– Но ти няма да пътуваш никъде, нали? – попита Мария. – Анатоли, виж колко е
хубаво началото на есента. Най-хубавото време.
– За съжаление младият мъж трябвало да замине за друг град, където не течала ко-
варната река Струма. Защо коварна? – питаш. Защото, като гледал брега, глуповатият
мъж виждал Мария. И като не гледал реката, пак виждал Мария, само като си помислел
за вода и за река, виждал Мария. Дори и да не си помислял за река и бряг, нищо да не
си помислял, този глупав човек виждал Мария. И хич и да не бил в тоя прекрасен топъл
град, така грейнал в началото на есента, този човек виждал Мария. Точно преди да
тръгне, той целунал ръката ѝ, после целунал нея.
И тогава се случило чудо – момичето, което късало чифт обувки за две седмици в
ресторант „Вагона“, изчезнало. Косата му от нощ я нямало вече. Обувките със скъсаните
подметки ги нямало, ръцете ѝ ги нямало, усмивката, в която идвала есента, я нямало,
изчезнала и храната в найлоновото пликче за децата от блок 2. Вместо тях в ръцете си
младият мъж държал лист хартия. Да, най-обикновен лист хартия, а може и папирус да
е било или дори тънка глинена плочка. Но върху тях имало много думи, думи, думи,
думи. Оказало се, че Мария, най-хубавото момиче в целия свят, не било човек, а дума.
Оказало се, че младият мъж обикнал не обикновено момиче, а най-хубавата дума. Той
държал листа в ръка, гледал реката, но дори и да не я гледал, виждал момиче с коса от
полунощ, с усмивка от есен, ръце, които дават хляб на гладни деца. Не забравяй, Мария,
че ти разказвам за времето от началото на света, когато хората живеели вечно както
думите, а думите и хората си приличали като две капки вода, като две порции пържени
картофки със сирене в ресторант „Вагона“, като двете върби до моста над Струма.
– Това е странна история – обади се несигурно младата сервитьорка, която беше
практично момиче и грижливо броеше вечер бакшишите, получени през дългата смяна.
– Странна е, но не забравяй, че оттогава е минало цял свят време. Младият мъж дър-
жал хартиения лист, може би било папирус или дори глинена плочка. Взирал се в ду-
мите, които само преди минута били неговото момиче. Не искал да ходи никъде далече
от тази река, от този град, от тази полунощ на косите ѝ, не искал да живее повече.
Но как да не живее, когато смъртта още я нямало под слънцето, още не се била из-
люпила и била само някаква сянка в несъществуващата история на света. Младият мъж
не искал да диша, не искал да яде, не искал да се движи. Как да отида при нея, как да се
превърна в дума, за да застана до нея и да бъдем две думи – най-хубавите, които хората
да казват, когато дните им един без друг са все нощ, когато реката, дори да я няма, из-
рича името на човека, без когото нито другите думи, нито животът без край имали ня-
какво значение.

126
 Аз искам да стана дума, казал си младият мъж. Искам да я намеря. По това време, в
началото на света, имало ковачи и оръжейници, готвачи и лекари, но никой не подреж-
дал мислите си на хартия. Този млад глупав човек, който виждал все момичето с най-
тихата усмивка, с най-кафявите очи, с най-хубавия хляб от ресторант „Вагона“, се по-
молил на реката: „Превърни ме в дума, за да отида при нея“.
Тогава се излюпила смъртта и извикала: „Ако станеш дума, ти няма да си човек, ще
те взема и от тебе няма да остане никаква следа“.
– Не е така – възразила старата река Струма. – Той ще събира думи за неговото ху-
баво момиче, ще ги пише с кръвта си и те няма да умрат никога.
– Реших! – прошепнал глупавият младеж. – Аз ще се стана дума, хората ще я запом-
нят, ще я изричат, когато са си намерили човека, за когото си струва да се превърнеш
във всичко – в земя, в небе, в пътека, в камък и в птица.
По това време имало рицари и стрелци, ковачи и зидари, но когато този глупав млад
мъж изчезнал – така изчезва изгоряло дърво, така угасва думата, която не си казал на
човека, дето е твоя рана и лек за раната, както изгаря лятото, за да се превърне в ледени
висулки – така изчезнал глупавият млад човек. Всъщност изчезнал, но не съвсем – ста-
нал нещо, което дотогава го нямало. Написал нещо. Превърнал плътта си, костите си,
мислите си в думи. Те били светли, туптели като сърце, тичали като кръвта му, която не
можела без това хубаво момиче, греели и открили най-силната дума още в самото на-
чало на света. Така и сега, Мария, вятърничавите хора все драскат нещо върху хартията.
Търсят най-вярната дума. Тази, която аз пазя само за тебе.
Тук Струма, която е твърде любопитна, спряла да тече за десет секунди и зачакала
точно до ресторант „Вагона“.
През това време хитрата река, която е и доста бъбрива – тя ми обади тази история –
видяла, че обувките на Мария пак са скъсани, а младият мъж продължава да ѝ губи вре-
мето с някаква си измислена история.
– Анатоли, никъде няма да ходиш! – извика момичето.
Точно на това място Струма побягнала на юг, защото всяка река обича юг повече от
дъжда, който вечно ѝ праща инструкции от облаците. Водата забравила кои са тези две
толкова важни думи, мислела си, че за всеки човек те са различни, както са различни
всички човешки сърца.
Но понякога дори и старите реки грешат.

127
 ПЕТ ГОДИНИ ЗА КАМЪКА
Той гледаше.
Все пак му беше твърде интересно – да, жената пред него беше все още поносима,
червеникави къдрици, поздравления на индустрията, произвела тази блестяща боя за
коса – бакърена като последните часове на юли. Пет години бяха живели заедно. Чудно
как бе издържал. Търпението е диагноза, доказваща, че човек не става за нищо друго,
освен за чакане.
Уличка, изцедена от слънцето, тясна, старомоден калдъръм, пуста – това бе тя. Чо-
век едва ли може цял живот да изсъхва върху един и същи сив тротоар. Другото име на
човека е победа. Умът има нужда от лица, хлътнали от страх. Страхът на другите е един-
ственото огледало, показващо колко струваш.
Омръзнало му бе да се завръща при изтритите камъни на калдъръма, при прозореца
с измъчени цветя и старомодни саксии, при сладкото от смокини, което Нади обичаше
да му предлага. Тук живееше прекрасната боя; химията се беше развивала двеста го-
дини, за да я произведе. Всъщност цветът на истинската ѝ коса беше по-добър, жалко,
че тя всяка секунда се стремеше да го впечатли с малкото дворче и хилавото черешово
дръвче. Би било оригинално, ако гледката не го дразнеше.
Беше наблюдателна. Въпреки острия си ум научи последна – пет години заедно и
точно умът ѝ, дъга след дъжд в прозореца на чистата стая, беше шип, който го предиз-
викваше. Не толкова нуждата от други, готови и съгласни очи, искаше му се да докаже,
че тя не е в състояние да владее, че всъщност никак не е умна. Точно сега, както седяха
в това евтино кафене, разбираше, че бе постъпил както трябва. Краят сочи правилната
посока, краят е най-доброто начало, колко жалко, че изпитваше любопитство какво се
бе случило след последната точка на петте им години.
Любимото ѝ мизерно кафене – всъщност той беше отишъл там с надеждата да я
срещне и я срещна. Нади седеше сама. Цялата химия, тази отвратителна наука за бля-
съка в косата ѝ, се бе побрала в чашата ѝ с кафе. Тогава той забрави колебанията – ис-
каше да надникне в малката ѝ уличка, да си отговори наистина ли хора се раждат за
тишината в очите ѝ, в ръцете ѝ, с тези мрачни пръстени, старинните бижута, каквито не
носеше никоя друга жена.
Беше потомка на стар род златари, някога всемогъщи, владели града, днес загубили
всичко, но очите ѝ, безкрайни като есента, и рижата ѝ коса не бяха загубили нищо. Беше
се случило по най-банален начин. И то не защото бе проницателна, а защото той бе
планирал развитието на сценария, който му гарантираше хепиенд.
Върнала се бе у дома в стаята с дъгата, останала върху чистия прозорец. В стаята с
дъгата той беше с Ема. Ема, приятно нагла, успешна като всички нагли жени, в които
нямаше старомодни саксии, хилаво дворче, ох и ах, просто цел, секс и безразличие какво
ще стане с удавения. Това му харесваше. Толкоз. Още виждаше Нади, когато ги зърна
върху покривката. Бяха я купили заедно – винаги разделяха парите за покупката – и
Нади я бе застлала със собствените си ръце.
Доста време беше изминало от покривката, която бе застлала със собствените си
ръце. Странно, Нади сега отново седеше на същата маса в това кафене и го гледаше с
тихите си като онзи следобед очи, отдавна изтрит от календара. В мислите му нямаше
място за отминали години. Беше се заклел никога да не угажда на никого през живота
си.
128
 – Как си? – попита я той.
Стори му се, че лицето ѝ е бледо, но то винаги си бе бледо и затова още по-хубаво.
– Добре – отвърна както винаги тя. Не се оплакваше за разлика от Ема.
– Дойде ли друг човек в живота ти след мене?
– Сега колата ми е на безнадежден ремонт – каза тя. – Знаеш, малкото ми пежо. Съв-
сем ме изостави. Всъщност, открих някаква нелепа връзка – когато пежото ми се пов-
реждаше, ти се държеше хладно, когато съвсем се счупи, знаех, че ще си отидеш. Тоест
предполагах.
– Не те питам за пежото ти – каза Анго. – Питам те дали има някой друг в живота ти
след мене.
Погледна го, очите ѝ не бягаха, но и не оставаха при него. Абсурдна особеност – тя
беше мелодия, някога му бе звучала интересно, но бе изчезнала заедно с праха от ули-
цата. И там, в ума, в паметта му, бе останало празно място. Никакви други ноти не бяха
успели да го запълнят.
– Още не мога да се справя с пежото – отвърна тя. – Трудно се намират резервни
части за него.
Точно това го дразнеше в Нади – очите, които не бягаха, но и не оставаха в неговите,
и отговорите, които не бяха предназначени за въпросите му. Не се беше променила, ако
не се брои, че беше станала по-хубава. Обяснението за това очевидно беше в постиже-
нията на химическата индустрия. По дяволите. Умееше да подбира роклите си, но и
роклите бяха химия. Тя беше химия и затова го държеше в това скапано, тихо като гро-
бище кафене, на уличката със старомодни камъни, която се промъкваше като бездомно
куче в сънищата му, макар че искаше да я забрави колкото се може по-скоро.
– Изглеждаш добре – каза тихо тя. Този бавен като бавна болест глас. Този въглен,
угаснал през лятото. – Радвам се, че си щастлив. Радвам се, че животът е добър с тебе.
– Ема е хубава – подхвърли той, защото не можеше да понася как бавната болест на
гласа ѝ го разболява отново. Как червеникавата ѝ коса го разболява, как роклята ѝ и ста-
ринните бижута на изпадналия в немилост род го хвърлят в мрака като кръгъл глупак.
– Хубава е – потвърди следобедът в очите ѝ, които, по дяволите, тръгваха някъде, но
въобще не се отдалечаваха от мислите му. Днес химията беше толкова добре развита –
като погледа ѝ. Храним се с химия, дишаме химия, плуваме в химия, размножаваме се
с химия, а тя? Тя беше чаша кафе в евтино кафене.
– Знаеш ли – затвори погледа ѝ Анго, но думите ѝ вече се бяха запътили някъде, къ-
дето той никога нямаше да отиде. – Твоето пежо не ме интересува.
– Зная – каза тя. Този глас, който беше тих като болест и бърз като още по-лоша
болест. – Никога не си го обичал. То и бездруго закъса.
– Я стига – прекъсна я Анго. – Знаеш ли – през тези пет години... през тези пет го-
дини, докато бяхме заедно. Това са хиляда и осемстотин дни.
Гласът ѝ не се появи, скри се като крадец, но Анго нямаше намерение да го вземат
за слаба бира.
– През тези пет години, докато бяхме заедно, Нади... Да знаеш, че не беше само Ема.
Очите ѝ подскочиха – може би така подскачат саксиите на прозореца при трус на
земетресение, змията, преди да ударят с камък главата ѝ, или сервитьор в скъп ресто-
рант. Но после отново се върнаха на мястото, където той не можеше да отиде. Погле-
дът ѝ беше провинциална гара: можеше да влезе всеки, но никой не оставаше там.
– Не само Ема. И други имаше, Нади. Приятни момичета. Бих казал твърде интели-
гентни.

129
 Той работеше в банка, действаше убедително, издигаше се за разлика от останалите
страхливци. Не изпитваше недоимък, не гледаше цените, всъщност гледаше и забеляз-
ваше всичко, защото именно те – вълнуващо високите цени – доказваха, че не е някой
от гъгнещите нещастници, които следяха промоциите в моловете, както оперираните
чакаха визитацията на лекаря.
Но пачките нямаха връзка с тези старинни бижута отпреди 300 години, отпреди
триста века. Всъщност нито тъмните бижута, нито вековете имаха някакво значение.
Пръстите ѝ имаха някакво значение, в пръстите ѝ чакаха всичките значения, които го
бяха напуснали, но отново се върнаха тук, на тази скучна улица, в затънтеното като
опустяла махала кафене.
– Тези пет години – започна гласът ѝ, бавен като бавна болест, от която никой не
можеше да се излекува. – Тези пет години, Анго, всеки ден от тези пет години аз обичах
само тебе.
Този глас го смрази, както космосът смразява кръвта, но какво е космосът? Едно
нищо е той. Анго усети, че бузите му хлътват. Какво? Брадата му овлажня – като пре-
съхнал поток под ударите на първите капки дъжд след кошмарна жега, като края на
януари, като началото на юли, когато започва самотата и улиците нямат никакво значе-
ние. Беше се просълзил като куче.
Анго не само приличаше, Анго беше глупак.
После сервитьорката, едно нелошо момиче, с обло лице и грим на човек с двойка по
математика, нетактично се дотътри към масата им и той, като най-големия профан,
обърса с ръкав небръснатите си бузи, каза „Изчезвай“ и подхвърли петдесет лева на
таблата ѝ. Девойката сигурно имаше двойка и по български в бележника си.
– Виж – обърна се той към безкрайния поглед и старите пръстени. Извади банк-
ноти – знаеше, че пачката спасява всякакво положение, и сега щеше да го спаси. –
Вземи. За пежото – Нади не посегна към парите му и пачката остана на масата като
охлюв с разбита черупка. – Ето ти още. Купи си ново пежо, по дяволите.
Червеникавата ѝ коса, старинните бижута, обувките ѝ – всичко мълчеше.
Тя се изправи. Не каза „Тръгвам си“.
Нищо не каза. Излезе от кафенето почти безшумно, както правеше всеки път.
– Чакай – прошепна той.

130
 НЯМА ДА ТРЪГВАМ
– Дойдох на света като шепа прах. Вятърът е мой баща и когато задуха, съм готов.
Не зная къде ще ме остави, когато се появи от север, тръгвам с него. Сега ще си отида.
Няма да се върна при тебе, защото вятърът никога не върви по едни и същи пътища –
така каза Йордан и Дамяна разбра, че есента никога няма да си отиде от тясната ѝ квар-
тира, обърната към съседния блок. Беше студено, вятърът също беше студен. Човек не
вижда деня, който си е отишъл, само хубавата трева казва, че времето съществува около
жилищните блокове. Ако го забравиш, значи нищо не е имало и тебе не те е имало.
– Бях най-радостното момиче на света с тебе – каза Дамяна. – Ще си отидеш като
нощта, изтекла между дърветата. После никой не помни дали въобще между дърветата
е имало нощ.
Той я гледаше, нищо не казваше – лицето ѝ съвсем обикновено, обло, обикновени
очи, тъмна коса, тъмни обувки, тъмна блуза.
– Ако аз те забравя, ти наистина ще бъдеш шепа прах – каза Дамяна. – Дори прах
няма да бъдеш. Но аз ще запомня щастието, което ми даде. Щастието е нощ, пясък в
ръцете, лято, което никога няма да се върне, но то е целият ти живот.
Йордан намираше, че бъбренето ѝ е досадно.
– Чакай да те нагостя, преди да тръгнеш – досети се Дамяна, извади от хладилника
най-обикновено сирене, хляб и кисело мляко. – Засега няма вятър – добави тя. – Значи
може още да не тръгваш.
Йордан седна на масата, тя му даде хляб, запечен на тостера, поля филията със зех-
тин, сложи отгоре червен пипер.
– Ще ти приготвя няколко сандвича – продължи да писука Дамяна. – Но сиренето е
свършило. Нищо, ще поръся извара – но и извара нямаше. Сложи тънка прозрачна лента
кашкавал, последната в хладилника, отвори последното бурканче лютеница, взе послед-
ното колелце от евтин колбас и го остави най-отгоре на сандвича. И както стоеше с гръб
към Йордан, измърмори: – Аз бях щастлива като врабче с тебе. Врабче, кацнало върху
купчина жито между небето и земята. Това ще запомня.
Той протегна ръка, взе сандвич, отхапа и каза:
– Направи ми чай.
Тя му подаде пълна чаша.
– От шипка е – обясни. – Да бъдеш здрав. Ще ти налея малко чай в термоса. Завивам
ти сандвичите в това найлоново пликче – след това помисли малко, приближи до стария
гардероб и дълго рови в него. Измъкна изпод чаршафите банкнота от двайсет лева, пре-
гъната на четири, продължи да копае под медицинския си картон, извади още десет
лева – и те свити на четири – и му ги подаде. – Ето, дано ти свършат работа. На улица
„Каравелов“, до тото пункта продават евтини банички. Много са вкусни, купи си ня-
колко, преди да се качиш на рейса. Всеки момент ще духне вятърът и ти ще тръгнеш.
– Не искам да бъркаш нещата – прекъсна я Йордан. – Няма да ме видиш повече. Не
се опитвай да ме примамваш с хляб и пари. Тия пари, дето ми ги даде, са хвърлени на
вятъра.
– Хвърлени са – рече тя. – Но ако някой те е направил щастлив, си струва да хвърлиш
пари на вятъра и човекът да си купи банички от евтиния магазин.
Той вдигна рамене и прибра банкнотите в джоба си.
– Направи ми айрян – каза. Но в хладилника нямаше кисело мляко.
131
 – Искаш ли още чай? – попита Дамяна.
– Не.
– Може ли да те изпратя до моста? – пак попита Дамяна.
– Не.
Беше светло, мразовито и толкова свежо, като че никога комините на завода не бяха
бълвали пушек в този град. По улиците не се мяркаха хора. Напълно нормално за събо-
тен ден.
– Добре. Ще ходя до моста. Ти често се разхождаше там. Знаеш ли – всичко се про-
меня, когато харесваш мястото – то става твое. Ще минавам по улицата до моста и до-
като си спомням за тебе, ще съм врабче.
– Разправят ми, че си бил лош човек – продължи Дамяна. – Отмъстителен си бил.
Обясниха ми, че ако се скарам с тебе, след няколко дни ще се върнеш да ме претрепеш.
Предупредиха ме да внимавам с тебе и аз внимавах, сигурно затова не забелязах, че си
лош човек. Един лош човек не може да те превърне в небе и жито едновременно.
Навън изведнъж задуха вятър, клоните на дърветата между блоковете се превиха,
пластмасови торбички литнаха във въздуха.
– Вятърът – обади се Дамяна. – Не знам къде отиваш, да ти е лек пътят и да си здрав.
– Стига си дрънкала – отсече Йордан, взе плика със сандвичите, приближи до Да-
мяна и както винаги с него любовта се случи бързо, но силно, после той се изми в тяс-
ната баня, вятърът навън се наведе и откърши няколко дребни клона от старите дървета.
Дамяна винаги се бе питала какво ще стане, когато те изсъхнат напълно. Веднъж бе
купила малък кипарис и го набоде пред блока. Беше чувала отнякъде, че ако искаш ня-
кой да остане при тебе и да не гледа с неспокойни очи пътя към София през прозореца,
трябва да насадиш кипарис. Даде осем лева за най-евтината саксия в магазина, изкопа
дупка, после засади кипариса. До вечерта някой го беше измъкнал, клончетата бяха
окършени и се валяха по асфалта край гумите на старите автомобили. Йордан не я пог-
ледна, не затвори външната врата след себе си. Крачките му сякаш отсякоха стълби-
щето. Асансьорът, естествено, пак не работеше.
Дамяна изтича до входната врата, затвори и въздъхна. Дотук добре. Отървах се с
малко, слава Богу.
Бяха ѝ разказвали, че Йордан пребивал приятелките си, чупел ръце, зъби, вземал им
телевизорите, печките и ги продавал. Цяла година беше пестила и си набави малък пис-
толет – колкото запалка, който потъваше в дланта ѝ. Беше го скрила при банкнотата от
свити на четири двайсет лева. Беше твърдо решила да използва оръжието.
Но не бива да бърза с радостта. Бяха ѝ казвали, че се връщал да провери, бил отровен
докрай. Наистина не го бе видяла долу на входа. Просто за всеки случай натри очите си
с кромид лук. Пареше отвратително, но Дамяна се беше научила да търпи. Никой не
беше чупил ръката ѝ, всичките ѝ зъби си бяха по местата – бели, красиви и равни. Ця-
лото ѝ лице се обля в сълзи. Бе чела някъде, че сълзите, предизвикани от лука, нямали
същия химически състав както сълзите, пролети от мъка, радост или отчаяние. Но на
вкус ѝ се струваха същите – все солени.
Тя изхвърли остатъците от лука в кошчето за отпадъци и седна на табуретката в хола.
Наля си чай с лъснало в сълзи лице. Беше търпелива жена. Хладнокръвна. Жена, която
плачеше и беше щастлива като ято, кацнало върху огромна купчина жито по средата на
декември. Стоя така половин час. Тъкмо се изправи – искаше да се измие, после щеше
да се поразходи – когато външната врата се отвори.
Йордан – едър, атлетичен, направо грамаден – връхлетя срещу нея. Тя се разтрепери.

132
За всеки случай вдигна ръце да се предпази – юмруците му бяха тежки и остри. Гово-
реше се, че удрял хората по очите, а операцията при очните лекари струвала майка си и
баща си. Добре че ѝ повториха десет пъти – връщал се. Предупреждението е най-хлад-
ното оръжие. Тя изтри сълзите си с цели длани и ѝ се стори, че кожата ѝ мирише. Той
сигурно бе забелязал, че е използвала лук. Беше наблюдателен и хитър като самата
смърт – каква ти смърт! Смъртта е спасение; беше коварен като болката.
Сигурно бе уловил миризмата на лук, макар че бе отворила прозореца. Защо е отво-
рен прозорецът в този студ? Какво щеше да отговаря, ако ѝ зададе този въпрос?
– Обичам те – прошепна Дамяна. – Вятърът спря. Надявах се, че ще се върнеш.
– Сандвичите бяха добри – прекъсна я той, вдигна ръката ѝ и я целуна.
Бяха ѝ споменавали, че целувал ръка, след това я счупвал.
– Радостта ми е като на врабче върху куп жито – изрече за всеки случай Дамяна.
Бяха ѝ разказали, че той обичал врабчета и пребил някакви деца, защото ги целели с
прашки.
Не я удари. Засега. Кой знае какво щеше да му хрумне след минута. Възможно бе
да ѝ строши ребрата.
– Ще се оженя за тебе. Днеска следобед – каза той. – Даде ми последните си пари.
Направи ми сандвичи с последния хляб. Разплака се за мене. Ти ще си ми жена.
Дамяна изхлипа. Сълзите ѝ потекоха бистри и солени като сълзи от очите на Бога.
Беше чела някога такава книга, докато още следваше в университета.
Той я прегърна. Притисна я до гърдите си. В стария гардероб под чаршафите имаше
малък пистолет – колкото десетолевка. Съвсем близо до ръката ѝ.
– Не плачи – каза ѝ той. – Няма да си тръгвам от тебе. Обичам те.

133
 ТЕВИ
На хълма, над квартал „Тева“ в Перник, се пъчи езеро, отдавна са го кръстили Тев-
ното. Наоколо намериха въглища и макар че мината е закрита, мъже и жени пъплят край
брега, крачат бавно, забили погледи в жълтата, омачкана трева. Всеки носи търнокоп.
През крачка-две хората спират, блъскат земята с крак, катерят още по-нагоре по хълма.
Там, говори се, въглищната жила била гъста като мед, твърда и тлъста, безплатна, щедър
черен цвят, най-търсеният по тези места.
Тук идва едно момче, с лопата – такава, каквито децата носят на плажа и рият пя-
съка. То рови в тревата и търси въглища. Не намира, взема черен камък – тук камъните
са сиви и кафяви, и като открие някой по-тъмен, се радва и подскача, дори ми пее. Пее
много зле.
Никое място не остава непреровено. Ако някой отмине, идват десет, размахали
кирки, лопати. Изваждат черно злато от белия гол баир. Ровенето е дълбоко, бавно, зе-
мята е плътна и тежка, не отстъпва. Идват мъже, жени, деца. Всички са навлечени в
тъмни якета – вярват, че така притеглят черния цвят на скритите под тръните въглища.
Въглищата. Зимата. Студът. Чувалите са винаги по-големи от сърцата на хората. Аз
гледам.
Иво, онова малко момче, носи черно палто, черни обувки, черна шапка. Панталоните
му са изтъркани, сини. Зная, че често сънува за черни, но няма. Някаква журналистка
писа за мен, чудовището Теви от езерото, и сега ѝ се подиграват, но не и аз. Когато вечер
притъмнее, а през ноември притъмнява рано, търсачите улавяли особен шум. Не е ис-
тина, аз не издавам звуци. Онова, което чуват, е очакването – така диша човек, който
чака нещо хубаво. Хората ровят, не намират въглени, но то, очакването, винаги отива
при тях.
Онова хлапе, Иво, го носи в тъмното си палто, в сините панталони, които нощем
почерняват заедно с небето. Аз съм невидим, но всичко виждам, лек като прах по пътя,
влизам в мислите на търсачите, копая там. Зная. Злото е по-гъсто от въглищната жила,
тънко и леко, влиза през порите, докато хората копаят – ето хиляди годишни въглища.
Изравят, носят ги у дома и в печката изгарят сто хиляди години. След един час няма и
следа от тях, но колко е топло в измръзналите къщи до Струма и навсякъде е пълно с
онзи търпелив шум, който умее да чака.
Иво чака най-дълго, най-мъчно. Аз съм чудовището Теви, но всъщност съм очак-
ване – никой не може да ме срещне. Аз съм далеч.
Обичам да вървя с Иво – когато момче очаква някого, не му е студено, но отдавна е
ноември, а палтото на хлапето е тънко, вятърът край Тевното езеро е остър, гнездо на
оси е вятърът над Тевното.
Когато е сряда, Иво не идва при мене, не облича черното си яке, а едно друго яке,
синьо и тясно, не дреха, а кутия за обувки. С момчето върви един голям мъж, бащата, и
той в синьо яке и сини панталони. Двамата са почти еднакви, макар че единият е два
пъти по-висок. Бащата не рови за въглища около Тевното, той ги купува от хората, из-
мерва чувалите им и понякога вечер отива в една барака до Струма – там продават ев-
тина ракия – и пие. В мислите му, заедно със студа и тънките сметки, идва Иво. Тогава
мъжът си поръчва още една чаша; Струма не иска да продължи напред към Гърция, ще ѝ
се да изсъхне, за да остане тук по-дълго, под моста, до бараката с ракия, за да прави

134
компания на този човек. Но това става само през лятото, сега е студено и реката про-
дължава на юг. Онзи особен шум на очакването напълва бараката. Това съм аз, лека
локва на улицата, светлина от фар на велосипед.
– Тате, знаеш ли – пита момчето, което е високо колкото облегалка на пейка. – Тате,
ей тая ръка ми е по-добра.
Мъжът не го поглежда. Той е сериозен, има дълга опашка и дълга брада. Знаеш ли
защо? Мъжът не иска да знае, но детето го дърпа за ръкава, после за крачола. Тъмно е.
Добре де, защо е по-добра тая ръка, пита бащата.
– Защото ти ме държиш за нея, когато се разхождаме.
Аз много искам мъжът да се усмихне, но не мога да го накарам. Очакването не може
да стори нищо, дори да е силно и упорито като мен, чудовището Теви. Добре че момчето
не знае това. Майка му е в Италия, вчера му прати три фланелки – бяла, светлосиня и
зелена. Дребният облече трите едновременно – повярва, че така майка му ще дойде още
утре сутринта. Аз прескачам в нейните мисли и намирам момчето в тях. Дори не е нужно
да прескачам – момчето не отива на друго място. Там си стои – в мислите ѝ. Аз не мога
да отида при нея, защото тази жена не очаква нищо, а аз съм леко и нямо чудовище.
Стъпките ми са падащите листа на ореха в началото на ноември.
– Тате, ако чакаш някого на гара „Метал“, ама го чакаш всеки ден, нали този човек
ще дойде?
Понякога стоя и в мислите на бащата. Където и да се обърна, в главата на този човек
има пари. Малко пари и той се чуди как да ги задържи – няма дори краища, които може
да хване и да завърже. Така е то, парите нямат нито край, нито бряг, нито мост, по който
да ги прескочиш или заобиколиш.
Мъжът някога е писал стихове, сега търгува, тъгува, веднъж показа на хлапето една
буква от азбуката. Брадата му тази вечер изглеждаше толкова одърпана и уморена, че
заваля. Този човек не чака нищо и затова аз не мога да му кажа къде да отиде. Но Иво в
синьото си яке, не дреха, а стара кутия за обувки, може.
– Тате – бъбри хлапето, – защо ме излъга?
– Какво съм те излъгал?
– Ами каза, че българската азбука знаела всички приказки на света.
– Да, знае ги.
– Нищо не знае – възразява Иво. – Десет часа я гледах в буквара и не ми разказа нито
една приказка. – Дребният мълчи около минута, наоколо няма нито един орех, но се
чува как падат листа, защото хлапето чака, а силата на очакването е най-голямата от
всичко на света. Изведнъж дребният прошепва: – Искам българската азбука да има сто
букви.
Бащата го поглежда, очите му изглеждат по-черни от брадата, но не са тука, оплели
са се на някое друго място.
– Знаеш, че не искам да виждам баба ти – напомня той.
Всичко зная за тази баба, аз съм самотно чудовище Теви. Храня се с облаци, а когато
ми е студено, отивам при Иво.
– И баба не иска да те вижда – признава детето. – Защото си опропастил живота на
мама. Какво значи „опропастил“, тате?
Бащата не отговаря. Вървят и прозорците им хвърлят по малко светлина. Детето ме
носи в синьото си палто, в сините си панталони. Така е то – очакването непрекъснато
върви с децата.
– Ако азбуката има сто букви, ти ще идваш по-често да ме учиш. Букварът ще е

135
много по-дебел. Ще се разхождаме, докато огладнеем за меденки. Аз ще те държа да
ръка да не се изгубиш, не бой се. Тука, между блоковете, е тъмно и човек се обърква.
Ръката ми ще стане още по-добра – детето бъбри толкова много, като всички бъбриви
хлапета, аз преставам да го слушам, въпреки че гласът му е търпелив.
Мъжът поглежда някъде встрани и когато двамата минават край нонстопа, купува
на сина си меденка.
– Аз ходя всеки ден за въглища – казва детето. – Оставям ги пред една къща. Ти я
знаеш, тя е малка – там живее Дая. Дая е по-голяма от мене... Нищо. Ще е топло у тях,
на баба ѝ и на нея. Нейната майка е в Мадрид. Дая не ми каза къде е Мадрид – хлапето
мълчи, лицето му е улица, където всички лампи са угаснали. – Дая не иска да играе с
мене, защото е по-голяма с една година и половина.
Мъжът не го е чул.
Стигат блок 36, мъжът оставя Иво пред заключения вход и позвънява на звънеца.
Тате!
Как не искам дребният да се натъжава. Започвам да пея в мислите му: Ти ще станеш
голям и храбър мъж, Иво, така каза веднъж майка му. – Който ходи да събира въглища
за Дая, става много голям и силен мъж. Детето се усмихва. Зная, че бащата стои в сян-
ката пред вход В.
И момчето знае това, втурва се към тъмнината, защото тъмнината е човек с голяма
брада. На мене отдавна ми е известно – само бащите на момчетата могат да направят
ръцете им щедри и добри. Бащите оставят сто свои букви във всеки пръст – не бързат
да си отидат, изчакват сто букви време в дъжда с момчетата си. Не искам меденка, искам
да го водя в тъмното, иначе той ще се изгуби, нищо че съм по-нисък от него. Вятърът е
остър, завалява дъжд, но в мислите на дребния идва юли.
Когато езерото е тихо, виждам Иво. Какви маратонки е обул – най-италианските.
Зная, че майка му нямаше достатъчно евро и се пазари с човека, който ги продаваше.
Изми прозорците на къщата му, измете навсякъде. Сега мършавите крака на Иво са тол-
кова бързи в тези маратонки. Момчето ходи край Тевното езеро и търси големи буци,
черни буци. Аз зная, че вече друг ги е извадил. Какво да направя – скачам в мислите му.
Искам да го заведа до оная пътека между шипките, там има голяма жила – искам да
напълни найлоновата торба с най-топлите въглища и да я остави пред къщата на Дая.
Бабата на хлапака е намерила богат улов, пали печката и така топло става в мислите
на тая жена. Забравя да пресмята как ще раздели пилето, а се усмихва. Ръката ѝ е суха,
толкова набръчкана, че ако зърно ечемик попадне в нея, сигурно ще поникне голям ече-
мичен стрък.
– Хайде – казва бабата и тогава, макар че не говори никак гладко, тя разказва на
малкия приказка. За езерото, за доброто чудовище, което живее под сивата вода, и си
мисля, че тя е жената, която ме е повикала и ме е довела в Тевното езеро – иначе как ще
се роди самотно добро чудовище, ако не го измисли някоя добра жена, притеснена на
колко части да нареже пилето?
Отивам понякога в мислите на онзи човек с голямата брада и конската опашка. Ко-
гато е тъмно, той мисли за българската азбука – толкова рядко, но толкова силно, че
луната се показва, дори да е ден, бял като сланата на ноември. Мъжът набира един номер
и звъни. Хлапето тича към черния телефон, той е най-големият му приятел след бабата,
която ме измисли в Тевното. Дребният казва:
– Тате, време ли е за нашата буква?
Тогава парите в мислите на човека се сгъват като фиш от лотарията, в който няма

136
съвсем никаква печалба.
– Да ходим до гарата – предлага хлапето в мислите на баща си. Бащата не казва
нищо. Пътеката дотам е прекрасна – листата са окапали, но така плътно и меко, че не е
нужно да си купуваш обувки. Дърветата са още силни, готвят се за пролетта, знаят, че
трябва да чакат цяла зима, но какво от това? Гарваните, черни свещи по клоните, ще им
светят в студа през цялото време. Гъстият цвят на крилата им ще издърпва нагоре въг-
лищната жила, заровена преди сто хиляди години отдолу под Тевното.
– Ако отиваме често до гарата и чакаме влака от Италия, мама ще си дойде – бъбри
хлапето в мислите на брадата, но аз виждам как тези мисли сами не вярват на себе си. В
тях за тази жена няма дори окапали листа. Има нещо друго, но аз съм чудовище, измис-
лено от стара уморена жена. Не съм човек и не зная с каква дума да го нарека.
Въпреки всичко двамата – Иво, моят приятел, който вчера събра половин торба въг-
лища за Дая, и мъжът с брадата, поемат към гарата. Там лавката не работи, толкова е
късно, дори лампата е изгоряла, но момчето води бащата в мрака. Дребната ръка е тол-
кова упорита, че дори ръката на мъжа става добра. Купчинката пари в мислите му съв-
сем изчезва. Направо не мога да повярвам.
Вечерта двамата, мъжът с голямата опашка и моят приятел Иво, стигнаха до гарата.
Един топъл влак от Италия спря точно пред затворената лавка и от вагона слезе жена –
с изтъркани дънки и зелено яке. Същото, с което беше тръгнала от тази същата гара, но
сега носеше една прекрасна чанта, пълна с подаръци. Сигурно меденки, сигурно Ват-
ман, сигурно количка ферари! Но аз зная, че в торбата ѝ имаше черно истинско детско
яке, толкова силно, че не беше необходимо някой да привлича жилата – тя сама щеше
да се изрови и да излезе до чувалите на момчето. Понякога чувалите са по-малки от
сърцата. Даже много често.
Мъжът с голямата опашка не повярва на очите си – аз видях мислите му. И мислите
му не вярваха, че жената е слязла от този влак, който идеше направо от Италия.
– Мамо – извика момчето. – Ние с татко те чакахме тук. Аз вече научих буквите от
българската азбука. Тя наистина знае всички приказки на света.
Аз съм чудовището Теви от Тевното езеро над квартал „Тева“ в Перник.
Така искам да съм малко момче и да се казвам Иво. Искам да съм малкото момче
Иво, за да мечтая за онзи мъж с голямата опашка, за жената със старите дънки и за онази
чанта, пълна с подаръци – сто меденки, Ватман и прекрасно яке, което ще му покаже
всички въглища за Дая от малката къща недалеч от гара „Метал“.

Средата на януари 2017 г., Перник – София

137
 Здравка Евтимова

ЮЛСКИ РАЗКАЗИ
Българска
Първо издание

Редактор Борис Минков

Художник Христо Гочев
Коректор Красимира Ангелова

Формат 60/84/16
Печатни коли 18.5

http://4eti.me

Предпечатна подготовка:
Студио Стандарт ЕООД – Пловдив, тел. 032/60 90 50
Печат: Полиграфически комплекс Жанет 45 – Пловдив
бул. „Ал. Стамболийски“ № 9, тел. 032/60 90 90
Издателство Жанет 45 ООД – Пловдив
бул. „Ал. Стамболийски“ № 9
тел. 032/60 90 90; факс: 032/60 90 60
www.janet45.com

ISBN 978-619-186-336-5